Стефан МалармеСледобедът на един фавънЕклога

Фавнът:

О, тези нимфи — нека са вечни те. Тъй свеж, сред здрач да розовее крилатият вървеж — в шубрака на съня. Нима съм влюбен в бляна? Съмнението — мрак античен — ме обхвана, тъй както остри клонки, сред истински гори разтворени наяве, уви! А сам дори представях си триумф на нереални рози. Но помисли добре… Не в твойте ли възторзи кръгът от тия странни жени се извъртя! Измамата — о, фавне! — струи от извор тя: на най-смирената очите ледносини. Но тази, другата, с въздишките, кажи ни, не е ли топъл вятър, сред руното замрял? Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял, събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка, но само с пръските на мойта флейта сладка в леса от звуци росен; и само вятър плах, родил се в двете цеви и втурнал се от тях, преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден; на хоризонта тих, без гънка, неизброден един изкуствен повей — тъй чист и поривист — е въздухът, политнал към бягащата вис. О, сицилийски бряг с мочурища, с лимани, от мойта суета с убийствен зной терзани, под цъфналите искри РАЗКАЗВАЙ пак за мен, как кухите тръстики сечах, въоръжен с талант, когато сред далечината — злато, зелено от лозя и с ручеи облято — потрепва белотата на чар изнемощял: в прелюдията плавна от флейти в полет вял се вдигат лебеди… не — втурват се наяди или се гмуркат… Сам, под пламъци злоради не знам какво ги пръсва, от кой изкусен звук разкъсва се съюзът, така желан оттук: дали от първата си жажда аз се будя под древната вълна на светлината луда, о, лилии! Наивен и девствен като вас. Далече от устата със сладка шумна страст, нали целувката със зъби величави на мойта девствена и бедна гръд остави една потайна рана, уви — за цял живот. Но стига! В тази тайна под стихналия свод бе посветен гласът на двойната тръстика и той, възпрял срама по бузите да блика, сънува — в стон протяжен — как всеки бе призван до края красотата да весели — със свян фалшив — от нея до наивната си песен; и горд, че любовта разлива глас небесен, пак в унес да изпада — гърба ли различи, или по ханша тръгне с премрежени очи: безплодно-звънката и монотонна линия. Ти, инструмент, зовящ към бягства и униния, о, Сиринкс, в езерата ме чакай разцъфтял! Със своя глас надменен аз ще зова с печал богините; и по езически пътеки ще смъкна пояси от сенките им леки: от гроздето узряло тъй пиех светлина, за да пропъдя скърби и чувство за вина, към лятното небе аз вдигах празна чепка и кожиците й надул, следях как трепка през тях до късно здрачът — и още жаден бях. О, Нимфи, всеки СПОМЕН издуйте с весел смях. С око тръстиките пронизвам — гледка странна: безсмъртна шия сред вълните тъне, рана пламтяща с вик ужасен дано да угаси; и къпането дивно от пръснати коси изчезва в тръпки и лъчи, о, изумруди! И втурвам се, и в миг съм спрял (след буйства луди, о, тая сладка болка да бъдат само две), прегръдката съдбовна със сънища зове; понасям ги, летя с телата прилепени натам, към сенките прохладни и зелени, където дъх на рози под слънчев лъч искри и стопля се тъй както и нашите игри. Обичам те, о, гняв на девственици, дреме под теб насладата от свято голо бреме, изплъзнато от мойта изгаряща уста — светкавица! Уплаха потайна на плътта: от стъпкващия крак до трепета в душата, прощаваща се в миг с невинността, обвята от тъжни влажни пари, облята от сълзи. Престъпност ли е бодро страха да се срази и гъстите коси с ръка да разплетете — за ласките и за страстта на боговете: едва успял да скрия пламтящия си смях под гънките щастливи на първата (държах я с груби пръсти аз — невинност белопера, като сестра си в свян да пламне, затрепера, но малката изчезна с нетрепващо лице), изпуснал свойта плячка, с отпуснати ръце — едва ли сенките пак някога ще хвана! — стоях без жален стон, с душа, все тъй пияна. Но нека! Чужда радост ще ме влече сега, увила гъсти плитки край моите рога, ти знаеш, моя страст, че с пурпур по страните се пуква всеки нар и се роят пчелите; и нашта кръв, зовяща с любов, тече за тях: желанията вечни — рояк, жужащ без страх. В леса от злато и от пепел, прах безцветна, избухна празник сред листата сухи: Етна, да — Етна! Тук Венера и теб те посети, и лавата беляза с невинните пети, и екна тъжен сонм, и пламък се замята. Царицата държа! О, мъст!… Но не — душата, олекнала от думи, и тежката ми плът в притихналото пладне отпуснати лежат: ще трябва да заспят, прострени на нагрятия сух пясък, жадни, но без клетви и проклятия… И виното небесно ще пия изтощен. О, сбогом; вече сенки, но пак ще сте пред мен.

Stéphane Mallarmé

L’Après-midi d’un faune, 1876

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010 г.

Издание:

Стефан Маларме. Поезия

Второ преработено и допълнено издание

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактор на първото издание: Стефан Гечев

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“

ISBN 954-492-034-X

Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.

Stéphane Mallarmé. Poèsies

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14856]

Последна редакция: 2010-01-07 15:15:00