КЛАЙВ КЪСЛЪР

и

ГРЕЪМ БРАУН

ЧАСЪТ НУЛА

АРХИВИТЕ НА НАМПД®

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА КЪРТ ОСТИН

ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ

ГЛАВА 1

ГЛАВА 2

ГЛАВА 3

Сидни, Австралия, 19.00 часа

ГЛАВА 4

ГЛАВА 5

Два часа след инцидента Кърт седеше в апартамента си в хотел „Интерконтинентал”. Първо изпрати дълъг имейл до щаба на НАМПД, после изпи голяма чаша шотландско уиски и се пъхне в леглото.

Четирийсет минути по-късно все още беше буден, гледаше в тавана и слушаше бръмченето на климатика. Събитията се разиграваха в главата му отново и отново, а въпросите се редяха един след друг.

„По каква задача работи АССР? Как е възможно човек, покрит с почва от пустошта, да страда от декомпресионна болест? И каква роля играе във всичко това Хейли Андерсън? Изглеждаше, че е там по свое желание, но това май не я радваше особено.”

Един слабичък гласец му казваше да не се замесва, но Кърт дълбоко в себе си знаеше, че не може да остави нещата така.

Погледна към нощното шкафче. Беше покрил циферблата на будилника с една кърпа, за да не му свети, но до него лежеше ръчният му часовник „Докса”. Той го взе, погледна блестящите стрелки – беше почти два сутринта.

Отметна завивките, стана от леглото и се запъти към бюрото. Така и така не можеше да заспи, защо да не ­потърси някои отговори.

Включи лаптопа и докато чакаше да се зареди, изпи чаша вода. Едно бързо търсене за АССР в интернет му показа множество резултати. Не че Кърт очакваше да намери списък с тайни операции, но си помисли, че може да намери нещо, което да му подскаже с какво са се заели сега – нещо, което е достатъчно неясно за повечето хора, но на него да му помогне да събере две и две.

За съжаление късметът му не проработи. Помисли си за Хейли.

– Коя си ти, госпожо Андерсън? – измърмори той. – И в какво си се забъркала?

Написа името й в търсачката и се появиха множество линкове.

За изненада на Кърт, Хейли се оказа учен: физик теоретик, който работи в университета в Сидни. Беше автор на множество статии с неразбираеми заглавия. Имаше и една по-разбираема новина как е отхвърлила покана за работа в Оксфорд. Намери и друга статия, в която Хейли се опитваше да обясни нещо за гравитацията и защо разбирането на Айнщайн за нея било неправилно.

Кърт си наля чаша уиски. Сега беше още по-объркан, отколкото преди. „Как, за Бога, е възможно млада жена, която може да докаже, че Айнщайн греши, да се окаже замесена в разследване за тероризъм?”

Не намери отговор на този въпрос, нито пък някаква публично известна връзка между нея и АССР, затова насочи вниманието си към мъртвия информатор.

Сигурен беше, че човекът страдаше от декомпресионна болест. Въпросът беше как се е разболял.

Някога наричаха ДКБ „кесонна болест”, защото най-напред я бяха забелязали у строителите, които работеха в кесоните с налягане при полагане на основите на огром­ните мостове. Но най-често болестта се срещаше при водолазите.

Мъртвият Панос беше дошъл с лодка, която буквално прелетя през пристанището на Сидни. Този факт подсказваше, че може да се е гмуркал. Но пък носеше обикновени мръсни дрехи, а не мокър костюм, а освен това миришеше на пот, престояла дни наред, а не на свежия солен мирис на морето. Това, заедно с връзката с миньорството и убедеността на АССР, че в пустошта действа терористична групировка, противоречеше на теорията на Кърт.

Той намери списък на езерата в Австралия и старателно ги прегледа до едно. Точно както бе казал Брадшоу, повечето изглеждаха плитки или дори временни – пресъхваха напълно през лятото.

– Не са места, където човек може да получи водолазна болест – каза си на глас Кърт.

Остави списъка и заразглежда внимателно едно сателитно изображение на Австралия. Тръгна на запад от Сидни, мина над по-сухите територии и установи, че не е трудно да се види колко бързо теренът става безплоден. Само от време на време се натъкваше на някоя зелена ивица.

Също като в американския югозапад или по поречието на египетския Нил, там където имаше поток или река, край тях избуяваше растителност. Дори реките да не течаха през цялата година, около тях често имаше подпочвени води. Но тези води бяха затворени в пропускливи пясъци и водопропускливи пластове, и в тях човек определено не можеше да плува. А дори и да успееше да намери езеро, това не обясняваше токсините по кожата на мъртвия.

Кърт понечи да изключи компютъра, но точно тогава погледът му бе привлечен от странно цветно петно. Кликна на няколко пъти, за да увеличи изображението.

Картата се замъгли и се избистри отново. Многоцветното петно зае една четвърт от екрана.

Кърт се взираше в езеро. Езеро, което блестеше във всички оттенъци на дъгата, по-ярки, отколкото имаше право да бъде каквото и да било в природата.

Незабавно проумя какво вижда. А след това парченцата от пъзела бързо се наредиха. Разбра защо езерото е толкова ексцентрично цветно и проумя защо информаторът страдаше от ДКБ и същевременно по цялото му тяло имаше метални токсини.

Изглежда, че и той, и Брадшоу бяха прави.

Посегна към телефона, набра един номер и зачака отговор.

– Хайде, Джо! – прошепна нетърпеливо Кърт

На другия край на линията се чу щракване.

– Ало? – обади се сънен глас с американски акцент.

Джо Дзавала беше най-добрият приятел на Кърт, неговият най-предан и доверен съюзник, макар някои хора да биха използвали израза „съучастник в престъпленията”.

– Надявам се жените в Кеърнс да не са те изтощили – каза Кърт, – защото имам нужда от помощта ти.

Чу как Джо се прозя отсреща.

– Трябва да попитам: за какво става дума, за нещо опасно, незаконно или водещо до сериозни телесни повреди?

– Ако кажа „не”, ще ми повярваш ли?

– Най-вероятно няма – отвърна Джо. – Особено като се има предвид в какво си се забъркал там.

– Значи вече си научил?

– Естествено, от командния център оставиха съобщение. Но и без него няма как да пропусна новината – дават те по всички новини – обясни Джо. – „Си Ен Ен” съобщи, че „неназован американец е разрушил операта в Сидни.”

– Много остроумно! – въздъхна Кърт. – Жалко, че не изпълняваха „Увертюра 1812“1. Щеше да е страшен финал.

– А се оплакваше, че конференцията била скучна.

– Май съм сбъркал – призна си Кърт. – И така, искаш ли да участваш в купона?

– Ами – замисли се Джо, – утре по план трябва да се изфукам с новите ни регулатори на скоростите за гмуркане пред група репортери и почетни ученици от пети клас от Кеърнс като част от проекта „Големият бариерен риф”, но като се има предвид, че всички те задават едни и същи въпроси, май предпочитам да рискувам с теб. Какво искаш от мен?

– Тествахте ли регулаторите?

– Днес ги проверихме, бяха изправни.

– Идеално! – каза Кърт. – Опаковай ги и ги занеси на летището. Ще ти уредя чартърен полет.

– Готово! За какво са ни?

– Искам да проверя едно предчувствие – отговори Кърт.

– Знаеш, че можеш просто да го кажеш на съответните служби – напомни му Джо. – Остави озитата� да се оправят.

– Ако имах капка мозък в главата си, точно това щях да направя – съгласи се Кърт. – Но последният ми разговор с тях не мина добре. Мисля, че трябва не да им кажа, а да им покажа.

– Звучи логично – реши Джо. – И така, къде отиваме?

– Още не съм съвсем сигурен – призна Кърт. – Но ще разбереш, когато стигнеш до летището. Ще се срещнем на мястото, където отиваме.

– Знаеш, че можеш да разчиташ на мен – съгласи се Джо. – Hasta mañana, amigo!2

– И още нещо – рече Кърт, преди Джо да е затворил. – Запази всичко чуто под сомбрерото си. Това не е операция, за която имаме разрешение от НАМПД.

ГЛАВА 6

Янко Минкозович стоеше в центъра на осмоъгълната стая. Осветлението беше мъждиво и слабо, температурата – под десет градуса. Въпреки това Янко беше плувнал в пот. Фактът, че влажността в стаята беше около сто процента, имаше значение, но истинската причина бяха страхът и нервността му.

Опитваше се да се овладее, но колкото по-дълго стоеше и мълчеше, толкова по-хаотични ставаха мислите му.

Всички, които бяха викани в тази стая, изпитваха огромно безпокойство. Тук живееше работодателят им – оттук управляваше като диктатор, оттук раздаваше правосъдие като съдия.

Янко знаеше това най-добре. Самият той беше водил тук мнозина против волята им, а после ги бе измъквал от стаята или осъдени на ужасно наказание, или мъртви.

Зад него стояха двама от гардовете, стиснали в ръце късоцевни вариации на американската пушка М-16.

В известен смисъл те бяха хората на Янко. Все пак той командваше охраната. Но предпочиташе да не ги поглежда. Те не бяха тук, за да го подкрепят – бяха получили нареждане да го доведат.

Срещу групата, загледан през прозореца в пълния мрак навън, работодателят им чакаше.

– Каква е главната ти задача, Янко? – проговори внушителната фигура, без да се обръща. Гласът беше странно приглушен – резултат от обгорени и увредени гласни струни.

– Както добре знаете, аз съм отговорник по сигурност­та – отговори Янко.

– И как преценяваш работата си в светлината на пос­ледните събития?

Максимилиан Теро се обърна. Янко видя познатите белези от изгаряне. Всъщност виждаше се само устата, изкривена в грозен разрез след ужасен пожар. Носът, очите, дясното ухо и останалата част от лицето бяха скрити зад черна латексова маска. Тя криеше черти, които бяха прекалено ужасни за показване, но и внушаваше страх у всеки, който я погледнеше. Маската отделяше Теро от тях, превръщаше го в нещо по-малко или може би в нещо повече от човек.

Янко имаше усещането, че се взира в някакъв полубог, в същество, което трябваше да е загинало поне няколко пъти – от пожар, от изстрели, от радиация, но все още живееше. Янко не искаше да разочарова този полубог, но не можеше да се насили да излъже. Събра цялата си смелост и призна:

– Бяхме изложени на опасност. Целта ни може би е зас­трашена. Положих големи усилия, но не успях да открия този, който поставя целите ни в опасност. Провалът е мой и само мой.

– Вярно е – съгласи се Теро. – Как се случи?

– Всички ключове са у отговорника по гмуркане. Той не може да обясни как Панос е успял да се добере до въздушния шлюз. Или лъже, или има заговор, който се простира далеч отвъд Панос и другите предатели. Няма как да обясним всички странни неща, които се случиха. Няма човек, който да има достъп до всички области, в които се появиха пробиви. Знаете колко строго се охранява всичко.

Теро кимна и мекият латекс на маската улови малкото светлина в помещението. Отраженията затанцуваха по маската, сякаш латексът изпращаше и получаваше сигнали.

– Панос е заминал оттук с кола – каза Теро. – Това може да означава само едно: че помощта идва отвън. От някой от хората, на които сме се доверили да се занимават с нашия бизнес във външния свят.

Янко не беше съгласен, но запази мълчание.

Теро пристъпи от крак на крак.

– Разбираш в какво трудно положение се намирам, нали, Янко? Вече не знам на кого да вярвам – нито тук, нито на острова. Особено при положение, че следващата доставка диаманти е готова за изпращане. Тази доставка е най-голямата от всички досега. Но не мога да разчитам на други хора да извършат прехвърлянето.

– Отложете го – осмели се да предложи Янко.

– Колкото по-дълго тези диаманти останат ненатоварени, толкова повече алчност ще предизвикват у хората – отхвърли идеята Теро. – Повече няма да отлагам товаренето. Ти ще се върнеш на острова и ще се заемеш лично.

Очите на Янко светнаха.

– Аз ли?

– Първо ще убиеш всички, които преди се занимаваха с бизнеса ни – обясни Теро. – После ще вземеш доставката и ще заминеш за Джакарта, където ни очаква купувач.

Янко не вярваше на ушите си. Беше дошъл в покоите на Теро с ясното съзнание, че най-вероятно ще бъде измъчван и дори убит. Вместо това му предлагаха огромна чест. Знаеше, че трябва незабавно да се възползва от дадения му шанс. Изменчивата природа на Теро – ту пламенна, ту студена, в един момент щедра, а в ­следващия – ­смъртоносна, не можеше да бъде предвидена. Всички, които го заобикаляха, се бяха научили да се боят от странните му и неочаквани паузи, от погледите, които отправяше към хората, сякаш се мъчеше да пробие с очи мъглата и да открие нещо, което можеше да види само той. Параноята и властта бяха опасна комбинация.

– Ще направя това, което искате! – заяви Янко.

– Вземи тези гардове и се заеми със задачата. Ще се срещнем на острова. Когато стигна там, очаквам да видя телата на предателите.

Янко изправи рамене и погледна мъжете зад себе си. Те незабавно се изпънаха и застанаха нащрек.

– Предателите ще проговорят, а после ще умрат – обеща той. Не вярваше, че мъжете в стаята са предатели, но предпочиташе да ги осъди на смърт, отколкото самият той да умре.

Янко се обърна и излезе през вратата. Двамата гардове го последваха .

Теро остана на място, загледан в ръждясалата стоманена врата, която се хлопна зад тях. В настъпилата тишина обмисли ситуацията. „Можем да вярваме на Янко – помис­ли си той. – От толкова отдавна е с нас.”

Зад гърба си чу стъпки и се обърна. Видя млад мъж с късо подстригана руса коса, стройна фигура и тъжен уморен поглед. Носеше лабораторна престилка.

– На австралийците няма да им отнеме много време да ни открият – каза младият мъж. – Сега вече не... Не и след това, което се случи.

– Вярно е – съгласи се Теро.

Младият мъж беше синът му, Джордж, главен проектант на последната версия на системата на Теро – оръжие, което буквално щеше да разтърси Земята чак до ядрото.

– Имаш право, сине – продължи Теро. – Какво искаш да направя аз?

– Няма причина да продължаваме да поддържаме тази станция – каза Джордж. – Трябва да я напуснем. Накарай Янко да остане и да я разруши. А после може да се присъедини към нас и да довърши другата си задача.

– Но тази станция ще ни помогне да причиним болката, към която се стремим – възрази Теро.

– Главната система на острова скоро ще започне да функционира – напомни му Джордж. – И тогава ще бъдем неуязвими. Трябва да преместим всичко ценно там.

– Кога ще е готова?

– След броени дни.

– Отлично! – грейна Теро. – Ти успя там, където мнозина други се провалиха. Скоро ще покажем на света, че е живял в невежество и тъмнина. Ще накараме държавите, които ни отхвърлиха, да си платят за това!

Младият мъж посърна.

– Не си ли съгласен?

– Не мислиш ли, че ако докажем, че системата работи и че можем да извличаме неограничена енергия от празнотата наоколо, това ще е достатъчно възмездие? Както и богатството, което ще ни донесе откритието, разбира се.

– Не! – отвърна гневно Теро. – Не е достатъчно! Съвсем не! Спомни си какво ни причиниха. Откраднаха ни всичко! Подиграха ни се и убиха сестра ти. Отпратиха ни така, сякаш сме чумави, изоставиха ни, за да умрем. Всички нации в света бяха съучастници в тези престъпления. Всички нации, на които бихме могли да помогнем.

Тонът на Теро се смекчи. Джордж открай време беше милостивият в семейството. Сестра му приличаше повече на баща си.

– Прекалено си снизходителен – обърна се към него Теро. – Аз не мога да си позволя милост. Няма да им подаря съкровището, което създадохме. Не и без да съм ги накарал да си платят скъпо.

Синът му го погледна и кимна неохотно.

– Трябва да тестваме системата – напомни му той. – Ако не успеем с фините настройки, нито едната, нито другата мечта ще се превърнат в действителност.

– Но само най-малките тестове – заяви Теро. – Светът трябва да остане в неведение, докато не настъпи часът нула.

ГЛАВА 7

Джо Дзавала стоеше на товарната рампа на летището в Кеърнс и наблюдаваше как завързват на платформата регулаторите, които бе донесъл, и как ги откарват към чакащия самолет.

Джо беше висок метър и седемдесет и осем, имаше тъмните изгарящи очи на майка си и якото телосложение на боксьор средна категория на баща си. Дзавала беше инженер и любител на пълнокръвния живот.

Смяташе, че животът е хубав, особено собственият му. Пътуваше по цял свят, преживяваше приключения, срещаше се с интересни хора и работеше по най-фантастични машини – високоскоростни лодки, експериментални подводници и от време на време по някоя летателна машина или кола. Плащаха му, за да си играе с любимите си играчки и то на фантастични и екзотични места.

За разлика от мнозина, които имаха работата на мечтите си, но не го разбираха, Джо напълно осъзнаваше този факт. Именно тази мисъл поддържаше на лицето му постоянна усмивка, а в походката му – бодрост, която обикновено се предаваше и на околните. Точно в този момент обаче личният му чар и бодрост не оказваха никакво въздействие върху едрия отговорник по товаренето на малкия самолет, който му бе изпратил Кърт.

– Това просто не може да бъде! – заяви мъжът за трети път, прелиствайки подробния списък на товара.

Джо носеше тъмен костюм, бяла риза и розова вратовръзка – нещо като прикритие, след като Кърт му каза, че НАМПД няма да участва официално в тази мисия.

– Какво да ви кажа... – подхвана Джо, имитирайки поведение на притеснен мениджър от среден ранг. – Трябва да се кача на борда. Такива са инструкциите: „Придружи предмета до мястото на доставка.”

Лицето на отговорника по товаренето се смръщи, а очите му се присвиха.

– Но пренасяте екипировка за гмуркане и две подводници за по един човек?

– Очевидно!

– До средата на пустошта?

– Наистина ли? – престори се на изненадан Джо.

Едрият австралиец кимна.

– Алис Спрингс е в червения център, приятелю. Все едно ще ги носиш до Сахара.

Джо се покашля и се запъна.

– Е, няма да се изненадам, ако точно това е следващата ми задача. Тази моя компания! Всички там сме малко луди.

Човекът въздъхна и подаде листовете на Джо.

– Е, добре, и бездруго са прекалено тежки, за да ги качим при останалата част от товара – каза той. – А няма да сваля половината товар, за да кача на борда една грешка.

Мъжът се обърна, за да спре платформата с регулаторите, но преди да успее да изрече и дума, Джо обви ръка около масивните му рамене и се наведе към него с дружелюбно изражение.

– Слушай! – започна той. – Знам, че това е грешка. И ти знаеш, че е грешка. Но ако не изнеса лично оттук тези неща, целият ад ще ти бъде сервиран за закуска! – после пъхна в ръката му пачка австралийски долари. – За безпокойството – допълни Джо и потупа новия си приятел по рамото.

Отговорникът опипа парите с палец. Държеше ръката си ниско, за да не я видят, като играч, който крие картите си на масата за покер. На лицето му трепна усмивка. Днес беше прекрасен ден за заплата.

– Това наистина е загуба на време – измърмори той много по-мило отпреди. – Но пък кои сме ние, че да спорим?

– Точно това си мислех и аз – съгласи се Джо.

Отговорникът се обърна и подсвирна на хората си.

– Свалете другите платформи и качете тази. И побързайте! – изсумтя той. – Не ни плащат на час.

След като работниците се заеха с работата си, една млада жена излезе от офиса на чартърната компания и донесе на Джо бутилка леденостудена вода. Усмихна му се и на бузите й се появиха трапчинки. Очите й блестяха.

– Благодаря! – каза той.

– За мен е удоволствие, сър!

Тя му намигна и се обърна така, че дрехите й съблазнително очертаха тялото й. На Джо му се наложи да положи сериозни усилия, за да не тръгне след нея.

Все пак остана на мястото си и започна да обмисля ситуацията, в която се намираше. Беше свикнал да е покрит с масло и да човърка нещо с ръцете си. Никога не се беше виждал като човек, който надзирава другите как работят. Но докато отпиваше от студената вода и гледаше от сянката как работниците вадят тежките товарни платформи от търбуха на самолета и ги пренареждат на силното сут­решно слънце, започна да си мисли, че тази възможност всъщност никак не е лоша.

Джо пооправи вратовръзката си и погледна към усмихнатия представител на отдел „Обслужване на клиенти”.

– С това определено се свиква.

* * *

ГЛАВА 8

Кърт огледа езерото и около него. Не се виждаше никой.

– Може да са ги отвлекли извънземни – предположи Джо и погледна към небето.

Кърт го стрелна с очи.

– Не се шегувам – оправда се Джо. – Чел съм за НЛО. Забелязват ги из цяла Австралия. А това място е точно от онези, които извънземните обичат да посещават.

– А аз да не си взема станиолената шапка� – измърмори Кърт.

После погледна надолу към паркираните коли и си помисли за умрелите гъски, открити край Бъркли Пит. Запита се дали шофьорите и пътниците не са вдишали някакъв отровен газ.

Отвори капака на малко отделение за багаж между двете седалки. В него имаше две изправени кислородни бутилки с размери на голям термос. До тях лежаха две маски и измервателен уред, който проверяваше токсичните нива на сто и седемдесет различни преносими по въздуха отрови.

– Австралийската агенция за защита на околната среда е обозначила това място като опасно – каза Кърт, – но само във връзка с нивото на водата. Въздухът би ­трябвало да е чист. Помислих си обаче, че малко предпазливост няма да ни навредиа.

Кърт извади уреда и го включи, а Джо провери налягането на бутилките.

Кърт открехна прозореца точно толкова, колкото да мушне накрайника през процепа. След трийсет секунди светна зелена светлина.

– Въздухът не е замърсен. По-чист е дори от въздуха в Лос Анджелис през лятото.

– Няма да е зле да продължим с проверките – подметна Джо.

Кърт кимна и свали крака си от спирачката.

Големият камион започна бавно да се спуска по дългата рампа. Когато стигна до равния участък и до паркираните коли, Кърт намали и спря зад тях.

Вторият зелен проблясък от анализатора за въздух му вдъхна увереност.

Той отвори вратата. Посрещна го мъртвешка тишина. Нямаше вятър. Нямаше птици. Нямаше насекоми. На отровения бряг не растеше нито стрък трева, дори някой упорит плевел.

– Доста е потискащо – прошепна Джо.

– Имам чувството, че сме на Луната – съгласи се Кърт, сложи анализатора за въздух на колана си, взе една от малките кислородни бутилки и излезе от камиона.

Докато Джо на свой ред слизаше от камиона, Кърт предпазливо се запъти към най-близкия джип. Задният капак беше вдигнат. Няколко карабини стояха недокоснати в стойка за пушки, а в кутия наблизо имаше спретнато сгънати непромокаеми якета, на които с големи букви пишеше: „АССР”.

– Изглежда, че са смятали да нападнат неочаквано – прошепна той.

– Тук има цяла партида тестови тръби – провикна се Джо, който се бе приближил до един от джиповете. – Някои от тях са пълни с вода. Според мен са вземали проби. Другото е сонарно оборудване. Може би са влезли в езерото?

Кърт се огледа. Отровното езеро изглеждаше съвсем неподвижно. Небето се отразяваше в повърхността му като в прозорец от тъмно стъкло. Кърт се зачуди дали хората от екипа на АССР не са някъде вътре.

– Не биха влезли всички наведнъж – каза си той. – Не и ако са имали избор.

Край ухото му избръмча муха – първият признак на живот, който срещаха, откакто приближиха отровното езеро. Мухата мина бързо покрай него и отлетя някъде в далечината. По слепоочието на Кърт потече струйка пот.

Той отново погледна към ръба. Не видя нищо. Нищо не се движеше, нямаше никакви признаци на борба. Нещо не беше наред.

Кърт взе една пушка от стойката и пъхна вътре пълнител, като се стараеше да не вдига шум.

Приближи и Джо.

– Мислиш ли, че някой ги е нападнал неочаквано?

– Ако е така, значи е било най-чистата засада на всички времена – отговори Кърт. – Някъде да виждаш дупки от куршуми? Кръв?

– Не – отвърна Джо.

– Може би си на прав път с това твое НЛО, но за всеки случай вземи една пушка.

Джо посегна към стойката с оръжия и в същия миг шум от падащи камъни накара Кърт да се обърне. По една малка червен дюна се свличаше тънка струя камъчета. Кърт приклекна и се прицели, но никой не се появи.

Джо приклекна до него.

– Какво мислиш?

Очите на Кърт бяха приковани в дюната.

– Прикривай ме!

Джо кимна, а Кърт се промъкна предпазливо напред, после се стрелна към малката дюна. Бързо се изкачи и надникна от другата й страна, готов да застреля моментално всичко, което види.

Напрежението в тялото му изчезна. Изпълни го съжаление.

В подножието на дюната имаше купчина тела – мъже и жени, нахвърляни безразборно. Бяха облечени просто, но спретнато. Екипировката и дрехите им бяха почти еднакви.

Кърт се пързулна към тях покрай поредица следи в пясъка, оставени от някой, който безуспешно се бе помъчил да се изкатери. Приземи се до набит мъж с късо подстригана коса, който му се стори познат.

– Брадшоу! – викна Кърт, приклекна до него и го обърна с лицето нагоре.

Докато проверяваше за пулс, от устните на Брадшоу се изтръгна лек стон.

– Джо, ела тук! – извика Кърт.

Джо се изкачи на дюната.

– Провери останалите! – нареди му Кърт.

Докато Джо се пързаляше надолу, Кърт откъсна парче плат от ризата на Брадшоу и го стегна около крака му, където беше най-опасната му рана. Имаше още две, но те изглеждаха повърхностни.

После извади манерката си и напръска лицето на шефа на АССР с малко вода.

– Брадшоу, чуваш ли ме? Какво се случи?

Устните на Брадшоу се раздвижиха и измърмориха нещо несвързано.

Кърт извади малката кислородна бутилка и сложи маската на лицето на Брадшоу. Потече кислород и Брадшоу се посъживи. Задърпа маската. Кърт я задържа на ­мястото й, докато очите на Брадшоу започнаха да се избистрят.

– Какво се случи? – попита Кърт и отдръпна маската.

– Слязоха вътре – отговори Брадшоу.

– Кой е слязъл вътре? – попита Кърт.

Нямаше отговор.

– Брадшоу, чуваш ли ме?

Джо се приближи.

– Останалите са мъртви. Пушечни изстрели. Отблизо. Според мен са ги хвърлили на земята и са ги застреляли с автоматично оръжие.

– Проклятие! – измърмори Кърт.

Погледът на Джо обхождаше наклонените стени, които се издигаха около тях.

– Това не ми харесва, amigo. Стоим безпомощни на място, което е твърде удобно за отстрел.

– Ако някой ни наблюдаваше, отдавна да сме мъртви – успокои го Кърт и продължи да притиска кислородната маска към лицето на Брадшоу. Не след дълго австрали­ецът сякаш дойде малко на себе си.

Кърт отново отдръпна маската.

– Остин? – измърмори Брадшоу изненадан. – Какво правиш… какво правиш тук?

– Следвам интуицията си – отговори Кърт. – Какво стана?

– Не… знам – промълви Брадшоу. – Някой ни устрои засада. Следващото, което помня, е че лежах на земята и чувах изстрели.

Брадшоу се закашля като човек, който се дави от прах в дробовете си, и Кърт сложи маската отново на лицето му. Брадшоу я бутна настрана.

– Бяха подготвени предварително – каза той. – Прав беше. Отнякъде изтича информация.

– Видя ли кои бяха? – попита Кърт. – Откъде дойдоха?

– Не – успя да изрече Брадшоу с мъка, не изглеждаше никак добре.

– Трябва да те измъкнем оттук – каза Кърт и се помъчи да повдигне набития мъж. – Джо, помогни ми!

Джо подхвана Брадшоу от едната страна, а Кърт – от другата и го изправиха на крака.

– Хейли… – измърмори Брадшоу.

Кърт се огледа. Не я видя сред мъртвите.

– Тя с вас ли беше?

Брадшоу кимна.

– Слезе долу... – отговори той и посочи към езерото. – Слезе долу заедно с другия водолаз.

– Какво има там?

– Някаква конструкция. Помислихме, че това е устройството... Огромно е! Прилича повече на… някаква лаборатория. Тя слезе долу, за да види, защото само тя може да разбере какво е. Но ни нападнаха и после…

– И после какво?

Австралицът потръпна, но се съвзе. На лицето му се изписа огромна болка.

– И после слязоха долу след нея – каза той. – Сега са там долу. Всички.

ГЛАВА 9

ГЛАВА 10

Кърт облече водолазния костюм и се приближи към миниподводницата в задния край на платформата. Хората често наричаха с обич яркожълтите подводни съдове „бързоходки”. Приличаха на водни джетове, с комплект малки крила за потапяне отпред и прозрачен капак над главата, който водачът дръпваше надолу и застопоряваше, след като седнеше в подводницата.

Подводниците можеха да слязат на дълбочина до петстотин метра, захранваха се от литиево-йонна батерия, подобна на тези в модерните електрически коли, и имаха грайферни зъбци, фарове и вътрешни контейнери за въздух и вода.

Капакът и голяма част от корпуса бяха изградени от извънредно здрави полимери, предназначени да издържат на налягане на голяма дълбочина. Макар че все още не бяха тествани на по-дълбоко, Кърт не се съмняваше, че „бързоходката“ ще издържи. Все пак неин главен проектант беше Джо, а Кърт от опит знаеше, че всички проекти на Джо са по-добри от описаното в спецификациите.

След бърза серия проверки Кърт беше готов да потег­ли. Освободи лентата, която задържаше ускорителя на място, и нагласи лоста за издигане и спускане на платформата на трийсет градуса. Хидравличните ­приспособления се включиха и платформата започна да се накланя като задната част на камион за боклук.

Кърт влезе в една от бързоходките и натисна превключ­вателя, който затваряше люка. Капакът бързо се застопори на място и покри плътно Кърт. Той се настани на седалката с протегнати напред ръце и изпънати зад тялото крака и се почувства така, сякаш кара морски мотоциклет.

Задният край на платформата стигна до езерото и водата бързо обгърна бързоходката от всички страни. През капака Кърт се втренчи в цвета на водата – розов най-близо до повърхността и по-тъмночервен надолу, където светлината намаляваше.

За миг се зачуди колко ли са отровни тези води. После изхвърли тази мисъл от главата си, натисна ръчката на газта и бързоходката се отдели от рампата. Кърт се зачуди може ли нормален човек да е готов да се гмурне в подобна супа.

Подводницата направи кръг на няколко метра под повърхността. После Кърт натисна лоста за гмуркане и баластният резервоар се напълни с вода. Кърт тласна кормилото напред, крилата за потапяне се наклониха надолу и бързоходката започна да се спуска.

След около двайсетина секунди Кърт накара подводницата да опише широк кръг. Когато стигна на дълбочина двайсет и шест метра, водата около него заприлича на гъсто червено вино. След още шестнайсет метра придоби цвета на засъхнала кръв. Каквито и да бяха химични съединения в нея, едно беше ясно – изолираха светлината много успешно. Кърт продължи да се спуска надолу и в мътилката различи купола на странната кула.

Куполът беше гладък, но изглежда върху извитата му повърхност се бе утаил някакъв минерал – може би калций. Кърт нямше как да разбере в момента, но вещес­твото отразяваше повече светлина от водата, която го заобикаляше.

Докато преминаваше над купола, Кърт докосна ръчката на газта и изхвърли и последния баластен въздух. Бързоходката отново започна да потъва.

Кърт се загледа в тъмнината. Според картината, която видя преди малко на сонара, покривът на лабораторната конструкция се намираше на около двайсет и пет метра под височината на купола. Надяваше се покривът й да е покрит със същото вещество, за да го види, преди да се блъсне в него.

– Седемдесет – прочете той на глас цифрата, която показваше дълбокомерът. – Седемдесет и три.

Огледа бездната около себе си. Отвсякъде го обгръщаше мрак. Сякаш потъваше в черна дупка.

– Седемдесет и шест – каза тихо Кърт.

Ако дълбокомерът беше верен, след шест-седем метра трябваше да се блъсне в покрива на лабораторията. Засега обаче не виждаше нищо.

Натисна бутона и вкара в резервоарите малко въздух, като моторист, който се опитва да напомпи гумите до идеалното налягане. Чу се бързо изсъскване, последвно от второ. Спускането се забави.

Дълбокомерът скоро показа осемдесет метра, а Кърт все още не виждаше нищо. На осемдесет и два метра отново леко натисна помпата за въздух. А на осемдесет и три нервите му не издържаха.

Започна да натиска помпата, докато бързоходката достигна неутрална плаваемост във водата. Спускането спря и бързоходката увисна неподвижно.

Кърт плъзна палеца си напред и чукна по бутона за светлините. Натисна го достатъчно силно, за да изпрати малко захранване по веригата, но не достатъчно, за да ги включи напълно. Светлините проблеснаха мътно и отново угаснаха. По време на този кратък проблясък пред Кърт се разкри свят от неоновочервено. Корозиралият покрив на лабораторията се намираше на по-малко от метър под него.

– Поне съм на правилното място – измърмори той.

Ако тази грозна конструкция наистина беше лаборатория, трябваше да има вход. Независимо дали става дума за токсична или за обикновена вода, най-сигурното и безопасно място за изграждане на въздушен шлюз беше под конструкцията.

Кърт рискува отново да включи светлините за няколко секунди, видя къде свършва конструкцията и я заобиколи. Когато започна да се спуска надолу, различи около дъното на лабораторията меко сияние – светлина, която се процеждаше от въздушния шлюз.

– Който и да си, много мило от твоя страна да ми оставиш крушката светната – измърмори Кърт.

Точно в този миг бързоходката рязко се наклони вдяс­но и през водата премина странна вибрация.

Кърт веднага разбра какво се е случило. Беше се ударил в една от жиците, които придържаха купола и снопа от тръби. Силата на удара бе отхвърлила бързоходката встрани и я бе накарала да се завърти. Но по-лошото беше, че изпрати във водата вибрация със сила, равна на тази на дърпането на струна на гигантска китара. Шумът се блъсна в стените на езерото и се върна при Кърт като призрачно ехо.

Кърт изравни миниподводницата и се огледа за течове. Кабината изглеждаше здрава. Той въздъхна с облекчение и продължи да се спуска, като се надяваше да избегне други неприятности.

ГЛАВА 11

Планът на Джо вървеше с пълна пара. Беше измайсторил нещо като система за теглене – прокара кабел от предната част на последния джип около цилиндричния стоманен ролбар на един от другите и го прикрепи към задния край на трети.

Планът му беше прост – смяташе да бутне третия джип във водата, така че да пропадне от ръба на терасата и докато пада, кабелът да повлече втория джип напред достатъчно бързо, та Джо да успее да натисне съединителя и да запали двигателя.

Готов за действие, той отново провери как е Брадшоу, кръстоса пръсти и се отправи към джипа, който щеше да използва като тежест. Без захранване не можеше да отвори прозорците, затова ги разби. Отвори всички врати, както и задния капак и дори вдигна предния – всичко, което щеше да помогне да се напълни по-бързо с вода и да потъне по-бързо.

Изключи скоростния лост, освободи спирачката и изскочи навън. Заби пети в пясъка и забута. Малко по малко джипът помръдна. Когато стъпи на по-твърдата почва близо до водата, тръгна по-бързо. С последен силен напън Джо го тласна напред и отстъпи назад. От усилието за малко да загуби равновесие и да се стовари право в токсичната супа.

Джипът се плъзна надолу и започна да се пълни с вода. Предната му част остана да стърчи над езерото, точно както при първия, а после спря, когато кабелът се опъна докрай.

Джо се втурна към втория джип и скочи вътре. Увери се, че ключът е завъртян, и освободи спирачките. Автомобилът тръгна напред, отначало бавно, но после набра скорост, когато потъващият джип опъна кабела.

Джо изчака колкото можа по-дълго, след което натисна съединителя.

Двигателят изрева, изгъргори, а после заръмжа. Джо натисна педала на газта и го задържа, а после натисна и спирачките. Джипът спря само метър преди да последва теглещия автомобил.

Все още с крак на педала, Джо даде малко газ и двигателят заработи стабилно. Джо най-после отпусна педала на газта и изключи колата от скорост, после дръпна силно ръчната спирачка, намести я, излезе и тръгна към лебедката пред джипа.

Натисна лоста надолу. Челюстите на барабана се разделиха и освободиха металната жица. Тя изплющя след теглещата кола и последва потъващия в езерото джип.

Джо отдаде чест на пропадащия автомобил и се качи обратно в работещия джип. Свърза радиостанцията със зарядното и с облекчение видя да блесва червена светлина.

Погледна към отражението си в огледалото.

– Добър си, Дзавала! – каза сам на себе си. – Много си добър!

Предполагаше, че ще минат няколко минути, преди радиостанцията да се зареди достатъчно, за да я използва, затова реши да провери как е пациентът му.

Скочи от джипа и бързо тръгна към лежащия ­неподвижно Брадшоу. Австралиецът беше в безсъзнание, но още дишаше.

– Дръж се! – прошепна му Джо.

В този момент водата в езерото се раздвижи. Близо до центъра на половината разстояние между брега и носещия се по повърхността камион се образува лека вълна. Нещо се движеше под повърхността, като кит-убиец, устремил се към брега.

За секунда Джо помисли, че може да е Кърт с бързоходката. Но предметът се показа на повърхността и се оказа, че е шестметрова подводница с широко дъно. Причината за тази конструкция стана ясна само след секунди, когато подводницата се надигна от водата и се понесе по повърхността, като оставяше под и след себе си широка ивица пяна.

– Подводница-ховъркрафт! – удиви се Джо. – Това е много по-добро от камион-амфибия.

В продължение на двайсет секунди ховъркрафтът продължи да се носи на север, след което леко обърна на изток, излезе с пълна скорост от водата от другата страна на минния басейн и се качи на рампата.

Джо осъзна, че всеки момент ще стане свидетел на бягството на хората, устроили засада на екипа на АССР.

– А! Тая няма да я бъде! – отсече той, втурна се към изключения от скорост джип и скочи вътре. За секунда се спря. А Брадшоу? Не можеше да му помогне, но веднага щом радиостанцията се зареди, щеше да повика помощ.

Включи на скорост и натисна с всичка сила педала на газта. Гумите се завъртяха в едрозърнестия пясък и Джо запраши след бягащия ховъркрафт.

ГЛАВА 12

Джо летеше през пустошта. Джипът имаше големи гуми, мощен двигател и високо окачване, които го правеха една от най-добрите машини за офроуд в света, но не можеше да се сравняват с ховъркрафт при пресичане на неравен терен.

Джо трябваше да положи огромни усилия, за да овладее джипа, докато машината се люшкаше по неравната земя и тук и там покрай някой шубрак, който беше прекалено гъст, за да мине през него. Ховъркрафтът просто прелиташе над тях и продължаваше напред.

Джо изоставаше все повече и повече, докато не стигна до равен участък, който му напомни на солените плата в Юта. На равния терен скъси дистанция. В този момент индикаторът на радиостанцията най-накрая светна в зелено.

Джо я грабна и натисна бутона на говорителя.

– АССР, чувате ли ме? – попита той, защото смяташе, че отсреща са точно те. – Има ли някой там?

От другия край на линията долетя някакъв глас, но се чуваше лошо.

– Брадшоу, ти ли си?

– Не – отговори Джо. – Брадшоу е ранен. Загубихте няколко агенти.

– Кой сте вие? – попита гласът от другия край на линията.

Джо обясни възможно най-ясно и добави, че преследва заподозрените в стрелбата на запад през пустошта.

– На кой път сте?

– Не съм на никакъв път – отговори Джо. – В момента прекосяваме пресечена местност, на запад от наводнената мина. Право към слънцето.

Последва неразбираем отговор, а после радиото отново прекъсна. Джо го тресна обратно в зарядното. Пред него ховъркрафтът обръщаше и се плъзгаше настрани. Накрая се завъртя на сто и осемдесет градуса и се обърна точно срещу джипа.

Джо тръгна да завива, но вече беше късно. Нещо проб­лесна и светът пред очите му мигновено потъмня.

ГЛАВА 13

Шумът достигна до Джо през мъглата на съня. Отначало му се стори като звук на пръскачка, която напоява нива – пронизителен и постоянно повтарящ се. Само дето беше по-бавен: фиуу-фиуу-фиуу-фиуу…

Замаяното съзнание на Джо се върна към обширните ниви в Ню Мексико, край които бе израснал, и към иригационните машини с високо налягане, които съживяваха пустинята. Но някак, дори полузаспал, той знаеше, че не се намира в Ню Мексико.

Отвори очи и светът изплува пред него като размазано петно. Усети в устата си вкус на сол. Вдигна ръка и видя, че е почервеняла от кръв – кръв, която капеше от рана на челото му, течеше по носа му и падаше на устните му.

Зрението му започна да се прояснява и той осъзна, че се намира на шофьорското място в някакво превозно средство. В предното стъкло пред него се виждаше назъбена дупка. Предната част на автомобила бе наклонена надолу под остър ъгъл, сякаш се намираше в някоя канавка.

Макар че останалите симптоми отшумяваха, странният шум продължаваше. Дори стана още по-отчетлив – звучеше досущ като огромен вентилатор, който се върти на средна скорост.

До ушите на Джо достигнаха крясъци, които идваха ­някъде отвън.

– Тук! – каза някой.

– Донесете лост! – викна друг

Вратата до него се раздвижи. На ръба й се показаха пръсти и я открехнаха няколко инча. В процепа се появи лице.

– Добре ли си, мой човек? – попита мъж във военна униформа.

Джо вдигна ръка към раната на челото си.

– И по-добре съм бил.

– Чакай, ще те извадим.

Военният продължи да човърка нещо по извитата и изкорубена врата, заедно със свой колега, който бе донесъл лост. Сантиметър по сантиметър двамата успяха да отворят вратата.

Докато военните действаха, спомените на Джо се върнаха. Намираше се в Австралия. Допреди малко преследваше един ховъркрафт. Опита се да надникне покрай дупката в предното стъкло, за да потърси някаква следа от него, защото за миг си помисли, че може да са се ударили челно, но видя само мръсна вода в някакво полусухо дере, в което беше влязъл.

Вратата до него най-после се отвори и войниците внимателно го извадиха от потрошеното возило. Докато единият претърсваше джипа, другият изведе Джо от канавката и го поведе към жълтокафяв хеликоптер „Ен Ейч 90“ със знаците на австралийската армия.

Сега Джо разбра откъде идва странният шум. Роторите над голямата летателна машина все още се въртяха.

Мъж със сурово лице и черен костюм се приближи към него.

– Вие ли ни повикахте? – попита той. – По радиото на Брадшоу?

Джо кимна.

– Какво стана?

– Ония типове, които преследвах – започна Джо. – Хванахте ли ги? Бяха с ховъркрафт.

Мъжът вдигна вежди.

– Ховъркрафт?

– Знам, че звучи налудничаво – не се предаваше Джо, – но точно това караха. Боя се, че не мога да ви дам марка и модел.

Събеседникът му мрачно поклати глава.

– Каквото и да са карали, не сме ги открили. – После посочи към отворената врата на хеликоптера. – Трябва да ви дадем инструкции. Тази птица ще ви върне в Алис Спрингс.

– Ами Брадшоу? – попита Джо.

– Евакуираха го с медицинския хеликоптер преди трийсет минути.

– Преди трийсет минути?

Джо се огледа объркан. Струваше му се, че от обаждането му са изминали не повече от трийсет секунди. Дори ако извадеше няколкото минути, които бе прекарал в безсъзнание, помощта не можеше да е стигнала до Брадшоу толкова бързо.

Чак сега видя, че е почти тъмно. Докато гонеше онези, слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, но сега вече беше залязло. В потъмняващото небе светеше само бледо оранжево сияние.

Зад тях перките на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо, докато пилотът се подготвяше за излитане.

– Отне ни известно време да ви открием – обясни мъжът.

– Какво стана с Кърт?

– Кой?

– Кърт Остин.

– Това име не ми е познато – отговори мъжът. Хвана Джо под мишница и го побутна към вратата. – Моля ви, трябва да тръгваме.

Джо рязко се откъсна от ръцете му.

– Никъде няма да ходя, преди да ми кажете какво се е случило с приятеля ми! Той слезе долу в мината, за да спаси водолазите ви.

На лицето на чиновника се изписа странно изражение.

– Имаше експлозия – каза той. – Ако приятелят ви е оцелял, значи вълната го е изхвърлила на брега. Но сега край езерото няма никого другиго освен мъртвите.

Със свито сърце Джо се качи в хеликоптера и закопча колана. Докато летяха, нощта бавно, но сигурно завладяваше земята. Когато пристигнаха в австралийската военна база край Алис Спрингс, небето приличаше на парче черен плат, нашарено от най-ярките звезди, които Джо бе виждал някога.

Най-напред го заведоха в болничното крило. Един млад доктор го прегледа основно, най-вече за признаци на отравяне с химикали. След като му съобщи, че ще оцелее, си тръгна, за да влезе една още по-млада медицинска сестра. Тя закърпи раната на челото на Джо.

След като свърши с това, заби в ръката му иглата на спринцовка.

– Ох!

– Тетанус и антибиотици – обясни сестрата.

– Добре – изсумтя Джо и започна да разтрива ръката си. – Но не трябваше ли първо да ме предупредите или да ми кажете, че няма да боли?

– Защо да ви лъжа? – попита тя. – Освен това си мис­лех, че янките сте корави хора.

– Имах тежък ден – оправда се Джо. – Като стана дума за янки, случайно тази вечер да сте лекували и други американци? Може би един, който е висок метър и осемдесет, със сребриста коса?

– Съжалявам! – отговори сестрата, докато прибираше нещата си. – Вие сте първият.

След като сестрата си тръгна, заведоха Джо в друга част на базата. Заприлича му на жилище с най-основни функции или може би на квартири за военнослужещи.

Военният, който го придружаваше, отвори врата към стая с две легла, бюро помежду им и голи стени. Помещението напомни на Джо на обща спалня. Дори си имаше съквартирант, който лежеше на едното легло с вдигнати крака.

Джо направи крачка напред, вратата зад гърба му хлопна и се чу изщракването на ключ в ключлката. В този момент от леглото се надигна Кърт Остин.

– Мамка му, радвам се да те видя! – промълви Джо. – Накараха ме да си помисля, че си се превърнал в част от купчината боклук на дъното на оная мина.

Кърт стана и притисна Джо в мечешката си прегръдка.

– И аз се боях, че с теб е станало нещо такова. Не очаквах да изплувам и да заваря Брадшоу да се препича на брега, без никой да се грижи за него. Боях се, че ония разбойници са те надвили.

– Реших, че състоянието му не позволява препускане с кола през пустошта – оправда се Джо.

Кърт го измери със странен поглед.

– Ако се съди по шевовете, гонитбата е приключила с извънредни дейности?

– Не – отговори Джо. – Не ги хванах. Но някак си се озовах в една канавка. Е, като се има предвид колко доб­ре се справях до този момент, мисля другата година да се запиша за участие в „Баха 1000”�.

– Човек не печели „Баха”, като катастрофира, Джо. Знаеш го, нали?

– Не съм катастрофирал, amigo, аз… – започна Джо и млъкна. – Добре де, май катастрофирах, но съм сигурен, че вината не беше моя.

Изненадваше се от факта, че споменът е толкова неясен. Напрегна мозъка си да си спомни.

– В един момент щях да се блъсна челно в тях… прос­ветна някаква искра, като отражение на слънчевата светлина в стъкло, а после… Може да съм завил настрани. Честно, не помня!

– Звучиш като Брадшоу – отбеляза Кърт.

– Между другото, как е той?

– Жив, благодарение на теб. Вкараха го в хирургията.

Джо се зарадва да го чуе.

– Намери ли долу твоя учен?

– Да, както и един водолаз от АССР. Намерих ги завързани за една бомба. Успяхме да се измъкнем, но станцията избухна.

– Те добре ли са?

– Доколкото знам, да – отговори Кърт. – За миг ги загубих, когато гръмна станцията. Когато ги намерих, и двамата бяха в безсъзнание. Но благодарение на хващачите, които ти сложи на предната част на бързоходката, успях да ги хвана и бавно да ги извадя на повърхността.

Джо се усмихна с гордост.

– Значи бързоходката се е представила отлично. Знаех си!

– Може и да имаш бъдеще в бизнеса с подводници – призна Кърт. – Е, разбира се, само ако можеш да се откажеш от мечтите си за кариера като мениджър средно ниво и офроуд състезания.

Джо се разсмя и седна на бюрото между двете легла. Почука с кокалчетата си по стената.

– И така, в затвор ли сме или ни държат тук за наша сигурност?

– Идея си нямам – отвърна Кърт. – И не знам в какво съм ни забъркал. Но ако изобщо ми позволят да говоря с някого, съм твърдо решен да разбера.

– Или пък – предложи Джо – просто се съгласи с моя план: можем да се престорим, че всичко е било една голяма грешка и да си се занимаваме със своите работи.

Бръчката, която се вряза в челото на Кърт, подсказа какво мисли за тази идея.

– И кое му е забавното на това? – попита начумерено той.

Джо познаваше Кърт толкова добре, че можеше да предскаже този отговор. Щом приятелят му забиеше зъби в някоя загадка, нямаше връщане назад – не и преди да открие това, което търси.

За нещастие през следващите няколко часа нямаше да получат никакви отговори. Всъщност никой не ги обезпокои чак до след полунощ, когато отключиха вратата и в стаята влязоха двама австралийски военни – военна полиция или каквото там имаха озитата на нейно място. Бяха в униформи. Един мъж и една жена.

– Господин Остин? – каза мъжът. – Моля, елате с мен.

Кърт се изправи уморено. Джо направи същото.

– Вие не, господин Дзавала – обади се жената. – Вие оставате тук.

Джо се престори на много възмутен.

– Какво? Никой не иска да ме разпитва? Може пък да знам нещичко.

Кърт тръгна към вратата.

– Сигурен съм, че когато свършат с мен, ще те отведат за разпит. Не ме чакай, лягай си.

Мъжът остави Кърт да излезе пръв и после го последва по коридора.

Когато приятелят му изчезна от погледа му, Джо се облегна на стената със стоическо изражение. За негова изненада жената остана дори след като заключиха вратата.

Джо я огледа изпитателно. Беше хубавелка, въпреки липсата на грим и торбестата униформа. Мина му през ума, че може да е дошла, за да проведе подмолен разпит. Реши да я улесни и същевременно да се опита да разбере какво знае.

– Защо дойдохте, за да ме държите под око ли? – попита той.

Жената не отговори.

– Знаете ли – каза той, вече по-уверено, – у жените в униформа има нещо, което много ми харесва.

Все още никаква реакция. Ако й бяха възложили да го очарова, поведението на статуя нямаше да й помогне.

– Май не сте много дружелюбна с хората, а? – попита Джо. – Е, добре, какво мислите за… НЛО?

Жената и този път не проговори, но ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка, която очевидно не успя да скрие. Джо й се усмихна в отговор. Ето че вече бележеше известен напредък.

ГЛАВА 14

Вашингтон, окръг Колумбия, 22.00 часа

ГЛАВА 15

Корабът на НАМПД „Джемини”1

Индийският океан,

140 мили западно от остров Рождество

ГЛАВА 16

Източен Сибир, 17.00 часа

ГЛАВА 17

Джакарта, Индонезия, 5.40 часа

ГЛАВА 18

Австралийската пустош, на юг от Алис Спрингс.

ГЛАВА 19

Маскираните мъже се качиха на влака от няколко места, покатериха се между вагоните и отвориха със сила вратите.

– Какво става? – в гласа на Хейли звучеше паника.

– Имаш право на едно предположение.

Тя бързо схвана ситуацията.

– Търсят нас.

– Или това, или е някаква екранизация на Бъч Касиди, за която никой не ме е предупредил.

Хейли грабна мобилния си телефон и започна да набира в опит да повика помощ.

– Има сигнал, но май не толкова, че да набера.

– Губиш си времето – каза Кърт. – Най-вероятно са заглушили обхвата от кулата.

Погледна навън. На два вагона разстояние от тях един мъж стоеше настрана от влака и го оглеждаше внимателно.

– Имат човек отвън – съобщи Кърт. – Най-вероятно следят да не се измъкне някой.

По системата за оповестяване се разнесе глас. В него се долавяше лек акцент, който Кърт не можа да разпознае веднага. Със сигурност не беше кондукторът.

– Моля, запазете спокойствие! – каза гласът. – Току-що завладяхме влака, но не желаем да нараняваме никого. Търсим двама души: мъж със сребристосива коса, висок около метър и осемдесет, и жена, която е петнайсетина сантиметра по-ниска, русокоса. Казва се Андерсън. Ако ни съдействате, никой няма да пострада. Ако се намесите или започнете да спорите, ще пострадате или ще бъдете убити.

Съобщението свърши. Кърт открехна вратата на купето и погледна към тесния коридор.

В единия му край двама мъже тъкмо влизаха в едно купе. Бяха грубияни с набити тела, с дебели крака и ръце и с лица, скрити зад ски-маски. В движенията им нямаше и капка колебание. Кърт прецени, че са улични бандити, наети за пари.

Зад тях вървеше трети мъж, по-висок и по-слаб. Дори зад маската за ски, Кърт видя, че лицето му е тясно, а очите – хлътнали. Физически не беше впечатляващ като другите, но от него се излъчваше повече заплаха. Кърт предположи, че той е шефът.

Избухна вълна от крясъци. Във вагона отекна шум от боричкане, а после и от подмятане на някого из купето. Миг по-късно извлякоха в коридора мъж, висок колкото Кърт. До него стоеше млада жена. Приличаха на младоженци.

Водачът ги огледа изпитателно.

– Не – каза той безстрастно. – Не са те.

После леко се отдръпна назад и удари беззащитния мъж.

– Това е заради съпротивата ти.

Мъжът се отпусна тежко в ръцете на двамата бандити. Но шефът им не беше приключил. Напротив, разпали се и го ритна в гърдите, като го запрати през коридора обратно в купето му.

Всеки инстинкт в тялото на Кърт му заповядваше да се намеси, но шефът очевидно беше въоръжен, а бе възможно и двамата главорези да имат оръжие. А освен това точно сега имаше само една задача: да опази Хейли Андерсън.

Отново се приближи към прозореца и се подготви да го разбие. Да скочи навън в тъмното и да се изправи срещу един противник беше по-добре, отколкото да влезе в ръкопашен бой с трима.

Взе един стол и го вдигна над главата си. Преди да успее да го използва, вратата се отвори с трясък.

– Хвърли го! – изкрещя един глас.

Кърт пусна стола и се обърна бавно. Натрапниците го огледаха изпитателно, а после огледаха и Хейли.

– Предполагам, че сте дошли да раздигнете масата – каза Кърт и посочи към купчината прибори, чаши и чинии на пода.

Двамата мъже инстинктивно погледнаха надолу, в посоката, която им посочи. Реакцията им бе аматьорска, но те си бяха аматьори – местни здравеняци, намерени случайно из околността, наети да свършат мръсната работа на някой друг. За тази частица от секундата, Кърт се задейства: завъртя се на левия си крак, вдигна десния и го изстреля към корема на по-близкия мъж.

Токът на ботуша му се заби със силата на парен чук и събори мъжа по гръб. Той се сгърчи като сгъваем стол, засмука въздух и се хвана за корема, докато се свличаше на земята. Вторият главорез се хвърли към Кърт и огром­ните му лапи се стрелнаха към врата му.

Кърт блокира атаката му, като го сграбчи за китката и я изви. Използвайки значителната инерция на нападателя срещу себе си, го завъртя, накара го да загуби равновесие и го блъсна в земята. Мъжът тупна на пода, а Кърт се наведе и стовари върху лицето му долната част на ръката си.

Щеше пак да го удари, но знаеше, че шефът ще дойде всеки момент. Скочи и се обърна.

Вече беше късно.

Мършавият водач на групата вече беше там с пистолет в ръка. Държеше го с изнесено напред рамо, като гангстер. Огледа изпитателно Хейли, кимна одобрително и се извърна към Кърт.

– Ти не ми трябваш – заяви той.

Кърт се хвърли надясно, а мъжът започна да стреля безмилостно. Първият куршум пропусна, а вторият одраска ръката на Кърт. Третият разби прозореца зад него. Преди кандидат-убиецът да успее да дръпне спусъка за четвърти път, в купето отекна различен звук: меко, противно тупване, като звука, който издава счупена бухалка при удар по време на бейзболен мач.

Главата на стрелеца се отметна напред, а пистолетът излетя от ръката му. Мъжът залитна в купето, удари се в масата и се просна на земята като марионетка с прерязани конци.

Джо Дзавала стоеше зад него с някакво шкафче в ръце.

Кърт дръпна пистолета от падналия мъж.

– Много драматично влизане.

Джо се ухили.

– Каквото и да правя, обичам да го правя със стил.

Шефът лежеше в безсъзнание. Другите двама мърдаха, но нямаха желание за нова схватка. Не бяха очаквали да ги набият и сега, когато противниците им бяха повече от тях и имаха оръжие, като че ли предпочитаха да се предадат.

Кърт дръпна маската от лицето на предводителя.

– Някой да е виждал това лице?

Джо поклати глава, Хейли също.

– Никога не съм го виждала – каза тя.

– Предполагам, че това не са приятелите ни от наводнената мина – рече Кърт.

– Защо мислиш така?

– Фактът, че още сме в съзнание – отговори той.

В джоба на падналия шеф запращя радио.

– Защо се бавите? Чухме изстрели. Трябва ли ви помощ?

Този път Кърт си помисли, че е разпознал акцента.

– Руснаци?

– Поне на мен така ми звучи – отговори Джо.

– Те пък как са се замесили в това?

– Идея нямам – отговори Джо. – Но видях още една групичка, отиваха към задните вагони, където щеше да е служебният вагон, ако в този влак имаше такъв.

– И поне още двама навън – каза Кърт.

После насочи пистолета към мъжа, чието лице беше съсипал.

– Колко приятели си довел на този купон?

Нападателят му отговори бавно:

– Осем или девет в камиона. Не съм ги броил.

Кърт посочи към руснака.

– А колко са тия като него – хората, които са ви наели?

– Четирима.

Кърт погледна към останалите.

– Това означава поне още трима с пистолети.

– И много здравеняци, които да вършат черната работа – допълни Джо.

– Трябва да се махаме оттук – прекъсна ги Хейли.

Джо кимна.

– Дамата наистина е много умна. Май ще е най-добре да я послушаме.

Кърт беше напълно съгласен, но как можеха да се махнат? И къде щяха да отидат? Ако тръгнеха пеша към пустошта, нямаше да стигнат много далеч.

Радиото отново запращя.

– Виктор, отговори! Какво става?

Кърт грабна радиото и натисна бутона на говорителя.

– В момента Виктор не може да говори, защото заспа непредвидено. Но моля, останете на линия, вашето обаждане е важно за нас.

– Какво правиш? – попита Хейли. Очите й щяха да изскочат от орбитите. – Сега знаят, че сме тук.

– И преди знаеха, че сме тук – отговори Кърт. – Благодарение на Джо спечелихме първия рунд. Сега е време за втория.

Радиото изпращя.

– Не се ебавай с нас! Ще съжаляваш! – изръмжа гласът.

– Ще видим – отговори Кърт. – Само за информация, взех пистолета на приятеля ти Виктор и за разлика от него, когато стрелям, не пропускам.

Реши, че това ще накара руснците да се позамислят. Мина през вратата и огледа коридора. Видя, че е чист, и махна на Джо и Хейли да го последват.

Предположи, че групата, която бе отишла в задните вагони, сега се е устремила към тях два пъти по-бързо. Имаше план как да ги забави. Изричането на няколко заплахи беше първата крачка. Втората беше да намери електрическото табло в началото на вагона. Отвори го точно когато радиото пак се съживи.

– Предай ни жената и ще те оставим жив!

Кърт постави ръка на главния прекъсвач и отново заговори по радиостанцията:

– Щом я искате, елате и си я вземете.

С тези думи изключи прекъсвача, прекъсна електричеството и целият вагон потъна в мрак. Разля се вълна от приглушени викове от страна на пътниците.

Без да им обръща внимание, Кърт продължи към предната врата. Отвори я и излезе. Джо и Хейли го последваха. После и тримата застанаха между двата вагона.

– Надявам се, че имаш план – каза Джо.

– Кога съм нямал?

– Не съм сигурен, че точно в този момент искаш да чуеш отговора.

Кърт огледа металното покритие върху сцепката между вагоните с форма на кокалче на пръст. После вдигна глава и погледна през прашния прозорец към вагона пред тях.

Беше вагон с много прозорци за наблюдаване на пейзажа. Уютно осветен и наполовина пълен. Пътниците вътре бяха приклекнали на всевъзможни места, покрили главите си с ръце, прекалено уплашени, за да помръднат. В другия край на вагона Кърт видя още двама от нападателите.

– Проверете отстрани.

Джо и Хейли надникнаха покрай вагона и погледнаха назад.

– Нашият приятел още е там – каза Хейли. – Сега си има партньор. Като че ли вървят насам, но без да бързат.

– И от тази страна има един – добави Джо. – И той идва насам. Най-вероятно се движи съгласувано с ония вътре.

– Което означава, че като цяло планът ми върви добре.

Джо вдигна вежди.

– Като цяло върви добре? Почти сме обкръжени.

– Именно – потвърди Кърт.

Джо изглеждаше объркан.

– Май не искам да знам как ще изглежда, ако се осъществи напълно.

– Когато ни обкръжат напълно – обясни Кърт и отново погледна към луксозния вагон. – Най-после! – прошепна той. – Двама здравеняци, идват насам.

Приближаващите главорези се движеха бавно и проверяваха всяка редица със седалки, за да се уверят, че Кърт и Хейли не са сред пътниците във вагона.

– Поздравления! – прошепна Джо. – Току-що ­завършихте училището за тактически гении „Генерал Къстър”.

Кърт се усмихна, протегна ръка и предпазливо отвори един капак, замаскиран в пода. През открилия се отвор се виждаха чакълът и скобите на релсите.

– Ако Къстър знаеше това, което знам аз, щеше да пробие тунел под Седящия бик и да изскочи точно зад него. Тръгвайте! Пълзете напред, бързо и тихо.

– И после какво?

– И после ще отвлечем влака. Или по-скоро ще го ре-отвлечем.

– Да нападнем нападателите? – оживи се Джо. – Сега вече говорим на един език.

Той тръгна пръв. Хейли го последва. Кърт се провря след тях и след като се озова долу, внимателно дръпна металната плоча на мястото й. Беше пропълзял едва половин метър, когато вратата над него се отвори.

Той застина неподвижно, докато над главата му се разнасяше тътрене и тракане от тежки стъпки.

Главорезите се колебаеха – чакаха или указания, или сигнал, за да предприемат координирано нападение.

– На позиция сме! – каза един глас.

Ръката на Кърт се стрелна към радиото, за да го пок­рие, но от него и бездруго не се разнесе никакъв звук. Нападателите бяха минали на друг канал, за да не му позволят да чуе плановете им.

– Давайте! – отговори металически глас. – И по-бързо! Няма време!

През един тесен процеп в пода Кърт видя как вратата на тъмния вагон се отваря и затваря. Веднага щом мъжете влязоха вътре, Кърт запълзя на четири крака. Между полуосите на вагоните и релсите имаше шейсет сантимет­ра разстояние. Не беше много, но щеше да успее да се измъкне.

Обгърнат от миризмата на петрол, прах и креозот, Кърт се движеше възможно най-бързо. При всяко движение острите ръбове на камъчетата от чакъла се забиваха в коленете и лактите му.

Притесняваше се най-вече да не го забележат мъжете, останали навън, но се оказа, че се тревожи излишно. Светлината, която се изливаше от другите вагони, беше толкова силна, че им пречеше да виждат в тъмното. Да гледат към тъмното пространство под влака от наблюдателния си пост беше все едно да се мъчат да видят нещо в черна дупка.

Кърт мина покрай двете талиги, на които бяха подпрени колелата на луксозния вагон, и продължи напред под следващия. Тук настигна Джо и Хейли, която очевидно имаше проблем с придвижването.

– Тази част от пътуването нещо не ми харесва – оплака се Хейли.

– Ти поне се побираш тук долу – каза Кърт. – На мен ми е малко тясно. И направо се чудя как Джо още не е успял да прасне тази негова голяма глава.

Джо се подсмихна. Тримата продължиха напред и скоро стигнаха до задния от двата дизелови локомотива.

– Боя се, че се натъкнахме на препятствие – обади се Джо.

Кърт погледна покрай спътниците си. Разстоянието между земята и локомотива беше много по-малко, отколкото при пътническите вагони.

– При тези модерни локомотиви електрическите мотори са долу на колелата – обясни Джо и посочи с ръка. – Както и зъбната предавка. Да не говорим, че резервоарът е точно по средата, а отпред сигурно има и предпазна скара.

– Сигурен ли си, че не можем да се проврем?

– Няма начин.

Кърт се намръщи. Ако не успееха да минат отдолу, трябваше да минат или отгоре, или отстрани.

– Ако беше похитител в локомотив, към кое щеше да гледаш?

– Към машиниста – отговори Джо.

Кърт вдигна вежди.

– И аз това си мислех.

– Какво ще правите? – попита Хейли.

Кърт погледна назад. Пазачите до влака все още гледаха към пътническия вагон, но това нямаше да е задълго. Влакът беше спрял на завоя така, че от едната страна на завоя имаше повече вагони, отколкото от другата.

– Ще влезем вътре и ще изненадаме този, който е в предния локомотив. Надявам се да не се наложи да стреляме.

Кърт отново погледна към постовете. Когато мъжете се обърнаха към задния край на влака, той изпълзя изпод пътническия вагон и се втурна напред в тъмното. Стигна до предния локомотив и се качи по стълбичката към подвижното мостче, или разширен перваз, което минаваше по цялата дължина на локомотива, като стъпалата на старите коли.

Джо дотича след него. Хейли бързо ги последва.

Тримата предпазливо се отправиха към кабината на локомотива. Ръмженето на двата дизелови двигателя с шестнайсет цилиндъра прикриваше приближаването им.

Кърт стигна до вратата, хвърли бърз поглед към вът­решността на кабината и видя точно това, на което се надяваше: един-единствен стрелец, застанал с гръб към вратата и насочил пистолета си към набит мъж, седнал на мястото на машиниста.

Кърт сложи ръка на вратата и натисна леко дръжката. Беше сигурен, че не е заключена. Отвори я със замах и влетя вътре.

Похитителят не реагира бързо: обърна се така, сякаш очакваше да види някого от своите хора. Очите му се разшириха едва когато видя насочения към главата му пистолет.

– Добър ден, приятелю – поздрави го Кърт.

Похитителят се поколеба, а после му подаде пистолета си.

ГЛАВА 20

Когато се събуди, Виктор Киров установи, че всичко около него е потънало в мрак, а главата му пулсира от болка. Отне му известно време, но скоро си спомни къде е и каква е мисията му. Лампите в пътническия вагон пак светнаха и след няколко секунди в купето се втурна група от неговите хора.

– Къде са? – попита един от тях.

– Откъде да знам? – отговори Киров. – Когато са излезли, съм бил в безсъзнание.

Единият от двамата набити австралийци посочи напред.

– Тръгнаха натам.

– Оттам идваме – обади се друг от новодошлите. – Не ги видяхме.

Киров се изправи сърдито на несигурните си крака.

– Значи се крият някъде. Проверете навсякъде! Проверете покрива! Проверете отделенията за багаж! Проверете по два пъти всяко ъгълче!

Мъжете се разпръснаха. Изглеждаха нервни.

Партньорът на Киров предпазливо се приближи към него.

– И без това много се забавихме в този влак.

Киров погледна часовника си. Беше му трудно да ­фокусира погледа си. Не беше сигурен колко време е минало, но това нямаше значение.

– Без жената не тръгвам!

– Това не ти е някоя страна от Третия свят – напомни партньорът му. – Скоро ще пристигнат властите.

Киров се замисли. Не биваше да го заловят на местопрестъплението. Можеше да се наложи да прибегне до цианид – перспектива, за която не искаше и да помисля.

Ненадейно влакът се люшна напред. Всички чуха звука и усетиха вибрирането на двигателите от усилието да раздвижат тежката композиция.

– Те са в локомотива! – каза Киров и тръгна напред.

– Няма да стигнем навреме – изтъкна партньорът му.

– Забравяш нещо: камионът още препречва пътя им. Този влак няма да стигне много далеч.

ГЛАВА 21

Щабквартирата на НАМПД,

ГЛАВА 22

ГЛАВА 23

Корабът на НАМПД „Орион”, 15.30 часа

1700 мили югозападно от Пърт

ГЛАВА 24

Максимилиан Теро мина покрай инженерите и техниците си, строени в редица – група аутсайдери, които бе превърнал в продуктивен екип. Сред тях имаше един севернокореец, избягал от Ким Джонг-Ил, една иранска двойка, заподозряна в предателство от радикалното правителство на Ахмадинежад, когато усилията му да създаде атомна бомба бяха осуетени от американски или израелски компютърен вирус, един пакистански учен, търсен от Интерпол за продаване на атомни тайни, германка на средна възраст с радикални идеи, които я бяха превърнали в персона нон грата в родината й, и един младеж от Чечня, невероятно гениален за годините си, но принуден да мине в нелегалност под заплаха от смъртна присъда за убийство на руски войници.

В известен смисъл те бяха като негови деца – така си мислеше Теро. Но само в известен смисъл.

Това, което ги държеше при него и ги караше да работят здраво, беше смесица от страх, обещания и липса на каквито и да било други възможности.

– Вие сте загубените овце, които прибрах под крилото си – каза Теро. Високомерният му баритонов глас отекна в полутъмната контролна зала. – Заедно ще видим плодовете на усилията си. Ще видим гения ми в целия му блясък.

Той застана до един контролен панел и натисна няколко превключвателя. Наоколо светнаха крушки, включиха се няколко компютърни монитора. Зад панелите имаше голям прозорец. От другата страна се виждаше огромна пещера, която сега се освети. Беше съвършено кълбовидна, с излъскан каменен под и извит куполовиден таван на почти сто и седемдесет метра. Формата й беше предимно естествена, но вярващите на Теро и робите му я бяха подобрили и я бяха превърнали в идеална сфера.

В сферата се издигаше механично кълбо, изградено от метални тръби и скеле. Приличаше на чудовищен жироскоп и в известен смисъл можеше да изпълнява подобни функции – можеше да се върти във всички посоки.

Това беше оръдието на Теро, крайната демонстрация на гения му. С него той можеше да насочи огромни количества енергия към всяка точка на Земята. Но за разлика от повечето оръдия, това нямаше да всее опустошение отгоре надолу. Щеше да накара опустошението да изригне отдолу нагоре.

Като извадеше от равновесие енергията на нулевата точка, скрита в недрата на Земята, Теро можеше да прелее тази енергия през самото сърце на земното кълбо, стига да поиска.

Една по една светлините на редицата от индикатори станаха зелени.

– Всички системи работят! – оповести чеченецът.

– Нагласете ги за минимално извличане! – заповяда Теро.

Инженерите започнаха да преминават през стъпките на протокола на Теро, през проверките и процедурите. Скоро стигнаха до точката, след която нямаше връщане.

– Превключвам от геотермално въвеждане – каза германката.

За миг светлините отслабнаха, а после пак блеснаха силно.

– Започвам последователността за зареждане – съобщи иранецът.

След няколко секунди проблесналата иконка на панела пред Теро показа, че зареждането е завършено. Мигът на истината настъпи. Теро натисна бутона за включване.

Светлините отново намаляха, този път много повече. Няколко от тях угаснаха. Извличането на огромното количество енергия от включения механизъм напрягаше док­рай електрическата мрежа.

На един екран, поставен над наблюдателния прозорец, се появи равна линия. В първия миг не се случи нищо. А после линията затрепка и на екрана се появи ниска вълна.

В пещерата по дължината на тръбопровода и из кръглото пространство премина бледа вълна от слаба светлина. Проблесна и изчезна. Последва втора вибрация на енергия. Но за разлика от първата тази вълна се задържа. Започна да се движи назад-напред като призрак, уловен в капана на някакво изобретено от човешка ръка чистилище.

– Магнитното ограничително поле действа – съобщи иранката.

Осветлението около тях бавно възвърна интензитета си.

– В този момент всичко около нас се захранва от енергията на нулевата точка – оповести гордо германката.

В стаята се разнесоха приглушени възгласи – хората се радваха. Теро наблюдаваше монитора пред себе си. Вълната продължаваше да се люшка от висини към спадове, докато накрая започна да просветва един жълт индикатор.

– Нещо не е наред – обади се младият чеченец и се върна зад бюрото си. – Ритъмът не е стабилен.

– Невъзможно! – отсече някой от другите.

– Погледни сам.

Теро пристъпи към панела и огледа триизмерното ­изображение. Трябваше да бъде идеална сфера, като пещерата, но беше изкривено в една част, близо до върха. Линиите се дръпнаха на една страна, върнаха се рязко обратно и после пак се дръпнаха, като лоша картина на стар телевизор.

– Оправете го! – нареди Теро.

Още докато говореше, се включи втора аларма.

– Модулирайте полето!

Пакистанецът затрака по клавишите на клавиатурата си. Навън в пещерата грамадната, подобна на жироскоп конструкция започна да се върти в огромния си такелаж. Обърна се бавно, като гигантски телескоп, който се опитва да се ориентира според конкретна част от небето. Докато се движеше, втората аларма се изключи. Остана само проблясването на жълтия маркер на подобния на осцилоскоп екран.

Огромният набор от тръби се застопори. Призраци на електромагнитна енергия започнаха да се гонят един друг във вътрешността на сферата и да танцуват по лъскавите й стени. Цялата конструкция продължи да блести, сякаш бе обгърнато с огън на свети Елмо�.

– Контрабалансиращите вибрации са в действие – съобщи иранецът. – Би трябвало да са настроени идеално, но все още има леко изкривяване.

Теро побесня. Беше готов да заличи от лицето на земята този, който го беше провалил. Леко изкривяване при ниска енергия можеше да се окаже фатално при по-високи енергийни нива. Това щеше да направи заплахата му несъстоятелна.

– Обяснете провала! – заповяда той.

Всеки един от инженерите и техниците започна да изучава внимателно екраните си, проверяваше и препроверяваше за всеки признак, който можеше да е пропуснал. Заговориха помежду си, опитвайки се да разберат какво виждат.

– Е?!

– Не е от нас – каза най-накрая германката. – Енергията, която извличаме, е идеално балансирана.

– Тогава какво става?

Чеченският младеж проговори колебливо, сякаш не беше сигурен:

– Нещо там навън разчита сигнала ни, абсорбира част от него. Създава вмешателство и обърква баланса.

– Разчита сигнала ни ли? – повтори Теро и му се зави свят.

– Да – отговори младежът. – Мисля, че мога да го преодолея и да възстановя…

Ненадейно Теро проумя какво става. Истината го удари като чук.

– Не – нареди той. – Изключете го! Изключете всичко!

– Какво? – попита някой. – Защо?

– В момента ни сондират. Чакат да заредим, след което ще ни открият по сигнала. Изключете системата!

Теро понечи да изключи системата лично, когато една ръка се протегна пред него и му попречи. Обърна се и видя сина си Джордж.

– Как смееш да възпираш ръката ми! – изрева Теро.

– Късно е – отвърна спокойно синът му. – Вече ни засякоха, също като с радар. Вече няма смисъл да я спираме.

– Може да не е вярно – възрази Теро.

– Знаеш, че е.

– Тогава трябва да ги спрем – избъбри Теро.

Погледна към инженерите.

– Щом те могат да ни засекат, значи и ние можем да ги открием. Разберете откъде идва това изкривяване. Бързо!

Кореецът и двамата иранци веднага се наведоха над клавиатурите, като от време навреме хвърляха нервни погледи към Теро. Гледаха го уплашено и объркано, докато той продължаваше да разговаря със сина си.

– Не ни гледайте!

Те отново сведоха очи към работата си, направиха поредица от изчисления и стигнаха до резултат.

– В момента въвеждам местоположението – съобщи иранката.

Над чертожното поле� на монитора се появи карта. На нея се виждаше местоположението на Теро – остров Тартар. Освен това се виждаха водите на Южния океан, както и югозападният край на Австралия. Просветваща точка показваше мястото, където се намираше източникът на изкривяването – почти право на изток, едва на деветстотин мили от острова.

– Как е възможно да са толкова близо? – изпъшка той. – Предател! Някой от нас трябва да е предател!

– Трябва да е кораб – обади се кореецът.

– Разбира се, че е кораб! – изрева Теро.

– Може би трябва да изключим системата – предложи синът му.

– Сега ли?! – сопна се Теро. – Няма да стане! Както ти сам каза, вече е късно. Приготви се да ги унищожиш.

– Не е благоразумно да рискуваме с пълна мощност, без да сме провели изпитания.

Екипът продължаваше да зяпа Теро. Той се притесни и това го разяри още повече.

– Без повече въпроси!

– Системата не е готова! – промълви синът му.

– Тишина!

След тези думи синът на Теро се оттегли, а той погледна към екипа си.

– Пригответе машината за кратък импулс – нареди той. – Искам разместването да се случи точно на пътя им. Изкривяването само по себе си трябва да е достатъчно, за да ги засмуче и погълне.

ГЛАВА 25

Кърт и Джо все още бяха на мостика и очакваха принтерът да изкара последната метеорологична карта, когато той заби по средата на страницата и не се рестартира.

– Какво направи? – попита Джо.

– Изобщо не съм го пипал – отговори Кърт.

Джо се приближи към компютъра, за да подаде ръчна команда за рестартиране.

– Странно!

– Кое е странно?

– Няма сигнал.

– Телеметричната система не работи – обясни им капитан Уинслоу. – Цял ден се включва и изключва. Слънчевите изригвания объркват сигнала на сателитите ни.

Кърт си спомни, че е чувал, че това ще представлява проблем тази година – слънцето навлизаше в най-активната фаза от единайсетгодишния си цикъл. Слънчевите петна и изригвания предизвикваха силни електромагнитни бури в горната част на атмосферата и създаваха невероятни оптични игри на светлината над Северния и Южния полюс.

Кърт погледна през прозореца. Ако не бяха покрити с дебела покривка от облаци, щеше да му е много приятно да види аврора австралис – южното сияние.

– Излизам да взема малко въздух – каза Кърт. – Повикайте ме, когато сигналът се възстанови.

Отвори вратата и излезе навън. Леденият вятър го блъсна в лицето, засвири покрай него и защипа голата му кожа. Той загърна плътно якето си и пъхна ръце в джобовете.

Пристъпи към парапета и остана там, наслаждавайки се на усамотението. Внезапно чу зад гърба си отваряне на врата.

Погледна назад и видя, че Хейли е излязла на палубата.

– Кърт! – викна тя. – Мисля, че ги открихме. Мисля, че открихме Теро!

Тръгна към него, като гледаше внимателно парапета. В стиснатата й длан трепкаха няколко листа, които вятърът се мъчеше да изтръгне.

Кърт ги взе, а тя се вкопчи в парапета с две ръце.

Кърт погледна към разпечатките. Най-отгоре имаше карта с арки и линии, които се отклоняваха на запад. На тази карта сякаш нямаше нищо друго освен открит океан. На ръба на страницата имаше цифрова ориентировка към обекта.

– Те са някъде по тази линия – каза Хейли. – Без втори детектор не мога да определя къде точно, но са някъде по тази линия.

– Сигурна ли си?

– Три пъти повторих изчисленията – отговори тя. – Проверих всичко. Няма грешка. Нещо в тази посока предизвиква смущения в енергийното поле на нулевата точка.

Вдигна глава и погледна към Кърт с радостна усмивка. После се надигна на пръсти и бързо го целуна.

– Нали все казват да действаме спонтанно. Реших да пробвам – обясни смутено тя.

Кърт се усмихна.

– Много се радвам.

Протегна ръка към нея, плъзна я зад главата й и я придърпа към себе си за истинска целувка.

– Твоята ми харесва повече – предаде се Хейли. – Може ли пак?

– Нека първо да говорим с капитана.

– Наистина ли ни трябва разрешение? – попита Хейли. – Знам, че това е неговият кораб, но…

– За картата – обясни Кърт. – И за новия ни курс.

– О… добре – промълви тя.

Той я хвана за ръката и направи крачка към люка, но се спря, когато вниманието му бе привлечено от някакъв проблясък на хоризонта.

Обърна се и впери поглед в нощта, но видя само мрак.

– Видя ли това? – попита той.

– Кое?

– Този проблясък.

– Не – отговори тя. – Не видях нищо.

Двамата останаха на място и се загледаха в мрака, сякаш очакваха взривяването на фойерверки. Кърт усети как го обзема странно чувство. Усещаше как косъмчетата по врата му настръхват.

Най-после просветна нова искра. Този път Кърт я видя ясно, но това не беше мимолетно сияние на хоризонта като стробоскопна лампа или дори като видима електрическа искра. Приличаше по-скоро на топлинна мълния през лятото. Искрата покри целия хоризонт и започна да просветва слабо. Само че не идваше от небето. Самото море проблясваше, сякаш целият океан предизвикваше биолуминесценция�.

– Възможно ли е това да е ефект от сиянието? – попита той.

Разтреперана, Хейли се отдръпна назад.

– Не е от сиянието – промълви тя. Гласът й бе странно студен и в него се долавяха нотки на страх.

– Какво е?

– Електромагнитен разряд – отговори Хейли. – Страничен ефект от смущенията в енергийното поле на нулевата точка.

– Заради детектора ти ли?

– Не – Хейли трепереше. – Не е от нас. От Теро е.

Морето отново блесна и угасна, този път много по-ярко, и корабът се люшна надолу. Случи се толкова внезапно, че Кърт и Хейли бяха запратени към палубата. Носът се заби във водата. Високо във въздуха се издигна стена от пяна и ги заля като с ведро.

Кърт се надигна и погледна назад. В тъмнината се простираше ивица от пяна, докъдето му стигаше погледа, права като линеал и перпендикулярна на посоката, в която се движеха. Но той не виждаше отдръпваща се вълна.

– Кърт! – извика Хейли.

Той бързо премести поглед напред. Океанът отново блестеше – бледо синьозелено, точно толкова светло, колкото да направи очертанията му видими в тъмното. На петдесетина метра пред тях върху морето се оформяше нова ивица. Тя се отдръпна назад като разцепваща се кожа и образува дълбока падина точно пред кораба. Падината се простираше през океана в права линия, но не беше вълна – нямаше никакъв издигнат вертикален компонент. Повече приличаше на дупка във водата, като дренажен канал, издълбан напряко на пътя.

„Орион” влезе в тази дупка под лек ъгъл и се люшна тромаво.

Кърт обви едната си ръка около Хейли, притисна я към себе си с всичка сила и промуши другата си ръка през пролуките на парапета.

Носът на кораба се заби в дъното на падината почти като подводница. Когато стигна до другата страна, вече се надигаше в движение, подобно на спирала, и запрати Кърт и Хейли във въздуха като ездачи, които някой първокласен бик е метнал нагоре.

Стовариха се на палубата точно когато върху им се стовари второ ведро ледена вода и ги измокри до кости.

Кърт усети соления вкус на водата. Той опари очите му и раздразни ожулванията, получени при първия сблъсък. Без да чака Хейли да се изправи, той я сграбчи, дръпна я да стане и хукна към вратата, зад която щяха да са на сигурно място.

Предната палуба бе покрита с трийсет сантиметра вода, която се плискаше по дренажните отвори, понесла със себе си разпечатките на Хейли.

Над главите им изрева сирена и Кърт осъзна, че това е алармата на кораба, която предупреждаваше за сблъсък. Корабът започна да прави остър завой.

– Подготви се за удар! – разнесе се гласът на капитана по високоговорителите. – Екипаж, подготви се за удар!

Кърт погледна към носа. Прожекторите на кораба се бяха включили и осветяваха нова падина само на стотина метра пред тях. Беше по-дълбока и по-широка от първата, достатъчно голяма да погълне кораба. Кърт имаше чувството, че се намират на ръба на огромна скала – ръб, който всеки момент щяха да преминат.

„Орион” се наклони рязко напред. Кърт усети как корабът се разтресе, когато витлата заработиха на заден ход.

Един поглед му стигаше, за да разбере, че това няма да помогне.

Той отвори бързо люка, блъсна Хейли вътре, мушна се след нея и затръшна металната врата. Натисна дръжката надолу и я застопори точно когато палубата под него започна да пропада.

Последва миг на безтегловност, сякаш се намираха на някакво огромно увеселително влакче. А после нещо го запрати върху палубата. През целия кораб премина страховит тътен, сякаш цяла дузина оръдия бяха стреляли едновременно. Това беше звукът, който издаваше стена от вода при сблъсъка си с корпуса на кораб.

Последва глуха тишина и Кърт разбра, че корабът е под водата. Ако беше херметизиран, би трябвало да излезе обратно на повърхността. Но Кърт не усещаше да се издигат.

Изминаха няколко секунди, преди корабът да започнеда се издига и още няколко, преди морето да ги освободи от прегръдката си.

Корабът изскочи от водата като тапа, а после се стовари обратно като огромен кит. Кърт дръпна Хейли да стане и я побутна напред.

Стигнаха до мостика и видяха, че навсякъде е пълно с вода. Един от прозорците беше разбит на парчета. Капитанът едва удържаше руля. През лицето му минаваше кървав разрез. Помощник-капитанът лежеше в безсъзнание – сблъсъкът го бе запратил право в най-отдалечения ъгъл.

Джо набиваше метална плоча на мястото на разбития прозорец. Натисна силно лоста и закова метала на място точно когато осветлението угасна.

– Нямаме електричество! – възкликна капитанът.

Морето отново блесна в красиво смъртоносно синьо, което се понесе вихрено във всички посоки. Пред тях започна да се отваря нова падина. Водите се разделяха като Червено море пред евреите.

Корабът отново пропадна надолу.

В тъмнината преживяването беше ужасяващо – свободно падане, което продължи само секунди, но изглеж­даше безкрайно. Корабът се стовари в дъното на падината и се разтресе. Чу се звук от огъване на метал. Нитовете по обшивката изскочиха, а някъде дълбоко във ­вътрешността на кораба нещо се строши. И сякаш за да ги довършат, гигантските стени от морска вода се сключиха около „Орион” от двете страни едновременно, сякаш великан плесна с ръце.

Този последен яростен изблик на морето можеше да убие всички на борда, но двете огромни ръце изхабиха по-голямата част от енергията си да се удрят взаимно. Докато отскачаха една от друга, течението, което създадоха, издърпа смазания съд на повърхността.

Корабът се задържа на повърхността само за минута. Скоро започна да се пълни с вода и да потъва. От сблъсъка останалите прозорци на мостика се изпотрошиха и помещението започна да се пълни с вода – ледена и режеща като нож.

Кърт все още стоеше, обвил ръка около Хейли. На мъждукащите аварийни светлини видя, че Джо отваря контейнер със спасителни салове, а капитан Уинслоу отчаяно заповядва на екипажа да напусне кораба.

Кърт грабна една спасителна жилетка, нахлузи я през главата на Хейли и я стегна здраво.

– Стой при Джо! – изкрещя й той.

Хейли кимна, а Кърт тръгна през водата към падналия помощник-капитан. Мъжът все още беше в безсъзнание. Надигна безчувственото му тяло и го подаде в ръцете на капитана. После погледна към стълбите към долната палуба.

Видя как водата се плисна върху един моряк, който залитна напред. Беше ранен. Нямаше сили да се бори с нахлуващата вода. Кърт го дръпна и му помогна да стигне до Хейли, която му навлече спасителна жилетка. Кърт се вкопчи в парапета и тръгна надолу.

– Няма смисъл – обади се морякът, – всички са мъртви. Тези, които не успяха да се изтеглят, когато корабът се разби, се удавиха. От тази палуба надолу всичко е пълно с вода.

Без да обръща внимание на думите му, Кърт се спусна по потъналото във вода стълбище и се гмурна в ледената черна течност. Запромъква се напред. С едната ръка се подпираше на стената, а другата държеше протегната напред и безчувствените му пръсти търсеха следа от някой моряк. Не намери никого и се върна обратно.

През разбитите прозорци на мостика продължаваше да нахлува вода. Почти всичко беше залято.

Джо сграбчи Кърт и го отскубна от парапета.

– Няма да те оставя да се убиеш! – изкрещя му той и го повлече към люка и към надутия оранжев сал.

Метна го на сала и скочи след него. Салът се отклони настрани от борда на потъващия „Орион”. След малко корабът изчезна под вълните с няколко приглушени изригвния на въздух и вода.

Кърт се огледа. С изключение на моряка, когото бе успял да качи горе, единствените оцелели бяха хората от мостика.

Шестоъгълният спасителен сал се залюля на една от по-малките вълни и Кърт впери поглед в мрака. Мъчеше се да види някаква следа от друг сал или от някого във водата. Но наоколо се простираше само мастиления океан. Нямаше и друг проблясък, подобен на онези, които предшестваха появата на странните пропадания в морето.

– Имаме ли сигнални ракети?

Джо започна да рови в комплекта за оцеляване на сала.

– Шест – отговори той. – Три бели и три червени.

– Изстреляй бяла – каза Кърт. – Трябва да видим дали има още някой.

Джо насочи сигналния пистолет над морето и стреля. Малката пламтяща сфера се понесе със свистене нагоре и хвърли студена светлина над вълните. Кърт се взря във водата. Очите му се стрелкаха напред-назад по ­подвижния килим от вълни.

На повърхността бяха изплували множество отломки и останки – изолация, разни пакети, спасителни жилетки, всичко, което се беше отскубнало от хватката на потъналия кораб. Кърт не видя следа от друг сал, но зърна двама души, подмятани нагоре-надолу сред отломките.

– Там! – посочи той и грабна едно гребло.

Ракетата продължи да свети около десетина секунди, но Джо бе успял да намери фенерче и задържа лъча, насочен към моряците, докато Кърт и капитан Уинслоу гребяха към тях.

Кърт издърпа първия моряк на сала. Беше млада жена, която си спомняше от стаята с радиостанциите. Вторият оцелял беше помощник-боцманът, когото Кърт беше видял на смяна снощи. Нито един от двамата не реагираше.

После намериха още двама, които Кърт не познаваше.

– Те… живи… ли… са? – попита Хейли през тракащи зъби.

– Едва-едва – отговори капитанът. – Почти са замръзнали. Във вода с температура три градуса на хипотермията не й трябва много време. Трябва да ги стоплим.

– С какво? – попита Хейли.

– С нашата телесна топлина – отвърна Кърт. – Трябва всички да се сгушим един до друг. Всички сме мокри. Ако не се постараем да запазим топлината си, скоро ще я загубим.

Всички се преместиха към средата на сала и да се облегнаха един на друг, като придърпаха над себе си едно микрофибърно одеяло. Само Кърт и Джо продължиха да обхождат с лъча на фенерчето студеният океан и да търсят още оцелели.

Издърпаха на сала няколко спасителни жилетки, както и няколко парчета плат и пластмаса – неща, които можеха да им свършат рбота. Но други оцелели не намериха. Най-накрая се отказаха.

– По-добре да не хабим батерията – каза Кърт.

Двамата с Джо се сгушиха до другите и угасиха фенерчето.

– Трийсет и девет мъже и жени – промълви капитанът. – Какво се случи с морето? Какво беше това? Никога не съм виждал такива вълни. Отваряха кратери по пътя ни.

Кърт погледна към Хейли.

– Оръжието на Теро – обясни мрачно тя. – То въздейства на гравитацията.

– А тази гравитация въздейства на течности много по-лесно, отколкото на твърди тела – добави Кърт с мрачен глас, повтаряйки думите й отпреди малко.

– Прилича на мехур – успя да промълви тя. – Точно локализиран, но много мощен. Заставя водата да се отдръпне на една страна, а после, когато отмине, кратерът, както го нарекохте вие, рухва под собствената си тежест.

– И водата се плисва обратно – добави капитанът.

Тя кимна.

– Много съжалявам!

– Не сте виновна вие – успокои я капитанът.

– Виновна съм! – отвърна Хейли. – Аз бях една от онзи, които създадоха тази теория. А детекторът, който използвах преди малко, вероятно е издал местоположението ни. Това е единственото обяснение. Единственият начин, по който биха могли да ни намерят.

Кърт се опита да я утеши, но не знеше какво да каже. Дори и в най-оптимистичните си надежди не можеше да си представи как ще успеят да се спасят, а камо ли да поп­речат на Теро да изпълни злобната си заплаха.

ГЛАВА 26

Щабквартирата на НАМПД,

ГЛАВА 27

Корабът на НАМПД „Джемини”,

ГЛАВА 28

Мостикът на моторния кораб „Рама”, 23.40 часа, пет мили на югоизток от мястото

ГЛАВА 29

Моторен кораб „Рама”, 03.30 часа местно време

ГЛАВА 30

Тартар

ГЛАВА 31

Моторен кораб „Рама”, 17.45 часа

Местоположение 61.37о ю. ш., 87.22о и. д.

ГЛАВА 32

Корабът на НАМПД „Джемини”

ГЛАВА 33

Руските хеликоптери излетяха от клатещата се палуба на моторния кораб „Рама” посред лек снеговалеж. Натоварени с толкова гориво, колкото можеха да поберат, хеликоптерите се заклатушкаха на запад, право към наб­лижаващ атмосферен фронт. Турбуленцията ги тресеше почти непрестанно. Видимостта се понижи до по-малко от километър и половина. А температурите скоро паднаха толкова, че във вътрешността на неотоплената кабина започна да се образува лед.

Хейли отлепи едно ледено парченце и то се разтопи в ръцете й.

– Напомня на фризера ми вкъщи.

– Кондензация – каза Кърт. – От дъха ни.

– Никога не съм си представяла, че някога ще разбера как се чувства замразеният грах – отговори тя.

Разтърси ги нова вълна на турбуленция и Хейли се вкопчи в страничната облегалка на седалката.

– Добре се справяш – окуражи я Кърт.

– В момента съм някак безчувствена към всичко.

– Погледни от хубавата страна – каза Кърт. – Ако оцелеем, може да се излекуваш от страха си от летене.

Хейли само го изгледа с празен поглед. Кърт познаваше това изражение на човек, който изпада в униние. В момента Хейли преминаваше през всичко случващо се без особена надежда, лишена от емоции, и автоматично правеше това, което се очакваше от нея.

Усмивката на Кърт се стопи.

– След като веднъж кацнем, кой знае какво може да се случи. Трябва да знам дали мога да ти имам доверие.

– Можеш – увери го тя.

– Тогава ми кажи какво криеш – помоли я той. – Още от самото начало пазиш някаква тайна. Време е да я споделиш.

Тя го погледна. Кафявите й очи бяха празни.

– Мисля, че знам кой е информаторът – каза тя. – Това е синът на Теро, Джордж.

– Синът на Теро?

Хейли кимна.

– Какво те кара да мислиш така?

– Почеркът прилича на неговия – отговори тя. – А в първото писмо информаторът пишеше, че действа „воден от съвестта си”. Повечето хора казват, че действат „по съвест”, но Джордж винаги използваше другия израз. Понякога дори настояваше, че той бил съвестта на баща си. Понякога успяваше да го убеди да не върши определени неща или да не побеснява от някое непредвидено събитие.

– Мислех, че е мъртъв.

– И аз така мислех – отвърна Хейли. – Но всички си мислехме, че и Теро е мъртъв, нали?

Кърт кимна.

– След експлозията не остана почти нищо – продължи Хейли. – Имаше погребения, но с празни ковчези, знаеше ли това?

– Значи щом Теро е оцелял, е възможно и децата му да са оцелели – довърши Кърт. – Но защо не си го казала на никого?

– Не бях сигурна – обясни тя. – Когато успях да се убедя, че е възможно да е Джордж, вече бяха разкрили и убили първите двама куриери. На този етап беше пределно ясно, че от АССР изтича информация. Уплаших се, че всяка информация, която предам на Брадшоу, може да стигне до Теро, затова си замълчах. Помислих си, че ако съм права и Джордж е оцелял след експлозията на Ягишири, не искам да бъде убит, задето се опитва да спре баща си.

– Мисля, че решението ти е било мъдро – каза Кърт. – Наистина ли смяташ, че може да е той?

– Той беше добър човек – настоя тя. – Не искаше да ходи в Япония. Не искаше да продължава с експериментите, но реши, че ако не отиде, няма да има кой да обуздава баща му.

– Затова ли така постоянстваш в усилията си? Смяташ, че му дължиш нещо?

– А не му ли дължа?

– Не съм аз човекът, който може да ти отговори – каза Кърт.

– Ако успеем да влезем вътре и да го намерим – продължи Хейли, – той може би ще ни помогне.

– Може би – съгласи се сдържано Кърт.

Нови вихри разтърсиха хеликоптера и Хейли се вкопчи в ръката на Кърт. Той я погали успокоително, а после стана и отиде до пилотската кабина. Когато подаде глава вътре, видя, че Григорович и пилотът гледат навън. Усети, че летателната машина забавя скоростта си.

– Пристигнахме ли?

– Почти – отговори Григорович.

Кърт се взря през предното стъкло. Не видя нищо освен бели облаци и сняг, който се сипеше покрай тях. Предположи, че с очилата навярно се вижда по-добре, вероятно заради лазерните далекомери и инфрачервените капсули, които бе видял на носа на хеликоптера.

– Надявам се, че сте включили оборудването за предпазване от обледяване – добави Кърт.

Вятърът блъскаше странично спускащия се хеликоптер. Металическият глас на един от уредите съобщаваше на руски колко разстояние остава до земята. За миг Кърт мерна другия хеликоптер – беше се устремил напред и нагоре, преди отново да изчезне сред вихрушка от облаци и сняг.

Отново ги разтърси турбуленция, която заплашваше да преобърне хеликоптера.

– От Биг Бен идва снижаващо се въздушно течение – съобщи пилотът, докато се бореше да удържи машината.

Най-накрая слязоха под облаците и Кърт видя, че се намират само на петнайсетина метра над земята. Другият хеликоптер беше отдясно пред тях и се плъзгаше над заснежения терен. Без очила беше трудно да се каже къде свършва небето и къде започва земята. Всичко беше бяло. Но и двата хеликоптера намалиха и започнаха маневри за приземяване.

Около тях засвири вихрушка, предизвикана от низходящия поток на роторите, и отново ги избута настрани, преди колелата най-после да докоснат земята и да потънат в снега.

Кърт рядко бе изпитвал такава голяма радост при стъпване на твърда земя.

Пет минути по-късно, след бърз оглед на околността, за да се уверят, че не са ги забелязали, всички слязоха от хеликоптерите. Разтовариха шест снегомобила, катераческото оборудване и куфарчето бомба.

Събраха се на едно по-заслонено място, но вятърът все още плющеше от билото и духаше снега странично към тях. Кърт се зачуди колко още ще се влоши времето. Облаците закриваха почти целия Биг Бен.

Докато Григорович подсвиркваше на пилотите да дойдат, Кърт намери Джо, който завързваше за раницата си въже и нещо, което приличаше на острие на копие. Тръгна към него през вятъра, който не спираше да го блъска.

– За това пътуване дадоха ли ти отстъпка за редовен клиент? – провикна се той.

– Да – отговори Джо. – А на теб?

– Не се разписах – призна Кърт. – Надявам се никога вече да не летя с тази авиолиния, така че нямаше смисъл. – После посочи към копието. – Това какво е?

– ХРД – обясни Джо. – Харпун с ракетен двигател. Можеш да го изстреляш право в леда и да си спестиш свободното падане.

– Защо са ти го дали?

– Никой не иска да го носи – отговори Джо. – Главата е от волфрам и олово. Тежи цял тон.

– Поне ще ни спести време, ако се наложи да се качваме.

– А теб с какво те натовариха? – попита Джо.

– Експлозив С-4 и няколко детонатора. В случай че се наложи да си проправим път с взривове.

– Постарай се ти да не се взривиш – посъветва го Джо. – Като онзи път на Четвърти юли, когато купи всички ония римски свещи от стоките с намалени цени и…

Изстрел от „Калашников” прекъсна думите му.

Кърт се хвърли в снега и извади своя „Макаров”. Джо приклекна до него, като използваше снегомобила като прикритие.

Кърт огледа зоната, в която бяха кацнали, но не видя нападатели – само руснаци, които се оглеждаха също като тях.

Най-накрая се показа Григорович. Дулото на автомата в ръцете му димеше.

– Пилотите са мъртви – заяви той.

– Какво?! – не повярва на ушите си Киров. – Да не си откачил?

– Просто съм предпазлив – поправи го Григорович. – Чух ги какво си говорят. Смятаха да си тръгнат без нас. Да ни оставят тук и да се върнат на кораба, преди времето да им е попречило да го направят. Сега вече няма да стане.

Командосите пристъпиха нервно от крак на крак. Григорович впери поглед в Киров.

– Може би и ти си смятал да тръгнеш с тях? – обърна се той към съперника си. – Да ме застреляш в гръб и да избягаш у дома като страхливец.

– Не – отрече Киров.

– Но можеш да пилотираш, нали? – уточни Григорович. – Така пише в досието ти.

– Да, но…

Григорович го гръмна, преди да е довършил изречението. Киров се просна по гръб и белият сняг под него се обагри в червено.

– Грешен отговор – измърмори Кърт на Джо.

– Ако ме попита, знам какво да отговоря – увери го Джо.

Руските командоси изглеждаха шокирани.

– И как ще се махнем оттук след края на задачата? – попита един от тях.

– Аз ще ви изведа – отговори Григорович. – Три години съм пилотирал бойни самолети в Афганистан. „Ми-17” и „Ми-24”. Тези тук не са кой знае колко по-различни.

– И очакваш, че всички ще се поберем на един? – попита друг командос.

Григорович кимна.

– Без оборудването ще има достатъчно място. Но никой няма да ходи никъде, преди да сме открили скривалището на Теро и да сме сложили бомбата.

Напрежението между руснаците можеше да се реже с нож. Но Григорович беше овладял ситуацията така решително, че на всички стана ясно, че нямат избор. Особено ако искаха отново да видят домовете си. Всъщност нещата се бяха развили така, че им се налагаше да пазят Григорович с цената на живота си.

Командосите започнаха да приготвят оръжията си.

– Голям късмет извадихме – измърмори Джо. – Озовах­ме се в центъра на болшевишка революция.

– По-скоро сред екипажа на Кортес, когато изгорил корабите си в пристанището на Веракрус – отговори Кърт, – за да попречи на хората си да напуснат Мексико.

– Този тип е много наблюдателен.

– Рано или късно ще пропусне нещо – каза Кърт. – Каквото и да правиш, не му казвай, че си пилот.

Джо кимна и Кърт закрачи сред снежната вихрушка към мястото, където стоеше Хейли.

– Всичко е наред – каза той.

– Не! – сряза го остро тя. – Не е наред! Сигурна съм, че отсега нататък никога нищо няма да бъде наред!

Кърт се качи на снегомобила. Хейли го последва. Обви ръце около кръста му и той усети, че трепери. Не беше от студа.

Кърт не можеше нито да каже, нито да направи нещо, за да заличи това, което бе видяла току-що. Нещо повече, беше сигурен, че това няма да е последното кръвопролитие, на което ще станат свидетели в близките часове.

Григорович махна с ръка и командосът, който беше най-отпред, включи двигателя и потегли. Кърт надяна оранжеви очила, докато Джо поемаше след водещия снегомобил.

Секунда по-късно дойде ред на Кърт. Той включи двигателя, набра скорост и тръгна след руснаците, като се движеше по техните следи. Григорович остана последен – не искаше да изпусне никого от поглед.

Според картата им предстоеше единайсеткилометрово пътуване в подножието на Биг Бен, а после спускане от седемдесет метра по един склон. Оттам оставаха три километра пеша през осеяно с пукнатини ледено поле. Прекосяха ли го веднъж, щяха да стигнат до края на ледника „Уинстън”, да потърсят люковете и с експлозиви да си пробият път в крепостта на Теро.

„Планът е съвсем прост – помисли си Кърт, – само около милион неща могат да се объркат.” Но с малко късмет привечер щяха да са в бърлогата на лъва и щяха да разполагат поне с десет часа.

ГЛАВА 34

Щабквартирата на НАМПД

ГЛАВА 35

Остров Хърд

ГЛАВА 36

Ледникът „Стивънсън”, остров Хърд

ГЛАВА 37

Няколко минути по-късно, когато бялото небе започна да потъмнява, двата останали ховъркрафта предпазливо се приближиха към билото, където се бяха разбили Кърт и Хейли. С помощта на инфрачервен бинокъл Янко зърна разбитото возило в подножието. Само след секунди видя и снегомобила.

Натисна превключвателя на радиото си.

– Екип две, върнете се по нанадолнището и проверете за оцелели. Ние се качваме нагоре.

– Разбрано! – отговори другият шофьор.

Двата ховъркрафта се разделиха и Янко огледа склона за източници на топлина. Инфрачервеният радар регистрира само два: топлия двигател на снегомобила и една фигура, която лежеше просната на десетина метра от него.

Янко свали очилата си и спря ховъркрафта. Още преди машината да е спрял напълно, той отвори със замах люка.

– Стой тук! – обърна се той към стрелеца. – И си отваряй очите!

С късоцевен автомат, провесен на рамото, Янко слезе от ховъркрафта и предпазливо се отправи към разбития снегомобил. Видя, че не става за нищо – двигателят му беше разбит, а акумулаторът изтощен.

– Поне са улучили нещо – измърмори той сам на себе си.

Пристъпи към тялото в снега и го преобърна. За негова изненада под бялата качулка на якето се разпиляха рошави руси коси.

Янко дръпна очилата от лицето на жената. Позна я – същата, която бе оставил завързана до експлозивите в лабораторията в наводнената мина.

– Значи си оцеляла – измърмори той.

Радиото изпращя.

– Янко, тук е екип две!

Янко вдигна радиото към устата си.

– Слушам ви!

– Стигнахме до подножието на хребета. Екип три е унищожен. И шофьорът, и стрелецът са мъртви. Не можем да накараме ховъркрафта да заработи. Искаш ли да го изгорим?

– Не – отговори Янко. – Не бива да привличаме внимание към себе си. В близките дванайсет часа виелицата ще натрупа отгоре поне половин метър сняг. Това ще го скрие.

– А хората?

– Извадете ги! – нареди Янко. – Искам да махнете от този ледник всички тела – и нашите, и техните.

Двойно щракване му подсказа, че подчиненият му е разбрал и ще изпълни заповедта. Янко превключи каналите и започна нов разговор.

– Теро, тук е Янко – каза той. – Чуваш ли ме?

– Давай! – отвърна дрезгавият глас на Теро.

– Тук приключихме.

– Всичките ли хванахте?

– Извадихме от строя всички снегомобили – съобщи Янко. – Загубихме два ховъркрафта.

– Кои са те? – попита Теро без излишни многословия.

– Мисля, че са австралийци – отговори Янко. – Поз­нах един от оцелелите – руса жена, беше в станцията в пустош­та, когато АССР се опита да ни нападне.

За миг на отсрещния край на връзката се възцари тишина, последвана от въпрос:

– Жива ли е?

– Да. Имаме и двама пленници мъже. Другите са мъртви.

– Доведи ги! – заповяда Теро. – Искам да ги разпитам. Трябва да разберем дали са сами или не.

– Точно това си мислех и аз – съгласи се Янко.

Закачи радиото обратно на колана, вдигна жената и я преметна през рамо.

След секунди я метна в багажника на ховъркрафта, а самият той се качи в кабината и включи двигателите. Елегантната машина се издигна над земята, Янко я насочи напред и направи завой само на двайсетина метра от мястото, където лежеше Кърт.

Дълбокият сняг, който го бе заринал, го бе прикрил от инфрачервения радар, а белите камуфлажни дрехи, намаляващата светлина и продължаващата виелица го правеха невидим с просто око. Затова нито Янко, нито стрелецът му го видяха, докато се отдалечаваха към посивяващия хоризонт.

ГЛАВА 38

След дванайсет часа трошене на скали и товарене на камъни на неспирно движещата се конвейрна лента, Патрик Девлин се чувстваше едновременно като пребит с тояга, прегазен от трактор и принуден да диша дим цял ден.

Изненада се, че проявиха великодушие да им позволят да вземат горещ душ, макар и в общо помещение. Водата в краката му заприлича на тиня заради праха, който свали от тялото му. Изненадите продължиха с обилна вечеря от тюленово месо и някаква дива птица, но пък този дивеч се срещаше в изобилие на острова, а гладуването на работниците означаваше забавяне на работния процес.

След вечеря го заведоха в стая, изсечена в скалата. До две от стените бяха наредени четириетажни легла. Повечето бяха празни.

Когато заключиха вратата зад гърба му, той видя Масинга и южноамериканеца – играеха карти.

– Кое легло? – попита той.

– Което искаш – отговори Масинга. – Място има предостатъчно.

Девлин метна багажа си на едно от леглата и седна до двамата мъже.

– Защо тук долу е толкова горещо?

Масинга хвърли една карта.

– Защото се намираме във вътрешността на вулкан – отговори той. – Откъде мислиш, че идва горещата вода?

– Геотермални извори?

Двамата кимнаха едновременно.

Девлин се огледа. Не видя никаква шахта, която да води към повърхността – само тънка решетка над вратата за вентилация.

– Колко дълбоко се намирме?

Никой не му отговори. Южноамериканецът игра. Масинга хвърли бърз поглед към картите и посегна към една. Девлин стовари ръка върху неговата.

– Попитах, колко дълбоко се намираме?

Масинга скочи, преобърна масата, сграбчи Девлин за ризата, повлече го по пода и го блъсна в едно шкафче.

– Да не мислиш, че си първият, който мисли да избяга? – изкрещя той. – Тези, които управляват това място, не са глупаци. Знаят, че ги очаква смъртна присъда заради деянията им. Да мислиш за бягство е престъпление, да говориш за бягство означава да се озовеш в стаята за изтезания. А ако наистина се опиташ… Тук има само едно правило, съвсем просто: съпротивлява се един, умират трима.

Девлин се отскубна от хватката му.

– Значи просто ще се примирите и ще ги оставите да ви убият от работа?

Масинга го изгледа яростно.

– Баща ми прекара дванайсет години в южноафрикански затвор заради политическата си дейност. Оцеля, като се примиряваше, докато най-накрая спасението дойде отвън. Това е единственият начин който и да било от нас отново да види дома си и проклет да съм, ако те оставя преди това да ни вкараш в гроба с този твой необуздан език.

Девлин се взря в двамата си съквартиранти.

– Може би вие двамата ще постъпите точно така. Аз обаче ще се измъкна оттук или ще умра!

Сега заговори южноамериканецът.

– Навсякъде има информатори – каза той, – дори сред работниците. Може Масинга да е информатор. Или пък аз. Така че на твое място бих внимавал какво говоря, както и на кого го казвам.

Девлин пое дълбоко въздух и взе решение.

– Доведоха ме тук на кораб. Рано или късно ще успея да го намеря. Ако някой от вас смята да ме издаде, направете го бързо и ме избавете от мъките.

Двамата го погледнаха навъсено. Най-накрая Масинга се пресегна и изправи масата.

– И какво знаеш ти за управлението на кораб, друже?

Девлин се ухили на двамата затворници.

– Абсолютно всичко! – увери ги той.

ГЛАВА 39

Кърт се събуди също толкова объркан, колкото беше Джо в австралийската пустош. Помисли си, че е заспал на дивана у дома след дълъг ден. Но не можеше да си спомни в градската му къща някога да е било толкова студено, дори посред зима.

Поразмърда се и усети, че лицето му е ледено. Това поразчисти паяжините в главата му. Отвори очи и не видя нищо друго освен белота. Осъзна, че това е сняг, отърси го от себе си и го разрови, за да се надигне.

След като разчисти пряспата, се надигна на крака и огледа стръмния склон. Плоската светлина� на снежното поле и сивото небе се нарушаваше само от няколко назъбени участъка черни скали.

Кърт бързо си спомни къде се намира, как се е озовал тук и кой беше с него.

Огледа се наоколо. Не видя нищо, не забеляза и следа от движение.

– Хейли! – изкрещя той. – Хейли!

Не се чуваше нищо друго освен вятъра.

Без да обръща внимание на болките в тялото си, Кърт се насили да стане и се повлече към падналия на една страна снегомобил. Дори да беше в безсъзнание, Хейли би трябвало да е наблизо, но не се виждаше никъде.

Огледа разбитото превозно средство и се замисли къде лежи то и къде се бе озовал той. Претърси снежната пряс­па и заобикалящата я тераса. Не намери в снега никаква издатина, която би могла да бъде Хейли. Върна се отново при снегомобила. Откри парче от якето й на кормилото, както и почти покрити от падащия сняг вдлъбнатини, които водеха към ледника. Бяха почти запълнени и му беше трудно да определи със сигурност, но тези вдлъбнатини изглеждаха така, сякаш преди известно време са били дълбоки отпечатъци от стъпки в мекия сняг.

Изглежда са я пленили, помисли Кърт. Това го накара да се запита какво е станало с другите и най-вече с приятелят му Джо. Ако той или някой от руснаците бяха наблизо, значи се стараеха никой да не ги види.

Кърт се изкачи до едно по-високо място и се загледа в далечината. На гаснещата светлина не видя следи от други снегомобили. Това не го учуди, защото помнеше как се бяха разпръснали. Изправи се пред тежък избор. Не можеше да тръгне да скита из покрития с лед остров пеша и да търси помощ. В този момент времето беше прекалено ценно. А освен това изглежда самият той се бе спасил от залавяне единствено благодарение на някаква щастлива случайност. Лъчите на изсмуквача бяха толкова силни, а хората на Теро – толкова решителни, че Кърт не вярваше, че са си тръгнали, ако не са решили, че са прибрали всички врагове, проникнали на тяхна територия.

Трябваше да предположи най-лошото – Джо, Хейли и останалите са попаднали в плен.

Кърт се върна при снегомобила, сграбчи кормилото и изправи возилото на ските. Повечето щети изглеждаха повърхностни, но не можа да завърти стартера. Дори лампичките не светнаха.

– Този изсмуквач наистина започва да ме дразни – измърмори Кърт под нос.

Отвори малък багажник в задната част на снегомобила и потърси нещо полезно. Намери фенерче, но и то не работеше.

– Супер! – измърмори отново.

Погледна към небето. Заради падащия сняг изглеждаше по-светло, отколкото беше, но нощта се спускаше бързо. Кърт възнамеряваше да продължи към бърлогата на Теро, но начинанието щеше да е почти невъзможно в пълната тъмнина, която скоро щеше да обгърне острова.

В общи линии знаеше къде се намира. Трябваше единствено да слезе по скалата и да прекоси снежното поле, и щеше да се озове право на ледника „Уинстън”. Оттам трябваше да завие наляво и да продължи към лагуната. Още по-нататък щеше да намери горещите точки, засечени от руските безпилотни самолети.

Кърт започна предпазливо да слиза по стръмната скала. Оглеждаше внимателно пътя и близо до подножието забеляза останките от ховъркрафта.

Когато стигна до смазаните останки, установи, че машината е полузаровена в падащия сняг. Виждаше се само капакът на двигателя, от който все още се вдигаше пара.

Кърт разбута снега и видя, че люкът е открехнат. Отвори го и влезе вътре.

Търсеше нещо полезно: храна, карти, радиоприемници, всичко, до което можеше да се добере. Намери едно фенерче и го включи. Слава богу, работеше. Откри и радио. Щом натисна един превключвател, радиото светна, но дори със слушалки Кърт не чу очакваното статично пращене. Предположи, че нещо е изгоряло. Но така или иначе нямаше значение. И без това радиото имаше само къс обхват. Нямаше да може да го използва, за да повика помощ.

След още няколко минути ровене намери малко припаси, запалка „Зипо”, няколко мазни парцала, които ­можеше да запали, ако му потрябва сигнална ракета, и най-важното: чифт очила за нощно виждане.

Без тях наближаващият мрак щеше да се превърне в най-опасния му враг. Плътните облаци щяха да скрият луната и звездите, на острова нямаше никаква изкуствена светлина и тъмнината щеше да е непрогледна като в пещера.

Нямаше начин да върви в тъмнината с включено фенерче или да носи саморъчно измайсторена факла. Това би означавало да моли да го забележат и да го застрелят. Но с очилата за нощно виждане можеше да крачи в мрака като прилеп.

Погледна часовника си. Часът беше осем вечерта местно време. Разполагаха с девет часа до обещаната от Теро атака. Кърт предполагаше, че му предстои тричасов преход.

– Сега е моментът.

Вдигна ципа на якето, отвори люка и изпълзя на снега, който не спираше да вали. Остави зад гърба си единствения подслон, който можеше да се намери на километри разстояние, и се затътри на запад, към битка, която нямаше почти никакъв шанс да спечели.

ГЛАВА 40

Хейли се влачеше през полуосветените тунели на подземното скривалище на Теро. Мъжът на име Янко й бе дал възможност да се измие и й беше намерил чисти дрехи, преди да я поведе навътре в недрата на бърлогата.

Хейли се движеше бавно, изпълнена с тревога. Почти й се искаше да беше останала с Джо и Григорович в подобната на тъмница стая за разпити. Фактът, че бе съвсем сама, някак си правеше сегашната й участ по-страшна.

– Бъди силна! – прошепна тя сама на себе си. – Каквото и да се случи, посрещни го храбро!

Янко влезе в открито помещение с осем електрически генератора. Тумбестите устройства с форма на цилиндри бяха с големина на перални машини. Бяха подредени в две редици и Янко поведе Хейли помежду им до врата в дъното на помещението.

После натисна бутона на един интерком до вратата.

– Жената е тук – каза той в микрофона.

– Доведи я! – отговори сипкав глас.

Янко въведе код в таблото-ключалка и се чу щракване. Той отвори вратата и бутна Хейли вътре. Тя се стегна, за да посрещне това, което й предстоеше, и прекрачи прага.

Стаята изглеждаше по-различна от останалата част от пещерата. Стените бяха облицовани с блестяща бяла пластмаса. На няколко места имаше компютри, контролни табла и монитори. Скрито осветление придаваше на помещението по-топъл вид.

– Добре дошла в главната контролна зала – обърна се мъжът с маската към Хейли.

Гласът му беше изменен заради увредените гласни струни, но Хейли беше сигурна кой говори.

– Макс? – попита тя. – Ти ли си наистина?

За миг мъжът се загледа в нея, а после погледна към Янко.

– Остави ни!

– Може да е опасна – отговори Янко.

– Не и за мен – отговори Теро.

Янко рязко си пое въздух, а после излезе от стаята.

Докато вратата се затваряше, Теро се приближи към Хейли. Протегна ръка. Хейли видя, че е обгорена и пок­рита с белези.

– Толкова време мина – каза Теро. – Толкова самотни се чувствахме.

Въпреки страха умът на Хейли препускаше.

– „Ние”? – попита тя. – Джордж жив ли е? Тук ли е?

Теро кимна.

– Добре ли е? – попита Хейли, изпълнена с надежда, че Джордж може да й помогне да сложи край на тази лудост и същевременно уплашена, че може да е ужасно обгорен и белязан като Теро.

– Скоро ще дойде – отговори Теро. – Знае, че си тук. Всъщност точно той предложи да говорим насаме с теб. Каза, че ти може би ще разбереш.

Тя се усмихна искрено. Джордж беше единствената им надежда.

– Много съм благодарна да го чуя. Ами Теса?

– Убиха я – отвърна Теро.

Хейли сведе поглед. Джордж и Теса й бяха като брат и сестра. Надяваше се, че и двамата са оцелели, макар да знаеше, че е малко вероятно. Но поне Джордж беше жив. „Може би има шанс – помисли си тя. – Може би разумът все пак ще успее да победи в последния момент.”

– Много ми е мъчно за Теса – каза тя, – но се радвам, че ти и Джордж сте живи. Как успяхте да оцелеете след експлозията?

– Бях започнал работа по нова теория – обясни Теро. – Помислих, че вълната може да е по-стабилна, ако използвам не куполовиден, а сферичен проекционен апарат. Тъкмо бяхме започнали разкопките, когато започна стрелбата. Двамата с Джордж се изплъзнахме и се затворихме вътре, а нападателите застреляха всички останали.

Тя го погледна занемяла.

– Не можехме да направим нищо – каза тихо Теро.

– Знам – съгласи се тя. – Разбирам!

За миг той я изгледа гневно, преди да продължи:

– След края на стрелбата настана тишина. Тогава отворихме вратата и само след секунди започнаха експлозиите. Бях тежко обгорен, но Джордж почти не пострада. Той се грижеше за мен, докато накрая успяхме да се доберем до болница. Платихме достатъчно, за да не се разчуе. Бях­ме се спасили и не исках да ни открият. Но не можех­ме да останем дълго там. Трябваше да намерим място, където да сме в безопасност.

– И сте дошли тук?

– Отначало не – отговори Теро, – после дойдохме тук. Трябваше ни място, където никой никога да не може да ни открие. Място с предимства. Тук разполагаме с геотермална енергия. Тюлените, птиците и рибните пасажи ни осигуряват храна. А познанията ми по география се оказаха неоценими, когато открихме диаманти – редици кимберлитни тръби, достатъчно богати, за да финансират операциите ни, след като парите, които ни даде Токада, свършиха.

– Защо просто не вземеш парите и не избягаш? – попита тя. – Живей си живота. Вече пожертва толкова много.

– Какъв живот?! – изкрещя той. – Където и да отидем, ни преследват! Прокудени сме тук колкото от необходимостта да работим, без никой да ни се меси, толкова и от тяхната ревност и омраза. Разбираш ли!? Светът не искаше да го озари моята светлина. Затова сега ще ослепя и ще изгоря всички!

Хейли обмисли опасната ситуация, в която се бе озовала, и очевидната лудост на Теро. Реши, че ще е по-доб­ре да почетка егото му.

– Светът е пълен с ревниви глупаци – каза тя. – Но няма ли да е прекрасно да им докажеш, че грешат, и да забогатееш, вместо да започнеш война, която ще доведе до още смърт?

– Каква полза от богатството има човек, който не може да покаже лицето си или да вдиша чист въздух? – попита той. – Без повишена влажност дробовете ми ще изгорят. Не мога да изложа кожата си на слънце. Вече не съм част от света. Обречен съм да живея тук, в Тартар, завинаги в мрак. Какво може да ми даде светлината? Нищо! Единственото, което ми е останало, е отмъщението.

– Отмъщение срещу Австралия?

– Срещу всички! – изрева Теро. – Срещу целия свят, който е срещу нас! Срещу всеки, който ме предизвиква!

Хейли се дръпна назад, но това сякаш го разгневи повече.

– Нямаш причина да се боиш от мен! – отсече той.

– Имам предостатъчно причини – отвърна Хейли. – Превърнал си се в убиец. Човекът, когото познавах, не беше такъв. Ти искаше мир.

– И ето какво ми донесе това!

Той дръпна маската си и разкри ужасно ­обезобразеното си лице. Носът му бе изчезнал, кожата над дясното око бе усукана така, че окото се издуваше гротескно.

Теро направи гневна крачка към Хейли. Тя се опита да се отдръпне, но се препъна и падна. Погледът на Теро се отклони надясно, а после пак се върна към нея.

– Защо не? – попита той на глас. – Тя е предателка. И тя ни предаде като всички останали.

Хейли се втренчи в него, вдигнала ръка, за да се защити. Огледа се, но не видя в стаята другиго.

Все още в нападателната си поза, Теро погледна през рамо. После бавно свали ръката си и отново прикова пог­лед в Хейли.

– Те те използват – каза й той.

– Кои? – попита тя.

– Всички – отговори той. – АССР, американците, руснаците. Всички те са се съюзили, за да ни унищожат.

Хейли познаваше параноичните заблуди на Теро отдавна. Странното беше, че сега наистина много световни сили се бяха обединили срещу него заради радикалните му действия.

– Те ме принудиха да дойда – заговори Хейли. Мислеше бързо и се стараеше думите й да съответстват на идеите му. – Казаха, че ако не им помогна, ще ме пратят в затвора. Твърдяха, че съм ти съучастничка.

Теро погледна към нея. По обезобразеното му лице не трепна нищо. По някакъв странен начин Хейли изпита съжаление към него – съжаление, примесено със страх и объркване.

Теро отново погледна настрани, някъде в далечината. Това й се стори страшно.

Той поклати глава, сякаш отговаряше на някакъв въпрос.

– Не – измърмори той. – Не, не съм съгласен. Трябва да внимаваме. Кое те кара да мислиш, че можем да й се доверим?

Хейли отново погледна в посоката, в която гледаше Теро. Там нямаше никого, дори в най-далечните сенки. Мислите се въртяха като вихрушка в главата й. Реши да рискува.

– Джордж? – прошепна тя. – Джордж, уверявам те, дойдох да ти помогна!

Теро отново се обърна към нея.

– Търсих ви и двамата – настоя тя и го погледна в очите. Лицето й потръпваше. – След експлозиите отидох в Япония. Отидох да ви намеря, макар че се боях да се кача на самолет. Знаеш, че мразя да пътувам. Бях там, на пог­ребалните служби за теб, за баща ти и за Теса. Искам да го знаеш. А сега изминах целия този път, за да те намеря.

Теро се поизправи и леко се отдръпна назад.

– Казах му, че винаги си ни била вярна – промълви той със странен глас.

Протегна ръка – този път лявата. Кожата беше гладка, без белези. Джордж беше левичар, Теро – десняк. Тя посегна и сграбчи здравата ръка.

– Ела с мен – подкани я Теро. – Ще ти покажа какво създадохме двамата с татко.

„Двамата с татко.”

Сега Хейли разбра. Част от нея се сви от ужас пред прозрението, но повече не можеше да го отрича. Джордж беше мъртъв. Беше сигурна в това. Беше загинал в Япония заедно с Теса. Теро единствен бе оцелял. Болката и вината, породени от случилото се, бе разбила и бездруго крехката му психика и бе разделила личността му на две. Заплахата за унищожение и несигурният шанс за спасение бяха дошли от едно и също тяло. В живота наричаха Джордж Теро „съвестта на баща му”. Сега, след смъртта си, той се бе превърнал точно в това.

Хейли изпита безмерна тъга, но някаква част от нея осъзнаваше, че трябва да действа. Ако можеше да използва това бягство от реалността, за да спаси родината си, трябваше да опита, колкото и да я отвращаваше тази мисъл.

Тя протегна ръка и докосна обезобразеното лице на Теро. Погледна го в очите така, сякаш гледаше стария си приятел.

– Радвам се да те видя, Джордж! – каза тя. – Толкова се радвам, че те виждам пак.

Сълзите в очите й бяха породени от истинско чувство и сякаш трогнаха тази част от личността на Теро.

– И аз се радвам да те видя – отговори тихо той. – Много ни липсваше – и на мен, и на татко!

ГЛАВА 41

След часове наред бродене през виелица и леден мрак, Кърт се озова в това, което геолозите наричаха странична морена – скални останки, натрупани край ръба на ледник. Отвъд нея Кърт зърна внушителна стена от лед – ледникът „Уинстън”.

След като видя този първи ориентир, той се обърна на юг и закрачи по нанадолнището към лагуната и поредицата от топлинни източници, заснети от руските безпилотни самолети.

Докато вървеше, получи предупреждение, че батерията на очилата за нощно виждане е изтощена.

Още от самото начало знаеше, че студът ще я изтощи, затова използваше очилата пестеливо – включваше ги, оглеждаше терена и ги изключваше, преди да тръгне. Сега, докато слизаше по неравния склон, му трябваха почти постоянно. Но батерията им не издържа и те най-накрая се изключиха. Кърт остана потопен в пълна тъмнина.

Той свали очилата и продължи да върви внимателно напред. Качулката на якето му бе дръпната до над очите. В тъмнината не виждаше почти нищо. Спъна се в купчина камъни и изруга под нос. Продължи да напредва по неравния терен, но в мрака направи грешна стъпка. Падна и се хлъзна надолу по един стръмен участък, като ­предизвика миниатюрна лавина, която го повлече със себе си и след секунди го изплю на малко по-равен терен.

За миг Кърт си позволи да си отдъхне, но знаеше, че не бива да се бави. Студът и умората щяха да се опитат да го унесат в сън, от който никога нямаше да се събуди. Намери място, на което да се подпре и се насили да се изправи.

Пое дълбоко въздух и тогава забеляза нещо – не с очите или с ушите си, а с обонянието си. Някаква особена миризма. Не можа да разбере каква е точно, но приличаше на миризма от готвено – от някаква гадна мазна храна, мирисът на която се смесваше с дим. Не беше приятна, но беше истинска. Не си въобразяваше.

Кърт мигновено забрави умората, защото си спомни за снимките от разузнавателните самолети и за горещите места близо до предния ръб на ледника.

– Дори хората, които живеят под земята, трябва да ядат – прошепна той.

Подуши въздуха, за да разбере откъде идва миризмата, но все пак не беше ловна хрътка. Успя да придобие единствено общо впечатление, че миризмата идва към него отдолу нагоре. Предпазливо се запромъква напред и накрая откри подобна на дърво колона от сняг и лед.

Извади фенерчето от джоба си, покри го и го включи, като внимаваше изпод ръкавицата му да се измъкне само тънък лъч светлина.

Колоната беше висока около три метра. На няколко метра от нея имаше втора, висока около метър и двайсет. А на десетина-петнайсет метра от нея зърна още три.

Кърт угаси фенерчето и се отправи към по-ниската колона. Върхът й беше кух и приблизително кръгъл. Поривите на вятъра изтръгваха от него глух звук, сякаш някой духаше в гърлото на отворена бутилка с вино.

Кърт се наведе и надникна във вътрешността на ледената тръба. Беше широка колкото улична шахта в голям град. Кърт погледна надолу, но не видя нищо друго освен тъмнина. Не усети силен мирис нито на храна, нито на мазнина. И въпреки това чувстваше, че отдолу се надига топлина, която облива лицето му. След толкова много часове под поривите на ледения вятър усещането бе почти сюрреалистично. А освен това беше и влажно.

Кърт постави ръка на ръба на колоната и отчупи едно парченце. Лед, при това не много дебел, но почернял от сажди. Започна да разбира какво вижда.

Преди няколко години беше посетил Исландия и беше видял подобни неща близо до геотермалните пукнатини по склоновете на планини с действащи вулкани. Затопленият въздух отвътре се издигаше към повърхността и носеше със себе си влага, част от която се охлаждаше и замръзваше почти веднага след смесването си с ледения въздух отвън. Бавно, като корали, изграждащи рифове, или като хидротермалните шахти в дълбините на океана, замръзналите водни изпарения създаваха коминоподобни тръби. Тъй като представляваха просто тънки листове лед, често рухваха под напора на бурните ветрове. Но стига шахтата да бъде активна, израстваха отново.

Кърт рискува и включи фенерчето за още един бърз поглед, който насочи надолу в отвора.

Не видя нищо. Усети горещина, но не и миризмата на сяра, както можеше да се очаква, ако шахтата беше вулканична.

Извади запалката си „Зипо” и един от мазните парцали. Вдигна запалката към него и го запали, като го пазеше с ръка. Изчака около една трета от него да пламне. После го пусна в тръбата.

Парцалът се понесе през тъмнината като малък метеорит. При преминаването си осветяваше гладките стени на тунела, а накрая се удари в нещо и спря.

Докато парцалът гореше, Кърт успя да види ­очертанията на решетка. Коминът не беше вулканичен – беше създаден от човек и предназначен да отвежда нагоре топлина, дим или нещо друго нежелано долу. Значи водеше до бърлогата на Теро. Просто трябваше да води!

Кърт бързо приготви въжето. Сред леда и камъните в страничната морена намери удобно място и заби три скоби, за да закрепи здраво въжето. Нямаше нито предпазен колан, нито време да измайстори нещо, но това нямаше значение – щеше да слезе с двойно въже и да контролира спускането, като се подпира с ръце по стените.

Той пусна въжето и прекрачи над ръба. Коминът беше тесен. Не виждаше почти нищо освен ботушите си. Шест метра по-надолу ледът изчезна и коминът се поразшири. Кърт продължи да се спуска. Когато краката му се удариха в решетката, прецени, че е изминал около трийсет метра.

Той се притисна към едната стена на комина и заоглежда металната решетка. На около три метра под нея се виждаше сивокафяв под. Не чуваше звук от движение.

Скочи леко нагоре-надолу, за да провери здравината на решетката. При третия подскок усети, че решетката поддава.

– Време е да слизаме – измърмори си той.

Прокара въжето през една от пръчките и го завърза. После подскочи силно и решетката се изтръгна от мястото си.

Скални отломки се посипаха по пода със звук, не по-висок от шепот. Кърт и тежката решетка останаха увис­нали на въжето.

Кърт внимателно снижи и себе си, и нея и слезе на пода съвсем безшумно.

Ето че влезе!

Къде точно се беше озовал – това бе вече съвсем отделен въпрос.

ГЛАВА 42

Пол Траут стоеше на мостика на „Джемини”, който пореше вълните с пълни сили, устремен към моторния кораб „Рама”.

След като приключи с лъкатушенето във формата на съзвездието Орион, “Рама“ се бе отправил на североизток и през последните осем часа „Джемини” летеше с пълна скорост, за да го пресрещне. Ето че най-после се бяха приближили толкова, че да се разберат с викове.

– Мислиш ли, че ще успеем да се справим сами? – попита Гамей, застанала до Пол.

– Поне имаме шанс – отговори той.

Би предпочел да разполагат с малко подкрепа, но тази част на океана, в която се намираха, бе толкова изолирана, че на хиляда мили разстояние нямаше нито един военен кораб, нито пък някой от съдовете на бреговата охрана.

– Ако времето не беше толкова лошо, можеше да ни изпратят подкрепа по въздух – измърмори Гамей. – Формация военни самолети, която да направи няколко зас­трашителни преминавания, щеше да ни е от полза. Или пък австралийски самолет, който да не спира да кръжи заплашително.

Пол беше напълно съгласен, но тази част на океана бе достигната от фронта на ураган, който свистеше наоколо и обливаше палубата на „Джемини” с леден дъжд. Това със сигурност не бяха подходящи условия за ниски демонстративни полети. Особено когато от най-близката суша ги деляха повече от хиляда и петстотин мили.

Всичко това означаваше, че единствената им надежда да спрат моторния кораб „Рама” и да разберат дали на борда има някой от екипажа на „Орион” е невъоръженият „Джемини”.

– На какво разстояние е? – попита Пол.

„Рама” се беше появил на екрана на радара им, но видимостта беше само четвърт миля и все още не го бяха видели в тъмното.

– Хиляда метра – каза отговорникът по радара.

– Само толкова? – учуди се Пол. – Навярно плава без светлини.

– В тази супа можем да се блъснем в него, преди да сме го видели – съгласи се капитанът.

– Няма – успокои ги Гамей, която гледаше с бинокъл. – Видях го. Малко вляво от носа.

Пол погледна в указаната посока и зърна сянката на кораб, който пореше водите в мрака.

– Осветете го! – нареди капитанът.

Помощник-капитанът натисна поредица от превключ­ватели, които задействаха три мощни прожектора. Лъчите им пронизаха мрака и дъжда и се спряха върху тежко движещия се плавателен съд. Три пъти по-голям от „Джемини”, „Рама” не се люшкаше толкова силно във вълните.

– Време е за шоу – каза Пол и подаде бинокъла на капитана.

– Ще доближа от едната му страна – отвърна капитанът. – Ти бъди готов да влезеш в ролята на командос.

– Няма нужда да ти напомням да внимаваш, нали? – обади се Гамей.

– Не – съгласи се ухилен Пол. – Няма нужда.

С тези думи той напусна мостика и се завтече надолу по стълбите. Само след няколко минути стоеше до вратата на предния люк заедно с дузина други доброволци. Всички бяха облечени в черно, с набързо измайсторени нашивки, които наподобяваха синьото поле на австралийското знаме със звездите на Южния кръст и британския флаг в ъгъла.

– Вземете оръжията! – заповяда Пол.

В оръжейния шкаф на „Джемини” имаше шест пушки и два пистолета. Останалите доброволци получиха боядисани в черно дървени имитации на пушки М-16. Разсмяха се и се прицелиха един в друг.

– Какво ще правим, ако не се предадат? – попита някой.

– Или скачаме през борда, или размахваме тези неща като Реджи Джаксън – отговори друг.

Пол се надяваше, че няма да се наложи да правят нито едното, нито другото.

Открехна люка и надникна през дъжда и мъглата. Моторният кораб „Рама” беше точно срещу тях, окъпан в светлините на прожекторите, а алармата на „Джемини” гърмеше като сирените на бреговата охрана.

В продължение на няколко минути продължиха да прес­ледват „Рама“. Най-накрая интеркомът избръмча.

– Не отговарят на повикванията ни по радиото – оповести гласът на Гамей.

– Ясно! – отговори Пол. – Отиваме до устройството за пускане на ракети. Кажи на капитана да ни приближи. И бъди готова да изнесеш речта си по високоговорителя.

– Добре – отговори Гамей. – Късмет!

Пол погледна към началника на групата.

– Тръгвам! Пригответе се да заемете позиции на палубата.

– Ще бъдем готови – отвърна началникът.

Пол се приближи към друга врата, мина през люка и излезе на накланящата се палуба. Прекоси предната й част и се приближи към конструкция в бойна готовност – убедителна имитация на оръдейна кула на военен кораб. От двете й страни стърчаха многобройни тръби за пускане на ракети.

Само преди няколко часа на това място имаше хидрав­личен кран, предназначен за повдигане и спускане на съдове с дистанционно управление във водата. Бяха махнали стрелата и върху подобната на обръщателна платформа основа на крана запоиха метални листове, които да наподобяваха оръдейна кула. Бяха махнали металните въздухопроводни тръби от някои части на кораба, бяха ги отрязали до необходимата дължина и ги бяха прикрепили от двете страни на “кулата“. Боядисана в сиво като тежко въоръжен брониран кораб, с фалшива сателитна антена най-отгоре, „кулата” спокойно можеше да мине за система от смъртоносни оръжия.

Пол се провря през една дупка и влезе вътре. На контролите видя оператора на товароподемния кран на „Джемини”.

Заговори по радиото си:

– Осветете предната палуба. Нека видят срещу какво са изправени.

Само след секунди кулата се озари от светлини. Гласът на Гамей отекна от включените на максимална сила високоговорители.

– Тук е командир Матилда Уолъби от Кралския австралийски флот – говореше тя с фалшив акцент, който много приличаше на истински. – Корабът ви е бил забелязан да лови незаконно риба в австралийски териториални води. Ще намалите скоростта и ще се подготвите да се качим на борда, в противен случай ще извадим кораба ви от строя!

Пол се взря през един процеп за прицел в металния лист. Не видя никакъв отговор от страна на „Рама”, но видя промени в осветлението на мостика.

– Надявам се, че гледат към нас – обади се той.

По това време „Джемини” вече беше спрял точно до масивната надстройка на контейнеровоза, близо до кърмата. Капитанът ги бе докарал съвсем близо. Сега двата кораба бяха разделени от не повече от петнайсет метра. Помежду им премина вълна, която надигна „Джемини” и той едва не перна странично по-големия кораб.

– Има ли нещо? – попита Пол по радиото.

– Още не – отговори Гамей.

– Отправи им още едно предупреждение, а после кажи на началника да изстреля пълнител с гилзи от трасиращи куршуми.

Гласът на Гамей отново отекна по високоговорителя:

– Търговски кораб „Рама”, това е последно предупреждение! Намалете скоростта и се подгответе да се качим на борда или ще открием огън!

– Да им покажем с какво разполагаме – рече Пол.

Операторът на крана зареди и натисна малка ръчка отстрани на конструкцията. Кулата и прикрепените към нея тръби за снаряди започнаха да се въртят на обръщателната платформа на крана обратно на часовниковата стрелка, докато накрая тръбите се насочиха към мостика на „Рама”.

С помощта на вторичен задвижващ механизъм Пол насочи тръбите нагоре, а после надолу с подчертано преувеличено движение, чиято цел бе да привлече вниманието на екипажа на „Рама”. Когато реши, че повече не може да се преструва убедително, отново ги застопори така, че да сочат приблизително към мостика на „Рама”.

– Трябва да ни видят – каза той.

Операторът на крана само сви рамене.

Междувременно началникът и командосите му се бяха разгърнали на палубата, вдигнали пушките си.

– Какво мислиш, Пол? – изграчи радиото.

– Давай, шефе! Стреляйте!

Над морето се разнесе стройна канонада. Звучеше като поредица от пронизителни изпуквания, толкова висока, че се чу дори през вятъра. Пол видя как покрай мостика на „Рама” прелетя редица блестящи следи от трасиращи куршуми и се разпиля в нощта. Пол вдигна бинокъла и погледна към мостика на „Рама”. Видя няколко фигури, които се взираха през прозореца. Надяваше се, че са започнали да се изнервят.

– Наш ред е – обяви Пол и свали бинокъла.

С помощта на барут, ракетно гориво от кутия със сиг­нални ракети и артистичните умения на хората от машинното отделение бяха успели да измайсторят две самоделни ракети. С тях нямаше да нанесат щети, но може би щяха да направят впечатление.

Пол зареди една от ракетите в тръбата за изстрелване и затвори процепа.

– Обърни ни пет градуса надясно – каза той. Нямаше да спечелят нищо, ако ракетата улучеше и се разбереше, че е фалшива. Не, тя трябваше да мине пред „Рама”, достатъчно близо, за да уплаши екипажа, и достатъчно далеч, за да изглежда убедителна.

Кулата се обърна и спря.

– Чакайте! – обади се Пол, докато „Джемини” се спускаше с една вълна и отново започваше да се издига. – Чакайте…

Той се взираше през една дупка за прицел като някой артилерийски офицер от Първата световна война и изчисляваше скоростта, с която всеки от двата кораба щеше да се издигне и спусне заедно с вълните.

– Чакайте… – повтори за трети път.

„Джемини” стигна до гребена на вълната и се спря.

– Сега!

Операторът на крана натисна един превключвател и импровизираната ракета се възпламени. Избухна от тръбата и обля вътрешната част на кулата с искри и дим. Прелетя между двата кораба, като остави след себе си огнена следа, и мина на не повече от шест метра от мостика на „Рама”.

– Страшен изстрел! – изкрещя Пол и се закашля от пушека. – Идеално беше!

Само след секунди от високоговорителите отново прозвуча гласът на Гамей.

– Следващият снаряд ще улучи мостика ви! – предупреди тя. – Намалете скоростта или ще ви спрем със сила!

ГЛАВА 43

– Това е мина! – прошепна Кърт сам на себе си.

Беше открил участъци, които бяха разкопани, а камъните – изнесени; беше видял конвейрна лента, натоварена с дребен чакъл, както и редица от тръби по стената, в които навярно имаше скрити електрически жици. Беше намерил кирки, пневматичен чук и ръчни колички.

Не знаеше как така на остров Хърд има скрита мина, но в момента това нямаше значение. Интересуваха го само две неща – да намери Джо и Хейли, ако бяха живи, и на всяка цена да спре Теро.

Той изхлузи тежкото яке, прибра го и пак сложи раницата на гърба си. Тръгна по тъмния тунел с ръка върху конвейрната лента и с наведена глава, за да избегне всякакви опасни оголени скали, които най-вероятно нямаше да види, преди да е станало късно.

След като подмина още няколко участъка, разкопани докрай, стигна до едно по-голямо помещение, слабо осветено от две голи крушки.

Конвейрната лента свършваше тук, до група големи машини, предназначени да разбиват и отсяват чакъла. И преди беше виждал подобно оборудване. Намираше се в подземна диамантена мина. Ненадейно му стана ясно с какво Теро финансира операцията.

В дъното на помещението видя врата и се запъти към нея. Точно когато посегна към дръжката, вратата се открехна. Кърт отстъпи назад и вдигна пистолета. В помещението влязоха трима мъже.

– Не мърдайте! – изръмжа Кърт.

Мъжете застинаха на място. Последва неловка пауза, като между хора, които са се озовали в задънена улица. Кърт можеше да ги застреля и тримата, но без заглушител изстрелите щяха да отекнат в цялата пещера и хората на Теро щяха да дотичат веднага.

Мъжете се взираха в пистолета, а Кърт ги оглеждаше изпитателно. Вместо огнестрелно оръжие мъжете носеха заострени пръчки от необработен метал. Двама от тях изглеждаха почти вцепенени. Третият бе също стъписан, но като че ли беше по-спокоен.

– Оставете оръжията си на земята – каза Кърт и добави: – Безшумно!

Тримата се подчиниха.

Кърт кимна към една от машините за раздробяване на камъни.

– Ето там.

Мъжете се затътриха към машината. Кърт се дръп­на по-надалеч, в случай че решат да направят нещо необмислено.

– Ще завържа двама от вас за тази машина – каза им той. – Който не иска да прекара нощта тук, може да ме заведе при Теро.

– Да те заведе при Теро ли? – попита единият. Говореше с южноафрикански акцент.

– Кой е Теро? – в гласа на втория се долавяше ирландска напевност.

– Този, който те доведе тук – обясни южноафриканецът.

– Тихо! – заповяда Кърт. – Кой от вас иска да ми покаже пътя?

Тримата мъже се спогледаха, сякаш объркани от въпроса.

– Защо да те водим там? – попита третият.

– Защото имам среща – обясни Кърт – и не искам да я пропусна.

На лицата им отново се изписа объркване. Очевидно саркастичният хумор не беше най-силната им страна.

– Имаш предвид, кой от нас е готов да дойде с теб и да умре пръв? – реши да уточни южноафриканецът.

Кърт го зяпна. В тези думи нямаше никакъв смисъл.

– За какво говориш?

– А ти за какво говориш? – попита на свой ред южноафриканецът.

Кърт се почувства така, сякаш се намира в „Зоната на здрача”. Отново погледна към тях. Мъжете бяха покрити с мръсотия и облечени в парцали. Оръжията им бяха примитивни. Ненадейно всичко му се изясни.

– Вие тримата сте миньори – каза той – и се опитвате да избягате. Чия беше идеята?

Двама от тях посочиха към ирландеца.

– Плъхове издайници! – измърмори той. – И двамата!

На лицето на Кърт грейна широка усмивка.

– По-скоро три слепи мишлета – отговори той. – Въп­росът е следният: къде смятахте да избягате?

Започна да разпитва миньорите и скоро научи имената им, както и малко за операцията. Масинга, южноафриканецът, беше в мината от самото начало.

– Преди осем месеца откраднах ключ от един пазач – обясни той. – Но той така и не съобщи, че го е загубил, защото Теро щеше да го убие.

– Много си търпелив, щом си се сдържал да не го използваш веднага – отбеляза Кърт.

Девлин, ирландецът, се обади:

– То си му е по наследство.

Масинга се усмихна.

– Надявах се да дойде ден, в който бягството ще означава нещо повече от това да умра навън в студа. Девлин казва, че е дошъл с кораб. Казва, че знае как да стигне до него.

– Неприятно ми е да ви съобщя – каза Кърт, – но сте поели по грешен път. Тук няма нищо друго освен разкопани тунели.

Другите двама затворници погледнаха заплашително към Девлин.

– Така става, като ме слушате – оправда се той. – Тук съм само от два дни...

– Как изобщо стоят нещата с тази мина? – продължи по същество Кърт. – Не си спомням Теро да има какъвто и да било опит в минното дело.

– Има си хора за това – обясни Масинга. – Макар че отношенията му с надзирателите са доста конфликтни. Държи ги на къса верижка и от време на време я дърпа, но общо взето ги е оставил на мира. Те ни командват и продават диамантите. Теро им позволява да задържат част от тях – така поне чух.

– Робски труд – измърмори Кърт. – Чудесен начин да увеличиш печалбите.

– Ние умираме, а те водят още хора – добави Масинга. – Отвличат ги или ги подмамват.

Кърт разбра. Това беше още една причина да извадят Теро от бизнеса, но в момента това беше по-маловажно от спасяването на Австралия.

– Да са довеждали нови хора през последните няколко часа? – попита той.

– Конкретен човек ли търсиш? – не сдържа любопитството си Девлин.

– Дойдох тук с неколцина приятели – обясни Кърт. – Хората на Теро ни нападнаха. Разделиха ни. Мисля, че най-вероятно са ги заловили.

– Това не е хубаво – каза Масинга. – Теро ще ги изтезава, докато не поддадат или не умрат.

Кърт огледа изпитателно лицето му. Носът му очевидно е бил чупен някога, а назъбеният белег, близо до ухото му, беше следа от груба, причинена с голяма сила травма.

– Предполагам, че знаеш къде ще се случи това.

– Знам – потвърди Масинга.

– Искам да ми покажеш.

– Това означава да се върнем в средата на този лабиринт – обади се третият мъж. – Никога няма да успееш да минеш покрай хората на Теро.

– Може и да не успея – поправи го Кърт – но ще опитаме. Вие всички идвате с мен!

– Мен ме устройва – съгласи се Девлин. – Имам да уреждам сметки с един от тях.

– И аз – присъедини се Масинга.

– Мен просто ме завържете за машината – каза третият. – Ще ви изчакам да се върнете.

Кърт го изгледа заплашително.

– Каква е разликата? Трима срещу трийсет или четирима срещу трийсет? Все едно е. Изобщо не ви трябвам.

Всъщност мъжът беше прав. Но на Кърт му хрумна друга идея.

– Колко затворници има долу?

– Шейсет-седемдесет... – отговори Масинга.

– А колко от тях биха се зарадвали да си отмъстят?

– Поне шейсет-седемдесет! – усмихна се южно-

ГЛАВА 44

В контролната зала на острова Хейли полагаше всички усилия да се държи нормално. Продължаваше да говори на Теро така, сякаш се обръщаше към Джордж, и влагаше в думите си привързаност, като се мъчеше да не преиграва.

Докато тя му се умилкваше, Теро й показа контролните табла за грандиозната машина и я заведе до наблюдателния портал, през който можеше да види огромното кълбо в затъмнената пещера.

Натисна поредица от превключватели и пещерата зад прозореца се обля в светлина. Появи се огромната сферична конструкция. Хейли я позна от един чертеж на проект, който Теро й беше показал преди години.

– Невероятно! – промълви тя.

– Баща ми беше прав – каза той. – Това е доказателството. Оттук можем да насочваме огромни количества енергия към всяка точка на земното кълбо. Енергия, която ще извличаме от полето на нулевата точка.

– И няма нужда от генератори? – попита Хейли.

– Само за предизвикването на вълната – поясни той.

Хрумна й идея. Ако успеят да унищожат генераторите, които бе видяла отвън, може би щяха да попречат на машината да се задейства.

– Удивително! – промълви тя и се загледа през прозореца към решетъчната конструкция. – Как успяхте да решите проблема с динамичното подаване на обратна информация?

– Разрешихме го само отчасти – призна той.

– Експериментите още ли завършват с неконтролируеми вибрации?

– Използваме водата като притъпяващо поле – заобяснява Теро. – Тя абсорбира голяма част от енергията. А освен това създадохме сферичен емитер вместо проводник с отворен край. Така вълната, която се получава, е много по-стабилна.

– Винаги си бил една крачка пред нас, Джордж! – похвали го тя с усмивка. – Това наистина е гениално!

– По-голямата част от теорията е работа на баща ми – отговори той. – Но аз направих изчисленията.

Докато двамата разговаряха, Хейли се мъчеше да прецени доколко личността на Джордж е под контрол. Докато се бореше със собствените си страхове, бе научила много за психичното здраве. Беше чувала за случаи, в които хора с множествено разстройство на личността нямаха абсолютно никаква представа какво са си наумили другите личности в главата им. Те можеха да минат с успех през детектора на лъжата след извършване на престъпление и дори имаха извънбрачни връзки или водеха съвсем различен живот, когато доминиращата личност заспеше.

Ако случаят беше такъв, може би щеше да успее да убеди Джордж да ги пусне, да се предаде или поне да им даде малко време, за да измислят как да спрат смъртоносния удар, който Теро щеше да нанесе съвсем скоро.

– Ти ли изпрати писмата? – попита с надежда тя.

Теро я изгледа безизразно.

– За да ме предупредиш... – продължи тя, рискувайки всичко.

– Да – отговори най-накрая той. – Надявах се, че все още имаме шанс да дадем на света мирна енергия.

– Баща ти не знае – каза тя. – И не трябва да разбира. Все още можем да му помогнем.

– Съгласен съм – отговори Теро. – Може да ме намрази заради това, но то е за наше добро.

– Ти си помогнал на другите да избягат – продължи тя.

Теро кимна.

– Дадох им възможност, дадох им и информация. Те така и не разбраха, че съм аз. Давах им бележки. Правех така, че нещата да станат възможни.

Хейли потръпна вътрешно, като си представи неразборията, която цареше в главата му. Като Джордж той се бе превърнал в информатор, бе помагал на куриерите да избягат на свобода. Но после като Теро ги бе преследвал и убивал. Нищо чудно, че всяка една среща се проваляше. В АССР нямаше изтичане на информация – изтичането идваше от самия източник. Това означаваше, че от лич­ността на Джордж към тази на Теро все пак се предава някаква информация. Това я притесняваше повече от всичко друго, но трябваше да продължи да го притиска.

– Мислех, че разумът може да надделее – продължи Джордж.

– Все още може – потвърди тя.

– Не – отговори тъжно той. – Те пак дойдоха, за да ни убият. Сега единственото, което може да ги задържи настрана, е да им покажем, че разполагаме с неудържима сила.

Хейли трябваше да мисли бързо.

– Мога да преговарям с тях от твое име – предложи тя, стиснала гладката му ръка. – Американците вече ви обещаха амнистия – излъга Хейли. – Трябва само да се върнете в Щатите заедно с тях.

– Амнистия ли?

– Да – потвърди тя. – За теб и за баща ти – добави тя. Правеше всичко възможно, за да държи личността на Джордж съсредоточена и в контрол.

– Защо са го направили?

– Боят се руснаците да не се докопат до оръжието.

– Те работят с руснаците! – викна яростно Джордж.

– Не! – увери го Хейли. – Руснаците ни отвлякоха. Искат да ви убият. Но ако ми дадеш радио, мога да повикам помощ.

Джордж се поколеба.

– Сигурна ли си?

– Обещавам! – отговори тя. – Само ми дай възможност да го докажа.

За един дълъг миг той остана загледан в нея, сякаш обмисляше думите й.

– Нали затова се свърза с мен? – добави тя. – Нали?

Най-после той кимна.

– Ела!

Поведе я покрай редица контролни табла и спря пред последното.

Хейли видя защо. На пода лежаха проснати няколко мъже и две-три жени. Носеха окървавени лабораторни престилки. Някой ги беше застрелял.

– Татко, какво си направил?

Хейли се помъчи да си поеме въздух.

– Трябва да побързаме, Джордж!

Теро се поколеба и наклони глава на една страна.

– Какво имаш предвид? Как така са били предатели? – обърна се той към въздуха.

Хейли разбра какво се случва.

– Не, Джордж! – викна тя. – Не говори с него!

– Те работеха за теб! – каза остро той, сякаш спореше с баща си. – Построиха това за теб!

А после го обгърна странно, подобно на транс ­мълчание и Хейли почувства, че се двоуми.

– Остани с мен!

Теро се поколеба, размърда се тромаво и пусна ръката й.

– Джордж? – попита тя.

– Не – каза тихо той.

– Джордж?

– Не!

Този път изрева думата в лицето й. Очите му изведнъж станаха сурови, той я сграбчи с дясната си ръка за гърлото и я блъсна в стената. Силата на удара я зашемети. Ръката на Теро притисна трахеята й и цялата кръв сякаш се оттече от мозъка й.

– Моля те… – изохка тя, призоваваше другата страна на съзнанието на Теро. – Моля те!

Той я пусна и тя се свлече на пода до купчината тела.

– Как смееш да настройваш сина ми срещу мен!

– Не съм – успя да изхрипти Хейли. – Ние само… се опитвахме да помогнем.

– Не ми трябва помощта ти! – кресна Теро. – Нито пък помощта на сина ми. Ще поваля света на колене. След като видят какво ще направя с Австралия, няма да има нужда от преговори! Ще ме молят за милост!

Той отстъпи назад към контролния панел и премести главния превключвател на „включен”. Хейли чу как тежката електрическа верига се затваря, а големите генератори в другата стая се включват. Светлините около тях отслабнаха значително, а после започнаха отново да се усилват.

Скоро генераторите забръмчаха, започнаха да се въртят и пронизителният звук достигна връхната си точка.

– Не! – замоли се Хейли. – Моля те, не го прави!

– Толкова се радвам, че си тук! – изкрещя Теро. – Дори няма да чакам да удари часът нула. Ще ги накажа веднага. А ти ще стоиш до мен и ще гледаш как унищожавам тези, които ме преследват.

В сферичната пещера механизмите забучаха. Огром­ната конструкция от обикновени и електрически тръби започна да се накланя. Оръдието се обърна бавно. Тракаше като увеселително влакче, което влачат по стръмните релси към мястото, откъдето го пускат.

Хейли почувства, че й се завива свят, когато видя как оръдието бавно се завърта в нова позиция – позиция, от която щеше да насочи изкривяваща вълна през земната кора право към неактивния рифт в австралийската пустош.

ГЛАВА 45

Кърт и тримата му нови другари се промъкнаха през няколко отсечки на тунела, които свързваха различни разкопани от миньорите участъци, и накрая се спряха пред центъра, в който се намираха жилищата на затворниците.

На всеки пет-шест метра имаше ниша със стоманена врата. В дъното на коридора имаше бюро, от което един единствен пазач уж гледаше центъра.

– Как минахте покрай него първия път? – попита Кърт.

– Изчакахме го да отиде до тоалетната – отговори Масинга.

– Освен ако цяла нощ не се е наливал с кафе, мисля, че нямаме време да повторим същото. Бъди готов да използваш този шперц.

Кърт си пое си въздух и остави напрежението да се оттече от тялото му. После спокойно излезе в залата, вдигна пистолета „Макаров” и с бърза крачка се отправи напред.

Когато пазачът вдигна глава, Кърт разбра, че няма избор. Бързо натисна спусъка два пъти един след друг. Изстрелите отекнаха в тесния тунел като гръмотевица, куршумите улучиха пазача в гърдите и го събориха от стола.

Той не помръдна, но за изненада на Кърт до него се появи втори пазач.

Кърт отново стреля. Пазачът се свлече на земята, но докато падаше, ръката му се стовари върху алармения бутон.

В коридора отекна вой. Тежка стоманена врата започна да се спуска между Кърт, мястото на пазача и каквото там се намираше зад него. Кърт се втурна напред, но вратата се затвори точно преди да стигне до нея.

Зад гърба му Масинга вече тичаше към подобните на обща спалня килии, за да освободи другите затворници. Те започнаха да крещят и да му благодарят на няколко езика. Скоро затворниците изпълниха коридора и се втурнаха към Кърт – не че той можеше да им помогне.

Девлин стигна до него преди останалите.

– А сега какво?

Кърт изхлузи раницата от раменете си и я пусна на пода. Отвори я и отвътре се показаха експлозивите, които носеше.

– Върни всички обратно в килиите.

– Значи ще взривиш това нещо?

– Нямам друг избор! – отсече Кърт. – Да се надяваме, че покривът няма да падне на главите ни.

Инстинктът на Кърт го подтикваше да използва мощност, много по-голяма от необходимото за постигане на целта. Ако един малък чук можеше да свърши работа, ковашки чук нямаше да остави място за съмнение. В този случай той обузда първоначалния с импулс, сложи две блокчета експлозив „С-4” до вратата и пъхна във всяко от тях по две детонаторни капсули.

– Сигурен ли си, че стигат? – попита Девлин.

Кърт не отговори.

– А възможно ли е да е прекалено много? – не спирше ирландецът.

Виещата аларма бе достатъчно лоша сама по себе си, но въпросите на Девлин влошиха положението още повече.

– Така или иначе, ще разберем! – отсече Кърт. – Сега върни хората в килиите!

Докато Кърт прикрепяше жица към всяка една от капсулите, Девлин се върна при затворниците и ги предупреди да се дръпнат настрана.

Скоро Кърт тръгна към тях, като по пътя си размотаваше жицата. Стигна до първата ниша и се скри в нея. Новоосвободените затворници се струпаха около него, докато прикрепяше жиците от детонатора към миниатюрно устройство, напомнящо на някое от онези приспособления за засилване на хватката, които стискаха тенисистите.

– Какво е това? – попита Девлин.

– Някои го наричат „взривател” – отговори Кърт. – Взривява експлозивите.

Край тях затворниците се хвърлиха на земята и затис­наха ушите си с ръце. За щастие на Кърт взривателят представляваше малък генератор, а не предмет, захранван с батерия, в противен случай щеше да се изтощи от изсмуквача, който извади снегомобила от строя.

– Готови?

Девлин и Масинга кимнаха едновременно. Кърт стисна взривателят и предизвика малко електрическо трептене, което се понесе по жицата. Трептенето активира детонаторните капсули, които на свой ред взривиха С-4.

Подземните коридори се разтърсиха от силната експлозия, през тунела забушува трусова вълна и връхлетя в нишата. Кърт почувства как въздухът излиза от дробовете му. Силата на вълната го запрати на земята заедно с всички останали в пещерата.

Той побърза да се изправи и затича през тунела сред облаци прах. Докато се приближаваше към края му, прахът започна да се разнася. Кърт видя пред себе си светлина и открита стая. Вратата лежеше на пода.

Кърт влезе вътре, без да срещне никаква съпротива.

– Чисто е! – провикна се той. – Да вървим!

Девлин и Масинга дотичаха първи. Кърт им подаде оръжия, взети от мъртвите пазачи, и тримата продължиха напред, следвани по петите от тълпата затворници.

ГЛАВА 46

Ураганът набираше сила. Пол и хората от екипажа на НАМПД едва успяха да се качат на борда на моторния кораб „Рама”. Но щом се озоваха там, всичко тръгна по-гладко. Бързо стигнаха до мостика и поеха командването на кораба.

После виетнамският капитан ги заведе в лазарета, където държаха капитан Уинслоу и четиримата моряци от екипажа на „Орион”. В лазарета бяха и няколко от руските командоси, повръщащи и обезводнени.

– Вземете оръжията им! – обърна се Пол към началника на групата от „Джемини”.

Докато хората му сменяха дървените пушки с истински, Пол усети как несигурността от последните няколко часа се заменя от усещането, че вече държи нещата под контрол.

Запъти се към капитан Уинслоу, който го изгледа странно.

– Пол? – попита той и погледна нашивката с австралийския флаг на ръкава му. – Да не си си сменил работата?

– Нещо такова – промърмори Пол. – „Джемини” е наблизо, чака да ни се притече на помощ, ако се наложи. Какво е станало тук?

Уинслоу разказа за потъването на „Орион” и как ­руснаците ги бяха спасили, а след това похитили.

– Как успяхте да установите контрол над кораба? – попита Пол.

– Ами, не успяхме, не виждаш ли?

– Но през последните трийсет часа този кораб се е движил по маршрут, който очертава формата на съзвездието „Орион”. И това не може да е съвпадение – възрази Пол.

Уинслоу се усмихна.

– Кърт – обясни той. – Накара руснаците да се въртят като пумпали. Да обикалят на зигзаг наоколо. Каза, че го правел, за да не издава предварително местоположението на Теро. Кой би помислил, че в същото време е изпращал сигнал!

– Къде е той? – попита Пол. – Не го намерихме никъде.

– Руснаците го взеха със себе си – него, Джо и оная австралийка. Смятат да нападнат остров Хърд. Там се намира базата на Теро.

Пол се обърна към виетнамския капитан.

– Къде е комуникационният ви център?

ГЛАВА 47

Джо Дзавала чу грохота от експлозията. Двамата с Григорович наостриха уши и скоро доловиха пукот от изстрели. Ако се съдеше по звуците, в пещерата отвън се водеше безразборна битка.

– Идва насам – обади се Джо.

Григорович кимна.

Джо отново се зае с белезниците. Изпъваше, дърпаше и се опитваше да измъкне лявата си ръка, но без особен успех. Халката, която държеше лявата му ръка явно бе по-тясна.

Григорович посочи с брадичка.

– Виж ей там! – каза той. – Има клещи. Може и да успееш да ги стигнеш.

Джо погледна към задръстеното от вещи бюро срещу тях. Видя клещи, месингови боксове и още няколко инструмента, използвани от професионалистите по сплашване. Протегна се към бюрото, но не му достигаха поне петнайсетина сантиметра.

– Давай! – окуражи го Григорович.

– Ти какво, да не мислиш, че съм от каучук? – изрепчи му се Джо.

В този момент пред вратата се чуха изстрели и крясъци.

Джо отново се протегна, но пръстите му зашаваха ­безпомощно на сантиметри от бюрото.

Вратата се отвори с трясък. Един от хората на Теро влезе заднешком в стаята. Очите и пушката му бяха насочени към вратата.

Мъжът натисна спусъка срещу някакъв невидим враг. Джо се възползва от ситуацията. Хвърли се към него, обви свободната си ръка около врата му и го дръпна назад.

Новодошлият изпусна пушката, сграбчи ръката на Джо и се помъчи да отхлаби хватката около врата си. Джо не се предаваше. Всеки мускул в тялото му бе напрегнат, а мощната му ръка бе затегната в смъртоносна хватка.

Противникът му се мяташе и риташе, но Джо имаше предимство. Странно, но фактът, че беше прикован към стената, му помагаше. Скоро мъжът се отпусна в ръката му.

Джо го държа още около минута и накрая го пусна. Мъжът се просна на пода с разперени ръце и крака, а Джо се пресегна и взе пушката му.

Изви тялото си и се опита да насочи оръжието към веригата, която приковаваше лявата му ръка към стената, но цевта беше прекалено дълга. Обърна се към Григорович:

– Май ти ще си първи.

Григорович се изпъна и се наклони леко встрани.

– Побързай, преди да е дошъл някой друг.

Джо се опита непохватно да насочи пушката към оковите на Григорович само с една ръка.

– Внимавай! – предупреди Григорович, когато оръжието се люшна към тялото му.

Преди Джо да успее да се прицели, вратата отново се отвори със замах. Джо бързо обърна пушката натам.

– Чакай, друже! – чу се познат глас.

– Кърт! – изрева Джо и свали пушката. – Крайно време беше! Едва не ми се наложи да се спасявам сам.

– Като те гледам, май си овладял положението – отговори Кърт. – Мога ли да ти предложа помощ?

– Май ще е по-добре да го направиш ти – подаде му оръжието Джо.

Тялото му се напрегна, когато Кърт внимателно се прицели и разби на пух и прах белезниците на ръката му, след което направи същото с белезниците на краката му. Джо пристъпи напред, безкрайно доволен, че е свободен. Само след секунди Кърт освободи и Григорович.

После разказа и на двамата какво се е случило и подаде на Григорович два пистолета, които беше взел от пазачите на затворниците.

– Мисля, че ще успеем да се справим, но не разполагаме с много време – каза той. – Къде е Хейли?

– Теро я отведе – отвърна Джо. – Каза, че искал да й покаже нещо. Мисля, че и аз, и ти знаем какво.

– Накъде тръгнаха?

– Не съм сигурен – отговори Джо. – Но мисля, че използва думите „качете я горе”. Това е само предположение, но ако бях злодей с леговище под земята, мисля, че щях да си подредя жилище някъде най-отгоре.

В този момент в килията влетяха Девлин и Масинга. Докладът им за ситуацията като че ли потвърди предположението на Джо.

– Хората на Теро се изтеглят на по-горните нива – съобщи Девлин. – Опитахме се да ги последваме, но те запечатаха коридора. Намерихме обаче нещо интересно.

– Какво?

– Стая с радиостанция.

Кърт се ухили.

– Чудесно! Време е да повикаме кавалерията.

ГЛАВА 48

Съобщението на Дърк Пит до Джим Кълвър предизвика трескава суматоха. Само след десет минути в Стаята за извънредни ситуации на Белия дом започна заседание. Присъстваха Кълвър, президентът, вицепрезидентът Сандекър и неколцина високопоставени членове на Съвета на началник-щабовете на американската армия. До тях се виждаше група от елитни съветници и помощници. Пит и Йейгър наблюдаваха събитията на плосък екран по обезопасена видео връзка.

След кратко описание на ситуацията се стигна до основния въпрос: времето почти изтичаше. Какво можеха да направят, за да спрат Теро?

С оглед на тази цел единственият, чието мнение имаше значение, беше един контраадмирал под оперативното име КПССАЩАО – съкращение, което означаваше, че е командир на подводничарските сили на САЩ в Атлантическия океан.

Макар че остров Хърд се намираше далеч от Атлантическия океан, адмиралът отговаряше също така и за подводниците, които в момента се намираха в Персийския залив и Индийския океан. Това бяха най-близките морски съдове до зоната, която сега се смяташе за обект: остров Хърд.

– …ракетите „Томахоук”, които се намират на тези кораби, са с увеличена далекобойност – заяви той в отговор на въпрос на президента. – Това означава, че и „Олбъни”, и „Ню Мексико” могат да вземат остров Хърд на прицел, макар и малко трудно.

– Тогава какъв е проблемът? – попита Кълвър.

– Времето – обясни контраадмиралът. – „Томахоук” са субзвуково оръжие.

– Което означава?

Адмиралът въздъхна.

– Времето между момента на изстрелването и момента, в който достигат целта при тази отдалеченост е три часа. Според сведенията, които ни предоставихте, разполагаме с по-малко от деветдесет минути, преди този човек да пристъпи към действие.

Стаята утихна. Всички знаеха какво означава това.

– Как е могло да се случи? – попита нервно Кълвър. – Заповядахме корабите да се придвижат на позиция още преди два дни.

– Реагирахме веднага щом получихме заповед накъде да тръгнем – отговори адмиралът. – Но остров Хърд е една от най-отдалечените точки на Земята, а ние не губим време да патрулираме по края на света. „Олбъни” беше най-близкият боен съд, но се намираше на близо четири хиляди мили от острова.

В стаята се втурна един помощник и подаде някаква бележка на Кълвър.

– Това май вече е без значение – каза бавно шефът на АНС. – Мрежата ни за ранни предупреждения е засякла вълна от неутрино частици в южното полукълбо. Не знаем точното местоположение, но можем да предположим откъде идва.

– Значи Теро няма да ни даде деветдесет минути – каза президентът. – И това ако не е фалстарт…

Вицепрезидентът Сандекър го прекъсна:

– Трябва да информираме министър-председателя на Австралия и да му съобщим, че Второто пришествие е подранило.

Пит мълчаливо наблюдаваше разискванията, докато не чу бръмченето на интеркома си. Беше госпожа Конри от комуникационния отдел.

– Входящо повикване по радиото за теб, Дърк.

Пит натисна бутона на говорителя.

– Сега не е удобно.

– Кърт Остин е – отговори тя. – Обажда се по късовълнова връзка. Сигналът е много слаб.

– Дай ми го! – викна Пит.

След секунди по линията се разнесе статично пращене.

– Кърт? – попита Пит. – Чуваш ли ме?

Още пращене и най-накрая гласът на Кърт:

– Едва-едва. На остров Хърд сме. Открихме оперативната база на Теро. Под земята е. Близо до предната част на ледника „Уинстън”.

– Знаем – отговори Пит. – Ирам разгада сигнала ти, а Пол и Гамей успяха да заблудят моторния кораб „Рама” и да го накарат да се предаде. Каква е ситуацията при теб?

Звукът отново затрепка несигурно, накъсван от смущения.

– Успяхме да предизвикаме малък бунт и превзехме над половината от базата, но Теро и хората му се укрепиха на по-високо ниво. Не можем да стигнем до тях.

– Сензорната мрежа на АНС засича излъчвания на неутрино частици – осведоми го Пит. – Смятаме, че в момента Теро зарежда оръдието си. Можеш ли да го потвърдиш?

– Не, но това обяснява проблемите ни с осветлението в момента – отговори Кърт. – Трябва да нанесете много силен удар по това място, за да го извадите от строя. ­Намираме се поне на трийсет метра под земята.

– Никой не може да стигне навреме на мястото – осведоми го Пит. – Трябва да го спрете вие.

Тишината и пращенето се върнаха.

– Кърт? Чуваш ли ме?

– Силно и ясно – отговори Кърт. – Ще видя какво можем да направим.

Пращенето внезапно секна – Кърт бе прекъснал връзката.

ГЛАВА 49

Кърт, Джо и Григорович се закатериха по изоставената шахта, а Девлин, Масинга и южноамериканецът поведоха оцелелите затворници надолу към кораба.

Докато тримата се приближаваха към края на шахтата, огромната пещера се разтърси от втори мощен трус. Звукът отекна в шахтата като шум от преминаващ с пълна скорост влак.

Вибрацията се заизкачва нагоре и Кърт стисна скелето. Забеляза, че от метала се излъчва странно сияние – нещо, което не бе виждал преди.

– Да побързаме! – каза той.

Другите двама обаче изоставаха – травмите от побоя забавяха движенията им.

Кърт стигна до края и се стегна, за да се подготви за това, което го очакваше. Изчака Джо и Григорович също да се качат.

Не виждаха какво има навън – пречеше им една ламаринена преграда. Кърт притисна ухо до нея и чу силно бръмчене.

– Какво? – попита Джо.

– Генератори – отвърна Кърт.

Той свали раницата от гърба си и я закрепи в рамката на скелето, за да извади последното блокче С-4.

– Какво си намислил? – попита Джо.

– Ламарината е прикрепена само на четири места – отговори Кърт. – В ъглите. Ако вкарам малко експлозиви в цепнатините между ламарината и стената и ги възпламеня едновременно, това би трябвало да я избие навън към помещението с генераторите.

– Колко експлозив ще използваш?

Кърт едва не се разсмя.

– Вие с Девлин май сте били съученици в училището за любопитковци.

За разлика от тежката врата, която взриви по-рано, сега Кърт искаше да използва възможно най-малко експлозив – точно толкова, колкото да отдели ламарината от отвора.

Той откъсна няколко малки парченца от пластичния експлозив и ги закрепи в ъглите така, както би запушил цепнатините в рамката на прозорец. Нагласи детонаторите и отново намести взривателя.

– Дръжте се здраво! – нареди той.

Джо и Григорович обвиха ръце и крака около скелето. Кърт направи същото.

Пещерата завибрира от следващата енергийна вълна и Кърт реши, че сега е идеалният момент за действие. Стисна силно взривателя. Четирите малки заряда избухнаха едновременно. Ламариненият лист излетя, остави след себе си диря от пушек и издрънча на пода. Бръмченето на генераторите стана двойно по-силно.

Кърт надникна вътре.

Иззад един от генераторите се подаде глава и само след секунди иззад два други изтрещяха изстрели.

Кърт се прикри зад ръба на скалата, а във вътрешността на минната шахта се посипаха куршуми.

– Край на изненадващото ни влизане – измърмори Джо.

ГЛАВА 50

Максимилиан Теро стоеше в контролната зала, окъпан в светлината на огромното си творение, без да обръща внимание на стрелбата отвън. Той се взираше през прозореца, хипнотизиран от въртящия се, подобен на галактика, модел на движението на енергията на нулевата точка. Енергията летеше във вътрешността на сферичната конструкция, все по-бързо и по-бързо, докато накрая изчезна, погълната от ослепителна мълния, и се устреми към Австралия.

Навярно никой освен някое и друго кенгуру в пустош­та не бе почувствало първите пулсации. От тази вълна обаче щяха да задрънчат прозорци и да се разтресат врати. Тази вълна щеше да предизвика трусове по цялата дължина на рифта и да започне подготовката за това, което предстоеше – всеки следващ трус щеше да черпи сила от предишния.

Теро погледна монитора. Следващата вълна вече набираше сила.

Ненадейно вратата зад гърба му се отвори с трясък. Той се обърна точно навреме, за да чуе пукота от оръжието на Кърт Остин и да види куршума, който излетя от цевта. После залитна назад, блъсна се в прозореца, преви се надве и се свлече надолу, като остави кървава следа върху дебелия плексиглас.

Теро падна на пода и се претърколи към Хейли, която лежеше на около метър от него.

– Благодаря… ти – успя да изрече той.

– Джордж! – прошепна Хейли.

Той кимна и очите му се затвориха.

Кърт се втурна в залата и се спусна към Хейли.

– Добре ли си?

– Мисля, че да – промълви тя и се размърда.

Той й помогна да стане, а залата се разтресе неудържимо.

– Какво става? – попита Хейли.

– Теро активира оръдието. Трябва да ми помогнеш да го изключа.

Джо се появи на прага, подкрепяйки Григорович, и го сложи да седне на един стол. А Кърт поведе Хейли към контролното табло.

Той видя как очите й преминаха по всички монитори. На лицето й се изписа огромна тревога.

– Не мога да го спра! – промълви тя.

– Какво!? – не повярва на ушите си Кърт. – Защо?

– Теро е направил нещо. Променил е модела, опънал го е като ластик. Следващата вълна ще дойде по-късно, но ще удари с огромна сила.

– Не и ако изключим това нещо! – отсече Кърт, готов да изстреля поредица от куршуми в компютъра.

– Не разбираш! – прекъсна го Хейли. – То вече е изключено. Това, което виждаш, е свободна верижна реакция. Енергията се генерира от дисбаланса в енергийното поле на нулевата точка.

Кърт погледна към стаята с генераторите. Хейли беше права. Последното блокче експлозив беше изключило генераторите от системата.

– Как тогава можем да го спрем?

– Не можем! Казах ти! Представи си кола, която е излязла от контрол и постоянно се люшка наляво-надясно. Ще спре едва когато най-накрая се разбие. Това нещо ще спре, едва когато избликне енергия, която е толкова голяма, че да спре вълната и да я разбие.

– Поддаването на рифта – досети се Кърт.

Хейли кимна.

Кърт не можеше да повярва на ушите си. Трябва да има начин! Огледа се наоколо. Погледът му попадна върху руската ядрена бомба.

– Ами ако намери друг източник на енергия? Източник, който се намира по-наблизо?

Хейли също погледна бомбата.

– Може и да свърши работа – рече несигурно тя. – От толкова близо експлозията може да се окаже достатъчно силна, за да разбие вълната.

Кърт се приближи към куфарчето и го отвори.

– Григорович, как да я взривя?

– Таймерът е съвсем прост – едва успя да изрече руснакът. – Нагласи времето, натисни „ПУСКАНЕ” и на нула ще гръмне.

Кърт се огледа за таймера. Контролният панел беше разбит. Премести бутона на таймера в позиция „включен”. Не се случи нищо. Включи и изключи няколко пъти.

– Улучил го е куршум – каза той.

– Значи трябва да я задействаш ръчно – отговори Григорович.

Кърт погледна към Джо и Хейли.

– Вие двамата изчезвайте – нареди им той. – Слезте по вертикалната шахта и се качете на кораба, ако успеете.

– Не! – заяви Хейли. – Не можеш да останеш тук.

– Не и сам – добави Джо.

Звукът от зареждне на оръжие прекъсна спора.

И тримата погледнаха изненадани в посоката на звука. Григорович бе насочил пистолета си към тях.

– Ще тръгнете и тримата! – нареди той. – Аз ще активирам бомбата!

Кърт го погледна смаяно.

– Погледни ме само – обясни Григорович. – Няма да изляза жив оттук.

– Добре – съгласи се Кърт, защото разбираше, че Григорович умира. Плъзна бомбата по пода към мястото, където седеше руснакът, облегнал гръб на стената.

– Свали таймера! – нареди руснакът.

Кърт го свали. Отдолу имаше съвсем прост бутон на детонатор.

– Премести го на „готово за включване”.

Кърт премести превключвателя.

– Сигурен ли си, че ще можеш?

– Съвсем просто е – усмихна се тъжно Григорович. – Трябва само да натисна бутона.

– Знаеш какво имам предвид.

– Когато започна нещо, винаги го довършвам! – отсече руснакът.

– Осем минути – обади се Хейли, която гледаше към екрана на компютъра. – След осем минути вълната ще достигне гребена си и ще е най-нестабилна. Взриви я тогава. Не се бави, в противен случай от Австралия няма да остане нищо.

Григорович кимна, а залата се разтресе от нов трус.

Кърт забеляза, че този е по-различен.

По-силен.

Време беше да тръгват.

Протегна ръка и Григорович я стисна. Когато я пусна, Джо и Хейли вече слизаха по скелето. Кърт тръгна след тях.

– Прав беше! – провикна се Григорович след него. – От време на време има полза и от пешките.

Кърт кимна и бързо излезе. Вмъкна се в шахтата и заслиза надолу. На половината път пещерата отново се разтърси, сякаш в нея се бе блъснало нещо солидно. По дължината на стените се появиха пукнатини, а от тавана потече ледена вода.

От трусовете в основата на вулкана се бяха отворили редици пукнатини. Потече магма и настъпи непоносима горещина. Долната част на ледника започна да се топи. Размести се и се плъзна напред. Когато Кърт стигна до дъното на шахтата, отгоре му течеше ледена вода.

Той излезе тичешком и хукна след Джо и Хейли. Настигна ги точно когато стигнаха до подобната на пристанище пещера.

В края на тесен док чакаше някакъв странен черен кораб.

– Побързайте! – викна от палубата глас с ирландски акцент. – Този път няма да оставя никого зад борда, пусто да остане!

Кърт беше безкрайно щастлив, че Девлин не е изпълнил заповедта му. Тримата се втурнаха напред и се качиха на борда, когато корабът вече започваше да се отделя от дока. На мостика неколцина от хората на Теро управ­ляваха кораба, под дулата на Масинга и затворниците.

– Изкарайте ни навън! – нареди Девлин.

Пещерата пак се затресе. От покрива се посипа дъжд от отломки. Камъни, големи колкото юмруци, покриха борда на „Вояджър” и задрънчаха по палубите му. Само на няколко метра от кораба във водата се стовари огромен скален блок. След броени секунди „Вояджър” вече беше поел на път – потопи се под водата и се насочи към бавно разширяващия се процеп между двете врати.

– Увеличи скоростта! – заповяда Девлин.

Рулевият изпълни заповедта и „Вояджър” се оттласна напред.

– Капитан Немо не е ли намерил смъртта си точно така? – осведоми се Джо.

– Според слуховете – осветли го Кърт. – Според слуховете е намерил смъртта си точно така.

Хейли стисна ръката на Кърт и всички на мостика затаиха дъх, вперили поглед в бавно отварящите се врати. „Вояджър” стабилизира движението си и продължи да набира скорост. Мина през процепа между вратите, като одра лошо обшивката от дясната си страна.

– На твое място щях да дам пълна газ – обади се Кърт.

– Чухте какво каза! – рече Девлин. – Максимална скорост и напред!

Рулевият нямаше нужда да му повтарят – натисна докрай скоростния лост. Големият кораб се разтресе, когато витлата се завъртяха още по-бързо.

– На повърхността се движим много по-бързо – успокои ги рулевият.

– Качи ни горе! – нареди Девлин.

Морякът посегна, изпразни резервоарите и „Вояджър” започна да се издига. Корабът се появи на повърхността, само минута преди появата на последната енергийна вълна.

ГЛАВА 51

Осем часа след експлозията „Вояджър” се приближи към „Джемини” и моторния кораб „Рама”. Кърт, Джо, Хейли и другите оцелели се качиха на борда на „Джемини”, където ги чакаше сърдечно посрещане. Начело бе Гамей Траут, която обожаваше всякакви празненства. Сред всеобщия смях железните слова на командир Матилда Уолъби бяха повторени и преповторени многократно, докато накрая Гамей се притесни и ги помоли да престанат. Историята за импровизираната оръдейна кула на Пол и как бе изиграл моторния кораб „Рама” също беше повторена многократно. И едната, и другата история със сигурност щяха да влязат в архивите на НАМПД.

– Напомнете ми когато реша да играя покер, да не ви каня – пошегува се Джо.

Кърт обаче мълчеше почти през цялото време. Прекалено много хора бяха загубили живота си по време на това пътуване и той изпитваше едновременно тъга и облекчение, че всичко свърши. Късно вечерта той отиде в радиокабината и проведе един международен разговор.

– Здрасти, татко – каза, когато баща му вдигна. – Надявам се, че е удобно да говорим.

От последната им среща беше изминала половин година. От месеци не бяха си говорили, ако изключим ­обичайните обаждания от типа „как си“. Колкото и натоварен да беше животът им, това бе прекалено дълго.

Докато всички на кораба спяха, Кърт и баща му си поговориха за стари приключения и направиха планове за нови в близко бъдеще.

След няколко дни „Джемини“ най-после хвърли котва в Пърт. Последва доклад за мисията, както и разпити на руските командоси и на екипажа на „Рама”. Най-накрая австралийците освободиха задържания кораб и позволиха на руските командоси да се върнат у дома. Със самолет ги откараха до Токио, а оттам до Владивосток, където ги очакваше репатриране и несъмнено още разпити, този път от тяхното собствено правителство.

Всички усилия да открият нещо полезно на остров Хърд се оказаха напразни. На телеконференция с Дърк Пит Кърт обясни:

– Използваха звукови устройства, които проникват под повърхността на Земята. С тях проучиха мястото, където преди бяха тунелите и лабораторията на Теро. Няма никакви признаци, че са останали кухи пространства. Сигурни сме, че ядрената експлозия не е оставила нищо нито от лабораторията на Теро, нито от това, което беше в нея. Изглежда, шоковата вълна е взривила естествената пещера и това, което е останало, се е срутило. Сега скалата отдолу е радиоактивна и в следващите години ще си остане такава. Опитите за проучване се усложняват още повече от факта, че от трусовете и експлозията долната страна на ледника „Уинстън” се разтопи и разтече. Ако там долу изобщо е останало нещо, сега е погребано под няколко милиона тона скала и лед.

На екрана Пит кимна замислено.

– Това не е чак толкова лошо.

– И аз така мисля – съгласи се Кърт.

Пит се обърна към Хейли:

– В момента ООН подготвя договор, който забранява проучването на този вид енергия. Детекторите, които сте разработили, ще изиграят голяма роля при прилагането му.

– Радвам се да чуя, че съм направила и нещо добро, за разнообразие – отвърна тя.

– Може би сте предотвратили смъртта на милиони хора – отговори Пит. – Какво по-добро от това?

Хейли се усмихна.

– На косъм беше – отговори. – Изглежда, бяха подготвили цяла поредица земетресения едно след друго. Все още усещаме вторични трусове, но намаляват с всеки изминал ден. А рифтът сякаш се стабилизира.

– Радвам се да го чуя – каза Пит. – Сега, за онези изчезнали кашони с диаманти. Сесил Брадшоу от АССР ме попита дали знам къде се намират. Тъй като диамантите са от остров Хърд, на практика са австралийска собственост.

Кърт, Джо и Хейли кимнаха.

– Случайно да имате представа какво се е случило с тях?

– Чух един слух – призна Кърт. – Че Девлин…

– Капитан Девлин – поправи го Джо.

– Вярно – съгласи се Кърт. – Че капитан Девлин и неговият неустрашим помощник-капитан Масинга са разделили диамантите между оцелелите миньори и семействата на загиналите. Но това е само слух. И тъй като капитан Девлин вече не е на австралийска земя, не съм сигурен дали...

– Това идеално ме устройва – прекъсна го Пит и се обърна към Джо: – Да сменим темата. Имам нова задача за теб, господин Дзавала.

Джо вдигна вежди.

– Във ваканция съм – промърмори недоволно той.

– Според моя календар ваканцията ти току-що изтече – поправи го Пит. – И първата ти мисия след връщането ти на работа е да отлетиш за Кеърнс и да обясниш на клетата госпожа Харингтън от районно начално училище „Дули” защо си разочаровал учениците й и не си отишъл на планираната им екскурзия с учебна цел на рифа.

– Сърдита ли беше? – попита Джо.

Пит кимна.

– Май че да. Но е готова да ти прости, ако я придружиш на разходка без надзор до избрано от нея място. Мис­ля, че ще ти трябва вечерно сако.

Джо въздъхна, а после живна.

– Какво ли не правя за тази агенция – въздъхна той. – Освен редовната ми заплата трябва да ми плащате и за пиар.

Кърт се разсмя.

– Представи си само! Колко неща изприказва за извънземните, а накрая ще те отвлекат не те, а една учителка на пети клас.

– Готов съм, стига да е в името на науката! – заяви жертвоготовно Джо.

Пит се засмя.

– Много се гордея с всички ви! – каза той. – Утре пак ще се чуем.

Той прекъсна връзката, а Джо се обърна към Кърт и Хейли:

– Ами... аз май ще тръгвам.

Хейли се вдигна на пръсти и го прегърна.

– Пожелавам ти безопасно пътуване! – каза тя и се засмя.

– Благодаря!

Кърт прегърна приятеля си.

– Ако още си в Австралия, когато намина към тази част на страната, ще ти се обадя.

– Кога мислиш, че ще стигнеш там?

Кърт погледна към Хейли.

– Зависи колко време ще ми трябва да пресека континента пеша.

Джо се засмя.

– Няма да те чакам тогава – каза той и излезе.

Останал за пръв път насаме с Хейли от дълго време насам, Кърт я хвана за ръката и я целуна.

– Ела! – каза той и я поведе към коридора.

– Къде отиваме? – попита подозрително Хейли.

– На малко пътуване.

Тя се вцепени.

– Мисля, че ми стигат толкова пътувания.

Той обаче продължи да я води по коридора.

– Твоят приятел Брадшоу ми изпрати билети за мача по ръгби на „Пърт Оувъл”� тази вечер.

Тя покорно го последва, но изглеждаше объркана.

– Тази вечер, на изкуствено осветление?

Той кимна.

Едва минаваше пладне.

– Няма ли да подраним малко?

– Не – успокои я той, – не и с превозното средство, което съм избрал.

Задържа й вратата отворена и излезе след нея. На улицата ги чакаше викторианска карета, пред която търпеливо стоеше кротък червеникавокафяв кон.

– Това е Бавен червей – потупа Кърт животното по бляскавия гръб. – Заклеха ми се, че е най-бавният и сигурен кон в целия Запад.

Хейли се усмихна широко и почеса коня зад ушите. Той изцвили – очевидно му хареса.

– Няма нищо лошо в това да си бавен и сигурен – успокои тя животното. – Или пък тактичен – добави, обърната към Кърт.

Той я хвана за ръката и не я пусна, докато не се качи в каретата.

– Внимавай! – предупреди я той. – Досега Бавен червей не е губил пътник и не искам ти да си първата.

Хейли се настани на седалката. Усмихваше се толкова широко, че я заболяха бузите. Кърт се качи до нея и взе юздите, докато тя разглеждаше съдържанието на кошницата за пикник, която той бе приготвил.

– Как мислиш, колко време ще ни трябва да стигнем до стадиона? – попита тя.

– С колко време разполагаш?

– Цял ден – отговори Хейли. – И цяла нощ.

Кърт кимна.

– В такъв случай да минем по прекия път.

Дръпна юздите и Бавен червей тръгна напред – полека, както подобаваше на името му. Хейли се плъзна по седалката към Кърт, сгуши се в него и облегна глава на рамото му.

– Ето такава скорост обичам! – каза тя.

Кърт я прегърна и я притисна плътно до себе си. И него скоростта го устройваше.