книга втора от трилогията "Създадена от дим и кост"

Прага, началото на май. Небето тегнеше сиво над приказните покриви, а целият свят наблюдаваше. Дори сателитите следяха Карловия мост, в случай че... посетителите... се върнат. В този град и преди се бяха случвали необикновени неща, но не чак толкова необикновени. Поне не и откакто съществува телевизия, която да ги докаже. Или изцеди докрай.

– Хайде, кажи, че ти се пишка.

– Моля?! Не. Не ми се пикае. Даже не си го и помисляй!

– Хайде де! И сама щях да го направя, стига да можех. Но съм момиче.

– Така си е. Животът е толкова несправедлив. Въпреки това няма да се изпикая върху бившето гадже на Кару заради теб.

– Какво?! И дума не съм обелила за това. – Зузана продължи с възможно най-разумен тон: – От теб искам само да се изпикаеш в един балон, за да го пусна после върху него.

– Аха! – Мик се престори, че обмисля предложението близо секунда и половина. – Не.

Зузана изпъшка тежко.

– Добре тогава. Но и сам знаеш, че си го заслужава.

Обектът на този разговор стоеше на десетина крачки от тях, заобиколен от международен новинарски екип и даваше интервю. Това не беше първото му интервю. Нито дори десетото. Зузана вече им беше изгубила бройката. Но причината точно то да е особено вбесяващо бе, че се провеждаше на парадното стълбище пред сградата, където беше апартаментът на Кару. Досега нейният бивш дом успя да привлече вниманието на всевъзможни полицейски и тайни служби, въпреки че адресът не беше разгласен под път и над път.

Каз упорито трупаше известност като бившето гадже на Момичето на моста, както наричаха Кару след невижданото меле, привлякло погледите на целия свят към Прага.

– Ангели – едва отрони репортерката, млада и красива, типично лице от телевизията. – Какво ще кажете за това?

Каз се разсмя. Предугаждайки това, Зузана избухна в престорен смях заедно с него.

– Какво искате да кажете – че наистина съществуват ангели или че моето гадже е на страната на лошите?

– Бивше гадже – просъска Зузана.

– Предполагам, и двете – разсмя се репортерката.

– Нито едното, нито другото е вярно – заяви Каз. – Но около Кару винаги е имало някаква мистерия.

– Например?

– Ами, тя беше толкова потайна... чак не е за вярване. Аз и досега не знам нейната националност или фамилията ѝ, ако изобщо е имала такава.

– И това не ви притесняваше?

– Не, беше яко. Представете си – красиво и загадъчно момиче! Винаги носеше нож в ботуша си, говореше много различни езици и непрекъснато рисуваше чудовища в нейния...

– Защо не разкажеш как те метна през прозореца – провикна се Зузана.

Каз се опита да пропусне това покрай ушите си, но репортерката я чу.

– Вярно ли е? Нарани ли ви?

– Е, това определено не е сред най-любимите ми случки. – Бегла чаровна усмивка. – Но не се почувствах наранен. Предполагам, вината беше моя. Подплаших я. Стана неволно, но по онова време тя имаше някакви неприятности и беше доста изнервена. Заварих я цялата обляна в кръв и боса на снега.

– Ужас! Каза ли ви какво се е случило?

– Не! Защото предпочете да го метне през прозореца! – провикна се отново Зузана.

– Всъщност беше врата – обади се Каз, стрелкайки Зузана с поглед. После посочи стъклената врата зад себе си. – Тази врата.

– Точно тази ли? – Репортерката беше много доволна. Тя се протегна и докосна вратата, сякаш в това имаше някакъв особен смисъл. Сякаш подмененото стъкло на вратата, разбита някога от летящото тяло на второразредния актьор, изпращаше някакво важно послание към света.

– Моля те! – настояваше Зузана. – Сега стои точно под балкона. – Зузана получи ключовете от апартамента на Кару тъкмо навреме, за да скрие скицниците на своята приятелка, преди разследващите да сложат ръка върху тях. Кару беше пожелала Зузана да остане да живее тук, но сега, благодарение на Каз, мястото приличаше на същински цирк. – Ето виж! – посочи Зузана. – Може да го уцелим право в главата. Толкова чай изпи...

– Не.

Репортерката се наклони към Каз заговорнически:

– А къде е тя сега?

– Стига, бе! – промърмори Зузана. – Де да знаеше! Като че ли би премълчал пред всичките двайсет и пет репортери досега, за да сподели единствено с нея тази изключителна тайна!

Долу на стълбището Каз сви рамене.

– Нали всички видяхме как отлетя. – Той поклати глава, сякаш все още не можеше да повярва, и погледна право в камерата. Изглеждаше много по-красив, отколкото заслужава. Точно заради него на Зузана ѝ се щеше красотата да може да бъде отнемана като наказание за лошо поведение. – Тя отлетя – повтори той, ококорил очи в престорена почуда. За него интервютата бяха нещо като представление: едно и също се повтаряше отново и отново с незначителни импровизации в зависимост от въпросите. Вече наистина започваше да се изтърква.

– И вие нямате дори най-малка представа къде може да е отишла?

– Не. Тя непрекъснато заминаваше някъде и се губеше с дни. Никога не казваше къде отива, но винаги се връщаше много изтощена.

– Смятате ли, че и сега ще се върне?

– Надявам се. – Още един разчувстван поглед към окото на камерата. – Толкова ми липсва!

Зузана простена, сякаш нещо я боли.

– О-о-о, накарай го да млъкне-е-е!

Само че Каз не млъкваше. Обръщайки се отново към репортерката, той продължи:

– Единствената полза от тази случка е, че мога да я използвам в работата си. Копнежът, въпросите без отговор... те обогатяват моето изпълнение. – С други думи: "Стига сме обсъждали Кару, дайте да поговорим за мен!".

Репортерката захапа въдицата.

– Значи вие сте актьор? – изгука тя и с това търпението на Зузана се изчерпа.

– Край, повече не издържам – сопна се тя на Мик. – А ти продължавай да стискаш в мехура си безценния чай.

– Зузе, ама ти какво... – започна той, но тя вече се отдалечаваше с решителна крачка. Не му оставаше друго, освен да я последва.

И когато три минути по-късно един розов балон се стовари право върху главата на Каз, той трябваше да благодари на Мик, че онова, което го обля от глава до пети, не беше чаят от неговия пикочен мехур. Оказа се парфюм, няколко шишета, смесен със сода за хляб, така че да се получи чудно лепкава каша. Тя сплъсти косата му и му подлюти очите, но неговото изражение беше направо безценно. Зузана успя да го види, защото, макар интервюто да не се предаваше на живо, телевизионният канал реши да го излъчи.

Отново и отново.

Това си беше победа, макар и напразна, защото, когато набра телефона на Кару – за осемдесет и шест хиляди и четиристотен път – директно се включи гласовата поща. Зузана разбра, че той е излязъл от строя. Най-добрата ѝ приятелка беше изчезнала вероятно в някакъв отвъден свят и дори многократно излъчваният образ на зяпналия Каз, увенчан с корона от парфюмирана каша и останки от розов балон, не можеше да я утеши.

Пикнята обаче определено щеше да го направи.

Небето над Узбекистан, същата вечер.

Порталът се оказа пролука в небето. Вятърът свиреше в него и в двете посоки, съскаше като процеждащ се през стиснати зъби дъх, а там, където свършваше небето на единия свят, се откриваше небето на другия. Акива наблюдаваше преливането на звездите през цепнатината и се готвеше да премине отвъд. Оттатък мъждукаха звездите на Ерец видимо-невидимо, видимо-невидимо; Акива също ставаше ту видим, ту невидим. От другата страна на портала сигурно имаше стражи и той не знаеше дали да се разкрие пред тях.

Какво ли го чакаше в неговия собствен свят?

Ако брат му и сестра му са го обявили за предател, стражите ще го заловят още щом се появи – или поне ще се опитат да го направят. Акива не вярваше, че Хазаел и Лираз могат да го предадат, но последният спомен за тях беше още ясен в паметта му: Лираз – бясна заради неговата измяна, Хазаел – направо погнусен.

Не можеше да рискува да го заловят. Преследваше го още един образ, още по-отчетлив и скорошен от техните.

Кару.

Преди два дни тя го заряза в Мароко само с един поглед през рамо, толкова потресаващ, че предпочиташе да го беше убила. Но не скръбта ѝ бе най-страшното. По-страшна бе нейната надежда, нейната упорита, сляпа надежда, че казаното от него не може да е вярно. Той обаче с абсолютната яснота на лишените от надежда знаеше, че това е самата истина.

Химерите бяха унищожени. Всички от нейното семейство бяха мъртви.

Заради него.

Разкаянието разяждаше Акива отвътре. Разкъсваше го парче по парче и той усещаше всичко – зъбите, които го раздират; отчаянието, което корми вътрешностите му; непоносимият кошмар наяве заради онова, което стори. Точно в този момент Кару сигурно стои затънала до глезени в пепелта на своя народ, самотна сред руините на Лораменди. Или още по-лошо – може да е с онова изчадие Разгут, което я води обратно към Ерец. Какво ли ще стане с нея тогава?

Трябваше да ги последва. Кару не разбираше. Светът, в който се връщаше, не беше като този от нейните спомени. Сега там нямаше да открие нито помощ, нито утеха – само пепел и ангели. Серафимите охраняваха зорко доскорошните Свободни владения, а единствените оцелели химери бяха оковани във вериги и откарани на север, гонени от камшиците на поробителя. Веднага ще я разкрият – кой би могъл да я подмине с тази нейна яркосиня коса и устремния ѝ полет без криле? Ще бъде убита или пленена.

Акива трябваше да я открие преди останалите.

Разгут твърдеше, че помни портала, а като се знае, че той е един от Падналите, сигурно наистина беше така. Акива се опита да ги проследи, но безуспешно, и накрая не му остана друго, освен да полети обратно към другия портал, който сам преоткри: този, пред който сега стоеше. Кой знае какво можеше да е станало, докато той си е губил времето да лети над планини и океани.

Накрая реши да остане невидим. Цената за това се плащаше лесно. Магията не се дава даром; болката беше нейната цена, но старите рани на Акива му я осигуряваха в изобилие. Не представляваше никакво усилие да я размени за нужното количество магия, колкото да се разтвори във въздуха.

После пое към дома.

Промяната в пейзажа бе едва доловима. Планините тук приличаха много на планините оттатък, макар че в света на хората в далечината мъждукаха светлинките на Самарканд. Сега наоколо не се виждаше никакъв град, а само една наблюдателна кула на остър планински връх, където двама стражи на серафимите крачеха напред-назад покрай парапета. Онова, което издаваше истинския Ерец, беше в небето: двете луни – едната ярка, другата призрачна, едва загатната.

Нитид, по-ярката от сестрите, бе химерската богиня, царуваща почти над целия свят. Само убийците и тайните любовници не ѝ бяха подвластни. Те принадлежаха на Елай.

Елай. Тялото на Акива се изопна като струна при вида ѝ. "Познавам те, ангеле", сигурно шепнеше тя сега – нали близо месец живя в нейния храм, пиеше от свещения ѝ извор и кръвта му изтече в неговите води, когато Белия вълк едва не го уби?

"Богинята на убийците вкуси от кръвта ми", помисли си той и се зачуди дали я е харесала и дали не иска още.

"Помогни ми да открия Кару невредима и ще получиш и последната капка."

Той полетя на юг и на запад, а страхът го дърпаше като с кука; колкото по-високо се вдигаше слънцето, толкова повече го обземаше паниката, че ще стигне твърде късно. Твърде късно и... тогава? Ще я открие мъртва? Той преживя отново екзекуцията на Мадригал: тупването на отсечената ѝ глава и тракането на рогата, които ѝ попречиха да се търкулне по ешафода. Но сега в мислите му не беше Мадригал, а Кару: същата душа в различно тяло и вече без рога, които да попречат на главата да се търколи, а само неправдоподобно синята коприна на косата ѝ. Макар сега очите ѝ да са черни вместо кафяви, те ще потъмнеят по същия начин, отново добили втренчения поглед на мъртвите и тя ще си отиде. Отново. Отново и завинаги, защото го няма вече Бримстоун да я възкреси. Отсега нататък смъртта наистина е смърт.

Ако той не се добере до там. Ако не я открие.

Най-накрая се появиха пред него: руините, които някога бяха Лораменди, укрепеният град на химерите. Сринати кули, разрушени бойници, овъглени кости, всичко, превърнато в пепел. Дори железните решетки, образували навремето свод над града, бяха огънати сякаш от ръцете на могъщи богове.

Акива усети как сърцето му засяда в гърлото. Понесе се над руините, оглеждайки се за синьо петно насред тази шир от сиво и черно, символ на неговата собствена чудовищна победа. Там обаче не се виждаше нищо.

Кару не беше тук.

Претърсва цял ден, на следващия – също; огледа Лораменди и околностите, питайки се трескаво къде ли може да е отишла, но не позволяваше този въпрос да прерасне в догадка какво ли се е случило с нея. Но часовете минаваха и очакванията ставаха все по-мрачни; страховете му бяха пометени от кошмари, които черпеха образи от ужасите, които бе видял и причинил. Тези образи го щурмуваха непрекъснато. Отново и отново той притискаше длани към очите си, за да ги прогони. Не Кару. Тя трябва да е жива.

Акива просто не можеше да понесе мисълта, че е възможно и нещо друго.

– Я гледай! На това му се казва изненада.

Това беше Хазаел. Лираз стоеше до него. Акива ги чакаше. Беше станало много късно и той се намираше на учебната арена зад казармите при нос Армазин, бивш гарнизон на химерите, където след края на войната беше разквартируван техният полк. Тъкмо изпълняваше ритуална ката, но свали мечовете и се обърна с лице към двамата, очаквайки следващото им действие.

Завръщането му мина гладко. Стражите го поздравяваха с обичайното ококорено благоговение – за тях той си беше Бич за зверовете, Принца на копелетата, герой и това оставаше непроменено – явно Хазаел и Лираз не бяха докладвали на командира за него или пък новината още не беше стигнала до всички. Можеше да бъде по-предпазлив и да не се появява, без да е сигурен какво го чака, но всичко му беше като в мъгла.

След онова, което откри в Киринските пещери.

– Трябва ли да се чувствам засегната, че не се опита да ни намери? – обърна се Лираз към Хазаел. Стоеше облегната на стената с кръстосани ръце.

– Чувства? – погледна я с присвити очи Хазаел. – У теб?!

– Аз също имам някакви чувства – отвърна тя. – Просто не са безполезни като угризението. – Впи очи в Акива. – Или любовта.

Любов.

Всичко онова, което беше пречупено в душата на Акива, се възстанови и си дойде на мястото.

Твърде късно. Той беше много закъснял.

– Да не казваш, че не ме обичаш? – обърна се Хазаел към Лираз. – Защото аз те обичам. Поне така мисля. – Той замълча, обмисляйки казаното. – О! Както и да е. Това е страх.

– Аз и това не чувствам – отвърна Лираз.

Акива не знаеше дали е точно така; усъмни се, но сигурно Лираз наистина се страхуваше най-малко от всички останали или поне по-добре го прикриваше. Тя беше свирепа още като дете и първа стъпваше на арената, независимо кой е противникът ѝ. Познаваше ги двамата с Хазаел от толкова време, отколкото познаваше и самия себе си. Родени в един и същи месец в императорския харем, тримата заедно бяха дадени при извънбрачните – легионът с копелета на Йорам, плод на среднощните му похождения и отгледани с цел да се превърнат в оръжия на неговата власт. Тримата наистина станаха вярно оръжие и се биеха рамо до рамо в безконечни битки, докато един ден животът на Акива се промени, а техният си остана същият.

Сега животът му отново се променяше.

Какво се случи и кога? Едва няколко дни минаха след онзи поглед през рамо в Мароко. Как е възможно?! Какво беше станало?

Акива беше като замаян; усещаше се загърнат плътно в дебелата кожа на въздуха. Гласовете достигаха приглушени до него – чуваше ги някак от разстояние и имаше странното усещане, че не е изцяло телом и духом тук. С катата се опитваше да се събере, да постигне сиритхар, степен на покой, при която божествената сила действа чрез мечоносеца, но явно не беше избрал правилното упражнение. Той се чувстваше спокоен. Чак неестествено спокоен.

Хазаел и Лираз го гледаха странно. После се спогледаха.

Той се насили да заговори.

– Пратих вест, че се връщам – каза, – но бях сигурен, че вече знаете.

– Аз не знаех. – Гласът на Хазаел звучеше някак оправдателно. Защото той знаеше всичко, което става. Нищо че с нехайния си вид и ленивата усмивка имаше вид на неамбициозен човек и създаваше лъжливото впечатление на безобиден тип. Хората се разкриваха пред него; той беше роден шпионин, приветлив и лишен от самолюбие, с дълбоко притаена и невидима за околните хитрост.

Лираз също беше хитра, но точно обратното на безобидна. Ледена красавица с поразяващ поглед, тя носеше светлата си коса пристегната в строги плитки, десетина прави реда, които винаги бяха изглеждали на братята ѝ болезнено опънати; Хазаел обичаше да я дразни, че с тях винаги може да плати десятъка болка. Пръстите ѝ, които неуморно барабаняха по ръцете над лактите, бяха така гъсто покрити с татуирани резки за убитите от нея, че отдалече изглеждаха черни.

Когато една вечер воините от техния полк, леко пияни и уж на шега, гласуваха кого най-малко биха желали да имат за враг, безспорният победител се оказа Лираз.

И ето ги сега тук, най-близките съратници на Акива, неговото семейство. Какво означаваха тези разменени погледи? Така както наблюдаваше всичко сякаш от разстояние, той имаше чувството, че не неговата, а съдбата на друг воин е поставена на карта. Какво ли се канеха да направят?

Той ги беше лъгал, дълги години пазеше тайни от тях, изчезваше без обяснение, а тогава, на моста в Прага, избра страната на противника. Никога нямаше да забрави кошмара на онзи миг, когато стоеше между тях и Кару и трябваше да избира – какво че не беше истински избор, а само илюзия? Те пак едва ли биха му простили.

"Кажи нещо", подкани сам себе си той. "Но какво?" Защо изобщо се беше върнал тук? Сигурно защото не знаеше какво друго да прави. Това бяха неговите близки, независимо от всичко преживяно.

– Не знам какво да кажа – започна той. – Как да ви накарам да разберете...

– Никога няма да проумея онова, което направи – прекъсна го Лираз. Гласът ѝ беше студен като удар с нож и в него Акива чу – или само така му се стори – онова, което тя сега не изрече гласно, но го беше казвала преди.

"Любовник на зверовете."

Това уцели право в раната.

– Така е, не си способна да го проумееш, нали? – Навремето сигурно изпитваше срам от любовта си към Мадригал. Сега обаче единствено този срам го караше да се срамува. Обичта към нея бе единственото чисто нещо в неговия живот. – Сигурно защото не знаеш какво е любов? – рече. – Недосегаемата Лираз. Това дори не е живот, а неговата воля какви той би искал да бъдем. Воини изтребители.

Тя го гледаше недоумяващо, лицето ѝ се бе изкривило от бяс.

– Точно ти ли ще ме учиш на чувства, Повелителю на копелетата?! Благодаря, но отказвам. Видях докъде те доведе това.

Акива почувства как гневът го напуска; беше нещо като кратко припламване на живот в празната черупка, останала от него. Думите ѝ бяха истина. Ето какво му причини любовта. Раменете му се отпуснаха, мечовете одраскаха земята. Когато сестра му грабна алебардата[1] от тренировъчната стойка и изсъска "Нитилъм", той едва се съвзе от изненадата.

Хазаел измъкна меча си и отправи към Акива поглед, който също като тона му преди малко беше леко извинителен.

После двамата атакуваха.

Нитилъм бе обратното на сиритхар. Това е хаосът, настъпил, когато всичко вече е загубено. То беше сляпата и безбожна ярост в разгара на битката, когато единствената мисъл е да убиваш, за да не бъдеш убит. Някакъв безформен, жесток, брутален порив, с който сега братът и сестрата на Акива се нахвърлиха срещу него.

Мечовете му се вдигнаха да блокират насрещните удари и макар само преди малко да бе замаян и отнесен, сега като че ли с магия отново дойде на себе си и вече нищо не заглушаваше свистенето на стомана, която се трие в стомана. Хиляди пъти се бе изправял в схватка срещу Хазаел и Лираз на учебната арена, но сега беше различно. Още при първия удар почувства устрема на тяхната атака – с пълна сила и без нито едно слабо място. Едва ли беше истинско нападение. Или пък беше?

Хазаел държеше огромния си меч с две ръце и макар на ударите му да липсваше пъргавината и бързината на Акива, те притежаваха страховита мощ.

Лираз, чийто меч все още висеше в ножницата на кръста, сигурно беше предпочела алебардата заради кръвожадната наслада от нейната тежест. Въпреки че беше крехка и пъхтеше тежко при всяко движение, тя удряше с двуостра брадва, чиято дръжка беше близо два метра, а острието – колкото половината ръка на Акива.

Не му оставаше друго, освен да се вдигне във въздуха, да опре крака в оръжейната кула и да отвърне с удар, за да си разчисти място. Но там го посрещна Хазаел. Неговият удар, който успя да отбие, го разтърси до кости и го стовари обратно на земята. Той се приземи свит на две и беше пресрещнат от алебардата. Метна се настрани, когато тя се стовари отгоре и едва избегна буцата пръст, отхвръкнала изпод острието. Трябваше рязко да се извърне, за да отклони меча на Хазаел и този път го направи точно навреме, обръщайки се и парирайки едновременно. Това уби силата на удара – неговото собствено острие я пое и тя се разпиля във въздуха.

Така продължи и след това.

И още дълго.

Светът сякаш се преобърна с главата надолу в тази вихрушка от нитилъм, а Акива се превърна в същество, обитаващо тясно пространство, оградено от остриета и водено единствено от инстинктите си.

Ударите следваха един подир друг, а той ги парираше и отбягваше, но не нападаше; нямаше нито място, нито време за това. Брат му и сестра му си го прехвърляха като топка един на друг и срещу него постоянно връхлиташе някое острие. Щом се случеше да види пролука, която само за части от секундата, подобно на открехната врата в разгара на яростната битка оголваше гърлото на Хазаел или предоставяше случай да осакати Лираз, той я пропускаше.

Каквото и да направеха, той никога не би ги наранил.

Хазаел гърлено изръмжа и със силата на бик кентавър му нанесе удар, който попадна върху десния меч на Акива и го изтръгна с въртеливо движение от хватката му. Неговата мощ проряза с алена болка старата рана в рамото и той отскочи назад, но не достатъчно бързо, че да избегне Лираз, която пристъпи приведена с алебардата и го повали. Той падна по гръб с разперени криле. И вторият му меч последва първия, а Лираз се надвеси над него, вдигнала алебардата за последен, смъртоносен удар.

Тя обаче го задържа. Само за част от секундата, подобна на вечност сред хаоса на нитилъм, но и това стигаше на Акива да си помисли, че тя наистина ще нанесе удара, а веднага след това – че няма да го направи. Тогава... тя вдигна алебардата. Това изцеди въздуха от дробовете ѝ и вече нямаше връщане назад – дръжката бе твърде дълга; тя не можеше да спре полета на острието, дори да искаше.

Акива затвори очи.

Чу го, почувства го: свистенето във въздуха, разтърсващото стълкновение. Неговата мощ, но... не и болката. Мигът отмина и той отвори очи. Острието на алебардата стоеше забито в пръста до бузата му, а Лираз вече се отдалечаваше.

Той остана да лежи, загледан в звездите и все още дишащ. И докато въздухът минаваше навън и навътре през него, отгоре му се стовари с цялата си тежест мисълта, че е жив.

Не беше някаква незначителна почуда или моментна благодарност, че е отървал брадвата в лицето. Е, имаше го и това, естествено, но иначе беше нещо много по-голямо, по-тежко – съзнанието (и бремето), че за разлика от мнозина, чиято смърт причини, той беше жив и че животът не е нещо крайно. "Не съм мъртъв, следователно съм жив" – това е състояние по средата, предопределено за действие, за усилия. И докато в него все още имаше живот, който толкова малко заслужаваше, той щеше да го използва, да го владее и да направи всичко по силите си заради него, макар че това не беше и никога нямаше да бъде достатъчно.

Даже Кару никога да не научи.

Хазаел се надвеси над него. Челото му беше осеяно с капчици пот. Лицето му пламтеше, но изражението си оставаше все така меко.

– Май ти е удобно тук долу, а?

– Мога ей сега да заспя – отвърна Акива и усети, че това е самата истина.

– Сигурно си спомняш, че за тая работа имаш легло.

– Така ли? – Акива помълча. – Още ли?

– Щом си се родил копеле, винаги си оставаш такъв – отвърна Хазаел, с което искаше да каже, че няма как да избягаш от извънбрачните. Императорът ги отглеждаше с определена цел; те оставаха на служба чак до смъртта си. Но дори да е така, това не означава, че брат му и сестра му трябва да му простят. Акива погледна бегло към Лираз. Хазаел проследи неговия поглед. – Воин изтребител. Наистина ли го мислиш? – каза. После поклати глава и по неговия си обичай да изрича обиди без капчица злост, добави: – Идиот.

– Не исках това да кажа.

– Знам. – Толкова беше просто. Той знаеше. При Хазаел нямаше никаква преструвка. – Ако си мислех друго, сега нямаше да стоя тук. – Дръжката на алебардата беше наклонена над тялото на Акива. Хазаел я сграбчи, изтръгна острието от земята и я изправи до тях.

Акива седна и подхвана:

– Виж, тогава на моста... – каза, но не знаеше как да продължи. Как точно трябва да се извини за извършеното предателство?

Хазаел не го остави дълго да търси нужните думи. Като го гледаше право в очите, той каза с ленивия си глас:

– На моста ти защитаваше момичето. – После сви рамене. – Искаш ли да ти кажа нещо? Голям товар ми падна, че най-накрая разбрах какво става с теб. – Говореше за времето отпреди осемнайсет години, когато Акива се изгуби за близо месец и се върна коренно променен. – Навремето често си говорехме за това. – Той посочи към Лираз. Тя подреждаше оръжията върху стойката и не поглеждаше към тях или се преструваше, че не им обръща внимание. – Отначало си блъскахме главите, но отдавна престанахме. Ти просто си такъв, какъвто си, и аз не мога да кажа дали ми харесваш повече отпреди, но си оставаш мой брат. Нали така, Лир?

Сестра им не отговори, но когато Хазаел хвърли алебардата към нея, тя я улови с твърда ръка.

Хазаел протегна длан на Акива.

"Това ли е всичко?", почуди се Акива. Целият се усещаше схванат и изтерзан, а когато брат му го изправи на крака, нова болка прониза рамото му, но въпреки това се чувстваше леко.

– Трябваше да ни кажеш за нея – продължи Хазаел. – Още преди години.

– И аз го исках.

– Знам.

Акива тръсна глава; даже би се усмихнал, ако не беше другото.

– Май ти всичко знаеш, така ли?

– Теб те знам. – Хазаел също не се усмихваше. – И знам, че пак нещо се е случило. Този път обаче ще ни кажеш какво.

– Никакви тайни повече. – Това дойде откъм Лираз, която продължаваше да стои на разстояние, печална и свирепа.

– Не очаквахме да се върнеш – продължи Хазаел. – Последния път, когато се видяхме, ти беше... обсебен.

Колкото мъгляво и уклончиво се изразяваше той, толкова директна беше Лираз.

– Къде е момичето? – попита тя.

Акива още не го беше произнасял гласно. Ако им кажеше, това вече ще се превърне в истина. Думата заседна в гърлото му, но той се насили да я произнесе.

– Мъртва – каза. – Тя е мъртва.

Оставало само едно място освен Лораменди, каза Акива на Хазаел и Лираз, където според него можела да отиде Кару. Той обаче не очаквал наистина да я открие там; успял да си внуши, че тя някак е избягала през портала обратно към предишния си живот – рисуването, приятелите, кафенето с масите ковчези – и е напуснала завинаги този опустошен свят. Е, почти бил успял да убеди сам себе си в това, но нещо продължавало да го тегли на север.

"Мислех си, че ще те открия – беше ѝ казал само преди няколко дни, минути преди да счупят ядеца, – където и да си се скрила."

Но тогава нямаше предвид...

Не и това.

В Аделфийските планини, увенчаните с лед върхове, които от векове служат като бастион между Империята и Свободните владения, се намираха Киринските пещери.

На това място беше минало детството на Мадригал и точно там в един далечен следобед, окъпана от диамантна светлина, тя беше открила, че докато си е играла по склоновете, нейното племе е било подложено на сеч и поробено от ангелите. Снопчето кожи от елементали, които стискаше в юмручето си, бе паднало на прага и бе завихрено навътре от вятъра. От тогава досега те сигурно се бяха превърнали от коприна в хартия и от полупрозрачни бяха станали сини, докато накрая не са изтлели на пепел, но когато Акива влезе, други кожи от елементали покриваха подовете. От самите създания обаче нямаше и следа, нито пък от други живи същества.

Само веднъж преди години беше идвал в пещерите и макар спомените му от тогава да бяха подчинени на скръбта, мястото му се видя непроменено. Лабиринтът от издълбани в камъка зали и тунели се простираше дълбоко навътре в скалите, всичките гладко изравнени, отчасти създадени от природата, отчасти от нечия изкусна ръка; бяха свързани с хитроумни канелюри[3], през които свиреше вятърът и изпълваше дори най-отдалечените зали с безплътна музика. В Кирин само тук-там все още се виждаха самотни останки от някогашните обитатели: тъкани черги, наметки, окачени върху кукички, столове, които продължаваха да лежат пръснати по земята, където са били съборени в хаоса на последните мигове на племето.

Върху масата на видно място откри съсъда.

Приличаше на фенер от потъмняло ковано сребро. Той знаеше какво е това. През войната беше виждал много такива: химерите воини ги носеха, окачени на дълги завити геги. Мадригал също имаше такъв съсъд, когато я видя за първи път на бойното поле при Булфинч, макар тогава да не разбр какво точно е това и за какво служи.

Нито пък предполагаше, че е най-строго пазената тайна на врага, както и ключът към неговото унищожение.

Това беше кандилница – съсъд, в който събираха душите на мъртвите, за да ги запазят до възкресението – и по всичко личеше, че от дълго време лежи на масата. Под нея имаше натрупан прах, но не и отгоре. Някой съвсем наскоро я беше оставил; Акива нямаше представа нито кой е това, нито защо го е направил.

Появата на кандилницата беше пълна загадка с едно-единствено изключение.

Към нея с навита сребърна жичка беше прикрепено малко квадратно листче с една-единствена дума, изписана отгоре. Думата беше химерска и по някаква жестока ирония на съдбата – най-жестоката, която Акива можеше да си представи – означаваше надежда, но заедно с това вещаеше и неговия край, защото в същото време беше и име.

Името беше Кару.

Така Акива отново се озова в преизподнята: всичко се беше променило и пак си оставаше същото.

Ето го пак в Ерец, още не е загинал, нито е затворник, все така е воин от извънбрачните и герой от Войната с химерите: знаменитият Бич за зверовете. Имаше нещо абсурдно в това да се върне към предишния си живот, сякаш е същото същество, което бе, преди синекосото момиче да профучи покрай него в една тясна уличка на отвъдния свят.

Но той не беше същият. Не знаеше що за създание е сега. Жаждата за мъст, която го крепеше през всичките тези години, вече я нямаше, а на нейно място се бе появило пепелище, голямо колкото Лораменди: скръб и срам го владееха заедно с едно всепоглъщащо окаяние, а някъде в самото дъно – и някакво неопределено чувство за... неотложност. За цел.

Каква цел обаче?

Той никога не беше мислил какво ще бъде занапред. "Мир!", ликуваха из цялата Империя, но Акива можеше да мисли за това единствено като за последствие. В неговото съзнание краят дойде с падането на Лораменди и възмездието за изчадията, чиито дивашки овации съпътстваха смъртта на Мадригал. А какво щеше да дойде след това, той дори не се беше замислял. Сигурно е очаквал по това време да е вече мъртъв, както стана с много други воини. Сега обаче си даваше сметка, че би било твърде лесно да е умрял.

"Живей сега в света, който сам създаде – казваше си всяка сутрин, докато ставаше. Не заслужаваш покой."

Последствията бяха грозни. Той всеки ден понасяше бремето на тази гледка: кервани с роби, които отиваха нанякъде; опожарените кухини на храмовете, безформени и осквернени; опустошени селца и крайпътни ханове, а на хоризонта неизменните стълбове дим. Акива подпали този пожар, но ако неговата мъст отдавна бе изтляла, то тази на императора още пламтеше. Свободните владения бяха унищожени – техният погром бе улеснен от прискърбния факт, че безчет химери потърсиха убежище в Лораменди само за да изгорят живи, когато той падна – и сега идваше ред Империята да се разпростре.

Населените северни части от земите на химерите бяха само част от огромен див континент и макар основните сили във войската на Йорам да се прибраха по домовете, патрулните отряди продължаваха напред, спускаха се като смъртна сянка все по на юг и по на юг, оставяйки след себе си опустошени села, опожарени ниви, поробени и трупове. Това може и да беше дело на императора, но то стана възможно благодарение на Акива. Сега той наблюдаваше всичко с празен поглед, питайки се какво е успяла да види преди смъртта си Кару и колко ли силна е била омразата ѝ, преди да дойде краят.

Ако тя беше жива, мислеше си той, повече никога нямаше да посмее да я погледне в очите.

Ако беше жива.

Душата ѝ беше запазена, но възкресителят беше мъртъв заради Акива. В един миг на отчаяние тази жестока ирония дори го разсмя и той избухна неудържимо; звуците, които излизаха от него, преди да се превърнат в ридание, бяха толкова далече от веселието, че приличаха по-скоро на осакатен смях – сякаш обърнато с вътрешностите навън живо създание, оголило живо месо.

Когато това се случи, той беше вече в Киринските пещери и никой не го чу. Върна се, за да вземе кандилницата, която беше скрил тук. Пътуването трая един ден, а сега седеше пред съсъда и се опитваше да повярва, че това вътре е Кару. Когато постави ръка върху студеното сребро обаче, не почувства нищо; обзе го толкова всепоглъщаща пустота, че си позволи надеждата, че това вътре не е нейната душа – нямаше как да е нейната душа. Иначе би я почувствал, щеше да го разбере. Ето защо отново премина през портала към света на хората, стигна до Прага и надзърна през нейния прозорец, както беше направил веднъж преди, за да види... две спящи тела, сплетени едно в друго.

Неговата надежда приличаше на глътка леден въздух – опърли го – и също толкова остра и внезапна бе ревността му. В един и същи миг почувства и жар, и студ, а ръцете му толкова силно се свиха в юмруци, че чак ги усети да горят. Пламъкът на адреналина премина из него и го разтърси, но това не беше тя. Това не се оказа тя и за някаква летлива част от секундата той почувства облекчение. То бе последвано от унищожително разочарование и отвращение от самия себе си заради първоначалната реакция.

Изчака приятелите на Кару да се събудят. Точно те се оказаха вътре: музикантът и дребничкото момиче, чийто поглед можеше да съперничи по свирепост на този на Лираз. Наблюдава ги през целия ден, надявайки се при всяко раздвижване отнякъде да се появи и Кару, но тя така и не дойде. Тя не беше тук, а нейната приятелка, притихнала неподвижно, в продължение на един дълъг миг претърсваше с поглед тълпата по моста, покривите и дори небето. Търсещият ѝ поглед подсказа на Акива, че и тя тъне в неизвестност.

Нито мълва, нито бегъл слух в Ерец не подсказваха за нея. Нямаше нищо друго, освен кандилницата с нейното кратко и ужасяващо послание.

В продължение на месец Акива се остави животът да го носи по течението си. Изпълняваше своята повинност – охраняваше северозападния край на някогашните Свободни владения с техните непристъпни брегове и ниски, разлати планини. Укрепления стърчаха по скали и върхове. Повечето, като това, в което се намираше, бяха изкопани отвесно в скалите, за да са предпазени от нападения по въздуха; сега обаче това вече не беше нужно. Нос Армазин стана свидетел на една от най-свирепите битки през войната – с потресаващи загуби на жива сила и от двете страни – но и той накрая падна.

Сега робите се трудеха върху възстановяването на стените на гарнизона, а надзирателите с камшици винаги бяха наблизо. Акива се хвана, че ги наблюдава и всеки мускул в тялото му беше обтегнат като опъната струна.

Това беше негово дело.

Понякога успяваше да възпре напиращия в главата му писък само като прикрива отчаянието си в присъствието на своите близки и приятели. Друг път се случваше някак да се разсее: като се упражнява, като се отдава на тайните си занимания с магия, просто като общува с някого или докато отчаяно се бори за опрощението на Хазаел и Лираз.

Сигурно така щеше да продължи още доста време, ако в Империята не беше настъпил краят на... последствието.

Случи се през нощта и доведе императора до такава небивала ярост, до такъв смразяващ кръвта нечестив бяс, който погна бурите обратно към морето и попари пъпките на сикораксовите дървета, които посипаха пеперуденокрилите си цветчета, още неразтворени из градините на Астре.

В огромното диво сърце на земята, която ден след ден ставаше жертва на стъписващи нападения, кървава сеч и провождаше кервани с роби, някой започна да избива ангели.

Който и да беше той, бе много, много умел в тази работа.

– Ей, Зузе!

– Ммм? – Зузана седеше на пода пред опряно до стола огледало и рисуваше розови точки по бузите си, затова мина известно време, преди да вдигне очи. Когато погледна, видя Мик да я наблюдава с оная лека бръчица на загриженост, която от време на време се появяваше между веждите му. Прелестна бръчица. – Какво има? – попита тя.

Той върна поглед върху екрана на телевизора пред себе си. Намираха се в апартамента, който той споделяше с още двама музиканти; в апартамента на Кару, където живееше през повечето време Зузана – медийният цирк най-накрая беше поутихнал – нямаше телевизор, а двамата обикновено нощуваха там. Мик ядеше мюсли от една купа и преглеждаше новините, докато Зузана се приготви за представлението си за деня.

Макар то да им беше донесло цяла торба пари, Зузана все повече се изнервяше от цялата тази работа. Проблемът с куклените представления е, че трябва да ги повтаряш отново и отново, а това изисква качества, каквито тя не притежаваше. Лесно се отегчаваше. Не и от Мик обаче.

– Какво толкова има в теб? – беше го попитала наскоро. – Аз никога не съм харесвала хората, освен в минимални дози, но никога не ми омръзва да бъда с теб.

– Дължи се на моята свръхсила – отвърна той. – Изключително мощна да-си-с-мен-овост.

Той пак откъсна поглед от телевизора и бръчката на загриженост стана още по-дълбока.

– Кару колекционираше зъби, нали?

– Хм, ами да – отвърна разсеяно Зузана. Точно в този момент си търсеше изкуствените мигли. – Събираше ги за Бримстоун.

– Какви зъби точно?

– Всякакви. Защо?

– Аха.

Аха? Мик пак се втренчи в екрана, а Зузана внезапно застана нащрек.

– Защо? – попита тя отново и се надигна от пода.

Посягайки към дистанционното, за да включи звука, Мик каза:

– Трябва да видиш това.

– Знаели са, че идваме.

Осмина серафими стояха насред празното село. Навсякъде около тях имаше следи от трескаво изселване: зеещи врати, димящи комини, разпиляно зърно от чувал, изпаднал от някоя каруца. Ангелът Бетена се улови, че пак поглежда към люлката, захвърлена край отвора в зида. Цялата беше резбована и полирана, толкова гладка, че сякаш виждаше пръстите, излъскали краищата ѝ от люлеене поколения наред. "И приспивните напеви", помисли си тя, сякаш тях също можеше да ги види. Тогава, само за част от секундата, усети агонията на звероподобната майка, която точно на това място си беше дала сметка, че люлката е твърде тежка, за да я вземат с тях при бягството.

– Естествено, че са знаели – обади се друг от воините. – Нали за тях идваме. – Каза го така, сякаш е върховна справедливост; сякаш крайчетата на думите му ще уловят слънчевата светлина и ще заблестят.

Бетена му хвърли уморен, много уморен поглед. Откъде беше успял да набере тая ярост? Войната е друго нещо, но това... Тия химери бяха обикновени създания, които отглеждат храна и се прехранват с нея, люлеят децата си в полирани люлки и най-вероятно не са пролели и капка кръв през целия си живот. Нямаха нищо общо с воините ревенанти, с които ангелите се сражаваха открай време – през цялата си история – ония покрити с белези брутални чудовища, които с един удар можеха да ги разполовят, да ги зашеметят със силата на татуираните върху дланите им дяволски очи, да разкъсат гърлата им със зъбите си. Това тук беше различно. Войната така и не беше стигнала по тези места; Войнолюбеца я задържа само по границите на владенията. През повечето време тези пръснати селца на земеделци не са имали дори стражари, а когато най-после се появиха такива, съпротивата им се оказа направо жалка.

Химерите бяха разбити – падането на Лораменди беляза техния край. Войнолюбеца беше мъртъв, както и възкресителят. Нямаше повече ревенанти.

– Защо просто не ги оставим да избягат? – каза Бетена, зареяла поглед над приветливата зелена земя с нейните мъгливи възвишения, нежни като нарисувани с четка. Неколцина от другарите ѝ се разсмяха, сякаш се беше пошегувала сполучливо. Тя не се опита да ги разубеждава, макар че опитът да се усмихне не ѝ се получи. Лицето ѝ беше като от дърво, а кръвта се точеше мудно във вените. Разбира се, че не могат да ги оставят да избягат. Императорският едикт изрично заповядваше земята да се прочисти от тези зверове. Кошери, така наричаше той селищата им. Огнища на зараза.

"Жалко подобие на кошери", помисли си тя. Превземаха село след село, а досега завоевателите не почувстваха нито едно ужилване. Тая работа се оказа съвсем лесна. Ужасяващо лесна.

– Тогава давайте да приключваме – подкани ги тя. Дървено лице, дървено сърце. – Едва ли са отишли много далече.

Не беше никак трудно да проследят селяните, стадата им бяха осеяли с пресен животински тор целия Южен път. Те, разбира се, бягат към Хинтермост, но едва ли са стигнали далече. На по-малко от пет километра пътят се губеше под свода на един акведукт. Представляваше тристепенна структура, внушителна и частично порутена, а падналите камъни препречваха пътя отдолу. От въздуха пътеката оттатък изглеждаше чиста и се виеше през тясна долина, подобно разделена на път зелена коса, в единия край на която се виждаше горски гъсталак. Следата на зверовете – тор, облаци прах и следи от стъпки – не продължаваше от другата страна.

– Скрили са се под акведукта – каза яростният Халам и измъкна меча си.

– Чакайте! – Бетена усети как думата се оформя върху устните ѝ и се отронва от тях. Другарите ѝ по оръжие я погледнаха. Те бяха осмина. Керванът с роби напредваше леко по земята, забавен от заграбената плячка и изоставаше на ден след тях. Осем серафими бяха напълно достатъчни, за да се справят със селце като това. Тя поклати глава. – Не, нищо – каза най-накрая и ги поведе надолу.

"Прилича на капан." Такава мисъл ѝ мина, но то бе по-скоро останал от войната рефлекс, а тя свърши.

Серафимите кацнаха и от двете страни на акведукта, за да пресекат пътя за бягство на скритите под него зверове. За да не попаднат в обсега на стрелците с лъкове – стрелите бяха най-голямата опасност за тях – се придържаха близо до каменните колони, далече извън обхвата им. Денят беше ясен, а сенките – наситено черни. Очите на химерите сигурно вече са привикнали към тъмнината, помисли си Бетена; светлината ще ги заслепи. "Нека се свършва по-бързо", каза си тя и подаде сигнал. После се хвърли напред, със заслепяващи огнени криле, държейки ниско меча в готовност. Очакваше да попадне на добитък, на притаени селяни и да чуе звук, който вече добре познаваше: стенанията на притиснати в ъгъла животни.

Видя добитъка и притаените селяни. Огънят на крилете ѝ ги обля в призрачна светлина. Очите им святкаха като живак, също като на създания, чийто живот трае само една нощ.

Те обаче не стенеха.

Смях; той прозвуча като ответен удар: сух, мрачен. Всичко се обърка. А когато ангелът Бетена видя какво още я очаква под акведукта, тя разбра, че не е била права. Войната не беше приключила.

Макар че за нея и за нейните другари всичко свърши съвсем внезапно.

"Фантом", каза телевизионният водещ по новините.

Отначало доказателствата за проникване били твърде оскъдни, за да бъдат взети под внимание, пък и цялата тая работа, разбира се, изглеждала направо невероятна. Никой не би могъл да проникне през високотехнологичните охранителни системи на най-елитните световни музеи, без да остави каквато и да е следа. Отначало всичко се свеждало до студени тръпки по гърбовете на кураторите и едно смразяващо, неопровержимо усещане, че някой е бил тук.

Само че нищо не било откраднато. Никога нищо не липсвало.

Поне доколкото те можели да преценят.

Първото неоспоримо доказателство за нарушител беше открито в Чикагския музей "Фийлд". Отначало това било само миг от записите на охранителните камери: огромна сянка в ъгъла на екрана, а после изведнъж – една погрешна крачка встрани я изкарало съвсем ясно на показ – момиче.

Фантомът се оказа момиче.

Лицето ѝ беше извърнато. Високите скули бяха само загатнати; шията определено беше дълга, а косата беше скрита под шапка. Още една стъпка и тя пак изчезна, но видяното се оказа напълно достатъчно. Тя беше съвсем реална. И определено е била там, по-точно в африканското крило, затова го бяха претърсили сантиметър по сантиметър и накрая бяха открили, че нещо наистина липсва.

И това не беше само в музея "Фийлд". Сега, когато вече знаеха какво да търсят, всички природонаучни музеи прегледаха експозициите си и в много от тях бяха открити същите липси, останали незабелязани дотогава. Момичето действаше много предпазливо. След нито една от кражбите нямаше видими следи, човек трябваше да знае къде точно да търси.

Оказа се, че е ударила поне десетина музея на три континента, без да остави пръстов отпечатък, без да активира аларма – колкото и невероятно да звучи. Колкото до това какво беше откраднала... въпросът "Как?" бързо беше изместен от едно необяснимо "Защо?".

Как ще приключи всичко това?

От Чикаго до Ню Йорк, от Лондон до Пекин, от музейните умалени макети на дивата природа, от застиналите, озъбени пасти на лъвове и диви кучета, от челюстите на различни експонати на комодски варани и свити на кълбо питони, на препарирани арктически вълци, това момиче фантом... крадеше зъби.

Светлина между миглите.

Кару само се преструва на заспала. Пръстите на Акива пърхат по клепачите ѝ и плавно се спускат по извивката на бузата. Усеща погледа му върху себе си като жарава. Да те гледа Акива, е все едно да се печеш на слънце.

– Знам, че си будна – промърморва в ухото ѝ той. – Нали не си мислиш, че не мога да позная?

Тя продължава да стиска очи, но се усмихва, предавайки се.

– Шт, сънувам сън.

– Не е сън, истинско е.

– Откъде знаеш? Теб дори те няма в него. – Чувства се игрива, натежала от щастие. От истинност.

– Мен ме има във всички сънища – отвръща той. – Сега там живея.

Тя вече не се усмихва. За миг не успява да си спомни коя е, нито кога е. Кару ли беше? Или Мадригал?

– Отвори очи – прошепва Акива. Пръстите му се връщат върху клепачите ѝ. – Искам да ти покажа нещо.

В следващия миг тя изведнъж си спомня всичко и вече знае какво иска да ѝ покаже.

– Не! – Опитва се да се извърне, но той я издебва. Разтваря очите ѝ. Пръстите му натискат и дълбаят, но гласът му не губи мекотата си.

– Погледни! – увещава я той. Притискайки, дълбаейки. – Погледни!

И тя поглежда.

Кару ахна. Това беше един от онези сънища, които сътворяват пространство между секундите, доказвайки, че сънят си има своя собствена физика, където времето се свива и разширява, животът преминава пред очите само с едно мигване, а градовете се превръщат в пепелища, докато трепнеш с ресници. Седнала с изправен гръб, будна – или поне така си мислеше – тя трепна и изпусна тигровия зъб, който държеше. Ръцете ѝ литнаха към очите. Все още усещаше натиска на пръстите на Акива върху тях.

Сън, просто сън. Мамка му. Как успя да я издебне? Коварни хищни сънища, които само чакат главата ѝ да клюмне. Тя отпусна ръце и се опита да укроти бясно препускащото сърце. Повече нямаше от какво да се страхува. Най-страшното вече го беше видяла.

Страхът лесно можеше да се прогони. Гневът обаче беше друго нещо. Как можа да се поддаде на усещането за съвършена истинност след всичко онова... То беше гадна лъжа. Нямаше нищо истинно в Акива. Това усещане се беше промъкнало от един друг живот, когато тя беше Мадригал от Кирин, влюбена в ангел и дала живота си заради тази любов. Но сега вече не беше Мадригал, нито химера. Тя беше Кару. Човешко същество.

Или поне нещо подобно.

И нямаше никакво време за сънища.

На масата пред нея, проблясваща матово на светлината на двете свещи, лежеше огърлица. На нея бяха нанизани в строг ред човешки и еленски зъби, мъниста от карнеол[4], осмоъгълни железни опилки, дълги цеви на кости от прилеп и, придавайки ѝ несиметричен вид, дълъг зъб от тигър – ешът му се търкулна под масата, когато го изпусна.

Асиметрията, когато ставаше дума за огърлица на ревенант, не беше хубаво нещо. Всеки от нейните елементи – зъб, мънисто и кост – имаше съдбоносно значение за вида на бъдещото тяло и дори най-дребният пропуск можеше да се окаже осакатяващ.

Кару избута стола назад и коленичи, опипвайки слепешком в тъмното под работната си маса. В процепите и пукнатините на студения мръсен под пръстите ѝ се натъкнаха на миши изпражнения, на срязаните краища на някаква връв и нещо влажно, което се надяваше да е загнило гроздово зърно – "Нека това си остане загадка", помисли си и го остави – но със сигурност не и зъб.

Къде си, зъбчо?

Нямаше как да го замени с друг. Сдоби се с него в Прага преди няколко дни – едната половина от необходимия чифт. "Съжалявам, че ти липсва един крак, Амзалаг – представи си, че казва, – ама загубих единия зъб."

Това я разсмя, внезапен, измъчен звук. Можеше да си представи как би се развило всичко това. Е, Амзалаг сигурно нямаше да протестира. Лишеният от чувство за хумор воин се беше прераждал в толкова много тела, че сега според нея просто щеше да продължи на куц крак и постепенно да привикне. Не всички воини обаче бяха такива стоици, когато ставаше дума за нейните грешки на новак в занаята. Миналата седмица, когато направи крилете на грифона Минас прекалено малки за тежестта му, той не беше никак въздържан.

– Бримстоун никога не би допуснал такава нелепа грешка – пенеше се той.

"Е – опита се да му отвърне по достойнство Кару с цялата тежест и зрялост, на които бе способна – добро утро."

Първо на първо, тази наука – съотношението тегло-криле – не ѝ беше най-силната страна. Ако от малка знаеше, че ще опре до нея, щеше да се запише в друго училище. Но сега тя е художник, а не инженер.

"Аз съм възкресител."

Тази мисъл се появи отнякъде, проста и необикновена както винаги.

Продължи да лази под масата. Зъбът не можеше просто да се изпари. После през една пукнатина в камъка върху кокалчетата на пръстите ѝ лъхна свежа струя въздух. Тук имаше отвор. Явно зъбът беше пропаднал в него.

Тя се отпусна назад на пети. Полази я парализиращ хлад. Знаеше какво трябва да направи сега. Трябваше да слезе на долния етаж при обитателя на стаята под нейната и да го помоли да потърси зъба. Само не и това.

Само не и при него.

Дали сега беше долу? Сигурно. Понякога имаше чувството, че може да усети как присъствието му се просмуква през пода. Вероятно спи – нали е посред нощ.

Нямаше сила, която да я принуди да отиде при него посред нощ. Огърлицата може да почака и до сутринта.

Поне така си мислеше.

Но после: почукване на вратата. Тя веднага разбра кой е отвън.

Той явно нямаше никакви угризения да дойде при нея през нощта. Почукването беше внимателно и точно това я притесни най-много – звучеше интимно, потайно. Тя не искаше да споделя никакви тайни с него.

– Кару? – Гласът беше любезен. Цялото ѝ тяло се напрегна. Тя най-добре знае колко измамна е тази любезност. Няма да се обажда. Вратата е залостена. Нека си мисли, че тя спи.

– Нося ти зъба – обади се той. – Току-що ми падна върху главата.

"Добре де, дявол го взел." Не можеше да се преструва на заспала, щом като току-що е изпуснала зъб върху главата му. Пък и не искаше той да си помисли, че се крие от него. Проклятие, защо все още ѝ действаше по този начин? Бясна и с изопнати рамене, с люлееща се синя дълга плитка на гърба, Кару приближи вратата, вдигна античната напречна греда – тя служеше основно за защита срещу него – и отвори. Протегна ръка да вземе зъба. Той трябваше само да го пусне в шепата ѝ и да си тръгне, но тя знаеше – естествено – че няма да ѝ се размине толкова лесно.

С Белия вълк никога не беше лесно.

Белия вълк.

Първородният син на Войнолюбеца, героят на обединените племена и генерал от армията на химерите. Или поне на онова, което беше останало от нея.

Тиаго.

Стоеше в коридора, елегантен и изтънчен в една от безупречните си бели роби, с копринена бяла коса, събрана на хлабава опашка на гърба и превързана с кожена връв. Бялата коса не съответстваше на младостта му – или поне на младостта на неговото тяло. Душата му беше на стотици години и беше преживяла безконечна война и безброй смърти, много от които бяха неговите собствени. Тялото му обаче беше в разцвета на силите си, силно и красиво до крайния предел на съвършенство в изкуството на Бримстоун.

Видът му бе от най-висша степен човекоподобен и беше постигнат според неговите собствени изисквания: на пръв поглед човек, но звяр при по-внимателно вглеждане. Похотливата човешка усмивка разкриваше остри кучешки зъби; силните му ръце завършваха с черни нокти, а краката му по средата на бедрото преминаваха от човешки във вълчи. Много красив беше – някак едновременно груб и изтънчен с една притулена дивост, която Кару усещаше като дебнеща опасност всеки път, щом той беше наблизо.

Нищо чудно, като се знае каква беше тяхната история.

Сега по него имаше белези, които не помнеше от времето, когато още беше Мадригал. Зараснала рана разсичаше една от веждите и пропълзяваше чак в косата; друга нащърбяваше линията на челюстта и зигзагообразно се спускаше към врата, рисуваше око върху трапецовидния мускул и стигаше гладките очертания на раменете, изправени, съвършени и силни.

Не беше успял да излезе от последните жестоки сражения във войната без белег, затова пък беше жив и, ако изобщо е възможно, дори още по-красив заради белезите, които го правеха да изглежда по-реален. Сега, пред вратата на Кару, той беше съвсем реален, при това прекалено близо, прекалено елегантен, прекалено тук. Както обикновено, Белия вълк беше по-голям дори от живота.

– Сън ли не те хваща? – попита. Стискаше зъба в шепа, но не ѝ го подаваше.

– Сън? – попита тя. – Колко мило звучи. Хората още ли спят?

– Спят – отговори той. – Стига да могат. – В погледа му имаше жал (жал!), когато меко продължи: – Между другото, мен също ме навестяват.

Кару нямаше представа за какво говори, но тази негова мекота я накара да настръхне.

– Кошмари – уточни той.

А, това ли било.

– Аз нямам кошмари – излъга тя.

Тиаго обаче не се подлъгваше лесно.

– Трябва да се грижиш за себе си, Кару, или пък... – Той погледна над рамото ѝ в стаята – да позволиш на други да се погрижат за теб.

Тя се опита да запълни рамката на вратата с тялото си, така че нито една пролука да не бъде изтълкувана като покана да влезе.

– Всичко е наред – каза. – Добре съм.

Въпреки това той пристъпи напред и тя трябваше да отстъпи навътре, за да запази дистанцията между двамата. Отбраняваше територията си. Той беше гладко избръснат и миришеше едва доловимо и приятно на мускус. Кару не можеше да си обясни как винаги успяваше да е толкова чист на място като това, съградено от кал и кирпич.

Поправка. Всъщност знаеше как му се получава. Нямаше химера, която с радост да не се постави в услуга на Белия вълк. Кару дори подозираше, че неговият ординарец Тен му реши косата. Дори не му се налагаше да изговаря гласно повелите си: те винаги се предугаждаха и изпълняваха на мига.

В момента неговата воля бе да влезе в стаята ѝ. Всеки друг би отстъпил още при първия признак за подобно желание. Кару обаче не го направи, макар от неговата близост сърцето ѝ да блъскаше като на подплашено животинче.

Тиаго не настоя. Остана на място и взе да я оглежда. Кару знаеше как изглежда: бледа, неприветлива и мършава. Ключиците ѝ остро стърчаха, плитката ѝ беше в безпорядък, а черните ѝ очи бяха помръкнали от умора. Тиаго се беше втренчил право в тях.

– Добре ли? – повтори скептично той. – Дори тук? – Той прокара пръсти по ръцете ѝ и тя се сви като мида, съжалявайки, че не е с дълги ръкави. Никак не ѝ се нравеше някой да види синините, най-малко пък той; това я караше да се чувства уязвима.

– Даже чудесно – натърти.

– Нали ще поискаш помощ, ако ти е необходима? Най-малкото ти трябва помощник.

– Нямам нужда от...

– Не би било проява на слабост да поискаш помощ. – Той замълча, после добави: – Дори на Бримстоун му помагаха.

Защо просто не бръкне в гърдите ѝ и не ѝ изтръгне сърцето?

Бримстоун. Да, на него наистина му помагаха, включително – уж – и самата тя. И все пак къде беше тя, когато него го измъчваха, разкъсваха на парчета, горяха? Какво правеше, докато неговите ангели убийци охраняваха овъглените му останки, за да се убедят, че е унищожен за вечни времена?

Както и Исса, Ясри, Туига, всяко едно живо същество в Лораменди. Къде беше тя, когато техните души се понесоха във въздуха като разкъсани хвърчила и изчезнаха навеки?

"Те са мъртви, Кару. Твърде късно е вече. Всички са мъртви."

Точно тези думи затриха щастието на Кару преди месец в Маракеш. Само минути преди това двамата с Акива бяха разчупили ядеца и нейният живот като Мадригал – всички спомени, които Бримстоун ѝ бе отнел, за да я предпази – нахлу обратно. Сега отново усещаше жегата, излъчвана от камъка, върху който положи глава, докато палачът вдигаше брадвата и пак чу вика на Акива – вик, изтръгнат от самата му душа – сякаш неговото ехо също е било заключено в ядеца.

Тя беше умряла преди осемнайсет години. Бримстоун тайно я беше възкресил и тя заживя живот на човешко същество, без да подозира за онзи, другия живот преди него. Но в Маракеш всичко отново я връхлетя и тя... се събуди, събирайки двата си живота в едно, за да се озове със счупен ядец в ръка до Акива, чудотворно изникнал пред нея.

Ето това беше най-изумителното – че двамата се бяха открили един друг, отвъд световете и животите. В продължение на един съвършен и сияен миг Кару позна радостта.

Която Акива пресече с думите, изречени с дълбок срам и най-печална горест:

"Всички са мъртви."

Тя не го повярва. Съзнанието ѝ просто отхвърли подобна възможност.

Следвайки сакатия ангел Разгут от небето на Земята до небесата на Ерец, тя се вкопчи в надеждата, че казаното от Акива не е – не би могло да бъде – истина. Но после стигна до града и... там вече нямаше град. Все още не можеше да приеме неговото унищожение. Беше живяла там навремето. Милиони химери бяха живели в него. А сега? Разгут, това отвратително изчадие, се разсмя при тази гледка; това беше последният ѝ спомен от него. От този момент нататък върху нея сякаш се спусна мъгла и тя не помнеше нито как са се разделили, нито къде.

В онзи момент си даваше сметка само за едно – за разрушения Лораменди. Над почернения пейзаж беше надвиснало нещо, което Кару никога преди не беше преживявала: пустотата бе така всепоглъщаща, че чак въздухът изглеждаше някак разреден, като изтънял, сякаш някое животно скришом се е проснало върху изтривалката и се е въргаляло, въргаляло отгоре, докато тя съвсем се е протрила.

Но онова, което най-ясно почувства, бе абсолютното отсъствие на души в ефира.

"Твърде късно е вече."

След това не можеше да прецени колко дълго се е скитала из руините. Изпадна в потрес. Спомените постоянно прииждаха. Животът ѝ като Мадригал постепенно се сливаше с нейната същност като Кару и всичко това беше обрамчено със смърт, със загуби, а в сърцевината на нейната дълбока скръб бе съзнанието, че е позволила това да се случи. Тя беше влюбена в свой враг и го беше спасила. Остави го на свобода.

А той беше сторил това.

Тежка, тежка беше тази пустош, оставена от ангелите.

Когато някакъв глас разцепи тишината, тя рязко се извърна, а ножовете с извити като лунни сърпове остриета изникнаха в ръцете ѝ, жадни за ангелска кръв. Ако сега Акива се беше изправил сред руините, тя не би пощадила живота му отново. Но не беше той, нито друг от серафимите.

Оказа се Тиаго.

– Ти? – каза той с нещо като почуда. – Наистина ли си ти?

Кару дори не успя да проговори. Белия вълк я огледа от глава до пети и тя се присви. Спомените ѝ я опърлиха. Отвращението взе да се гърчи в стомаха ѝ като кълбо змии и насред мъртвилото на нейния потрес припламна ярост – към вселената заради тази нейна поредна жестокост. И към него, че е единственият оцелял.

Сред всички възможни оцелели след клането: точно нейният убиец.

В онази далечна нощ от предишния ѝ живот и в предишното тяло тя трябваше да усети, че е следена, но радостта заслепи нейната предпазливост.

Тя беше Мадригал от Кирин. И беше влюбена. Озова се в хватката на всепоглъщащ дързък сън. Цял месец, поредица от потайни нощни срещи, тя, тръпнеща от новата си любов и пламнала от желание двамата да създадат един нов свят, отлиташе по мръкнало до храма на Елай, където я чакаше Акива. Всеки път вкусваше с наслада мига на пристигането си, когато за първи път зърваше вдигнатото му лице, докато се промъкваше надолу през балдахина на реквиемните дървета и как при вида ѝ той се озаряваше от радост в отговор на нейната радост. Този образ щеше да съхранява през всичките бъдни дни – повдигнатото лице на Акива, така съвършено и златисто, светнало от изумление и възторг. Той посяга да я придърпа по-бързо на земята. Ръцете му се плъзгат по краката ѝ докато се спуска, обгръщат хълбоците ѝ и я прихващат още във въздуха, така че устните им се сливат преди копитата ѝ да са докоснали земята.

Тя се залива от смях, прилепила уста в неговата, крилете са още разтворени на гърба ѝ като огромни тъмни ветрила, а той се отпуска назад и поляга на мъха, придърпвайки я върху себе си. Двамата са омаяни и жадни и се любят насред горичката, право пред погледите на яснооките евангелини, чиято среднощна симфония им служи за музика.

Право пред погледите на онези, които преследват Мадригал още от града.

По-късно ѝ се повдигаше при мисълта, че са ги наблюдавали. Дебнели са и са ги наблюдавали. Не им е стигнало да установят измяната още докато се целуват, а са чакали още по-възмутителни прегрешения – искали са да видят всичко докрай и да разберат за какво ще си приказват те двамата след това.

И с какво са били възнаградени?

Двамата любовници се оттеглят лениво в малкия храм, където отпиват от свещения извор и похапват хляба и плодовете, донесени от Мадригал. После се заемат с магьосничество. Акива учи Мадригал на заклинание, което да я направи невидима. Тя за кратко успява, но за да задържи магията, се иска още по-висок данък болка. Така образът ѝ ту се появява, ту изчезва в храма.

– Какво ли трябва да направя – пита замислено тя – за по-силна болка?

– Нищо. На теб не ти се полага никаква болка. Само наслада. – Той потрива нос в нейния, а тя го отблъсква усмихната.

– Насладата няма да ми позволи да остана невидима дълго време.

Двамата не биха могли да се крият вечно в храма, затова трябва да умеят да се появяват и изчезват внезапно и в двете земи, сред химерите и сред серафимите, да стават видими и невидими. Обмислят кого още да привлекат за своето дело; готови са да започнат. Решителният момент ще дойде, когато ще трябва да се разкрият пред неколцината избрани довереници, затова отново и отново преговарят своя избор.

Говорят и за това кой да бъде убит.

– Вълка – казва Акива. – Докато той е жив, няма надежда за мир.

Мадригал мълчи. Тиаго мъртъв? Знае, че Акива има право. Тиаго не би се спрял до пълното унищожение на врага. В нея не е останала и капчица обич към него, но чак да бъде убит? Тя си играе с ядеца, който виси на врата ѝ, разкъсвана от противоречия. Тиаго е душата на тяхната войска и героят обединител на народа ѝ. Химерите биха го последвали навсякъде.

– Това ще бъде трудно – казва тя на Акива.

Императорът обаче е още по-кръвожаден от Тиаго, ако това изобщо е възможно. Освен това той е и баща на Акива.

– Как мислиш... дали си способен на такова нещо? – пита Мадригал.

– На какво – да го убия ли? Нали това е призванието ми? – В гласа му има горчилка. – Аз съм чудовище, създадено от него самия.

– Ти не си чудовище – казва тя, притегля го към себе си и гали челото му, което е винаги горещо, сякаш има треска; после целува татуираните по пръстите му мастилени черти, сякаш му дава опрощение за отнетите души, които те представляват. Разговорът за убийства постепенно замира и сред настаналото мълчание двамата си пожелават да създадат света, който искат, без да им се налага да убиват заради него.

Или, както се оказа по-късно, да умират заради него.

Отвън Тиаго решава, че е чул достатъчно и подпалва храма.

Още преди да са усетили дима и да са видели огнените езици, Мадригал и Акива са потресени от писъците на евангелините. Никога не са предполагали, че тези създания могат да пищят. Двамата отскачат далече един от друг и инстинктивно посягат за оръжието, каквото там няма. Оставили са го отвън върху мъха, заедно със свалените си дрехи.

"Такава небрежност" са първите думи на Тиаго, когато те наближават, бягайки от горящия храм и се натъкват на засадата от войници. Белия вълк, застанал в средата най-отпред, държи сърповидните остриета на Мадригал, по едно във всяка ръка. Оставил ги е да стърчат между пръстите му и ги поклаща напред-назад. Зад него един от вълчата му свита стиска мечовете на Акива. Подрънква присмехулно с остриетата им.

Този звук е последван от миг, един-единствен миг на пълно вцепенение, а после настава хаос.

Акива вдига ръце, призовавайки магическите си способности. Мадригал така и не разбира какво се е канел да направи, защото Тиаго е подготвен. Четирима воини ревенанти вече са насочили длани към него и хамсите гледат втренчено ангела. Плисва го вълна на немощ. Той залита, пада на колене и те му се нахвърлят, налагайки го с ефесите на мечовете, с тежките си юмруци в ръкавици, с обутите си в ботуши крака и с един камшик от опашка на влечуго, обвита във верига.

Мадригал се опитва да го стигне, но я пресреща юмрукът на Тиаго, който с такава сила се забива в стомаха ѝ, че я запраща във въздуха. В един безтегловен, въздушен миг тя губи представа къде е горе и къде е долу, после се стоварва на земята. Костите ѝ пукат. От гърлото ѝ бликва кръв, нахлува в устата и носа.

Давене, задушаване, гадене. Болка. Болка и кръв. Бори се за глътка въздух. Гола, тя се увива около болката. Над главата ѝ: дим, пламтящи дървета, а после Тиаго. Гледа надолу към нея, устните му са оголили зъбите.

– Противно създание – изръмжава той с дълбоко отвращение. – Предател. – А после и най-унизителното: – Любовница на ангелите!

През очите му гледа убиец и тя очаква да умре още там, върху мъха. Тиаго е злодей. Понякога го наричат Берсерк[5] заради свирепия му начин на умъртвяване по време на битка: негова запазена марка е да разкъсва гърлото на противника със зъби. Опасно е да го разгневиш, затова Мадригал се свива пред очаквания удар, който обаче така и не идва.

Тиаго ѝ обръща гръб.

Може би иска тя да гледа. Или го прави инстинктивно – първичният инстинкт да унищожи първо онзи, който го е предизвикал. Да унищожи Акива.

Толкова много кръв има наоколо.

Споменът беше ясен и зловещ, примесен със задушлив дим и пищенето на змиите-птици, опечени живи. Макар това да бе спомен не на Кару, а на Мадригал, тя го чувстваше свой, защото се надигаше от самите ѝ дълбини. Това бе самата тя и си спомняше отчетливо всичко: Акива на земята, кръвта му, шуртяща в свещения извор и дивия поглед на Тиаго, който въпреки това оставаше зловещо спокоен и напълно безмълвен, нанасяйки удар след удар по тялото на ангела; лицето му, бялата му коса, искряща с дребните капчици кръв.

Той би убил Акива още там, но един от неговите по-благоразумни последователи пристъпи и го дръпна, затова краят не дойде веднага. След това дни наред Мадригал чуваше ужасяващия екот от крясъците на своя възлюбен, докато го изтезаваха в тъмницата на Лораменди, където тя очакваше своята екзекуция.

Този Тиаго виждаше Кару – убиеца, мъчителя, злодея – когато един живот по-късно изникна отпреде ѝ сред руините на Лораменди.

Но... сега всичко изглежда различно, нали? В края на краищата в светлината на последвалите събития как би могла още да твърди, че той не е бил прав?

Акива трябваше да умре още тогава; тя също. Това наистина беше предателство: тяхната любов, техните кроежи и най-лошото от всичко – глупавото ѝ милосърдие, че пощади живота на ангел, при това не един, а два пъти, та да оцелее той и да се превърне в онова, което е сега. Принца на копелетата, както е едно от многото му имена. Тиаго направи всичко по силите си, за да е сигурен, че до нея са стигнали всичките му прозвища: Повелителя на извънбрачните, Бича за зверовете, Ангела на унищожението, а зад всяко от тези имена се таеше обвинение: заради теб, заради теб.

Ако не беше тя, химерите щяха да живеят и занапред. Лораменди все още щеше да се издига на мястото си. Бримстоун щеше да ниже зъби, а Исса, милата Исса, щеше да се тормози за здравето му и да увива змиите си около вратовете на хората, пристъпили в преддверието на дюкянчето. Дечурлигата в града все още щяха да вдигат врява по Серпентината, както те си знаят, а като пораснат, щяха да стават воини, както стана и с нея, и да преминават от тяло в тяло, докато продължава войната. Докато продължава.

За вечни времена.

Сега, като обръщаше поглед назад, Кару не можеше да повярва колко е била наивна да вярва, че светът може да изглежда различно и че именно тя ще е тази, която ще го промени.

Застанала на прага, Кару протегна ръка и каза:

– Просто ми дай зъба, Тиаго.

Той пристъпи толкова напред, че гърдите му опряха върховете на пръстите ѝ и тя трябваше да ги отдръпне. Сърцето ѝ взе да прескача. Той беше толкова близо; прииска ѝ се да отстъпи, но така щеше да му отвори път да влезе, а това не трябваше да се случва. Откакто пак се срещнаха, правеше всичко възможно двамата да не остават насаме. Близостта му я караше да се чувства толкова дребна, така слаба за разлика от него и толкова... човек.

Със замаха на фокусник той разтвори шепа и показа зъба, сякаш я предизвикваше да си го вземе. Как ли щеше да постъпи, ако тя наистина посегнеше – ще сграбчи ръката ѝ?

Тя се поколеба, застанала нащрек.

– Това за Амзалаг ли е? – попита Тиаго.

Кару кимна. Тиаго беше поискал от нея тяло за Амзалаг и това получаваше. "Не съм ли една угодлива малка помощничка", помисли си тя.

– Хубаво, защото ти нося и него. – Той вдигна другата си ръка, в която държеше кандилница.

Стомахът на Кару се сви. Значи, каквото имаше да става, вече беше сторено. Още не можеше да разбере защо тази част от процедурата я разстройва толкова. Предполагаше, че е заради представата как две същества тръгват надолу по сипея, а обратно се връща само едно от тях. Още не беше виждала ямата и се надяваше това никога да не стане, но имаше дни, в които можеше да я надуши: смрад на разложение, която превръщаше в реалност нещо, което иначе бе толкова далечно. Кандилниците бяха нещо спретнато и просто; новите тела, които тя създаваше, не отстъпваха по чистота на одеждите на Тиаго. Но онези, другите – разчленените тела – я изпълваха с безпокойство.

Но и за това, както и за много още други неща, никой не споделяше чувствата ѝ. Тиаго стоеше пред нея напълно невъзмутим. Подаваше ѝ кандилницата на Амзалаг, сякаш преди малко не е убил другаря си и не е запратил тялото му в ямата при останалите гниещи трупове. Пък и нали това беше станало със съгласието на неговия другар; всичко беше подчинено на общата кауза, а старите тела не можеха да послужат за изпълнението на новата им цел. Ето защо Кару ги подменяше едно по едно.

Вълка впи в нея почти безцветните си очи и погледът му беше така пронизващ, че ѝ се прииска да отстъпи крачка назад.

– Делото ни вече е в ход, Кару. Започна онова, за което всички се трудихме.

Тя кимна. Хлад премина през тялото ѝ. Бунт. Мъст.

– Има ли някакви новини? – попита.

– Не, но е и още рано.

Преди няколко дни Тиаго разпрати пет патрулни отряда с по шестима воини във всеки. Каква точно беше тяхната мисия, Кару не знаеше. Попита, но не се опита да спори, когато Тиаго отвърна: "Не бери грижа за това, Кару. Запази си силите за възкресяванията".

Не беше ли сторил същото и Бримстоун? Той беше оставил Войнолюбеца да води войната, както сега тя оставяше организирането на бунта в ръцете на Вълка.

– Признавам, че може би съм малко настъпателен. – Тиаго подхвърли зъба във въздуха и отново го улови. – И щом ми падна случай да се кача при теб, се възползвах. Няма ли да ми позволиш да ти помогна, Кару?

– Нямам нужда от помощ.

– Но пък на мен ще ми е от помощ, ако имам какво да правя. – С тези думи Тиаго пристъпи напред и тя трябваше да се отдръпне, за да избегне нещо като внезапна прегръдка. Когато той мина покрай нея и влезе в стаята, помещението изведнъж отесня.

Стаята беше красива, или поне е била навремето. По високия таван проблясваха мозайки, а стените бяха покрити с избеляла коприна. Двата прозореца с резбовани кепенци бяха разтворени към нощното небе, а широките по три стъпки первази даваха представа колко са дебели стените на крепостта. Иначе стаята не беше много просторна; имаше други помещения, които щяха да са по-удобни за работата на Кару, но тя избра точно нея заради напречната греда, с която се залостваше вратата. Това ѝ даваше чувство за сигурност, макар сега да се оказа напълно безполезна, щом като Тиаго се озова от неправилната страна.

"Глупачка", помисли си тя. И като продължаваше да стои на прага на отворената врата, се обърна към него:

– Предпочитам да работя сама.

Той приближи работната ѝ маса. Остави тигровия зъб върху нея с едно трак! И я погледна.

– Но ти не си сама. Ние сме заедно в това начинание. – Неговата настоятелност, тази привидна искреност направо пронизваше. – Ние сме наследниците, Кару. Каквото са били баща ми и Бримстоун за нашия народ, това сме сега двамата с теб.

Тежко наследство беше това: съдбата на всички химерски раси и надеждата им за оцеляване сега бяха в техните ръце.

Химерите бяха на път да изчезнат от лицето на света. Шепата воини на Тиаго бяха последните останки от тяхната армия и единствено с подкрепата на Кару имаха някакъв шанс да окажат съпротива.

Когато се присъедини към тях, бяха малко повече от шейсетина: шепа ранени защитници на нос Армазин, оцелели след нападението, защото бяха успели да се измъкнат през минните шахти. Докато прекосяваха опустошените си земи, към тях се присъединиха и други. Повечето бяха воини, а малцина от мирното население ставаха за нещо – като ковача Айджар и няколко селски жени, които се грижеха за приготвянето на храната. И макар шейсетината оцелели да бяха нищожна сила за организиране на бунт, на тях се възлагаха много по-големи надежди.

Защото притежаваха кандилници. Разполагаха с души.

Кару предполагаше, че поне няколкостотин избити воини очакват възкресението си в сребърните съсъди и единствено от нея зависеше да ги вкара отново в битката.

"Ние сме заедно в това начинание", каза Тиаго. Тя го погледна твърдо и зачака в нея да се надигне познатата погнуса, но това не стана. Сигурно беше твърде преуморена.

Или пък... Фортуна просва живота на всеки като готова за обличане роба върху леглото и е въпрос на избор дали ще я носиш, или ще ходиш гол.

В другия край на стаята Тиаго беше открил ковчежето ѝ с инструменти. То имаше красива изработка, облечено бе в релефна кожа с цвят на шафран и приличаше повече на кутия за мазила и помади.

Но не беше.

Той изсипа съдържанието му върху масата. Сред пособията имаше и някои съвсем делнични предмети – карфици, малък бръснач, чукче и клещи, разбира се, но повечето бяха менгемета. Не представляваха нещо особено: само прости пиринчени скоби като тези, които Бримстоун обикновено използваше. Чак не е за вярване колко силна болка може да бъде причинена с толкова обикновени предмети, стига да си разбираш от работата. Всичките бяха специална ръчна изработка – Кару ги поръча на един ковач в медината на Маракеш, който не я попита нищо, но се досети за тяхното предназначение и многозначително ѝ се подхили, от което тя се почувства нечиста. Сякаш такова нещо можеше да ѝ достави удоволствие.

– Аз ще дам десятъка болка – каза Вълка и вместо неочаквано изчезналото отвращение Кару усети как я залива вълна на облекчение.

– Наистина ли?

– Разбира се. И преди щях да го сторя, стига да ми беше позволила да вляза. Нали не си мислиш, че ми е много приятно, като знам, че си затворена тук сама и страдаш?

"Точно така си мисля", каза си тя, но в същия миг усети внезапно колебание заради досегашните си подозрения и всички онези нощи, прекарани зад залостената врата. Тиаго щеше да осигури болката, необходима за нейната магия, и това щеше да спести собствените ѝ страдания. Как би могла да откаже такова нещо? А и той вече събличаше белоснежната си роба.

– Хайде! – Той се усмихна и тя видя в него отразена собствената си умора. – Нека го направим и да се свършва по-бързо.

Кару най-накрая се предаде. Притвори вратата с крак и тръгна към него.

В болката има интимност. Всеки, който е утешавал някой страдащ, го знае: безпомощната нежност, прегръдката и шепотът, бавното полюляване на сплетените тела, когато двама се изправят срещу общия враг – болката.

Кару не се зае да утешава Тиаго. Нито го докосваше по-често, отколкото е необходимо, след като болката превзе тялото му. Но беше насаме с него в светлината на свещите, а той бе полугол и сломен, с потъмняло от напрежението красиво лице. Въпреки че почувства точно каквото очакваше – мрачна наслада, задето му връща дори в съвсем малка степен част от болката, която той навремето ѝ причини – това не бе всичко.

Отмъстителността беше примесена с благодарност. Сега на пода зад тях лежеше новосъздаденото тяло, току-що сътворено от зъби и болка, но като никога не тя страдаше този път.

– Благодаря – неохотно каза тя.

– За мен беше удоволствие – отвърна Тиаго.

– Дано наистина не е така. Звучи извратено.

Той уморено се засмя.

– Удоволствието не идва от болката, а от това, че спестих твоята болка.

– Колко благородно.

Кару започна да разхлабва скобите на менгемето и ръката му натежа в нейната. Мускулите му бяха толкова твърди, че едва го беше затегнала, а и сега ѝ беше трудно да ги освободи от хватката на скобите. Усети как всичко в нея се свива, докато усукваше неестествено неговия трицепс, по който остана болезнена следа. Сбърчи вежди и от устните ѝ неволно се отрони извинение.

– Съжалявам – каза и веднага ѝ се прищя да си беше прехапала езика. "Той заповяда да те обезглавят", напомни си тя. – Всъщност не съжалявам. Ти сам си го изпроси.

– Така си е – съгласи се той, разтривайки ръката си. После добави с лека усмивка: – Сега сме квит.

Кару избухна в кратък смях, който не беше съвсем лишен от веселост.

– Мечтай си!

– Мечтая го, Кару. Кару.

Смехът ѝ бързо изтля; Тиаго започваше да злоупотребява с името ѝ. Сякаш предявяваше правата си върху него. Тя понечи да му обърне гръб, понесла менгеметата, но гласът му я спря.

– Мислех си, че ако платя вместо теб десятъка болка, ще мога да... изкупя онова, което ти причиних.

Кару се втренчи в него. Вълка и изкупление?

Той сведе очи.

– Знам, такова нещо не може да се изкупи.

"Аз обаче знам как да стане", помисли си Кару.

– Аз... Изненадана съм, че искаш изкупление за някое от делата си.

– Е – меко проговори той, – не за всичките. Ти не ми остави никакъв избор, Кару, и сама го знаеш. Въпреки това можех да постъпя другояче и аз добре го знам. Пълното ти заличаване преминаваше отвъд заслуженото наказание. – Той я погледна умолително. – Тогава не бях на себе си, Кару. Обичах те. А да те видя с... него, и то така... Направо ме подлуди.

Кару пламна и се почувства така, сякаш отново лежи гола пред него. Добре поне, че тази човешка плът, която обитаваше сега, никога не е била разголвана пред очите му като предишното ѝ тяло, мислеше си тя, докато се опитваше да си възвърне самообладанието. Но по начина, по който той я гледаше, се досети, че не е забравил нищо от онази нощ в реквиемната горичка.

Тя непохватно взе да връща менгеметата обратно в ковчежето.

– Има нещо, което отдавна искам да ти кажа, но не бях сигурен дали си готова да го чуеш. – Секването на гласа му я накара да застане нащрек. Той звучеше така... изповедно.

– Наистина трябва да завърша... – започна тя, но спря насред думата.

– Говоря за Бримстоун.

Споменаването на Бримстоун скова Кару, както ставаше винаги. Сякаш нечии ръце я стиснаха за гърлото – задушаващ, оставил я без дъх пристъп на скръб.

– Не е тайна, че двамата с него имахме търкания – призна Тиаго. – Но когато разбрах, че те е спасил и душата ти не е изгубена завинаги... Предполагам, че си мислиш, че съм бил бесен, задето е престъпил волята ми, но това е толкова далече от истината. А сега... Повярвай ми, всеки ден се будя с благодарност заради това, че те е пожалил. – Той замълча. – Всеки път, когато те погледна, го благославям.

"Я гледай ти кой е станал милосърден", помисли си Кару.

– Ясно. За теб си е направо чист късмет, че се е появил резервен възкресител.

– Няма да си кривя душата, че когато те видях в руините, направо ми идваше да падна на колене. Но късмет е много слаба дума за случилото се, Кару. Това беше избавление. Тъкмо се молех на Нитид да ни даде някаква надежда, а когато отворих очи и видях теб, подобно на красиво видение, си помислих, че това е нейният отговор – да ми изпрати единствения ученик, който Бримстоун някога е имал.

Кару не би казала, че Бримстоун специално я е обучавал; тогава щеше да излезе, че е искал тя да го наследи. Тя обаче знаеше, че той би предпочел да носи сам това бреме чак до края на дните, вместо да го прехвърли на нея. Бримстоун, Бримстоун. Сякаш лека-полека прие мисълта, че него го няма, знаеше го, но идваха мигове, когато сякаш от нищото я връхлиташе увереност как душата му е в стазис[6]. Скрита някъде и очаква тя да я намери.

Това бяха мигове на сияйна надежда, но те отлитаха бързо и бяха последвани от чувството на съкрушителна вина, когато признаваше пред себе си колко силно е желала да върне обратно на Бримстоун това бреме. Егоистка.

Сега дълбоко в себе си изпитваше задоволство, че той най-сетне се е освободил от бремето си и е намерил покой. Нека вече друг го поеме. Дойде нейният ред – пък и имаше ли някой, който повече да го заслужава? Мизерията и страданията, донасяното от вятъра зловоние на ямата, самотата и изтощението, болката. Макар Бримстоун да не я готвеше за свой наследник, тя успя да научи от него достатъчно, за да се справи и сама, поне доколкото бе по силите ѝ. От ден на ден ставаше все по-умела, все по-бърза – все по-слаба, по-уморена – при това без помощта на боговете, луните или някой друг, благодаря много.

– Нитид няма нищо общо с това – прегракнало каза тя.

– Може и така да е. Сега това няма значение. Просто се опитвам да ти благодаря. – Някакъв трепетен патос се появи в леденосините му очи. Кару беше поразена от откровената интимност на момента: двамата насаме в трепкащата светлина на свещите, неговата гола кожа... и погнусата се надигна в нея с нова сила, противна като жлъчка.

– Няма за какво – отвърна. После дръпна робата му от стола и я запрати по него. – Защо не се облечеш?

След това се извърна, опитвайки се да прикрие тревогата си. Единственият звук, който наруши тишината, беше подрънкването на веригата на кандилницата, когато той я взе от масата и я окачи на куката над новото тяло на Амзалаг.

То лежеше отпреде ѝ, огромно и отпуснато. Чудовищно. Не ѝ се вярваше, че Бримстоун би се гордял с нея в този момент, но – както успя да я убеди Тиаго – това бяха чудовищни времена и бунтовниците трябваше да увеличат максимално ударната мощ на малобройната си армия.

Все пак тялото беше запазило известна прилика с обичайната телесна обвивка на Амзалаг – съчетаваше в себе си тигър и елен, а торсът оставаше човешки, но сега беше много по-едро. Железните опилки му бяха придали ръст и якост и съвсем основателно бяха събрани от останките на решетките, защитавали Лораменди. Наистина беше огромно туловище, нито една броня не би го побрала. Всеки мускул беше като буца, изпъкнал и очертан, а плътта му имаше сивкав оттенък. Причината беше излишъкът на желязо. Главата беше на тигър със зъби колкото кухненски ножове. Освен това имаше криле.

Ех, тези криле.

Точно заради крилете дори живите воини се нуждаеха от нови тела. Но това си беше грешка на Кару. Нали нейна беше идеята да дойдат... тук. Тя обърна поглед към прозореца и към самотната луна, очертана в неговата рамка. Полудяла ли беше? Или просто глупава? Най-вероятно. Но вече ѝ беше дошло до гуша непрекъснато да бяга от място на място в Ерец, да се крие из развалини и минни шахти и постоянно да следи небето за патрулиращи серафими. Ако продължаваше така, рано или късно щеше да си загуби ума. Освен това там нямаха никакъв шанс, досега сигурно щяха да са ги открили. Въпреки това обаче трябваше да си признае, че не обмисли всички последици от тяхното преселение.

Най-вече ямата.

Налагаше се воините да преминават през портала в небето. Затова им трябваха криле. За да стигнат дотук, крилатите носеха онези, които нямаха криле, и неведнъж отиваха и се връщаха обратно. Тия, които бяха твърде тежки, за да ги вдигнат във въздуха, бяха убити, а душите им – събрани в кандилници и в този вид пристигнаха. Този ден Кару никога нямаше да забрави. Сега, след като всички отново се събраха, на безкрилите беше поверена охраната на крепостта, докато ги преобрази, за да могат да се присъединят към набезите в Ерец.

Толкова беше просто. Просто ли? Ха! Кару потръпваше само при вида на страховитото създание, проснато на пода в стаята ѝ, и пред очите ѝ изплува предишното тяло на Амзалаг – последно от многото, които Бримстоун направи за него. То беше захвърлено като стара дреха, за да се превърне Амзалаг в това. За миг тя го видя такъв, какъвто биха го видели неговите жертви – всяващ ужас, без да остави никаква надежда за спасение с тези негови криле, които, разгърнати, сигурно биха засенчили небето. Ръцете ѝ станаха неприятно лепкави от пот. "Какви ги върша?!"

"Какво създавам?!"

И... "Какво докарах в света на хората?!"

Сякаш за кратко се съвзе от дълбок сън, за да погледне само за миг жестоката действителност, преди сънят отново да я погълне. Ужасът ѝ постепенно утихна. Тя даваше оръжие в ръцете на воините, ето какво правеше. Ако не беше тя, кой щеше да принуди серафимите да платят за делата си?

Колкото до това, че ги доведе в света на хората – мястото беше диво и отдалечено, отдавна забравено от всички. Почти нямаше шанс да се натъкнат на жива душа. И макар в главата ѝ едно гласче да нашепваше непрекъснато: "Това не е достатъчно, Кару", тя лека-полека се научи да го заглушава.

Въздъхна дълбоко. Сега оставаше единствено да отведат душата на Амзалаг в новата ѝ обвивка. Тая проста работа щеше да свърши тамянът. Посегна към парчето тамян и се обърна към Тиаго. Остана доволна, като видя, че пак си е облякъл робата. Изглеждаше страшно уморен, с натежали клепачи, но въпреки това някак успя да се усмихне.

– Всичко ли е готово? – попита той.

Тя кимна и вдигна тамяна.

– Добро момиче.

Тя цялата настръхна при тези думи и гальовния тон, с който бяха произнесени. "Нима?!", каза си, докато падаше на колене, за да вдигне мъртвеца.

Когато керванът с роби влезе в притихналото село, никой не се изненада от небето, което беше покрито с трупояди. По-странно щеше да е, ако ги няма; хищните птици бяха станали неизменна част от случващото се. Макар че обикновено кръжаха над леш от тела на зверове.

Не и този път обаче.

Мъртвите бяха приковани към акведукта: осем серафими с широко разпънати криле. Отдалече изглеждаха така, сякаш се усмихват. Отблизо обаче тяхната уродливост стъписа дори търговците на роби. Лицата им...

– Кой е сторил това? – задавено рече някой, макар отговорът да стоеше право пред очите им. Изписано с едри кървави букви, върху средния камък в арката на акведукта имаше послание.

"От пепелта – гласеше то – ние се въздигнахме."

Изпаднали в паника, те проводиха вестоносци в Астре. Тъй като и без това не разполагаха със силна защита, решиха да не се бавят да свалят телата на своите, а побързаха да продължат, подкарвайки робското стадо с камшици напред. При вида на мъртъвците сред пленниците настъпи видима промяна – лицата им засияха и започнаха да излъчват открита и недвусмислена жажда. Кървавото послание не бе единствено; усмивките на мъртвите също говореха.

Краищата на устите на мъртвите ангели бяха прецизно разрязани и разтворени, за да наподобят усмивки. Търговците на роби много добре знаеха какво означава това, а и робите също. Очите на всички взеха да се озъртат – едни със страх, други в очакване.

Падна нощ и керванът спря да лагерува, а около него разположиха стражи. Мракът се изпълни с откъслечни звуци: суетня, тропот. Ръцете на стражите горяха върху ефесите, кръвта им кипеше, очите се стрелкаха.

Тогава робите запяха.

Такова нещо не се беше случвало през нито една нощ досега. Търговците на роби бяха свикнали да чуват единствено хленчене и скимтене откъм скупчените един в друг пленници, а не песни. И това никак не им хареса. Гласовете на звероподобните бяха сурови като рани, могъщи, примитивни и безстрашни. Когато един от серафимите се опита да ги усмири, откъм групата неволници се стрелна опашка и го подкоси.

И тогава, между две потрепвания на огнените езици в лагерния огън, дойдоха те. Кошмарите. Спасителите. Дойдоха някъде отгоре и първата мисъл на обърканите търговци на роби бе, че идва подкрепление, но това не бяха серафими. Криле и крясъци, остри рога, еленови корони, свистящи опашки и приведени мечи рамене. Четина, закривени нокти.

Мечове и зъби.

Нито един ангел не оцеля.

Освободените роби се разтвориха сред околния пейзаж, понесли мечовете и брадвите и камшиците на своите поробители. Занапред нямаше да се дадат толкова лесно.

После всичко замря. Тук също беше оставено послание, написано с кръвта на избитите – същите думи занапред щяха да се появяват навсякъде по местата на кръвопролития като това.

"Ние се въздигнахме – гласяха те. – Сега е ваш ред да умрете."

Имало едно време един ангел и един дявол, които се обикнали и дръзнали да си представят нов свят, в който да няма кланета, разкъсани гърла и погребални клади на падналите в боя; свят без ревенанти и армии от копелета, изтръгнати от ръцете на майките си, за да дадат своя принос към смъртта и убийствата.

Веднъж възлюбените лежали с преплетени тела в тайния храм на луната и мечтаели за свят, който да прилича на кутия за скъпоценности, но без скъпоценностите в нея – рай, който ги очаква да го открият и да го изпълнят със своето щастие.

Акива, Хазаел и Лираз крачеха сред мъртвите ангели. Не говореха, само гледаха, но това мълчание беше настръхнало от гняв. Труповете бяха разкъсани, сякаш котка си е играла с мишка. Акива дори не можеше да разбере дали ги е познавал – трупоядите си бяха свършили работата, но по някои лица беше останала достатъчно плът, за да добие представа за осакатяванията. Скверните усмивки не се бяха появявали от поколения, но те бяха дамгосани в паметта и на серафими, и на химери. Това бе подписът на Войнолюбеца.

Така беше постъпил той със своите господари серафими, когато преди хиляда години счупил робските окови и променил света. От тогава това бе могъщ и неоспорим символ на бунта.

– Хармония със зверовете – изрече почти без дъх Лираз и тялото на Акива се изопна. Тя хвърляше в лицето му неговите собствени думи. Как би могъл да отвърне? Може би с това, че същите тези воини бяха оставили подире си върволица от опожарени села и никой не можеше да ги обяви за невинни жертви. Но тогава думите му щяха да прозвучат все едно според него са си получили заслуженото. Не беше така, но той не изпитваше възмущение, а единствено дълбока скръб. Тези воини бяха извадили меч и от меч бяха загинали. Така върви светът.

Един безкраен кръговрат от кръвопролития, в който на насилието се отвръща с насилие и така до безкрай. Сега обаче не беше време за философстване, не и когато над главите им кръжаха трупояди, наблюдаваха ги с едно око и ги чакаха да си тръгнат, за да продължат своя пир. Затова Акива запази разсъжденията за себе си.

Слънцето изгряваше. Лъчите му озаряваха царевичните стебла с вълшебно сияние, а свилата се развяваше като криле на вятъра. Зелено-златисти и златисто-зелени, още неузрели и без надежда някога да узреят. Воините бяха подпалили нивите от четирите краища и огънят щеше да погълне всичко в сухата като прахан жега. Още преди слънцето да се е подало цялото над хоризонта, царевичната свила вече щеше да пращи и да пука, също като телата на убитите. Огънят взима мъртвите. Войниците не ги погребват.

– Ей, вие там! Какво правите? – чу се вик някъде отгоре.

Акива вдигна глава. Лъчите на ранното слънце се пречупиха в кехлибарените му очи, а серафимът във въздуха го разпозна и пребледня.

– Простете, сър... Аз... Не ми беше докладвано, че сте тук.

Акива се вдигна във въздуха, за да застане лице в лице с него, брат му и сестра му го последваха.

– Пристигнахме заедно с подкреплението от нос Армазин – каза той.

Нос Армазин, най-големият гарнизон в бившите Свободни владения, беше пратил войници да подсилят малобройния южен контингент, за да отвърне на нападенията.

Младият командир на патрулния отряд, чието име беше Ноам, изглеждаше леко замаян от директната среща с Бича за зверовете.

– Добре е, че сте тук, сър – изпелтечи той.

Вече втори път това сър. Нещо изклокочи в гърлото на Лираз. Акива не беше никакъв сър. Макар славата да му осигуряваше известно положение, той оставаше един от извънбрачните, а рангът му никога нямаше да се промени: низш.

– Какво разбрахте досега? – попита той.

Войникът ококори очи.

– Битката е била под акведукта.

Акведуктът, масивна древна конструкция, минаваше точно под тях, а заради прорасналите между камъните дървета приличаше на висящ лес. Акива знаеше, че трябва да е бил построен от серафимите във времената на първото разрастване на Империята. Много векове бяха минали от идването на ангелите по тези диви земи, населени с примитивни и враждебни племена, които те цивилизовали. И подчинили.

Подчинили. Що за мека дума за поробването на телата и пречупването на душите, довело до гнета на химерите под юмрука на Империята. Войнолюбеца беше строшил този юмрук, но сега той отново тегнеше над тях и Акива бе част от него.

– Засада – добави Ноам. – Избити са в прохода отдолу, после са ги разпънали тук. – Той посочи надписа в червено върху извисяващото се най-горно ниво на акведукта.

Въздигнати. Въздигнати.

Акива не откъсваше поглед от тези думи. Но кои?

– Възможно ли е селяните да са го направили? – обади се Лираз.

Ноам погледна бегло към мъртвите.

– Това е село на кеприни – обясни просто той и Акива разтълкува думите му, че примитивните овцеподобни създания никога не биха се решили на такава постъпка, какво остава да извлекат телата до върха на акведукта.

– Има ли мъртви врагове – попита Акива.

– Не, сър. Само от нашите са, а по оръжието им няма никаква кръв.

Излиза, че не са успели да замахнат дори веднъж с мечовете, за да се защитят. А това бяха опитни воини, преживели дори войната.

– А там долу, сър – Ноам посочи към пътя под тях, който се виеше на юг между хълмовете, – е бил нападнат и керванът с роби.

Акива погледна натам. Гледката беше пасторална: меките очертания на долината и хълмовете, закриващи се един друг като сянка на сянката, над които цареше покой и се носеха птичи песни. А там, увиснала точно над хоризонта, беше Елай. Призрачната луна, която изчезваше с идването на зората. "Видях какво се случи тук – може би им се подиграваше тя сега. – И се смях."

– Ами робите? – обърна се той към Ноам.

– Изчезнали са, сър. Сигурно в гората. Търговците на роби... бяха изяли веригите.

– Изяли са веригите? – повтори Хазаел.

– Оковите на робите – кимна Ноам.

Акива погледна брат си и сестра си да види какво показват лицата им, но те останаха непроменени. "Как бихте постъпили вие – щеше му се да попита, – ако някой беше оковал нашия народ?"

В делата на Империята робите се приемаха за необходимо зло, но Акива не споделяше това и не тъжеше особено за загубата на търговците на роби. Войниците обаче бяха друго нещо, а с кервана имаше още осем. Загубите бяха болезнени и непрекъснато нарастваха. Досега имаше общо пет нападения. В една и съща безумна нощ едновременно при Дънкрейг, Спирит Вейл, Уиспърс, Иксими Моорс и тук някой беше нападнал от засада "разчистващите" отряди на серафимите, те бяха избити до един, осакатени и оставени като ужасяващо послание към Империята.

Това е по-лошо от война, помисли си той, да ти изтече кръвта точно когато някъде далече твоят народ вика "Алелуя!" и вдига чаши в чест на мира.

Мир, как ли пък не.

Акива погледна надолу. Огънят вече беше стигнал средата на полето и поглъщаше телата на първите воини. Над надигащата се гореща вълна се образуваха вихрушки, които се снишаваха някак лениво, за да подхванат зашеметените от дима скакалци, летящи като облак пред огнените езици.

– Сър – наруши мълчанието Ноам, – имате ли представа кой може да е направил това?

"Ревенантите", беше първата мисъл на Акива. Досега беше видял много покрити с трупове бойни полета, за да знае, че само най-едрите, най-озверелите и противоестествени химери могат да оставят след себе си подобна касапница. Но ревенантите вече ги нямаше.

– Най-вероятно някои оцелели след войната – каза той.

– Носят се слухове – каза колебливо Ноам, – че старите чудовища всъщност не са мъртви.

Той говореше за Войнолюбеца и Бримстоун.

– Повярвай ми – Акива беше връхлетян от спомена за техния последен миг, – те са не само мъртви, но и нещо повече.

Какво ли би казало ококореното младо войниче, ако знаеше колко отчаяно Бича за зверовете се молеше това да не беше ставало?

– Ами посланието? "Ние се въздигнахме" – какво друго може да означава, ако не възкресение?

– Това е просто лозунг, нищо повече.

Вече нищо не можеше да върне Войнолюбеца и Бримстоун на този свят. Той ги видя как умират.

Но... нали беше видял и Мадригал да умира.

Увереността му се пропука от едно малко съмнение. Нима това бе възможно? Сърцето на Акива рязко и болезнено прескочи. Мислеше си за кандилницата, която откри, и краткия надпис, надраскан от нечия дръзка ръка: Кару. Ако се е появил нов възкресител, тогава тази дума вече няма да прилича на жестока шега, за каквато я мислеше досега.

Не. Не можеше да си позволи тази надежда.

– Има само един Бримстоун – отсече той, доста по-остро, отколкото му се искаше.

Очите на Лираз, която внимателно го наблюдаваше, съвсем леко се присвиха. Дали някак не беше успяла да прочете мислите му? Тя, естествено, знаеше за кандилницата. "Никакви тайни повече", закле го тя и така беше. Но този мигновен проблясък на надежда можеше ли да се брои за тайна? Ако е така, то смяташе за справедливо да я запази за себе си.

Ноам прие думите му с кимване. После с безгрижен тон, сякаш повтаряше небивалица, продължи:

– Други пък разправят, че това са призраци. – Погледът му обаче издаваше съвсем реален страх и Акива не можеше да го вини за това. Последните думи на Бримстоун също бяха смразили кръвта му.

Още помнеше как кънтеше гласът на Йорам над притихналата агора в Лораменди след потушаването на съпротивата. Войнолюбеца и Бримстоун стояха на колене – бяха ги заловили, за да видят агонията на всички останали.

На всички останали.

– Ти ги обрече на тази участ – беше изсъскал Йорам в ухото на Войнолюбеца. – Никога нямаше да победиш. Вие сте животни. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да управляваш света?

– Не това беше нашата мечта – беше отвърнал с подчертано достолепие Войнолюбеца.

– Мечта ли? Спести ми приказките за вашите животински мечти. Знаеш ли каква е моята мечта? – бе попитал Йорам, сякаш имаше някой, който да не знае за стремежа му да владее цял Ерец.

Еленовите рога на Войнолюбеца бяха прекършени, нащърбени. Дълго го бяха били и си личеше, че му коства голямо усилие да държи главата си изправена. До него Бримстоун не успяваше да направи дори това. Той се беше наклонил напред, опрял цялата си тежест само върху едната ръка, с другата се държеше през корема, а от дълбоката рана в него бликаше кръв. Могъщите му рамене потръпваха при всяко поемане на дъх. В него не беше останала много жизнена сила, но тя му стигна, за да вдигне глава и да отговори.

Този глас! Това беше първият и последен път, когато Акива го чу, но неговото звучене – усещането за него – никога нямаше да го напусне. Плътен като размаха от криле на буревестник, той сякаш се заби в основата на черепа му и остана там.

– Мъртвите души мечтаят единствено за смърт – обърна се възкресителят към императора. – Мечтите на низшите духом са дребни. Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете. Или животът ти е господар, или смъртта. Погледни се само. Ти си господар на пепелта, повелител на въглените. Твоята победа те е развратила. Порадвай ѝ се, Йорам, защото друга победа няма да познаеш. Ти си господар в земя на призраци и такъв ще си останеш вечно.

Думите му звучаха като проклятие, помисли си Акива, и това възпламени Йорам.

– Ще бъде земя на призраци, обещавам ти го. Земя, покрита с трупове. И един звяр няма да остане неокован във вериги, а камшикът така ще плющи над тях, че няма да могат главата си да вдигнат!

Гневът служеше за утеха на императора. Серафимите бяха огнени създания, но се мълвеше, че Йорам гори отвътре като ядрото на звезда. Този плам го правеше лаком, ненаситен като самия ад, а когато го обземеше ярост, тя беше извънмерна, отвъд всяка разумна граница.

Той уби Бримстоун още там. Един удар с меча; явно имаше намерение да отсече главата му, но вратът на Бримстоун беше як и императорът се провали, а Бримстоун падна сред потоци кръв. Йорам издърпа меча и го вдигна за повторен удар. С яростен гърлен рев Войнолюбеца, това древно създание, наведе пречупените си еленски рога за атака и се нахвърли срещу императора. Двама войници едва успяха да го върнат на мястото му, но не и преди да наниже Йорам на един от нащърбените си рогове. Не го уби, нито го рани смъртоносно, но му срина достойнството точно в деня на неговия триумф.

От този ден нататък Йорам се посвети на изпълнението на своето обещание и наистина превърна владенията в земя на призраци.

– Ако призраците можеха да убиват там, откъдето животът си е тръгнал – обърна се Акива към Ноам, – досега отдавна да сме се изтребили един друг.

Ноам кимна, приемайки думите му като свещена мъдрост.

– Имате ли други заповеди, сър? – попита той.

Този път Лираз не издържа.

– Няма нужда да се обръщаш към него със "сър" – сопна се тя. – Добре знаеш какви сме ние. – Извънбрачни. Копелета. Нищожества.

– Ами аз... – заекна Ноам. – Нали той...

– Както и да е – намеси се Акива. – Не, няма нови заповеди. Какво е наредено? – Те бяха пристигнали току-що и той още не знаеше каква е задачата им. – Бунтовниците ли трябва да проследим?

Ноам поклати глава.

– Няма кого да проследяваме. Те просто се изпариха. Ние... трябва да им отвърнем.

– Да им отвърнем ли?

– Ами онова с посланията, усмивките. Императорът... – Той преглътна шумно. Внимателно претегляше думите си пред Акива, но те не звучаха никак убедително. – Императорът също може да изпрати послание.

Акива мълчаливо обмисли казаното. Засега имаше късмет, че попадна на нос Армазин: на север не беше останала жива душа за убиване. Тук обаче положението беше съвсем различно. Селяни бегълци, освободени роби, химери, тръгнали към Хинтермост с надеждата да открият убежище и път през планините към един нов живот. Значи, сега трябваше тях да преследва?

Нали е Бич за зверовете, би трябвало да се справи.

Обзе го смесица от отчаяние, умора и безнадеждност. Не искаше да става приносител на посланието на Йорам.

Димът от труповете се стелеше над полето, та ангелите трябваше да размахат криле и да избягат от него на върха на акведукта. От погледа на Ноам не убягна съсирената кръв и скършените пера на мястото, където са били разпънати воините и чувствата пропукаха бронята на бойната му закаленост.

– За какво е всичко това?! – обърна се бясно той, дали към небето, или просто напосоки. – Вече не помня как започна всичко. Даже... не съм сигурен дали някога изобщо съм знаел защо. – Той внезапно спря поглед на Акива. – Сър – умолително рече, забравил упрека на Лираз, – кога ще свърши това?

"Никога", помисли си Акива. Той се вгледа в очите на своя млад войник и разбра, че онова, което сега го кара да пита защо, съвсем скоро ще умре, защото това е неизбежно – ще бъде изтръгната още една душа, за да дойде на нейно място чудовище. Войските се нуждаят от чудовища, за да продължават да вършат страховитите си дела – нали така му каза гърбушкото в Мароко. Кой би могъл да знае това по-добре от Акива? Той обърна поглед към Хазаел и Лираз. И за тях ли е вече прекалено късно? Ами за него?

Отчаян и изтощен, безпомощен и пропит с мириса от горящата плът на другарите си, той направи нещо, което не беше правил от много време, още откакто Мадригал беше изтръгната гола от ръцете му в храма на Елай.

Представи си две бъдеща за Ерец: едното, ако Йорам го завладее, и другото, което също бе възможно.

Един различен живот.

Свева се събуди с внезапен подскок и болезненото угризение на някой, който е заспал на поста си. Изпукването на една клонка я запрати от съня право към ужаса и вече съвсем будна, тя взе да се оглежда и ослушва.

Примигна. Зазоряваше се. През върхарите на дърветата прозираше небето, нежно и бледо. Колко ли време е спала? И тази прекършена клонка – дали наистина я чу, или е сънувала?

Замръзна и наостри уши. Наоколо цареше тишина. След няколко минути се поотпусна. Вече бяха в безопасност. Саразал още спеше; не ѝ трябваше да знае, че Свева се е унесла, и без това непрекъснато я гълчеше. Свева с въздишка опъна предните си крака, свити дотогава под тялото ѝ. Те бяха крехки като на млад елен и козината едва ги покриваше; тя беше по-дребната от двете момичета, по-младата. Досега все успяваше някак да се измъкне от работата и задълженията.

Но това беше досега.

Зарече се, когато се приберат у дома, да стане самото съвършенство. Повече няма да сънува наяве, нито ще се прави, че не е чула, когато майка им я повика. Тяхната майка. Колко ли са разтревожени сега и тя, и цялото племе, дали се досещаха, че търговците на роби са ги отвели? Тъкмо бяха излезли да потичат, само двете, имаха нужда да поразвеят косите си на вятъра след цял ден превиване над стана. И точно Свева, по-бързата от двете, стана причина да се откъснат от останалите, увличайки се в бяг все по-надалече и по-надалече. На сестра ѝ не оставаше друго, освен да я догонва. Не можеше да я изостави – по-големите сестри не постъпват така. Вината беше на Свева.

Дали в племето ги мислят за мъртви? Прилоша ѝ, като си представи болката им. "Ние сме добре", помисли си и се съсредоточи върху тази мисъл с надеждата посланието ѝ да полети назад и да стигне до съзнанието на майка им. Нали казват, че майките имат изострена интуиция.

"Ние сме добре, мамо. Свободни сме. Ние сме свободни!"

Нямаше търпение да ѝ разкаже как точно се случи всичко, как ревенантите се спуснаха от небето като въплъщение на разплатата. Какво въплъщение само! Толкова бяха огромни, така ужасяващи. Е, един от тях не беше никак ужасяващ: висок, с дълги и остри рога, той взе ножа на мъртвия ангел и го сложи в ръката ѝ; беше истински красавец.

Ех, кой ли е имал по-чудна история! Ще я разкаже много бързо, преди Саразал да успее да се намеси. Нали и без това е по-добра в разказването на истории; помнеше и най-дребните подробности, като например как всички роби се изправиха като един и запяха. Събрани бяха от различни племена, но всеки знаеше думите от баладата за Войнолюбеца. Общият хор от гласовете им, помисли си Свева, бе като песента на самата земя: пръст и въздух, листа и ручеи, но също зъби и нокти. И ръмжене, и писък. Някои от поробените я плашеха не по-малко от самите поробители, но всеки от тях пое по своя си път, щом им свалиха оковите. Повечето се пръснаха на юг, въоръжени с мечове и камшици, за да предупреждават всеки срещнат за надвисналата опасност. Тяхната група пое на север и на запад. Свева на свой ред стисна ножа – и сега продължаваше да го държи в юмрук, прекалено голям за малката ѝ длан, за да го хване както трябва.

"У дома. Прибираме се у дома."

Или поне когато Саразал се оправи.

Свева задъвка бузата си, притеснена за крака на сестра си – надушваше миризмата от раната дори през уханието на билките в наложената отгоре превръзка – и точно тогава се чу ново изпукване. По кожата ѝ пролази мраз и тя впи поглед в гъсталака, където в сенките на девичите дървета още се таеше нощта.

Сигурно е просто някое скоте, каза си, или дървесен пълзач.

Дали?

Сърцето ѝ бумтеше; вече ѝ се искаше Саразал да се събуди. По-големите сестри може да са големи досадници, когато искаш просто да се позабавляваш. Но пък са такава утеха, когато си беглец, попаднал в непозната гора, който подскача при всеки звук и от всяка сянка, и има нужда някой да му каже, че всичко ще бъде наред.

Свева мълчаливо се изправи, изопна дългите си крака на сърна, елфически нежният ѝ човешки торс се надигна бавно. Дама бяха най-дребните сред кентавъровидните племена, крехки малки кентаври кошути, прочути със своята бързина; бяха най-бързите от всички химери, а тъй като Свева беше най-бързата от племето дама, тя често обичаше да се хвали, че е най-бързото създание на света. Макар Саразал да твърдеше, че това не е доказано, Свева обичаше да тича, при това продължително. Можеха вече да са на половината път до дома, сред островърхите езеринени лесове и покритите с мъх високи равнини на Арназу, където излизаше на паша племето дама, непостоянно и диво.

Щяха да са вече на половината път, ако не беше кракът на Саразал.

Саразал още не се беше размърдала. Лежеше свита на кълбо върху меката като козина орлова папрат с отпуснато и умиротворено лице. Колкото и да се искаше на Свева тя вече да е будна, сърце не ѝ даваше да наруши нейния сън. Вече дни наред Саразал не можеше да мигне от болка. Прангите бяха виновни за това! Сега, когато мъчението им приключи, Свева насочи цялата си омраза към тях. Странно е как понякога по-малката ненавист може да набъбне вътре в по-голямата и да я превземе. Когато се сетеше за търговците на роби, които, макар и мъртви, тя щеше да мрази до гроб, тъкмо мисълта за прангите на Саразал я караше да се задушава от преглъщана ярост и гърдите ѝ се стягаха като в менгеме.

Тъй като химерите бяха от всякакъв вид и размер, търговците на роби носеха различни видове пранги и вериги и слагаха най-подходящите – разнообразни железни белезници и стоманени вериги, приковали краката, вратовете, кръста. Но никога ръцете. Рат, един от робите – свирепо момче от дашнагите, чиито дълги бели зъби караха Свева да се свива като повехнал цвят – ѝ обясни защо е така.

– Можеш да си откъснеш ръката и да избягаш – каза. – Без ръка може да се живее.

Брей!

– Аз не бих могла – отвърна с известно чувство на превъзходство Свева. "Диваци", спомни си как си каза тогава, сякаш липсата на каквато и да е изтънченост беше причина дашнагите да са така небрежни към крайниците си.

– Така си мислиш, защото не знаеш какво те чака.

– А ти знаеш ли? – сопна му се тя. А не трябваше – Рат можеше да ѝ изяде главата на една хапка, но въпреки това не се удържа. Дали не се опитваше да я уплаши? Сякаш и така не беше достатъчно уплашена.

Може би, помисли си тя, преди не е била наплашена достатъчно. Сега обаче не беше така. Откъм сестра ѝ се носеше сладникавият мирис на загноила рана и тя знаеше, че ако я докосне, ще усети как гори от треската. Билките явно не помагаха.

Свева ги набра, намери даже противотресниче. Е, почти беше сигурна, че е противотресниче. Поне наполовина сигурна. Но сега, като гледаше раната върху крака на Саразал, която лежеше изящно отпусната върху възглавницата от папрат, по нищо не личеше тя да се подобрява. Свева прокара пръсти по болезнените следи от пранги по краката си и почувства бремето на вина заради собствения си късмет, който с нищо не заслужаваше.

Търговците на роби оковаха тънкия кръст на Свева с желязна халка, вероятно предназначена за крака на някой огромен бик кентавър. Когато обаче стигнаха до Саразал – тя се оказа последна, беше просто лош късмет, нищо повече – не намериха нищо подходящо за нея и пригодиха парче желязо, което стегнаха над колянната става на предния ѝ ляв крак. Металът нарани крака ѝ, той подпухна и тогава скалъпената набързо пранга причини най-големите щети – впиваше се все по-навътре във възпалената плът, прорязвайки я при всяка крачка по-дълбоко и по-дълбоко. Куцането на Саразал стана толкова силно, че търговците на роби сигурно щяха да я изоставят, ако не се бяха появили ревенантите. Рат каза, че щели да го направят много по-рано, ако химерите от племето дама не били толкова ценни. Свева знаеше и без той да го казва, че ако сестра ѝ изостане от кервана, нямаше да оцелее.

Но ревенантите все пак дойдоха – само луните знаят откъде се появиха на криле, каквито тя никога не беше виждала, по-ужасяващи и от най-страшния кошмар – и то точно навреме. Но Саразал вече едва ходеше и двете не успяха да избягат много надалече, защото Свева беше прекалено дребна, за да ѝ е от помощ.

Тя въздъхна. Откъм сенките вече не долитаха никакви звуци, което беше добре, а и самите сенки вече се отдръпваха. Настъпваше денят. Дойде време да събуди Саразал. Свева неохотно докосна рамото ѝ. Кожата ѝ наистина гореше, а когато миглите ѝ изпърхаха и отвори очи, те гледаха мътно и светеха с нездрав блясък. Свева усети вината да блъска в стомаха ѝ като живо същество. Прииска ѝ се да придърпа главата на сестра си в своя скут, да разреши с пръсти сплетената ѝ канелена коса и да ѝ попее, но не баладата за Войнолюбеца, а някоя нежна песен, в която никой не умира. Но единственото, което успя да промърмори, бе:

– Вече е сутрин, Сара, време е за ставане.

Хленч.

– Не мога.

– Можеш. – Свева се насили гласът ѝ да прозвучи безгрижно, но в нея се надигаше отчаяна паника. Саразал беше сериозно болна. Ами ако... "Не." Свева незабавно прогони тази мисъл. Такова нещо не може да се случи. – Разбира се, че можеш. Мама ще ни търси.

Но Саразал само изскимтя отново и се опита да се зарови още по-дълбоко в меката папрат, а Свева не знаеше какво да прави. Досега сестра ѝ беше тази, която командваше, правеше планове и убеждаваше. Дали пък да не я остави да поспи още малко, помисли си тя, та противотресничето най-после да подейства.

Ако изобщо беше противотресниче. Ами ако не е? Ами ако вместо да помага, причинява още по-голяма вреда?

Тъкмо това тревожеше Свева, когато гласът се разнесе зад гърба ѝ. Не го предхождаше никакво предупредително пукане на клонки – той просто се появи, почти в ухото ѝ, предизвиквайки ледени тръпки по цялото ѝ тяло.

– Трябва да продължите.

Свева вихрено се извъртя, размахала прекалено големия нож, и видя Рат пред себе си. Момчето от дашнагите с дългите бели зъби стоеше наполовина скрито в сянката и макар да беше още съвсем млад, имаше огромно тяло. Свева пресекливо си пое дъх, освобождавайки се постепенно от ужаса. Рат я изгледа продължително, но Свева не успя да разчете никакви чувства по безизразното му звероподобно лице. Имаше глава на тигър и котешки очи, които светеха сребърно от пречупената в тях светлина. Той беше ловец, преследвач, месоядец. Тя можеше лесно да го надбяга, знаеше го със сигурност... но нямаше дори да се опита, защото в такъв случай трябваше да изостави Саразал.

– Какво правиш тук? – кресна му тя. – Защо ни следиш?

Гласът на Рат излизаше някъде дълбоко от гърлото му.

– Търсех ревенантите – отговори той. – Те обаче са си заминали и на твое място не бих разчитал да ме спасяват втори път.

Това заплаха ли беше?

– Остави ни на мира – каза тя, заставайки между него и Саразал.

Рат издаде нетърпеливо ръмжене.

– Не от мен трябва да се страхуваш – каза. – Ако поглеждаше небето и сама щеше да разбереш.

– Какво? – Сърцето на Свева заблъска в гърдите ѝ. – Какво искаш да кажеш?

– Ангелите наближават. Воини, не търговци на роби. Време е да вървиш, ако искаш да оцелееш.

Ангели. Омразата на Свева се разгоря.

– Тук сме скрити – каза. В зеления балдахин на девичите дървета над тях нямаше нито една пролука в продължение на километри. Под него двете момичета приличаха на два жълъда. – Никога няма да ни видят.

– Няма нужда да ви видят, за да ви убият – отвърна Рат. – Може и сама да се убедиш. – Той сочеше към една просека в гъсталака, водеща към малко възвишение и хребет, от който се разкриваха полегатите склонове на хълмовете. Свева хвърли поглед към Саразал, която пак беше заспала – устните ѝ се мърдаха и клепачите ѝ потрепваха от нерадостни сънища. Рат отново издаде нетърпелив звук и Свева тръгна натам. Пристъпи с рамо напред и с неспокойно танцуващи раздвоени копита се промуши покрай него, след което хукна към възвишението с всичка сила.

Тогава видя дима.

Стелеше се напряко през долината, отрязвайки пътя им към дома. Няколко мастилено черни димни стълба се издигаха на равни разстояния из гората. Живи огнени езици се мяркаха и под нея, и отгоре, трептейки на слънцето като мираж: серафими.

Канеха се да ги изгорят. да опожарят тези земи. Целия свят.

Потресена, тя се върна при Рат.

– Е, видя ли? – попита той.

– Да – гневно просъска тя. Гневеше се на него, сякаш той беше виновен за всичко. По-добре да се гневи, отколкото да се поддава на паниката, която пулсираше под гнева ѝ. Наведе се да вдигне сестра си, но Саразал се задърпа.

– Не – проплака с изтъняло детско гласче. – Не мога, не мога.

Свева никога не беше виждала сестра си такава. Отново се опита да я вдигне на крака.

– Хайде – взе да настоява. – Ти можеш, Саразал. Трябва да го направиш.

Саразал обаче клатеше глава.

– Моля те, Свий. – Лицето ѝ се сгърчи, тя здраво стисна очи. – Боли. – Тя за първи път признаваше, че я боли. Гласът ѝ се бе превърнал в шепот, който излизаше издълбоко, проточен и умоляващ. – Върви – продължи тя. – И сама знаеш, че аз не мога. Няма да те виня. Никой няма да те обвинява. Свий, Свий, може би наистина си най-бързата на света. – Тя измъчено се опита да се усмихне. Свий беше галеното име на Свева, сега то прониза сърцето ѝ. – Затова бягай! – извика Саразал.

– Ще легна тук и ще умра заедно с теб, чуваш ли? – разтърси я Свева. – Това ли искаш? Мама направо ще ти е бясна! – Гласът ѝ стана пронизителен, жесток. На всяка цена трябваше да накара сестра си да тръгне. – И не се опитвай да ме убеждаваш, че на мое място ти би ме изоставила. Знам, че не е така и аз също няма да го направя!

Саразал наистина се опита да се надигне, но изпищя веднага щом отпусна тялото си върху подпухналия крак.

– Не мога – прошепна накрая. Трескавите ѝ очи гледаха ужасено.

Тогава Рат се хвърли напред. Свева почти беше забравила за него. Тя не видя началото на неговия скок, а само как се приземи върху орловата папрат пред тях – невероятно леко за такава маса – и сграбчи Саразал. Едната му огромна ръка се пъхна под нейния гладък корем на кошута и притисна здраво човешкия ѝ торс към рамото си. Саразал ахна, скована от болка и страх, но Рат не обели и дума. Нов скок и той се понесе напред, далече от настъпващия огън и мержелеещите се ангели, без дори да погледне през рамо към Свева.

Онемяла от изненада, след миг тя го последва.

– Но защо точно зъби? – обърна се Мик към Зузана. – Нищо не схващам.

Зузана, която крачеше пред него по тротоара, се закова на място и се обърна да го погледне. Той теглеше гигантската ѝ марионетка върху ръчна количка и залитна, когато спря рязко, за да не я връхлети. Тя стоеше пред него, мъничка и властна, а нацупените устни и свитите вежди се бореха за надмощие в изражението ѝ.

– И аз не знам защо – каза. – Но не това е важното. По-важно е, че тя е била тук. В Прага.

Не продължи, но в битката за надмощие победиха нацупените устни и за момент доби уязвим и наранен вид. Кару – Фантома на зъбите, както вече я наричаха, без да предполагат, че той и Момичето на моста са едно и също лице – явно беше ударила и Националния музей в поредицата си от криминални престъпления. По местните новини показаха как кураторът на музея осветява с фенерче зейналата паст на един леко прояден от молците сибирски тигър.

– Както виждате, тя не е взела кучешките зъби, а само кътниците – обясняваше отбранително мъжът. – Ето защо досега не го бяхме забелязали. Няма никаква причина да проверяваме зъбите на експонатите.

Нямаше съмнение, че Фантома – това е Кару. Дори беглото мярване на записа от видеокамерите да не беше достатъчно за категорично идентифициране, Зузана имаше източници, с каквито полицейските служби по света не разполагаха: скицниците на приятелката ѝ. Сега всичките деветдесет бяха струпани в един ъгъл в стаята на Мик. Откакто беше пораснала достатъчно, за да държи молив в ръка, Кару рисуваше все една и съща история за чудовища, портали и зъби. Непрекъснато зъби.

Въпросът на Мик обаче имаше основание: "Защо?". Е, Зузана нямаше никаква представа. Точно сега обаче това беше най-малката ѝ грижа.

– Как е могла да дойде тук и да не се отбие да ни види? – настояваше тя. Едната ѝ вежда хвръкна нагоре, прекрасна и бясна, и така веждите взеха надмощие над нацупените устни. С ботушите на високи платформи и винтидж балетна поличка, с вирнатото си нагоре носле и бясно изражение, с гримираното си като на кукла лице и розовите точки по бузите, с пърхащите изкуствени мигли тя наистина приличаше на "дивата фея", както я беше кръстила Кару.

Мик посегна да я прегърне през раменете.

– Ние не знаем какво става с нея. Може да е бързала. Или пък са я следили. Може да е какво ли не, съгласна ли си?

– Точно това ме вбесява най-много – отвърна Зузана. – Защото може да е какво ли не, а аз нищичко не знам. Нали съм най-добрата ѝ приятелка. Тогава защо не ми каже какви ги върши?

– Не знам, Зузе – каза Мик нежно. – Нали каза, че се чувства щастлива. А това е добре, нали така?

Двамата бяха спрели в самия край на Карловия мост на път към мястото, където обикновено изнасяха дневните си представления. Тази сутрин обаче тръгнаха по-късно и средновековният мост вече беше препълнен с улични артисти и музиканти, без да се брои огромната тълпа очакващи Апокалипсиса откачалки от цял свят. Мик тревожно наблюдаваше група възрастни джазмузиканти, които тътреха покрай тях очуканите си инструменти в кутии на колелца.

Зузана обаче не им обърна никакво внимание.

– Уф! Хайде не ме карай сега да си отварям устата за тоя имейл! По едно време направо ми идваше да я убия! Това да не е някаква гатанка?! Или препратки към "Монти Пайтън"? Пясъчни замъци?! Какво е това, по дяволите?! И дори не споменава Акива. Това пък как трябва да го разбирам?!

– Положението не е никак обещаващо – съгласи се Мик.

– Известно ми е. Питам се дали са още заедно? Тя и дума не обелва за него, нали така?

– Така си е. Ти обаче непрекъснато ѝ пишеш за мен, разказваш ѝ за всички забавни неща, които съм казал и как от ден на ден ставам все по-красив и умен. И ѝ пращаш усмивки...

Зузана изсумтя.

– Естествено. Освен това подписвам всичко като г-жа Миколаш Варва, като рисувам сърчице вместо точка.

– Ха! Това ми прозвуча много добре – каза Мик.

Тя го блъсна по рамото.

– Моля ти се! Ако някога ми предложиш да се омъжа за теб, хич не си въобразявай, че ще се превърна в някаква твоя притурка, копие на старата дама, която подписва чека за наема със съвършения си краснопис като г-жа Жена-на-мъжа-си...

– Но ти ще кажеш все пак "да", нали? – Сините очи на Мик святкаха.

– Моля?!

– Доколкото схванах, единственото спорно нещо е как ще се подписваш, а не дали ще кажеш "да", или "не".

Зузана цялата се изчерви.

– Не съм казала такова нещо.

– Значи няма да се омъжиш за мен?

– Глупав въпрос. Аз съм на осемнайсет!

– Аха, значи възрастта е проблем. – Той сви вежди. – Нали не очакваш някакви диви клетви и вричания? И няма да се налага да късаме само за да натрупаш опит с други...

Зузана затисна устата му с ръка.

– Очевидно. Дори не го споменавай.

Умилостивен, Мик целуна дланта ѝ.

– Добре тогава.

Тя се завъртя на пети и продължи напред. Мик дръпна силно количката с огромната марионетка и я последва.

– Ей! – провикна се той зад гърба ѝ. – Питам от чисто любопитство, само да се намираме на приказка, ама на каква възраст би приела предложение за брак?

– да не си въобразяваш, че ще е толкова лесно? – отвърна през рамо тя. – И дума да не става. Ще има изпитания, също като във вълшебните приказки.

– Това вече звучи заплашително.

– Много. Затова хубаво си помисли.

– Няма нужда – отвърна той. – Ти го заслужаваш.

Лицето на Зузана пламна от удоволствие.

Двамата най-накрая откриха незаето местенце в края на моста към Старе Место и паркираха марионетката. Тя се извиси в черния си фрак като някакъв зловещ пазител на моста, мрачен контрапункт на облечените в бяло фигури отзад. Тълпа последователи на ангелския култ. Те се шляеха със запалени свещи в ръце и пееха песнопения – поне до идването на поредния полицай, който временно ги разпръскваше. Вярата им, че ангелите рано или късно ще се върнат на мястото, където те провеждат своето бдение, беше непоколебима.

"Какво ли знаете пък вие", помисли си презрително Зузана, но чувството ѝ за превъзходство малко по малко се изпари. Е, тя наистина беше видяла един от ангелите. И какво от това? Сега беше също толкова неосведомена, колкото и всички останали.

Кару, Кару. Как ли да си обясни това, че приятелката ѝ е била съвсем близо и дори не се е отбила да каже едно здрасти? Ами този имейл? Пълен абсурд, дотам загадъчен и необясним, че направо ѝ отнесе главата, но... нещо в него не беше наред.

Точно тогава нещо озари Зузана: един бегъл спомен.

"Чувствам се щастлива... Чувствам се щастлива..."

Кару никога не е била истински щастлива. На Зузана започна да ѝ се повдига от вълнение. Измъкна телефона, за да се увери, че не греши. Не беше никак трудно да открие този клип онлайн; това си беше класика. "Още ми е рано да се качвам на тая кола!" Ето това е ключът. "Монти Пайтън и Свещеният Граал": по едно време, май тогава бяха петнайсетгодишни, двете с Кару го бяха гледали най-малко двайсетина пъти. Ето го, в края на сцената с "Изведете вашите мъртъвци".

"Чувствам се щастлив... Чувствам се щастлив..."

Отчаяна песен. Точно това бяха думите на стареца, с които се опитваше да ги убеди, че се чувства добре, преди да го ударят по главата и да метнат тялото му в каруцата с труповете на умрели от чума. Исусе. Дали Кару не се опитваше да ѝ каже нещо чрез "Свещения Граал"? Нима искаше да подскаже, че е в опасност? И какво можеше да направи Зузана в такъв случай? Сърцето ѝ вече препускаше бясно.

– Мик! – провикна се тя. Той тъкмо настройваше цигулката си. – Мик!

"Жрица в пясъчен замък, в земя на прах и звездна светлина?" И това ли беше някакъв ключ?

Изобщо Кару искаше ли да бъде намерена?

Казбата беше крепост, построена от глина и кирпич, една от стотиците из южните подстъпи на Мароко, където слънцето ги печеше като в пещ от векове. Навремето са били дом за бойните кланове и техните свити. Постройката им бе примитивна, но те се въздигаха гордо, кирпиченочервени и надменни, с назъбени парапети като извитите зъби на пепелянка и загадъчни берберски шарки, гравирани върху високите гладки стени.

В много от казбите все още се подслоняваха малки общности от потомци на някогашните воини и водеха суров живот, докато времето търпеливо рушеше всичко около тях. Но когато Кару откри тази крепост, нейни обитатели от дълго време бяха единствено щъркелите и скорпионите.

Когато преди няколко седмици отново дойде в този свят, за да събира зъби, тя – меко казано – нямаше особено желание да се връща в Ерец. Не че дори за миг подложи на съмнение своето завръщане; просто ѝ беше много тежко да поеме обратно към онова място. И към онзи свят, който лъхаше на смърт, особено из минните шахти. С ехото от зловещите писъци на херувимните прилепи, с мърсотията, с тъмнината и бледите корени на грудките, които пулсираха като вени; без място за усамотение; с грубите "другари", които не откъсваха поглед от нея и... без никакви врати. Това беше най-лошото – никога да не може да затвори вратата след себе си и да се почувства в безопасност, особено докато работи. Докато призоваваше магията, тя потъваше в себе си и в тези моменти бе особено уязвима. За сън и дума не можеше да става. Ето защо трябваше да си намери друго място.

Не беше никак просто да се държи в тайна все по-нарастващата армия от химери, при това в света на хората. За целта им трябваше просторно и усамотено място, близо до портала в Атласките планини, който ѝ показа Разгут, за да могат свободно да преминават от единия свят в другия. Електричество и течаща вода също биха били от полза, но тя не очакваше да открие място, което да отговаря дори на най-елементарните условия.

Казбата обаче се оказа идеалното място.

Тя изглеждаше точно така, както я описа Кару в единствения си кратък имейл до Зузана: като пясъчен замък, един много голям пясъчен замък. Имаше величествен вид, всъщност си беше цял град – със сокаци и малки площади, квартали, кервансараи, хамбари и дори сарай – всичките празни и кънтящи. Съградилите това място явно бяха мечтали да издигнат невиждана дотогава крепост и застанал насред главния площад с възвисяващите се около него стени от суров кирпич и островърхи покриви, пришълецът се чувстваше дребен като пойна птичка.

Наоколо цареше великолепие: богато украсените с дърворезба и ковано желязо решетки на прозорците, скъпоценните мозайки и стремително възвисяващите се мавритански арки, нефритенозелените плочки по покривите и бялата гипсова дантела, дело на отдавна мъртви майстори.

Но всичко това бавно се рушеше. В част от покоите таванът беше изцяло пропаднал, а няколко кули вече представляваха само един-единствен оцелял ъгъл, докато другото бе изличено без следа. Стълбищата не водеха наникъде, зад някои врати дебнеха дълбоки колкото четириетажна сграда шахти; високите сводове се бяха надвесили заплашително, осеяни с пукнатини.

Отгоре и отзад стръмни склонове си проправяха път на север, където Атласките планини бяха впили зъбери в небето. Отпред и отдолу земята се спускаше в отвесен сипей, покрит с чакъл и шубраци, устремена към далечната Сахара. Във всички посоки се простираше пустош, така неподвижна, че дори на километри скорпион да си помръдне опашката, това би привлякло погледа.

Такава гледка се разкриваше пред Кару от прозореца на стаята ѝ в най-високата част на сарая. Точно под него имаше просторен, заобиколен със стени вътрешен двор. Няколко химери стояха в сводестата галерия, която водеше към главната порта, но се умълчаха, когато тя кацна пред тях. Спусна се направо от прозореца – сокаците бяха в плачевно състояние и минаването по тях криеше опасности, но най-вече защо да ходиш, когато можеш да летиш. Както обикновено, безшумният ѝ полет, непредизвестен от плясък на криле, ги обърка. Сега се бяха втренчили в нея с пъстроцветните си очи на влечуги, волове и гущери, без да я поздравят, докато минаваше покрай тях.

Жегата бе толкова силна, че я усещаше като ръка, натиснала главата ѝ, но въпреки това носеше туника с дълги ръкави, за да прикрие синините по ръцете си. Върху нея беше препасала колана с двете ножници. Остриетата като лунни сърпове висяха отстрани на хълбоците ѝ – предпазна мярка, до употребата на която се надяваше да не се стига. Всички химери бяха постоянно въоръжени, затова и тя не правеше изключение; нямаше нужда "другарите" ѝ да знаят, че тъкмо от тях се бои.

Още щом влезе в главната зала, някой прошепна "Предател".

Гласът дойде иззад гърба ѝ, недоловимо съскане, което не можа да определи откъде точно идва. То я прониза, макар външно да не го показа и продължи напред, съпроводена от рязко прекъснати разговори. Може да е бил Хвита, който тъкмо си взимаше храна, или Лиссет и Ниск, които вече седяха на масата. Кару обаче беше готова да се обзаложи, че е била Тен само защото е Тен – вълчеподобна женска, единствената оцеляла от свитата на Тиаго, която се държеше с нея много по-доброжелателно от всички останали. Което, естествено, веднага накара Кару да застане нащрек.

"Държа на живота си", помисли си Кару.

Дори да е била Тен обаче, вълчицата олицетворяваше самата невинност, когато я поздрави и ѝ предложи пълна чиния.

– Тъкмо се канех да ти я донеса – каза.

Кару я погледна с недоверие, а после и чинията. Това не убягна на Тен.

– Нали не мислиш, че искам да те отровя. После ще съжалявам, когато пак умра! – И тя се разсмя – дрезгав звук от вълчата ѝ паст. – Тиаго ме помоли – обясни след това. – Трябваше да се срещне със своите капитани, иначе съм сигурна, че щеше и сам да го направи.

Кару пое чинията, пълна с кускус и зеленчуци. Това беше другата привилегия на сегашното им убежище: в Ерец храна трудно се намираше, там караха главно на варено царевично брашно, което имаше вид на лепило и почти същия вкус. Тук обаче Кару често отскачаше с очукания камион до съседните градчета, за да набавя големи чували зърно, фурми и зеленчуци, а в малкия двор оттатък главната зала сега се разпореждаше ято жилави кокошки.

– Благодаря – отвърна Кару. Тиаго вече няколко нощи подред ѝ носеше храна, за да не се налага да прекъсва работа. Трябваше да признае, че така е много по-добре, отколкото да слиза долу в съмнителната компания на другарите си. На всичкото отгоре Вълка продължаваше да плаща десятък болка вместо нея. Сега и неговите ръце бяха насинени почти колкото нейните, покрити с разноцветни петна – от бледожълто до наситеновиолетово, които непрекъснато преливаха едно в друго и променяха формата си.

– Истинско изкуство – каза веднъж за тях Тиаго, а после ѝ отправи най-странния и най-отблъскващ комплимент в живота: – Правиш много красиви синини.

Тази вечер обаче той не се появи и едва тогава тя си даде сметка, че го е чакала – чакала е Вълка. Тази мисъл я извади от равновесие и тя излетя право през прозореца.

Остави Тен да я отведе до масата. В този час залата не беше пълна. Един бегъл поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че половината от присъстващите воини са нейно дело. Лесно можеше да ги разпознае: огромни криле. Ето го Амзалаг – неин; Оора – не. Ниск и Лиссет – и двамата нейни; Хвита и Баст – не. Поне не още. Но си имаше причина предателското съскане да дойде иззад гърба ѝ: всички те бяха наясно, че в следващите дни, седмици, а защо не и часове душите им така или иначе ще попаднат в нейните ръце. Нищо чудно някой от тях още тази нощ да поеме към ямата заедно с Тиаго. Кой знае? Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че ще умрат; бяха привикнали с тази мисъл.

Още не можеха да се примирят обаче, че трябва да разчитат на един предател да ги възкреси.

– Нектар? – предложи Тен. Шегичка. Тя се протегна към големия котел с речна вода и гребна една чаша за Кару. Когато се настаниха, тя продължи: – Преди малко видях Рейзър.

– А, така ли? – Кару тутакси застана нащрек. Рейзър беше свещеник от хетите, когото тази сутрин измъкна от скривалището му в кандилницата. Неговото възкресяване – една от специалните поръчки на Тиаго – беше сложна работа.

Тен кимна.

– Изглеждаше доста озадачен от главата си.

– Ще се наложи да свикне с нея.

– Ама това е лъвска глава, Кару! И то на един хет!

Сякаш Кару не знаеше какви глави имат хетите! В действителност бяха потресаващи, с огромни фасетъчни очи и остри челюсти, които приличаха на рачи щипки. Как ли се е справял Бримстоун с такава задача! В нейните запаси нямаше зъби от насекоми, пък и не знаеше насекомите изобщо имат ли зъби.

– Тиаго много държеше на него. За толкова кратко време лъвската глава беше най-доброто, което можех да направя. – "И много по-добро, отколкото той заслужава", добави наум. Не познаваше лично Рейзър, но докато работеше върху него, почувства див характер. Всяка душа оставяше неповторима следа в съзнанието ѝ, а тази беше... лепкава. Нямаше представа защо Тиаго толкова държи на него, но и не попита, както не беше питала за останалите. Тя си вършеше своята работа, а Вълка – неговата.

– Е – отстъпи Тен, – предполагам, че сега е много по-хубав.

– Наистина? – отвърна Кару. – Значи скоро трябва да очаквам да ми благодари.

– Сигурно, ама ти не започвай да си остриш ноктите – каза Тен. Това беше химерски израз, приблизително отговарящ на "Рибата още в морето, а те слагат тигана", макар и доста по-заплашителен, защото предполагаше необходимост от самозащита. Добър съвет, помисли си Кару.

Устата ѝ беше пълна, когато Тен някак небрежно подхвърли:

– Тиаго предложи да ти помагам.

Кускусът изведнъж доби вкус на пластилин върху езика на Кару. Тя не успя да отговори и направи усилие да го преглътне.

– Ами – продължи Тен, – тая работа е непосилна за сам човек, не си ли съгласна?

Кару най-накрая успя да преглътне пластилина. "Бримстоун правеше всичко сам", помисли си тя, но не го каза гласно. Знаеше много добре, че не може да се сравнява с него. Пък и в края на краищата Бримстоун не беше сам, нали така?

– Ще съм на твое разположение – продължаваше Тен. – Също като оная жена от племето ная, как ѝ беше името...? – Кару замръзна при това закачливо споменаване на Исса. Тен обаче не го забеляза, нито дочака отговора. – Ще ти помагам за по-простата работа, за да имаш време да вършиш онова, което само ти умееш.

– Не – сопна се остро Кару, сякаш бе ухапана. "Ти не си Исса." – Кажи на Тиаго, че съм му благодарна, но...

– О! Според мен той очаква да приемеш.

Разбира се, че Тиаго очаква да приеме; той очакваше от всички да се подчиняват на неговите желания и да ги изпълняват на мига. А тя наистина се нуждаеше от помощ. Но точно пък Тен ли? Кару не можеше да понесе мисълта, че вълчицата ще е постоянно до нея и ще я наблюдава.

Имаше нещо свирепо в Тен, както и в повечето от тукашната компания, което не съвпадаше със спомените на Кару за себеподобните ѝ химери – дали винаги са били такива, а тя просто не го е забелязвала? Имаше например един инцидент при сладкото арзово дърво, малко след като се присъедини към тях. По това време нищо сладко не беше останало в него – и то беше изгорено заедно с цялата околност на Лораменди. Стърчеше огромно и овъглено, подобно на гигантска ръка на скелет, изникнала от земята. По клоните му се люлееха овъглени топки и Кару отначало не разбра какво е това, докато не дочу няколко войници да си говорят, че ще използват "плодовете на арза" за мишени при стрелбата с лък.

Дори не помисли – глупачка, глупачка – преди да изтърси:

– Я, това плодове ли са? Колко са големи!

Как я изгледаха всички тогава! Всеки път, когато се сетеше за тези погледи, потъваше в земята от срам. Тогава се обади Тен:

– Това са глави.

Кару пребледня.

– Ще стреляте по глави? – Тогава само едно ѝ се въртеше в ума: "Но нали те са на нашите. Сигурно са от избити химери".

И пак Тен ѝ отвърна:

– Че какво друго да правим с тях?

Измина един дълъг миг, преди Кару да се съвземе и да отговори:

– Можете да ги погребете.

На което Тен отговори с неочаквана злоба:

– Предпочитам да отмъстя за тях.

Думите ѝ бяха плашещи и Кару усети как я полазва мраз, но и възхищение – трябваше да си признае. По-късно обаче, когато отново и отново си припомняше тази случка, от възхищението не остана и следа. А защо не и двете? Погребение на мъртвите и отмъщение за тяхната гибел. Имаше нещо варварско в това да оставиш труповете непогребани и тя беше сигурна, че в случая в нея говорят не само човешките ѝ чувства.

Тези дни непрекъснато беше разкъсвана от противоречия на чувствата. Сега в нея надделяваше Кару, но и Мадригал не беше напълно заличена: двете ѝ същности съжителстваха една с друга, предизвиквайки странни вибрации. Не би могла да каже, че това е точно дисонанс. Кару беше също и Мадригал, но реакциите ѝ бяха продиктувани от нейния живот като човешко същество и лукса да израсне в един мирен свят. Ето защо онова, което беше съвсем нормално за Мадригал, отначало я стъписваше. Овъглени глави, окачени по клоните на сладкото арзово дърво?! Дори Мадригал да не беше се натъквала на такова нещо, тя беше преживяла достатъчно ужаси, за да не се шокира.

За сметка на това, докато беше жива Мадригал, химерите погребваха своите мъртви, стига да имаха такава възможност. Но това невинаги ставаше; колко пъти прибираха само душите и оставяха телата по бойното поле – само защото така се налагаше обаче. А другото беше... животинско. Упражнение в стрелба с лък по мъртъвци? Не само човешката половина на Кару потръпваше при тази мисъл. Какво ли се беше случило през последните осемнайсет години, че химерите да се откажат от толкова основен принцип на цивилизацията, какъвто е погребението?

Приведена напред, Тен продължаваше да говори на Кару:

– Тиаго има нужда от колкото се може повече воини и то бързо. Това е решаващо.

– Много повече време ще отнеме да те обуча какво да правиш.

– Е, все има нещо, което бих могла да правя.

Определено имаше. Много неща. Можеше да прави тамяна и да го отлива на калъпи, да почиства зъбите, да плаща десятък болка. Но нещо се сви в стомаха на Кару при тази мисъл. "Не и Тен." Тя от години не се отделяше от Белия вълк – беше негов личен охранител и една от глутницата, която го следваше като сянка, независимо в битка или в мирно време.

Тя беше и една от онези в реквиемната горичка.

– Майстор ковач би ми свършил повече работа – отвърна Кару, – за да облича в сребро зъбите за низане.

– Айджар е зает. Кове оръжия. – От тона на Тен пролича, че обличането на зъби е под достойнството на един ковач.

– А според теб аз какво правя, бижута ли? – Тонът на Кару беше същият като на Тен. Тя срещна очите ѝ, златистокафяви като на истински вълк за разлика от бледосините очи на Тиаго – цвят, който не се срещаше при нито едно животно. "Трябва да му викат Бяло сибирско хъски", кисело си помисли Кару.

– Не можем да се лишим от Айджар. – Гласът на Тен стана студен.

– Изненадана съм, че Тиаго може да се лиши от теб. – "Тогава кой ще му реши косата?", помисли си Кару.

– Защото смята това за много важно.

Сега думите на Тен бяха тежки и отсечени и Кару постепенно взе да осъзнава, че може и да не спечели този спор, че никой няма да чуе аргументите ѝ срещу помощта на Тен. Разбра какво цели да ѝ покаже Тиаго: тя със сигурност не може да бъде Бримстоун. Вълка искаше да вдигне химерите на бунт, а все още много химери не бяха способни да влязат в битка и чакаха на свой ред да поемат към ямата; какво оставаше за купчината кандилници в стаята ѝ, която сякаш изобщо не намаляваше.

Пък и патрулните отряди на първата бунтовническа вълна още не се бяха върнали.

Ако с тях е станало нещо... Само мисълта за това можеше да накара Кару да се свлече на земята и да заплаче. Поне половината от тия трийсет воини бяха нейно дело – създадени с кървава пот тела от плът и кръв, а по ръцете ѝ още личаха синините, с които заплати десятъка.

Освен това и Зири беше с тях – единствената химера от групата, която, както Кару беше убедена, не е тържествувала при нейната екзекуция.

Зири.

Но, както каза Тиаго, още беше рано. Кару въздъхна и се почеса по темето, което Тен прие като съгласие и вълчата ѝ муцуна се разтегна в подобие на усмивка.

– Добре тогава – каза, – започваме след вечеря.

"Какво?! Не." Кару тъкмо обмисляше дали да не поднови спора, когато с периферното си зрение мерна една огромна фигура да влиза в залата и да спира рязко до вратата. Позна тази фигура дори без да се налага да поглежда натам. Нямаше как да е иначе, нали току-що я създаде.

Това беше Рейзър.

Всички разговори в залата стихнаха. Главите се извърнаха към Рейзър, който стоеше като вкопан на прага и гледаше право в Кару.

Стомахът ѝ се сви. Това винаги беше най-трудната част. Имаше химери като Амзалаг, които биваха отвеждани в ямата и се събуждаха за нов живот с пълното съзнание къде са, с кого са и какво се е случило в Ерец. Но в кандилниците се съхраняваха и други души – на воини, загинали при нос Армазин, които дори не знаеха, че Лораменди е паднал, какво остава за преселението им в един друг свят.

Тези вторите гледаха недоумяващо Кару, без да я разпознаят. И как биха могли? Виждаха само някакво синекосо момиче, без криле и рога. За тях тя беше чужденка.

Тя, разбира се, никога не чу какво са казали за нея после, когато са научили истината. Предпочиташе да си представя, че все някой се е застъпил за нея: "Тя е една от нас; тя е възкресителят сега; тя те върна към живот, тя ни доведе тук и гледай: храна!". Но по-вероятно бе да е нещо от рода на: "Нямахме друг избор, нуждаехме се от нея". А в най-мрачните си представи допускаше дори това: "Колкото и да ни се иска, няма как да я убием". Засега.

Но сега по всичко личеше, че никой не е подготвил Рейзър.

– Ти – изръмжа той.

И се хвърли напред.

Светкавично – по-бързо от Тен, която залитна – Кару скочи на крака и се дръпна от масата. Рейзър се приземи точно на мястото, където седеше допреди миг. Масата поддаде под неговата тежест със силен трясък и двата ѝ края щръкнаха У-образно нагоре. Котелът с водата се преобърна, разплиска се и се удари в земята с дрънчене; всички се разбягаха напосоки; единствено хетът остана непоклатим, целеустремен. И бесен.

– Любовница на ангелите – изсъска той и се хвърли като светкавица към нея.

Нямаше по-страшно клеймо от това; във всички човешки езици, които знаеше Кару, не съществуваше обида, наситена с толкова погнуса и презрение; нямаше дума, способна така да омърси. Тя притежаваше същата заклеймяваща сила дори използвана само фигуративно, като обида.

И никога преди Кару не беше натоварена с толкова буквален смисъл.

С едно изплющяване на опашката Рейзър се стрелна отново напред. Точно така изглеждаше неговото движение. Тялото му беше на влечуго – комодски варан и кобра – но въпреки огромната си маса летеше като вятър над трева.

Това беше дело на Кару. Тя му осигури тази грация, тази бързина. "Вземи си поука", помисли си тя и се метна встрани. Тя също притежаваше грация и бързина. Направи танцова крачка назад. Остриетата като лунни сърпове блеснаха в ръцете ѝ. Не беше разбрала как и кога ги е измъкнала. Пред нея беше лъвската глава, така красива, докато лежеше неподвижно на пода в стаята ѝ, но сега разкривена в гротескна гримаса от ненавистта на Рейзър. Той разтвори паст и гласът, който излезе от нея, беше стържещ, злобен, мъчителен рев.

– Знаеш ли какво загубих заради теб?!

Тя нито знаеше, нито имаше желание да разбере. "Заради теб, заради теб." Прииска ѝ се да запуши уши, но ръцете ѝ бяха заети със сърповидните остриета.

– Съжалявам – промълви, а гласът ѝ беше толкова немощен пред неговия, че дори в нейните уши не прозвуча убедително.

Тен се озова край него и му говореше нещо с нисък и напрегнат глас; каквото и да му каза обаче, нямаше никакъв ефект. Рейзър се хвърли напред покрай нея. Подмина и Баст, която не направи никакъв опит да го спре. Вярно, тя беше наполовина на неговия ръст, но Амзалаг би могъл лесно да го обуздае. Той обаче се колебаеше, местейки поглед ту към единия, ту към другия. Кару отново избегна нападението с танцова стъпка. Останалите просто стояха и зяпаха. В гърдите ѝ за кратко припламна и угасна гняв. "Неблагодарни задници", помисли си и това неочаквано я разсмя. Двете със Зузана имаха обичай да кръщават всичко задник – децата, гълъбите, крехките стари дами, които неодобрително гледаха косата на Кару – и това винаги им се виждаше забавно. Задници, цепки, дюзи. И сега, изправена пред това гущеро-лъвско, лепкаводушо нещо, Кару усети как чертите на лицето ѝ се изкривяват в най-невероятното от всички изражения: усмивка.

Тази усмивка бе не по-малко поразяваща от лунните сърпове на нейните остриета. При следващата атака на Рейзър остана на място и вдигна ножовете. Стисна зъби и рязко прокара едното острие върху другото, та писъкът на стоманата да привлече поне за миг вниманието на противника ѝ – време, достатъчно, за да обмисли: "Сега какво? Трябва ли да го убия? Мога ли?"

"Да."

А после: нещо бяло се мярна и всичко приключи. Тиаго стоеше между тях, закрил с гърба си Кару, докато заповядваше на Рейзър да остане на място; вече не се налагаше никого да убива. Хетът се подчини, но плющящата му опашка продължи да събаря столовете при всяка крачка.

Лиссет и Ниск му преградиха пътя, а Кару продължаваше да стои, задържайки дъха си между две вдишвания, все още стиснала остриетата. Кръвта циркулираше разбунтувана из ръцете ѝ и в един кратък миг тя отново се почувства като Мадригал – не предател, я воин.

Но това трая само миг.

– Отведи я обратно в стаята ѝ.

Тиаго се обръщаше към Тен, сякаш Кару е някакъв луд, избягал от стаята си. Усмивката ѝ се стопи.

– Не съм свършила с яденето – каза.

– По всичко личи, че си приключила. – Той изгледа унило строшената маса и разпиляната храна. – Ще ти кача горе нещо за ядене. Не бива да понасяш всичко това. – Гласът му беше мил, чак сладникав, и когато доближи и меко попита: "Добре ли си?", на Кару ѝ се прииска да му издере лицето.

– Чувствам се чудесно. А ти какво си мислеше?

– Мисля, че ти си нашата най-ценна придобивка. Освен това смятам, че трябва да ми позволиш да те защитавам. – Той посегна към дланта ѝ; тя я дръпна рязко, а той вдигна ръце в знак, че се предава.

– И сама мога да се защитавам – отвърна, опитвайки се да си възвърне онова усещане за мощ и непобедимост, което я обзе преди малко. "Аз съм Мадригал", каза си, но сега, лице в лице с Белия вълк, мислеше единствено как Мадригал стана негова жертва и това ѝ пречеше да си върне силата. – Каквото и да си мислиш – продължи, – аз не съм безпомощна. – Но гласът ѝ прозвуча така, сякаш се опитва да убеди по-скоро себе си, отколкото него. Без да се усети, тя обви по детски ръце около тялото си в жест на самозащита. Веднага след това отново ги отпусна, но така изглеждаше още по-несигурна.

– Никога не съм казвал, че си безпомощна. – Гласът на Тиаго беше мек. – Но ако с теб се случи нещо, Кару, ние сме свършени. Затова искам да си в безопасност. Нищо повече.

В безопасност. При това я заплашваше не врагът, а себеподобните ѝ – тези, на които отдаваше своите грижи, здравето си, болката си, денем и нощем. Кару избухна в остър смях.

– Дай им малко време – продължи Тиаго. – Само това е нужно. Накрая ще ти повярват. Така, както аз ти вярвам.

– Ти наистина ли ми вярваш? – натърти тя.

– Разбира се, че ти вярвам, Кару. Кару. – Той изглеждаше огорчен. – Мислех, че вече сме загърбили това. Във времена като тези не можем да се пилеем в дребни дрязги. Сега целият ни плам и сила трябва да са подчинени на каузата.

Кару можеше да възрази, че нейната екзекуция не можеше да бъде наречена дребна дрязга, но не го направи. Даваше си сметка, че той е прав. Наистина цялата им енергия трябваше да бъде подчинена на каузата; не ѝ стана приятно, че се наложи да ѝ го припомня, сякаш е някакво безотговорно момиченце. Нещо повече, мразеше тази немощ, която замести вълната от адреналин, заляла тялото ѝ преди малко. Колкото и да негодуваше, че ще бъде затворена в стаята си по заповед на Тиаго, точно от това имаше нужда сега – от усамотение и чувство за безопасност. Ето защо прибра остриетата полумесеци обратно в ножниците и преструвайки се, че това всъщност става по нейна воля, се обърна и тръгна. Държеше главата си високо изправена, но с всяка стъпка си даваше сметка, че така никого не може да заблуди.

Тен ескортира Кару до стаята ѝ и явно приемаше смълчаването ѝ за нещо нормално, защото не спираше да бъбри. Без някой да е искал мнението ѝ, критикуваше последните възродени. Ето защо Кару я хвана неподготвена, когато хлопна вратата под носа ѝ и пусна напречната греда отвътре.

Последва миг смаяно мълчание, след това се разнесоха удари.

– Кару! Аз съм изпратена да ти помагам. Пусни ме вътре, Кару!

– Обичам тази врата – прошепна Кару и ласкаво потупа гредата.

Гласът на Тен продължаваше да се носи отвън, обвинителен, засегнат. Кару започна да разкопчава колана с двете ножници, без да ѝ обръща внимание. Върху масата лежеше наполовина нанизана огърлица, но сега нямаше желание да продължи работата по нея, нито имаше нужда от компания – от детегледачка. Единственото, което искаше, бяха молив и лист хартия, за да запечата изражението върху лицето на Рейзър, когато я атакуваше, строшената на две маса и наобиколилите ги смътни фигури на онези, които не направиха нищо, за да ѝ се притекат на помощ. Рисуването ѝ помагаше да се справи с всяка ситуация. Когато случилото се попаднеше върху листа, то вече ставаше нейно и от тук нататък от нея зависеше как ще ѝ въздейства.

Тя взе скицника и приглади разтворените му страници. В сгъвката между тях забеляза нащърбените краища на откъснат лист и си припомни, толкова живо, сякаш и сега беше пред очите ѝ, рисунката на Акива, която преди беше тук. Той, заспал в апартамента ѝ. Тя, разбира се, унищожи тази рисунка. Скъса всички негови портрети.

Само ако можеше да постъпи по същия начин и със спомените си.

"Любовница на ангелите."

Дори мислено произнесени, тези думи я опозоряваха. Как е могла да го направи: да обича Акива, или по-скоро да си въобрази, че го обича. Защото сега случилото се между тях носеше грозно клеймо – любовница на ангелите – и изобщо не приличаше на любов. По-скоро похот. Незрялост, неподчинение, саморазрушение, извратеност. Та тя едва го познаваше, как е могла да си помисли, че това е любов? Но каквото и да е било, можеше ли някога да бъде простено?

Колко още химери трябваше да възкреси, та най-накрая да я приемат като своя?

Всички. Това беше цената. Всички до последната, загубила живота си заради нея. Стотици хиляди. Че и повече.

Което, разбира се, беше невъзможно. Тези души бяха изгубени навеки, включително и най-скъпите на сърцето ѝ. Безвъзвратно изчезнали. Това ли беше нейното наказание? Никога да не може да изкупи вината си.

Ето това беше нейният живот и нейният кошмар. Понякога можеше да понесе бремето му само като се утешава с мисълта, че всичко, рано или късно, ще свърши. Ако наистина беше кошмар, тя щеше да се събуди и Бримстоун пак щеше да е жив; всички ще бъдат живи. Ами ако не е кошмар? Е, тогава все някак ще приключи, както обикновено става с живота. Рано или късно.

Тя започна да рисува и успя да предаде озъбената муцуна на Рейзър с ужасяваща правдоподобност.

"Наистина ли искаш да знаеш докъде съм се докарала, Зузана? Нека ти разкажа тогава. Хваната съм в капана на един пясъчен замък заедно с много мъртви чудовища и съм принудена да ги възкресявам едно по едно, като в същото време внимавам да не бъда изядена."

Това ѝ заприлича на поредното ниво в японска компютърна игра и тя отново не успя да овладее смеха си, макар и съвсем за кратко, защото Тен я чу иззад вратата и нададе глухо ръмжене. "Страхотно." Вълчицата, изглежда, си помисли, че се присмива на нея.

"Враговете ми тук се редят на опашка", написа под рисунката Кару.

"О, Зузе!"

Кару хвърли един поглед на подносите със зъби и мислено се прокле, че са толкова препълнени. Явно добре си беше свършила работата по време на колекционерските набези из музеите. Щеше да мине доста време, преди отново да има предлог да се измъкне. От друга страна, колкото по-бързо работеше, толкова по-скоро щеше да се махне и тогава нямаше да се задоволи да изпрати само имейл на Зузана. Щеше да я открие. Ще се разположи пред поднос с чай и гулаш в "Отровната магерница" заедно със Зузана и Мик и ще им разкаже всичко, а после ще сгрее душата си на огъня на техните гневни изблици по неин адрес.

Двамата щяха да се съгласят с нея, че този неблагодарник, хетският жрец, не заслужава царствена лъвска глава и следващия път трябва да получи глава на хамстер, а защо не и на пекинез.

"Или най-добре – представи си как казва Зузана с остър тон – да вървят по дяволите всички."

"Аз не го правя за тях – щеше да отговори Кару. Неведнъж беше водила мислено този разговор. – Правя го заради Бримстоун. И заради всички химери, които ангелите още не са успели да убият." Достатъчно бе да си спомни Лораменди, за да усети бремето на своя дълг. Никой друг, освен нея, не би могъл да го изпълни.

Някъде отвън се разнесе вик на часовой и едно-единствено остро изсвирване. Кару с един скок се озова при прозореца. Един от патрулните отряди се завръщаше, първият от петте. Без да смее да мигне, тя се надвеси от прозореца и огледа небето. Ето ги – задават се откъм планините, над които беше порталът, невидим в редкия въздух на синевата. Още бяха твърде далече, за да различи силуетите и да разбере кой отряд се връща, но присвивайки очи, преброи шестима. Имаше защо да ликува: поне един от отрядите беше невредим.

Приближаваха все повече и все по-наблизо и тя най-сетне го видя: висок и надежден, с подобни на копия рогове. Зири. Сякаш някаква невидима верига, която досега беше стягала гърдите ѝ, се разкъса. Зири беше невредим. Сега вече разпозна и останалите, които кръжаха над казбата и кацаха във вътрешния двор. Половината от техните криле бяха нейно дело, макар да нямаше две с две, които да си приличат по размер и форма. Еднакви бяха само в едно – в предназначението да сеят смърт, в почернялата си от кръв и сажди кожа. Зарадва се да види и Болейрос, но истинско облекчение ѝ донесе само Зири.

Зири беше кирин, беше нейна кръв.

Щом го погледнеше, спомените ѝ като Мадригал ставаха още по-отчетливи и тя виждаше мъжете от своето племе, сякаш се е разделила с тях едва вчера. А бе само седемгодишна, когато ангелите я направиха сирак. В този ден тя излезе от дома си като волно дете в един див и първичен свят, а се върна след нашествие на поробителите и това сложи край на живота, който познаваше дотогава. Смърт и тишина, кръв и загуба, а някъде там, дълбоко в пещерите, стояха притиснати един в друг шепа старци, успели да опазят само сукалчетата.

Зири беше едно от тези сукалчета, мъничък и с още слепи като на коте очи. Кару бегло си го спомняше от Лораменди: непрекъснато я следваше свенливо по петите, а нейната приемна сестра Чиро я дразнеше, че той си пада по нея. "Твоята малка киринска сянка", така му казваше.

– Той не си пада по мен – възразяваше Мадригал. – Просто вижда в мен сродна душа. Копнее за нещо, от което е бил лишен.

Тя също беше привързана дълбоко към него – сираче като нея, но без спомен за дом и близки, който да го топли. От оцелелите имаше неколцина по-възрастни от него и няколко на неговата възраст, но Мадригал беше единствената кирин в разцвета на силите си, която познаваше.

По някаква ирония на съдбата сега ролите им бяха разменени и в негово лице виждаше онова, което тя бе загубила. Той отдавна беше пораснал и го смятаха за висок още преди рогата на антилопа да прибавят няколко педи към ръста му. Краката му бяха човешки, като отдолу преминаваха в копита на антилопа, каквито бяха и нейните навремето. Крилата на прилеп му придаваха присъщия на всички кирини напет вид – някаква особена лекота, сякаш ходенето по земята е само временно и всеки момент ще литне във въздуха.

Сега обаче в него нямаше и следа от обичайната лекота. Пристъпваше тежко, с мрачно лице и докато отрядът се събираше в очакване на своя генерал, той единствен вдигна очи към прозореца на Кару. Тя повдигна леко насинената си и отекла ръка да му помаха, макар да ѝ идваше да закрещи от болка при този прост жест, на който... той не отвърна. Зири отново сведе глава, сякаш нея изобщо я нямаше.

Уязвена, Кару отпусна ръка.

Откъде ли се завръщаха? Какво ли бяха преживели? Какво ли бяха сторили?

"Слез долу и сама разбери", долетя шепот от дълбините на съзнанието ѝ. Каквото и да се беше случило в онази превърната в пепел земя, в онзи потопен в кръв свят, където творенията ѝ заминаха да сеят зло, вече не беше нейна грижа. Тя създаваше телата, нищо повече.

И какво повече би могла да направи?

Вълка стоеше на прозореца точно под този на Кару. Щом Зири вдигна очи да я погледне, зърна белия силует и тутакси сведе глава. Но и това му стигаше, за да зърне обнадеждения ѝ поглед и как едва забележимо му помаха. Самотно.

После се направи, че не я е видял.

Вълка му каза да стои далече от нея. Предупреждението се отнасяше за всички, но Зири имаше чувството, че докато го изрича, прозрачните очи на Тиаго са приковани право в него, че се обръща специално към него. Дали защото и той самият беше кирин? Дали според Тиаго това е достатъчно, за да има някаква особена връзка между тях, или пък помнеше Зири още от дете? От бала на Войнолюбеца.

Или от екзекуцията?

Тогава той се опита да я спаси. Щеше да е забавно, ако не бе така жалко. Как само пълзя по корем в тясното пространство под ешафода, стиснал учебните мечове с изтъпени остриета, събирайки кураж да ѝ ги даде. Ешафодът беше издигнат насред агората, та колкото се може повече хора да я видят как умира; нейната смърт трябваше да се превърне в представление. В сравнение с Мадригал – така неподвижна и с изправени рамене, така красива – струпаните на площада приличаха на животни. А той, дванайсетгодишното кльощаво момче, си беше помислил, че ако се втурне на ешафода... тогава какво? Ще разкъса въжетата, ще счупи веригите? Целият град наоколо беше една клетка, тя нямаше къде да избяга.

Но всичко беше напразно. Оказа се повален от удар с дръжката на меча на един от войниците още преди кракът му да стъпи на ешафода. Мадригал така и не видя нелепия му героичен опит. Тя не откъсваше очи от своя възлюбен.

Но това се случи в един друг живот. Тогава Зири още не схващаше нейното предателство, нито докъде може да доведе то. Докъде всъщност ги доведе. Отдавна вече не беше заслепеното от любов малко момче и Кару не значеше нищо за него.

Тогава защо все го теглеше да погледне към нейния прозорец? Или към нея в редките случаи, когато слизаше при останалите.

Дали не бе от жал? Достатъчен бе само един поглед, за да разбере колко е самотна. През първите дни след идването ѝ в Ерец ходеше бледа, трепереща, безмълвна – видимо в шок. Тогава му беше най-трудно да не се приближи и да не размени поне дума с нея. Трябва да го е почувствала – как всичко в него копнее да сподели нейната печал, нейната самота. Тя и сега продължаваше да го следи с този поглед на плаха надежда всеки път, щом го видеше, сякаш двамата можеше да бъдат приятели.

Но той се отвърна от нея. Тиаго беше повече от ясен: бунтовниците имаха нужда от нея, но не можеха да ѝ се доверят. Тя беше вероломна и трябваше да бъде държана под око – лично от Вълка.

Ето че и самият той слезе да поздрави първите завърнали се.

– Добре дошли – посрещна ги, сякаш бе истинският господар на крепостта. По-скоро на нейните руини. Но щом Белия вълк стъпи в тази издигната от глина и кирпич крепост, за него тя стана същото, каквото бяха и всичките му останали завоевания – собственост, с която се разпореждаше според волята си, докато не си намери нещо по-добро. Твърдеше, че ще седне на трона в Астре още докато е в разцвета на силите си, а серафимите ще му слугуват. Колкото и нелепо да звучеше това при сегашните обстоятелства, Зири нито за миг не би си позволил да подцени Вълка.

Тиаго беше воин на воините. Подчинените му го боготворяха и бяха готови на всичко за него. Той живееше заради битките. Много по-често можеха да го заварят надвесен над картите във войнишката шатра да обмисля бойната стратегия заедно с капитаните си или – още по-често – да атакува ангелите с оголени окървавени зъби, отколкото в неговите покои.

"Луда глава – кипеше Войнолюбеца бесен, задето синът му пак беше загинал в битка и трябваше да се върне към живот в ново тяло. – Генералите не трябва да умират на бойното поле!" Но Тиаго не беше от главнокомандващите, които седят в тила и пращат другите на смърт. Той беше предводител и Зири лично се беше убедил как боят разпалва безстрашието му. Точно от това идваше неговото величие.

Но сега, когато химерите бяха на път да изчезнат от лицето на земята, думите на баща му най-сетне придобиха тежест. Ето защо, когато патрулните отряди отлетяха за Ерец, той остана в крепостта. Явното му нежелание, дори недоволство, напомниха на Зири войник, който е принуден да остане на пост, докато всички останали пируват. Не му беше никак леко да пропусне всичко това. Оставиха го да крачи неспокойно като вълк в клетка, жаден и завистлив. Едва сега, когато войниците му се върнаха, той отново се оживи.

Потупа ги един подир друг по гърба, преди да се закове пред Болейрос.

– Надявам се – рече с мрачна усмивка, която подсказваше неговата твърда увереност, – че си им нанесъл тежки рани.

Тежки рани.

Доказателствата за това покриваха воините му от глава до пети. Кръв: засъхнала до гъсто тъмнокафяво, преливаща в черно по гънките на ръкавиците, ботушите и копитата, където се беше събирала. Остриетата полумесеци на Зири също бяха почернели от нея, нямаше търпение да ги почисти. Обезобразяване на мъртъвци. Някой може и да се гордее с тези разкъсани в усмивка усти, превърнали се в отличителен знак на Войнолюбеца от векове. Но Зири се чувстваше омърсен и единственото му желание бе да се изкъпе в реката. Даже роговете му бяха покрити с кръвта на връхлетял го ангел, който се наниза на тях, докато самият той се беше вкопчил в друг негов събрат. Патрулният отряд наистина нанесе тежки рани.

Освен това спаси кеприните от изтребление, освободи керван с роби, даде им оръжие в ръцете и ги прати по света да разнасят вестта за случилото се. Но Тиаго не питаше за това. Сигурно беше забравил, че на света има народи, които не са войници – свои или вражески – или че може да съществува друга кауза, освен да убиваш.

– Разкажете ми всичко – алчно настояваше той. – Искам да знам как гледаха. Искам да чуя писъците им.

Около пладне момчето от дашнагите Рат, все още със Саразал на ръце, поведе Свева по стръмен горист склон надолу към клисурата. Тя беше тясна, а в балдахина на гората над главите им не се виждаше никаква пролука. Свева си помисли, че бледите клони на девичите дървета се докосват в свод над тях като пръсти на танцуващи моми. Слънчевите лъчи се промъкваха през върхарите ту като ярки копия, ту като пъстра дантела, зелена, златна и игрива. Малки крилати създания пърхаха и жужаха във висините на клисурата, която за тях бе целият им свят, а някъде долу се чуваше поток, игрив като музика.

"И всичко това ще бъде опожарено", помисли си Свева, прескочи кълбо преплетени лозници и се огледа плашливо, докато се спускаше надолу подир Рат.

Огънят все още беше назад. Вятърът от юг отнасяше дима надалече и те дори не можеха да подушат пожара. Но щом се изкачаха на някоя височинка и погледнеха небето, виждаха как по него се кълбят черни облаци пушек.

Как е възможно ангелите да сторят това? Мигар беше толкова важно да заловят или убият няколко химери, че да опожарят цялата земя заради тях? И за какво изобщо бяха завладели тия краища – само за да ги опустошат ли?

"Защо просто не ни оставят на мира?", прииска ѝ се да изкрещи, но се удържа. Даваше си сметка, че ще е съвсем детинско, че не е способна да проумее войните и омразата по света и че на техния фон не е нищо повече от нощните пеперуди и пепелянковите мушици, които кръжат в своя лъч светлина.

"И все пак аз също съм значима", оспори сама себе си тя. А също Саразал, нощните пеперуди и пепелянковите мушици, както и недоносените скоти, звездообразните цветчета, толкова дребни и съвършени; дори малките жилещи кожотвари, които в края на краищата просто търсеха начин за препитание.

Рат също беше значим, въпреки че дъхът му лъхаше на кървави блюда и натрошени кости.

Той им помагаше. Когато грабна Саразал, Свева не допусна нито за миг, че се кани да я отмъкне в храсталака и да я изяде. Но все пак ѝ беше трудно да овладее бясното туптене на сърцето си и да потисне страха, който я обземаше, щом го погледне. Дашнагите бяха плътоядни. Такава беше природата им, както и кожотварите са си кожотвари. Това обаче не значи, че непременно трябва да ги харесва. Както и него в частност.

– Ние не ядем химерите дама – подхвърли, без дори да я поглежда, когато тя го настигна. Не беше никак трудно, тичаше много по-бързо от него, пък и тежестта на Саразал го бавеше. – Нито пък други от висшите зверове. Бас ловя, че и сама го знаеш.

Свева наистина го предполагаше, но ѝ беше трудно да го приеме на доверие.

– Дори когато сте истински гладни ли? – скептично попита тя, готова охотно да повярва на всякакви ужасии по негов адрес.

– Сега съм истински гладен, а ти си още жива – отвърна той. Толкоз. После продължи напред. Тя вече трудно можеше да открие причина да се бои от него. Саразал спеше, обронила глава на рамото му, а той държеше торса си изправен, за да я прикрепя. Много по-лесно щеше да му бъде, ако я изостави и се впусне в дълъг, дълъг бяг, както обикновено дашнагите преследват своята жертва. Въпреки това не го направи.

Тъкмо той ги доведе на това място. Сега, когато навлязоха навътре в клисурата, Свева също успя да чуе и подуши онова, което той беше чул и подушил още преди няколко километра с острите си сетива на хищник: кеприните.

Кеприните? Ето защо беше поел пряко на изток – за да влезе в дирите на тези бавни и тромави скотовъдци, които, ако се съди по миризмата, все още водеха стадата със себе си.

Рат спря в дъното на клисурата и когато Свева се изравни с него, каза:

– Сигурно са от селото при акведукта. Нали го помниш?

Сякаш някога можеше да забрави мястото, където бяха разпънали серафимите, клеймосани с кървавите усмивки на Войнолюбеца. Тази гледка, вдъхваща както ужас, така и надежда за избавление, нямаше да се изличи от паметта ѝ, докато беше жива. Завариха селото пусто. Тогава тя предположи, че жителите му са мъртви, затова сега се зарадва на тяхното избавление, но все още не проумяваше защо Рат ги следва.

– Кеприните са бавни – каза тя.

– Значи им трябва помощ – отвърна Рат и Свева усети как пламва от срам, защото мислеше единствено за собственото си спасение.

– Може би сред тях има и знахар – добави Рат и сведе поглед към Саразал, която все още лежеше отпусната на гърдите му със затворени очи, а раненият ѝ крак беше отпуснат предпазливо върху свитата му ръка. Тази гледка – хищникът, приласкал своята плячка – се видя толкова невероятна на Свева, че тя успя само да примигне, усещайки как достига предела на и без това не особено проникновената си мисъл.

Какво ли знаеше тя?!

Тази земя нямаше край. Поне така се видя на Акива, докато се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха – простираше се чак до хоризонта във всички посоки, безкрайна и вечнозелена. Той знаеше, че всъщност не е така. На изток преминаваше в дълга верига ниски хълмисти хребети, които преливаха във висока пустиня – ширнала се на дни, даже на седмици път червена глинена пустош, покрита с бодливи растения, сред които живееха заровени големи колкото щит отровни бръмбари и чакаха месеци, понякога години близо до тях да мине плячка. Говореше се, че из тамошните небесни острови живеят номади като чакалоглавия Саб, но патрулните отряди на серафимите, стигнали чак дотам, или се връщаха без да срещнат живо същество, или потъваха някъде в дълбините и не се връщаха изобщо.

На запад се простираше Крайбрежната планинска верига, а отвъд нея – Тайният бряг, заселен с приливни села, чиито жители можеха да обитават както водата, така и сушата; те се изплъзваха със скоростта на рибно ято, щом се зададеше враг, и живееха като бегълци в дълбините, докато отмине опасността.

На юг: страховитите Хинтермост, най-високите планини на Ерец. Те бяха и най-обширни, надвишавайки трикратно площта на всяка друга планинска верига в света. Въздигаха се в епична стена от сиви крепостни валове и естествени зъбери; издълбани от реките проломи, които потъваха в сърцето на скалата и пак излизаха на повърхността; хиляди склонове, блеснали от спускащите се по тях водопади. Мълвеше се, че от там има път – лабиринт от клисури и тунели – водещ към тучни пасища в най-отдалечената част, който обаче е непроходим без помощта на местните племена с жабешка плът, населяващи главно тъмните места. Ледниците по най-високите върхове приличаха отдалече на градове от кристал, но отблизо се виждаше, че са необитаем ветровит лабиринт, недостъпен за друг, освен за буревестниците. Те гнездяха по тия места, снасяха огромните си яйца и възсядаха халите, които биха смазали всичко друго само с един повей.

Такива бяха естествените граници на този южен континент, който серафимите искаха да подчинят от незапомнени времена. Зелените земи, прострени под краката на Акива, бяха неговото величествено диво сърце, огромно и непревземаемо, дори всички воини от безчетните армии на Империята да се съберат тук в опит да го завладеят. Те можеха – и щяха – да изпепелят селата и нивите, но повечето химери по тези земи бяха номади, подвижни и неуловими, а не земеделци. Тях серафимите не можеха да изгорят, дори да опитат. Но не това беше и целта им, въпреки валмата черен пушек.

Тези пламъци трябваше само да натирят бегълците на юг и на изток, където горите оредяваха и потоците ставаха по-пълноводни, за да се влеят накрая във великата река Кир. Там вече сигурно щяха да успеят да ги изтребят. И тогава какво?

Акива се надяваше да не успеят. Но не остана само с едната гола надежда, а направи нещо повече: впрегна всичките си умения на преследвач, за да останат бегълците непроследими. Щом се досетеше, че химерите може да са скрити на някое място – пролука в горския листак, подсказваща корито на поток, например – той правеше всичко възможно да поведе отряда си точно в обратната посока. И понеже беше Бич за зверовете, никой не се усъмни. Освен може би Хазаел, но той го показа само с поглед.

Лираз не беше с тях; отрядите бяха от по дванайсет воини и на нея ѝ възложиха да ръководи друга група. През целия ден Акива не спря да се пита докъде стига усърдието на сестра му в изпълнение на заповедта.

– А в действителност какво мислиш? – внезапно го попита Хазаел. Вече се спускаше мрак, а те още не бяха влезли в дирите на селяните бегълци, нито бяха попаднали на следа от освободените роби.

– За кое?

– За това кой стои зад нападенията.

Какво мисли ли?! Нищо не мислеше. Защото цял ден водеше битка с надеждата – забрани си да се надява: от една страна, защото беше нередно да напусне с такова чувство мястото на кръвопролитието, и от друга – защото се боеше да не се окаже напразна надежда. Дали се беше появил друг възкресител? Или нямаше такъв?

– Поне съм сигурен, че не са призраци – предпазливо отвърна той.

– Не, малко вероятно е да са призраци – съгласи се Хазаел. – Въпреки това е странно – по мечовете на нашите воини няма кръв; никакви следи, освен тези на бегълците. И пет атаки само за една нощ. В такъв случай колко ли на брой са нападателите? Трябва да са много силни, за да изпълнят такава задача и сигурно са крилати, за да се появяват и изчезват безследно. Предполагам, че имат хамси, иначе нашите щяха да влязат в схватка. А това е едва началото. – Имаше пълно право. Акива и сам стигна до същите заключения. Хазаел го изгледа дълго. – Срещу какво ни предстои да се изправим, Акива?

Вече нямаше как да го премълчи.

– Ревенанти. Това трябва да е.

– Има друг възкресител?

Акива се поколеба.

– Вероятно. – Дали Хазаел си даваше сметка какво означава това за Акива, появата на друг възкресител? Можеше ли да долови неговата надежда, че е възможно Кару да оживее? И ще бъде ли съпричастен към тази надежда? Ами ако е получил опрощение от Хазаел само защото Кару е мъртва, сякаш лудостта на Акива бе останала в миналото заедно с нея и вече можеха да загърбят случилото се, продължавайки своя живот както досега?

Но е възможно за Акива да не съществува вече "както досега". Тогава какво го чака?

– Вижте! – провикна се водачът на отряда, изтръгвайки го от мислите му. Кала беше лейтенант от Втори легион, засега най-големият в армията на Империята, затова понякога го наричаха и редовната войска. Тя сочеше надолу към сухо дере, където короните на дърветата не образуваха плътно покривало. Когато Акива се взря натам, усети някакво раздвижване, после пак, отново и отново, докато накрая не се появи вълна от тела. Придвижване на стада. Кеприните. Стомахът му се сви и най-напред го изпълни гняв: "Ама че глупаци, да се покажат на открито при цялата тази гора наоколо".

Вече беше твърде късно да отклони вниманието на отряда от тях, не му оставаше нищо друго, освен да последва Кала, която ги поведе надолу към върхарите на дърветата. За да избегне очакваната засада, тя накара Акива и

Хазаел да заобиколят откъм най-далечния край на дерето. Така и направиха, впили поглед в просеката между върховете на дърветата. Опитваха се да открият пролука с по-добра видимост, но не успяха – мяркаха се единствено рунести гърбове, които се придвижваха бавно.

Акива мрачно измъкна меча. Така беше обучен: вадиш оръжието и самият ти се превръщаш в инструмент с ясна цел като самия меч – откриване на артерии и тяхното прерязване; на крайници и тяхното разчленяване; умъртвяване на всичко живо. Няма друга причина да се вади оръжие, освен ти самият да станеш оръжие.

Но той вече не желаеше да служи за оръжие. Можеше още сега да дезертира, да изчезне. Не искаше да участва в онова, което предстоеше. Но не би било достатъчно само той да престане да убива химери. Навремето мечтаеше за нещо много повече.

Дърветата бяха като зелен шепот, когато двамата с Хазаел се спуснаха заедно с останалите, а в главата му кънтеше гласът, който бе чул само веднъж... "Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете. Или животът ти е господар, или смъртта." Когато Бримстоун изрече тези думи, те не означаваха нищо за Акива. Сега обаче ги проумя. Но как е възможно един войник да промени своите господари?

И как е възможно някой, стиснал по един меч във всяка ръка, да се надява да спре кръвопролитието?

Има толкова различни видове тишина, мислеше си Свева с притисната до рамото на Рат глава, докато се опитваше да не диша. А този беше най-страшният. Това бе тишината, последвала предсмъртен стон. Макар да я чуваше за първи път, Свева я разпозна инстинктивно; с колкото повече клетници я споделяше, толкова по-напрегната и плашеща ставаше тя. Ако е сама, щеше да стои тихо, но сега – обградена от трийсетина непознати?

При това с бебета?!

Криеха се, свити под стрехата на изровения от пълноводието бряг на потока. Водата течеше покрай тях и миеше копитата им, както и огромните лапи на Рат, но нейното бълбукане можеше да заглуши само по-слабите звуци – хленчене и подсмърчане. Макар че, отбеляза наум Свева, дори това не се чуваше наоколо. Така, както стоеше със здраво стиснати очи, можеше дори да си представи, че е самичка, стига да не беше топлината, излъчвана от тялото на Рат от едната ѝ страна и на Нур – от другата. Майката от племето на кеприните здраво притискаше бебето към себе си. Свева очакваше Лел да заплаче всеки момент, но тя мълчеше. Тази тишина е необикновена, помисли си кошутата дама: съвършена, блещукаща и така крехка. Също като стъкло – ако го разбиеш, то никога вече няма да бъде цяло.

Ако Лел се разплаче, ако нечие копито изгуби опора и се плъзне по брега, или друг звук наруши невинното бълбукане на потока, те всички ще умрат.

Но дори когато някъде в тъмните дълбини на душата ѝ наплашеното дете в нея искаше да хвърли цялата вина върху Рат, че ги е довлякъл тук, пак не можеше да го направи. И не защото не опита. Винаги е хубаво да има някого, когото да обвиниш за всичко. Но проблемът на Свева с прехвърлянето на вината бе в друго: колкото по-назад се връщаше, толкова по-ясно се виждаше нейната вина – задето препусна из долината пред Саразал, развяла коси на вятъра и не обърна внимание на виковете на сестра си да се връщат. Това не стана по вина на Рат. Нещо повече – двете със сестра ѝ сигурно досега щяха да са мъртви, ако не беше той. Заради кеприните обаче щяха да умрат точно сега. Ето в този момент.

Колко странно и ужасно е да знаеш това.

Ако Рат не беше надушил кеприните и не беше ги последвал, ако не бяха ги настигнали и не се бяха присъединили към тях, сега тази споделена тишина изобщо нямаше да я има. Същият въздух щеше да е разкъсан от блеещи викове, а Лел, този сладък малък вързоп, наистина щеше да реве в един глас с всички останали, вместо да се чуват само овните.

– Чуй това – обади се Зузана. – В Южна Италия е забелязана дяволица...

– Със синя коса ли? – прекъсна я Мик. Гласът му долиташе приглушено. Върху лицето му имаше възглавница, защото се опитваше да заспи.

– Всъщност розова. Предполагам, че легионите на Сатаната си правят експерименти с цвета. – Тя седеше в леглото и четеше от екрана на лаптопа си. – И така, дяволицата се изкатерила по стената на катедралата и изсъскала отгоре. Тогава очевидците успели да се уверят – забележи – от няколкостотин метра разстояние, че е с раздвоен език.

– Значи имат силни очи.

– Аха. – Тя изду бузи и отвори нова страница в Гугъл. – Шайка малоумници.

Мик надникна изпод възглавницата.

– Тук е много светло – каза. – Ела в моята бърлога.

– Бърлога ли? Много измислена бърлога имате, господине.

– Точно колкото да се побере главата ми в нея.

– Ъхъ – неясно избърбори Зузана. – Ето една от вчера, хм, Бейкърсфийлд, Калифорния. Синя коса, готино палто, летяща. Ура! Открихме Кару! Но защо ѝ е да ходи в Бейкърсфийлд, Калифорния и да преследва тамошните ученици, си остава загадка. – Зузана изсумтя подигравателно и се върна към началната страница в Гугъл.

Както се оказа, светът беше пренаселен със синекоси дяволици. Тази информация беше допълнена от съобщението, че ангелите, чието присъствие сред човешкия род бе вече потвърдено, също държат под око дяволската инвазия. По някакво странно стечение на обстоятелствата след масово разпространения репортаж от Карловия мост, дяволите са все със синя коса, черни шлифери и татуирани върху дланите очи.

Кару се беше превърнала в лицето на Апокалипсиса, което по мнението на Зузана си беше чист позор. Приятелката ѝ дори стана корица на списание "Тайм", увенчана със заглавието: "Така ли изглеждат демоните?". От списанието бяха използвали великолепната снимка, която някой ѝ направи в онзи ден, докато стоеше изправена срещу ангелите с разпиляна във всички посоки коса и протегнати напред ръце с хамси върху дланите. Върху лицето ѝ беше изписана неистова концентрация с леко загатната... дивашка наслада. Зузана добре помнеше тази дивашка наслада. В нея имаше нещо откачено. От "Тайм" се бяха опитали да интервюират Зузана във връзка с тази статия и, колкото и да е странно, не бяха публикували нейните ругателно-загадъчни отговори. Каз, разбира се, не ги беше разочаровал.

– Хайде да спим – опита отново Мик. – Дяволите ще са тук и на сутринта.

– След минутка – отвърна Зузана, но не мина само минута. След час тя си направи чай и се премести във фотьойла край леглото. Публикуваните съобщения не я доведоха доникъде; сега идваше ред на най-откачените. Тя стесни търсенето. Вече беше успяла да проследи IР адреса на единствения имейл от Кару чак до Мароко, което не беше кой знае каква изненада. Когато чу приятелката си за последно, тя се намираше в Мароко. Но сега не беше в Маракеш, а в някакъв град с трудно произносимото име Уарзазат, който се намираше в район с палмови оазиси, камили и казби в покрайнините на пустинята Сахара.

Прах и звездна светлина – това го има в писмото на Кару? Че защо пък не. Човек би могъл да си го представи.

Жрица в пясъчен замък? Казбите много приличаха на пясъчни замъци. Жалко само, че бяха близо петдесет милиона, пръснати на площ от стотици километри. Въпреки това Зузана се развълнува. Трябваше да е на прав път. В главата ѝ се беше забила тази глупава песничка  Rock the Casbah[7] и тя си я тананикаше, докато отпиваше от чая и ровеше в десетки сайтове, рекламиращи казба хотели за офроуд пътешествия из пустинята или места за "автентично номадско преживяване", всичките с проблясващи на слънцето плувни басейни, които никак не ѝ се виждаха номадски.

После се натъкна на блога на един френски пътешественик, който описваше прехода си из Атласките планини. Публикацията беше само отпреди няколко дни и се състоеше главно от пейзажни фотоси и снимки на сенки на камили и прашни деца, които продават бижута край пътя. Една от тях обаче накара Зузана да остави чашата и да изправи гръб във фотьойла. Тя я увеличи и започна да я разглежда отблизо. Представляваше нощно небе със съвършен полумесец и силуети, които бяха достатъчно неясни, за да не ги забележиш, ако не търсиш целенасочено. Шест от тях, крилати, бяха уловени в мига, когато закриват звездите. Макар че не можеше да определи размерите им по снимката, нещо друго привлече нейното внимание – надписът отдолу.

"Само не казвайте на търсачите на ангели, но по тия места има наистина огромни нощни птици."

Кару слезе до реката да се изкъпе – имаше чувството, че си позволява недопустима глезотия, докато втрива шампоана в косата си, и че пилее ценно време, докато петнайсет минути я суши, простряна върху нажежената скала. Когато се върна в крепостта, на вратата на стаята ѝ вече нямаше напречна греда.

– Къде е? – попита тя Тен.

– Откъде да знам? Нали бях с теб.

Вярно, така беше, макар и против желанието на Кару. За нея не било безопасно да се движи сама, казал Тиаго, дори когато отивала до плитчините на реката, извираща от планините и преминаваща точно под казбата, право пред очите на стражите в охранителната кула – добре поне, че имаше няколко по-големи скали, та да скрие голотата си от любопитни очи. Химерите бяха не по-малко заинтригувани от Исса и Ясри от нейното човешко тяло, но далеч не бяха толкова деликатни.

– Ама че си плоска – заключи Тен същия ден, оглеждайки Кару от глава до пети и от този поглед тя се почувства толкова безопашата, безнокта, безкопитна и всякакви други без, че направо ѝ домъчня.

– Благодаря – отвърна тя и се потопи във водата. – Старая се.

За миг ѝ се прииска да се остави на течението да я отнесе далече надолу по реката, където няма да се налага да търпи присъствието на вълчицата близо – о! – половин час. Тен здравата я беше обсебила през последните няколко дни: превърна се в неин помощник и придружител, надзирател и сянка.

– Какво ще правиш, когато пак се наложи да замина, за да събирам зъби? – попита тя Тиаго същата сутрин. – Заедно с мен ли ще я изпратиш?

– Кого, Тен ли? Не. Не и Тен – отвърна той с тон, от който Кару веднага схвана какво има предвид.

– Какво, ти ли? Каниш се да дойдеш с мен?!

– Признавам си, любопитно ми е да видя този свят. Сигурно има и други места извън пустинята. Ще ми ги покажеш.

Той говореше съвършено сериозно. Стомахът на Кару се сви. Тя на шега спомена Тен, но той?!

– Изключено. Ти не си човек – веднага ще те забележат. Освен това не можеш да летиш. – "Освен това си гаден и аз не те искам с мен."

– Все ще измислим нещо.

"Ние, значи", помисли си Кару, представяйки си Тиаго в "Отровната магерница", преметнал вълчите си крака върху капака на някой от ковчезите и сърбащ гулаш с жестоката си чувствена уста. Зачуди се дали Зузана ще се прехласне и по него, както стана с Акива, но веднага си отговори: "Не. Зузето ще го прочете като отворена книга".

Но май не беше съвсем права. Зузана не прочете Акива като отворена книга, нали? Нито пък самата тя успя да го разгадае. Явно Кару имаше лоша преценка за чудовища, което беше крайно злополучно предвид сегашното ѝ положение.

– Кой тогава я е взел? – настоя тя. Сърцето ѝ запрепуска, биейки в стакато на къси удари.

– Какво толкова си се загрижила – нали е просто парче дърво?

– Но има връзка с моята безопасност. – Значи това беше цената, която трябваше да плати за чистата си коса. Как ще спи от тук нататък, когато всеки момент някой може да връхлети в стаята? И без това сънят ѝ не беше никак спокоен. В този момент в главата ѝ се мярна светкавична мисъл, която я убоде като игла – онази нощ, когато Акива беше само на ръка разстояние в апартамента ѝ в Прага, тя нямаше никакви проблеми със съня. Какво не беше наред с вътрешните ѝ сензори, та се чувстваше така спокойна с него? – Това е било твоя идея, нали? Само защото те оставих отвън онзи ден. – Не само гредата беше изчезнала, но ги нямаше и скобите в стената, които я държаха. Вече не беше достатъчно да намери друга греда, с която да я замести. – да не искаш някой да ме убие, докато спя?!

– По-спокойно, Кару – отвърна Тен. – Никой не иска да те убива...

– Така ли?! Никой не иска или никой няма да го направи?

Дали си въобразяваше, че Тен ще ѝ спести истината?

– Добре де, никой няма да го направи – отвърна вълчицата. – Ти си под опеката на Белия вълк, а това е по-сигурно от което и да е парче дърво. Хайде, стига вече. Давай да се захващаме за работа. Трябва да довършим Емилион, а Хвита тази нощ отива в ямата.

Това ли било? Значи от нея се очаква да се шмугне покорно в стаята си и да продължи работата по списъка със заявки на Белия вълк. Всичко да върви по дяволите тогава! Кару тръгна обратно към стълбището, но Тен препречи пътя ѝ, затова прекоси стаята право към отворения прозорец. Щом Тиаго толкова държи да я охраняват, помисли си, тогава нека намери някой, който може да лети.

Тен се досети какво се кани да направи и извика точно когато Кару прекрачи в празното пространство. Задържа се във въздуха, колкото да хвърли предизвикателен поглед назад към Тен, и полетя надолу. Стремително. Вятърът засвири в ушите ѝ при това устремно спускане, което тя прекрати едва в последния момент, малко преди да се приземи четири етажа по-надолу, свита на кълбо.

"Олеле!" Май наистина е било в последния момент. Стъпалата ѝ пламнаха от рязкото съприкосновение със земята, но поне успя да постигне драматичен ефект. Главата на Тен стърчеше от прозореца и на Кару ѝ се прищя да вдигне два пръста в знак на триумф – британската У-образна версия ѝ допадаше много повече от американския вдигнат палец – но и в двата случая би изглеждала нелепо. "Не бъди до такава степен човек", каза си и тръгна да търси Вълка.

Той най-вероятно беше в караулното – полуразрушена постройка, която беше окупирал със своите капитани; там те чертаеха карти на военни действия в праха на двора, после ги заличаваха, крачеха нервно напред-назад, крояха планове. Кару тръгна натам и подмина Хвита, който отсечено ѝ кимна, но не забави крачка. "Предполагам, че ще се видим по-късно", помисли си тя и усети жал. Не можеше да каже, че Хвита е особено мил с нея, но и никога не се беше държал грубо – сякаш просто не я забелязваше. Едва ли трябваше да очаква точно сега да бъде особено любезен, нали знае, че след няколко часа ще му прережат гърлото. Откъдето и да се погледне, това си беше чисто прахосване на майсторлъка на Бримстоун.

"Не аз го решавам."

Кару мина покрай прострени на слънце върху стената дрехи и ѝ хрумна, че това място добива все по-обитаем вид – благодарение на нея. Само за последните няколко дни се появиха още деветима воини и навсякъде кипеше живот. С помощта на Тен темпото на нейната работа се подобряваше, но ръцете ѝ, проклятие, вече на нищо не приличаха. От мястото си чуваше чука на Айджар и забеляза струята дим над ковачницата му; долови аромата на нещо-не-съвсем-сготвено откъм казана с кускус и я лъхна на нещо-не-съвсем-изветряло откъм опорната стена на казбата, където войниците имаха навик да се облекчават. Никой не си правеше труд да излезе или да отлети навън.

"Нали вече си имате криле, тогава хайде да ги използвате, за да отидете някъде по-далече да пикаете, моля и благодаря!"

Дочу се далечен отглас на спор, залп от смях, а откъм вътрешния двор – звън на току-що изковани остриета, размахани от току-що изковани мишци, защото най-новите ѝ ревенанти трябваше да свикнат с телата си, крилата си, с всичко. Кару се поспря под сводестата арка и погледът ѝ веднага попадна на Зири. Той беше заедно с Иксандер, най-голямото страшилище, сътворено от Кару досега, и приличаше на същинско джудже край него.

Иксандер винаги е бил голям – принадлежеше към акко, едно от най-многобройните племена и основен източник за войската, но сега имаше ръст на гризли, близо десет стъпки висок, масивен и с огромни бивни по специална заръка на Тиаго. Крилата му бяха големи почти колкото на буревестник, а заради мускулите, необходими да ги удържат и задействат, мечият му гръб изглеждаше грамаден. В тялото му нямаше и следа от елегантност, за което Кару съжаляваше най-много. Беглият контакт с неговата душа я изненада със своята... ливадност.

Усещането за душите беше нееднозначно: звук или цвят, проблясване на някакъв образ или чувство. Тази на Иксандер беше ливада. Пъстра светлина, цъфтеж и тишина – пълна противоположност на колосалното зверско тяло, което сега с помощта на Зири постепенно овладяваше.

Зири се стрелна към небето, грациозно и безшумно, давайки знак на Иксандер да го последва, което той и направи, но нито грациозно, нито безшумно. Прилепските му криле шумно цепеха въздуха и вдигаха облаци от прахоляк, които стигнаха чак до Кару в другия край на двора. Издигнали се на достатъчна височина, двамата заеха изходна позиция за схватка. Кару се улови, че насочва цялото си внимание не към Иксандер, а към Зири, забравила както своята обида, така и накъде точно се беше запътила преди малко, защото гледката на летящ кирин я пренесе години назад във времето.

Тази гледка всеки път я превръщаше в Мадригал. Усещаше най-силно същността си на химера в моментите, когато погледът ѝ попадаше върху Зири, а най-силно чувстваше човешката си същност в мига, когато осъзнаеше каква всъщност е сега. Това не я изпълваше с огорчение. Тя беше това, което е. Оставаше само онова временно чувство на дезориентация, слабо напрежение между нейните две аз, които винаги щяха да останат разделени като два жълтъка в една черупка.

– Нали знаеш, че пак може да станеш кирин – каза ѝ Тен при реката.

– Моля? – Кару тъкмо изцеждаше косата си и реши, че не е чула добре.

– Може пак да се превърнеш в химера. Така и останалите ще те възприемат по-лесно. – Тя отново изгледа Кару от глава до пети и сякаш остана доволна от жалкия ѝ човешки образ. – Мога да ти помогна, стига да искаш.

– Ще ми помогнеш ли?! – Това сигурно беше някаква шега. – Как да разбирам това – че ще ме убиеш? Много ти благодаря!

Но Тен явно не се шегуваше.

– О, не. Тиаго ще го направи, разбира се. А аз ще те възкреся. Само трябва да ми покажеш как става.

Такава ли била работата?!

– Какво да ти покажа? – попита Кару с широка усмивка на престорена веселост. – А защо вместо това не променим теб? Имам страхотни идеи за новото ти тяло. – На Тен това предложение не ѝ се понрави особено, но Кару изобщо не я беше грижа. Тя и сега не успяваше да уталожи раздразнението си. Дали Тен и Тиаго не бяха обсъждали тази идея на четири очи? Сигурно ще ѝ е по-лесно да се слее с останалите, ако е с тяло на химера, но точно сега не виждаше никакъв смисъл да разсъждава върху това. Кару трябваше да остане човек, за да осигурява храна на бунтовниците, платове за облеклото им и суровина за ковачницата на Айджар, да не говорим и за зъбите. Но наистина ли очакваха от нея най-накрая да се върне в тялото на химера?

Е, да очакват каквото си щат. Тя впи поглед в хамсите върху дланите си; приличаха на подпис на художник. Бримстоун беше направил това тяло за нея и тя щеше да го задържи и занапред.

Нов залп от смях отново я върна към реалността. Зири и Иксандер продължаваха приятелската схватка, но Иксандер беше загубил равновесие и сега се спускаше в бавна спирала към земята. В опит да се задържи във въздуха той непохватно размаха криле и се стовари върху порутения парапет, който опасваше вътрешния двор, предизвиквайки лавина от мазилка и прах. Накрая се озова увиснал на една ръка, вкопчена в стената. Смях. Зири се заливаше от смях, останалите му пригласяха и този звук бе така чужд и необичаен, така безгрижен. Той накара Кару да осъзнае, че всъщност тя тайно ги наблюдаваше, защото те никога не се смееха, щом тя беше наблизо.

И сега тутакси биха престанали, стига да я зърнат. Тя се дръпна назад, защото не искаше да се издаде.

Зири се стрелна във въздуха и стовари плоската страна на своя меч върху ръката на Иксандер, което го принуди да се пусне от парапета и той с рев полетя към земята. Приземи се със страшна сила и направи опит да отвърне на удара на Зири, който продължаваше да го предизвиква. Стрелна се толкова близо до Иксандер, че успя да го тресне по шлема, преди отново рязко да се издигне. Останалите също взеха да го дразнят – съвсем добронамерено – и когато той най-после се вдигна във въздуха, решен да преследва противника докрай, го приветстваха шумно.

Всичките пет патрулни отряда се завърнаха в пълен състав от Ерец, дори нямаше ранени. Тиаго беше в отлично настроение, а в казбата цареше победоносен дух, макар че Кару все още не знаеше каква точно победа празнуват, нито каква е била мисията им. Една от готвачките уши нов гонфалон[8]за Тиаго на мястото на предишния, който изгоря заедно с Лораменди. Този беше съвсем скромен на вид, изработен от просто конопено платно, а не от коприна, но върху него пак беше избродиран бял вълк и думите "Победа и мъст" – неговият девиз. Който сега явно вече беше станал общ за всички.

Лично Кару предпочиташе герба на Войнолюбеца: еленови рога с напъпили филизи, символ на непрекъснат растеж; въпреки това и на нея не ѝ беше съвсем чуждо желанието за мъст.

Сега гонфалонът висеше над галерията при входа към вътрешния двор като живо доказателство за новия възход на Вълка. "Дали този възход е и мой", помисли си Кару и в душата ѝ изпърха някаква веселост. Защо пък да не е? "Ние сме заедно в това начинание", ѝ беше казал Тиаго. Какво ли би сторил, ако и тя си направи гонфалон и го провеси до неговия? Какво ли ще има изобразено на него? Наниз от зъби? Чифт клещи? Едва ли. По-скоро менгеме, а девизът ѝ ще бъде "Ох!".

Тя се усмихна на себе си. Забавно е, помисли си, но скоро усмивката ѝ стана печална, защото нямаше с кого да го сподели. Във вътрешния двор войниците продължаваха да се смеят, но тя се криеше в сенките и не беше част от това веселие.

Иксандер вече се движеше с видима лекота и на нея ѝ трябваше малко време, докато осъзнае защо – просто защото не се напъваше толкова. Движенията на тялото му вече бяха станали естествени, без да се налага да обмисля всяко от тях. Почувства прилив на гордост, когато тежкото мечешко тяло плавно се понесе из въздуха. Предизвикателствата на Зири го бяха накарали да забрави своя самоконтрол – каквато е била и неговата цел, досети се Кару – но сега дойде ред Зири да си плати. Иксандер го беше стиснал за врата, преструвайки се, че го души. После го запрати надалече във въздуха. Зири се приземи тичешком, заровил крака в праха на двора. Едва успя да спре, когато разцепените му копита опряха в Болейрос, масивния бик кентавър, който беше негов отряден командир.

Болейрос разтърси глава, раменете му подскачаха от смях. Той прехвърли ръка през раменете на Зири, за да продължат заедно да наблюдават полета на Иксандер.

Нещо заседна в гърлото на Кару. Колко непринудено се държаха един с друг, как лесно идваше смехът им. А навремето тя също беше част от тази войнишка задушевност, споделяше с другарите си казармите и полевите лагери, храната и песните. Спасяваше животи и събираше души, беше една от тях.

Но вече беше направила своя избор в живота и трябваше да продължи да живее с този избор.

Смехът внезапно секна и Кару се изплаши, че войниците са я видели как ги шпионира. Те обаче не гледаха в нейната посока. Миг по-късно в полезрението ѝ се появи Тиаго. Кару се сети, че всъщност беше тръгнала към него, за да настоява да ѝ върнат напречната греда на вратата. Ядът и куражът ѝ обаче се бяха изпарили вече. Не само той беше причината, макар Вълка определено да потискаше смелостта ѝ. Друго я стъписа – неговите придружители.

Оживелите сенки.

Те бяха посвоему красиви, с еднаква гъвкава походка. Тангрис и Башаис си приличаха като две капки вода: сфинксоподобни катраненочерни пантери с фини кости и мека козина, с глави на жени и криле, покрити с тъмната перушина на бухал, съвършено безшумни при полет. Не бяха нито масивни, нито страховити, но Тиаго имаше специално отношение към тях, каквото не показваше към нито един от останалите воини. И нищо чудно. Никой не притежаваше техните умения. Дланите на Кару станаха лепкави от пот. Дали не ги праща на мисия?

Точно така трябваше да е.

Този път нямаше оправдание тъпо да се чуди що за мисия ще е това, нито да се прави, че не разбира. Оживелите сенки бяха легенда, бяха... специални... и тяхната мисия явно също беше специална.

Те се откъснаха от земята и полетяха, оставяйки след себе си плътна тишина. Никой не направи опит да се сбогува, нито да им пожелае късмет. На тях късмет не им трябваше. Той беше особено нужен на ангелите в Ерец, но едва ли щеше да ги споходи. Към когото и да бяха поели оживелите сенки, той вече можеше да се смята за мъртвец.

Акива можеше да мине и без лагерен огън тази нощ. Огънят му беше дошъл в повече през деня: небето все още не се виждаше от кълбата дим на пожара, който подпалиха, за да прогонят химерите бегълци от укритието на гората. Погледнеше ли нагоре, не можеше да зърне нито една звезда. Но лагерният огън беше неизменна част и център на войнишкия бивак. Всички се събираха около него, за да почистят оръжието си, да се нахранят и да пийнат. Макар да нямаше никакъв апетит, сега той изпитваше ненаситна жажда. Пресушаваше десети литър вода, потънал в мрачни като небето мисли, когато някакъв глас привлече вниманието му.

– Какво правиш?

Тонът беше остър – беше Лираз. Акива вдигна поглед. Сестра му седеше от другата страна на огъня, чието сияние ѝ придаваше зловещ вид.

– А на теб на какво ти прилича? – Акива не познаваше войника от Втори легион. Седеше насреща с още двама. Но когато видя какво държат – какво се канеха да правят – ръцете му се свиха в юмруци. Инструменти за татуиране, нямаше как да ги сбърка. Трябваха им само нож и мастило, за да бележат колко са избитите от тях противници през този ден.

– Струва ми се, че се каниш да добавиш още черти на твоя рабош – отвърна Лираз. – Това обаче няма да стане, защото никой уважаващ себе си воин няма да татуира и една черта върху пръстите си днес.

Днес. Днес. Какво ли беше извършил днес отрядът на Лираз? Акива не искаше да гадае. Когато двамата с Хазаел я срещнаха след преживения мрачен ден, нейният поглед сякаш ги предизвикваше да я попитат, но той не искаше да научи. Раните по някои от войниците в нейния отряд говореха достатъчно – дамга от камшик, следи от ухапвания. Не бяха опасни, но затова пък бяха прекалено красноречиви. Акива също не сподели какво е направил само преди няколко часа в онова дере на югоизток. Двамата с Хазаел не обелиха нито дума, само бегло се спогледаха, сякаш изобщо не се беше случило.

Работата беше там, че рабошът служи да се бележат само убитите в сражение противници, паднали в равен двубой. А не беззащитни бегълци.

– Те също имаха оръжие – вдигна рамене войникът.

– Я гледай! Значи само това е достатъчно, за да се превърнат в редовна войска, така ли? – сряза го Лираз. – Само дай нож на селянина и той става достоен противник. – Тя посочи ръцете му, гъстата мрежа черни линии, която покриваше пръстите му. – Колко от тези се съпротивляваха? Направи ли го някой изобщо?

Войникът внезапно скочи на крака. Извисяваше се с цяла глава над Лираз, но ако си мислеше, че това му дава предимство, скоро щеше да проумее грешката си. Акива също се изправи – не защото очакваше сестра му да има нужда от помощ, а по-скоро от изненада заради причината на нейния гняв.

– Заслужил съм си чертите – надвеси се над нея войникът.

Лираз не направи нито крачка назад.

– Не и днес – отвърна през стиснати зъби и с убийствено презрение.

– Ти пък коя си, че да го решаваш?!

Устните ѝ оголиха стиснатите зъби в ожесточена усмивка.

– Поразпитай и ще разбереш.

Дали заради тази усмивка, или заради онова, което зърна в очите ѝ, но нещо разколеба неговата самоувереност.

– Трябва ли сега да съм изплашен?

– Мен лично тръпки ме побиват – изникна отнякъде Хазаел. – С радост ще ти разкажа няколко истории, стига да искаш да ги чуеш. Познавам я откакто се помня.

– Късметлия – обади се някой и това предизвика глупав смях.

– О, така си е. – Хазаел беше искрен. – Хубаво е до теб винаги да има някой, който да ти отърве кожата. Колко пъти си го правила, а, Лир? Май бяха четири – обърна се към нея той.

Тя не отговори. Акива пристъпи към тях.

– Нови приятелства ли завързваш, Лир?

– Навсякъде става така.

– Знаете, че тя е права – кимна към останалите войници Акива. – Само ще си навлечете позор, ако се окичите с извършеното през днешния ден.

– Просто изпълнявахме заповедта – отвърна войникът, който стана още по-неуверен в присъствието на Акива.

– Някой да ти е заповядвал да се гордееш с това?

– Хайде, стига вече – обади се един от неговите приятели и го дръпна за лакътя. Докато се отдалечаваха, откъм групата им ясно долетя изреченото с нисък глас: "Извънбрачни".

– Ако утре видя пресни татуировки по пръстите на някого, ще ги отрежа – провикна се подире им Лираз.

Оня, който ѝ се беше опълчил, се изсмя недоверчиво и погледна през рамо.

– Само се опитай.

– Не я предизвиквай, става ли – намеси се Хазаел. – Мисля, че само чака повод да си направи огърлица от отрязани пръсти.

Чак когато си отидоха, Лираз седна. После погледна косо Акива.

– Нямам нужда от Бича за зверовете, за да си разрешавам споровете.

Хазаел се засегна.

– Ами аз? Обзалагам се, че точно аз ги изплаших.

– Разбира се. Нищо не всява по-голям страх от хвалбите колко пъти твоята сестра ти е спасявала кожата.

– Защото премълчах колко пъти аз съм спасявал твоята – отвърна той. – Според мен сме квит.

– Нищо не съм искал да разрешавам – избухна Акива. – Просто се съгласих с теб. – После се поколеба. – Лираз, какво се случи днес?

– А ти как мислиш? – гласеше отговорът. Всъщност той мислеше, че са попаднали на друга група избягали от кервана роби и, както каза и войникът, са изпълнили заповедта. По начина, по който Лираз втренчено гледаше огъня, отсъди, че това изобщо не ѝ е харесало. Не го и беше очаквал. Тя можеше да се гордее заради победа в битките с достоен противник, но не и с грозна касапница. Оставаше въпросът докъде е готова да следва заповедите. И... дали е способна да го изненада, както направи Хазаел.

Акива обърна очи към брат си и срещна неговите. Погледите им се кръстосаха над главата на тяхната сестра и по тях пролича, че сега за първи път си дават сметка какво са сторили в дерето този ден.

Или по-точно какво не са направили.

Когато Акива чу писъка – кратък, набързо заглушен, но въпреки това неоспорим – Хазаел се оказа по-близо до неговия източник. Разстоянието между двамата беше само няколко замаха с крилете, но все пак Хазаел реагира пръв. Той внезапно сви криле и полетя като камък към каменистото корито на потока. По стойката му обаче личеше, че е готов всеки миг отново да се издигне в небето. За по-малко от едно прескачане на сърцето Акива се озова край него и видя в какво се е втренчил: трепереща тълпа кеприни, сврени в подмолите на изкорубените брегове на клисурата.

Кеприните бяха най-кроткото химерско племе – толкова непригодни за битки, че изобщо бяха освободени от военен дълг. За никого не беше тайна, че повечето химерски племена не стават за войници: или бяха прекалено дребни, или просто не им се удаваше боравенето с оръжие; някои живееха под вода, други бяха твърде плашливи, трети бяха едри, но прекалено тромави и бавни. Колкото племена, толкова и причини. Ето защо се налагаше Бримстоун от толкова дълго време да прави все едно и също: малцина от неговите себеподобни изобщо можеха да воюват и то определено не срещу серафими.

Мощта на химерската армия от край време се дължеше на дузина от най-свирепите племена и Акива с изненада разпозна представител на едно от тях точно в центъра на сборището бегълци. Един дашнаг насред кеприните. Още млад, недостигнал зрелост, но дори малък дашнаг представляваше брутална гледка. Този обаче държеше в яките си ръце крехка кошута кентавър, а ръката му притискаше устата ѝ – явно тя беше изпищяла и сега ясните ѝ сърнешки очи изглеждаха огромни на фона на дребното личице. Друго момиче кошута се беше свило плашливо до момчето дашнаг и макар Акива да не знаеше какво точно е събрало тези противоположности на едно място, едно беше ясно и то като в миниатюра доказваше какво са причинили ангелите на Ерец: бяха посели ужас, който е обединил всички химери срещу тях.

Това трая само миг. После момчето дашнаг много внимателно остави на земята момичето кентавър; в очите му се четеше страх, но и отчаяна решимост да защитава себеподобните си. Акива вече беше извадил мечовете, но нямаше желание да ги използва.

Не за това сме предопределени, помисли си той.

– Хаз... – понечи да каже.

Брат му се извърна към него. Изглеждаше озадачен, изви очи.

– Много странно – прекъсна той Акива. – Мога да се закълна, че чух нещо долу.

На Акива му трябваше миг, за да схване, после го заля вълна на облекчение – отдъхна си, почувства благодарност.

– Аз също – каза предпазливо, надявайки се правилно да е разбрал брат си. Момчето дашнаг ги гледаше напрегнато с изопнати жили, които щяха сякаш всеки момент да се скъсат. Всички от племето на кеприните, както и двете момичета дама ги наблюдаваха с немигащи очи. Някакво бебе взе да пищи – бебе – и майка му го притисна още по-здраво към себе си. – Трябва да е било птица – рискува Акива.

– Сигурно е птица – съгласи се Хазаел и обърна гръб на бегълците. След това зашляпа през потока, небрежно, даже малко комично; наведе се да откъсне цветче от тръстиковите стебла, покрили брега. После го затъкна в ризницата си. То и сега беше там.

Хазаел извади цветчето и го поднесе на Лираз. Акива се скова, питайки се дали се кани да ѝ разкаже как днес са пощадили живота на цяло село химери, че и на един дашнаг отгоре – макар още момче, той скоро щеше да се превърне в свиреп воин. Какво ли би казала тя? Вместо това обаче Хазаел ѝ подаде цветето с думите: "Донесох ти подарък".

Лираз пое цветето, погледна го, после вдигна очи към Хазаел, напълно безизразно. След това пъхна цветчето в устата си. Сдъвка го и го преглътна.

– Хм – рече Хазаел. – Не точно това очаквах.

– Брей! И да не би често да подаряваш цветя?

– да – отвърна той. Хазаел винаги намираше начин да извлече наслада от живота, въпреки многото забрани, наложени им като войници и още по-лошо – като войници в Легиона на извънбрачните. – Само дано не е било отровно – безгрижно добави.

Лираз само сви рамене.

– Има и много по-страшни видове смърт.

– Ето те и теб – раздразнено рече Тен, когато откри Кару на мястото, откъдето тайно наблюдаваше.

– Ето ме и мен – съгласи се Кару, поглеждайки вълчицата. – Къде отиват?

– Кои?

– Сфинксовете. Къде ги праща той? И с каква задача?

– Не знам, Кару. Сигурно в Ерец с обичайното задание. Сега може ли пак да се захващаме за работа?

Кару отново се обърна към вътрешния двор. Воините плътно бяха наобиколили Тиаго, вперили погледи в небето, където се стопиха оживелите сенки. "Върви – заповяда сама на себе си тя. – Върви да попиташ." Но не намери сили да излезе пред всички и да изтърпи студените им погледи, нито да разкъса с гласа си тишината на тяхното напрегнато бдение.

Затова, когато Тен сложи ръка върху рамото ѝ, тя отвърна:

– Идвам. Първо Емилион, после Хвита. Предстои ни да съчленим цяла армия. – Усети, че изпитва едва ли не облекчение. "Страхливка."

И се остави да я отведат.

В гарнизона на серафимите при Тесалийн – не на някой далечен бряг или на самотен склон по границите на обитаваната от зверовете дива пустош, а прикътан сред скалите на виещото се Марийско крайбрежие в самата Империя – един страж наблюдаваше от кулата изгрева на слънцето над морето, докато другарите му по оръжие още спяха. Нито звук от раздвижване на войници, привикнали да стават по изгрев. Казармите тънеха в тишина под първите утринни лъчи. В това имаше нещо неестествено и дълбоко нередно. Тишината беше отредена за нощта. По това време трябваше да се носи врява, мирис на гозба върху огъня и ранобуден и нестроен звън на оръжие откъм учебния полигон.

Стражът знаеше, че неговата смяна досега трябва да е дошла, но не смееше да напусне поста. Ужасът го държеше прикован на място. Наоколо нищо не помръдваше, освен морето и слънцето. Имаше чувството, че всички живи същества на света са вкаменени, само той е останал. Когато се появи първото кърваво петно, той най-сетне се отърси от вцепенението, скочи от кулата и политна надолу, за да завари там струпани на купчини своите спящи другари, които никога повече нямаше да се събудят.

Стотици гърла бяха прерязани като по конец. Стотици кървави усмивки. А върху стената, също в червено, ново послание:

АНГЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА УМРАТ.

То звучеше като ехо на позорните думи на императора, така дълго гърмели от най-високото в Кулата на завоевателя и отмервани с барабанен ритъм в главата на всеки серафим, гражданин или воин от най-ранно детство: "Зверовете трябва да умрат".

Този страж още тогава трябваше да дезертира. Трябваше да знае, че ще го обесят за допуснатата грешка; тя бе непростима, макар, съкрушен и заекващ, да рапортува самата истина, когато стигна града, малко по на север по брега. Тесалийн бе главното пристанище на Империята в търговията с роби, разположено на около половин ден път от столицата – близо час летене – затова бе тежко въоръжено и добре укрепено. Войниците от полка, от който беше и стражът, се редуваха да охраняват стените откъм морето. Той се страхуваше, че и тях ще завари мъртви, затова въздъхна облекчено:

– Слава на звездните богове! Трябва да утроите броя на часовите. Те са живи. Те се върнаха, а ние всички сме избити.

Пратиха да повикат командващия. Докато той дойде, потресът на стража попремина. Първото смислено нещо, което успя да каже, бе:

– Нито за минутка не съм заспивал, сър, кълна се.

– Че кой те обвинява? Какво е станало, войниче? Целият си в кръв.

– Трябва да ми повярвате. Никога не бих заспал на пост. Те са живи. Ако беше някое природно създание, щях да го видя...

– Приказвай смислено. Кой е убит? И кой е жив?

– Ние сме избити. Сър, нито за миг не съм затворил очи! Това бяха оживелите сенки. Няма кой друг да е. Те са се върнали.

Кару владееше майсторски много неща, но шофирането не бе сред тях. Всъщност не беше навършила необходимата възраст, за да вземе книжка, което сега ѝ се виждаше смешно. Не знаеше как е в Мароко, но в Европа трябва да си на осемнайсет, за да станеш шофьор, а тя щеше да ги навърши чак след месец – стига да не се смятат годините и от двата ѝ живота, разбира се. "Дали да не извлека някаква полза от това", мислеше си, докато се друсаше и буксуваше по неравния черен път със стария син камион, с който доставяше провизии на казбата.

Една голяма бабуна изправи камиона на задни гуми и той остана така известно време, преди отново да се стовари на земята върху четирите си колела с такава сила, че изхвърли Кару близо крачка встрани от шофьорското място. "Уф!"

– Извинявай! – пропя през рамо тя, сладко и лицемерно. Тен седеше отзад, скрита от хорските погледи.

После Кару с пълна газ се устреми към следващата бабуна на пътя.

– Нали ти е известно, че ако не съм тук по свое желание, отдавна да бях заминала – каза на Тиаго, когато въпреки нейните протести ѝ лепнаха Тен за придружител. – Не ми трябва пазач.

– Тя не е пазач – отвърна той. – Кару. Кару. – Настоятелността на погледа му беше изнервяща както винаги. – Просто сърце не ми дава да те пусна сама. Приеми, че го правя и за себе си. Ако нещо стане с теб, аз съм загубен.

Не ние сме загубени. А аз.

Гадост!

Е, можеше да бъде още по-зле, разбира се. Тиаго можеше лично да я придружи и в един изпълнен с напрежение миг тя се изплаши, че ще стане точно така. Но тъй като чакаха оживелите сенки всеки момент да се завърнат от мисията, той предпочете да остане в казбата.

– Вземи нещо, за да го отпразнуваме – каза той. – Стига да можеш, разбира се.

Космите на врата ѝ настръхнаха при тези думи.

– Какво ще празнуваме?

Вместо отговор Тиаго само ѝ посочи своя гонфалон и се усмихна. "Победа и мъст."

Ясно.

Та ето сега Кару се чудеше какво е най-подходящо, за да се отпразнува една победа и мъст. Пиячка? Такова нещо трудно можеше да се намери в Мароко и още по-добре. Точно в момента алкохол би било последното, което ще даде на войниците.

Е, може би не точно последното.

Когато стигна Агдез[9] с неговата дълга и прашна главна улица, която напомняше повече на Дивия запад, отколкото на "Хиляда и една нощ", тя заобиколи отдалече магазинчето, в северния край на чиято витрина беше видяла изложени пушки. Не искаше да рискува Тен да ги зърне от своето скривалище и да започне да разпитва какво е това.

Проблемът с оръжията непрекъснато присъстваше, голям и заплашителен, в мислите на Кару. Щом се сетеше за тях, ръката ѝ инстинктивно посягаше към корема – там три малки гладки белега ѝ напомняха куршумите, които я пронизаха навремето. Случи се в трюма на един кораб в Санкт Петербург, докато беше заобиколена от жени и момичета с извадени зъби и кървящи усти, които плачеха и се мятаха без посока.

Кару мразеше оръжията, но си даваше сметка какво биха означавали те за бунтовниците. Десетки пъти решаваше да каже на Тиаго за човешките приспособления за убийство и десетки пъти се отказваше. Съществуваха не една и две причини да го прави, като се започне с нейните собствени чувства и се стигне до хората, с които се налагаше да си има работа, за да си набавя оръжие. Положението и без това беше достатъчно тревожно, че да се въвличат и търговците на оръжие. Тя би се справила и с тях, ако не я възпираше една много по-важна причина, до която рано или късно опираше.

Бримстоун никога не внесе оръжие в Ерец.

Тя можеше само да гадае защо не го направи, но предположението ѝ беше съвсем простичко: това би предизвикало надпревара във въоръжаването и би довело до взаимно изтребление в невиждани мащаби, а Бримстоун най-малко желаеше такова бъдеще за своя свят. Навремето, малко преди тя да бъде екзекутирана – нейната Мадригал – той ѝ каза, че през всичките тези векове единственото му усилие е било да възпира и овладява събитията, за да запази живота на народа си, докато не открият друг, правилен начин за разрешаване на конфликта. Един мирен начин, който гарантира живота на всички.

Мир и живот. Победа и мъст.

Те никога нямаше да се пресекат.

Кару накупи в града цели щайги с кайсии, лук и тиквички. Носеше памучен хиджаб[10], прикриващ синята ѝ коса, джинси и джелаба с дълги ръкави, за да се слее с навалицата в града. Никога не биха я помислили за мароканка, но тъмните очи и съвършеният арабски, който говореше, поне нямаше да я издадат, че е от западния свят. Погрижи се хамсите ѝ също да не се виждат. Накупи още платове и кожи, чай и мед. Бадеми, зехтин и сушени фурми. Храна за кокошките и хляб на тънки питки. Дебели парчета шарено месо – не много, защото нямаше да издържи на горещината. Кускус в огромни количества – в толкова големи чували, че едва успяваше да ги повдигне, но въпреки това се наложи да ги пренесе сама, без чужда помощ, защото в каросерията на камиона се криеше вълчицата. "Благодаря ти, Тен!"

На една любознателна жена обясни, че работи за туристическа фирма. "Гладни туристи", кимна с разбиране тя. Така си беше. Кару си даде сметка, че всъщност беше накупила провизии колкото за малка армия, но дори това не успя да я разсмее.

Продължаваше да мисли за сфинксовете и каква ли е била задачата им.

Тази мисъл попарваше желанието ѝ да подготвя празненство за воините. Метна бутилка вода на Тен и пак затвори каросерията. На излизане от града обаче мерна дюкянче, което я накара да промени решението си. Барабани. Барабани на берберските племена. Понякога, като идваше тук, дочуваше биене на барабани от техните биваци. И пеене. В казбата никога не бяха звучали песни, но тя се сети за маймунджулуците на Зири и Иксандер в двора, за изблиците смях, към които никога нямаше да се присъедини, и купи десет барабана. След това, когато денят вече клонеше към залез, пое по дългия път обратно.

Тъкмо наглеждаше разтоварването, когато оживелите сенки се завърнаха.

Деликатните котешки крака на сфинксовете докоснаха земята и около тях се вдигнаха малки облачета прах. Останалите химери взеха да излизат от врати и прозорци и да се тълпят във вътрешния двор, за да чуят доклада им. Тиаго също беше сред тях, идваше откъм караулното. Само една мисъл владееше мислите на Кару. Какво ли са извършили? Не само сфинксовете, а всички патрулни отряди. Краката ѝ сякаш сами я понесоха към вътрешния двор заедно с останалите.

– Кару! – провикна се след нея Тен, но тя не спря.

Тиаго я зърна и се закова на място, наблюдавайки как приближава. Останалите проследиха погледа му, сфинксовете също. Лицата на всички я гледаха с обичайното безразличие, но Тиаго се усмихваше.

– Кару – каза, – в града всичко гладко ли мина?

– О, чудесно. – Ръцете ѝ лепнеха от пот. – Нямаше нужда да ме изчакваш. Аз идвах просто да слушам.

Вълка леко наклони глава с озадачен вид.

– Да слушаш ли?

– Ами, да – доклада. – Кару усети как се смалява и започва да заеква. – Исках да разбера какво става.

Не знаеше какво е очаквала да отвърне Тиаго, във всеки случай не и това:

– Притесняваш ли се за някого конкретно?

Лицето ѝ пламна. Коварен намек.

– Не – отвърна обидено тя. Но се стресна като разбра, че каквото и да каже, ще изглежда загрижена за съдбата на серафимите. За Акива.

– Е, тогава недей да се тревожиш – усмихна се отново Вълка. – И без това си имаш достатъчно грижи. Днес загубихме цял ден, а аз искам още един отряд да е готов за утре. Мислиш ли, че ще се справиш?

– Разбира се – отговори вместо нея Тен и улови Кару за ръката, както направи и предишния ден. – Тъкмо натам се бяхме запътили.

– Хубаво – рече Тиаго. – Благодаря. – После изчака да се отдалечат, преди да започне да говори.

Кару се почувства като събудена от някакъв унес. Не беше вярно, че Тиаго иска да ѝ спести досадните подробности – той правеше всичко възможно тя да не разбере какво точно върши. Докато Тен я мъкнеше към стаята, погледът ѝ за кратко се кръстоса с този на Зири. Изглеждаше толкова резервиран. Намекът на Тиаго... Нима всички мислеха, че все още обича Акива? А те дори не знаеха за случилото се в Маракеш и в Прага, нито че отново го е срещнала съвсем наскоро. Срещнала го е и... Не. Нищо. Вече е забравено. Само това тук има значение сега. Този път направи правилния избор.

Щом излязоха от вътрешния двор, Кару се дръпна от хватката на Тен и се намръщи от болката в насинените си и отекли ръце.

– Какво става, по дяволите?! – възкликна. – Мислех, че имам право да знам за какво плащам с болката си.

– Не се вдетинявай. Всеки от нас си има своята роля.

– Я гледай! Ами твоята каква е – на детегледачка ли? О, извинявай, исках да кажа изменнико-преследвачка.

Очите на Тен светнаха предизвикателно.

– Ако Тиаго го иска, тогава – да.

– Значи ще направиш всичко, което той поиска.

За секунда Тен я изгледа така, сякаш бе умопомрачена.

– Естествено – гласеше отговорът. – Както и ти. Особено ти. За доброто на народа ни и в памет на падналите. Както и заради огромния дълг, който имаш.

Кару за миг се засрами, но веднага след това почувства гняв. Значи нямаше да ѝ позволят да забрави какво е сторила. Тя беше тук по свое желание, при условие че имаше избор, за разлика от тях. Заради тях напусна новия си живот и точно в този момент едва се удържаше да не отлети обратно в Прага при приятелите си, където можеше да рисува, да пие чай и да не се тревожи за нищо по-сериозно от пеперудите в корема си – Papilio stomachus, припомни си с болка. Колко незначителен и малък ѝ се виждаше този живот сега, като нещо, което можеш да скриеш и в снежна топка.

Няма да си тръгне. Тен имаше право: трябваше да изплати дълга си. Но беше изморена до смърт от треперещото създание, в което се превърна. Съмняваше се, че ако я види точно сега, Бримстоун ще я разпознае в това дребно безволево същество; тя със сигурност не беше изпълнявала неговите заповеди така безропотно.

Щом изкачиха стълбите до нейната стая, тя се зае с огърлицата, която беше започнала от по-рано, а Тен нетърпеливо изсипа съдържанието на ковчежето ѝ върху масата. Медните щипци се разпиляха във всички посоки. Кару вдигна един чифт, но не си ги сложи. В момента не беше в състояние да направи магията за съживяване на тяло.

Защо не ѝ позволяваха да разбере какво става?

– Искаш ли аз да платя десятъка болка? – попита Тен. Кару вдигна очи към нея. Не се случваше често вълчицата да предложи плащането на десятъка болка, затова Кару с изненада се чу да казва: "Не, благодаря". Едва когато проумя собствения си отговор, тя си даде сметка, че е на път да стори нещо.

"Какво се каня да правя?"

"О!"

Поигра си известно време с менгемето, като ту затягаше, ту отпускаше винта. Дали още помнеше как изобщо става това? Толкова време мина от тогава.

"Какво трябва да направя заради болката?"

"Нищо. На теб не ти трябва болка. Достатъчно е само желание."

Все още неспокойно премятайки менгемето, тя се обърна към Тен.

– Ти едва ли знаеш приказката за Синята брада.

– Синята брада ли? – Тен погледна косата на Кару. – да не е някой твой роднина?

Кару я стрелна с уморена усмивка.

– Аз нямам роднини, забрави ли?

– Вече никой от нас няма роднини – простичко отвърна Тен и Кару си даде сметка, че тя има право. Всеки един от тях беше загубил... всичко. Вече не им оставаше нищо за губене.

– Слушай тогава – започна тя, спокойно пристягайки в менгемето парчето кожа и мускули, които свързваха палеца с дланта ѝ. Това място беше особено чувствително. – Синята брада бил благородник. Когато за първи път въвел своята младоженка в замъка, дал ѝ ключ от всяка стая с условието, че може да влиза навсякъде с изключение на една малка вратичка в избата. Там тя никога не трябвало да пристъпва. – Кару затегна винта и болката ѝ взе да се разтваря като цвете.

– Подозирам, че това било първото място, където е отишла – обади се Тен.

– В мига, в който му видяла гърба.

Тен тъкмо се обръщаше да вземе чайника. При думите на Кару обаче рязко се извърна и изруга.

По реакцията ѝ Кару разбра, че заклинанието действа, все пак още помнеше как Акива ставаше невидим. Странно, тогава болката ѝ се стори непосилна. Не и сега обаче. Тя пулсираше в нея с ритъма на сърцето и изглеждаше съвсем естествена.

На Тен и през ум не ѝ мина, че Кару може изобщо да не е помръднала от мястото си. Тя явно реши, че отново е излетяла през прозореца и щом се съвзе от изненадата, се хвърли право натам. През това време Кару се измъкна през вратата. По ирония на съдбата липсата на напречната греда дори улесни бягството ѝ. Продължавайки да поддържа заклинанието, тя се втурна надолу по стълбите и хукна към вътрешния двор, за да чуе каквото успее, преди Тен да се появи с новината за нейното изчезване.

А чутото не беше много.

Не сянката ѝ я издаде. Заклинанието не действаше върху сянката, ето защо остана в тъмното, без да издаде нито звук. Можеше да се закълне в това. Дори не докосваше земята. Беше стояла във вътрешния двор едва няколко минути, само колкото да разбере за отвратителното "послание", изпратено от бунтовниците на серафимите и за... отговора на императора – божичко, притъмняло от искрящите криле на Доминион небе, безмилостна демонстрация на мощ и безнадеждност, безнадеждност. Изведнъж Тиаго млъкна насред думата, заседнала между вълчите му зъби. После той леко повдигна глава, а ноздрите му деликатно потрепнаха, душейки въздуха.

След това я погледна.

Тя се вкамени. Макар и дотогава да стоеше неподвижно, при това на метри от него, сега престана дори да диша, вперила ужасен поглед в тия безцветни очи. Не гледаха точно в нея, но наближаваха мястото, където се беше скрила. Той отново подуши въздуха. Не можеше да я види, сигурна беше, както и останалите в групата, които следяха погледа му. Въпреки това също като Тиаго усещаха, че тя е наблизо. "Глупачка, глупачка."

Те бяха не хора, а твари. И можеха да я надушат.

Тя свали менгемето, освободи магията и започна да наблюдава как отново става видима. Ръката ѝ беше посиняла на мястото, където доскоро се бяха впили щипците. Синина. Има ли нещо по-незначително от една синина?

Дали Тиаго ще се досети за заклинанието? Каква глупачка беше само! Ако у него се породи дори най-малко съмнение, че тя владее това заклинание, шпионите му нито за миг няма да я изпускат от очи. На всичкото отгоре, заподозре ли нещо, той ще иска да разбере как точно го прави. Ще поиска да научи всичките му войници и Кару нямаше как да откаже, щом това ще им помогне.

Да им помогне да избият още повече ангели, докато спят.

Точно това бяха направили Тангрис и Башаис. Никой не разбра как точно са го извършили. Те притежаваха умението да се обграждат със сенки и да нападат врага невидими. Нейното заклинание не можеше да гарантира масово клане, при това съвсем безшумно. Кой може да спи така дълбоко, че да не се събуди дори докато му прерязват гърлото? Но ето че техните жертви са спали, докато са ги избивали една по една; накрая в помещението не се е чувал друг дъх, освен този на убийците.

Кару не разбираше защо това толкова я безпокои. Смъртта им е била съвършено безболезнена. Колко химери бяха избити от същите тези войници, при това далеч не така милостиво.

Милостиво? Що за потресаваща мисъл?!

Кару спореше със себе си и отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да поговори. В нея бушуваха противоречия, с които нямаше как да се справи сама. Досега се преструваше, че тази жестокост, от която самата тя стана част, е просто лош сън. Само това ѝ помагаше някак да продължи напред, иначе не би могла да я преодолее.

Не би могла да преодолее и войната.

Животът ѝ като Кару изобщо не я беше подготвил за подобно нещо. За нея войната беше просто тема от информационните емисии, а тя дори не гледаше новини, защото в тях имаше само ужаси. Дори тайно да се беше надявала Мадригал да ѝ помогне, сякаш дълбоко заровеното в нея друго аз можеше да ѝ даде сили да приеме грозната действителност, пак щеше да сгреши. Защо Мадригал е постъпила така, защо е влязла в заговор с Акива в името на мира? Защото и тя не е могла да понесе войната, макар това да е бил целият ѝ живот, още откакто се помнеше. Тя винаги е била мечтателка.

А какво щеше да стане сега с Ерец... Бунтовниците бяха причинили зло, още по-голямо зло. Направо бяха ритнали гнездото на стършелите. Разпорените усмивки, прерязаните гърла, надрасканите набързо с кръв послания. Какво си мислеше Тиаго, предизвиквайки така Империята?! И отговорът на императора не закъсня – светкавичен и чудовищен. Това щеше да се превърне в истински катаклизъм за химерите. Цялата мощ на Доминиона, насочена към унищожението на мирни жители?!

Какво ли е очаквал Тиаго? Какво е очаквала тя самата?

Изобщо не беше се замисляла, не искаше нищо да знае и ето ти сега.

"Чувствам се щастлива... Чувствам се щастлива..."

Кару събу обувките и потопи краката си в прохладната вода. В казбата сигурно продължаваха да я издирват. Нямаше да им е трудно да я открият – стоеше на открито. Не след дълго чу шум от криле, после някаква сянка падна отгоре ѝ. Имаше рога и за миг ѝ се стори, че е нейната собствена, толкова много приличаше на предишното ѝ аз.

Зири.

Той е отговарял за кървавите усмивки в своя патрулен отряд. Сърповидните му остриета също като нейните бяха пригодени точно за тази цел; трябваше само да подхване ъглите на мъртвешките усти, после леко замахване на китката и готово: те се усмихват широко. "Ето в какво се е превърнала моята малка киринска сянка." Тя се обърна, за да го погледне. Слънцето грееше иззад гърба му, наложи се да заслони очи. Сега, след като я откри, той май не знаеше какво да прави по-нататък. Забеляза как погледът му пъпли по ръцете ѝ, където синини и татуировки се сливаха, преди да стигне лицето.

– Ти... добре ли си? – попита колебливо.

Това бяха първите му думи към нея. Толкова щеше да е щастлива, ако ги беше изрекъл по-рано. В първите си ужасяващи дни сред бунтовниците тя се надяваше той да бъде неин приятел, неин съюзник; мислеше си, че долавя нещо в него – съчувствие може би. Или благостта на неговото по-младо аз? Дори в този момент виждаше момчето с кръглите кафяви очи, сериозно и свенливо. Но той странеше от нея през цялото време и когато най-накрая реши да я заговори, това вече нямаше никакво значение.

– Изглеждаш... – Той се запъна смутен. – Не изглеждаш добре.

– Така ли? – Кару нямаше сили да се изсмее. – Просто да не повярваш.

Тя се изправи, отупа джинсите си и вдигна обувките от земята. После отново впери очи в Зири. Толкова се беше източил, че трябваше да наклони глава назад. На единия от роговете му имаше следа от удар, част от върха липсваше; достатъчен бе само бегъл поглед, за да разбере, че рогът е предпазил главата от смъртоносния съсичащ удар. Късметлия. Дочу, че останалите химери така му викат. Късметлията Зири.

– Не бери грижа за мен – продължи Кару. – Следващият път дори ще съм в настроение за усмивка. Мисля, че знам кого да помоля за това.

Той трепна, сякаш някой го зашлеви. Тя мина покрай него, изкатери се по прашния бряг на реката и се упъти към казбата. Не летеше, а вървеше по земята. Не бързаше да се връща там.

Не беше самоубийство.

Ескадрите не поеха на юг, когато преминаха портала. Петдесет и шестимата не литнаха към Хинтермост в помощ на създанията, които надзъртаха през балдахина на гората, за да видят защо слънцето толкова се бави и какво още ще им поднесе небето. И наистина, какво биха могли да направят петдесет и шестима срещу безчет? Тиаго нямаше склонност към самоубийство. Подобна атака би била безсмислено усилие, напразна загуба на жива сила.

Бунтовниците не видяха тичащите и падащи от отчаяние химери. Бегълците обаче продължаваха да тичат, да се повалят и пак да напредват, притиснали бебетата и подкрепящи по-възрастните за лактите. Бунтовниците не станаха свидетели на страданията на себеподобните си. Не ги видяха как измират със стотици, притиснати от горящия лес, все по-оредяващи с наближаването на спасението. Бунтовниците не загинаха в битка, докато ги защитават, защото изобщо не бяха там.

Вилнееха в Империята и на свой ред сееха мъка и страдания.

"Сега имаме двойно предимство – беше им казал на изпроводяк Тиаго. – От една страна, защото не знаят къде сме, нито имат представа кои сме или какво сме. Ние сме призраци. И второ – сега сме крилати призраци. Благодарение на новия ни възкресител сега се придвижваме много по свободно, при това на много по-големи разстояния. Едва ли ще очакват да ги нападнем на тяхна територия. – След тези думи направи пауза. Щом заговори отново, в гласа му прозвучала оная перверзна нежност, която само той притежаваше. – Ангелите също имат домове. Ангелите имат деца и съпруги."

А сега щяха да им останат по-малко.

Дрънчене на кандилници, тракане на зъби.

Пръстите на Кару неуморно ровеха из подносите. Ровене, връв. Зъби, зъби. Човешки, бичи. Късчета нефрит, желязо. Зъби от игуана – дребни назъбени заплахи – кости от прилеп. Ровене, връв. Когато стигна до зъбите от антилопа, тя се отпусна назад и се втренчи в тях.

– Тия за кого са?

Кару подскочи стреснато и ги скри в юмрук. За момент беше забравила Тен. Дебнеща. Вълчицата винаги дебнеше.

– За никого – отвърна и ги остави настрана.

Тен сви рамене и се върна към приготвянето на тамяна.

В Лондон, в Националния музей по естествена история Кару се беше задържала за миг пред една красива антилопа орикс; прокара ръце по дългите ѝ набраздени рога, припомняйки си какво е да носиш тяхната тежест на главата си.

"Ти пак можеш да станеш кирин", каза ѝ Тен, но подобна мисъл никога не бе минавала през ума на Кару. Зъбите от антилопа не бяха предназначени за нея. Донесе ги за Зири, но се боеше да посегне към тях. Някакъв суеверен страх я караше да вярва, че ако приготви огърлица за него, ще предизвика смъртта му – сякаш копаеше гроб за някого, който още не е умрял. Вярно, смъртта рано или късно щеше да дойде, такъв беше установеният ред, но... не и за Зири.

Късметлията Зири.

Колкото и да е невероятно, той все още обитаваше тялото, с което се е родил. Благодарение на бързината, на уменията и на своя късмет, той единствен можеше да каже, че никога досега не е бил убиван. Колкото и глупава, колкото и двулична да беше нейната грижа за "чистотата" му, тя все пак държеше на нея. Той беше последният от нейното племе, последната естествена плът от тази порода. Имаше нещо плашещо в това. Щом Зири отлетя за първата си атака, в нея започна да кристализира някакъв малък студен ужас, който постепенно взе да расте. Намаляваше само тогава, когато го видеше да се завръща.

Ето че сега отново го чакаше да си дойде – достатъчно бе само да го зърне, за да разбере, че кирините още не са заличени от лицето на света. Този път обаче нищо не беше като преди. Вече не можеше да се надява да го види пак. Прощалните ѝ думи към него – нейните единствени думи към него – бяха така жестоки, все едно наистина ги е заслужил. Дали някога ще ѝ се удаде случай да заличи казаното?

Ровене, връв. Зъби, зъби.

Часовете се точеха, а ужасът ѝ нарастваше. Слънцето изгря и повлече след себе си безкрайни часове; досега тук не бе идвал ден, толкова муден, така жарък, толкова безкраен. Кару се почувства остаряла, когато той най-накрая отстъпи пред здрача. И пак, и отново стискаше зъбите на антилопата в шепата си.

Онази нощ в Лондон тя най-накрая пъхна клещите в устата на антилопата орикс. Това не беше предизвикателство към смъртта на Зири, убеждаваше сама себе си тя, а просто подготовка за неизбежното. Всички химери воини рано или късно умират. Може би сега бе дошъл и неговият ред. Опита се да си представи как ѝ го носят в кандилница, а неговото тяло – последната истинска киринска плът в Ерец – лежи изоставено някъде, овъглено или с потрошени кости. И не можа да понесе тази мисъл.

Но тя поне я спасяваше от мисълта за друг, още по-страшен край: че той може изобщо да не се завърне.

На един черен път в южната част на Мароко някаква кола спря със скрибуцане и изплю двама пътници заедно с раниците им, после пое отново напред, съпроводена от облаци прах и берберски провиквания с пожелания за късмет. Зузана и Мик се задавиха от кашлица и заслониха лицата си с ръце. Бръмченето на двигателя постепенно заглъхна, а когато прахолякът се уталожи и те успяха най-накрая да се огледат, се оказаха в подстъпите на безкрайна пустош.

Зузана вирна брадичка.

– Божичко, Мик. Какви са ония зловещи светлини там?

Мик вдигна очи.

– Къде?

Тя посочи небето – цялото небе – и той трябваше два пъти да го обходи с поглед, преди да се обърне отново към нея и да попита:

– Имаш предвид... звездите ли?

– И дума да не става. Звезди съм виждала и преди. Те приличат на мънички точици върху небосвода. Тия обаче са точно над нас.

Онова, което на дневна светлина беше сурова земя, превърната от прахоляка в монотонен пейзаж, сега, в среднощния мрак, приличаше на странен гоблен, извезан със звезди. Мик се разсмя, след него и Зузана и двамата, омагьосани и захласнати, извиха вратове към небето.

– Човек може да откъсне тия проклетии като плодове – каза Зузана, протегна ръка и размърда пръсти към небето.

Но двамата скоро утихнаха, зареяли погледи над грубата камениста кора, каквато беше земята под краката им. Приличаше на кадър от документален филм, но от тези, които не навяват добри чувства.

– Нали не се каним да умираме точно тук – обади се Мик с ведър глас.

– Не – отвърна Зузана. – Така правят само по филмите.

– Правилно. В истинския живот глупавите гражданчета никога не умират в пустиня, нито се превръщат в избелели скелети.

– Които се разпадат на прах под копитата на камилите – добави Зузана.

– Не мисля, че камилите имат копита – рече Мик, но гласът му не звучеше особено уверено.

– Каквото и да имат, точно сега бих разцелувала всяка камила, която се изпречи насреща ми. Май трябваше да вземем няколко камили с нас.

– Права си – съгласи се той. – Хайде да се връщаме.

Зузана изпухтя.

– Ама че безстрашни изследователи на пустинята сме, няма що! Няма и пет минути, откакто сме тук.

– Правилно. А къде е това тук по-точно? Откъде си сигурна, че е точното място? Наоколо всичко изглежда еднакво.

Тя му подаде карта. Надраскана с червено мастило и облепена с бележки, тя определено не приличаше на нещо, което вдъхва доверие.

– Ето тук-тук. Не ми ли вярваш?

Той се поколеба.

– Разбира се, че ти вярвам. Знам колко усилия вложи в това, но... признай, че тук и двамата сме в чужди води.

– Моля, моля. Аз вече съм експерт по въпроса – отвърна тя. След проучванията, които направи за южните краища на Мароко, сега беше сигурна, че ще излезе победител във всяка викторина по темата. Даже смяташе, че е редно да я обявят за почетен номад заради положените усилия. – Знам, че тя е тук. Сигурна съм. Хайде да вървим. Дори се научих да ползвам компас. Имаме вода, имаме и храна. Имаме даже телефон – тя погледна телефона си, – който няма обхват. Е, въпреки това имаме вода, имаме и храна. Освен това казахме на хората къде отиваме. Или поне приблизително. Какъв е рискът тогава?

– Искаш да кажеш... като изключим чудовищата ли?

– О, чудовищата – пренебрежително отсече Зузана. – Нали си виждал скицника на Кару. Това са симпатични чудовища.

– Симпатични чудовища – повтори Мик, загледан към студената звездна пустош.

Зузана обви ръце около кръста му.

– Стигнахме чак до тук – взе да го придумва тя. – Това може да се превърне в едно от твоите изпитания.

Това го развесели.

– Говориш за едно от тия изпитания като във вълшебните приказки ли?

Тя кимна.

– Е, добре тогава. В такъв случай по-скоро да поемаме напред. – Той вдигна раницата си и държа нейната, докато пъхне ръце в презрамките.

Двамата свърнаха встрани от пътя и тръгнаха към онова, което тепърва ги очакваше.

– Май трябваше по-рано да попитам – обади се Мик, – ама колко са тия изпитания?

– Винаги са по три. Ето сега – трябва да изминем двайсетина километра. – Тя сбърчи нос. – Нагоре по хълма.

– Двайсетина километра? Любов моя, ти някога изминавала ли си пеша двайсетина километра?

– Естествено – отвърна Зузана. – На етапи.

Мик се разсмя и поклати глава.

– Добре поне, че остави ботушите с високи платформи.

– Как ли пък не. Те са в раницата ти.

– В моята... – Мик разтърси рамене, подрусвайки раницата и окачената на нея цигулка. – Предполагах, че са по-тежки.

Зузана придоби невинен вид. Сега носеше удобни според собствените си представи обувки. Това наистина бяха кецове, но подметките им от пореста гума бяха неколкократно по-дебели от нормалното и на всичкото отгоре с черно-белите си черти приличаха на зебра. Зузана хвана Мик за ръка и се гмурна в пустинята. И двамата усещаха авантюристична тръпка, която караше кръвта им да кипи. Зузана даже затананика със затворена уста, толкова силно беше вълнението ѝ. Скоро отново щеше да види приятелката си.

Да не говорим за пясъчния замък.

Пълен с чудовища.

Още една нощ се спускаше над казбата. Звездите никога не бяха изминавали толкова мудно своя небесен път, но сега времето беше разтеглено от многото животи, които висяха на косъм.

Кару се опитваше да се отвлича с работа – отново имаше спешна нужда от нови тела. Гледаше да не мисли за реалната опасност пак да започне от нулата, но това се оказа много трудно при тия мрачни перспективи.

Можеха да минат дни, преди да разбере накъде вървят нещата. Пътят до Хинтермост беше цяла епопея – деляха ги Свободните владения и целият южен континент. За създания без криле това означаваше седмици наред дълъг и уморителен преход, но сега ходенето по земята беше останало в миналото, слава на боговете. Кару си спомняше как, когато беше Мадригал, едва понасяше мудния ход на нейния батальон. Сега обаче – според развоя на събитията, разбира се – крилатите патрулни отряди можеха да се завърнат до дни.

Или пък никога.

Опасността да не остане нито един оцелял, беше съвсем реална. Тази влудяваща мисъл, чакането, очакването да научи нещо, но без никога да разбере самата истина – всичко беше старо и преживяно като самата война; това бе най-страшният вид проточено, окаяно и постъпателно осъзнаване, което можеше да си представи.

Ето защо предупредителният вик на стражата малко след зазоряване – твърде рано – я стресна и тя тутакси изхвръкна през прозореца, докато нанизът със зъби още потракваше в ръката ѝ. Стигна до парапета на самия връх и продължи още по-нагоре в небето. Не бяха минали дори трийсет и шест часа, а ето че на хоризонта се очертаваха някакви силуети – пълен отряд. Приличаше на същинско чудо.

След няколко минути бяха достатъчно близко, за да различи масивното тяло на Амзалаг. Това беше отрядът на Амзалаг.

Значи, Зири не е с тях.

"Засега." Тя потуши разочарованието си, доволна да види поне Амзалаг. Все още недоумяваше как цял отряд, макар и не този, който очакваше с най-голямо нетърпение, се е върнал непокътнат след подобна битка, при това толкова бързо! Тя кацна върху зеления покрив на сарая и зачака да се приземят. Тиаго излезе да ги посрещне, както правеше винаги, с кръстосани ръце, без да има вид на по-въодушевен или по-изненадан от обикновено. От мястото си не чуваше какво си казват, но забеляза, че ръкавите на войниците са станали корави от засъхналата кръв.

После пристигна още един отряд, след него още един.

С възхода на слънцето ескадрите се завръщаха непокътнати в гнездото си една по една и онова, което доскоро приличаше на чудо, започна да изглежда подозрително. Как е възможно да не дадат нито една жертва? По пладне всички отряди бяха налице с изключение на командвания от Болейрос, а Кару едва дишаше от буцата, заседнала в гърлото ѝ.

– Къде бяха изпратени? – попита тя Тен, вече в стаята си, опитвайки се да намери работа за ръцете и ума си.

– Как така къде – отидоха в Хинтермост – отвърна вълчицата, но Кару знаеше, че лъже. Дори да не се бяха върнали толкова скоро и толкова живи, нещо в настроението им не беше наред. То тежеше.

От удобната си за наблюдение позиция видя как един от воините, Вирко, който с извитите си рога на овен малко ѝ напомняше за Бримстоун, отиде зад крепостния вал, където всички пикаеха, падна на колене и повърна. Задавените звуци, които издаваше, ту се усилваха, ту заглъхваха, прииждайки на вълни към вътрешния двор, където останалите крачеха неспокойно странно смълчани; накрая утихнаха съвсем и сякаш избягваха да се поглеждат един друг в очите.

Амзалаг седна под аркадата и взе да чисти меча си. Когато Кару надникна натам след повече от час, той продължаваше да го чисти, а движенията му бяха отривисти, гневни.

Но гледката, която напълни устата на Кару със слюнка, подсказваща гаденето, беше Рейзър. Каквото и да бяха сторили отрядите през последния ден и половина – време, което, колкото и да пресмяташе, съвсем не беше достатъчно да стигнат Хинтермост и да се върнат – то беше придало наперен вид на безшумната му походка на влечуго. Освен това носеше... торба. Кафява платнена торба, тежка и препълнена, лекедосана от някаква просмукала се в нея течност с неопределим заради тъмната тъкан цвят. Едва потискайки гаденето, Кару се досети каква е тази течност, както и за нейния цвят. Макар само преди няколко дни да се обвиняваше за умишленото си неведение, сега пак нямаше желание да научи нищо повече.

Осъзна, че отново стиска зъбите на антилопата и ги пусна върху масата. После се върна при прозореца. Тен ѝ се сопна, че е много разсеяна, но тя пак не успя да се съсредоточи. А това не беше редно.

Нещо не беше наред.

Не беше наред.

Най-накрая, в протяжното безвремие на най-горещите часове от деня, стражът от наблюдателната кула се обади отново. Зири. Още преди да се усети, Кару изхвръкна от прозореца и вече се носеше във въздуха. Небето беше от чист кобалт, безоблачно и плоско, без скрити тайни.

По него не се виждаше нищо.

Тя объркано погледна към наблюдателната кула. Сега на пост беше Оора, но тя дори не гледаше по посока на портала. Вълка изникна до нея и тя му посочи нещо в далечината, в подножието на хълма. Кару трябваше да присвие очи, за да различи онова, което гледат. Когато го видя, едва събра дъх да изрече: "Не. Не и не. Не".

Двама души, човеци, ту се катереха нагоре по сипея, ту се плъзгаха обратно.

Нямаше съмнение обаче, че вървят право към казбата.

Когато ангелите пак ги връхлетяха, Свева заоглежда трескаво очите им, но нито едни от тях не бяха огнени; после обърна поглед към броните, но в нито една нямаше затъкната лилия. Други ангели. Лош късмет.

А бяха само на крачка от избавлението...

Тя вече си мислеше, че наистина ще успеят да се спасят. Планината беше толкова голяма, че изглеждаше по-близо, отколкото бе в действителност, като че ли на ръка разстояние. Тогава от върха на склона, който трябваше уж да е последен – последното възвишение, след което земята трябваше да се разпери в огромни гранитни гънки, сякаш са външните стени на самия свят – те видяха поредната долина, просната в краката им. Още една шир, която трябваше да прекосят, следвана от още едно възвишение за изкачване. Приличаше на някаква дяволия.

Това тук обаче наистина беше последното. Свева дори виждаше мястото, където редицата огромни скали се срещат с ливадата.

– Приличат на пръстите на някакъв огромен дебел крак – каза преди малко тя, обръщайки се усмихнато към останалите. После завъртя Лел около себе си и бебето се разсмя с глас. – Пръстите на планината – пропя Свева. – Стигнахме до пръстите на планината! – Взе да подхвърля и да улавя във въздуха малкото дете на кеприните, да го притиска към гърдите си, продължавайки да напява безсмислените си куплети: "Чудя се дали е миризливо между пръстите на планината!", когато чу вика на Саразал "Свий!".

Тя погледна и те бяха там. Ангели. Не тези, които трябваше.

Замръзнала на място, Свева се разкъсваше между омразата и надеждата, каквато само допреди няколко дни не съществуваше. Веднъж бяха пощадени, защо да не се случи и втори път? Тя откри, че милосърдието се подчинява на някаква безумна алхимия: само капка от него може да пресуши цяло езеро омраза. Защото след случилото се в дерето серафимите бяха за нея вече нещо повече от поробители и безлики крилати убийци.

Въпреки това, щом тези серафими взеха да налитат върху тях с вече окървавени мечове и безмилостни очи, нищо не я спря да се провикне: "Избий ги!".

Рат се хвърли напред.

Ангелите не го бяха забелязали. Тия двамата се хилеха самодоволно, пристъпвайки в бляскавите си брони. Виждаха пред себе си само тълпа кеприни, две момичета дама и някакъв стар и посивял харткайнд – лесна плячка. Ами дашнагът? Той беше последен при изкачването; не го видяха чак докато не се нахвърли върху тях, вече преминал зад обсега на мечовете.

Повали ги на земята, впит, разкъсващ.

Те запищяха.

Свева не искаше да гледа, но се насили и затова видя как единият от тях освободи ръката си и вдигна меча, после удари с него Рат по гърба. Свева метна Лел към Саразал, втурна се напред с оголен сребърен нож и го прободе. Намушка го точно в пролуката, останала непокрита от бронята. Уцели подмишницата, ножът ѝ влезе дълбоко в плътта и той изпусна меча.

После умря.

"Значи, такова било усещането – помисли си тя, когато смелостта ѝ отстъпи място на трепета. – Ужасно е." Ножът ѝ беше станал хлъзгав, а вътрешностите сякаш се надигаха към гърлото ѝ. Саразал я стисна за рамото. "Хайде, Свий!" Бързо. А после се озоваха потопени в сенки, всичките. Кръжащи, махащи сенки. Още ангели над главите им. Свева вдигна глава.

Още много ангели.

Рат изрева. Свева погледна сестра си, Лел, Нур с протегнатите ръце, която се опитваше да достигне детето си; огледа всички останали кеприни и възрастната двойка харткайнди и вдигна ножа, сочейки към каменните пръсти в далечината.

– Бягайте! – изкрещя. И те побягнаха.

Тя остана с Рат.

"Виж ме сега", каза си с някаква фатална, студена гордост. Сега всичко ѝ се виждаше ясно и предопределено. Чувството да наръгаш някого беше ужасно. Освен това доскоро не би повярвала, че ще остане, когато има възможност да избяга. Обичаше да тича. Но се почувства добре и като остана на мястото си. Погледна Рат. Той също я гледаше. Мислеше си, че ще я подкани да бяга, но той не го направи. Сигурно знаеше, че това няма да промени нищо, че никъде няма избавление, а може би... може би не искаше да остава сам. Той все пак беше още момче.

Свева му се усмихна. Двамата стояха един до друг, толкова близо до своето избавление, че можеха да усетят влагата на водопадите в синевата. Но сега бяха потънали в сянката на ангелите и най-вероятно никога нямаше да излязат от нея.

Освен ако не се случеше ново чудо.

Когато силуетите се появиха над върхарите на дърветата, Свева не повярва на очите си. Ако не ги беше виждала преди, те щяха да я изплашат не по-малко от ангелите. Защото бяха много по-ужасяващи от тях.

Това бяха химери ревенанти.

Спасители. Почти се повтаряше случилото се с кервана роби през нощта, но сега беше ден и тя ги виждаше ясно. Разпозна някои от тях: ето го грифона, който счупи металната халка около кръста ѝ; ето и бика кентавър, който свали желязото, впито в крака на Саразал. Свева затърси с поглед другия – красавеца с рогата, който ѝ даде ножа – но не го видя.

Бунтовниците бяха петима срещу три пъти по-многочислен враг, но минаха през серафимите като ураган.

След първата схватка и първите тъпи удари от паднали тела – все вражески – Рат се обърна към Свева и я подкани да бяга. Очите му грееха.

– Знаех си, че ще се върнат – пламенно рече той. – Знаех, че няма да ни изоставят. Върви, Свева. Настигни останалите. Погрижи се за тях и кажи, че съм се сбогувал. – После сложи огромната си ноктеста ръка върху рамото ѝ. – На добър час.

– Ами ти?

– Вече ти казах, че търся бунтовниците. – Той беше щастлив, тя и сама виждаше, че това е единственото му желание. – Ще стана един от тях – добави.

Така и направи. Когато Свева побягна, той остана и се сражаваше рамо до рамо с бунтовниците.

И загина заедно с тях, точно при пръстите на планината.

И заедно с тях беше хвърлен върху огромна погребална клада.

И изгорен.

– Хайде! – каза Хазаел. – Няма какво повече да направим.

Повече? Това предполагаше, че все пак са направили нещо. Само дето нямаха никаква възможност. Твърде много доминионци, прекалено обширна открита площ. Акива поклати глава и нищо не отвърна. Може би неговият нощен полет е пришпорил бегълците да напуснат своите биваци; може би ги е подплашил навреме, за да изчезнат в клисурите и тунелите от очите на ангелите. Никога нямаше да разбере. Единственото сигурно нещо бе гледката пред очите му.

Небето бе пролетно синьо и планински бистро. Девствено. Все още тук-там се виждаха тънки стълбове дим. От високата скала, върху която кацна, светът приличаше на дантела от горски върхари и ливади, а огрените от слънцето бързоводни реки бяха вени чиста светлина, които се виеха между хълмовете. Планина и небе, дървеса и потоци и искри от крилете на ескадрите на Доминиона, които прелитаха от място на място и палеха пожари. Земята обаче беше влажна, обрасла с папрат, покрита с мъглив воал и изобилна на водопади. Не можеше лесно да бъде опожарена.

От това място и при гледката, която се откриваше пред него, беше почти невъзможно да повярва на случилото се този ден. Само трупоядите го доказваха.

Имаше ги много. Хищните птици могат да доловят мириса на кръв във въздуха от километри. Ако се съдеше по тяхното множество и по трескавата жадност на обичайно мудните спирали на летежа им, сега въздухът беше наситен с мирис на кръв.

– Ето ги и нашите птици – покрусено рече Акива.

Хазаел разбра мисълта му.

– Сигурен съм, че някои са успели да се спасят – каза.

Трябваше да мине малко време, преди Акива да осъзнае, че се е издал пред Лираз. Гледаше право в тях. Той зачака какво ще каже, но тя просто се извърна и зарея поглед към върховете.

– Разправят, че няма как да се прелети над тях – каза сестра им. – Вятърът бил много силен. Само буревестниците оцеляват там.

– Чудя се какво ли има от другата страна – обади се Хазаел.

– Може би земите там са огледални на тукашните и тамошните серафими също преследват своите химери из подземните галерии, а химерите от двете страни се срещат в мрака точно по средата, за да открият, че за тях в целия свят няма спасение. Няма щастлив край.

– Или пък – с пресилена веселост продължи Хазаел – оттатък няма никакви серафими и ги чака щастливият край. Няма ни нас.

Тя рязко се обърна. Гласът ѝ, който обикновено звучеше безпристрастно, стана рязък.

– Вие не искате нас да ни има, така ли? – погледът ѝ се местеше ту към единия, ту към другия. – Мислите си, че не виждам ли?

Хазаел сви устни и погледна Акива.

– Аз все още искам нас да ни има – каза.

– Аз също – добави Акива. – Винаги съм го искал. – Сети се отново за небето в света оттатък, когато им попречи да преследват Кару и беше принуден най-накрая да им каже истината. Истината за това, че обича химера и мечтае за един по-различен живот. Тогава рискува, разчитайки, че сестра му е нещо повече от оръжие на императора. Макар че не прие мисълта да живеят в съгласие с химерите, тя поне не се обърна срещу него. Защо тогава си въобразяваше, че само на него му е омръзнало от толкова много смърт? Ами Хазаел? И колко ли още имаше. – Но да станем по-добри – заключи.

– По-добри ли? – повтори Лираз. – Я ни погледни нас, Акива! – Тя вдигна ръце и му показа татуираните по тях черти. – Няма как да се преобразим. Винаги ще носим клеймото на стореното от нас.

– Това са само извършените убийства. Никъде не е белязано милосърдието.

– Дори да имаше белег за проявено милосърдие, аз няма как да го получа – отвърна тя. Акива срещна погледа ѝ и почувства как в нея се надига някаква мъка.

– Достатъчно е да поставиш началото, Лир. Милосърдието ражда милосърдие, както кръвопролитието води към кръвопролитие. Не можем да очакваме светът да е по-добър от нас самите.

– Не – немощно отвърна тя и за миг му се стори, че ще каже още нещо, ще задълбае още по-навътре, ще попита за тайните му. Дали да ѝ се разкрие? Но когато извърна очи от него, единственото, което тя каза, бе: – да се махаме от тук. Наоколо е пълно с овъглени тела, а аз не искам да усещам миризмата на изгорели останки.

– Ти?! – каза Зири.

Между химерите често се говореше, че всички серафими си приличат, толкова еднакви и неразличими бяха чертите им. Но всяка химера би разпознала този ангел от пръв поглед. Белегът, който разсичаше лицето му, беше неповторим.

Зири подсвирна.

– Чакай само приятелите ми да научат как съм убил командира на Доминиона. Направо няма да повярват.

Яил се разсмя. Смях, пръскащ слюнки. После пристъпи напред, а войниците му се разделиха, за да обкръжат Зири. Трима ангели обаче не можеха да го стреснат, дори единият от тях да е братът на императора. С трима лесно щеше да се справи. След това дочу нещо зад себе си и се обърна, за да види... още шестима, които се задаваха сред дърветата. Аха. Когато отново погледна към Яил, край него стояха още трима. Дузина.

Ще се умира, значи.

Навярно.

– Известно ли ти е, че всяка химера воин си приписва заслугата за този белег – обърна се Зири към Яил. – Забавляваме се с него, когато ни доскучае – кой ще разкаже най-забавната история. Искаш ли да чуеш моята?

– Всяка химера воин, значи – повтори Яил. – И колко са останали напоследък – четирима, петима?

– Няма значение. Една химера се равнява – той демонстративно ги преброи и дръзко се ухили – на поне дузина серафими. Затова имайте едно на ум. – Сърповидните остриета се бяха озовали в ръцете му още щом видя ангелите. Все още стояха на разстояние от него, но той знаеше, че скоро ще стеснят кръга и ще се опитат да го заловят. Само това и чакаше. Непоносимата мъка от последните часове още пареше ръцете му – яростно пулсираше там, където дланите опираха дръжките на ножовете. – Та ето каква е моята история – продължи. – Двамата сме били на вечеря – ти и аз. Имали сме обичай да вечеряме понякога заедно. Поднесли са ни печена гъска, ама много пресолена. Ти си убил готвача за наказание. Какво да се прави, характер – добави поучително той. – Както ти е известно, дребните подробности са най-важни в една история, те я правят истинска. И така, в мустаците ти се оплела кост. Споменах ли, че си бил с мустаци?

Яил нямаше мустаци. Зири усети, че доминионците стесняват кръга около него. Яил стоеше на безопасно разстояние, по лицето му се четеше едва сдържано нетърпение.

– Така ли? – попита той.

– Жалка контешка приумица, ама не това е важно сега. Опитал съм да отрежа заплелата се кост, като съм използвал твоя меч и това ми било грешката. Той се оказал много по-голям от ножовете, с които съм свикнал. – Зири протегна сърповидните остриета, за да онагледи казаното. – И затова ръката ми се отплеснала. Получила се зрелищна гледка. Все пак нямаше да е зле ръката ми да се беше отплеснала докрай. – Той показа с жест как прерязва гърло. – Нищо лично.

– Естествено. – Яил прокара пръст по дългия неравен белег. – Искаш ли да разбереш как наистина го получих?

– Не, благодаря. Вече почти вярвам на собствената си версия. – Недоловимо раздвижване. Войник точно зад Зири; той рязко се обърна, ножовете проблеснаха, отразявайки слънчевите лъчи с наточените като бръснач остриета. Стоманата жадуваше кръв, той също. Серафимът се дръпна назад.

– Можеш да свалиш оръжието – каза Яил. – Нямаме намерение да те убиваме.

– Знам – отвърна Зири. – Само че аз имам намерение да ви избия.

Приеха го за шега. Неколцина даже се разсмяха. Но това не продължи дълго.

Зири действаше светкавично. Първо приключи с тия, които се смееха. Двата ангела издъхнаха още докато стояха прави – гърлата им зейнаха, преди останалите да извадят оръжието си.

Ако някога се бяха сражавали с кирин, нямаше да се чувстват толкова уверени в численото си надмощие, нито щяха да стоят толкова близо до него с мечове в ножниците. Е, сега вече ги измъкнаха. Двата меча паднаха на земята и още два ангела кървяха, преди да се е чул звън на стомана в стомана. После настана бъркотия. Нитилъм, както му викаха серафимите. Хаос.

Те имаха числено превъзходство, но Зири обърна това в свое предимство. Той се движеше така вихрено в предяща ката, развъртял сърповидните остриета, че серафимите не знаеха откъде да го очакват. Щом се спуснеха към него, той внезапно изчезваше и те попадаха под ударите на своите. Задачата на Зири бе къде по-проста – всички около него бяха врагове. Всеки от тях беше мишена. Сърповидните остриета сякаш се умножиха във въздуха; точно за това бяха създадени – не да разпарят кървави усмивки, а да поразяват числено превъзхождащ ги враг, като блокират, разсичат и пронизват. Още двама ангели бяха покосени: изкормени, с прерязани сухожилия.

– Искам го жив! – ревеше Яил и дори насред падащите тела и бляскащата стомана Зири осъзна, че това не е добра новина.

Той се разсмя насреща им, стиснал здраво остриетата, та кръвта да не се просмуче под пръстите му и да направи хватката му хлъзгава. Стрелна се към тях, прие въздушния бой, сечеше и убиваше, но не се надяваше на спасение. Това бяха серафими воини; той беше бърз, но и те не се даваха, при това бяха много. Не за първи път в живота си съжали, че няма хамси. Те можеха да омаломощят врага, да му дадат шанс за оцеляване. Въпреки това, когато най-накрая го обезоръжиха, бяха останали наполовина, а по него имаше само повърхностни рани – отдаде го колкото на тяхното подчинение на заповедта, толкова и на собствената си ловкост. Искаха го жив – е, жив беше.

Стоеше на колене пред тях, но вече никой не се смееше. Яил излезе напред. От самодоволството му нямаше и следа, изражението му беше непреклонно, а белегът се открояваше синкаво на фона на почервенялото от ярост лице. Зири видя как се готви да го изрита и се приведе напред, за да смекчи удара, но въпреки това ритникът в корема му изкара въздуха.

Опита се да превърне стенанието в смях.

– Това пък за какво беше? – попита, докато се изправяше. – Ако съм те обидил с нещо...

Яил го изрита отново. И пак. Смехът на Зири секна. Едва когато се задави в собствената си кръв, Яил доближи, колкото да грабне кандилницата от гърба му. В очите му се четеше свиреп триумф и тогава страхът за първи път опърли Зири.

– Аз също имам една забавна история за теб, само дето е истинска. Наскоро срещнах Войнолюбеца и Бримстоун и ги изгорих, така както изгорих и другарите ти. Затова съм сигурен, че са мъртви навеки, а това тук – той протегна кандилницата – сигурно е предназначено за някой друг. И така... за кого е?

Кръвта на Зири странно забуча в главата му. Вече започваше да му просветва за какво ставаше дума, че серафимите бяха устроили засада в сечището и чакаха да видят дали някой ще дойде да прибере душите. Досега бунтовниците бяха по-скоро призраци, както каза Вълка; но вече ставаха реални. Той се постара и ангелите да го разберат.

– Извинявай – с престорено смущение каза Зири. – Кое за какво е?

Яил гледаше надолу. С върха на меча чоплеше в пепелта.

– Ще ми кажеш кой е възкресителят – рече. – Колкото по-скоро, толкова по-добре. За теб, искам да кажа. Колкото до мен, не бих имал против това да ми коства... малко повече труд.

Е, дотук със забавата. Досега никой не беше изтезавал Зири. Станеше ли дума за мъчения, в съзнанието му изникваше едно-единствено лице.

Лицето на Акива.

Зири никога нямаше да забрави този ден. Агората, където се беше събрало всичко живо в Лораменди, за да гледа; любовникът на Мадригал също беше принуден да гледа. Серафимът стоеше на колене, както Зири беше коленичил сега – изнемощял от побоищата и поразяващата сила на хамсите, стопен от мъка. Дали тогава Вълка беше изтръгнал някакви самопризнания от него? На Зири не му се вярваше да е станало така. Колкото и да е странно, точно тази мисъл сега му даде кураж. Щом един ангел е могъл да устои на изтезанията, той също ще удържи. За да защити Кару, а заедно с нея и надеждата на химерите, би понесъл всичко.

– Кой е той? – отново попита командирът.

– Ела по-близо – отвърна Зири с окървавена усмивка. – Ще ти го прошепна на ухото.

– О, много добре. – Яил изглеждаше доволен. – Тъкмо се бях притеснил, че ще стане прекалено лесно. – Той махна на войниците и двама от тях сграбчиха Зири за ръцете. – Дръжте го – заповяда. После заби кандилницата в почернялата земя и взе да навива ръкави. – Усещам как ми идва вдъхновение.

– Казах, че няма да пострада нито едно човешко същество. – Гласът на Кару беше станал дрезгав от разгорелия се спор и дори на нея ѝ звучеше като ръмжене. – Това беше първото ми условие. Никакви пострадали хора. Точка. – Тя крачеше из вътрешния двор. Химерите се бяха скупчили в галерията и по плаца, някои изправени под слънчевите лъчи, други притаени в сенките.

Тиаго се обърна към нея, сякаш ѝ преподаваше труден житейски урок:

– По време на война, Кару, е редно да се откажем от някои луксове.

– Луксове, значи? Сигурно имаш предвид това да не убиваме невинни хора? – Той нищо не отвърна. Вероятно точно това имаше предвид. Стомахът на Кару се сви. – О, боже, само това не. Категорично не. Които и да са, те нямат нищо общо с твоята... – Тя млъкна. После се поправи. – С нашата война.

– Но щом застрашават сигурността ни тук, тогава стават част от войната. И сама би трябвало да си даваш сметка за риска, Кару.

Даваше ли си сметка наистина? Защото той имаше право – достатъчно бе някакви туристи да пуснат мълвата, за да се струпат в казбата екипи на всички световни медии. И тогава какво? Никак не ѝ беше приятно да мисли за последствията. Нямаше да се размине и без военните. Доскоро слухът за чудовища в пустинята можеше да бъде пренебрегнат като халюцинация на стопаджии, напушени с хашиш, но сега времената бяха други. И така, сега какво?

– Те може и да ни подминат – каза, но беше малко вероятно – и двамата го знаеха. Навън сигурно беше четиридесетградусова жега, а наоколо с километри се простираше единствено пустош. На всичкото отгоре дори на такова разстояние си личеше, че туристите са вече на предела на силите си.

Пъплеха нагоре по склона, спираха всяка минута да си поемат дъх, превити на две с опрени ръце на коленете, пиеха жадно вода от манерката, а после... по-дребният се сви и повърна. Казбата беше далече и до нея не стигаше никакъв звук, но беше очевидно, че съвсем скоро двамата ще получат топлинен удар, ако вече не бяха поразени от него. Останаха дълго подпрени един на друг, преди отново да поемат нагоре. Кару продължи нервно да крачи. Туристите се нуждаеха спешно от помощ, но тук бе най-неподходящото място да я получат. Само ако знаеха какво ги чака. Дори да знаеха обаче, едва ли щяха да имат сили да се върнат обратно.

Тиаго беше спокоен; както обикновено, влудяващо спокоен – или поне така изглеждаше. Засега туристите не представляваха непосредствена заплаха. Той щеше да им позволи да приближат. И тогава какво?

Ямата?

Стомахът на Кару пак се сви. Днес отново я подуши. Може би защото вътре имаше нова леш – Баст най-накрая пое по своя последен път, придружена от Вълка. Кару вече беше съчленила новото ѝ тяло; даже в момента то лежеше на пода в стаята ѝ. Или може би защото вятърът, един от онези слаби, но постоянни повеи, идваше право откъм нея. Ямата сякаш непрекъснато ги предизвикваше: "На ви, помиришете; на ви, помиришете".

Кару престана да крачи и се изправи пред Вълка. Изпъна рамене и се опита да не трепери; наложи си гласът ѝ да прозвучи като на авторитет, с когото трябва да се съобразяват.

– Ще сляза долу да им помогна. Ще ги вкарам в хамбара през задната порта. – Мястото беше прохладно и изолирано. Камионът също беше там. – Ще им дам вода и те няма да видят никой друг. После ще ги откарам до пътя и ще ги оставя. – Помълча. Даваше си сметка, че не е толкова категорична и убедителна, колкото ѝ се искаше. – Не се налага ти да правиш нещо – продължи, но гласът ѝ се пречупи и тя изруга наум. Точно сега ли трябваше да звучи като мутиращ юноша. – Сама ще се погрижа.

– Много добре – отвърна Тиаго. Изражението му бе толкова овладяно. Кару за миг си помисли, че вижда дори конците, които крепят благата маска на Тиаго. Тя така я вбесяваше. Всеки разговор с Вълка бе като да бие с юмруци върху стена. – Върви тогава – подкани я той.

Тя тръгна, стараейки се да придаде известно достойнство на походката си и да не плете крака като безсилно дете. Излезе от портата и ветрецът се усили: носеше издайническа воня на тлен. В ямата се разлагаха тела и ако не помогнеше на туристите, те също щяха да свършат там. Както и всяко друго човешко същество, имало нещастието да се озове в това забравено от бога място. Какви ги беше забъркала, като доведе бунтовниците в този свят?!

Но после се сети за Ерец и какво щеше да се случи с тях, ако не ги беше довела тук. Вече губеше представа кое е правилно и кое – не. Щеше ѝ се да вярва, че може да има доверие в тях, че ще проявят някаква милост. Това бяха воини, а не свирепи убийци, нито диви животни, чийто апетит не се подчинява на разума. Знаеше, че Амзалаг не би наранил никого без основание, нито Болейрос или Зири – най-вече Зири. Но беше достатъчно да си спомни Рейзър и неговата торба, за да загуби надежда.

Щом излезе от казбата, взе да си повтаря непрекъснато, че трябва да върви по земята; отначало едва не полетя, толкова бе отвикнала от присъствието на хора. Пък и ходенето по подвижния сипей никак не беше лесно.

Чак тогава се сети, че косата ѝ не е покрита. Ами ако заблудените туристи я разпознаят? Тогава наистина можеха да се превърнат в заплаха. И как трябваше да постъпи тогава?

Не отне много време двамата да я забележат. Сигурно беше единственото, което се движи по склона под крепостта. Все още бяха твърде далече, за да ги види ясно, но до нея стигна вик, който я накара да се закове на място, сякаш се е ударила в стена. Разнесе се над скалите и сипея, изкрещян с пълно гърло, но издаващ немощ.

Гласът.

Просто не може да е истина. Въпреки това чу ясно "Кару!", а гласът принадлежеше на Зузана и тя си даде сметка, че "възможно" и "невъзможно" са в най-добрия случай приблизителни категории. "Божичко, само това не", молеше се тя, докато се взираше втренчено в двете фигури. Пред очите ѝ изникна нещо, което най-малко бе очаквала да види: Зузана и Мик, тук.

Само не те, само не тук.

Но как?! Как?!

Всъщност сега това имаше ли някакво значение? Те бяха тук и ги грозеше опасност – от топлинен удар, от химерите... Сърцето на Кару блъскаше и набъбваше в гърдите ѝ от паника, от... радост... от още по-силна паника и още по-голяма радост, както и в пристъп на гняв – какво си въобразяваха те?! – а после от нежност, удивление. Очите ѝ бяха пълни с влага, когато се откъсна от земята и полетя надолу към тях, за да ги притисне в толкова силна прегръдка, че имаше опасност да довърши започнатото от жегата.

Наистина бяха те. Дръпна се за кратко да ги огледа. Зузана се беше свлякла на земята, изтощена и облекчена. Следите от сълзи се открояваха върху зачервените ѝ страни, а тя се смееше през плач и стискаше ръцете на Кару със силата на менгеме – право върху още пресните синини, което накара Кару да изохка.

– Божичко, Кару – дрезгаво възкликна Зузана, а гласът ѝ премина в плач. – Защо точно в тая откачена пустиня? Не можеше ли да е Париж, или поне нещо от този род?

Кару също се смееше през сълзи, Мик обаче нито плачеше, нито се смееше. Той внимателно постави ръка върху гърба на Кару, а гласът му беше напрегнат и загрижен.

– Можехме да умрем – каза и момичетата внезапно утихнаха. – За нищо на света не трябваше да се съгласявам с това.

След миг Кару го подкрепи.

– Така е, наистина не е трябвало. – Тя погледна с нови очи пустинния пейзаж и си представи какво е да изминеш цялото това разстояние пеша. – Какво, за бога, сте си наумили?

– Моля?! – Мик се втренчи в нея, после погледна Зузана и пак Кару. – Значи ти не си искала да идваме?

Кару се стъписа.

– Разбира се, че не. Аз никога... Боже. Как изобщо ме открихте?

– Как ли?! – Мик сякаш рухна от безсилие. – Зузе разгада твоята гатанка, ето как!

Гатанка?!

– Каква гатанка?

– Гатанката – обади се Зузана. – Жрица в пясъчен замък, в земя на прах и звездна светлина.

Кару примигна недоумяващо насреща ѝ. Помнеше този имейл: тъкмо беше превела химерите през портала, настани ги в казбата и отиде до Уарзазат да купи материал за Айджар.

– Значи така сте ме открили?! О, Зузе, толкова съжалявам! Изобщо не исках да идваш тук. Не съм и помислила...

– Я стига, сигурно се занасяш! – Мик стисна главата си с ръце и ѝ обърна гръб. – Стигнахме до самия пъп на нищото, а ти дори не ни искаш тук!

Зузана оклюма. Кару се почувства ужасно.

– Не че не ви искам! – Тя отново притисна приятелката си в силна прегръдка. – Искам ви, разбира се. Толкова много. Просто... никога не бих ви въвлякла в... това. – И тя посочи с жест към казбата.

– А какво е това? – попита Зузана. – Кару, какво правиш на място като това?

Кару отвори уста, затвори я и пак я отвори, също като риба на сухо. Най-накрая успя да проговори.

– Дълга история.

– Тогава може да почака – твърдо отсече Мик. Кару никога не го беше виждала ядосан, но сега кипеше от гняв, присвил обвинително очи. – А сега, ако е възможно, да я скрием от това слънце.

– Разбира се. – Кару дълбоко си пое дъх. – Хайде.

Тя нарами едната от раниците и помъкна другата след себе си. Мик помагаше на Зузана да се изкатери по сипея. Кару не ги поведе по околния път към хамбара, а тръгна право към главната порта. Двамата замръзнаха на прага с ококорени очи.

Кару за пореден път видя всичко с нови очи, опитвайки се да си представи как изглеждат тези създания на хората.

Тиаго изглеждаше вглъбен, Тен стоеше плътно зад него. Докато него можеха и да го сбъркат с човешко същество, Тен беше съвсем друго нещо – с тази вълча глава и по животински превити рамене. Останалите в двора също представляваха ужасяваща гледка: воини, събрани в сводестата галерия, на двора и даже по покривите, замрели в неестествени пози; само тук-там помръдваше някоя опашка или потрепваше крило. Чудовищни размери, множеството и различните немигащи очи. Рейзър, застанал опасно близо, стрелкащ змийски език. Кару усети как леко се повдига на пръсти, готова светкавично да реагира, ако той се хвърли напред.

Гласът на Мик приличаше повече на дрезгав шепот.

– Хайде разкарай това от пътя ми, за да си отдъхна. Кару, приятелите ти не се канят да ни изядат, нали?

"Не – каза си наум Кару. – Няма да го направят." После прошепна в отговор:

– Не ми се вярва. Но и ти опитай да не изглеждаш като деликатес, става ли?

В отговор беше възнаградена със сърдито сумтене от страна на Зузана.

– Това вече е проблем, като се има предвид колко неустоимо сладки сме. – И след малко, вече разтревожено: – Я чакай. Те не разбират чешки, нали?

– Точно така. – През цялото време Кару не сваляше поглед от Тиаго, а той – от нея. Вонята от ямата изпълваше въздуха и точно в този миг кошмарната нереалност на нейния живот тук изчезна като на магия и всичко стана действително. Това беше нейният живот, а не някакъв мрачен сън, от който рано или късно ще се събуди; не някакво чистилище, а реален живот в един истински свят – светове – където току-що попаднаха и нейните приятели, така че това се превръщаше и в техен живот.

Точно в това беше разликата.

– Тези хора са мои гости – каза тя и усети как думите ѝ идват от някаква желязна сърцевина в нея, която само допреди час не съществуваше. Не говореше високо, но в гласа ѝ беше настъпила решителна промяна. Идващ от същата тази желязна сърцевина, той беше добил тежест и категоричност; вече не се силеше да убеждава, не звучеше отчаяно или сприхаво. Той просто беше. Тя доближи Вълка, пристъпи много по-близо, отколкото си беше позволявала друг път. Насили се да прекрачи в неприкосновеното му пространство, така както той постъпваше с нея, вирна глава и каза:

– Техният живот не е някакъв лукс. Това са мои приятели и аз мога да им се доверя.

– Разбира се – отвърна той усмихнат, съвършеният джентълмен. – Това променя всичко. – После кимна към Мик и Зузана и дори ги приветства, но в усмивката му нещо не беше както трябва. Сякаш я беше научил по книга.

– Какво беше това?! – прошушна Зузана, когато Кару изведе двамата с Мик от вътрешния двор, по-далече от насъбралите се там чудовища. – Тоя новият ъпгрейд ли ти е?

Смехът на Кару прозвуча така, сякаш се дави.

– Божичко – простена, когато успя да си поеме дъх. – Сега всеки път, като го видя, все за това ще се сещам. Внимавай къде стъпваш!

Вече вървяха по осеяна с отломки пътека и Мик придържаше Зузана за лакътя, докато търсеха проход през развалините на порутена стена. Зузана се озърташе на всички страни. Отдалече казбата изглеждаше царствено като някакъв необикновен пясъчен замък, отвътре обаче се виждаше, че е доста запусната. Освен това бе и опасна – Зузана прескочи голяма греда, настръхнала от забитите в нея едри ръждиви пирони, и заобиколи по края зейнала дупка. На всичкото отгоре миришеше лошо, на урина и даже на нещо още по-гнусно. Що за воня беше това? И защо изобщо Кару живееше тук? Пък и тия създания... Приличаха донякъде на рисунките на нейната приятелка, но не бяха съвсем същите. Видяха ѝ се много по-грамадни и чудати, отколкото изобщо някога можеше да си представи.

Колкото до онзи белия, той изглеждаше почти човек; на всичкото отгоре беше суперсекси – божичко, тия очи, тия рамене, сякаш е правен само за корицата на някой любовен роман. Но в него имаше нещо ледено студено, което я накара да потрепери, въпреки че се топеше на пустинната жега.

– Това беше Тиаго – каза Кару. – Той... командва тук.

Зузана и сама вече се беше досетила заради господарското му излъчване.

– И за какво по-точно командва? – попита тя. През главата ѝ мина някаква мисъл и тя изведнъж се закова на място. – Я чакай. Къде е Бримстоун?

Кару също спря и изразът на покруса върху лицето ѝ беше достатъчен отговор за Зузана.

– О, не – простена тя. – Нали не е...? Мъртъв ли е?

Кару кимна.

"Мъртъв." Тази дума нямаше място в тяхното приключение. Ужасена, Зузана продължи:

– Ами... Исса? Ясри?

И отново изражението на Кару ѝ даде отговор.

– О, Кару, толкова съжалявам – пророни Зузана и отново погледна Кару, но сега наистина я видя, вече без чувството на истинско облекчение, което я обзе при срещата на сипея. Забеляза, че е твърде слаба, обострена, косата ѝ, сплетена небрежно на плитка, ризата – някаква памучна дреха в марокански стил – намачкана така, сякаш от дълго време не я сваля нито денем, нито нощем, а очите ѝ гледат недоспало и изтощено. Изглеждаше не само недоспала, а някак... изчерпана.

По гърба на Зузана отново полазиха тръпки. В какво се беше забъркала този път, че въвлече и Мик на всичкото отгоре! Направо си беше загубила ума заради цялата тая мистериозност и заради предизвикателството; естествено, още отначало беше разбрала, че с Кару става нещо. Нейният кодиран имейл го потвърждаваше ясно, но Зузана и за миг не допусна, че това може да включва думата мъртъв, както и тая воня във въздуха, която – вече беше сигурна – е на разложение.

Зузана преглътна мъчително. Главата я цепеше, краката я боляха убийствено и тя наистина, ама наистина имаше нужда от душ; освен това нещо ѝ подсказваше, че за сладолед и дума не може да става. Но имаше още някого, за когото не беше попитала. Поколеба се – беше изплашена, че може да разчете още един мрачен отговор върху лицето на приятелката си.

– Ами Акива?

Отговорът наистина се изписа върху лицето на Кару, но не този, от който се боеше Зузана. Тъгата се превърна в суровост. Кару стисна челюсти, очите ѝ се присвиха.

– Какво за него? – попита остро тя.

Зузана примигна. Какво ли?!

– Ами... Той... жив ли е?

– Поне доколкото знам – отвърна Кару и се обърна. – Хайде!

Зузана и Мик се спогледаха ококорени, но я последваха. Напрегнатата стойка на Кару подсказваше ясно, че трябва да си мълчат, но Зузана реши да не ѝ обръща внимание. Ако трябваше да бъде искрена, това дори я вбеси. Измина целия път до тук; разплете гатанката, която се оказа, че дори не била гатанка; откри Кару насред пустинята Сахара – е, не попаднаха точно в пустинята Сахара, но бяха достатъчно близо и ако някога ѝ се удадеше случай да разкаже тая история, тя непременно щеше дебело да подчертае, че е пребродила Сахара с нашарени като зебра кецове. Както и да е. Обаче не заслужаваше сега да ѝ мълчат.

– Какво стана? – обърна се тя към гърба на приятелката си.

Кару ѝ хвърли поглед през рамо.

– Остави сега това, Зузе. Всичко друго ще ти разкажа, но определено не ми се говори за него.

Колко горест имаше в гласа ѝ.

– Кару! – Зузана посегна към ръката на приятелката си, но щом Кару изкриви лице от допира ѝ, веднага се отдръпна. – Какво? – попита. – Ранена ли си?

Кару спря. Остави раниците, които досега влачеше, и обви ръце около тялото си с окаян вид. Толкова красива и така окаяна. Как е възможно да бъде толкова красива и така ясно да личи, че не е положила никакво усилие за това?

– Добре съм – каза, опитвайки да се усмихне. – Само се безпокоя за теб, Лорънс Арабски[11]. А сега моля да замълчиш и да ме оставиш да ви вкарам вътре. – Кару погледна Мик за подкрепа и той, естествено, се съгласи с нея.

– Хайде, Зузе, после ще наваксаме с разказите.

Зузана въздъхна.

– Добре тогава, хулигани такива. Нека ви лежа на съвестта, като пукна от любопитство.

– Не и ако зависи от мен – отвърна Кару и Зузана неволно стисна ръката на Мик, защото думите ѝ не прозвучаха като шега.

Минали бяха няколко месеца, откакто за първи път в Прага Кару се реши да разкрие истината пред Зузана. Толкова ѝ беше непривично да разказва за тайния си живот, че не знаеше откъде точно да започне. Затова изсипа всичко накуп: ангели, химери и всякакви други чудеса, и ако точно в този момент не се беше появил Кишмиш – целият в пламъци – сигурно щеше завинаги да загуби приятелката си.

Но в сравнение с признанието, което предстоеше да направи сега, онази изповед звучеше като банална история. Все пак Мик и Зузана донякъде бяха подготвени и сигурно щяха да ѝ повярват. Нали преди малко попаднаха в казба, пълна с чудовища. Въпреки това можеше да отнеме известно време, докато свикнат с мисълта за възраждането.

– Божичкозащонаподатиимамъртвочудовище? – простена на един дъх Зузана, когато зърна новото тяло на Баст, проснато в краката ѝ.

– Всъщност тя не е точно мъртва – започна Кару.

Зузана протегна крак, обут в прашен кец, и побутна отпуснатата плът.

– Ама не е и жива.

– Правилно. Хм. Нека кажем, че е... не-жива.

Така Зузана и Мик разбраха, че не-жив може да означава мъртъв – обикновено беше така – но също и нов.

– Направих я преди малко – продължи Кару, сякаш им обясняваше, че е оплела шапка или е опекла кекс.

Зузана остана спокойна, макар това да ѝ костваше немалко усилия. Приседна в края на леглото на Кару и сключи ръце в скута си.

– Направила си я – повтори.

– Да.

– Обясни ми, моля те.

Кару ѝ обясни колкото може по-накратко, показвайки подносите със зъби и премълчавайки незначителната подробност за десятъка болка. През това време наля вода в легена, за да могат приятелите ѝ да си изплакнат лицата и краката, свари ментов чай и подреди подноси с бадеми и фурми. Когато се измиха, тя плисна водата през прозореца, без дори да погледне, надявайки се точно в този момент Тиаго или Тен да минават отдолу. Но нито вик, нито ръмжене последваха този водопад и тя затвори кепенците, за да спрат нахлуващата отвън жега.

След това извърши възкресяването право пред тях – отчасти защото ѝ беше по-лесно да покаже, отколкото да обясни какво точно прави, но и защото искаше по-бързо да освободи стаята от тялото, та да могат приятелите ѝ да си отдъхнат.

Събуждането беше по-леката задача. Магията вече беше направена, затова не се наложи да запретва ръкави и да оголва покритите си с грозни синини и отоци ръце. Кару много се срамуваше от тях и не искаше Зузана да ги види. Добре че засега това не се налагаше. Трябваше само да вземе кандилницата, която ѝ донесе Тиаго, да запали парче тамян и да я постави върху челото на бездиханното тяло. Зузана и Мик наблюдаваха цялото това свещенодействие, без да посмеят дори да мигнат, въпреки че нямаше кой знае какво за гледане. Мирис на сяра, подрънкване на верига – това бяха единствените признаци, че нещо става. Само Кару можеше да усети душата, която се появи от съсъда и се позадържа във въздуха, преди да се засели в новото си тяло.

Доскоро Баст имаше вид на египетска богиня котка: крехки човешки форми, високи гърди и котешка глава с прекомерно големи щръкнали уши; Кару запази, доколкото беше по силите ѝ, котешкия образ, но по настояване на Тиаго пожертва повечето човешки черти. Новото тяло беше цялото изплетено от гладки мускули, не толкова едро като на повечето воини, затова пък с неподражаема ловкост и бързина. Ръцете и горната част на торса оставаха човешки, за да може да борави с различни оръжия, защото Баст беше добър стрелец с лък, хълбоците обаче бяха на леопард, пригодени за висок пружиниращ отскок. Не липсваха, разбира се, и толкова съществените криле – разперени, те покриваха по-голяма част от пода. Кару изпита облекчение, че това не е сред най-чудовищните ѝ създания – главно заради Зузана и Мик, но и, съвсем неочаквано, заради Баст също.

Душата на Баст, както установи, се отличаваше с деликатна красота и изобщо не подхождаше на воин. Кару за кратко се замисли какъв ли живот щеше да има тя в един по-различен свят. Е, каза си, щом Баст отвори очи, вече и двете нямаше как да го разберат.

Зузана тихо ахна. Мик само гледаше втренчено.

Баст вдигна глава, очите ѝ се разшириха при вида на непознатите човешки същества, но не каза нищо. Цялото ѝ внимание беше насочено към новото тяло. Изпробва крайниците с леки движения, преди да се надигне колебливо и да установи, че на мястото на дланите и стъпалата сега има лапи.

– Всичко наред ли е? – попита Кару.

Жената воин кимна и протегна гъвкавия си гръб в цялата му дължина. Движенията бяха несъмнено котешки; малко ѝ оставаше досущ да заприлича на котка, която пристъпва по перваза.

– Добре свършена работа – каза тя и гласът ѝ прозвуча като мъркане в чисто новото гърло. – Благодаря ти.

Нещо стегна гърдите на Кару. Нито един от останалите не ѝ беше благодарил досега.

– За нищо – отвърна. – Искаш ли да ти помогна да слезеш по стълбите?

Баст отново поклати глава.

– Едва ли ще се наложи. – После пак се протегна. – Както казах, добре си се справила.

И отново това присвиване в гърдите на Кару. Похвала. Чак изглеждаше нелепо да се чувства толкова благодарна заради няколко прости думи. Когато

вратата се затвори зад Баст, тя се обърна към приятелите си.

– Е – пръв се обади Мик, отпускайки се на лакът върху леглото, а очите му гледаха лениво с привидно хладнокръвие. – Това изобщо не беше откачено.

– Така ли? – Кару се отпусна върху стола и разтърка лице. – Изглежда, съм загубила представа кое е откачено и кое – не, но според мен това си беше поне малко странно.

– Хайде пак! – намеси се Зузана.

– Какво? – Кару отпусна ръце и погледна приятелката си.

Изражението на Зузана преливаше от възторг.

– Хайде пак, хайде пак. – Тя се друсаше на леглото като малко дете и пляскаше настоятелно с ръце. – Аз кога ще мога да го правя? Ти ще ме научиш, нали? Естествено, че ще ме научиш! Ето защо си ме довела тук.

– Да те науча ли? Освен това не аз съм те довела тук...

Но Зузана изобщо не слушаше.

– Това е толкова по-хубаво от правенето на кукли. Божичко, Кару! Ти създаваш живи същества! Ти си един дяволски Франкенщайн!

Кару се разсмя и поклати глава.

– Не, изобщо не съм такава. – Досега беше имала достатъчно време да обмисли и отхвърли подобно сравнение. – Въпросът при Франкенщайн е откъде се взима душата. – Ако човек създаде "живо същество", то няма как да има душа и от него може да излезе само жалко, тънещо в невежество чудовище, за което няма място нито на земята, нито в рая, нито в ада. Не това правеше Кару. – А аз вече разполагам с душите. – Тя посочи купчината кандилници. – И ми остава единствено да създам тела за тях.

– А, това ли била цялата работа! – рече провлечено Мик. – Нищо особено, значи.

Но Зузана се беше втренчила в купчините с десетки, десетки и още десетки кандилници. Очите и устните ѝ се окръглиха.

– Всичко това?! – Тя прекоси стаята като светкавица и измъкна една кандилница от купчината, предизвиквайки с това малко свлачище. – Хайде да го направим! Моля те! Покажи ми как правиш телата! – Тя продължаваше да се стрелка из стаята и по едно време Кару се изплаши, че може да рикошира като куршум в някоя стена. – Аз ще съм твоят Игор. Моля, моля, моля те! Ето виж. – Тя се преви, сякаш имаше гърбица и повлече единия си крак. – Какви са вашите желания, хер докторе? – Щрак и тя отново стана себе си. – Моля те! Тази душа чия е? Как ги разпознаваш? Можеш ли изобщо да ги различаваш?

В нея напираха милион въпроси и тя не оставяше никакво време на Кару да отговори дори на един от тях. Кару погледна с безпомощен вид към Мик, но той само сви рамене, сякаш казваше "Това си е само между вас двете".

– Божичко! – Зузана замръзна на място, защото я осени някаква идея. – Артизложба! Можеш ли да си го представиш! – И тя обрисува сцената като същински пиар. – Галерията "Балтус", телата на пет-шест химери, подобни на богато украсени саркофази, на откриването всички ахкат и охкат: "С какъв материал работите, те са също като живи", а ние се усмихваме като една

Мона Лиза и само разклащаме виното в чашите. Това би било най-якото нещо на света. Какви ги говоря! Може да стане даже още по-добре. Ние ги съживяваме на място! Димът, тази миризма, тия ми ти кандилници, а накрая скулптурите вдигат глави и стават. Всички ще си помислят, че това е един вид кукловодство или нещо от този род – какво друго може да бъде – и ще се опитват да си обяснят как точно сме го постигнали и ще позират за снимка с чудовищата, без дори да си дават сметка какво става всъщност.

Тя продължаваше да бърбори безспирно, а Кару се смееше безпомощно, опитвайки се да я спре.

– Такова нещо няма как да стане. Нали и сама си даваш сметка за това? Никога.

Зузана подбели очи.

– Ясно бе, само дето ми развали кефа. Ама би било грандиозно, нали?

– Да, би могло да стане грандиозно – позволи си да се съгласи Кару. Досега не беше мислила за заниманията си като за изкуство – колко глупаво, особено сега, след похвалата на Баст. В нея се събуди един от спомените на Мадригал – как като малка и съвсем отскоро на служба при Бримстоун най-обичаше да му предлага идеи за нови химери и дори ги рисуваше, за да види той как си ги представя. Зачуди се дали това е накарало Исса да я окуражи – вече като Кару – да рисува. Милата Исса, колко ѝ липсваше тя сега.

– Но все пак ще ми позволиш да ти помагам, нали? – ревностно настояваше Зузана. После подаде на Кару кандилницата, която измъкна от купчината. – Хайде най-напред да направим тази. Кой е това?

Кару само взе кандилницата и я задържа. Не искаше да признава, че Тиаго решава кой и кога да бъде възкресен.

– Зузе – каза вместо това, – не можеш да го направиш.

– Кое по-точно?

– Невъзможно е да ми помагаш. Нито да останеш тук.

– Какво?! Защо?! – Зузана взе да отрезвява след пристъпа на диво ликуване.

– Повярвай ми, не би искала да останеш тук. Ще ви изпратя обратно веднага щом си починете добре за следващия преход. Имам камион...

– Ама ние току-що пристигнахме. – Тя гледаше така, сякаш е станала жертва на предателство.

– Знам – въздъхна Кару. – Страхотно беше, че успяхме да се видим. Просто искам да си в безопасност.

– Ами ти? Ти в безопасност ли си?

– Да, аз съм в безопасност – отвърна Кару, но усети, че по отговора й пролича в каква опасност се чувства тук. – Те имат нужда от мен.

– Аха. – Зузана я огледа с опечален вид. – И като стана дума за това – защо точно ти? Защо си тук, с тях? Как така си се научила да правиш това?

Това беше съвсем различен дял от общата истина. Но Кару нямаше охота да разкрива истинската си същност, както и да показва насинените си и отекли ръце. Всъщност, защо е нужно да се срамува? Тя си пое дълбоко дъх.

– Защото – каза, – аз съм една от тях.

– От кой вид?

Кару примигна. Мик зададе този въпрос така, между другото, та отначало ѝ се стори, че нещо не е дочула.

– Моля?

– От кой вид химери си точно? Ти също си била възкресена, нали? Имаш татуирани очи на дланите. – Той посочи ръцете ѝ.

Кару се обърна към Зузана и видя, че и тя като Мик също не е поразена от чутото току-що.

– Какво става? – попита. – Аз ви заявявам, че не съм човешко същество, а в отговор вие ми дрънкате разни врели-некипели.

– Извинявай – обади се Мик, – но ти просто изчерпа до дъно способността ни да се удивяваме. Най-напред трябваше да започнеш с това и чак тогава да ни казваш, че възкресяваш мъртъвци.

– Освен това – добави Зузана – то си беше очевидно.

– Как така очевидно? – изуми се Кару. Живееше с мисълта, че е човешко същество, откакто се помнеше, и никой не можеше да я убеди, че не е била достатъчно убедителна като човек.

– Сигурно заради тая аура на нещо свръхестествено, която витае около теб – сви рамене Зузана. – Знам ли.

– Аура на нещо свръхестествено – равно повтори Кару.

– В добрия смисъл на думата – уточни Мик.

– И така, какъв вид си точно? – повтори Зузана.

Въпросът ѝ бе така безгрижен, толкова безцеремонен. Кару усети как дланите ѝ започват да лепнат от пот. Явно питаха от кое племе е точно, интересуваха се за нейното семейство, което ѝ беше отнето преди толкова много години. Връхлетяха я откъслечни спомени от онзи далечен ден – дългите кървави дири по пода, където са били влачени телата, преди да ги струпат при гърлото на пещерата и да ги хвърлят вътре. Тя си пое дълбоко въздух. Те не биха разбрали това. Естествено, че няма да го проумеят. В техния свят рядко се случваше човек да избягва да пита за семейството на друг, защото има опасност да засегне болезнен спомен за ранно осиротяване и отведени от търговците на роби родители.

Преди много, много време тя също имаше родители, дом, сродници. Преди много, много време тя имаше своя общност, в която съвършено и без усилие се вписваше.

– Аз бях кирин – отвърна тихо. "Аз съм кирин", помисли си, макар всичко, което я правеше кирин, отдавна да ѝ бе отнето: племето и домът – от ангелите; рожденото ѝ тяло – от Белия вълк; а сега може би и... Зири. – Ще ви покажа – чу се да казва.

Посегна към скицника и молива и за кратко, в един напрегнат миг постоя така, питайки се дали ще може да го направи. Опита се да нарисува Мадригал такава, каквато беше преди, но усети, че ръката с молива не ѝ се подчинява. Боеше се, че няма да успее да я предаде правилно, или – напротив – че ще се получи съвсем достоверна; страхуваше се от усещането, когато види пред себе си своето предишно аз. Дали ще възприеме този образ като единствено реален и ще закопнее да се върне отново в него? Или за нея той ще бъде нещо чуждо и непознато, сякаш никога не е била онова момиче? Каквото и да станеше обаче, не можеше да си представи то да я направи щастлива.

Все пак реши, че е крайно време да го направи, и започна да рисува. Една извита линия. Още една. Рогата ѝ постепенно започнаха да се оформят. Зузана и Мик мълчаливо я наблюдаваха. Кару също имаше чувството, че е само наблюдател, а не автор на рисунката, и леко се изненада от онова, което се появи върху листа. От това кой се появи там.

– Хм. Момче ли си била? – обади се Зузана.

Кару освободи дълго сдържания дъх със смях.

– Не. Съжалявам. Това не съм аз, това е Зири. Той е... – Стори ѝ се твърде жестоко да каже "той беше" за последния оцелял от нейното племе, затова просто завърши: – Той също е кирин.

– Уф! Не предполагах, че ще е по-откачено да си момче не-човек в предишното тяло, отколкото момиче не-човек, ама наистина си е така.

– А той къде е? Тук ли е някъде? – попита Мик.

– Отрядът му закъснява да се върне след мисия в Ерец.

Зузана явно долови тревогата в гласа ѝ.

– Как така закъснява? С тях всичко наред ли е?

– Сигурно. Поне така се надявам. Вероятно просто са се забавили.

Или може да са вече мъртви.

Денят премина в нощ и Кару се изправи пред нелицеприятната задача да обясни положението с тоалетната на Зузана. А това беше изобщо-няма-тоалетна положение. За нейна огромна изненада обаче Зузана само каза:

– Е, това обяснява вонята.

Изглежда, Кару наистина беше изчерпала докрай способността им да се удивяват. Накрая реши, че най-добре ще е да ги заведе при реката, за да се изкъпят и да свършат всички належащи нужди в някакво уединение. Привидно уединение, разбира се. Тиаго ги срещна, докато излизаха, и с обичайния си церемониален, свръхзагрижен, надут и старомоден маниер настоя Тен да ги придружи. "Просто да съм сигурен, че сте в безопасност", каза.

"В безопасност – помисли си Кару. – Как ли пък не."

– Спокойно – отвърна тя, – не се опитваме да избягаме.

– Разбира се, че не се опитвате – рече той и тя осъзна, че не биха успели, дори да опитат. Няма да могат да се измъкнат от нейните собствени творения. Крилати, могъщи и с изострени животински сетива, те мигновено щяха да надушат дирите им. "Значи, добре съм си свършила работата", каза си, докато минаваше с приятелите си през главната порта. После ги поведе надолу по склона към реката, следвана по петите от вълчицата. Сега, когато жегата премина, студената вода не се оказа толкова примамлива. А и прегърбеният силует на Тен върху скалата не изглеждаше като покана да си съблечеш дрехите. Затова не успяха да се изкъпят както трябва, само се наплискаха, нажулиха лицата и вратовете си и се проснаха върху скалите да изсъхнат.

– Звездна баня – обади се Кару.

– Наистина – каза Зузана и протегна ръка, сякаш искаше да докосне звездите с върховете на пръстите си. – Винаги съм мислела, че картини на нощно небе като това са само фантазия или са силно преувеличени.

– Също като снимките с огромна луна – добави Мик.

Кару се обърна към тях.

– Споменах ли, че в Ерец има две луни? Едната от тях наистина е огромна.

– Две луни ли?

– Аха. Химерите, ние, ги боготворим. – Тя обаче – не, вече не. Навремето вярваше, че някаква могъща воля действа във вселената, но дори да е имало такава, тя я беше изоставила в храма на Елай. – Нитид е по-голямата. Тя е богиня почти на всичко.

– Ами другата?

– Елай – отвърна Кару, припомняйки си храма, онова хиш-хиш на евангелините и ромоленето на свещения извор. Кръвта. – Тя е богиня на убийците и тайните любовници.

– Страхотно – обади се Зузана. – Аз на нея бих се молила.

– Така ли? Че за кое от двете се мислиш – убиец, или тайна любовница?

– Ами – глезено каза Зузана, – любовта ми не е тайна за никого. – После се претърколи да целуне Мик. – Предполагам, че това ме прави убиец. Ами ти? – Тя отново се обърна към Кару.

Гърлото на Кару се сви.

– Аз не съм убиец – каза и тутакси съжали за думите си.

Настаналото мълчание бе така наситено с присъствието на Акива, та на Кару ѝ се стори, че дори долавя неговия мирис. "Глупачка", наруга се тя, задето изобщо отвори дума за това, сякаш искаше да говорят за него. Мълчанието се разтегна и за миг си помисли, че Зузана ще подмине конфузния въпрос, за което щеше да ѝ е много благодарна. Нямаше желание да говори за Акива. Не искаше и да мисли за него. Проклятие, не искаше дори да го познава. Само да можеше да се върне обратно във времето на бойното поле при Булфинч и да поеме в друга посока, докато животът му не попие заедно с кръвта в пясъка.

– Иска ми се да разкажеш какво се случи – обади се Зузана.

– Не ми се говори за това.

– Кару, ти си невъзможна. За какво са тогава приятелите, щом не им позволяваш да ти помогнат?

– Повярвай ми, с нищо не можеш да ми помогнеш.

– Хайде да опитаме.

Цялото тяло на Кару се напрегна като изпъната струна.

– Така ли? Добре тогава – отвърна, впила поглед в звездите. – Нали знаеш, че на финала на "Ромео и Жулиета" Жулиета се събужда в гробницата и вижда, че Ромео е вече мъртъв. Той също преди това е помислил, че тя е умряла, затова се самоубива в краката ѝ.

– Аха. Направо велико. – Последва пауза и едно "Ау!", което подсказваше, че Мик я е сръгал с лакът в ребрата.

Кару го пропусна покрай ушите си.

– Представи си сега, че тя се събужда и той е още жив, обаче... – Тя преглътна мъчително, изчаквайки треперенето на гласа ѝ да отмине. – Обаче е избил цялото ѝ семейство. И е опожарил нейния град. И е подложил на сеч народа ѝ, а оцелелите е заробил.

След дълго мълчание Зузана се обади с изтънял гласец:

– О!

– Точно така – заключи Кару и затвори очи, за да не вижда звездите.

– Командире, открихме... нещо. Сър.

Яил удостои съгледвача със зъл поглед, който неговите войници добре познаваха. Командирът на Доминион нямаше избухливия характер на брат си. Неговият гняв беше студен, съвършено овладян, което обаче не го правеше по-малко свиреп – напротив; той запазваше пълен самоконтрол, докато изпълнява най-зловещите си намерения и това му позволяваше да изпита още по-пълна наслада от тях.

– Трябва ли да разбирам – тихо каза той, – че под "нещо" нямаш предвид бунтовника?

– Не, сър, не е той. – Съгледвачът не гледаше право в Яил, беше забил очи в копринената стена на шатрата. Навън беше нощ и лекият бриз се усилваше. Краищата на шатрата се развяваха под неговия напор и светлика на фенерите обагряше гънките им в алено; огънят, вечно променлив, действаше хипнотично. Яил го знаеше по себе си – не откъсна поглед от пламъците, когато неговият ординарец въведе съгледвача, но не мислеше, че и той е запленен от играта на огнените езици. По-вероятно избягваше да го гледа в лицето.

– Е, какво е тогава? – нетърпеливо попита командирът. Трябваше му единствено бунтовникът: киринът, който – направо невероятно – успя някак да му се изплъзне измежду пръстите. Не вярваше, че нещо друго има силата да привлече вниманието му точно в този момент.

Но грешеше.

– Не сме много сигурни какво точно е, сър – продължи съгледвачът. Изглеждаше объркан. И явно погнусен. Яил познаваше този поглед, често го усещаше върху себе си. Опитваха се да го скрият, но все нещо ги издаваше: леко потрепване, стрелкащи се във всички посоки очи, едва доловимо прехапване на устните. Понякога това така го вбесяваше, че тутакси намираше нещо, което да им отвлече вниманието от тяхната погнуса. Като агонията например. Но ако наистина се захванеше да наказва всеки отвратен от неговото лице, нямаше да му остане и минута отдих. Освен това погнусата на съгледвача сега видимо не се дължеше на него. Тази мисъл разпали любопитството му.

– Намерихме... това... да се крие в развалините на Арч Карнавъл. То си беше наклало огън.

– То? – подканващо повтори Яил. – Някой от зверовете ли е?

– Не, сър. Поне не прилича на нито един от зверовете, които съм виждал... Твърди, че е серафим.

Яил избухна в смях.

– Ти обаче не можа да го разпознаеш? Що за тъпаци съм събрал около мен, като не могат да различат даже себеподобните си?!

Съгледвачът изглеждаше така, сякаш ходеше по живи въглени.

– Виноват, сър. Отначало си рекох, че това е невъзможно, но в него наистина има нещо. Ако казва истината...

– Доведете го тук – прекъсна го Яил.

Така и направиха.

Той първо го чу, още преди да го види. Говореше езика на серафимите – стенеше и се жалваше.

– Братя, роднини – умоляваше, – бъдете добри с бедното потрошено създание, имайте жал!

Ординарецът на Яил повдигна края на шатрата и пропусна първо стенещото изчадие. Годините служба при Яил и преживяното във войната го бяха закалили; когато Яил видя пребледнялото му лице, разбра, че става нещо извънредно.

Двама войници бяха хванали съществото за подмишниците и го теглеха. Тялото му представляваше подпухнала топка, ръцете му бяха хилави и меки, а лицето...

Яил не пребледня. Онова, което отвращаваше останалите, него го очароваше. Надигна се от стола. Приближи и коленичи пред създанието, за да го разгледа по-внимателно, а когато то погледна неговото лице, отскочи назад. Това вече беше забавно – подобно чудовище също може да изпитва отвращение – но Яил не се засмя.

– Милост! – провикна се то. – Вече достатъчно бях наказан! Сега най-после съм у дома. Синята красавица ми върна способността да летя, но тя се оказа зла, о, лицемерно момиче! Има вкус на вълшебна приказка, ама нека сега да стои в изпепеления си град; нека жалее за своите мъртви чудовища, защото ме измами. Желанието се изчерпа. Колко дълго още трябва да съм Паднал? Така е вече от хиляди години. Достатъчно съм наказан вече!

Яил си даде сметка, че пред него стои легенда. "Паднал", изумен пророни той и се взря в красивите очи на създанието, потънали в гънките на подпухналото му мораво лице. Огледа люлеещите се под него безполезни крака и парчетата кост, които стърчаха от лопатките на гърба му, откъдето в далечното минало – едно минало без истории, защото книгите бяха изгорени и изгубени – са били изтръгнати крилете му.

– Значи си истински – каза Яил без капка страхопочитание, че това създание е още живо след всичко, на което е било подложено.

– Аз съм Разгут, скъпи братко, имай милост! Другият ангел беше жесток, о, неговите огнени очи са така сияйни, но в душата си е мъртъв и той не ми помогна.

"Огнени очи." Внезапно бръщолевенето на създанието се видя на Яил не по-малко очарователно от неговата история.

С неподозирана сила за тънките му като тръстика ръце Разгут се освободи от хватката на войниците и сграбчи китката на Яил.

– Ти, който знаеш какво е да си строшен, братко, ти ще ме пожалиш.

Яил се ухили. Той най-добре знаеше как изглежда лицето му, когато се усмихва: маска от белязана плът, същински ужас. Нямаше нищо против да всява ужас у другите. Нали оживя. Онази, която го съсече – е, тя живя достатъчно дълго, за да се разкае за стореното и предостатъчно, за да съжали, че изобщо се е раждала. Яил беше грозен и с разбити зъби, но него това изобщо не го притесняваше; колкото до чувството на жал – то никога не го беше спъвало. Въпреки това позволи на Разгут да остане увиснал на ръката му. Отпрати войниците, които се опитаха да го освободят от молителя, и нареди на ординареца да донесе храна.

– За нашия гостенин – каза.

"Нашият драг гостенин."

Всички усилия на Кару да прикрие насинените си и отекли ръце отидоха на вятъра в мига, когато запретна ръкави и изсипа ковчежето с инструменти на масата. Но това бе незначителен шок на фона на всичко останало и Зузана не обели и дума. Кару избягваше да я поглежда; не искаше да види реакцията на своята приятелка. Затова се съсредоточи върху Зири.

Тиаго и Тен го положиха на леглото ѝ – дотук с поканата Зузана и Мик да спят на него през нощта – после Тен отиде за гореща вода, за да промият раните. Зири лежеше в безсъзнание и така за него беше най-добре, защото Кару нямаше какво да му даде срещу болката. И откъде да има? Тя не е лечител.

Но... въпреки това беше способна да му помогне; можеше да направи нещо, което нито един лечител не умее – поне на теория. Същата магия, чрез която се съчленяваше нова плът, би могла да слепи и изцери раните. Дори беше възможно да се възстанови мъртво тяло и душата му да се върне обратно в него, но трябваше да стане веднага след настъпването на смъртта, още преди да е започнало разлагането, и то само ако раните не са твърде дълбоки. Тъй като войниците нямаха навика да умират на прага на възкресителя обаче, другият изход бе да се съхрани душата. Освен това Бримстоун твърдеше, че е много по-лесно да се съчлени ново тяло, отколкото да се съшие и сглоби нещо разкъсано и счупено.

Обикновено сравняваше това с поправката на скъсано плетиво; първоначално плетката представлява една непрекъсната нишка, но после тя се къса на много места и навсякъде остават свободни краища от преждата и пропуснати бримки. Скъсаните места могат да се зашият отново, но за това се иска голямо майсторство и много търпение, за да не зейнат отново дупките.

Кару коленичи да огледа раните на Зири. Макар да бяха не по-малко ужасяващи от неговата усмивка, тя усети, че може да ги изцери. Разрезите имаха чисти краища, явно направени с много добре наточено острие, а засегнатите мускули се стигаха лесно, при това структурата им не беше фатално нарушена. Гледката беше ужасяваща, но какво от това?

Тиаго се надвеси над рамото ѝ.

– Това... пепел ли е? – попита.

Кару чак сега осъзна, че наистина е пепел. Черното по устните на Зири беше пепел. Устата му и отвътре беше цялата почерняла.

– Сякаш я е ял – отвърна тя.

– Или е бил натъпкан с нея – мрачно каза Тиаго.

Хранен с пепел?! Кару посегна към ръцете на Зири и внимателно разтвори юмруците му. Когато видя какво са му сторили, от устните ѝ се изтръгна приглушен стон. Дланите бяха продупчени, сякаш е бил разпнат. Лявата беше изцяло разкъсана – от центъра чак до свивката между средния и безименния пръст, като че ли я е изтръгнал от онова, с което е бил прикован. Тя си представи болката и ушите ѝ писнаха. После внимателно положи ръката на Зири обратно върху гърдите му.

– Е, ще можеш ли да ги изцериш? – попита Тиаго.

Кару долови недоверие в гласа му, но не се засегна. Ръцете бяха с изключително сложна структура. В колежа по изкуствата неведнъж ги беше рисувала и описвала в часовете по анатомия: всичките двайсет и девет костици, седемнайсетте мускула, при това само на дланта и... над сто сухожилия.

– Не знам – призна си тя.

– Ако не можеш, кажи го още сега.

Полази я студ.

– Защо? – попита, макар да знаеше отговора.

– Ако няма да може да си служи с ръцете, тогава това тяло не му трябва. Нито пък на мен.

– Но това е рожденото му тяло.

Тиаго поклати глава съчувствено.

– Знам. Колкото и да е рядко подобно нещо, как мислиш – дали ще ти е благодарен, ако не може вече да държи своите остриета?

"Само това ли има значение", запита се Кару и мрачният отговор беше: да.

Почувства погледа на Вълка върху себе си, но не откъсна очи от Зири. Потрошеният, обезобразен Зири. Прекрасният Зири с източени крайници, грациозно ехо от един изчезнал народ. Какво ли чудовищно тяло ще поиска от нея Тиаго, за да замести това съвършенство? Няма да позволи да се стигне дотам. Ще опази Зири от ямата. На всяка цена.

– Ще го излекувам.

– Ако ще стане по-бързо да му направиш ново... – започна Тиаго.

– Мога да го излекувам – отсече Кару и Вълка се дръпна назад.

Когато се обърна да го погледне, той я измерваше с преценяващ поглед.

– Добре тогава. Опитай. Най-напред обаче трябва да го разпитам.

– Какво?! Искаш да го събудя ли? – Кару тръсна глава. – Засега е по-добре...

– Кару, какво според теб е станало с него? Той е бил изтезаван и искам да разбера от кого. А също дали е издал нещо.

– О! – Тя си даде сметка колко основателни са доводите му. Колкото и да не искаше да връща Зири към болката, все пак го събуди възможно най-внимателно.

Почувства се ужасно, като видя как клепачите му потрепват и разкриват замъглените от агонията очи. Те се спряха на лицето ѝ, после се стрелнаха към Тиаго и отново се върнаха на нея. Пак видя в тях онази неистова настойчивост, която забеляза при завръщането му. Вече беше сигурна, че той има да ѝ казва нещо.

Тиаго се представи в най-добрата си светлина, когато коленичи край своя войник, за да го разпита.

– Кой го направи? – попита той утешително, но скоро се разбра, че Зири не може да говори заради съсечените мускули на лицето. Вълка беше принуден да се ограничи само с въпроси, чийто отговор може да е категорично "да" или "не", а Зири отвръщаше с кимане и отрицателно поклащане на глава, което видимо му причиняваше болка.

– Каза ли им нещо? – попита Тиаго, който засега се досещаше единствено, че "те" са серафимите.

Зири отрицателно поклати глава, решително и без да се бави.

– Браво. Ами... останалите от отряда?

Зири отново поклати глава. По ресниците му се събраха сълзи и Кару разбра, че другите са мъртви. Тя и без това го подозираше, но потвърждението я блъсна като юмрук в стомаха. Петима воини – мъртви. Болейрос. Иксандер. Припомни си изненадващата мекота в душата на Иксандер и как ѝ се искаше да направи за него нещо повече от това чудовищно тяло.

– Успя ли да събереш душите им? – продължаваше да разпитва Вълка и при този въпрос Кару се надвеси напред с надежда.

Зири се поколеба. Очите му я потърсиха. Отчаяни. Объркани. Той нито кимна утвърдително, нито отрицателно поклати глава. Какво значеше това? Тиаго повтори въпроса, но Зири затвори очи, сълзите се отрониха от миглите му и оставиха следи по покритото със сажди лице. Простена. Болката го погълна и след още няколко неуспешни опита Тиаго се видя принуден да го остави; поне беше спокоен, че Зири не е издал скривалището им. Вълка се изправи край леглото.

– Започвай – обърна се той към Кару – и дано имаш късмет.

Искаше ѝ се да го увери, че късметът тук няма нищо общо, но в действителност се молеше мислено за себе си. Едва не призова Нитид на помощ.

– Благодаря – отвърна, а когато той излезе, посегна към менгеметата на масата.

Зири издаде някакви нечленоразделни звуци и тя се обърна към него – видя го възбудено да клати глава. Отначало не го разбра, но когато той започна да се удря по гърдите с разкъсаните си ръце, тя схвана. Искаше тя да използва неговата болка.

– О, не. За да платиш десятъка болка, трябва да си в съзнание...

Той кимна, удари се пак по гърдите и направи опит да каже нещо. Лицето му се сгърчи и от раните бликна свежа кръв.

– Спри – извика Кару и посегна да хване ръцете му. Пръстите му се сключиха около нейните и стиснаха здраво, въпреки агонията, която това усилие сигурно му причиняваше. Той отново кимна. В очите на Кару избиха сълзи. – Добре тогава – каза тя и ги избърса. – Добре.

Тен се върна с вода и кърпи и Кару се зае да почиства раните на Зири. Имаше някакви антисептици и докато го мажеше, усети как болката на Зири насища въздуха наоколо като статично електричество. Разбра, че ще е непростима загуба да я пропилее напразно, докато почиства раните. Трябваше ѝ помощ. Обърна се към Тен, но ѝ стигаше един поглед към тежките непохватни ръце на вълчицата, за да се откаже. Не би могла да ѝ повери раните на Зири. Озърна се през рамо. Зузана и Мик все още бяха в стаята, притиснати към най-отдалечената стена. Зузана беше пребледняла като платно, с широко отворени очи, които я наблюдаваха напрегнато. Явно не точно това беше очаквала, когато настоя да бъде Игор, помощникът на възкресителя; за сметка на това имаше деликатни малки ръце и години опит при изработването на фини предмети.

– Зузе, мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш? Не си длъжна, ако нещо те притеснява...

– Какво да направя? – Тя тутакси се озова край Кару.

Тен направи опит да предложи услугите си, но Кару я отпрати с едно махване и обясни на Зузана от какво има нужда. Приятелката ѝ пребледня още повече, но въпреки това взе чиста марля, легена с вода и антисептиците и се приближи до Зири.

– Здрасти – каза, а после към Кару: – Как е "здрасти" на химерски?

Кару ѝ каза и тя го повтори; Зири не можеше да ѝ отвърне, но кимна.

– Него нарисува, нали? – попита Зузана. – И той е от твоето племе.

– Да.

– Хубаво. Е, хайде да започваме.

Кару ѝ кимна окуражително и известно време я наблюдаваше, за да се увери, че с нея всичко е наред. После с тежка въздишка потъна в безкрая на причинената от огън и острие болка на Зири, взе да я събира и да я използва.

Зузана беше кацнала на ръба на леглото на Кару. Приятелката ѝ спеше, стиснала здраво очи, а кожата около тях имаше тъмносин цвят. Дишането ѝ бе дълбоко и равномерно. До нея лежеше Зири, също заспал, дишащ в нейния ритъм. Зузана изми лицето на приятелката си със студена вода, също ръцете и китките ѝ, преди да ги положи изпънати покрай тялото.

– Има нужда от почивка – каза тя на Мик. – Аз пък имам нужда от храна. Дано поне ти не си умрял от глад.

Вместо отговор той отвори раницата си и измъкна нещо.

– Заповядай – каза.

Зузана го взе. Това беше, или поне трябваше да бъде, блокче шоколад.

– Разтопило се е по пътя към ада.

– А после пак се е втвърдило в нова и вълнуваща форма.

Зузана се обърна към прозореца, вдиша дълбоко и помаха, за да насочи въздушната струя към Мик.

– Надушваш ли това? Храна. Шоколадът с необикновена форма може да послужи за десерт. Ще си го поделим с химерите.

На челото на Мик се появи угрижена бръчка.

– Нали не се каниш да слезеш долу без Кару?

– Напротив.

– И ще поделиш шоколада си с тях?

– Да.

– Хубаво. Тогава кажи веднага коя си ти и какво си направила на истинската Зузана.

– Какво искаш да кажеш? – попита тя, вмъквайки стоманена нотка в лишения от емоция глас. – Аз съм човек на име Зузана и не се опитвам да те примамя навън при чудовищата. Довери ми се, вкусни човече, искам да кажа – Мик.

Мик се разсмя.

– Не ти се връзвам, но то е само защото не съм те изпускал от очи, откакто сме тук. – Той я хвана за ръката. – И занапред гледай да не ми се губиш, става ли?

Тя го погледна кротко.

– Ами в тоалетната?

– А, това ли. – Двамата бяха сключили споразумение да не се превръщат в една от ония двойки, които използват тоалетната в присъствието на другия. "Трябва да поддържам мистерията, която витае около мен", беше ѝ казал навремето, държейки ръката ѝ в дланите си. Затова сега предложи: – Трябва да си измислим кодова дума, за да знаем дали другият не е някой самозванец. В случай че някое чудовище се всели в тялото ми през петте минути, докато пикая.

– Мислиш ли, че могат да крадат тела? Но по-важният въпрос сега е: щом наистина можеш да пикаеш в продължение на пет минути, защо не се изпика върху Каз, като те помолих?

– Цял живот ли трябва да се разкайвам за това? Но другото беше сериозно. Кодова дума.

– Дадено. Какво ще кажеш за... самозванец?

– Значи, кодовата дума срещу самозванци трябва да е самозванец?

– Е, поне лесно се помни.

– Ама нали цялата работа е, че трябва да бъде тайна! Ако заподозра, че ти не си наистина ти, трябва да има начин да го разбера, без да се усетиш. Като във филмите. Ще ти обърна гръб, ще погледна право в камерата и небрежно ще подхвърля по време на разговора, хм, например галантерист...

– Галантерист? Това ли е кодовата ни дума?

– Да. Ти обаче не реагираш и тогава лицето ми става буреносно и страховито – той показа как точно изглежда буреносно и страховито – защото внезапно съм открил, че тялото ти е превзето от враждебни сили. Когато отново се обръщам към теб обаче, вече съм възвърнал хладнокръвието си. После продължавам да се преструвам на заблуден, докато междувременно планирам своето бягство.

– Бягство ли? – Тя нацупи долната си устна. – Значи, няма да се опиташ да ме спасиш?

– Майтапиш ли се?! – Той я дръпна към себе си. – Направо ще напъхам главата си в гърлото на чудовището, за да те търся вътре.

– Точно така. Надявам се чудовището да ме е глътнало на една хапка, без да ме дъвче. Като в приказките.

– Естествено. А аз ще му разпоря търбуха и ще те измъкна. Жалко само, че няма да усети неповторимия ти вкус, щом не те е сдъвкало. – Той гризна врата ѝ, а тя изпищя и го отблъсна.

– Хайде тогава, смелчако, надзъртащ-в-гърлата-на-чудовищата, да вървим да вечеряме. Почти съм готова да се обзаложа, че тая вечер нас ни няма в менюто. – Тя отново подуши въздуха. – Просто защото храната е почти готова. – Когато той отново се накани да ѝ възрази, тя вдигна ръка. – От какво те е страх повече: от тях или от мен, когато ми е паднала кръвната захар?

Доскоро обрамчената му с тревожни бръчки уста се разтегна в усмивка.

– Не съм сигурен.

– Вземи си цигулката – нареди тя и той се подчини, като примирено сви рамене.

Преди да излезе, Зузана постави ръка върху челото на Кару. След това двамата затвориха тихо вратата и се втурнаха надолу по стълбите, като прескачаха през една, ориентирайки се по аромата на готова храна.

Кару се наведе да огледа по-отблизо ръцете на Зири и как им се е отразило нейното лечение. Почувства някакво раздвижване зад гърба си, но в мига, когато щеше да се обърне, пръстите на Зири се сключиха около нейните. Искрите, които припламнаха край прозореца, се пръснаха върху мръсния под и угаснаха незабелязани.

– Ти си буден – промълви Кару. Дали беше чул името, което извика преди малко?

– Добре, че сме сами – отвърна Зири, а тя дръпна пръстите си от неговите и отскочи настрани. Какво искаше да каже с това? Той обаче изглеждаше стъписан от нейната реакция и явно чак тогава си даде сметка за неочакваната интимност на момента. – Не, не... – Заекна, пламна, седна в леглото и се дръпна настрани, така че между тях да остане достатъчно разстояние. Така, поруменял, изглеждаше съвсем млад. После побърза да добави: – Искам да кажа, че трябва да научиш какво стана. Преди той да се е върнал.

Той? Кой? Само в един бездиханен миг името на Акива отново се появи в мислите на Кару, но тя го прогони разстроена.

– Тиаго ли?

Зири кимна.

– На него не мога да разкажа какво наистина стана, Кару. Но имам нужда да го споделя с теб. Аз... трябва ми помощта ти.

Кару продължи мълчаливо да го гледа. Какво иска да каже с това? И що за помощ му е необходима? Усещаше се мудна, все още обгърната от преследващото я заклинание на съня; чувстваше в себе си някакво смъдене, което не можеше ясно да определи.

Зири побърза да наруши мълчанието.

– Знам, че не заслужавам помощта ти, не и след като се отнесох така към теб. – Той преглътна, заби поглед в ръцете си и започна да кърши пръсти. – Не заслужавам дори това. Не трябваше да го слушам. – Срамът забули лицето му. Той продължи: – Имах желание да говоря с теб и наистина трябваше да го направя. Той обаче ни заповяда да не те доближаваме. Това винаги ми се е струвало нередно.

Смисълът на думите му бавно проникваше в Кару.

– Казваш, че... Тиаго ти е заповядал да не говориш с мен? Наредил е на всички, така ли?

Зири кимна, напрегнат и разкаян.

– Какви причини изтъкна?

Той неохотно ѝ обясни:

– Каза, че не можем да ти имаме доверие. Но аз ти вярвам. Кару...

– Той ли каза това? – Сякаш някой ѝ зашлеви плесница. Почувства се същинска глупачка. – А на мен ми обясняваше, че се старае да убеди всички вас да ми вярвате така, както той ми вярвал.

Зири не проговори, но изводът беше ясен. Тиаго я беше лъгал през цялото време и защо ли се учудваше на това?!

– Какво още ви каза? – попита тя.

Зири изглеждаше напълно безпомощен.

– Той ни напомня, постоянно, за твоята... измяна. – Гласът му беше тих, раменете – прегърбени. – Казва, че си продала нашите тайни на серафима.

Тя примигна.

– Продала...? – "Какво?!" Това вече я стъписа – порази я мащабът на лъжата. – Той това ли каза?

Зири кимна, Кару се олюля. Тиаго е разправял, че тя е продала химерските тайни на серафимите? Нищо чудно тогава, че съскаха предател зад гърба ѝ.

– Никога нищо не съм продавала – каза и чак тогава си даде сметка: нито е продавала, нито е казвала нещо. Напоследък бе така затънала в своя позор, че дори не се опита да се оправдае. Какво всъщност беше нейното престъпление? Любовта към техния враг беше тежко провинение; неговото освобождаване – даже още по-тежко, но те не знаеха, че го е направила, пък и тя... тя не беше издала пред Акива най-строго пазената тайна на химерите.

Тиаго го беше направил.

Белия вълк я обвиняваше за своето собствено провинение, държеше я изолирана от всички останали и постоянно разнасяше лъжи и в двете посоки. И всичко това само за да я държи под контрол – нея и нейната магия. В края на краищата точно така и стана, нали? Тя вече изпълняваше всяко негово желание.

Но не и от сега нататък. Сърцето ѝ препускаше бързо. Тя погледна Зири.

– Това не е истина – промълви, а думите ѝ прозвучаха като насечен шепот. – Не съм казала нищо... на ангела. – Не беше способна отново да произнесе името му. – Никога не съм му споменавала за възкресението. Кълна се. – Много искаше той да ѝ повярва; имаше нужда някой да знае и да вярва, че макар да е изменник в известна степен, не е сторила това. И чак тогава я осени, че Бримстоун може би също е вярвал в нейното предателство.

Прилоша ѝ. Дори наистина да е така, той сигурно ѝ е простил, защото ѝ даде живот, сигурност и даже – въпреки че тя го осъзна чак когато го загуби – любов. Но мисълта, че може би я е подозирал в предателство към неговата тайна, към магията му, към неговата болка, направо я убиваше. А още по-страшно беше, че тя така и не се реши да му каже истината. Каквото и да си е мислел, той е умрял неразколебан в него; необратимостта на това я накара да почувства смъртта му по-осезаемо отвсякога.

– Вярвам ти – каза Зири.

Това все пак беше нещо, но не достатъчно. Кару притисна ръце към корема си, който, макар и съвсем празен, а може би точно затова, започна да се бунтува. Усети, че ѝ се гади. Зири протегна колебливо ръка към нея, после я дръпна обратно.

– Извинявай – каза отчаяно той.

– Това не е всичко...

Но в този момент отвън долетя звук с потресаваща сила. Писък някакъв, вой. Сърцето на Кару пропусна удар, когато тя си даде сметка какво е онова неясно нещо, което я човъркаше отвътре: липса. Отсъствието на Зузана и Мик. Къде са приятелите ѝ?

И кой изпищя току-що?

– Акива. – Гласът на Лираз, остър. Сочеше някъде в далечината долу, към склона, където скалистите улеи преливаха в зелено; показваше малко сечище, забулено от дима на погребална клада и пепелния кръг в средата. Сочеше ангелите. – Яил – просъска, после обърна очи към братята си, сурови, защото те и сами можеха да видят останалото.

Войниците на Яил бяха обкръжили една химера.

От разстоянието, на което се намираха, Акива различи единствено, че е кирин – първият, когото виждаше, откакто Мадригал умря; но по движенията на този кирин – посичаше и убиваше като в някакъв зловещ танц – той разбра, че не е просто освободен роб, а воин.

Яил се беше натъкнал на един от бунтовниците. Бремето на цялото неизразходвано милосърдие и недовършената мисия в този момент се стовариха върху Акива. Когато доминионците най-накрая повалиха кирина на земята, а Яил се надвеси над него и взе да нагъва ръкави, Акива почувства, че в същия този миг го връхлита и единствената му останала надежда. Възкресителят. Кандилницата. Кару. Яил ли ще открие пръв бунтовниците, или той?

Как го беше казал Хазаел? "Как мислиш, ще има ли много птици днес?"

Както излиза, наистина бяха много. Кацнал на високия склон, Акива се огледа наоколо: чак до хоризонта на големи ята кръжаха трупояди и кръводери и разочаровано пищяха, защото кладите им бяха отнели плячката. Разбира се, Хазаел нямаше предвид птици в буквалния смисъл.

Но дори Хазаел не би могъл да знае на какво е способен Акива.

– Трябваше да го убием, когато ни се отвори случай – тихо произнесе Лираз, докато двамата с Хазаел вървяха в крачка през лагера на доминионците.

– Нямахме такъв случай – напомни ѝ Хазаел. – Между него и нас имаше прекалено много от тия проклети птици.

– Е, поне се надявам да са го задушили, да са го накълвали до смърт или нещо от този род – отвърна тя. Говореше за Яил, при когото сега отиваха. По някакво още неизвестно хрумване очарователният им чичо беше пратил да ги повикат. – Акива не можеше ли да накара тия птици да го убият?

Хазаел сви рамене.

– Кой знае на какво е способен брат ни. Съмнявам се, че самият той е наясно със себе си. Едва ли друг път е опитвал нещо толкова голямо. И това не му излезе никак евтино.

Наистина беше така. Усилието от призоваването остави Акива без дъх, треперещ, със здраво стиснати очи, затова Лираз и Хазаел не разбраха колко много кръвоносни съдове в тях са се спукали; видяха, че са се превърнали в червени сфери чак докато всичко приключи.

– И цялото това усилие за живота на една химера – рече Лираз.

– Да, за живота на една химера и заради надеждата за още много животи – поправи я Хазаел.

– Заради надеждата по нея – каза не без горчивина Лираз. Как бе възможно да не мрази призрака на онова момиче, което беше нито живо, нито мъртво, нито химера, нито човек – какво, по дяволите, бе в края на краищата?! Тя бе толкова далече от всичко познато, толкова дълбоко неестествена, пък и... Лираз си даваше сметка, че в основата на всичко е нейната ревност и никак не ѝ беше приятно да си го признае. Акива беше неин.

О, не и в този смисъл. Той беше неин брат. Но Хазаел и Акива бяха нейните близки, нейните единствени близки. Тримата имаха още стотици братя и сестри, но връзката между тях беше нещо различно. Винаги са били заедно, още откакто се помнеха, и макар че неведнъж имаше опасност да ги загуби в битка, никога досега не беше изпитвала страх, че ще ги изгуби точно по този начин. Извънбрачните не се влюбват и не се женят. Забранено им беше. А сега... щеше да е още по-зле, помисли си тя, защото вече е въпрос на личен избор. Двамата щяха да умрат или да ѝ бъдат отнети. Щяха да изберат свободата, да започнат живот с някой друг, а нея да изоставят.

Тя винаги твърдеше, че не изпитва страх, но това беше лъжа. Ето го нейния страх – да не бъде изоставена. Защото само в едно нещо беше сигурна на този свят и то беше, че не може да обича, не и по този начин. Да повери своята плът на непознат? Близостта, спокойствието. Не можеше да си го представи. Да вдишва дъха на някой друг, така както той вдишва нейния, да го докосва, да се разкрие цялата пред него? Мисълта колко безпомощна и уязвима ще бъде в такъв момент, я караше да се изчервява. Това означаваше да се покори, да свали гарда – това тя никога нямаше да стори. Никога. Само като си го помислеше и започваше да се чувства незначителна и слаба като малко дете, а Лираз никак не обичаше да се чувства незначителна и слаба. Спомените от нейното детство не бяха никак приятни.

Единствено Хазаел и Акива успяха да пробият бронята ѝ. Тя беше готова на всичко за тях, но никога не ѝ беше хрумвало, че "всичко" може да включва дори това да им позволи да си тръгнат.

– Чудя се дали ги е открил – обърна се отново към Хазаел тя. Говореше за бунтовниците. Приказваше приглушено, защото наближаваха шатрата на Яил. – Трябваше да тръгнем с него.

– Нашата работа тук още не е свършила – отвърна той и Лираз само кимна. Никак не ѝ се искаше Акива отново да заминава сам, но как можеше да го спре? Най-лошото от всичко ще е, ако я намрази. Видя го как се мъчи да направи заклинанието, да стане невидим, как призоваването изчерпи цялата му сила, как последва кирина в разкъсаното от птиците небе, докато те двамата с Хазаел се връщаха в лагера. Тепърва предстоеше да свършат своята част от работата и да го покрият, както винаги.

Но досега никога не се беше налагало да плетат своите лъжи и полуистини пред лицето на командира на Доминиона.

– Готова ли си? – попита Хазаел.

Лираз кимна и мина първа през отвора в шатрата. Същият отвор, през който мина и Лориел – нима бе едва вчера? Лираз почувства краткия допир на пръстите на брат си до кръста си и запази топлината от тази близост в съзнанието си, когато се изправи лице в лице с Яил.

Лориел твърдеше, че е вече добре. Казваше, че не било нищо особено – просто мъж, а мъжете лесно се отмиват.

Тя беше по-голяма от повечето жени воини, много по-земна. Дойде като доброволка – да спаси някоя девица от ръцете на Яил, каза – и макар Лираз да не се чувстваше пряко заплашена поради кръвното си родство с Яил, си помисли, че това е акт на героизъм, какъвто никога досега не бе виждала. Нещо много по-смело от това да се биеш в авангарда или да прекосиш няколко пъти бойното поле, изнасяйки ранените си другари. Много по-смело от това да се изправиш срещу воинството на ревенантите. Лираз беше правила всичко това, но знаеше, че никога не би влязла в тази палатка и не би си тръгнала от нея просто така, без последствия.

– Господарю – каза, придружавайки думите си с полагаемия дълбок поклон. Изравнявайки се с нея, Хазаел стори същото.

– Племеннице, племеннико – провлечено отвърна Яил. Присмиваше се, но Лираз беше доволна и на това. "И не забравяй, че сме роднини", помисли си тя. После вдигна глава и го погледна.

Никак не ѝ хареса онова, което прочете по лицето му. То беше извърнато цялото към нея, пренебрегвайки Хазаел и показваше... интерес. Очевиден и смущаващ интерес.

– Как ти е името – попита я.

– Сестра ми се казва Лираз – изпревари я Хазаел. – А аз съм Хазаел.

Но Яил повтори само "Лираз". Каза го лигаво, след което последва тежка въздишка.

– Извънбрачна. Колко жалко. Ти си най-свежият плод, попадал някога пред очите ми. Но брат ми наистина има начин да... се вмъква.

Хазаел се разсмя.

– Схванах – каза и този път успя да отклони погледа на Яил от нея. – да се вмъква, значи. Голям майтап.

"Престани!", нареди му мислено Лираз, но Яил само се усмихна. Смехът на Хазаел звучеше напълно естествено. Имаше дарба за това.

Сега, когато Яил си направи труда да погледне Хазаел, и той забеляза онова, което виждаше всеки друг, заварил ги да стоят рамо до рамо. Погледът му взе да се мести от брата към сестрата и обратно.

– Близнаци ли сте? – попита. – Не? Тогава трябва да сте поне от една майка.

Хазаел обаче поклати отрицателно глава.

– Не, сър, само бащината ни кръв сияе чрез нас.

Лираз беше толкова стъписана, че обърна глава да го погледне. Да нарече Йорам баща, и то в присъствието на Яил?! Тя си даваше сметка какво цели той – да задържи вниманието единствено върху себе си. "Веднага престани", повтори мислено. Яил обаче явно не се беше обидил. Дали заради лекомислената веселост в поведението на Хазаел, или защото умът му беше зает с друго?

– Наистина – потвърди командирът. – Макар че случаят с Принца на копелетата е друг, нали? Според мен в него е надделяла стелианската зараза.

Зараза? Наистина беше вярно, че в Акива няма нищо от Йорам, но дали имаше от някой друг – това Лираз не би могла да каже. Тя не помнеше дори собствената си майка, какво остава за майката на Акива. Какво иска Яил?!

– Казаха ми, че Акива не е в лагера. Така ли е?

– Тъй вярно, сър – отвърнаха двамата в един глас.

– Казаха ми още, че ако някой знае къде е, това сте вие двамата.

– Той е още на лов, сър – обади се Хазаел. – За бунтовници.

Което си е самата истина, помисли си Лираз.

– Похвално. Нашият смел Бич за зверовете не знае покой. Ама вие двамата сте се прибрали.

– Аз бях гладен, сър – с разкаян тон се обади Хазаел.

– Е, предполагам не е писано всички да сме герои.

Неговото презрение отприщи нещо в Лираз.

– А вие хванахте ли някой бунтовник? – попита тя, но без следа от шутовското разкаяние на Хазаел. – Сър.

Очите му отново се извиха към нея. След кратка пауза отвърна твърдо:

– Не.

"Лъжец", помисли си тя, припомняйки си как измъчваше кирина. Това му доставяше удоволствие. Даже го нахрани с пепелта на другарите му. От тази гледка усети, че ѝ се повдига. Странно колко лесно може да изпиташ съчувствие към врага, стига този враг да е противник на Яил. Е, вероятно видът и природата на врага също бяха допринесли за това. Ако той беше хет или озъбен звероподобен ревенант, щеше да е по-трудно да вземе страната му, независимо дали е срещу Яил, или не. Но този кирин – тръпки я побиха, като видя как се бие; за миг дори си помисли, че ще надделее и ще успее да избяга. Толкова беше бърз. За първи път видя кирин още като новобранец, когато предприе първия си набег. Но от тогава мина време и тя беше забравила как изглеждат. Чак когато Акива им сподели с тих и задавен глас, че Мадригал също е била кирин, последните останки от погнусата на Лираз към нея се изпариха.

Макар да притежаваше характерните за всички бунтовници черти на твар, на звероподобно създание, в него имаше изящество и елегантна грация, които не бяха животински. Изобщо. И тя си пожела той да не умре.

Нищо такова не можеше да се каже за Яил. Никаква елегантност, никаква грация. Щеше да е доволна, ако го види как се дави с пепел. Колко жестоко ли е осакатил онзи воин, помисли си тя. Изтезанията на колко още клетници са му доставили същата извратена радост?

– Нима? – чу се да казва тя, сякаш го ръчкаше с остен. – Може пък наистина да са призраци.

"Ама че съм глупачка!" Ленивият интерес в очите на Яил отстъпи място на остър и искрящ поглед.

– Те са животни – безцеремонно каза той, сякаш изобщо не го беше грижа. После пристъпи още по-близо към нея. – Знаеш ли, напомняш ми на някого. – Изучаваше лицето ѝ, тялото. – Не е нещо определено. Тя беше тъмна, а не руса, но в теб има същия... огън... какъвто притежаваше и тя.

Притежаваше. Лираз се насили да сведе очи. "Не го предизвиквай, не си играй с него, това е Яил. Наистина ли мислиш, че като си копеле на брат му, ще се спре, ако го ядосаш?"

– Можем ли да предадем на Акива нещо от твое име? – намеси се Хазаел, опитвайки се за пореден път да привлече вниманието на чичо си. – Той едва ли ще се върне до ден-два.

– Не. – Яил се върна на мястото си. – Нямам какво да му предам. Връщам се в Астре, но несъмнено пак ще се срещнем.

Кару очакваше Тен да дебне пред вратата и да тръгне по петите ѝ, но явно вълчицата беше решила, че тя ще остане при приятелите си цяла нощ и никъде не се мяркаше.

Усетила тръпката от неочакваната свобода, Кару тихо се прокрадна към задната порта на казбата, избирайки най-тесните сокаци на порутената крепост, където я съпровождаше единствено трополенето на плъховете. На няколко пъти ѝ се наложи да се вдигне във въздуха, за да преодолее препятствия и срутени стени, но гледаше да не лети над покривите и да не попада в полезрението на стражевата кула. Най-после имаше миг само за себе си и не искаше да го пропилява.

Един-два пъти беше споходена от усещането, че я следят, и се обърна да погледне, но не забеляза вълчи силует да се спотайва в сенките. Само веднъж за кратко пред погледа ѝ се мярна нещо бяло и тя се стресна да не е Тиаго, но се оказаха изпраните му дрехи, проснати върху един от покривите да съхнат. Отдъхна си. Белия вълк беше последното, което искаше да види в момента.

Е, може би не точно последното. Това място беше запазено за Акива, но тук тя се намираше в безопасност. В момента Акива сигурно е някъде далече, най-вероятно в Хинтермост, пък и каква работа, дявол да го вземе, можеше да има тук? Дали наистина е спасил Зири? Доказателствата за това бяха доста неубедителни.

Просто една мъртва колибропеперуда.

В нея се надигнаха далечни спомени: допирът на живата пелерина, която Акива ѝ подари в нощта на бала на Войнолюбеца, върху раменете ѝ; повеят от тези меки и пухкави криле и гъделичкането, когато малките създания започнаха да кълват святкащите кристалчета захар, с която бяха поръсени гърдите, шията, раменете ѝ. Дори след толкова много години тя продължаваше да изпитва срам заради тази захар – заради отправеното чрез нея послание към Тиаго и заради това, че се остави да я напудрят, без да признае дори пред себе си, че е готова да му се отдаде, да се остави той да я... вкуси. Сега потръпваше само при мисълта за тази уста с кучешки зъби, опряна в нейната плът.

Вместо това обаче я вкусиха колибропеперудите, а по-късно и... ангелът.

Колко странен и жесток бе животът. Ако в онази далечна утрин някой беше прошушнал в ухото ѝ, че с падането на нощта ще се озове в прегръдките на един враг – при това по свое желание – тя просто щеше да се изсмее. Но когато наистина се случи, то изглеждаше толкова естествено и правилно, също като стъпките на танц, който винаги е знаела.

Сега се зачуди какво би станало, ако Акива не беше дошъл в Лораменди с тези негови красиви, стряскащи думи "Любовта е стихия", с нежното си докосване и сладката си магия, с този жар и чувството си за хумор, с огнените си очи? Дали тогава неин единствен поклонник щеше да остане само Вълка?

Толкова ли е била елементарна, че да е готова да му се остави – да я вземе, да я опитва, да я притежава? Щеше ѝ се да вярва, че би се отърсила от тази своя глупост, дори Акива да не беше дошъл. Но това не ѝ помагаше да се освободи от срама. Тя може би щеше да се погнуси от докосването на Тиаго и да се осъзнае, но... сега си даваше сметка, че по-вероятно би се оставила течението да я носи, докато не стане прекалено късно.

И какво от това? Ако го беше направила, сега нейният народ още щеше да го има. Какво означава нейното лично щастие, сравнено с това?

Тя стигна реката и се спусна към едно покрито с гладки камъни място на брега, където не можеха да я видят от казбата. Събу обувките си, стъпи върху прохладните, окъпани от водата камъни и се загледа в отражението на звездите, превърнали се в източени танцуващи ивици върху променливата повърхност на реката. Дълбочината на блещукащото небе я караше да се чувства съвсем малка – дребна и незначителна. Усети, че е склонна да се поддаде на това усещане, което я освобождаваше от задължението да спази своето обещание и да направи нещо.

"След всичко това какво изобщо бих могла да направя?!"

Наистина – какво? Химерите бяха верни на Тиаго, а Тиаго никога не би отстъпил.

"Какво ли би сторил Бримстоун на мое място", зачуди се Кару.

Носталгията по него в този момент бе толкова дълбока, че я тласна към надеждата – тази привидна, окаяна надежда, която все отказваше да си отиде. Позволи си да си пофантазира, само за миг: ако сега Бримстоун беше тук, какво щеше да се промени?

Поне едно нещо. "Тогава щях да бъда обичана."

– Кару?

Това бе само шепот, но тя подскочи при звука на името си. Кой...? Наоколо не се виждаше никой, не беше чула и някой да приближава. Само...

Горещ повей.

Дъжд от искри.

Божичко. Не.

После като вдигнат воал заклинанието се разсея и той застана пред нея.

Акива.

Из цялото тяло на Кару заликува светлина, но мракът я прогони – опари я жарава, после мраз; блещукане и сянка; огън и лед; кръв и звездна светлина препускаха през нея с бучене, изпълваха я цялата. Стъписване и неверие. И ненавист.

И гняв.

Тя скочи на крака. Юмруците ѝ се свиха като камъни, толкова здраво стиснати; цялото ѝ тяло бушуваше от ярост при вида на ангела пред нея; сухожилията ѝ се изопнаха и кожата ѝ се сви, усети как кръвта думка в слепоочията ѝ, как бесът пулсира в юмруците ѝ, а в свитите си длани: парене. Нейните хамси горяха, тя разтвори длани и ги насочи право към Акива, а той не направи нищо да се защити.

Когато поразяващата магия на дамгите го застигна, той само наведе глава и я понесе.

Магията струеше от Кару и Акива се тресеше под напора на яростната атака, но не помръдваше – нито да отстъпи, нито да пристъпи. Тогава тя си даде сметка, че може да го убие. Искаше ѝ се да го беше направила по-рано, но ето го тук сега, даваше ѝ втори шанс. Иначе защо е дошъл – наистина защо? – и как другояче би постъпила тя, освен да го убие. Нищо друго не ѝ оставаше след всичко сторено от него – след всичко, което беше причинил – след всичко, което беше извършил – но... как би могла да убие Акива?

И как би могла да не го направи?

Не беше ли стореното предостатъчно, че да я изкушава с още един шанс? Защо беше дошъл?

Той падна на колене и въздухът между тях се надипли от опустошителната магия на Кару и от спомени. Деня на своята смърт, това виждаше сега, това: Акива, паднал на колене, отровен от магията на хамсите, заобиколен от войниците на Тиаго, как събира сили да изправи глава и да я погледне – както сега – с ужас, отчаяние и любов – а тя копнее, така както никога нищо не е копняла, да отиде при него и да го прегърне, да му прошепне, че го обича и че ще го спаси, но не може да го направи, не и тогава, не и сега, и то не заради прангите и скобите на крилете, нито заради секирата на палача, а защото той е враг. Доказа го отвъд най-големия ужас, който тя можеше да си представи; отвъд всяко предателство, което би могла да помисли и никога нямаше да му прости за това, никога.

Но... тогава... ръцете ѝ безволево се отпуснаха покрай тялото.

Защо? Тя не искаше да ги сваля. Сега хамсите докосваха жарко собствените ѝ хълбоци, дишането ѝ беше насечено и на големи глътки, а тя не можеше да се насили отново да вдигне ръце. Акива се тресеше, опустошен от магията. Двамата отново се озоваха в окото на буря от тъга – целият им свят беше буря от тъга, а те се оказаха приковани в самия ѝ център, сред една измамна тишина, която навремето ги подлъга да забравят, че навсякъде наоколо вие жилещата виелица на омразата, която рано или късно ще застигне и тях; тя беше навсякъде и във всичко и трябва да са били много глупави да вярват, че когато напуснат малкото си убежище, няма да попаднат в нейния водовъртеж като всяко едно живо създание в Ерец.

Но вече си бяха взели поука, нали?

Тежкото дишане на Кару заплашваше да прерасне в ридания, а краката ѝ трепереха. Искаше ѝ се и тя да падне на колене, но не беше възможно. Все едно да му протегне ръка. Изправи се над него. Дланите ѝ все още горяха от магията, но тя ги държеше плътно прилепени към тялото си.

– Мислех те за мъртва. – Гласът на Акива беше задавен. – И... исках... и аз да умра.

– И защо не го направи? – Лицето на Кару беше разгорещено и мокро и тя се срамуваше от своите сълзи; срамуваше се, че все още не е способна да го убие. Какво ставаше с нея, щом дори сега не може да отмъсти за своя народ?

Акива се оттласна с длани от земята, седна на пети. Изглеждаше така, сякаш цялата му сила е попила в пръстта – блед, треперещ и немощен, а бялото на очите му от дълго време беше аленочервено.

– Щеше да е твърде лесно – каза. – Аз не заслужавам покой.

– Аз също ли? Не заслужавам ли най-после да ме оставиш на мира?

Отначало той не отговори и думите на Кару потънаха в тишина. Грозни думи – изпълнени със сарказъм, който прикриваше силната ѝ болка. Звукът на собствения ѝ глас никак не ѝ хареса. Когато той отговори обаче, болката му беше съвсем очевидна.

– Заслужаваш го. Не съм дошъл да те измъчвам...

– Тогава защо дойде? – кресна тя.

Още преди Акива да стане, Кару усещаше някаква вътрешна съпротива. Когато обаче се надигна неуверено, а тя трябваше да отстъпи крачка назад и да вдигне брадичка, за да го погледне, най-после разбра какво е. Неговият образ: очертанието на широките гърди, острата линия на врязаната в челото коса, която нейните пръсти толкова пъти бяха проследявали, и очите му – най-вече очите. Съпротивляваше се на неговата реалност, на неговата близост. Кару усети, че онова, с което се бори, е интимността – извънредната степен на интимност, дълбочината, в която го познаваше.

Това беше Акива и близостта между тях съществуваше още от бойното поле при Булфинч, когато очите ѝ се спряха на един непознат. Точно това я накара да извърши нещо изумително – да спаси живота на един враг. Близостта я имаше и докато танцуваха в Лораменди, въпреки че той носеше маска; не ги напусна и в онази уличка в Маракеш, когато за нея той отново беше непознат в пълния смисъл на думата.

Само че не е така.

Акива никога не е бил непознат за нея и точно в това се състоеше проблемът. Помежду им сякаш прокънтя вик и даже сега, дори от кухата черупка на сърцето ѝ, където трябваше да има само враждебност и горчивина, заструи слаб... копнеж. Плисна я вълна от ярост и тя се потопи в нея. "Глупаво сърце!" Идваше ѝ да го изтръгне.

Как е възможно все още да не го мрази?!

Босо стъпало с висок свод. Тънък глезен, окичен със златни гривни.

Нево нямаше намерение да гледа, но мелодията на гривните привлече вниманието му в мига, когато момичето прекрачи прага и той хвърли един потаен поглед, преди пак да забие брада в гърдите си и да се втренчи в пода.

Отредената за тази нощ наложница напускаше харема, за да бъде отведена през висящия мост до светая светих на императора. Носеше воал и наметка, както винаги ходят жените, а качулатата роба скриваше дори крилете ѝ, така че трудно можеше да се види нещо освен бегло подалото се стъпало. Това беше всичко, което Нево успя да зърне в една от многото наложници на императора и тази гледка го завари неподготвен.

Изведнъж му се прииска да ѝ помогне.

Да ѝ помогне, но за какво? Бягство? Това вече би било прекалено. Та нали неговото задължение бе да предотврати точно това. Той беше един от конвоя сребърни мечоносци, които чакаха да я отведат през моста. Шестима на брой, същинско парадно шествие. Това беше просто нелепо: цели шестима охранители само за да придружат едно момиче по моста.

Момиче – а защо не жена? Нево не разбра защо реши така – едва ли само заради стъпалото – но някак беше сигурен, че е млада. После усети колебанието ѝ.

Когато дверите на харема с трясък се затвориха зад нея, тя замръзна на място.

Нево усети изпод прозрачните одежди някакво неистово вълнение. Забеляза как булото трепти от трескавото ѝ дишане и че наметалото се гъне от нейното треперене – не от студ, а от ужас. Сигурно за първи път минаваше по моста.

Тази мисъл го прониза.

Няколко пъти седмично изпълняваше парадните си задължения, както им казваха помежду си, и вече знаеше, че може много да се научи от поведението на жената дори под толкова слоеве одежди. Бавни, уверени стъпки; къси и бързи трескави крачки; главата, високо вдигната или стрелкаща се наляво и надясно; надничане през мрежата на воала към света извън нейния затвор. Видя – или поне предусети – умора и примирение, гордост, униние, но никога не беше виждал момиче така да окаменее; напрегна се, очаквайки тя внезапно да хукне нанякъде.

Въздушният мост представляваше крехка отсечка от стъкло, а градът беше някъде далече долу и понякога жените предпочитаха да се хвърлят, вместо да минат по него. Крилата под наметките бяха привързани здраво към тялото и хвърлянето от моста означаваше смърт – или поне опит за самоубийство. Стражът обикновено се спускаше след жената. Ако я хванеше, тя биваше наказана, ако ли не – наказваха него.

Случвало се беше и преди, макар не и откакто той беше в конвоя. Нево бе само на двайсет; носеше сребърния меч от две години и беше повишен до лична охрана на императора едва преди два месеца. И не знаеше как да постъпи, ако стане такова нещо.

Нито един от останалите стражи не помръдна, нито проговори. Те чакаха, затова и той зачака, крайно неспокоен. Когато момичето най-накрая тръгна бавно-бавно напред, треперещо, Нево проумя нещо. Досега си мислеше, че конвой от шестима стражи е нелепа показност: не стига че императорът постоянно парадираше със своята мъжественост, с множеството си жени и копелета, които беше народил, ами и шестима стражи на всичкото отгоре – всеки над два метра висок, с разточително украсени с пера шлемове, които привличаха погледите по време на този спектакъл.

Но явно имаше и друг замисъл във всичко това. Защото ако в този момент Нево сам придружаваше момичето, той не би могъл да се закълне, че ще изпълни задължението си докрай. Колкото и да беше предан на императора, имаше нещо по-силно от тази вярност – поривът да закриля беззащитните.

"Глупак си, Нево", мислено изръмжа на себе си той. Според мълвата Йорам владееше магическото умение да чете мисли. Надяваше се да не е вярно, защото си позволи само за няколко секунди през главата му да минат толкова нелепици – да спаси момичето и да я заведе на сигурно място. Звездни богове, във фантазиите му имаше дори къща със стряха, градина отзад и огромно небе отгоре, незасенчено от нищо, докъдето поглед стига; без Кулата на завоевателя, без Астре, без Империята. Просто едно малко убежище, а самият той – герой в очите на непознато безлико момиче.

И всичко това само защото зърна едно стъпало?!

Направо жалко. Изглежда, събратята му от спалното бяха прави, че има нужда някой "да се погрижи" за него във войнишкия бардак. Каза си, че наистина трябва да отиде и дори взе твърдо решение, докато крачеше бавно с отчетливо удряне на токовете в стъклената пътека. Конвоят се състоеше от три двойки стражи и момичето между тях. Нево вървеше точно зад нея, нагаждайки крачката си към нейните изящни стъпки. Изглеждаше толкова миниатюрна – те всички изглеждаха така, когато бяха заобиколени от стражите гиганти. Можеше да долови пресекливото ѝ дишане – плитко свистящо поемане на дъх, предвещаващо истеричен пристъп – и долавяше горещия повей на покритите ѝ с наметката криле.

Парфюмът ѝ беше толкова деликатен, че нищо чудно да беше естественото ухание на тялото ѝ.

Зачуди се какъв ли цвят са косата и очите ѝ.

"Престани. Никога няма да разбереш."

Преминаването по стъкления мост траеше кратко, Астре за кратко се мерна под краката им и пак се скри, когато стигнаха другия край. Момичето беше доставено. Край портата Алеф я пресрещна управителят и тя мина през нея, без дори да хвърли прощален поглед към своите придружители.

Колкото и да е нелепо, това го жегна. Мигар очакваше тя да го забележи, да усети, че изпитва жал към нея?

Нево си даваше сметка, че в униформата на императорската стража той е също толкова безименен за нея, колкото и тя за него. Тази мисъл го обезпокои и го ядоса. Униформата го беше обезличила. Лъскавите сребърни одежди и бухналата китка пера, прекалено дългите клоширани ръкави, които биха му попречили да извади меча – не че досега му се беше налагало, освен на учебната арена – подхождаха повече за урок по танци, отколкото за сражение. Сребърните мечоносци се оказаха не това, което си представяше, когато го преместиха от редовната войска при тях. Спряха се на него заради високия ръст, а не заради умението да върти меча, с което навремето се гордееше. Онзи, който го посочи, не го беше виждал да се бие. Той се заинтригува единствено от външния му вид и сега в парадната си премяна Нево беше като две капки вода с всички останали сребърни мечоносци в Астре. Сигурно майка му би го различила сред другите, но не и една наплашена императорска наложница, независимо дали ще го срещне два или двеста пъти.

Пък и какво го беше грижа?

Изобщо не му пукаше.

Портата Алеф се затвори, а парфюмът на наложницата бе твърде нежен, за да се задържи по-дълго във въздуха. Тя отиваше да изпълни своя дълг и Нево също щеше да продължи да върши задълженията си, без да мисли за нея.

Когато това се случи, той стоеше на пост при портата Алеф. Той и още един от неговата триада застъпиха на мястото на други двама стражи. Останалите от парадния конвой също заеха местата си – навътре във величествената стъклена кула, където Нево никога не беше стъпвал. Описаха му частните покои на императора като дворец в двореца, разположен в самото сърце на Кулата на завоевателя. Портата Алеф беше най-външният вход към тях; оттатък нея коридорите се разклоняваха като лабиринт, така че да няма пряк път към следващите порти – Бет, Гимел, Далет и така нататък според реда на азбукат[12]. Нево беше стигал само до Бет, но останалите стражи твърдяха, че трябва здравата да си напрегнеш паметта, за да намериш пътя по-нататък. Всичко беше от матирано стъкло, толкова много стъкло – дебело и плътно, сияйно като мед, здраво. По време на тренировките ги подканиха да изпробват здравината му с мечовете си и макар да беше много як, Нево не успя да наруши целостта му нито с ритник на ботуша, нито дори с ефеса на меча. Коридорите се виеха като лабиринт, слой след слой полирано непробиваемо стъкло, а фалшивите врати и отсечките без изход допълнително объркваха пришълеца. Това беше и тяхното предназначение – да объркат и хванат в капан нашествениците и наемните убийци.

"На добър им час", помисли си Нево. Между него и императора имаше десет охранявани порти, никой не можеше да ги преодолее. Той беше особено доволен, че точно тази нощ е толкова далече от центъра на кулата. Стражите при портата Самех[13] понякога чуваха... плач.

Плач.

Жените в бардака може би не плачеха, но Нево знаеше, че никога няма да отиде при тях. Докато беше на пост през тази дълга и скучна нощ, му се стори, че по-трудно е не да стои напълно неподвижен толкова време, а да не мисли какво точно се случва вътре. Колко нелепо, че само един бегъл поглед го кара да мисли непрекъснато за това момиче, докато всички момичета и жени през последните два месеца от неговия живот се заличиха от паметта му без следа. Е, останаха там само за кратко, но той успя да го превъзмогне. И сега ще стане така.

За да се разсее, той се отдаде на друга, още по-безплодна мисъл. Тя поне нямаше опасност да го подлуди: искаше му се да не го бяха избрали сред войниците от редовната войска, за да премине към сребърните мечоносци.

Нямаше капка разум в такова едно желание. Пенсията на личната императорска стража беше по-висока – даваха я на семейството – а и шансовете за оцеляване бяха много по-големи в сравнение с редовната войска. За разлика от останалите сребърни мечоносци Нево първо беше минал през редовната войска и познаваше живота и на едното, и на другото място. Между двата зееше цяла пропаст.

Извън Астре, по цялата тяхна земя и отвъд нея, войниците от векове удържаха зверовете близо до брега, сражаваха се, загиваха и накрая победиха. В тази победа имаше чест и достойнство, даже слава. Нево обаче би се отказал от цялата слава за една проста чест – да се чувства на своето място, да е доволен, че прави нещо...

Сега обаче всичко стана много по-сложно. Войната с химерите приключи и се задаваше нова, но вече беше трудно да изпита онова просто чувство за праведна кауза, което го съпътстваше в битките със зверовете.

Стелианите бяха серафими. На всичкото отгоре не знаеше почти нищо за тях, никой не знаеше много за тях. Далечните острови съвсем буквално бяха на другия край на света – когато над Империята грееше слънце, там светеха луните и обратно; те никога не можеха да споделят дните и нощите на Империята, нито пък имаше друго общо между тях. Ако някой там е навредил на Империята по какъвто и да е начин, то не беше се отразило на обикновените жители; народът не изпитваше неприязън към своите далечни и загадъчни братовчеди. Нево съдеше за това по собственото си семейство. Можеше дори да си представи какво ще приказват там, когато се разбере, че Йорам е обявил война.

– На кого? – би попитал баща му, онемял от изненада. – Та той дори не знае как се казва царят на този народ!

– Ако изобщо е цар – допълни майка му. – Чувала съм, че те имат царица.

– Точно така. Наистина ли въздушните елементали били нейни шпиони?

– Наистина. Тя можела да убива само с поглед и готвела бури в огромен котел, за да ги праща през морето. – И тя ще се подсмихне при тези думи. Майка му направо се смееше с глас, когато уж се подсмихваше и много обичаше безсмислиците. Баща му имаше гръмовен смях, но и горчиви бръчки, оставени от грижите.

– Ама че неприятел са си избрали! – Нево си представяше как ще се разлюти баща му. – Все едно да мяташ камъни в дълбока пещера и да чакаш какво ще изскочи отвътре.

Сега Нево наистина чакаше да види какво ще излезе от всичко това. Преди две седмици проводиха пратеници с декларацията на Йорам за обявяване на война, но никой още не се беше върнал, нито се чу нещо за тях. Какво ли значеше това? Дали се бяха изгубили по пътя за Далечните острови и не бяха успели да предадат свитъка? Значи, тогава ще си спестят войната единствено благодарение на лошата ориентация на пратениците.

Тъжна мисъл.

Той потисна прозявката. Най-после утрото дойде, или поне съвсем скоро щеше да се съмне. Смяната му скоро идва...

Портата Алеф се отвори с трясък.

Нево чак се вдигна във въздуха от изненада. През портата навън се изсипа хаос от шум и криле, искри, суетня и викове... Какво казваше протоколът за такива случаи? Неговото задължение бе да пази портата отвън. Но как трябваше да постъпи, когато хаосът идваше отвътре? Това никой не знаеше, пък и кои бяха тия – управители, прислужници и шепа сребърни мечоносци.

– Какво става? – изрева Нево, но никой не го чу сред оглушителната врява, която идваше отвътре.

Мучене, ярост.

Йорам.

"Момичето", помисли си Нево. И докато управители и прислужници се тъпчеха един друг в опит да избягат по-далече от яростта на императора, той се втурна навътре. Портата Бет зееше изоставена; къде ли бе Рашаф? И той ли е бил сред онези, които избягаха? Избягал?! Немислимо.

Нево се втурна през портата и се озова много по-навътре в светая светих, отколкото някога беше допускан. Не знаеше пътя, но яростта на Йорам беше като пълноводна река и той тръгна срещу нейното течение нагоре към извора. Направеше ли погрешен завой, връщаше се обратно и тръгваше в правилната посока. Усещаше, че губи ценно време в стъкления лабиринт. Сега гласът на императора ту се усилваше, ту заглъхваше. Нечленоразделният вой постепенно се превърна в думи, но Нево все още не успяваше да ги разбере.

Портите Гимел, Далет, Хе, Вав – всичките оставени без охрана. Сребърните мечоносци се бяха разбягали навън или навътре, изоставяйки постовете си. Отначало Нево реши, че е заради слабата им дисциплина, но после си даде сметка, че той също е напуснал поста си и го хвана страх. Тогава за първи и последен път се подвоуми; все още можеше да се върне обратно – дано във всеобщата лудост не са забелязали неговото нарушение.

По-късно щеше да се утешава с мисълта, че това не би променило нищо. Защото накрая нищо, казано или направено от него, вече нямаше да има значение. Всичко беше предопределено много преди да се втурне стремглаво в спалнята на императора.

Бълбукащи фонтани, орхидеи, чуруликане и цвъртене на птици в кафези. Таванът приличаше на недосегаем небесен свод – искрящото стъкло беше обсипано със съзвездия от фенери и създаваше илюзия за нощно небе. В средата се издигаше балдахинът, сякаш паметник на плодовитостта. Леглото беше празно.

Йорам стърчеше в средата на спалнята с ръце на хълбоците. Излъчваше мощ. Тялото му се беше наляло с годините, но иначе оставаше яко, белязано от следите на стари бойни рани. Имаше квадратна челюст, а сега лицето му беше почервеняло от ярост с втвърдени от презрение черти. Носеше роба, която разголваше в триъгълник гърдите му и изглеждаше някак вулгарна.

Шепа стражи го бяха наобиколили и както Нево си помисли, точно сега изглеждаха огромни и тъпи. Алиав също беше с тях. Командирът на сребърните мечоносци беше наред да охранява Портата Самех и първи се беше явил; изпревариха го само Намаис и Мизориас, разбира се – личните охранители на Йорам спяха на смени в преддверието. Сега стояха само на крачка от господаря си с лица, които сякаш бяха изписани върху дърво. Байон, главният управител, тежко се подпираше на бастуна си и паралитичното му треперене бе по-видимо от обичайното.

– Значи, не ти си я оставил? – обърна се Йорам към стария серафим.

– Не, господарю. Иначе веднага бих ви събудил, разбира се. За нещо такова...

– Кошница с плодове? – каза недоумяващ Йорам, а после: – Кошница с плодове?! – Яростта му се върна и изпълни стаята с горещина и светлина.

Нево отстъпи крачка назад. Огледа се за момичето. Досега не мислеше трезво, даже изобщо не мислеше; не му беше хрумнало, че ще я види разбулена и изобщо не си даде сметка, че нейната гръд, също като тази на Йорам, ще е... разголена. Щом я зърна – само с периферното зрение като някакво петно плът в най-отдалечения край на балдахина – разбра каква е работата и инстинктът му се задейства: сведе поглед, после без да обръща лице към нея, заотстъпва заднешком към вратата, за да се махне.

– Обясни ми тогава как се е появила тук. – Яростта на Йорам се превърна в лед. – Как е успяла да мине през толкова много охранявани врати и да се озове пред леглото ми.

Нейното странно безмълвие накара Нево да извърне глава.

Наистина беше млада, правилно се бе досетил. И беше цялата изложена на мъжките погледи. Гола. Лицето ѝ още беше по момичешки кръгло, но в заоблените ѝ гърди нямаше нищо момичешко. Имаше буйна червена коса и кафяви очи. Стоеше облегната на стената, без дори да опита да се прикрие и го гледаше втренчено – него – с безизразни очи.

Без да помръдне.

Щом погледът на Нево срещна нейния, тя бавно се килна настрани. Той я наблюдаваше, припомняйки си колко бавно мина по въздушния мост. "Сега е същото", подсказваше разумът му, съвсем същото. А след това: силен гърч и отпуснати крайници, докато се свличаше на пода, леко издрънчаване на гривните и после тишина. Огънят на крилете ѝ помръкна. Умря. Пътят на тялото ѝ беше очертан с кървава ивица, която тръгваше от едно червено петно върху стъклената стена.

Нейната глава го беше оставила.

Някой я беше запратил с всичка сила в стената.

Нево почувства едновременно жар, студ и гадене. Сети се за оживелите сенки – инстинктът му подсказваше да хвърли обвинението за това безчинство върху зверовете. Знаеше, че легендарните убийци са още живи и отново са се появили, но това не беше тяхно дело. Сенките режеха гърла.

Той, разбира се, знаеше кой го е направил. Очите му диво блуждаеха из пищните покои, докато откъслечно дочути реплики се смесваха с обзелия го страх. Той знаеше кой, но не знаеше защо.

– Всички, които са били на пост – чу да казва Йорам.

После Алиав, ужасен:

– Господарю! Всички...?

– Да, командире. Всички. Стражи. Нали не мислиш, че след такова прегрешение могат да останат живи?

– Господарю, няма никакво прегрешение. Вратата ви не е била отваряна, кълна се. Това трябва да е някаква магия...

– Намаис? – прекъсна го Йорам. – Мизориас?

– Сър?

– Погрижете се това да стане, преди градът да се е събудил – нареди императорът.

– Тъй вярно – беше отговорът на личните му телохранители.

Императорът ритна нещо – кошницата – тя се катурна и от нея във всички посоки се затъркаляха розови кълбета; едно се удари в основата на леглото и се пукна със същия звук, който може би беше издал строшения в стената череп на момичето. Нево отново я погледна. Не можа да се овладее. Гледката на мъртвото ѝ тяло и това, че никой не го забелязваше, превръщаше тази сцена в нещо като оживял кошмар. Но за съжаление, не беше кошмар. Всичко се случваше наяве и той осъзна в пристъп на внезапно прояснение, че ще бъде обесен.

Но не и защо.

Знаеше само, че има нещо общо с кошница плодове.

Разбудена внезапно, Зузана седна в леглото и отначало не можа да разбере къде се намира. Наоколо цареше мрак, въздухът беше застоял, наситен с отчетлив мирис – пръст, дъх на остра животинска жилка и полъх от разложение. После нежно докосване по рамото и гласът на Кару.

– Събуди се – каза тихо.

Зузана почувства смъдяща болка по цялото тяло и си спомни всичко.

"Аха, ясно. Замъкът на чудовищата."

Примигна, за да види по-ясно приятелката си на мъждивата светлина от свещите.

– Кое време е, по дяволите? – промърмори. Усещаше устата си суха, сякаш самата пустиня се е свила на кълбо да нощува в нея. Кару тикна бутилка вода в ръцете ѝ.

– Рано е – каза. – Още не се е зазорило.

– Гадно рано – изпъшка Зузана. От другата ѝ страна Мик още спеше. Тя отпи голяма глътка и се изжабури. Така вече беше по-добре. Пак примигна в здрача и вече ясно разгледа Кару. При вида ѝ леко се стъписа и от цялата сънливост и мудност не остана и следа.

– Ти плачеш – каза.

Очите на Кару бяха влажни, в погледа ѝ имаше някаква сияйна решителност, а линията на челюстта ѝ сякаш се бе втвърдила. Зузана се опита да разтълкува този поглед, но не успя. Не можеше да прецени дали приятелката ѝ е щастлива, или тъжна. Единственото сигурно бе, че е погълната от нещо.

– Добре съм – каза Кару. – Но пак ще ми трябва помощта ти.

– Ами добре. – Зузана се надяваше този път да не се налага да чисти ужасяващи рани. – За какво?

– За възкресяване. Трябва да приключа, преди Тиаго и Тен да се появят. – Кару се усмихна; пак не стана ясно дали е щастлива, или тъжна, но в усмивката ѝ имаше стомана. – Искам това да е изненада за тях.

– Кошница с плодове? – недоверчиво повтори Акива.

Когато Йорам обяви война на стелианите, сигурно е бил подготвен за различни обрати в развоя на събитията, но Акива се съмняваше да му е хрумнало изобщо, че избраният от него враг може... да го надвие.

Вече се беше присъединил към полка си в нос Армазин, където новината се разпространяваше от уста на уста между съгледвачи и войници, както и чрез малки свитъци с послания, привързани към краката на ветрогони. Пристигаше като мълва, малко по малко, смесица от истина, лъжи и догадки, доразкрасена от официалните известия, не по-малко лъжливи от слуховете. Трябваше да минат няколко дни, докато Акива, Хазаел и Лираз съберат достатъчно парченца, за да сглобят пъзела.

По всичко личеше, че не пратениците на Йорам са донесли отговора на стелианите. Всъщност нито един от пратениците не се беше върнал. Като капак връзката с войските от авангарда, разположени при Калифас, беше напълно прекъсната, а разузнавателният отряд сякаш потъна вдън земя. Всички серафими, проводени към Далечните острови, изчезваха безследно. Тази новина смрази Акива, но и събуди интереса му. Какво ли се случваше там, на края на света?

И ето сега... кошница с плодове.

Такъв беше техният отговор. Едва ли имаше нещо по-зловещо от това. Не просто кош с главите или вътрешностите на пратениците. Плодовете даже не бяха отровни. Съвсем обикновени плодове от някакъв тропически вид, непознат в Империята. Дегустаторите на императора ги опитаха и заключиха, че са "сладки".

Имало и бележка. За нейното съдържание се носеха различни слухове, но Акива вярваше на сведението, получено от племенника на императорския управник – според него бележката била на архаичен серафимски език, написана от женска ръка и подпечатана с восъчен печат със скарабей на него: "Приемете нашите благодарности, но с цялото ни уважение ще трябва да отхвърлим вашето ухажване, понеже понастоящем сме заети с по-приятни неща".

Хладнокръвието на това послание, потресаващата му жлъч – точно това спря дъха на Акива.

– Аз все така нищо не разбирам – каза Лираз, когато първоначалното стъписване премина. – Как това обяснява случката със Счупените остриета?

Извънбрачните наричаха "Счупени остриета" сребърните мечоносци, тъй като техните елегантни оръжия не бяха нанесли нито един удар в истинска битка – не им се беше случвало даже отдалече да видят сражение.

Единственият неоспорим факт в цялата тази мистерия бе, че преди два дни Астре се събуди с гледката на четиринайсет сребърни мечоносци, люлеещи се на бесилката при Западния път.

– Ами сигурно причината е начинът на доставка на кошницата – каза Хазаел. – Нали си представяш как баща ни се е събудил сутринта, а тя просто си е стояла край леглото му, без някой да може да обясни как е попаднала там. Минала е през десет охранявани порти и е стигнала в самото сърце на светая светих, където той се смята за защитен от всякакви натрапници, включително оживелите сенки.

– Това не е по силите дори на оживелите сенки – обади се Акива и се опита да си представи що за магия стои зад случилото се. Защото заклинанието, което го правеше невидим, не помагаше срещу заключени врати. Нима пратеникът на стелианите е минал през стените? Или е прилъгал някак стражите един по един? Дали пък подаръкът не е изпратен със заклинание? Над това си струваше да се замисли. Докъде се простираха магическите способности на стелианите? Понякога, потънал дълбоко в себе си и съсредоточен върху някое ново магическо предизвикателство, Акива си представяше паяжина от преплетени нишки, метната върху мрачния простор на океана и стигаща чак до островите – зелени острови, облети в светлина с цвят на пчелен мед, а утринният въздух блещука от капчиците изпаряваща се влага и преливащите цветове по крилете на птиците. В такива моменти се питаше дали неговата кръв го прави стелианин. Кръвта на Йорам не го свързваше с императора, защо тогава майчината му кръв трябва да го свързва с нея?

– Четиринайсет Счупени остриета, увиснали покрай Западния път! – Хазаел тихо подсвирна. – Представи си само как ослепително сребристо греят на слънцето.

– Възможно ли е бесилката да удържи четиринайсет Счупени остриета, щом като всички до един са гиганти? – зачуди се Лираз.

– Може да рухне под тежестта им и така веднъж завинаги да се отървем – вметна Акива, говорейки за бесилката, не за стражите. Не изпитваше особена привързаност към Счупените остриета, но не желаеше и смъртта им. Поклати глава. – Възможно ли е императорът да мисли, че сега е в безопасност?

– Ако е така, значи е глупак – каза Хазаел. – Посланието е недвусмислено. Наслаждавай се на тези прекрасни плодове, докато обмисляме как точно да те убием в съня ти.

Най-тревожната новина, мрачна като всички предишни вести и не по-ведра от печалната гледка на огънатата под бремето на четиринайсет стражи бесилка, дойде от извънбрачните. Всъщност на такава новина само извънбрачните биха обърнали внимание, само те можеха да я вземат присърце.

Мелиел беше тяхната по-голяма полусестра, която се застъпи за правата на извънбрачните след края на войната. Имаше набита фигура, осеяна с белези и татуировки; за оръжие си беше избрала секира и поддържаше сивата си коса по мъжки къса. В нея нямаше нищо женско, с изключение на гласа, в който се долавяше музика даже като поздравяваше с лаещ войнишки поздрав. Случваше се по време на поход да запее край лагерния огън и нейните истории песни бяха едно от малкото неща, които се предаваха от уста на уста из бойния лагер. Назначена беше на служба в столицата, поне допреди ден. Сега обаче се присъедини към отряда извънбрачни, който пое на запад, право към загадките и мистериите на изчезналите войски. Сякаш Империята и без това не загуби достатъчно войници в последните сражения от войната. Цялата армия беше обезкървена, но най-много пострадаха извънбрачните.

– Естествено, че ще прати извънбрачните – просъска Лираз, когато разбра за поръчението. – Кого го е грижа дали някое от копелетата ще оцелее.

Мелиел обаче ги увери, че поема с радост на тази мисия. Беше доволна да се отърве от паяжината, оплела Астре. Тъкмо тя им разказа какво друго се бе случило в Кулата на завоевателя, докато бесели Счупените остриета.

– Същата сутрин едно забулено тяло беше... пуснато... през портата Тав[14]. – Тав беше последната порта в кулата. Представляваше подземен отвор на канализацията и през нея само се излизаше, от там изхвърляха отпадъците в морето.

Тялото на Акива се изопна като тетива.

– Кой беше?

– Няма как да се разбере със сигурност – продължи Мелиел, – но... явно на никого не беше хрумнало да освободи конвоя от харема. Чакаха два часа при Алеф, преди управителят да ги забележи и да ги отпрати.

Акива почувства новината най-напред с вътрешностите си, миг по-късно и в дланите – гореща вълна, която го накара така да свие юмруци, че чак ръцете го заболяха. Откъм Лираз дойде задавен звук. Дишането на Хазаел стана сипкаво, той рязко се обърна и закрачи, оставяйки след себе си облак искри. Просто се обърна и тръгна. Светлото му лице беше цялото червено. Лираз се тресеше, стиснала здраво юмруци като Акива.

Конвоят на харема беше отряд сребърни мечоносци, които съпровождаха наложниците до леглото на императора и обратно. "Парадните задължения", така му казваха. Майката на Акива също беше минавала по този път преди години. Кой знае колко пъти го е извървяла, но при едно завръщане той вече е бил заченат в корема ѝ. Така е било и с майката на Лираз, на Хазаел и Мелиел; същото е сполетяло и всички безчет безименни жени и момичета в харема. Явно сутринта, докато са бесели стражите, една наложница не се е върнала през портата Алеф, а е била изхвърлена през Тав, заедно със сметта от предходната нощ.

"Ужасно е онова, което се случи с нея", прозвуча в главата на Акива – жестокият, остър като остен глас на баща му, когато за първи път благоволи да говори с него. Дали и тялото на майка му е било изхвърлено през портата Тав?

Заля го внезапна умора. Как е възможно животът да е толкова неумолимо грозен? Войната свърши, но и двете противникови страни продължаваха да избиват невинни; императорът инцидентно усмъртяваше наложници в спалнята си и пращаше своите копелета на сигурна гибел в неизвестността, подготвяйки нова война. Не беше останало нищо добро в този свят, нищо. Сега, когато дори щастливите му спомени бяха помрачени, Акива усети, че пропада.

Истината ли казваше? Наистина ли никога не му е вярвала? Опита се да отхвърли тази мисъл. Нали помнеше. Помнеше онези дни – онези нощи – по-ясно от всичко останало в живота си; как тя се сгушваше в съня си в него; как, щом се събудеше и го видеше пред себе си, кафявите ѝ очи засияваха. Дори на ешафода, а после в Маракеш, след като ядецът беше счупен, но тя още не беше разбрала за...

Когато още не беше разбрала какво е направил.

А може би е виждал само онова, което е искал да види. Но сега това вече беше без значение. В нейните очи вече нямаше светлина, не и за него; но по-страшното бе, че светлината в тях бе угаснала завинаги.

На сутринта, докато Мелиел заминаваше заедно с войската си, Акива стоеше заедно с Лираз и Хазаел на крепостния вал и ги изпращаше с поглед. Част от него искаше да тръгне с тях, да върви към мъглите и мистериите на изчезналите войски, да види Далечните острови и може би да срещне онази, която е написала такова влудяващо послание на императора.

Но неговото място беше тук, в този край на света. Тук трябваше да посрещне изпитанията, както и наказанието, което сам си наложи: да върши онова, което обеща на Кару, а то бе всичко и нищо.

Дали наистина бе всичко? Дали наистина бе нищо?

Той го знаеше и от по-рано, но сега то сякаш се възправи пред него, огромно и непреодолимо като планините на юг.

Бунт.

Навремето в храма заедно с Мадригал всичко изглеждаше възможно. Наистина ли бе така обаче? Дали ще срещне подкрепа сред войската? Добре знаеше, че в нейните редици цари неспокойство и тихо отчаяние. Спомни си за Ноам при акведукта и как беше попитал кога ще дойде краят на всичко това. Сигурно има и други като него. Но имаше и такива, които вписваха избитите жени и деца в своя рабош и се смееха, докато мастилото попиваше. Такава е вечната истина: винаги ще има войници и от единия, и от другия вид. Как да открие добрите сред тях, как да ги привлече за каузата и как да им се довери, че ще пазят тайната, докато той се занимава с бавната и изтощителна подготовка на бунта?

Войската на Мелиел се превърна в слабо проблясване на хоризонта. От тук скалистите възвишения на носа закриваха гледката към морето, но свежият му дъх се носеше из въздуха, а небето беше величествено и безкрайно. Най-накрая братството на извънбрачните се изгуби в далечината на небосвода.

– Сега какво? – обърна се към него Лираз.

Той не схвана за какво точно го пита. Все още не знаеше какво да мисли за сестра си. Тя беше преглътнала случая с призоваването на птиците и освобождаването на кирина, но след завръщането му от лагера на бунтовниците го гледаше с присвити очи, по-подозрителна отвсякога. Боеше се, че след новината за химерското нападение над мирното население тя ще настоява да издаде местоположението им на командирите.

Сега обаче нещо я безпокоеше и крилата ѝ пръскаха искри, докато крачеше.

– Как се започва? – попита тя. Спря, прикова го с поглед и протегна ръце към него. Почернели от татуировки ръце. – Ти каза, че просто трябва да направим първата крачка. Е, как да стане?

Първата крачка? "Милосърдието ражда милосърдие", така ѝ беше казал Акива. Сега обаче не знаеше какво да отговори.

– Искаш да кажеш...

– Живот в съгласие със зверовете ли? – довърши тя. – Не знам. Знам само, че ми писна да изпълнявам заповедите на такива като Яил и Йорам. Знам само, че всяка нощ едно момиче минава по въздушния мост и не очаква помощ отникъде. Това са нашите майки. – Гласът ѝ беше суров. – Ние сме мечове, така са ни учили, а мечовете нямат майка и баща. Но аз имах навремето майка, а дори не си спомням името ѝ. Не искам да продължава така. – Тя отново вдигна ръце. – Вършила съм какво ли не... – Гласът ѝ се пречупи.

Хазаел я привлече към себе си.

– С всички ни е така, Лир.

Тя поклати глава. Очите ѝ бяха огромни и сияйни, но сухи, нито една проронена сълза от Лираз.

– Не сте като мен. Няма как да сте като мен. Вие сте добри. И двамата сте по-добри от мен. Помагате им, нали? Докато аз... аз... – Гласът ѝ секна.

Акива взе ръцете ѝ в своите, скри черните татуировки, за да не трябва да ги гледа. Спомни си какво му беше казала преди години Мадригал, сложила ръката му върху сърцето си и своята – върху неговото.

– Ние сме научени единствено да воюваме, Лир – обърна се към сестра си той. – Но не трябва да продължаваме така. Пак ще си останем ние, просто...

– Ще станем по-добри?

Той кимна.

– Как? – Отново я обзе неспокойство. Дръпна го да продължат да вървят. – Имам нужда да направя нещо. Още сега.

– Започваме да привличаме и други – обади се Хазаел. – Това ще е първата стъпка. Знам с кого да започна.

Акива вярваше, че наистина знае.

– Това е прекалено бавна работа – яростно каза Лираз.

И Акива беше съгласен с нея. Тази идея да действат стъпка по стъпка – предпазливо да планират, вербуват, заговорничат и увъртат – щеше да отнеме много време.

– Лираз има право. Колко още трябва да умрат, докато ние заговорничим?

– Какво тогава? – попита Хазаел.

В далечината колона буревестници, поели на път, разсече небето. Огромните птици бяха направлявани от някакъв вътрешен компас към местата, където се събираха всички ветрове; към кипналите неспокойни морски талази; към градушките, корабокрушенията и остриетата на светкавиците и кой знае защо в този момент Акива почувства същия порив – зовеше го окото на назряващата вътре в него буря.

– Винаги има първа крачка – каза той. – Просто ще я направим осемнайсет години по-късно. – Тогава той знаеше как да действа, усети го и сега. Докато Йорам е на власт, техният свят нямаше да познава нищо друго, освен война. Хазаел и Лираз го чакаха да продължи, свъсили вежди.

– Ще убия нашия баща – каза Акива.

Тялото лежеше на пода. Приликата му с онова, за което жалееше Кару, беше почти съвършена. Когато тя излезе от своя транс и го видя, изхлипа късо и едва се удържа да не падне на колене, за да зарови лице в извивката на шията. Но то беше все още неодушевено: само черупка, в която няма душа да го раздвижи, за да отвърне на прегръдката ѝ. Наложи си да се овладее, после бързо махна менгеметата от дланите и ръцете си – прекалено бързо. Слънцето вече се беше вдигнало и Тен сигурно скоро щеше да дойде да слухти наоколо. Кару не искаше да губи време, като разтваря докрай скобите, затова на едно-две места ги отскубна заедно с част от плътта, която бяха захванали.

– Ей, престани! – извика Зузана. – Стига си се наранявала!

Кару не обърна внимание на пърхащите ѝ ръце и я подкани:

– Побързай! Запали тамяна!

– Мисля, че някой идва – обади се Мик откъм вратата.

Кару кимна.

– Дъските – каза тя, а той затвори вратата и я залости. Още не бяха върнали напречната греда – забиването на едрите железни халки в стената би вдигнало много шум. Вместо това на Мик му хрумна да издълбаят два улея в паянтовия под, където закрепи опрените под ъгъл във вратата дъски, с които блокираха дръжката и пантите. Кару се надяваше да удържат.

Леки стъпки от лапи, недоловимо подраскване на нокти в стълбите.

Тамянът беше запален. Зузана го подаде на Кару и тя забеляза, че ръката ѝ се тресе, докато го поставя върху челото на тялото. Димът плавно се заиздига нагоре, преди дъхът на Кару да го разсее. Мирис на сяра. Нали това беше дало името на Бримстоунг[15]. Кару се зачуди какво ли е било, преди той да стане възкресител, преди да стане подвластен на болката и магията.

Вратата потрепери леко, когато Тен я бутна отвън и срещна неочаквана съпротива. Последва миг на смаяно мълчание, после юмруци забарабаниха по дървото.

– Кару!

Тя вдигна рязко глава. Не беше Тен. Отвън стоеше Тиаго. "Проклятие."

– Да? – отвърна тя.

– Дойдох да проверя дали нямаш нужда от нещо. Как така вратата се оказа залостена?

"Как ли е станало наистина", помисли си Кару, която така и не успя да отвори дума за напречната греда на вратата. Явно затова си е помислил, че се е отървал от досадния ѝ навик да търси уединение. Е, оказа се, че не е познал.

– Един момент – отвърна само тя.

В последвалата пауза Кару прибързано посегна към кандилницата и се намръщи, когато веригата издрънча. Изплаши се, че той някак ще се досети какво върши. После юмруците отново заблъскаха по вратата.

– Кару!

– Минутка-а-а! – пропя тя, заглушавайки стърженето на отвинтения капак на кандилницата.

Падна на колене край тялото. Наблюдаваше, чакаше.

Душата се извиси над кандилницата, поглъщайки я с присъствието си. Имаше светулки в градина. Имаше очи, които просветваха в мрака. Имаше потрепване на нещо с раздвоен връх, мед и отрова, зеници като цепки и гладък, затоплен от слънцето емайл.

Това беше Исса.

Кару усещаше отчетливо ударите на собственото си сърце: един, два, три; далечно, почти болезнено пулсиране. Четири, пет... и жената-змия отвори очи и примигна.

Кару сподави риданието си. Времето увисна неподвижно, хлиповете я изпълниха цялата. Тиаго заблъска още по-силно по вратата.

– Пусни ме да вляза! – каза той. Хладнокръвието, с което беше пропит гласа му, не успяваше да прикрие надигащия се гняв. Кару не отвърна. Вместо това прикова поглед в очите на Исса.

Какво ли е преживяла? Как ли е умряла? Какво ли знае? Какво ли ще каже?

По протежение на цялото тяло, досега неподвижна плът, бавно се разля живот. Едва доловими конвулсии на мускулите, потрепване на пръстите, удари на сърцето. Гърдите на Исса се надигнаха, поели първата глътка въздух. Устните ѝ се открехнаха и издишаха – най-първото ѝ издишване – думите "Сладкото ми момиче".

Кару най-накрая изхлипа и зарови лице на мечтаното място: в шията на Исса, там където човешката плът преминаваше в качулка на кобра – странно съчетание от топлина и прохлада, което Кару познаваше още от дете, когато Исса я подрусваше на хълбок, люлееше я приспивно, играеше си с нея, учеше я да говори и пее, обичаше я и беше половин майка за нея. Другата половина беше Ясри. Тези две жени химери я отгледаха. Ролята на Туига в това не беше особено голяма, а Бримстоун...

Бримстоун. В мига, когато душата на Исса докосна Кару край реката, тя веднага я разпозна и усети най-необикновената смесица от чувства: въодушевление и покруса, любов и разочарование, радост и жестоко отчаяние. Нито едно от тях не успя да надделее над останалите. Дори в този момент чувствата ѝ продължаваха да са в същото равновесие. Исса не беше Бримстоун, но... Исса си беше Исса и Кару я прегърна, усещайки допира на ръцете ѝ, треперещи и неуверени, които се вдигнаха и също я обгърнаха.

– Открила си ме – прошепна Исса, а думите ѝ нарушиха необикновения баланс от щастие и тъга и хвърлиха Кару в дълбоко смущение. Защото не тя я откри.

Акива го направи.

Точно сега обаче нямаше време да мисли за това. Кару се дръпна назад и така позволи на жената-змия да види какво я заобикаля. Когато тя зърна Мик и Зузана, очите ѝ се разшириха. Усмихна се и, о, лицето ѝ стана толкова прекрасно – не беше точно лицето, което Кару помнеше и обичаше, но приличаше на него по кротката красота на мадона, по безупречната кожа и благостта – а радостта ѝ бе толкова спонтанна и неподправена. Тя познаваше Зузана по същия начин, както и Зузана познаваше нея: от рисунките на Кару; Мик още не се беше появил в тях, когато порталите изгоряха. Зузе ѝ отвърна със замаяна усмивка и слабо помахване, при което Исса късо и дрезгаво се засмя.

– Исса, имам да ти казвам толкова много неща – меко промълви Кару, – а надявам се и ти имаш много за разказване, но Тиаго е тук. – Тя посочи към вратата, точно когато беше разтресена от лек ритник.

Очите на Исса са заоблачиха при споменаването на Вълка.

– Той е жив – каза тя.

– Да. И много ще се изненада, като те види. – "На това му се казва меко казано." Тиаго за нищо на света не трябваше да научи как Исса се е озовала на това място. Кару помогна на Исса да се надигне в полуседнало положение. После даде знак на Мик да хване едната дъска, тя се погрижи за другата.

– Кару – настоятелно повтори Тиаго и престореното му хладнокръвие взе да се пропуква. – Отвори вратата, моля.

Кару кимна на Мик. Двамата безмълвно отместиха дъските и отскочиха назад. Когато при следващия ритник на Тиаго вратата зейна отворена, трясъкът като изстрел стъписа и него, и Тен, застанала зад гърба му.

– Добро утро – произнесе с въпросителен тон Кару, поглеждайки с невинно озадачение зейналата врата. – Съжалявам, но завършвах едно възкресяване. Не исках да ме прекъсват по средата. – После обърна поглед към Тен. – Нали знаеш каква съм в такъв момент.

Тиаго свъси вежди.

– Възкресяване ли? На кого? – Надзърна в стаята и видя там само Зузана и Мик. Широко зейналата врата закриваше Исса, но Кару я притвори и когато Тиаго видя кой е зад нея, очите му първо се ококориха, после се присвиха. Тен реагира по същия начин, после се обърна към Кару със свирепо подозрение.

Преди някой да успее да проговори обаче, Кару продължи с лек укор:

– Никога не сте ми казвали, че и душата на Исса е тук. – Тя посочи купчината кандилници. – Давате ли си сметка колко по-бързо щеше да върви възкресяването, ако ми помагаше Исса, а не Тен?

Доволна установи, че Белия вълк не е способен и дума да отрони. Той отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе звук.

– Не е била тук – най-накрая каза той. – Това е невъзможно.

– Напротив – отвърна Кару. – Нали сам виждаш.

Естествено, че беше невъзможно душата на Исса да се е озовала скрита в някоя от скупчените кандилници; те и двамата го знаеха. Всички събрани души бяха от войници на Тиаго, паднали при битката за нос Армазин; не би било възможно Исса да е сред тях. Но ето че сега беше тук и Кару доволно наблюдаваше как в изражението на Тиаго се борят объркване и безсилие, докато се опитваше да измисли обяснение за появата ѝ.

Накрая в Тиаго надделя недоверието.

– Чия е тази душа наистина и защо напразно си похабила материал за такова тяло?

Исса сама му отговори.

– Такова тяло ли?! – рече тя, оглеждайки се от горе до долу. – Откога една ная е напразно хабене на материал? – Въпросът беше съвсем справедлив. Самата Исса не беше воин, но мнозина от нейния вид, като Ниск и Лиссет например, бяха достойни бойци.

Отговорът на Тиаго беше рязък и груб.

– Откакто способността да се лети стана наложителна, а вие от ная нямате криле.

– А твоите криле къде са? – изстреля в отговор Исса. После се обърна и измери Тен от глава до пети. – Ами твоите?

И това бяха въпроси съвсем на място. Тиаго не ѝ отговори.

– Коя си ти? – настоя той.

– Уверявам те, Тиаго, че съм тази, която казва Кару. – Тя неуверено започна да овладява тялото си, издигайки се бавно над завитата на кръгове змийска опашка – дебел сноп мускули, широк колкото женски бедра. Върхът на опашката потрепваше, както го помнеше Кару. Чудото на сътворението я порази, както не ѝ се беше случвало от много време насам. Напоследък бе толкова изтощена, че бе изгубила способността си да се удивява – от възкресението, от магията, от самата себе си. Тя беше върнала живота на Исса. Това беше нейно дело.

Исса отново се обърна към Тиаго.

– Аз съм Исса от племето ная и в продължение на осемдесет и четири години служих на Бримстоун. Колко тела направи той за теб – неустрашимия Вълк – през това време? Със сигурност са над петнайсет. А ти нито веднъж не му благодари. – Заради красивата усмивка, с която го каза, това прозвуча не като упрек, а като гордо напомняне.

– Да му благодаря ли! За какво? Той си вършеше работата, както и аз моята.

– Точно така, затова и на теб не ти трябват благодарности. Нито пък хвалебствия.

В гласа на Исса нямаше сарказъм. Тонът, както и усмивката, беше мил, но всеки, който познаваше Тиаго, щеше да схване, че тя му се подиграва. Хвалебствията бяха като вино за Белия вълк, нещо повече – те бяха въздухът и водата за него. Щом се върнеше в Лораменди след победна битка, още в първия миг на влизането му в столицата над фасадата на палата се спускаше неговият гонфалон. Зазвучаваха триумфално тръби и той се изправяше пред ликуващия град. Още преди неговото завръщане пристигаха бързоходци, за да подготвят жителите за посрещането. Но сред народа нямаше негодувание;макар и предварително нагласени, овациите винаги бяха искрени, а Тиаго се опиваше от тях.

Сега устата му се сви напрегнато.

– Добре тогава, Исса от ная, кажи ми как душата ти се озова тук.

Исса не трепна и не се поколеба, нито се опита скришом да погледне към Кару. Вместо това отвърна със съвършена откровеност:

– Изобщо не знам, генерале и господарю. Дори нямам представа къде е това "тук". – Едва тогава се извърна към Кару, вдигнала въпросително вежди.

– Ние сме в света на хората – каза Кару, при което веждите на Исса скочиха още по-високо.

– Гледай ти, това е необикновена новина. Сигурна съм, че има много какво да ми разказвате.

"Както и ти на мен – помисли Кару. – Поне така се надявам." Само ако можеше да се отърве от Вълка. И от неговата съгледвачка.

– Откъде се взе тя? – попита Тиаго с тон, който подсказваше, че не се е хванал на лъжата. – Откъде наистина се взе?

Той впи поглед в Кару, но тя не трепна.

– Нали ти казах – отвърна и посочи планината от кандилници.

– Това е невъзможно.

– И все пак е точно така.

Той продължи да я гледа втренчено, сякаш можеше да изтръгне с очи истината от нея. Кару дръзко отвърна на погледа му. "Ти пръсна своите лъжи навсякъде – помисли си тя, – сега е мой ред."

– А най-хубавото е, че повече нямам нужда от помощта на Тен – продължи тя. – Сега имам Исса. Както и приятелите си. – И тя посочи към Зузана и Мик, които наблюдаваха сцената от дълбоката ниша на прозореца.

– Е, в такъв случай това е един щастлив ден – откликна Тиаго. Тонът му обаче издаваше всичко друго, освен щастие.

Кару и без това не очакваше да е очарован – тя си позволи да залости вратата, да извърши възкресение по свой избор, представяйки му някаква загадъчна личност в образа на Исса и на всичкото отгоре нагло го лъжеше в очите. Въпреки това злобният поглед, с който я удостои, я уязви много повече от очакваното.

Злоба. Искряща, отровна злост.

Едва сега Кару потръпна. Не беше виждала този поглед в очите му, откакто... откакто беше Мадригал. Спомни си как завърши всичко тогава.

– Наистина е щастлив ден – повтори, но се хвана, че отстъпва назад. Не беше забравила този негов поглед и той отново я накара да почувства горещината на черната скала под бузата си, да си спомни как острието разцепи въздуха, падайки надолу. Исса посегна към ръката ѝ и Кару здраво я стисна, безкрайно благодарна, че тя вече е тук. – От сега нататък определено ще работя по-бързо – довърши. – Нали това е най-важното?

"Това, както и че Акива донесе кандилницата, че беше тук, точно под носа ти."

– Щом казваш. – Когато Тиаго го каза, Кару беше сигурна, че не е само плод на нейното въображение как погледът му опипва стаята и главата му хищно се повдига – също като в деня, когато долови нейния мирис от другия край на двора.

Тук няма да надуши нищо, освен тамяна, каза си. Нищо друго, само сяра.

Поне силно се надяваше да е така.

– Сигурен съм, че няма нужда да ти напомням какво е заложено на карта – каза Тиаго и тя потвърди с кимване. Когато обаче той тръгна да излиза, тя се зачуди какво точно има предвид. Дали съдбата на техния народ? Или успеха на бунта? Кару дръзна да го предизвика и сега не можеше да се освободи от усещането, че е вложил и нещо много по-лично в тези думи.

Какво е заложено на карта? Тя се почувства така, сякаш стои на ръба на дълбока пропаст и бурята я блъска в гърба. Кое ли пък не беше заложено на карта?

Тогава, вече стигнал вратата, Вълка размени с Тен поглед, натежал от злонамерени намерения – осуетени злонамерени намерения. Прозрението, което връхлетя Кару в този момент, смрази кръвта ѝ и я накара да се върне дни и седмици назад.

Непрекъснатото наблюдение, въпросите, всички тези подмятания и нейното предчувствие. "Ти отново можеш да бъдеш кирин – ѝ беше казала Тен. – Аз ще те възкреся. Трябва само да ми покажеш как да го направя."

Предложението ѝ беше отвратително: да остави душата си в ръцете на Тен. Даже ако ямата не присъстваше в плана – а нея все пак я имаше – пак щеше да е нередно и отблъскващо. Сега Кару разбра защо.

Тен трябваше да заеме нейното място. Тиаго не искаше тя да помага на Кару. Целта му беше занапред да не се нуждае от Кару.

Кару имаше чувството, че едва сега отваря очи и че за първи път, откакто Белия вълк я откри да броди из развалините на Лораменди, го вижда ясно.

"Той все още иска да ме убие."

В гърдите ѝ се надигна топла вълна, която се разля по крайниците и по гърба. Прищя ѝ се да запищи. Искаше да се отърве от образа му и да изкрещи колкото сила има, но още по-силно в нея напираше желанието да се разсмее. Нима той наистина си въобразява, че Тен е годна за тази работа? На нея ѝ отне години, докато наследи занаята на Бримстоун, но дори неговите напътствия не бяха решаващи, защото това беше по-скоро дарба, отколкото умение. Никога нямаше да забрави каква гордост я обзе при първото "Добра работа", което заслужи, нито ѝ убягнаха изненадата и уважението в гласа на Бримстоун, когато той разбра, въпреки очакванията си, че тя има дарба да владее магията.

Тен можеше да съчлени тяло, колкото Вирко да изнесе концерт на цигулката на Мик.

Чак сега Кару схвана двуличните игри на Тиаго. Той обаче се провали в замисъла си и все още се нуждаеше от нея. Затова ще му се наложи да промени стратегията.

Как обаче?

– Престани да ѝ зяпаш циците!

– Моля? – Мик се обърна към Зузана, по светлите му бузи бяха избили яркорозови петна. – Не ги зяпам!

– Е, обаче аз ги гледам – заяви Зузана, без да откъсва поглед от Исса. – Просто не мога да се удържа. Съвършени са. Чудесна работа, Кару, ама не може ли да облече поне една тениска?

– Ти сериозно ли? – зяпна Кару. – Колко голи модели си рисувала досега?!

– Нито един – отвърна Мик.

– Добре де, може ти да не си рисувал, но се обзалагам, че поне си се нагледал достатъчно.

– Едва ли. – Погледът му отново се зарея към Исса. – Освен това никога не съм виждал богинята на змиите.

– Тя не е богиня – гордо обяви Кару, макар че се постара Исса да изглежда точно така. Все още не можеше да свикне с това чудо: "Исса е жива. Исса е тук". – Тя е ная, а те не носят дрехи.

– Ясно – намеси се Зузана. – Те носят само змии.

– Аха.

Първото нещо, което Исса свърши, след като поздрави останалите химери, а това отне почти целия предиобед, бе да обиколи казбата и да призове всички змии при себе си. Кару ходеше притеснена след нея, давайки си сметка, че те през цялото време са били тук, включително смъртоносната египетска кобра. Сега, когато се върнаха обратно в стаята, змиите се виеха около кръста и шията ѝ, а една украсяваше косата ѝ. Докато Кару я наблюдаваше, един от пръстените ѝ се плъзна надолу по челото и се озова в основата на носа на Исса. Тя през смях нежно я вдигна обратно.

– Успя ли да научиш нещо интересно? – попита Кару, преминавайки от чешки на химерски. Тя си спомни Авигет и как кораловата змия беше казала на Исса, че ловецът Бейн крие спечелените от него желания в брадата си. Ако не знаеше това, Кару сигурно никога не би стигнала Ерец.

Смехът на Исса утихна. Лицето ѝ стана сериозно.

– да – отвърна тя. – Те казват, че тук вони на смърт, откакто си дошла.

Кару се почувства засегната, сякаш змиите са клюкарствали по неин адрес.

– Да, така е – каза тя. – Направихме онова, което трябваше да направим. – Точно сега това "ние" звучеше като мръсна дума и тя се замисли над думите на Тиаго: "Ние сме заедно в това начинание".

Само дето не се оказа точно така. Сега стана ясно, че в това начинание двамата са много, много далече един от друг.

Явно отговорът ѝ беше прозвучал отбранително. Исса я погледна заинтригувана.

– Сладко момиче, изобщо не се съмнявам в това. – Тя помълча. Даже змиите утихнаха и спряха да се вият. Кару знаеше, че те са свързани със съзнанието и емоциите на Исса, че тяхното притихване е последица от нейното мълчание и че е дошло време да поговорят. Досега все бяха заети с нещо друго, пък и около тях постоянно имаше други химери. Нещо в мистериозната поява на Исса – засега тя бе единственият оцелял от Лораменди – повдигна духа им.

Присъствието ѝ разбуни дори Зузана и Мик. По време на закуска Кару наблюдаваше изумена как нейната приятелка, която не знаеше нито дума химерски, разказваше с пародийна жестикулация как Вирко е свирил на цигулка, което завърши с наподобяване на оглушителното стържене и нейната собствена реакция, копираща буквално "Вик" на Мунк[16]. Нейното изпълнение предизвика гръмки смехове у ревенантите с неумолими лица, включително и у Вирко. Само с едно сядане на общата трапеза с тях Зузана беше постигнала много повече, отколкото самата Кару през изминалия близо месец.

Нейният срам я възпираше да се сближи с тях. Едва сега го разбра: вярвала е, че заслужава презрението им. Дали и сега е така? Не, не заслужава презрение – не и презрението, породено от лъжите на Тиаго.

Зири също слезе на закуска и макар да не си проговориха, в разменените между тях погледи имаше много силна близост. И една споделена тайна, а може би много повече. Кару се беше надявала Зири да стане неин приятел и сега май наистина беше така; осъзна, че за това трябва да благодари на Акива. Ангелът спаси живота на Зири и ѝ донесе душата на Исса.

"Защо?"

Сега Исса стоеше пред нея, змиите все още не помръдваха, но стрелкащите се езици придаваха на кроткото ѝ лице на мадона бдително изражение. Тя чакаше. Дали чакаше въпроса на Кару?

Кару цяла сутрин отлагаше този разговор, изплашена от това какво може да научи от Исса. Но сега беше дошло време за него. Пое си дълбоко въздух.

– Него наистина ли вече го няма?

Устните на Исса се разтрепериха и Кару разбра отговора. Почувства нещо остро да я прерязва зад очните ябълки.

– Когато изпрати нас, беше още жив – каза Исса. – Но не очакваше животът му да продължи още много.

– Изпратил ви е? – повтори Кару. Естествено, нали Акива беше намерил кандилницата в Киринските пещери. "Но какво е търсил там?" Това беше домът от първото ѝ детство и мястото, където едно време двамата с Акива се уговориха да се срещнат. Там замисляха да поставят началото на своя бунт. После Кару внезапно си спомни, че Исса каза "нас". – Значи сте били заедно с Ясри и Туига, така ли?

– Той позволи на Туига да остане с него, но ние двете с Ясри трябваше да се спасим. Заради теб, когато си дойдеш. Той знаеше, че ще се върнеш.

– Наистина ли? – Кару още не можеше да повярва. Пое си дълбоко въздух, за да преглътне сълзите. – Значи ми е вярвал? – Нали беше казала на Бримстоун, че не е пеперуда, та просто да я пропъди навън през прозореца. Тогава наистина го мислеше.

– Разбира се. Той те познаваше, дете. – Усмивка в ъгълчетата на устата, така сладко-горчива. – Дори по-добре, отколкото ти самата се познаваш.

Кару се засмя късо, но смехът накрая се превърна в ридание.

– Така е, самата истина.

Очите на Исса също светеха, потънали във влага, но с усилие на волята тя попречи на сълзите да потекат. Кару взе ръцете ѝ в своите и силно ги стисна. Останаха така, хванати за ръце, докато разказваха историите си една на друга.

Зузана и Мик отново бяха задрямали, приспани от следобедната жега, а звуците на казбата се промъкваха през плътно затворените кепенци – приятелска схватка във вътрешния двор, звън на остриета. Гласове.

– Когато порталите изгоряха – започна Исса, – вече знаехме, че не ни остава много време. В атаката си срещу нас Йорам стигна предел, който никога дотогава не беше стигал. Армиите ни се топяха с всеки изминал ден, а пред портите се трупаше все повече и повече народ, който търсеше убежище в Лораменди. – Исса преглътна мъчително. Гласът ѝ постепенно премина в шепот. – Градът се препълни. – Тя сведе поглед към все още сплетените им ръце. – Но и загубите на серафимите бяха големи. Йорам ги пращаше на сигурна смърт, все повече и повече, убеден, че нашата армия първа ще се обезкърви. Така и стана. Не беше никак сложно да се предвиди краят. Лораменди се оказа обсаден. Тогава Бримстоун... – Треперенето в гласа на Исса стана неудържимо и тя издърпа ръка от шепите на Кару, за да я притисне към устата си. Кару продължи да стиска другата ѝ ръка, разкаяна, че не може да помогне. Нищо не те прави така безпомощен, както скръбта на другия.

Вътрешната борба на Исса продължи известно време. Когато отново вдигна очи, тя изглеждаше покрусена. Погледът ѝ бе така обсебен, че Кару усети страх.

– Исса...

Исса обаче бързо се съвзе.

– Искахме да останем с него до самия край. – Тя стисна ръцете на Кару. – Аз, разбира се, исках да те видя отново и да ти помогна, но да го изоставя след... – Не успя да довърши. Стисна устни и те побеляха. Лицето ѝ се скова от усилието да не се разплаче. Пое си дълбоко въздух. И още веднъж. – Но той все още имаше нужда от нас. Затова ние двете с Ясри... също умряхме.

Също?

Какво премълчаваше тя? Някакъв безименен ужас стисна сърцето на Кару. Какво се беше случило в Лораменди? Пред очите ѝ се завъртяха като калейдоскоп различни образи. Тя тръсна глава. Видя кръвта на Исса и Ясри полека да изтича от безболезнените рани, докато накрая клепачите им се затворят и престанат да потрепват. Или пък са пили от реквиемния чай и са потънали в непробуден сън? Най-накрая си представи как Бримстоун и Туига, мълчаливи и прегърбени, стоически събират душите на двете жени, техни спътнички от десетилетия.

– Не можа ли някак да те измъкне жива? – попита тя жално.

Исса я погледна и Кару усети, че е казала нещо нередно. Сякаш с лека ръка бяха взели това решение!

– Не, дете. – В отговора ѝ имаше толкова тъга. – Дори да бяхме оцелели някак, какво щяхме да правим – да се крием, да скърбим и да останем без храна и вода, докато ни открият и убият? Съхранението на душата е истинска милост; така дори не се наложи да проявяваме смелост. Просто се превърнахме на послание в бутилка. – Тя се усмихна. – Посланици в бутилка.

Какво беше посланието тогава? Какво е искал да ѝ каже Бримстоун пред лицето на собствената си смърт, в края на един живот, започнал в робство, белязан от болка и саможертва, продължил в нескончаема война и увенчан с насилие? Обзета от подозрението, че не е успяла да премине през някакво незнайно изпитание, Кару не смееше да попита. Поне не още.

Изпратил техните кандилници извън града по птици куриери, каза ѝ Исса – прилепокрили врани или ветрогони, какъвто беше и Кишмиш – та да ги скрият на място, където тя ще може да ги открие. Разбрала, че душата на Ясри била в развалините на храма на Елай.

– Нима е мислел, че някога ще се върна там? – попита Кару. – Допускал ли е изобщо, че това място сега ще означава нещо за мен?

Исса се стресна.

– Разбира се, дете. Щом веднъж счупиш ядеца и си спомниш...

– Щом си спомня как съм обрекла на гибел своя народ?

– Какво приказваш, сладко момиче?! Не ти ни обрече на гибел. Хилядите години омраза ни погубиха.

– Омразата може да е причина за войната. Но не и за пълно изтребление.

– Краят рано или късно щеше да дойде. Дали след една или след сто години, той беше неизбежен. Колко дълго може да трае една война?

– Това да не е някаква гатанка? Колко дълго може да трае една война?

– Не, Кару. Ето каква е гатанката: как може да свърши една война. Единият начин е с пълно изтребление. Такъв беше изборът на Йорам. Той го направи, не ти. Ти мечтаеше за един друг, различен живот. Акива също. Вие и двамата имахте сили да преодолеете омразата. Притежавахте дързостта да обичате. Даваш ли си сметка какъв дар е това?

– Дар? – задави се Кару. – Този дар прилича на нож в гърба! – Зузана се размърда в леглото и Кару сниши глас. – Това беше преструвка. Същинска лудост. Но не и любов. Това беше глупаво...

– Това беше доблестно и смело – довърши Исса. – И нещо изключително рядко. Това беше любов и то много красива.

– Красива?! Ние двете за едно и също нещо ли говорим? Аз умрях, а той предаде всичко, за което мечтаехме.

– Той беше изпепелен отвътре, Кару – каза Исса. – Ти как щеше да постъпиш на негово място?

Кару впи очи в Исса. Нима защитаваше Акива?!

– Какво би сторила, ако серафимите заловят и изтезават теб, а после те принудят да гледаш как отсичат неговата глава? А сега помисли какво бихте могли да постигнете вие двамата заедно, ако Тиаго не ти беше попречил. Какъв би могъл да бъде светът сега.

– Аз... не знам – промълви Кару. – Може би Тиаго щеше да е мъртъв, а Бримстоун – жив. – За миг, макар и само за миг, изглеждаше, сякаш вината беше изцяло на Тиаго, а не нейна. Навремето си мислеше, че съдбата е на тяхна страна, но Вълка някак беше успял силом и нея да подчини. И ето какво стана.

– Кажи ми какво вършиш, дете – меко попита жената-змия.

Кару нямаше сили да ѝ отговори. "Убийства на ангели. Убийства на деца." Тя стисна силно устни. "Отмъщавам за теб", беше следващата ѝ мисъл и това двуличие я порази като гръм. Ако това беше всичко, което вършеше, тогава с какво беше по-добра от него?

Не. Не беше същото. Тя издиша на пресекулки, а думите ѝ прозвучаха като съскане:

– Боря се за оцеляването на химерските раси.

Наистина ли това правеше? Бунтът беше изцяло в ръцете на Тиаго, тя беше изолирана; при цялата негова тайнственост откъде би могла да знае за какво точно се бият.

Какви бяха думите на Акива край реката? Каза, че от техните дела днес зависи дали занапред ще има химери, или те завинаги ще изчезнат. И още много неща каза, но Кару беше така разтърсена от присъствието му, от собствения си бяс – от собствения си копнеж – че казаното не стигна до нея. Той беше говорил за живота и за различните избори в него. И за бъдещето, сякаш такова изобщо беше възможно.

А тя с какво му отвърна? Постара се да го уязви и нарани по всякакъв начин.

Даваше си сметка, че трябва всичко да признае на Исса и на първо място как нейната кандилница попадна тук, но ѝ бе толкова трудно да произнесе името на Акива и почти немислимо да я гледа в очите, докато ѝ разказва. Разказа всичко от завръщането на Зири до появата на Акива край реката, преди да се върне назад към Маракеш, даже към Прага. Исса, естествено, не знаеше нищо от това и Кару бе така засрамена да ѝ признае, че... и в този живот отново се бе влюбила в него. Пропусна единствено целувката. Исса не я съдеше и се обаждаше само тогава, когато се налагаше насила да тегли думите от устата ѝ, но въпреки това Кару се чувстваше като пред трибунал. Стараеше се гласът ѝ да не трепне и изражението ѝ да остане равнодушно, за да покаже, че за нея Акива вече не е нищо повече от един враг серафим. Когато завърши разказа си, Исса помълча замислена известно време.

– Какво? – настоя Кару. Гласът ѝ звучеше отбранително.

– Така – започна Исса и взе да подрежда думите прецизно, все едно реди тесте карти на масата. – Значи Акива е последвал Зири до тук. – Тя помълча. – Боиш ли се, че ще издаде укритието ви на серафимите?

Този въпрос запрати Кару в лишения от звук, ослепяващо бял търбух на ужаса. "О – помисли си тя. – Това."

Досега тя се притесняваше да не издаде с нещо пред химерите тайното посещение на Акива, но не помисли да запази тайната на бунтовниците химери от него. Какво можеше да значи това? Край реката му каза, че никога не му е вярвала, но това беше лъжа, на която той се хвана твърде лесно. Ами сега? Как все още можеше да му има доверие?

И ако не му вярва, тогава защо не се върна тичешком в казбата, за да накара Тиаго незабавно да напуснат? Дори не ѝ беше хрумнало подобно нещо.

Защото не от Акива се страхуваше.

"Каквото и да стане... – беше ѝ казал в Маракеш той, малко преди да счупят ядеца – искам да запомниш, че те обичам." И тя му го обеща, останала без дъх, защото не можеше да си представи, че ще дойде момент, когато няма да иска дори да си го спомни. Удържа това обещание против волята си; искаше да забрави, но думите му упорито отказваха да се изтрият: Акива я обичаше. Той не би я наранил. Това го знаеше със сигурност.

С беззвучен глас, признавайки го неохотно – сякаш сега тя беше тази, която защитава Акива – Кару каза на Исса:

– Той няма да го направи.

Исса кимна, тържествено и тъжно, взирайки се в Кару. Познаваше я толкова добре, че Кару се почувства като отворен дневник под погледа ѝ – всичките ѝ тайни и провали бяха на показ, а кръвта от сърцето на този, който я предаде, пулсираше във всяка страница.

– Добре тогава – заключи Исса, доверявайки се на вярата на Кару. Това беше всичко. – Сега е най-добре да се захващаме за работа – продължи, като се обърна към подносите със зъби. После добави с престорено безгрижие: – Иначе Вълка може да реши, че не си струва да търпи бъбривите ни усти.

Кару знаеше добре, че не всичко между тях е изречено. Липсваше едно послание; имаше някаква празнина в разказа на Исса – каквото и да беше премълчано, то непрекъснато я измъчваше. Кару никога не беше виждала Исса такава. "Ще го сподели, когато е готова", помисли си, убеждавайки сама себе си, че само заради Исса не е повдигнала въпроса. Но знаеше, че причината е в нейния собствен страх.

Кару беше казала истината на Тиаго: работата потръгна много по-бързо с участието на Исса, както и с помощта на Зузана. Можеше да повери на техните сръчни ръце коя да е задача без съчленяването на тялото. Когато Зири започна да плаща десятъка болка – настояваше, дори умоляваше, за да се отплати за магическото си изцеление – Кару едва ли не се почувства излишна. Нейната стая изведнъж отесня. Вътре стана пренаселено, защото крилете на Зири заемаха много място, а опашката на Исса винаги се озоваваше там, където искаше да стъпи, но въпреки това се чувстваше... щастлива. Истински щастлива, а не като в "Светия Граал". А коя задача прехвърли на другите с най-голяма радост – още по-голяма дори от десятъка болка? Математиката, естествено.

– Аз съм добър по математика – присъедини се като доброволец Мик, когато я дочу да се оплаква от трудните сметки в изчисляване на съотношението тегло – криле. – Мога ли да помогна?

Когато се оказа, че наистина може, Кару коленопреклонно благодари.

– Богове на математиката и физиката – пропя тя, – приемам вашия дар в лицето на това умно русокосо момче.

– Мъж – обидено я поправи Мик. – Ето, гледай: бакенбарди. Окосмяване по гърдите. Или поне нещо подобно.

– Мъж – съгласи се Кару, вдигна се от пода и направи шеговито дълбок поклон. – Благодаря ви, богове, за този мъж... – После внезапно спря насред думата и се обърна към Зузана с нормалния си глас. – Я чакай малко! Трябва ли да разбирам, че те е направил жена?

Тя просто искаше да каже, че ще ѝ е странно да мисли за Зузана – пък и за себе си – като за момиче, превърнало се в жена. Но въпреки това въпросът прозвуча доста пуритански. Отговорът на Зузана, впрегнала цялата изразителна мощ на веждите си, за да подчертае разврата, на който се е отдала, гласеше:

– Ами, щом като питаш – да. Този мъж направи от мен жена. Отначало болеше адски, но после ставаше все по-добре. – Тя направи гримаса като анимационен герой. – Толкова. Все. По-добре.

Мик пламна, сякаш беше изгорял на слънце, а Кару запуши ушите си с ръце.

– Тра-ла-ла! – запя силно тя, а когато Зири я попита за какво си приказват, също се изчерви и не отговори. Това на свой ред доведе до неговото почервеняване, щом се досети за какво може да иде реч.

В края на първия ден вече бяха съчленили петима нови воини за бунтовната армия – двойно повече, отколкото с помощта на Тен, въпреки че започнаха късно, а Зузана и Мик трябваше в крачка да се учат на основни неща. Следваха списъка със заявки на Тиаго и спазваха изискванията му, за да го усмирят. Спазиха повелята му дори когато Зузана измъкна наслуки една от кандилниците – същата, заради която вадеше душата на Кару още от първия си ден в казбата – и там се оказа Хаксая. Навремето лисицата воин беше приятелка на Мадригал и в докосването на нейната душа имаше залез и смях, примесено с жарене като от коприва. Хаксая беше от онези, които всеки иска да има на своя страна... Това накара Кару да се размисли за разделянето на лагери.

На кого би могла да се довери? Воините от армията на химерите от край време бяха безпрекословно предани на своя генерал. Затова пък тя имаше Исса и, разбира се, Зири, който поемаше риск дори като идваше при нея да плаща десятък болка. А може би и непокорните от отряда на Болейрос. Техните души все още бяха в стазис, затова не можеше да бъде сигурна. Според нея Амзалаг също не беше доволен от похватите на Тиаго, а вероятно и Баст. Тя харесваше Вирко. Имаше приветлив и сговорчив характер, нали той беше повърнал след последната мисия – явно и на него терорът не му беше по душа. Но някак не можеше да си го представи да се опълчва на Вълка.

Какво си въобразяваше изобщо? Тя себе си не можеше да си представи как се опълчва на Вълка, та какво остава да го иска от другите. Сподели със Зири съмненията си, че Вълка иска да я убие и Зири не показа да е изненадан, а това бе доста обезпокоително.

– Той иска да има пълен контрол – каза Зири. – А ти отдавна показа, че не си подвластна на неговия чар.

Вярно, наистина го беше показала. Но въпросът, който кънтеше в главата ѝ сега, бе: "Какво бих могла да направя?".

Повече не можеше да го следва в избрания от него път. Не само действаше като варварин, ами носеше и разруха със себе си. Само какво причини на южните народи! Все по-често си мислеше, че ако войниците проумеят нейната кауза и ползата от нея – стига да успее да им отвори очите – може би ще откажат да го следват. Те обаче много добре разбираха какво правят и продължаваха да са му предани. Ето това беше най-лошото. Всички се бяха подчинили на заповедта му, с изключение на един-единствен отряд.

Освен това не можеше да се мери с него. В очите им Тиаго беше полубог, а какво представляваше тя? Прочутата любовница на ангелите в човешки образ. Даже някой да си направи труд да я изслуша, тя не ставаше за водач. Минаха много години и от времето, когато беше обикновен войник. Сега вече се боеше – от отговорността, от Империята, от оскъдния шанс да оцелеят, но най-вече от Тиаго. Особено се страхуваше от злобата в очите му, която пак се беше появила.

– Някой друг път – каза на Зузана тя, завинти здраво кандилницата на Хаксая и я остави настрани. – Сега дай да опитаме да ощастливим Вълка.

И той наистина остана доволен от работата им.

– Добра работа – каза, когато му представиха петимата чисто нови войници. Сега пак беше надянал любезната маска. На вечеря беше самото доброжелателство, дори предложи вино – вино?! Това беше рядкост за тяхната трапеза и Кару не се остави да я подведе. Той вдигна пълната си чаша към петимата нови ревенанти. – За оцеляването! – каза, а тя мислено се запита: "Чие?".

Като му връщаше отново тези воини, тези оръжия, тя нито за миг не се заблуждаваше за какво ще ги използва. От тази мисъл ѝ призляваше, но откритата съпротива не би довела до никъде. Забеляза как го гледат останалите: с някаква жадна смесица от благоговение и страх, надявайки се да бъдат забелязани от него. Видя и как засияват, когато това стане. Даваше си сметка как той ги манипулира, как ги печели отново и отново, внушавайки на всеки от тях, че е неговият избраник, призван да разшири могъществото му до пределите на света.

Наблюдаваше го как налива виното и когато забеляза овалната форма на бутилката, загуби интерес. Това не беше житното вино на химерите, а беше от избите на серафимите, гъсто и червено, сигурно някой войник го беше донесъл от града, който са разграбили.

Тя се отпусна на стола, ровейки с вилицата в чинията с кускус.

– Не искаш ли вино? – попита Тиаго, примъквайки една пейка близо до нея.

– Не, благодаря.

– Казват, че е на лош късмет, ако откажеш наздравица – продължи той. – Така благословията ѝ няма да те огрее.

Какво, тази наздравица за оцеляване ли е?!

– Значи, ако не пия от твоето вино, няма да оцелея, така ли?

Той сви рамене.

– Не съм суеверен, пък и виното е хубаво. – Той отпи. – В тия времена ни останаха толкова малко удоволствия. Нали и двамата сме съгласни, че този ден е хубав. Още петима воини ще се присъединят към нас в боя, Исса също се появи... някак. – Едновременно погледнаха към Исса, която седеше в края на масата заедно с Ниск и Лиссет от племето ная, макар че последните двама повече отговаряха на представите на Кару как изглеждат химерите ная. – И не на последно място – твоите приятели са заедно с теб. – Той посочи с глава към Зузана и Мик.

Те седяха на пода със скръстени крака, наобиколени от войниците химери, сочеха различни предмети и учеха нови думи на химерски: сол, плъх, яде, чиято неблагополучна комбинация отказа Зузана да яде месото в чинията си.

– Според мен е пилешко – каза Мик, предъвквайки една хапка.

– Просто ти обръщам внимание, че преди наоколо имаше много повече плъхове.

– Случайно съвпадение. – Мик си взе още едно парче и каза на сносен химерски, давейки се от смях: – Солено вкусен плъх.

– Пилешко е – настоя едната от оживелите сенки. Кару не беше сигурна коя от двете е точно, но тя взе да пляска с ръце като с криле и дори показваше пилешки кости за доказателство.

"Е, вече не остана нещо, което да не съм видяла през живота си, даже една от оживелите сенки да се прави на пиле."

Присъствието на приятелите ѝ в казбата преобрази всички, и то за добро. А помощта им днес ѝ се услади даже повече от тяхната компания. Но сега, докато ги наблюдаваше през очите на Тиаго и заради онова, което беше научила, я обзе лошо предчувствие.

– Така е – каза тя, насилвайки се да говори с ведър тон. – Моите приятели са с мен. За съжаление, няма да останат дълго. Скоро си заминават.

– Я! Колко жалко. Толкова ни бяха полезни. Сигурно има начин да ги убедим да останат.

– Едва ли. Имат си задължения у тях.

– Че кое може да е по-важно от това да ти помогнат? – Кару почувства как обсегът на зрението ѝ се стеснява и като обектив вече фокусира само нейните приятели. Явно това беше неговата нова игричка. Тиаго продължи с кадифен глас: – Никак не ми се иска да ги изгубиш.

Да ги изгуби? Ушите на Кару забучаха. Думите на Тиаго бяха чисти и неопетнени като външния му вид, но тя не се съмняваше, че зад тях стои кървава заплаха. Приятелите ѝ бяха нейното слабо място. Тя ги обичаше. Сръчните пръсти и математиката тук нямаха никакво значение, Тиаго щеше да ги задържи по една-единствена причина – да контролира нея чрез тях. Тя реши да се включи в неговата игра.

– Тогава пак ще взема Тен – каза тихо. – Само ги остави да си заминат.

– О, не съм съгласен. Тен притежава много качества, но мисля и двамата сме на едно мнение, че е несравнимо по-добра в това да принуждава възкресителя в работата му, отколкото самата тя да е възкресител.

– Няма нужда някой да ме принуждава да работя. Направих всичко, което поиска от мен.

– Откъде се взе Исса?

Въпросът я свари неподготвена. Смущението ѝ беше за кратко, но то не му убягна и предизвика едва доловима усмивка.

– Вече ти казах – отвърна.

– Вярно.

Кару почувства, че се превръща в парче лед. Тя просто седеше и наблюдаваше как Зузана майстори марионетка дрънкалка от пилешки кости. Частите ѝ бяха свързани с канап и имаше нащърбена купичка за глава, но Зузана някак успя да вдъхне живот на тая проклетия, после я поведе с едното рамо напред към войниците и я накара да проси останките от храната им. Войниците ѝ ръкопляскаха и блъскаха по барабаните, които Кару им купи, а Зузана водеше марионетката във вихрен танц, докато най-накрая главата ѝ падна. После всички започнаха да увещават Мик да им посвири.

– Опитай виното – каза Тиаго, надигайки се да си ходи. – Много е гъсто. Нали знаеш какво разправят за виното на ангелите? Колкото по-кърваво – толкова по-добро.

Тя не го изпи. По-късно, вече заедно с Исса в двора, не изпускаше Тиаго от поглед, но той просто седеше облегнат на стената, сам, отметнал глава назад със затворени очи и слушаше музиката.

Но едни други очи оставаха зорко отворени. В тежките сенки на галерията се разхождаше Тен. Наблюдаваше Кару и изобщо не си правеше труд да го прикрие. Не откъсна поглед от нея дори когато се завъртя кръгом, за да промени посоката. Напред и назад, напред и назад, неуморно. Сякаш беше самото въплъщение на вълчата враждебност – животинско тяло с инстинкт на хищник и остри зъби, жадно да му кажат "Убивай!", и готово дори с измама да се домогне до това.

Кожата на Кару настръхна и тя преся с поглед насъбралите се войници, всички до един прехласнати по свиренето на Мик. Някои очи бяха затворени, други – не. А тя дори не знаеше какво търси.

– Вече не съм сигурна, че ти направих услуга, като те възкресих – тихо прошушна на Исса. Как го беше казала Исса по-рано – че стазата е милосърдие. – В кандилницата ти беше в безопасност.

Отговорът на Исса бе също толкова тих.

– Моята безопасност сега не е важна.

– Моля? За мен е важна.

– Ти си важната, Кару. И посланието е важно.

Посланието. Кару стоеше онемяла. Между тях се отвори празнина – тишина, която бе много по-дълбока от музиката и която очакваше да бъде запълнена с един въпрос. Какво е било последното послание на Бримстоун за нея? Дошло беше време да попита. Никога вече нямаше да чуе гласа му, но ѝ оставаха поне неговите думи, заръката му.

– То добро ли е, или лошо? – попита тя Исса. Грешен въпрос, знаеше си го, но просто не можа да се удържи.

– И двете, сладко момиче – отвърна Исса. – Като всичко останало.

– Как стелианите са успели да се доберат чак до сърцето на светая светих – чудеше се Хазаел. – Ако Акива може да разбере това...

– Дори да можеше, ние не сме убийци – сряза го Лираз.

– Не е като да нямаме опит.

След инцидента с кошницата плодове се знаеше, че Йорам не излиза от Кулата на завоевателя и дори е прекратил традиционните аудиенции с жителите на града. Нямаше начин да се стигне до него. Или поне те не се сещаха как да стане.

– Знаеш добре за какво говоря. Ние не сме коварни наемни убийци, нито сме оживелите сенки. Баща ни ще види нашите лица преди да умре.

– Това го знам. Ти предпочиташ твоите жертви да знаят кой ги е убил. – Хазаел го издекламира така, сякаш го беше чувал стотици пъти.

– Особено сега – обади се Акива. – Освен това трябва да има свидетели.

Двамата го изгледаха изненадано. Той упражняваше ката – стремеше се към сиритхар, за да постигне умиротворение, в което да открие отговори на своите въпроси. Провали се и в двете: нито умиротворение, нито отговори.

– Народът трябва да знае, че сме били ние – продължи той, пъхайки двата меча в ножниците. – Иначе ще набедят или стелианите, или оживелите сенки и тогава Яфет няма да има избор, освен да продължи започнатите от баща му войни.

Яфет беше принцът престолонаследник. Оказа се престолонаследник, защото неговият по-голям брат уби техния най-голям брат, а после самият беше убит, докато същата нощ се молеше на боговете в храма и изповядваше греха си. Помнеха го като Неизповядания; братът, който той уби, се казваше Авенгет, а Яфет си беше просто Яфет. Изобщо не можеше да послужи за пример. Оказа се мекушав пъзльо, който се боеше да живее в Кулата на завоевателя дори когато е непрекъснато охраняван. Той беше страхливец, но от по-приемливия вид – би направил всичко възможно да избегне войната, дори да не трябва да се сражава лично. Поне на това се надяваше Акива.

– Така обаче извънбрачните се превръщат във врагове – унило каза Хазаел.

– Населението и без това ни мрази – намеси се Лираз. – Даже ще са доволни, че ние сме го свършили.

– Точно така ще стане – каза Акива. – Ще кажат, че Йорам е трябвало да го предвиди и че е негова вината, задето е населил света с копелетата си. Това ще ги потресе и ще се свърши с нас.

– И като казваш нас имаш предвид...

– Всички нас. – Думите на Акива падаха тежко. – Залог за това ще е животът на всички нас.

– Излиза, че ние тримата решаваме съдбата на още триста, така ли? – попита Хазаел.

– Да – отговори Акива. Зарея поглед към морето. Триста. Само триста. А толкова други вече са изгубени. Акива предреши и тяхната съдба, нали? Той започна всичко. Е, войната се водеше от години, но щом порталите бяха изгорени, всичко приключи за няколко месеца. Когато ръцете на Бримстоун се оказаха вързани поради липсата на запаси, Йорам хвърли срещу химерите всичко живо, което беше под негова команда. Всички понесоха тежки загуби: Доминионът, Втори легион, даже съгледвачите и флотата на Империята, но извънбрачните бяха ударени най-зле – знаеше се, че са лесно заменими и редиците им непрекъснато се обновяват. Тъй като освен това бяха и най-малобройната военна част, съотношението на загубите беше потресаващо – на всеки четирима само един остана жив. – Ще предупредя останалите – продължи той. – Те ще напуснат своите полкове и ще се присъединят към нас. Сещаш ли се за някой друг като нас, който няма какво да губи?

– Робите – каза Хазаел.

– Ние сме роби – поправи го Акива. – Но не още за дълго.

През следващите дни започнаха съвсем предпазливо да разпращат предупреждения до своите незаконородени родственици. Това ставаше само от уста на уста, когато войските минаваха покрай нос Армазин. Понякога се налагаше да летят по цяла нощ, прикрити от заклинанието за невидимост, за да стигнат най-далечните укрепления. Извънбрачните бяха пръснати по четирите краища на Империята – по неколцина във всеки полк. Акива си мислеше за Мелиел и нейния отряд, но нямаше как да стигне до тях. Запита се какво ли са открили отвъд кривата на хоризонта, дали са живи, дали някои от военните части, които те тръгнаха да търсят, са оцелели и дали ще успеят да се върнат. Все още никой не си беше дошъл – нито пратениците на Йорам, нито съгледвачите, нито първите изпратени военни части. Нито един от тръгналите към Далечните острови не се беше върнал.

Някой би помислил, че това ще охлади стръвта на императора за този завоевателен поход, но слуховете от столицата свидетелстваха точно за обратното. Хазаел изцеждаше до последната новина всеки пътник, преминал покрай тях. През последните дни пътуващите ставаха все по-многобройни – благородниците, ескортирани от войска, идваха по вода да нагледат новопридобитите си владения, прибавяйки нови и нови парченца към необикновената мозайка от новини.

– Дали не планира да нахлуе в земите им – чудеше се Акива. – Но в това няма капка здрав разум.

– Хиляда чисто бели туники – докладваше Хазаел. Това беше последният слух, прихванат от господарите и техните слуги. – Наредил е да се изработят хиляда чисто бели туники и подходящи за тях хоругви. – Хазаел помълча. – За Доминиона.

– За Доминиона? – Вестите звучаха все по-невероятно, все по-малко здрав разум оставаше в тях. Първо, цветът на Доминиона беше червен. Бялото символизираше поражение, а Йорам нямаше намерение да се предава. Но цветът беше незначителна подробност в сравнение с неизречения въпрос: за какво се готвят? Нови туники и хоругви... за да впечатлят врага?! Що за впечатление може да направи бялото. И какво даваше кураж на Йорам да проводи в далечната пустош още войска, и то Доминиона? Едва ли би рискувал неговите елитни войски също да потънат без следа в тази мистерия. Извънбрачните може, но не и Доминионът!

– Самият Яил го пришпорва – продължи Хазаел. – Носи се слух, че това е негова идея.

Яил? Командирът на Доминиона може да е всякакъв, даже чудовище, но не и глупак. А и ролята на свирачите на арфа си оставаше неразгадана мистерия. Йорам ги беше привикал в Астре от манастира Брайтсиминг, нарушавайки техния обет пред боговете; после нареди да ги натъкмят в бяло, за да подхождат на Доминиона.

– Там става нещо – каза Акива. – Нещо, което няма как да се разбере от слуховете. Но какво?

– Мисля, че поне ти скоро ще научиш. – Каза го Лираз, влизайки в казармата със свитък в ръка. После му го подаде. Носеше императорския печат. Акива се вкамени, досещайки се какво може да е това. Погледна брат си и сестра си.

– Хайде де – подкани го напрегнато Хазаел.

Акива разчупи печата, разгъна свитъка и прочете на глас повиквателната: "Да се явят пред Негово Величество Йорам Непобедимия, Първи поданик на Империята на серафимите, Протектор на Ерец, Баща на легионите, Принц на светлината и Напаст за мрака, Избраника на звездните богове, Господар на пепелищата, Повелител на въглените, Лорд на земите на призраците... "

Хазаел не се стърпя и грабна свитъка, за да се убеди с очите си, че последните три титли наистина са записани там, но се оказа, че ги няма, затова продължи да чете: "Като благодарност за героичната служба в името на отечеството се призовава Кървавия воин от извънбрачните, Акива, седми приемник на името..." Хазаел спря да чете и вдигна поглед към Акива.

– Ти си бил седми? Това са толкова много мъртви Акива, братко. Известно ли ти е какво означава? – Тонът му беше мрачен.

– Ти ми кажи. Какво означава? – Акива се приготви за някакво шеговито пророчество. Шест копелета преди него са носили това име. Наистина бяха доста, прекалено много. Някои може да са починали още като малки, други – в учебния лагер. Хазаел сигурно се канеше да му каже, че името е прокълнато.

Но не беше така.

– Това означава, че урната е препълнена и няма място за твоя прах. Нямаш избор. – Той се усмихна със своята беззащитна, открита усмивка. – Налага се да живееш.

Героична служба в името на отечеството.

За "героична служба в името на отечеството" Акива беше призован в Астре. Ако това се беше случило преди месеци, още при Лораменди, тогава – добре. Но ордените отдавна бяха раздадени, а плячката – разпределена. Акива беше пренебрегнат заедно с останалите извънбрачни. Тогава защо го викат?

Лираз не можеше да си намери място.

– Ами ако Йорам е надушил нещо? – предположи тя. Летяха и навсякъде под тях, чак до хоризонта се виждаше само Халсионово море. Тя обичаше да лети над морето – заради неговата шир, заради чистия, незамърсен от пепелища въздух, заради тишината. Не я беше грижа накъде отиват.

– Какво би могъл да надуши? – отвърна Акива. – Но и така да е, едва ли друг път ще имаме сгоден случай.

Едва ли щяха да имат друг сгоден случай да се изправят лице в лице с баща си и да сложат край на неговия пъклен живот. Лираз дори не беше виждала Йорам отблизо. Сега щеше да го срещне и да го види облят в кръв.

– Знам – каза тя и нищо повече не каза. Всяко възражение би прозвучало като страх. От Йорам. От провал.

Лираз наистина се страхуваше. Това беше жилещ страх, като да летиш в пясъчна буря; тя се срамуваше от него и никога не би го признала. Безстрашната Лираз. Само ако знаеха каква лъжа е това! Така ѝ се искаше да каже: "Това е прекалено опасно". Само ако можеше да убеди брат си, че в Астре, още повече в Кулата на завоевателя, вече нищо няма да е под техен контрол. "Най-добре е още сега да изчезнем – мислеше си тя, – и да подкопаем властта на Йорам отвън, вместо да попаднем в неговия капан. В неговата паяжина."

Тя не изрече гласно страховете си и беше сигурна, че не се е издала, но въпреки това Хазаел приближи още по-плътно към нея и каза:

– Йорам сигурно иска да използва знаменития ни брат за свои цели. Нищо чудно да го прати срещу бунтовниците. Кой може да е по-подходящ за това от Бича за зверовете? Особено сега, когато всички са се вторачили в тоя безумен поход срещу стелианите.

– Или пък има общо точно с безумния поход срещу стелианите – каза Лираз. – Акива е единствената връзка на Йорам с Далечните острови.

Акива летеше по-встрани от тях, погълнат от мислите си, но дочу последните думи.

– Не съм никаква връзка. Познавам стелианите толкова малко, колкото и всички останали.

– Но имаш техните очи – каза тя. – Това най-малкото те прави подходящ за преговарящ.

Акива изглеждаше отвратен.

– Дали наистина си мисли, че мога да стана негов пратеник? Нима ме приема за едно от своите оръдия?!

– Да се надяваме – остро отвърна Лираз. – Иначе ще се усъмни в теб.

Акива дълго мълча и най-накрая проговори:

– Не е нужно и вие да се забърквате. Нито един от двамата...

– Проклет да си, Акива – сряза го тя. – Аз съм част от всичко това.

– Аз също – добави Хазаел.

– Не искам да ви излагам на опасност – каза Акива. – И сам мога да го убия. Даже да заподозре нещо, едва ли допуска на какво съм готов. Щом стигна до него, ще го убия.

– Може и да го убиеш, но едва ли ще се измъкнеш от там – довърши вместо него Лираз. Мълчанието му потвърди, че и той го мисли. – И какво тогава – умираш и всичко свършва? Избрал си най-лесната част. – При Лираз всяка по-силна емоция се проявяваше като гняв, но това сега си беше същински гняв. Тази авантюра я оставяше без полк, където би могла да се върне, и я лишаваше от илюзията, че има шанс да оцелее. Когато всичко свърши, тя ще е изгнаник, предал Империята, а си даваше ясна сметка, че няма качества на лидер, за да вдигне бунт и да увлече останалите след себе си. Акива обаче можеше; той беше Бича за зверовете. Хазаел също. Всички обичаха Хазаел. А тя коя беше? Никой не я харесваше, освен тези двамата, но понякога си мислеше, че даже и за тях това е просто навик.

– Не искам да умирам, Лираз – тихо проговори Акива.

Лираз не успя да прецени дали наистина го мисли.

– Хубаво – рече тя. – Защото така или иначе няма да стане. Идваме с теб и ако някой ще умира, той ще е от другия край на мечовете ни.

Хазаел я подкрепи. Чувството на благодарност в изражението на Акива беше помрачено от една пустота в погледа, в която Лираз съзираше предсмъртно желание. Тя помнеше времето, когато Акива все още се смееше с глас и не беше загубил дарбата да се усмихва; времената, когато въпреки насилието и жестокостта в техния живот той беше пълноценна личност с ненакърнени чувства. Никога не бе притежавал слънчевото обаяние на Хазаел – че кой ли друг го имаше? – но тогава беше жив. Това обаче бе много отдавна.

В Лираз се надигна ярост срещу момичето, което причини това на нейния горд и красив брат. За кой ли път той заминаваше без посока, за да търси тази... твар... и се връщаше прекършен? Отново и отново съкрушен. Твар. Самата дума звучеше грозно, но Лираз не знаеше как другояче да нарича в мислите си онова момиче: Мадригал, Кару, химера, човек, а сега и възкресител. Какво беше тя всъщност? Лираз не изпитваше отвращение към нея, вече не; чувстваше по-скоро възмущение. Недоверие. Мъж като Акива прекосява светове, за да я открие; промъква се в столицата на врага само за да танцува с нея; обръща небесните селения в ад и ада в небесни селения, за да отмъсти за смъртта ѝ; спасява другарите ѝ и нейните себеподобни от мъчения и изтребление, а тя им го връща изтърбушен, унижен, опустошен?

Лираз не знаеше какво точно Кару е казала на Акива последния път, но виждаше, че едва ли е нещо мило. Докато тримата летяха мълчаливо, си представяше какво тя би казала на нея, ако някога – колкото и невероятно да е това – двете отново се озоват лице в лице. Оказа се много приятен начин за запълване на времето.

– Ето. – Акива пръв го видя и им го посочи. Мечът.

В златните си времена Астре беше прочут като Града на стоте кули. По една за всеки от звездните богове – тънки и главозамайващо високи, подобни на цветни стебла, устремени към небесата. Всичките бяха от кристал; веднъж отразяваха буреносните облаци на смарагдовия бряг, друг път разпръскваха призми танцуваща светлина върху покривите под тях.

Градът бил унищожен преди хиляда години по време на въстанието, оглавено от Войнолюбеца. Това пред тях бе новият Астре, въздигнат от Йорам върху развалините на предишния град. Макар да направи опит да възстанови напълно мъртвата столица на своите предшественици, онази беше създадена със силите на изгубената сега магия, а тази – само с робски труд. Днес кулите не бяха и наполовина толкова високи като предишните, нито представляваха неръкотворни кристални колони, а бяха издигнати от стъкло, слепено и занитено, поддържано със скеле от стомана и желязо. Най-високата от тях беше Кулата на завоевателя с подобен на меч силует – мечът – превърнала се в подобаващ символ на Империята, особено когато върхът ѝ отразяваше пламъка на залязващото слънце, както беше сега.

"Кръв и кончина", помисли си Лираз, забелязвайки обагреното в червено острие да се извисява над далечните скали. Наистина подобаващ символ на Империята.

Мразеше Астре, винаги го беше мразила. В него владееше трепет и потиснат страх; това бе царството на слуховете и шпионите. Колко точно Мелиел го нарече паяжина – тя стигаше чак до полюляващите се тела на обесените, които посрещаха всеки новодошъл.

Първото, което се изпречи пред очите им, щом наближиха града, бе бесилката край Западния път. Освен телата на четиринайсетте сребърни мечоносци на нея висеше и един по-отдавнашен труп – на злочестия страж от Тесалийн, както и една двойка серафими, обесени за глезените; разперените им криле улавяха всеки повей на вятъра и телата им се въртяха в безкраен кръг като развалени играчки. Лираз не можеше да предположи какво е било тяхното престъпление или злочестина. Прииска ѝ се да прогори отпечатъка от дланта си в дървото на подпорната греда и да изпепели бесилката до основи. Спускаше се нощ, синият пламък щеше да оближе потъмняващото небе, наситено с мечти и видения. "Не още", каза си.

"Но скоро."

Тримата кацнаха на Западния път и се изправиха пред градската порта. Лираз усети как неволно стиска зъби в очакване на посрещането, което ще устроят сребърните мечоносци на трима извънбрачни. В най-добрия случай щяха да ги оставят дълго да висят отпред. В най-лошия щеше да се стигне до открито предизвикателство. От Счупените остриета нямаше полза като войници: затворени като в манастир сред благоуханната тишина на града, те само се чудеха защо на другите им отнема толкова много време да спечелят една война. Колкото до извънбрачните, дори не снизхождаха да ги погледнат.

За Лираз това важеше и в буквален смисъл. Главата ѝ стигаше едва до техните нагръдници и те с огромна наслада се преструваха, че не я забелязват. Както и всички останали Счупени остриета, тези двамата бяха над два метра високи, без да се смятат перата на шлемовете. Към ръста може би се прибавяха и няколко сантиметра от токовете на ботушите, но дори боси, пак щяха да си останат гиганти. Лираз си даваше сметка, че могат да я повалят само с един удар, затова тяхното неуважително отношение още повече я влудяваше.

– Робите влизат откъм Източния път – каза отегчено този отляво, без дори да си направи труд да ги погледне.

Роби.

Доспехите им недвусмислено сочеха, че са от извънбрачните. Носеха тъмносиви ризници върху черни ватирани гамбезони[17], нараменници и набедреници от черна кожа, подсилени с метални плочки. Кожата беше износена, ризниците – потъмнели; личеше си, че плочките по набедрениците и нараменниците неведнъж са посрещали удари и са били поправяни. Заради аудиенцията при императора носеха къси наметала, които бяха в по-добро състояние от останалата част на униформа, защото рядко ги слагаха. Наметалата само пречеха в сражение – допълнително удобство за врага да впие ноктите си.

Сигурно заслуга за презрителното подмятане на стражите имаше и отличителният им знак: овален герб, изобразяващ отделните звена на верига. Верига. Нейните звена сигурно трябваше да символизират силата на единството, но се знаеше, че всички свързват веригите с робство. Лираз си спомни за химерите бунтовници, които бяха нахранили търговците на роби с веригите и вече разбираше техния подтик. Представи си как смъква своята наметка и я тъпче в огромния търбух на Счупеното острие, но това беше само в нейното въображение. Иначе не обели дума, нито направи нещо.

Хазаел обаче се разсмя. Лираз не беше срещала друг, чийто престорен смях да звучи толкова истински – така обезоръжаващо. Счупеното острие го стрелна с поглед и набърчи чело. Това тъпо животно явно не можеше да разбере дали му се подиграват, или не. "Винаги допускай първото", изкушаваше се да го посъветва Лираз, но Хазаел я сръга с лакът.

– Заради герба е – каза ѝ той, сякаш не е успяла да схване шегата.

Тя обаче не се разсмя; дори през ум не ѝ минаваше да се разсмее като брат си – с неговия скоклив, освободен смях, така невъздържано отприщен. Когато тя се смееше, дори в собствените ѝ уши звукът излизаше твърде остър и сух – закоравяла утайка в сравнение с топлата мекота на Хазаел. "Ако бях хляб – помисли си тя, – щях да съм завехналата войнишка дажба, достатъчна колкото да оцелееш."

Акива също не се засмя. Без да показва враждебност или каквато и да е друга емоция, той протегна императорската повиквателна само на сантиметри от лицето на стража и изчака, докато онзи я прочете. Когато свърши, той кисело им направи знак да минат.

"Моите братя", мислеше си Лираз, крачейки между двамата през Астре. Колко различни бяха те един от друг: Хазаел със своята руса коса и смеха; Акива – навъсен и мълчалив. Слънцето и сянката. "Ами аз какво съм?" Нямаше отговор за това. Камък? Стомана? Черни ръце и прекалено напрегнати мускули, за да излезе смях от тях.

"Аз съм звено във веригата", каза си. Гербът им беше точно такъв, какъвто трябваше да е – не заради робското подчинение, а заради силата. Продължи да крачи между братята си, тримата рамо до рамо по средата на широкия градски булевард. "Това е моята верига." Доспехите им отразяваха мътно лунната светлина, лампите и пламъчетата на крилете им, а минувачите с предпазливи погледи отстъпваха да им направят път. "О, Астре – помисли си тя, – явно добре сме те опазили, щом като единственото нещо, от което се страхуваш, сме ние." Жителите на града нито ги обичаха, нито ги уважаваха, Лираз знаеше това. Скоро щяха да са опозорени и отхвърлени, но не я беше грижа. Поне докато братята ѝ бяха до нея.

– Направо не са истински, нали?

Зири пламна. Не беше чул Кару да доближава отзад и тя го хвана да зяпа как приятелите ѝ се целуват. Дали погледът му го издаде? Какво ли е прочела по лицето му? Опита се да си придаде равнодушен вид.

– Обзалагам се, че вдишват половината въздух от устата на другия – продължи тя.

Наистина изглеждаше така, но Зири не искаше да издава, че и той го е забелязал. Никога не беше виждал други да се държат като Зузана и Мик. В момента бяха в птичия двор – най-лишеното от романтика място, макар на тях изобщо да не им правеше впечатление. Наблюдаваше ги през отворената врата, облети в бяла слънчева светлина. Зузана едва се крепеше върху ръба на ръждивата поилка и сега се оказа по-висока от Мик; цялата се беше надвесила над него, ръцете ѝ обгръщаха главата му, с разперени длани и заровени в косата му пръсти. Обаче неговите ръце. Ръцете му бяха обхванали заоблеността на бледите ѝ крака и пърхаха надолу между вдлъбнатинката на коленете и нагоре към ханша. Това захласна Зири дори повече от целувката и той самозабравено ги зяпна. Порази го стъписващата интимност на това докосване.

Знаеше в какво се изразява привързаността между химерите, беше присъствал и на прояви на страст, но първото се проявяваше главно между майки и деца, а второто можеше да се види само из тъмните ъгли по време на пиянските гуляи на бала на Войнолюбеца. Целият му живот мина в един воюващ град, повечето време беше все с войниците и не познаваше родителите си; никога досега не беше виждал толкова съвършено съчетание между привързаност и страст и това го... нараняваше по някакъв начин. Гледката предизвиква болка в гърдите му. Едва можеше да си представи някой, когото и той да докосва така.

– Това сигурно са някакви човешки работи – каза той, опитвайки се да звучи разсеяно.

– Не е така. – Гласът на Кару беше пропит с копнеж. – По-скоро е въпрос на късмет. – Стори му се, че видя болезнена тръпка да минава по лицето ѝ, но после тя се усмихна и всичко изчезна. – Направо не е за вярване, че само преди няколко месеца я беше страх дори да го заговори.

– Нийк-нийк да се страхува?! Не го вярвам. – В дребничката Зузана се таеше някакъв бяс, който накара Вирко да я кръсти Нийк-нийк по името на един ръмжащ вид земеровка-скорпион, който излизаше срещу три пъти по-едър враг.

– Известно ми е, че още не е съвсем опитомена – каза Кару. Намираха се в залата, където обикновено всички се хранеха заедно, но времето за закуска отдавна беше отминало. Дежурството на Зири тъкмо приключи и сега той обираше в една чиния останките от закуската, за да се нахрани: студени яйца, студен кускус, кайсии. Дали Кару вече беше яла? Ръцете ѝ бяха обвити около кръста. – Сега за първи път я виждам такава – продължи тя и се усмихна с кротка усмивка на хубавите си спомени. Лицето ѝ бе озарено от неочаквана живост, откакто пристигнаха нейните приятели. – Дълго време тя не знаеше дори името му. Затова му викахме цигуларчето. Ставаше ужасно нервна всеки път, когато имаше шанс да го види.

Зири неуспешно се опита – не за първи път – да си представи живота на Кару сред хората, но не познаваше добре света им – беше видял единствено казбата, пустинята и планините, които я обкръжаваха.

– И какво стана? – попита той, оставяйки чинията си върху масата. Залата беше пуста; Тиаго беше привикал останалите в двора, затова Зири бързаше да се нахрани и да отиде право при тях. Но щом се озова насаме с Кару, взе да се помайва. Не искаше да се нахвърли като звяр на храната пред нея, първо, и второ – просто го теглеше да остане така, близо до нея. – Те двамата как... най-накрая? – Искаше да каже "се влюбиха", но се притесняваше да говори за любов особено след като тя вече знаеше за момчешките му чувства към нея. Сигурно го беше прочела по лицето му и се беше досетила по неговото изчервяване, когато ѝ призна, че преди години я е наблюдавал на бала на Войнолюбеца. Сега му се искаше да си върне думите назад. Не му беше приятно Кару да мисли за него като за малкото момче, което я следва като сянка по петите. Предпочиташе да го вижда такъв, какъвто е сега: зрял мъж.

Тя все пак разбра за какво говори, въпреки че не използва думата любов.

– Понеже се страхуваше да го заговори, тя му нарисува карта на скрито съкровище и я сложи в калъфа на цигулката, докато той свиреше на представление – работеха в един и същи театър, но никога не си бяха говорили. После си тръгна по-рано, за да не го види на излизане. Не би могла да понесе, ако прочете по лицето му обида или нещо подобно. Вече беше решила, че ако той не тръгне по нейната карта към съкровището, никога повече няма да се върне на работа и ще сложи край на всичко.

– Какво беше съкровището?

– Самата тя – разсмя се Кару. – Такава си е Зузе, когато се притеснява. Няма да му проговори, но ще превърне себе си в наградата, която увенчава поход за издирване на скрито съкровище. В самия център на картата имаше неин портрет.

Зири също се разсмя.

– Значи е ясно защо е тръгнал да търси съкровището. Схванал е всичко.

– Мммм-хъ. Той отиде на мястото, но вместо нея намери друга карта, която водеше към трета и чак тогава стигна до нея. Двамата се влюбили и заживели честито, та чак досега.

При думите "чак досега" тя посочи през отворената врата към двора, където Зузана пристъпваше кокетно по ръба на поилката, хванала Мик за ръка.

Зири никога не беше чувал история като тази – с поредица от карти, които водят към скрито съкровище. С изключение може би на историята за ангела, който дошъл маскиран във вражеския град клетка, за да танцува с дамата на сърцето си.

Историята на Зузана му хареса повече.

– Въпрос на късмет – каза той.

– Аха – откликна Кару. Тя го погледна, после отново отклони очи. – Според мен обаче и двамата трябва да имат късмет. То е като да разпалиш огън. Единият е кремък, другият – стомана; като ги драснеш един в друг, се получава искра. – Тя отново обви ръце около себе си. – Но най-добре те сами да ти разкажат историята си. Много по-забавни са от мен.

– Ще ги попитам – каза той. Даваше си сметка, че насрочената от Тиаго обща среща ще започне всеки момент и трябва да върви. – Колкото бързо учат химерски, скоро сигурно ще могат да ми я разкажат.

Тя нищо не отговори. Топлината на хубавите спомени се беше стопила. Предпазливо погледна през рамо, после се обърна и прониза Зири с очи.

– Зири – прошепна, – трябва да ги измъкна от тук.

– Какво? Ама защо?

– Тиаго ги заплаши. Докато са тук, трябва да изпълнявам безпрекословно каквото ми каже. А аз наистина не искам повече да върша онова, което ми нарежда. – Последното го произнесе съвсем тихо, пламенно и Зири усети, че някакви пластове в нея се разместват, нещо се надига, мобилизира духа и силите ѝ.

– Зузана и Мик знаят ли?

– Не, и затова няма да искат да си тръгнат. На тях им харесва тук. Харесва им да са част от нещо магично.

Същото беше и със Зири. Той се наслаждаваше на часовете, прекарани в стаята на Кару, заедно с нея, Исса, Мик и Зузана, дори когато не се налагаше да плаща десятък болка. Тези часове бяха изпълнени с оживление, смях и топлина, с възкресение вместо с убийства.

– Ще ти помогна. Ще ги отведем на безопасно място.

– Благодаря ти. – Тя докосна ръката му и повтори: – Благодаря ти.

После Зузана извика нещо на техния човешки език и с валсова стъпка влезе през вратата.

– Идваш ли – обърна се Зири към Кару. – Съборът на Тиаго вече е започнал.

– Не съм поканена – отговори тя. – Не трябвало да се товаря с такива грижи. Ще ми преразкажеш ли какво е казал? Най-вече какво замисля.

– Ще го направя – обеща Зири.

– И аз имам нещо да ти казвам. – Отново същият подем, мобилизиране на силите и една непозната решителност. Треперещото момиче, което Тиаго откри в развалините, вече го нямаше.

– Какво? – попита Зири, но малката човешка фурия вече беше стигнала до тях.

– По-късно – отговори Кару, после Зузана я хвана за ръката и я задърпа нанякъде, подмятайки разсеяно през рамо "Здравей" на Зири.

Той остави закуската си непокътната и излезе през вратата. Какво ли имаше да му казва тя? Все още усещаше докосването ѝ върху ръката си.

Веднъж, още докато беше малко момче, а тя – Мадригал, го целуна. Взе лицето му в шепи и го целуна нежно по челото. Не е за вярване колко често мислеше за това. Щастливите мигове в живота му бяха толкова малко, така оскъдни, че тази целувка нямаше много съперници в първенството за най-хубав спомен. Сега обаче се беше появил нов претендент.

Вече го имаше и споменът за топлото рамо на Кару до неговото, когато спаха в едно легло, за това как се събужда до нея. А какво би било да се събужда до нея всяка сутрин? Да си ляга заедно с нея всяка вечер? И... да изпълва с нея часовете между едното и другото. Всички часове на нощта.

"Въпрос на късмет", каза тя.

По мнението на всички той имаше късмет. Късметлията Зири. Дали прозвището му не се дължеше само на това, че още е в собственото си тяло? Никой от другарите му не можеше да се похвали с такова нещо, затова не се възпротиви, когато започнаха да му викат късметлия. Но никога не се беше чувствал щастливец: нито докато растеше в самота, нито защото в живота не познаваше друго, освен война; още по-малко сега, когато войната свърши – нали клането ставаше все по-ожесточено.

Но после си припомни писъците на умиращите, димът от изгорели тела и се засрами, че се е усъмнил в собствения си късмет. Нали беше жив, това не беше никак маловажно и едва ли ще продължи вечно.

Когато стигна вътрешния двор, всички останали вече бяха там – с изключение на Тен, която се примъкна малко след него и се упъти право към Вълка, за да му шушне нещо в ухото. Тиаго замълча, за да я изслуша, след което погледът му хладнокръвно се плъзна настрани и се закова върху Зири. По тялото на Зири полазиха тръпки. После Вълка заговори.

– Както всички знаете, при атаката онази вечер загубихме цял отряд, първите ни жертви. Тяхната резерва обаче изпълни дълга си и се завърна с душите им. Зири. – Тиаго кимна към него. Събралите се нададоха приветствени викове, а една тежка ръка се протегна и се стовари върху рамото на Зири. Той обаче нито за миг не се подведе, че всичко това може да доведе до нещо добро. Затова събра сили и не остана изненадан от другото, което последва.

– Сега обаче ти имаш нужда от нов отряд. Стига Рейзър да те приеме. – Тиаго се обърна към Рейзър.

"Не – помисли си Зири, стиснал зъби. – Всеки друг, но не и той."

– На вашите заповеди, генерале мой – разнесе се съскащият глас на Рейзър. – Само не обещавам, че и в моя отряд ще си играе на криеница с врага, нито че ще запази красивата си кожа.

С обидното "игра на криеница" бабаитите във войската, които не можеха да оценят подвига на това да спасиш душите на загиналите, нападаха резервите. Зири се стегна само при подмятането, че изобщо някога е предпочитал да се скрие. После обаче се сети какво са правили те през това време и вече нямаше причина да се възмущава. Ако трябваше да върши същото, той наистина би предпочел да се скрие. Нещо повече, би предотвратил клането.

Знаеше, естествено, че това няма как да стане. Почти цял живот прекара като войник. Това никога не му беше харесвало, но не пречеше и досега да е един от най-добрите. Поне докато Войнолюбеца беше жив, нямаше случай да се гнуси от делата си. Но ето, че и това стана.

– Покрай река Тан, източно от Балезар, има поредица от градове – продължи Тиаго. После се ухили в пристъп на нездрава екзалтация, за която Зири знаеше, че предвещава непоправими щети, и добави: – Искам утре ангелите в Балезар да се събудят и да се почудят защо Тан тече червена.

Когато Тен дойде пред вратата, Кару се беше привела над поредната огърлица. Мислите ѝ обаче се рееха надалече, в Лораменди. Все още не успяваше да проумее онова, което ѝ каза Исса. Наистина се оказа и добро, и лошо. Само дето добро и лошо бяха думи от детско букварче, далече от степента на трагедията, от една страна, и... на надеждата – от друга.

Избистряща ума, освобождаваща от бремето, това-променя-всичко надежда. В края на краищата това би могло да промени всичко.

Или Тиаго да го унищожи в зародиш и да продължи да сее ужас, докато химерите наистина минат и последния предел, отвъд който вече няма надежда. Зависеше единствено от Кару да ги разубеди. "Какво пък – каза си, забила поглед в зъбите, които държеше в шепа, и едва потискаше дивия смях, напиращ в нея. – Тук ме обичат. Май трябва да свикам среща."

Тен се изкашля край вратата.

Кару я погледна решително.

– Ти пък какво искаш?

– Това не беше мило – каза Тен и влезе без покана. – Идвам със съобщение за теб. – Звучеше толкова делнично. Кару предположи, че съобщението е от Тиаго, но по самодоволния тон на Тен трябваше да се досети, че нещо не е наред. – Той съжалява, че не успя да се сбогува лично.

– Да се сбогува ли? – Това вече беше нещо извънредно. – Къде отива той? – Времената, когато Тиаго предвождаше атаките на химерите, отдавна бяха минали. Сега се беше превърнал в постоянен жител на казбата, също като Кару. Дори още по-уседнал от нея, защото – поне хипотетично – тя всеки момент можеше да отлети където си пожелае.

– Към Тан – каза вълчицата.

Тан беше река в Източен Азенов – област в самото сърце на земите на Империята. Кару вдигна рязко глава, но въпроса зададе Исса, при това с неприкрито презрение.

– От кого е посланието, вълчице?

– От вашия приятел – отговори Тен. Произнесе го сякаш е неприлична дума, пикантна мърсотия, заради която прикриваш устата с ръка, докато я казваш. – А вие за кого си мислехте?

Кару отиде при прозореца и го видя да стои в двора с новия си отряд. Начело с Рейзър. Докато ги наблюдаваше, те се издигнаха във въздуха и полетяха. Този път Зири погледна към нейния прозорец и дори от това разстояние тя видя, че лицето му е изопнато от гняв. Когато ѝ помаха за сбогом, в очите му се четеше скръб.

Сърцето ѝ заблъска силно. Наказваха го, задето ѝ помогна предишния ден, или пък заради тази сутрин. Каквато и да е причината, това ѝ беше за урок, че не е била достатъчно предпазлива.

– Къде пращат Зири? – попита Зузана, промъквайки се покрай нея, за да наблюдава отлитането на отряда.

– На мисия – чу се да отговаря Кару.

– С Рейзър?! – Зузана се задави от отвращение, но го направи на шега, без да подозира колко далече е от истината. Представа нямаше дори. – Между другото, какво има в неговата огромна торба?

"Предполагам, че Зири скоро ще разбере", каза си Кару и само от тази мисъл ѝ се повдигна. Намесата на Рейзър беше по нейна вина. Нали точно тя предостави на тая хлъзгава неприятна душа толкова могъщо тяло и го събуди за нов живот. А сега Зири зависеше от неговата милост – обречен да мълчи за всички досега изклани от Рейзър серафими, както и за онези, които тепърва щяха да станат негова жертва.

Тя беше чувала, че... ги яде.

Не ѝ се искаше да повярва, но беше достатъчно да застане близо до него, за да усети вонята на леш, която се носи от устата му – парче гниеща плът, заседнало между зъбите му. Колкото до пропитата с тъмни петна торба, изобщо не искаше да знае за нея. Никога. Желанието ѝ бе всичко да свърши веднъж завинаги, но ето че той отново заминаваше – този път да опустоши земите покрай Тан.

– Седмина са малко множко за един отряд, не мислиш ли? – отбеляза Тен. – Шест е по-добро число.

"По-добро число?" Кару разбра и се нахвърли върху нея.

– Моля?! Казвай направо – само шестима ли ще се върнат?

– Всичко се случва – вдигна рамене Тен. – Всички сме наясно с това, когато отиваме на бой.

Гърдите на Кару все по-трескаво се надигаха и спускаха.

– Ти винаги си го знаела, нали? – изсъска Кару. – Кога за последен път участва в битка? Ти или пък твоят господар. – Ръката ѝ се стрелна, сграбчи ножа от масата. Това беше малко ножче, не по-голямо от пила за нокти; използваше го за много неща – да разрязва тамяна на кубчета, да отделя зъбите от челюстта или да боде върховете на пръстите си, за да изпита слаба болка, необходима понякога на финала при съчленяване на телата.

– Ела насам, Тен – каза, стиснала ножа. – Какво ще кажеш за едно малко възкресение? Няма нужда да ходиш чак до ямата. Просто ще изхвърля тялото ти през прозореца.

Тен се изсмя. На малкото ножче и на нея. Смехът ѝ прозвуча като лай.

– Наистина ли, Кару. Твърдо ли ще играеш вече? – Тя стрелна ръка към Зузана и Мик. – Тогава кой от двамата умира първи? Вълка сигурно ще ти позволи да избереш.

– Е, дотогава ти вече ще си мъртва, така че ще изпуснеш представлението.

Исса сграбчи ръката на Кару и ѝ отне ножа.

– Стига с това, сладко момиче!

– Махай се! – озъби се Кару, разлюляна от ярост.

Тен се подчини, все още заливайки се от смях.

Кару се обърна към Зузана и Мик, които се бяха прилепили за стената, държаха се за ръце и имаха едно и също недоумяващо изражение. Тя мина бързешком покрай тях, надвеси се през прозореца и се вгледа в бездънното пусто небе. Зири беше изчезнал, а долу в двора, прикован към земята и неспособен да се присъедини към малобройната, но непрекъснато нарастваща войска, стоеше Тиаго. Гледаше нагоре право към нея.

Кару затвори с трясък кепенците.

– Какво става? – попита Зузана, подскачайки от нетърпение. – Какво, какво, какво?!

Кару изпусна дълга, накъсана въздишка. Зири е воин и кирин, напомни си тя. И сам може да се погрижи за себе си. Поне в това се опитваше сама да убеди себе си. Но под повърхността, в мъртвото вълнение на дивата безпомощна ярост тя вече знаеше... че може би никога няма да го види.

– Тази вечер – каза, – ще ви измъкна от тук.

Зузана отвори уста да възрази. Кару я прекъсна още преди да е проговорила.

– Това място не е за вас – прошепна дрезгаво, колкото се може по-категорично. – Питали ли сте се някога как умрях?

– Как си...? Ами... в битка. Предполагам.

– Грешка. Влюбих се в Акива и Тиаго ме обезглави. – Просто и жестоко. Зузана ахна. – Е, вече знаеш – продължи Кару. – Сега ще ми направиш ли това удоволствие да ви изведа на безопасно място?

– Ами ти?

– Ще трябва да се погрижа за всичко останало тук. Трябва аз да го направя, Зузе. Моля те.

С най-тънкото си гласче, което Кару някога беше чувала, Зузана каза:

– Добре.

– Хм... Как ще стане? – попита Мик.

Добър въпрос. Постоянно държаха Кару под око, това бе повече от ясно, при това не само Тен. Сега вече не можеше да разчита на Зири, нито би рискувала, възкресявайки отряда на Болейрос – щеше да е твърде явно. На никого другиго не можеше да се довери, затова пък имаше идея, която не включваше нито една от останалите химери.

Тя отново въздъхна дълбоко, пресекливо и замислено изгледа Зузана и Мик. Те двамата категорично не ставаха за воини и не само защото са човеци, а защото са във висша степен... типични обитатели на свят, в който няма беди и тежки изпитания. Пътуването дотук едва не ги уби. Когато Зузана каза, че най-лошият ден в живота ѝ е бил да изгуби тортата от томболата, това беше полушега, но и полуистина. Тогава ще се справят ли с десятъка болка? Не им оставаше нищо друго, освен да преминат и през това.

– Можете ли да се върнете по същия път, по който дойдохте? Само че през нощта, когато не е толкова горещо.

Двамата кимнаха, ококорили очи.

Кару прехапа устни и взе да ги дъвче.

– Мислите ли... – колебливо започна тя, надявайки се това да не е най-пагубната ѝ идея, – че ще ви хареса да се научите... хм, да ставате невидими?

Какво ли не би дала, за да има фотоапарат в този момент и да запази за вечни времена изражението на най-добрите си приятели.

Отговорът – ясно е и без да се казва – беше: ДА.

Избор имаше. Когато дойде краят, всяка химера в Лораменди трябваше да го направи сама за себе си. Не и войниците обаче. Те трябваше да умрат, отбранявайки града. Също и децата. Решението за тях взимаха родителите и серафимите завоеватели по-късно щяха да си спомнят колко малко деца завариха, когато обсадилите града най-накрая разбиха металните решетки на Кафеза. Всъщност май изобщо нямаше деца. Но и беше трудно да се прецени сред отломките и труповете на толкова много изгорени и паднали в битката.

Затова ангелите така и не разбраха какво е погребано под краката им.

Вървете в катедралата под града. Вземете бебетата и поведете децата за ръка. Вървете в оскъдния на въздух мрак и вече никога не излизайте оттам.

Или останете на повърхността и се възправете срещу ангелите.

Трябваше да се избира между два вида смърт и този избор не беше труден. Само дето смъртта под земята щеше да е по-милостива. И може би... вероятно... не така необратима.

Бримстоун не им го обеща. И как би могъл? Та това бе само мечта.

– От нас двамата ти винаги си бил мечтателят – каза му Войнолюбеца, когато Бримстоун дойде със своето предложение при него. Двамата бяха вече стари мъже – дърти зверове, както ги наричаше врагът – въстанали някога срещу най-унизителното робство, за да премахнат господарите и да осигурят на народа си хилядолетна свобода. Хиляда години и нито ден повече. Ето че краят дойде и двамата бяха вече страшно уморени.

– Имах много по-хубави мечти – отвърна Бримстоун. – Мечтаех в тази катедрала да се дава благословия и да се правят венчавки, а не възкресения. Никога не съм си я представял като гробница.

Катедралата беше огромна естествена пещера под града. Малцина освен ревенантите, събудили се върху нейните масивни каменни маси, бяха виждали изящните ѝ сталактити. Каквито и благословии и венчавки да си беше представял Бримстоун, когато я откри и построи града отгоре, в нея открай време имаше само едно: дим на ревенанти и хамси.

А сега и това.

– Не е гробница – каза Войнолюбеца и постави ръка върху прегърбените рамене на приятеля си. – Нали точно в това е смисълът? Тя няма да служи за гробница, а за кандилница.

В една добре запечатана кандилница душите можеха да се съхранят за вечни времена. Ако входът към катедралата се затрупа, нейните естествени въздухопроводи се запушат, а витата като тирбушон стълба се срине и потули, както предлагаше Бримстоун, тогава тя можеше да послужи като огромен съсъд, където да се запазят хиляди души.

– Но може и да остане само гробница – предупреди Бримстоун.

– В края на краищата чия беше идеята? – попита Войнолюбеца. – Сега аз ли трябва теб да убеждавам в нещо, което сам предложи? Тогава погледни през прозореца към небето, от което вали огън и ми кажи, че всичко е било напразно, напусто е било цялото ни дело само защото сега сме загубили битката. Но тук се родиха и живяха мнозина; градът, колкото и да е грозен, стана свидетел на не едно приятелство и беше огласяван от музика; така беше и по цялата земя, за която се сражавахме. Някои доживяха до дълбоки старини, други нямаха техния късмет. Мнозина народиха деца и ги отгледаха и изпитаха удоволствие, когато ги създаваха. Осигурявахме всичко това на нашия народ, докато имахме сили. Някой направил ли е повече, приятелю?

– А сега настъпи и нашият час.

Усмивката на Войнолюбеца беше пропита от състрадание.

– Така е.

Гробницата – съсъдът – нямаше да е за тях, защото ангелите не биха оставили камък върху камък, докато не открият Войнолюбеца и възкресителя. Императорът трябваше да получи своя трофей. Един такъв развой на събитията може и да беше роден в мечтите на Бримстоун, но неговото изпълнение зависеше от друг.

– Вярваш ли, че тя ще се върне? – попита Войнолюбеца.

Сърцето на Бримстоун натежа. Откъде можеше да е сигурен, че Кару ще открие път обратно към Ерец? Той не я беше подготвил за това. Даде ѝ човешки живот с надеждата, че може да избегне съдбата на своя народ, безкрайната война и разделения на две свят. А ето че сега стоварваше всичко на нейните плещи. Предстоеше ѝ един тежък, много тежък път обратно към опустошеното царство. Бремето на всички тези души ще е като окови за нея, но той знаеше, че тя няма да отклони горчивата чаша.

– Ще се върне – каза той. – Ще го направи.

– Тогава да се захващаме за работа. Избра за нея съвсем подходящо име, стари глупако. Наистина е нашата надежда.

След това изправиха всички пред избор, но да се избира беше лесно. Жителите на Лораменди си даваха сметка какво ги очаква. Животът им се сведе до глад, криене и огън, отвсякъде огън, докато чакаха настъпването на края. Ето че и той беше дошъл, но... заедно с него и една надежда, която приличаше повече на мечта. Появи се като шепот в мрачните им обиталища, сред развалините и из бежанските лагери. Всички знаеха какво е да ти отнемат многообещаващите надежди и мечти, за да се събудиш сред здрача и вонята на обсадата. Надеждата беше се превърнала в мираж, в който не всички вярваха твърдо. Но това тук беше истинско. Не се даваше обещание, а само надежда: че може отново да се върнат към живот, че душите им и душите на техните деца може мирно да дочакат по-добри времена, да останат в стазис, докато един ден...

Това беше още една надежда, много по-тежка, която Бримстоун стовари на плещите на Кару. Но тя беше и най-великото призвание: че може да настъпи ден, когато ще се събудят в един нов свят. Бримстоун и Войнолюбеца не успяха да го постигнат дори с цената на всичките си армии, затова пък Мадригал и ангелът, когото тя обичаше, споделяха една и съща красива мечта. Макар тази мечта да загина на ешафода, Бримстоун по-добре от всеки друг знаеше, че смъртта невинаги е край, дори да изглежда така.

Многохиляден народ от обединените племена се спусна в земните недра по витата стълба. Тя щеше да бъде срината след последния от тях, повече нямаше да има връщане назад. Доброволните затворници огледаха катедралата и тя разкри своето великолепие пред тях. После се скупчиха плътно един в друг и запяха химн. Това тук можеше да се превърне в тяхна гробница, нищо повече, и въпреки това не им беше трудно да направят своя избор.

Трудният избор и истинският героизъм бяха отредени за онези, които останаха отгоре. Не можеха всички да се изпокрият. Ако от Лораменди изчезнеха като на магия всички химери, тогава серафимите щяха да заподозрат какво е станало и нямаше да спрат да копаят, докато не ги открият. Ето защо някои от жителите на града – мнозина – трябваше да останат, за да посрещнат ангелите. Трябваше да се превърнат в удовлетворение за ангелите – трудно извоювани трупове, с които да нахранят огньовете си. Останаха най-възрастните, също и онези, които вече бяха загубили своите деца; останаха неизброимо множество доведени до отчаяние бегълци, които вече нямаше какво да губят.

Всички пожертваха себе си, та някой ден, в едни по-добри времена, останалите да познаят отново живота.

Ето с тази мисъл се въоръжи на сутринта Кару, както и с обичайните си оръжия: сърповидните остриета, затъкнати в ножници на хълбоците и малкия нож, пъхнат в ботуша. Заедно с Исса се спуснаха във вътрешния двор. Там Тиаго и неговите воини, вече отдавна будни, се събираха в чистия прохладен въздух; няколко въоръжени отряда бяха готови да отлетят. Единият от тях беше на Амзалаг и Кару почувства как сърцето ѝ се устремява към смелия воин. Искаше да сподели онова, което има да казва, само с него и с още неколцина, които щяха да са най-силно повлияни от тази вест.

Амзалаг имаше деца. Или поне беше имал, преди Лораменди да падне.

– Ще ударим северно от столицата – нареждаше Тиаго. – Там градовете са зле укрепени и рядко се охраняват. Ангелите по тия места не са виждали битка от стотици години. Баща ми позволи острието на меча му да хване ръжда. Предпочете да мине в отбрана. Но сега не ни остана какво да защитаваме.

Това беше дръзка и самонадеяна реч и някои от войниците я посрещнаха мълчаливо, пристъпвайки от крак на крак. Излизаше, че Тиаго обвинява Войнолюбеца за разгрома на техния народ.

– Напротив, имаме какво да защитаваме – извиси глас Кару, излизайки изпод свода, откъдето по-рано беше наблюдавала скришом приятелската схватка между Зири и Иксандер. Тиаго извърна доброжелателната си маска към нея; колко изтъняла бе тя сега, колко неубедителна.

– Кару – започна той, оглеждайки се наоколо за Тен, предателката наивница. Кару я беше мярнала с периферното си зрение, идвайки насам.

– Има още животи, които можем да спасим – продължи Кару. – Има и друг избор пред нас. – Това бяха думи на Акива. Осъзна го в мига, в който ги произнесе. Цялата пламна, макар никой да не подозираше, че повтаря като папагал казаното от Бича за зверовете. Какво пък, нали беше истина. Той дори не подозираше колко истина има в тях.

– Избор ли? – Погледът на Тиаго беше хладен, твърд.

Ръката на Тен се вкопчи в китката на Кару.

– Спомняш ли си избора, за който стана дума вчера? – ниско изръмжа вълчицата.

– За какъв избор говориш, Тен? – високо и ясно попита Кару. – Дали не става дума за избора между Зузана и Мик и кой от двамата пръв да убиеш? Аз избрах и двамата да останат живи. Те сега са далече от лапите ти. Махни си ръцете от мен. – Кару освободи ръката си със силно дръпване и се обърна към насъбралите се. Забеляза известно объркване; Тиаго и Тен си размениха погледи. – Изборът, за който аз говоря, е да защитим невинните си събратя от серафимите, вместо да избиваме техни невинни жители.

– Няма невинни серафими – обади се Вълка.

– Те говореха същото, когато избиваха децата ни. – Не се удържа да хвърли крадешком поглед към Амзалаг. – Някои дори го вярваха. Ние обаче знаем по-добре. Всички деца са невинни. Всички деца са неприкосновени.

– Не и техните. – В гласа на Тиаго се прокрадна ниско ръмжене.

– А народът и от двете страни просто се опитва да оцелее. – Кару направи крачка към него. После още една. Не чувстваше краката си, може би дори не вървеше, а се носеше ниско над земята. Разбушувалите се чувства и напомпаният кураж караха кръвта ѝ да кипи. Пулсът кънтеше в ушите ѝ. Само дето куражът беше просто маска. Зачуди се дали куражът е винаги само привиден, или има и такива, които наистина не изпитват страх. – Тиаго, от доста време се опитвам да разбера нещо, но досега ме беше страх да попитам. – Тя плъзна поглед по насъбралите се, по лицата и очите на своите творения, към всички тези души, които беше докоснала – някои красиви, други не. – Чудя се дали съм единствената, която не разбира, или има и други, които сън не ги лови, докато търсят отговора. – Тя отново се обърна към Тиаго. – Каква е твоята цел?

– Моята цел ли? Кару, никой не очаква от теб да вникнеш в стратегията. – Тя ясно виждаше, че той все още се опитва да разбере откъде идва дързостта ѝ да зададе подобен въпрос и как би могъл да си възвърне контрола върху ситуацията, без да отправя открити заплахи.

– Не те питам за стратегията, а за крайната ти цел – натърти тя. – Въпросът е съвсем прост. Отговорът също се очаква да е прост. За какво се бием? За какво убиваме? Какво виждаме, когато погледнем напред в бъдещето си?

Колко тежък и втренчен стана погледът му, как се изопнаха чертите на лицето му. Гневът му беше леден. Той нямаше отговор. Или поне не добър отговор. "Бием се, за да убиваме – можеше да отговори. – Убиваме за отмъщение. Няма бъдеще пред нас." Кару усети, че и останалите химери са застинали в очакване и се запита колко от тях ще бъдат удовлетворени от един такъв отговор. Колко от тях вече бяха загубили надежда за нещо повече и колцина ще открият още едно зрънце от нея, когато научат какво беше сторил Бримстоун.

– Бъдеще – проговори Тиаго след дълго проточилото се мълчание. – Веднъж те чух да говориш за бъдещето. Тогава лежеше в прегръдките на ангела, твоя любовник, и двамата крояхте как да убиете мен.

"Аха, ясно", помисли си Кару. Много ловко отбягва въпроса. За воините наоколо този образ – преплетените тела на една химера и един серафим – можеше изцяло да заличи смисъла на нейния въпрос.

– Никога не съм била съгласна с такова решение – отвърна тя и това беше истина, но все пак почувства, че разпаленото от нея любопитство помръква; щеше да загуби и незначителната територия, която може би беше отвоювала. – Отговори на въпроса ми – настоя тя. – Накъде ни водиш? Как си представяш бъдещето ни? Ще оцелеем ли? Ще си възвърнем ли земите? Ще живеем ли в мир?

– Земи? Мир? За това трябва да питаш императора на серафимите, Кару, не мен.

– Значи, отговорът е: "Зверовете трябва да умрат". Всички отлично знаем каква е неговата цел. Само че Войнолюбеца никога не се е доближавал толкова до нея, както го правиш ти сега. Тези смразяващи убийства причиняват още по-голямо зло на народа, който ти изостави. – А после се обърна към войниците в двора: – Изобщо опитахте ли се да спасите някои от химерите, или вече всичко е просто въпрос на мъст? Само гледате да избиете колкото може повече ангели, преди самите вие да паднете убити. Толкова ли е просто? – Едва се удържаше да им разкрие истината какво е направил отрядът на Болейрос и какво са видели неговите войници в Хинтермост, но беше невъзможно да издаде тази тайна. Какво ли би направил Тиаго, ако знаеше?

– Нима мислиш, че има друг път, Кару? – Той поклати глава. – Кое в тяхното дружеско отношение те накара да повярваш, че искат да се сприятелим? Има един-единствен начин да спасим химерите и той е като избиваме ангели.

– Като ги избием всичките – поправи го тя.

– Точно така, Кару, като ги избием всичките. – Унищожителен поглед. – Знам, че ти е много трудно да чуеш това, след като и твоят любовник е сред тях.

Той винаги щеше да ѝ го навира в очите, но странно: колкото по-често го повтаряше, толкова по-малко се срамуваше тя. Какво толкова страшно престъпление беше извършила, освен че се влюби и мечтаеше за мир? Бримстоун вече ѝ беше простил. Нещо повече – беше повярвал в нейната мечта. А сега ѝ се беше доверил – не на Тиаго, а на нея – да открие начин нейният народ отново да се възроди.

Тя досега виждаше в купчината кандилници насред стаята си само бреме. Колко незначителен беше техният товар в сравнение с онова, което предстоеше. Но когато Исса ѝ каза за катедралата, не усети да я обзема парализиращото усещане, че е хваната в капан, както ставаше винаги, докато изпълняваше нарежданията на Тиаго. Напротив. Почувства се така, сякаш е била повалена на колене, а Бримстоун я е хванал за ръка и я е изправил отново. Това беше един вид изкупление.

Тя погледна към Исса, която леко ѝ кимна, после си пое дълбоко въздух. Обърна се към бунтовниците:

– Повечето от вас, ако не и всички вие, сте ликували на моята екзекуция. Сигурно ме обвинявате за всичко, което ни сполетя. Не очаквам да ме чуете, но се надявам да послушате Бримстоун.

Думите ѝ предизвикаха вълнение.

– Бримстоун ли? – подхвърли недоверчиво някой. После всички обърнаха погледи към Исса, както и се очакваше.

Тиаго също я погледна.

– Това пък какво е? – попита. – Мигар призракът на Бримстоун говори чрез теб, ная?!

– Щом така изнася на Вълка! – не му остана длъжна тя. После се обърна към войниците: – Всички вие ме познавате. От години съм спътница на Бримстоун, а сега съм вестител на неговите думи. Проводи ме в кандилница далече от Лораменди, за да изпълня тази мисия. Това означаваше, че не можех да загина заедно с него, какъвто беше моят избор. Затова чуйте ме добре в името на неговата и на моята саможертва. Безумие е да се мисли, че убийствата, насилието и жестокостите ще ни спечелят живот, който си струва да се живее. Ще ни спечелят само онова, което са донесли на всички останали преди нас: още повече убийства, насилие и жестокости. Ако според вас отмъщението е единственото, което ви е останало, тогава ме чуйте! – Колко прекрасна беше, изправена върху дългата си навита змийска опашка и колко силна изглеждаше с разперената си качулка на кобра; люспите ѝ лъскаха като полиран емайл на утринните лъчи. В този момент на силни чувства тя беше лъчезарна, блажена, сияйна.

– Имате много повече причини да живеете, отколкото си представяте – каза.

– Императорът ще ви приеме сега.

Акива рееше поглед над въздушния мост към сивите стъклени куполи на харема, където се беше родил. Те бяха така уединени и мълчаливи, така непробиваеми за външен взор, но той все още пазеше смътен спомен за глъчка и танцуващи светлини, за деца и пеленачета, за песни и игри. Затова се сепна и се огледа при звука на този глас. Говореше главният управител Байон. Подпираше се на бастуна си, смален под високата и масивна арка на порта Алеф и в присъствието на двамата сребърни мечоносци, които я охраняваха. На пръв поглед приличаше на достолепен старец с бялата си коса, но само на пръв поглед. Тъкмо Байон се грижеше за списъците с копелетата на императора и зачеркваше мъртвите, та имената им да бъдат дадени на новородени. Докато го гледаше, Акива неволно се запита дали ще надживее стария серафим, или неговата сгърчена като щипка на рак ръка ще тегли чертата и на неговото име. Вече беше зачеркнала шестима Акива, какво значение имаше, че ще добави още един?

За момент се почувства просто като временен преносител на едно име – поредният в редицата преносители от плът и кръв на едно име, което – както всичко останало – принадлежеше на императора. Заменим. Вечно подновяван. Но после се съсредоточи върху онова, което беше дошъл да свърши и срещна черните миши очички на Байон, чийто немигащ поглед не се беше променял от години.

Нямаше да позволи да остане само преносител. Нямаше да има осми извънбрачен преносител на името Акива. Плоденето на копелета ще е само едно от нещата, които Йорам вече няма да може да прави след тази нощ. Както и да обявява нови войни. Както и да диша.

– Предайте оръжието си – нареди Байон.

Това не беше нещо ново. Никой, с изключение на стражите, не можеше да носи оръжие в присъствието на императора. Акива дори не взе със себе си неразделните си мечове, обикновено кръстосани отзад на гърба му. Пелерината, част от официалната униформа, му пречеше да ги сложи. Затъкна само един къс меч на хълбока с единствената цел демонстративно да го остави на влизане, както и направи.

Хазаел и Лираз също свалиха и оставиха оръжието си на пода.

Поне онова, което се виждаше.

Другият меч, невидим заради заклинанието, висеше на кръста му от другата страна. Нямаше как да го видят, но всеки, който се вгледа по-внимателно в Акива, щеше да забележи някакво движение в сянката около крака му, над който беше окачен; естествено, студената стомана можеше да бъде и усетена на допир от всеки, който се доближи прекалено, иска да го претърси или прегърне. Според Акива обаче рискът беше минимален – поне що се отнася до прегръдките. Колкото до претърсването – това щеше да бъде първият тест докъде стигат подозренията на императора.

Дали беше повикал при себе си Принца на копелетата, за да го използва, или да го разкрие?

Акива изчакваше да види какво ще направи управителят. Нямаше претърсване. Байон кимна едва забележимо и когато портата на Кулата на завоевателя го погълна, той тръгна след него, следван от Хазаел и Лираз.

Светая светих на императора. Хазаел беше поразпитал тук-там и сега бяха относително подготвени за това, което ги очаква – пресичащи се коридори със стени от дебело стъкло в цвят на пчелен мед, порта след порта. Акива запомняше всеки завой; явно това беше единственият възможен път обратно. На връщане ще са невидими, защитени от заклинанието; поне такъв беше планът. В суматохата, която ще настане след покушението, сред трескавото суетене на стражите тримата ще изчезнат и ще се измъкнат. Ще се спасят.

Поне се надяваше така да стане.

Още един коридор и още един завой, друга порта, друг коридор. Все по-навътре в светая светих на императора. Акива беше обзет от трескаво очакване.

Колко изтощен се чувстваше от вечния брутален отговор на всеки проблем: убий врага. "Убивай, убивай!" Но сега този брутален отговор беше единственият. За доброто на Ерец и за края на войната.

Йорам трябва да умре.

Акива потърси сиритхар – състоянието на покой, при което звездните богове направляват ръката на мечоносеца – но дори не успя да се доближи до него. Все пак успя да овладее трескавите удари на сърцето си. Мислите му обаче продължиха да препускат – прехвърляше различни планове, магически заклинания, даже думи. Какво ще каже, когато се изправи лице в лице с баща си и извади меча? Още не знаеше. Най-добре нищо. Това сега нямаше значение. Сега делата бяха важни, не думите.

Изпълни замисленото! Убий чудовище – промени света.

Амзалаг си проправи път напред и падна на колене пред Исса.

– Кои? – попита почти шепнешком. – Кои отидоха в катедралата?

Още неколцина воини се наклониха напред с едва овладян екзалтиран копнеж.

– Хиляди. – Гласът на Исса беше нежен. – Съжалявам, нямаше време да правим списъци.

Кару пристъпи напред.

– Всички деца са слезли долу – каза тя и погледна към Исса, за да го потвърди и тя. – Заедно с майките си. Има голям шанс сред тях да са и вашите семейства.

Амзалаг изглеждаше изумен. На неговото лице "изумен" означаваше единствено широко ококорени очи в добавка към обичайното му свирепо изражение – свирепост, която се дължеше повече на Кару, отколкото на природата му. Иначе душата му беше смирена като разорана целина и прилежна като впрегатен кон. Но в тялото, което тя му даде, той можеше да изглежда само свиреп, нищо повече. Зиналата му паст разкриваше зъби като кухненски ножове, а дълбоко поставените му оранжеви очи не мигаха. И макар да стоеше на колене – предните му бичи крака, прегънати под тялото, хълбоците на тигър, напрегнати като за скок – той пак се извисяваше над Исса; ръцете, които протегна да хване нейните, бяха огромни и сиви. Преди да се събере пак със семейството си, помисли си Кару, ще му придам по-приветлив вид.

Но това време беше далече напред. Много далече.

Докато огромните шепи на Амзалаг поемаха ръцете на Исса, Кару наблюдаваше Тиаго. Когато Амзалаг промълви "Благодаря ти" с глас, който напомняше най-тъжния звук на цигулка, зъбите на Тиаго се оголиха в мимолетно озъбване.

– Аз съм само преносител на посланието – отвърна Исса.

При тези думи погледът на Тиаго се прехвърли от нея към Кару.

– Я ни кажи пак – каза той, – как успяхте да го направите.

– Кое как успяхме да направим? – попита Исса. Амзалаг пусна ръцете ѝ, изправи се и с мекото движение на огромна котка застана редом до нея и до Кару в противоположния край на двора, срещу Вълка. Мястото, което зае, не беше никак случайно и показваше ясно, че е на тяхна страна. Надигналият се в Кару триумф обаче беше помрачен от предчувствието за предстоящия разпит.

– Как се озова при нас – уточни Тиаго. – Една сутрин просто изникна от нищото. Много странно.

– Сигурно е странно, но и аз не мога да си го обясня. Последното, което помня отпреди да се събудя тук, е, разбира се, как умирам.

– Къде се канеше Бримстоун да прати душата ти по ветрогона куриер? Поне това би трябвало да знаеш.

– Само това ли имаш да попиташ – прекъсна го Кару. – Току-що ти се каза, че хиляди от нашите могат все още да бъдат спасени, а ти разпитваш за ветрогона. Тиаго, нашите деца могат да оживеят отново. Това е небивала вест. Не можеш ли да се зарадваш?

– Радостта ми, милейди, е попарена от действителността, при теб също би трябвало да е така. Ще оживеят, но къде? Ще живеят, но как? Това не променя нищо.

– Всичко променя – извика тя. – Всичко, което ти вършиш, е лишено от надежда. Не го ли разбираш?! В него няма бъдеще! Цялата тази жестокост, агресията срещу мирното население – баща ти щеше да се поболее. Всичко, което причиниш на серафимите, Йорам ще ти го върне стократно, хилядократно! – Сега тя вече отправяше думите си към останалите. – Почувствахте ли се отмъстени след Тесалийн? "Ангелите трябва да умрат?!" – Тя говореше за Тангрис и Башаис, съпротивлявайки се на страха, който сковаваше гърлото ѝ. Предизвикваше оживелите сенки – луда ли беше?! "Я само си спомни как се правеха на пилета", каза си и овладя истеричния пристъп. – В Тесалийн вие избихте стотици ангели – продължи Кару. Сфинксовете посрещнаха думите ѝ с присъщия си непроницаем вид. – После стотици химери заплатиха с живота си за това. – Един от сфинксовете примигна. Кару заговори отново, обръщайки се към останалите. Сърцето ѝ блъскаше като пощуряло. – Ами вие? Оставихте ги да загинат. Първо им дадохте надежда – усмивката на Войнолюбеца, посланията. "Ние се въздигнахме." А после какво? Всички тия племена на юг едва ли са допускали, че ще предизвикате врага, ще призовете безчетните му армии в техните земи и накрая ще ги изоставите. Известно ли ви е... – Кару мъчително преглътна. Не ги пожали и запрати следващите думи право в лицата им, усещаше се студена като лед, пронизваща. – Давате ли си сметка, че са издъхнали, втренчени в небето, защото са чакали да ги спасите?

Забеляза как Баст залитна и отстъпи назад. Други изглеждаха така, сякаш нещо ги души. Вирко беше забил поглед в земята.

– Не я слушайте – обади се Тиаго. – Тя не може да знае какво точно е станало.

– Аз знам какво се е случило – отговори Кару. После се поколеба. Дали ще е предателство, ако разкрие неподчинението на Болейрос? Той щеше да им разкаже какво е станало, ако сега беше тук, сигурна беше в това. В този момент везните с бъдещето на бунта се намираха в покой и на нея ѝ трябваше допълнителна тежест, за да ги наклони в полза на своята кауза. Нямаше как да го премълчи. – Защото един от отрядите е дръзнал да стори това, което никой друг не е посмял. Наистина ли си мислехте, че Болейрос, Иксандер, Вия, Азай и Минас са били избити от градската стража?! Загинали са на юг в сражение с Доминиона. Умрели са, защитавайки химери. А вие какво правехте през това време?!

Слънцето се изкачваше по небосвода и жегата ставаше непоносима. Дворът беше ярко осветен и безмълвен.

– През това време ние възмездявахме ангелите според делата им – отговори ѝ Тиаго. – Но въпреки това ти виниш нас, не тях. Нали не искаш да легнем като жертвен агнец и да си подложим гърлата?

– Не – преглътна мъчително Кару. Навлизаше в опасна зона. Как да ги убеди да поемат по друг път, без да заприлича на някой пацифист с фанатично блеснал поглед? В най-добрия случай ще я вземат за наивница, в най-лошия – за привърженик на врага. Те обаче и без това вече са я набедили. Всичко се свеждаше само до едно: не можеше да им предложи алтернатива на войната. Когато двамата с Акива мечтаеха за един различен, нов свят, тя вярваше, че той някак ще успее да поведе народа си към него, както и тя своя, сякаш бъдещето е далечна страна, в която някога ще се съберат; страна с други закони, където миналото може да бъде превъзмогнато – или изличено? – като татуировките по пръстите на серафим.

Сега, вече свободна от омаята на тази глупава любов, Кару си даваше сметка колко неприветлива щеше да стане тяхната мечта, ако им бяха позволили да я преследват, колко омърсена и опетнена. Тези зловещи рабоши никога нямаше да избледнеят. Щяха да останат завинаги – между нея и Акива, между химерите и серафимите. Също като хамсите. Та те дори не можеха да се докоснат, без да си причинят болка! Мечтата ѝ се виждаше по-безумна отвсякога – как изобщо е могла да си въобрази, че един ден всички ще се хванат за ръце?! Но въпреки това... единствената надежда е надеждата. Думите на Бримстоун, тогава и сега, подарени ѝ чрез Исса.

"Дъще на моето сърце", гласеше неговото лично послание до Кару. Едва не се разплака насред двора, като си ги припомни. "Два пъти моя щерко, радост моя. Твоята мечта е и моя мечта и името ти е самата истина. Ти си единствената ни надежда."

Нейната мечта. Една омърсена и опетнена мечта е по-добре от нищо. Но тогава тя имаше Акива и надеждата, че той ще изведе серафимите на нов път в живота. А сега какво имаше? Нищо, което може да обещае, и никакъв план. Нищо, освен името си.

– Не – каза тя, – не искам да им подложите гърлата си. Нито искам да поставяте нашия народ на колене само защото бързате да изтребите техния. Нито искам да погребете нашето бъдеще под пепелищата само и само да лишите и тях от бъдеще.

Тиаго присви очи, обмисляйки какво да отвърне, но така и не намери подходящи думи.

– Навремето Бримстоун ми каза – продължи тя, – че да запазиш достойнството си пред лицето на злото е истински подвиг. Ако им позволим да ни превърнат в чудовища... – Обърна очи към Амзалаг, огледа сивкавата му плът. После се извърна към Ниск и Лиссет, застанали точно зад Тиаго – все още се познаваше, че са ная, но не притежаваха нищо от красотата и грацията на Исса. Погледът ѝ се спря на всеки поотделно с техните огромни, зъбати, крилати, ноктести и противоестествени тела. Това беше нейно дело – превърна химерите буквално в чудовища, за каквито ги мислеха ангелите.

– Някой трябва да сложи край на взаимното изтребление – с умолителен тон се обърна към Тиаго. – Някой трябва да го направи пръв.

– Тогава нека те го направят – студено отвърна той с треперещи устни, опитвайки се да овладее озъбената вълча гримаса. Въпреки това не успя да прикрие яростта си.

– Можем да решаваме единствено за себе си. Поне да прекратим нападенията и да помислим за друг изход, без да влошаваме положението още повече.

– Ние сме свършени, Кару. По-лошо от това няма накъде.

– Напротив, има. Вече стана по-лошо. Ами Хинтермост? Ами Тан? Какво прави Рейзър в този момент и какъв ще бъде техният ответ? Ще става все по-лошо, докато не остане нито един оцелял и от двете страни. Или пък... може да стане по-добре. – Думите на Акива за пореден път прозвучаха в главата ѝ и тя ги произнесе гласно, този път без да се изчерви. – От нашите дела днес зависи дали в Ерец и занапред ще има химери, или те завинаги ще изчезнат.

В този момент оживелите сенки разпериха безшумните си криле и литнаха със съвършенството на мечтите и кошмарите, преминаха над главите на другарите си и меко кацнаха от двете страни на Кару. Не казаха нищо; рядко говореха. Позицията им беше повече от ясна: високо изправени елегантни глави, дръзки погледи. Кару за миг остана без дъх от внезапния прилив на чувства. От прилив на сила. Амзалаг, Тангрис, Башаис, Исса. Кой още? Тя огледа останалите. Повечето изглеждаха стъписани. Но в няколко чифта очи зърна злоба, която не отстъпваше на злобата на Вълка. Разбра, че това са онези, чиято омраза никога няма да бъде докосната от надеждата. У другите видя страх.

В мнозина от тях. Баст рано или късно щеше да се присъедини; Кару мислено я подкани да направи тази крачка още сега. Усещаше, че е на ръба да вземе решение. Емилион? Хвита? Вирко?

Ами Тиаго? Стоеше, вперил поглед в Кару. Тя си спомни как я гледаше в реквиемната горичка в нейния предишен живот. Отново усети същия варварски порив, потръпващите ноздри, дивия поглед и тогава... всичко свърши. Ясно видя момента, в който той овладя яростта си; пресметливо, хитро, макар и с усилие, отново надяна маската. Тази измамна благост бе дори по-страшна от омразата и страха. Тази огромна, огромна лъжа.

– Милейди Кару – каза той, – вашите доводи са много убедителни.

"Чакай – помисли си Кару. – Не."

– Ще ги взема предвид – продължи той. – Разбира се, ние ще обмислим всички възможности, включително – това бихме сторили с ликуващи сърца – как да съберем душите от катедралата.

От прилива ѝ на смелост не остана и следа. Като ѝ поднесе тази малка победа, Вълка я лиши от нещо много по-голямо. Сега вече няма нужда останалите войници да събират кураж, за да минат на нейна страна. Огромното им облекчение беше очевидно. Виждаше го по техните пози, по израженията им. Те не искаха да избират. Не искаха да изберат нея. Колко по-лесно би било да останат под командването на своя генерал. Баст дори не я поглеждаше. "Страхливци", помисли си разтреперана тя, докато изкуствено напомпаният ѝ кураж се превръщаше в усещане за безизходица. Нима наистина вярваха, че Белия вълк ще размисли и дори може да прекрати безумния си поход? "Победа и мъст." Тогава ще се наложи да скъса този гонфалон и да си направи нов. Тя си припомни с копнеж герба на Войнолюбеца: еленови рога с напъпили зелени листа по тях. Непрекъснат растеж. Колко съвършен и колко недостижим.

Колко бързо останалите войници също станаха недосегаеми за нея. Вълка беше свикнал да упражнява натиск и сила, а тя бе толкова непохватна в това. Той без особено усилие си възвърна и малкото, което тя успя да отвоюва, и отново привлече войниците за собствените си кроежи.

Към уж споделеното намерение да спасят душите на погребаните в катедралата.

Амзалаг беше първият доброволец. Той направи нетърпеливо крачка напред, останалите го последваха. Кару остана като вкопана на мястото си, но никой вече не ѝ обръщаше внимание. Исса взе ръката ѝ и я стисна, изразявайки споделената си тревога. Оживелите сенки се стопиха още преди да успее да им благодари. Скоро отвесните слънчеви лъчи прогониха всички от двора.

Денят отмина, зареден с някаква нова енергия. Кару и Исса наблюдаваха и слушаха. Тиаго сякаш наистина беше решил да изпълни поетото обещание: обмисляха всички възможности как да правят разкопки в неохраняваните места из Лораменди и дори какво трябва да се предприеме на юг, за да помогнат на колкото се може повече химери да стигнат Хинтермост. Нали точно за това се бореше и Кару. Въпреки това тя едва си поемаше дъх, защото беше сигурна, че всичко е само поредният ход в новата игра на Вълка. Подвеждащ ход. Но какво прикриваше той? Каква беше истинската игра?

После се спусна нощ и тя го разбра.

Акива последва Байон през последната поредица от врати. Посрещнаха ги благоухание и влага; облак пара замъгли погледа на Акива още щом прекрачи прага и той първо чу гласа на баща си, а чак тогава го видя.

– А, Лорда на копелетата, почетохте ни с присъствието си. – Гласът му беше мощен, укрепнал в отминали битки, когато е призовавал своите армии да избиват зверовете. В каквото и да се беше превърнал сега Йорам, навремето е бил истински воин.

И видът му беше на воин. Акива се поклони. Докато се изправяше, парата се разсея и той забеляза, че се намират в баня, а Йорам е гол. Императорът стоеше изправен върху димящите плочки на пода, як и масивен с порозовяла от горещината плът и заобиколен от малка армия прислужници, чието задължение явно беше да очистят императорската му персона. Една девойка вдигна кана с вода над главата му и той затвори очи. Друга беше коленичила и го търкаше с пяна, плътна и бухнала като сметана.

Акива си беше представял срещата им в много варианти, но в нито един от тях баща му не беше гол. "Нищо не подозира – помисли си. – Иначе щеше да ме посрещне облечен и въоръжен."

– Господарю мой, императоре – отвърна той. – Честта е само моя.

– Нашата чест, твоята чест – провлече императорът. – Какво ще правим с такова изобилие от чест?

– Винаги може да я обесим край Западния път – обади се друг глас и на Акива не му трябваше да види разсеченото на две лице, за да разбере чий е. Отпуснат върху облицованата с плочки пейка в банята в небрежна поза, която единствен той можеше да си позволи в присъствието на императора, седеше Яил. Още по-добре, че беше тук, защото Яил не можеше да остане жив по-дълго от Йорам. За щастие, поне той беше облечен. – Стига да е останало място на бесилката – продължи той с престорено ридание и сред присъстващите се разнесоха приглушени смехове. Акива бързо огледа лицата им. Никой не седеше разположен като Яил, но въпреки това за тях явно не беше новост да присъстват на къпането на императора – нали винаги трябва да е в обичайното си обкръжение.

Жестоките черти на Йорам се изкривиха в слаба усмивка.

– На бесилката винаги ще се намери място – отвърна той.

Това заплаха ли беше? Едва ли. Йорам дори не поглеждаше Акива. Той затвори очи и вирна глава, за да го полеят отново от каната, после разтърси глава, разпръсквайки вода наоколо. Намаис и Мизориас, както обикновено редом с него, примигнаха от разлетелите се пръски, но друго не трепна по тях. Личните телохранители на Йорам – братя, на които се носеше славата на смъртоносни бойци. Те двамата бяха първата цел на Акива. Имаше и сребърни мечоносци – по двама край всяка стена; осем Счупени остриета в покрити с влага сребърни брони и клюмнали от парата пера. Те не го притесняваха.

Когато баща му излезе от плиткия, пълен с пяна басейн, и загърби облечените в бяло момичета, за да отиде при слугите, които го чакаха с неговата роба, Акива усети, че притесненията му постепенно се разсейват. Макар да не представяше тяхната среща в банята, това беше най-благоприятният развой на събитията: рехава охрана и малък брой свидетели, чиито думи ще бъдат приети на доверие. Но най-важното: никакво подозрение.

Нищо в погледите на серафимите около него не подсказваше да са нащрек.

Тук беше и принцът престолонаследник Яфет, оцъклил очи от досада. Невъзмутимо привлекателен серафим, приблизително на възрастта на Акива, с отпуснато лице, чиито черти издаваха слаб характер. Акива и отпреди знаеше, че Яфет не е образец за подражание. Но щеше да стане по-добър от баща си, а сега само това имаше значение. До него стоеше белокосият ур-маг Халас, глава на императорския кръг от безполезни влъхви, за които казваха, че са неговите уши и очи. Снизходителният поглед изпод полуспуснатите клепачи беше достатъчен, за да се увери Акива, че магическото му прикритие все още не е разкрито. Останалите няколко лица с еднакви като униформа надменни изражения му бяха непознати.

– Дай да те погледна – заповяда Йорам.

– Господарю – каза само Акива и остана на мястото си, докато баща му, изправен право пред него, го изучаваше с присвити очи. Робата беше наметната върху раменете му, но не и загърната; Акива съжали, че не е закопчана. Имаше някаква противоестествена интимност в това да убиеш гол човек. Йорам стоеше толкова близо, че Акива би могъл да протегне ръка и да го потупа по гърдите. Или да прониже сърцето му. Мина му неканена мисъл – че порозовелите от парата гърди на баща му ще поддадат като размекнато масло. Усещаше пулса си по цялата скована от напрежение ръка. Дланта, ръката, цялото тяло го зовеше да изтегли меча и да приключи всичко още тук и сега, но главата му кънтеше от незададени въпроси.

Защо е всичко това?

Имаше и още нещо. "Ужасно е онова, което се случи с нея." Ако Акива сега не узнае какво точно е станало, никога нямаше да научи.

Той издържа втренчения поглед на баща си. Или пък баща му издържа неговия. Очите на Йорам толкова приличаха на очите на Лираз и Хазаел: сини, леко скосени надолу във вътрешната страна, с гъсти златисти мигли. Но за разлика от техните през очите на баща им не надничаше душа. Неговите имаха лоша слава – твърдеше се, че всеки, погледнал в тях, вижда собствената си смърт или най-малкото усеща пълното нищожество на живота си. Императорът само с един поглед караше серафимите да коленичат пред него; мълвеше се, че най-недостойните сами прерязвали гърлата си, обзети от ужас и срам.

Акива също зърна смърт в очите на императора, но не своята собствена.

Усети как в гърлото му засяда буца. Знаеше какво е това – някакво чувство, но... какво? Не беше заради Йорам, нито угризение за онова, което се канеше да извърши. Дали не беше заради безликата, почти забравена жена, от която бе наследил тигровите очи и която бе наблюдавала безучастно, докато стражите го отвеждат? Или... заради малкото личице, чието сребърно отражение видя в онзи далечен ден – дребно и ужасено, умножено многократно от лъскавите набедреници на Сребърните мечоносци. Не, заради самия него беше. Заради всичко онова, което загуби, което никога не бе имал и нямаше да има.

– Да, определено ставаш – заключи най-накрая Йорам. – В края на краищата добре направих, че те оставих жив. Ако бях заповядал да те убият, сега кого щях да изпратя при тях?

"Да изпратя при тях."

– Те може да решат и да те убият; кой ли ги разбира стелианите? Затова се сбогувай преди тръгване, просто за всеки случай.

Яил се обади от другия край на помещението.

– Лоша поличба е, ако войникът се сбогува преди тръгване, братко. Не помниш ли вече – така предизвиква съдбата.

Йорам завъртя очи и обърна гръб на Акива.

– Е, тогава не се сбогувай. Какво ме е грижа мен. – После се отдалечи и вече не беше в обсега на Акива. Намаис и Мизориас застанаха от двете му страни. Акива беше пропуснал удобния случай. Но щеше да изскочи друг. Той ще има грижата за това. – Приготви се да тръгнеш утре заран. – Йорам бегло измери с поглед Лираз и Хазаел. Дори да беше забелязал колко приличат на него, не даде да се разбере. – Сам.

– За къде да тръгна, господарю? – попита Акива. Той, разбира се, вече имаше план какво ще прави на заранта – ще изчезне безследно. Но ето че сега му се удаваше случай да дръпне нишката на една мистерия и да я разплете докрай. Неговата майка.

– Към Далечните острови, естествено. Стелианите вярват, че аз държа нещо, което им принадлежи и си го искат обратно. Яил, я ти кажи. Аз никога не си правя труд да им помня имената. Как беше нейното?

– Аз го помня – отговори Яил. – Викаха ѝ Фиеста.

Фиеста.

– Фиеста. При такова име човек очаква с нея да му е забавно. – Йорам поклати глава. – Как може да им хрумне, че ще я държа толкова дълго време?

Фиеста.

Името. То беше като ключ, пъхнат в ключалката на затворена врата. Нахлуха образи. Парфюм. Докосване. Лицето ѝ. За миг Акива отново видя лицето на майка си. Чу гласа ѝ. Спомените бяха далечни – отпреди десетилетия – и откъслечни, но въздействието им бе мигновено: концентрирано и ясно, като светлина, събрала се в един-единствен лъч.

Достигнал беше сиритхар.

До този момент Акива мислеше, че познава сиритхар. Това бе част от неговото обучение. Упражняваше ката в продължение на години, стремейки се към вътрешен покой; той постоянно му се изплъзваше, но въпреки това Акива вярваше, че знае какво търси. Този път беше различно. Усети го внезапно и недвусмислено. Нищо чудно, че досега не разбираше; без съмнение нито един от неговите учители не го беше постигнал.

Защото това беше магия.

Не оная магия, до която стигна по свой собствен път, постигната с налучкване и болка. Почувства се така, все едно цял живот се е валял и драскал в калта и едва сега вдига глава, за да види небето и безкрайния хоризонт и неговите неподозирани дълбини. Каквато и да бе цената на тази новопридобита сила, тя не беше болка. Даже болката в рамото му изчезна. "Какво беше това?" Светлина, подем и безтегловност, всепроникващ покой, който кара света наоколо да забави своя ход, да се проясни. Той виждаше вече всичко ясно – как Яфет стиска челюсти, за да потисне прозявката; неуловима размяна на погледи между Халас и Яил, спазматичното потрепване на шийната артерия на Йорам. Полъхващата от крилете горещина, развълнуваното дишане – всяко движение чертаеше своята стремителна следа във въздуха. Знаеше кога коленичилата прислужница ще се изправи: светлината я предхождаше и тя сякаш вървеше подир нея. Йорам щеше да вдигне ръце; Акива го очакваше и така стана. Императорът най-накрая загърна робата си, затегна пояса. Продължаваше да говори, а всяка дума бе осезаема и оформена като речен камък. Акива осъзна, че всичко, чуто в това състояние, ще се вреже завинаги в паметта му.

И че никога няма да забрави последните думи на баща си.

А той знаеше какви ще са последните думи на баща му.

– Отиваш при тях – казваше в този момент Йорам с категоричната увереност на всяка абсолютна власт. Акива си даде сметка, че напразно се е страхувал да не предизвика подозрение. Заслепен от собствената си легендарност, на Йорам никога не би хрумнало, че той няма да се подчини. – Покажи им кой си. Приемат ли да те изслушат, предай им моето обещание. Ако още сега преклонят глава пред мен и ми предадат техните магове, няма да постъпя с тях, както постъпих със зверовете. Вярно, стелианите успяха да затрият хвърковатите ми пратеници, но се питам какво ли ще направят срещу петхилядния Доминион. Имат ли изобщо армия? Явно си въобразяват, че ще им е лесно да победят мен.

"Не ти е дадено да разбереш колко по-висши от теб са." Една част от Акива искаше да се завърти в кръг и да се възхити на реките светлина, които нахлуваха през стените от многопластово стъкло, да вдигне ръце и да ги погледне с нови очи, сякаш целият той е съвършено друго създание, сътворено от същите тези потоци светлина.

Светлина, затъмняваща огъня.

Глас от далечното минало: "Ти не си негов". Нейният глас, плътно вибрато, отчетлив и пълен със сила. Случи се в същия онзи ден. "Ти не си мой. Ти принадлежиш на самия себе си." Тя не заплака. Фиеста. Не се опита да го задържи, нито се противопостави на стражите, нито се сбогува с него. "Като се сбогуваш, предизвикваш съдбата", каза Яил.

Дали е предполагала, че някога пак ще го види?

– Уби ли я? – Чу се да задава този въпрос и изведнъж осъзна много неща едновременно: внезапно замлъкналите съветници, вкопчените в дръжките на мечовете Намаис и Мизориас, проблясъкът на любопитство у Яфет, който изведнъж забрави да се прозява. Не му трябваше да поглежда назад към Хазаел и Лираз, за да разбере, че охлабиха мускули в готовност. Знаеше, че Лираз вече се усмихва със своята поразяваща бойна усмивка. – Ти ли уби майка ми?

Видя погледа на баща си – в него нямаше и капка изненада, само презрение.

– Ти нямаш майка. Както нямаш и баща. Ти си само брънка във веригата. Ти си само ръка, която върти меч. Обвивка, облечена в броня. Забрави ли всичко, на което са те учили, войнико? Ти си оръжие. Ти си неодушевен предмет.

Това бяха думите. Акива беше чул ехото им в сиянието на сиритхар. Той вече знаеше, че са последните думи на Йорам.

После свали заклинанието от меча и го измъкна от ножницата. Действаше в синхрон с хода на времето; всичко щеше да приключи още преди свидетелите да се съвземат от шока. Намаис и Мизориас понечиха да се размърдат, но те сега се намираха в друг отрязък от време. Акива беше огън, затъмнен от светлината. За тях нямаше надежда да го спрат. Стигна до императора със същата скорост, с която изненадата се мярна в студените му очи.

"Как не е успял да забележи промяната в мен?" Акива си задаваше този въпрос, докато пронизваше с меча копринената роба на своя баща, достигайки сърцето.

Баст беше тази, която дойде на прозореца на Кару. Кепенците бяха залостени с дълги медни резета; изобретението на Мик за обезопасяване на вратата също беше приведено в действие – двете дъски стояха затъкнати в улеите на пода и блокираха бравата и пантите. Но макар вратата и прозорците да бяха здраво залостени, Исса и Кару изобщо не се чувстваха спокойни вътре. Кару крачеше напред-назад. Върхът на опашката на Исса леко потрепваше. Чакаха нещо да се случи.

И така стана.

Чегъртане по кепенците. Дрезгав шепот: "Кару. Кару, отвори прозореца."

Кару се дръпна назад.

– Кой е там?

– Аз съм. Баст. В момента съм на пост и не трябва да ме виждат тук.

– Тогава защо си дошла? – В Кару се надигна гняв. Ако Баст беше прекосила двора тази сутрин, останалите щяха да я последват. Ами... ако наистина го бяха направили? Кару нямаше представа каква ще е следващата ѝ стъпка. Усещаше се толкова неподготвена, че ѝ идваше да се свие на кълбо и да заплаче. "О, Бримстоун, наистина ли вярваше, че ще се справя?" Е, той не би могъл да знае, че Вълка ще оцелее във войната и ще ѝ слага прът в колелата при всяко начинание.

– Дойдох... заради Вълка – долетя отговорът на Баст и на Кару ѝ се стори, че някой изсмука въздуха от стаята. Ето, значи, каква била работата. Какво ли е направил?

– Отведе със себе си Амзалаг и сфинксовете. Видях ги от кулата.

"Отведе?" Кару и Исса си размениха остри погледи. После Кару широко отвори прозореца. Баст стоеше на перваза с полуразтворени криле и леко помахваше с тях, за да пази равновесие върху прекалено тесния корниз.

– Къде ги отведе? – попита Кару.

Баст изглеждаше съкрушена.

– Към ямата – прошепна тя.

По-късно Кару си задаваше въпроса дали Баст е била просто пионка в играта на Тиаго, или е станала негов съзаклятник, но в този момент нищо не заподозря. Ужасът на вестителката изглеждаше напълно естествен, а може и наистина да беше. Сигурно си представяше как и самата тя изминава тоя път, след като бе на крачка да вземе страната на Кару. Или пък – по-вероятно – си мислеше, че това е било грешка, която никога повече няма да допусне.

Никой не се изправя срещу Вълка.

Кару с треперещи ръце закопча колана с ножниците и се почувства малко по-добре, когато усети тежестта на сърповидните остриета върху хълбоците си. Отвореният прозорец бе право насреща. Исса стоеше плътно до рамото ѝ, но не можеше да мине оттам. Кару се обърна към нея.

– Ще те следвам, сладкото ми момиче. – Исса доближи вратата, виейки люспесто тяло. – Върви. Идвам след теб.

И Кару тръгна, право към нощта отвън. Вече беше стигнала далече, чак над крепостния вал, когато Исса махна дъските, блокиращи вратата и широко я разтвори.

За да се озове лице в лице с Тен.

Императорът падна на колене. Очите му се изцъклиха мъртво; омразата изтече от тях така, както животът изтичаше в червено от гърдите му. Никой не го подхвана и той се прекатури с плясък в плиткия улей на банята. Водата и пяната разцъфнаха в розово.

Прислужничката изпищя.

Намаис и Мизориас се нахвърлиха, Акива отблъсна атаката им; никога не бе вършил нещо с такава лекота.

Долови как стражите се откъсват от стените, въздухът беше наситен с техния потрес. Един се заплете в дългия си ръкав, докато опитваше да извади меча и изруга. Хазаел и Лираз вдигнаха мечовете си като един.

Сигурно сребърните мечоносци си въобразяваха, че победата е на тяхна страна само защото са повече – осмина срещу двама – но още при първото кръстосване на мечовете тяхната самоувереност се изпари. Това не беше поредното упражнение за париране и нападение, с каквито бяха свикнали, нито ги съпровождаше игривия звън на сребро. Хазаел и Лираз държаха дългите си мечове с две ръце, а мощните им удари сякаш бяха предназначени за безчетна армия ревенанти. Имаха зад себе си десетилетия на битки и сражения, а ръцете им бяха покрити с ужасяващи рабоши – тяхната яростна атака помете стражите като природно бедствие.

Това не беше битка на двама срещу осмина, а касапница, в която двама посичат осмина. С присъщата ѝ лекота Лираз отсече рамото на стража, който я блокира. Неговото болезнено стенание беше заглушено от издрънчаването на меча върху пода. Когато отстъпи назад, тя не го довърши, а покоси следващия страж с нисък ритник и той падна на колене. Мъчителният му стон се сля с този на неговия другар; той също беше вече извън строя.

Първият удар на Хазаел мина през острието на неговия противник и онзи остана да стърчи с един красив сребърен кочан в ръце.

Всичко това се случи между две вдишвания: извънбрачните даваха урок на наперените сребърни мечоносци каква е фаталната разлика между страж и войник. Най-накрая в погледите на стражите проблесна разбиране. Заплашителната самоувереност в стойката на останалите петима отстъпи място на отбранително привеждане. Те стиснаха още по-здраво мечовете и оформиха широк кръг около извънбрачните. Целта на трескавата размяна на погледи помежду им беше лесна за разгадаване.

"Хайде, нападай."

"Не, ти ги нападни пръв."

Нямаше защо да се притесняват. Лираз и Хазаел не чакаха покана. Всяко забавяне даваше време на врага да мисли. Самите те имаха нужда от мислене толкова, колкото и техните мечове. Те нападнаха. Те бяха нитилъм. Ехтежът от ударите беше оглушителен и прозвището "Счупени остриета" намери потвърждение, когато лъскавите и крехки оръжия на стражите се раздробиха при срещата със стоманата. В другия край на помещението един от безименните придворни приклекна точно навреме, за да избегне къс от сребърен меч, забил се в стената, където само преди секунда беше главата му.

Счупените остриета бяха обезоръжени и се разминаха само с леки рани. Когато един от тях все пак направи вял опит да вдигне меча си от пода, достатъчно бе само озъбена усмивка и поклащане на глава от страна на Лираз, за да застине като гузно дете, хванато да върши бели.

– Просто останете по местата си – каза тя. – Демонстрирайте умението си да стоите неподвижно и нищо няма да ви се случи.

Всички застинаха неподвижно, изпълвайки пространството с телата си – толкова голямо пространство, толкова мускулна маса, а никаква полза. Никой досега не беше заплашвал живота на сребърните мечоносци и ако Лираз и Хазаел поискаха да ги убият, нищо нямаше да ги затрудни. Но те не желаеха да ги убиват и всичко се размина почти без никаква кръв. Мишената беше Йорам, а той лежеше забравен в плитката вода, чийто цвят преминаваше от розово към наситеночервено. Яил беше следващият.

Само че Яил го нямаше.

– Акива – само каза Лираз. – Яил.

Акива всичко разбра. Тримата извънбрачни владееха центъра на помещението. Вътре беше тихо. Най-много две минути да бяха минали, откакто острието на Акива прониза сърцето на неговия баща. Обезоръжи Намаис и Мизориас – сражаваха се добре, но не чак толкова добре – и ги повали в безсъзнание с дръжката на меча, за да предотврати евентуални прояви на героизъм, което би го принудило да ги убие. Единият падна по лице и докато Акива го преобръщаше с крак, за да не се удави в плитката алена вода, Яил изчезна.

Къде? Дори да се е измъкнал през някой таен изход, не беше успял да вземе и племенника със себе си.

Акива изгледа продължително престолонаследника със смразяващ поглед. Яфет беше придърпал една от прислужничките като жив щит пред себе си. Тя стоеше окаменяла, прилепена до гърдите му, а той стискаше дългата ѝ плитка в ръка, както някой достоен мъж би стискал меча.

"Ето го новия император", помисли си Акива.

Където и да беше отишъл Яил, досега трябваше да е вдигнал всички на крак. Акива се приготви за ответен удар. Изненада се, че още не е нанесен; очакваше стражите при портата Самех първи да чуят звън на оръжие и да нахлуят при тях. Тогава тримата с Хазаел и Лираз ще направят заклинанието, ще станат невидими и ще полетят, проправяйки си път за бягство сред всеобщия хаос.

Само дето не настъпи никакъв хаос.

"Сигурно тези дебели стъклени стени не пропускат никакъв звук", помисли си Акива. Сред тази неестествена тишина новопостигнатият сиритхар постепенно започна да напуска Акива, сякаш го беше споходил и си тръгваше по своя воля; сетивата му изгубиха необикновената си чувствителност. Погълнат от спусналия се пред очите му полумрак и постепенно губещ свръхспособностите си, Акива огледа помещението. Групата придворни ласкатели стоеше като прикована за пода, всички напълно втрещени; зяпаха с усти като риби на сухо във влажния въздух. Погледът му се плъзна по тях. Халас беше загубил самодоволното си изражение.

Пак се върна на Яфет, прикрил се с тялото на прислужницата. Това не би трябвало да го изненадва, но едно е да чуеш за някого, че е мерзък и страхлив, друго е да се убедиш с очите си. Въпреки това нямаше друг избор. Целта беше постигната. Дойдоха да убият един подстрекател към война, а не да предизвикват метеж в Империята, нито да окупират властта.

Затова, без да сваля очи от Яфет, Акива произнесе традиционните думи за встъпване във власт на нов владетел: "Императорът е мъртъв. да живее императорът". Насред пропития с влага и потрес въздух гласът му прозвуча тежко, тържествено. Кръстоса ръце на гърдите, притиснал дръжката на меча към сърцето си, и леко сведе глава пред Яфет. Зад него Хазаел и Лираз направиха същото.

Ужасът на Яфет премина в смут. Огледа се, търсейки обяснение от придворните съветници, сякаш изобщо не е помислял за такъв развой на събитията. Прислужницата се възползва от неговото объркване, изтръгна се от хватката му и се стрелна към вратата като освободено от капан животно. Акива я остави да избяга. Вратата след нея остана широко отворена и Акива реши, че сега вече стражите няма как да не нахлуят.

Но те никакви не се появяваха.

Лишен от своя жив щит, Яфет падна на колене и треперещ, взе бавно да пълзи заднешком. Акива отмести поглед от него отвратен.

– Нашата работа тук приключи – обърна се към брат си и сестра си.

Каквото и да ставаше навън, повече не можеха да чакат. Много по-лесно щяха да избягат сред всеобщ хаос – десет зеещи, оставени без надзор порти, докато стражите се стичат да отвърнат на удара – но и така щяха да се справят. И да се бият, ако се наложи. Той беше готов да тръгне, обръщайки гръб на Астре и на своето предателство.

Успя да стигне само до вратата.

Спряха го не сребърните мечоносци с тяхната непохватност и красивите си безполезни мечове. На вратата го чакаше Доминионът. Не стражи, а войници: в пълна бойна готовност, хладнокръвни и многобройни. Двадесетина, че и повече. Два пъти по двайсет, те нахлуха в помещението, но без да създават хаос и без да им дават шанс за лесно бягство. Само мрачни лица и вече окървавени мечове.

Чия беше тази кръв?

Освен това... носеха нещо – нещо напълно непредвидено; още при първия пристъп на познатата немощ и гадене Акива разбра. Войниците все повече стесняваха кръг около него, около брат му и сестра му, около посрамените и обезоръжени Счупени остриета и трупа на императора, вдигнали пред себе си потресаващи... трофеи. Тогава той разбра, че всичко е било предварително планирано.

Доминионците държаха пред себе си ръце. Изсушени, отрязани до китките длани, белязани с дяволските очи. Ръце на ревенанти, чиято поразяваща сила не беше намаляла след отделянето от телата на химерите бунтовници, избити и изгорени в полите на Хинтермост.

Акива усети как тяхната магия сякаш се вля в кръвта му и взе да я съсирва във вените. Опита се да ѝ устои, но нямаше полза. Започна неудържимо да се тресе.

– Слава на звездните богове – чу да мърморят придворните съветници. – Спасени сме.

Глупаци. Още ли не са се досетили защо Доминионът е в Кулата на завоевателя?!

Командирът му също бе тук.

– Племеннико – провикна се той. За миг Акива помисли, че говори на него, но Яил гледаше Яфет. – Позволи ми пръв да те поздравя. – Целият гореше – от жегата, или от страх? – и белегът му приличаше на блед корен, пропълзял през средата на лицето. Той приближи до Яфет, който продължаваше да стои на колене, и продължи: – Не така трябва да посреща поданиците си владетелят на Империята на серафимите. Вдигни се.

И му протегна ръка.

Акива осъзна какво ще последва, но поразяващата сила на хамсите се добави към обзелата го след сиритхар премала и той нямаше сили да се противопостави.

Яфет протегна ръка към Яил и той я пое, но не вдигна племенника си на крака, а я изви на гърба. Яфет изохка от болка, когато Яил смаза меката му китка в своята здрава войнишка хватка и му попречи да стане. Проблясване на метал, рязко движение на ръката и всичко приключи за миг: Яил прокара кинжала си по гърлото на своя племенник и там се появи тънка червена линия.

Очите на Яфет се облещиха и се завъртяха в орбитите. Устата му зяпна, но от там излезе само задавено гъргорене. Червената линия вече не беше толкова тънка. Сълзенето на кръвта се превърна в бликащ ручей. Той на свой ред стана порой.

– Императорът е мъртъв – провъзгласи Яил още преди това да е станало факт. После се ухили и избърса острието в ръкава на Яфет, преди да бутне тялото край трупа на Йорам в червената вода. – да живее императорът.

Акива усети, че е вкаменен и отваря уста като риба на сухо също като придворните съветници.

Колкото до Яил – той едва ли можеше да е по-доволен. Обърна се към Акива и направи шеговит поклон пред него.

– Благодаря ти – каза. – Много разчитах на теб да го направиш.

От тук нататък чудесният план на Акива тръгна в съвсем погрешна посока.

Докато Кару успее да стигне, всичко вече беше приключило.

Амзалаг, Тангрис, Башаис. Лежаха мъртви на звездната светлина, а Тиаго стоеше над телата им, спокоен и сияен, целият в бяло, очакващ. Чакаше нея. Останалите образуваха широк полукръг около него. Кару схвана положението от пръв поглед и не ѝ оставаше друго, освен да направи завой във въздуха и да се прибере в относителната безопасност на своята стая. Но тя не можеше да постъпи така. Не и при гледката на трите трупа долу – Амзалаг и двата сфинкса. От прерязаните им гърла по сипея все още шуртеше кръв, а привързаните към телата души лека-полека се отделяха. И всичко това само защото застанаха на нейна страна.

Това ли беше цената? Значи от тук нататък няма да има нито един съюзник. Ако се примири, по-добре да зареже химерите и тяхната кауза още сега.

Докато се спускаше надолу, беше заслепена от отвращение и ярост. Кацна тежко право пред Вълка. Кръвта, изпръскала гърдите и ръкава му, изглеждаше черна в мрака на нощта. Зад гърба му: планини от пръст, появили се след изкопаването на ямата; редица лопати с щръкнали като коловете на ограда дръжки; ниско ручене като от далечен двигател, но Кару осъзна, че са мухите. Долу в тъмното. Трябваше ѝ известно време да огледа ужасяващата сцена и да възвърне гласа си. После задавено каза:

– Ето го великия химерски герой, убил собствените си войници.

– Както се оказа, те не бяха мои войници – отвърна той. – Тяхна грешка. – И се обърна към тялото на Амзалаг. То лежеше на самия край на ямата. Тиаго се засили и го ритна с ноктестия си вълчи крак. То се претърколи на една страна. Сигурно имаше над двеста и петдесет килограма, но след като раменете увиснаха през ръба, тяхната тежест повлече и останалото. Започна да се свлича бавно, много бавно... после изчезна в миг. Тялото на Амзалаг се преметна в ямата и потъна в нейния непрогледен мрак.

Лиссет направи същото с телата на сфинксовете, които бяха много по-леки. Падането им не беше съпроводено от никакъв звук, сякаш се приземиха върху нещо меко. Кару не искаше да се замисля какво беше смекчило удара, но отдолу се надигнаха смрад и мухи, стотици мухи. Вдигнаха се като жужащ черен облак, понесли сякаш разложението върху крилете си. Тя отстъпи назад, борейки се с пристъпа на гадене. Почти усети въздуха в устата си, плътен и задушлив, димен и втечнен. Залитна назад, втренчена ужасена в Тиаго.

– Не всички са чудовища като теб – каза. – Като вас тук. – Тя огледа командирите на отряди, събрани около тях – Ниск, Лиссет, Вирко, Рарк,

Сарзагон. Посрещнаха погледа ѝ равнодушно, без никакъв свян. Само Вирко заби очи в земята, когато се спря на него.

– Чудовища, така е, ние сме чудовища – отвърна Тиаго. – Аз ще дам на ангелите техните "зверове". Ще им пратя кошмар, който да ги преследва в сънищата им дори след като мен вече няма да ме има.

– Това ли било? – озъби му се тя. – Такава ли е целта ти – да оставиш след смъртта си наследство от кошмари? Защо пък не. Не е ли такава цялата ти същност! Славният Бял вълк, убиецът на ангели, който не е спасил нито един живот!

– Спасител – разсмя се той. – Към това ли се стремиш? Ама че високомерна цел за един предател.

– Никого и нищо не съм предала. Ако има изменник, това си ти. Днешните ти приказки за разкопаване на катедралата – всичко ли беше лъжа?

– Кару, какво си въобразяваш? Какво ще правим с тия хиляди души? Нашият възкресител едва се справи с простата задачата да създаде армия.

В гласа му имаше толкова презрение. Но Кару не му остана длъжна.

– Е, вече приключих с твоята армия и сега ще имам нужда от ново занимание. – Тя вече съскаше, а главата ѝ се изпълни с белия шум на яростта. Решена бе да спаси душата на Амзалаг, както и душите на сфинксовете. Амзалаг не заслужаваше да умре точно сега, когато му върнаха надеждата да открие своето семейство.

– Приключила си, значи, а? – Тиаго се усмихна. "Убиец, инквизитор, дивак." Тук той вече плуваше в свои води. – Мигар наистина си въобразяваш, че можеш да спечелиш тая игра? – Той поклати глава. – Ех, Кару, Кару. Името ти наистина ме разсмива. Този глупак Бримстоун! Кръсти те Надежда, само защото се съешаваше с един ангел. По-скоро трябваше да те именува Похот. Или най-добре Блудница.

Думите му не я уязвиха. Нищо от това, което каза Тиаго, вече не би могло да я засегне. Докато го гледаше, не можа да проумее как толкова време е изпълнявала неговите заповеди и е създавала чудовища само и само да се сбъдне чудовищното му желание – да остави наследство от кошмари. Мислеше си за Акива, за нощта, когато дойде при нея край реката, за опустошителната болка и срама, изписани върху лицето му, и за любовта, това все пак беше любов – печал, любов и надежда; припомни си нощта на бала на Войнолюбеца и как колкото повече грешеше Тиаго, толкова по-вярно постъпваше Акива – жар срещу смразяващия студ на Вълка, закрила срещу надвисналата чудовищна опасност.

Тя прикова присвитите си очи в Тиаго и каза тихо, хладно:

– Все още те яде отвътре, че предпочетох него, така ли? Искаш ли да ти кажа нещо? – "Любовта е стихия." – Ти никога не си му бил съперник. – Тя почти изсъска последната дума и студеното, овладяно изражение на Тиаго се разпука от яростен спазъм. Толкова красив съсъд, сътворен от Бримстоун, а какво черно и смъртоносно нещо се криеше вътре.

– Оставете ни. – Говореше през стиснати зъби и всички разтвориха криле да изпълнят заповедта му още преди Кару да успее да се разкае за думите си.

Сред плясъка на криле и повея на мощния им размах, вдигнал вихрушки от прах, сред прииждащата на талази смрад на разложение и парливата болка от мърсотията по голите ѝ ръце и лицето, тя почувства въображаемо потрепване на някогашните си криле – толкова силно беше желанието ѝ да избяга. Също като в нощта на бала на Войнолюбеца, когато танцуваше с Тиаго, а крилете ѝ тръпнеха да я понесат далече от него.

Далече, далече. "Махни се от него." Напрегна тяло да се вдигне във въздуха, но Тиаго я изпревари още преди да се откъсне от земята. Светкавично. Ръката му се стрелна, вкопчи се в нейната и синините ѝ пламнаха от болка. Задържа я здраво.

– Наистина ме яде отвътре, Кару. Това ли искаше да чуеш? Да се увериш, че си ме унижила? Наказах те за това, но наказанието се оказа... неудовлетворително. Защото не го извърших лично. Твоят покровител Бримстоун направи всичко възможно да не останем с теб насаме. Знаеше ли това? Е, сега обаче него го няма, нали?

Прикована от желязната му хватка, Кару изпрати с очи отдалечаващите се войници. Само Вирко се обърна да погледне назад. Но не спря и скоро мракът го погълна заедно с останалите. Плясъкът от крилете им заглъхна, облаците прах се уталожиха и Кару остана сама с Тиаго.

Ръката му стискаше нейната като менгеме. Кару помнеше от какво Бримстоун съчленяваше телата на Вълка. Познаваше силата му и затова не се надяваше да се изтръгне.

– Пусни ме.

– Не бях ли мил с теб? Не бях ли внимателен? Мислех, че ти така го искаш. Смятах, че това е най-правилният път към теб – ласкателства и любезност. Сега обаче виждам, че съм направил грешка. И знаеш ли какво? Доволен съм. Защото има и друг начин за убеждаване.

Внезапно свободната му ръка се озова на кръста ѝ, промъкна се под блузата и се впи в голата кожа. Нейната свободна ръка се стрелна към сърповидния нож, затъкнат на хълбока, но Тиаго парира движението, сграбчи оръжието и го запрати в ямата. След секунди и другият нож го последва, а Кару безсилно заудря с юмруци по гърдите му, опитвайки да се освободи.

Всичко се случваше с такава бързина, че не усети кога се озова просната върху сипея; от силния удар пред очите ѝ притъмня и въздухът излезе от дробовете ѝ. Едва си поемаше дъх, защото Тиаго вече беше отгоре върху нея, тежък и прекалено силен. Тогава в главата ѝ се мярна напразна мисъл: "Не е възможно да ми направи нещо лошо, защото съм му нужна . А той през цялото време се смееше.

Смееше се. Дъхът му я блъсна в лицето. Тя извърна глава, взе да се съпротивлява, мускулите ѝ се напрегнаха да му даде отпор, а с всяко поемане на въздух в дробовете ѝ нахлуваше вонята от ямата.

Тя също беше силна. И нейното тяло бе дело на Бримстоун, както и неговото; при това не просто притежаваше мощ – цял живот беше тренирала. Освободи едната си ръка и се изви под него, препречи рамото си между тях, сви коляно и го отблъсна, претърколи се настрани, а докато той успее да ѝ се нахвърли отново, скочи на крака и, аха, да се вдигне към небето, да избяга, когато се вкопчи в нея и пак я повали тежко на земята. Този път падна по очи върху сипея и болката опърли тялото ѝ. Почувства се като прикована от неговата тежест, която притискаше раменете ѝ и не ѝ даваше възможност да го отметне. После чу гласа му в ухото си – "Блудница!", издиша той, а дъхът му пареше; устните му опираха кожата ѝ, усети острите върхове на зъбите му.

Ухапа я. Разкъсваше я.

Тя изпищя, но той натисна главата ѝ в сипея и задави крясъка.

Не можеше да го види. Продължаваше да натиска лицето ѝ в мърсотията и камънака, когато почувства ноктестите му пръсти да се пъхат под колана на джинсите ѝ и да дърпат надолу. За миг изгуби съзнание.

"Не."

"Не!"

Този писък не беше нейният глас. Това беше съзнанието ѝ и пак онова глупаво, гневно самозаблуждение: "Невъзможно, той не може".

Но той можеше. И го правеше.

Джинсите обаче не поддадоха дори когато дръпна толкова силно, че я влачи близо метър по земята и тя усети с лицето си всяко камъче. Преобърна я отново по гръб, за да докопа ципа, стовари се ухилен отгоре ѝ с нейната кръв по устните, по зъбите; когато покапа и по нея, тя усети вкуса ѝ в устата си. Над него се виждаха звездите. Щом охлаби хватката, за да смъкне джинсите с две ръце, пръстите ѝ докопаха един камък и тя размаза усмивката върху лицето му.

Изръмжа от болка, но не помръдна. Неговата кръв се смеси с нейната по зъбите му и той пак се ухили. Разсмя се с глас. Това беше гнусно. Устата му приличаше на ужасяваща червена гримаса, а той продължаваше да я притиска с тялото си.

– Не! – изкрещя тя и този вик сякаш се откъсна от самата ѝ душа.

– Не се прави на толкова недостъпна – отвърна. – В края на краищата ние сме само съсъди. – Когато този път дръпна джинсите, те се смъкнаха чак до ботушите и се усукаха около прасците ѝ. Усети как камъните се впиват в голата ѝ кожа. Писъкът в главата ѝ бе оглушителен и безполезен, напълно безполезен, когато коляното му се пъхна между краката ѝ и ги разтвори. Ръмженето му беше съвсем животинско и Кару започна да се бори. Съпротивляваше се. Нито за миг не се предаваше. Всеки мускул взимаше участие в битката, противостоеше му. Ноктестите му пръсти разкъсваха ръцете ѝ, докато се опитваше да я прикове към земята, а камъните деряха гърба и краката ѝ, но тя не усещаше болка. Знаеше, че не трябва да остава неподвижна нито за миг. Той промени хватката си и сега държеше двете ѝ китки само с една ръка – за да освободи другата, да освободи другата – но тя се изтръгна и посегна с нокти към очите му. Тиаго обаче се дръпна навреме и тя остави дълбоки бразди по бузите му.

Отново сграбчи двете ѝ ръце.

Тя примигна, защото звездите заплуваха пред очите ѝ. Разтърси глава, за да си проясни погледа и тогава се сети за ножа.

В ботуша.

Сега ботушът ѝ се виждаше така далече. Той стискаше толкова силно китките ѝ, че вече почти не си усещаше пръстите. Когато за миг спря и се дръпна, за да се освободи от собствените си дрехи – вече не така бели – беше принуден да пусне едната ѝ ръка. Този път Кару я остави да падне отстрани до тялото ѝ, напълно отпусната. Затвори очи. Извън кръга на тяхното насечено дишане пустинното мълчание приличаше на кух, всмукващ звук. Зачуди се дали ако изпищи, ще я чуят в казбата. И ако я чуят, дали някой ще се притече на помощ?

"Исса. Досега трябваше да е дошла."

"Какво са сторили на Исса?"

Кару не изпищя.

Когато отново се стовари върху нея, Тиаго беше забравил за свободната ѝ ръка, а тя само извърна глава настрани и стисна очи. Не го гледаше. Сега той дишаше по вълчи насечено и тя размърда бедра, изви се настрани, за да му попречи. Продължи да стиска очи и слепешком заопипва насъбралите се крачоли на джинсите, за да стигне ботуша. И ножът. Малката дръжка студенееше в жарката ѝ длан. Насред болката и недостига на въздух, в слепотата на плътно стиснатите очи, заобиколена от смрадта на разложение и жуженето на мухи, върху раздиращите камъни на подвижния сипей и под натиска на приковалото я тяло, тази дръжка беше всичко за нея.

Бавно измъкна ножа. Тиаго се опитваше да разтвори бедрата ѝ.

– Хайде, любима – измърка той, – пусни ме вътре. – Едва ли имаше нещо по-извратено от този мъркащ глас и Кару беше сигурна, че ако сега го погледне, той сигурно ще се усмихва. Затова не отвори очи.

Заби ножа до дръжката в меката вдлъбнатинка на шията му. Макар и късо, острието се оказа достатъчно.

Обля я топлина – кръвта му. Ръцете на Тиаго внезапно забравиха за нейните бедра. Когато отвори очи, той вече не се усмихваше.

– Избийте всички – заповяда на войниците Яил, обзет от нездраво въодушевление.

Акива продължаваше да стои в средата на банята заедно с брат си и сестра си, които все още стискаха мечовете, макар и уязвени от силата на дяволските клейма. Даваше си сметка, че са неспособни да се защитават срещу толкова многоброен противник.

– Не всички – намеси се ур-магът Халас, изправяйки се до Яил. Единствен той сред всички придворни съветници не изглеждаше никак потресен от случилото се. Съучастник.

– Разбира се – откликна Яил, въплъщение на фъфлещата любезност. – Грешка на езика. – А после към войниците: – Избийте всички без извънбрачните.

От самодоволния вид на Халас не остана и следа.

– Какво?!

– Точно така. Предателите трябва да бъдат публично екзекутирани, нали? – продължи Яил, престорвайки се, че не е разбрал Халас. После, все още обзет от отблъскваща веселост, се обърна към копелетата. – Както каза и моят брат преди малко, на бесилката винаги ще се намери още място.

– Господарю – изпречи се отпреде му Халас, едва сега започнал да усеща страх. – Аз говорех за себе си.

– А, ясно. Съжалявам, стари приятелю, но ти влезе в заговор за убийството на брат ми. Как тогава да вярвам, че няма да предадеш и мен?

– Аз?! – Халас целият почервеня. – Аз ли съм заговорничил?! Заедно с теб...

– Ето, виждате ли – зацъка Яил, – вече се обърна срещу мен. Всички знаят, че Бича за зверовете уби Йорам и бедния Яфет – негова собствена кръв. Тогава как да те пусна жив от тук, че да тръгнеш да разнасяш лъжи за мен.

Почервенялото лице на мага стана бяло.

– Никога. Аз съм изцяло твой. Господарю, ти имаш нужда от свидетели. Нали каза...

– Прислужницата от банята ще бъде свидетел. И то много по-добър, защото вярва в това, което ще разкаже. Нали с очите си видя как копелето закла императора. Е, другото пропусна, но ще си повярва, че е видяла всичко.

– Господарю мой, ти имаш... нужда от маг...

– Сякаш пък ти владееш магията – присмя му се Яил. – Не ми трябват измамници и отровители. Отровата е оръжие за страхливците. Врагът трябва да кърви. Кураж, приятелю, умираш в достойна компания. – Той направи едва забележим знак, слабо потрепване на ръката и войниците пристъпиха напред.

Халас взе да се оглежда диво, очаквайки помощ отнякъде.

– Помощ! – провикна се, макар да беше част от заговора и лично се беше погрижил никой да не се притече на помощ.

Развикаха се и останалите придворни. На Акива му стана жал за тях, макар самият той да беше повече за жалене в сравнение с тая шайка елитни и жестоки глупаци.

Последва кървава баня. Сребърните мечоносци, огромни и безполезни грубияни, при това вече обезоръжени, се опитаха да окажат съпротива и паднаха. Един войник от Доминиона довърши сам Намаис и Мизориас, които бяха все още в безсъзнание, като леко плъзна острието на меча по гърлата им. Сякаш жънеше снопове пшеница, толкова отработено и безстрастно беше движението му. Телохранителите отвориха очи и издъхнаха след кратко гърчене и мятане по червения под на банята. Останалите прислужнички от банята също не бяха пощадени; Акива предвиди какво следва и се опита да защити най-близката до него, но беше заобиколен от твърде много доминионци и прекалено много хамси го облъчваха с магията си. Войникът го блъсна обратно към Хазаел и Лираз, после усмири пищящите момичета без следа от угризение.

"Достойни за своя командир бойци", помисли си Акива, докато тази сцена се разиграваше пред очите му. През живота си беше видял и участвал в много кланета, но тази касапница го потресе със своето хладнокръвие. И с ловкостта, с която беше извършена. Като гледаше кървавия пир и си даваше сметка, че него ще обвинят за всичко – позорът ще е негов, а Яил ще облече императорската тога – Акива се мяташе между жар и мраз, бяс и безсилие.

Напразно се опитваше да си върне поне частица от мощта и бистрата мисъл на сиритхар. Сега чувстваше само нарастващо отчаяние. Погледна брат си и сестра си, които стояха, опрели гръб в гръб. Усети обзелото ги напрежение.

Освен Халас имаше още четирима придворни съветници; умряха така, както бяха наблюдавали и смъртта на своя император: смаяни, възмутени и безсилни. Халас квичеше. Опита се да се издигне във въздуха, сякаш имаше излаз през сводестия таван от масивно стъкло, затова мечът на войника прониза корема вместо сърцето. Квиченето стана още по-пронизително; докато се свличаше надолу, магът стисна острието с две ръце, впил във войника невярващ поглед. Когато доминионецът дръпна меча, пръстите на жертвата се пръснаха по пода. Халас вдигна пред лицето си осакатените ръце – кръв, толкова много кръв, бликаща от чуканчетата на пръстите – това гледаше той в жалкия си потрес, продължавайки да квичи, когато войникът си поправи мерника и го прониза право в сърцето.

Квиченето секна.

– Не вярвам, че той изобщо се е опитвал да прави магии – заключи Яил. – Пък и болката за десятъка. Каква загуба. Колко напразно пропиляна болка.

После впери пронизващия си поглед към Акива и посочи него. Акива застана нащрек, готов да се отбранява – или поне да направи опит. Хватката му около ефеса на меча беше хлабава и отслабваше все повече, докато омаломощаващата сила на магията ги заливаше отвсякъде. Но войниците разчитаха ясно жестовете на своя командир и не нападнаха.

– Ето тук – продължи Яил – стои истински маг.

Акива наистина все още стоеше, макар че това едва ли щеше да продължи дълго. Усещането толкова много хамси да са насочени към него го върна отново към ешафода на агората в Лораменди, към Мадригал и към нейния поглед тогава; как беше положила глава върху дръвника; как главата ѝ падна с кънтящ звук, а той крещеше, неспособен да направи нищо друго. Къде беше тогава това усещане за истински сиритхар? Той разтърси глава. Не беше никакъв маг, един маг щеше да я спаси. Един маг би спасил себе си, брат си и сестра си от тези войници с техните ноктести изсушени трофеи, с тяхната открадната от други мощ.

Яил прие неговата реакция за проява на скромност.

– Хайде де – възкликна той. – Мислиш, че аз не знам, но грешиш. Ами заклинанието, с което скрихте мечовете? То беше много добро, обаче призоваването на птиците – това беше направо удивително. – Той подсвирна, разпръсквайки слюнка, и поклати глава: прочувствена похвала.

Акива се постара да не се издаде. Яил вероятно подозираше, но нямаше как да знае със сигурност, че птиците са негово дело.

– Ами всички спасени химери? Честно казано, това вече ме изненада. Бича за зверовете да помага на същите тия зверове?! – Яил замълча, но не го изпускаше от поглед. На Акива никак не му се понрави този поглед през дълго проточилата се пауза. Всяка тяхна среща се превръщаше в игра с големи залози: прекомерната любезност прикриваше взаимното им недоверие и дълбока неприязън. Този път любезностите бяха станали излишни, но командирът продължаваше със своята загадка, в която сега витаеше дух на веселие. Правеше ход след ход с усмивка на уста.

"Какво наистина знае?" Акива непрекъснато си задаваше този въпрос. Вече се убеди, че Яил със сигурност знае нещо. Какво ли не би дал, за да сложи край на неговото веселие.

– Тя има вкус на вълшебна приказка – продължи Яил. Тези думи, които съдържаха заплашителна нотка, му прозвучаха познато, но Акива не можа да си спомни откъде. Не и докато Яил не добави, почти припявайки: – Тя има вкус на надежда. О! Това ли пък какво е на вкус? Цветен прашец и звезди, така каза Падналия. И дълго продължи да разправя за нея, това глупаво създание. Едва не ми стана жал за момичето – да те докосне такъв език.

В ушите на Акива забуча грохот. Разгут. Яил някак е открил Разгут. Какво ли му беше наговорило това изчадие?!

– Чудя се – продължи Яил, – успя ли да я откриеш изобщо?

– Не знам за кого говориш – отвърна Акива.

Усмивката на Яил сега стигаше почти от ухо до ухо – злобна и възбудена – и видът ѝ беше отвратителен.

– Така ли? – каза той. – Доволен съм да го чуя, тъй като в доклада ти не се споменава за никакво момиче. – Наистина беше така. Акива не каза нищо за Кару, нито за гърбавия Изил, който се хвърли от едно минаре, за да не издаде Кару, нито пък за Разгут, когото до този момент смяташе за загинал заедно с Изил. – За онова момиче, което работело с Бримстоун – продължи Яил. – Което е било отгледано от Бримстоун. Много любопитна история. Макар и изсмукана от пръстите. Че за какво ще му е на Бримстоун да взима момиче от човешкия род? И пак в тази връзка – какъв интерес ще имаш ти към едно човешко момиче? Същото ли е, за което си мисля?

Акива не каза нищо. Яил беше прекалено доволен; нямаше съмнение, че Разгут му е разказал всичко. Тогава идваше въпросът колко и какво знае Разгут. Дали е наясно къде се намира в момента Кару? Известно ли му е, че тя е поела работата на Бримстоун?

Какво искаше Яил?

Командирът на Доминиона – не, напомни си Акива, сега Яил беше император – продължи, свивайки рамене.

– Падналия се кълнеше и че момичето било със синя коса, което вече няма как да приема на доверие. Тогава, мисля си, откъде да съм сигурен в останалото, което ми разказа за света на човеците. И за всички ония любопитни работи, които си пропуснал в твоя доклад. Ето защо се наложи да подходя творчески към въпроса. В края на краищата повярвах, че казва истината, колкото и чудато да звучи тя. Едно не ми е ясно обаче – как така вие тримата сте пропуснали да споменете за техния напредък? За техните приспособления, племеннико. Как така сте пропуснали да докладвате за техните удивителни, невъобразими оръжия?

Немощта на Акива все повече се задълбочаваше и причината не беше само в хамсите. Сега всичко си идваше по местата. Разгут и оръжията. Чисто белите туники. Арфистите. Цялата пищност и великолепие. "Сигурно иска да направи впечатление", си беше помислил той, когато чу първите слухове, но усещаше, че нещо му убягва. Едва ли някой сериозно ще иска да направи впечатление на стелианите с бели туники и арфи.

На хората обаче...

– Ти изобщо нямаш намерение да завладяваш стелианите – каза Акива. – Искаш да нападнеш света на хората.

Тиаго, изглежда, не разбра защо изведнъж му стана трудно да диша и какво общо имаше това с лекото убождане в гърлото. Ръката му посегна към ножа, извади го и кръвта бликна още по-силно – върху Кару, навсякъде по нея. Вълка погледна острието... снизходително. Кару предположи, че последната му мисъл е била: "Този нож е прекалено малък, за да ме убие".

Но не беше.

Очите му помътняха. Вратът му омекна. Главата му се стовари върху лицето ѝ; за кратко се опита да се вдигне, после да се извърне, накрая замря. Лишеното от живот тяло натежа. Той беше мъртъв. Тиаго. Мъртъв и тежък. Кръвта му продължаваше да се лее, а Кару се оказа заклещена под него с разтворени крака и омотани в смъкнатите джинси прасци; трескавото ѝ дишане кънтеше толкова силно в собствените ѝ уши, че сякаш и звездите можеха да го чуят.

Тя го блъсна настрани, измести част от тежкото му тяло, измъкна се изпод него, изрита краката му, за да се освободи напълно и се надигна със залитане, дърпайки джинсите нагоре. Падна и пак се изправи. Ръцете ѝ толкова силно трепереха, че се обу едва след няколко неуспешни опита, но така и не успя да се закопчае. Не беше способна да спре треперенето, но и не можеше да остави джинсите разкопчани, това беше немислимо. Точно тогава се разплака – разстроена, че не може да накара пръстите си да извършат нещо толкова просто, което трябваше да се свърши на всяка цена; невъзможно беше да ги остави така. Хълцаше през цялото време, докато най-накрая се закопча.

Едва тогава го погледна.

Лежеше с отворени очи. Устата му също зееше. Зъбите бяха почервенели от нейната кръв, а тя беше цялата пропита от неговата. Елекът ѝ, доскоро сив на цвят, сега изглеждаше черен на звездната светлина заради попилата в него кръв. Белия вълк беше... разголен, скверен, изложил на показ недвусмислените си помисли, колкото недвусмислена бе и смъртта му.

Тя беше убила Белия вълк.

"Той се опита да... "

"Но кой би се загрижил за това?"

Та това беше Белия вълк, героят на химерските племена, вдъхновител на невъзможни победи, упование и сила за народа си. А тя беше любовница на ангелите, предател. Развратница. Онези, които застанаха на нейна страна, вече ги нямаше – убити или тук на място, или пратени на сигурна смърт. Зири никога вече нямаше да се върне. Ами Исса, какво бяха сторили с нея?

"Пак ли останах съвсем сама?"

Не би могла да понесе отново да е сама.

Още не можеше да спре треперенето, което премина в конвулсии. Вече трудно си поемаше въздух. Главата ѝ сякаш се изпразни. "Дишай – каза си. – Мисли."

Но в главата ѝ не идваха никакви мисли и тя едва успяваше да диша.

Какво ѝ оставаше от сега занапред? Бяга или остава. Или ги изоставя, оставя ги да загинат – всичките, всички химери в Ерец, а душите в катедралата да бъдат погребани завинаги – или да остане и... после? По принуда да възкреси Тиаго?

Само при мисълта за това – как душата му докосва нейните сетива, как животът се завръща в тези бледи очи и как тези ноктести ръце пак се наливат със сила – тя падна на колене и повърна. Не би понесла нито единия, нито другия избор. Не можеше да изостави своя народ – в продължение на хиляда години Бримстоун беше носил това бреме, а тя се прекърши едва след няколко месеца. "Твоята мечта е и моя мечта. Ти си единствената ни надежда."

Но никога повече не би могла да се изправи лице в лице с Вълка; останеше ли, щяха да я накарат да го върне.

Или да я убият.

"Божичко, о, боже!"

Тя повърна отново. Усилието я изцеди докрай, спазъм след спазъм, докато не се превърна в куха черупка, кървяща както отвън, така и отвътре. "Съсъд – чу гласа му в главата си, – ние сме само съсъди." Повърна отново, но вече бълваше само жлъчка. Гърлото ѝ гореше и когато най-после дрезгавото давене утихна, тя дочу звук и той беше близо.

Това бяха криле.

Обзе я паника.

Те се връщаха.

– Чувствам се като муха, която се е размазала на прозореца и е полужива. – Гласът на Зузана беше вял и отпуснат като косата ѝ.

– Много точно казано – съгласи се Мик. – Вей по-силно!

Сега беше ред Зузана да си вее с ветрилото – произведение от крехки и чупливи палмови листа, което откриха на покрива на хотела. Мик, само по шорти, седеше на килнатия назад стол, сложил крака върху леглото и отметнал глава, та раздвиженият от ветрилото въздух да разхлажда шията му.

– Ти си богинята на въздушните течения – каза той.

– А ти си блестящ пример за мъжественост.

Смехът на Мик излезе глух в жежката омара.

– Изкарах цяла седмица в обкръжението на чудовищни войници. И сега съм наясно, че мога да бъда само блестящ пример за мършавост.

– Изобщо не си мършав. – На Зузана ѝ трябваше време колкото един замах с ветрилото, докато формулира комплимента си. Наистина обкръжението от тъмнобронзови гръдни плочки и бицепси, по-едри от главата ѝ, показа физиката на Мик в съвсем нова светлина, но като се замислеше – кому наистина са нужни бицепси, по-едри от главата ѝ? Е, освен ако, разбира се, работата ти не е да убиваш ангели – тогава може да са от полза. – Ти имаш идеална мускулатура за цигулар – заключи тя.

– А ти – могъщите ръце на кукловод. Двамата с теб направо посрамихме химерите.

Тя спря да си вее и се просна върху леглото. Това беше долнокачествено легло в евтин хотел и от удара зъбите ѝ изтракаха. "Ох!", неубедително изохка тя.

– Ей, не се възползва дори от половината полагаемо време да си вееш.

– Знам, ама ме мори скука.

– И точно сега ли я почувства?

– Точно в този момент. Сам видя как ме нападна.

Мик остави стола да падне на четирите си крака върху пода и се възползва от случая да се метне до нея на леглото. "Ох!", пак простена тя.

– Знам един лек срещу скука – каза Мик и се обърна на една страна с лице към нея, но веднага след това отново се просна по гръб. – Ама е много горещо.

– Тоя начин наистина е много горещ – съгласи се Зузана, която нито за миг не се усъмни точно за какъв лек говори той. – Чудя се как тая страна изобщо има население. Кой може да прави бебета в такава жега?!

– Ами давай да се махаме тогава – предложи той. – да вървим на брега. У дома. В Австралия. Знам ли. Защо още сме тук, Зузе?

"Тук" беше Уарзазат, най-големият град в южната част на Мароко. Приличаше на декор за филма "Мумията" или за някой друг като него. Нищо чудно наистина да беше така, защото в този град в края на пустинята Сахара имаше филмови студия. Това беше малко скучно и страшно горещо градче; макар в хотела им уж да имаше климатик, по някое време през нощта той беше престанал да работи. Тогава двамата не му обърнаха внимание, защото нощите по тези места бяха достатъчно прохладни, за да се лекува скуката и да се множи населението на страната.

Защо наистина още бяха тук – цяло денонощие след невидимото им бягство от крепостта на чудовищата, причинило мехури по краката от дългото ходене и синини от платения десятък болка, придобили вече морав отенък?

– Не знам – призна Зузана с тънко гласче. – Искаш ли да се върнем обратно в реалния живот при туристите, ангелския култ и марионетките? – Тя се разхленчи и си даваше сметка за това. – Искам да правя чудовища, магии и да помагам на Кару.

– Това тук също е реален живот – каза той. – А още по-точно – реална смърт. Прекалено опасен е.

– Знам – отвърна тя и наистина го знаеше, но имаше чувството, че не е редно да изоставят Кару на такова място. Щом Тиаго я беше убил веднъж, откъде можеше да са сигурни, че няма пак да го направи? – Проклятие, защо тя няма телефон?! – измърмори жално Зузана. Кару беше богата, толкова ли не можеше да си позволи сателитен телефон или нещо от този род? Е, карай да върви. Но ако имаше начин Зузана някак да се увери, че приятелката ѝ е добре, и на нея щеше да ѝ стане по-леко.

Което не значи, че ще спре да се оплаква.

Нали се съгласи да си тръгне от казбата – ето че стигнаха до тук. Ами, чудесно. Не беше обещавала да напуска страната. Просто не можеше да се пребори с предчувствието, че ако продължат нататък, цялата магия от последната седмица ще се изпари и ще ѝ остане само да разправя на внуците си една щура история как за седмица в някакъв гигантски пясъчен замък на пределите на пустинята Сахара е била чирак на възкресител и е помагала за създаването на огромни крилати войници, участници във война от някакъв отвъден свят.

А зад гърба ѝ те тайно ще правят знаци, че на старицата съвсем ѝ хлопа дъската, защото всичко това звучи напълно откачено, дявол да го вземе!

Тогава няма да ѝ остане нищо друго, освен отново да стане невидима – защото, божичко, сега тя наистина го можеше – и да ги напердаши по грубиянските задници с навит на руло вестник, докато те с писък се разбягват от вмирисаната на готвено зеле бабина кухня.

– Ще стана най-страховитата баба на света – промърмори тя кисело, сякаш виждаше в бъдещето.

– Моля?!

– Нищо. – Преобърна се по корем и зарови лице във възглавницата. Изкрещя, в устата ѝ влезе старата хотелска калъфка и внезапно ѝ се прииска да облее езика си с течаща вода. Калъфката, разбира се, е прана след последния наемател, успокои себе си тя. "Разбира се." Сигурно затова имаше вкус на спарена чужда глава.

Ръката на Мик докосна гърба ѝ и бавно взе да описва кръг. Тя се обърна с лице към него.

– Рисувам с пръсти по изпотения ти гръб – обяви той. – Това беше сърце.

– Потно сърце. Колко романтично.

– О, романтика искаш, значи. Дадено. Какво пиша сега?

Тя почувства как пръстът му се плъзга по кожата ѝ и взе да изговаря всяка буква, която изписваше.

– З-У-З-А-Н-А. Зузана. Щ-Е. Ще. С-Е. – Тя замълча. – Се. – Лежеше напълно неподвижно, ослушвайки се с кожата си за следващата буква. – О. – Гласът ѝ секна. Наблюдаваше лицето на Мик. Той се усмихваше дяволито на себе си, съсредоточен в своето занимание. По челюстта му беше набола брада с ягодов цвят. През счупената летва на кепенците се промъкваше слънчев лъч и надничаше в миглите му; те изглеждаха посипани със светлина.

– М – продължи Зузана. "Божичко. Зузана, ще се О-М..."

Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Дали той можеше да го почувства през гърба ѝ? Когато в Прага заговориха за женитба, тя се отнесе пренебрежително. Така де. Смути се, че са я хванали да мисли за това; нали не е някоя отнесена девица, на която се привиждат само сватбени рокли, при това още не ѝ беше дошло време за женене.

Ъ, усети тя. "Ъ", прошепна.

Ръката на Мик замръзна.

– Грешка – каза той. – Това беше Е.

– Е?! Но така не се пише... – Тя си прехапа езика.

– Кое не се пише така? – Гласът на Мик звучеше закачливо. – Канех се да напиша "Зузана, ще се ометеш ли от тук с мен?". А ти какво си помисли?

Тя смъкна ризата си върху гърба.

– Нищо – отвърна и се претърколи в другия край на леглото.

Мик я прихвана през кръста и я дръпна обратно.

– Нали не си помисли...? О! Какъв конфуз.

Лицето ѝ пламна. Ето че пак стана същото. Божичко. Явно наистина беше отнесена девица, на която ѝ се привиждат сватбени рокли.

– Остави ме – дръпна се.

Но той не я пусна. Държеше я здраво.

– Още не мога да ти задам този въпрос – прошепна в ухото ѝ. – Остава ми да премина през още две изпитания.

– Много смешно.

– Не се шегувам. – Каза го съвсем сериозно и когато тя погледна сладкото му честно лице, то изглеждаше съвсем сериозно. – Ами ти?

Е, тя наистина се беше пошегувала за трите изпитания. Честно. Не се мислеше за някаква принцеса от приказките. Само че в момента се чувстваше така и това не беше най-неприятното усещане на света.

– Не – отвърна. Вече не се опитваше да се изскубне от прегръдката му. – Не се шегувах. Ето ти сега и второто изпитание. Поправи климатика, за да може

после да излекуваш скуката ми.

Кару отново се намираше в стаята си. Навън беше нощ. Цял ден беше минал от случилото се край ямата. Някак си.

Вратата беше затворена, но изобретението на Мик за залостване го нямаше. Някой беше отнесъл двете дъски заедно с мандалото и с нейната безопасност, която, както стана ясно, винаги е била илюзорна.

Тя си представи препускането на луната в кръг около света, как светът профучава покрай слънцето и блещукането на звездите върху небесния свод – но... не. Това също беше илюзия, както изгревът и залезът на слънцето си беше чист трик. Тъкмо светът се движеше, а не звездите или слънцето. Небето се движеше, похлупено върху безкрая на света, докато той се търкаля през вселената, премятайки се презглава, и точно това препускане я държеше прикована тук. Една от милиардите други на земята.

"Няма значение какво се случва с мен – каза си тя. – Аз съм една от милиардите. Аз съм просто звезден прах, приел някаква мимолетна форма, която рано или късно ще се разпадне отново на прах. Звездният прах ще продължи във времето и някога може би ще образува друга форма. А аз ще съм свободна. Така, както е свободен Бримстоун сега."

Звезден прах. Според науката, както Кару беше чела и слушала, цялата материя идва от избухнали звезди. Но иначе това звучеше като човешко тълкувание на митовете на Ерец. Е, може би малко по-суха версия: без слънце насилник и ридаеща луна. Без пробождаща луна. Това го имаше в легендите на кирините: Слънцето се опитало да обладае Елай със сила и тя го пробола, така както Кару прободе Тиаго. Нитид заплакала и от нейните сълзи се родили химерите. Децата на скръбта.

Кару се зачуди: дали Елай е плакала? Дали се е окъпала в морето, опитвайки отново да стане чиста? Това също можеше да е част от легендата: нейните сълзи направили морето солено, а всичко на света било родено от насилие, предателство и печал.

Кару се беше изкъпала в реката. Сълзите ѝ щяха да стигнат чак до морето, щяха да напоят финиковите палми в някой оазис, щяха да се превърнат в плодове и да бъдат изядени и някой ден тя сигурно щеше пак да заплаче, но през нечии чужди очи.

"Нещата не се случват по този начин."

"Напротив, точно така става. Нищо не се губи завинаги. Дори сълзите."

Ами надеждата?

Чувстваше се чиста, доколкото това е възможно без сапун и топла вода. Потопи се в бързеите и стоя така, докато ръцете и краката ѝ не изтръпнаха и кръвта не се отми от насинената ѝ и одрана кожа – нейната собствена кръв и тази на... Не само нейната кръв. Даже по-голямата част от кръвта не беше нейна.

Но не беше и само на Тиаго.

Дочу звук, наблизо, това бяха криле.

Отърси съзнанието си от този спомен, сякаш беше лице, което може да зашлеви.

"Мисли за нещо друго."

За болката. Това щеше да свърши работа. Ама коя болка по-точно – те вече станаха толкова много. Но и тя се превърна в нещо като колекционер ценител на болки и не им позволи да се слеят в някаква обща мъгла. Всяка драскотина, всяка контузия си имаше свое лице като звезда в съзвездие. Съзвездие, наречено... как? Жертвата?

Наистина приличаше на жертва. Кървяща. Оскотяла. Цялата дясна страна на лицето ѝ беше изподрана от чакъла на сипея. Устните ѝ бяха напукани, бузите – морави, охлузени и покрити с кели. Спуканите мехури по дланите ѝ сълзяха от дръжката на лопатата. Лопатата. Не мисли. Меката част на ухото. Точно върху тази болка реши да се съсредоточи, можеше да се направи нещо по въпроса. Долната част на ухото, където Вълка я захапа, беше разкъсана и отекла. Може би ще успее да я възстанови, така както излекува ръцете на Зири и разпраната му в усмивка уста. Но не беше сигурна, че ще съумее да постигне необходимата концентрация. Пък и не можеше да понесе дори мисълта за менгеметата. Цялото ѝ тяло сега беше болка, смъдеж и вик.

"Правиш много красиви синини", каза ѝ веднъж Тиаго. "Ти обаче – не", помисли си, загледана в грозните петна, покрили ръцете ѝ, в скосените следи от пръсти, които свидетелстваха какво ѝ е причинил.

Какво се опита да ѝ причини, поправи тя сама себе си.

Дали Елай е успяла да прониже Слънцето навреме, или то е стигнало докрай? Легендата мълчеше за това. Кару реши да вярва, че Елай е успяла да се защити, също като нея. Поднесе закривена тапицерска игла към пламъка на свещта, за да я стерилизира. На масата пред нея имаше подпряно ръчно огледалце; застана пред него и съсредоточи цялото си внимание върху разкъсаното ухо, избягвайки да поглежда лицето. Не искаше да вижда лицето си.

Ето го резултата от всичките тия години усъвършенстване на бойни изкуства, мислеше си тя, нажежавайки иглата. Отначало си въобразяваше, че схватките ще са същите, каквито ги знаеше от филмите: винаги на достатъчно просторно място, за да се подчертае елегантната им хореография; нанасяне на чисти удари и святкане на гневни погледи. Ха! Никакъв простор нямаше, само вкопчване и паника, а адската сила на Тиаго струваше много повече в сравнение с нейния репертоар от декоративни ритници.

Естествено, тя го беше убила. Може и да изглеждаше като жертва, но не беше пострадала. Тя го възпря.

Само ако можеше с това да се приключи всичко.

Звук, наблизо, това бяха криле.

В главата ѝ още ехтяха плясъкът на криле и глухото тупване, трополенето на сухата пръст, изхвърлена с лопата. И мухите. Как успяват толкова бързо да открият труповете?

Имаше чувството, че все още стои на ръба на ямата и че зловонният мрак под краката ѝ заплашва да погълне и нея. Рязко заби иглата в мекото на ухото. Това ѝ помогна отново да прогони спомена, но вече знаеше, че спомените са като мухи – дори да ги пропъдиш за кратко, нищо не може да им попречи да налетят отново – а и пробиването с игла болеше. Рязкото поемане на въздух беше достатъчно да събуди Исса.

Исса. Единствената благодат през тази нощ. Тя все още имаше Исса.

– Какво правиш, сладко момиче? – Жената-змия разви пръстените на опашката си, свита досега пред вратата и издаде кратко раздразнено съскане, когато забеляза извитата като рибарска кука игла в ухото на Кару. – Остави аз да свърша това.

Кару я остави да вземе иглата. Какво щеше да прави, ако не беше Исса?

Ако заедно с всичко останало ѝ бяха отнели и Исса?

– Не мога да заспя – прошепна тя.

– Така ли? – Гласът на Исса беше мек като пръстите ѝ. Тя промуши иглата през ухото на Кару и завърза здраво първия възел. – Това никак не е чудно, бедно дете. Така ми се иска да имах чай за сън, за да ти дам.

– Или реквиемен чай.

Гласът на Исса никак не беше мек, когато каза:

– Не говори такива неща! Ти си жива. Докато ти си жива, а той е... – Прекъсна изречението насред дума. Кой е този "той"? Каквото и да искаше да каже обаче, тя размисли. – Докато си жива, все още има надежда. – Исса си пое дълбоко въздух, успокои ръката си и попита: "Готова ли си?", преди отново да забие иглата в плътта.

Кару се намръщи. Почака, докато иглата не излезе отново.

– Извинявай – каза после, – това ли...? Така ли вие двете с Ясри...?

– Да – отвърна Исса. – Стана съвсем спокойно, дете, недей да тъгуваш. – Тя въздъхна. – Как ми се иска и тя да беше тук. Тя щеше да знае какво да ти даде. Имаше десетки лекове, с които облекчаваше съня на Бримстоун.

– Ще си я върнем – каза Кару, питайки се кога, чудейки се по какъв начин и опитвайки да си представи как изглежда онова място сега. Тиаго даде огън на храма, заедно с реквиемната горичка. Оттогава минаха осемнайсет години. Дали дърветата пак са пораснали? Горичката беше много стара. Спомни си как се спускаше над върхарите на дърветата на лунна светлина, проблясването на покрива на храма през тях и тупкането на сърцето ѝ, щом знаеше, че долу я чака Акива. Акива, очакващ да я поеме от прегръдката на въздуха в своята. Акива, легнал до нея, пръстите му, пърхащи по миглите ѝ, докосването му, меко като крило на колибропеперуда, тихо като цветче на реквиемно дърво, полетяло в мрака към земята.

Тя затвори очи и кръстоса ръце, сложила длани върху предмишниците, усещайки колко чувствителни са заради натъртванията и синините. Тиаго, нейният съюзник; Акива, нейният враг. Колко противоестествено беше всичко. Какво прави някой твой враг?

Не. Тя не можеше да забрави това. Заби пръсти в синините по ръцете си, за да се съвземе от тези спомени. Татуираните върху пръстите черти, рабошът на извършените убийства, правят врага враг. Купищата пепел по местата, където доскоро е имало градове, правят врага враг.

Исса завърза нов възел и сряза конеца. Кару ѝ благодари и се запита: "А сега какво?".

Слънцето вече изгряваше. Нямаше как да се затвори в стаята си завинаги. Рано или късно ще трябва да се изправи лице в лице с химерите. Не може да чака синините да се разсеят. Пък и ще им обърне ли внимание някой. Те вече ги приемаха като неизменна част от нея. Каква ли част от случилото се край ямата знаеха?

Определено не всичко – това е сигурно. И, в името на боговете и звездния прах, дано никога да не научат цялата истина.

Звук, наблизо, това бяха...

– Кару!

Задавен шепот. Кару примигна.

– Кой е там? – Гласът на Исса беше остър и тя разбра, че шепотът не е бил въображаем. Идваше откъм прозореца, но този път не беше Баст.

– Моля те!

Гласът беше безплътен, думата звуча дълго. Шепотът бе твърде нисък, за да се нарече глас, но Кару все пак го позна. Тялото ѝ пламна и се смрази. "Защо? Защо отново се връща тук?" Тя рязко се изправи и столът се катурна назад.

Исса се втренчи в нея.

– Кой е това, дете?

Но Кару нямаше време да ѝ отговаря. Резетата на кепенците паднаха мигом. Прозорецът зейна отворен. Исса се сепна, твърдите мускули на навитата ѝ опашка взеха да играят на светлината на свещите, а Кару отстъпи пред внезапното нахлуване и пред топлината, която го предхождаше. Акива изникна сред мекото сияние на губещото сила заклинание и се строполи на пода.

Не беше сам. Усети присъствието на другите още преди да беше паднало заклинанието. Двамата от Карловия мост. Позна ги веднага, макар сега да изглеждаха толкова различно. Сестрата – Лираз – чието красиво лице, навремето остро и опасно, сега бе променено от горест. Дишаше тежко, а очите ѝ се бяха превърнали в червени ями на скръбта, макар и далеч не толкова червени като тези на Акива. Той изглеждаше като в онзи далечен ден, когато Мадригал носеше тялото му, което отвлече от килията в Лораменди, за да го пусне на свобода. Бялото на очите му бе станало кървавочервено от спуканите капиляри. Какво му беше причинило това? Изглеждаше омекнал като восък, изцеден от изтощение.

Но нито един от двамата не беше толкова променен като брат им. Той беше... мъртъв.

Носеха тялото, хванали го от двете страни и нито един от тях не изглеждаше годен за тая работа. Когато го оставиха на пода, то се изхлузи и падна тежко. Откъм Лираз се дочу стенание, тя коленичи и нежно повдигна главата му.

"Хазаел, спомни си Кару. Името му беше Хазаел." Очите му бяха отворени с вперен, безжизнен поглед, кожата – посиняла, вратът и крайниците – вече вкочанени. Крилете му бяха обгорени, вместо огнени пера сега имаше само кухи стволове, нежната перушина бе превърната в пепел, разлетяла се във въздуха. Явно не отскоро беше мъртъв.

Кару все още усещаше да я обливат ту горещи, ту студени вълни. Стоеше окаменяла на мястото си, опитвайки се да проумее какво става. Исса първа излезе от вцепенението, приближи се и се приведе над Хазаел да докосне лицето му. Кару само наблюдаваше, беше я обзело неестествено отстранение – беше се върнало старото чувство за нереалност, сякаш животът ѝ е сянка, която танцува върху стената – и очакваше всеки момент свирепата сестра да се озъби и да блъсне Исса настрани, но нищо такова не стана. Лираз взе ръката на Исса и я стисна. Змиите в косата и около врата на Исса утихнаха и изопнаха тела, готови да нападнат, ако е необходимо.

– Моля ви. – Гласът на Лираз едва се чуваше. Очите ѝ с див поглед се местеха ту към Исса, ту към Кару. – Спасете го.

Кару чу нейните думи, но тъй като всичко около нея беше забавило своя ход, те сякаш увиснаха във въздуха. Тя обърна поглед към Акива. Начинът, по който я гледаше той... беше като докосване. Тя неволно отстъпи назад. Лицето му бе безмълвна молба, кожата бе синкава почти като трупа на брат му, оставен сега върху пода точно на мястото, където тя обикновено съчленяваше телата. Очите на всички бяха вперени в нея. Даже Исса се извърна, за да я вижда.

Да спаси него?!

Значи са дошли при нея да молят за помощ?! И то след като изпепелиха порталите на Бримстоун заедно със самия Бримстоун, след като съсипаха народа ѝ, бяха донесли трупа на посечения си брат, за да го възкреси?!

Откъде ли го носят? Личеше, че са изтощени от усилието и целите се тресат. Акива стоеше опрян безсилно на стената. Повече приличаше на мъртъв, отколкото на жив; сега беше много по-близко до смъртта, отколкото когато го видя за първи път обезкървен на бойното поле при Булфинч.

– Какво е станало с теб?

Това можеше да го каже тя, задавайки въпроса на него, но стана точно обратното. Говореше Акива, взрян в бузата ѝ, в устните и в току-що закърпената мека част на ухото. Давайки си сметка как изглежда, тя измъкна косата иззад ухото и го покри с нея.

– Кой ти стори това? – отново попита той. Колкото и немощен да беше гласът му, сега в него кипеше гняв. – Той е бил, нали? Вълка го е направил.

Някак беше успял да почувства истината и наблюдавайки яростта, изписана върху лицето му, Кару можеше единствено да мисли за живата наметка, която сътвори за нея навремето, и за мекия допир на пеперудените криле върху раменете ѝ. Тогава, много отдавна, Тиаго беше разкъсал роклята ѝ, затова под светлината на празничните фенери, които грееха като изкуствени звезди, Акива направи с магия за нея жива наметка, за да се покрие.

В онази нощ тя направи своя избор и той не беше погрешен.

Но това се случи отдавна. Толкова вода изтече оттогава, толкова много неща се случиха.

Твърде много.

Тя не отговори, раздразнена от очевидната си слабост. Съжали, че поне ръцете ѝ не са покрити и че не се е привела в по-приличен вид. Какво значение имаше още малко болка в края на краищата? Не биваше да показва слабост, не и сега. Тя пристъпи напред, съсредоточавайки се върху Хазаел. Акива ѝ беше донесъл мъртвия си брат. Е, нали тъкмо той ѝ донесе и Исса. Освен това ѝ върна Зири – не биваше да го забравя, каквото и да става от тук нататък. Тя коленичи до тялото – бавно, всичко я болеше – и отново се зачуди, че са го донесли от толкова далече.

Телата са само мъртво тегло – в края на краищата ние сме само съсъди – но да си даваш сметка за това е едно, а да изоставиш тяло е съвсем друго. Кару добре разбираше това. Тъкмо телата са онова, което ни прави истински. Какво е душата без очи, през които да гледа, или без ръце, с които да държи? Нейните ръце сега трепереха и тя преплете пръсти, за да ги усмири.

Раната беше под лявата ръка на Хазаел. Право в сърцето. Трябва да е била бърза смърт.

– Моля ви – отново каза Лираз. – Спасете го. Ще ви дам каквото поискате в замяна. Само назовете цената.

"Цена?" Кару я погледна остро, но не забеляза и следа от жестокост или суровост по лицето ѝ, такова, каквото го помнеше, само силна болка.

– За такова нещо няма цена – каза тя. Погледна Акива. "Или ако има – можеше да добави – ти вече си я платил."

– Ще го направиш ли? – Думите на Лираз трептяха от надежда.

Наистина, ще го направи ли? Кару знаеше, че тя е единствената им надежда – същата, която едва не посякоха в Прага само защото имаше хамси върху дланите. В това имаше някаква ирония, но тя не изпита злорадство. Не можеше да гледа ръцете на Лираз – бяха толкова черни – но в същото време така нежно придържаха главата на брат ѝ, пръстите толкова внимателно галеха мъртвешката му буза. Кару си даваше сметка, че не е редно да изпитва съчувствие към убийците на своя народ, но въпреки това не можеше да го преодолее. В края на краищата имаше ли сред тях някой с чисти ръце? Не и тя. "О, Елай, ръцете ми вече никога няма да бъдат чисти." Тя рязко сви юмруци и мехурите, оставени от дръжката на лопатата, пламнаха. Нещо ѝ подсказваше, че ако го направи, ако спаси този живот... това може да е изцеление. Не само за този серафим, но и за нея самата – след преживения край ямата ужас, след лопатата и онова, което трябваше да направи и... и на живота в лъжа, който беше принудена да живее. Искаше да го направи. Белег върху кокалчетата на пръстите ѝ за спасен, а не за отнет живот.

– Не мога да съхраня тялото му – каза тя. – Вече е прекалено късно. Нито мога да направя така, че да изглежда по същия начин. – Сигурно Бримстоун щеше да знае как да получи тези огнени криле, но те не бяха по силите ѝ. – Той вече няма да бъде серафим.

– Това е без значение – каза Акива. Тя срещна погледа на червените му очи, на тези червени очи и ѝ се прииска да направи същото и за него. – Стига иначе да е същият – добави той. – Само това е важно сега.

"Така е", каза си тя и ѝ се прищя да го вярва също толкова непоклатимо, както го вярва той. "Само душата е важна. Тялото е само съсъд."

– Добре тогава. – Тя си пое дълбоко дъх и сведе поглед към Хазаел. – Дайте ми кандилницата.

Думите ѝ бяха посрещнати с мълчание, равносилно на погром.

Погром.

"О, не. Не." Кару впи поглед в мъртвото лице на Хазаел, в отворените му сини очи, в излъчващите смях черти на лицето и надигналата се в нея скръб я погълна със своята мощ. "Не." Тя прехапа устни, за да не им позволи да издадат звук. Цялата се скова. Така трябваше. Нейната скръб... ако я отприщеше, тя щеше да се превърне в магическо наметало, съставено от нечия скръб, която е свързана със скръбта на друг и с нечия друга и още една – без край. Не искаше да вдига поглед, за да не види покосените лица, застинали сред тази ужасяваща тишина.

– Нямаме... не носим кандилница. – Лираз. Шепнейки. – Донесохме го тук. При теб.

Гласът на Акива беше дрезгав.

– Минал е само ден, Кару. Моля те. – Сякаш всичко можеше да се поправи, стига да я убеди.

Те не разбираха. И как биха могли? Никога не беше говорила с Акива за това – колко изтънява връзката на душата с тялото след смъртта; колко лесно може да отлети без посока, ако не я задържат. Тя никога не му го каза и сега от аурата на този мъртъв ангел не бе останала и следа; воин, убиец и любим брат – нито следа от светлина или смях не потрепваше в тези сини очи, във ведрите му черти; никакъв полъх не докосваше нейните сетива, за да ѝ подскаже кой е той... Защото той вече не беше нищо.

Тя вдигна очи. Насили се да срещне погледите на Акива и Лираз, за да видят и почувстват скръбта ѝ.

И да разберат, че душата на Хазаел е загубена завинаги.

Тъкмо нейната скръб съкруши Акива. Разбра всичко само с един поглед. Хазаел си беше отишъл.

– Не! – Викът на Лираз беше задавен, лишен от въздух, почти беззвучен, тя се раздвижи.

Акива нямаше сила да я възпре. Но и на нея едва ли ѝ бяха останали много сили. Въпреки опустошителната мощ на хамсите, тя пое почти цялото бреме на Хазаел по дългия път насам – и за какво, за нищо – като често към това се добавяше и неговата тежест: дърпаше го за ръка и му крещеше да се съвземе, когато започваше да пропада в мрак. Мрак, мрак и мрак. Той дори сега го поглъщаше.

Какво беше направил в Астре?

Не помнеше нищо. Спомняше си само барабаненето по вътрешната страна на черепа и призоваването, натиска, онзи натиск отвътре; как сграбчи Лираз и я притисна към себе си; как падна върху Хазаел и прегърна и него; а когато се случи взривът – откъде ли дойде? – ги изведе на свобода. Надалече, много надалече, а по пътя нито един стъклен кинжал от пръсналия се меч, нито дори парченце не ги порази.

Пренесоха Хазаел в полето, но той беше вече мъртъв. Какво е смъртта обаче? Акива се сети за Кару. Разбира се. "Надежда – каза си той, паднал на колене в тревата, омаломощен, замаян и скован. – Нейното име означава надежда."

Но не и на техния език, не и за тях.

Лираз се нахвърли на Кару и Акива посегне да я спре, но се оказа прекалено бавен. Тя блъсна Кару и я събори по гръб на земята. Там лежеше и някакъв стол. Двете се строполиха едновременно. Кару извика от болка.

Лираз успя да си поеме въздух.

– Лъжеш! – изкрещя тя.

Изкрещя.

Акива също се раздвижи, но то бе като да ходи в тъмнина. Жената-змия се оказа по-бърза – това беше Исса, Акива я разпозна по рисунките на Кару. Тя трябва да е била в кандилницата. "Кандилница, кандилница, кандилница." Защо нямаше кандилница?! Но може и взривът да е разпръснал душата на Хазаел; може би, когато го спуснаха насред полето, тя вече да е била отлетяла и още тогава са изгубили всякакъв шанс да го спасят. Никога нямаше да разберат това. Хазаел си беше отишъл, сега само това имаше значение.

А Лираз крещеше.

Каквото и да мислеше да прави Кару с тях двамата, сега то вече не беше в нейната власт.

– Само го спаси! – крещеше насреща ѝ Лираз и този звук беше ужасяващ – суров и така пронизителен. Акива си представи как навсякъде из казбата се отварят събудени очи.

Исса беше по-силна от немощната и разсипана Лираз. Тя я отхвърли надалече от Кару, блъсна я обратно към Акива. Можеше да я убие, нейните змии можеха да забият зъбите си в плътта на сестра му, но не го направиха. Исса само я блъсна към Акива и той я задържа. Лираз направи опит да се съпротивлява, но риданията я пречупиха и тя се свлече в ръцете му. "Не, не и не – повтаряше непрекъснато. – Не може да си е отишъл, невъзможно е, не и той." Акива я държеше здраво и двамата заедно пак се сведоха над тялото на брат си; залюля я в прегръдката си, а тя хлипаше. Твърдостта ѝ се пропукваше при всяко ридание, то я завладяваше, разтърсваше я. Акива никога не я беше виждал да плаче, но това беше нещо отвъд плача. Той я придържаше и също хлипаше, докато наблюдаваше над темето ѝ как Исса помага на Кару да стигне до леглото.

Забеляза колко мъчително се движи, видя болката, изписана върху лицето ѝ, нарезите по него и скръбта в лебедовочерните ѝ очи, когато го погледна, безмълвните сълзи, които се стичаха по нейните бузи, но не можеше да промени нищо от това. Мракът се надигаше и се виеше около него; риданията на Лираз се забиваха право в сърцето му, а Хазаел беше безвъзвратно мъртъв.

"Урната е препълнена – дочу той провлечения, приветлив глас на брат си. – Налага се да живееш."

И ето го сега: все още жив, когато всички около него умираха. О, черна немощ. Единственото, което искаше сега, бе да затвори очи.

После на вратата се чу думкане. Кару рязко се обърна натам. Разнесе се гърлен женски глас.

– Кару, какво става там?

Когато Кару светкавично се обърна към него, в очите ѝ все още личеше скръб, но тя постепенно отстъпваше място на уплах и изтощение. Избърса сълзите с опакото на ръката и се опита да се задържи на крака. Лицето ѝ се сгърчи от болка при това усилие – какво ѝ беше причинило това... животно? – и тя сякаш понечи да каже нещо, но не остана време, защото вратата вече се отваряше. Лираз вдигна глава, хлипането ѝ утихна, когато започна да идва на себе си и си даде сметка какво е направила.

Застана нащрек, а лицето ѝ пребеля и на него останаха само червените очи. Посегна към вкочанената ръка на Хазаел и я стисна. Скръбта се изличи от лицето ѝ, а примирението придаде на чертите ѝ неестествен покой.

Акива осъзна, че тя е готова за смъртта.

Той знаеше, че няма право да се поддава на потреса – от толкова отдавна се бореше с това чувство – но все пак беше ужасен и усети как безсилието го увлича в своята спирала. На самия предел на мрака, за кой ли път притиснат в укреплението на врага, в него се надигна съвършено различен порив. Той не беше готов.

Искаше да живее. Искаше да завърши онова, което най-сетне започна след толкова много пропилени години. Желаеше да промени света. Заедно с Кару, заедно с Кару.

Но не вярваше, че това може да стане.

Първият, влязъл през вратата, беше вълчицата, помощникът на Тиаго. Това коварно звероподобно създание изви гръб и изръмжа още щом зърна ангелите. Но Акива дори не я погледна, защото зад нея, застанал на прага с прорязани от дълбоки драскотини бузи, които потвърждаваха най-страшното му подозрение, стоеше Белия вълк.

– Гости ли имаш, Кару? Не знаех, че даваш увеселение.

О, този глас, хладнокръвен и надменен, с лек привкус на веселие. Кару не можеше да се насили да го погледне. "Животът в тези бледи очи, силата в тези ноктести ръце." Това не трябваше да е така, беше толкова погрешно. Но точно тя го направи. В нея се надигна жлъчка, още сега можеше да падне на колене и да избълва вътрешностите си.

– И аз не знаех.

"Това беше единственият начин", каза си, но започна да се тресе все по-силно и едва успяваше да го потисне. Опита се да гледа някъде зад него, но в коридора се мяркаха силуетите на Лиссет и Ниск, а тя и тях не искаше да вижда. Нито да забрави, нито да прости студенината върху лицата им, когато, залитайки, се беше върнала от ямата, цялата подгизнала в кръв и трепереща от ужас, влачейки Тиаго след себе си.

Колкото до Тиаго...

Той влезе в стаята. Чуваше как ноктестите му лапи се забиват в мръсния под и можеше да усети дъха на мускус, който се носеше от него, но все още не успяваше да се насили да го погледне. Засега беше само едно размазано бяло петно в периферното ѝ зрение, което прекосяваше стаята, за да застане до нея и да се изправи лице в лице с ангелите. До нея, сякаш двамата бяха съюзници.

И те наистина... бяха.

Тя направи своя избор. За да заслужи вярата на Бримстоун в нея и в името, което ѝ бе дал. За да работи за спасението – и възкресението – на своя народ, каквото и да ѝ коства това, каквото и да ѝ коства. Тиаго беше едно от условията. Химерите следваха него. Това беше единственият начин, но от тази мисъл не ѝ ставаше по-леко да застане до него и да издържи тежкия поглед на Акива; а когато се обърна към ангела – все нанякъде трябваше да погледне – да види отвращението и объркването върху лицето му, недоверието му. Сякаш още не можеше да приеме, че тя търпи близостта на това изчадие.

"Аз също съм изчадие като него – искаше ѝ се да му каже. – Аз съм химера и ще направя каквото е редно за моя народ."

Само привидно показваше кураж. Изражението ѝ бе предизвикателно, но иначе се усещаше като прикована за пода. Огънят в очите на Акива винаги като фитил подпалваше въздуха помежду им. И сега не беше по-различно. Тя пламна, но опарена от срам, че стои срещу него редом с Вълка. Ангелът и Вълка, заедно в едно помещение. Сега ѝ се струваше, че винаги е вървяла точно към този момент и ето че той настъпи: ангелът и Вълка, изправени лице в лице, Акива с кръвясали очи, посивяло лице, опустошен, разбит и покосен от скръб, а тя... тя стои редом с Вълка, сякаш двамата са предводителят и вдъхновителката на този кървав бунт.

"Не е това, което си мислиш", би могла да каже на Акива.

"Още по-лошо е."

Но не каза нищо. Той нямаше да получи от нея нито обяснение, нито извинение. Насили се да извърне глава. Към Тиаго. Още не беше го поглеждала, откакто се върна от ямата. Едва сега си наложи да спре поглед на него. Ако дори това не беше способна да направи, какво оставаше за всичко онова, което им предстои.

И тя погледна.

Вълка си беше същият, величествен и спиращ дъха, най-висша степен в изкуството на Бримстоун. Видът му обаче сега не бе така безукорен, както обикновено. Това едва ли беше изненада, като се има предвид последния ден и половина. Ръкавите му бяха вдигнати нагоре, навити около загорелите мускулести ръце; Тен явно беше занемарила грижите за прическата на своя господар. Косата му беше събрана отзад от нечии припрени ръце и вързана на бял възел. Няколко кичура се бяха измъкнали и когато той ги приглади, в жеста му се прокрадна нетърпение. По неговото омразно и мъжествено лице още личаха следите от ноктите на Кару, но раната под брадичката, нанесена от нейния нож, беше затворена и заличена, сякаш никога не я е имало. Това се оказа лесна работа, не като ръцете на Зири и разпраната му в усмивка уста; само няколко слоя плът, които трябваше да се съединят отново над тесния отвор. Кару едва ли би могла да го убие с по-фина рана, дори да планираше да го върне отново към живот; освен това имаше в изобилие болка за десятъка.

Но очите му – за бога, в тези очи ѝ беше най-трудно да погледне. "Животът в тези бледи очи."

"В края на краищата ние сме само съсъди."

Очите ѝ засмъдяха от насъбралите се в тях сълзи и тя отново сведе поглед. Не знаеше какво да прави. Притисна към тялото насинените си и отекли ръце и трескаво взе да обмисля какво да каже. Ангели в нейната стая, единият от тях мъртъв, а другият – Акива; ето ти опасно затруднение.

Едва няколко секунди бяха изминали от влизането на Вълка. Неговото мълчание и неподвижност все още не изглеждаха странно, но съвсем скоро щеше да стане опасно.

Ако Лираз не се беше разкрещяла, Кару щеше да помогне на ангелите да си тръгнат. Щеше да окади с тамян, за да прикрие миризмата им. Дължеше това на Акива, а и много повече. Нямаше защо друг да научава, че са били тук. Но сега вече беше твърде късно. Сега Тиаго щеше да се заеме с тях, а той – Кару прочете това по очите му, когато си позволи един бегъл поглед – беше много по уязвен от самата нея.

Ясно беше как ще постъпи; това не беше първият му сблъсък с Акива: той го беше изтезавал, беше го наказал не само защото е серафим, но и защото Мадригал го бе предпочела. Всички негови приближени знаеха как жадува да довърши започнатото. Белия вълк сега би трябвало да се смее победоносно, би трябвало да се опива от кървавото си отмъщение.

Но не го направи.

Защото, разбира се – разбира се, разбира се – това всъщност не беше Белия вълк.

– Е, това ли е, на което ми прилича? – попита Тиаго.

– А на какво ти прилича? – отвърна Акива, но се виждаше колко му е неприятно изобщо да говори с Вълка. Не бяха заставали очи в очи още от тъмницата на Лораменди; сега, след като се срещнаха, на Акива най-малко му се искаше да си приказват.

– Това ми прилича на мъртъв ангел. – Сочейки Хазаел, Тиаго премести поглед от Акива към Кару, после се върна обратно на него с полупрезрителен смях. – Дойде да поднесеш почитанията си на нашия възкресител ли? Съжалявам, но ние не обслужваме твоя вид. Сигурно ти е известно, че сме във война.

– Войната свърши – озъби се Лираз с плам, но не заради победата им, Акива го знаеше. – И вие я изгубихте.

– Нима? Ще ми се да вярвам, че това тепърва ще стане ясно.

Акива бавно положи ръка върху раменете на сестра си, за да я обуздае. Ако се хвърли към Вълка, както се нахвърли на Кару, жената-змия едва ли пак ще му я върне жива. Сигурно Лираз умишлено се стремеше към смъртта или поне си въобразяваше, че я иска заради сполетялата я скръб. Смъртта сигурно щеше да ги споходи още тук, още тази нощ, каквото и да направят. Акива обаче нямаше намерение да я предизвиква допълнително – достатъчно бе, че дойде тук, воден от пълното си отчаяние.

Погледна към Кару, опитвайки се да отгатне какво мисли тя. Сигурно щеше да помогне на Хазаел, той видя колко искрена и неподправена е нейната скръб. Ами сега? Щеше ли да им се притече на помощ? Можеше ли изобщо да го направи? Тези синини по ръцете ѝ... Тя продължаваше да притиска ръце към тялото си и той бе сигурен, че се опитва да прикрие отоците – защо ли изглежда толкова засрамена? – но в крайна сметка така само привличаше неговия поглед точно там. Той... видя следите от платения десятък болка по ръцете ѝ, когато дойде предишния път; този спомен непрекъснато го преследваше. Тези обаче бяха различни.

Тези синини не бяха причинени от медните щипци, а от ръце.

Внезапно осъзна, че само това вижда. В него се надигна вълна от ярост и сега той беше този, когото трябваше да обуздават. Вече беше станал на крака и само моментното причерняване, само тази вбесяваща слабост улесниха Кару – Кару – да застане между него и Тиаго и да го отблъсне, когато той се хвърли, или по-скоро залитна напред. Веждите ѝ бяха заплашително свити и очите ѝ святкаха гневно; погледът ѝ питаше Акива: "Ти полудя ли?!".

Той наистина беше полудял. И беше жалък отгоре на всичко. Препъна се в тялото на Хазаел и този път Лираз трябваше да подхване него. И двамата бяха толкова слаби, така омаломощени и обезверени, че успяха само да се свлекат върху мръсния под край тялото на брат си. На химерите не им се наложи дори да насочват хамсите си срещу тях. Те и без това бяха свършени, толкова болезнено, очевидно, жалко свършени.

– Хайде, просто го направи – изсъска Лираз и Акива не успя да събере сили даже да възрази. – Убий ни!

Кару ги изгледа със същата непоклатимост, с която го беше отблъснала – гневи се, помисли си Акива, защото отново я принуждаваше да избира съдбата си. Толкова се беше променила само за няколко месеца. Тази острота, тази сурова мрачност и пустота. Припомни си каква беше тя в Прага и Маракеш, в краткото време, когато бяха заедно, преди да счупят ядеца: мекотата и подвижността на изражението ѝ; срамежливата, не на място появяваща се усмивка; внезапното поруменяване, което стигаше чак до светлата ѝ шия. Дори гневът ѝ бе толкова мимолетен и жизнен; затова сега мразеше тази новопоявила се привидна твърдост и се мразеше за това, че донякъде е причина тя да се появи. Но дори сега, ако му беше дадена възможност да избира, той пак щеше да избере да живее.

Още в следващия миг обаче тази вяра беше разклатена.

Кару се извърна към Тиаго – точно към Тиаго сред всички живи същества в тези два безкрайни свята – и размени с него бегъл, потаен поглед, пълен с неприкрита болка, но това беше споделена болка и в нея имаше... нежност. Тази нежност бе така нечестива, толкова непоносима, че Акива забрави за всичко друго. Гаснещият живот в него се събра в един последен миг на устрем и той полетя срещу Тиаго.

Тиаго го сграбчи за гърлото с ноктестата си ръка. Държеше го с изпънат лакът; това за него, изглежда, не представляваше трудност. Очите им се срещнаха и докато Акива усещаше как безмилостната като менгеме хватка на Вълка смазва гръкляна му, той отново зърна някаква извратена нежност да се мярка в погледа на неговия враг. След това просто се предаде. Подбели очи. Главата му клюмна.

Предаде се на мрака и част от него се надяваше той завинаги да го задържи.

Звук, наблизо, това бяха криле.

Кару беше сигурна, че кохортата на Тиаго се връща, но нито опита да избяга, нито да се скрие. Замръзна, подобно изплашена плячка, все още на колене върху пръстта и скалите, сред кръв и повръщано, сред ужас и мухи и зачака да бъде открита.

Когато разбра кой е, щом се спусна пред нея и копитата му на кирин разпръснаха ситни камъчета, потресът така я завладя, че не остави място за радост – Зири беше жив и беше тук, а начинът, по който я гледаше, още повече засили нейния потрес. Той се втренчи във Вълка, после в нея. Долната му челюст беше увиснала от смайване, даже залитна назад и Кару осъзна що за гротескна сцена вижда той в момента. Срамната поза на Вълка, недвусмислено повдигнатите и разтворени дрехи и малкият нож, който още лежеше там, където го изпусна – приличаше по-скоро на играчка или нож за отваряне на писма.

И тя. Трепереща. Окървавена. Виновна.

Тя беше убила Белия вълк. Ако изобщо в момента можеше да разсъждава, едва ли щеше да повярва, че има и по-лошо.

Но напротив – имаше.

Сега в стаята си тя положи глава на неговите гърди и усещаше сърцето му да тупти под бузата ѝ – бързо и все по-бързо. Даваше си сметка, че това вече е сърцето на Зири, не на Тиаго, и знаеше, че то препуска така заради нея – и само заради него се насили да потисне отвращението си.

Навремето се надяваше, че малката ѝ киринска сянка един ден ще стане неин съюзник, но никога не си беше представяла... това.

След първия миг на стъписване той се втурна към нея и беше толкова грижовен, толкова всеотдаен, мил и решителен – нямаше и следа от обичайната му свенливост; целият бе сила и целеустременост. Обгърна раменете ѝ – внимателно, но твърдо – и я накара да го погледне.

– С теб всичко е наред – каза ѝ, когато се увери, че кръвта по нея не е нейна. – Кару, погледни ме. Ти си добре. Той вече не може да те нарани.

– Може. И ще го направи – отвърна тя на ръба на истерията. – Той няма как да остане мъртъв. Ще ме принудят да го върна. Той е Белия вълк. Той е Белия вълк.

Само това каза. Зири също го знаеше; нямаше какво толкова да се умува. Зири беше този, който осъзна какво да се направи и кой ще го извърши. Кару схвана намерението му едва когато извади сърповидното острие; ахна, опита се да го спре. Той каза единствено, че съжалява. "Но не за себе си. Това ще се уреди. Съжалявам само, че те оставям сама за времето помежду."

Помежду. Помежду телата.

– Не! Не! – "Не, не, не, не, не, не, не." – Ще измислим нещо друго, Зири, не можеш да го направиш...

Но той го направи, с опитна ръка, а и острието беше като бръснач.

Държа го в прегръдките си, докато издъхна, а кръглите му кафяви очи бяха широко отворени и безстрашни и толкова благи. Миг преди да помътнеят, те бяха благи и обнадеждени също като едно време, когато още беше момче и я следваше по петите из Лораменди. За него мислеше през цялото време, докато той издъхваше в прегръдките ѝ – за момчето, което беше някога. И сега мислеше за същото, докато я прегръщаше с новите си ръце. Мислеше само за момчето, за да не го предаде неволно, потрисайки се от погнуса. Толкова несправедливо беше в сравнение със степента на неговата саможертва и толкова жестоко, но все пак – единственото, което можеше да направи, бе да не се изтръгне от прегръдката му. Макар да беше Зири, ръцете, които я прегръщаха, бяха на Вълка, а неговата прегръдка за нея бе като анатема.

Когато вече не можеше да издържа повече, намери благовиден предлог да се отдръпне. Бръкна в джоба си, отстъпвайки назад, и извади нещо, което лежеше там от няколко дни, полузабравено.

– Виж какво имам – каза. – Това е... знам ли. – Сега изглеждаше глупаво. Даже нелепо – за какво ли можеше да му послужи вече? Върхът на неговия рог, дълъг няколко сантиметра, който се откърши, когато падна в безсъзнание на двора. Още не можеше да разбере какво я накара да го прибере. Сега, когато той посегна да го вземе, съжали, че го е направила заради свенливостта в гласа му, казвайки: "Запазила си го", от която се разбра, че за него това означава много.

– За теб – каза тя. – Помислих си, че ще го искаш. Това беше преди... – Преди да зарови тялото му в плиткия гроб ли? Отново почувства как стомахът ѝ се свива на топка. Само това можа да направи за него, но нали поне не беше в ямата. Не можеше да предаде на ямата последната истинска киринска плът, скъпа Елай, дори това да е само звезден прах, образувал мимолетна форма. И без това ѝ бе достатъчно тежко да хвърля сухата пръст върху лицето му. През цялото време си мислеше, че би могла да промени решението си. Нали сега всичко зависи от нея. Имаше на разположение два пресни трупа. Можеше да поправи поне единия от тях. Можеше да върне душата на Зири в собствената ѝ обвивка: той беше направил каквото трябва и постъпката му беше толкова смела, но после се озова в ръцете ѝ. Душата му беше в нейните ръце.

Душата на Зири беше като скитника вятър на Аделфийските планини и плясък от крилете на буревестници; като красивата, печална, вечна песен на флейтите на ветровете, изпълнили с музика техните пещери, които той може би не помнеше. Почувства душата му като роден дом.

А я беше затворила в такъв съсъд. Защото в края на краищата той се оказа прав. Това беше единственият начин да управляват съдбата на химерите. Само с помощта на тази измама.

Ако изобщо успееха да заблудят някого.

Това не би било никак лесно дори при обичайни обстоятелства, а се случи за толкова кратко време. И двамата бяха още замаяни, дори не успяха да поговорят, камо ли да съставят план, а се наложи да преодолеят толкова голямо изпитание. Ангелите ще трябва да довършат останалото.

Кару се обърна и отиде при масата. Изправи стола, който преобърна при влитането на Акива през прозореца, и се отпусна на него. Прасците я боляха от усилието да влачи тежкото тяло на Тиаго и цялата се усещаше като разпъната от щипците на менгемета. Всичко това щеше да мине за ден-два. Другото обаче щеше да остане. Проблемите, непоносимата отговорност и лъжата, която за нищо на света не трябваше да напуска пределите на тази стая.

Исса и Тен се върнаха без Ниск и Лиссет.

– Искам да се махнат – каза Исса със заплашителен тон и Кару разбра, че тя говори за Ниск и Лиссет, не за ангелите. – Какво варварство да те зарежат така с него. И останалите не са стока.

Кару беше готова да се съгласи, но се отказа.

– Просто изпълниха заповедта. – Тонът ѝ подсказваше, че са изпълнявали къде-къде по страшни заповеди от тази.

– Не ме е грижа – отвърна Исса. Тя беше отвратена най-вече от двамата, защото бяха ная, а на нея ѝ се щеше да вярва, че племето ѝ е по-достойно от това. – Трябва да имаме усет за добро и лошо дори когато изпълняваме заповеди.

– Ако въведем такова правило, никой няма да остане с нас. – Тя хвърли поглед към Вълка. Към Зири. – Е, с някои изключения. – Отрядът на Болейрос трябваше да бъде възкресен съвсем скоро, заедно с Амзалаг и сфинксовете, чиито души успя да прибере от ямата. Имаше нужда от воини, на които да може да се довери. – Така де, не можем да премахнем всички, които не са ни по вкуса. Това ще е най-малкото подозрително. Пък и – добави после – би било неправилно.

Всъщност те не бяха премахнали никого и тя нямаше намерение тепърва да започва. Рейзър не влизаше в сметката. Той беше загинал, атакувайки укрепление на серафимите, наречено Глис-на-Тан – същото нападение, при което за всеобща жалост бяха загубили и Зири. Не беше нужно някой да разбира какво всъщност се е случило, когато Рейзър се опитал да изпълни заповедта на Тиаго и се провалил, нито че единият от тях двамата се беше завърнал, та макар и само за да попадне в плитък гроб и да получи главната роля в една огромна заблуда.

– Нека аз да свърша с двамата ная – каза през зъби Тен. – Тая вълча уста е гладна за тях. Ще кажа, че са ме помолили да ги изям.

– Не ставай зла – вяло възрази Исса.

– Така ли? – Тен се обърна да погледне Кару. – Тогава излиза, че си ме измамила?

Кару не успя да удържи усмивката си, от която наранената буза я заболя. Тен вече не беше Тен, както и Тиаго не беше Тиаго – това беше Хаксая и с нея всичко мина много по-леко. Макар да ненавиждаше вълчицата, Кару не изпитваше към нея същото физическо отблъскване като при Вълка. Мрачният хумор на Хаксая беше добре дошъл в тази компания, макар никой да не разбираше кога точно се шегува. Щом Кару събуди старата си приятелка в тялото на Тен – Тен беше допуснала фаталната грешка да подцени Исса и нейните обикновено схватливи живи украшения – тя ѝ каза всичко направо: ужасното положение, в което се намираше и какво трябва да прави Хаксая, ако не иска да бъде върната обратно в кандилницата.

Отговорът на Хаксая, придружен от усмивка, сякаш създадена по мярка за вълчата паст на Тен, гласеше: "Винаги съм искала да бъда зла".

– Не може ли да бъдеш поне по-малко зла? – попита я сега Кару. – Никой не яде другарите си, дори и най-презрените от тях. – И след като размисли, добави: – Моля те.

– Добре тогава. Обаче ако наистина ме помолят...

– Никой няма да те моли да го изядеш, Тен.

– Сигурно е така – призна тя с нещо като искрено разочарование и май наистина беше така.

И ето ги сега съюзниците на Кару: Тиаго, Тен и Исса. Всички бяха обърнали поглед към нея. "Божичко, помисли си Кару – обзета от паника. – Ами сега какво?"

– Ангелите – започна тя, надявайки се пулсът ѝ да се успокои.

– Решението за тях е бягство – каза Исса. – Толкова е просто. Той и преди го е правил.

Кару кимна. Разбира се, че това е решението. Трябва да ги оставят да избягат, да види за последно Акива, да се прости с него окончателно и завинаги. Само това искаше.

Тогава каква е тази болка в гърдите?

"Ние мечтаехме заедно за един нов свят", мислеше си тя. Това беше най-красивата мечта, която можеше да възкръсне отново само ако бъде родена от милосърдието и е подхранвана от любовта. А тя не можеше да мисли за бъдещето и за мира, без да си спомни за ръката на Акива върху сърцето ѝ и за своята върху неговото. "Ние сме началото", беше му казала в храма и тогава всичко изглеждаше възможно, докато сърцето ѝ туптеше под неговата длан.

А сега неговото сърце биеше някъде там, в мрака на хамбара. Толкова близо и в същото време толкова далече. Не можеше да си представи нещо, някакво стълкновение на възможни събития, което ще върне отново биенето на неговото сърце под дланта ѝ или ще ги събере в името на една мечта, която беше тяхната мечта – не нейна и на Зири, нито дори нейна и на Бримстоун, а нейната с Акива.

Нямаше как да си представи такова нещо.

Сам по себе си и един свят е достатъчно необикновен кипеж от преплетени, непознаваеми жили на намерения и късмет – ами два? Когато два свята смесят дъха си през пролуки в небето, тогава необикновеното става още по-необикновено и се случват неща, които въображението на малцина е способно да обеме.

Зузана и Мик бяха в Аит-Бен-Хаду, когато то започна. То. Нещо, което никога и от нищо нямаше да бъде засенчено и което завинаги щеше да си остане местоимение от среден род, трето лице, единствено число – "то".

Къде беше в деня, когато то започна?

Аит-Бен-Хаду беше най-известната казба в Мароко, много по-голяма от крепостта на чудовищата, макар да ѝ липсваше колоритното присъствие на тези изчадия. Дължеше реставрацията си на фонда на ЮНЕСКО за световното културно наследство и парите от филмовата индустрия – Ръсел Кроу е "гладиаторствал" тук – и сега беше хигиенизирано и натъкмено като за туристи. Върволица от дюкянчета, намятани по стените черги и килими, а при главната порта камили пърхаха с изумителните си мигли и позираха пред фотоапаратите – на съответната цена, разбира се. Всичко тук си имаше цена, без да се пренебрегва пазарлъкът.

Мик се пазареше. Зузана рисуваше на сянка, докато той, преструвайки се, че оглежда комплект чайници, спазаряваше античен сребърен пръстен, за който се съмняваше да е сребърен и още по-малко античен, но несъмнено беше пръстен, което сега беше най-важно. Но не годежен пръстен. Оправи климатика в хотелска стая, но не смяташе да прибави това към преодолените изпитания, нито пък че, хм, изцери скуката на Зузана. Това последното определено не беше изпитание, а една от трите главни причини да живее – другите две бяха цигулката и това да държи ръката на Зузана. Всичко това той изпълняваше – взимаше участие в него – с чувство на дълбока благодарност към вселената.

Но за да спечели ръката ѝ, се искаше да преодолее изпитание. Още две изпитания.

Посвети се на изпитанията с особена всеотдайност. "На колко хора в този свят им се отваря такъв шанс?" Изчадия, ангели, портали и това да станеш невидим – макар че му беше трудно да изпита истинска наслада от последното, заради многото "ах!" и "ох!", които го съпровождаха. Пък и колко хора някога изобщо са имали шанс да купят вероятно-античен-вероятно-сребърен пръстен за красивата си приятелка в някой древен кирпичен град в Северна Африка, да ядат сушени фурми от хартиена кесия и да гледат камилските мигли, в името на всички светии, и... ей, накъде се е втурнал всичкият този народ?!

Внезапно в тесния сокак се надигна вълна от трескаво препускане и крясъци на арабски и берберски или на някакъв друг език, който не беше нито чешки, нито английски, нито немски, нито френски. Мик зяпна в недоумение. Местните крещяха и бягаха във всички посоки, а вратите ги поглъщаха един по един, докато по тесните сокаци не остана никой друг, освен туристите. Туристите примигваха недоумяващо един срещу друг в облаците прах, който лека-полека се утаяваше, а зад къщните врати глъчката нарастваше.

Мик пъхна пръстена в джоба си и се обърна към Зузана, която все още седеше на сянка, но вече не рисуваше. Тя вдигна очи към него разтревожена.

– Какво става?

– Представа нямам. – Той се огледа. Няколко от домовете наоколо все още бяха обитаеми; той мерна яркото примигване на телевизор, когато една врата се отвори и после бързо се захлопна. Това му се видя такъв анахронизъм: телевизор на място като това... а после... после глъчката прерасна в писъци. Пронизителни писъци. В тях сякаш се смесваха радост и ужас.

Мик сграбчи ръката на Зузана – най-важната причина да живее – и я помъкна през улицата към мястото, където видя телевизора, за да разбере какво, по дяволите или в името на небесата, ставаше.

Когато Акива се съвзе, до него Лираз още спеше в мрака, макар, естествено, да не съществува пълен мрак там, където има серафим. Крилете им, макар и едва мъждукащи по време на изтощителния сън, даваха достатъчно светлина, която стигаше чак до гредите на високия таван над главите им и осветяваше отвесните, покрити с глина стени наоколо. Помещението беше просторно и без прозорци; не можеше да прецени дали навън е нощ, или ден. Колко ли дълго е спал?

Чувстваше се... укрепнал може би е твърде силна дума за случая, която блика от живот, а той изобщо не се чувстваше така, но все пак беше значително по-добре. Надигна се и седна.

Първото, което попадна пред очите му, бе неговият брат. Хазаел лежеше от другата страна на Лираз; тялото ѝ беше сгушено в неговото и в един миг Акива бе обзет от безумната надежда, че те тримата са отново заедно, че Кару все пак е възкресила брат им и сега Хазаел ще се надигне и ще започне да разправя небивалици за това какво е видял и правил, докато е бил лишена от тяло душа. Но тази надежда бързо изтля, както става с повечето надежди; на нейно място дойде разяждаща болка и Акива се почувства като същински глупак. Хазаел беше мъртъв, окончателно и за вечни времена. А вече започваха да се събират мухи и това не можеше да продължава повече така.

Събуди Лираз. Време беше да отдадат последна почит на брат си.

Прощаването не приличаше на обичайните церемонии, но и нищо не беше по обичая: войнишко погребение, в което тялото е и собствената си погребална клада. Общоприетите думи бяха безлични, затова ги промениха, за да подхождат на Хазаел.

– Той беше винаги гладен – подхвана Лираз – и понякога заспиваше на пост. Хиляди пъти избегна наказанието единствено благодарение на своята усмивка.

– Можеше да разприказва всекиго – продължи Акива. – Нито една тайна не оставаше скрита за него.

– Освен твоята – промърмори Лираз и истината в думите ѝ го ужили.

– Той заслужаваше истински живот – подхвана пак Акива. – Щеше да му се наслади и да го осмисли. Нямаше да остане нищо неизпитано и непреживяно от него. – "Той щеше да се ожени – помисли си. – Можеше да има деца." Акива дори си го представи – какъв можеше да бъде Хазаел, ако живееше в един по-добър свят.

– Никой не се е смял по-истински от него – каза Лираз. – Той правеше така, че смехът да изглежда лесна работа.

Смехът наистина би трябвало да е лесна работа, помисли си Акива, но с тях не беше така. Само да се бяха погледнали – черни длани и разчленени души. Той посегна към ръката на сестра си, тя я пое и стисна силно като дръжката на меч; сякаш животът ѝ зависеше от това. Болеше, но тази болка той лесно можеше да понесе.

Лираз сега беше съвсем различна. Сякаш от нея падаше пласт след пласт – изчезваше нейната суровост и непробиваемата броня, отвъд която не допускаше никого още откакто бяха деца. Обгърнала коленете си, с приведени рамене и смекчени от тъгата черти, огрени от огнените езици, тя изглеждаше уязвима. Млада. Сякаш на нейно място се бе появил друг човек.

– Той загина, за да ме защити – промълви тя. – Ако бях тръгнала с Яил, все още щеше да е жив.

– Не. Щяха да го обесят – каза Акива. – Теб така или иначе щяха да те отведат, а той щеше да погине от мъка, че те е предал. Така или иначе щеше да избере тази смърт.

– Но ако беше останал жив само още малко, можеше да избяга с нас. – Тя стоеше взряна в пламъците, които поглъщаха брат им, но сега отмести поглед, за да погледне Акива. – Акива, какво стори тогава? – Не го попита: "И защо не го направи навреме?", но въпреки това неизреченият въпрос увисна помежду им.

– Не знам – отговори той на изречения и на неизречения въпрос, загледан в погребалния огън, който ставаше все по-яростен и жесток, оставяйки след себе си само пепел за урната, каквато нямаха.

Какво беше онова вътре в него, което му даде сила да стори подобно нещо и защо не се появи, когато най-много имаше нужда от него – не само да запази живота на Хазаел, но още преди години, за да спаси Мадригал. Дали годините, посветени в търсене на сиритхар, бяха го надарили с още по-силни магически умения? Или случилото се беше задействало от внезапно нахлулите спомени за майка му?

– Как мислиш, дали Яил е още жив? – попита Лираз.

Акива нямаше отговор и на този въпрос. Точно сега не искаше да мисли за Яил, но нямаше как да го избегне.

– Може би – предположи той. – И ако наистина е така...

– Надявам се да е жив.

Акива погледна сестра си. Непробиваемата броня още не се беше върнала. Тя все така изглеждаше млада и ранима. Каза го просто и тихо и Акива разбра. Част от него се надяваше на същото. Яил не заслужаваше толкова лека смърт, с каквато би го дарил взривът. Но в случай че беше жив, имаше още много какво да се направи.

Той стана на крака и се огледа. Измазани с глина стени, дървена врата, никакви стражи с насочени срещу тях хамси, за да ги поддържат немощни; това мрачно помещение не можеше да ги удържи задълго. Къде беше Вълка и защо допусна неговите пленници да отпочинат и да съберат сили?

А къде беше Кару? Заедно с Тиаго ли? Тази мисъл го преряза през средата като с нож. Акива не можеше да се отърси от спомена за онзи поглед, който проблесна между тях. Тъкмо този поглед го накара да се усъмни във всичко, което си мислеше, че знае за Кару.

– Мисля, че е време да си вървим. – И той протегна ръка към сестра си.

Досегашната Лираз би завъртяла подигравателно очи и би станала без

негова помощ. Сега обаче тя му позволи да я вдигне на крака. Но щом се изправи, тя застана като вкопана край погребалния огън на Хазаел, впила очи в жаравата.

– Имам чувството, че го изоставяме тук.

– Разбирам те – откликна Акива. Толкова дълго разстояние прелетяха, понесли мъртвото му тяло само и само да го оставят сега тук? Това им се виждаше немислимо. Той отново се огледа наоколо и зърна някаква стомна край вратата.

– Вода – каза му Лираз. – Жената ная я остави.

Акива отиде до стомната, вдигна я и я подаде на Лираз, после сам отпи голяма глътка от нея. Водата беше добра и вкусна и идваше тъкмо навреме, а когато свърши, той внимателно изсипа в стомната праха на Хазаел. Може да беше глупаво или противоестествено да пази останките му по такъв начин, но това някак му помагаше.

– Е, готово – каза.

– При пещерите ли отиваме? Другите сигурно си мислят, че сме загинали при взрива.

Навремето двамата с Мадригал се бяха уговорили да се срещнат в Киринските пещери, за да положат началото на своя бунт. Сега там го чакаха неговите братя и сестри от извънбрачните, а заедно с тях и едно бъдеще, което още не му се виждаше реално. Но чувството му за мисия оставаше същото: трябваше да довърши онова, което е започнал, да прекрати клането и да изгради – все някак – един нов живот. Но без Кару до него тази мечта му се виждаше като прашен път към равния хоризонт.

– Там отиваме – отвърна той. – Но преди това трябва да свършим нещо.

Лираз изпусна дълбока въздишка.

– Моля те, само кажи, че това не включва сбогуване.

Сбогуване. От тази дума го заболя. Най-малко от всичко искаше да каже "Сбогом!" на Кару. Спомни си тяхната първа нощ заедно, на бала на Войнолюбеца и по-късно в храма, когато шепнеха един на друг отново и отново "Здравей!" като някаква споделена тайна помежду им. Тази дума дойде на устните му първия път, когато я целуна. Това би ѝ казал и сега, ако можеше да получи онова, което иска. Здравей.

– Не – отвърна той, като ѝ напомни, че сбогуването е лоша поличба.

– Лоша поличба ли – отвърна равнодушно тя. – Хайде да не започваме тогава с нещо подобно.

Кару почувства заминаването на Акива така, както го усещаше всеки път: като студ. Неговата топлината беше като дар, който някой ѝ е дал и после го е отнел. Сега тя стоеше с гръб към прозореца, чувствайки се премръзнала, лишена и погубена. И гневна. Това беше някакъв детски, смехотворен гняв – изправена пред Акива, на нея ѝ се искаше да заудря с юмруци по гърдите му, а после да се прислони в него и ръцете му да я обгърнат.

Сякаш тъкмо той бе онова убежище, което тя винаги търсеше и никога не намираше.

Кару вдишваше. Представи си как той се отдалечава все повече и повече и това разстояние я раняваше с всеки въображаем замах на крилете му. Поемаше въздух на големи глътки, за да се пребори с надигащото се ридание. Ръката на Исса я прегръщаше. "Бъди сама за себе си убежище", каза си тя, събирайки сила. Нито една напречна греда на света не можеше да я опази от онова, което ѝ предстоеше, нито пък малкото ножче, затъкнато в ботуша ѝ – въпреки че то винаги беше там – нито пък някой мъж, бил той и Акива. Тя от себе си трябваше да черпи сила, единствено от себе си.

"Бъди такава, каквато Бримстоун вярваше, че си ти", каза си с надеждата, че от някоя незнайна дълбина в нея внезапно ще бликне сила. "Бъди такава, каквато си необходима на ония погребани души, пък и на всички живи."

– Сладко момиче – обади се Исса. – Нали знаеш, че всичко е наред.

– Наред? – Кару се втренчи в нея. И кое по-точно? Надвисналата над Ерец заплаха на човешките оръжия ли? Или това, че серафимите щяха да дойдат тук? Ангелите биха причинили на света на хората опустошение само със съществуването си, какво остава ако заемат техните оръжия за една война, която е отвъд представите им... Какво беше сторила този път? Как можа да върне в Ерец Разгут с неговата отровена душа и смъртоносното познание, което притежаваше? Колко още подобни грешки с такива невиждани последици предстоеше да допусне, докато накрая не унищожи и двата свята? И какво точно означава това "наред", искаше ѝ се да попита Исса.

– Това да го обичаш – каза Исса и за Кару това дойде толкова неочаквано, че я разтърси от глава до пети.

– Аз не... – опита се да възрази тя единствено заради привичния срам.

– Моля те, дете, наистина ли мислиш, че изобщо не те познавам? Няма да те заблуждавам, че бъдещето ти ще е лесно, или че изобщо има бъдеще за теб. Само искам да не се самонаказваш. Ти винаги си чувствала, че той е истинският, тогава и сега. И сърцето ти не греши. Твоята сила е в сърцето ти. Не бива да се срамуваш.

Кару не откъсваше очи от нея, опитвайки се да преглътне сълзите. Думите на Исса – нейната благословия – ѝ причиняваха много повече болка, отколкото утеха. Няма изход... Исса със сигурност разбира това. Защо тогава я измъчва, като приказва така, сякаш наистина той съществува? Няма. Никога не е имало.

Кару си наложи да събере сила отново. "Стани като тази котка!!!", спомни си какво беше написала под рисунката в скицника тя. Котката, която стои недосегаема върху високата стена и не се нуждае от никого. Даже от Акива.

– Това вече няма значение – каза гласно тя. – Той си замина, а и ние трябва скоро да тръгваме. Време е да подготвим всички останали. – Тя огледа стаята си. Зъби, инструменти, кандилници – трябваше да вземат всичко със себе си. За масата, леглото и вратата щеше да ѝ е жал. Колкото прости и груби да бяха, те представляваха много повече, отколкото имаше, когато пристигна с бунтовниците тук. Тя преглътна мъчително, усещайки отново в себе си пустотата на ужаса да те изхвърлят през вратата в мрака навън.

– Исса... – Тя започна да трепери, сякаш едва сега осъзна истинския ужас на надвисналата заплаха. – Къде ще отидем?

Уф!

Винаги е такова облекчение да стигна до тази страница, защото това означава, че съм завършила книгата – нещо, което напоследък ми се получава все по-леко, но невинаги. Всяка история носи своето предизвикателство и когато стигна някъде по средата, винаги ме крепи мисълта: "Всичко изглежда невъзможно, докато не бъде свършено". Защото вече е свършено. (Не знаех кой го е казал, докато не го потърсих в Гугъл и сега, когато вече знам, че са думи на Нелсън Мандела, завършването на една книга не ми се вижда чак толкова голяма работа. Много благодаря, Нелсън Мандела.)

Ха. Честно казано обаче, това си е голяма работа, за приключването на която дължа дълбоки благодарности на някои прекрасни хора.

Първо и най-вече на моя съпруг, Джим ди Бартоло, който не само е моят първи и най-критичен читател, но и здрав буфер и разпускаща енергийна напитка, когато се опитвам да балансирам на ръба между писането и живота. Книгите ми нямаше да са това, което са, без теб, нито пък животът ми, който не бих заменила с ничий друг живот, реален или въображаем, за нищо на света. Благодаря ти за щастието!

На Клементин, вече двегодишна, която всяка сутрин, когато отивам да пиша, ме изпраща с думите: "Поздрави Кару!". Ето виж, сладкишче, свърших с тежката работа! И ми се иска скоро да напиша книга специално за теб.

Както винаги, благодаря на родителите си за всичко онова, което непрекъснато правят, за да ми помогнат да бъда себе си. Такава късметлийка съм да сте с мен.

На моя агент Джейн Поч, приятелка и партньор. Наистина съм загубена без теб. Благодаря ти.

С разперени колкото се може по-широко ръце огромно благодаря на удивителния екип на Little, Brown Books for Young Readers в САЩ и Hodder & Stoughton във Великобритания за невероятното преживяване да видя книгата си публикувана едновременно и на двете места, което ми достави двойно повече удоволствие. От Little, Brown  благодаря специално на Алвина Линг, изключителен редактор; Лиза Миролда, Бетани Страут; Виктория Стейпълтън; Мелъни Чанг; Андрю Смит; Меган Тингли; Стефани О'Кейн; Фей Бай; на екипа дизайнери и всички останали, които сведоха срока за публикуване до една педя от живота си, за да ми осигурят покой и да може книгата да излезе навреме (или почти). Извинявам се за причинения стрес. Благодаря също и на Ейми Хабейб и екипа за авторски права – едно от любимите ми неща е да открия в пощенската си кутия някое от чуждестранните издания!

От Hodder големи благодарности на Кейт Хауърд и Елени Лорънс, както и на останалите от екипа. Всичко, направено от вас, направо ме отвява.

Най-накрая, благодарности на читателите на "Създадена от дим и кост" за техния невероятен ентусиазъм и подкрепа. Няма друг такъв стимул като вълнението на читателите и заради него преживях една удивителна година. С цялото си сърце се надявам и тази да ви хареса също толкова.

ХО

От англ. "brimstone" – сяра. – Б.пр.