Съдържание
Авторски права
За автора
Анотация
I. А capite...
1
2
II. De pueritia
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
III. Et in Arcadia ego
16
17
18
19
20
21
22
23
IV. Palimpsestus
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
V. Vita condita
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
VI. Stabat Mater
50
51
52
53
54
55
56
57
VII. ...usque ad calcem
58
59
DRAMATIS PERSONAE
Вик и Рим, 1914–1918
Барселона през 40-те и 50-те години
Жирона, Санта Мария де Жери, Сант Пере Бургалски (XIV–XV век)
Пардак, Кремона, Париж (XVII–XVIII век)
Ал-Хисв
По време на нацизма и Втората световна война
Бележка за преводача
Издателство „Колибри“
Книжарници в Cофия
Авторски права
Jaume Cabré
Jo confesso
© Jaume Cabré, 2011
© First published in Catalan by Raval Ediciones, SLU, Proa, 2011
Published by arrangement with Cristina Mora Literary & Film Agency SL (Barcelona, Spain)
Илюстрация на корицата © Xabier Mendiola. Rights licensed by Raval Edicions S.L.U.
© Мая Генова, превод
© Стефан Касъров, художествено оформление на корицата
ИК „Колибри“, 2015
ISBN 978-619-150-717-7
Този проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.
За автора
Жауме Кабре е роден през 1947 г. в Барселона и е един от най-изтъкнатите съвременни каталонски писатели. Постига международна известност с романите си „Гласовете от Памано“, „Монахът Жуной или агонията на звуците“, „Сянката на евнуха“. Пише разкази, събрани в сборника „Зимно пътуване“, сценарии за филми и телевизионни сериали, есе върху творческия си процес „Материята на духа“ и друти. Удостоен е с много литературни награди, сред които и най-престижната „Почетна награда за каталонска литература“.
Романът „Изповядвам“ е отличен със седем награди, някои от които са „Награда на каталонската критика“ и „Най-добър роман на годината на чужд език“ 2013 на френското списание „Куриер интернасионал“. Преведен е на повече от двайсет езика. С него Жауме Кабре се утвърждава в каталонската и европейска литература като писател, който се вълнува от важни общочовешки проблеми.
Анотация
Адриà расте, без да е изпитал любовта на родителите си и под постоянно напрежение, за да отговори на прекомерните им амбиции за бъдещето му.
Баща му умира от насилствена смърт и у Адриà се поражда дълбок интерес да разкрие природата на злото: как и къде възниква, у човека или извън него. Защо Бог не го предотвратява, а само наказва злодея с вечния огън? И Адриà, вече блестящ учен, историк на идеите, се заема да напише изследване по темата.
Същевременно започва разказ за живота си. Неговите спомени и размисли се преплитат с най-трагичните събития от историята на Европа. Авторът свързва развитието на сюжета с библейски цитати. Изразява почитта си към европейската литература, музика, живопис и философия чрез многобройни алюзии към различни произведения. Може би, въпреки всичко, спасението на човечеството наистина е в красотата? В любовта и приятелството, толкова важни в живота на Адриà?
Романът „Изповядвам“ е отличен със седем награди, някои от които са „Награда на каталонската критика“ и „Най-добър роман на годината на чужд език“ 2013 на френското списание „Куриер интернасионал“. Преведен е на повече от двайсет езика. С него Жауме Кабре се утвърждава в каталонската и европейска литература като писател, който се вълнува от важни общочовешки проблеми.
I. А capite1...
Карлес Кампс Мундò
1 От главата (лат.) – първата част на израза
2 Стих от книгата „Смъртта и думата“ (
1
Едва снощи, както вървях из мокрите улици на Валкарка3, осъзнах, че да се родя в такова семейство, е било непростима грешка. Внезапно прозрях, че винаги съм бил сам, никога не съм могъл да се осланям на родителите си, нито на Бога, да разчитам те да търсят решенията, въпреки че, докато растях, постепенно се учех да прехвърлям бремето на мисълта и отговорността за постъпките си на неясни учения и най-различни четива. Вчера, вторник вечерта, докато се връщах от дома на Далмау под дъжда, стигнах до заключението, че този товар лежи само върху мен. И за моите сполуки, и за моите грешки съм отговорен аз и само аз. Трябваха ми шейсет години, за да проумея това. Надявам се, че ще ме разбереш и ще усетиш колко изоставен и самотен се чувствам и колко много ми липсваш. Въпреки разстоянието, което ни разделя, ти ми служиш за пример. Въпреки страховете сега вече не приемам да се хващам като удавник за сламка. Въпреки някои внушения продължавам нататък без учения, без свещеници, без общоприети кодове, които да ми проправят път неизвестно накъде. Чувствам се стар и дамата с косата ме кани да я последвам. Виждам, че е придвижила черния офицер и учтиво ми предлага да продължа партията. Знае, че имам много малко пешки. Все пак още не е утре и се питам коя фигура мога да придвижа. Сам съм пред белия лист, моята последна възможност.
Не ми вярвай много-много. В този толкова склонен да лъже жанр, какъвто е споменът, писан само за един читател, ще гледам винаги да падам като котките на краката си, но ще се стремя да се въздържам от измислици. Всичко, което се случи, беше такова, каквото го описвам, че и по-лошо. Знам, че отдавна трябваше да ти разкажа това, но е трудно и ето, сега не знам откъде да го подхвана.
Всъщност всичко започна преди повече от петстотин години, когато оня изстрадал мъж реши да помоли да го приемат в манастира „Сант Пере Бургалски“. Ако не беше постъпил така или ако отецът приор4 дом5 Жозеп де Сант Бартомеу му беше отказал, сега нямаше да ти разказвам тази история. Но не мога да се върна толкова назад. Ще започна от време, което е по-близо до наши дни, много по-близо.
– Баща ти... Виж, сине. На баща ти...
Не, не, не искам да започвам оттук. По-добре да започна от кабинета, където сега пиша пред твоя забележителен автопортрет.
Кабинетът е моят свят, моят живот, моята вселена, където има място за всичко освен за любовта. Когато още тичах из апартамента по къси панталонки, с ръце, покрити с мехури от премръзване през студените есени и зими, ми беше забранено да влизам там освен в определени случаи. Затова трябваше да става тайно. Познавах всяко кътче и в продължение на няколко години си имах укрепено скривалище зад дивана, което трябваше да разрушавам при всеки набег, за да не го открие Лола Чика6, като чисти. Но винаги когато влизах с позволение, трябваше да се държа така, сякаш съм на гости, с ръце отзад, докато баща ми показваше последния ръкопис, намерих го в една западнала книжарничка в Берлин, гледай и внимавай къде пипаш, не ме карай да те мъмря. Адриà се наведе над ръкописа силно заинтригуван.
– На немски е, нали? – протегна ръка уж неволно.
– Шт! Внимавай с пръстите! – Баща му го удари през ръката. – Какво казваш?
– На немски е, нали? – Момчето разтърка ударената ръка.
– Да.
– Искам да уча немски.
Фèликс Ардèвол погледна с гордост сина си и му каза много скоро ще започнеш да го учиш, сине.
Всъщност не беше ръкопис, а пакет кафеникави листове: на първата страница с богато украсени главни букви бе написано:
– Кой е Стефан Цвайг?
Баща ми, с лупа в ръка, загледан в една поправка в полето на първия абзац, вместо да ми каже един писател, сине, спомена само ами виж, един мъж, който се самоуби в Бразилия преди десетина-дванайсет години.
Дълго време единственото, което знаех за Стефан Цвайг, беше, че е един мъж, който се е самоубил в Бразилия преди десет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет или петнайсет години, докато не прочетох ръкописа и не понаучих кой е.
С това приключи посещението и Адриа излезе от кабинета с нареждането да не вдига шум: вкъщи никога не можеше да се тича, нито да се вика, нито да се говорят празни приказки, защото, ако не изучаваше някой ръкопис с лупа, баща ми преглеждаше списъка на средновековните карти или обмисляше къде да търси нови придобивки, каквото ще да е, но да накара пръстите му да се разтреперят. Единственото позволено занимание, свързано с шум, бяха упражненията с цигулката в моята стая. Но не можех и да губя цял ден, преговаряйки упражнение XXIII – арпеджи от
– Казвам го само за да разнообразим темата.
– Тук – почукваше по партитурата с долния край на лъка, – тук ще намериш всички трудности, събрани на една страница. Това упражнение е просто гениално.
– Но аз...
– За петък искам двайсет и третото да го свириш отлично. Включително такт двайсет и седем.
Понякога Трульолс ставаше такъв инат. Но, общо взето, не беше лоша. А понякога даже я харесвах.
И Бернàт мислеше така. Когато изучавах „Сборника с упражнения за бързина“, още не познавах Бернат. Но що се отнася до Трульолс, бяхме на едно и също мнение. Сигурно беше велика учителка, макар и, доколкото знам, да не е влязла в историята. Струва ми се, че трябва да въведа ред в мислите си, защото като че ли всичко съм объркал. Да, ще има неща, които сигурно знаеш, особено когато заговоря за теб. Но има късчета от душата ми, които ми се струва, че не познаваш, защото е невъзможно да се опознае напълно човек, колкото и да се стремим към това.
Въпреки че беше по-впечатляващ, магазинът не ми харесваше толкова, колкото кабинетът вкъщи. Може би защото, когато отивах там, което рядко се случваше, винаги се чувствах под наблюдение. Магазинът имаше едно предимство – можех да гледам Сесилия, красавицата, в която бях лудо влюбен. Тя беше дама със светли като млечния път коси, винаги с прекрасна прическа и плътни огненочервени устни. Все беше заета с каталози, ценоразписи, надписваше етикети и обслужваше малкото клиенти с усмивка, която показваше съвършените й зъби.
– Имате ли музикални инструменти?
Мъжът даже не си свали шапката. Стоеше прав пред Сесилия и се оглеждаше: лампи, свещници, столове от черешово дърво с изящни инкрустации, столове
– Нямаме кой знае какво, но ако желаете, последвайте ме.
Малкото инструменти, които се предлагаха в магазина, бяха две цигулки и една виола. Не звучаха съвсем добре, но струните им бяха от животински черва и по чудо не се бяха скъсали. Имаше и една издута туба, две превъзходни флигорни и един тромпет, на който общинският глашатай в долината свиреше отчаяно, за да предупреди населението от съседните долини, че гората на Паневеджо гори и че жителите на Пардак9 молят за помощ Сирор, Сан Мартино и даже Велшнофен, където наскоро бяха препатили от същото, и Моена и Сорага10, където може би вече долавяха тревожната миризма на това бедствие през Божията 1690 година, когато земята беше кръгла за почти всички и когато, ако непознатите болести, безбожните диваци, морските и земните зверове, ледът, бурята и поройните дъждове не им попречеха, корабите, потеглили на запад, се връщаха от изток с отслабнали и изпосталели моряци с угаснал поглед и с кошмари, които не напускаха сънищата им. През лятото на Божията 1690 година всички жители на Пардак, Моена, Сирор, Сан Мартино, всички освен болните на легло, тичаха да видят със замъглени очи бедствието, което съсипваше живота им, на някои повече, на други по-малко. Страховитият пожар, който наблюдаваха безпомощно, беше погълнал цели гори от благородно дърво. Когато пожарът беше погасен с помощта на пратени свише дъждове, Джакиам, четвъртият син на Муреда от Пардак, най-оправният, обходи най-старателно цялата опустошена гора, за да търси незасегнати от пламъците кътчета и годни стволове. По средата на склона надолу към Мечи овраг клекна да се изходи до овъглена млада елхичка. Но това, което видя, уби желанието му да се облекчава: смолисти борови подпалки, увити в парцали, които миришеха на камфор или на някакво друго странно вещество. Много внимателно разви парцалите, недогорели в адския пожар, съсипал бъдещето му. Откритието го смая: парцалът, с който бяха увити подпалките, мръснозелен, обточен с още по-мръсна жълта ивица, беше парче от елека, който носеше Булканий Броча, дебелия от Моена. Когато намери още две съвсем изгорели парчета плат, разбра, че чудовището Булканий беше изпълнил заплахата си да разори семейство Муреда и покрай тях цялото село Пардак.
– Булканий!
– На разговарям с кучета.
– Булканий!
Мрачният тон на гласа го накара да се обърне неохотно. Булканий от Моена имаше голям корем и ако беше поживял още няколко години и го бе хранил охолно, щеше да му дойде много добре да си обляга на него ръцете.
– Какво, по дяволите, искаш?
– Къде ти е елекът?
– На теб какво ти влиза в работата?
– Защо не си го носиш? Покажи ми го.
– Разкарай се! Какво си мислиш, че като сте загазили, сега ние от Моена трябва да правим каквото вие кажете? А? – Посочи го с омраза в очите. – Не смятам да ти го показвам. Хайде, заминавай, че ми скриваш слънцето.
Джакиам, четвъртият син на семейство Муреда, с овладяна ярост извади от калъфа ножа за белене на дънери, който винаги носеше на пояса си, и го заби в корема на Булканий Броча, дебелия от Моена, сякаш беше кленов дънер, който трябва да изглади. Булканий зяпна и отвори очи като портокали, изненадан не толкова от болката, колкото от това, че едно лайно от Пардак се осмелява да го докосне. Когато Джакиам Муреда изтегли ножа, чу се отвратително бълбукане и шурна кръв, а Булканий пльосна на стола и сякаш започна да се източва през раната.
Джакиам огледа нагоре и надолу пустия път и с цялата си наивност хукна да бяга към Пардак. Когато отмина и последната къща на Моена, осъзна, че онази, гърбавата от мелницата, дето се бе натоварила с мокри дрехи и го гледаше със зяпнала уста, може би е видяла всичко. Вместо да ослепи погледа й, ускори крачка. Макар че беше най-надареният, когато трябваше да се избере благозвучно дърво, и въпреки че нямаше и двайсет години, животът му току-що се бе прекършил.
Семейството реагира добре, веднага изпрати хора в Сан Мартино и Сирор да разгласят с доказателства, че Булканий е подпалвачът, унищожил гората им от злоба, но жителите на Моена сметнаха, че не е нужно да се занимават с правосъдие, и се приготвиха да заловят без посредници безмилостния Джакиам Муреда.
– Синко – каза старият Муреда и очите му бяха по-тъжни от обичайното. – Трябва да бягаш. – И му подаде кесия с половината злато, което беше спестил за трийсет години обработване на дървен материал в Паневеджо. Никой от братята не възропта против това решение. Старият тържествено произнесе най-добрият търсач си и най-тънкият познавач на дървото с хубав звук, Джакиам, скъпи на сърцето ми, четвърти син на този злочест дом, твоят живот струва повече и от най-хубавия клен, който можем да продадем, така ще се спасиш от нещастието, надвиснало над нас, защото Булканий ни остави без дървета.
– Татко, аз...
– Бягай, бързо, мини през Велшнофен, защото сигурно ще те търсят към Сирор. Ще пуснем мълвата, че си се скрил в Сирор или в Тонадико11. Много е опасно да останеш в долините. Трябва дълго да пътуваш, много дълго, далеч от Пардак. Бягай, сине, Бог да те закриля.
– Ама татко, аз не искам да бягам, искам да работя в гората.
– Гората ни я унищожиха. Какво искаш да работиш, детето ми?
– Не знам, но ако напусна долините, ще умра.
– Ако не избягаш още тази нощ, ще те убия аз. Разбра ли сега?
– Татко...
– Няма да позволя на никой от Моена да вдигне ръка срещу мой син.
Джакиам Муреда от Пардак се сбогува с баща си, целуна един по един братята и сестрите си: Аньо, Джен, Макс и техните жени. Ермес, Йозеф, Теодор и Микура. Илзе, Ерика и техните мъже, и после Катарина, Матилде, Гретхен и Бетина. Бяха се събрали всички да се сбогуват мълчаливо с него. Когато вече беше на прага, малката Бетина го извика, Джакиам се обърна и видя протегнатата ръка на момиченцето, на която висеше медальонът на Дева Мария дай Чуф12 от Пардак, майка им й го беше дала, преди да умре. Джакиам погледна братята и сестрите си, после впери очи в баща си, а той поклати глава утвърдително. Тогава отиде при малката Бетина, взе медальона и каза Бетина, малката ми, ще нося този медальон, докато умра, не знаеше, че казва самата истина. Бетина докосна бузите му с две ръце, без да заплаче. Джакиам излезе от къщи с насълзени очи, помоли се шепнешком на гроба на майка си и изчезна в нощта, навлизайки във вечния сняг, за да започне нов живот, с друга история и други спомени.
– Това е антикварен магазин – отговори Сесилия с онова строго изражение, което караше мъжете да се засрамват. И додаде с нотка на ирония: – Защо не проверите при някой лютиер?
Сесилия ми харесваше, когато се ядосваше. Ставаше още по-хубава. По-хубава даже от майка ми. От майка ми по онова време.
Оттам, където бях сега, виждах кабинета на господин Беренгер. Сесилия изпращаше разочарования клиент, който си беше все така с шапка на главата, и когато чух камбанката на вратата и думите на Сесилия желая всичко хубаво, господин Беренгер вдигна глава и ми намигна.
– Адриа.
– Да.
– Кога ще дойдат да те вземат? – каза той, повишавайки глас.
Свих рамене. Никога не бях наясно кога трябва да бъда на едно или друго място. Родителите ми не желаеха да стоя сам вкъщи и ме оставяха в магазина, когато и двамата излизаха. Това ми харесваше, защото можех да разглеждам невъобразими предмети, които, изкарали един живот или повече, сега си почиваха и търпеливо очакваха втора, трета или четвърта възможност. Забавно ми беше да си представям живота им в други къщи. Накрая идваше да ме вземе Лола Чика, която все бързаше, защото трябваше да приготви вечерята, а още не беше започнала. Затова свих рамене, когато господин Беренгер ме попита кога ще дойдат да те вземат.
– Ела – подаде ми бял лист. – Седни на масата „Тюдор“ и нарисувай нещо.
Никога не съм обичал да рисувам, защото не умея, никак не умея. Затова винаги съм се възхищавал от твоята дарба, струва ми се истинско чудо. Господин Беренгер ми казваше вземи, порисувай малко, защото се чувстваше неудобно, като ме гледаше да бездействам, което не беше вярно, защото през цялото време мислех. Но на господин Беренгер не може да се противоречи. Така че, седнал на масата „Тюдор“, гледах да правя нещо, само и само да не ми говори. Извадих от джоба си Черния орел и се опитах да го нарисувам. Горкият Черен орел, ако можеше да се види на листа... Впрочем Черния орел все още не бе имал време да се запознае с шериф Карсън, защото го бях придобил същата сутрин чрез размяна – получих го от Рамон Кол, на когото дадох хармониката „Вайс“. Ако баща ми разбере, ще ме пребие.
Господин Беренгер беше много особен: когато се усмихваше, малко ме плашеше, а и се отнасяше със Сесилия като с некадърна прислужница, нещо, което никога не му простих. Но той най-добре познаваше баща ми, моята голяма загадка.
3 Квартал в Барселона. – Б. р.
4 Настоятел на малък католически манастир. – Б. р.
5 Почетно звание на монаси бенедиктинци, картезианци и траписти. – Б. пр.
6 Малката Лола (кат.). – Б. пр.
7 Закопаният свещник. Една легенда (нем.) – новела от австрийския писател Стефан Цвайг. – Б. пр.
8 Сборник с упражнения за бързина (порт.). – Б. пр.
9 Името на местен диалект на Предацо, селище в областта Трентино – Алто Адидже (Северна Италия). – Б. пр.
10 Сирор, Сан Мартино, Велшнофен (ит. Нова Леванте), Моена, Сорага – селища в областта Трентино – Алто Адидже. – Б. р.
11 Селище в областта Трентино – Алто Адидже. – Б. р.
12 На ладински диалект: Дева Мария с цветето. – Б. р.
2
„Санта Мария“ пристигна в Остия призори в мъгливия втори четвъртък на месец септември.
Плаването от Барселона се оказа по-лошо от всички пътувания, които Еней13 е предприел в търсене на съдбата си и на вечната слава.
Нептун не бе благосклонен към него и на борда на „Санта Мария“, освен че хранеше рибите, смени и цвета на кожата си, която, вместо да е със здрав загар, както подобава на селянин от Ла Плана14, стана бледа като на мистично видение.
Лично монсеньор Жозеп Торас-и-Бажес беше решил, че като се има предвид отличната подготовка на този умен, ученолюбив, богобоязлив, възпитан и високообразован за възрастта си семинарист, са попаднали на прекрасно цвете, което се нуждае от китна градина, а не от скромната леха на семинарията във Вик15, където ще повехне и ще пропилее божия си дар от цели шиници природна интелигентност.
– Не искам да ходя в Рим, монсеньор. Искам да се посветя на учението.
– Именно затова те пращам в Рим, скъпи сине мой. Добре познавам нашата семинария и знам, че интелигентен възпитаник като теб тук само си губи времето.
– Но, монсеньор...
– Призван си от Бог да осъществиш висок замисъл. Твоите преподаватели настояват за това – каза той, като размахваше малко театрално документа, който държеше в ръка.
13 Герой от Троянската война, син на Афродита и принц Анхиз. – Б. пр.
14 Става дума за равнината Вик. – Б. р.
15 Един от най-старите градове в Каталония. – Б. р.
* * *
Роден в имението Жес в градчето Тона, в лоното на примерно семейство, син на Андреу и Розалия, на шест години той вече притежаваше академична подготовка и подобаваща решителност, за да започне църковна кариера, като постъпи в първи курс по латинистика под ръководството на монсеньор Жасинт Гаригòс. Така бързо и с отличие напредваше в учението, че когато започна да учи реторика, му бе възложено да изнесе сказка, прословутата Oratio Latina16, а тя, както монсеньор знае от личен опит, тъй като имаме удоволствието да бъде възпитаник на нашата семинария, е един от първите литературни актове, с които професорите оказват чест на своите най-добри студенти с доказани ораторски качества. Но тази чест беше твърде висока за неговите единайсет години и най-вече за все още дребния му ръст. Поради тази именно причина, макар че слушателите можеха наистина да чуват как големият оратор Феликс Ардевол разсъждава задълбочено на езика на Вергилий, все пак се наложи да се използва една височка табуретка, за да може публиката, сред която бяха развълнуваните му родители и брат му, и да вижда тъй убедителния малък лектор. Така чрез високите си постижения в математиката, философията и теологията Феликс Ардевол-и-Гитерес застана редом със знаменитите възпитаници на тази семинария, като достойните отци Жауме Балмес-и-Урпиà17, Антони Мария Кларèт-и-Кларà18, Жасинт Вердагер-и-Санталò19, Жауме Колел-и-Банселш20, професор Андреу Дуран, като Вас, Ваше Преосвещенство, който ни оказвате честта да бъдете епископ на нашата възлюблена в Бога епархия.
Нека отправим добродетелната си благодарност и към нашите предци. Сам Господ Бог наш ни подканя така да сторим:
16 Реч на латински (лат.) – устно изложение върху литературна тема на латински. – Б. пр.
17 Изтъкнат каталонски богослов и философ (1810–1848). – Б. пр.
18 Каталонски духовник и мисионер (1807–1870), канонизиран от Католическата църква. – Б. пр.
19 Каталонски поет, свещеник (1845–1902), една от бележитите фигури на Каталонското възраждане (Renaixença) от ХІХ в. – Б. пр.
20 Каталонски духовник, журналист и поет (1846–1932), изтъкнат радетел за възраждането на каталонската литература. – Б. пр.
21 Да възхвалим сега славните мъже и отците на нашия род (лат.), Сир. 44:1. Тук и по-нататък цитатите от Библията са по изданието на Светия синод на Българската православна църква. – Б. р.
* * *
– Нямаш избор, сине мой.
Феликс Ардевол не се осмели да каже, че ненавижда корабите, бидейки роден и живял все на твърда земя, далече от морето. Тъй като не съумя да се противопостави на епископа, трябваше да предприеме това мъчително пътуване. В едно ъгълче на пристанището на Остия, върху куп полуизгнили щайги, нацапани от плъхове, повърна безсилието си и почти всички спомени от миналото. Пое дълбоко дъх, за да се съвземе, избърса устата си с кърпа, приглади решително пътното расо и отправи поглед към блестящото си бъдеще. И той като Еней беше пристигнал в Рим.
* * *
– Това е най-хубавата стая в общежитието.
Феликс Ардевол се обърна стреснат. Застанал на прага, нисък, възпълничък студент в доминиканско расо се обливаше в пот, усмихнат любезно.
– Феликс Морлен, от Лиеж – каза непознатият и се отдръпна навътре в килията да му стори път.
– Феликс Ардевол, от Вик.
– О! Съименник! – извика другият през смях и подаде ръка да се ръкува.
Още от първия ден си допаднаха. Морлен потвърди, че стаята е най-търсената в общежитието, и го попита кой му е ходатайствал. Ардевол трябваше да признае, че няма ходатай. В приемната плешивият и дебел портиер беше погледнал документите му и беше попитал: Ардеволе? Cinquantaquattro.22 И му беше подал ключа, без дори да го погледне в очите. Морлен не му повярва, но се посмя от сърце.
Само за една седмица преди началото на академичната година Морлен го представи на десетина студенти от втори курс, негови познати, и го посъветва да не общува много-много със студенти извън Грегорианския университет и Библейския институт, защото само ще си губи времето, научи го как да излиза незабелязано, без да го хване церберът пазач, накара го да си приготви цивилни дрехи, в случай че им се удаде възможност да се разходят инкогнито, освен това разведе новите студенти от първи курс и им показа изключителните сгради по най-късия път от общежитието до Папския грегориански университет.
Говореше италиански с лек френски акцент, но напълно разбираемо. Изнесе им лекция колко е важно да умееш да се държиш на разстояние от йезуитите в Грегорианския, защото, ако не внимаваш, ти обръщат мозъка наопаки. Ей така, пляс!
В деня преди началото на академичната година всички нови и стари студенти, които идваха от стотици различни места, се събраха в огромната тържествена зала на Палацо Габриели-Боромео – седалище на Грегорианския университет, и Pater Decanus23 на Папския грегориански университет, на Римската колегия, Даниеле д’Aнджело S. J.24, на безупречен латински ги призова да осъзнаят голямото щастие, голямата привилегия, каквато е възможността да следвате във всеки един от факултетите на Папския грегориански университет, и прочее, и прочее, и прочее. Тук сме имали честта да обучаваме знаменити възпитаници, включително и няколко свети отци, последният от които е покойният папа Лъв XIII. Няма да изискваме от вас нищо друго освен труд, труд и труд. Тук се идва, за да се учи, да се учи, да се учи и да се научи това, което ви преподават най-добрите специалисти по теология, църковно право, история на Църквата и прочее, и прочее, и прочее.
– Патер Д’Aнджело е известен като Д’Aнджелоданджелоданджело – прошепна Морлен в ухото му, сякаш му съобщаваше нещо тревожно.
И когато завършите следването си, ще се пръснете по света, ще се завърнете в своите страни, в своите семинарии, в училищата на своите ордени; онези, които още не са, ще бъдат ръкоположени за презвитери и ще приложат това, на което са ги научили в нашето учебно заведение. И прочее, и прочее, и прочее, още цели петнайсет минути практически напътствия, може би не толкова практични, колкото Морленовите, но пък нужни в ежедневието. Феликс Ардевол си помисли, че би могло да бъде много по-лошо: orationes latinae25 във Вик понякога бяха далеч по-скучни от този смислен наръчник с указания. Първите месеци на академичната година, до след Рождество, минаха без сътресения. Феликс Ардевол най-много се възхищаваше от бистрия ум на патер Фалуба, йезуит, словако-унгарец, с огромна библейска култура, и от интелектуалната строгост на патер Пиер Блан, иначе надменен по характер, който преподаваше Откровението и предаването му на Църквата и въпреки че също беше родом от Лиеж, скъса приятеля му на последния изпит, където Морлен трябваше да разсъждава по въпросите на Богородичното богословие. Тъй като седеше до него по три предмета, Ардевол постепенно се сближи с Драго Градник, едър словенец с червендалесто лице от семинарията в Любляна, с бичи врат, толкова дебел и як, та изглеждаше, че ще скъса яката. Разговаряха малко, макар латинският им да се лееше гладко. Но и двамата бяха срамежливи и гледаха така да насочат енергията си, че да преминат успешно през многобройните врати, които обучението им отваряше. Колкото повече Морлен се оплакваше и разширяваше кръга на връзките и приятелствата си, толкова повече Ардевол се затваряше в петдесет и четвърта, най-хубавата килия в общежитието, и откриваше нови светове, докато изучаваше папирусите и другите библейски документи, написани на демотически египетски, на коптски, на гръцки или на арамейски, които им носеше патер Фалуба, за да ги въведе в изкуството на палеографията. Един съсипан ръкопис, повтаряше той, е неизползваем за науката. И ако трябва да се реставрира, ще се реставрира на всяка цена. А ролята на реставратора е също толкова важна, колкото и на учения, който ще го тълкува. И не казваше и прочее, и прочее, и прочее, защото познаваше материята, върху която се произнасяше.
– Идиотщини – отсъди Морлен, когато му спомена за това. – Тези хора са щастливи, стига да имат лупа в ръката и влажни, нагризани от мишки листове хартия на масата.
– Аз също.
– За какво служат мъртвите езици? – добави Морлен на своя високопарен латински.
– Патер Фалуба ни каза, че ние, хората, не обитаваме една страна, обитаваме един език. И като спасяваме древните езици...
– Sciocchezze26. Stupiditates27. Единственият мъртъв език, който си е съвсем жив, е латинският.
Намираха се насред Виа ди Сант Игнацио, Ардевол загърнат в расото си, Морлен – в монашеската си дреха. За първи път Ардевол погледна приятеля си учудено. Спря се и го попита, недоумяващ, в какво вярва. Морлен също се спря и му каза, че е станал доминикански монах, защото искрено копнее да помага на ближните си и да служи на Църквата. И нищо няма да го отклони от пътя му, но на Църквата следва да се служи практически, не като се изучават полуизгнили книжа, а като се влияе на хората, които влияят върху живота на... Спря се и добави: и прочее, и прочее, и прочее, и двамата приятели избухнаха в смях. В този момент Каролина мина покрай тях за първи път, но никой от двамата не я забеляза.
А аз, когато се прибрах вкъщи с Лола Чика, трябваше да се занимавам с цигулката, докато тя приготвяше вечерята, а останалата част от жилището тънеше в мрак. Това никак не ми харесваше, защото всеки момент можеше да изскочи някой злодей иззад някоя врата. Затова носех Черния орел в джоба си, понеже вкъщи, откакто баща ми реши така още преди години, нямаше нито медальони, нито амулети, нито изображения, нито молитвеници, а Адриа Ардевол, горкото дете, се нуждаеше от невидим закрилник. Един ден, вместо да се упражнявам с цигулката, останах в столовата омаян да гледам как, бягайки на запад, към Треспуй, слънцето обагряше във вълшебен цвят абатството „Санта Мария де Жери“ в картината над бюфета в столовата. Тази светлина винаги ме привличаше и ми навяваше мисли за невъобразими приключения. Затова не чух, че външната врата се отваря, и се уплаших страхотно, когато зад мен се разнесе плътният глас на баща ми.
– Какво блееш тук и си губиш времето? Нямаш ли домашни? Нямаш ли цигулка? Нямаш ли какво да правиш? А?
Адриа отиде в стаята си, сърцето му биеше, бум-бум, и дори не завиждаше на децата, чиито родители ги даряваха с целувки, защото си мислеше, че това никъде го няма.
– Карсън, представям ти Черния орел. От храброто племе арапахо.
– Здравей.
– Хау.
Черния орел целуна шериф Карсън. Баща му никога не го целуваше. Адриа ги сложи заедно с конете им на нощното шкафче, за да се опознаят.
22 Петдесет и четвърта (ит.). – Б. пр.
23 Деканът (лат.). – Б. пр.
24 Съкращение на Societas Jesu (Общество на Иисус) – официалното название на Йезуитския монашески орден. – Б. р.
25 Речите на латински (лат.). – Б. пр.
26 Глупости (ит.). – Б. пр.
27 Глупости (лат.). – Б. пр.
* * *
– Виждаш ми се умърлушен.
– След три години изучаване на теология – каза замислен Ардевол – още не съм отгатнал какво наистина те интересува. Учението за благодатта?
– Не ми отговори на въпроса – настоя Морлен.
– Не беше въпрос. Правдоподобието на християнското откровение?
Морлен не отговори и Феликс Ардевол настоя:
– Защо следваш в Грегорианския университет, след като теб теологията не те...
Двамата се бяха отдалечили от върволицата студенти, които се връщаха от университета в общежитието. За двете години, през които бе изучавал христология28 и сотириология29, метафизика I, метафизика II и Божествено откровение и бе получавал остри упреци от най-взискателните професори, най-вече от Левински по Божествено откровение, според когото Феликс Ардевол не напредваше в тази материя съгласно очакванията, които бе събудил у всички, Рим не се бе променил много. Въпреки войната, която разтърсваше Европа, градът не беше отворена рана; само бе обеднял още повече. Междувременно студентите от Папския университет продължаваха занятията си, чужди на конфликта и драматичните му последици. Почти всички. И постигаха мъдрост и добродетели. Почти всички.
– А теб?
– Теодицеята30 и първородният грях вече не ме интересуват. Не желая повече оправдания. Трудно ми е да приема, че Бог позволява злото.
– От месеци вече подозирах това.
– И ти ли?
– Не, подозирах, че прекалено много задълбаваш. Вземи да наблюдаваш света като мен. Във факултета по канонично право много се забавлявам. Правни отношения между Църквата и гражданското общество, църковни санкции, църковно имущество, харизма на институтите за богопосветен живот, каноничен обичай...
– Какви ги говориш!
– Да се изучават умозрителни дисциплини, е загуба на време. Най-лесни са тези, които са свързани с правната уредба.
– Не, не! – възкликна Ардевол. – На мен ми харесва арамейският, вълнувам се, като разглеждам ръкописи и откривам морфологичните отлики между бохтанския новоарамейски и барзанския еврейско-арамейски. Или търся произхода на койсанджаксурат31 или на млахсо32.
– Знаеш ли? Не знам за какво ми говориш. В един и същи университет ли следваме? В същия факултет? И двамата ли се намираме в Рим? А?
– Няма значение. Стига патер Левински да не ми е професор, бих искал да знам всичко известно за халдейски, вавилонски, самаритански, за...
– И за какво може да ти послужи?
– На теб за какво ти служи да знаеш разликата между неконсумиран, консумиран, законен, предполагаем, действителен и нищожен брак?
Двамата прихнаха да се смеят насред Виа дел Семинарио. Една жена, облечена в тъмни дрехи, погледна малко стреснато младите духовници, които вдигаха шум и нарушаваха най-елементарните норми на благоприличие.
– Защо си умърлушен, Ардеволе? Това вече е въпрос.
– А ти дълбоко в себе си от какво се интересуваш?
– От всичко.
– И от теология?
– Тя е част от цялото – отговори Морлен, вдигнал ръце, сякаш се канеше да благослови Казанатската библиотека33, както и двайсетината минувачи, които се разхождаха пред тях, без нищо да подозират. Втурна се напред, така че Феликс едвам го настигна.
– Виж Европейската война – продължи Морлен, сочейки енергично към Африка. После заговори по-тихо, сякаш се боеше от шпиони.
– Италия трябва да поддържа неутралитет, защото Тройният съюз е само пакт за отбрана – каза Италия.
– Ние, съюзниците, ще спечелим войната – отговори l’Entente Cordiale34.
– Аз не се ръководя от други интереси освен дадената дума – заяви Италия с достойнство.
– Обещаваме ти историческите територии Трентино, Истрия и Далмация.
– Повтарям – настоя Италия с още повече достойнство, забелвайки очи, – честната позиция на Италия е неутралитетът.
– Да, но ако се присъединиш днес, а не утре, нали така? Ако се присъединиш днес, ще получиш целия пакет исторически територии: Алто Адидже, Трентино, Венеция, Джулия, Истрия, Фиуме, Ница, Корсика, Малта и Далмация.
– Къде трябва да подпиша? – отговори Италия. И извика с блеснали очи: – Да живее Антантата! Смърт на централноевропейските империи! Ето, Феликс, това е политиката. И на едните, и на другите.
– А големите идеали?
Сега Феликс Морлен се спря и погледна към небето, готов да произнесе крилата фраза.
– Международната политика не са големите международни идеали, а големите международни интереси. Италия добре е разбрала това: веднага щом застана на страната на добрите, а това сме ние, атакува Трентино, за да съсипе този божи дар от гори, последва контраатака, битка при Капорето, триста хиляди убити, Пиаве, разкъсване на фронта при Виторио Венето, примирие в Падуа, създаване на Кралството на сърби, хървати и словенци, изобретение, което няма да просъществува и два месеца, макар и да го нарекат Югославия, и пророкувам, че историческите територии са примамката, която сега съюзниците ще скрият. А Италия ще остане с пръст в устата. И тъй като всички ще продължат да се карат, войната няма да свърши окончателно. Ще чакаме истинския враг, който още не се е събудил.
– И кой е той?
– Болшевишкият комунизъм. Ако ли не, ще си говорим след няколко години.
– Откъде научаваш всичко това?
– Чета вестници, слушам подходящите хора. Това е изкуството на успешните връзки. Само ако знаеше колко жалка е ролята на Ватикана в тия дела...
– А кога учиш за духовното въздействие на тайнствата върху душата или за учението за благодатта?
– Освен това уча, скъпи Феликс. Подготвям се да стана добър служител на Църквата. В Църквата трябва да има и теолози, и политици и даже някой илюминат като теб, който да разглежда света под лупа. Защо си умърлушен?
Известно време повървяха мълчаливо, с наведени глави, всеки потънал в мислите си. Неочаквано Морлен спря и каза нееее!
– Какво?
– Знам какво ти става! Сега разбрах защо си умърлушен.
– А, така ли?
– Влюбен си.
Феликс Ардевол-и-Гитерес, студент четвърти курс в Папския грегориански университет в Рим, спечелил голямата награда за първите две учебни години от своето блестящо следване, отвори уста да протестира, но отново я затвори. Представяше си как в понеделник след Възкресение Господне, след великденската ваканция, няма да има работа, тъй като беше подготвил изложението си върху Джамбатиста Вико,
Спомняше си и кога я видя за първи път, Каролина, Каролина, Каролина, най-хубавото име на света, едно тогава безименно момиче, което вървеше пред него и в този миг изкълчи глезена си, извика от болка, горкото, и за малко да падне на земята. Той беше с Драго Градник, който за две години след постъпването във Факултета по теология беше пораснал с близо половин педя и с три-четири килограма телесна маса, а от три дни живееше единствено за онтологичното доказателство на свети Анселм Кентърбърийски36, сякаш на света нямаше нищо друго, което да докаже съществуването на Бога, например красотата на това прелестно създание. Драго Градник не можеше да забележи, че изкълченият глезен явно много я болеше, а Феликс Ардевол нежно хвана за глезена прекрасната Адалайза37, Беатриче, Лаура, за да й помогне да го положи на земята, и в мига, в който хвана крачето, електрически ток, по-силен от волтовите дъги на световното изложение, протече по гръбнака му и докато я питаше li fa mal, signorina38, изпита неудържимо желание да я притисне в прегръдките си и да я обладае на мига, за първи път в живота си почувствал такова неустоимо, болезнено, безмилостно и разтърсващо сексуално желание. Междувременно Драго Градник гледаше в друга посока, потънал в мисли за свети Анселм и за други, по-рационални пътища за доказване съществуването на Бога.
– Тi fa male?39
– Grazie, grazie mille, padre40… – каза сладкият глас на момичето с необятните очи.
– Ако Бог ни е дал разум, значи вярата може да върви редом с разсъждението. Нали, Ардеволе?
– Come ti chiami41 (прекрасна моя нимфо)?
– Carolina, padre. Grazie.
Каролина, чудно хубаво име, не би могла да се казваш другояче, любов моя.
– Ti fa ancora male42, Carolina (безупречна красота)? – попита отново, притеснен.
– Разумът. Чрез разума към вярата. Това ерес ли е? А, Ардеволе?
Трябваше да я остави седнала на пейката, защото нимфата, силно изчервена, уверяваше, че майка й скоро ще мине оттук, и когато двамата студенти продължиха разходката си, когато Драго Градник, с носовия си латински, допускаше, че може би свети Бернар43 не е всичко в този живот, а онази лекция на Теяр дьо Шарден44 сякаш ни подканя да мислим, тогава осъзна, че поднася ръка към лицето си, опитвайки се да долови следи от аромата на кожата на богинята Каролина.
– Влюбен, аз? – Погледна Морлен, който го наблюдаваше с насмешка.
– Имаш всички симптоми.
– Ти откъде знаеш?
– Вече съм минал през това.
– И как успя да си го избиеш от главата? – Тревога в гласа на Ардевол.
– Не си го избих от главата. Легнах му отгоре, докато влюбването свърши, и точка.
– Не ме скандализирай.
– Такъв е животът. Грешник съм и се разкайвам.
– Влюбването е безкрайно, никога не свършва. Аз не бих могъл...
– Боже мой, колко си зле, Феликс Ардеволе!
Ардеволе не отговори. Пред него – трийсетина гълъба, понеделник след Възкресение Христово, на Пиаца ди Пиетра. Напиращото желание го понесе през скупчените гълъби, стигна до Каролина и тя му подаде пакетчето.
– Il gioeillo dell’Africa45 – изрече нимфата.
– А откъде знаеш, че аз...
– Всеки ден минавате оттук. Всеки ден.
В този момент – Свето Евангелие от Матея: 27:51. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха; 27:52, и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха.
Тайна Божия и на Въплътеното Божие Слово.
Тайна на Дева Мария Богородица.
Тайна на християнската вяра.
Тайна на Църквата човешка и несъвършена; божествена и вечна.
Тайна на любовта на една млада жена, подарила ми пакетче, което вече два дни стои на масата в петдесет и четвърта килия, на третия ден се осмелих да отворя само външната обвивка. Една затворена кутийка. Боже мой! Намирам се на ръба на бездна.
28 Раздел от догматическото богословие – учение за Богочовека Иисус Христос. – Б. р.
29 Раздел от догматическото богословие – учение за спасението на човека. – Б. р.
30 Общо название на религиозно-философските учения, стремящи се да примирят идеята за всемогъществото на Бога с наличието на зло в света. – Б. р.
31 Новоарамейски диалект, който се говори в град Кой Санджак, Североизточен Ирак. – Б. пр.
32 Новоарамейски диалект, който се говори в Югоизточна Турция. – Б. пр.
33 Biblioteca casanatense – голяма публична библиотека в Рим, основана през 1701 г. от доминикански монаси. – Б. р.
34 Сърдечното съглашение (фр.) – съглашение, подписано между Великобритания и Франция през 1904 г., което поставя началото на Антантата. – Б. р.
35 Истинното и направеното са взаимозаменяеми (лат.) – принцип, изложен от италианския философ Джамбатиста Вико (1668–1744) в труда „Новата наука“. – Б. р.
36 Средновековен теолог и философ, представител на схоластичния реализъм (1033–1109). – Б. р.
37 Абатиса Адалайза, любовница на граф Арнау от каталонската „Легенда за граф Арнау“. – Б. пр.
38 Боли ли ви, госпожице? (ит.). – Б. пр.
39 Боли ли те? (ит.). – Б. пр.
40 Благодаря, хиляди благодарности, падре (ит.). – Б. пр.
41 Как се казваш? (ит.). – Б. пр.
42 Още ли те боли? (ит.). – Б. пр.
43 Вероятно става дума за френския богослов мистик Бернар от Клерво (1090–1153). – Б. р.
44 Пиер Теяр дьо Шарден (1881–1955) – френски палеонтолог, теолог и философ, стремил се да преосмисли християнското учение от позициите на научния еволюционизъм. Неговите възгледи оказват значително влияние сред научните кръгове, въпреки че поради забрана за публикуване приживе статиите и лекциите му са се разпространявали само чрез преписи. – Б. р.
45 Медальонът от Африка (ит.). – Б. пр.
* * *
Дочака до събота. Повечето студенти бяха по стаите си. Неколцина бяха излезли на разходка или се бяха пръснали из различни библиотеки в града, където се ровеха да търсят отговори относно природата на злото и защо Бог го допуска, относно възмутителното съществуване на дявола, относно правилния прочит на Свещеното писание или появата на невмата в грегорианското и амброзианското песнопение. Феликс беше сам в стаята, нито една книга на масата, всичко на мястото си, защото това, което можеше да го изкара от равновесие, бяха безредно нахвърляните предмети, превърнати във вехтории, или предметите, оставени не на място, или погледът, задържал се върху зле разположени неща, или... Помисли си дали не се вманиачава. Аз смятам, че е така; всичко е започнало по онова време: баща ми беше маниак на материалния ред. Струва ми се, че умствената разпиляност не го безпокоеше особено. Но да се остави книга на масата, вместо на мястото й на лавицата, или да се забрави лист хартия на радиатора, намираше за недопустимо и непростимо. Нищо не биваше да дразни очите, затова ни строяваше всички до един, особено мен – аз трябваше да подреждам всеки божи ден всичките играчки, с които съм си играл, спасяваха се само шерифът Карсън и Черния орел, защото тайно спяха с мен, но баща ми никога не узна това.
Петдесет и четвърта килия блестеше от чистота. Застанал прав до прозореца, Феликс Ардевол гледаше потока от раса, които влизаха и излизаха от общежитието. Един файтон мина по Виа дел Корсо с няколко неизповедими и възмутителни тайни в затвореното купе. Момчето, което влачеше желязна кофа и вдигаше оглушителен шум без никаква нужда, също предизвикваше възмущение. Трепереше от страх и затова всичко го възмущаваше. На масата – един неочакван предмет, който още нямаше своето място. Зелената кутийка с
Сега пък какво съм се замислил за син? Ядоса се, не, възмути се. Отново погледна самотната кутийка върху полираната маса. Феликс Ардевол махна един въображаем конец от полите на расото си, поглади с пръст раздразнената от яката кожа на врата си и седна на масата. Оставаха три минути, преди камбаните на „Санта Мария“ да бият дванайсет часа. Пое въздух и реши: сега-засега няма да се самоубива. Взе много внимателно кутийката в ръце, като дете, което крепи гнездото, свалено от дървото, за да покаже на майка си зеленикавите яйца или беззащитните пиленца, аз ще ги храня, майко, не се притеснявай, ще им давам много мравки. Като прежаднелия елен, о, Господи46. Така или иначе, знаеше, че стъпките, които предприема, създават ореол на невъзвратимост за душата му. Две минути. С треперещи пръсти се опита да свали червената панделка, но възелът се затягаше още повече и причината не беше несръчността на горкичката Каролина, а неговите нерви. Изправи се разтревожен. Минута и половина. Отиде до легена с вода и взе бръснача. Бързо го отвори. Минута и петнайсет секунди. Сряза с ожесточение червената панделка, най-красивия червен цвят, който бе виждал през дългия си живот, понеже на двайсет и пет години се чувстваше стар и уморен и му се искаше тези неща да не му се случват на него, нека се случват на другия Феликс, видно беше, че той умее да загърбва всичко, без... Една минута! Устата – пресъхнала, ръцете – потни, капка пот се стича по бузата, при това не е ден за... Остават десет секунди, преди камбаните на „Санта Мария“ на Виа Лата да ударят дванайсет часа по пладне. И докато във Версай банда некадърници обявяваше, че войната е свършила, и докато подписваха примирието с изплезен от усърдие език, като грижливо задействаха механизмите, които само след няколко години ще предизвикат великолепна нова война, още по-кървава и по-близка до злото, каквато Бог никога не трябваше да допуска, Феликс Ардевол-и-Гитерес отвори зелената кутийка. С колебливо движение извади розовото памуче и когато прозвуча първият камбанен звън,
46 Алюзия към псалм 41:1: „Както кошута жадува за водни потоци...“. – Б. р.
47 Ангелът Господен извести на Мария (лат.) – началните думи на католическа молитва. – Б. пр.
* * *
Беше сравнително лесно да се излезе незабелязано от общежитието. С Морлен, Градник и още двама-трима доверени приятели бяха успявали многократно, и то съвсем безнаказано. Цивилното облекло отваряше много врати в Рим; или не като тези, които отварят расата. С обикновени дрехи можеха да проникнат във всички музеи, където благоприличието не им позволяваше да влязат облечени в расо. Можеха да пият кафе на Пиаца Колона и да гледат минувачите, два-три пъти Морлен го заведе, скъпи възпитанико, на гости, за да се запознае с хора, които според него трябва да познава. Представяше го като Феликс Ардеволе, учен, владеещ осем езика, за когото ръкописите нямат тайни, после изследователите му отваряха сейфовете и можеше да прегледа оригинала на „Мандрагора“, каква прелест, или треперещите папируси, отнасящи се до макавеите. Но днес, когато Европа подписва мира, ученият Феликс Ардеволе излезе тайно от властите в общежитието и за първи път тайно от приятелите си. С пуловер и шапка, която прикриваше монашеския му вид. Отиде направо при магазина за плодове на синьор Амато и застана на пост, часовете минаваха, той, с кутийката в джоба, гледаше минувачите, безгрижни и щастливи, понеже не страдаха от неговата треска. Минаха майката на Каролина и малката й сестра. Всички освен неговата любов.
Тогава се появи Каролина Амато. Беше излязла от къщи с развети къси коси, пресече улицата и отиде направо там, където Феликс я чакаше, а той си мислеше, че добре се е скрил. Когато застана пред него, го погледна мълчаливо с лъчезарна усмивка. Той преглътна, стисна кутийката в джоба си, отвори уста и нищо не каза.
– Аз също – отговори тя. И след дълъг камбанен звън: – Хареса ли ти?
– Не знам дали мога да го приема.
– Медальонът е мой. Подарил ми го е чичо Сандро, когато съм се родила. Той лично го е донесъл от Египет. Сега е твой.
– А какво ще кажат вкъщи?
– Мой е и сега е твой. Няма да кажат нищо. Това е моят залог.
Хвана го за ръката. В този миг небето падна на земята и Абелар усети само допира до кожата на Елоиза, която го повлече към една безименна уличка, мръсна, но ухаеща на рози и любов, накара го да влезе в къща с отворена врата, безлюдна, камбаните продължаваха да бият, а една съседка викаше през прозореца
48 Пиер Абелар (1079–1142) – френски философ и богослов, известен с трагичната си любовна връзка с Елоиза. – Б. пр.
49 Известявам ви голяма радост (лат. ) – началните думи на латинската формула, с която по традиция се обявява изборът на нов папа. – Б. пр.
50 Войната свърши (ит.). – Б. пр.
II. De pueritia51
Черния орел
51 За детството (лат). – Б. пр.
3
Не ме гледай така. Казвам истината дори когато си измислям. Например първият спомен от предишната ми стая, сега Секция по история и география, е желанието ми да си направя къща под леглото. Не беше неудобно и главно беше забавно, защото виждах краката на тези, които влизаха и казваха Адриа, сине, къде си, или Адриа, закуската. Къде се е заврял? Наистина беше много забавно. Да, скучаех, защото моят дом не беше създаден за деца и моето семейство не бе създадено с мисълта за деца. Майка ми не я зачитаха, баща ми живееше само за своите покупки и продажби, а мен ме гризеше отвътре, мъчеше ме ревност, когато виждах как гали някоя гравюра или ваза от фин порцелан. А майка ми... майка ми изглеждаше винаги напрегната, нащрек, все се оглеждаше, въпреки че Лола Чика й беше толкова предана. Сега осъзнавам, че баща ми я караше да се чувства чужда в този дом. Намираше се в неговата къща, а той благоволяваше да й позволи да живее там. Когато баща ми почина, вече можеше да диша спокойно и погледът й повече не беше тревожен, макар че избягваше да ме гледа. Преобрази се. Питам се защо. Освен това се питам защо са се оженили моите родители. Не вярвам някога да са се обичали. Вкъщи никога не е имало любов. А аз бях просто едно случайно последствие от съвместния им живот. Интересно нещо: искам да ти разкажа толкова много неща, а се отплесвам и си губя времето с разсъждения, от които на Фройд биха му потекли лигите. Може би всичко това е заради връзката, която имах с баща си. Може би защото аз съм виновен за смъртта му.
Един ден, когато вече бях поотраснал и тайно бях завладял пространството между гърба на дивана и стената в кабинета на баща ми, превръщайки го в жилище за моите индианци и каубои, той влезе, следван от познат глас, който тогава ми се стори едновременно приятен и страшен – за първи път чувах господин Беренгер извън магазина и гласът му звучеше различно; оттогава този глас никак не ми харесваше, нито вътре, нито вън от магазина. Не помръдвах, оставих шериф Карсън на пода, кафявият кон на Черния орел, толкова тих обикновено, падна и се чу слаб звук, който ме уплаши, но врагът не го усети, а баща ми каза на вас не съм длъжен да ви давам обяснения.
– Аз смятам, че сте длъжен.
Господин Беренгер седна на дивана, който се поотмести към стената, и aз героично си се представих смазан, но не и разкрит. Чух как господин Беренгер почука лекичко няколко пъти, а леденият глас на баща ми каза в тази къща е забранено да се пуши. Тогава господин Беренгер отвърна, че настоява за обяснение.
– Вие работите за мен. (Ироничен тон от страна на баща ми). Или греша?
– Успях да се сдобия с десет гравюри, успях да накарам ощетените да не протестират много. Прекарах десетте гравюри през три граници, направих експертната оценка за моя сметка, а сега вие ми казвате, че сте ги продали, без даже да се консултирате с мен. Знаете ли, че една от тях е на Рембранд?
– Купуваме и продаваме, така си изкарваме прехраната в тоя шибан живот.
Това за шибания живот го чувах за първи път и ми хареса; баща ми го произнесе натъртено, мисля, защото беше ядосан. Усетих, че господин Беренгер се усмихва; по това време вече умеех да тълкувам мълчанията и бях сигурен, че господин Беренгер се усмихва.
– А, здравейте, господин Беренгер. – Гласът на майка ми. – Виждал ли си детето, Феликс?
– Не.
Ставаше опасно. Как да се измъкна иззад дивана и да изчезна в другия край на апартамента, като се преструвам, че нищо не съм чул? Съветвах се с шериф Карсън и с Черния орел, но те не можеха да ми помогнат. Междувременно мъжете мълчаха, сигурно чакаха майка да излезе от кабинета и да затвори вратата.
– Всичко хубаво.
– Всичко хубаво, госпожо.
И отново горчивият тон на спора.
– Чувствам се измамен. Имам право на извънредна комисиона.
Мълчание.
– Настоявам.
На мен не ми дремеше за тази комисиона. За да се успокоя, превеждах наум разговора на френски, на някакъв измислен френски; значи, трябва да съм бил вече седемгодишен. Понякога си превеждах, за да не се изнервям, защото иначе неволно започвах да се движа, а в тишината на кабинета само да мръднех, и щяха да ме чуят.
В дъното майка ми вика Адриа, сине! Лола Чика, виждала ли си го?
Не си спомням много добре, но ми се струва, че господин Беренгер си отиде разсърден, а баща ми се отърва от него с думите такъв е нашият занаят,
– Ето го!
Майка излезе на балкона, където аз гледах колите, които започваха да палят фаровете си, защото животът по онова време, така както аз си го спомням, беше едно безкрайно свечеряване.
– Не ме ли чу?
– Какво?
В една ръка носех шерифа и кафявия кон и се правех на три и половина.
– Трябва да премериш престилката за училище. Как така не си ме чул?
– Престилката?
– Госпожа Анжелета е сменила ръкавите. – Повелителен жест. – Хайде!
В стаята за шев и гладене госпожа Анжелета с топлийка в устата погледна професионално как стояха новите ръкави.
– Много бързо растеш, момче.
Майка беше излязла да се сбогува с господин Беренгер, а Лола Чика влезе да вземе чистите ризи, докато аз обличах престилката без ръкави, както толкова пъти през моето детство.
– И много търкаш лактите – продължаваше госпожа Анжелета, която по онова време вече беше навършила около хиляда години.
Вратата на апартамента се затвори. Стъпките на баща ми се отдалечаваха в посока към кабинета му, а госпожа Анжелета поклати беловласата си глава.
– Напоследък приема много посетители.
Лола Чика си мълчеше и се престори, че не я е чула. Докато прикачваше ръкавите с топлийки, госпожа Анжелета добави:
– А понякога чувам викове.
Лола Чика взе ризите без коментар. Госпожа Анжелета продължи да човърка.
– Иди, че разбери за какво си говорят...
– За шибания живот – казах, без да се замисля. Ризите на Лола Чика паднаха на земята, госпожа Анжелета ме убоде по ръката, а Черния орел се обърна и се загледа в сухия хоризонт с притворени очи. Пръв видя облака прах. Даже преди Бързия заек. Приближават трима конници – каза той. Никой не отвърна нищо. Пещерата, в която бяха се подслонили, ги пазеше донякъде от безмилостната лятна жега; но никой, нито индианка, нито дете, нямаше сили да се интересува от посетителите, нито от техните намерения. Черния орел направи неуловим жест с очи. Трима войници тръгнаха надолу към мястото, където бяха оставили конете си. Той ги следваше отблизо, без да сваля поглед от облака прах. Идваха право към пещерата, без да се прикриват. Както птичката, която подвежда хищника и го отдалечава от гнездото с разни хитрости, той и неговите трима мъже потеглиха на запад, за да измамят посетителите. Двете групи се срещнаха до петте дъба; посетителите бяха трима бели мъже, един светлорус и двама с по-тъмна кожа. Един от тях, мъж с много големи мустаци, слезе ловко от коня с разперени ръце и се усмихна.
– Ти си Черния орел – заяви, без да прибере ръцете си до тялото в знак на подчинение.
Великият вожд на индианците арапахо от Южните земи на брега на езерото Уашита с Жълтата риба направи недоловим утвърдителен жест, без да слиза от коня, без да мръдне и косъм от главата му, и тогава попита кого имаме честта да посрещнем, а този с черния мустак отново се усмихна, направи на шега полупоклон и каза аз съм шериф Карсън от Рокланд, на два дни път от вашите земи.
– Знам къде сте построили вашето селище в Рокланд – отговори сухо легендарният вожд. На територията на народа поуни. И плю на земята, за да изрази презрението си.
– Това са моите помощници – посочи хората си Карсън, без да е съвсем наясно за кого се отнася заплюването. – Търсим един избягал престъпник. – Плю на свой ред и остана доволен от себе си.
– Какво е направил, за да бъде обявен за престъпник? – попита вождът арапахо.
– Познаваш ли го? Виждал ли си го?
– Попитах какво е направил, за да бъде обявен за престъпник?
– Убил е една кобила.
– И е обезчестил две жени – добави русият.
– Да, разбира се, и това – съгласи се шериф Карсън.
– А защо го търсите тук?
– Защото е арапахо.
– Земята на моя народ се простира на много дни път на запад, на изток, към студа и към топлината. Защо си дошъл точно тук?
– Ти знаеш кой е. Искаме да го предадеш на правосъдието.
– Бъркаш, шерифе Карсън. Твоят убиец не е арапахо.
– А, така ли? Откъде знаеш?
– Арапахо никога няма да убие кобила.
В този момент светна лампата и Лола Чика му направи знак с ръка да излезе от килера. Пред Адриа майка му, с бойна украса на лицето, без да го погледне, без да плюе на земята, каза на Лола накарай го да си измие устата много добре. С вода и сапун. И ако трябва, сложи няколко капки белина. Черния орел понесе достойно мъчението, без нито веднъж да изохка. Когато Лола Чика свърши, докато се бършеше с кърпата, я погледна в очите и попита Лола Чика, ти знаеш ли какво точно значи да се обезчести една жена?
52 Аз настоявам за моята комисиона. Това е мое право. Вие работите за мен, господин Беренгер. Да, разбира се, но аз си имам достойнство (фр.). – Б. пр.
53 Бог знае къде е моят малък Адриан! (фр.). – Б. пр.
* * *
Когато бях на шест или седем години, си мислех, че сам взимам решения за живота си. Едно много разумно решение беше да оставя образованието си в ръцете на майка. Но стана ясно, че нещата стоят иначе. Разбрах това, защото онази вечер исках да узная как ще реагира баща ми на моята простъпка и затова разположих подслушвателната си апаратура в столовата. Не беше никак сложна, защото моята стая имаше обща стена със столовата. Официално си бях легнал рано и затова, когато се прибра, баща ми не ме свари буден. Беше най-добрият начин да си спестя едно конско, което щеше да е пълно с подмолни камъни, защото, ако му кажех от позиция на законна самоотбрана, че това за шибания живот съм го чул от него, темата на разговора нямаше да бъде „устата ти е много мръсна и сега ще ти я измия със сапун „Лагарто“, ами „ти откъде знаеш, нахалник такъв, че аз съм казал „шибан живот“, безсрамни лъжецо? А? А? Какво, да не ме шпионираш?“. А в никакъв случай не биваше да разкривам картите на шпионажа, защото, така както се правех на глупак, бях станал единственият обитател на дома, който познава всички кътчета, чува всички разговори, караници и необясними плачове, както онази седмица, когато Лола Чика не спря да плаче, а като излизаше от стаята, много умело прикриваше огромната си мъка. Минаха много години, докато разбера защо е плакала, но тогава научих, че съществува болка, която може да трае цяла седмица, и малко се уплаших от живота.
Работата е там, че присъствах на разговора между майка и татко, като залепих ухо на дъното на една чаша, допряна плътно до стената. Тъй като гласът на баща ми издаваше умора, майка изложи накратко въпроса, като каза, че аз съм много натоварен, но баща ми не пожела да чуе подробностите за моята натовареност и каза вече е решено.
– Какво е решено? – Разтревожен глас на майка ми.
– Записах го в йезуитския колеж на улица „Касп“.
– Ама Феликс... Ако...
Този ден разбрах, че вкъщи командва само баща ми. И моето образование зависи само от него. Отбелязах си наум да видя в Британската енциклопедия какви са тези йезуити. Баща ми издържа погледа на майка мълчаливо и тя се реши да каже:
– Защо при йезуитите? Ти не си вярващ и...
– Качествено образование. Трябва да сме взискателни. Имаме само едно дете, да не вземем да я оплескаме.
Я да видим: да, имат само едно дете. Или не, всъщност работата не е в това. Ясно е, че не искат да я оплескат. Затова баща ми спомена това за езиците, което, признавам си, ми хареса.
– Какво каза?
– Десет езика.
– Синът ни не е чудо на природата.
– Но може да ги научи.
– Защо пък десет?
– Защото патер Левински от Грегорианския знаеше девет. Нашият син трябва да го надмине.
– Поради каква причина?
– Поради това, че ме нарече некадърник пред всички студенти. Некадърник, защото моят арамейски никак не бил напреднал след цяла година с Фалуба.
– Не се шегувай, говорим за образованието на нашия син.
– Не се шегувам, говоря за образованието на моя син.
Знам, че на майка й ставаше много неприятно, когато баща ми казваше пред нея „моя син“. Но аз мисля, че майка имаше други планове, защото взе да обяснява, че не иска да ме превръща в чудо; и с твърдост, каквато не бях виждал у нея, каза чуваш ли? Не искам моят син да се превърне в панаирджийско чудо, което трябва да надмине патер Лувовски54.
– Левински.
– Чудото Левински.
– Голям теолог и библеист. Чудовищно ерудиран.
– Нека да го обсъдим спокойно.
Това не го разбрах. Нали точно това правеха – говореха спокойно за моето бъдеще. А и аз все повече се успокоявах, защото шибаният живот изобщо не се споменаваше.
– Каталонски, испански, френски, немски, италиански, английски, латински, гръцки, арамейски и руски.
– Какво е това?
– Десетте езика, които трябва да научи. Първите три вече ги знае.
– Френския си го измисля.
– Но се справя, разбират го. Моят син може да постигне всичко, което си постави за цел. Има изключителна дарба за езици. Ще научи десет.
– Трябва и да играе.
– Вече е голям. Докато дойде време за следване, трябва да ги е научил. – Уморена въздишка. – Да поговорим друг път, а?
– На седем години е, за бога!
– Не настоявам още сега да научи арамейски. – Барабани с пръсти по масата като заключителен жест.
– Ще започне с немски.
Това също ми хареса, защото аз с Британската сам се оправях горе-долу, а с речник подръка,
– Не, Феликс, не бива да правим такава грешка.
Чух сухо плюене.
– Да?
– Какво е това арамейски? – попита с дълбокия си глас шериф Карсън.
– Не ми е много ясно, ще трябва да проучим.
Бях малко особено дете, признавам. Но като си спомням сега как слушам какво трябва да е моето бъдеще, стиснал шериф Карсън и смелия вожд арапахо, като внимавам да не се издам, си мисля, че не съм бил малко особен, ами много особен.
– Няма никаква грешка. В първия учебен ден ще дойде учител по немски, който вече съм наел за детето.
– Не.
– Казва се Ромеу и е много способен младеж.
Това малко ме разтревожи. Учител у дома? Това си беше моят дом, само аз знаех всичко, което се случва тук, и не желаех неудобни свидетели. Никак не ми харесваше някакъв си Ромеу да дойде да си пъха носа навсякъде из къщи и да казва „о, каква прелест, лична библиотека на седем годинки“, и тем подобни тъпотии, каквито говорят всички възрастни, когато идват вкъщи. В никакъв случай.
– Ще завърши три висши образования.
– Какво?
– Право и история. – Мълчание. – И още едно, по свой избор. Но преди всичко право, то е най-нужно, за да се оправя човек в този крадлив свят.
Топ-топ-топ-топ-топ-топ. Кракът ми взе да се движи самичък – Топ-топ-топ-топ-топ. Мразех правото. Не можете да си представите колко го мразех. Не ми беше ясно какво е това право, но го мразех до смърт.
– Je n’en doute pas – disait ma mère. – Mais est-ce qu’il est un bon pédagogue, le tel Gomeu?
– Bien sûr, j’ai reçu des informations confidentielles qui montrent qu’il est un individu parfaitement capable en langue allemagne. Allemande? Tedesque? Et en la pédagogie de cette langue. Je crois que...55
Започвах да се успокоявам. Кракът ми престана да се движи произволно и чух как майка стана и каза а цигулката? Ще трябва ли да я остави?
– Не. Но остава на заден план.
– Не съм съгласна.
– Лека нощ, скъпа – каза баща ми, отвори вестника и го запрелиства, както правеше винаги по това време.
Значи отивам в друго училище. Колко досадно! Много ме е страх. За щастие, шериф Карсън или Черния орел ще бъдат с мен. Цигулката на заден план? А защо арамейски не веднага? Онази нощ заспах късно.
54 Иронична препратка към името на герой от повестта на Жауме Кабре „Лувовски, или безразсъдството“. – Б. р.
55 Не се съмнявам – каза майка ми. – Но добър педагог ли е въпросният Гомеу?
– Разбира се, получих доверителна информация, че е много добър с немския език. Немски? Германски? И с педагогиката на този език. Смятам, че... (фр.). – Б. пр.
* * *
Сигурен съм, че бъркам нещо. Не знам дали бях на седем, осем или девет години. Но лесно учех езици; родителите ми надушиха това и не ме оставяха на мира. Започнах да уча френски, защото прекарах едно лято в Перпинян при леля Аурора, а там, само малко да ги притесниш, и минаваха от своя гърлен каталонски на френски; затова аз говорех френски с акцента du Midi56, който поддържам цял живот с известна гордост. Не си спомням на колко години бях. Немския започнах по-късно. Английския не си спомням кога. След това, струва ми се. Не че аз исках да ги уча. Те ме учеха. Сега, като премислям това, за да мога да ти го разкажа, виждам детството си като дълъг и много скучен неделен следобед, виждам как се мотая безцелно и гледам да се вмъкна в кабинета, като си мисля, че щеше да е по-забавно, ако имах брат, мисля си, че четенето от един момент нататък става скучно, защото ми беше дошло до гуша от Инид Блайтън, мисля си, че на другия ден ще трябва да ходя на училище, а това беше още по-лошо. Не се страхувах нито от училището, нито от учителите, нито от родителите, а от децата. В училище се страхувах от децата, защото ме гледаха, като че ли не съм съвсем наред.
– Лола Чика.
– Какво?
– Какво да правя?
Лола Чика преставаше да си бърше ръцете или да си черви устните и ме гледаше.
– Може ли да дойда с теб? – Адриа, с надежда в очите.
– Не, не, ще ти бъде скучно!
– Ама точно тук ми е най-скучно.
– Пусни си радиото.
– Много е тъпо.
Тогава Лола Чика взимаше палтото си и излизаше от стаята, която винаги миришеше на Лола Чика, и тихичко, никой да не чуе, ми казваше кажи на майка ти да те заведе на кино. А на висок глас казваше всичко хубаво, довиждане, отваряше външната врата, намигваше ми и си отиваше; тя можеше да се забавлява в неделя следобед, неизвестно как, а аз си оставах вкъщи да обикалям из апартамента тъжно като обречен.
– Майко.
– Какво?
– Не, нищо.
Майка вдигаше глава от списанието, допиваше последната глътка кафе и ме поглеждаше.
– Кажи, сине.
Боях се да я помоля да ме заведе на кино. Много се боях, още не знам защо. Родителите ми бяха прекалено сериозни.
– Скучно ми е.
– Чети. Ако искаш, да направим преговор по френски.
– Да отидем на Тибидабо57.
– О, да беше казал сутринта.
Така и не отидохме на Тибидабо нито една неделя, ни сутрин, ни следобед. Трябваше да си въобразявам, че съм там, когато моите приятели ми разказваха как е в Тибидабо, пълно с механични изобретения, загадъчни автомати, наблюдателни кули, коли, които се блъскат и... не знаех точно какво. Но беше място, където родителите водят децата си. Моите родители не ме водеха нито в зоологическата градина, нито на разходка по вълнолома. Бяха прекалено сухи. И не ме обичаха. Така ми се струва. Още се питам защо са ме родили.
– Да, ама искам да отида на Тибидабо.
– Какви са тези крясъци? – оплака се баща ми от кабинета си. – Не ме карай да те наказвам.
– Не искам да правя преговор по френски!
– Казах, не ме карай да те наказвам.
Черния орел отсъди, че всичко това е много несправедливо и така заяви пред шерифа и мен. И за да не умра от скука и най-вече за да не ме накажат, започнах да се упражнявам с арпеджите на цигулката, които имат предимството, че са сложни за изпълнение и затова е много трудно да постигнеш добро звучене. На мен звукът на цигулка никак не ми харесваше, докато не се запознах с Бернат. Зарязах упражнението по средата.
– Татко, може ли да посвиря на сторионито58?
Баща ми вдигна глава. Както винаги, разглеждаше с лампата лупа някакъв доста странен лист хартия.
– Не – отговори. И ми посочи това, което беше на бюрото. – Виж колко е хубав.
Беше един много стар ръкопис с кратък текст на непозната за мен азбука.
– Какво е това?
– Откъс от Евангелието от Марка.
– Ама на какъв език?
– Арамейски.
Чу ли, Черни орльо? Арамейски! Арамейският е много древен език. За папируси и пергаменти.
– Нали мога да го науча?
– Като му дойде времето. – Каза го със задоволство, това много му личеше на баща ми, понеже, общо взето, се справях добре, той, нали така, се гордееше с умния си син. Опитах се да се възползвам от благоразположението му:
– Може ли да посвиря на сторионито?
Феликс Ардевол го погледна мълчаливо. Отмести лупата. Адриа тропна с крак.
– Само веднъж. Моля те, татко...
Бащата, когато се ядоса, гледа страшно. Адриа издържа погледа му само няколко секунди. После се принуди да сведе очи.
– Не знаеш ли какво означава не? Niet, nein, no, ez, non59, ei, nem. Чувал ли си това?
– Еi и nem?
– Фински и унгарски.
На излизане от кабинета Адриа се обърна и ядосан заплаши:
– Тогава няма да уча арамейски.
– Ще правиш каквото аз ти казвам – предупреди го баща му със студенината и спокойствието на човек, уверен, че винаги се прави това, което той каже. И отново се зае със своя ръкопис, с арамейския и лупата си.
Този ден Адриа реши да води двойствен живот. Вече си имаше тайни скривалища, но реши да разшири нелегалната зона. Постави си голяма цел: да разбере комбинацията на сейфа и когато баща му не е вкъщи, да се упражнява със сторионито – никой няма да му обърне внимание. И да го прибере в калъфа и в сейфа навреме, за да заличи следите от престъплението. За да не забележи никой нищо, отиде да учи арпеджите и не каза нищо нито на шерифа, нито на вожда арапахо, отдали се на следобедна дрямка върху нощното шкафче.
56 Южняшки (фр.). – Б. пр.
57 Увеселителен парк, разположен на едноименния връх, най-високата точка на Барселона. – Б. р.
58 Сториони – цигулка на Лоренцо Сториони (1751–1816), считан за последния лютиер от Кремонската школа. – Б. пр.
59 „Не“ на руски, немски, испански, баски, френски. – Б. пр.
4
Винаги си спомням баща ми като възрастен човек. Докато майка си беше майка. Жалко, че не ме обичаше. Адриа знаеше само, че дядо Адриа я беше възпитавал така, както обикновено правят мъжете, които, овдовели много млади, с малко дете на ръце, се оглеждат наоколо, дано някой им предложи ръководство с упътвания как да включат малкото създание в своя живот. Баба Висента починала много млада, когато майка е била на шест години. Ако тя имаше макар и неясен спомен за нея, то аз помнех само две нейни снимки: едната от сватбата й, в студиото „Кариа“, и двамата много млади и привлекателни, но облечени точно като за снимки в студио, и една друга, баба с майка на ръце и с една прекършена усмивка, сякаш е знаела, че няма да види първото й причастие, и се пита защо на мен ми се пада тази участ, да умра толкова млада и да бъда само една снимка в цвят сепия за моя внук, който, по всичко изглежда, е дете чудо, но аз никога няма да го видя. Майка е расла сама. Никой не я е завел на Тибидабо и може би затова не й минаваше през ума, че аз искам да знам какви са тия одушевени автомати, които, така разказват, като им сложиш една монета, се движат магически и приличат на хора.
Майка е расла сама. През двайсетте години, когато убивали по улиците, Барселона е била в цвят сепия, а диктатурата на Примо де Ривера60 изпълвала с горчивина очите на барселонците. Така че дядо Адриа разбрал, че дъщеря му расте и трябва да й обяснява неща, които той самият не познавал, тъй като нямали връзка с палеографията, и приел да живее в дома му дъщерята на Лола, доверената прислужница на баба Висента, която продължавала да се грижи за къщата от осем сутринта до осем вечерта, сякаш господарката й не била умряла. Дъщерята на Лола, две години и половина по-голяма от майка, също се казвала Лола. Майката наричали Лола Гран61. Горката жена починала, преди да види идването на републиката62. На смъртното си легло предала този завет на дъщеря си. Казала й да се грижи за Карме както за своя живот и Лола никога не се отдели от майка. Докато не напусна къщата. Двете Лоли се появяваха и изчезваха от къщи, когато някой умираше.
С надеждата за република и бягството на краля, с провъзгласяването на Каталонската република и нестабилните отношения с централното правителство, Барселона мина от сепия в сиво и хората ходеха по улиците с ръце в джобовете, когато беше студено, но се поздравяваха, черпеха се по цигара и се усмихваха, ако трябва, защото имаше надежда; не беше ясно за какво, но беше надежда. Феликс Ардевол, без да се вълнува дали е сепия, или сиво, заминаваше и се връщаше от път с ценната си стока с една-единствена цел: да увеличи богатството си от предмети, които подклаждаха жаждата му не толкова на колекционер, колкото на събирач. Дали светът наоколо беше в сепия, или в сиво, му беше все тая. Виждаше само това, което му помагаше да трупа. Затова погледът му се спря на доктор Адриа Боск, изтъкнат палеограф от Барселонския университет, на когото се носеше славата на учен, способен без колебание да определи точната възраст на предметите. Установиха връзка, много ползотворна и за двамата, и Феликс Ардевол стана чест посетител в кабинета на доктор Боск в университета, до такава степен, че някои от преподавателите, негови асистенти, започнаха да го гледат накриво. Самият Феликс Ардевол предпочиташе да се среща с доктор Боск в дома му, а не в университета. Не за друго, ами защото му беше неудобно да престъпи прага на онази сграда. Можеше да срещне някой състудент от Грегорианския университет; освен това там имаше двама професори, духовни лица, които бяха учили заедно с него в семинарията във Вик и можеше да им се види странно, че посещава толкова често прочутия палеограф, можеха да го попитат най-чистосърдечно с какво се занимаваш, Ардевол? Или пък, зарязал си всичко заради една жена, така ли? Зарязал си блестящо бъдеще със санскрит и теология, провалил си всичко заради женски истории? Така ли? Много се говори за това. Само ако знаеш какви приказки се изприказваха, Ардевол! Какво стана с прословутата малка италианка?
60 Мигел Примо де Ривера (1870–1930) – испански военен и политически деец; през 1923 г. извършва държавен преврат и установява авторитарен режим; потиска сепаратисткото движение в Каталония. – Б. р.
61 Голямата Лола (кат.). – Б. пр.
62 Става дума за Втората република, провъзгласена през 1931 г. – Б. р.
* * *
Когато Феликс Ардевол каза на доктор Боск искам да говоря с теб за дъщеря ти, тя вече от шест години се заглеждаше в господин Феликс Ардевол всеки път, когато дядо Адриа го приемаше вкъщи; обикновено тя отваряше вратата. Малко преди да избухне Гражданската война63, вече навършила седемнайсет години, тя започна да осъзнава, че й харесва начина, по който господин Ардевол сваля шапка, за да я поздрави. Винаги й казваше „как си, красавице?“ Ставаше й много приятно. Как си, красавице. Толкова приятно, че даже взе да се заглежда в цвета на очите на господин Ардевол. Наситено кафяви. Направи й впечатление и английската лаванда, в чийто дъх се влюби.
Но настанаха тежките времена, трите военни години; Барселона вече не беше нито сепия, нито сива, а с цвета на огъня, на тревогата, на глада, на бомбардировките и на смъртта. Феликс Ардевол отсъстваше по цели седмици във връзка с тайни пътувания, а в университета занятията продължаваха въпреки надвисналата заплаха, осезаема във всички зали. По-късно, когато се установи едно крехко спокойствие, Франко подложи на чистка повечето преподаватели, които не бяха емигрирали, и университетът започна да говори на испански64 и да излага на показ невежество без комплекси. Но бяха останали островчета като катедрата по палеография, поради това, че победителите я намираха за маловажна. Така господин Феликс Ардевол поднови посещенията си с още повече материал в ръце. Двамата класираха, датираха, удостоверяваха автентичност, а Феликс продаваше стока в цял свят и печалбата беше за двамата, благословен доход във време на крайна оскъдица. А оцелелите от франкисткия погром професори продължаваха да гледат с лошо око търговеца, който се разхождаше из факултета, сякаш той преподаваше там. Из факултета и в дома на доктор Боск.
По време на войната Карме Боск почти не беше го виждала. Но след края й господин Ардевол отново започна да посещава баща й и двамата се затваряха в кабинета, а тя отново ставаше малко странна и казваше Лола Чика, сега не мога да изляза да купувам сандали, а Лола Чика знаеше, че причината беше присъствието на господин Ардевол, отдаден на разговори за стари книжа с господаря; подсмихваше се и казваше както желаеш, Карме. Тогава баща й, почти без да го обсъжда с нея, я записа в наскоро възстановения Институт по библиотекарство и трите години, които прекара там, съвсем близо до тях, защото живееха на улица „Анжелс“, бяха най-щастливите в живота й. Там намери приятелки и заедно се заклеха, че няма да престанат да дружат, дори в живота им да настъпят промени, да се оженят, и т.н., но никога повече не ги видя, нито дори Пепита Масриера. Започна работа в университетската библиотека, разнасяше книги с количка и се стараеше, без особен успех, да имитира навъсената физиономия на госпожа Канямерес, срещна два-три пъти господин Ардевол, който случайно ходеше много по-често в онази библиотека и й казваше как си, красавице, тъгуваше за своите състудентки, най-много за Пепита Масриера.
– Наситено кафяво, няма такъв цвят.
Лола Чика гледаше насмешливо Карме и чакаше отговор.
– Добре. Красиво кафяво. Като тъмния евкалиптов мед.
– На годините на баща ти е.
– Ами! Седем години и половина е по-млад.
– Тогава си вземам думите назад.
Господин Ардевол, въпреки чистката, гледаше недоверчиво и новите професори, и старите. Вече няма да си врат носа в неговите любовни истории, защото може би не ги знаеха, но сигурно ще му кажат движиш се по хлъзгав терен, приятелю. Феликс Ардевол никак не искаше да му се налага да дава изчерпателни обяснения на хора, които те гледат с иронична любезност и с мълчанието си ти дават да разбереш, че не са ти искали никакво обяснение. Докато един ден си каза: стига, не съм се родил, за да се измъчвам, отиде на Виа Лайетана65 и каза професор Монтелш, палеография.
– Кой казахте?
– Професор Монтелш, палеография.
– Монтелш Палеография – бавно написа комисарят. – Малкото име?
– Елой. Второто фамилно име...
– Елой Монтелш Палеография, имам цялото име.
Кабинетът на комисаря Пласенсиа беше мръсно маслинен на цвят, с ръждясал шкаф за документи и с портретите на Франко и Хосе Антонио Примо де Ривера66 на напуканата стена. През мръсното стъкло можеше да се види движението по Виа Лайетана. Но на господин Феликс Ардевол не му беше до гледки. Написа цялото име на доктор Елой Монтелш, чието второ фамилно име, изглежда, беше Сиурана, хабилитиран професор в Катедрата по палеография, също възпитаник на Грегорианския университет, който го гледаше кръвнишки при всяко негово посещение при доктор Боск по своите си дела, ами той в какво ли не би си заврял носа като едното нищо.
– А как бихте го определили?
– Каталонист. Комунист.
Комисарят подсвирна: я виж ти...
– А как е могъл да ни се изплъзне?
Господин Ардевол не каза нищо, защото въпросът беше реторичен и не беше разумно да отговори, че им се е изплъзнал чисто и просто поради полицейска некадърност.
– Това е вторият професор, за когото правите донесение. Странно. – Почукваше с молив по масата, сякаш искаше да изпрати съобщение по морза. – Защото вие не сте преподавател, нали? Защо постъпвате така?
За да разчистя пейзажа. За да мога да се движа, без да ме следят любопитни погледи.
– От патриотизъм. Да живее Франко!
Станаха повече. Станаха трима или четирима. Всичките бяха каталонисти и комунисти. Напразно всички те се позоваваха на безусловната си подкрепа на режима и възклицаваха: Аз, комунист?
Не им послужиха виковете „Да живее Франко“ пред комисаря, защото важното беше да работи без почивка затворът „Модел“, където прибираха отреклите се от род и родина, които не благоволяваха да приемат великодушните предложения на генералисимуса и на инат не искаха да се поправят. Целесъобразните донесения разчистиха кръга около доктор Боск, който нищо не разбра и продължаваше да снабдява с информация този отракан мъж, който, по всичко личеше, се възхищаваше от него.
За кратко време след арестите на професорите Феликс Ардевол за всеки случай престана да се мярка в университетския кабинет и ходеше в дома на доктор Боск, за голяма радост на Карме Боск.
63 Става дума за Гражданската война в Испания (1936–1939). – Б. р.
64 По време на авторитарния режим на ген. Франко (1939–1975) използването на испанския език е било задължително във всички сфери с изключение на битовото общуване. – Б. р.
65 На тази улица се намира Главното управление на полицията, добило печална слава по времето на франкизма. – Б. пр.
66 Испански политически деец, основател на партията „Испанска фаланга“ (1903–1936). – Б. р.
* * *
– Как си, красавице?
Момичето, от ден на ден все по-хубаво, винаги отвръщаше с усмивка и свеждаше поглед, така че очите й се превърнаха в една от най-вълнуващите загадки, които Феликс Ардевол трябваше спешно да разгадае. Почти толкова вълнуващи, колкото ръкопис на Гьоте без собственик.
– Днес ти нося повече и по-добре платена работа – каза, като влизаше в кабинета на професор Боск. И дядо Адриа се приготви да оценява, да удостоверява автентичност, да си получи хонорара и никога да не пита, абе, Феликс, слушай, откъде, по дяволите, вадиш този материал. И как правиш така, че... А? Докато наблюдаваше как съдружникът му вади книжа, дядо Адриа си почисти стъклата на пенснето. Преди ръкописът да се сложи на масата, представлението не можеше да започне.
– Готика, канцеларски курсив – каза доктор Боск, като си слагаше пенснето и гледаше стръвно ръкописа, който вече беше на масата. Взе го и дълго време го оглежда от всички страни.
– Непълен е – наруши накрая дългото мълчание.
– От четиринайсети век ли е?
– Да, виждам, че напредваш в учението.
По това време Феликс Ардевол вече бе заложил капани за всяко парче хартия, папирус, пергамент, отделно или в снопче, което можеше да се намери по лавиците на безразборно струпаните и прашни архиви, библиотеки, културни институти, общини и черкви на много места в Европа. Младият господин Беренгер, същинска образцова хрътка, по цял ден обикаляше тези места и правеше първа оценка, която предаваше с подробности по ненадеждните телефони от онова време. В зависимост от решението купуваше съкровището на безценица от собствениците, в случай че не успееше да го открадне, и го предаваше на Ардевол, който го оценяваше заедно с доктор Боск. Всички печелеха, включително паметта за предметите. Но по-добре беше никой да не знае. Никой. За десет години бе преровил много плява, много. Но от време на време попадаше на някоя перла, като онзи екземпляр от изданието на
Годините минавали; господин Ардевол, моят баща, посещавал професор Боск, моя дядо, когото можах да видя, когато бях много малък. А Карме, моята майка, навършила двайсет и две години и един ден господин Феликс Ардевол казал на своя колега искам да говоря с теб за дъщеря ти.
– Какво й се е случило? – Малко уплашен, доктор Боск свали пенснето и погледна приятеля си.
– Искам да се оженя за нея. Ако нямаш нищо против.
Доктор Боск стана и излезе в тъмното антре, объркан, размахал пенснето. На две-три крачки зад него Ардевол внимателно го наблюдаваше. След няколко минути нервни разходки доктор Боск се обърна и погледна Ардевол, без да забележи, че очите му са наситено кафяви.
– На колко години си?
– На четирийсет и четири.
– А Карме трябва да е на осемнайсет-деветнайсет, най-много.
– На двайсет и две и половина. Дъщерята ти е навършила двайсет и две години и няколко месеца.
– Наистина ли?
Мълчание. Доктор Боск си сложи пенснето, сякаш се готвеше да изучава възрастта на дъщеря си. Погледна Ардевол, отвори уста, свали си пенснето и с разфокусиран поглед продума на себе си, изпълнен с възхищение, сякаш се намираше пред Птолемеев папирус, Карме е навършила двайсет и две години...
– Навърши ги още преди няколко месеца.
В този момент външната врата се отвори и влезе Карме, придружена от Лола Чика. Погледна двамата мъже, застанали мълчаливо насред антрето. Лола Чика изчезна с пазарската кошница, а Карме отново ги погледна, като си сваляше палтото.
– Случило ли се е нещо? – попита.
67 „Следобедът на един фавн“ (фр.) – поема от френския поет символист Стефан Маларме, чието първо издание е илюстрирано от Едуар Мане. – Б. пр.
68 Градче недалеч от Париж, където Маларме прекарва голяма част от свободното си време отдаден на творчеството си и където умира. – Б. р.
69 Богаташки квартал в Барселона. – Б. пр.
5
В продължение на много години, въпреки саможивия си характер, баща ми ме очароваше и аз исках да му се харесам. Най-много желаех да заслужа възхищението му. Рязък – да, лош нрав – също, а и никак не ме обичаше. Но аз му се възхищавах. Сигурно затова ми е толкова трудно да говоря за него. За да не го оправдавам. За да не го осъждам. В един от малкото случаи, ако не и единствения, когато баща ми призна, че съм прав, той каза: много добре, струва ми се, че имаш право. Помня това, както се пази кутийка със съкровище. Защото обикновено ние, останалите, бъркахме във всичко. Разбирам защо майка гледаше живота от балкона. Но аз бях малък и исках да си вра носа навсякъде. Когато баща ми поставяше невъзможни цели, веднага ги одобрявах. Въпреки че най-важните не се постигнаха. Не следвах право; завърших само едно висше образование, но затова пък цял живот съм учил. Не си направих колекция от десет-дванайсет езика само за да бия рекорда на патер Левински от Грегорианския университет; научих ги без особени затруднения, защото така исках. И макар да имам неизпълнен дълг към баща си, не съм се стремил той да се гордее с мен там, където е сега, което е никъде, защото съм наследил неговата невяра във вечния живот. Не се изпълниха и плановете на майка, винаги на второ място. Е, не е точно така. Чак по-късно разбрах, че майка е имала планове за мен, но ги е крила от баща ми.
И така, бях единствен син, наблюдаван от родителите си, които жадуваха детето им да блесне с интелигентността си. Моето детство би могло да се опише с две думи: висока летва. Висока летва във всичко, дори при хранене: дъвча със затворена уста, без да слагам лакти на масата, без да прекъсвам разговорите на възрастните, освен когато избухвах, защото имаше дни, когато не издържах повече и нито Карсън, нито Черния орел можеха да ме успокоят. Затова обичах да се възползвам от възможността да изляза с Лола Чика, когато имаше някаква работа из Готическия квартал, и да я чакам в магазина, отворил очи като плочи.
Колкото повече растях, толкова повече магазинът ме привличаше, защото събуждаше у мен странно безпокойство. Вкъщи казвахме „магазина“ за удобство, въпреки че беше цял един свят, където можеш да минеш без живота отвъд стените му. На улица „Паля“, пред западналата фасада на една черква, забравена и от църковните власти, и от общината – там беше вратата на магазина. Щом я отвориш, звънваше камбанка, още я чувам, за да предупреди Сесилия или господин Беренгер за пристигането ти. Оттук нататък започваше празникът за очите и за обонянието. Не и за осезанието, защото на Адриа му беше най-строго забранено да пипа каквото и да било, на теб зрението ти е в пръстите и горко ти, ако пипнеш нещо, нали ме разбра, а, Адриа? Затова се разхождах из тесните коридори с ръце в джобовете и гледах проядения полихромен ангел до позлатения леген на Мария-Антоанета. И един гонг, принадлежал на династията Мин, който струваше цяло състояние и Адриа искаше да го удари, преди да умре.
– За какво служи това?
Господин Беренгер погледна японската кама, забеляза ме и се усмихна:
– Това е кинжал Кайкен на бушите70.
Адриа остана с отворена уста. Господин Беренгер погледна към мястото, където Сесилия лъскаше бронзови чаши, и каза тихо, накланяйки се към момчето, при което то усети съмнителния дъх от устата му:
– Кинжал, който японските жени воини са използвали, за да се самоубият. – Впери очи в него, за да долови някаква реакция. Тъй като реакция не последва, продължи по-сухо:
– Период Едо, шестнайсети век71.
Разбира се, Адриа беше силно впечатлен, но на осем години приблизително, на колкото бях тогава, вече умеех да крия чувствата си, както правеше майка, когато баща ми се затваряше в кабинета и гледаше с лупа ръкописите си и никой вкъщи не можеше да вика, защото той четеше в кабинета и не се знаеше в колко часа ще излезе за вечеря.
– Не, докато не дам признаци на живот, не слагай зеленчука на огъня.
И Лола Чика отиваше в кухнята и мърмореше, тоя господинчо аз хубаво мога да го оправя, цялата къща да се води по неговата лупа. А ако аз бях до този господинчо, чувах как чете:
– Какво е това?
– На старокаталонски ли е?
– Не. На окситански.
– Приличат си.
– Много.
– Какво значи ревнивец?
– Написана е от Рамон Видал от Безалý74. Тринайсети век.
– О, колко е старо. Какво значи ревнивец?
– Фолио 132 от провансалския песенник от Карлсруе. Има още един в Парижката национална библиотека. Този е мой. Твой е.
Адриа схвана това като покана и протегна ръка. Бащата го удари и много го заболя. Даже не си направи труда да каже очите ти са на пръстите. Следеше редовете с лупата и казваше защо ли животът ме дарява с толкова радости напоследък.
Японски кинжал за самоубийство на жени, обобщи Адриа. И продължи разходката до керамичните съдове. Остави ръкописите и гравюрите за накрая, тъй като се отнасяше към тях със страхопочитание.
– Хайде, кога ще дойдеш да ни помагаш, че имаме много работа?
Адриа огледа празния магазин и се усмихна възпитано на Сесилия.
– Когато баща ми позволи.
Тя понечи да каже нещо, но размисли и няколко секунди остана с отворена уста. После очите й блеснаха и ми каза дай ми една целувка, хайде. И аз трябваше да я целуна, защото не биваше да се правят сцени насред магазина. Предната година бях ужасно влюбен в нея, но сега вече започваха да ми досаждат тези целувки. Макар че бях малък, славно навлизах в етапа на дълбокото отвращение от целувките, сякаш бях дванайсет-тринайсет годишен; винаги съм бил дете чудо във второстепенните неща. От осем-девет годишен, колкото трябва да съм бил тогава, този вманиачен отказ от целувките продължи до... е, ти знаеш докога. А може би още не знаеш. Впрочем какво означаваше онова „устроих живота си отново“, което каза на продавача на енциклопедии?
Известно време Адриа и Сесилия наблюдаваха минувачите по улицата, без да забелязват витрината.
– Винаги има работа – каза Сесилия, която отгатна мисълта ми. – Утре ще изпразваме едно жилище с библиотека, ще настане голяма бъркотия.
Зае се отново с бронза. Миризмата на препарата „Нетол“ беше проникнала чак в мозъка на Адриа и той реши да се оттегли. Мислеше си защо ли трябва да се самоубиват японските жени. Сега виждам, че много рядко съм ходил да тършувам из магазина. Да тършувам, е силно казано. Най-мъчно ми ставаше, когато стигах до мястото с музикалните инструменти. Веднъж, вече като по-голям, изпробвах една цигулка, но като погледнах с крайчеца на окото си назад, срещнах немия поглед на господин Беренгер и кълна се, хвана ме страх. Никога повече не повторих. Спомням си и досега, че освен флигорните, тубите и тромпетите, повече от дузина цигулки, шест виолончела, две виоли и три спинета75, освен гонга от династията Мин и един етиопски барабан, видях и нещо като огромна неподвижна змия, която не издаваше никакъв звук – по-късно научих, че е серпент76. Сигурен съм, че имаше покупки и продажби, защото инструментите се меняха, но си спомням, че броят им винаги беше приблизително един и същ. По едно време в магазина идваха цигулари от операта „Лисеу“, които се опитваха, в повечето случаи безуспешно, да се спазарят за някои от инструментите. Баща ми не искаше клиенти музиканти, които все нямаха пари; аз искам колекционери, които желаят тази вещ и ако не могат да я купят, я крадат; това са моите клиенти.
– Защо?
– Защото плащат колкото им поискам и си отиват доволни. И след някой и друг ден идват отново с изплезен език, защото искат още.
Баща ми много разбираше от продажби.
– Музикантът иска инструмента, за да свири. Когато вече го притежава, свири. Колекционерът не е длъжен да свири – може да има десет инструмента и ги гали с ръка. Или си ги гледа. И е щастлив. Колекционерът не свири на инструмента, гали го.
Баща ми беше много интелигентен.
– Музикант колекционер? Това би било голямата печалба, но не познавам нито един.
Тогава Адриа му каза доверително, че Herr Ромеу е скучен като неделен следобед, а той ме погледна с оня свой пронизващ поглед, който и сега, на шейсет години, още ме измъчва.
– Какво каза?
– Че Herr Ромеу...
– Не, скучен като какво?
– Не знам.
– Знаеш, знаеш.
– Като неделен следобед.
– Много добре.
Баща ми винаги беше прав. Замълча, изглеждаше така, сякаш прибира думите ми в джоба си за своята колекция. След като ги прибра, отново поде разговора.
– Защо е скучен?
– По цял ден ме кара да уча склонения и окончания, които аз вече знам наизуст, и ме кара да казвам това овче сирене е много хубаво, откъде го купи? Или пък аз живея в Хановер и се казвам Курт. А ти къде живееш? Харесва ли ти Берлин?
– А ти какво би искал да научиш?
– Не знам. Искам да прочета нещо интересно. Да чета Карл Май на немски.
– Много добре, струва ми се, че имаш право.
Повтарям: много добре, струва ми се, че имаш право. Уточнявам: това беше единственият път в моя живот, когато той призна, че имам право. Ако бях фетишист, щях да сложа в рамка изречението с датата и часа на събитието. И да му направя една черно-бяла снимка. На другия ден нямах урок, защото Herr Ромеу беше уволнен. Адриа се почувства много важен, сякаш съдбата на хората беше в собствените му ръце. Беше един славен вторник. Този път се зарадвах, че баща ми вкарва всички в правия път. Трябва да съм бил девет-десет годишен, със силно чувство за достойнство. Или по-скоро чувство за срам. Най-вече сега, като поглеждам назад, Адриа Ардевол съзнаваше, че не е бил малко момче дори като малък. Беше се развил преждевременно във всяко отношение, така както другите деца развиват болести и инфекции. Даже ми е жал за себе си. При това не знаех подробностите, които сега знам и мога да възстановя, като например, че баща ми, след като с големи усилия отворил магазина, с една Сесилия, която се учела да си прави прически, за да е хубава, бил посетен от клиент, който искал да разговаря с него по един въпрос, баща ми го въвел в кабинета и непознатият му казал господин Ардевол, не съм дошъл да купувам нищо, а баща ми го погледнал в очите и застанал нащрек.
– А може ли да знам защо сте дошли?
– За да ви кажа, че животът ви е в опасност.
– А, така ли? – Леко отегчена усмивка на баща ми.
– Да.
– Може ли да знам защо?
– Например мога да ви осведомя, че доктор Монтелш е излязъл от затвора.
– Не знам за кого ми говорите.
– И ни е разказал някои неща.
– Кои сте вие?
– Да кажем, че сме ви много сърдити, защото сте направили донос срещу него, че е каталонист и комунист.
– Аз?
– Вие.
– Аз не си развързвам езика току-така. Желаете ли още нещо? – казал, надигайки се.
Посетителят не станал от стола. Настанил се още по-удобно и изненадващо сръчно си свил цигара. Запалил я.
– Тук не се пуши.
– Аз пуша. – Посочил го с ръката, с която държал цигарата. – И знаем, че сте предали още трима души. Всички ви пращат поздрави от къщи или от затвора. От сега нататък внимавайте на всеки ъгъл. Опасно е.
Угасил цигарата в дървената маса, сякаш била огромен пепелник, изпуснал дима в лицето на господин Ардевол, станал и излязъл от кабинета. Феликс Ардевол гледал мястото, където масата прогаряла, без да се опитва да го угаси. Сякаш това било неговото покаяние.
Вечерта вкъщи, изглежда, за да се отърси от неприятните чувства, баща ми ме заведе в кабинета и за награда, най-вече за това, че аз пръв изисквах повече от учителите, както следва да постъпи моят син, ми показа сгънат пергамент, изписан от двете страни, който се оказа актът за основаването на манастира „Сант Пере Бургалски“, и каза виж, сине (на мен ми се искаше след „виж, сине“ да беше добавил „на теб възлагам надеждите си“, нали сега бяхме обединени в мощен съюз), този документ е написан преди повече от хиляда години, а сега ние го държим в ръцете си... Ей, ей, полека, аз ще го държа. Не е ли прекрасен? Датира от времето, когато е бил създаден този манастир.
– Къде е?
– В Палярс77. Знаеш ли къде се намира манастирът от картината на Модест Уржел78 в столовата?
– Онзи манастир е „Санта Мария де Жери“79.
– Да, да. Бургал е още по-високо. На двайсетина километра нагоре към студа. – За пергамента: Актът за основаването на „Сант Пере Бургалски“. Абатът Делигат помолил граф Рамон Тулузки да дари с привилегии този мъничък манастир, оцелял стотици години. Вълнувам се, като си помисля, че държа в ръце толкова история.
Аз си представих това, което казваше баща ми, и не беше трудно да се досетя, че този ден му изглеждаше прекалено светъл и пролетен, за да бъде Коледа. Току-що бяха погребали преподобния отец приор дом Жозеп де Сант Бартомеу в скромното и сбутано гробище на „Сант Пере“, а животът, който през пролетта избуяваше върху меката и влажна трева с хиляди цветни пъпки, сега спеше под леда. Току-що бяха погребали отеца приор и заедно с него всяка възможност манастирът да продължава да държи вратите си отворени. Отдавна, още когато валеше изобилен сняг, „Сант Пере Бургалски“ беше изолирано абатство; след далечните години от времето на абат Делигат манастирът бе преминал през различни превратности, през периоди на възход, когато трийсетина монаси се наслаждаваха на величествената гледка, която създаваха ден след ден водите на река Ногера, с гората Позес в далечината, възхваляваха Бога, отдаваха благодарност за творението Му и проклинаха дявола за студа, който поразяваше телата и караше душите на цялата общност да се свиват. „Сант Пере Бургалски“ беше преживял и моменти на оскъдица, без жито за мелницата и само с шест-седем стари и болнави монаси за същата работа, която върши монахът от влизането си в манастира, докато го закарат на гробището, както онзи ден сториха с отеца приор. Но сега беше оцелял само един от общността, който да съхрани тази вековна памет.
Кратка, унила заупокойна молитва, прибързана и покрусена благословия над скромния ковчег, и отслужващият по силата на обстоятелствата брат Жулиà от Сау даде знак на петимата селяни от Ескалò80, които се бяха качили да помогнат на манастира в този така тъжен ритуал. Все още нямаше и следа от братята, които трябваше да дойдат от абатството „Санта Мария де Жери“, за да потвърдят затварянето на манастирчето. Дойдоха чак когато всичко беше свършило, както винаги когато имаше нужда от тях.
Брат Жулиà от Сау се прибра в манастира „Сант Пере“. Влезе в черквата. Взе чука и длетото и със сълзи на очи проби дупка в осветения камък на главния олтар. Извади мъничката дървена мощехранилница, където пазеха мощите на светците. Обзе го страх, защото за пръв път в живота си оставаше сам. Сам. Без нито един от братята. Стъпките му отекваха в тесния коридор. Хвърли поглед на мъничката трапезария. Една от пейките опираше в стената и къртеше мръсната мазилка. Не си даде труд да я постави на място. От очите му капна сълза, той излезе и тръгна към килията си. Пътем се загледа в любимия пейзаж – бе запечатан в сърцето му, познаваше всяко дърво. Върху постелята му лежеше Светото ковчеже, където съхраняваха акта за основаването на манастира, а сега трябваше да прибере и мощехранилницата с мощите на незнайните светци, които ги бяха съпътствали векове наред при богослужение и песнопения. Както и потира и дискоса на общността. И двата единствени ключа на „Сант Пере Бургалски“: от черквичката и от външната порта на манастирския имот. От толкова години песнопения във възхвала на Господа остава само едно здраво ковчеже от хвойна, което от днес нататък ще бъде единственото свидетелство за съществуването на закрития манастир. В единия край на рогозката – кърпата за връзване на снопове от две парчета плат, като някакво подобие на шал, и молитвеникът. И торбичката с елхови и кленови семена; тя му напомни за предишния му живот, за който не желаеше да мисли, тогава се казваше брат Микел и служеше в Доминиканския орден и в двореца на Негово Преосвещенство жената на Кривогледия от Салт81 го спря близо до кухнята и му каза вземете, брате Микел, семена от ела и клен.
– А за какво са ми?
– Нямам какво друго да ви предложа.
– А защо трябва да ми предлагаш нещо? – Брат Микел, нетърпеливо.
Жената наведе глава и каза тихо, едва чуто, Негово Преосвещенство ме изнасили и искам да се убия, та никога да не узнае мъжът ми, защото иначе ще ме убие той.
Зашеметен, брат Микел трябваше да влезе в коридора и да седне на пейката от чимширово дърво.
– Какво говориш? – каза на жената, която го бе последвала и стоеше права пред него.
Жената не добави нищо, защото вече бе казала всичко.
– Не ти вярвам, гнусна лъжкиньо. Ти искаш...
– А след като се обеся на някоя проядена греда, ще ми повярвате ли? – Сега тя го погледна с очи, вдъхващи страх.
– Но, чадо Божие...
– Искам да изповядам греха си, защото мисля да се убия.
– Не съм свещеник.
– Но можете... Не ми остава нищо друго, освен да умра. Тъй като не е по моя вина, мисля, че Бог ще ми прости. Нали, брате Микел?
– Самоубийството е грях. Махай се оттук. Върви си!
– Къде искате да отида, сама жена? А?
На брат Микел му се щеше сега да бъде далеч оттук, там, където свършва светът, въпреки опасностите из дивите краища на Вселената. В килията на „Сант Пере Бургалски“ брат Жулиа погледна разтворената си длан със семената, дадени му от отчаяната жена, на която не бе съумял да дари утеха. На другия ден я намериха обесена на една проядена греда в големия плевник. Беше се удушила с броеницата на петнайсетте тайни, с която препасваше расото си Негово Преосвещенство и която беше загубил преди два дни. По заповед на Негово Преосвещенство на самоубийцата бе отказано християнско погребение, а Кривогледия от Салт беше изгонен от двореца за това, че е позволил жена му да извърши деяние, което се опълчва срещу небето. Беше я намерил призори самият Кривоглед от Салт, който се бе опитал да скъса броеницата с безумната надежда, че Кривогледата все още диша. Когато разбра, брат Микел плака горчиво, моли се, въпреки указанията на предстоятеля, за спасението на душата на онази отчаяна клетница и даде обет пред Господа, че никога няма да загуби елховите семена и шишарки, които да му напомнят за неговото подло мълчание. Държеше ги в разтворената си длан и се вглеждаше в тях сега, двайсет години по-късно, когато в живота му щеше да настъпи поврат, когато щеше да стане монах в „Санта Мария де Жери“. Прибра семената в джоба на бенедиктинското си расо. Погледна през прозореца. Навярно бяха наблизо, но вече не можеше да различава движения в далечината. Завърза как да е шала за снопове. Тази нощ в бургалския манастир няма да спи нито един монах. Здраво стиснал Светото ковчеже, обиколи всички килии, на брат Марсел, на брат Марти, на брат Адриа, на отец Рамон, на отец Базили, на отец Жозеп де Сант Бартомеу и своята скромна килия в края на тесния коридор, която беше най-близо до мъничкото манастирско дворче и до манастирската порта, чието наблюдение му беше възложено, дето се казва, още с пристигането му. После се отби в пералнята, в скромната капитулна зала82, в кухнята и отново в трапезарията, където пейката къртеше гипсовата стена. След това излезе на двора и не можа да възпре болката му да не избликне като дълбоко ридание, защото не беше способен да приеме, че такава е волята Божия. За да се успокои, да се сбогува с толкова години живот като бенедиктински монах, влезе в монашеския параклис. Коленичи пред олтара, стиснал Светото ковчеже. За последен път в живота си погледна рисунките на абсидата. Пророците и архангелите. Свети Петър и свети Павел, свети Йоан и другите апостоли, и света Богородица, възхваляващи заедно с архангелите строгия Вседържител. И се почувства виновен, виновен за края на малкия манастир „Сант Пере Бургалски“. Със свободната ръка се удари в гърдите и каза confiteor, Domine. Confiteor, mea culpa83. Остави на пода Светото ковчеже и се наведе да целуне земята, където толкова поколения монаси бяха стъпвали, за да възхваляват Бог Вседържител, който го съзерцаваше безучастно.
Изправи се, взе Светото ковчеже, погледна за последен път светите изображения и се оттегли гърбом към вратата. Щом излезе от черквичката, хлопна рязко двете крила, заключи за последен път и сложи ключа в Светото ковчеже. Човешко око нямаше да зърне тези възлюблени рисунки, докато Джакиам от Пардак не отвори вратата, като бутна с длан едно от проядените и прогнили крила почти триста години по-късно.
И тогава брат Жулиа от Сау си спомни деня, в който нозете му, жадни и изнурени, обзети още от страх, бяха стигнали пред портата на „Сант Пере“ и той бе почукал със стиснат юмрук. Петнайсет монаси живееха тогава intra muros monasterii84. Преславни Боже мой, колко му липсваха, макар да нямаше право да изпитва носталгия по времена, които не бе преживял, онези дни, когато имаше работа за всеки монах и един монах за всяка работа. Когато почука на портата, за да моли да го приемат, вече от години беше загубил всякаква сигурност и бе навлязъл в царството на страха, който винаги съпътства беглеца. Още повече ако подозира, че може би греши, защото Иисус ни говори за любов и добро, а аз не изпълних заповедта. Но в действителност изпълни заповедта, защото отец Николау Еймерик, главният инквизитор85, за него беше висшестоящ и всичко се вършеше в името Божие и за доброто на Църквата и на истинската вяра, а аз не можех, не можех, защото Иисус беше далеч от мен и кой сте вие, брате Микел, глупав брат мирянин, та да питате къде е Иисус? Господ Бог наш е в сляпото, безусловното подчинение. Бог е с мен, брате Микел. А който не е с мен, е против мен. Гледайте ме в очите, когато ви говоря! Който не е с мен, е против мен. И брат Микел предпочете да избяга, предпочете несигурността и може би ада пред спасението с нечиста съвест. И затова избяга, свали доминиканското си расо, влезе в царството на страха и отиде на поклонение на Божи гроб, за да моли прошка за всичките си грехове, сякаш на този свят или на оня прошката е възможна. Ако това изобщо бяха грехове. Облечен като поклонник, видя много нещастия. Беше се влачил по земята, тласкан от разкаяние, беше дал обет, труден за изпълнение, но не постигна успокоение, защото, ако не се подчиниш на гласа на спасението, в душата ти никога няма да настъпи мир.
– Не можеш ли най-после да оставиш ръцете си на мира?
– Но, татко... Искам само да пипна пергамента. Каза, че е и мой.
– С този пръст. Внимателно.
Адриа протегна плахата си ръка и докосна пергамента с един пръст. Стори му се, че е влязъл в манастира.
– Хайде, стига, че може да оставиш петно.
– Още малко, татко.
– Не знаеш ли какво значи стига? – кресна баща ми. Аз дръпнах ръката си, сякаш пергаментът ме прониза като ток, и затова, когато бившият монах се върна от обиколката си из светите места, с остаряла душа, изпосталяло тяло, почерняло лице и поглед, твърд като диамант, той още усещаше ада вътре в себе си. Не посмя да се яви в дома на родителите си, в случай че бяха живи; тръгна да скита по пътищата, облечен като поклонник, просеше милостиня и я харчеше в хановете за най-отровните напитки, които имаше подръка, сякаш бързаше да се погуби и да престане да си спомня спомените. Отдаде се и на плътските грехове, пристрасти се към тях в търсене на забрава и спасение, които разкаянието не му носеше. Страдаше като душа в чистилището. Благата усмивка на брат Жулиа от Каркасон, вратарят на бенедиктинското абатство в Лаграс86, където беше потърсил гостоприемство в една мразовита зимна нощ, неочаквано освети пътя му. Пренощуването се превърна в десет дни молитва в черквата на абатството, коленичил до най-отдалечената от пейките на братството стена.
В „Санта Мария де ла Граса“87 за пръв път чу да споменават „Бургал“, манастир, разположен толкова далече от всичко, че дъждът стигал там уморен и едва мокрел кожата. Запази за себе си усмивката на брат Жулиа, вероятно породена от щастие, като тайно драгоценно съкровище и се запъти първо към абатството „Санта Мария де Жери“, както го бяха посъветвали монасите от „Ла Граса“. Само с дрехите на гърба, с пълната с изпросена храна торба и тайната щастлива усмивка пое по пътя към планините, покрити с целогодишен сняг, към света на вечното мълчание, където може би с малко късмет би могъл да потърси изкупление. Прекоси долини, изкачи върхове, прецапа със съдраните си сандали ледените реки, родени от снега. Когато пристигна в абатството „Санта Мария де Жери“, му казаха, че манастирът „Сант Пере Бургалски“ наистина е толкова откъснат от света, че не се знае със сигурност дали мислите стигат там цели. Увериха го, че каквото реши там отецът приор за теб, ще бъде одобрено от отеца абат тук.
И така, след седмици път, състарен, без да е навършил четирийсет години, почука силно на портата на манастира „Сант Пере Бургалски“. Вечерта беше студена и тъмна, монасите бяха приключили с вечерните молитви и се готвеха да вечерят, ако паница топла вода може да се нарече вечеря. Подслониха го, попитаха го какво желае и той помоли да го приемат в малкото братство; не им разказа за болката си, а им говори за желанието си да служи на светата майка Църквата, като върши смирено някаква безименна работа като брат мирянин, като последния в тази обител, който се подчинява изцяло на Господа Бога наш. Отец Жозеп де Сант Бартомеу, който вече беше приор, го погледна в очите и отгатна тайната на душата му. Трийсет дни и трийсет нощи прекара до манастирската порта в една порутена колиба. Но той търсеше закрилата на расото, търсеше убежище в святото правило за живот на бенедиктинците, което преобразява човеците и носи мир в душите на онези, които го следват. Двайсет и девет пъти помоли да му позволят да бъде монах като тях и двайсет и девет пъти отецът приор, гледайки го в очите, му отказа. Докато един дъждовен и щастлив петък помоли за трийсети път.
– Не пипай, мърльо такъв, очите ти са на пръстите!
Съюзът с баща ми се разклати, може би дори се пропука.
– Ама аз само...
– Няма ама, няма мама. Да те шамаросам ли искаш? А?
Много време изтече от онзи петък. Постъпи в Бургалския манастир като постулант и след три ледени зими вече служеше като брат мирянин. Когато произнесе обетите, избра името Жулиа в памет на усмивката, която го бе преобразила. Научи се да умиротворява душата си, да успокоява духа си и да обича живота. Въпреки че хората на херцог Кардонски и на граф Уг Рожè опустошаваха онова, което не им принадлежеше, при честите си набези в долината, Бог и Божият мир бяха по-близо до манастира високо горе. Упорито напредваше по пътя към мъдростта. Не позна щастието, но постигна пълно успокоение, което постепенно го дари с душевно равновесие, и се научи да се усмихва доколкото му бе възможно. Не един и двама от неговите братя вече си мислеха, че брат Жулиа е поел по пътя към светостта.
Високо издигналото се слънце напразно се стараеше да топли. Братята от „Санта Мария де Жери“ още не бяха дошли. Сигурно бяха нощували в Солè88. Въпреки срамежливото слънце в „Бургал“ цареше страшен студ. Селяните от Ескало си бяха отишли преди няколко часа с натъжени очи, без да искат да им се плати. Заключи портата с големия ключ, който толкова години пазеше като монах вратар и който сега трябваше да предаде в абатството. Non sum dignus89, повтаряше, стиснал ключа, свидетел на половин хилядолетие монашески живот в „Бургал“. Остана отвън сам, седнал под ореха със Светото ковчеже в ръце в очакване на братята от Жери. Non sum dignus. А ако искат да пренощуват в манастира? Тъй като правилото на свети Бенедикт повелява изрично никой монах да не живее сам в манастир, когато се разболя, отецът приор прати известие до абатството в Жери, за да се предприеме нужното. От осемнайсет месеца двамата с отеца приор бяха единствените монаси в „Бургал“. Отецът извършваше богослужение, а той слушаше благочестиво, двамата участваха в почасовите молитви, но вече не пееха, защото чирикането на врабците заглушаваше нестройните им изхабени гласове. Предния ден рано следобед, след смъртта на почитания отец приор, настъпила след два дни силна треска, отново бе останал сам в живота. Non sum dignus.
Някой се качваше по стръмната пътека откъм Ескало, тъй като пътеката откъм Естарон90 през зимата беше непроходима. Най-после. Стана, изтупа расото и слезе няколко крачки надолу по пътеката, стиснал Светото ковчеже. Спря – може би трябваше да им отвори портата в знак на гостоприемство? Освен наставленията на отеца приор на смъртното му легло не знаеше какво друго се прави, за да се обяви краят на един манастир с вековна история. Братята от Жери се качваха лека-полека, уморени от пътя. Трима монаси. Обърна се със сълзи в очите да се сбогува с манастира и тръгна да пресрещне братята, за да им спести последното нанагорнище. Двайсет и една години в „Бургал“, далече от някогашните спомени, умираха с този жест. Сбогом, „Сант Пере“, сбогом, долини, огласяни от песента на студената вода. Сбогом, ледени планини, които ми дарихте мир. Сбогом, братя, с вас споделих тази обител и векове песнопения и молитви.
– Братя, мир на душите ви в деня на Рождеството Господне.
– Да осени и теб мирът Божи.
– Вече го погребахме.
Един от братята свали качулката. Благородно чело, сигурно на отец, произнесъл обетите, може би на иконом или на наставник на послушници, усмихна му се, подобно на един друг далечен брат Жулиа. Под плаща не носеше расо, а рицарска броня. Придружаваха го брат Матеу и брат Маур от Жери.
– Кой е покойникът? – попита рицарят.
– Отецът приор. Починалият е отецът приор. Не са ли ви известили, че...
– Как се казва? Как се казваше?
– Жозеп де Сант Бартомеу.
– Слава на Бога. Значи вие сте брат Микел от Сускеда91.
– Казвам се брат Жулиа. Аз съм брат Жулиа.
– Брат Микел. Доминиканецът еретик.
– Вечерята е сервирана.
Лола Чика беше надникнала в кабинета. Баща ми отвърна недоволно с мълчалив жест, като продължаваше да чете на глас членовете, неразбираеми на първо четене, на акта за основаването. Сякаш отговаряше на Лола Чика:
– Сега прочети останалото.
– Ама този почерк е много странен...
– Чети – настоя баща ми, нетърпелив и разочарован, че синът му е толкова смотан.
И Адриа започна да чете на хубав средновековен латински думите на абат Делигат, без да ги разбира напълно, като продължаваше да живее в другата си история.
– Добре... Името „брат Микел“ принадлежи на друг мой живот. А Орденът на свети Доминик е много далеч от мислите ми. Аз съм нов, друг човек. – Погледна го в очите, както правеше отецът приор. – Какво желаете, брате?
Мъжът с благородното чело падна на колене на земята, благодари Богу с кратка мълчалива молитва и се прекръсти благочестиво; тримата монаси също се прекръстиха почтително. Мъжът стана.
– Струваше ми много години усилия, докато ви намеря. Един свят монах инквизитор ми заповяда да ви екзекутирам заради ерес.
– Грешите.
– Господа, братя – каза един от монасите, които го придружаваха, може би брат Матеу, много изплашен. – Дошли сме да приберем ключа на „Бургал“ и Светото ковчеже на манастира и да съпроводим брат Жулиа до Жери.
Тогава брат Жулиа се опомни и му предаде Светото ковчеже, което още стискаше.
– Няма да ви се наложи да го съпровождате – каза сухо този с благородното чело. – И към брат Жулиа:
– Не греша. Задължително е да знаете кой ви осъжда.
– Казвам се Жулиа от Сау и както сам можете да видите, съм монах бенедиктинец.
– Брат Николау Еймерик ви осъжда. Заповяда ми да произнеса името му пред вас.
– Грешите.
– Брат Николау отдавна е покойник. Но аз съм жив и най-после ще мога да успокоя смутената си душа. В името Божие.
И пред ужасените очи на двамата монаси от Жери последният монах от „Бургал“, нов, друг човек, постигнал след многогодишни усилия духовен мир, можа да съзре кинжала, преди да се забие в гърдите му на все по-несигурната светлина на бледото слънце в онзи зимен ден. Бе принуден да преглътне всичката отдавнашна ненавист на един дъх. В изпълнение на свещената заповед благородният господин му отряза езика със същия кинжал и го сложи в кутия от слонова кост, която почервеня. Със силен и решителен глас, като чистеше острието със сухи орехови листа, той се обърна към двамата ужасени монаси.
– Този мъж няма право да бъде погребан на свята земя.
Огледа се. Със студено изражение. Посочи с ръка хармана извън манастира.
– Там. Без кръст. Такава е волята Господня.
Като видя, че двамата монаси стоят неподвижно, вледенени от ужас, мъжът с благородното чело застана пред тях, като едва не настъпи безжизненото тяло на брат Жулиа, и кресна презрително:
– Закопайте тази мърша!
А баща ми, след като прочете подписа на абат Делигат под документа, го сгъна внимателно и каза когато докосваш пергамент като този, си представяш епохата. Нали? И аз в отговор докоснах пергамента, вече с пет нетърпеливи пръста. Плесницата, която ми зашлеви баща ми, беше болезнена и много унизителна. Докато аз се борех, за да не позволя да капне нито една сълза, баща ми равнодушно остави лупата и прибра ръкописа в сейфа.
– Хайде, на вечеря – каза, вместо да скрепи съюза със своя син, който знаеше да чете средновековен латински. Докато стигна до столовата, трябваше да избърша две тайни сълзи.
70 Съсловието на воините в средновековна Япония. – Б. пр.
71 Периодът Едо обхваща времето от 1603 до 1867 г. – Б. р.
72 На един арагонски васал, / добре знаете кой е. / Името му е Амфос от Барбастре. / Чуйте сега, кралю, каква беда / го сполетя заради неговата ревност. – Б. р.
73 Порицание на ревнивците (кат.). – Б. пр.
74 Каталонски трубадур, писал на окситански език. Приписваната му стихотворна новела „Порицание на ревнивците“ въвежда в окситанската поезия топоса за наказания ревнивец (
75 Спинет – малък клавесин. – Б. пр.
76 Старинен духов музикален инструмент. – Б. р.
77 Каталонско графство, възникнало в нач. на ІХ в. като част от васално зависимата от Каролингската империя Испанска марка. – Б. р.
78 Каталонски художник пейзажист (1839–1919). – Б. р.
79 Бенедиктински манастир, основан през ІХ в. – Б. р.
80 Село в планинската област Палярс Собирà (Каталония). – Б. р.
81 Селище в днешната провинция Жирона. – Б. пр.
82 Зала, в която монасите се събират за обсъждане на манастирските дела. – Б. пр.
83 Изповядвам, Господи. Изповядвам греха си (лат.) – началото на католическа покайна молитва. – Б. пр.
84 Зад манастирските стени (лат.). – Б. пр.
85 Доминикански монах, богослов, главен инквизитор на Арагонската корона през втората половина на ХІV в. – Б. р.
86 Град в днешната област Лангедок-Русийон (Южна Франция). – Б. р.
87 Името на бенедиктинския манастир „Сент Мари дьо Лаграс“ на каталонски. – Б. р.
88 На френски Le Soler – селище в историческата област Русийон (Южна Франция). – Б. р.
89 Не съм достоен (лат.) – началните думи на молитва преди причестяване по време на католическата литургия. – Б. пр.
90 Село в планинската област Палярс Собира. – Б. р.
91 Селище в днешната каталонска провинция Жирона. – Б. р.
6
Беше непростима грешка да се родя в подобно семейство. А още не се бяха случили големите неприятности.
– На мен Herr Ромеу ми харесваше.
Мислеха, че съм заспал, и взеха да говорят прекалено високо.
– Не знаеш какво говориш.
– Разбира се. Мен за нищо не ме бива. Освен да мъкна целия товар в тази къща като магарица.
– Аз се жертвам за Адриа.
– А аз какво правя? – Гласът на майка, ироничен, наранен; и после по-тихо: – Постарай се да не викаш.
– Ти викаш!
– А аз не се жертвам за детето? А?
Плътно, ненарушимо мълчание. Чуваше се как невроните на баща ми вдигат шум, разсъждавайки.
– Ти също, разбира се.
– О, благодаря, че го признаваш.
– Но това не означава, че си права.
Взех шериф Карсън, защото почувствах, че ще имам нужда от известна психологическа помощ. Даже извиках Черния орел за всеки случай. И като гледах да не вдигам никакъв шум, отворих вратата на стаята си и я оставих леко открехната. Нямаше нужда да предприемам опасен поход до кухнята, за да взема чаша. Сега ги чувах много по-добре. Черния орел ме поздрави за идеята. Шериф Карсън мълчеше и дъвчеше нещо – мислех, че е дъвка, но се оказа тютюн.
– Добре, нека учи цигулка, добре.
– Като че ли ми оказваш голямо благоволение.
– Какво говориш, бе жена?
– Добре, нека учи цигулка, добре. – Признавам, че майка доста преиграваше, като имитираше баща ми. Но ми хареса.
– Ами ако ще се отнасяш така, да зарязва цигулката и да се занимава със сериозни неща.
– Ако махнеш цигулката на детето, ще ти дам да разбереш.
– Не ме заплашвай.
– И ти не ме заплашвай.
Мълчание. Карсън плю на земята, а аз го порицах с жест.
– Детето трябва да учи истински неща.
– И кои са истинските неща?
– Латински, гръцки, история, немски и френски. Като начало.
– Ама детето е само на единайсет години, Феликс.
Единайсет години. Струва ми се, че ти бях казал осем-девет; времето в тези страници също тече. Добре че майка следеше годините. Знаеш ли, работата е там, че нямам нито време, нито желание да поправям всичко това; пиша бързо, както на младини, когато всичко пишех бързо. Но бързането сега е съвсем различно. То не означава, че пиша бързо. Майка повтори:
– Детето е на единайсет години и вече учи френски в училище.
– J’ai perdu la plume dans le jardin de ma tante92 не е френски.
– А какво е? Еврейски?
– Трябва да може да чете Расин.
– Боже мой.
– Бог не съществува. И можеше да е много по-добър по латински. Учи при йезуитите, по дяволите!
Това вече ме засягаше по-пряко. Нито Черния орел, нито шериф Карсън си отвориха устата да кажат нещо. Те никога не бяха учили при йезуитите на улица „Касп“. Аз не знаех дали това е хубаво, или лошо. Но според баща ми там не преподаваха добре латински. Прав беше: бяхме стигнали до второ склонение и беше пълна скука, защото учениците не разбираха дори самото понятие за родителен или дателен падеж.
– Да не искаш сега да напусне и това училище?
– Какво ще кажеш за Френския лицей?
– Не. Остава при йезуитите. Феликс, та той е още дете! Не бива да го разкарваме насам-натам като добитъка на брат ти.
– Добре, все едно нищо не съм казал. Накрая винаги става това, което ти искаш – излъга баща ми.
– А спорт?
– Няма спорт. Йезуитите имат голям училищен двор, нали?
– И музиката.
– Добре, добре. Но най-важните дисциплини са си най-важни. Адриа ще стане голям учен, и точка. Ще намеря заместник на Казалс.
Който беше заместникът на Herr Ромеу и който след пет мъчителни урока също бе затънал в общи приказки за голямата сложност на немската граматика и не можеше да се измъкне оттам.
– Няма нужда. Остави го да си поеме дъх.
Два дни след това в неговия кабинет, майка ми седеше на дивана, зад който аз бях разположил моята шпионска база, баща ми нареди да се приближа до неговия стол и ме държа прав, докато ми обясняваше подробно моето бъдеще, и слушай хубаво, защото не смятам да повтарям: аз съм умно момче, трябва да се възползвам от интелектуалния си потенциал, ако айнщайновците в училище не забелязват моите способности, ще трябва той лично да отиде да им обясни.
– Учудвам се, че не си още по-непоносим – каза ми ти един ден.
– Защо? Защото ми казваха, че съм интелигентен ли? Аз си го знаех. Както човек е висок или дебел или тъмнокос. Винаги ми е било все тая. Също както и религиозните служби и проповеди, които трябваше да изтърпявам с ангелско търпение и които така въздействаха на Бернат. Струва ми се, че още не съм ти говорил за Бернат. Тогава баща ми като фокусник извади заек от шапката.
– А сега ще започнем с истински частни уроци по немски с истински учител. Никакви ромеувци, казалсовци и тем подобни.
– Ама аз...
– И допълнителни уроци по френски.
– Татко, ама аз бих искал...
– Ти нищо не искаш. Предупреждавам те – посочи ме, сякаш държеше пистолет, – накрая ще научиш и арамейски.
Погледнах към майка, търсейки съпричастност, но тя беше свела поглед, сякаш се интересуваше от плочите на пода. Трябваше да се защитавам съвсем сам и извиках:
– Не искам да знам арамейски! – Което беше лъжа. Но виждах как насреща ми се задава цяла лавина от работа.
– Искаш и още как. – С тих, студен, неумолим глас.
– Не.
– С мен няма да спориш.
– Не искам да знам арамейски. Не искам да знам нищо.
Баща ми слага ръка на челото си, сякаш страда от непоносима мигрена, и казва, втренчил поглед в масата, много тихичко, гледай как се жертвам за теб, за да станеш най-блестящият ученик, който е имало някога в Барселона, а ти как ми се отплащаш? Повишава тон и ме имитира подигравателно: – С едно „не искам да знам арамейски“? – После крещи: Нали?
– Аз искам да уча ...
Мълчание. Майка вдига глава, обнадеждена. Карсън се размърдва в джоба ми от любопитство. Аз не знаех какво искам да уча. Знаех, че не искам да слагат прекалено рано голям товар на плещите ми. Изминаха няколко мъчителни секунди на размисъл; накрая трябваше да импровизирам:
– ... ами искам да стана лекар.
Мълчание. Родителите ми си разменят изненадани погледи.
– Лекар?
В продължение на няколко секунди баща ми си представяше моето бъдеще като лекар. Струва ми се, че майка също. Аз, който само като си помислех за кръв, припадах, реших, че съм сгафил. Баща ми, след миг колебание, доближи стола си до масата с намерение да се върне към четенето.
– Никакви такива! – няма лекар, няма зъболекар. Ти ще бъдеш един голям хуманист, и точка по въпроса.
– Татко!
– Хайде, сине, че имам работа. Иди да вдигнеш малко шум с твоята цигулка.
А майка, загледана в пода, продължаваше да се интересува от цветните плочки вкъщи. Предателка!
92 Загубих си писалката в градината на леля (фр.). – Б. пр.
* * *
Адвокат, лекар, архитект, химик, инженер по пътно строителство, зъболекар, адвокат, индустриален инженер, оптически инженер, фармацевт, адвокат, фабрикант, текстилен инженер или банкер бяха предвидимите професии според родителите на всички момчета.
– Каза адвокат повече от веднъж.
– Защото е единствената специалност, която може да следваш заедно с литература. Но момчетата по-скоро искаха да учат за въглищар, бояджия, дърводелец, фенерджия, зидар, авиатор, овчар, футболист, нощен пазач, алпинист, градинар, машинист на влак, парашутист, ватман, пожарникар и римски папа.
– Никога никой баща не е казвал сине, когато пораснеш, ще станеш голям хуманист.
– Никога. Но нашите бяха много странни хора. Вашите също бяха донякъде такива.
– Мда... – отговори ти като човек, който признава непростим недостатък, но не желае да навлиза в подробности.
* * *
Дните минаваха, а майка мълчеше, свиваше се, сякаш чакаше реда си. Така че отново започнах уроците по немски, този път с третия учител, Herr Оливерес, млад мъж, който работеше при йезуитите, но му се налагаше да си изкарва нещо допълнително. Herr Оливерес преподаваше на големите, но аз го познавах още от самото начало, защото винаги приемаше, предполагам, че за дребни пари, да наблюдава всеки четвъртък следобед всички наказани за закъснения и прекарваше времето на нашето наказание в четене на книги. Имаше солиден метод за преподаване на езика.
– Eins93.
– Айнс.
– Zwei.
– Збай.
– Drei.
– Драй.
– Vier.
– Фиа.
– Fünf.
– Фунф.
– Не: Фюнф.
– Финф.
– Не: Фююююнф!
– Фююююнф.
– Sehr gut!94
Постарах се да забравя времето, което бях загубил с Herr Ромеу и Herr Казалс, и много скоро немският ми стана ясен. Особено ми харесваха две неща: че лексиката не е романска, беше съвсем нова за мен, и че е език със склонения като латинския; а Herr Оливерес, смаян, не можеше да повярва. Много скоро поисках да ми даде упражнения по синтаксис и човекът си помисли, че получава халюцинации; винаги ми е било интересно да навлизам в езика откъм твърдото ядро на естеството му. Можеш да попиташ колко е часът само с два жеста, но на мен наистина ми беше приятно да науча още един език.
– Как вървят уроците по немски? – попита нетърпеливо баща ми след първия урок по немски от ерата Оливерес.
– Ааааlso, eigentlich gut95 – отговорих небрежно. С крайчеца на окото, макар и да не го виждах, усетих, че се усмихва, и се почувствах възнаграден от самия себе си, защото, струва ми се, макар и никога да не съм признавал това, на онази възраст копнеех да смая баща си.
– Но не го постигна почти никога.
– Не успях.
Herr Оливерес се оказа културен, стеснителен човек, говореше тихо, ходеше винаги лошо обръснат, тайно пишеше стихотворения и пушеше смрадлив тютюн, но познаваше езика отвътре, като свой. Още на втория урок ме въведе в schwache Verben96. А на петия, предпазливо, сякаш беше някаква неприлична снимка, ми показа един от
Да, поради много причини беше грешка да се родя в това семейство. Мъчно ми беше, че баща ми знаеше само, че аз съм неговият син. Още не бе проумял, че съм дете. А майка ми гледаше плочите на пода, без да забелязва как баща и син се състезават помежду си. Поне така си мислех. За щастие, имах Карсън и Черния орел. Те почти винаги се съгласяваха с мен.
93 Eins и по-долу Zwei,
94 Много добре (нем.). – Б. пр.
95 Общо взето, наистина добре (нем.). – Б. пр.
96 Слабите глаголи (нем.). – Б. пр.
97 Химните (нем.). – Б. пр.
7
Беше ранен следобед; Трульолс се занимаваше с група ученици, които все не свършваха, и аз чаках. До мен седна едно момче, по-високо от мен, което вече имаше малко мъх под носа и няколко косъма на краката. Е, да, много по-високо от мен. Държеше цигулката така, като че ли искаше да я прегърне, втренчил поглед пред себе си, за да не ме гледа, и тогава Адриа му каза здравей.
– Здравей – отвърна Бернат, без да го погледне.
– Ти при Трульолс ли учиш?
– Аха.
– Първи курс?
– Трети.
– Аз също. Ще ходим заедно. Може ли да видя цигулката ти?
По онова време под влияние на баща ми харесвах едва ли не повече предмета, отколкото музиката, която се извличаше от него. Но Бернат ме погледна с недоверие. За момент си помислих, че Бернат има гуарнери и не иска да ми я покаже. Но тъй като аз отворих калъфа и показах учебната си цигулка, тъмночервена на цвят, но със съвсем конвенционален звук, той направи същото със своята. Заех позата на господин Беренгер.
– Френска, от началото на века. – И като го гледах в очите: – От посветените на Мадам д’Aнгулем98.
– Откъде знаеш? – Бернат стреснат, объркан, с отворена уста.
От този ден Бернат започна да се възхищава от мен. По възможно най-тъпата причина – лесно е да се запомнят предметите, да се описват и класифицират. Само трябва да имаш баща, който е маниак на тази тема.
– Откъде знаеш, а?
– Лакът, формата, външният вид...
– Всички цигулки са еднакви.
– Така си мислиш. Всяка цигулка има своята история. Към всяка цигулка трябва да прибавиш освен лютиера, който я е създал, всички цигулари, които са свирили на нея. Тази цигулка не е твоя.
– Разбира се, че е моя.
– Не. Напротив. Виж.
Баща ми го беше казал един ден със сторионито в ръка. Даде ми го с известно нежелание и каза, без да съзнава какво точно казва, внимавай, този предмет е единствен в света. В ръцете ми цигулката сториони беше като жива. Стори ми се, че усещам леко, интимно туптене. С блеснали очи баща ми каза представи си, че тази цигулка е преживяла истории, които не знаем, звучала е в зали и къщи, които никога няма да видим, преживяла е всички радости и болки на цигуларите, които са я използвали. Какви ли разговори е чула, каква ли музика е изживяла... Сигурен съм, че би могла да ни разкаже много мили истории – каза с извънредно голяма доза цинизъм, но тогава не можех да разбера.
– Позволи ми да я пипна, татко.
– Не. Чак когато завършиш осми курс по инструмент. Тогава ще бъде твоя. Чу ли? Твоя.
Заклевам се, че като чу тези думи, сторионито затуптя по-силно. Не бях в състояние да разбера дали от радост, или от мъка.
– Виж, не е ли... как да се изразя, виж, не е ли живо същество, даже си има собствено име, като теб и мен.
Адриа погледна баща си малко недоверчиво, като че ли преценяваше дали не го премята.
– Собствено име?
– Да.
– И как се казва?
– Виал.
– Какво значи Виал?
– Какво значи Адриа?
– Адриани е името на римския род, който произхожда от Адрия, на брега на Адриатическо море.
– Не искам да кажа това, изобщо.
– Ти ме попита какво зна...
– Да, да, да... Та, значи, цигулката се казва Виал, и точка.
– Ама защо се казва Виал?
– Знаеш ли какво съм научил, сине?
Адриа го погледна разочаровано, защото избягваше въпроса, не знаеше отговора и не желаеше да го признае. Прикриваше слабостта си на човешко същество.
– Какво си научил?
– Че тази цигулка не е моя, аз съм неин. Аз съм един от многото, които са я притежавали. През своя живот тази сториони е имала различни инструменталисти, които са й служили. И днес е моя, но аз мога само да я съзерцавам. Затова силно желаех да се научиш да свириш на цигулка и да продължиш дългата верига на живота на този инструмент. Само за това трябва да учиш цигулка. Само за това, Адриа. Не е нужно да обичаш музиката.
По този елегантен начин баща ми изопачаваше нещата и се държеше така, сякаш учех цигулка под негово давление, а не по волята на майка. По този елегантен начин баща ми се разпореждаше със съдбата на другите. Но аз в оня момент треперех от вълнение, макар да бях разбрал напътствията, които приключваха с ужасяващото не е нужно да ти харесва музиката.
– От коя година е? – попитах.
Баща ми ме накара да погледна през процепа вдясно.
– Позволи ми да я взема.
– Не. Помисли си само колко истории носи със себе си тази цигулка. Никакво пипане.
Джакиам Муреда изчака да отминат към Лаграс двете каруци и мъжете, водени от Блонд от Казиляк. Скри се наблизо, за да се облекчи. Мигове на спокойствие. Отвъд каруците с дървен материал, които бавно се отдалечаваха, се виждаха силуетът на манастира и стената, съборена от мълния. Вече три лета, откакто се бе приютил в Каркасон, побягнал от омразата на хората от Моена, и ето че в съдбата му щеше да настъпи поврат. Беше свикнал с мекия говор на окситанците. Примирил се бе да не яде сирене всеки ден, но най-трудно му беше да живее без гори наоколо и без планини наблизо; имаше ги, но винаги далече, толкова далече, че не изглеждаха истински. Докато се облекчаваше, изведнъж осъзна, че не му е мъчно за пейзажа на Пардак, а за баща му, Муреда от Пардак, и за всички от семейство Муреда: Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микурà, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, която ми подари медальона с Дева Мария дай Чуф, покровителката на дърварите в Пардак, за да не се чувствам никога сам. Разплака се от мъка по близките и както си сереше, свали медальона от врата си и го загледа: строг образ на света Богородица във фас, с дребен младенец и кичеста елха на заден план, която му напомняше елхата близо до потока Травиньоло в неговия Пардак. Не беше лесно да се поправи стената – първо трябваше да съборят една голяма част, защото беше нестабилна. За два дни с гредите й вдигна чудесно скеле и получи много похвали от манастирския дърводелец, брат Габриел, мъж с ръце колкото крака, когато трябваше да се дялка и да се реже, и нежни като устни, когато трябваше да преценяват качествата на дървото. Веднага си допаднаха. Монахът, разговорлив човек, го попита как така разбира живота на дървото, след като е само прост дърводелец, и Джакиам, освободен най-после от страха от отмъщение за пръв път откакто побягна, каза ами не съм дърводелец, брате Габриел. Аз режа дървото и го слушам. Моят занаят е да карам дървото да пее, да избирам дърветата и тези части от ствола, които после ще послужат на майсторите лютиери да направят добър инструмент, било виола, било цигулка или някой друг инструмент.
– А какво търсиш тук, та работиш за един майстор строител, божи човече?
– Нищо. Много е сложно.
– Избягал си от страх.
– Е, не знам.
– Не е моя работа да ти се меся, но внимавай, да не би да бягаш от себе си.
– Не. Предполагам, че не. Защо?
– Защото, който бяга от себе си, вижда, че сянката на врага е винаги по петите му, и не може да спре да бяга, докато не падне от изтощение.
– Баща ти цигулар ли е? – попита ме Бернат.
– Не.
– Хубаво, аз... Но цигулката си е моя – подчерта.
– Не казвам, че не е твоя. Казвам, че ти си неин.
– Говориш странни работи.
Замълчаха. Чуваха как Трульолс повишава глас, за да надвика един ученик, който свиреше фалшиво с ентусиазъм.
– Какъв ужас! – отбеляза Бернат.
– Да. – Мълчание. – Как се казваш?
– Бернат Пленса. А ти?
– Адриа Ардевол.
– От Барса ли си или от Еспаньол?
– От Барса. А ти?
– И аз.
– Събираш ли картички?
– На коли.
– Я гледай. Имаш ли тройната картичка с ферари?
– Не. Никой я няма.
– Да не искаш да кажеш, че не съществува?
– Баща ми така казва.
– Господи, колко жалко. – Съкрушен: – Наистина ли?
Двете момчета замълчаха, замислени за ферарито на Фанджо100, което трябваше да се допълни с три картички в колекцията, а те може би не съществуваха и това предизвикваше у тях чувство на празнота в стомаха. Двамата мъже гледаха също така мълчаливо как стената на „Ла Граса“ се издига права благодарение на якото скеле, построено от Джакиам. След дълга пауза:
– С какво дърво ги правиш тези инструменти?
– Аз не ги правя, нито съм ги правил. Аз просто предлагах най-доброто дърво. Винаги най-доброто. Идваха да го купуват майсторите от Кремона и се доверяваха на това, с което баща ми или аз ги снабдявахме. Продавахме им дървен материал, сечен през януари по новолуние, ако го искаха без смола, или сечен посред лято, ако искаха по-благозвучно и по-яко дърво. Баща ми ме научи как да намирам сред стотици дървета най-песнопойното дърво. Да, научи ме баща ми, а той се е научил от баща си, който е работил при семейство Амати.
– Не знам кои са.
Тогава Джакиам от Пардак му разказа за родителите, за братята и сестрите си, за родния горски пейзаж в тиролските Алпи и за Пардак, който жителите в по-ниската част на планината наричаха Предацо. Почувства, че му олеква, сякаш се беше изповядал пред брата мирянин. Сякаш беше изповядал тайната за бягството и опасността. Но не се почувства виновен за ничия смърт, защото Булканий от Моена беше мръсен убиец, който подпали бъдещето им от завист, и той би му разпрал корема още десет хиляди пъти, ако му се удадеше случай. Джакиам непокайващият се.
– За какво мислиш, Джакиам? Виждам омраза на лицето ти.
– Нищо, тъжен съм. Спомените. Братята и сестрите.
– Разказвал си ми за много братя и сестри.
– Първо се родихме осем момчета и когато вече се бяхме отчаяли, че си нямаме нито една сестра, народиха се шест.
– А колко са живи?
– Всичките.
– Това е чудо.
– Зависи. Теодор не може да ходи, на Ермес главата му е объркана, но сърцето му е голямо, а Бетина, мъничката Бетина, моята обична Бетина, е сляпа.
– Горката майка.
– Покойница е. Умря при раждането на едно момченце. И то умря.
Брат Габриел помълча, може би в памет на онази жена мъченица. За да разведри разговора:
– Не каза кое дърво се използва за инструментите.
– Добрите инструменти, които изработват майсторите лютиери от Кремона, се правят, като се съчетават различни дървета.
– Не искаш да ми кажеш какви.
– Не.
– Няма значение, ще разбера.
– Как?
Брат Габриел му намигна и се върна в манастира, възползвайки се от това, че зидарите и общите работници, съсипани цял ден да пренасят камъни и да ги качват със скрипец, слизаха от скелето, за да дочакат мрака, оскъдната вечеря и почивката, по възможност без много сънища.
– Някой ден ще занеса сторионито в училище.
– Горко ти. Само посмей, ще видиш какво значи хубав шамар.
– Ами тогава за какво ни е?
Баща ми остави цигулката върху масата и ме погледна с ръце на кръста.
– За какво ни е, за какво ни е. – Подиграваше ми се.
– Да. – Сега вече се разсърдих. – Защо я имаме, щом винаги е заключена в сейфа и не можем дори да я зърнем?
– Имам я, за да я имам. Разбираш ли?
– Не.
98 Става дума за марка, патентована под името „Херцогиня Д’Ангулем“ от френската фамилия лютиери Брьотон. – Б. р.
99 Лауренциус Сториони от Кремона ме направи през 1764-та (лат.). – Б. пр.
100 Хуан Мануел Фанджо (1911–1995) – аржентински състезател, петкратен световен шампион във Формула 1. – Б. р.
* * *
– Абаносово дърво, една елха, която тук не расте, и клен.
– Кой ви го е казал? – Джакиам от Пардак, учуден.
Брат Габриел го заведе до манастирската ризница. В ъгъла имаше една виола да гамба от светло дърво в калъф.
– Какво прави тук?
– Почива си.
– В манастира?
Брат Габриел направи неопределен жест, за да покаже, че не му се навлиза в подробности.
– Ама как познахте?
– Никога не бях се запитвал от какво са направени инструментите – отвърна брат Габриел, учуден от собствената си липса на интерес.
– Как познахте?
– По миризмата на дървото.
– Не е възможно. Много е сухо и лакът обърква. В този ден, затворен в ризницата заедно с монаха, Джакиам Муреда се научи да различава дърветата и по аромата им, и си помисли колко жалко, колко жалко, че не може да разкаже на домашните, първо на баща си, който би умрял от мъка, ако научи, че нещо се е случило с мен. После на Аньо, Джен и Макс, които от години не живеят вкъщи, Ермес, който не е с всичкия си, Джозеф, куция Теодор, Микура, Илзе и Ерика, които вече са омъжени, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, моята слепичка сестричка, която ми подари медальона от майка, частица от Пардак, която винаги нося със себе си.
* * *
Чак след шест седмици, когато започнаха да свалят скелето, брат Габриел каза знам нещо, което, струва ми се, ще ти бъде много приятно да узнаеш.
– Кое е това нещо?
Отведе го далече от мъжете, които разглобяваха скелето, и му прошепна на ухото, че знае един стар манастир, изоставен и съвсем западнал, заобиколен от елхова гора, от тази червена елха, която ти харесваш.
– Гора?
– Елхова горичка. Двайсетина елхи и един могъщ клен. Това са дървета без стопанин. Допреди пет години никой не беше ги докосвал.
– Защо са ничии?
– Защото е гора на изоставен манастир. – Тихичко: – Нито Лаграс, нито „Санта Мария де Жери“ ще усетят липсата на няколко дървета.
– Защо ми казвате това?
– Нали имаше желание да се върнеш при семейството си?
– Разбира се. Искам да се върна при татко, надявам се да е жив. Искам да видя отново Аньо, Джем и Макс, които вече не живеят вкъщи, и Ермес, който не е с всичкия си...
– Да, да, да, вече ми каза. Джозеф и всички останали, да. Един товар дървен материал ще ви помогне да преживеете.
Джакиам от Пардак не се върна в Каркасон. От Лаграс, придружен от Блонд от Казиляк, с двама мъже и пет мулета, натоварени с колела за каруца, и с всички пари, спечелени по време на бягството, в пълната торбичка, потегли нагоре през Ариеж101 и Порт Салау102 по пътя към една мечта.
101 Департамент в Южна Франция. – Б. пр.
102 Проход в Пиренеите, свързващ географската област Палярс Собира с Ариеж. – Б. пр.
* * *
Пристигнаха в „Сант Пере де Бургал“ след седем-осем дни в края на лятото, по пътечката откъм Ескало, откъдето по времето на прадедите на прапрадедите, когато върлуваше студ, се беше качил пратеникът на смъртта. Горе – манастирът, чиито стени показваха всички белези на разрухата. Когато заобиколи сградата, се смая. Пред очите му се разкри гледката, така си помисли той, на най-хубавото кътче от гората на Паневеджо отпреди пожара. Прекрасна горичка от десетина-петнайсет огромни ели, а по средата, като кралица, клен с подходяща дебелина на ствола. Докато неговите хора си почиваха от пътя, Джакиам благослови името на брат Габриел от Лаграс, разходи се, опипа кората, накара дървото да пее, както го беше учил баща му, и го помириса, както го беше научил брат Габриел. И в този миг се почувства щастлив. Когато неговите хора задрямаха, се разходи из напуснатите помещения и накрая стигна до заключената врата на черквата. Бутна я с длан и вратата, изгнила и проядена, се разпадна на парчета. Вътре беше толкова тъмно, че хвърли само един разсеян поглед, преди да отиде и той да дремне.
Установиха се зад манастирските стени, под мухлясалия и полуизгнил покрив, и купиха храна от селяните от Ескало и Естарон, които не разбираха какво търсят онези мъже в развалините на „Бургал“. Работиха от новолуние до новолуние, докато направят яки каруци долу до реката, където пътят беше по-равен. Джакиам прегърна всички живи стволове, след като им изряза долните клони. Потупа ги с длан и ги прослуша насред скептичното и стреснато мълчание на мъжете. Когато каруците бяха готови, Джакиам от Пардак вече беше решил коя ела ще отсече освен клена. Беше убеден, че това дърво е расло изключително равномерно; въпреки че години наред бе живял откъснат от занаята, знаеше, че това дърво пее. Джакиам прекара много часове загледан в тайнствените рисунки върху абсидата на черквичката, които сякаш му разказваха непознати истории. Пророци и архангели, свети Петър, покровител на манастира, и свети Павел, свети Йоан и другите апостоли със света Богородица, славещи заедно с архангелите строгия Вседържител. Не почувства разкаяние.
После взеха да секат избраната ела. И наистина, растежът й беше равномерен, белязан от силния и най-вече постоянен студ, който, види се, беше присъщ на това място. Дърво с еднаква плътност при всички годишни кръгове, въпреки възрастта. Боже мой, какво дърво! Когато дървото падна, отново под скептичния поглед на помощниците си, Джакиам опипа, помириса, потупа ствола и накрая намери подходящите места. Отбеляза с креда две, едното дванайсет стъпки, а другото десет. Местата, където дървото пееше най-много. Нареди да ги отрежат, макар да знаеше, че не беше януарското новолуние, когато по думите на мнозина трябва да се сече дървото, за да се направи хубава цигулка. Семейство Муреда бяха забелязали, да прощават дървоядите, че малко смола освежава дървото, когато трябва да пътува дълго.
– Струва ми се, че ме будалкаш – каза Бернат.
– Щом така смяташ.
Млъкнаха. Но ученикът, който свиреше фалшиво, свиреше толкова фалшиво, че беше по-зле да седят и да мълчат. Накрая Адриа:
– Щом така смяташ. Но по-забавно е да си мислиш, че цигулката те командва, защото е жива.
* * *
След няколко дни почивка се заеха с клена. Беше грамаден, може би имаше два века живот. Освен това листата му жълтееха, знак, че наближават първите снегове, които вече нямаше да го покрият. Знаеше, че частта близо до корена е най-хубава, и взеха да секат досами земята, въпреки проклятията на мъжете, които намираха това за много трудно. Трябваше да им обещае още два дни почивка, преди да тръгнат на път.
Сякоха наравно със земята. Толкова наравно, че Блонд от Казиляк мярна нещо, което го накара да вземе кирката и да изкопае дупка между корените.
– Ела, трябва да видиш нещо – каза, прекъсвайки ежедневното му съзерцание на вълшебните рисунки върху абсидата.
Мъжете бяха изкоренили почти целия дънер. Между корените – кости, череп, човешка коса и тъмни парцали, прогнили от влагата.
– Кому може да хрумне да погребе човек под дърво! – възкликна един от работниците.
– Това е от едно време.
– Не са го погребали под дървото – каза Блонд от Казиляк.
– А, така ли? – Джакиам го погледна учудено.
– Не виждаш ли? Дървото излиза от човека, ако изобщо това е човек. Хранил е дървото със своята кръв и плът.
Да. Дървото сякаш беше израсло от корема на скелета. Адриа доближи лице до лицето на баща си, та той да го види, да му отговори:
– Татко, искам само да посвиря, за да чуя как звучи. Четири гами. Само малко. Моля те, татко!...
– Не. И като кажа не, значи не. Стига – отсече Феликс Ардевол, избягвайки погледа на сина си.
Знаеш ли какво си мисля? Този кабинет, моят свят, е като цигулка, която през живота си е приютявала различни хора: баща ми, мен... теб, защото присъстваш с автопортрета си, и кой знае още колко, защото не е възможно да се разбере бъдещето. Така че не. „Не“ значи „не“, Адриа.
– Не знаеш ли, че „не“ значи „да“? – щеше да ми каже гневно Бернат много години по-късно.
– Виждаш ли? – Баща ми смени тона. Накара го да обърне цигулката и да покаже гърба на инструмента. Посочи едно място, без да го докосва. Тази тънка чертичка – кой я е драснал? Как е станало? При удар? Нарочно ли е ударена? Кога? Къде?
Взе внимателно инструмента от ръцете ми и каза сякаш на себе си, замечтан, аз с това тук съм щастлив. Затова ми харесва... Направи жест с глава, който се отнасяше за целия кабинет, за всички чудеса, които съхраняваше в него. Деликатно положи Виал в калъфа, а после го заключи в тъмницата на сейфа.
Тогава се отвори вратата на класната стая на Трульолс. Бернат, тихо, за да не го чуе учителката:
– Каква глупост, аз не съм на цигулката. Тя е моя. Купи я баща ми от магазина „Парамон“. За сто седемдесет и пет песети.
И затвори калъфа. Стори ми се много неприятен. Толкова малък, а загадките вече го притесняват. Невъзможно е да ми стане приятел. Изключено. Kaputt103. После се оказа, че и той учи при йезуитите, в по-горния клас. И се казва Бернат Пленса-и-Пунсода. Може би вече съм казал това. Беше толкова скован от високомерие, сякаш го бяха къпали в леген с гел за фиксиране на коса и бяха забравили да го изплакнат. След шестнайсет минути трябваше да призная, че този неприятен тип, който отричаше загадката, който никога нямаше да бъде мой приятел и който се казваше Бернат Пленса-и-Пунсода, притежава нещо, което кара цигулката за сто седемдесет и пет песети от магазина „Парамон“ да звучи с нежност, каквато аз никога не бях успял да постигна. Трульолс го гледаше доволна, а аз си мислех, че цигулката ми нищо не струва. Тогава се заклех, че ще го накарам да млъкне завинаги – него, цигулката на Мадам д’Ангулем и гела, с който се беше изкъпал, и ми се струва, че щеше да е много по-добре за всички, ако тази мисъл никога не беше минавала през главата ми. За момента се ограничих да оставя нещата да зреят лека-полека. Не е за вярване как най-невинните неща могат да предизвикат най-невъобразимите трагедии.
103 Негоден, не става (нем.). – Б. пр.
* * *
104 Градче в каталонската провинция Жирона. – Б. р.
105 Една от водещите европейски телекомуникационни компании. – Б. р.
106 Цистерциански манастир (ХІІ в.), намиращ се недалеч от Тюбинген. – Б. р.
* * *
8
– Ама ние нямаме никакъв ръкопис! – възкликна Бернат. Двамата стояха на ъгъла на „Брук“ и „Валенсия“, пред консерваторията107, бяха тръгнали към дома на единия или на другия, нещо, което решаваха по средата на пътя.
– Знам какво говоря.
– И апартаментът е малък в сравнение с твоя.
– Да. А вашата готина тераса, а?
– Аз бих искал да имам брат.
– И аз.
Вървяха мълчаливо, сега към дома на Бернат, преди да се върнат за втори път към дома на Адриа и така да отдалечат времето на раздялата. Безмълвно изживяваха мъката си по брата, който нямаха, и се чудеха как така Роч, Рул, Солер Солѐ и Памиес имаха три, пет, четири или шест братя и сестри, а те нито един.
– Да, но у семейство Рул е такава бъркотия, четирима в една стая, с легла на два етажа. Непрекъснато се чуват крясъци.
– Да, да, съгласен съм. Но е по-забавно.
– Все се намира някой малък брат, който ти прави напук.
– Да.
– Или някой голям брат.
– Аха.
Адриа се опитваше да обясни, че в дома на Бернат родителите са пò, как да кажа, не ти стоят на главата по цял ден.
– Напротив, стоят ми. Днес не си учил цигулка, Бернат. А домашните? Не ти ли дават домашни? Виж само как съсипваш обувките, пакостнико, като жребче си. По цял ден е така.
– Ако видиш само вкъщи как е.
– Как е?
На третия курс между двете къщи стигнаха до заключението, че е невъзможно да се отсъди кое от момчетата е по-нещастно. Но аз знаех, че когато ходех у Бернат, вратата ми отваряше майка му, усмихваше ми се, казваше ми здравей, Адриа, и леко ме разрошваше с ръка. A моята майка не ми казваше дори как мина днес, Адриа, защото винаги отваряше Лола Чика, която само ме щипваше по бузата, докато къщата тънеше в тишина.
– Видя ли? Твоята майка пее, когато кърпи чорапи.
– Какво от това?
– Моята не пее. Вкъщи е забранено да се пее.
– Хайде сега!
– Почти. Аз съм един нещастник.
– И аз. Ама ти получаваш десетици108 и почетни отличия.
– Заслугата не е моя. Учението е лесно.
– Как ли пък не.
– Добре де, цигулката ме затруднява.
– Не говоря за цигулката, говоря за училището: граматика, география, физика и химия, математика, естествени науки, тъпия латински, това искам да кажа. Цигулката е лесна.
Не съм много точен с датите, но ти разбираш какво имам предвид, когато казвам, че бяхме много нещастни. Сега, като ти разказвам това, ми се струва, че беше по-скоро тъгата на пубертета, отколкото тъгата на едно дете. Но знам, че разговаряхме за това с Бернат, вървейки по улиците, които деляха неговия дом от моя, чужди на безмилостното движение по „Валенсия“, „Люрия“, „Брук“, „Жирона“ и „Майорка“, сърцето на Ешампле, моя свят, който, като изключим пътуванията ми, винаги си е бил моят свят. Знам също, че Бернат освен това имаше електрическо влакче, а аз нямах. И учеше цигулка, защото искаше. А най-важното – неговите родители го питаха Бернат, какъв искаш да станеш, когато пораснеш? И той можеше да отговори още не знам.
– Помисли за това. – Господин Пленса, с присъщата му доброта.
– Да, татко.
Само това му казваха, представяш ли си? Него го питаха какъв искаш да станеш, когато пораснеш, а на мен баща ми един ден ми каза слушай ме внимателно, защото не смятам да повтарям, сега ще ти кажа какъв ще станеш, когато пораснеш. Баща ми очерта пътя до последния завой. А още не беше се намесила майка, та не знам кое беше по-лошо. Не се оплаквам, само ти пиша. Но въжето здравата се беше опънало, дотолкова, че не смеех да говоря за това с Бернат. Наистина. Защото вече имах няколко урока по немски, за които не можах да си напиша домашните, защото Трульолс изискваше по час и половина занимание с цигулката, ако исках да преодолея първите препъникамъни на двойната струна, а аз ненавиждах двойната струна, защото, когато искаш да звучи само една струна, звучат три, а когато искаш да звучи двойната струна, се чува само една, и настъпва един момент, когато ти идва да разбиеш цигулката в стената, защото работата с пръстите се усложнява, и да си пуснеш плоча, където някой като Йосиф Робертович Хайфец свири толкова съвършено, та чак свят ти се завива, а аз бих искал да бъда Хайфец по три причини. Първо, защото съм сигурен, че неговата Трулевичиус не му е казвала не така, Яша, третият пръст трябва да се плъзга с ръката, не можеш да го изоставиш по средата на грифа, за бога, Яша Ардевол. Второ, защото винаги свиреше добре; трето, защото съм сигурен, че баща му не е бил като моя, и четвърто, защото смятах, че да бъдеш дете чудо, е тежка болест, от която той бе оцелял по различни причини, докато аз оцелях просто защото не бях истинско дете чудо, колкото и да му е мъчно на баща ми.
– Хау.
– Кажи, Черни орльо.
– Каза три.
– Три какво?
– Три причини да желаеш да бъдеш Яша Хайфец.
Понякога губя контрол. А сега, колкото повече напредвам в писането, толкова повече губя контрол. Не знам дали ще мога да стигна до края.
107 Образователна музикална институция, основана през 1886 г., която подготвя както професионални музиканти, така и любители. – Б. р.
108 Десет е най-високата оценка в Испания. – Б. пр.
* * *
Едно беше ясно в моето мрачно детство – че баща ми има невероятна педагогическа способност: един ден, когато Лола Чика искаше да ме защити, той каза ама какви ги говорите! Немски, цигулка и затова не може да учи английски? А? Моят син да не е някакъв скапаняк? А? Коя си ти, че да се бъркаш... Защо ли разговарям с теб?
Лола Чика излезе от кабинета повече ядосана, отколкото обидена. Всичко започна, когато баща ми обяви, че трябва да си оставя понеделниците свободни, за да започна уроци по английски с Mister Пратс, един много подготвен младеж, и аз останах с отворена уста, тъй като не знаех какво да кажа, знаех, че ще ми бъде много приятно да уча английски, но не исках баща ми... Погледнах майка, докато си дояждах мълчаливо варените зеленчуци, а Лола Чика отнасяше празния поднос в кухнята. Но майка не си отвори устата, остави ме сам да се оправям и тогава аз казах, че ми трябва време за цигулката, защото двойната струна...
– Оправдания. Двойната струна... Гледай как свири който и да е нормален цигулар и не ми разправяй, че не можеш да станеш един нормален цигулар.
– Не ми стига време.
– Ще си намериш отнякъде, затова си млад. Или оставяш цигулката, чу ли какво ти казвам?
На другия ден майка и Лола Чика се караха, но не можах да чуя за какво, защото нямах шпионска база в стаята за гладене. А след няколко дни Лола Чика се сдърпа с баща ми. Точно тогава излезе повече ядосана, отколкото обидена. Защото Лола Чика беше единствената вкъщи, която можеше да се изправи срещу него, без много-много да се страхува, че ще загази. А аз в понеделник преди коледната ваканция вече не можех да се шляя с Бернат на улицата.
– One109.
– Уан.
– Two.
– Tу.
– Three.
– Трии.
– Four.
– Фоа.
– Four.
– Фуоа...
– Fffoouur.
– Фффоооа.
– It’s all right!110
От английския ме въодушеви произношението, винаги така забавно изненадващо, ако гледаме написаните думи. Очароваше ме и морфологичната му простота. И неуловимата лексикална връзка с немския. А Mister Пратс беше крайно срамежлив, дотам, че дори не ме погледна в очите, когато ме накара да прочета първия текст, който прочетох, но в името на добрия вкус няма да ти кажа какъв беше. За да добиеш все пак представа, ставаше дума за това дали моят молив се намира на масата или под масата, а неочакваният обрат в сюжета настъпваше, когато узнавахме, че моливът е в джоба ми.
– Как вървят уроците по английски? – попита нетърпеливо баща ми по време на вечеря, десет минути след първия урок.
– It’s all right – казах с подчертано безразличие. И ме беше яд, защото в действителност, независимо от волята на баща ми, вече умирах от желание да науча как се казва едно, две, три, четири на арамейски.
109 One и по-долу two, three, four – числата от едно до четири на английски. – Б. пр.
110 Това е добре (англ.). – Б. пр.
* * *
– Може ли две? – попита Бернат, винаги с претенции.
– Разбира се.
Лола Чика му даде две парчета шоколад, поколеба се за половин секунда и ми даде и на мен още едно парче. За пръв път в тоя шибан живот да не трябва да го крада.
– И не правете трохи по земята.
Двете момчета отидоха в стаята и по пътя Бернат ме попита кажи, какво е, а?
– Голяма тайна.
Вече в стаята, отворих албума с картичките със състезателни коли на страницата по средата и без да гледам албума, втренчих поглед в лицето му. За щастие, той ококори очи:
– Не!
– Да.
– Значи съществува.
– Да.
Беше тройната картичка с Фанджо на волана на ферари. Честна дума, любима: тройната с Фанджо.
– Дай да я пипна.
– Внимавай, чу ли?
Бернат си беше такъв, когато нещо му харесваше, трябваше да го докосне. Като мен. Цял живот е бил такъв. И днес все още си е такъв. Като мен. Адриа наблюдаваше със задоволство завистта на приятеля си, който докосваше с върха на пръстите тройната картичка с Фанджо и червеното ферари, най-бързото на всички времена с изключение на бъдещите.
– Нали бяхме решили, че не съществува... Как я намери?
– С връзки.
Като малък бях много нафукан. Струва ми се, че се опитвах да подражавам на баща си. Или може би на господин Беренгер. В случая връзките се свеждаха до едно добре оползотворено неделно утро край антикварните сергии на пазара „Сант Антони“. Там се намират всякакви стоки, даже някои като по чудо оцелели; от долно бельо на Джозефин Бейкър до сборник с поезия, посветен от Жозеп Мария Лопес-Пикò111 на Жерони Занè112. И тройната картичка с Фанджо, която според слуховете нямаше нито едно дете в Барселона. Когато ме водеше там, баща ми все гледаше аз да се занимавам с нещо, докато той си разменя загадъчни думи с някакви мъже с цигара в уста, ръце в джобовете и неспокоен поглед. И си записва тайни в едно тефтерче, което след това изчезваше в някой джоб.
След като затвориха албума с въздишка на съжаление, се наложи двете момчета да чакат търпеливо, скрити в стаята. Все за нещо трябваше да говорят, така че Бернат реши да попита за това, което се въртеше в главата му, а знаеше, че не бива да пита, защото вкъщи му бяха казали по-добре да не се бъркаш в това, Бернат. Ама накрая попита:
– Защо не ходиш на черква?
– Имам разрешение.
– От кого? От Бога ли?
– Не, от отец Англада.
– Я гледай. Но защо не ходиш?
– Не съм християнин.
– Така ли!... – Объркано мълчание. – Може ли човек да не е християнин?
– Предполагам. Аз не съм.
– Ами тогава какъв си? Будист? Японец? Комунист? А?
– Нищо не съм.
– Може ли човек да е нищо?
Така и не можах да отговоря на този въпрос, който ми зададоха, когато бях дете, защото самото му изричане ме плаши. Може ли човек да е нищо? Аз ще бъде нищо. Ще бъда като нулата, която не е нито естествено, нито цяло, нито рационално, нито реално, нито комплексно число, а е неутралният елемент по отношение на събирането на целите числа. Боя се, че даже не и това – когато няма да ме има, вече няма да бъда нужен, ако изобщо някога съм бил.
– Хау. Сега изпуснах нишката.
– По-добре да не се оплиташ.
– Не, ако става дума за мен...
– Хайде млъкни, Черни орльо.
– Аз вярвам във Великия дух Маниту, който напълва прерията с бизони, дарява на хората дъжда и снега, движи слънцето, което ни топли, и го кара да изчезне, за да спим, кара вятъра да духа, държи реките в коритото им, насочва окото на орела към неговата жертва и вдъхва смелост на воина, който се готви да умре за своя народ.
– Ей, къде си, Адриа?
Адриа замига и отговори тук, с теб, говорим за Бога.
– Понякога се отплесваш.
– Аз?
– Вкъщи казват, че е така, понеже си голям мъдрец...
– Голямо лайно съм. Бих предпочел да имам...
– Не започвай пак.
– Тебе те обичат.
– А теб вкъщи не те ли обичат?
– Не, изчисляват ме. Измерват ми коефициента на интелигентност, казват, че ще ме пратят в Швейцария в специално училище, канят се да ме накарат да взема три класа наведнъж.
– Я виж, много гот! – Погледна го изкосо. – Нали?
– Не. Карат се заради мен, но обич няма.
– Пфу. На мен целувките...
111 Каталонски поет (1886–1959). – Б. пр.
112 Каталонски поет (1873–1934). – Б. пр.
* * *
Когато майка каза Лола Чика, иди у Росита да вземеш престилките, разбрах, че е настъпил нашият час. Като двама крадци, като Господ, когато ще дойде да ни прибере113, влязохме в забранения дом. При пълна тишина се вмъкнахме в кабинета на баща ми, наострили уши, за да доловим всеки шум от вътрешността, където майка и госпожа Анжелета преглеждаха дрехите. Трябваха ни няколко минути, за да свикнем с тъмнината и с винаги тежкия въздух в кабинета.
– Мирише на нещо странно – каза Бернат.
– Шт! – прошепнах малко мелодраматично, защото главната ми цел беше да смая Бернат, сега, когато се сприятелявахме. Казах му, че не е миризма, а товарът на историята, който носеха предметите от колекцията; не ме разбра, сигурно и на мен не ми беше ясно дали това, което казвам, е вярно.
Когато очите ни свикнаха с тъмнината, Адриа се зае да наблюдава доволен смаяното лице на Бернат, който вече не усещаше странна миризма, а товара на историята, натрупан в постепенно очертаващите се в мрака предмети. Две бюра, едното затрупано с ръкописи, и една много странна лампа, която същевременно беше... Какво е това? А, лупа. Гледай ти... И цял куп стари книги. В дъното – библиотека, пълна с още по-стари книги; вляво – част от стената, заета от малки картини.
– Ценни ли са?
– Охо!
– Какво охо?
– Ескиз на Вайреда114 – посочи гордо Адриа към една недовършена картинка.
– А?
– Знаеш ли кой е Вайреда?
– Не. Много ли е скъпа?
– Страшно много. А това е гравюра от Рембранд. Не е уникална творба, защото иначе...
– Аха.
– Знаеш ли кой е Рембранд?
– Не.
– А тази мъничката...
– Много е красива.
– Да. Най-ценната е.
Бернат се приближи до бледожълтите гардении на Абрахам Миньон115, сякаш искаше да ги помирише. А, не, сякаш искаше да подуши цената.
– Колко струва?
– Хиляди песети.
– Хайде сега! – Няколко секунди на размисъл. – Колко хиляди?
– Не знам, ама страшно много.
По-добре да го държа в недоумение. Началото беше добро, оставаше само финалът. За целта го заведох пред стъкления шкаф, той веднага реагира и извика ей, какво е това?
– Кинжал Кайкен на бушите – отговори гордо Адриа.
Бернат отвори вратичката на шкафа, аз погледнах разтревожен вратата на кабинета; той взе кинжала Кайкен на бушите, като този в магазина, разгледа го с голям интерес, отиде до балкона, за да го види по-добре, и го извади от калъфа.
– Внимавай – казах тайнствено, тъй като ми се стори, че не е достатъчно впечатлен.
– Какво значи кинжал Кайкен на бушите?
– Кинжалът, с който японките воини са се самоубивали. – Шепнешком: – Инструментът на самоубийството.
– А защо трябва да се самоубиват? – Без изненада, без да се трогне, глупакът му с глупак.
– Виж... – Напрегнах въображението си и подхвърлих следното обяснение: – Ако не им върви в живота, ако губят. И за капак: – Епоха Едо, шестнайсети век.
– Уау.
Гледаше го внимателно, може би за да си представи самоубийство на японка воин буши. Адриа му взе кинжала, сложи го в калъфа и го прибра с пресилено предпазливи движения в шкафа за ценни предмети. Затвори го безшумно. В този момент вече беше решил да довърши приятеля си. Дотогава се колебаех, но понеже исках да пречупя усилието, което Бернат полагаше, за да не се поддаде на чувствата, загубих чувство за мяра. Сложих пръст на устните си, изисквайки пълна тишина, запалих жълтеникавата лампа в ъгъла и завъртях комбинацията на сейфа: шест, едно, пет, четири, две, осем. Баща ми никога не го заключваше с ключ. Само с комбинацията. Отворих тайната камера със съкровищата на Тутанкамон. Някакви стари пакети, две затворени кутийки, много пликове с документи, три пачки с банкноти в единия ъгъл и на долната лавица – калъф за цигулка с неясно петно на капака. Извадих го много внимателно. Отворих калъфа и се показа, цялата бляскава, нашата сториони. По-бляскава от всякога. Занесох я на светло и тикнах ефа под носа му.
– Чети това – заповядах.
– Laurentius Storioni Cremonensis me fecit. – Вдигна глава удивен. – Какво значи?
– Прочети го до края – скарах му се с огромно търпение.
Бернат се наведе над отвора на резонаторната кутия на цигулката и отново прегледа вътрешността. Трябваше да я нагласи добре, за да може да прочете едно, седем, шест, четири.
– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта – трябваше да каже Адриа.
– Мамка му... Дай ми я да посвиря малко. Да видим как звучи.
– Да, и баща ми да ни прати да гребем на галера. Може само да я пипнеш с пръст.
– Защо?
– Това е най-ценният предмет вкъщи, разбра ли?
– Повече от жълтите цветя на оня не знам кой си?
– Много повече. Страшно повече.
За всеки случай Бернат пипна с пръст отгоре; но аз за миг се разсеях и той натисна ре-то; прозвуча нежно и кадифено.
– Малко е ниско.
– Ти абсолютен слух ли имаш?
– Какво?
– Откъде знаеш, че е малко ниско?
– Защото ре трябва да бъде малко, съвсем мъничко по-високо.
– Мамка му, колко ти завиждам!
Макар че онзи следобед целта беше да накарам Бернат да зяпне от удивление, възкликнах от все сърце.
– Защо?
– Защото имаш абсолютен слух.
– Това какво е?
– Остави. – И за да възстановим първоначалната ситуация:
– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта, чу ли?
– Хиляда седемстотин шейсет и четвърта... – Каза го с искрено възхищение и това много ми хареса. Той отново я погали чувствено, както когато изрече вече е готова, Мария, любима. А тя прошепна гордея се с теб. Лоренцо погали кожата й и му се стори, че инструментът потръпна, а Мария изпита лека ревност. Дланите му се насладиха на плавните извивки. Остави я върху масата в работилницата и се отдалечи, престана да усеща наситения дъх на чудодейните ела и клен и с гордост се загледа в цялото. Маестро Зосимо го беше учил, че хубавата цигулка, освен да звучи добре, трябва да радва окото и да бъде вярна на пропорциите, които й придават стойност. Изпита задоволство. Със сянка на безпокойство, защото още не знаеше каква цена трябваше да плати за дървото. Но наистина беше доволен. Беше първата цигулка, която бе направил сам от началото до края, и знаеше, че е много хубава.
Лоренцо Сториони се усмихна с облекчение. Знаеше също, че след лакирането звукът ще добие нужния цвят. Не знаеше дали да я покаже първо на маестро Зосимо, или да я предаде направо на мосю Лагит, за когото се говореше, че малко са му омръзнали хората от Кремона и скоро ще се завърне в Париж. Някакво чувство на вярност към учителя го накара да се яви в работилницата на Зосимо Бергонци с все още бледия като смъртник инструмент във временния му ковчег. Три глави се вдигнаха от работата си, когато го видяха да влиза. Майсторът разбра защо се усмихва неговият полуученик, остави на лавицата виолончелото, чийто гръб полираше, и заведе Лоренцо до прозореца към долната улица, откъдето идваше подходяща светлина за оглед на инструментите. Лоренцо мълчаливо извади цигулката от калъфа, направен от бор, и я представи на учителя. Първото нещо, което направи Зосимо Бергонци, беше да я погали отстрани и по лицето. Разбра, че всичко става така, както беше предвидил преди няколко месеца, когато тайно бе подарил на своя ученик Лоренцо няколко парчета изключително ценно дърво, за да провери дали наистина е усвоил уроците му.
– Наистина ли ми ги подарявате? – беше попитал смаян Лоренцо Сториони.
– Така да речем.
– Но тези парчета са...
– Да. От тези, които донесе Джакиам от Пардак. Сега им е най-доброто време.
– Искам да знам цената, маестро.
– Казах ти да не се безпокоиш. Когато направиш първата цигулка, ще ти кажа цената.
Никой не беше подарявал такова дърво. В лето Господне 1705, много години преди да се роди младият Сториони, когато земята ставаше все по-кръгла, непокаялият се Джакиам от семейство Муреда от Пардак бе пристигнал в Кремона, придружен от Блонд от Казиляк, подкарал каруца, натоварена с дървен материал, на пръв поглед без особена стойност – нещо, което им спести много премеждия по време на безкрайното пътуване. Джакиам беше мъж прехвърлил трийсетте, силен и с много тъмен поглед, издаващ решителността, с която посрещаше живота. Остави Блонд и каруцата доста далече от града и бързо се запъти натам. Когато стигна до дъбовата горичка, навлезе няколко метра навътре. Веднага намери подходящо място, където да се изходи на спокойствие. Клекна, погледна разсеяно пред себе си и видя захвърлени дрипи. Безименни дрипи, които му напомниха проклетия елек на Булканий от Моена и всичкото нещастие, което сполетя семейство Муреда от Пардак и на което сега може би щеше да се сложи край с тази сполука в работата му. Плака, докато се изхождаше, неспособен да овладее нервите си. Когато се почувства напълно спокоен, с олекнало тяло и опънал хубаво омазнените си дрехи, влезе в града и се яви направо в работилницата на Страдивари, където като младо момче беше ходил няколко пъти. Попита направо за майстор Антонио. Каза му, че знае, че е имал затруднения с дървения материал поради пожара в Паневеджо отпреди петнайсет години.
– Получавам го от други места.
– Знам. От словенските гори. Когато изработите един инструмент от това дърво, ще разберете, че звукът му е приглушен.
– Няма друго.
– Има. Аз имам.
Много затруднен трябва да е бил Страдивари, за да последва непознатия до мястото в околностите на Кремона, където беше скрита каруцата.
Придружаваха го Омобоно, най-мълчаливият му син, и един чирак на име Бергонци. Тримата изпитваха дървото, като режеха парченца, дъвчеха ги, споглеждаха се крадешком, а Джакиам, синът на Муреда, наблюдаваше доволен, с убеждението за добре свършена работа, докато изучаваха и отново оглеждаха парчетата дърво, които бе отсякъл. Вече се стъмваше, когато майстор Антонио се обърна към Джакиам.
– Откъде си взел това дърво?
– От много далеч. Идва от запад, от едно студено място.
– Как да съм сигурен, че не си го откраднал?
– Трябва да ми се доверите. Целият ми живот е свързан с дървото, знам как да го накарам да пее, мога да го помириша, мога да го избера.
– Много е хубаво и е добре опаковано. Къде си научил занаята?
– Син съм на Муреда от Пардак. Попитайте баща ми.
– Пардак?
– Тук долу му казвате Предацо.
– Муреда от Предацо умря.
Две неочаквани сълзи блеснаха в очите на Джакиам. Боли го, татко е починал и няма да види как се връщам у дома с десет торби злато, за да не се налага да работят никога вече нито той, нито някой от моите братя и сестри: Аньо, Джен, Ермес слабоумният, Теодор, който не може да ходи, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, слепичката ми сестричка, която ми подари медальона с Дева Мария дай Чуф, подарен й от майка на смъртното й легло.
– Умрял? Моят баща?
– От мъка, след пожара в неговата гора. От мъка по смъртта на сина му.
– Кой син?
– Джакиам, най-добрият от семейство Муреда.
– Аз съм Джакиам.
– Джакиам се удави във вировете на Форте Бузо по време на пожара. – С насмешлив поглед: – Ако си син на Муреда, би трябвало да си спомняш.
– Аз съм Джакиам, син на Муреда от Пардак – настоя Джакиам, син на Муреда от Пардак, а Блонд от Казиляк ги слушаше с голям интерес, макар от време на време да пропускаше по някоя дума, тъй като говореха доста бързо.
– Знам, че ме лъжеш.
– Не. Вижте, майсторе.
Свали медальона от врата си и го показа на майстор Страдивари.
– Какво е това?
– Дева Мария дай Чуф от Пардак. Закрилницата на дърварите. Закрилницата на семейство Муреда. Беше на майка ми.
Страдивари взе медальона и го разгледа внимателно. Богородица в йератична поза и едно дърво.
– Дървото е ела, майсторе.
– Ела на заден план. – Върна му го. – Това доказателство ли е?
– Доказателство е дървото, което ви предлагам, майстор Антонио. Ако не го желаете, ще го предложа на Гуарнери или на някой друг. Уморен съм. Искам да се върна у дома и да видя дали всичките ми братя и сестри са още живи. Искам да видя дали Аньо, Джен, Макс, Ермес слабоумният, Джозеф, Теодор куцият, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, която ми подари медальона, са живи.
Щом съзря вероятността Гуарнери да го изпревари, Антонио Страдивари стана щедър и даде добри пари за този товар, който щеше да му спести много пот, когато започне да го използва, след като отлежи няколко години спокойно в склада. Бъдещето му беше осигурено. Затова цигулките, които изработи след двайсет години, бяха най-сполучливите. Той още не можеше да знае това. Но Омобоно и Франческо го узнаха след смъртта на майстора, когато все още пазеха доста голям брой дъски от онзи тайнствен дървен материал, пристигнал от запад, и гледаха да го употребяват малко по малко. А когато и двамата умряха, работилницата премина в ръцете на Карло Бергонци, заедно с кътчето, където се намираше дървото, запазило тяхната тайна. А Бергонци предаде тайната на двамата си сина. Сега малкият брат Бергонци, станал майстор Зосимо, преглеждаше първия инструмент на младия Лоренцо на светлината на прозореца откъм улица „Кучата“. Прегледа вътрешността.
– Laurentius Storioni Cremonensis me fecit, хиляда седемстотин шейсет и четвърта.
– Защо си подчертал Cremonensis?
– Защото се гордея с това.
– Това е подпис. Така следва да подписваш всички цигулки, които ще направиш.
– Винаги ще се гордея, че съм се родил в Кремона, майстор Зосимо.
Доволен, майсторът върна трупа на автора му, който го сложи в ковчега.
– Никога казвай на никого откъде си взел дървото, което използваш. Купувай, макар и от много далеч, за няколко години напред. На каквато и да е цена, ако искаш да имаш бъдеще.
– Да, майсторе.
– И внимавай да не съсипеш всичко с лака.
– Вече знам какво трябва да правя, майсторе.
– Знам, че знаеш. Но не го съсипвай.
– Какво ви дължа за дървото, майсторе?
– Само една услуга.
– На вашите заповеди...
– Остави дъщеря ми на мира. Много е млада.
– Какво?
– Вече ме чу. Не ме карай да повтарям. – Протегна ръка към калъфа. – Или ми върни цигулката и дървото, което не си използвал.
– Ама аз...
Побледня като първата си цигулка. Не посмя да срещне погледа на майстора и излезе мълчаливо от работилницата на Зосимо Бергонци.
Лоренцо Сториони прекара няколко седмици затворен, отдаден на процеса на лакиране, като същевременно започна нова цигулка и отново и отново прехвърляше в ума си цената, която бе поискал Зосимо. Когато звукът се получи такъв, какъвто трябваше да бъде, мосю Лагит, който все още се шляеше из Кремона, можа да разгледа с интерес онзи леко потъмнял цвят на лака, който щеше да се превърне в отличителен белег на цигулките сториони. Подаде я на мълчаливия и слабоват младеж, който взе лъка и я накара да звучи. От очите на Лоренцо Сториони се стичаха сълзи, заради звука и заради Мария. Звукът беше още по-хубав от този, който той бе успял да извлече. Мария, обичам те. Толкова сълзи, толкова флорина повече, добавени към предвидената първоначално цена.
– Хиляда флорина, мосю Лагит.
Лагит го гледа в очите цели десет страшно притеснителни секунди. Лоренцо видя с крайчеца на окото как слабоватото и неразговорливо момче притвори клепки в знак на съгласие и си помисли, че вероятно би могъл да вдигне още малко цената, но на тези неща явно трябваше още да се учи.
– Не ще можем да се виждаме повече, Мария, любима.
– Това е цяло състояние – каза Лагит и лицето му изразяваше отказ.
– Ваша милост знае, че си заслужава. – И в изблик на върховна смелост Лоренцо грабна цигулката. – Ако не я желаете, следващата седмица очаквам купувачи.
– Защо, Лоренцо, любов моя?
– Моят клиент ще поиска страдивари или гуарнери... Вие все още сте непознат. Сториони! Connais pas116.
– След десет години всеки ще желае да има една сториони у дома си. – Прибра цигулката в нейния защитен калъф.
– Баща ти ми забрани да се виждаме. Затова ми подари дървото.
– Осемстотин – чу да казва французинът.
– Не! Аз те обичам. Обичаме се.
– Деветстотин и петдесег.
– Да, обичаме се; но ако баща ти не иска да... аз не мога...
– Деветстотин, защото бързам.
– Да избягаме, Лоренцо!
– Дадено. Деветстотин.
– Да бягаме? Как искаш да бягам от Кремона, след като отварям работилница?
Наистина бързаше. Мосю Лагит нямаше търпение да си замине с новите купени инструменти, а и почти нищо не го задържаше в Кремона освен прелестите на чернооката и страстна Карина. Помисли си, че тази цигулка може да бъде подходяща за мосю Льоклер.
– Отвори я в друг град!
– Далече от Кремона? Никога!
– Предател си, Лоренцо! Страхливец си, Лоренцо! Не ме обичаш вече.
– Ако догодина дойда отново с две поръчки, ще преразгледаме цените в моя полза – предупреди Лагит.
– Обичам те, Мария. От цялото си сърце. Но ти не искаш да ме разбереш...
– Съгласен съм, мосю Лагит.
– Има друга жена, нали? Изменник!
– Не! Знаеш какъв е баща ти. Вързал ми е и ръцете, и краката.
– Подлец!
Лагит плати без повече пазарлъци. Беше убеден, че в Париж Льоклер ще му плати пет пъти повече, без да му мигне окото, и се почувства щастлив, че се занимава с любимата си работа. За съжаление, тази седмица щеше да бъде последната със сладката Карина в леглото.
Сториони също се почувства щастлив, че върши любимата си работа. Но и тъжен, защото дотогава не му беше хрумвало, че да продадеш един инструмент, означава да не го видиш никога повече. А направата на инструмента му струваше загубата на една любов. Ciao, Мария. Подлец. Ciao, любима. Нямаш право да говориш. Ciaо, винаги ще си спомням за теб. Размени ме за една хубава дъска, Лоренцо, да пукнеш дано, на мига! Ciao, да знаеш само колко ми е мъчно. Да ти изгние дървото дано, да изгори от пожар. Но най-зле му провървя на мосю Жан-Мари Льоклер117 от Париж или Льоклер-старши, или tonton118 Жан, според това кой се обръща към него, защото освен раздутата цена, която му поискаха, едвам можа да чуе онова кадифено и нежно ре, което Бернат неблагоразумно изсвири. Това беше един от многото случаи в живота ми, когато се оставях да ме повлече поривът на лудостта, защото разбрах, че трябва да се възползвам от музикалното превъзходство на Бернат, но за целта ми трябваше много ефектен удар. Докато давах на моя нов приятел да погали капака на сторионито с връхчето на пръстите, ми хрумна да кажа: ако ме научиш да правя вибрато, ще можеш да вземеш цигулката за един ден у вас.
– Ааа!
Бернат се усмихна, но след няколко секунди стана сериозен, бих казал, че изпадна в униние:
– Не е възможно: вибратото не се преподава, налучква се.
– Преподава се.
– Налучква се.
– Няма да ти дам сторионито.
– Ще те науча да вибрираш.
– Трябва ми сега.
– Добре, сега. Но после ще я взема.
– Днес не може. Трябва да подготвя обстановката. Някой ден.
Мълчание, пресмятане, не се гледаме в очите, мисли за омайния звук и не ми вярва.
– Някой ден нищо не значи. Кога?
– Следващата седмица. Заклевам се.
113 Алюзия към стиха „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем“ от Второ съборно послание на св. ап. Петър, 3:10. – Б. р.
114 Жоаким Вайреда (1843–1894) – каталонски художник пейзажист. – Б. пр.
115 Холандски художник, майстор на натюрморта (1640–1679). – Б. пр.
116 Не го познавам (фр.). – Б. пр.
117 Френски композитор и цигулар (1697–1764). – Б. р.
118 Вуйчо (фр.). – Б. пр.
* * *
В моята стая пред стойката за ноти, където беше учебникът на Шевчик119 за гами и арпеджи, отворен на страницата на проклетото упражнение XXXIX, според Трульолс направо гениален синтез на това, което трябвало да науча през живота си, преди и след като се заема с двойната струна, прекараха половин час, Бернат удължаваше звуците със сдържано и нежно вибрато, а Адриа го наблюдаваше, гледаше как Бернат затваря очи, за да се съсредоточи в звука, мислеше си, за да накарам звука да вибрира, трябва да затварям очи, опитваше се, затваряше очи, но звукът излизаше хилав, подигравателен, като крякане на патица. Затваряше очи, стискаше клепачи, но звукът му убягваше.
– Знаеш ли какво? Много си нервен.
– Ти си нервен.
– Аз? Какво говориш?
– Да, защото, ако не ме научиш добре, няма да видиш сторионито. Нито следващата седмица, нито никога.
Това се нарича морално изнудване. Но Бернат не знаеше какво друго да прави, освен да не повтаря никога повече, че вибрато не се преподава, а се налучква. Накара го да внимава за положението на китката, за последователните движения на китката.
– Ей, не така, не става дума да се прави майонеза със струните. Отпусни се!
На Адриа не му беше ясно какво означава да се отпусне; но се отпусна; затвори очи и налучка вибратото в края на едно дълго до на втората струна. Ще го помня цял живот, защото ми се стори, че започвам да се уча как да накарам звука да се смее и да плаче. Пред мен стоеше Бернат, а и вкъщи това не беше позволено, иначе щях да зарева от радост.
Въпреки това божествено проявление, което още помня, въпреки чувството на безкрайна благодарност към моя съвсем нов приятел, не посмях да му кажа нито за вожда арапахо, нито за Карсън, който дъвче тютюн, защото не беше прилично едно голямо момче на десетина-дванайсет години, което се представя за свръхнадарено, още да си играе с вождове арапахо и корави шерифи с гъста брада. Просто останах със зяпнала уста, като си спомнях звука, който бях произвел с моята учебна цигулка. Стана с втората струна на първа позиция – звучеше до и Адриа го накара да вибрира с втория пръст. Беше седем часа вечерта на не знам кой ден през есента или зимата на 1957 година в Барселона, в жилището, което винаги щеше да е мое, на улица „Валенсия“ в сърцето на Ешампле, на пъпа на света, и аз си мислех, че докосвам небето, без да съзнавам, че адът е толкова близо.
119 Отакар Шевчик (1852–1934) – чешки цигулар и педагог. – Б. пр.
9
Онази неделя, забележителна с това, че баща ми се беше събудил в добро настроение, родителите ми бяха поканили доктор Прунèс, най-добрия жив палеограф в света според баща ми, на кафе с жена му, която беше най-добрата съпруга на най-добрия жив палеограф в света. Тя ми намигна, не разбрах защо, и макар да знаех, че намигването предполага съществен подтекст, нямаше как да стигна до него поради липса на контекст. Струва ми се, вече ти казах, че бях много превзет дори в мислите си.
Говориха за кафето, за порцелана, толкова фин, че правеше кафето още по-хубаво, за ръкописите, а от време на време разнообразяваха разговора с неудобни мълчания. И баща ми реши да ги смае. На висок глас, за да го чуя от стаята си, заповяда:
– Ела, сине. Чуваш ли?
Адриа го чуваше, и още как. Но предусещаше катастрофата.
– Синеее!
– Да? – Сякаш идвах от много далеч.
– Ела тук.
Адриа трябваше да отиде там. Очите на бащата блестят от коняка; семейство Прунес гледат момчето със симпатия. А майката поднася още кафе и не се интересува от надвисналата катастрофа.
– Да. Добър ден.
Гостите промърмориха едно очаквателно добър ден и погледнаха към господин Ардевол заинтригувани. Баща ми посочи гърдите ми и заповяда:
– Кажи числата на немски.
– Татко...
– Прави каквото ти казвам. Конячени пламъци в очите му. Майка поднася кафето, загледана в чашките от така финия порцелан, който прави кафето още по-хубаво.
– Eins, zwei, drei.
– По-полека, по-полека – спря ме баща ми. – Почни отначало.
– Eins, zwei, drei, vier, fünf, sechs, sieben, acht, neun, zehn120. – И спрях.
– По-нататък? – Баща ми, строго.
– Elf, zwölf, dreizehn, vierzehn121.
– И прочее, и прочее, и прочее – каза баща ми, сякаш беше патер Д’Aнджело. После смени тона и каза сухо и заповеднически: – Сега на английски.
– Хайде, стига вече, Феликс – проговори най-сетне майка.
– Казах на английски. – Към майка, строго: – Нали така? Почаках няколко секунди, но майка не отговори.
– One, two, three, four, five, six, seven, eight, nine, ten122.
– Много добре, момче – каза въодушевен най-добрият жив палеограф в света. А жена му ръкопляскаше мълчаливо, но баща ми ни прекъсна с чакай, чакай, чакай и отново ме посочи.
– Сега на латински.
– Не... – каза възхитен, покорен най-добрият жив палеограф в света.
Погледнах баща ми, погледнах майка, която се чувстваше толкова неудобно, колкото и аз, но гледаше само кафето, и изброих, unus una unum, duo duae duo, tres tria, quattuor, quinque, sex, septem, octo, novem, decem123. – И умоляващо: – Татко...
– Ти да мълчиш – Баща ми, сухо. Погледна към доктор Прунес, който каза браво, браво с искрено възхищение.
– Колко очарователно! – каза жената на доктор Прунес.
– Феликс... – Майка.
– Татко... – Аз.
– Млъкнете! – Баща ми. Към гостите. – Това не е нищо. – Щракна с пръсти към мен и каза сухо: – Сега на гръцки.
– Heis mia hen, duo, treis tria, tettares, tessares, pente, hex, hepta, octo, ennea, deka124.
– Стра-хот-но! – Сега семейство Прунес ръкопляскаше, напълно покорено от представлението.
– Хау.
– Не сега, Черни орльо.
Баща ми ме посочи от главата до петите, както рибар излага на показ току-що уловен паламуд, и каза гордо:
– Дванайсет години. – На мен, без да ме погледне: – Хайде, може да си вървиш.
Затворих се в стаята си, огорчен от майка, която не си мръдна пръста, за да ме спаси да не ставам за посмешище. Гмурнах се в Карл Май, за да забравя мъките си. Бавният неделен следобед отстъпи място на вечерта, а после на нощта. Нито Черния орел, нито храбрият Карсън не се осмелиха да смутят болката ми.
Докато един ден познах истинското лице на Сесилия. Доста време ми трябваше. Камбанката на магазина звънна, когато Адриа, който официално, за пред майка си, беше на тренировка на втория отбор по хандбал в училище, а всъщност седеше в ъгъла с ръкописите и официално, за пред господин Беренгер, си пишеше домашните, а в действителност разглеждаше без позволение един ръкопис върху папирус от XIII век на латински, от който не разбирах почти нищо, но който будеше у мен много силно вълнение. Камбанката. Веднага си помислих, че баща ми се е върнал неочаквано от Германия и сега започва купонът; ще ти дам да разбереш, мислиш си, че много хитро си спретнал тая тройна лъжа. Погледнах към вратата: господин Беренгер си обличаше палтото и казваше нещо набързо на Сесилия, която тъкмо влизаше. После с шапка в ръка и сърдита физиономия си тръгна много бързо, без да се сбогува. Сесилия постоя известно време права на вратата, без да сваля палтото си, умислена. Не знаех дали да й кажа здравей, Сесилия, или да чакам тя да ме види. Не, по-добре да я поздравя; но тогава ще й се стори много странно, че не съм се обадил по-рано. А ръкописът? По-добре да... не, по-добре да се скрия и да... или може би по-добре да чакам да видя какво... Ще трябва да започна да мисля на френски.
Реши да остане скрит точно когато Сесилия въздъхна и влезе в канцеларията, като си сваляше палтото. Не знам защо, но този ден въздухът тежеше. А Сесилия не излизаше от канцеларията. Неочаквано чувам плач. Сесилия плачеше в канцеларията и аз исках да изчезна, защото сега вече наистина тя в никакъв случай не биваше да узнае, че съм я чул да плаче тайно. Възрастните от време на време плачат. Ами ако отида да я утеша? Съжалявах много, защото вкъщи Сесилия беше много уважавана и даже майка, която обикновено се отнасяше с презрение към всички жени, които общуваха с баща ми, за Сесилия имаше много добро мнение. Освен това, когато възрастен човек плаче, ако си дете, това ти прави много силно впечатление. Така че Адриа искаше да изчезне. Жената набра някакъв номер, като яростно въртеше шайбата на телефона. Аз си я представях сърдита, гневна и не разбирах, че не тя, а аз бях застрашеният, защото всеки момент можеше да затворят магазина, а аз да остана вътре жив зазидан.
– Ти си подлец. Не, не, остави ме да говоря: подлец. Пет години ме залъгваш с една и съща песен, да, Сесилия, следващия месец ще й обясня всичко, обещавам ти. Подлец. Пет години ме размотаваш с празни приказки. Пет години! Аз не съм момиченце.
С това бях съгласен. От останалото не можех да разбера за какво става въпрос. А Черния орел стои вкъщи на нощното шкафче, дреме си най-спокойно.
– Не, не, не! Сега говоря аз: никога няма да се съберем да живеем заедно, защото ти не ме обичаш. Не, ти мълчи, сега е мой ред да говоря. Казах ти да мълчиш! Ами тогава може да си завреш в задника всички красиви думи. Край. Чу ли? Какво?
Адриа, от масата с ръкописите, не знаеше на какво се слага край, нито дали това го засяга; не можеше да разбере защо възрастните винаги се сърдеха, защото ти не ме обичаш, нали това с обичането, както започваше да открива, беше много досадно, с целувки и тем подобни.
– Нищо не ми казвай. Какво? Защото ще затворя когато си искам. Да, точно така, когато ми се оригва125.
За пръв път чувах този израз.
– Как си, чаровнико? – С усмивка.
А аз – с отворена уста, защото сякаш беше друга жена.
– Какъв подарък си поиска от Царете от Изтока128? –поинтересува се тя.
Свих рамене, вкъщи никога не празнувахме Деня на Царете от Изтока, защото Царете са родителите и не е хубаво да робуваме на примитивни суеверия; затова още първия ден, когато чух да се говори за Царете, вълнението, с което се очакват подаръците от Царете, за мен беше по-скоро примирено очакване на онова, което баща ми бе решил, че трябва да бъдат моите подаръци, а те нямаха никаква връзка с успеха ми в училище, той се смяташе за даденост, нито с доброто ми поведение, то също се смяташе за даденост. Понякога все пак получавах подарък като за дете, нещо, което влизаше в противоречие със сериозния дух на дома.
– Поисках една... – Спомних си, че баща ми ме беше осведомил, че ще получа камион, който вдига много шум със сирената си и горко ми, ако я пусна вкъщи.
– Хайде, дай ми една целувка – каза Сесилия, като махаше с ръка, за да отида при нея.
120 Числата от едно до десет на немски. – Б. пр.
121 Единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет (нем.). – Б. пр.
122 Числата от едно до десет на английски. – Б. пр.
123 Числата от едно до десет на латински. – Б. пр.
124 Числата от едно до десет на гръцки. – Б. пр.
125 На каталонски
126 Оригвам се (лат.). – Б. пр.
127 Да се оригна (лат.). – Б. пр.
128 В Испания децата получават подаръци на 6 януари, деня на влъхвите, наричани Царете от Изтока. – Б. пр.
* * *
Баща ми се върна от Бремен след седмица, с една микенска ваза, която дълги години се търкаляше в магазина, и доколкото разбрах, с цял куп полезни книжа и две възможни перли под формата на първи издания или авторски ръкописи, плюс един ръкопис от XIV век, за който казваше, че ще стане едно от любимите му съкровища. Вкъщи и в работата му казаха, че е имало две съмнителни телефонни обаждания, че някой е питал за него. И сякаш му беше все едно всичко, което щеше да се случи само след няколко дни, та каза виж, виж, виж каква прелест и ми показа някакви тетрадки: беше ръкописът на последните работи на Пруст. От
– Ама не се разбира.
– Хайде сега! Това е краят. Последните страници, последното изречение, не ми казвай, че не знаеш как свършва
Не отговорих, баща ми самичък си се досети, че е прекалил, и го замаза така, както той умееше.
– Не ми казвай, че още не знаеш френски!
– Oui, bien sûr130, но не разбирам почерка.
Изглежда, не беше правилният отговор, защото баща ми без никакъв коментар затвори тетрадката и я прибра в сейфа, като процеди през зъби ще трябва да помисля, защото започваме да трупаме много ценности в тази къща. А аз разбрах, че започваме да трупаме много мъртъвци в тази къща.
129 Става дума за романа
130 Да, разбира се (фр.). – Б. пр.
10
– Баща ти... Виж, сине. Баща ти...
– Какво? Какво му се е случило?
– Ами отишъл е в рая.
– Но раят не съществува!
– Баща ти е починал.
Вниманието ми се задържа повече на пребледнялото лице на майка, отколкото на новината. Стори ми се, че умрялата е тя. Бледа като цигулката на младия Лоренцо Сториони, преди да я лакира. Очите й преливаха от мъка. Никога не бях чул майка да говори с пресекнал глас. Без да ме гледа, втренчила поглед в петното на стената до леглото, каза не го целунах, когато излезе от къщи. Може би с една целувка щях да го спася. Стори ми се, че добави по-тихо, ако заслужаваше. Но само така ми се стори.
Тъй като не разбирах напълно какво ми казва, се затворих в разхвърляната си стая, здраво стиснал камиона на Червения кръст, който ми донесоха Царете от Изтока, седнах на леглото и заплаках тихо, както всичко се вършеше вкъщи, защото, ако не изучаваше ръкописи, татко четеше или умираше.
Не разпитах майка за подробности. Нито можах да видя баща ми мъртъв, защото ми казаха, че е претърпял катастрофа, един камион го сгазил на шосето за Арабасада, което не е по пътя за Атенеума131, е, няма как, не може да го видиш по никакъв начин. А аз, толкова притеснен, защото трябваше да намеря спешно Бернат, преди да се разтвори земята да ме погълне и да ме вкарат в затвора.
– Дете, защо носеше твоята цигулка?
– А? Какво?
– Защо баща ти носеше твоята цигулка? – повтори Лола Чика.
Сега ще се разбере всичко и аз ще умра от страх. Въпреки това събрах сили да излъжа:
– Не знам защо ми я поиска. Не ми каза. – И отчаяно: – Баща ми изглеждаше много странно.
Когато лъжа, а това се случва често, си мисля, че всички ме усещат. Кръвта се качва в главата ми, струва ми се, че почервенявам, поглеждам наоколо да открия недоловеното несъответствие, спотаено в измислицата, която градя... виждам, че съм в ръцете на другите и всеки път се изненадвам, че не са ме хванали. Майка, не, тя нищо не забелязва, но за Лола Чика съм сигурен. Тя обаче се преструва, че ми вярва. Това с лъжите е нещо странно. Сега, като възрастен, все още се изчервявам, когато лъжа, и чувам гласа на госпожа Анжелета: един ден, когато казах, че онова парче шоколад не съм го откраднал аз, тя разтвори ръката ми, свита в юмрук, и показа на майка и на Лола Чика колко позорно е изцапана с шоколад. Отново я сви в юмрук, сякаш свиваше лист хартия, и ми каза на лъжата краката са къси, запомни това завинаги, Адриа. Вече съм прехвърлил шейсетте, но още го помня. Спомените ми са издълбани в мрамор, госпожо Анжелета, и в мрамор ще се превърнат. Но проблемът сега не е в откраднатия шоколад. Направих тъжна физиономия, което не беше трудно, защото бях много тъжен и много ме беше страх, казах аз нищо не знам и се разплаках, защото баща ми беше умрял и...
Лола Чика излезе от стаята и чух, че разговаря с някого. В този момент един непознат мъж, от когото лъхаше тежка миризма на тютюн, който говореше на испански, не си беше свалил палтото и носеше шапката си в ръка, влезе в стаята и ме попита как се казваш.
– Адриа.
– Защо баща ти е взел цигулката ти? – Отегчено.
– Не знам, заклевам се.
Мъжът ми показа парченца дърво от моята учебна цигулка.
– Познаваш ли ги?
– Да. Това е моята цигулка... Беше моята цигулка.
– Той поиска ли ти я?
– Да – излъгах.
– Без повече обяснения ли?
– Не. Да.
– Свири ли на цигулка?
– Кой?
– Баща ти.
– Не, откъде накъде?
Потиснах една присмехулна усмивка; само като си представих баща ми да свири на цигулка, ме напушваше смях. Мъжът с палтото, шапката и миризмата на тютюн погледна към майка и Лола Чика, които мълчаливо изразиха съгласие. Мъжът посочи с шапката камиона на Червения кръст, който държах в ръце, и каза този камион е много хубав. И излезе от стаята. Останах сам с моите лъжи, без нищо да разбирам. От камиона Бърза помощ Черния орел ми хвърли състрадателен поглед. Знам, че презира лъжците.
131 Културен център в Барселона, основан през 1860 г. – Б. р.
* * *
Погребението беше мрачно, пълно бе със сериозни господа с шапка в ръка и дами, покрили лицата си с фини воалетки. Дойдоха братовчедите от Тона и някакви непознати втори братовчеди Боск от Ампоста132 и за пръв път в живота си почувствах, че съм център на внимание, облечен в черно и много старателно сресан на път, защото Лола Чика ми сложи двойна доза фиксатор и каза, че съм много хубав. И ме целуна по челото, а майка никога не ме целува, сега вече не ме и поглежда. Казват, че баща ми бил в тъмния ковчег, но аз не можах да проверя това. Лола Чика ми каза, че имал много рани и било по-добре да не го виждам. Горкият татко, по цял ден улисан с книгите и редките предмети и да вземе да умре целият в рани. Колко идиотски е животът. Ами ако са рани, нанесени с кинжал Кайкен от магазина? Не, казаха ми, че е претърпял катастрофа.
Няколко дни живяхме със спуснати пердета, а аз бях заобиколен от шушукане. Лола се занимаваше с мен повече от обикновено, а майка прекарваше часове наред седнала в креслото, където се пиеше кафе, пред празното кресло, където баща ми пиеше кафе, преди да умре. Но тя не пиеше кафе, защото не беше време за кафето. Беше сложно, защото не знаех дали мога да седна в другото кресло, защото майка не ме виждаше, и колкото и да й казвах майко, майко, тя ме хващаше за врата, но гледаше тапета на стената и нищо не казваше и аз тогава си мислех е, няма значение, и не сядах на креслото на татко, мислех си тези неща се дължат на тъгата. Но и аз бях тъжен и въпреки това гледах наоколо. Преживях няколко много мъчителни дни, защото знаех, че майка не ме вижда. После постепенно свикнах. Имам усещането, че оттогава майка не ме погледна никога повече. Сигурно се досещаше, че цялата вина е моя, и затова вече не искаше да има нищо общо с мен. Понякога все пак поглежда към мен, но само за да ми дава нареждания. Напусна моя живот и ме остави в ръцете на Лола Чика. Засега.
Един ден, без да ме предупреди, майка се появи вкъщи с нова учебна цигулка, хубавичка, с хубави пропорции и хубав звук. Даде ми я почти без да продума и, разбира се, без да ме погледне в очите. Сякаш беше разсеяна и действаше по инерция. Сякаш си мислеше за преди или за след, но не и за това, което правеше в момента. Много време мина, докато я разбера. Започнах отново да уча цигулка, бях пропуснал много дни. Един ден, както се упражнявах в стаята, настроих четвъртата струна с такъв бяс, че я скъсах. Тогава скъсах още две струни, отидох в салона и казах майко, трябва да ме придружиш до магазина „Бетовен“. Останал съм без струни „ми“. Тя ме погледна. Не, не, погледна приблизително в моята посока и нищо не каза. Тогава повторих, че трябва да купим нови струни, и Лола Чика излезе иззад някаква завеса и каза ще отидем двамата с теб, но трябва да ми кажеш какви са тези струни, защото за мен всички са еднакви.
Отидохме с метрото. Лола Чика ми разказа, че се е родила в Барселонета133 и често, когато се разхождала с приятелките си, казвали хайде да отидем в Барселона и за десет минути отивали до долния край на Рамблата134 и се разхождали нагоре-надолу по Рамблата като глупачки, смеели се и закривали устата си с ръка, за да не ги виждат момчетата как се смеят, изглежда, това е по-забавно, отколкото да отидеш на кино, по думите на Лола Чика. Каза ми, че никога не си е представяла, че в това толкова малко и тъмно магазинче се продават струни за цигулка. Аз поисках една сол, две ми и една ла
Две седмици след погребението дойдоха едни други господа, които говореха на испански, и майка отново побледня, сякаш татко умираше за втори път, и майка и Лола отново зашушукаха, а аз се почувствах пренебрегнат, набрах смелост и казах на майка майко, какво става? За първи път от много дни насам ме погледна истински. Каза положението е много тежко, сине, много е тежко. По-добре да... и тогава влезе Лола Чика и ме заведе на училище. Забелязах, че някои от децата ме гледаха особено, повече от обикновено. Риера дойде в междучасието и ме попита и нея ли я погребаха? А аз: какво? А той: ами дали и нея я погребаха...? И аз: какво да са погребали? А Риера, със самодоволна усмивка, каза колко мъчително, нали, да видиш отрязана глава? И продължи да пита нея също ли я погребахте, а? А аз не разбирах нищо и за всеки случай отидох в ъгъла на слънце, където си разменяха картички, и оттогава взех да избягвам Риера.
Винаги ми е било трудно да бъда като другите деца. Какво говоря, просто не бях като другите деца. Моят проблем, много тежък и според Пужол неразрешим, беше любовта ми към учението – обичах да уча история и латински, и френски, обичах да ходя в консерваторията и Трульолс да ме кара да правя упражнения за техника, защото, като се упражнявах с гами, си представях, че свиря пред пълна зала, и тогава упражненията за техника ми се получаваха с малко по-добър звук. Понеже тайната е в звука. Ръцете са последна грижа, чрез упражнения се научават сами да се движат. Понякога импровизирах. Обичах всичко това, обичах също да взема енциклопедията „Еспаса“ и да пътешествам из нейните статии. И тогава в училище, когато господин Бадиа задаваше въпрос относно каквото и да било, Пужол ме сочеше и казваше, че аз съм натоварен да отговарям на всички въпроси. Тогава се срамувах да отговарям на въпроса, защото имах чувството, че ме излагат на показ като маймуна, също както правеше баща ми. Естебан, който седеше на чина зад мен и беше мръсно копеле, ме наричаше момиченце всеки път, когато отговарях добре на някой въпрос; накрая един ден казах на господин Бадиа не, не си спомням колко беше корен квадратен от 144, и трябваше да изляза да повърна в тоалетната и докато повръщах, влезе Естебан, видя, че повръщам, и каза гледай, не си ли момиченце. Но когато баща ми умря, забелязах, че ме гледаха някак си по друг начин, сякаш бях минал в по-висока категория. И все пак бих казал, че завиждах на всички момчета, които не искаха да учат и от време на време ги късаха по някой предмет. В консерваторията беше друго, защото веднага заставаш с цигулката в ръка и гледаш да извлечеш добър звук, не, не, прилича на прегракнала патица, чуй това. Трульолс взимаше моята цигулка и вадеше такъв красив звук, че макар да беше доста стара и прекалено слаба, за малко да се влюбя в нея. Звукът беше като кадифе и ухаеше на не знам какво цвете, но още го помня.
– Аз никога няма да мога да извлека такъв звук. Въпреки че вибратото вече ми се получава.
– Всяко нещо с времето си.
– Да, но аз никога...
– Никога не казвай никога, Ардевол.
Вероятно това е най-зле формулираният музикален и духовен съвет, но той най-много ми е повлиял от всички, които съм получил през живота си в Барселона и в Германия. След един месец бях подобрил осезаемо звука. Звукът все още не ухаеше, но вече приличаше на кадифе. Но сега като се замисля, всъщност не се върнах веднага нито в училище, нито в консерваторията. Първо прекарах няколко дни в Тона с братовчедите. И когато се върнах, се опитах да разбера как са се развили нещата.
132 Град в каталонската провинция Тарагона. – Б. р.
133 Квартал в Барселона, възникнал като рибарско селище. – Б. р.
134 Рамбла – най-оживената улица в Барселона. – Б. пр.
135 Модел струни. – Б. р.
* * *
На 7 януари доктор Феликс Ардевол отсъстваше от къщи, защото имаше среща с един свой колега португалец, който минавал през Барселона.
– Къде?
Доктор Ардевол каза на Адриа, че когато се върне, иска да види цялата стая подредена, защото на другия ден свършваше ваканцията, после погледна жена си.
– Какво каза? – Употреби строгия тон на учител, какъвто не беше, като си слагаше шапката. Тя преглътна като ученичка, каквато не беше. Но повтори въпроса:
– Къде ще се срещнеш с Пинейро?
Лола Чика тъкмо влизаше в столовата, но като забеляза тежката обстановка, се върна в кухнята. Феликс Ардевол изчака три-четири секунди, които на нея й се сториха унизителни, а на Адриа дадоха възможност да гледа ту баща си, ту майка си и да схване, че нещо става.
– А защо искаш да знаеш?
– Добре, добре... Нищо не съм казала.
Майка отиде към вътрешността на апартамента, без да го целуне, както възнамеряваше. Преди да стигне в дъното на коридора, на територията на госпожа Анжелета, го чу да казва ще се срещнем в Атенеума – и натъртвайки, – ако нямаш нищо против. И като наказание за това необичайно любопитство, с укор в гласа:
– И не знам в колко часа ще се върна.
Влезе в кабинета и веднага излезе. Чухме как вратата на апартамента се отваря и как се захлопва отвън, може би по-силно от обикновено. И тишината след това. А Адриа – ужасен, защото баща ми взе цигулката, ах, боже мой, баща ми взе цигулката. Калъфа на цигулката, с учебната цигулка вътре. Като автомат, на бойна нога, Адриа изчака удобния момент и влезе в кабинета като крадец, като Господ ще вляза в твоя дом, и молейки се на Бога, който не съществува, да не хрумне на майка му да влезе точно в този момент, измърмори шест едно пет четири две осем и отвори сейфа: моята цигулка я нямаше, идеше ми да умра. Тогава върнах всичко на място и след това се затворих в стаята си да чакам баща ми да се върне вбесен и да крещи кой се е опитал да ме прецака? Кой има достъп до сейфа, а? А? Лола Чика?
– Ама как, аз...
– Карме?
– За бога, Феликс.
И тогава ще ме погледне и ще каже: Адриа? И аз ще трябва да започна да лъжа непохватно, както винаги, и баща ми ще се досети за всичко. Макар че ще бъда на две крачки от него, ще ми крещи, сякаш ми говори от улица „Брук“, и ще ми каже я ела тук, а тъй като аз няма да мръдна, той, крещейки още по-силно, ще каже казвам ти да дойдеш тук! Горкият Адриа ще отиде с наведена глава и ще се прави на невинен, изобщо ще стане лошо, много лошо. Но вместо това звънна телефонът и майка му влезе в стаята и му каза баща ти... Виж сега... Сине... На баща ти... А той: какво. Какво му се е случило? А тя: ами... отишъл е на небето. А на него му хрумна да отговори, че небето не съществува.
– Баща ти е умрял.
Тогава първото чувство беше на облекчение, защото, ако е умрял, значи вече няма да ми се кара. После си казах, че е грях да си мисля така. И че даже небето да не съществува, аз ще се чувствам като един жалък грешник, защото знаех със сигурност, че баща ми е умрял по моя вина.
* * *
Госпожа Карме Боск д’Aрдевол трябваше да разпознае официално, болезнено и мъчително едно тяло без глава, тялото на Феликс: едно петно на... да, това петно. Да, и двете лунички. А той, студено тяло, което вече не може да се кара никому, но е той, няма никакво съмнение, да, моят съпруг, господин Феликс Ардевол-и-Гитерес, да.
– Кой казахте?
– Пинейро. От Коимбра. Професор от Коимбра, да. Орасио Пинейро.
– Вие познавате ли го, госпожо?
– Виждала съм го два пъти. Когато идва в Барселона, обикновено отсяда в хотел „Колон“.
Комисарят Пласенсиа направи знак на мъжа с мустачето и той излезе мълчаливо. Тогава погледна тази вдовица, толкова скорошна, че още не носеше траур, защото бяха отишли да я потърсят преди половин час и бяха казали по-добре да дойдете, а тя: ама какво става, а двамата мъже: съжаляваме, госпожо, но не сме упълномощени да говорим за това, и тя с елегантна припряност си облече червеното палто, каза на Лола Чика дай закуската на детето, веднага се връщам, и сега седеше с червеното палто и гледаше, без да ги вижда, пукнатините по бюрото на комисаря и си мислеше не е възможно. А на глас, умолявайки, казваше бихте ли ми обяснили какво се е случило?
– Ни следа, комисарю – каза онзи с тънкия мустак. – Нито в Атенеума, нито в хотел „Колон“, никъде в Барселона, никаква следа от професор Пинейро. В действителност, когато се обадиха в Коимбра, чуха изплашения глас на доктор Орасио да Коста Пинейро, който можа да каже само ка-ка-ка-как е възможно да... да... да... та доктор Ардевол, ама него... О, какъв ужас! Дали господинът, дали него, дали... искате да кажете, че не е някаква грешка? Обезглавен? А как разбрахте, че... Но значи, че не... Това е невъзможно.
* * *
Баща ти... Сине, баща ти е отишъл на небето.
Тогава разбрах, че е умрял по моя вина. Но не можех да кажа на никого. И докато Лола Чика, майка и госпожа Анжелета търсеха дрехи за покойника и от време на време избухваха в плач, се чувствах мръсник, подлец и убиец. И още много други неща, които не си спомням.
* * *
На другия ден след погребението майка, както си миеше ръцете измъчена, неочаквано застина и каза на Лола Чика дай ми визитката на комисаря Пласенсиа. Адриа я чу, че говори по телефона и казва вкъщи имаме една много ценна цигулка. Комисарят дойде вкъщи, а майка беше наредила да повикат господин Беренгер, за да ни помогне.
– Никой ли не знае шифъра на сейфа?
Комисарят се извърна, за да погледне майка, господин Беренгер, Лола Чика, а аз гледах него, застанал пред кабинета на баща ми.
В продължение на няколко минути господин Беренгер питаше за рождените дати на майка и моята и се опитваше да налучка шифъра.
– Нищо не става – каза разтревожен. А аз, от коридора, за малко да ми се изплъзне от устата шест едно пет четири две осем, но не можех да кажа това, защото щях да се превърна в заподозрян в убийство. А аз не бях заподозрян. Бях само виновен. Замълчах си. Беше ми много трудно да мълча; комисарят се обади по телефона в кабинета и малко след това наблюдавахме как един дебел господин, който много се потеше, защото беше клекнал, нещо, види се, уморително за него, но все пак пипаше много деликатно и с една слушалка и в пълна тишина откри схемата на шифъра и си го записа на едно тайно листче. Отвори касата с церемониален жест на задоволство, изправи се с мъка и отстъпи място на останалите. Вътре в касата сторионито голо, без своя калъф, ме гледаше иронично. Тогава дойде редът на господин Беренгер, той взе цигулката с ръкавици, разгледа я внимателно на светлината на настолната лампа, повдигна глава и дясна вежда и с известна тържественост каза на майка, на комисаря, на дебелия господин, който бършеше потта от челото си, на шериф Карсън, на Черния орел, вожд арапахо, и на мен, застанал отвън до вратата:
– Мога да ви уверя, че това е цигулката, известна с името „Виал“, изработена от Лоренцо Сториони. Без никакво съмнение.
– Без калъф? Винаги ли я държите без калъф? – Комисарят, вонящ на тютюн.
– Струва ми се, че не. – Майка. – Струва ми се, че я слагаше в калъфа и я затваряше в касата.
– Е, какъв смисъл има да вземе калъфа, да го отвори, да остави цигулката в сейфа, да го заключи, да поиска учебната цигулка от сина си и да я сложи в калъфа на ценната? А?
Погледна наоколо. Втренчи поглед в мен, аз стоях на прага на вратата и се мъчех да прикрия треперенето от страх.
11
Един ден майка излезе от дупката и започна да гледа със собствените си очи. Забелязах това, защото, докато вечеряхме – тя, Лола Чика и аз, – ме погледна за миг, сякаш се канеше да каже нещо, и аз целият се разтреперих, защото бях сигурен, че ще каже всичко знам, знам, че баща ти умря по твоя вина, и сега ще те предам на полицията, убиецо, а аз ама майко, та аз, аз не исках да направя това, аз не... а Лола Чика се стараеше да въдвори мир, защото, ами защото беше натоварена да въдворява мир в един дом, където се говореше много малко и тя си служеше с малко думи и премерени жестове, Лола Чика, трябваше да те запазя за цял живот до себе си.
Майка продължаваше да ме гледа и аз не знаех какво да правя. Струва ми се, че след смъртта на баща ми майка ме намрази. Още преди смъртта му не изпитваше към мен прекалена обич. Интересно, защо вкъщи се държахме толкова студено помежду си? Днес предполагам, че всичко тръгва от начина, по който баща ми устрои живота ни. В този ден, по време на вечерята, трябва да е било април или май, майка ме гледаше и не казваше нищо. Не знам кое е по-лошо: майка, която не те поглежда, или майка, която те обвинява. И тогава изрече ужасното си обвинение:
– Как вървят уроците по цигулка?
Истината е, че не знаех какво да отговоря; но си спомням, че се потях отвътре.
– Добре. Както винаги.
– Радвам се. – Пронизваше ме с очи. – Доволен ли си от госпожица Трульолс?
– Да. Много.
– А от новата цигулка?
– Ами...
– Какво означава „ами“? Доволен ли си, или не си?
– Дда.
– Дда или да?
– Да.
Мълчание. Аз сведох поглед, а Лола Чика се възползва, за да отнесе в кухнята празния поднос от зеления фасул, и се престори, че има много работа в кухнята, колко е подла само.
– Адриа.
Погледнах я с очи на умряла риба. Тя ме наблюдаваше както преди и попита добре ли си?
– Дда.
– Тъжен си.
– Дда.
Сега вече ще посочи с пръст черната ми душа.
– Тези дни не съм ти обръщала достатъчно внимание.
– Няма значение.
– Не е така, има значение.
Лола Чика се появи с подноса с пържена скумрия, блюдото, което най-много мразех в живота си, а майка, като я видя, с някакво подобие на суха усмивка каза о, колко хубаво, скумрия.
Дотук беше разговорът и обвинението. Онази вечер си изядох всичката скумрия, която сложиха в чинията ми, след това изпих чашата с мляко и когато отивах да си легна, видях майка да рови в кабинета на баща ми, струва ми се, за първи път след смъртта му. И не можах да се сдържа да не гледам, за мен всеки повод беше добър, за да хвърля един поглед. Носех само Карсън, за всеки случай. Майка се беше навела и бъркаше в сейфа. Вече знаеше шифъра. Виал беше подпрян отвън на сейфа. Тя вадеше книжата, поглеждаше ги безучастно и ги подреждаше на купчинки на пода.
– Какво търсиш?
– Документи. От магазина, от Тона.
– Да ти помогна, ако искаш.
– Не, защото не знам какво търся.
А аз толкова се зарадвах от това, че майка и аз се разговорихме. За кратко, но се разговорихме. Хрумна ми лошата мисъл добре че баща ми умря, защото така майка и аз можем да си говорим. Но не исках да мисля така, ставаше против волята ми. Но истината е, че от този ден очите на майка заблестяха.
Тогава извади три-четири кутийки и ги сложи на масата. Отидох до масата. Тя отвори една: вътре имаше златна перодръжка със златен писец.
– Я виж ти – казах възхитен.
Майка затвори кутийката.
– Злато ли е?
– Не знам. Предполагам.
– Не бях я виждала.
– Нито пък аз.
Веднага прехапа устни. Остави кутийката със златната перодръжка, за която не знаела, че е там, и отвори друга, по-малка, зелена на цвят. С треперещи пръсти извади розовото памуче.
* * *
С годините разбрах, че животът на майка не е бил никак лесен. Вероятно не е било добро решение да се омъжи за баща ми, въпреки че той толкова елегантно е свалял шапката си, за да я поздрави и да й каже как си, красавице. Сигурно щеше да бъде по-щастлива с някой друг мъж, който от време на време да не е прав или пък да сбърка, или да вземе да се разсмее просто така. Всички вкъщи бяхме белязани от неподкупната сериозност на баща ми, леко покрита с житейска горчивина. Макар че по цял ден наблюдавах и бях доста умно дете, трябва да призная, че само подочувах нещо, без да разбирам какво става. Затова, като венец на тази вечер, страхотна за мен, защото ми се струваше, че съм си върнал майка, попитах ще мога ли да уча с Виал, майко? Майка замръзна на място. Няколко мига гледа стената и аз си помислих хайде пак постарому, вече никога няма да ме погледне. Но тя се усмихна едвам-едвам и отвърна остави ме да го обмисля. Като че ли тогава осъзнах, че положението може да започне да се променя. Промени се, разбира се, но не както аз бих желал. Естествено, ако не беше така, нямаше да те срещна. Забелязала ли си, че животът е необяснима случайност? Два милиона сперматозоиди от бащата, а само един опложда зрялата яйцеклетка. Това, че си се родила ти, че съм се родил аз, е огромна случайност. Можеше да се родим милиони различни същества, които да не бъдем нито ти, нито аз. Това, че на двамата ни харесва Брамс, също е случайност. Това, че в твоето семейство има толкова много мъртви и толкова малко оцелели. Само случайност. Ако нашите гени, а после и съдбите ни пред някое от милионите възможни кръстопътища се бяха отклонили от предначертания път, нямаше да може да се напише всичко това, което бог знае кой ще прочете. Колко жестоко.
* * *
След тази вечер нещата започнаха да се променят. Майка прекарваше много часове затворена в кабинета като баща ми, но без лупа, преглеждаше буква по буква всички документи от касата благодарение на това, че 615428 вече беше публично достояние. Толкова презираше стила на баща ми, че даже не благоволи да смени шифъра на сейфа, за което й бях благодарен, без да съм наясно защо. И часове наред преглеждаше ли, преглеждаше книжа или пък разговаряше с непознати мъже с очила, които си ги слагаха или сваляха според това дали четяха документи, или гледаха майка, и всички говореха тихо, всички бяха много сериозни и нито аз, нито Карсън, нито дори мълчаливият Черен орел не можехме да разберем за какво става дума. След няколко седмици шепот, съвети на ухо, препоръки, повдигане на вежди и кратки, но съкрушителни коментари, майка прибра всички книжа в сейфа, 615428, и сложи няколко документа в една тъмна папка. И точно в този момент смени шифъра на сейфа. Тогава облече черното си палто върху черната рокля, пое дълбоко въздух и се появи изненадващо в магазина, а Сесилия я поздрави, добър ден, госпожо Ардевол. Тя отиде направо в кабинета на господин Ардевол, влезе, без да поиска разрешение, сложи леко ръка на телефона, който ползваше смаяният господин Беренгер, и прекъсна телефонния му разговор.
– Ама какво, дявол го взел...
Госпожа Ардевол се усмихна и седна пред господин Беренгер, който, видимо раздразнен, седеше на сивото кресло на Феликс. Остави тъмната папка на масата.
– Добър ден, господин Беренгер.
– Раговарях с Франкфурт. – Удари сърдито и отсечено с длан по масата. – Много трудно се свързах, по дяволите!
– Точно това исках да предотвратя. Ние с вас трябва да поговорим.
И говориха за всичко. Оказа се, че майка знае много повече, отколкото се предполагаше, че би могла да знае. Приблизително половината от материала в магазина е мой.
– Ваш?
– Лично мой. Наследство от баща ми. Доктор Адриа Боск.
– Ама аз не знаех нищо за това.
– Нито пък аз, допреди няколко дни. Съпругът ми не се впускаше в такива подробности. Разполагам с документите, които удостоверяват това.
– Ами ако е продаден?
– Полага ми се половината от печалбата.
– Но това е търговия, която...
– За това съм дошла да говоря. Отсега нататък аз ще поема магазина.
Господин Беренгер я погледна със зяпнала уста. Тя се усмихна безрадостно и каза искам да видя книжата. Още сега.
Реакцията на господин Беренгер се забави няколко секунди. Стана и отиде на територията на Сесилия, с която проведе бърз, сух инструктивен разговор, а когато се върна с куп счетоводни книги, госпожа Ардевол седеше на сивото кресло на Феликс и с жест му разреши да влезе.
* * *
Майка се върна вкъщи разтреперана и веднага щом затвори вратата, свали черното си палто и понеже нямаше сили да го закачи, остави го на пейката в антрето и отиде в стаята си. Чух я да плаче и предпочетох да не се бъркам в работи, които не са ми много ясни. После много дълго разговаря с Лола Чика в кухнята и видях как Лола Чика слага ръката си върху нейната и се старае да я окуражи. Минаха години, докато подредя частите на тази картина, която още виждам, сякаш е произведение на Хопър136. Цялото ми детство е запечатано в главата ми като диапозитиви с картини на Хопър, със същата лепкава и тайнствена самота. А аз се виждам като един от персонажите, седнал на неоправено легло, с книга, забравена на гол стол, персонаж, който гледа през прозореца или е седнал на празна маса и наблюдава голата стена. Защото вкъщи всичко се решаваше с шушукане и най-ясният звук, освен упражненията за техника с моята цигулка, можеше да се чуе, когато майка си слагаше обувки с ток, за да излезе. И ако Хопър е казвал, че рисува, защото не може да се изрази с думи, аз описвам с думи, защото, макар да виждам, не съм способен да рисувам. И винаги гледам като него през прозореца или през притворени врати. И каквото не знаех, накрая го узнавах. А каквото не знам, си го измислям и също е истина. Знам, че ще ме разбереш и ще ми простиш.
След два дни господин Беренгер беше върнал своите принадлежности в кабинетчето си близо до японските кинжали, а Сесилия едвам успяваше да скрие задоволството си, като се преструваше, че подобни дреболии не я засягат. Сега майка разговаряше с Франкфурт и предполагам, че тъкмо пренареждането на фигурите, което тя наложи, като атакуваше с топовете и дамата, накара господин Беренгер да предприеме мълниеносно и неочаквано нападение, да изстреля последния си куршум. Асовете на антиквариата от улица „Ла Паля“ си обявиха война, в която всички средства бяха позволени.
Майка винаги се бе държала като мъченица, покорна и дискретна, никога на никого не бе повишавала тон, освен на мен. Но когато баща ми умря, се преобрази и се превърна в прекрасна организаторка, твърда и неумолима, нещо, което никога не бях подозирал у нея. Магазинът веднага бе пренасочен към качествена оказионна търговия и продажбите се увеличиха, а господин Беренгер трябваше да преживее унижението да благодари на своята противница за повишение на заплатата, което не бе поискал, при това придружено от едно заплашително ние с вас много скоро ще проведем един дълъг разговор. Майка отново запретна ръкави, този път погледна към мен, пое дълбоко въздух и ми стана пределно ясно, че започваме много труден период от моя живот.
136 Става дума за американския художник Едуард Хопър (1882–1967). – Б. р.
* * *
По онова време не знаех нищо за тайните действия на майка. Много късно разбрах, защото вкъщи си споделяхме какво правим само когато вече нямаше как иначе, като се доверявахме на лист хартия, за да избегнем докосването на погледите. Много късно разбрах, че майка се е държала като една нова Магдалена Жиралт137. Тя не искаше да й предадат главата на съпруга й, защото й я бяха дали веднага щом я бяха намерили. Тя искаше главата на убиеца на своя мъж. Всяка сряда, каквото и да се случеше в магазина или вкъщи, тя се обличаше и в пълен траур отиваше до полицейския участък на улица „Люрия“, който беше натоварен с този случай; там питаше за комисаря Пласенсиа, а той я канеше в кабинета си, пропит от тежка миризма на тютюн, от която й призляваше; поздравяваше и искаше възмездие за смъртта на съпруга си, който никога не я беше обичал. И винаги питаше има ли новини по случая Ардевол, а комисарят, без да я покани да седне, скован, винаги отговаряше не, госпожо. Не си ли спомняте, че се бяхме уговорили, че ще ви уведомим, ако има някакъв резултат.
– Не може току-така да се обезглави човек, без да се остави никаква следа.
– Да не искате да кажете, че сме некадърни?
– Обмислям възможността да се обърна към по-горна инстанция.
– Заплашвате ли ме?
– Всичко хубаво, господин комисар.
– Всичко хубаво, госпожо. Бъдете сигурна, че ако има новини, ще ви уведомим.
Черната вдовица излизаше от кабинета, комисарят отваряше и затваряше вбесен горното чекмедже на бюрото, а инспектор Оканя влизаше, без да иска позволение, и казваше отново тази досадница, а комисарят не благоволяваше да отговори, въпреки че понякога се напикаваха от смях от толкова странния испански, който говореше тази изискана дама. И така всяка сряда, всяка сряда, всяка сряда. Всяка сряда в часа, когато Каудильо138 приемаше на аудиенция в двореца „Пардо“. В часа, когато във Ватикана Пий XII също приемаше на аудиенция, комисарят Пласенсиа приемаше една черна вдовица, оставяше я да говори и щом си тръгнеше, ядосан отваряше и затваряше горното чекмедже на бюрото си.
Когато й омръзна, госпожа Ардевол прибягна до услугите на най-добрия детектив в света, според диплянката в чакалнята, която беше толкова малка, че човек направо се изприщваше. Най-добрият детектив в света поиска един месец предплата, един месец срок за работа и един месец мораториум върху посещенията при комисаря. Госпожа Ардевол плати, зачака и спря да посещава комисаря. Месец по-късно, след като почака в потискащата чакалня, беше приета за втори път от все още най-добрия детектив в света.
– Седнете, госпожо Ардевол.
Най-добрият детектив в света не стана, но изчака клиентката да седне и да се разположи удобно на стола. С бюрото между двамата.
– Какви новини имаме? – попита тя заинтригувана.
Най-добрият детектив в света в отговор барабани с пръсти по бюрото в продължение на една минута, може би следвайки някакъв ритъм в ума си или пък не, може би защото мислите на най-добрите детективи в света са неразгадаеми.
– Е, какви новини имаме? – повтори майка, изгубила търпение.
Но онзи заплашваше с още една минута барабанене с пръсти. Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си, и с горчив тон, сякаш пред нея седеше господин Беренгер, каза защо ме извикахте, господин Рамис?
Рамис. Най-добрият детектив в света се казваше Рамис. Досега не се сещах за името. Досега, когато ти разказвам всичко това. Детективът Рамис погледна клиентката си и каза отказвам се от случая.
– Какво?
– Чухте вече. Отказвам се от случая.
– Но вие се заехте с него само преди няколко дни!
– Преди един месец, госпожо.
– Не приемам това решение. Платила съм и имам право на...
– Ако прочетете договора – прекъсна я рязко, – ще видите, че параграф 12 от приложението предвижда възможността за двустранно разваляне на договора.
– А каква причина ще изтъкнете?
– Претоварен съм с работа.
Мълчание в кабинета. Мълчание в канцеларията. Нито една машина не трака с клавишите и не пише доклади.
– Не ви вярвам.
– Моля?
– Лъжете ме. Защо изоставяте случая?
Най-добрият детектив в света стана, извади изпод папката един плик и го сложи пред майка.
– Връщам ви хонорара.
Госпожа Ардевол се изправи рязко, погледна презрително плика и без да го докосне, излезе, тракайки силно с токчетата. Като захлопна с всичка сила вратата на кабинета, от трясъка, който последва, с удоволствие разбра, че стъклото в средата на вратата беше излязло от рамката и се бе разбило на парчета.
137 Вдовица на генерал Жозеп Морагес (1669–1715), екзекутиран като бунтовник срещу режима на Филип V, която се молела безуспешно да прибере главата на мъжа си, окачена за назидание в желязна клетка в центъра на Барселона в продължение на 12 години. – Б. пр.
138 Caudillo (исп.) – вожд, официално звание на Франсиско Франко. – Б. пр.
* * *
Всичко това, с още някои подробности, които сега не ми идват на ум, го научих много по-късно. Но пък добре си спомням, че вече можех да чета доста сложни текстове на немски и английски; казваха, че съм учел със смайваща лекота. Е, на мен това винаги ми се е струвало най-естественото нещо на света, но като виждам какво става наоколо, разбирам, че наистина съм го постигал с лекота. Френски без проблем, четенето на италиански, макар и с неправилни ударения, се получаваше от само себе си. И латинският на
– Майко, ама папагалите...
– Знам какво говоря. И ти ме разбираш.
– Не те разбирам.
– Ами тогава напъни се!
Напънах се. Боях се от насоката, която искаше да даде на моя живот. Явно беше, че се стреми да изтрие всяка следа от баща ми в моето образование. Затова взе сторионито, което беше в сейфа, защитено с нов таен шифър, известен само на нея, седем две осем нула шест пет, даде ми го и ме уведоми от началото на следващия месец ще напуснеш консерваторията и госпожица Трульолс и ще станеш ученик на Жоан Манлеу.
– Какво?
– Вече чу какво.
– Кой е Жоан Манлеу?
– Най-добрият. Ще започнеш кариерата си на виртуоз.
– Аз не искам да правя кар...
– Ти не знаеш какво искаш.
Тук майка грешеше; аз знаех, че искам да бъда... е, добре, не че програмата на баща ми ме задоволяваше напълно, искам да изучавам по цял ден това, което се пише по света, да следя отблизо културата, да мисля върху културата. Не, не че ме задоволяваше, но обичах да чета, обичах да уча нови езици и... Добре, съгласен съм. Не знаех какво искам. Но знаех какво не искам.
– Не искам да правя кариера като виртуоз.
– Маестро Манлеу каза, че имаш дарба.
– И как е разбрал? Да не е ясновидец?
– Чу те. Два пъти, докато се упражняваше.
Оказа се, че уроците с Жоан Манлеу са били планирани най-старателно. За да успее да спечели съгласието на маестрото, майка го канила на кафе в часа, когато се упражнявах по цигулка, и двамата съвсем дискретно си говорили, а повече слушали. Маестро Манлеу веднага разбрал, че може да поиска каквото желае, и така направил. Майка не се поколебала нито за миг и го наела. В бързината не се сетила да попита Адриа дали е съгласен.
– Какво ще кажа на Трульолс?
– Госпожица Трульолс вече знае.
– А, така ли? И какво казва?
– Че си необработен диамант.
– Не искам. Не мога. Не искам да се мъча. Не. Решително и окончателно, не и не. – Един от малкото случаи, когато съм й крещял: – Чу ли, майко? Не!
В началото на следващия месец започнах уроците при маестро Манлеу.
– Ще станеш голям цигулар, и точка – бе казала майка, когато я убедих да оставя сторионито вкъщи за всеки случай и да разнасям насам-натам новия парамон140. Адриа Ардевол примирено навлезе в периода на своята втора образователна реформа. В един момент взе да мечтае да избяга от къщи.
139
140 Цигулка от барселонската лютиерска фирма „Парамон“. – Б. р.
12
След смъртта на баща ми все се случваше нещо, така че ми се натрупаха много дни отсъствия от училище. Даже прекарах няколко твърде странни седмици в Тона с братовчедите, които бяха необикновено мълчаливи и ме поглеждаха крадешком, когато си мислеха, че не ги виждам. В един момент бях хванал Шеви и Кико да си говорят тихо за обезглавявания, но с такава разпаленост, че тихият им говор стигаше до всички кътчета. А междувременно на закуска Роза ми даваше най-голямата филия, преди да я е взел някой от братята й. Леля Лео пък ми разроши косата десетки пъти, накрая дори си помислих защо не мога да остана да живея в Тона цял живот при леля Лео, сякаш животът беше вечно лято далеч от Барселона, там, в приказното кътче, където можеш да си изцапаш коленете, без някой да ти се кара. А чичо Синто, когато се върнеше от хармана, целият в прах, изкалян или изцапан с тор, ходеше с наведена глава, защото на мъжете им е забранено да плачат, но се виждаше, че много страда заради смъртта на брат си. Заради смъртта му и заради обстоятелствата около неговата смърт.
Когато се върнах вкъщи и докато се готвеше влизането на великия Жоан Манлеу в моя живот, тръгнах отново на училище и дебютирах официално като сирак без баща. Брат Климент ме въведе в клас, като забиваше болезнено жълтите си от емфие пръсти в гърба ми, което беше неговият начин да изрази обич, уважение и съболезнование, и пред вратата на класната стая с великодушен жест ми каза да вляза, няма значение, че е по средата на часа, учителят е вече уведомен за каквото е трябвало да бъде уведомен; аз влязох в класната стая и четирийсет и три чифта очи ме погледнаха с любопитство, а господин Бадиа, който, както разбрах от фразата, увиснала недовършена, обясняваше тънката разлика между подлог и пряко допълнение, спря изложението си и каза влез, Ардевол, седни. На дъската – Хуан пише писмо на Педро. Трябваше да прекося цялата класна стая, за да стигна до моя чин, и много се срамувах, искаше ми се да бъда в един клас с Бернат, но това беше невъзможно, защото той беше във втори, а аз все още се отегчавах в първи, докато слушах тези глупости за пряко и непряко допълнение, които ни обясняваха и по латински, и за моя изненада, все още имаше ученици, които не ги разбираха. Кое е прякото допълнение, Рул?
– Хуан. – Пауза. Господин Бадиа, невъзмутим. Рул, недоверчив, усеща някаква уловка, замисля се дълбоко и вдига глава.
– Педро?
– Не. Много лошо. Нищо не си разбрал.
– О, не! Пише!
– Сядай, неспасяем случай.
– А, да, знам го! Ама разбира се, господине, сега се сетих, писмото. Нали така?
Когато понятието „пряко допълнение“ беше напълно изяснено и вече навлизахме в мъглите на непрякото, забелязах, че от известно време четири-пет момчета са вперили поглед в мен. По разположението на чиновете разбрах, че са Масана, Естебан, Риера, Торес, Ескайола, Пужол и може би Борел, защото вратът ме сърбеше. Отгатнах, че бяха погледи на... възхищение? По-скоро някаква странна смесица.
– Виж какво, момче... – каза ми Борел в междучасието. – Играй с нас. – И за да не ги проваля: – Но стой в средата, гледай да пречиш на противника, а?
– Не обичам футбола141.
– Видя ли? – веднага се намеси Естебан, който също беше от посланиците на футбола. – Ардевол си пада по цигулките, нали ти казах, че е педал.
И си отиде тичешком, защото мачът беше започнал без посланиците. Борел, примирен, ме потупа по гърба и си тръгна, без да каже нищо. Аз потърсих Бернат в бъркотията от ученици от първи, втори и трети клас, които, разпределени в различни участъци на училищния двор, играеха дванайсет футболни мача и, общо взето, не си объркваха топките. Педал с педал такъв. Това дали е някоя дума на руски? Бях сигурен, че Естебан не знае руски.
– Педал? Бернат се загледа в далечината, докато мислеше, въпреки възбудените крясъци на футболистите. – Потърси го в речника. Сега, ако трябва да ти обяснявам всичко, което...
– Знаеш ли какво е, или не знаеш?
По онова време беше много студено и на всички, на кого повече, на кого по-малко, ръцете и бедрата им бяха премръзнали, с изключение на нас с Бернат, защото винаги носехме ръкавици по изричната заповед на Трульолс, понеже с мехури на ръцете цигулката се превръщаше в непоносимо мъчение. Но пък се смяташе, че може да се свири с премръзнали бедра.
141 Иронично заиграване със заглавието на книгата „Обичам футбола“ от холандския футболист и треньор Йохан Кройф, тясно свързан с футболния клуб „Барселона“. – Б. р.
* * *
Първите дни в училище след смъртта на баща ми бяха необикновени. Особено след като Риера заговори открито за главата на баща ми, нещо, което, види се, ми придаваше престиж, какъвто никой друг не можеше да постигне. Даже ми простиха високите бележки и аз станах момче като всички останали. А когато учителите задаваха въпрос, Пужол вече не казваше, че аз съм натоварен да отговарям, и понеже всички се правеха на ударени, за да сложи край на това, отец Валеро казваше хайде, Ардевол, и аз отговарях. Но не беше същото.
Макар да не признаваше, че не знае какво означава педал, Бернат беше човекът, на когото се облягах, особено след смъртта на баща ми. Правеше ми компания и ми помогна да не се чувствам толкова чужд на живота. Работата е там, че и той беше особено момче, и той не беше като останалите момчета в училище, които бяха нормални, биеха се, късаха ги по някой предмет и поне няколко от пети клас и един-двама от четвърти пушеха скришно в самото училище. А това, че беше в друг клас и почти не го виждах в училище, правеше нашето приятелство тайно и неофициално. Но този ден приятелят ми седеше на леглото ми с отворена уста и очите му бяха насълзени, защото за пръв път чуваше нещо прекалено тъжно. Погледна ме с омраза и каза това е предателство. А аз не, Бернат, така реши майка ми.
– А ти не можеш ли да се разбунтуваш? А? Не можеш ли да кажеш, че трябва да учиш при Трульолс, защото иначе...
Защото иначе няма да ходим заедно на уроци, би искал да каже, но не посмя, за да не изглежда като малко дете. Бунтовните сълзи показваха това по-добре от думите. Толкова е трудно да бъдеш малко момче, което се преструва, че е мъж и че не му пука от това, от което, види се, не им пука на мъжете, и да усещаш, че ти пука, но трябва да се преструваш, защото, ако другите видят, че ти пука и даже много ти пука, тогава ще ти се смеят и ще ти кажат какво дете си, Бернат, Адриа, момченце. Или пък ако е Естебан, ще ти каже, че си момиче. Не, сега вече ще ти каже педал такъв. Заедно с първите косми на брадата започваше да расте и убеждението ни, че животът явно е страшно труден. Но още не беше станал зверски труден, още не бях те срещнал.
Закусихме мълчаливо. Лола Чика ни поднесе по две парчета шоколад на всеки. Мълчахме дълго време, дъвчехме хляб, седнали на леглото, загледани в така сложното бъдеще. И тогава започнахме да правим упражнения по арпеджи, а аз, като някакво ехо, свирех каквото свиреше Бернат, макар да го нямаше в партитурата, и така упражнението ставаше по-забавно. Но бяхме тъжни.
– Виж, виж, виж!...
Бернат, зяпнал, остави лъка на нотната стойка и отиде до прозореца на стаята на Адриа. Светът се промени, болката вече не беше толкова силна; приятелят можеше да прави каквото си иска с учителите си по цигулка; кръвта се връщаше във вените. През вътрешния двор Бернат гледаше в стаята отсреща, осветена, със спуснато тънко перде. Виждаше се торса на гола жена. Гола? Коя е? А? Беше Лола Чика. Беше стаята на Лола. Лола Чика съблечена. Гледай какво става! От кръста нагоре. Преобличаше се. Сигурно се готвеше да излезе. Гола? На Адриа му се струваше, че... не се виждаше много добре, но спуснатото перде правеше всичко да изглежда много по-възбуждащо.
– Това е къщата на съседите. Не я познавам – отговорих неохотно и отново се заех с анакрузата преди осемнайсетия такт, защото ехото сега го свиреше Бернат. Хайде, давай, да видим дали сега ще се получи.
Бернат се върна при стойката едва след като Лола се облече. Упражнението им се получи доста добре, но Адриа беше огорчен от ентусиазма на приятеля си, а и защото не му беше приятно, че е видял Лола... Гърдите на жената са... За първи път виждаше гърди, ако пердето не...
– Ти виждал ли си някога гола жена? – попита Бернат, когато свършиха упражнението.
– Ти сега току-що видя, нали?
– Е, това не е точно да видиш. Искам да кажа да я видиш ясно. И цялата.
– Представяш ли си Трульолс гола?
Казах това, за да отклоня вниманието от Лола Чика.
– Не говори идиотщини!
Бях си я представял сто пъти, не защото беше хубава жена. Беше стара, кльощава, с дълги пръсти. Но гласът й беше много приятен и когато ти говореше, те гледаше в очите. Но когато свиреше на цигулка, тогава вече си я представях гола. Но беше виновен звукът, който извличаше, толкова красив, толкова... Цял живот съм смесвал нещата. Не се гордея с това, по-скоро го казвам със сдържано примирение. Колкото и да се стремях, не успях да издигна прегради между нещата и всичко ми се смесва, както се смесва сега, когато ти пиша и сълзите ми служат за мастило.
– Не се безпокой, Адриа – каза ми Трульолс. – Манлеу е голям цигулар.
И разроши косата ми с ръка. На прощаване ме накара да изсвиря бавното темпо на първата соната на Брамс и като свърших, ме целуна по челото. Такава си беше Трульолс. Не осъзнах, че ми беше казала Манлеу е голям цигулар, не ми беше казала, не се безпокой, Адриа, Манлеу е голям учител. Бернат се мръщеше, за да скрие, че всеки момент ще се разплаче. Аз обаче пролях три-четири сълзи. Боже мой. Толкова голяма беше болката, че вероятно затова, когато стигнаха до къщата на Бернат, Адриа каза, че му подарява сторионито, а Бернат – наистина ли? И Адриа – разбира се, за да имаш един хубав спомен от мен. Наистина ли? – повтори Бернат недоверчиво. И Адриа – имаш ми думата. А какво ще каже майка ти? Не й е до това. По цял ден е в магазина. И на другия ден Бернат се прибра вкъщи, а сърцето му биеше бум-бум-бум, като камбаните на „Непорочно зачатие“ за службата в дванайсет, и щом се озова пред майка си, каза мамо, нося една изненада; отвори калъфа и госпожа Пленса усети неподражаемия аромат на стара вещ и със свито сърце попита откъде имаш тази цигулка, сине. А той, като се преструваше, че му е все едно, отговори, подражавайки на Касиди Джеймс, когато Дороти го пита откъде се е взел онзи кон:
– Това е много дълга история.
И беше прав. Европа миришеше на изгорял барут и на разрушени стени, а Рим още повече. Изчака да мине един бърз американски джип, който подскачаше по изровените улици, без да спира на кръстовищата, и продължи с бърза крачка към „Санта Сабина“142. Там Морлен му предаде една бележка: Ufficio della Giustizia e della Pace143. Портиерът, някой си синьор Фаленями. И внимавай, защото може да е опасен.
– Защо да е опасен?
– Защото не е това, което изглежда. Но има проблеми.
Феликс Ардевол скоро намери службата с неясна връзка с Ватикана, намираща се в околностите на Папския град, насред Борго144. Мъжът, който отвори вратата, дебел, висок, с голям нос и неспокоен поглед, го попита кого търси.
– Боя се, че вас, синьор Фаленями?
– Защо казвате боя се? Страхувате ли се от мен?
– Просто така се казва. – Феликс Ардевол понечи да се усмихне. – Научих, че имате нещо интересно да ми покажете.
– Затварят канцеларията след шест следобед – каза, посочвайки с глава стъклената врата, откъдето влизаше бледа светлина. – Чакайте на улицата.
В шест часа излязоха трима души, единият в расо, и Феликс се почувства като на тайна любовна среща. Както в Рим преди много години, когато имаше надежди и мечти и ябълките от магазина на синьор Амато му напомняха земния рай. Тогава се показа мъжът с неспокойния поглед и му направи знак да влезе.
– Няма ли да отидем у вас?
– Тук живея.
Дълго се качваха по стълбите почти на тъмно, мъжът се задъхваше от усилието, стъпките им отекваха в това странно учреждение. На третия етаж – дълъг коридор, неочаквано мъжът отвори една врата и запали анемична лампа. Блъсна ги тежка миризма на непроветрено, едва не ги събори.
– Влезте – каза мъжът.
Тясно легло, шкаф от тъмно дърво, зазидан прозорец и умивалник. Мъжът отвори шкафа и извади от дъното калъф на цигулка. Използва леглото за маса. Отвори на него калъфа. Тогава Феликс Ардевол я видя за първи път.
– Това е сториони – каза мъжът с нервния поглед.
Сториони. На Феликс Ардевол това „сториони“ не му говореше нищо. Не знаеше, че когато я довърши, Лоренцо Сториони я погали по кожата и му се стори, че инструментът потръпна, и реши да го покаже на добрия майстор Зосимо.
Мъжът с нервния поглед запали настолната лампа и покани Феликс да се доближи до инструмента.
Laurentius Storioni Cremonensis me fecit, прочете на глас.
– А откъде да знам, че е автентична?
– Искам петдесет хиляди американски долара.
– Това не е никакво доказателство.
– Това е цената. В затруднение съм и...
Беше видял много хора в затруднение. Но трудностите през трийсет и осма и трийсет и девета не бяха като тези в края на войната. Върна цигулката на мъжа и усети огромна празнота в сърцето, точно както му се беше случило преди шест или седем години, когато беше подържал в ръце виолата на Никола Галиано145. Всеки път все по-лесно успяваше да накара самият предмет да му каже, че е ценен, и да тупти в ръцете му. Това наистина можеше да бъде доказателство за автентичност. Но когато в играта влизаха толкова много пари, господин Ардевол не се доверяваше само на интуиции и поетични трепети. Постара се да гледа хладнокръвно и направи бърза оценка. Усмихна се.
– Ще дойда утре с отговор.
Това беше по-скоро обявяване на война, а не отговор. Вечерта беше уредил среща в стаята в „Браманте“ с отец Морлен и онзи многообещаващ младеж на име Беренгер, висок и слаб, сериозен, усърден и както изглеждаше, експерт по много работи.
– Внимавай, Ардеволе – настояваше отец Морлен.
– Вече мога да се оправям в живота, драги.
– Едно нещо е привидността и друго действителността. Пазари се, изкарвай си прехраната, но не го унижавай, опасно е.
– Знам какво правя. Имал си възможност да се увериш в това, нали?
Отец Морлен не настоя повече, но до края на срещата остана мълчалив. Беренгер, многообещаващият младеж, познаваше трима лютиери в Рим, но можеше да се довери само на един, някой си Саверио Незнамкойси. Другите двама...
– Доведи ми го утре.
– Обръщайте се към мен на „вие“, господин Ардевол.
На другия ден господин Беренгер, Феликс Ардевол и Саверио Незнамкойси почукаха на вратата на стаята на господина с уплашените очи. Влязоха с колективна усмивка, стоически изтърпяха вонята в помещението, господин Саверио Незнамкойси половин час мириса цигулката, оглежда я с лупа и прави някакви необясними неща с разни инструменти, които носеше в лекарско куфарче. Накрая я накара да зазвучи.
– Отец Морлен ми каза, че вие сте доверени хора – каза нетърпеливо Фаленями.
– Заслужавам доверие. Но не искам да ме преметнат.
– Цената не е прекалено висока. Толкова струва.
– Ще платя колкото струва, не колкото вие ми кажете.
Господин Фаленями взе бележника за разходите и записа нещо. Затвори бележника и погледна право в очите нетърпеливия Ардевол. Тъй като нямаше прозорци, погледнаха към dottor146 Незнамкойси, който удряше лекичко по капака и по дъното със стетоскоп на ушите.
Излязоха от мизерния коптор вечерта. Незнамкойси вървеше бързо, гледаше напред и си говореше на себе си. Феликс Ардевол наблюдаваше с крайчеца на окото господин Беренгер, който се преструваше, че всичко това никак не го интересува. Когато стигнаха до Виа Кресченция, господин Беренгер направи знак „не“ с глава и се спря. Другите двама също спряха.
– Какво става?
– Не, прекалено опасно е.
– Това е истинска сториони – каза разпалено Саверио Незнамкойси. – И още нещо ще кажа.
– Защо казвате, че е опасно, господин Беренгер? – На Феликс Ардевол започваше да му харесва този малко надменен мъж.
– Когато звярът няма къде да бяга, прави всичко, за да се спаси. Но после може да започне да хапе.
– Какво още имате да кажете, синьор Незнамкойси? – попита студено Феликс, като се извърна към лютиера.
– Ще кажа още нещо.
– Кажете тогава.
– Тази цигулка има име. Казва се Виал.
– Моля?
– Това е Виал.
– Сега наистина нищо не разбирам.
– Това е името й. Така се казва. Има инструменти със собствено име.
– Това прави ли я по-ценна?
– Не става дума за това, синьор Ардеволе.
– Разбира се, че става. Прави ли я още по-ценна?
– Това е първата цигулка, която е създал. Ясно е, че е ценна.
– Която е създал кой?
– Лоренцо Сториони.
– Откъде идва името й? – попита господин Беренгер.
– Гийом-Франсоа Виал, убиецът на Жан-Мари Льоклер. Синьор Незнамкойси направи жест и на Феликс му заприлича на свети Доминик, проповядващ от амвона за безкрайната Божия доброта. Гийом-Франсоа Виал направи крачка напред от тъмнината, за да може пътникът в колата да го види. Кочияшът спря конете точно пред него. Вратата се отвори и мосю Виал се качи в колата.
– Добър вечер – каза Лагит.
– Вече може да ми я дадете, мосю Лагит. Вуйчо ми е съгласен с цената.
Лагит се засмя вътрешно, горд със своя нюх. За да е сигурен:
– Говорим за пет хиляди флорина.
– Говорим за пет хиляди флорина – успокои го мосю Виал.
– Утре ще държите в ръцете си цигулката на прочутия Сториони.
– Не се опитвайте да ме заблуждавате, мосю Лагит, Сториони не е прочут.
– В Италия, в Неапол, във Флоренция... се говори само за него.
– А в Кремона?
– Фамилията Бергонци и приближените им не са никак доволни от появата на тази нова работилница. Всички казват, че Сториони е новият Страдивари.
Без особено желание добавиха още три-четири баналности, като например дано това помогне да паднат цените на инструментите, че вече са стигнали до небесата. А също имате пълно право. И се сбогуваха. Виал слезе от колата на Лагит, убеден, че този път ще успее.
– Mon cher tonton147!... – издекламира, като нахлу в салона на следващия ден рано сутринта. Жан-Мари Льоклер не благоволи да вдигне глава; наблюдаваше пламъците в камината.
– Mon cher tonton – повтори Виал с поспаднало въодушевление.
Льоклер се полуизвърна. Без да го погледне в очите, го попита дали носи цигулката. Виал я сложи на масата. Пръстите на Льоклер веднага се втурнаха към инструмента. От една картина на стената изникна слуга с нос на буревестник и с лък в ръка и Льоклер известно време изследва звуковите възможности на тази сториони с фрагменти от три свои сонати.
– Много е хубава – каза, когато свърши. – Колко ти струва?
– Десет хиляди флорина плюс възнаграждение от петстотин монети, което ще ми дадете, задето съм ви намерил това съкровище. С властен жест Льоклер заповяда на слугите да излязат. Сложи ръка на рамото на своя племенник и се усмихна.
– Какъв мръсник си! Не знам на кого си се метнал такъв, скапан кучи син. Дали на майка си, или на оня негодник, баща ти. Крадец, измамник.
– Защо? Нали аз... – Фехтовка с погледи. – Добре, мога да се откажа от възнаграждението.
– Мислиш ли, че след като толкова години си ми тровил живота, ще ти се доверя?
– Тогава защо ми възложихте да...
– За да те изпитам, глупако крастав. Този път няма да отървеш затвора. – След няколко секунди за по-голям ефект: – Да знаеш само как чаках този момент.
– Винаги сте искали да ме погубите, tonton Жан. Завиждате ми.
Льоклер го погледна учудено. След дълга пауза:
– За какво смяташ, че мога да ти завиждам, нещастен въшльо?
Виал, червен като рак, стоеше объркан и не знаеше какво да отговори.
– По-добре да не навлизаме в подробности – каза колкото да не мълчи.
Льоклер го гледаше с презрение.
– Аз нямам нищо против да навлезем в подробности. Външен вид? Ръст? Общителност? Чар? Талант? Морал?
– Разговорът приключи, tonton Жан.
– Ще приключи когато аз кажа. Интелигентност? Култура? Богатство? Здраве?
Льоклер взе цигулката и импровизира едно пицикато. Погледна я с уважение.
– Цигулката е много хубава, но изобщо не ме интересува, разбираш ли? Исках само да те пратя в затвора.
– Лош вуйчо сте.
– А ти си гадно копеле, което най-после успях да изоблича. Знаеш ли какво? – Усмихна се пресилено и доближи лицето си на половин педя разстояние от лицето на племенника. – Ще задържа цигулката, но на цената, която ще ми каже Лагит.
Дръпна връвта на камбанката и слугата с носа на буревестник влезе през вратата в дъното.
– Съобщи на комисаря. Нека дойде когато му е удобно. – Към племенника си: – Седни, ще почакаме мосю Бежар.
Не успяха да седнат. Вместо да седне, Гийом-Франсоа Виал отиде до камината, сграбчи ръжена и го заби в главата на своя любим tonton. Jean-Marie Leclair, наричан Старши, не можа да каже нищо. Строполи се на земята, без да изохка, с ръжена, забит в главата му. Капки кръв изпръскаха дървения калъф на цигулката. Виал, дишайки тежко, избърса чистите си ръце в палтото и каза да знаеш само как чаках този момент, tonton Жан. Огледа се, взе цигулката, прибра я в изцапания калъф и излезе през балкона, който гледаше към терасата. Както бягаше посред бял ден, му хрумна, че ще трябва да направи едно не съвсем приятелско посещение на Лагит.
– Доколкото знам – продължи синьор Незнамкойси, застанал насред улицата, – на тази цигулка никой не е свирил системно, както в случая с Месия148 на Страдивари, разбирате ли ме?
– Не – отвърна Ардевол нетърпеливо.
– Искам да кажа, че това я прави по-ценна. Следите й се губят още в годината на изработката й, след като попада в ръцете на Гийом-Франсоа Виал. Възможно е хората, които са я притежавали, да са свирили на нея, но нямам сведения за това. А сега я откриваме тук. Този инструмент няма цена.
– Точно това исках да чуя, caro dottore149.
– Наистина ли е първата? – попита с нотка на любопитство господин Беренгер.
– Да.
– Аз бих се отказал, господин Ардевол. Това са много пари.
– Струва ли си парите? – попита Феликс Ардевол, като гледаше Незнамкойси.
– Аз бих платил без колебание. Ако ги имах. Има вълшебен звук.
– Все тая ми е какъв звук има.
– И изключителна символична стойност.
– Това вече ме интересува.
– И още сега ще я върнем на собственика й.
– Ама той ми я подари! Кълна ти се, татко!
Господин Пленса си облече палтото, направи неуловим знак с очи на жена си, взе калъфа и с енергичен жест с глава нареди на Бернат да го последва. Мълчаливото погребално шествие, понесло мъничкия ковчег, се предвождаше от черните мисли на Бернат, който проклинаше часа, когато поиска да се похвали с цигулката на майка си и й показа истинска сториони, а тя, предателката, веднага щом баща му се прибра, се разприказва Жоан, виж какво има сина ни. И господин Пленса я погледна, разгледа я и след няколко секунди мълчание каза откъде домъкна тази цигулка?
– Звучи много добре, татко.
– Да, но аз те питам откъде, мамка му, си я домъкнал?
– Жоан, моля те!
– Хайде, Бернат. Тук няма шега. – Нетърпеливо: – Откъде я взе?
– Отникъде, искам да кажа, че ми я дадоха. Нейният собственик ми я даде.
– А кой е този собственик идиот?
– Адриа Ардевол.
– Тази цигулка е на семейство Ардевол?
Мълчание: майката и бащата си размениха бърз поглед. Бащата въздъхна, взе цигулката, прибра я в калъфа и каза още сега ще я върнем на нейния собственик.
142 Манастир на Доминиканския орден. – Б. р.
143 Отдел по въпросите на правосъдието и мира (ит.). – Б. пр.
144 Квартал в историческия център на Рим. – Б. р.
145 Представител на италианската фамилия лютиери Галиано. – Б. р.
146 Доктор (ит.). – Б. пр.
147 Скъпи вуйчо (фр.). – Б. пр.
148 Една от най-ценните цигулки „Страдивари“ и единствената, която се е запазила като нова. – Б. пр.
149 Драги докторе (ит.). – Б. пр.
13
Аз й отворих вратата. Беше жена, по-млада от майка, много висока, с нежен поглед и начервени устни. Щом ме видя, на лицето й се изписа изражение, по което разбрах, че съм й симпатичен. И тя ми се стори симпатична. Какво говоря, направо се влюбих неудържимо и завинаги и силно пожелах да я видя гола.
– Ти Адриа ли си?
Откъде знаеше името ми? А пък акцентът й, много странен.
– Кой е? – Лола Чика от дъното на апартамента.
– Не знам – отвърнах и се усмихнах на видението.
Жената ми се усмихна, после ми намигна и попита дали майка си е вкъщи.
Лола Чика дойде в антрето и съдейки по изражението на гостенката, си помислих, че взема Лола за майка.
– Това е Лола Чика – предупредих я аз.
– Синьора Aрдевол? – попита с ангелски глас.
– Ти си италианка! – казах й аз.
– Браво! Вече ми казаха, че си много умно момче.
– Кой ти каза?
Понеже майка още рано сутринта отиваше в магазина да води война и да въдворява ред, видението каза на Лола Чика, че няма нищо против да я изчака. Лола Чика само посочи пейката и изчезна. Жената седна, погледна ме, блесна златно кръстче, много красиво, което носеше на врата, и ми каза come stai150. Аз й отговорих bene151 с ответна очарователна усмивка, с калъфа на цигулката в ръка, защото имах урок при Манлеу, а това, което маестрото най-много мразеше, беше неточността у другите.
– Чao! – казах стеснително, като отварях вратата към стълбището. А моят ангел, без да мръдне от пейката, ми прати въздушна целувка, която рикошира в сърцето ми и целия ме разтърси. Червените й устни казваха чao беззвучно, но някак си така, че да го чуваш прекрасно в сърцето си. Старателно затворих вратата, без да вдигам шум, за да не прогоня видението.
150 Как си (ит.). – Б. пр.
151 Добре (ит.). – Б. пр.
* * *
– Не провлачвай, малкия! Възпроизвеждаш негроидни ритми, епилептични, присъщи на духовите инструменти!
– Какво?
– Гледай, гледай, гледай!
Учителят Манлеу му отне цигулката и направи едно прекалено лошо портаменто, каквото аз никога не бях правил. И с цигулката на позиция ми каза това е боклук. Разбираш ли ме? Безумие, слабоумие, мръсотия и свинщина!
И на мен ми стана мъчно за Трульолс, а само преди десет минути бях започнал третия урок при маестро Манлеу. След това, явно за да го смае, му разказа, че на неговата възраст, ау, на твоята възраст аз наистина бях дете чудо. На твоята възраст свирех Макс Брух152, без никой да ме е учил.
Отново му грабваше цигулката и започваше соооооолсиресолсиииладиезфаасооол. Сиресолсииии и така нататък, колко красиво.
– Това е концерт, а не тези пикливи етюди, които учиш.
– Мога ли да започна с Макс Брух?
– Как искаш да започнеш с Брух, като още не можеш да си обършеш сополите, малкият? – Връщаше му цигулката, доближаваше се до него на половин педя разстояние и крещеше, че хубаво да го чуе: – Ако беше като мен, може би. Но аз съм неповторим. – Сухо: – Упражнение двайсет и две. И не се заблуждавай, Ардевол, Брух е посредствен композитор, постигнал успех по една случайност. – Поклати глава, огорчен от живота: – Ако бях имал възможност да посветя повече време на композирането...
С упражнение двайсет и две, dei portamenti153, трябваше да науча как се свири портаменто, но маестро Манлеу, като чу първото портаменто, отново се разгневи и заговори за своята ранна гениалност, този път за концерта на Барток, който той на петнайсет години владеел от горе до долу без сянка от колебание.
– Трябва да знаеш, че добрият изпълнител към обикновената памет прибавя и една специална памет, която му дава възможност да запомня не само всички ноти на солиста, но и нотите на оркестъра. Ако не можеш да го постигнеш, не те бива, хвани се да разнасяш лед по заведенията или да палиш уличните фенери. А след това не забравяй да ги гасиш.
Така че реших да правя упражненията за портаменто без портаменто и настъпи мир. Вкъщи ще уча портаменто. А Брух е посредствен. За да не остане нещо неясно, последните три минути на третия урок с маестро Манлеу прекарах в антрето на неговия дом, на крак, с шала на врата, докато той нападаше циганите цигулари, които свирят по баровете и нощните заведения и нанасят голяма вреда на младите, защото ги подтикват да правят ненужни и пресилени портаменти. Веднага ти става ясно, че свирят само за да привлекат вниманието на жените. Тези портаменти са допустими само за педали. До следващия петък, малкия.
– Довиждане, маестро.
– И помни така, сякаш е запечатано с нажежено желязо в главата ти, всичко, което съм ти казал и ще ти казвам по време на урок. Не всеки има честта да учи при мен.
Поне се убедих, че понятието „педал“ е тясно свързано с цигулката. Но справката в речника не ми свърши работа, защото думата я нямаше там и съмнението си остана. Брух трябва да е бил един посредствен педал. Предполагам.
По онова време Адриа Ардевол беше свят човек, безкрайно търпелив и затова уроците на маестро Манлеу не ми се сториха толкова лоши, както ми се струват сега, когато си ги припомням за теб. Бях изпълнителен и си спомням всяка минута от всички години, докато бях под неговото иго. Най-вече си спомням, че след два или три урока в главата ми започна да се върти проблемът, който така и не успях да разреша: от изпълнителя на музика се изисква единствено съвършенство. Може да е жалък тип, но трябва да е съвършен в изпълнението си. Като маестро Манлеу, който според мен имаше всички възможни недостатъци, но свиреше съвършено.
Работата е там, че като слушах него и слушах Бернат, като че ли схванах разликата между съвършенството на Манлеу и истинността на Бернат. А това ме накара да се интересувам малко повече от музика. Не разбирам защо Бернат не се задоволява с тази своя дарба, ами с болезнено упорство се стреми към лична неудовлетвореност и с всяка поредна книга се разбива в стената на явното си безсилие. И двамата много ни бива сами да си трупаме неудовлетворение от живота.
– Ама ти не правиш грешки! – каза ми преди петдесет години възмутено Бернат, когато му разказвах за моите съмнения.
– Но знам, че мога да направя грешка. – Недоумяващо мълчание.
– Не разбираш ли това?
Поради тази причина зарязах цигулката. Но това е друга история. Когато двамата с Бернат ходехме на училище, аз му разказвах най-подробно за уроците на Манлеу. И все не можехме да стигнем до училището, защото насред улица „Арагон“, сред пушека от локомотиви, който почерняше фасадите, Бернат се стараеше да имитира без цигулка онова, което Манлеу ми казваше, че трябва да правя, минувачите ни гледаха, а той после вкъщи го упражняваше и така в сряда и петък ставаше гратис нещо като втори ученик на великия Манлеу.
– Четвъртък следобед сте наказани. За трети път закъснявате за последните петнайсет дни, драги ми господа. – Байчото с русите мустаци на входа се усмихна доволен, че ни е хванал.
– Но...
– Няма но. – Размахва омразното тефтерче и вади молив от престилката си: – Име и клас.
Всеки четвъртък следобед от ерата Манлеу, вместо да си седя вкъщи, ровейки тайно в книжата на баща ми, Бог да го прости, вместо да учим заедно с Бернат у тях или у нас, се оказвахме задължени да се явяваме в класната стая на втори Б, където имаше още дванайсет или петнайсет нещастници като нас, които изкупваха закъсненията си с отворен учебник на чина, докато Herr Оливерес или учителят Родриго ни наглеждаха отегчени.
Когато се връщах вкъщи, майка ме разпитваше за уроците на Манлеу и ми задаваше подвеждащи въпроси относно възможностите бързичко да подготвя някой бляскав концерт, чуваш ли ме, Адриа?, с първокласни произведения, както явно Манлеу й беше обещал, че мога да направя.
– Като кое например?
– Кройцеровата соната. Сонатите на Брамс – отвърна майка веднъж.
– Невъзможно, майко!
– Няма нищо невъзможно – отговори, сякаш беше Трульолс, когато ми каза никога не казвай никога, Ардевол. Но макар да беше почти същият съвет, никак не ме убеди.
– Не мога да свиря толкова добре, колкото ти си мислиш, майко.
– Ти ще свириш съвършено.
Имитирайки съвършено умението на баща ми да не позволява да му противоречат, излизаше от стаята, така че аз не можех да й кажа, че мразя съвършенството, което се изисква от изпълнителя, и т.н., и т.н., и т.н., и се запътваше към владенията на госпожа Анжелета, а аз малко се натъжавах, защото, макар че майка отново ми говореше, почти не ме поглеждаше в очите и се интересуваше повече от училищния отчет за моя напредък, отколкото от неудържимото ми желание да видя гола жена и необяснимите петна по чаршафите, които, от друга страна, аз никак не исках да се превръщат в тема за разговор. А сега как да уча
Вкъщи? Щом стигнах до входа, отново си спомних за моя ангел, който безмилостно бях изоставил на произвола на съдбата заради урока за негроидните ритми на Манлеу. Качих се, като вземах по две стъпала наведнъж и си мислех, че ангелът трябва да е отлетял, докато аз се размотавах по пътя, и си мислех, че никога няма да мога да си го простя, позвъних нетърпеливо, отвори ми Лола, отстраних я и погледнах към пейката. Червената усмивка ме посрещна с още едно прелестно чао154 и аз се почувствах най-щастливият цигулар на света. Три часа след нейната чудодейна поява пристигна майка с угрижено лице и щом видя ангела в антрето, погледна към Лола Чика, която беше излязла от кухнята да я посрещне, и на лицето й се изписа, че е разбрала за какво става дума, защото, без да я остави да се представи, я въведе в кабинета на баща ми. След три минути започнаха крясъците.
152 Немски композитор и диригент. Неговият Концерт за цигулка № 1 влиза в репертоара на виртуозните цигулари. – Б. р.
153 За портаменти (ит.). – Б. пр.
154 На италиански – поздрав при среща и раздяла. – Б. р.
* * *
Едно е да слушаш ясно един разговор, а друго, много по-различно е да разбереш за какво става дума. Шпионската система, която използваше Адриа, за да разбере какво се крои в кабинета на баща му, беше сложна, а докато растеше на височина и на тегло, трябваше да става още по-сложна, защото вече не можеше да се задоволява с едно кътче зад дивана. Като чух първите крясъци, разбрах, че трябва да защитя по някакъв начин моя ангел от гнева на майка. През вратата, която води от стаичката с шкафовете към задния балкон и пералното помещение, стигнах до един прозорец с матово стъкло, който никога не се отваряше и гледаше към кабинета на баща ми. От този прозорец влизаше малко дневна светлина, която стигаше до кабинета. Излегнат под прозореца, можех да слушам разговора. Сякаш бях там. Аз вкъщи винаги бях навсякъде. Почти. Майка, пребледняла, дочете писмото и погледна към стената.
– Откъде да знам, че е вярно?
– Защото наследих имението Казик в Тона.
– Моля?
Моят ангел подаде в отговор още един документ, по силата на който нотариусът Гаролера от Вик удостоверяваше, за да послужи навсякъде, дарението на къщата, плевнята, езерото, хармана и трите парцела земя на имението Казик на Даниела Амато, родена в Рим на 25 декември, 1919 година, дъщеря на Каролина Амато и с неизвестен баща.
– Имението Казик в Тона? – Твърдо: – То не беше на Феликс.
– Беше. Сега вече е мое.
Майка се постара да скрие треперенето на ръката, с която държеше документа. Върна го с презрителен жест на собственицата му.
– Не знам накъде биете. Какви претенции имате?
– Магазина. Имам право върху него.
По тона на гласа разбрах, че моят ангел каза това с възхитителна усмивка, от което изпитах желание да я обсипя с целувки. Ако бях на мястото на майка, щях да й даря магазина и всичко, каквото пожелае, при условие никога да не се разделя с тази усмивка. Но вместо да й дава каквото и да било, майка взе да се смее, преструвайки се, че се смее от сърце – фалшив смях, който отскоро беше прибавила към репертоара си. Започнах да се плаша, защото още не бях свикнал с тази черта от характера на майка, безмилостна черта, на антиангел. Винаги я бях виждал или със сведен поглед пред баща ми, или затворена в себе си и студена, когато овдовя и се залови да прави планове за бъдещето ми. Но никога не я бях виждал да щрака с пръсти, изисквайки повторно документите за собственост на имението Казик, и да казва след пауза изобщо не ми пука какво пише в тоя шибан документ.
– Това е законен документ. Имам право на моята част от магазина. Затова съм тук.
– Адвокатът ми ще ви уведоми, че отказвам всяко ваше предложение. Всяко.
– Дъщеря съм на вашия съпруг.
– Все едно ми казвате, че сте дъщеря на Ракел Мелер155. Това е измислица.
Моят ангел каза не, госпожо Ардевол, не е никаква измислица. Погледна внимателно наоколо и повтори не е никаква измислица. Вече съм била в този кабинет, преди петнайсет години. И тогава не ме поканиха да седна.
– Каква изненада, Каролина – каза Феликс Ардевол със зяпнала уста, напълно объркан. Дотам, че гласът му секна от ужас. Покани двете жени да влязат и ги въведе в кабинета, преди Лола Чика, която се занимаваше с чеиза на Карме, да разбере за това толкова ненавременно посещение.
Тримата – застанали прави в кабинета, докато в останалата част на жилището цари голямо оживление, хамали качват мебелите на майка, скрина на баба, огледалото от антрето, което Феликс се е съгласил да се сложи в стаята с шкафовете, хора влизат и излизат, а Лола Чика, която само за два часа престой вече знае и плочките на пода в дома на господин Ардевол – Боже мой, какъв голям апартамент ще има момичето. А вратата на кабинета – затворена, и тези неканени гостенки, които никак не й вдъхват доверие, но тя не може да си пъха носа в работите на господин Феликс.
– Зает ли си? – попита по-възрастната жена.
– Много. – Вдигна ръце. – На голям зор сме. – Сухо: – Какво искаш?
Тя се засмя откровено. Той не знаеше къде да гледа. За да излезе от неловкото положение, Феликс посочи с глава младата жена и макар да знаеше отговора, попита коя е тази толкова красива госпожица?
– Дъщеря ти, Феликс.
– Каролина, аз...
Каролина беше разбрала почти всичко в момента, в който нейният семинарист с чистия поглед на добър човек се стъписа като жалък страхливец, когато тя го накара да сложи длан на корема й.
– Ама нали само три-четири пъти сме лягали заедно! – беше казал той, смаян, блед, уплашен, потресен, плувнал в пот.
– Дванайсет пъти – сериозно отговори тя. То и веднъж е достатъчно.
Мълчание. Да скрие смущението. Да гледа бъдещето. Да се огледа за изход. Да погледне момичето в лицето и да чуе как му казва с блеснали от вълнение очи нали се радваш, Феликс?
– О, разбира се.
– Ще имаме дете, Феликс!
– Колко хубаво. Колко се радвам.
На другия ден избяга от Рим, като заряза следването по средата. Най-много съжаляваше, че не можа да присъства до края на курса на патер Фалуба.
– Феликс Ардевол? – каза епископ Муньос и остана с отворена уста. – Феликс Ардевол-и-Гитерес? – Разтърси отрицателно глава. – Не е възможно.
Той, седнал зад бюрото в кабинета си, а мосен156 Аятс, застанал прав, с папка в ръка и в онази почтителна поза, която толкова дразнеше Негово Преосвещенство. От балкона на двореца се чуваше скърцането на кола, вероятно тежко натоварена, и крясъкът на жена, която се караше на дете.
– Възможно е, да. – Секретарят на епископа не съумя да потисне задоволството в гласа си. – За съжаление, наистина го е направил. Една жена е забременяла от него и...
– Спестете ми подробностите – каза епископът.
След като беше информиран изчерпателно и за най-малките подробности, монсеньор Муньос се оттегли за молитва, защото душата му беше объркана, мърморейки скандализиран какво щастие, че монсеньор Торас-и-Бажес си спести срама заради постъпката на този, за когото всички казваха, че е перлата на епархията, а мосен Аятс сведе смирено очи, защото отдавна знаеше, че Ардевол не е никаква перла. Голям хитрец, голям философ и прочее, но завършен мошеник.
– Как разбра, че утре се женя?
Каролина не отговори. Дъщеря й не можеше да откъсне очи от лицето на този господин, който бил неин баща, и не следеше разговора. Каролина погледна Феликс – по-дебел, не толкова чаровен, рано състарен, потъмняла кожа, бръчки около очите – и сдържа усмивката си.
– Твоята дъщеря се казва Даниела.
Даниела. Прилича на майка си, когато се запознах с нея.
– В онзи ден, на същото това място – каза моят ангел – вашият съпруг ми подписа дарението на имението Казик под клетва. А когато вие се върнахте от Майорка, дарението беше оформено юридически.
Сватбеното пътешествие до Майорка, дните със съпруга, който вече не сваляше шапка, когато я срещаше, защото по цял ден бяха заедно и затова не можеше да й каже как си, красавице. Или пък можеше, но не казваше; отначало се отнасяше с голямо внимание към всичко, което тя вършеше, но лека-полека се отдаваше все повече на безмълвните си мисли, аз никога не знаех какво прави баща ти, замислен и мълчалив всеки божи ден, сине. Цял живот мисли и мълча. И от време на време крещеше или шамаросваше онзи, който се окажеше най-близо до него, защото сигурно си е спомнял за онази италианска курва и много му е липсвала, а сега, давай да й подаряваме имения.
– Как разбрахте, че съпругът ми е починал?
Моят ангел погледна майка в очите, сякаш не я е чула:
– Обеща ми. Не, закле ми се, че ще бъда един от наследниците.
– Е, вече би трябвало да знаете, че не сте един от наследниците.
– Не мислеше да умира толкова скоро.
– Всичко хубаво. Предайте поздрави на майка си.
– И тя почина.
Майка не каза съжалявам, нито нещо подобно. Отвори вратата на кабинета, а моят ангел на излизане доуточни, извръщайки се към нея:
– Една част от магазина е моя и ще се боря, докато ми бъде приз...
– Всичко хубаво.
Външната врата се хлопна силно, както в деня, когато баща ми излезе от къщи, за да го убият. Аз, да си призная, не можах да разбера кой знае какво. Имах само някакво смътно съмнение, и аз не знам за какво. По онова време ablativus absolutus157 нямаше тайни за мен, но животът имаше. Майка се върна в кабинета, заключи се, известно време рови в касата, извади оттам една зелена кутийка, махна розовото памуче и извади верижка, на която висеше много красив златен медальон. Върна го в кутийката и го изхвърли в кошчето за боклук. Тогава седна на дивана и се разплака и изплака всичко насъбрано от деня на сватбата й, с горчиво-сладък плач, от който сълзите много парят, защото са от мъка и гняв.
155 Известна испанска певица и актриса (1888–1962). – Б. пр.
156 Звание на духовник в Каталония, Арагон, Валенсия и Балеарските острови. – Б. р.
157 Самостоятелен аблатив – причастна конструкция в латинския език, състояща се от име в аблатив и съгласувано с него по род, число и падеж минало страдателно или сегашно деятелно причастие. – Б. р.
* * *
Бях ловък. Придружен от хитрия Черен орел (да, бях доста пораснал, но понякога имах нужда от морална подкрепа), когато всички заспаха, се промъкнах в кабинета на баща ми и пипнешком затърсих в кошчето за боклук, докато намеря кутийката, подобна на кубче. Взех я, а безстрашният арапахо само с един жест ме възпря да не постъпвам неблагоразумно. Следвайки указанията му, запалих лампата лупа, отворих кутийката и извадих медальона. Отново затворих кутийката и безшумно я сложих на дъното на кошчето. Адриа загаси лампата лупа и се оттегли с плячката в ръце в стаята си. След като затвори вратата, нарушавайки неписаното правило, което гласеше, че вратите вкъщи никога не трябва да се затварят, а само да се притварят, запали лампата на нощното шкафче, отправи знак на благодарност към Черния орел и разгледа медальона – любопитството караше сърцето му да бие ускорено. Беше доста примитивно изображение на света Богородица, вероятно копие на романска скулптура, бегло напомняща Моренета158, с мъничък младенец Иисус на ръце. На заден план огромно дърво с кичеста корона служеше за своеобразен фон. На гърба, където смятах, че ще намеря отговора на много загадки, имаше само една дума – Пардак, непохватно гравирана върху долната част. И нищо друго. Помирисах медальона, за да видя дали ще усетя ангелска миризма, тъй като, без да знам как и защо, бях убеден, че е дълбоко свързан с моята голяма, единствена и вечна италианска любов.
158 Мургавичката (кат.) – така се нарича скулптурата на Богородица, почерняла при пожар, която се намира в манастира „Монтсерат“, недалеч от Барселона. – Б. пр.
14
Майка прекарваше сутрините в магазина. Щом влезеше, вдигаше вежди и не ги сваляше, докато не излезеше. Щом влезеше, смяташе всекиго за враг, комуто не бива да има доверие. Види се, това е добър принцип. Като начало нападна господин Беренгер и спечели, защото изненадата свари господин Беренгер със свален гард и неподготвен за отбрана. Когато вече беше много стар, самият той ми разказа това, струва ми се, с известно възхищение от своята интимна противница. Никога не бих си помислил, че майка ти знае какво е фактура или каква е разликата между махагон и черешово дърво. Но знаеше това, както и много неща за сивите операции на баща ти.
– Сиви операции?
– Или по-скоро черни.
Така че майка пое юздите на магазина и започна да нарежда ти направи това, а вие направете онова, без да е нужно да ги гледа в очите.
– Госпожо Ардевол – каза господин Беренгер един ден, влизайки в кабинета на господин Ардевол, който напразно се беше опитал да превърне завинаги в кабинет на господин Беренгер, така че каза „госпожо Ардевол“ със задавен от ярост глас. Тя го погледна мълчаливо, повдигнала едната вежда.
– Смятам, че съм придобил някакви права след толкова години служба на най-високо ниво. Аз съм специалистът в този магазин; аз пътувам, аз купувам и знам на какви цени се купува и продава. Аз мога да се пазаря и ако трябва, мога и да измамя. Аз! Вашият съпруг винаги ми имаше доверие! Несправедливо е сега аз... Аз знам да си върша работата!
– Ами тогава вършете си я. Но отсега нататък аз ще ви казвам коя е вашата работа. Например: от трите конзоли от Торино купете две, третата само като подарък.
– По-добре трите. Така цената ще бъ...
– Две. Казах на Отавиани, че ще отидете още утре.
– Утре?
Нямаше нищо против да пътува, даже много обичаше. Но да замине за Торино за два дни, означаваше да остави целия магазин в ръцете на тази вещица.
– Да, утре. Сесилия ще отиде да купи билетите днес следобед. Върнете се вдругиден. Ако смятате, че трябва да се вземе друго решение, различно от това, което сме обсъдили, ще се съветвате с мен по телефона.
Нещата в магазина се бяха променили. Господин Беренгер вече от няколко седмици не можеше да затвори зяпналата си от изненада уста. А Сесилия вече от няколко седмици внимаваше да не се забелязва твърде много усмивката й на света вода ненапита; да не се забелязва твърде много; но малко, да, защото господин Беренгер трябваше да усети, че тя си дава сметка, че поне веднъж в живота нещата са си дошли на мястото. Колко сладко е отмъщението!
Но господин Беренгер беше на друго мнение и онази сутрин, преди госпожа Ардевол да отиде в магазина, за да обърне всичко с главата надолу, застана пред Сесилия с ръце на бюрото, наклони се към нея и попита на теб какво, мътните те взели, ти е толкова смешно?
– Нищо. Просто най-после се намери някой да сложи ред и да те държи изкъсо.
Господин Беренгер не знаеше дали да й удари плесница, или да я удуши. Тя го погледна в очите и добави затова, мътните те взели, ми е толкова смешно.
Това беше един от малкото случаи, когато господин Беренгер загуби контрол. Заобиколи бюрото и дръпна Сесилия за ръката толкова грубо и с такава сила, че я изкълчи и тя извика от болка. Затова, когато госпожа Ардевол влезе в магазина точно в десет, от настъпилата тишина, която и едно бръснарско ножче би могло да среже, на човек можеше да му призлее.
– Добър ден, госпожо Ардевол.
Сесилия не можа да отдели много време за шефката, защото влезе една клиентка, която спешно се нуждаеше да купи два стола в тон със скрина на снимката, виждате ли, с такива крака, нали виждате?
– Елате в кабинета ми, господин Беренгер.
За пет минути приключиха с пътуването до Торино. Тогава госпожа Ардевол отвори чантата на господин Ардевол, извади една папка, сложи я на масата и без да погледне жертвата си, каза сега ще трябва да ми обясните защо има разминаване между това, това и това. Купувачът плаща двайсет, а в касата влизат петнайсет.
Госпожа Ардевол взе да барабани с пръсти по бюрото, като нарочно имитираше най-добрия детектив в света159. После погледна господин Беренгер и му подаде това, това и това – списъци на стотина предмета, с които е измамил фирмата. Господин Беренгер погледна с отвращение първото „това“ и вече му беше достатъчно. Откъде, мътните я взели, тази жена е могла...
– Помогна ми Сесилия – каза майка, сякаш можеше да чете мислите му, както когато разговаряше с мен. – Сама не бих могла.
Долни курви, и едната, и другата. Така ми се пада, като работя с жени, мамка им мръсна.
– Откога прилагате тази незаконна практика срещу интересите на фирмата?
Достойно мълчание, като на Иисус пред Пилат.
– От самото начало?
Още по-достойно мълчание, надминава Иисуса.
– Ще трябва да ви предам на полицията.
– Правех го с позволението на господин Ардевол.
– Сигурно си вярвате.
– Съмнявате се в моята почтеност?
– И още как. Поради каква причина моят съпруг ви позволяваше да ни мамите?
– Това не е измама, а нагаждане на цените.
– А поради каква причина съпругът ми ви е позволявал да нагаждате цените?
– Защото признаваше, че заплатата ми е ниска, като се има предвид какво вършех за фирмата.
– А защо не ви я повиши?
– Ами питайте него. Извинете. Но е така.
– Имате ли документ, с който да удостоверите това?
– Не. Уговорката беше устна.
– Тогава ще трябва да ви предам на полицията.
– Знаете ли защо Сесилия ви е дала тези разписки?
– Не.
– Защото иска да ме съсипе.
– Защо? – Заинтересована, майка се обляга на креслото и гледа въпросително.
– Това е много стара история.
– Продължавайте. Имаме време. Вашият самолет излита чак следобед.
Господин Беренгер седна. Госпожа Ардевол облегна лакти на бюрото и подпря брадичката си на ръцете. Погледна го в очите, за да го подкани да говори.
– Ела, Сесилия, че нямаме време.
Сесилия се усмихна отвратително, както се усмихваше, когато никой не я виждаше, и се остави господин Ардевол да я хване за ръката и да я заведе в кабинета, тук.
– Къде е Беренгер?
– В Сариà160. Изпразва жилището на семейство Перикас-Сала.
– Не сте ли изпратили Кортèс?
– Няма доверие на наследниците. Искат да скрият някои неща.
– Какви нещастници. Съблечи се!
– Вратата е отворена.
– Още по-вълнуващо. Събличай се!
Сесилия, гола насред кабинета, свела поглед и с онази усмивка на света вода ненапита, която също владее. А аз не бях да изпразвам жилището на Перикас-Сала, защото инвентаризацията беше окончателна и едно габърче да липсваше, щях да го изискам. Тази гнусна мръсница, седнала на това бюро да мърсува с вашия съпруг.
– От ден на ден ставаш все по-добра.
– Може да влезе някой.
– Ти сега прави каквото трябва. Ако дойде някой, ще го обслужа аз. Представяш ли си?
Взеха да се смеят като луди, оставяха наоколо такъв хаос, мастилницата падна на земята, още си стои петното, нали виждате.
– Обичам те.
– Аз също. Ще дойдеш с мен в Бордо.
– А магазинът?
– Господин Беренгер.
– Ама той няма представа къде са…
– Ти се съсредоточи в това, което вършиш сега. Ще дойдеш с мен в Бордо и всяка нощ ще бъде празник.
В този момент звънна камбанката на вратата и влезе един клиент, който много искаше да купи японското оръжие, което вече беше огледал предишната седмица. Докато Феликс го обслужваше, Сесилия оправи, доколкото можа, външния си вид.
– Можеш ли да го обслужиш, Сесилия?
– Един момент, господин Ардевол. Без долно бельо, като гледаше да изтрие следите от червило, размазано по цялото й лице, Сесилия излезе от кабинета силно зачервена и направи знак на клиента да я последва, докато Феликс наблюдаваше сцената и се забавляваше.
– А защо ми разказвате това, господин Беренгер?
– За да знаете всичко. Тази история продължи години.
– Не ви вярвам нито дума.
– Ама не е само това. На всички ни е дошло до гуша.
– Хайде, вече ви казах, че имаме време.
– Ти си подлец. Не, не, остави ме да говоря: подлец. Пет години ме залъгваш с една и съща песен, да, Сесилия, следващия месец ще й обясня всичко, обещавам ти. Подлец. Пет години ме размотаваш с празни приказки. Пет години! Аз не съм момиченце. (...) Не, не, не! Сега говоря аз: никога няма да се съберем да живеем заедно, защото ти не ме обичаш. Не, ти мълчи, сега е мой ред да говоря. Казах ти да мълчиш! Ами тогава може да си завреш в задника всички красиви думи. Край. Чу ли? Какво? (...) Не. Нищо не ми казвай. Какво? Защото ще затворя когато си искам. (...) Да, точно така, когато ми се оригва.
– Вече ви казах, че не вярвам нито дума от това. И знам какво говоря.
– Както искате. Предполагам, че трябва да си търся друга работа.
– Не. Всеки месец ще ми връщате откраднатото и може да продължите да работите тук.
– Предпочитам да напусна.
– Тогава ще ви предам на полицията, господин Беренгер.
Майка извади от чантата си един лист с изписани цифри.
– Това ще бъде заплатата ви отсега нататък. А тук, хм, частта, която няма да получите, докато не възстановите откраднатото. Държа да ми върнете всичко, до последната пара, а от затвора няма как да ми връщате. Нямате избор, господин Беренгер?
Господин Беренгер отваряше и затваряше уста като риба. И това не беше всичко – трябваше да усети дъха на госпожа Ардевол, която се беше изправила и облегната на масата, лице в лице, с мек глас му каза ако с мен се случи нещо странно, знайте, че съм оставила на съхранение цялата информация и всички указания за полицията в сейфа на един нотариус в Барселона, на двайсет и първи март хиляда деветстотин петдесет и осма година, подпис Карме Боск д’Aрдевол. Аз, многоточие, нотариус, удостоверявам... След още една пауза повтори е, господин Беренгер?
И тъй като беше набрала скорост и се беше пресрамила, възползва се от импулса и поиска да я приеме управителят на провинция Барселона, отвратителният Аседо Колунга. В ролята си на вдовица на генерал Морагес, госпожа Карме Боск д’Aрдевол поиска възмездие пред личния секретар на управителя.
– Възмездие за какво, госпожо?
– За убийството на моя съпруг.
– Ще трябва добре да се информирам, за да разбера за какво става въпрос.
– В заявлението, което ме накараха да попълня, трябваше да посоча по какъв въпрос моля да бъда изслушана. Много подробно. – Пауза. – Не сте ли го прочели?
Секретарят на управителя погледна книжата пред себе си. Прочете ги внимателно. Докато се мъчеше да успокои дишането, черната вдовица си помисли какво правя тук, да си давам здравето заради един мъж, който ме е пренебрегвал от самото начало и не ме е обичал никога през целия си скапан живот.
– Много добре – каза секретарят. – И какво желаете?
– Да говоря с негово превъзходителство управителя.
– Вече разговаряте с мен, то е същото.
– Искам да говоря лично с управителя.
– Това е невъзможно, избийте си го от главата.
– Но...
– Няма да стане.
И наистина не стана. На излизане от управата, разтреперана от яд, реши да зареже всичко това. Изглежда, натежа чудодейната поява на моя ангел хранител, а не унизителното отношение на франкистката власт. Или пък дразнещото упорство, с което и едните, и другите се опитваха да превърнат Феликс в невъзможен компулсивен развратник. Кой знае, може пък в края на краищата да е стигнала до заключението, че не си струва да търси възмездие за мъжа, който е бил толкова несправедлив с нея. Да. Или не. Нямам представа, защото след баща ми най-голямата загадка в моя живот, преди да те срещна, беше майка ми. Работата е там, че само след два дни известен обрат в развоя на нещата я накара да промени плановете си и за това вече мога да говоря като свидетел, а не да си измислям.
– Рсрсрсрсрсрсрсрс.
Отворих аз. Майка беше се върнала преди малко от магазина, където бе вилняла както обикновено, и май че беше в тоалетната. Най-напред влезе вонята на тютюн от комисаря Пласенсиа.
– Госпожа Ардевол? – Направи някаква гримаса, която, предполагам, искаше да мине за усмивка. – Познаваме се, нали? – попита.
Майка въведе комисаря заедно с миризмата му в кабинета. Сърцето й биеше бум-бум-бум, а моето бам-бум-бом, защото свиках по спешност Черния орел и Карсън, без коне, за да не се вдига шум. Задният балкон с прозореца беше зает от Лола Чика, така че направих глупостта да се промъкна като крадец зад дивана, в момента когато майка и полицаят сядаха и вдигаха шум със столовете. Това беше последният път, когато използвах дивана като шпионска база – краката ми бяха доста порасли. Майка излезе да каже на Лола Чика никой да не ме безпокои, ако ще магазинът да се запали, чу ли ме, Лола Чика? Върна се и затвори вратата с петима ни вътре.
– Кажете, господин комисар.
– Изглежда, сте искали да ме злепоставите пред негово превъзходителство управителя.
– Никого не злепоставям, нито критикувам. Единствено настоявам за правото си да бъда информирана.
– Добре, сега ще ви информирам и да видим дали ще се опитате да разберете положението.
– Да видим – каза тя иронично.
А аз й изръкоплясках безшумно, както правеше най-добрата жена на най-добрия палеограф в света.
– За съжаление, трябва да ви кажа, че ако се разровим в живота на вашия съпруг, ще открием неприятни неща. Искате ли да ги чуете?
– Разбира се.
Предполагам, че след появата на моя италиански ангел (докоснах нежно медальона, който тайно носех на врата си) на майка й беше все едно. Затова добави продължавайте, господин комисар.
– Предупреждавам ви: положително ще кажете, че си измислям, и няма да ми повярвате.
– Да видим дали е така.
– Добре.
Комисарят направи пауза и започна да й разказва истината и нищо друго освен истината. Разказа й, че господин Феликс Ардевол е бил извратен тип, който държал два публични дома в Барселона и се бил забъркал в тъмна афера за скланяне към проституция на една малолетна. Знаете ли какво е проститутка, госпожо?
– Продължавайте.
– Il fait déjà beaucoup de temps que son mari mène une double vie, madame Agdevol. Deux prostíbuls (prostiboules?) amb l’agreujant (agreujant?) de faire, de... de... d’utiliser des filles de quinze ou seize ans. Je suis désolé d’être obligé de parler de tout ça.161
Добре че кракът ми вече се беше успокоил, защото този ден френският никак не ми се удаваше, и можех да се върна към трудния и фъфлещ испански на комисаря. Струва ми се, че Карсън ми намигна, като видя, че успях да овладея движението на крака си.
– Да продължа ли, госпожо?
– Да, моля.
– Изглежда, че отмъщението срещу вашия съпруг е дело именно на бащата на едно от момичетата, които съпругът ви е принуждавал да проституират. Защото преди да ги затвори в публичния дом, той ги е пробвал лично. Разбирате ли? – Натъртвайки: – Отнемал им е девствеността.
– Ами!
– Да.
– Дотук две престъпления.
– Да, публичен дом и обезчестяване.
– Не е за вярване, ужасно!
– Влезте в положението на тези момичета. Или на бащите на тези момичета. Може ли да запуша?
– Не, господин комисар, и дума да не става.
– Ако желаете, може да разследваме в тази посока и да намерим отчаяния баща, който е решил сам да въздаде правосъдие, а след това е изчезнал. Но всяка стъпка от наша страна ще доведе до нови разкрития за недотам примерния живот на вашия съпруг.
Мълчание. Кракът заплашва да bouger encore une fois162. Шумолене. Вероятно комисарят прибираше неизпушената си пуричка. Неочаквано майка:
– Знаете ли какво, господин комисар?
– Да?
– Вие имате пълно право. Не вярвам нито дума. Измисляте си. Само не знам защо.
– Виждате ли? Виждате ли? Аз ви предупредих какво ще кажете.
Повишава глас.
– Казах ли ви, или не? А?
– Това не е никакъв аргумент.
– Ако не се боите от последствията, аз мога да продължа да разплитам кълбото. Низостите, които ще открием... само вашият съпруг си ги е знаел.
– Всичко хубаво, господин комисар. Трябва да призная, че добре се постарахте.
Майка говореше като Поразяващата ръка, малко предизвикателно. Хареса ми. Карсън и Черния орел направо се побъркаха, дори вечерта Черния орел помоли да се прекръсти на Винету, но аз му отказах. Майка му беше казала всичко хубаво, а още не бяха станали от столовете! Откакто размахваше камшика в магазина, беше развила усет за сценично изпълнение. Защото комисарят Пласенсиа не можа да направи нищо друго, освен да стане и да измънка нещо неразбираемо. А аз си останах със съмнението дали това, което каза комисарят за баща ми и което не разбрах, беше вярно, или не.
– Хау.
– Да. Публичен дом, а коя беше другата?
– Обез... какво? – опита се да налучка Карсън.
– Не знам. Нещо такова.
– Тогава да видим публичен дом. В речника, да.
– Публичен дом: вертеп, бардак, бордей.
– Сега ще трябва да търсим вертеп.
– Вертеп: бардак, бордей, дом за безпътни жени.
Мълчание. И тримата са объркани.
– А бардак?
– Бардак: вертеп, бордей, публичен дом. Колко е досадно само! Място или заведение, което служи за свърталище на пропаднали типове.
– А сега бордей.
– Бордей: публичен дом, бардак.
– Е, няма що.
– Ей, чакай. Заведение или място, където не се спазва благоприличие, цари шум и хаос.
Значи баща ми е държал домове, които са шумни и публични. И затова са го убили?
– Нека да погледнем, как беше, обез...?
– Хау.
– Да.
– Тук не става дума за шум, а за секс.
– Сигурен ли си?
– Сигурен съм. Когато воинът достигне зряла възраст, шаманът му разкрива тайните на секса.
– Когато аз достигна зряла възраст, никой няма да ми разкрие тайните на секса.
Леко горчиво мълчание. Чух сухо плюене.
– Кажи, Карсън.
– Ако аз се разприказвам…
– Ами разприказвай се тогава, дявол те взел.
– Не. Малък си още за някои неща.
Шериф Карсън имаше право. На мен все така ми се случваше. Или бях много млад преди, или съм много стар сега.
159 Намек за навика на Шерлок Холмс да барабани с пръсти. – Б. р.
160 Богаташки квартал в Барселона. – Б. пр.
161 Вашият съпруг отдавна води двойствен живот, госпожо Агдевол. Два публични дома, с утежняващото обстоятелство да използва момичета на петнайсет-шестнайсет години. Много съжалявам, че трябва да ви говоря за всичко това (фр., кат.). – Б. пр.
162 Пак да започне да мърда (фр.). – Б. пр.
15
– Потопи си ръцете в топла вода. Извади ги, извади ги, да не се размекнат много. Върви. Недей да нервничиш. Спокойно. Върви. Дишай дълбоко. Спри. Така. Много добре. Мисли за началото. Представи си как влизаш в залата и се покланяш. Много, много добре. Сега се поклони. Не, момче, така не се покланя, ама че си и ти. Трябва да се поклониш, трябва да се отдадеш на публиката. Не, няма да се предаваш. Нека публиката да си мисли, че ти се отдаваш, но ако стигнеш до върха, където съм аз, ще разбереш, че ти ги превъзхождаш и че те трябва да коленичат пред теб. Казах ти да не нервничиш. Избърши си ръцете, да не искаш да настинеш? Вземи цигулката, погали я, подчини я, мисли си, че й заповядваш да прави каквото ти искаш да прави. Мисли за първите тактове. Изсвири ги наужким, така, без лък. Много добре. Сега може отново да свириш гами.
Маестро Манлеу, крайно изнервен, излезе от гримьорната и най-после можах да си отдъхна. Чувствах се по-спокоен, като свиря гами, извличам звука без спъване, без писък, плъзгам леко лъка, внимавам с колофона, дишам. И тогава Адриа Ардевол си каза никога повече, това за него е мъчение, не е създаден да излиза на сцената като на витрина, за да показва стоката, дано се намери някой да я купи с няколко ръкопляскания. От залата достигаха звуците на прелюдия от Шопен, много добре изпълнявана, и той си представи как ръката на прекрасно момиче гали клавишите на пианото, и не можа да се сдържи, сложи цигулката в отворения калъф, излезе и през завесата я видя, беше момиче, беше повече от прекрасна и се влюби пламенно и безнадеждно в нея, и в този момент пожела да бъде роял. Когато неописуемото момиче свърши и се поклони на публиката, ей така... колко е хубава само, Адриа заръкопляска като луд и една нетърпелива ръка докосна рамото му.
– Ти какво правиш тук? Сега е твой ред!
На път за гримьорната маестро Манлеу съвсем попари моето крехко професионално самочувствие на дванайсет-тринайсетгодишно момче, което изнася своя първи рецитал без особено желание, виж само колко усилия хвърлихме ние с майка ти, а ти тук блееш. Така че успя порядъчно да ме изнерви. Накара ме да поздравя учителката Мари, която чакаше на изхода (Виждаш ли? Тя е истинска професионалистка), а учителката Мари ми намигна и ми каза бъди спокоен, справяш се много добре и ще ставаш все по-добър. И да не бързам, като свиря въведението, аз съм господарят, а тя ще ме следва, да не бързам. Както на последната репетиция. Тогава Адриа усети дъха на маестро Манлеу във врата си.
– Дишай. Не гледай към публиката. Поклони се изискано. Краката – леко разкрачени. Гледай към дъното на залата и започни даже преди учителката да е съвсем готова. Ти си господарят. Ти си нейният господар.
Аз исках да разбера кое беше момичето преди мен, за да го поздравя или да го целуна, или да го прегърна, или да вдъхна аромата на косите му, но изглежда, тези, които вече бяха свършили, излизаха от другата страна и чух да казват младият талант Адриа Ардевол-и-Боск, акомпанира преподавателката Антония Мари. Тоест трябваше да излезем на сцената и тогава видях Бернат, който беше се заклел, не се притеснявай, наистина, Адриа, бъди спокоен, няма да дойда, кълна ти се, седеше на първия ред педалът му с педал и ми се стори, че се смее подигравателно. На всичко отгоре с родителите си дошъл нахалникът. А майка заедно с двама господа, които никога не бях виждал. Пък маестро Манлеу, който беше с групата, говореше нещо на ухото на майка. Повече от половината зала пълна с непознати. Почувствах неудържима нужда да пикая. Прошепнах на ухото на учителката Мари, че отивам да се изпишкам, а тя ми отвърна спокойно, хората няма да си тръгнат, без да те чуят.
Адриа Ардевол не се отправи към тоалетната. Отиде в гримьорната, прибра цигулката в калъфа и си тръгна. Когато тичаше към изхода, видя пред себе си Бернат, гледаше го уплашен и каза къде отиваш, дивако. А той отвърна вкъщи. Бернат: ама ти си луд. А Адриа му отговори трябва да ми помогнеш. Кажи, че са ме завели в болница или нещо подобно, и излезе от Дома на лекаря, отвън го посрещна вечерното движение по Виа Лайетана, усети, че се поти изобилно, и тогава си отиде вкъщи. И чак след повече от час разбра, че Бернат беше постъпил като приятел: върнал се в залата и казал на майка, че не се чувствам добре и са ме закарали в болница.
– В коя болница, човече божи?
– Аз откъде да знам. Питайте шофьора на таксито.
Насред коридора маестро Манлеу раздавал противоречиви заповеди, съвсем излязъл от равновесие, защото непознатите, които го придружавали, не можели да сдържат смеха си, а бариерата, поставена от Бернат, им попречила да ме видят на излизане как тичам нагоре по Виа Лайетана.
След час вече бяха вкъщи, защото Лола Чика ме беше издала, като ме видя да се връщам толкова разстроен, и се беше обадила в Дома на лекаря, тъпачката му с тъпачка, нали възрастните винаги си помагат помежду си, и майка ме вкара в кабинета, покани и маестро Манлеу и затвори вратата. Беше ужасно. Майка: ти какво си въобразяваш. Аз: не искам да опитвам отново. Майка: ама какво си въобразяваш; маестро Манлеу, вдигнал ръце, повтаря: невероятно, невероятно. А аз: не, писнало ми е, искам да имам време да си чета, а майка: не, ще свириш на цигулка, а когато пораснеш, тогава ти ще решаваш какво да правиш, аз: ама вече съм решил. Майка: на тринайсет години не си способен да решаваш; а аз, възмутен: тринайсет години и половина!; маестро Манлеу, вдигнал ръце, повтаря: невероятно, невероятно; майка, какво съм си въобразявал, за втори или трети път и добави толкова скъпо ми струват тези уроци, а ти се правиш на... а маестро Манлеу се почувства засегнат и уточни, че не може да се каже, че са скъпи. Стрували пари, но като се има предвид кой е той, не били скъпи; а майка: аз казвам, че са скъпи, даже прекалено скъпи. А маестро Манлеу: ами като са толкова скъпи, оправяйте се вие с вашия син, той да не е Ойстрах. А майка отвърна няма да стане, вие казахте, че детето има дарба и ще го направите цигулар. Междувременно аз бях започнал да се успокоявам, защото топката си я разиграваха те и нямаше никаква нужда да превеждам разговора на моя френски. А Лола Чика, бъбрицата доносница, се набърка, като каза, че имало спешно обаждане от Дома на лекаря, и майка, излизайки: никой да не мърда, сега се връщам; маестро Манлеу ми каза в лицето жалки страхливецо, ти беше овладял сонатата, а аз му отвърнах все ми е тая, не искам да свиря пред публика. Той: какво ще си помисли Бетовен? Аз: Бетовен отдавна е умрял и нищо няма да разбере. Той: безбожник. Аз: педал. Настъпи плътно мълчание с неясен цвят.
– Какво каза?
Двамата, застанали неподвижно един срещу друг. Точно тогава майка се върна. Маестро Манлеу, с отворена уста, все още не можеше да реагира. Майка каза, че съм наказан да не излизам от къщи, ще ходя само на училище и на уроци по цигулка. Сега се прибираш в стаята си, а после ще говорим дали днес ще вечеряш, или ще останеш без вечеря. Хайде. Маестро Манлеу продължаваше да стои с вдигната ръка и отворена уста. Прекалено муден за яда, който трупахме в себе си двамата с майка.
В знак на непокорство затворих вратата, пък майка, ако ще, нека си протестира. Отворих кутийката със съкровищата, където пазех тайните си, само Черния орел и Карсън стояха отделно. Сега си спомням за двойна картичка с мазерати, няколко стъклени топчета мечта и медальона на моя ангел с червената усмивка, който ми казваше ciao, Adriano. И Адриа си представи как отговаря ciao, angelo mio.
* * *
Определи му среща в прашна класна стая в другата сграда, където малките учеха солфеж. Когато влезе в тъмния коридор, натрупаният прах на пода и тишината заглушиха виковете на съучениците му, които се потяха, тичайки подир топката. В класната стая в дъното на коридора – запалена лампичка.
– Ето го музиканта.
Отец Бартрина беше мъж с ъгловати черти, висок и слаб, навлякъл расо, вечно по-късо от необходимото, от чийто долен край се показваха изтъркани панталони. Тъй като все трябваше да се навежда, изглеждаше, че всеки момент ще връхлети върху събеседника си. В замяна на това беше приветлив и бе приел, че нито един ученик не проявява интерес към солфежа. А тъй като беше учител по музика, просто преподаваше солфеж, и толкоз. Въпросът бе как да крепи поне донякъде авторитета си, при положение че нито един ученик, даже и да пееше фалшиво, даже да нямаше представа къде се пише фа, никога не повтаряше годината заради музиката. Това го караше да свива рамене пред живота и да продължава нататък, с онази огромна дъска, разчертана на четири червени петолиния, върху които рисуваше абсурдната разлика между една черна нота (която, написана с тебешир, се получаваше бяла) и една бяла нота (кръг, черен на цвят като дъската). И минаваха ли, минаваха учениците, и минаваха ли, минаваха годините.
– Здравейте.
– Казаха ми, че свириш на цигулка.
– Да.
– И че си отказал да излезеш на сцената в Дома на лекаря.
– Да.
– Защо?
Адриа му обясни теорията си за съвършенството, което се изисква от изпълнителя.
– Остави съвършенството. Ти имаш сценична треска.
– Какво?
Отец Бартрина му обясни своята теория за сценичната треска на артистите, която беше почерпил от едно английско музикално списание. Не, не е същото, помислих си аз. Но ми беше трудно да му го обясня. Не се страхувам, просто не искам да поема по пътя към съвършенството. Не желая да върша работа, която не допуска грешка или съмнение.
– Грешката и съмнението са присъщи на изпълнителя. Но той ги пази за репетициите. Когато свири пред публика, вече е преодолял съмненията. И точка.
– Това е лъжа.
– Какво каза?
– Извинете. Не съм съгласен с това. Твърде много обичам музиката, за да я оставя да зависи от един зле поставен пръст.
– На колко години си?
– На тринайсет и половина.
– Не говориш като дете.
Караше ли ми се? Погледнах го втренчено в очите, но не можах да си отговоря.
– Защо никога не се причестяваш?
– Не съм кръстен.
– Боже мой!
– Не съм католик.
– А какъв си? – Внимателно, докато Адриа мислеше: – Протестант? Юдаист?
– Никакъв не съм. Вкъщи не сме никакви.
– Ще трябва да поговорим за това по-спокойно.
– Моите родители постигнаха споразумение с училището да не ми говорят на тази тема.
– Боже мой! – На себе си: – Ще трябва да проверя това. После продължи с тона на обвинител.
– Казаха ми, че по всичко изкарваш отличен.
– Да. Не е голяма заслуга – защитих се аз.
– Защо?
– Защото е лесно. Имам много добра памет.
– Така ли?
– Да. Всичко запомням.
– Можеш ли да свириш без партитура?
– Разбира се. Ако я прочета веднъж.
– Изключително.
– Не. Защото нямам абсолютен слух. Пленса има.
– Кой?
– Пленса от четвърти В. Свири цигулка с мен.
– Пленса ли? Оня височкият, русият?
– Да.
– И свири на цигулка?
Какво искаше този човек? Защо беше този разпит? Кимнах утвърдително и си помислих, че може да навредя на Бернат с тези приказки.
– Казаха ми освен това, че знаеш езици.
– Не.
– Не?
– Е... френски... Учим го в училище.
– От една година, но казват, че ти вече го говориш.
– Ами... – Ами сега какво да му кажа?
– И немски.
– Да, аз...
– И английски.
Говореше като човек, който слага пръст в раната, след като ме е хванал на местопрестъплението, и Адриа застана нащрек. Трябваше да признае, че наистина знае и английски.
– И си го научил сам.
– Не – отговорих с облекчение. – Не е вярно. – Взимам уроци.
– Но мен ме информираха, че...
– Не, това е италианският. – Разкаян: – Уча го сам.
– Невероятно.
– Не, много е лесно. Романска лексика. Ако знаеш каталонски, испански и френски, става от само себе си, искам да кажа, много лесно.
Отец Бартрина го погледна изкосо, сякаш преценяваше дали това хлапе го премята. Адриа, извинително:
– Но произношението ми на италиански наистина е лошо.
– А, така ли?
– Да. Слагат ударението там, където аз никога не бих го сложил.
След предълга минута мълчание:
– С какво искаш да се занимаваш, като пораснеш?
– Не знам. Да чета. Да изследвам. Не знам.
Мълчание. Отец Бартрина направи няколко крачки към балкона. Извади чисто бяла носна кърпа изпод расото и изтри устните си замислен. Движението по улица „Люрия“ беше оживено, а в някои часове много натоварено. Отец Бартрина се обърна към момчето, което все още стоеше право насред класната стая. Чак тогава, изглежда, се сети.
– Седни, седни.
Седнах на един чин, без да знам какво всъщност иска този човек. Приближи се и седна на съседния чин. Погледна ме в очите.
– Аз свиря на пиано.
Мълчание. Предполагах, защото в клас свиреше акордите на пианото, докато ние солфежирахме полузаспали. Така ни помагаше да пеем точно. Изглежда, му беше трудно да продължи. Но накрая се реши:
– Бихме могли да разучим Кройцеровата соната за края на учебната година, за обявяването на годишните оценки. Какво ще кажеш? В Двореца на музиката! Не ти ли се иска да свириш в Двореца на музиката?
Аз мълчах. Представях си как всички деца ми викат педал, а аз се опитвам да бъда съвършен горе на сцената. Пълен ад.
– Това трябваше да свириш в Дома на лекаря. Знаеш я наизуст, нали?
За пръв път изобрази нещо като усмивка, за да ме окуражи. За да ме убеди. За да му кажа да. Аз продължавах да мълча – беше ми хрумнала една гениална идея. Хрумна ми, че като музикант той би могъл да ми помогне, и го попитах отец Бартрина, и на вас ли ви викат педал?
Адриа Ардевол-и-Боск от трети А беше изключен за три дни поради неясни причини, които не пожелаха да обяснят даже на майка му. За съучениците му беше ангина. А Бернат, като го попитах дали е педал като мен, побесня.
– Ти педал ли си?
– Откъде да знам! Естебан казва, че съм, защото свиря на цигулка. Така че ти също си педал, и отец Бартрина, ако важи и за пианото.
– И Яша Хайфец.
– Да. Предполагам. И Пау Казалс.
– Да. Ама на мен никой не ми е викал така.
– Защото не знаят, че свириш на цигулка. Бартрина не знаеше.
Преди да стигнат до сградата на консерваторията, двамата приятели се спряха, без да забелязват оживеното движение на улица „Брук“. На Бернат му хрумна една идея.
– Защо не питаш майка ти?
– А защо не попиташ ти твоята майка? Или баща ти, ти имаш баща. А?
– Ама мен не са ме изключили, задето съм нарекъл някого педал.
– Да вземем да питаме Трульолс?
* * *
Този ден Адриа беше решил да присъства на урок на Трульолс, за да види дали маестро Манлеу ще се разсърди окончателно. Учителката се зарадва, че го вижда, отбеляза, че е напреднал, и изобщо не спомена за случката в Дома на лекаря, за която несъмнено беше чула. Не попитаха Трульолс за мистериозната дума „педал“; жената се оплакваше, че този следобед и двамата свирим фалшиво, за да я дразним, но не беше вярно. Работата е там, че на всичко отгоре, преди да влезем, чухме едно момче, по-малко от нас, струва ми се, че се казваше Кларет, беше дошло да я посети не знам за какво и свиреше на цигулка така, сякаш беше мъж на двайсет години. Мен това, вместо да ме амбицира, ме накара да се почувствам малък.
– А мен пък не. Хваща ме яд и уча повече.
– Ти ще станеш голям цигулар, Бернат.
– И ти.
* * *
Не беше нормално две момчета на възрастта на Бернат и Адриа да разговарят така. Но една цигулка в ръцете преобразява хората.
Вечерта Адриа излъга майка си. Причината да го изключат за три дни била, че се присмял на един учител, защото не знаел нещо си. Майка му, която си мислеше за магазина и ангелските машинации на Даниела, ангела на моята усмивка, му изчете едно много елементарно и неубедително конско. Каза му трябва да знаеш, че Бог те е дарил с изключителна интелигентност. Следователно не забравяй, че това не е твоя заслуга, а на природата. И Адриа отбеляза, че сега, след смъртта на баща му, майка му отново заговори за Бога, макар че все още го бъркаше с природата. Да видим дали накрая няма да се окаже, че Бог съществува, а пък аз така и не съм забелязал.
– Добре, майко. Няма повече така да правя. Извини ме.
– Не, трябва да се извиниш на учителя.
– Да, майко.
Не попита кой е учителят, какво точно беше казал Адриа и какво беше отговорил учителят. Беше неузнаваема. Щом се навечеряха, се затвори в кабинета на бащата, където на бюрото с инкунабулите163 бяха оставени разтворени счетоводните книги.
Докато Лола Чика прибираше масата и започваше да оправя кухнята, Адриа се престори, че иска да й помогне, и когато се убеди, че майка му е потънала в работа в кабинета, влезе в кухнята, притвори вратата и преди срамежливостта да го накара да се откаже, попита Лола Чика ти можеш ли да ми обясниш защо в училище ми викат педал?
Много трудно заспах, защото самата мисъл, че ще мога да просветя невежия Бернат, който беше всезнайко, знаеше всичко, което не се учи в училище, ме държа буден толкова дълго, че чух как камбаните на „Непорочно зачатие“ биеха единайсет часа през нощта, а пръчката на нощния пазач чукаше по металните врати на околните сгради и ехото се носеше из целия квартал, беше времето, когато управляваше Франко и за нас земята отново бе станала плоска, времето, когато аз бях малък и още не те познавах, времето, когато Барселона, щом се стъмнеше, си лягаше да спи.
163 Книги от началния период на книгопечатането. – Б. пр.
III. Et in Arcadia ego164
Жозеп Мария Моререс165
164 И в Аркадия съм аз. Елиптичната латинска фраза препраща към мотива за гроба на Дафнис във Вергилиевите „Буколики“. Темата
165 Каталонски писател (1952). – Б. пр.
16
Адриа Ардевол беше достигнал завидна зрялост. Времето не минаваше напразно. Вече знаеше какво е педал и даже беше проумял значението на теодицея. Черния орел, вождът арапахо, и храбрият шериф Карсън трупаха пустинен прах на лавицата със Салгари, Карл Май, Зейн Грей и Жул Верн. Но не бях успял да избягам от неумолимото попечителство на майка си. Моята способност да се подчинявам ме превърна в технично добър цигулар, но без душа. Като второкласен Бернат. Даже срамното ми бягство от първия рецитал с публика накрая бе прието от маестро Манлеу като белег на гениалност у мен. Отношението между двама ни не се промени, с изключение на това, че след тази вечер той се почувства в правото си да ме обижда всеки път, когато му хрумнеше. С маестро Манлеу никога не говорехме за музика. Говорехме само за цигулков репертоар и за имена като Виенявски, Нардини, Виоти, Ернст166, Сарасате, Паганини и най-вече Манлеу, Манлеу и Манлеу, и ми идваше да му кажа ама, маестро, кога ще свирим истинска музика? Но знаех, че това ще предизвика буря, от която можех да пострадам. Говореше само за репертоар, за своя репертоар. За положението на ръцете. За положението на краката. Как трябва да се обличаш, когато се упражняваш. И дали положението на краката може да бъде Сарасате – Соре, Виенявски – Вилхелми, Изаи – Йоахим167 или, само за избраници, стойката Паганини – Манлеу. А ти трябва да опиташ стойката Паганини – Манлеу, защото искам да бъдеш избраник, въпреки че, за съжаление, не можа да станеш дете чудо, защото аз влязох късно в твоя живот.
След бягството на Адриа госпожа Ардевол увеличи значително хонорара на маестро Манлеу и уроците бяха възобновени; беше много мъчително, защото отначало протичаха в мълчание – обиденото мълчание на гения, който иска да направи полугений от едно момче, объркано поради слабост на характера. Лека-полека покрай указанията и поправките Манлеу се върна към обичайната си бъбривост и един ден му каза донеси твоята сториони.
– Защо, маестро?
– Искам да чуя как звучи.
– Трябва да поискам разрешение от майка.
След толкова нещастия Адриа се беше научил да постъпва благоразумно.
– Ще ти разреши, ако й кажеш, че това е мое изрично желание.
Майка му каза ти си луд, какво си въобразяваш, парамонът ти върши много хубава работа. Адриа не преставаше да я врънка и тя заяви като кажа не, значи не. Чак тогава той изплю камъчето, ама това е молба и изрично желание на маестро Манлеу.
– С това трябваше да започнеш – каза строго майка му. Много строго, защото майка и син от няколко години водеха война, за която всеки повод бе добре дошъл, дотам, че един ден Адриа каза когато навърша пълнолетие, ще си отида. А тя: с какви средства? Той: с моите две ръце, с наследството от баща ми, не знам. Тя: гледай да разбереш, преди да си тръгнеш.
И така, следващия петък се явих със сторионито. Маестрото искаше не толкова да чуе как звучи, колкото да сравнява. Изсвири тарантелата на Виенявски с моята сториони – звучеше много, много добре. После с блеснали очи, за да види как ще реагирам, ми разкри една тайна: неговата гуарнери от 1702-ра била принадлежала на Феликс Менделсон. Изсвири същата тарантела – звучеше много, много добре. С победоносно изражение ми каза, че гуарнери звучи десет пъти по-добре от сториони. И ми върна цигулката с чувство на дълбоко задоволство.
166 Пиетро Нардини (1722–1793) – италиански цигулар, композитор и педагог; Джовани Батиста Виоти (1755–1824) – италиански цигулар и композитор; Хайнрих Вилхелм Ернст (1814–1865) – австро-унгарски виртуозен цигулар и композитор. – Б. р.
167 Емил Соре (1852–1920) – френски цигулар и композитор; Август Вилхелми (1845–1908) – немски цигулар и педагог; Йожен Изаи (1858–1931) – белгийски цигулар, диригент и композитор; Йозеф Йоахим (1831–1907) – унгарски цигулар, композитор и педагог. – Б. р.
* * *
– Маестро, не искам да ставам цигулар.
– Мълчи и свири!
– Не, маестро.
– Какво ще кажат твоите противници?
– Аз нямам противници.
– Синко – каза, сядайки на креслото за слушане, – всички, които в момента учат във висшия курс по цигулка, са твои противници. И ще търсят начин да те провалят.
Отново се заехме с вибратото, вибрато плюс трилер, давай сега да хванем обертоновете, мартеле и тремоло, а аз с всеки ден ставах все по-тъжен.
– Майко, не искам да ставам цигулар.
– Сине, ти си цигулар.
– Искам да се откажа.
В отговор ми уредиха рецитал в Париж. За да видиш какъв бляскав живот те чака като цигулар, сине.
– Аз изнесох първия си рецитал на осем години – разсъждаваше маестро Манлеу. – Ти трябваше да чакаш до седемнайсет. Никога няма да можеш да ме стигнеш. Но трябва да се стремиш да се доближиш до моето величие. Ще ти помогна да преодолееш сценичната треска.
– Не искам да бъда цигулар. Искам да си чета. И нямам сценична треска.
– Бернат, не искам да бъда цигулар.
– Не говори така, че ме ядосваш. Свириш адски готино и сякаш без усилие. Това е сценична треска.
– Много е хубаво да свиря на цигулка, но не искам да ставам цигулар. Не искам да се занимавам с това. И нямам сценична треска.
– Прави каквото щеш, но не зарязвай уроците.
Не че Бернат се беше загрижил за моето душевно здраве или за моето бъдеще. Работата е там, че покрай мен Бернат продължаваше да следи уроците на Манлеу. Напредваше в техниката и не се отегчаваше, нито намразваше инструмента, нито пък имаше киселини, защото аз му спестявах Манлеу. Освен това сега учеше при Масиà, препоръчан лично от Трульолс.
Много години след това, изправен пред наказателния взвод168, Адриа Ардевол разбра, че проявата на неприязън към кариерата на солист е била единственият начин да се пребори с майка си и с маестро Манлеу. И когато гласът му започна да звучи неестествено, защото не можеше да го овладее, каза маестро Манлеу, искам да свиря истинска музика.
– Какво?
– Искам да свиря Брамс, Барток, Шуман. Мразя Сарасате.
Маестро Манлеу мълча няколко седмици, като преподаваше урока само с жестове, докато един петък сложи върху пианото куп партитури, висок две педи, и каза хайде, връщаме се към репертоара. Това беше единственият път, когато маестро Манлеу прие, че Адриа има право. Баща му също бе приел един-единствен път, че Адриа има право, но и бе признал пред него. Маестро Манлеу каза само хайде, връщаме се към репертоара. Като отмъщение за това, че е бил принуден да приеме, че съм прав, изтръска пърхота от тъмните си панталони и заяви на двайсети следващия месец, в зала „Дебюси“ в Париж. Кройцеровата, сонатата на Сезар Франк, третата на Брамс и само малко Виенявски и Паганини за блясък, за бисовете. Доволен ли си?
Призракът на сценичната треска, защото аз имах чудовищна сценична треска, умело маскирана с прекрасната теория, че любовта към музиката ми пречи и така нататък, призракът на сценичната треска се появи отново и Адриа започна да се поти.
– Кой ще свири на пианото?
– Който и да е акомпанятор. Аз ще ти го намеря.
– Не. Някой, който... Пианото не ми акомпанира, то прави същото, каквото правя аз.
– Глупости, ти си господарят. Така ли е, или не? Ще ти потърся подходящ пианист. Три репетиции. А сега ще четем ноти. Започваме с Брамс.
168 Така започва романът „Сто години самота“ на колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес. – Б. р.
* * *
И Адриа почувства, че може би наистина да свири на цигулка, е един от начините да се справя с живота, със загадките на самотата, с очевидния факт, че желанието никога не съответства на действителността, със стремежа да открие какво се бе случило с баща му по негова вина.
Подходящият пианист се оказа маестро Кастелш, добър пианист, стеснителен, готов да се скрие под клавишите при най-малкия укор от страна на маестро Манлеу и който, както веднага разбра Адриа, беше част от голяма финансова операция на госпожа Ардевол, похарчила цяло състояние, за да може синът й да свири в Париж, в една от камерните зали „Плейел“, със сто места, от които бяха заети около четирийсет. Музикантите пътуваха сами, за да се съсредоточат в работата си. Господин Кастелш и Адриа – в трета класа. Маестро Манлеу – в първа, за да може да се съсредоточи в многобройните си занимания. Музикантите се справяха с безсънието, като си четяха нотите за концерта, и на Адриа му се стори забавно как маестро Кастелш пее и го въвежда в темата, той също се правеше, че свири, и припяваше, подражавайки му; беше гениален начин да съгласуват кой кога започва. Точно тогава влезе камериерът, за да приготви леглата, и си излезе с впечатлението, че това е купе с луди. Когато отминаха Лион и вече се беше стъмнило, маестро Кастелш сподели с него, че маестро Манлеу го държи много изкъсо, затова го моли за една услуга: да каже на маестро Манлеу да им позволи преди концерта да се поразходят сами... защото трябва да видя сестра си, а маестро Манлеу не иска да смесваме нещата, разбираш ли?
Париж беше инсценировка, с която майка искаше да ме накара да продължа с цигулката. Без да знае, че ще промени живота ми. Защото там те срещнах. Благодарение на инсценировката. Но не в концертната зала, а преди това, когато с господин Кастелш се измъкнахме полулегално. В кафене „Конде“169. Там трябваше да се срещне със сестра си, тя дойде заедно с една племенница и това беше ти.
– Сага Волтес-Епстейн170.
– Адриа Ардевол-Боск.
– Рисувам.
– Чета.
– Ама не си ли цигулар?
– Не.
Ти се разсмя и небето влезе в „Конде“. Леля ти и чичо ти бяха потънали в разговор за своите си проблеми и нищо не забелязаха.
– Не идвай на концерта, моля те.
За първи път бях искрен и казах по-тихо умирам от страх. Това, което най-много ми хареса у теб, беше, че не дойде на концерта. Това ме накара да се влюбя. Струва ми се, че никога не съм ти го казвал.
Концертът мина добре. Адриа свири нормално, без нерви, с мисълта, че никога повече няма да види хората, събрани в залата. Маестро Кастелш се оказа отличен партньор – на два пъти, когато се поколебах, той ми помогна много деликатно. Адриа си помисли, че ако той му беше учител, може би щеше да се посвети на музиката.
Запознахме се със Сара преди трийсет или четирийсет години. Тя освети живота ми и за нея плача толкова горчиво. Девойка с тъмни коси, сплетени на две плитки, която говореше каталонски с френски акцент, сякаш беше от Русийон и никога не го бе напускала. Сара Волтес-Епстейн, която влизаше и излизаше от живота ми и която винаги ми е липсвала. Двайсети септември хиляда деветстотин шейсет и някоя година. След кратката среща в кафене „Конде“ минаха още две години, докато се срещнем отново и пак случайно. Този път на един концерт.
169 В това парижко кафене, родено от въображението, се развива действието в романа „В кафенето на изгубената младост“ на френския писател Патрик Модиано. – Б. р.
170 Сага вместо Сара – наподобяване на гърления изговор на звука Р на френски; Епстейн – така се произнася на каталонски името Епщайн. – Б. р.
* * *
171 Давид Баге-и-Соле – съвременен каталонски лютиер. – Б. р.
172 Град във Франция, център на лютиерството още от ХVІІ в. – Б. р.
173 Фамилия лютиери от Миркурската школа. – Б. р.
* * *
174 Туше: във фехтовката – удар, нанесен по правилата. В случая: добре казано, добро попадение. – Б. пр.
175 Още едно добро попадение. – Б. пр.
* * *
Залата в Двореца на музиката беше пълна, а тишината – плътна. С труд се добрахме до двете празни места в партера, почти по средата.
– Здравей.
– Здравей – отвърна Адриа стеснително, като сядаше до красивото момиче, което го гледаше усмихнато.
– Адриа? Адриа Незнамкойси?
Тогава те познах. Нямаше ги плитките и ти изглеждаше като истинска жена.
– Сара Волтес-Епстейн!... – отвърнах изненадан. – Тук ли си?
– Къде мислиш, че съм?
– Не, искам да кажа...
– Да – каза през смях и сложи ръката си върху моята така безгрижно, че ме прониза смъртоносен електрически заряд. – Сега живея в Барселона.
– Виж – казах, като погледнах към нея и към него: – Бернат, мой приятел. Сара.
Бернат и Сара си кимнаха вежливо.
– Каква диващина, а, това с афиша... – каза Адриа с онази своя изключителна способност да изтърси нещо нелепо. Сара направи неясен жест и се загледа в програмата. Без да вдига поглед:
– Как мина твоят концерт?
– Онзи в Париж ли? – Малко засрамен: – Добре. Нормално.
– Продължаваш ли да четеш?
– Да. А ти продължаваш ли да рисуваш?
– Да. Ще правя изложба.
– Къде?
– В черквата... – Усмихна се. – Не, не. Не искам да идваш.
Не знам дали го каза сериозно, или на шега. Адриа беше толкова напрегнат, че не смееше да я погледне в лицето. Само се усмихна плахо. Светлините взеха да гаснат, хората се приготвиха да ръкопляскат, маестро Толдра излезе на сцената
176 Каталонски цигулар, диригент и композитор (1895–1962). – Б. пр.
177 Поиспанчено от Juden raus – „Вън евреите“ (нем.). – Б. пр.
178 Прозвище на членовете на Въоръжената полиция, създадена от франкисткия режим след Гражданската война. – Б. пр.
17
Да завърши образование и да напусне колежа, беше истинско облекчение. Бернат бе завършил предната година и се отдаваше телом и духом на цигулката, макар че се бе записал да следва литература без особена убеденост. Адриа влезе в университета, като си мислеше, че от сега нататък всичко ще бъде по-лесно. Но се натъкна на много пукнатини и бодливи храсталаци. Сблъска се и с посредствеността на студентите, които се плашеха от Вергилий и изпадаха в паника от Овидий. А и полицията във факултета. Революцията в аудиториите. По едно време се сприятелих с някой си Женсана, който много се интересуваше от литература и остана със зяпнала уста, когато на въпроса му с какво искам да се занимавам, отговорих с история на идеите и културата.
– Ей, Ардевол, никой не казва, че иска да стане историк на идеите.
– Аз казвам.
– За пръв път чувам такова нещо. Виж ти. История на идеите и културата. – Погледна ме недоверчиво. – Будалкаш ме, нали?
– Не, искам всичко да знам. Каквото се знае сега и каквото се е знаело преди. И защо се е знаело или не се е знаело. Разбираш ли ме?
– Не.
– А ти какъв искаш да станеш?
– Не знам – отговори Женсана. Махна неопределено с ръка близо до челото си. – Главата ми е пълна с бръмбари. Но все нещо ще направя, ще видиш.
Три красиви момичета със смях минаха покрай тях на път за лекцията по гръцки. Адриа погледна часовника и направи знак за довиждане на Женсана, който все още се опитваше да проумее какво ли ще е това историк на идеите и културата. Последвах веселите красиви момичета. Преди да вляза в аудиторията, се обърнах. Женсана все още размишляваше над бъдещето на Ардевол. След няколко месеца в един много студен следобед Бернат, който беше в осми курс по цигулка, ме помоли да отидем заедно в Двореца на музиката да слушаме Яша Хайфец. Било единствена възможност и маестро Масиа179 му разказал, че въпреки нежеланието на Хайфец да свири в страна с фашистки режим, настойчивостта на маестро Толдра го убедила.
Адриа, който по отношение на повечето неща от живота все още не беше загубил девственост, обсъди това с маестро Манлеу след един изтощителен урок по унисон, а маестрото, след няколко секунди размисъл, каза, че не познава по-студен, арогантен, отвратителен, тъп, горделив, отблъскващ, омразен и високомерен цигулар от Яша Хайфец.
– Ама свири ли хубаво, маестро?
Маестро Манлеу гледаше партитурата, без да я вижда. С цигулка в ръка изсвири машинално едно пицикато и погледна напред. След много дълга пауза:
– Той е самото съвършенство.
Може би усети, че току-що казаното бе излязло от дълбините на душата му и се опита да го посмекчи.
– След мен той е най-добрият жив цигулар. – Удар с лъка по стойката. – Хайде, почваме отначало.
179 Жоан Масиа-и-Пратс (1890–1969) – каталонски цигулар и композитор. – Б. р.
* * *
Ръкоплясканията изпълниха залата. Бяха по-топли от обикновено; и това ясно се виждаше, защото хората, които живеят под диктатура, свикват да се изразяват между редовете и чрез ръкопляскания, с прикрити жестове, поглеждайки към господина с шлифера и тънкия мустак, който много вероятно е от тайната полиция, внимавай, забележи, че ръкопляска едвам-едвам. Хората се бяха научили да разбират този език, който чрез страха искаше да се бори срещу страха. Аз само усещах това интуитивно, защото нямах баща, майка беше погълната от работата в магазина и гледаше под лупа единствено как напредвам с цигулката, а Лола Чика не искаше да говори на тази тема: по време на войната бяха убили един неин братовчед анархист и сега тя отказваше да стъпва по хлъзгавия терен на уличната политика. Светлините започнаха да гаснат, хората взеха да ръкопляскат, маестро Толдра излезе на сцената и без да бърза, се отправи към своя пулт. В полумрака видях как Сара написа нещо на своята програма, подаде ми я и поиска моята, за да не остане без програма. Някакви числа. Телефон! Подадох й моята програма, без да й напиша телефона си, като последния идиот. Аплодисментите стихнаха. Забелязах, че Бернат, смълчан на мястото си от другата ми страна, наблюдаваше всяко мое движение. Настъпи тишина.
Толдра предложи един „Кориолан“180, който аз чувах за първи път и много ми хареса. После, когато отново излезе, водеше за ръка Яша Хайфец, може би за да му покаже, че е на негова страна, или кой знае защо. Само че той кимна с глава студено, арогантно, отвратително, тъпо, горделиво, отблъскващо, омразно и високомерно. Изобщо не желаеше да скрива раздразнението си. Даде си цели три минути, за да се отърси от възмущението си, докато маестро Толдра прав, без да поглежда встрани, търпеливо чакаше да му каже давай. И започнаха. Спомням си, че останах с отворена уста по време на целия концерт. А на
– Няма да те пуснат.
– Ще опитам.
– Чакай – каза тя.
Сара стана и ни направи знак да я последваме. Ние с Бернат се спогледахме учудени. Качихме се по страничните стълбички след нея и минахме през една врата. Отвътре портиерът ни направи знак
Дойде да я целуне за поздрав. Нас не ни погледна. Маестро Толдра й обясни, че Хайфец е дълбоко обиден от надписите, които, изглежда, заливат целия периметър на Двореца, затова е отменил участието си в концерта на следния ден и напуска страната. Не е най-подходящият момент да го безпокоим, нали разбираш?
След концерта, вече на улицата, се убедихме, че както афишът, така и стените наоколо с катранени надписи на испански подканяха евреите да си вървят.
– Аз на негово място щях да свиря на утрешния концерт – каза Адриа, бъдещият историк на идеите, без да знае нищо за историята на човечеството. Сара му прошепна на ухото, че много бърза, а освен това му каза обади ми се. Адриа почти не можа да реагира, защото Хайфец все още беше в главата му, и само отвърна да, да, благодаря.
180 Става дума за увертюрата „Кориолан“ от Бетовен. – Б. р.
181 Втора част от Концерт за цигулка № 2 на Прокофиев. – Б. р.
182 Назад (лат.) – алюзия за думите на Иисус Христос
* * *
– Зарязвам цигулката – казах пред осквернения афиш, пред невярващия Бернат и пред самия себе си, цял живот си спомням как казах зарязвам цигулката на излизане, пред осквернения афиш, пред невярващия Бернат и пред самия себе си, цял живот си спомням как казах зарязвам цигулката.
– Но нали... Но нали... – Бернат сочеше с глава към Двореца на музиката, сякаш искаше да каже какъв по-добър аргумент от...
– Зарязвам цигулката. Никога няма да мога да свиря така.
– Ами свири.
– Майната й. Отказвам се. Не става. Свършвам седми курс, явявам се на изпит и дотук. Стига.
– Коя беше тая мадама?
– Коя?
– Тази! – Сочеше аурата на Сара, която все още беше тук. – Която като Ариадна ни заведе при маестро Толдра, мамка му. Която те нарече Адриа Незнамкойси, момче. Която ти каза обади ми се...
Адриа погледна приятеля си с отворена уста.
– Какво съм ти направил сега?
– Какво си ми направил? Заплашваш ме, че ще зарежеш цигулката.
– Да. Окончателно. Но не я зарязвам, за да ти правя напук, просто се отказвам.
След концерта на Прокофиев Хайфец, който се беше преобразил, дори изглеждаше по-висок и мощен, ни поднесе, бих казал с цялата си арогантност, три еврейски танца и ми се стори още по-висок и с по-мощна аура. После се вглъби в себе си и ни дари Шаконата от Партита в ре минор184, която, освен в нашите опити, бях чувал само на допотопна грамофонна плоча в изпълнение на Йожен Изаи. Бяха минути на съвършенство. Ходил съм на много концерти. Но за мен този беше основополагащият, той ми откри пътя към красотата, затвори ми вратата за цигулката и сложи край на кратката ми кариера на солист.
– Ти си тъп въшльо – беше мнението на Бернат, който вече се виждаше как трябва да се справя с осми курс съвсем сам, когато мен няма да ме има един курс след него. Съвсем сам с маестро Масиà. – Тъп въшльо.
– Не и ако се науча да бъда щастлив. Просветна ми пред очите – край на мъките, ще се наслаждавам на музиката, която ми предлагат знаещите и можещите.
– Тъп въшльо и на всичко отгоре страхливец.
– Да. Вероятно. Сега ще мога да си уча без допълнителни притеснения.
Минувачите, излезли да вземат въздух на улица „Жонкерас“, по която вървяхме нагоре към къщи, станаха свидетели на едно от трите избухвания на моя приятел Бернат, на които съм присъствал. Беше ужасно. Взе да крещи и да вика: немски, английски, каталонски, испански, френски, италиански, гръцки, латински, като броеше на пръсти. На деветнайсет години вече можеш да четеш на един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем езика, а се страхуваш да започнеш осми курс по инструмент, а, тъпако? Ако аз имах твоя ум, ебати тъпанара!
Тогава тихо заваляха снежинки. Никога не бях виждал да вали сняг в Барселона и никога не бях виждал Бернат толкова възмутен. Никога не бях виждал Бернат толкова безпомощен. Не знам дали валеше за него, или за мен.
– Виж, сняг – казах.
– През оная работа ми е снегът. Правиш грешка.
– Страхуваш се да се изправиш срещу Масиа без мен.
– Да, и какво от това?
– Ти си роден за цигулар. Аз, не.
Бернат снижи тона и каза не се заблуждавай, винаги съм на ръба. Усмихвам се, когато свиря, но не защото съм щастлив, а за да прогоня паниката. Но цигулката е предателка, както и тромпетът – във всеки момент може да ти се изплъзне някоя фалшива нота. Въпреки това не се отказвам като такива лайна като теб. Искам да стигна до десети курс и тогава ще видя дали ще продължа, или не. Откажи се след десети курс.
– Някой ден, като свириш на цигулка, ще се усмихваш от удоволствие, Бернат.
Почувствах се като Иисус Христос, изричайки това пророчество, което, като се има предвид как се развиха нещата... е, не знам какво да кажа.
– Откажи се след десети курс.
– Не. След изпитите през юни. По-естетично е. Защото, ако ще ме притискаш, отказвам се още сега, майната й на естетиката.
Продължаваше да вали сняг. Вървяхме до къщи мълчаливо. Остави ме пред вратата от тъмно дърво без лека нощ, нито някакъв жест на уважение.
С Бернат съм се карал няколко пъти в живота. Това беше първото голямо спречкване, първото, което остави белези. Коледната ваканция премина на фона на необичаен снежен пейзаж. Вкъщи майка мълчеше, Лола Чика следеше всичко да е наред, а аз с всеки изминал ден прекарвах все повече часове в кабинета на баща ми, спечелен благодарение на изключителни отличия в края на курса, които ми даваха това право на собственост, даваха ми пространството, което ме привличаше все по-неудържимо. На другия ден след Сант Естеве185 излязох да се разходя из белите улици и видях Бернат, който живееше в горния край на улица „Брук“, да кара ски надолу по „Брук“ с цигулката на гърба. Видя ме, но не ми каза нищо. Признавам, че ме обзе пристъп на ревност, защото веднага си помислих при кого ли отива да свири тоя злобар, без нищо да ми каже. На деветнайсет или двайсет години Адриа, изпълнен с детска ревност, се затича да го настигне, но не можеше да следва ритъма на ските и скоро Бернат се превърна във фигурка от рождественски ясли, може би вече беше стигнал до Гран Виа. Ставах смешен, дишах на пресекулки, издишвах през шала, гледах как приятелят ми ме изоставя. Така и не можах да разбера къде отиваше в онзи ден и бих дал... щях да кажа половината от живота си, но днес този израз няма никакъв смисъл. Ама какво говоря, бих дал половината от живота си даже днес, за да разбера при кого отиде да свири в оня ден от зимната ваканция, когато Барселона се беше увила в няколко педи неочакван сняг.
Вечерта отчаян претърсих джобовете на палтото, на сакото и на панталоните си, проклинайки целия свят, защото не намирах програмата от концерта.
– Сара Волтес-Епстейн? Не. Не съм чувал. Виж в черквата „Витлеем“, там организират подобни прояви.
Обиколих двайсетина черкви, тъпчейки все по-мръсния сняг, и накрая я намерих в квартал Побле Сек, в една много скромна черква, в една още по-скромна зала, почти безлюдна, с три стени, покрити с изключителни рисунки с въглен. Шест-седем портрета и няколко пейзажа. Направи ми силно впечатление тъгата в погледа на портрета, озаглавен „Чичо Хаим“. И едно чудесно куче. И една къща край морето, озаглавена „Малък плаж в Портлигат“. Колко пъти съм съзерцавал тези картини, Сара. Онова момиче беше голяма художничка, Сара. Половин час не продумах, докато не чух до тила си нейния глас, който сякаш ми се караше, нали ти казах да не идваш.
Обърнах се с извинение на езика, но успях само да кажа едно плахо минавах оттук и... Прости ми с усмивка. Тихо и стеснително ти каза:
– Как ти се струва?
183 „Стига“ на френски, немски и испански. – Б. пр.
184 Партита за соло цигулка № 2 в ре минор от Бах, чиято последна част, Шакона, се счита за една от най-трудните пиеси за цигулка. – Б. пр.
185 Стефановден. – Б. пр.
18
– Майко.
– Какво? – Без да вдига глава от документите, които преглеждаше на писалището за четене на документи и ръкописи.
– Чуваш ли ме?
Но тя четеше жадно финансовите доклади на Катурла, човека, когото бе избрала, за да сложи ред в магазина. Знаех, че не ме слуша, но беше сега или никога.
– Отказвам се от цигулката.
– Много добре.
И продължи да чете докладите на Катурла, които, както изглежда, бяха завладяващи. Когато излизаше от кабинета, със студена пот в душата, Адриа чу как се сгъваха очилата, които майка му си беше свалила: щрак-щрак. Сигурно го гледаше. Адриа се обърна. Да, гледаше го с очилата в едната ръка, в другата стискаше снопче книжа.
– Какво каза?
– Че се отказвам от цигулката. Ще завърша седми курс и ще престана да уча цигулка.
– Избий си го от главата.
– Решил съм.
– Малък си да решаваш тези въпроси.
– Напротив.
Майка остави доклада Катурла и стана. Сигурен съм, че си мислеше как баща ми би се справил с такава проява на бунт. Като начало заговори с тих, интимен, заплашителен тон.
– Ще си вземеш изпитите за седми курс, после ще си вземеш изпитите за осми, после ще изкараш двугодишния курс по виртуозност и когато му дойде времето, ще отидеш в „Джулиърд Скул“186 или където решим с маестро Манлеу.
– Майко, не искам да живея живота на елитен цигулар.
– Защо?
– Не ме прави щастлив.
– Не сме дошли на този свят, за да бъдем щастливи.
– Аз – да.
– Маестро Манлеу казва, че имаш талант.
– Маесто Манлеу ме презира.
– Маестро Манлеу се държи така, за да те пришпори, защото понякога изглежда, че във вените ти не тече кръв.
– Това е моето решение. Ако не ти харесва, твоя работа – осмелих се да кажа.
Това беше обявяване на война. Но нямаше никакъв друг начин. Излязох от кабинета на баща ми, без да поглеждам назад.
– Хау.
– Да?
– Вече може да изрисуваш лицето си с цветовете на воина, който влиза в битка. Черно и бяло от устата до ушите и две жълти черти от горе до долу.
– Не се занасяй, че целият треперя.
И Адриа се затвори в стаята си, решен да не отстъпва ни на педя. На война като на война.
Много дни наред вкъщи се чуваше само гласът на Лола Чика, която единствена гледаше да поддържа някаква привидност на нормален живот. Майка, винаги в магазина, аз, в университета, на вечеря мълчание, двамата загледани в чиниите си, а Лола Чика гледаше ту нея, ту мен. Беше много тежко и толкова непоносимо, че в продължение на няколко дни кризата с цигулката помрачи радостта, че отново съм те срещнал.
Бурята се разрази в деня, в който имах урок при маестро Манлеу. Сутринта, преди да изчезне на път за магазина, майка ми проговори за пръв път от цяла седмица. Без да ме гледа, сякаш баща ми току-що беше умрял:
– Вземи сторионито за урока.
Пристигнах в дома на маестро Манлеу с Виал и както вървяхме по коридора към студиото, чух гласа му, този път сладникав, казваше ми можем да видим друг вид репертоар, който повече ти харесва. Нали, драги?
– Когато свърша седми курс, ще престана да уча цигулка. Разбраха ли ме добре всички? Имам други приоритети в живота.
– Всеки ден от твоя живот ще се разкайваш за това, че си взел погрешно решение (майка).
– Страхливец (Манлеу).
– Не ме оставяй сам, малкия (Бернат).
– Негроид (Манлеу).
– Ама ти свириш по-добре от мен! (Бернат).
– Педал (Манлеу).
– А часовете, които си посветил на цигулката? На вятъра ли отиват? (майка).
– Капризен циганин (Манлеу).
– А какво искаш да правиш? (майка).
– Да уча (аз).
– Можеш да го съчетаеш с цигулката, нали? (Бернат).
– Какво да учиш? (майка).
– Копеле (Манлеу).
– Обратен (аз).
– Внимавай, че те зарязвам (Манлеу).
– Знаеш ли всъщност какво искаш да учиш? (майка).
– Хау (Черния орел, смелият вожд арапахо).
– Ей, питам те какво искаш да учиш. Медицина ли? (майка).
– Неблагодарник (Манлеу).
– Е, прекаляваш, Адриа, хайде! (Бернат).
– История (аз).
– Ха! (майка).
– Какво? (аз).
– Ще умреш от глад. И от скука (майка).
– История!? (Манлеу).
– Да (майка).
– Ама историята... (Манлеу).
– Да, да... Какво ще ми разправя на мен (майка).
– Предател!! (Манлеу).
– Освен това искам да уча философия (аз).
– Философия? (майка).
– Философия? (Манлеу).
– Философия? (Бернат).
– Още по-зле (майка).
– Защо да е още по-зле? (аз).
– Щом е така, поне стани адвокат (майка).
– Не. Мразя нормативната уредба на живота (аз).
– Ебати какъв си сноб (Бернат).
– Противоречиш заради самото противоречие. Такъв си си, нали? (Манлеу).
– Искам да разбера човечеството, като изучавам културната му еволюция (аз).
– Сноб си, вече ти го казах. Отиваме ли на кино? (Бернат).
– Давай, отиваме. Къде? (аз).
– В „Публи“ (Бернат).
– Не те разбирам, сине (майка).
– Безмозъчен (Манлеу).
– История, философия... Не виждаш ли, че за нищо не служат? (майка).
– Майко, не говори така!... Скандализираш ме (аз).
– История, философия... Не виждаш ли, че за нищо не служат? (Манлеу).
– Вие какво разбирате! (аз).
– Арогантен тип! (Манлеу).
– А музиката? За какво служи? (аз).
– Ще печелиш много пари, погледни го от тази страна (Манлеу).
– История, философия... Не виждаш ли, че за нищо не служат? (Бернат).
– Tu quoque?187 (аз).
– Какво? (Бернат).
– Нищо (аз).
– Хареса ли ти филма? (Бернат).
– Дда (аз).
– Дда или да? (Бернат).
– Да (аз).
– За нищо не става! (майка).
– На мен ми харесва (аз).
– А магазина? Искаш ли да се заемеш с магазина? (майка).
– Ще говорим за това по-нататък (аз).
– Хау (Черния орел, смелият вожд арапахо).
– Не сега, ебати, много си досаден (аз).
– Освен това искам да уча езици (аз).
– Английският ти е достатъчен (Манлеу).
– Какви езици? (майка).
– Да усъвършенствам латинския и гръцкия. И да започна иврит, арамейски и санскрит (аз).
– Хайде пак! Каква досада... (майка).
– Латински, гръцки и какво още? (Манлеу).
– Иврит, арамейски, санскрит (аз).
– Главата ти не е наред, хубавецо (Манлеу).
– Зависи (аз).
– Момичетата в самолетите говорят английски (Манлеу).
– Какво? (аз).
– За да отидеш до Ню Йорк със самолет, за да изнесеш един концерт, уверявам те, не ти трябва арамейски (Манлеу).
– Говорим на различни езици, маестро Манлеу (аз).
– Отвратителен тип! (Манлеу).
– По-добре да престанете да ме обиждате (аз).
– Сега разбирам! Аз съм прекалено труден пример за подражание за теб (Манлеу).
– Не, откъде-накъде! (аз).
– Какво означава не, откъде-накъде? А? Какво искаш да кажеш с това не, откъде-накъде? (Манлеу).
– Казал съм каквото съм казал (аз).
– Студен, арогантен, отвратителен, тъп, горделив, отблъскващ, омразен, високомерен! (Манлеу).
– Много добре, както искате (аз).
– Казал съм каквото съм казал (Манлеу).
– Бернат (аз).
– Какво? (Бернат).
– Да отидем ли да се разходим край вълнолома? (аз).
– Хайде (Бернат).
– Ако бащата ти можеше да надигне глава от гроба! (майка).
Съжалявам, но когато майка в разгара на битката каза това, не можах да се сдържа и се разсмях гръмогласно и пресилено. Знам, че Лола Чика, която слушаше всичко от кухнята, също едва сподави усмивката си. Майка, пребледняла, много късно осъзна какво е казала. Всички бяхме изтощени и го оставихме без коментар. Беше седмият ден от военния конфликт.
– Хау (Черния орел, смелият вожд арапахо).
– Уморен съм (аз).
– Съгласен съм. Но да знаеш, че сте започнали изтощителна окопна война, като Първата световна; искам само да си дадеш сметка, да осъзнаеш, че се биеш на три фронта (Черния орел, смелият вожд арапахо).
– Имаш право. Но знам, че не искам да ставам елитен цигулар (аз).
– Преди всичко не бъркай тактика със стратегия (Черния орел, смелият вожд арапахо).
Шериф Карсън изплю сдъвкания тютюн на земята и каза ти не се предавай, дръж се. Ако искаш цял живот да си четеш, ти си решаваш, ти с твоите книги. А другите да вървят на майната си.
– Благодаря, Карсън (аз).
– Моля (шериф Карсън).
Беше седмият ден и всички отидохме да си легнем, уморени от толкова напрежение и с желание да постигнем примирие. Онази нощ започнах да сънувам Сара.
186 Висше училище за драма, танц и музика в Ню Йорк. – Б. р.
187 И ти ли? (лат.) – алюзия към думите „И ти ли, сине“, които Юлий Цезар произнесъл, когато видял сред своите убийци Марк Брут. – Б. пр.
* * *
От стратегическа гледна точка беше много добре, че войските на Тройния съюз се сблъскаха помежду си: Турция се опълчи срещу Германия в дома на маестро Манлеу. Това беше добре дошло за Антантата, която имаше време да ближе раните си и да започне да мисли конструктивно за Сара. Според хрониките битката между бившите съюзници била кървава и жестока и виковете се чували от вътрешния двор на къщата на маестро Манлеу. Тя му казала всичко, което бе премълчавала през годините, и го обвинила, че не е съумял да задържи едно момче с бръмбари в главата, но с изключителен интелектуален потенциал.
– Хайде сега, не преувеличавайте.
– Синът ми е свръхнадарен. Не го ли знаехте? Не сме ли говорили достатъчно за това?
– В този дом има и е имало само един свръхнадарен, госпожо Ардевол.
– Моят син имаше нужда от ръка, която да го приласкае. Вашето его, господин Манлеу...
– Маестро Манлеу.
– Виждате ли? Вашето его не ви позволява да видите ясно реалността. Налага се да преразгледаме финансовото споразумение.
– Не е справедливо. Вината е у вашия свръхнадарен син.
– Не се правете на интересен, защото ставате жалък.
Тук минали направо на обидите (негроидна, циганка, подла, обратна, студена, арогантна, отвратителна, тъпа, надменна, отблъскваща, омразна и високомерна, от едната страна. От другата – само жалък.)
– Какво ми казахте?
– Жалък. – Доближавайки лицето си до неговото. – Жа-лък!
– Само това липсваше, да ме обиждате. Ще ви дам под съд.
– За мен ще бъде удоволствие да ви хвърля на моите адвокати. Сега вече няма да ви платя и следващия месец. Можете да си... Аз... Аз ще се обърна към Йехуди Менухин.
Казват, че стигнали до ръкопашен бой, той й заявил, че Менухин е посредственост на два крака и ще й излезе десет пъти по-скъпо, а тя тръгнала към вратата, следвана от възмутения Манлеу, който повтарял знаете ли как преподава Менухин? Знаете ли как преподава?
Когато чу трясъка на вратата на дома на Манлеу, която тя самата бе затръшнала яростно, Карме Боск вече знаеше, че с мечтата й да направи от Адриа най-добрия цигулар на света завинаги е свършено. Колко жалко, Лола Чика. Аз казах на Бернат, че ще свикне, и му обещах да свирим заедно, когато пожелае, вкъщи или у тях, където поиска. Тогава взех да дишам спокойно и да мисля за теб без никакви пречки.
19
Et in Arcadia ego. Пусен е нарисувал картината с мисълта, че говори не друг, а смъртта, която присъства навсякъде, даже в щастливите кътчета, но аз винаги съм бил склонен да вярвам, че това „ego“ се отнася за мен: аз бях в Аркадия, Адриа има своята Аркадия. Толкова тъжният, плешив, нещастен, дебел и страхлив Адриа е живял в не една Аркадия, защото е имал няколко, но първата Аркадия, тази, която има човешки образ, е твоето присъствие. Тази Аркадия вече съм я загубил завинаги. Бях изгонен от един ангел с огнен меч и Адриа, като си прикриваше срамотите, си мислеше от сега нататък ще трябва да работя, за да си изкарвам прехраната сам, без теб, моя Сара. Но като място Аркадия е Тона, най-грозното и най-красивото село на света, където прекарах петнайсет лета, където се търкалях край нивите на имението Казик и цялото тяло ме сърбеше от житните класове, падащи от снопите, където се гмурках, за да се скрия от Шеви, Кико и Роза, неразделните ми другари през осемте седмици летуване далече от Барселона, далече от камбанния звън на „Непорочно зачатие“, от такситата в черно и жълто и от всичко, което би ми напомнило за училище, първо далече от майка и татко, после далече от майка, далече от книгите, които Адриа не е могъл да си вземе. Качвахме се тичешком до замъка и гледахме имението Жес, къщата, плевните, а в дъното фермите – всичко беше като макет на Рождество. Също и нивите, осеяни със снопове, и имението Казик, и малката къща със старата проядена плевня. В дъното – корковите планини188, Колсакабра на североизток и Монтсен на изток. А ние почвахме да викаме и бяхме господари на света, особено Шеви, който беше шест години по-голям от мен и винаги във всичко ме побеждаваше, но накрая отиде да помага на баща си при кравите и вече не играеше с нас. Кико също ме побеждаваше, но един ден, като тичахме до бялата стена, успях да го надбягам. Вярно че той се спъна, но аз все пак спечелих честно. Роза беше много красива и също ме побеждаваше във всичко. В къщата на леля Лео се живееше другояче. Живееше се без мърморене и без мълчания. Хората си говореха и се гледаха в лицето. Къщата беше огромна и леля Лео царуваше там, без да се разделя с вечната си безупречно чиста бежова престилка. В имението Жес се намира къщата на рода Ардевол, огромна, с повече от тринайсет стаи, отворена за всички въздушни течения през лятото и с всички градски удобства през зимата, на достатъчно разстояние от оборите и конюшните; южната й фасада е украсена с портик, най-доброто място на света за четене, а и най-доброто кътче за свирене на цигулка; тогава тримата ми братовчеди, уж без да отдават голямо значение на това, идваха да ме слушат, а аз си свирех упражненията, но повече работех по пиесите от репертоара ми, което винаги е по-благодарно; веднъж един кос кацна на корниза на портика до саксията с мушкато и взе да ме наблюдава, докато свирех соната № 2 от
– И аз искам да дойда – каза Роза.
– Не.
– А аз?
– Да.
Роза излезе обидена, защото Адриа, който е най-малък, може да отиде, а аз не.
– Много е неприятно, дъще – каза леля Лео.
Аз отивах да видя как Пруденси вкарва юмрука и цялата си ръка в дупката на задника на Бланка и после казва не знам какво си на чичо, Шеви записва на лист хартия, а Бланка преживя, равнодушна към тревогите на...
– Пази се, пази се, пази се, почва да пикае! – викаше въодушевен Адриа.
Мъжете се отдръпваха, без да прекъсват разговора за своите си работи, а аз оставах на първия ред, защото да гледам как сере и пикае една крава съвсем отблизо, беше едно от големите зрелища, които ми предлагаше животът в Тона. Както и да гледам как пикае Парот, мулето на Казик. Това наистина заслужаваше да се види на живо, затова си мисля, че леля и чичо постъпваха несправедливо с горката Роза. И още приключения, като например да отидем да ловим попови лъжички на потока, близо до котловината Матамонжес. И да се върнем с осем-десет жертви, които слагахме в стъклена бутилка.
– Горките животинки!
– Не, лелче, аз ще ги храня всеки ден.
– Горките животинки!
– Ще им давам хляб, наистина.
– Горките животни!
Исках да видя как се превръщат в жаби или, по-често, в мъртви попови лъжички, защото не ни идваше на ум да им сменим водата, нито какво могат да ядат вътре в бутилката. И лястовичите гнезда в навеса до къщата. И неочакваните бури. И апотеозът по време на вършитба в имението, където не се работеше ръчно, а се вършееше с машини, които отделяха зърното и връзваха снопите, посипвайки селото и моя спомен с прах от слама. Еt in Arcadia ego, аз, Адриа Ардевол. Никой не може да ми отнеме този спомен. Сега си мисля, че леля Лео и чичо Синто сигурно бяха много добри хора, защото се държаха така, сякаш нищо не се бе случило след скарването между двамата братя. Беше минало много време от скарването. Адриа още не се беше родил. Научих за това, защото, за да не оставам сам с майка в Барселона през лятото, когато навърших двайсет години, реших да прекарам три-четири седмици в Тона, ако ме искате. А и бях малко тъжен, защото Сара, с която се срещах тайно и от двете семейства, трябваше да отиде в Кадакèс с родителите си и аз се чувствах много, много самотен.
– Какво значи „ако ме искате“? Повече да не съм чула това – каза ми възмутеният глас на леля Лео. – Кога идваш?
– Утре.
– Братовчедите ти ги няма. Е, Шеви е тук, но по цял ден е на фермата.
– Така и предполагах.
– Жозеп и Мария от имението Казик умряха тази зима.
– О, не.
– А Виола умря от мъка. – Мълчание от другата страна на телефона. Като утеха: много стари бяха и двамата. А Жозеп ходеше превит под прав ъгъл горкичкият. И кучката остаря.
– Много съжалявам.
– Донеси цигулката.
И така, казах на майка, че леля Лео ме е поканила и аз не съм могъл да й откажа. Майка не ми каза нито да, нито не. Бяхме се отчуждили и разговаряхме малко. Аз учех и четях по цял ден, тя беше в магазина. А когато си беше вкъщи, погледът й все още ме обвиняваше за това, че съм се отказал от блестящата кариера на цигулар само от каприз.
– Чу ли ме, майко?
Изглежда, че както винаги в магазина имаше проблеми, за които не искаше да говори. Затова, без да ме погледне, ми каза занеси им нещо за подарък.
– Какво например?
– Не знам. Някакъв подарък, какъвто избереш.
Още първия ден след като пристигнах в Тона, с ръце в джобовете, отидох до селото да потърся подарък в магазина на Бердагè. Като стигнах на площада, я видях – седнала на една маса в „Ракò“, пиеше орчата190 и ме гледаше усмихната, сякаш ме очакваше. Наистина ме очакваше. Отначало не я познах, но после, чакай! Аз я познавам, коя е, коя е, коя е. Познавах тази усмивка.
– Ciao – поздрави ме тя.
Тогава вече я познах. Вече не беше ангел, но имаше същата ангелска усмивка. Сега беше зряла жена, истинска красавица. Направи ми знак да седна до нея и аз се подчиних.
– В моя каталонски все още има много бели петна.
Отговорих й, че може да говорим на италиански. А тя ме попита
Не купих никакъв подарък за леля Лео от магазина на Бердаге. Първия час тя пиеше орчата, а Адриа преглъщаше слюнката си. Тя не спря да говори и да ми разказва всичко, което Адриа не знаеше или се преструваше, че не знае, защото, макар че беше навършил двайсет години, вкъщи нещата от живота никога не се обсъждаха. Тя, на площада в Тона, ми каза, че моят ангел и аз сме брат и сестра.
Погледнах я леко замаян. За пръв път някой го казваше гласно. Тя отгатна объркването ми.
– È vero192 – настоя.
– Също като в розовите романи – казах, за да отклоня вниманието й.
Тя не трепна. Уточни, че на своята възраст би могла да ми бъде майка, но всъщност е моя полусестра, и ми показа свидетелство за раждане или за не знам какво, където моят баща припознаваше като своя дъщеря някоя си Даниела Амато, която е тя самата според паспорта, който също ми показа. С една дума, действително ме е чакала и се е подготвила за разговора със съответната документация. Следователно това, което предугаждах, но никой не беше ми казал, бе вярно; аз, в пълния смисъл на думата единствен син, имах по-голяма сестра, много по-голяма. Почувствах се измамен от баща ми, от майка ми, от Лола Чика и от толкова тайни. Струва ми се, че ме заболя и защото шериф Карсън никога не беше ми намеквал за това. Имах сестра. Отново я погледнах: бе все така красива, както когато се появи вкъщи в образа на ангел, но беше дама на четирийсет и шест години, моя сестра. Не бихме могли да играем на нищо през скучните неделни следобеди. Сигурно би отишла с приятелките на Лола да се смеят и да закриват устата си с ръка, щом видят, че някой мъж ги гледа.
– Ама ти си на годините на майка ми – казах колкото да кажа нещо.
– Малко по-млада съм.
Долових нотка на раздразнение в отговора.
Казваше се Даниела. Каза ми, че майка й... и ми разказа една много красива любовна история, а аз не можех да си представя баща ми влюбен, мълчах и слушах, слушах каквото ми казваше и се опитвах да си го представя, и не знам защо започна да говори за отношенията между двамата братя, защото баща ми, преди да влезе в семинарията във Вик, се бил научил, ще не ще, да отвява пшеницата, да я очуква, както си му е редът, и да опипва корема на Естреля, за да разбере дали най-после е забременяла. Дядо Ардевол бил научил и двамата си синове да връзват добре дисагите на мулето и да знаят, че ако облаците са тъмни, но идват откъм Колсуспина193, винаги отминават, без да вали. Чичо Синто, който бил наследникът194, влагал повече старание в работата в имението. И в управлението на земите, реколтите и надниците. А пък нашият баща все витаел из облаците, мислел и четял, скрит в разни кътчета, като теб. Когато, почти отчаяни, изпратили баща ни в семинарията във Вик, въпреки липсата на интерес, той вече бил половин земеделец. Тогава наистина проявил старание и започнал да учи латински, гръцки и други дисциплини, преподавани от големите учители. Из семинарията още се усещала свежата сянка на Вердагер и двама от всеки трима семинаристи се опитвали да пишат стихове, но нашият баща – не, той искал да се задълбочи във философията и теологията, които там се поднасяли на час по лъжичка.
– А ти откъде знаеш всичко това?
– Разказвал го е на майка ми. Нашият баща на млади години е бил много приказлив. После, както изглежда, се е превърнал в затворен чадър, в мумия.
– И по-нататък?
– Изпратили го в Рим, защото, види се, бил много умен. И направил бебе на майка ми. Избягал от Рим, защото бил голям страхливец. И съм се родила аз.
– Гледай ти... Като в розов роман – повторих аз.
Даниела, вместо да се разсърди, се усмихна очарователно и продължи разказа си с думите: и твоят баща се скарал с брат си.
– С чичо Синто?
– Можеш да си завреш в задника идеята да ме ожениш за тази крава – каза Феликс, като му върна ядосан снимката.
– Ама няма да става нужда пръста си да мръднеш! Тези стопанства сами се управляват. Информирал съм се най-подробно. И ще можеш да си се занимаваш с твоите книги, по дяволите, какво повече искаш?
– А защо искаш да ме видиш женен?
– Майка и татко ми заръчаха, в случай че хвърлиш расото... да се ожениш, аз да те накарам да се ожениш.
– Ами ти самият не си женен! Какво си дошъл да...
– Ще се оженя. Хвърлил съм око на една...
– Говориш така, сякаш са крави.
– Не можеш да ме засегнеш. Мама знаеше, че ще бъде трудно да те убедя.
– Ще се оженя когато реша. Ако изобщо се оженя.
– Мога да ти потърся друга, по-хубава – казал чичо Синто, прибирайки сивата снимка на наследницата на имението Пуч.
Тогава нашият баща поискал много сухо от брат си, да му плати полагащата му се част от наследството, защото искал да се устрои да живее в Барселона. В този момент започнали виковете и обидните думи, хвърляни като камъни. Двамата братя се погледнали с омраза. Не стигнали до бой. Феликс Ардевол си взел полагаемото от наследството и двамата живели скарани няколко години. Благодарение на настойчивостта на Лео баща ни се съгласил да се яви на сватбата на брат си. Но оттогава двамата братя се отчуждили. Единият купувал земи в околностите, отглеждал добитък, произвеждал фураж, а другият си харчел наследството в тайнствени пътувания из Европа.
– Какво искаш да кажеш с тези тайнствени пътувания из Европа?
Даниела допи каквото беше останало от орчатата и не каза нищо повече. Адриа отиде да плати и като се върна, каза защо не се поразходим, а Тори от „Рако“ цапаше масата с парцала за чистене и на лицето му беше изписано тая французойка само да ми падне...
Застанала права на площада пред него, Даниела си сложи тъмните очила, които решително й придаваха моден вид на чужденка. Приближи се до него и сякаш бяха интимни, разкопча първото копче на ризата му.
– Scusa195 – каза.
А Тори от „Рако“ си помисли как така един хлапак като тоя може да има нещо общо с такава засукана французойка. Завъртя глава учуден, че светът се върти толкова бързо, а Даниела зърна верижката с медальона.
– Не знаех, че сте вярващи.
– Няма връзка с вярата.
– Мадоната от Пардак е света Богородица.
– Това е спомен.
– От кого?
– Не знам точно.
Даниела сдържа усмивката си, разтърка медальона с пръсти и го пусна на гърдите на Адриа, който го скри, ядосан от тази груба намеса в личния му живот. Затова добави а теб какво те засяга.
– Зависи.
Той не я разбра. Вървяха мълчаливо.
– Много е хубав медальонът.
Джакиам го свали от врата си, показа го на златаря и каза златен е. Верижката също.
– Да не си го откраднал?
– Не! Подари ми го малката Бетина, моята сляпа сестричка, за да не се чувствам никога самотен.
– А защо искаш да го продадеш?
– Учудва ли ви?
– Нали е семеен спомен...
– Семейството... Толкова ми е мъчно за живите и за мъртвите у дома. Майка ми, баща ми и всички Муреда: Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и слепичката Бетина. Мъчно ми е и за природата на Пардак.
– Защо не се върнеш там?
– Защото все още има хора, които ми желаят злото, и семейството ми е пратило вест, че не е разумно да...
– Ха... – каза златарят, навеждайки глава, за да разгледа по-добре медальона, без да проявява желание да слуша за проблемите на семейство Муреда от Пардак.
– Изпратих много пари на моите братя и сестри, за да им помогна.
– Аха.
Разглежда го още известно време. Върна го на собственика му.
– Пардак Предацо ли е? – попита, като го гледаше в очите, сякаш неочаквано му бе хрумнало нещо.
– Хората от равнината му казват Предацо, да. Но е Пардак... Не желаете ли да го купите?
Златарят поклати отрицателно глава.
– Имам нужда от пари.
– Ако прекараш зимата при мен, ще те науча на занаята и когато се стопят снеговете, върви където искаш. Но не си продавай медальона.
Джакиам се научи да топи металите, за да ги превръща в пръстени, медальони и обеци, и няколко месеца живя с мъката си в дома на този добър човек, докато един ден, клатейки глава, той му каза, сякаш отново подхващаше започнат разговор:
– Кому повери парите?
– Какви пари?
– Които си изпратил на семейството.
– На доверен човек.
– Окситанец ли беше?
– Да, защо?
– Не, нищо, нищо...
– Защо?
– Не, защото чух да говорят, че... Нищо.
– Какво сте чули?
– Как се казваше мъжът?
– Аз му казвах Блонд. Казваше се Блонд от Казиляк. Беше много рус196.
– Струва ми се, че не са го пуснали да мине през...
– Какво?
– Убили са го. И са го обрали.
– Кой?
– Хора от планината.
– От Моена?
– Мисля, че да.
Онази сутрин, със зимната заплата в джоба, Джакиам поиска благословията на златаря и пое нагоре, за да разбере какво се бе случило с парите на семейство Муреда и с горкия Блонд. Вървеше, подгонен от гнева си и без да вземе никакви предпазни мерки. На петия ден пристигна в Моена и зарева на площада. Да излязат семейство Броча, завика, и един Броча, който го чу, каза на братовчед си, братовчедът – на друг братовчед, и когато станаха десет души, слязоха на площада, хванаха Джакиам и го закараха на реката. Ужасените му викове не стигнаха до Пардак. Медальонът с Мадоната от Пардак го взе като награда оня Броча, който пръв го видя.
– Пардак е в Трентино – каза Адриа.
– Обаче вкъщи – отговори Даниела замислена – винаги са ми казвали, че го е донесъл от Африка един чичо моряк, когото аз не познавам, защото не съм била родена.
Разходиха се до гробището и до параклиса „Лурд“, без да разменят дума; следобедът беше много приятен за разходка. След половин час мълчание, докато седяха на каменните пейки в градината на параклиса, Адриа, който вече я чувстваше по-близка, посочи гърдите си и попита искаш ли го?
– Не. Твой е. Гледай никога да не го загубиш.
Слънцето в своя ход постепенно променяше сенките в градината и Адриа отново попита какво искаш да кажеш с тези тайнствени пътувания на баща ни.
Беше се настанил в едно хотелче в Борго, на пет минути от „Свети Петър“ във Ватикана, близо до Пасето197. Дискретно, скромно и икономично хотелче, казваше се „Браманте“ и го държеше една римска матрона с вид на жена, която дълго време с желязна ръка e отглеждала гъски198 и сякаш e дошла от годините на прехода между Юлий и Август199. Първото посещение, което направи, след като се настани в една тясна и влажна стая с изглед към „Виколо деле Палине“, беше на отец Морлен, който, когато го видя, няколко секунди го наблюдава прав до вратата на вътрешния двор на манастира „Санта Сабина“, като се мъчеше да си спомни кой беше този мъж, който... а, не!
– Феликс Ардеволе! – извика. – Il mio omonimo! Vero?200
Феликс потвърди и смирено целуна ръка на монаха, който се потеше в дебелото си расо. Морлен го погледна в очите, поколеба се за миг и вместо да го покани в една от стаите за гости или да му предложи да се разходят из градината, го въведе в един безлюден коридор с бели стени и тук-там няколко евтини картини на стената. Много дълъг коридор с малко врати. Като сниши инстинктивно глас, както в старите времена, попита какво искаш, и Феликс Ардевол отвърна искам връзки, само връзки. Искам да отворя магазин и смятам, че можеш да ми помогнеш да намеря първокласен материал.
Повървяха мълчаливо. Странно, въпреки голотата на помещението, нито стъпките, нито думите отекваха. Отец Морлен навярно знаеше, че мястото е сигурно. След като отминаха две картини, той спря пред едно съвсем скромно „Благовещение“, обърса челото си и погледна Ардевол в очите.
– Сега, когато сте във война? Как успя да излезеш?
– Мога да влизам и излизам без особени проблеми. Имам си система. Имам и връзки.
Отец Морлен направи жест, сякаш искаше да му покаже, че не е в негов интерес да знае подробностите.
Говориха надълго и нашироко. Идеята на Феликс Ардевол беше ясна: от няколко години насам много германски, австрийски и полски граждани бяха започнали да се чувстват неуютно заради плановете на Хитлер и търсеха начин да заминат.
– Търсиш богати евреи.
– Бягството винаги е изгодна сделка за антикваря. Заведи ме там, където има хора, които възнамеряват да заминат за Америка. Останалото е моя работа.
Стигнаха до края на коридора. Прозорецът гледаше към скромно дворче, украсено единствено с кървавочервено мушкато в саксии, поставени на земята. На Феликс му беше трудно да си представи как някой доминикански монах полива тази редица от мушката. На отсрещната страна на малкото дворче друг прозорец, подобен на този, беше като съвършена, сякаш нарочно направена рамка на купола на „Свети Петър“, там в далечината. За миг Феликс Ардевол си помисли колко хубаво би било да отнесе прозореца и гледката със себе си. Върна се към действителността, убеден, че Морлен го е завел там, за да му покаже прозореца.
– Имам нужда от три-четири адреса с подробности за хората.
– Откъде знаеш, скъпи Ардеволе, че аз мога да знам това, което те интересува?
– Имам си собствени източници на информация. Отделям много време, за да си върша работата, и знам, че ти непрекъснато разширяваш контактите си.
Отец Морлен преглътна забележката без видима реакция.
– Откъде идва този неочакван интерес към чуждите дела?
За малко да каже защото моята работа е моята страст; защото, ако намеря предмет, който ме интересува, светът се превръща в този предмет, било статуетка, картина, хартия или плат. А светът е пълен с предмети, които сами по себе си нямат нужда от обосновка. Има предмети, които...
– Станах колекционер. – Уточни: – Колекционер съм.
– Колекционер на какво?
– Колекционер. – Разпери ръце като свети Доминик, проповядващ от амвона. – Търся красиви предмети.
Разбира се, че отец Морлен имаше информация. Ако съществуваше човек на света, който да знае всичко почти без да мръдне от „Санта Сабина“, това беше отец Феликс Морлен, приятел на своите приятели и според мълвата опасен за неприятелите. Ардеволе беше приятел и затова бързо постигнаха съгласие. Преди това Феликс Ардевол трябваше да изтърпи една проповед за бурните времена, в които живеем и които никой не желае, и за да направи добро впечатление, повтаряше имаш пълно право, имаш пълно право; ако ги наблюдава отдалеч, човек би си помислил, че казват литанията на света Богородица. Заради бурните времена, които изживяваше Европа, много хора започваха да гледат към Америка и благодарение на отец Морлен Феликс Ардевол прекара няколко месеца, пътувайки из Европа отпреди пожара, като се мъчеше да спасява вещите от всевъзможни сътресения. Първият контакт беше на „Тифер Грабен“, в Innere Stadt201 на Виена. Много хубава къща, не много просторна, но със сигурност много дълбока. Натисна звънеца и се усмихна мило на госпожата, която му отвори вратата малко недоверчиво. При този първи контакт успя да изкупи цялата покъщнина и след като си отдели петте най-ценни предмета, я препродаде на двойна цена, без да напуска Виена, кажи-речи, без да пресече Рингщрасе202. Такъв страхотен успех би могъл да му завърти главата, но Феликс Ардевол освен умен, беше и хитър. Затова действаше предпазливо. В Нюрнберг купи колекция живопис от седемнайсети и осемнайсети век: два фрагонара, един ефирен вато и три риго203. А също, предполагам, онзи миньон с жълтите гардении, който е отделил от останалите. В Понтеградела, близо до Ферара, за пръв път държа в ръцете си ценен музикален инструмент. Беше виола, изработена от Никола Галиано от Неапол. Докато обмисляше дали да я купи, съжали, че не се е научил да свири на такива инструменти. Изчака мълчаливо, докато продавачът, виолист на име Давиде Фиордализо, който, според както му бяха разказали неговите източници, бил принуден да напусне Виенската филхармония поради новите расови закони и напоследък си изкарвал прехраната, като свирел в едно кафене във Ферара, много притеснен каза съвсем тихичко два милиона. Погледна към синьор Арау, който вече цял час преглеждаше виолата с лупа, и той направи утвърдителен знак. Феликс Ардевол знаеше, че това е моментът да върне предмета на собственика му и да обяви презрително някоя абсурдно ниска цена. Така и направи, но толкова много съжали, че е застрашил придобиването на тази виола, че след това трябваше да седне и да преосмисли начина си на действие. Едно нещо беше да купува и да продава с бистра глава и друго – да отвори магазин, ако изобщо го отвори. Купи виолата за duecentomila lire204. И отказа да пие кафе с продавача със силно треперливите ръце, защото на война се научаваш да не гледаш жертвата си в очите. Галиано. Синьор Арау му каза, че макар инструментите да не са силата му, предполага, че би могъл да изкара три пъти повече, ако дискретно я обяви за продан и не бърза. И ако желае, би могъл да го запознае с един сънародник, синьор Беренгер, млад талант, който се бил научил да прави изключително точни оценки, а когато испанската война свърши, защото все някой ден трябва да свърши, имал намерение да се прибере вкъщи.
Както предвидливо го посъветва отец Морлен, нае склад в едно селце близо до Цюрих и започна да прибира там дивани, канапета, конзоли, фрагонари, столове „Чипъндейл“ и вато. И виолата Галиано. Тогава не можеше да предположи, че един ден подобен струнен инструмент ще го погуби. Но вече имаше ясна представа, че едно е магазинът, а нещо съвсем друго неговата частна колекция, съставена от най-ценните предмети от каталога му.
От време на време се връщаше в Рим, в хотелчето „Браманте“, срещаше се с Морлен, говореха за възможни клиенти, говореха за бъдещето и Морлен му обясняваше, че испанската война никога няма да свърши, защото сега в Европа е дошъл моментът за силен трус, а един силен трус влече много неудобства. Картата на света трябва да се прекрои и най-бързият начин да се направи това е с бомби и окопи, каза той с нотка на безгрижно примирение.
– А ти откъде знаеш толкова много?
Не бях способен да задам друг въпрос освен този. Двамата с Даниела се бяхме качили до замъка по пътя от Бари205, както когато се качвахме с възрастни хора, които не искаха да вървят по по-стръмния път.
– Каква необятна гледка – каза тя.
Пред параклиса на замъка се спряха да съзерцават равнината и Адриа си помисли за своята Аркадия, но само за миг.
– Откъде знаеш толкова много неща за моя баща?
– Защото е и мой баща. Как се казва тази планина в далечината?
– Монтсен.
– Не ти ли прилича всичко на
Какво знаеш ти за моите Рождества, които никога не сме празнували вкъщи, помислих си аз. Но Даниела имаше право, Тона приличаше на макет на Рождество повече от всякога. Не можа да се сдържи и посочи надолу.
– Имението Жес.
– Да. И Казик.
Стигнаха до Кулата на маврите. Вътре лайна и пикоч. Навън вятърът и гледката. Адриа седна на ръба на стръмнината, за да се наслади на пейзажа. Дотогава не беше ми хрумвал подходящият въпрос.
– Защо ми разказваш всичко това?
Тя седна до него и без да го погледне, каза, че сме брат и сестра, че трябва да се разбираме, че тя е собственица на имението Казик.
– Знам. Майка ми каза.
– Мисля да съборя къщата, да разчистя мръсотията, водоема, тора и вонята на гнила слама. И да построя нови къщи.
– Само да посмееш.
– Ще свикнеш.
– Виола умря от мъка.
– Коя е Виола?
– Кучката на имението Казик. Тъмнобежова с черна муцуна и клепнали уши.
Даниела положително не го разбра, но не каза нищо. Адриа я гледа мълчаливо няколко секунди.
– Защо ми разказваш това?
– Трябва да знаеш какъв е бил нашият баща.
– Ти го мразиш.
– Баща ни е мъртъв, Адриа.
– Но го мразиш. Защо си дошла в Тона?
– За да говоря с теб далече от майка ти. За да говоря с теб за магазина. Когато стане твой, ще ми бъде приятно да участвам като съдружничка.
– Защо ми разправяш това на мен? Обсъждай го с майка ми...
– С майка ти не може да се говори. Знаеш много добре.
Слънцето се бе скрило зад Колсуспина. Почувствах огромна празнота в гърдите. Здрачаваше се и ми се стори, че чувам щурците. Бледата ранобудна луна се разсънваше до Колсакабра.
– Когато магазинът бъде мой ли каза?
– Такъв е животът, рано или късно ще бъде твой.
– Върви на майната си!
Това последното го каза на каталонски. По леката й усмивка разбра, че е схванала отлично думите му, макар че остана невъзмутима.
– Имам да ти разказвам още много. Между другото, коя цигулка си донесъл?
– Смятам да работя съвсем малко. Всъщност вече не уча цигулка. Донесох я заради леля Лео.
Понеже скоро щеше да се стъмни, тръгнаха надолу. По най-стръмната пътека – за отмъщение; той с широки крачки, без да обръща внимание на урвите, а тя, макар и с тясна пола, го следваше без видимо затруднение. Луната беше се вдигнала високо, когато стигнаха до дърветата около гробището.
– Ама коя цигулка си донесъл?
– Учебната. Защо?
– Доколкото знам – продължи синьор Незнамкойси, застанал насред улицата, – на тази цигулка никой не е свирил системно, почти както в случая с Месия на Страдивари, разбирате ли ме?
– Не – отвърна Ардевол нетърпеливо.
– Искам да кажа, че това я прави по-ценна. Следите й се губят още в годината на изработката й, след като попада в ръцете на Гийом-Франсоа Виал. Възможно е хората, които са я притежавали, да са свирили на нея, но нямам сведения за това. И сега я намираме тук. Този инструмент няма цена.
– Това исках да чуя, caro dottore.
– Наистина ли е първата? – попита с нотка на любопитство господин Беренгер.
– Да.
– Аз бих се отказал, господин Ардевол. Това са много пари.
– Струва ли си парите? – попита Феликс Ардевол, като гледаше Незнамкойси.
– Аз бих платил без колебание. Ако ги имах. Има вълшебен звук.
– Все тая ми е какъв звук има.
– И изключителна символична стойност.
– Това вече ме интересува.
Сбогуваха се, защото започваше да вали. Сбогуваха се, след като синьор Незнамкойси получи своя хонорар за оценката насред улицата. Опустошителната война, освен че беше оставила след себе си милиони убити и разрушени напълно градове, беше научила хората да не се церемонят и да сключват на крак на всеки ъгъл сделки, които може би засягаха не един живот. Сбогуваха се, след като Феликс Ардевол каза съгласен съм, вземам предвид съвета на господин Беренгер, наистина, петдесет хиляди долара са прекалено много пари. Благодаря много и на двамата. И довиждане, в случай че се видим отново. Преди да завие зад ъгъла, господин Беренгер се обърна да погледне Ардевол. Престори се, че пали цигара, каквато не държеше в ръката си, за да може да го наблюдава по-добре. Феликс Ардевол усети в тила си погледа му, но не се обърна.
188 В макета, изобразяващ раждането на Младенеца Иисус, планините обикновено са направени от корк. – Б. р.
189 Втори сборник сонати (фр.). – Б. р.
190 Разхладителна напитка, приготовлявана от счукан земен бадем, захар и вода. – Б. пр.
191 Скъпи Адриа, знаеш коя съм, нали? (ит.). – Б. пр.
192 Вярно е (ит.). – Б. пр.
193 Селище в провинция Барселона. – Б. р.
194 Според тогавашната традиция в Каталония първородният син наследява цялата земеделска земя. – Б. пр.
195 Извинявай (ит.). – Б. пр.
196 На френски и окситански
197 Укрепен коридор, който свързва Ватикана със замъка „Сант Анджело“. – Б. р.
198 Намек за свещените гъски, които според легендата спасили Рим. – Б. р.
199 Вероятно ироничен намек за прехода от диктатура към монархическа власт в Древния Рим и в съвременна Испания. – Б. р.
200 Моят съименник! Нали? (ит.). – Б. пр.
201 Историческият център на Виена. – Б. пр.
202 Улица, опасваща центъра на Виена. – Б. пр.
203 Картини от френските художници Жан-Оноре Фрагонар, Антоан Вато и Иасент Риго. – Б. р.
204 Двеста хиляди лири (ит.). – Б. пр.
205 Става дума за църквата „Санта Мария дел Бари“. – Б. р.
206 Макет на Рождество Христово (ит.). – Б. пр.
* * *
– Кой е господин Фаленями?
Отново беше в манастира „Санта Сабина“. Отново бяха в коридора на поверителните разговори без ехо. Отец Морлен погледна часовника и поведе енергично Ардевол към улицата.
– Не виждаш ли, че вали, по дяволите, Морлен!
Отец Морлен отвори огромен селски чадър, хвана Ардевол под ръка и двамата закрачиха пред фасадата на манастира: все едно доминикански монах утешава и съветва нещастен простосмъртен с обременена съвест, вървяха напред-назад покрай фасадата на „Санта Сабина“, сякаш говореха за изневери, похот, за греховни чувства на завист и гняв, от толкова години не съм се изповядвал, отче, и за хората, които минаваха по улицата, това беше много поучително.
– Той е портиер на Ufficio della Giustizia e della Pace.
– Това вече го знам. – Две мокри стъпки. – Кой е, хайде, кажи. Откъде има толкова ценна цигулка?
– Значи, наистина е ценна...
– Ще си получиш комисионата за посредничеството.
– Знам колко иска.
– Предполагам. Но не знаеш колко ще му платя.
– Не се казва Фаленями, казва се Цимерман.
Погледна го изкосо. След няколко крачки в мълчание отец Морлен опипа почвата.
– Не знаеш за кого става дума, така ли?
– Убеден съм, че не е и Цимерман.
– По-добре да продължаваш да го наричаш Фаленями. Може да му предложиш една четвърт от това, което иска. Но да не почувства, че го притискат, защото...
– Защото е опасен.
– Да.
Един американски джип мина с бясна скорост през Корсо и изпръска полите на расото и панталона.
– Мамка му мръсна – каза Ардевол, без да повишава тон. Морлен поклати недоволно глава.
– Скъпи приятелю – каза с унесена усмивка, сякаш прозираше бъдещето, – твоят характер ще те погуби.
– Какво искаш да кажеш?
– Би трябвало да знаеш, че не си толкова силен, колкото си мислиш. Още по-малко в тези времена.
– Кой е този Цимерман?
Феликс Морлен хвана приятеля си под ръка. Шумът на дъждовните капки, които чукаха по чадъра, не попречи думите му да бъдат чути.
Навън, поради големия студ, проливният дъжд се бе превърнал в обилен тих снеговалеж. Вътре, загледан в преливащите цветове на виното във вдигнатата чаша, той каза да, роден съм в състоятелно и дълбоко религиозно семейство и благодарение на духовните устои на моето възпитание, по пряка заповед на фюрера, изразена в конкретните инструкции на райхсфюрер Химлер, поех върху скромната си личност тежкия товар да се превърна в непробиваема защита срещу вътрешния враг на родината. Това вино е отлично, докторе.
– Благодаря – отвърна доктор Фойгт, малко отегчен от толкова дрънкане. – За мен е чест, че можете да го опитате в този мой импровизиран дом – това му хрумна да отговори. С всеки ден все повече го отвращаваха гротескните личности без никакво възпитание.
– Импровизиран, но удобен – каза оберлагерфюрерът.
Още една глътчица. Навън снегът вече покриваше срамотите на земята с дебел свенлив чаршаф от мраз. Рудолф Хьос продължи:
– За мен заповедите са свещени, колкото и тежки да изглеждат, тъй като в качеството ми на офицер от СС трябва да бъда готов за пълна саможертва на моята личност в изпълнение на дълга към родината.
Дрън-дрън-дрън-дрън-дрън.
– Разбира се, оберщурмбанфюрер Хьос.
Тогава Хьос му разказа оная жалка случка с войника Бруно не знам кой си и се развика, като че ли беше Дитмар Келман в Берлинер театър, и приключи с прословутото махайте оттук тази мърша. Доколкото беше известно на доктор Фойгт, беше го разказвал на двайсетина души и винаги с този крясък накрая.
– Моите родители, които бяха ревностни католици в една предимно лутеранска и калвинистка Германия, копнееха аз да стана свещеник. Дълго време обмислях това.
Жалък завистник.
– Щяхте да бъдете добър свещеник, оберщурмбанфюрер Хьос.
– Мисля, че да.
И надут.
– Убеден съм: каквото и да правите, винаги го правите добре.
– Това, което току-що посочихте като моя добродетел, може и да ме погуби. Особено сега, когато райхсфюрер Химлер ще ни посети.
– Защо?
– Защото като оберлагерфюрер поемам върху себе си отговорността за всички пропуски в системата. Например от последното зареждане с бидони с газ „Циклон“ са останали само за две или най-много за три процедури, а на интенданта и през ум не му минава да ме предупреди или да направи поръчка. И хайде, молй за услуги, да докарат камиони, които може би са нужни на друго място, и се сдържай да не се скараш на интенданта, защото всички в Аушвиц живеят на края на силите си.
– Предполагам, че опитът от Дахау...
– От психологическа гледна точка разликата е огромна. В Дахау имахме затворници.
– Доколкото ми е известно, са умирали и продължават да умират много.
Този доктор е тъпак, помисли си Хьос. Нещата трябва да му се казват със собствените им имена.
– Да, щурмбанфюрер Фойгт, но Дахау е лагер за затворници. Аушвиц-Биркенау е лагер, замислен, планиран и разчетен за унищожаване на мишки. Ако не беше вярно, че евреите не са човешки същества, бих си помислил, че живеем в ад, който има една врата – газовата камера, и едно направление – към пещите за кремиране с техните пламъци, или към изкопаните ями в гората, където горим останалите единици, защото не можем да смогнем с количеството материал, който ни пращат. Досега не бях говорил за това с никого извън лагера, докторе.
Какво ли си въобразяваше този гнусен тъпак?
– Добре правите, че се разтоварвате, оберщурмбанфюрер Хьос.
Добре е човек да си излее всичко натрупано, макар и пред този прост и надут доктор, помисли си Хьос.
– Разчитам на вашето чувство за професионална тайна, защото райхсфюрерът...
– Разбира се. Вие сте християнин... Психиатърът е като изповедник. Като изповедник, какъвто вие можехте да бъдете.
– Моите хора трябва да бъдат много силни, за да изпълняват работата, за която са назначени. Онзи ден един войник на трийсет навършени години, не някой подрастващ, нали, се разплака в една от бараките пред колегите си.
– И какво се случи?
– Бруно, Бруно, събуди се!
Трудно е за вярване, но след втората чаша вино оберлагерфюрерът, оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, беше готов отново да разкаже цялата случка. След четвъртата или петата чаша погледът му стана стъклен. Тогава започна да говори несвързано и се изпусна да каже, че има едно еврейско момиче, което не му излиза от ума. Докторът не показа колко е скандализиран, но си помисли, че тази информация може да му послужи като оръжие при нужда. Затова на другия ден говори с ефрейтор Ханш и го помоли много учтиво да му обясни кого е имал предвид оберщурмбанфюрерът. Оказа се много просто: ставало дума за неговата прислужница. Записа си го в бележника, където си записваше нещата „за всеки случай“.
* * *
След няколко дни отново трябваше да се прави шибаният подбор на стоката. Застанал встрани, доктор Фойгт наблюдаваше как войниците решително убеждават жените, че трябва да оставят децата си. Видя как доктор Буден подбираше десетте момичета и момчета, както той му беше заповядал, и в този момент забеляза старицата, която кашляше и плачеше. Отиде при нея.
– Какво е това?
Сложи ръка върху калъфа, но дъртата вещица отстъпи крачка назад и той си помисли какво си въобразява тая долна кучка. Тъй като се беше вкопчила в калъфа с такава сила, че не можеха да й го вземат, щурмбанфюрер Фойгт извади пистолета си, прицели се в изхабения сив тил на жената, стреля и сред общия плач едвам се чу едно слабо „пук“. И мръсната свиня изпръска калъфа на цигулката. Докторът заповяда на Емануел да почисти калъфа и веднага да занесе всичко в кабинета му. И докторът се оттегли, прибирайки пистолета в кобура, следван от много очи, уплашени от такава жестокост.
– Ето го това – каза Емануел след няколко минути. Остави калъфа на масата. Беше хубав калъф. Затова привлече вниманието на доктор Фойгт. В хубав калъф обикновено се крие хубав инструмент. Който е похарчил пари за калъф, преди това е похарчил за инструмент. И ако инструментът е хубав, си го носиш със себе си навсякъде, даже и в Аушвиц.
– Разбий ключалката.
– Как, господин майор?
– Както знаеш, оправяй се. – Внезапно уплашен: – Но не стреляй в нея!
Адютантът на майора употреби нерегламентирана кама, която подробност Фойгт записа в бележника „за всеки случай“. Направи му знак да напусне кабинета и с известно вълнение отвори калъфа на цигулката. Да, имаше инструмент, но от пръв поглед личеше, че не е нищо особено... а, не, чакай. Взе я и прочете надписа вътре:
* * *
Тъпият селски задник Хьос го повика в три часа, сбърчи нос и се осмели да му каже, че не е никакъв, че е изпратен в лагера само временно като гост, а не за да прави цирк, като екзекутира една единица в зоната за прием и подбор, доктор Фойгт.
– Не искаше да се подчини.
– Какво носеше?
– Цигулка.
– Може ли да я видя?
– Няма никаква стойност, оберщурмбанфюрер.
– Все едно, искам да я видя.
– Не представлява никакъв интерес, повярвайте ми.
– Това е заповед.
Доктор Фойгт отвори вратата на шкафа с лекарствата и каза тихо, усмихвайки се подмазвачески:
– На ваше разположение, оберщурмбанфюрер.
Докато я разглеждаше и забелязваше белезите, Рудолф Хьос каза не познавам никакъв музикант, който да ме информира колко струва.
– Трябва ли да ви напомням, че аз я намерих, оберщурмбанфюрер?
Рудолф Хьос вдигна глава, учуден от прекалено сухия тон на доктор Фойгт. Изчака няколко секунди, за да може другият да се досети, че той се е досетил за каквото е трябвало да се досети, макар да не му беше съвсем ясно какво е то.
– Е, нали ми казахте, че няма никаква стойност?
– Няма. Но на мен ми харесва.
– Смятам да я взема аз, доктор Фойгт. Като компенсация за...
Не знаеше като компенсация за какво. Затова остави фразата с едно многоточие, докато слагаше инструмента в калъфа и го затваряше.
– Отвратително. – Погледна го, разперил ръце. – Кръв е, нали?
Подпря го на стената.
– Заради вашата шегичка ще трябва да ви накарам да смените калъфа.
– Веднага ще го сменя, защото си остава за мен.
– Грешите, приятелю, взимам я аз.
– Няма да я вземете, оберщурмбанфюрер.
Рудолф Хьос грабна калъфа за дръжката, сякаш беше готов да стигне до бой. Сега му стана ясно, че инструментът е ценен. Ако се съди по дързостта на майора доктор, сигурно беше много ценен. Усмихна се, но му се наложи да престане да се усмихва, когато чу думите на доктор Фойгт, който завря дъха и месестия си нос в лицето му.
– Не можете да я вземете, защото смятам да направя донесение срещу вас.
– С какъв аргумент? – Хьос, недоумяващ.
– Аргумент шестстотин и петнайсет хиляди четиристотин двайсет и осем.
– Какво?
– Елисавета Мейрева.
– Какво?
– Единица номер шестстотин и петнайсет хиляди четиристотин двайсет и осем. Шест, едно, пет, четири, две, осем, Елисавета Мейрева. Вашата прислужница. Райхсфюрер Химлер ще ви осъди на смърт, когато разбере, че сте имали сексуална връзка с еврейка.
Червен като рак, Хьос тръсна цигулката на масата.
– После ми приказвай за тайната на изповедта, негоднико.
– Не съм свещеник.
Цигулката остана при доктор Фойгт, който беше само временно в Аушвиц, за да инспектира с желязна ръка опитите на доктор Буден, оня нафукан оберщурмфюрер, който, изглежда, някога е глътнал бастун и още не го е изсрал. Също и опитите на още трима лейтенанти лекари; онова, което самият той беше замислил като най-задълбоченото изследване върху прага на болката, което някога се е правило. Хьос от своя страна прекара няколко тревожни дни, като се питаше дали този изтънчен крадец и педал Ариберт Фойгт, освен изтънчен крадец и педал, е и доносник.
– Пет хиляди долара, господин Фаленями.
Мъжът с уплашените очи втренчи все по-стъкления си поглед в очите на Феликс Ардевол.
– Подигравате ли се с мен?
– Не. Вижте, ето какво. Ще я купя за три хиляди, господин Цимерман.
– Вие сте полудял.
– Не. Или ми я давате за тази сума, или... Добре, властите ще бъдат много заинтересувани да узнаят, че доктор Ариберт Фойгт, шурмбанфюрер Фойгт е жив и се крие на един километър от града Ватикан, вероятно със съучастието на някоя влиятелна личност от Ватикана. На всичко отгоре се опитва да върти търговия с цигулка, плячкосана в Аушвиц.
Господин Фаленями беше извадил едно дамско салонно пистолетче и нервно се целеше в него. Феликс Ардевол даже не помръдна. Престори се, че сдържа усмивката си, и поклати глава, сякаш беше много недоволен.
– Сам сте. Как ще се отървете от тялото ми?
– За мен ще бъде удоволствие да се сблъскам с този проблем.
– Ще се сблъскате с друг, по-сериозен: ако не сляза сам, без чужда помощ, хората, които ме чакат на улицата, знаят какво да правят. – Посочи пистолета строго: – А сега ще взема цигулката за две хиляди. Ама не знаете ли, че сте едно от десетте лица, най-търсени от съюзниците? – подхвърли с тона, с който се мъмри непослушно дете.
Доктор Фойгт видя как Ардевол извади пачка банкноти и ги сложи на масата. Свали пистолета с широко отворени, невярващи очи.
– Но това са хиляда и петстотин!
– Не ме карайте да губя търпение, щурмбанфюрер Фойгт.
Това беше докторатът на Феликс Ардевол по покупко-продажби. След половин час вече беше на улицата с цигулката, с малко ускорен пулс, с бърза стъпка и задоволство от добре свършената работа.
* * *
– Току-що престъпи най-святото в дипломатическите отношения.
– Моля?
– Държал си се като слон в магазин за бохемски кристал.
– Не знам за какво ми говориш.
Брат Феликс Морлен, с възмущение на лицето и в гласа, изстреля:
– Кой съм аз, че да съдя хората? Господин Фаленями беше под моята закрила.
– Ама как, той е безскрупулен негодник.
– Беше под моя закрила!
– Защо закриляш убийци?
Феликс Морлен затвори вратата под носа на Феликс Ардевол, който не разбираше причината за тази реакция.
След като излезе от „Санта Сабина“, си сложи шапката и вдигна яката на палтото си. Не знаеше, че никога повече няма да види този непредвидим доминиканец.
– Не знам какво да ти кажа.
– Мога още да ти разказвам за нашия баща.
Вече беше тъмно. Трябваше да вървят по неосветените улици и да внимават да не се спънат в следите от каруците, издълбани във втвърдената кал по пътя. Даниела го целуна по челото пред имението Жес и за миг Адриа си спомни онзи ангел, какъвто беше тя за него, сега без криле и без онази неповторима аура. Тогава се сети, че всичко вече е затворено и леля Лео ще остане без подарък.
20
Лицето беше покрито с трагични бръчки. Направи ми силно впечатление погледът – светъл, прям, той, струва ми се, ме обвиняваше. Или ме молеше за прошка, зависи как го гледах. В него видях толкова нещастия, преди Сара да ми каже каквото и да било. И всичките нещастия – събрани в няколко щрихи с въглен върху дебел бял картон.
– Тази рисунка ми направи най-силно впечатление – казах й аз. – Бих искал да се запозная с този човек.
Забелязах, че Сара не отговори нищо, само сложи отгоре рисунката с пейзажа от Кадакѐс207. Гледахме я мълчаливо. Цялата къща беше потънала в тишина. Огромният апартамент на Сариното семейство, където бяхме влезли едва ли не тайно днес, когато родителите й ги няма и няма никой. Богата къща. Като моята. Като крадец, като в деня Господен, като крадец ще вляза в твоя дом.
Не посмях да я попитам защо трябваше да отидем у тях, когато няма никой. На Адриа му беше много приятно да види в каква среда живееше това момиче, което с всеки изминал ден навлизаше все по-дълбоко, чак до мозъка на костите му, с тази меланхолна усмивка и толкова деликатни жестове, каквито не беше виждал у никой друг. А стаята на Сара беше по-голяма от моята, двойно по-голяма. И много красива, с тапети с гъски и селска къща, не като тази в имението Жес в Тона, а по-хубава, по-чиста, без мухи и смрад, като от приказка с картинки; тапети на малко момиче, които бяха запазили досега, когато тя беше на... не знам на колко години си, Сара.
– На деветнайсет. А ти на двайсет и три.
– Откъде знаеш, че съм на двайсет и три години?
– На лицето ти е изписано.
Сложи нова рисунка върху тази от Кадакес.
– Много добре рисуваш. Позволи ми да видя още веднъж онзи господин.
Тя сложи портрета на чичо Хаим най-отгоре. Погледът, бръчките, тъжната аура.
– Каза, че е твой чичо?
– Да. Вече е починал.
– Кога е починал?
– Всъщност е чичо на майка. Аз не го познавам. Е, бях много малка, когато...
– А как...
– По снимка.
– Защо му направи портрет?
– За да се помни съдбата му.
Редяха се на опашка за душовете. Гаврилов, същият, който по време на пътуването в конските вагони беше топлил двете момиченца, които бяха самички и нямаше кой да им подаде ръка, се обърна към доктор Епстейн и му каза водят ни на смърт, а доктор Епстейн му отговори шепнешком, за да не го чуят другите хора, че това е невъзможно, той е луд.
– Не, лудите са те, докторе. Моля ви, осъзнайте това!
– Всички вътре! Така, мъжете оттук. Децата може да отидат с жените, разбира се!
– Не, не, оставете дрехите подредени и запомнете номера на закачалката, за след душа, ясно ли е?
– Откъде си? – попита чичо Хаим, като гледаше в очите този, който им даваше наставления.
– Забранено ви е да разговаряте с нас.
– Кои сте вие? Също сте евреи, нали?
– Забранено ви е, дяволите те взели. Не ми усложнявай живота. – Викайки: – Запомнете номера на закачалката.
Когато всички мъже, голи, напредваха бавно към душовете, където вече имаше група голи жени, един офицер от СС с тънки мустаци и суха кашлица влезе в съблекалнята и попита има ли лекар тук? Доктор Хаим Епстейн направи крачка напред към душа, но Гаврилов до него му каза не ставайте глупак, докторе, това ви дава шанс.
– Ти мълчи!
Тогава Гаврилов се обърна и посочвайки бледия гръб на Хаим Епстейн, каза er ist ein Arzt, mein Oberleutnant208 и хер Епстейн прокле своя другар по нещастие, който продължи към душа с малко радост в очите, като си подсвиркваше тихичко един чардаш от Рожавьолди209.
– Ти лекар ли си? – попита офицерът, изправен пред Епстейн.
– Да – отвърна примирен и най-вече уморен. А едва беше навършил петдесет години.
– Облечи се.
Епстейн започна бавно да се облича, докато останалите мъже влизаха на душовете, водени като овце от служителите със сив и изхабен поглед, техните овчари.
Докато евреинът се обличаше, офицерът нетърпеливо крачеше напред-назад. Взе да кашля, може би за да не се чуват глухите викове на ужас, които идваха от зоната на душовете.
– Какво е това? Какво става?
– Хайде, достатъчно – каза неспокойно офицерът, като видя, че си вдига панталоните върху разкопчаната риза.
Изведе го навън, на жестокия студ в Освиенцим, накара го да влезе в една караулна будка и изпъди двамата пазачи, които се мотаеха там.
– Преслушай ме! – заповяда, като му пъхаше слушалка в ръцете.
Епстейн не разбра веднага какво искаше офицерът, който вече си разкопчаваше ризата. Сложи бавно слушалките на ушите си и за пръв път от Дранси210 насам се почувства облечен в някаква власт.
– Седнете! – заповяда, превърнал се в лекар.
Офицерът седна на табуретката в караулката. Хаим го преслуша внимателно и според това, което чуваше, си представи изтощени бронхи, пълни със секрет. Накара го да се обърне, преслуша го отпред и отзад. Накара го пак да се изправи, само заради удоволствието да дава заповеди на офицер от СС. За момент си помисли, че докато го преслушва, няма да го изпратят под душа с виковете на ужас. Гаврилов имаше право.
Не можа да скрие задоволството си, когато гледайки го в очите, каза на пациента си, че трябва да го прегледа по-обстойно.
– Какво искаш да кажеш?
– Преглед на гениталиите, палпиране в областта на бъбреците.
– Добре, добре...
– Чувствате ли необясними болки тук? – попита, натискайки силно бъбрека с железните си пръсти.
– Внимавай, по дяволите!
Доктор Епстейн поклати глава, преструвайки се на разтревожен.
– Какво има?
– Вие сте туберкулозен.
– Сигурен ли си?
– Няма никакво съмнение. Болестта е доста напреднала.
– Тук изобщо не ми обръщат внимание. Сериозно ли е?
– Много.
– Какво трябва да правя? – попита, изтръгвайки слушалките от ръцете му.
– Аз бих ви пратил в санаториум. Това е единственото, което може да се направи. – Сочейки пожълтелите му пръсти: – И никакви цигари, за бога.
Офицерът повика пазачите и им каза да заведат мъжа на душовете, единият от тях му направи знак, че са приключили, това било последната смяна. Тогава си облече палтото и слизайки към сградите заедно с упоритата си кашлица, извика:
– Закарайте го в барака двайсет и шест.
Така спасил живота си. Но често казвал, че спасеният живот бил по-лошо наказание от смъртта.
– Никога не бях си представял такъв ужас.
– Това не е всичко.
– Разкажи ми.
– Не. Не мога.
– Хайде.
– Ела, ще ти покажа картините в големия салон.
Сара му показа картините в големия салон, показа му семейни снимки, обясни търпеливо кой кой е, но когато дойде време да си тръгва, защото може някой да се прибере вкъщи, му каза трябва да си ходиш. А, знаеш ли какво? Ще те изпратя малко.
Ето как стана така, че не се запознах с твоето семейство.
207 Живописно каталонско градче, разположено на средиземноморското крайбрежие. – Б. р.
208 Той е лекар, господин старши лейтенант (нем.). – Б. пр.
209 Марк Рожавьолди (1789–1848), по рождение Мордехай Розентал – унгарски композитор и цигулар, считан за баща на чардаша. – Б. пр.
210 Нацистки транзитен концентрационен лагер край Париж. – Б. р.
21
Никое изкуство не е било култивирано и усъвършенствано от софистиката така системно, както ораторското. Сара. В ораторското изкуство софистиката вижда идеалния инструмент, чрез който да властва над хората. Сара, защо не си искала да имаш деца? Благодарение на софистиката и на нейната реторика публичните речи се превръщат в литература, тъй като човекът започва да ги възприема като произведения на изкуството, достойни да бъдат съхранени в писмена форма. Сара. Оттогава насам обучението по ораторско майсторство става задължително за кариерата на държавника, но реториката е включила в своята сфера на влияние прозата изобщо и най-вече историографията. Сара, за мен ти си загадка. Така може да се разбере защо в IV век водещо място в литературата има прозата, а не поезията. Любопитно. Но логично.
– Мамка му, пич, къде се губиш, никъде не мога да те намеря!
Адриа вдигна глава от книгата на Нестле211, в която се беше вглъбил, отворена на петнайсета глава, за Исократ212 и новото възпитание, и сякаш му беше трудно да фокусира погледа си, няколко секунди не можеше да види лицето, влязло в конуса на светлината от зеления абажур в университетската библиотека. Някой помоли за тишина и Бернат трябваше да понижи глас, после седна на отсрещния стол и каза вече цял месец Адриа го няма, не, излезе, не знам къде е отишъл, Адриа? По цял ден е навън. Какво става?... И у вас не знаят къде си се запилял!
– Нали виждаш. Уча.
– Какви ги дрънкаш, аз по цели часове вися тук.
– Ти?
– Да. Запознавам се с хубави момичета.
Трудно му беше да напусне четвърти век преди Христа, още повече когато Бернат искаше да го измъкне оттам, за да го упреква.
– Всичко наред ли е?
– Коя е тази мадама, дето казват, че се е лепнала като кърлеж за теб?
– Кой казва?
– Всички. Женсана даже ми я описа: тъмна права коса, слаба, тъмни очи, студентка по изящни изкуства.
– Тогава знаеш всичко...
– Да не е тази от Двореца на музиката? Която ти казваше „Адриа Незнамкойси“?
– Би трябвало да се радваш, не е ли така?
– Ебати историята, сега се оказва, че си влюбен.
– Ще бъдете ли така любезни да млъкнете?
– Извинете. – Към Бернат: – Излизаме ли?
211 Вилхелм Нестле (1865–1959) – немски елинист, автор на трудове по история на древногръцката философия, между които „История на гръцкия дух“, от която по-горе се цитира дословно началото на ХV глава. – Б. р.
212 Древногръцки оратор, политически мислител и възпитател (436–338 пр.Хр.). – Б. пр.
* * *
Разходиха се из вътрешния двор и Адриа каза за първи път на някого, че е безвъзвратно, абсолютно, всеотдайно, безусловно влюбен в теб, Сара. Не казвай нищо у дома.
– А, значи е тайна, която и Лола Чика не знае?
– Надявам се, че не знае.
– Но все някой ден...
– Ще видим, когато дойде този някой ден.
– При тези обстоятелства ми е трудно да си представя, че си способен на някакъв жест в подкрепа на досегашния ти най-добър приятел, който днес се е превърнал в обикновен познат, защото за теб целият свят е това прекрасно момиче, което се казва... как се казва?
– Мирея.
– Лъжец. Казва се Сага Волтес-Епстейн.
– Е, тогава защо ме питаш? Казва се Сара.
– А ти защо трябва да ме лъжеш? Какво криеш от мен? А? Аз Бернат ли съм, или кръгла нула?
– Не говори така, по дяволите.
– Говоря така, защото изглежда, че животът преди Сара нищо не струва.
Бернат подаде ръка на Адриа, а той, леко изненадан, я стисна:
– Много ми е приятно, господин Ардевол. Казвам се Бернат Пленса-и-Пунсода, допреди няколко месеца бях твоят най-близък приятел. Ще ми дадеш ли аудиенция?
– Гледай сега какви номера.
– Какво?
– Малко си откачил.
– Не. Възмутен съм: приятелите са на първо място. И точка.
– Едното не пречи на другото.
– Ето тук грешиш.
У Исократ не бива да търсим философска система. Исократ взима това, което му се вижда добро, оттам, където го намери. Чист синкретизъм и никаква систематична философия. Сара. Бернат го погледна, застана пред него и му препречи пътя.
– За какво мислиш?
– Не знам. Главата ми е много...
– Много е тъпо да гледаш влюбен нещастник.
– Аз не знам дали съм влюбен.
– Майната ти, нали каза, че си безвъзвратно, абсолютно, всеотдайно, безусловно влюбен? Абе, преди една минута направи това признание.
– Но всъщност не знам как се чувствам. Никога не бях усещал нещо... нещо... ами... не знам как да ти го обясня.
– Аз ти казвам, че е така.
– Че е така какво?
– Влюбен си.
– Ама ти никога не си бил влюбен.
– Ти откъде знаеш?
Седнаха на пейката в един ъгъл на двора и Адриа си помисли, че Исократ се е интересувал от софистите213, но само по конкретни въпроси: например Ксенофан с неговата идея за културен напредък (ще трябва да чета Ксенофан). А интересът му към Филип Македонски е бил следствие от неговото откритие за значението на личността в историята. Любопитно.
– Бернат.
Бернат се престори, че не го чува, и погледна на другата страна. Адриа повтори:
– Бернат.
– Какво?
– Какво ти е?
– Много съм зле.
– Защо?
– През юни ще се явявам на изпита за девети курс и никак, ама никак не съм готов.
– Ще дойда да те слушам.
– Наистина ли няма да бъдеш зает с онова девойче, което те е обсебило?
– И ако искаш, ела вкъщи, или аз ще дойда и ще свирим.
– Не искам да ти преча да ухажваш тази Мирея на твоите мечти.
В крайна сметка атинската школа на Исократ не предлага философия, а по-скоро това, което в Рим ще се нарича
– Кълна ти се, че ще дойда да те слушам. И ако искаш, и тя ще дойде.
– Не. Само приятелите.
– Голям мръсник си.
– Хау.
– Какво?
– Ясно е като бял ден.
– Кое?
– Че си влюбен.
– А ти откъде знаеш?
Вождът арапахо замълча с достойнство. Да не би това дете да си мисли, че сега ще вземе да излага на показ преживяванията и чувствата си? Карсън плю на земята и взе думата:
– Личи ти отдалече. Сигурно майка ти и всички останали са разбрали.
– Майка си гледа само магазина.
– Въобразявай си.
Исократ. Ксенофан. Сара. Бернат. Синкретизъм. Изпит по цигулка. Сара. Филип Македонски. Сара. Сара. Сара.
Сара. Дни, седмици, месеци до теб, с уважение към онова древно мълчание, с което често се обгръщаше. Беше момиче с тъжни очи, същевременно изпълнени с вълшебно спокойствие. Аз имах повече сили да уча при мисълта, че после ще те видя и ще се стопя, докато те гледам в очите, винаги на улицата, хапвахме сандвич на площад „Сант Жауме“ или се разхождахме из парка „Сиудаделя“, в нашата щастлива нелегалност, нито у нас, нито у вас, освен ако не знаехме със сигурност, че няма никой, защото нашата тайна трябваше да бъде тайна за двете семейства. Аз не знаех точно защо, но ти знаеше. Оставях се да ме носят тези дни на ненарушавано щастие, без да задавам въпроси.
213 Исократ нарича „древни софисти“ йонийските мислители, към които първоначално се числи основателят на Елейската философска школа Ксенофан. – Б. р.
214 Образованост, духовна култура. – Б. р.
22
Адриа си мислеше, че би искал да може да напише книга, подобна на
– Хау.
– Какво?
– Повтаряш се.
– Обичам те, Сара.
– И аз те обичам, Адриа.
Nunc et semper.216 Адриа въздъхна доволен. Беше ли доволен? Питах се често дали животът ме удовлетворява. През онези месеци, докато чаках Сара, трябваше да призная, че наистина бях доволен, радвах се на живота, защото само след две минути на ъгъла при сладкарницата ще се появи една слаба жена с тъмна права коса, с тъмни очи, студентка по изящни изкуства, с карирана пола, която много й отива, с усмивка като балсам, и ще ми каже здравей, Адриа, ще се поколебаем дали да се целунем, защото знаех, че насред улицата всички ще ме гледат, ще ни гледат, ще ни сочат и ще кажат като птица, изхвърлена от гнездото217, така и вие, тайно влюбените... Денят беше облачен и сив, но аз го виждах лъчезарен. Осем и десет минути, колко странно. Тя е точна като мен. А вече десет минути я чакам. Болна е. Ангина. Сгазило я е такси и после е избягало. Саксия от някой шести етаж е паднала върху главата й, боже мой, ще трябва да обиколя всички болници в Барселона. А, ето я! Не, беше слаба жена с тъмна права коса, но със светли очи, начервени устни и двайсет години отгоре, отмина трамвайната спирка и със сигурност не се казваше Сара. Помъчи се да мисли за нещо друго. Вдигна глава. Чинарите по Гран Виа бяха пуснали нови листа, но на колите, които минаваха оттам, изобщо не им пукаше. А на мен ми пукаше! Цикълът на живота! Пролетта...
– Сара Волтес?
– Кой я търси? – изискан, уверен глас на добре облечена дама.
– Не, за... От черквата... За рисунките, за изложбата с рисунки на...
Когато човек съчинява нещо, преди да го каже, трябва да го обмисли, по дяволите. Не може да направиш първата крачка и да останеш с отворена уста, без да си съчинил нищо, тъпако. От черквата. За рисунките. Тъпо. Ужасяващо тъпо. Затова беше съвсем логично изисканият, уверен дамски глас да каже струва ми се, че грешите, и да затвори деликатно, възпитано и меко, а аз се наругах, защото не съумях да се държа на висотата на положението. Сигурно беше майка й.
„Изящни изкуства“! Никога не е бил там. Не знаеше къде се намира, не знаеше дали съществува. Винаги се виждахме на неутрален терен, по твое указание, в очакване на деня, когато слънцето ще блесне на хоризонта. Когато излязох от метрото на „Жауме I“, беше започнало да вали, а аз не носех чадър, никога не съм носил чадър в Барселона, и можах само да направя нелепия жест да вдигна яката на сакото си. Застанах на площад „Вероника“, пред сградата в странен неокласически стил, за която допреди този ден не знаех, че съществува. Нито следа от Сара, нито вътре, нито вън, нито по коридорите, нито в аудиториите, нито в ателиетата. Отидох до сградата на Борсата222, но там не знаеха нищо нито за борса, нито за изящни изкуства. Когато вече бях съвсем мокър, се сетих да отида до школата „Масана“ и там, на входа, под тъмен чадър, я видях в гръб как разговаря с едно момче и се смее. Носеше оранжев шал, който много й отиваше. Неочаквано целуна момчето по бузата, за което трябваше да се повдигне на пръсти, а Адриа почувства за първи път жестокото пробождане на ревността, непоносимо усещане за задушаване. В този момент момчето влезе в школата, а тя се обърна и тръгна към мен. Сърцето ми искаше да изскочи и да си смени собственика, защото моето щастие отпреди няколко часа се стопи в сълзи от разочарование. Не ме поздрави, не ме забеляза, не беше Сара. Беше слабо момиче, с права тъмна коса, но със светли очи и най-важното – не беше Сара. А аз, под дъжда, отново се почувствах най-щастливият мъж във Вселената.
215 История на гръцкия дух (нем.). – Б. пр.
216 Сега и винаги (лат.). – Б. пр.
217 Алюзия към Книга на пророк Исаия, 16:2. – Б. пр.
218 „Нови листа“ (галис.) – стихосбирка на испанската поетеса Розалия де Кастро (1837–1885), писала на галисийски и испански език. – Б. пр.
219 Какво става около мен? Какво ми става, че не знам? (галис.) – тук и по-нататък цитираните стихове са от сборника „Нови листа“. – Б. пр.
220 Тук и малко по-нататък се цитира старинната каталонска песен „Завещанието на Амелия“. – Б. пр.
221 Боя се от нещо, що е живо, ала не се вижда. Боя се от беда коварна, що иде незнайно откъде (галис.). – Б. пр.
222 Готическа сграда от края на ХІV в., по-късно достроявана в неокласически стил. Някога място за сключване на крупни търговски сделки, днес тя е седалище на Барселонската камара за търговия, индустрия и мореплаване. В зданието се помещава и Каталонската кралска академия за изящни изкуства „Сант Жорди“. – Б. р.
* * *
– Не, ами... аз съм колега от „Изящни изкуства“ и...
– В чужбина е.
– Моля?
– В чужбина е.
Бащата ли беше? Не знаех дали има по-голям брат, нито дали в къщата живее някой чичо, освен спомена за чичо Хаим.
– Но... какво означава чужбина?
– Сара отиде да живее в Париж.
Когато затвори телефона, най-щастливият мъж във Вселената усети как очите сами, против волята му, се разплакаха неутешимо. Нищо не разбирах, как е възможно Сара да замине, без нищо да ми каже. Така изведнъж, Сара. Та нали в петък, когато се видяхме, се уговорихме, на спирката на трамвая! На трамвай четирийсет и седем, да, както правехме, откакто... И за какъв дявол е в Париж? А? Защо избяга? Какво съм й направил?
Десет дни наред, независимо дали вали, или грее слънце, всяка сутрин Адриа отиваше на срещата в осем часа пред спирката на трамвая, в желанието си да стане чудо и Сара да не е заминала за Париж, ето, в края на краищата отново съм тук, или пък беше само едно изпитание, за да разбера дали ме обичаш истински, или не знам, но всичко може да се случи, хайде да видим дали ще се появи, преди да минат пет трамвая. Докато на единайсетия ден още щом стигна на спирката, си каза, че му е втръснало да гледа как отминават трамваите, които никога няма да вземем двамата заедно. И никога повече не стъпих на онази трамвайна спирка, Сара. Никога повече.
* * *
В консерваторията, след като лъгах най-безсрамно, успях да получа адреса на маестро Кастелш, който преди много време е преподавал там. Предположих, че след като са роднини, сигурно знае адреса на Сара в Париж. Ако изобщо беше в Париж. Ако изобщо беше жива. Звънецът на апартамента на маестро Кастелш звънеше до-фа. От нетърпение звъннах до-фа, до-фа, до-фа и си дръпнах пръста, уплашен от това, колко малко владея чувствата си. Или не, по-скоро не исках маестро Кастелш да се ядоса и да ми каже тогава няма да ти го кажа, защото си невъзпитан. Никой не отваряше вратата да ми даде адреса на Сара и да ми пожелае късмет.
– До-фа, до-фа, до-фа.
Никой не отваряше. След няколко минути настоятелно звънене Адриа се огледа, като се чудеше какво да прави. Тогава позвъних на вратата на съседите от етажа, чийто звънец имаше безличен и грозен звук като нашия вкъщи. Веднага, сякаш го беше очаквала, една дебела жена, облечена в небесносин пеньоар с кухненска престилка на цветчета отгоре, отвори вратата. Лоши очи. Ръцете на кръста, заплашително:
– Казвай!
– Вие знаете ли дали... – сочейки назад, към вратата на маестро Кастелш.
– Пианистът?
– Именно.
– Слава богу, умря преди... – Погледна вътре и извика: – Преди колко време, Тайо?
– Шест месеца, дванайсет дни и три часа! – каза отдалеч дрезгав глас.
– Шест месеца, дванайсет дни и... – Крещейки навътре: – Колко часа?
– Три! – дрезгавият глас.
– И три часа – повтори жената. – И слава богу, вече сме спокойни и можем да слушаме радио, без да ни пречи. Не можете да си представите как свиреше на пианолата, всеки божи ден, по всяко време. – Сещайки се за нещо: – За какво го търсите?
– Няма ли...
– Роднини?
– Аха.
– Не. Живееше сам. – Навътре към апартамента: – Нали нямаше роднини?
– Не, само шибаното скапано пиано от майната му! – дрезгавият глас на Тайо.
– А в Париж?
– В Париж?
– Да. Роднините в Париж...
– Нямам представа. – Недоверчиво: Тоя мъж, роднини в Париж?
– Да.
– Значи не. – Като заключение: – За нас той е мъртъв и погребан.
Когато остана сам на площадката с мигащата крушка, Адриа знаеше, че му се затварят много врати. Върна се вкъщи и тогава започнаха трийсетте дни през пустинята и покаянието. Нощем сънуваше, че отива в Париж и насред улицата започва да я вика, но шумът от уличното движение заглушава отчаяния му вик и той се будеше изпотен, разплакан и не можеше да разбере света, който съвсем доскоро беше така ведър. Няколко седмици не излезе от къщи. Свири на сторионито и успя да постигне тъжен звук, но усещаше пръстите си лениви. Искаше да препрочете Нестле, но не можеше. Макар че пътуването на Еврипид от реториката до истината го беше развълнувало при първия прочит, сега не му казваше нищо. Еврипид беше Сара. В едно беше прав Еврипид: човешкият разум не може да победи ирационалната сила на душевните вълнения. Не мога да уча, не мога да разсъждавам. Трябва да плача. Бернат, ела. Бернат никога не беше виждал приятеля си толкова съсипан. Остана поразен, като видя, че сърдечната болка може да бъде толкова дълбока. Искаше да му помогне, но нямаше никакъв опит в лекуване на сърцето и каза погледни го така, Адриа.
– Как?
– След като се е покрила по такъв начин, без обяснения...
– Какво?
– Тогава значи е...
– Да не си посмял да я обиждаш. Ясно?
– Добре, както искаш. – Поглежда наоколо в кабинета, разперил ръце. – Ама не виждаш ли докъде те е докарала? Без поне една бележчица да напише, Адриа, виж сега, момче, намерих си друг, по-хубав, егати? Не разбираш ли, че така не се прави?
– По-хубав и по-умен, да, това съм си го мислил.
– По-хубави от теб с лопата да ги ринеш. Ама по-умни...
Мълчание. От време на време Адриа клатеше глава, отричаше и повтаряше, че нищо не разбира.
– Да отидем при родителите и да ги попитаме госпожо и господин Волтес-Епстейн, какво, по дяволите, става тук? Какво криете от мен? Къде е Сага, и така нататък. Какво ще кажеш?
Двамата в кабинета на баща ми, който вече беше мой. Адриа стана и отиде до стената, където след няколко години щеше да стои твоят автопортрет. Облегна се, сякаш му беше приятно да гъделичка бъдещето. Поклати отрицателно глава, идеята на Бернат не беше много сполучлива. Искаш ли да ти изсвиря за утеха Шаконата? – попита Бернат.
– Да. Изсвири я с Виал.
Бернат я изсвири много добре. Въпреки болката и тревогата си, Адриа изслуша внимателно интерпретацията на своя приятел и стигна до заключението, че беше изпълнена коректно, но на места Бернат се затрудняваше, не стигаше до самата душа на пиесата. Имаше нещо, неизвестно какво, което му пречеше да бъде истински. Аз пък, при цялата си болка, съм неспособен да престана да подлагам нещата на естетически анализ.
– По-добре ли си? – попита, като свърши.
– Да.
– Хареса ли ти?
– Не.
Трябваше да си мълча, знам. Но не умея да мълча. По това приличам на майка.
– Какво значи не? – Даже тонът му се промени, стана по-висок, а той – по-нащрек, с по-отворени очи...
– Няма значение, не обръщай внимание.
– Не, много ме интересува.
– Много добре, така да бъде.
Лола Чика беше в дъното на апартамента. Майка – в магазина. Адриа се отпусна на дивана. Прав пред него, със сторионито в ръка, Бернат чакаше присъдата и Адриа каза значи, технически това е съвършено изпълнение, или почти; но не стигаш до дъното на нещата, струва ми се, че се боиш от истината.
– Превъртял си. Какво е истина?
И Иисус, вместо да отговори, млъкна, докато нетърпеливият Пилат се канеше да напусне помещението. Но тъй като не ми е ясно какво е истина, почувствах се задължен да отговоря.
– Не знам. Разпознавам я, когато я чуя. А при теб не я разпознавам. Разпознавам я в музиката и в поезията. И в прозата. И в живописта. Но само от време на време.
– Долна завист.
– Да. Признавам, че ти завиждам, защото си способен да изсвириш това.
– Така. Сега гледай да го замажеш.
– Но не ти завиждам, че свириш така.
– Мамка му, стреляш на месо.
– Твоята цел е да успееш да схванеш и да съумееш да изразиш тази истина.
– Нà ти сега.
– Ако не друго, имаш цел. Аз нямам.
Накратко, приятелската среща, на която единият от приятелите утешаваше наскърбения, свърши с глуха битка за естетическата истина и върви на майната си, чу ли. Сега разбирам защо Сара Волтес-Епстейн е духнала. И Бернат си отиде, като хлопна силно вратата. След няколко секунди Лола Чика надникна в кабинета и попита какво стана?
– Нищо, Бернат много бързаше, нали знаеш какъв е.
Лола Чика погледна Адриа, който внимателно разглеждаше цигулката, за да не се загуби погледът му в голямата болка. Лола Чика понечи да каже нещо, но се сдържа. Тогава Адриа си даде сметка, че още стои там права, сякаш искаше да си поприказва.
– Какво? – попита без никакво желание за разговор.
– Нищо. Знаеш ли какво? Ще направя вечерята, майка ти няма да се забави много.
Излезе, а аз се заех да чистя колофона на цигулката и се чувствах тъжен до дъното на душата.
23
– Не си наред, сине.
Майка седна на креслото за пиене на кафе. Адриа беше започнал разговора по възможно най-лошия начин. Понякога се чудя как не са ме отпращали по-често с едно разкарай се. Защото, вместо да започна с думите майко, реших да продължа следването в Тюбинген, а тя да ми отговори в Германия? Тук не се ли чувстваш добре, сине? Вместо това започнах с думите майко, имам да ти кажа нещо.
– Какво? – Уплашена, тя седна на креслото за пиене на кафе; уплашена, защото от години живеем заедно, без да има нужда от много приказки, но най-вече без да има нужда да си казваме майко, имам да ти кажа нещо.
– Ами преди известно време говорих с някоя си Даниела Амато.
– С кого казваш, че си говорил?
– С моята полусестра.
Майка подскочи като ужилена. Вече се беше настроила против това, което щях да кажа, абе, магаре такова, ама хич не знаеш как да се държиш.
– Ти нямаш никаква полусестра.
– Като сте скрили от мен, това не значи, че нямам. Даниела Амато, от Рим. Имам телефона и адреса й.
– Какво, заговорничиш ли?
– Хайде сега. За какво?
– Не се доверявай на тази крадла.
– Каза ми, че би желала да стане съдружничка в магазина.
– Знаеш ли, че ти е откраднала имението Казик?
– Ако добре съм разбрал, баща ми й го е дарил, не ми е откраднала нищо.
– Като вампир е. Иска й се да си присвои магазина.
– Не, иска да участва.
– Защо мислиш, че иска?
– Не знам. Защото беше на баща ми ли?
– Да, ама сега е мой и моят отговор на всяко предложение от страна на тази гримирана курва е не.
Е, няма що, много хубаво започнахме. Хареса ми лингвистичната изтънченост на майка. Все още права, крачеше из столовата, смълчана, мислеше дали да продължи да ругае, или да мине на нещо друго. Продължи с „нещо друго“:
– Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?
– Не. Освен това исках да ти кажа, че си тръгвам от къщи.
Майка отново седна на креслото за пиене на кафе.
– Не си наред, сине. – Мълчание. Ръцете нервничат. – Тук имаш всичко. Какво съм ти направила?
– Нищо. Защо трябва да си ми направила нещо.
От нерви кършеше ръце. Накрая пое дълбоко дъх, за да се успокои, и сложи длани в скута си.
– А магазинът? Не мислиш ли някога да се заемеш с него?
– Не ме влече.
– Не е вярно. Той е твоето любимо място.
– Не. Харесват ми вещите в магазина. Но работата...
Погледна ме като че ли малко неприязнено.
– Ти просто искаш да ми противоречиш. Както винаги.
Защо ние с майка така и не можахме да се обикнем? Това за мен е загадка. Цял живот съм завиждал на нормалните деца, които могат да кажат майко, ох, как ме боли коляното, а майка им лекува болката само с една целувка. Моята майка нямаше такава дарба. Когато се осмелявах да й кажа, че съм си ударил коляното, вместо да се опита да направи чудото, ме отпращаше при Лола Чика, докато чакаше с нетърпение моята интелектуална свръхнадареност да започне да прави друг вид чудеса.
– Ама не се ли чувстваш добре тук?
– Реших да продължа следването си в Тюбинген.
– В Германия? Ама не се ли чувстваш добре тук?
– Искам да слушам лекциите на Вилхелм Нестле.
За да бъдем точни, аз нямах представа дали Нестле все още преподаваше в Тюбинген. Строго погледнато, не знаех дори дали е жив. Всъщност в момента, в който разговаряхме, имаше малко повече от осем години, откакто бе умрял. Наистина беше чел лекции в Тюбинген и затова бях решил, че искам да следвам в Тюбинген.
– Кой е той?
– Един историк на философията. Също така искам да се запозная с Косериу.
Този път не лъжех. Казваха, че е непоносим, но гениален.
– Кой е той?
– Един езиковед. Един от най-големите филолози на века.
– Ученето няма да те направи щастлив, сине.
Я да видим: от перспективата на времето ще трябва да се съглася с нея. Нищо не ме е направило щастлив, освен ти, която най-много си ме карала да страдам. Много пъти съм бил само на една крачка от щастието, преживял съм и немалко радости. Наслаждавал съм се на мигове на мир и на огромна благодарност към света и към някои хора. Бил съм близо до красиви вещи и идеи. Понякога ръцете ме сърбят да притежавам ценни предмети и това ми помага да разбера страстта на баща ми. Както и да е, поради младостта си се усмихнах самонадеяно и отговорих никой не е казал, че е задължително човек да бъде щастлив. И млъкнах, доволен от себе си.
– Ама че си глупав.
Погледнах я обезоръжен. Защото с четири думи ме накара да се почувствам напълно сразен. Тогава я нападнах злобно:
– Вие сте ме направили такъв. Искам да уча, независимо дали ще бъда щастлив, или не.
Такъв сноб беше Адриа Ардевол. Ако сега можех отново да започна живота си, най-напред щях да потърся територията на щастието и да се помъча така да я укрепя, че то да ме съпътства ей тъй цял живот. Ако мое дете ми беше отговорило както аз отговорих на майка, щях да му зашлевя плесница. Но нямам деца. Цял живот съм бил само син. Защо, Сара, никога не пожела да имаш деца?
– Ти искаш да си далеч от мен.
– Не – излъгах. – Защо ще искам това?
– Ти просто искаш да избягаш.
– Е, хайде сега! – отново излъгах. – Защо ще искам да бягам?
– Защо не ми кажеш какво става?
За нищо на света не бих й казал за Сара, за желанието ми да изчезна, да започна отначало, да претърся Париж от горе до долу, за двете посещения в дома на Волтес-Епстейн, чак на третото баща й и майка й ме приеха и ми казаха много вежливо, че дъщеря им по свое желание е отишла в Париж, защото по собствените й думи искала да бъде далеч от вас, тъй като й причинявате болка. С други думи, смятайте, че не сте добре дошъл в този дом.
– Но аз...
– Младежо, не настоявайте. Нямаме нищо против вас – излъга, – но разберете, наш дълг е да защитим дъщеря си.
Аз, отчаян, нищо не разбирах. Господин Волтес се изправи и ми направи знак да стана. Подчиних се бавно. Не можех да спра сълзите си, защото съм голям ревльо, и ми пареха, сякаш капки сярна киселина браздяха унизените ми бузи.
– Има някакво недоразумение.
– Смятаме, че не е така – каза на гърлен каталонски майката на Сара (висока, с леко побелели коси, които първоначално са били тъмни, и тъмни очи, сякаш беше снимка на Сара след трийсет години). – Сара не желае да има нищо общо с вас, абсолютно нищо.
Тръгнах да излизам от салона, принуден от жеста на господин Волтес, но спрях.
– Не е ли оставила някаква бележка за мен?
– Не.
Излязох от този дом, който тайно бях посещавал, когато Сара ме обичаше, без да кажа довиждане на тези много вежливи, но непреклонни родители. Излязох, сдържайки плача си. Вратата тихо се затвори зад мен и за няколко секунди останах на площадката, сякаш така можех да бъда по-близо до Сара. Тогава заплаках неудържимо.
– Не искам да бягам, нито имам причина за това. – Направих пауза, за да подчертая думите си. – Чу ли ме, майко?
За трети път излъгах майка и кълна се, че чух да пее петел223.
– Много добре те разбрах. – Гледа ме в очите: – Слушай, Адриа.
За първи път ми казваше Адриа, а не сине. За първи път в живота ми. Дванайсети април хиляда деветстотин шейсет и някоя или седемдесета година.
– Кажи.
– Ако не искаш, недей да работиш. Занимавай се с цигулката и с твоите книги. А когато умра, назначи управител на магазина.
– Не говори, че ще умреш. А с цигулката е свършено.
223 Алюзия за трикратното отричане на апостол Петър от Иисус Христос. – Б. пр.
* * *
– Къде казваш, че искаш да отидеш?
– В Тюбинген.
– Къде е това?
– В Германия.
– Какво ще търсиш там?
– Косериу.
– Кой е той?
– Не ти ли минава животът в университета да тичаш подир момичета? Система, норма, реч.224
– Хайде, казвай кой е?
– Румънски лингвист, искам да ми е професор.
– Сега като го казваш, ми звучи познато.
Млъкна ядосан. Но не можа да се стърпи:
– Нали следваш тук? Нали си по средата на следването и изкарваш най-високите оценки по всичко, мътните го взели?
Не му казах, че искам да посещавам лекциите на Нестле, защото, когато се срещнахме с Бернат в барчето на факултета, сред викове, блъскане, бързане и кафе с мляко, вече знаех, че Вилхелм Нестле отдавна е умрял. Все едно да цитираш неточно в бележка под линия.
След два дни, през които не даваше признаци на живот, дойде вкъщи да репетира за изпита, като че ли аз му бях учител. Адриа му отвори вратата и вместо поздрав Бернат го посочи обвиняващо с пръст.
– Не се ли сети, че в Тюбинген лекциите се четат на немски?
– Wenn du willst, kannst du mit dem Storioni spielen225 – отговори Адриа с ледена усмивка, като го въвеждаше вкъщи.
– Не знам какво каза, но съм съгласен.
Като слагаше колофон на лъка, мъничко, от концентрирания, за да не претовари инструмента, изръмжа, че би било израз на внимание, ако бяхме го обсъдили заедно.
– Защо?
– Ами нали съм ти приятел.
– Затова ти го казвам сега.
– Най-близкият приятел, нещастнико! Да ми беше казал в главата ми се върти безумната идея да прекарам няколко седмици в Тюбинген, как ти се струва, мой най-близки приятелю? Не знаеш ли, че може да се разговаря по този начин?
– Щеше да ми кажеш да си го избия от главата. А този разговор вече сме го водили.
– Не точно с тези думи.
– Ти искаш винаги да съм ти подръка.
В отговор Бернат сложи партитурите на бюрото и взе да свири първата част на Бетовеновия концерт. Аз, пропускайки въведението, изсвирих фалшиво партията на оркестъра, като следвах партитурата, аранжирана за пиано, даже имитирах тембъра на някои инструменти. Когато свърших, бях на края на силите си, но щастлив и развълнуван, защото Бернат беше свирил безупречно и даже малко повече от съвършено. Като че ли искаше ясно да ми покаже, че не му е харесал последният ми коментар. Когато свърши, не наруших настъпилото мълчание.
– Е?
– Добре.
– Само това?
– Много добре. Различно.
– Различно?
– Различно. Ако не греша, беше вътре в музиката.
Млъкнахме. Той седна и изтри потта си. Погледна ме в очите.
– Ти искаш да избягаш. Не знам от кого, но искаш да избягаш. Надявам се, че не от мен.
Погледнах останалите партитури, които беше донесъл.
– Намирам, че е добра идея да свириш четирите пиеси на Масиа. Кой ще ти акомпанира на пианото?
– Не смяташ ли, че може да ти доскучаят тези науки, които искаш да учиш, за идеите и тем подобни?
– Масиа заслужава. И пиесите са много приятни. Най-много ми харесва Allegro spiritoso.
– Освен това защо ти е да посещаваш лекциите на един лингвист, след като искаш да следваш история на културата?
– Внимавай с Шаконата, защото много подвежда.
– Мръснико, не заминавай!
224 Заглавие на един от капиталните трудове на Еухенио Косериу. – Б. р.
225 Ако искаш, може да свириш със сторионито (нем.). – Б. пр.
* * *
– Да – каза. – От „Изящни изкуства“.
– И за какво става дума?
Ледената и недоверчива фигура на госпожа Волтес-Епстейн го уплаши. Преглътна и каза липсва един документ, за да можем да попълним досието й, затова ни е нужен нейният адрес.
– Нищо не ви е нужно.
– Разбира се, че ни е нужно. Удостоверението за презаписване.
– Какво е това? – Изглеждаше истински заинтригувана.
– Нищо. Една подробност. Но трябва да я подпише заинтересованото лице. – Погледна документите в ръцете си и каза небрежно: – Заинтересованата.
– Оставете ми документите и...
– Не, не. Не съм упълномощен. Може би ако ми дадете името на учебното заведение в Париж, където е прехвърлила документите си...
– Не.
– В „Изящни изкуства“ го нямат. – Поправи се. – Нямаме го.
– Кой сте вие?
– Моля?
– Дъщеря ми не е прехвърляла никакви документи. Кой сте вие?
– Затвори ми вратата под носа, представяш ли си? Тряс!
– Усетила те е.
– Да.
– Провал.
– Да.
– Благодаря, Бернат.
– Чувствам се като... Сигурен съм, че можех да го направя много по-добре.
– Не, не. Направил си всичко възможно.
– Ама много ме е яд.
След няколко минути тежко мълчание Адриа каза съжалявам, но ми се струва, че ще поплача.
* * *
Изпитът на Бернат приключи с нашата Шакона от втората сюита. Бях го чувал да я свири толкова пъти... Винаги имаше какво да отбележа, сякаш аз бях виртуозът, а той – чиракът. Започна да я учи, когато я чухме в Двореца на музиката, изпълнена от Хайфец. Добре. Съвършено. Но отново без душа, може би поради нервите около изпита. Без душа, сякаш последната репетиция вкъщи само преди двайсет и четири часа беше някакъв мираж. Пред публика Бернат губеше творческия си дух, липсваше му мъничко божественост, която той искаше да замести с воля и учене, а резултатът беше добър, но прекалено предвидим. Е, това е, моят най-добър приятел беше отчайващо предвидим, даже когато нападаше.
Свърши изпита мокър от пот, сигурно си мислеше, че го е взел. Тия от изпитната комисия, които през двата часа, докато свиреше, гледаха с кисели физиономии, обсъдиха изпълнението му за няколко секунди и единодушно решиха да му пишат отличен и всеки от тримата да го поздрави лично. А Трульолс, която беше сред публиката, изчака майката на Бернат да го прегърне и всичко останало, което правят майките, различни от моята, и го целуна по бузата развълнувана, както се вълнуват някои учителки, и чух, че му казва със своята пророческа дарба, Бернат, ти си най-добрият от всички, които са минали през ръцете ми. Чака те блестящо бъдеще.
– Изключително – каза му Адриа.
Бернат престана да разхлабва лъка и погледна приятеля си. Мълчаливо прибра лъка в калъфа и го затвори. Адриа продължи: страхотно, малкия, поздравявам те.
– Вчера ти казах, че съм твой приятел. И ти си мой приятел.
– Да. Неотдавна каза близък приятел.
– Точно така. Близкият приятел не се лъже.
– Моля?
– Изсвирих го задоволително, и точка. Липсва ми
– Днес свири добре.
– Ти щеше да го изсвириш по-добре от мен.
– Какво говориш! От две години не съм пипнал цигулка!
– Ако това копеле, моят най-близък приятел, е неспособен да ми каже истината и предпочита да говори като всички останали...
– Какви ги говориш?
– Не ме лъжи никога повече, Адриа. – Избърса потта от челото си. – Коментарите ти много ме дразнят и ме възмущават.
– Добре, аз...
– Но знам, че си единственият, който казва истината. – Намигна му. – Auf Wiedersehen227.
226 Порив (фр.). – Б. пр.
227 Довиждане (нем.). – Б. пр.
* * *
Когато билетът за влака беше в ръката ми, разбрах, че да отида да уча в Тюбинген, означаваше много повече от това да мисля за бъдещето. Означаваше да приключа с детството, да замина далеч от моята Аркадия. Да, да, аз бях самотно и нещастно дете; родителите ми, безчувствени към всичко извън моята интелигентност, бяха неспособни да се запитат искам ли да отида на Тибидабо да видя автоматите, които, щом им пуснеш монета, започват да се движат като хора. Но да бъдеш дете, означава да си способен да помиришеш цветето, което блести сред отровната кал. Означава да можеш да бъдеш щастлив с оня камион с пет оси, направен от картонена кутия за дамски шапки. Купувайки си билет за Щутгарт, знаех, че тук свършва възрастта на моята невинност.
IV. Palimpsestus228
Мишел Турние
228 Палимпсест (лат.) – ръкопис, чийто първоначален текст е бил заличен, за да се използва повторно папирусът или пергаментът. – Б. пр.
229 Цитатът е от романа „Горски цар“ на френския писател Мишел Турние. – Б. р.
24
Преди много време, когато Земята беше плоска и стигайки до края на света, безразсъдните пътешественици се блъскаха в студената мъгла или политаха в тъмната бездна, имаше един свят мъж, който реши да посвети живота си на нашия Господ Бог. Казваше се Николау Еймерик, по народност каталонец, и беше уважаван професор по свещена теология в манастира на Ордена на проповедниците230 в Жирона. Религиозното му усърдие го бе поставило начело на Инквизицията, която той ръководеше с желязна ръка срещу злото на ереста в земите на Каталония и в кралство Валенсия. Николау Еймерик е роден в Баден-Баден на 25 ноември 1900 година; беше произведен оберщурмбанфюрер от СС малко прибързано и след славния първи етап като оберлагерфюрер на Аушвиц, през 1944-та отново пое управлението му, за да разреши унгарския въпрос. В официален документ обяви за еретична книгата
– Продължавайте. Започвам да вдигам температура, а не желая да си лягам, преди да...
– Може спокойно да се оттеглите, Ваше Превъзходителство.
Брат Николау избърса потта от челото си, следствие колкото от горещината, толкова и от високата температура, погледна как брат Микел от Сускеда, неговият млад секретар, дописваше с красивия си почерк осъдителния документ, излезе на улицата, напечена от адското слънце, и без да има време да си поеме дъх, се потопи в тъмнината на малко по-прохладния параклис „Света Àгеда“. Падна на колене насред помещението, склони смирено глава пред божественото присъствие на Дарохранилницата и каза о, Господи, дай ми сили, не позволявай да се огъна поради човешката ми слабост, не позволявай клеветите, слуховете, завистта и лъжите да разколебаят моята смелост. Сега самият крал се осмелява да критикува дейността ми в полза на истинната и единствена вяра, Господи. Дай ми твърдост, та никога да не престана да Ти служа в мисията си на строг пазител на истината. След като каза амин, недоловимо като мислена въздишка, брат Николау остана още известно време коленичил, за да дочака изключително жаркото слънце да погали планината на запад; остана с празно съзнание, в молитвена поза, в пряко общение с Господа на Истината.
Когато светлината от прозореца взе да намалява, брат Николау напусна параклиса със същата енергия, с каквато беше влязъл. Навън жадно пое аромата на мащерка и суха трева, излъчван от още топлата земя през най-горещия ден, който старите хора помнеха. Отново избърса потта от парещото си чело и се отправи към сивата каменна сграда в края на уличката. На входа трябваше да сдържи нетърпението си, защото точно онази жена, винаги онази жена, заедно с Кривогледия от Салт, който й беше мъж, бавно пренасяше чувал с ряпа, по-голям от самата нея, към вътрешността на двореца.
– През тази врата ли трябва да влизат? – попита раздразнен брат Микел, който беше излязъл да го посрещне.
– Входът откъм градината е наводнен, Ваше Превъзходителство.
Брат Николау Еймерик попита сухо дали всичко е готово и без да престава да върви с широка крачка към залата, си помисли о, Господи, ден и нощ влагам всичките си усилия, за да защитавам Твоята Истина. Дай ми сили, нали в края на светлината ще ме съдиш Ти, а не човеците.
230 Официалното наименование на Доминиканския орден. – Б. р.
231 Става дума за Arbor Philosophiae Amoris, латински превод на написаното на каталонски съчинение Arbre de Filosofia d’amor („Дърво на философията на любовта“). – Б. р.
232 Известен и с латинизираното име Раймунд Лулий (1232–1315) – каталонски философ, теолог, писател и изобретател, един от най-бележитите мислители на Ранното средновековие. – Б. пр.
233 Алкой – град в днешната провинция Аликанте (Валенсия); Алканис – селище в днешната провинция Теруел (Арагон). – Б. р.
* * *
Мъртъв съм, помисли си Жозеп Шаром. Не можа да издържи черния поглед на дявола инквизитор, който беше нахълтал в залата, беше задал въпроса си, крещейки, и нетърпеливо чакаше отговор.
– Какви хостии234? – попита след дълга пауза доктор Шаром със задавен от ужас глас.
Инквизиторът стана, избърса потта от челото си за трети път, откакто беше влязъл в залата за разпит, и повтори въпроса: колко плати на Жауме Маля за осветените хостии, които ти е дал.
– Аз не знам нищо. Не познавам никакъв Жауме Маля. Не знам какво е хостия.
– Това означава, че се смяташ за евреин.
– Да... Евреин съм, Ваше Превъзходителство. Вие знаете това. Моето семейство и всички семейства от еврейския квартал се намираме под закрилата на краля.
– Между тези стени единствената закрила е Божията. Винаги помни това.
Всевишни Адонай235, къде си сега, когато те търся, помисли си уважаемият доктор Жозеп Шаром, съзнавайки, че върши грях, като губи вяра във Всевишния Бог.
234 Хостия – безквасен евхаристиен хляб. – Б. р.
235 Едно от имената на Бога в старозаветните книги. – Б. пр.
* * *
В продължение на цял час, с търпението на светец, без да обръща внимание на главоболието си, нито на сгорещените си телесни сокове, брат Николау се опитваше да разгадае тайната на гнусния грях, който беше извършило това отвратително създание срещу осветените хостии, споменати в подробното и така навременно донесение, но Жозеп Шаром само повтаряше вече казаното, че се казва Жозеп Шаром, че е роден в еврейския квартал, където е живял през цялото време, че е изучил изкуството на медицината, че е помагал при раждането на деца както в еврейския квартал, така и извън него и че животът му се свежда до упражняването на тази професия и нищо повече.
– И до посещаването на синагогата в деня на вашия шабат236.
– Кралят не ни го е забранил.
– Кралят няма право да говори за основите на душата. Обвинен си, че вършиш гнусни деяния срещу осветените хостии. Как можеш да се защитиш?
– Кой ме обвинява?
– Нямаш нужда да знаеш.
– Наистина имам нужда да знам. Това е клевета и според това от кого тръгва, мога да докажа какви са подбудите му за...
– Да не би да намекваш, че един добър християнин може да лъже? – брат Николау, скандализиран, потресен.
– Да, Ваше Превъзходителство. Разбира се.
– Това прави още по-тежко положението ти, защото, обиждайки християнин, обиждаш Иисус Христос Господ Бог, Когото накара да убият със собствените си ръце.
Всевишни и милосърдни мой Господи, ти си едничкият и единствен Бог, Адонай.
Без да го погледне, толкова голямо беше презрението, което изпитваше към него, главният инквизитор Николау Еймерик прекара длан по тревожното си чело и каза на палачите, които го пазеха, да подложат на мъчение непокорния и ми го доведете след час с подписано признание.
– Какво мъчение, Ваше Превъзходителство? – попита брат Микел.
– Магарето237, колкото трае едно credo in unum deum238. Ако има нужда от ченгели – колкото две „Отче наш“.
– Ваше Превъзходителство...
– И ако не му се освежи паметта, повторете колкото пъти е необходимо.
Приближи се до брат Микел от Сускеда, който от известно време стоеше със сведен поглед, и почти на ухото му заповяда да предупреди оня Жауме Маля, че ако отново продаде или подари хостии на някой евреин, ще си има работа с мен.
– Не знаем кой е този Жауме Маля. – Поемайки въздух: – Може би изобщо не съществува.
Но светият мъж не го чу, беше съсредоточен в ужасното си главоболие, което поднесе на нашия Господ Бог като покаяние.
236 Еврейската събота. – Б. р.
237 Уред за изтезание. – Б. пр.
238 Вярвам в един Бог (лат.) – началото на Символа на вярата. – Б. пр.
* * *
Пред магарето и касапските ченгели, които бяха продупчили плътта му и разкъсали сухожилията му, доктор Жозеп Шаром от Жирона призна, да, да, да, за бога, аз направих това, аз ги купих от онзи мъж, както казвате, да, да, но спрете, за бога.
– А какво направи с тях? – брат Микел от Сускеда, седнал пред магарето, опитвайки се да не гледа капещата кръв.
– Не знам. Каквото вие кажете, но смилете се, не дърпайте повече, че...
– Внимавайте, че ако припадне, свършено е с показанията.
– И какво от това? Той вече си призна.
– Много добре, но после ти ще говориш с брат Николау, да, ти, рижият, и ще му кажеш, че през цялото време, докато е траело изтезанието, обвиняемият само е спал, и уверявам те, че той самият ще ви качи на магарето с обвинението, че слагате прът в колелото на божественото правосъдие. И двамата. – Вбесен: – Нима не познавате Негово Превъзходителство?
– Господине, ама ние...
– Да. А аз ще водя протокола по време на вашите изтезания. Хайде, размърдайте се.
– Давай, хвани го за косата, така. Хайде пак: какво направи с осветените хостии? Чуваш ли ме? А? Ей, Шаром, ай да ти сера на...
– Да не чувам мръсни думи в сградата на Светата инквизиция – възмути се брат Микел. – Дръжте се като добри християни.
* * *
Тъй като беше изчезнал и последният лъч светлина, залата се осветяваше от една факла с пламък, треперлив като душата на Шаром, който слушаше почти в несвяст заключението на високия съд, прочетено от мощния глас на Николау Еймерик, който го осъждаше, в присъствието на свидетели, на смърт чрез пречистващия огън, в навечерието на свети апостол Яков, загдето отказа да се покае, като приеме кръщение, с което би спасил от смърт ако не тялото, то поне душата си. След като сложи подписа си под присъдата, брат Николау предупреди брат Микел:
– На осъдените първо трябва да се отреже езикът. Не забравяйте.
– Не е ли достатъчно да им се запуши устата, Ваше Превъзходителство?
– На осъдените първо трябва да се отреже езикът – настоя с търпението на светец брат Николау. – И няма да допусна никакво отклонение от правилата.
– Но Ваше Превъзходителство...
– Те много знаят, изхитрят се да прехапят превръзката на устата и... Аз искам еретиците да онемеят, щом ги закарат пред незапалената клада, защото, ако още могат да говорят, биха могли с богохулството и ругатните си да оскърбят благочестието на присъстващите.
– Тук никога не се е случвало да...
– Но в Лейда се е случвало. И докато аз заемам този пост, няма да позволя това. – Погледна го с черните си очи, толкова черни, че чак причиняваха болка, и като сниши глас: – Никога няма да позволя, никога. – Повишавайки тон: – Гледайте ме в очите, когато ви говоря, брате Микел! Никога.
Стана и бързо напусна залата, без да погледне нито секретарите, нито осъдения, нито останалите помощници, защото беше поканен на вечеря в двореца на епископа, закъсняваше и много го мъчеха голямата жега в този ден, главоболието и високата му температура.
Навън, поради големия студ, проливният дъжд се бе превърнал в обилен тих снеговалеж. Вътре, загледан в преливащите цветове на виното във вдигнатата чаша, той каза на своя домакин да, роден съм в заможно и дълбоко религиозно семейство и благодарение на духовните устои на моето възпитание, по пряка заповед на фюрера, изразена в конкретните инструкции на райхсфюрер Химлер, поех върху скромната си личност тежкия товар да се превърна в непробиваема защита срещу вътрешния враг на родината. Това вино е отлично, докторе.
– Благодаря – отвърна доктор Фойгт, малко отегчен от толкова дрънкане. – За мен е чест, че можете да го опитате в този мой импровизиран дом – това му хрумна да отговори. С всеки ден все повече го отвращаваха гротескните личности без никакво възпитание.
– Импровизиран, но удобен – каза оберлагерфюрерът.
Още една глътчица. Навън снегът вече покриваше срамотите на земята с дебел свенлив чаршаф от мраз. Топлинката на виното. Оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, роден в Жирона през дъждовната есен на 1320 година, в онази далечна епоха, когато земята беше плоска и на безразсъдните пътешественици очите им изскачаха от орбитите, когато упорстваха, водени от любопитството и въображението, да изследват края на света, оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос беше особено горд да сподели това вино като с равен с авторитетния, с добро положение в обществото доктор Фойгт и бързаше да разкаже за това, сякаш между другото, на някой колега. Животът е прекрасен. Особено сега, когато земята отново ставаше плоска и те с помощта на спокойния поглед на фюрера сочеха на човечеството къде са силата, властта, истината и бъдещето и доказваха, че безусловното осъществяване на идеала е несъвместимо с каквато и да било форма на съчувствие. Силата на Райха вече беше безгранична и в сравнение с нея действията на всички еймериковци в историята изглеждаха като детска игра. С помощта на виното му хрумна една възвишена фраза.
– За мен заповедите са свещени, колкото и трудни за изпълнение да ми се струват, тъй като в качеството ми на офицер от СС трябва да бъда готов за безрезервна саможертва на моята личност в изпълнение на дълга към родината. Затова през 1334 година, когато навърших четиринайсет години, влязох в манастира на братята проповедници доминиканци в моя град Жирона и посветих целия си живот и дадох всичко от себе си, за да заблести Истината. Наричат ме жесток, кралят Пере239 ме мрази, завижда ми и би искал да ме унищожи, но мен това не ме засяга, защото срещу вярата не защитавам нито краля, нито баща си, не признавам майка си и не зачитам рода си, тъй като над всичко служа единствено на Истината. От моята уста ще чуете само Истината, Ваше Преосвещенство.
Господин епископът собственоръчно напълни чашата на брат Николау и той го опита, без да усеща какво пие, защото, вбесен, продължаваше да говори и каза изтърпях заточение, бях свален от поста си на инквизитор по заповед на крал Пере и бях избран за главен викарий на Доминиканския орден тук, в Жирона, но това, което не знаете, е, че проклетият крал упражни натиск върху папа Урбан и той не прие моето назначение.
– Не знаех това.
Господин епископът, седнал на удобния стол, с добре изправен гръб, целият нащрек, наблюдаваше мълчаливо как главният инквизитор бърше потта от челото си с ръкава на расото. След пауза, дълга колкото две „Отче наш“:
– Добре ли се чувствате, Ваше Превъзходителство?
– Да.
Епископът млъкна и пийнаха глътка вино.
– И все пак сега, Ваше Превъзходителство, вие отново сте главен викарий.
– Благодарение на моето постоянство и вяра в Бога и на Неговото свято милосърдие си върнах поста и достойнството на главен инквизитор.
– Нека всичко да е за добро.
– Да, но сега кралят ме заплашва с ново заточение и приятелски гласове ме предупреждават, че иска да ме убие.
Епископът дълго мисли и премисля. Накрая Негово Преосвещенство вдигна плахо пръст и каза крал Пере твърди, че вашето упорство да заклеймявате съчиненията на Люл...
– Люл? – кресна Еймерик. – Вие чели ли сте нещо от Люл, Ваше Преосвещенство?
– Е, аз... Ами... дда.
– Е, и?
Оня черен поглед на Еймерик, който пронизваше душите. Негово Преосвещенство преглътна:
– Не знам какво да кажа. На мен... Аз съм чел... В края на краищата аз не знаех, че... – Накрая се предаде: – Аз не съм теолог.
– И аз не съм инженер, но успях да постигна крематориумите в Биркенау да работят двадесет и четири часа в денонощието, без да се пръснат. Освен това успях да постигна да не се побъркват мъжете от Sonderkommando240, които надзирават пълчищата от мишки.
– Как успяхте, скъпи оберлагерфюрер Хьос?
– Не знам. Като проповядвам Истината. Като обяснявам на всички зажаднели души, че евангелското учение е само едно, а моята свята мисия е да не позволя грешката и злото да подкопаят същината на Църквата. Затова работя – за да унищожа всички ереси, а най-ефикасният начин е да се унищожат еретиците, стари и нови.
– Само че кралят...
– Главният инквизитор и викарий на Ордена, пристигнал от Рим, го разбра добре. Познаваше враждебното отношение на Пере към моята особа и прецени, че въпреки всичко трябва да продължа да поддържам присъдата срещу всички и всяка една от книгите на омразния и опасен Рамон Люл. Не възрази срещу никое от действията, които бяхме предприели в онези години, и в една вълнуваща света литургия по време на проповедта даде моята скромна особа като пример за това как трябва да постъпва всеки – от първия до последния оберлагерфюрер. Каквото и да казва кралят на Валенсия, Каталония, Арагон и Майорка. Тогава се почувствах щастлив, защото бях верен на най-святата клетва, която съм дал и която съм могъл да дам в живота си. Във всеки случай проблемът беше оная жена.
– Има нещо, което... – Епископът се поколеба, после вдигна предпазливо пръст. – Забележете, не казвам, че не заслужават да умрат. – Погледна цвета на виното в чашата си и му се стори червен като пламък. – Не може...
– Не може какво? – Еймерик, нетърпелив.
– Непременно ли трябва да умрат на клада?
– Практиката в цялата Христова Църква потвърждава, че трябва да умрат на клада, да, Ваше Преосвещенство.
– Това е ужасна смърт.
– В момента изгарям от висока температура, но не се оплаквам, не спирам да работя за доброто на светата майка Църквата.
– Повтарям: това е ужасна смърт.
– Но заслужена! – избухна Негово Превъзходителство. По-ужасни са богохулството и постоянството в греха. Не е ли така, Ваше Преосвещенство? – в това време аз гледах безлюдния манастирски двор, потънал в мислите си. Осъзнах, че съм сам. Погледнах наоколо. Къде изчезна Корнелия?
Групата туристи чакаше търпеливо и дисциплинирано в един ъгъл в двора на „Бебенхаузен“, само Корнелия я нямаше... А, ето я, разхождаше се умислена, сама насред двора, винаги непредвидима. Наблюдавах я някак жадно и ми се стори, че усети, че я гледам. Спря се с гръб към мен и се обърна към групата, която чакаше да се съберем достатъчно хора, за да започне посещението. Махнах й с ръка, но тя или не ме видя, или се престори, че не ме вижда. Корнелия. Една сипка кацна на чешмата пред мен, пи глътка вода и изчурулика звучно. Адриа потръпна.
В навечерието на свети Яков, привечер, единствената утеха на Жозеп Шаром беше, че си спести погледа на брат Николау, защитника на Църквата, който лежеше в леглото си, изгарящ от упорита висока температура. Относителната вялост на брат Микел от Сускеда, протоколист и помощник на главния инквизитор, не му спести обаче нито болка, нито страдание, нито ужас. В тъмното и лениво зазоряване на свети Яков, без прохлада след дългите дни с безмилостно слънце, две жени и един мъж, с три мулета, натоварени с дисаги и кошове, пълни със спомени, а отгоре пет спящи деца, напуснаха еврейския квартал и тръгнаха по брега на река Тер, следвайки в своето бягство пътя на двете семейства, които бяха заминали предния ден. Оставяха зад себе си шестнайсет поколения от родовете Шаром и Меир в скъпия на сърцето им благороден, но неблагодарен град Жирона. Все още бавно се издигаше димът на беззаконието там, където беше издъхнал злощастният Жозеп, убит от завистта на своя анонимен доносник. Долса Шаром, единственото дете, което се събуди навреме, за да може да види за последен път гордите стени на катедралата, очертани на фона на звездите, заплака безгласно, в такт с крачките на мулето, за смъртта на много неща в една-единствена нощ. Искрица надежда очакваше групата в Естартит241 – едно корабче, наето от горкия Жозеп Шаром и Масот Бонсеньор преди няколко дни, когато бяха видели, че злото наближава, когато го предчувстваха, без да знаят точно откъде, как и кога ще ги сполети.
Корабчето се възползва от свежия полъх на вятъра от запад, за да се оттласне от кошмара. На другия ден вечерта спря в Сиутаделя де Менорка242, където качи още шест души, и след три дни пристигна в Палермо, Сицилия, където се възстановяваха три дни от морската болест, следствие от вълнението в Тиренско море. След като се съвзеха, възползвайки се от благоприятни ветрове, пресякоха Йонийско море и хвърлиха котва в албанското пристанище Дуръс; тук слязоха шестте семейства, побягнали от сълзите към някое място, където никой няма да ги обижда заради прошепнатите молитви по време на шабат. Еврейската общност в Дуръс ги посрещна с отворени обятия и те се установиха тук.
Долса Шаром, малката бежанка, имаше деца, внуци и правнуци и на осемдесет и четири години все още неизменно си спомняше тихите улици на еврейския квартал в Жирона и огромната християнска катедрала, открояваща се на фона на звездите и замъглена от сълзите. Въпреки носталгията семейство Шаром Меир живя и преуспяваше в Дуръс цели дванайсет поколения, а времето беше толкова упорито, че накрая споменът за прапрадядото, изгорен от безжалостните гои243, излиня и почти се изтри от паметта на децата на децата на децата, както и далечното име на любимата Жирона. В един хубав ден от 5420 година на патриарсите244, в бедствената 1660 християнска година, Емануел Меир се почувства привлечен от възможностите за търговия на Черно море. Емануел Меир, осми праправнук на Долса бежанката, се премести в шумната Варна в България, на Черно море, по времето, когато там господстваше Високата порта. Моите родители, които бяха ревностни католици в една предимно лутеранска Германия, копнееха аз да стана свещеник. Известно време обмислях това.
– Щяхте да бъдете добър свещеник, оберщурмбанфюрер Хьос.
– Мисля, че да.
– Убеден съм: каквото и да правите, винаги го правите добре.
Оберщурмбанфюрер Хьос се възгордя от заслужената похвала. Реши да задълбае в темата още по-високопарно:
– Това, което току-що изтъкнахте като моя добродетел, може и да ме погуби. Особено сега, когато райхсфюрер Химлер ще ни посети.
– Защо?
– Защото като оберлагерфюрер поемам върху себе си отговорността за всички пропуски в системата. Например от последното зареждане с бидони с газ „Циклон“ са останали само за още две или най-много три процедури, а на интенданта и през ум не му минава да ме предупреди или да направи поръчка. И хайде, молй за услуги, да докарат камиони, които може би са нужни на друго място, и се сдържай да не се скараш на интенданта, защото всички в Освиенцим живеят на края на силите си. Извинете, в Аушвиц.
– Предполагам, че опитът от Дахау...
– От психологическа гледна точка разликата е огромна. В Дахау имахме затворници.
– Доколкото ми е известно, са умирали и продължават да умират много.
– Да, доктор Фойгт, но Дахау е лагер за затворници. Аушвиц-Биркенау е лагер, замислен, планиран и разчетен за унищожаване на мишките. Ако не беше вярно, че евреите не са човешки същества, бих си помислил, че живеем в ад, който има врата – газовата камера, и едно направление – към пещите за кремиране с техните пламъци, или към изкопаните ями в гората, където горим останалите бройки, защото не можем да смогнем с количеството материал, който ни пращат. Досега не бях говорил за това с никого извън лагера, докторе.
– Добре правите, че се разтоварвате, оберщурмбанфюрер Хьос.
– Разчитам на вашето чувство за професионална тайна, защото райхсфюрерът...
– Разбира се. Вие сте християнин... Психиатърът е като изповедник. Като изповедник, какъвто вие можехте да бъдете.
За момент, тъй като ставаше дума да се разтовари човек, на оберлагерфюрер Хьос му мина през ума да спомене нещо за онази жена, но въпреки силното колебание успя да се сдържи. Стори му се, че е бил на косъм. Би трябвало да внимава повече с виното. Разпростря се върху темата за моите хора, които трябва да бъдат много силни, за да изпълняват работата, за която са назначени. Онзи ден един войник на тридесет навършени години, не някой подрастващ, нали, се разплака в една от бараките пред колегите си.
Доктор Фойгт погледна своя гост и се престори на изненадан; почака, докато той изпие почти без да диша, още една чаша вино и след пауза от няколко секунди произнесе въпроса, който гостът очакваше с нетърпение:
– И какво се случи?
– Бруно, Бруно, събуди се!
Но Бруно не се събуди, ревеше, болката преливаше от устата и от очите му и старшина Матхаус уведоми висшестоящите, защото не знаеше какво да прави, и след три минути самият оберлагерфюрер, оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, се яви точно когато редник Бруно Любке извади пистолета и го пъхна в устата си, без да престава да реве. Войник от СС! Това е СС!
– Редник, мирно! – изкрещя оберщурмбанфюрер Хьос. Но тъй като войникът ревеше и завираше дулото в гърлото си, началникът му понечи да го възпре и тогава Бруно Любке стреля, с надеждата да замине направо за ада и да забрави завинаги Биркенау, пепелта, която бяха принудени да дишат, и погледа на онова момиченце, досущ като неговата Урсула, което той беше блъснал, за да го вкара в газовата камера същия онзи следобед, а после пак го видя, когато една еврейска мишка от Специалния отряд отряза косата му и я сложи в купчината пред крематориумите.
Хьос погледна презрително войника, проснат на земята, и локвата бледа кръв на страхливия чакал и се възползва от случая да произнесе импровизирана реч пред потресените войници; каза им, че няма по-голяма вътрешна утеха и духовна наслада от абсолютната увереност, че твоите дела са извършени в името на Бога и целят да се предпази светата католическа и апостолска вяра от многобройните й врагове, които няма да мирясат, докато не я унищожат, брате Микел. И ако някой ден се поколебаете и отново се опитате да спорите с мен на публично място дали е правилно, или не да се реже езикът на призналите подсъдими, колкото и да съм ви благодарен за помощта, която ми оказвате, уверявам ви, че ще изоблича пред висшестоящите инстанции вашата неизпълнителност и мекушавост, недостойни за един служител на съда на Светата инквизиция.
– Беше проява на милосърдие, Ваше Превъзходителство.
– Бъркате милосърдие с мекушавост. – Брат Николау Еймерик се разтрепера от едва сдържан гняв. – Ако настоявате, ще бъдете обвинен в най-сериозно неподчинение.
Брат Микел наведе глава, разтреперан от страх, и душата му се сви от ужасна болка, като чу как неговият началник добави започвам да си мисля, че вашата неизпълнителност се дължи не само на мекушавост, но и на снизходителност към еретиците.
– За Бога, Ваше Превъзходителство!
– Не споменавайте напразно Божието име! И знайте – сигурен съм, че тази мекушавост ще ви направи предател и враг на Истината. Брат Николау покри лицето си с ръце и известно време се моли горещо. Глух глас прекъсна дълбокия му размисъл и той изрече ние сме единственото око, което следи за греха, ние сме пазители на правата вяра, брате Микел, притежаваме истината и сме самата истина и колкото и тежко да ви се струва наказанието, което налагаме на еретика, било за тялото или за писанията му, какъвто е случаят с омразния Люл, когото, за жалост, не можах да пратя на кладата, помислете, че прилагаме правото и закона и това съвсем не е недостатък, а е голяма заслуга. Освен това ви напомням, че отговаряме само пред Бога, а не пред хората. Ако онези, които жадуват да бъдат праведни, са щастливи, брате Микел, много по-щастливи са тези, които прилагат закона, особено ако сте наясно, че нашата мисия е точно определена от нашия любим фюрер, който знае, че може напълно да се осланя на честността, патриотизма и непоколебимия дух на своите есесовци. Нима някой от вас се съмнява в плановете на фюрера? Изгледа всички властно, заплашително, като крачеше мълчаливо. Нима някой се съмнява в способността на нашия райхсфюрер Химлер да взема решения? Какво ще му кажете, когато вдругиден дойде тук? А? След драматична пауза от цели пет секунди: Махнете оттук тази мърша!
Изпиха още по две чаши или може би четири-пет и той разказа още истории, които не си спомняше много добре, носен от еуфорията, която го обземаше при спомена за онази героична сцена.
239 Педро IV (1319–1387), на каталонски Пере – крал на Арагон. – Б. пр.
240 Специален отряд (нем.); в Аушвиц – отряд от затворници, чието задължение било да водят своите сълагерници до газовите камери и да унищожават труповете. – Б. пр.
241 Крайбрежно градче в днешната провинция Жирона. – Б. р.
242 Град, разположен на западния бряг на остров Менорка. – Б. р.
243 Не-евреи. – Б. пр.
244 Според еврейското летоброене. – Б. р.
* * *
Рудолф Хьос излезе от дома на доктор Фойгт успокоен и малко замаян. Това, което го тревожеше, не беше адът на Биркенау, а човешката слабост. Каквито и тържествени клетви да бяха положили онези мъже и онези жени, те не бяха способни да гледат смъртта толкова отблизо. Душата им не беше от стомана и затова често се объркваха, а най-лошо се работи, когато трябва да се върши едно и също до... Ама че гадост! Добре че не спомена нищо за онази жена. Усетих, че неволно наблюдавам с крайчеца на окото дали Корнелия се усмихва на някой друг посетител, или... Не искам да бъда ревнивец, помислих си. Ама е момиче, което... Готово! Най-после бяхме десет души и посещението можеше да започне. Екскурзоводът влезе в двора и каза манастирът „Бебенхаузен“, който сега ще разгледаме, е основан от пфалцграфа на Тюбинген Рудолф I през 1180 година и е секуларизиран през 1806 година. Потърсих с очи Корнелия – в момента стоеше до едно стройно момче, което й се усмихваше. Най-сетне тя ме погледна: в Бебенхаузен беше студено. Какво означава секуларизиран? – попита нисичък и плешив мъж.
Онази нощ Рудолф и Хедвиг Хьос не изпълниха съпружеските задължения. Той имаше толкова грижи на главата, а разговорът с доктор Фойгт непрекъснато се въртеше в ума му. Ами ако е говорил прекалено много? Ами ако след третата, четвъртата или седмата чаша е казал нещо, което никога не би трябвало да казва? Болните му амбиции за съвършена организация се разбиваха на пух и прах заради огромните грешки, допуснати от неговите подчинени през последните седмици, а по никакъв, ама по никакъв начин не можеше да позволи самият райхсфюрер Химлер да си помисли, че той го проваля, нали всичко започна, когато постъпих в Ордена на проповедниците, воден от абсолютната ми вяра в директивите на фюрера. Ние, послушниците, ръководени от ласкавата ръка на брат Анселм Копонс, се научихме да каляваме сърцата си пред човешките нещастия, защото всеки есесовец трябва да бъде готов на безрезервна саможертва във всеотдайна служба на фюрера. А ние, братята проповедници, имаме съществена роля именно в изкореняването на вътрешните опасности. За истинската вяра един еретик е хиляди пъти по-опасен от един неверник. Еретикът е закърмен с учението на Църквата и живее в нея, но в същото време със своята отровна чумна същност разяжда свещените устои на светата институция. За да се реши проблемът веднъж завинаги, през 1941 година бе взето такова решение, че ония от Светата инквизиция щяха да изглеждат като едва сричащи първолаци – да се състави план за изтребването на всички евреи без изключение. Където трябваше да има ужас, ужасът да бъде безграничен. Където трябваше да има жестокост, тя да бъде абсолютна, защото сега историята имаше думата. Естествено, една толкова трудно постижима цел, един толкова смел подвиг, можеше да бъде осъществен единствено от истински герои с желязно сърце и стоманена воля. И аз, като монах проповедник, предан и дисциплиниран, се захванах за работа. До 1944 година само няколко лекари и аз знаехме какви са последните заповеди на райхсфюрера: да се започне от болните и децата и само когато се налага от икономически съображения, да се използват онези, които още могат да работят. Заех се с тази задача с абсолютната воля да бъда верен на моята клетва като офицер от СС. Затова в Църквата считаме, че евреите не са неверници, а еретици, които живеят сред нас, упорствайки в своята ерес, която възникна още когато разпнаха Иисуса, нашия Господ, и оттогава се шири навсякъде и по всяко време; в своето твърдоглавие те не се отказват от лъжливите си вярвания, извършват жертвоприношения на деца християнчета и замислят отвратителни деяния срещу светите тайнства, като посочения по-горе случай с оскверняването на осветените хостии от коварния Жозеп Шаром. По тази причина заповедите, които издадох до комендантите на всички лагери, подчинени на Аушвиц, бяха строги: пътят беше тесен, зависеше от капацитета на пещите на крематориумите, жътвата беше прекалено богата – хиляди мишки, а решението беше в нашите ръце. Действителността, а тя никога не се доближава до чистия идеал, е такава: крематориумите I и II могат да изгарят до две хиляди единици за двадесет и четири часа и за да избегна аварии, не бива да надхвърлям тази бройка.
– А другите два? – беше го попитал доктор Фойгт преди четвъртата чаша.
– Трети и четвърти са моят кръст, не стигат и до хиляда и петстотин единици дневно. Много съм разочарован от избраните модели. Ако висшестоящите слушаха тези, които разбират... Не го приемайте като критика към нашите ръководители, докторе, беше казал по време на вечерята или може би на петата чаша. Дотам бяхме затрупани с работа, че каквото и да било чувство, близко до състраданието, не само че трябваше да бъде изтръгнато от умовете на есесовците, но трябваше да получи и строго наказание за доброто на родината.
– А какво става с... отпадъците?
– Пепелта товарим на камиони и я изхвърляме във Висла. Всеки ден реката влачи тонове пепел към морето, което е смъртта, както ни учеха латинските класици от незабравимите уроци на брат Анселм Копонс пред послушниците в Жирона.
– Какво?
– Аз съм само заместник на протоколиста, Ваше Превъзходителство. Аз...
– Какво прочетохте току-що, нещастнико?
– Че... че Жозеп Шаром ви е проклел малко преди пламъците...
– Ама не му ли отрязаха езика?
– Брат Микел не позволи. В качеството си на...
– Брат Микел? Брат Микел от Сускеда? – Драматична пауза от половин Аве Мария. – Докарайте тук тази мърша.
* * *
Райхсфюрер Хайнрих Химлер, пристигнал от Берлин, прояви разбиране. Той е мъдър мъж, даде си сметка при какво напрежение живееха хората на Рудолф Хьос и деликатно подмина, каква деликатност, пропуските, които така ме измъчват. Одобри дневната бройка за елиминиране, макар че видях на благородното му чело сянка на тревога, защото, види се, спешно трябва да се приключи с еврейския проблем, а сме едва на средата на процеса. Не оспори нито една моя инициатива и на една вълнуваща среща с ръководството на Лагера даде моята скромна личност за пример как трябва да постъпват от първия до последния служител на високия съд на Инквизицията. Можех да се смятам за щастлив човек, защото бях верен на най-светите клетви, които бях дал в живота си. Във всеки случай проблемът беше онази жена.
В сряда, когато фрау Хедвиг Хьос беше излязла с група жени да купуват хранителни продукти в градчето, оберщурмбанфюрер Хьос почака тя да дойде в къщата заедно със своята надзирателка, с онези очи, с онова толкова мило лице, с онези толкова съвършени ръце, че чак изглеждаше като истинско човешко същество. Престори се, че има много работа на писалището и я наблюдаваше как мете пода, който, макар да го премитаха два пъти дневно, винаги беше покрит с много фин слой пепел.
– Ваше Превъзходителство... Не знаех, че сте тук.
– Няма значение, продължавай.
Най-после, след дни напрежение, коси погледи, демонични натрапливи фантазии, все по-силни и непоносими, дяволът на плътта покори желязната воля на брат Николау Еймерик и той, въпреки светото расо, което носеше, каза стига, край и прегърна онази жена откъм гърба, притисна с ръце онези изкусителни гърди, заби достолепната си брада в тила, който обещаваше хиляди наслади. Ужасената жена изпусна наръча дърва и застина, остана като вцепенена, без да знае какво да прави, притисната до стената на тъмния коридор, без да разбира дали трябва да вика, дали трябва да хукне да бяга, или напротив, трябва да направи едно неоценимо добро дело за Църквата.
– Вдигни си полата – каза Еймерик, отвързвайки броеницата с петнайсет десетки, с която препасваше расото си.
Затворничката номер 615428, товар А27 с български евреи от Македония, март1943 година, спасена от газовата камера в последния момент, защото някой бе решил, че може да работи като домашна прислужница, ужасена, не посмя да погледне в очите този нацистки офицер и отново си помисли не, Господи, всевишни и милостиви Боже. Оберщурмбанфюрер Хьос, без да се дразни, с разбиране, повтори заповедта. Тъй като тя не реагира, по-скоро нетърпеливо, отколкото брутално, я бутна на креслото, разкъса дрехата й и погали очите й, лицето и така нежния поглед. Когато проникна в нея, изпаднал в екстаз от онази дива красота, родена от слабост и отчаяние, разбра, че номер 615428 се е запечатала на кожата му завинаги. Номер 615428 трябваше да бъде най-дълбоката тайна в живота му. Изправи се бързо, отново господар на положението, оправи си расото, каза на жената облечи се, шест, едно, пет, четири, две, осем. Бързо. Тогава й даде да разбере, че там нищо не се е случило, и се закле, че ако каже нещо някому, ще затвори Кривогледия от Салт, мъжа й, също така сина й и майка й, а нея ще обвини, че е вещица, защото си вещица и си се опитала да ме съблазниш със злотворните си способности. В продължение на няколко дни операцията се повтаряше. Затворничката 615428 трябваше да коленичи гола и оберщурмбанфюрер Хьос се сношаваше с нея, а Негово Превъзходителство Николау Еймерик й напомняше, като пъшкаше, само ако проговориш пред Кривогледия от Салт, ти ще отидеш на кладата като вещица, защото си ме омагьосала, и номер 615428 не можеше да каже нито да, нито не, защото единствено можеше да плаче от ужас.
– Виждала ли си броеницата, с която си препасвам расото? – попита Негово Превъзходителство. Мисли му, ако си ми я откраднала.
И така докато тъпият доктор Фойгт прояви интерес към цигулката му и премина чертата, която никой главен инквизитор не може никому да позволи да премине. Въпреки това Фойгт спечели партията и оберлагерфюрер Еймерик трябваше да тръсне инструмента на масата.
– После пак приказвай за тайната на изповедта, мръснико.
– Не съм свещеник.
Щурмбанфюрер Фойгт грабна жадно цигулката, а Рудолф Хьос на излизане затръшна силно вратата и забърза към параклиса в седалището на Инквизицията, остана на колене два часа, оплаквайки слабостта си пред изкушенията на плътта, и новият главен секретар, разтревожен, защото не беше се явил на първото гледане на делото, го свари в онова просветляващо състояние на свято благочестие и богобоязливост. Брат Николау се изправи, каза на секретаря да не го чакат до следващия ден и се отправи към службата за регистрация.
– Затворничка 615428.
– Момент, оберщурмбанфюрер. Да. Товар А27 с български евреи от Македония, март 1943 година.
– Как се казва?
– Елисавета Мейрева. Я гледай, тя е от малкото, които имат досие.
– Какво пише?
Старшина Хенш провери при досиетата, извади едно и каза Елисавета Мейрева, осемнайсет години, дъщеря на Лазар Мейрев и Сара Мейрева, родени във Варна, но живеещи в Македония. Има ли някакъв проблем, оберщурмбанфюрер?
Елисавета, миловидна, с очи на фея, очи на вещица, устни като свеж мъх, жалко, че си толкова слаба.
– Някакво оплакване, оберщурмбанфюрер?
– Не, не... Но още днес да бъде изпратена отново и да влезе в бързата процедура.
– Остават й шестнайсет дни в Службата за домашна прислуга...
– Това е заповед, старшина.
– Аз не мога...
– Знаете ли какво е заповед на висшестоящ по чин, старшина? И станете, когато ви говоря.
– Да, оберщурмбанфюрер!
– Действайте тогава!
* * *
Еgo te absolvo a peccatis tuis, in nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti245, оберщурмбанфюрер.
– Амин – отвърна брат Николау и целуна смирено кръста, извезан със златни конци върху столата246 на отеца изповедник, с чувство на лекота в душата си, благословена от тайнството на изповедта.
– На вас, католиците, ви е много добре с тази изповед – каза Корнелия насред двора, протегнала ръце, излагайки се на пролетното слънце.
– Не съм католик. Не съм вярващ. А ти?
Корнелия сви рамене. Когато не намираше подходящ отговор, свиваше рамене и онемяваше. Адриа разбра, че темата я притеснява.
– Погледнато отстрани – казах – по-симпатични сте ми вие, лутераните: Божията благодат ви спасява без посредници.
– Не ми е приятно да разговарям на тази тема – каза Корнелия много напрегната.
– Защо?
– Кара ме да мисля за смъртта, знам ли! – хвана го за ръка и излязоха от манастирския двор. – Хайде, че ще изпуснем автобуса.
В автобуса, гледайки пейзажа, без да го вижда, Адриа се замисли за Сара, както правеше винаги когато сваляше гарда. Чувстваше се унизен при мисълта, че чертите на лицето й започваха да избледняват. Очите й бяха тъмни, но черни ли бяха, или тъмнокафяви? Сара, какъв беше цветът на очите ти? Сара, защо си отиде? Ръката на Корнелия хвана неговата и Адриа се усмихна тъжно. Следобед ще обикалят кафенетата в Тюбинген, първо ще пият бира, след като пие достатъчно, ще поръча горещ чай и ще отидат да вечерят в „Дойчес Хаус“, защото освен да учи и да ходи на концерти, Адриа не знаеше какво друго можеше да се прави в Тюбинген. Да чете Хьолдерлин. Да слуша Косериу, когато се възмущаваше от тъпака Чомски, генеративизма247 и майната им на всички.
Когато слязоха пред Брехтбау248, Корнелия прошепна в ухото му не идвай вкъщи довечера.
– Защо?
– Защото съм заета.
Тръгна си, без да го целуне, и Адриа усети нещо като световъртеж дълбоко в душата си. За всичко си виновна ти, защото ме остави без цел, заради която да живея, бяхме излизали само няколко месеца, Сара, но с теб аз живеех в облаците и ти беше най-доброто, което можеше да ми се случи, но после тя избяга, а Адриа пристигна в Тюбинген, далеч от болезнения спомен, и четири месеца учи отчаяно, като се опитваше безуспешно да се запише в някой от курсовете на Косериу, но го слушаше тайно на всички конференции, семинари, разговори и открити срещи, които се провеждаха в Брехтбау, чиято нова сграда беше отворила врати съвсем наскоро, или на някое друго място, най-вече в Бурсата249, а когато изведнъж настъпи зимата, въпреки че електрическата печка в стаята му не топлеше достатъчно, той не преставаше да учи, за да не мисли за Сара, Сара, защо си отиде, без да кажеш нито дума, а когато тъгата беше много силна, излизаше да се поразходи по брега на Некар, със замръзнал нос, стигаше до кулата на Хьолдерлин250 и накрая му мина през ума, че ако не направи нещо, ще полудее от любов. Един ден снегът започна да се топи, всичко наоколо лека-полека взе да се раззеленява и на него му се прииска да не тъгува, за да може да различава оттенъците на зеленото. Понеже нямаше намерение да се връща вкъщи през лятото, при далечната си майка, реши да промени живота си, да се смее поне малко, да пие бира с колегите си от пансиона, да посещава Clubhaus251 във факултета, да се смее просто така, да ходи на кино да гледа скучни и неубедителни истории, а най-важното – да не умира от любов, и с някакво непознато безпокойство взе да гледа студентките с други очи сега, когато започнаха да свалят анораците и шапките и видя, че са много привлекателни, и това поразми спомена за лицето на Сара бегълката, макар да не изтри въпросите, които си задавах цял живот, като например какво искаше да кажеш с думите избягах разплакана, повтаряйки повече не, няма да стане. Но по история на естетиката I Адриа седна зад едно момиче с черни, леко къдрави коси, чийто поглед малко го замайваше, казваше се Корнелия Брендел и беше от Офенбах. Привлече вниманието му, защото му се стори недостъпна. Усмихна й се, тя му се усмихна в отговор и веднага пиха кафе в барчето на факултета, а тя не можеше да повярва, че нямаш нито грам акцент, мислех, че си германец, наистина. След кафето отидоха да се разходят в онзи парк, избуял през пролетта, и Корнелия стана първата жена, с която легнах, Сара, прегръщах я, като се преструвах, че... Меa culpa, Сара. И я обикнах, въпреки че понякога говореше за неща, които не разбирах напълно. Можех да издържам погледа й. Корнелия ми харесваше. Няколко месеца бяхме така. Аз се бях вкопчил отчаяно. Затова се разтревожих, когато в началото на втората зима на връщане от посещението в манастира „Бебенхаузен“ ми каза довечера не идвай вкъщи.
– Защо?
– Защото съм заета.
Тръгна си, без да го целуне, и Адриа усети нещо като световъртеж дълбоко в душата си, защото не знаеше дали на една жена може да отговориш ей, ей, какво значи, че ще си заета? Или трябва да бъдеш разумен и да си кажеш, че вече е достатъчно голяма, за да ти дава обяснения. Или не? Нали е твоята приятелка? Корнелия Брендел, приемаш ли Адриа Ардевол-и-Боск за твой приятел? Може ли Корнелия Брендел да има тайни?
Адриа остави Корнелия да тръгне към Вилхелмщрасе, без да иска обяснения, в края на краищата нали той самият имаше тайни от Корнелия: още не беше й казал нищо за Сара например. Да, но две минути по-късно вече съжаляваше, че я е оставил да си отиде така лесно. Не я видя нито по гръцки, нито по философия на опита. Нито на открития семинар по философия на морала, който тя не искаше да изпуска в никой случай. Срамувайки се от самия себе си, тръгнах към Якобсгасе и застанах полускрит, като още повече се срамувах от себе си, на ъгъла с Шмидторщрасе, все едно чаках номер 12. Минаха десет или дванайсет номер 12, краката ми се вкочаниха от студ, а аз още стоях там и се мъчех да разкрия тайната на Корнелия.
В пет часа следобед, когато сърцето ми се беше вече вледенило, се появиха Корнелия и нейната тайна. Тя беше с палтото си, както винаги, толкова хубава, толкова самата Корнелия. Тайната беше високото, русо, готино, усмихнато момче, с което се запозна в двора на „Бебенхаузен“ и което сега я целуваше, преди да влязат в сградата. Целуна я много по-добре, отколкото аз умеех да целувам. И тук започнаха проблемите. Не защото аз я следях, а защото тя разбра, когато дръпна пердето на стаичката и видя Адриа, който стоеше замръзнал на ъгъла пред къщата и я гледаше невярващ, с изскочили от орбитите очи, докато чакаше номер 12. Онази вечер плаках на улицата, а като се прибрах вкъщи, намерих писмо от Бернат; от месеци нямах вести от него и в писмото ме уверяваше, че е адски щастлив, тя се казва Текла и ще дойде да ме види каквото и да става.
Откакто бях в Тюбинген, връзката ми с Бернат беше поотслабнала. Аз не пиша писма, е, не пишех на млади години. Първият признак на живот от негова страна беше една самоубийствена картичка, изпратена от Палма, с текст, пред очите на франкистката военна цензура; пишеше надувам тръбата за командира на полка, разгонва ми се фамилията, когато не ни пускат да излизаме, и бъркам в здравето на останалите, когато се упражнявам с цигулката. Мразя живота, военните, режима и мамка ви на всички. А ти как си? Не ми даваше адрес, на който да му отговоря, и Адриа изпрати отговор в дома на родителите му. Струва ми се, че му споменах за Корнелия, но съвсем мимоходом. Но през лятото отидох до Барселона и с парите, които майка ми беше внесла в сметка на мое име, платих цяло състояние на Тоти Далмау, който вече беше лекар; той ме прати на два прегледа във Военната болница, откъдето излязох с медицинско свидетелство за сериозни кардиореспираторни проблеми, които ме правеха негоден да служа на родината. Адриа беше задвижил пипалата на корупцията за кауза, която считаше справедлива. И не се разкайвам. Никоя диктатура няма право да иска година и половина или две от твоя живот, амин.
245 Опрощавам греховете ти в името на Отца и Сина и Светаго Духа (лат.). – Б. пр.
246 Стола – част от богослужебното облекло на католическите свещеници, подобно на епитрахила. – Б. р.
247 Едно от основните течения в езикознанието от втората половина на ХХ в., чийто създател е американският лингвист Ноам Чомски. – Б. р.
248 Факултетът по нови филологии на Тюбингенския университет. – Б. р.
249 Бурса – най-старото университетско здание, построено в края на ХV в. като студентско общежитие и място за занятия. – Б. р.
250 Неоготическа кула край брега на река Некар, където, душевноболен, немският поет прекарва 36 години от живота си. Днес е превърната в музей. – Б. р.
251 Клуба (нем.). – Б. пр.
25
Искаше да дойде с Текла. Казах му, че имам само едно легло в квартирата и няма как, макар че всъщност можеха спокойно да отидат в хостел. А после се оказа, че Текла не може да дойде, защото неочаквано й се отворила много работа, което, както после ми призна, означава, че родителите на Текла не са й позволили да направи това дълго пътешествие с този прекалено висок младеж с прекалено дълги коси и прекалено тъжен поглед. Зарадвах се, че не пристигна с момичето, защото иначе нямаше да можем да си поговорим истински, а това означаваше, че Адриа нямаше да може да си поеме дъх от завист и щеше да каже ама какво правиш с тази жена, нали приятелите винаги трябва да бъдат на първо място, разбираш ли какво искам да кажа, нещастнико? Приятелите! И щях да го кажа от шибана завист и отчаяние, като гледах как моите сърдечни проблеми с Корнелия вървяха по същия път, както отношенията ми с теб, любима. С едно предимство: видях тайната на Корнелия. Тайните. А твоята... Продължавах да се питам защо избяга в Париж. И така, дойде сам, с учебна цигулка и голямо желание да си поговорим. Стори ми се, че е пораснал още малко. Вече беше цяла педя по-висок от мен. И вече не гледаше света така нетърпеливо. Даже от време на време на лицето му се появаше безпричинна усмивка, просто така, заради живота.
– Да не си влюбен?
Тогава усмивката стана по-вглъбена. Да, беше влюбен. Влюбен до самозабрава. Не беше като мен – объркан до самозабрава заради една Корнелия, която щом малко се разсеех, тръгваше с някой друг, защото е във възрастта на трупането на опит. Завидях на онази спокойна усмивка на Бернат. Но имаше една подробност, която ме разтревожи. Когато се настани в стаята ми на сгъваемото легло, отвори калъфа на цигулката. Професионалните цигулари не носят само цигулка в калъфа, носят в него половината си живот: два-три лъка, колофон за струните, някоя снимка, партитурите в един страничен джоб, струни и онази единствена рецензия, излязла в някое провинциално списание. Бернат носеше учебната цигулка, лък и толкова. А, и една папка. Папката беше първото, което отвори. В нея имаше някакъв текст, несръчно хванат с телбод; подаде ми го. Вземи, чети.
– Какво е това?
– Разказ. Аз съм писател.
Начинът, по-който каза „аз съм писател“, ме разтревожи. В действителност той винаги ме е тревожил. С обичайната си нетактичност настояваше да чета точно в този момент. Взех го, погледнах заглавието, прецених обема и му казах ще трябва да го прочета на спокойствие.
– Разбира се, разбира се. Ще изляза да се поразходя.
– Не. Ще го прочета вечерта, когато е времето за четене. Разкажи ми за Текла.
Каза ми, че е такава и такава, има прекрасни трапчинки на бузите, срещнал я в консерваторията на „Лисеу“, тя свирела на пиано, а той първа цигулка в квинтета на Шуман.
– Майтапът е, че свири на пиано и се казва Текла252.
– Ще го преживее. Добре ли свири?
Понеже, ако чаках него, нямаше никога да излезем, взех анорака, казах хайде с мен и го заведох в „Дойчес Хаус“, където беше пълно както винаги; с крайчеца на окото гледах дали няма да видя Корнелия с някой от онези, с които трупаше преживявания, затова не цялото ми внимание беше насочено към разговора с Бернат, който, след като за всеки случай си поръча същото като мен, се разприказва, липсваш ми, но не искам да дойда да уча в Европа и...
– Грешиш.
– Предпочитам да пътувам към себе си. Затова започвам да пиша.
– Това са тъпотии. Ти трябва просто да пътуваш. Да търсиш учители, които да изчеткат праха по теб.
– Това ядене е отвратително.
– Не, това е Sauerkraut.
– Какво?
– Кисело зеле. Свиква се.
Засега ни следа от Корнелия. След половин наденица вече бях по-спокоен и почти не мислех за нея.
– Искам да оставя цигулката – каза, според мен за да ме предизвика.
– Забранявам ти.
– Чакаш ли някого?
– Не, защо?
– Не, но ти... Сякаш чакаш някого.
– Защо казваш, че искаш да оставиш цигулката?
– Ти защо я остави?
– Нали знаеш. Не мога да свиря.
– И аз не мога. Не знам дали си спомняш, липсва ми душа.
– Ако учиш в чужбина, ще я намериш. Взимай уроци при Кремер или при другия, при Пърлман253. Или се постарай да те прослуша Щерн254. Не се мотай, момче, Европа е пълна с големи педагози, които не познаваме. Вложи страст и плам. Или иди в Америка.
– Нямам бъдеще като солист.
– Глупости.
– Мълчи, нищо не разбираш. Не мога да правя повече от това, което правя.
– Добре. Тогава можеш да бъдеш един уважаван цигулар оркестрант.
– Още имам желание да покоря света.
– Ти решаваш, или рискуваш, или не рискуваш. А светът можеш да го покориш и от стойката си за партитури.
– Не. Започвам да губя желание.
– А когато свириш камерна музика? Не си ли щастлив?
Тук Бернат се позамисли и се поколеба, загледан в стената. Оставих го с колебанието, защото в този момент влезе Корнелия с ново преживяване под ръка: щеше ми се да изчезна; проследих я с поглед. Престори се, че не ме вижда, и седнаха зад мен. Усетих ужасна празнота зад гърба си.
– Може би да.
– Какво?
Бернат ме погледна учудено. Търпеливо:
– Може би наистина, когато свиря камерна музика, съм донякъде щастлив. Онази вечер за камерната музика на Бернат ми дремеше на долуподписания. Най-важното беше празнотата, паренето на гърба. Обърнах се, като се преструвах, че търся русата сервитьорка. Корнелия се смееше и преглеждаше страницата с надениците в менюто. Преживяването имаше умопомрачителни мустаци, отвратителни и съвсем не на място. Пълна противоположност на високата и руса тайна отпреди десет дни.
– Какво ти става?
– На мен? Какво трябва да ми става?
– Не знам. Нещо си...
Тогава Адриа се усмихна на сервитьорката, която минаваше пред него, поиска малко хляб, погледна Бернат и каза кажи, кажи, извинявай, бях се...
– Ами когато свиря камерна, може би наистина...
– Виждаш ли? А ако свириш всички сонати на Бетовен с Текла?
Толкова силно ми пареше на гърба, че не се замислих дали това, което казвам, е глупост, или не.
– Да, може да го направя. И какво от това? Кой ще ни покани да свирим в зала? Или да го запишем на дванайсет дългосвирещи плочи? А?
– Виж сега... Самият факт, че го правиш... Извини ме за момент.
Станах и тръгнах към тоалетната. Минах пред Корнелия и нейното преживяване, погледнах я, тя вдигна глава, видя ме, каза ми здравей и продължи да гледа страницата с надениците. Здравей. Сякаш беше най-нормалното нещо, след като ти се е клела във вечна любов, или почти, и е лежала до теб, хваща си едно преживяване и когато я срещнеш, ти казва здравей и продължава да гледа менюто с надениците. За малко щях да й кажа моят братвурст е много хубав, госпожице. Докато вървях към тоалетната, чух как преживяването казваше с такъв баварски акцент, че направо да паднеш, кой е този тип с братвурста? Не можах да чуя отговора на Корнелия, защото заради едни сервитьорки с пълни табли трябваше да се отдръпна към тоалетната.
252 На каталонски
253 Гидон Кремер (1947) – латвийски цигулар и педагог; Ицхак Пърлман (1945) – израело-американски цигулар, диригент и педагог. – Б. р.
254 Исак Щерн (1920–2001) – американски цигулар от еврейски произход, един от най-добрите цигулари на ХХ в. – Б. р.
* * *
За да можем да се разходим из гробището през нощта, трябваше да прескачаме островърхата ограда. Беше много студено, но и на двамата ни идваше добре, защото бяхме пили страшно много бира, той вървеше след камерната музика, а аз се запознавах с нови преживявания. Разказах му за лекциите по иврит и по философия, на които ходех между лекциите по филология, и за решението да прекарам живота си в учение и ако мога да чета лекции в университета – прекрасно, ако ли не, ще стана частен ерудит.
– А как ще си изкарваш прехраната? Ако изобщо имаш нужда от това.
– Винаги мога да дойда да вечерям у вас.
– Колко езика говориш?
– Ти не зарязвай цигулката.
– Още малко и ще я зарежа.
– А защо си я донесъл?
– За да упражнявам пръстовката. В неделя ще свиря у Текла.
– Хубаво, нали?
– Да, уф. Вълнуващо. Но трябва да направя добро впечатление на родителите й.
– Какво ще свирите?
– Сезар Франк.
В продължение на една минута и двамата, сигурен съм, си припомняхме началото на сонатата на Франк, онзи изящен диалог между два инструмента, който беше само въведение към големи наслади.
– Съжалявам, че зарязах цигулката – казах аз.
– Сети се да се оплакваш, педал такъв.
– Казвам го, защото не искам ти да съжаляваш след няколко месеца и да ме ругаеш, че не съм те предупредил.
– Мисля, че искам да стана писател.
– Мисля, че е много добре да пишеш. Но няма защо да се отказваш от...
– Може ли да престанеш да се държиш бащински, по дяволите?
– Върви на майната си.
– Научи ли нещо за Сара?
Вървяхме мълчаливо до края на алеята, до гроба на Франц Грюбе. Разбрах, че съм постъпил добре, като не му казах нищо за Корнелия и за моите страдания. По онова време вече ми допадаше да се съобразявам с представата, която имаха за мен другите.
Бернат повтори въпроса само с поглед и не настоя повече. Студът беше много остър и очите ми сълзяха.
– Да се връщаме ли? – попитах аз.
– Кой е този Грюбе?
Адриа погледна умислен дебелия кръст. Франц Грюбе, 1918–1943. Лотар Грюбе с трепереща ръка възмутено махна клонката от къпина, която някой беше сложил там като оскърбление. Къпината го одраска, но той не можа да си помисли за дивата роза на Шуберт, защото отдавна вече злата съдба беше обсебила мислите му. Положи с любов букет от бели рози, бели като душата на неговия син.
– Искаш да се погубиш – каза му Херта, която въпреки това пожела да дойде с него. Тези цветя крещят.
– Нямам какво да губя. – Изправи се. – Напротив, спечелих награда син герой, смел и мъченик.
Огледа се. Дъхът му излизаше във формата на плътен облак. Знаеше, че белите рози, този вик на бунт, вечерта ще замръзнат. Но вече стана един месец, откакто бяха погребали Франц, и той беше обещал на Анна да му носи цветя на 16-и всеки месец, до деня, когато вече няма да може да ходи. Беше най-малкото, което можеше да направи за своя син, героя, смелия, мъченика.
– Този Грюбе някой важен ли е?
– А?
– Защо се спря тук?
– Франц Грюбе, хиляда деветстотин и осемнайсета, хиляда деветстотин четирийсет и трета.
– Кой е той?
– Нямам представа.
– Ебаси какъв студ е тук, в Тюбинген. Винаги ли е така?
Лотар Грюбе живееше тихо и сърдито от идването на Хитлер на власт и показваше мълчаливата си сръдня на съседите, които се преструваха, че не виждат, че Лотар Грюбе е сърдит, и казваха този човек си търси белята; а той сърдито разговаряше със своята Анна, като се разхождаше сам из парка и й казваше не може така никой да не се разбунтува, не може така. А когато Франц се върна от университета, където си губеше времето да учи закони, които щяха да бъдат отменени от Новия ред, светът рухна пред него, защото неговият Франц, с очи, блеснали от вълнение, му каза татко, следвайки указанията и желанието на фюрера, току-що направих постъпки да вляза в СС и е много вероятно да ме приемат, защото успях да проверя, че сме чисти до пет или шест поколения назад. А Лотар, смаян, объркан, каза какво са ти направили, сине, как така...
– Татко, навлизаме в Една Нова Ера, Изградена от Сила, Енергия, Светлина и Бъдеще. И така нататък, Татко. И искам да се радваш.
Лотар плака пред своя ентусиазиран син, а той му се скара, задето лее толкова сълзи от слабост. През нощта разказа това на своята Анна и каза прощавай, Анна, моя е вината, моя е вината, защото му позволих да отиде да учи далеч от къщи; те са ни го заразили с фашизъм, любима Анна. И Лотар Грюбе имаше много време за плач, защото един лош ден младият Франц, който отново беше далеч от къщи, не пожела да срещне изпълнения с упрек поглед на баща си и се ограничи да му изпрати въодушевена телеграма, в която се казваше, че Трета Рота На Waffen-SS255 За Не Знам Чий На Не Знам Какво, Татко, Е Изпратена На Южния Фронт, Стоп. Най-После Ще Мога Да Жертвам Живота Си За Моя Фюрер, Стоп. Не Плачи За Мен, Ако Това Се Случи. Стоп. Ще Живея Вечно Във Валхала. Стоп. Лотар плака и реши, че това сигурно е тайна, и онази вечер не каза на Анна, че беше получил Телеграма от Франц, Пълна с Омразни Главни Букви.
255 Въоръжени подразделения на СС. – Б. пр.
* * *
Драго Градник трябваше да наведе огромното си туловище, за да чуе анемичното гласче на отговарящия за пощата от Йесенице256, край Сава Долинка, която беше придошла заради пролетното топене.
– Какво казвате?
– Това писмо няма да стигне на адреса.
– Защо? – гръмотевичен глас.
Дядото от пощенската служба си сложи очилата и прочете на висок глас: Fèlix Ardèvol, 283 València ulica, Barcelona, Španija. И върна писмото на гиганта.
– Ще се загуби по пътя, капитане. Всички писма от чувала стигат само до Любляна, и край.
– Сержант съм.
– Какво от това, пак ще се загуби. Във война сме. Или не знаете?
Градник, нещо непривично за него, посочи заплашително служителя и каза с най-дълбокия и неприятен глас от своя регистър вие наплюнчете една марка от петдесет пари, залепете я на плика, сложете печата, пъхнете писмото в чувала, който трябва да занеса, и го оставете да лети. Разбрахте ли ме?
Въпреки че го викаха отвън, Градник почака обиденият мъж мълчаливо да изпълни заповедите на този дърт партизанин. Като свърши, сложи плика в чувала при малкото кореспонденция, която трябваше да замине за Любляна. Грамадният сержант го взе и излезе на слънчевата улица. Десет мъже нетърпеливо го викаха от камиона и щом го видяха да излиза, запалиха мотора. На каросерията имаше шест-седем подобни чувала и Владо Владич, излегнат, пушеше, гледаше часовника и каза нали трябваше само да се вземе чувалът, сержант.
Камионът с пощенските чували и с петнайсетина партизани не можа да потегли. Неочаквано един ситроен спря отпред и от него слязоха трима партизани, за да ги информират: на Цветница, деня, в който Хърватия и Словения празнуваха триумфалното влизане на Иисус в Йерусалим, възседнал магаре, три роти от есесовската дивизия „Райх“, решили да подражават на Божия Син, са влезли в Словения също триумфално, но моторизирани, докато Luftwaffe257 разрушава центъра на Белград и царското правителство, воглаве с царя, бяга презглава, другари. Дойде часът да дадем живота си за свободата. Идете в Кранска гора258 и спрете дивизията на Waffen-SS. Драго Градник си помисли дошъл е смъртният ми час, благословен бъди, Господи. Ще умра в Кранска гора, опитвайки се да спра една неудържима дивизия на Waffen-SS. И не се оплака, както беше постъпвал през целия си живот. Откакто хвърли расото и отиде да се срещне с партизанския отряд, който действаше в цялата област, за да отдаде живота си за страната, знаеше, че греши, но не можеше да постъпи другояче, защото пред него беше злото, било в лицето на усташите на Павелич или на дяволските СС, и теологиите трябваше да отстъпят пред печалната необходимост. Стигнаха до Кранска гора, без да срещнат нито един дявол, и тъй или иначе всички си помислиха, че може би информацията не е достоверна, но като излязоха на шосето за Боровска, един командир без звезди, с хърватски акцент и двайсетдневна брада им каза дойде часът на истината, това е смъртна битка срещу нацизма; вие сте партизанската армия на свободата срещу фашизма. Не проявявайте милост към врага, както той не е проявявал милост към никой враг и няма да прояви и към нас. Драго Градник искаше да добави вовеки веков, амин, но се сдържа, защото командирът без звезди продължи да обяснява как трябва да действа всяко защитно ядро. Градник имаше време да си помисли, че за първи път в живота си вече наистина ще трябва да убива.
– Хайде, давай напред, с всички сили към хълмовете. Успех!
Основната част от бойците, с картечници, ръчни бомби и оръдия, зае сигурните места. Стрелците трябваше да застанат най-горе, като орли. Дузината стрелци се пръснаха пъргаво – с изключение на отец Градник, който пухтеше като кит – по точките за защита, всеки с пушката си и само с тринайсет пълнителя. А ако ви свършат патроните, грабвайте камъни, ако се приближат до вас, удушете ги, но не ги пускайте да влязат в селото. Да си добър стрелец, означаваше да получиш наган с телескопичен мерник. Означаваше и да гледаш, проследяваш, наблюдаваш, да си свързан с този, когото трябва да убиеш.
Когато за малко щеше да умре, задушен от собствения си дъх, една ръка му помогна да изкачи последното стъпало. Беше Владо Владич, който вече лежеше на земята и се целеше в безлюдния завой на шосето; сержант, му каза, трябва да се поддържаме във форма. Над хълма се чуваха изплашените авлиги, които кръжаха над тях, сякаш искаха да ги издадат на германците. Минаха две минути в мълчание, докато той си поемаше дъх.
– С какво се занимавахте преди войната, сержант? – попита сръбският партизанин на ужасен словенски.
– Бях хлебар.
– Хайде сега. Били сте свещеник.
– Щом знаеш, защо ме питаш?
– Искам да се изповядам, отче.
– На война съм. Не съм свещеник.
– Свещеник сте.
– Не. Съгреших против надеждата. Аз самият имам нужда да се изповядам. Оставих...
Изведнъж онемя: на безлюдния завой се показа лек танк, следван от две, четири, осем, десет, дванайсет, мамка им, боже мой. Двайсет, трийсет или хиляда бронирани коли, пълни с войници. Зад тях – три или четири пехотни роти. Авлигите продължаваха да цвърчат, равнодушни към омразата и страха.
– Когато започне веселбата, отче, вие – лейтенанта вдясно, а аз – този вляво. Не го изпускайте от поглед.
– Оня по-високия, слабия?
– Аха. Правете като мен.
Това вече наистина е да си играеш със смъртта, помисли си Градник със свито сърце.
256 Град в Северозападна Словения. – Б. р.
257 Военновъздушните сили (нем.). – Б. пр.
258 Град в Северозападна Словения. – Б. р.
* * *
След последната кола младият оберщурмфюрер от СС Франц Грюбе, начело на своето поделение, насочваше поглед към хълмовете вляво, над които кръжаха някакви птици, каквито никога не беше виждал. Гледаше нагоре не толкова да зърне някакъв враг, а защото си представяше Славния Миг, Когато Цяла Европа Ще Бъде Предвождана От Нашия Прозорлив Фюрер И Германия Ще Се Превърне В Образец За Идеално Общество, Който По-Нисшите Народи Ще Трябва Да Се Опитат Да Следват. И точно на левия хълм, почти пред първите къщи на Кранска гора, сто партизани, сливащи се с пейзажа, очакваха знак от хърватския командир. Знакът беше първият картечен откос срещу колите. Драго Градник, роден в Любляна на трийсети август хиляда осемстотин деветдесет и пета година, ученик в йезуитското училище в своя град, който реши да посвети живота си на Бога и изпълнен с пламенна набожност, постъпи в епархийската семинария във Виена, а благодарение на своята интелектуална надареност беше избран да учи теология в Папския грегориански университет и библейска екзегеза в Папския библейски институт, като човек, призван да осъществява високи начинания в лоното на Светата майка Църквата, Драго Градник в продължение на една предълга минута държа на мушката на своя наган оня отвратителен млад офицер от СС, който гледаше нагоре с гордостта на победител и проправяше път на онази рота?, поделение?, патрул?, който трябваше да спрат.
И започна веселбата. За момент войниците сякаш се изненадаха от неочакваната съпротива толкова далеч от Любляна. Градник хладнокръвно следеше с оптическия мерник движението на жертвата си и си помисли ако натиснеш спусъка, Драго, няма да имаш право да стъпиш в рая. Свързан си с човека, когото накрая трябва да убиеш. Потта искаше да замъгли погледа му, но той не прие да ослепее. Решението вече беше взето и трябваше да държи жертвата си в телескопичния визьор. Накрая всички войници грабнаха оръжието си, но не знаеха накъде да се целят. Най-големи поражения понесоха бронираните коли и пътуващите в тях.
– Давай, отче!
Двамата стреляха едновременно. Офицерът на Градник беше с лице към него, пушката му беше заредена и той още се озърташе, без да знае накъде да стреля. Изведнъж офицерът от СС се облегна на укрепения склон зад него, изпусна пушката и остана неподвижен, безразличен към всичко случващо се, с внезапно почервеняло от кръв лице. Младият оберщурмфюрер от СС Франц Грюбе нямаше време да помисли нито за Славната Битка, нито за Новия Ред, нито за Бляскавото Утре, което даряваше на оцелелите чрез своята смърт, защото един изстрел отнесе половината му глава и вече не можеше да мисли нито за непознатите птички, нито откъде идват изстрелите. И тогава Градник призна, че му е все едно дали ще иде в рая – просто той трябваше да прави, това, което правеше. Зареди нагана. Огледа с мерника редиците на врага. Един сержант от СС крещеше на войниците, за да се прегрупират. Прицели се в гърлото му, за да престане да крещи, и стреля. Хладнокръвно, без нерви, зареди отново и застреля още няколко подофицери.
Преди залез слънце колоната на Waffen-SS се беше оттеглила, изоставяйки убитите и железните останки от колите. Партизаните се спуснаха като лешояди да претърсват труповете. От време на време се чуваше леденият изстрел от пистолета на командира без униформа, който доубиваше ранените, с твърдо изражение на устните.
Следвайки строгите заповеди всички оцелели партизани трябваше да претърсят труповете и да съберат оръжие, боеприпаси, ботуши и кожени куртки. Драго Градник, сякаш воден от тайнствена сила, отиде да се срещне със своя първи убит. Беше младеж с добродушно изражение и покрити с кръв очи, гледаше напред, все още подпрян на склона, с разбита каска и червено лице. Не му беше дал никаква възможност. Каза му прости, синко. В този момент видя как Владо Владич с още двама другари събират идентификационни плочки; правеха го винаги когато беше възможно, за да затруднят работата по идентифицирането на враговете. Като стигна до неговия убит, изтръгна плочката, без да се церемони. Градник реагира:
– Чакай! Дай ми я!
– Отче, трябва да...
– Казах да ми я дадеш!
Владич сви рамене и му подаде плочката.
– Това е първият ви убит, нали?
И продължи работата си. Драго Градник погледна плочката. Франц Грюбе. Неговият първи убит се казваше Франц Грюбе, беше млад оберщурмфюрер от СС, вероятно със сини очи и руси коси. Представи си за за миг как отива да посети вдовицата или родителите на убития, за да ги утеши и да им каже на колене аз сторих това, аз, confiteor. Прибра плочката в джоба си.
Свих рамене, все още пред онзи гроб, и повторих да се връщаме, че е студено. А Бернат – както искаш, ти командваш, ти винаги си командвал в живота ми.
– Я се разкарай.
Бяхме се вкочанили от студ и да прескочим оградата на гробището, за да излезем на белия свят, ми струваше едни съдрани панталони. Оставихме мъртвите сами и студени, на тъмно със своите вечни истории.
Не прочетох текста му; Бернат заспа, щом сложи глава на възглавницата – сигурно беше капнал от пътуването. Предпочетох да си мисля за сблъсъка на култури по време на упадъка на Римската империя, докато чаках да ме унесе сънят, и се чудех дали това би било възможно в съвременна Европа. Внезапно Корнелия и Сара влязоха в моите щастливи мисли и почувствах дълбока тъга. Няма да имаш смелостта да го разкажеш на най-добрия си приятел.
* * *
Накрая спечели предложението за „Бебенхаузен“, защото Адриа този ден беше настроен за история и...
– Не, ти цял живот си настроен за история. За теб всичко е история.
– По-скоро историята на всяко нещо обяснява сегашното състояние на това нещо. А днес съм настроен исторически и отиваме в „Бебенхаузен“, защото според теб винаги командвам аз.
Беше невъобразим студ. Дърветата на Вилхелмщрасе пред факултета, горкичките, голи, без листа, се държаха на положение търпеливо, знаейки, че ще дойдат по-добри времена.
– Аз не бих могъл да живея тук. Ще ми измръзнат ръцете и няма да мога да свиря...
– Значи, ако зарежеш цигулката, може да останеш да живееш тук.
– Разказах ли ти каква е Текла?
– Да. – Впусна се да бяга. – Давай, това е автобусът!
В автобуса беше толкова студено, колкото навън, но хората разкопчаваха яката на палтата си. Бернат каза има трапчинки на бузите, приличат...
– Приличат на пъпчета, вече ми каза.
– Ей, ако не искаш да...
– Не носиш ли снимка?
– Ей, жалко, не. Не се сетих.
В действителност Бернат нямаше снимка на Текла, защото още не беше я снимал, защото още нямаше фотоапарат и защото Текла нямаше снимка, за да му я даде, но за мен това няма значение, защото не ми омръзва да я описвам.
– Да, ама на мен ми омръзва да те слушам.
– Толкова неприятен си, че не знам защо още разговарям с теб.
Адриа отвори чантата, която беше част от собственото му аз, извади снопче листове и му ги показа.
– Защото чета твоите маниащини.
– Я гледай, прочети ли го?
– Още не.
Адриа прочете заглавието и не прелисти страницата. Бернат го наблюдаваше с крайчеца на окото. И двамата не забелязаха, че правият път навлиза в долина – елите в гората от двете страни бяха като поръсени с брашно. Изминаха две минути като вечност и Бернат си помисли, че ако за четене на заглавието му трябва толкова време, значи... Може би му подсказва нещо, може би му се възхищава, както се възхитих аз, когато го написах на първата страница. Но Адриа гледаше петте думи на заглавието и си мислеше не знам защо не мога да отида и да й кажа: Корнелия, да скъсаме, и край. Държа се като мръсница, не е ли така? И от сега нататък ще се отдам на мъката си по Сара; знаеше, че това, което си мислеше, беше лъжа, че щом се озове пред Корнелия, ще се размекне напълно, ще отвори уста и ще направи каквото тя му каже, даже ако му каже да си отиде, защото чака ново преживяване, боже мой, защо се оставям да ме води за носа.
– Харесва ли ти? Хубаво е, нали?
Адриа излезе от своя свят. Изправи се уплашен:
– Ей, тук слизаме!
Слязоха на спирката на шосето. Пред тях – замръзналото село Бебенхаузен. Една белокоса жена, която беше слязла заедно с тях, им се усмихна. На Адриа изведнъж му хрумна нещо: попита я дали може да ги снима с този фотоапарат, виждате ли? Тя остави кошницата на земята, взе апарата и каза разбира се, къде трябва да натисна?
– Тук. Много сте любезна, госпожо.
Двамата приятели застанаха така, че да се вижда селото, покрито с тънък лед, който го правеше да изглежда негостоприемно. Жената щракна и каза готово. Адриа взе апарата и кошницата. Посочи й с жест да върви по пътя, а той ще носи кошницата. Тримата поеха по нанагорнището, което водеше до къщите в селото.
– Внимавайте – каза жената, – защото заледеният асфалт подвежда.
– Какво ти каза? – Бернат, целият слух.
В същия момент се подхлъзна при една крачка и падна по задник насред пътя.
– Това – отвърна Адриа през смях.
Бернат се изправи засрамен, измънка една ругатня и трябваше да се престори, че всичко е наред. Когато изкачиха стръмнината, Адриа даде кошницата на госпожата.
– Туристи?
– Студенти.
Той й подаде ръка и каза Адриа Ардевол. Приятно ми е.
– Херта – каза жената. И си тръгна с кошницата в ръка, без нито за миг да се подхлъзне.
* * *
Беше по-студено, отколкото в Тюбинген. Неприлично студено. Дворът на манастира, спокоен и тих, докато чакаха да стане точно десет за посещението с екскурзовод. Останалите посетители чакаха в преддверието на топло. Стъпваха по недокоснатия лед от нощното заледяване. Какво красиво място – каза Бернат възхитен.
– На мен много ми харесва тук. Идвал съм шест-седем пъти, пролет, лято, есен... Действа успокояващо...
Бернат въздъхна доволен и каза как може да не вярваш в Бога, като гледаш красотата и мира в този двор.
– Тези, които са живели тук, са почитали един отмъстителен и злопаметен Бог.
– Малко уважение.
– Казвам това с голяма болка, Бернат, не се шегувам.
Млъкнаха – чуваше се само как ледът се троши под стъпките им. Нито една птичка не искаше да замръзне. Бернат пое дълбоко въздух и издиша гъст облак, сякаш беше локомотив. Адриа отново подхвана разговора:
– Християнският Бог е злопаметен и отмъстителен. Ако съгрешиш и не се разкаеш, те наказва с вечния ад. Тази реакция ми се струва толкова крайна, че не искам да имам нищо общо с такъв Бог.
– Но...
– Но какво?
– Ами това, че е Бог на любовта.
– Ще имаш да вземаш: да се пържиш вечно, защото не си ходил на черква или си обрал съседа си. Не виждам тук никаква любов.
– Имаш едностранчива представа.
– Не казвам, че не е така, не съм специалист. – Изведнъж се спря. – Има неща, заради които направо ме яде отвътре.
– Като какво например?
– Злото.
– Какво?
– Злото. Защо го допуска твоят Бог? Не предотвратява злото, само наказва злодея с вечния огън. Защо не възпира злото? Имаш ли отговор?
– Не... Ами... Бог уважава свободата на човека.
– Това са ти го внушили лукавите свещеници, но и за тях е необяснимо бездействието на Бог пред злото.
– Злодеят ще бъде наказан.
– Колко мило, след като е извършил всякакви безумия.
– Не знам, Адриа, майната ти, не мога да разговарям с теб. Нямам аргументи, нали знаеш... Вярващ съм, и толкоз.
– Извинявай, не искам да те... Но ти започна тази тема.
Отвори се една врата и малка група изследователи, предвождани от екскурзовода, се приготви да започне посещението.
– Манастирът „Бебенхаузен“, който сега ще разгледаме, е основан от пфалцграфа на Тюбинген Рудолф I през хиляда сто и осемдесета година и е секуларизиран през хиляда осемстотин и шеста година.
– Какво означава секуларизиран? (една жена с очила с много дебели рамки и тъмночервено палто).
– Да кажем, че вече не се е използвал като манастир.
Тогава екскурзоводът ги изчетка елегантно затова, че са културни хора, които предпочитат архитектурата на дванайсети и тринайсети век пред чашката шнапс или бирата. И продължи да разказва, че през различни периоди на двайсети век е бил използван като място за събрания на различни политически формации, местни и регионални, но благодарение на едно неотдавнашно решение на федералното правителство вече се предвижда цялостна реставрация, за да може посетителят да вижда сградата точно в онзи вид, който е имала, когато е била манастир и там е живеела многобройна общност от цистерциански монаси. Това лято ще започнат възстановителните работи. Сега, ако сте така любезни да ме последвате, ще влезем там, където е била манастирската черква. Внимавайте със стъпалата. Полека. Хванете се тук, госпожо, че ако си счупите крака, ще се лишите от моите прекрасни обяснения. Деветдесет процента от групата се засмяха. Вкочанените посетители влязоха в черквата, като внимаваха много при стъпалата. Щом влезе вътре, Бернат видя, че сред новите премръзнали посетители го няма Адриа. Докато белокосият екскурзовод обясняваше тази черква, която е съхранила много елементи от късния готически стил, като например този свод над главите ни, Бернат излезе от черквата и се върна на двора. Видя го седнал с гръб на един побелял от сняг камък да чете... да, да чете неговия ръкопис! Наблюдаваше го тревожно. Съжали, че няма фотоапарат – той не би се поколебал да обезсмърти момента, в който Адриа, неговият духовен и интелектуален учител, човекът, на когото имаше най-голямо доверие и към когото се отнасяше с най-голямо недоверие в живота, беше погълнат от измислиците, които той беше създал от нищото. За момент се почувства важен и престана да усеща студа. Влезе отново в черквата. Групата сега стоеше под един прозорец, който имаше някаква повреда, неизвестно от какво; в този момент един от премръзналите попита колко монаси са живеели тук по време на разцвета.
– През петнайсети век около сто – отговори екскурзоводът.
Колкото страниците на моя разказ – помисли си Бернат. И си представи, че приятелят му сигурно вече е на шестнайсета страница, когато Елиза казва, че единствената възможност, която й остава, е да избяга от къщи.
– Но къде ще отидеш, дете? – ужаси се Амадеу.
– Не ме наричай дете – възмути се Елиза, като тръсна рязко косите си назад.
Когато се ядосаше, на бузите на Елиза се появяваха две трапчинки, които приличаха на пъпчета, Амадеу ги виждаше, гледаше ги и губеше ума и дума.
– Моля?
– Не може да останете тук сам. Трябва да вървите с групата.
– Няма проблем – каза Бернат, вдигнал ръце, за да покаже, че е невинен, и остави героите си да ги чете внимателно Адриа. Застана на края на групата, която сега слизаше по стълбите и внимавайте със стъпалата, защото при такава температура са опасни. Адриа още четеше на двора, без да усеща студа, и за момент Бернат се почувства най-щастливият човек на света.
* * *
Заради студа реши да плати отново и да повтори посещението с нова група. На двора, неподвижен, Адриа четеше, без да вдига глава. Ами ако е замръзнал? – ужаси се Бернат. Не си даде сметка, че най-мъчно му беше за това, че ако Адриа е замръзнал, значи не е могъл да прочете докрай разказа му. Но го погледна с крайчеца на окото, докато слушаше екскурзовода, който, сега на немски, обясняваше манастирът „Бебенхаузен“, който сега ще разгледаме, е основан от пфалцграфа на Тюбинген Рудолф I през хиляда сто и осемдесета година и е секуларизиран през хиляда осемстотин и шеста година.
– Какво означава секуларизиран? (висок и слаб младеж, навлякъл анорак в цвят електрик).
– Да кажем, че вече не се е използвал като манастир. – Тогава екскурзоводът ги изчетка елегантно затова, че са културни хора, които предпочитат архитектурата на дванайсети и тринайсети век пред чашката шнапс или бирата. И продължи да разказва, че през различни периоди на двайсети век е бил използван като място за събрания на различни политически формации, местни и регионални, но благодарение на едно неотдавнашно решение на федералното правителство вече се предвижда цялостна реставрация, за да може посетителят да вижда сградата точно в онзи вид, който е имала, когато е била манастир и там е живеела многобройна общност от цистерциански монаси. Това лято ще започнат възстановителните работи. Сега, ако сте така любезни да ме последвате, ще влезем там, където е била манастирската черква. Внимавайте със стъпалата. Полека. Хванете се тук, госпожо, че ако си счупите крака, ще се лишите от моите прекрасни обяснения. Деветдесет процента от групата се засмяха. Бернат чу как мъжът започна да обяснява тази черква, която е съхранила много елементи от късния готически стил, като например този свод над главите ни; но го чу от вратата, защото се обърна крадешком назад, към двора, и се скри зад една колона. Не, Адриа не беше замръзнал, защото обърна една страница, потръпна от студ и отново се съсредоточи. Страница четирийсет – четирийсет и пета, пресметна Бернат. А Адриа четеше, полагайки усилия Сара и Корнелия да не се превърнат в Елиза, и не искаше да мръдне оттам въпреки студа. Четирийсет или четирийсет и пета, точно когато Елиза се изкачва по стръмнината с развети коси, само че сега като се замисля, ако се качва, косата й не може да се развява, тя едвам върти педалите. Ще трябва да го прегледам. Ако беше спускане, иди-дойди. Ами да, ще го поправя на „се спуска по стръмнината“. Точно така, спуска се по стръмнината и готово, косите й се развяват на воля. Сигурно много му харесва, даже не усеща студа. Като се стараеше да стъпва безшумно, се върна при групата, която в този момент вдигаше глава като един човек, за да разгледа декоративната украса на тавана, истинско чудо на инкрустацията, а една жена със сламени коси каза wunderbar259 и погледна Бернат, сякаш го молеше да заяви естетическата си позиция. Бернат, който преливаше от вълнение, кимна с глава три-четири пъти, но не посмя да каже wunderbar, защото моментално щяха да разберат, че не е германец, а той не искаше да се издава. Поне докато Адриа не му каже мнението си и той вземе да скача и да пищи, полудял от радост. Госпожата със сламената коса се задоволи с неясния жест на Бернат и каза wunderbar, но този път тихичко, само на себе си.
На четвъртото посещение il cicerone260, който от известно време гледаше Бернат с недоверие, се приближи до него и го погледна в очите, сякаш искаше да разбере дали този ням и самотен турист се будалка с него, или е възторжена жертва на прелестите на манастира „Бебенхаузен“, или може би на неговите обяснения. Бернат погледна възторжено диптиха, вече беше изтощен от нерви, а екскурзоводът поклати недоволно глава и каза манастирът „Бебенхаузен“, който сега ще разгледаме, е основан от пфалцграфа на Тюбинген Рудолф I през хиляда сто и осемдесета година и е секуларизиран през хиляда осемстотин и шеста година.
– Wunderbar. Какво означава секуларизиран? (хубава млада жена, облечена дебело като ескимос, с почервенял от студа нос).
259 Великолепно (нем.). – Б. пр.
260 Екскурзовод (ит.). – Б. пр.
* * *
Когато излязоха на двора, след като се бяха възхитили на тавана с декоративна украса, Бернат, скрит между ледените блокове, в каквито се бяха превърнали посетителите, прецени, че Адриа вероятно е стигнал до осемдесета страница и Елиза вече е изпразнила басейна и е оставила да умрат дванайсетте червени рибки във вълнуващата сцена, когато решава да накаже емоционално, а не физически двамата хлапаци, като ги остави без рибки. А това беше подготовка за неочаквания край, който най-вече го изпълваше със смирено задоволство.
* * *
Нямаше повече групи. Бернат остана на двора, загледан безсрамно в Адриа, който в този момент обърна страница сто и три, сгъна листовете и известно време наблюдава заледените чимшири пред него. Неочаквано стана и тогава видя Бернат, гледаше ме, като че ли съм привидение, със странно изражение, което ми казваше мислех, че си замръзнал. Излязохме мълчаливо и Бернат попита стеснително дали искам да направя посещението с екскурзовод, а аз отговорих няма нужда, знам го наизуст.
– Аз също – отвърна той.
Щом излязохме навън, казах трябва веднага да пием горещ чай.
– Добре де, казвай, как е?
Адриа погледна учуден приятеля си. Той посочи с брадичка снопчето листове, които Адриа държеше в ръката си, облечена в ръкавица. Минаха осем, десет, хиляда напрегнати секунди мълчание. Тогава Адриа, без да гледа Бернат в очите, каза много е лошо, много. Липсва му душа, не повярвах на нито едно чувство. Не знам защо, но смятам, че е много лошо. Нито знам кой е Амадеу, нито ме интересува, което е най-лошото. А за Елиза няма какво да говорим.
– Шегуваш се – Бернат, блед като майка, когато ми каза баща ти е отишъл на небето.
– Не. Питам се защо се инатиш да пишеш, когато с музиката...
– Какъв долен тип си.
– Тогава защо ми го даваш да го чета?
* * *
На другия ден взеха автобуса за гарата в Щутгарт, защото с влака в Тюбинген се беше случило нещо, и всеки си гледаше своя пейзаж – Бернат, обгърнат в непреклонно враждебно мълчание, с намусено изражение, за което се погрижи да не слиза от лицето му след образователното посещение на манастира „Бебенхаузен“.
– Един ден ти ми каза, че най-близкия приятел не се лъже. Спомни си, Бернат. С други думи, престани да се правиш на обиден, дявол те взел. – Каза го на висок глас, защото да говориш на каталонски в автобус, който пътува от Тюбинген до Щутгарт, буди странно чувство на изолираност и безнаказаност.
– Извинявай, с мен ли говориш?
– Да. И добави, че ако това долно копеле, моят най-близък приятел не е способен да ми каже истината и предпочита да постъпи като всички, о, много добре, Бернат, колко много... Липсва ми вълшебната искра. И ти не бива да ме лъжеш. Никога вече не ме лъжи, Адриа. Иначе няма да бъдем приятели. Помниш ли тези думи? Твои са. Каза още нещо, каза знам, че си единственият, който ми казва истината. – Погледна го изкосо. – Никога няма да престана да казвам истината, Бернат. – Погледна пред себе си и добави: – Стига да имам достатъчно сили.
Автобусът измина няколко километра сред мъгла и влага.
– Свиря, защото не мога да пиша – каза Бернат, гледайки през прозореца.
– Сега ми харесваш! – извика Адриа. И погледна госпожата на предната седалка, сякаш се канеше да поиска мнението й. Госпожата отклони погледа си към сивия, дъждовен и тъжен пейзаж, който ги приближаваше до Щутгарт: кресливи средиземноморци, сигурно са турци. Дълго-дълго мълчание, накрая лицето на по-високия от двете млади турчета се поотпусна и той погледна изкосо своя другар:
– Сега ти харесвам? Какво искаш да кажеш?
– Изкуството наистина е следствие от някаква фрустрация. Щастието не настройва творчески.
– Ами ако е така, аз съм творец трепач.
– Ей, влюбен си, не забравяй.
– Имаш право. Но само сърцето ми работи – уточни Кемал Бернат. – Останалото е боклук.
– Бих се разменил с теб още сега. – Исмаил Адриа каза това искрено.
– Съгласен съм. Но не можем да го направим. Обречени сме да си завиждаме.
– Какво ли си мисли госпожата, която седи отпред?
Кемал я наблюдаваше, докато тя упорито съзерцаваше пейзажа, който вече беше градски, но все така сив и дъждовен. Кемал се радваше, че може да смени изражението си – колкото и обиден да се чувстваш, е много уморително да гледаш намусено. С вид на човек, който произнася велика мисъл:
– Не знам. Но съм сигурен, че се казва Урсула. – Урсула го погледна. Отвори и затвори чантата си, може би за да прикрие смущението си, помисли си Кемал.
– Има син на нашата възраст – добави Исмаил.
Когато започна изкачването, каруцата взе да пъшка и каруцарят удари силно с камшика по гърба на конете. Пътят беше прекалено стръмен, за да могат да го изкачат с двайсет души в каруцата, но басът си е бас.
– Вече може да се бръкнеш в джоба, сержант! – каза каруцарят.
– Още не сме горе.
Войниците, които искаха да изпитат удоволствието да видят как сержантът губи един бас, затаиха дъх, сякаш така помагаха на горките животни да се изкачат по склона дотам, където започваха къщите на Ван. Изкачването беше дълго, мъчително и когато най-после стигнаха горе, каруцарят се засмя и каза Аллах е велик и аз и моите мулета – също. Как ви се стори, сержант?
Сержантът даде една монета на каруцаря и Кемал и Исмаил се усмихнаха скришом. За да се отърси от унижението, подофицерът взе да раздава заповеди на висок глас:
– Всички долу! Сега ще видят арменците убийци!
Каруцарят запали доволен пуричка, докато наблюдаваше как войниците, въоръжени до зъби, слизаха от каруцата и се отправяха към първата къща във Ван, готови на всичко261.
– Адриа?
– Да.
– Къде беше?
– А?
Адриа погледна напред. Урсула си оправи жакета и отново се загледа в пейзажа, привидно безразлична към историите на младите турци.
– Може пък да се казва Барбара.
– А? – Усилие, за да се върне в автобуса. – Да. Или Улрике.
– Ако знаех, нямаше да ти дойда на гости.
– Ако знаеше какво?
– Че не ти харесва моя разказ.
– Напиши го отново. Но се вживей в образа на Амадеу.
– Главната героиня е Елиза.
– Сигурен ли си?
Двамата млади турци млъкнаха. След известно време:
– Така, прегледай го пак; ти разказваш от гледна точка на Амадеу и...
– Съгласен съм, добре, добре. Ще го напиша отново. Нали така?
На перона Бернат и Адриа се прегърнаха и фрау Урсула си помисли боже, тия турци така, посред бял ден, и продължи към сектор „Б“ на перона, доста по-далеч оттам.
Бернат, все още прегърнат с Адриа, ми каза благодаря ти, негоднико, искрено ти го казвам.
– „Искрено“ се отнася за негодник или за благодарностите?
– За това, което ми каза за неудовлетворението.
– Ела пак, когато пожелаеш, Бернат.
Трябваше да тичат по перона, защото не знаеха, че е трябвало да чакат на сектор „В“. Фрау Урсула, вече седнала, ги видя да минават и си помисли света Богородице, колко скандално се държат.
Бернат, дишайки шумно, се качи във вагона. Чак след минута забелязах, че още стои прав, разговаря с някого с жестове, нагласява раницата си и показва билета. Сега не знам дали да се кача да му помогна, или да го оставя да се оправя сам, да не би да се засегне. Бернат се наведе да погледне през прозореца и му прати усмивка. Седна уморен и отново го погледна. Когато изпращаш най-скъпия на душата си приятел на гарата, трябва да си тръгнеш, щом той се качи във вагона. Но Адриа вече беше закъснял. Усмихна се в отговор. Трябваше да отклонят поглед. Двамата едновременно погледнаха часовника. Три минути. Въоръжих се със смелост, махнах с ръка за довиждане, той почти не помръдна и си отидох, без да поглеждам назад. На самата гара си купих
– Хер Ариберт Фойгт?
– Аз съм.
– Не съм поискал час. Съжалявам.
– Няма значение, влезте.
Доктор Фойгт покани учтиво смъртта да влезе. Новодошлият седна на скромния стол в чакалнята, а докторът влезе в кабинета с думите веднага ще ви приема. В чакалнята се чу шум от прибиране на листове хартия и отварящи се и затварящи се чекмеджета. Най-после докторът се появи в чакалнята и помоли смъртта да влезе в кабинета. Новодошлият седна където му посочи докторът, а той – на своя стол.
– Кажете – изрече.
– Дошъл съм да ви убия.
Преди доктор Фойгт да успее да направи каквото и да било, новодошлият се беше изправил и се прицелваше с един „Стар“ в слепоочието му. Докторът наведе глава под натиска на дулото на пистолета.
– Нищо не можете да направите, докторе. Знаете, че смъртта идва, когато идва. Не си запазва час.
– Вие поет ли сте? – без да мръдне глава, на педя от масата, започва да се поти.
– Синьор Фаленями, хер Цимерман, доктор Фойгт... Убивам ви в името на жертвите на вашите нечовешки експерименти в Аушвиц.
– А ако ви кажа, че сте сбъркали човека?
– Ще се пукна от смях. По-добре не ми казвайте това.
– Ще ви платя двойно.
– Не ви убивам за пари.
Мълчание, капки пот се стичат по носа на доктора, все едно е в сауната с Бригите. Смъртта сметна за необходимо да направи следните принципни уточнения:
– Убивам за пари. Но не и вас. Фойгт, Буден и Хьос. С Хьос закъсняхме. Вас и Буден ви убиват вашите собствени жертви.
– Моля за прошка.
– Сега наистина ще се пръсна от смях.
– Мога да ви посоча следа за Буден.
– Уф, какъв предател. Посочете ми.
– Срещу живота.
– Срещу нищо.
Доктор Фойгт сподави ридание. Опита се да се овладее, но не можа. Затвори очи и въпреки волята си се разрева от злоба.
– Хайде! Свършвайте най-после! – изкрещя.
– Бързате ли? Понеже аз не бързам.
– Какво искате?
– Сега ще ви направим един експеримент. Като онези, които вие правехте с вашите мишлета. Или с децата.
– Не.
– Да.
– Кой е тук? – искаше да вдигне глава, но пистолетът не му позволяваше.
– Приятели, не се безпокойте. – Щракна с пръсти нетърпеливо: – Хайде, информацията за Буден.
– Не знам нищо.
– А! Да не искате да го спасявате?
– Изобщо не ме интересува Буден. Разкайвам се за това, което съм направил.
– Вдигнете глава – каза смъртта, като го хвана за брадичката и вдигна главата му, без да се церемони. – Какво си спомняте?
Пред него някакви тъмни мълчаливи сенки, като на квартална изложба, държаха табло със снимки: мъже, чиито очи се бяха пръснали, разплакано дете, със срязани като нарове колене, жената, на която направиха цезарово сечение без упойка. И още две, които не разпозна.
Доктор Фойгт отново се разрева и взе да крещи за помощ. Не млъкна, докато не се чу изстрелът.
261 В целия епизод се съдържат алюзии към младотурското движение и неговите водачи и към масовото унищожение и депортация на арменското население в Османската империя през 1915–1923 г. – Б. р.
* * *
„Психиатър убит в Бамберг“. „Доктор Ариберт Фойгт е убит с един куршум в главата в кабинета си в баварския град Бамберг.“ Вече от две години живеех в Тюбинген. Хиляда деветстотин шейсет и втора или шейсет и трета, не съм сигурен. Това, което наистина си спомням, е, че през тези дълги ледени месеци страдах заради Корнелия. За Фойгт не можех да знам нищо, защото още не бях прочел ръкописа на арамейски, нито знаех всичко това, което сега знам, нито исках да ти пиша писмо. След две седмици имах изпити. Всеки ден преживявах някоя тайна на Корнелия. Може и да не съм го прочел, Сара. Но по онова време някой уби един психиатър в Бамберг, а аз нямаше как да знам, че онзи мъж беше по-тясно свързан с моя живот, отколкото Корнелия с нейните тайни. Колко странен е животът, Сара.
26
Виновен съм, че не плаках достатъчно, когато умря майка. Вниманието ми беше насочено към сблъсъка ми с Косериу, моя идол, който сразяваше моя идол Чомски, и то, нещо любопитно, без да цитира Блумфилд262. Знаех, че го прави, за да ни ядоса, но в деня, когато се присмя над
– Стига вече какво? – попита заплашително на немски.
Аз малодушно мълчах. Изплаши ме погледът му и вероятността да ме направи на пух и прах пред колегите. При все че един ден ме беше поздравил, защото ме завари да чета
– Елате после в моя кабинет – каза ми тихо на румънски. Продължи лекцията, сякаш нищо не се бе случило.
Странно, когато Адриа Ардевол влезе в кабинета на Косериу, коленете му не трепереха. Точно преди една седмица беше скъсал с Аугуста, наследницата на Корнелия, която пък не му беше дала възможност да скъса с нея, защото без никакво обяснение си беше тръгнала с едно преживяване от два метра и десет, баскетболист, току-що станал играч на известен клуб в Щутгарт. Връзката с Аугуста беше уравновесена и спокойна, но Адриа реши да се отдръпне след две скарвания за глупости. Stupiditates. Сега беше в лошо настроение и му беше толкова унизително да се страхува от погледа на Косериу, че само заради това не ми трепереха коленете.
– Седнете.
Беше забавно, защото Косериу говореше на румънски, а Ардевол му отговаряше на каталонски, следвайки линията на взаимно предизвикателство, установила се още на третата лекция, когато Косериу каза какво става тук, никой нищо не пита, а Ардевол, въпросът му беше на езика, попита относно езиковата иманентност и останалата част на лекцията беше отговор на въпроса на Ардевол, умножен по десет, който пазя като съкровище, защото беше щедър подарък от един гениален професор, с когото е невъзможно да се общува.
Беше забавно, защото се разбираха прекрасно, всеки на своя език. Беше забавно, защото и двамата си представяха курса на професора като един вид тайна вечеря в „Санта Мария деле Грацие“265, Иисус и дванайсетте апостоли, всички следят внимателно словото на учителя, и най-малкия му жест, с изключение на Юда, който я кара самостоятелно.
– А кой е Юда?
– Вие, разбира се. Какво следвате?
– По избор. История, философия, по нещо от филологията и лингвистиката, нещо от теологията, гръцки, иврит... Между Брехтбау и Бурсата.
Мълчание. След паузата Адриа призна чувствам се много... много неудовлетворен, защото бих искал да уча всичко.
– Всичко?
– Всичко.
– Да. Струва ми се, че ви разбирам. Какъв е академичният ви статус?
– Ако всичко върви добре, ще защитя докторат през септември.
– Дисертацията ви на каква тема е?
– Върху Вико.
– Вико?
– Вико.
– Харесва ми.
– Да... на мен... Непрекъснато добавям бележки, поправям... Не мога да я довърша.
– Когато ви дадат дата за предаване, ще съумеете да я довършите. – Вдигна ръка, както имаше обичай да прави, преди да каже нещо важно. – Доволен съм, че ще изтупате праха от Вико. И направете още докторати, послушайте ме.
– Ако мога да остана по-дълго в Тюбинген, ще направя.
Но не можах да остана по-дълго в Тюбинген, защото, като се прибрах, вкъщи ме очакваше разтреперана телеграма от Лола Чика, която ми пишеше Адриа, сине. Стоп. Майка ти почина. Стоп. Не се разплаках. Представих си живота без майка и разбрах, че ще бъде същият, както дотогава; отговорих не плачи, Лола Чика, стоп. Как се случи това? Не е боледувала, нали?
Малко ме досрамя, че питам така за майка, не знаех нищо за нея от месеци. От време на време по едно обаждане и много кратък разговор, как вървят нещата, как си, недей да работиш толкова много, хайде, грижи се за себе си. Какъв е този магазин, мислех си, та поглъща мислите на всички, които се занимават с него.
Наистина беше болна, сине, от няколко седмици, но забрани да ти съобщим, само в случай че здравето й се влоши, тогава... но не успяхме, всичко стана много бързо. Беше много млада. Да, умря тази сутрин, ела веднага, за бога, сине, Адриа. Стоп.
Пропуснах две лекции на Косериу и оглавих погребението, религиозно по лично решение на покойната, редом с леля Лео, състарена и тъжна, Шеви, Кико и техните жени и Роза, която ми каза, че нейният мъж не е могъл да дойде, защото... моля те, Роза, няма нужда да се извиняваш. Сесилия, както винаги издокарана, ме щипна по бузата, сякаш бях на осем години и носех шериф Карсън в джоба. На господин Беренгер очите му блестяха, помислих си, че е от мъка и объркване, но после разбрах, че е било от ликуваща радост. Хванах под ръка Лола Чика, която стоеше отзад с някакви непознати за мен жени, и я заведох на пейката при семейството; тогава тя се разплака и в този момент почувствах мъката от смъртта. Имаше много непознати хора, много. Много се учудих, че майка е познавала толкова много хора. Молех се и нареждах майко, умря, без да ми кажеш защо вие с татко бяхте толкова далеч от мен, умря, без да ми кажеш защо бяхте толкова далеч един от друг, умря, без да ми кажеш защо не пожела да направиш сериозно разследване за смъртта на баща ми, умря, без да ми кажеш, о, майко, защо никога не можа да ме обикнеш. Измислих тази молитва, защото още не бях прочел нейното завещание.
262 Става дума за американския лингвист Ленард Блумфилд (1887–1949), основоположник и теоретик на дескриптивната лингвистика. – Б. р.
263 „Език и мислене“ (англ.) – заглавието на монография, в която Чомски дава научна характеристика на генеративната теория и определя нейното място в развоя на науката за езика. – Б. р.
264 Митът за завръщането (рум.) – става дума за труда „Митът за вечното завръщане“ на видния културолог и историк на религиите Мирча Елиаде. – Б. р.
265 В миланската църква „Санта Мария деле Грацие“ се намира „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. – Б. р.
* * *
Вече от месеци Адриа не беше стъпвал у дома. Сега апартаментът му изглеждаше по-тих от всякога. С голямо усилие влязох в спалнята на родителите си. Винаги в полумрак; леглото беше неоправено, а дюшекът стоеше изправен, гардеробът, тоалетката, огледалото, всичко точно както си е било през целия ми живот, но без баща ми с неговото лошо настроение и без майка с нейните мълчания.
Лола Чика, седнала на масата в кухнята, гледаше в празното пространство, все още с тъмните траурни дрехи. Без да я попита, Адриа затърси из шкафовете, докато успя да събере каквото е нужно, за да направи чай. Толкова съкрушена беше Лола Чика, че не стана, нито каза остави, момче, кажи ми какво искаш и аз ще го приготвя. Не, Лола Чика гледаше стената и безкрайността отвъд нея.
– Пийни, ще ти дойде добре.
Лола Чика взе механично чашата и отпи една глътка. Стори ми се, че не съзнаваше какво прави. Тихо излязох от кухнята с болката на Лола Чика, настанила се на мястото на моята липсваща болка за смъртта на майка. Адриа беше тъжен, да, но болката не можеше да го завладее напълно и това го караше да се чувства зле; така както след смъртта на баща си позволи на страховете и най-вече на мисълта за голямата вина да изпълнят сърцето му, сега се усещаше чужд на тази също неочаквана смърт, сякаш изобщо не го засягаше. Вдигна щорите на балкона в столовата, за да влезе дневната светлина. Картината на Уржел на стената с бюфета пое светлината от балкона съвсем естествено, сякаш струеше от самата нея. Камбанарията на манастира „Санта Мария де Жери“ в Сал блестеше, осветена от следобедното червеникаво слънце. Триетажната камбанария с пет камбани, която беше разглеждал безброй пъти, която му беше помагала да мечтае през дългите и скучни неделни следобеди. По средата на моста се спря очарован да я погледа. Никога не беше виждал такава камбанария и разбра защо му бяха казали, че манастирът, където сега пристигаше, е бил доскоро богат и силен благодарение на солниците. За да я наблюдава свободно, трябваше да си свали качулката и голямото му благородно чело се освети като камбанарията от слънцето, което се скриваше зад Треспуй. В този вечерен час монасите сигурно вече са започнали да вечерят, прецени той.
Поклонникът беше приет, след като се убедиха, че не е шпионин на графа, с бенедиктинско гостоприемство, скромно, без суетене, но практично. Влезе направо в трапезарията, където общността мълчаливо ядеше оскъдната вечеря и слушаше на доста неправилен латински за праведния живот на свети От, епископ на Уржел, който, както се разбра веднага, е бил погребан в самия манастир „Санта Мария“. Тъгата по лицата на трийсетте монаси може би изразяваше жалбата по онези по-щастливи дни.
Рано сутринта на другия ден, още по тъмно, двама монаси поеха по пътя на север, който след два дни щеше да ги заведе до „Сант Пере Бургалски“, за да вземат Светото ковчеже, о, мъка безкрайна, защото смъртта беше оставила без монаси малкия манастир, кацнал над същата река, както „Санта Мария“.
– Какъв е поводът на вашето пътуване? – попита от любезност след постната вечеря отецът приор на „Сал“, разхождайки се из двора, който никак не пазеше от студения северен вятър, спускащ се по пролома на река Ногера.
– Търся един ваш брат.
– От тази общност?
– Да, отче. Нося му лично послание, от семейството.
– А кой е, за да го повикам?
– Брат Микел от Сускеда.
– Нямаме нито един монах с това име, господине.
Като забеляза, че гостът потрепера, направи жест, сякаш се извиняваше, и каза тази пролет се оказа много хладна, господине.
– Брат Микел от Сускеда, който известно време е принадлежал към ордена на свети Доминик.
– Уверявам ви, че няма такъв, господине. А какво послание желаете да му предадете?
Благородният брат Николау Еймерик, главен инквизитор на кралство Арагон, на кралство Валенсия и Майорка и на княжество Каталония, лежеше на смъртно легло в своя манастир в Жирона; над него бдяха двама близнаци, и двамата братя миряни, които облекчаваха високата му температура с влажна кърпа и молитвен шепот. Болният се надигна, като чу, че вратата се отваря. Личеше, че му е трудно да напряга слабото зрение, което му беше останало.
– Рамон де Ноля? – Тревожно: – Вие ли сте?
– Да, Ваше Превъзходителство – отвърна благородникът, покланяйки се почтително пред леглото.
– Оставете ни сами.
– Но Ваше Превъзходителство! – протестираха двамата братя в един глас.
– Казах да ни оставите сами – избухна все още със страховита енергичност, но без да вика, тъй като нямаше сили. Двамата братя напуснаха огорчени стаята, без да гъкнат. Еймерик, полуседнал на леглото, погледна благородника.
– Имате възможност да извършите покаянието си докрай.
– Слава на Господа!
– Трябва да се превърнете в наказващата ръка на Светия съд.
– Знаете, че ще направя каквото ми заповядате, щом така ще заслужа прошка.
– Ако извършите покаянието, което ви налагам, Бог ще ви прости, вашата душа ще се пречисти и вече няма да живеете във вътрешни терзания.
– Само това желая, Ваше Превъзходителство.
– Моят бивш личен секретар в съда.
– Кой е и къде живее?
– Казва се брат Микел от Сускеда. Осъден е на смърт за неподчинение и измяна на Светия съд. Това се случи преди много години, но никой от моите агенти не успя да го открие. Спрях се на воин като вас.
Закашля се, вероятно поради тревогата с която говореше. Един от братята лечители отвори вратата, но Рамон де Ноля безцеремонно я затръшна под носа му. Брат Николау му обясни, че беглецът не се крие в Сускеда, видели са го недалеч от Кардона266, даже един служител на съда уверяваше, че бил постъпил в ордена на свети Бенедикт, но не знаели в кой манастир. И му разказа с повече подробности за святата му мисия. Няма значение дали аз съм умрял, няма значение дали са минали години, когато го откриете, кажете му че аз го наказвам, забийте кинжал в сърцето му, отрежете му езика и ми го донесете. Ако вече съм мъртъв, сложете го пред гроба ми, за да изгние по волята на нашия Господ Бог.
– И тогава моята душа ще се пречисти от всякакъв грях, нали?
– Амин.
– Посланието е лично, отче приор – трябваше да повтори посетителят, когато стигнаха мълчаливо до края на студения двор на „Санта Мария“.
Поради любезността на бенедиктинците и понеже не представляваше никаква опасност, благородният рицар беше приет от отеца абат, пред когото повтори търся един ваш брат, отче абате.
– Кой?
– Брат Микел от Сускеда, отче абате.
– Нямаме нито един брат с това име. И какво искате от него?
– По личен въпрос, отче абате. Семеен. И много важен.
– В такъв случай сте били път напразно.
– Преди да постъпи като монах в ордена на свети Бенедикт, няколко години е бил доминикански монах.
– Сега знам за кого става дума – прекъсна го абатът. – Именно... Служи в „Сант Пере Бургалски“, близо до Ескало. Брат Жулиа от Сау е бил доминиканец преди много години.
– Слава на Бога! – развълнува се Рамон де Ноля.
– Може би няма да го заварите жив.
– Какво искате да кажете? – попита уплашен благородният рицар.
– В „Сант Пере“ бяха останали двама монаси и вчера узнахме, че един от тях е починал. Не знам дали е отецът приор, или брат Жулиа. Пратениците не бяха сигурни.
– Тогава... Как мога...
– Според нашите правила, когато даден манастир остане само с един монах, той трябва да се затвори, колкото и болезнена да е за нас тази мярка.
– Разбирам. Но как мога...
– Трябва да се чакат по-добри времена.
– Да, отче абате. Но как мога да разбера дали преживелият е братът, когото търся?
– Току-що изпратих двама монаси да приберат Светото ковчеже и да доведат преживелия монах. Когато се върнат тук, ще разберете.
Мълчание, всеки умислен в своите неща. Отецът абат:
– Колко тъжно. Един манастир затваря врати след почти шестстотин години в прослава на Господа с молитви всеки божи ден.
– Колко тъжно, отче абате. Тръгвам на път да настигна вашите монаси.
– Не е нужно: изчакайте ги. Два или три дни.
– Не, отче абате. Бързам.
– Както желаете, господине, с тях ще стигнете благополучно.
С две ръце откачи картината от стената в столовата и я приближи до слабата светлина от балкона. „Санта Мария де Жери“ от Модест Уржел. Много семейства притежаваха по някоя банална репродукция на Тайната вечеря, докато вкъщи на видно място в столовата стоеше един уржел. С картината в ръка отиде в кухнята и каза Лола Чика, не ми казвай не, вземи тази картина. Лола Чика, която все още седеше на масата в кухнята, вторачена в стената, погледна Адриа.
– Какво?
– За теб е.
– Не знаеш какво говориш, дете. Твоите родители...
– Все едно, сега заповядвам аз. Подарявам ти я.
– Не мога да я приема.
– Защо?
– Много е ценна. Не мога.
– Не, боиш се при мисълта, че майка не би искала това.
– Все едно. Важното е, че не я приемам.
А аз с отхвърления уржел в ръце.
Върнах го на мястото му, откъдето не беше мърдал, и столовата отново стана такава, каквато винаги е била. Взех да обикалям из апартамента, влязох в спалнята на майка и татко да се ровя из чекмеджетата съвсем безцелно. Седнал пред отворените чекмеджета, Адриа се замисли. След като постоя два часа неподвижен, стана и отиде в стаята за гладене.
– Лола Чика.
– Какво?
– Аз трябва да се върна в Германия. Имам работа за шест-седем месеца и после мога да си дойда.
– Не се безпокой.
– Не се безпокоя, моля те, остани тук, това е твоят дом.
– Не.
– Този дом е повече твой, отколкото мой. На мен ми трябва само кабинетът...
– Дойдох тук преди трийсет и една години да се грижа за майка ти. Щом вече е мъртва, нямам какво да правя тук.
– Лола Чика, остани.
266 Селище в днешната провинция Барселона. – Б. р.
* * *
Пет дни след това можах да прочета завещанието. Всъщност нотариусът Казес го прочете пред мен, Лола Чика и леля Лео. И когато този мъж с писклив глас съобщи „желая картината със заглавие „Санта Мария де Жери“, произведение на Модест Уржел, лична собственост на семейството, да бъде дарена безвъзмездно на моята вярна приятелка Долорс267 Кариò, която винаги сме наричали Лола Чика, като скромен израз на благодарност за това, че цял живот ме е подкрепяла“, аз взех да се смея, Лола Чика се разплака, а леля Лео ни гледаше объркана. Останалата част на завещанието беше по-сложна, освен едно лично писмо в запечатан плик, което контратенорът ми връчи собственоръчно и което започваше с думите: „Скъпи Адриа, мил на сърцето ми сине“, нещо, което никога не беше ми казвала през моя шибан живот.
Скъпи Адриа, мил на сърцето ми сине.
Тук свършваше сантименталният изблик на майка ми. Останалото бяха инструкции за магазина. За моето морално задължение да се заема с него. И обясняваше най-подробно необичайните отношения, които беше установила с господин Беренгер, закрепостен към една заплата за още една година, за да върне стойността на една стара злоупотреба. „Баща ти вложи цялата си надежда в магазина и сега, когато мен ме няма, не може да го изоставиш. Но понеже знам, че винаги си правил и ще продължиш да правиш каквото си искаш, никак не съм сигурна, че ще ме послушаш, ще запретнеш ръкави, ще влезеш в магазина и ще сложиш всеки от служителите на мястото му, както направих аз след смъртта на баща ти. Не искам да говоря лошо за него, но беше романтична душа: трябваше да сложа ред в магазина, постигнах да заработи по-рационално, превърнах го в доходен бизнес, от който можехме да живеем двамата с теб, и добавих само още две заплати, както знаеш. Много съжалявам, че няма да задържиш магазина, но тъй като няма да видя това, няма значение.“ По-нататък ми даваше много точни инструкции как да се отнасям с господин Беренгер и ме молеше да ги следвам. А после отново се връщаше към личните проблеми с думите пиша ти тези редове днес, двайсети януари 1975 година, защото лекарят потвърди, че е много малко вероятно да живея още дълго време. Наредих да не те безпокоят в следването ти, докато не настъпи часът. Но ти пиша, защото освен това, което ти казах, искам да знаеш още две неща. Първо, върнах се към църквата. Когато се омъжих за бащата ти, бях едно скучно младо момиче, много податливо на влияние, което не знаеше какво точно иска от живота, и когато баща ти ми каза, че по всяка вероятност Бог не съществува, аз казах а, ами добре. После много ми липсваше, особено след смъртта на баща ми и след смъртта на Феликс, когато останах сама и не знаех как трябва да се държа с теб.
– Как е трябвало да се държиш с мен? Да ме обичаш.
– Аз те обичах, сине.
– От разстояние. – Вкъщи винаги сме били сдържани, студени, което не значи, че сме лоши хора.
– Майко, да ме обичаш, да ме гледаш в очите, да ме питаш какво искам да правя.
– Смъртта на баща ти обърка всичко.
– Можеше да се опиташ да ме обикнеш.
– Никога не можах да ти простя, че заряза цигулката.
– Никога не ти простих, че ме принуждаваше да бъда най-добрият.
– Ти наистина си най-добрият.
267 Лола е галено име от Долорс. – Б. пр.
* * *
– Не. Умен съм, ако щеш, свръхнадарен. Но не мога да правя всичко. Нито пък съм длъжен да бъда най-добрият. Баща ми и ти сбъркахте с мен.
– Баща ти не сбърка.
– Приключвам с доктората и не смятам да записвам право. И не съм учил руски.
– Засега.
– Добре. Засега, да.
– Да не спорим повече, нали съм мъртва.
– Съгласен съм. Какво друго искаш да знам? Впрочем съществува ли Бог, майко?
– Умирам с много болки в сърцето. Най-голямата – не знам кой и защо уби баща ти.
– Какво направи, за да разбереш?
– Сега знам, че ме шпионираше зад дивана. Знаеш неща, за които не знаех, че знаеш.
– Не е така. Не може да се каже, че знам, успях да науча само какво е бардак, но не и кой уби баща ми.
– Ей, ей, идва черната вдовица! – каза инспектор Оканя уплашен, като надникна в кабинета на комисаря.
– Наистина ли?
– Ама ти не я ли разкара окончателно?
– Ебати каква жена.
Комисарят Пласенсиа сложи в чекмеджето остатъка от сандвича, стана и погледна през прозореца движението по улица „Люриа“. Когато усети женско присъствие на вратата, се обърна.
– Каква изненада!
– Добър вечер.
– Отдавна...
– Да. Работата е там, че... наредих да се разследва и...
На бюрото, в един студен пепелник, една изпушена наполовина и загасена пуричка умирисваше кабинета.
– И какво?
– Ариберт Фойгт, господин комисар. Търговски отмъщения, господин комисар. Или, ако искате, лични отмъщения, но никакви публични домове, никакви изнасилени момиченца.
– Аз винаги изпълнявам заповеди.
– А аз не, господин комисар. И смятам да ви дам под съд за укриване на...
– Не ме разсмивайте! – прекъсна я рязко полицаят. – За щастие Испания не е демократична страна. Тук заповядваме добрите.
– Скоро че получите призовка. Ако вината е по-нагоре, ще разберем кой дърпа конците.
– Какви конци?
– Ще разберем кой позволи на онзи убиец да действа безнаказано. И кой го остави да си отиде необезпокояван.
– Не бъдете наивна. Няма да намерите никаква нишка, просто защото няма.
Комисарят взе пуричката от пепелника, драсна клечка кибрит и я запали. Плътен синкав облак моментално скри лицето му.
– Защо не се обърна към съда, майко?
Комисарят Пласенсиа седна, бълвайки дим от носа и устата. Майка предпочете да остане права пред него.
– Има нишки и още как! – каза майка.
– Госпожо, имам работа – отговори комисарят, сещайки се за преполовения сандвич.
– Един нацист, който си живее най-спокойно. Ако още не е умрял.
– Имена. Без имена, всичко това е вятър работа.
– Един нацист. Ариберт Фойгт. Ето ви име.
– Всичко хубаво, госпожо.
– Следобеда, когато се извърши престъплението, съпругът ми каза, че отива в Атенеума да се срещне с някой си Пинейро...
– Майко, защо не се обърна към съда?
– ...но не е вярно, че е трябвало да се срещне с Пинейро. Бил му се обадил един комисар.
– Имена. Госпожо, в Барселона има много комисари.
– Било е клопка. Ариберт Фойгт е действал под закрилата на испанската полиция.
– Това, което казвате, може да ви вкара в затвора.
– Майко, защо не се обърна към съда?
– Мъжът е загубил контрол. Искал е да причини нещо лошо на мъжа ми. Вероятно е искал да го сплаши. Но го уби и го обезглави.
– Госпожо, вие бълнувате.
– Вместо да го задържите, го експулсирахте от страната. Така стана, нали, комисарю Пласенсиа?
– Госпожо, чели сте много романи.
– Уверявам ви, че не съм.
– Ако не престанете да ме дразните и да досаждате на полицията, ще ви се случи нещо много лошо. На вас, на вашата любовница и на вашия син. Ако ще да избягате на края на света.
– Майко, добре ли чух?
– Какво дали си чул добре?
– Това за твоята любовница.
Комисарят се облегна назад, за да прецени ефекта от думите си. И подчерта:
– Нищо не ми струва да пусна информация в кръговете, които посещавате. Всичко хубаво, госпожо Ардевол. Не идвайте никога повече. – Отвори полупразното чекмедже с преполовения сандвич и гневно го затвори, този път пред черната вдовица.
– Да, да, добре, майко. Но откъде знаеше, че това за публичните домове и за изнасилванията е лъжа?
Майка, макар и мъртва, мълчеше. Аз, разтревожен, очаквах отговор. След цяла вечност:
– Знам го и точка.
– Това не ме задоволява.
– Добре. – Драматична пауза, предполагам, за да събере кураж. – Още в самото начало на брака ни, след като вече бях заченала, се оказа, че баща ти страда от пълна сексуална импотентност. Оттогава беше напълно неспособен да получи ерекция. Това го огорчи за цял живот. Огорчи ни и двамата. Не помагаха нито лекари, нито жалки посещения на съчувстващи дами. Баща ти може да е всякакъв, но не можеше да изнасили нито едно момиче, защото намрази секса и всичко свързано с него. Предполагам, че затова търсеше утеха в свещените си предмети.
– Ако е било така, защо не ги даде под съд? Шантажираха ли те?
– Да.
– С любовницата ли?
– Не.
Писмото на майка приключваше с няколко общи препоръки и един плах прочувствен завършек, в който ми казваше сбогом, обични сине. В последната фраза, ще те следвам от небето, винаги съм усещал лека нотка на заплаха.
* * *
– Я виж ти – каза господин Беренгер, разположил се удобно, изтръсквайки несъществуваща прашинка от крачола на безупречните си панталони. – Значи така, решил си да запретнеш ръкави и да работиш.
Седеше в кабинета на майка, с вид на човек, възвърнал си ценна територия, и нахлуването на отнесения Ардеволчо, който явно не беше съвсем в ред, го отвлече от мислите му. Учуди се, че момчето влезе, без да почука. Затова каза я виж ти.
– За какво искаш да говориш?
Адриа искаше да говори за всичко. Най-напред, с присъщото си умение, положи основите на добро разбирателство.
– Първото, което искам да направя, е да ви отстраня от магазина.
– Какво?
– Вече чухте.
– Ти знаеш ли за споразумението, което имам с майка ти?
– Тя почина. Да, знам.
– Не вярвам, имам подписан договор, който ме задължава да работя в магазина. Остава ми още една година да греба на галерата.
– Опрощавам ви я, искам да си вървите.
– Не знам какво ви става в това семейство, та сте такива злобари...
– Не ми давайте уроци, господин Беренгер.
– Не уроци, а информация. Знаеш ли, че баща ти беше хищник?
– Донякъде. А вие бяхте хиената, която отмъкваше от него остатъците от антилопата.
Господин Беренгер се усмихна широко и показа един позлатен резец.
– Баща ти беше хищник, който нямаше милост към никого, когато ставаше дума да се спечели от покупка, която понякога беше нагла кражба.
– Съгласен съм, кражба. Но вие още днес си прибирате нещата и повече нямате право да влизате в магазина.
– Я виж ти... – Странна гримаса се опитваше да скрие изненадата от думите на наследника Ардевол. – На всичко отгоре се осмеляваш да ми кажеш, че съм хиена? Кой си ти, че да...
– Аз съм син на царя на джунглата, господин Беренгер.
– Мръсник като майка си.
– Всичко хубаво, господин Беренгер. Утре ще ви се обади новият управител и ако се наложи, заедно с адвокат, който е информиран за всичко.
– Знаеш ли, че състоянието ти е спечелено чрез изнудване?
– Още ли сте тук?
За щастие, господин Беренгер си помисли, че аз съм непреклонен като майка; взе моя примиренчески фатализъм за някакво дълбоко безразличие и това го обезоръжи, като същевременно укрепи позицията ми. Прибра мълчаливо всичко, което сигурно преди малко беше сложил в едно от чекмеджетата на бюрото на майка, и напусна кабинета. Видях как рови тук-там из магазина; освен това забелязах, че Сесилия, която се преструваше, че работи с каталозите, следеше с любопитство движенията на хиената. Бързо разбра какво става и начервените й устни се разтегнаха в широка усмивка.
Господин Беренгер затръшна външната врата, надявайки се да счупи някое стъкло, но не успя. Двамата нови продавачи, струва ми се, нищо не разбраха. След като беше работил тук трийсет години, на господин Беренгер му трябваше само един час, за да изчезне от магазина, а аз си мислех, че и от живота ми. Заключих се в кабинета на татко и на майка. Вместо да изисквам данни и да търся улики за подвизите на царя на джунглата, седнах и се разревах. На другия ден, вместо да изисквам данни и да търся улики, предадох магазина на управителя и се върнах в Тюбинген, защото не исках да пропускам повече лекции на Косериу. Данни и улики.
27
Последните месеци в Тюбинген събудиха у мен носталгия по този град, по природата на Баден-Вюртемберг, Шварцвалд и всички тукашни красоти, защото Адриа, също както Бернат, се чувстваше по-щастлив, когато се прехласваше по недостъпното, отколкото когато се радваше на това, което има. Мислех си как, по дяволите, ще живея далеч от този пейзаж, когато се върна в Барселона. При това привършвах дисертацията си върху Вико, която се превърна в един вид атомна батерия, заредена с цялата му философска мисъл, и знаех, че постепенно ще натрупам интелектуални размишления, които ще ми служат цял живот. Това вероятно обяснява, любима, защо не исках да се отвличам с данни и улики, които можеха да объркат живота и следването ми. Стремях се да не мисля много-много за това и накрая свикнах да не мисля изобщо.
Блестяща е, не, не, задълбочена е, възхитителна. И вашият немски е съвършен – каза Косериу на другия ден след защитата на дисертацията. – Най-важното, не преставайте да учите. И ако изберете лингвистиката, уведомете ме.
Адриа не знаеше, че Косериу е посветил два дни и една почти безсънна нощ, за да прочете екземпляра на един от членовете на комисията. Научих това няколко години по-късно от самия доктор Каменек. Но в момента Адриа можеше единствено да стои прав, сам в коридора, и да гледа как Косериу се отдалечава, без да разбира, че човекът го беше прегърнал и му беше казал, че се възхищава от него, не, възхищава се от написаното от него. Косериу признава, че...
– Какво ти става, Ардевол?
Пет минути вече стърчеше прав в коридора и не беше видял, че Каменек се е приближил зад него.
– Аз? Какво?
– Добре ли си?
– Аз? Да... Да, да. Бях...
Направи неопределен жест с ръце, без да знае какво иска да изрази. Каменек го попита дали е решил да остане в Тюбинген и да продължи да учи, а той отговори, че е обвързан с много задължения, което не беше вярно, защото магазинът изобщо не го интересуваше – беше му мъчно единствено за кабинета на баща му и освен това започваше да изпитва носталгия по възможността да изпитва носталгия по студения пейзаж на Тюбинген. А и искаше да бъде по-близо до спомена за Сара; без теб сега се чувствах като кастриран. Покрай всичко това започнах да разбирам, че никога няма да постигна щастието. Сигурно никой не може да го постигне. Щастието винаги e пред теб, само да протегнеш ръка и ще го докоснеш, но всъщност е недостижимо; и сигурно е недостижимо за всички. Въпреки радостите, които понякога му носеше животът, както в деня, когато Бернат му се обади, сякаш не бяха почти официално скарани от шест месеца, и му каза чуваш ли ме? Най-после умря тоя скапаняк! Тук всички вадят шампанското от хладилника, да знаеш. И тогава каза сега е моментът Испания да преосмисли отношението си, да даде свобода на своите народи и да поиска прошка за всички исторически събития, за които е нужна прошка.
– Ех.
– Какво? Не съм ли прав?
– Да. Но май не познаваш Испания.
– Ще видиш, ще видиш. – И все така ентусиазирано: – А, освен това съвсем скоро ще мога да ти съобщя една изненада.
– Да не си забременял?
– Не, не е майтап. Ще видиш. Почакай няколко дена.
И затвори, защото едно обаждане до Германия струваше цяло състояние, а той се обаждаше от телефонна кабина, обзет от еуфория, с мисълта умря Франко, умря човекоядецът, умря вълкът, умря гадината и заедно с нея умря отровата й. Има моменти, когато и добрите хора се радват на нечия смърт.
Бернат не излъга: освен потвърждението за смъртта на диктатора, което на другия ден се появи на първа страница във вестниците, след пет дни получи спешно лаконично писмо, което гласеше: Скъпа учена мишко, спомняш ли си оновамногоелошо,много.Липсвамудуша; неповярвахнанитоедночувство.Незнамзащо,нонамирам,чеемноголошо.НитознамкойеАмадеу;анайлошотое,чеслабомеинтересува?АзаЕлизанямакакводаговорим? Помниш ли? Та този разказ без истински чувства току-що спечели наградата „Сборник на Бланес“268
Многосерадвам, отговори му Адриа. Нонезабравяй,чеаконесигопреработил,сиевсетакалош.ТвойприятелАдриа. А Бернат му прати спешна телеграма: Вървинамайнатасистоп.ТвойприятелБернатстоп.
268 Литературна награда на списанието „Сборник“, издавано в Бланес – крайбрежен град на север от Барселона. – Б. пр.
* * *
Когато се върнах в Барселона, ми предложиха да водя курс по история на естетиката и културата в Барселонския университет и аз приех, без да се замислям, макар че нямах нужда да се занимавам с това. Имаше си своя чар – след толкова години в чужбина намирах работа в моя квартал, на десет минути пеш от къщи. Първия ден, когато отидох в катедрата да се уговарям за подробностите около моето постъпване на работа, се запознах с Лаура. Още първия ден! Руса, по-скоро ниска, мила, усмихната и – тогава не знаех това – с тъжна душа. Беше се записала в пети курс и питаше за не знам кой си професор, струва ми се, че беше Сердà, който бил ръководител на дипломната й работа, и то върху Косериу. Очите й сини. Приятен глас. Нервни ръце, не съвсем поддържани. И одеколонът или парфюмът й – още не знам каква е разликата между тях – много интересен. Адриа й се усмихва, а тя, здравей, тук ли работиш? А той: не знам точно. А ти? И тя: Как ми се иска!
– Не трябваше да се връщаш.
– Защо?
– Твоето бъдеще е в Германия.
– Ти нали не искаше да замина? Как върви цигулката?
– Ще се явя на конкурс за едно място в оркестъра „Сиутат де Барселона“.
– Чудесно, нали?
– Да, както виждаш. Ще стана служител.
– Не, ще бъдеш цигулар в един добър оркестър, с големи възможности да стане още по-добър.
– Ако спечеля конкурса. – Няколко секунди колебание. – И се женя за Текла. Искаш ли да ми станеш кум?
– Разбира се. Кога се жените?
Междувременно се случваха разни неща. Трябваше да си сложа очила за четене и косата започна да ме напуска, без да дава обяснения. Живеех сам в огромен апартамент в Ешампле, сред кашони с книги, пристигнали от Германия, които все нямах настроение да класифицирам и подредя, между другото и защото ми липсваха лавици. Най-важното, което се случи: не можах да убедя Лола Чика.
– Довиждане, Адриа, сине.
– Много съжалявам, Лола Чика.
– Искам да живея собствения си живот.
– Това го разбирам. Но тук все още е твоят дом.
– Потърси си прислужница, послушай ме.
– Не, не. Ако ти не... Невъзможно.
Щях ли да се разплача, защото Лола Чика си отива? Не. Това, което направих, беше да си купя едно хубаво пиано – сложих го в стаята на родителите си, която ставаше моя. Коридорът, който беше много широк, вече беше свикнал с препятствията от неотворени кашони с книги.
– Но... Извинявай.
– Кажи.
– Ти имаш ли жилище?
– Разбира се. Макар че вече хиляда години не живея там; имам едно апартаментче в Барселонета. Боядисах го.
– Лола Чика.
– Какво?
– Не се обиждай, но аз... Искам да ти подаря нещо, но не знам какво. От благодарност.
– Платено ми е за всеки божи ден, който съм живяла в този дом.
– Не искам да кажа това. Искам да кажа...
– Няма нужда нищо да казваш.
Лола Чика ме хвана за ръка и ме заведе в столовата, показа ми голата стена без картината на Модест Уржел.
– Майка ти ми направи подарък, какъвто не съм заслужила.
– Какво още мога да направя за теб...
– Да подредиш книгите, че така не може да се живее.
– Хайде, Лола Чика. Какво още мога да направя за теб?
– Да ме оставиш да си отида спокойно, наистина ти казвам.
Прегърнах я и осъзнах, че... това е невероятно, Сара, но ми се струва, че съм обичал Лола Чика повече от майка си.
Лола Чика си отиде, трамваите вече не минават шумно нагоре по „Люрия“, защото в края на франкизма общината беше избрала прякото замърсяване на въздуха, заменяйки всички трамваи с автобуси, но не беше махнала релсите, които се оказаха много удобни, за да се подхлъзват моторите. Аз се затворих вкъщи с намерението да уча и да те забравя. Настаних се в спалнята на родителите си и спях на същото легло, където се бях родил в шест часа и трийсет и осем минути сутринта във вторник, трийсети април хиляда деветстотин четирийсет и шеста година.
Бернат и Текла се ожениха много влюбени, с блеснали от радост очи, а аз им бях кум. По време на сватбения обяд, облечени като младоженци, ни подариха първата соната на Брамс, смело, без никой да ги подканя и без партитури. Толкова ревнувах тогава... Животът беше пред Бернат и Текла и с радост завиждах на щастието на моя приятел. Тъгувах за Сара и за нейното необяснимо бягство, отново завидях от дъното на душата си на Бернат, пожелах им много щастие в съвместния им живот, те заминаха, засмени и въодушевени, на сватбено пътешествие и лека-полека, ден след ден, започнаха да градят с постоянство, с всеотдайност своето нещастие.
* * *
Няколко месеца, докато свиквах с лекциите, с липсата на интерес у студентите към историята на културата, с дивата гледка без гори на Ешампле, взимах уроци по пиано при една учителка, която нямаше как да ми напомня за Трульолс, но беше много добра. Но пак ми оставаха много свободни часове.
– ḥāḏ.
– hadh.
– trēn.
– trén.
– tlāṯ.
– tláth.
– ‘arba’269.
– árba.
– ‘arba’.
– árba.
– ‘‘‘arba’’’!
– ‘‘‘arba’’’!
– Raba taua270!
Уроците по арамейски бяха добро средство, смекчаващо болката. Учителката Гомбрен отначало се оплакваше от произношението ми, но после престана, не знам дали защото вече произнасях добре, или й беше писнало.
Понеже срèдите му се струваха много дълги, Адриа се записа в курс по увод в санскрита, който разкри пред мен един нов свят, най-вече защото ми доставяше удоволствие да слушам как доктор Фигерес предпазливо отгатваше етимологии и установяваше мрежа от връзки между различните индоевропейски езици. Също така правех слалом през коридора, за да избягвам кашоните с книги, чието точно разположение познавах и не се блъсках в тях даже на тъмно. Когато се уморявах да чета, свирех на моята сториони часове наред, докато целият ставах мокър от пот, както Бернат в деня на неговия изпит. Така дните ми изглеждаха къси и може да се каже, че мислех за теб само когато си приготвях вечерята, защото тогава трябваше да свалям гарда. И си лягах малко натъжен и най-вече с въпроса без отговор защо, Сара. Само два пъти трябваше да се срещна с управителя на магазина, много енергичен човек, който веднага разбра моето положение. При втората среща ми каза, че Сесилия скоро ще се пенсионира и въпреки че бях общувал малко с нея, ми стана мъчно. Не е за вярване, но Сесилия ме беше щипала по бузата и бе разрошвала косите ми по-често, отколкото майка.
За първи път усетих гъдел в пръстите, когато Морал, един стар книжар на пазара „Сант Антони“, познат на баща ми, каза: струва ми се, че за вас ще бъде интересно да дойдете с мен да видите нещичко, професоре.
Адриа, който преглеждаше един куп книги от поредицата
– Моля?
Книжарят се беше изправил и му правеше знак с глава да го последва. Щракна с пръсти на мъжа от съседната сергия, за да му каже излизам, пази стоката ми, за бога. След пет минути в мълчание стигнаха до една тясна къща с тъмна стълба на улица „Комте Борел“ и Адриа си спомни, че е идвал тук някога с баща си. На първия етаж Морал извади ключове от джоба си и отвори една врата. В апартамента беше тъмно. Запали крушка, чиято немощна светлина не стигаше до пода, и след четири крачки по един много тесен коридор се озоваха в една стая, заета от огромен скрин с огромни, но плитки чекмеджета, като онези, в които художниците държаха скиците си. Първото, което си помислих, беше как са могли да прекарат скрина през този тесен коридор. Светлината в стаята беше по-силна, отколкото тази в антрето. В центъра имаше маса с лампа, която Морал също запали. Отвори едно от чекмеджетата, извади сноп листове и ги сложи на светлината на масичката. Тогава усетих сърцебиене, гъдел в стомаха и на върха на пръстите. Пред мен имаше листове от груба хартия; и двамата стояхме наведени над съкровището. Трябваше да си сложа очилата, защото не исках да пропусна нито една подробност. Не беше лесно да свикна със странната калиграфия на този ръкопис. Прочетох на глас:
– Да.
– Не може да бъде.
– Интересува ви, нали?
– Откъде сте измъкнали това?
Вместо да отговори, Морал обърна първия лист. След малко каза сигурен съм, че ви интересува.
– Откъде знаете.
– Вие сте като баща си, знам, че ви интересува.
Адриа стоеше пред оригиналния ръкопис на „Разсъждение за метода“, труд, публикуван през 1637 г. заедно с
– Цял ли е текстът? – попита.
– Цял е. Е, липсват... нищо работа, два листа.
– А откъде да знам, че не е измама?
– Когато узнаете цената, ще разберете, че не е измама.
– Не, ще разбера, че е много скъп. Откъде да знам, че не ме мамите?
Мъжът бръкна в една чанта, подпряна на единия крак на масата, извади листове хартия и ги подаде на Адриа.
Първите осем или десет години на поредицата
Не зададох нито един въпрос, който да не се отнася до автентичността на ръкописа, и накрая платих огромна сума след едномесечни колебания и дискретни консултации. Това беше първият ръкопис от двайсетте в моята колекция, който купих собственоръчно. Вкъщи, събирани от баща ми, вече имах двайсет отделни страници от
269 Числата от едно до четири на арамейски. – Б. р.
270 Много добре (арам.). – Б. р.
271 Романна поредица на каталонското издателство „Проа“, основано през 1928 г. – Б. р.
272 „Разсъждение за метода. За правилно ръководене на разума и за търсене на истината в науките“ (фр.) – съчинение на френския философ Рене Декарт. – Б. пр.
273 „Диоптрика“, „Метеори“, „Геометрия“ (фр.). – Б. пр.
274 „Мъртвите“ (англ.) – заглавието на заключителния разказ от цикъла „Дъблинчани“ на ирландския писател Джеймс Джойс. – Б. р.
28
Песъчинката първо е прашинка в окото, после – нещо, което дразни пръстите, пари стомаха, малка подутина в джоба и с малко лош късмет накрая се превръща в плоча, която притиска съзнанието. Всичко, и животът, и разказите, започва така, любима Сара, с една безобидна песъчинка, която не забелязваме.
Влязох там, както се влиза в храм. Или в лабиринт. Или в ада. Откакто изгоних господин Беренгер във външната тъмнина275, не бях стъпвал там. Още звънеше същата камбанка, когато се отваряше вратата. Посрещнаха го внимателните очи на Сесилия, все така зад тезгяха, сякаш никога не е мърдала оттам. Сякаш беше предмет, изложен за да бъде купен от всеки колекционер с достатъчно пари. Все така изрядна в облеклото и с хубава прическа. Без да мръдне, сякаш часове наред го беше очаквала, му поиска целувка, както когато беше на десет години. Попита го как се чувстваш, сине, а той добре, добре. А ти?
– Чакам те да дойдеш.
Адриа погледна наоколо. В дъното едно непознато момиче търпеливо чистеше някакви медни предмети.
– Още не е дошъл – каза тя. Хвана го за ръката, придърпа го към себе си и не можа да се стърпи да не погали косата му с ръка, както правеше Лола Чика. – Проредява ти.
– Да.
– С всеки ден заприличваш все повече на баща си.
– Мислиш ли?
– Имаш ли си приятелка?
– Не.
Тя отвори едно чекмедже и го затвори. Мълчание. Може би обмисляше дали е трябвало да зададе този въпрос.
– Защо не вземеш да побърникаш малко?
– Разрешаваш ли ми?
– Ти си господарят – отвърна тя, разпервайки ръце. За миг на Адриа му се стори, че му се предлага.
Направих последната си разходка из вселената на магазина. Предметите бяха други, но атмосферата и мирисът си бяха същите. Видя баща си да рови из документи, господин Беренгер измисля велики идеи, загледан във външната врата, Сесилия, с хубава прическа и гримирана, по-млада, се усмихва на клиента, който се опитва да свали без аргументи цената на едно прекрасно писалище „Чипъндейл“, баща ми вика господин Беренгер в кабинета, затварят се и дълго разговарят бог знае за какво, или не, знае се за какво. Върнах се при Сесилия, която разговаряше по телефона с клиент. Когато затвори, постави апарата пред мен.
– Кога се пенсионираш?
– По Коледа. Не искаш да поемеш магазина, нали?
– Не знам – излъгах. – Работя в университета.
– Не пречи.
Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но в този момент влезе господин Сагрера, извини се за закъснението, поздрави Сесилия и посочи с ръка към канцеларията – всичко това едновременно. Затворихме се там и управителят ми каза как вървят нещата и каква е настоящата оценка на магазина. И макар и да не си ме питал за моето мнение, трябва да ти кажа, че този бизнес е доходен и има бъдеще. Единствената пречка беше господин Беренгер и ти сам се зае да приключиш с това и да започнем начисто. – Облегна се назад на стола, за да придаде по-голяма тежест на думите си: – Доходен бизнес с бъдеще.
– Искам да го продам. Не искам да бъда собственик на магазин.
– Какво лошо има в това?
– Господин Сагрера...
– Ти решаваш. Това последната ти дума ли е?
Откъде да знам дали е последната ми дума. Откъде да знам какво искам да правя.
– Да, господин Сагрера, това е последната ми дума.
Тогава господин Сагрера стана, отиде до сейфа и го отвори. Изненадах се, че господин Сагрера има ключ от сейфа, а аз нямам. Извади един плик.
– Това е от майка ти.
– За мен?
– Каза ми да ти го дам, ако наминеш към магазина.
– Но аз не искам...
– Ако дойдеш в магазина, не ако решиш да работиш в магазина.
Пликът беше запечатан. Отворих го пред господин Сагрера. Писмото не започваше с думите обични сине, скъпи на сърцето ми, нито имаше някакво обръщение, нито пишеше ей, Адриа, какво правим. Беше списък с инструкции, студен, но практичен, със съвети, които явно щяха да ми вършат много добра работа.
275 В евангелския текст (Мат. 8:12, 22:13, 25:30) – мракът извън Бога и Небесното царство. – Б. р.
* * *
Въпреки моите намерения, след няколко дни или седмици, не си спомням точно, присъствах на един таен търг. Морал, книжарят от пазара „Сант Антони“, ми беше дал адреса с тайнствено изражение. Може би нямаше нужда от такава тайнственост, защото явно нямаше никакъв предпазен филтър. Натискаш звънеца, отварят ти и влизаш в един гараж в индустриалната зона на Оспиталет276. Вътре имаше маса с витрина, все едно сме в бижутерски магазин, подходящо осветена, на нея бяха предметите, за които ще се наддава. Още щом взех да ги разглеждам почувствах гъдел и сякаш ме обля пот – нещо, което оттогава винаги ме съпътства, когато съм на път да придобия нещо. Устата ми лепкава. Струва ми се, че точно това изпитва играчът пред игралната машина. Голяма част от предметите, за които винаги съм ти казвал, че са от баща ми, всъщност съм ги купувал аз. Например монетата от петдесет дуката от шестнайсети век, която сега струва цяло състояние. Купих я там. Доста ми олекна джобът. След това на други търгове или при луди размени, с огромни скокове в нищото, на „ти“ с някой друг побъркан колекционер – петте златни флорина, сечени в Перпинян277 по времето на краля на Майорка Жауме III. Какво удоволствие е да ги държиш в ръце и да ти звънкат. С монетите в ръка се чувствах тъй, както когато баща ми ми четеше лекция за цигулката „Виал“ и за различните собственици, които са преминали през живота й, служейки й, които са се стремели да извлекат от нея хубав звук, ценели са я, боготворели са я. Или тринайсетте прекрасни луидора, които, когато подрънкват в ръцете ми, издават същия звук, който е успокоявал на стари години Гийом-Франсоа Виал. Въпреки опасността, на която го излагаше съжителството с онази сториони, той се беше привързал и не искаше да се разделя с нея, докато не чу да се говори, че мосю Лагит е пуснал слуха, че една цигулка на известния Лоренцо Сториони може би има връзка със станалото преди години убийство на мосю Льоклер. Тогава тази толкова ценна цигулка започна да пари в ръцете му и от съкровено притежание се превърна в кошмар. Реши да се освободи от нея далеч от Париж. На връщане от Антверпен, където бе успял да я продаде много изгодно, заедно с калъфа, изцапан с омразната кръв на tonton Жан, цигулката се беше превърнала в една успокояваща торба от козя кожа, пълна с луидори. Колко хубаво звънеше торбата! Хрумна му, че тази торба е неговото бъдеще, неговото скривалище, неговият триумф над простащината и суетата на tonton Жан. Сега вече никой не може да направи връзка между него и цигулката, която беше придобил хер Аркан от Антверпен. И така звъняха луидорите, когато подрънкваха в моите ръце.
276 Оспиталет де Льобрегат – град в провинция Барселона. – Б. р.
277 Между 1276 и 1344 г. град Перпинян е бил в пределите на кралство Майорка. – Б. р.
* * *
– Искаш ли да дойдеш в Рим?
Лаура го погледна изненадана. Бяха в двора на факултета, заобиколени от студенти, той с ръце в джобовете, тя с пълна чанта, с която приличаше на служебна адвокатка на път да влезе в съдебната зала, за да разреши труден случай, а аз гледах сините й очи. Лаура вече не беше онази студентка, жадна за знания. Беше преподавателка, обичана от студентите. Погледът й все така синееше, а в сърцето й се таеше тъга. Адриа я гледаше, изпълнен с колебание, докато в главата му се смесваха твоят образ, Сара, и образът на тази жена, която според това, което бях видял досега, нямаше много късмет с приятелите, които си избираше.
– Моля?
– Трябва да ходя по работа... Най-много пет дни. Можем да се върнем следващия понеделник и така няма да пропуснеш лекции.
Всъщност Адриа импровизира това. От няколко дена си даваше сметка, че не знае как да се сближи със синия поглед. Искаше да направи крачка напред, но не знаеше как. И ме беше страх да се реша, защото си мислех, че така ще изменя на спомена за теб. Тогава му хрумна най-просташкия вариант; синият поглед се усмихна и Адриа си помисли дали изобщо има момент, когато Лаура не се усмихва. Изненада се много, когато тя отвърна хайде, давай.
– Какво давай?
– Идвам с теб в Рим. – Погледна го уплашена. – Ставаше дума за това, нали?
Засмяха се и двамата, а той си помисли пак се забъркваш в история, а нямаш представа каква е Лаура, знаеш само, че очите й са сини.
При излитането и при кацането тя хвана ръката му за пръв път, усмихна се плахо и призна изпитвам панически страх в самолета, а той отвърна ама защо не ми каза. Тя направи жест в смисъл така се случи, което той изтълкува като струваше си да изтърпя страха, за да отида с Ардевол в Рим; почувствах се много горд от моята способност да привличам, любима Сара, макар да ставаше дума за младичка преподавателка, с цялото бъдеще пред нея.
* * *
Рим не беше никакъв празник, беше хаотично движение в огромен град, предвождано от шофьори на таксита самоубийци, като този, който ги закара за рекордно кратко време от хотела до Виа дел Корсо, разпъната на кръст от трафика. Магазинът за плодове „Амато“ беше като божи дар с щайгите си с вкусни, добре осветени плодове, които караха минувачите да обръщат глава. Мъж с гъста брада, който обслужваше една взискателна клиентка в момента, когато се яви там, му подаде визитка с някакво указание и посочи нагоре, към Пиаца дел Пополо.
– Може ли да знам какво правим?
– Веднага ще узнаеш.
– Добре, бих искала да разбера аз какво правя тук.
– Правиш ми компания.
– Защо?
– Защото ме е страх.
– Фантастично. Трябваше да тича, за да следва широките крачки на Адриа. – Тогава може би ще ми обясниш какъв е този филм. Нали така?
– Виж, стигнахме.
Беше три сгради по-нагоре. Натисна копчето на един звънец и по лекия шум в ключалката веднага разбраха, че вратата е отворена, сякаш ги очакваха. Горе в апартамента, подпряла ръка на отворената врата, ги чакаше тя, която вече не беше моят ангел, с леко поохладняла усмивка. Адриа я целуна, посочи я фамилиарно и осведоми Лаура:
– Това е моята полусестра. Госпожа Даниела Амато.
Представяйки Лаура, казах на Даниела:
– Това е моята адвокатка.
Лаура реагира добре. Беше направо фантастична. Не й мигна окото. Двете жени се гледаха няколко секунди, сякаш преценяваха каква сила трябва да разгърнат. Даниела ги покани в една изрядно подредена всекидневна, където имаше писалище „Шератон“ – бях сигурен, че съм го виждал в магазина; върху писалището – снимка на баща ми като съвсем млад до едно много хубаво момиче, което малко приличаше на Даниела. Предположих, че това е легендарната Каролина Амато, римската любов на баща ми, la figlia del fruttivendolo278 Амато. Жената на снимката беше млада, с напрегнат поглед и нежна кожа. Беше странно, защото пред мен стоеше дъщерята на онова младо момиче, която, прехвърлила петдесетте, вече не си правеше труда да скрива бръчките на лицето си. Моята полусестра беше все така хубава и елегантна жена. Преди да започнем да говорим, влезе изтòчен юноша с дебели вежди и с поднос с кафе.
– Моят син Тито – обяви Даниела.
– Piacere di conoscerti279 – казах, ръкувайки се с него.
– Не си прави труда да говориш на италиански – отвърна ми той, като оставяше внимателно подноса на масичката за кафе. – Баща ми е от Вилафранка280.
Тогава Лаура започна да ми хвърля убийствени погледи, сигурно беше решила, че това вече е прекалено, да седи с адвокатската тога на приказки с италианския клон на моето семейство, което никак не я интересуваше. Усмихнах й се и сложих ръката си върху нейната, за да я успокоя, и успях, както никога не бях успявал с никой друг. Горката Лаура, струва ми се, че й дължа хиляди обяснения, но май вече съм закъснял.
Кафето беше прекрасно. И условията за продажба на магазина – също. Лаура засега мълчеше; аз казах цената, Даниела погледна Лаура два пъти и видя как тя поклати отрицателно глава – дискретно, бавно и много професионално. Въпреки това се опита да се пазари.
– Не съм съгласна с офертата.
– Извинете – намеси се Лаура и аз я погледнах изненадан. С отегчен глас: – Това е единствената оферта, която господин Ардевол смята да направи.
Погледна си часовника, сякаш много бързаше, и млъкна със сериозно изражение на лицето. Адриа реагира след няколко секунди, казвайки офертата освен това включва правото да се приберат следните предмети от магазина, преди ти да поемеш управлението му. Даниела прочете внимателно списъка, който й представих, докато аз гледах Лаура, намигах й, а тя не ми отвръщаше, влязла сериозно в ролята си на адвокатка.
– А картината на Уржел у вас? – вдигна глава Даниела.
– Това е семейна собственост, не принадлежи на магазина.
– А цигулката?
– Също. Всичко е документирано.
Лаура вдигна ръка, сякаш искаше думата, и със заучен израз на отегчение, като гледаше Даниела, каза вие знаете, че говорим за магазин за нематериални обекти.
Ех, Лаура.
– Какво? – Даниела.
По-добре мълчи.
– Едно е предметът, а друго е неговата стойност.
Откъде ми хрумна да ти кажа да дойдеш с мен в Рим, Лаура.
– Браво. И какво от това?
– С всеки изминал ден цената му се вдига.
По-добре да не усложняваш положението.
– И?
– Едно нещо е цената, за която ще се споразумеете. – Лаура говореше, без да ме погледне, сякаш ме нямаше. Докато аз си мислех мълчи и не разваляй работата, по дяволите, тя каза но за каквато и цена да се споразумеете, никога няма да се доближите до реалната цена.
– Най-малкото от любопитство, много бих се радвала да ми кажете каква е реалната цена на магазина, госпожо адвокатка.
Аз също, Лаура. Но по-добре да спреш да забъркваш още по-голяма каша.
– Никой не знае това. Толкова песети официална цена. За да изчислим реалната стойност, трябва да добавим тежестта на историята.
Мълчание. Като че ли смилахме тези мъдри слова. Лаура отметна косата си от челото, сложи я зад ухото си и с уверен глас, който не подозирах у нея, накланяйки се към Даниела, каза не говорим за ябълки и банани, госпожо Амато.
Продължавахме да мълчим. Знаех, че Тито е зад вратата, защото сянката с дебели вежди го издаваше. Веднага си представих, че и него го вълнуват предметите, както беше с баща ми, както после стана с майка, както с мен, както с Даниела... Обсебен от семейната мания. Мълчанието беше толкова плътно, че имах чувството, че всички се мъчим да оценим тежестта на историята.
– Съгласна съм. Това ще решат адвокатите – обяви Даниела, разведрявайки атмосферата. Погледна Лаура и с лека ирония каза за милионите лири, които струва историята, госпожо адвокатка, ще говорим когато сме в подходящо настроение.
278 Дъщерята на продавача на плодове (ит.). – Б. пр.
279 Приятно ми е да се запознаем (ит.). – Б. р.
280 Град на юг от Барселона. – Б. пр.
* * *
Докато не седнахме един срещу друг, не си проговорихме. Четирийсет и пет минути неподдаващо се на оценка мълчание, защото това русо-синьо момиче го беше объркало напълно. Щом седнаха, след като бяха поръчали и чакали, отново мълчаливо, да им донесат първото ястие, Лаура нави на вилицата снопче спагети и те моментално изпопадаха.
– Голям негодник си – каза, преди да всмукне, наведена над чинията, единствения оцелял много дълъг спагет.
– Аз?
– С теб разговарям, да, ти.
– Защо?
– Нито съм ти адвокатка, нито ти трябваше това. – Остави вилицата в чинията. – Впрочем забелязах, че продавате антики.
– Аха.
– Защо не ми каза предварително?
– Трябваше да си мълчиш.
– Никой не благоволи да ми даде брошурата с инструкции за това пътуване.
– Извинявай, моя е вината.
– Ясно.
– Но ти се справи много добре.
– Е, исках да проваля всичко и да избягам, защото си мръсник.
– Права си.
Лаура успя да улови още един от спагетите и вместо думите й да ме разтревожат, ми хрумна, че с това темпо никога няма да си изяде порцията. Исках да й обясня сега това, което не й обясних предварително:
– Майка ми остави много точни инструкции как да продам магазина на Даниела. Даже посочваше как да я гледам и с какво изражение.
– Ти, така да се каже, играеше театър.
– В известен смисъл, да. Но ти ме надмина.
И двамата гледаха в чиниите си, накрая Адриа остави вилицата и закри пълната си уста със салфетката.
– Стойността на тежестта на историята! – каза и избухна в смях.
Вечерята продължи все така изпъстрена с големи петна мълчание. Стараеха се да не се гледат в очите.
– Значи, майка ти написа брошура с инструкции.
– Да.
– И ти ги прилагаше.
– Да.
– Забелязах, че си... не знам, различен.
– В какъв смисъл?
– Не какъвто си обикновено.
– Какъв съм обикновено?
– Няма те. Винаги си някъде другаде.
Мълчаливо гризяха маслините, без да знаят какво да си кажат, докато чакаха десертите. Накрая Адриа каза не знаех, че е такава ясновидка.
– Кой?
– Майка ми.
Лаура сложи вилицата на масата и го погледна в очите:
– Знаеш ли, че се почувствах използвана? – продължи. – Схвана ли, след всичко, което ти казах?
Погледнах я внимателно и видях, че синият поглед е овлажнял. Горката Лаура казваше голямата истина за своя живот, а аз не исках да я разбера.
– Извинявай. Не можех да го направя сам.
* * *
Онази нощ с Лаура се любихме много нежно, много внимателно, като че се страхувахме да не се нараним. Тя разгледа заинтригувана медальона, който Адриа носеше на врата, но не каза нищо. После се разплака и тогава за пръв път засмяната Лаура разкри пред мен вечно съпътстващата я доза тъга. Не ми разказа за любовните си мъки. И аз си премълчах.
След като се разходихме из музеите на Ватикана и се възхищавахме мълчаливо повече от час на Мойсей281 в базиликата „Сан Пиетро ин Винколи“, праотецът пристъпи напред, със скрижалите на Завета в ръка, и като се приближи до своя народ и видя, че се кланя на златния телец и танцува около него, стисна гневно каменните плочи, където Яхве беше издълбал с Божие писмо точките на споразумението, новия съюз с неговия народ, и ги хвърли на земята и те се разбиха на парчета. Докато Аарон се навеждаше да вземе едно парче с остри ръбове, нито много голямо, нито много малко, за да си го прибере за спомен, Мойсей се провикна сбирщина мързеливци, какво, по-дяволите, правите, кланяте се на лъжливи богове, щом само обърна гръб, нещастници такива! И богоизбраният народ каза прости ни, Мойсей, няма повече така да правим. Не аз трябва да ви простя, а милостивият Бог, срещу когото съгрешихте, като се кланяхте на лъжливи идоли. Само заради това заслужавате да ви убият с камъни. Всички. А когато излязоха на ослепителното римско слънце по пладне, мислейки за камъни и строшени плочи, хрумна ми, ей тъй, без никаква връзка, как преди един век, през хиляда двеста и деветдесета година от мюсюлманското летоброене, в малкото градче Ал-Хисв се родило едно ревливо момиченце с лице, грейнало като луната, и майка му, като го видяла, казала тази моя щерка е дар от Аллах, Милостивия, красива е като луната и сияйна като слънцето, а бащата, Азизадех търговецът, като видял колко е отпаднала съпругата му, казал, криейки тревогата си, как искаш да я наречем, моя съпруго, и тя отговорила ще се казва Амани и жителите на Ал-Хисв ще я знаят като красивата Амани; останала без сили, сякаш се били изчерпали от изречените думи; а нейният съпруг Азизадех, с горчиви сълзи в тъмните очи, след като се уверил, че всичко е наред, дал една бяла монета и кошница фурми на жената, която била бабувала; погледнал тревожно съпругата си и черен облак преминал през мислите му. С пресеклив глас майката изрекла Азизадех, ако умра, пази добре в моя памет златния накит.
– Няма да умреш.
– Послушай ме. А когато красивата Амани загуби първата кръв, подари й го от мен. Нека й бъде за спомен, съпруже мой. За спомен от майка й, която нямаше сили да... – И се закашляла. – Закълни се – настоявала.
– Заклевам се, съпруго моя.
Акушерката влязла отново в стаята и казала има нужда от почивка. Азизадех поклатил глава и се върнал в дюкяна си, защото трябвало да наблюдава как разтоварват пратката шамфъстък и орехи от Ливан, която току-що била пристигнала. Но даже и да го бяха издълбали на плочи като плочите със закона на неверните синове на Муса282, както те наричат избрания народ, Азизадех никога нямаше да повярва колко тъжен щеше да бъде краят на красивата Амани след петнайсет години, благословен да е милостивият Господ.
– Какво си се замислил?
– Моля?
– Виждаш ли, както винаги витаеш някъде другаде?
Тръгнахме за Барселона с влак и пристигнахме в сряда: Лаура пропусна две лекции за пръв път в живота си, и то без да предупреди. Бартардес, който сигурно долавяше интуитивно много неща, не я упрекна за нищо. А аз след „операция Рим“ вече знаех, че занапред мога да изучавам това, което ми харесва, и да чета съвсем малко лекции, колкото да присъствам в академичния свят. Струваше ми се, че като оставим настрана проблемите със сърцето, небето се разтваряше за мен. Макар и да не се натъкна по пътя си на нито един ценен ръкопис.
281 Става дума за статуята „Мойсей“ на Микеланджело. – Б. р.
282 Пророк и посланик на Аллах, отъждествяван с Мойсей. – Б. р.
29
Адриа свали голям товар от плещите си благодарение на необщителната си майка, която беше мислила за неговата неспособност да се справя с практичните неща и от отвъдното бдеше над сина си както всички майки на света освен моята. Само като си помисля за това, се вълнувам, съзнавайки, че може би в някой момент майка ме е обичала. Сега вече знам със сигурност, че баща ми веднъж се възхити от мен, но съм убеден, че никога не ме е обичал. Аз бях просто още един предмет в славната му колекция. И този предмет се върна от Рим у дома с намерението да сложи ред, защото прекалено дълго се беше спъвал в кашоните с книги, пристигнали от Германия, които още стояха неотворени, запали лампата и биде светлина283. Извика Бернат да му помогне да създаде идеалния ред, сякаш Бернат беше Платон, а той – Перикъл, а апартаментът в Ешампле – оживеният град Атина. И така, двамата мъдри мъже решиха, че в кабинета ще стоят ръкописите, инкунабулите, които ще купи, чупливите предмети, книгите на родителите, плочите, партитурите и речниците, които ползва по-често, и разделиха долните от горните води, беше създадена небесната твърд с нейните облаци, отделена от морските води. В спалнята на родителите, която превърна в своя спалня, се побраха поезията и книгите по музика, раздели долните води, за да има и някое сухо място, и нарече сухото кътче с името земя, а водите нарече морета океани. В неговата детска стая, до шериф Карсън и смелия Черен орел, които стояха на вечна стража върху нощното шкафче, изпразниха, без да ги погледнат, всички лавици с книги, които му бяха правили компания като малък, и там се побраха книгите по история от зараждането на паметта до днес. А също географията и на земята се появиха дървета, семена покълваха и се превръщаха в трева и цветя.
– Какви са тези каубои?
– Не пипай!
Не посмя да му каже, че не е негова работа. Би било несправедливо. Каза само нищо, ще ги изхвърля някой друг ден.
– Хау.
– Какво?
– Срамуваш се от нас.
– Сега имам много работа.
Чух как шерифът, зад вожда арапахо, плю на земята презрително и предпочете да не се намесва.
Трите дълги коридора в апартамента бяха определени за художествената проза, подредена по езици. На нови безкрайни лавици, които поръча на Планас. В коридора към спалнята – романските езици. В коридора към антрето – славянски и скандинавски езици, в широкия коридор в дъното – германски и англосаксонски.
– Ама как можеш да четеш на толкова усукан език като този? – неочаквано попита Бернат, размахвайки „Пешчани сат“284 от Данило Киш.
– С търпение. Ако знаеш руски, сръбският не е толкова труден.
– Ако знаеш руски... – промърмори Бернат обиден. Остави книгата на мястото й и процеди през зъби: – Е, да, така е много лесно.
– В столовата ще сложим литературни есета и теория на литературата и изкуството.
– Трябва да махнеш или кристалните сервизи, или бюфета. – Посочи стените, без да каже нищо за бялото петно над бюфета. Адриа сведе очи и каза подарявам всички кристални сервизи на магазина. Нека ги продадат и да се радват. Печеля три чудесни стени. И бяха създадени рибите и морските твари и всички морски чудовища. А празното място, което беше оставил на стената манастирът „Санта Мария де Жери“ на Модест Уржел, се озова в компанията на Уелек, Уорън, Кайзер, Бърлин, Стайнър, Еко, Бенямин, Ингарден, Фрай, Канети, Люис, Фустер, Джонсън, Калвино, Мира, Тодоров, Магрис и други удоволствия.
– Колко езика знаеш?
– Не знам. Все едно. Ако знаеш няколко, винаги можеш да четеш на повече езици, отколкото си мислиш.
– Да, разбира се, тъкмо щях да кажа същото – Бернат, малко ядосан. Малко след това, докато изкарваха навън един мебел: – Не си ми казал, че учиш руски.
– Нито пък ти, че готвиш втория на Барток285.
– И откъде знаеш?
– Връзки. В стаята за гладене ще сложа...
– В стаята за гладене не пипай нищо. – Бернат, гласът на здравия разум. – Ще трябва да идва някой да бърше прах, да глади и тем подобни. И трябва да има собствено пространство.
– Аз ще върша това.
– Няма да стане. Наеми някого.
– Мога да готвя тортиля286, варен ориз, пържени яйца, макарони и други тестени продукти и всичко, каквото потрябва. Тортиля с картофи. Салати. Зеленчук с картофи.
– Говорим за по-висши дейности: гладене, шиене, чистене. И приготвяне на канелони или угоено пиле на фурна.
Каква досада. Но накрая послуша Бернат и нае една все още млада и енергична жена, казваше се Катерина. Идваше в понеделник, оставаше да обядва и поддържаше цялата къща без грешка. И гладеше. И готвеше. Беше като слънце сред толкова мрак.
– Вижте, в кабинета по-добре не влизайте. Ясно?
– Както вие кажете – каза тя на влизане и хвърли вещ поглед наоколо. – Но трябва да знаете, че този кабинет е развъдник на прах.
– Не чак дотам, хайде да не преувеличаваме...
– Развъдник на прах, пълен с онези сребристи буболечки, които се въдят в книгите.
– Не преувеличавай, Лола Чика.
– Катерина. Нека поне да бърша праха по старите книги.
– И дума да не става.
– Е, тогава позволете ми да мета и мия пода – Катерина се опитва да спаси някои аспекти на преговорите.
– Съгласен съм. Но не пипайте нищо на масата.
– И през ум не ми минава – излъга тя.
Въпреки добрите първоначални намерения, Катерина трябваше да съжителства с изящни изкуства и енциклопедии, които изпълваха стените без шкафове. Нямаше никаква полза да бърчи недоволно нос.
– Не виждате ли, че няма повече място? – Адриа, умоляващ.
– Ама вижте, апартаментът не е малък. Защо са ви толкова книги?
– За да ги ям.
– Жалко за този хубав дом, стените му изобщо не се виждат.
Катерина видя на какво е заприличала стаята за гладене и каза ще трябва да свикна да работя заобиколена от книги.
– Не се тревожи, Лола Чика. През деня те стоят мирни.
– Катерина – отвърна Катерина, като го гледаше изкосо, защото не беше сигурна дали я премята, или си е луд, та дрънка.
– А всичко това, което си донесъл от Германия, какво е? – попита един ден Бернат, като отвори недоверчиво с върха на пръстите капака на един кашон.
– Общо взето, филология и философия. И някое романче. Бьол, Грас, Фокнър, Ман, Льор287, Капман288, Рот, такива работи.
– Къде искаш да ги сложиш?
– Философията – в антрето. Заедно с математиката и астрономията. А филологията и лингвистиката – в стаята на Лола Чика. Романите – всеки в съответния коридор.
– Хайде тогава, почваме.
– С кой оркестър искаш да свириш Барток?
– С моя. Ще поискам прослушване.
– Много добре, нали?
– Нека да видим дали ще стане. Трябва да поръчаш още лавици.
Поръча ги на Планас, който беше предоволен, защото бясното желание на Адриа да подрежда не стихваше. На четвъртия ден от Сътворението Катерина спечели важна победа, защото успя да измоли от Господа разрешение да избърше праха от всички книги в жилището освен в кабинета. И реши да идва и в четвъртък сутрин срещу скромно допълнително заплащане; така гарантираше, че поне веднъж в годината ще може да се чисти от прах всяка книга. Адриа каза както искаш, Лола Чика, ти знаеш по-добре от мен.
– Катерина.
– И понеже остава място, в стаята за гости – религия, теология, етнология и гръко-римски свят.
Това беше моментът, когато Господ раздели водите и изсуши земята и създаде моретата океани.
– Ще трябва да... Какво предпочиташ? Котка или куче?
– Не, не, нищо. – Сухо: – Нищо.
– Не искаш да ти осират къщата. А?
– Не, не е затова.
– Да, разбира се, щом ти казваш... – Бернат, иронично, оставяйки куп книги на пода. – Но ще е добре да си имаш домашно животно за компания.
– Не искам никой да ми умира. Разбрахме ли се? – отвърна, като подреждаше проза на славянски езици на втория ред пред тоалетната. И бяха създадени домашните и дивите животни, които населиха земята, и видя, че е добро.
И седнали на тъмния под в първия коридор, обзети от меланхолия, прегледаха детските книги:
– Я гледай, Карл Май. И аз имам поредицата.
– Виж: Салгари. Десет, не, дванайсет книги.
– И Верн. Аз имах Верн с гравюри на Доре.
– Къде го държиш?
– Кой знае къде.
– И Инид Блайтън. Много е слаба. Но съм ги чел трийсет пъти.
– Какво ще правиш с Тентен289?
– Не искам да хвърлям нищо. Но не знам къде да го сложа.
– Имаш още много място.
И Господ каза да, имам много място, но искам да продължавам да купувам книги, за да го запълвам. Проблемът е къде да сложа книгите на Карл Май и Жул Верн, разбираш ли? А Бернат отговори разбирам те. И видяха, че в тоалетната имаше място между шкафчето и тавана, и Планас, зарадван, им направи една здрава двойна лавица и всичките четива от детството отидоха да живеят там.
– Това няма ли да падне?
– Ако падне, ще дойда аз самият да го подпирам за вечни времена.
– Като Атлант.
– Не ви разбрах.
– Като кариатида.
– Е, не знам това. Но ви уверявам, че няма да падне. Можете да си серете спокойно. Извинете. Искам да кажа, бъдете спокоен.
– А в малката тоалетна – списанията.
– Одобрявам – каза Бернат, пренасяйки двайсет тона антична история по коридора с проза на романски езици към детската стая на Адриа.
– В кухнята – готварските книги.
– Трябва ли ти литература, за да си изпържиш едно яйце?
– Тези книги са на майка, не искам да ги изхвърлям.
И тъкмо да каже ще сътворя човека по мой образ и подобие, си помисли за Сара. За Лаура. Не, за Сара. Не, за Лаура. Не знам, но си помисли.
На седмия ден Адриа и Бернат си починаха и поканиха Текла да види делото на сътворението, а след посещението седнаха на креслата в кабинета. Текла, която вече беше бременна с Льоренс, се възхити от свършената работа и каза на мъжа си да видим дали някой ден ще решиш да си подредиш твоите неща вкъщи. Пиха чай от магазина на Муриа, беше прекрасен. Неочаквано Бернат скочи като ужилен.
– Къде държиш сторионито?
– В сейфа.
– Извади я. Трябва да излезе на въздух. И трябва да свириш, за да не й заглъхне гласът.
– Свиря. Гледам да си възстановя малко нивото. Свиря като вманиачен и започвам да обичам инструмента.
– Самата сториони те кара да я заобичаш – каза Бернат през зъби. – Звукът е невероятен.
– Нали свириш и на пиано? – Текла, с любопитство.
– Елементарно ниво. – И сякаш се оправдаваше: Като живееш сам, имаш много време за себе си.
Седем две осем нула шест пет. Виал беше единственият обитател на сейфа. Извади цигулката и му се стори, че беше побледняла от дългия престой в тъмницата.
– Горкичката. Защо не я сложиш в шкафа при инкунабулите?
– Добра идея. Но застрахователната компания...
– Майната им. Кой пък ще ти я открадне?
Адриа я подаде на своя приятел с жест, който трябваше да мине за тържествен. Изсвири нещо, му каза. И Бернат я настрои, ре-то се беше разсеяло, и изсвири двете фантазии на Бетовен така, че долавяхме оркестъра. Стори ми се, а и досега ми се струва, че свири изключително добре, сякаш животът далеч от мен му беше помогнал да добие зрялост, и си помислих, че когато Текла си отиде, ще му кажа малкия, ама защо не зарежеш тоя мерак да пишеш, като не знаеш как се пише, и да се посветиш на това, което толкова добре умееш да правиш, а?
– Не ме закачай – отговори му Бернат, когато осем дни по-късно му заговори за това. И Господ погледна делото си и каза, че е много добро, защото цялата вселена беше в дома му в една почти универсална десетична класификация. И каза на книгите растете и множете се и се разпръснете из цялата къща.
– Никога не съм виждала толкова голям апартамент – каза възхитена Лаура още преди да си свали палтото.
– Дай, свали си палтото.
– Нито толкова тъмен.
– Все забравям да отворя щорите. Почакай.
– Показа й най-представителната част от жилището и когато влязоха в кабинета, не можа да скрие гордостта си на притежател.
– Виж ти, това цигулка ли е?
Адриа я извади от шкафа и й я подаде. Личеше си, че момичето не знае какво да прави с инструмента. Тогава той го сложи под лупата и запали светлината.
– Чети тук вътре.
– Лауренциус Сториони Кремоненсис... – трудно, но с желание – ме направи хиляда седемстотин шейсет и четвърта година. Гледай ти. – Вдигна глава, възхитена. – Сигурно струва майка си и баща си.
– Предполагам. Не знам.
– Не знаеш? – С отворена уста му върна инструмента, сякаш пареше.
– Не искам да знам.
– Странен човек си, Адриа.
– Да.
Помълчаха известно време, без да знаят какво да си кажат. Това момиче ми харесва. Но винаги, когато съм с нея, мисля за теб, Сара, и се питам защо нашата любов, която беше вечна, се натъкна на толкова пречки. По онова време още не можех да разбера това.
– Свириш ли на цигулка?
– Ами... Само малко.
– Хайде, изсвири нещо.
– Уф...
Предположих, че Лаура не разбира кой знае колко от музика. Всъщност грешах – не разбираше нищо. Но тъй като още не знаех това, предложих й, по памет и като си измислях по малко, „Размишление“ от Таис290, което е много ефектно. Със затворени очи, защото не помнех много добре пръстовката и трябваше да се съсредоточа. А когато Адриа отвори очи, Лаура плачеше със сини, безутешни сълзи и ме гледаше така, сякаш бях някакъв бог или чудо, попитах я какво ти е, Лаура, а тя ми отговори не знам, мисля, че се развълнувах, защото почувствах нещо тук, и направи с ръка няколко кръга по корема си, отвърнах й това е от звука на цигулката, прекрасен е. Тя не можа да потисне едно ридание и чак тогава забелязах, че очите й са съвсем дискретно гримирани – гримът мъничко се беше разтекъл и беше много хубава. Но този път не бях я използвал както в Рим. Дойде, защото сутринта й бях казал искаш ли да дойдеш на освещаването на моя апартамент? А тя, май на излизане от лекция по гръцки, попита да не би да се местиш в друго жилище? Аз: не. А тя: купон ли ще правиш? Аз: не, просто въвеждам нов ред вкъщи и...
– Много хора ли ще дойдат?
– Страшно много.
– Кои?
– Ами ти и аз.
И дойде. А след риданието, което не можа да потисне, стоя известно време замислена, седнала на дивана, зад който бях прекарал часове наред като шпионин заедно с шериф Карсън и неговия храбър приятел.
На нощното шкафче по история и география стоеше на пост Черния орел. Когато влязохме, тя го взе, погледна го, смелият вожд арапахо не се оплака и тя се обърна да ми каже нещо, но Адриа се престори, че не е забелязал, и я попита нещо незначително. Целунах я. Целунахме се. Беше нежна. После я изпратих до тях, убеден, че греша с това момиче и вероятно я наранявам. Но още не знаех защо.
Или знаех, разбира се. Защото в сините очи на Лаура търсех твоите тъмни очи на бегълка, а това никоя жена не може да ми прости.
283 Алюзия към Битие, 1:3. – Б. пр.
284 Става дума за романа
285 Става дума за Концерт за цигулка № 2 от Бела Барток. – Б. р.
286 Омлет с картофи и лук. – Б. пр.
287 Микел Льор (1894–1966) – каталонски писател. – Б. пр.
288 Мария Аурелия Капман (1918–1991) – каталонска писателка. – Б. пр.
289 Става дума за „Приключенията на Тентен“ – поредица комикси на белгийския художник Жорж-Проспер Реми, известен под псевдонима Ерже. – Б. р.
290 Интермецо от операта „Таис“ на Жул Масне. – Б. пр.
30
Стълбището беше тясно и тъмно. Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-зле се чувстваше. Приличаше на играчка, на кукленска къща без осветление. На третия етаж – малка врата. Звънецът, наподобяващ камбанка, каза дин и после дон. А след това – тишина. Чуваха се виковете на децата от тясната и сенчеста улица в този край на Барселонета. Когато вече си мислеше, че е сбъркал, долови приглушен шум от другата страна на вратата и тя се отвори внимателно и безшумно. Никога не съм ти го казвал, Сара, но този ден със сигурност беше най-важният в моя живот. Хванала се за вратата, съсипана, остаряла, но чиста и спретната както винаги, няколко секунди ме гледа в очите, като че ме питаше какво правя там. Едва тогава реагира, отвори широко вратата и ми направи път да вляза. И след като затвори вратата, ми каза скоро ще оплешивееш.
Влязохме в мъничка стая, която беше столова и всекидневна. На една от стените, величествена, картината на Уржел с манастира „Санта Мария де Жери“ поемаше както винаги светлината на залязващото слънце, което бавно се скриваше зад Треспуй. Адриа каза, сякаш се извиняваше, че е разбрал, че е болна и...
– Как разбра?
– От един приятел лекар. Как си?
– Изненадана съм да те видя тук.
– Искам да кажа със здравето.
– Умирам. Искаш ли чай?
– Да.
Изчезна в коридора. Кухнята беше на две крачки. Адриа погледна картината и се почувства така, сякаш е срещнал стар приятел, който въпреки годините не беше остарял; пое дъх и усети аромата на пролетта в този пейзаж, даже чу шума на реката и му стана студено, както на Рамон де Ноля, когато беше стигнал дотам, преследвайки жертвата си. Остана загледан в картината, докато не усети зад гърба си присъствието на Лола Чика. Носеше поднос с две чаши. Направи му впечатление скромната подредба на този мъничък апартамент, който спокойно можеше да се вмести в неговия кабинет.
– Защо не остана да живееш при мен?
– Тук съм добре. Това е моят дом преди и след като живях при майка ти. Не се оплаквам. Чуваш ли? Не се оплаквам. Прехвърлих седемдесетте, на повече от твоите родители съм, и живях живота, който исках.
Седнаха на масата. Глътка чай. На Адриа му беше добре в тишината. След малко:
– Не е вярно, че оплешивявам.
– Така е, защото не можеш да си видиш тила. Приличаш на францискански монах.
Адриа се усмихна. Лола Чика си беше същата и продължаваше да бъде единственият човек на този свят, когото никога не беше виждал да бърчи недоволно нос.
– Чаят е много хубав.
– Получих книгата ти. Трудна е за четене.
– Знам, но исках да я имаш.
– Освен да пишеш и четеш, какво друго правиш?
– Свиря на цигулка. Часове, дни, месеци.
– Е, сега каква полза! Тогава защо я заряза?
– Задушавах се. Тогава беше или цигулката, или аз. И избрах себе си.
– Щастлив ли си?
– Не. А ти?
– Да. Доста. Не съвсем.
– Мога ли да помогна?
– Да. Защо си толкова неспокоен?
– Ами... не ме оставя на мира мисълта, че ако продадеш картината, би могла да си купиш по-голям апартамент.
– Ти не разбираш нищо, дете.
Замълчаха. Тя погледна картината на Уржел с очи, явно свикнали да съзерцават този пейзаж, усещайки, без да съзнава, студа, проникнал до костите на беглеца брат Микел от Сускеда, който търсеше убежище далеч от преследващото го Божие възмездие по пътя към Бургал. Изминаха може би пет минути в мълчание, пиеха чай и всеки си припомняше мигове от живота. Накрая Адриа Ардевол я погледна в очите и каза Лола Чика, много те обичам, ти си много добър човек. Тя допи последната глътка чай, наведе глава и мълча доста дълго, преди да отговори, че това, което е казал, не е вярно, защото майка ти ми каза Лола Чика, трябва да ми помогнеш.
– Какво има, Карме? – малко стресната от тона й.
– Познаваш ли това момиче?
Сложи на кухненската маса снимката на хубаво момиче с тъмна коса и тъмни очи. – Виждала ли си я?
– Не. Коя е?
– Използвачка, която иска да подмами Адриа.
Карме седна до Лола Чика и хвана ръката й.
– Трябва да ми направиш една услуга.
Поиска да ви следя със Сара, за да разбера дали е вярно това, което й е казал детективът, когото била наела. Да: срещахте се на спирката на трамвай 47 на Гран Виа.
– Обичат се, Карме – каза Лола Чика.
– Това е опасно – настоя Карме.
– Майка ти знаеше, че онова момиче иска да те подмами.
– Боже мой – каза Адриа. – Какво означава, че искала да ме подмами?
Лола Чика погледна Карме учудена и повтори въпроса:
– Какво означава, че иска да го подмами? Не виждаш ли, че се обичат? А, Карме?
Стояха прави в кабинета на господин Ардевол и Карме каза наредих да проучат семейството на това момиче, казват се Волтес-Епстейн.
– И какво от това?
– Евреи са.
– Ааа... – Пауза. – И какво от това?
– Нямам нищо против евреите, не става дума за това. Но Феликс... Ох, момиче, не знам как да ти го кажа...
– Опитай се.
Карме направи няколко крачки, отвори вратата, за да се убеди, че Адриа още не си е дошъл, нещо, което знаеше отлично, затвори вратата и каза по-тихо, че Феликс е имал вземане-даване с някакви техни роднини и...
– И какво?
– Ами после са се скарали. И то много лошо са се скарали.
– Феликс е мъртъв, Карме.
– Това момиче се е натрапило в нашето семейство, за да ни обърка живота. Сигурна съм, че я интересува само магазинът. – Почти шепнешком: – Адриа изобщо не я интересува.
– Карме...
– Той е много уязвим. Както витае в облаците, за нея е много лесно да го води за носа.
– Сигурна съм, че това момиче изобщо не знае за съществуването на магазина.
– Ами! Те ни знаят и кътните зъби.
– Не може да си сигурна.
– Да. Преди петнайсет дни тя дойде в магазина с една жена, предполагам, че е майка й.
Преди да решат да попитат за нещо, те се поогледаха, както правят много клиенти, но без да бързат, сякаш искаха да определят стойността и на магазина, и на бизнеса. Карме ги зърна от кабинета и веднага позна момичето, което тайно излизаше с Адриа: тогава пъзелът се сглоби, тя разбра, че зад всичката тази потайност от страна на момичето се крият съмнителни намерения. Обслужи ги Сесилия; после Карме разбра, че са чужденки, вероятно французойки, заради гърленото Р. Търсеха стойка за чадъри и дантелени покривки, но си личеше, че не ги интересува нищо конкретно, просто зяпаха. Разбирате ли, госпожо Ардевол? Същата вечер Карме Боск се обади в агенция „Еспелета“, потърси собственика и направи нова поръчка – нямаше намерение да позволи да използват чувствата на сина й с недостойни намерения. Да, по възможност със същия детектив.
– Но как... Майка... Та нали ние със Сара се виждахме тайно!
– Виж сега... – Лола Чика, навела глава, загледана в мушамата на маса.
– Как се е усъмнила, че...
– Маестро Манлеу. Когато си му казал, че зарязваш цигулката.
– Какво каза? – буйните бели вежди, разрошени, като буреносни облаци над облещените очи, маестро Манлеу, уплашен, възмутен.
– Казах, че щом завърша курса, явявам се на изпит и оставям цигулката. Завинаги.
– Това е заради оная мома, която ти пълни главата с бръмбари.
– Каква мома?
– Не се прави на ударен. Ти да си виждал някога двама души, хванати за ръчичка през цялата четвърта на Брукнер291? А?
– Да, ама...
– То от километър се вижда, глупако, долу на партера, влюбени като две сладки негроидни гълъбчета.
– Това няма нищо общо с решението ми да...
– Има много общо с решението ти да... Тази усойница ти влияе зле. И трябва да я отрежеш от раз.
И тъй като аз онемях от такава наглост, той се възползва, за да ме смаже докрай:
– Ти трябва да се ожениш за цигулката.
– Извинете, маестро. Това е моят живот.
– Както кажеш, умнико. Но те предупреждавам, че няма да оставиш цигулката.
Адриа Ардевол затвори калъфа на цигулката по-шумно от необходимото. Стана и погледна гения право в лицето. Вече беше половин педя по-висок.
– Зарязвам цигулката, маестро Манлеу, независимо дали ви харесва, или не. Майка ми ще узнае това още днес.
– А-а? Значи си имал любезността да го съобщиш най-напред на мен.
– Да.
– Ти няма да оставиш цигулката. След два месеца ще се влачиш пред мен, а аз ще ти кажа много съжалявам момче, всичките ми часове са заети. И ще видиш, че си се прецакал. – Очите му пламтяха: – Ама ти не си ли отиваше?
И после още на минутата каза на майка ти, че е замесено момиче, и Карме си втълпи, че за всичко е виновна Сара и я превърна в свой враг.
– Боже мой!
– И понеже... Това, което ти казах за семейство Епстейн...
– Боже мой!
– Казах й да не постъпва така, но тя написа писмо на майката на Сара.
– Какво й писа? Ти прочете ли го?
– Разни измислици, предполагам, че нещо грозно за теб. – Дълго мълчание, проявява голям интерес към мушамата на масата. – Аз не съм го чела. Хвърли поглед към Адриа, който стоеше с широко отворени, смаяни и разплакани очи, и отново се втренчи в мушамата.
– Майка ти искаше да отдалечи това момиче от твоя живот. И от магазина.
– Това момиче се казва Сара.
– Да, извинявай, Сара.
– Боже мой!
Виковете на децата на улицата започнаха да утихват. Светлината навън отслабваше. След хиляда години, когато столовата вече тънеше в полумрак, Адриа, играейки си с чаената чаша, погледна Лола Чика.
– Защо не си ми го казала?
– От вярност към майка ти. Наистина, момче, Адриа, много съжалявам.
Това, за което най-много съжалявам, е, че си тръгнах много огорчен от дома на Лола Чика, без да се сбогувам, почти без да й кажа Лола Чика, много съжалявам, че си болна. Само я целунах набързо и никога повече не я видях жива.
291 Става дума за Четвърта симфония, наречена от самия композитор „Романтична“. – Б. р.
31
Huitième arrondissement, quarante-huit rue Laborde292. Жилищна сграда по-скоро мрачна, с потъмняла от пушек фасада. Натисна копчето и вратата се отвори със сух, предупреждаващ звук. На пощенските кутии установи, че трябва да се качи на sixième étage293. Предпочете да се изкачи по стълбите вместо с асансьора, за да изразходва излишъка от енергия, натрупан заради паническия страх. Когато стигна горе, постоя няколко минути, за да се успокои дишането му и да си възвърне нормалния ритъм на сърцето. И натисна звънеца, който прозвуча бзсбзсбзсбзс, сякаш искаше да запази тайната. Площадката беше доста тъмна, никой не отваряше вратата. Дали това са леки стъпки? Да? Вратата се отвори.
– Здравей.
Когато ме видя, ти остана с отворена уста и замръзнало изражение на лицето. Да знаеш как подскочи сърцето ми, когато те видях отново след толкова години, Сара. Беше по-възрастна, не искам да кажа състарена, по-възрастна, но все така хубава. Една по-спокойна красота. Тогава си помислих, че никой няма право да ни краде младостта, както бяха постъпили с нас. Зад теб, на една конзола, букет от много красиви цветя, но бледи на цвят и тъжни, поне така ми се стори.
– Сара.
Тя продължаваше да мълчи. Естествено, ме позна, но не ме очакваше. Не бях дошъл в подходящ момент, не бях добре приет. Отивам си, ще се върна по друго време, обичам те, бих искал, искам да говоря с теб за... Сара.
– Какво искаш?
Като продавач на енциклопедии, който знае, че разполага с половин минута, за да изстреля посланието, което ще попречи на скептичния клиент да затвори вратата под носа му, Адриа отвори уста и загуби тринайсет секунди, докато каже измамиха ни, измамиха те, избяга, защото ти казаха ужасни неща за мен. Лъжи. И ужасни неща за баща ми. Истини.
– А писмото, което ми изпрати, където ми казваш, че съм смрадлива еврейка, че високомерното ми семейство може да върви на майната си, а?
– Аз никога не съм ти пращал писмо! Не ме ли познаваш?
– Не.
Енциклопедията е полезно пособие за всяко семейство с културни интереси, каквото е вашето, госпожо.
– Сара. Дойдох да ти кажа, че всичко това е било замислено от майка ми.
– Поздравления. Кога беше това?
– Преди много години. Но аз го научих едва преди пет дена. Времето, което ми беше нужно, за да те намеря! Ти изчезна, не аз!
Произведение с такива качества винаги е от полза, за вашия мъж и за вашите деца. Имате ли деца, госпожо? Имате ли съпруг? Омъжила ли си се, Сара?
– Мислех, че си избягала заради твои си проблеми, и никой не искаше да ми каже къде си. Дори твоите родители...
На двайсет и две вноски, много удобни за плащане. А десетте тома може да ползвате още от първия ден.
– У вас ненавиждаха баща ми за...
– Всичко това вече го знам.
Може да задържите този том, за да го разгледате, госпожо. Ще дойда пак, не знам, може би догодина, само не ми се сърдете.
– Аз нищо не знаех.
– Писмото, което си ми написал... Ти лично си го дал на майка ми. – Сега сви в юмрук ръката, с която държеше вратата, сякаш беше готова всеки момент да ме прасне по носа. – Подлец!
– Аз не съм ти писал никакво писмо. Всичко това са лъжи! Не съм давал нищо на майка ти. Та ти даже не ме запозна с нея!
Отчаяна атака преди отстъплението: не ме карайте да мисля, госпожо, че не сте културна жена, която се интересува от световните проблеми!
– Покажи ми го! Не познаваш ли моя почерк? Не видя ли, че те мамят?
– Покажи ми го... – повтори тя саркастично. – Скъсах го на парченца и го изгорих, беше написано с омраза.
Боже мой, иде ти да убиеш. Какво да правя, какво да правя?
– Нашите майки ни настроиха един срещу друг.
– Желая доброто на моя син и се грижа за бъдещето му – каза госпожа Ардевол.
– А аз – за доброто на моята дъщеря. – Леден отговор на госпожа Волтес-Епстейн. – Нямам никакъв интерес тя да общува с вашия син. – Суха усмивка: – Като знам чий син е, не мога да го гледам с добро око.
– Ами тогава няма какво да говорим повече, може ли да пратите дъщеря си някъде за известно време?
– Коя сте вие, че да ми заповядвате?
– Добре. Моля ви да предадете на вашата дъщеря това писмо от моя син.
Подаде й запечатан плик. Рашел Епстейн се поколеба за секунда, но после го взе.
– Може да го прочетете.
– Коя сте вие, че да ми казвате какво да правя.
Разделиха се студено, бяха се разбрали отлично. И госпожа Волтес-Епстейн отвори писмото, преди да го даде на Сара, разбира се, че е така, Адриа.
– Аз не съм ти писал никакво писмо...
Мълчание. Прав на площадката пред апартамента на rue Laborde, Huitième Arrondissement. Една съседка със смешно кученце слизаше и поздрави Сара с вял жест, а тя й отвърна с разсеяно кимване.
– Защо не ми каза нищо? Защо не ми се обади? Защо не поиска да го обсъдиш с мен?
– Избягах разплакана и си казвах отново същото, не, не може, няма да стане.
– Отново същото?
Сега очите ти бяха разплакани, натежали от твоята непозната история.
– Вече бях преживяла едно разочарование. Преди да те срещна.
– Боже мой. Нямам вина, Сара. Аз също страдах от твоето бягство. Едва преди пет дни разбрах защо си избягала.
– И как ме намери?
– Чрез същата агенция, която ни беше шпионирала. Обичам те. Не съм престанал да тъгувам за теб всеки изминал ден. Исках обяснения от твоите родители, но те не пожелаха да ми кажат нито къде си, нито защо избяга. Беше ужасно.
Все така стояха на площадката пред жилището в Huitième Arrondissement; през отворената врата падаше светлина върху фигурата на Адриа, но Сара не го покани да влезе.
– Обичам те. Искаха да съсипят любовта ни. Разбираш ли?
– Съсипаха я.
– Не разбирам как така повярва всичко, което ти наговориха.
– Бях много млада.
– Вече беше на двайсет години.
– Бях само на двайсет години, Адриа. – С колебание: – Казаха ми какво да правя и го направих.
– А аз?
– Да, имаш право. Но беше ужасно. Твоето семейство...
– Какво?
– Баща ти... това, което е направил...
– Аз не съм баща ми. Нямам никаква вина за това, че съм син на баща си.
– Много ми беше трудно да погледна така на нещата.
Госпожата иска да затвори вратата, а той с уверена усмивка й казва да забравим енциклопедията, госпожо, и прибягва до последното средство: еднотомния енциклопедичен речник, който ще помага на вашите деца да си пишат домашните. Колко е шибан този живот, сигурно имаш един куп деца.
– А защо не ми се обади тогава?
– Защото бях устроила живота си. Трябва да затворя вратата, Адриа.
– Какво означава бях устроила живота си? Омъжи ли се?
– Адриа, стига вече.
И госпожата затвори вратата. Последното, което видя, бяха тъжните цветя. На площадката зачерква името на изгубената клиентка и проклина тази работа, пълна с провали и само тук-таме по някой успех.
Пред затворената врата останах само с мрака в моята душа. Нямах сили дори да се поразходя из града de la lumière294, всичко ми беше безразлично. Адриа Ардевол се върна в хотела, просна се на леглото и заплака. За момент си помисли дали няма да е по-добре да счупи огледалото на шкафа, което отразяваше болката му, или да се хвърли от балкона. Реши да се обади по телефона, с влажни очи, с отчаяние на устните.
– Да.
– Здравей.
– Здравей, къде си? Звънях у вас и...
– В Париж съм.
– А.
– Да.
– Този път нямаше ли нужда от адвокатка?
– Не.
– Какво ти става?
Адриа помълча няколко секунди; вече съзнаваше, че се опитва да смеси олио с вода.
– Адриа, какво ти става? – И тъй като мълчанието беше прекалено дълго, опита се да го наруши: – Да нямаш френска полусестра?
– Не, нищо, няма нищо. Май малко ми липсваш.
– Добре. Кога се връщаш?
– Утре сутринта ще взема влака.
– Може ли да знам какво правиш в Париж?
– Не.
– Е, много добре – гласът на Лаура, ужасно обиден.
– Добре де... – гласът на Адриа, снизходителен. – Дойдох да прегледам оригинала на
– Какво е това?
– Последната книга на Муратори296.
– Аха.
– Интересно. Между ръкописа и изданието има съществени разлики, както се опасявах.
– Аха.
– Какво ти става?
– Нищо. Ти си лъжец.
– Да.
Лаура затвори телефона.
Включи телевизора, вероятно за да забрави укорителния тон.
Попаднах на един белгийски канал на фламандски297. Оставих го, за да проверя как съм с нидерландския. Така чух новината. Разбирах отлично, помагаха ми ужасяващите кадри, но Адриа никога не би могъл да предположи, че случилото се може да има нещо общо с него. Всичко ме засяга. Смятам се виновен, задето човечеството се е отклонило в толкова нежелана посока.
Фактите, така както ги излагаха очевидците пред местната преса и така както по-късно стигнаха до белгийската, са следните: Туру Мбулака (Томас Лубанга Дийло – Матонге, Киншаса, местожителство Юмбу-Юмбу) постъпил в болницата „Бебенбелеке“ същия ден, дванайсети, с оплакване от силни болки в корема. Доктор Мюс му поставил диагноза перитонит и уповавайки се на Бога, го оперирал по спешност в мизерната операционна на болницата. Наложило се изрично да заяви, че в операционната няма да влезе никой от охраната, нито въоръжен, нито невъоръжен; че няма да може да влезе нито една от трите съпруги на пациента, нито първородният му син и че за да го оперира, трябва да си свали тъмните очила. И че го оперира по спешност не защото е местният племенен вожд, а защото животът му е в опасност. Туру Мбулака изревал да оставят, по дяволите, доктора да си върши работата, че се превива от болки и ще вземе да припадне, а изпадне ли в несвяст от болка, мъжът губи способността си за отбрана и враговете му лесно ще го победят.
Упойката, поставена от единствената медицинска сестра анестезиоложка в болницата, лишила Туру Мбулака от способността за отбрана в тринайсет часа и три минути. Операцията продължила точно един час и пациентът бил преместен в общата зала два часа по-късно (в „Бебенбелеке“ нямаше интензивно отделение), когато вече действието на упойката било започнало да отзвучава и можел да каже, без да си прехапе езика, че коремът адски го боли, мамка му, какво ми е направил? Доктор Мюс не обърнал никакво внимание на заплашителния коментар на пациента си – през дългия си живот се бил наслушал на какво ли не – и забранил на охраната да стои в залата. Да чакат на зелената пейка до самия вход, господин Туру Мбулака сега има нужда единствено от почивка. Жените на вожда били донесли чисти чаршафи, ветрила срещу жегата и телевизор с батерии, който сложили при краката му. Както и много храна, която пациентът не можел и да опита през следващите пет дни.
В края на работния ден доктор Мюс бил много натоварен заради рутинните посещения в диспансера. С всеки изминал ден възрастта му тежала все повече, но той се преструвал, че не забелязва, и работел все така безупречно. Наредил на всички медицински сестри, с изключение на дежурната, да вървят да си почиват, макар да не било свършило работното време; често постъпвал така: искал да бъдат отпочинали на другия ден, защото никога не се знаело какво може да им поднесе следващият ден. Приблизително по същото време го посетил някакъв чужденец, с когото се затворил в кабинета си и разговарял повече от час неизвестно за какво. Започвало да се стъмва и през прозореца се чувало кудкудякането на една разтревожена кокошка. Когато луната се показала откъм Молоа, се чул глух трясък. Може би е било изстрел. Двамата телохранители се надигнали едновременно от зелената пейка, където пушели, сякаш задвижени от един механизъм, извадили оръжието от калъфа и се спогледали учудени. Шумът идвал от другата страна. Какво да правим, да отидем двамата, ти остани, ще отида аз. Хайде, върви, аз оставам за всеки случай, а?
– Обели ми това манго – извикал Туру Мбулака на третата си съпруга няколко секунди преди да се чуе изстрелът, ако това изобщо било изстрел.
– Докторът каза, че... – всъщност в залата не се било чуло нищо, нито предполагаемия изстрел, нито разговора, защото по телевизора на вожда течала шумна разправия с един участник в конкурс, който не можел да отговори на зададен въпрос, и публиката се късала от смях.
– Какво ти разбира докторът. Иска да ме тормози. – Погледнал към телевизора и на лицето му се изписало презрение. – Невежа сган – казал по адрес на нещастния състезател. Към третата съпруга: – Хайде, обели ми мангото.
В момента, в който Туру Мбулака захапал забранения плод, се разиграла трагедията: в полутъмната стая влязъл някакъв въоръжен мъж, изстрелял един откос по Туру Мбулака, мангото се пръснало, а горкият пациент бил така надупчен, че страшната рана от операцията изглеждала като драскотина. С точна стрелба убиецът повалил трите беззащитни съпруги, огледал, целейки се, цялата зала, вероятно търсел първородния син, и напуснал помещението. Двайсетте болни на легло чакали примирени смъртоносния изстрел, но дъхът на смъртта ги подминал. Убиецът, който според едни носел жълта кърпа, според други синя, като и в двата случая тя скривала лицето му, изчезнал бързо в нощта. Някои твърдяха, че са чули мотор на кола, други не искаха нищо да знаят и още трепереха само при мисълта за случилото се, а според пресата в Киншаса убиецът или убийците били застреляли двамата некадърни телохранители на Туру Мбулака, единия в един от коридорите на болницата, а другия – на зелената пейка, която била изцапана с кръв. Освен това бяха убити една конгоанска милосърдна сестра и лекарят на болницата „Бебенбелеке“ доктор Мюс, който, стреснат от шума, бил влязъл в общата зала и сигурно е пречел на убийците. Или даже може да се е опитал да отблъсне нападението, с присъщото му презрение към опасностите, изтъквайки, че току-що е оперирал този човек. Или просто са го убили с един изстрел в главата, без да му дадат да гъкне. Не, според някои очевидци – с изстрел в устата. Не, в гърдите. Не, в главата. Всеки болен си имаше своя версия за всеки епизод от трагедията, макар да не беше видял нищо; а кърпата на убиеца, кълна се, беше зелена, или може би жълта, наистина се кълна. Освен това двама от болните, както и едно дете бяха засегнати от изстрелите, насочени срещу племенния вожд Туру Мбулака. Тук приключва описанието на това изненадващо нападение в един регион, където не бяха заложени кой знае какви европейски интереси. А VRT298 му посвети осемдесет и шест секунди, защото, след като гръмна новината, че бившият президент Жискар д’Eстен си е изцапал ръцете с диамантите на император Бокаса, той беше предприел една обиколка из Африка и стигайки до областта Куилу, се беше отклонил от маршрута, за да посети болницата „Бебенбелеке“, която вече беше добила известност въпреки нежеланието на основателя й, който живееше само за работата си. Жискар се беше снимал с доктор Мюс, който стоеше както винаги с наведена глава, както винаги загрижен за работата, която му предстоеше. И с милосърдните сестри от „Бебенбелеке“ и с някакво усмихнато дете с блестящи бели зъби, което се беше шмугнало и правеше муцунки зад официалните лица. Не беше минало много време оттогава. Адриа изключи телевизора – само тази новина му липсваше, за да се разстрои напълно.
Два дни по-късно проучвайки подробностите около нападението над болницата „Бебенбелеке“, и френският, и белгийският печат установиха следните факти: при атентата срещу племенния вожд Туру Мбулака, личност уважавана, мразена, клеветена, възхвалявана и вдъхваща страх в цялата област, бяха загинали седем души: пет от свитата на главатаря, една милосърдна сестра и директорът на болницата доктор Ойген Мюс, известен с трийсетгодишната си работа в полза на болните в това кътче на света между Белеке и Киконго. Под въпрос беше съдбата на болницата, основана от него самия през петдесетте години... и като някакво не толкова важно допълнение от последната минута, последните редове на новината гласяха, че в отговор на жестокия атентат срещу Туру Мбулака в Юмбу-Юмбу е имало безредици, които са причинили смъртта на дванайсет души от привържениците и противниците на тази толкова спорна фигура, нещо средно между военен диктатор и племенен вожд, непосредствен продукт на деколонизацията, извършена от белгийската държава.
292 Осми район, улица „Лаборд“ 48 (фр.). – Б. пр.
293 Шести етаж (фр.). – Б. пр.
294 На светлината (фр.). – Б. пр.
295 „За общественото благополучие“ (ит.). – Б. пр.
296 Луиджи Антонио Муратори (1672–1750) – италиански историк. – Б. пр.
297 Неофициално название на нидерландския, говорен в Белгия. – Б. р.
298 Vlaamse Radio- en Televisieomroeporganisatie – фламандски обществен радио-телевизионен оператор. – Б. р.
* * *
На триста четирийсет и три километра на север от хотела, където Адриа бленуваше Сара да дойде при него и да го помоли да започнат отначало, а той да попита как разбра, че съм в този хотел, и тя да отвърне свързах се с детектива, към когото си се обърнал ти, за да разбереш къде съм; но понеже тя не идваше, той не слизаше нито на закуска, нито на вечеря, не се бръснеше, нищо не правеше, защото искаше само да умре и не преставаше да плаче; на триста четирийсет и три километра от болката на Адриа треперещите ръце, които държаха един брой от
Вечерта вторият канал на VRT отрази новината, но с акцент върху личността на основателя на болницата. И съобщиха, че в десет вечерта ще бъде излъчен документален филм на VRT за него, сниман преди две години във връзка с отказа му да получи наградата „Крал Бодуен“, защото към нея нямало субсидия за издръжка на болницата „Бебенбелеке“. И защото нямал намерение да пътува до Брюксел за никаква награда, тъй като счита, че присъствието му е по-необходимо в болницата, отколкото където и да е другаде. В десет вечерта една трепереща ръка натисна копчето, за да включи стария телевизор. Чу се мъчителна въздишка. На екрана се появи логото на „60 минути“ и веднага след това – кадри, очевидно снимани тайно: доктор Мюс казва на някого, докато крачи под портика на болницата край една пейка, боядисана в зелено и без следи от кръв, нямаше нужда да правят никакъв репортаж; в болницата има много работа и не бива да се разсейват.
– Един репортаж може да ви бъде от голяма полза – малко възбуденият глас на Ранди Остерхоф, който отстъпва назад, насочил скритата камера към доктора.
– Ако искате да направите дарение, болницата ще ви бъде много благодарна. – Посочи зад себе си: – Днес е ден за ваксинации и е доста напрегнато.
– Може да почакаме.
– Моля.
Тук се появяваше заглавието: „Бебенбелеке“. После кадри с бедното обзавеждане на болницата, милосърдните сестри в разгара на работата, не вдигат глава, затрупани с работа, проникнати от онази почти нечовешка отдаденост на работата. И някъде съвсем на заден план – доктор Мюс. Един глас разказваше, че доктор Мюс е от едно селце край Балтийско море, че преди трийсет години се е установил в „Бебенбелеке“, буквално без нищо, и камък по камък е вдигнал тази болница, която покрива, макар и не напълно, нуждите от здравеопазване в обширния район Куилу.
Човекът с треперещата ръка стана и отиде до телевизора да го изключи. Знаеше този репортаж наизуст. Въздъхна.
Преди две години го бяха излъчили за пръв път. Почти не гледаше телевизия, но в този момент телевизорът беше включен. Отлично си спомня, че му беше направило впечатление онова живо, чисто журналистическо въведение: доктор Мюс бърза за някой спешен случай и казва на журналистите, че няма време за нищо друго освен за...
– Познавам този човек – беше казал човекът с треперещите ръце.
Изгледа внимателно репортажа. Нито Бебенбелеке, нито имената Белеке и Киконго му говореха нещо. Но лицето, лицето на доктора... Това лице беше свързано с болка, с неговата голяма и единствена болка, но той не знаеше как. И тогава отново се появи болезненият спомен за неговото семейство, за малката Труде, моята изгубена Тру, за Амеличе, която го упрекваше с поглед затова, че нищо не прави, той, който трябваше да спаси всички, и тъщата, която непрекъснато кашляше, вкопчила се в цигулката, и моята Берта с Жулиет на ръце, и целият този огромен ужас. И какво общо има лицето на доктора с толкова много болка? Към края на репортажа, който той си наложи да изгледа, разбра, че в оная зона на ендемична политическа нестабилност Бебенбелеке беше единствената болница на стотици километри наоколо. Бебенбелеке. И един лекар, чието лице му причиняваше болка. И когато се появиха надписите, си спомни къде и как се беше запознал с доктор Мюс, брат Мюс, траписткия монах с благия поглед.
Тревогата дойде, когато един брат санитар, силно притеснен, прошепна на ухото на отеца приор: не знам какво да правя, четирийсет и девет килограма, отче, заприличал е на кука, отче, и очите му са изгубили блясък. Аз...
– Никога не е имало блясък в очите му – неблагоразумно се изпусна да каже отецът приор и веднага си помисли, че не е проявил милосърдие към един брат от общността.
– Просто не знам какво още да направя. Месната и рибената супа за болните почти не ги докосва. Хвърляме ги.
– А послушанието?
– Прави усилие, но не може. Сякаш е загубил желание да живее. Даже напротив, сякаш бърза, да ме прости Господ, ако трябва да кажа това, което мисля.
– Трябва да го кажеш, брате. Задължава те послушанието.
– Брат Роберт – каза братът санитар, като бършеше с кърпа потта от плешивото си теме и се мъчеше да потисне треперенето на гласа си – иска да умре. И освен това, отче...
И докато прибираше кърпата между гънките на расото, издаде тайната, която отецът приор още не знаеше, защото преподобният отец Мартен беше пожелал да я отнесе в гроба. Абатът беше подписал, че брат Роберт е достоен да влезе като послушник в манастира на Цистерцианския орден на строгото съблюдение в Ахел300, досами свежите и бистри води на река Тонгелреп, място, което изглеждаше идеално да облекчи мъките на душата, наказана заради чуждите грехове и собствената слабост. Ахелското абатство „Свети Бенедикт“ беше идилично кътче, където Матиас Алпартс, бъдещият брат Роберт, щеше да се научи да обработва земята и да диша чист въздух до кравешкия тор, щеше да се научи да прави сирене, да обработва медта или да мете и най-прашните кътчета на манастирския двор и всяко помещение, което му наредят да мете, обгърнат от строгото мълчание, което съпътстваше двайсет и четири часа в денонощието монасите траписти, неговите нови братя. Не му беше никак трудно да става всеки ден в три часа – най-студения час на нощта, и да се отправя с вкочанени от студ крака, тъй като сандалите не можеха да ги стоплят, за утринната молитва, която му даваше надежда за нов ден, а може би и нова надежда. И след това, отново в килията, да се упражнява в
Отецът приор погледна брата санитар с отворена уста. Защо преподобният абат отец Манфред трябваше да отсъства тъкмо сега! Защо трябваше генералният капитул да се свиква именно в деня, когато брат Роберт беше изпаднал в нещо като прострация, от която ограниченото познание на брата санитар не можеше да го извади? Защо, вселенски Боже? Защо приех да стана приор?
– Но той е жив, нали?
– Да. Изпаднал е в кататония. Така смятам. Казваш му стани, и той става, казваш му седни, и той сяда. Казваш му говори, и той се разплаква, отче.
– Това не е кататония.
– Вижте, отче, когато става дума за рани, одрасквания, счупени кости и изкълчвания, за грип и настинка, за болки в корема – винаги съм насреща, но за тези душевни терзания...
– И какво препоръчвате, брате?
– Аз, отче...
– Да, какво препоръчвате?
– Да го прегледа истински лекар.
– Доктор Гел едва ли ще може нещо да направи.
– Имам предвид истински лекар.
За щастие, на третото заседание на генералния капитул отецът абат Манфред сподели разтревожен пред другите братя абати това, което му беше съобщил по телефона приорът с изплашен и далечен глас. Отецът абат на Мариавалд305 му каза, че ако сметне за уместно, в неговия манастир има един монах лекар, който въпреки своята крайна смиреност и напълно против волята си беше си спечелил име даже извън манастира. Че лекува болести както на тялото, така и на духа. И че брат Ойген Мюс е на негово разположение.
За първи път от десет години, след като на шестнайсети април от лето Господне 1950-о беше успял да постъпи в ахелското абатство „Свети Бенедикт“ и беше станал брат Роберт, Матиас Алпартс напускаше пределите на абатството. Дланите, опрени върху краката му, трепереха много силно, с изплашени очички гледаше през мръсния прозорец на ситроена „Щромберг“306, който подскачаше по прашния път, отнасяйки го далеч от неговото убежище към бурния свят, от който бе пожелал да избяга завинаги. Братът санитар от време на време го поглеждаше крадешком, Матиас усещаше и се мъчеше да се разсее, гледайки тила на мълчаливия шофьор. Пътуването до Хаймбах продължи четири часа и половина, през които, в стремежа си да наруши упоритото му мълчание, братът санитар успя да измърмори молитвите от третия, шестия и деветия час, съпроводен от шума на неизправния карбуратор. Стигнаха пред вратите на Мариавалд, когато камбаните, толкова различни от ахелските, Господи, призоваваха общността за вечерня.
На другия ден, след хвалебствената молитва, му наредиха да почака, седнал на твърда пейка в един от ъглите на широк и добре осветен коридор. Няколкото почтителни думи на немски, изречени от монаха санитар, прокънтяха в ушите му като безмилостни заповеди. Монахът санитар, помощник на брат Мюс, и братът санитар от Ахел изчезнаха зад една врата. Вероятно им трябваше предварителна информация. Във всеки случай го оставиха сам с всичките му страхове; след това брат Мюс го въведе в тихия кабинет, седнаха от двете страни на една маса и той го помоли на доста правилен нидерландски да му обясни какво го измъчва; и брат Роберт се втренчи в очите му, срещна благия поглед и тогава болката му се отприщи и той започна да говори: защото, представи си, обядваш вкъщи с жена си, с тъща си и с трите дъщерички, тъщата е малко настинала, постлали сме новата покривка на бели и сини карета, защото днес малката Амеличе, която е най-голямата, има рожден ден. След тези думи брат Роберт говори цял час, без да млъкне, без да си поеме дъх, без да поиска чаша вода, без да престане да гледа чистата маса и без да вижда тъжния поглед на брат Ойген Мюс. И след като разказа цялата история, добави и така прекарах живота си, с наведена глава, оплаквах своето малодушие и се питах как да поправя това зло, докато не ми хрумна мисълта да се скрия там, където споменът никога няма да може да ме настигне. Почувствах нужда отново да разговарям с Бога и поисках да постъпя в картезиански манастир, но там ме увериха, че това, което съм намислил, не е разумно. От този ден нататък започнах да лъжа и когато почуках на други две места, не споменах причините за моята болка, нито пък я показах. При всеки следващ разговор научавах какво трябва да казвам и какво трябва да премълчавам, така че, когато почуках на вратата на ахелското абатство „Свети Бенедикт“, вече знаех, че никой няма да попречи на моето късно призвание, и умолявах, ако това не противоречи на послушанието, да ми позволят да живея в манастира, като върша винаги най-скромната работа. И от този ден отново почнах да разговарям по мъничко с Бога и научих кравите да ме слушат.
Доктор Мюс го хвана за ръката. Останаха така в мълчание може би десет, може би двайсет минути; и тогава брат Роберт започна да диша по-спокойно и каза след толкова години мълчание в манастира споменът отново ме връхлетя.
– Трябва да бъдете готов, защото ще ви връхлита от време на време, брате Роберт.
– Няма да мога да издържа.
– Ще можете, с Божията помощ.
– Бог не съществува.
– Вие сте монах трапист, брате Роберт. Нима искате да ме скандализирате?
– Моля Бог за прошка, но не разбирам Неговите намерения. Защо ако Бог е любов...
– Това, което ще ви крепи да бъдете човек, е съзнанието, че никога не сте причинили зло, подобно на онова, което гложди душата ви. Подобно на онова, което са сторили на вас.
– Не на мен, на Тру, на Амелия, на малката Жулиет, на моята Берта и на настиналата ми тъща.
– Прав сте, но и на вас са ви сторили зло. Героичен човек е този, който на злото отвръща с добро.
– Ако срещна отговорните за... – изхлипа. – Не знам какво бих направил, отче. Кълна ви се, мисля, че не съм способен да им простя...
Брат Ойген Мюс пишеше нещо на едно листче. Брат Роберт го погледна в очите и той също го погледна, както в онзи момент, когато доктор Мюс казваше на журналиста, че няма време за губене, и без да знае беше погледнал по същия начин към обектива на скритата камера. И тогава Матиас Алпартс разбра, че трябва да отиде в Бебенбелеке, където и да е това, за да срещне отново този поглед, който можеше да го успокои, защото спомените отново го бяха връхлетели.
299 Антверпенски вестник (нидерл.) – белгийски всекидневник, списван на нидерландски език. – Б. р.
300 Става дума за траписткото абатство, намиращо се в град Хамонт-Ахел (Североизточна Белгия). – Б. р.
301 Букв. „божествено четиво“ (лат.); според католическата традиция – вникване в Божието слово чрез четене, размишление, молитва и съзерцание. – Б. р.
302 Градински подправки (нидерл.). – Б. пр.
303 Часовете от денонощния богослужебен цикъл не съвпадат с астрономическите. Третият каноничен час обхваща времето от 9 до 12 часа; шестият – от 12 до 15 часа; деветият – от 15 до 18 часа. – Б. р.
304 Комплеторий – последният от каноничните часове, с който завършва денят; съответства на повечерието в православното богослужение. – Б. р.
305 Трапистко абатство, разположено близо до град Хаймбах (Германия). – Б. р.
306 Става дума за модела „Траксион аван“, наричан в Испания „Щромберг“ по названието на първоначално използвания карбуратор. – Б. р.
* * *
Първото, което откриваш веднага щом пристигнеш в Бебенбелеке, е, че няма никакво селище с такова име. Така се казва само болницата, която е насред нищото, на много мили на север от Кикуит, на много мили на юг от Юмбу-Юмбу и доста далече от Киконго и Белеке. Болницата е заобиколена от колиби, които някои от пациентите са построили около здравния център и които без официално разрешение ползват роднините на болните, когато престоят в болницата се окаже по-дълъг; лека-полека се появяват нови колиби, в някои от тях се настаняват обитатели, които нямат нищо общо с болницата, и така с годините ще се създаде селото Бебенбелеке. За доктор Мюс това беше добре дошло. Както и за кокошките, които спокойно се разхождаха около болницата и макар че им беше забранено, често влизаха и в самите помещения. Бебенбелеке е село, направено от мъка, защото на половин километър от болницата, в посока към Джило, точно след бялата скала, е гробището на пациентите, които не са могли да се преборят с болестта. Показател за провалите на доктор Мюс.
– Напуснах ордена няколко месеца след това – каза Матиас Алпартс. – Постъпих с мисълта, че това е лекарството за мъката ми, и си тръгнах убеден, че е най-доброто лекарство. Но в манастира или навън, спомените си остават живи.
Доктор Мюс го покани да седне на зелената пейка до входа, която още не беше изцапана с кръв, и хвана ръката му, както преди трийсет години в болничния кабинет в абатството „Мариавалд“.
– Благодаря ви за желанието да ми помогнете, брате Мюс – каза Матиас Алпартс.
– Съжалявам, че не съм могъл да ви помогна достатъчно.
– Помогнахте ми много, брате Мюс. Сега вече съм подготвен и когато ме връхлети споменът, мога да се справя малко по-добре.
– Често ли ви се случва?
– По-често, отколкото бих желал, брате Мюс. Защото...
– Не ме наричайте брат, вече не съм монах – прекъсна го доктор Мюс. – Малко след нашата среща поисках разрешение от Рим.
Мълчанието на бившия брат Роберт беше толкова красноречиво, че бившият брат Мюс трябваше да го наруши и да му отговори, че е напуснал ордена, за да се покае и, да ме прости Бог, с твърдото убеждение, че мога да бъда по-полезен при болните, отколкото като се моля затворен в манастира.
– Разбирам ви.
– Не съм искал да критикувам монашеския живот, става дума за моята душевна нагласа и настоятелите разбраха това.
– Вие сте светец, изгнаник в тази пустиня.
– Това не е пустиня. И аз не съм светец. Аз съм лекар, бивш монах, и просто работя като лекар. И се стремя да поправям такива злини като болестите.
– Мене ме преследва самото зло.
– Знам. Но аз мога да се боря само срещу болестите.
– Искам да остана тук и да ви помагам.
– Много сте възрастен. Над седемдесет години сте, нали?
– Това няма значение. Мога да бъда полезен.
– Невъзможно е – отговори доктор Мюс.
Тонът му изведнъж беше станал сух. Сякаш събеседникът му беше нанесъл дълбока обида. Ръцете на Матиас Алпартс се разтрепераха и той ги скри в джобовете, за да не забележи докторът.
– Кога ви треперят така ръцете? – Доктор Мюс сочеше с глава скритите ръце; Матиас потисна неприятното чувство и протегна ръце пред себе си – трепереха много силно.
– Когато изскочат спомените. Понякога си мисля как е възможно да се движат така против волята ми.
– Не бихте могли да ми бъдете полезен при това треперене.
Матиас Алпартс го погледна в очите – коментарът беше най-малкото жесток.
– Мога да бъда полезен по много начини – отвърна обиден. – Да копая градината например. В манастира „Ахел“ се научих да обработвам земята.
– Брате Роберт... Матиас... Не настоявайте. Трябва да се върнете у дома.
– Нямам дом. Тук мога да бъда полезен.
– Не.
– Не приемам отказа.
Тогава доктор Мюс хвана Матиас Алпартс под ръка и го заведе да вечерят. Както всяка вечер единственото блюдо беше лепкава просена каша, която докторът стопли на едно котлонче. Седнаха да се хранят в самия кабинет, като използваха масата на доктора. Доктор Мюс отвори едно шкафче, извади две чинии и Матиас забеляза как скри нещо подобно на мръсен парцал зад едни пластмасови чаши. Докато ядяха без желание, докторът му обясни защо не може да остане да му помага нито като санитар, нито като градинар, нито като готвач, нито да обработва една земя, която само с цената на кървава пот можеш да накараш да роди плодове.
В полунощ, когато всички спяха, на Матиас Алпартс, не му се разтрепериха ръцете, когато влезе в кабинета на доктор Мюс. Отвори шкафчето до прозореца и с помощта на малко фенерче намери това, което търсеше. Разгледа парцала на слабата мъждукаща светлина. В продължение на една безкрайна минута се колебаеше дали наистина го е познал. Цялото треперене се беше съсредоточило в сърцето, а то напъваше да изскочи през гърлото. Чак когато пропя петел, се реши и върна парцала на мястото му. Усети сърбеж на върха на пръстите, същия сърбеж, който усещаше Феликс Ардевол и който започвах да усещам аз, когато желаният предмет ми се изплъзваше безвъзвратно. Сърбеж и треперене на върха на пръстите. Въпреки че болестта на Матиас Алпартс не беше като нашата.
Тръгна си, преди да изгрее слънцето, с камионетката, която докарваше от Киконго лекарства и храна, както и капчица надежда за болните в онази обширна област, която миеше нозете си в река Куилу.
32
Върнах се от Париж с наведена глава и подвита опашка. По онова време Адриа Ардевол водеше курс по история на съвременната философия пред многобройни студенти, донякъде скептично настроени въпреки славата му на учен-необщителен-антипатичен-особняк-който-никога-ама-никога-не-идва-да-пие-едно-кафе-и-изобщо-не-благоволява-да-ходи-на-академичен-съвет-защото-е-над-доброто-и-злото. Такава слава започваше да придобива сред колегите си от Барселонския университет. Както и относителен престиж заради почти нелегално издадените „Френската революция“ и „Маркс?“, две книжлета по-скоро провокативни, с които започна да си създава почитатели и хулители. Беше потиснат след дните, прекарани в Париж, и нямаше желание да говори за Адорно307, защото всичко му беше безразлично.
Повече не бях си помислял за теб, Лола Чика, защото в ума ми беше само Сара; докато не ми се обади някаква роднина и ми каза братовчедка ми почина, оставила е адресите на някои хора, за да им се съобщи. Добави в колко часа и на кое място и разменихме няколко любезни и съболезнователни думи.
На погребението бяхме двайсетина души. Три-четири лица ми се сториха познати, но не можах да поздравя никого, даже самата братовчедка. Долорс Карио-и-Солежиберт „Лола Чика“ (1910–1982), родена и починала в Барселонета, приятелка на майка ми, добра жена, която ми направи мръсен номер, защото истинското и единствено семейство на Лола Чика беше майка ми. И вероятно е била нейна любовница. Не можах да ти кажа сбогом с онази обич, която въпреки всичко ти заслужаваше.
– Ей, ей, ама колко време мина, откакто се разделихте? Двайсет години?
– Ей, по-полека, какви двайсет години! И не сме се разделяли, разделиха ни.
– Вече сигурно има внуци.
– Защо мислиш, че не съм потърсил друга жена?
– Да си кажа право, не знам.
– Ще ти обясня: всеки ден, е, почти всеки ден, когато си лягам, знаеш ли какво си мисля?
– Не.
– Мисля си ей сега ще звънне звънецът, зън-зън.
– Твоят звънец прави рсрсрсрсрсрс.
– Добре, рсрсрсрсрс, аз отварям и виждам Сара, и тя ми казва, че си е отишла не знам защо, но ако ме искаш отново в твоя живот, Адриа.
– Ей, ей, момче, не плачи, няма нужда да мислиш повече за това. Знаеш ли? Може би така е по-добре, а?
Бернат се чувстваше неловко пред този необичаен изблик на чувства у Адриа.
Посочи шкафа, Адриа сви рамене, Бернат изтълкува това като съгласие, както искаш, извади Виал и му подари две фантазии от Телеман308, след което се почувствах по-добре, благодаря, Бернат, приятелю.
– Ако още ти се плаче, поплачи си.
– Благодаря за позволението – усмихна се Адриа.
– Съвсем си се размекнал.
– Много се разстроих от това, че двете майки са плели интриги срещу нашата любов, а ние се хванахме като шарани.
– Добре де. Двете майки вече ги няма и ти можеш да продължаваш да...
– Какво мога да продължавам?
– Не знам. Казвам това...
– Завиждам ти за емоционалното равновесие.
– Не се заблуждавай.
– Да, да. Вие с Текла нямате грешка.
– Не се разбирам с Льоренс.
– На колко години е?
– Той е духът на противоречието.
– Не иска да учи цигулка?
– Откъде знаеш?
– Позната история.
Адриа се замисли. Поклати глава: струва ми се, че животът е лошо устроен, каза в заключение. В неделя отиде да се разсее из сергиите на пазара „Сант Антони“, както пияницата налита на пиенето, и уж случайно се отби при Морал, а той му направи знак да го последва. Този път ставаше дума за първите десет листа от ръкописа на романа „Рьоне Мопрен“ от братя Гонкур, изписани с равен почерк, с няколко поправки в полето, който според твърдението на Морал принадлежал на Жул дьо Гонкур.
– Вие разбирате ли от литература?
– Аз продавам разни неща: книги, картички, ръкописи и дъвки „Базука“, не знам дали ме разбирате.
– Ама откъде, по дяволите, ги вадите?
– Дъвките ли?
Хитрецът Морал не ми каза по каква схема работи. За него мълчанието означаваше сигурност и гаранция, че неговото посредничество винаги ще бъде нужно.
Купих страниците на братя Гонкур. И само за няколко седмици се появиха, сякаш ме бяха очаквали, ръкописи, отделни страници от Оруел, Хъксли и Павезе. Адриа купи всички, въпреки че на теория се въздържаше да купува заради самото купуване. Но не можеше да изпусне осми февруари не знам коя си година от
– Кажи, Карсън.
– Хау. И аз искам да говоря.
– Казвайте.
– Имаме проблем – казаха двамата едновременно.
– Какъв?
– Не се ли досещаш?
– Не искам да се досещам.
– Знаеш ли колко си похарчил за ръкописи през последните години?
– Обичам Сара, а тя си отиде, защото майките я излъгаха.
– Тук вече нищо не можеш да направиш. Тя е устроила живота си.
– Още едно уиски, моля. Двойно.
– Знаеш ли колко си похарчил?
– Не.
Чу се бръмченето на канцеларска сметачна машина. Не знам кой я беше включил: храбрият вожд арапахо, или навъсеният каубой. След няколко секунди мълчание ми съобщиха скандалната сума, която...
– Добре, съгласен съм, няма повече така да правя. Край. Доволни ли сте?
– Вижте, професоре – каза Морал един ден. – Ницше.
– Ницше?
– Пет страници от
– Раждането на трагедията.
– Така си и мислех – Морал, с клечка за зъби в устата, защото преди малко е обядвал.
Вместо да се замисля дали това заглавие не е пророческо, цял час разглеждах внимателно петте листа; накрая Адриа вдигна глава и възкликна ама откъде, по дяволите, ги вадите? За пръв път Морал отговори на въпроса.
– Връзки.
– Да, да. Връзки...
– Да. Връзки. Ако има купувачи, ръкописите никнат като гъби. Особено ако гарантираш автентичността на стоката, както правим ние.
– Кои сте тези „ние“?
– Интересува ли ви, или не?
– Колко?
– Толкова.
– Толкова?
– Толкова.
– Дявол да го вземе!
Но паренето, гъделът в пръстите и в ума.
– Ницше. Първите пет страници от
– Раждането.
– Именно това исках да кажа.
– Откъде се сдобивате с толкова първи страници?
– Целият ръкопис би бил непродаваем.
– Значи някой ги разкъсва на парчета, за да... – Ужасѐн: – А ако аз поискам повече? Ако поискам цялата книга?
– Първо трябва да чуете цената. Но мисля, че е по-добре да започнем с това, което е налице. Интересува ли ви?
– И още как!
– Знаете цената.
– Толкова без толкова.
– Не. Толкова.
– Тогава без толкова.
– Така може да се разберем.
– Хау.
– Не сега, по дяволите!
– Моля?
– Не, не, нещо си мърморя. Споразумяхме ли се?
Адриа Ардевол плати толкова без толкова, получи първите пет страници на Ницше и си тръгна обсебен от належащата нужда да говори отново с Морал, за да се сдобие с целия ръкопис, ако действително разполагаха с него. Реши, че сигурно е дошъл моментът да попита господин Сагрера колко пари му остават, за да разбере дали охкането и ахкането на Карсън и Черния орел бяха основателни. Но Сагрера ще му каже, че трябва да влага парите си: жалко е да ги държи в спестовната книжка.
– Не знам какво да правя с парите.
– Купувай апартаменти.
– Апартаменти?
– Да. И живопис. Искам да кажа картини.
– Ами... Аз купувам ръкописи.
– Какво е това?
Ще му покаже колекцията. Господин Сагрера ще я разгледа със сбърчен нос и след дълбок размисъл ще заключи, че това е много рисковано.
– Защо?
– Уязвими са. Може да ги изгризат мишките или онези сребристи насекоми.
– Нямам мишки. С безкрилите насекоми се занимава Лола Чика.
– Хау.
– Какво?
– Катерина.
– Да, благодаря.
– Настоявам: купувайки апартамент, купуваш нещо сигурно, на което никога няма да му падне цената.
Тъй като искаше да си спести подобни приказки, Адриа Ардевол не разговаря с господин Сагрера нито за апартаменти, нито за мишки. Нито за парите, похарчени за храна на безкрилите буболечки.
307 Теодор Адорно (1903–1969) – немски социолог, философ и музиколог. – Б. пр.
308 Георг Филип Телеман (1681–1767) – немски композитор и органист. – Б. р.
309 „Професия живот“ (ит.) – става дума за посмъртно издадената книга „Професия живот: дневник 1935–1950“ на италианския писател Чезаре Павезе. – Б. пр.
310 Става дума за италианския художник Ренато Гутузо. – Б. р.
311 „Войници“, „Сан Мартино дел Карсо“ (ит.). – Б. р.
312 „Моето сърце е най-изтерзаната земя“ (ит.) – последните два стиха от „Сан Мартино дел Карсо“. – Б. пр.
* * *
Няколко нощи по-късно отново плаках, но не от любов. Всъщност беше пак от любов. В пощенската ми кутия имаше съобщение от някой си Калаф, нотариус от Барселона, господин, когото изобщо не познавах – веднага си помислих за евентуални проблеми с продажбата на магазина, с бог знае какви семейни дела, защото винаги съм изпитвал недоверие към нотариусите, макар сега да изпълнявам ролята на нотариус по отношение на този живот, който все по-малко ми принадлежи. За какво говорех, а, да, нотариусът Калаф, непознат господин, който ме накара да чакам половин час без никакви обяснения в една много старомодна приемна. Влезе в старомодната приемна с трийсет минути закъснение, не се извини, не ме погледна в очите, поглади гъстата си бяла брадичка и поиска да му покажа личната си карта. Върна ми я с гримаса, която изтълкувах като израз на досада и разочарование.
– Госпожа Мария Долорс Карио се е разпоредила вие да получите част от наследството й.
Аз, наследник на Лола Чика? Била е милионерка, а цял живот е работила като прислужница, и то в семейство като моето? Боже мой.
– И какво е предполагаемото наследство?
Нотариусът ме погледна малко накриво, сигурен съм, че никак не му допадах, но в сърцето ми все още се таеше разочарованието от Париж, с онази фраза
– Картина от някой си Модест Уржел, датирана хиляда осемстотин деветдесет и девета година.
Лола Чика, по-голям инат си от мен.
* * *
След като бяха уредени формалностите и бяха платени данъците, Адриа отново окачи картината от този някой си Уржел, картината с манастира „Санта Мария де Жери“, на стената, която не беше пожелал да покрие нито с друга картина, нито с някоя лавица. Светлината на залязващото слънце пак я осветяваше с лека тъга откъм Треспуй. Адриа дръпна един стол от масата в столовата и седна. Дълго седя, загледан в картината, сякаш искаше да усети бавното движение на слънцето. Когато то отново се върна пред манастира „Санта Мария де Жери“, избухна в плач.
33
Университетът, лекциите, възможността да прочетеш целия живот, превърнат в текст... Голямата радост да открие някоя необичайна книга в домашната библиотека. Не му тежеше самотата, защото цялото му време беше запълнено. Двете му публикувани книги бяха остро разкритикувани от малкото си читатели. За втората книга се появи язвителен коментар в
– Умря – му каза един ден Бернат, нали сега отново се виждаха от време на време. – Би трябвало да се ожениш – добави, сякаш беше дядо Ардевол, който уреждаше женитбите в Тона.
– Отдавна ли е умряла?
– Не е хубаво да си сам.
– Много съм си добре сам. По цял ден си чета и уча. Свиря на цигулка и на пиано. От време на време си купувам някой деликатес, сирене, гъши пастет и вино от магазина на Муриа. Какво повече да искам? Лола Чика се занимава с бита.
– Катерина.
– Да, Катерина.
– Страхотно.
– Точно това исках да правя.
– А чукането?
Зарежи чукането. Става дума за сърцето. Затова се беше влюбил до полуда, завинаги, в двайсет и три студентки и две колежки от катедрата, но нямаше успех, защото... е, с изключение на Лаура, която, както и да е...
– От какво умря Трульолс?
Бернат стана и посочи шкафа. Адриа махна с ръка, сиреч, както искаш. Бернат изсвири един лудешки чардаш, който накара и ръкописите да затанцуват, а после един нежен валс, малко сладникав, но много добре изпълнен.
– Звучи великолепно – възхити се Адриа. Взе Виал малко ревниво: – Някой път, когато ще свириш камерна музика, може да ми го поискаш.
– Леле, каква отговорност!
– И какво от това? Какво искаше, нали беше много спешно?
Бернат беше написал един разказ и искаше да го прочета, така че усетих, че пак ще имаме разправии.
– Пиша непрекъснато. Макар че ти винаги ми казваш да зарежа писането.
– Добре правиш.
– Боя се, че имаш право.
– За какво?
– Че това, което пиша, няма душа.
– Защо няма?
– Де да знаех...
– Може би защото не е твоето средство за изразяване.
Тогава Бернат взе цигулката от ръцете ми и изсвири
– Ти бъркаше нарочно. Познавам те, момче.
– Аз никога няма да мога да стана солист.
– Няма нужда да ставаш солист. Музикант си, свириш на цигулка, изкарваш си прехраната. Какво повече искаш, дявол те взел?
– Искам да печеля уважение и възхищение, не да си изкарвам прехраната. Като свиря втора цигулка, няма да оставя вечен спомен.
– Оркестърът оставя вечния спомен.
– Искам да бъда солист.
– Не можеш! Ти самият току-що го каза.
– Затова искам да пиша, писателят винаги е солист.
– Това едва ли е главната причина да се твори литература.
– За мен това е причината.
И така, трябваше да взема разказа, всъщност ставаше дума за цял сборник, прочетох го и няколко дни по-късно му казах може би най-хубав е третият, за амбулантния търговец.
– Това ли е всичко?
– Ами да.
– Не си намерил ни душа, ни нищо?
– Ни душа, ни нищо. Ама ти си го знаеш!
– Работата е там, че те гони злобата, защото правят на пух и прах твоите писания. Въпреки че на мен ми харесват, какво ще кажеш?
След тази принципна декларация за известно време Бернат престана да досажда на Адриа с произведенията си. Беше публикувал три сборника с разкази, които не разтърсиха каталонския литературен свят и най-вероятно не бяха разтърсили нито един читател. И вместо да се чувства щастлив с оркестъра, той търсеше как да си трови душата. Аз пък съм седнал да давам уроци как да постигнем щастието. Сякаш съм специалист. Сякаш щастието е задължителна дисциплина.
313 „Баски каприз“ (фр.). – Б. р.
* * *
Лекцията мина нормално, почти добре. Говорих за музиката, композирана по времето на Лайбниц. Пренесох ги в Лайбницовия Хановер314 и им пуснах да слушат музика от Дитрих Букстехуде315, по-точно вариациите за клавесин върху арията
– Знаете ли кое произведение имам предвид? – Мълчание. – Не? – попита.
Един студент гледаше през прозореца. Някои бяха забили очи в записките си. Едно момиче клатеше отрицателно глава. За да ги подсети, им разказа за град Любек през онази епоха и отново попита не се ли сещате? Тогава свали скандално ниско летвата и каза е, хайде, не ми казвайте произведението, само автора. Един студент, когото не беше виждал досега, седнал на средните редици, без да вдига ръка, каза с въпросителен тон Йохан Себастиан Бах317? И Адриа отвърна браво! Произведението има подобна структура. Една тема, тази, която ви пуснах повторно, която напомня развитието на една вариация... Знаете ли какво? За лекцията в сряда се постарайте да разберете за кое произведение става дума. И го изслушайте два пъти.
– А ако не отгатнем кое е? – Момичето, което клатеше отрицателно глава.
– 988-то от неговия каталог. Доволни ли сте? Искате ли още помощ?
Въпреки че постоянно трябваше да свалям летвата, по онова време ми се искаше лекциите да траят по пет часа. Освен това ми се искаше студентите да се интересуват живо от всичко и да ми задават такива въпроси, на които ще мога да отговоря на следващата лекция, тъй като ми е нужна предварителна подготовка. Но Адриа трябваше да се примири с реалното положение на нещата. Студентите слизаха по стълбите към изхода. Всички, с изключение на този, който беше отгатнал отговора – той още седеше на мястото си. Докато вадеше касетата, Адриа, му каза струва ми се, че не съм те виждал досега. Понеже младежът не му отговори, вдигна глава и видя, че се усмихва мълчаливо.
– Как се казваш?
– Не съм твой студент.
– Тогава какво правиш тук?
– Слушам лекцията ти. Не ме ли позна?
Стана и слезе, без чанта и без записки, до катедрата на професора. Адриа, който вече беше прибрал всички книжа в чантата си, пъхна в нея и касетата.
– Не. Трябва ли да те познавам?
– Как иначе... Всъщност ти си ми вуйчо.
– Аз твой вуйчо?
– Тито Карбонел – представи се и протегна ръка. – Видяхме се в Рим, в дома на майка ми, когато ти й продаде магазина.
Спомни си го: мълчалив юноша с гъсти вежди, който подслушваше зад вратата, сега вече хубав младеж, уверен в себе си.
Адриа попита как е майка ти, той отвърна добре, изпраща ти поздрави – и разговорът замря. Тогава попита:
– Защо дойде на тази лекция?
– Исках да те опозная по-добре, преди да ти направя предложението.
– Какво предложение?
Тито се огледа, за да се убеди, че в аудиторията няма никой друг, и каза искам да купя сторионито.
Адриа го погледна изненадан. Не реагира веднага.
– Не се продава – каза накрая.
– Като чуеш колко давам, ще я обявиш за продан.
– Не искам да я продавам. Не ме интересува колко даваш.
– Двеста хиляди дуро318.
– Казах ти, че не я продавам.
– Двеста хиляди дуро са много пари.
– И два пъти повече да ми предложиш, все тая. – Наведе се към самото му лице: – Не-я-про-да-вам. – Изправи се: – Разбра ли ме?
– Напълно. Два милиона песети.
– Ти слушаш ли, когато ти говорят?
– С два милиона песети можеш да си живееш прекрасно, без да четеш лекции на хора, които хабер си нямат от музика.
– Тито ли каза, че се казваш?
– Да.
– Тито, не.
Взе чантата и тръгна към изхода. Тито Карбонел не мръдна от мястото си. Може би Адриа очакваше, че ще го спре. Като видя, че никой не го задържа, се обърна:
– Защо проявяваш такъв интерес?
– Заради магазина.
– Аха. А защо майка ти не ми направи предложението?
– Тя не се занимава с тези неща.
– Аха. Значи тя нищо не знае.
– Говори каквото искаш, професор Ардевол.
– На колко години си?
– На двайсет и шест – излъга, само че аз разбрах това много по-късно.
– Значи покрай магазина си плетеш кошницата?
– Два милиона и сто хиляди песети, последно предложение.
– Майка ти трябва да бъде информирана.
– Два милиона и половина.
– Ти май не слушаш, когато ти се говори?
– Бих искал да знам защо не искаш да я продадеш...
Адриа отвори уста и отново я затвори. Не знаеше какво да отговори. Не знаеше защо не иска да продаде Виал, цигулката, която беше толкова тясно свързана с нещастията, но бях свикнал с всеки ден да свиря все по-дълго на нея. Може би заради всичко, което ми беше разказал баща ми, или заради историите, които си представях, като я докосвах... Сара, понякога само като погаля с пръст кожата на цигулката, се пренасям във времето, когато това дърво е расло, без да подозира, че един ден ще приеме форма, която ще го превърне в цигулка, в сториони, във Виал. Не го казвам като оправдание, но Виал беше като прозорец за въображението. Ако Сара беше тук, ако я виждах всеки ден... може би всичко щеше да бъде другояче... разбира се... де да бях я продал тогава на Тито, ако ще и за двайсет дуро. Но аз по онова време не можех и да подозирам за това.
– Е? – попита търпеливо Тито Карбонел. – Защо не искаш да я продаваш?
– Боя се, че нищо не можеш да направиш по въпроса.
Излязох от аудиторията с усещането за студ в тила, сякаш очаквах всеки момент предателски изстрел. Тито Карбонел не ме застреля в гръб и си въобразих, че съм оцелял.
314 Немският философ и учен Готфрид Лайбниц живее в Хановер от края на 1676 до смъртта си през 1716 г. – Б. р.
315 Немско-датски композитор и органист (1637–1707). – Б. пр.
316 Английски клавесинист и диригент (1946). – Б. р.
317 В края на 1705 г. младият Бах посещава Любек, за да присъства на един от знаменитите органни концерти, устройвани в църквата „Света Мария“, чийто дългогодишен органист е Букстехуде. – Б. р.
318 Едно дуро се равнява на пет песети. – Б. пр.
34
Бяха изминали две хилядолетия от Сътворението на света според десетичната система, когато бях подредил всички книги из къщата, но още не бях се заел сериозно с кабинета на баща ми. Адриа беше решил да прибере в третото чекмедже на бюрото с ръкописите, разпределени в пликове, купчината неподдаващи се на класифициране документи на баща му, които нямаха връзка с магазина, нито входящ номер, защото господин Ардевол вписваше в специален регистър всички ценни документи, които оставяше за себе си – по този начин започваше да се наслаждава на предмета, който беше преследвал дни наред, а може би и години. В библиотеката всичко беше подредено. Почти всичко. Само неподдаващите се на класификация документи не бяха класифицирани, но поне бяха събрани на едно място. Адриа беше ги беше натикал в третото чекмедже, с искреното обещание да ги прегледа веднага щом намери време за това. Явно му бяха нужни няколко години, докато намери време.
Между документите в третото чекмедже беше кореспонденцията. Странно, че един толкова педантичен човек като баща ми е сметнал кореспонденцията за материал, неподлежащ на класифициране, и не е оставил копие от своите писма, а е запазил само получените. Бяха в две стари издути папки, които аха да се скъсат. Имаше отговори от някой си Морлен, вероятно на професионални запитвания на баща ми. Освен това имаше пет много странни писма, написани на безупречен латински, пълни с трудноразбираеми алюзии, от един свещеник на име Градник. Беше от Любляна. Говореше най-вече за непоносимата духовна криза, която от години го измъчвала. От думите му се разбираше, че е бил състудент на баща ми в Грегорианския университет; молеше го спешно да му напише мнението си относно богословски въпроси. В последното писмо тонът беше друг. Беше изпратено от Йесенице през есента на 1941 година и започваше с думите много е вероятно да не получиш това писмо, но не мога да не ти пиша, ти си единственият, който винаги ми е отговарял, даже когато бях най-самотен, като свещеник и гробар сред снеговете и леда на едно селце близо до Камник319, чието име се постарах да забравя завинаги. Може би това е последното ми писмо, защото е много вероятно да умра всеки момент. Вече стана една година, откакто хвърлих расото. Не е замесена жена. Всичко се свежда до загуба на вярата. Капка по капка губех вяра, не съумях да я запазя. Отговорен съм за това: confiteor. След последното писмо, което ти писах, и след твоите окуражителни думи, които за мен бяха голяма подкрепа, вече мога да говоря по-обективно. Лека-полека осъзнавах, че работата, която върша, няма никакъв смисъл. Ти трябваше да избираш между една неотразима любов и живота на свещеник. Аз не съм срещал жена, която да ме омае така. Всичките ми тревоги са духовни. Измина една година, откакто взех важното решение. Днес, когато цяла Европа е във война, установявам, че съм бил прав. Всичко е безсмислено, Бог не съществува и хората трябва да се защитават както могат от опустошителното време. Знаеш ли, възлюбени приятелю, толкова съм сигурен в направената крачка, че преди няколко седмици направих още една – постъпих в народната армия. Накратко, бих могъл да кажа, че съм сменил расото с пушка. По-полезен съм, като се стремя да спася моя народ от Злото. Съмненията се разсеяха, приятелю Ардевол. Преди години говорех за Злото, за Лукавия, за Дявола... но бях неспособен да разбера природата на Злото; опитвах се да размишлявам за злото, породено от чувство на вина, за злото от мъка, за метафизичното зло, физическото зло, абсолютното и относителното зло и най-вече – за първопричината за злото. И след толкова умувания, след като си бях блъскал главата, се оказваше, че трябва да изслушвам набожните жени от моята енория, които изповядваха ужасното престъпление, че не са спазвали достатъчно строго еднодневния пост преди причестяването. Боже мой, вътрешният глас ми казваше не е възможно, не е възможно, Драго, твоят живот губи смисъл, ако изобщо искаш да продължаваш да бъдеш полезен за човечеството. Напълно осъзнах това, когато една майка ми каза как така Бог позволява моята дъщеричка да умре в страшни мъки, отче, как така Бог не се намесва, за да предотврати това. Аз нямах отговор и като се чух как й чета проповед за първопричината за Злото, млъкнах засрамен, помолих я за прошка и казах, че не знам. Казах й не знам, Андрея, прости ми, не знам. Може би ще се разсмееш, скъпи Феликс Ардевол, ти който ми пишеш дълги писма в защита на егоистичния цинизъм, който според твоите думи изпълва живота ти. Съмненията ме задушаваха, защото се чувствах безпомощен пред сълзите, но сега вече не е така. Вече знам къде е Злото. Даже абсолютното зло. Казва се Химлер. Казва се Хитлер. Казва се Павелич. Казва се Лубурич и зловещото му творение Ясеновац320. Казва се СС и Абвер. Войната изважда на показ най-животинската страна на човешката природа. Но злото съществува и преди войната и не зависи от някаква ентелехия, а от хората. Затова моя неразделна другарка от няколко седмици насам е една пушка с телескопичен мерник, защото командирът ме смята за добър стрелец. Скоро ще влезем в битка. И тогава ще обезглавявам Злото с всеки изстрел. Не ме притеснява тази мисъл, щом на мушката държа нацист, усташ или просто, да ме прощава Бог, вражи войник. Злото си служи със страха и с абсолютната жестокост. Предполагам, че командирите ни разказват ужасяващи истории за противника, за да са сигурни, че ще се изпълним с гняв и всички ще искаме да се изправим лице в лице срещу него. Някой ден ще убия човек и се надявам да не изпитам никакво съжаление. Присъединих се към една група с много сърби, които живеят в хърватски села, но са били принудени да избягат от страх пред усташите; тук сме четирима словенци и един от многото хървати, които вярват в свободата. Макар да нямам военен чин, някои ми викат сержант, защото веднага ме забелязват, да, все така съм висок и дебел. А словенците ми викат отче, защото веднъж се напих и види се, съм се разприказвал, пада ми се. Готов съм да убивам, докато не ме убият. Не изпитвам никакви угризения, нито се разкайвам за това, което правя. Вероятно ще загина в някоя престрелка – говори се, че немската армия настъпва на юг. Всички знаем, че всяка военна операция оставя след себе си убити, ще има и сред нас. На война избягваме да се сприятеляваме, всички сме едно, защото всички зависим един от друг; оплаквам смъртта на този, който вчера закусваше до мен и когото така и не успях да попитам как се казва. Какво говоря, свалям си маската: изпитвам ужас при мисълта да убия някого. Не знам дали ще мога. Но Злото това са конкретни хора. Надявам се да бъда смел и да мога да натисна спусъка, без да ми трепне сърцето.
Пиша ти от едно словенско градче, казва се Йесенице. Ще поискам да ми сложат печат на писмото, все едно няма война. И ще го отнеса с нашия камион, който днес заминава пълен с пощенски чували – не искат да стоим със скръстени ръце, докато чакаме да започне истинският сблъсък, и затова ни карат да вършим нещо полезно. Но това писмо ще поверя на Янчар321, той е единственият човек, способен да направи нужното, за да го получиш. Нека Бог, в когото вече не вярвам, да му помага. Моля те да ми пишеш както винаги на пощенския клон в Марибор. Ако не ме убият, ще чакам с нетърпение отговора ти. Чувствам се толкова самотен, скъпи Феликс Ардевол. От смъртта лъха студ и аз все по-често треперя. Твой приятел Драго Градник, бивш свещеник, бивш богослов, отказал се от блестяща кариера в курията на люблянската епархия, а може би и в Рим. Твоят приятел, който сега е първокласен стрелец при партизаните и няма търпение да изтръгне Злото от корен.
Освен това имаше писма от десетина антиквари, колекционери и брокантери от цяла Европа в отговор на конкретни запитвания от страна на баща ми. И две писма от доктор Вуан от Шанхай, в които той уверяваше на неправилен английски, че онзи щастлив ръкопис (без повече пояснения) никога не е бил в ръцете му, желаеше дълъг и щастлив живот, успех в делата и растящо благополучие в личните, семейните и сърдечните отношения. Почувствах, че благопожеланията на доктор Вуан се отнасят и за мен. Имаше и много други най-различни документи.
Един скучен дъждовен следобед, понеже бях приключил с проверката на изпитните работи и нямах желание да мисля за философията на езика, реших да си скучая вкъщи, без да чета, просто да бездействам. Театрите не предлагаха почти нищо, концертите не ме привличаха и толкова години не бях ходил на кино, че нямах желание да проверявам дали все още се правят цветни филми. И така, прозях се и си рекох, че е дошло време да подредя най-после книжата на баща ми. И така, сложих на грамофона тетралогията322 и се захванах за работа. Първото, което ми попадна, беше едно от писмата на Морлен, който живееше в Рим и, изглежда, беше свещеник, макар че още не знаех със сигурност това. И точно в този момент ми се прииска да си изясня някои неща от живота на баща ми. Не защото смятах, че така ще си изясня обстоятелствата около смъртта му – просто защото всеки път, когато отварях личния му архив, откривах по някоя малка изненада, която ме засягаше. Може би затова ти пиша неуморно от толкова седмици вече, както не съм правил никога през живота си. По всичко личи, че кучето, което ме е подгонило, всеки момент ще ме хване. Може би затова събирам откъслечни спомени – защото, ако все пак им дойде времето, ще ми бъде много трудно да ги подредя както подобава. Така че продължих да се занимавам с подбора. В продължение на два часа, още по време на пролога (вече бяхме стигнали до момента, когато разярените Вотан и Логе открадват пръстена и нибелунгът произнася ужасното проклятие за нещастията, които ще сполетят всеки, който го сложи на пръста си), подреждах кореспонденцията и няколко рисунки на различни предмети, направени вероятно от баща ми. И след повече от час и половина, когато Брюнхилда не се подчинява на Вотан и помага на горкичката Зиглинда да избяга, намерих един лист с вече излезлия от употреба холандски формат323, с текст на иврит, две пожълтели страници, изписани с мастило, и познах почерка – беше на баща ми. Очаквах да открия някое от хилядите неща, привлекли любопитството му, и когато започнах да чета, си помислих, че моят позабравен иврит няма да ми позволи да прочета с лекота текста. След пет безплодни минути, след напразни справки в речниците, дойде изненадата. Текстът не беше на иврит, а на арамейски, но замаскиран, скрит в еврейската азбука. Беше ми странно да го чета така, защото съм свикнал да чета арамейски на древносирийската азбука. Трябваше само да започна. За минута разбрах две неща: първо, че доктор Гомбрен е свършила добра работа, защото лесно се справям с арамейския, и второ, че това не е копие на древен текст, а писмо от баща ми до мен. До мен! Баща ми, който приживе се беше обърнал лично към мен може би петдесетина пъти и почти винаги за да ми каже какви, по дяволите, са тези крясъци, беше написал нещо, предназначено за неговия пренебрегван син. И можах да се убедя, че се е справял с арамейския много по-добре от мен. Вече бях прочел цялото писмо, когато Зигфрид, безстрашният син на Зиглинда, с жестокостта, присъща на героите, уби нибелунга Миме, който го е отгледал, за да осуети неговото предателство. Гората на героите, текстът на арамейски, всичко зовеше за кръв. Около мен – само кръв. Наведен над текста, без да го вижда, Адриа мислеше за ужасните неща, които беше прочел, и остави плочата да се върти повече от половин час, преди да я обърне от другата страна. Сякаш действащите лица повтаряха движенията си до безкрай под акомпанимента на лекото пукане на иглата. И той като Зигфрид беше смаян от откритието. Защото писмото започваше с думите скъпи сине Адриа. Пиша ти за тази тайна със слаба надежда, че някой ден след много години ще научиш какво се случи. Най-вероятно е това писмо да се загуби завинаги сред книжата, които постепенно ще изчезват, погълнати от ненаситните безкрили насекоми, които неотлъчно съпътстват притежателите на библиотеки със стари книги. Ако го четеш, значи си подредил моите книжа, направил си това, към което те насочвах, и си научил иврит и арамейски. А ако си научил иврит и арамейски, сине, значи си станал учен, какъвто си представях, че ще бъдеш. И значи аз съм спечелил партията срещу майка ти, която иска да те направи неуспял цигулар. (Всъщност на арамейски пишеше неуспял свирач на ребек324, но си личеше гадният характер на баща ми). Искам да знаеш, че ако четеш това, значи не съм могъл да се върна вкъщи и да го унищожа. Не знам дали официалната версия ще е, че съм станал жертва на катастрофа, но искам да знаеш, че съм бил убит и че моят убиец се казва Ариберт Фойгт, бивш лекар нацист, участвал в чудовищни опити (спестявам ти подробности), който иска да си върне цигулката сториони, която някога му отнех чрез изнудване. Отивам далеч от къщи, така че гневът му да не падне върху вас, както птичката, преструвайки се на ранена, отвежда хищника далеч от малките си. Не търси убиеца. Когато четеш това писмо, сигурно вече отдавна ще е умрял. Не търси и цигулката, не си струва. Не търси това, което аз намирах в много от предметите, които колекционирах – задоволството да притежаваш редки вещи. Не го търси, защото то постепенно поглъща човека и е страст, която няма граници и те кара да правиш неща, за които после ще съжаляваш. Ако майка ти е жива, спести й историята, която ти разказвам. Сбогом. А долу – нещо като послепис, който ме накара да се почувствам нещастен. Послепис, в който казваше уби ме Ариберт Фойгт. Изтръгнах Виал от лапите му, изцапани с кръв. Знам, че са го пуснали на свобода и непременно ще дойде да ме търси. Фойгт е злото. Аз също съм злото, но Фойгт е абсолютното зло. И ако умра от насилствена смърт, не вярвай на тези, които ще ти говорят за катастрофа. Фойгт. Не искам да отмъщаваш, сине. Няма и да можеш, разбира се, защото, когато прочетеш това писмо, ако изобщо го прочетеш, Фойгт вече от много години ще гние в ада. Ако са ме убили, значи Виал, нашата сториони, е изчезнала от къщи. Ако покрай всичко това се заговори публично за Фойгт или за нашата цигулка, да знаеш, че съм открил чий е бил инструментът, преди Фойгт да го присвои: притежателката е Нече де Бук, белгийка. Желая от все сърце Фойгт да свърши зле и някой, не знам кой, да не го остави да спи спокойно, докато е жив. Но не искам това да си ти, защото не искам да те петня с моите дела. Вече си ме опетнил, татко, помисли си Адриа, защото си ме заразил със семейната болест: усещам сърбежа в пръстите, когато желая някой предмет. Арамейският текст свършваше с лаконичното сбогом, сине. Вероятно това са последните думи, които е написал. И нито дума, за да му каже обичам те, сине. А може би изобщо не го е обичал.
Грамофонът се въртеше безшумно, като акомпанимент към неговата стъписаност, и все пак Адриа беше малко учуден, че признанието на баща му за собствения му морален облик никак не го учуди. Мина много време, докато започна да си задава въпроси – например защо не искаше да се знае, че го е убил един нацист като този Фойгт. Дали не се боеше, че ще се разкрият и други истории? За съжаление, мисля, че това беше причината. Знаеш ли как се чувствах, Сара? Като глупак. Винаги съм си мислил, че сам съм планирал живота си напук на всички, а се оказва, че съм правил това, което властният ми баща е разпоредил още от самото начало на историята. Като акомпанимент към това странно чувство сложих началото на
– Ей, ей, ей! Ти ми каза три дни! – Никога не бях виждал Бернат така възмутен. – Минали са само три часа!
– Съжалявам, извинявай, кълна ти се. Сега. Трябва да стане сега или ще ме убият, кълна се.
– Не си държиш на думата. А аз те научих да правиш вибрато.
– Вибратото се получава от само себе си, не се учи – отвърнах отчаян. На дванайсет години не бях много силен в аргументите. И продължих много уплашен: – Ще ни открият и баща ми ще ме прати в затвора. И теб. Ще ти обясня, кълна се.
И двамата затвориха телефона едновременно. Трябваше да дава обяснения на Лола Чика или на майка си за това, че моите домашни по цигулка са у Бернат.
– Върви само по тротоара.
– Ама разбира се – отвърна обиден.
Срещнаха се пред сладкарница „Солà“. Отвориха калъфите и направиха размяната направо на земята, на ъгъла на „Валенсия“ и „Люриа“, безучастни към грохота на трамвая, който с голямо усилие се изкачваше по „Люрия“. Бернат му върна сторионито, а той му върна цигулката на Мадам д’Ангулем и му обясни, че баща му беше нахлул в кабинета, оставяйки вратата отворена. От стаята си Адриа беше видял ужасен как баща му отваря сейфа, вади калъфа и заключва сейфа, без да провери дали цигулката в калъфа е сторионито, а аз, кълна ти се, не знаех какво да правя, защото, ако му кажа, че е у теб, ще ме изхвърли през балкона, нали разбираш, и не знам какво ще стане, но...
Бернат го погледна студено:
– Всичко това е измислица.
– Не, наистина! В калъфа бях сложил моята учебна цигулка, за да не заподозре нищо, ако го отвори...
– Да знаеш, че не съм вчерашен.
– Кълна ти се! – Адриа, отчаян.
– Ти си бъзливец, който не си държи на думата.
Не знаех какво да кажа. Погледнах безпомощно моя побеснял приятел, който вече беше повече от педя по-висок от мен. Видя ми се като отмъстителен великан. Но повече се страхувах от баща си. Великанът отново отвори уста:
– Да не мислиш, че когато се върне, отвори сейфа и види сторионито, няма да започне да те разпитва?
– Какво да правя? А?
– Да избягаме. В Америка.
Тук Бернат ми хареса с неочакваната си солидарност. Двамата бягаме в Америка, колко гот. Не избягаха в Америка, а Адриа нямаше време да попита е, Бернат, как се свири на сторионито, забелязваш ли разликата, струва ли си старинната цигулка? Нито можа да разбере дали родителите му са забелязали нещо, или... Каза само ще ме убие, кълна се, че ще ме убие, върни ми я. Бернат си отиде мълчаливо, с гримаса, която показваше, че не вярва много на тази странна история, която точно сега взе да се забърква.
Денят Господен ще дойде като крадец, посред нощ. Шест едно пет четири две осем. Адриа прибра сторионито в сейфа, затвори го, изтри следите от тайния си набег и излезе от кабинета. В стаята му Карсън и Черния орел се преструваха, че нищо не знаят, и гледаха настрани, вероятно се чувстваха безсилни пред обстоятелствата. А той – с празен калъф и за да направи положението още по-тежко, Лола Чика надникна два пъти и попита от името на майка му днес ще учиш ли, или няма да учиш? И той на втория път каза ами боли ме мазолът на този пръст... виждаш ли? Не мога да свиря.
– Я да ти видя пръста? – каза майка, като влезе неочаквано, когато си залепвах трите картички, които успях да си купя в неделя на пазара „Сант Антони“.
– Нищо не виждам – каза la crudele326.
– Но мен ме боли, а не теб.
Майка се огледа, сякаш й беше трудно да приеме, че не я будалкам, и си излезе мълчаливо. За щастие, не отвори калъфа. Сега оставаше да чакам космическата разправия с баща ми.
Мea culpa. Умря по моя вина. Нищо че при всички случаи щеше да умре от ръката на оня тип Фойгт. Таксито го остави сам на третия километър и се върна в Барселона. През зимата в този час денят започваше да гасне много рано. Сам на пътя. Клопка, засада. Не се ли досети, тате? Може би си помислил, че е само една лоша шега. Феликс Ардевол погледна за последен път Барселона, простряна в краката му. Шум на мотор. Една кола слизаше от Тибидабо със запалени фарове. Спря пред него и от нея слезе синьор Фаленями, по-слаб, по-плешив, със същия голям нос и със светнали очи. Придружаваха го двама яки мъже и шофьорът, който се присъедини към тях. Всички с израз на отвращение. Фаленями му поиска цигулката със сух жест. Ардевол му я даде и той влезе в колата, за да отвори калъфа. Излезе от колата с цигулката в ръка.
– Ти да не мислиш, че съм идиот?
– Сега пък какво има? – Представям си баща ми повече раздразнен, отколкото уплашен.
– Къде е сториони?
– Мамка му. Ето я!
В отговор Фойгт вдигна цигулката и я смачка, удряйки я в една скала край шосето.
– Какво правите!? –баща ми, стреснат.
Фойгт сложи изтърбушената цигулка пред очите му. Горната част се беше разбила на парчета и се виждаше марката на инструмента:„Парамон“, улица „Карме“. Баща ми сигурно нищо не е разбирал.
– Не е възможно! Аз лично я взех от сейфа!
– Сигурно отдавна са ти я откраднали, тъпако!
Искам да си мисля, че когато е отговорил в такъв случай, скъпи синьор Фаленями, нямам представа у кого може да е сега този чудесен инструмент, му се е изплъзнала една усмивка.
Фойгт мръдна вежда и един от мъжете го удари с юмрук в стомаха; баща ми се преви надве, дъхът му секна.
– Спомни си, Ардевол!
И понеже баща ми не можеше да знае, че в този момент Виал беше в ръцете на Бернат Пленса-и-Пунсода, любимия ученик на госпожица Трульолс от Общинската консерватория в Барселона, нямаше как да си спомни. За всеки случай каза кълна се, че не знам.
Фойгт извади от джоба си онова толкова удобно за носене дамско пистолетче.
– Май ще се позабавляваме – каза. И посочи пистолета: – Помниш ли го?
– И още как. А вие оставате без цигулка.
Още един юмручен удар в стомаха, но си струваше. Отново тялото превито надве. Отново дъхът секнал, устата и очите широко отворени. А после, кой знае. Бързото зимно свечеряване е отстъпило място на нощта и безнаказаността и там са довършили баща ми по невъобразим начин.
– Хау.
– Я гледай, къде се бяхте покрили?
– Даже баща ти да беше занесъл Виал, пак щяха да му видят сметката.
– Черния орел има право – присъедини се Карсън. – Вече е бил мъртъв, ако може така да се изразя. – Плю сухо. – И той е знаел това, когато е излязъл от къщи.
– Защо не е погледнал цигулката?
– Бил е твърде разстроен, за да разбере, че това не е Виал.
– Благодаря ви, приятели. Но за мен това не е утеха.
Фойгт е подложил баща ми на мъчения, но е спазил джентълменската дума, дадена в Дамаск пред Морлен, да не падне и косъм от главата му, защото тогава баща ми вече беше напълно плешив. Не е могло да стане по друг начин. Също както Брюнхилда изпраща неволно Зигфрид на смърт, като издава на врага слабото му място, така и аз, като смених цигулката, станах причина за смъртта на баща си, който не ме обичаше. За да запази спомена за един безсрамник като Зигфрид Ардевол, когото не можа да обикне, Брюнхилда се закле, че тази цигулка ще остане завинаги у дома. Закле се, за да запази спомена за него, да. Но днес трябва да призная, че се заклех и заради сърбежа, който усещах в пръстите само при мисълта, че може да се разделя с нея. Ариберт Фойгт. Зигфрид. Брюнхилда. Боже мой. Confiteor.
319 Град в Словения, недалеч от Любляна. – Б. р.
320 Става дума за концентрационния лагер Ясеновац, създаден през 1941 г. от хърватските усташи по образец на нацистките лагери. – Б. р.
321 Своеобразно „намигване“ към известния словенски писател Драго Янчар, роден през 1948 г. в Марибор. – Б. р.
322 Става дума за тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер. – Б. р.
323 Лист хартия с размери 28 на 22 см. – Б. р.
324 Старинен лъков инструмент. – Б. р.
325 „Залезът на боговете“ (нем.) – последната част от Вагнеровата тетралогия. – Б. пр.
326 Жестоката (ит.). – Б. пр.
35
– Рсрсрсрсрс.
Адриа беше в тоалетната, четеше
– Рсрсрсрсрсрс.
– Ей сега – измърмори.
С Еко под мишница, отвори вратата и видя теб, любов моя, застанала на площадката, сериозна, с пътна чанта, по-скоро малка; гледаше ме с тъмните си очи, цяла минута стояхме двамата един срещу друг, тя на площадката, той на прага, хванал се за вратата, опитвайки се да превъзмогне изненадата. Когато изтече тази безкрайна минута, единственото, което му хрумна да каже, беше какво искаш, Сара. Не мога да повярвам, единствено това ми хрумна да ти кажа: какво искаш, Сара?
– Може ли да вляза?
Можеш да влезеш в моя живот, можеш да правиш каквото си искаш, любима Сара.
Но тя си позволи да влезе само вкъщи. Сложи куфарчето на пода. И за малко да останем още една минута прави, лице в лице, но сега вече в антрето. Тогава Сара каза с удоволствие бих изпила едно кафе. Тогава забелязах, че в ръката си държи жълта роза.
Още Гьоте го е казал. Хората, които в зряла възраст се опитват да осъществят желание от младостта си, вървят по грешен път. За хората, които не са познали или не са изпитали щастието в подходящия момент, каквито и усилия да полагат, вече е твърде късно. В любовта, която срещаш отново в зряла възраст, най-много да е останало живо някакво нежно повторение на щастливите мигове. Едуард и Отилие328 влязоха в столовата да пият кафе. Тя остави розата на масата с изящна небрежност.
– Кафето е много хубаво.
– Да. От Муриа е.
– Още ли съществува магазинът „Муриа“?
– Разбира се.
– За какво мислиш?
– Не искам... – Истината е, Сара, че не знаех какво да кажа. Затова попитах направо: – Ще останеш ли?
Пристигналата от Париж Сара не е онази двайсетгодишна Сара от Барселона, защото хората претърпяват метаморфози. Героите също. Научил съм го от Гьоте и все пак Адриа беше Едуард, а Сара – Отилие. Времето им се беше изплъзнало, донякъде и по вина на родителите. Аttractio electiva duplex329 действа когато поиска.
– Имам едно условие. Извини ме. – Отилие гледа в пода.
– Какво? – Едуард е нащрек.
– Да върнеш това, което е откраднал баща ти. Извини ме.
– Което е откраднал?
– Да. Баща ти е злоупотребил с много хора, изнудвал ги е. Преди, по време на войната и след нея.
– Но аз...
– Как мислиш, че е започнал тази търговия?
– Продадох магазина – каза той.
– Така ли? – Сара, изненадана. Даже ми се стори, че ти изпита тайно разочарование.
– Не искам да бъда собственик на магазин и никога не съм одобрявал постъпките на баща ми.
Мълчание. Сара отпи от кафето си и го погледна в очите. Прониза го с поглед и Адриа се почувства задължен да отговори:
– Слушай: продадох антикварен магазин. Аз не знам какво е придобил баща ми чрез измама. Уверявам те, че това не важи за повечето предмети. Скъсал съм с цялата тази история – излъгах аз.
Сара мълча десет минути. Замислена, гледаше пред себе си, сякаш Адриа не беше там; уплаших се да не би да поставя неизпълними условия само за да има извинение пак да избяга. Жълтата роза лежеше на масата и внимателно ни слушаше. Погледнах я в очите, тя не избегна погледа ми, просто беше потънала в своите размишления, все едно мен ме няма. Това беше нещо ново в поведението ти, Сара, и то се проявяваше само в изключителни случаи.
– Добре – каза след хиляда години. – Можем да опитаме. – Отпи още една глътка кафе. Аз бях толкова нервен, че изпих три чаши една след друга, което гарантира една безсънна нощ. Сега вече ме погледна в очите, нещо толкова болезнено, и ми каза виждаш ми се уплашен.
– Така е.
Адриа я хвана за ръката и я заведе в кабинета пред шкафа с ръкописите.
– Този шкаф е нов– отбеляза ти.
– Добра памет имаш.
Адриа отвори първите две чекмеджета и аз извадих моите ръкописи, моите скъпоценности, които караха пръстите ми да треперят, моите Декарт, Гонкур... и казах всичко това е мое, Сара, купил съм го с мои пари, защото ми е приятно да колекционирам ръкописи, да ги притежавам, да ги купувам или не знам какво. Мое е, купено, не съм изнудвал никого.
Казах го точно с тези думи, знаейки, че вероятно лъжа. Изведнъж настъпи тежко, тъмно мълчание. Не смеех да я погледна. Но тъй като мълчанието се проточи, хвърлих поглед към нея. Плачеше мълчаливо.
– Какво ти е?
– Извини ме. Не съм дошла да те съдя.
– Съгласен съм... Но аз искам да сме наясно.
Тя деликатно издуха носа си, а аз не се реших да кажа кой знае откъде ги мъкне Морал и с какви средства си служи.
Отворих долното чекмедже, където бяха листовете от
Ти седна, малко объркана, на работната маса, където имаше отворена книга, струва ми се
– И сториони е купена законно – отново излъгах, сочейки шкафа с инструментите.
Погледна ме разплакана, искаше да ми вярва.
– Добре – каза ти.
– И аз не съм баща ми.
Ти се усмихна едвам-едвам и каза прости ми, прости ми, прости ми, че влязох така в твоя дом.
– Нашият дом, ако ти желаеш.
– Не знам дали нямаш някаква... Дали нямаш... не знам, някаква връзка, която... – Пое въздух: – Дали няма друга жена. Не искам да руша нищо, което...
– Аз дойдох да те търся в Париж. Не си ли спомняш?
– Да, но...
– Няма никаква жена – излъгах за трети път като апостол Петър.
На такава основа подновихме нашата връзка. Знам, че беше неразумно от моя страна, но исках да я задържа на всяка цена. Тогава тя се огледа. Погледът й се насочи към стената, където бяха картинките. Приближи се. Протегна ръка и както правех аз като малък, леко докосна с два пръста миниатюрата на Абрахам Миньон, на която беше изобразен разкошен букет от жълти гардении в керамична саксия. Аз не й казах очите ти са на пръстите, а се усмихнах щастливо. Тя се обърна, въздъхна и каза всичко си е както преди. Както съм си го спомняла всеки божи ден. Застана пред мен и неочаквано спокойно ме попита защо дойде да ме търсиш?
– За да възстановя истината. Защото не можех да приема, че толкова години си живяла с мисълта, че съм те обидил.
– Аз...
– И защото те обичам. А ти защо дойде?
– Не знам. Но и аз те обичам. Може би дойдох за... Не, нищо.
– Кажи. – Хванах двете й ръце, за да я накарам да говори.
– Ами-и-и... за да поправя грешката, която допуснах поради слабост на двайсет години.
– И аз не мога да те съдя. Случи се така, и толкоз.
– Освен това...
– Какво?
– Освен това защото не можех да забравя погледа ти там, на площадката пред дома ми.
Усмихна се, замислена за нещо свое.
– Знаеш ли как изглеждаше? – попита.
– Като продавач на енциклопедии.
Избухна в смях, твоят смях, Сара! И каза да, да, да, точно така. Но веднага се овладя и каза върнах се, защото те обичам, да. Ако ти приемаш това.
Повече не помислих колко пъти бях излъгал тази сутрин. Даже не бях способен да ти кажа, че когато стоях пред теб в Huitième Arrondissement, ти с ръка на вратата, сякаш всеки момент ще я хлопнеш под носа ми, ме обхвана паника, никога не съм ти казвал това. Там, като добър продавач на енциклопедии, не се издадох. Но дълбоко в душата си знам, че отидох в Париж, в твоя дом на quarante-huit rue Laborde, за да чуя, че не искаш и да знаеш за мен, и така да затворя една глава, без да се чувствам виновен и за да имам добър повод да плача. Но след като беше казала „не“
327 „Формите на съдържанието“ (ит.) – труд на Умберто Еко. – Б. пр.
328 Герои от романа на Гьоте „Сродства по избор“. – Б. пр.
329 Двойно избирателно сродство (лат.). Терминът „избирателно сродство“ е въведен от шведския химик Торберн Бергман (ХVІІІ в.) за означаване на реакционната способност на веществата. Гьоте пренася научното понятие за взаимното привличане и отблъскване на елементите в сферата на човешките отношения. – Б. р.
330 „Маси и власт“ (нем.). – Б. пр.
* * *
* * *
331 В Адриановата Аркадия (лат.). – Б. пр.
332 Довиждане на италиански, френски, испански, немски, латински, нидерландски, английски, гръцки, руски, румънски, унгарски, естонски, иврит, португалски, арабски, арамейски. – Б. пр.
36
Влезе в живота ми деликатно, както първия път, и аз не помислих повече нито за Едуард, нито за Отилие, нито за моите лъжи, мислех само за твоето тихо и успокояващо присъствие. Адриа й каза разполагай с къщата, разполагай с мен. Предложи й да избере една от две стаи, за да устрои ателието си за рисуване и за своите книги и дрехи, и за твоя живот, ако желаеш, любима Сара; но аз не знаех, че за да се побере целият живот на Сара, бяха нужни много повече шкафове, отколкото Адриа можеше да й предложи.
– Много ми харесва. По-голяма е от ателието ми в Париж – каза ти, гледайки стаята на Лола Чика от вратата.
– Светла е и много тиха. Понеже е вътрешна.
– Благодаря – каза и се обърна към мен.
– Не трябва да ми благодариш. Аз ти дължа благодарност.
Тогава бързо се отдръпна от мен и влезе в стаята. На стената в ъгъла до прозореца висеше картинката с жълтите гардении на Миньон и я приветстваше с добре дошла.
– Но как...
– Харесва ти, нали?
– Как разбра?
– Ти кажи харесва ли ти?
– Това е предметът, който най-много ми харесва от цялата къща.
– Е, сега вече е твой.
Тя благодари, като дълго време съзерцава права гардениите.
А следващото действие, почти литургично за мен, беше да добавим името Сара Волтес-Епстейн на пощенската кутия във входа и след десет години живот в самота, посветен на писане и четене, отново започнаха да се чуват стъпки или лъжичката, която почуква по стъклото на чашата, или задушевна музика, която идваше от нейното ателие, и аз си помислих, че можем да бъдем щастливи. Но Адриа не помисли да приключи с другия отворен фронт; когато прибереш в архива някой проблем, без да го разрешиш, може да си имаш много неприятности. Знаех си, но радостта беше по-голяма от благоразумието.
При новото положение най-трудно за Адриа беше да приеме онези забранени зони, които Сара наложи в живота им. Разбра по учудването й, когато й предложи да се запознае с леля Лео и братовчедите от Тона.
– По-добре да не намесваме семейството – отговори Сара.
– Защо?
– Не искам неприятности.
– Искам да се запознаеш с леля Лео и братовчедите, ако ги намерим. Не искам да ти създавам никакви неприятности.
– Не искам проблеми.
– Няма да има проблеми. Защо смяташ, че от това ще възникнат проблеми?
Когато пристигна багажът с рисунките, недовършените работи, стативите за рисуване, въглените и цветните моливи, Сара направи тържествено откриване на ателието си и ми подари рисунка с молив на гардениите на Миньон, която окачих и която още стои на стената, където преди беше оригиналът. И ти се залови за работа, защото беше изостанала с илюстрациите, възложени ти от две френски издателства за едни детски приказки. Дни на мълчание и спокойствие, ти рисуваше, аз четях или пишех. Срещахме се в коридора, навестявахме се от време на време, сутрин пиехме кафе в кухнята, гледахме се в очите, без да говорим, за да не накърним неочаквано завърналото се крехко щастие.
Беше му много трудно, но когато Сара свърши най-спешната работа, все пак я заведе в Тона с един сеат 600 трета ръка, който Адриа купи, когато най-после успя да вземе практическия изпит след шест поредни провала. В Гарига333 трябваше да сменят гума, в Айгуафреда Сара го помоли да спре пред една цветарница, влезе и излезе с прекрасен малък букет – остави го на задната седалка, без нищо да каже. А когато изкачваха стръмнината на улица „Сант Антони“ в Сентелиес, водата в радиатора завря, но като изключим това, всичко беше наред.
– Това е най-красивото село на света – каза Адриа въодушевен, когато сеатът стигна „Куатре Каретерес“334.
– Най-красивото село на света е доста грозничко – отговори Сара, когато спряха на улица „Сант Андреу“ и Адриа натисна прекалено енергично ръчната спирачка.
– Трябва да го погледнеш с моите очи. Et in Arcadia ego.
Слязоха от колата и той й каза виж замъка, скъпа. Там, горе. Прекрасен е, нали?
– Ами... какво да ти кажа...
Той забеляза, че е нервна, но не знаеше какво да направи за да...
– Трябва да го погледнеш с моите очи. Виждаш ли тази грозна къща и онази с мушкатото?
– Да...
– Там беше имението Казик.
Каза го така, сякаш го виждаше, сякаш Жозеп беше на една ръка разстояние, с цигара в устата, гърбав, точеше ножове на хармана край плевнята, проядена като сърцето на ябълка.
– Виждаш ли? – каза Адриа. И посочи обора на мулето – винаги се казваше Естреля и носеше обувчици с токове, които потропваха по камъните, целите в тор, когато се размърдваше, за да прогони мухите, даже чу как Виола лаеше побесняла и опъваше веригата, защото мълчаливият бял котарак без име горделиво минаваше покрай нея и се фукаше със свободата си.
– Мамицата ви, хлапета, отивайте да играете на друго място.
И всички търчаха да се крият зад бялата скала, животът беше вълнуващо приключение, толкова различно от пръстовката на арпеджите в ми бемол мажор, с вонята на тор и тракането на сабото, когато Мария от имението Казик влизаше в торището, и загорелите от слънцето жетвари в края на юли със сърп и коса в ръка. Кучката в имението винаги се казваше Виола, тя завиждаше на хлапетата за това, че не бяха вързани с въже от седем метра като нея.
– Мамицата ви е евфемизъм от...
– Е-е-е, вижте, Адриа казва мръсни думи!
– Да, ама нищо не му се разбира – недоволстваше Шеви, докато слизаха по стръмнината до улицата, издълбана от каруците и осеяна с лайната на Бастýс, мулето на метача.
– Говориш неща, които не ти се разбират – скара му се Шеви, когато слязоха.
– Извинявай. Просто мисля на глас.
– Не, на мен...
Не си тупаха прашните панталони, защото в Тона всичко беше позволено, родителите са далече и няма страшно, дори да си обелиш коленете.
– Имението Казик, Сара... – обобщи, застанал на същата улица, на която преди пикаеше Бастус и която сега беше асфалтирана; не му хрумна, че Бастус вече не е муле, а един прекрасен ивеко дизел с ремарке, не дъвче слама, съвсем чист е и никак не мирише на тор.
Тогава, с цветята в ръка, ти се повдигна на пръсти и ме целуна неочаквано, а аз си помислих еt in Arcadia ego, еt in Arcadia ego, еt in Arcadia ego, благочестиво, сякаш произнасях молитва. Не се страхувай повече, Сара, тук, до мен, си на сигурно място. Ти си рисувай, а аз ще те обичам и ние с теб заедно ще съумеем да построим нашата Аркадия. Преди да звъннем на вратата на имението Жес, ти ми подаде букета.
333 Гарига и по-долу Айгуафреда, Сентелиес, Фигеро – градове в провинция Барселона. – Б. р.
334 Ресторант в Тона, предлагащ традиционна каталонска кухня. – Б. р.
* * *
На връщане Адриа убеди Сара да си извади шофьорска книжка, сигурно ще кара много по-спокойно от него.
– Добре. – След километър в мълчание: – Знаеш ли, леля Лео ми хареса. На колко години е?
Laus Deo.335 Той беше забелязал, че не беше минал и час, откакто влязоха в имението Жес, а Сара вече се беше отпуснала и вътрешно се усмихваше.
– Не знам. Над осемдесет.
– Много е общителна. И не знам откъде намира сили. Не се спира.
– Винаги е била такава. Но вкарва всички в правия път.
– Накрая успя да ме накара да взема буркана с маслини.
– Леля Лео си е такава. – И възползвайки се от момента: – Защо не отидем някой ден у вас?
– Дума да не става – недопускащ възражение тон.
– Защо, Сара?
– Не те приемат.
– Леля Лео веднага те прие.
– Ако майка ти беше жива, нямаше да ме пусне да стъпя в твоя дом.
– В нашия дом.
– В нашия дом. Леля Лео, да. Ще я обикна. Но тя не се брои. Важна е майка ти.
– Тя е мъртва. Вече десет години, откакто е умряла!
Мълчание до Фигерò. За да го наруши, Адриа отново опъна струната и каза Сара.
– Какво.
– Какво ти казаха за мен?
Мълчание. На другия бряг на река Конгост влакът се изкачваше към Рипол336. А ние рискувахме да пропаднем в пропастта на един разговор.
– Кой?
– Вашите. За да те накарат да избягаш.
– Нищо.
– И какво съм бил написал в прословутото писмо?
Отпред един камион на „Данон“ едва пъплеше. И Адриа, който трябваше три пъти да мисли, преди да се реши да изпревари. Камиона или разговора. Отказа се да изпреварва и настоя: е, Сара? Какви лъжи ти наговориха? Какво ти казаха за мен?
– Не ме питай повече.
– Защо?
– Никога повече.
Следваше съвсем права отсечка. Включи мигачите, но не посмя да изпревари.
– Имам право да знам какво...
– А аз имам право да приключа с това.
– Не може ли да попитам майка ти?
– По-добре никога да не я виждаш.
– По дяволите!
Който иска, да изпреварва. Адриа не беше способен да изпревари един бавен камион, натоварен с кисело мляко, най-вече защото очите му се премрежваха, а за тях нямаше чистачки.
– Съжалявам, но така е по-добре. И за двамата.
– Няма да настоявам. Струва ми се, че няма да настоявам... Но бих искал да поздравя родителите ти. И брат ти.
– Моята майка е като твоята. Не искам да я насилвам. Има много незараснали рани.
Voilà337, близо до Моли де Бланкафорт камионът с киселото мляко зави към Гарига и Адриа се почувства така, сякаш той самият го беше изпреварил. Сара продължи:
– Ние с теб трябва да мислим за себе си. Ако искаш да живеем заедно, не бива да отваряш тази кутийка. Все едно е кутията на Пандора.
– Все едно живеем в приказката за Синята брада. С градини, отрупани с плод, и една заключена стая, където е забранено да се влиза.
– Да, нещо такова. Като ябълката от забраненото дърво. Приемаш ли?
– Да, Сара – излъгах за кой ли път. Само и само да не избягаш пак.
335 Слава на Бога (лат). – Б. пр.
336 Град в провинция Жирона. – Б. р.
337 Тук: най-после (фр.). – Б. пр.
* * *
В кабинета на катедрата имаше три бюра за четирима преподаватели. Адриа нямаше бюро, защото се беше отказал още първия ден: струваше му се невъзможно да работи извън къщи. Имаше само място, където да остави чантата си, и едно шкафче. Всъщност имаше нужда от бюро и признаваше, че се беше отказал прибързано. Затова, когато Льопис не беше във факултета, заемаше неговото бюро.
Влезе готов на всичко. Но Льопис беше там, преглеждаше коректури или не знам какво. Лаура вдигна глава от мястото си. Адриа остана прав. Никой не каза дума. Льопис вдигна предпазливо глава, погледна двамата, каза, че отива да пие кафе, и изчезна благоразумно от бойното поле. Седна на стола на Льопис точно срещу Лаура и пишещата й машина.
– Трябва да ти обясня нещо.
– Ама ти даваш ли обяснения?
Саркастичният тон на Лаура не предвещаваше спокоен разговор.
– Искаш ли да разговаряме?
– Е... Вече няколко месеца не ми отговаряш на телефона, тук ме избягваш, ако те сваря, казваш сега не мога, сега не мога...
И двамата мълчат.
– Може би на всичко отгоре трябва да кажа, че правиш голям жест, като се появяваш днес – добави със същото огорчение в гласа.
Неловки погледи встрани. Тогава Лаура премести машината „Оливети“, сякаш беше пречка между двамата, и като човек, който запрята ръкави, готов на всичко, каза:
– Има друга жена, нали?
– Не.
Да видим: ако нещо не мога да разбера у себе си, то е неспособността да хвана бика за рогата. Най-много да го хвана за опашката и така се обричам звярът да ми хвърли смъртоносен къч. Явно никога няма да се науча, защото казах не, не, не, мамка му, Лаура, няма никаква жена... Просто аз предпочитам да не...
– Жалък си.
– Не ме обиждай – каза Адриа.
– „Жалък“ не е обида. – Стана, позагубила контрол. – Кажи истината, по дяволите! Кажи, че не ме обичаш!
– Не те обичам – отвърна Адриа точно когато Парера отвори вратата, а Лаура избухна в плач. А когато каза какъв долен тип си, какъв долен тип си, какъв долен тип си, Парера вече беше затворила вратата и ги беше оставила сами.
– Използвал си ме като носна кърпа.
– Да. Извинявай.
– Разкарай се.
Адриа излезе от кабинета. До перилата към вътрешния двор Парера чакаше, пушейки цигарата на мира, и може би се опитваше да вземе страна, без да знае подробностите. Той мина покрай нея, но не посмя да каже нито благодаря, нито нищо.
Вкъщи Сара го погледна учудено, сякаш разправията и огорчението бяха полепнали по лицето или по дрехите му, но ти не каза нищо; бях сигурен, че си разбрала всичко, но има благоразумието да премълчиш и когато каза трябва да ти кажа нещо, Адриа веднага заподозря нова буря; но вместо да му покажеш, че знаеш всичко, ти сподели струва ми се, че трябва да купуваме хляб от друга фурна, този е като дъвка. Ти какво смяташ?
И така до деня, когато Сара вдигна телефона в столовата, говореше тихо, а когато надникнах там, видях, че плаче безмълвно и ръката й още стои върху апарата, след като беше затворила.
– Какво става? – Никакъв отговор. – Сара?
Тя го погледна, но не беше там. Дръпна ръката си от телефона, сякаш пареше.
– Мама е починала.
Боже мой. Не знам защо, но си спомних деня, когато баща ми беше казал прекалено много съкровища ни се насъбраха в тази къща, а аз бях разбрал прекалено много мъртъвци ни се насъбраха в тази къща. Вече бях възрастен, но ми беше трудно да приема, че животът се гради върху мъртъвци.
– Не знаех, че...
Погледна ме през сълзи.
– Не беше болна, станало е неочаквано. Ма pauvre maman338…
Вбесих се. Не знам как да се изразя, Сара, но се вбесих, че хората около мен умират. Вбесих се и въпреки че годините минават, нищо не се е променило. Вероятно просто не мога да приема живота. Затова се разбунтувах, беше безсмислено и опасно, но наруших обещанието. Като крадец, като Господ влязох в храма. Седнах на една дискретна пейка в дъното на синагогата. Видях отново баща ти, когото не бях виждал след онзи брутален разговор, когато ти беше изчезнала безследно, а аз можех да се вкопча единствено в отчаянието. Адриа можеше да гледа колкото си иска тила на Макс, който беше две педи по-висок от сестра си, горе-долу колкото Бернат. А Сара, притисната между двамата мъже и други роднини, с които никога няма да се запозная, защото ти не искаш, защото съм син на баща си и кръвта на неговите грехове ще се излива върху децата му и върху децата на неговите деца до седмото поколение. Бих искал да имам син от теб, Сара, си помислих. Без условия, си помислих. Но не посмях да ти кажа. Когато ти ми каза по-добре не идвай на погребението, Адриа осъзна колко голяма е омразата, която споменът за господин Феликс Ардевол събуждаше у семейство Епстейн.
Междувременно в отношенията с Лаура се очертаваше трайно охладняване, въпреки че винаги съм си мислел горката Лаура, за всичко съм виновен аз. Почувствах се по-спокоен, когато ми каза насред двора заминавам за Упсала да довърша дисертацията. И може би ще остана там завинаги.
Пляс. Синият й поглед лежи върху мен като обвинение.
– Пожелавам ти много късмет, ти заслужаваш.
– Негодник.
– Наистина ти желая успех, Лаура.
Цяла година прекарах, без да я видя и без да мисля за нея, защото междувременно се вмъкна болката заради смъртта на госпожа Волтес-Епстейн. Не знаеш колко съжалявам, че трябва да наричам майка ти госпожа Волтес-Епстейн. Един ден, няколко месеца след погребението, си определих среща с господин Волтес в едно кафене близо до университета. Това никога не съм ти го разказвал, скъпа. Не се осмелих да ти кажа. Защо постъпих така? Защото аз не съм баща ми. Защото може да съм виновен за много неща. Но изобщо не съм виновен, че съм син на моя баща, макар понякога да ми се струва, че нося вина.
Не си подадоха ръка. И двамата си кимнаха с глава за поздрав. И двамата седнаха мълчаливо. И двамата се стараеха да не се гледат в очите.
– Съжалявам много за смъртта на вашата съпруга.
Господин Волтес кимна в знак на благодарност за съболезнованията. Поръчаха два чая и изчакаха сервитьорката да си отиде, за да продължат да мълчат.
– Какво искаш? – попита господин Волтес след дълга пауза.
– Бих казал, да бъда приет. Бих желал да дойда за деня на чичо Хаим.
Господин Волтес го погледна изненадано. Адриа не можеше да забрави деня, когато тя му каза отивам в Кадакес.
– Идвам с теб.
– Не е възможно.
Разочарование, отново бариера.
– Но утре не е Йом Кипур, нито Ханука, нито нечий бар мицва339.
– Утре е годишнината от смъртта на чичо Хаим.
– А...
Семейство Волтес-Епстейн спазваха шабат, посещаваха синагогата на улица „Авенир“, но не бяха вярващи. И празнуваха Рош à-Шана или Сукот340 само за да си кажат ние сме евреи в земя на гои. И винаги ще бъдем евреи. А не за да... Баща ми не е евреин, ми каза Сара веднъж. Но все едно, че е, емигрирал е през трийсет и девета. Не вярва в нищо, винаги казва, че единствено се стреми да не причинява зло.
Сега господин Волтес седеше срещу Адриа и разбъркваше захарта с лъжичката. Погледна Адриа в очите, той се почувства задължен да реагира и каза господин Волтес, аз наистина обичам дъщеря ви. Господин Волтес престана да бърка захарта и безшумно сложи лъжичката в чинийката.
– Сара никога ли не ти е говорила за това?
– За чичото ли?
– Да.
– Малко.
– Какво по-точно?
– Ами това... Че един нацист го изкарал от газовата камера, искал той да го прегледа.
– Чичо Хаим се самоуби през хиляда деветстотин петдесет и трета година; винаги сме се питали защо, след като беше устоял на всичко, вече беше спасен и отново беше със семейството... с оцелелите от семейството, и за да отбележим това „защо“, искаме да бъдем сами. И Адриа, с дързостта, която те обхваща, когато неочаквано научаваш нещо поверително, отговори, че чичо Хаим може би се е самоубил, защото не е могъл да понесе, че е оцелял, защото се е чувствал виновен, че не е умрял.
– Виж го само колко е умен. Да не би той да ти го е казал? Да не би да си го познавал?
Защо не знаеш кога да мълчиш, мътните те взели?
– Извинете, не исках да ви обидя.
Господин Волтес взе лъжичката и отново започна да разбърква чая, вероятно за да си помага да мисли. Когато Адриа смяташе, че е настъпил краят на срещата, господин Волтес продължи монотонно, сякаш казваше молитва, сякаш това беше част от възпоминанието в деня на смъртта на чичото:
– Чичо Хаим беше образован човек, лекар с име, който, като се върна от Аушвиц след края на войната, не искаше да ни погледне в очите. Дойде вкъщи, защото бяхме единствените роднини, които имаше. Беше ерген. Брат му, дядото на Сара, беше умрял в един товарен влак през 1943 година. Влак, който бяха композирали французите от Виши341, за да допринесат за световната етническа чистка. Брат му. А снаха му не беше могла да преживее позора и беше умряла в затвора в Дранси, преди да тръгнат на път. А той, много по-късно, се върна в Париж при единствената роднина, която му беше останала, неговата племенница. Никога не пожела да се върне към лекарската практика. И когато се оженихме, го накарахме да дойде да живее при нас. Когато Сара беше на три годинки, чичо Хаим казал на Рашел, че отива да изпие един пастис в „Оберж“, взел Сара на ръце, целунал я, целунал Макс, който тъкмо се бил върнал от детската градина, сложил си шапката и излязъл от къщи, свиркайки си анданте от Седмата симфония на Бетовен. След половин час разбрахме, че се е хвърлил в Сена от „Пон Ньоф“.
– Много съжалявам, господин Волтес.
– Почитаме паметта му. Почитаме паметта на всички наши покойници, жертви на Шоата. Правим го на този ден, защото не ни е известна друга дата, свързана със смъртта на четиринайсетте близки роднини, за които знаем, че са били унищожени без капка съчувствие в името на един нов ред.
Господин Волтес отпи глътка чай и остана неподвижен, втренчил поглед пред себе си, гледаше към Адриа, без да го вижда, може би виждаше единствено спомена за чичо Хаим.
Мълчаха дълго, накрая господин Волтес стана.
– Трябва да тръгвам.
– Както желаете. Благодаря ви, че дойдохте на срещата.
Беше паркирал точно срещу кафенето. Отвори вратата на колата, поколеба се няколко секунди, после предложи:
– Мога да те оставя където искаш.
– Не, аз...
– Качи се.
Беше заповед. Качи се. Започнаха да обикалят без посока сред натовареното движение в Ешампле. Натисна едно копче и нежно зазвуча една соната за цигулка и пиано от Енеску. Не знам дали беше втората или третата. Неочаквано, когато бяха спрели пред един червен светофар, продължи да разказва това, което в главата му сигурно не беше прекъсвало:
След като се спаси от душовете, благодарение на това, че беше лекар, прекара два дни в барака двайсет и шест, където спяха шейсет души, мълчаливи и слаби, с отнесен поглед; когато отиваха на работа, го оставяха сам с един капò342 румънец, който го гледаше с недоверие отдалеч, сякаш се питаше какво да прави с новодошлия, който все още изглеждаше здрав. На третия ден един видимо пиян хаупщурмбанфюрер разреши проблема, понеже си завря носа в празната барака и видя доктор Епстейн, който седеше на нара и се опитваше да стане прозрачен.
– Какво прави тук?
– Заповед на щурмбанфюрер Барбер.
– Ти!
Ти беше той. Бавно се обърна и погледна офицера в очите.
– Изправи се, когато ти говоря!
Ти се изправи, защото му говореше един хаупщурмбанфюрер.
– Добре. Взимам го.
– Но господине – каза надзирателят, червен като рак. – Щурмбанфюрер Барбер...
– На щурмбанфюрер Барбер ще му кажеш, че съм го взел.
– Но господине!...
– Щурмбанфюрер Барбер да върви на майната си. Сега разбра ли ме?
– Да, господине.
– Хайде, Ти, тръгвай, ще се забавляваме.
Развлечението беше много хубаво, направо чудесно. Много силно преживяване. Разбра, че е неделя, когато офицерът му каза, че има приятели вкъщи, и го поведе към къщите на офицерите; вкараха го в нещо като изба, където десетина чифта очи го гледаха уплашено, и той попита какво, по дяволите, става? Не го разбраха, изглежда, бяха унгарки; той знаеше само
– А сега отново ще тичате до стената. – На чичото, блъскайки го: – Застани тук, Ти, мамка му!
Погледна своя заешки екип с нещо като солидарна гордост и изкрещя:
– Копелето, което не тича на зигзаг, няма да стигне дотам. Давай!
Бяха толкова пияни, че успяха да застрелят само три жени. Ти стигна до другия край жив и виновен за това, че не бе закрил с тялото си нито една от трите жени, които лежаха насред двора. Една от повалените беше тежко ранена и доктор Ти веднага видя, че куршумът, пронизал шията й, е прекъснал вратната вена; сякаш за да потвърди, че е прав, жената остана неподвижна, докато локвата от кръв под нея растеше, служейки й за легло. Mea culpa. И други неща, които е разказвал само на мен и които не съм имал смелостта да разкажа нито на Рашел, нито на децата. Не можеше да издържа повече и изкрещя на нацистите, че са изроди, а един от тях, който не беше толкова пиян, взе да се смее и като се прицели в най-младата от оцелелите, каза млъквай или ще ги застрелям до една. Ти
– По-добре не казвай за този разговор на дъщеря ми – това бяха последните думи, които господин Волтес изрече, когато слизах от колата. Затова до днес, когато пиша тези редове, не съм ти казвал нищо, Сара. Изневерих ти и с тази тайна. Но много съжалявам, че повече не видях господин Волтес, докато беше жив.
Струва ми се, че беше горе-долу по това време, когато ти си купи порон346.
И само два месеца, откакто живеехме заедно, Морал ми се обади по телефона и ми каза имам оригинала на
– Не.
– Да.
– Гарантирате ли?
– Господин Ардевол, не ме обиждайте.
И аз казах с нормален глас, без да се смутя, излизам за момент, Сара. От дъното на ателието гласът на Сара излиза от приказката за засмяната жаба и пита къде отиваш?
– В Атенеума (кълна се, това ми дойде на устата: отивам в Атенеума).
– А (тя откъде да знае, poveretta348).
– Да, връщам се веднага (maestro dell’inganno349).
– Днес е твой ред да приготвяш вечерята (innocente e angelica350).
– Да, да, бъди спокойна. Връщам се веднага (traditore351).
– Добре ли си? (соmpassionevole352).
– Да, добре съм (bugiardo, menzognero, impostore353).
338 Горката мама (фр.). – Б. пр.
339 Йом Кипур – ден на покаянието и опрощаването на греховете; Ханука – празник на светлината, символизиращ победата на духовното над материалното; бар мицва – празник на религиозното пълнолетие на момчетата. – Б. р.
340 Рош à-Шана – Нова година според еврейския религиозен календар; Сукот – празник, напомнящ за прехода на еврейския народ през пустинята. – Б. р.
341 Става дума за колаборационисткия режим „Виши“. – Б. р.
342 Съкращение от
343 Благодаря (унг.). – Б. пр.
344 Старица (унг.). – Б. пр.
345 Баба (унг.). – Б. пр.
346 На каталонски
347 „Няма кой да пише на полковника“ (исп.) – роман от колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес. – Б. пр.
348 Горкичката (ит.). – Б. пр.
349 Майстор на измамата (ит.). – Б. пр.
350 Невинна като ангел (ит.). – Б. пр.
351 Предател (ит.). – Б. пр.
352 Състрадателна (ит.). – Б. пр.
353 Лъжец, мошеник, измамник (ит.). – Б. пр.
* * *
Адриа избяга, без да усети, че затваря вратата прекалено силно, както баща му преди много години, когато отиде да се срещне със смъртта.
В апартаментчето за сделки на Морал можах да разгледам превъзходния, изключителен ръкопис. Последната част беше написана на машина, но Морал ме увери, че в ръкописите на Гарсия Маркес често било така. Каква прелест!
– Колко?
– Толкова.
– Хайде бе!
– Както искате.
– Толкова.
– Не ме разсмивайте. Трябва да бъда откровен с вас, професор Ардевол. Получих го с известен риск, а за риска се плаща.
– Искате да кажете, че е краден?
– Какви думи употребявате... Уверявам ви, че тези листове хартия не са оставили никаква следа.
– Тогава толкова.
– Не, толкова.
– Съгласен съм.
Тези операции никога не се извършват с чек. Трябваше да чакам, изгаряйки от нетърпение, до сутринта, а през нощта сънувах, че самият Гарсия Маркес е дошъл вкъщи да ме обвинява за кражбата, аз се правех на луд, а той ме гонеше из апартамента с огромен нож и аз...
– Какво ти е? – попита Сара и запали лампата.
Беше четири часа сутринта и Адриа седеше на леглото на майка и татко, което сега беше наше. Дишаше тежко, сякаш беше бягал дълго.
– Нищо, нищо... Просто сън.
– Разкажи ми го.
– Не си го спомням.
Отново си легнах. Изчаках да загаси лампата и казах Гарсия Маркес ме гонеше из къщата и искаше да ме убие с ей такъв нож.
Тишина. Не, леглото леко се тресе. Накрая Сара избухна в смях. После усетих как ръката й ми роши нежно плешивината, така, както майка никога не беше правила. Почувствах се нечист и грешник, защото я мамех.
На другия ден закусвахме мълчаливо и се доразсънвахме. Докато Сара отново избухна в смях.
– Сега пък какво ти става?
– Даже чудовищата в твоите кошмари са интелектуалци.
– Ама наистина ме уплаши. О, днес трябва да ходя в университета (impostore).
– Но днес е вторник (angelica).
– Знам, знам... Не знам какво иска Парера, но ме помоли да... уф... (spregevole354).
– Е, тогава търпение (innocente).
354 Презрян (ит.). – Б. пр.
* * *
Оплетен в лъжи, отидох в Ла Каша355, изтеглих толкова и право при Морал, с тревожното предчувствие, че през нощта се е запалил апартаментът му или вече е на друго мнение, или е намерил по-щедър купувач... или са го арестували.
Не. Полковникът ме чакаше търпеливо. Взех го деликатно. Беше мой и нямаше защо да страдам повече. Мой.
– Господин Морал.
– Да?
– А пълният ръкопис на Ницше?
– Аха.
– Може ли да ми кажете цената?
– Ако е само за да се намираме на приказки, няма какво да казвам и моля, не се засягайте.
– Става дума да го купя, ако мога.
– Обадете ми се след десет дни и ще ви кажа сумата, ако още не са го продали.
– Какво!?
– Ама какво си мислите? Да не сте само вие на този свят?
– Искам го.
– Десет дни.
Вкъщи не можех да ти покажа съкровището. Това беше моят нелегален живот в отговор на твоите тайни. Скрих ръкописа на дъното на едно чекмедже. Исках да купя папка, в която да се вижда цялото произведение лист по лист и от двете страни. Но трябваше да го направя тайно. На всичко отгоре Черния орел.
– Хайде, казвай.
– Току-що мина забранената река.
– Моля?
– Харчиш и ще продължаваш да харчиш за дрънкулки, а не казваш нищо на твоята squaw356.
– Това е все едно да я мамиш с друга жена. Така доникъде няма да стигнеш.
– Няма как да постъпя другояче.
– На път сме да скъсаме отношенията с белия приятел, който цял живот ни е давал подслон.
– Или да говорим със Сара.
– Само да посмеете, ще ви изхвърля през балкона.
– Храбрият воин не се бои от заплахите на бледоликия лъжец и страхливец. Освен това нямаш смелостта да го направиш.
– Разбира се – отново се обади Карсън. – Болните не могат да преценяват нещата. Порокът ги държи в мрежата си.
– Кълна ви се, че цялата книга на Ницше ще бъде последната придобивка.
– И аз трябва да ти вярвам? – Карсън.
– Питам се защо криеш от твоята squaw – Черния орел. – Купуваш с твоето злато. То не е на някой евреин, ограбен от жестокия бял мъж с тоягите, които бълват огън, нито е крадено.
– Не е точно така, скъпи колега – поправи го Карсън.
– Но бледоликата squaw няма защо да знае.
Оставих ги да обсъждат стратегията, неспособен да им кажа, че нямах смелостта да отида при Сара и да призная тази страст е по-силна от мен. Искам да притежавам нещата, които привличат вниманието ми. Искам ги и бих убил, за да ги притежавам.
– Sic?357 – Карсън.
– Не. Но почти. – Към Сара: Май не се чувствам добре.
– Легни си, горкичкия Адриа, ще ти сложа термометъра (соmpassionevole е innocente).
Прекарах два дни с висока температура, след което постигнах нещо като споразумение със самия себе си (споразумение, което Карсън и Черния орел отказаха да подпишат), по силата на което си позволявах, за доброто на нашата връзка, да не разказвам подробности за историята на Виал, която познавах само отчасти, както и за кои от предметите вкъщи подозирах, че са придобити от баща ми с жестокостта на хищник. Или факта, че с магазина продадох и следователно осребрих много от греховете на баща ми... предполагам, че си се досетила за това. Нямах смелостта да ти кажа, че те излъгах в деня, когато ти дойде от Париж с жълто цвете в ръка и ми каза с удоволствие бих изпила едно кафе.
355 Най-голямата каталонска спестовна каса, понастоящем банка. – Б. пр.
356 Индианка; жена, съпруга (англ.). – Б. пр.
357 Така (лат.) – т.е. буквално, точно както го казваш. – Б. пр.
37
– Начинът на писане ми напомня Хемингуей – отсъди Мирея Грасиа. Бернат наведе скромно глава, окуражен от коментара. За момент престана да мисли, че не може да събере повече от трима души в „Книжен прах“.
– Аз не ти препоръчвам да правиш представяне – беше му казал Бауса.
– Защо?
– Има прекалено много прояви, никой няма да дойде.
– Ти така смяташ. Или не се отнасяш еднакво към всички автори?
Бауса реши да запази за себе си отговора, който с удоволствие би изстрелял, и каза, без да може да прикрие умората си:
– Да не говорим повече, кажи кога ти е удобно и кой искаш да представи книгата ти. – И като видя усмивката на Бернат: – Но ако никой не дойде, не ме обвинявай за нищо.
На поканата пишеше
Адриа сложи поканата на масата и за момент се замисли какво би могла да каже Мирея Грасиа за тази книга. Че е слаба? Че Пленса все още не е постигнал способността да пресъздава чувства? Че е съсипал хартията и дърветата, от които е направена?
– Този път няма да се сърдя – каза му Бернат, когато му предложи да представи книгата.
– Как да съм сигурен, че наистина ще е така?
– Защото ще ти хареса. А ако не ти хареса, помъдрял съм, скоро ще навърша четирийсет години и започвам да разбирам, че не бива да ти се сърдя за това. Съгласен ли си? Ще представиш ли книгата ми? Ще бъде следващия месец в „Книжен прах“. Това е емблематична книжарница и...
– Бернат. Не.
– Как така, първо поне я прочети – обиден, изненадан, смаян.
– Много съм зает. Разбира се, че ще я прочета, но не мога да ти кажа кога. Не ме карай да правя това.
Бернат остана с отворена уста, неспособен да разбере какво му казва Адриа, и тогава склоних добре, хайде, ще я прочета още сега. Ако не ми хареса, ще ти кажа и, естествено, няма да я представя.
– Това се казва приятел. Благодаря. Ще ти хареса. – Посочи го с пръст, сякаш беше Мръсния Хари358: – И ще поискаш да я представиш.
Бернат беше убеден, че този път наистина, този път ще му кажа Бернат, изненада ме, виждам силата на Хемингуей, таланта на Борхес, майсторството на Рулфо, иронията на Калдерс359, и Бернат беше най-щастливият човек на света, докато му се обадих след три дни и му казах няма промяна, както винаги не вярвам на героите ти и ми е все едно какво може да им се случи.
– Моля?
– Литературата не е игра. Тоест ако е само игра, не ме интересува. Разбираш ли?
– Нищо ли няма да пожалиш? Дори последния разказ?
– Най-хубавият е. Но е най-хубавият от една провалена книга.
– Жесток си. Приятно ти е да ме смажеш.
– Каза ми, че си навършил четирийсет години и няма да се разсърдиш, ако...
– Още не съм ги навършил! И по такъв неприятен начин ми казваш, че не ти харесва, че ...
– Така мога, така ти го казвам.
– А не можеш ли просто да кажеш не ми харесва, и точка?
– Преди правех така. Но ти нямаш историческа памет. Мога да кажа не ми харесва, и точка. Само че тогава ти казваш: И точка? И това е всичко? Аз тогава трябва да се обоснова защо не ми харесва и се обосновавам, като гледам да не те лъжа, защото не искам да те загубя, затова ти казвам нямаш талант да градиш герои, твоите са само имена. Всички говорят еднакво, никой не е способен да привлече вниманието ми. Никой от тези герои не е нужен.
– Какво, по дяволите, означава, че не е нужен? Ако Биел го нямаше, нямаше да го има и разказа „Мишки“
– Не искаш да ме разбереш. Ненужен е самият разказ. Не ме е преобразил, не ме е обогатил, изобщо с нищо не ме е трогнал!
А сега тази глупачка Мирея казва Пленса има силата на Хемингуей, и Адриа, преди да чуе как го сравнява с Борхес и Калдерс, се скри зад една стойка с книги. Не искаше Бернат да го види тук, в тази студена книжарница, със седемнайсет празни сгъваеми стола и три заети, един от тях от човек, който явно беше попаднал тук по погрешка.
Страхливец си, си помисли. Също така си помисли, че както обичаше да възприема света и идеите от гледна точка на историята, ако се заемеше да изучава историята на приятелството си с Бернат, щеше неизбежно да стигне до следната невъзможна ситуация: Бернат можеше да бъде щастлив, ако съсредоточи способността си за щастие в цигулката. Избяга безшумно от книжарницата и обиколи близките улици, обмисляйки какво да прави. Как така дори Текла не е дошла? Нито синът им.
– Защо, мамка му, няма да дойдеш? Това е моя книга!
Текла си допи млякото и почака Льоренс да отиде да си вземе раницата за училище. С по-тих глас:
– Ако трябваше да ходя на всичките ти концерти и представяния...
– Сякаш всяка седмица има представяне. От шест години не съм представял книга.
Мълчание.
– Не искаш да ме подкрепиш.
– Всяко нещо на мястото си.
– Не искаш да дойдеш.
– Не мога.
– Не ме обичаш.
– Не си центърът на света.
– Знам.
– Не знаеш. Не го съзнаваш. Все молиш за нещо, настояваш.
– Сега вече не те разбирам.
– Все си мислиш, че всички са тук, за да те обслужват. Че ти си най-важният в тази къща.
– Чак пък толкоз...
Тя го погледна предизвикателно. Той за малко щеше да каже разбира се, че съм най-важният човек в семейството, но едно шесто или седмо чувство го накара да се сдържи навреме. Остана с отворена уста.
– Не, кажи, кажи – подкани го Текла.
Бернат затвори уста. Гледайки го в очите, тя каза и ние имаме свой живот, докато ти приемаш за даденост, че винаги можем да идем там, където ти кажеш, че винаги трябва да четем каквото ти пишеш, и сме длъжни да го харесваме, не, длъжни сме да се възхищаваме.
– Ти прекаляваш.
– Защо си казал на Льоренс, че искаш да прочете книгата за десет дни?
– Лошо ли е да кажеш на сина си да прочете една книга?
– На девет години е, за бога.
– И какво от това?
– Знаеш ли какво ми каза снощи?
Момчето, вече в леглото, запали лампата на нощното шкафче, когато майка му излизаше на пръсти от стаята.
– Мамо.
– Не спиш ли?
– Не.
– Какво ти е?
Текла седна на ръба на леглото. Льоренс отвори чекмеджето на шкафчето и извади една книга. Тя я позна.
– Започнах да я чета, но нищо не разбирам.
– Не е за деца. Защо я четеш?
– Татко ми каза, че трябва да я прочета до неделя. Защото е кратка.
Тя взе книгата.
– Не го слушай.
Разтвори я и я разлисти разсеяно.
– Ще ми задава въпроси.
Тя му върна книгата.
– Прибери я. Но няма нужда да я четеш.
– Наистина ли?
– Наистина.
– А ако ми зададе въпроси?
– Ще му кажа да не ти задава въпроси.
– Кажи ми защо не мога да задавам въпроси на моя син! – Бернат, възмутен, удря с чашата по чинията. – Не съм ли му баща?
– Толкова е голямо егото ти, че губиш реална представа за нещата.
Льоренс надникна в кухнята, облечен с анорак и с раницата на гърба.
– Татко сега ще дойде. Ти слизай, сине.
Бернат стана, хвърли салфетката на масата и излезе от кухнята.
Адриа отново беше пред книжарницата след обиколката. И още не знаеше какво трябва да прави. В този момент угаснаха някои от светлините на витрината. Реагира навреме, отдалечи се на няколко метра. Мирея Грасиа се изстреля навън и макар че мина край него, изобщо не го видя, защото си гледаше часовника. Когато излизаха Бауса, Бернат и още двама-трима души, той ги настигна, бързайки, сякаш беше много закъснял.
– Ей!... Не ми казвайте, че вече сте свършили! – лицето и тонът на Адриа изразяват голямо разочарование.
– Здравей, Ардевол.
Адриа махна за поздрав на Бауса. Другите хора се разотидоха. Бауса каза, че си тръгва.
– Не искаш ли да отидем да вечеряме? – Бернат.
Бауса каза не, закъснявал за една вечеря, и остави сами двамата приятели.
– Е? Как мина?
– Добре. Доста добре. Мирея Грасиа беше много убедителна. Много... добре. Имаше доста хора. Добре. Нали?
– Радвам се. Исках да присъствам, но...
– Спокойно, малкия... Даже ми зададоха въпроси.
– А Текла?
Вървяха мълчаливо и това обясняваше всичко. Когато стигнаха до ъгъла, Бернат изведнъж се спря и погледна Адриа в очите:
– Имам чувството, че пиша против волята на всички: на теб, на Текла, на сина ми, на моя издател.
– Сега пък защо казваш това?
– Никой изобщо не се интересува от това, което пиша.
– Какво ти става, нали току-що ми каза, че...
– А сега ти казвам, че никой изобщо не се интересува от това, което пиша.
– А теб интересува ли те?
Бернат го погледна недоверчиво. Дали му се подиграваше?
– Това е животът ми.
– Не ти вярвам. Слагаш прекалено много филтри.
– Бих искал някой ден да те разбера.
– Ако пишеше както свириш на цигулка, щеше да бъдеш велик.
– Каква глупост изрече. С цигулката ми е скучно.
– Ти не искаш да бъдеш щастлив.
– Не е задължително, нали ти ми го каза.
– Добре. Но ако аз можех да свиря като теб... щях да направя...
– Нищо нямаше да направиш.
– Какво става? Пак ли си се скарал с Текла?
– Не пожела да дойде.
Това вече е по-деликатно. Сега какво да кажа?
– Искаш ли да дойдеш вкъщи?
– Защо не отидем да вечеряме?
– Ами...
– Сара те чака.
– Да, бях й казал, че... Да, чака ме.
Това е историята на Бернат Пленса – от много години сме приятели. От много години ми завижда, защото не може да ме разбере, от много години се възхищавам от неговия талант да свири на цигулка. От време на време се караме ожесточено, сякаш сме отчаяни любовници. Обичам го и не мога да не му кажа, че пише лошо, безинтересно. А откакто започна да ми дава своите писания, е публикувал няколко много слаби книги с разкази. Макар да е достатъчно умен, не иска да приеме, че ако никой не ги харесва, може би причината не е в това, че всички винаги грешат, а по-скоро в това, че неговите писания са напълно лишени от интерес. Напълно. И все едно и също си говорим. А жена му... Не съм сигурен, но предполагам, че не е лесно да се живее с Бернат. Той е втора цигулка в Барселонския градски оркестър. И свири камерна музика с няколко колеги. Какво повече иска, бихме казали повечето простосмъртни. Но не и той. Вероятно, както всички простосмъртни, не вижда щастието, което е в ръцете му, защото е заслепен от това, което е недостъпно. Чувствата на Бернат са прекалено човешки. Днес не можех да отида да вечерям с него, защото Сара е тъжна.
Бернат Пленса-и-Пунсода, много добър музикант, се е заинатил да търси щастието в литературата. Не съществува ваксина срещу това. И Али Бахр наблюдаваше групата деца, които играеха, защитени от слънцето до оградата, която отделяше градината Бялото магаре от пътя, водещ от Ал-Хисв до далечния Би’р Дурб. Али Бахр, току-що навършил двайсет години, не знаеше, че едно от момиченцата, онова, което сега пищеше, защото го гонеше едно хлапе с ожулени колене, беше Амани, която след няколко години щеше да се прочуе като красивата Амани и тук, и в цялата равнина. Подкара магарето с камшика, защото след два часа трябваше да си бъде у дома. За да се освободи от излишната енергия, взе от средата на пътя един камък, нито много голям, нито много малък, и го хвърли с яростна сила напред, сякаш да посочи на магарето правия път.
Съдбата на „Плазма“ от Бернат Пленса може да се опише с няколко думи: никакъв отзвук, нито една рецензия, нито една критична бележка, нито една продадена книга. За щастие, никой, нито Бауса, нито Адриа, нито Текла, не му натякваше видя ли, аз какво ти казвах. А Сара, когато й разказах това, ми каза ти си подлец, трябваше да отидеш там като публика. А аз: беше унизително. А тя: не, щеше да чувства подкрепата на приятеля. И животът продължи.
– Това е кампания срещу мен. Искат да ме направят невидим, да не съществувам.
– Кой?
– Те.
– Някой ден трябва да ни запознаеш.
– Не се шегувам.
– Бернат, хората нямат нищо против теб.
– Не, явно даже не знаят, че съществувам.
– Кажи това на тези, които ти ръкопляскат след концерт.
– Не е същото, хиляди пъти сме говорили за това.
Сара ги слушаше мълчаливо. Неочаквано Бернат я погледна и с нотка на обвинение в гласа я попита на теб как ти се стори книгата? Това е единственият въпрос, който според мен един автор не може да зададе безнаказано, защото рискува някой да му отговори.
Сара се усмихна вежливо и Бернат вдигна вежди, за да се разбере, че неблагоразумно настоява за отговор.
– Ами не съм я прочела – отговори Сара, издържайки погледа му. – Направи отстъпка, която ме учуди: – Все още.
От изненада Бернат остана с отворена уста. Никога няма да ти узрее главата, Бернат, помисли си Адриа. Този ден разбра, че приятелят му е безнадежден случай и цял живот ще се спъва в същия камък. Междувременно Бернат изпи половин чаша от изключителното вино „Рибера дел Дуеро“
– Кълна ви се, че преставам да пиша – обяви, като остави чашата настрани; убеден съм, че с това желаеше да накара Сара да се чувства виновна, че не е проявила усърдие.
– Отдай се на музиката – каза ти с усмивката, в която съм влюбен – и ще спечелиш.
И отпи глътка от порона. Да пиеш Рибера дел Дуеро от порон. Бернат те наблюдаваше с отворена уста, но не каза нищо. Беше смазан. Сигурно не се разплака само защото Адриа беше там. Пред жена, макар и да пие хубаво вино с порон, беше по-лесно да се плаче. Пред мъж обикновено не е приятно. Но вечерта стана първият голям скандал с Текла. Льоренс, с широко отворени очи, от леглото беше свидетел на избухването на баща си и се почувства най-нещастното дете на света.
– Не искам кой знай какво, мамка му! – разсъждаваше Бернат. – Само да благоволиш да прочетеш книгата ми. Това ми стига. – Повишавайки прекалено глас: – Това много ли е? А? А?
Тогава го атакуваха отзад. Льоренс, побеснял, бос, по пижама, влезе в столовата и се нахвърли върху баща си в момента, когато той казваше не чувствам никаква съпричастност към моето артистично начинание. Текла гледаше стената, сякаш наблюдаваше собствената си кариера на пианистка, прекъсната заради бременността, и се чувстваше много обидена, разбираш ли? Обидена дълбоко, сякаш единственото, което трябва да правим в живота, е да ти се възхищаваме. И точно тогава дойде нападението в гръб: Льоренс заби два юмручни удара в гърба на баща си, като че ли беше боксьорска круша.
– Какво правиш? Престани веднага!
– Няма да се караш на майка.
– Върви да спиш! – нареди му Текла и кимна с глава, което според нея изразяваше съучастие. – Сега идвам.
Льоренс нанесе още два удара. Бернат, с широко отворени очи, си мислеше всички са против мен, никой не иска да пиша.
– Грешиш – каза Адриа, когато Бернат му разказа всичко това; слизаха надолу по „Люрия“, единият с цигулката, за репетиция, а другият за лекция по история на идеите II.
– Какво има да греша! Дори синът ми протестира, ако се оплаквам!
Сара, любима, говоря за неща отпреди много години, за времето, когато ти изпълваше живота ми. Всички сме остарели, а ти ме изостави за втори път. Ако можеше да ме чуеш, сигурен съм, че щеше да поклатиш глава обезпокоена, че Бернат продължава да пише безинтересни неща. Понякога се възмущавам, че музикант, способен да извлича такъв звук от инструмента си и да създава такава наситена атмосфера, е неспособен, не, не става дума да пише гениални произведения, а просто да осъзнае, че неговите герои и истории никак не ни интересуват. Накратко, и за нас писанията на Бернат нямат никакъв отзвук, никаква рецензия, никаква критична бележка, нито една продадена книга. И стига съм говорил така за Бернат, че накрая ще се ядосам, а си имам други грижи, преди да е дошъл часът.
Приблизително по това време... Струва ми се, че го казах преди малко. Какво значение има хронологичната точност при този безпорядък, който вече показах? Работата е там, че Лола Чика започна да мърмори по всякакъв повод и да се оплаква, че тушът, въгленчетата и боичките, с които си служи Сага, ми цапат навсякъде.
– Казва се Сара.
– Ама тя казва Сага.
– Името й е Сара. Освен това въгленчетата и всичко останало си държи в ателието.
– Как ли пък не. Оня ден копираше картината в столовата, не знам какво хубаво намира да рисува, без да оцветява. И, разбира се, остави ми кърпите, едвам можах да ги изпера.
– Лола Чика.
– Катерина. И кърпите в банята. Нали ръцете й все са черни... Трябва да е някакъв обичай при франсетата.
– Катерина.
– Какво.
– Трябва да оставим хората на изкуството да работят, Катерина.
– Подай им пръст – каза тя, но аз я прекъснах, преди да каже какво ще направят с цялата ръка.
– Сара е господарката, в тази къща тя заповядва.
Знам, че я обидих с това твърдение. Но я оставих да напусне мълчаливо кабинета заедно със своето възмущение и да ме остави сам с онези проблясъци, които малко по малко щяха да озаряват препъващите се думи, за да се превърнат един ден в „Естетическата воля“ – есето, чието написване ми е доставило най-голяма радост.
358 Става дума за полицейския инспектор Хари Калахан, наричан Мръсния Хари, от поредицата филми с участието на Клинт Истууд. – Б. р.
359 Пере Калдерс (1912–1994) – каталонски писател. – Б. р.
* * *
– Ти си нарисувала картината на Уржел от столовата?
– Да.
– Може ли да я видя?
– Ами не..
– Нека да я видя.
Ти се поколеба, но накрая отстъпи. Още те виждам как малко нервно отваряш онази огромна папка, където държеше колебанията си и която разнасяше нагоре-надолу. Сложи рисунката на масата. Слънцето не се скриваше откъм Треспуй, но триетажната камбанария на манастира „Санта Мария де Жери“, очертана с въглен от Сара, изглеждаше като жива. Беше съумяла да отгатнеш бръчките от старост и от натрупаните години с всичките им белези. Толкова хубаво рисуваш, любима – там имаше векове история в бяло, черно и хиляди отсенки на сивото, размазани от твоите пръсти. Пейзажът, църквата и крайчецът на брега на река Ногера. Всичко излъчваше такова очарование, че не ми липсваха тъмните, тъжни и магически цветове на Модест Уржел.
– Харесва ли ти?
– Ммного.
– Ммного?
– Страшно ммного.
– Подарявам ти я – каза тя доволна.
– Наистина ли?
– Часове наред гледаш тази картина.
– Аз ли? Какво говориш!
– Не е ли така?
– Не знам... Не съм усетил.
– В знак на почит към часовете, които си прекарал в съзерцание. Какво търсиш в нея?
– И аз не знам. Правя го, без да се замислям. Харесва ми.
– Не те питам какво намираш, а какво търсиш.
– Мисля си за манастира „Санта Мария де Жери“. Но най-вече си мисля за малкия манастир „Сант Пере Бургалски“, който е там наблизо и който никога не съм виждал. Помниш ли онзи пергамент на абат Делигат, веднъж ти го показах? Това е актът за основаването на манастира в Бургал, оттогава са минали толкова години, че когато докосвам пергамента, усещам развълнуван самата история. Мисля си за монасите, които сноват нагоре-надолу в продължение на векове. И се молят на несъществуващия Бог в продължение на векове. И за солниците в Жери. И за високите тайни на Бургал. И за селяните, които умират от глад и болести, и за дните, които бавно, но неумолимо се точат, и за месеците и годините, и се вълнувам.
– Никога не бях чувала от теб толкова много думи наведнъж.
– Обичам те.
– Какво още търсиш там?
– Не знам, наистина не знам какво търся. Сложно е да се каже.
– Тогава какво намираш?
– Странни истории. Необикновени хора. Желание да живееш и да гледаш.
– Защо не отидем да видим всичко това на живо?
Тръгнахме за Жери де ла Сал със сеата, който каза дотук при прохода Комиолс. Един много приказлив механик от Изона360 смени не знам какво си на главата на не си спомням какво, и подхвърли, че няма да е зле да си купим друга кола, за да си нямаме неприятности. Загубихме един ден с тази житейска проза и пристигнахме в Жери късно вечерта. На другия ден от прозореца на хижата видях картината на Уржел на живо и едва не се задавих от вълнение. През целия ден гледахме, снимахме, рисувахме; виждахме как влизат и излизат призраци на монаси, селяни и работници от солниците и по едно време съзрях духовете на двамата монаси, които отиваха в „Сант Пере Бургалски“ да приберат ключа и да затворят този малък уединен манастир след стотици години непрекъсван монашески живот.
На другия ден нашата посъвзела се кола ни откара на двайсет километра на север, до Ескало, а оттам – пеша, по една козя пътека, която вървеше по южния склон към Бараонсе, единствената, по която можеше да се стигне до развалините на „Сант Пере Бургалски“, бленувания манастир. Сара не ми позволи да нося широката раница с блока, моливите и въглените – това е нейният товар.
След като повървяхме седем-осем минути, взех от средата на пътечката един остър камък, нито много голям, нито много малък, и Адриа се вгледа в него замислен, а в съзнанието му изникна образът на красивата Амани с нейната тъжна история.
– С какво е толкова интересен този камък?
– Нищо, нищо – каза Адриа и го прибра в своята раница.
– Знаеш ли какво впечатление ми правиш? – каза, дишайки тежко, докато изкачвахме стръмнината.
– А?
– Ами такова. Не питаш „Какво впечатление“, а казваш „А?“.
– Сега нищо не разбрах. – Адриа, който вървеше отпред, спря, погледна зелената долина, заслуша се в далечния ромон на река Ногера и се обърна към Сара. Усмихната, тя също спря.
– Все си замислен.
– Да.
– Но мислите ти винаги са далеч оттук. Все си другаде.
– Така ли... Съжалявам.
– Не. Ти си си такъв. И аз съм особена.
Адриа се приближи до нея и я целуна по челото толкова нежно, Сара, че и до днес се вълнувам, като си спомня. Не знаеш колко те обичам и колко си ме променила. А ти си истински шедьовър и се надявам да ме разбереш.
– Ти, особена?
– Странна жена съм. Пълна с комплекси и тайни.
– Комплексите... не ги показваш. Тайните... това лесно може да се разреши: сподели ги с мен.
Сега Сара погледна надолу по пътечката, за да избегне погледа му.
– Аз съм много сложна.
– Не е нужно да ми разказваш това, което не искаш.
Адриа понечи да продължи нагоре, но спря и се обърна:
– Бих искал да ми кажеш само едно нещо.
– Какво?
Колкото и невероятно да изглежда, попитах я какво ти казаха за мен твоята и моята майка. Какво ти казаха, та им повярва.
Лъчезарното ти лице помръкна и аз си помислих колко се изложих. Помълча няколко секунди и с леко дрезгав глас каза помолих те да не ме питаш. Помолих те...
Разтревожена, ти грабна един камък и го хвърли надолу в дерето.
– Не искам онези думи да оживеят отново. Не искам ти да ги чуеш; искам да ти спестя това, защото имаш пълно право да не ги научаваш. А аз – да ги забравя. – Ти намести раницата на гърба си с грациозно движение. – Това е заключената стая от приказката за Синята брада, не забравяй.
Сара произнесе тези думи толкова категорично, сякаш непрекъснато се бяха въртели в главата й. От доста време живеехме заедно и този въпрос винаги беше на върха на езика ми – винаги.
– Добре – съгласи се Адриа. – Никога повече няма да те питам за това. Отново поеха нагоре. Последна стръмнина по пътечката и най-после стигнахме, на моите трийсет и девет години, до развалините на бленувания манастир „Сант Пере Бургалски“ и брат Жулиа от Сау, който в друго време, като доминиканец, се казваше брат Микел, излезе да ни посрещне с ключа в ръце. Със Светото ковчеже в ръце. Със смъртта в ръце.
– Мирът Господен да бъде с вас – приветства ни той.
– Мирът Господен да бъде и с тебе, брате – отговорих аз.
– Какво каза? – сепна се Сара.
360 Населено място в планинската област Палярс Жусà (Каталония). – Б. р.
V. Vita condita361
тук, в тази пратка, аз,
ева, с моя син авел.
ако видите моя по-голям син
каин, син на адам,
кажете му, че аз
Дан Пагис362
361 Устроен живот (лат.); в контекста на настоящата глава – спокоен, безбурен живот. – Б. р.
362 Израелски поет и преводач (1930–1986). – Б. пр.
38
– Вкусиш ли веднъж красотата на изкуството, животът ти се променя. Чуеш ли веднъж как пее хор „Монтеверди“363, животът ти се променя. Видиш ли веднъж отблизо Вермеер, животът ти се променя; чел ли си Пруст, вече не си същият. Само не знам защо е така.
– Напиши го.
– Ние сме случайност.
– Какво?
– Много по-вероятно би било да ни няма, но все пак съществуваме.
– ...
– Поколения наред бесни танци на милиони сперматозоиди, преследващи яйцеклетки, случайни зачатия, смърт, унищожение... и сега ние с теб сме тук, един срещу друг, сякаш не би могло да бъде иначе. Сякаш е можело да съществува само едно родословно дърво.
– Да. Не е ли логично?
– Не. Шибана случайност е.
– Ти пък...
– А това, че ти свириш толкова добре на цигулка, е още по-шибана случайност.
– Съгласен съм. Но... – Мълчание. – От това, което казваш, чак свят ти се завива, ако се позамислиш, нали?
– Да. И тогава се стремим да оцелеем в хаоса чрез порядъка в изкуството.
– Напиши това, става ли? – дръзна да каже Бернат, отпивайки от чая.
– Силата на изкуството е в самото произведение на изкуството или по-скоро във въздействието, което упражнява върху човека? Ти как мислиш?
– Че трябва да го напишеш – настоя Сара няколко дни по-късно. – Така ще си изясниш нещата.
– Защо занемявам пред Омир? Защо дъхът ми замира пред Брамсовия квинтет за кларинет?
– Напиши го – веднага му отвърна Бернат. – Ще ми направиш услуга, защото и аз искам да знам това.
– Защо аз, който не съм способен да коленича пред никого, като слушам Пасторалната симфония на Бетовен, съм готов да й се поклоня?
– В „Пасторалната“ е вложен къртовски труд.
– Ти така си мислиш. Знаеш ли откъде идва Бетовен? От четиристотинте симфонии на Хайдн.
– И от четирийсетте и една на Моцарт.
– Така е. Но Бетовен е могъл да напише само девет. Защото почти всичките девет стоят на друго стъпало на морална сложност.
– Морална?
– Морална.
– Напиши го.
– Не можем да разберем художественото произведение, ако не го видим в неговото развитие. – Изми си зъбите и си изплакна устата. Докато се бършеше с кърпата, извика през отворената врата на банята: – Но без искрата на гениалността у човека на изкуството творбата не може да се разгърне.
– Значи силата е у човека – отвърна Сара от леглото, без да крие прозявката си.
– Не знам. Ван дер Вейден, Моне, Пикасо, Барселò364. Това е динамична линия, която започва от пещерите в клисурата Валторта365 и продължава до днес, защото човечеството съществува.
– Напиши го. – Няколко дни по-късно Бернат си допи чая и внимателно сложи чашата върху чинийката. –Хайде!
– Красотата ли?
– Какво?
– Красотата ли е виновна? Какво значи красота?
– Не знам. Но мога да я разпозная. Защо не го напишеш? – повтори Бернат, гледайки го в очите.
– Човекът унищожава човека, но и съчинява „Изгубеният рай“366.
– Да, това е загадка. Трябва да го напишеш.
– Музиката на Франц Шуберт ме пренася в едно по-добро бъдеще. Шуберт е способен с малко изразни средства да каже много неща. Има неизчерпаема мелодична мощ, преливаща от изящество и чар и същевременно пълна с енергия и истина. Шуберт е истината в изкуството и за да се спасим, трябва да се хванем за нея. Удивлявам се, че е бил сифилитик, болнав и беден. Каква власт има този човек? Каква власт има над нас? Аз самият, така както ме виждате, коленича пред изкуството на Шуберт.
– Браво, хер оберщурмфюрер. Интуицията ми подсказваше, че сте чувствителен човек.
Доктор Буден дръпна от цигарата и изпусна тънка струйка дим, като мислено се вслушваше в началото на опус 100 и го пееше с невероятна точност.
– Де да имах вашия слух, хер оберщурмфюрер.
– Няма нищо изключително. Професионален пианист съм.
– Завиждам ви.
– Напразно. Това са толкова часове, прекарани в учене на медицина и музика, че имам чувството, че съм пропуснал много неща от живота.
– Сега ги наваксвате с лихвите, ако ми позволите така да се изразя – каза оберлагерфюрер Хьос, сочейки с разперени ръце наоколо. – Сега вече сте във водовъртежа на живота.
– Да, разбира се. Прекалено неочаквано, зависи как се приема.
Двамата мъже млъкнаха, сякаш се дебнеха. Накрая докторът се реши и като гасеше цигарата в пепелника, наведен над масата, каза тихо:
– Защо искахте да ме видите, оберщурмбанфюрер?
Тогава оберлагерфюрер Хьос, също така тихо, сякаш не се доверяваше на стените в дома си, му каза исках да ви говоря за вашия началник.
– Фойгт?
– Аха.
Мълчание. Вероятно преценяваха рисковете. Хьос се осмели да каже нещо като какво мислите за него, така, между нас.
– Ами аз...
– Искам от вас... Изисквам откровеност. Това е заповед, драги оберщурмфюрер.
– Така, между нас... тъпак е.
При тези думи на лицето на Рудолф Хьос се изписа задоволство. Разположи се удобно на стола. И като гледаше в очите доктор Буден, каза, че прави постъпки, за да пратят тъпака Фойгт на фронта, на който и да е фронт.
– А кой ще ръководи...
– Вие, естествено.
Внимавай! Това е... А защо пък не аз?
Вече си казаха всичко. Нов съюз, без посредници, между Бог и неговия народ. Триото на Шуберт още звучеше като фон на разговора. За да наруши неудобното мълчание, доктор Буден каза знаете ли, че Шуберт композира тази прелест няколко месеца преди смъртта си?
– Напиши го. Наистина, Адриа.
Но всичко моментално хвръкна във въздуха, защото Лаура се върна от Упсала и животът в университета и особено в кабинета на катедрата отново стана малко неудобен. Тя се върна с по-весел поглед, той я попита добре ли си, а Лаура се усмихна и се запъти към петнайсета аудитория, без да отговори. Адриа прие това като да, добре е. И е хубава, беше се разхубавила още повече. Седнал като наемател този път на бюрото на Парера, Адриа трудно се върна към листовете с бележките по темата за красотата и не разбра как, но се улиса и закъсня за лекция за пръв път в живота си. Красотата на Лаура, красотата на Сара, на Текла... и те ли са обект на този тип размишления? А?
– Аз бих казал да – отговори предпазливо Бернат. – Женската красота е неоспорим факт. Нали?
– Виванкос би казала, че това е мачистка постановка.
– Това не знам. – Бернат, потънал в мълчание. – Преди беше дребнобуржоазно мислене, а сега е мачистко разсъждение. – По-тихо, за да не го чуе някой съдия: – Но жените ми харесват. Красиви са, ето, това знам.
– Така е. Но не знам дали да говоря за това.
– Впрочем, коя е тази Лаура, за която казваш, че е толкова хубава?
– А?
– Тази Лаура, която спомена.
– Не, мислех за Петрарка.
– А това книга ли ще бъде? – попита Бернат, сочейки листовете на бюрото с ръкописите, сякаш щеше да ги изследва щателно с лупата на баща ми.
– Не знам. Засега са трийсет страници и ми е забавно да напредвам на тъмно.
– Как е Сара?
– Добре е. Дава ми спокойствие.
– Питам те как е тя, а не как ти влияе.
– Има много работа.
– Но как се чувства?
– Добре. Защо?
– Защото понякога изглежда тъжна.
– Има неща, които не могат да се оправят само с малко любов.
Десетина-дванайсет дни по-късно се случи неизбежното. Говорех с Парера и изведнъж тя ме попита слушай, как се казва жена ти? В този момент Лаура влизаше в кабинета, натоварена с папки и идеи, и прекрасно чу как Парера пита слушай, как се казва жена ти? А аз наведох примирено очи и казах Сара, казва се Сара. Лаура остави нещата на своето разхвърляно бюро и седна.
– Хубава е, а? – продължи Парера, сякаш човъркаше сърцето ми с нож. А може би сърцето на Лаура.
– Аха.
– А отдавна ли сте женени?
– Не. Всъщност не...
– Да де, искам да кажа отдавна ли живеете заедно.
– Не, не много.
Разпитът приключи не защото следователката от КГБ нямаше повече въпроси, а защото трябваше да влезе в час. Евлалия Парерова излезе от кабинета, но преди да затвори вратата, ми каза пази я, защото днес нещата са...
Затвори внимателно, без да чувства нужда да уточни как са днес нещата. Тогава Лаура стана, сложи длан в единия край на купчината документи, студентски работи, книги, бележки и списания на своето винаги претрупано бюро и събори всичко на пода насред кабинета. Страхотен трясък. Адриа я погледна разкаян. Тя седна, без да го погледне. В този момент звънна телефонът в кабинета. Лаура не вдигна слушалката, а мен нищо не ме изнервя повече от звънящ телефон, който никой не вдига, кълна ти се. Отидох до моето бюро и отговорих.
– Моля. Да, един момент. За теб е, Лаура.
Аз със слушалката в ръка, тя гледа в празното, без никакво намерение да вдигне своя телефон. Доближих я до ухото си.
– В момента не е тук.
Тогава Лаура вдигна телефона и каза ало. Аз затворих, а тя каза ооо, красавице, какво правиш! И се разсмя с кристален смях. Взех си бележките върху изкуството и естетиката, които още нямаха име, и избягах.
– Ще трябва да взема решение – каза доктор Буден, като стана и оправи безупречната си униформа на оберщурмфюрер, – защото утре има нови постъпления. Погледна към оберлагерфюрер Хьос, усмихна му се и понеже знаеше, че няма да бъде разбран, добави:
– Изкуството е нещо необяснимо. – Посочи домакина: – Единствено можем да кажем, че е израз на любовта на артиста към човечеството. Не сте ли съгласен?
Когато излизаше от дома на оберлагерфюрера с мисълта, че в момента той бавно смила думите му, чу слабо, отвън, обвит в студ, финала на триото опус 100 на ангела небесен Шуберт. Без тази музика животът щеше да бъде ужасен – това трябваше да каже на домакина.
Нещата тръгнаха на зле, когато на практика вече бях написал „Естетическата воля“. Коректурите, преводът на немски, заради който трябваше да правя допълнения към оригинала, коментарите на Каменек върху моя превод, които също ме принуждаваха да доуточнявам, всичко това се отрази доста неблагоприятно на състоянието ми. Боях се, че книгата няма да ме удовлетвори. Казвал съм ти го много пъти, Сара: това е книгата, която най-много обичам, не знам дали е най-добрата, просто най-много я обичам. Следвайки повелите на недоволната си душа, от която ти толкова изстрада в онези дни, когато Сара внасяше покой в живота ми, а Лаура се преструваше, че не ме познава, Адриа се вманиачи да се занимава часове наред със сторионито, един от многото начини да се прикрие безпокойството. Преговори най-трудните упражнения с Трульолс и най-неприятните с маестро Манлеу. Няколко месеца по-късно покани Бернат да свирят сонатите опус 3 и опус 4 на Жан-Мари Льоклер.
– Защо Льоклер?
– Не знам. Харесва ми. Освен това съм го разучил.
– Не е толкова лесен, колкото изглежда.
– Искаш ли да опитаме, или не?
В продължение на два месеца в петък следобед цигулките на двамата приятели изпълваха къщата с музика. А през седмицата, след като приключеше с писането, Адриа разучаваше репертоар. Както преди трийсет години.
– Трийсет?
– Или двайсет. Но вече не мога да те настигна.
– Има си хас. Аз само с това се занимавам.
– Завиждам ти.
– Не ме будалкай.
– Завиждам ти. Бих искал да свиря като теб.
Всъщност Адриа искаше да се отдалечи от „Естетическата воля“
– Да, но защо Льоклер? Защо не Шостакович?
– Нямам ниво за него. Защо мислиш, че ти завиждам?
Двете цигулки, сега сториони и тувнел, взеха да изпълват къщата с носталгия, сякаш животът можеше да започне отначало, сякаш искаше да им даде още една възможност. На мен – да имам по-добри родители, по-различни, по-... И... не знам точно какво. А ти? А?
– Какво? – Бернат, с прекалено обтегнат лък, се опитваше да гледа другаде.
– Щастлив ли си?
Бернат започна със соната номер 2 и аз трябваше да го последвам. Но когато свършихме (с три ужасни мои грешки, макар че Бернат ми се скара само веднъж), отново настоях:
– Кажи.
– Какво?
– Щастлив ли си?
– Не. А ти?
– И аз не съм.
Втората соната, номер 1, тръгна още по-зле заради мен. Но успяхме да стигнем до края без прекъсване.
– Как се разбираш с Текла?
– Добре. А ти със Сара?
– Добре.
Мълчание. След дълга пауза:
– Ами... Текла... Не знам, но все ми се сърди.
– Защото живееш в друг свят.
– Ами ти?
– Да, но аз не съм женен за Текла.
После опитахме някои от етюдите капричии на Виенявски от опус 18. Горкият Бернат като първа цигулка накрая беше плувнал в пот; аз бях доволен, въпреки че на три пъти ме скастри остро, сякаш беше влязъл в моята роля, когато критикувах неговите писания в Тюбинген. Много, много му завидях. И не можах да се сдържа да не му кажа бих сменил моите книги за твоя музикален талант.
– Приемам размяната. Приемам с удоволствие.
Най-тревожното е, че не избухнахме в смях. Само погледнахме часовника, защото ставаше късно.
Наистина, нощта се оказа кратка, както предвиждаше докторът, защото първите единици материал пристигнаха в седем сутринта, още по тъмно.
– Тази – каза Буден на обершарфюрер Барабас. – И онези двете. – И се върна в лабораторията, защото му се беше отворила много работа. Имаше и една непризната причина – в действителност се вбесяваше, като гледаше как опашката от жени и деца напредват към дъното под строй, като овце, без никакво достойнство, което да ги подтикне към бунт.
– Не, оставете, не пипайте! – каза една старица, понесла един пакет на ръце, нещо като калъф за цигулка, сякаш беше дете.
Доктор Буден не се намеси в спора. Докато се отдалечаваше, видя как доктор Фойгт излезе от офицерския стол и се отправи към мястото, откъдето идваше врявата на протестиращите. Конрад Буден не си направи труда да скрие презрението си към своя началник, който не пропускаше нито едно сбиване. Влезе спокойно в кабинета си. Точно тогава чу изстрела с люгер368.
363 Един от най-известните хорове в Германия. – Б. р.
364 Микел Барсело (1957) – испански авангарден художник. – Б. р.
365 Става дума за скалните рисунки в пещерите и заслоните на Валторта (провинция Кастельон, Валенсия) – образци на праисторическото изкуство. – Б. р.
366 Става дума за епическата поема на английския поет и мислител Джон Милтън. – Б. р.
367 Френско издателство. – Б. пр.
368 Пистолет „Парабелум“, познат и като „Люгер“, по името на изобретателя си – самозаряден пистолет, използван и в двете световни войни. – Б. пр.
* * *
– Ти откъде си? – попита с рязък глас, без да вдига глава от книжата. Накрая все пак трябваше да вдигне глава, защото момиченцето мълчеше и го гледаше стъписано. Стискаше в ръцете си една мръсна салфетка и доктор Буден започна да се нервира. Повиши глас:
– Ще застанеш ли мирно?
Момиченцето застана неподвижно, но лицето му си оставаше стъписано. Лекарят въздъхна, пое въздух и се въоръжи с търпение. В този момент звънна телефонът на бюрото му.
– Да? / Да, Хайл Хитлер. / Кой? – учуден. / Свържете ме. (...) – Хайл Хитлер. Ало. – Нетърпеливо: Ja, bitte?369 Сега пък какво става? – раздразнен. / Кой е този Лотар? – ядосан. / А! – възмутен: – Бащата на отвратителния Франц? / И какво искаш? / Кой го е задържал? Но защо? / Момиче... Тук аз наистина... / Сега съм много зает. Да не искаш да ни изложи? / Все нещо трябва да е направил. / Виж, Херта: всеки си плаща за стореното.
Погледна момиченцето с мръсната салфетка:
– Holländisch?370 – попита. По телефона: – За теб не знам, но аз работя. Имам много работа, не мога да се занимавам с такива глупости. Хайл Хитлер!
Затвори телефона. Гледаше момиченцето в очакване на отговор.
То кимна утвърдително. Сякаш
– Ти ще правиш само това, което аз ти кажа.
– Боли ме тук – и показа тила си.
– Няма нищо. Слушай ме сега.
Тя го погледна с любопитство. Лекарят настоя:
– Трябва да ме слушаш. Разбра ли?
Момиченцето отвърна „не“ с глава.
– Тогава ще трябва да ти откъсна носа. Сега разбра ли ме?
Гледаше търпеливо как детето ужасено, бясно повтаряше „да“ с глава.
– На колко години си?
– На седем и половина – отговори, като прибави малко, за да се представи за по-голяма.
– Име?
– Амелия Алпертс. Улица „Аренберг“, номер двайсет и две, трети етаж.
– Добре, добре.
– Антверпен.
– Достатъчно! – раздразнено – И престани да мачкаш тази гадна кърпа, ако не искаш да изчезне.
Момиченцето сведе поглед, инстинктивно сложи ръце отзад, криейки салфетката на сини карета, може би за да я защити. Не можа да спре една сълза.
– Мамо – изплака тихичко.
Доктор Буден почука с пръсти и един от двамата близнаци, който подпираше стената в дъното, се приближи и хвана грубо момиченцето.
– Пригответе я. –нареди лекарят.
– Мамо! – извика малката.
– Хайде, следващата – каза лекарят, без да вдига глава от досието на бюрото.
– Holländisch? – чу момиченцето със салфетката на бели и сини каренца, докато я вкарваха в една стая, където много силно миришеше на лекарства, а аз не знаех какво да правя от тук нататък: нито едно оправдание, нито едно обяснение, защото Лаура не ми поиска. Би могла спокойно да ми каже ти си долен лъжец, защото ми каза, че няма друга жена; би могла да ми каже какво ти пречеше да ми кажеш; можеше да ми каже ти си подлец; можеше да ми каже през цялото време ме използваше, можеше да ми каже много неща. Но нищо не каза, животът в кабинета си продължи както винаги. Няколко месеца почти не влизах там. На два пъти се срещнахме в двора и се засякохме в бара. Аз станах невидим. Много ми беше трудно да свикна. Извинявай, Сара, че не ти казах това по-рано.
В края на един много напрегнат месец доктор Конрад Буден свали очилата и разтърка очи. Беше останал без сили. Чу как някой удари токове пред бюрото му и вдигна глава. Обершарфюрер Барабас стоеше пред него, заел стойка „мирно“, изпънат, винаги на разположение, в очакване на заповеди. С уморен жест докторът посочи издутата папка, на която се виждаше добре името на доктор Ариберт Фойгт, и той я взе. Когато подофицерът удари силно токове, докторът трепна, сякаш го беше ударил по главата. Барабас излезе от кабинета с подробния доклад, в който се обясняваше, че за съжаление, експериментът по регенериране на пателарното сухожилие, състоящ се в това да се оголи сухожилието, да се среже, да се намаже с помадата на доктор Бауер и да се наблюдава дали започва процес на регенерация без помощта на шев, не беше дал очакваните резултати нито при възрастни, нито при деца. При възрастните се предполагаше, че няма да е ефикасна, но се надяваха, че с помощта на помадата „Бауер“ при подрастващи регенерацията ще бъде впечатляваща. Този провал означаваше край на възможността да се поднесе триумфално на човечеството едно чудотворно лекарство. Колко жалко, защото, ако бяха успели, освен триумф това щеше да донесе на Бауер, Фойгт и на него самия невероятна печалба.
Никога не беше му коствало толкова да обяви за приключен един експеримент. След като месеци наред беше гледал стенещи зайчета – като мургавото момченце или като момченцето албинос, което повтаряше Тėve, Tėve, Tėve371, свито в ъгъла на леглото, отказваше да излезе и накрая трябваше да го елиминират направо там, или като онова момиченце с мръсния парцал, което не можеше да стои право без патерици и ако не му даваха успокоителни, ревеше от болка, за да бърка в здравето на целия персонал, сякаш не им стигаха отговорността за експериментите и бруталният натиск на тоя тъпак, неговия шеф, който явно имаше добри връзки, щом дори Хьос не беше в състояние да го прати на фронта, за да ги остави на мира – след всичко това трябваше да приеме, че е безполезно да се очакват по-благоприятни резултати при хрущяла, третиран с помадата Бауер. Двайсет и шест зайчета, момчета и момичета, и нито една възстановена тъкън, правеха очевидни заключенията, които пращаше, за голямо свое съжаление, на професор Бауер. И един прекрасен ден доктор Фойгт замина с пощенския самолет, без да каже довиждане. Беше много странно, защото не остави никакви инструкции за по-нататъшното провеждане на експериментите. Доктор Буден разбра причината по пладне, когато започнаха да пристигат новини за тревожната близост на Червената армия и за недостатъчната ефективност на немските отбранителни линии. И като главен представител на медицинските власти в лагера реши, че трябва всичко да бъде напълно заличено. Първо с помощта на Барабас в продължение на пет часа гори книжа и снимки, за да не остане ни едно документно доказателство, което би могло да събуди подозрение, че в Биркенау са правени експерименти с деца, стиснали отчаяно някакъв мръсен парцал. Никаква следа от причинената болка – беше толкова невероятно, че едва ли някой би повярвал. Всичко да се изгори, Барабас, а глупакът повтаря колко жалко, толкова време, толкова работа отива на вятъра, превръща се в дим. И никой от двамата не помисли за всички хора, които се бяха превърнали в дим също тук, на двеста метра от лабораторията. Някъде в Министерството на здравеопазването сигурно имаше копия, изпратени от изследователския отдел, но кой ще вземе да ги търси, когато единственото, което има значение, е да се спаси кожата.
С почернели от пушека ръце, възползвайки се от нощната тъмнина, влезе в спалнята на зайчетата заедно с верния Барабас. Всяко дете в своето легло. Сложи им инжекция в сърцето без обяснения. Само на онова момче, което попита каква е инжекцията, отговори, че ще успокои болката в коленете му. Другите умряха вероятно съзнавайки, че най-после ще умрат. Момиченцето с мръсния парцал единствено го посрещна съвсем будно, с обвиняващи очи. И то попита защо. Но по друг начин. На своите седем години беше способно да попита имаше ли нужда от всичко това. Попита защо и го погледна в очите. Седмиците болки бяха прогонили страха и седнала на леглото, разтвори блузката си, за да намери Барабас точното място за инжекцията. Но тя гледаше доктор Буден и го питаше защо. Този път той трябваше да отклони поглед против волята си.
Защо. Waarom.372 Повтаряше, докато устните й потъмняха, оцветени от смъртта. Ако едно момиченце на седем години не се отчайва пред смъртта, значи вече е напълно отчаяно и съсипано. Иначе не може да се обясни такова самообладание. Waarom.
След като подготви бягството от лагера на зазоряване заедно с няколко външни офицери, за пръв път от много месеци доктор Буден не спа добре. Заради едно waarom. И едни тънки устни, които потъмняваха. И обершарфюрер Барабас, усмихвайки се, му слагаше инжекция на него, без да му сваля униформата, и се усмихваше с устни, почернели от смъртта, която не идваше, защото сънят не свършваше.
Призори, без да вдигат шум, преди оберлагерфюрер Рудолф Хьос да се усети, двайсетина офицери и подофицери, между които Буден и Барабас, вече се бяха отправили на път към което и да е място, стига да е далеч от Биркенау.
369 Да, моля (нем.). – Б. пр.
370 Холандски (нем.). – Б. пр.
371 Татко, татко, татко (литов.). – Б. пр.
372 Защо (нидерл.). – Б. пр.
* * *
И на Барабас, и на доктор Буден много им провървя – възползвайки се от бъркотията, те се отдалечиха на такова разстояние от местоработата си и от Червената армия, че успяха да минат пред британците за войници, дошли от украинския фронт, които желаят единствено да свърши войната, за да се върнат най-после у дома при жената и децата, ако още са живи. Доктор Буден сега беше Тилберт Хенш, да, от Щутгарт, господин капитан, и нямаше никакъв документ, с който да удостовери това, защото с капитулацията, нали разбирате. Искам да се върна вкъщи, господин капитан.
– Къде живеете вие, доктор Конрад Буден? – попита офицерът, който водеше разпитите, когато докторът приключи с обясненията.
Доктор Буден го погледна с отворена уста. Успя само да каже какво?, с изумено изражение на лицето.
– Питам къде живеете – повтори британският лейтенант с ужасен акцент.
– Какво ми казахте? Как ме нарекохте?
– Доктор Буден.
– Но...
– Вие не сте стъпвали на фронта, доктор Буден. Още по-малко на източния.
– Защо ме наричате доктор?
Британският офицер отвори папката, която стоеше на бюрото. Военното досие. Шибаната мания всичко да е архивирано и контролирано. Той, малко по-млад, но той, с онези очи, които не гледаха, а пронизваха. Хер доктор Конрад Буден, хирург от випуск 1938. А, освен това професионален пианист. Страхотен сте, докторе.
– Това е грешка.
– Да, докторе. Голяма грешка.
* * *
Доктор Буден започна да плаче чак на третата година в затвора, където излежаваше петгодишна присъда, защото по някакво чудо, станало в последния момент, никой не беше го свързал с Аушвиц-Биркенау. Беше от малкото затворници, които дотогава нямаха никакво свиждане, защото родителите му бяха убити при бомбардировката на Щутгарт, а той самият не беше пожелал да се праща известие на никой повече или по-малко далечен роднина. И най-малко на роднините от Бебенхаузен. Нямаше нужда от свиждане. Прекарваше деня загледан в стената, особено след като започна да страда от безсъние по няколко нощи подред. Като глътки вкиснато мляко пред очите му се нижеха лицата на всички пациенти, които бяха минали през ръцете му, когато беше подчинен на доктор Фойгт в кабинета за медицински изследвания в Биркенау. Наложи си да си припомни възможно най-голям брой лица, стенания, сълзи и викове от уплаха и прекарваше цели часове неподвижен, седнал пред голата маса.
– Какво?
– Вашата братовчедка Херта Ландау все още настоява да ви посети.
– Казах, че не искам никакви посещения.
– Седи пред затвора и прави гладна стачка. Докато вие не я приемете.
– Не искам никого да виждам.
– Този път се налага. Не искаме скандали на улицата. Името й започна да се появява във вестниците.
– Не можете да ме задължите.
– Можем и още как. Вие двамата, хванете го под мишниците и да приключим най-сетне с цирка, който разиграва оная побъркана.
Настаниха доктор Буден в залата за свиждане. Накараха го да седне срещу трима неподвижни австралийски войници. Докторът трябваше да почака пет много дълги минути, докато се отвори вратата; въведоха остарялата Херта и тя тръгна бавно към масата. Буден сведе очи. Жената застана пред него, разделяше ги само масата, широка три педи. Не седна. Само каза от името на Лотар и от мен. Тогава Буден вдигна очи и в този момент Херта Ландау, както се беше навела към него, плю в лицето му. Без да добави нищо повече, направи кръгом и излезе с малко по-бодра крачка, сякаш беше свалила няколко години от плещите си. Доктор Буден не избърса лицето си. Остана известно време загледан в празното, докато не чу дрезгав глас да казва изведете го, а на него му се счу изхвърлете тази мърша. И отново сам в килията; отново споменът за лицата на пациентите, като глътка вкиснато мляко в устата. На всички пациенти. Като се почне от тринайсетте, подложени на експеримента за внезапна декомпресия, плюс големия брой на отхвърлилите присадени тъкани и умрели от инфекции, и се стигне до групата деца, върху които трябваше да се изпробва евентуалното благотворно въздействие на помадата Бауер. Със сигурност лицето, което най-често му се явяваше, беше на малката фламандка, която питаше waarom и не разбираше защо се причинява толкова много болка. И тогава доби навика, когато сяда на голата маса, сякаш беше някакво свещенодействие, да постила един мръсен парцал с лошо изрязани разнищени краища, с едва забележими сини и бели каренца; гледаше го втренчено, без да мигне, докато имаше сили. А празнотата, която чувстваше у себе си, беше толкова голяма, че все още не можеше да да се отпусне да плаче.
След като няколко месеца повтаряше всеки ден, сутрин и вечер, едни и същи движения, приблизително през третата година в затвора съзнанието му постепенно взе да става пропускливо: освен стенанията, писъците, плача и сълзите от ужас, започна да си спомня миризмата на всяко лице. И настъпи моментът, когато през нощта вече не можеше да спи, както петимата латвийци, които бяха успели да държат будни в продължение на двайсет и два дена, докато не умряха от изтощение, с изскочили от орбитите очи, втренчени в лампата. И една нощ взе да рони сълзи. Конрад Буден не беше плакал, откакто на шестнайсет години Зигрид го беше изгледала с пълно презрение в отговор на предложението му да излизат заедно. Бавни сълзи, сякаш бяха прекалено гъсти, или може би нерешителни, след като толкова време не бяха бликали. Беше минал един час и още продължаваха да текат бавно. А когато навън розовите пръсти на зората оцветяваха тъмното небе, избухна в безкраен плач и душата му питаше waarom, как е възможно, warum, как не ми дойде на ум да заплача пред тези тъжни очички, warum, mein Gott373.
– Всяко произведение на изкуството е безкрайна самота, казва Рилке.
Трийсет и седемте студенти го погледнаха мълчаливо. Професор Адриа Ардевол стана, слезе от катедрата и изкачи няколко стъпала между редиците столове. Няма ли какво да кажете? – попита.
Не, никой нямаше какво да каже. Моите студенти нямат какво да кажат, когато ги предизвиквам с твърдения като това, че всяко произведение на изкуството е безкрайна самота. А ако им кажа, че произведението на изкуството е загадка, която никакъв разум не може да постигне?
– Произведението на изкуството е загадка, която никакъв разум не може да постигне.
В своята разходка беше стигнал до средата на аудиторията. Няколко глави се обърнаха, за да го гледат. Десет години след смъртта на Франко студентите бяха загубили импулса, който ги караше да се намесват във всичко – безразборно, безполезно, но пламенно.
– Скритата реалност на нещата и на живота може да бъде донякъде разгадана само с помощта на произведението на изкуството, дори когато то е неразбираемо. – Погледна ги, като се обърна, за да обхване всички с поглед. – В загадъчното стихотворение звучи отгласът на неразрешения конфликт.
Някой вдигна ръка. Момичето с късите коси. Някой беше вдигнал ръка! Може би ще го попита дали тези толкова неразбираеми неща, за които им говореше, влизат в изпита на следващия ден; може би ще поиска разрешение да излезе да пишка. Може би ще го попита дали чрез изкуството можем да вникнем във всичко онова, от което човекът е трябвало да се откаже, за да построи един обективен свят.
Посочи момичето с късите коси и я подкани кажи, кажи.
– За ваш срам, името ви ще бъде запомнено завинаги като на един от онези, които станаха причина за ужаса, който принизи човечеството. – Каза го на английски с манчестърски акцент, формално, без да се интересува дали го разбират. С мръсния си пръст посочи едно място в документа. Буден повдигна вежди.
– Подпишете се тук – каза нетърпеливо сержантът на някакъв измислен немски. – Почука няколко пъти с мръсния пръст, показвайки точното място.
Буден подписа и му върна документа.
– Свободен сте.
Свободен. Щом излезе от затвора, избяга за втори път, отново без ясна цел. Все пак се спря в едно замръзнало селце на брега на Балтийско море, закриляно от скромен картезиански манастир, и прекара зимата, като наблюдаваше огъня в огнището на мълчаливия дом, където го приеха, и вършеше разни работи в този дом и в селото, за да си изкарва прехраната. Говореше малко, защото не искаше да се разбере, че е образован човек, и се погрижи ръцете му на пианист и хирург да загрубеят. В къщата, където беше отседнал, също се говореше малко, защото семейството живееше с болката по своя единствен син Ойген, загинал на руския фронт по време на проклетата война на проклетия Хитлер. Зимата се стори дълга на Буден, бяха го настанили в стаята на непрежалимия син срещу всякаква работа, каквато можеше да върши; престоят му се проточи цели две години, които той прекара, без да разговаря с никого повече от необходимото, сякаш беше един от монасите в съседния картезиански манастир; разхождаше се сам, шибан от режещия вятър, който идваше от Финския залив, плачеше, когато никой не го виждаше, не позволяваше на образите, които го измъчваха, да изчезнат, би било несправедливо, защото в спомена се проявява покаянието. В края на тази зима, продължила две години, се упъти към картезианския манастир в Узедом374 и застанал на колене пред брата вратар, каза, че иска да се изповяда. След известни колебания, породени от тази необичайна молба, му посочиха един отец изповедник, стар човек, свикнал с мълчанието, със сив поглед и с лек литовски акцент, когато решаваше да произнесе повече от три думи наведнъж. От момента, в който започна третият молитвен час, Буден не спести нито една подробност, с наведена глава и монотонен глас. Усещаше как скандализираният поглед на горкия монах пронизва тила му. Прекъсна го само веднъж в първия час от изповедта.
– Католик ли си, сине? – попита.
През следващите четири часа от изповедта не промълви нито дума. По едно време на Буден му се стори, че плаче мълчаливо. Когато би камбаната, за да се съберат монасите за вечерня, изповедникът каза ego te absolvo a peccatis tuis375 с треперещ глас и колебливо направи кръстния знак, мърморейки останалата част от формулата. А след това – мълчание и ехото от камбаната; но каещият се не помръдваше.
– А покаянието, отче?
– Върви в името на... – Не посмя да произнесе Божието име напразно; изкашля се от неудобство и продължи: – Няма покаяние, което да може... Няма покаяние, което... Покай се, сине мой, покай се, сине мой... Покай се. Знаеш ли какво мисля всъщност?
Буден вдигна глава, натъжен но и учуден. Изповедникът беше извърнал леко глава и гледаше втренчено една пукнатина в дървото.
– Какво мислите, отче?
Буден впери очи в пукнатината на дървото – трудно се забелязваше, защото светлината вече намаляваше. Погледна изповедника и внезапно се уплаши. Отче? Отче? И му се стори, че той беше онова литовче, което стенеше и повтаряше Tėve, Tėve! от леглото в дъното. Изповедникът беше мъртъв и вече не можеше да му помогне, колкото и да го умолява. И той започна да се моли за пръв път от много години, беше нещо като измислена молитва, молеше за помощ, каквато не заслужаваше.
– Мен едно стихотворение или една песен ... не ме карат да мисля нищо такова, наистина.
Адриа беше във възторг, защото момичето не го попита дали това влиза в изпита. Даже очите му заблестяха.
– Добре. Какво те карат да мислиш?
– Нищо.
Някой се разсмя. Момичето се обърна, подразнено от смеха.
– Млъкнете! – каза Адриа. Погледна момичето с късата коса, поощрявайки го да продължи.
– Ами... – каза тя – не ме карат да мисля. Събуждат у мен чувства, които не мога да изразя. – Много тихо: – Понякога... – още по-тихо – ме карат да плача.
Този път никой не се засмя. Последвалите три-четири секунди мълчание бяха най-важният момент от този курс. Всичко развали байчото, който отвори вратата, за да обяви, че часът е свършил.
– Изкуството е моето спасение, но не може да бъде спасение за човечеството – обърна се професор Ардевол към байчото, а той затвори вратата, засрамен заради тоя побъркан професор.
373 Защо, Боже мой (нем.). – Б. пр.
374 Остров в Балтийско море. – Б. р.
375 Опрощавам греховете ти (лат.). – Б. пр.
* * *
– Изкуството е моето спасение, но не може да бъде спасение за човечеството – повтори пред Сара, докато закусваха в столовата пред картината на Уржел, която, изглежда, също се събуждаше за новия ден.
– Не, човечеството е непоправимо.
– Не се натъжавай, скъпа.
– Не мога да не се натъжавам.
– Защо?
– Защото ми се струва, че...
Мълчание. Отпи от чая. Чу се звънецът и Адриа отиде да отвори.
– Внимателно, дръпнете се!
Катерина влезе и се затича към тоалетната с чадъра, от който капеше вода.
– Вали ли?
– И сняг да вали, и да гърми – каза от тоалетната, – вие няма да забележите.
– Преувеличаваш.
– Преувеличавам ли? Вие и вода в морето не можете да видите.
Върнах се в столовата. Сара вече довършваше закуската. Адриа сложи ръка върху ръката й, за да не става.
– Защо не можеш да престанеш да тъгуваш?
Тя мълчеше. Избърса устните си със салфетката на сини и бели каренца и бавно я сгъна. Аз чаках прав, докато слушах обичайното суетене на Катерина в другия край на жилището.
– Защото ми се струва, че ако не съм тъжна... върша грях против паметта на моите близки. На чичо. На... Аз имам много починали близки.
Седнах, без да пускам ръката й.
– Обичам те – ти казах. А ти ме погледна тъжна, спокойна и красива. – Нека имаме дете – най-после се осмелих да кажа.
Ти отговори „не“ с глава, сякаш не се осмеляваше да го кажеш на глас.
– Защо не?
Повдигна вежди и каза уф.
– Това е животът против смъртта, не мислиш ли?
– Не се наемам. – Ти поклати глава отрицателно и каза не, не, не, не, не.
Дълго време се питах защо толкова упорито казваше „не“, защо не искаше да имаме дете. Една от моите дълбоки болки е, че не съм изпитал радостта да отгледам дъщеричка, която да прилича на теб, на която никой няма да каже стой мирно, дявол те взел, или ще ти откъсна носа, защото тя никога няма да мачка уплашено салфетка на сини и бели каренца. Или син, който няма да моли Tėve, Tėve, обхванат от ужас.
След тази толкова скъпо струвала изповед на ледения остров Узедом, Буден остави стола пред огнището и напусна замръзналото село на балтийския бряг, като преди това открадна от доверчивите домакини личната карта на непрежалимия Ойген Мюс, за да си няма неприятности със съюзническите окупационни сили, и побягна за трети път, сякаш се страхуваше, че горкият изповедник може да му отправи от гроба някое заслужено обвинение пред своите покрусени братя по вяра. В действителност не се страхуваше от картезианците и от тяхното мълчание. Не се страхуваше от покаянието, което не бяха му наложили, нито от смъртта; не заслужаваше самоубийството, защото знаеше, че трябва да поправи злото. Много добре знаеше, че заслужава вечните мъки в ада и че няма право да ги избегне. Но преди да отиде в ада, имаше работа за вършене. „Ти сам трябва да разбереш, сине“, беше му казал изповедникът, преди да му даде опрощение и да умре, единствените кратки думи по време на безкрайно дългата изповед, „как можеш да поправиш злото, което си сторил“. И беше добавил по-тихо: „Ако е възможно това да бъде поправено...“ След няколко секунди колебание продължи: „Нека ми прости безкрайното Божие милосърдие, но даже и да се постараеш да поправиш злото, мисля, че за теб няма място в рая“. Докато бягаше, Ойген Мюс мислеше как да поправи злото. За други е било по-лесно, защото преди бягството си е трябвало само да унищожат архиви; уликите, които той трябваше да унищожи, бяха самите детски телца. Боже мой.
В три манастира, два чешки и един унгарски, го отпратиха любезно. В четвъртия, след дълъг подготвителен период, го приеха като постулант. Провървя му, за разлика от онзи клет монах, който бягаше от страх и който трийсет пъти помоли да го приемат като монах и двайсет и девет пъти отецът приор на „Сант Пере Бургалски“ му отказа, гледайки го в очите. Докато накрая един щастлив дъждовен петък помоли за трийсети път да го приемат. Мюс не бягаше от страх – бягаше от доктор Буден.
Отец Клаус, който по това време беше наставник на послушници, поддържаше и контакт с кандидатите. Той сметна, че този все още млад човек има духовна жажда, желание за молитва и покаяние, които траписткият манастир може да му предложи. И така влезе окончателно като постулант в Мариавалдския манастир.
Молитвеният живот го приближи до Божието присъствие, макар че винаги бе съпътстван от страха и убеждението, че не е достоен да диша. Веднъж, вече бяха минали осем месеца, отец Алберт неочаквано се строполи на земята, както вървеше в двора пред него на път за капитулната зала, където отецът абат трябваше да им съобщи за промени в дневния режим. Брат Ойген Мюс не прецени добре реакцията си и като видя брат Алберт проснат на земята, каза това е сърдечен удар и даде точни указания на притеклите се да му помогнат. Отец Алберт спаси живота си, а братята с изненада научиха, че послушникът Мюс не само имаше медицински знания, но и беше лекар.
– Защо скри това от нас?
Мълчание. Гледа в земята. Исках да започна нов живот. Не мисля, че тази информация има някакво значение.
– Аз решавам кое има значение и кое не.
Не можа да издържи погледа нито на отеца абат, нито на отец Алберт, когото посети, докато се възстановяваше. Нещо повече, Мюс беше убеден, че отец Алберт разгада тайната му, когато му благодареше за реакцията, спасила живота му.
Славата на Мюс като лекар растеше с всеки месец. До момента, когато даде първите си обети и трябваше да смени кръщелното си име Ойген, което също не беше негово, с Арнолд, този път заради Правилото, в знак на отречение, вече се беше справил успешно и самоотвержено с един случай на колективно отравяне и славата му се затвърди. Затова, когато много далеч оттук, на запад, в един друг манастир, в друга страна, брат Роберт изпадна в криза, на абата му хрумна да препоръча брат Арнолд Мюс като опитен лекар. И ето че отново го обзе безутешност.
– Накрая не мога да не спомена това, че след Аушвиц не може да има поезия.
– Кой го е казал?
– Адорно.
– Съгласен съм.
– А аз не съм, има поезия и след Аушвиц.
– Да, но искам да кажа... че не би трябвало да има.
– Не. След Аушвиц, след многобройните погроми, след изтребването на всички катари до един, след масовите убийства през всички епохи и навсякъде... Жестокостта властва в продължение на толкова векове, че историята на човечеството би трябвало да бъде история на невъзможността да се твори поезия след... Обаче не е така, защото всъщност кой може да обясни Аушвиц?
– Тези, които са го преживели. Тези, които са го създали. Изследователите.
– Да. Всичко това ще бъде направено; създадени са музеи, за да се помни. Но ще липсва едно нещо – истината за преживяното: това не може да се предаде в едно научно изследване.
Бернат затвори папката с подшити листове, погледна приятеля си и каза и?
– Може да се предаде само с помощта на изкуството, на художествената измислица, която е най-близо до преживяното.
– Виж ти!
– Да. След Аушвиц поезията е нужна повече от всякога.
– Това е добър финал.
– Да, мисля, че е така. Или не знам. Но според мен това е една от причините за постоянството на естетическата воля у човечеството.
– Кога ще излезе? Нямам търпение.
Няколко месеца след това „Естетическата воля“ излезе
– Колко?
– Толкова.
– Толкова?
– Да. Интересува ли ви, професоре?
– Ако е толкова, да.
– Ама вие какво си мислите! Толкова.
– Толкова.
– Хайде, давай, съгласен съм, толкова.
Този път беше собственоръчно написаната партитура на „Концертно алегро“376 от Гранадос. В продължение на няколко дни избягвах погледа на шериф Карсън и на храбрия вожд арапахо, Черния орел.
376 Пиеса за пиано от испанския композитор Енрике Гранадос (1867–1916). – Б. р.
39
Франц Паул Декер каза десет минути почивка, защото го викаха от администрацията за нещо много спешно, а администрацията винаги беше по-спешна от всичко останало, даже и от втората репетиция на Четвъртата на Брукнер. Бернат се заприказва с мълчаливия, стеснителен валдхорнист, когото Декер беше накарал да повтори разсъмването от първата част Bewegt, nicht zu schnell377, за да покаже на целия оркестър какво значи една валдхорна да звучи добре. А когато, за да блесне, диригентът го накара да свири за трети път, той изсвири фалшиво една нота, нещо, от което валдхорнистът се бои повече, отколкото от смъртта. Всички се засмяха. Засмяха се и Декер и валдхорнистът, но Бернат се притесни. Това момче беше дошло в оркестъра наскоро, винаги стоеше на своето място, гледаше срамежливо в земята, русо и нисичко, възпълничко, казваше се Ромен Гюнзбург.
– Бернат Пленса.
– Enchanté.378 От първите цигулки, нали?
– Да. Е, как е? Как се чувстваш в оркестъра? Като оставим настрана показните изпълнения, които маестрото те кара да правиш.
Чувстваше се добре. Беше парижанин, ще се радва да опознае Барселона, но бързаше да посети местата в Майорка, свързани с Шопен.
– Аз ще дойда с теб – предложи Бернат, както винаги, без да се замисли. Хиляди пъти съм му казвал Бернат, мисли, преди да говориш. Или кажи нещо просто така, но не обещавай да...
– Дал съм дума и... Момчето е самò тук и ми е жал за него...
– После ще си имаш разправии с Текла, не разбираш ли?
– Преувеличаваш. Защо трябва да има разправии?
Бернат се върна вкъщи след репетицията и каза виж, Текла, отивам за два дена във Валдемоса379 с един валдхорнист.
– Какво?
Текла излиза от кухнята и бърше в престилката ръцете си, попили миризмата на рязан лук.
– Утре заминавам да покажа на Гюнзбург местата, където е живял Шопен.
– Какъв е тоя Гюнзбург?
– Един валдхорнист, нали ти казах.
– Какво?
– От оркестъра. Тъй като имаме два дни...
– Така, без да предупредиш?
– Нали те предупреждавам.
– А рожденият ден на Льоренс?
– Господи, съвсем забравих! Ами сега какво...
Бернат отиде с Гюнзбург във Валдемоса, там се напиха в един музикален бар, Гюнзбург показа, че е отличен импровизатор на пиано, а Бернат, вдъхновен от меноркския джин, изпя две класически парчета с гласа на Махалия Джексън.
– Защо свириш на валдхорна? – Въпросът, който искаше да му зададе още от първия момент, когато го видя да вади инструмента от калъфа.
– Все някой трябва да свири на валдхорна – отговори му той на връщане в хотела, когато слънцето се показваше на аленеещия хоризонт.
– Ама ти с пианото...
– Остави това.
Крайният резултат е, че затвърдиха едно хубаво приятелство, а Текла му се мусеше в продължение на двайсет дена и записа още една обида в биографията си. Точно тогава Сара забеляза, че Бернат никога не си дава сметка, че Текла се муси, докато мусенето не заплаши да прерасне в скандал.
– Защо Бернат е такъв? – попита ме ти един ден.
– Не знам. Може би за да докаже нещо на света.
– Още ли е във възрастта, когато трябва да доказваш нещо на света?
– Бернат, да. И на смъртно легло ще си мисли, че трябва да доказва нещо на света.
– Горката Текла. Все пак има защо да се оплаква.
– Той живее в свой свят. Не е лошо момче.
– Лесно е да се каже. Но после тя се оказва лошата.
– Хайде сега, не се сърди на мен – Адриа, малко засегнат.
– Труден човек е.
– Прощавай, Текла, бях му обещал! Не е толкова страшно. Не прави трагедия от това, по дяволите! Само два дена в Майорка, какво толкова!
– А Льоренс? Това е твоят син! Не е син на валдхорниста.
– Мамка му, вече е на девет-десет години, нали?
– Единайсет.
– Точно така, единайсет. Вече не е малък.
– Ако искаш, ще ти обясня дали е малък, или не.
– Хайде.
Майка и син мълчаливо изядоха по едно парче от тортата за рождения ден. Льоренс попита мамо, къде е татко? А тя му отговори, че има работа в Майорка. И мълчаливо продължиха да ядат торта.
– Вкусна е, нали?
– Ами. Тъпо е, че татко го няма.
– Така че веднага отиваш да му купиш подаръка, който му дължиш.
– Но ти вече си му подарила нещо...
– Заминавай! Веднага! – извика Текла, готова да се разплаче от яд.
Бернат купи една много хубава книга на Льоренс и той дълго я гледа, без да посмее да скъса опаковката. Льоренс погледна баща си, погледна майка си, готова да избухне от нерви, без да съзнава, че е тъжен заради неща, които не може да разбере.
– Благодаря, татко, колко е хубава – каза, без да е разкъсал опаковката. На другата сутрин, когато дойде да го буди за училище, момчето спеше прегърнало неразопакованата книга.
377 Оживено, не много бързо (нем.) – така Брукнер е обозначил темпото на първата част на своята Четвърта симфония. – Б. пр.
378 Приятно ми е (фр.). – Б. пр.
379 Градче на остров Майорка, където Шопен прекарва зимата на 1838–1839 г. – Б. р.
* * *
– Рсрсрсрсррсрсрс.
Катерина отиде да отвори: видя един много добре облечен младеж, усмихнат като продавач на новите продукти за пречистване на варовита вода, с много изразителни сиви очи и малка чанта в ръка. Остана загледана в него, без да пуска дръжката на вратата. Той изтълкува мълчанието като въпрос и каза да, господин Ардевол, моля.
– Няма го.
– Как така го няма? – Объркан: – Но той ми каза, че... – Погледна часовника си, недоумяващ: – Наистина е странно... А госпожата?
– И нея я няма.
– Виж ти. Така наистина...
Катерина махна с ръка, , все едно искаше да каже съжалявам, но нищо не можем да направим. Но симпатичният и, нека кажем, привлекателен младеж, я посочи с пръст и каза за това, за което идвам, може би няма нужда да са тук домакините.
– Какво искате да кажете?
– Идвам за оценката.
– За какво?
– За оценката. Не са ли ви казали?
– Не. Каква оценка?
– Значи не са ви казали нищо? – отраканият младеж е отчаян.
– Не.
– Оценка на цигулката. – Понечва да влезе: – Posso?380
– Не! – Катерина помисли няколко секунди. – Не знам нищо такова. Не са ми казвали нищо.
Отраканият младеж незабелязано беше стъпил с двата крака на прага и се усмихваше по-широко.
– Господин Ардевол е много разсеян. – Направи полугримаса на възпитано съучастие и продължи: – Вчера следобед говорихме за това. Става дума само да се направи преглед на инструмента за пет минути.
– Вижте. По-добре да дойдете, когато господинът и госпожата...
– Извинете, дошъл съм специално за това от Кремона, Ломбардия, Италия, разбирате ли? Познато ли ви е? Обадете се на господина и нека той да ми разреши.
– Къде ще го намеря аз.
– О, жалко...
– Освен това в момента я държи в един сейф.
– Мислех, че вие знаете кода.
Мълчание. Симпатичният младеж вече беше стъпил с двата крака в апартамента, но не искаше да насилва нещата. Мълчанието на Катерина я издаваше. За да й помогне, той отвори ципа на чантата и извади пачка банкноти от по пет хиляди.
– Това винаги освежава паметта, скъпа Катерина Фаргес.
– Седем две осем нула шест пет. Откъде знаете името ми?
– Вече ви казах, че съм оценител.
Катерина отстъпи крачка назад и пусна симпатичния младеж, сякаш аргументът беше неоспорим.
– Последвайте ме – му каза. Преди това мъжът й подаде пачката банкноти и тя я стисна здраво в ръка.
В моя кабинет мъжът си сложи много тънки ръкавици, на оценител, както каза, отвори сейфа със седем две осем нула шест пет, извади цигулката, чу Катерина да казва ако си мислите, че може да откраднете цигулката, значи не ме познавате, а той, без я погледне, отговори нали ви казах, че съм оценител. И тя млъкна за всеки случай. Сложи цигулката под моята лампа с лупа, разгледа етикета, прочете
– Va bene, va bene382… – каза, сякаш беше лекар, който е преслушал пациента, но засега не произнася диагнозата. Обърна инструмента, огледа дървото, малките драскотини, извивките, отблясъците, повтаряйки машинално va bene, va bene.
– Това скъпо ли е? – Катерина стисна в ръка сгънатата пачка нечестни пари.
Оценителят не отговори; миришеше лака на цигулката. Или дървото. Или старината. Или красотата. Накрая сложи внимателно цигулката на бюрото и извади от чантата фотоапарат „Полароид“. Катерина се отдръпна, защото не искаше някое фотографско доказателство да издаде нейната недискретност. Пет снимки, които направи спокойно, размахвайки всяка снимка, за да изсъхне, с усмивка на лицето, с едно око наблюдава жената, а ушите нащрек да уловят не идва ли някакъв шум откъм стълбите. След като свърши всичко, взе инструмента и го прибра в сейфа. Затвори го. Не си свали ръкавиците. Катерина почувства облекчение. Приветливият мъж се огледа. Приближи се до лавиците. Втренчи се в инкунабулите. Кимна два пъти утвърдително и за пръв път от доста време погледна Катерина в очите:
– Готов съм.
– Извинете, откъде знаехте, че аз знам за онова там? – попита тя, сочейки с глава сейфа.
– Не знаех.
Мъжът излезе мълчаливо от моя кабинет; неочаквано се обърна, толкова неочаквано, че Катерина се блъсна в него. И каза:
– Но сега знам, че вие знаете, че аз знам.
Тръгна си мълчаливо, без да свали ръкавиците, и сам затвори вратата, след като се сбогува с леко кимване, което Катерина, въпреки че беше стъписана, намери за много изискано. Вие знаете, че аз знам, че – не, как беше? Като остана сама, отвори ръката си. Пачка банкноти от по пет хиляди. Не, първата беше от пет хиляди, другите бяха, ама виж какъв кучи син е тоя приветлив оценител, мамка му мръсна! Отвори вратата, готова да... Готова за какво, тъпачко? Да вдигнеш скандал на един човек, когото си пуснала да влезе ей така? Като крадец ще дойде Господ. Все още се чуваха стъпките на загадъчния крадец, равномерни, уверени, приветливи на последните стъпала на стълбището, водещи към улицата. Катерина погледна пачката банкноти и дълго повтаряше не, не, не може да бъде. Освен това не знам какво намерих в сивите му очи, та те дори не се виждаха под ония вежди, толкова дебели, че приличаше на овчарско куче.
380 Може ли? (ит.). – Б. пр.
381 Хиляда седемстотин шейсет и четвърта година (ит.). – Б. пр.
382 Добре, добре (ит.). – Б. пр.
* * *
Получих писмо от Оксфорд. Мисля, че то промени живота ми. Насърчи ме отново да седна да пиша. Всъщност беше импулсът, витамините, от които се нуждаех, за да запретна ръкави и да се захвана да работя върху това, от което щеше да се получи една дълга книга – „История на европейската мисъл“; тя ми донесе голямо задоволство и радостта, че съм я написал. Сега мога да си кажа видя ли, Адриа? Написал си нещо, което се доближава до „История на гръцкия дух“, значи може да се чувстваш малко по-близо до Нестле. Без това писмо не бих имал сили да се заема. Адриа беше погледнал пощата учудено – писмо, пристигнало с въздушна поща. Инстинктивно погледна подателя: I. Berlin. Headington House. Oxford. England. UK.
– Сара!
Къде е Сара? Адриа обикаляше слисан из Сътворения свят, викайки Сара, Сара, и накрая отиде до нейното ателие и видя, че вратата е затворена. Отвори. Сара правеше ескизи на лица и къщи, работеше трескаво, както се случваше понякога, когато я обземаше нещо като пристъп и тласкана от ирационални импулси изпълваше с рисунки по половин дузина листове, а после няколко дни наред ги преглеждаше и преценяваше кое трябва да се отхвърли и кое да се доразвие. Беше си сложила слушалки.
– Сара!
Сара се обърна и като видя, че Адриа не е на себе си, свали слушалките и попита какво има, какво ти е? Адриа вдигна писмото, за да го види, и за секунди тя си помисли не, пак лоша вест, не.
– Какво става? – попита уплашена.
Сара видя как Адриа, пребледнял, седна на табуретката за рисуване и й подаде писмото. Тя го взе и попита от кого е? Адриа й направи знак да го обърне. Тя го обърна и прочете: И. Бърлин. Хедингтън Хаус. Оксфорд. Англия. Обединено кралство. Погледна Адриа и попита кой е?
– Исая Бърлин.
– Кой е Исая Бърлин?
Адриа излезе и след няколко секунди се върна с четири-пет книги на Бърлин; сложи ги до един изпълнен с ескизи лист.
– Този – отвърна, сочейки книгите.
– И какво иска?
– Не знам. Ама как така ми е писал?
Тогава ти ме хвана за ръката, накара ме да седна и като учителка, която успокоява някое уплашено дете в клас, ме попита знаеш ли какво трябва да направиш, за да разбереш какво пише в едно писмо? А, Адриа? Да го отвориш, да. А после да го прочетеш...
– Ама това е Исая Бърлин.
– Ако ще да е царят на цяла Русия. Трябва да го отвориш.
Даде ми нож за отваряне на писма. Не беше лесно да се отвори пликът, без да се среже хартията вътре и без да се повреди самият плик.
– Но какво може да иска? – повтарях истерично. В отговор ти само посочи плика. Но Адриа, след като го отвори, го сложи на масата на Сара.
– Не искаш ли да го прочетеш?
– Страх ме е.
Ти взе плика, а аз като някакво дете го грабнах от теб и извадих писмото. Само един лист, изписан на ръка, където пишеше Оксфорд, април 1987 година, уважаеми господине, Вашата книга дълбоко ме развълнува, и т.н., и т.н. и т.н., и макар че е минало толкова време, го знам наизуст. До края, където казваше моля Ви, не преставайте да мислите и от време на време записвайте Вашите мисли. Искрено Ваш, Исая Бърлин.
– Направо да не повярваш!
– Чудесно, нали?
– Но за коя книга говори?
– Ако се съди по коментарите, за „Естетическата воля“ – каза Сара и взе писмото, за да го прочете. Ти ми върна писмото, усмихна се и ми каза а сега ще ми обясниш спокойно кой е този Исая Бърлин.
– Но как е стигнала книгата до него?
– Вземи, прибери писмото, за да не го загубиш – каза ти. Оттогава го пазя при моите най-скъпи съкровища, нищо че скоро няма да знам къде е. И наистина, това писмо ми помогна да седна и да пиша в продължение на няколко години, които, като оставим настрана минималния брой лекции, които ми позволяваха да изнасям, бяха изпълнени с история на европейската мисъл.
40
Самолетът се затресе по недобре асфалтираната единствена писта за кацане и той си помисли, че няма да стигне жив до залата за получаване на багаж, ако на летището в Кикуит изобщо има такава зала. За да не се изложи пред младата жена с отегчено лице, престори се, че чете, докато си блъскаше главата, за да си спомни къде точно са аварийните изходи. Това беше третият самолет, който вземаше, откакто тръгна от Брюксел. В този той вече беше единственият бял; не се разтревожи от факта, че прекалено много привлича вниманието. Рискове на професията. Самолетът ги остави на повече от сто метра от малката сграда. Трябваше да ги изминат пеша, като внимават да не останат обувките им залепени за врящия асфалт. Прибра си малката пътна чанта, купи един шофьор на такси, който умираше, да бъде подкупен той, с колата му 4 × 4 и бидоните му с бензин, и който след три часа път покрай река Куилу му поиска още долари, защото в момента влизали в опасна зона. Киконго, нали разбирате. Плати, без да протестира, защото всичко беше включено в бюджета и в предвидения план, дори и лъжите. Още един безкраен час друсане като на самолетна писта; колкото повече напредваха, толкова по-многобройни, по-високи, по-гъсти ставаха дърветата. Колата спря пред една полуизгнила табела.
– Бебенбелеке – каза с тон, недопускащ възражение.
– Къде е шибаната болница?
Шофьорът посочи с нос към червеникавото слънце. Четири дъски във формата на къща. Не беше толкова горещо, както на летището.
– Кога да дойда да ви взема? – попита.
– Ще се върна пеша.
– Вие сте луд.
– Да.
Взе чантата и тръгна към четирите дъски, сглобени как да е, без да се обърне да каже довиждане на шофьора на таксито. Той плю на земята, по-доволен от всякога, защото имаше време да се отбие в Киконго на гости на братовчедите и да види дали може да хване някой клиент до Кикуит – така вече нямаше да има нужда да работи четири-пет дни.
Без да се обръща, почака да заглъхне шумът от таксито. Запъти се към единственото дърво на това място, странно дърво, което сигурно имаше някакво невъзможно име, и взе една обемиста чанта от военен камуфлажен плат, която явно го чакаше, облегната на дънера като задрямала. После зави зад ъгъла и се озова пред това, което вероятно беше главният вход на „Бебенбелеке“. Дълъг навес, под който седяха три жени на нещо като шезлонги и наблюдаваха внимателно в мълчание как минават часовете. Врата нямаше. А вътре никъде нямаше рецепция. Един полутъмен коридор с крушка, която светеше с треперлива светлина от генератор. И една кокошка, която побягна навън, сякаш беше усетила, че са я хванали да върши нещо нередно. Върна се при навеса и се обърна едновременно към трите жени.
– Доктор Мюс?
Една от жените, най-старата, посочи навътре с глава. Най-младата потвърди и добави вдясно, но сега приема пациенти.
Отново влезе и тръгна по коридора вдясно. Веднага се озова в едно помещение, където стар мъж с бяла престилка, безупречно чиста сред толкова прах, преслушваше едно дете, което се страхуваше и искаше майка му, застанала права до него, да го спаси.
Седна на крещящо зелената пейка, където имаше още две жени – разтревожени от нещо, което бе нарушило ежедневието в „Бебенбелеке“, те непрекъснато повтаряха едни и същи думи като някаква литания. Той остави по-голямата чанта в краката си, при което се чу метален звук. Стъмваше се. След като прегледа последната пациентка, доктор Мюс вдигна глава за първи път и го погледна така, сякаш беше най-нормалното нещо на света.
– И вие ли сте за преглед? – попита вместо поздрав.
– Искам само да се изповядам.
В този момент новодошлият си даде сметка, че човекът пред него не беше просто стар, а много стар. Когато се движеше, оставяше впечатление за неизчерпаема вътрешна енергия и това го беше подвело. Тялото му беше на човек, прехвърлил осемдесетте, на колкото и беше в действителност. А на снимката, която беше видял, изглеждаше на не повече от шейсет и няколко години.
Сякаш беше нещо съвсем обичайно един европеец да пристигне привечер в болницата „Бебенбелеке“ и да помоли да се изповяда, доктор Мюс изми ръцете си на мивката, където по чудо имаше кран за вода, и покани новодошлия да го последва. В този момент двама мъже с тъмни очила, които се правеха на много важни, седнаха на зелената пейка, след като изгониха разтревожените жени. Докторът въведе посетителя в малко помещение, може би кабинета му.
– Ще останете ли за вечеря?
– Не знам. Не правя толкова дългосрочни планове.
– Какво обичате?
– Много трудно ви открих, доктор Буден. Бях загубил следите ви в един трапистки манастир и нямаше как да разбера къде сте отишли.
– И как се справихте тогава?
– Посетих главния архив на Ордена.
– Да, тази мания всичко да е документирано и архивирано. Добре ли ви приеха?
– Сигурно и досега не знаят, че съм ги посетил.
– Какво намерихте там?
– Освен фалшивата балтийска следа се споменаваха Щутгарт, Тюбинген и Бебенхаузен. В онова селце успях да си изясня някои неща с помощта на една много любезна старица.
– Братовчедка ми Херта Ландау, нали? Винаги е била приказлива. Сигурно много се е зарадвала, че някой я дърпа за езика, за да се разприказва. Извинете, продължавайте.
– Е, това е всичко. Години си блъсках главата, додето навържа фактите.
– И така ми дадохте време да поправя мъничко от злото, което съм извършил.
– Моят клиент би желал това да стане по-рано.
– Защо не ме задържите и да ме дадат под съд?
– Моят клиент е стар, не иска протакане, защото по неговите думи скоро ще умре.
– Ясно.
– А не иска да умре, преди да ви види мъртъв.
– Разбирам. А как ме намерихте?
– Уф, има много чисто техническа работа. Моята професия е много скучна, часове наред си завираш носа на най-различни места, докато успееш да навържеш фактите. И така дни наред, докато разбрах, че този Бебенхаузен, който аз търся, не е в Баден-Вюртемберг. На моменти даже си мислех, че това е някаква помощ за желаещия да тръгне по следата.
Забеляза, че докторът сдържа усмивката си.
– Хареса ли ви Бебенхаузен?
– Много.
– Това е моят изгубен рай. – Доктор Мюс отпъди с ръка един спомен и сега наистина се усмихна: – Много се забавихте – каза.
– Нали ви казах... Когато ми възложиха поръчката, вие се бяхте скрили много добре.
– За да мога да работя и все нещо да поправя. Полюбопитства: – А как се процедира при тези поръчки?
– Много професионално и много... хладно.
Доктор Мюс стана и от едно шкафче, което се оказа хладилник, извади купа, пълна с нещо неопределено, което можеше да е храна. Сложи я на масата заедно с две чинии и две лъжици.
– Ако нямате нищо против... На моята възраст трябва да ям като врабчетата... По малко и често. Иначе може да припадна.
– Хората доверяват ли се на толкова стар лекар?
– Няма друг. Надявам се, когато умра, да не затворят болницата. Преговарям за това с властите в селата Белеке и Киконго.
– Съжалявам, доктор Буден.
– Да. – За неопределеното съдържание на купата: – Това е просо. По-добре просо, отколкото нищо, повярвайте.
Сипа си и подаде купата на събеседника си. С пълна уста:
– Какво искахте да кажете с това, че работата е много студена, много професионална?
– Ами разни неща...
– Моля ви, това ме интересува.
– Означава например, че аз никога не знам кои са моите клиенти. Нито те знаят кой съм, разбира се.
– Изглежда логично. Но как се организира?
– Ами това е сложна процедура. Непрекият контакт все пак е възможен, но трябва да бъдеш много прецизен, за да си сигурен, че винаги се свързваш със съответния човек. И трябва да се научиш да не оставяш следи.
– И това изглежда логично. Но днес вие пристигнахте с колата на Макубуло Джоузеф, а той е непоправим дърдорко и сигурно вече е разказал на всички, че...
– Разказва им това, което аз искам да им разкаже. Поднасям на тепсия фалшива следа. Извинете, че не навлизам в подробности... А откъде знаете, че пристигнах с този таксиметров шофьор?
– Основах болницата „Бебенбелеке“ преди четирийсет години. Знам името на всяко куче, което лае и на всяка кокошка, която кудкудяка.
– Та, значи, от Мариавалд дойдохте право тук.
– Това много ли ви интересува?
– Като хипнотизиран съм. От толкова време мисля за вас. Винаги ли работите сам?
– Не работя сам. Още преди разсъмване три милосърдни сестри вече обслужват пациентите. Аз също съм ранобуден, но не чак толкова.
– Съжалявам, че ви отнемам време.
– Не мисля, че днес има особено значение, че прекъсвате работата ми.
– Занимавате ли се с нещо друго?
– Не. Влагам всичките си сили, за да помагам на нуждаещите се през всички часове на живота, който ми остава.
– Звучи като религиозен обет.
– Да... Все още съм наполовина монах.
– Нали напуснахте манастира?
– Напуснах Ордена на трапистите, напуснах манастира, но продължавам да се чувствам монах. Монах без общност.
– Отслужвате ли литургия и всичко останало?
– Не съм свещеник. Non sum dignus.
Възползваха се от мълчанието, за да похапнат доста от просото.
– Вкусно е – каза новодошлият.
– Ако трябва да бъда откровен, омръзнало ми е. Липсват ми много ястия. Например Sauerkraut. Вече не си спомням вкуса му, но ми липсва.
– Жалко, ако знаех...
– Не, това, че ми липсват, не означава, че... – Преглътна една лъжица просо. – Не заслужавам Sauerkraut.
– Може би преувеличавате... Кой съм аз, за да...
– Уверявам ви, че вие не сте никой.
Избърса устата си с опакото на ръката и изтръска престилката, все така безупречно чиста. Отмести подноса с яденето, без да попита сътрапезника си, и останаха лице в лице, с голата маса помежду им.
– А пианото?
– Зарязах го. Non sum dignus. Само от спомена за музиката, която преди обожавах, ми се повдига.
– Може би преувеличавате, а?
– Кажете ми името си.
Мълчание. Новодошлият преценява.
– Защо?
– От любопитство. Не мога да злоупотребя с него.
– По-добре не.
– Вие решавате.
И двамата не можаха да се сдържат и се усмихнаха.
– Не познавам клиента. Но ми даде една ключова дума, която може да ви насочи, ако се интересувате. Не бихте ли искали да знаете от чие име идвам?
– Не. Независимо от чие име идвате, вие сте добре дошъл.
– Казвам се Елм.
– Елм, благодаря за доверието. Не се сърдете, но трябва да ви помоля да си смените работата.
– Довършвам последните поръчки. Пенсионирам се.
– Щях да бъда по-доволен, ако това беше последната ви задача.
– Не мога да ви обещая, доктор Буден. Бих искал да ви задам един деликатен въпрос.
– Кажете, аз току-що ви зададох такъв въпрос.
– Защо не се предадохте на правосъдието? Искам да кажа, когато излязохте от затвора, щом сте мислели, че не сте изкупили вината си... тогава...
– В затвора или мъртъв не бих могъл да поправя злото.
– Когато то е непоправимо, какво можете да поправите?
– Ние сме една общност и живеем върху скала, която се носи в пространството, сякаш вечно търсим някакъв Бог сред мъглата.
– Не ви разбирам.
– Предполагам. Искам да кажа, че винаги можеш да поправиш в лицето на един човек онова зло, което си причинил на някой друг. Но трябва да го поправиш.
– И освен това сигурно нямаше да ви е приятно името ви...
– Да. Нямаше да ми е приятно, вярно е. Откакто излязох от затвора, животът ми се състои в криене и поправяне. Със съзнанието, че никога няма да изкупя злото, което съм причинил. От десетилетия нося това у себе си и не съм го доверявал никому.
– Ego te absolvo и така нататък. Нали?
– Не се присмивайте. Веднъж се опитах. Но проблемът е, че моят грях не може бъде опростен, защото е прекалено голям. Посветих живота си на една цел – да го изкупя, знаейки, че когато дойде днешният ден, ще съм все още на стартовата линия.
– Доколкото си спомням, ако покаянието е достатъчно...
– Оставете тези приказки. Какво знаете вие!
– Получих религиозно възпитание.
– И за какво ви послужи?
– Виж кой го казва!
И двамата се усмихнаха отново. Доктор Мюс бръкна под престилката, в ризата. Гостът бързо се наклони над масата и обездвижи ръката му, хващайки го за китката. Лекарят полека извади един сгънат мръсен парцал. Като видя какво е, гостът пусна китката му. Докторът сложи на масата парцала, личеше, че някога е бил срязан по средата, вероятно на две парчета, и го разгъна, сякаш извършваше богослужение. Беше педя и половина на педя и половина, тук-там се виждаха сини и бели нишки, които образуваха каренца. Гостът го гледаше с любопитство. Хвърли поглед към доктора – беше затворил очи. Молеше ли се? Спомняше ли си?
– Как можахте да извършите такова деяние?
Доктор Мюс отвори очи.
– Вие не знаете какво съм извършил.
– Проучил съм документи. Били сте член на лекарски екип, който е нарушавал Хипократовата клетва.
– Вие, въпреки работата, с която се занимавате, сте образован.
– Както и вие. Не искам да изпусна възможността да ви кажа, че ме отвращавате.
– Заслужавам презрението на убийците. – Затвори очи и каза, сякаш декламираше: Съгреших против човека и против Бога. В името на идеята.
– Вярвахте ли в идеята?
– Да. Confiteor.
– А чувството на състрадание и милосърдие?
– Вие убивали ли сте деца? – Доктор Мюс го погледна в очите.
– Напомням ви, че въпросите задавам аз.
– Така. Значи знаете какво се изпитва.
– Да гледате как плаче дете, на което одирате на живо кожата на ръката, за да изследвате въздействието на инфекциите... и да не почувствате състрадание.
– Аз не бях човек, отче – призна доктор Мюс.
– Как така, след като не сте човек, сте могли да се покаете?
– Не знам, отче. Mea maxima culpa383.
– Никой от вашите колеги не се е покаял, доктор Буден.
– Защото знаеха, че грехът е прекалено голям, за да молят за прошка, отче.
– Някои са се самоубили, а други са избягали и са се изпокрили като мишки.
– Нямам право да ги съдя. И аз съм като тях, отче.
– Но вие единствен искате да поправите злото.
– Нека не съдим прибързано: няма причина да съм единствен.
– Проучил съм достатъчно документи. Впрочем Ариберт Фойгт.
– Какво?
Въпреки самообладанието си доктор Мюс не можа да се овладее – тръпки пробягаха по цялото му тяло само като чу това име.
– Хванахме го.
– Заслужаваше си го. И да ме прости Бог, отче, защото и аз си го заслужавам.
– Наказахме го.
– Нищо не мога да кажа. Всичко е прекалено тежко. Вината е прекалено голяма.
– Още преди години го хванахме. Не се ли радвате?
– Non sum dignus.
– Разрева се и искаше прошка. И се насра в гащите.
– Няма да плача за Фойгт. Но и не ме радват подробностите, които ми разказвате.
Известно време гостът гледаше втренчено доктора.
– Евреин съм – каза накрая. – Работя по поръчка, но влагам и желание. Разбирате ли ме?
– Отлично, отче.
– Знаете ли какво мисля всъщност?
Конрад Буден отвори очи уплашен, сякаш се боеше да не се окаже пред стария картезиански монах, който гледа втренчено някаква цепнатина в дъската на ледената изповедалня. Пред него седеше въпросният Елм, впил поглед в очите му, с лице, набраздено от бръчки от много истории; не наблюдаваше никаква цепнатина: гледаше го в очите. Мюс издържа погледа му.
– Знам какво мислите, отче: че нямам право на място в рая.
Гостът го погледна мълчаливо, скривайки изненадата си. Конрад Буден продължи:
– И имате право. Грехът е толкова отвратителен, че истинският ад е този, който аз избрах: да приема вината и да продължавам да живея.
– Не си мислете, че ви разбирам.
– Не претендирам за това. Не се оправдавам нито с идеята, която ни ръководеше, нито с душевния студ, който правеше по-поносим ада, създаден от нас самите. И не търся прошка от никого. Дори от Бога. Помолих единствено да ми се даде възможност да поправя онзи ад.
Закри лицето си с ръце и каза doleo, mea culpa384. Всеки ден изживявам същото чувство със същата сила.
Мълчание. Навън тих покой обгръщаше болницата. На госта му се стори, че чува глухо, отдалеч шум от телевизор. Доктор Мюс каза тихо, криейки смущението си:
– Ще остане ли в тайна, или ще гръмне кой съм, след като умра?
– Моят клиент желае да остане в тайна. Който плаща, заповядва.
Мълчание. Да, телевизор. Звучеше необичайно на това място. Гостът се облегна назад на стола:
– Сега не искате ли да знаете от чие име съм дошъл?
– Не ми е нужно да знам това. Идвате от името на всички.
И сложи длани върху мръсния парцал, внимателно, малко тържествено.
– Какъв е този парцал? – попита гостът. – Салфетка ли е?
– И аз си имам тайни.
Докторът остана с ръце върху парцала и каза когато намерите за добре, аз съм готов.
– Бъдете така любезен, отворете си устата...
Конрад Буден затвори очи благочестиво и каза когато желаете, отче. Оттатък прозореца се чу уплашеното кудкудякане на кокошка, която сигурно се готвеше да отиде да спи. А по-далеч – смехове и ръкопляскания от телевизора. Тогава Ойген Мюс, брат Арнолд Мюс, доктор Конрад Буден отвори уста, за да приеме последното причастие. Чу как ципът на чантата се отваря рязко. Чу металически звуци, които го пренесоха в ада, и го прие като допълнително покаяние. Не затвори уста. Не можа да чуе изстрела, защото куршумът беше прекалено бърз.
Посетителят сложи пистолета на колана си и извади от чантата един калашников. Преди да излезе от помещението, сгъна грижливо ритуалния за този човек парцал, сякаш и за него имаше същото значение, и го прибра в джоба си. Жертвата седеше все така спретнато на стола, със смазана уста и почти без струйка кръв. Нито едно петно на бялата престилка. Прекалено стар е, за да пролее кръв, помисли си, докато сваляше предпазителя на автоматичната пушка и се готвеше да разбърка фактите. Прецени откъде идва шумът от телевизора. Знаеше, че трябва да се насочи натам. Беше наясно, че смъртта на лекаря трябва да остане незабелязана, и затова реши, че трябва да се говори колкото се може повече за всичко останало. Такъв е занаятът.
383 Моя преголяма вина (лат.) – думи от католическата покайна молитва, която се чете в началото на Светата литургия. – Б. пр.
384 Съжалявам, моя е вината (лат.). – Б. пр.
41
Всичко, което ви разказвам, скъпи приятели и колеги, се случи преди „Историята на европейската мисъл“. Който иска да научи нещо повече за нашия колега, може да използва най-вече два източника – Голямата каталонска енциклопедия и Британската енциклопедия. В последната, която ми беше подръка, в петнайсетото й издание, пише:
Адриа Ардевол-и-Боск (Барселона, 1946). Професор по теория на естетическите течения и история на идеите, защитил докторат през 1976 г. в Тюбинген и автор на „Френската революция“ (1976), призив срещу използването на насилие в името на един идеал, с който поставя под съмнение историческата легитимност на такива фигури като Марат, Робеспиер, а и на самия Наполеон и с помощта на филигранен анализ ги сравнява с кръвожадните чудовища на двайсети век Сталин, Хитлер, Франко и Пиночет. Всъщност по онова време младият преподавател Ардевол хич не се интересуваше от история: когато пишеше книгата, все още беше възмутен от необяснимото изчезване на неговата Сара ↑Волтес-Епстейн (Париж, 1950 – Барселона, 1996), случило се няколко години преди това, и му се струваше, че светът и животът му дължат някакво обяснение. Не съумя да разкаже всичко това на своя добър приятел Бернат ↑Пленса-и-Пунсода (Барселона, 1945), който обаче често плачеше на рамото му, когато беше нещастен. Книгата подразни някои френски интелектуални кръгове, те му обърнаха гръб и накрая го забравиха. Затова „Маркс?“ (1980) мина незабелязано и дори малкото останали каталонски сталинисти не разбраха за нейната поява, за да я направят на пух и прах. При едно посещение у ↑Лола Чика (Барселонета, 1910–1982) откри следите на своята любима Сара (vid. supra385) и така отново настъпи мир в живота му, като изключим отделни епизоди с Лаура ↑Байлина (Барселона, 1959?), с която не можа да скъса честно и почтено и с която, както сам признава, се е държал много несправедливо, mea culpa, confiteor. От много години се твърди, че обмисля да напише една „История на злото“, но тъй като проектът не му е никак ясен, ще мине време, докато го осъществи, ако изобщо е способен на това. След като си възвърна вътрешния мир, съумя да посвети усилията си върху написването на най-сполучливото според самия него произведение – „Естетическата воля“
Беше световната премиера на сакото, което тя настоя да купи, ако иска да го придружи в Тюбинген за представянето на неговата „История на европейската мисъл“
– Извинете, какво казахте, професор Шот?
– Какво е вашето мнение?
Моето мнение. Боже мой.
– Любовта, която движи слънцето и звездите392.
– Какво? – учуден, професорът поглежда към публиката, после поглежда объркан към Адриа.
– Знаете ли, влюбен съм и веднага губя нишката на разговора. Може ли да повторите въпроса?
Стотината присъстващи не знаеха да се смеят ли, или не. Неспокойни погледи, полузамръзнали заешки усмивки; накрая Сара избухна в смях и всички я последваха.
Професор Шот повтори въпроса. Професор Ардевол отговори съвсем точно, очите на мнозина заблестяха от интерес и аз си помислих животът е прекрасен. А след това прочетох третата глава, най-личната, в която описвам как стигнах до откритието за историческата природа на познанието, без да съм прочел нито един ред от Вико. И шокът, който изживя, когато го откри благодарение на професор Рот, който, за съжаление, вече не е между нас. И докато четях, все си мислех, че преди много години Адриа беше избягал в Тюбинген, за да ближе раните си след неочакваното и необяснимо изчезване на Сара, която сега се смееше доволна пред него; че преди двайсет години се разхождаше из Тюбинген и чукаше на поразия, както много точно беше отбелязано при представянето, и в аудиториите на университета търсеше във всяко срещнато момиче някоя черта, която да му напомни за Сара. А сега тя стоеше пред него в аудитория 037, по-зряла, гледаше го с иронична гримаса как затваря книгата и казва една книга като тази изисква много години работа и аз се надявам да не ми хрумва да пиша друга такава още много, много, много години, амин. И присъстващите, въодушевени, почукаха вежливо с кокалчетата на пръстите по масата. А след това – вечерята с професор Шот, декана фрау Фартен, развълнувания Каменек и две преподавателки, доста мълчаливи и стеснителни. Едната, като че ли нисичката, каза тихичко, че била трогната от начина, по който Каменек е обрисувал доктор Ардевол като човек, и Адриа похвали професор Каменек за неговата чувствителност, а той наведе очи, малко смутен от неочакваните комплименти. След вечерята Адриа заведе Сара на разходка в парка; на гаснещата дневна светлина от него лъхаше остър мирис на студена пролет, а тя повтаряше колко красиво е всичко това. Нищо че е студено.
– Казват, че днес ще завали сняг.
– Пак е красиво.
– Когато ми беше тъжно и мислех за теб, винаги идвах да се разхождам тук. И прескачах през оградата на гробището.
– Позволено ли е?
– Виждаш ли? Прескочих.
Тя също прескочи, без да се замисли. На трийсетина метра видяха входната врата, беше отворена и Сара с мъка успя да сдържи нервния си смях, сякаш й беше неудобно да се смее в дома на мъртвите. Стигнаха до последния гроб и Сара прочете името заинтригувана.
– Кои са? – попита майорът без звезди.
– Германци от съпротивата.
Майорът се приближи до тях, за да ги разгледа по-добре. Мъжът беше на средна възраст, приличаше повече на чиновник, отколкото на партизанин, а тя изглеждаше като мирна домакиня.
– Как стигнахте дотук?
– Дълго е за разправяне. Трябват ни експлозиви.
– Откъде, по дяволите, се взехте и кои, по дяволите, си мислите, че сте?
– Химлер ще посети Ферлах393.
– Къде е това?
– В Клагенфурт. Тук, от другата страна на границата. Познаваме местността.
– И?
– Искаме да му подготвим хубаво посрещане.
– Как?
– Да го хвърлим във въздуха.
– Няма да се остави.
– Знаем как да го направим.
– Не знаете как да го направите.
– Знаем. Готови сме да умрем, за да го убием.
– Кои казахте, че сте?
– Не сме казали. Нацистите унищожиха нашата група от съпротивата. Екзекутираха трийсет другари. Нашият водач се самоуби в затвора. Ние, оцелелите, искаме смъртта на всичките тези герои да не е била напразна.
– Кой беше вашият водач?
– Херберт Баум.394
– Вие сте от групата на...
– Да.
Тревожни погледи на майора без звезди към помощника му с русите мустаци.
– Кога казваш, че трябва да пристигне Химлер?
Проучиха обстойно плана на самоубийците; да, беше осъществим, напълно осъществим. Затова им дадоха щедра порция динамит и им назначиха Данило Яничек за отговорник. Тъй като не разполагаха с достатъчно хора, решиха след пет дни Яничек да се върне в партизанската група, независимо дали операцията е проведена. И Яничек в никакъв случай няма да се самоубива с вас.
– Опасно е – протестира Данило Яничек, който никак не се запали по идеята, когато му обясниха за какво става дума.
– Да. Но ако се получи...
– Не ми се вярва.
– Това е заповед, Яничек. Вземи някой, който да ти прикрива гърба.
– Свещеникът. Имам нужда от широк гръб и точна стрелба.
И така, натоварен с експлозиви до ушите, като някакъв krošnjar395, Драго Градник мина по пътеките на Йелендол така безгрижно, все едно носеше дървени лъжици и паници396. Товарът пристигна непокътнат на местоназначението си. Един мъж, слаб като клечка, ги посрещна в тъмен гараж на Вайдишерщрасе и ги увери, че посещението на Химлер във Ферлах е след два дни.
Никой не можа да си обясни как се случи нещастието. Самите активисти от групата на Херберт Баум още не могат да си го обяснят. В нощта преди определения ден Данило и свещеникът приготвиха зарядите.
– Материалът е бил нестабилен.
– Нищо подобно. Използваше се за военни операции, няма как да е нестабилен.
– Сигурен съм, че е отделял течност. Не знам дали знаеш, че когато динамитът отделя течност...
– Знам, но материалът беше годен.
– Тогава те са били леваци.
– Не ми се вярва. Но няма друго обяснение.
Случи се така, че в три часа призори397, когато вече бяха сложили зарядите в раниците, с които двамата от екипа самоубийци трябваше да хвръкнат във въздуха заедно с Химлер като танцов партньор, Данило, уморен, изнервен, каза не пипай това, мамка му, а свещеникът, останал без сили, се подразни от тона му и тръсна на земята току-що натоварената раница. И биде светлина и гръм и за една десета от секундата тъмният гараж се освети, преди да полети във въздуха заедно със стъкла, тухли от стената и парченца от Данило и отец Градник, размесени с отпадъци.
Когато окупационните военни власти се опитаха да възстановят фактите, намериха само останките на не повече от двама души. Ходилата на единия приличаха на пити хляб. И сред железа, черва и пръски кръв изникна, окачена на един дебел врат, идентификационната плочка на изчезналия оберщурмфюрер от СС Франц Грюбе, който според версията на хауптщурмфюрер от СС Тимотеус Шаф, единствената приета за достоверна, беше гнусният виновник за унизителното поражение на една дивизия на Waffen-SS, която беше паднала геройски при влизането в Кранска гора, защото, щом чул първите изстрели, побягнал право към врага с вдигнати ръце, молейки за милост. Офицер от СС моли за милост комунистически партизански отряд! Сега вече разбираме: гнусният предател отново се е появил, този път замесен в подготовката на гнусно покушение срещу самия райхсфюрер, защото това не е нищо друго освен план за убийството на райхсфюрер Хайнрих Химлер.
– А кой е този Грюбе?
– Предател на родината, на фюрера и на свещената клетва, която тържествено е положил при постъпването си в Schutzstaffel398. Хауптщурмфюрер от СС Шаф може да ви даде повече сведения за него.
– Да бъде опозорен и охулен!
385 Съкращение на vide supra (лат.) – вж. по-горе. – Б. пр.
386 „Лични впечатления“ (англ.) е заглавието на сборник с очерци, портрети, спомени за известни личности, с които британският философ и историк се е срещал в своя живот. – Б. р.
387 Вж. Архив на Еухенио Косериу, Еберхард-Карлов университет (нем.); Еберхард-Карлов университет е официалното име на Тюбингенския университет. – Б. р.
388 „История на европейската мисъл“ (нем.). – Б. пр.
389 Рамин Яханбеглу (1956) – ирански философ, автор на книгата „Разговори с Исая Бърлин“ (1991). – Б. пр.
390 Майкъл Игнатиев (1947) – канадски писател и политик, правнук на граф Николай Павлович Игнатиев; автор на книгата „Животът на Исая Бърлин“ (1998). – Б. пр.
391 Четенето (нем.) – среща с читатели, на която авторите четат откъси от свои нови произведения. – Б. пр.
392 Препратка към последния стих на Дантевата „Божествена комедия“. – Б. р.
393 Град в окръг Клагенфурт, Австрия. – Б. р.
394 Водач на германо-еврейска бойна група на съпротивата срещу нацизма, действала в Берлин (1912–1942). – Б. пр.
395 Амбулантен продавач на дребни стоки (словен.). – Б. р.
396 Очевидно тук се има предвид един от традиционните за словенския град Рибница народни занаяти – изработката на кухненски съдове и прибори от дърво, които векове наред са разнасяли на гръб амбулантните продавачи. – Б. р.
397 Алюзия за разказа на каталонския писател Пере Калдерс „Утре в три часа призори“, чийто герой в посочения час излита със саморъчно направена ракета към Луната и изчезва завинаги. – Б. пр.
398 Букв. отряд за защита: елитните въоръжени подразделения на Националсоциалистическата партия – СС. – Б. р.
* * *
Телеграмата, която получи Лотар Грюбе, суха и точна, го информираше за позорното деяние извършено от неговия гнусен син, който е искал да убие своя върховен началник, райхсфюрера, но се е самовзривил, пръскайки се на хиляди гнусни парченца, докато е подготвял експлозива. И още се казваше, че са задържани дванайсет германци предатели, членове на вече смазаната група на презрения евреин Херберт Баум. Вашият презрян син ще бъде срам за империята в продължение на хиляди години.
И Лотар Грюбе се усмихна през сълзи, а вечерта каза на Анна виждаш ли, любима, нашият син е размислил. Исках да ти го спестя, но се оказа, че на нашия Франц му бяха напълнили главата с мръсните лъжи на Хитлер; и все пак нещо го е накарало да осъзнае, че е сбъркал. Върху нас падна срамът на режима, а това е най-голямата радост за един Грюбе.
За да се преклони пред храбростта на малкия Франц, героя на семейството, единственият досега който смело се е опълчил срещу този звяр, Райха, помоли Гюнтер Рауе да му върне услугата, да, след толкова години. И Гюнтер Рауе претегли всички „за“ и „против“ и каза да, Лотар, приятелю, но при едно условие. Какво? Да бъдете дискретни, за бога. Аз ще ти кажа колко бакшиш трябва да дадеш на гробарите. И Лотар Грюбе каза съгласен съм, смятам, че е справедливо. И след пет дни, когато се заговори, че на западния фронт се очертават проблеми, но никой не споменаваше за катастрофата в Белорусия, където майката земя беше погълнала цели няколко армии, в тихото гробище на Тюбинген, в парцела на семейство Грюбе-Ландау, в присъствието на един тъжен мъж и неговата братовчедка Херта Ландау от семейство Ландау от Бебенхаузен, беше погребан в празен ковчег споменът за един храбър герой, а когато настъпят по-добри времена, ще го почетем с бели като душата му цветя. Гордея се с нашия син, който е вече с теб, любима Анна. Скоро и аз ще дойда при вас, защото тук вече нямам какво да правя.
Беше се стъмнило. Излязоха замислени през решетъчната врата, която все още беше отворена, тя го хвана за ръката, повървяха мълчаливо към фенера, който осветяваше алеята в парка, и когато стигнаха до него, му каза според мен е вярно това, което каза професор Шот.
– Той каза много неща.
– Че твоята история на европейската мисъл е една наистина важна книга.
– Аз не знам дали е така. Бих искал да е вярно, но не мога да знам.
– Така е – настоя Сара. – А освен това те обичам.
– От известно време си мисля за други неща.
– Какви?
– Не знам. За историята на злото.
Като напускаха гробището, Адриа каза проблемът е, че не знам къде съм. Не съм в състояние да мисля истински. Хрумват ми, как да кажа, конкретни примери, но не и някоя идея, която...
– Ти пиши спокойно, аз съм до теб.
И аз продължих да пиша, Сара беше до мен – тя рисуваше, а аз бях близо до нея. Оставаше ни малко време, прекалено малко, да бъдем един до друг, да работим, да живеем, да приемаме страховете си. Аз пиша, а ти си до мен. Сара илюстрира приказки и рисува с въглен, а Адриа – до нея, възхищава се от нейния рисунък. Сара готви кашер399 и му разказва за богатството на еврейската кухня, а Адриа се отчита с вечната тортиля с картофи, варен ориз или пиле на скара. От време на време Макс им изпраща кашони с бутилки вино от подбрани реколти. И смях без причина. Влиза в ателието, докато тя гледа вглъбено статива с празен лист повече от десет минути, замислена за своите неща, за своите загадки, за тайните си, за сълзите си, които не ми позволява да избърша.
– И аз те обичам, Сара.
Тя се обръщаше и погледът й преминаваше от белия лист върху моето бледо лице (много бледо според смелия Черен орел), трябваха й три секунди, за да се усмихне, защото й беше много трудно да се откъсне от своите неща, от загадките си, от тайните си, от загадъчните си сълзи. Но бяхме щастливи. А сега, на излизане от гробището в Тюбинген, ми каза ти пиши, аз съм до теб.
Когато е студено, макар да е пролет, стъпките в нощта звучат по-различно, сякаш самият студ вдига шум. Това си помисли Адриа, докато вървяха мълчаливо към хотела. Нощни стъпки на двама щастливи души.
399 Храна, приготвена според предписанията на юдаизма. – Б. пр.
* * *
– Sie wünschen?400
– Адриа Ардевол? Адриа? Ти ли си?
– Ja.401 Да. Бернат?
– Здравей. Можеш ли да говориш?
Адриа погледна към Сара, която си сваляше анорака и се готвеше да дръпне пердетата на стаята в хотелчето „Ам Шлос“.
– Какво правим? Какво искаш?
В това време Сара успя да си измие зъбите, да си облече пижамата и да си легне. Адриа повтаряше аха, да, разбира се, разбира се, да. Накрая реши да не казви нищо и само да слуша. След пет минути в мълчание погледна към Сара – тя гледаше тавана и се оставяше да я люлее тишината.
– Слушай, ами... Да. Да. Разбира се.
Още три минути. Струва ми се, че ти, любима, мислеше за нас двамата. От време на време те поглеждах с крайчеца на окото и виждах как криеш доволната си усмивка. Струва ми се, любима, че се гордееше с мен, и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.
– Какво, какво?
– Малкия, ама ти слушаш ли ме?
– Разбира се.
– Тогава виж: това е. И аз съм...
– Бернат, може би трябва да помислиш дали да не се разведеш. Като не става, значи не става. – Пауза. Адриа чуваше дишането на приятеля си от другата страна на линията. – Нали?
– Да, обаче...
– Как върви романът?
– Никак. Как искаш да върви при тая бъркотия? – Далечно мълчание. – Освен това не мога да пиша и на всичко отгоре ти искаш да се разведа.
– Аз не искам да се развеждаш. Нищо не искам. Искам само да те видя щастлив.
Още три минути и половина, накрая Бернат каза благодаря, че ме изслуша, и реши да затвори. Адриа поседя още няколко секунди пред телефона. Стана и дръпна леко тънкото перде. Навън валеше тихо сняг. Почувства се защитен до Сара. Почувствах се защитен до теб, Сара – тогава беше невъзможно да си представя, че сега, когато ти пиша, ще живея на открито, незащитен.
400 Какво желаете? (нем.). – Б. пр.
401 Да (нем.). – Б. пр.
42
Върнах се от Тюбинген надут като пуяк и наперен като паун. Гледах толкова отвисоко на човечеството, че се питах учуден как останалите хора могат да живеят толкова приземено. Докато един ден отидох да изпия едно кафе в барчето на факултета.
– Ей, здравей.
Още по-хубава е. Бях седнал наблизо, без да я забележа.
– Ей, как сме?
Да, още по-хубава. От няколко месеца раздразнението, което не пропускаше да демонстрира, когато бях наблизо, се беше смекчило. Може би й беше омръзнало. Може би защото й беше провървяло.
– Добре съм. А ти? А в Германия мина много добре, нали?
– Да.
– Но на мен повече ми харесва „Естетическата воля“. Много повече.
Глътка кафе. Хареса ми това принципно изявление.
– На мен също, но нека си остане между нас.
Мълчание. Глътка кафе аз, глътка кафе с мляко тя.
– Много си добър – каза след малко.
– Моля?
– Вече казах. Много си добър.
– Благодаря. Аз...
– Не. По-добре не разваляй момента. Мисли и от време на време пиши по някоя книга. Но не пипай хората. Стой си настрана, разбираш ли?
Допи кафето си на една глътка. Много исках да ми обясни думите си но съзнавах, че е глупаво да човъркам по този въпрос. Още повече че не ти бях казал нищо за Лаура. Не ти бях казал нищо, въпреки че можех да го направя без проблем. А сега, вместо да се хвърли в атака, тя ме хвалеше. И преди месец покрай преустройството беше избрала бюрото срещу моето, сега, когато най-после си имах собствено бюро. Трябваше да свикна с този нов тип отношения с Лаура. Даже си помислих, че така нямаше да се налага изобщо да ти говоря за тази жена.
– Благодаря, Лаура – казах.
Тя удари два пъти с кокалчетата на пръстите по масата и си отиде. Трябваше да почакам мъничко, за да не я срещна, докато се качва по стълбите. Но си помислих, че е по-добре, че Лаура не ми се муси. А Омедес веднъж ми каза, че Лаура Байлина, знаеш ли я, онази русичката, толкова сладка, че ти се ще да я схрускаш? Та тя чете страхотни лекции. Омаяла е всички. Ами радвам се, си помислих. А освен това си помислих, че със сигурност всички долни номера, които съм й погаждал, са й помогнали да стане по-добра. А на Омедес отговорих казаха ми вече, от време на време трябва да се появява по някой свестен преподавател, нали?
* * *
Адриа Ардевол стана и направи четири обиколки в просторния кабинет. Мислеше за това, което му беше казала Лаура сутринта. Спря пред инкунабулите и се запита защо все учи и не може да спре да учи. От някаква странна жажда. За да разбере света. Да разбере живота. Откъде да знам. Престана да мисли за това, защото чу рсрсрсрсрсрс. Почака малко, смятайки, че Лола Чика ще отиде да отвори, седна отново пред своя Луис402 и прочете няколко реда от разсъжденията му за реализма в литературата.
– Хау.
– Какво.
– Катерина.
– Рсрсрсрсрсрс.
Вдигна глава. Катерина сигурно вече си беше отишла. Погледна часовника. Минаваше седем и половина. Неохотно се откъсна от Луис.
Отвори вратата и видя Бернат със спортна чанта в ръка, който му каза здравей, мога ли да вляза и влезе, преди той да му отговори влез, заповядай.
След повече от час дойде Сара и от антрето извика радостно две приказки на Братя Грим! Затвори входната врата, влезе в кабинета, натоварена с рисунки, и попита още ли не си сложил зеленчука на огъня?
– Ей, здравей, Бернат – добави. И забеляза спортната чанта.
– Ами... – каза Адриа.
Сара разбра всичко и каза на Бернат ще останеш за вечеря. Сякаш беше заповед. На Адриа: по шест рисунки за всяка приказка. Излезе да остави рисунките и да сложи тенджерата на огъня. Бернат погледна плахо Адриа.
402 Става дума за Клайв Стейпълс Луис (1898–1963) – британски писател, учен, литературен критик и апологет на християнството. – Б. пр.
* * *
– Ще се настаниш в стаята за гости – каза Сара, за да наруши мълчанието – тримата седяха пред манастира „Санта Мария де Жери“, който, макар че се беше стъмнило, слънцето все така осветяваше откъм Треспуй. Двамата мъже вдигнаха изненадано глава от чиниите със зеленчук.
– Виж, ти сигурно ще останеш няколко дни, нали?
Наистина, Сара, Бернат още не ми беше казал нищо. Знаех, че става дума за това, но се противях, не знам защо. Може би се ядосах, че няма смелостта да ме помоли.
– Ако нямате нищо против.
Винаги съм искал да бъда прям като теб, Сара. Само че съм неспособен да хвана бика за рогата. При това ставаше дума за моя най-добър приятел. И сега, след като изяснихме най-важното, вечерята продължи много по-спокойно. А Бернат взе да обяснява, че той не иска да се разведе, но с всеки ден все повече се караме и ми е мъчно за Льоренс, който...
– На колко години е?
– Не знам. На седемнайсет или на осемнайсет.
– Вече е голям, нали? – казах аз.
– Голям за какво? – попита Бернат и застана нащрек.
– Ако вземете да се разведете.
– Мен ме тревожи това, че не знаеш на колко години е синът ти – каза Сара.
– Нали ти казах, на седемнайсет или на осемнайсет.
– На седемнайсет или на осемнайсет?
– Ами...
– Кога е рожденият му ден?
Гузно мълчание. А ти продължаваше да настояваш – като си навиеш нещо на пръста, никой не може да те спре:
– Е, коя година е роден?
Като помисли малко, Бернат отвърна 1977-ма.
– През лятото, есента, зимата, пролетта?
– През лятото.
– На седемнайсет години е. Voilà.403
Не каза нищо, а можеше да се нахвърлиш срещу този мъж, който не знае на колко години е синът му, горката Текла, с този толкова разсеян тип, който мисли само за себе си, сякаш всички трябва да се въртим около него, нали? И тем подобни. Но ти само поклати глава и запази коментарите за себе си. Вечерята завърши мирно. Сара веднага се оттегли и ни остави сами, за да ме окуражи да го накарам да говори.
– Разведи се – казах му.
– Вината е моя. Не знам на колко години е синът ми.
– Хайде, стига глупости, разведи се и се постарай да бъдеш щастлив.
– Няма да бъда щастлив. Чувството за вина ще ме яде отвътре.
– Вина за какво?
– За всичко. Какво четеш?
– Луис.
– Кой?
– Клайв Стейпълс Луис. Един учен.
– А. – Бернат прелисти книгата и я сложи на масата. Погледна Адриа и каза още я обичам.
– А тя обича ли те?
– Струва ми се, че да.
– Да, но се наранявате един друг и наранявате Льоренс.
– Не. Нали аз... Няма значение.
– Затова бягаш от къщи, нали?
Бернат седна на масата, закри лицето си с ръце и се разплака, като се тресеше неудържимо. Дълго плака, а аз не знаех какво да правя, дали да отида при него, дали да го прегърна, дали да го потупам по гърба, или да му кажа някаква смешка. Нищо не направих. Всъщност направих. Дръпнах книгата на К. С. Луис, за да не ми я намокри. Понякога се мразя.
403 Ето, това е (фр.). – Б. пр.
* * *
Отвори ми Текла и дълго ме гледа мълчаливо. Покани ме да вляза и затвори вратата.
– Как е?
– Объркан. Съсипан. А ти?
– Объркана. Съсипана. Като посредник ли си дошъл?
В действителност Адриа никога не е имал кой знае какво да си казва с Текла. Беше прекалено различна, погледът й беше прекалено неспокоен. И беше много хубава. Понякога сякаш съжаляваше, че е толкова хубава. Сега косата й беше прибрана на импровизирана опашка и с удоволствие бих я целунал с език. Скръсти скромно ръце и ме погледна в очите, сякаш ме подканяше да проговоря най-сетне, разбираш ли? Да кажа, че Бернат е съсипан и моли на колене да се върне вкъщи; разбира, че е непоносим, и ще се постарае да направи невъзможното, за да... и да, да, знам, че си отиде, като затръшна вратата, че си отиде той, а не ти, че... Но иска, моли на колене да се върне, защото не може да живее без теб и...
– Дойдох да взема цигулката.
Текла остана неподвижна няколко секунди, а когато се съвзе, тръгна навътре по коридора, струва ми се, малко обидена. Преди да изчезне, успях да кажа и партитурите... В една дебела синя папка...
Върна се с цигулката и една дебела папка и ги тръсна на масата в столовата, може би прекалено силно. Беше много по-обидена, отколкото ми се струваше. Разбрах, че не е уместно да правя какъвто и да било коментар, и само взех цигулката и дебелата папка.
– Много съжалявам за всичко това – казах на сбогуване.
– Аз също – отвърна тя, затваряйки вратата. Затръшна я също малко прекалено силно. Льоренс тъкмо се качваше, като прескачаше по две стъпала наведнъж, със спортна чанта на гърба. Шмугнах се в асансьора, преди момчето да види кой се крие така срамно. Знам, че съм страхливец.
* * *
На втория ден следобед Бернат свиреше и след доста време между тези стени отново звучеше истинска цигулка. Адриа, в кабинета, гледаше нагоре, за да чува по-добре. Бернат, в стаята, изпълваше вътрешния двор със сонатите на Енеску. А вечерта ме помоли да посвири на сторионито и го накара да плаче в продължение на двайсет-трийсет възхитителни минути. Изпълни някои сонати на tonton Льоклер, но този път сам. За момент си помислих, че трябва да му подаря Виал. Защото той наистина има полза от него. Но навреме се сдържах.
Не знам дали музиката помогна за това. Но след вечеря тримата доста дълго си говорихме. Неочаквано Сара спомена чичо си Хаим, а от чичото минахме на баналността на злото, защото аз наскоро бях прочел жадно Аренд404 и някои неща се въртяха в главата ми, но не знаех как да ги изразя.
– Защо те тревожи? – попита Бернат.
– Ако злото може да бъде безпричинно, здравата сме я загазили.
– Не те разбирам.
– Ако аз мога да върша зло просто така и от това не произтича нищо, човечеството няма бъдеще.
– Искаш да кажеш престъпление без мотив, просто така.
– Престъплението без мотив е най-безчовечното нещо, което можеш да си представиш. Виждам един човек на спирката на автобуса и го убивам. Ужасно!
– Омразата оправдава ли престъплението?
– Не, но го обяснява. Безпричинното престъпление, освен че е ужасяващо, е необяснимо.
– А престъплението в името на Бога? – намеси се Сара.
– Това е безпричинно престъпление със субективно оправдание.
– А ако е в името на свободата? Или на прогреса? Или на бъдещето?
– Да се убива в името на Бога или в името на бъдещето, е все едно. Когато оправданието е идеологическо, изчезват съпричастността и чувството на състрадание. Убива се хладнокръвно, без да остане отпечатък в съзнанието. Както при немотивираното престъпление на психопата.
Помълчаха известно време. Без да се гледат в очите, сякаш разговорът ги потискаше.
– Има неща, които не мога да си обясня – каза Адриа с мрачен глас. – Жестокостта. Оправдаването на жестокостта. Неща, които не мога да си обясня другояче, освен като разкажа за тях.
– Защо не опиташ? – попита ти, гледайки ме с тези твои очи, които още ме пронизват.
– Не мога да пиша. Това е за Бернат.
– Не ме закачай, че не съм във форма.
Разговорът замря и отидохме да си легнем. Спомням си, любима, че точно в този ден се реших. След като лежах един час с широко отворени очи, станах безшумно и се върнах в кабинета. Взех бели листове и писалка, като за свое улеснение реших да започна от много далеч, с мисълта постепенно да стигна до нашето време, и написах камъните не трябва да са много малки, защото в такъв случай няма да причинят вреда. Но не трябва да бъдат и много големи, защото в такъв случай твърде много се съкращава мъчението на виновния. Защото говорим за наказание на виновни – никога да не забравяме това. Всички добри хора, които вдигат пръст, желаейки да участват в пребиване с камъни, трябва да знаят, че вината следва да се изкупи чрез страдание. Така е. Винаги е било така. Затова, като раняват прелюбодейката, като избиват окото й, като остават безучастни пред воплите й, те са угодни на Всевишния, на единствения Бог, Състрадателния и Милостивия.
Али Бахр не се яви като доброволец – беше обвинителят и затова имаше предимството да хвърли първия камък. Пред него безчестната Амани, зарината в дупка, откъдето се показваше само безрамното й лице, сега разплакано, от доста време повтаряше не ме убивайте, Али Бахр ви излъга. А Али Бахр, нетърпелив, подразнен от думите, които изричаше виновната, без да дочака знак от кадията, хвърли първия камък, за да види дали тази развратница ще млъкне най-после, хвала на Всевишния. А камъкът, който трябваше да накара курвата да онемее, се движеше много бавно, както той, когато влезе в дома на Амани под предлог да й продаде кошница фурми, а Амани, като видя мъж да влиза, покри лицето си с кухненската кърпа, която държеше в ръце, и попита какво правите тук и кой сте вие.
– Дойдох да продам тези фурми на Азизадех Алфалати, търговеца.
– Няма го, ще си дойде довечера.
Точно това очакваше да чуе Али Бахр. Освен това беше успял да види лицето й: по-красива, много по-красива, отколкото му бяха казали в хана на Мурабаш. Жените богохулници обикновено са по-красиви. Али Бахр остави кошницата с фурми на земята.
– Не сме поръчвали – каза тя недоверчиво. – Нямам право да...
Той направи две крачки към жената и разперил ръце, сериозен, каза искам само да разкрия тайната ти, малка Амани. И със святкащи очи добави сухо:
– Идвам в името на Всевишния да посрамя богохулството.
– Какво искате да кажете? – попита уплашена хубавата Амани.
Той пристъпи по-близо до момичето:
– Длъжен съм да разкрия тайната ти.
– Моята тайна?
– Твоето богохулство.
– Не знам за какво ми говорите. Баща ми... Той... Той ще ви поиска обяснение.
Али Бахр не можа да скрие мълниите в очите си. Каза грубо:
– Съблечи се, богохулстваща кучко!
Вместо да се подчини, коварната Амани побягна към вътрешността на къщата и Али Бахр беше принуден да я последва и да я хване за врата. А когато тя се развика за помощ, той беше принуден да й запуши устата с една ръка, а с другата дръпна силно дрехата й, за да изложи на показ греха.
– Виж, богохулнице!
И изтръгна медальона, който висеше на врата й. Остана кървава рязка.
Мъжът разгледа медальона на дланта си. Човешка фигура – жена с дете на ръце, а зад нея непознато кичесто дърво. А на обратната страна – християнски букви. Значи е вярно това, което разправяха жените за хубавата Амани: покланяше се на лъжливи богове, или най-малкото нарушаваше закона, който забранява да се изработва, извайва, рисува, купува, носи, притежава, крие каквото и да било човешко избражение при каквито и да било обстоятелства, хвала на Всевишния.
Скри медальона в гънките на дрехата си, защото знаеше, че може да изкара добри пари, ако го продаде на търговците, които минаваха на път за Червено море и Египет, със спокойна душа, защото той не беше изработвал, нито извайвал или рисувал, нито купувал, нито носил, нито показвал, нито крил никакъв предмет с човешко изображение.
Както разсъждаваше така, след като беше скрил медальона, забеляза, че под полуразкъсаната си дреха хубавата Амани показваше част от прелъстителното си тяло, което беше самият грях. Значи право казваха някои мъже, че под тези едва загатващи дрехи трябва да има изключително хубаво тяло.
В далечината се чу гласът на мюфтията, който призоваваше хората за молитва Зухр405.
– Ако викаш, ще трябва да те убия. Не ме принуждавай – предупреди я той.
Накара я да се наведе, облегната на полицата, където държаха гърнетата със зърно, най-после гола, сияйна, разплакана. И свинята му със свиня позволи на Али Бахр да я обладае и изпитах такова удоволствие, каквото няма да намеря дори когато отида в рая, само да не беше хленченето на тази жена, а аз се отпуснах и затворих очи, понесен на вълните на безкрайното удоволствие, благословен да бъде... както и да е.
– Тогава усетих ужасно пробождане и като отворих очи и се изправих, почитаеми кадия, видях онези очи на луда, а ръката, която ме беше пробола, още държеше шиша. От болка трябваше да прекъсна молитвата Зухр.
– А какво според вас я е подтикнало да ви нападне, когато сте били вглъбен в молитвата?
– Мисля, че искаше да ми открадне кошницата с фурми.
– А как казахте, че се казва тази жена?
– Амани.
– Доведете я – нареди на двамата близнаци.
Камбаните на „Непорочно зачатие“ удариха дванайсет, след това един. Движението още преди няколко часа беше намаляло, а Адриа не искаше да стане дори за да се изпикае или за да си направи чай от лайка. Искаше да разбере какво ще каже кадията.
– Първо трябва да знаеш, че тук аз задавам въпросите – каза кадията търпеливо. А после трябва да помниш, че ако лъжеш, ще платиш с живота си.
Отговаряй!
– Почитаеми кадия, един непознат мъж влезе вкъщи.
– С кошница фурми.
– Да.
– Които искаше да ти продаде.
– Да.
– А защо не искаше да ги купиш?
– Защото нямах разрешение от баща си.
– Кой е баща ти?
– Азизадех Алфалати, търговецът. А освен това нямам пари и не мога нищо да купя.
– Къде е баща ти?
– Принудиха го да ме изгони от къщи и да не плаче за мен.
– Защо?
– Защото съм обезчестена.
– И го заявяваш така, преспокойно?
– Почитаеми кадия, казахте ми да не лъжа или ще загубя живота си.
– Защо си обезчестена?
– Изнасилена съм.
– От кого?
– От мъжа, който искаше да ми продаде фурмите. Казва се Али Бахр.
– А защо го е сторил?
– Попитайте него. Аз не знам.
– Коя си ти, че да ми казваш какво трябва да правя.
– Простете, почитаеми кадия – отвърна тя, още по-ниско навела глава. – Но аз не мога да знам защо го стори.
– Ти предизвика ли го?
– Не. В никакъв случай! Аз съм почтена жена.
Мълчание. Кадията я наблюдаваше внимателно. Накрая тя вдигна глава и каза да, знам, защото искаше да ми открадне един накит, който носех.
– Какъв?
– Един медальон.
– Покажи ми го.
– Не мога. Открадна ми го. И след това ме изнасили.
404 Хана Аренд (1906–1975) – немско-американски философ и политолог, чието име се свързва с изследването на тоталитаризма. Авторка на трилогията „Произходът на тоталитаризма“, „Айхман в Ерусалим:
405 Обедна молитва – една от петте задължителни молитви в исляма. – Б. пр.
* * *
Когато Али Бахр застана пред него за втори път, добродушният кадия почака търпеливо да изведат жената да не стои в негово присъствие. След като близнаците затвориха вратата, каза тихо какво стана с оня медальон, който си откраднал, Али Бахр?
– Медальон? Аз?
– Не си ли откраднал медальон от Амани?
– Лъжкиня! – Вдигна ръце: – Претърсете дрехите ми, господине.
– Значи е лъжа.
– Отвратителна лъжа. Няма никакъв накит, а шиш, за да го забие в тялото на човек, който в дома й прекъсва разговора, за да спази молитвата Зухр или може би Аср406, вече не си спомням точно.
– Къде е шишът?
Али Бахр извади шиша, който носеше скрит в гънките на дрехите, и го подаде с протегнати ръце, сякаш поднасяше дар на Всевишния.
– С това ме нападна, добри кадия.
Кадията взе шиша, беше от тези, на които се набучват парчета агнешко, разгледа го и направи знак с глава на Али Бахр да излезе. Почака, размишлявайки, докато близнаците вкараха отново убийцата Амани. Показа й шиша:
– Твой ли е? – попита.
– Да! Как е попаднал у вас?
– Признаваш ли, че е твой?
– Да. Трябваше да се защитя от мъжа, който...
Кадията се обърна към близнаците, които подпираха стената в дъното на помещението.
– Изведете оттук тази мърша – каза им, без да вика, уморен от задължението да понася толкова зло по света.
Търговецът Азизадех Алфалати беше заплашен с наказание, ако пролее и една сълза, защото да плачеш за жена, пребита с камъни, е грях, който обижда Всевишния. Не можеше нищо да направи в знак на скръб, хвала на Милостивия. Не му позволиха да се прости с нея, защото като добър човек я беше изгонил, когато научи, че е позволила да я изнасилят. Азизадех се затвори в дома си и никой не разбра дали е плакал, или е разговарял с отдавна починалата си съпруга.
И накрая първият камък, нито прекалено малък, нито прекалено голям, придружен от бесен рев, от който пак го заболя корема, прободен от убийствения шиш, удари лявата буза на развратницата Амани, която не спираше да вика Али Бахр ме изнасили и ме ограби. Татко! Татко мой! Лут не ме наранявай, нали ние с теб... Помощ! Има ли тук някой състрадателен човек? Но камъкът на нейния приятел Лут я улучи в слепоочието и я замая, а тя, заровена в дупката, не можеше да извади ръце и да се защити. Лут се гордееше с точната си като на Драго Градник стрелба. Заваляха камъни, нито прекалено малки, нито прекалено големи, сега идваха от ръцете на дванайсетте доброволци, и лицето на Амани стана червено като червилото, което някои курви си слагат на устните, за да привличат вниманието на мъжете и да ги карат да губят ума си. Али Бахр не хвърли нито един камък повече, защото Амани млъкна и го погледна в очите. Прониза го, закова го, набучи го на шиш с поглед, както Гертруд, точно както Гертруд, и усети още по-силно болката в корема. Сега хубавата Амани не можеше да плаче, защото един камък беше избил едното й око. А един по-голям ръбест камък беше улучил устата й и момичето се давеше от собствените си строшени зъби; ала най-много я болеше от това, че дванайсетте праведни мъже не спираха да я замерят с камъни и ако някой не успееше да я улучи, макар да беше толкова близо, сподавяше една ругатня и със следващия камък гледаше да е по-точен. А имената на дванайсетте праведни мъже бяха Ибрахим, Бакир, Лут, Маруан, Тахар, Ука, Идрис, Зухайр, Хунайн, още един Тахар, още един Бакир и Махир, хвала на Всевишния, Състрадателния и Милостивия. От къщи Азизадех чуваше как крещят дванайсетте доброволци, знаеше, че три от момчетата са от селото и като деца бяха играли с неговата дъщеря, докато й дойде кръвта и трябваше да я крие, хвала на Милостивия. А когато чу всеобщия рев, разбра, че след това жестоко мъчение неговата Амани е мъртва. Тогава ритна с крак табуретката и тялото му увисна на въжето за балиране на фураж, вързано около врата му. Тялото се залюля от гърчовете на задушаването и още преди да стихнат виковете, Азизадех беше вече мъртъв и тръгна да търси дъщеря си, за да я заведе при далечната си съпруга. Безжизненото тяло на клетия Азизадех Алфалати се изпика върху една кошница с фурми в преддверието на дюкяна. А няколко улички по-нататък – Амани, с врат, прекършен от един прекалено голям камък, нали ви предупредих, не толкова големи! Виждате ли? Вече е мъртва. Кой беше? И дванайсетте доброволци посочиха Али Бахр, който постъпи така, защото повече не можеше да издържи мъртвия поглед на онази развратница, която го гледаше с единственото си око, сякаш това беше нейното отмъщение – да му дари този поглед, от който няма да може да се отърве ни наяве, ни насън. И написах, че Али Бахр още на другия ден отиде при кервана на търговците, които се канеха да тръгнат към Александрия в Египет да търгуват с моряци християни, сега, когато градът беше паднал в ръцете на британците. Али Бахр се приближи до този, който му се видя най-решителен, и разтвори шепа пред него, след като се огледа дали няма наблизо свидетел от селото. Търговецът погледна медальона, взе го, за да го види по-добре, Али Бахр помоли с жест за предпазливост, търговецът разбра и го заведе до една легнала камила. Въпреки законите, въпреки свещените думи на Корана, продажбата го интересуваше. Търговецът разгледа по-внимателно медальона и прекара пръсти по него, сякаш искаше да го почисти.
– Златен е – каза Али Бахр. – Верижката също.
– Виждам. Но е краден.
– Какво говориш! Обиждаш ме!
– Разбирай го както искаш.
Върна медальона на хубавата Амани на Али Бахр, а той не искаше да го вземе, клатеше отрицателно глава, с ръце, отдръпнати от тялото, вероятно защото онова злато вече започваше да го изгаря отвътре. Принуди се да приеме цената, която му предложи търговецът. Когато Али Бахр си отиде, търговецът продължи да разглежда медальона. Християнски букви. В Александрия ще го продаде начаса. Доволен, прокара пръсти по него, сякаш искаше да почисти натрупаната мръсотия. Остана замислен известно време, отмести масленичето, с което си светеше, и каза, гледайки младия Броча:
– Този медальон ми е познат.
– Ами това е... Богородицата от Моена, струва ми се.
– Дева Мария дай Чуф – Обърна медальона, за да може младежът да види другата страна: – От Пардак, виждаш ли?
– Така ли?
– Не можеш да четеш. Да не си от рода Муреда?
– Да, господине – излъга младият Броча. – Трябват ми пари, защото отивам във Венеция.
– Вас, Муреда, не ви сдържа на едно място, сякаш имате шило в задника. – И без да престава да гледа медальона, добави: – Моряк ли искаш да ставаш?
– Да. И да замина далеч. В Африка.
– Гонят те, нали?
Златарят сложи медальона на тезгяха и го погледна в очите:
– Каква беля си направил? – попита.
– Никаква. Колко ми давате?
– Знаеш ли, че колкото по-навътре в сушата си живял, толкова по-силно се вълнува морето?
– Колко ми давате за медальона, старче?
– Пази си го за лоши дни, синко.
Младият Броча хвърли бърз поглед на работилницата на този любопитен евреин. Бяха сами.
– Парите ми трябват сега, разбирате ли?
– Какво стана с Джакиам Муреда? – полюбопитства старият златар от Плана.
– Той е при своите, при Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и слепичката Бетина.
– Радвам се. Наистина.
– Аз също. Всички са заедно под земята, ядат ги червеите и когато няма да има вече какво да ядат, ще им изгризат душата. – Грабна медальона от ръката му. – Ще купите ли най-сетне медальона или да вадя ножа?
В този момент камбаните на „Непорочно зачатие“ биха три часа призори и Адриа си помисли утре няма да мога да се държа на краката си.
Като песъчинка – драмата също започва с нещо безобидно, незначително. В случая бяха думите на Адриа, който на другия ден след пребиването с камъни, по време на вечерята, каза е, реши ли вече?
– Какво?
– Не, дали... Ами дали се връщаш вкъщи, или ще си търсиш пансион? Нали така.
– Ей, не се сърди. Само искам да знам дали... а?
– А защо се разбърза сега? – сряза ме ти, надменно, сухо, изцяло на страната на Бернат.
– Добре де, нищо не съм казал.
– Не се безпокойте. Утре си тръгвам.
Бернат погледна към Сара и каза много съм ви благодарен, че ме приехте тези няколко дена.
– Бернат, аз не исках...
– Утре след репетицията ще дойда да си прибера нещата. – Пресече жеста ми на извинение с ръка. – Прав си, беше време да си мръдна задника. – Усмихна ни се: – Застоях се.
– И какво ще правиш? Ще се върнеш ли вкъщи?
– Не знам. Тази нощ ще реша.
406 Следобедната молитва, извършвана след Зухр. – Б. пр.
* * *
Докато Бернат мислеше, на Адриа много му тежеше мълчанието на Сара, която си обличаше пижамата и си миеше зъбите. Доколкото си спомням, само веднъж преди това съм те виждал толкова сърдита. Ето защо потърсих убежище у Хораций. Легнал в леглото, четях Solvitur acris hiems grata vice veris et Favoni / trahuntque siccas machinae carinas407...
– Показа си рогата, а? – каза Сара с горчивина, когато влезе в спалнята.
...ac neque iam stabulis gaudet pecus aut arator igni408. Адриа вдигна поглед от одите и каза какво?
– Показа какъв си пред приятеля си.
– Защо?
– Ако ти е тооолкова близък...
– Понеже ми е тооолкова близък, винаги му казвам истината.
– Както и той, когато ти казва, че се възхищава от твоите знания и се гордее, като вижда как европейските университети те канят и името ти се утвърждава и...
– Бих се радвал да мога да кажа нещо такова за Бернат. За музикалната му дарба мога да го кажа, но той не ми обръща внимание.
Върна се към Хораций и прочете ac neque iam stabulis gaudet pecus aut arator igni / nec prata canis albicant pruinis409.
– Много добре. Прекрасно. Merveilleux.410
– А? – Адриа отново вдигна глава, като си мислеше nec prata canis albicant pruinis. Сара го гледаше ядосана. Понечи да каже нещо, но се въздържа и излезе от спалнята. Притвори вратата вбесена, но без да вдига шум. Ти беше дискретна дори когато се сърдеше. Освен този път. Адриа се загледа в притворената врата, без да съзнава напълно ставащото. Защото в главата му нахлуваше като буен порой, разгневен от дългото чакане, това dum gravis Cyclopum / Volcanus ardens visit officinas411.
– А? – попита Сара, като отвори вратата, без да пуска бравата.
– Нищо, извинявай. Мислех на глас.
Тя отново притвори вратата. Сигурно стоеше права от другата страна. Не обичаше да ходи из къщи по нощница, когато имаше чужди хора. Аз не знаех, че ти се колебаеше дали да останеш вярна на думата си, или да се нахвърлиш срещу мен. Реши да останеш вярна на думата си, влезе, легна си и каза лека нощ.
407 Отстъпва суровата зима пред меката пролет и Фавоний, / машините спускат корабите на вода (лат.). Тези и следващите стихове са от първата книга на Хорациевите „Оди“. – Б. пр.
408 Кошарата не привлича вече овцете, нито пък огънят – земеделеца (лат.). – Б. пр.
409 И ливадите не белеят от скреж. – Б. пр.
410 Чудесно (фр.). – Б. пр.
411 Докато огненият Вулкан посещава душните ковачници на Циклопите. – Б. пр.
* * *
За кого прибираш русите си коси с дискретно изящество?412 – абсурдно си помисли Адриа, като гледаше объркано своята Сара, обърнала се с гръб, сърдита за не знам какво, с черните си коси, разпуснати на плещите. С дискретно изящество. Не знаех какво да мисля и реших да затворя книгата с одите и да загася светлината. Дълго лежах с отворени очи.
На другия ден, когато Сара и Адриа се събудиха по обичайното време, нямаше и следа от Бернат, нито от цигулката и партитурите, нито от дрехите му. Само една бележка на кухненската маса, в която пишеше благодаря, скъпи приятели. Искрено благодаря. В стаята – употребените чаршафи, сгънати на леглото. Той си беше отишъл напълно и аз се почувствах много зле.
– Хау.
– Какво.
– Много се изложи, скъпи ми ловни другарю.
– Не съм искал мнението ти.
– Ама яко се изложи. Нали, Карсън?
Адриа чу само неприятния звук, когато храбрият шериф се изплю презрително на земята.
Странно, като разбра за бягството на Бернат, Сара не ме упрекна за нищо. Животът продължи своя ход. Но минаха години, докато успея да подредя мозайката.
412 Цитат от Хораций, „Оди“, книга І, 5. – Б. р.
43
Адриа прекара целия следобед вторачен в стената на кабинета, неспособен да напише нито един ред, неспособен да се съсредоточи и да чете каквото и да било, втренчил се беше в стената, сякаш там търсеше излаз от своята обърканост. Привечер, без да е работил и десет минути, реши да си направи чай. От кухнята извика искаш ли чай? И чу едно ммм от ателието на Сара, което изтълкува като да, благодаря, много добра идея. Когато влезе с димящата чаша в ателието, се загледа в тила й. Беше прибрала косите си на конска опашка както винаги, когато рисуваше. Влюбен съм в плитката ти, в конската ти опашка, в косите ти, както и да ги сресваш. Сара рисуваше на един продълговат лист къщи, навярно от някое полуизоставено село. В момента скицираше на заден план едно имение. Адриа отпи от чая и остана с отворена уста, гледайки как лека-полека расте имението; да, беше изоставено. С един разцепен надве кипарис, сигурно от мълния. И ненадейно Сара се върна към къщите на улицата на преден план, в лявата част на листа, и нарисува дяланите камъни, които обрамчваха, несъществуващия дотогава прозорец. Нарисува го толкова бързо, че Адриа не можеше да не се запита как се получи това, как така Сара виждаше прозорец там, където имаше само бял лист, но сега, когато беше готов, му се струваше, че винаги е бил там; даже си помисли, че в магазина „Терикабрес“, откъдето купи хартията, са му я продали с вече нарисуван прозорец; и си помисли, че способността на Сара да рисува така е чудо. Без да му обръща внимание, Сара се върна към селската къща, потъмни отворената входна врата и къщата, която дотогава беше рисунка, придоби живот, като че ли тъмният размит въглен й беше позволил да си представи живота, който е текъл вътре. Адриа, възхитен, отново отпи от чая на Сара.
– Откъде вадиш всичко това?
– Оттук – отвърна тя, сочейки челото си с почернял пръст, който остави следа.
Сега започна да състарява пътя, като му върна следите от каруците, които десетки години бяха пътували от имението до селото, и аз завидях на тази творческа способност на Сара. Когато изпих чая, който й бях донесъл, отново изпитах онова объркване, което цял следобед ми беше пречило да работя. След като се върна от преглед при гинеколожката, Сара остави чантата си в антрето отворена и изтича до тоалетната, а Адриа бръкна в нея да търси пари, за да не трябва да ходи до банката, и се натъкна на становището на доктор Андреу до личния лекар; не можах да се сдържа и го прочетох, mea culpa, да, защото тя не ми го беше показала, а в заключение там пишеше, че матката на пациентката госпожа Сара Волтес-Епстейн – с една износена бременност, – въпреки епизодичните случаи на метрорагия, е съвършено здрава. Затова беше решила да извади вътрешноматочната спирала, която е най-вероятната причина за метрорагията. Тайно погледнах в речника, както когато търсех значението на бардак или педал, и си спомних, че
И сега Адриа стоеше зад нея, блееше като глупак, пиеше нейния чай и се чудеше на способността й да създава дълбинни светове, използвайки само две измерения, и на манията й да пази всичките си тайни.
Смокиня, приличаше на смокиня. В единия край на имението сега растеше смокиня, а на стената беше подпряно едно колело от каруца. А Сара му каза цял ден ли смяташ да стоиш залепен за тила ми?
– Приятно ми е да гледам как рисуваш.
– Срамежлива съм и ме объркваш.
– Какво ти каза лекарката? Нали днес трябваше да ходиш на преглед?
– Нищо. Каза, че съм добре.
– А кръвотечението?
– То е от спиралата. Извади ми я като предпазна мярка.
– Значи, да сме спокойни.
– Да.
– Трябва да помислим сега какво ще правим.
А защо лекарката казва, че си износила докрай една бременност? А, Сара? А?
Сара се обърна и го погледна. На челото имаше петънце от въглен. На глас ли си го помислих? – помисли си Адриа наум. Сара погледна чашата, сбърчи нос и каза ей, изпил си ми чая!
– Ооо, извинявай! – каза Адриа. А тя се засмя с онзи смях, който винаги ми напомняше песента на ручейче. Посочи рисунката: – Къде може да е това?
– Такава си представям според това, което си ми разказвал, че е била Тона, когато си бил малък.
– Разкошно е... Но прилича на изоставено село.
– Защото един ден ти порасна и го изостави. Виждаш ли? – Посочи пътя. – Тук се спъна и си ожули коленете.
– Обичам те.
– А аз теб повече.
Защо не ми каза за тази износена бременност, нали детето е най-важното нещо на света? Живо ли е детето ти? Починало ли е? Как се казваше? Родило ли се е действително? Момче ли беше, или момиче? Как изглеждаше? Знам, че имаш пълно право да не ми казваш всичко за живота си, но не бива да пазиш цялата болка само за себе си, бих искал да я споделиш с мен.
– Рсрсрсрсрсрср.
– Един момент – каза Адриа. – За рисунката: – Когато я довършиш, си запазвам половин час за съзерцание.
Когато отвори вратата на куриера, все още държеше празната чаша в ръка.
* * *
На вечеря отвориха бутилката, която им се стори най-скъпата от пратката на Макс. Шест бутилки, всички с червено вино, шест висококачествени вина, и шестте, описани в книжката, която самият Макс беше издал, със собствените му указания за дегустация. Книгата, луксозна, с много хубави снимки, беше нещо като самоучител „Научи се да дегустираш вино“, предназначен за небцето на припрения американски гурман.
– Трябва да го пиеш в чаша.
– С порон е по-забавно.
– Ако брат ти разбере, че пиеш вината му с порон...
– Добре. Но само за дегустацията. – Взе чашата. – Какво казва за него Макс?
Адриа, много сериозен, наля две чаши, хвана едната за крачето и се приготви да прочете тържествено текста; в съзнанието му се мярна споменът за училището, за случаите, когато поради разместване в програмата присъстваше на служба и виждаше как свещеникът горе на олтара, с подноса за причастието, чаши и потири, извършва тайнства, мърморейки на латински. И взе да се моли и изрече domina mea413, отлежалият приорат414 е комплексно и кадифено вино. С наситен аромат, който оставя дъх на карамфил, и с нотки на препечено, като се има предвид качеството на дъбовите бъчви, в които е зряло.
Даде знак на Сара и двамата отпиха от виното така, както Макс в деня, когато ги учеше да дегустират и накрая без малко да започнат да танцуват конга415 на масата в столовата.
– Усещаш ли нотката на препечено?
– Не, усещам движението по улица „Валенсия“.
– Абстрахирай се! – заповяда Адриа, като примлясна с език. – Аз... май усещам нещо като дъх на кокосов орех.
– Кокосов орех?
Защо не ми разкажеш тайните си, Сара? Какъв привкус оставя твоят живот със събитията, които не познавам? Привкус на трюфел или на къпина? Или привкус на дете, което не познавам? Но нали да имаш дете, е нещо естествено, желано от всички? Имаш ли нещо против живота?
Сякаш прочела мислите му, Сара каза виж, виж, виж, виж какво пише Макс: това вино приорат е мъжествено, комплексно, интензивно, мощно и добре структурирано.
– Тинтири-минтири.
– Като че ли говори за бик.
– Харесва ли ти, или не?
– Да. Но за мен е много силно. Ще трябва да го кръщавам.
– Горко ти. Макс ще те убие.
– Няма защо да знае.
– Аз мога да те издам.
– Mouchard, salaud.416
– Шегувам се.
Пихме, четохме поетичната проза, която Макс беше написал за американските купувачи на приорат, костерс дел сегре417, монтсантс418 и не си спомням още какви вина, и доста се понапихме, та оглушителният рев на един забързан мотор, вместо да ни възмути, ни накара да се превиваме от смях. Ти в края на краищата си пи с твоето поронче и кръсти виното, да прощава Макс, никога няма да кажа на брат ти. А аз нямах смелостта да те питам дали си имала дете, дали си била бременна. Да не би пък да си имала аборт? От кого е било детето? И тогава звънна проклетият телефон, който се появява в живота ми, когато никак не е нужно да звъни. Не съм бил достатъчно решителен, за да се лиша от него, но като се има предвид ефектът, без телефон животът ми би бил малко по-приемлив. Господи, колко съм замаян. Не, не, аз отивам. Да.
– Адриа.
– Макс?
– Да.
– Господи. Празнуваме с твоите вина! Кълна се, че Сара не пие с порона, чуваш ли? Започнахме с един приорат, мъжествен, мощен, комплексен и не знам още какъв, само дето трябва да го вкарваш с обувалка. Благодаря за подаръка, Макс.
– Адриа.
– Наистина е прекрасно.
– Татко почина.
– А книгата е чудна. И снимките, и текстът.
Адриа преглътна, все още със замътено съзнание, и попита какво каза? А Сара, ти винаги си нащрек, попита какво става?
– Татко почина, чуваш ли, Адриа?
– Боже мой!
Сара стана и се приближи до телефона. Казах й баща ти, Сара. И по телефона: веднага идваме, Макс.
Двете вести за смъртта на родителите ти, и двете пристигнаха по телефона, неочаквано, въпреки че господин Волтес от няколко години не беше никак добре, сърцето му не беше наред и знаехме, че на неговата възраст някой ден ще ни потопи в скръб. Макс изглеждаше много разстроен, защото, въпреки че той се грижеше за него, понеже не беше напускал дома на родителите си, не беше забелязал, че баща му гасне – когато е умрял, той не е бил вкъщи, а щом се прибрал, медицинската сестра му казала господин Волтес, баща ви. Чувстваше се виновен, без да знае за какво; и аз го дръпнах настрана и му казах Макс, ти беше син за пример, винаги до родителите си. Не се измъчвай, защото ще бъдеш толкова несправедлив към себе си, че... на колко години беше? На осемдесет?
– На осемдесет и шест.
Не посмях да използвам напредналата възраст като аргумент за успокояване на съвестта. Само повторих осемдесет и шест два пъти, като не знаех какво друго да кажа, разхождайки се из огромния салон в дома на семейство Волтес-Епстейн, заедно с Макс, който, макар да беше педя и половина по-висок от мен, приличаше на безутешно дете. Да, да, биваше ме да поучавам. Колко лесно е да даваш съвети на другите.
Този път вече можех да отида заедно със семейството в синагогата и на гробището. Макс ми каза, че баща им е пожелал да бъде погребан според еврейския ритуал, и затова го увиха в бял саван, а отгоре – талитът419, който от хевра кадиша420 помолиха да разкъса Макс като първороден син. И в еврейското гробище в Кортс421 беше погребан в земята, до своята Рашел, майката, която никой не ми даде възможност да обичам. Сара, колко жалко, че всичко се случи така, мислех си аз, докато на гробището равинът четеше Ел мале рахамим422. А когато настъпи тишина, Макс и Сара излязоха отпред и хванати за ръка, прочетоха Кадиш423 за Пау Волтес и аз се разплаках тайно и от самия себе си.
Сара изживя тези дни с дълбока болка, а въпросите, които исках да ти задам, щяха да почакат, защото това, което предстоеше да ни се случи, заличи всичко.
413 Владичице моя (лат.) – началото на молитва към пресвета Богородица. – Б. р.
414 Вино с квалифицирано наименование за произход, произвеждано в района Приорат (провинция Тарагона, Каталония). – Б. р.
415 Кубински танц, при който танцуващите се хващат през кръста на влакче. – Б. пр.
416 Доносник, мръсник (фр.). – Б. пр.
417 Вина с наименование за произход, произвеждани в района Костерс дел Сегре (провинция Лейда, Каталония). – Б. р.
418 Вина с наименование за произход, произвеждани във Фалсет (провинция Тарагона). – Б. р.
419 Талит – еврейски молитвен шал. – Б. пр.
420 Погребално общество към синагогата, което оказва последни почести на починалия и устройва погребението. – Б. пр.
421 Квартал в Барселона. – Б. р.
422 Поминална молитва. – Б. пр.
423 Молитва за душата на починали родители, която се произнася от децата им. – Б. пр.
44
В околностите на Хедингтън Хаус беше спокойно и приятно, както Адриа си беше представял. Преди да натисне звънеца, Сара го погледна, усмихна се и Адриа се почувства най-обичаното същество на света и едва се сдържа да не я обсипе с целувки точно когато една прислужница отвори вратата, а зад нея се показа възхитителната фигура на Алин дьо Гюнзбург. Сара и нейната далечна леля се прегърнаха мълчаливо, сякаш бяха стари приятелки, които не са се виждали дълги години, или две колежки, които дълбоко се уважават, въпреки че има известно съперничество между тях, или като две възпитани дами, едната много по-млада от другата, които иди, че разбери дали по професионални съображения трябва да поддържат най-вежливи отношения, или като племенница и леля, които не са се виждали през живота си, или като двама души, които знаят, че са могли да бъдат на косъм да ги застигне дългата ръка на Абвера, на Гестапо или на СС, ако календарът им беше отредил да живеят във времето и на мястото на нещастието. Защото злото се стреми да провали всички планове за щастие, колкото и скромни да са те, и се старае да остави колкото се може по-голяма разруха след себе си. Сперматозоиди, яйцеклетки, лудешки танци, преждевременна смърт, пътувания, бягства, запознанства, мечти, съмнения, раздели, сдобрявания, заминавания и толкова други пречки, които могат да осуетят тази среща, бяха преодолени чрез топлата прегръдка на две непознати, на две забележителни жени, едната на четирийсет и шест години, другата на повече от седемдесет, и двете мълчаливи, усмихнати, на входната врата на Хедингтън Хаус, пред мен. Колко странен е животът.
– Заповядайте, влезте.
Подаде ми ръка все така усмихната. Ръкувахме се мълчаливо. Да, две партитури на Бах в рамки радваха очите на посетителите. Направих усилие да си върна спокойствието и така можах да се усмихна вежливо на Алин дьо Гюнзбург.
Два незабравими часа в кабинета на Исая Бърлин на горния етаж на Хедингтън Хаус, заобиколени от книги, с часовника върху камината, който караше времето да минава прекалено бързо. Бърлин беше много потиснат, сякаш знаеше, че наближава неговият час. Слушаше Алин, усмихваше се под мустак и казваше аз вече съм си изпял песента. Вие трябва да продължите. А после добави по-тихо не се страхувам от смъртта, само се сърдя. Смъртта ме ядосва, но не ме плаши. Където си ти, смъртта я няма, където е смъртта, теб те няма424. Затова да се страхуваш от нея, е губене на време. Толкова много говореше за смъртта, че съм сигурен, че се страхуваше, може би толкова, колкото и аз. И добави Витгенщайн казваше, че смъртта не е събитие от живота. А на Адриа му хрумна да го попита какво го изненадва в живота.
– Да ме изненадва? – Замисли се. Сякаш идваше полека, отдалеч, тиктакането на часовника изпълни помещението и мислите ни. – Да ме изненадва... – повтори. И се реши: – Ами да, самият факт, че съм могъл да се наслаждавам спокойно на живота сред толкова много ужас в най-лошия век от историята на човечеството. Защото беше най-лошият в сравнение с останалите И не само за евреите.
Погледна ме плахо, като че ли се колебаеше, известно време търсеше подходящата фраза и накрая добави бях щастлив, но винаги съм изпитвал угризенията и чувството за вина на оцелелия.
– Какво? – попитаха Алин и Сара едновременно.
И тогава осъзнах, че последните думи беше прошепнал на руски. Преведох им ги, без да мръдна, без да свалям поглед от него, защото Бърлин още не беше свършил. И сега, вече на английски, продължи прекъснатата си мисъл и каза с какво съм заслужил на мен да не ми се случи нищо? – Поклати глава: – За зла участ, повечето евреи от този век живеем с такъв камък на сърцето.
– Според мен и евреите от други векове също – каза Сара.
Бърлин те погледна с отворена уста и мълчаливо се съгласи. И тогава, сякаш ставаше дума да се разсеят тъжни мисли, се поинтересува от публикациите на професор Адриа Ардевол. Изглежда, че беше прочел с интерес „История на европейската мисъл“, беше му харесала, но все още смяташе „Естетическата воля“ за истинска перла.
– Аз недоумявам как е попаднала в ръцете ви.
– О! Благодарение на един ваш приятел. Нали, Алин? Ония смешници, единият два метра, а другият метър и половина... – Припомняше си усмихнат, загледан напред, в стената: – Странната двойка425.
– Исая...
– Бяха убедени, че ще ме заинтересува, и затова ми я донесоха.
– Искаш чай, нали?
– Да, кажи...
– Искате ли чай? – Сега tante Алин се обърна към всички ни.
– Какви двама мои приятели? – попита Адриа учуден.
– Един Гюнзбург. Алин има толкова много роднини... че понякога ги бъркам.
– Гюнзбург... – каза Адриа озадачен.
– Един момент...
Бърлин стана с известно усилие и отиде в ъгъла. Забелязах как Алин Бърлин и Сара се спогледаха – всичко това за мен беше много странно. Бърлин се върна с един екземпляр от моята книга. Почувствах се поласкан, като видях пет-шест хартийки, стърчащи от страниците. Отвори я, извади една хартийка и прочете Бернат Пленса от Барселона.
– А, да, разбира се – каза Адриа, без да съзнава какво казва.
Не си спомням нищо повече от разговора, защото блокирах. И тъкмо в този момент влезе прислужницата с огромен поднос с всички прибори и аксесоари, нужни за да се наслади човек на чая както подобава. Говориха за още много неща, които си спомням мъгляво. Какво удоволствие, какъв лукс е този дълъг разговор с Исая Бърлин и tante Алин...
– Откъде да знам! – отговори Сара и трите пъти, когато на връщане Адриа попита дали знае какво общо има Бернат с всичко това. А на четвъртия му каза защо не го поканиш на чай да опита някой от тези, които купихме?
424 Мисъл на древногръцкия философ Епикур. – Б. р.
425 Алюзия за пиесата „Странната двойка“ от американския драматург Нийл Саймън. – Б. пр.
* * *
– Ммм... Чудесен е. Английският чай винаги има различен вкус. Не намирате ли?
– Знаех, че ще ти хареса. Само че не се прави на ударен.
– Аз?
– Да. Кога си ходил при Исая Бърлин?
– При кого?
– При Исая Бърлин.
– Кой е той?
– „Властта на идеите“. „За свободата“. „Руски мислители“.
– Но какво говориш? – към Сара: – Какво му става на Адриа? – Към двамата, вдигнал чашата, повтори: – Чаят е прекрасен. – И се почеса по главата.
– „Таралежът и лисицата“426 – Адриа направи отстъпка за широката публика.
– Господи, ама хич не си добре. – Към Сара: – Отдавна ли е така?
– Исая Бърлин ми каза, че ти си му дал да прочете „Естетическата воля“
– Ама какво говориш?
– Бернат, какво става?
Адриа погледна към Сара, която беше много заета да поднася още чай, макар че никой не беше поискал.
– Сара, какво става?
– А?
– Криете нещо от мен... – Изведнъж си спомни: – Ти и още един тип, много нисичък . „Една странна двойка“, така ви описа Бърлин. Кой беше другият?
– Значи, този нещастник съвсем се е побъркал. Ако искаш да знаеш, никога не съм бил в Оксфорд.
Мълчание. Нямаше камина, нямаше и часовник на поставка, за да чуем тиктакането му. Но се чувстваше лекият бриз, който идеше от картината на стената, и слънцето още осветяваше камбанарията на „Санта Мария де Жери“ в столовата. И ромоленето на реката, която се спускаше от Бургал. Изведнъж Адриа посочи Бернат и спокойно, подражавайки на шериф Карсън, каза:
– Издаде се, момченце.
– Аз?
– Не знаеш кой е Бърлин, никога не си чувал за него, но се оказва, че знаеш, че живее в Оксфорд.
Бернат погледна към Сара, но тя отбягна погледа му. Адриа изгледа и двамата и каза tu quoque, Сара?
– Тя quoque – предаде се Бернат. С наведена глава каза струва ми се, че пропуснах да ти спомена една малка подробност.
– Хайде. Слушам.
– Всичко започна преди... – Бернат погледна Сара – преди пет или шест години?
– Седем и половина.
– Да. Аз с годините... съм много... Преди седем години и половина.
Веднага щом тя дойде в бара, сложи пред нея един екземпляр от немското издание на
– Какво желае госпожата? – малко сервилна усмивка на плешив сервитьор, появил се от тъмното.
– Две води – каза нетърпеливо Бернат. И келнерът си тръгна, без да скрива раздразнението си от тоя мъж, само процеди през зъби колкото по-висок, толкова по-нахален, както казваше баща му. Бернат продължи:
– Имам една идея. Искам да се посъветвам с теб, но трябва да се закълнеш, че няма да кажеш нито дума на Адриа.
Преговори: как искаш да се закълна за нещо, което не знам. Ама той не трябва да знае. Съгласна съм, но първо ми кажи за какво става дума, за да мога да се закълна в каквото трябва. Ами за една лудост. Още една причина да не се заклевам, освен ако не става дума за някоя голяма лудост, за която си заслужава. Да, именно, голяма лудост, за която си заслужава. Боже мой, Бернат. Имам нужда от твоята помощ, Сага.
– Не се казвам Сага. – Нацупено: – Казвам се Сагга.
– О, извинявай.
След тези пазарлъци стигнаха до заключението, че клетвата на Сара ще бъде временна и тя ще може да я оттегли, ако идеята се окаже толкова безумна, че няма накъде.
– Ти ми каза, че твоето семейство познава Исая Бърлин. Това така ли е?
– Ами да... Неговата жена е... струва ми се, далечна роднина на едни братовчеди Епстейн.
– Има ли начин да... Да ме свържеш с него?
– Какво искаш да правиш?
– Да му занеса тази книга да я прочете.
– Виж какво, хората не...
– Сигурно ще му хареса.
– Ти си луд. Как искаш да прочете нещо си от някакъв непознат, който...
– Нали ти казах, че е лудост – прекъсна я той. – Но искам да опитам.
Сара се замисли. Представям си как леко се набръчква челото ти, когато се замисляш, любима. И те виждам седнала на масата на не знам кой бар, загледана в Бернат Побъркания, без да вярваш на думите му. И виждам как му казваш чакай и прелистваш тефтерчето, намираш телефона на tante Шантал, обаждаш се от телефона на бара, който работи с жетони; Бернат беше поискал от сервитьора цяла шепа жетони и те започнаха да падат, когато тя казваше allô, ma chère tante, ça marche bien? (...) Оui. (…) Oui. (…..) Aoui. (…….) Aaooui.427 (………..), а Бернат, невъзмутим, слага още жетони в телефона и иска още от сервитьора, властно, това е спешен случай, и оставя банкнота от сто песети на бара като гаранция, а Сара продължава да казва Oui. (…………...) Oui. (…………….) Aoui. (…………………….), накрая сервитьорът каза finito428, какво си мисли, той да не е Телефоника, няма повече жетони и тогава Сара бързо попита леля си за семейство Бърлин и взе припряно да записва разни неща в тефтера си, като повтаряше oui, oui, ouiii!..., а накрая, когато й благодареше, ma chère tante, вашата помощ, телефонът каза щрак и прекъсна поради липса на жетони и тя остана с неловкото чувство, че не се е сбогувала със своята chère tante Шантал.
– Какво ти каза?
– Че може да се опита да говори с Алин.
– Коя е Алин?
– Жената на Бърлин. – Сара погледна записаното с нечетлив почерк: – Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург.
– Много добре. Вече го знаем!
– Да, имаме връзката. Сега остава...
Бернат й грабна тефтерчето от ръцете:
– Как каза, че се казва?
Тя си го взе обратно и погледна:
– Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург.
– Гюнзбург?
– Да, какво? Това семейство е много... Наполовина руснаци, наполовина французи. Барони и тем подобни. Тия са истински богати.
– Господи, егати какво става.
– Шт, не псувай.
Бернат те целуна два, три или четири пъти, струва ми се, че винаги е бил малко влюбен в теб. Казвам ти го сега, когато вече не ми противоречиш, за да го знаеш, мисля, че всички мъже се влюбваха малко в теб. Аз се влюбих до уши.
– Но Адриа трябва да знае за това!
– Не. Нали ти казах, че е голяма лудост.
– Голяма лудост е, но той трябва да знае.
– Не.
– Защо не?
– Това е подарък от мен. Струва ми се, че е по-ценен, ако никога не разбере за това.
– Но ако не разбере, никога няма да може да ти благодари.
Изглежда, че точно тогава в един ъгъл на бара сервитьорът се усмихна скришом, като видя как мъжът каза малко по-високо разговорът приключи, госпожо Волтес-Епстейн. Аз искам така да бъде. Можеш ли да се закълнеш?
След няколко секунди напрегнато мълчание мъжът умоляващо коленичи пред госпожата. Тогава елегантната дама сведе очи и каза:
– Заклевам се, Бернат.
Сервитьорът се почеса по голото теме и заключи, че влюбените винаги стават за смях. Ако можеха да се видят с моите очи... Разбира се, жената е хубавица ненагледна, дума да няма. И аз съм готов да се правя на шут заради нея.
426 Широко известно есе на Бърлин, посветено на Лев Толстой. – Б. р.
427 Ало, скъпа лельо, добре ли сте? Да. Да. Дда. Ддда (фр.). – Б. пр.
428 Край (ит.). – Б. пр.
* * *
Оказа се, че наистина образцовият валдхорнист на Франц-Паул Декер, Ромен Гюнзбург, срамежлив, рус и нисичък, таен пианист, е от рода Гюнзбург и познава Алин Елизабет Ивон дьо Гюнзбург, ама разбира се. Ромен беше от клона на бедните роднини и ако искаш, още сега ще се обадя на tante Алин.
– Господи... Тante Алин.
– Да. Тя се омъжи за не знам кого си, за един важен философ или нещо такова. Но винаги са живели в Англия. Защо питаш?
И Бернат го целуна два пъти, макар да не беше влюбен в Ромен. Планът му вървеше по мед и масло.
Трябваше да чакат до пролетта, до великденските гастроли, а преди това Ромен води дълги разговори с тante Алин и я спечели на своя страна. Пристигнаха в Лондон, където свършваше минитурнето на оркестъра, и още сутринта взеха един влак, който ги закара в Оксфорд. Когато натиснаха благозвучната камбанка на вратата, в Хедингтън Хаус като че ли нямаше никой. Спогледаха се в очакване, но никой не идваше да отвори вратата. Беше точно уреченият час. Не. Да, ситни стъпки. И най-накрая вратата се отвори. Елегантна жена ги погледна учудено.
– Тante Алин – каза Ромен Гюнзбург.
– Ромен?
– Да.
– Колко си пораснал! – излъга тя. – Ама ти беше такъв... – Посочи на височината на кръста. Чак тогава съобрази и ги покани да влязат, като се забавляваше да играе ролята си на съзаклятница.
– Ще ви приеме, но не мога да гарантирам, че ще прочете книгата.
– Благодаря от сърце, госпожо – каза Бернат.
Въведе ги в малко антре. На стените висяха партитури на Бах в рамки. Бернат му посочи с брадичка една от репродукциите. Ромен се приближи. Тихо:
– Нали ти казах, че съм от бедните роднини. – Относно партитурата в рамка: – Сигурен съм, че е оригинал.
Една врата се отвори и тante Алин ги въведе в голяма стая с книги от пода до тавана, десет пъти повече, отколкото в дома на Адриа. И бюро, затрупано с издути от книжа папки. И някой и друг куп книги с многобройни хартиени лентички за отбелязване. А зад бюрото, седнал в едно кресло – Исая Бърлин, с книга в ръка, се чудеше кои са тези двамата, които влизат в неговото светилище.
– Как мина? – попита Сара, когато се върнаха.
Бърлин изглеждаше уморен. Говори малко и когато Бернат му даде екземпляра от
– А защо смятате, че трябва да прочета тази книга?
– Ами аз... Ако не искате...
– Не се свивайте, младежо! Защо искате да я прочета.
– Защото е много добра. Прекрасна е, господин Бърлин. Адриа Ардевол е задълбочен и интелигентен човек. Но живее доста далеч от центъра на света.
Исая Бърлин сложи книгата на масичката и каза всеки ден чета и всеки ден съзнавам, че още нищо не съм прочел. От време на време трябва и да препрочитам, макар че препрочитам само онова, което заслужава привилегията да бъде препрочетено.
– А с какво може да заслужи тази привилегия? – Сега Бернат приличаше на Адриа.
– Със способността да завладее читателя, да го накара да се възхищава от дълбочината на книгата, която препрочита, или от красотата, която тя поражда. Макар че само по себе си препрочитането винаги предполага противоречие.
– Какво искаш да кажеш, Исая? – прекъсна го tante Алин.
– Една книга, която не заслужава да бъде препрочетена, не е заслужавала и да бъде прочетена. – Погледна гостите. – Попита ли ги дали искат чай? – Погледна книгата и веднага забрави конкретното си предложение. Продължи: – Но преди да я прочетем, не сме знаели, че не заслужава да бъде препрочетена. Животът е толкова жесток.
Поговориха по малко за всичко; двамата гости седяха на ръба на дивана. Не пиха чай, защото Ромен направи знак на леля си, че е по-добре да използват малкото време, което имат. Говориха и за турнето на оркестъра.
– Валдхорна? А защо свириш на валдхорна?
– Влюбен съм в звука й – отговори Ромен Гюнзбург.
А след това го осведомиха, че на другия ден вечерта имат концерт в „Роял Фестивал Хол“. И той ги увери, че ще ги слуша по радиото.
Програмата включваше „Леонора“ (номер три)430, втората симфония на Роберт Герхард431 и четвъртата на Брукнер с Гюнзбург на валдхорната и още няколко десетки музиканти. Мина добре. Вдовицата на Герхард присъства развълнувана и получи букета цветя, предназначен за Декер. На другия ден се връщаха вкъщи след пет изтощителни концерта из Европа, разделени в мненията по въпроса дали да се правят малки турнета по време на сезона, или, макар така да се провалят летните концерти на повечето от тях, да се подготвя едно по-добре организирано турне, или просто никакви турнета и никакви истории, за това, което ни плащат, правим достатъчно, като ходим на всички репетиции, нали?
В хотела Бернат намери спешно съобщение и си помисли какво ли се е случило с Льоренс и за пръв път се разтревожи за сина си, може би защото пред очите му още стоеше неразопакованата книга.
Беше спешно съобщение от мистър Исая Бърлин, получено по телефона, в което пишеше с почерка на вечерния рецепционист, че го вика спешно в Хедингтън Хаус, ако може утре, много е важно.
– Текла.
– Как мина?
– Добре. Дойде Полди Файхтегер. Много мила. На осемдесет-деветдесет години. Букетът цветя беше по-голям от нея.
– Утре се връщате, нали?
– Ами... аз... Трябва да остана още един ден, защото...
– Защото какво?
Бернат, верен на своя навик да си усложнява живота, не пожела да каже на Текла, че Исая Бърлин го вика, за да му говори за моята книга, която е събудила у него голям интерес, бил я прочел за няколко часа, а сега започвал да я препрочита, защото според него имало блестящи и дълбоки прозрения и затова искал да се запознае с мен. Щеше да бъде лесно да й каже това. Но ако не си усложнява живота, Бернат няма да е Бернат. Не беше убеден, че Текла може да пази тайна, за което съм съгласен с него. Но предпочете мълчанието и отговори защото изникна една спешна работа.
– Каква работа?
– Някаква. Сложно е за обяснение.
– Да се напиеш с валдхорниста?
– Не бе, жена. Трябва да отида в Оксфорд за... Има една книга, която... така че връщам се вдругиден.
– А ще ти презаверят ли билета?
– А, да, наистина.
– Искам да кажа, че е по-добре, ако искаш да се върнеш със самолет. Ако изобщо искаш да се върнеш.
И затвори. Мамка му, помисли си Бернат, пак я оплесках. Но на другия ден презавери билета за самолета, взе влака за Оксфорд и Бърлин му казал каквото му казал и му дал една бележка за мен, в която пише Уважаеми господине, Вашата книга дълбоко ме развълнува. Особено разсъждението за смисъла на красотата. И как въпросът за смисъла на красотата може да се задава във всички епохи на човечеството. А също защо се оказва неотделим от необяснимото присъствие на злото. Вече я препоръчах горещо на някои мои колеги. Кога ще излезе на английски? Моля Ви, не преставайте да мислите и от време на време записвайте размишленията си. Искрено Ваш, Исая Бърлин. И аз съм много благодарен на Бернат – не толкова заради последствията от този предизвикан прочит, които бяха много важни за мен, колкото за упорството му винаги да прави нещо за мое добро. А аз в замяна му се отплащам, като му говоря откровено за неговите писания и го карам да изпада в дълбока депресия. Колко труден е животът, приятелю.
– Закълни се още веднъж, че няма никога да кажеш на Адриа. – Погледна я гневно. – Разбра ли ме, Сара?
– Кълна се. – След малко: – Бернат.
– Какво?
– И благодаря. От името на Адриа и от мое име.
– Какви благодарности, по дяволите! Аз винаги съм задължен на Адриа.
– Какво му дължиш?
– Не знам. Разни неща. Той е моят приятел. Той е момче, което... Въпреки че е толкова учен, пак иска да ми е приятел, на мен, с моите кризи. Толкова години вече.
429 „Естетическата воля“ (нем.). – Б. пр.
430 Увертюра към втората редакция на операта „Фиделио“ от Бетовен. – Б. пр.
431 Испански композитор (1896–1970). – Б. пр.
45
Висарион Григориевич Белински беше виновникът за това, че когато навърших петдесет години, реших да си припомня руския, който доста бях занемарил. За да се откъсна от безплодните занимания с природата на злото, се потопих в самоубийственото начинание да събера в една книга Бърлин, Вико и Люл и с изненада открих, че е възможно. Както обикновено се случва при неочаквани открития, трябваше да се дистанцирам, за да се уверя, че тази догадка не е мираж и затова отделих няколко дни да прелистя различни книги, между които и Белински. Именно Белински, изследователят и вдъхновеният поклонник на Пушкин, събуди у мен неудържимо желание да чета на руски. Това, което Белински пише за Александър Сергеевич Пушкин, а не самите произведения на Пушкин. И разбрах какво означава интересът към литературата, създадена от друг, и как те кара сам да се занимаваш с литература, без да съзнаваш това. Страстта на Белински ме запали дотам, че това, което бях чел от Пушкин ме впечатли едва след като прочетох написаното от Белински за него. Благодарение на въздействието, оказано ми от Белински, пред мен оживяваха Руслан, Людмила, Фарлаф, Ратмир, Родгай, а също Черномор и Главата, докато рецитирах на висок глас. Понякога мисля за въздействието, което оказва както самото изкуство, така и неговото изучаване, и се плаша. Понякога не разбирам защо човечеството мисли само за бой, когато има толкова много неща за правене. Понякога си мисля, че сме повече злодеи, отколкото поети, и затова няма спасение за нас. Проблемът е, че никой не е с чисти ръце. Много малко хора, за да сме по-точни. Много малко. И тогава влезе Сара и Адриа, който се беше вглъбил в стиховете за ревност, любов и руски език, слети в неразделно цяло, усети, без да я гледа, че очите на Сара блестят. Вдигна поглед.
– Как мина?
Тя остави папките с мостри на портрети на дивана.
– Ще направим изложбата – отговори.
– Браво!
Адриа стана, взря се пак с лека тъга в злата участ на Людмила и прегърна Сара.
– Трийсет портрета.
– Колко си направила?
– Двайсет и осем.
– Всичко въглен.
– Да, да, ще бъде лайтмотивът – да се види душата чрез въглена, или нещо такова. Трябва само да измислят много хубаво заглавие.
– Да ти го покажат преди това, да не те изненадат с нещо смешно.
– Да се види душата чрез въглена, не е смешно.
– Не е, разбира се! Но галеристите не са поети. А тези от „Артипелаг“... – Сочейки папките на дивана: – Доволен съм. Ти заслужаваш.
– Остават ми още два портрета.
Знаех, че искаш да ми направиш портрет. Самата идея не ме привличаше, но ми харесваше твоят ентусиазъм. На моята възраст започвах да разбирам, че важни са не нещата, а радостта, която ни носят. Това ни прави човеци. А Сара изживяваше изключителен момент: с всеки ден рисунките й получаваха все по-голямо признание. Само два пъти я бях попитал защо не опита живопис, а тя със своя мек, но решителен маниер и двата пъти ми беше отговорила не, Адриа, чувствам се щастлива, когато рисувам с молив или с въглен. Животът ми е в черно и бяло, може би в памет на моите близки, които живяха в черно и бяло. Или може би...
– Може би не е нужно обяснение.
– Сигурно.
На вечеря й казах, че знам какъв портрет й липсва, а тя ме попита какъв? Отговорих един автопортрет. Тя остана с вдигната вилица, премисляйки предложението ми; изненадах те, Сара. Не беше помислила за това. Никога не мислиш за себе си.
– Срам ме е – каза ти след няколко дълги секунди мълчание. И сложи хапката крокет в устата си.
– Ами трябва да се пресрамиш. Вече си голяма.
– Не е ли дързост?
– Напротив, това е проява на смирение, събличаш душите на двайсет и девет души и подлагаш себе си на същия разпит, както останалите. Така сякаш възстановяваш естествения ред на нещата.
Сега отново те видях с вилицата, застинала във въздуха. Остави я и каза знаеш ли, може би си прав. И благодарение на това днес, когато ти пиша, пред мен стои изключителният ти автопортрет, до инкунабулите, господстващ в моя свят. Най-ценният предмет в този кабинет. Твоят автопортрет, който трябваше да бъде последната картина при посещение на изложбата, която подготви толкова старателно и на чието откриване не можа да присъстваш.
* * *
За мен творбите на Сара са като прозорец към вътрешното мълчание. Покана да се вгледаш в себе си. Сара, обичам те. И си те спомням как предлагаш да бъдат подредени трийсетте картини и тайно правиш първите ескизи на твоя автопортрет. А галеристите от „Артипелаг“ надминаха себе си: Сара Волтес-Епстейн. Въглен. Прозорец към душата. Разкошен каталог, който те приканва да не пропускаш това събитие. Или да купиш цялата изложба. Творбите на твоята зрялост, които ти отнеха две години работа. Без да бързаш, естествено, спокойно, както винаги си работила ти.
Автопортретът е картината, която й коства най-голямо усилие, затворена в ателието, без свидетели, защото се срамуваше да я видят как се наблюдава в огледалото, гледа се на листа и изпипва детайлите, сладката гънка в ъгълчетата на устните или малките поражения, които се крият в бръчките. Или малките гънки около очите, които те правят неповторима. И всички онези мънички подробности, които не знам как да опиша, превръщащи едно лице, сякаш е цигулка, в пейзаж, където се отразява дългото зимно пътуване с всички подробности, без никакъв свян, боже мой. Като безмилостния тахограф, който записва всичко в живота на шофьора на камион, твоето лице рисува нашите сълзи, твоите сълзи без мен, които не знам за какво са, сълзите заради нещастието на твоето семейство и на твоите близки. И някои радости, които бликаха в изразителните очи и озаряваха прекрасното лице, което е пред мен, докато ти пиша това дълго писмо, което трябваше да бъде две страници. Обичам те. Открих те, загубих те и отново те намерих. И най-важното – имахме предимството да започнем да стареем заедно. Докато нещастието не влезе вкъщи.
През онези дни не беше в състояние да прави никакви илюстрации и поръчките започнаха да се забавят, както никога не беше й се случвало. Всичките й мисли бяха насочени към портретите с въглен.
* * *
Оставаше един месец до откриването на изложбата в „Артипелаг“ и аз, преди да се върна към Вико, Люл и Бърлин, бях минал от Пушкин и Белински към Хобс с неговата зловеща представа за човешката природа, винаги склонна към злото. И преглеждайки едно-друго, стигнах до неговия превод на „Илиадата“, който прочетох в едно изящно издание от средата на XIX век. Да, нещастието.
Томас Хобс се опитваше да ме убеди, че трябва да избирам между свобода и ред, защото иначе ще дойде вълкът, който толкова пъти съм откривал в човешката природа, когато анализирам историята или познатите си. Чух превъртането на ключа в бравата, вратата се затвори безшумно, но не беше вълкът на Хобс, а тихите стъпки на Сара, която влезе в кабинета и няколко секунди остана неподвижна и мълчалива. Вдигнах поглед и веднага разбрах, че имаме проблем. Сара седна на дивана, зад който аз бях шпионирал толкова тайни заедно с Карсън и Черния орел. Беше й трудно да започне да говори. Ясно се виждаше, че търси подходящите думи, и Адриа свали очилата за четене и за да й помогне, попита Сара, какво има?
Сара стана, отиде до шкафа с инструментите и извади Виал. Сложи го на бюрото за четене доста демонстративно, почти закривайки горкия Хобс, който нямаше никаква вина.
– Откъде си я взел?
– Баща ми я е купил. – Пауза на недоверие. – Нали ти показах документа за покупка. Защо?
– Откъде я е взел баща ти?
– Това е Виал, единствената сториони, която има собствено име.
Сара мълчеше, готова да слуша. А Гийом-Франсоа Виал направи крачка напред от тъмнината, за да може пътникът в колата да го види. Кочияшът спря конете точно пред него. Вратата се отвори и мосю Виал се качи в колата.
– Добър вечер – каза Лагит.
– Вече може да ми я дадете, мосю Лагит. Вуйчо ми е съгласен с цената.
Лагит се засмя вътрешно, горд със своя нюх. Толкова дни се беше пържил на слънцето в Кремона, но си е струвало. За да е сигурен:
– Говорим за пет хиляди флорина.
– Говорим за пет хиляди флорина – успокои го мосю Виал.
– Утре ще държите в ръцете си цигулката на прочутия Лоренцо Сториони.
– Не се опитвайте да ме заблуждавате, Сториони не е прочут.
– В Италия, в Неапол, във Флоренция... се говори само за него.
– А в Кремона?
– Братята Страдивари не са никак доволни от появата на тази нова работилница.
– Това вече си ми го разказвал... – Сара, нетърпелива, права, като строгата учителка, която чака извинението на едно непохватно дете.
Но Адриа, сякаш не се отнасяше за него, каза mon cher tonton!... – издекламира, като влетя в салона на следващия ден рано сутринта. Жан-Мари Льоклер не благоволи да вдигне глава; наблюдаваше пламъците в камината. – Мon cher tonton – повтори Гийом-Франсоа Виал с поспаднало въодушевление.
Льоклер се полуизвърна. Без да го погледне в очите, го попита дали носи цигулката. Виал я сложи на масата. Пръстите на Льоклер веднага се втурнаха към инструмента. От една картина на стената изникна слуга с месест нос и с лък в ръка и Льоклер известно време изследва звуковите възможности на тази сториони с фрагменти от три свои сонати.
– Много е хубава – каза, когато свърши. – Колко ти струва?
– Хау.
– Десет хиляди флорина плюс възнаграждение от петстотин монети, което ще ми дадете, задето съм ви намерил това съкровище.
– Ей, хау!
С властен жест Льоклер заповяда на слугите да излязат. Сложи ръка на рамото на своя племенник и се усмихна. А аз чух как сухата плюнка на шериф Карсън се разплесква на земята, но не обърнах внимание.
– Какъв мръсник си. Не знам на кого си се метнал такъв, скапан кучи син. На горката ти майка, което не вярвам, или на оня жалък негодник, баща ти. Крадец, измамник.
– Защо? Нали аз... – Фехтовка с погледи. – Добре, мога да се откажа от възнаграждението.
– Мислиш ли, че след като толкова години си ми тровил живота, ще ти се доверя?
– Тогава защо ми възложихте да...
– За да те изпитам, глупако крастав. Този път няма да отървеш затвора. – След няколко секунди за по-голям ефект: – Да знаеш само как чаках този момент.
– Хау, Адриа, губиш посоката! Погледни лицето й!
– Винаги сте искали да ме погубите, tonton Жан. Завиждате ми.
– Момче, спри се. Слушай Черния орел! Всичко това тя вече го знае. Разказвал си й го.
Жан-Мари Льоклер погледна Карсън учудено и го посочи:
– Един каубой не може да разговаря с мен. Торба с бълхи!
– Е, е... Аз на вас нищо не съм ви казал. И заслужавам уважение.
– Вървете да пасете и двамата, ти и твоят приятел с пера на главата, който прилича на пуяк.
– Хау.
– Какво хау? – Льоклер, крайно раздразнен.
– Вместо да завързвате нови приятелства, по-добре да продължите спора с вашия племенник, преди слънцето да залезе зад планината на запад.
Льоклер погледна малко объркан Гийом Виал. Трябваше да направи усилие, за да се съсредоточи; посочи го:
– За какво смяташ, че мога да ти завиждам, нещастен въшльо?
Виал, почервенял като рак, стоеше объркан и не знаеше какво да отговори.
– По-добре да не навлизаме в подробности – каза колкото да не мълчи.
Льоклер го гледаше презрително.
– Аз нямам нищо против да навлезем в подробности. Външен вид? Ръст? Общителност? Чар? Талант? Морал?
– Разговорът приключи, tonton Жан.
– Ще приключи, когато аз кажа. Интелигентност? Култура? Богатство? Здраве?
Льоклер взе цигулката и импровизира едно пицикато. Разгледа я респектиран.
– Адриа.
– Какво?
Сара седна пред мен. Чух как шериф Карсън тихо казва внимавай, момченце, това е сериозно; и после не ми казвай, че не сме те предупредили. Ти ме погледна в очите:
– Казвам ти, че това вече го знам. Отдавна си ми го разказал!
– Да, да, Льоклер каза цигулката е хубава, но изобщо не ме интересува, разбираш ли? Исках само да те пратя в затвора.
– Лош вуйчо сте.
– А ти си мръсник, когото най-после успях да изоблича.
– След толкова много битки храбрият воин се е побъркал. – Суха плюнка подкрепи заключението на смелия вожд арапахо.
Льоклер дръпна камбанката и слугата с месестия нос влезе през вратата в дъното.
– Съобщи на комисаря. Вече може да дойде. – Към племенника си: – Седни, ще почакаме мосю Бежар.
Не успяха да седнат. Вместо да седне, Гийом-Франсоа Виал отиде до камината, сграбчи ръжена и го заби в главата на своя любим tonton. Жан-Мари Льоклер, известен като l’Aîné, не можа да каже нищо. Строполи се на земята, без да изохка, с ръжена, забит в главата му. Капки кръв изпръскаха дървения калъф на цигулката. Виал, дишайки тежко, избърса чистите си ръце в палтото и каза да знаеш само как очаквах този момент, tonton Жан. Огледа се, взе цигулката, прибра я в изцапания калъф и излезе през балкона, който гледаше към терасата. Както бягаше посред бял ден, си каза, че след някой и друг ден, когато се успокоят духовете, ще трябва да направи едно не съвсем приятелско посещение на бъбривия Лагит. А баща ми я е купил много преди аз да се родя, от някой си Саверио Фаленями, законен собственик на инструмента.
Мълчание. Аз, за нещастие, нямах какво повече да кажа. Тоест нямах никакъв интерес да казвам нещо повече. Сара стана.
– Баща ти я е купил през хиляда деветстотин четирийсет и пета година.
– Откъде знаеш?
– И я е купил от един беглец.
– От някой си Фаленями.
– Който е бил беглец. И сигурно не се е казвал Фаленями.
– Не знам това. – Струва ми се, че отдалече се виждаше, че лъжа.
– А аз знам. – С ръце на хълбоците, наведена към мен: – Бил е нацист, баварец, трябвало е да бяга и благодарение на парите на баща ти е успял да изчезне.
Една лъжа или една полуистина, или няколко лъжи, навързани смислено, което ги прави правдоподобни, могат да се поддържат известно време. Дори дълго време. Но никога не могат да траят цял живот, защото има неписан закон, според който за всяко нещо настъпва часът на истината.
– Откъде знаеш всичко това? – опитвах се да не изглеждам победен, а изненадан.
Мълчание. Тя – като статуя, ледена, властна, внушителна. Понеже мълчеше, продължих да говоря почти в отчаяние:
– Един нацист? Ами тогава е по-добре да е у нас, отколкото у нациста, нали?
– Този нацист я е конфискувал от едно белгийско или холандско семейство, което е проявило лошия вкус да се отбие в Аушвиц-Биркенау.
– Откъде знаеш?
Откъде знаеше това, Сара... Как узна това, което само аз знаех, защото баща ми го беше написал на арамейски на един лист, който със сигурност съм прочел само аз?
– Трябва да я върнеш.
– На кого?
– На собствениците й.
– Нейният собственик съм аз. Ние сме.
– Мен не ме замесвай. Трябва да я върнеш на истинските й собственици.
– Не ги познавам. Холандци ли казваш?
– Или белгийци.
– Точна следа. Изтъпанчвам се в Амстердам с цигулката в ръка и питам наред ваша ли е, dames en heren432?
– Не ставай циничен.
Не знаех какво да отговоря. Какво можех да кажа, след като винаги се бях страхувал, че този ден все някога ще настъпи. Без да знам как точно, но че накрая ще се случи това, което сега преживявах: аз седя, с очилата в ръка, с моята сториони на бюрото, а Сара, с ръце на хълбоците, ми казва ами тогава разследвай. По света има детективи. Или да отидем в някой център за връщане на разграбеното имущество. Сигурна съм, че има десетки еврейски организации, които могат да ни помогнат.
– Още при първата стъпка, която направиш, домът ни ще се напълни с използвачи.
– А може да дойдат собствениците.
– Говорим за нещо, случило се преди петдесет години, нали?
– Собствениците на инструмента имат преки или непреки наследници.
– На които може би не им дреме за цигулката.
– Питал ли си ги?
Постепенно гласът ти започна да става дрезгав и аз се чувствах нападнат и обиден, защото дрезгавината в гласа ти ме обвиняваше в нещо, за което досега не бях се чувствал виновен: ужасното прегрешение, че съм син на баща си. Освен това се променяше тембърът, ставаше по-остър, както винаги, когато говореше за твоето семейство или за Шоата или когато ставаше дума за чичо Хаим.
– Няма да си мръдна пръста, преди да се уверя, че това, което казваш, е истина. Къде си го научила?
Вече от половин час Тито Карбонел беше на волана на колата, паркирана на ъгъла. Видя как вуйчо му излезе, с оголеното теме, с чанта в ръка, и тръгна по улица „Валенсия“ в посока към университета. Тито престана да барабани с пръсти по волана. Гласът, идващ отзад, каза Ардевол с всеки ден става все по-плешив. Тито не сметна за нужно да направи някакъв коментар, само погледна часовника си. Гласът отзад тъкмо щеше да каже не вярвам да се забави, спокойно, когато един полицай от градската полиция отдаде чест, наведе се, за да говори с шофьора, и каза господа, не може да стоите тук.
– Вижте, ей сега ще излезе човекът, когото... Ето го – му хрумна да каже.
Тито слезе от колата, а полицаят се разсея, защото един камион на „Кока-кола“, се опитваше да разтоварва, след като беше навлязъл половин метър в платното на улица „Люриа“. Тито влезе отново в колата, а когато видя да излиза Катерина, каза с весел глас онази е прочутата Катерина Фаргес. Гласът отзад не отговори. Още четири минути, докато Сара излезе на улицата и погледна вляво и вдясно. Погледна към ъгъла и с бързи, решителни крачки отиде до колата.
– Качете се, че не ни дават да стоим тук – каза Тито, сочейки с глава задната врата. Тя се поколеба миг-два, после се качи в колата отзад, сякаш беше такси.
– Добър ден – каза гласът.
Сара видя един стар човек, много слаб, скрит зад тъмен шлифер, гледаше я с интерес. Потупа леко с длан празното място, за да я покани да седне до него.
– Значи, вие сте известната Сара Волтес-Епстейн.
Сара седна в момента, когато Тито подкара колата. Като минаваха покрай полицая, шофьорът благодари с жест и се включи в движението нагоре по „Люриа“.
– Къде отиваме? – попита тя с леко уплашен глас.
– Не се безпокойте, на едно място, където може да се говори спокойно.
Мястото, където можеше да се говори спокойно, беше един луксозен бар на булевард „Диагонал“. Бяха им запазили маса в едно изолирано кътче. Седнаха и няколко секунди тримата се гледаха мълчаливо.
– Това е господин Беренгер – каза Тито, сочейки стария сух мъж.
Той поздрави, навеждайки леко глава. Тогава Тито й обясни, че преди известно време той лично беше установил, че у тях има една цигулка сториони на име Виал...
– Може ли да знам как сте установили?
– ...която е много ценна и която, за съжаление, е била открадната преди повече от петдесет години от законните й притежатели...
– Притежателят й е господин Адриа Ардевол.
– ...а работата е там, че от десет години нейният законен собственик я търси, и, както изглежда, най-после сме я намерили...
– И сега аз трябва да ви вярвам.
– ...и вече знаем, че този инструмент е купен от неговия законен собственик на петнайсети февруари хиляда деветстотин трийсет и осма година в град Антверпен. Тогава е бил оценен много по-ниско от реалната му стойност. После са го откраднали. Конфискували. Законният собственик е преобърнал света, за да го намери, а след това няколко години е обмислял как да постъпи и сега, види се, се е решил да го изиска.
– Е, тогава да си го изиска по съдебен ред. И да докаже, че е истина тази толкова странна история.
– Има някои правни проблеми. Не искам да ви уморявам.
– Никак не съм уморена.
– Не искам да ви отегчавам.
– Аха. А как е попаднала в ръцете на съпруга ми?
– Господин Адриа Ардевол не ви е съпруг. Но ако желаете, мога да ви разкажа как е попаднала в ръцете на господин Адриа Ардевол.
– Моят съпруг има документ за собственост на инструмента.
– Вие виждали ли сте го?
– Да.
– Значи е фалшив.
– А защо трябва да ви вярвам?
– Кой беше собственикът според този документ?
– Как искате да си спомням? Показвал ми го е много отдавна.
– Всичко това е пълна безсмислица – каза Адриа, без да гледа Сара. Инстинктивно погали цигулката, но дръпна ръката си, сякаш го удари ток.
Бях много малък, но баща ми ме заведе в кабинета така, като че ставаше дума за някаква тайна, макар да нямаше никой друг вкъщи. И ми каза разгледай внимателно тази цигулка. Виал беше върху бюрото. Доближи до нея настолната лупа и ми нареди да гледам. Бръкнах в джоба и шериф Карсън ми каза внимавай, дете, това трябва да е нещо важно. Дръпнах ръката си, сякаш пареше, и разгледах цигулката под лупата. Цигулката, следите от пилене, малките драскотини. Мъничка пукнатина на горната страна. И околниците433, може би недостъчно лакирани...
– Всичко това, което виждаш, е нейната история.
Спомних си, че и друг път ми беше разказвал подобни неща за цигулката. Затова никак не се изненадах, като чух хау, това ми е познато. И затова отговорих на баща си да, нейната история. А какво искаш да ми кажеш?
– Че нейната история е свързана с много къщи и много хора, които никога няма да познаваме. Помисли си, от millesеttecentosessantaquattro434 до днес са минали...
– Ммм... Vediamo… Centonovantatrè anni.435
– Точно така. Виждам, че си ме разбрал.
– Не, татко.
– Аз преди осем месеца бях започнал да уча...
– Uno.436
– Uno.
– Due.
– Due.
– Tre.
– Tre.
– Quattro.
– Quattro.
– Cinque.
– Cinque.
– Sei.
– Sei.
– Sette.
– Sette.
– Otto.
– Octo.
– Otttto!
– Otttto!
– Bravissimo!
– ...защото италианският сам се учи и трябват само няколко урока, повярвай.
– Ама Феликс... Детето вече учи френски, немски, английски...
– Signor Симоне е много добър учител. За една година моят син ще се научи да чете Петрарка и няма какво да говорим повече.
Посочи ме, за да не остане никакво съмнение:
– Предупреден си, от утре започваш италиански.
Сега, пред цигулката, като чу как казвам сentonovantatrè anni, баща ми не можа да скрие чувството си на гордост, а това, признавам, ме накара да се почувствам напълно удовлетворен и възнаграден. И като посочи с една ръка инструмента, а другата сложи на рамото ми, каза сега е моя. Минала е през много места, но сега е моя. И ще бъде твоя. Ще бъде на твоите деца. На моите внуци. Ще бъде на нашите правнуци, защото никога няма да напусне семейството. Закълни ми се.
Питам се как мога да се закълна от името на още неродените. Но знам, че се заклех и от мое име. И всеки път, когато взимам Виал, си спомням тази клетва. Само след няколко месеца убиха баща ми по моя вина. И стигнах до заключението, че се случи по вина на цигулката.
– Господин Беренгер – каза Адриа, като я гледаше укорително – е бивш служител в магазина. Скара се с баща ми и с майка ми. И с мен. Той е измамник, не знаеш ли?
– Сигурна съм, че е лош човек и ти желае злото. Но знае прекрасно как баща ти е купил цигулката, бил е там.
– А въпросният Алберт Карбонел ми е далечен роднина, който иска да му викат Тито и сега върти магазина. Не ти ли прилича на заговор?
– Ако това, което твърдят, е вярно, все ми е едно дали има заговор. Ето адреса на собственика. Трябва само да се свържеш с него и така ние с теб ще бъдем наясно.
– Това е капан! Собственикът, който ще ни посочат тия двамата, явно е техен съучастник. Просто искат да си присвоят цигулката, не разбираш ли?
– Не.
– Как може да си толкова сляпа?
Струва ми се, че тези думи те засегнаха, но аз бях убеден, че зад действията на господин Беренгер не може да има нищо невинно.
Подаде му сгънато листче. Адриа го взе, но не го разгъна. Подържа го в ръка доста време и накрая го сложи на бюрото.
– Матиас Алпартс – каза тя.
– А?
– Името, което ти не искаш да прочетеш.
– Не е вярно. Собственицата се казва Нече де Бук – казах ядосан.
Така ме сгащи, сякаш бях петгодишно момченце. Погледнах листчето, където пишеше Матиас Алпартс, и отново го сложих на бюрото.
– Всичко това е абсурдно – каза Адриа след дълга пауза.
– Сега можеш да поправиш стореното зло, но ти не искаш.
Сара излезе от кабинета и никога повече не те чух да се смееш.
432 Дами и господа (нидерл.). – Б. пр.
433 Околници или царги – страничните ленти от дърво, съединяващи горната и долната дъска на цигулката. – Б. р.
434 Хиляда седемстотин шейсет и четвърта година (ит.). – Б. пр.
435 Значи... Сто деветдесет и три години (ит.). – Б. пр.
436 Тук и по-нататък – числата от едно до осем на италиански. – Б. пр.
46
От три-четири дни вкъщи цареше тишина. Ужасно е, когато двама души, които живеят заедно, мълчат, защото не искат или не смеят да си кажат нещо, което може да ги засегне. Сара мислеше само за изложбата, а аз не бях способен да върша нищо. Убеден съм, че погледът на автопортрета ти е малко тъжен, защото, докато го рисуваше, вкъщи цареше онази тишина. Но аз не можех да отстъпя. Затова Адриа Ардевол реши да отиде в юридическия факултет и да се консултира с доктор Грау-и-Бордас относно проблема, който има един мой приятел с ценен предмет, придобит от семейството му преди много години, за който се предполага, че е бил плячкосан по време на войната, и доктор Грау-и-Бордас погали брадичката си, докато слушаше какво му се е случило на моя приятел, а после се впусна в общи приказки върху международното право и нацисткия грабеж и след пет минути Адриа Ардевол разбра, че този човек бъкел не разбира от всичко това.
В департамента по музикознание на университета доктор Казалс го засипа с информация за различни фамилии лютиери от Кремона и му препоръча един достъпен лютиер, истински авторитет по старинни цигулки. Можеш да му се довериш, Ардевол. – А въпросът, който искаше да му зададе още щом отвориха калъфа: – Ще ми позволиш ли да я пробвам?
– И на цигулка ли свириш?
В коридора на департамента по музикознание четирима студенти се спряха да слушат загадъчната нежна музика, която се носеше от един от кабинетите. Накрая доктор Казалс сложи цигулката в калъфа и каза изключителна е, като Джезу437, наистина.
Сложи цигулката в един ъгъл на кабинета в своя департамент. И прие две студентки, които искаха да си повишат оценката. И още една студентка, която искаше да знае защо сте ми писали „минава“, след като съм ходила на всички лекции. Вие? Е, на много лекции. А, така ли? На някои, да. Когато момичето си тръгна, влезе Лаура и седна на бюрото срещу него. Беше хубава, просто хубава, и той каза здравей, без да я гледа в очите. Тя отговори разсеяно на поздрава и отвори папка, пълна със записки или с изпитни работи за преглеждане, с каквото и да е, което можеше да я накара да пухти от досада. Останаха дълго време сами, всеки зает с работата си. Два, не, три пъти вдигнаха глава едновременно и очите им се заиграха свенливо няколко секунди. На четвъртия тя каза как си. За първи път ли поемаше инициативата? Не си спомням. Но помня, че попита с лека усмивка. Това беше съвсем явно обявяване на примирие.
– Ами горе-долу.
– Нищо повече?
– Нищо повече.
– Ама ти си знаменитост.
– Подиграваш се, а?
– Не, завиждам ти. Както и половината катедра.
– Сега вече наистина се подиграваш. А ти как си?
– Ами горе-долу.
Млъкнаха и се усмихнаха, всеки с мислите си.
– Пишеш ли?
– Да.
– Може ли да знам какво?
– Преработвам три студии.
Тя ме подкани да продължа с усмивка и аз послушно казах Люл, Вико и Бърлин.
– Охоо!
– Да. Но знаеш ли? Пренаписвам всичко, за да се получи нова книга, разбираш ли? Не три студии, а...
Адриа направи неопределен жест, сякаш беше зает с проблема:
– Трябва да има някакво основание, за да бъдат обединени тримата.
– Намерил ли си го?
– Може би. Историческото развитие. Но не съм сигурен.
Лаура подреждаше книжата, както правеше винаги, когато мислеше.
– Това прословутата цигулка ли е? – посочи към ъгъла с молив.
– Прословута?
– Прословута.
– Ами да.
– Господи, не я оставяй тук.
– Не се притеснявай, ще я взема със себе си на лекцията.
– Да не искаш да кажеш, че смяташ да свириш пред... – каза усмихната.
– Не, не, какво говориш.
Или да. Защо не? Реши го изведнъж. Както когато помоли Лаура да отиде с него в Рим и да му бъде адвокатка. Лаура го подтикваше към спонтанни постъпки.
И в часа по история на естетическите идеи в Барселонския университет Адриа Ардевол имà нахалството да започне лекцията от втория семестър с Партита номер едно438, изпълнена на неговата сториони. Сигурно никой от трийсет и петимата студенти не забеляза петте непростими грешки, нито момента, когато се обърка и даже трябваше да импровизира в Tempo di Borea439. А когато свърши, прибра внимателно цигулката в калъфа, постави го на бюрото и попита според вас каква връзка има между художествената изява и мисълта. И никой не посмя да каже нищо, защото хайде сега, откъде да знам.
– А сега представете си, че живеем в хиляда седемстотин и двайсета година.
– Защо? – попита едно момче с брада, което седеше в дъното, далече от останалите, може би за да не се зарази.
– Това е годината, в която Бах композира произведението, което изсвирих толкова зле.
– Това означава ли, че щяхме да мислим другояче?
– Най-малкото ние с теб щяхме да носим перуки.
– Но това не променя мисленето.
– Не го ли променя? Мъже и жени ходим с перуки, чорапи с жартиери и токове.
– Ама представата за красота през осемнайсети век не е като днешната.
– Само представата за красота ли? През осемнайсети век, ако не си с перука, гримиран, на токове и с чорапи с жартиери, не можеш да влезеш в нито един салон. Днес един мъж гримиран, с перука, дамски чорапи и токове го вкарват в затвора, без да му задават въпроси.
– Тук не става ли дума за морал?
Това беше плахият глас на едно слабичко момиче на първия ред. Адриа, който стоеше между масите, се върна назад.
Браво, добър въпрос – каза. И момичето се изчерви, нещо, което не беше целта ми. – Естетиката, колкото и упорито да се стреми към това, никога не съществува самостойно.
– Никога ли?
– Никога. Тя има невероятната способност да активизира и други форми на мисленето.
– Не разбирам.
Така че тази лекция много ми помогна да положа основите на това, което трябваше да преподавам през следващите няколко седмици. Даже за няколко минути забравих, че вкъщи със Сара живеем в мълчание. Адриа съжали, че не завари Лаура в кабинета, когато отиде да прибере нещата си, за да й разкаже какъв успех беше имало неговото хрумване.
437 Цигулка, изработена от Бартоломео Джузепе Гуарнери дел Джезу (1698–1744), най-известния представител на фамилията лютиери Гуарнери; инструментите му се отличават с изумителна сила и богат тембър. – Б. р.
438 Става дума за Партита за цигулка № 1 от Бах. – Б. пр.
439 Темпо ди буре – последната част от Партита № 1. – Б. р.
* * *
Щом отвори калъфа в работилницата на Пау Улястрес, лютиерът му каза това е истинска цигулка от Кремона. Достатъчно е да я помиришеш и да видиш как изглежда. Пау Улястрес не знаеше обаче каква е точно историята на Виал; беше чувал нещо да се говори, но смяташе, че една сториони може да струва внушителна сума и е било неразумно от ваша страна, че не сте й направили оценка по-рано. Заради застраховката, разбирате ли? Не го разбрах веднага, защото бях запленен от спокойствието, което цареше в работилницата. Топла светлина, червеникава като дървото на цигулката, правеше по плътна неочакваната тишина насред Грасиа440. Прозорецът гледаше към вътрешен двор, в дъното на който се виждаше склад за сушене на дървото с отворена врата. Там дървото старееше, без да бърза, докато светът, сега вече кръгъл, се въртеше неудържимо като пумпал.
Погледнах лютиера уплашено – не знаех какво ми беше казал. Той се усмихна и повтори думите си.
– Никога не ми е хрумвало да направя оценка – отговорих. – Беше просто една от вещите вкъщи, винаги е била у нас. И никога не сме искали да я продаваме.
– Вашето семейство има късмет.
Не му казах, че се съмнявам в това, защото Пау Улястрес не можеше нищо да направи, а и не можеше да прочете тези редове, защото още не бяха написани. Лютиерът поиска позволение и опита как звучи. Свиреше по-добре от доктор Казалс. Звучеше почти както когато свиреше Бернат.
– Това е цигулка-чудо – каза. – От класата на Джезу е.
– Всички сториони ли са толкова добри?
– За всички не знам, но тази – да. – Помириса я със затворени очи. – Държали сте я затворена, нали?
– Вече отдавна не. По едно време наистина...
– Цигулките са живи. Дървото на цигулката е като виното. Постепенно узрява и е добре да чувства напрежението на струните, обогатява се, когато се свири на нея, обича да живее при приятна температура, да може да диша, не бива да я удрят, трябва да бъде винаги чиста... Затваряйте я само когато пътувате.
– Бих искал да се свържа с предишните й притежатели.
– Имате ли документ за собственост?
– Да.
Показах му договора за покупко-продажба между баща ми и синьор Саверио Фаленями.
– А удостоверение за автентичност?
– Да.
Показах му удостоверението, издадено от дядо Адриа и лютиера Карлос Кармона в ония времена, когато за малко пари е можело да си извадиш документ за автентичност даже на фалшиви банкноти. Пау Улястрес го разгледа с любопитство. Върна ми го, без да каже нищо. Помисли малко:
– Искате ли да направим оценка сега?
– Всъщност искам да знам със сигурност кои са били предишните притежатели. И искам да се запозная с тях.
Улястрес погледна документа за собственост:
– Тук пише Саверио Фаленями.
– Собствениците преди този господин.
– Може ли да знам защо искате да се свържете с тях?
– И аз не знам. За мен тази цигулка сякаш винаги е принадлежала на семейството ни. Никога не бях се интересувал от родословното й дърво. Но сега...
– Съмнявате се в нейната автентичност?
– Да – излъгах.
– Ако мога да съм ви полезен, гарантирам, че този инструмент е от най-добрия период на Лоренцо Сториони. Не съдя по удостоверението, а по това, което виждам, чувам и докосвам.
– Казвали са ми, че е първата цигулка, която е направил.
– Най-добрите сториони са първите двайсет. Казват, че се дължи на дървото, което е използвал.
– Дървото ли?
– Било е изключително.
– Защо?
Но лютиерът галеше моята цигулка и не отговори. Накара ме да изпитам ревност – толкова ласки.
– Какво точно искате да направите? За какво точно сте дошли?
Трудно е да правиш разследване и да не кажеш цялата истина на тези, които могат да ти помогнат.
– Бих искал да направя родословното дърво на собствениците, които е имала от самото начало.
– Добра идея... Но ще ви струва цяло състояние.
Не знаех как да му кажа, че това, което искам да си изясня, е дали господин Беренгер и Тито си бяха измислили името Алпартс. И дали името, което беше посочил баща ми, Нече де Бук, е вярното. Или да знам, че може би нито едното, нито другото са истински и цигулката си е само моя, както е била винаги. Защото съзнавах, че наистина, ако имаше законен собственик преди нациста, за мен беше добре да вляза във връзка с него, който и да е той и да отида да го моля на колене да ми позволи да я притежавам до смъртта си; само като си помислех, че Виал може да напусне дома ми завинаги, ме побиваха тръпки. И бях готов да мамя, за да не го допусна.
– Чухте ли, господин Ардевол? Цяло състояние.
Ако бях имал някакво съмнение, сега знаех, че Виал е автентичен. Може би отидох при Улястрес само за това: за да го чуя със собствените си уши, за да съм сигурен, че съм се скарал със Сара заради една ценна цигулка, а не заради няколко дъски с форма на инструмент. Не, всъщност не знам защо отидох. Но ми се струва, че след посещението в работилницата на Улястрес започнах да мисля за дървото с високо качество и за Джакиам Муреда.
440 Квартал в Барселона. – Б. пр.
* * *
441 Жорди Корнуделя (1962) – каталонски поет, есеист, преводач и издател, автор на изследвания върху творчеството на Жозеп Карнер (1884–1970), един от най-големите съвременни каталонски поети. – Б. р.
442 В есеистичната си книга „Добрите спътници“ Корнуделя отдава почит на Сафо, Хораций, Гьоте, Фрост, Карнер и други големи поети, чиито стихове винаги са го съпътствали. – Б. р.
* * *
* * *
47
Той самият отвори вратата. По-стар, все така слаб, със същия пронизващ поглед. Адриа долови наситена миризма отвътре, но не можеше да разбере дали е приятна, или не. Няколко секунди господин Беренгер постоя до отворената врата, сякаш му беше трудно да познае посетителя. Избърса капки пот от челото си с грижливо сгъната бяла носна кърпа. Накрая каза:
– Ха, виж ти! Ардевол.
– Може ли да вляза? – попита Ардевол.
Още няколко секунди колебание. Най-после го покани да влезе. Вътре беше по-топло, отколкото навън. Антрето беше сравнително голямо, чисто, излъскано, с прекрасна закачалка „Педрел“ от хиляда осемстотин и седемдесета, която сигурно струваше цяло състояние, с поставка за чадъри, огледало и множество декоративни елементи. И една изключителна конзола „Чипъндейл“, в един ъгъл, с букет сухи цветя. Въведе го в салон, на една от чиито стени имаше един утрильо443 и един русиньол444. Диванът, от „Братя Торихос“, уникат, може би единствената оцеляла вещ след историческия пожар в работилницата. А на друга стена – двойна страница от ръкопис, много внимателно поставена в рамка. Не посмя да се приближи, за да види какъв е. Така, отдалеч, му изглеждаше като текст от XVI или началото на XVII век. Адриа не можеше да каже точно защо, но целият този безупречен ред издаваше липсата на женска ръка. Всичко беше прекалено тежко, прекалено професионално за едно жилище. Не можа да се сдържи да не разгледа целия салон, с много кокетен конфидан445 „Чипъндейл“ в един ъгъл. Господин Беренгер, не без известна гордост, го остави да гледа. Седнаха. Вентилаторът, който напразно се опитваше да облекчи жегата, изглеждаше като неуместен кич.
– Ха, виж ти – повтори господин Беренгер.
Адриа го погледна в очите. Сега разбра каква беше плътната миризма, която се смесваше с топлината: беше миризмата на магазина, същата миризма, която го обгръщаше всеки път, когато влизаше там под надзора на баща си, на Сесилия или на самия господин Беренгер. Дом с миризма и атмосфера на търговия. На своите седемдесет и пет години господин Беренгер явно не беше се оттеглил.
– Какви са тези истории около собствеността на цигулката? – попитах прекалено рязко.
– Житейски истории. – И ме погледна, без да крие задоволството си.
Какви житейски истории? – изплю се шериф Карсън.
– Какви житейски истории?
– Ами появил се е собственикът.
– Собственикът е пред вас: аз.
– Не. Собственикът е един доста възрастен господин от Антверпен. Нацистите са му отнели цигулката, когато е попаднал в Аушвиц. Купил я е през хиляда деветстотин трийсет и осма година. За подробностите ще трябва да питате самия господин.
– А той как може да докаже това?
Господин Беренгер се усмихна мълчаливо.
– Вие сигурно вземате хубава комисиона.
Господин Беренгер избърса челото си с кърпата, като продължаваше да се усмихва мълчаливо.
– Баща ми я е придобил законно.
– Баща ти я плячкоса за шепа долари.
– Откъде знаете?
– Бях там. Баща ти беше разбойник, който използваше всички: първо евреите, които бягаха в безпорядък, после нацистите, които бягаха организирано и в пълен ред. И не пропускаше нито един разорил се и спешно нуждаещ се от пари.
– Вероятно търговията не може да мине без това. А вие сигурно сте сътрудничили.
– Баща ти беше човек без скрупули. Той унищожи документа за собственост, който беше вътре в цигулката.
– Знаете ли? Нямам ви доверие. Знам, че сте готов на всичко. Бих искал да знам откъде имате този торихос и закачалката „Педрел“ в антрето.
– Всичко е наред, не се тревожи. Имам документ за собственост за всяка моя вещ. Не съм доносник като баща ти. В края на краищата той сам си избра смъртта, която го сполетя.
– Какво? – Мълчание. Господин Беренгер ме гледаше със зле прикрита хитра усмивка. Вероятно за да спечеля време и да помисля малко, Карсън ме накара да кажа добре ли ви разбрах, господин Беренгер?
Синьор Фаленями беше извадил едно дамско салонно пистолетче и нервно се целеше във Феликс Ардевол. Той даже не трепна. Престори се, че сдържа усмивката си, и поклати глава, сякаш беше много недоволен:
– Сам сте. Как ще се отървете от тялото ми?
– За мен ще бъде удоволствие да се сблъскам с този проблем.
– Има и друг, по-сериозен: ако не сляза сам, без чужда помощ, хората, които ме чакат на улицата, знаят какво трябва да правят. – Посочи пистолета строго: – А сега ще я взема за две хиляди. Ама не знаете ли, че сте едно от десетте лица, най-търсени от съюзниците? – каза с тон, с който се мъмри непослушно дете.
Доктор Фойгт видя как Ардевол извади пачка банкноти и ги сложи на масата. Свали пистолета с широко отворени, невярващи очи:
– Тук са хиляда и петстотин!
– Не ме карайте да губя търпение, доктор Фойгт.
Това беше докторатът по покупко-продажби на Феликс Ардевол. След половин час вече беше на улицата с цигулката, с малко ускорен пулс, с бърза крачка и задоволство от добре свършената работа. Никой не го чакаше долу, за да направи каквото трябва, ако не слезе сам, и той се почувства горд от хитростта си. Но беше подценил тефтерчето на Фаленями. И не беше забелязал погледа му, изпълнен с ненавист. Следобед, без да каже на никого, без да се уповава нито на Бога, нито на дявола, нито на господин Беренгер, нито на отец Морлен, Феликс Ардевол направи донесение за някой си доктор Ариберт Фойгт, офицер от Waffen-SS, който се криел в Ufficio della Giustizia e della Pace под маската на безобиден, дебел, плешив портиер с отнесен поглед и подут нос, за чиято дейност като лекар не знаел нищо. Както в случая с доктор Буден, и доктор Фойгт нямаше как да бъде свързан с Аушвиц-Биркенау. Някой вероятно е изгорил съответните документи и погледите на всички разследващи бяха насочени към изчезналия доктор Менгеле и неговото обкръжение, докато усърдни изследователи, работили в други лагери, имаха време да унищожат уличаващите ги доказателства. И като добавим безпорядъка, многобройните списъци с обвиняеми, некомпетентността на старши сержант О’Рурке, който водеше следствието и който, нека все пак отбележим, беше затрупан с работа – всичко това попречи да бъде разкрита истинската самоличност и дейността на доктор Фойгт и той беше осъден на пет години затвор като офицер от Waffen-SS, за когото нямаше данни да е участвал във военни действия или унищожение по безчовечния маниер на повечето части на СС.
Няколко години по-късно улицата на Слънцето446 в този час беше пълна с хора, облечени в джелаба447, които излизаха от величествената Омаядска джамия448 и обсъждаха някои мисли от петъчната сура или пък просто говореха възмутени за вдигането на цените на обувките, на чая и на зеленчуците. Но имаше и много хора, които явно никога не бяха стъпвали в джамия, те пушеха наргилето си, седнали на тесните тераси на кафене „Конкордия“ или на кафене „Ножици“, и гледаха да не мислят дали тази година ще има още един държавен преврат.
На две минути оттам, изгубени в лабиринта от улички, двама мъже седяха смълчани на един камък край Еленовия фонтан и гледаха в земята, вглъбени, сякаш следяха как слънцето залязва на запад, откъм Баб ал-Джабия449, към Средиземно море. Не един разсеян минувач е останал с впечатлението, че това са благочестиви мъже, които чакат слънцето да залезе и постепенно да се спуска мрак, докато не настъпи вълшебният миг, когато няма да може да се различи бял конец от черен и ще започне Маулид ан-Наби450 и името на Пророка ще се помни и почита навеки. И настъпи моментът, когато човешкото око вече не различаваше бял конец от черен и макар военните да не обръщаха особено внимание на това, целият град Дамаск се подготви да чества Маулид ан-Наби. Двамата мъже не мръднаха от камъка, докато не се чуха недоверчиви стъпки. Някой западняк, ако се съди по походката, прекаленото бързане и тежкото дишане. Спогледаха се мълчаливо и станаха. Откъм ъгъла на уличката на мухите се появи дебел мъж с голям нос, който бършеше челото си с кърпа, сякаш в нощта на Маулид ан-Наби времето беше горещо. Запъти се право към двамата мъже.
– Аз съм доктор Цимерман – каза западнякът.
Двамата мъже, без да продумат, тръгнаха бързо по уличките край пазара и дебелият мъж едвам смогваше да не ги изгуби от поглед на някой ъгъл или смесени с все по-редките минувачи по тези улички. Накрая влязоха през открехнатата врата на един дюкян, пълен с медни изделия, и той ги последва. Продължиха през единственото място, свободно от купищата стока – тясна пътечка, която водеше до края на склада; една завеса го отделяше от вътрешен двор, осветен от дванайсет свещи, където нисичък плешив мъж, облечен в джелаба, се разхождаше нетърпеливо. Като видя новодошлите, без да обръща внимание на двамата водачи, стисна ръка на западняка и му каза вече започвах да се тревожа. Двамата водачи изчезнаха така безшумно, както бяха дошли.
– Имах проблеми с митническия контрол на летището.
– Сега всичко наред ли е?
Мъжът свали шапката си, сякаш искаше да се похвали с плешивината си, и взе да си вее с нея. С жест отговори да, всичко е наред.
– Отец Морлен – каза.
– Тук съм само Давид Дюамел. Само.
– Мосю Дюамел. Какво успяхте да научите?
– Много неща. Но искам да изясня всичко докрай.
И на светлината на дванайсетте свещи отец Феликс Морлен изясни всичко докрай, шепнейки, а събеседникът му го слушаше внимателно, сякаш ставаше дума за изповед без изповедалня. Каза, че Феликс Ардевол не е оправдал доверието му, злоупотребил е с положението, в което се е намирал господин Цимерман, и практически е откраднал така ценната цигулка. Нарушил е свещения закон на гостоприемството и на всичко отгоре е издал господин Цимерман и скривалището му на съюзниците.
– Този неоснователен донос ми струва пет години принудителен труд за това, че съм служил на страната си по време на война.
– Война против експанзията на комунизма.
– Против експанзията на комунизма, да.
– А сега какво смятате да правите?
– Да го намеря.
– Стига кръв! –изрече високопарно отец Морлен. – Трябва да знаете, че макар да е непостоянен човек и да ви е навредил, Ардевол си остава мой приятел.
– Искам само да си върна цигулката.
– Казах, стига кръв. Иначе ще си имате работа с мен.
– Нямам никакъв интерес да падне и косъм от главата му. Давам честната си дума.
Отец Морлен кимна в знак на съгласие, сякаш тези думи бяха убедително свидетелство за добро поведение, извади от джоба на панталоните си сгънат лист хартия и го подаде на хер Цимерман. Той го разгъна, приближи го до една от свещите, прочете го набързо, сгъна го и го прибра в своя джоб.
– Поне пътуването послужи за нещо. – Извади кърпа и избърса лицето си с думите шибана жега, не знам как могат да живеят в тези страни.
– Как си изкарвате прехраната, откакто излязохте от затвора?
– Като психиатър, естествено.
– А.
– А вие какво правите в Дамаск?
– Занимавам се с дела на Ордена. В края на месеца се връщам в моя манастир „Санта Сабина“.
Не му каза, че се опитва да възкреси благородната шпионска институция, която монсеньор Бенини беше основал преди много години, но трябваше да закрие поради слепотата на ватиканските власти, които не разбираха, че единствената реална опасност е комунизмът, който щеше да разруши Европа до основи. Не му каза и че на другия ден се навършват четирийсет и седем години, откакто постъпи в Ордена на доминиканците със святото и твърдо намерение да служи на Църквата, отдавайки и живота си, ако стане нужда. Четирийсет и седем години вече, откакто помоли да го приемат в манастира на Ордена в Лиеж. Феликс Морлен беше роден през зимата на 1320 година в град Жирона, където израсна в среда на религиозно усърдие и благочестивост в семейство, което се събираше всеки ден за молитва, след като свършеше всичката работа. Никой не се изненада от решението на младежа да постъпи в младия Доминикански орден. Завърши медицина във Виенския университет и на двайсет и една години стана член на Австрийската националсоциалистическа партия с името Али Бахр. Беше готов да се посвети на науките, които щяха да му помогнат да стане добър кадия или добър мюфтия, тъй като имаше за пример мъдростта, разсъдливостта и справедливостта на своите учители, а малко след това постъпи в СС с номер 367744. След като служи на бойното поле на Бухенвалд на заповедите на доктор Айзел, на 8 октомври 1941 година беше назначен за главен лекар на опасния боен фронт Аушвиц-Биркенау, където работи всеотдайно за благото на човечеството. Неоценен, доктор Фойгт трябваше да бяга, криейки се под различни имена като Цимерман и Фаленями, но е готов да чака с избраниците момента, за да си върне Земята, когато тя отново ще стане плоска, когато шариатът451 ще се разпростре из целия свят и само верните ще имат право да живеят в името на Милостивия. Тогава границата на света ще бъде загадъчна мъгла и ние ще можем отново да управляваме тази загадка и всички произтичащи от нея. Така да бъде.
Доктор Ариберт Фойгт опипа инстинктивно джоба си. Отец Морлен му каза, че по-добре ще е да вземе влак до Алепо. А оттам до Турция също да пътува с влак.Тавър експрес.
– Защо?
– Трябва да избягвате пристанища и летища. А ако влакът е спрян, което е възможно, наемете кола с шофьор, доларите правят чудеса.
– Вече знам как да се оправям.
– Съмнявам се. Дойдохте със самолет.
– Но имаше пълна сигурност.
– Няма пълна сигурност. Задържали са ви за известно време.
– Не мислете, че са ме следили.
– Моите хора вече се погрижиха да не го допуснат. А мен никога не сте ме виждали.
– Естествено, никога няма да ви изложа на опасност, мосю Дюамел. Моята благодарност е безгранична.
До този момент не беше разкопчавал панталона си, сякаш беше забравил за това. В нещо като платнен колан носеше скрити няколко малки предмета. Извади една мъничка черна торбичка и я подаде на Морлен. Той разхлаби връвта, с която беше вързана. Три големи сълзи с хиляди лица отразиха, умножена, светлината на дванайсетте свещи. Морлен скри торбичката из потайностите на джелабата, докато доктор Фойгт си закопчаваше панталона.
– Лека нощ, господин Цимерман. От шест часа сутринта вече има влакове, които пътуват на север.
– Шшибана жега – каза господин Беренгер вместо отговор, като стана и насочи вентилатора към себе си.
С тих глас, както си спомняше, че господин Беренгер заплашваше баща му, когато той ги шпионираше зад дивана, Адриа каза господин Беренгер, аз съм законният собственик на цигулката. И ако искат да се обърнат към съда, да го направят, но ви предупреждавам, че ако тръгнат по този път, аз ще дръпна завесата и ще ви лъсне задникът.
– Както искаш. Имаш характера на майка си.
Никой не беше ми казвал това. А и аз не повярвах тогава. По-скоро почувствах, че мразя този човек, защото заради него Сара се скара с мен. Нека продължава да сипе идиотщини.
Станах, трябваше да покажа твърдост, ако исках думите ми да прозвучат убедително. Щом се изправих, и вече съжалих за всичко, което бях казал, и за начина, по който действах. Но присмехулният поглед на господин Беренгер ме накара да се реша да продължавам нататък, със страх, но да продължавам.
– По-добре не споменавайте майка ми. Разбрах, че ви е поставила на място.
Тръгнах към антрето с мисълта, че се получи малко тъпо: каква полза извлякох от това посещение? Нищо не си изясних. Само обявих едностранно война, без да знам имам ли желание да я водя. Но господин Беренгер, който вървеше зад мен към антрето, ми помогна:
– Майка ти беше голяма негодница, която искаше да ми отрови живота. В деня, когато умря, отворих бутилка шампанско „Вьов Клико“. – Чувствах дъха на господин Беренгер в тила си, докато вървяхме към антрето. – Пия по една глътка всеки ден. Вече е изветряло, но така си налагам да мисля за шшибаната госпожа Ардевол, дяволите я взели. – Въздъхна: – Когато изпия последната капка, вече мога да умра.
Стигнаха до антрето и господин Беренгер застана пред него. Направи жест, сякаш пие:
– Всеки ден гъл-гъл. Черпя се за това, че негодницата е мъртва, а аз още съм жив. Както можеш да се досетиш, Ардевол, жена ти няма да промени мнението си. Евреите са много чувствителни на някои теми...
Отвори вратата.
– С баща ти можеше да се говори, оставяше те с развързани ръце за доброто на бизнеса. Майка ти беше ужасна досадница. Като всички жени, но извънредно злобна... А аз – по глътка всеки ден.
Адриа излезе на площадката на стълбището и се обърна, за да изрече някоя достойна фраза, например вие ще платите скъпо за тези обиди или нещо такова. Но вместо презрителната усмивка на господин Беренгер видя тъмния лак на вратата, която господин Беренгер затръшна под носа му.
Вечерта, сам вкъщи, се опитах да свиря сонатите и партитите. Не ми трябваше партитура, въпреки че бяха минали толкова години; но ми се искаше пръстите ми да са други. И както свиреше втората соната, Адриа се разплака, защото му беше мъчно за всичко. В този момент влезе Сара, идваше отвън. Като видя, че свиря аз, а не Бернат, отново излезе, без дори да каже здравей.
443 Картина от каталонския художник модернист Микел Утрильо (1862–1934). – Б. пр.
444 Картина от Сантяго Русиньол (1861–1931) – каталонски художник модернист, писател и драматург. – Б. пр.
445 Вид двуместно канапе. – Б. р.
446 Вероятно става дума за Правата улица в старата част на Дамаск. – Б. р.
447 Традиционна берберска дреха, широка и дълга до петите. – Б. пр.
448 Една от най-големите джамии в света, построена в Дамаск в началото на VІІІ в. – Б. р.
449 Една от градските порти в западния край на Правата улица. – Б. р.
450 Рожденият ден на пророка Мохамед. – Б. пр.
451 Ислямското право. – Б. пр.
48
Сестра ми почина петнайсет дни след разговора с господин Беренгер. Не знаех, че е била болна, както се случи и с майка. Мъжът й ми каза, че никой не е знаел, дори самата тя. Току-що беше навършила седемдесет и една години и макар че не я бях виждал отдавна, легнала в ковчега, ми се стори все същата елегантна жена. Адриа не знаеше какво чувства: мъка, безразличие, нещо странно. Не знаеше какво точно изпитва. Беше по-загрижен заради сърдитото лице на Сара, отколкото за това какви чувства изпитва към Даниела Амато де Карбонел, както пишеше в некролога.
Не й казах Сара, почина сестра ми. Когато Тито Карбонел ми се обади да ми съобщи, че е починала майка му, очаквах по-скоро да ми каже нещо за цигулката и няколко секунди не можах да разбера какво ми казва, а беше нещо толкова просто, в траурната зала на „Лес Кортс“ е, ако желаеш да дойдеш, ще я погребем утре, а аз затворих телефона и не казах Сара, почина сестра ми, защото си мисля, че щеше да кажеш ти имаш сестра? Или нямаше да кажеш нищо, защото по онова време ние с теб не си говорехме.
В траурната зала имаше много хора. На гробището в Монтжуик452 бяхме двайсетина души. Нишата453 на Даниела Амато е с прекрасна гледка към морето. За какво ли ще й послужи, чух, че каза някой зад мен, докато работниците запечатваха нишата. Сесилия не дойде, или не бяха й съобщили или вече беше умряла. Господин Беренгер през цялото време се преструваше, че не ме вижда. А Тито Карбонел застана до него сякаш за да маркира територия. Единственият, който ми се стори объркан и натъжен от тази смърт, беше Алберт Карбонел – беше станал вдовец, без да има време да свикне с мисълта за сполетялата го голяма самота. Адриа го беше виждал само два пъти в живота си, но му стана малко мъчно за този съкрушен и видимо състарен човек. Докато вървяхме надолу по дългите алеи на гробището, Алберт Карбонел се приближи до мен, хвана ме за ръката и ми каза благодаря, че дойде.
– Разбира се, как иначе. Мъчно ми е.
– Благодаря. Може би си единственият, на когото му е мъчно. Другите вече си правят сметките.
Млъкнахме; и докато стигнем до мястото, където бяхме оставили колите, се чуваше шумът от стъпките на групата по пръстта на пътеката, примесен с шушукания на ухо, с някоя ругатня по адрес на барселонската задуха, с несдържана кашлица. Точно тогава, почти на ухото, сякаш искаше да се възползва от случая, Алберт Карбонел ми каза внимавай с този лисугер Беренгер.
– Той работил ли е с Даниела в магазина?
– Два месеца. И Даниела го изхвърли оттам. Оттогава се намразиха до смърт и не пропускаха случай да си го напомнят.
Помълча, сякаш му беше трудно да говори и да върви едновременно. Смътно си спомнях, че е астматик. Или си го бях измислил. А той продължи с думите Беренгер е хитрец, болен човек.
– В какъв смисъл?
– В същинския смисъл. Не е добре с главата. И мрази всички жени. Не приема, че някоя жена може да бъде по-умна от него. Нито че може да реши нещо вместо него. Това го наранява и го яде отвътре. Внимавай да не ти направи нещо лошо.
– Искате да кажете, че би могъл?
– С Беренгер никога не се знае.
Казахме си довиждане пред колата на Тито. Ръкувахме се и той ми каза пази се, Даниела неведнъж ми е говорила за теб с добро чувство. Жалко, че не сте общували повече.
– Като малък бях влюбен в нея цял един ден.
Казах това, когато той влизаше в колата и не знам дали ме чу. Отвътре ми махна леко с ръка за довиждане. Никога вече не го видях. Дори не знам дали е жив.
Чак когато на път към къщи, мислейки дали трябва да ти кажа, или не, се озовах насред гъстото движение около паметника на Колумб, където беше пълно със снимащи се туристи, осъзнах, че Алберт Карбонел е първият човек, който не казва на господин Беренгер господин Беренгер.
452 Хълм в югозападната част на Барселона. – Б. р.
453 В средиземноморските райони на Испания погребенията се извършват в разположени една над друга надземни ниши. – Б. р.
* * *
Когато отворих вратата, Сара можеше да ме попита откъде идваш, а аз да отговоря: от погребението на сестра ми, а тя: ти имаш сестра? А аз: да, полусестра. А тя: можеше да ми кажеш, а аз: не си ме питала, пък и почти не сме общували. А защо сега не ми каза, че е починала? Защото щеше да се наложи да говоря за твоя приятел Тито Карбонел, който иска да ми открадне цигулката, и пак щяхме да се скараме. Но когато отворих входната врата, ти не ме попита откъде идваш и аз не ти отговорих от погребението на сестра ми и ти не можеше да попиташ ти имаш сестра? И тогава забелязах, че пътната ти чанта е в антрето. Адриа я погледна учудено.
– Отивам в Кадакес – отговори Сара.
– Идвам с теб.
– Не.
Тръгна си без никакво обяснение. Стана толкова бързо, че не осъзнах колко важно щеше да се окаже и за двама ни. Когато Сара излезе, все още объркан, Адриа отвори със свито сърце гардероба на Сара и изведнъж почувства облекчение: дрехите й си бяха на мястото. Помислих си, че си взела само няколко ката за смяна.
49
Понеже не знаеше какво да прави, Адриа не направи нищо. Сара отново го беше изоставила, но сега знаеше защо. Беше избягала, този път само за малко. За малко? За да не мисли повече, потъна в работа, но му беше трудно да се съсредоточи в това, което трябваше да бъде окончателната редакция на „Люл, Вико, Бърлин –
– Американското правителство да си го навре отзад.
– Тимъти, синко, каква религия изповядваш? – намеси се Вико.
– Да го отнесат всички, които съсипват страната.
– Това не е никаква религия – Рамон Люл, търпеливо. – Познатите религии са три, Тимъти: юдаизмът, който е ужасна заблуда, да ме прощава господин Бърлин; ислямът, който е погрешната вяра на неверниците, врагове на Църквата; и християнството, което е единствената справедлива и истинна, защото е религията на Добрия Бог, който е Любов.
– Не те разбирам, старче. Аз убивам правителството.
– А четирийсетте дечица, които си убил, правителство ли са? – Бърлин, почиствайки очилата си с кърпа.
– Странични поражения.
– Сега аз не те разбирам.
– 1:1.
– Какво?
– Един на един.
– Полковник, който позволява да бъдат избивани жени и деца в едно населено място – отсъди Вико, – е престъпник, който трябва да бъде наказан.
– А ако убива само мъже, не е ли? – Бърлин пита присмехулно своя колега, слагайки си очилата.
– Що не си го наврете отзад всички до един, а?
– Този младеж има обсесия на тема „гениталии“ – забеляза Люл, силно учуден.
– Всички, които нож вадят, от нож ще умрат, Тимъти – напомни Вико за всеки случай. И искаше да каже кой стих от Матея е, но не си спомни, защото всичко беше много отдавна.
– Мамка му, ще ме оставите ли на мира, изкуфели пръдливи дъртаци?
– Утре ще убият теб, Тим – напомни Люл.
– 168:1.
И постепенно изчезна.
– Какво каза? Разбрахте ли нещо?
– Да. Сто шейсет и осем, две точки, едно.
– Изглежда кабалистично.
– Не. Този младеж никога не е чувал за кабалата.
– Сто шейсет и осем срещу един.
„Люл, Вико, Бърлин“ беше трескава книга, бърза за писане, но ме остави без сили, защото всеки ден, когато ставах и когато си лягах, отварях гардероба на Сара и дрехите си бяха там. Да се пише така, е много трудно. И един ден приключих с писането, което не значи, че е готова. И на Адриа му идваше да изхвърли всички листове през балкона. Но се въздържа и само попита Сара, ubi es455? И след няколко минути мълчание, вместо да излезе на балкона, събра накуп всички листове, постави ги в един ъгъл на бюрото, каза излизам, Лола Чика, без да забележи, че Катерина вече я няма, и отиде в университета, като че това беше подходящото място да се разсее.
– Какво правиш?
Лаура се обърна. Крачеше така, сякаш мереше двора.
– Мисля. А ти?
– Разсейвам се.
– Докъде стигна с книгата?
– Току-що я завърших.
– Охоо! – каза тя зарадвана.
Хвана двете му ръце, но веднага ги пусна, сякаш се опари.
– Но никак не съм сигурен. Невъзможно е да се обединят три толкова силни личности.
– Довършил ли си я, или не си?
– Ами, да. Но сега трябва да я изчета цялата и сигурно ще намеря много недостатъци.
– Искаш да кажеш, че не е завършена.
– Не. Написал съм я. Сега само трябва да я довърша. И не знам дали става за публикуване, наистина.
– Не се предавай, страхливец такъв.
Лаура му се усмихна и така го погледна, че той се смути. Най-вече защото, когато го нарече страхливец, беше права.
След десет дни, в средата на юли, с присъщата си флегматичност Тодò му каза ей, Ардевол, ще публикуваш ли книгата в края на краищата, какво става? Двамата гледаха от първия етаж слънчевия двор почти без студенти.
Трудно ми е да пиша, защото Сара я няма.
– Не знам.
– Ами ако ти не знаеш...
Няма я, скарани сме заради една проклета цигулка.
– Трудно ми е да обединя едни личности, толкова... толкова...
– Толкова силни, да – това е официалната версия, която всеки знае – прекъсна го Тодо.
Защо не ме оставите на мира, дяволите ви взели?
– Официалната версия? А хората откъде знаят, че пиша нещо...
– Ти си звездата, момче.
Майната ти.
Дълга пауза. Според надеждни източници дългите разговори на Ардевол бяха изпълнени с дълги паузи.
– Люл, Вико, Бърлин – изрецитира Тодо сякаш отдалеч.
– Да.
– Мамка му. Вико и Люл, иди-дойди, но Бърлин?
Не, не, моля те, остави ме на мира, шшибан досадник.
– Волята да подредят света чрез размишлението; ето кое ги обединява.
– Виж ти, може да се окаже интересно.
Ами затова съм се захванал, тъпако, чак ме накара да ругая.
– Но ми се струва, че имам още работа. И не знам дали ще мога да я довърша: смятай го за официална версия.
Тодо се облегна на каменните перила.
– Знаеш ли? – каза след дълга пауза. – Аз много ще се радвам, ако успееш. – Погледна го изкосо. – Ще ми дойде много добре да прочета нещо такова.
Потупа го съучастнически по ръката и си тръгна към своя кабинет над ъгъла на двора. Долу една двойка пресичаше двора – хванати за ръка, без да се интересуват от останалия свят, и Адриа им завидя. Знаеше, че Тодо му каза ще ми дойде много добре да прочета нещо такова, съвсем не за да го четка и още по-малко защото ще бъде много добре за духа му да прочете една книга, в която се обединява необединяемото и е опит да се докаже, че големите мислители правят същото, каквото прави Толстой, но чрез идеите. Духът на Тодо беше малограмажен и ако копнееше по една още несъществуваща книга, то беше само защото от няколко години се беше вманиачил да подрива позициите на доктор Басас в тяхната катедра и в университета, а най-добрият начин беше да се създават нови идоли в която и да било специалност. Ако не беше ти, щях да се чувствам даже поласкан да бъда използван в борбите за власт на другите. Цигулката принадлежи на семейството, Сара. Не мога да причиня това на баща си. Той умря заради тази цигулка, а сега ти искаш да я подаря на един непознат, който твърди, че е негова? И ако не разбираш това, то е, защото на тема „евреи“ ти не искаш да чуеш никакви доводи. Оставяш се да те мамят гангстери като Тито и господин Беренгер. Елой, Елой, ламà савахтани?456.
Хрумна му изведнъж в празния кабинет. Или, по-точно, изведнъж се реши. Вероятно се дължеше на еуфорията от почти завършената книга. Набра един номер и зачака търпеливо, като си мислеше дано да е там, дано да е там, дано да е там, защото иначе... Погледна часовника – беше почти един часът. Сигурно ще ги завари на обяд.
– Да?
– Макс, аз съм, Адриа.
– Кажи.
– Може ли да се обади?
Леко колебание.
– Нека видя. Един момент.
Значи беше там! Не беше избягала в Париж, в Huitième Arrondissement, нито беше заминала за Израел. Моята Сара още беше в Кадакес. Моята Сара не беше пожелала да замине твърде далеч... Оттатък апарата – тишина. Не се чуха стъпки, нито дочу шепот от разговор. Минаха не знам колко предълги секунди. Отново се чу гласът на Макс.
– Виж, казва да... Много съжалявам... Казва да те попитам дали си върнал цигулката.
– Не съм, но искам да говоря за това.
– Само че... Тогава казва... казва, че не иска да говори.
Адриа стискаше здраво телефона. Изведнъж гърлото му пресъхна. Не намираше думи. Сякаш отгатнал това, Макс каза съжалявам, Адриа. Много съжалявам.
– Благодаря, Макс.
И затвори телефона точно когато вратата на кабинета се отвори. Лаура се учуди, че го вижда тук. Мълчаливо отиде до бюрото си и няколко минути преглеждаше чекмеджетата. Адриа почти не беше помръднал, загледан в празното пространство – все още чуваше деликатните думи на Сариния брат, прозвучали като смъртна присъда. След известно време въздъхна силно и погледна Лаура.
– Добре ли си? – попита тя, прибирайки едни много дебели папки, каквито винаги мъкнеше нагоре-надолу.
– Разбира се. Каня те на обяд.
Не знам защо казах това. Не беше някакво отмъщение. Струва ми се, че просто исках да покажа на Лаура и на целия свят, че няма нищо страшно, че всичко е под контрол.
454 Става дума за терористичния акт, извършен на 19 април 1995 г. от американския ветеран от войната в Персийския залив Тимъти Маквей, който взривява кола бомба пред федерална сграда в Оклахома Сити. – Б. р.
455 Къде си (лат.). – Б. пр.
456 Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? – последните думи, произнесени от Иисус Христос на кръста (Марк. 15:34). – Б. пр.
* * *
Седнал пред сините очи и съвършената кожа на Лаура, Адриа остави половината спагети в чинията си. Всъщност никой от двамата не беше отворил уста. Лаура напълни чашата му с вода и той й благодари с жест.
– Как е, как върви животът? – попита Адриа с приветливо изражение, сякаш вече можеха да си бъбрят спокойно.
– Добре. Заминавам за петнайсет дни в Алгарве457.
– Страхотно! А този Тодо е малко превъртял, нали?
– Защо?
След няколко минути стигнаха до заключението, че наистина, малко така е; и по-добре да не разправяш разни работи за книгата ми, която още не съществува, защото няма нищо по-неприятно от това да пишеш, като знаеш, че всички чакат да видят дали ще можеш да свържеш Вико с Люл и всичко останало.
– Прекалено много говоря, знам си го.
И за да покаже, че е така, му разказа, че се е запознала с едни много симпатични хора и ще се срещне с тях в Алгарве, правят обиколка на Полуострова с велосипеди и...
– И ти ли караш велосипед?
– Минало ми е времето. Отивам да се излегна на плажа. Да се откъсна от неприятностите във факултета.
– И малко да пофлиртуваш.
Тя не отговори. Само го погледна, за да разбере какво ми става, защото вие, жените, имате способността да разбирате всичко, нещо, за което винаги съм завиждал.
Не знам какво да кажа, Сара. Но стана така. В апартамента на Лаура, мъничък, но винаги чист, цареше умерен безпорядък, най-вече в спалнята. Безпорядък, но не хаотичен, като при човек, готвещ се за път. Дрехи на купчини, обувки, изложени на показ, два туристически пътеводителя и фотоапарат. Като куче и котка, взеха да се преструват.
– Този апарат електронен ли е? – попита Адриа, като го държеше недоверчиво.
– Аха. Дигитален.
– Ти винаги си с последното изобретение.
Лаура свали обувките си, както стоеше, и си сложи някакви чехли, които много й отиваха.
– А ти сигурно още си с „Лайка“.
– Нямам. Никога не съм имал.
– А спомените?
– Тук. – Адриа посочи главата си. – Няма грешка. И винаги са подръка.
Казах го без ирония, защото не съм способен да предскажа ничие бъдеще.
– С това мога да направя двеста снимки. – Взе апарата от него с жест, с който искаше да прикрие нетърпението, и го сложи на нощното шкафче до телефона.
– Браво – отвърна той без особен интерес.
– А след това мога да ги кача на компютъра. Гледам ги по-често, отколкото когато са в албум.
– Брависимо. Но за това трябва да имаш компютър.
Лаура застана пред него предизвикателно.
– Какво? – каза с ръце на хълбоците. – Сега лекция ли искаш да ти изнеса за качеството на дигиталните снимки?
Адриа я погледна в толкова сините очи и я прегърна. Стояха дълго така, а аз се поразплаках. За щастие, тя не забеляза.
– Защо плачеш?
– Не плача.
– Лъжец. Защо плачеш?
457 Област в Южна Португалия. – Б. пр.
* * *
Бяха допринесли късно следобед безпорядъкът в спалнята да стане хаотичен. Прекараха цял час в леглото, загледани в тавана. Лаура разгледа медальона на Адриа.
– Защо го носиш винаги?
– Просто така.
– Но ти не вярваш в...
– За да си спомням.
– Какво да си спомняш?
– Не знам.
Тогава звънна телефонът. Звънеше на нощното шкафче от страната на Лаура. Спогледаха се, сякаш се питаха един друг, в някакво гузно мълчание, дали чакат обаждане. Лаура не помръдна, сложила глава на гърдите на Адриа, и двамата слушаха как телефонът продължаваше монотонно да звъни, да звъни, да звъни. Адриа погледна косите на Лаура, очаквайки тя да се раздвижи. Никакво движение. Телефонът продължи да звъни.
VI. Stabat Mater458
Елен Сиксу459
458 Стоеше Майката (лат.) – началните думи на средновековна поема, вдъхновена от образа на Божията Майка, скърбяща пред разпнатия Иисус Христос. Върху текста на поемата, чието авторство се приписва на италианския францискански монах Якопоне да Тоди (1230–1306), са написани множество музикални произведения. – Б. р.
459 Френска писателка (1937), автор на романи, пиеси и есета по проблемите на феминизма. – Б. пр.
50
Две години по-късно телефонът неочаквано звънна и Адриа се сепна както всеки път, когато го чуеше. Дълго време гледа апарата. Къщата тъмна, с изключение на лампата за четене в кабинета. Къщата, потънала в тишина, къщата без теб, с изключение на настоятелния телефонен звън. Сложи отбелязка на страницата в книгата на Кар460, затвори я и постоя още няколко секунди, загледан в пищящия телефон, сякаш така можеше да разреши всичко. Остави го да звъни още доста дълго; накрая, тъй като този, който звънеше, прояви упорство, Адриа Ардевол разтърка лицето си с длани, вдигна телефона и каза да.
460 Вероятно става дума за Едуард Халет Кар (1892–1982) – английски историк, дипломат и публицист, автор на многобройни трудове, между които „Що е история?“ и фундаменталното изследване „История на Съветска Русия“. – Б. пр.
* * *
Погледът му беше тъжен и влажен. Беше на около осемдесет години, изглеждаше изхабен и безкрайно съкрушен. Стоеше на площадката на стълбището и дишаше тежко, стиснал здраво малка пътна чанта, сякаш допирът с нея го поддържаше жив. Като чу стъпките на Адриа, който се качваше бавно по стълбите, се обърна. Няколко секунди двамата се гледаха.
– Mijnheer461 Адриан Ардефол?
Адриа отвори входната врата и покани мъжа да влезе, докато той на някакво подобие на английски потвърждаваше, че е човекът, който беше позвънил сутринта. Бях убеден, че заедно с непознатия въвеждам вкъщи една тъжна история, но вече нямах избор. Затворих вратата, за да не позволя тайните да се разпръснат по площадката и надолу по стълбите; застанал прав, му предложих да говори на холандски и тогава забелязах, че влажните очи на непознатия леко заблестяха, докато с жест благодареше за предложението на Адриа, който спешно трябваше да избърше праха от своя ръждясал холандски, за да попита непознатия какво желае.
– Това е дълга история. Затова ви попитах дали разполагаме с достатъчно време.
Въведе го в кабинета. Забеляза, че влизайки, човекът не можа да скрие възхищението си, също както посетителят на Лувъра, който неочаквано се озовава в зала, пълна с изненади. В средата на помещението новодошлият плахо се завъртя, за да разгледа лавиците, пълни с книги, картините, инкунабулите, шкафа с инструментите, двете бюра, твоя автопортрет, а на бюрото – Кар, който още не бях успял да прочета, и ръкописа под лупата, последната придобивка: шейсет и трите страници от
Адриа го настани да седне от другата страна на бюрото, срещу него, и няколко секунди си мислех каква ли ще е тази мъка, която предизвикваше гримасата на болка, замръзнала на лицето на непознатия. Той отвори ципа на чантата с известно затруднение и извади оттам нещо, грижливо завито в хартия. Внимателно го разопакова. Адриа видя един мръсен парцал, потъмнял от мръсотия, по който все още личаха тъмни и светли каренца. Непознатият махна хартията и сложи парцала на бюрото; с жестове, наподобяващи литургични, го разгъна внимателно, сякаш в него съхраняваше ценно съкровище. Заприлича му на свещеник, който разстила корпорала462 върху олтара. След като разгъна парцала, с известно разочарование видях, че вътре няма нищо. Един шев по средата, като граница, го разделяше на две равни части. Не можах да прозра какви спомени криеше. После непознатият си свали очилата и с една книжна кърпичка избърса дясното си око. Като усети почтителното мълчание на Адриа, без да престава да го гледа в очите, каза, че не плаче, просто от няколко месеца има много неприятна алергия, която му причинява и така нататък, и така нататък, и се усмихна, сякаш молеше за извинение. Огледа се и хвърли кърпичката в кошчето. После с движение, смътно напомнящо литургичен жест, посочи вехтия мърляв парцал, протягайки напред и двете си ръце. Сякаш го подканяше да зададе въпрос.
– Какво е това? – попитах.
Непознатият сложи длани върху парцала и като постоя така няколко секунди, сякаш произнасяше наум дълбока молитва, каза с променен глас: сега представете си, че обядвате вкъщи с жена си, тъщата и трите дъщерички, тъщата е малко настинала, и изведнъж...
Непознатият вдигна глава и сега вече очите му бяха пълни с истински сълзи, не от алергии и така нататък. Но не направи никакво движение, за да избърше сълзите си от болка, погледна втренчено пред себе си и повтори представете си, че обядвате вкъщи с жена си, с тъщата, която е понастинала, и трите дъщерички, постлана е новата покривка на сини и бели каренца, защото днес малката Амеличе, най-голямата, има рожден ден, и изведнъж някой разбива външната врата, без дори да е позвънил, и влиза въоръжен до зъби, заедно с петима войници, стъпват тежко и всички до един не спират да крещят schnell, schnell463 и raus, raus464, и както си обядваш, те изхвърлят от дома ти завинаги, за цял живот, без да можеш да погледнеш назад, да погледнеш празничната покривка, новата, беше я купила моята Берта преди две години, без да можеш да вземеш нищо, само с дрехите на гърба. Какво значи raus, татко, пита Амеличе, а аз не можах да я предпазя от удара на една нетърпелива пушка, която настояваше raus, raus, защото немският се разбира от само себе си, защото е езикът, и който казва, че не го разбира, е злонамерен и ще си плати. Raus!
След две минути слизаха надолу по улицата, тъщата кашляше, с калъф с цигулка в ръце, който дъщеря й, след като се върна от репетиция, беше оставила в антрето; децата, с широко отворени очи, моята Берта, бледа, притиснала до гърдите си малката Жулиет. Надолу по улицата, почти тичешком, защото, види се, войниците много бързаха, и немите погледи на съседите зад прозорците, и аз хванах ръчичката на Амелия, която днес навършваше седем години и плачеше, защото я болеше вратът от удара и защото немските войници са страшни, а горката Труде, на пет годинки, ме помоли да я взема на ръце и аз я взех на ръце, а Амелия трябваше да тича, за да ни настигне, и накрая стигнахме на Стъкления площад, където беше камионът, не бях усетил, че още стискам силно салфетката на сини и бели каренца.
Имало е и по-човечни, така ни казаха по-късно. Казвали може да вземете двайсет и пет килограма багаж и разполагате с половин час, за да го съберете, така че schnell. И тогава започваш да си мислиш за всичко, което има в една къща. Какво ще вземеш със себе си? И къде ще го занесеш? Стол? Книга? Кутията от обувки със снимките? Сервизи? Крушки? Дюшека? Мамо, какво значи schnell? И колко са двайсет и пет килограма? Накрая грабваш ненужния ключодържател, който виси забравен в антрето и който, ако си оцелял и не си го разменил за залък мухлясал хляб, ще се превърне в свещен символ на онзи щастлив и нормален живот, който си живял преди нещастието. Майко, защо сте взели това? Ти мълчи, отговори ми тъщата.
Да напуснеш дома си завинаги, под ритъма на войнишките ботуши, да напуснеш този живот с жена си, пребледняла от панически страх, дъщеричките, ужасени, тъщата всеки момент ще припадне, а аз не можех нищо да направя. Кой ни беше издал, след като живеехме в християнски квартал? Защо? Откъде знаеха? Как надушваха евреите? Вече в камиона, за да не виждам отчаянието на децата, се питах кой, как и защо. Когато ни накараха да се качим на камиона, пълен с уплашени хора, смелата Берта с малката, а аз с Труде се оказахме в единия край. Тъщата с кашлицата си, малко по-далеч, и Берта се развика къде е Амелия, Амеличе, дъще, къде си, не се отделяй, Амелия, и една ръчичка си проправи път и се хвана за крачола на панталона ми и тогава горката Амеличе, уплашена, още по-уплашена, след като за малко беше останала сама, ме погледна отдолу, молейки за помощ, и тя искаше да я взема на ръце, но не ме молеше, защото Тру беше по-малка, този поглед никога няма да го забравя, никога, дъщеря ти моли за помощ, а ти не знаеш как, не можеш с нищо да й помогнеш и ще отидеш в ада, задето не си помогнал на дъщеричката си в беда. Хрумна ми единствено да й дам салфетката на сини и бели каренца и тя я сграбчи с две ръце и ме погледна с благодарност, сякаш й бях подарил безценно съкровище, талисман, който ще я пази да не се загуби никога, където и да отиде.
Талисманът не помогна, защото след друсането в камиона и два, три или четири дни в един задушаващ и вонящ запечатан товарен вагон, изтръгнаха Тру от ръцете ми въпреки отчаянието ми и когато ме удариха с палка по главата, така че останах полузамаян, малката Амелия беше изчезнала, струва ми се, подгонена от кучета, които лаеха непрестанно. Берта с малката Жулиет на ръце, вече не знам къде бяха, а двамата с Берта не можахме дори да се погледнем за последен път, поне за да споделим нямото отчаяние, което слагаше край на нашето толкова трудно градено щастие. Майката на Берта продължаваше да кашля, вкопчена в цигулката, а Труде, къде е Тру, която позволих да отнемат от ръцете ми. Повече не ги видях. Само няколко мига след като ни накараха да слезем от влака, загубих завинаги моите жени. Рсрсрсрсрсрсрс. И макар че ме блъскаха и ми крещяха заповеди в ухото, като обръщах отчаяно глава натам, къдете може би бяха те, видях как двама войници, с цигара в уста, изтръгваха бебета като моята Жулиет от ръцете на майките им и ги запращаха в дървените стени на вагона, за да се вразумят най-после жените. Тогава реших да престана да говоря и с Бога на Авраам, и с Бога на Иисус.
– Рсрсрсрсрс. Рсрсрсрсрсрсрсрс.
– Извинете... – принуди се да каже Адриа.
Мъжът ме погледна с учуден, отсъстващ поглед. Може би изобщо не съзнаваше, че е пред мен, като че ли беше повтарял хиляди пъти историята, която ми разказваше, за да посмекчи болката.
– Звъни се на вратата... – каза Адриа, погледна часовника и стана. – Един приятел, който...
И излезе от кабинета, преди гостът да
– Хайде, хайде, хайде, хайде, че тежи... – каза Бернат, като влезе в апартамента, нарушавайки атмосферата, с обемист пакет в ръце. – Къде да го сложа?
Вече в кабинета, се изненада, като видя непознат човек.
– О, извинете.
– На бюрото – каза Адриа, влизайки след него.
Бернат постави пакета на бюрото и се усмихна стеснително на непознатия.
– Здравейте – каза.
Старецът кимна с глава в отговор, но не каза нищо.
– Хайде, помагай – каза Бернат, като се опитваше да извади компютъра от кашона. Адриа дръпна кашона надолу и апаратът, хванат здраво от Бернат, излезе.
– Сега съм...
– Виждам. Да дойда ли по-късно?
Понеже говорехме на каталонски, си позволих да бъда по-ясен и му казах, че посещението е неочаквано и ми се струва, че ще бъде дълго. Да се видим утре, ако ти е удобно.
– Няма проблем. – Попита дискретно за непознатия посетител: – Някакъв проблем?
– Не, не.
– Добре. Тогава до утре. – За компютъра: – Дотогава не го бърникай.
– Изобщо няма да ми мине през ума.
– Ето клавиатурата и мишката. Взимам си големия кашон.
А утре ще ти донеса принтера.
– Много ти благодаря.
– Ще благодариш на Льоренс, аз съм само посредник.
Погледна към непознатия и му каза всичко хубаво. Той отново кимна с глава. Бернат излезе с думите няма нужда да ме изпращах, занимавай се с госта.
Излезе от кабинета и чуха как затваря външната врата. Седнах отново срещу моя гост. С жест поисках извинение за краткото прекъсване и казах простете. Направих му знак с ръка да продължи, сякаш не бяхме прекъсвали заради Бернат, който ми донесе стария компютър на Льоренс, за да видим дали най-после ще се реша да се откажа от нездравия навик да пиша на ръка, и то с автоматична писалка. Дарението беше обвързано със задължението да се изкара ускорен курс от хикс урока, като стойността на хикс зависеше от търпението както на получателя, така и на дарителя. Но наистина, най-после се бях съгласил да изпитам на гърба си що за нещо е компютърът, от който всички се възхищаваха, а на мен изобщо не ми трябваше. Като видя моя жест, без видимо да се смути от прекъсването, сякаш знаеше текста си наизуст, старчето продължи с думите години наред съм си задавал въпроса, въпросите, защото те са много, макар да се свеждат до един. Защо оцелях точно аз? Защо, след като не ставах за нищо и бях позволил без никаква съпротива войниците да отведат трите ми дъщери, жена ми и настиналата ми тъща. Никакъв опит за съпротива. Защо трябваше да оцелея аз, защо, нали животът ми дотогава беше абсолютно безполезен, водех счетоводството на
Престана да изрежда факти, все така втренчил поглед пред себе си, без да гледа наникъде, защото тази болка не може да се изкаже, ако гледаш в нечии очи. Преглътна слюнката си, а аз, залепен за стола, дори и не помислих, че след толкова приказки на непознатия ще му дойде добре чаша вода. Сякаш нямаше нужда от това, той продължи разказа си с думите и така прекарах живота си, с наведена глава, оплаквах своето малодушие и се питах как да поправя злото, докато не ми хрумна мисълта да се скрия там, където споменът никога няма да може да ме настигне. Потърсих някакво убежище: сигурно сбърках, но имах нужда от закрила и се опитах да се обърна към Бога, на когото не се доверявах, защото не си беше мръднал пръста, за да спаси невинните. Не знам дали ще можете да ме разберете, но крайното отчаяние те кара да вършиш странни неща: реших да постъпя в картезиански манастир, но там ме увериха, че това, което съм намислил, не е разумно. Никога не съм бил религиозен; християнин съм по кръщение, макар че вкъщи религията никога не е била нещо повече от социален обичай и родителите ми предадоха това безразличие към религията. Ожених се за любимата ми Берта, моята храбра съпруга, беше еврейка, но от нерелигиозно семейство, и не се поколеба да се събере с гой от любов. Тя ме направи евреин по душа. След отказа на картезианците лъгах и на другите две места, където отидох, не посочих изобщо причините за моята болка; нито пък я показах. И от едното, и от другото място научих какво трябва да казвам и какво трябва да премълчавам, така че, когато почуках на четвъртата врата, на ахелското абатство „Свети Бенедикт“, вече знаех, че никой няма да попречи на моето късно призвание, и умолявах, ако това не противоречи на послушанието, да ми позволят да живея в манастира, като върша винаги най-скромната работа. И от този ден отново почнах да разговарям по мъничко с Бога и научих кравите да ме слушат. В този момент осъзнах, че от известно време телефонът звъни, но не посмях да го вдигна. Най-малкото защото за пръв път от две години не се бях уплашил, че звъни. Непознатият, който вече не беше съвсем непознат, казваше се Матиас, а известно време се е казвал брат Роберт, погледна към телефона, после към Адриа, в очакване на някаква реакция. Тъй като домакинът не показваше никакъв интерес и не се обаждаше, продължи да говори.
– Та така – каза, за да си помогне да продължи. Но може би вече беше казал всичко, защото започна да сгъва мръсния парцал, сякаш прибираше сергията след тежък ден на уличния пазар. Действаше много внимателно, впрегнал петте сетива. Сложи сгънатия парцал пред себе си. Повтори en dat is alles465, сякаш нямаше нужда от повече обяснения. Тогава Адриа наруши дългото си мълчание и попита защо дойдохте да ми разкажете всичко това. И добави аз какво общо имам?
Никой от двамата не усети, че в някакъв момент на телефона му беше писнало да звъни напразно. Сега се чуваше само приглушеният шум от колите по улица „Валенсия“. Двамата мълчаха, сякаш се вслушваха в шума от движението в барселонския квартал Ешампле. Накрая погледнах стареца в очите, а той, без да ме гледа, каза с всичко това ви признавам, че не знам къде е Бог.
– Да, аз...
– В продължение на много години, в манастира, Той беше част от живота ми.
– За вас този опит беше ли полезен?
– Не вярвам. Но искаха да ми внушат, че страданието не е създадено от Бога, а е следствие от човешката свобода.
Сега вече ме погледна и продължи с малко по-висок глас, сякаш беше на митинг. А земетресенията? А наводненията? И защо, когато някой върши зло, Бог не го възпира? А?
Сложи длани на сгънатия парцал:
– Говорил съм много с кравите, когато като монах вършех селска работа. Винаги съм стигал до отчайващото заключение, че виновен е Бог. Защото не е възможно злото да произтича единствено от волята на злодея. Прекалено лесно е. Даже ни позволява да го убием: умряло куче не хапе, казва Бог. А не е вярно. И без куче бесът си остава вътре в нас вовеки веков.
Огледа се, без да обръща внимание на книгите, които толкова го бяха удивили, когато влезе в кабинета. Отново подхвана нишката.
– Стигнах до заключението, че щом всемогъщият Бог позволява да има зло, значи Бог е пошла измислица. И нещо в мен се прекърши.
– Разбирам ви. И аз не вярвам в Бога. Виновният винаги има име и фамилия. Казва се Франко, Хитлер, Торкемада466, Амалрик467, Иди Амин, Пол Пот, Адриа Ардевол или както искате. Но има име и фамилия.
– Не вярвайте на това. Оръдието на злото има име и фамилия, но злото, същността на злото... това още не съм си го изяснил.
– Само не ми казвайте, че вярвате в дявола.
Няколко секунди ме гледа мълчаливо, сякаш преценяваше думите ми, нещо, което даже ме накара да се гордея. Но не, умът му беше другаде. Явно не му се философстваше.
– Тру, с кестеняви коси, Амелия, с коси като черен кехлибар, малката Жулиет, руса като слънце. И настиналата тъща. И моята крепост, жена ми, която се казваше Берта и която трябва да смятам за мъртва вече петдесет и четири години и десет месеца. Не мога да не се чувствам виновен за това, че още съм жив. Всеки ден се събуждам с мисълта, че ги предавам, всеки ден... а сега, когато навърших осемдесет и пет години и още не съм успял да умра, продължавам да изпитвам същата болка със същата сила, както първия ден. Затова, понеже въпреки всичко никога не съм вярвал в прошката, съм се стремил да си отмъстя...
– Моля?
– ...и открих, че отмъщението никога не може да бъде пълно. Можеш да беснееш само срещу тъпака, който се е оставил да го хванат. Но винаги ти остава неудовлетворението при мисълта за онези, които са останали ненаказани.
– Разбирам ви.
– Не ме разбирате – прекъсна ме сухо. – Защото отмъщението предизвиква още повече болка и не носи удовлетворение. И аз се питам: щом не мога да простя, защо отмъщението не ме радва? А?
Млъкна и аз уважих мълчанието му. Бях ли си отмъщавал аз някога на някого? Сигурно, в хилядите злини на ежедневния живот, със сигурност, да. Погледнах го в очите и настоях:
– В коя част от вашата история се появявам аз?
Казах го малко объркан, не знам дали очаквах някаква роля в онзи толкова болезнен живот, или исках да ускоря това, от което вече се страхувах.
– Точно сега на сцената излизате вие – отговори, скривайки една полуусмивка.
– Какво искате?
– Дошъл съм да си взема обратно цигулката на Берта.
Телефонът взе да звъни, сякаш аплодираше пламенно изпълнителите на забележителен рецитал.
461 Господин (нидерл.). – Б. пр.
462 Корпорал: в западния обред на Католическата църква – квадратно парче плат, което се разгъва върху олтара по време на евхаристийното богослужение; съответства на православния илитон. – Б. р.
463 Бързо, бързо (нем.). – Б. пр.
464 Вън, вън (нем.). – Б. пр.
465 И това е всичко (нидерл.). – Б. пр.
466 Томас де Торкемада (1420–1498) – доминикански монах, първи главен инквизитор на Испания. – Б. р.
467 Вероятно става дума за Арналдо Амалрик, или Арнò Аморй (ок. 1160–1225) – цистерциански абат, папски легат, ръководил кръстоносния поход срещу албигойците. – Б. р.
* * *
Бернат включи компютъра в мрежата, пусна го и докато чакаше екранът да оживее, му обясних какво се беше случило предния ден. Колкото повече слушаше, толкова повече устата му се изкривяваше от изумление.
– Какво? – попита, извън себе си.
– Разбра ме – отговорих му.
– Ти си... Ти си... Ти си луд, пич!
Включи мишката и клавиатурата. Удари яростно по бюрото и взе да се разхожда из кабинета. Отиде до шкафа с инструментите и го отвори с прекален замах, като че ли искаше да се увери в това, което току-що му бях казал. Затвори го гневно.
– Гледай да не ми строшиш стъклото – предупредих го.
– По дяволите стъклото! По дяволите и ти, мамка му, защо не ме предупреди?
– Защото щеше да ми го избиеш от главата.
– Естествено! Ама как си могъл...
– Много просто: човекът стана, отиде до шкафа, отвори го и извади сторионито. Погали го, а Адриа го наблюдаваше с любопитство и малко недоверчиво. Човекът прегърна цигулката и се разплака; Адриа не каза нищо. Мъжът взе един лък от шкафа, обтегна го, погледна ме, за да поиска позволение, и взе да свири. Не звучеше много добре. Никак не звучеше добре.
– Не съм цигулар. Тя беше. Аз бях само любител.
– А Берта?
– Беше изключителна жена.
– Да, но...
– Беше първа цигулка на Антверпенската филхармония.
Започна да свири една еврейска мелодия, която бях чувал неведнъж, но не се сещах точно какво е. Но тъй като не се справяше с цигулката, накрая я изпя. Косата ми настръхна.
– На мен ми настръхна косата заради теб, да вземеш да подариш тази цигулка, мамка му!
– Така изисква справедливостта.
– Бил е измамник, глупако! Не разбираш ли? Боже мой. На нашия Виал му се разгони фамилията. След толкова години... Какво щеше да каже баща ти? А?
– Не ставай смешен. Никога не си искал да свириш на нея.
– Но умирах от желание, мамка му! Не знаеш ли какво може да значи едно „не“? Не знаеш ли, че когато ти ми казваше свири на нея, вземи я за турнето, Бернат се усмихваше стеснително, оставяше инструмента в шкафа, поклащаше отрицателно глава и казваше не бива, не бива, това е прекалено голяма отговорност? А?
– Това е „не“.
– „Не“ означава „да“, мамка му. Означава, че страшно ми се иска! – Очите на Бернат ще изскочат: – Толкова ли е трудно да се разбере?
Адриа помълча известно време, сякаш му беше трудно да смеле толкова много житейска философия.
– Виж, малкия, ти си просто един нещастник – продължи Бернат. – И си се оставил да те измами някакъв тип, който ти е излязъл с една сълзлива история.
Посочи компютъра.
– А аз съм дошъл да ти помогна.
– Може би да го оставим за някой друг ден, а? Днес сме... малко...
– Егаси, момче, какъв тъпак си, да подариш цигулката на първия ревльо, който почука на вратата ти! Не мога да повярвам.
След като изпя мелодията, старецът остави цигулката и лъка в шкафа, отново седна и каза срамежливо на моята възраст човек може да свири на цигулка само за себе си. Всичко изневерява, пръстите не те слушат, а ръката няма сила, за да държи добре инструмента.
– Разбирам.
– Да си стар, е неприлично. Старостта е нещо неприлично.
– Разбирам.
– Не разбирате. Аз бих искал да умра преди жената и дъщерите, а ето че се превръщам в немощен старец, сякаш имам някакъв интерес да се вкопчвам в живота.
– Добре запазен сте.
– Приказки. Тялото никак не ме слуша. Трябваше да умра преди повече от петдесет години.
– И за какъв дявол му е притрябвала цигулката на тоя тъпанар, щом иска да умира? Не виждаш ли, че си противоречи?
– Това е моето решение, Бернат. И вече е свършено.
– Мръсник! Кажи къде е този нещастен кретен и аз ще го убедя да...
– Край. Вече нямам сториони. Моето вътрешно усещане е, че... съм допринесъл да има справедливост. Чувствам се добре. С две години закъснение.
– А аз се чувствам ужасно. Сега разбирам – нещастният кретен си ти.
Седна, пак се изправи. Не можеше да повярва. Застана срещу Адриа:
– Защо казваш „с две години закъснение“?
Старецът седна. Ръцете му леко трепереха. Сложи ги върху мръсния парцал, който още стоеше на бюрото, грижливо сгънат.
– Не сте ли мислили за самоубийство? – неволно го казах с такъв тон, с какъвто лекарят пита болния дали му харесва лайката.
– Знаете ли как Берта успя да я купи? – отговори с въпрос старецът.
– Не.
– Мога да мина и без нея, скъпи Матиас. Мога да живея като...
– Да, разбира се. Можеш да свириш на твоята цигулка, няма нищо страшно. Но аз ти казвам, че си струва да направим това усилие. Моите родители могат да дадат половината от стойността.
– Не искам да имам дългове към твоето семейство.
– То е и твое, Берта! Защо не можеш да приемеш, че...
Тогава се намеси тъщата, по това време още не беше настинала. Беше времето между двете войни, когато животът шеметно се връщаше и музикантите можеха да се занимават с музика, а не да гният в окопите, беше времето, когато Берта Алпартс безброй часове опитваше една недостижима сториони, с красив звук, уверен, дълбок, която й предлагаше Жул Аркан на една не съвсем приемлива цена. Беше точно в деня, когато Труде, второто дете, навърши половин година. Още не беше се родила Жулиет. Вечерта, за пръв път, откакто живеехме заедно, тъщата не беше вкъщи и когато се прибрахме след работа никой не беше приготвил вечерята. Докато с Берта приготвяхме нещо набързо, пристигна тъщата, натоварена, и сложи на масата един разкошен тъмен калъф. Настъпи плътна тишина. Спомням си, че Берта ме гледаше, търсейки отговор, какъвто аз не можех да й дам.
– Отвори това, дъще – каза тъщата.
Понеже Берта не се осмеляваше, майка й я окуражи:
– Идвам от работилницата на Жул Аркан.
Тогава Берта се втурна към калъфа и го отвори. Всички се наведохме над него и Виал ни намигна. Тъщата беше решила, че щом в нашия дом за нея се грижат добре, спестяванията й могат да осъществят мечтата на нейната дъщеря. Горката Берта цели два часа остана като няма от вълнение, неспособна до нищо да се докосне, неспособна да вземе инструмента, сякаш не се чувстваше достойна, докато Амеличе, нашата голяма дъщеря, която тогава беше много малка, с коси като черен кехлибар, не й каза хайде, майко, искам да чуя как звучи. Как хубаво свиреше на нея моята Берта... Как хубаво... В тази цигулка бяха всички спестявания на моята тъща. Всички. Имаше и една тайна, която никога не поиска да ни каже. Струва ми се, че продаде един апартамент, който имаше в Шотен.
Мъжът млъкна, с поглед, зареян оттатък препълнената с книги стена. После, сякаш това беше краят на историята, каза струваше ми много години, докато стигна до вас, до цигулката на Берта, господин Ардефол.
– По дяволите, това не е никакъв аргумент, Адриа. Може да ти разкаже каквато си иска измислена история, не разбираш ли?
– Как стигнахте до мен? – попита Адриа заинтригуван.
– С търпение и с помощ... Детективите ме уверяваха, че вашият баща е оставял много следи навсякъде, където е минавал. Вдигал е много шум, когато се е движел.
– Оттогава са минали много години.
– Прекарах много години в плач. Досега не бях готов да свърша определени неща, между които и да си върна цигулката на Берта. И все пак минаха още две години, докато дойда да ви посетя.
– Преди две години едни използвачи ми говориха вероятно за вас.
– Аз не съм давал такива инструкции. Исках само да зная къде сте.
– Искаха да действат като посредници при продажбата – настоя Адриа.
– Опазил ме Господ от посредници: патил съм от такива хора. – Погледна Адриа, вперил очи в очите му. – В никакъв случай не би ми хрумнало да говоря за покупко-продажба.
Адриа го наблюдаваше, без да помръдне. Старецът се приближи до него, сякаш искаше да заличи всякаква следа от посредници между тях:
– Не съм дошъл за покупко-продажба, дошъл съм да си върна нещо.
– Преметнали са те, Адриа. Оставил си се да те преметне един хитър измамник. Един толкова интелигентен мъж като теб...
Понеже Адриа не каза нищо, старецът продължи да говори:
– Когато ви открих, първо исках да ви опозная. На моите години вече не бързам заникъде в живота.
– Защо решихте да постъпите така?
– За да разбера дали трябва да ви търся сметка за постъпките ви.
– Още отсега ви казвам, че се чувствам виновен за всичко.
– Затова ви проучих, преди да ви посетя.
– Какво искате да кажете?
– Прочетох „Естетическата воля“ и другата, дебелата. „История на
Щракаше с пръсти, за да подпомогне остарялата си памет.
– ...на европейската мисъл“ – каза Адриа с много, ама много добре прикрита гордост.
– Точно така. И един сборник със статии, сега не си спомням как се казва... Препрочитах ги като вманиачен през последните месеци. Само не ме карайте да говоря за тях, защото...
Пипна челото си, за да се разбере, че не е много добре с главата.
– А защо?
– И аз не знам защо. Предполагам, защото започнах да ви уважавам. И защото по думите на разследващите вие нямате нищо общо с...
Не пожелах да му противореча. Аз нямах нищо общо с... но имах много общо с баща си. Вероятно не беше естетично да говорим за това сега. Така че си замълчах. Само повторих защо искахте да ме проучите, господин Алпартс.
– Имам време в излишък. И опитвайки се да поправя злото, допуснах много грешки: първата – да повярвам, че като се скрия, ужасът ще изчезне; а най-голямата – да предизвикам нови ужаси поради липса на предвидливост.
Говори ми часове наред, а на мен и през ум не ми мина да му предложа чаша вода. Разбрах, че тази дълбока мъка тръгва от объркани и безредни истории, които я правеха още по-дълбока и кървяща.
Матиас Алпартс влезе вкъщи, след като се бях наобядвал, в два и нещо. Не мръднахме от кабинета до девет вечерта, с изключение на две прекъсвания, за да отидем до тоалетната. Сега вече от часове прозорците пропускаха тъмнината от улицата и движещото се отражение на фаровете на минаващите коли. Тогава се погледнахме и усетих, че още малко и ще припадна.
Предвид напредналото време преговорите бяха бързи: зелен фасул, картофи и лук, сварени. И тортиля. Докато приготвях вечерята, ме помоли отново да отиде в тоалетната и аз се извиних за това, че съм толкова невнимателен домакин. Матиас Алпартс ме извини с жест и веднага се затича към тоалетната. Докато тенджерата под налягане свистеше, се върнах в кабинета и сложих цигулката на бюрото. Гледах я дълго. Направих една дузина снимки с твоя исторически фотоапарат, който си стоеше там, където го беше оставила; снимах я, докато ми свърши филмът. В лице, в гръб, отстрани, грифа, ключовете, струнника и няколко детайла от украсата. По средата на операцията Матиас Алпартс се върна от тоалетната и взе да ме наблюдава мълчаливо.
– Добре ли сте? – попитах, без да го гледам, докато се опитвах да снимам Laurentius Storioni me fecit през ефа.
– На моята възраст просто трябва да внимавам, нищо по-специално.
Прибрах отново цигулката в шкафа и погледнах Матиас Алпартс в очите.
– Как мога да съм сигурен, че сте ми казали истината? Как мога да знам, че вие сте Матиас Алпартс?
Старецът извади от чантата някаква лична карта с неговата снимка и ми я подаде.
– Аз съм аз, както може да видите. – Взе си обратно личната карта. – Относно това дали казвам истината, боя се, че не мога да ви дам никакво доказателство.
– Надявам се, ще ме разберете, трябва да съм сигурен – каза Адриа, мислейки повече за Сара и колко доволна щеше да бъдеш, ако съм достатъчно смел и върна цигулката.
– Не знам какво още мога да ви покажа... – каза Алпартс с нотка на уплаха, като прибираше личната карта в чантата. – Казвам се Матиас Алпартс и за мое нещастие съм единственият собственик на тази цигулка.
– Не ви вярвам.
– Не знам какво повече мога да ви кажа. Както вероятно разбирате, вкъщи не пазим никакво удостоверение за... Та аз не намерих дори семейните снимки, когато можах да се върна вкъщи. Всичко бяха съсипали, бяха унищожили спомените ми.
– Позволете ми да ви нямам доверие – казах, без да искам да го кажа.
– Имате пълно право – каза той. – Но аз ще направя всичко възможно, за да си върна този инструмент: той ме свързва с моето минало и с миналото на моето семейство.
– Наистина ви разбирам. Но...
Той ме погледна, сякаш излизаше от кладенеца на спомените си, с болка, стичаща се по цялото му лице.
– Да ви разкажа всичко това, за мен беше връщане в ада. Бих искал това усилие да не отиде напразно.
– Разбирам ви. Но в документа, който аз притежавам, като собственик на инструмента не е посочено вашето име.
– Така ли? – учуден, объркан, даже ми стана малко мъчно за него.
И двамата мълчаха известно време. От кухнята заприижда миризмата на врящите в тенджерата зеленчуци.
– А! Разбира се! – подскочи. – Трябва да е на името на жена ми, разбира се, къде ми е бил умът!
– А жена ви се казва...
– Казваше се – поправи ме, жесток към самия себе си. – Казваше се Берта Алпартс.
– Не. И това не е името, посочено в документа.
Млъкнахме. Даже съжалих, че съм започнал това отчаяно пазарене. Но Адриа запази мълчание. Тогава Матиас Алпартс подсвирна леко и каза ама, разбира се, купи я тъщата!
– Как се казваше тъща ви?
Няколко секунди постоя замислен, сякаш му беше трудно да си спомни нещо толкова просто. Погледна ме с блеснали очи и каза Нече де Бук.
Нече де Бук. Нече де Бук... Името, което ми беше написал баща ми и което никога не съм забравял само от нечиста съвест. И се оказва, че въпросната Нече де Бук е била една настинала тъща.
– Измамили са те!
– Бернат, млъкни. За мен с това въпросът приключи.
– Егаси глупака.
– Нече де Бук, повтори посетителят. Знам само, че цигулката пристигна в Биркенау като член на семейството: във влака, с който ни караха, видях, че настиналата тъща я беше прегърнала, сякаш беше една от внучките й. Студът вледеняваше мислите. С труд се добрах до ъгъла, където седеше до друга възрастна жена. Усетих ръчичките на Амелия, вкопчени в панталона ми – следваше ме в трудния път през вагона, натъпкан с тъжни хора.
– Мамо, защо сте я взели?
– Не искам да ни я откраднат. Тя е на Берта. – Нече де Бук беше жена с характер.
– Мамо, но нали...
Тогава ме погледна с черните си очи и ми каза Матиас, не виждаш ли, че са настъпили тежки времена? Не ми дадоха време дори да взема бижутата, но тази цигулка няма да ми я откраднат. Кой знае дали...
И отново погледна пред себе си. Кой знае дали един ден няма да потрябва, за да ни изхранва, вероятно това искаше да каже тъщата. Не се осмелих да й взема цигулката, да я хвърля на прогнилия под на вагона и да й кажа да се погрижи за Амелия, защото детето продължаваше да се държи за крачола ми и не ме пускаше. Аз носех Тру на ръце, а Жулиет и Берта повече не ги видях никога, защото пътуваха в друг вагон. Как ще ви мамя, господин Ардефол? В друг вагон, в несигурността към сигурната смърт. Защото знаехме, че отиваме на смърт.
– Татко, много ме боли тук, отзад.
Амеличе пипаше тила си. Оставих някак си Труде на пода и разгледах тила на Амелия. Голяма цицина с рана по средата, която започваше да се възпалява. Можах единствено да я целуна с безсилна обич. Горкичката, от този момент не се оплака повече. Отново взех малката на ръце. След малко Тру ме хвана за лицето, за я погледна в очите, и ми каза гладна съм, татко, кога ще пристигнем. Тогава казах на малката Амеличе понеже вече си голяма, трябва да ми помогнеш, а тя отговори да, татко. С голям труд сложих Тру на пода, поисках салфетката от сестра й и с ножа, с който ми услужи един мълчалив мъж с брада, срязах внимателно салфетката на две равни части и дадох по едно парче на всяка от моите дъщерички; и горката Труде повече не каза, че е гладна, и Амеличе и Тру застанаха заедно прави, облегнати на краката ми, хванали мълчаливо парчето чудодейна салфетка.
Най-жестокото беше да знаем, че водим дъщеричките си на смърт, хванати за ръка: аз бях съучастник в убийството на моите деца, които се вкопчваха за врата или за краката ми, а леденият въздух във вагона не можеше да се диша и никой не гледаше в очите на другите, защото всички ни тровеха едни и същи мисли. И единствено Амеличе и малката Труиче имаха салфетка на каренца само за тях. Матиас Алпартс отиде до бюрото и сложи длан върху мръсния парцал, който вече беше сгънат внимателно. Това ми остана от рождения ден на Амелия, моята голяма дъщеря, когато я убиха, беше навършила току-що седем годинки. Тру беше на пет, Жулиече – на две, а Берта на трийсет и две, моята настинала тъща беше прехвърлила шейсетте...
Взе парцала, погледна го благочестиво и изрече още не знам какво чудо стана, та събрах двете половинки. Сложи салфетката на бюрото, отново със същото благоговение, с каквото свещеникът разгъва и сгъва корпорала в олтара.
– Господин Алпартс – казах, повишавайки леко глас.
Старецът ме погледна, учуден, че го прекъсвам. За момент изглеждаше, че не знае къде е.
– Трябва да хапнем малко.
Хапнахме в кухнята, сякаш ставаше дума за неофициално посещение. Въпреки мъката Алпартс яде с апетит. Разгледа с любопитство съда със зехтин, показах му как да го използва и поля зеленчуците. При този успех, извадих твоя порон, който от много време не ползвах, откакто ти умря. Бях го прибрал, за да не го счупя. Струва ми се, че не съм ти казвал това. Налях малко вино, показах му как се пие с него и за първи и последен път Матиас Алпартс се смя от сърце. Пи от порона, изцапа се, все така засмян, и ми каза просто така bedankt, heer Ardefol468. Може би искаше да ми благодари за смеха; не нямах желание да си изяснявам.
Никога няма да узная със сигурност дали Матиас Алпартс е изживял всичко това, което ми разказа. В дъното на душата си знам, но никога няма да бъда напълно сигурен. Във всеки случай се предадох пред една история, която ме сломи, мислейки си за теб и какво би искала да направя.
– Прахосал си наследството си, приятелю мой. Ако още мога да те наричам приятел.
– След като цигулката е моя, защо толкова се безпокоиш?
Защото винаги съм си мислил, че ще наследя цигулката, ако ти умреш преди мен.
– Защото не е ясно дали историята на оня тип е истина. И макар че няма никога вече да сме приятели, после ще те науча да работиш с компютъра.
Каза ми, ако погледнете през звуковия отвор, mijnheer Ардефол, че видите, че пише Laurentius Storioni Cremonensis me fecit 1764, а отстрани има два знака, като две звездички. И под Cremonensis – една неравна черта, ту по-дебела, ту по-тънка, която започва при
Адриа взе цигулката и я разгледа. Никога не беше обръщал внимание, но действително беше така. Погледна Матиас, отвори уста, затвори я и остави цигулката на бюрото.
– Да, така беше – потвърди Бернат. Аз също го знаех, но цигулката не беше моя, за съжаление.
Адриа отново остави цигулката на бюрото. Сега трябваше да вземе решение. Всъщност знам, че никак не се затрудних. Но останахме още два часа, преди да се разделим. Дадох му оригиналния калъф, оня с едно тъмно петно, което нямаше начин да се изчисти.
– Ти си стопроцентов тъпак.
– Жестоката болка е карала Матиас Алпартс да продължава да живее, сякаш е на годините, на които е бил в деня, когато е загубил всичко. Тази болка ме накара да се предам.
– Неговата история те била накарала да се предадеш. Не, неговият разказ.
– Може би. И какво от това?
Мъжът погали нежно, с върха на пръстите си, капака на цигулката. Ръката му се разтрепери. Скри я засрамен и се обърна към мен:
– Болката се задълбочава и е по-силна, когато страда безпомощно същество. И увереността, че си могъл да предотвратиш това с една героична постъпка, те измъчва през целия живот и през цялата смърт. Защо не крещях, защо не удуших войника, който удари с приклада малката Амелия, защо не крещях, защо не спрях влака, защо не убих есесовците, които ни заповядваха ти надясно, ти наляво, ей, ти, чуваш ли ме?
– Къде са дъщерите ми?!
– Какво говориш?
– Къде са дъщерите ми? Изтръгнаха ги от ръцете ми!
Матиас, прав, с разперени ръце, изскочили очи, пред войника, който беше извикал офицера.
– Какви ми ги дрънкаш. Хайде. Заминавай!
– Не! Амелия, с коси като черен кехлибар, Тру, с кестеняви коси като горско дърво, бяха с мен.
– Казах ти да заминаваш. Мини вдясно и не пречи.
– Дъщерите ми! И Жулиет, със златни къдрици! Малко момиченце, много живо. Пътуваше в друг вагон, чувате ли ме!
Войникът, отегчен от такава настойчивост, го удари с приклада по челото. Падайки почти в безсъзнание, видя на земята едно от двете парчета от салфетката, взе го и го стисна здраво, сякаш беше една от дъщеричките му.
– Виждате ли? – наведе глава пред Адриа, като отметна малкото си останала коса: имаше нещо странно на главата, нещо като стар белег от тази все още близка болка.
– Заставай в редицата или ще ти смажа черепа – каза спокойният глас на доктор Буден, офицера, сложил ръка на кобура. Беше по-късно от обикновено и той беше малко тревожен, особено след разговора с доктор Фойгт, който искаше от него резултати в едно или в друго, измисли нещо, по дяволите, не е толкова трудно. Но искам доклад с резултатите. Матиас Алпартс не можа да види очите на онова чудовище, защото козирката скриваше почти цялото му лице. Застана дисциплинирано на редицата вдясно, която не вървеше, нямаше как да знае това, към газовите камери, а към помещенията за обезпаразитяване, за да се превърне в безплатна работна ръка ad maiorem Reich gloriam469. А Буден, като хамелнския флейтист470, успя да си избере момчета и момичета. Фойгт, няколко метра по-нататък, успя с един куршум да пръсне главата на Нече де Бук, настиналата тъща на Матиас. И той продължаваше да разказва на Адриа как пред заплахата на оня офицер наведох глава и оттогава си мисля, че именно защото не се разбунтувах, умряха моите дъщери, Берта и настиналата ми тъща. А Берта и Жулиет не ги видях повече, след като се качихме на влака. Горката Берта, не можахме дори да се погледнем за последен път. Да се погледнем, само да се погледнем, Господи, Боже мой, само да се погледнем, макар отдалеч. Да се погледнем... Скъпи мои, изоставих ви. И не можах да отмъстя за страха, който тези човекоядци вдъхваха на Тру, Амелия и Жулиет. Простете ми, ако такова малодушие изобщо заслужава прошка.
– Не се измъчвайте.
– Бях на трийсет и една години. Можех да се боря.
– Щяха да ви пръснат черепа и вашите близки пак щяха да умрат. А сега живеят във вашия спомен.
– Глупости. Това е мъчение. Онзи смешен протест беше единствената проява на бунт, която си позволих.
– Разбирам защо говори така – сигурно не можеш да не мислиш за това; ето какво ме накара да повярвам на Матиас Алпартс – неговата болка. Която ще го убие днес, утре или вдругиден. Това беше неговата болка, както и онзи случай, когато се отдръпнал, за да избегне удара с приклад, и било убито едно момче. Или когато не дал къшей хляб на един другар: неговите големи грехове му разяждаха душата.
– Като Примо Леви471 ли?
За първи път през целия следобед Бернат не ме нагрубяваше. Погледнах с отворена от изненада уста, а той довърши: искам да кажа, че се самоуби, когато вече беше стар. Можел е да го направи преди това, още щом е излязъл от оня кошмар. Или Паул Целан472, който го направи след толкова време.
– Самоубили са се не защото са изживели ужаса, а защото са го описали.
– Това не го разбирам.
– Описали са го и вече са могли да умрат. Аз така го виждам. Но освен това са разбрали, че да пишеш, означава да изживяваш отново, а години наред отново да изживяваш ада, е непоносимо: умряха, защото писаха за ужаса, който бяха преживели. И накрая – толкова мъка и страх, сведени до хиляда страници или до две хиляди стиха; да вместиш в една печатна страничка толкова страдание, е почти като издевателство.
– Или на дискета като тази – каза Бернат, вадейки една от пакета. – Цял един живот, изпълнен с ужас – тук, на нея.
Чак тогава забелязах, че на тръгване Матиас Алпартс си беше забравил мръсния парцал на бюрото в кабинета. Или го беше оставил. Или ми го беше подарил. Забелязах го, но не смеех да го докосна. Цял един живот, изпълнен с ужас – в мръсния парцал, сякаш беше компютърна дискета. Или книга със стихове, написана след Аушвиц.
– Да. Ами... виж какво, Бернат.
– Да.
– Сега не ми е до компютри.
– Както винаги. Само като видиш екрана, и се стъписваш.
Бернат седна разстроен и разтърка лице с длани – жест, който смятах, че е само мой. В този момент телефонът взе да звъни и Адриа се стресна.
468 Благодаря, господин Ардефол (нидерл.). – Б. пр.
469 За още по-голяма слава на Райха (лат.) – пародиране на девиза на Йезуитския орден
470 Алюзия към немската народна приказка „Хамелнският ловец на плъхове“. – Б. пр.
471 Италиански писател от еврейски произход (1919–1987). Преживяванията си в лагера Аушвиц описва в мемоарната книга „Нима това е човек“. – Б. пр.
472 Немскоезичен поет и преводач от еврейски произход (1920–1970). През 1942 г. е пратен в трудов лагер в Румъния. Тема на една от най-известните му поеми – „Фуга на Смъртта“, е унищожаването на евреите в нацистките лагери. – Б. пр.
51
– Казал го е Хораций: Tu ne quaesieris (scire nefas) quem mihi quem tibi / finem di dederint, Leuconoe, nec Babylonios / temptaris numeros473.
Мълчание. Някои гледат през прозореца. Други са навели поглед.
– А това какво значи? – дръзкото момиче с огромната плитка.
– Ама ти не си ли учила латински? – Адриа, изненадан.
– Ами...
– А ти? – към момчето до прозореца.
– Аз, амиии...
Мълчание. Адриа Ардевол се обърна уплашен към всички студенти:
– Някой учил ли е латински? Някой от студентите по история на естетическите идеи изкарал ли е някакъв курс по латински?
След дълги разправии се оказа, че само момичето със зелената лента на главата беше учило латински. Адриа направи няколко дълбоки вдишвания, за да се успокои.
– Професоре, ама какво означава това от Хораций?
– Същото, което се казва в Деяния, във Второто послание на Петър и в Апокалипсис.
Още по-плътно мълчание. Накрая някой по-сведущ попита а какво се казва в Деяния и другите там?
– В Деяния и другите там се казва, че денят Господен ще дойде както крадец посред нощ.
– Какъв господин?
– Някой чел ли е Библията изобщо?
Тъй като не беше готов да изтърпи още едно отвратително мълчание, каза знаете ли какво? Нека спрем дотук. Или не – донесете ми в петък по една фраза от литературно произведение, отнасяща се до този топос.
– Какво е топос, професоре?
– Освен това до петък трябва да сте прочели едно стихотворение. И да сте ходили на театър. Ще ви проверявам.
И тогава, пред обърканите лица на студентите, се събуди с широко отворени очи. Когато осъзна, че не е сън, а споменът от последната лекция, му се доплака. В този момент разбра, че се е събудил от кошмара, защото звънеше телефонът. Все този проклет телефон.
473 Не питай (грях е да знаем) какъв край за мен и за теб / са отредили боговете, Левконоя, / и не се допитвай до вавилонските числа (лат.) – „Оди“ І, 11. – Б. пр.
* * *
Компютърът, включен на бюрото в кабинета. Никога не би повярвал, че е възможно. На светлината на екрана, който и двамата гледаха внимателно, лицата на Льоренс и Адриа изглеждаха бледи.
– Виждаш ли?
Льоренс движеше мишката и курсорът мърдаше на екрана.
– Хайде, сега ти.
И Адриа, изплезил език, караше курсорът да се движи.
– Ама ти левак ли си?
– Да.
– Чакай. Ще я сложа от твоята страна.
– Ей, не ми стига подложката. Много е малка.
Льоренс се засмя вътрешно, но Адриа го усети.
– Не ми се смей, вярно е, малка ми е.
След като преодоляха препятствието с няколко тренировъчни движения, Адриа Ардевол беше посветен в тайните на създаване на текстов файл, който се оказа нещо като безкраен свитък, изключителен, вълшебен. А телефонът взе да звъни, но Адриа не му обръщаше внимание.
– Не, вече виждам, че...
– Какво „че“?
– Че сигурно е много практично, но хич не ми се занимава.
– А после трябва да се научиш да работиш с електронната поща.
– О, не. Не, не... имам работа.
– Съвсем просто е. А електронната поща е нещо необходимо.
– Мога да пиша писма и имам пощенска кутия долу на входа. А имам и телефон.
– Баща ми казва, че не искаш никакъв мобилен телефон. –Недоверчиво мълчание. – Вярно ли е?
Телефонът се умори да звъни напразно и млъкна.
– Не ми трябва. Имам си прекрасен телефон вкъщи.
– Ама не го вдигаш, когато звъни!
– Не – прекъсна го Адриа. – Губиш си времето. Ти ме учиш да пиша с това чудо и... На колко години си?
– На двайсет. – Сочи диалоговия прозорец: – Тук ти показва как да запазиш текста, за да не се загуби това, което си написал.
– Страх ме е от това... Виждаш ли? Хартията не може да се загуби.
– Може и още как. А и да изгори.
– Знаеш ли, че те помня, когато беше на два дена, в клиниката?
– А, така ли?
– Баща ти беше луд от радост. Беше непоносим.
– И сега е така.
– Е, аз исках да кажа...
– Виждаш ли? – Льоренс сочеше екрана. – Така запазваш документа.
– Не видях как го направи.
– Така, виждаш ли?
– Много бързаш.
– Виж, вземи мишката.
Адриа я взе боязливо, сякаш звярът можеше да го ухапе.
– Хвани я хубаво. Така. Сложи стрелкичката там, където пише „запази“.
– Защо казваш, че е непоносим?
– Кой?
– Баща ти.
– Уфф... Ами... – Спира ръката му, която е на мишката. – Не, не, наляво.
– Ама не иска да върви натам.
– Влачи я по подложката.
– Мамка му, по-трудно е, отколкото изглежда.
– Нищо работа. Само няколко минути практика. Сега кликни.
– Какво значи „кликни“?
– Натисни мишката. Така.
– Ха! Как го направих? Оо, изчезна!
– Добре... хайде пак.
– Защо е непоносим баща ти? – Пауза, движи курсора с голямо усилие. – Чуваш ли, Льоренс?
– Ами разни работи.
– Кара те насила да свириш на цигулка.
– Не, не е заради това.
– Не е ли?
– Е, малко, да.
– Не обичаш цигулката?
– Обичам я.
– В кой курс си?
– По старата програма щях да бъда в седми.
– Я гледай.
– Според баща ми би трябвало вече да карам курса по виртуозност.
– Всеки си има свой собствен ритъм.
– Според баща ми не влагам никакъв интерес.
– А прав ли е?
– Ами... Не е. Той би искал... Защо не се върнем на урока?
– Какво би искал Бернат?
– Аз да стана Пърлман.
– А ти кой си?
– Льоренс Пленса. А това, струва ми се, баща ми не може да го разбере.
– А майка ти?
– Тя – да.
– Баща ти е много добър човек.
– Знам. Големи приятели сте.
– Независимо от това е добър човек.
– Така е, да. Но е много досаден.
– Какво учиш? Само цигулка ли?
– Уф, не! Записал съм архитектура.
– Хубаво е, нали?
– Не.
– А защо следваш това?
– Не съм казал, че следвам архитектура. Казах, че съм записал.
– А защо не следваш?
– Това е условието на баща ми. – Подражавайки на Бернат: – За да може утре да имаш някаква полза.
– А ти какво би искал да учиш вместо архитектура?
– Искам да стана учител.
– Чудесно, нали?
– Нали? Ами кажи на баща ми.
– На него не му ли харесва?
– Много малко е за неговия син. Той иска аз да бъда най-добрият цигулар в света, най-добрият архитект в света и най-добрият в каквото и да било. А това е изтощително.
Пауза. Адриа стискаше здраво мишката, а тя не можеше да се оплаче. Като забеляза, я пусна. Трябваше да диша дълбоко, за да се успокои.
– А защо не кажеш на баща ти, че искаш да станеш учител?
– Казах му.
– И какво?
– Учител? Ти – учител? Моят син – учител?
– Защо не? Какво имаш против учителите?
– Нищо, защо трябва да имам нещо против? Но защо да не станеш инженер или нещо друго, пò така, а?
– Искам да уча децата да четат и да пишат. И да умножават. Харесва ми.
– Аз съм съгласна – каза Текла, гледайки предизвикателно мъжа си.
– А аз не съм – Бернат, сериозен, избърса устните си със салфетката. Остави салфетката на масата и гледайки празната чиния, каза животът на учителя е изтощителен и не си струва да се търпят толкова неприятности. А и печели малко. Поклати глава: – Изобщо не е добра идея.
– Но на мен ми харесва.
– А на мен – не.
– Ей, детето ще учи. Не ти. Нали?
– Добре де, добре... правете каквото искате. В края на краищата винаги става така, както вие искате...
– Какво искаш да кажеш с това, че винаги става така, както ние искаме? – Текла, ядосана. – А?
– Че... нищо.
– Не, не, кажи... Какво е това, което правим винаги без твоето съгласие?
Тогава Льоренс стана с чинията в ръка, отнесе я в кухнята, отиде в стаята си и се затвори, докато Текла и Бернат продължаваха да си разменят отровни стрели, защото ти каза, че аз винаги правя каквото си искам, а това не е вярно. Изобщо! Никога!
– Но в края на краищата записа архитектура – отбеляза Адриа.
– Нека да говорим за нещо друго.
– Прав си. Хайде, какво още мога да правя с този компютър?
– Искаш ли да се опиташ да напишеш някакъв текст?
– Не. Мисля, че за днес...
– Напиши едно изречение и ще го запазим като ценен документ.
– Добре. Знаеш ли, ти ставаш за учител.
– Кажи го на баща ми.
Адриа написа Льоренс Пленса ме учи как да работя с това нещо. Кой ще загуби пръв търпение – той или аз? Или може би
– Оо, това е цял роман! Сега ще видиш как го запазваме, за да можеш да го отвориш когато искаш.
Докато Адриа, воден от своя търпелив Вергилий, стъпка по стъпка се учеше как за пръв път в живота си да запази един документ, да затваря папки, да прибира всичко и да изключва компютъра, Льоренс каза май че ще се махна от къщи.
– Ами... Това е нещо, което...
– Не казвай нищо на баща ми, чу ли?
– Няма, разбира се. Но първо трябва да си намериш квартира.
– Ще живея в апартамент с други наематели.
– Сигурно е доста кофти. А какво ще правиш с цигулката, ако живееш с други хора?
– Защо?
– Може да им пречи.
– Тогава няма да я взема.
– Е, освен ако не живееш с някоя приятелка.
– Нямам приятелка.
– Казах го просто защото...
Льоренс стана, беше му дошло в повече. Адриа се опита да изглади нещата:
– Извинявай... Не е моя работа дали имаш приятелка, или не.
– Казах ти, че нямам приятелка, разбираш ли?
– Да, разбрах.
– Имам приятел.
Няколко секунди объркване. Адриа се забави доста, докато реагира.
– Добре. Баща ти знае ли?
– Разбира се! Това е част от проблема. А ако му кажеш, че сме говорили за това... Ще ни убие – и мен, и теб.
– Не се тревожи. Ти си гледай себе си, послушай ме.
Когато Льоренс приключи първия урок по работа с компютър за един невъзприемчив и изключително несръчен ученик и си тръгна надолу по стълбите, Адриа си помисли колко е лесно да се дават съвети на чуждите деца. И ме обхвана лудо желание да имах наше дете, с което щях да говоря за живота му, както бях поговорил няколко минути с Льоренс. Защо с приятелите разговаряме толкова малко, че не знаех нищо за Льоренс?
* * *
Бяха в столовата и телефонът не преставаше да звъни, но Адриа не стисна главата си, за да изрази колко му е омръзнало, защото пред него седеше Бернат и му разказваше за една своя идея. За да не чува звънеца, отвори балконската врата и в столовата нахлу шумът от движението, смесен с детски викове и гукането на мръсните гълъби, които се кокошинеха на балкона над тях. Излезе на балкона и Бернат го последва. Вътре, в полумрака, „Санта Мария де Жери“ се осветяваше от залязващото слънце откъм Треспуй.
– Нямаш нужда да правиш това! Вече станаха дванайсет години, откакто си се утвърдил като музикант.
– На петдесет и три години съм. Не е никакво постижение.
– Свириш в Барселонския симфоничен оркестър.
– Какво?
– Свириш в Барселонския симфоничен оркестър! – повиши глас той.
– И какво от това?
– И свириш в квартет с музикантите Кома, по дяволите!
– Като втора цигулка.
– Винаги се сравняваш с другите.
– Какво?
– Винаги се...
– Хайде да влезем.
Адриа влезе в столовата, а Бернат – след него. Телефонът продължаваше да звъни. Затвориха балконската врата и уличната врява се превърна в поносим фон.
– Какво казваше? – попита Бернат, малко неспокоен, защото чуваше телефонния звън.
Адриа си помисли сега ще му кажеш да преосмисли отношението си към Льоренс. Той страда и всички страдате, нали?
– Нищо, че винаги се сравняваш с другите.
– Не мисля, че е така. Но и така да е, какво от това?
Синът ти е тъжен. Служиш си със същите методи, с каквито си служеше баща ми спрямо мен, а това е ад.
– Имам чувството, че се пазиш да не те докосне дори и трошица щастие.
– Какво искаш да кажеш?
– Например, ако организираш това представяне, рискуваш да се провалиш. И да се ядосаш. И да ядосаш всички около теб. Нямаш нужда от това.
– Дали има нужда, или не, си е моя работа.
– Както искаш.
– А защо каза, че не е добра идея?
– Рискуваш никой да не дойде.
– Ама че си негодник. – Погледна движението през стъклото. – Слушай, защо не вдигаш телефона?
– Защото сега съм с теб – излъга Адриа.
Погледна към „Санта Мария де Жери“, без да я вижда. Седна на креслото и се обърна към приятеля си. Сега ще му кажа за Льоренс, закле се пред себе си.
– Ти нали ще дойдеш, ако го организирам? – Бернат настояваше на своето.
– Да.
– И Текла. И Льоренс, вече ставате трима присъстващи.
– Да: аз, Текла и Льоренс – трима. И представящият – четирима. И ти – петима. Бинго.
– Не бъди такъв злобар!
– Как си с Текла?
– Не е идеално, но караме някак си.
– Радвам се. Какво прави Льоренс?
– Добре е. – Позамисли се, преди да продължи: – С Текла поддържаме нещо като неустойчиво равновесие.
– А какво значи това?
– От месеци вече Текла намеква, че може да се разделим.
– Мамка му!...
– А Льоренс намира хиляди предлози, за да не се задържа в къщи.
– Съжалявам. А при Льоренс как вървят работите?
– Много внимавам, за да не оплескам нещата, и Текла е много търпелива, въпреки намеците за скъсване. Това е неустойчиво равновесие.
– А при Льоренс как вървят работите?
– Добре.
Мълчание. Звънът на телефона видимо дразнеше само Бернат.
Сега ще му кажа, че тези дни се виждам доста с Льоренс и ми изглежда тъжен. А Бернат ще отвърне: това е поза. Аз: не, ти си виновен Бернат, защото му устройваш живота, без негово съгласие. А Бернат ще каже сухо не се меси. А аз: трябва да се намеся, мъчно ми е за него. А Бернат ще каже натъртено: не-е-тво-я-ра-бо-та. Разбрахме ли се? А аз: да, съгласен съм, но е тъжен, иска да стане учител. Защо не позволяваш на сина ти да стане такъв, какъвто иска? А Бернат ще се изправи побеснял, сякаш отново съм се разделил с нашата сториони, и ще си тръгне, процеждайки през зъби проклятия, и няма да ми проговори никога повече.
– Какво си мислиш? – полюбопитства Бернат.
– Че... Че трябва много добре да подготвиш всичко. Да си осигуриш двайсетина души. И избери зала за двайсет и пет души. Това ще ти осигури успех.
– Много хитро.
Млъкнаха. Имам смелостта да му кажа, че писанията му не ми харесват, но не знам как да заговоря за Льоренс. Телефонният звън отново ги връхлетя. Адриа стана, вдигна слушалката и отново я сложи. Бернат не посмя да каже нищо. Адриа отново седна и продължи раговора, сякаш нищо не се беше случило.
– Не можеш да очакваш многобройна публика. В Барселона всеки ден се организират между осемдесет и сто културни прояви най-малко. Освен това хората те познават като музикант, а не като писател.
– Като музикант – не: аз съм един от цигуларите, които стържат с лъка на сцената. Като писател съм един неповторим автор на пет книги с разкази.
– Няма продадени и хиляда бройки от всички взети заедно.
– Само от „Плазма“ се продадоха хиляда бройки.
– Разбираш какво искам да кажа.
– Приличаш на моя издател, винаги ме подкрепяш.
– Кой ще представи книгата.
– Карлота Гарига.
– Това е добре.
– Добре? Страхотно е. Само заради нея ще дойдат много хора.
Бернат си тръгна, а той не му беше казал нито дума за Льоренс. И си остана с твърдото намерение да организира самоубийственото представяне на литературните си произведения: Бернат Пленса, траектория в прозата, вероятно ще пише на поканите. В този момент телефонът отново звънна, сякаш го беше дебнал, и Адриа се стресна както винаги.
* * *
Адриа реши да превърне една лекция по история на естетическите идеи в нещо друго и затова събра студентите на друго място и по друго време, както когато отидоха в метрото, във вестибюла на станция „Университат“. Или когато се бяха забавлявали с разни игри, измислени от един побъркан човек като Ардевол. Казва, че веднъж е чел лекция в градината на улица „Дипутасио“, хората минавали оттам, а той изобщо не се трогвал.
– Някой ще има ли проблем с промяната на часа?
Три вдигнати ръце.
– Значи, всички останали ще дойдете и ще бъдете точни.
– А какво ще правим там?
– Ще слушате. И ще участвате, ако желаете.
– Но какво ще слушаме?
– Част от съдържанието на лекцията е да откриете това на място.
– В колко часа ще свършим? – русото момче по средата, с две верни почитателки, които сега го гледаха възхитени от навременния въпрос.
– Важи ли за изпита? – момчето с квакерска брада, което винаги сядаше до прозореца, отделно от всички.
– Трябва ли да си водим записки? – момичето с огромната плитка.
След като отговори на всички въпроси, лекцията свърши както винаги с напомнянето да четат поезия и да ходят на театър.
Като се прибра вкъщи, намери телеграма от Йоханес Каменек, който го канеше да изнесе лекция на следващия ден в университета. Стоп. За утре Стоп? Каменек е полудял.
– Йоханес.
– Ох, най-после!
– Какво става?
– Става дума за една услуга. – Уплашеният глас на Каменек.
– А защо толкова бързаш?
– Сигурно телефонът ти е изключен. Или е повреден.
– Не, не е. Ами... Ако звъниш сутрин, има една жена, която...
– Добре ли си?
– Как да ти кажа. Преди да получа телеграмата ти, бях добре. Пишеш ми да дойда да изнеса лекция утре. Да не е грешка?
– Не, не е. Трябва спешно да запълниш една дупка. Улрике Хьорщруп не си удържа думата. Моля те.
– Виж ти. А върху какво?
– Върху каквото искаш. Аудиторията е сигурна – участниците в семинара. Много добре върви. И в последния момент...
– Какво й се е случило на Хьорщруп?
– Трийсет и девет градуса температура. Отказала се е да пътува. Следобед ще имаш билетите вкъщи.
– Непременно утре ли трябва да бъде?
– В два часа следобед. Кажи да.
Казах не, още не знам за какво искам да говоря, мамка му, Йоханес, не ме карай, а той казва говори за каквото си искаш, но ела, моля те, и тогава трябваше да кажа да, донесоха ми по тайнствен начин билетите вкъщи и на другия ден летях за Щутгарт и към моя любим Тюбинген. В самолета си мислех за какво би ми се искало да говоря и си направих план. В Щутгарт ме чакаше един инструктиран шофьор на такси пакистанец, който ме остави пред университета, след като не спря да нарушава закона в продължение на няколко главозамайващи километра.
– Не знам как да ти се отплатя за услугата – каза Йоханес, който ме посрещна на входа на факултета.
– Именно, това е услуга и не се плаща. Ще говоря за Косериу.
– Не! Точно днес говориха за него.
– Мамка му!
– Трябваше да... Наистина, много съжалявам. Можеш ли... не знам...
Йоханес се колебаеше, но все пак ме хвана за ръка и ме поведе към конферентната зала.
– Ще импровизирам. Дай ми няколко минути за...
– Нямаме никакви минути – отвърна Каменек и продължи да ме води за ръка.
– Ама че работа. Имам ли време да отида да пусна една вода?
– Не.
– Нека после да ми разправят за средиземноморската склонност към импровизация и методичната подготвеност на германците...
– Прав си, но самата Улрике трябваше да замества.
– По дяволите, значи аз съм трета категория. А защо не я отложите?
– Не е възможно. Досега няма отложена лекция. Нито една. А и са дошли хора от чужбина, които...
Спряхме пред вратата на конферентната зала. Прегърна ме засрамен, каза ми благодаря, приятелю, и ме въведе в залата, където трийсет процента от двестата присъстващи на дните, посветени на лингвистика и философия, си мислеха колко странно изглежда Улрике Хьорщруп – плешива, с голям корем и толкова неженствена. Докато Адриа подреждаше в главата си липсващите мисли, Йоханес Каменек напомняше на присъстващите здравословните проблеми на професор Хьорщруп и какво щастие е за всички да могат да чуят професор Адриа Ардевол, който ще говори за... ще говори още сега.
Седна до мен, предполагам, че като жест на солидарност. Забелязах как взе да се разслабва и отпуска почти физически, горкият Йоханес. И за да подредя мислите си, започнах да рецитирам бавно на каталонски стихотворението на Фош474, което започва така:
És per la Ment que se m’obre Natura
A l’ull golós; per ella em sé immortal
Puix que l’orden, i ençà i enllà del mal
El temps és u i pel meu ordre dura.475
И го преведох буквално. А след Фош и значението на философията и на настоящето се заех да обяснявам какво означава красотата и защо човечеството от векове се стреми към нея. Професор Ардевол постави много въпроси, но не можеше или не искаше да даде отговори. И неизбежно се появи злото. И морето, тъмното море. Говори за любовта към познанието, без да си даде труд да я свърже с темите на дните, посветени на лингвистиката и философията. Говори малко за лингвистика и много за това, че мисля върху същността на живота, но пред мен се изпречва смъртта. В този момент, като бляснала светкавица, му се яви погребението на Сара, а Каменек седеше смаян и мълчалив. След дълга пауза каза затова Фош завършва сонета с думите:
... i en els segles em moc
Lent, com el roc davant la mar obscura476 –
бяха минали петдесет минути. Излезе веднага да пусне една вода, изобилна като река.
Преди вечерята, която организационният комитет даде в негова чест, Адриа пожела да направи две неща в Тюбинген, тъй като полетът му беше чак на другия ден. Сам, моля те. Наистина, Йоханес. Искам да бъда сам.
„Бебенхаузен“. Беше почти реставриран. Още се правеха туристически посещения, но никой не питаше екскурзовода какво значи секуларизиран. Замисли се, отдалеч, за Бернат и неговите книги. Бяха минали повече от двайсет години, а нищо не се беше променило – нито в „Бебенхаузен“, нито у Бернат. И когато започна да се стъмва, влезе в гробището на Тюбинген и се разходи, както толкова пъти се беше разхождал – сам, с Бернат, със Сара... Чуваше стъпките си, сух, рязък звук, върху настилката от отъпкана земя. Без да иска, алеята го заведе до празния гроб на Франц Грюбе, в самия край. Пред него Лотар Грюбе и неговата племенница Херта Ландау от Бебенхаузен, същата, която беше така любезна да ги снима с Бернат, полагаха рози, бели като душата на сина и братовчеда герой. Като чуха стъпките му, Херта Ландау се обърна и като го видя, скри уплахата си.
– Лотар... – каза със задавен глас, ужасена.
Лотар Грюбе се обърна. Офицерът от СС се беше спрял пред тях и засега чакаше мълчаливо обяснение.
– Чистя всичките гробове – каза накрая Лотар Грюбе.
– Документите – каза оберщурмфюрер от СС Адриан Хартболд-Бош, застанал пред стареца и по-младата жена. Херта в уплахата си не успяваше да отвори чантата си. Обхванат от панически страх, Лотар започна да се държи така, сякаш го обгръщаше було от безразличие, сякаш най-после беше мъртъв, до теб, Анна, и до смелия Франц.
– Боже мой... – възкликна. Забравил съм ги вкъщи.
– Забравил съм ги вкъщи, оберщурмфюрер! – скара му се оберщурмфюрерът от СС Адриан Хартболд-Бош.
– Забравил съм ги вкъщи, оберщурмфюрер! – извика Лотар, едва забележимо по военному, гледайки офицера в очите. Лейтенантът посочи гроба.
– Какво правите тук, нали това е гробът на един предател. А?
– Това е синът ми, оберщурмфюрер – отговори Лотар. И посочвайки Херта, скована от ужас: – Тази девойка не я познавам.
– Последвайте ме.
Разпитът водеше самият оберщурмфюрер Адриан Хартболд-Бош. Да не се окаже, че въпреки възрастта си този Лотар има някаква връзка с групата на презрения Херберт Баум. Но той е старец! (брат Микел). Старците и децата са еднакво опасни за сигурността на Райха. На вашите заповеди (брат Микел). Накарайте го да изпее цялата информация. С всички средства ли? С всички средства. Като начало бийте го по стъпалата. Колко време? Колкото три Ave Maria. А после продължете с магарето колкото трае едно Credo in unum Deum. Да, Ваше Превъзходителство.
Херта Ландау, която по чудо не бе задържана, от половин час отчаяно се мъчеше да се свърже по телефона с Берлин, накрая оттам я информираха как може да се обади в Аушвиц и по чудо след цял час успя да чуе гласа на Конрад:
– Heil Hitler. Hallo. – Нетърпеливо: – Ja, bitte?477
– Конрад, аз съм Херта.
– Кой?
– Херта Ландау, братовчедка ти. Ако все още имаш роднини.
– Сега пък какво има?
– Арестуваха Лотар.
– Кой е този Лотар? – сърдит тон.
– Лотар Грюбе, чичо ти. Кой може да е.
– А! Бащата на презрения Франц?
– Бащата на Франц, да.
– И какво искаш?
– Да се намесиш, от състрадание. Може да го изтезават и накрая ще го убият.
– Кой го е задържал?
– От СС.
– Но защо?
– Защото е слагал цвета на гроба на Франц. Направи нещо.
– Виж какво... Тук аз наистина...
– За Бога!
– Сега съм много зает. Да не искаш да ни изложи?
– Става дума за чичо ти!
– Все нещо трябва да е направил.
– Не говори така, Конрад!
– Виж, Херта, който е надробил попарата, да си я сърба.
– Holländisch?– чу Херта, че казваше Конрад. И после по телефона: – За теб не знам, но аз работя. Имам много работа, не мога да се занимавам с такива глупости. Heil Hitler!
И чу как мръсникът Конрад Буден затвори телефона и обрече Лотар на смърт. Тогава се разплака безутешно.
Лотар Грюбе, на шейсет и две години, не беше опасен индивид. Но неговата смърт можеше да послужи за назидание: баща на презрян предател слага цветя на един гроб, сякаш е паметник на вътрешната съпротива? Гроб, който...
Оберщурмфюрер Адриан Хартболд-Бош остана с отворена уста, замислен. Разбира се! Към близнаците, които подпираха стената:
– Да разкопаят гроба на предателя!
Гробът на презрения предател, страхливеца Франц Грюбе, беше празен. Старият Лотар се беше подиграл с властите, слагайки тайно цветя на място, където нямаше нищо. Празният гроб е по-опасен от един гроб с торба кости: празнотата го прави всеобщ и го превръща в паметник.
– Какво да правим със затворника, Ваше Превъзходителство?
Адриан Хартболд-Бош пое дълбоко въздух. Каза тихо, със затворени очи и треперлив глас обесете го закачен на касапски ченгел, както се наказват предателите на Райха.
– Искате да кажете... не е ли твърде жестоко? Това е един дядо.
– Брате Микел... – заплашителният глас на оберщурмфюрера. Забеляза, че е настъпила тишина, и погледна към подчинените си, навели глави. И тогава изкрещя, избълва:
– Изнесете тази мърша!
Лотар Грюбе, ужасен пред смъртта, която го очакваше, беше закаран в наказателната килия. Понеже всеки ден не се наказва предател, първо трябваше да монтират съоръжението, за да сложат ченгела, който преди това трябваше старателно да наточат. В момента когато го вдигаха с въже, той започна да се поти и се задави, повръщайки от панически страх. Успя да каже бъди спокойна, Анна, няма нищо страшно. Умря от страх половин секунда преди да го набучат на ченгела със същата неудържима ярост, с каквато се набиват на кол предателите.
– Коя е тази Анна? – попита високо единият от близнаците.
– Вече е все едно – отговори другият.
474 Жозеп Висенс Фош (1893–1987) – каталонски поет сюрреалист. – Б. пр.
475 Чрез разума Природата ми се разкрива / пред жаден взор; дарява ми безсмъртие / отсам и отвъд злото властвам, а / времето едно е; по моя заповед не спира (сонет 18 от сонетния сборник „Сам и
476 „...и през вековете вървя / бавно, като скала пред тъмното море“. – Б. пр.
477 Хайл Хитлер. Ало. Да, моля (нем.). – Б. пр.
52
В зала „Сагара“ в Атенеума, в осем без десет в онзи вторник с тъмни облаци на небето, имаше петдесетина стола, заети от млади хора, които като че ли слушаха унесени прекалено сладникавия музикален фон. Възрастен човек, който изглеждаше объркан, след безкрайно колебание избра едно място в дъното, сякаш се боеше, че в края ще го изпитат на този урок. Две старици на първия ред, явно разочаровани, защото не бяха видели ни следа от почерпка за след това, разговаряха като близки приятелки и освежаваха разговора с едно ветрило. На една маса отстрани – пет книги, по един екземпляр от събраните съчинения на Бернат Пленса. Текла седеше на първия ред, нещо, което изненада Адриа. Текла поглеждаше назад, сякаш следеше кой влиза. Адриа отиде при нея и я поздрави с целувка, а тя му се усмихна за пръв път от последното скарване, когато напразно се беше намесил, за да постигне мир. Наистина отдавна не се бяха виждали.
– Добре е, нали? – каза Адриа, вдигайки вежди, за да посочи залата.
– Не съм очаквала. И освен това много млади хора.
– Аха.
– Как ти върви с Льоренс?
– Страхотно. Вече мога да създавам текстов документ и да го запазвам на дискета. – Адриа се замисли за момент: – Но още не мога да пиша направо на компютъра. Аз съм книжен човек.
– Всичко става лека-полека.
– Не знам дали трябва да стане.
В този момент звънна телефонът, но никой не му обърна внимание. Адриа повдигна глава и вежди. Никой не реагираше, сякаш изобщо не звънеше.
На масата за представящите също бяха сложени петте публикувани книги на Бернат, изправени така, че хората да могат да виждат кориците. Сладникавият музикален фон престана да звучи, но телефонът, по-тихо, продължаваше да звъни и тогава се появи Бернат заедно с Карлота Гарига. Адриа се учуди, че го вижда без цигулка в ръцете, и се усмихна на хрумването си. Автор и представящ седнаха. Бернат ми намигна и погледна със задоволство залата. Карлота Гарига започна с думите, че винаги се е възхищавала от произведенията на Бернат Пленса, и той отново ми намигна и за миг ми мина през ума, че е спретнал този купон само заради мен. Затова реших да се стегна и да слушам внимателно това, което казва доктор Гарига.
Делнични светове, с герои по-скоро нещастни, които не могат да се решат дали да обичат, или да се оттеглят, и всичко, поднесено със забележителен стил, но това е част от друг аспект, който ще засегна по-нататък.
След половин час, когато Гарига вече беше изчерпала всички теми, включително темата за влиянията, Адриа вдигна ръка и попита дали може да запита автора защо героите от първите четири книги си приличат толкова много физически и психологически и веднага се разкая, че е задал такъв въпрос. Бернат, след няколко секунди размисъл, потвърди с думите да, господинът има право. Това е търсен ефект. Един начин да се утвърдят тези герои като предвестници на героите в романа, който пиша в момента.
– Вие пишете роман? – попитах изненадан.
– Да. Така е, но имам още много работа върху него.
Вдигната ръка в дъното – беше момичето с огромната плитка; попита може ли да ни кажете по какъв начин измисляте разказите си и Бернат изсумтя доволно и каза уф, какъв въпрос. Не знам дали ще мога да отговоря. Но всъщност говори пет минути как измисля разказите си. После момчето с квакерската брада се реши да попита кои литературни образци следва. Погледнах доволен назад към публиката и се вцепених, защото в този момент влизаше Лаура. Вече няколко месеца не бях я виждал, защото пак беше отишла някъде в Швеция. Дори не знаех, че се е върнала. Наистина беше хубава. Всъщност не. Какво правеше тук? А след това русото момче с двете почитателки стана и каза, че той или госпожата...
– Доктор Гарига –поправи го Бернат.
– Точно така – потвърди русото момче с двете почитателки. – Та беше споменато мимоходом, че сте музикант, и не разбирам, ако сте музикант, защо всъщност пишете. Тоест може ли човек да се занимава едновременно с няколко изкуства. Може би освен това тайно рисувате или се занимавате със скулптура. Почитателките се разсмяха на остроумието на своя обект на почитание, а Бернат отговори, че всичко тръгва от дълбокото неудовлетворение в душата на човека. В този момент погледът му срещна погледа на Текла, забелязах в него съвсем леко колебание, но Бернат веднага добави ето какво искам да кажа: произведението на изкуството се ражда от неудовлетворението; с пълен стомах не правиш изкуство, просто дремеш. И някои от присъстващите се засмяха.
Когато свърши представянето, Адриа отиде да поздрави Бернат, а той му каза видя ли, пълна зала, и Адриа отговори да, поздравявам те, момче. Текла целуна Адриа; изглеждаше по-спокойна, сякаш беше свалила камък от сърцето си, и преди към тях да се приближи Гарига, каза не очаквах да дойдат толкова много хора, наистина. Адриа не се осмели да попита а защо моят приятел Льоренс не дойде. Гарига се присъедини към групата, за да поздрави доктор Ардевол, когото не познаваше лично, а Бернат предложи защо не отидем да вечеряме всички заедно.
– Не мога. Съжалявам. Наистина. Вървете да го отпразнувате, заслужава си.
Когато излизаше, залата вече беше празна. Във фоайето Лаура се преструваше, че гледа информацията за близките прояви, и щом чу стъпките на Адриа, се обърна.
– Здравей.
– Здравей.
– Каня те на вечеря – каза сериозно тя.
– Не мога.
– Хайде...
– Наистина не мога. Трябва да отида на лекар.
Лаура остана с отворена уста, сякаш думите, които искаше да каже, бяха заседнали. Погледна часовника, но не каза нищо. После, малко обидена, каза добре, няма значение, добре. И с насилена усмивка попита: добре ли си?
– Не съм. А ти?
– И аз не съм. Може би ще се установя да живея в Упсала.
– Е, ако това е най-доброто за теб...
– Не знам.
– Може ли да поговорим за това друг път? – каза Адриа, като си вдигна ръката с часовника вместо извинение.
– Отивай на лекар, отивай.
Адриа я целуна целомъдрено по бузата и бързо излезе, без да поглежда назад. Успя да различи спокойния смях на Бернат и се почувствах много добре, наистина, защото Бернат заслужава всичко това. Навън започваше да вали и с напръскани от дъжда очила се зае с трудната задача да търси такси.
– Извинявай, приятел. – Изтри мокрите обувки в изтривалката пред входа.
– Не се притеснявай. – Поведе го наляво, направо към кабинета. – Мислех, че си забравил.
В дясната част на апартамента се чуваше шум от чинии и прибори, шумът на ежедневието. Доктор Далмау го покани да влезе и притвори вратата. Понечи да вземе окачената престилка, но се отказа. Двамата седнаха от двете страни на бюрото. Погледнаха се мълчаливо. Зад доктора – една репродукция на Модиляни, изпъстрена с жълти петна. Навън ръмеше пролетният дъжд.
– Казвай, какво става?
Адриа вдигна ръка, за да привлече вниманието му.
– Чуваш ли?
– Какво?
– Телефонът.
– Да. Сега ще го вдигнат. Сигурен съм, че е за дъщеря ми и ще останем изолирани два часа.
– А.
Наистина, телефонът в дъното на апартамента престана да звъни и се чу женски глас, който казваше моля? Да, аз съм; кой може да бъде?
– Какво друго?
– Само това е, телефонът. Непрекъснато чувам телефонния звън.
– Хайде, обясни по-добре.
– Непрекъснато чувам телефонния звън, обвинява ме и ме гризе отвътре и не мога до си го избия от главата.
– Откога?
– От цели две години. Почти три. От четиринайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година.
– Quatorze juillet.478
– Oui.479 От четиринайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, когато телефонът започна да звъни. Звънеше на нощното шкафче от страната на Лаура, в една разхвърляна стая с наполовина подредени куфари. Спогледаха се, сякаш се питаха един друг, в някакво гузно мълчание, дали чакат обаждане. Лаура не помръдна, сложила глава на гърдите на Адриа, и двамата слушаха как телефонът продължаваше монотонно да звъни, да звъни, да звъни. Адриа погледна косите на Лаура, очаквайки тя да се раздвижи. Никакво движение. Телефонът продължи да звъни. Накрая, като по чудо, отново настана тишина. Адриа се отпусна; едва сега осъзна, че се беше схванал, докато телефонът звънеше. Прекара ръка по косата на Лаура. Ръката му замръзна, защото телефонът отново зазвъня.
– По дяволите, колко са досадни! – каза тя и се сгуши до Адриа.
Звъня още дълго.
– Вдигни го – каза той.
– Няма ме. С теб съм.
– Вдигни го.
Лаура стана неохотно, вдигна слушалката и каза моля с доста вял глас. Няколко секунди мълчание. Обърна се и му подаде слушалката, като много добре скриваше изненадата си.
– За теб е.
Не е възможно, помисли си Адриа. Но взе слушалката. С възхищение забеляза, че този телефон няма кабел. Сигурно за пръв път използваше такъв, без кабел. И се учуди, че се е замислил за това и си го спомня сега пред доктор Далмау, почти три години по-късно.
– Моля.
– Адриа?
– Да.
– Аз съм Бернат.
– Как ме намери?
– Дълго е за обясняване. Слушай...
Разбрах, че колебанието на Бернат е лошо предзнаменование.
– Кажи...
– Сара.
Всичко свърши тук, любима. Всичко.
478 Четиринайсети юли (фр.) – денят на превземането на Бастилията, национален празник на Франция. – Б. пр.
479 Да (фр.). – Б. пр.
53
Кратките дни до теб, миех те, завивах те, проветрявах, молех те за прошка. Дните, когато се стараех да облекча болката, която аз ти причиних. Дните на ходене по мъките, най-вече за теб и прости, не искам да те обидя, и за мен, ме направиха друг човек. Преди имах интереси. Сега съм останал без стимули, прекарвам деня до теб и мисля, а ти сякаш спокойно си почиваш. Какво правеше вкъщи? За да ме прегърнеш ли се беше върнала, или за да ми се караш? Заради мен ли се върна, или само искаше да си вземеш още дрехи, защото мислеше за Huitième Arrondissement? Аз ти се обадих, сигурно си спомняш, и Макс ми каза, че не искаш да говориш с мен. Да, да, прости ми: Лаура, да; всичко е много мъчително за мен. Не трябваше да се връщаш – просто не биваше никога да си тръгваш, не биваше никога да се караме за една скапана цигулка. Кълна ти се, ще я върна на собственика й, когато разбера кой е. Ще го направя заради теб, любима. Чуваш ли ме? Някъде из къщи е листчето с името му, което ти ми даде.
– Вървете да спите, господин Ардевол. – Дора, медицинската сестра с роговите очила.
– Докторът ми каза да й говоря.
– Целия ден не млъкнахте. Горката Сара, сигурно и е бръмнала главата.
Провери физиологичния разтвор, регулира потока и погледна мълчаливо монитора. Без да го гледа в очите:
– За какво й говорите?
– За всичко.
– За два дни й разказахте хиляди истории.
– Никога ли не ви си е случвало да съжалявате за това, което сте премълчавали пред любимия човек?
Дора хвърли поглед наоколо и каза, поглеждайки го в очите, ще ни направите услуга на всички, като отидете да спите, утре пак ще дойдете.
– Не ми отговорихте.
– Нямам отговор.
Адриа Ардевол погледна Сара.
– А ако се събуди, докато ме няма?
– Ще ви се обадим, не се притеснявайте. Тя няма да мръдне оттук.
Не посмя да каже а ако умре, защото това беше немислимо, нали през септември откриваха изложбата на Сара Волтес-Епстейн.
Вкъщи продължавах да говоря с теб, спомняйки си това, което ти разказвах. И сега, няколко години по-късно, ти пиша и бързам, за да не умреш напълно, когато мен няма да ме има. Всичко е лъжа, ти знаеш. Но всичко е голяма и дълбока истина, която никой никога не ще може да отрече. Това сме ти и аз. Това съм аз с теб, светлина на моя живот.
– Днес дойде Макс – каза Адриа. А Сара не отговори, сякаш й беше безразлично.
– Ей, Адриа.
Той, както беше вперил поглед в нея, се обърна към вратата. Макс Волтес-Епстейн с абсурден букет от рози в ръка.
– Здравей, Макс. – За розите: – Нямаше нужда...
– Много обича цветя.
Тринайсет години живях с теб, а не съм разбрал, че обичаш цветята. Срам ме е от самия себе си. Тринайсет години, без да забележа, че всяка седмица слагаш нов букет във вазата в антрето. Карамфили, гардении, кремове, рози, всякакви цветя. Сега изведнъж гледката ме връхлетя като обвинение.
– Остави ги тук, да, благодаря. – Посочих неопределено навън: – Сега ще поискам ваза.
– Мога да остана следобеда. Уредил съм за... Ако искаш да идеш да си починеш...
– Няма да мога.
– Изглеждаш... Много зле изглеждаш. Трябва да поспиш няколко часа.
Двамата мъже дълго гледаха Сара, преживявайки мъката всеки посвоему. Макс си мислеше защо не отидох с нея, така нямаше да се окаже сама. А аз откъде да знам, аз откъде да знам. А Адриа отново и отново се връщаше към мисълта ако не бях в леглото с Лаура, щях да си стоя вкъщи да редактирам „Люл, Вико и Бърлин“ и щях да чуя рсрсрсрсрсрсрсрс, щях да отворя, ти щеше да оставиш пътната чанта на пода, а когато получиш проклетия мозъчен кръвоизлив, ужасния инсулт, аз щях да те вдигна, щях да те занеса на леглото и щях да се обадя на Далмау, на Червения кръст, на бърза помощ, на Medicus Mundi480 и щяха да те спасят, стана по моя вина, защото в момента когато си получила удара, аз не бях с теб, съседите казват, че си излязла на площадката, защото чантата вече е била вътре, и са те вдигнали, сигурно си паднала, претърколила си се три-четири стъпала, а лекарката, доктор Реал, ми каза, че първото, което са направили, е да спасят живота ти и сега ще видят дали нямаш нещо изкълчено, някое счупено ребро, горкичката, но поне са спасили живота ти, защото един ден ти ще се събудиш и ще ми кажеш с удоволствие бих изпила едно кафе, както първия път когато се върна. След като прекарах първата нощ с теб в болницата, все още с миризмата на Лаура по тялото ми, като се върнах вкъщи, видях в антрето пътната ти чанта и се убедих, че си се върнала с всичко, което беше взела; и тогава разбрах, че се връщаш за постоянно. Кълна ти се, че чух гласа ти, казваше ми с удоволствие бих изпила едно кафе. Уверяват ме, че когато се събудиш, няма да си спомняш нищо. Дори как си паднала по стълбите. Семейство Мундò, които живеят под нас, са чули и са били тревога, а аз през това време се чукам с Лаура и чувам един телефон, който не искам да вдигна. След хиляда години Адриа се събуди.
– На теб каза ли ти, че идва вкъщи?
Няколко секунди мълчание. Колебаеше ли се, или не си спомняше?
– Не знам. Нищо не ми каза. Изведнъж грабна чантата и тръгна.
– Какво правеше преди това?
– Рисуваше. И се разхождаше из градината, гледаше морето, гледаше морето, гледаше морето...
Макс обикновено не повтаряше така думите. Беше разстроен.
– Гледаше морето.
– Да.
– Исках да знам дали е била решила да се върне, или...
– Какво значение има това сега?
– Голямо. За мен – голямо. Защото ми се струва, че наистина се е връщала.
Mea culpa.
Адриа прекара следобеда в мълчание с недоумяващия Макс, който още не можеше да разбере какво се е случило. А на другия ден отново дойдох при теб, с твоите любими цветя.
– Какво е това? – попита Дора, бърчейки нос, още щом дойдох.
– Жълти гардении. – Адриа се колебае: – Те най-много й харесват.
– Тук влизат и излизат много хора.
– Това са най-хубавите цветя, които мога да й донеса. Те й правеха компания в продължение на много години, когато работеше.
Дора погледна внимателно картинката.
– От кого е? – попита.
– От Абрахам Миньон. Седемнайсети век.
– Това е ценно, нали?
– Да, много. Затова й я нося.
– Тук е опасно. Занесете си я вкъщи.
Вместо да обърне внимание на думите й, професор Роч сложи букета жълти гардении във вазата и изля в нея бутилка вода.
– Казах ви, че аз ще се грижа за нея.
– Жена ви трябва да остане в болницата. Поне няколко месеца.
– Ще идвам всеки ден. Тук ще прекарвам деня.
– Вие трябва да живеете. Не може да стоите тук по цял ден.
Не можеше да стоя по цял ден, но стоях много часове и разбрах как един безмълвен поглед може да те нарани повече от остър нож; какъв ужас, погледът на Гертруд. Хранех я, а тя ме гледаше в очите и послушно гълташе супата. Гледаше ме в очите и ме обвиняваше безмълвно.
Най-лошото е несигурността, ужасното е да не знаеш дали... Гледа те и не можеш да разгадаеш погледа й. Обвинява ли ме? Иска да говори за огромната си мъка и не може? Иска да ми каже колко ме мрази? Или пък иска да ми каже, че ме обича и да я спася? Горката Гертруд е на дъното на един кладенец и аз не мога да я извадя оттам.
Всеки ден Александър Роч ходеше да я види и дълго седеше до нея, гледаше я, оставяше се да го наранява с погледа си, бършеше потта от челото й, без да се осмели да й каже дори една дума, за да не влошава положението. А тя, след цяла вечност, започна да чува виковете Tiberium in Tiberim, Tiberium in Tiberim481 – последното, което беше прочела преди тъмнината. И започна да вижда лица, едно, две или три, говореха й нещо, слагаха лъжица в устата й, бършеха потта й, а тя питаше какво става, къде съм, защо не ми казвате нищо, и тогава се видя далече, много далече, през нощта, и отначало нищо не разбираше или не искаше да разбере и напълно объркана, отново търсеше закрила в Светоний и казваше morte eius ita laetatus est populus, ut ad primum nuntium discurrentes pars: “Tiberium in Tiberim” clamitarent482. Казваше това, крещейки, но Светоний цял се сгушваше в главата й, и изглежда, никой не можеше да я чуе. Може би защото говореше на латински и... Не. Да. И цели векове не можеше да си спомни чие е това лице, което постоянно стоеше пред нея и й говореше нещо, което не мога да разбера. И един ден разбра какво си спомняше от онази нощ и започна да свързва нещата и цялото й същество бе обзето от ужас. И взе да крещи от страх колкото имаше сили. А Александър Роч не знаеше кое е по-лошо – да понася непоносимото мълчание или най-после да се изправи пред последствията от своите действия. Не знаеше дали постъпва добре, но един ден:
– Докторе, защо не говори?
– Разбира се, че говори.
– Извинете, но откакто е излязла от кома, жена ми не говори.
– Жена ви говори, господин Роч. От няколко дни вече, не са ли ви казали? Не разбираме нито дума, защото говори на някакъв странен език и ние не... Но говори. И още как.
– На латински ли?
– Латински? Не. Струва ми се, че не. Но аз не съм много по езиците...
Гертруд говореше и само пред него мълчеше. Това го уплаши повече от погледа, остър като нож.
– Защо не ми казваш нищо, Гертруд? – попита я, преди да й даде шибаната супа с грис, изглежда, че в тази болница нямат друго за ядене. Но жената само го погледна все така втренчено, както винаги.
– Чуваш ли ме? Сега чуваш ли ме?
Повтори на естонски и в памет на дядо си – на италиански. Гертруд мълчеше и отваряше уста, за да поглъща ежедневната супа с грис, сякаш разговорът никак не я интересуваше.
– На другите какво им разказваш?
Още супа. На Александър Роч му се стори, че Гертруд потисна една иронична усмивка, и ръцете му взеха да се потят. Даде й супата мълчаливо, опитвайки се да не среща погледа на жена си.
Когато свърши, застана толкова близо до нея, че можеше да надуши мисълта й, но не я целуна. Каза на ухото й какво разказваш на тях, Гертруд, а на мен не можеш. И го повтори на естонски.
480 Международна неправителствена организация, която подпомага здравеопазването в бедните страни. – Б. пр.
481 Тиберий в Тибър (лат.) – цитат от съчинението на римския писател Гай Светоний Транквил „Дванадесетте цезари“, книга трета, „Тиберий“. – Б. пр.
482 Смъртта му така зарадвала народа, че при първата вест хората се разтичали насам-натам; едни викали: „Тиберий в Тибър“ („Тиберий“, превод от латински Иванка Попова). – Б. пр.
* * *
Бяха минали две седмици, откакто излезе от кома; бяха минали две седмици, откакто му бяха казали професор Роч, както се опасявахме, вашата жена е с тетраплегия483 вследствие на получените травми. Днес не, но може би след няколко години, да се надяваме, ще можем да облекчаваме и даже да лекуваме този тип увреждания, а аз онемях, защото ми се струпаха много и прекалено тежки беди и не съзнавах колко голямо е нещастието. Целият ми живот се беше преобърнал. А сега и тази тревога – да разбера какво казва Гертруд.
– Не, не, не. Нормално е пациентът да получи лека регресия: нормално е да говори на езика, на който е говорила като малка. Шведски ли е?
– Да.
– Съжалявам, но тук, между персонала...
– Не се притеснявайте.
– По-странно е, че не говори с вас.
Мамка му. Горкичката.
483 Парализа на горните и долните крайници. – Б. пр.
* * *
Минаха само две седмици и професор Александър Роч най-накрая успя да отведе жена си вкъщи. Повери професионалните грижи на Дора, обемиста специалистка в облекчаващите процедури, препоръчани от болницата, а сам се зае да храни Гертруд със супа, да избягва погледа й и да си мисли какво знаеш ти и какво мислиш за това, което аз знам и не знам дали ти знаеш и което е по-добре никой да не чуе.
– Най-странното е, че с вас не говори – повтаряше Дора.
Беше по-скоро тревожно.
– С всеки ден става все по-приказлива, господин Роч, щом отидеш при нея, и започва да говори на норвежки, нали, сякаш... Трябва да се скриете, за да се убедите.
Така и направи със съучастието на тази матрона с касинка на медицинска сестра, която беше приела страданието на Гертруд като нещо лично и всеки ден й казваше днес си по-хубава от всякога, Гертруд, а когато Гертруд говореше, хващаше безчувствената й ръка и казваше какво казваш, не те разбирам, красавице, не виждаш ли, че не знам исландски, горката аз. И професор Александър Роч, който по това време трябваше да си седи в кабинета, зачака в съседната стая колкото беше нужно до момента, в който Гертруд отново щеше да се разприказва, и късно следобед, когато се уморяваше да лежи все на една страна и медицинската сестра съучастничка идваше при нея за ритуалната смяна на положението, Гертруд каза точно това, от което ме беше страх, и аз се разтреперах като лист.
Опазил ме Бог, не беше умишлено, макар че в най-тъмното кътче на душата му се таеше едно непризнато желание. Сънливостта след цели два часа по тъмното шосе, Гертруд, задрямала на мястото до шофьора, а аз карах и отчаяно мислех как да кажа на Гертруд, че искам да я напусна, че много съжалявам, много, но вече съм решил, така е, животът понякога ти прави такива номера и ми е все едно какво може да кажат роднините или колегите в работата, или съседите, защото всеки има право на втора възможност, а аз сега я имам. Страшно съм влюбен, Гертруд.
И в този момент – неозначеният завой и решението, което взе, без да иска да го взима, понеже всичко ставаше на тъмно, изглеждаше по-лесно, отвори вратата, свали си колана и скочи на асфалта, а колата продължи, без да спира, и последното, което чу от Гертруд, беше вик: какво става, какво става, Сааааан-дрееее... и още нещо, което не разбра, и нищото погълна колата, Гертруд и нейния вик от страх и оттогава – нищо повече, само погледът като нож. А аз вкъщи, сам, когато Дора ме гонеше от болницата, мислех за теб, мислех какво сбърках и търсех отчаяно листчето, където ми беше написала името на собственика на цигулката, и сънувах как пътувам за Гент или за Брюксел с Виал в изцапания му с кръв калъф, стигам до къща на заможни хора, натискам звънеца, първо се чува едно величествено клонк, а след това – едно изящно кланк и ми отваря прислужница с колосано боне и ме пита какво желаете.
– Идвам да върна цигулката.
– А, да, заповядайте. Време беше, нали?
Важната прислужница затвори вратата и изчезна. И се чу приглушеният й глас господине, дошли са да върнат Виал. И веднага излезе един достолепен белокос мъж с халат на виненочервени и черни карета, стискаше здраво бейзболна бухалка и ми каза вие мръсникът Ардефол ли сте?
– Дда.
– И носите Виал?
– Вземете.
– Феликс Ардефол, нали? – каза, вдигнал бухалката над раменете.
– Не, Феликс беше баща ми. Аз съм мръсникът Адриа Ардефол.
– Може ли да знам защо се забавихте толкова да ми я върнете? – Бухалката все още застрашава черепа ми.
– Това е много дълга история, господине, а сега... уморен съм и моята любима е в болница, не може да се събуди.
Белокосият мъж с достолепна осанка хвърли бухалката на земята, прислужницата я вдигна, а той изтръгна калъфа от ръцете ми и още там, клекнал на пода, го отвори, махна велурените уплътнители и извади сторионито. Прекрасно. В този момент съжалих за това, което правех, защото белокосият мъж с достолепна осанка не беше достоен за тази цигулка. Аз се събуждах изпотен и отивах в болницата при теб и казвах правя каквото мога, но не намирам листчето. Не, не ме карай да питам господин Беренгер, защото му нямам доверие, той ще омърси всичко. Докъде бяхме стигнали?
* * *
Александър Роч поднесе лъжицата към устата й. Няколко секунди Гертруд не отваряше уста; само го гледаше в очите. Хайде, отвори устичка, казах й, за да не се налага да понасям този поглед. Накрая, слава богу, я отвори и успях да я накарам да поеме топличкия бульон с малко фиде и си помислих, че сигурно е по-добре да се преструвам, че не съм чул какво беше казала на Дора, когато си мислеше, че не съм вкъщи, и казах Гертруд, обичам те, защо не ми говориш, какво ти става, казват ми, че когато ме няма, говориш, защо, сякаш имаш нещо против мен. А Гертруд в отговор отвори уста. Професор Роч й даде още две лъжици и я погледна в очите.
– Гертруд. Кажи ми какво има. Кажи ми за какво мислиш.
След няколко дни Александър Роч вече беше в състояние да признае, че не му беше мъчно за тази жена, по-скоро се страхуваше от нея. Съжалявам, че не ми е мъчно за теб, но в живота се случват такива неща. Влюбен съм, Гертруд, имам право да устроя наново живота си и не искам да ми пречиш нито с жалби, нито със заплахи. Беше жизнена, стремеше се винаги да налагаш своето мнение, а сега можеш само да отваряш уста, за да ядеш супа. И да мълчиш. И да говориш на естонски. А как ще четеш твоите любими Марциал484 и Ливий485? Тоя тъпак доктор Далмау казва, че при пациентите се получавала регресия. Докато един ден Александър Роч, разтревожен, реши да внимава: това не е регресия, а мръсен номер. Прави го, за да ме измъчва... Иска само да ме измъчва! Ако иска да ми навреди, няма да й позволя. Но не иска аз да знам какво е намислила. Не знам как да парирам нейния ход. Не знам как. Бях намерил идеалния начин, но тя не се даде. Идеалния начин, макар и толкова рискован, не знам как успях да изляза от колата.
– Не бяхте ли си сложили колана?
– Да. Преполагам, че да. Не знам.
– Не е нито измъкнат, нито скъсан.
– Може би е така. Не знам, аз бях... Колата така страхотно подскочи, че вратата се отвори и аз излетях.
– За да се спасите ли?
– Не, не. Изхвърли ме самото подскачане. Когато паднах на земята, видях как колата потъва и повече не я видях, а тя викаше Сааааандреееее.
– Паднала е от три метра височина.
– Стори ми се, че я погълна самото място. И предполагам, че съм изгубил съзнание.
– Сандре ли ви наричаше?
– Да. Защо?
– Защо само предполагате, че сте изгубили съзнание?
– Не... Объркан съм. Как е тя?
– Зле.
– Ще се спаси ли?
Тогава инспекторът му каза онова, от което толкова се страхуваше; каза му не знам дали сте вярващ, или не, но е станало чудо: Господ е чул молитвите ви.
– Не съм вярващ.
– Жена ви няма да умре. Но...
– Боже мой.
– Да.
484 Марк Валерий Марциал (ок. 40 – ок. 102) – римски поет, автор на епиграми. – Б. пр.
485 Тит Ливий (59 пр.Хр. – 17 сл.Хр.) – римски историк. – Б. пр.
* * *
– Кажете ми какво точно искате, господин Ардевол.
Трябваше ми известно време, за да подредя неподдаващите се на подреждане мисли. Тишината в работилницата на Пау Улястрес ми помогна да се успокоя. И накрая казах тази цигулка е била открадната по време на Втората световна война. От един нацист. Струва ми се, че е била плячкосана в самия Аушвиц.
– Охоо.
– Да. И поради обстоятелства, които в случая нямат значение, от години принадлежи на моето семейство.
– И вие искате да я върнете – изпревари го лютиерът.
– Не! Или да, не знам. Но искам да знам от кого са я отнели. Кой е бил предишният собственик. И тогава ще говорим.
– Ако предишният собственик е попаднал в Аушвиц...
– Съгласен съм. Но трябва да има все някой роднина, нали?
Пау Улястрес взе цигулката и започна да свири фрагменти от една партита на Бах, не си спомням точно коя. Дали беше третата? Имах чувството, че съм мръсен, защото от доста дълго не бях до теб и когато накрая застанах пред теб, взех ръката ти и ти казах правя постъпки, за да я върна, Сара, но засега не се справям. Искам да я върна на истинския собственик, а не на някой измамник. И лютиерът изрично ме посъветва господин Ардевол, бъдете много внимателен, не избързвайте. Има много безсрамници, които се ровят в подобни истории. Разбираш ли ме, Сара?
* * *
– Гертруд.
Тя гледаше в тавана; даже не си направи труда да обърне поглед към него. Преди да заговори, Александър изчака Дора да затвори входната врата и да ги остави сами:
– Вината е моя – каза меко. – Прости ми... Предполагам, че съм заспал... Вината е моя.
Тя го погледна така, като че ли беше много далеч. Отвори уста, сякаш искаше да каже нещо. След няколко безкрайни секунди обаче само преглътна слюнка и отклони поглед.
– Не съм го направил нарочно, Гертруд. Беше злополука...
Тя го погледна и сега той преглътна слюнка: тази жена знае всичко. Никога един поглед не ме е пронизвал така. Боже мой. Способна е да наговори глупости на първия появил се, защото сега знае, че аз знам, че тя знае всичко. Боя се, че нямам никакъв избор. Не искам да бъдеш пречка пред щастието, което заслужавам.
* * *
Моят съпруг иска да ме убие. Тук никой не ме разбира. Обадете се на брат ми – Освалд Сикемае, той е учител в Кунда; да ме спаси. Моля ви, страхувам се.
– Не...
– Да.
– Повтори ми го – помоли Дора.
Агата хвърли бърз поглед на тефтерчето. Погледна към сервитьора, който се отдалечаваше, и повтори моят съпруг иска да ме убие. Тук никой не ме разбира. Обадете се на брат ми – Освалд Сикемае, той е учител в Кунда; да ме спаси. Моля ви, страхувам се. И добави сама съм на този свят, сама съм на този свят. Някой, който да ме разбира, който да говори и аз да го разбирам.
– Ама ти какво й каза? За пръв път, откакто се грижа за нея, тя разговаря с някого. Досега говореше само на стените, горката жена. Какво й каза?
– Госпожо... това е от нерви след...
– Съпругът ми знае, че аз знам, че иска да ме убие. Много ме е страх. Искам да се върна в болницата. Тук сама с него... се боя от всичко... Не ми ли вярвате?
– Разбира се, че ви вярвам. Но...
– Не ми вярвате. Ще ме убие.
– Но защо му е да ви убива?
– Не знам. Досега бяхме добре. Не знам. Злополуката... – Агата обърна страницата на тефтерчето и продължи да разчита написаното набързо и с нечетлив почерк... Злополуката ми се стори... Как така той не... – Вдигна глава, съкрушена: Горката жена, говорила е несвързани неща.
– А ти вярваш ли й? – попита Дора, потейки се от тревога.
Погледнаха третата жена, мълчаливата. Тя, сякаш питаха нея, проговори за пръв път.
– Аз й вярвам. Къде е Кунда?
– На северното крайбрежие. На Финския залив.
– А ти откъде знаеш естонски и знаеш...?
– Дора, с възхищение.
– Виж...
Което означаваше, че се запознах с Аду Мюр, да, онова добре сложено момче, метър и деветдесет, добродушна усмивка, та така. Срещнах го преди осем години и се влюбих като глупачка; влюбих се в Аду Мюр, часовникаря, и отидох да живея в Талин с него и бих отишла на края на света, там, където очертанията на планините свършват и зейва една ужасна пропаст и ако се подхлъзнеш, отиваш направо в ада затова, че в един момент си повярвал, че Земята е кръгла. Чак дотам бих отишла, ако Аду ме беше помолил. А в Талин работих в един фризьорски салон, после продавах сладолед в едно заведение, където вечер беше позволено да се пие алкохол и в един момент говорех толкова добре естонски, че се питаха дали имам такъв акцент, защото съм от остров Сааремаа, или... и когато отговарях, че съм каталонка, не можеха да повярват. Казват, че естонците са студени като лед, но не е вярно, защото, пийнат ли си водка, стават топли и приказливи. А в един лош ден Аду изчезна и повече не го видях; е, видях го, но ми става мъчно, като си спомня, и се върнах, защото нямаше какво да правя насред леда, без Аду часовникаря, и да продавам сладолед на естонци, които се готвят да се напият. Още не съм се съвзела от този удар и изведнъж ми се обади Елена и ми каза да видим дали имаме късмет, ти знаеш естонски, нали? А аз: да, защо? А тя: имам приятелка медицинска сестра, казва се Дора и има проблем, който... Много е уплашена и... може би е нещо сериозно... А аз съм готова да се захвана с каквото и да било, само и само да забравя Аду с неговите метър и деветдесет и онази колеблива и нежна душа, която един ден престана да е нежна, и казах да, разбира се, естонският ми е съвсем пресен в главата: къде трябва да се ходи, какво трябва да се прави?
– Не, не... Искам да кажа... Откъде го знаеш толкова добре? Защото на мен ми беше много трудно да разбера, че говори на естонски. Не ми напомняше никакъв език, разбираш ли? Докато не каза не си спомням какво и аз, след като бях изредила норвежки, шведски, датски, фински, исландски, казах естонски и ми се стори, че очите й заблестяха някак особено. Само по това, да. И познах.
– Най-веселото е, че не знаем дали съпругът е сериен убиец, или тя не е наред с главата. Дали сме в опасност, или не, нали ме разбирате?
– Струва ми се, че никога не съм виждала – повторно се намеси Елена – толкова уплашена жена. От тук нататък трябва да сме много внимателни.
– Трябва да я попитаме още нещо.
– Искате ли пак да говоря с нея?
– Да.
– А ако дойде той... А?
След като направи кратко, но страстно посещение на новата си любима, Александър Роч взе окончателно решение. Съжалявам, Гертруд, но нямам избор, ти ме принуждаваш. Сега е мой ред да живея. Изкачи машинално стълбите на метрото, казвайки си тази нощ вече край.
В това време Гертруд говореше ли, говореше на естонски, а Агата, преоблечена като медицинска сестра, тя, която припадаше при вида на капка кръв, със свито сърце превеждаше на Дора. Аз го гледах в тъмното, казваше, гледах профила му. Да, защото напоследък се държи странно, много странно, не знам какво му е, правеше така, стискаше челюсти, и горката Гертруд искаше да стисне ръка, за да покаже как, но се сещаше, че не може да движи нищо друго освен мисълта си, и тогава каза в онзи момент изглеждаше, че ми показва душата си, че ме мрази само защото съществувам. И каза край, да върви всичко по дяволите; да, да, край, всичко това да върви по дяволите.
– На естонски ли го каза?
– Какво?
– На естонски ли го каза?
– Знам ли... В този момент видях, че пипа предпазния колан и колата полетя и аз извиках Саааандреееее, мръсниииикооооо... И нищо повече, нищо повече... Докато се събудих и той стоеше пред мен и каза не е моя вината, Гертруд, беше злополука.
– Вашият съпруг не говори естонски.
– Не. Но разбира. Не, не, говори.
– А вие не можете ли да говорите на каталонски?
– А на какъв език говоря?
В този момент се чу превъртане на ключ и трите жени замръзнаха от страх.
– Сложи й термометъра. Не, разтрий й краката.
– Как се разтрива?
– Много просто, с ръце. Този човек не трябваше да е тук сега.
– Оо, виж ти, гости ли има? – попита той, скривайки изненадата си.
– Добър вечер, господин Роч.
Погледна и двете. И трите. Бърз, недоверчив поглед. Отвори уста. Видя как непознатата медицинска сестра разтриваше десния крак на Гертруд, сякаш си играеше с пластилин.
– Това е... Дойде да ми помогне.
– Как е? – попита за Гертруд.
– Все така. Никаква промяна. – За Агата: – Това е една колежка, която...
Професор Роч влезе в стаята, погледна Гертруд, целуна я по челото, щипна я по бузата и каза сега се връщам, скъпа, забравих да купя фиде. И излезе, без да дава обяснение на другите жени. Когато останаха сами, двете жени се спогледаха. Трите.
* * *
Сара, вчера вечерта намерих твоето листче с името. Там пише Матиас Алпартс. И че живее в Антверпен. Но знаеш ли какво? Никак не се доверявам на твоя източник на информация. Това е гнил източник, защото господин Беренгер и Тито са злопаметни. Господин Беренгер е крадец и иска само да си отмъсти на баща ми, на майка ми и на мен. И те е използвал за своите интереси. Позволи ми да помисля малко. Би трябвало да разузная... Не знам, кълна ти се, че правя каквото мога, Сара.
* * *
Знам, че искаш да ме убиеш, Сандре, въпреки че ми казваш любима и ми купуваш фиде. Знам какво направи, защото го сънувах. Казаха ми, че съм била пет дни в кома. За мен тези пет дни бяха ясно, бавно преминаващо видение на злополуката: аз те гледах в тъмното, защото напоследък си много странен, малко навъсен, нервен, винаги умислен. Първото, което си мисли една жена, когато мъжът й се държи така, е, че има друга жена, която се върти в ума му; призракът на другата. Да, това е първото, което си мислиш, но аз не знаех какво да кажа. Не можех да си представя, че ме мамиш. И още първия ден, когато казах на глас помощ, струва ми се, че мъжът ми иска да ме убие, помощ, струва ми се, че иска да ме убие, защото в колата лицето му беше странно и си свали колана и каза край, а аз Саааандреееее, мръсниииикооооо, а после един бавен сън, в който се повтаряше всичко, и така, както изглежда, са минали пет дни. Вече не знам какво говоря. Да, когато за пръв път се осмелих да кажа на глас, че ми се струва, че искаш да ме убиеш, никой не ми обърна внимание, сякаш не ми вярваха. Но ме гледаха и тази Дора ми каза ама какво казваш, не те разбирам; беше съвсем ясно, че казвам струва ми се, че мъжът ми иска да ме убие, вече не се срамувах, но толкова ме беше страх, че никой не ми вярва и не ми обръща внимание. Така още повече се чувствах погребана жива. Това е ужасно, Сандре. Гледам те в очите и не издържаш погледа ми: какво кроиш? Защо не ми кажеш какво казваш на другите, а на мен не ми казваш? Какво искаш? Да ти кажа в лицето струва ми се, че искаше да ме убиеш, струва ми се, че искаш да ме убиеш? Да ти кажа, издържайки погледа ти, мисля, че искаш да ме убиеш, защото ти преча да живееш и е по-просто да ме премахнеш, така както се духа пламъка на свещ, отколкото да ми даваш обяснения? Сега вече, Сандре, обяснения... струва ми се, че не ми трябват; но не духай моята свещ, не искам да умирам. Неподвижна съм, погребана в тази коруба, и ми остава само слабото пламъче. Не ми го гаси. Върви си, искай развод, но не ми гаси пламъчето.
* * *
Агата излезе от сградата, когато на стълбището вече се усещаха леко първите миризми на вечерята. Още й трепереха краката. На улицата я посрещна миризмата от изгорелите газове на един автобус. Тръгна право към метрото. Беше погледнала един убиец в очите, а това е ужасно. Ако господин Роч е убиец. Убиец е, наистина. И когато се канеше да слезе по стълбите, самият убиец, с очи като кинжали, застана до нея и й каза госпожице, ако обичате. Тя спря, уплашена. Той й се усмихна стеснително, прекара ръка по косите си и каза:
– Как намирате жена ми?
– Зле. – Какво можеше да му каже?
– Вярно ли е, че не е възможно да се възстанови?
– За съжаление... Ами аз...
– Но миоматозата може да се лекува, така ми казаха.
– Да, разбира се.
– Значи, вие също смятате, че е лечима.
– Да, господине. Но аз...
– Ако вие сте медицинска сестра, аз съм римският папа.
– Моля?
– Какво правехте в дома ми?
– Вижте какво, сега бързам.
Какво се прави в такива случаи? Какво трябва да направи убиецът, като разбере, че някой си пъха носа където не му е работа? Какво прави жертвата, която не е наясно дали той е наистина убиец? И двамата се поколебаха няколко секунди, застанали като истукани. В този момент на Агата й хрумна да каже всичко хубаво и се затича надолу по стълбите, а професор Роч остана прав по средата на стълбата, без да знае какво да прави. Агата слезе на перона. В този момент пристигна един влак. Щом влезе, се обърна към вратата и погледна: не, този луд не я беше проследил. Чак когато вратите на вагона се затвориха, успя да въздъхне спокойно.
* * *
През нощта, на тъмно, за да не се налага да издържа погледа й. През нощта, когато се преструваше, че спи, Гертруд съзря сянката на страхливеца Сандре и долови миризмата на възглавницата от дивана, която преди, когато животът беше жив, слагаше под главата си, за да гледа удобно телевизия. И успя да помисли Сандре е избрал възглавницата, както направи Тиберий, за да убие Август. Няма да е никак трудно, защото вече съм полумъртва, но да знаеш, че освен мръсник, си и страхливец. Не можеш дори да ме погледнеш в очите, за да ми кажеш сбогом. И Гертруд не можа да си помисли нищо повече, защото спазъмът на задушаването беше по-силен от самия живот и за миг се превърна в смърт.
* * *
Дора сложи ръка на гърба му и каза господин Ардевол, вървете да си починете. Това е заповед. Адриа се събуди и се обърна изненадан. Светлината в стаята беше слаба и гардениите на Миньон излъчваха вълшебно сияние. А Сара все така спеше, спеше, спеше. Дора и една непозната го изкараха на пръсти от болницата. Дора сложи в ръката му едно хапче, за да може лесно да заспи, той излезе машинално на улицата и взе метрото на станция „Оспитал клиник“; в същото време, до входа на метрото на станция „Вердагер“, професор Александър Роч се срещна с едно момиче, което можеше да му бъде дъщеря, положително му беше студентка, и най-добрият детектив, Елм Гонсага, нает от трите смели жени, ги проследи безкрайно дискретно, след като снима целувката им с фотоапарат като този на Лаура, дигитален, или както там му казват, тримата почакаха на перона да дойде влака и щастливата двойка влезе заедно с детектива във вагона, а на „Саграда фамилия“ се качиха брат Николау Еймерик и Ариберт Фойгт, обсъждайки оживено великите идеи, които се въртяха в главите им; седнал в един ъгъл, доктор Мюс, или Буден, четеше Кемпийски486 и гледаше през прозореца към тъмнината в тунела, а в другия край на вагона, облечен в расото на свети Бенедикт, дремеше брат Жулиа от „Сант Пере Бургалски“. Застанал прав до него, Джакиам Муреда от Пардак гледаше с широко отворени очи новия свят, който се разкриваше пред него, и сигурно си мислеше за всички Муреда и за горката Бетина, слепичката му сестричка. А до него уплашеният Лоренцо Сториони не можеше да проумее какво му се случва и се вкопчваше за пилона в средата на вагона, за да не падне, и влакът спря на станция „Оспитал де Сант Пау“, слязоха няколко пътници и се качи Гийом-Франсоа Виал, докаран с проядена от молци перука, приказваше си с Драго Градник, много по-снажен, отколкото можех да си представя, така че трябваше да наведе глава, за да влезе във вагона, а усмивката му ми напомняше сериозното изражение на чичо Хаим, при все че на портрета, който му беше направила Сара, чичото не се усмихваше. И влакът отново потегли. В този момент забелязах, че Матиас, силната Берта, Тру, с коси кестеняви като горско дърво, Амеличе, с коси като черен кехлибар, Жулиет, малката, руса като слънце, смелата Нече де Бук, настиналата тъща, говореха в края на вагона с Бернат. С Бернат? Да. И с мен, аз също бях във вагона. Разказваха ни за последното си пътуване с влак, всички заедно в запечатан вагон, и Амеличе показваше раната на тила си от удара с приклад, виждаш ли, виждаш ли, на Рудолф Хьос, който седеше сам, гледаше към перона и нямаше особено желание да гледа цицината на тила на момиченцето. А устните на момиченцето вече бяха придобили тъмния цвят на смъртта, но за родителите това нямаше значение. Всички бяха млади и бодри, освен Матиас, който беше стар, със сълзящи очи и бавни рефлекси. Стори ми се, че го гледат недоверчиво, сякаш им беше трудно да приемат или да простят старостта на баща си. Особено силната Берта, чийто поглед понякога заприличваше на погледа на Гертруд, или не, беше малко по-различен. И стигнахме до „Камп де л’Aрпа“, където се качи Феликс Морлен, разговаряйки оживено с баща ми: толкова години не бях виждал баща си, че едвам успях да позная лицето му, но знам, че беше той. Зад него – шериф Карсън заедно с верния си приятел Черния орел, и двамата мълчаливи, стараят се да не ме гледат. Видях, че Карсън се канеше да плюе на пода на вагона, но храбрият Черен орел му попречи с рязък жест. Влакът беше спрял, неизвестно защо, и вратите на всички вагони бяха отворени. Успяха да се качат лека-полека господин Беренгер и Тито, хванати под ръка, така ми се стори, а Лотар Грюбе се колебаеше дали да влезе във вагона и майка с Лола Чика, които вървяха след него, му помогнаха да се реши. И когато вратите започнаха да се затварят, влезе тичешком, насилвайки ги леко, самият Али Бахр, сам, без обезчестената Амани. Вратите се затвориха, влакът потегли и когато вече трийсет секунди се движехме в тунела в посока към „Сагрера“, Али Бахр застана по средата на вагона и взе да крещи като обезумял прибери, милостиви Господи, всичката тази мърша! Разтвори джилабата, изпищя Аллах Акбар!487, дръпна една връвчица, която се подаваше от дрехата му, и всичко стана сияйно бяло и никой от нас не можа да види огромната топка...
Някой го разтърсваше. Отвори очи. Беше Катерина, наведена над него.
– Адриа! Чувате ли ме?
Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае къде е, защото сънят го беше отвел много далеч. Тя повтори:
– Чувате ли ме, Адриа?
– Да, какво има?
Вместо да му каже току-що позвъниха от болницата или обаждат се от болницата, или търсят ви по телефона, казват, че е спешно, или още по-добре, вместо да каже търсят ви по телефона и да отиде да глади, което е най-доброто извинение, Катерина, с вечния си стремеж да бъде на първа линия, повтори Адриа, чувате ли ме, а аз: какво има и тя: Сага се е събудила.
Аз наистина съвсем се разсъних и вместо да си мисля събуди се, събуди се, си мислех а аз не бях там, а аз не бях там. Адриа стана от леглото, без да усети, че е гол, и Катерина с бърз поглед веднага го изкритикува за големия корем, но си запази коментара за друг път.
– Къде? – попитах объркан.
– На телефона.
Адриа вдигна телефона в кабинета: беше самата доктор Реал и му каза отвори очи и започна да говори.
– На какъв език?
– Моля?
– Разбира ли й се? – И без да дочака отговор: Веднага идвам.
– Трябва да говорим, преди да я видите.
– Много добре. Веднага идвам.
Ако не беше Катерина, която застана по войнишки пред вратата на апартамента, щях да отида гол в болницата, защото не бях обърнал внимание на конкретните обстоятелства, напълно побъркан от радост. Адриа взе душ разплакан, облече се, като плачеше и се смееше, и тръгна за болницата, като се смееше, а Катерина заключи апартамента, след като изглади всичките дрехи, и каза този човек плаче, когато е редно да се плаче, и се смее, когато би трябвало да плаче.
Лекарката, слаба и с малко набръчкано лице, го въведе в нещо подобно на кабинет.
– Вижте, искам да й кажа здравей.
– Един момент, господин Ардевол.
Накара го да седне. Тя седна на мястото си и го погледна мълчаливо.
– Какво става? – уплаши се Адриа. – Добре е, нали?
Тогава лекарката каза това, от което толкова се страхуваше; каза му не знам дали сте вярващ, или не, но е станало чудо; Господ е чул молитвите ви.
– Не съм вярващ – отвърнах. – Нито се моля – излъгах.
– Жена ви няма да умре. Но що се отнася до уврежданията...
– Боже мой.
– Да.
– От една страна, трябва да почакаме да видим доколко е засегната от мозъчния кръвоизлив.
– Разбирам.
– Работата е там, че има и други проблеми.
– Какви.
– Преди няколко дни привлече вниманието ни наличието на мускулна парализа, разбирате ли?
– Не.
– Да. И неврологът поиска да се направи изследване чрез скенер и открихме фрактура на шестия шиен прешлен.
– И какво означава всичко това?
Доктор Реал се приближи едва забележимо до него и каза с променен тон:
– Че Сара има сериозно увреждане на гръбначния мозък.
– Искате да кажете, че е парализирана?
– Да. – След кратко мълчание, по-тихо: – Има тетраплегия.
С префикса „тетра“, който означава „четири“, и суфикса „плегия“, от думата „плеге“, която значи „удар“, а също „нещастие“, описаха състоянието на Сара. Моята Сара е четворно нещастна. Какво щяхме да правим без гръцкия? Нямаше да можем да вникнем докрай в големите трагедии на човечеството.
Не можех да скъсам с Бога, защото не вярвах в Него. Не можех да ударя плесница на лекарката, защото нямаше никаква вина. Можех единствено да надам вик до небесата, да крещя а мен ме нямаше, а можех да я спася; ако бях там, тя нямаше да излезе на стълбите, щеше да падне на пода и щеше да има само една цицина на главата. А аз в това време се чукам с Лаура.
486 Става дума за Тома Кемпийски (1380–1471) – немски монах, с чието име се свързва анонимното съчинение „Подражание на Христа“. – Б. пр.
487 Аллах е велик (араб.). – Б. пр.
* * *
Позволиха му да види Сара. Още беше под въздействие на успокоителните и едвам отваряше очи. Стори му се, че се усмихва. Той й каза, че я обича много, много, много, а тя полуотвори уста, но не каза нищо. Минаха четири-пет дена. Гардениите на Миньон бяха верните й приятели, докато бавно я събуждаха. И един петък психологът и неврологът заедно с доктор Реал категорично ми отказаха да вляза с тях и останаха цял час в стаята на Сара, а Дора стоеше на пост като Цербер. И аз останах да плача в някаква чакалня, а когато излязоха, не ми позволиха да вляза да я целуна, докато на лицето ми не остана и следа от плач. И щом ме видя, не ми каза с удоволствие бих изпила едно кафе, а искам да умра, Адриа. И аз се почувствах като глупак с букета от бели рози в ръка и замръзналата усмивка.
– Моя Сара – казах накрая.
Тя ме гледаше сериозно, без да каже нищо.
– Прости ми.
Нищо. Струва ми се, че с мъка преглътна слюнката си. Но не каза нищо. Приличаше на Гертруд.
– Ще върна цигулката. Вече имам името.
– Не мога да се движа.
– Знаеш ли, чуй. Това е сега. Нека видим дали...
– Вече ми казаха. Никога няма да мога.
– Те какво разбират?
Въпреки всичко на лицето й се появи нещо като примирена усмивка, като чу отговора ми.
– Вече няма да мога да рисувам.
– Но можеш да движиш един пръст, нали?
– Да, този. И нищо повече.
– Това е добър знак, нали?
Не благоволи да ми отговори. За да разсее неудобството от мълчанието, Адриа продължи с престорено оживление:
– Най-напред трябва да говорим с всички лекари. Нали, доктор Реал?
Адриа се обърна към доктор Реал, която току-що беше влязла – той още с букета рози в ръка, сякаш искаше да ги поднесе на новодошлата.
– Да, разбира се – отговори лекарката.
И взе букета, сякаш беше за нея. Сара затвори очи, като че ли беше безкрайно уморена.
54
Бернат и Текла първи отидоха да я видят. В смущението си не знаеха какво да кажат. Сара нямаше желание да се усмихва, нито да се шегува. Каза благодаря, че дойдохте, и повече не отвори уста. А аз само повтарях при първа възможност ще се приберем вкъщи и ще се устроим така, че на нея да й бъде удобно; но тя лежеше, гледаше в тавана и не си даваше труд да се усмихне. А Бернат, с пресилено въодушевление, каза знаеш ли, Сара, бях в Париж с квартета и свирих в същата зала „Плейел“, средната, където е свирил Адриа преди хиляда години.
– А, така ли? – Адриа, изненадан.
– Да.
– И откъде знаеш, че съм свирил там?
– Ти ми каза.
Трябваше ли да му обясним, че там се запознахме? Със съучастието на маестро Кастелш и на твоята леля, която не си спомням как се казва. Или ще си запазим това за себе си?
– Както се казва, ние със Сара се запознахме там.
– А, така ли? Оо, колко е красиво това – сочейки гардениите на Миньон.
Текла в това време се приближи до Сара и докосна бузата й. Известно време мълчаливо я галеше, докато ние с Бернат се преструвахме, че всичко е толкова, ама толкова добре. А глупакът Адриа още не беше се досетил, че ако иска тя, ако иска Сара, ако иска да го усети, трябва да докосне лицето й, а не безжизнените ръце. Не са безжизнени. Просто са заспали.
После, когато останаха сами, Адриа докосна бузата й с ръка, но тя я отблъсна с много рязък, мълчалив жест.
– Сърдита си ми.
– Имам по-сериозни проблеми, отколкото да ти се сърдя.
– Прости ми.
Замълчаха. В живота ни взеха да се появяват счупени стъкла по пода и можехме да се нараним.
Вечерта вкъщи, отворил балконските врати заради жегата, Адриа бродеше като призрак, без да знае какво да прави, и се възмущаваше от себе си, защото, въпреки силната болка, му се струваше, че всъщност жертвата е той. Беше ми трудно да осъзная, че в случая има една жертва и това си ти. Затова след два-три дни седнах до теб, взех ръката ти, забелязах, че е безчувствена, сложих я отново където си беше, докоснах с връхчетата на пръстите бузата ти и казах Сара, правя постъпки, за да върна цигулката на собствениците й. Тя не отвърна нищо на моята полуистина, но не отблъсна пръстите ми. След пет безкрайни минути мълчание, някъде от много дълбоко, каза благодаря със слаб глас и усетих как сълзите ми щяха да бликнат, но се овладях навреме, защото знаех, че в тази болнична стая аз нямам право да плача.
* * *
– „Или в състояние, което аз самата по своя воля смятам, че не е достойно за мен.“ Пише точно това.
– Лесно е да се каже.
– Не, така е. Беше ми много трудно да го съчиня, но това е завещанието на моя живот. И съм с напълно ясно съзнание, за да мога да го препотвърдя.
– Не си с ясно съзнание. Отчаяна си.
– Ти бъркаш понятията.
– Какво?
– С ясно съзнание съм.
– Жива си. Можеш да продължиш да живееш. Аз ще бъда винаги до теб.
– Не те искам до мен. Искам да бъдеш смел и да направиш това, за което те моля.
– Не мога.
– Ти си страхливец.
– Да.
Чухме гласове, казваха cinquantaquattro.Тук е, да. Вратата се отвори и аз се усмихнах на хората, които влязоха в този момент в стаята и прекъснаха разговора ни. Приятели от Кадакес. И те знаеха за розите.
– Виж колко са красиви, Сара – каза жената.
– Много са красиви.
Сара се усмихна леко и беше много вежлива. Каза им, че е добре, бъдете спокойни. И приятелите от Кадакес си отидоха след половин час малко по-спокойни, защото бяха влезли, без да знаят какво да кажат, горкичката.
Дни наред много посетители прекъсваха нашия разговор, който беше все един и същ. И петнайсет или двайсет дни след като Сара се събуди, една вечер, когато се готвех да тръгвам за вкъщи, Сара ме помоли да сложа пред нея картинката на Миньон. Няколко минути жадно я разглеждаше, без да мигне. И изведнъж се разплака. Сигурно тези сълзи ми дадоха смелост.
55
Изложбата се откри без теб. Ръководството на галерията не можеше да я отложи, защото програмата им беше запълнена за две години напред, а Сара Волтес-Епстейн никога нямаше да може да я посети, така че направо откривайте и после ще ми разкажете как е минало, наистина. Нали може да се направи запис на цялото откриване?
Няколко дни преди това Сара ни извика заедно с Макс до леглото си и ни каза искам да добавя две рисунки.
– Кои?
– Два пейзажа.
– Но... – Макс, недоумяващ. – Това е изложба на портрети.
– Два пейзажа – повтори, – които са портрет на една душа.
Макс и Адриа се спогледаха учудени.
– Кои са? – попитах.
– Моят пейзаж от Тона и абсидата на „Сант Пере Бургалски“.
Смая ме твоята самоувереност. А ти продължи да даваш инструкции: и двата са в черната папка, която остана в Кадакес. Рисунката от Тона ще се казва
– На чия душа са портрет? – На Макс трябваше всичко да му се обяснява.
– Който трябва да го знае, вече го знае.
– Anima Hadriani489 – казах, готов да се разплача или да скачам от радост, и досега не знам.
– Но галерията...
– Още две рисунки, какво толкова, Макс!
А ако нямат пари, да не ги слагат в рамка.
– Не, не, казвам го заради самото понятие за портрет...
– Макс, погледни ме.
Ти издуха падналите на очите ти коси, аз ги махнах с ръка и ти ми каза благодаря. А на Макс: изложбата ще бъде както аз кажа. Дължите ми това. Трийсет портрета и два пейзажа, посветени на мъжа, когото обичам.
– Не, не, аз нали...
– Почакай. Единият е свободна интерпретация на изгубения рай на Адриа. А другият са развалините на един манастир, който, не знам защо, Адриа носи в себе си, откакто се помни, макар че го видя съвсем наскоро. Ще го направите така. Заради мен. Макар че аз няма да мога да видя изложбата.
– Ще те закараме.
– Ужасяват ме цирковете с линейки, носилки и... Не. Снимайте всичко.
Затова изложбата беше открита без художничката. Макс се държа твърдо и каза моята сестра не е тук, но все едно е с нас. Довечера ще й покажем снимките и видеото, което записваме, и Сара, повдигната на удобни възглавници, видя за първи път всички портрети и двата пейзажа заедно, а когато при това повторно откриване в cinquantaquattro, заедно с Макс, Дора, Бернат, доктор Далмау, с мен и не знам още кой, камерата се спря на чичо Хаим, Сара каза спри за малко. Няколко секунди стоя загледана в застиналия образ, замислена бог знае за какво, а след това видя останалите. На моя портрет, аз, с полунаведена глава, чета, не поиска да задържим образа. Камерата стигна до нейния автопортрет с онзи неразгадаем поглед, но тя не поиска дори да го погледне. Проследи внимателно как Макс се обръща с няколко думи към присъстващите, видя, че има много хора, и когато отново показаха кадрите, каза благодаря, Макс, много хубави думи каза. И отбеляза, че е видяла Муртра, Жозе и Шантал Казес, Риера от Андора, всички, а, това е Льоренс, о, колко е пораснал.
– И Текла, виждаш ли я? – казах аз.
– И Бернат. Колко хубаво.
– А, а този толкова хубав мъж? – подскочи Дора.
– Един мой приятел – отвърна Макс. – Джорджо.
Мълчание. За да го наруши, отново Макс:
– Всички картини са продадени. Чу ли?
– А този? Задръж, задръж! – Сара като по чудо за малко да се надигне: – Та това е Виладеканс490! Не откъсва очи от чичо Хаим!...
– Да, да, вярно е, наистина беше. С часове разглеждаше всеки портрет.
– Какво нещо...
Като видях как блестят очите й, си помислих възвръща си способността да се радва, помислих си възможно е да започнем нов живот, с други приоритети, с друг стил, като направим преоценка на всички ценности. Нали? Сякаш прочела мислите ми, стана сериозна. След няколко секунди:
– Автопортретът не се продава.
– Какво? – Макс, уплашен.
– Не се продава.
– Беше първата картина, която се продаде.
– Кой го купи?
– Не знам. Ще попитам.
– Казах ви... – Млъкна, малко объркана.
Ти не ни беше казала нищо. Но в представите ти светът започваше да се смесва с думите ти, с мислите ти, с желанията ти, с това, което можеше да бъде, ако не беше...
– Може ли да се обадя оттук? – Макс, отчаян.
– Пред стаята на медицинските сестри има телефон.
– Няма нужда да се обаждаш – прекъсна го Адриа, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.
Забелязах как ме гледаха Макс, Сара, доктор Далмау и Бернат. Понякога ми се случва. Сякаш съм влязъл в живота без покана и сега всички откриват измамата с укорни погледи като остриета.
– Защо? – попита някой.
– Защото го купих аз.
Мълчание. Сара направи гримаса.
– Ама че си глупав – каза.
Адриа я погледна с широко отворени очи.
– Исках да ти го подаря – измислих си в момента.
– Аз също исках да ти го подаря. – Засмя се плахо, с нов смях, какъвто не бях чувал преди болестта.
Представянето в болницата свърши с наздравица на присъстващите, всички с унила пластмасова чаша с вода. А Сара изобщо не каза толкова ми се искаше да съм там. Но ти ме погледна и се усмихна. Сигурен съм, че се помиряваше с мен благодарение на онази полуистина за цигулката. Не бях достатъчно почтен, за да я опровергая.
Когато с моя помощ изпи ритуалната глътка, раздвижи глава наляво и надясно и каза, сякаш говорехме за това, ще си подстрижа косата много късо, защото ми пречи на врата.
488 В Адриановата Аркадия (лат.). – Б. пр.
489 Душата на Адриан (лат.). – Б. пр.
490 Става дума за каталонския художник Жоан Пере Виладеканс (1948). – Б. пр.
* * *
Лаура се върна от Алгарве много почерняла. Видяхме се в кабинета сред бъркотията и наближилите септемврийски изпити; тя ме попита за Сара, аз й отговорих какво да ти кажа и тя не попита повече. Макар че по цели часове бяхме заедно в кабинета, не си казахме нищо повече и се преструвахме, че не се виждаме. След няколко дни обядвах с Макс, защото ми хрумна да направя една книга със заглавието на изложбата, в която да се включат всички портрети, голям формат, как ти се струва? Струва ми се прекрасна идея, Адриа; и с двата пейзажа. Добре, с двата пейзажа. Скъпа книга, изпипана, без бързане. Съгласен съм, изпипана. Поспорихме кой ще поеме разноските и накрая се споразумяхме да си ги поделим и аз се захванах за работа с помощта на галеристите от „Артипелаг“ и на Бауса. И заживях с надеждата, че може би ще успеем да започнем нов живот, ти вкъщи, добре гледана, ако все още искаш да живееш с мен, нещо, в което не бях сигурен, и ако се съгласиш и престанеш да си мислиш странни неща. Говорих с всички лекари: Далмау ме предупреди, че според информацията, която той има, Сара още не е добре и да не бързам да я прибирам вкъщи, доктор Реал има право. И че е много по-добре за душевното здраве на всички да не правим големи планове засега. Да свикнем с мисълта, че това е за дълго, и да се научим да живеем ден за ден, повярвай ми. А един ден Лаура ме пресрещна в коридора към аудиториите и ми каза връщам се в Упсала. Предложиха ми работа в Института по история на езиците и...
– Чудесно.
– Зависи. Заминавам. Ако ти трябва адвокатка, в Упсала съм.
– Лаура, нищо не ми трябва.
– Ти никога не си знаел какво ти трябва.
– Съгласен съм. Но сега знам, че няма да дойда в Упсала да те видя.
– Аз вече ти казах.
– Ти не може да чакаш другите да...
– Ей.
– Какво?
– Това е моят живот, не е твоят. Наръчника с указания си го пиша аз.
Повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата; доколкото си спомням, не сме разговаряли никога повече. Знам, че живее в Упсала. Знам, че е публикувала шест-седем доста добри статии. Липсва ми, но желая да е срещнала по-свестен човек от мен. Междувременно ние с Макс решихме книгата с портретите да бъде изненада, най-вече за да избегнем тя да ни избие идеята от главите. Искахме нашето въодушевление да я поразтърси, да я заразим с него. Затова помолихме Жоан Пере Виладеканс да напише кратък увод и той го написа с голямо удоволствие. В няколко реда казваше толкова много неща за изкуството на Сара, че ме връхлетя трескав пристъп на ревност при мисълта как е възможно да има толкова страни и детайли в рисунките на Сара, които аз не съм могъл да видя. Много са и страните от твоя живот, в които също не съумях да вникна.
Постепенно, като се вглеждах в теб в болницата, открих една жена, способна да управлява света, без да е нужно да си мръдне пръста, само като говори, дава нареждания, предлага, изисква, моли и ме гледа с онези очи, които и до днес ме пронизват и ме раняват с любов и с не знам какво. Работата е там, че съвестта ми не беше чиста. Имаше едно име – Алпартс. Не знаех със сигурност дали е истинският собственик на цигулката. Знаех, че не е името, което баща ми беше написал в онова своеобразно завещание на арамейски. Не ти казах, Сара, но не правех нищо, за да изясня нещата. Confiteor.
Онзи блед и бавен следобед, без нито едно посещение, както вече ставаше обичайно, защото хората си имат работа, ти ми каза остани още малко.
– Ако Дора ми позволи.
– Позволява ти. Вече се погрижих за това. Трябва да ти кажа нещо.
Бях усетил, че вие с Дора се бяхте разбрали веднага, още от първия момент, без много приказки.
– Сара, не мисля, че е...
– Ей. Погледни ме.
Погледнах я натъжен. Все още с дълга коса, красавица. И ти ми каза хвани ръката ми. Така. По-нагоре, за да виждам. Така.
– Какво трябва да ми кажеш? – аз, уплашен, че отново ще подхване темата.
– Имах дъщеря.
– Какво?
– В Париж. Казва се Клодин и умря на два месеца. На петдесет и девет дни. Сигурно не съм била достатъчно добра майка, защото не забелязах болестта й. Клодин, тъмни като въглен очи, безпомощна, плачлива. И един ден, не знам какво й стана. Умря в ръцете ми, докато я карах в болницата.
– Сара...
– Това е най-дълбоката болка, която може да преживее човек: да почине детето ти. Затова не исках да имам повече деца. Би било несправедливо спрямо Клодин.
– Защо не ми разказа за това?
– Вината беше моя, а и нямах право да те натоварвам с толкова болка. Сега ще я срещна отново.
– Сара.
– Какво.
– Нямаш вина за това. И ти не трябва да умираш.
– Искам да умра, вече знаеш.
– Няма да позволя да умреш.
– Точно това казвах на Клодин в таксито. Не искам да умираш, не умирай, не умирай, не умирай, не умирай, Клодин, чуваш ли ме, мъничката ми?
Разплака се за първи път, откакто беше постъпила в болницата. За своята дъщеря, не за себе си, силната жена. Помълча известно време, оставяйки сълзите да текат. Избърсах ги внимателно с носна кърпа, мълчаливо и с уважение. Направи усилие и продължи:
– Но смъртта има повече власт от нас и моята малка Клодин умря. – Млъкна, изтощена от усилието. Още две сълзи и продължи: – Затова сега знам, че ще я срещна отново. Казвах й моя мъничка Клодин.
– Защо казваш, че ще я срещнеш отново?
– Защото знам, че е така.
– Сара... ти не вярваш в нищо. – Понякога не умея да мълча, признавам.
– Прав си. Но знам, че майките се срещат с мъртвите си дъщери. Ако не беше така, щеше да е невъзможно да се живее.
Млъкнах, защото, както почти винаги, ти имаше право. Адриа млъкна, защото също знаеше, че е невъзможно. Не можеше да й обясни, че злото е способно на всичко, въпреки че още не знаеше историята за живота на Матиас Алпартс, на смелата Берта, на настиналата тъща, Амеличе с коси като черен кехлибар, Тру с коси с цвят на благородно дърво и Жулиет, малката, с коси като златни нишки.
Когато Сара се върна в дома си в Huitième Arrondissement, обиколи целия апартамент, за да търси Бичо, и си мислеше къде се е заврял, къде се е заврял, къде се е заврял, къде се е заврял.
Котаракът беше под леглото, сякаш беше усетил, че положението е зле. Подмами го да излезе с лъжи и с думите ела, миличък, ела, и когато Бичо се довери на гласа на господарката си и излезе изпод леглото, грабна го, готова да го изхвърли през вътрешния балкон, защото не искам никога повече живо същество вкъщи. Никога повече някой, който може да умре. Но тревожното мяукане на котарака го спаси и я накара да се опомни. Закара го в организацията за защита на животните, съзнавайки, че е несправедлива към горкото животно. Сара Волтес-Епстейн прекара няколко месеца в траур, рисуваше абстракции в черно и прекарваше в мълчание часовете за работа, илюстрирайки приказки, които майките ще четат на своите живи и засмени дъщери, измисляше рисунки, които нейната мъничка Клодин никога няма да види, и се опитваше да не позволи болката да съсипе душата й. И точно една година по-късно я посети един продавач на енциклопедии. Разбираш ли, че не можех да се върна при теб веднага? Разбираш ли, че не исках да живея с никой, който може да умре? Разбираш ли, че не бях на себе си?
Млъкна. Млъкнахме. Оставих ръката й на гърдите и погалих бузата й: позволи ми. Казах й обичам те и исках да вярвам, че е по-спокойна. Нито за миг не посмях да те попитам кой е бащата на Клодин и дали е живял с теб, когато момиченцето е починало. Като нахвърляш само няколко щрихи от твоя живот, сякаш рисуваш с въглен, подчертавайки някоя сянка и пропускайки някоя черта, ти защитаваше правото си да пазиш за себе си своите тайни, заключената стая от приказката за Синята брада. А Дора ми позволи да остана до скандално късен час.
56
В деня, когато ти отново подхвана разговора и ме помоли да ти помогна да умреш, защото сама не можеш да се справиш, се ужасих, защото се бях надявал, че си забравила за това. Тогава Адриа й каза как така ще искаш да умираш, когато ние ти готвим изненада? Каква? Една твоя книга. Една моя книга, една моя книга? Да, с всички портрети; направихме я ние с Макс.
Сара се усмихна и известно време остана замислена. И каза благодаря, но аз искам да свърша. Не ми е приятно да умирам, но не искам да бъда в тежест и не приемам този живот, който съм принудена да живея, загледана винаги в едно и също място на шибания таван. Струва ми се, че това беше първата и единствена груба дума, която някога съм чул от теб. Или може би беше втората.
Но. Да, разбирам това „но“. Аз не знам как. А аз знам; Дора ми обясни; но имам нужда от помощ. Не ме моли. А ако го направи някой друг, все едно ли ще ти е? Не, искам да кажа, не моли никого за това. Тук аз се разпореждам; това е моят живот, не е твоят; наръчника с указанията го пиша аз.
Останах с отворена уста. Сякаш между Лаура и Сара имаше... Съжалявам, че трябва да призная, но заплаках безутешно пред леглото на Сара, която, впрочем, с къса коса беше много хубава. Никога не бях те виждал с къса коса, Сара. А тя, понеже не можеше да ме погали по главата, за да ме утеши, се загледа в шибания таван и почака да се наплача. Струва ми се, че в този момент е влязла Дора с лекарствата, но като е видяла какво става, е излязла дискретно.
– Адриа.
– Да.
– Обичаш ли ме най-много от всички?491
– Да, Сара. Ти знаеш, че те обичам.
– Тогава направи това, което ти казвам. – И след малко: – Адриа.
– Да.
– Обичаш ли ме най-много от всички?
– Да, Сара. Ти знаеш, че те обичам.
– Тогава направи това, за което те моля. – И почти веднага, за трети път: – Скъпи Адриа.
– Кажи.
– Обичаш ли ме?
И Адриа се натъжи, задето го помоли за трети път, защото аз съм готов да дам живота си за теб и всеки път, когато ме питаш за това, си мисля само, че...
– Обичаш ли ме, или не?
– Ти знаеш всичко и знаеш, че те обичам.
– Тогава помогни ми да умра.
491 Целият пасаж представлява алюзия към Евангелие от Иоана, 21:15–17. – Б. р.
* * *
Когато напуснах болницата, се чувствах гузен. Вървях сред сътворения свят, гледах машинално гръбчетата на книгите, без да ги виждам. И докато друг път разходката из Проза на романски езици ми напомняше приятни четива; или влизането в Поезия неизбежно ме караше да взема някоя книга и да прочета бегло две стихотворения напосоки или съвсем преднамерено, сякаш сътвореният свят беше раят, а стихотворенията – ябълки, които никога не са били забранявани; докато преди, когато влизах в Есета, се чувствах колега на тези, които един ден се бяха опитали да сложат ред в разсъжденията си, сега блуждаех и гледах, без да ги виждам, заглавията върху гръбчетата, смазан, чувствах само болката за Сара в очите си. Беше ми невъзможно да работя. Сядах пред купчината изписани листове, опитвах се да препрочитам дотам, докъдето бях стигнал, но тогава се явяваше ти и ми казваше убий ме, ако ме обичаш, или пък ти, мълчалива години наред, търпелива, уравновесена, а аз трябва да излизам всеки пет минути от стаята ти, за да мога да крещя от гняв. Попитах Дора дали сте запазили косите, след като ги отрязахте...
– Не.
– Как можахте!...
– Тя помоли да ги изхвърлим.
– По дяволите, но...
– Да, жалко е. И аз това си помислих.
– Наистина ли я послушахте?
– Не е възможно човек да не послуша жена ви.
Нощите се превърнаха в дълго безсъние. Дотам, че трябваше да правя странни неща, за да мога да заспя, например да преглеждам текстове на иврит, език, който бях занемарил повече от другите, защото почти нямах възможност да работя с него. Потърсих текстове от петнайсети и шестнайсети век и съвременни текстове и отново ми се яви почитаемата Асумпта Бротонс, с пенсне и една полуусмивка, която отначало взех за израз на симпатия, а после се оказа, че се дължи, ако не бъркам, на изкривяване на устата. А какво търпение показваше. И какво търпение се искаше от мен.
– Achat.492
– Ашат.
– Achat.
– Ахат.
– Много, много добре. Разбирате ли?
– Да.
– Schtajm.
– Щайм.
– Много, много добре. Разбирате ли?
– Да.
– Schalosch.
– Шалош.
– Много, много добре. Разбирате ли?
– Да.
– Аrba.
– Арба.
– Chamesch.
– Хамеш.
– Наистина, много, много добре!
Буквите играеха пред очите ми, защото всичко ми беше все едно, защото копнеех единствено да съм до теб. Лягах си в малките часове и в шест сутринта още лежах с отворени очи. Задрямвах за няколко минути и преди да дойде Лола Чика, вече бях станал, обръснат и изкъпан, готов да тръгна за болницата, ако нямах лекции, и да стана свидетел на някакво чудо, Боже мой.
Докато една вечер толкова се засрамих от себе си, че реших наистина да се поставя на мястото на Сара и да се опитам напълно да я разбера. И на другия ден Адриа направи така, че да се срещне с Дора, която не беше толкова уплашена като мен, но реагира твърде резервирано, защото не ставаше дума за нелечима болест, която рано или късно ще свърши със смърт; защото можеше да прекара години в такова състояние; защото... и аз се почувствах все едно защитавам аргументите на Сара, които се свеждаха до направи го от любов към мен. Отново сам. Сам пред твоята молба, пред твоята гореща молба. Но не се чувствах способен. И една вечер казах на Сара да, ще го направя, и тя ми се усмихна и каза ако можех да се движа, щях да стана и да те целуна с език. А аз го казах, съзнавайки, че лъжа, защото нямах никакво намерение да действам. В края на краищата, Сара, винаги съм те лъгал; за това и за постъпките за връщане на цигулката, които според моята версия даваха резултат и скоро щях да се свържа с... Беше жалка тази постройка от лъжи, която градях само за да печеля време. Да печеля време за какво? Да печеля време заради страха, да живея така, ден да мине, друг да дойде. Говорих за това с Далмау, който ме посъветва да не намесвам доктор Реал.
– Момче, казваш ми го така, сякаш става дума за престъпление.
– Това è престъпление. Според днешното ни законодателство.
– Тогава защо ми помагаш?
– Защото едно нещо е законът, а съвсем друго са случаите, относно които законът не се осмелява да се произнесе.
– Значи си съгласен с мен.
– Какво искаш? Декларация ли да ти подпиша?
– Не. Извинявай. Аз. Виж какъв съм.
Хвана ме за ръката, накара ме да седна и въпреки че бяхме в неговия кабинет и в дома му нямаше никой друг, заговори тихо и пред немия и скандализиран свидетел, жълтия модиляни, ми преподаде ускорен курс по асистирана смърт от любов. А аз знаех, че никога няма да приложа тези знания. Прекарах относително спокойно две седмици, докато един ден Сара ме погледна в очите и ме попита кога, Адриа? Отворих уста. Погледнах шибания таван и я погледнах, без да знам какво да кажа. Отвърнах говорих с... правя... а?
На другия ден ти умря сама. Винаги ще мисля, че умря сама, защото разбра, че съм страхливец; ти така искаше да умреш, а аз не бях достатъчно смел, за да бъда с теб в последната отсечка и да ти помогна да я извървиш по-леко. Според версията на доктор Реал, въпреки провежданото лечение, се е повторил кръвоизливът, предизвикал нещастния случай. И макар че си била в болницата, не е могло да се направи нищо. Отиде си, когато изложбата с твоите портрети още беше открита. И Макс, който дойде заедно с Джорджо, разплакан, ми каза колко жалко, не разбра, че готвим книгата; трябваше да й кажем.
Всичко се случи така, Сара. Понеже не бях способен да ти помогна, трябваше да си отидеш сама, набързо, скришом, без да погледнеш назад, без да можеш да се сбогуваш. Разбираш ли моето смущение?
492 Тук и по-нататък – числата от едно до пет на иврит. – Б. пр.
57
– Адриа? – Веднага забелязах, че Макс е разстроен.
– Да, кажи.
– Получих факса.
– Добре ли е?
– Не. Никак.
– Ами аз, това факса... Трябва да съм натиснал друг клавиш...
– Адриа.
– Да.
– Получих факса без проблем. Натиснал си каквото трябва и го получих.
– Много добре. Всичко е наред, нали?
– Дали всичко е наред? Ти знаеш ли какво си ми изпратил? – Тонът му ми напомни за Трульолс, когато ми казваше свири арпеджи в сол мажор, а аз започвах в ре мажор.
– Биографичната бележка за Сара, какво мога да ти изпратя?
– Да. С каква нота си започнал? – настояваше Трульолс.
– Слушай, какво ти става?
– За да се сложи къде? – сега вече беше Макс.
– Като заключителна бележка към книгата с портретите. Сега доволен ли си?
– Не. Сега ще ти прочета какво си ми изпратил.
Не беше въпрос: беше предупреждение. И веднага чух как казва Сара Волтес-Епстейн е родена в Париж през хиляда деветстотин и петдесета година и съвсем млада срещна един глупак, който се влюби в нея и който, въпреки че нямаше лоши намерения, така и не можа да я направи щастлива.
– Виж, аз...
– Да продължавам ли?
– Няма нужда.
Но Макс ми я прочете докрай. Беше много ядосан и когато свърши, настана много странна тишина. Преглътнах слюнката си и казах Макс, аз това ли съм ти изпратил?
Пак мълчание. Погледнах листовете на бюрото. Там стояха за преглеждане писмените работи от изпита по естетика. Сигурно Лола Чика ми е разбъркала нещата. И още листове. Чакай. Взех един лист, същия, който бях изпратил по факс, написан на „Оливети“493. Хвърлих един бърз поглед.
– Боже мой. – Мълчание. – Сигурен ли си, че съм ти изпратил това?
– Да.
– Извинявай.
Гласът на Макс прозвуча по-спокойно:
– Ако нямаш нищо против, аз ще напиша биографичната справка. Имам цялата информация за изложбите.
– Много ти благодаря.
– Не, извини ме и ти, че... нервите... Но от печатницата искат текста още сега, ако искаме да излезе, преди да се закрие изложбата.
– Ако искаш, ще се опитам да...
– В никакъв случай, ще се заема аз.
– Благодаря, Макс. Поздрави на Джорджо.
– Ще му предам. Между другото, защо пишеш „шибан“ с две „ш“?
Затворих телефона. Това беше първото предупреждение, но тогава още не знаех. Отново прерових листовете на бюрото. Нямаше друг текст. Прочетох го отново, разтревожен. На листа бях написал Сара Волтес-Епстейн е родена в Париж през хиляда деветстотин и петдесета година и съвсем млада срещна един глупак, който се влюби в нея и който, въпреки че нямаше лоши намерения, така и не можа да я направи щастлива. След мъчителни колебания, след напускания и връщания, накрая прие да живее със споменатия глупак, дълги години (прекалено кратки) на съвместен живот – най-важните години от моя живот. Най-съществените. Сара Волтес-Епстейн почина в Барселона през есента на деветдесет и шеста. Не е ли шибан този живот, да не може да доживее дори до петдесет години. Сара Волтес-Епстейн рисуваше живота за децата на другите, много рядко правеше изложби, и то неохотно, рисуваше с молив или с въглен, сякаш се интересуваше единствено от същественото – връзката с листа хартия чрез линията, очертана с молив или с въглен. Беше много добра художничка. Беше много добра. Беше.
493 Марка пишещи машини. – Б. пр.
* * *
Животът продължи, по-тъжен, но жив. Появата на книгата с портрети на Сара Волтес-Епстейн ме изпълни с дълбока и непреодолима тъга. Биографичната справка, която написа Макс, беше кратка, но безупречна, както всичко, което прави Макс. После нещата се уталожиха: Лаура не се върна от Упсала, както и беше заплашила, че ще направи, а аз се затворих да пиша за злото, защото в главата ми се въртяха много идеи. Но макар и да пишеше отчаяно и да изписваше страници след страници, Адриа Ардевол знаеше, че не напредва; нямаше как да напредва, защото чуваше само звъна на телефона: едно много неприятно ре диез.
– Рсрсрсрсрсрсрс. – Сега беше звънецът на вратата.
– Имаш ли нещо против?
Адриа отвори широко вратата. Този път Бернат беше подходил съвсем целенасочено: носеше цигулката и голяма чанта с половината си живот вътре.
– Пак ли се скарахте?
Бернат влезе, без да потвърждава очевидното. Първите пет дни прекара мълчаливо, докато аз се борех с един безплоден текст и с настойчивия телефон.
С присъщата си доброжелателност на шестия и през следващите дни на вечеря Бернат се опитваше да ме убеди, че е крайно време компютърът да стане част от живота ми, и ме караше да преговоря това, което бях научил от Льоренс, но постепенно забравях поради липса на практика.
– Не, принципът ми е ясен. Но за да мога да го прилагам... трябва да го използвам, а нямам време.
– Не че нямаш време, няма начин човек да те накара да го научиш.
– Как искаш да уча компютър, като още не се справям с пишещата машина?
– Но я ползваш спокойно.
– Защото нямам секретар, който да ми преписва всичко на чисто.
– Не можеш да си представиш колко време ще спестиш.
– Аз съм рожба на кодекса494, а не на свитъка.
– Не те разбрах.
– Рожба съм на кодекса, а не на свитъка.
– Пак не те разбрах. Аз искам само да те науча да пестиш време с компютъра.
Нито Бернат успя да ме убеди, нито аз се реших да му говоря за Льоренс и как да избягва да се държи с него, както баща ми се беше държал с мен. И един ден видях, че си стяга куфара: точно две седмици след като беше поискал убежище вкъщи. Връщаше се у дома, защото, както ми каза, преди да си тръгне, не можел да живее така – не знам точно какво имаше предвид. Тръгна си полусдобрен с Текла и аз отново останах вкъщи сам. Сам завинаги.
Идеята не ми даваше мира и един хубав ден се обадих на Макс и го попитах дали ще си бъде вкъщи, защото трябва да го видя. И отидох в Кадакес, готов на всичко.
Къщата на Волтес-Епстейн е голяма, просторна, не много красива, но проектирана така, че човек да може да се наслаждава на гледките на заливчетата и на омировската синева на Средиземноморието. Беше рай, в който влизах за първи път. Стана ми много приятно, че Макс ме прегърна, щом прекрачих прага. Разбрах, че това е официалното ми приемане за член на семейството, макар и след като всичко беше свършило. Най-хубавата стая в къщата се беше превърнала след смъртта на господин Волтес в кабинет на Макс – внушителна библиотека, казват, че е най-богатата в Европа, за света на виното: слънчеви склонове, лозя, лозови пръчки, лозови листа, болести, гроздове, монографии върху каберне, темпранильо495, шардоне, ризлинг, сира и прочее; история, географско разпределение, исторически кризи, епидемии, филоксера, създаване на различни сортове, лозата и идеалната географска ширина и надморска височина. Мъглата и лозата. Виното, което идва от студен климат. Стафиди. Планинско и високопланинско вино. Зелени лозя край морето.496 Изби, подземия, бъчви, дъбов материал от Виржиния и Португалия, сулфити, време за отлежаване, влажност, тъмнина, коркови дъбове, тапи, семейства, занимаващи се с добив на корк, фирми износители на вино, на грозде, на корк, на дърво за бъчви, биографии на прочути енолози, на семейства лозари, книги със снимки на различните цветове на лозята. Видове почви. Наименование за произход; контролирано, квалифицирано и защитено наименование за произход със законодателни публикации, списъци, карти, граници и история. Годините с най-добри реколти в историята. Райони, области и зони в лозарството и винарството. Интервюта с енолози и винопроизводители. Бутилиране на виното. Шампанско. Кава.497 Пенливо вино. Гастрономия и вино. Бяло вино, червено вино, розе, младо вино, отлежало вино. Десертни и сухи вина. И един допълнителен раздел за сладки и силни ликьори. Манастири и ликьори: шартрьоз, коняк и арманяк, бренди, уиски от цял свят, бърбън, калвадос, грапа, ракия, орухо498, анасонлийка, водка; дестилацията като понятие. Вселената на рома. Температури. Термометри за вино. Прочути сомелиери... Когато Адриа влезе, лицето му доби същото смаяно и възхитено изражение, каквото имаше Матиас Алпартс, когато влезе в неговия кабинет.
– Възхитително – обобщи. – Ти си голям специалист по вината, а сестра ти ги смесваше с газирана вода и ги пиеше с порон.
– В едно семейство трябва да има от всичко. Но да не бъркаме нещата: поронът не е лош сам по себе си. За разлика от газираната вода.
– Ще останеш за обяд – добави. – Джорджо е отличен готвач.
Седнахме, заобиколени от света на виното и от незададения въпрос: какво искаш, за какво искаш да говориш, защо, който Макс гледаше да не произнася. Бяхме заобиколени и от мълчание, смесено с морския въздух, който предразполагаше да седиш, без да правиш нищо, като оставиш денят да тече приятно и никой и никакъв разговор да не ни усложнява живота. Трудно беше да навляза в същността на въпроса.
– Какво искаш, Адриа?
Не беше лесно да се каже. Защото Адриа искаше да знае какво, по дяволите, бяха казали на Сара, а, за да избяга от мен така внезапно, без дори да се обади, нито...
Настъпи мълчание, нарушавано отчасти само от лекия солен бриз.
– Сара не ти ли обясни?
– Не.
– Ти попита ли я?
– Никога повече не ме питай за това, Адриа. По-добре да не...
– Ако тя е казала така, тогава аз...
– Макс, погледни ме в очите. Тя е мъртва. Сара е мъртва. Искам да знам какво, по дяволите, се е случило.
– Може би вече не ти трябва.
– Разбира се, че ми трябва. И твоите, и моите родители са мъртви. Но аз имам право да знам за какво съм виновен.
Макс стана и се приближи до прозореца, сякаш неочаквано беше почувствал нужда да види някаква подробност от морската гледка, която се очертаваше там като картина. Постоя известно време, разглеждайки подробностите. Или може би мислеше.
– Значи не знаеш нищо? – заключи, без да се обръща към мен.
– Не знам дори какво трябва да знам или да не знам.
Тази резервираност ме изнерви. Направих усилие да се успокоя. И уточних:
– Единственото, което ми каза Сара, когато я видях в Париж, беше, че съм й бил написал писмо, в което я наричам смрадлива еврейка, и че високомерното й семейството сякаш е глътнало дръжката на метла и още не я е изсрало.
– Виж ти. Не знаех това.
– Приблизително това ми каза. Но аз не съм го писал!
Макс направи неопределен жест и излезе от кабинета. След малко се върна с бутилка вино и две чаши.
– Да видим какво ще кажеш.
Адриа трябваше да сдържи безпокойството си, да опита този сент-емилион499 и да се постарае да различи вкусовете, които Макс му описваше; така, на малки глътки, бавно изпиха първата чаша, говорейки за аромати, а не за това, какво са разказали майките на Сара.
– Макс.
– Знам.
Наля си половин чаша и я изпи не като енолог, а като пияч. И като свърши, млясна с език, каза сипи си и започна да говори: Феликс Ардевол се учуди от външния вид на клиента си, разказвам ти го, любима, защото според Макс ти си запозната с историята само бегло. Имаш право да знаеш подробностите: това е моето покаяние. Затова трябва да ти кажа, че Феликс Ардевол се учуди от външния вид на клиента си, един толкова мършав човек, че когато си слагаше шапката, сякаш разпъваше чадър насред романтичната градина на Атенеума.
– Господин Лоренсо?
– Да – каза Феликс Ардевол. – Вие трябва да сте Абелардо.
Човекът седна мълчаливо. Свали шапката си и я сложи внимателно на масата. Един кос прелетя с писък между двамата мъже и се отправи към кътчето с по-кичеста растителност. Мършавият мъж каза с дебел глас на неестествен испански моят клиент ще ви изпрати пакета и ще го получите още днес. Половин час след като аз изляза оттук.
– Много добре. Имам време.
– Кога заминавате?
– Утре сутринта.
На другия ден Феликс Ардевол взе самолета, както често правеше. Щом пристигна в Лион, нае един щромберг, както често правеше, и след няколко часа се озова в Женева. В „Отел дю Лак“ го чакаше същият мършав човек с глас на български бас; заведе го в една стая. Ардевол му предаде пакета и човекът, след като сложи внимателно шапката си на един стол, спокойно разопакова пакета и махна гаранционната лента. Бавно преброи петте пачки банкноти. Отне му цели десет минути. На един лист си водеше бележки, правеше изчисления и преписваше педантично резултата в едно тефтерче. Даже проверяваше серийния номер на банкнотите.
– Такова доверие отвращава – процеди нетърпеливо Ардевол. Мъжът не благоволи да отговори, докато не приключи работата.
– Какво казахте? – попита, като слагаше банкнотите в едно куфарче, прибираше тефтерчето, късаше листа с бележките, събираше късчетата и ги слагаше в джоба си.
– Че такова доверие отвращава.
– Както желаете. – Стана, извади от куфара един пакет и го плъзна по масата, така че да стигне до Ардевол.
– Това е за вас.
– Сега аз ли трябва да броя?
Мъжът се усмихна мъртвешки, взе си чадъра от стола, сложи си го като шапка и каза ако искате да си починете, стаята е платена до утре. И си тръгна, без да се обръща и без да каже довиждане. Феликс Ардевол преброи грижливо банкнотите и се почувства доволен от живота.
Операцията се повтори с леки вариации. Скоро започна да използва нови посредници, а пакетите ставаха все по-големи. И печалбите растяха. Освен това използваше пътуванията, за да оглежда кътчета и да души из библиотечни рафтове, архиви и складове. И един ден мършавият човек, който казваше, че името му е Абелардо, и чийто глас гърмеше, когато говореше неестествено на испански, сякаш му харесваше да се слуша, допусна грешка. Забрави на масата в стаята на „Отел дю Лак“ накъсаните парченца от листчето със сметките, вместо да ги прибере в джоба си. Вечерта, като подреди търпеливо главоблъсканицата върху едно стъкло, Феликс Ардевол успя да прочете думите, написани на обратната страна на листа. Двете думи: Анселмо Табоада. И някакви нечетливи завъртулки. Анселмо Табоада. Анселмо Табоада.
На Феликс Ардевол му бяха нужни два месеца, за да свърже това име със съответното лице. Един дъждовен вторник се яви във Военното окръжие и търпеливо зачака да бъде приет. След като чака много дълго и видя как го пререждат военни с всякакви чинове, след като беше чул откъслеци от странни разговори, го поканиха да влезе в един кабинет, двойно по-голям от неговия, но без нито една книга. Зад бюрото, леко заинтригувано, лицето на подполковник Анселмо Табоада Искиердо. Да живее Франко. Да живее. Без повече предисловия, започнаха един инструктивен и ползотворен разговор.
– Според моите изчисления, господин полковник, това е сумата, която съм ви изпратил в Швейцария –каза Феликс, като плъзна с ръка едно листче по масата, както беше забелязал, че прави с плика с неговите пари мъжът, който казваше, че името му е Абелардо.
– Не разбирам за какво говорите.
– Аз съм Лоренсо.
– Нещо бъркате. – Изправи се, разтревожен.
– Не бъркам. – Ардевол, седнал, спокоен: – Именно, влязох в Окръжието да ви поздравя, защото ми е на път: отивам да се срещна с моя голям приятел управителя на провинция Барселона. Мой голям приятел, а също и на началника на военното окръжие, чийто кабинет е тук, до вашия.
– Вие сте приятел на дон Венсеслао?
– Много близък.
Докато подполковникът сядаше отново, колебаейки се, Ардевол сложи на бюрото пред него лична визитка на управителя и му каза обадете му се и той ще ви постави в течение.
– Не е нужно. Обяснете ми вие.
Нямаше нужда от много обяснения, любима, защото способностите на баща ми да омотава хората в мрежите си бяха изумителни.
О! – подлизурска гримаса на Феликс Ардевол, докато отвътре го проклинаше. Управителят вдигна от пода статуетката от теракота, счупена на три парчета.
– Това ценно ли е? – попита.
– Струва цяло състояние, Ваше Превъзходителство.
Феликс Ардевол направи усилие, за да не проличи раздразнението му пред този непохватен тип. Венсеслао Гонсалес Оливерос сложи трите парчета на бюрото и на своя цветист испански каза с необичаен глас на кастриран тореадор ще наредя да я залепят с хубаво лепило, както направихме с ранената и опозорена от бунтовниците Испания.
– И дума да не става! –неволно извика Ардевол прекалено разпалено. – Ще го реставрирам аз и след два дни подаръкът отново ще бъде тук, във вашия кабинет.
Венсеслао Гонсалес Оливерос сложи ръка на рамото му и протръби драги Ардевол, този езически идол е символ на Испания, ранена от комунизма, каталонизма, юдаизма и масонството, които ни принудиха да водим една необходима война срещу злото.
Ардевол застана в поза на дълбок размисъл, която се хареса на управителя. Той безразсъдно взе най-малкото парче, една ръка, отчупила се от фигурката, и я показа на възпитаника си с думите имаше и две Каталонии – едната лъжлива, измамна, цинично опортюнистична...
– Дойдох да помоля за една съвсем конкретна услуга.
– ...пропита от материализъм и поради това скептична по отношение на религията и етиката и безродна в самата си същност.
– Срещу услугите, които ще ви направя. Нещо лесно за вас – разрешение за свобода на движение.
– Израства една друга Каталония, дружелюбна и възхитителна, здрава, жизнена, уверена в себе си, изтънчено чувствителна като тази фигурка.
– Това е картагенска теракота, много скъпа, купена с моите спестявания от един лекар евреин, който спешно се нуждаеше от пари.
– Коварна еврейска раса, както ни учи Библията.
– Не, Ваше Превъзходителство, това го казва Католическата църква. Библията е написана от евреи.
– Добре казано, Ардевол. Виждам, че сте културен човек, като мен. Но това не прави евреите по-малко коварни.
– Не, разбира се, Ваше Превъзходителство.
– И повече не спорете с мен – с вдигнат пръст за всеки случай.
– Не, Ваше Превъзходителство. – Сочейки трите парчета теракота: – Картагенска статуетка, много ценна, много скъпа, уникат, много древна: картагенци и римляни.
– Да. Една Каталония, силна със своята интелигентност, богата с благородни и издигнати родове...
– И ви уверявам, че ще стане като нова. Така както я виждате, е на повече от две хиляди години. Много е скъпа.
– ...плодовита с инициативи, избраница по своето рицарско призвание и съпричастна с чувства, дела и прозрение...
– Аз моля само за един паспорт без ограничения, Ваше Превъзходителство.
– ...към общите съдбини на Испания, майката, която закриля всички свои народи. Една Каталония, която умее да използва сдържано, разумно и с душевно благоприличие своя свиден диалект само в лоното на дома, за да не оскърбява никого.
– Да влизам и да излизам безпрепятствено от такава велика страна, каквато е Испания, въпреки че в Европа има война; именно защото в Европа има война, аз мога да се занимавам по малко с покупко-продажби.
– Като лешояд, търсещ мърша?
– Да, Ваше Превъзходителство: и ще ви засвидетелствам огромна благодарност под формата на предмети, още по-ценни от тази картагенска теракота, ако бъде издаден такъв документ на мое име.
– Една Каталония духовна, динамична, с предприемачески дух, от която останалата част на Испания ще може да научи толкова много.
– Аз съм просто търговец. Но мога да доставям радост. Да, точно така, без ограничения за никое място, като на дипломат. Не, не се боя от опасности: винаги знам къде да почукам.
– От самия нос – както се казва – на големия кораб, който съзира новите хоризонти.
– Благодаря, Ваше Превъзходителство.
– Благодарение на Франко, нашия любим Каудильо, тези хоризонти, преди почернели и принизени, днес са сияйна зора, която можем да докоснем с ръка.
– Да живее Франко, Ваше Превъзходителство.
– Предпочитам в брой, а не статуетки, Ардевол.
– Дадено. Да живее Испания. – А след няколко седмици на подполковник Анселмо Табоада Искиердо в неговия кабинет без книги: – Искате ли да се обадя на Негово Превъзходителство управителя?
Подполковник Анселмо Табоада се колебае. Тогава Феликс Ардевол му напомни голям приятел съм и с началника на военното окръжие. Все така ли не ви говори нищо името Лоренсо?
Съвсем малко, най-много една секунда му трябваше на подполковника, за да се усмихне широко и да каже Лоренсо ли казахте? Ама заповядайте, седнете!
– Седнал съм.
Разговор само четвърт час. Загубил усмивката си, след преговорите подполковник Анселмо Табоада Искиердо трябваше да отстъпи и Феликс Ардевол удвои своя дял за следващите три операции плюс една фиксирана сума като добавка в края на годината на стойност...
– Прието – побърза да каже Анселмо Табоада. – Прието.
– Да живее Франко!
– Да живее!
– Аз съм гроб, господин подполковник.
– Така е по-добре. За вашето здраве, искам да кажа.
Никога повече не видя мършавия мъж, който носеше чадър вместо шапка и казваше, че се казвал Абелардо, вероятно се е озовал в тъмницата на професионалната некомпетентност. В замяна на това Ардевол успя да постигне колегите на новия му приятел, един майор и един капитан, и двамата от интендантството, както и един съдия и трима предприемачи, да му поверят своите спестявания, за да ги сложи на сигурно място и с по-привлекателен приход. Изглежда, че се е занимавал с това четири-пет години, по време на войната в Европа и след края на войната, каза ми Макс. И успял да си създаде доста врагове сред франкистките военни и политици, които са имали възможност за финансови операции. Може би стремежът към равновесие го е накарал да направи донесение за четирима-петима професори от университета.
Виж каква картинка, любима: взимал пари от всички и ги харчел да купува предмети за магазина и ръкописи за себе си... Изглежда, е имал шесто чувство: подушвал е кой изгаря от желание да бъде подкупен и кой има прекалено много тайни и страхове, за да може да го ограби, без да се страхува от отмъщение. Макс ми каза, че у вас сте знаели това със сигурност, защото един ваш чичо, от рода Епстейн от Милано, е станал негова жертва. Измамата на баща ми го разстроила дотолкова, че се самоубил. Всичко това е направил баща ми, Сара. Баща ми, този, който беше мой баща, Сара. А майка ми нищо не е подозирала. На горкия Макс му беше много трудно да ми разказва всичко това, но го направи така, отведнъж, за да си го махне от главата. И аз така сега го избълвах, защото е тайна, от която ти си знаела само една част. И Макс каза накрая затова смъртта на баща ти...
– Какво, Макс?
– Вкъщи казваха, че когато някой го е взел на мерник, бог знае за какво, франкистката полиция се е направила на разсеяна.
Помълчаха известно време, отпивайки от виното, загледани в пространството, мислейки си по-добре да не бяхме започвали този разговор.
– Но аз... – каза след дълга пауза Адриа.
– Да, съгласен съм. Ти нямаш нищо общо. Работата е там, че той разори един братовчед на моите родители и семейството му. Разори го и го докара до самоубийство.
– Не знам какво да кажа.
– Няма нужда нищо да казваш.
– Сега разбирам по-добре майка ти. Но аз обичах Сара.
– Капулети и Монтеки, Адриа.
– А аз не мога ли да поправя злото, причинено от баща ми?
– Това, което можеш да направиш, е да си допиеш виното. Какво искаш да поправиш?
– Ти не изпитваш лошо чувство към мен.
– Благодарение на любовта на сестра ми към теб.
– Но тя избяга в Париж.
– Беше малко момиче. Майка и татко я принудиха да отиде в Париж: на двайсет години човек не е способен да... Промиха й мозъка. Толкова е просто.
Настана тишина и морето, плясъкът на вълните, крясъците на чайките, соленият въздух влязоха в стаята. След хиляда години:
– И когато се скарахме, пак избяга. Тук, в Кадакес.
– И плачеше по цял ден.
– Не си ми казвал това!
– Беше ми забранила.
Адриа допи чашата и си помисли, че на обяда ще поднесат още вино. Чу се камбанка, която леко напомняше камбанката на пощенски кораб от деветнайсети век, и Макс дисциплинирано стана.
– Ще обядваме на терасата. Джорджо не обича да го караме да чака, когато яденето е готово.
– Макс. – Макс се спря с подноса с чашите в ръка. – Сара говорила ли ти е за мен, когато беше тук, при теб?
– Забрани ми да ти казвам каквото и да било от това, което сме говорили.
– Добре.
Макс тръгна да излиза. Но преди това се обърна и каза сестра ми те обичаше до полуда. – Понижи глас, за да не чуе Джорджо. – Затова не можеше да се примири, че ти не правиш нищо, за да върнеш откраднатата цигулка. Това я извади от равновесие. Хайде, да вървим.
Боже мой, любима моя.
– Адриа?
– Да?
– Къде си?
Адриа Ардевол погледна доктор Далмау и премигна. Впери поглед в картината на Модиляни, изпъстрена с жълто, която през цялото време, толкова време стоеше пред него.
– Моля? – каза малко объркан, като се питаше къде е в действителност.
– Получаваш ли абсанси500?
– Аз ли?
– Доста дълго беше... извън играта.
– Бях се замислил – каза, сякаш се извиняваше.
Доктор Далмау го гледаше сериозно и Адриа се усмихна и каза да, винаги съм имал абсанси
Доктор Далмау се полуусмихна и Адриа продължи по темата:
– Учен, не дотам. Но разсеян, с всеки ден все повече.
Заговорихме за децата на Далмау, неговата голяма тема, с две подтеми: малкия, Сержи, без проблем, но Алисия... А аз, с чувството, че съм прекарал месеци в кабинета на моя приятел. Когато вече си тръгвах, се сетих да извадя от чантата един екземпляр от „Люл, Вико и Бърлин“ и му написах посвещение. На Жоан Далмау, който се грижи за мен, откакто си взе изпита по анатомия II. С дълбока благодарност.
– На Жоан Далмау, който се грижи за мен, откакто си взе изпита по Анатомия II. С дълбока благодарност. Барселона, пролетта на 1988 г. – Погледна го доволен. – Благодаря ти, момче. Знаеш, че за мен това е нещо много ценно.
Знаех, че Далмау не чете книгите ми. Бяха безупречно наредени на горната лавица на библиотеката в кабинета му. Вляво от Модиляни. Но аз не му ги подарявах, за да ги чете.
– Благодаря, Адриа – каза, размахвайки книгата. И станахме.
– Не е спешно – добави, – но бих искал да ти направя задълбочено изследване.
– А, така ли? Ако знаех, нямаше да ти донеса книгата.
Двамата приятели се разделиха със смях. Не беше за вярване, но пуберката, дъщерята на Далмау, още висеше на телефона и казваше разбира се, че е пълен дивак, хиляди пъти съм ти го казвала, девойко!
Навън, на улицата, ме посрещна влажната вечер на Валкарка. Минаваха малко коли и, както обикновено, пръскаха минувачите най-безотговорно. Ако не бях способен да разкажа за моя ужас на приятелите си, нямаше да мога да се справя. Мина доста време, откакто ти умря, когато беше дошла, за да говориш с мен, и още не съм се примирил с това. Живея вкопчен в прогнилата спасителна дъска от едно корабокрушение; не мога да греба в никаква посока. Завися от всеки порив на вятъра и мисля за теб, мисля защо не можа всичко да се случи другояче, мисля за хилядите пропуснати възможности да те обичам по-нежно.
Тъкмо онзи вторник вечерта във Валкарка, под ситния дъждец, без чадър, разбрах, че аз целият съм едно преувеличение. Или още по-лошо: аз целият съм една грешка, като се започне с това, че съм се родил по погрешка в такова семейство. И знам, че не мога да прехвърля на боговете, нито на приятелите, нито на четивата си бремето на мислите и отговорността за моите постъпки. Но благодарение на Макс не само научих повече подробности за баща ми, научих и нещо, което ме поддържа жив: че си ме обичала до полуда. Mea culpa, Сара. Confiteor.
494 Старинен ръкопис, най-ранната форма на съвременната книга. – Б. р.
495 Червено вино, получено от испанския сорт грозде „Темпранильо“. – Б. пр.
496 На каталонски
497 Пенливо вино, произвеждано предимно в областта Пенедèс, Каталония. – Б. пр.
498 Традиционна за Испания ракия от гроздови джибри. – Б. пр.
499 Червено вино от френската винена област Бордо. – Б. пр.
500 Краткотрайна загуба на съзнание, най-често при епилепсия. – Б. пр.
VII. ...usque ad calcem501
Маргьорит Юрсенар
501 До петите (лат.) – част от израза
502 Цитатът е от романа „Мемоарите на Адриан“ на френската писателка Маргьорит Юрсенар; превод от френски Нели Захариева. – Б. пр.
58
* * *
* * *
503 Тук и сега (лат.). – Б. пр.
* * *
* * *
* * *
Събуди се от силния студ, който нахлуваше през всички процепи на прозореца. Още беше тъмно. Защрака с огнивото и накрая успя да запали фитила на свещта. Облече расото, сложи си пътната наметка и излезе в тесния коридор. От една от килиите, откъм хълма Санта Барбара, излизаше колеблива светлина. Треперещ от студ и от мъка, се отправи към черквата. Голямата вощеница, която трябваше да осветява ковчега, където почиваше брат Жозеп де Сант Бартомеу, беше догоряла. Сложи на нейно място своята свещ. Птичките, като усетиха, че утрото наближава, започнаха да чирикат въпреки студа. Каза благочестиво едно „Отче наш“, мислейки за спасението на душата на добрия отец приор. Трепкащата светлина от неговата свещ придаваше странен вид на рисунките върху абсидата. Свети Петър, свети Павел и... и... и другите апостоли, и света Богородица, и строгият Вседържител сякаш се движеха по стената в ритъма на спокоен и мълчалив танц.
Сипки, овесарки, косове, врабчета и щиглеци възпяваха идването на новия ден, както векове наред монасите бяха възхвалявали Господа. Сипки, овесарки, косове, врабчета и щиглеци изглеждаха радостни от вестта за смъртта на приора на „Сант Пере Бургалски“. А може би пееха от радост, защото знаеха, че е в рая, защото е бил добър човек. А може би божиите птички не се интересуваха от такива неща и пееха просто защото не умееха да правят нищо друго. Къде съм? Пет месеца живях в мъгла, само от време на време някоя светлинка ми напомняше, че ти съществу...
– Брате Адриа – чу зад себе си. Вдигна глава. Брат Жулиа застана до него с трепереща свещ.
– Ще трябва да го погребем веднага след утринната молитва – каза той.
– Да, разбира се. Дойдоха ли хората от Ескало?
– Още не са.
Изправи се и застанал до другия монах, погледна към олтара. Къде съм? Прибра ръцете си, целите в мехури от студа, в широките ръкави на расото. Не бяха нито сипки, нито овесарки, нито косове, нито врабчета, нито щиглеци, а двама тъжни монаси, защото това беше последният ден от монашеския живот в техния манастир, след толкова години непрекъснато съществуване. От много месеци не пееха; само се молеха, а песните оставяха на птичките с тяхната несъзнателна радост. Затворил очи, брат Адриа прошепна думите, които векове наред бяха служили, за да нарушават голямата нощна тишина:
– Domine, labia mea aperies.504
– Et proclamabo laudem tuam – отговори също така шепнешком брат Жулиа.
В тази Рождественска нощ, първата без Missa in Nocte505, двамата монаси миряни можаха да кажат само утринната молитва. Deus, in adiutorium meum intende.506 Това беше най-тъжната утринна служба от вековния монашески живот в „Сант Пере Бургалски“. Domine, ad adiuvandum me festina.
504 Тук и по-долу: „Господи, отвори устните ми. И устата ми ще възвестят Твоята хвала“ (Пс. 50:17). В оригинала цитатите от Псалтира са по Вулгатата (каноничния за Католическата църква превод на Библията на латински). – Б. пр.
505 Рождественска всенощна служба (лат.). – Б. пр.
506 Тук и по-долу: „Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помогнеш“ (Пс. 69:1–2). – Б. пр.
* * *
507 Вуйчо (ит.). – Б. пр.
* * *
И защо разказах всичко това? Защото, ако брат Микел не беше имал угризения на съвестта заради жестокостта на светия инквизитор, нямаше да избяга и нямаше да стане брат Жулиа със семената от клен в джоба, а Гийом-Франсоа Виал нямаше да продаде своята сториони на семейство Аркан на безбожно висока цена.
– Една сториони.
– Не ми е известно това име.
– Не ми казвайте, че не сте чували за Лоран Сториони!
– Не.
– Снабдява двора на Бавария и двора на Ваймар – импровизира.
– За мен е непознат. Нямате ли нещо от Черути509 или от Пресенда510?
– За бога! – Мосю Виал, крайно възмутен. – Пресенда е учил занаята при Сториони!
– А от Щайнер511?
– В момента нямам нищо. – Сочи цигулката върху масата. – Опитайте я. Свирете колкото желаете, heer Аркан.
Николас Аркан си свали перуката и взе цигулката с изражение на досада или може би на презрение, макар че умираше от желание да я опита. Подхвана разни неща с обичайния си лък; необикновено гъвкави пръсти и странна постановка при свирене. Но изключителен звук, почти от първата нота. Гийом-Франсоа Виал трябваше да изпита унижението да види как един фламандски цигулар свири по памет една от сонатите на омразния tonton Льоклер, но не показа никакво чувство, защото ставаше дума за сделка. След един час, с изпотено теме и чело, Николас Аркан върна цигулката на Гийом-Франсоа Виал, който вече смяташе, че продажбата е в кърпа вързана.
– Не. Не ми харесва – каза цигуларят.
– Петнайсет хиляди флорина.
– Не възнамерявам да я купувам.
Мосю Виал стана и взе инструмента. Прибра го внимателно в калъфа, на който все още личеше тъмно петно с неизвестен произход.
– Имам един клиент на час и половина път от Антверпен. Ще ми позволите ли да тръгна, без да се сбогувам с госпожата?
– Десет хиляди.
– Петнайсет хиляди.
– Тринайсет.
– Четиринайсет.
– Така да бъде, мосю Виал. – И понеже цената вече беше уговорена, heer Аркан тихо призна: – Изключителна звучност.
Виал сложи калъфа на масата и отново го отвори. Видя ненаситния поглед на heer Аркан, който прошепна на себе си:
– Едно нещо знам – този инструмент ще носи много радост.
Николас Аркан остаря до цигулката си и я предаде на дъщеря си, клавесинистка, а тя – на своя племенник Нестор, композитора на известните фолклорни танци, а Нестор – на своя син, а синът – на един племенник и така, докато след десетки години Жул Аркан не направи куп грешки на борсата и прахоса състоянието си. А настиналата тъща живееше в Антверпен, както Аркан. Чудесен звук, съвършени пропорции и форма, приятна на докосване... Истинска кремона. И ако баща ми беше имал скрупули, ако Фойгт беше почтен човек и не беше се интересувал от цигулката; ако... аз нямаше да ти говоря за всичко това. Ако нямах сторионито, нямаше да се сприятеля с Бернат. Нито щях да се запозная с теб на един концерт в Париж. Аз щях да бъда друг и сега нямаше да ти говоря. Знам, че ти разказах всичко безредно, но главата ми е малко празна. Стигнах точно дотук почти без да имам възможност да прегледам всичко, което съм ти написал. Нямам смелостта да погледна назад; от една страна, защото, докато пишех за някои неща, плачех; и от друга – защото забелязвам, че всеки ден от главата ми изчезва по някой стол или някой рог на изобилието. И се превръщам в персонаж на Хопър, който гледа през прозореца или през живота с празен поглед и обложен език от толкова цигари и уиски.
– Не съм никакъв господин, аз съм Бернат.
– Бернат.
Любима, късна нощ е. Пиша пред твоя автопортрет, който изразява твоята същност, защото ти умееше да я уловиш. И пред двата пейзажа на моя живот. Един съсед, Каререс от трети етаж, струва ми се, оня, русият, високият, сещаш ли се?, затваря твърде шумно вратата на асансьора, като се има предвид кое време е. Лека нощ, Каререс. През всичките тези месеци пишех от другата страна на ръкописа, където се опитвах да размишлявам, безуспешно, върху злото. Напразно пропиляно време. Листове, надраскани от двете страни. От едната страна – провалилото се разсъждение; от другата – разказът за моите дела и моите страхове. Успях да ти кажа хиляди неща за моя живот, може да не са точни, но са истински. И мога да ти говоря, мога да допускам или да измислям разни неща за живота на моите родители, които съм мразил, осъждал, презирал, а сега малко ми липсват.
Този разказ е за теб, за да бъдеш жива някъде, макар и само в моето писание. Не е за мен – аз няма да изкарам до утрешния ден. Чувствам се като Аниций Манлий Торкват Северин Боеций512, роден в Рим около четиристотин седемдесет и пета година, получил много почести в живота си, посветен на изучаването на гръцката философия; защитих докторат през хиляда деветстотин шейсет и шеста година в Тюбингенския университет, а след това бях преподавател в Барселонския университет, на четвърт час пеша от къщи. Публикувах различни книги, плод на моите размишления на глас по време на лекции. Заемах политически длъжности и именно те ме доведоха от славата до нещастието; хвърлен в затвор в Агер Калвентианус в Павия, когато още не се казваше Павия, очаквам решението на съдиите, макар да знам, че то ще бъде смъртна присъда. Затова спирам времето, като пиша
Заради моята вина, заради моята вина, заради моята най-голяма вина – така ме учеха в училище, мен, който дори не съм кръстен, струва ми се. И го гарнираха с една невероятна история за първородния грях. Виновен съм за всичко; ако трябва, виновен съм за всички земетресения, пожари и наводнения в историята. Не знам къде е Бог. Нито моят, нито твоят, нито Богът на семейство Епстейн. Чувството на самота ми причинява остра болка, скъпа, любима моя.
Няма спасение за грешника. Най-многото, което може да получи, е прошка от жертвата. Но често даже и с прошка не може да се живее. Мюс избра да поправя злото, без да чака прошка от никого, дори от Бога. Чувствам се виновен за много неща, но се опитах да продължавам да живея. Confiteor. Пиша много трудно, уморен съм, объркан съм, защото вече започват да се появяват тревожни пропуски в паметта ми. Според това, което разбрах от лекаря, когато тези листове бъдат отпечатани, любима моя, аз ще бъда във вегетативно състояние, неспособен да помоля никого, не от любов, а поне от състрадание, да ми помогне да сложа край на живота си.
– Здравей! Адриа съм. Как си? О, извинявай, спеше ли вече? Не. Колко е часът? Какво? Четири часа призори... Уф, прощавай!... Ама че работа... виж, искам да те помоля за една услуга и да ти обясня едно-две неща. Да. Да. Не, ако можеш да дойдеш утре, искам да кажа, днес. Ами да, по-добре да дойдеш ти, да. Когато ти е удобно, разбира се. Няма да мърдам никъде. Да, да. Благодаря.
Току-що разказах hic et nunc за това, което преживявам. Трябваше да напиша това, последното, в сегашно време, нещо, което много ме измъчва. Вече съм почти в края на моя текст. А навън розовите пръсти на зората оцветяват все още тъмното небе. Ръцете ми са премръзнали от студ. Прибирам изписаните листове, мастилницата и приборите за писане и поглеждам през прозореца. Какъв студ, каква самота! Братята от Жери ще се качат по пътеката, която ще съзра, когато зората надделее. Гледам Светото ковчеже и си мисля, че няма нищо по-тъжно от това да обявиш за отмрял един манастир, който никога не е преставал да възхвалява Бога. Не мога да не се чувствам виновен за това нещастие, любима. Да, знам. Всички ще умрем. Но ти, благодарение на великодушието на моя приятел, който е имал търпението да дружи с мен в продължение на толкова години, ти ще продължаваш да живееш в тези редове всеки път, когато някой чете тези листове. И един ден, така ми казват, моето тяло също ще деградира. Прости ми, но и аз като Орфей не можах да отида по-нататък. Възкресението е отредено само за боговете. Confiteor, скъпа моя. Leshana Haba’ah B’Ierushalayim.518 Сега е утре.
Дългото писмо, което ти пиша, стигна до своя край. Je n’ai fait celle-ci plus longue que parce que je n’ai pas eu le loisir de la faire plus courte.519 След толкова напрегнати дни дойде време за почивка. Настъпва есента. Ранна утрин, край на равносметката. Сега е утре завинаги. Включих телевизора и се появи синоптикът със сънено лице, за да ме увери, че в близките часове ще има рязко спадане на температурите и превалявания на отделни места. Напомни ми за Шимборска520, която казваше, че макар слънцето да грее в по-голямата част от страната, на тези, които ще продължат да живеят, чадърът още ще им бъде много полезен. На мен, без съмнение, изобщо няма да ми трябва.
508 Абстрактна затворена двумерна повърхнина, която има само една страна; описана е за първи път през 1882 г. от немския математик Феликс Клайн. – Б. пр.
509 Джовани Батиста Черути (1756–1817) – италиански лютиер, представител на Кремонската школа. – Б. р.
510 Джовани Франческо Пресенда (1777–1854) – основател на Торинската лютиерска школа, ученик на Сториони. – Б. пр.
511 Якоб Щайнер (ок. 1617–1683) – австрийски лютиер. – Б. пр.
512 Римски философ и държавник (ок. 480–524). – Б. пр.
513 „Утешението на философията“ (лат.) – главното философско съчинение на Боеций. – Б. пр.
514 Когато Лот и близките му бягат от Содом, жена му поглежда назад въпреки Божията повеля и се превръща в стълб от сол (Битие, 19:26). – Б. пр.
515 Според гръцката митология – бог на подземното царство. Така се нарича и самото царство на мъртвите. – Б. пр.
516 Последните изречения от „Мемоарите на Адриан“; превод Нели Захариева. – Б. р.
517 Леко изменен цитат от същия роман. – Б. р.
518 Догодина в Йерусалим (иврит) – с това пожелание евреите се поздравяват на Песах (Пасха), празника в памет на избавлението от египетското робство. – Б. пр.
519 Написах това [писмо] по-дълго само защото нямах време да го напиша по-кратко (фр.) – фразата е от „Писма до един провинциал“ на френския мислител Блез Паскал. – Б. пр.
520 Вислава Шимборска (1923–2012) – полска поетеса, есеистка и преводачка. Става дума за стихотворението „Утре – без нас“. – Б. пр.
59
В този ден, след погребението на отеца приор, трябваше да напуснат окончателно манастира и да го оставят обезлюден, на разположение на горските мишки, които въпреки присъствието на монасите владееха от векове святото място като господари без бенедиктинско расо. Като прилепите, които живееха на малката контрабсида „Сант Микел“, над гроба на графа и графинята. Но само след няколко дни там ще започнат да се разполагат и планинските животинки и те няма да могат да направят нищо.
– Брате Адриа.
– Да.
– Не изглеждате добре.
Огледа се. Бяха сами в църквата. Входната врата беше отворена. Малко преди това, вечерта, хората от Ескало бяха погребали приорът. Разгледа разтворените си длани – жест, който веднага прецени като прекалено театрален. Погледна към брат Жулиа и тихо го попита какво правя тук?
– Каквото правя и аз. Готвим се да затворим манастира.
– Не, не... Аз живея... Аз не живея тук.
– Не ви разбирам.
– Какво? Как?
– Седнете, брате Адриа. За съжаление, не бързаме. – Хвана го за ръката и го накара да седне на една пейка. – Седнете – повтори, макар че Адриа вече беше седнал.
Навън розовите пръсти на зората оцветяваха все още тъмното небе и птичките чирикаха оживено. Даже един петел от Ескало се присъедини отдалеч към празника.
Брат Жулиа погледна учуден другия монах. Помълча, разтревожен. Адриа пак попита и каза а?
– Ами... трябва да приготвим Светото ковчеже, да затворим манастира, да приберем ключа и да се помолим Бог да ни прости. – След цяла вечност: – И да чакаме да дойдат братята от „Санта Мария де Жери“. – Погледна го учудено: – Защо ме питате?
– Бягайте.
– Какво казахте?
– Да бягате.
– Аз?
– Вие. Идват да ви убият.
– Брате Адриа...
– Къде съм?
– Ще ви донеса малко вода.
Брат Жулиа изчезна през вратата, която водеше към малкия вътрешен двор. Навън – птичките и смъртта; вътре – смъртта и угасналата свещ. Брат Адриа остана вглъбен в благочестива молитва, докато светлината завладя Земята и тя отново стана плоска, със загадъчни краища, до които никога няма да може да стигне.
Тогава разтърси глава, сякаш се събуди от дълбок сън, стана и отиде в килията да вземе Светото ковчеже и ключа с който трийсет години беше заключвал манастирската порта след вечерня. Трийсет години като брат вратар в „Бургал“. Обиколи всички празни килии, трапезарията и кухнята. Влезе и в църквата и в мъничката капитулна зала. Почувства се единственият виновник за отмирането на манастира „Сант Пере Бургалски“. Със свободната ръка се удари в гърдите и каза confiteor, Dominus. Confiteor: mea culpa. Първо Рождество без всенощна служба и без утринна молитва.
Взе кутийката с елховите и кленовите семена, подаръка, поднесен в отчаяние от една нещастна жена, която така искаше прошка за това, че е загубила надежда в Бога с отвратителния акт на самоубийство. Погледна за миг кутийката, спомняйки си горката, нещастната Кривогледа; прошепна кратка молитва за душата й, ако изобщо е възможно да се спаси душата на отчаялия се, и прибра кутийката в дълбокия джоб на расото. Взе Светото ковчеже и ключа и излезе в тесния коридор. Не можа да се сдържи и се разходи за последен път из манастира, съвсем сам. Стъпките му отекваха в коридора с килиите, капитулната зала, двора... Приключи обиколката, като хвърли един поглед на мъничката трапезария. Една от пейките беше допряна плътно до стената и къртеше мръсната мазилка. Машинално отдръпна пейката. Една непокорна сълза капна от очите му. Изтри я с ръка и излезе навън. Затвори манастирската порта, превъртя два пъти ключа и щракането отекна в душата му. Прибра ключа в Светото ковчеже и седна да чака новодошлите, които се качваха, уморени, въпреки че бяха прекарали нощта в Соле. Боже мой, какво правя тук, ако...
Преди сянката на предметите да стане една педя, брат Адриа стана, изтръска расото си и направи няколко крачки надолу по пътечката, стиснал Светото ковчеже. Качваха се трима монаси. Обърна се със сълзи в сърцето, за да каже сбогом на манастира, и заслиза по пътеката, за да спести на братята последното нанагорнище. Много спомени умираха с този жест. Къде съм? Сбогом, гледки. Сбогом, долове, сбогом, ромолене на студена вода. Сбогом, братя от манастира и векове песнопения и молитви.
– Мир вам, братя, в деня на Рождеството Господне.
– Да бъде и с вас мирът Божи.
Трима непознати. Най-високият отметна назад качулката си. Благородно чело.
– Кой е покойникът?
– Жозеп де Сант Бартомеу, отецът приор.
– Слава на Бога. Значи вие сте Адриа Ардевол.
– Ами, аз... – Наведе глава: – Да.
– Мъртъв сте.
– Отдавна съм мъртъв.
– Не, сега ще умрете.
Кинжалът блесна на бледата светлина, преди да прониже душата му. Пламъкът на свещта му угасна и той не видя и не изживя нищо повече. Нищо повече. Дори не можа да каже къде съм, защото вече не беше никъде.
На 27 януари 2011 година, деня, в който се навършват 66 години от освобождението на концентрационния лагер „Аушвиц“, обявих за окончателно незавършен този роман.
През годините, докато романът растеше като част от живота ми, съм се обръщал за мнение и помощ към много хора. Толкова много сте и от толкова години вече ви досаждам, че се страхувам да не пропусна някое име.
Като разчитам на вашето великодушие, реших да изразя своята признателност общо на всички и се надявам, че всеки един ще почувства, че се отнася и лично за него. От все сърце ви благодаря.
521 Припевът на популярна каталонска коледна песен. – Б. пр.
522 Къде си? (галис.). – Б. пр.
523 „Боя се от нещо, що е живо, ала не се вижда. Боя се от беда коварна, що иде незнайно откъде“ (галис.) – стихове от сборника „Нови листа“ на Розалия де Кастро. – Б. пр.
DRAMATIS PERSONAE524
Адриа Ардевол-и-Боск
Сара Волтес-Епстейн
Бернат Пленса-и-Пунсода
Черния орел – храбрият вожд арапахо
Шериф Карсън от Рокланд
Феликс Ардевол-и-Гитерес – баща на Адриа Ардевол
Карме Боск – майка на Адриа Ардевол
Адриа Боск – дядо на Адриа Ардевол
Висента Палау – баба на Адриа Ардевол
Лола Чика (Долорс Карио-и-Солежиберт) – доверена жена на Карме Боск
Лола Гран – майка на Лола Чика
Катерина
Анжелета – шивачка на семейство Ардевол-и-Боск
Сесилия – служителка на Феликс Ардевол
Господин Беренгер – служител на Феликс Ардевол
Синьор Фаленями / Господин Цимерман – портиер на Отдела по въпросите на правосъдието и мира
Доктор Прунес и госпожа Прунес – гости на семейство Ардевол-и-Боск
Текла – съпруга на Бернат Пленса
Льоренс Пленса – син на Бернат Пленса
Шениа – журналистка и приятелка на Бернат Пленса
Трульолс – учителка по цигулка на Адриа Ардевол и Бернат Пленса
Маестро Жоан Манлеу – учител по цигулка на Адриа Ардевол
Хер Казалс, Хер Оливерес, Хер Ромеу, Мистър Пратс, Синьор Симоне, Доктор Гомбрен – учители по чужди езици на Адриа Ардевол
Отец Англада, отец Бартрина, господин Бадиа, брат Климент – учители на Адриа Ардевол в йезуитския колеж на улица „Касп“
Естебан, Шеви, Кико, Рул, Педро, Масана, Риера, Торес, Ескайола, Пужол, Борел – съученици на Адриа Ардевол в йезуитския колеж на улица „Касп“
Господин Кастелш и госпожа Антония Мари – акомпаниращи пианисти
Чичо Синто от Тона – брат на Феликс Ардевол
Леля Лео – съпруга на Синто Ардевол
Роза, Шеви и Кико – братовчеди на Адриа Ардевол
Еухенио Косериу – лингвист, професор в Тюбингенския университет
Йоханес Каменек – професор в Тюбингенския университет
Доктор Шот – професор в Тюбингенския университет
Корнелия Брендел – приятелка на Адриа Ардевол в Тюбинген
Сагрера – адвокат
Калаф – нотариус
Морал – книжар на пазара „Сант Антони“
Катерина Фаргес – заместничка на Лола Чика
Женсана – състудент на Адриа Ардевол в Барселонския университет
Лаура Байлина – преподавателка в Барселонския университет и приятелка на Адриа Ардевол
Еулалия Парера, Тодо, д-р Басас, д-р Казалс, Омедес – преподаватели в Барселонския университет
Ериберт Бауса – издател
Мирея Грасиа – представяща една книга на Бернат Пленса
Саверио Незнамкойси – лютиер от Рим
Даниела Амато – дъщеря на Каролина Амато
Алберт Карбонел – съпруг на Даниела Амато
Тито Карбонел Амато – син на Даниела Амато и Алберт Карбонел
Яша Хайфец – световноизвестен цигулар
Маестро Едуард Толдра – композитор и диригент на Барселонския градски оркестър
Рашел Епстейн – майка на Сара Волтес-Епстейн
Пау Волтес – баща на Сара и Макс Волтес-Епстейн
Макс Волтес-Епстейн – брат на Сара Волтес-Епстейн
Джорджо – приятел на Макс Волтес-Епстейн
Франц-Пол Декер – диригент на Симфоничния оркестър на Барселона и Каталония
Ромен Гюнзбург – валдхорнист в Симфоничния оркестър на Барселона и Каталония
Исая Бърлин – философ и историк на идеите
Алин дьо Гюнзбург – съпруга на Исая Бърлин
Пау Улястрес – лютиер от Барселона
Доктор Далмау – лекар и приятел на Адриа Ардевол
Доктор Валш
Доктор Реал
Джонатан, Уилсон и Дора – болногледачи
Пласида – домашна помощничка в дома на Адриа Ардевол
Едуард Бадиа – директор на галерия „Артипелаг“
Боб Мортелманс – съквартирант на Матиас Алпартс в старческия дом
Гертруд – пострадала при автомобилна злополука
Александър Роч – съпруг на Гертруд
Елена и Агата – приятелки на Дора
Освалд Сикемае – брат на Гертруд
Аду Мюр – бивш интимен приятел на Агата
Ойген Мюс – лекар в „Бебенбелеке“
Туру Мбулака – племенен вожд
Елм Гонзага – детектив
524 Действащи лица (лат.). – Б. пр.
Вик и Рим, 1914–1918
Жозеп Торас-и-Бажес – епископ на Вик
Феликс Морлен от Лиеж – състудент на Феликс Ардевол
Драго Градник от Любляна – състудент на Феликс Ардевол
Фалуба, Пиер Блан, Левински и Даниеле д’Анджело, S.J. – преподаватели на Феликс Ардевол в Папския грегориански университет
Каролина Амато
Саверио Амато – баща на Каролина Амато
Сандро – чичо на Каролина Амато
Муньос – епископ на Вик
Мосен Аятс – секретар на епископа
Барселона през 40-те и 50-те години
Комисар Пласенсиа
Инспектор Оканя
Рамис – най-добрият детектив в света
Фелипе Аседо Колунга – управител на провинция Барселона
Абелардо – клиент на Феликс Ардевол
Анселмо Табоада – подполковник
Венсеслао Гонсалес Оливерос – управител на провинция Барселона
Жирона, Санта Мария де Жери, Сант Пере Бургалски (XIV–XV век)
Николау Еймерик – главен инквизитор
Микел от Сускеда – секретар на инквизитора
Рамон де Ноля – наемен убиец на инквизитора
Жулиа от Сау – монах от „Сант Пере Бургалски“
Жозеп де Сант Бартомеу – отец приор на „Сант Пере Бургалски“
Кривогледия от Салт
Кривогледата от Салт – съпруга на Кривогледия от Салт
Брат Маур и брат Матеу – монаси от манастира „Санта Мария де Жери“
Жозеп Шаром от Жирона – лекар, евреин
Долса Шаром – дъщеря на Жозеп Шаром
Емануел Меир от Варна – потомък на Долса Шаром
Близнаците
Пардак, Кремона, Париж (XVII–XVIII век)
Джакиам Муреда – специалист по дървен материал за цигулки
Муреда – баща на семейство Муреда
Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микура, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и Бетина – братя и сестри на Джакиам Муреда
Булканий Броча – дебелият от Моена
Семейство Броча от Моена – врагове на семейство Муреда от Пардак
Брат Габриел – монах от абатството в Лаграс
Блонд от Казиляк – помощник на Джакиам Муреда
Антонио Страдивари – лютиер
Омобоно Страдивари – син на Антонио Страдивари
Зосимо Бергонци – лютиер, ученик на Антонио Страдивари
Лоренцо Сториони – лютиер, ученик на Зосимо Бергонци
Мария Бергонци – дъщеря на Зосимо Бергонци
Мосю Лагит – търговец на музикални инструменти
Жан-Мари Льоклер-старши – цигулар и композитор
Гийом-Франсоа Виал – племенник на Жан-Мари Льоклер
Евреин златар
Ал-Хисв
Амани Алфалати
Азизадех Алфалати – баща на Амани, търговец
Съпруга на Азизадех
Али Бахр – търговец
Почитаемият кадия
Близнаците
По време на нацизма и Втората световна война
Рудолф Хьос – оберщурмбанфюрер от СС (подполковник), комендант на концентрационния лагер „Аушвиц“
Хедвиг Хьос – съпруга на Рудолф Хьос
Ариберт Фойгт – щурмбанфюрер от СС (майор), лекар
Конрад Буден – оберщурмфюрер от СС (старши лейтенант), лекар
Брат Роберт – послушник в ахелското абатство „Свети Бенедикт“
Бруно Любке – войник от СС
Матеус – ротенфюрер
Чичо Хаим Епстейн – чичо на Рашел Епстейн
Гаврилов – депортиран
Хайнрих Химлер – райхсфюрер
Елисавета Мейрева – затворничка 615428
Хенш – гефрайтер (ефрейтор)
Барабас – обершарфюрер (сержант)
Матиас Алпартс от Антверпен
Берта Алпартс – съпруга на Матиас Алпартс
Нече де Бук – настиналата тъща на Матиас Алпартс
Амелия, Труде и Жулиет Алпартс – дъщери на Матиас Алпартс
Франц Грюбе от Тюбинген – оберщурмфюрер от СС (старши лейтенант) от дивизията на СС „Райх“
Лотар Грюбе – баща на Франц Грюбе
Анна Грюбе – съпруга на Лотар Грюбе
Херта Ландау от Бебенхаузен – братовчедка на Конрад Буден и Франц Грюбе
Владо Владич – сръбски партизанин
Данило Яничек – партизанин
Тимотеус Шааф – хауптщурмфюрер (капитан) от дивизията на СС „Райх“
Близнаците
Бележка за преводача
Мая Генова завършва испанска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1970 г., а през периода 1994–1996 г. специализира каталонска литература в Барселонския университет.
Още в началото на преводаческата си кариера проявява интерес към каталонската литература, непозната дотогава в България. Започва с превод на разкази от класиците Мерсе Родореда, Пере Калдерс, Салвадор Есприу и др. През 1986 г. излиза романът „Площад Диамант“ от Мерсе Родореда, един от най-значителните в съвременната каталонска литература и първият преведен на български език. По-късно превежда още два романа от същата авторка – „Счупено огледало“ (1993) и „Улица „Камелия“ (2013). Съставя и превежда сборника разкази „Почти невъзможна любов“ от Пере Калдерс, който провокира голям интерес у читателите. Превежда две пиеси от живия класик на каталонската драматургия, Жозеп Мария Бенет-и-Жорнет, „Е. Р.“ и „Падаща звезда“ (1994).
Издателство „Колибри“ публикува романа „Хладна кожа“ от Алберт Санчес Пиньол (2006). Също така превежда „Каталонски народни приказки“ (1999), както и сборника разкази „Статичният велосипед“ (2013) от Сержи Памиес.
Мая Генова се изявява и в поезията – жанр, в който каталонската литература е постигнала най-високи върхове. Превежда стихове от изтъкнатите съвременни поети Висент Андрес Естелес, Микел Марти-и-Пол, Франсеск Парсерисас и др.
Превела е две пиеси от Христо Бойчев: на испански „Оркестър „Титаник“ и на каталонски – „Полковникът птица“ в екип с каталонския драматург Жоан Казас.
Удостоена е с Наградата „Жозеп Мария Батиста-и-Рока“ (2013) на Института за разпространение на каталонската култура в чужбина за приноса си в представянето на каталонската литература в България.
Издателство „Колибри“
Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество като едно от водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната като единствен представител на много чужди издателства. Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“, както и изисканото художествено оформление са признати в страната и чужбина.
Благодарение на „Колибри“ българският читател има възможността да се запознае с популярни и не толкова популярни автори от различни страни и континенти, представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със световните литературни тенденции.
„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори, с които би се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел АЛИЕНДЕ, Жоржи АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса, Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс ПАТЕРСЪН, Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС, Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.
Книжарници в Cофия
„КОЛИБРИ“
ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. 02/988 87 81
ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ
пл. „Славейков“ № 3
тел. 02/981 50 47
„НИСИМ-КОЛИБРИ“
бул. „Васил Левски“ № 57
тел. 02/981 19 12
www.colibri.bg
www.livresfrancais.bg
www.dora.bg
www.facebook.com/ColibriBooks