Имало едно време един нищо и никакъв човечец — Кел Хасан го викали. Една слава имал Кел Хасан: прочутия си мързел! На чужд гръб бил свикнал да живее. Изтягал се той по цял ден под сянката на черницата в двора си, докато го заболявали ребрата от лежане. Тогава той сбирал сили и викал:

— Ох!

А това значело, че е време да го обърнат на другата страна. Чувала женицата му охкането, идвала и го преобръщала на другото ребро.

Ако не била тая нещастна женица, така щял той да си страда — да лежи само на едната страна. Тичала тя по чуждите къщи, трепела се по хорска работа, сбирала бобец и брашънце и се връщала да омеси топла питка и да сготви чорбица на мъжа си.

— Ела, Хасане, да ядеш — викала го тя от къщи.

А той едно си знаел:

— Ох!

Тогава жена му вземала паницата, отивала под черницата и почвала да кърши залци и да сипва чорбата направо в устата на мързеливеца.

Така Кел Хасан щял да преживее до края на дните си, ако Аллах не се смилил над нещастната му женица. Прибрал я той в рая си да готви пилаф и да премита златните подове на небесните му палати. Останал Хасан сам-самичък.

Лежал той ден, лежал два — огладнял. Ами сега? Лежи ли се гладно? Почнал да мисли като как да я нареди. Мислил, мислил и най-после измислил. Надигнал се, тръгнал по селото и събрал всички селски нехранимайковци и келеши.

— Искате ли — рекъл им той — с леснина на чужд гръб да живеете? Искате ли покрай мен и вие да не гладувате?

— Искаме! Искаме! — викнали всички нехранимайковци.

— Щом искате, слушайте тогава… Каквото ви кажа, това ще направите.

И каквото им казал Кел Хасан, това направили.

Тръгнали келешите по села и кошари, по орачи и овчари и почнали чудни и дивни приказки да разправят:

— Олеле, божке! Да знаете у наше село какво страх-страшилище живее!

— Какво ще е пък това страх-страшилище? — попитали доверчивите овчари и говедари.

— Мълчете, не питайте! — отвръщали келешите. — Да не би случайно да чуе, че за него говорим! Хасан Пехливан го викат, господаря на светкавиците. Като ревне, облаците сбира. Каже ли им: гърмете и трещете! — светкавици се сипят от небето. Олеле, божке, много е страшно, когато Хасан Пехливан се разсърди! Затова никой не смее дума напротив да му рече. Каквото поиска Хасан Пехливан, всичко трябва да му се дава. Овен ли поиска — овен му дайте! Теле да поиска — теле му дайте! Воловете да ви поиска — и тях му дайте! Че като прати светкавиците, ни от воловете, ни от вас помен ще остане. Всичко ще се превърне в пух и прах.

— Бря, бря, бря! — клатели глави простичките хора. — Не дай, боже, ни да го срещаме, ни да го стигаме!

Отминавали келешите. На другия ден идвали нехранимайковците.

— Слушайте, овчари и говедари — започвали те да говорят бързо и уплашено. — Изпрати ни страшният господар и повелител на светкавиците Знаете ли го?

— Знаем го, знаем го, как да не го знаем! — изтръпвали добродушните хорица. — Казвайте по-скоро за какво ви е изпратил!

— Изпрати ни да ни дадете най-тлъстия си овен. Много му се е прияло тлъста овнешка яхния. Давайте да не го разсърдите, че като почне да пуска светкавиците, нито човек, нито овца ще остане!

Давали изплашените овчари и селяни — кой овен, кой теле, кой пилета и бели, дебели хлябове.

Връщали се келешите и нехранимайковците с богата плячка при Кел Хасан. Едни почвали огън да палят, други овена да дерат, а трети гозби да варят. Пълнели паниците, хранели мързеливеца под сянката и сами сито ядели и преяждали, че докато имало за Кел Хасан, щяло винаги да има и за тях.

Лапал Кел Хасан от вкусното месце, гълтал белия хорски хлебец, докато се надувал. Тогава викал: „Ох!“ — и се отпускал на меката възглавница.

Келешите и нехранимайковците неспирно повтаряли:

— Слава на господаря на светкавиците! Най-силния! Най-най-страшния! Най-най-най-непобедимия!

Кел Хасан слушал похвалите, докато заспивал. А като заспивал, почвал да сънува: виждал се насън голям-голям, чак до над облаците. Викнел ли — те наистина се сбирали като черни биволски стада и светкавиците им тряскали тъкмо там, гдето Кел Хасан им кажел. Пламвали села и градища, поваляли се вековни дървета, всичко живо пищяло от ужас:

— Чакай, Хасан Пехливане! Спри да гърмиш и трещиш! Какво искаш? Всичко ще ти дадем! Имот, живот — всичко! Роби ще ти станем! Дворци ще ти направим! Най-хубавите си дъщери в твоя харем ще пратим! Спри, не тряскай!

И Кел Хасан спирал насън светкавиците. Поробените хора почвали да му градят най-бляскавите дворци, да му пращат най-хубавите си дъщери… Кел Хасан блажено се усмихвал насън, а келешите и нехранимайковците тихичко си шепнели:

— Трябва да сънува нещо много приятно…

И щом Хасан се събудел, те пак почвали да се кланят:

— Ах, колко е силен! Ах, колко е страшен!

Слушал Кел Хасан похвалите на своите угодници, сънувал приятните си сънища, докато един ден взел, та повярвал и на похвалите, и на сънищата си.

— Ами че аз — рекъл си той — наистина съм силен! Наистина съм страшен! Наистина съм победител на облаците и светкавиците!

Изправил се внезапно и тръгнал сам да опита силата си. Вървял, вървял и стигнал до едно овчарче. Мъничко наглед, ама изпечено, жилаво, с голям кривак в ръцете.

— Слушай! — викнал му той. — Дай ми веднага най-тлъстия си овен!

— Защо? — смръщило се момчето.

— Защото ми се яде тлъста овнешка яхния.

— Като ти се яде — отвърнало му усмихнато момчето, — купи си стадо, отхрани си тлъсти овни, па ги коли и си готви каквито искаш яхнии.

— Аз от твоите искам!

— Искаш, ама не давам — продължило овчарчето да се усмихва на щурия му ум.

— Слушай! — разсърдил се Кел Хасан. — Давай веднага, че като…

— Какво-о! — поотдръпнало се момчето и стиснало кривака. — Я да се махаш от главата ми, че като махна!…

— Как? — изненадал се на свой ред Кел Хасан. — Ти искаш да се браниш? От мене да се защищаваш? Не искаш доброволно овните си да даваш? Къде се е чуло и видяло такова безсрамие? Та не знаеш ли ти, че аз съм свикнал да ям само от чуждото? Виждаш ли този голям търбух? — тупнал се Кел Хасан по дебелия корем. — Да не мислиш, че от своя храна е направен? Или ти, нещастнико, искаш търбухът ми да спадне?

— Ама че щур човек! — чудело се овчарчето. — Понеже той си имал голям корем, аз трябва да му дам своя овен! Върви си из пътя, човече, остави ме на мира да си паса стадото!

— Давай веднага овена! — писнал Кел Хасан.

— Ще те опаша ей! — вирнало овчарчето сопата.

— Аха-а! С мене ли ще се биеш ти? С мене ли? — треперел от възмущение Кел Хасан. — Знаеш ли ти кой съм аз?

— Виждам те кой си — хайдук! — накъсо отрязало момчето.

— Аз съм прочутият повелител на светкавиците — Хасан Пехливан!

Стреснало се овчарчето, само че не от страх, а от изненада: тоя ли шишко, това ли човече било Хасан Пехливан? Тоя ли хайдук ядял на хората добитъка и хляба и карал сърцата им да треперят от страх?

— Ти си бил, значи, Хасан Пехливан? — прошепнало овчарчето.

— Аз съм! Аз съм! — зарадвал се Хасан Пехливан. — Аз съм страшният господар на…

Но Кел Хасан не можал да довърши думите си. Дългата тояга на овчарчето изсвирила, префучала и като светкавица почнала да опасва, дето свърне. Почнало нещо хем страшно, хем весело. Хасан толкова силно заревал, че облаците наистина надвиснали иззад околните бърда, за да видят какво е това чудо, дето става сред полето.

— На̀ ти за овните! — шибало мъничкото момче. — На ти за хорските пилета! На ти за хляба ни! На ти за страха ни! На ти и за тъпите ни глави!

Какво точно е станало — не се знае, а само се предполага. Запомнило се е, че кривакът на момчето се натрошил от силните удари.

— Нищо — рекло си то. — Аз друга тояга ще си отсека. По-жилава. Де да знам дали няма да се намери някой нов повелител на светкавиците, който би пожелал на чужд гръб да живее и хората да плаши.

Затрил се Кел Хасан. Останала само приказката — за поука на доверчивите и за урок на глупците: Кел Хасан само от дрянова тояга разбира.

© Орлин Василев