Живели някога, па и до днес си живеят двамата прочути господари на въздуха — Северният и Южният вятър.

Дворецът на Северняка бил изграден от блестящи ледени блокове и се тулел в мъглите на Северния океан. А пък Южняка и без дворец си живеел по непроходимите гори на топлите страни. Скитал той на воля из пустините и се изтягал на пясъка под сенките на палмите.

Обширни били владенията на Северния господар, но пак не му стигали — щяло му се да заграби и да вледени цялата земя.

Впрягал той понякога дивите виелици в колесницата си, загръщал се в своето мъгливо наметало и почвал да лудува. Гдето минел, лед и мраз сковавали всичко по пътя му. Сняг засипвал полята, реките се покривали с ледени брони и веселият живот на горите и планините замирал. Пойните птички литвали през море, а вълците се събирали на глутници и тръгвали за плячка към кошарите… Фучал Северняка над села и градове, кискал се в комините, плашел децата и вледенявал телата на закъснелите пътници. И когато пъстроцветната земя напълно се скривала в снега, Северняка подвиквал с дивия си глас:

— Всичко дотука е мое! Не остана вече нито една тревица, нито едно цветенце — земята се кичи само с моите ледени премени! Прогонени са и омразните пойни птици! Песните им вече няма да смущават моя леден сън. Само дивите вълци и черните гарвани ще бъдат господари на земните и небесни простори!

Оглеждал Северняка още веднъж смъртоносното си дело и повиквал своя по-голям син — Студа.

— Сине — казвал му той, — аз привърших работата си, но много се изморих. Отивам сега да почина в двореца си сред Ледовития океан, а ти ще останеш тука и ще бдиш да не би нещо да се размрази.

Прибирал се Северният вятър на почивка и Студа оставал да пази новите заграбени владения.

Но прокудените птици вече прелитали моретата и навлизали в топлите страни.

— Южняко!… Южняко!… — викали те над палмовите оазиси. — Събуди се, Южняко! Северняка заграби земите ти. Всички реки по тях са вледенени … Всички гори са замразени… Южняко! Южняко! Чуваш ли, Южняко!

Трепвал Южняка. Събуждал се. Прехвръквал бързо морето, но леденият Студ го посрещал и смразявал крилата му. Тогава Южняка се връщал в пустинята, нагрявал се по най-горещите пясъци, надъхвал гърдите си с топлина и с нова сила връхлетявал на бой. Студът наново го посрещал, но Южният вятър духвал топлината върху му и той бързо побягвал на север. Тогава Южняка се разфучавал над полята, разтърсвал от корен вледенените дървета и почвал да разкъсва на дрипи премените на своя съсед. Размразявал ледените висулки, стопявал белите калпаци по къщите, смъквал снежния кожух от гората и разбивал броните на езерата и реките.

Поточетата пак запявали по камъните, горите разпускали зелени клони, цветенцата подавали премръзнали главички, а прогонените птици се завръщали с песни в опустелите си гнезда.

Оглеждал Южняка възродената природа и тихичко прошепвал:

— Каквото и да си мисли моят зъл и мрачен съсед, но моята пъстроцветна премяна е по-хубава от неговата!

После се вслушвал в песента на славеите и веселия смях на децата из поляните, усмихвал се щастливо и се прибирал да почива.

В това време дивите гъски прелитали вече далеч на север.

— Крък!… Крък!… — подигравали се те на Северняка. — Събуди се, Северняко! Иди да видиш какво направи Южняка. Нищичко не остави от твоя леден градеж.

Размърдвал Северняка вкочанелите си крака и отново тръгвал към южните краища, да види разрушенията на съседа си.

Хиляди и хиляди години траяла лютата вражда между двамата съседи. Най-после Северняка си рекъл:

— Омръзна ми вече тая разправия. Тъкмо привърша работата си и се прибера на почивка — хайде, почвай наново! Ще поискам от съседа да сключим мир. Вместо да воюваме, ще установим точно границите на нашите владения. Дотук ще е лед и мраз, а оттук нататък — неговите цветя и песни! А пък за да бъде траен нашият мирен договор, ще му предложа да станем сватове. Той има дъщеря — ще я поискам за жена на малкия си син.

Зарадвал се Северняка, плъзнал се бързо по плочите на Ледовития океан, заскачал от връх на връх и стигнал до брега на Топлото море.

— Е-ехей! Съседе! Чуваш ли ме! — викнал той през морето. — Ела да си поговорим.

— Ида, ида-а! — отвърнал Южняка, поотупал песъчинките от полите си и прехвърлил морето. — Добра среща, съседе! — усмихнал се той. — Какво така ни по едно време си се сетил за мене?

— Не бой се, съседе — примирително подхванал Северняка. — За добро съм дошъл. Сватове искам да станем. Ти имаш дъщеря хубавица, аз пък имам син хубавец. Искам да се сродим и да престанем да се караме. Нека определим точни граници на нашите владения. Моите аз ще ги заледя като Ледовития океан, а пък из твоите цветя ли ще садите, птички ли ще развъждате — ваша работа.

— Не е лошо, не е лошо… — усмихнал се неопределено Южняка. — Мирът, съседе, винаги е по-добър от войната.

— И аз, съседе, мисля така. Затова и дойдох при тебе. Ще сключим мирен договор за вечни времена. А за да скрепим мира по-здраво, искам сватове да станем. Кажи ми, ще дадеш ли дъщеря си да стане моя снаха?

— Защо да не ти я дам? — отвърнал Южният вятър. — Момиче ли е — все трябва да се омъжи за някого. Знай само, че съм решил да омъжа дъщеря си за момче, което има добър занаят.

— Охо! — зарадвал се Северният вятър. — Това само да е пречката. Моят син Скрежко е прочут сребрар.

— Сребрар ли? — зачудил се Южняка. — Че какъв е тоя занаят?

— Ех, съседе! — кимнал глава Северняка. — Не вярвах, че дотолкова си прост. Както има златари, така има и сребрари. Скрежко е майстор на сребърните изделия.

— Аха, разбирам — свил вежди Южняка. — Добре, сребрар нека е! Но дали е добър майстор? Заклел съм се да дам дъщеря си само на много добър майстор.

— От него по-добър майстор няма! — похвалил сина си Северняка. — Каквото посребри — блести като ясно слънце.

— Добре! Нека твоят син ми покаже майсторлъка си. Ако наистина знае добре да посребрява, ще му дам дъщеря си и ще сключим мирния договор.

Зарадвал се Северняка, върнал се в ледените си владения, повикал сина си и го накарал да покаже майсторството си.

Подрипнал зарадвано Скрежко, полъхнал над гори и поляни и поръсил със ситни водни капчици всяко листенце и тревичка, всяко клонче и цветенце. После обдъхал капчиците с ледения си дъх. Те се смразили и заблестели като най-светло сребро.

Видял Северняка делото на своя син, зарадвал се и викнал на съседа си:

— Ела, свате, да видиш майстор ли е моят син!

— Сега ще видим — отвърнал Южняка.

Двата вятъра тръгнали да обходят полетата и горите.

— Казах ли ти аз! — гордеел се бащата със своя син. — Виж колко прекрасно блести тънката сребърна премяна на земята.

— Вярно е, че блести. Но чакай да видим доколко е трайна тази премяна.

Като рекъл тези думи, Южняка духнал над заскрежените поляни.

В миг цялата сребърна премяна на земята се разтопила. Листата и цветята отърсили водните капки и от майсторството на Скрежко останали само калните локвички по земята.

— Виждаш ли? — засмял се Южняка, като подрипнал в клоните на един вековен дъб. — На такъв прост майстор аз дъщеря си не давам. А пък с баща, който е отгледал толкова неук син, аз договор не сключвам. Няма да ви позволя да убиете живота на птиците, цветята и дръвчетата! Стойте си там, всред ледените океани.

Разлютил се оскърбеният Северняк, разлудувал се без време, та не едно цвете погинало от сръднята му. А Южняка се смеел презглава и заедно с него се смеели всички горски птици.

От този ден враждата между съседите станала още по-непримирима. Двамата врагове непрекъснато се дебнели. Щом единият се спуснел от север и завладявал земята, другият връхлитал върху му. Понякога се биели по цели месеци, докато Северняка побягвал и се прибирал в непристъпното си ледено царство. Тогава измореният Южняк се просвал под палмите и чакал да го събудят прелетните птици…

© Орлин Василев