Понеже е надвиснала, опасността на определени места — като на бойното поле — е много по малка заплаха, отколкото по тихите улици на малкия град. Като на една улица някъде в Америка например, където три момчета на колела се гонят по пресичащи се осморки. В приятната майска вечер всяка опасност би дошла напълно неочаквано. А да се случи нещо ужасяващо изглежда невъзможно.

Не всички момчета, впрочем, бяха в опасност. В действителност две от тях нямаха причина да се безпокоят повече, отколкото всеки друг от жителите на Мадисън, Уисконсин, в изпълнената с омаен аромат вечер на 21 май 1977 година. Третото момче обаче нямаше този късмет. Изобщо.

Поради нещо, скрито дълбоко в гените му, то беше привлякло необикновения интерес на някой, за когото се предполагаше, че не съществува, но не само че съществуваше, но и управляваше тази земя.

Това беше твърде неприятно за детето, дори трагични в някакъв смисъл, защото тези същества — ако може дори да се нарекат така — причиняваха невероятни травми, белязващи травми… на онези от жертвите си, които оцеляваха.

Гоненицата приключи с последните лъчи на слънцето. Лампите пред къщите по протежение на Уди Лейн светнаха. Едно по едно момчетата се разотиваха.

Дани продължи да кара още малко под погледа на Бърли, кучето на господин Бмърс. Скоро самият той се приближи през тревата, с лула, припламваща при всяко всмукване, и го заговори:

— Дани, искаш ли да дойдеш тази нощ на риба с мен и чичо си Франк? Тази седмица наистина кълве добре.

Дани беше саможиво дете, обременено с майка алкохоличка и баща побойник, и обикновено се радваше на подобни възможности да избяга от тягостната атмосфера у дома. Можеше да вземе спалния си чувал, да го разпъне на дъното на лодката и ако някоя риба разтърсеше въдицата му, щеше да го събуди. Но не и тази нощ.

— Утре съм на скаутски лагер — каза той. — Трябва да ставам рано.

Господин Емърс се залюля на пети.

— Отказал си риболова?

— Трябва да съм в парка в девет. А съм на черква в седем и половина.

— Да, ясно. Разбирам. — Мъжът пак всмукна от лулата си. — Ако уловим есетра, ще ти я запазим.

После се засмя гърлено, в съзвучие с първите пориви на вятъра, който съпътстваше изгрева на луната. Дани изчезна в тъмната Уди Лейн: въртеше бясно педалите на велосипеда „Рали“ и не смееше да погледне към смрачаващото се небе, и не смееше да се обърне назад.

Подпря колелото, изтича към осветената задна врата и когато прекрачи прага и влезе в кухнята, го заля вълна на облекчение. Подуши витаещата миризма, усети, че е гладен, но знаеше, че вече не е останало нищо. Отиде до дневната.

Не остана дълго. „Лодката на любовта“ беше като религия за майка му и баща му, а после идваше и „Островът на фантазиите“. Предпочиташе да е в стаята си с Батман — беше го купил за двайсет цента от Рон Блум.

По същото време на няколко мили оттам Кейтлин Бърнс, която обожаваше „Лодката на любовта“, гледаше сериала и едновременно слушаше наставленията на майка си как да лакира пръстите на краката си. Яркочервено, и използвай лак, който се втвърдява бавно. Издържа по-дълго, лющи се по-малко, изглежда добре на пръстите на краката. Следващата седмица училището свършваше и тя искаше — трябваше — да боядиса ноктите си за ходенето на плаж.

Подтикната от гласове, за които беше решила, че са отражение на мислите й, майка й се беше преместила в Мадисън, Уисконсин, в този занемарен апартамент близо до езерото. Добро място, нашепваха й гласовете, за разведена жена да си намери мъж. Добро място, както със сигурност не й бяха казали, да се отвлече дете, да се изнесе навън, далече, така че когато писъците започнат, да няма кой да ги чуе освен нощния вятър. И така, това щеше да се случи тази нощ, след като „Лодката на любовта“ отплаваше и тишината изпълнеше къщата.

Съботната вечер преливаше в нощ, луната се издигна над къщите, които една по една угасваха. Мадисън спеше спокойно.

Някъде след три Дани Калахан се сепна и се събуди. Отвори очи, но не видя нищо освен звезди. За миг помисли, че все пак е отишъл за риба. После осъзна, че е в леглото си и че звездите са от неговия домашен планетарий, купен от „Едмънд Сайънтифик“ за девет долара. Голяма тъмносиня сфера, направена от пластмаса, с крушка от вътрешната страна. В нея бяха изрязани дупки, съответстващи на звездното небе, и когато загасеше лампите и пуснеше планетария, чудото се случваше: небето се появяваше навсякъде около него.

Но той не беше включвал планетария и това накара гърлото му да се свие от страх. Отвори уста, за да извика баща си, но единственият звук, който излезе, беше свистенето на издишалия въздух. Звездите минаваха по лицето му, извиваха се покрай носа му и напряко на очите му, а сълзите му се стичаха безпомощно в тишината.

Чуваше се само жуженето на мотора на планетария и вятърът, свирещ в клоните на стария дъб в двора. Дан приседна на ръба на леглото. Като човек, който закопчава палтото си, преди да поеме на път, закопча горнището на пижамата си, докато всички четири големи копчета не заеха местата си в илиците. Една мисъл му нашепваше:

„Стани и погледни през прозореца…“ Той стисна чаршафите с ръце. Старият дъб разклати листата си и мислите продължиха да шептят: „Хайде… хайде, хайде“.

И той разбра, че стъпалата му са докоснали пода и че стои изправен сред стичащите се звезди. Плъзна се към прозореца. Докато се приближаваше, го видя да се отваря. Тръгна по-бързо и се промуши през него. Опита се да хване рамката, докато минаваше, но не успя да я напипа. Озова се сред клоните на дъба, бореше се с тях, сграбчваше ги.

Успя да сключи ръце около един, но се преобърна и краката му се вирнаха към небето. Вкопчи се с всички сили, но придърпването ставаше все по-мощно.

— Тате — изкрещя той… а тласъкът го откъсна и го запрати нагоре.

Чу кучешки вой, видя под себе си сова, перата й бяха окъпани от лунната светлина. Писъкът й се загуби сред вятъра.

Крещеше и се бореше, размахваше ръце и крака във въздуха, сграбчваше празнотата. Далеч под него лунните отблясъци танцуваха по набръчканата повърхност на езерото Монона. А после се озова сред нощните облаци, летеше през техните каньони, рееше се над техните хълмове и чу тътена на зараждащите се в тях мълнии.

Изумлението най-накрая заглуши виковете му, но не спря сълзите, които се стичаха по лицето му. Дъхът му спря, когато след бавното плъзгане над един облак видя, безкрайно далеч долу, сребристото езеро и точките светлина, които очертаваха Мадисън. Стисна очи, скри лицето си с длани и се придвижи нагоре към нещо, което приличаше на сребърен остров в небето.

Островът имаше обла пролука, мрачна и черна.

Мина през отвора. За миг увисна във въздуха, после падна на пода. Отвори очи и видя, че е заобиколен от тъмнина, но не непрогледна. Лунен лъч се процеждаше през пролуката. Далеч долу можеше да различи точици светлина — рибарските лодки в езерото.

Обгърна го студена тъга. Сега, тук, той си спомняше тази част от миналото. Не искаше малките доктори да го докосват — никога вече. Но знаеше, че ще го направят, и то скоро. Замисли се дали да не скочи през пролуката. Но какво щеше да стане после? Приближи се и се наведе, доколкото смееше.

— Господин Емърс! Чичо Франк! Помогнете ми! Моля те, чичо Франк!

Неясно шумолене. Той се притисна по-близо до ръба. Искаше му се да има смелостта да скочи. Нечий глас прошепна меко:

— Здравей.

Той се отдръпна. Можеше да различи бялото — бяло лице, широки бели дрехи.

— Помогни ми — каза гласът.

Беше момиче, сега успя да я види, да го разбере по гласа й. Стоеше от другия крайна пролуката в пода, лицето й белееше под бледата лунна светлина.

— От Мадисън ли си? — попита тя. Гласът й трепереше.

— Да. Казвам се Дани Калахан.

— Аз съм Кейтлин Бърнс. Не бях виждала другиго тук преди.

— Аз също.

— Къде сме?

— Не съм сигурен.

— Защото, когато съм тук, си спомням, че съм идвала и преди, но когато се прибера вкъщи, вече съм забравила.

Наведе глава, гласът й се снижи до несигурен шепот:

— И на теб ли ти махат дрехите?

Лицето му се обля в червенина. Той обхвана раменете си.

— Ъхъ…

— Правят странни неща с мен.

— Някакви операции.

Очите й проблеснаха.

— Да. Но това не е болница.

Студени, пресметливи очи наблюдаваха как двете деца се притискат едно към друго.

Останаха прегърнати, момичето по нощница, момчето с пижама, изцапана с овесена каша от вечерята. Нямаше нищо общо със секс — бяха твърде малки. Като две птичета, откраднати от гнездо, опитващи се да открият някаква сигурност там, където сигурност не съществува.

— Ако се опитаме да се гмурнем в езерото, дали ще успеем? Вместо просто да скачаме? — попита Дан.

— Не знам. Едва ли.

— Имам медал за гмуркане. Ще се пробвам — каза той.

Тя въздъхна разбиращо. Приближиха се по рампата към пролуката, през която ги бяха вкарали тук. Корабът не изглеждаше добре оборудван. Нямаше дори приспособление за затваряне на люка. Беше стар и сглобен ръчно, но използваните материали далеч надминаваха по качества известните на хората. Конструкцията беше от нечупливи и незапалими пръти и алуминиево фолио, което не можеше да се пробие дори с пистолетен изстрел. Нямаше сияещи пултове за управление, нищо наподобяващо „Стар Трек“. Просто станиол и шперплат, и една тенекиена кутия, пълна с необикновена антигравитационна субстанция, извлечена от Земята.

Съществата, които се криеха близо до децата, знаеха за какво си мислят те, защото бяха способни да виждат не само физическите им тела, увити в мокрите дрехи, но и електрическите им тела — блестяща плетеница от линии, които преминаваха през тях, пламтящите нерви, които носеха усещания и любов, и спомени, и синия страх, извиращ от сърцето.

Можеха да надзърнат в главите — златисти и зелени линии, измествани от червени и пурпурни, и бяха наясно, че това също са цветове на страха.

Кейтлин и Дан се взряха надолу към блестящата набръчкана повърхност на езерото.

— Ще го направиш ли? — попита тя.

Дани си представи как в лодката си господин Емърс подръпва от лулата, докато наблюдава въдицата. Пое си дълбоко дъх. Какво обаче щеше да види господин Емърс — едно момче, падащо от небето? Може би, но най-вероятно не. Навярно щяха да решат, че плясъкът е от скочила риба.

После чу пърхащия звук в тъмното — звукът означаваше, че нещата се раздвижват.

Кейтлин се притисна към него. А после по устните й плъзна сянка на усмивка и тя вдигна ръка. Държеше кибритена клечка.

Чу се жужене, настойчиво, приближаващо.

Кейтлин се провикна през дупката.

— Живея в Мадисън! Живея в Мадисън, Уисконсин! — Гласът й мина през крехките стени, последван от силно ехо, но само облаците го чуха.

Дан сви ръце на фуния около устата си и изкрещя:

— Чичо Франк, помощ!

— Кого викаш?

— Чичо ми. Сега е на риба в езерото.

Тя запали клечката и в светлината на мъждукащия пламък нещо зад нея се размърда. Зелено сияние. Дан го гледаше как се превръща в разтеглена форма на око на насекомо — огромно. Беше точно зад нея, само на няколко сантиметра. Проблесна и се скри в сенките. После клечката догоря. Внезапно нещо се плъзна под ризата му и се залепи на гърдите му.

Чу запъхтяното дишане на Кейтлин, после от нея се изтръгна оглушителен писък и той също закрещя. Крещеше с всичка сила, от дъното на душата си. Ръцете го обхванаха, пронизващо изгаряне проникна през гърдите му, потъна дълбоко, накара го да се задави и изпълни устата му с вкус на мърша.

Не можеше да помръдне, не можеше да издаде звук. Усети, че го пренасят, стомахът му се сгърчи и се сви на топка, в гърлото му се надигна стомашен сок.

Не можеше да види нищо, да чуе нищо — освен накъсаното хрипливо дишане на Кейтлин.

Появи се ръка, протегна се в бледата светлина, сякаш за да бъде видяна от него, дълга ръка с пръсти като оголени клони, всеки завършващ с дълъг крив нокът. Ръката държеше кухненски нож с петна ръжда по острието.

Ножът се спусна над гърдите му, пробождащ, после върхът на острието премина по корема му, гъделичкащ. В тъмнината се чу разрязващ звук, после припукване и бълбукането на въздух, изсмукван през течност. Сетне се появи студенина, която се разпростря от врата му надолу до слабините, и той видя дръжката на ножа, използван като трион. Острието се издигаше и спускаше. Студенината в гърдите му нарасна. После със засмукващ звук две големи бели неща се издигнаха над него. Той повдигна глава, вгледа се в тялото си. Гледката беше толкова странна и неочаквана, че той зяпна. Видя нещо, което приличаше на мокър хамстер — трепереше, свит на топка в гърдите му. Лежеше в локва слуз. От двете му страни някакви неща, подобни на големи гумени мехове, се разпускаха и свиваха със съскащ звук.

Замръзнал от студ и смъртно уморен, той се отпусна назад, главата му тежко се удари в твърдия метал на плота, на който беше положен.

После се появиха звездите, милиони малки звезди, всички златисти и зелени и движещи се като огнени искри, носени от бурен нощен вятър. Заобиколиха децата, завъртяха се вихрено около телата им. Движеха се с грацията на огромен пасаж риби, прииждащ към тялото на едното дете, после през въздуха към тялото на другото. Това се повтаряше отново и отново и всеки път звездите проникваха в абсолютната голота на телата им — и вените и органите засилваха. Светлина извираше от крещящите им уста, изскачаше от ушите и очите им.

Децата се бореха, но не можеха да се изправят, крещяха, но никой не им обръщаше внимание. Мъчението, ужасно, но и някак красиво, продължи.

В мрачния октомврийски предобед на 2003 лейтенант Лорън Глас наблюдаваше как спускат ковчега на баща й. Вече беше съвсем сама: майка и ги беше изоставила, когато тя беше на дванайсет — завърна се в Шотландия и така и не се обади.

На погребението присъстваха още четирима души: не ги познаваше. Предположи, че са от отдела, в който беше работил баща й. Не знаеше абсолютно нищо за този отдел нито името, нито с какво се занимава.

Вятърът разбърка цветята, които беше донесла, свещеникът довърши словото си и тя хвърли буца пръст — повтаряше си наум: „Няма, няма да плачеш“ — а после избухна в сълзи.

Беше умрял при изпълнение на служебните си задължения. Не й бяха съобщили как и не й бяха позволили да види тялото. Ковчегът беше запечатан с федерални печати, предупреждаващи, че отварянето му е престъпление. Оловна спойка запълваше процепа под капака. Беше поискала да я оставят насаме с него за малко, но дори това й бе отказано. Нямаше известие за смъртта му, нищо, което да отбележи постигнатото от него в този свят. Тя вярваше, че баща й бе живял като герой.

Бяха й дали пет хиляди долара компенсации за смърт и баща й беше записан като загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Загинал как? При изпълнение на какъв дълг? Беше излязъл от къщи, както всяка сутрин. После сигурно бе карал до работата си. Живееха на Райт Пат в Дейтън, но той пътуваше до Индианаполис през дните, когато работеше, а те не бяха точно установени.

Докато церемонията приключваше, за нейно изумление над главата й прелетяха самолети във военна траурна формация — издигнаха се величествено към сивия хоризонт. После, в края на полето, почетният караул, за чието присъствие тя изобщо нямаше представа, стреля двайсет и един пъти. Най-високата чест. Прогърмяха барабани.

Погребваха го с най-големите почести — и тя изпита огорчение, че не знае защо.

Четиримата мъже вече се отдалечаваха от гроба. Тя бързо ги настигна.

— Ще ми кажете ли нещо?

Никой не продума.

— Моля ви, аз съм негова дъщеря. Кажете ми поне дали се е мъчил?

Един от мъжете, висок и толкова рус, че би могъл да е албинос, се обърна.

— Трябва ли да кажа „не“?

— Знаете ли как е умрял?

— Знам Лорън.

Той знаеше името й. Но кой беше този мъж, с безупречно ушит костюм, сив като есенните облаци, почти бяла коса и очи толкова бледи, че също изглеждаха бели?

— Кой сте вие? Ще ми кажете ли как е умрял баща ми?

— Ела в управлението. Можеш ли?

— Сега? Това заповед ли е?

— Мислиш ли, че ще се справиш?

Това вървене през гробището беше най-тъжното нещо, което й се беше случвало. Не разбираше тъгата, това беше нова територия за нея. Можеше ли да отиде до управлението съкрушена? Да говори, докато скърби? Можеше ли да изслуша тайни в това състояние?

— Искам да се прибера вкъщи — каза тя.

Той й даде адрес в базата.

— Помисли си. Нямаше да те молим, ако не беше…

— Знам, че е спешно. Очевидно е спешно.

— Аз съм Луис Крю — представи се той. — Ако нямаш нищо против, моля те, не споменавай срещата ни и името ми пред никого.

— Добре — отвърна тя. — Ще ми кажете ли какво се е случило с баща ми?

Той се втренчи в нея продължително, толкова дълго, че й стана неловко. Преценяваше я. Но защо? Тя нямаше високи правомощия, беше низш офицер от снабдителната част, не беше тръгнала по стъпките на баща си към военновъздушното разузнаване.

— Ще ми кажете ли? — попита отново.

— Съжалявам, че се налага да те повикаме в такъв ден.

— Аз също.

Тя се отдалечи от него, подмина спретнатите редици еднакви военни гробове, в които военновъздушните сили бяха изсипали толкова много животи, в толкова много стоманени ковчези; повечето от загиналите бяха твърде млади и твърде невинни, твърде добри, за да заслужават да умрат по невероятните и ужасни начини, които им осигуряваха военновъздушните сили.

Дългът ги беше погълнал. Винаги дългът — дъхът и кръвта на баща й.

— Клетвата, Лорън, никога не забравяй клетвата. Може да те води до смъртта ти, но дори да е така, трябва да отидеш.

Беше си мислила: „Ако някой глупав президент ме изпрати в неизвестна страна, където дори не би трябвало да сме, дали е мой дълг да умра там?“

Знаеше отговора.

Беше ли смъртта на баща й безполезна? Надяваше се да не е, надяваше се, че водената траурна формация е повече от прощална почест.

Животът с баща й не беше идеален. Имън Глас беше взискателен и не особено доволен от начина, по който се развиваше кариерата й.

— Трябва да се постараеш, Лорън. Бъди готова, когато има нужда от теб, бъди решителна, когато е важно.

Колко заблуден беше. Той служеше в други военновъздушни сили, доколкото тя можеше да прецени. В нейните военновъздушни сили главните й безпокойства бяха свързани с раздути сметки и липсващи лаптопи, не с дълг и смърт сред колиби и палми.

„Кой си бил ти, татко? Защо се случи това?“

Баща й имаше кошмари. Не просто кошмари, а крещящи изблици на ужас, от които не можеше да се събуди. И човек не можеше да се приближи до него. Удряше я, а на сутринта беше толкова разстроен от това, което беше направил, че изпадаше в депресия за няколко дни.

Често питаше дали е казал нещо насън. Очевидно това го тревожеше, и то сериозно. Тя търсеше някакъв смисъл във виковете му, но така и не успя да го открие.

Качи се в колата си и завъртя ключа. С нетърпение очакваше отоплението да прогони всепроникващия канадски студ, който идваше от обширните равнини на север, разтърсваше оголените дървета и покритите със стърнища поля.

Подкара към къщи, мина покрай голямата сива база до апартамента им. Постоя в дневната — помисли си колко безлично изглежда всичко. Неизбежният пейзаж на стената, непретенциозните книги по лавиците, старият телевизор. И този стол, голям и удобен, а до него поставка за списания, запълнена с „Харпърс“, „Нешънъл Ревю“ и „Нешънъл Джеографик“.

Всичко толкова обикновено — и все пак толкова наситено с него, че всяка следваща стъпка извикваше още спомени и по-голяма самота.

Направи кафе и докато отпиваше, осъзна, че това е чашата на баща й. Не издържа и се разплака пак. Разбираше, че това са изстраданите сълзи на съкрушения, родени от тъгата и загубата.

Последното й признание за любов щеше да остане неизречено. Но най-важното, разговорът, който представляваше животът им заедно, никога нямаше да бъде приключен.

След цялата му кариера на погребението му имаше само петима души. А и то не беше обявено по никакъв начин. Явно неговият отдел не беше голям. Полковник, около петдесетте, с бадж Уилкис. Кой беше той? И дали това бе истинското му име. Друг, по-млад, подполковник Лангфорд. Към четирийсетте. После цивилен, нисък, със зле скроен костюм. Той беше плакал, мълчаливи сълзи, които отмахваше с ръка, сякаш бяха буболечки, полазили по лицето му. А после господин Крю, висок, с неопределима възраст, приличаше на шведския актьор Макс фон Сюдов. Елегантен костюм, а и тези очи… Сиво-бели. Уникални.

Хората на баща й. Неговите колеги. Тя тръсна глава, за да не мисли за тези мълчаливи мъже.

Отиде в спалнята и си легна, затвори очи, замисли се какъв ли ще е животът й оттук нататък.

Баща й имаше странни настроения, които понякога се разразяваха като бури. Беше огорчен от факта, че не бе успял да стане генерал.

— Заради проклетата ми работа. Никой друг не може да я върши, а това не е работа за генерал.

Мразеше я и я обичаше. Пиеше на кухненската маса, обръщаше водка след водка, а след това започваше да реди стихове, което беше прекрасно и плашещо, защото той имаше невероятна памет за поезия и защото когато изпаднеше в такова състояние, да стоиш до него беше все едно да се взираш в най-тъмната стая на света.

„Когато в спор със мрачната съдба — все едно го чуваше да казва в момента — си спомням моя минал в скръб живот… — И после я поглеждаше и добавяше: — Прости ми прекаления патос.“

— О, по дяволите — каза тя. — Ще ми липсваш, наистина ще ми липсваш.

Как можеше да е умрял? Как беше възможно да го убият при изпълнение на служебен дълг в Индианаполис?

Но все едно. Според него в деня, когато бе получила назначението си, тя беше поела към генералския чин. Той щеше да направлява кариерата й.

— Не можеш да станеш боен пилот, затова трябва да станеш част от важен екип.

Дълго се взира в заповедта й да се яви в снабдителната част. Застина загледан, толкова неподвижно, че накрая тя реши, че може да е заспал прав. После постави документите подчертано внимателно на облегалката на канапето. След това влезе в кабинета си. Чу го да крещи и се приближи до вратата, което не беше редно, но в крайна сметка се отнасяше за нея. Успя да долови само една фраза, повторена няколко пъти:

„Замразете я.“ И после започна да ругае човека от другата страна на линията, с озлобление, което надминаваше и най-страшните му избухвания. Това я изплаши, защото означаваше, че скритите страни от живота му по някакъв начин са свързани с нея.

Стисна още по-силно. „Когато в спор със мрачната съдба…“ Имаше и още нещо между нея и баща й, което се проявяваше в мигове на мълчание, странната му тъга, някакъв вид връзка, която изпълваше въздуха около тях, сякаш по някакъв начин свързваше умовете им. Или поне тя си въобразяваше така.

Телефонът иззвъня.

Тя погледна изписания номер. Обаждаха се от базата. Можеше ли да е мъжът от погребението на баща й? Можеше ли да я притиска толкова точно днес? Не вярваше.

— Ало?

— Лейтенант…

— Вижте, господине, вие от командващия състав ли сте, защото ако не сте, честно казано, се опитвам да осъзная смъртта на баща ми, моя единствен приятел, и просто няма да дойда.

Последва тишина. Продължителна.

— Да, от командващия състав съм — каза накрая той. — И това е заповед.

Беше ли вярно? Възможно ли беше този човек наистина, в действителност да е на телефона в момента и да я командва по този начин?

— Бих искала да го отложим за утре.

— Получихте заповед, лейтенант.

Тя затвори и пожела, наистина силно, да причини нещо особено болезнено на този човек. Но това е военният живот, нали? Не можеше да си позволи да тъжи.

Яви се във внушителен, но безличен кабинет, който имаше всички тайни отличителни белези на обител на официален представител. Приеха я веднага.

Заедно с господин Крю беше по-младият от двамата подполковници, Лангфорд. Това малко я поуспокои — по-възрастният излъчваше нещо смущаващо, Уилкис или Уилис, или както там му беше името.

Кабинетът беше просторен, а мебелите от истинско дърво — но нямаше никакви дипломи и плакати по стените, нито портрети, нищо, което да издава нещо повече за обитателя му. Очевидно разузнавач, но не от военновъздушните сили, защото тогава щеше да е с униформа. Тя отдаде чест на подполковника. Той й отвърнал каза:

— Свободно, лейтенант.

— Моля, седнете — предложи Крю.

— Моите съболезнования — додаде Лангфорд. — Баща ви беше велик човек и национален герой. Трябва да знаете, че ще получи Разузнавателен медал1 — той направи пауза, — а също така и Почетния медал.

Разбра, че е зяпнала, защото трябваше да стисне челюсти, за да затвори уста.

— Почетният медал на Конгреса2?

Крю кимна.

Тя млъкна. Беше зашеметена. От благоговение. От мъка, че не беше успяла да сподели ужасите, които съпътстваха работата му и го бяха убили.

— Спомняте ли си тестовете, на които сте се явявали в Лакланд?

Каква връзка имаше пък това?

— Преминах много тестове през обучението си.

— Един от тях включваше номера на страници и вие трябваше да ги свържете с линии.

— Разбира се, спомням си — каза тя. Тестът беше един от многото стандартни армейски тестове за групиране, които беше правила като новобранец.

Нещо, като да свържеш точките с линии.

Доколкото си спомняше, го беше надраскала.

— Обърках го.

Двамата мъже се взираха в нея безмълвно. Гледаха я, помисли си тя, както човек би наблюдавал шимпанзе в клетка.

— Какво значение има?

— Приготвил съм ви още един тест — каза той.

— Още един тест? За това ли става въпрос? Защото…

— Лейтенант, изключително важно е.

В гласа на Лангфорд се прокрадна нотка, която я накара безмълвно да го изслуша.

— Трябва да попълните формуляр, че сте съгласна.

— Мислех, че ще ми кажете нещо за баща ми.

— Така е.

Тя взе формуляра и докато го четеше, с изненада установи, че не става дума за поемане на риск за здравето й.

Погледна Лангфорд. Лицето му беше безизразно. Лице на зъболекар — маска. Тя прочете на глас:

— Всяко обсъждане или коментар, или неоторизиран запис на някакъв обект, среща или действие, свързани с проекта, е забранено и подлежи на наказание според Закона за националната сигурност от 1947, със съответните поправки.

Опита се да се засмее. Двамата останаха съвсем сериозни.

— Звучи доста помпозно. — Никаква реакция. — Извинете, но това е много сериозен документ.

Тя побутна формуляра към Крю.

— Не можем да преговаряме с вас — каза Лангфорд, — и дори не можем да разговаряме, докато не подпишете.

— Стани доброволец или ще те разстрелят, с други думи.

Лангфорд бутна обратно документа към нея.

— Не пропускай тази възможност. Може да си първата в списъка, но списък има.

— Ако подпиша и не ми хареса каквото чуя, мога ли просто да си изляза?

Лангфорд се обърна към Крю, който дори не мигна.

— Съжалявам, но споразумението е обвързващо — каза Лангфорд.

— Тоест ме обвързва с нещо, за което не мога да узная, докато не се включа в него? А след това не мога да напусна?

— Знам, че звучи малко прекалено.

— Малко? Направо си е плашещо. Повече от плашещо. Имам предвид, военновъздушните сили не подхождат по този начин. — Зачуди се дали това е вярно.

— Подпиши. Ще е от голяма полза.

Може би баща й я наблюдаваше сега. Ако приемеше, че нещо е останало от него, някакъв вид душа.

Тя взе писалката от бюрото… и изпита странното чувство, че двамата чакат, но по особен начин… като че ли бяха гладни, а тя беше обяд.

— Все пак мисля, че не трябва да го правя — каза тя. „Съжалявам, татко, но не ми се струва правилно.“

Крю изпъна дългите си крака и се наведе напред. Очакваше да я заговори, но той не каза нищо. Просто я гледаше. Нямаше някакво особено изражение, нищо подобно. Но тя се стресна. Определено. Много сериозен, много отговорен момент.

— Това ми прилича на скачане от скала, без да знаещ какво те чака долу.

Крю въздъхна. Беше ли това гняв? Потиснато нетърпение? Въобще не можеше да го разчете. Решаваш, че е светец, а после — нещо различно.

— Искаме да продължиш работата на баща си — каза Крю. — Ако издържиш този малък тест, разбира се.

— Спешно е — добави Лангфорд. — Ще трябва да започнеш още следобед.

Крю пак побутна формуляра към нея.

— Но… какво е правил?

— Моля те, помогни ни — настоя Крю. Гласът му беше все така мек, но отчаянието в него беше някак ужасяващо.

— Ами… ако не мога?

Той се усмихна, съвсем леко.

И внезапно тя осъзна, че не може да откаже. Не можеше да изживее остатъка от живота си в неведение за това какво е правел баща й, да знае, че е подминала тази възможност.

Беше убит все пак.

Подписа формуляра и го бутна обратно.

Подполковник Лангфорд го взе, сгъна го, пъхна го в един кафяв плик и каза:

— Ще получиш копие, подписано от министъра на отбраната.

— Шегувате се.

— Лорън, ти имаш уникална способност — каза той, наследена, както смятаме. Първият тест, който си направила, е бил успешен. Всъщност си единственият човек, успял да направи това за последните четирийсет години, през които тестът е бил даван под една или друга форма на всеки новобранец в Съединените американски щати, Канада, Великобритания, Нова Зеландия и Австралия. Единственият, който успя да се приближи до решението. Но не се учудихме, защото знаехме кой е баща ти.

Това звучеше малко прекалено.

— Какво точно искате да кажете?

— Ти си една на милиони, Лорън. Наследила си абсолютно уникални способности от баща си.

Какво можеше да означава това?

— Честно казано, нямам никакви специални умения.

— Трябва да те предупредя, че ще изпиташ необичайни преживявания. Искам да разбереш, че няма да е нито приятно, нито лесно. Не твърдя, че няма опасност, защото вече трябва да ти е станало ясно, че опасност има и че е голяма. Нещо повече, ние няма да сме в състояние да ти помогнем. Ще се наложи да се справяш сама. Съвсем сама.

— Но… но вие казахте, че има списък, подполковник Лангфорд. И че ще повикате следващия човек, ако аз не подпиша.

— Излъгах. И ти също ще го правиш. Много пъти. Това ще е голяма част от работата ти.

— Ако бях казала „не“ — въпреки татко, твърдо и окончателно „не“ — какво тогава?

— Щяхме да кажем нещо драматично, като например, че съществуването на човешката раса зависи от теб — отвърна Крю.

Думите увиснаха във въздуха. Невероятно. Налудничаво дори. Лорън не знаеше дали да се ужаси, или да се разсмее. Всичко изглеждаше толкова абсурдно, че избухна в смях — и това беше единственият звук в стаята, и остана такъв. Премести погледа си от едното сериозно лице към другото. Тези двамата май изобщо не се шегуваха.

Но тя беше момиче, едва на двайсет и две, и макар че това й харесваше, нищо не подсказваше, че има някаква необикновена мисия в живота.

— Твърде откачено е — каза тя бавно. — Наистина ли искате да ми кажете, че съм някакъв необикновен изрод?

— Нищо ли не знаеш за работата на баща си? — попита Лангфорд.

Тя поклати глава. Наистина не знаеше.

— Ти си това, което наричаме емпат. Можеш да чуваш мисли и да ги предаваш на други, които са способни да ги чуват.

— Да, татко имаше навика да се изразява така. Четеше научна фантастика — Артър Кларк и разни други.

Крю й подаде жълта бележка.

— Напиши първото, което ти дойде наум.

Тя взе хартията, замисли се за момент, после надраска първата дума, която й хрумна, и каза:

— Името на бръснаря на баща ми — Адам.

Лангфорд извади от джоба си плик.

— Този, с когото ще работиш, не може да говори. Неговият мозък е дотолкова различен, че без човек като теб можем да обменяме само най-основни идеи. Като проверка, той ти предаваше името, с което го наричаме в този кабинет.

Подаде й плика.

В него имаше листче — миришеше странно на препарат за почистване. Единствената дума, написана там, беше „Адам“. Тя погледна листчето, после вдигна очи към двамата мъже.

— Кой е този всъщност?

— Отговорът е част от това, което се опитваме да разберем. Цялата кариера на баща ти беше отдадена на тази загадка.

— Неговото име е Адам, но вие не разбирате… какво?

— Идеята за имена липсва в тяхната култура. Адам и Боб са само наши етикети.

— Боб?

— Е мъртъв.

Още една смърт, отбеляза мислено тя. Но кой в този свят можеше да общува с мисли и да не използва имена?

— Следващата ни стъпка ще е да те изпратим да се представиш на ръководителя на вашата част от проекта. Той работи в много малък отдел с повишени мерки за сигурност — каза подполковник Лангфорд. — Не трябва да говориш с него за миналото си, за срещата с нас, за нищо, което не е абсолютно наложително, за да си свършиш работата. Разбираш ли?

Всичко започваше да изглежда все по-налудничаво.

— Значи просто така да отида при този човек — командващия ми офицер — и да му кажа — какво?

Подполковникът й подаде плик.

— Няма нужда да казваш нищо. Дай му това. Той ще те инструктира по-нататък.

Тя взе плика, разбира се: вътре имаше заповеди. Понечи да го отвори.

— Не.

— Не? Не мога да отворя собствените си заповеди? — Тя поклати глава. — Защо ли не се изненадвам?

Той й подаде карта с адрес в Индианаполис.

— Ще отидеш в новата си месторабота. Полковник Майкъл Уилкис те очаква — видя го на погребението. Ще получиш следващите си заповеди устно от него… Лорън, искам да разбереш, че за цялата тази тайнственост има много основателна причина. С времето ще си изясниш тази причина и ще се озовеш в същата позиция, в която сме ние — това е тайна, която няма да се поколебаеш да защитиш с живота си.

Докато вървеше към паркинга, Лорън обмисляше странната заповед да се представи на адрес в Юнивърсити Хайтс в Индианаполис и да стигне там преди шест вечерта. Не беше невъзможно, като се имаше предвид, че разстоянието бе малко над сто мили, а тя разполагаше с пет часа. Типично за военновъздушните сили обаче. Беше работила две години в отдела по снабдяване и изведнъж, макар да й оставаше време само колкото да се прибере и да грабне четката си за зъби, трябваше да тръгне тъкмо към Индианаполис от всички възможни места — и при това не към съоръжение на военновъздушните сили, доколкото можеше да прецени.

— Вземи си багажа и тръгвай — беше казал Лангфорд. — Без сбогувалия, електронни съобщения и телефонни обаждания.

Тя имаше приятели, живот — или поне нещо като живот. Не, по дяволите! Моли в офиса щеше да се чуди къде е, също и Чарли Блейн, с когото започваха да стават повече от приятели, но той беше на мисия за зареждане с гориво и нямаше да се върне през следващите четиридесет и осем часа — така че щеше да намери апартамента й празен, мобилния й телефон — изключен и електронната й поща да препраща всички съобщения.

Боеше се да не се сблъска с някой познат по пътя към къщи, но всичко бе спокойно. Тя познаваше военновъздушните сили: сегашният й командващ офицер, генерал Уинтърс, щеше да бъде надлежно уведомен за прехвърлянето й и т.н., но нищо нямаше да стане гладко. Несъмнено следващото нещо, което щеше да получи от сегашния си отдел, щеше да бъде уведомление, че е напуснала самоволно.

Четиридесет и пет минути си приготвя багажа. Накрая добави и малкия албум със снимки. На нея и баща й през годините. После слезе до паркинга и натъпка всичко във форда.

И потегли, без да поглежда назад.

Носеше се на запад по шосе 70. По радиото пускаха музика от миналото й. Лорън започна да се замисля за сънищата на баща си.

Като малко момиче затискаше глава с възглавницата и молеше Бог да му помогне. По-късно отиваше в спалнята му, за да се опита да му даде някаква утеха. Откриваше го с широко отворени очи, да крещи и да тръска глава — но не можеше да го събуди.

Казваше, че Виетнам се връща да го преследва. Беше летец и имаше награди. Имаше и белег на гърба. Казваше, че много хора изгорели живи в походна болница, запалена от виетнамците. Безпомощни хора, хора без лица, без крака. Той бил със счупена ръка и лоша инфекция, но поне можел да тича.

Разбира се, имаше един проблем. Тя много добре знаеше, че баща й не е служил във Виетнам. Беше виждала военната му книжка — и никъде не беше отразено да е служил там.

Всъщност баща й беше служил в Уайт Сандс, после във военната база Форт Хуачука в Аризона. Най-ранните й спомени бяха свързани с красивите скали около Форт Хуачука. След това бяха дошли в Райт Пат, където той се беше свързал с военновъздушното материално-техническо командване. Знаеше го, защото неговият отдел беше свързан с дирекция за поведенчески изследвания, която беше подразделение на въздушното материално-техническо командване. Наясно беше, че поведенческите изследвания са свързани с изучаването на неща като пилотската издръжливост. Също и с друга, скрита дейност — разработка на психотронни оръжия и разни подобни.

Караше покрай ферми и царевични ниви — тук хората живееха по друг начин. Искаше й се да покара трактори, комбайни и друга селскостопанска техника. Обичаше големите машини.

Беше поживяла доста в Средния запад, така че Индиана не й се стори чужда. Някога, преди майка й да замине за Глазгоу, минаваха оттук практически всяка година. Майка й си падаше по бързите коли — или по-скоро по шофьорите, механиците и всеки, свързан със състезанията. Всъщност почти по всеки, стига да не беше баща й.

Очакваше да види управление или някаква лаборатория, вероятно близо до университета. Но видя само жилищни сгради. Широки улици, големи стари къщи, смълчани в късния следобед.

Стигна Хамилтън 101 и беше, меки казано, объркана. Най-обикновена къща, строена някъде преди Първата световна война. Красиво, да. Но — къща? Подразделение на военновъздушните сили да се намира в къща в града?

Добре де, къща — къща. Влезе по алеята за паркиране и спря зад добре изглеждащ мерцедес с подвижен покрив. Да, това не беше обичайната кола за полковник от военновъздушните сили. Възможно беше, разбира се, колата да е на някой друг, но пък й бяха казали, че шефът тук е полковник Уилкис, а колата беше паркирана на специална настилка. Привилегии на командващия офицер — така беше във военновъздушните сили.

Имаше само още един автомобил, а гаражът беше заключен с катинар. Другата кола беше хонда, не твърде нова. Значи тук бяха полковник Уилкис и някакъв загубеняк, когото щеше да срещне по-късно. Все пак не беше най-низш сред низшите — тогава щеше да е с форд или тойота, като нея, да се мъчи да свърже двата края с твърде малко пари.

Качи се на верандата — над вратата имаше еленови рога. Спря и се загледа в този невероятно неуместен избор за украса в Индианаполис, Индиана.

Звънецът беше старовремски. Тя го дръпна и й отвърна кротко, не особено силно дрънчене. Всъщност едва се чуваше. Затова го дръпна няколко пъти.

Ръката й все още беше на звънеца, когато вратата се отвори и един офицер — изглеждаше малко по-възрастен, отколкото трябва да е човек на активна служба — я изгледа с кървясалите си очи.

— Заповядайте. — И се отмести леко встрани.

Гласът му звучеше тъжно и тя остана със странното впечатление, че може би е плакал. Забеляза, че до стената има кутии.

— За вас са — каза той. — Нещата на Имън.

— Полковник, все още никой не ми е казал какво се е случило с баща ми. Беше ми заповядано да дойда тук и нямам никаква представа защо. Изтъкнаха ми причини, които ми звучат като нескопосана научна фантастика, и трябва да заявя, че не това е начинът според мен. Би трябвало някой да ме предупреди, че когато дойда тук, ще ми връчат вещите на баща ми.

— Кой ви изпрати тук?

Тя не можеше да повярва, че той всъщност не знае нищо.

— Наредено ми е да не ви казвам.

Той кимна, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Лорън го последва в кабинет, очевидно пригоден от някогашната господарска спалня.

— Тази къща е построена през деветстотин и осма година от единствения едър скотовъдец в Индиана — каза мъжът, докато сядаше зад бюрото.

Нямаше формалности. Но той беше по-старши, така че тя вдигна ръка към челото си и каза:

— Лейтенант Лорън Глас на вашите заповеди, сър.

Той я погледна.

— Очевидно. Отиди до дезинфекционната стая и се подготви.

— Моля?

— Стаята за дезинфекция. Ще я намериш в дъното на шахтата.

— Сър, трябва да ви обясня, че нямам представа какво става тук. Няма ли да ми обясните?

— Ще се справиш.

— Добре… каква е тази дезинфекционна стая? За какво трябва да се дезинфекцирам?

— Слушай, знам, че не си наясно с нищо. Планирахме да те включим, когато баща ти наближи пенсия. Никой не предполагаше, че ще стане така. Но сме в отчаяно положение, Лорън.

Тя седна.

— Сър, съжалявам, че трябва да разсея илюзиите ви, но аз не съм преминала никакво тренировъчно обучение — никакво. Не съм подготвена за това. Изобщо нямам представа какво правите тук, но какво той да е, то е убило…

Трябваше да спре. Тъгата и болката задушиха думите й.

— Лорън, познавах баща ти от години. Трябва да разбереш, че това, което ще ти кажа, дори да звучи коравосърдечно или жестоко, няма за цел да те нарани. Баща ти би го казал сам, ако беше сред нас. Щеше да ти каже: войнико, имаш дълг. Изпълни дълга си.

— Сър, с цялото ми уважение, заявявате ми, че баща ми е загинал при изпълнение на служебния си дълг, а после ми казвате да продължа оттам, докъдето е стигнал, без никаква подготовка или обучение. Бих искала да разбера тази заповед малко по-добре. Знам, че ще работя с някой, наречен Адам, и че баща ми е работил с него и някой, наречен Боб. И в резултат на това баща ми е загинал. Само това знам.

Уилкис се изправи толкова внезапно, че тя го последва машинално. Обърна й гръб и отиде до прозореца.

— Няма подготовка, няма и време. Искам да слезеш долу веднага, защото имаме проблем, и вярвам — не, знам — че си единственият човек, с когото разполагаме и който може да помогне.

Опита се да й се усмихне и тя отново видя студенината, този път по-ясно, отколкото на погребението. Този човек беше фанатик. Тя се зачуди възможно ли е да се вярва на фанатик?

Баща й го беше направил. Това беше командващият му офицер, този хладен мъж с внимателно подредения си кабинет и лъскавата си кола.

Той я заведе до малък асансьор под централното стълбище.

— Долу ще се срещнеш с много способен мъж — той ще ти помогне.

Лорън влезе в полутъмния асансьор. Имаше усещането, че се спуска бързо — и доста по-дълго от минута. Когато вратите се отвориха, видя нисък млад мъж в бял стерилен костюм… беше четвъртият мъж от погребението.

— Аз съм Анди Морган — представи се той — Добре дошли в комплекса.

— Това място е доста дълбоко.

— Намираме се на дълбочина шейсет метра. Дълбоко в скалния пласт. — Той тропна с крак по пода. — Базалт.

Тя долови още един глас. Стенеше изтощено. И ядосано.

Огледа се, но не видя никого.

— Кой стене?

Морган поклати глава и каза:

— Бива си те.

— Кой стене? Какво става тук?

— Лорън, чуй ме. Ще се срещнеш с него след секунди. В известен смисъл. Това, което чуваш, минава през два метра дебела стоманена стена, допълнително защитена с високоинтензивни електромагнитни полета.

— Тогава как е възможно да го чувам? Защото го чувам кристално ясно. Този човек е в агония.

— Аз не мога да го чуя.

— Но това е лудост! Чуй го само как вие!

— Тъкмо способността ти да чуваш тези мисли е причината да си тук.

— Какви мисли? Той плаче!

— Трябва да влезеш вътре — каза Анди Морган. Със същия тон, с който би й казал, че е време за първия й боен полет или за спускане по Ниагарския водопад в бъчва.

Зад него имаше стоманена врата, залостена и с големи лъскави резета. Защо някой би положил толкова много усилия, за да държи някого заключен по този начин? Какво бяха затворили тук — някакъв побъркан свръхчовек? Тя се опита да потисне неясните си и фантастични подозрения, да не кажем страхове, и да се съсредоточи върху конкретните знания, които щяха да са й необходими тук, в чисто практически план.

— Агресивен ли е?

— Скъпа, той лети вътре! Блъска се в стените, откакто полковникът гушна букета. Извини ме. Откакто баща ти почина.

— Преди да вляза, мисля, че ще е по-добре да ми кажеш какво точно се е случило с него.

Мъжът наведе глава.

— Никой ли не ти е казал?

— Нищо не ми казаха.

— Добре, баща ти получи драскотина.

— Драскотина?

— Която предизвика алергична реакция, толкова остра, че му изтече кръвта.

Нямаше нужда да мисли много. Седна на единия от двата стола пред пулта за управление.

— Не мога да го направя.

Морган беше благовиден, възпълен, с много тъжни очи.

— Изпратиха те тук, без да ти кажат абсолютно нищо, нали?

— Точно така.

— Добре, ще съм откровен с теб. Чувала ли си за пришълци?

— Да, тези без зелена карта.

— Другият вид.

— О, зелените човечета ли? Не се интересувам от такива неща.

— Може би ще е по-добре да разгледаш кабинета на баща си.

— Наистина бих искала.

В другия край на малката стая имаше врата. Без табелка с име. Той отключи и Лорън видя малко помещение без прозорци, със стоманено бюро, два стола и походно легло. Имаше също така етажерка с книги, отрупана с трудове, посветени на електромагнетизма и НЛО. Тя прочете заглавията: „Нашественици“, „Превъплъщения“, „НЛО — червен код“, „НЛО и националната сигурност“, още и още — десетки.

— Личните му вещи са горе. Можеш да избереш какво да задържиш. — Той вдигна една обърната върху бюрото снимка. — Сигурен съм, че ще искаш да я запазиш.

Снимката накара сърцето й да се свие, а очите й да се напълнят със сълзи — на нея бяха двамата с баща й. Беше направена, когато бе на дванайсет. Бяха в Кейп Мей, Ню Джърси, тя беше с новия си бански костюм, а любимият й териер Приси беше още жив. За миг усети аромата на соления въздух, спомни си радиото, свирещо някъде по плажа, и чу пърхането на ветреца.

Анди нагласи снимката на бюрото.

— Това вече е твоят кабинет.

— Значи там вътре има пришълец?

— Баща ти беше негов емпат — и ти ще бъдеш негов емпат.

— В смисъл?

— Ще установиш, че можеш да виждаш картините в ума му, и ще ни ги описваш.

Баща й беше пазил голяма тайна.

— Трябваше да ме обучат.

— Баща ти искаше да почака, докато натрупаш повече опит във военновъздушните сили. Нали разбираш, записваш се, носиш униформа, но за да станеш част от тая побъркана организация, се изисква време.

— Аз съм възпитаник на военновъздушните сили от главата до петите.

— Той разбираше това. Уважаваше го. Но дългът е нещо различно. Имам предвид нашия дълг. Да пазиш толкова огромна тайна е ужасно бреме. И най-вече — да си даваш сметка, че всеки път, когато влезеш в тази стая, можеш да умреш. Всеки път. И въпреки това да продължаваш да го правиш, както правеше баща ти в името на военновъздушните сили, на родината и на бъдещето на човечеството.

Той се вгледа в снимката.

— Трябва да влезеш и да успокоиш Адам. Ако не можем да го накараме да се укроти, буквално ще се убие от блъскане в стените. Като имаме предвид, че го прави, откакто баща ти умря, наистина сме отчаяни, лейтенант.

Или трябваше да поеме меча на баща си, или да го остави да лежи и да обрече смисъла на живота му да почива в ковчега до него.

Всъщност нямаше истински избор. Никога не беше имало. Тя пое дълбоко дъх.

— Добре, какво да направя?

Той я преведе през стоманената врата към малката зала за преобличане. Тя застана гола под душовете в стените и тавана, въртеше се бавно с ръце над главата, както я бе инструктирал — зелена, миришеща на химикали течност се изливаше върху нея.

Все още мокра, тя нахлузи оранжевия изолационен костюм и намъкна дебелите неудобни ръкавици.

— Електромагнитно активен е — обясни Анди. — Ако го докоснеш, ще се разпростре в нервната ти система и ще започне да контролира тялото ти. Нали не искаш това да се случи?

— Не, разбира се.

— Намажи си лицето с вазелин. Това е инжектор с адреналин. Ако усетиш нещо като гъдел в гърлото, притисни го към крака си и изчезвай.

Докато бъркаше в контейнера с вазелин, тя си помисли, че ръката на баща й е била последната, която е правила същото. Можеше почти да го усети до себе си, как й обяснява да не се бои, да си спомни за дълга си и че ще е с нея по всяка стъпка от пътя.

После нещо се промени. Стаята, мъжът — всичко около нея изчезна. Внезапно се озова в друга стая. Стая със стени от неръждаема стомана, черен под и флуоресцентен таван. На масата лежеше мъж, гол, заобиколен от хора със защитна екипировка, стерилни костюми, предпазните стъкла на шлемовете им бяха спуснати — както си му е редът. Мъжът беше станал виолетов, гърдите му се издуваха, от очите и от носа му по бузите му се стичаше кръв — като сълзи.

Халюцинацията, или каквото и да беше, беше толкова жива, сякаш тя наистина беше на това място. Можеше дори да чуе съскането на климатика и приглушените гласове на докторите зад маските — опитваха се да спасят мъжа на масата.

Той се закашля, задави се. Някаква сестра монотонно докладваше: „Кръвно налягане 280 на 200, сърдечен пулс 160, кръвното налягане се покачва, глюкоза 320 и се покачва, още една прехвърлена граница…“

Чу се пронизително скимтене и кръвта започна да блика през кожата му, обливаше маските им и стерилните им бели костюми, плъзгаше се и се стичаше към пода, бликаше от всяка негова пора — мъгла от кървави розови капчици, изхвърляни сякаш от хиляди малки дупчици по тялото му.

После главата му се извърна и тя видя лицето му… и студено острие прободе сърцето й.

В същия миг видението на бащината й смърт изчезна.

Лорън осъзна, че все още е в стаята за преобличане. Анди я държеше да не падне.

— Съжалявам — промълви тя. Стегна се и отстъпи крачка назад. — Мисля, че е от… дълбочината.

— Щом казваш. — Той я прегърна през кръста.

— О, я стига!

— Спокойно де. Просто исках да ти помогна.

Тя издиша, после поклати глава. Беше толкова истинска… Наистина живо и реално.

Той я наблюдаваше.

— Добре ли си?

— Не. Не съм.

— Да не беше пристъп, защото…

— Това е моя работа, ясно?

— Добре. Извинявай. — Той замълча за момент, после, понеже тя не каза нищо повече, продължи: — Сега ще отворя клетката. Когато влезеш, ще видиш стол и маса. Седни на стола.

— Това ли е всичко? Това ли ми се полага да знам?

— Ние знаем само толкова. Честно казано, това, което правеше баща ти и което знаем, че си способна да правиш ти, не е обяснено. Просто трябва да го направиш.

— А ако не успея?

— Мина теста — каза той, отиде до клавиатурата и набра комбинацията. — Аз ще съм в контролната зала. Ще можеш да ме виждаш и чуваш, както и аз теб. Ако забележа, че си в опасност, ще те изтегля оттам. Но понякога нещата вътре се случват невероятно бързо.

После излезе от стаята за преобличане и затвори тежката врата. Малко по-късно, тя чу гласа му — с леко металическо звучене — от вградения в тавана високоговорител.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Добре. Отварям вратата.

Чу се силно изщракване, после звук като от вихрушка и вратата на малката стая се плъзна. Лорън видя помещение, осветено от, както й се стори, ултравиолетова светлина. Напомни й за изложбата „Животните на нощта“ в кливландския зоопарк, където прилепите и другите нощни създания бяха заблуждавани, че през деня е тъмно.

— Няма ли нормално осветление?

— Не се тревожи, че няма да го видиш. Няма да можеш. Ако успееш да го забележиш, смятай се за късметлийка. Дебни го с периферното си зрение.

Въздухът я блъсна. Беше сух, много сух. Направо усети как лицето й се сбръчква, толкова беше сухо, почувства как устните й започват да се напукват. Смисълът на вазелина й стана ясен.

Стаята не беше голяма, може би шест на шест метра. Стените й изглеждаха направени от гума. В отсрещния край имаше прозорец и тя успя да различи Анди, седнал зад контролния пулт. Лицето му беше окъпано от зелена светлина, струяща от уредите пред него.

Внезапно нещо премина край нея — толкова бързо, че тя се изви назад и размаха ръце. Наподобяваше жуженето на муха, но не на малка муха, не. По-скоро с размера на ястреб.

Имаше и глас: скимтящ, виещ, стенещ. Най-странният глас, който беше чувала, може би заради ехото, което оставаше едновременно в ушите и ума й, сякаш чуваше едновременно звуци и мисли, които бяха отражение на звуците.

Удар, жужене, удар, жужене, удар, жужене преминаваха през стаята, а с тях и скимтенето, виенето и стенанието — изнемощели и жални.

Видя нещо — просветване на нещо блестящо черно. Около педя — и издължено. Беше освен това възхитително живо — огромно блестяща око. От устните й се изтръгна писък. Висок и изтъкан от чист ужас.

Виенето се усили. Вече звучеше безутешно, сякаш нещото беше усетило отвращението и уплахата й и това го отчайваше още повече.

— Почакай — каза тя. Смътно забеляза, че Уилкис стои до Анди в контролната зала.

— Седни на стола — нареди Уилкис по интеркома.

— Къде е той?

— Движи се заедно с очите ти, така че изглежда неподвижен. Окото не може да види нещо, което е неподвижно.

— Като скала или планина.

— Не — обясни Уилкис. — Когато гледаш нещо, каквото и да е, ти се движиш, затова го виждаш. Тъй като Адам непрекъснато прави микроскопични флуктуации, съответстващи на честотата на трептене на окото ти, той не се регистрира от зрителния ти нерв.

— Какво означава това, по дяволите?

— Нека го кажем така: ако наистина искаш да го видиш, направи рязко движение. Докато го правиш, се съсредоточи върху периферното си зрение. И ще го съзреш.

На не повече от трийсетина сантиметра за миг се появи сянка, после изчезна.

— Той е тук! Над главата ми!

После съществото отново започна да скимти; и можеше да го усети как фучи из стаята. Все по-често, преминаваше на съвсем малко разстояние от лицето й. Сети се, че баща й е бил одраскан, и седна, неспособна да помръдне от ужас.

— Спокойно. Справяш се чудесно.

Уилкис й кимна и й се усмихна.

— Това е някаква ужасна измама — изкрещя тя. — Шибана лъжа!

Изправи се. Адам профуча толкова близо, че тя нямаше друг избор освен пак да седне. Пак стана — и пак се повтори същото.

— Той те харесва, Лорън — каза Уилкис.

Усещането беше като да откриеш прилеп или някаква друга гадина в косата си. Как баща й беше успявал да издържи? Тая работа беше абсолютно откачена.

— Какво ще правим с пришълеца? — изкрещя тя. — Как изобщо сме го пленили?

— Взехме двама от тях след катастрофа в Ню Мексико. Може й да са ни ги изпратили нарочно, не можем да сме сигурни.

Свистене и стон покрай ушите й.

— Махни се!

— Той иска да те докосне! Остави го да те докосне!

Лорън размаха ръце над главата си.

— Не искам. Ще ми изтече кръвта.

— Това беше злополука. Той е съкрушен от загубата, затова се държи така. Успокой се и изпълнявай заповедите ми.

Образи на баща й преминаха през съзнанието й, като снимки. С тях дойде и тъгата и дълбокото разкаяние. Беше ясно, че пристигат отвън, макар че не беше сигурна откъде го знае. Беше все едно да всмукваш дим от чувства.

— Шшш… — прошепна тя. — Спокойно, миличък… — Погледна към контролната зала.

Жуженето спря.

Нещо се отърка о бузата й.

— Мисля, че току-що ме докосна… Знам, че съжаляваш — прошепна тя. — Знам… — Отново хвърли поглед към контролната зала. — Какво да направя сега?

Никакъв отговор.

Лорън се опита да успокои пришълеца. Започна да рови из паметта си, опитваше се да открие думите на някоя песен от детството си, някаква успокояваща мелодия. Баща й хич не го биваше в пеенето. Майка й обожаваше Елвис, но моментът не изглеждаше подходящ за негова песен.

После се появиха проблясъци от видения. Светлината в центъра на стаята стана тъмночервена и на масата се появи мъж, седнал срещу Адам. Ярка зелена светлина като от лазер подскачаше във въздуха. Мъжът беше баща й.

Беше толкова истинско, толкова хубаво да го види отново, че сълзите дойдоха почти мигновено. А после тя чу „ох“ в главата си и разбра, че Адам е осъзнал коя е.

— Да — каза тя. — Да, той ми беше баща.

Ох! Ох!

— Да, наистина — успя да промълви тя през сълзи, — и на мен ми липсва, липсва ми много.

Следващото, което видя, беше блестяща красива жена, с лице, заобиколено от ореол златиста светлина. Това беше самата тя, осъзна Лорън, такава, каквато я виждаше Адам.

Емпат. Някой, който предава емоции. Оказа се, че й е в кръвта. Нямаше нужда от обучение. Може би беше нещо в гените. Може би предците й бяха ясновидци или вещици, или нещо подобно. Дядо й по бащина линия беше дошъл от Ирландия… и това май беше всичко, което знаеше за предшествениците си.

В контролната зала полковник Уилкис и Морган се спогледаха.

— Върти я на малкия си пръст — каза Уилкис.

— Със сигурност, сър.

— Знае как да се отнася с тях тая малка гадинка. Забележителен е.

Не казаха нищо повече. Лорън Глас беше пленена. Нямаше да избяга, никога, не и докато не последваше баща си, когото Адам беше убил с одраскване.

Дан влезе в кухнята и отърка лице във врата на Кейтлин. Тя тъкмо миеше спанака — извърна глава, наслаждавайки се на ласката. В техния случай дори тринайсетте години брак не бяха достатъчен меден месец и тя изобщо не се беше наситила на съпруга си.

Бяха се срещнали тук, в Бел, два дни след като той пристигна. Странно, но и двамата бяха израснали в Мадисън, Уисконсин, само на няколко пресечки един от друг. Дан се разхождаше из кампуса по безцелния начин, така характерен за него, оглеждаше се и се усмихваше, въпреки че нямаше никаква причина да се усмихва. Беше изключително привлекателен и човек трудно би го взел за преподавател, камо ли за специалист по физиологична психология. Но тъкмо това беше заниманието му. Сега Бел се беше превърнал за него в точка, от която няма връщане. Най-накрая беше достигнал решаващата година за назначение и след няколко дни кариерата му тук — както и приятно устроеният им живот — щеше или да продължи, или да приключи.

— Какво прави Конър — попита Кейтлин. — Долу ли е?

— В дневната е.

— Ще ни чуе, ако се качим горе.

— Ммм… — Той продължи да се притиска в нея.

Синът им беше повече от гений. Добре сложен, красив, с руса рошава коса, топли очи и толкова умен, че беше де факто свръхестествен. Коефициентът му на интелигентност — 277 — беше най-високият на света до момента.

Дан се отдръпна от нея и каза:

— В депресия е.

— Симптоми на гореспоменатата депресия?

— Взира се нещастно в телевизора и се преструва, че не се взира нещастно в телевизора.

— На единайсет е. Тази възраст си има свои проблеми. — Тя изви гръб, придърпа главата му през рамото си и го целуна по устните.

— Гледа „Одисея 2001“.

Това значеше, че депресията е сериозна и че Конър има нужда от майка си.

— Защо не започна с това?

— Защото исках малко любов.

Кейтлин отиде в дневната и за момент застина, втренчена в главата на сина си. Върху невероятно големия телевизор, който Дан беше донесъл за Коледа, маймуните виеха срещу монолита.

Тя приседна до него.

— Мога ли да ти предложа — Кейтлин погледна часовника и вдигна програмата на телевизията — сериала „Морк и Минди“? „Докладът на Маклафлин“?

— Нарушаваш личното ми пространство, мамо.

— Вземам си бележка. Оттеглям се. — Но не го направи. Знаеше, че трябва да остане до него.

— И само защото гледам „Одисея 2001“, не означава, че съм тъжен.

Какво можеше да каже тя за злочестината в гласа му?

— Конър, това, че си гений, не те прави добър актьор.

— Мамо, можеш ли да спреш да го повтаряш? Постоянно ме наричаш така, но това не ми помага.

— Кое? Че не си добър актьор ли?

— Добре, дай да направим така. Искаш ли да излезеш на верандата с мен?

— На верандата? Навън е минус три!

Но той вече беше станал и отваряше плъзгащата се врата. Кимна й да излезе и тя усети яда му. Последва го навън.

Въздухът беше изпълнен с дим, небето на запад бе наситено оранжево отвъд черните силуети на зимните дървета. Човек би си помислил, че зимната тишина ще властва над всичко, но вместо това се чуваха момчешки гласове.

Тя погледна към къщата на Уорнърови и видя проблясъци светлина да се гонят в задния двор.

— Не си ли поканен?

Конър влезе, седна и натисна копчето на дистанционното. Обелискът излетя в небето, започна „Синият Дунав“.

Поли и Конър бяха приятели още от раждането си — от раждането на Конър, по-точно, защото Поли бе година и половина по-голям.

— Конър, какво е станало?

— Нищо.

— Нещо е станало.

— Мамо, помолих те нещо. За личното ми пространство.

— Скъпи, виж, има едно място, където винаги си добре приет. Тук. Двама души, които винаги ще са на твоя страна — аз и татко ти. Но искам да те попитам: защо не си на празненството?

И защо, като капак на всичко, то се вихреше отвън, където Конър можеше да го наблюдава? Сигурно му беше много неприятно.

Конър беше с десет месеца по-малък от най-малкия си съученик в Бел Атачед, където учеха децата на преподавателите в Бел. Докато той все още бе далече от пубертета, в класа му половината момчета се бръснеха — е, поне от време навреме.

— Конър, ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че пубертетът превръща момчетата в чудовища?

— Благодаря ти за тази малка доза сексизъм. Момичетата също имат проблеми на тази възраст.

— Но момчетата имат повече.

Кейтлин трудно можеше да си представи, че Маги и Харли биха допуснали Поли да не покани Конър.

— Какво е станало?

— Добре. Стига. — Той стана и излезе от стаята.

Тя го чу да отваря и затваря вратата към мазето, където Дан му беше направил стая, когато навърши пет. Долу беше момчешки рай, с ексбокс, телевизионна дивиди уредба и тромав, но мощен компютър; освен това там се намираше колекцията му от динозаври, всичките нарисувани с невероятен реализъм, както и комплектът му влакчета, който включваше железопътни линии, осветени къщи, улични лампи и безброй локомотиви и вагони. Щеше да си играе с влакчетата в тъмното с часове, да говори е гласовете на стотици машинисти и пътници, всички измислени от него — животът им се развиваше и променяше през годините. Кейтлин мислеше за влаковия комплект като за безкраен роман и за момчето си като за гений творец на светове, също както беше гений в математиката.

Вниманието, с което се отнасяше към всичко моделирано, произтичаше от способността му да се съсредоточава. Дори когато беше малък, не беше непохватен. Когато стана на осем, един ден, докато почистваше, тя откри, че малките човешки фигурки във влаковия му комплект са с различно оцветени очи, досущ като живи.

Беше го обикнала толкова много тогава — докато разглеждаше малката костюмирана фигурка, с вратовръзка, толкова миниатюрна, че трябваше да я гледаш под лупа, за да различиш шарките, които бе нарисувал върху нея. А по-късно го слушаше през нощта, късно през нощта, как си говори сам и разбираше, че всъщност рецитира книга, която е прочел може би години преди това, по памет, само за да й се наслади отново.

Конър и Дан отпразнуваха завършването на стаята, като поставиха табела на вратата: „Зоната на Конър“.

Отпразнуваха събитието и по доста по-различен начин по-късно същата нощ. Домът им беше типична вилна къща с градина, която я отделяше от трите съседни, стените бяха от тънко дърво. Кейтлин и Дан не смятаха, че тяхното изключително чувствително дете трябва дати чува как правят секс. Но през тази нощ най-накрая използваха леглото си по предназначение, вместо да се опитват да са възможно по-тихи, да замръзват при всяко проскърцване и да снижават виковете си до приглушени стонове.

— Дан — каза тя, като влезе в кухнята. — Доста неприятно. Поли е организирал празненство, но Конър не е поканен.

— Боже-боже!

— В момента момчетата са навън и си играят с фенерчета. Подозирам, че го правят нарочно.

— Децата често са жестоки.

— О, чакай, получих имейл от Марси Котън. За теб.

— Така ли?

— Стигнали са дотам, че искат мнението на всички преподаватели.

— О, Боже!

— Дадох ти фантастична оценка.

— Какво облекчение.

— Стига де! Какво друго можех да направя?

— Да кажеш истината като всички. Ужасно досаден съм на лекции.

— Напротив, всъщност си интересен. Просто физиопсихологията е скучна. Както я преподават повечето лектори, направо да паднеш от клона. При теб птицата просто отлита.

— Скучното си е скучно. Би било по-добре да използвам марионетки или да организирам карнавали.

— Бих предпочела всеки друг за оценител, честно.

— Да, и аз. Но мога да се справя с нея… надявам се поне.

— Едва ли ще успееш, но нищо.

Дан я прегърна.

— Милата ми…

Отдолу се чу трясък.

— Току-що изрита стената — каза Кейтлин. — Какъвто бащата, такъв и синът.

— Може би един мъжки разговор ще е подходящ.

Едно от най-ценните качества на Дан Калахан, за когото сърцето й й бе нашепнало да се омъжи, беше, че той наистина беше добър баща — което не беше лесно с дете като сина им. Но надареността и трудният характер на Конър го правеха изключителен и тя си мислеше, че това е достатъчна награда за любовта и грижите за детето им.

— Мъжки разговор е много добра идея — съгласи се тя.

Докато слизаше, Дан забеляза, че табелката „Зоната на Конър“ е свалена от вратата: боята на места се беше олющила, трябваше да я оправи. Но не веднага. Понечи да отвори вратата, после премисли и почука.

Миг тишина, последван от ядосано:

— Влез.

Стаята беше тъмна, влакчетата вървяха. Конър стоеше приведен над таблото като алчно божество — беше някак странно зловещ. Всъщност Дан по принцип възприемаше Конър като странно зловещ — беше наистина прекрасно дете, обичаше го до полуда… но имаше нещо изначално зловещо около човек, който вероятно е по-гениален от Шекспир и определено по-умен от него — много по-умен.

— Здрасти. Виждам, че си разкарал „Зоната на Конър“.

— Тъпо е.

Миниатюрно влакче, прекрасно изработено, профуча по релсите, мина през кръстовището и ускори към гората, а после се върна към града, като подмина гаража на Анди, магазина за шапки на Сил и плод-зеленчука на Картър. Бариерите се вдигаха и спускаха, а фигурките вътре стояха неподвижни, сякаш сковани от ужас.

— Не е ли малко бързичко?

— Превишил съм ограничението за скоростта и може би всички ще умрат.

— Боли, момче. Така е. Понякога просто трябва да го приемеш. Да разбереш къде грешиш и да не повтаряш същата грешка. По този начин не губим приятелите си.

Конър увеличи мощността на трансформатора и влакчето се изстреля от релсите, профуча през дърветата и се разби на пода. Покривът на вагончето се отчупи и половината фигурки изпаднаха. Конър скочи, сграбчи останките от влакчето и ги тресна в плочките.

— Внимавай, ще убиеш и пода. — Дан тръгна към него, но момчето вече беше в другия край на стаята.

— Трябва да разкарам всичките тия детски идиотщини — извика ядосано. — Аз съм загубеняк, татко. Малко момченце. Всъщност малкото момченце.

И се тръшна на леглото. Дан седна до него.

— Конър, с майка ти сметнахме, че трябва да прескочиш няколко класа. Ти се отегчаваше в трети клас. Можеше да решаваш всички задачи, беше прочел всички книги.

— Все още мога да решавам всички задачи и да прочета всички книги. Единствената разлика сега е, че съм изродът в класа, татко. Изродът!

— Не си изрод. Просто си по-умен от повечето хора.

— Знаеш ли с кого се чувствам най-близък? С малкия Хамнър. Знаеш ли кой е?

Дан се сети, че Хамнърови имат малко момче, страдащо от синдрома на Даун.

— Онова бавноразвиващо се?

— Именно. Още един изрод. Трябва да ни сложат заедно.

— Ти имаш свръхнадарен ум — кой би могъл да каже какво ще е способен да сътвори някой ден? А умствено малкият Хамнър винаги ще си остане на единайсет години.

— Всъщност е на четири. Умствената му възраст имам предвид.

— Добре, нека разнищим проблема. Какво точно стана, че не те поканиха?

— Казах ти — аз съм момченце. А момченцата нямат място там.

Навремето Дан беше тормозил другите деца. Детството му бе изпълнено с кошмари, толкова много и толкова наситени, та подозираше, че като малък може да е бил насилван. Често ходеше на риболов с един възрастен мъж, съсед. Обикновено ги придружаваше чичо му Франк, а Франк беше и до днес най-почтеният човек, когото познаваше. Но някой път беше сам с господин Емърс навън по цяла нощ… и неведнъж се бе питал какво ли се е случвало тогава.

Спомняше си странно насилие. Писъци. Беше налазен от мухи. Може би това бяха фалшиви спомени за неща, които господин Емърс беше правил, нередни неща, които не трябваше да се правят.

Дан беше изпълнен с гняв и едър, затова тормозеше по-малките деца — риташе ги, вземаше им парите, тормозеше ги по какъвто начин се сетеше. Така че можеше да разбере мъчителното безсилие на Поли Уорнър и останалите момчета, както и наранените чувства на собствения си син. Прегърна Конър през раменете.

— Нещата не бяха такива преди седмица. Дори преди два-три дни.

— Знаеш ли какво са направили? Клуб. И са го кръстили Конъроразбивачи. Умно име, схващаш ли? Всеки в седми клас трябва да е Конъроразбивач — с изключение на мен естествено. — Гласът му секна.

Дан видя как лицето му се изкриви от болка. Като в агония.

— Съжалявам, Дан, пак започвам да се държа като момченце.

— Виж, аз бях побойник в училище. Щях да съм Конъроразбивач. Със сигурност. Но аз също плачех. И бъди сигурен, че Поли Уорнър и останалите са също толкова уязвими. Те са малко по-развити от теб физически, Конър, но умствено ти си на друга планета. В друга вселена.

— Именно. И тъкмо в това е проблемът. Това е унижението на Конър Педала.

— Ти не си обратен, нали?

— Не знам — нали още не съм навлязъл в пубертета. И внимателно, без да го натрапваш, кажи на мама да престане да се хвали с мен пред другите майки.

Това вече беше учудващо. Кейтлин едва ли можеше да се нарече прекалено хвалеща се с отрочето си майка.

— Не мога да си представя, че е казала такова нещо.

— Тя ме нарича „гений“. „Моят син е гений“, така казва. А знаеш ли, че госпожа Уорнър ненавижда това? А също и госпожа Тейлър, и госпожа Фиск, и навярно всяка друга съпруга на преподавател с дете в Бел Атачед. Защото те всички искат генийчета, Дан. Това е колеж, нали? Това са хора, които работят в колеж! И след като наистина съм гений, те ме ненавиждат. Така че дай на децата подобно основание — родителите им да не могат да понасят някой техен съученик — и горкият нещастник ще се окаже на топа на устата.

Дан разбираше защо от гледната точка на Конър интелигентността изглежда като недъг. Беше неприятно, грозно беше да го гледа как е принуден да се чувства унизен заради този толкова рядък дар.

Едно от нещата, които трябваше да приеме за Кейтлин, след като я обичаше и искаше да е неин съпруг, беше, че за нея Конър е център на вселената. Беше такъв наистина, детето мечта на всеки преподавател, а тя беше преподавател.

— Майка ти винаги се е хвалила, Конър.

— Наистина ме подлудява.

В този момент фенерчетата започнаха да просветват и в техния двор: момчетата явно идваха насам.

— Страхотно — промърмори Конър и изгаси нощната лампа.

За кратко Дан се надяваше момчетата да идват да извикат сина му на празненството, но когато ги чу да крещят името му, разбра, че всъщност искат да изразят омразата си… и за нещастие превъртя. Скочи към стъклената врата, която водеше към двора.

— Дан, моля те, качи се горе.

— Конър, тези деца нямат работа в нашия двор!

— Моля те!

Дан отвори вратата. Конър дръпна чаршафа над главата си. И тогава Дан чу блъскането — някой удряше по басейна в градината с нещо — цепеница или може би чук.

— Добре, стига вече — извика той и с широки крачки тръгна към момчето, което блъскаше по басейна. Не го познаваше. Щом го видя, то побягна, но Дан успя да го хване за яката.

Хлапето замахна и го удари под ребрата. Останалите не бяха хукнали да бягат. Поли Уорнър каза почти отегчено:

— Пусни го, Дан.

Дан отнесе непознатото момче до оградата и го хвърли от другата страна.

— Махайте се оттук, нахалници такива. — И като сграбчи Поли, който си тръгваше, каза: — Засрами се.

Поли изпръхтя — сподавен смях. Само някакво чудо попречи на Дан да го удари. Вместо това мина покрай него и закрачи към алеята за паркиране на Уорнър.

— Напусни собствеността ми — изкрещя след него Поли.

Дан заблъска по предната врата. След секунди Маги отвори. Дан беше толкова вбесен, че в първия момент не успя да намери думи и двамата просто се гледаха мълчаливо. Накрая той заговори:

— Дръж тези вандали по-далеч двора ми, Маги, или ще повикам полиция.

— Какво има, Дан?

— Поли насъска бандата си да разбие басейна ни, по дяволите! Няма да оставя тази работа така, Маги. Ако трябва, ще се видим в съда. Поли може и да не харесва вече Конър. Това си е негово право. Но когато започне да чупи имуществото ни — това вече няма да го позволя.

Жената подвикна:

— Поли? — После повтори по-високо: — Поли!

Момчето дойде. Изобщо не изглеждаше изплашено, отбеляза Дан. Поли Уорнър възмъжаваше. Рижите му мустачки потъмняваха, очите му бяха станали сурови.

— Ти ли си удрял по басейна им?

— Не.

— О, ти беше — или някое от приятелчетата ти. Мисля, че са направили банда, Маги. Как се казва бандата ви, Поли?

— Нямаме банда.

Маги сложи ръка на рамото му.

— Къде е Конър, Поли?

— Не го пуснаха да дойде.

— Не! Те са го отрязали и бандата се нарича Конъроразбивачите. Нахлуха в двора ни с намерението да чупят и да правят вандалщини. Не мога да допусна това, Маги.

— Добре. — Маги се обърна към къщата и се провикна: — Ей, я елате тук! — Момчетата започнаха да идват — на групички от по двама-трима. Бяха достатъчно малки, за да ги е страх. — Празненството свърши, деца. Обадете се на родителите си и им кажете да ви приберат. Можете да изчакате на верандата — не ви искам в дома си. Вече ми счупихте пречката на вратата на хладилника.

— Не беше нарочно, мамо.

— … а сега и съседите се оплакват… Дойде ми до гуша. А ти си отивай в стаята, младежо.

Поли понечи да възрази, но тя го перна по врата.

— Научи се да си подбираш приятелите, глупчо.

Момчето се качи горе със зачервено лице, бореше се със сълзите си.

Докато Дан си тръгваше, другите момчета наизлязоха зад него. Наредиха се на верандата, започнаха да дъхат на ръцете си — беше си студено — и зачакаха родителите им да ги приберат.

Дан мина през двора; усещаше студа през памучния си панталон и тънкия си пуловер. Децата наистина порастваха, и това беше тъжно. Миналия юли, помисли си той, беше най-хубавото лято на Конъровото детство. Спомняше си летните дни от собствения си живот. Беше се превърнал в някакво водно същество, като всички деца, които живееха покрай езерата на Мадисън.

Отиде до басейна. Луната изгряваше и на светлината й видя, че малкият гад си е свършил работата добре: фибростъклото на басейна се беше напукало.

Докато се прибираше, нещо привлече погледа му — проблясък, помисли си, идващ някъде от запад, откъм града. Експлозия? Не последва никакъв тътен, така че едва ли беше взрив. Нищо никога не се случваше тук, така или иначе… освен детски пакости. Децата бяха проблем във всяко колежанско градче. Отегчени, разглезени, умни, преподавателските деца бяха пословични дразнители във всеки кампус на университет, където беше работил.

Прибра се и внимателно обясни на Конър какво се беше случило.

— Всичко ще се оправи. Ще видиш. Като отидеш на училище в понеделник, ще те посрещнат все едно нищо не се е случвало.

— Много се радвам.

— Сериозно. Просто попрекалиха. Те се изпитват, опитват се да разберат какви искат да бъдат — не са като теб, много по-елементарни са, ако трябва да сме честни. И макар да са по-големи, в много отношения са доста по-незрели.

— Дан, ще проучиш ли условията в уилтънското училище? Наистина не мога да се върна в Бел Атачед. Мисля, че тамошното училище — как се казваше, „Полковник Саундърс“? — е доста добро. А и футболният им отбор е жесток. Кой знае, може пък да се впиша.

Дан разбра, че не може да направи нищо повече, така че се качи горе да докладва на Кейтлин.

Докато излизаше, Конър каза:

— Обещай ми. Обади се в училището в Уилтън.

— Това ще е първата ми задача в понеделник.

— Правят тренировъчен лагер в Локридж. Мога да пътувам всеки ден с автобуса от Луисвил. Няма нужда да живея в бунгалата, не е проблем да съм навреме.

— Да, това също е възможност. — Дан се обърна да излезе и за своя изненада видя момче, застанало точно пред верандата. Силуетът му ясно се очертаваше на лунната светлина. Не беше от неандерталците от къщата на Уорнър. Изглеждаше по-малък от Конър, което беше много странно, тъй като синът му беше най-малкият на Оук Роуд, а освен фермата на Нидердорфер от другата страна на пътя в радиус от пет мили нямаше други къщи.

— Имат ли Нидердорферови деца? — попита той разсеяно, докато пристъпваше навън. Не чу отговора на Конър.

Верандата беше в сянка, но детето беше осветено от лунната светлина.

И в този миг нещо разтърси Дан, удари го като чук по главата. Той се озова в шумно ехтящо пространство, гледаше надолу през кръгла дупка към блестяща сребърна повърхност също като тази, под лунна светлина също като тази. И изпита копнеж, толкова силен, та му се стори, че кръвта му спира, и в гърдите му се зароди чувство на загуба, което не можеше да потисне. За момент се почувства, сякаш беше откъснат от земята, и падна напред.

Следващото, което усети, беше, че някой го вика. Отдалеч.

— Татко! О, Господи. Мамо! Мамо!!!

Чу стъпки и осъзна, че е паднал, а главата — главата го болеше. Сигурно я беше ударил. Кейтлин и Конър стояха над него и го гледаха ужасени.

Трябваше да ги успокои.

— Ооо — изпъшка той.

— Дан, Не ставай!

Той приседна.

— Май се зашеметих сам.

— Какво стана, скъпи?

— Бях… — Огледа тъмното студено пространство. — Ударих си главата. В някоя от гредите. Помислих, че децата са се върнали.

— Кои деца?

— Поли и приятелчетата му.

— Какво са правили в нашия двор?

— Дълга история, мамо. А и там имаше нещо. — Момчето посочи. — Имаше… Сова — точно там. Точно над басейна.

В тъмния двор не се виждаше нищо освен самия басейн, сив под лунните лъчи, и отвъд него ивицата дървета, отделяща петте къщи от царевичните полета, зад които бе Уилтън Роуд.

Нищо повече не се спомена за инцидента. Кейтлин остана известно време при сина си. Вече беше разбрала какво се е случило. Маги се обади да се извини. Момчетата бяха прекалили. Поли щеше да поднови старото приятелство, тя щяла да следи за това.

Остави сина си да слуша диск на Ленард Коен, още една от многобройните му чудатости. Не дай боже някое от другите деца да намереше тези дискове или аудиокнигите като невероятно неясния безкраен „Финеган“ на Джойс, от който Конър извличаше също толкова необяснима наслада. Може би дори го разбираше, кой знае?

Кейтлин качи бутилка вино и две чаши в спалнята. Пийнаха. Нямаше да мислят за Конър до сутринта. Легнаха си, замаяни от виното, лъчите на залязващата луна падаха върху голите им тела.

— Искаш ли да опитаме? — попита Дан.

— Без предпазни мерки?

— Без нищо.

Тя го целуна.

— Да, искам.

— О, добре. — Той вдигна чашата си. — За следващия гений Калахан. Ако го направим.

— Добре, чуй ме… наистина го искам, но сега не е подходящият момент, Дан, и ти го знаеш.

— Ще получа назначението.

— Надявам се. И когато го получиш, ще го отпразнуваме. — Тя се засмя. — Като направим нещо толкова значимо, колкото е още едно дете. Дан, ако не го разбираш, тогава.

— Назначението ще дойде.

— Марси е сложна и трудна личност.

Той се отпусна в леглото. Кейтлин сложи ръка на главата му.

— Сигурен ли си, че си добре, Дан?

— Напълно.

— Тогава знаеш, че долу няма никаква греда, в която би могъл да си удариш главата. Значи не това се е случило.

Знаеше го. Беше допуснал, че може да е пристъп. Беше получавал пристъпи като дете — винаги започваха със сияние, от светлините на планетария му, което го пренасяше в странна ехтяща стая, където имаше невъобразими неща, човешки тела без кожа, огромни мухи — а с настъпването на утрото се събуждаше напълно нормално.

Никога не беше разказвал на никого за тези пристъпи и нямаше намерение да ги споделя с Кейтлин точно сега. Навярно те бяха една от причините да се заеме с физиологичната психология. Тъкмо собственото му страдание беше породило интереса му към функционирането и странностите на мозъка.

Заспаха, свързани в спящия свят на хората, място, което е различно през нощта, което невинаги е точно каквото изглежда.

Не спяха сами обаче. Наблюдаваха ги. Внимателно. Умове, много различни от техните, с цели и нужди отвъд въображението на Калаханови, си направиха изводи от видяното и започнаха да действат съобразно тези изводи.

Късно през нощта умовете се задействаха и Марси Котън стана поредната жертва на огромен и необясним ужас.

А после нещо се обърка. Много, много сериозно.

В три през нощта Оук Роуд беше толкова тих, че можеше да се чуе шумоленето при падането на всяка игличка от боровете, които отделяха четирите къщи от фермерските поля отвъд. Така че когато се разнесоха писъците, всяко човешко същество и животно наоколо се пробуди.

Марси Котън също чу писъците и чу и нечий безизразен глас да повтаря отново и отново:

— Какво можем да направим, за да ти помогнем да спреш да крещиш?

Чак когато усети, че си поема дъх, и осъзна, че тесният черен плот, от който не може да се вдигне, не е нейното собствено легло, тя успя да съобрази, че виковете са нейни. Помисли си: кошмар. И отново закрещя.

Младият лейтенант подаде на полковник Робърт Лангфорд лист хартия.

— Господи — промълви той, докато четеше.

— Сър?

— Поверително е — каза полковникът и младият мъж, който нямаше допуск до поверителни неща, излезе от стаята.

„Блестящото момче“ в района на Уилтън, Кентъки, току-що беше направило нещо, с което полковникът досега не се беше сблъсквал и което, в това беше съвсем сигурен, никой наблюдател не беше виждал от началото на мисията, поставено през далечната 1942 година.

Полковникът повика на монитора сателитна снимка на Уилтън. „Блестящото момче“ беше ярко, плазмата му бе напълно активирана. Нещото беше готово да се измъкне оттам бързо. Той увеличи образа. Не повярва на очите си и го увеличи още. Какво, по дяволите, правеха хората, които се тълпяха около нещото? Сивите държаха на своята незабележимост и заплашваха със сериозни последици, ако тя бъде нарушена. Но сега я нарушаваха самите те.

И също така влизаха в противоречие с основната политика на Съединените американски щати, според която тайната им трябваше да се пази, докато и когато на обществото може да се съобщи нещо повече от „Знаем, че са тук, знаем, че влизат в стаите ви и ви отвличат посред нощ, но не знаем защо и не можем да ги спрем. И, да, някои от вас ще изчезват, някои ще умрат“.

Взря се в монитора, гледаше как фигурите се суетят, как се мъчат да намерят някакво рационално обяснение на случващото се.

Роб беше прекарал твърде много време в Планината, поне така твърдяха всичките му колеги. Защото сивите действаха през нощта и проследяването на движенията им беше негово задължение. През годините се беше превърнал в нощна птица.

Майк Уилкис беше сключил спогодба със сивите чрез Боб и Адам — с помощта на Имън Глас, разбира се. Споразумението беше сивите да ограничат похищенията по брой и региони. В замяна на това Съединените щати се бяха наели да опазят тайната им.

Работата на Роб беше да следи за отвличанията и в по-сериозните случаи на нарушение на споразумението да направи демонстрация на сила.

Това не трябваше да се прави с лека ръка. Сивите нямаше да търпят някой да стреля по тях. Подобно нещо беше опитвано през четиридесетте и резултатът беше ужасяващ. Сивите бяха предизвикали шестстотин самолетни катастрофи през 1947. Скоро след това президентът Труман бе наредил да се избягва всякакво вмешателство в делата им. Никой не се и опитваше да предизвика сивите, но явно беше настъпил един от онези съдбоносни моменти, когато все пак трябва да се предприеме нещо.

Навремето съществуваше страхът, че Съветският съюз ще открие как действа колективното съзнание на сивите и че руснаците ще съобщят на света: „Видяхме бъдещето и то е комунистическо“. Обаче никой освен военновъздушните сили на Съединените американски щати не разполагаше със сив. Следователно останалата част от света — включително другите войскови подразделения на армията, разузнаването и правителството — разполагаше в най-добрия случай с незначителна информация. Във военновъздушните сили по-малко от двайсет души знаеха за този проект.

Лангфорд сложи ръка на телефона. Нямаше друг в целия свят, който можеше да вземе решение или дори да предложи съвет. Ако не се окажеше прав, нямаше начин да се предвиди какво ще сторят сивите.

Можеше ли да предизвика края на света с вдигането на телефона?

Вдигна слушалката и набра някакъв, номер.

— Джими, Роб съм. Имате ли координатите на „блестящото момче“?

— Да, сър. От известно време е на земята, сър.

— Искам прехващачи от базата „Алфред“ да се насочат към него веднага.

— Слушам, сър.

Полковникът замълча за момент. Пое дълбоко дъх.

— Бог да ни е на помощ — каза в слушалката. Следващата му стъпка беше да уведоми Уилкис за станалото, а това означаваше да включи подслушвателно устройство за разговора. Господин Крю държеше всички контакти с Уилкис да бъдат отбелязвани, записвани и изпращани при него.

Лично Роб беше убеден, че Крю е прав да подозира Уилкис; Смяташе, че Уилкис използва емпатите, за да се добере до нови технологии и да ги продаде в частния сектор. Освен това патологичната омраза на Уилкис към сивите беше неуместна. Той беше убеден, че те планират нашествие. Те го плашеха и това беше причината да ги ненавижда. Но омразата не печели войни, знанието го прави, и тъкмо него трябваше да извлече екипът от емпати на Уилкис от последния останал сив. Но от последния емпат бе постъпила твърде малко полезна информация.

Роб не разбираше сивите, но не ги мразеше. Всъщност ги намираше за изключително интересни. Те бяха тук от петдесет години и все още не бяха започнали нашествие, така че присъствието им не изглеждаше реална причина за безпокойство. Това, което правеха с хората, беше странно, но никой не виждаше хората да изчезват или да бъдат наранявани, поне не физически. Очевидно обаче каквото и да правеха на тези, които отвличаха, то беше наистина важно за тях. Иначе нямаше да има заплахи. Те взимаха, нямаше съмнение по въпроса, но по начина, по който фермерът взима мляко, а не месо.

Информационният поток според Роб беше прехвърлен към истинските приятели на Уилкис, компаниите от сивата икономика, които захранваха годишния черен бюджет от сто и двайсет милиарда долара на Съединените щати. Според Роб имаше поточна линия, която минаваше през Уилкис и през Чарлз, направо към производството. Това със сигурност би обяснило защо сирачето от Оклахома, което нямаше други доходи освен войнишката си заплата, притежаваше къща за няколко милиона в Джорджтаун… и защо на офицер, чиято работа протичаше в дупка в земята, дълбока шейсет метра под Индианаполис, Индиана, му е потребно въобще да си създава връзки в политическите кръгове.

— Майк, Роб съм. Извинявай за късното обаждане, но имаме проблем. „Блестящо момче“ е кацнало близо до Уилтън, Кентъки. Знам, че е много странно и тревожно. По-ужасното е, че наоколо има цивилни. Активирал е плазмата си и е готов да изчезне, но не бяга. Сигурно долу има видеокамери и възникват всякакви други неприятности. Опитвам се да направя прехващане. Трябва да измъкнем човека оттам. Мислиш ли, че можеш да пуснеш Глас в дупката с Адам? Нека да го уверим, че това е приятелско предупреждение, че те сами могат да огласят тайната си. И моля те, ако може да разберем какво, по дяволите, са намислили.

Лангфорд изчака и чу как Уилкис изръмжа утвърдително. Полковникът не обичаше да го наставляват и тъкмо това беше причината Роб да го прави при всеки удобен случай.

База „Алфред“ на военновъздушните сили беше тренировъчно съоръжение. Все още функционираше, най-вече защото старшият сенатор на Кентъки беше член на комисията за въоръжените сили и беше достатъчно влиятелен, за да запази базите на територията на своя щат.

При всички случаи Роб се радваше, че базата все още е действаща. Той разшири картината, получавана от сателита, натисна няколко бутона и видя белите очертания на базата — тя беше само на трийсет мили от местоположението на развиващия се инцидент.

Лорън Глас се наслаждаваше на любовната игра с Теди Блейн — силна и настойчива с този як мъж. Като колега от военновъздушните сили, той беше предпазливо незаинтересован от секретната й работа и това правеше връзката им много забавна и лесна. Лорън планираше, докато е свързана със строго секретна дейност, да сменя любовниците си често. Нищо обвързващо — обвързването усложнява пазенето на тайни.

Когато й позвъни полковник Уилкис, тя реши да не вдига. Изхвърли звъненето от ума си и се съсредоточи върху топлината под завивките и невероятния млад мъж, който я любеше.

Звъненето премина във виене.

— О, Лорън — прошепна Теди, отпусна се върху нея и зарови лице в шията й, целуваше я нежно, притискаше бузата си о нейната.

— Обичам те — промълви тя и осъзна, че донякъде го мисли. Което значеше, че може би трябва да го зареже, съгласно теорията да не допуска никого твърде близо до себе си.

Виенето премина във вой.

Той се отдръпна, сякаш го убодоха с игла.

— Не мога да повярвам.

— По работа е — поясни тя: имаше предвид системата за достъп на компютъра, която се включваше автоматично, когато получеше секретно съобщение.

Но защо я търсеше точно сега в… божичко — беше три през нощта. Беше стояла в клетката шест часа вчера, бе чакала безрезултатно Адам. Изобщо не искаше да ходи пак там.

Отметна завивките и отиде да набере паролата. Появи се код от четири линии и тя ги разчете наум.

— Имат вирус — промърмори, като се помъчи да не издаде обзелия я ужас.

Съобщението беше спешно. Нещо не беше наред. Наистина не беше наред.

— Нека някой друг да го оправя.

— Трябва да отида — каза тя, отвори гардероба и започна да се облича.

— Госпожица Незаменима.

— За съжаление. — Тя си закопча дънките, наведе се и го целуна. — Ще се върна, любими.

Той я придърпа към леглото. За момент тя приседна. Целунаха се. Лорън го погледна в очите. После въздъхна.

— Знаеш правилата.

И внезапно осъзна колко силно мрази това, което прави — колко дълбоко и невероятно извратено й се струва… но пък обичаше тръпката и честно казано, харесваше Адам. Комплексът беше дупка, но на дъното й се намираше едно от най-невероятните същества.

Помисли си, че Адам може да не е добре, и се разбърза. Навлече небесносиния кашмирен пуловер и взе черното си кожено яке. Среса се набързо и излезе.

Не погледна назад към Тед. Когато се върнеше, той вероятно щеше да си е отишъл. Голяма работа — щеше да си намери друг, може би цивилен този път.

Не беше трудно за момиче на двайсет и шест. Но пък и работеше много. Доколкото знаеше, имаше само един човек на тази планета, който можеше да прави това, което правеше тя. Без съмнение имаше и други, но как да се открият? Военновъздушните сили не бяха успели да направят това, което я устройваше, тъй като означаваше, че сама може да определя условията си — повишение до чин полковник. Така че сега заповедите на Майк бяха по-скоро искания… но това беше едно от исканията, което със сигурност щеше да изпълни.

В асансьора насочи съзнанието си към работата. Какво би могло да се обърка? Искаше й се асансьорът да се спуска по-бързо. Слезе в гаража, качи се в колата и подкара към комплекса. Не беше далече. Тя не можеше да живее далече от Адам.

Уилкис я посрещна на вратата, което беше крайно необичайно.

— „Блестящо момче“ е кацнало в забранената зона и е имало цивилни очевидци — каза той. — Искам да го разпиташ за това.

— Защо?

— Как защо — защото е крайно необичайно.

— Нали разбираш, че те нямат идеята за споразумение? Не знаят какво представлява. Освен това непрекъснато се залъгват с новаци. Просто не виждаме да го правят, защото стоят в одобрените зони.

— Сигурна ли си?

— Ами ако ти кажа, че са необуздана, обичаща забавлението групичка от невероятно интелигентни, но странни хора? Как ти се струва?

— Първо, те не са хора. Второ, са не само невероятно интелигентни, но и изключително зловещи. И не изпитват емоции.

— Адам се натъжи, когато татко умря.

— Преструвал се е.

— Освен това той… не знам как да го кажа: не е човешка емоция, изобщо, но той е загрижен за мен.

— Проектираш собствените си чувства. Достатъчно по темата. Имаме работа. — И докато чакаха асансьора, добави: — Тече прехващане на „Блестящото момче“, между другото.

— И как да обясня това?

— Предай, че е приятелско предупреждение. Възможно е цивилните да имат камери. Може да стане пробив в сигурността и да не сме в състояние да го контролираме.

— Да бе! — Тя се подразни, когато Уилкис влезе с нея в асансьора — не обичаше да й се пречка, когато беше с Адам.

Вратите се отвориха пред контролната стая и тежката врата, която отделяше обителта на Адам.

Докато Лорън се събличаше, Анди отвори нов подготвителен комплект. Тя пусна пуловера си на пода и разтърка слепоочията си.

— Значи трябва да разбера защо тази триада е постъпила така?

Хвърли дрехите си пред двамата мъже. Нека гледат. Беше горда със себе си.

— Лорън, този път искам конкретна информация.

Тя остави Анди да покрие тялото й с геловете, които щяха да защитят всеки сантиметър от кожата й. През годините тя ставаше все по-суха и по-суха заради нулевата влажност на въздуха в клетката. На двайсет и шест имаше кожа на четиридесетгодишна. Намаза обилно лицето си с вазелин.

Ръцете на Анди я оставяха безразлична, но тя знаеше, че за него не е така. Знаеше го от начина, по който се обръщаше, когато приключеше, а бузите му пламтяха, бедното момче.

Навлече оранжевия костюм, дръпна ципа и пристегна защитата за врата. Анди й сложи шапката. После тя нахлузи тежките латексови ръкавици на ръцете си.

Изправи се пред стоманената врата.

Анди вдигна ръкава на костюма й и й би инжекцията.

— Извинявай. — Винаги го казваше. После я целуна, много бързо, по убоденото място.

Тя отвори вратата, пристъпи в преддверието и зачака. Вътрешната врата изсъска и се отмести.

Тя влезе в тайния си рай и ад, света на любов и ужас, който споделяше с Адам.

Като социолог, Кейтлин разбираше желанието за събиране след трагедия, което беше причината Джефърсови да дойдат у тях с бебето в количка и сега да седят пред камината. Келтънови пък бяха избързали към къщи, за да прегледат видеозаписа, а Уорнърови — за да предпазят превъзбудените си синове да не направят някаква глупост.

Портите адови се бяха разтворили за някого тази нощ и сега трябваше да има събрание — този древен и свещен акт, чиято цел, обусловена от най-дълбоките човешки инстинкти, беше да провъзгласи продължаването на живота.

Крис и Нанси седяха сковано и методично отпиваха вино на малки глътки. Шестмесечната Джули спеше в количката си между тях, устичката й беше отворена; стискаше биберона си с пръстчета.

Кейтлин искаше да слезе при Конър. Колкото и ирационално да беше, изпитваше неудържимо желание да го защитава от нещо, което не познаваше, и този стремеж растеше с всяка минута.

Крачеше нервно пред камината и отпиваше големи глътки от чашата си. Страхуваше се, че Конър може да реши да излезе навън сам. Затова Уорнърови се бяха прибрали у дома — за да държат Поли вътре. Конър лесно можеше да излезе през вратата, която водеше от стаята му в мазето под верандата и към двора.

Излезе на верандата и огледа двора. Никакво движение. Пълна тишина.

Сякаш половината охрана на училищния комплекс, целият доброволчески пожарникарски отряд, общинските служби за бързо реагиране и щатската полиция се бяха изсипали на полето.

Никой от официалните представители не беше видял сиянието, но поне изтребителят на военновъздушните сили все още обикаляше наоколо, когато пристигнаха. Шефът на полицията Дънст се обади във военновъздушна база „Алфред“ — и му отговориха, че няма никакви изтребители, летящи по това време. Всъщност никакви самолети.

Той затвори мобилния си телефон и с отвращение измърмори:

— Излиза, че е частен Ф-15.

Отрядите за бързо реагиране преровиха полята с инфрачервени детектори. Всичко беше много впечатляващо, но щеше да е още по-впечатляващо, ако бяха успели да намерят нещо, напомнящо човешки останки или отломки от някакъв летателен апарат.

— Е — каза Нанси, — какво да мислим?

— Сигурно са деца. Но пък чак военновъздушните сили… Ще си изпатят.

— Ох, Дан. — Крис се засмя.

— Не, Крис.

— Не? В смисъл?

— В смисъл, че ти си помисли, че е летяща чиния.

— С похитен човек. Да, наистина мисля така.

Беше ред на Нанси да отпие голяма глътка. И да хвърли яростен поглед на съпруга си.

— Не искам да чувам такива неща.

— Но това е истината.

— Може би — а може би не. Едно нещо обаче знам със сигурност — тук сме заради това! Откъснати в този пущинак, със заплата, която едва ни стига да отгледаме детето — и то защото реши да се присъединиш към търсачите на летящи чинии, вместо да вземеш страната на колегите ти физици. Извинявайте, приятели, това са си наши спорове.

— Не, права си — каза Дан. — Всеки тук се е провалил някъде другаде.

— Те са истински, те са тук, а колегите ми грешат. Ако записът…

— Не смей да говориш по телевизията за това, Крис! Да не си посмял!

Крис вдигна ръка сякаш да се предпази.

— Изобщо не мисля, освен ако…

— Няма „ако“! Не продължавай, Крис. От Калифорнийския технически през Масачузетския, та до забутания Бел заради проклетите ти НЛО. И ни очаква бездната на още по-непрестижни колежи.

— Няма да кажа нищо, докато не видя записа. Ако е толкова добър, колкото си мисля, може като нищо да се върнем в Калифорния.

— Много си наивен, Крис! Никога, никога няма да се върнеш там. За Бога, та ти се изложи като идиот по националната телевизия.

— Казах истината!

Беше се появил в „Дейтлайн“, за да говори за реалното съществуване на НЛО, а статутът му на преподавател в Калифорнийския технически университет беше използван, за да му придаде авторитет. След което го уволниха. В Масачузетския причината беше статия за бостънския „Глоуб“, която се позоваваше на казаното от него в „Дейтлайн“. Този път го уволниха доста по-бързо.

Дан си каза да стои настрана от цялата история. Но после реши, че бедната жена е толкова уязвима, с малко бебе, и колкото и да харесваше Крис, сега той май наистина прекаляваше.

— Похищението от извънземни е мит, свързан с получаването на пристъпи. Разказвал ли съм ви, че като малък страдах от кошмари? Така че знам за какво става въпрос. Виждах едни мънички фигури. Да, аз, Крис. Аз съм похищаван според твоите твърде съмнителни — моля да ме извиниш — стандарти. Но понеже имам малко професионални знания по въпроса, ми е ясно откъде идват извънземните. — Той се почука по челото. — От същото място, откъдето призраците и демоните, и каквито и да са там таласъми. А не от някакво забутано поле в покрайнините на незначителен град в Кентъки.

— Уилтън официално се води доста повече от незначителен град.

— Няма значение. Видяхме шега, доста ужасна при това, и сега военновъздушните сили са се заели с проблема. И на студентите и на колежа лошо им се пише. Да не говорим, че цялата история, откровено казано, е възмутителна. Въпреки че си го заслужават. Студентите — не и бедният Бел.

— От военновъздушните сили казаха, че не били изпращали техни хора тук.

— Дан — обади се Нанси, — притесняваш ли се за бъдещото си назначение? Сигурно. — Тя кимна към съпруга си. — Защото той няма да те замеси. Няма да му позволя.

— Всички свидетели…

— Млъкни, Крис. Дан и Кейтлин не са го видели. И Келтън също — той си има проблеми и без това: Историческият департамент е в плачевно състояние. Не ги замесвай, Крис. Да не си посмял! — Тя погледна Дан. — Докъде стигна, между другото?

— Марси ще реши.

— Марси ли ти е рецензент? Ужасно. Тя не е гласувала за назначение, откакто Клинтън стана президент.

Дан посегна към бутилката, наля си цяла чаша, пресуши я на един дъх и повтори:

— Ужасно! — Гледаше етикета.

— За пет долара и деветдесет и девет цента от магазина на Крогер какво очакваш? — засмя се Крис. — Сега ме чуй. Това е историческо събитие. Голяма група свидетели, някои от които въоръжени с видеотехника, наблюдаваха и нека се надяваме, заснеха в близък план кацнало на земята НЛО. С похитен вътре. Смятам да го оповестя на света.

— Крис, млъкни!

Той се вгледа в благоверната си с явно недоумение.

— Моля?

— Просто млъкни! Да не си глух? Добре… Виж, ако ще правиш такива неща, ще е без мен и Джули, защото ние ще си заминем.

— Къде?

— Където и да е!

— Нанси, това е доказателство!

— О, Господи. Непрестижни колежи, чакайте ни!… — Тя стана. — Мисля, че е време да си тръгвам. — Вдигна кошчето на Джули.

Това, от което се боеше Кейтлин, беше, че навън е станало убийство, извършено по неизвестно какъв странен метод. Убийство — и ако сянката, която беше видял Дан, наистина принадлежеше на някого, може би убиецът беше все още наблизо.

— Ако и този път успееш да си издействаш уволнение — заяви Нанси на Крис, докато си обличаше палтото — очаквай документи за развод, господинчо.

— Нека подходим от гледната точка на всяка от областите ни — предложи Крис.

Не изглеждаше притеснен от избухването на жена си. И наистина, Нанси не си тръгна. Кейтлин си помисли: „Това е истинският брак. Те са стари другари като нас“. Знаеше докъде в крайна сметка водят подобни стълкновения. До леглото.

— Разбира се — каза тя, за да успокои духовете, — от гледна точка на социологията наблюдавахме реално, физическо събитие, което, боя се, беше трагично. Очевидно всички мислим така, иначе нямаше да сме тук скупчени като в древна пещера.

— Съгласен съм, че не беше халюцинация — намеси се Дан. — Сигурно е било замислено като шега, но вероятно някой е пострадал. Тук съм съгласен. Освен ако някоя изключителна актриса не се е появила тук, в Бел, което много ме съмнява.

— Мислех, че „Смъртта на търговския пътник“4 беше доста добро изпълнение — каза Крис.

Дан се усмихна.

— „Смъртта на търговския пътник“ не действа, когато се опиташ да мислиш как Уили Ломан се самоубива.

— Всъщност никой не видя извънземен кораб да прави на някого нещо лошо — взе думата Нанси. — Трябва да признаем това, Крис, да го признаем.

— Тогава какво видяхме? — Въпросът на Крис беше поставен наистина деликатно.

Възцари се тишина.

Кейтлин наруши мълчанието.

— Според мен основен е проблемът с травмата. Честно казано, да те събудят посред нощ е доста травмиращо. Възмутена съм и съм уплашена. — Искаше й се да си внуши, че е повече възмутена. Но знаеше, че всъщност преобладава страхът. — Мисля, че неизвестната може би е тежко ранена, скрита в някое изоставено мазе в този момент. Може би се опитва да промие раните си с риванол или нещо друго.

— Не говори такива неща — прекъсна я Нанси и потрепери.

— Как е положението с новите студенти, Нанси? — попита Дан. Беше съвсем наясно, че в департамента по психология има прекалено много преподаватели. Ако Бел се провалеше и тази учебна година със записванията, можеше не само да не го назначат, но и да му откажат професурата. Беше очевидно, че нечия смърт на територията на колежа няма да помогне.

— По-слаба от миналата година всъщност.

— Дали пък ако разгласим, че сме имали извънземни посетители, няма да помогне? — обади се Крис.

— Извинете, но кой е в кухнята? — попита Нанси.

— Никой — отвърна Кейтлин. Само че тя също беше чула звук. Стол, който поскърцва по плочките на кухненския под.

— Извинете ме — каза и се изправи. — Има ли някой там? — попита високо и тръгна през трапезарията.

Кухнята беше празна, но докато Кейтлин влизаше, й се стори, че вижда как задната врата се затваря. Извика:

— Дан, ела.

Съпругът й стана, пое си дъх и също влезе в кухнята. Нанси и Крис го следваха по петите.

— Не искам да тревожа никого — уведоми ги тихо Кейтлин, — но мисля, че някой току-що излезе на верандата.

Дан отвори вратата. Малкият страничен двор беше окъпан в лунна светлина и очевидно празен. Той хвърли поглед към алеята за паркиране, после излезе и огледа улицата. Студ и тишина, нищо друго.

— Какво става? — попита жена му.

Той поклати глава.

— На Оукроудския фронт нищо ново.

— Чух скърцане на стол и си помислих… не знам какво си помислих.

— Сигурно е бил вятърът.

— Няма вятър. — Тя хвана стола и го провлече по пода. — Някой правеше ето така.

— Няма никого — каза Дан и хлопна задната врата. — Е, вече със сигурност няма.

Имаше обаче странното чувство, че не е точно така. Побиха го тръпки. Стаята изглеждаше някак — каква? Беше достатъчно подредена и чиста, но изглеждаше — нямаше друг начин да се изрази — изглеждаше… обитавана.

— Не ви ли се струва… — млъкна и поклати глава. Как можеше да обясни какво усеща? Сякаш някой го наблюдава, докато съвсем очевидно нямаше никого — в смисъл освен тях.

Крис внезапно подскочи и плесна с ръка по кухненската маса.

Всички трепнаха.

— Аз… ъъъ… имаше муха.

— През февруари? — усъмни се Нанси.

— Не, не беше муха. Нещо помръдна. Видях го с крайчеца на окото си. Котка — може би котка… там до килера. Може ли да е влязла котка?

— И по-странни неща са се случвали — каза Дан.

— Очевидно — подкрепи го Кейтлин и извади от шкафа бутилка вино. — Само преди час например. — Погледна етикета на бутилката. — Дали нашето каберне за четири и деветдесет и девет ще е по-добро от вашето мерло за пет и деветдесет и девет?

Дан отвори килера. Познатите спретнати редици консерви си стояха непокътнати на етажерките, оставени там, в случай че някой ден се окажат затрупани от сняг. Взе една кутия с овесени ядки — Конър я беше оставил отворена — нави навосъчената хартия вътре и я затвори.

Докато се обръщаше, усети нещо — сякаш нечия ръка се отърка в ухото му. Опипа стената за ключа за лампата и светна.

Нямаше никого.

После болка като от горелка премина през лявото му ухо. Той ахна, изкрещя, потисна вика си.

Кейтлин все още държеше стола. Той се запрепъва към него.

— Дан?

— Добре съм. — Стовари се на стола. Не можеше да направи нищо друго, страшно го болеше. — Господи! — простена, като се опитваше да не показва болката си. Не успя да заблуди никого.

— Какво ти стана? — викна Крис.

— Ухото ми — промълви Дан. — О, Господи!

Кейтлин се наведе да погледне.

— Не виждам нищо.

— Ох!… Сигурно… — Опита се да стане, но не успя. Беше замаян. — Да не получавам инфаркт? Някой знае ли какви са симптомите?

— Какво ти е, скъпи?

— О, Боже, ухото ми! Ще умра!

— Да отидем до поликлиниката — предложи Нанси.

— Доктор Хамнър не е вече с всичкия си — изпъшка Дан. — А и освен това нощем е затворено — нали на хората може да им потрябва спешна помощ тъкмо посред нощ.

Болката започна да утихва и Дан успя да се изправи. Все още замаян, каза:

— Май вече минава.

В този момент всички вещи в стаята затракаха, чу се силно фучене, задната врата се отвори и после се затръшна сама.

— Вятърът! — Нанси потрепери, изпи чашата си наведнъж и си наля пак.

Кейтлин не им каза какво беше видяла току-що. Беше нещо като просветване — мина по задната веранда и през двора. Светлина като от тънък трасиращ лъч, идващ отнякъде над къщата.

Дълбоко в паметта й, в места, които избягваше да разравя, се пазеха неясни спомени от детството й, спомени, които я бяха привличали да гледа по телевизията документални филми за похищения от извънземни и да си задава въпроси. Спомените бяха безформени и странни, но не можеше да отрече факта, че когато за пръв път видя лицето на един извънземен с големи очи, нарисуван на корицата на някаква глупава книга, се вцепени, буквално неспособна да спре сълзите, стичащи се по лицето й.

Никога нямаше да каже на Дан за това, не и при неговите пристъпи като дете. Той трябваше да забрави привиденията, демоните и всички такива неща.

Сега можеше да мисли само за едно: за Конър, защото съкровеният й страх беше, че и той може би е предразположен към такива пристъпи. Или по-лошо, ами ако беше истина? Но ако навън не бродеше убиец или идиоти шегаджии, ако наистина ги бяха посетили извънземни, имаше два пъти повече причини да е при малкото си момче. Тя тръгна към дневната.

— Кейтлин?

— Стори ми се, че Конър ме вика.

— Дай ми лед.

Тя отвори фризера, извади синята торбичка с лед и му я подаде.

Дан я взе и я притисна към главата си.

— Ох, така е по-добре. Малко.

Кейтлин слезе на долния етаж. Тази нощ щеше да спи на пода до сина си.

— Здравей — каза Конър.

— Още ли не си заспал? — Тя приседна на леглото. — Много е късно.

— Три и двайсет и осем. Почти се вписва в определението ти. Ако не го наречем „рано“.

— Конър, толкова съжалявам, че те блъснах… Но бях толкова уплашена! Никога не съм била по-ужасена.

— Искаш ли да ти издам една тайна, мамо?

— Разбира се.

— Ще се закълнеш ли, че няма да споменаваш за това, особено пред някой от Уорнърови?

— Честен кръст.

— И аз никога не съм бил по-уплашен. Знаеш ли какво усещане имах? Струваше ми се… че то ме наблюдава.

Кейтлин не каза нищо, не посмя да му разкрие собствените си чувства. Интелигентният и обстоен разговор горе, нахвърлянето върху Крис и неговите глупави идеи нямаха значение тук долу в тъмното с Конър. Тя осъзна една истина, която не можеше да отрече. Каквото и да се беше случило навън, то нямаше нищо общо с някакви шеги — а убийството беше дори още по-невероятно.

Истината беше, че случилото се беше неразривно свързано с нощта и неизвестното.

Тя взе Конър в прегръдките си и се помоли на Бог да й даде правото никога, никога да не го изпуска. Скоро дишането му стана спокойно и равномерно и тя също затвори очи. Синът й беше в безопасност до нея и Кейтлин заспа.

Това беше моментът, в който сенките изпълзяха в мрака изпод верандата, където се бяха скрили.

Луис Крю не се беше обаждал на Роб Лангфорд от месеци, но Лангфорд се изненада от обаждането в нощта, когато беше действало „блестящото момче“. Беше карал дълго от Планината и сега се движеше внимателно по Лост Ейнджъл Роуд през хълмовете Боулдър, търсеше адреса, който му беше дал Крю. Никога не се беше срещал със собственика на къщата доктор Питър Симпсън, но доста често беше чувал Крю да го споменава. В тяхната област достъпът до информация се спазваше толкова строго, че подобно разделение беше нормално. Всички знаеха причината за това. Всъщност, след като ти я съобщяха, информацията ставаше център на живота ти, едничкото нещо, което не можеш да забравиш.

В далечната 1954, дълго преди да се създаде програмата за емпатите, бе имало кратка и не особено удовлетворяваща среща между президента Айзенхауер и триада сиви в една военновъздушна база в Калифорния. Президентът излязъл потресен. Казал, че ако се разкрие съществуването им, извънземните ще унищожат цялата планета.

Тази необикновена заплаха беше изградила непроницаема стена от тайнственост и беше вдъхновила заплетен лабиринт от поверителна информация. За съществуването на сивите знаеха съвсем малко хора.

Боб и Адам така и не отговаряха по смислен начин на въпросите, свързани с тази заплаха, което я правеше да изглежда още по-сериозна.

Роб откри къщата — бе разположена доста встрани от пътя — и зави по алеята за паркиране. Според разпоредбите беше с цивилни дрехи. Дори регистрационният номер на колата, която караше, принадлежеше на цивилно лице. Носеше фалшиви документи освен истинските си. Фалшивите бяха осигурени от военновъздушната част за специални разследвания и със сигурност щяха да издържат на полицейска проверка, ако случайно го спряха за каране с превишена скорост например.

Къщата на Симпсън не светеше, но вратата се отвори още преди да е позвънил. Очерта се високата фигура на господин Крю. Изглеждаше по-стар, бялата му коса като че ли беше станала още по-бяла.

Докато Роб влизаше в покритото с плочки фоайе, иззад Луис Крю се появи нисък мъж.

— Роб, това е доктор Пит.

— За мен е чест да се запозная с човек, превърнал се в легенда.

Симпсън се засмя.

— Бих искал да се запознаем при по-приятни обстоятелства. Заповядайте.

Минаха по дълъг коридор и влязоха в стая, пълна с книги. Учудващо, но доктор Симпсън четеше много поезия. Отключи малък кабинет. Роб видя счупен непознат апарат и се поинтересува какво представлява.

— Средство за квантова комуникация — обясни доктор Симпсън. — Предаваше сигнали между свързани частици5 и можеше да изпраща мигновено съобщения през цялата вселена. Но вече не.

— В криза сме от известно време — допълни Крю. — А бяхме постигнали доста голям напредък. Повратна точка, както мислим.

Предвид сериозността на заплахата, надвиснала над тях, и пълната неспособност на военновъздушните сили да предложат някаква защита срещу сивите, тези думи притесниха Роб, и то много зле.

— Каква повратна точка?

— Трябва да ви преместим на друго ниво, полковник — каза Симпсън. — Преразгледах досието ви и промених разрешенията ви за достъп до информация.

— Имате ли право да правите това?

Симпсън се засмя:

— Полковник, говорите с началника си — за пръв път през цялата ви кариера. Не е ли удивително?

Роб поклати глава.

— Може би прекаляваме с контрола върху информацията?

— Аз съм специалист от Разузнавателната агенция и председател на Научния комитет за специални изследвания.

„Специални изследвания“ беше събирателен евфемизъм за всички научни групи, работещи върху проблема със сивите.

Научният комитет, както знаеше Роб, надзираваше цялата операция, включително неговите собствени военновъздушни мисии. Мъжът, който обичаше поезия, наистина му беше началник.

— Как се променя задачата ми, сър?

— Ще стигнем и дотам. Но първо най-важното. Повиках ви тук именно с цел да ви покажа този апарат, защото трябва да разберете точно какво е правил, защо и от кого е бил унищожен. Предстои ви изпитание, полковник, по-предизвикателно от всички, пред които сте се изправили досега. Не мога да не подчертая важността му. След няколко секунди ще ви задам въпрос. Отговорът ви ще е решаващ.

— А ако отговоря погрешно?

Симпсън се вгледа в него. Много внимателно.

— Тази машина ни даваше възможност да се свържем с вида на господин Крю — каза той, — което ни е крайно необходимо, защото те ни предоставяха информация за Адам и Боб, която, честно казано, беше много по-задълбочена и ефективна от всичко, което е успял да измисли Майкъл Уилкис.

Роб осъзна, че току-що са му казали, че старият му приятел Крю е извънземен. Погледна го — стори му се блед в неясната светлина, която изпълваше стаята. Изглеждаше като човек. Но пък, от друга страна, Роб беше изчел достатъчно книги за НЛО, за да е чувал за високата руса раса от планета някъде в посоката на Плеядите.

— Ти си от вида, който уфонавтите наричат нордически.

— Нашият свят е много стабилен земеделски свят, с почти толкова земна маса, колкото Земята, но само с няколко милиона население.

— Но вие толкова приличате на нас. Каква е вероятността да се случи подобно нещо?

— Направихме ДНК проучвания — каза доктор Симпсън — Ние й расата на Крю сме се разделили преди сто и петдесет хиляди години.

— Но ние — излиза, че ние сме от същия вид? На две различни планети?

— Да, така излиза — кимна Симпсън — Най-странната част е, че ДНК следата е доста категорична. Не ние сме тяхна колония, а хората на Крю са наша колония.

— Но нали в миналото сме били примитивни? Как е възможно да сме колонизирали друга планета? Дори сега не сме способни даже да положим начало на такъв опит.

— Миналото крие повече тайни, отколкото предполагаме — каза Крю.

Роб започна да изрежда мислите си на глас:

— Всички тези развалини, които никой не разбира, строежи като египетските пирамиди и тези в Андите, невероятно огромната каменна платформа в Баалбек в Ливан — всички тези невъзможни от инженерна гледна точка постижения… дали това не би ги обяснило?

— Останки от загубената ни цивилизация, поне така смятаме.

— Легендите за потопа… потъването на Атлантида, войната в космоса, описана във Ведите…

— Изопачени спомени за загубени във войната познания. Тази война е запратила Земята назад към първобитните времена и е прекъснала връзката ви с нас. Книгата на Йезекиил в Библията е объркан запис на провалилата се спасителна експедиция от наша страна, след като построихме Голямата пирамида в Гиза. Трябваше да пътуваме физически, а това е невероятно бавно. Пътуването отне хиляди години на кораб, на който се смениха множество поколения.

— Голямата пирамида е датирана. Знаем кой я е построил.

— Знаете, че Хуфу е сложил знака си върху нея. Върнахме се със сила преди три хиляди и петстотин години. За кратко управлявахме Египет. Фараонът Ехнатон и жена му Нефертити бяха от нашия свят. Опитахме се да възстановим основната изгубена технология, която позволява пътуването на души през космоса. Пътуване, което отнема еони във физическа форма, може да се извърши за няколко мига от същество в енергийно състояние. Голямата пирамида всъщност е устройство, което прави това възможно. Египетските вярвания за пътуването на душата към Млечния път не са измислица, а митология, базирана на загубена наука.

— И проработи ли?

Крю кимна.

— Все още работи. Аз мога да я използвам да се прибера у дома, но никой друг не може да я използва, за да дойде дотук. — Той махна към потъмнялата конзола. — Този нов апарат има много възможности. Сред тях е и способността му да предава целия запис на нечия ДНК със скорост по-голяма от тази на светлината. По този начин може да се отгледа клонинг, като се използват стволови клетки и ДНК съвместимост. Като използва пирамидите на двете планети, душата може да преминава от едното тяло към другото. Ала сега това е невъзможно заради онова, което направи Майкъл Уилкис.

— Уилкис? Но защо?

— Преди да можем да отговорим на този въпрос — обади се Симпсън, — трябва да узнаеш малко повече за причината, която е довела сивите тук.

— Винаги съм мислил, че ни използват. Може би се хранят с нас по някакъв начин, който, изглежда, не наранява хората. Явно смятат това за абсолютно наложително.

— Те са тук, защото са в голяма беда — каза Крю.

Симпсън се присъедини към мнението му.

— Имат огромен проблем. Генетичен. Едва през последните няколко години успяхме да го разгадаем. Когато предприехме обстойно генетично проучване, се откриха всякакви видове нарушения, добавени гени, гени, вероятно привнесени от други видове, изкуствено създадени гени — генетично кошче за отпадъци, това представляват сивите — вид изкуствено същество. Ако искате вярвайте, но няколкото оригинални гена, които открихме, са поне на милиард години.

— Милиард?!

— Или повече. Вероятно много поведе. Явно в случая на сивите става дума за вид, толкова древен, че е изразходвал собствения си генетичен фонд. Като вид, сивите умират от старост.

Крю продължи:

— Всеки сив, когото сме намирали след катастрофите, общо петдесет и осем тела през последните шейсет години, страдаше от същото дегенеративно генетично заболяване, при които мембраната на клетъчното ядро се втвърдява и генетичният материал, който се съхранява вътре, не може вече да се използва от клетката. Тогава сивите подменят засегнатия орган с изкуствен заместител. С течение на времето всеки от тях се превръща в нещо като машина, киборг. Дори са създали протеза за мозъка си.

— Тогава защо да умират? От думите ви излиза, че разполагат с технологията да се превърнат в своя изкуствена версия. По същество безсмъртна.

— Колкото повече изкуствени части имат, толкова по-малко живи са. Знанията и интелектът се прехвърлят в изкуствения мозък, но това не става с чувствата. Сивите са придобили вид безсмъртие, но с цената на загубата на сърцата си. И всеки от тях е такъв. Непрекъснато си спомнят за загубените си сърца и единственото, което ги вълнува, е да си ги върнат. Сегашното им съществуване не е живот, а спомен за живот.

Роб беше присъствал на аутопсията на Боб. Той беше живо същество, но наистина със синтетична кожа, метални кости и разум, който се помещаваше не в мозък, а в силиконови влакна, които изпълваха главата му в сложни и заплетени форми, наподобяващи множествата на Манделброт. Но по структурата на черепа можеше да се види, че някога е съдържал естествен мозък.

— И за какъв дявол са долетели тук?

— Опитват се да спасят човечеството.

— Това пък какво значи?

— О, не става въпрос за алтруизъм. Поне не напълно. Те получават достъп до нашия богат и пресен генетичен фонд. В замяна ще ни спасят от екологичната катастрофа, която ще ни унищожи. Ако обединят силите си, и двата вида ще оцелеят. Ако останат отделени, и двата ще загинат.

— Тогава защо Майк Уилкис твърди, че са зли.

— Уилкис и другите като него са свързващото звено между корпорациите, правителствата и групата хора, които в момента управляват света. Той разглежда всяко действие, което нарушава тази структура, като акт на война, а действията на сивите крият подобна заплаха, и то значителна.

— Но какво всъщност правят те?

— Това е невероятната част. Чудото. Те знаят какво трябва да се направи, за да оцелеят. Имат нужда от достъп до нашите гени. Наясно са и какво трябва да се предприеме, за да се осигури нашето оцеляване. Трябва да намерим начин да оправим планетата си и да започнем да колонизираме други светове. Но това, което те не знаят, е как да постигнат тези неща.

Роб премести поглед от благото лице на Крю към внимателните, проницателни очи на Симпсън.

— А кой знае?

— Намерили са начин да дадат на свръхинтелигентно човешко същество достъп до колективния им разум. Според нас това е причината за приземяването им тази нощ. Започнали са процеса.

Роб усети потта да избива под мишниците му.

— И кой е този човек?

— Едно дете. Гените му са проследени през десетки поколения, за да се постигне изключителна интелигентност. Най-умната личност, която човечеството може да създаде. Когато го свържат към колективното си съзнание, той ще стане дори по-интелигентен от тях. Ще придобие интелект, който, както те се надяват, ще намери начин да спаси всички ни.

— Месия?

— Може да се каже и така.

— Но дали катастрофата с околната среда е реална? Това е само предположение. Ако не е така, излиза, че сивите имат нужда от нас, но не и ние от тях.

— Реална е.

— Не е глобалното затопляне, нали, защото.

— Глобалното затопляне е само едната страна на много сложен феномен. На шейсет и два милиона години настъпва цикъл на унищожение. Последния път, когато се е появил, е унищожил динозаврите.

— Но това е било преди шейсет и пет милиона години. Какво става, да не би автобусът да закъснява?

— Започнал е точно навреме, преди три милиона години. По това време земите, които днес са Централна Америка, са се издигнали от океана. Това дестабилизирало океанските течения и довело до днешното състояние на периодично колебание между студени и топли периоди. Броят на видовете е започнал да намалява още преди на Земята да се появи човекът и вече сме достигнали кулминацията. Ние сме завършени като вид в основни линии — поне що се отнася до природата.

— Но защо? И защо шейсет и два милиона години? Не разбирам. Кой или какво стои зад това?

— А, никой не знае. Сивите също са в неведение. Но се надяват, че тяхното гениално момче ще разбере. Разчитат, че то ще проникне в тайните на Всемира, Божия промисъл, както се казва, защото ако не успее да го направи, и двата вида ще изчезнат, макар и по различни причини. Дванайсет милиарда енергични и живи умове, всички жадни за живот, за любов, за деца — и всеки от тях е прав за едно: всеки от нас, независимо човек или не, е точно толкова значим, колкото се чувства.

— Сивите ще пристигнат на Земята със силите си през 2012, по времето, когато планетата ще започне да се пръска по шевовете — продължи той. — Те са се надпреварвали с времето хиляди години и сега всичко се отмерва от един часовник, който тиктака бързо. Така че или ще успеят да накарат това дете да открие отговора и да спаси планетата, или всички ще се провалим и ще загинем.

— Това звучи — ако трябва да бъда откровен — ужасно. Наистина ужасно.

— Е, вече знаеш причината за цялата тази тайнственост. За ужасната заплаха на сивите.

— Предпазват ни да не се паникьосаме и да се простреляме в крака.

— Или да не простреляме тях.

— Какво има Уилкис против всичко това? И как може да ги спре?

— Той и неговите хора виждат в този план инвазия, чисто и просто опит за завладяване. Сивите ще дойдат със силите си, ще ни избият и ще ни вземат планетата.

— И защо вярват в това?

— Не знаят. Не могат да са сигурни каква е истината. И се страхуват. — Крю погледна Роб. — Ти страхуваш ли се?

— Не съм сигурен.

— Добър отговор. Искрен. Ние също. Но Имън Глас — нали си спомняш, той беше първият емпат — чувстваше, че сивите наистина имат нужда от нас, а щом имат нужда от нас, няма да дойдат тук, за да завземат планетата.

— Но как Уилкис да ги спре?

— Първо ще убият детето. Това ще провали плановете на сивите, защото няма да имат време да селекционират друго такова дете, преди човешкият род да изчезне. Ако това се случи, очевидно е, че сивите ще ни оставят на мира.

— Обезлюдена земя? Това отговор ли е?

— Не напълно обезлюдена. Той и неговата група — те се наричат Тръста — смятат да спасят около милион. Онези, които смятат за най-подходящи да оцелеят.

— Един милион? От шест милиарда?

— Ще има и малцина оцелели освен тях, но този един милион хора, които Тръстът ще спаси, ще сформира ядрото на новото човечество — под диригентството на Тръста, разбива се. Техните милион оцелели ще включват представители на всяка раса, която според тях е ценна, всяка ДНК група, всички избрани, за да защитят адекватно в дългосрочен план човешкия генетичен фонд. Така научно обосновано ще се осигури продължението на вида, макар че идеята си е въплътен расистки кошмар.

— Но как това ще спре сивите?

— Подобна причина е възпряла сивите да посетят моя свят — каза Крю. — Нашият генетичен материал е твърде малко, за да им свърши работа. Те искат да създадат нова генетична основа за милиарди от своите. А това изисква огромен брой човешки донори. Един милион ще е безполезен за тях, така че те ще продължат по пътя си и вероятно ще умрат някъде из космоса.

— Тръстът не се състои от глупаци — каза Роб, — а и Уилкис разполагаше с неограничен достъп до Боб и Адам години наред. Познава сивите достатъчно добре.

— И по-скоро би докарал човешкия род до почти пълно заличаване, отколкото да живее със сивите при, както вярваме, поне равноправни условия. В крайна сметка този, който е по-надарен от тях и следователно способен да ги контролира, ще бъде човек. Те го правят с определена цел — да ни дадат основание за доверие.

— Но ако Майк е заключил, че животът със сивите не би си заслужавал, мисля, че трябва да имаме мнението му предвид.

— Злото е странно нещо. То произлиза от страха. Майк и неговите хора мислят за себе си като за спасители на човечеството. Но те са кръвожадни чудовища, които се готвят за геноцид.

Въпросът бе толкова сложен и мащабен, че на Род му беше трудно да го разгледа от рационална гледна точка, камо ли от морална.

— Ето го и въпроса към теб — каза Крю. — Този, който сме длъжни да ти зададем. Според теб кое е по-лошо? Да загинем като вид или да рискуваме със сивите?

— Помисли внимателно, преди да отговориш — посъветва го Симпсън.

Единственият възможен отговор веднага му стана ясен.

— Нямам право да взимам подобно решение. Никой от нас няма това право.

— Мина теста — каза Симпсън — Какъвто и друг отговор да беше дал, щеше да се провалиш. Сега обаче знаеш твърде много.

— Значи се разминах на косъм. — Лангфорд се усмихна.

— Не мисля — каза Симпсън. — Винаги съм те уважавал. Имаш добра, справедлива съвест. Осъзнаваш, че това решение трябва да бъде взето от всеки отделен човек. Онова дете, когато порасне, ще ни даде шанс да направим точно това.

На Роб му хрумна въпрос, толкова важен, че за момент се поколеба дали да го зададе. Но все пак накрая се осмели. Трябваше.

— Смятате ли, че те биха ни дали избор? Имам предвид, ако не пожелаем да споделим гените си с тях?

— Няма — отговори Симпсън. — Ще кажем „да“.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сивите ще дойдат. Милиарди. Ще молят за живот. Ние ще се съгласим да им помогнем, това е заложено в човешката природа, защото в основата си сме добри. А това дете, дотогава ще е пораснало, ще ни помогне да постъпим правилно.

— Знаете ли, имам още един въпрос. Защо сме такива? Защо сме по-малко интелигентни?

— Разполагаме с по-малко знания. Загубили сме ги по време на онази древна война, забравили сме основното знание за законите, по които се развива светът, знание, което сивите са запазили непокътнато. Затова не можем да дадем обяснения за инженерните чудеса, които спомена — Баалбек и другите. Ние буквално сме забравили как сме ги построили.

— Опитваме се да те убедим в нещо, но имам чувството, че все още изпитваш съмнения — каза Крю. — Гледаш на целия този разговор с недоверие.

— Не ме разбираш правилно — отговори Роб. — Не виждам никаква алтернатива. Имаме шест милиарда живота за спасяване. Това е абсолютно невъобразима отговорност. Бедното дете — това момче… просто твърде много зависи от него. Знаеш ли как се чувствам? Чувствам, че без колебание бих дал живота си, за да го защитя.

— Може и да се наложи — намеси се Симпсън. — Защото Майк ще го преследва, ако научи за него, а Майк си го бива.

— Тогава да го обезвредим. Да изобличим приятелчетата му.

— Не можем дори да си помислим за подобно нещо — каза Симпсън. — Те са по-могъщи от нас. Както и да е, подобен опит би ни разкрил, а ние не желаем това. Но имаме късмет в едно нещо — Майк не знае нищо за детето. Изобщо няма представа, че сивите се опитват да спасят човечеството. Все още чака загиването на човечеството да разруши плановете им. А те са разиграли цялата ситуация добре, като умели познавачи — непрекъснато са го предупреждавали за екологичната катастрофа, за да го накарат да реши, че са безсилни да я предотвратят.

— А това дете? Страда ли?

— Дали страда? След като е толкова интелигентно? И само? Не мисля, че това е въпрос, на който може да се даде отговор.

— Значи ще го защитаваме. Можем да го направим. Но защо им беше цялата тази суматоха с „блестящото момче“? Да не би да са искали по този начин да го посочат?

— Изглежда, някоя триада не си е свършила работата. Не е толкова необичайно. Всъщност е сигнал за нас и ни носи доста информация. Разкрива ни, че детето е в Уилтън, Кентъки, и че вече са готови да започнат. От нас зависи да изпълним нашата част, да намерим момчето със собствените си методи и да му осигурим защита, каквато сивите не могат.

— И тази защита е?

— Отблизо, подкрепена от добро разузнаване. Тяхната способност да разбират какво става между група хора е доста ограничена. Те ще са там, ако някой изскочи от храстите, но само ние ще сме способни да видим развитието на заплахата.

Пит Симпсън се наведе напред и каза:

— Това ни води до новата ти задача. Ще трябва да ръководиш операциите си от военновъздушна база „Алфред“, Роб. От този момент. Заповедите ти са да намериш детето и да го защитаваш. Знаем, че е някъде в Уилтън. Може би дори на Оук Роуд, където е кацнало „блестящото момче“. Но не бъди твърде уверен в това. Сивите са много, много предпазливи, не забравяй.

Тримата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, всеки поразен от усещането, че е повлечен от течение, което лесно може да се окаже достатъчно силно, за да го удави.

В предутринния мрак беше пристигнал черен триъгълен обект — летеше точно над дърветата, абсолютно безшумно. Преди петнайсет минути беше застинал над къщата. Сега се рееше отгоре, огромен и по-тъмен от самата нощ, триъгълник, дълъг стотина метра, широк седемдесет при основата… И беше само на няколко сантиметра над покрива.

В триъгълника, в ниската кабина, седеше жена в летателен костюм на американските военновъздушни сили и настройваше чувствително устройство. Всяка дума, казана долу, беше записана и предадена с кристална яснота.

Тоест, докато те говореха, Майк Уилкис слушаше. Седеше в комплекса в Индианаполис и даваше задачите на Лорън въз основа на чутото.

Това дете — о, Боже, то беше най-смъртоносното нещо на земята, най-опасното създание на света. Той трябваше да заличи Уилтън, Кентъки, от лицето на земята.

Или не. Първо трябваше да се увери, че е попаднал на точното дете. Да е абсолютно сигурен. Трябваше да е предпазлив.

Гледаше как Лорън сяда в мекия стол, който беше настояла да внесе в адската дупка на Адам. Гледаше и обмисляше как да формулира следващия си въпрос, най-важния въпрос, който щеше да зададе през цялата си работа със сивите.

През трите години, откакто работеше тук, Лорън се беше постарала да направи клетката на Адам по-поносима. Вместо стоманената маса и твърдите столове, които, изглежда, не бяха притеснявали баща й, тя накара неотстъпчивия Уилкис да й отпусне кресло. Настоя да сложат и диван. На стените окачи репродукции на картини: Реноар, планински пейзажи, „Звездна нощ“ на Ван Гог — тя излъчваше същата огнена мистична енергия, която откриваше у Адам.

Майк я наблюдаваше и внимателно обмисляше следващия си ход. Сивите не биваше да узнаят, че е научил тайната им.

— Искам да предадеш отново образа на сателитната снимка, Лорън — каза той съвсем спокойно.

Тя затвори очи.

— Лорън, вдигни я и я погледни. Изпълнявай!

— Майк, правя го за десети път! Стига вече!

— Ти едва й хвърли поглед.

— Млъкни и ме остави да работя.

Баща й беше човек, с когото можеше да си поговориш след работа и да гаврътнеш едно-две питиета. Всъщност Майк искаше да го включи в Тръста. Но беше твърде опасно. За няколко години стана ясно, че сивите не могат да разчитат умове добре — поне не обикновените умове. Но съзнанието на Имън беше различно, също като на Лорън. Такива хора трябваше да бъдат държани далече от всяка тайна, която сивите не биваше да узнават.

Диванът изглеждаше празен, но Лорън знаеше, че Адам лежи на него. Беше се научила да го вижда във въображението си, макар миниатюрните му движения, синхронизирани с трептенето на окото й, да й пречеха да го разгледа подробно.

Майк искаше да е внимателна, значи щеше да е внимателна. Оформи поредица мисли. Първо — снимка на картата на щата Кентъки. После — образа на заснетото от сателита в полето зад къщите на Оук Роуд.

Никакъв отговор.

Оформи друга мисъл:

„Реагирай, Адам.“

Предизвика усещане за неотложност, взря се, напрегна се.

В ума й избухна образ, който отначало не можа да схване. Гледаше нагоре към извисяваща се огромна стена от лед, призрачно дъгоцветна, синя на фона на бездънното синьо небе. А после чу звук, оглушителен трясък от пропукване, придружен от странна въздишка, сякаш хиляди хора ахнаха едновременно.

Внезапно се озова на горната палуба на пътнически кораб. Наблюдаваха глетчерите. Палубата беше претъпкана с хора… а ледът се накланяше бавно над тях, сянката му придаде на ясния слънчев следобед зловещ син оттенък.

Мощната сирена на кораба забуча. Корпусът се разтресе, витлата се въртяха бясно. Комините бълваха облаци пара.

С трясък, който можеше да разбуди и мъртвите, огромна ледена буца — ледена планина — удари предната палуба. Целият кораб подскочи. Вода, бистра и ледена, заля палубата и пищящите пътници бяха пометени от вълните.

Лорън пак погледна нагоре и видя как над тях надвисва още по-исполинска планина от лед. Безкрайност от лед.

Озова се обратно в клетката. Зададе му въпрос в ума си, усети въпроса в сърцето си: „Какво означава това, Адам?“

После видя…

Супермаркет, блестящи светлини… ръмжащи гласове, малко момиче с консерва сардини. Мъж — спусна се, сграбчи консервата и блъсна момичето. Викове — сливаха се с ехтящата музика в магазина. Хора се бореха със зъби и нокти за хляб. Тичаха по пустеещите дълги пътеки, изпразнени от човечност хора с диви очи, разкъсваха кутии с макарони, поглъщаха ги лакомо, разсипваха кутии овесени ядки и ги ядяха направо от пода.

Изстрели. Войници в мръсни униформи, уморени млади лица, ужасени очи, стреляха в тълпата — а хората просто стояха, взираха се тъпо, като животни, които нямат представа какво ще се случи. Разстрелваха ги и те отлитаха назад със страшна сила, блъскаха се в някакъв фризер. Войниците минаха на друга пътека.

— Какво става?

— Не знам! Показва ми някакъв ужас.

— Какво?!

— Кораби потъват, хора умират от глад в супермаркет…

— За Бога! Ще ми дадеш ли отговора, който ме интересува?

— По дяволите, Майк, ще ти дам това, което ти давам винаги. Нищо повече от доловеното, усетеното от онова, което Адам е позволил да стигне до мен.

Адам показваше на Лорън картини от предстоящото изтребление, а това можеше да означава, че е наясно с разговора, който Майк беше чул в контролната зала, което пък правеше продължаването по този начин опасно.

— Добре, стига толкова. Излизай. Свършихме за днес.

— Обичам те, бебче — прошепна тя, докато ставаше. Посегна и докосна хладната мека кожа на ръка, която ставаше видима само когато я държеше — тънките пръсти и острите черни нокти изчезнаха, щом я пусна.

Адам изстреля образ на майка, кърмеща бебе — стандартното му довиждане. Докато Лорън се изправяше, издаде един от доловимите си звуци — крясък, като че ли издаден от ужасена и отчаяна жена. Дали чувстваше нещо? Лорън не знаеше. Но разбираше, че се стреми към приятелско внимание.

— Адам, знам, че имаш съобщение за мен, свързано с всички тези нещастия, и осъзнавам, че не го разбирам. Всъщност ние те питаме за конкретен инцидент и…

Не получи отговор. Знаеше защо: той чуваше звуците, но освен ако не оформеше мисли в главата си, нямаше да я разбере.

— Лорън, спри!

— Майк…

— Лорън, няма време!

Няма време? За какво, по дяволите, говореше? Тя разполагаше с цялото време на света. И Бог знаеше, че и Адам имаше време.

— Трябва да довърша…

— Няма време!!!

Но Адам явно бе на друго мнение. Съзнанието му я обкръжи отвсякъде, можеше да го усети. Затвори очи, пое дълбоко дъх и се отпусна напълно.

Той влезе в нея, както винаги, като куче, душещо за заровен кокал. Да го остави да влезе в нея беше приятно, но и някак странно тъжно — тъга, която той носеше със себе си. Щеше да се зарови в спомените й и да обикаля там, да извлича всякакви неща от миналото й, неща, които беше забравила отдавна, неща, правени в пияно състояние, такива неща. Той обичаше наситените неща. „Сякаш ги яде“, помисли си тя. И като че ли му доставяха наслада… а на нея това й харесваше.

Остави го да се спусне дълбоко в едно познато кътче — в големия кашон, когато беше на десет, едно от първите неща, които беше правила, свързано със секса. Пак помириса влажния кашон, видя пълното белезникаво тяло на Уили Севърс, усети ръката му да се плъзга под блузата й — и после затръшна тази врата със силен трясък.

Изстреля въпроса си към Адам: отново сателитната снимка, град Уилтън, къщите на Оук Роуд.

За част от секундата й се стори, че видя лице на момче, но това не беше Уили Севърс. Къдрава коса, леко набито, изглеждаше на четиринайсет или петнайсет.

— Имам нещо — каза тя. — Лице.

— Какво лице?

— Детско. Попитах го за Оук Роуд и получих лице на дете.

— Излез.

Майк я пресрещна още докато излизаше.

— Какво получи? Какво имаш?

— Те се интересуват от дете.

— Кажи ми повече.

— На четиринайсет-петнайсет години, момче, с къдрава коса. И още нещо — мярнах куче. То има куче.

Майк присви очи.

— В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Интересуват се от това момче.

— Може би е нещо, свързано с разплод. Никога няма да го разберем. Тръгвай си. Сеансът приключи.

Лъжеше и беше уплашен, Лорън стана подозрителна.

— Какво точно е значението на това момче?

— Виж, трябва да отида до Вашингтон, а вече закъснявам. Приключихме, Лорън. Благодаря ти.

Тя го наблюдаваше, докато излиза. Едничкото приятно нещо в отношенията им беше знанието, че той я желае — а тя му отказва. Правеше го, защото — защото не го харесваше. Просто не го харесваше. Не беше мила с него, не можеше да бъде. Причината, беше си помислила веднъж, имаше нещо общо с Адам. Адам беше подозрителен към него. Бдителен.

— Какво става, Анди? — попита тя, когато влезе в контролната зала. Косата й още беше мокра.

— Шефът нещо адски се е разбързал.

Лорън се качи нагоре и когато вратите на асансьора се отвориха, видя Майк — тъкмо тръгваше. Беше в пълна униформа, доста необичайно за него. Носеше куфарче.

— Нещо си се разбързал — подхвърли тя.

— Да.

— Ще направиш ли нещо на това дете, Майк?

— Това не те засяга. Твоята задача е да общуваш с Адам и да се отнасяш към работата си много по-сериозно, отколкото го правиш.

— Как смееш да ми говориш така!

— Как смея ли? Ти си накичи стените в тая дяволска дупка с картини. Майка, дете.

— Реноар, моля ви се! Адам е хищник. Чудовище. Не е домашен любимец!

И тя взе решение. Уилкис очевидно отиваше във Вашингтон. Добре, тя пък щеше да се върне и да продължи комуникацията с Адам. Щеше да стигне до дъното на историята, когато Майк го нямаше да слухти. Защото ако това дете беше в опасност заради доклада й, пред нея се възправяше ясната й морална отговорност: независимо от законовите прегради тя трябваше да го предпази. Нямаше да стане съучастник в убийство, нямаше да изпълнява заповеди, които смяташе за незаконни.

Майк с бърза крачка се отправя към паркинга и подкара чисто новия си „Фаетон“. Тя знаеше цената на тази кола, беше я проверила. Току-що беше потеглил с половингодишната си заплата. Откъде идваха парите му, не знаеше, но беше абсолютно сигурна, че не са от военновъздушните сили на САЩ.

Слънцето се показа над покрива на Уорнърови и събуди Кейтлин. Както обикновено, тя се претърколи и в първия миг всичко й се стори нормално. Дори понечи да пусне новините.

И после се сети: беше в леглото си, горе, а не в стаята на Конър, където беше отишла да спи.

И точно в този момент Дан я прегърна. Кейтлин се отдръпна като попарена.

— Ей…

— Конър! — Тя хукна надолу по стълбите, прескачаше по три стъпала наведнъж, блъсна вратата и влезе.

Видя, че външната врата е отворена, и едва се сдържа да не изпищи. Но очертанията в леглото изглеждаха нормални. Тя коленичи до него и погледна под завивките. Конър спеше дълбоко.

Тя целуна покритата му с лунички буза, вдиша млечнокиселата миризма на кожата му.

Дойде и Дан и веднага каза:

— Виж.

На пода, на средата на линолеума, имаше локва.

— И навън.

В рехавата трева отвън имаше множество малки дупчици. Като че ли някой се беше разхождал на кокили.

Кейтлин погледна локвата, после странните дупки. Това не беше нормално. Не би трябвало да има нищо такова. Тя пак се втурна към Конър. Целуна го и го прегърна.

Той изпъшка, после се стресна.

— Мамо?

Тя го погали и се взря в очите му.

— Какво, мамо?

Кейтлин го притисна към себе си, усети якото му телце. Синът й беше на път да стане млад мъж… и беше толкова красив… Трябваше да е изключително внимателна, за да не му покаже за колко хубав го смята.

— Ще ме оставите ли да се облека?

Момче, което беше подритвало голо в скута й само преди няколко години, сега не искаше да се измъкне изпод завивките пред нея, въпреки че носеше пижама.

Тя го целуна по бузата и каза:

— Още половин година и ще се бръснеш. Мама знае.

— Щом казваш. — Конър я погледна. Тя отвърна на погледа му. Момчето кимна към вратата.

— Закуска след десет минути — каза Кейтлин.

После тръгна с Дан нагоре по стълбите.

— За какво ставаше въпрос? — попита той.

— Просто расте. Получава ерекции.

— Не му ли е рано?

— Умните деца влизат в пубертета по-рано, така пише по книгите. — Докато се качваха по стълбите, тя видя табелата „Зоната на Конър“ в кошчето за боклук и въздъхна:

— Беше толкова сладка.

— Тъкмо това беше проблемът — каза Дан. — Поне част от него. Другата част е да си прекалено интелигентен в свят, който величае най-малкия общ знаменател. Интелигентността на Конър не е модерна и е твърде голяма, за да може да я скрие.

— О, не искам да я крие. Как ти е ухото, впрочем?

— Мисля да си направя снимка.

— Сериозно? Боли ли?

— Има нещо вътре…

— Нещо вътре? — Тя го пипна по ухото. — Сигурно е пъпка.

— Знам какво е.

— Стига, Дан, не съм ти враг.

Кейтлин направи кафе, наля и извади зърнената закуска на Конър. Синът им имаше свои идеи за хранене, повечето от тях доста умни — и доста ужасяващи. Беше вегетарианец, освен в случаите, когато Дан правеше пържоли. Тогава беше навъсен, но ненаситен месоядец.

А Дан нямаше рак на ухото, нали?

Конър дойде и си наля кафе. Кейтлин изчака да види дали ще добави мляко. Сложи само капка.

— Яйца? — попита тя, докато слагаше тигана на печката.

— Не — заяви Конър. — Вече никакви яйца, месо, мляко и алкохол.

— Ти не пиеш — каза Дан — Надявам се де.

— Имам предвид вино на вечеря.

— Виното е за душата, сине. Никой човек не е напълно истински без вино.

— На другите деца не им дават вино.

— И затова след няколко години ще се отровят с алкохол, като идат в колежа. Знаеш ли, че подобно ненаситно пиянство не съществува в Европа, но е нещо нормално тук и във Великобритания? Какво ти говори това — че децата трябва да опознаят виното отрано, да свикнат с него. Затова ще продължаваш да пиеш по чаша вино на вечеря — и точка.

— Харесвам иронията в тази ситуация. Повечето деца биха направили всичко, за да отпият дори една малка глътка, но понеже аз не искам, ми се налага насила.

— Е, на тебе ти давам чаша. Една чаша. И тя е задължителна.

— Сега ли ще ме набиеш, или ще го оставиш за по-късно? Защото няма да пия вино.

Дан въздъхна.

— Трябва да отида до поликлиниката да ми отрежат ухото. Ще приключим разговора, като се върна. — Той вдигна кутията със зърнена храна. — Оставил си я отворена в килера. Яйцата на хлебарките подходящи ли са за вегетарианец?

Конър взе кутията и си сипа от нея.

— Щирът е едно от малкото двусемеделни растения, което фотосинтезира директно в четиривъглехидратно съединение.

— Аха. Значи причината да не ядеш нищо друго освен ужасно изглеждащи бучки намери обяснение. Искаш четиривъглехидратно съединение.

— Всъщност искам протеина и лизина без месото, освен това приемам първокачествена липидна фракция. Имам нива на холестерол на дванадесетгодишен.

— Ти си на единайсет.

— Това беше шега, татко.

— О, да де.

Кейтлин сложи яйца на Дан и на себе си и седна.

— Мога ли да знам причината за вегетарианската диета?

— Пришълците.

Настъпи продължителна тишина.

— Искаш да ме ядосаш ли?

— Ям само чиста храна, защото кварталът ни е в ситуация на близка среща с извънземните, близък сблъсък, а яденето на животни отключва реакцията на страх, която почувствах нощес. Не искам да се страхувам от никакви пришълци. Искам да се изправя срещу тях.

— О, Господи! — въздъхна Кейтлин — Дан…

— Не-не. Разбирам кога се опитват да ме подразнят. Няма проблем, Кейтлин. — Наблюдаваше как Конър рови в закуската си и докато го наблюдаваше, усети как се разгневява все повече. Конър наистина се опитваше да го дразни, нямаше съмнение — беше много умел в това. Довчера той беше довереник и баща изповедник. А днес отново беше врагът. Ухото адски го болеше и честно казано, точно сега въобще нямаше нужда от разправии.

— Преживяхме посещение от сивите, те бяха похитили жена на борда на кораба си, а Келтънови най-вероятно имат видеозапис. Първият в историята. Светът се променя, дами и господа, и аз се подготвям.

— Какви сиви? — попита предпазливо Дан.

— Опитай се някой път да потърсиш „сиви извънземни“ в Гугъл. Ще намериш повече от четири хиляди препратки. Освен това НЛО с крещяща жена на борда се е срещало в Кентъки и преди. Мурхед, 2003, същата ситуациите една малка разлика — няма видеозапис. Много обаждания на полицията, но без видеозапис не искат да предприемат нищо.

Поучителният тон, повдигнатите вежди, за да накарат лицето да изглежда по-авторитетно — всичко това беше изчислено, за да го вбеси. Конър знаеше точно колко нелеп намира баща му свързания с НЛО фолклор и колко вреден за културата.

— По дяволите, нямаше нищо такова. Всичко беше някаква наркоманска шега!

— Татко, излагаш се.

Ръката на Дан удари по масата, преди да успее да я спре. Конър се възползва от възможността.

— Точно така, Дан, прибягвай до физическа сила. Така подготвяш интересна история за бъдещия ми психиатър. Още една.

Дан беше напляскал Конър само веднъж, когато на три години беше оплел жиците на тостера и насмалко да подпали кухнята. Един-единствен плесник по задника… което му беше натяквано поне десет хиляди пъти оттогава.

— Конър, чуй ме. Очаквам хабилитация, нещо, за което знае целият колеж. Това е изключително важно за нас. Ако не я получа, трябва да се преместим в друг колеж, където да опитам отново. Майка ти ще трябва да се откаже от назначението си тук, ще трябва да си търсим нова работа — ще стане страшно сложно. И да се твърдят неща като това — НЛО имам предвид, — може да опропасти възможностите ми. Марси Котън вече е склонна да ме отпише. Така че, моля те от все сърце, не говори нищо за това какво сме видели… поне още седмица-две.

Конър се загледа в празното пространство.

— Прогноза: касетата на Келтънови, ако е поне наполовина сносна, ще направи района известен. Прогноза: доктор Джефърс ще се направи на пълен глупак заради нея и ще бъде уволнен. Прогноза: ти няма да пострадаш от това, но доктор Котън ще те изнерви още повече.

Всеки пък, когато Конър използваше думата „прогноза“, по гърба на Дан минаваха студени тръпки. Синът им никога не грешеше. Дан осъзна, че всъщност вече е толкова изнервен, че всеки момент може да избухне в сълзи, и се ужаси от себе си. Как беше възможно да реагира по този начин? Това не беше той.

Но после си помисли — напрежението от предстоящата среща за назначението, странните събития през нощта, безсънието, почти истеричното събуждане на Кейтлин, тази проклета бучка в ухото му — разбира се, че щеше да е изнервен. Беше под невероятен стрес.

— Виж — каза той, — благодаря за чудесната закуска. Утре е мой ред и ще ви направя гофрети, освен ако няма възражения. — Погледна дъвчещия Конър. — Твоите без яйца.

— Добре.

— Не знам дали ще стават за ядене. Сега отивам до поликлиниката. Ще се обадя да ви съобщя присъдата.

— Прогноза — каза Конър. — Ще намерят малък предмет, увит в мембрана от кожна тъкан. И ако огледаш тялото си, ще намериш вдлъбнатина на мястото, откъдето е взета. Нарича се вещерски белег. — Усмихна му се. — Сивите са сред нас от доста време.

— Конър, това се случи нощес, в стая, пълна с хора. Не вярвам сивите да са могли да ми направят нещо, без някой да разбере.

— Имало е момент — най-вероятно не повече от няколко секунди, — когато всички сте били замразени. Сивите са направили, каквото са направили, и после са ви размразили. Феноменът се нарича липсващо време. Така се отнасят те с нас. Като със собственост. Знаеш ли как великият аномалист Чарлз Форт е нарекъл света? Обор. Сивите са фермерите и сега са заети с малко фермерска работа точно тук, на Оук Роуд.

— И какво точно правят?

— Със сигурност имат някакви планове за теб и точно затова са ти сложили импланта. Ти си замесен, татко.

— Дай да видя — намеси се Кейтлин. — Искам да го видя това нещо с очите си.

Но Дан не им разреши да се занимават повече с него. Качи се горе и си взе душ. На спокойствие в кабинката опипа тялото си за вдлъбнатината, спомената от Конър.

Нямаше никаква вдлъбнатинка. В поликлиниката щяха да му направят рентгенова снимка и да му кажат това, което вече знаеше. Имаше киста, леко възпалена. Докторът щеше да му предпише антибиотици и ако положението се влошеше, щеше да отиде да му го изрежат това проклето нещо.

Седна на ръба на ваната, където сядаше Кейтлин, за да бръсне красивите си крака, и — какво толкова — опипа двете си уши и врата.

И там нямаше нищо. Толкова бе хубаво да уцели двата или трите пъти в годината, когато Конър грешеше. Но докато се изправяше, усети леко неудобство в дясната част на седалището си. Опипа мястото, точно над бузата. Още преди пръстите му да плъзнат по гладката мокра кожа, вече знаеше. Опипа още веднъж, за да е съвсем сигурен.

После видя сияние — една от онези странни прояви на възприятието, в неговия случай видение на звездите от детския му планетарий, навсякъде около него, последвано от чувството, че отплава — прелюдия към един от неговите пристъпи.

Хвана се за душа.

— Кейтлин — успя да прошепне. Не можеше да извика. — Кейтлин.

Чувството за плаване се усили. Беше толкова странно, че дори погледна, за да се увери, че е стъпил на пода. После погледът му беше прикован от канала, от сребристия му кръг и въртящата се изтичаща вода.

Каналът ставаше по-голям и по-тъмен и това, което виждаше, беше кръгла черна дупка сред поле от блестящо сребро. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че получава пристъп. Не чувстваше нищо, никога не успяваше да почувства нищо. Всичко, което можеше да види, беше този отвор, който беше под него, но сега беше преминал над главата му — черен и зовящ, нарастващ. Имаше чувството, че е всмукан към долната част на гигантски сребърен балон.

После пристъпът отмина. Душът се върна, барабанеше по него. Той се закашля, задави се и дойде на себе си. Набързо се изплакна, излезе изпод душа и седна, целият мокър, на клозетната чиния. Господи, беше имал пристъп! След толкова години отново беше получил пристъп.

Като дете, когато почнаха пристъпите, му бяха предписали дилантин. Беше го понесъл добре. Може би трябваше да започне да го взима пак. Не беше имал истински гърчове, докато беше под душа — в противен случай щеше да е паднал. Най-вероятно ставаше въпрос за абсанс6. Това беше добрата страна. Лошата означаваше, че за да се прояви отново след толкова много години, има намесен друг синдром. Например, може би имаше епилептоформна тъкан в мозъка му, която е развила тумор. Може би нещото в ухото му наистина беше тумор. Едва ли беше първичният, такова нещо не се случваше с ушната мида. По вероятно беше метастаза на скрит тумор, не проявявал до момента симптоми. Но ето че бе започнал — миналата нощ — да притиска нерв.

Ако това беше периферна метастаза на мозъчен тумор, вероятно беше вече пътник.

Подсуши се с хавлията и бързо се облече: На слизане мина през кухнята — Кейтлин и Конър още закусваха. Конър поглъщаше Ен Пи Ар по радиото, „Срещни се с пресата“ по телевизията и „Уик ин Ревю“ на „Ню Йорк Таймс“, докато Кейтлин разглеждаше забавните страници на „Хералд Лидър“.

— Защо не се обадиш да видиш дали работят? — каза тя и отгърна следващата страница.

— Ще отида.

Ако не работеха, щеше да отиде в спешното отделение на градската болница. Нямаше начин да прекара още една нощ, без да знае какво е това нещо.

Поликлиниката беше отворена и го посрещнаха сестрата и някакъв писклив дребен доктор с прекалено младежки вид. Дан си помисли дали да не отиде до Уилтън, но параноята му вече се въртеше на пълни обороти, налегна го и страх да не би до Марси да достигне някаква забележка от вида: „Субектът отказа лечение в поликлиниката на колежа, предпочете Уилтън“.

Какви мисли му минаваха само! Параноични. Получаваше пристъп за пръв път от над двайсет години, а сега го налягаха налудничави параноидни фантазии… но как можеше да помоли това луничаво момче с обгорен от слънцето скиорски нос да му даде лекарството, от което наистина имаше нужда, а то беше проклет „Ксанакс“ на капки, и да си го отнесе вкъщи?

— Докторе, имам нещо като киста в лявото ухо, създава ми проблеми. Нищо сериозно, но се будя през нощта, когато легна на тази страна.

Лекарят, ако този младок наистина беше лекар, внимателно огледа ухото му.

— Предполагам, че става въпрос за подкожна инфекция — продължи Дан, наясно със собствената си нервност. Искаше му се да спомене, че е получил пристъп, но не посмя да го каже. Параноичните фантазии настрана, но ако това стигнеше до Марси, можеше наистина да има последствия.

— Има бучка — заяви младият доктор.

Дан усети как кръвта се оттича от лицето му и сърцето му се преобръща. Беше на четиридесет. Умираше.

— Да направим снимка — предложи докторът.

Дан го последва по облицованите със зелени плочки и миришещи на почистващи препарати коридори към рентгена. Успя да събере достатъчно слюнка, за да попита механично:

— Какво очаквате да откриете?

— Да сте заковавали нещо напоследък?

— Моля?!

— Мястото е подуто, има нещо твърдо вътре. Прилича ми на главичка на пирон. Нещо подобно във всеки случай.

— Има ли раничка?

— Не. Кога започна да ви боли?

— Нощес.

— Тази част на ухото не е особено чувствителна. Може да е престояло там известно време и едва наскоро да е било раздразнено.

Влязоха в рентгена и докторът щракна ключа. Лампите примигнаха и оживяха, и осветиха стария апарат — стоеше тук от години, вероятно остатък от някоя война, и то не особено скорошна.

Докторът направи четири снимки на ухото, след което изпрати пациента в чакалнята, необичайно неприветлива малка стая с анорексично сиво канапе до едната стена, три пластмасови стола и два стола с масички — за студенти, които са решили да поучат, докато чакат да получат лошите новини.

Дан би извадил айпода си да послуша „Ню Йорк Таймс“, но той беше останал на леглото му. Можеше да избира от разни стари списания, половината без корици.

След половин час започна да се страхува, че младият доктор, след като е видял снимките, е скочил в колата си и се е запътил с тях към Уилтън.

Така че стана и откри доктора в някакъв малък кабинет: седеше забил нос в дебела книга.

— О, да — каза той. — Я да видим дали имейлът е пристигнал.

— Имейл?

— Вашата снимка се разчита от нашия рентгенолог. Пратихме му я по мрежата.

Това беше донякъде окуражаващо — диагнозата щеше да бъде поставена от високопоставен рентгенолог в някой институт.

— А, ето! — Кликна да отвори един имейл. — Боже, тези момчета имат нужда някой да преведе английския им на английски.

— Не можете ли да разчитате медицинските термини?

— Не мога да разчитам шриланкската идея за медицински термини. Вашият рентгенолог е в Тринкомали. Всъщност звучи доста романтично — Тринкомали.

Докторът се пресегна през бюрото си и взе една папка с рентгенови снимки.

— Доста интересно. — Постави две от снимките на светещата стена. — Имате чуждо тяло в ухото, точно както предполагах.

Дан се вгледа в рентгеновата снимка. Предметът беше мъничка точица от светлина. Можеше да чуе тънкия глас на Конър:

„Ще намерят малък предмет…“

Попита:

— Увит ли е в мембрана?

— Мембрана? Едва ли. Може би ще е налице леко калциране, ако е постоял известно време. Мисля, че е метално парченце. Би могло да е влязло откъде ли не.

— Имам и нещо на седалището.

— Да видим.

Дан си свали панталоните.

— Нищо видимо. Може би съвсем леко вдлъбване.

Конър още веднъж се беше оказал прав.

— Какво ще правим с ухото?

— Ако сте съгласен, ще ви оперирам.

— Вие?!

Лекарят се засмя.

— Много е лесно. Не е дълбоко и ще отнеме само няколко минути.

Дан седна и сестрата почисти ухото му с йод. Биха му инжекция и започнаха операцията.

— Усещате ли нещо?

— Не.

— Добре… Ето го. Бяло кръгче… Ха!

— Какво стана?

— Ами то… по дяволите!

— Какво стана, докторе? Извадихте ли го?

Лекарят не отговори — зашиваше раната.

— Не можах — заяви накрая. — Хванах малко парченце, а то… то се измести. Сега е в долната част на ухото ви.

Дан опипа ухото си.

— Как е възможно?

— Не знам. Това е нещо, което… не знам.

Трябваше да попита, колкото и неприятно да му беше:

— Рак?

— Ракът обикновено не се разбягва като побъркан, когато го докоснеш със скалпел.

— Значи е нещо живо?

— Нямам представа какво е. Но ще направя две неща, за да приключим въпроса. Първо ще огледам парченцето под микроскоп, а след това ще го изпратя в лабораторията за анализ.

— Често ли се случват такива неща?

— Вие сте първият случай, който виждам. Чуждите тела са цял подлял на травматичната медицина. Нямате причини за безпокойство обаче, уверявам ви.

Отидоха в друга стая и докторът подготви пробата за наблюдение. Наведе се над микроскопа.

Дан зачака нетърпеливо.

Лекарят вдигна глава.

— Добре, заминава към патологията.

— Но… какво видяхте?

— Бял материал. Някакъв вид протеин вероятно.

— Защо се движи? Паразит ли е?

— За Бога, не! Ето — вижте сам.

Дан предпазливо надзърна в микроскопа. Видя нещо с формата на лунен сърп — по извитата му външна страна ставаше нещо, което изглеждаше като движение.

— Какво е това? И се движи, нали?

— Сигурно е оптическа илюзия.

Дан настрои микроскопа. Нещото очевидно имаше ресни, които го изтласкваха. Погледна доктора и каза:

— Има ресни. Погледнете.

— Вижте, обадете се вдругиден и ще ви съобщим заключенията на патолозите.

— Но то има ресни, който се движат! Значи е живо, БИ ТРЯБВАЛО да е. И може да се мести. Ами ако отиде някъде другаде? В мозъка или в сърцето ми?

— Няма такива ушни паразити.

И с това разговорът приключи. Дойдоха двама други пациенти и докторът отиде да се занимава с техните проблеми.

По пътя към вкъщи Дан се обади да успокои Кейтлин, че е добре. Тя го попита какво са открили и този въпрос, съвсем неочаквано, го накара да се разтрепери толкова силно, че се наложи да отбие и да спре.

— Дан?

— Извинявай. Имаше някакво нещо вътре. Извадиха го.

— Какво нещо, скъпи?

— Не е тумор. — Дълбоко в себе си не желаеше да й каже, че Конър се е оказал прав. Не искаше Конър да е прав и никога, за нищо на света не искаше да го пита как е узнал. — Мъничка киста. За десет минути я махнаха. Голямото чакане беше за оценката на рентгенолога — изпрати заключението си от Тринкомали. Изглежда, вече предоставяме диагностицирането на експерти от Третия свят. Или от Четвъртия? Има ли четвърти свят?

— Защо говориш така?

— Просто съм уморен, скъпа. И изнервен. Прибирам се и включвам телевизора. Ще гледам голф и ще прекарам следобеда в кома.

Плака по целия път към вкъщи, без да знае защо и без да може да спре. Беззвучно. Дори изражението му не се промени, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Почувства се като глупак — никога не плачеше. Но не можеше да спре — необятна тъга извираше от глъбините на душата му като някаква придошла река.

Спомняше си я много добре, тази болка, която не можеше да контролира. Беше отличителен белег на детството му, винаги идваше след пристъпите.

Мислеше, че знае защо синдромът се е върнал. Това беше вероятно най-напрегнатият период в живота му. Не беше преуспял преподавател. Всъщност беше почти провалил се. Бел беше не само сборище за второразредни студенти, но и убежище за безперспективни преподаватели.

Имаше си и добрите страни. Беше любящ съпруг. Беше добър баща за чувствително и уязвимо, но понякога вбесяващо дете. Ала когато започнеше да води лекциите си, ставаше прекалено педантичен. Беше твърде подробен, твърде сух и твърде предсказуем.

И все пак беше успял да подреди живота им в Бел. Животът на Конър беше тук, Кейтлин имаше успешна кариера в социологическия департамент. Беше получила постоянно назначение, студентите я харесваха и идваха на лекциите й на тълпи. Тя изкарваше седемдесет хиляди, много над неговите четиридесет и осем и петстотин. Нямаше да е честно неговият провал да я лиши от постигнатото.

Утре, точно в десет, щеше да отиде да проведе последното си събеседване с Марси за постоянното си назначение. Разбира се, това не беше официалното решение — то щеше да се вземе от комисията следващата седмица. Но до края на утрешния ден щеше да знае.

Подмина къщата на Марси и забеляза, че всички щори са спуснати. Сигнал? Поличба? Продължи да кара, обикаляше около къщите — но не и около тази на Марси, разбира се — и се мъчеше да спре тези нелепи и, за щастие, беззвучни сълзи.

Прибра се вкъщи. Надяваше се да избегне Конър, но не успя.

— Прав бях — каза синът му, докато той слизаше от колата. — Наистина бях прав.

— Конър, сгреши. Беше киста.

— Къде е?

— О, в боклука в поликлиниката.

— Тате, осъзнаваш ли какво е това? Това е извънземен артефакт! Важно е — има цял уебсайт, посветен на тях. Много уебсайтове.

Дан се опита да подмине сина си и да влезе в къщата.

— Тате, важно е… Ти си преживял среща от трети вид и…

— Млъкни! — викна Дан. — Защо просто не млъкнеш?!

— Защо викаш? — попита Кейтлин от вратата. — Какво е станало?

— Кейтлин, о, Господи, Кейтлин, съжалявам. Извинявай, Конър. Моля ви, простете ми и двамата. — Опита се да се усмихне, но не успя. Поклати глава. — Виж, Конър, ти нали винаги искаш лично пространство. Точно сега аз имам нужда от малко лично пространство. Наистина имам нужда.

— Тате, плачеш ли?

— Просто алергия към упойката.

— Баща ти току-що е опериран, Конър. Трябва да го оставим на спокойствие.

— Но, мамо, как така ще ги остави да изхвърлят имплант!

— По дяволите, няма такова нещо! Конър, за предполагаем гений се държиш като изумителен глупак. Да черпиш информация от уебсайт за извънземни импланти? Наистина трябва да се научиш да не вярваш на всичко, което четеш. Можеш да правиш сложни изчисления наум и да цитираш Витгенщайн, а вярваш на такива боклуци.

— Знаеш ли, тате. Витгенщайн е казал: „Най-големите ни глупости могат да са много мъдри“.

Дан знаеше, че няма смисъл да продължава. Независимо колко прав беше той, с още няколко сентенции Конър щеше да спечели спора. За да избегне това, Дан влезе в дневната, отвори шише вино и седна. Голф, хубаво вино и дълбок, дълбок сън бяха нещата, от които се нуждаеше.

Беше прекалил, разбира се. Момчето беше невероятно чувствително. Е, щеше да се извинява по-късно. Конър обаче знаеше как да го изкара от нерви. Наистина умееше да го прави.

Наля си вино, изпи го… и усети ухото си. Проклетото нещо пак се беше преместило. Беше се върнало на първоначалното си място под шева.

Дощя му се да изкрещи. Но не, щеше да е твърде грубо. Вместо това си наля още една чаша и я изгълта.

Един по един членовете на Тръста минаваха през голямото бяло устройство, вградено в касата на вратата към конферентната зала на втория етаж на къщата на Майк в Джорджтаун.

Всеки спираше, за да изчака в това, което по същество беше магнитнорезонансна система, настроена специално да засича много малки метални обекти, а Майк наблюдаваше образ на цялото тяло, който се фокусираше върху плосък панел, разположен до входа.

— Влез, Чарлз — каза на главния им представител Чарлз Гън.

— Почиствам се всяка сутрин — заяви Чарлз. — Миналата седмица извадих един от врата си.

— Момент, Ричард. — Екранът показваше ярко петно дълбоко в мозъка на Ричард Форбс, шефа на сигурността на Тръста. — Сложили са ти един в темпоралния лоб, приятелю.

— Дълбоко ли?

— О, да. Този път ще ти трябва невероятен неврохирург.

— Е, приятели, в такъв случай явно засега отпадам. Ще се видим след лоботомията.

Последва нервен смях. Мозъчните импланти бяха рядкост. Изискваха отвличане, защото обектът можеше да бъде поставен само докато приемникът е напълно буден. На пръв поглед операцията би трябвало да е болезнена, но болка нямаше — и определено не оставаше никакъв белег. Сивите, освен всичко друго, имаха задълбочени познания върху атомната структура. Можеха да преминават през стени, ако пожелаеха, и със сигурност можеха да прекарат имплант през кожата без операция. Ужасното на мозъчните импланти беше, че можеха да се използват за фин контрол на съзнанието, доловим само от човек, притежаващ изключително високо самосъзнание.

— Те са предвидили тази среща — каза Чарлз.

— Да, знаят адски добре, че бихме искали нашият отговорник по сигурността да дойде на среща, свикана заради проблем със сигурността — добави Джон Ворона, докато минаваше.

Тед Касиус се оказа с имплант в черепа. Тези също бяха неприятни, защото бяха достатъчно близо до мозъка и можеха да се използват не само за следене, но до известна степен и за контрол.

— От колко време си с това, Тед?

— Имах ужасно главоболие преди два дни. Божичко, трябваше да се сетя!

— Длъжни сме да предположим, че и двамата сте под чужд контрол, така че трябва да си тръгнете. — Уилкис вдигна телефона. — Ще повикам тайните служби да ви придружат до „Уолтър Рийд“. Ако отидете по собствена воля, можете да промените съзнанието си, както знаете.

— Благодаря.

За щастие никой друг нямаше импланти и Майк най-накрая успя да заеме обичайното си място, второто отляво. Председателстваше Чарлз Гън — обикновено не идваше на срещите на комитета по сигурността, но Майк специално бе настоял да присъства.

Трите слепи мишки заеха местата си — трима мрачни и неразличими един от друг свързочни офицери от главните корпоративни групи, които извършваха доставки на технологии и процеси, чиито механизми бяха почерпени от сведенията на Боб. Казваха се Тод Ейбъл, Алекс Старнс и Тимъти Гринфийлд, всички малко над четиридесет, всички с вид на погребални агенти. Техните корпорации финансираха програмата за оцеляване. Създаването на базата данни с хората, които щяха да бъдат спасени, беше скъпо, а следенето на движенията им — още повече. Но това не беше нищо в сравнение със средствата за построяване на самите подземни убежища — сто, по половин милиард долара всяко, скрити по целия свят.

— Да започваме — откри срещата Чарлз. — Има някои патентни и процесуални проблеми, които се налага да обсъдим. Докъде сме с плазменото устройство за оптичните нанотехнологии?

Майк малко се обърка от този въпрос. Невидимата тъкан би трябвало вече да е в производство.

— Имаме ли нужда от още нещо от Адам? Мислех, че…

— Подготвен е доклад, Майк, скоро ще го получиш.

— Значи има проблем, Тими?

Лицето на Тими Гринфийлд почервеня.

— Наистина имаме проблем. — Идеята беше да се получи материал, който да поглъща светлината и по този начин да прави обекта невъзможен за виждане. Те знаеха, че сивите използват невидимо покритие, когато извършват отвличанията си, в добавка към странната им физическа способност да се движат така, че да следват и най-малкото трепване на окото, за да не може жертвата им да ги види.

Адам и Боб бяха разпитвани за това покритие хиляди пъти, в хиляди сеанси, необходими, за да се извлече информация от тях, цели петнайсет години. Разполагаха с петнайсет милиарда, за да доведат проекта до успешния му край.

— Имаме проблем със синтезирането. Химически. Трябва ни истинска формула. Това, което са ни дали, не е истинско.

Значи сивите пак бяха излъгали. Толкова години работа, стотици и стотици малки и привидно невинни въпроси — и всички бяха довели до поредната задънена улица.

Не че нямаха успехи.

— Как се справяме с електростатичния антифрикционен щит? — попита Майк Тод Ейбъл, който беше ръководител на екипа, работещ по този проект. Знаеше отговора по-добре от него, но искаше да напомни на всички, че извличането на информация от Боб и Адам има сериозен дял в постигането на резултати.

— Продължаваме работата. Засега наблюдаваме деветдесет и седем процента намаление на триенето по протежение на ъгловати повърхнини. Ако можехме да добиваме гравитит, щяхме да създадем неаеродинамични сферични летателни апарати и да имаме същия профил с нулево триене, който виждаме в корабите на сивите. Единственото, което ще ни липсва, ще са двигателите им.

— Сгъстената живачна плазма не може да се направи по-ефективна — каза Джон Ворона. — Извличаме максимума от нея.

Майк беше наясно с това. Като използваха комбинация от изследвания на древните ведически текстове за технологията на предходната земна цивилизация и въпроси към Адам, те бяха създали устройство с живачна плазма, въртяща се в мощно магнитно поле, което намаляваше теглото на обекта, който го носеше, с четиридесет процента. Простото хрумване, че ведическите споменавания на летящи апарати и оръжия се отнасят за истински устройства, беше помогнало на учените да напреднат много бързо.

— А какво става с гравитита? Някакъв прогрес? — попита Чарлз със странно веселия си глас, толкова неочакван от човек с вид на погребален агент, присъстващ на собственото си опело.

— Знаем какво представлява и къде се намира, но извличането му е съвсем друг въпрос — заяви Майк и погледна Джон Ворона, основния акционер в редица компании, които съществуваха благодарение на технологията на сивите. Една от тези компании, „Фотоник Рисърч“, копаеше от години в същите мини в Южен Кетскилс, които ползваха сивите, добиваше желязо в шахти в непосредствено съседство с техните, но не можеше да извлече повече от няколко молекули гравитит.

— Няма да спасяваме човешката раса с гравитит — каза Джон. — Можем да извличаме желязото и да го режем атом по атом, но намираме само един атом гравитит на всеки триста милиарда атома желязо. Сивите сигурно имат по-ефективна технология, иначе досега да са изтощили всички залежи от желязо на планетата, за да получат шепа субстанция с отрицателна гравитация.

Чарлз се обърна към Майк.

— Полковник, ако обичате, да преминем към въпроса за сигурността.

Майк се опита да си внуши, че не е изплашен, но определено беше — чувстваше се като ученик, който всеки момент ще си изяде боя.

— Имаме потенциална криза, която се нуждае от светкавичната ни реакция.

— Да не би Адам да е болен?

Боб беше поразен от домашна плесен. Това беше причината да държат Адам в изключително суха и чиста обстановка. Всички бяха ужасени да не загубят последния пленен сив.

— Не, слава богу! Но може да си имаме големи неприятности.

Джон Ворона въздъхна. Не беше търпелив човек и Майк можеше да предусети приближаващото избухване. Затова продължи по-бързо:

— Получихме информация за много необичайна операция от страна на сивите. Съжалявам, че трябва да го кажа, но е изключително застрашителна. Триадата, която работи в Пенсилвания и нагоре до Канада, е излязла от определените си граници и е извършила похищение в едно университетско градче в Кентъки.

— Хм — каза Тод. — Започва да става интересно.

— Като цяло, пристигането на сивите през две хиляди и дванайсета няма да е твърде закъсняло, защото ще разполагат с начин да спасят човечеството от екологичната катастрофа. Работили са над това няколко хиляди години. И сега, господа, ще го използват срещу нас.

Това предизвика пълна тишина. Присъстващите бяха разчитали идващата катастрофа да освободи техния внимателно подбран фрагмент от човечеството от сивите. Никой не харесваше идеята за бедствието, което бяха убедени, че ще настъпи. Но се страхуваха от робството повече и благодаряха на късмета си и може би на Вог, че сивите ще пристигнат твърде късно.

— Продължавай — изръмжа Джон Ворона.

— Значи така — продължи Майк. — От известно време знаем, въз основа на извършените похищения, че сивите се интересуват по-специално от деца.

— Защото са малки, лесни за контролиране и богати на емоции — каза Джон. — Лесно се хранят от тях — добави с тон, изпълнен с презрение. Всички тук изпитваха неистова ненавист към сивите.

— Това не обяснява причината, а нашият проблем винаги е било нейното установяване. Сивите успяват да предвидят решенията ни. Винаги са десет крачки пред нас.

Джон затръшна куфарчето си, което лежеше отворено на масата.

— Достатъчно. Да се прибираме. Да последваме Форестал през проклетия прозорец.

— Твърде съм стар, за да скачам през прозорци — каза Чарлз. — Майк, довърши изказването си. Какъв е проблемът и какво искаш от нас?

— Почакайте — намеси се Тим, — ами програмата за линейните усилвателни оръжия? Ще имаме осемдесет до две хиляди и дванайсета. По този начин ще можем да осигурим унищожението на по-голямата част от човечеството. Той въздъхна. — Бог да ни опази. Не бих искал да се стига дотам.

— Мислиш ли, че сивите ще стоят със скръстени ръце и ще ни позволят да убиваме добитъка им?

— Не са закачали прототипа на линейния усилвател.

— Защото е само едно малко оръжие — каза Чарлз. — Няма потенциала да обърка плановете им.

Майк продължи:

— Сивите са замислили много изобретателен план. Очевидно са успели да селекционират дете, толкова умно, че да може да управлява и използва натрупаното от тях познание.

Ворона поклати глава.

— Има ли някакъв проблем, Джон?

— Значи са подготвяли това от самото начало?

— Аз го разкрих едва тази сутрин.

— Майк, ние ги познаваме от петдесет проклети години, а ти си разбрал едва днес?

— Виж, нека не говорим за мен.

— Напротив, искам да говоря тъкмо за теб! Два проклети дни не са достатъчно добър резултат!

— Задръж за малко!

— Ти задръж! И слушай. Защото това е спешно. Цялата ни проклета програма е в опасност, Майк. Свободата на човешкия вид.

— Защото някой не си е свършил работата — добави Алекс.

— Стига толкова — каза меко Чарлз. — Продължавай, Майк.

— Моите очаквания са, че те ще му прикачат нещо, което ще го свърже с колективното им съзнание.

— Имплантите не създават демони.

— В този случай ще го направят. Интелигентността на това дете ще му даде способност да използва в пъти по-огромни количества информация, отколкото нормално човешко същество.

Настъпи тишина. Уилкис наблюдаваше всички, докато разсъждаваха върху чутото и се опитваха да осмислят значението му.

— Господа — каза той, — ако това дете оцелее, човечеството също ще оцелее. Когато през две хиляди и дванайсета сивите се появят, вечерята им ще е сервирана.

— Вижте — обади се Тим Гринфийлд с гърления си глас, — абсолютно ли сме убедени, че идването им е лошо за нас?

— Не можем сериозно да обсъждаме въпрос, чийто отговор ще ни се изясни, когато е твърде късно за действие. За добро или за зло, не можем да поемем риска.

— Защо не се обърнем към детето, да го привлечем на наша страна? — попита Тод.

— Когато се обръщаме към него, се обръщаме към сивите — процеди Майк злобно.

— Тогава очисти детето — каза Чарлз. — Не би трябвало да е трудно, не и за професионалист като теб.

— Трябва ли да ви напомням, че всеки живот, който съм отнел заради проклетата операция, е бил отнет по заповед.

— Повтарям: убий детето.

— Затова съм тук.

Джон Ворона тресна с ръка по масата.

— Не ти трябва нашето разрешение! За Бога, Майк, тази среща е загуба на време. Убий проклетото дете!

— Джон, мътните да те вземат, ще ми дадеш ли шанс да се изкажа!

Ворона му хвърли гневен поглед.

Майк продължи:

— Проблемът ми е, че сивите не са сами в защитаването на това дете. Те са спечелили подкрепата на някои хора от нашата организация, които явно са попаднали под техен контрол.

Измъкна айпода си от куфарчето, включи малкия микрофон и пусна записа на разговора, провел се на Лост Ейнджъл Роуд.

— Жалко — каза Джон. — Те са достойни мъже, всеки от тях.

— И за мен е неприятно — прекъсна го Майк, — освен това мога да видя защо са направили този избор. Много хора ще бъдат погубени, ако се осъществи нашият план.

— Нямаш напредък в откриването на детето, предполагам.

— Не, Джон, но имам описание, получено от Адам тази сутрин. И без съмнение ще намеря момче, което отговаря на него, но ще убия погрешната жертва.

Тод се намеси:

— Освен ако не ти е дал описание на действителното дете с надеждата, че ще го приемеш за погрешно.

— Убий всички деца — взе решение Джон. — Но какво, по дяволите, да правим с Луис Крю, Роб и доктор Симпсън?

— Елементарно — каза Тими Гринфийлд. — Ще ги замесим с тероризма и ще ги пратим в Саудитска Арабия. Това ще приключи случая.

— Също така ще докара ЦРУ, военновъздушните следователи и ФБР, без да споменаваме саудитците. Имаме нужда от самолетна катастрофа, автомобилна злополука, опит за обир, завършил фатално, хубав инфаркт, нещо такова — изброи Чарлз. — Имаш на разположение година, за да ги очистиш. Не бързаме за никъде. — Той погледна Майк. — Избери начина, който сметнеш за най-добър.

— Детето е неотложният ни проблем и моля ви, нека да повторя: сивите го защитават…

— … както и нашите приятели от Лост Ейнджъл Роуд, не забравяй това, Майк.

— Господа — намеси се Тим, — извини ме, Чарлз, но мисля, че прекалявате със страха. Имаме години, за да се справим с това дете, и…

— Нямаме години: — възрази Майк. — Моля те, освободи се от това заблуждение.

— Съжалявам, Майк, но имаме време до две хиляди и дванайсета.

— Напротив, никакво време нямаме! По дяволите! Нека ти изясня как стоят нещата. В момента, в който приобщят детето или му сложат паразит, или както искаш си го представи, то ще стане неуязвимо.

— О, я стига!

— Прекарал съм последните петнайсет години от кариерата си в борба с Боб и Адам и предупреждавам, че ако оставим това дете да съществува дори ден, ние сме загубени. Те печелят. Няма да можем да му направим нищо. Винаги ще ни надхитрява. За Бога, той ще е по-умен, отколкото са те.

— Нека да пуснем атомна бомба над проклетия град — предложи Алекс. — Вдигни телефона и се обади на президента.

— Не мога да си представя, че ще се съгласи. — Чарлз поклати глава. — А и е по-добре да не привличаме прекалено внимание.

— Което ме води до следващия ми въпрос — каза Джон Ворона. — Майк, ти имаш добра репутация. Като вземем предвид, че си стоял на дъното на една дупка през последните петнайсет години, мога ли да знам защо трябва да вярваме, че притежаваш нужната квалификация за тази задача?

— Джон, изненадваш ме! — възкликна Чарлз. — Майк е моят избор и това трябва да е достатъчно. Но ако за теб не е, нека да представя нещата. Майк невинаги е прекарвал дните си, като се е подмазвал на проклетите сиви копелета в онази дупка. Изпълнявал е много трудни и неприятни мокри поръчки на младини.

— Добре, схванах.

— Не. Ти поставяш под съмнение авторитета ми, Джон. Правил си го и преди и сега го правиш отново. Е, добре, разбирам. Искаш ти да командваш парада. Много амбициозно. Може би, ако гласуват за отстраняването ми и те сложат на мое място, ще се справиш добре. — Погледът му обиколи масата. — Искаме ли вот на доверие? Господа?

Ничия ръка не се вдигна.

Той продължи:

— Достатъчно е да кажа, че преди няколко години Майк трябваше да се подчини на неприятната необходимост да се превърне в майстор на непроследимото убийство. Имаш доста резки по дръжката на пистолета, прав ли съм, Майк?

— Е, имам няколко — промърмори той.

— Използвал е всичко — от химикали, които предизвикват рак, до техники за контролиране на съзнанието, които карат хората да се избиват един друг. И никога не е имало опасност да бъде разкрит.

Ворона се усмихна на Майк.

— Тогава съм спокоен — каза представителят на ЦРУ. — Можем да разчитаме на вас.

— Очевидно атомната атака не ни е по силите, но мисля, че идеята на Алекс е добра — обади се Тод. — Можем да разиграем инцидент на злополука, да кажем, във военновъздушна база „Алфред“, която е в Кентъки, ако не се лъжа. Да изпепелим квартала с отклонила се ракета например.

— Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците — цитира Уилкис. — Но, разбира се — добави той, — Ирод е пропуснал. Ако ударим само част от къщите, ние също можем да пропуснем.

— Но ако ще действаме, трябва да действаме сега — каза Ворона.

— Господа — обади се Чарлз. — Мисля, че чухме достатъчно. Майк, трябва да намерим това момче. Ще ти помогне ли, ако имаш ТиАр?

— Триъгълникът е задължителен. Ще ми помогне да се придвижа до територията с минимален риск. Сивите неизбежно ще ме разкрият, но поне може да ме закара до мястото. Смятам, че като стигна, ще разполагам с няколко дни.

Той се изправи в знак, че срещата е приключила. Ворона беше прав за едно нещо: не можеха да си позволят забавяне.

— Задръж само минута — спря го Ворона. — Няма да излезеш оттук, без да ни кажеш какво смяташ да правиш.

— Мисля, че имаме собствени способи за контролиране на съзнанието, които могат да се окажат полезни в случая. Можем да ги използваме, без да разкриваме на сивите, че сме замесени. Как — това е моя работа.

— Има една система, която работи — каза Гринфийлд. — Предизвикването на агресия.

— Дългът зове, господа — заяви Майк, когато всички се запътиха към дневната за по няколко питиета. — Няма време, не и тази нощ. Никакво време.

Трябваше да стигне до Уилтън — това, разбира се, щеше да се окаже капан. По-важният въпрос беше как точно работи капанът и как може да бъде неутрализиран?

Ако въобще беше възможно.

Дан влезе в кабинета на Марси и усети как го обгръща, както реши, зловеща тишина. Залязващото слънце оставяше оттенъците си в пламналата й кафеникавочервена коса. Ръцете й държаха купчина листа, които трябваше да са мненията на студентите — проблясваха меко в късния следобед. Кожата й беше гладка, а чертите й екзотични: имаше големи честни очи и устни, които обикновено създаваха впечатлението за смях — но не приятния чувствен смях, за който говореше лицето. Марси беше преди всичко администратор. Тя уволняваше, съобщаваше лоши новини и наказваше сгафилите преподаватели за престъпленията им — пиянство, леност и, разбира се, разврат.

За миг си представи как пръстите й го докосват — мисълта беше странно възбуждаща. Премигна и се отърси от нея.

Тя се усмихна и той видя нещо неочаквано: някакъв вид топлота.

— Като имам предвид с какво разполагам тук — каза тя, — щеше да е от полза, ако си беше извоювал малко повече подкрепа сред преподавателите.

— Студентските мнения…

— Не мога да ти разкрия подробности, Дан.

— Разбира се, че не можеш. — Студентските мнения в Бел се държаха в тайна от преподавателите, така че да могат да се използват като средство и оръжие на администрацията. — Но са лоши, нали?

Марси прибра листовете в досието, от което ги беше извадила, подравни ги с дългия си наситеночервен нокът и затвори кафявата папка.

Отвън долетя далечната мелодия на групата „Бел Рингърс“ — свиреха, колкото и странно да беше, „Мун Ривър“, звуците се разнасяха от силния северен вятър, излязъл около обед. По коридора ехтяха гласове, веселият смях на някоя сексапилна студентка, която се занасяше, без съмнение, с някой колега обожател.

— Марси — почна той. Млъкна, поразен от изненадващото и напълно неуместно усещане, че я желае. Тя не правеше нищо, за да го съблазни. Дан погледна дясната й ръка. Ако се пресегнеше през бюрото и сложеше ръка върху нея, какво ли щеше да стане?

— Да? — Стори му се, че гласът й трепери. Но защо? Трябваше да му каже — да не би да беше уплашена? Но защо да е? Те не бяха приятели, а съобщаването на лоши новини беше основна част от работата й. Лоши отзиви от студентите, никаква преподавателска подкрепа, ясен случай, сбогом.

— Марси, виж, и двамата сме наясно какво става.

Тя се засмя кратко, с нервния кикот на смутено момиче.

— Мисля, че проблемът е, че курсовете ти не са секси.

Беше стигнал ръба на скалата: лоши отзиви, никаква подкрепа, а сега и критика за курса му. Следващата стъпка щеше да е — съжалявам, но не мога да гласувам за назначаването ти.

— Това е физиопсихология — завайка се той. — Ако чета лекции за психологията на абнормалното, ще видиш как отзивите веднага ще се подобрят.

— Малко вероятно е, преди да получиш постоянно назначение.

— Но не мога да получа назначение без добри отзиви, а не мога да получа добри отзиви без добри курсове.

— Тогава си йосарянизиран. Като всички нас. Бел ни йосарянизира всичките.

За миг нямаше представа какво му казва. После си спомни „Параграф 22“. Йосарян беше героят, хванат в безкрайна бюрократична примка. Потърси нещо, каквото и да е, което би могло да му помогне. Можеше да спомене име. Колкото и жалко да звучеше, но разполагаше само с това.

— Запознах се с един колега, когато бях в Колумбийския… как се казваше, да, Спид Вогъл. Та той познаваше Хелър.

Тя си записа нещо.

— Какво пишеш?

— Че познаваш приятел на Хелър.

— Има ли значение?

— Никакво.

Улови се, че гледа устните й, начина, по който ги притиска една към друга, леката пленителна влага в ъгълчетата на устата й.

Но защо? Полудяваше ли? Как можеше да изпитва подобни чувства към жена, която всеки момент щеше да разбие живота му?

Толкова отчаяно ли желаеше мястото, че да е готов да проституира за него? Вероятно — но дали Марси би откликнала? Тя имаше голям избор от преподаватели мазохисти, готови да скочат в леглото на мъчителката си. И все пак единственото, което го възпираше да прескочи бюрото, беше страхът, че подобно действие ще влоши нещата още повече.

— Марси — чу се да казва, гласът му бе прегракнал, сексуалният призив не можеше да се сгреши. Направо му се прииска да се плесне през устата… и внезапно тя го погледна и премигна. Веждите й се извиха, почти се събраха, очите й бяха изпълнени със сълзи, което ги правеше блестящи и страховити.

— Какво има? — попита със зловещ нисък тон, който го накара да си помисли, че се страхува от него.

Внезапно си спомни съня от пристъпите си, издигането към тъмната утроба на небето, пещерата в сребърната луна. Отърси се от него, за миг ужасен, че отново изпада в пристъп. Но не, това беше само спомен.

Марси се прокашля, вдигна длан и обърса устни с опакото на ръката си, размаза леко червилото си.

— Да — прошепна тя.

— Това събеседване ли е? — попита Дан. — Събеседването ми със съветника по назначенията? Стоим тук и се взираме безпомощно един в друг?

— Няма какво да обсъждаме, Дан — заяви Марси. Изправи гръб, допря дланите си и повдигна брадичка. Беше красива, трагично красива. Можеше да я съзре в тъмното — беше много уплашена. Но не, не беше тъмно и не беше уплашена. Впи поглед в него.

— Просто — очевидно, нали разбираш, мненията на студентите — е, те често са доста безразлични към добруването на човек, за когото знаят, че е в нужда.

— Знаят, че се боря за постоянно назначение?

Тя кимна, малката й уста са разтвори, очите й заблестяха.

— О, да — каза, и в този момент той осъзна, че трябва да я има. Трябваше да го направи, не можеше да се овладее. Наясно беше и с това, че тя усеща напрежението. Дан се изправи.

Тя плъзна поглед надолу по тялото му, после се прокашля. Бузите й поаленяха. Дан се изправи пред нея като войник на пост. Наум си каза: „Кейтлин, толкова се срамувам“. Бързото движение на Марси му разкри, че вече няма пътища за отстъпление.

Марси вдигна ръката си от бюрото й я протегна към него, изпънала пръсти.

За миг застинаха така — той притиснал бедрата си към ръба на бюрото, тя протегнала ръка във въздуха на няколко сантиметра от кръста му.

По бузите й се стичаха сълзи. Промълви — гласът й беше несигурен шепот:

— Какво стана нощес?

Нещо в него, някаква вътрешна стена се срина. Спомни си объркаността, съпътстваща детството му, звездите, разливащи се по лицето му, поле от сребро и черна зееща пролука.

— Чула си за това? — Отдръпна се от бюрото й.

После видя: тясна стоманена маса, Марси лежеше върху нея, възбудена, лицето й бе зачервено и запотено, пубисното й окосмяване — кафяво и сякаш поръсено с роса. И усети собствената си голота, прекрасна в нощния въздух.

Тя се задави, сякаш я бяха ударили.

— Дан — каза тя. — Дан.

Очите й се разшириха, заблестяха, зеленото им стана ярко, непоносимо за гледане, твърде оцъклено, твърде… наранено.

— Марси, чуй…

Тя се изправи, заобиколи бюрото и се сгуши в ръцете му. Притисна се към него, още по-близо, и Дан усети дългите й тежки хлипове да потъват във вълнения му пуловер.

— Съжалявам — каза той, — толкова съжалявам.

Марси се притисна към него още по-силно. Устните им се докоснаха, питаха се едни други дали трябва да има още. Дали тя — от всички създания точно тя — може да бъде допусната в това светилище?

Дан я придърпа към себе си и се остави целувката й да го отнесе.

Вече от около година Лорън беше започнала да мисли за себе си и за Адам като за двойка — не в смисъл на любовници, а на близки приятели. Тя нямаше сексуални чувства спрямо Адам, разбира се, а идеята, че той може да храни подобни чувства към нея, й се струваше невъобразима. Но имаше нещо друго между тях. Той обичаше да изследва ярките й преживявания — секс, гняв, страст, загуба, триумф, дребните й извратености — малките фантазии, с които понякога релаксираше — безпомощност, разпаленост. И детството й. Адам се движеше през детските и спомени като тигър, дебнещ сред високата трева.

Обикновено самият той беше странно празен откъм емоции. Почти би могло да се повярва, че е машина, беше толкова — не, не студен, това също беше емоция. Сърцето на Адам беше празно. Но тази сутрин, докато й показваше образите на загиващия кораб и на супермаркета, пълен с гладуващи хора, беше усетила мощно усещане за безпокойство и беше решила, че тези образи представляват някакъв негов дълбок страх, а следователно на целия му вид. Те имаха колективно съзнание, свързани бяха по някакъв тайнствен начин през Вселената. Лорън мислеше, че това може да се обясни с квантова свързаност. Един сив можеше мигновено да комуникира със сив в друга галактика, но му беше почти невъзможно да общува с човешко същество.

Беше започнала да чувства, че непрестанните усилия на Адам да сподели сърцето й имат определящо значение за него, а вероятно и за другите от вида му.

Те не бяха хищници, както мислеше Майк, а хора, които по някакъв начин бяха станали машини. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че са най-проницателните възможни пришълци: бяха живи, наистина, но нямаха достъп до екстаза, който за нея определяше целия смисъл на живота.

Лежеше, взираше се в тавана на дневната и слушаше с половин ухо първенството по голф, което Тед гледаше по телевизията. Какво беше то? „Мастърс“? Тя обичаше голф, харесваше й точността, борбата, вътрешното спокойствие, както и да бие Тед в играта… което й се удаваше понякога.

Тед беше нейното убежище сред бурята от отчаяние, която обграждаше Адам. Чудеше се дали сивите не са загубили душите си. Това ли беше проблемът им — някога са били по-живи, отколкото в момента, и сега претърсваха вселената за някакъв начин да преоткрият себе си?

Адам отблъскваше всеки опит, който Лорън правеше, за да научи нещо повече за расата му. Когато се опитваше да проникне в съзнанието му по начина, по който той навлизаше в нейното — като се докосваше до картини, складирани там — всичко, което откриваше, беше бяла светлина. Неподвижност. Той я блокираше.

Зловещо усещане. Какво имаше да крие?

Изведнъж чу звуците на сирената отвън — нещо наистина необичайно за Юнивърсити Парк. Протяжният оглушителен клаксон, който я съпътстваше, можеше да означава само едно — пожарна кола.

Е, това беше по-възможно. В общежитията, разположени в двата кампуса, от време на време избухваха пожари, обикновено заради пламнали матраци или дивани. Доста рядко някоя от красивите стари къщи на Юнивърсити Парк се запалваше. И все пак щеше да е изключително сериозно, ако комплексът бъдеше заплашен по някакъв начин. Лорън стана, отиде в антрето и си облече якето.

— Къде? — извика й Тед, докато тя минаваше през дневната.

— Излизам. Ще се върна скоро.

Той знаеше, че няма смисъл да пита.

Лорън излезе на улицата и подуши леката миризма на дим. Добре, това можеше да се очаква, след като в квартала има пожар. Качи се в колата си и потегли към комплекса. Докато завиваше, с ужас видя три пожарникарски камиона спрели на улицата.

Устата й пресъхна, тя започна да прехвърля наум стъпките по обезопасяване на засекретените области. Никой — дори пожарникар — нямаше право да стига до асансьора.

Докато отбиваше в алеята за паркиране, видя, че самата къща не гори — но пред нея се бяха струпали пожарникари. Трескаво затърси из портмонето документите си. Майк беше във Вашингтон, а Анди — в почивка. Често оставяха Адам сам. Той беше в безопасност там долу и когато не го разпитваха, лежеше неподвижен като захвърлена играчка. Ако започнеше да се движи, сензорите щяха да предадат на нея и Анди за това, така че можеха да го следят от лаптопите си. Никога не се беше случвало обаче.

Слезе от колата и отиде при пожарникарите. Чак от другата страна на градинската ограда се надигаше пушек.

— Какво става?

— Пламнала е тревата — вероятно са я запалили деца.

— Няма да стигне дотук, нали?

— Не, госпожо. Затова сме на линия.

— Добре, благодаря ви. Вижте, ще съм в къщата. Ако има някаква промяна, ме уведомете.

Влезе през главния вход. Преди да слезе надолу, отиде до кабинета си и включи компютъра. След гласовата идентификация пусна материала от клетката на Адам.

За разлика от човешкото око, камерата виждаше това, което е пред нея. На камера понякога можеше да различиш Адам. Той обаче усещаше, че е наблюдаван, и изчезваше за части от секундата.

Лорън с ужас установи, че той се движи — неясно сиво петно, замъглено допълнително от устрема, прелитащо от стена до стена. Поне не летеше като някаква гигантска побесняла муха-месарка.

Изтича до асансьора, сложи палеца си на пръстовия скенер, качи се и се спусна в дупката. Приготви се набързо — покри само лицето и ръцете си с овлажнител. Кожата й беше станала твърда като шкурка, така или иначе. Не си сложи антихистаминова инжекция, но натъпка инжектор с адреналин в джоба на панталоните си. След това пристъпи в преддверието, изчака външната врата да се затвори и влезе в клетката.

— Здравей — рече отчетливо. Отиде до стола си, седна, затвори очи и насочи вниманието си към физическите усещания на тялото. И след като по този начин отклони вниманието си от мислите си, даде знак на Адам, че може да влезе в нея.

Той нахлу с пламенността на куче, скочило към гърдите на господаря си след дългото му отсъствие… или на връхлитащ лъв. И двете усещания присъстваха при навлизането на Адам. Този път той не потърси сексуалните й спомени, а тези от ранното й детство.

Озова се у дома си във Фили, в кабинета на майка си, и всички мебели изглеждаха невероятно високи. Плъзгаше се от стол на стол, а сърцето й пееше. Това беше момент, към който той се връщаше често. Мигът, в който беше направила първите си стъпки.

Тя обичаше тези спомени, които Адам изтръгваше от детското забвение. Благодарение на него си беше спомнила раждането си и дори мигове от преди това. Някакъв вид тайно общуване с майка й в утробата.

После Адам прескочи към момента в дневната, когато беше на две и стоеше и гледаше как слънчевата светлина се процежда през прозореца. И слушаше как гласът на слънцето пее песен, чиито думи бяха скрити по-надълбоко, отколкото дори Адам можеше да достигне.

Посланието на тези разходки из най-ранния й живот беше ясно: погледни това, което ще ти покажа сега, с непредубедените очи на дете. Тя опразни още повече ума си и зачака.

Плъзгаше се като в сън и видя Земята отгоре. Северна Америка се придвижваше бавно към залеза. Но беше кафява, цялата кафява, а очертанията на бреговата линия бяха различни. Флорида беше просто тесен шип, наполовина от обичайния си размер. Карибите бяха безизразно синьо. Цялото източно крайбрежие беше потопено под кафяво петно мръсна вода. После видя числата и осъзна, че това са поредици от дати, започващи от 2012 и продължаващи до 2077 година.

Пое дълбоко дъх. Вече разбираше смисъла на кораба, гладуващите хора в супермаркета: Адам я предупреждаваше за огромна катастрофа.

— О, Адам — каза тя. — Ще кажа на полковника. Със сигурност ще му кажа.

Той започна да лети наоколо като ракета, удряше се в стените със зловещи хрущящи звуци.

— Адам! — Тя скочи от стола, но той вече фучеше, летеше толкова бързо, че можеше да чуе жуженето му, но не успяваше да види повече от едва доловим отблясък на сива кожа или блещукането на едно от огромните черни очи.

В този момент, без ни най-малко предизвестие, гъст дим нахлу през отдушниците на вентилационната климатична инсталация.

За миг Лорън замръзна, съзнанието й беше неспособно да възприеме случващото се.

Димът се кълбеше под тавана и тя успя да види, че е прорязан от пламтящи червени нишки. Лампите започнаха да мигат и да мъждукат.

Този проклет пожар, който не би трябвало въобще да е опасен — а какво стана!

— Адам — извика тя. — Трябва да излезем!

С две широки крачки прекоси стаята. Отвори предпазителя на алармата и я натисна с опакото на ръката си.

Завиха сирени, комплексът мина на аварийно осветление и вратата към преддверието се отвори.

— Адам! — изкрещя тя.

Пушекът се спусна като завеса, обгърна всичко в мастилена тъмница. След секунда огънят стигна до главата и врата й, парна я със свирепа, ужасяваща горещина. Тя прикри главата си и клекна.

— Адам! Ела! Адам, стой ниско!

Нищо не се случи. Тук видимостта беше слаба и беше горещо, но поносимо.

Можеше да усети как миризмата на собствената й опърлена коса се смесва с тази на дима. Следващото й вдишване предизвика рефлекс, за който не подозираше, че съществува. Задушаването носеше усещането сякаш някой я удря силно по гърба, а задавянето бе като пружина, която се разтяга в гърлото.

Измъкна се през преддверието и тръгна към контролната зала. От тавана се сипеха метеори от пластмаса.

Беше я страх, боеше се, че е загубила Адам, но знаеше, че трябва да се измъкне бързо или ще получи смъртоносни изгаряния. Вратите на асансьора бяха отворени, но не посмя да влезе. Опипом стигна до вратата към аварийното стълбище. Отвори я. Докато минаваше, пушекът нахлу след нея и тя едва успя да я затръшне.

В следващия миг я открехна, но отвъд нямаше нищо освен дим, а вече и пламъци, разгаряха се в шахтата.

— Адам! Адам! Адам!

Вратата започна да припуква и жегата я удари в лицето, въпреки че стоеше приведена. Не й остана друг избор, освен да я затвори пак.

Разплакана и разкашляна, Лорън започна безкрайното изкачване по дългата тясна аварийна стълба. Чудеше се как градинският пожар в съседство е успял да се разпростре в комплекса. Искрите някак си бяха успели да нахлуят в подземното ниво и да предизвикат възпламеняване в климатичната вентилационна система.

Измъкна мобилния си телефон, но все още нямаше обхват. Продължи нагоре и стигна последната площадка толкова изтощена, че трябваше да спре и да си поеме дъх, преди да отвори вратата за фоайето.

Опипа я и отбеляза, че не е гореща. Открехна я и погледна. Във фоайето стояха двама пожарникари. Приглушените потропвания над главата й разкриха, че още някой е на стълбите, водещи към кабинетите.

Отдолу се чу тътен и стълбището се изпълни с дим. За миг стана невероятно горещо, залютя й на очите и започна отново да се задушава, още по-зле отпреди.

Нямаше друг избор, освен да действа. Не можеше да остане тук. Отвори вратата, което превърна стълбищната шахта в комин.

В следващия момент вратата се изплъзна от ръцете й и пожарникарите я извлякоха навън — и я затръшнаха в момента, в който младата жена се озова в безопасност.

— Добре ли сте?

— Да.

— Замаяна?

— Не. Гърдите ми горят.

— Има ли още някой долу?

Искаше й се да каже „да“, искаше й се да се опитат да спасят Адам. Но не можеше. Тези мъже нямаха разрешителни. Нямаха право да влязат в комплекса.

Тя бръкна в дънките си, измъкна документите си и изпъшка:

— Тази сграда е секретна. Няма никой друг в нея и не може да се влиза без разрешение.

— Има пожар, госпожо. Ще влезем.

— Не! Незаконно е! — Пак извади мобилния си телефон. — Ще се обадя на прекия си началник.

Използва бързо избиране… и попадна на телефонен секретар.

— Полковник, имаме пожар, тук са много неоторизирани длъжностни лица и трябва някой да овладее ситуацията. — И затвори.

В този момент се появи Анди. Влетя във фоайето и я прегърна.

— Господи! Останал си без вежди!

Вратата на фоайето се разпука и навън се изля огън с яростта на вода от спукана тръба. Анди я изведе навън, а пожарникарите започнаха да развиват маркуч.

— Ужас! — каза тя.

— Къде е той?

— Не можах да го спася.

— Господи!

— Не бива да намерят останки. Не можем да позволим да намерят останки.

— Знам.

Телефонът й иззвъня.

— Уилкис е — каза тя. — Полковник, тук има пожар, продължава.

Тишина. После много спокойно:

— Какво стана?

— Пожар в съседната градина. Щом чух сирените, веднага дойдох. Пожарът не изглеждаше сериозен, но почувствах, че трябва да съм с Адам, така че слязох долу. След минути целият комплекс се изпълни с огън и дим. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Какво е състоянието на Адам?

— Той е долу.

— Значи е мъртъв?

— Предполагам, че да.

Отново тишина. После звук, за който Лорън допусна, че може да е вик, но беше толкова висок и толкова близо до телефона, че се накъса на поредица писукащи електрически шумове. После го чу да си поема въздух. Най-накрая каза:

— Добре. Не може да допуснете тези хора да слязат долу. Всичко може да се случи, това е извънредна ситуация.

— Сър, не мога да ги спра, те не ми се подчиняват.

— Глави ще падат, ако не овладеете ситуацията. — Каза го толкова меко, че дори не изглеждаше като заплаха.

— Сър, къде сте? Можете ли да дойдете тук?

— Имам поне час път със самолет, по дяволите! Вие се оправяйте, полковник. — Направо процеди последната дума. И прекъсна.

— Наистина е вбесен — промърмори тя.

— Естествено, че ще е. Знаеш ли какво загубихме тук? Най-важното нещо, което притежава тази страна. И Уилкис ще трябва да понесе отговорността за това. Няма начин да не е вбесен.

Дан се беше прибрал вмирисан на бъчва, пиян и опиянен от всички невероятни неща, беше влетял в дневната и си беше пуснал „Одата на радостта“ — и я пускаше отново и отново, все по-силно. Лежеше в тъмното, на пода, като огромна прокъсана парцалена кукла. Кейтлин искаше да го прегърне, да го приласкае майчински. Майка му била почти безразлична към малкото си момче и Кейтлин усещаше, че Дан има нужда от окуражаващата й подкрепа точно в този миг.

Беше й ясно какво се е случило: Марси Котън беше опропастила шансовете за назначението му. Беше уплашена, трябваше да го признае, защото не можеха да останат тук само с нейната заплата. Така че това, което щеше да се случи, беше да се сринат от тази академична скала в смесицата от малки, съвсем незначителни колежи и непрестижни училища и да прекарат остатъка от живота си едва свързвайки двата края.

Погледна часовника. Осем и двайсет. Влезе в дневната и включи лампата.

— Недей!

— Дан, лежиш тук от часове.

— Моля те, остави ме на мира!

— Няма, Дан.

Той не каза нищо.

Кейтлин продължи:

— След малко Конър ще се прибере и искам тримата да седнем заедно и да обсъдим ситуацията като семейство. — Наложи й се да надвиква музиката. — Дай да изключим това.

Отиде до уредбата и натисна бутона.

— Стига толкова.

Дан се надигна от пода и отиде до барчето.

— Я да видим какво има тук… Уф!

Измъкна прашасала бутилка ментовка — жена му я беше пропуснала. Ментовката бе останала от някакво далечно лятно празненство, когато поливаха с ликьора топките сладолед. Иначе Кейтлин беше изнесла другото пиене в гаража.

— Недей да пиеш. Вониш на бърбън. Надявам се, че не си ходил в „Пийп“?

„Пийп Ин“ беше вертепът на кампуса и един преподавател със сигурност не биваше да се напива там.

— Точно това направих. Пих точно там, с абсурдната идея, че мога да се напия, преди да се мръкне.

— Дан, ще се справим. Все ще ни се случи и нещо хубаво.

Той я изгледа, сякаш се е побъркала, и бавно поклати глава. После оголи зъби и избухна в тих, агонизиращ смях.

— Марси Котън ми обеща назначение.

Кейтлин се хвърли на врата му.

— Значи си успял!

Той кимна.

— Е, прощавам ти, че си се напил. Марси ли ти го каза? Наистина ли ти го каза?

Той кимна.

— Ще получиш одобрението й за назначението! О, Боже!

Дан се взираше в нея с празни очи, долната му устна беше увиснала — изражение, което разкриваше, че това не е цялата история.

— Ако трябва да бъда наказан, как би постъпила?

— Що за странен въпрос?

— Ако съм… направил нещо лошо?

— Какво да си направил? Получил си назначение. Това едва ли е повод за наказание. Марси сигурна ли е?

— О, да. — Той затвори очи и поклати глава.

В този миг Кейтлин осъзна какво се опитва да й каже — че между него и Марси Котън се е случило нещо. Не, не беше възможно. Да легне с Марси, за да го назначат?!

— Дан, какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Разбираш ме.

— Не те е срам!

Входната врата се отвори и Конър се провикна:

— Ей, прибрах се.

А Дан каза:

— Съжалявам, скъпа, наистина съжалявам.

Конър влетя вътре.

— Здравей, мамо, здравей, тате. Току-що станах свидетел на изумително видеоредактиране. Келтънови имат невероятен запис и ще го донесат, Поли и техните също ще дойдат и може да…

Спря и ги изгледа.

— Ей, какво ви е?

Кейтлин вдиша дълбоко, мъчеше се да потисне гнева и болката, които бушуваха в нея.

— Мамо?

— Слез долу, ако обичаш.

— Ама те ще донесат видеозаписа на НЛО. Всички ще дойдат да го гледат на широкоекранния телевизор.

Точно сега съвсем не й беше до сбирки, но нямаше как да я избегне.

— Слез долу, а като дойдат, ще направим пуканки.

— Защо говориш така?

Кейтлин почти го избута по стълбите и затвори вратата. После се върна при Дан — той се беше свлякъл на дивана и бе скрил лицето си в шепи.

— Глупак такъв — тихо каза тя.

— Удари ме.

— Дан, не си падам по физическата разправа. Но това, което държа да направиш, е да се качиш горе, да си събереш нещата и да си разкараш проклетия задник от къщи. — Направи реверанс. — Ако обичаш.

— Не знам какво стана. Не знам как да го обясня.

— Спал си с нея, за да получиш назначението.

— Не.

— Това е ужасно. И още по-отвратителното е, че си го признаваш. Какво стана с теб? Как се превърна в този пиян пелтечещ нещастник, който виждам пред мен! Със сигурност не съм се омъжила за него.

— Прости ми, моля ти се.

— Ха, колко е лесно! Напиваш се, плачеш и какво става — аз те подритвам, навиквам те и нарушаването на свещения обет е забравено? И ако смяташ да ходиш да преспиваш с нея в предобедите отсега нататък, тогава какво ми остава на мен? Да се преструвам пред всички в този жалък аквариум и да страдам от моя — каква е думата? — позор, предполагам. Да, от моя позор.

— Направи ме… уязвим. По някакъв начин ми повлия.

— Кое?

— Инцидентът!

— Значи става нещо странно и заради това отиваш да чукаш Марси Котън?

Дан поклати глава.

— Накара ме… да я желая. Не знам защо и как, но точно така стана. Двете неща са свързани.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Не знам.

— Дан, аз страдам заради насилието в семейството ми, а ти заради пренебрегването в твоето, и, Дан, никой не може да ни излекува, затова сме заедно. Но ти, ти отне нещо от връзката ни, и то е съществено, защото доверието има по-неотменима стойност за хората с предадено детство.

— Не беше заради назначението. Беше… — Разтърси глава. — О, мила… беше сякаш някакъв демон долетя и ни обви в огън. Бях толкова уморен, изненадан и облекчен — и внезапно се намерих в ръцете й.

— Не ми споменавай за това! За Бога, Дани, имай малко милост!

Той потъна още по-дълбоко в дивана, беше уморен, съсипан, съвсем различен от борбения и силен съпруг, когото тя обожаваше. Когото беше обожавала. Изглеждаше като човек, станал жертва на вампир, със сенки под очите и посивяла кожа.

Стомахът й се беше свил на топка от страх, кожата й беше толкова студена, че тя потрепери. Това беше нейната опора, този брак, заради искреността и богатата чувственост на любовта. Но как можеше да му позволи да я докосне сега? Как би могла да го понесе?

— Мамо, какво става?

— Конър…

— Явно има нещо и искам да знам.

— Конър, моля те…

Момчето влезе при тях.

— Карате се и искам да знам защо.

На верандата се появиха фигури — от тъмното, с фенерчета в ръце, светлините подскачаха.

Конър се спусна към вратата.

— Това е възможност за мен, не я проваляйте!

Дан се изправи, понечи да целуне Кейтлин по бузата, но предвидливо размисли и отиде да поздрави Келтънови.

— Трябва да видите това — заяви Джон въодушевено. — Наистина е удивително странно.

— Не е каквото изглежда — каза Дан. — Обяснимо е, повярвайте ми.

— Не, татко, не е — възрази Конър. — Точно там е цялата работа.

Дан отиде до кухнята и се обади по телефона. Крис вдигна на третото иззвъняване.

— Да не те събудих в девет и петнайсет?

— Бяхме навън с телескопа. Вечерта е ясна и съзвездието Рак се вижда добре.

— Като говорим за съзвездия, Келтънови дойдоха с касета с вероятно най-интересния запис от онази шега.

— Шега?

— Случката с пламтящия балон.

— Това може да са исторически кадри.

— Как по-точно?

— Виждаш някого в полето. А после го няма. Мисля, че беше пришълец.

Наистина беше видял някого. Това беше допълнителен аргумент в подкрепа на теорията му за шегата, но можеха да обсъдят това по-късно.

— Донеси нещо за пиене. Жена ми е опразнила бара.

Затвори телефона и се върна в дневната — всички бяха насядали пред телевизора.

— Събираме се около лагерния огън — рече той, — виждаме фигури в искрите. Така се раждат митовете. — Седна и добави: — Джефърсови ще пристигнат след малко.

Поли Уорнър дойде от кухнята, следван от родителите си, а след това и от Крис и Нанси.

— Сивите са! — почти викна Конър. — Провеждат операция тук, в Бел.

— Щом казваш — съгласи се Поли.

Тери се обади:

— Разполагаме с видеозапис без обяснение.

— Орязан много внимателно, сигурен съм.

— Всъщност не — възрази Джон раздразнено. — Тук е всичко заснето. Нищо не е рязано. Изтривано всъщност. Защо да изтривам нещо?

— Копирахме го на дивиди — каза Тери, докато слагаше блестящия диск в плейъра — Сега ще видите всичко заснето.

Плейърът погълна диска. Последва тъмнина, после серия проблясвания.

— Страхотен запис, няма що — изсумтя Дан.

— Чакай малко — каза Джон.

Чу се тежко дишане, после трополене.

— Това сме ние, докато тичаме — обясни Конър.

— Ти беше ли там?

— Беше — каза Дан на Поли.

Още един проблясък, после замъгляване. Дан започна да си мисли, че няма никакви сериозни кадри… и внезапно екранът се изпълни със светлина. И с писъци — толкова ужасяващи и пронизителни, колкото в момента, когато се беше случило. Настъпи мълчание. Поли се премести по-близо до Конър и Дан отбеляза това със задоволство. Чу се как крещи, после видя себе си И Конър в светлината на нещото.

— Конър, наистина си бил точно там! — прошепна Поли.

Това беше най-зловещото нещо, което Дан беше виждал. Открояваха се две бледи линии — едната минаваше по дължината на обекта, а другата — през центъра му. Зад нещото имаше някакво движение в светлината, сякаш нещо се издигаше от пролука, скривана от корпуса на обекта.

— Ето го виновника ви — обади се той. — Нанси, подготви се да разпознаеш студента, който има нужда от превъзпитаване.

Обектът се издигна малко и светлината му затрептя.

Женският глас, който крещеше, млъкна, после се извиси и студен ужас прониза Дан — разтърсващо и неочаквано като гръм от ясно небе.

— Господи! — прошепна той.

— Какво? Какво има, Дан?

— Не пропускайте това — посъветва ги Джимбо.

Със сияен проблясък в рамките на един кадър обектът изчезна и остави изчезващия силует на фигура, едва различима в тъмното. Тя се завъртя, но всичко стана толкова бързо, че не можеше да се види почти нищо. Последва тишина, тъмнина.

— Сивите са — извика Конър и скочи. — Казах ти, Поли, сивите са!

— Да, прав си — съгласи се Поли. — Трябва да отида до тоалетната.

И излезе.

Дан едва чуваше какво говорят около него. Виеше му се свят. Защото бе разпознал Марси, беше почти сигурен. Но какво можеше да означава подобно нещо? Тя ли стоеше в дъното на шегата? Да не би да беше превъртяла? Това би могло да обясни странното съблазняване, може би дори да го оправдае в очите на Кейтлин… евентуално. Но тогава всичко щеше да е направо невероятна интрига.

Замисли се. Ами ако не беше шега? Ако Крис и Конър бяха прави и наистина имаше някаква аномалия? Може би и той, и Марси бяха пострадали от нея. Известно беше, че психологическата травма подтиква хората към сексуална активност. Имаше дори популярно име: „синдром на бойното поле“. Беше объркан и честно казано, уплашен. Искаше му се да не беше изпил толкова много алкохол в „Пийп“. Чувстваше се зле, главата му се пръскаше, а сега трябваше да размишлява над този странен и невъзможен вариант.

— Момчета, можете ли да пуснете забавено последната част?

Тери натисна няколко копчета на дистанционното и фигурата се появи отново, неподвижна, с гръб към камерата.

— Малко да оправя контраста… — промърмори Тери.

Сцената стана по-осветена, фигурата — по-ясна.

— Това балон ли е? — попита Кейтлин.

— Това е главата, мамо.

Докато Тери превърташе образа кадър по кадър, фигурата се обръщаше с кратки спазматични движения… лицето се видя в размазан полупрофил.

Възцари се пълна тишина. Картината беше неясна, но едно беше ясно на всички: това не беше дегизировка или надута играчка. Единственото видимо око беше черно и тясно, издължено, блестящо. И придаваше на създанието спиращ дъха заплашителен вид. Долната част на лицето беше сбръчкана, както може би би изглеждало лицето на някой много възрастен човек, лице на човек, дълбоко белязан от изпитанията на времето. Имаше едва загатната уста, почти само чертичка.

С още едно натискане на копчето се появи следващият кадър. На него устата беше леко разтворена, а впечатлението за изненада, което натрапваше, беше толкова наситено, че изглеждаше зловещо.

На следващия кадър фигурата беше изчезнала.

Дан осъзна, че опипва ухото си, и си спомни думите на Конър. О, небеса, ами ако беше вярно?

Съзнанието му възропта. Просто не можеше да е вярно, защото ако беше, значи той вземаше някакво участие, както и Марси, а какво би им причинило това?

— Вижте извика им Поли — беше се върнал — и излезе през остъклената врата на верандата.

Конър го последва.

— Те са — каза тихо, с треперещ глас.

— Господи, възможно ли е? — измърмори Джимбо.

Сияние се издигна зад редицата борове, които отделяха къщата от полето.

Дан също излезе на верандата. Блясъкът беше по-малък, но за сметка на това много по-ярък и наистина идваше някъде от полето.

Имаше ли контакт? Бяха ли решили извънземните да се приземят в малко университетско градче?

Някак си не изглеждаше възможно. Всъщност просто не можеше да бъде.

И тогава видя звездите — бавно обикаляха около него, — предизвестие, още едно, третото за два дни. Може би ако можеше да стигне до дивана, никой нямаше да забележи започващия пристъп и как губи съзнание. Едва успя да се ориентира през морето от звезди, които го обграждаха, и някак успя да намери дивана, като за малко да седне в скута на Маги.

— Задръж малко топката, мой човек — сопна се Кейтлин.

— Съжалявам! Съжалявам!

Отпусна се. Пред него не беше блестящото сребро, което виждаше обикновено, а стая. Имаше човек там — дете. Изключително красиво… и познато. Той извика — и пристъпът приключи.

— Дан!

— Съжалявам!

— Дан, чуваш ли ме? Спри момчетата.

Осъзна, че, Поли и Конър са навън и тичат като луди към полето, а лъчите на фенерчетата им подскачат.

Светът сякаш беше замрял. Харли и Маги го гледаха, израженията им бяха съвсем еднакви — вдигнати вежди и нещо като усмивки.

— Най-вероятно е това — каза Крис.

Кейтлин блъсна вратата и се втурна надолу по стълбите. Дан я последва.

— Хайде, Конър — извика Поли.

— Чакай — изкрещя Конър. — По-добре е да сме двамата.

Уорнърови бяха излезли на верандата, стояха и гледаха. После Дан видя и Крис до тях и викна:

— Идвайте де!

Всичко изглеждаше сякаш се случва на забавен кадър. Крис започна да слиза по стълбите.

Дан затича след Конър и Кейтлин, пазеше се от клоните на дърветата.

Щом излезе на полето, видя ярка светлина — всъщност изглеждаше като точка. Видя и силуетите на двете момчета да я приближават, и този на Кейтлин зад тях.

— Не ви мислим злото — извика Конър. После го повтори на френски.

— Конър, спри! — изкрещя Кейтлин.

— Елате! — викаше Поли. Гласът му звучеше, сякаш се давеше.

Дан затича по-бързо. Децата сигурно бяха ужасно уплашени.

— Чакай, получавам съобщение в съзнанието си — викна Конър. — Искат да се приближим.

— Вдигнете ръце, приятели.

Двете момчета пристъпиха напред — и внезапно светлината угасна.

— Бягайте, момчета — извика Дан.

А после чу смях, смеха на много деца. Чу смях и зад гърба си и се обърна — и видя Уорнърови, идваха през дърветата. И те се смееха.

— Проклятие — изруга Крис в тъмнината. — Винаги се провалям.

Проблеснаха фенерчета и Дан осъзна, че е заобиколен от деца — смееха се и викаха, и осветяваха с фенерчетата си Конър, уловен в центъра на този кръг на подигравки.

Беше шега и като че ли участваха почти всички съученици на Конър.

Конър скри главата си с ръце, сякаш гласовете им бяха камъни.

Кейтлин обикаляше около децата, опитваше се да разкъса кръга им и да стигне до детето си.

Дойдоха Харли и Маги, усмихваха се приветливо.

— Това е бензиновата ни лампа — каза Харли. — Върна се от Нептун точно навреме.

Дан стисна юмрук, вдигна ръка и едва успя да се сдържи да не го фрасне.

— Стига де — каза Харли. — Това е шега. Невинна детска шега. Планират я цял ден. Все пак трябваше да разчупим напрежението.

— За сметка на сина ми. — Дан не беше внимателен като Кейтлин, която все още се опитваше да разбута децата настрани. Хвана някакво дете — оказа се момиче — за якето и го блъсна на земята. То се развика и почна да го ругае. Дан се промуши до сина си.

— Махайте се! — викаше Конър. — Моля ви, просто се махнете.

— Конър, да се прибираме — каза Кейтлин и огледа всички наоколо. — Вие сте жалки — всички до един!

— Глупак — долетя приглушен вик от тъмното. — Кучка…

Прегърнали сина си, Кейтлин и Дан тръгнаха към къщи. Докато минаваха покрай Уорнърови, Дан изръмжа:

— Да не сте стъпили вкъщи. Дръжте дебелия си трол по-далеч от сина ни.

— Дан? — викна Харли след него. — Недей се впряга.

Когато се прибраха, Крис и Нанси пак гледаха записа.

— Истински е, разбираш ли? — каза Крис.

Конър хукна надолу по стълбите.

— Почакай! — Крис го настигна. — Имам исторически кадри. Ела да хвърлиш още един поглед.

— Наистина не мога точно сега, доктор Джефърс.

— Зарежи тия тъпаци, Конър. Уорнърови са идиоти, а Келтънови изобщо нямат представа за какво става въпрос. Този видеоматериал е един от най-ценните записи, правени от човешка ръка.

Конър мълчеше. Дан можеше да види защо. От очите му се лееха сълзи. Момчето вдигна глава и попита:

— Възможно ли е да уча като частен ученик вкъщи?

Сърцето на Дан се късаше, но трябваше да отговори по този начин:

— Трябва да се научиш да посрещаш предизвикателствата, Конър, да овладяваш ситуацията.

— Стига глупости! — прекъсна го Кейтлин. — Не трябва! Всъщност това, че Харли и Маги са допуснали подобно нещо, само доказва, че в наши дни възпитанието куца. Стоят си безучастно, вярват в някаква митична детска мъдрост, но децата всъщност са зверове и имат нужда от ограничения, иначе отприщват злобата си.

Прегърна Конър и продължи:

— Не говоря за теб. Ти си истинско чудо и ако приятелите ти не го виждат, значи са боклуци. Всички до един.

— Мамо, но това са хората, с които трябва да прекарвам всеки ден от живота си — въздъхна Конър, отдръпна се от нея и попита: — Е, доктор Джефърс, с какво разполагаме?

— Ами дай да видим. Ще прегледаме целия материал кадър по кадър, от началото, като си отбелязваме всяко ново доказателство, ако се появи. Мен ако питаш, дори ще можем да преброим нитовете на това нещо, ако има нитове. Но така или иначе ще намерим доста неща. Това е прекрасен, убедителен запис.

Дан почти не слушаше. Беше в пълен смут. Трябваше да разбере каква е тази история с Марси, а не можеше. Просто не успяваше да го проумее.

После всичко си дойде на мястото.

— Спомням си — каза внезапно и високо.

— Какво? — попита Кейтлин.

Дан излезе. Имаше чувството, че стомахът му е изпълнен с пенлива буря от киселини. Втурна се нагоре по стълбите към тоалетната.

— Дан! — извика му Кейтлин, тичаше след него.

Намери го коленичил над тоалетната чиния, даваше се като болно куче. След малко се надигна и започна да развива хартия от ролката, за да почисти жълтата пяна, която беше оплискала пода. Правеше го трескаво, без да съзнава присъствието й.

— Дан… — Тя клекна до него, взе хартията от ръката му и я хвърли настрани. Останаха коленичили, лице до лице.

— Невъзможно е — каза Дан. — Не може да е истина.

Как би могъл да й каже това, което си мислеше, че си е спомнил? Не само че по някакъв начин беше свързан с Марси — това не беше най-ужасното. Ужасното беше, че детските му пристъпи май изобщо не бяха пристъпи, бяха спомени, толкова невероятни и странни, че не беше успял да ги разпознае.

— Ние сме лабораторни плъхове — изпъшка Дан и пак му призля.

Докато му помагаше да повърне — доста смело от нейна страна, — той въздъхна:

— Съжалявам, съжалявам. — И това значеше наистина много неща. Дори не беше сигурен, че е наясно с всички. Разтърси глава.

— Минали?

— Забъркали сме се в страшна каша.

— О, знам.

Той я прегърна.

— Затънали сме дълбоко, наистина много дълбоко…

Кейтлин не беше убедена, че е разумно, но остана в обятията му.

— Независимо колко странно и невъзможно ти изглежда, всичко има нещо общо с тях.

— Кое? С кои „тях“?

— С тях! В онова нещо пищеше Марси.

Тя го погледна.

— Познах гласа й — променен от страха, но беше тя, тя беше.

Кейтлин не знаеше как да реагира. Не беше сигурна какво се опитва да й каже. И все пак и на нея писъците й се бяха сторили смътно познати. Наистина беше Марси — в нещото, с пришълеца, побъркана от ужас.

— Как… изглеждаше?

— Как изглеждаше ли? Труден въпрос, сериозно! Това, което стана, едва започна да загатва отговора. Когато влязох в кабинета й, тя, вечно раздразнителната и непоколебима Марси, беше… о, Боже, съвсем променена, любов моя. Приветлива и съблазнителна… и наистина ме прелъсти. Можеш ли да повярваш — каквато е студена риба. Сякаш цялата й личност беше променена за една нощ… — Той замълча. — И точно това е станало според мен.

— Извънземните са направили нещо на Марси, защото… защо? Какво общо има това с всичко останало, Дан? Ти си ирландец до мозъка на костите и може да си скучен лектор, но знаеш как да представиш нещата на една дама. Мисля, че в момента тъкмо чувам една умно замислена версия.

— Казвам ти истината.

Кейтлин се отдръпна и го изгледа накриво.

— Искаш да ми кажеш, че извънземните — за които само допреди десет минути твърдеше, че са глупава измислица — са те накарали да го направиш, така ли? Няма да се вържа на това, Дани. Добър опит обаче. Като за нещо импровизирано е доста впечатляващо.

Всъщност изобщо не беше толкова убедена. Струваше й се, че е видяла повече от намек за извънземен на лентата, беше надзърнала, макар и смътно, в един аспект на живота, за който дори не си беше представяла, че съществува. Имаше някой зад кулисите, изглежда, който контролираше събитията и се интересуваше от квартала им — и най-вече, стресна я неочаквана мисъл, от тяхното семейство.

— Кейтлин, трябва да ти кажа нещо. Вярвам, че съм бил вкаран в нещото. Че съм бил с Марси там. Имам такива спомени.

— О, стига!

— Имам спомени.

— Добре, да не преиграваме. Кога се е случило това? Докато примигвах с очи може би? Виж, бях там и не те видях да влизаш в това нещо. Всъщност, ако беше, щеше да го има и на видеозаписа.

— Спомняш ли си, че после отиде да спиш при Конър?

— Бях уплашена, той също. Не исках да е сам през нощта.

— А сутринта беше горе, в леглото… и видяхме онези дупки, странната вода. Ами ако са били следи, Кейтлин?

— Дупките в земята?

— След като сме се прибрали и сме си легнали, това нещо се е върнало. Върнало се е с нея, след като са я зашеметили или каквото там са й правили. И по някаква причина…

— Не, Дан, не извънземни са те накарали да ми изневериш. Това няма да мине.

— Спри!

— Не викай.

Ала той продължи, защото всичко зависеше от това, целият му живот се крепеше на това.

— Работата е там, че…

— Дан…

— Изслушай ме! Чуй ме, защото това е странно и невъзможно, но е реално и трябва да се позамислиш.

— Предпочитам да мисля за твоята изневяра — няма да ме убедиш, че не е изневяра.

— Кейтлин, отново проявяваш мелодраматизъм, но те разбирам. Личната драматизация е характерна за хора, белязани от тежко детство.

— Защо не анализираш себе си, самовлюбено момче такова?!

— Ще го направя. И съм съгласен, че онова, което направих, е много лошо, независимо от обяснението.

— Е, вече имаме напредък.

— Сега ще ме изслушаш ли?

— Добре. Пришълците са те накарали да го направиш. И какво сега?

— Видях я на нещо като черна кушетка и бяхме… нещо се случваше… — Той потръпна, отиде до мивката и пи направо от чешмата.

— Какво може да е било? Извънземна любовна игра?

— Беше ужасно, Кейтлин! Ужасно! Те — спомням си някакви искри и ние бяхме — о, Боже — в някакъв вид тайна свързаност, при която аз продължавах да виждам тези искри и да чувам неща, като вътрешния й глас, спомени, нещо като… вътрешната й миризма… аромата на душата й.

— Имаше ли ректално сондиране, или беше още по-перверзно?

— Заслужавам го, разбира се, но…

— Какво, Дан? Недей да говориш със загадки, ако обичаш.

— Когато бяхме деца… Видях едно момиче по същия начин. И това момиче беше ти.

— Ние дори не сме се познавали.

И все пак тя също имаше определени разпокъсани спомени, наистина странни, винаги ги беше свързвала с малтретиране от един от множеството приятели на майка й. Но не спомена за тях, моментът не беше подходящ.

— Познавали сме се, но не в нормалния живот. Познавали сме се много добре, защото те са се постарали да е така. Те са създали нашето семейство, Кейтлин. Ние сме проклети лабораторни плъхове!

— Стига вече! Виж, имаме гости и ще сляза долу. Освен това Конър ще се сети, че пак се караме, а не искаш да го замесваме, нали?

— Той вече е замесен. Много сериозно замесен. Кейтлин, не разбираш ли защо е толкова умен, защо излиза от скалата — той е техен, Кейтлин!

— О, не мисля. Все пак много добре си спомням как го родих — той е мой. Мой син, по дяволите.

— Шшт!

— Не ми шъткай! Първо извънземни те били накарали да чукаш тази мръсница, за да получиш назначение, а сега ми казваш, че синът ми е някакво създадено в епруветка чудовище? Ти си луд за връзване, да, луд си, луд!

— Не съм казал подобно нещо. Разбира се, че е наш син. Наша плът и кръв. Кой се потеше до теб, кой прекара седемнайсет часа, за да ти напомня да дишаш, кой целуваше потта ти и се молеше с теб, въпреки че съм се отказал от Бог още на дванайсет години? Кой беше до теб, Кейт, и все още е до теб и винаги ще е до теб, ако ми позволиш — а ако не, ще продължи да живее, но същевременно ще е и мъртъв?

Тя го погледна. Той я погледна. В този миг благословената магия се върна и бракът беше спасен… поне за известно време.

— Това въпрос ли беше? — попита тя.

Той повдигна вежди. Тя също повдигна вежди. Той разпери ръце. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Толкова е странно… сякаш съм надзърнал на друго равнище на живот, където съществуват други мотиви и значения, които обикновено не излизат наяве. И по някакъв начин Марси и аз — и ти и аз, Кейтлин — сме свързани на това равнище… всичко се свежда до сина ни по някакъв начин, сигурен съм в това. Знам го и го обичам, и обичам и нас, о, Господи, толкова много…

— Трябва да сме с него — каза тя.

И отиде до прозореца. Над полето, където се беше появил обектът, изгряваше огромната луна. Под светлината й, сребристо студена, цялото поле бе обгърнато от познатата загадъчност на обикновената нощ. Кейтлин погледна нагоре към проблясващата тъмнина на нощното небе. Имаше съвсем малко звезди, бореха се с пороя лунни лъчи.

Може би Дан беше прав. Може би борбата беше по някакъв начин действителна. Може би имаше сянка, която не може да бъде видяна, но която въпреки всичко бе реална, сянката на неизвестен разум от далечно място.

Дан дойде до нея и я прегърна. После прошепна:

— Наблюдават ни.

Тя се притисна към него; чудеше се какво ли ще им донесе бъдещето. Може би той се побъркваше. Случва се с хора на средна възраст — а в това, че Дан преподаваше психология, имаше известна неустоима ирония, наистина.

От друга страна, може би отговорът бяха извънземните. Със сигурност видеозаписът беше странен и смущаващ. Беше му предоставил безспорно изобретателно оправдание.

— Хайде — каза Кейтлин, отдръпна се от него и тръгна да се присъедини към мъчителната одисея на сина им.

Полковникът сновеше нервно напред-назад. Лорън никога не го беше виждала такъв — липсваше внимателният му професионализъм, очите му шареха като на животно, търсещо изход от клетка.

— Къде е Анди? Трябваше да ни посрещне тук.

— Тръгна си.

— И нямаш представа къде е, разбира се.

— Не, сър. Дори нямах представа, че ще си тръгне.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Лорън? Наивна си. Невероятно безумно наивна.

— Аз… Сър, аз направих всичко, което можах. Махнах се оттам, защото нямах избор.

— И не ти хрумна да задържиш Анди?

— Разбира се, че не! Защо да го правя, да му се не види?

— Не знаеш цялата картина, признавам. Покрай всички години в дупката, докато работеше с вас, емпатите, Анди знаеше малко повече от теб.

— Да не… какво е направил?

— Избягал е, глупачка такава!

— Не ми дръжте такъв тон!

Той й хвърли такъв поглед, че тя отстъпи крачка назад. Никога не се беше проявявал като особено приятен човек, с който да работиш, но сега изглеждаше готов да избухне, а това не й харесваше, въобще не й харесваше.

Намираха се в опушения му кабинет. Пожарникарите бяха спасили къщата, но комплексът долу беше напълно унищожен.

— Искам да разбера истината за случилото се, Лорън, и съжалявам, че трябва да го кажа, но ми се струва, че не ми я казваш.

Бузите й пламнаха от гняв. Не обичаше да обиждат професионализма й.

— Докладът ми е верен до най-малката подробност.

— Все още ли не си наясно какво се е случило? Все още ли?

— Разбира се, че съм наясно. Започнал от съседната градина пожар стига до вентилационната система и запалимите вещества във въздушните дехидратори пламват. Такова е официалното становище, такава е и истината.

— Тогава къде е Адам?

— Моля?

— Нали осъзнаваш, че няма останки.

— Значи е изгорял. Измъкнаха оттам само пепел, така или иначе. Черна, слегнала се пепел, видях я.

— Прегледана е, а вътре няма останки.

— Той изгоря! Изгоря! — Лорън заплака. — Имаше красив ум. Невероятно красив.

— Скелетът му беше от метал, който е почти неразрушим. Но не намерихме скелет долу, а всички отломки бяха щателно прегледани. Всичко беше изследвано много внимателно, Лорън, затова съм сигурен, че ме лъжеш.

— Ти си недостоен и за презрение, знаеш ли?

Уилкис я зашлеви с опакото на ръката си. Ударът дойде неочаквано, като проблясък в дясното й око. За миг тя беше твърде зашеметена, за да разбере какво я е ударило. След това разбра и я изпълни вълна от чист гняв.

— Това е нарушение. — Помъчи се да овладее гнева си. — Ще подам оплакване.

Осъзна, че той се смее в лицето й, после го видя да посяга да извади пистолета си. Лорън имаше бърз ум — една от причините да постигне такъв успех с Адам — и тази бързина й помогна да си спомни слуховете, че човек може да попадне в смъртна опасност в тези дълбоко засекретени операции. Секунда преди появата на оръжието — всъщност още преди той да успее да го извади, изхвърча от стаята.

Затича надолу по стълбите, стигна до площадката, залитна — и чу оглушителен гърмеж. Уилкис се опитваше да я убие. Притича през антрето. Проехтя втори изстрел и куршумът се заби в стената до вратата. Мина много близо — тя усети парването по бузата си.

Отвори вратата. Проехтя още един изстрел. Тя побягна през тротоара и излезе на улицата. Трябваше да стигне до някое многолюдно място, това беше единствената й надежда, и да бяга бързо, за да е на достатъчно разстояние — петнайсетина метра поне. Ако беше по-близо, той нямаше да пропусне.

Тичаше по средата на платното и криволичеше на зигзаг. Не се обръщаше. Проклет да е този квартал, беше прекалено тих! Само една кола, Господи, само една проклета кола — но нямаше нито една.

Може би не всички кошмари на баща й бяха свързани със сивите, може би се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи някой ден.

После, докато завиваше на ъгъла, се появи красив „Мустанг“, вътре седяха две студентки.

— Помощ! — Лорън застана пред тях и размаха ръце. — Помощ! Обадете се в полицията! Помощ!

Те се отклониха, за да я заобиколят, и тя изкрещя през отворения прозорец на колата.

— Помогнете ми!

Ала момичетата не й помогнаха и тя продължи да тича. Почти веднага чу ръмженето на мощен двигател и свиренето на гуми. Уилкис идваше.

Тя хукна по алеята за паркиране на една голяма къща, хвърли се зад кофите за боклук до гаража. Спотаи се, затаила дъх, и чу колата да спира. Беше той, нямаше начин да не е той.

Не смееше да погледне, да помръдне, не смееше дори да диша. Никога не беше изпитвала такъв невъобразим ужас. Почти физически чувстваше как дулото се насочва към нея.

Чу стъпки по алеята, тихи, бързи… после пиукане и недоволно мърморене. Някаква жена. Дистанционното й не беше проработило.

Жената вкара колата си в гаража и вратата започна да се затваря.

Лорън се разплака, изправи се и забърза към къщата — и в този момент колата на Уилкис се появи с ръмжене на алеята.

Тя се обърна и затича, стрелна се покрай кофите за боклук. Някакъв възрастен мъж се сражаваше със счупена порта.

— Повикайте полиции — извика тя, докато бягаше към алеята.

Чу как Уилкис кресна на стареца:

— Не се месете. Аз съм от армията!

Проклятие, той беше с униформа. Нямаше да получи помощ. Отникъде.

Пресече улицата и се шмугна в отсрещната алея. Опита да се скрие между избуялите храсти, надяваше се, че той ще я подмине.

След секунди го видя да излиза от алеята. Беше прибрал оръжието. Дишаше тежко. Огледа улицата, после отсрещната алея. Задържа очите си върху гъсталака. Гледаше точно към нея, но очевидно не я виждаше.

После извади пистолета и го насочи към храсталака. Лорън се приготви да бяга. Ударникът щракна — и тя замръзна. Стисна зъби, бореше се с подтика да излезе на открито като подплашен фазан. Той се опитваше да я накара да помръдне, да се издаде. Подозираше, че се крие тук.

Накрая Уилкис затъкна пистолета под якето си и се отдалечи.

Малко по-късно тя чу изръмжаването на колата му. Премести се по-навътре в алеята и пропълзя зад някаква барака. Нямаше начин да я видят от улицата. Обади се на Тед по мобилния.

— Хей, къде изчезна?

— Теди, любими, слушай внимателно. Изчезни. Не стъпвай повече в апартамента ми. Никога, за нищо, по никакъв повод.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Тед, разбирам какво си мислиш. Но си в огромна опасност, разбери! Не стъпвай дори в квартала.

— Лорън?!

— Не те зарязвам, предупреждавам те. Наистина огромна опасност, Тед. Свързано е с работата ми и съм изключително сериозна. Може да те измъчват, да те убият. Забрави за мен и продължавай живота си.

Стана й толкова мъчно, че стисна зъби, за да не се разплаче.

— Лорън, какво става?

Тя преглътна сълзите си.

— Къде си сега? Вкъщи ли? Не, недей да ми казваш! Не трябва да питам, не и по този телефон. Виж, можеш да помогнеш и на двама ни. Отиди до военновъздушната полиция. Кажи им, че полковник Уилкис ни е заплашил с оръжие. И двамата.

— Не може да бъде!

— Може. Даже стреля по мен.

— Господи!

Но военновъздушната полиция нямаше да може да помогне. Те нямаха право да се месят в строго секретна операция като нейната. Щяха да засипят Тед с безброй въпроси, на които той нямаше как да знае отговора, и вероятно в крайна сметка щеше да се изправи пред самия Уилкис.

— Не, сбърках. Не ходи при военновъздушната полиция. Върни се в базата си и се занимавай с твоите си неща. Ще те оставят на мира.

— Лорън, обичам те.

— О, Тед, не е вярно. Може би щеше да ме обикнеш, но това все още не се е случило, защото зарязвам мъжете, преди да стане, именно заради ситуации като тази. Послушай ме. Довери ми се и ме послушай.

Тишина.

— Тед, обещай!

— Не можеш да ми кажеш нищо, нали?

— Нищичко. — Тя затвори, облегна се за миг на стената на бараката, после тръгна.

Стигна до следващата улица и я пресече. Продължи все така бързо. Влезе в един супермаркет и се помота — оглеждаше кафе машините и компактдисковете, далече от предната част на магазина.

Полковник Уилкис сто на сто бе получил разрешение, дори задача да я убие, за да унищожи риска от изтичане на информация. Всъщност той никога не би извадил пистолета си, ако не беше напълно сигурен, че ще му се размине.

Внезапно си спомни една история, която й беше разказвал Анди. Навремето й се беше сторила чиста измислица — от онзи тип, които се разказва на по бира. Сега вече разбираше, че разказите за експертите по декодиране, които били лоботомизирани преди пенсия, колкото и невероятно да звучаха, са били скрито предупреждение.

Анди се беше измъкнал, защото беше оценил ситуацията в мига, в който беше видял какво става. Беше избягал и сигурно имаше план за спасение, подготвен точно за такива случаи.

Лорън обаче нямаше подобен план, а вероятността, че ще оцелее достатъчно дълго в тази ситуация, беше направо нулева. Не бе получила специализирана оперативна подготовка. Освен основните техники за нападение и защита и обучението по стрелба, които беше усвоила в Лакланд, не владееше други бойни умения.

Ако Адам беше с нея, нещата щяха да са различни. Ако намереше Адам, от неудобен свидетел щеше да се превърне в необходим сътрудник.

Ако Адам не беше загинал — а Уилкис беше убеден, че не е — къде би могъл да се намира? Като се имаше предвид колко бързо можеше да се движи и способността му да изглежда почти невидим, сигурно беше избягал, без тя да забележи. Беше я оставил да умре.

Не, не и Адам. Той винаги беше десет крачки напред. Сигурно бе знаел, че тя ще успее да избяга и да се спаси.

Никой не й беше казвал как действат сивите — дали имат бази или сателити, дори какво точно представляват. Така че как би могла да открие толкова странно същество, притежаващо специални сили и умения?

Можеше да се опита да се свърже с него отдалеч, но единственият начин да го направи беше да е напълно спокойна, а и така или иначе, това никога не й се беше удавало наистина. Всичко, за което я биваше, беше да оформя картини за Адам и да вижда тези, които й пращаше той.

Не можеше обаче да го достигне и по този начин, защото феноменът действаше само на разстояние от няколко метра.

И все пак той сигурно беше във връзка с други сиви, защото дори в дупката беше действал за тях, като явно се съветваше за всяка стъпка. Проблемът не беше, че сивите не могат да общуват от разстояние помежду си, а че не могат да общуват с хората от разстояние.

Какво й оставаше? Нямаше смисъл да обикаля и да се крие зад къщите, да наднича иззад кофите за боклук. Нито да се опитва да открие Адам. Адам беше загубен за нея.

Беше в шок, направо обезумяла от тревога, очите й се напълниха със сълзи. Чувството, че си хванат в капан, беше ужасно и я плашеше, дотолкова, че й беше трудно да мисли.

Реши, че има само една възможност. Трябваше да се яви в управлението на военновъздушните сили. Да отиде направо в Райт Пат и да подаде оплакване срещу Уилкис. Беше в правото си — той беше стрелял по нея. Ако се беше превърнала в неудобен проблем, добре. Колкото повече обществено внимание привлечеше, толкова по-малка щеше да е вероятността някой да реши да я застреля.

Видя един автобус да спира на ъгъла. Чудесно! Изхвърча от магазина и се качи. Отиваше към центъра, беше почти сигурна.

— Трябва да стигна до Грейхаунд Стейшън — каза на шофьора.

— Първата спирка на Илинойс, има знак.

— Благодаря. — Тя зае едно от местата в последната редица, защото там нямаше прозорци. Седеше и се чудеше какво може да направи, къде може да отиде.

Знаеше, че има и други аспекти на операцията. Някой следеше дали не се нарушава споразумението, което определяше границите на действие на сивите. Но кой? Нямаше представа — нито начин да разбере.

Обаче имаше голяма вероятност да открие нещо повече в Райт Пат. По документи се водеше на отчет там, оттам бе разпределена в комплекса. Като се имаше предвид, че комплексът сега беше неизползваем, не можеше да се твърди, че нарушава някакви разпоредби, ако се върне в базата. Всъщност най-вероятно беше длъжна да направи точно това.

Автобусът мина покрай апартамента й. Тя погледна към прозорците, помисли си, че всичките й вещи са там и че може никога да не ги види отново, също и малката си симпатична кола, която беше паркирана пред комплекса. Край. Както и на стария й живот — нямаше да види повече нито Тед, нито някой от приятелите си.

Усети как през тялото й премина тръпка. И мигом се озова в апартамента. Наситено. Реално. Леглото й все още не беше оправено, вчерашната пола лежеше на пода на спалнята, изветряла бира стоеше отворена на кухненския плот. Всичко точно както го беше оставила.

После отново се видя в автобуса.

Веднага разбра: Адам беше там, Адам беше в апартамента! Стана.

— Моля, спрете! Трябва да сляза!

— Няма спирки преди центъра — отвърна шофьорът.

Идиот! Мислеше трескаво. Бяха минали четвърт миля, мястото сигурно се наблюдаваше, не можеше да поеме този риск.

— Ако не спреш автобуса, ще повърна върху теб. — Наведе се над него и започна да се дави.

Автобусът спря, вратата се отвори и Лорън скочи и затича по улицата към апартамента си. Беше луда да поема такъв риск, разбира се, но Адам беше там, трябваше да е, нямаше начин да не е. Това беше съзнанието на Адам — пращаше й сигнали, беше напълно и непогрешимо ясно.

Докато бягаше, се оглеждаше за колата на Майк, но не я забеляза. Може би го беше задминала?

„Не, не бъди глупачка, предполагай само най-лошото.“ Нямаше нужда от оперативна подготовка, за да разбере това.

Отвори вратата на сервизното помещение на съседния блок.

— Здравейте, господин Симънс.

— Здравей, Лорън…

Тя се шмугна под плота, мина през помещението, излезе, затича се по алеята, после се спусна по стълбите към мазето, отвори стоманената външна врата с шперца, който ставаше на външните ключалки на всички сгради. Долу видя Джейк Силвър, майстора по поддръжката.

— Какво е станало, госпожице Глас?

— Здрасти, Джейк. Просто минавам през задния вход. — Тя стигна до асансьорите и натисна бутона.

— Не бива да минавате оттук. Това не е вход, госпожице Глас.

Асансьорът се отвори и тя се качи, без да го удостои с отговор. Понечи да натисне копчето на седмия етаж, премисли и реши да се качи на най-горния, деветия.

Коридорът беше тих, въздухът носеше неясната миризма на готвено. Тя отиде до аварийната стълба и слезе два етажа.

И тук коридорът беше тих. Тя оформи мисъл — лицето на Адам, и добави усещане за въпрос.

Почти мигновено се върна друга мисъл — образ на собственото й лице. Не беше обичайният поздрав на Адам, но определено беше образ от него, сигурна беше заради усещането, което придружаваше появяването му: избухваше в ума й като телевизионна картина.

Отключи и застана на прага. От многото въпроси, които беше поставяла на Адам, знаеше, че някой — онзи, за когото работеше в действителност — се опитва да разбере процеса на общуването чрез съзнанието. Дори я бяха накарали да провери обхвата му, който се оказа около четвърт миля, и можещи да премине през почти всичко освен през определен вид електрическо поле, което се използваше от време на време, за да изолират Адам в клетката.

Беше й ясно обаче от начина, по който той й отговаряше, когато полето беше включено, че все още е във връзка с другите сиви.

Всичко беше такова, каквото го беше видяла в автобуса, до най-малката подробност. На ръба на съзнанието й изплува смътната тревога, че това може да е някакъв трик от страна на Майк да я привлече тук, но все пак затвори вратата и заключи два пъти, сякаш ключалката щеше да го спре за повече от няколко секунди.

Никога не беше общувала с Адам извън клетката и по някакъв начин беше запленена от идеята да открие какво ще е усещането. Сви рамене, за да наподоби излъчване на въпрос, и застана в центъра на дневната. С леко изщракване, което я накара да подскочи, отоплението се включи.

— Здравей — каза тя. — Адам?

Едновременно с това излъчи образ на лице — всъщност не точно лице, защото никога не беше успяла да го разгледа хубаво, но някакво общо лице, дълго и тясно, с големи черни очи.

Зад нея се чу шум. Лорън се обърна. Нямаше нищо.

— Моля те, не се крий — каза тя. — Трябва да ми помогнеш.

Долетя още един звук, отново зад нея. Тя пак се обърна и за момент не успя да проумее това, което вижда. Имаше две малки същества, всяко около метър и двадесет. Застанали до широкия прозорец. Беше ужасена колко насекомоподобни изглеждат, потресена от блестящите им очи, безизразните лица, изящните им очертания.

— Кои сте вие?

И пристъпи напред, а те се превърнаха в два големи лешояда, с черно оперение, червените им ужасяващи очи проблясваха, огромните им човки се разтвориха, крилете им се разпериха в заплашително предупреждение.

От нея се изтръгна писък, напълно несъзнателно, и тя отскочи — и усети как нещо скача върху гърба й. Нещото задържа ръцете й с желязна хватка, краката му се притиснаха към бедрата й. Можеше да чуе дишането му — равномерен звук, като от машина.

Обезумяла, тя изпрати образ на себе си паднала на колене, после се отпусна, доколкото можеше. Изпрати образ на себе си като малко момиче.

Двата лешояда застинаха неподвижно, пищяха, разперили широко криле.

Тя изпрати образ на красива градина, после на себе си и Адам, седнали заедно, после на Адам, положил глава в скута й — въображаемо, разбира се: никога не го беше виждала от толкова близо.

Единият от сивите пред нея се превърна отново в себе си. Другият се превъплъти в огромна качулата кобра, свита до стената — главата й се издигаше на метър и двайсет над пода, качулката се разгърна, езикът започна да се стрелка във въздуха.

После този, който я беше сграбчил, изчезна.

Тя седна, затвори очи и прочисти съзнанието си. Извика в ума си старо пътуване по крайбрежието, сините вълни, аромата на плажно масло, писъка на чайките.

— Всичко е наред — каза на глас. — Знам, че сте изплашени. Аз също съм уплашена. Но Адам ми е приятел. Аз обичам Адам. — Разтвори длани над коленете си. — Искам да ви помогна.

Кобрата се залюля. Другият сив се взираше в нея. Онзи отзад уви дългите си ръце около врата й.

Тя отново оформи образ на Адам, после на разрушения комплекс, после на Уилкис и как стреля по нея, после на бягството си по алеите. Излъчи картините бързо, една след друга.

Кобрата се устреми към нея — и внезапно отново стана сив, висящ във въздуха пред очите й. Лорън се опита да потисне страха си. Сивите изчезнаха, но не напълно. И тримата летяха в кръг около нея, толкова бързо, че очертанията им бяха замъглени от скоростта.

Тя получи образ на Адам, който бягаше, после се издигна в небето по коридор от трептяща светлина.

Създаде образ на Адам в светлината, после на себе си в ковчег. Представи си как Майк Уилкис затваря ковчега с трясък.

После помоли:

— Вземете ме с вас. — И си представи как се издига по коридор от такава светлина.

Бързото им въртене спря. Апартаментът изведнъж опустя. И тогава тя видя в съзнанието си колата на Майк — спираше пред входа на блока.

Те й помагаха! Тя изпразни ума си, доколкото можа.

Веднага видя сателитна снимка на малко градче, силна светлина в полето зад него. После образ на момче, не на това, което й беше показал Адам, на друго момче, и Адам стоеше зад него. После Адам пристъпи напред и влезе в момчето. За миг те се припокриваха, после детето отметна глава назад и на лицето му се изписа екстаз… или крещеше? Очите му засветиха като два фара, огън пламтеше в тях.

Видението се смени с образа на Майк, вече във фоайето — чакаше асансьора.

Лорън изпрати образ как той я прострелва в главата, което причини раздвижване, ново вихрено завъртане на гостите й.

Когато отвори очи, светът бе потънал в мъгла. После го видя да се върти под нея, сетне зърна небето, дълбоката зимна синева блестеше… чу оглушителен трясък и някаква сграда се устреми към нея.

Тя спря, до слуха й стигна шуртене на вода — и някакъв мъж седеше пред нея. Гледаше я, очите му щяха да изскочат.

— Какво… — почна мъжът.

Не беше в апартамента си, беше в мъжка тоалетна, в затворена кабинка, лице в лице с мъж, седнал на тоалетната чиния.

— Махай се — изсъска мъжът.

— Извинете…

Лорън отвори кабинката и излезе от мъжката тоалетна колкото се може по-бързо. Зад себе си чу ругатните му:

— Какво става бе, мамината му? По дяволите! Хей!

Намираше се на Грейхаунд Стейшън. „Благодаря ви — каза наум. — Благодаря ви от все сърце.“

Изтича до билетното гише, купи билет за двайсет и два и петдесет в брой и веднага се качи на чакащия автобус. Прозорците бяха затъмнени, което беше хубаво. Вече имаше доста пътници, което я накара да се почувства в по-голяма безопасност — стига мъжът в мъжката тоалетна да не пътуваше също към Дейтън, разбира се.

Бяха я спасили — тези странни свирепи малки създания, единствените сиви, които беше зървала освен Адам. Бяха я чакали, за да я спасят.

Беше просто невероятно. Същества от друг свят бяха свързани с нея и й осигуряваха безопасност. Наистина започваше да се чувства по-добре, още повече че спасителите й бяха неуязвими за Майк Уилкис.

Бяха я взели в един от летателните си апарати, това трябваше да се е случило. Приличаше на летене и беше толкова невероятно прекрасно… а и бяха спасили живота й. Започна да плаче и да се смее едновременно.

Когато отвори очи, видя възрастен мъж.

— Как го направи?

— Моля?!

— Как влезе в клозета при мен?

Тя се сети кой е. Наоколо обаче имаше и други пътници.

— Господине, моля ви…

— Не, ти се появи в клозета. От нищото! Появи се в клозета!!!

— Не знам за какво говорите — продължи да отрича Лорън.

Шофьорът се приближи към тях.

— Господине, или седнете някъде, или слезте от автобуса.

— Аз си клечах на чинията и внезапно — бам. Как го направи?

Сивите очевидно не правеха разлика между женски и мъжки тоалетни. Бяха я оставили на място, откъдето можеше да се появи, без да предизвиква подозрение. Само че беше погрешното.

Шофьорът сложи възрастния мъж да седне на едно от предните места и го предупреди да не се връща в задната част на автобуса. Щеше да му се наложи някак да продължи да живее с видяното.

Автобусът потегли и тя се облегна назад и затвори очи, цялото й тяло се изпълни със сладостно облекчение.

— Ти ми помогна — прошепна. — Благодаря ти, че ми помота.

Една възрастна дама й се усмихна.

— И на мен ми помага — каза тя. — Господ помага на всички ни, не е ли прекрасно?

— Прекрасно е — съгласи се Лорън. — Наистина е прекрасно.

Имаше неколкостотин долара и щеше да ги използва, за да не проследят кредитната й карта. Колкото до вещите й, докато ситуацията не бъдеше овладяна, нямаше да припари до тях.

Ако Майк имаше зад гърба си подкрепата на военновъздушните сили, не би могла да избяга по никакъв начин. Така че това беше най-разумното действие. Щеше да се появи в Райт Пат и да се надява, че влиянието на Уилкис е ограничено.

Автобусът караше бързо, така че малко преди осем тя вече представяше пропуска си пред един от постовете на огромната база. Насочиха я към „Райт Патерсън Ин“ и тя нае стая. Вместо да губи време и да поема излишни рискове, веднага се свърза с отдела за вътрешни разследвания и докладва за опита на полковник Майк Уилкис за покушение. Съобщи местоположението си и добави, че е леко контузена вследствие на удар по лицето.

После отиде до отдела и попълни оплакване срещу Уилкис — нахъсваше се все повече. Той беше стрелял срещу колега офицер. Ако можеше, щеше да го тикне в онзи таен затвор на военновъздушните сили, за който Уилкис толкова много обичаше да говори. Там държаха всички престъпили закона с високи пълномощия за достъп до поверителна информация. Кучият му син.

Едно нещо беше сигурно: нямаше вече да работи с него, защото неговият отдел беше история. Нямаше Адам, нямаше задължения. Чудесно, доколкото я засягаше. Беше й дошло до гуша от цялата тази каша. По-добре да се върне в отдела по снабдяването.

Но преди три години й бяха казали, де няма измъкване.

Един капитан от военновъздушните сили се приближи до нея. Носеше формуляра с оплакването й.

— Полковник Лорън Глас?

— Да.

— Вижте… полковник Глас е загинала при изпълнение на служебния си дълг.

— Загинала при изпълнение на служебния си дълг?!

— Да. Вчера. При пожар, избухнал в комплекс в друг град. Та бих искал да знам какво означава това.

Сърцето й замря. Загинала при изпълнение на служебния си дълг? Ако Уилкис успееше да прокара това, тя излизаше от цялата военна инфраструктура. Никакъв шанс да го обвини, никаква възможност да използва военновъздушните сили или да получи защита.

— Госпожо, трябва да ви поискам документи за самоличност.

Носеше ли документите си? Да. Извади ги от чантата си и му ги подаде.

— Извинете — каза той, докато ги взимаше.

Тя оформи образ на себе си с опрян в главата пистолет, на себе си, лежаща в ковчег, но сивите не отговориха. Отново проблемът беше в обхвата. Дали въобще имаха представа къде се намира?

Чу до пропускателния пункт да спира кола. Приближи се и погледна през прозореца. Изтръпна, като видя високия полковник Робърт Лангфорд.

Трябваше да избяга. Огледа се. Офицерът на бюрото я следеше с поглед. Очите му бяха присвити. Зад него имаше друга врата. Лорън тръгна към нея, подмина гишето на сержанта.

— Не можете да излизате, полковник.

Тя побягна и излезе през вратата. Накъде да отиде? Апартаментът на Тед беше в базата, но беше на цяла миля. Сви по един тротоар и забърза към огромен хангар. Поне щеше да има хора. Поне, когато я хванеха, някой щеше да си спомня.

После видя свръхзвуковия самолет — сигурно на някой генерал, — спрял на специалната настилка. Двигателите ръмжаха. Стълбата беше спусната, до нея си говореха двама офицери. Самолетът или тъкмо беше кацнал, или се канеше да излети.

Видя шанса си и реши да го използва:

— Това не е самолетът на генерал Мартин, нали?

— На генерал Кърнър.

— Най-накрая! — Те й хвърлиха разсеян поглед и продължиха с разговора си, а тя се качи по стълбата.

В самолета имаше трима офицери — полковник, майор и генерал.

— Сър — каза тя и отдаде чест, — полковник Глас. Трябва ми спешен превоз до Вашингтон. Поверително е, сър. Засяга националната сигурност.

Той я погледна.

— Говорите пълни небивалици.

— Сър, невероятно спешно е.

— Кой е командващият ви офицер?

— Сър, нямам правото да ви разкривам това, но имам пълномощията да издавам заповеди на борда на този самолет.

— Не ми излизай с тия номера, момиченце. От друга страна, приятели, кой не би искал да издигне такива цици на осем хиляди метра височина?

Тя преглътна раздразнението си и се опита да наподоби прелъстителна усмивка.

После забеляза нещо. Той не я гледаше. Всъщност очите му се бяха оцъклили от ужас.

Обърна се — зад нея стоеше полковник Лангфорд с пистолет в ръка.

— Ние ще се погрижим за това — каза той.

— Заповядайте — отвърна генералът.

— Какво става тук, по дяволите? — попита майорът.

— Арест на нарушител — отвърна Лангфорд. — Хайде, госпожице Джейкъбс. — Обърна се към офицерите. — Дори не е от военновъздушните сили. За последен път опитва номера с превоза.

— Казвам се Лорън Глас — викна тя, докато Лангфорд я извеждаше от кабината. — Полковник съм и се водя загинала при изпълнение на служебния си дълг. Но съм жива, генерале, спомнете си това, когато четете известието за смъртта ми. Полковник Лорън Глас е жива.

— Дори не си помисляй да бягаш — каза Лангфорд, когато стъпи на настилката. — Ще пусна военновъздушната полиция след теб за броени секунди.

Тя вървеше пред него.

— Ти си проблем — продължи той, — много сериозен проблем.

Лорън усети дулото на тила си. Значи историите бяха верни. Секретните операции имаха свой собствен начин за разрешаване на проблеми, а Лорън Глас, както полковникът беше казал току-що, беше проблем. Замисли се, някак отвлечено, че е стигнала до последните часове на живота си. Беше странен, пленителен миг — и все пак невероятно спокоен.

Беше избягвала брака и сега съжаляваше за това. Не беше усетила дете в утробата си, нито болката от раждането. Съжаляваше и за това. Беше много странно, това усещане. Не ужасно, по никакъв начин. Край на отговорностите, край на изтощителната необходимост да бяга.

Жалко, че сивите не можеха да й помогнат и сега. Опита се да им изпрати образи на себе си с пистолета на Лангфорд, насочен към лицето й, но не получи отговор. Явно се намираха твърде далече.

Зачуди се дали ще я убие тук, в Райт Пат, или ще я отведе някъде другаде. Може би щеше да е екзекуция. Вероятно. Щеше да я отведе в някоя гола стая и там щеше да я чака стоманен ковчег.

— Готова съм — каза тя. Ако планираше да я отведе някъде, може би имаше шанс да избяга. Усещаше се невероятно спокойна, примирена със смъртта, но ако се появеше шанс да се измъкне, щеше да го използва.

— Значи няма да правиш глупости?

— Какъв избор имам? Хванахте ме.

— Да — отвърна той. — Така е.

В мига, в който осъзна, че е загубил не само Адам, но и двамата си помощници, Майк се отправи към Вашингтон. Имаше само един начин някой да се уволни в толкова тайна организация. Никой не се пенсионираше, абсолютно никой. Човек или участваше активно в Тръста, или беше мъртъв… и Майк го разбираше и беше напълно съгласен с това. Не можеше да се рискува да се пусне дори слух, че човечеството е в смъртна опасност или че съществува организация, която ще спаси малцина избраници, или че някаква част от американското правителство е замесена с извънземни. Не и след като имаше такива сериозни заплахи, свързани с разкриването на тайната на тяхното присъствие.

Обясни на Гън как Анди и Лорън са се изплъзнали.

— Постъпката ти е била пълна глупост.

— Не мисля…

— Анди е действал бързо, не си можел да го предотвратиш. Но ще го намерим. Емпатът е друга работа, Майк. Бил си глупак да стреляш, но пълен идиот да пропуснеш.

— Чарлз…

— Мълчи. Мисля.

— Чарлз, сивият е на свобода.

Очите му се приковаха върху лицето на Майк. Устата му се отвори, после се затвори. Внезапно грабна химикалка и започна да пише.

— Чарлз?

Писането стана драскане, после чегъртане, накрая Гън стана и скъса листа на парчета.

— Проклет да си!

— Чарлз…

— Проклет да си. — Закрачи нервно. — Трябва да помисля.

— Очисти ме. Просто приключи с това.

— Божичко, това ще е приятен начин да прекарам около час, тъпо лайно такова. Защитавах те, но ти си невероятно некадърен. Ти и твоята засукана къща, кражбите, които пренебрегвах през всичките тези години. Без да споменаваме множеството специални пропуски за убежищата, които раздаваш на продажните си приятели.

Щеше да го съсипе — да го лиши от подкупите, които бяха и прекрасно средство за изнудване. Всяка негова връзка във военната индустрия щеше да се обърне срещу него. Щеше да е свършен човек.

— Чарлз, тези хора… някои от тях са важни…

— Как не. Те са мъртви. История. И ти също, Майк. Няма начин да се приближите до някоя от дупките. Ще живееш с тази мисъл отсега. Ще живееш с нея.

С което Чарлз всъщност казваше, че току-що е оставил Майк да живее. Беше очаквал да умре в тази стая, в този момент.

— Мислиш ли, че Глас може да укрива Адам? — попита Чарлз.

— Първото нещо, което направих, беше да отида до апартамента й. Никакъв знак за нечие присъствие. Мисля, че Адам е бил прибран от своите. В момента, в който са разбрали, че знаем за детето, са дръпнали шалтера.

— Защото си задал погрешен въпрос. — Чарлз се отпусна зад бюрото си. — Държат ни в шах.

— Винаги са го правели.

— Трябва да открием детето.

— В Уилтън е.

— Сигурен ли си?

— Крю каза, че те му сигнализират. За да може той да изиграе своята роля.

— Виж, трябва да прочистим. Лангфорд, Глас, Симпсън, Крю… всички трябва да се отстранят. Но първо намери детето и го убий.

— На Оук Роуд живеят няколко семейства на преподаватели в колежа, има общо шест младежи под осемнайсет, така че това е нашата цел. Но не можем да подходим направо. Сивите ще ни се изсипят на главата като побеснели стършели. Трябва да разберем кое е детето, без да се приближаваме толкова, че сивите да ни усетят.

— Имаме ли тестовите резултати на децата? Тестове за интелигентност?

— За съжаление, училището, което посещават, не прави тестове за интелигентност. Твърде елитарно е, имало традиции и така нататък. Всички са умни деца. Деца на преподаватели.

— Ами общественото училище в района?

— Програмата за надарени и талантливи деца включва сто и шейсет деца. Най-високият коефициент за интелигентност е сто и шейсет. Не знаем колко умно искат сивите да е тяхното специално момче, но това е възможност, която трябва да се провери.

— Може ли да те попитам нещо? Как ще разбереш?

— Мисля, че детето ще ни се разкрие само.

— Как?

— Трябва да е невероятно умно. Почти неестествено.

— Ами ако е обикновено? Имаме само една касета, в която се споменава, че е някакъв вид гений. Може би Крю и Симпсън са знаели, че ги подслушваме. Може би касетата е лъжа.

— Тогава вече сме победени, Чарлз.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че ще са много внимателни и много свирепи. Помисли само какво зависи от него — целият им вид.

— И нашият.

Чарлз присви рамене.

— Не ми казвай, че и ти си нелоялен.

— Бил съм в Индия, бил съм във Виетнам, виждал съм безмозъчни, алчни орди от човешка измет. Вярвам в това, което правим, с всяка фибра на тялото си, Чарлз. Тази малка група, която наричаме Тръст, е най-благородната, най-смелата и най-важната организация в човешката история.

Чарлз го удостои с полуусмивка.

— Знаещ ли какво е правил Сталин, когато незначителните му комисари ставали прекалено красноречиви в славословията си? Пращал ги е на разстрел.

— Тогава го направи, Чарлз. Да приключим с тази работа.

— Не мога, проклет да си. Знаеш, че те защитавам пред Джон Ворона от години. Откакто ЦРУ ми го натресе всъщност. Ако кажа на другите точно колко възхитително си се издънил, ще трябва да получа вот на недоверие и познай кой ще ти прави компания в ада? Наистина искам да те убия, но не мога да си го позволя, защото куршумът, който ще мине през главата ти, ще отнесе и моята.

— Чарлз, ще оправя нещата.

— Надявам се. Защото говорим за заробването на целия човешки род, Майк. За това всъщност става въпрос. Отнякъде там, те идват. И ще го направят, Майк. Само запомни, че трябва да открием детето, преди те да го променят, защото ако не го направим, Бог знае какви способности и сили ще притежава.

— Трябват ми хора. Трябва ми подкрепление.

— Не може да вземеш никого.

— Чарлз…

— Мога да ти осигуря оборудване и да ти дам пари, но не и хора. В мига, в който го направя, Ворона ще разбере и двамата ще се събудим с прерязани гърла.

Майк се беше надявал, че ще получи трениран отряд от експерти. Но можеше да види ясно и гледната точка на Чарлз. Ако не се справеше с проблема, и то без да вдига шум, и двамата бяха пътници.

— Какъв е планът ти, Майк? Искам да знам точния ти план.

— Забравям за Адам, забравям за Глас, Лангфорд, за всички тях. Откривам детето сега, бързо, в следващите двайсет и четири часа. После се тревожа за всичко останало. Използвам триъгълник, за да ме закара в Уилтън незабелязано.

— Сивите ще разберат, че си там.

— Не веднага. Спомни си, разглеждал съм отблизо способността им да разчитат съзнанието. Разстоянието е голям фактор. Няма да ме открият, преди физически да се приближа до детето. Но това е единственото място, където няма да стъпвам.

— Снайперска пушка ли ще използваш, или…

— Няма да се приближавам директно към него. Но ще бъде убит, Чарлз. И то от мен. Знам, че за теб това не означава много, но ти го гарантирам.

За негова чест, Чарлз не направи никакъв коментар, но изражението му красноречиво показа презрителното му отношение към това, което без съмнение смяташе за нечувано самохвалство от страна на доказан некадърник.

— Знаеш ли как да ползваш триъгълник?

— Да, сър. Ако си спомняте, аз създадох системата за сигурност.

Чарлз обърна стола си. Капитолият грееше в далечината, отвъд него се виждаше паметникът на Вашингтон.

— Какво мислиш, че ще е това място след хиляда години, Майк?

— След хиляда години? Ако успеем, това ще е свещен град, центърът на рая.

Чарлз не отвърна нищо. Майк прие това като знак, че може да си тръгва, за което беше безкрайно благодарен.

Имаше добър план и ако действаше достатъчно бързо, имаше нелош шанс планът да проработи. Важното беше да изхвърли всички последствия от ума си. Фактът, че животът му зависеше от това, беше достатъчно неприятен сам по себе си, но мисълта за по-голямата картина беше достатъчна да смрази душата на човек.

Докато караше към Националното летище, се обади в пътническата агенция и си запази място за полет до Атланта. Остави колата на паркинга за дълъг престой, после отиде до гишето и си взе билета.

Като създаде по този начин фалшива следа, Майк взе такси и то го закара до малък офис близо до къщата му. Той слезе в гаража, извади връзка ключове и потегли с друга кола — буик от средата на осемдесетте, не толкова биеща на очи, колкото мерцедеса, който държеше тук във Вашингтон.

Подкара към предградията, после продължи по шосе 95 до Балтимор и излезе на 695 край Оуинг Милс. Час и половина след като напусна гаража, стигна до Пейнтърс Милс Роуд. Продължи по Кейвс Роуд и навлезе в по-уединена област. Отби по неотбелязан на картата път и скоро стигна нещо, което приличаше на строителна площадка. Оттук нататък пътят изглеждаше непроходим. Той зави надясно и се оказа, че това, което изглежда като храсталак, е нещо различно. Колата мина през храстите и дърветата, сякаш те не съществуваха. Всъщност си беше точно така. Това беше изключително достижение на холографската технология, едно от най-напредналите камуфлажни устройства, с които разполагаше Пентагонът. Информацията за него беше дошла отначало от Боб, после и от Адам. Използваше се пестеливо, от страх, че пресата ще надуши за него. Ако източникът на някоя от тези технологии се разкриеше, цялата мрежа от измами щеше да се срине.

В резултат на това в някои определени области военните технологии бяха невероятно по-напреднали, отколкото подозираше обществото.

Основно място в плана на Уилкис заемаше устройство, което лежеше в огромен подземен хангар в тази гора. Разработването му беше отнело четиридесет години. Беше струвало четвърт трилион долара, платени от злоупотребите, вършени в гигантското криминално начинание, известно като „черния бюджет“, което беше прикритие някои хора да забогатеят за сметка на американския данъкоплатец.

ТиАр или триъгълният летателен апарат, с официално име ТиАр-1, беше коствал живота на учените, стигнали до фаталното откритие, в мига, в който бяха осъзнали, че работят с извънземна технология, и бяха станали твърде опасни, за да им се позволи да живеят. И на пилотите-изпитатели, които бяха загинали, докато проверяваха маневреността на апарата и разкриваха всичките му възможности, и на инженерите, които бяха пострадали от живачно отравяне, докато построят невероятно токсичния му източник на енергия.

Причината за изключителната секретност беше двояка. Не само че трябваше да предпазят устройството от обществеността, но трябваше да го скрият и от сивите. Бяха получавали безброй лъжи от Боб и Адам; повечето забележително изкусни. И като резултат бяха попадали на хиляди задънени улици и бяха използвали огромни средства, толкова огромни, че за последните петдесет години всеки американски гражданин беше работил една четвърт от живота си, за да осигури развитието на тези технологии. Технологии, грижливо укривани от обикновения американец, който нямаше да получи никаква облага от тяхното съществуване.

След малко радиото, което Майк беше настроил на неизползвана честота, внезапно започна да издава високи пронизителни звуци. Той спря колата, слезе, вдигна един камък край пътя и притисна ръката си към сребърния диск, скрит под него. След секунда малкият хълм, който се извисяваше пред него, се разтвори и той вкара колата през процепа.

Вътре беше тъмно и тихо. Единствената светлина идваше от самотна блещукаща немощно червена крушка. Майк закрачи натам и над главата му се откроиха очертанията на огромен обект. Беше триъгълник, абсолютно черен, всяка от страните му бе дълга десетки метри.

Енергията се получаваше от въртенето на пръстен от сгъстена живачна плазма с невероятно висока скорост — това намаляваше теглото на машината с четиридесет процента. Останалата част от редуцирането на теглото се постигаше с много стара технология. Триъгълникът трябваше да е голям, защото за допълнително олекотяване беше пълен с хелий.

Съдържаше най-модерната и сложна апаратура за наблюдение и технология за камуфлаж, които бяха известни, но не беше много по-бърз от старомоден дирижабъл.

Преди години от разговорите на Имън Глас с Адам и историите на Крю беше станало ясно, че човечеството е загубило високоразвита цивилизация в резултат на яростна война някъде преди петнайсет хиляди години. Комбинацията от употребата на опустошителни оръжия и издигането на морското равнище, настъпило в края на последната ледникова епоха преди дванайсет хиляди години, беше стопила и впоследствие удавила тази цивилизация.

Тя продължаваше да съществува само в митовете и най-вече във Ведите. Но там имаше почти достатъчно информация в описанието на кораба на Вамана7, за да възпроизведат енергийните източници на древното минало. Внимателното разпитване на Адам и Боб беше запълнило липсващите парчета от мозайката.

Въпреки че бяха огромни, машините ТиАр, които по ведомост бяха десет, а извън отчетените имаше още две, не бяха по-сложни за управление от малък граждански самолет.

Майк крачеше към смътната червена светлина. Главата му беше само на няколко сантиметра от долната част на корпуса. Светлината очертаваше входа — обикновен люк, който се отваряше ръчно.

Майк се качи по стълбата, която поддаде леко под тежестта му, и тръгна по дългия тунел към пилотската кабина — придърпваше се по дългата тръба, както бяха правили екипажите на старите бомбардировачи B-36.

Пилотската кабина обаче беше много по-различна от тези на бомбардировачите от петдесетте. Машината нямаше нужда да се направлява от пилот, предназначението й беше по-скоро да превозва разузнавателен експерт. Самолетът се управляваше сам.

Майк светна с фенерче, за да открие кодовия панел, и набра тридесет и три цифрения код, който активираше триъгълника. Малко по-късно кехлибареният контролен пулт заблестя. Основните уреди за измерване бяха като на всеки самолет — скорост, наклон, височина. Имаше и други обаче, не толкова познати. Повечето бяха свързани с изключителните способности на апарата за наблюдение.

Майк зададе на автопилота координатите на Уилтън, Кентъки. Натисна трите бутона, които активираха плазмата. Зад него се чу тихо изпукване — най-силният звук, който устройството щеше да издаде. Висотомерът започна да показва нарастващи стойности, но не твърде високи. Беше необичаен вид висотомер, защото можеше да мери всичко от хиляди метри до сантиметри. Операционната височина на самолета беше, като цяло, земното равнище. За разлика от насочващите се ракети, той не разчиташе на сравняването на снимки на преминавания терен със съхраняваните образи в паметта. Вместо това разполагаше с изкуствен интелект и инструментариум, необходим да се обследва теренът и височината да се настройва според това.

Висотомерът показа шейсет метра и се усети леко раздрусване — системата за изтласкване на кораба, която използваше магнитното поле на Земята, бавно започна да го движи напред. Трябваха му десет минути, за да достигне максимална скорост.

Апаратът търсеше гори и планини, много рядко минаваше над градчета и никога над голям град. На повече от три метра изобщо не се чуваше.

Полетът от Оуингс Мил до Уилтън бе четиристотин трийсет и три километра и отнемаше по-малко от два часа. Докато летеше, Майк подготвяше инструмент след инструмент, повечето придобити вследствие на дългата му работа с емпатите и сглобявани от малките парченца информация, извлечена от сивите.

Звукът в апарата беше внимателно заглушен като всички други излъчвания. Дори ключовете бяха грижливо облицовани, така че натискането на бутоните да не предизвиква повече от изцъкване. Вентилаторите, които контролираха височината на апарата, бяха напълно безшумни, създадени така, че въздухът, който отделяха, да е точно със същата температура като въздуха, който засмукваха. Освен че почти не издаваше шум, а през нощта беше практически невидим, апаратът нямаше топлинно излъчване и не можеше да бъде уловен от радар. Дори топлината от тялото на пилота се разсейваше.

Можеше да се повреди, разбира се — ако живачната плазма излезеше от контрол, апаратът щеше да се овъгли отвътре за секунди. По време на разработките се беше случвало много пъти. Почти никога нямаше никакви останки, само пепел, носеща се из небето. През 1980 в Тексас няколко цивилни бяха станали очевидци на една от тези катастрофи. Един от тях се беше разболял и беше подал жалба срещу правителството на Съединените американски щати, но съдията беше притиснат и делото се отложи. Цивилният умря скоро след това, слава Богу.

Полетът продължаваше. Когато стигна на трийсет мили от Уилтън, Майк натисна друг бутон и се случи нещо, което би ужасило всеки неподготвен.

Това беше технология, разработена след анализите на историите за близките срещи на очевидеца Травис Уолтън, когото, също така, бяха дискредитирали по всеки възможен начин — бяха го превърнали в национално посмешище, така че обществото никога да не повярва на историите му.

Защо сивите го бяха похитили беше неясно. Но го бяха направили и по време на това отвличане бяха създали илюзията, че корабът им е изчезнал около него, така че да изглежда, че плува сред звездите. Подобна способност щеше да е изключително полезна за разузнавателен апарат и те постепенно бяха извлекли от Адам знанието как да произвеждат материали, които да променят непрозрачността си след прилагането на определено количество топлина. Така че Майк натисна бутона и беше възнаграден с привидното изчезване на всичко около него — освен на контролния панел. Плаваше над просторните хълмове на Източен Кентъки, самотен мъж в нощното небе.

Корабът летеше по курс, който щеше да го отведе директно над Оук Роуд. Майк гледаше как светът се плъзга на петнайсетина метра под краката му. Видя коне под лунната светлина, минаваше над къщи и плевни, толкова близо, та му се стори, че може да се протегне и да докосне гривата на някой кон. Но корабът все още беше около него и не можеше да го направи. Не можеше да подуши нощния въздух и не усещаше студа, защото температурата вътре беше внимателно контролирана. Отделяше топлина, разбира се, но не по-голяма от тази на дъха на летящ бухал.

Гласът на кораба прозвуча в ушите му:

— Две минути.

Майк пусна маскировката. Това отнемаше електрическа енергия, но даваше допълнителна сигурност, че няма да бъде забелязан отгоре или отдолу. Маскировката се състоеше от хиляди малки светоизлъчващи диоди, свързани с камери, разположени върху горната и долната повърхност на кораба. Отдолу някой наблюдател щеше да види нощното небе, под което се плъзгаше корабът. Отгоре образът, който се излъчваше, беше този на земята.

— Една минута.

Между дърветата отпред Майк видя светлина. Скоро се появиха няколко дървени къщи. Той спря кораба, включи инфрачервените сензори и ги насочи към първата къща. Двама възрастни, единият регистриращ 98,6, другият 97,9. Бебе, регистриращо 99,1.

Корабът беше толкова ниско, че газовете, излизащи от комина на камината, се блъскаха в него. Майк „отвори“ къщата, като активира цял набор от инструменти за наблюдение.

Свръхчувствителен приемник разчиташе електроенцефалограмите на обитателите и даваше данни за състоянието им, дали са будни, или спят, както и индекс, показващ ниво на съзнаване. Единият от възрастните беше буден. Другият показваше най-вече алфа-вълни. Дремеше, според интерпретацията на компютъра. Бебето спеше дълбоко.

Струваше му се малко вероятно целта му да е бебе — търсеното дете трябваше да е сравнително зряло през 2012.

Премина към следващата къща. В нея имаше двама възрастни. По-надълбоко в сградата — дребен възрастен или по-голямо дете. Двамата възрастни бяха неподвижни, но умовете им бяха будни. Той разгърна системата от микрофони. Чу познат глас и за момент се смая. Как би могъл да познава някого в тази къща? Кой можеше да е?

После осъзна, че е от телевизор — гласът на популярен водещ.

В мазето се долавяше монотонен звук — на малък електромотор. Можеше ли да е електрическа самобръсначка? Не, движеше се в твърде голям кръг. Той визуализира движението и веднага получи отговора. Човекът в мазето се занимаваше с макет на железопътна линия. Следователно не беше възрастен, а дете.

Придвижи се към следващите две къщи, влагаше структурните планове на сградите в компютъра, идентифицираше приблизително възрастта и пола на обитателите.

Когато приключи, имаше данни за всички хора и животни. После видя полето зад къщите, което сивите бяха използвали за разкрилия ги набег. Спусна се натам, искаше да стъпи на земята, но не биваше да напуска кораба, освен ако не беше абсолютно наложително. Триъгълникът беше проектиран да позволява на разузнавача да действа на земята и беше достатъчно интелигентен да се защитава сам дори за по-дълги периоди, но все пак не биваше да се поемат никакви рискове, освен ако не бяха наложителни.

Майк увеличи височината до неколстотин метра и се включи в мрежата. Откри мотел в Уилтън и се понесе натам.

Огледа терена за височини. Най-високите места в околността бяха върховете на силозите за зърно.

Реши да разположи антената на някой от тях.

Направи го, спря, прибра дистанционното в джоба си и слезе. Корабът сам щеше да открие подходящо скривалище. Нямаше да се издигне — най-вероятно щеше да увисне някъде точно над повърхността, навярно сред хълмовете, които ограждаха градчето. Когато погледна нагоре, макар да знаеше, че е над него, не успя да го съзре.

Усети само лекия полъх от вентилаторите.

Отиде в мотела край града.

— Имате ли стаи?

— Разбира се, господине — каза младият дежурен: гледаше телевизия.

Майк имаше десетина фалшиви самоличности, от които да избира. Регистрира се като Харолд А. Хил, търговски пътник. Беше една от любимите му самоличности, защото никой не желаеше да разговаря с търговски пътник.

Мина през фоайето и пресече мрачното дворче към стаята си. Влезе, светна и отиде до тоалетната. После се съблече и си легна.

На сутринта щеше да разузнае в града за „Рейдио Шак“8. За да завърши мисията си, щеше да има нужда от някои леснодостъпни предмети. Затвори очи. Беше много уморен. Много, много уморен. Проклети да са Лорън и Анди, където и да бяха и каквото и да правеха. Сивите бяха на бойна нога и изключително опасни.

Искаше му се наистина да е търговски пътник.

Конър чакаше на стъпалата Поли да излезе от училище. Обикновено или майка му, или Маги ги караше с кола вкъщи, но това време очевидно беше отминало.

Цялата работа беше, че Поли, който се беше превърнал в главатар на Конъроразбивачите, беше единственият истински приятел, който имаше. Трябваше да възстанови връзката си с него по някакъв начин и реши, че въпреки станалото пътят за това все пак е през идеята за извънземните. Ако бяха истински, може би имаше начин да се свърже с тях и да ги накара да се върнат, с Поли като свидетел.

Беше дръзка, налудничава идея, но имаше много уебсайтове, поддържани от хора, които правеха точно това и публикуваха новопоявили се видеоматериали за НЛО. Беше се свързал с някои от тях и получи подробни инструкции за това как да постъпи. Трябваше да използва според думите на един от тях „фенерче, търпение и силно желание да се срещнеш с тях“.

През целия ден в училище си беше мълчал. Нямаше какво друго да прави, не и без да стане обект на допълнително унижение. Дори седна да обядва сам, показно и нарочно; четеше книга, която никой от тях не можеше да разбере — „Физика от Фишерова гледна точка“, доста простичък текст всъщност.

Чудеше се дали да не демонстрира крайна ексцентричност, може би като отказва да говори на друг език, освен на латински, и да боядиса косата си в пурпурночервено или друг крещящ цвят. Но това само би засилило изолацията му, а той не искаше да е изолиран. Макар и малка, възможността някое момиче да не хукне да бяга с писъци още щом го види съществуваше. Ейми например. В крайна сметка те си имаха тайна в гората, нали? Стана, когато той беше на десет, а тя на единайсет — показваха си кой какво си има до едно поточе с обрасли със синчец брегове.

През последните дни внимателно обмисляше какво точно се беше случило онази нощ. Какво показваше записът на Келтънови в действителност? Отговорът на този въпрос, реши накрая, може би изобщо не бе толкова очевиден, колкото изглеждаше.

Възможно беше легендарните сиви, придобили известност в интернет, наистина да са замесени. Да, подобна възможност съществуваше, но беше малка.

Въпреки че хората, работещи в програмата СЕТИ, твърдяха, че шансовете да се открие сигнал от друг свят са невероятно малки, това не беше вярно. Всъщност бяха доста големи — около 0,4% на година.

Реши, че ако някой наистина дойде от друга планета, трябва да е отчаян. Изискваха се огромни ресурси, за да се прекоси междузвездното пространство, и невероятно количество време. Пространствено-времевите тунели и другите подобни теоретични възможности бяха научна фантастика. Причината за това беше проста: на идейно ниво беше възможно да се изкриви пространството, докато две отдалечени точки се слеят в една, но количеството енергия, необходимо за това, беше невъобразимо. Прегъването на Съединените американски щати, докато, да кажем, Финикс и Бъфало се допрат, би било детска играчка в сравнение с подобно изискване. По-бързо придвижване от скоростта на светлината беше косвено възможно чрез използването на квантово свързани частици, но движението на структурни физически обекти със свръхсветлинна скорост беше напълно невъзможно.

Така че след като бяха тук, бяха пътували със скорост много по-малка от скоростта на светлината, вероятно значително по-малка, и по този начин дори пътуване от Алфа Центавър, най-близката подобна на слънцето звезда, би отнело много години. Предположенията из интернет сочеха, че сивите идват от Дзета Ретикули, двойна звезда. Това предопределяше наличието на планети с много сезони и наистина ексцентрични орбити, но не беше напълно невъзможно.

Всички тези мисли занимаваха съзнанието му, но на едно друго ниво той обмисляше съвета на баща си да се изправи лице в лице с децата, които го тормозеха. Баща му не беше гений, но на съвета му можеше да се разчита и Конър смяташе да го последва.

— Поли — каза той, когато съседчето му излезе на стълбите, — здрасти.

— Здрасти, Конър.

— Ще наминеш ли през нас по-късно?

Поли спря. Вгледа се в него, сякаш виждаше някакво странно животно. От двете му страни стояха двама от най-противните му нови приятели, Кевин Сиърс и Уил Хекъл.

— Разбира се, че не.

— Видеозаписът най-вероятно е истински, Поли. Трябва да уважаваме значението му.

— Не съм бил там, Конър, не съм го видял.

Конър със задоволство отбеляза гнева и разочарованието в гласа му. Това беше точно реакцията, която очакваше. Беше приклещил Поли, точно както искаше, и сега щеше да спечели.

— Знаеш, че мога да конструирам разни неща — каза той. — Може би мога да се справя и с това.

— Как? Като построиш машина на времето?

— Ами ако успея да ги накарам да се върнат?

Уил Хекъл избухна в смях. Подсмихващият се Кевин поклати глава.

— Не, почакайте — спря ги Поли. — Искам да чуя това.

— Мога да ги повикам — заяви Конър. — С теб като свидетел.

Момчетата вече не се смееха.

— Ако го направя, ще разтуриш ли Конъроразбивачите?

— О, разбира се. Защо не, Конър.

— Ела след вечеря и остани през нощта. Ще се видиш със сивите.

— Ами ние? Може ли също да се срещнем със сивите, а, дребосък?

— Все още не, Кев.

Кевин го сграбчи за якето и се надвеси над него.

— За теб съм Кевин.

Конър го изгледа спокойно.

— Добре, Кев, ще си го отбележа.

Накрая Кевин го пусна. Конър се обърна и заслиза по стъпалата, оглеждаше се за колата на майка си сред паркираните отпред.

По пътя към вкъщи се чудеше какви са шансовете Поли да дойде. В действителност бяха отлични. Щеше да дойде. Но по-големият въпрос беше как, по дяволите, той да накара сивите да дойдат?

Освен това му беше ясно, че майка му няма да е във възторг от идеята, затова не каза нищо в колата. Всъщност изчака до след вечерята, малко преди очакваното пристигане на Поли.

— Между другото, Поли ще преспи у нас.

Кейтлин спря да събира чиниите от масата.

— Няма.

— Напротив, мамо. Поканих го и ще остане.

— Няма начин.

Възражението й не го изненада, но той се направи, че е така.

— Хайде де, мамо!

— Конър, не! Така се унижаваш.

— Мамо, поканих го да спи у нас, какво толкова?

— Не искам никакви Уорнърови в тази къща, нито Поли, нито Ейми, нито техните. Особено Маги и Харли. Ще си намериш други приятели.

— Тогава да се преместим в града. На дванайсет мили съм от други деца на моята възраст.

— Толкова си красив, когато се ядосваш — каза тя.

— Господи, сега пък снизхождение. Добре, нека договорим компромисен вариант. Аз поканих Поли. Той не отговори с да или не. Ако дойде, дойде.

— Защо го покани?

— Защото, майко, ако направиш диаграма на социалната конфигурация на класа ми, бързо ще откриеш, че Поли Уорнър е в центъра на всички приятелски кръгове и че всъщност няма да имам напредък с другите, ако първо не оправя отношенията си с него.

Кейтлин почти избухна в сълзи, като го чу да прилага гениалността си към толкова тривиален проблем като приемането му от група побойници с коефициент на интелигентност, съизмерим със стайната температура. Прегърна го. Момчето беше отпуснато като парцалена кукла — нито я прегърна, нито я отблъсна.

— Знаеш ли какво ще стане след няколко години, Конър? След няколко години Поли, който изглежда като малък боклукчийски камион, ще тича след момичета, без да има никакъв успех. А те ще се тълпят около теб. Ти си сладък, умен и приличаш на филмова звезда.

— Тогава ще си е тогава, сега си е сега. Та какво ще кажеш за компромисния вариант? Става ли?

Беше спечелил, разбира се. Със същия успех Кейтлин можеше да се обади на Уорнърови и да каже на Поли да не идва само за да разбере, че той не е имал никакво намерение да го прави.

Конър реши да използва същата техника за медитация, която му бяха препоръчали познавачите в интернет, и смяташе да изпрати към небето същите светлинни сигнали, както правеха те, по същото време — 3:33 сутринта. Един от тях в 70% от случаите успяваше да привика летателен апарат. Друг за последните две години не се беше провалял никога, а имаше стотици часове видеозаписи, включително на дълга тънкопръста ръка, с нокти, притиснати към прозорец. Конър беше помолил човека да качи файл на снимката с висока резолюция към личния му ефтипи сайт, където обикновено събираше дисертации и други неща, и го беше анализирал внимателно.

С помощта на консервативен екстраполационен алгоритъм успя да извлече отпечатъците от пръстите. Бяха абсолютно забележителни с едно свойство: завихрянията на папилите бяха напълно симетрични. Веднага си помисли, че ако машините имат пръсти, те ще изглеждат точно така. Образът не беше цифров трик, наистина присъстваше на ръката и освен това беше непротиворечив. Беше го мерил микрометър по микрометър. Беше реален отпечатък. Може би Келтънови бяха успели да запечатат първия донякъде ясен образ на сив — но този човек определено беше открил първия отпечатък.

Майка му и баща му си говореха тайно за сивите, както и за онази Марси Котън, която Конър беше разпознал от разменените помежду им загадъчни реплики като жената, която пищеше в нещото онази нощ. Независимо колко добре го криеха родителите му, дори от самите себе си, Конър забеляза, че случилото се ги е ужасило. И реши в никакъв случай да не им разкрива, че смята да призове сивите.

— Само още нещо — каза майка му и той веднага се подготви за поредното й малко изискване. — Искам да спите горе. Не искам да спите в мазето сами.

— Както кажеш — съгласи се Конър, за да отклони тази прищявка. — Обаче ще играем доста до късно.

— Не и долу. В никакъв случай.

Чу се трясък — Поли влезе през задната врата и я хлопна.

— Вали сняг — изкрещя той. — Утре ще се пързаляме! Освен това „Геймс Ънлимитид“ пуснаха „Гестапо Торчър Фест“.

Мина покрай Кейтлин и тръгна надолу по стълбите. Конър побърза да го последва.

Кейтлин отиде в дневната. Дан пак превърташе видеозаписа на момчетата на Келтън. Застопори размазания образ на хидроцефалното същество с очи на муха върху екрана.

— Не искам момчетата да спят в мазето — каза тя.

— Абсолютно си права.

— И махни това нещо, отвратително е! — Тя седна и Дан се премести по-близо до нея.

Преди дори да разбере какво става, Кейтлин се беше отдръпнала.

Той не повтори опита си. Вместо това посочи телевизора.

— Били са с мен през целия ми живот. Никога не съм имал пристъпи. Било е спомен, травматизиращ спомен. Трябва да разбереш това, Кейтлин.

Искаше й се да не беше повдигал този въпрос. Искаше й се да не болеше толкова много.

— Какво да разбера?

— За Марси! Цялата история е свързана с това.

— Стига глупости. Дан, ти си я чукал.

— Накарали са ни да го направим.

„Както — помисли си — мен и теб, скъпа моя любима и животно за разплод.“

— Да приемем, че е така. Но ако дяволът те е накарал да го направиш — защо? Защо изобщо се интересува от теб или Марси, или от мен, като стана въпрос? Дяволът е зает, сигурно има и по-важни неща, за които да се грижи.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Не го разбирам по-добре, отколкото ти. Мога да ти кажа само едно: ако са искали да получа постоянно назначение, това, което направиха, изпълни предназначението си.

— Нека да добавя. Даде ти постоянно назначение — и любовница… — Чу радостния глас на Конър долу. Момчетата явно бяха стигнали някаква повратна точка във видеоиграта, която беше донесъл Поли.

Прогони ядно сълзите си. Не искаше да се чувства така, изпълнена с безнадеждност заради брака си. Искаше да изпитва гняв, да е изпълнена с праведна ярост към този прелюбодеец. Искаше й се да е достатъчно силна, за да потърси адвокат, ако се окаже, че в крайна сметка това е желанието й.

Дан протегна ръка към нея.

— Кейтлин…

Тя се обърна на другата страна.

Той въздъхна, стана и отиде в кухнята. Тя го последва и го видя как пие цяла чаша вино на един дъх.

Дан се обърна и я изгледа. Небеса, беше прекрасна като ангел. Какво беше станало с тях? Беше наистина уплашен, струваше му, че е разрушил живота си, като е бил честен с нея.

Докосна нещото в ухото си… и също така се докосна до спомена, в който я беше видял като дете. Погледна в очите й и съзря тъгата й.

— Кейтлин, трябва да разбереш нещо. Извънземните…

— Не. Млъкни!

— Ти млъкни. — Пак опипа ухото си. — Знаеш ли какво е това? Това е имплант. Сложили са ми го точно тук, в кухнята. Точно тук, пред очите на всички… и Бог знае как са успели да го направят.

— Дан, не мога да понеса това. Предупреждавам те.

Той пристъпи към нея. Кейтлин отново се отдръпна.

— Кейтлин, те са ни събрали заедно, докато сме били деца, за Бога! — Сложи ръка на рамото й. — Спомням си те, Кейтлин — беше със синя нощница. Спомням си — о, Господи, те са били с нас през целия ни живот!

Тя поклати глава и размаха ръка пред лицето си.

В този миг нахълта Конър.

— Може ли да свалим дивидито долу?

— Разбира се — отвърна Дан.

— Обаче внимавайте, Келтънови ще те убият, ако объркаш нещо.

— Ще внимаваме — обеща Конър и тръгна надолу. После се сети нещо и се върна. — Ще ни трябва и фенерче.

— Фенерче?

— Да видим колко сняг е навалял.

Дан извади фенерчето от кутията с инструментите и му го подаде.

Трябваше да побегне, трябваше да се махне оттук, но светът внезапно се изкриви, сякаш се огъна, пламтящото нещо се оказа досами лицето му и той се взираше в оранжевата светлина, изтъкана от милиони пламтящи нишки. Бяха просто конци светлина, но той не можеше да погледне настрани, трябваше да продължи да се взира.

Едно от съществата му вдигна ризата и Конър усети как нещо се притиска към гърдите му… ставаше все по-горещо и по-горещо… а той не можеше да ги спре, макар че трябваше, защото го изгаряше.

Снегът се вихреше, мълниите проблясваха, чу се силно изплющяване, сякаш някоя жица беше паднала и съскаше и пръскаше искри в двора.

Внезапно Конър осъзна, че е сам в снега. Трябваше да се прибере, защото тук имаше някой, който не трябваше да е тук, и той беше в опасност.

Беше видял черни очи и оранжева светлина, ужасна светлина, но останалото беше наистина объркано. Беше ли срещнал извънземни? Не беше сигурен. Или беше? Не, не беше. Беше насочил светлината към небето и беше изпълнил всички инструкции, но те не се бяха появили.

Отвори вратата. Подмина Поли, който, без да каже и дума, отиде в банята и започна да излива чаша след чаша вода в гърлото си. Когато излезе, се беше преобразил от нафукан юноша в малкото момче от предишното лято.

— Искам да се прибера вкъщи — каза тихо, после изтича нагоре по стълбите.

Нахлу в дневната и изкрещя:

— Искам вкъщи.

— Какво стана, Поли? — възкликна Кейтлин.

Поли погледна Конър; лицето му бе обляно в сълзи. Конър пристъпи към него.

— Поли, спокойни…

— Не му позволявайте да ме приближава!

Кейтлин стана.

— Какво стана, Конър? Обиди ли го?

Синът й поклати глава.

— Ела, Поли — каза тя. — Няма нищо, успокой се. — Хвана го за ръка. — Сега ще идем в кухнята и… и ще направим голяма купа горещ шоколад — с бренди. Искате ли?

— Имаме ли бренди? — попита Дан.

— Не ми дават да пия — обади се Поли.

— Слага се само капчица, Поли — успокои го Кейтлин, докато го водеше към кухнята.

— Сине? — обърна се Дан към Конър.

— Да, тате?

Дан потупа дивана и Конър седна до него.

— Конър, ти ли… Не. По-добре да го кажа така: какво му стана?

— Не знам. Беше добре, после — не.

— Скарахте ли се?

— Не.

— Да де, нямаше да плаче, ако се бяхте скарали.

— Иска вкъщи.

— Не ми се вярва.

Гърдите го боляха и Конър се опита да намести ризата си така, че да не се докосва до тях.

Дан видя какво прави и я повдигна.

— Какво е това?!

— Нищо.

— Не ме лъжи! Кейтлин, ела!

Конър чу глас: „Здравей, Конър“.

— Здравей.

— С кого говориш? — попита Дан.

„Мълчи!“

Момчето понечи да каже нещо, но сякаш някой го беше стиснал за гърлото — отвътре.

„Това е реално, Конър.“

Студ се разля по вените му. Имаше някой в него, някой друг жив — в него!

— Кейтлин, ела веднага!

„Не им казвай, Конър.“

Майка му дойде.

— Виж му гърдите.

— Конър, какво сте правили?

Поли също дойде и тя се обърна към него.

— Поли, да не сте се сбили?

— Не, госпожо Калахан.

— Мамо!…

— Сине, целият си издран. Все едно са те търкали с шкурка. Какво правихте?

Конър не знаеше какво да отговори. Не беше сигурен дали чува онзи глас, но беше наясно, че никой друг не го чува.

„Точно така, Конър.“

Майка му и Поли отидоха в кухнята, Дан също. Конър се поколеба за момент, после тръгна след тях. Опитваше се да не се страхува, защото това наистина беше контакт. Но беше не просто уплашен, беше толкова ужасен, че чак се чувстваше замаян.

Знаеше какво са направили с него: бяха сложили устройство за комуникация в гърдите му.

„Прав си.“

В кухнята замириса на какао и това бе толкова невероятно успокояващо, че за малко да избухне в сълзи. Изтича до майка си, прегърна я през кръста. Опита се да сподави риданията си, та Поли да не го чуе.

— Какво им става на тези момчета? — попита Кейтлин.

— Мисля, че се нарича излишък на нервна енергия. Ти всъщност кога си лягаш, Поли?

— В девет и половина.

— Вече е единайсет без петнайсет — уточни Дан. — Трябваше да сте заспали отдавна.

— Конър си ляга към единайсет — каза Кейтлин. — Но и ти си уморен, нали, Конър?

— Да.

Изпиха шоколада в мълчание. Гласът не се появи отново. Конър започна да се надява, че всичко е било звукова халюцинация — защото ако контактът означаваше да чува гласове, щеше да му е доста трудно да свикне.

Беше чел повечето статии на баща си за психическите заболявания, така че се надяваше това да не е ранен симптом на шизофрения, проклятието на твърде интелигентните. Въпреки че шизофренията може би беше за предпочитане пред наличието на извънземен уред за комуникация, имплантиран в гръдния му кош.

С Поли не спориха за спането на горния етаж. Нямаше начин някой от тях да припари отново близо до мазето тази нощ. Всъщност Конър обмисляше да предложи на Дан утре сутринта да го зазидат и изобщо да забравят за него.

След като си облякоха пижамите и си измиха зъбите, Поли каза:

— Извинявай, че не ти повярвах.

— За какво?

Поли го прегърна през раменете и приближи устни до ухото му.

— Извънземните! Видях ги. Видях всичко.

— Забрави, Поли.

— Да забравя? Луд ли си? Видях извънземни в двора ти — трима!

— Не знаем какво видяхме.

— Хайде стига де! Нали ти ги призова.

— Може да сме се заблудили.

— А ако не?

Млъкваха. Скоро Поли заспа. Конър се взираше в тъмнината, слушаше как снегът шепне по прозорците и се чудеше как в действителност е устроен светът.

Гласът се появи отново, много забързан, треперещ от нещо като страх и нещо, което странно защо прозвуча на Конър като благоговение: „Скоро ще разбереш“.

Чарлз Гън вървеше към президентското бомбоубежище на Ембаси Роу — то беше построено по време на Втората световна война, когато администрацията на Рузвелт беше обсъдила възможността Хитлер да разработи далекообхватен бомбардировач и да атакува Белия дом. Следващите администрации бяха продължили да го използват, а по време на Студената война беше добавен тунел, който да го свърже с Белия дом. Сега действаше като частна квартира, понастоящем по документи притежавана от подставеното лице Лари Принс, но всъщност под контрола на тайните служби.

Вратата се отвори автоматично. Млад мъж с черен костюм, с предавател в ухото и издутина, издаваща пистолет под якето му, отстъпи крачка назад и го пусна да мине през детектора за метал. Още един млад мъж се присъедини към тях и тримата продължиха безмълвно по коридора, после свиха надясно към богато украсения президентски кабинет.

Президентът все още не знаеше, но му предстоеше да осигури прикритието, което с малко късмет щеше да заблуди сивите да гледат в погрешната посока за източника на заплаха за детето им. Това спокойно можеше да доведе и до смъртта на президента, но за Чарлз подобно развитие на нещата не беше от съществено значение.

Държавният глава гледаше новините и прелистваше страниците на някаква реч.

— Здравей, Нийл — каза, без да вдига глава. — Изчакай минутка.

После, миг по-късно:

— Сядай.

— Всъщност съм Чарлз, сър — поясни Гън, докато сядаше.

На стените на кабинета имаше картини, избрани от Франклин Делано Рузвелт. Най-впечатляващата беше на Никола Пусен — „Свети Йоан в Патмос“. Чарлз беше наясно — също като Франклин Делано Рузвелт, — че геометрията на картината се базира на дата: 2012. Че тъкмо тази ще е годината на изпитанието, се знаеше от различните тайни общества, изградили западната цивилизация, от много време. Датата била предадена на масонските общества от древните египетски жреци, които я бяха узнали, използвайки последното ясно стъкло от старата и изгубена човешка цивилизация: прозорец, отворен в бъдещето. Това беше станало в Абидос в Египет и някои от другите неща, които бяха видели, бяха записани на колоните, които и до днес поддържаха храмовия покрив.

— Е — най-накрая попита президентът и вдигна глава, — как ще развалиш деня ми днес, Чарлз?

— Господин президент…

— Никога не идваш тук с добри новини. Всичките ти добри новини са тайна. Така че давай направо.

— Сивите действат срещу нас по мащабен и странен начин.

— Сивите действат странно? Сериозно? Направо съм потресен.

Чарлз беше обмислил лъжата внимателно.

— Сър, те ще направят нещо, с което да разкрият пред обществеността факта, че правителството е укривало тяхното присъствие цели шейсет години. Ще унищожат доверието към нас.

Президентът вдигна пръст.

— Именно. Опитват се да подкопаят правителството. Първо, обществото осъзнава, че те са истински. После хората започват да разказват за отвличанията си. Трето, разкрива се, че сме безпомощни. Ще последва хаос.

Замълча за миг, после продължи:

— И по някаква причина не можеш да овладееш ситуацията, поради което си тук. Първо ми кажи — защо е извън контрол. Второ — от какво имаш нужда.

— Не е извън контрол.

— Тогава защо си тук?

— Сър, трябва ми ТиАр. Искам да проуча областта, където се е разкрил техен обект.

— Имаш ТиАр-1.

— С него е Майк Уилкис. Разследва на място в момента, но има нужда от подкрепление.

— Добре, ще получиш ТиАр. Ще издам заповед да ти се даде достъп. Какво друго?

— Трябва да се убият някой хора. Веднага.

— Ами направи каквото трябва.

— Трябва да ви уведомя, че един от тях е господин Крю.

— О, мамка му!

— Именно. Нашият приятел от далечната планета всъщност не е наш приятел.

— Той… Какво е направил?

— Подкрепя сивите.

— По-нататък?

— Имам нужда от още нещо.

— Явно искаш да ме довършиш.

Чарлз се усмихна.

— Не искам да ви довършвам. Искам да ударите Уилтън, Кентъки, със земетресение. Достатъчно, за да предизвика суматоха и да срине колежа там.

Президентът го гледа мълчаливо доста дълго, после попита:

— Защо?

— Имаме нужда от отвличане на вниманието, за да се оправим с всички важни обекти. Трябва да изглежда като случайност. Всички там са присъствали на случая, когато сивите са се разкрили.

— Разбирам. — Президентът се взря в бюрото си. Този път тишината продължи по-дълго. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с болка.

— Знаеш ли, струва ти се, че денят, в който прекрачиш прага на Белия дом като президент, е най-хубавият в живота ти. Президент на Съединените американски щати — леле! После откриваш тайните и прекарваш остатъка от живота си в съжаление.

— Господин президент, това ще е много ограничен удар. Няма да активира никакви разломни линии, нищо подобно. Ще причини сериозна суматоха и няколко смъртни случая, няма как без това. Обаче ще ни осигури прикритие, за да стерилизираме зоната. Ще конфискуваме оригиналния видеозапис и ще отстраним очевидците. Вече пуснахме в ход хора, които да накарат един професор по физика, който е видял нещото, да го отрече. Хората ни от медиите ще го разпространят навсякъде. Но смъртта и разрушенията ще са минимално необходимите, уверявам ви. И аз се чувствам по същия начин като вас, когато става въпрос за американски граждани.

— Уверяваш ме, че това няма да предизвика повече от минимално необходимите щети?

— Точно така. Ударът ще е много прецизно ограничен. Ще използваме ТиАр, за да насочваме сеизмологичните импулси от самото място.

— А сивите няма ли да се противопоставят? Имам поне една част от тялото си, с която със сигурност не ми се иска да се разделям.

— Сър, повтарям: няма да възникнат подозрения. Те няма да съумеят да свържат нещата по този начин.

— Ще разгърна линейния импулсен усилвател тогава.

— Благодаря, сър. Ще ви съобщя кога ще ми потрябва да стреля.

Един Бог знаеше какво ще направят сивите с президента, след като избълваше линеен импулс, който да разруши целия център на Съединените американски щати и да разтури всичките им планове. Чарлз беше сигурен, че ще стои далеч от този глупак, след като натиснеше спусъка.

— Давам официална вечеря след час. Трябва да се прибера и да си облека официалния костюм, за да се видя с премиера на Тайланд, чието име никога няма да успея да се науча да произнасям — пак е дошъл да се оплаква от нещо.

И стана. Разговорът беше приключил.

Конър и Поли се събудиха късно и трябваше да бързат за училище. Когато Поли видя смесицата от щир, покълнала пшеница и кисело мляко, не потърси обяснение, а с благодарност изяде бекона и яйцата, които Дан, само по зелени шорти и големи пухкави чехли, му подаде. Но пък гледаше невярващо как Конър поглъща приличащата на повърнато каша.

Конър беше призовал извънземни, което си беше невероятно, но ето че сега лакомо лапаше тази противна здравословна закуска. Никой не можеше да се храни така и да очаква да му се размине. Поли беше поел задължението да поддържа репутацията на Бел Атачед като готино училище.

— А какъв ти е обядът? — попита той. Щяха да се отбият до тях, за да вземат неговия, който се състоеше от чипс, сандвич с шунка и шоколадче.

— Обядът ми? — Конър отвори зелената пластмасова кутия на кухненския плот. — А, чудесно. Кълнове от люцерна. Органичен хумус, много е вкусен — ако искаш, ще ти дам да опиташ.

Извънземни или не, Поли разбра, че Конъроразбивачите трябва да продължат.

— Звучи страхотно, но вкъщи ме чака тъпият ми сандвич с шунка.

Дан ги слушаше с половин ухо. Конър явно някак си беше успял да се справи със ситуацията. Значи беше по-социално приспособим, отколкото изглеждаше. Толкова по-добре.

През тази неспокойна и безсънна нощ Дан беше взел решение. Щом получеше постоянното назначение, щеше да направи немислимото. Щеше да препрати резюмето на дисертацията си и да се съсредоточи изключително върху училища в големи градове далеч оттук. Хоноруваният преподавател беше академичен просяк. Да си хабилитиран, с постоянно назначение, беше по-важно, та дори да си в някой от по-малко престижните колежи.

Причината, поради която щеше да го направи, беше, че искаше да закара семейството си колкото може по-далече от откритите пространства и мрачните нощи. Най-добре бе да отгледа изключителния си син в многолюдния Манхатън или на подобно място. Конър беше уязвим и инстинктите на Дан му подсказваха, че преместването в по-населена област ще го защити по-добре.

Колкото до Кейтлин, тя вече беше започнала да загърбва историята с Марси. Обличаше се за сутрешните си лекции, докато слушаше как тримата трополят долу. Едва успя да повярва в успеха на Конър да възстанови отношенията си с Поли. Вечерта му беше ядосана, но сега се гордееше с него.

Изтича надолу по стълбите и целуна своите „мъже“. Целувката бе приета с мило безразличие от сина й и с изпълнен с надежда поглед от страна на съпруга й.

Остави го да я прегърне. Това семейство беше нейна отговорност и нейно постижение. Нямаше да го остави да се разтури само защото Дан беше направил нещо глупаво, а тя се чувстваше унизена.

— Мъжете са глупаци — казваше й майка й. — Винаги очаквай най-лошото.

Баща й наистина беше глупак — бе изчезнал от живота им и беше превърнал нея в сираче, а майка й във вдовица.

Досега думите на майка й никога не се бяха оказвали неверни.

Агенцията за коли под наем се намираше между един супер и нещо, наречено „Използвани камиони Губер“. За миг Майк се замисли да си купи камион вместо да наема кола, но имаше само шестстотин долара. Жалко — закупено превозно средство беше много по-трудно за проследяване от наето, което можеше да проследи всеки експерт, независимо каква самоличност е използвана.

— Искам да наема кола — каза той и измъкна шофьорска книжка на името на Хари Хил и кредитна карта.

— Хм, Мисури — каза агентът, докато оглеждаше книжката.

— Да. Дойдох да се опитам да продам на колежа музикални инструменти.

— Хм. Не вярвам да успеете — страшно са стиснати. Каква кола искате? Имам едно волво — шестстотин и трийсет на седмица. Предното предаване обаче определено е предимство.

Това със сигурност беше вярно, така че Майк взе волвото.

Дистанционното за триъгълника, скрил се в някоя закътана клисура някъде сред хълмовете, беше в джоба му. Проблемът беше, че се свързваше посредством „МилСтар“ — комуникационен сателит, и в секундата, в която го използваше, ако някой го издирваше, щеше да узнае къде е, както и местоположението на триъгълника.

След като се качи в колата, спря до гишето за храна — беше твърде опасно да спира, за да яде. Току-виж някоя непредвидена случайност го сблъскала с двамата разследващи. Професионализмът в моменти като този се определяше от вниманието към подробностите. От опит знаеше, че да останеш без храна е грешка, особено когато ти предстои да се справяш със сложни задачи.

Роб Лангфорд затвори телефона и се обърна към Лорън.

— Имаме заповеди. Първо трябва да приемем, че полковник Уилкис е в областта, второ, че със сигурност е тук, за да убие детето. Трябва да защитим детето на всяка цена и да се погрижим за Уилкис по съответния начин.

— Което означава?

— Да го намерим и да го убием.

— Задръж за момент. Тези заповеди писмени ли са?

— Не.

— Не бива да го убиваме. Имам предвид, ако нямаме наистина легитимна писмена заповед, ще прекрачим чертата.

— Аз ще се оправя с Уилкис. Ти се съсредоточи върху детето. Ще си сложим униформите — всъщност само аз — и ще направим официално посещение. Ще потърсим съдействие от родителите.

— Колко пред нас е Майк? Имаме ли представа?

— Никаква.

— Ами ако тези хора не харесват военновъздушните сили?

— Нашата задача е проста. Трябва да определим дали на Оук Роуд живее особено интелигентно момче. Ако не, ще разширим издирванията си до местните училища. Ако успеем да идентифицираме детето, ще дадем на родителите информация и ще ги поставим под наблюдение и защита. Няма да правим нищо, което може да навреди на достъпа на сивите до детето.

Отидоха в апартамента на Роб. Лорън изчака в малката дневна, докато той се преобличаше.

Роб беше привлекателен мъж и й се искаше да се сближи повече с него — и по-различно от начина, по който се отнасяше с мъжете, откакто бе започнала тази работа. Всъщност можеше да се обвърже сериозно с този мъж — той беше най-добрият, когото беше срещала.

Най-отдаден на задачата и най-делови от всички.

Потеглиха към базата, минаха през града и продължиха към кампуса на Бел. По пътя се обадиха по телефона във всички четири къщи на Оук Роуд. Получиха три отговора от телефонни секретари; на последното обаждане не вдигна никой. Значи всички бяха, където се предполагаше — на работа или на училище.

— Първо ще опитаме с физика. Неговата област е най-обещаваща.

— Бебето не е нашата цел.

— Права си. Вероятно е един от двамата тийнейджъри Келтънови, освен ако Адам не те е излъгал. Другите три деца изглеждат твърде малки.

— Излъга ме.

— Може би Оук Роуд въобще няма нищо общо тогава. Може би цялата постановка е била финт в очакване на някакво разкритие, което са знаели, че Уилкис ще направи. И са насочили неговото — и нашето — внимание към Оук Роуд, защото няма значение.

Тя усети тръпка на безпокойство.

— Моето мнение е, че Оук Роуд е наистина важен.

— Те не правят грешки.

— Адам направи една. Уби баща ми.

— Вярно е.

— Значи правят.

— Какво мислиш, че ще предприемат, ако загубят детето?

Тя се замисли.

— Получавам усещането за необуздан гняв.

— Имаш ли връзка с тях в момента?

— Не съм сигурна. Мисля, че може би да. — Потръпна. — Понякога имам усещането като че ли съм част от тях. Сякаш съм част от огромна тъга. Мисля, че това е сърцевината на сивите, по този начин възприемам колективното им съзнание.

— Това е успокоително.

Роб спря колата на паркинга със спретнат бял знак с черни букви: „Приридоматематически департамент“.

Научният център беше висока тухлена сграда. Огромните прозорци бяха създадени да събират светлина в дните, преди електричеството да стигне до провинциалната част на Кентъки.

Според програмата, залепена на вратата му, доктор Джефърс беше преподавал до преди пет минути, така че изчакаха в кабинета му. Нямаше секретарка, а вратата не беше заключена. Вътре беше необичайно подредено за преподавателска бърлога.

— Охо — каза Роб и вдигна една книга от бюрото на професора.

— Трябваше да очакваме, че са подчертано чувствителни на тема НЛО. Все пак знаем какво е станало.

— Значи ще трябва да избягваме темата.

Изминаха десет минути. Роб остана спокоен, но Лорън ставаше все по-изнервена. Как можеше да е толкова сдържан? Беше като повечето военни, по някакъв странен начин приемащ съдбата си — слабост, която според нея се раждаше от живота в изпълнение на заповеди.

— Може би трябва да го потърсим — каза тя. Едва успяваше да се сдържи да не му закрещи.

В този миг един нисък мъж влезе забързано. Очите му се спряха на униформата на Роб.

— Какво има?

Роб се изправи. Усмихна се. Протегна ръка.

— Добър ден, доктор Джефърс. Аз съм полковник Лангфорд.

— НЛО-то.

— Моля?

— Тук сте заради НЛО-то, нали?

Роб поклати глава.

— Не ми е известно за никакво…

— Видяхме НЛО. Има видеокасета. Целият квартал я видя. Един изтребител на военновъздушните сили го преследваше.

— О, едва ли сме правили такова нещо.

Роб беше наистина впечатляващ в ролята си.

— Тук сме, за да поговорим за надарени ученици.

— Надарени ученици?

— Има нова програма и уведомяваме научните департаменти из цялата страна. Тъй като вие сте председател на департамента по физика тук, а колежът ви е в нашия списък, решихме да се отбием.

— Във вашия списък?

— Ние сме от „Алфред“ — поясни Лорън. — Аз съм от отдела по доставки. А полковникът…

— Въздушен контрол. Помагам на трениращите да не се сблъскват един с друг. Всъщност и двамата се нагърбихме с тази задача доброволно.

— Каква задача? Не ви разбирам?

— Военновъздушните сили търсят надарени, наистина изключителни ученици. Необичайни. Свръхестествени дори. Тоест умни.

— Това е колежът „Бел“, никой тук не е умен. Дори аз не съм особено умен. Всъщност въобще не съм умен, а учениците ми определено не попадат в тази категория. Те са сбирщина идиоти, ако трябва да съм искрен.

— Но ние мислехме…

— Хубав кампус не означава ум. Означава само много червени тухли и бели колони.

— Ами какво ще кажете за другото училище? — попита Роб. — За децата на преподавателите?

— Всъщност там има някакво чудовище. Агресивно, странно, трескаво, приказва прекалено много и умно за единайсетгодишен. Строи невероятно детайлни влакови макети.

Това не прозвуча особено обещаващо на Лорън, но Роб каза:

— Може би трябва да го интервюираме? Това може да означава път към Академията на военновъздушните сили.

— Някак си не мога да си представя Конър в униформа. Той е… своеволен. Но пък може наистина да е гениален.

Това вече звучеше обещаващо.

— Можем ли да го видим? — попита Лорън.

— Баща му е отсреща, в сградата по психология. Даниъл Калахан. Или чука някоя администраторка. Прави го от време на време.

Какъв огорчен мъж беше този Джефърс. Огорчен и озлобен дребнав човечец.

— Значи е чудовище, а баща му е женкар. Има ли майка, или вече се е самоубила?

Роб й хвърли неодобрителен поглед, но тя не можа да се спре. Този Джефърс наистина беше много отвратителен дребнав човечец и тя искаше да му го заяви.

— Учудващо, но не. Всъщност постъпих грозно, което, предполагам, е и причината да реагирате така. Много съм напрегнат напоследък… — Вдигна книгата за НЛО. — Вярвам в това и тъкмо то ме повлече от Калифорнийския университет през второразредните и чак тук. Мислех, че сте дошли заради нашето поразително, прекрасно НЛО. Смятах, че всичко ще се промени. Вместо това вие сте тук по някаква съвсем обикновена досадна причина. Калаханови никога няма да пуснат скъпоценното си дете близо до военните. Поне се надявам, че няма. Всъщност се опитвах да ви отблъсна, за да им спестя изкушението — нямам им доверие, че ще устоят. Ако ще си говорим честно, това дете е най-прекрасното човешко същество, което съм виждал, и благославям деня, в който благодарение на късмета си се нанесохме в съседната къща.

В този миг тя разбра, че са открили детето на сивите. Замисли се за усилията на безбройните поколения, оформили създаването му, за борбите в нощта, за дългите и предпазливи размисли на тези странни и изящни умове и за всички хора, пострадали от тяхното белязващо внимание — всичко това заради едно дете със звучното име Конър Калахан.

Разбираше също, че има нещо, останало от Адам в нея, дали благодарение на някаква тайнствена връзка, разработена от сивите, или просто извиращо от сърцето й, но в този миг чувстваше, без сянка от съмнение, че би дала живота си, за да спаси детето.

— „НЛО и националната сигурност“ — каза Роб. — За какво става дума в тази книга?

— С две думи — още един учен е отритнат, поради факта че се е опитал да представи фолклорни истории като факти. Обаче в действителност това е едно експертно написано и унищожително обвинение. С добре подбрани и научнообосновани примери книгата доказва, че правителството е въвлечено в прикриването на феномена НЛО. Така че какво ще правите с него вие от военновъздушните сили — ще го застреляте, ще го уволните, ще му предявите фалшиви обвинения?

Колко необичайно беше да стои и да гледа как този мъж страда заради истината, в която вярва — и да е наясно, че е прав, да го знае по-добре, отколкото го знаеше самият Джефърс… и да продължава да го лъже и да обрича душата му на мъки.

— Доктор Джефърс — каза Роб. — Благодарим ви за помощта и за времето, което ни отделихте. Ще се свържем с това семейство. Кой знае, може би пък Конър Калахан ще разгадае тези загадки. — Подаде му книгата. — Винаги съм смятал, че военновъздушните сили крият много неща, които не би трябвало да крият. Може би и по този въпрос. Но това не е в моята компетенция, за съжаление.

И хвърли на обезоръжения професор поглед, който накара лицето му да разцъфне в момчешка замечтана усмивка.

Излязоха на паркинга. Снегът се беше усилил.

— Направо отвратително — въздъхна Роб.

— Защо просто не им кажем?

— Не разбираш ли? Дори сега?

— Естествено, че разбирам. Ако кажем на хората, че някой не само ще ги нападне, но ще нахлуе и в телата им, ще предизвикаме нечувана паника. Аз лично изпадам в паника само като си помисля за това. Но не мога да намеря никакъв изход.

— Всички сме така. Но сега трябва да се срещнем с това семейство. Защото — ако сме успели да намерим това дете — бъди сигурна, че Майк също го е открил.

— Може би сивите ще го нападнат.

— Ако тръгне с пистолет, сигурно ще го отвлекат и ще му изпържат мозъка. Но ако действа по-завоалирано? Те също имат ограничения, Лорън, със сигурност имат.

— Изобщо нямам представа как да го защитим! А и вали и вече се стъмва, така че по-добре някой от нас да измисли нещо. Какво ще кажеш, шефе?

— Не съм ти шеф. Ти разбираш сивите най-добре. Значи ти си шефът.

— Добре. Тогава се прибираме.

— Здрасти, Крис — каза Кейтлин малко изненадано: Джефърсови обикновено се обаждаха, преди да се отбият.

Крис влезе в антрето и изтупа палтото си от снега. Изглеждаше угрижен.

— Какво те води насам?

— Къде е Конър?

— Долу. Подготвя поредната влакова катастрофа. Очевидно е имал неприятен ден. Защо?

— Трябва да поговорим. Къде е Дан?

— Дан — подвикна Кейтлин. — Крис е.

— Здрасти — поздрави домакинът, докато излизаше от кухнята. — Как е хавата? — После видя лицето на Крис. — Какво е станало?

Отидоха в дневната. Телевизорът гърмеше. Кейтлин го изключи.

— Днес имах класическо посещение от военновъздушните сили.

За какво говореше?

— Какво посещение?

— Не си добре запознат с уфоложката литература, разбира се. Не си прочел и дума от нещата, които ти давам, нали?

— Така си е — призна Дан.

— Днес имах посещение от военновъздушните сили. — Той ги изгледа поред, втренчено.

Кейтлин не знаеше какво да каже. Беше в пълно неведение.

— Добре, нека да ви дам малко предистория. Съществува митът, че когато има сериозни очевидци или записан видеоматериал, или нещо подобно, военновъздушните сили правят тайно разследване. Ясно ли е дотук?

— Да — отвърна Дан, — разбира се.

Кейтлин не беше сигурна, че иска да слуша по-нататък.

— И така, прибирам се значи в кабинета си след лекции и заварвам там някакъв полковник от военновъздушните сили и една жена… о, каква жена!

„О, не и още един изневерил“, помисли си Кейтлин. И попита:

— Нанси вкъщи ли си е? Знае ли за това?

— Да, ще дойде след малко. Приспива бебето. Но аз не можех да чакам — и след секунди ще ви стане ясно защо. Само чуйте. Влизам аз значи и полковникът разглежда „НЛО и националната сигурност“, която, ако не греша, ви подарих миналото лято.

— Добре де — каза Дан. — Почти съм сигурен, че е в библиотеката до „Ловци на духове“.

Говореше странно спокойно, толкова различно от обикновено, че Кейтлин се обезпокои.

Не искаше да й побеснява. И двамата се опитваха да превъзмогнат историята с Марси и им беше трудно. Тя искаше да му позволи да я люби, но засега не се чувстваше готова. Поне допреди няколко часа все още не беше готова.

— Както и да е, мисля, че тези двамата съвсем скоро ще цъфнат и у вас. И ще поискат да се срещнат с Конър.

— Как ли пък не — възкликна Кейтлин.

— Мъжът е едър, самоуверен. Но излъчва и нещо покровителствено. Още щом го видиш, ти става ясно, че е от разузнаването. Наистина внушителен тип. Жената — е, просто трябва да я видите. Излъчва нещо… нещо странно. Ако някога съм виждал човек, който би могъл да е пришълец в човешка форма, това е тази жена. Има огромни вторачени очи и е много, много неподвижна. Просто седи и се взира в теб, и имаш странното усещане, че по някакъв начин прониква в мислите ти.

Всичко това започваше да звучи налудничаво дори и от устата на Крис.

— Уплашен си — каза Кейтлин. — Защо?

— Отначало не осъзнах за какво става въпрос и… просто ми се изплъзна от езика. Казах им нещо, което според мен не трябваше да им разкривам. Че Конър е гений.

— Но те са разпитвали за НЛО — намеси се Дан, — така че какво значение има?

— О, не, те изобщо не споменаха НЛО. Разбира се, че не. Те не постъпват по този начин. Разпитваха дали в колежа има надарени деца — уж за някаква програма на военновъздушните сили.

Кейтлин не можа да се сдържи и се засмя. Крис я изгледа ядосано и тя млъкна.

— Достатъчно ми се смяха — каза Крис тихо. — Работата е сериозна.

— Те всъщност не споменаха НЛО, така ли?

— Да, Кейтлин, изобщо не споменаха за НЛО.

Телефонът иззвъня, Кейтлин взе слушалката и отиде в кухнята.

— Здравей, Нанси.

— Много вали. Няма да дойда. Той разказа ли ви?

— Мисли, че военновъздушните сили се интересуват от Конър заради НЛО-то. Много е изнервен.

Не каза, че според нея е започнал да превърта — все пак Нанси имаше бебе. Пък и Крис най-вероятно щеше да се оправи до сутринта. Държеше се странно всеки път, когато на някой от сайтовете на уфоманиаците се появеше голям доклад за НЛО — а проверяваше сайтовете всеки ден.

— Истината е, че военновъздушните сили търсят гении за някаква тяхна програма — каза Нанси. — Версията на Крис е, че тайно разследват НЛО.

— Е, радвам се, че им е казал за Конър. Може да му дадат стипендия.

— Не бързай, Кейтлин, Това е някаква военна програма. На твое място първо бих проверила за какво точно става дума.

Кейтлин нямаше нищо против военните. Но пък, от друга страна, щеше да защити Конър от всякакво чуждо вмешателство.

— Разбира се — потвърди тя.

— Между другото, Крис пие ли?

— Не, не поиска, а и аз не му предложих. Дан се беше отрязал в „Пийп“ онзи ден и скрих всичкия алкохол в гаража.

— Заради историята с Марси ли? Да, чух за това.

Господи, колко малък свят и колко много клюкари!

— Имаш предвид, че получи постоянното назначение ли?

Последва миг тишина, после Нанси каза:

— Честито между другото.

— Ще отложим празненството, докато не получим официално потвърждение. Искаш ли да пратя твоя да се прибира?

— Да, моля те. Преди да са дошли извънземните.

Кейтлин се върна в дневната. Дан и Крис се гледаха като опечалени на погребение.

— Нанси се обади, Крис. Каза да се прибираш.

— Кейтлин — каза Дан. — Аз съм това, което се нарича „похищаван“. И ти също.

Тя седна.

— Пак ли? Виж, Дан, това са глупости. Никой не е бил похищаван от извънземни, защото няма извънземни, поне не тук и сега. Признавам, че записът е странен, но ние не сме замесени по никакъв начин.

На вратата се позвъни — и кой знае защо, я побиха тръпки. Възцари се тишина. Дан стана да отвори.

Кейтлин го изпревари.

— Аз ще отворя.

И отвори.

Конър се събуди и осъзна, че не е в леглото. Чуваше вятъра. И беше… прав.

Отвори очи. Бели летящи точици. Студ. До него имаше нещо кожесто. Това беше невъзможно, така че пак затвори очи. Отвори ги отново само за секунда, видя тъмнина, изпълнена с хиляди бели точици, и пак ги затвори. Направо ги стисна всъщност.

Обмисли ситуацията. Гостите си бяха тръгнали, той си беше легнал, майка му беше дошла в стаята му, гледаше го, после внезапно се разплака — избухна в сълзи без никаква причина. После дойде Дан и баща му и майка му се прегърнаха. След това се качиха в стаята си. Той пък беше заспал.

Без да отваря очи, се опита да разбере какво всъщност става.

И разбра: движеше се по улицата, но не ходеше, а по-скоро се плъзгаше във въздуха.

Което не можеше да е вярно, следователно все още спеше.

Отвори очи. И видя къщата — отдалечаваше се зад него.

Всичко това изглеждаше като сън, носеше усещането за сън, но звучеше и миришеше като истинския свят.

Много объркващо. С други думи — не беше сън, и все пак бе невъзможно да е реалност.

За секунда му се стори, че чува часовника в дневната, но беше вятърът — блъскаше се в клоните на боровете на Изгубената земя, както Конър беше нарекъл големите дървета оттатък улицата.

Дърветата се приближаваха, а домът му се отдалечаваше. Около него подскачаха три големи кожести глави.

Задави се, понечи да изкрещи, но се овладя. Трябваше да остане спокоен. Това беше контакт, трябваше да покаже всичките си способности и целия си интелект. „Можеш да се справиш“, каза си.

Но те го бяха похитили.

Добре, това беше лошо, той беше отвлечен от тези създания, нямаше съмнение и не можеше да бъде отречено. Можеше ли отвличането да е за добро? Ако наистина искаш да се срещнеш честно с някого, защо просто не позвъниш на вратата?

Осъзна, че чува нещо странно в лявото си ухо, нещо като дълбоко виене, ако подобен звук можеше да съществува. Посегна към ухото си и докосна слушалка. После видя, че едно от едроглавите същества носи емпетри плейър. Оттам не се носеше никаква музика, само този странен шум.

Извади слушалката от ухото си и веднага падна в една пряспа. За миг остана да лежи, мъчеше се да разбере на какъв принцип работи устройството. Беше звук, звук, който му позволяваше да преодолее гравитацията. Как ли работеше? На какъв принцип? Не, да не се беше побъркал — щеше да го разгадава по-късно това проклето нещо!

Създанията кръжаха наоколо с отворени уста и ръце, опрени на бузите. Не изглеждаха застрашително. Всъщност точно обратното — също изглеждаха уплашени. После едно от тях протегна слушалката към него, не към ухото, а към ръката му.

Той се вгледа в нея. Те се рееха и клатеха глави.

„Моля“, появи се приятно звучащ глас, същият, който беше чул при предишната среща с извънземните, когато и Поли беше с него.

Не, нямаше да ги последва в гората. Побягна към къщата.

„Какво можем да направим, за да ти помогнем да не крещиш?“

„Той не крещи, глупако, той бяга.“

Конър затича по-бързо, краката му затъваха в снега.

— Татко! Мамо! Помогнете ми! Помогнете ми!

Съществата жужаха около него като гигантски мухи. Онова със слушалката летеше точно пред него, лице в лице — и през цялото време му я протягаше.

Къщата беше по-далече, отколкото си мислеше. Беше трудно да тича през снега.

После създанието сякаш се устреми към главата му. „Съжалявам! Съжалявам!“

Слушалката пак беше в ухото му и той пак увисна във въздуха. Отново я измъкна и падна в снега, изправи се, побягна…

Влезе в двора, падна, изправи се, подхлъзна се на заледените камъни и падна пак. Запълзя, стигна до вратата, надигна се и задърпа дръжката.

Заключено.

— Татко! Мамо!

Малката лампичка на звънеца светеше. Той посегна да го натисне.

„Трябва.“

„Не можем.“

„Конър, престани!“

„Влез в него, идиот такъв. Веднага!“

И тогава Конър усети нещо, което са изпитвали съвсем малко човешки същества. Почувства как нещо се движи в тялото му, приплъзва се нагоре по червата му, сякаш е живо.

Майк отново отиде да провери Келтънови. Ама как можеше да си лягат толкова късно! Този път обаче самотна мътна светлина се процеждаше само от прозореца на банята на горния етаж.

Той притича през широкия път. В далечината видя проблясък и му се стори, че чува вик. Минутата внимателно наблюдение и напрегнато ослушване донесе само съскането на снега и виенето на вятъра.

Вдигна поглед към небето. Според прогнозата по радиото бурята нямаше да утихне до сутринта. Това беше добре — снегът щеше да скрие следите му.

Мина отзад, през градината, където през пролетта щяха да нацъфтят множество цветя. Всеки намек за отпечатъци от стъпки щеше да е по-труден за забелязване тук. Огледа вратата и прозорците и откри един незалостен. Предпазливо го огледа за алармена система, отвори го и се вмъкна.

Затвори прозореца. Застана напълно неподвижен, за да свикне с шумовете, изпълващи къщата. Извади етера. Първото предизвикателство щеше да е кучето. Беше се събудило, но скоро щеше да заспи пак, стига миризмата му да не достигнеше до ноздрите му. Мирисът на етера обаче щеше да я заглуши.

Затвори очи и се заслуша. Трябваше да намери животното. Влезе по-навътре, през трапезарията и към стълбите в антрето. Кучето спеше на площадката. Инстинктът му на пазач беше да блокира пътя.

Уилкис направи една крачка, после още една. Можеше ли да го заобиколи? Качи се още малко и спря на стъпалото точно под площадката.

Нямаше да може да прескочи кучето. Значи трябваше да използва етера. Клекна и внимателно долепи напоената с етер кърпичка до муцуната на животното.

Изчака. Дишането на кучето стана по-дълбоко. Гърдите му започнаха да хриптят. Можеше да го убие. Щеше да е хубаво — ненавиждаше кучетата и вонящите им изпражнения и безмозъчното им умилкване около хора, които не заслужават дори един поглед. Като това семейство дебеланковци.

Придобил увереност, Уилкис прекрачи кучето. Прецени, че родителите ще спят най-леко, затова ги имплантира и хипнотизира първи. Хипнозата беше прост процес, отнемащ само минути. Тайната се състоеше в това, че думите се повтаряха в определен ритъм, който караше субекта да ги разглежда като част от собствените си мисли. Сутринта тези хора щяха да се събудят, озлобени срещу Конър. Когато попаднеха в обхвата на неговия предавател в града, дразнението в темпоралния им лоб щеше да накара гнева да прерасне в неконтролируема мания.

След като приключи с родителите, се премести при момчетата и със завидна ефективност обработи и тях.

И просто така, всъщност безпроблемно, въпреки ужасяващо бавното начало, мисията му на Оук Роуд беше изпълнена.

Конър стоеше в края на игрището, колкото се може по-далеч от другите деца. Беше пращал съобщение след съобщение вкъщи и на мобилните телефони на майка си и баща си, но те все още не му бяха отговорили, а звънецът всеки момент щеше да удари и той трябваше да се върне при другите деца, а не можеше да понесе това.

Щом се приближеше до тях, чуваше странни гласове, много смущаващи, защото разбираше, че това са мислите им. А което беше още по-лошо, те го мразеха и това дълбоко го нараняваше.

Спомняше си изтеклата нощ изключително ясно. Сивите му бяха направили нещо, бяха използвали наука, толкова напреднала, че той дори не можеше да започне да разбира смисъла й. Бяха го променили обаче и сега беше белязан, и завинаги щеше да е белязан от величието на онзи миг.

Преди малко, когато Конър излезе на игрището, Уил се обърна към него:

— Как е, приятел? — Подвикна весело и дружелюбно, но вътрешният му глас крещеше: „Ще ми се да взема нож и да ти изрежа сърцето, тъпо копеле“.

Сега, докато ги наблюдаваше как играят, смеят се и се мотаят… и хвърлят погледи към него от време на време, скришом, Уил и Кев, и Дейвид Роланд, и Лани Фрир — дори сладката Лани Фрир, която си беше представяла как ще се промъкне зад него и ще го потупа по рамото, а когато той се обърне, ще го заплюе в лицето.

Беше се опитала да го направи, беше го потупала по рамото, но той побягна. Беше като в някакъв кошмар — да е наясно със замислите й.

Не всички деца имаха подобни мисли. Поли нямаше, слава Богу. Мислеше само колко е ужасен от Конър. Обмисляше как да накара родителите си да се преместят и му ставаше зле всеки път, когато трябваше дори само да погледне Конър. После се усмихваше и казваше:

— Няма я вече бандата. Няма я. — И щракваше с пръсти и казваше: — Пуф!

Но умът му крещеше: „Махни се от мен, ти си чудовище, махни се от мен!“

Най-после видя колата на майка си, изскочи през портата и изтича почти на средата на платното. И щом майка му спря, скочи при нея.

— Какво е станало? Да нямаш температура? — „Не изглежда болен, изглежда ужасен. Да не са го тормозили? Ах, този проклет Поли! Бедното ми момченце, твърде дребен е за единадесет, бебчето ми…“

Той я гледаше. Устните й не помръдваха. Притисна се към вратата, но това не беше достатъчно, все още можеше да чуе съжалителния глас, а не искаше да е така, искаше майка му да го вижда като силен и уверен.

— Конър? — „Какво става сега? Боже, толкова съм уморена… онова проклето момче…“ — Миличък, какво има? Защо ме гледаш така?

Усмихваше се, но това не беше истинска усмивка, Конър разбираше истината: майка му съвсем не беше толкова щастлива, доволна и изпълнена с енергия, колкото се опитваше да покаже пред него. Беше ужасно разстроена и толкова изтощена, че миналата нощ беше пожелала собствената си смърт.

— Няма да умираш — изкрещя той.

— Какво? Защо да умирам? Конър, какво ти става? Защо искаш да се прибереш вкъщи преди края на часовете?

— Мамо — прошепна той. — Толкова те обичам…

— О, миличък, и аз те обичам. Какво стана, защо искаш да си тръгнеш от училище? — „Защо не може да се справи? О, обичам те, наистина те обичам.“

Как можеше да й каже, че децата искат да го убият? Мислите им се завърнаха, представите на онези, които го застрелваха, на другите, които си въобразяваха, че ще го ритат, докато умре, ще го заколят, ще го удушат — но винаги се усмихваха, винаги. Как можеше да й разкаже за това?

Майка му отби колата, спря и се обърна към него.

— Скъпи — каза и протегна ръка към него, — какво е станало? Защо искаш да се приберем? Какво има, Конър? Поли и приятелчетата му ли те тормозеха? Защото ако това проклето момче…

Яростните мисли, съпровождащи думите, изгаряха черепа му като нажежено желязо. Майка му искаше да зашлеви Поли, да набие Маги Уорнър, да ги избие всичките, целия клас…

— Мамо! Не, мамо! Не, не е Поли. Поли не е направил нищо лошо днес. Дори се държи по-добре отпреди.

— Тогава защо ми каза да дойда веднага? Прекъснах си часа и дойдох — ето ме. Но ти не си болен, не си се ударил, децата не са те ядосвали. Защо ме извика, Конър? Моля те, кажи ми.

Опита се да не слуша мислите й, но ги чуваше, а тя си мислеше: „Какво не е наред с момчето ми?“ — и тази мисъл я плашеше.

— Мамо, трябва да се прибера вкъщи.

— Значи не е станало нищо? Ти просто…

— Трябва да се прибера вкъщи.

Кейтлин въздъхна, обърна и подкара към училището.

— Спешно е.

— Добре, кажи защо е спешно.

Не можеше да й признае, че чува чужди мисли, включително нейните. Как би могъл да го направи? Затова отвърна:

— Ако не ме откараш вкъщи, ще ти се разсърдя. Много.

Тя вдиша рязко. После пак обърна колата. „Божичко, Лицето му. Сякаш се е побъркал! О, Господи, същото е като на дядо. Може ли и той да е шизофреник, ще бъде ли прокълнат с това страдание? Помогни му, помогни му, Господи!“

Той се усмихна — блестяща, празна усмивка.

— Добре — каза Кейтлин. — Прибираме се вкъщи и ще измислим някаква игра.

Не искаше.

— Никога не си ми казвала, че в рода ни е имало шизофреници.

Гласът й трепна, както когато се опитваше да скрие нещо:

— Защо мислиш така?

Трябваше да наблюдава устните й, за да види дали се движат, „и съм твой син, и те обичам толкова много, че дори не можеш да си представиш“.

Кейтлин го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Четеш ми мислите.

Не можеше да я лъже, не можеше да постъпи така с майка си. Но искаше, отчаяно желаеше да го направи.

— Знаеш какво мисля.

Той не отговори.

В лицето й внезапно се появиха други лица, преливаха едно в друго с мързеливите движения на шаран, изплуващ от сенките на водоем. Тя беше трептяща маса от сменящи се очи и устни, очертания и коси. Прошепна с глас, съвсем различен от обикновения й глас, и той разпозна гласа на душата й, истинския й глас:

— Знам какво правиш, Конър, но не се прави така. Това са тайни на душата…

Завиха по Оук Роуд и стигнаха до вкъщи, и Конър беше много, много щастлив да отвори вратата на колата и да се измъкне, да изтича по стълбите и да се махне и оттам, да намери място, където няма да му се налага да слуша мисли.

— Конър?

— Трябва да отида до тоалетната, мамо!

Прескачаше стъпалата, вмъкна се в банята и хлопна вратата.

— Конър добре ли си? — „Ако е заключено…“

— Добре съм, мамо.

„Не е.“

— Влизам.

— Мамо, на тоалетната чиния съм.

— О, за Бога, аз съм ти майка!

Дръжката се превъртя и в отблясъка на месинга той видя хора да се движат в ярко осветени стаи. Погледът му се фокусира и внезапно той се озова в една от стаите. Келтънови бяха там и беснееха, биеха се и крещяха, и се блъскаха като животни. Картини падаха от стените, а кучето им се беше извило в безумните си опити да се изпохапе… После майка му влезе и клекна до него на пода, където беше паднал, и видя момче, което вървеше по пътека, оградена от разцъфващи дървета и огряна от златната слънчева светлина. И разбра какво го е запратило на пода, каква мъка. Това беше пътеката, която водеше към земята на мъртвите.

— Мамо — прошепна той. — В опасност съм.

Тя го притисна към гърдите си и Конър разбра, че е видял нещо, което ще се случи скоро, когато слънцето се спусне в небето и голите дървета се разтреперят под напора на вятъра — тогава всички на Оук Роуд, той и майка му, и баща му, и Поли и Келтънови, всички, дори животните — всички, които живееха тук — щяха да се срещнат със смъртта.

— Успяха — каза Луис Крю. — Наблюдавах края, после занесох момчето в стаята му.

— Кога? — попита Роб Лангфорд.

— Нощес, точно в два. Вложиха съдържанието на Адам в детето. Изглежда, всичко е минало добре.

— Значи Адам е умрял? — попита Лорън.

Крю долови тъгата й.

— С Адам ви очаква дълго бъдеще. Ще го откриеш в Конър. Ще изглежда като сянка, предполагам, нещо като да видиш духа на родителя в детето му.

— Но той… той там ли е?

— Адам е мъртъв. Това, което е в Конър, е неговото познание и структурите на съзнанието му.

— Значи моят приятел е мъртъв!

— Не мисля, че имате дума, с която да опишете състоянието му. Той не е жив. Не е обладал Конър, отдал му се е. Но толкова много от него е запазено вътре, от неговата личност, неговото същество, неговата — ами, същност, предполагам, е най-близката дума, — че когато си с Конър, ще усещаш, че си също така и с приятеля си.

— Това утешение ли е?

— В известен смисъл.

— Тогава ще го приема… но какво означава това за Конър? Какво преживява той? Стори ми се изключително напрегнато дете.

— Мисля, че е объркан и уплашен. Ще се сдобие със сили, които няма да разбира, и това наистина ще го сащиса. Знание, което сякаш не идва отникъде. Ще е страшно натоварващо. Цялото семейство ще е подложено на този стрес. Невероятен стрес. Възможни са психически сривове.

— Дали сивите са предвидили това? — попита Роб.

— Трудно е да се каже. Ти как мислиш, Лорън? Доколко се простира разбирането на сивите за човешкото съзнание?

Тя се замисли за годините, които беше прекарала с Адам, спомни си какви големи трудности бяха възниквали при общуването им.

— Всичко е възможно. Моята прогноза е, че той ще се срине.

— Значи трябва да му помогнеш да запази здравия си разум. С теб би трябвало да общува лесно… но във всеки друг ум, до който се докосне, ще открива страх. — Крю си погледна часовника. — Проведох кратък разговор с доктор Джефърс тази сутрин. Освен ако тази извънземна сензация не отшуми бързо, Конър ще има доста неприятни изживявания. — Включи телевизора. — Това момче трябва да получи възможност да израсне на спокойствие.

Беше местният канал, на екрана се появи доктор Джефърс, примигваше срещу светлината като объркана къртица. Предаването бе посветено на материала, станал известен в медиите като „Записът от Оук Роуд“. Пускаха го по Си Ен Ен и „Фокс“, дори по Ей Би Си и Би Би Си. Имаше го и на много места в интернет, разбира се.

На двайсет и пет хиляди мили височина се случваше събитие, което — стига да им беше известно — би приковало вниманието на всеки мъж, жена и дете на Земята. Към голям сложен сателит, напълно черен, но видим под безмилостната слънчева светлина, се приближаваше малък яйцевиден обект. Обектът грееше в сребърно, но не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед — малък космически кораб. Нещото проблесна, промени се в много по-сложна форма, увисна до сателита и плавно се свърза с края, който беше обърнат към Земята.

В сателита се включиха релета и по повърхността му се отвориха малки отверстия. Ракетните двигатели избълваха огън. Ориентацията на сателита се измести от заснежения център на Съединените щати към линията, където сушата свършваше и започваха водите на Атлантическия океан. После той продължи над океана, далеч от място, където би могъл да нанесе някакви щети.

Обектът се отдели от сателита, отново стана овален и се отдалечи.

Ослепителен блясък изпълни въздуха, сякаш в небето примигна гигантска фотографска светкавица. Конър започна да брои:

— Едно, две, три, четири…

— Какво е това, по дяволите?

— Шш! Шест, седем…

Отекна продължителен тътен, много по-силен от всички гръмотевици на света.

Конър премести поглед от Дан към майка си и каза:

— Силозът за зърно. Току-що избухна. — Трябваше да е това, освен ако някой не беше пуснал бомба над малкото градче Уилтън, Кентъки. Нищо друго в околността не беше достатъчно голямо.

Телефонът иззвъня и Конър го сграбчи.

— Здрасти, Поли! Знам. Добре!

Посочи към кухненския прозорец. Огромен стълб пушек се издигаше откъм Уилтън.

След няколко минути отпред се чу настойчивият призив на клаксон.

— Това са Уорнърови — изкрещя Конър и изтича до дрешника да си вземе якето. Дан грабна видеокамерата.

Кейтлин не искаше да е в една кола с Уорнърови и настоя:

— Ще вземем нашата кола. — Но Конър скочи на задната седалка до Поли и Уорнърови потеглиха.

— Какво, по дяволите, е станало в града и откъде можем да сме сигурни, че е авария в силоза за зърно? — попита Дан, докато се качваха в колата. — Ами ако са терористи?

— В Уилтън, Кентъки? Едва ли. Пък и Конър е винаги прав, Дан.

Дан даде газ и потегли след Уорнърови.

От другата страна на сградата, където всъщност беше пожарът, огнеборците продължаваха да развиват и да насочват нови маркучи. Горящият силоз не можеше да бъде угасен. Тяхната работа беше да се уверят, че огънят няма да се разпростре, и да го оставят да догори, като причини възможно най-малко щети на сградите наоколо. Най-застрашен бе покривът на близкия магазин за хранителни стоки и търговската агенция за трактори „Джон Дийр“ — силозът бълваше пламъци, високи тридесет метра.

— Капитане, трябва да влезем — обади се един пожарникар.

— Не, Хари. Стените ще поддадат всеки момент. — Той вдигна мегафона си. — Всички: отдръпнете се! Разкарайте колите оттук!

В зърнения силоз трима души, облечени в сребристи защитни костюми и с шлемове и ръкавици, обикаляха внимателно просторното помещение. Никой отвън не подозираше за присъствието на полковник Лангфорд и малкия му специален отряд.

Доктор Симпсън му се беше обадил, докато наближаваха града.

— Ако е загинал, ще трябва да вземете тъкан, полковник Лангфорд. Богата на клетки тъкан. Направете го, както постъпват сивите — вземете очите, устните, гениталиите. Ще трябва да му направим клонинг.

Искаше да попита защо, но знаеше, че няма нужда да знае, и затова си спести въпроса. Отговорът му беше такъв, какъвто изискваше от него дългът.

— Разбрано, сър.

— Сградата след малко ще се срути — изпращя нечий глас в ухото на Лангфорд.

— Знам. — Той вдигна електрическия мегафон към устата си. — Нейт! Луис Нейт Крю!

Загубата му според Роб щеше да е по-голяма, отколкото загубата на сивия в комплекса в Индианаполис. Адам беше невероятно загадъчен и сведущ, но нямаше начин да се разбере какво всъщност означават много от нещата, които им разкриваше. А Луис беше от най-откровените хора и знаеше много тайни. Може би историята за идването му от друг свят наистина беше вярна.

Шум отгоре привлече вниманието му. Една пламтяща греда се устреми надолу като гигантска ракета, удари се в пода и пръсна дъжд от искри.

— Внимателно — каза Роб. — Не можем да си позволим никакви загуби.

— Намерих органична маса. — Капитан Форбс вдигна визьора на шлема си.

— Предупреждение за нивото на кислорода — докладва летец Уинклър: това означаваше, че разполага с пет минути, преди да се оттегли принудително.

Лангфорд мина през купчина паднали горящи греди и спря до Форбс. В краката им лежеше труп.

— Добре, да вземем тъканта и да се изтегляме.

Трупът беше толкова обгорял, че изглеждаше по-скоро като овъглен дънер, отколкото като тяло.

— Господи, полковник!

— Спокойно! Взимаме пробите и се махаме. — Беше ужасно да гледа Луис така обгорен. Бедният — беше почти неразпознаваем. Какъв ужасен начин да си отидеш, каква отвратителна смърт.

Високо над тях нещо изпращя.

— Изтегляй се!

Лорън почти се беше поболяла от тревога и страх.

Най-накрая две коли доближиха портала. Колата на Роб беше предната, следваше я джип „Чероки“, пълен със специалисти в огнеупорни костюми.

Лангфорд отвори прозореца и викна:

— Проблемът все още не е овладян. Трябваш ми веднага.

— Защо не ми се обади, по дяволите? — Тя бързо се качи в колата. — За малко да се побъркам от тревога.

— Ти си имаше заповеди, полковник.

— Заповеди? О, Боже, това военните… Както и да е. Какво стана?

— Луис Крю е мъртъв, Уилкис е в неизвестност. Може да е избягал с откраднат ТиАр.

— Какво е ТиАр?

— Секретно превозно средство — отговори той рязко.

— Убил е Луис Крю?

— Подробностите после. Ситуацията там е ужасна. Не знам какво точно е направил Уилкис, но трябва да отведем детето на безопасно място или още една смърт ще лежи на съвестта ни.

В този миг сирената на базата зави и постовите започнаха да затварят портала. Роб обърна колата и подкара към града.

— Какво става, по дяволите?

— В Уилтън избухнаха безредици.

— Шегуваш се!

— Избиват се. Сериозно.

Лорън затвори очи и обмисли чутото. Стигна до заключение.

— Уилкис не е успял да открие кое е детето, затова е предприел стъпки да постави излъчвател на вълни на насилие с надеждата, че ще бъдат избити всички деца.

— Възможно е. Също така е възможно да е открил момчето, но да се е страхувал да осъществи директно покушение срещу него заради сивите и цялата суматоха да е за отвличане на вниманието.

— Но семейството… те са на мили от града.

— Дойдоха да позяпат пожара — видях колата им. Но вече не са там.

— О, Боже!

— Да, имаме си неприятности.

— Сигурен ли си за Крю?

— В момента е в торба, пътуваща към Райт Пат.

— Беше ли наистина от друга планета? Вярно ли е това?

Роб я погледна и каза:

— Най-добре е да приемеш, че за тези неща не съществува абсолютна истина. Никога. Реалността, повече от всичко друго, се променя в зависимост от начина, по който гледаш на нея. Доколкото ми е известно, може да е бил от Чикаго или Денвър, или отвсякъде другаде. Но беше добър човек, полезен човек. И това е най-важното за Луис Крю.

Минаха отклонението на магистралата, което се вливаше в главната улица, и спряха. Пушек се издигаше от поне четири различни пожара. Някакъв мъж стреляше с пушка от покрива на магазин. Хора тичаха по улиците, повечето също с пушки. Виеха сирени. Един боклукчийски камион се вряза с пълна скорост в Първата църква на Христос. Камбанарията се наклони и под звуците на биещите камбани се стовари върху камиона и на улицата.

Роб отвори телефона си и използва бързото набиране за някакъв номер.

— Положението в града се влошава бързо. Свържете се с губернатора, генерале, защото става наистина лошо. Да пусне националната гвардия — щатските полицаи просто няма да са достатъчни.

Един буик, натъпкан с деца, се понесе към тях, гумите му оставяха димна следа по улицата.

Роб завъртя волана докрай надясно и натисна педала на газта. След секунда буикът профуча зад тях и продължи, преобърна се и се заби в един пожарен кран. Долетя писклив смях, изпълнен с ужас.

— Не можем да минем оттук — каза Роб.

— Прав си.

— Ще трябва да прелетим над града с хеликоптер и да открием детето от другата страна. И мисля, че трябва да го преместим. Да го махнем оттук.

— Ами Майк? Ами групата? Те няма ли да продължават да се опитват?

Роб я погледна и въздъхна:

— Никога не съм твърдял, че ще е лесно.

Оръжието изщрака. После още веднъж. Лангфорд го изпусна в снега и Майк стигна до него и го удари в лицето с все сила. Но Лангфорд също беше силен и съобразителен и успя да го изрита в крака и да го повали в снега.

Майк се опита да се надигне — събра всичките си сили и се помъчи да се оттласне от земята, но не успя. Не само глезенът му беше счупен, стана му ясно от кръвта, която се стичаше от устата му.

После към лицето му се устреми юмрук и светлината угасна.

Някак си Роб се изправи. Някак си се отправи към сечището. Уилкис нямаше значение сега, щеше да е зашеметен дълго. В момента най-важно беше момчето. Дългът му беше ясен: трябваше да спаси това момче.

Като крещеше от адските болки, той бръкна с осакатената си ръка в джоба си. Докато поставяше нов пълнител, се задави, преви се надве и повърна.

Стъпка по стъпка, въпреки болката, се придвижи към полянката. Униформата му висеше на парцали, по дясната му ръка се стичаше кръв и оставяше червена следа в снега. Отново вдигна пистолета — този път го насочи към Джон Келтън.

Джон вдигна пушката си, но нямаше военна подготовка и Роб успя да стреля първи и го повали. Не беше смъртоносен изстрел, отчете Роб — Джон се стисна за лявото рамо.

Като видя как баща му пада, Джимбо изрева. Мег се появи от гората с писъци.

Добре, помисли си Роб, те бяха отклонени. Щеше да ги застреля и двамата в мига, в който получеше ясна видимост.

Дан лежеше, очарован от спокойствието, струящо от здрачаващото се небе. Спомни си Кейтлин на рампата в тайния свят от детството им, когато сивите бяха предрешили живота им заедно. Спомни си тънката й лятна нощница и чу отново така силно, сякаш беше ревът на Ниагара, драсването на клечката. Видя лицето й в трептящата светлина на пламъчето и това лице — Кейтлин в лятото на своето детство — щеше да е последното, което щеше да вземе със себе си, ако отпътуваше сега.

Лорън пусна зашеметеното момче и вдигна пушката му. В този миг се появи Роб. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и потъна на половин метър в снега. Главата му клюмна на гърдите.

— Другите идват ли? — изпъшка той. — Трябва да ги спреш, Лорън.

И падна по очи. Лорън изкрещя:

— Помощ!

Но нямаше кой да помогне. Лангфорд беше толкова покрит със замръзнала кръв, че изглеждаше сякаш носи работни дрехи на месар.

Тя клекна и го прегърна, заповтаря му, че ще го спаси. Откъсна яката на якето си и я подложи под главата му. Той се усмихна вяло.

— Ще умреш от студ — каза й. После очите му се затвориха по начина, по който се затварят очите на хората, когато умират, и Лорън извика пак:

— Помощ!

Внезапно очите му се отвориха. И потънаха в нейните.

— Имаш задача, войнико.

Разплакана — молеше се на Бога за живота му, — тя затича да изпълни дълга си.

Между дърветата беше тъмно. При всяка нейна крачка от клоните на боровете падаше сняг. Но пък и другите събаряха сняг и беше лесно да ги проследи.

Заслуша се.

В този миг, смайващо и, реши тя, съвсем неуместно… се случи нещо. Беше захвърлена обратно в детските си години и правеше първите си крачки.

Това беше зовът на Адам!

Но Адам беше мъртъв, така че…

Лорън долови движение между дърветата — сянка помръдна сред клоните, мярнаха се големи нежни очи, като на елен.

В същия миг Конър, който тичаше напосоки, видя лицето на Лорън в съзнанието си толкова ясно, все едно тя се намираше на телевизионен екран, разположен на метър пред него. Очите й бяха изпълнени със странна светлина, лазурносиня като небето, посипана по ръбовете с милиони други цветове, най-богатата, най-красивата светлина, която беше виждал.

Лорън също го виждаше в този миг, сякаш в края на тунел от светлина, който минаваше през дърветата.

Забърза напред, бореше се с мъглата от падащ сняг и шибащите борови клони, а светлината проблясваше сред снега, едва доловима, изчезваше на моменти, сетне се появяваше отново.

Преди да успее да стигне Конър обаче, се появи нечия фигура. По-големият от двамата тийнейджъри. Държеше пушка и я беше насочил. В същия миг Конър изплува сред дърветата. Младият Келтън се извърна към него.

С бързо движение Лорън вдигна оръжието си, стреля и младежът падна в снега. Тя се приближи към Конър.

Момчето се обърна към нея, взря се в лицето й, после погледна пушката… и буквално изчезна пред очите й.

Все още го виждаше, но само в съзнанието си, стоеше и се взираше в нея. Както беше правил Адам, по същия начин като Адам.

Лорън клекна, сложи пушката в снега и каза:

— Конър, Конър, няма да те нараня. — Изпрати образ как го прегръща. Внезапно в главата й се появи образ на Конър: как се моли, смирено протегнал ръце. „Няма да те нараня“, изрече тя в съзнанието си по същия начин, по който говореше с Адам.

Проблясък на движение се появи пред нея, после още един, този път по-ясен. Конър отново бе тук. Лорън го прегърна. Съзнанията им сякаш се преплитаха вихрено и това беше чиста наслада и радост, като преброяването на всички числа до последното — и да знаеш, че предстоят още по-съвършени числа, които очакват да бъдат открити.

Сред дърветата се показа Кейтлин и Конър понечи да се втурне към нея, но Лорън го задържа за миг и попита:

— Къде са другите стрелци? Можеш ли да кажеш?

— Затвори очи — отвърна той.

Тя видя мъж — лежеше в някаква падина, ранен в рамото… и жена, беше го прегърнала. Бяха се притиснали един към друг, очевидно отчаяни, и се опитваха да запазят топлината си. Джон и Мег Келтън се бяха отказали от битката.

— Какво става? — попита Конър.

Лорън пак го прегърна.

— Всичко ще свърши, миличък. Много скоро ще приключи.

Лицето му се обля в червенина, той стисна раменете й.

— Какво има? Защо ме мразят толкова много?

— Конър, всичко ще се оправи, трябва да се оправи.

Той се отдръпна от нея, вглеждаше се в мислите си.

— Трябва да помогнем на баща ми.

Затичаха се и тримата, осъзнаваха, че поне засега са спасени и че могат да спасят живота и на други.

Откриха Роб и Дан, и младия Тери — лежеше наблизо, сгушен в снега. Оказа се, че Лорън не се беше престарала и момчето нямаше сериозни травми, просто беше в шок. Очите му бяха изпълнени със страх и то продължаваше да клати глава.

— Какво, какво… — повтаряше шепнешком. — Какво?

Щеше да излезе от това състояние по някое време, колкото и ужасно нещо да му беше причинил Майк, наранявайки психиката му.

Дан беше в съзнание и те го повдигнаха. Конър свали якето си и го подложи под главата му.

Лорън се наведе над Роб. В мига, в който го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Докосна посивяващото му лице. Очите се взираха, устните бяха леко отворени, сякаш изумени от смърт, която се беше оказала и откритие. С треперещи пръсти тя склопи очите му. После коленичи, въздъхна тежко и се отдаде на скръбта.

Конър се приближи.

— Все още не е мъртъв. — Каза го, сякаш е най-странното нещо на света. Сложи ръка на челото му и очите на Роб потрепнаха и се отвориха. — Виждаш ли?

Роб се вгледа в нея, безмълвен. Лорън го погледна, после погледна Конър, после отново Роб.

— Помогни ни — помоли я Конър. Кейтлин се опитваше да изправи Дан.

— Ей сега — каза Лорън. Беше преминала основно обучение по оцеляване и оказване на първа помощ. Прегледа Дан и видя, че рамото му е пронизано от куршум. Костите за щастие не бяха засегнати и рамото, макар и разместено, не беше раздробено от изстрела. Но беше изгубил доста кръв. — Трябва да го откараме в болница, още сега.

По пътя към колата зърна някакво движение сред дърветата отстрани. Обърна се, но не успя да различи нищо. С ужас установи, че не е взела пушката. Това беше глупаво, но също така и знак, че е в състояние на шок. Трябваше да е много внимателна и да се насили да мисли логично. Носеше отговорност за всички. А оцеляването абсолютно винаги зависеше от подробностите.

Движението се мярна отново.

Дан също го видя и възкликна:

— Елен.

— Конър? — попита тя.

Момчето й направи знак да мълчи. Продължиха към колата, като се ориентираха по следите, оставени по времето на лудостта и ужаса. Дан извика от болка, докато го прехвърляха през оградата на Нидърдорфер.

— Трябва ни линейка — каза Кейтлин.

Лорън отвори мобилния си телефон. За щастие бяха достатъчно близо до града, за да има сигнал. Обади се в „Алфред“, свърза се с адютанта на Роб и докладва Лангфорд като тежко ранен, а пилота като загинал при изпълнение на служебния си дълг. После уреди въздушна евакуация. Заради смутовете в града можеше да се забави, но нямаше какво повече да се направи.

Военновъздушните сили щяха да дойдат да приберат своите мъртви. Бедният млад пилот, щяха да приберат праха му в кутия и да я изпратят в дома му, щеше да лежи почетен от земята и спомените на тези, които са го обичали. Но може би Роб щеше да избегне тази съдба, щеше да оцелее.

„Ще се омъжиш ли за него?“

Тя се засмя:

— Стига да мога.

Кейтлин й хвърли въпросителен поглед.

— Тери — каза Конър, — майка ти и баща ти са добре.

После погледна към Лорън.

— Там има още някой.

— Знам. Роб.

— Не, друг е, близо до Роб. Пълзи. Опитва се да ме достигне.

— Може ли да го направи, Конър?

Момчето поклати глава.

— За какво говорите? — попита Дан.

— Нищо — бързо отвърна Конър.

Лорън чу в ума си: „Не им казвай, че мога да чувам мислите им“. „Добре, Конър, няма да кажа.“

Дан докосна импланта в ухото си. За миг му се стори, че пак чува Конър, гласът му бе странно омекотен, идваше от центъра на собствената му глава. Трябваше да разбере какво значи това — но не сега. Сега трябваше да спаси семейството си. Облегна се на Кейтлин, докато вървяха, и тя прошепна:

— Обичам те, Дан, спомних си всичко и те обичам.

Колкото и да го болеше, тези думи го изпълниха с вихър от преливащо облекчение. Прегърна я, притисна я към себе си и почувства в глъбините си любовта, която съзиждаше душата му, любовта към Кейтлин.

Тя го целуна и тази целувка сякаш му вдъхна нов живот — докато едно неловко движение не предизвика изгаряща болка в рамото му.

Сълзи бликнаха от очите му, но Дан успя да се усмихне и закрачи към колата.

— Ще сменя гумата.

— Ние ще я сменим — заяви Лорън.

Бяха на шейсетина метра от колата.

— Ще тръгнем право по Уилтън Роуд — каза Кейтлин — и отиваме в болницата в Беривил. Освен ако лудостта не е обхванала всичко? Така ли е? Знаеш ли нещо, Лорън?

— Спрете. — Лорън не можеше да повярва на очите си. — Не мърдайте.

Огромно куче скочи на покрива на колата.

Взираше се право в Конър, дълга лига се точеше от зейналите му челюсти.

— Божичко! — възкликна Дан.

— Това е Манрико — поясни Кейтлин. — Кучето на Джон.

— Конър, какво става? — попита Лорън.

Момчето отстъпи крачка назад.

Кучето скочи от покрива, пристъпи към него.

— Не го гледай в очите — предупреди го Лорън.

Манрико се устреми към тях.

Както беше постъпил с всички обезумели, Конър се опита да прати на Манрико успокояващи мисли, но кучето продължи да скача през снега, тичаше право към него.

В този миг изящна плаха сърна излезе от гората. Появата й беше толкова неочаквана, видът й — толкова възхитителен, че дори налитащият Манрико спря и се обърна.

Тя имаше големи влажни очи и дълги мигли, и лице като прекрасна песен. Вървеше напред, тънките й крака леко стъпваха в снега, който блестеше в златно под последните дълги лъчи на угасващото слънце. После издаде звук, леко просвирване, което е знак за тревога сред този миролюбив вид.

Ушите на Манрико щръкнаха към нея. Сърната се приближи, изящният й нос душеше въздуха, очите й бяха дълбоки и спокойни като среднощни езера.

Две беше сигурен, че кучето може да бъде отвлечено, сега, когато предавателят беше престанал да изпраща заповедите за убийство. Приближи се още повече, излъчваше в съзнанията на хората и на кучето всички подробности от образа на сърна, които можеше да си спомни.

Гласът на Конър произнесе: „Внимавай“.

Две се приближи още малко.

— Наистина ли е сърна? — попита Лорън.

— Разбира се, че е сърна — каза Тери.

Конър хвана ръката на Лорън.

Сърната се приближи. Манрико извърна погледа си от нея и го насочи към Конър. Изръмжа тихо. Беше зловеща убийствена заплаха — тиха, но смъртоносна. Сърната отново издаде нежен звук, после заподскача, закуцука, както би постъпила майка сърна, ако малкото й е застрашено.

Беше близо, точно отвъд оградата. Хълбоците на Манрико застинаха неподвижно, ушите му се насочиха напред и от гърлото му се изтръгна вой. Сърната отново издаде тревожния си зов и закуцука, повлече се по снега. Това свърши работа: песът прескочи оградата и залая. Настигна я и впи зъби в гърлото й.

В същия миг тя изпищя и внезапно вече не беше сърна, беше сив в огромна беда, разкъсван от побесняло куче. Отскубна се и скочи встрани от Манрико, едната му ръка висеше, главата му люшкаше зловещо.

Конър изрева и хукна към оградата, но Лорън го задържа:

— Не!

От сивия се посипаха искри. Кучето зави и се загърчи, а сивият започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато се превърна във вихър от искри и летящ огън.

После всичко утихна и не остана нищо освен разтопено петно в снега, пушеща земя и обгорените останки на Манрико.

— Влизайте в колата — изкрещя Лорън.

Те го направиха, но не можеха да потеглят.

— Трябва да сменим гумата — заяви Лорън от задната седалка, където беше седнала с Конър. — Вие тримата стойте тук, аз ще го направя.

— Ще помогна — заяви Конър.

— Не — отсече Лорън.

— Ще помогна.

Лорън отговори мислено: „Не, твърде опасно е“.

„Защо си толкова добра в това?“

„Тренираха ме с години да бъда твой учител.“

Момчето се намръщи.

— Учителите са невероятно досадни.

„Аз няма да съм.“

Майк все още беше някъде в гората, може би обезвреден, но може би не. Тя не можеше да си позволи да изложи Конър на опасностите, които вероятно се криеха съвсем наблизо.

Над главата им се появи тъмен хеликоптер с изрисуван червен кръст. Кейтлин и Лорън слязоха и започнаха да крещят и ръкомахат, но хеликоптерът продължи към гората, където лежаха Роб и мъртвият Джимбо Келтън.

Тери Келтън, който беше отказал да влезе в колата, заплака.

Откъм града се появи кола.

— Трябва да сме внимателни — каза Кейтлин.

— Конър — прошепна Лорън. — Можеш ли да разбереш?

— Какво да разбере? — сопна се майка му.

Конър обаче затвори очи и откри, че може да претича по заснежения път и да надзърне в колата.

„Поли е. Няма опасност.“

„Слава Богу!“

„Сивите ли ме направиха такъв?“

„Да, те.“

„Никога няма да свърши, нали?“

Лорън му се усмихна.

— Ти искаш ли?

Очите му срещнаха нейните и тя откри, че й е невероятно трудно да го гледа. Липсваше й Адам и общуването с Конър й тежеше, защото знаеше, че това дете е причина за неговата смърт.

Момчето слезе от колата.

— Конър!

— Всичко е наред, мамо.

Уорнърови приближиха и спряха.

— Недей — настоя Кейтлин, настигна Конър и го хвана за раменете.

— Мамо — успокои я той, — всичко е наред. Те не са… засегнати. Пусни ме да отида.

Тя го пусна.

Конър се качи в микробуса.

— Пропуснахте го, нали? — попита Поли.

— Направих снимка с телефона.

— Мамо! Татко! Нали ви казвах, че са изпуснали бунта! — Той погледна приятеля си с блеснало от възторг лице — В града имаше безредици и Националната гвардия дойде с хъмвита, цялата история ще се появи по всички новини. Беше абсолютно невероятно, и ти го изпусна, дребосък. Мама трябваше да те откара вкъщи, ха-ха!

Кейтлин се наведе към прозореца и каза:

— Дан има нужда от медицинска помощ. Трябва да го закараме в Беривил, колкото се може по-бързо.