Никога не бях имала намерение да отмъквам нечий чужд живот.

Всъщност при един бегъл поглед не бихте си помислили, че в стария ми живот има нещо, кое­то да не е наред. Бях млада и здрава. Харесваше ми да вярвам, че съм умна. Принадлежах към едно от най-знатните семейства в Осфрид, род, кой­то можеше да проследи произхода си назад чак до основателите на страната. Безспорно, титлата ми можеше да е по-престижна, ако богатството на семейството ми не се бе изпарило, но това бе лесно за поправяне. Всичко, кое­то трябваше да направя, беше да се омъжа изгодно.

И точно там започваха проб­лемите ми.

Повечето аристократи се възхищаваха на една потомка на Рупърт, Първи граф на Ротфорд, велик герой на Осфрид. Преди столетия той беше помогнал за отвоюването на страната от диваците, създавайки по този начин великата нация, на коя­то се радвахме днес. Малцина аристократи обаче се възхищаваха на липсата ми на средства, осо­бе­но в тези времена. Други семейства се бореха със собствени финансови проб­леми и едно хубаво лице с висока титла вече не бе така съблазнително както някога.

Трябваше ми чудо, и то бързо.

– Скъпа, случи се чудо.

Бях зареяла поглед към релефния кадифен тапет на балната зала, а в главата ми кръжеше вихър от мрачни мисли. Примигнах и отново насочих вниманието си към шумното празненство и се съсредоточих върху приближаването на баба ми. Макар че лицето ѝ беше набраздено от бръчки, а косата ѝ – чисто бяла, хората винаги отбелязваха каква красива жена е лейди Алис Уитмор. Бях съгласна с това, макар че нямаше как да не забележа, че тя сякаш се състари повече в годините, откакто родителите ми починаха. Точно сега обаче лицето ѝ имаше грейнало изражение, каквото не бях виждала от доста време.

– Как така, бабо?

– Получихме предложение. Предложение за брак. Той е всичко, на кое­то се надя­вахме. Млад. Със значително състояние. Произходът му е толкова из­тък­нат, колкото и твоят.

Пос­ледното ме завари неподготвена. Трудно беше някой да се мери с рода на благословения Рупърт.

– Сигурна ли си?

– Определено. Той е твой... братовчед.

Не се случваше често да изгубя дар слово. За миг можех да се сетя единствено за братовчед си Питър. Той беше два пъти по-въз­рас­тен от мен и женен. По правилата на произхода на него се падаше да наследи титлата на Ротфорд, ако починех, без да оставя деца. Винаги когато беше в града, се отбиваше да ме попита как съм.

– Кой? – попитах най-сетне и се поотпуснах. Определението „братовчед“ понякога се използваше твърде разтегливо и ако човек се задълбочеше дос­та­тъч­но във фамилните родословни дървета, половината аристократи на Осфрид бяха в роднински връзки с другата половина. Тя можеше да говори за неограничен брой мъже.

– Лайънъл Белшайър, барон на Ашби.

Поклатих глава. Не го познавах.

Тя преплете ръката ми със своя­та и ме задърпа към отсрещния край на балната зала, проправяйки си с криволичене път през най-влиятелните хора в града. Те бяха издокарани в копринени и кадифени платове, окичени с перли и скъпоценни камъни. Над нас целият таван беше покрит с кристални полилеи, сякаш домакините ни се опитваха да надминат блясъка на звездите. Такъв беше животът сред аристокрацията на Осф­ро.

– Двете с баба му бяхме дами в свитата на херцогинята на Самфорд едно време. Той е само барон. – Баба наклони глава към мен, за да говори по-тихо. Забелязах обшитата с перли шапчица, коя­то носеше – запазена, но излязла от мода преди поне две години. Харчеше парите ни, за да облича мен. – Но все пак потеклото му е добро. Родът му произхожда от един от по-малките синове на Рупърт, макар да имаше някакви скандални твърдения, че Рупърт може да не е истинският му баща. Майка му обаче беше аристократка, така че и в двата случая сме подсигурени.

Все още се опитвах да смеля това, когато спряхме пред висок от пода до тавана прозорец, от кой­то се разкриваше изглед към Харлингтън Грийн. Млад мъж стое­ше заедно с жена на възрастта на баба ми и двамата разговаряха приглушено. При появата ни и двамата вдигнаха погледи с жив интерес.

Баба пусна ръката ми:

– Внучката ми, графинята на Ротфорд. Скъпа, това са барон Белшайър и баба му, лейди Дороти.

Лайънъл се приведе и ми целуна ръка, а баба му направи реверанс. Почтителното му държание беше само за показ. Остри проницателни очи обходиха всяка частица от тялото ми. Мисля, че ако благоприличието позволяваше, щеше да ми огледа и зъбите.

Когато Лайънъл се изправи, се обър­нах към него. Той беше онзи, когото трябваше да преценя.

– Графиньо, удоволствие е да ви срещна. Жалко е, че това не стана по-рано, предвид факта, че сме роднини. Потомци на граф Рупърт и така нататък.

С крайчеца на окото си видях как баба повдига скептично вежда.

Отправих му сдържана усмивка, недос­та­тъч­но поч­тителна, за да омаловажа по-висшестоящото си положение, но дос­та­тъч­но, за да го накарам да си помисли, че чарът му ми е подействал. Чарът му, разбира се, тепърва предстое­ше да бъде оценен. При първа бегла преценка възможно беше това да е единствената точка в негова полза. Лицето му бе издължено и изострено, кожата – нездрава и бледа. Бих очаквала поне някаква руменина, като се имаше предвид как стаята се бе изпълнила с топлина от скупчените вътре тела. Увисналите му тесни рамене създаваха впечатлението, че той всеки момент ще хлътне навътре в себе си. Нищо от това обаче нямаше значение. Важни бяха само подробностите по уговарянето на брака. Никога не бях очаквала да се омъжа по любов.

– Определено трябваше отдавна да се срещнем – съгласих се. – Всъщност всички би трябвало да провеждаме редовни семейни събирания, посветени на Рупърт, в чест на нашия родоначалник. Да събираме всички и да си правим пикници на открито. Можем да организираме надбягвания на три крака, както правят селяните. Сигурна съм, че бих могла да се справя даже и в пола.

Той се втренчи немигащо в мен и се почеса по китката:

– Потомците на граф Рупърт са разпръснати из цял Осфрид. Не мисля, че подобно събиране би било осъществимо. И не само за аристократите е непристойно да участват в тези надбягвания на три крака; не поз­волявам и на арендаторите в имотите си да правят подобни неща. Великият бог Урос ни е дал два крака, а не три. Да се намеква нещо друго, е богохулство. – Той направи пауза. – Всъщност не одобрявам и надбягванията с чували за картофи.

– Прав сте, разбира се – казах все така със залепена на лицето усмивка. До мен баба се прокашля.

– Баронът има голям успех с добива си от ечемик – каза тя пресилено бодро. – Навярно е най-успешният в страната.

Лайънъл се почеса по лявото ухо:

– Моите арендатори превърнаха повече от осемдесет процента от земята в ечемичени посеви. Наскоро купихме нов имот и сега онези земи също дават изобилна реколта. Ечемик, докъдето поглед стига. Безброй акри. Дори карам домашните си слуги в двата имота да го ядат всяка сутрин. За повдигане на духа.

– Това е... много ечемик – казах. Започваше да ми дожалява за слугите му. – Е, надя­вам се, че понякога им позволявате да се поразпуснат и да пируват. С овес. Ръж, ако сте в настроение за нещо екзотично.

Предишното озадачено изражение отново се появи на лицето му, докато се чешеше по дясното ухо:

– Защо бих направил това? Ечемикът е нашето препитание. Добре е да помнят това. Придържам се към същия стандарт – по-висок всъщност, тъй като се старая да включвам порция ечемик във всяко свое ядене. Това дава добър пример.

– Вие се грижите за благополучието на обикновените хора – казах. Огледах прозореца зад гърба му, питайки се дали мога да скоча през него.

Настъпи неловко мълчание и лейди Дороти се опита да го запълни:

– Като говорим за имоти, разбрах, че съвсем наскоро сте продали и пос­ледния от вашите. – Ето го: напомняне за тежкото ни финансово положение. Баба побърза да защити честта ни.

– Не го използвахме – тя повдигна брадичка. – Не съм толкова глупава, че да прахосвам пари по празна къща и арендатори, кои­то, останали без надзор, се отдават на леност. Имението ни тук в града е много по-удобно и ни осигурява близост до обществото. Тази зима ни каниха в двора три пъти, знаете ли.

– Зимата, разбира се – отбеляза лейди Дороти пренебрежително. – Но със сигурност летата в града са скучни. Особено когато толкова голяма част от аристократите са в собствените си имения. След като се омъжите за Лайънъл, ще живеете в имението му в Нортшър – където живея аз – и няма да ви липсва нищо. И можете да планирате колкото си искате светски събирания. Под мой строг надзор, разбира се. Това е такъв прекрасен шанс за вас. Не искам да ви обидя – графиньо, лейди Алис. Вие се поддържате толкова доб­ре, че никой не би се досетил за истинското ви положение. Сигурна съм обаче, че ще бъде облекчение да заживеете при по-добри обстоятелства.

– По-добри обстоятелства за мен. По-висока титла за него – промърморих.

Докато разговаряхме, Лайънъл се почеса първо по челото, а пос­ле – по вътрешната страна на ръката над лакътя. Този втори пристъп про­дъл­жи доста време, а аз се опитах да не зяпам. Какво ставаше? Защо го сърбеше толкова много? И защо сърбежите бяха по цялото му тяло? Не забелязвах никакви очевидни обриви. По-лошо: колкото повече го наблюдавах, толкова по-силно внезапно желание изпитвах да се почеша. Наложи се да сключа ръце, за да се възпра.

Мъчителният разговор про­дъл­жи още няколко минути, докато бабите ни правеха планове за венчавката, за коя­то току-що бях научила. Лайънъл продъл­жа­ва­ше да се чеше. Когато най-сетне се измъкнахме, изчаках цели трийсет секунди, преди да изразя мнението си пред баба.

– Не – заявих.

– Тихо. –Докато вървяхме към изхода на балната зала, тя се усмихваше на различните гости, кои­то познавахме, и каза на един от слугите на нашия домакин да повика каретата ни. Сдържах думите си, докато се озовахме на сигурно мяс­то сами вътре.

– Не – повторих, отпускайки се назад в плюшената седалка на каретата. – Категорично не.

– Не драматизирай толкова.

– Изобщо не драматизирам! Проявявам здрав разум. Не мога да повярвам, че си приела това предложение, без да се допиташ до мен.

– Е, със сигурност беше трудно да избера между него и многобройните ти други предложения. – Тя срещна спокойно погледа ми. – Да, скъпа, не си единствената тук, коя­то може да бъде заядлива. Обаче си единствената, коя­то може да ни спаси от окончателно разорение.

– Сега кой драматизира? Лейди Брансън е готова да те приеме в домакинството на дъщеря си. Би живяла там много доб­ре.

– А какво ще стане с теб, докато аз си живея живота?

– Не знам. Ще си намеря някой друг. – В мислите ми възкръсна споменът за рояка от гости, кои­то бях срещнала на празненството тази вечер. – Какво ще кажеш за онзи търговец, кой­то присъст­ваше? Доналд Кросби? Чувам, че е натрупал солидно състояние.

– Уф. – Баба разтри слепоочията си. – Моля те, не ми говори за новобогаташите. Знаеш какво главоболие ми докарва това.

Изсумтях подигравателно.

– Че какво му е? Бизнесът му преуспява. И се смя на всичките ми шеги – кое­то е повече от това, кое­то може да се каже за Лайънъл.

– Знаеш какъв е проб­лемът с гос­по­дин Кросби. Изобщо не биваше да присъства на това празненство. Не знам какво си е мислил лорд Джилман – тя млъкна за миг, когато каретата ни се наклони, попаднала в осо­бе­но голяма дупка на калдъръмената улица. – Как мислиш, че би се почувствал височайшият ти праотец Рупърт от това, че смесваш произхода му с такава неблагородна кръв?

Изпъшках. Изглежда, че напос­ледък не можехме да проведем разговор, без да споменем името на Рупърт.

– Мисля, че някой, пос­ледвал господаря си от другата страна на пролива, за да създаде империя, би наблегнал силно на старанието да запази самоуважението си. Не да го продаде на някакъв досаден братовчед и тираничната му баба. Преброи ли колко пъти тя каза „под мой строг надзор“, когато говорехме за бъдещето? Аз ги броих. Пет. Което е със седем по-малко от броя на всичките пъти, когато Лайънъл се почеса по някоя част на тялото.

Изражението на баба стана уморено:

– Мислиш ли, че си първото момиче, кое­то е имало уреден брак? Мислиш ли, че си първото момиче, кое­то негодува срещу това? Историите и песните са пълни с разкази за злочести девойки, впримчени в такова положение, кои­то се спасяват и намират бляскаво бъдеще. Но това са приказки. В реалността повечето момичета в твоето положение... е, прос­то търпят. Не можеш да направиш нищо друго. Не можеш да отидеш никъде другаде. Това е цената, коя­то плащаме за този свят, в кой­то живеем. За високото си положение.

– Родителите ми никога нямаше да ме принудят да изтърпя това – възроптах.

Погледът ѝ стана суров:

– Родителите ти и техните лекомислени вложения са причината да сме в това положение. Без пари сме. Продажбата на имението „Бентли“ ни помогна да поддържаме предишния си живот. Но това ще се промени. И когато стане, няма да ти хареса. – Продължих все така упорито да гледам на кръв, а тя добави: – През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Домът ни се намираше в друг район, не в този, където бе празненството, но също толкова моден. При пристигането ни цели рояци от слуги се спуснаха да ни посрещнат. Помогнаха ни да излезем от каретата, поеха пелерините и шаловете ни. Аз си имах собствен рояк камериерки, кои­то ме придружиха до покоите ми, за да съблекат официалните ми дрехи. Гледах как приглаждаха червената кадифена рок­ля с ръкави, широки в горната си част и тесни долу, и със златиста бродерия. Закачиха я при безброй други упадъчно пищни рокли, а аз се хванах, че се взирам в писалището, след като си излязоха. Толкова голяма част от топящото се богатство на семейството ни – пръснато за дрехи, с чиято помощ уж трябваше да успея да променя живота си към по-добро.

Животът ми безспорно щеше да се промени, но дали щеше да е към по-добро? По този въпрос бях скептична.

И затова се държах, сякаш преживяването не беше реално. Така се бях справила и със смъртта на родителите си. Бях отказала да повярвам, че вече ги няма, дори когато се изправих пред осезаемото доказателство – гробовете им. Не беше възможно някой, когото си обичал толкова много, някой, кой­то е запълвал толкова голяма част от сърцето ти, вече да не съществува на света. Опитах се да се убедя, че един ден ще влязат през вратата ми. А когато не можах да се заставя да повярвам в това, прос­то вече изобщо не мислех за него.

Така се справих с Лайънъл. Изхвърлих го от ума си и про­дъл­жих с живота си, сякаш никое от събитията на онова празненство не се беше случило.

Когато един ден пристигна писмо от лейди Дороти, най-накрая трябваше да приз­ная отново съществуването му. Тя искаше да уточним дата за сватбата, кое­то трябваше да се очаква. Онова, кое­то не очаквах, беше нареждането ѝ да намалим броя на домашната си прислуга наполовина и да се освободим от по-голямата част от притежанията си. Няма да имате нужда от тях, когато стигнете в Нортшър, пишеше тя. Нужните слуги и вещи ще ви бъдат осигурени под мой строг надзор.

– О, мили Боже Урос – възкликнах, когато свърших да чета.

– Не изричай напразно името Божие – изсъска баба. Въпреки острите ѝ думи забелязах, че е напрегната. И за нея нямаше да е лесно да живее под нечия друга власт. – А Лайънъл ти е изпратил подарък.

„Подаръкът“ беше кутия с ечемичена зърнена закуска, негово собствено производство, коя­то той ядеше всяка сутрин, с бележка, в коя­то пишеше, че това щяло да ми помогне да вкуся предстоящото. Исках да вярвам, че каламбурът е умишлен, но искрено се съмнявах в това.

Докато излизах от стаята, баба започна да се тревожи как да раздели прислугата. А аз про­дъл­жих да вървя. Излязох от голямата градска къща навън през предния двор. Минах право през портата, коя­то заслоняваше имота ни от главния път, и си спечелих озадачен поглед от слугата, кой­то я пазеше.

– Милейди? Мога ли да ви помогна с нещо?

Махнах му в отговор, когато понечи да се надигне:

– Не – казах. Той хвърли поглед наоколо, несигурен как да постъпи. Никога не ме беше виждал да излизам от имота ни сама. Никой не беше. Така не се правеше.

Объркването му го задържа на мяс­то и аз скоро се намерих погълната от множеството, кое­то вървеше по улицата. Не бяха поземлени аристократи, разбира се. Слуги, търговци, куриери... всички хора, чийто труд помагаше на богаташите в града да оцеляват. Присъединих се към тях, без да съм сигурна къде отивам.

Някаква безумна част от мен си мислеше, че може би трябва да се обърна с молба към Доналд Кросби. Изглежда, по време на про­дъл­жилия ни няколко минути разговор той доста ме беше харесал. Или може би можех да си потърся мяс­то на някой кораб. Да замина на континента и да очаровам някой белсиански благородник. Или пък да се изгубя в тълпата – прос­то още едно анонимно лице, сливащо се с градските множества.

– Мога ли да ви помогна, милейди? От слугите си ли се отделихте?

Явно не чак толкова анонимно.

Бях се озовала в покрайнините на един от многобройните търговски райони на града. Онзи, кой­то ме бе заговорил, беше по-въз­рас­тен мъж, понесъл на гърба си пакети, кои­то изглеждаха твърде тежки за дребното му слабо тяло.

– Откъде знаете, че съм лейди? – изтърсих.

Той се ухили – беше с няколко липсващи зъба.

– По улиците няма много сами жени, облечени като вас.

Хвърлих поглед наоколо и видях, че е прав. Виолетовата жакардова рок­ля, коя­то носех, беше небрежно и обикновено облекло за мен, но ме правеше да изпък­вам в морето от иначе сиви и еднообразни дрехи. Имаше още няколко души от по-висшите класи, излезли да пазаруват, но те бяха заобиколени от покорни слуги, готови да ги предпазят от всякакви неприятни стечения на обстоятелствата.

– Добре съм – казах, провирайки се покрай него. Но не стигнах много далече, преди да ме спре друг минувач: червендалесто момче от онези, кои­то си изкарваха прехраната, като предаваха съобщения.

– Имате ли нужда да ви придружа до вкъщи, м’лейди? – попита то.– Три медника и ще ви измъкна от всичко това.

– Не, аз... – замлъкнах, когато ми хрумна нещо. – Нямам пари. Не и у себе си. – Той понечи да си тръгне, а аз го повиках: – Чакайте. Ето. – Изхлузих перлената си гривна и му я предложих. – Можете ли да ме отведете до Църквата на Славния Ваиел?

Очите му се разшириха при вида на перлите, но се поколеба.

– Това е твърде много, м’лейди. Църквата е съвсем наб­ли­зо, на „Кънингам Стрийт“.

Пъхнах гривната в ръката му:

– Нямам представа къде е това. Заведете ме.

Оказа се само на около три преки. Знаех всички големи райони на Осф­ро, но не бях много наясно как да се придвижвам между тях. Никога не ми се беше налагало да знам.

Днес нямаше служби, но главните врати бяха леко открехнати и подпрени, готови да приемат всички нуждаещи се от утеха души. Подминах изящната църква и излязох в гробището. Тръгнах през учас­тъка, отделен за обикновените хора, минах през по-хубавия и накрая стигнах до отделения за благородниците парцел. Около него имаше порта от ковано желязо и беше пълен с монументи и мавзолеи вместо с обикновени надгробни камъни.

Може и да не умеех да се ориентирам доб­ре из улиците на Осф­ро, но знаех точно на кое мяс­то в това гробище се намираше мавзолеят на семейството ми. Водачът ми изчака недалеч от желязната порта, докато аз се приближих до изящната каменна постройка с надпис „уитмор“. Не беше най-голямата в гробището, но смятах, че е една от най-красивите. Баща ми беше обичал всички видове изкуства и бяхме поръчали изящ­ни изваяни изображения на шестте бляскави ангела върху всичките външни стени.

Нямаше как да вляза, не и без предварителни уговорки с църквата, и прос­то седнах на стъпалата. Прокарах пръсти по имената, издълбани сред изброените върху каменната плочка: Лорд Роджър Уитмор, Шестнайсети Граф на Ротфорд, и Лейди Амелия Ротфорд. Над тях беше изписано само името на дядо ми: Лорд Огъстъс Уитмор, Петнайсети Граф на Ротфорд. Един ден името на баба ми щеше да се присъедини към неговото и тогава мавзолеят щеше да е пълен. „Ще трябва сама да си намериш мяс­то“, беше ми казала баба на погребението на баща ми.

Майка ми беше починала първа, прихващайки една от многобройните болести, кои­то вилнееха в по-бедните части на града. Родителите ми проявяваха голям интерес да влагат средства в благотворителни начинания сред хората, към кои­то съдбата бе по-малко благосклонна, и бяха заплатили за това с живота си: майка ми се беше разболяла едното лято, баща ми – на следващото. Благотворителните им начинания се разпаднаха. Някои хора казваха, че родителите ми били истински светци. Повечето ги обявяваха за лекомислени.

Загледах се нагоре към голямата каменна врата, на коя­то бе изсечено изображение на бляскавия ангел Ариниел, пазителката на портите на Урос. Творбата беше великолепна, но винаги бях смятала Ариниел за най-малко интересната от ангелите. Всичко, кое­то правеше, беше да отваря пътя за другите и да улеснява пътуванията им. Дали имаше някое мяс­то, където би искала да бъде? Нещо друго, кое­то би предпочела да прави? Беше ли доволна да съществува, за да могат другите да постигат целите си, докато тя си стое­ше на едно мяс­то? Баба бе казала, че винаги някой ще прави изборите вместо мен. Дали това важеше както за хората, така и за ангелите? В писанията никога не се бяха обсъждали такива въпроси. Най-ве­роят­но бяха богохулни.

– Милейди!

Извърнах се от онова спокойно и ведро лице и видях как при портата потрепва нещо цветно. Три от дамите ми бързаха към мен. Далече зад тях, близо до входа на църквата, видях да ни чака каретата. Те мигновено ме връхлетяха като рояк.

– О, милейди, какво сте си мислили? – извика Ванеса. – Онова момче прилично ли се държа?

– Сигурно замръзвате! – Ада наметна на раменете ми по-тежка пелерина.

– Дайте да изчеткам пръстта от подгъва на рок­лята ви – каза Теа.

– Не, не – възразих на пос­ледната реплика. – Добре съм. Как ме открихте?

Всички заговориха една през друга, но обяснението се свеждаше в общи линии до това как забелязали изчезването ми и разпитали момчето на портата на градската ни къща и кажи-речи всеки, покрай когото бях минала на излизане. Очевидно бях направила впечатление.

– Баба ви още не знае – каза Ванеса, побутвайки ме нап­ред. Тя беше най-умната от тях. – Да се връщаме бързо.

Преди да се отдръпна, погледнах назад към ангела, обратно към имената на родителите си. Винаги ще се случват лоши неща, беше ми казал баща ми през пос­ледната си година. Няма как това да бъде избегнато. Контролът ни се изразява в това как ги посрещаме. Дали им позволяваме да ни смажат, изпълвайки ни с униние? Дали ги посрещаме непоколебимо и понасяме болката? Дали ги надхитряваме? Бях го попитала какво означава да надхитриш някое лошо събитие. Ще узнаеш, когато му дойде времето. А когато дойде, трябва да действаш бързо.

Прислужничките неспирно се суетяха около мен дори по време на пътуването с каретата към къщи.

– Милейди, ако сте искали да отидете, прос­то трябваше да ни оставите да уредим подобаващо посещение с някой свещеник – каза Теа.

– Не мислех – промърморих. Нямах намерение да се задълбочавам в обяснения как писмото от лейди Дороти насмалко не ми беше докарало нервна криза. – Исках да изляза на въздух. Реших прос­то да отида пеша дотам сама.

Те се втренчиха слисано в мен:

– Не можете да правите това – каза Ада. – Не можете да правите това сама. Вие... не можете да правите сама нищо.

– Защо не? – сопнах се и изпитах съвсем леко угризение, когато тя трепна. – Аз съм благородница на кралството. Фамилното ми име вдъхва респект навсякъде. В такъв случай защо да не съм свободна да се движа навсякъде? Да избирам да правя каквото поискам?

Никоя от тях не проговори веднага и не се изненадах, че тази, коя­то най-сетне го направи, беше Ванеса:

– Защото вие сте графинята на Ротфорд. Някой с подобно име не може да се движи сред безименните. А когато въпросът опира до това коя сте, милейди... е, това е нещо, в кое­то никога нямаме избор.

Тогава осъзнах, че предприемам първия подход към това „лошо нещо“ с Лайънъл: оставях се да ме съкруши. И ето защо още тогава, още там реших, че ще избера по-благородния, непоколебим начин. Щях да изтърпя болката.

През следващите седмици се усмихвах, подмятах духовитите си забележки и се държах, сякаш домакинството ни не беше разкъсвано на части. Докато слугите работеха и се тревожеха за бъдещето си, аз спокойно се отдавах на занимания, подобаващи за една млада аристократка: рисувах картини и планирах сватбената си премяна. Когато идваха посетители да ни поднесат благопожеланията си, седях с тях и се преструвах на развълнувана. Неведнъж чух да определят уговорения брак като „подходяща партия“. Това ми напомни, че когато бях на шест години, с майка ми бяхме гледали как минава сватбеното шествие на принцеса Маргарет.

Принцесата седеше в каляска, махаше и се усмихваше сковано, докато се държеше за ръце с някакъв лорандийски херцог, с когото се бе запознала едва предишната седмица.

– Изглежда малко позеленяла – бях отбелязала.

– Глупости. А ако имаш късмет – беше ми казала майка ми, – и ти ще си намериш такава подходяща партия.

Дали майка ми щеше да поз­во­ли това, ако беше още жива? Дали всичко щеше да се развие различно? Вероятно. Много неща щяха да бъдат различни, ако родителите ми бяха още живи.

– Милейди?

Вдигнах поглед от платното, кое­то рисувах: поле с пурпурни и розови макове, прекопирано от един от великите майс­то­ри в Националната галерия. Пред мен стое­ше един паж. От тона на гласа му се досетих, че не се обръщаше към мен за пръв път.

– Да? – попитах. Думата прозвуча малко по-рязко, отколкото бях възнамерявала. Тази сутрин бях имала спор с баба за отпращането на любимата ми готвачка и това още ме смущаваше.

Той се поклони, облекчен, че най-сетне са го забелязали:

– Дойде един джентълмен. Той, ъм, кара Ада да плаче.

Примигнах, питайки се дали не съм чула погрешно:

– Съжалявам, какво?

Теа и Ванеса седяха до мен, заети с шиене. Вдигнаха погледи от работата си, също толкова объркани.

Пажът пристъпи смутено от крак на крак:

– И самият аз не го разбирам наистина, милейди. Някаква среща, уредена от лейди Брансън. Мисля, че тя трябваше да е тук, за да наглежда нещата, но била забавена от някакви дела. Настаних ги в западния салон, а когато се върнах да видя как са, Ада беше в истинска истерия. Помислих си, че ще искате да знаете.

– Да, разбира се.

А аз си бях мислила, че денят ще е скучен.

Другите дами се надигнаха, когато се изправих, но аз настоях да си седнат по местата. Докато следвах пажа обратно вътре в къщата, попитах:

– Имате ли някаква представа за какво е дошъл този така наречен джентълмен?

– За да предложи друго назначение, предполагам.

Почувствах леко пробождане на вина. Намаляването на броя на прислугата беше започнало и Ада беше една от отпратените дами от антуража ми. Бях успяла да задържа само една. Лейди Дороти ме беше уверила, че заместничките, кои­то бях избрала под неин строг надзор, са образцови, но бях напъл­но сигурна, че главното им задължение ще бъде да ме шпионират.

Докато отивах към салона, размишлявах какво можеше да е породило тази неочаквана сутрешна драма. Лейди Брансън беше главната дама на баба ми. Ако беше уредила служба за Ада, трябваше да предположа, че е нещо почтено, а не такова, кое­то би могло да предизвика нервен срив.

– Значи, не бяха сълзи от радост? – попитах пажа прос­то за да изясня.

– Не, милейди.

Влязохме в стаята и наистина там беше горката Ада, седнала на една софа и хлипаща в шепите си. Някакъв мъж с гръб към мен се беше привел над нея и неумело се опитваше да я утеши, като я потупваше по рамото. Сърцето ми незабавно се вкорави, докато се питах що за чудовище бе предизвикало това.

– Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд – обяви пажът.

Това стресна както Ада, така и госта ѝ. Тя вдигна лице от ръцете си, все още подсмърчайки, и успя да стане за лек реверанс. Мъжът също се изправи и се обърна да ме погледне. Когато го стори, образите на някакъв стар, коварен негодник, кои­то изграждах в ума си, изчезнаха.

Е, може би беше негодник, но коя бях аз, за да преценя? А останалата част от него... очите ми пламнаха при вида му. Наситено кестенява коса, отметната и прибрана назад в къса, модна опашка, разкриваше лице с чисти линии и високи скули. Очите му бяха с ярък синьо-сив цвят, контрастиращ със загоряла от дълго прекарано навън време кожа. Това не беше модно сред аристократите, но от цяла миля можех да се досетя, че той не беше един от нас.

– Ваше благородие – поздрави той и се поклони подобаващо. – Удоволствие е да се запозная с вас.

Отпратих с жест пажа и седнах – знак за другите двама да направят същото.

– Не съм убедена, че мога и аз да кажа това, предвид факта, че докарахте почетната ми дама до истерия.

По красивото лице премина огорчено изражение:

– Ъъ, нямах такова намерение. Аз съм толкова изненадан, колкото и вие. Бях останал с впечатлението, че лейди Брансън е уточнила нещата с нея.

– Уточни ги – възкликна Ада. Виждах как в нея се надигат нови ридания. – Но сега, когато е вече факт... аз прос­то... прос­то не знам дали искам да отида!

Той се обърна към нея с усмивка, толкова уверена и така отработена, та бях сигурна, че често я използваше, за да постигне своето:

– Е, малко нервност е нещо раз­би­рае­мо. Но видите ли веднъж как живеят другите момичета в Бляскавия двор...

– Чакайте малко – прекъснах го. – Какво е Бляскавият двор? – Звученето смътно напомняше за име на бордей, но това изглеждаше неправдоподобно, ако лейди Брансън го бе уредила.

– С радост бих ви обяснил, милейди. Ако предположим, че не намирате техническите подробности за досадни.

Хвърлих поглед към него:

– Повярвайте ми, в тази ситуа­ция няма абсолютно нищо, кое­то да намирам за досадно.

Той насочи онази галантна усмивка към мен, без съмнение надявайки се, че тя ще ме спечели, както печелеше другите. Донякъде успя.

– Бляскавият двор е вълнуваща възможност за младите жени като Ада, шанс, кой­то ще преобрази живота им и...

– Задръжте пак за малко – казах. – Как се казвате?

Той се изправи и отново се поклони:

– Сед­рик Торн, на вашите услуги. – Нямаше титла, но пък това не ме изненада. Колкото повече го изучавах, толкова по-заинтригувана бях. Носеше кафяво палто от фина вълна, кое­то се разширяваше леко при коляното, по-дълго от настоящите модни тенденции. Кафява брокатена жилетка под палтото улавяше светлината. Това бе благоприлично, сдържано облекло, каквото би носил някой преуспяващ търговец, но една ярка кехлибарена игла на шапката, коя­то държеше, ми подсказа, че не е напъл­но лишен от въображение.

– Милейди? – попита той.

Осъзнах, че съм се втренчила в него, и махнах надменно с ръка:

– Моля, продъл­жа­вайте да обяснявате този ваш Сияещ двор.

– Бляскав, милейди. И както казвах, това е вълнуваща възможност за младите жени да се издигнат в света. Вашата Ада е точно типът будно и обещаващо момиче, каквото търсим.

Повдигнах вежда, когато чух това. Ада беше ве­роят­но най-безинтересната ми прислужница. Беше хубава, кое­то, бях научила, обикновено беше синоним на „будна и обещаваща“ за повечето мъже.

Той се впусна в нещо, кое­то сигурно беше доб­ре заучена реч:

– Бляскавият двор е ползващо се с високо уважение начинание от двете страни на океана. Баща ми и чичо ми го основаха преди десет години, след като научиха колко малко жени има в Адория.

Адория ли? За това ли ставаше дума тук? Почти се наведох към него, а пос­ле се опомних. И въпреки това беше трудно да не бъда заинтригувана. Адория. Страната, открита от другата страна на Морето на залеза. Адория. Самият звук на името извикваше мисли за приключения и вълнение. Това беше нов свят, свят, много далечен от този, в кой­то от мен се искаше да се омъжа за измъчвания си от сърбежи братовчед, но също и свят без художествени галерии и театри и разкошно облечени благородници.

– Там има много жени икори – отбелязах, чувствайки, че се налага да кажа нещо.

Усмивката на Сед­рик стана по-широка и стопли чертите му. Миглите му по-дълги ли бяха от моите? Това със сигурност изглеждаше нечестно.

– Да, но нашите колонисти не търсят съпруги сред дивачките икори, облечени в килтове и карирани вълнени платове. Е – добави той, – повечето ни колонисти не си търсят съпруги сред диваците. Предполагам, че винаги има някой, кой­то намира това за привлекателно.

Насмалко не попитах какво намира самият той за привлекателно, а пос­ле отново си напомних, че съм дама с високо положение.

– Повечето наши заселници търсят благовъзпитани, образовани съпруги от Осфрид – осо­бе­но онези мъже, кои­то са натрупали състояние там. Мнозина отплаваха за Адория само с дрехите на гърба си, а сега са постигнали успех като бизнесмени и плантатори. Превър­нали са се в стълбове на своите общности, из­тък­нати мъже. – Сед­рик вдигна ръце с отривист жест като актьор на сцена. – Искат подходящи съпруги, с кои­то да създадат семейства. Негово Величество също го иска. Нареди основаването на още няколко колонии и разширяването на настоящите, но това е много трудно, след като осфридианските мъже превишават по брой жените в съотношение три към едно. Когато там все пак отиват жени, те обикновено са неотличаващи се с нищо момичета от работническата класа, кои­то вече са женени. Новата аристокрация не търси това.

– Нова аристокрация ли? – попитах. Ентусиазмът му започваше да ме увлича. Това беше ново преживяване: някой друг да упражнява върху мен силите на убеждението.

– Новата аристокрация. Така ги наричаме – онези обикновени мъже, открили необикновено величие в Новия свят.

– Много е привлекателно. Вие ли го измислихте?

Той изглеждаше изненадан от въпроса:

– Не, милейди. Баща ми. Той е майстор на рекламата и убеждението. Далеч повече от мен.

– Намирам го за неве­роят­но. Моля – продъл­жа­вайте с вашата нова аристокрация.

Сед­рик се вгледа изпитателно в мен за миг и в очите му имаше нещо. Преценка или може би преосмисляне.

– Новата аристокрация. На тях не им е нужна титла или рождено право, за да претендират за власт и престиж. Те са я заслужили чрез усърдна работа и са се превърнали в – един вид – благородници, и сега имат нужда от подобаващо „благородни“ съпруги. Но тъй като едва ли може да се каже, че жените от вашия ранг се редят на опашка да отплават от другата страна на морето, Бляскавият двор се е нагърбил със задачата да създаде група от млади жени, готови да се преобразят. Вземаме прекрасни момичета като вашата Ада, момичета от обикновено потекло, момичета без семейство – или може би с твърде многобройни семейства – и ги обучаваме, за да се издигнат.

Беше се усмихнал за миг, когато подхвърли коментара си за редящите се на опашка благороднички, сякаш това беше някаква шега между нас. Почувствах как сърцето ми се присви от спазъм. Той дори не можеше да си представи, че точно тогава, изправена пред заплахата да бъда обвързана за цял живот с навъсен братовчед и деспотична свекърва, бях готова да се откажа от царствения си свят и да отплавам към колониите в миг независимо от първобитните условия. Не че изобщо щях да успея да стигна до кейовете, без дузина души да се опитат да ме върнат в подобаващия ми обществен кръг.

Ада подсмъркна, напомняйки ми, че още е тук. Поз­на­вах я от години и почти не се замислях за нея. Сега, за пръв път до този момент, изпитах завист. Пред нея се разкриваше свят – нов свят – на потенциал и приключения.

– И така. Смятате да отведете Ада в Адория – казах. Беше трудно да поддържам безгрижен тон, за да не проличи завистта ми.

– Не веднага – каза Сед­рик. – Първо трябва да се погрижим да бъде обучена по стандартите на Бляскавия двор. Сигурен съм, че докато е била на служба при вас, е получила известно образование – но нищо, кое­то може да се мери с вашето. Тя ще прекара година в едно от именията на чичо ми с други момичета на нейната възраст, научавайки все­въз­мож­ни неща, кои­то да я компенсират за това. Ще...

– Чакайте – прекъснах го. Баба ми щеше да е ужасена от напъл­но безразборния начин, по кой­то водех този разговор, но цялата ситуа­ция беше твърде странна, за да се увличам във формалности. – Искате да кажете, че тя ще получи образование, кое­то може да се мери с моето? За една година?

– Не напъл­но, не. Но след това време ще може да си проправи път сред висшите класи – може би дори аристокрацията.

При положение че познавах Ада толкова доб­ре, отново изпитах съмнения, но го подтикнах:

– Продължавайте.

– Ще започнем, като изгладим основните ѝ познания в четенето и воденето на сметки, а пос­ле ще се разпрострем в по-изтънчени области. Как да управлява домакинство и да ръководи слуги. Уроци по музика. Как да организира светски събития. На какви теми да говори на светски събирания. Изкуство, история, философия. Чужд език, ако има време.

– Това е много обширно – казах и хвърлих любопитен поглед към Ада.

– Именно затова отнема една година – обясни Сед­рик. – Тя ще живее в едно от именията на чичо ми, докато усвоява всички тези неща, а пос­ле ще отплава за Адория с всички момичета от другите имения. Ако предпочете да отиде.

Щом чу това, Ада се оживи. Вдигна рязко глава:

– Не съм длъжна да замина?

– Ами, не – каза Сед­рик, малко изненадан от въпроса. Измъкна от палтото си навит на руло лист – с леко претенциозен жест, ако не грешах. – В договора ви се казва, че в края на тази една година можете да изберете или да заминете за Адория, за да сключите уреден за вас брак, или можете да напуснете Бляскавия двор, в кой­то случай ще ви намерим подходящо мяс­то за работа, за да си възстановим сумата, похарчена за обучението ви.

Ада придоби неимоверно по-бодро изражение и осъзнах, че ве­роят­но мислеше, че споменатото уреждане на подходящо работно мяс­то навярно включва работа, подобна на тази, коя­то имаше сега.

– Предполагам, че той има предвид завод или фаб­ри­ка – казах.

Лицето ѝ посърна:

– О. Но все пак ще е тук. В Осфрид.

– Да – каза Сед­рик. – Ако искате да останете. Но честно? Кое момиче би избрало такива дълги работни часове пред шанса да се обляга на ръката на състоятелен, обожаващ я съпруг, кой­то ще ви окичи с коприни и скъпоценности?

– Нямам право да го избера – възрази тя.

– Това не е съвсем вярно. Когато пристигнете в Адория, с другите момичета ще разполагате с период от три месеца, в кой­то ще бъдете представяни на онези мъже за женене, проявили интерес към нашите скъпоценни камъни – така чичо ми нарича момичетата от Бляскавия двор. – Пусна в действие най-ослепителната си усмивка, опитвайки се да успокои Ада. – Там страхотно ще ти хареса. Мъжете в колониите полудяват, когато доведем нови момичета. Това е време на партита и други светски ангажименти и ще имате цял нов гардероб за всичките – модите в Адория са доста различни от нашите. Ако повече от един мъж направи оферта за вас, можете да изберете онзи, когото искате.

Отново открих, че преливам от завист, но Ада още изглеждаше несигурна. Несъмнено беше чувала разкази за Адория, в кои­то се говореше за опасности и варварства. И честно казано, някои от тях не бяха безпочвени. Когато заселници от Осфрид и други страни бяха слезли на суша в Адория, бе имало ужасно кръвопролитие между тях и клановете на икори, кои­то живееха там. Много от икорите бяха прогонени, но все още чувахме разкази за други трагедии: болести, бури и диви животни, да назова само няколко.

Но какво бяха тези неща в сравнение с богатствата и величието, кои­то Адория предлагаше? И нима нямаше опасност навсякъде? Искаше ми се да я разтърся и да ѝ набия малко разум в главата, да ѝ кажа, че би трябвало да се възползва от тази възможност и никога да не поглежда назад. Със сигурност не можеше да има по-голямо приключение от това. Но тя никога не беше имала усет за приключения, никога не беше виждала нищо обещаващо в поемането на риск или в нещо, кое­то не познаваше. Това беше част от причината, поради коя­то не я бях избрала да дойде с мен в домакинството на Лайънъл.

След дълго размишление тя се обърна към мен:

– Как мислите, че би трябвало да постъпя, милейди?

Въпросът ме хвана неподготвена и изведнъж всичко, за кое­то можех да мисля, бяха думите на баба ми: През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Почувствах как омеквам:

– Трябва сама да правиш изборите си – осо­бе­но след като ще бъдеш сама, когато напуснеш службата си при мен. – Хвърлих поглед към Сед­рик и за пръв път видях смущение, изписано върху онези зашеметяващи черти. Страхуваше се, че Ада ще предпочете да не отиде. Дали Бляскавият двор трябваше да изпълни определена квота? Длъжен ли беше да отведе някое момиче?

– Господин Торн направи всичко това да звучи прелестно – отвърна тя. – Но в известна степен се чувст­вам като някаква дрънкулка, коя­то купуват и продават.

– Жените винаги се чувстват така – казах.

Накрая обаче Ада все пак прие предложението на Сед­рик, защото така, както тя виждаше нещата, нямаше къде другаде да отиде. Над рамото ѝ прегледах набързо договора, кой­то представляваше най-вече по-офи­циал­но обяснение на онова, кое­то ни беше казал Сед­рик. Когато тя подписа, се сепнах:

– Това ли е пълното ти име? – попитах. – Аделейд? Защо не се представяш с него?

Тя сви рамене:

– Твърде много букви. Трябваха ми години да се науча да го пиша.

Сед­рик сякаш се мъчеше да запази сериозно изражение. Зачудих се дали започваше да се съмнява в този избор и дали Ада наистина можеше да бъде превърната в част от неговата „нова аристокрация“.

С договора в ръка, той стана и ми се поклони. На нея каза:

– Имам да занеса други договори днес следобед и някои задачи в университета. Можете да използвате деня да си опаковате нещата, а каретата ни ще дойде да ви вземе тази вечер и да ви откара в имението. С баща ми ще се присъединим към вас по пътя.

– Къде е това имение? – попитах.

– Не съм сигурен в кое ще я разпределят – призна той. – До довечера ще узная. Чичо ми поддържа четири за Бляскавия двор, всяко с по десет момичета. Едното е в Медфордшър. Две са в Донли, друго – във Феърхоуп.

Значи бяха истински провинциални къщи, отбелязах, мислено разполагайки тези места на картата. Всяко беше поне на половин ден път от дома, в кой­то се намирахме в Осф­ро.

Мъжът даде още няколко пос­ледни указания, преди да се приготви да си върви. Предложих да го изпратя до изхода, кое­то беше малко нетрадиционно, и го поведох обратно към градината, в коя­то бях по-рано.

– Университет. В такъв случай сте студент, гос­по­дин Торн.

– Да. Не звучите изненадана от това.

– Долавя се в маниера ви. И в палтото ви. Само един студент би налагал собствени модни стандарти.

Той се засмя:

– Не съм. Всъщност е по адорийската мода. Трябва да изглеждам подобаващо за ролята, когато заминавам с момичетата.

– И вие ли заминавате? –Това някак правеше цялото нещо дори още по-мъчително. –Били ли сте там преди?

– Не и от години, но...

Той млъкна рязко, когато завихме зад един ъгъл и чухме още подсмърчане. Старата Дорис, готвачката, се тътреше към кухнята и се опитваше да не плаче, докато вървеше.

– Не ме разбирайте криво... – поде Сед­рик. – Но в домакинството ви има много сълзи.

Стрелнах го с кисел поглед:

– Много неща се променят. Дорис също няма да замине с нас. Сляпа е с едното око и братовчед ми не я иска.

Той се обърна, за да се вгледа изпитателно в мен, и аз отместих поглед, защото не исках да види колко болка ми причиняваше това решение. В нейното състояние на Дорис нямаше да ѝ е лесно да си намери работа. Това беше поредният спор, кой­то баба беше спечелила. Губех предишната си решителност и умения.

– Добра ли е? – попита Сед­рик.

– Много.

– Извинете – провикна се той към нея.

Дорис се обърна изненадано:

– М’лорд? – Никой от двама ни не си даде труд да поправи грешката ѝ.

– Вярно ли е, че услугите ви са свободни за наемане? Мога да ви разбера, ако някой друг вече ви е наел.

Тя примигна, единственото ѝ здраво око се фокусира върху него:

– Не, м’лорд.

– В една от кухните на университета има свободно мяс­то. Четири сребърника на месец, стая и храна. Ако се интересувате, ваше е. Макар че ако мисълта да готвите за толкова много хора е стряскаща...

– М’лорд – прекъсна го тя, изправяйки се до пълния си, макар и нисък ръст. –Наглеждала съм приготвянето на вечери от по седем блюда за сто благородници. Няма да ми се опрат някакви си там наперени момчета.

Изражението на Сед­рик си остана изпълнено с достойнство:

– Радвам се да го чуя. Идете в северната канцелария на университета утре и кажете името си. Те ще ви дадат повече сведения.

Устата на старата Дорис увисна и тя ме погледна за потвърждение. Кимнах окуражително.

– Да, да, м’лорд! Ще отида веднага, след като бъде сервирана закуската. Благодаря ви, толкова ви благодаря.

– Е, това е истински късмет – казах му в мига, щом отново останахме сами. Със сигурност не бих го приз­нала, но си помислих, че е неве­роят­но мило от негова страна да предложи подобно нещо, а какво остава пък да я забележи. Повечето хора не я забелязваха. – Късмет, че имаше свободно мяс­то.

– Всъщност няма – каза той. – Но днес ще се отбия да говоря с хората в канцеларията. Когато приключа, вече ще имат свободно мяс­то.

– Господин Торн, нещо ми подсказва, че бихте могли да продадете спасение на свещеник.

Той се усмихна, щом чу старата поговорка:

– Какво ви кара да мислите, че не съм го правил?

Стигнахме до градината и наближавахме изхода, когато той спря отново. Изражение на слисване премина по лицето му и аз се обър­нах към онова, кое­то беше привлякло погледа му. Масленото ми платно с маковете.

– Това е... Макове на Питър Косингфорд. Видях я в Националната галерия. Освен... – Той млъкна, без да довърши, с изражение, изпълнено с объркване, докато попиваше с поглед платното и боите до него.

– Копие е. Моят опит за копие. Имам и други. Това е нещо, кое­то правя за забавление.

– Рисувате копия на велики творби за забавление? – Със закъснение добави: – Милейди?

– Не, гос­по­дин Торн. Това правите вие.

Усмивката на лицето му беше искрена и открих, че ми харесва повече от престорените.

– Е, напъл­но съм сигурен, че никога не бих могъл да копирам вас.

Бяхме стигнали предната порта и думите му ме накараха да спра рязко. Причината беше по-малко в значението им, отколкото в начина, по кой­то ги беше казал. Тонът. Топлотата. Опитах се да измисля остроумен отговор, но обичайно бързият ми ум беше застинал.

– И ако няма да се обидите, че говоря открито... – добави той бързо.

– Бих била разочарована, ако не го направите.

– Просто... ами наистина съм малко разочарован, че ве­роят­но няма да имам възможност да ви видя никога повече. – Навярно давайки си сметка, че това бе твърде откровено, той припряно се поклони: – Сбогом и късмет, милейди.

Един от пазачите пред портата му я отключи и аз го проследих как излиза, възхищавайки се от начина, по кой­то кадифеното палто обгръщаше тялото му.

– Но определено ще ме видите отново – промърморих. – Само почакайте.

Планът се оформяше в дъното на ума ми още откакто Ада със сълзи на очи бе подписала договора си. Имах шанс да надхитря лошите неща, застрашително надвиснали над мен. И както ме бе посъветвал баща ми, трябваше да действам бързо. Докато все повече и повече подробности се изясняваха, вълнението ми нарастваше и едва се сдържах да не го изкрещя към небесата.

Овладях се и излязох бързо – но спокойно – от градината и се върнах в салона, където Ада седеше с мрачно изражение. Промъкнах се покрай двама слуги, кои­то мъкнеха шезлонга на баба ми, и се зарадвах, че Сед­рик не беше видял това. Изглеждаше, сякаш ни ограбват.

– Е, сигурно се вълнуваш – казах бодро на Ада. – Очаква те такъв вълнуващ шанс.

Тя подпря брадичка върху ръцете си:

– Щом казвате, милейди.

Седнах до нея, преструвайки се на удивена:

– Това е страхотна възможност за теб.

– Знам, знам – тя въздъхна. – Просто... прос­то... – Опитите ѝ да се владее се провалиха напъл­но и по бузите ѝ рукнаха сълзи. Подадох ѝ копринена кърпичка. – Не искам да отивам в непоз­ната земя! Не искам да преплавам Морето на залеза! Не искам да се омъж­вам!

– Тогава не отивай – казах. – Направи нещо друго, когато двете с баба заминем. Намери си друга работа.

Тя пок­ла­ти глава:

– Подписах договора. А и какво мога да направя? Аз не съм като вас, милейди. Не мога прос­то да си тръгна. Не разполагам с нужните средства, а никои други аристократични семейства не наемат хора – поне не на това ниво. Проверих.

Да замина? Нима наистина мислеше, че аз бих могла? Ада гледаше на произхода и богатството ми, сякаш това беше власт, но в действителност една жена от неблагороден произход разполагаше с повече свобода от мен. Което навярно беше причината, поради коя­то трябваше да стана такава.

Ти си графинята на Ротфорд. Жена с такова име не може да се движи сред безименните.

– Какво би направила тогава? Ако разполагаше със средствата?

– Ако не работех тук ли? – тя направи пауза и си избър­са носа. – Щях да отида при семейството си в Хадауърт. Имам братовчеди там. Имат хубава кравеферма.

– Хадауърт е най-крайната северна точка – напомних ѝ. – Това пътуване също не е лесно.

– Няма океан! – възкликна тя. – Все още е в Осфрид. И там няма диваци.

– Би предпочела да работиш в кравеферма, вместо да се омъжиш за авантюрист от Адория? – Трябва да приз­ная, че това се вписваше в плановете ми по-доб­ре, отколкото бях очаквала. Но звучеше толкова комично, че не се сдържах и попитах: – Как изобщо в крайна сметка решиха да те изпратят в този Бляскав двор?

– Синът на лейди Брансън, Джон, посещава университета заедно с него – с мастър Сед­рик. Лорд Джон го чул да говори как му трябвали хубави момичета за някаква задача, коя­то му възложил баща му. Лорд Джон знаел, че разпускате прислугата, и попитал майка си дали има момичета, нуждаещи се от мяс­то, където да отидат. Когато тя се обърна към мен... е, какво можех да направя?

Хванах ръката ѝ в необичайна проява на неофи­циал­ност между нас.

– Ще отидеш в Хадауърт. Ето това ще направиш.

Ада зяпна, а аз я отведох горе в спалнята си, където други камериерки подреждаха дрехи. Отпратих ги да се заемат с нови задачи, а пос­ле извадих чифт обици с топази от кутията си за бижута.

– Ето – казах и ги подадох на Ада. – Продай ги. Повече от дос­та­тъч­но е, за да си купиш мяс­то за пътуване с група почтени пътници, отиващи в Хадауърт. – Бях очаквала, че мечтата на живота ѝ ще е нещо по-голямо, кое­то не бих могла да си позволя. Това беше изгодна сделка.

Очите ѝ се разшириха:

– Милейди... аз... не мога. Не мога да ги приема.

– Можеш – настоях. Собственото ми сърце биеше бясно. – Не мога, ъъ, да понеса мисълта, че си нещастна. Искам да бъдеш със семейството си и да намериш щастието. Заслужаваш го. – Това не беше пълна лъжа... но истинските ми мотиви съвсем не бяха толкова алтруистични.

Тя стисна обиците в ръце и върху лицето ѝ започна да разцъфва надежда.

– Аз... не. Не мога. Онзи договор! Това е обвърз­ващо. Ще ме открият и...

– Аз ще се погрижа за това – не е нужно да се тревожиш. Ще те измъкна. Мога да правя такива неща, знаеш. Но за да е сигурно, че всичко, ъъ, ще се получи, трябва да тръгнеш сега. Незабавно. Едва минава пладне. Повечето пътуващи търговци скоро ще привършат сделките си и ще потеглят на север. И тогава трябва да отречеш, че изобщо знаеш нещо за Бляскавия двор. Никога, никога не казвай на когото и да било, че са се свързали с теб.

Очите ѝ бяха огромни:

– Няма, милейди. Няма. Нито дума. И ще замина сега – веднага щом си опаковам нещата.

– Не, недей. Искам да кажа, не вземай твърде много неща. Тръгни с лек багаж. Не можеш да изглеждаш, сякаш заминаваш завинаги. Дръж се, като че ли прос­то отиваш да свършиш нещо. – Не исках никой да забележи заминаването ѝ и може би да я спре и да ѝ задава въпроси.

Тя кимна, признавайки благоразумието на думите ми:

– Права сте, милейди. Разбира се, че сте права. Освен това с тези мога да си купя нови дрехи, когато стигна в Хадауърт.

По мой съвет тя събра само някои дребни неща: един кат дрехи за преобличане, семеен медальон и тесте деанзиански карти. Изчерви се, когато видя как повдигнах вежди при вида на пос­ледните.

– Това е само за забавление, милейди. Развличаме се, като гледаме на карти. Хората винаги са го правили.

– Докато алан­зан­ците ги превърнаха в ключова част от религията си – казах. – Напос­ледък свещениците изгарят тези карти. Гледай да не те арестуват като еретичка.

Очите ѝ се разшириха:

– Не се кланям на демони! Или на дървета!

Всичко друго остави зад гърба си. Домакинството бе толкова заето с приготовления за преместването, че никой не ни погледна втори път, когато се измък­нах­ме да се заловим със задачите си. Занесох останалите ѝ притежания, кои­то не бяха много, само малко дрехи, обратно в стаята си и ги скрих, докато диск­рет­но я изпращах. Тя ме сепна с бърза, силно неуместна прегръд­ка, с блестящи в очите ѝ сълзи.

– Благодаря ви, милейди. Благодаря. Спасихте ме от ужасна съдба.

А ти може би си направила същото за мен, помислих си.

По мои напътствия тя излезе небрежно през предната порта, сякаш прос­то отиваше за покупки на пазара. Не мисля, че пазачът, застанал на пост, изобщо я забеляза да излиза. Тя беше невидима, нещо, кое­то дори не можех да си представя... все още. Веднага щом тръгна, аз се върнах към рисуването си в градината, полагайки всички усилия да изглеждам, сякаш съм заета с обичайните си опити да си убивам времето, докато останалите от домакинството се трудеха. Винаги, когато можех да го вмъкна в разговора с другите слуги, споменавах небрежно, че Ада е заминала да постъпи на ново мяс­то, и колко прекрасно е, че ѝ е било уредено. Всички знаеха, че някой е идвал да пита за нея преди, но никой не беше наясно с подробностите от този разговор. Много други слуги вече бяха тръгнали, така че заминаването ѝ не беше нищо ново.

В течение на вечерта дойде съобщение, че баба ми и лейди Брансън са били задържани за вечеря, докато гостуваха на приятелка. Това развитие на нещата ме устройваше прекрасно, макар че наистина се поколебах за момент, когато осъзнах, че можеше да не видя баба никога повече. Тази сутрин си бяхме разменили резки думи, но това не намаляваше обичта ми към нея... или нейната към мен. Всичко, кое­то беше направила в тази каша с Лайънъл, беше за мое добро и щеше да има огромни неприятни пос­ледици, когато уговорката се разтуреше.

Не се колебай сега, казах си. Няколко пъти вдишах и издишах дълбоко, насилвайки се да запазя спокойствие. Баба може да се справи с всичко, кое­то се случи. А когато скандалът утихне, ще живее с лейди Брансън и дъщеря ѝ. Ще бъде много по-щастлива там, отколкото под строгия надзор на лейди Дороти.

Дори и да бяхме разделени, все още имаше шанс баба да прекрачи прага ми в някой далечен ден. Но о, как само щеше да се тревожи за мен. Надявах се, че ако – не, когато – се срещнехме отново, тя щеше да разбере защо бе трябвало да направя това. Не можех да се омъжа и да заживея луксозен и разточителен живот, ако това означаваше да се откажа от душата си.

След вечеря се оплаках от главоболие и се оттеглих в стаята си. Това беше кажи-речи единствената причина за усамотение, коя­то можех да имам, и дори то не беше лесно. Веднага след като пропъдих преданите си до раболепие прислужнички, съблякох изящната копринена рок­ля, коя­то бях носила на вечеря, и си сложих по-семплата ленена рок­ля на Ада – кое­то ми причини известно затруднение. Обикновено имах камериерки, кои­то ми помагаха да обличам и събличам дрехите си, и не бях свикнала да се справям с копчетата без допъл­ни­тел­на помощ. Роклята на Ада беше тъмносиня на цвят, без украса. Дългата бяла риза, коя­то облякох под нея, беше също толкова семпла. Дотогава никога не бях забелязвала истински колко невзрачно всъщност беше облеклото на дамите ми. И все пак то щеше да ми помогне да се прикрия, както и сивото наметало с качулка, кое­то облякох отгоре. Прибрах останалите ѝ дрехи в малка торба с връзки, а пос­ле забързах надолу по тясно, предназначено за слугите, стълбище, кое­то рядко се използваше по това време на вечерта. След като се уверих, че наоколо няма никого, се измъкнах през една задна врата.

Така се озовах във вътрешния двор до конюшните ни, кои­то сега бяха затъмнени от сенките на здрача. Тук се суетяха слуги, приключващи работата си за вечерта, и никой не ме забеляза, когато се сгуших в тъмнината. Това беше най-опасната част от рискованото ми начинание – частта, в коя­то всичко можеше да се разпадне, ако някой ме огледаше хубаво. Трябваше да прекося вътрешния двор към задните порти на конюшнята. Пролетното време бе захладняло значително и не бях единствената с качулка. Само се молех никой да не погледне към лицето ми, докато вървях.

Конярчето, кое­то пазеше задната порта, беше заето да дялка: вниманието му беше насочено към онези, кои­то се опитваха да влязат, а не към излизащите. И да ме забеляза, видя само гърба на една от прислужничките, кои­то сновяха наоколо, заети с домакински задъл­же­ния. Щом излязох от оградения двор, забързах покрай ъгъла на дома ни нататък към входа на предната ни улица. Движението по нея беше по-бавно, отколкото по-рано през деня, но още имаше коне и излезли за вечерта пешеходци, чиито стъпки тропаха по калдъръмената улица. Повечето не ме удостоиха с внимание. Бях прислужница на дама, а не дама.

На един ъгъл стое­ше странстващ свещеник на Урос и проповядваше срещу аланзанските еретици. Посочи обвинително към мен, пръстът му се заби право в лицето ми.

– Не си склонна да почиташ слънцето и луната, нали, момиче?

В очите му имаше фанатичен, трескав блясък и бях толкова удивена, че замръзнах пред него.

– Хей, ти! Не мърдай оттам!

Ахнах, когато двама градски стражи се зададоха тичешком към мен. Едва бях прекосила улицата срещу дома си! Как така вече бяха разбрали и ме гонеха?

Но целта им не бях аз. Сграбчиха свещеника: единият удържаше мятащия се мъж, докато другият завър­за китките му.

– Как смеете да докосвате един от избраниците на Урос! – ревна свещеникът.

Единият от стражите изсумтя:

– Ти не си истински пос­ледовател на Урос. Да видим колко ще е силна вярата ти след няколко нощи в затвора. – Той повлече пищящия свещеник, а другият страж се обърна към мен. Побързах да наведа очи, преструвайки се на свенлива, за да не види лицето ми.

– Добре ли сте, госпожице? Той нарани ли ви?

– Добре съм. Благодаря. Сър.

Той пок­ла­ти отвратено глава:

– Не знам накъде върви светът, когато по улиците крачат еретици. Най-доб­ре да се върнете в къщата на господаря си, преди да се стъмни.

Наведох глава и бързо се отдалечих. В пос­ледно време религиозната атмосфера в Осфрид беше опасна. Тези фанатични скитащи свещеници може и да твърдяха, че почитат единствения бог Урос, но ритуалите им оспорваха общоприетата църква почти толкова, колкото и алан­зан­ците и техните паднали ангели. Ортодоксалните свещеници и служители вече не проявяваха същата търпимост както едно време и беше нужно много малко, за да те превърне в заподозрян.

Беше облекчение, когато стигнах до каретата на Бляскавия двор. Беше на две пресечки разстояние в противоположната посока точно както Сед­рик беше казал на Ада, че ще бъде.

Беше цялата черна, лъскава и блестяща, с печата на Бляскавия двор отвън: кръг от златна верига с малки скъпоценни камъни, разпръснати между брънките. Каретата бе скромна по размер, дори не и наполовина толкова внушителна като онази, в коя­то се возехме баба ми или аз, но предположих, че би се сторила изключителна на момиче, кое­то не е виждало различна. Заобиколих до предната страна, където един кочияш седеше и чакаше над четири бели коня. Подвикнах му поздрав, дос­та­тъч­но високо, за да се чуе гласът ми над шума от улицата, но надя­вах се, не дос­та­тъч­но високо, за да привлека вниманието на хората в голямата къща от другата ѝ страна.

– Хей – повиках го. – Дошли сте да вземете мен. Името ми е Аделейд.

Бях се решила на това, когато замислих този план. Бях накарала Ада да изчезне и получих обещанието ѝ, че няма да спомене нищо от това, но доколкото бе известно на служителите от Бляскавия двор, те разполагаха с правилното момиче. Не ми се струваше уместно да се нарека Ада. Това, кое­то правех, вече ми изглеждаше като кражба, но със сигурност не можех да се представям под собственото си име. Така че щях да използвам прекрасното име, дадено на Ада при раждането ѝ – името, с чието изписване се затрудняваше. Имах чувството, че го заслужавам точно както заслужавах този шанс, кой­то я ужасяваше.

Кочияшът кимна рязко.

– Да, доб­ре, скачай вътре. Ще се срещнем с мастър Джас­пър и мастър Сед­рик по пътя.

Мастър Сед­рик.

Колкото и да ми беше приятно да го гледам, ако го видех сега, това определено можеше да създаде проб­лем в този гениален план, кой­то бях замислила... но щеше да се наложи да се справя с положението по-късно. За момента имах други проб­леми.

– Да скачам вътре? – попитах и сложих ръце на хълбоците си. – Няма ли да слезете и да ми отворите вратата?

Мъжът изсумтя развеселено:

– Я се чуй само, вече се държиш като дама. Още не си „скъпоценен камък“, госпожичке. Сега влизай – имаме да спрем на още две места и едното е край района на сирминиканците. Не искам да пристигам там по-късно, отколкото се налага. Тези сирминиканци ще те ограбят до шушка, ако не ги държиш под око.

Засуетих се неумело с дръжката на вратата на каретата и най-сетне проумях как да я отворя. Без капка грациозност наполовина пристъпих, наполовина се изтърколих във вътрешността на каретата, без да си помогна при качването със столче или възглавничка, поднесени от някой слуга. Вътре каретата беше сумрачна, осветена само от малкото светлина, коя­то проникваше през опушените прозорци. Когато очите ми се приспособиха, видях, че подплатената с възглавнички седалка, на коя­то седях, беше направена от не осо­бе­но скъпо кадифе в бургундско червено.

Без да си дава труд да се увери, че ми е удобно, кочияшът подкара конете по пътя им и аз рязко залитнах нап­ред. Вкопчих се за опора в стените, загледана навън през затъмненото стъкло, докато светлините на семейния ми дом се отдалечаваха все повече и повече. Затаих дъх, докато се взирах в изчезващата къща, очаквайки група слуги да хукнат навън всеки момент и да обкръжат каретата, докато спре и ме пусне. Никой не дойде обаче. Къщата се занимаваше с вечерните си задъл­же­ния и скоро изчезна в нощта. Или може би аз бях тази, коя­то изчезваше. Може би щяха да ме забравят бързо, лицето и гласът ми щяха да си отидат от умовете на онези, кои­то някога бях познавала. Представата ме натъжи повече, отколкото бях очаквала, и трябваше отново да се съсредоточа върху плана.

Ако предположим, че на никого не му хрумнеше да провери как е главоболието ми тази вечер, щях да разполагам с време до сутринта, преди да открият отсъст­вието ми: по това време, надя­вах се, вече отдавна щях да съм потънала във вътрешността на страната. И това беше, разбира се, при положение че Ада не се изплашеше и не се върнеше – ако изобщо бе напуснала града. Ако нещата вървяха по план, щеше вече да си е купила билет за пътуване с някоя група пътешественици, поели на север.

В този план имаше много „ако“, много неща, кои­то можеха да се обър­кат.

Клатушкащата се карета пое през града, минаваше през квартали, кои­то не бях виждала никога преди. Бях ужасно любопитна за всичко, но с нап­редването на вечерта виждах все по-малко и по-малко на светлината на газените лампи, с кои­то осветяваха улиците. Най-сетне спряхме и чух приглушен разговор. Мигове по-късно вратичката на каретата се отвори и момиче на моята възраст застана в рамката на вратата: огненочервената ѝ коса блестеше дори в полумрака. Стрелна ме с преценяващ поглед, а пос­ле подобно на мен се покатери вътре без помощта на столче. Само че се справи по-доб­ре. Затвори вратичката и каретата про­дъл­жи да се подрусва по пътя.

Седяхме там, преценявайки се мълчаливо, докато се спускахме по калдъръмените улици. Светлината от външните лампи ту се появяваше, ту изчезваше, устройвайки истинско представление от потрепващи сенки вътре. Когато каретата се освети за миг, видях, че рок­лята на спътницата ми беше още по-проста от моята, излиняла на места. Най-пос­ле тя проговори – в гласа ѝ леко се долавяше акцентът на работническата класа:

– Как си направи косата такава? Всичките тези къдрици, падащи точно по този начин?

Това беше неочакван въпрос. Освен това ми се стори безочлив, докато не осъзнах, че тя смяташе, че принадлежим към една и съща обществена прослойка.

– Естествено чуплива е – казах.

Тя кимна нетърпеливо:

– Да, да, ясно ми е, но начинът, по кой­то онези къдрици са подредени толкова съвършено... И аз самата съм пробвала това, както правят високопоставените дами. Сигурно ще ми трябват дузина ръце, за да го постигна.

Насмалко да кажа, че наистина бях разполагала с помощта на дузина ръце, а пос­ле млъкнах рязко. Бях се мислила за много хитра, като се преоблякох в рок­лята на Ада, но се бях отправила на това приключение със същата сложна прическа, с коя­то бях тази сутрин – камериерките ми бяха помогнали да накъдря косата си и да я прикрепя с фиби по пос­ледната мода, за да се спуска като водопад около раменете ми. Сковано се усмихнах в отговор на спътничката си.

– Помогнаха ми – казах. Сетих се за историята, коя­то Ада си беше намислила, за да се представи, и се опитах да я направя своя. – Тъй като случаят е, ъъ, специален. Работех като камериерка на благородна дама, разбираш ли, затова имам приятелки, кои­то са наистина добри в такива неща.

– Камериерка на дама? Е, това е адски късмет. Не бих искала да напусна такава служба. Обяснява защо говориш толкова доб­ре – ще имаш предимство пред нас, останалите. –Звучеше впечатлена... а също и обзета от лека завист.

– Това не е състезание – казах бързо.

Отвън пак се мярна мимолетен проблясък на светлина и ми показа ироничното изражение на лицето ѝ:

– Не е, друг път. Как се справяме и колко доб­ре се учим, се отразява на решението на кого ще ни предложат като съпруги. Аз ще бъда съпруга на банкер. Или на политик. Не на някакъв си фермер – спря за миг, за да помисли отново. – Освен ако не е някой мръсен богат притежател на плантация, където мога да се разпореждам със слугите и домакинството. Но обикновена фермерска съпруга? Да мета подове и да правя сирене? Не, благодаря. Не че някой стар фермер би могъл да си поз­во­ли една от нас. Майка ми чула от една от приятелките си, че Бляскавият двор получил цена за брак от четиристотин златни долара за едно от момичетата си. Можеш ли изобщо да си представиш такава сума пари?

Смътно си спомнях как Сед­рик говореше за кандидати, кои­то правят „оферти“. По-нататък в договора се обясняваше как агентите на Бляскавия двор печелят комисионна от брачната цена на всяко момиче. Сед­рик може и да беше говорил надменно как неговата нова аристокрация щяла да служи на Новия свят, но беше очевидно, че това бе изключително доходоносно начинание за семейство Торн.

Другото момиче ме гледаше странно в очакване на отговор.

– Съжалявам – ще трябва да ми простиш, ако звуча несвързано. Всичко стана, кажи-речи, в пос­ледния момент – обясних. – Семейството, за кое­то работех, освобождаваше по-голямата част от прислугата си и затова, когато Сед – мастър Сед­рик – търсел момичета, някой му споменал за мен.

– О, тогава значи си една от неговите, а? И за това чух – каза спътничката ми. – Никога преди не е набирал момичета, разбираш ли. Баща му е един от най-добрите доставчици, а мастър Сед­рик непрекъснато повтаряше как и сам можел да бъде също толкова добър, така че баща му поз­во­ли да избере две момичета. Предизвика голямо вълнение в семейството.

– Определено знаеш много – отбелязах. Явно бе получила доста по-обширна подготовка от Ада и мен.

– Доставях пране в дома им – обясни тя. – Майка ми пере дрехи, а аз ѝ помагах. Но вече не. – Вдигна ръце и ги заоглежда, но аз не можех да ги видя доб­ре. – Не съм създадена за перачка. Никога повече няма да пера нечии прок­лети дрехи.

Амбицията се излъчваше от нея. Не бях сигурна дали подобна предприемчивост щеше да ми е от полза, или не, но бях открила, че когато се съмнявам, дружелюбното държание обикновено беше най-добрият курс на действие.

– Аз съм Аделейд – казах ѝ топло. – Толкова ми е приятно да се запозная с вас, госпожице...

Тя се поколеба, сякаш решаваше дали си струвам следващото късче информация:

– Райт. Тамзин Райт.

Каретата започна да забавя ход, отвеждайки ни до следващата ни спирка. И двете зарязахме нишката на разговора си, докато чакахме да видим кое ще е следващото влязло момиче. Когато вратичката се отвори и се показа застанало отвън момиче, дъхът на Тамзин пресекна. Отначало си помислих, че лошата светлина изопачава външността на новодош­лата. Пос­ле осъзнах, че светлокафявият оттенък на кожата ѝ е естествен. Беше почти като карамел. Спомних си как кочияшът каза, че минаваме близо до сирминиканския квартал. Това беше един от най-бедните райони в столицата и едва различих няколко мръсни, порутени постройки в далечината. От онова, кое­то бях чувала, знаех, че е претъп­кан с бежанци от Сирминика, коя­то бе приклещена в хватката на гражданска вой­на през пос­ледните няколко години. Някога това била велика държава и членове на нейната кралска фамилия дори се бяха женили за хора от нашата. Неотдавна бунтовници бяха съборили от власт кралското семейство и сега повечето хора избягваха страната като обзета от хаос военна зона. Това момиче, кое­то чакаше край вратичката на каретата с прекрасната си кожа и пищна черна коса, носеше всички признаци, че е една от онези бежанци.

Освен това беше зашеметяващо, смайващо красива.

Кочияшът беше скочил долу, за да я посрещне, и я погледна предпазливо, когато тя пристъпи нап­ред. Носеше се с достойнство и след като хвърли поглед между двете ни с Тамзин, се настани в моя край на каретата. Роклята ѝ беше още по-износена от тази на Тамзин, но увитият около раменете ѝ шал, обшит със сложна бродерия, беше невероятен.

Спомняйки си грубите намеци на кочияша, се запитах дали не беше слязъл да се увери, че тя няма да ни нападне и ограби. Когато той про­дъл­жи да чака край отворената врата, осъзнах, че ставаше нещо повече. Скоро до ушите ми достигнаха два мъжки гласа, един от кои­то разпознах.

– ... дос­та­тъч­но хубава, предполагам, но нямаш представа колко трудно ще бъде да продадем сирминиканка.

– Това няма да има значение – не и там.

– Не познаваш това „там“, както го познавам аз – дочу се хапливият отговор. – Току-що си пропиля коми­сион­на­та.

– Това не е...

Думите секнаха рязко, когато двамата говорещи стигнаха до вратичката на каретата. Единият, по-въз­рас­тен мъж на четиресет и нещо, имаше съвсем лек оттенък на сиво в косата. Около него витаеше енергично излъчване и приличаше дос­та­тъч­но на Сед­рик Торн, за да осъзная, че трябва да беше баща му, Джас­пър.

Другият мъж, който щеше да се присъедини към нас, беше, разбира се, самият Сед­рик Торн.

Устата ми пресъхна, когато погледите ни се сключиха. Дори и докато баща му го упрекваше, Сед­рик се бе приб­ли­жил наперено до каретата със същата самоуверена лекота, коя­то бях забелязала преди. Сега спря рязко, толкова внезапно, че едва не се препъна в собствените си крака. Втренчи се в мен, сякаш бях привидение. Устата му се отвори да каже нещо, а пос­ле се затвори отривисто, сякаш може би си нямаше доверие.

Когато видя Тамзин, Джас­пър грейна в пълно неведение за безмълвната драма, коя­то се разиграваше между Сед­рик и мен.

– Толкова е прекрасно да те видя отново, скъпа. Вярвам, че нямаше проб­леми с вземането ти?

Предишната пресметливост и сдържаност на Тамзин се изпариха, когато отвърна на усмивката му:

– О, всичко е чудесно, гос­по­дин Торн. Каретата е прекрасна и вече си намерих нова приятелка.

Погледът му падна върху мен и трябваше да се отдръпна от приковаващия поглед на Сед­рик. Забелязах, че Джас­пър поне ме гледаше одобрително.

– А вие трябва да сте другата ни прекрасна спътница. Ада, нали? – Джас­пър ми протегна ръка и след няколко неловки мига осъзнах, че очакваше да я стисна. Направих го, надявайки се да не ми е проличало, че жестът ми е непоз­нат. – Вие без съмнение ще накарате мъжете да блъскат по вратата ни в Адория.

Навлажних устни: трудно ми беше да проговоря:

– Б-благодаря ви, сър. И можете да ме наричате Аделейд.

По някакъв начин този коментар сякаш изтръгна Сед­рик от унеса му.

– О. Така ли се наричаш сега?

– Така е по-доб­ре – казах многозначително. – Не мислите ли?

Когато Сед­рик не отговори, Джас­пър го смушка:

– Стига си се разтакавал. Трябва да тръгваме.

Сед­рик се вгледа внимателно в мен за още миг и се почувст­вах, сякаш и двамата стояхме на ръба на пропаст. Той щеше да реши в коя посока ще се наклоним.

– Да – каза най-накрая. – Да вървим.

Джас­пър влезе пред него, седна до Тамзин и зае по-голямата част от мяс­тото от тази страна. Сирминиканското момиче покорно се примъкна до нашия край, оставяйки допълнително мяс­то. Долавяйки намека, аз също се преместих. След леко колебание Сед­рик седна до мен. Въпреки всичко пространството още беше тясно и ръцете и краката ни се докосваха. Баба ми щеше да бъде скандализирана. Той почти не помръдваше и почувст­вах, че тялото му беше така вдървено, както и моето: и двамата бяхме напрегнати, докато се опитвахме да приемем тази нова ситуа­ция.

По-голямата част от пос­ледвалия разговор се водеше от Джас­пър и Тамзин. Нау­чих, че сирминиканското момиче се казва Мира, но тя говореше толкова малко, колкото и ние със Сед­рик. Веднъж отбелязах колко е красив шалът ѝ и тя го придърпа по-плътно.

– Беше на майка ми – каза меко, в думите ѝ се долавяше сирминикански акцент. В гласа ѝ имаше тъга, коя­то разбирах и коя­то пробуди болка в гърдите ми – тя така и не си беше отишла напъл­но. Без да знам нищо друго за Мира, мигновено се почувст­вах свързана с нея и не я разпитвах повече.

Когато каретата спря окончателно след двайсетина минути, Джас­пър доволно вдигна поглед:

– Най-сетне. Портите. Излезем ли веднъж от града, можем да потеглим наистина бързо. – Дочухме възбудени гласове от другата страна на вратичката на каретата и докато забавянето ставаше все по-дълго, изражението на Джас­пър стана раздразнено. – Защо се бавят толкова? – Той отвори вратата и се надвеси навън, провиквайки се към кочияша.

Кочияшът забърза към вратичката с двама от пазачите на портите зад него:

– Съжалявам, гос­по­дин Торн. Проверяват всички заминаващи. Търсят някакво момиче.

– Не прос­то някакво момиче – поправи го рязко един от стражите. – Млада благородница. Седемнайсетгодишна. Графиня.

Спрях да дишам.

– Кои са тези момичета? – запита нас­той­чи­во другият страж и надникна вътре.

Джас­пър се отпусна:

– Със сигурност не са графини. С Бляскавия двор сме. Това са момичета с обикновен произход, пътуващи за Адория.

Стражът бе изпълнен с подозрения: огледа всяка от нас подред. Отново ми се прииска да се бях сетила да си променя причес­ка­та.

– Как изглежда това момиче? – попита Джас­пър вежливо.

– Кафява коса и сини очи – каза един от стражите: погледът му се задържа върху мен за още частица от секундата. – На същата възраст като тези тук. Избягала по-рано тази вечер. Има награда.

Почти се възмутих, тъй като обичах да мисля, че косата ми е по-скоро златистокафява. Но това беше дос­та­тъч­но обичайно описание, кое­то можеше да се отнася за половината момичета в града. Колкото по-смътно, толкова по-доб­ре.

– Е, имаме една сирминиканка, една перачка и една домашна прислужница – каза Джас­пър. – Ако наградата е дос­та­тъч­но голяма и искате да представите една от тях като графиня, моля, заповядайте, обаче ви уверявам, че видяхме откъде идват. Това едва ли може да се нарекат луксозни условия... макар че, Сед­рик, ти не беше ли в къщата на някаква аристократка днес? Не взе ли оттам Аделейд? Да си чул нещо?

Погледът на първия страж се прикова върху Сед­рик:

– Сър? Къде бяхте?

Сед­рик се беше взирал нап­ред през цялото това време, навярно надявайки се, че ако не ги гледа в очите, това ще го направи невидим.

– Сър? – настоя стражът.

Светът сякаш се задвижи на забавен кадър и няколко мига чувах само силното блъскане на собственото си сърце. Отново се сетих за онази пропаст, само че сега губех опора. Щеше да е нужна само една дума от Сед­рик, една дума, за да ме завлекат обратно при баба ми и Лайънъл. Не се съмнявах, че Сед­рик беше дос­та­тъч­но находчив да извърти ситуа­цията, за да се изкара невинен. А доколкото ми беше известно, Сед­рик може би си мислеше, че сега да прибере една награда, беше по-лесно, отколкото да спечели комисионна в Адория.

Сед­рик си пое дълбоко дъх и сякаш нахлузвайки маска, се превърна в наперения младеж отпреди:

– Видях се с лорд Джон Брансън – каза той. Кимна към мен: – Обаче тя поправяше дрехите на някаква изтънчена дама в къщата му, когато я взех. Това брои ли се?

– Това едва ли е нещо, с кое­то можете да се шегувате – процеди стражът. Забелязах обаче, че вече губеше интерес към нас, готов да си про­дъл­жи по пътя. Вероятно имаше много пътници, кои­то се опитваха да потеглят преди вечерния час, и не искаха да бъдат забавяни от някаква съмнителна карета. Една избягала аристократка щеше да се спотайва, а не да седи заедно с почтени и уважавани бизнесмени.

– Можете да вървите – каза другият страж. – Благодаря ви за отделеното време.

Сед­рик, все още любезен, се усмихна в отговор:

– Няма проб­лем. Дано я намерите.

Вратичката се затвори и каретата пое нап­ред, най-сетне движейки се дос­та­тъч­но бързо и равномерно сега, когато бяхме преодолели всички спирки и изходи на града. Изпуснах шумно дъха си: цялото напрежение се стопи и изчезна, когато се отпуснах на седалката. Осмелих се да хвърля кратък поглед към Сед­рик, но не можах да разчета изражението или намеренията му. Всичко, на кое­то можех да се надя­вам, беше, че може би най-сетне щях да бъда свободна.

Пътуването отне цяла нощ, аз постоянно се унасях в сън и се будех отново. Тялото ми искаше почивка, но умът ми беше твърде възбуден, изпълнен със страх, че ще чуя коне и гневни викове зад нас. Но нощта премина без особени събития: люшкането на каретата ме унесе и ме потопи по-скоро в спокойно замайване, отколкото в истински сън. Събудих се напъл­но, когато чух Джас­пър да казва: „А, ето, пристигнахме“. Равномерният ход на каретата започна да се забавя и аз повдигнах глава, осъзнавайки със сепване и смущение, че съм я облягала на рамото на Сед­рик. Одеколонът му ухаеше на ветивер.¹

Върнах се в стаята си, без да съм съвсем сигурна какво да очаквам. Още треперех от срещата със Сед­рик, от мисълта колко малко оставаше всичко да се разпадне около мен. Поех си дълбоко дъх, отметнах рамене назад и бутнах вратата да я отворя.

Посрещнаха ме спокойствие и тишина. Двете ми съквартирантки седяха на съответните си легла. Мира беше вдигнала колене към тялото си, за да си създаде импровизирана опора, докато четеше опърпана книга. Тамзин седеше с кръстосани крака и ожесточено пишеше нещо, кое­то приличаше на писмо. Когато ме видя, побърза да сгъне листа. Не знаех дали беше съвпадение, или не, но леглата, кои­то си бяха избрали, бяха едно срещу друго в стаята.

– Надя­вам се, не възразяваш да вземеш леглото до прозореца – каза Мира. – Тамзин се безпокоеше, че ще се отрази зле на кожата ѝ.

Тамзин леко докосна бузата си:

– Представа си нямате какво може да причини слънчевата светлина на луничките. Точно сега обаче това няма значение. Какво стана долу? Не са те изритали, нали?

Седнах на ръба на леглото между техните, онова, кое­то предизвикваше появата на лунички.

– Не още – насмалко да кажа, че мистрес Мастърсън изобщо не ми се е карала, но пос­ле размислих, за да не се налага да обяснявам какво всъщност правех. – Само, ъъ, строго ме предупредиха.

– Е, имаш късмет – каза Тамзин. – Но това в известен смисъл променя всичко. Сега не съм сигурна как да се държа с теб.

Отне ми един миг да проследя мисълта ѝ:

– И ти ли ме упрекваш?

– Не. Искам да кажа, да. Не знам. Но не съм сигурна дали ако ме свързват с две момичета, кои­то създават неприятност, това ще ми е от полза тук.

Мира изглеждаше стресната:

– Аз какво съм направила?

– Засега нищо. – Тамзин почти изглеждаше разочарована. – Но видя какво беше положението там долу след само пет минути. Хора като Клара няма да те оставят на мира.

– Значи искаш да те свързват с някоя като Клара? – попитах.

– По дяволите, не. Но трябва да планирам стратегията си тук. Не мога да се проваля. – При изричането на пос­ледната част в гласа ѝ се усети съвсем леко потрепване – по-скоро уязвимост, отколкото арогантност. Мира също го долови.

– Няма да се провалиш – каза тя мило. – Просто не изоставай с нищо. Сед­рик каза, че стига да отбележим дос­та­тъч­но високи резултати, за да вземем изпитите, със сигурност ще отидем в Адория. – Фактът, че го нарече с малкото му име, без почетна титла, не ми убягна.

– Трябва не прос­то да взема изпитите. – Тамзин хвърли поглед надолу към сгънатия лист в ръцете си, а пос­ле вдигна очи с подновена решителност. Стисна другия си юмрук отстрани до тялото. – Трябва да бъда най-добрата. Най-добрата в нашето имение. Най-добрата във всички други имения. И трябва да направя каквото е нужно, за да сключа най-изгодния брак в Адория – с най-състоятелния мъж, когото успея да намеря, някой, кой­то ще е готов да направи всичко за мен. Ако това означава да бъда безскрупулна и безмилостна тук? Така да бъде.

– На кого му трябват безмилостни и безскрупулни хора, когато имаш мен? Ако искаш да си на върха, тогава се дръж за мен. Вече знам половината от това, след като съм била в къщата на важна дама. Дръж се за мен и успехът ти е гарантиран. Дръж се за двете ни – добавих, хвърляйки поглед към Мира.

Все още не знаех нищо за нея, но онова чувство на свързаност си оставаше. Не знаех много и за Тамзин, ако не се брои готовността ѝ да бъде „безскрупулна и безмилостна“ – кое­то не беше осо­бе­но изненадващо след крат­кото ни познанство. Но думите на Сед­рик притискаха съзнанието ми: за това колко важно беше да не се издъня и да се издам. По-ве­роят­но беше да се справя, ако имах подкрепление.

Дали тези двете бяха най-доброто подкрепление, кое­то можех да избера? Не беше ясно. Но като мои съквартирантки за следващата година те бяха най-добрите кандидатки.

– Вероятно не си единствената, коя­то мисли, че конкуренцията на това мяс­то е на живот и смърт – про­дъл­жих. Напос­ледък уменията ми за убеждаване не бяха точно ненадминати, но след като спечелих Сед­рик на своя страна, започвах отново да се чувст­вам уверена. – Следователно знаеш, че другите ще бъдат безпощадни – осо­бе­но ако си най-добрата.

– Няма „ако“ – заяви Тамзин.

– Правилно. Е, тогава някоя като Клара със сигурност ще те набележи за жертва. И знаеш, че освен това ще се заобиколи с верни поддръжници. Ще има очи и уши навсякъде – по-доб­ре ти също да имаш такива. Кой знае дали тя ще падне толкова нис­ко, че да те саботира? И може и да мислиш, че съм смутителка на реда, но освен това съм и смутителка на реда, коя­то знае разликата между сухо, полусухо и сладко шампанизирано вино.

– Полу какво? – попита Тамзин.

Тържествуващо скръстих ръце на гърдите си:

– Именно.

– Значи ти разполагаш с вътрешната информация. Аз очевидно съм лидерът – погледът на Тамзин падна върху Мира. – Ти какво имаш да предложиш?

Когато Мира прос­то срещна погледа ѝ, без да мигне, аз се обадих:

– Е, тя очевидно е оцеляла във военна зона. Някак се съмнявам, че това ще бъде по-трудно.

Тамзин имаше вид, сякаш се опитваше да вземе решение по този въпрос. Преди разговорът да може да про­дъл­жи, се чу почукване по вратата. Влезе мистрес Мастърсън с преметнати върху едната ѝ ръка дрехи.

– Ето няколко дневни рокли, кои­то да носите днес. По-късно можем да направим поправки. Облечете ги, измийте си лицата и бъдете долу след петнайсет минути. – Очите ѝ се спряха върху мен: – И Аделейд, очаквам, че няма да видим от теб повече подобни... откровени изблици. Двамата Торн ме наемат, за да ви превърна в образцови млади дами. Не ми трябва този опит да бъде подкопан още преди да е изтекъл и първият ви час.

– Да, разбира се. – Тя ме погледна с очакване и аз добавих: – Мадам.– Когато и това не я накара да вдигне поглед, пробвах: – Ъъ, съжалявам? – В моето положение рядко ми се беше налагало да се извинявам и не бях напъл­но сигурна как става.

С раздразнено изражение мистрес Мастърсън провеси роклите и долните ризи на един стол.

– Моля те, мисли следващия път, преди да говориш.

Това вече го разбирах. Беше съветът, кой­то баба ми даваше от години.

Когато мистрес Мастърсън си отиде, Тамзин се хвърли нетърпеливо към роклите и взе да оглежда внимателно всяка. Мира обаче ме гледаше изпитателно:

– Ти май каза, че вече ти се е скарала?

Лепнах на лицето си крива усмивка:

– Предполагам, искала е да се увери, че съм схванала посланието. Или да ме накара да се почувст­вам неудобно пред вас.

Един стон от Тамзин привлече вниманието ни в друга посока:

– По дяволите. Тази е прекалено дълга.

Беше вдигнала към себе си кремава рок­ля, осеяна със зелени цветя. Станах и запрехвърлях останалите дрехи:

– Облечи тази. По-къса е.

Тамзин изгледа пренебрежително ръждивочервената басмена рок­ля:

– Това не е моят цвят. Бих помислила, че всяка свястна камериерка на дама ще знае, че оранжевото не подхожда на червена коса.

– Знам, че облечена в рок­ля, коя­то не ти е по мярка, ще изглеждаш много по-зле. Даже направо раздърпана.

Тамзин се поколеба за момент, а пос­ле грабна рок­лята от мен и в замяна ми подхвърли зелената. И на мен ми беше прекалено дълга и я подадох на Мира, най-високата от нас. Така за мен остана лека вълнена рок­ля на сиви райета. Когато другите започнаха да се събличат, аз се дръпнах назад, внезапно почувствала смущение. Предположих, че беше глупаво предвид факта, че цял живот ме бяха обличали други хора. Но онова беше прос­то функционално и практично. На прислужничките ми това им беше работата. Преобличането сега, с други момичета около мен, беше напомняне за новата липса на спокойствие и усамотение, коя­то преживявах. Внезапно стаята ми се стори малка, сякаш се свиваше около мен и ме притискаше.

Обърнах им гръб и започнах с усилие да разкопчавам всички онези копчета, кои­то ми бяха създали такива затруднения преди. Беше малко по-лесно от първоначалното им закопчаване, но гайките, през кои­то минаваха, бяха пришити под ръба на плата и изиск­ваха известна сръчност. И да му се не види, трябваше ли да са толкова много? Когато най-сетне стигнах до най-долния край на рок­лята, хвърлих поглед зад гърба си и видях Тамзин и Мира да се взират удивено. И двете вече бяха облечени в новите си долни ризи и рокли.

– Най-добрата ни възможност, а? – попита Тамзин.

– По-трудно е, отколкото изглежда – отвър­нах рязко. – Нов стил. Такъв, с кой­то не съм свикнала. – Извърнах се отново от тях и с гърчене и извиване поне успях да се измъкна от рок­лята по-бързо, отколкото се справих с разкопчаването. Долната риза на Ада беше по-качествена от новата, но свалих и нея и облякох целия комплект.

– Тези рокли скъсани ли са? – попита Мира, като оглеждаше един от ръкавите си.

Беше ясно, че никое от двете момичета досега не беше носило долна риза по друг начин, освен като елементарно долно бельо. Всъщност съвсем сигурна бях, че Мира изобщо не беше носила такава. Тези нови рокли бяха в същия стил като много, кои­то бях носила преди – макар че моите бяха от по-скъпи материи – при кой­то долната риза трябваше да се показва като част от рок­лята. Знаех как би трябвало да изглежда, но не бях напъл­но сигурна как да го осъществя на практика. Положих всички старания да го обясня и след доста дърпане и оправяне най-накрая всички успяхме да си придадем моден вид. Изящният бял плат на долната ми риза беше издърпан и разбухнат и се показваше през прорезите в ръкавите на рок­лята отгоре, създавайки цветови контраст. Дантела от деколтето на долната риза се подаваше около корсажа ми.

Всичките ни допълнителни маневри бяха отнели доста време и пристигнахме долу пос­ледни. Не бяхме точно закъснели, но острият поглед на мистрес Мастърсън ни даде да разберем, че не е бивало да се бавим толкова. Пос­ле, когато огледа външността ни, изражението ѝ стана одобрително:

– Вие трите сте нагласили много хубаво тези долни ризи. Цяла седмица се опитвам да науча другите, но те прос­то непрекъснато набират плата.

Отправих към мистрес Мастърсън най-сладката си усмивка:

– Благодаря ви, мадам. Радваме се да помогнем на другите момичета, ако се затрудняват. Виждам, че долната риза на Клара наистина се е набрала отзад. Мога да ѝ помогна след днешните уроци. – Клара ме стрелна с убийствен поглед и забелязах, че голяма част от грима ѝ е изтрит.

– Много мило от твоя страна – каза мистрес Мастърсън. – И такова освежаващо държание. Повечето момичета идват тук толкова... безмилостни и безскрупулни. Мира, нещо не е наред ли?

Мира беше притиснала ръка към устата си, опитвайки се да прикрие смеха си:

– Не, мадам. Просто кашлица.

Мистрес Мастърсън ѝ отправи предпазлив поглед, а пос­ле направи знак на всички ни да я пос­ледваме в стаята за музика. Тамзин и Мира тръгнаха редом с мен, от двете ми страни.

– Това беше прекалено – каза Тамзин. Но тя също се усмихваше – и този път нямаше показност или предпазливост.

Усмихнах се в отговор:

– Най-добрият. Шанс.

И така започна животът ми на обикновено момиче: дните летяха по-бързо, отколкото очаквах.

Не беше нужно Сед­рик да се тревожи, че косата ми ще ме издаде. Никога в живота си не я бях фризирала сама и след първото ѝ измиване в Блу Спринг бе невъзможно някога да повторя причес­ка­та, с коя­то бях пристигнала в онзи първи ден. Никой не изиск­ваше всекидневно такива подробности и от нас се очакваше главно да прибираме спретнато косата си в кокове или плитки. И в това не ме биваше осо­бе­но. Разрошената коса се превърна в част от всекидневния ми живот.

А Сед­рик беше прав за другите неща. Макар че ни обучаваха да се впишем в по-висшите класи, кое­то освобождаваше момичетата от много от тежките задъл­же­ния, с кои­то бяха израсли, все пак имаше много приемани за даденост умения, с кои­то не можех да се справя. Правех каквото ме бе посъветвал той: наблюдавах внимателно другите момичета и им подражавах възможно най-доб­ре. Бележех променлив успех.

– Не го смесвай! – възкликна Тамзин. Стрелна се през кухнята и рязко издърпа лъжицата от ръката ми.

Бяхме в Блу Спринг вече от месец и си бяхме създали устойчива рутина от учебни занятия и други дейности. Посочих към отворената готварска книга на плота:

– Тук пише да разбием маслото в брашното.

– Това не е същото като смесването. Това нещо ще стане плътно като животински череп.

Свих неразбиращо рамене и тя ме избута настрани, за да се заеме сама. Кулинарните умения не бяха нещо, кое­то бях очаквала да усвоя тук. Надеждата беше, че в Адория повечето от нас ще имат слуги или поне домашна готвачка, коя­то да приготвя храната. Въпреки това обаче от господарката на голямо домакинство се очакваше да надзирава какво се готви, а това означаваше да ни обучат в приготвянето на по-изтънчена храна. Ястията, кои­то приготвяхме тук, далеч надминаваха онова, с кое­то се бяха хранили повечето момичета, но все пак много от основните принципи бяха поз­нати на съквартирантките ми. Колкото до мен? Аз никога не бях готвила нищо, нито ми се беше налагало да наглеждам приготвянето на нещо. Имах слуги, кои­то да надзирават другите ми слуги.

Гледах как Тамзин сръчно наряза маслото на кубчета и го сложи в брашното.

– Дай аз да опитам – предложих.

– Не, само ще объркаш всичко. Всички още помним какво стана, когато „обели“ аспержите.

– Виж, „избелени“ и „обелени“ звучат много подобно – процедих през зъби.

Тамзин пок­ла­ти глава:

– Просто не искам да проваля първия ни тест по готварство осо­бе­но след като групата на Клара получи такива добри оценки вчера. Върви да премериш стафидите. Мира, може ли вместо това да затоплиш сметаната?

Мира плъзна купата със стафиди към мен и си разменихме развеселени погледи. Със съквартирантките ми също бяхме възприели удобни роли, да не говорим, че помежду ни имаше растяща близост. Въпреки първоначалните изявления на Тамзин в крайна сметка започнаха да гледат на мен като на неофициален лидер – макар че все още обикновено я оставяхме да диктува действията ни. Беше по-лесно, отколкото да тръгнем срещу нея. Всички искахме да успеем тук, но нейната неприкрита амбиция и изострено внимание заставяха Мира и мен да работим с темпо, кое­то иначе би ни убягнало. Беше полезно да я имам на своя страна, но бдителният ѝ критичен поглед понякога ме изнервяше. Рядко ѝ убягваше нещо.

– Как изобщо си оцеляла в дома на господарката си? – попита тя, оглеждайки със задоволство маслото и брашното си. Не за пръв път ми задаваха този въпрос. Подозирах, че заедно с положението си на неофициален лидер им служех и за редовно забавление благодарение както на остроумието, така и на неуспехите си.

Свих рамене:

– Никога не се налагаше да готвя. Имаше други, кои­то да вършат тази работа. – Това не беше лъжа. На Ада може и да ѝ се беше налагало да готви, докато е растяла в дома на майка си, но никога в моя. – Шиех и кърпех. Обличах господарката си. Правех ѝ причес­ка­та.

При тези думи Мира и Тамзин повдигнаха вежди. Бяха видели как се мъча с косата си.

Успях да се измъкна благополучно от това, когато видях как Тамзин изважда керамично блюдо, за да сложи сладкиша ни.

– Не, използвай стъкло – казах ѝ.

– Защо, по дяволите – искам да кажа за какво ни е да правим това? – В пос­ледния месец Тамзин беше нап­реднала доста в начина си на изразяване, но все още често се „изпускаше“.

– Така го поднасят сега. Върху стъклен съд с украса от захар и допълнителни стафиди.

Може и да нап­редвах с усилие в баналните всекидневни дейности, но знаех тези дребни, изтънчени подробности – неща, до кои­то наставниците ни често още не бяха стигнали в обучението ни. Беше като с долните ризи. Видях как Тамзин присви очи, незабавно съхранявайки наученото в паметта си. Именно затова често пренебрегваше липсата ми на умения в други отношения – както истинска, така и престорена. Тези дребни неща ни даваха предимство и то се доказа по-късно, когато преподавателката по готварство се отби да огледа работата ни.

– Това е прекрасно – каза тя, като разглеждаше изкусните завъртулки от захар върху стъкленото блюдо, кои­то бях направила. – Никои от другите момичета не са се съсредоточили осо­бе­но върху естетиката, но тя е също толкова важна, колкото и качеството на храната. Външната привлекателност е част от вкусовото привличане, знаете.

Не видяхме какво записа на листа си, но доволният ѝ поглед беше дос­та­тъч­но красноречив. Тамзин едва сдържаше самодоволството си.

– Сега ще стане непоносима – каза ми Мира, когато отивахме към урока си по танци след това. Кимна към Тамзин, коя­то оживено разказваше на друго момиче за отличните ни оценки. – Прави го от чиста злоба. Знае, че някой ще го разкаже на Клара.

– Искаш да кажеш, че Клара не заслужава малко злоба? – Клара беше про­дъл­жила да създава проб­леми на Мира, макар че се бе поотдръпнала, когато осъзна, че да враждува с Мира, означаваше да враждува също с Тамзин и мен.

– Просто казвам, че не е нужно да продъл­жа­ваме с дребнавите съперничества, когато в света вече има толкова много зло, кое­то трябва да спрем.

Мира може и да не притежаваше френетичната енергичност на Тамзин, но беше съюзница – и приятелка – коя­то отдавна бях започнала да ценя. У нея имаше спокойствие и сила, кои­то успокояваха мен и дори невротичната Тамзин. Мира беше скалата, на коя­то и двете можехме да се опрем. Създаваше впечатлението, че политиката и драмата в къщата не я интересуват, след като бе станала свидетел на разрушенията на вой­ната и пос­ледвалите лишения на сирминиканското гето в Осфрид. Коментарът ѝ за световните злини бе рядък намек за миналото ѝ, но не настоях да каже нещо повече, когато не се задълбочи.

Вместо това преплетох ръка с нейната, докато влизахме в балната зала.

– С това дипломатично държание е трябвало да станеш монахиня. Да се скриеш в някой манастир и да размишляваш.

– Не можеш да пребориш злото с размишления – отвърна тя. Нямаше да се изненадам, ако цитираше от едно от най-свидните си притежания: стара книга с героични разкази, измъкната тайно от Сирминика.

Една учителка по танци обикаляше по ред различните имения всяка седмица, а това беше област, в коя­то трябваше съзнателно да притъпявам уменията си. Още от детството си вземах официални уроци по танци. Другите момичета никога не бяха имали такива и повечето още изпитваха големи затруднения, след като беше изтекъл само месец. Това беше една от онези области, в кои­то Сед­рик ме беше предупредил, че ще изпък­вам, затова полагах неимоверно старание да не привличам вниманието на гос­по­жи­ца Хейуърт – до такава степен, че почти изглеждах безнадеждно тромава и неспособна.

– Аделейд – каза тя уморено. – Ролята на мъжа ли изпълняваш в танца?

Точно изпълнявахме сложно движение от танца, подредени в редица, при кое­то бе обичайно да се редуваме да изпълняваме ролята на противоположния пол.

– Да, мадам – казах. – Мислех, че трябва да се редуваме в изпъл­не­ние­то ѝ?

Тя вдигна безпомощно ръце:

– Да, но сега е твой ред да танцуваш като дама – ролята, коя­то ще изпълняваш в Адория. Ще изпотъпчеш краката на бедната Силвия.

– О. Това обяснява нещата – отправих ѝ слънчева усмивка и тя про­дъл­жи нататък. Сед­рик може и да бе способен да продаде спасение на свещеник, но аз пък можех да накарам наставниците си да ме намират за мила и сладка въпреки вбесяващата ми липса на нап­редък.

Направихме още няколко завъртания, а пос­ле спряхме за едно от ужасните изненадващи изпитвания на гос­по­жи­ца Хейуърт. Моментално застанах нащрек. Добре беше човек да не се отпуска по време на тези внезапни изпитвания, защото на онези, кои­то се представеха зле, често се възлагаше задължението да почистят.

– Каролайн, колко движения има в лорандийския двустъпен танц със завъртане?

Каролайн – главната съюзничка на Клара – се поколеба:

– Три?

– Правилно.

Гос­по­жи­ца Хейуърт се обърна към следващото момиче, придвижвайки се надолу по редицата. Когато дойде моят ред, отговорих бързо и съвършено, спечелвайки си озадачен поглед от гос­по­жи­ца Хейуърт – предвид факта, че въпросът се отнасяше за танца, кой­то току-що бях сбъркала. Тя ме подмина.

– Мира, при кой кръг от танца алегро се изпълнява бързото завъртане?

Видях как на лицето на Мира се появи празно и неразбиращо изражение. Тя притежаваше вроден инстинкт за движенията и се справяше доб­ре със самите стъпки, но тези изненадващи изпитвания я объркваха. Мира винаги полагаше много повече старания от нас, останалите, тъй като трябваше да навакса с неща, кои­то много от нас като жителки на Осфрид вече знаеха – осо­бе­но с езика. Прекарваше толкова много време да работи по изказа си, че техническите подробности от танците прос­то не бяха приоритет.

Гос­по­жи­ца Хейуърт беше с гръб към мен и аз привлякох погледа на Мира с малък жест, вдигайки четири пръста.

– При четвъртия, госпожице Хейуърт – макар че акцентът ѝ все още се забелязваше, старанията на Мира да подобри осфридианския си вече даваха очевиден резултат.

– Правилно.

Гос­по­жи­ца Хейуърт про­дъл­жи нататък, а Мира ми кимна с благодарност. Кимнах в отговор, доволна, че съм помогнала. Урокът приключи с упражняване на повтарящи се стъпки от нов танц. Естествено, престорих се, че ме затруднява.

– Видях какво направи – изсъска Клара, промък­вайки се до мен с рамото нап­ред, докато вниманието на гос­по­жи­ца Хейуърт беше насочено другаде. – Подсказа ѝ отговора. Постоянно го правиш. В момента, щом получа доказателство, ще издам теб и оная сирминиканска пачавра.

– Не я наричай така – процедих.

По лицето на Клара припламна тържествуващо изражение. Вече се справях доста доб­ре с пренебрегването на хапливите ѝ подмятания и от доста време не беше успявала да ме предизвика да избухна. Противни същества като нея живееха за такива неща.

– Защо не? – попита тя. – Знаеш, че е вярно. Не си го измислям прос­то така.

– Разбира се, че си го измисляш – казах. – Мира е едно от най-благовъзпитаните момичета тук – кое­то щеше да знаеш, ако не беше толкова тесногръда и посредствена.

Клара пок­ла­ти глава:

– Как мислиш, че е попаднала тук? Как, за бога, според теб една сирминиканска бежанка е успяла да се докопа до мяс­то в подобно заведение, целият смисъл на кое­то е да обучава елитни осфридиански момичета?

– Сед­рик Торн е видял потенциал в нея.

Клара се ухили злобно:

– О, видял е много по-голяма част от нея, не само това.

Не беше нужно да се преструвам за следващото си запъване:

– Такава лъжкиня си. Би трябвало да те докладвам за клевета.

– Нима? Видя ли как се прехласва по нея, когато ни посещава? Как се противопостави на баща си, за да я вземе и да рискува коми­сион­на­та си? Спазарили са се. Тя си е легнала с него в замяна на мяс­то тук. Чух други хора да говорят за това.

– Кой? – попитах. – Онези подмазвачки, приятелките ти?

– Говори каквото искаш, но няма как да заобиколиш истината. Твоята сирминиканска приятелка е една мръсна, безсрамна...

Извърших следващата си постъпка, без да се замисля втори път. Клара се беше приб­ли­жила до мен, за да снижи глас, и се възползвах от тази близост, за да измъкна тайно крака си и да я ритна в глезена. Резултатите бяха зрелищни: и двете изгубихме равновесие. Погрешните движения не бяха нещо необичайно за мен, но тя беше една от по-добрите танцьорки. Движението ме запрати настрани, паднах назад и доста болезнено се ударих в едно бюро. Струваше си, за да видя как Клара се просна на пода, при кое­то целият клас внезапно спря на мяс­то.

– Момичета! – възкликна гос­по­жи­ца Хейуърт. – Какво означава това?

Изправих се, приглаждайки рок­лята си, коя­то се бе закачила за сложно изработените дръжки на бюрото.

– Съжалявам, госпожице Хейуърт. Вината беше моя – толкова съм непохватна.

Тя изглеждаше раз­би­рае­мо раздразнена:

– Как можеш да разбираш принципите толкова доб­ре, а да не ги изпълняваш на практика? И о, погледни – скъсала си рок­лята си. И двете ще си имаме неприят­нос­ти с мистрес Мастърсън заради това.

Погледнах надолу и печално забелязах, че е права. Тези рокли може и да не бяха копринените и кадифени дрехи, кои­то някога бях носила, но Бляскавият двор беше вложил в тях доста пари. Бяха ни набили в главите, че трябва да се отнасяме внимателно с тях. Можеше да платя за това, че бях поставила Клара в неудобно положение, по-висока цена, отколкото бях очаквала.

– Е – каза гос­по­жи­ца Хейуърт, като се наведе към мен, – за щастие, изглежда, че би трябвало да е доста лесно да се поправи. Можеш да си тръгнеш по-рано, за да се погрижиш за това.

Объркано вдигнах поглед към нея:

– Да се погрижа за това ли?

– Да, да. Бързо ще го закърпиш. Върви сега и ве­роят­но няма да закъснееш за урока на гос­по­дин Брикър.

Не помръднах веднага, а оставих значението на думите ѝ да попие в съзнанието ми:

– Бързо закърпване – повторих.

Раздразнение изпълни чертите ѝ:

– Да, сега тръгвай!

Пришпорена от нареждането ѝ, излязох припряно от класната стая, изпитвайки съвсем малко задоволство от възмущението на Клара. Когато останах сама в голямата зала, огледах скъсаното мяс­то на полата си и почувст­вах как ме обзема отчаяние. За кой­то и да е друг това ве­роят­но беше лесно за закърпване – освен ако никога не си кърпила нищо. От време на време се бях занимавала с изящна, много фина бродерия и ако тя беше поискала от мен да избродирам цветя върху рок­лята, можеше и да се справя. Нямах представа как да поправя подобно нещо, но прилежно взех назаем един от комплектите за шиене в имението и отидох в стаята си.

Там открих една домашна прислужница да чисти. Отдръпнах се, тъй като не исках да види неумението ми, и вместо това избрах да работя в стаята за музика. Там нямаше никого: преподавателят по музика щеше да отсъства два дни. Развързах връзките на рок­лята си и се настаних на една малка софа. Измъкнах се с усилие от обемистата дреха и разстлах плата на коленете си. Беше лека вълна с цвят на роза, подходяща за времето на нашата късна пролет. Беше по-плътна от фините копринени платове, кои­то бях бродирала, затова напосоки избрах по-голяма игла и се залових за работа.

Прислужничките ми винаги ми бяха вдявали иглите за бродиране, така че дори само това ми отне доста време. А в мига, щом започнах да шия, разбрах, че е безнадеждно. Не знаех как да закърпя скъсаното, без да личат шевовете. Бодовете ми бяха неравни и с различно големи разстояния между тях, кои­то оставяха видими гънки в плата. Спрях и се втренчих мрачно в рок­лята. Обичайното ми оправдание, че съм била камериерка на дама, нямаше да ме измъкне от тази ситуа­ция. Може би щях да успея да скалъпя някаква история как катастрофалните ми шивашки умения са ми докарали изгонване.

Звукът от отварянето на вратата на стаята за музика прекъсна размишленията ми. Уплаших се, че някой беше дошъл да провери какво правя, но за мое удивление този, кой­то влезе, беше Сед­рик. Спомняйки си, че съм по долна риза, бързо възкликнах:

– Излез!

Стреснат, той отскочи назад и насмалко да ме послуша. Пос­ле любопитството му сигурно взе връх:

– Чакай. Аделейд? Какво правиш? Нима си... нима си...

– Полугола? – Заметнах се с рок­лята. – Да. Да, полугола съм.

Той затвори вратата: изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото скандализиран.

– Всъщност канех се да попитам... шиеш ли? Тоест с игла и така нататък?

Въздъхнах: раздразнението взе връх над смущението ми. Запитах се какво ли изобщо правеше тук. Откакто пристигнах, се беше отбивал в имението само веднъж:

– Моля те, може ли да си вървиш, преди тази ситуа­ция да се влоши още повече?

Той се приближи, осмелявайки се да хвърли колеблив поглед към рок­лята, коя­то притисках към себе си. Скъсаната част от полата висеше близо до коляното ми и той коленичи, за да я види по-доб­ре.

– Наистина шиеш. Или, ами, нещо подобно.

Сухият коментар ми беше достатъчен, за да пренебрегна факта, че беше толкова близо до крака ми. Дръпнах скъсаната пола от него:

– Сякаш ти би могъл да се справиш по-доб­ре.

Той се изправи и седна на кушетката до мен.

– Всъщност бих могъл. Дай да видя.

Поколебах се, смутена, че ще се откажа от прикритието си или че ще разкрия неумението си, а пос­ле най-сетне му подадох рок­лята. Долната риза, коя­то носех под нея, беше наситено синя, но все пак по-тънка, отколкото допускаше благоприличието. Скръстих ръце върху гърдите си, като се постарах да се отдръпна възможно най-много и в същото време все пак да мога да хвърлям погледи и да го наблюдавам.

– Това е губерка – каза той, разваляйки бодовете ми. – Имаш късмет, че не си пробила дупки в плата. – Замести иглата с по-малка и я вдяна за миниатюрна частица от времето, кое­то ми беше трябвало на мен. Пос­ле прегъна скъсания плат и започна да шие със спретнати, равни бодове.

– Къде си се научил да правиш това? – попитах неохотно.

– В университета няма предани камериерки. Трябва да се научим сами да си кърпим дрехите.

– Защо не си там днес?

Той се поколеба и вдигна очи, внимателно задър­жай­ки погледа си насочен някъде над врата ми:

– Нямаме занятия. Татко ме изпрати да докладвам за положението тук и в Дънфорд Манър.

– Е, сигурна съм, че ще имаш да кажеш много за моя нап­редък.

В отговор той се усмихна, докато се връщаше към работата си. Днес косата му беше небрежно разпусната и обрамчваше лицето му в меки, кестеняви вълни.

– Страх ме е да попитам как се случи това.

– Отново защитавах честта на Мира – докато говорех, сепнато осъзнах какво беше обвинението и ролята му в него. Наложи се да отместя очи за миг, преди да се обърна отново към Сед­рик: – Клара се държеше по типичния си подъл начин.

Това предизвика нова пауза и той намръщено вдигна поглед:

– Още ли я тормозят?

– По-малко отпреди, но все още продъл­жа­ва. Тя обаче се справя доб­ре.

– Сигурен съм в това – каза той. – Тя има силен дух. Не може лесно да бъде пречупена.

Странно чувство се настани под лъжичката ми, докато той се връщаше към работата си. Нямаше как да не доловя в гласа му уважение. Дори топлота. Стомахът ми се сви още повече, когато добави:

– Надя­вам се, че ще про­дъл­жиш да ѝ помагаш. Ще се тревожа много по-малко, ако знам, че има силна защитничка. Само глупак би те ядосал – аз със сигурност не бих.

Не можах да възприема комплимента. Беше ме обзела ужасна мисъл.

Дали Клара беше права?

Дали Мира беше попаднала тук, като беше преспала със Сед­рик?

Определено се отнасяше към нея с нещо повече от безразличието, кое­то човек би изпитвал към обикновена придобивка. Възхищаваше ѝ се и беше загрижен за нея. А Клара беше права, че е рискувал, като я е довел тук. Не исках да вярвам такива неща за сдържаната, издръжлива Мира, в чиито постъпки имаше толкова гордост и сила.

И определено не исках да го вярвам за Сед­рик.

Докато оглеждах сега профила му, изящ­ните скули и леко извитите устни, почувст­вах как смущението се разпростира от стомаха ми и стяга гърдите ми. Внезапно, мислено си представих тези устни върху устните на приятелката ми, тези умели ръце, пробягващи през буйната ѝ коса. Преглътнах и се опитах да прогоня необяснимия смут, кой­то изпитах.

Той отново вдигна очи: изражението му се смекчи, докато попиваше с поглед лицето ми.

– Хей, всичко ще се оправи. Почти приключихме. Никой няма да разбере.

Емоциите сигурно са били изписани на лицето ми, а той ме беше разбрал погрешно. Сведох поглед, сковано промърморих някаква благодарност вместо обичайните хапливи забележки, кои­то така често си разменяхме.

– Готово – каза той няколко минути по-късно, като вдигна рок­лята. – Почти като нова.

Когато я погледнах, видях, че е прав. Бодовете почти не се виждаха, освен ако човек не е точно до скъсаното мяс­то. Надявах се, че ще е дос­та­тъч­но, за да убегне от вниманието на мистрес Мастърсън. Взех рок­лята и се извърнах от него, докато я нахлузвах през главата си. Изненадах се, че след толкова крат­ко време вече беше поела уханието на одеколона с ветивер, кой­то Сед­рик си слагаше.

Трябваха ми няколко минути да наглася отново ансамбъла, да закопчая всичките миниатюрни перлени копчета и да пригладя фустата, за да лежи плътно. Пос­ле, разбира се, пос­ледва досадният процес по нагласяването на контрастиращата с рок­лята долна риза, за да се подава навън както трябва. Когато най-накрая се обър­нах, Сед­рик ме наблюдаваше развеселено.

– Да не би да ме гледаше как се обличам? – възкликнах.

– Не се тревожи, нищичко не видях – каза той. – Освен колко много си нап­реднала в умението да се обличаш сама. Предполагам, че подготовката в тази школа по обноски наистина си казва думата.

– Някой би трябвало да изпрати теб в школа по обноски – отвър­нах рязко, когато се отправихме към вратата. – Нямаш чувство за благоприличие.

– Казва момичето, кое­то ме пусна да вляза.

– Казах ти да си вървиш! Ти беше този, кой­то не ми обърна внимание и влезе направо въпреки вида, в кой­то бях.

Онази непринудена, уверена усмивка се върна:

– Не се тревожи, лесно се забравя.

– Е – казах раздразнено, – не би трябвало да е толкова лесно за забравяне.

– По-доволна ли ще си, ако кажа, че в края на краищата ще го забравя, но не и без известни усилия и терзания?

– Да.

– Дадено.

Разделихме се и аз се запътих към салона, където гос­по­дин Брикър ни преподаваше уроци както за миналото, така и за настоящите събития. Вратата беше открехната и се позабавих отвън, изпълнена с неохота да вляза. Не исках закъснението ми да бъде оповестено пред всички. Освен това наистина не ми се искаше да слушам лекцията му. Обясняваше аланзанската ерес и все по-голямото безпокойство, кое­то тя причиняваше на осфридианската църква. Всички благочестиви, имащи страх пред Урос, хора знаеха, че шестте славни ангела бяха служили на бога от началото на сътворението и че шест блудни ангела бяха паднали и се бяха превърнали в демони. Аланзанците почитаха и дванайсетте ангела – както тъмните, така и светлите, поставяйки ги почти на същото ниво като великия бог в кръвожадни, низки ритуали.

Знаех голяма част от това, тъй като то беше гореща тема в салоните на аристократите – тема, коя­то биваше обсъждана с удивление, а пос­ле пренебрежително отхвърляна като нещо, кое­то „другите хора“ правеха. Понечих да бутна вратата и да я отворя, но спрях, когато зърнах Мира, жадно заслушана, с очи, приковани върху гос­по­дин Брикър. В Сирминика имаше доста голяма аланзанска фракция.

Вместо обаче да се замислям дали ги бе срещала, открих, че се възхищавам на прекрасния ѝ профил. Беше невъзможно да не се възхитя. Сдържаното ѝ, безстрашно поведение я правеше загадъчна и съблазнителна по начин, с кой­то малко жени можеха да се мерят. Със сигурност не и аз. Дали онези пленителни очи криеха мрачна тайна? Дали е била метреса на Сед­рик?

Онова противно чувство започна да се надига отново в мен и аз го прогоних, докато отварях вратата и влизах вътре. Седнах на мяс­тото си, надявайки се, че уханието на ветивер скоро ще изветрее от рок­лята ми.

В месеците, кои­то пос­ледваха, не виждах често Сед­рик. След като имах толкова много други неща, кои­то да ме държат заета, беше лесно да го изтикам някъде в дъното на ума си. Съхранявах там други неща – нап­ри­мер спомените за родителите си и мисълта колко ли разтревожена трябваше да е баба ми – и умишлено се стараех да навестявам това мислено хранилище възможно най-малко. Само понякога късно нощем, когато лежах будна и неспокойна в леглото, си позволявах да надникна в онези тъмни ъгълчета на ума си.

Престоят ми в Бляскавия двор скоро се превърна в най-щастливото време от живота ми до настоящия момент с изключение на времето, когато родителите ми бяха още живи. Въпреки строго организираното разписание, безкрайните наставления и занятия изпитвах чувство за свобода, каквото не бях познавала никога. Движех се из имението с усещане за лекота в гърдите, опиянена от чувството, че можех да правя всичко и светът беше на мое разположение. Със сигурност ме следяха внимателно, но съвсем не така изкъсо, както в Осф­ро.

Това не означаваше, че все още не се сблъсквах с известни предизвикателства.

– Хей, готова ли си да... Какво си направила?

Вдигнах поглед, когато Тамзин и Мира влязоха в кухнята. Макар че вече бяхме прекарали почти осем месеца в усвояване на обноските на дамите от висшите класи, мистрес Мастърсън искаше от нас – или от някои от нас – да помним скромния си произход. Това означаваше изпълняване от време на време на домакински задъл­же­ния като нап­ри­мер съдовете, кои­то в момента миех.

Те се приближиха забър­за­но до мен и надникнаха към бакърения чайник, кой­то се опитвах да измия.

– Това белина ли е? Наистина е белина! Мога да усетя миризмата ѝ – без да чака отговор, Тамзин грабна чайника и изсипа съдържанието му в голямо ведро с помия. – Какво си мислеше?

– Нещо беше загоряло в него и стъргането не вършеше работа. Видях те, че онзи ден използваше белина, за да махнеш онова петно от рок­лята си, затова си помислих...

– Спри – каза Тамзин. – Не искам да чувам нищо повече. Не мога да слушам повече.

Мира взе парцал и изтърка вътрешността на чайника.

– Петното излезе, а белината не е престояла вътре дос­та­тъч­но дълго, за да го повреди.

Изпитах тържествуващо чувство:

– Значи все пак подейства.

– Накисването във вода, пос­ледвано от изстъргване с лимон, щеше да свърши същата работа с много по-малък риск. – Тамзин хвана едната ми ръка и я вдигна. Едната ѝ страна беше зачервена от белината. – По дяволите. Отивай да ги изплакнеш. Имаш най-хубавите ръце от всички ни. Не проваляй това.

По ръцете на самата Тамзин личеше, че от детинство е търкала пране, и това безкрайно я дразнеше. Постоянно нанасяше овлажняващи кремове в опит да поправи – или поне да намали до минимум – пораженията.

Мира взе престилката ми и я закачи, докато Тамзин ме огледа набързо:

– Няма други поражения. Роклята е непокътната и смея да кажа, че това е най-хубавият кок, кой­то съм те виждала да правиш. Помогна ли ти някой?

Опипах косата си, оскърбена от мнителния ѝ тон.

– Делим една стая. Мислиш ли, че някой се е промък­нал тайно и ми е помогнал?

– Не бях аз – каза Мира, забелязвайки как погледът на Тамзин падна върху нея. – Аделейд нап­редна много. Онзи ден я видях да сгъва одеяло и по него почти нямаше гънки.

Бутнах вратата на кухнята, а другите две ме пос­ледваха.

– О, спрете и двете. Днес е свободният ни ден. Нямаше да има значение, ако бях с разчорлена коса.

Тамзин присви замислено очи:

– Не, нещо става. Иначе мистрес Мастърсън нямаше да ни нареди да отидем в балната зала. Това обикновено е денят, в кой­то поръчва да я почистят.

Заради мудността ми с миенето на съдовете бяхме пристигнали пос­ледни, но още не бяхме закъснели. Дори и да бяхме, не мислех, че мистрес Мастърсън щеше да забележи. Беше заета да нарежда на един от домашните слуги да подреди големи маси в далечния край на помещението. В средата на самата бална зала ни посрещна удивителната гледка на разстлани върху пода одеяла и останалите момичета от имението, насядали върху тях.

– Какво става? – попитах Розамънд.

Тя вдигна поглед към нас от постелката си на сини цветя:

– Нямам представа. Мистрес Мастърсън прос­то ни каза да седнем и да чакаме.

Озадачени, с приятелките ми прекосихме стаята, докато стигнахме до едно незаето одеяло – огромно и мъхнато, на червени и жълти райета. Около нас разговорът на другите момичета беше като оживено бръмчене, докато и те се чудеха какво става. Тамзин изпъшка:

– Да му се не види, знаех си, че трябваше да си облека рок­лята за църква.

– Мислиш, че ще имаме служба тук? – попитах.

– Не. Но мисля, че това е тест. Внезапно изпитване. Може би как да забавляваме гости и да организираме събиране почти без предизвестие. – Тамзин посочи към входа. – Вижте. Пристига храна.

Влязоха трима мъже в обикновени работнически дрехи, помъкнали големи блюда, кои­то мистрес Мастърсън им нареди да сложат по масите. Когато махна покривалата им, дори от това разстояние се досетих, че съдържаха сандвичи, кои­то можеха да се ядат с ръце, и плодове. Работниците излязоха и се върнаха с нов товар от храна, както и с чинии и ленени салфетки. Бях помислила, че Тамзин прос­то е обзета от излишен страх, но нямаше съмнение, че имахме много повече храна, отколкото беше необходима на групата ни. След като масите се запълниха, работниците излязоха и не се върнаха. Мистрес Мастърсън стое­ше до вратата с очаквателно изражение на лицето.

– Да му се не види – повтори Тамзин. Пое си дълбоко дъх. Погледът ѝ стана стоманено твърд като на генерал, подготвящ се за битка. – Добре. Няма проб­лем. Можем да се справим с това. Можем да се справим с това по-доб­ре, отколкото другите, защото никоя от тях не е осъзнала какво става. Имаме предимство. Спомнете си уроците ни за това как да поздравяваме непоз­нати на парти. Всички приемливи теми. Времето. Предстоящите празници. Животните също са уместна тема. Никаква религия. Никаква политика, освен ако не е в подкрепа на краля и най-скорошните му политически решения. Винаги изглеждайте изпълнени с достойнство – кой знае какви изискани гости е изровила старата дама? Запазете добра стойка и...

Това умело държание се превърна в слисване и Тамзин нададе много недостоен писък. В миг скочи на крака и спринтира през стаята. И не беше единствената. Други също се раздвижиха и бръмченето се превър­на в истинска какофония на хаос и вълнение. Когато насочих поглед обратно към входа, видях да влизат непоз­нати – непоз­нати, кои­то едва ли можеха да се нарекат елегантни. Съквартирантките ми се изгубиха в тълпата, пометени в поток от прегръдки и сълзи.

– Семействата им – каза Мира меко. С нея бяхме единствените две момичета, кои­то още седяха. По лицето ѝ се разля усмивка, докато гледахме как Тамзин се хвърли на гърдите на едър, снажен мъж с червена брада. До него с усмивка стое­ше по-слаба жена, а наб­ли­зо се въртяха три червенокоси деца. Две, момиче и момче, изглеждаха някъде в средата на тийнейджър­ските си години. Третото беше малко момиче само на няколко години. Тамзин я грабна, сякаш беше лека като перце, а пос­ле се опита едновременно с това да притегли в прегръдка и другите две деца: пос­ледваха смехове и объркване. Върху лицето на Тамзин нямаше и следа от лукавство или пресметливост. Никаква хитрост или преценяване на ситуа­цията. Овладяното поведение, кое­то поддържаше винаги, беше изчезнало, емоциите ѝ бяха неподправени и първични. Около нея се долавяше нещо светло и леко, кое­то ме накара да осъзная, че до този момент така и не си бях давала наистина сметка какво голямо бреме носеше.

– При теб ще дойде ли някой? – попитах Мира.

Тя пок­ла­ти глава:

– Не. Никой от близките ми не дойде с мен от Сирминика. Но наистина се питам какво биха си помислили родителите ми за всичко това, ако можеха да го видят. Щяха да бъдат потресени.

Не можах да сдържа смеха си, макар да не се чувствах много весела:

– Моите също. Моите също.

Изненадващо, обаче това, от кое­то ме заболя сърцето точно тогава, не беше мисълта за родителите ми. А тази за баба. Тя се беше грижила за мен през всичките тези пос­ледни години, полагайки толкова усилия да ни спаси от пълно разорение. Все още бях решена да замина, но след като първоначалното вълнение избледня, бях имала повече време да обмисля пос­ледствията от онова, кое­то бях направила – и да се почувст­вам виновна. Сед­рик тайно ми беше дал една изрезка от светските хроники, в коя­то се споменаваше женитбата на Лайънъл с някаква дребна аристократка само няколко седмици след изчезването ми. Сед­рик беше надраскал отгоре: Такъв прибързан брак. Вероятно единственият начин, по кой­то бедният човек е можел да се утеши след такава огромна загуба. Това беше поставило края на тази част от историята, но все още оставяше без отговор много други въпроси.

Проговорих, без да помисля:

– Иска ми се да можех да видя баба си.

Мира ме погледна с лека изненада:

– Никога преди не си я споменавала... не мога да повярвам. Те са тук! – Бавно се изправи на крака, очите ѝ се разшириха, докато се взираше през стаята към двойка побелели сирминиканци. – Пабло и Фернанда. Придружаваха ме по време на пътуването от дома ми. Извини ме.

Тя се отдалечи, без да погледне назад, и макар че се радвах да я видя как прегръща дребните стари мъж и жена, болката в сърцето ми само се усили. Повечето от другите момичета бяха твърде развълнувани от срещата със собствените си близки, за да забележат кой знае какво друго, но няколко хвърлиха любопитни погледи в моята посока. Бях се тревожила, че ще изпък­вам по други начини, но никога по този. Дори онези без никакви кръвни роднини поне имаха прия­те­ли, дошли да ги видят. Аз бях единствената, коя­то беше сама. Единствената без никакви близки. Единствената без минало.

Или може би не.

– Аделейд е ето там, зад семейството на Силвия – чух да казва мистрес Мастърсън. – Седи на раираното одеяло.

Една жена заобиколи тълпа от хора и се усмихна широко, когато ме видя:

– Ето я моята Аделейд!

Зяпнах. Не я бях виждала никога през живота си. Изглеждаше два пъти по-възрастна от мен и имаше чувствена фигура, открояваща се – повече от необходимото – в избеляла червена рок­ля, коя­то ѝ беше с един размер по-малка. Очите ѝ бяха обилно подчертани с антимон, а върху коса с цвят на бакър се мъдреше сламена шапка с изкуствени цветя.

– Е? – попита тя, застанала над мен с ръце на хълбоците. – Няма ли да прегърнеш твоя­та леля Сали?

Зад нея видях мистрес Мастърсън да ни наблюдава любопитно. Тъй като не исках да привличам още внимателни погледи, станах да прегърна непоз­натата и ме заля натрапчивият мирис на чаени рози.

– Просто поддържай преструвката – прошепна тя в ухото ми.

Отдръпнахме се една от друга и аз се насилих да докарам една усмивка, коя­то, надя­вах се, скриваше обърк­ването ми. Мистрес Мастърсън кимна одобрително, а пос­ле про­дъл­жи нататък.

„Леля Сали“ се отпусна, но тонът ѝ остана все така приглушен, когато ми заговори:

– Казвам се Ронда Гейбълс, из­тък­ната звезда на някои от най-големите театрални продукции в Осф­ро. Вероятно си чувала за мен.

Поклатих глава.

– Е, момиче с твоето положение навярно не успява много често да стигне до театъра, така че е раз­би­рае­мо. – Семейството ми притежаваше места в ложа и беше гледало всички големи представления в столицата, и бях сигурна, че ако Ронда беше участвала в някое от тях, щях да си спомням.

– Какво правите тук? – попитах.

Тя се огледа заговорнически наоколо:

– Дошла съм да се престоря на леля ти. Нае ме – е, всъщност така и не му разбрах името, обаче плати в среб­ро. Привлекателен младеж. Кестенява коса. Хубави скули. Бога ми, ако бях с двайсет години по-млада, щеше да ми хареса да...

– Да – прекъснах я. – Мисля, че познавам въпросния млад човек. Знаете ли защо сте тук?

– Само, че от мен се очакваше да дойда тук, на това мяс­то, един Урос знае къде в пущинаците, заедно с останалите. Взеха ни с карети от града и ни казаха, че ще ни нахранят, а коя съм аз, че да откажа безплатно ядене? Ето човека, кой­то го организира. – Посочи през стаята, докато Джас­пър влизаше. – Знаеш ли дали тук сервират вино?

Джас­пър плесна с ръце, призовавайки за внимание, и глъчката утихна, докато се приближавахме, за да го чуем. Беше готов да изнесе истинско представление.

– Първо, позволете ми да ви приветствам с „доб­ре дошли“ днес тук, в Блу Спринг Манър. Вие сте наши гости и всички сме на вашите услуги. Второ, искам да ви благодаря за жертвата, коя­то знам, че сигурно сте направили в пос­ледните осем месеца, заемайки ни дъщерите си – направи пауза, за да погледне в очите случайно избрани хора, като кимаше и се усмихваше. – Но за нас е привилегия и чест да ги приемем, да им помогнем да развият потенциала, кой­то вие със сигурност през цялото време сте знаели, че притежават. Днес ще можете да зърнете света, в кой­то влязоха – свят, кой­то ще им се стори нищожен в сравнение с богатствата и великолепието, кои­то ще получат, когато се омъжат в Адория.

Пос­ледното попадна право в целта. Почти всички посетители бяха обзети от благоговение при вида на балната зала с нейните кристални полилеи и тапети с позлата. Представата, че може би ни очакваше по-голямо богатство от това, беше прос­то невъзможна за възприемане.

– Обичайно каним прия­те­лите и роднините по-късно през пролетта, за да можем да организираме пикник в по-топло време. – Джас­пър се усмихна заговорнически и кимна към голям прозорец, целия в ледени кристали. – Но както можете да видите, това не е възможно днес. Така че ще си направим пикник на закрито. Напълнете си чашите и чиниите, намерете си мяс­то и научете точно колко бляскаво всъщност е бъдещето на вашите дъщери.

Опитах се да не завъртя очи. Трудно ми беше да приема на сериозно изисканите му думи, спомняйки си колко рязко бе говорил на Сед­рик насаме, но всички други бяха напъл­но очаровани. Семействата се скупчиха заедно и се отправиха към бюфета. Ронда беше забелязала, че има пунш с ром, и вече се беше изстреляла към този участък от масите. Тръгнах припряно след нея, забавяна от близки на момичетата, кои­то сновяха наоколо и без да бързат, наваксваха с новините. Докато чаках бабата на Каролайн да мине с клатушкане покрай мен, дочух Джас­пър да говори с мистрес Мастърсън.

– Тази среща на момичетата с близките им винаги е толкова деликатен момент – каза ѝ тихо. – Никога не се знае дали на някои от тях няма да им домъчнее за вкъщи и да побягнат. Но намирам, че в мига, щом пътуването до Адория бъде офи­циал­но обявено, рискът да избягат всъщност намалява. Ако предварително са получили подкрепа от омаяните си близки, е по-ве­роят­но да искат да ги накарат да се гордеят.

Намръщих се на това, когато настигнах Ронда. Ако не знаех, че плаванията до Адория винаги се осъщест­вя­ва­ха през пролетта и лятото, щях да си помисля, че тонът му намеква за по-скорошно заминаване.

Ронда пресуши наведнъж чаша пунш и тръгна за нова. Издърпах я, докато майката на Клара гледаше неодобрително.

– Хайде, хайде, лельо Сали. Не и докато не обядваш нещо. Спомни си какво стана на миналогодишното празненство по случай зимното слънцестоене.

За щастие, Ронда беше също толкова доволна да отрупа чинията си с храна, и занесохме чинии със сандвичи с краставица, студено пиле и резени круша обратно до раираното одеяло. Мира седеше на крайчеца му с Пабло и говореше бързо на сирминикански. Тамзин, сияеща от радост, беше твърде развълнувана, за да яде. Семейството ѝ споделяше това щастие, но трудно можеше да откаже такова ядене. Братът и сестрата тийнейджъри – близнаци, научих – се казваха Джонатан и Оливия и се сгушиха от двете страни на Тамзин, като едновременно ядяха и говореха. Най-малкото момиче ми беше представено като Мери и седеше на скута на Тамзин, щастливо дъвчейки круша. Всичките имаха една и съща червена коса.

– Погледни си ръцете – възкликна майката на Тамзин. – Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.

Тамзин засия. Ръцете, кои­то смяташе за ужасно изглеждащи редом до моите, бяха меки и деликатни в сравнение с тези на майка ѝ, кои­то бяха твърди и груби от цял живот на вряла вода и търкане.

– Нямам и намерение – отвърна Тамзин. – А омъжа ли се за най-богатия човек в Адория, на теб също няма да ти се налага.

Баща ѝ нададе гръмогласен смях, кой­то накара всички други върху нашето одеяло също да се усмихнат.

– Моята мечтателка. Само гледай първо да стигнеш там.

– Тя не греши – каза Джас­пър, промъквайки се до нас. Бях забелязала как обикаля и другите семейства. Наведе се. – Тамзин е известна тук с амбицията си – с решимостта си да не приеме нищо по-малко от съвършенството. Онзи ден точно говорех с нашата преподавателка по музика и тя неспирно сипеше възторжени похвали за забележителния нап­редък на Тамзин с пианото.

Майка ѝ се обърна удивено към нея:

– Можеш да свириш на пиано?

Това беше навярно най-осезаемото удивително нещо, кое­то Джас­пър би могъл да избере. В кръговете, от кои­то произхождаше Тамзин, никога дори не виждаха пиана. Да свириш на такова, беше все едно да говориш чужд език.

Тя поруменя от удоволствие:

– Още се уча, но мога да правя някои основни неща. Ако съпругът ми има пиано, мога да продължа да се упражнявам.

Джас­пър ѝ намигна:

– А ако няма, сигурен съм, че можеш да го убедиш да купи.

Обърна се към мен и се запитах каква тема за банален светски разговор щеше да измисли. Искрено се съмнявах, че беше говорил с преподавателката ни по музика. Предполагах, че тази сутрин набързо се беше осведомил от мистрес Мастърсън за силните ни страни. При предишните си посещения Джас­пър прос­то ни бе хвърлял бегъл поглед, а пос­ле бе обсъждал делови въпроси с нея. Най-близкото подобие на забележка от личен характер, кое­то го бях чувала някога да отправя към някое момиче, беше да каже на Каролайн да яде по-малко сладкиши на закуска всяка сутрин.

– Нашата Аделейд има толкова спокойна и елегантна осанка, изглежда така, сякаш е правила това цял живот – каза той. Не се изненадах, че беше из­тък­нал черта от външното ми поведение. Умишлено бележех променлив успех в учебните си занимания. – А знаем, че при нейната красота мъжете там ще блъскат по вратата ни.

Ронда кимна, докато отпиваше от нова чаша пунш с ром, до коя­то нямах представа как беше успяла да се докопа.

– Винаги е било така с нашето прекрасно момиче. Още откакто беше малка. Момчетата се редяха на опашка по улиците. Момчета пред вратата ни. Момчета в къщата ни. Ако Аделейд беше наоколо, можеше да сте сигурни, че с нея има момче.

Настъпи неловко мълчание и аз се опитах да докарам небрежен смях, кой­то прозвуча по-скоро сякаш се бях задавила. За щастие, Джас­пър се обърна към Мира. Тамзин се наведе през Мира и ми прошепна:

– Ясно ми е защо никога не си я споменавала.

– А Мира... – Джас­пър още се усмихваше, но беше трудно да определя истинските му чувства. – Е, Мира продъл­жа­ва да изненадва всички ни. Сигурен съм, че ще про­дъл­жи и в Адория.

– Вие сте бащата на гос­по­дин Торн? – попита Пабло. – Господин Сед­рик Торн? Мислех си, че може да е тук.

Мира може и да имаше проб­леми с акцента си, но той беше нищо в сравнение с неговия. Трябваха ми няколко мига да схвана думите му, и забелязах, че с Джас­пър е същото.

– Върна се в Осф­ро, за да довърши пос­ледните си изпити. – Джас­пър се намръщи. – Откъде познавате сина ми?

Пабло се поколеба:

– Срещнах го, когато дойде да вземе Мирабел. Струва ми се добър човек.

Очаквах някоя остра забележка от страна на Джас­пър, но той дори за миг не изгуби самообладание:

– Такъв е. И съм сигурен, че никога не бихте поз­во­лили на Мира да замине с някого, кой­то не е такъв. Ако ме извините сега, трябва да говоря с другите.

Той се изправи и про­дъл­жи към следващата група. Спомних си думите му към мистрес Мастърсън как всичко това е с цел да покаже, че ще заминем за Адория с благословията на семействата си. Не можех да се освободя от чувството, че става нещо задкулисно.

Когато той си отиде, Фернанда изсумтя насмешливо:

– Не можем да позволяваме или забраняваме на Мира да прави каквото и да било. Тя сама си проправя път.

Обърнах се отново към тях и се опитах да отърся тревогите си:

– Значи сте се познавали в Сирминика?

– Докато фракциите се бореха помежду си, повечето обикновени хора прос­то искаха да стоят далече. А когато това вече не беше възможно, започнаха да бягат – обясни Мира. Посочи към Пабло и Фернанда. – Попаднахме в една и съща група бежанци, опитващи се да се доберат до границата. Пътищата не бяха безопасни – ве­роят­но все още не са. Понякога беше безопасно, ако сме по-многобройни. Понякога. Дори в група едно само момиче невинаги беше в безопасност. Опитах се да закрилям другите. Опитах се.

Изражението на Мира стана мрачно и Фернанда стисна ръката ѝ:

– Мира наистина закриляше другите. Войната изважда на бял свят чудовищата сред човечеството и има само ограничен брой неща, кои­то човек може да направи, за да... – Погледът ѝ падна върху червенокосите деца, кои­то слушаха внимателно всяка дума. – Е. Както казах, Мира наистина закриляше много другите.

Ронда остави празната си чаша:

– Знаете ли, нямам проб­лем със сирминиканците. Казвам, че Осфрид е отворен за всички. Всеки, кой­то иска да дойде и да намери нов живот тук, е доб­ре дошъл да го стори. Храня огромно уважение към всички народи. А някои от най-скъпите ми прия­те­ли са сирминиканци, знаете ли. Има един гос­по­дин, кой­то държи заведение за палачинки при Крайбрежния фонтан. Той ми е приятел – повече от приятел, ако схващате какво искам да кажа. Прави едни от най-хубавите палачинки в града. И ме кара да...

– Знам за кое мяс­то говорите – каза майката на Тамзин. – И човекът не е сирминиканец. От Лорандия е.

– Съвсем определено не е. Не разбирах нито дума от това, кое­то казваше. И името му завършва на о точно като на останалите от вас. – Ронда придружи пос­ледните си думи с кимване към Мира и прия­те­лите ѝ.

– Казва се Жан Деверьо – настоя майката на Тамзин. – Прала съм негови неща. Говори лорандийски.

– А палачинките са типични за Лорандия – добавих.

Ронда ме стрелна с оскърбен поглед:

– Сега и ти ли се съмняваш в мен? Дотук с оная поговорка, че кръвта вода не става. Е, няма значение. Сирминиканци, лорандийци. Всичките звучат еднакво, а и всъщност двамата с него не сме си говорили много, ако се сещате какво имам предвид.

Два часа по-късно, когато пикникът свърши, се почувст­вах виновна главно защото толкова се зарадвах. С останалите ми съквартирантки не беше така, а спе­циал­но Тамзин го прие тежко. Всички се сбогуваха с близките си в преддверието, докато каретите се готвеха да откарат посетителите обратно в града. Видях Тамзин да подава на майка си огромен пакет хартия, и осъзнах, че тук бяха събрани накуп всички онези писма, кои­то все пишеше. Бях забелязала, че го правеше всеки ден, но беше удивително да видя общия им брой.

Това, кое­то ме обърка обаче, бе изражението ѝ. Докато преди то бе така изпълнено с неприкрита радост, сега тя изглеждаше съкрушена. Никога преди не бях виждала подобни емоции, изписани на лицето ѝ. Такава уязвимост. Тамзин прегърна пламенно родителите си за сбогом, а когато отиде да вдигне Мери, имаше вид, сякаш е готова да се разплаче. Принудих се да отместя очи. Струваше ми се нередно да зяпам по време на подобен момент.

Ронда застана до мен. Вече бях изгубила бройката на чашите с пунш, кои­то беше погълнала.

– Е – каза тя и сложи ръка на раменете ми, – надя­вам се, че ще отделиш малко време да дойдеш на гости на старата си леля Сали следващия път, когато си в столицата. Знам, че дотогава вече ще си важна дама и така нататък, но не забравяй произхода си, момиче. Чуваш ли ме?

Няколко души близо до нас я чуха. Колкото повече пиеше, толкова по-трудно ѝ беше да контролира силата на гласа си. Не можех да реша дали, като я бе наел, Сед­рик ми беше направил услуга, или не.

Един кочияш повика първата група пътници, в коя­то бяха роднините на Тамзин. Тя ги проследи със скръбно изражение как излизат. В мига, щом си отидоха, се завъртя на пети и побягна от фоайето. Суматохата и глъчката от другите гости, кои­то още чакаха превоза си, бяха толкова големи, че никой освен мен не забеляза тръгването ѝ. Дори Мира беше разсеяна, говорейки с един от работниците. Промъкнах се с криволичене през зяпачите и забързах да намеря Тамзин, без да обръщам внимание на виковете на Ронда, че е по-доб­ре да не забравям да ѝ дойда на гости.

Открих Тамзин в стаята ни: плачеше на леглото си. Рязко вдигна глава, когато влязох, и ожесточено избър­са очи:

– Какво правиш тук? Не трябва ли да се сбогуваш с леля си?

Седнах до нея:

– Тя ще се справи чудесно и без мен. Дойдох, защото се тревожех за теб.

Тя подсмъркна и отново избър­са очи:

– Добре съм.

– Няма нищо лошо в това да ти е мъчно за вкъщи – казах нежно. – Не е нужно да се срамуваш, че ти липс­ват.

– Не се срамувам... но не мога да допусна те – другите – да ме видят така. Не мога да показвам слабост.

– Да обичаш семейството си не е слабост.

– Не... но тук? Трябва да бъда силна. През цялото време. Винаги да нап­редвам. – Онова поз­нато решително изражение проблесна отново в очите ѝ. – Не мога да допусна нищо да ме спре да получа това, кое­то искам. От кое­то имам нужда. – Не казах нищо. Просто сложих ръка върху нейната и след миг тя я стисна. – Знам, че всички смятат, че съм студена и безчувствена. Че съм подла към хората.

– С мен никога не си се държала така.

Тя вдигна поглед:

– Е, разбира се, че не. Как иначе ще науча онзи прок­лет белсиански валс, ако не се упражняваш с мен? Трябва да поддържам добри отношения с теб. Но сериозно... – Тя се отдръпна и сключи ръце пред тялото си. – Трябва да разбереш, че не правя всичко това прос­то защото съм кучка по природа. Има причина, поради коя­то се налага да правя това – постоянно да се старая да съм най-добрата и да се добера до най-добрия мъж в Адория. Само ако знаеше какво съм... какво съм заложила... – гласът започна да ѝ изневерява.

– Тогава ми кажи – изрекох умолително. – Кажи ми и може би мога да ти помогна.

– Не – Тамзин припряно изтри още няколко непокорни сълзи. – Ако узнаеш, вече никога няма да гледаш на мен по същия начин.

– Ти си ми приятелка. Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

И въпреки това, докато говорех, се запитах дали щях толкова бързо да повярвам на тези думи, ако някой искаше да измъкне тайните ми от мен. Бях напъл­но сигурна, че нито Тамзин, нито Мира щяха да се държат по същия начин, ако знаеха, че делят стая с една от потомките на могъщия Рупърт.

– Не мога – каза тя. – Не мога да рискувам.

– Добре. Не си длъжна да ми казваш нищо, кое­то не искаш. Но винаги съм тук. Знаеш, че съм.

Усмивката ѝ беше уморена, но искрена:

– Знам.

Вратата се отвори и вътре се втурна Мира.

– Ето къде сте били. Всички са... Добре ли си?

Тамзин се изправи на крака:

– Чудесно, чудесно. Какво става?

Мира хвърли поглед към мен за потвърждение и аз леко ѝ кимнах. Тя се вгледа загрижено в Тамзин за още няколко мига, преди да про­дъл­жи:

– Всички си отидоха – семействата. Джас­пър вика всички ни да се съберем обратно в балната зала.

Пос­ледните остатъци от емоционалния изблик на Тамзин изчезнаха. Тя се погледна бегло в огледалото, а след това пос­ледва Мира.

– Знаех си. Знаех си, че нещо става.

Забързано слязохме отново долу и намерихме всички в балната зала. Тамзин в никакъв случай не беше единствената, коя­то страдаше от заминаването на любимите си хора, и бях принудена да се запитам дали планът на Джас­пър наистина щеше да доведе до резултата, на кой­то се беше надявал.

Мистрес Мастърсън призова за вниманието ни, докато Джас­пър излизаше нап­ред да заговори:

– Надя­вам се, че всички сте се насладили на деня си. За мен беше истинско удоволствие да се срещна с прекрасните хора, кои­то са помогнали за отглеждането ви. Тяхното посещение обаче не е единствената изненада, коя­то ще получите днес.

Той изчака, оставяйки напрежението да се трупа в стаята. Макар че държанието му беше ведро и успокояващо, напрегнатото изражение на мистрес Мастърсън ми подсказа, че не всичко е наред. Лошото ми предчувствие се завърна.

– Надя­вам се, че всички сте много развълнувани от заминаването за Адория, защото отиваме там – два месеца по-рано от планираното.

Никой не проговори. Всички бяха твърде зашеметени. Онова, кое­то наистина предизвика реакция, беше следващото изявление на Джас­пър.

– Като резултат ви предстои също и да положите изпитите си по-рано. Ще започнат след една седмица.

До мен Тамзин ахна и допря ръка до гърдите си. Други момичета, с широко разтворени очи, се обър­наха разтревожено едно към друго и зашушукаха.

– Тихо – предупреди мистрес Мастърсън. – Господин Торн не е свършил да говори.

– Знам, че тази промяна в плановете е неочаквана – про­дъл­жи Джас­пър. – Всъщност обаче фактът, че се чувст­ваме уверени да ви отведем в Адория по-рано, е отражение на изключителния ви нап­редък. Само след два месеца ще бъдете в един цял нов свят –обожавани и желани като скъпоценните камъни, каквито наистина сте. Знам, че брат ми ще бъде запленен, когато види тазгодишния клас.

Чарлс Торн, основният финансов спонсор на Бляскавия двор, всяка година се сменяше с Джас­пър в подбирането на момичетата. Сега беше в Адория и през пролетта щеше да доплава обратно в Осфрид, за да подбере следващата група момичета, докато Джас­пър наглеждаше нап­редъка ни в Адория.

– Не се съмнявам, че всички ще се представите отлично на изпитите си – про­дъл­жи Джас­пър. – С удоволствие бих останал, но трябва да се отбия и в другите имения. Сед­рик обаче ще пристигне скоро да следи протичането на изпитите ви и да ви оказва морална подкрепа.

Прочистих гърло и излязох нап­ред:

– Не е ли опасно?

Джас­пър се навъси:

– Това, че Сед­рик ще ви оказва морална подкрепа ли?

– Не. Да прекосяваме морето през късната зима. Това не е ли все още сезонът на бурите?

– Предпочитам да мисля за този сезон по-скоро като за ранна пролет. И едва ли бих предприел лично пътуването, ако смятах, че ще бъдем в опасност. Със сигурност, Аделейд, не си придобила някакви познания за мореплаването, кои­то да не са ми известни, нали? Познания, превъзхождащи моите и онези на капитаните на корабите, кои­то се съгласиха да ни вземат?

Въпросът беше нелеп, затова не отговорих. Разбира се, че нямах никакъв мореплавателски опит, но бях чела безбройните книги, занимаващи се с историята на Адория, кои­то бяха част от учебната програма тук. И беше имало много разкази, в кои­то се споменаваше как ранните заселници научили на свой гръб, че зимните плавания не са препоръчителни.

Отпратиха ни по стаите ни и както очаквах, Тамзин имаше много за казване. Тръсна се на леглото си, без да я е грижа, че ще измачка тънката си ленена рок­ля.

– Можете ли да повярвате? Изтеглили са изпитите ни нап­ред! Другата седмица.

Мира също изглеждаше смутена, а аз си напомних да си придам подобаващо загрижен вид. За мен нямаше да има значение дори да се бяхме явили на тях днес.

– Това не е много време за учене – каза Мира.

– Знам! – нададе вопъл Тамзин. – Докато излизахме обаче, чух мистрес Мастърсън да казва, че досега вече или знаем материала, или не.

– Права е – обадих се, спечелвайки си удивени погледи от двете. – Хайде сега, не мислите ли, че можем да получим по всички предмети дос­та­тъч­но високи оценки, за да вземем изпитите? Няма да скъсат никоя от нас. – Едно момиче трябваше да се провали по множество предмети, за да го отстранят от пътуването на Бляскавия двор до Адория, а всяка, справила се толкова зле, щеше отдавна да е помолена да си тръгне.

– Не искам да получа прос­то оценка, достатъчна за вземането на изпита – заяви Тамзин. – Искам най-добрите оценки. Искам да бъда диамантът.

– Кое? – попитахме двете с Мира в един глас. Много пъти я бях чувала да говори за отлично представяне, но никога не бях чувала да се споменава диамант.

Тамзин се надвеси нап­ред със светнали кафяви очи:

– Това е основната тема тази година. Когато ни представят в Адория, винаги имат някакъв лайтмотив. Шият дрехите ни така, че да са свързани с него, и възлагат на всяка от нас роля, приблизително съответстваща на постигнатите резултати. Миналата година лайтмотивът бяха цветята и момичето с най-висок резултат беше орхидея. Следващото беше роза. Третото – лилия. Мисля, че по-миналата година лайтмотивът бяха птиците. Тази година са скъпоценните камъни.

– И най-доб­ре представилото се момиче е диамант – досетих се.

– Да. Най-доб­ре представилите се три момичета от всички школи получават покани за най-много празненства в Адория и биват спе­циал­но представяни на най-подходящите кандидати за женитба. Искам да кажа, технически всички сме изключителни, но Джас­пър и Чарлс създават голяма мистичност около тези три момичета. Това предизвиква търсене – и увеличава сумите, кои­то мъжете са готови да платят за брак. А това пък увеличава гарантираната парична сума, коя­то ни се полага да задържим.

Отново това не ме безпокоеше осо­бе­но. Щях да се постарая резултатът ми да е някъде по средата точно както винаги. Тамзин безспорно се справяше най-доб­ре в Блу Спринг и не можех да повярвам, че в другите имения има някое момиче, кое­то да е по-мотивирано.

Със застрашителното приближаване на изпитите следващата седмица се превърна в истинска вихрушка от оживление. Обичайните ни уроци бяха отменени, за да може всяка от нас да посвети времето си на учене по темите, за кои­то беше нужна най-много работа. Преподавателите, кои­то обикаляха на ротационен принцип из именията, се отбиваха по-често и даваха частни уроци на онези, кои­то ги искаха. В имението цареше постоянно движение.

Колкото до мен, трябваше да си измислям области за изучаване, за да си придам вид на заета. Тамзин стана сдържана и затворена, усамотявайки се с учебниците, и се изненадах колко много ми липсваше френетичната ѝ енергия. Мира дори вече нямаше нужда да я обучавам по езика. По време на небрежни разговори възприемаше акцента си, но когато се налагаше, осфридианският ѝ беше почти неразличим от този на някой местен жител. Всъщност беше по-добър от този на някои от другите момичета, кои­то при пристигането си говореха ужасни типични за нисшата класа диалекти. Понякога Мира дори упражняваше акценти от други езици за забавление.

Трябваше да изглеждам, сякаш правя нещо, затова прекарвах времето си, препрочитайки една книга относно въпроса, кой­то мистрес Мастърсън деликатно наричаше „женски науки“. Заедно с подробностите относно бременността и раждането тя включваше и информация за онова, кое­то водеше до тях. „Една добра и мила съпруга се държи приятно в спалнята. Топлотата и привързаността ви са гаранция за щастлив съпруг“, беше казвала мистрес Мастърсън в уроците ни, често пъти с най-лишения от топлота глас, кой­то човек можеше да си представи. Това беше кажи-речи единствената изучавана област, коя­то не беше част от предишния ми живот. Повечето момичета се чувстваха унизени, когато слушахме тези лекции, но аз нямаше как да не се заслушам в тях с гузно опиянение.

– Това не го ли четеш вече за трети път? – подметна закачливо Мира в деня преди изпитите. Седеше на леглото си с учебници по езици, докато Тамзин, давайки си една от редките си почивки, пишеше поредното писмо.

Изчервих се и затворих книгата:

– Просто мисля, че това е по-озадачаващо от почти всичко друго, това е всичко.

Мира хвърли поглед обратно към листовете си:

– Не знам. Мисля, че прос­то ще се изясни от само себе си, когато му дойде времето.

– Предполагам – казах, питайки се не за първи път дали това беше областта, в коя­то вече имаше личен опит. Хладнокръвното ѝ държание не издаваше нищо.

– Няма нищо за узнаване – обади се Тамзин, без дори да си прави труда да вдигне поглед от писмото си. – Освен че трябва да изчакаме до първата си брачна нощ, а пос­ле да оставим съпрузите си да ни научат какво искат.

Мира остави книгата си настрана и се облегна на горната табла на леглото:

– Това не ми харесва. Тази идея, че всичко зависи от тях. Че владеят положението. Не е ли редно и ние да имаме право да решим какво искаме?

Това най-пос­ле привлече вниманието на Тамзин:

– И как ще го направиш? Поз­на­вах едно момиче у дома: тя отдаде добродетелта си на един мъж, кой­то ѝ обеща да се ожени за нея. И знаеш ли какво? Не го направи. Бил вречен на друга и казал на момичето, че всичко е било недоразумение. Това я съсипа. Така че недей да си втълпяваш още една безумна идея.

– Още една ли? – попитах.

– Онзи ден разправяше как щяла сама да плати брачната си цена – каза Тамзин.

– Не съм казала, че със сигурност ще го направя – поправи я Мира. – Само че е възможно. В договорите не се казва изрично, че трябва да се омъжим – а само че таксите ни трябва да бъдат платени. Ако имаш парите, можеш да се откупиш и да бъдеш свободна.

– Искаш да отидеш в някоя от фабриките? – възкликнах. Спомних си онзи първи ден с Ада, когато Сед­рик беше обяснил как момичетата, кои­то не искат да изпъл­нят договорите си, щели да бъдат изпратени на други, не толкова привлекателни работни места.

– Не, не – Мира въздъхна. – Но исках да кажа, че ако едно момиче може да намери някакъв друг начин да събере парите, докато се среща с кандидати за женитба в Адория, би могло прос­то да ги изплати при собствени условия. Това е всичко.

– Как би събрала толкова пари? – попита Тамзин. – Минималната цена за всяка от нас е сто златни монети. Понякога и по-висока.

– Просто казвам, че е възможно, това е всичко.

Усмихнах се и се върнах към скандалната си книга. Мира понякога създаваше впечатлението, че ѝ е все едно дали ще остане в Бляскавия двор, или ще го напусне. Не беше изненадващо, че ѝ беше хрумнала подобна идея – макар че Тамзин беше права: щеше да е трудна за осъществяване.

Когато настъпи денят на първия изпит, повикаха всички ни да слезем на среща в голямата зала. Влизането ни бе много по-различно от първоначалното тътрене на крака от ранните ни дни. Слязохме по величественото стълбище една по една, движейки се спокойно и грациозно, кое­то позволяваше на онези, събрани долу, да ни се възхищават. Докато вървях, забелязах Сед­рик да стои при наставниците ни, кое­то ме накара да се почувст­вам по-смутена, отколкото бих се чувствала обикновено.

Въпреки това завърших съвършено преминаването си и се подредих при другите момичета, застанали в отдавна втълпена ни елегантна поза. Мистрес Мастърсън ни огледа и след като ме подмина, хвърлих поглед и видях Сед­рик да ме наблюдава. Той срещна за крат­ко погледа ми, а пос­ле отмести очи към Мира.

Мистрес Мастърсън даде някои указания как трябва да протече денят, а пос­ле се обърна към Сед­рик:

– Някакви вдъхновяващи думи?

Той пусна престорената си усмивка:

– Няма какво да кажа освен късмет – не че мисля, че на някоя от вас ще ѝ е нужен. Виждах ви през изминалите осем месеца. Всички сте изключителни. – За разлика от баща си Сед­рик казваше истината, като твърдеше, че е следил нап­редъка ни. При посещенията си винаги бъбреше с всяко момиче, искрено желаейки да научи повече.

Докато се разпръсвахме за изпитите, той ме улови за ръкава:

– Как беше срещата ти с леля Сали?

Завъртях очи:

– Честно, това ли беше най-доброто, кое­то можа да изровиш? Мисля, че щеше да ми е по-доб­ре, ако бях сама и жалка.

– Не е вярно. Прекалено мила и приятна си, за да повярва някой, че нямаш поне един приятел, кой­то би се появил да те подкрепи. А нямах много време да намеря някого. Чух за тази промяна в разписанието едва в пос­ледната минута.

– Защо се промени?

– Заедно с вас, момичетата, баща ми превозва все­въз­мож­ни стоки за търговия в колониите. Ако успее да стигне там преди другите пролетни кораби, може да изкара добра печалба. Когато най-накрая намери два кораба, готови да извършат по-ранното прекосяване на морето, побърза да се възползва от шанса – обясни Сед­рик. – И затова трябваше да ти намеря актриса.

– Не каква да е актриса. Прочута звезда от някои от най-големите театрални продукции в Осф­ро. Или поне така чувам.

Сед­рик повдигна вежда при тези думи:

– Повярвай ми, не я открих да се изявява като звезда в голяма театрална продукция. Но беше по-доб­ре хората да забележат лудата ти роднина, отколкото да се питат как така си нямаш никого на света.

– Предполагам, че това е вярно. – Неохотно добавих: – Благодаря ти.

– Винаги съм на твоите услуги. Но по-доб­ре да тръгваш, преди да закъснееш. Надя­вам се да се справиш доб­ре.

– Няма. Просто ще се справя прилично.

И се придържах към това, когато започнаха изпитите. Цялата информация, коя­то ни бяха набивали в главите през пос­ледните осем месеца, внезапно се концентрира в три дни. Някои от изпитите бяха писмени. Други, като този по танци, трябваше да се провеждат по по-практически начин. Беше изтощително дори за мен осо­бе­но тъй като трябваше внимателно да подбирам в кои области да успея и в кои да се представя зле. Определено беше въпрос на баланс, но бях сигурна, че ще се класирам удобно някъде по средата. Щях да спазя обещанието си пред Сед­рик да не привличам ненужно внимание.

– Аделейд, скъпа – каза гос­по­жи­ца Хейуърт по средата на изпита ми по танци. – Кой танц изпълняваш?

– Валс? – предположих.

Тя пок­ла­ти глава и отбеляза нещо в книжата си:

– Не разбирам. Изпълни го съвършено миналата седмица и напъл­но обърка новия бърз танц по двойки. Днес е обратното.

Опитах се да запазя безразлично изражение:

– Така се получава от нервност, мадам.

– Продължавайте – каза тя, като ни махна с ръка да се раздвижим отново и прие раздразненото изражение, кое­то често предизвиквах у нея.

Наблизо видях Клара да се хили самодоволно, задето са ме разкритикували. През времето си тук беше започнала да бележи отлични постижения в тази област дотолкова, че гос­по­жи­ца Хейуърт беше предложила тя да е начело на танците при откриването на бала в Адория. Клара имаше нужда от тези резултати, за да смекчат катастрофалните, кои­то бе постигнала в академичните области, а и всъщност и бездруго не ме беше грижа за мнението ѝ.

Мислите на Тамзин обаче бяха нещо, кое­то дълбоко ме интересуваше. По-далече в отсрещния край на стаята я видях да ме наблюдава с озадачено изражение. Скоро се върна към ритъма на танца, но на мен ми идеше да се наритам заради грешката си. Тук беше дос­та­тъч­но лесно да редувам успехи и провали. По-трудно беше да следя в кои области би трябвало да се справям слабо по подразбиране. Не за пръв път бях объркала нещо – и не за пръв път Тамзин беше забелязала.

След танците пос­ледваха писмени изпити: нещо, кое­то ме караше да се чувст­вам много по-спокойна. Никой освен преподавателите не разбираше, ако сбърках нещо. Нова неволна грешка пос­ледва обаче на втория ден по време на изпита ни по музика. Макар че от нас не се очакваше да сме опитни в свиренето на кой­то и да е инструмент, предполагаше се да знаем за всеки един дос­та­тъч­но, за да си изкараме изпита. Вместо да ни изпитва за всичките на заключителния изпит, преподавателката ни прос­то избираше три и основаваше резултатите ни върху познанията за тях. Не бях очаквала това. Първите два, флейтата и арфата, бяха инструменти, с кои­то винаги умишлено се бях представяла зле. Предполагах, че пос­ледният инструмент, кой­то ще представи, щеше да е клавесин или лютня – на кои­то винаги показвах истинските си умения. Вместо това тя избра цигулката. Жените в Адория не свиреха често на нея, така че винаги бях смятала за безопасен избор да объркам нещата тук. Осъзнах, че сега, за да получа прилична оценка по музика, трябваше да се представя отлично в нещо. И затова за удивление на нея и останалите момичета изпълних съвършено една мелодия на цигулката.

– Е, само погледни това – заяви мистрес Бозуърт, широко усмихната. – Упражнявала си се.

– Не си се упражнявала – прошепна Тамзин по-късно, след като изпитът приключи и имахме почивка, за да отидем на обяд. – Къде се научи да правиш това?

Свих рамене:

– От нея.

– Пос­ледния път, когато тя извади цигулката, ти дори не можеше да държиш лъка изправен!

– Тамзин, не знам. Понякога се смущавам и обърк­вам нещата. Какво има? Ти се справяш страхотно.

Както и се надя­вах, това отвлече вниманието ѝ.

– Така е – каза тя гордо. – Справих се идеално с всички онези есета по религиозни и политически въпроси за гос­по­дин Брикър. И знам, че съм се справила както трябва и с почти всичко на изпита по общество и култура на Адория. Този е един от най-важните, знаеш.

Усмихнах се, искрено щастлива за нея:

– За нула време ще те класират като „диамант“.

– Ако успея да победя момичетата в другите имения. Знам, че съм най-добрата тук. –Каза го като факт, без дори да се перчи. – Но кой знае какво е в другите три къщи?

Не се тревожех за нея осо­бе­но с отминаването на останалите изпитни дни. Онова ревностно усърдие и пламенна решителност, кои­то бях забелязала още от първия ден, сега наистина бяха в действие и тя се раздаваше напъл­но по време на всеки изпит. Всяка вечер, когато се връщаше в стаята ни, се преборваше с изтощението си и продъл­жа­ва­ше да учи.

След като на третия и пос­леден ден изпитите приключиха, всички бяхме изчерпани до крайност – дори онези, кои­то не бяха учили толкова много, колкото Тамзин. Всички бяха уморени и изцедени и аз с благодарност си легнах веднага щом ни освободиха от вечерята. Нито съквартирантките ми, нито аз говорихме много за каквото и да е, и вместо това предпочетохме да си легнем да спим с въздишка на облекчение.

На другата сутрин положението беше различно. Отпочинали и свободни от изпити, изведнъж бяхме осенени от истината: бяхме успели. Бяхме изпълнили задачата, коя­то си бяхме поставили, когато постъпихме в Бляскавия двор. Още не бяхме получили резултатите си, но триумфът от постижението ни беше опияняващ. Мистрес Мастърсън ни освободи за целия ден, планирайки първото ни голямо празненство тази вечер в чест на Деня на Ваиел, най-големия от зимните празници. На всички ни бяха възложени определени задачи, за да се подготвим за празненството, и никоя от нас нямаше нищо против да приложи на практика усвоените си с толкова труд умения.

– Обичам Деня на Ваиел – каза Тамзин, докато обличахме дневните си рокли. – Храната. Ароматите. Украсите. Струва ми се жалко, че правим всичко така в пос­ледната минута.

Беше права. Обикновено зимните празненства започваха цели седмици преди свещения ден на ангела на мъдростта, позволявайки жизнерадостната атмосфера да про­дъл­жи през по-голямата част от месеца.

– Е, ако Джас­пър не беше изтеглил разписанието ни, празненствата ни нямаше да бъдат изтикани настрана заради неговата изгода – напомних ѝ.

– Поне ни се полага някакво празнуване. Нали знаеш онези нещастни еретици, поклонниците на Урос – босоногите свещеници? Те изобщо не празнуват. Казват, че това е идолопоклонничество. Но може би да не се прави абсолютно нищо, е по-доб­ре от това, кое­то правят алан­зан­ците. Кой би искал да е навън и да се кланя на дървета в това време?

– Сред дърветата – поправи я Мира. – Денят на Ваиел е техният Празник на зимното слънцестоене – най-дългата нощ от годината. Аланзанците се молят навън на Деанзиел за прозрение, а пос­ле утре ще отправят благодарност към Аланзиел за завръщането на слънцето и удължаването на дните.

Погледнах я с известна изненада. Не се случваше често да разкрие факт, кой­то не ми беше известен, но пък и ве­роят­но освен това беше срещала истински алан­зан­ци. Подобно на толкова много други области, религиозните ѝ вярвания бяха нещо, за кое­то никога не питах. Тя присъст­ваше на ортодоксални служби в чест на Урос заедно с нас, кое­то всъщност беше всичко, кое­то имаше значение.

– Няма значение какво почитат. Всичко това е езическо суеверие. – Удовлетворена от външността си, Тамзин се отправи към вратата. – Е, време е да се залавяме за работа. Нямам търпение за момента, когато ще имаме други хора, кои­то да правят това вместо нас.

На повечето момичета – като Тамзин – беше възложена задачата да готвят за внушителното пиршество, кое­то мистрес Мастърсън беше планирала. Няколко момичета отговаряха за игрите и музиката, а на мен беше възложено задължението по украсата заедно не с коя да е, а с Клара. Двете с нея се справихме със задачата, като си разделихме стаите и гледахме да не се засичаме.

Когато дойде време да украсяваме дневната, с изненада открих Сед­рик и Мира да разговарят вътре. През дните на изпитите ни той се беше покрил някъде.

– Днес имаш порядъчен вид. Отново си истински адориец – казах. Беше облечен така на първата ни среща, но често за неофициални поводи възприемаше осфридиански стилове на обличане. Връхната му дреха, ушита от тежък син плат, поръбен в златисто, се спускаше спретнато до коленете му за разлика от по-късите палта, по-често срещани тук. Ботушите му също бяха по-високи, отколкото диктуваха модните тенденции на континента. Не прос­то изглеждаше доб­ре. Изглеждаше ослепително – не че някога щях да му кажа. – Все едно си бил в училище за обноски.

– Е, някои хора може и да срещат затруднения да се облекат сами, но на мен никога не ми се е случвало – каза той. – След още месец ще потеглим, затова сметнах, че е редно да изглеждам подобаващо. С баща ми трябва да сме почти – макар и не съвсем –толкова великолепно изглеждащи като останалите от вас, ако смятаме да покажем, че сме истински достойни за доверие посредници. Всичко е в имиджа или поне така казва чичо ми.

В изминалите месеци не се бях замисляла много за злобните обвинения на Клара по адрес на Сед­рик и Мира. Сега, след като се бях натъкнала на двамата, докато разговаряха, любопитството ми беше възбудено.

– Да не би да разсейваш Мира от задачите ѝ? – попитах, поддържайки ведър тон.

Мира си размени с него многозначителна усмивка:

– Сед­рик ми обяснява една игра, наречена магически зарове. Мистрес Мастърсън ми възложи да отговарям за забавленията, но не знам много осфридиански игри.

– Магически зарове ли? – попитах слисано. – Това е прос­то игра със зарове, коя­то играят конярите и вестоносците. – Преглътнах евентуалните си следващи думи, когато Сед­рик ме стрелна с остър поглед.

– Тази игра се играе от много хора – поправи ме той. – Повечето момичета са израснали с нея. Висшите класи не я играят, вярно, и е умно от твоя страна, че си се сетила за това. Но съм сигурен, че за една нощ всички можем да се поотпуснем.

– Да, разбира се – казах. От доста време не се бях „подхлъзвала“ така. – Обаче откъде ще вземеш заровете? Мислиш ли, че мистрес Мастърсън има някой резервен комплект?

– О, мисля, че Нанси Мастърсън може да се окаже по-голяма бунтарка, отколкото смятаме. – Макар че все още се усмихваше, тази вечер около Сед­рик се долавяше нещо необичайно. Не можех да го определя точно, но ми се струваше почти като меланхолия – със сигурност не настроение, кое­то обикновено свързвах с него.

– Повикахте ли ме?

Мистрес Мастърсън подаде глава през вратата, понеже точно в този момент бе минавала наб­ли­зо.

– А, не – каза Сед­рик. Двете с Мира се опитахме да не се разсмеем. – Аделейд точно обсъждаше плановете си за стаята и се надяваше, че ще ги одобрите.

Мистрес Мастърсън ме погледна очаквателно, а аз се опитах да не отправям кръвнишки поглед към Сед­рик, задето беше изместил вниманието към мен. Бързо намислих план:

– О, свещи на всички прозорци и онези позлатени по края сини тесни покривки за масите. А ако пре­мес­тя онази софа ей там, онзи ъгъл ще остане открит за разговор. Ще бъде хубаво да вземем и малко от онзи подправен с благоухания тамян.

Мистрес Мастърсън кимна одобрително:

– Изглежда, сякаш държиш всичко под контрол, скъпа.

– И имел – казах внезапно, поглеждайки полицата на камината. – Трябваше да наберем клонки имел за украса. Винаги правехме това за зимните празненства в столицата.

– Щеше да е хубаво – съгласи се мистрес Мастърсън. – Дори не се сетих за това в цялата суматоха. Вече е твърде късно да донесем – слънцето почти залезе. – Кимна към един притъмнял прозорец и виждайки разочарованото ми изражение, добави: – Не се тревожи. Клара имаше предвидливостта да се сети да отиде за пресен бръшлян и да направи гирлянди. Това е почти толкова хубаво.

Знанието, че Клара ме беше изпреварила, само влошаваше нещата. Мистрес Мастърсън си тръгна, а Мира се взря в прозореца за няколко мига, преди да се обърне към Сед­рик:

– Не трябваше ли да се погрижиш за някои неща?

– Да... доб­ре е да го направя скоро.

Когато той не понечи да си тръгне, Мира добави:

– Ще имаш много време преди празненството. Точно сега всички са много заети.

– Да... да. – Усмивката му се върна, но забелязах зад нея напрежение, кое­то подсили странното усещане, кое­то бе предизвикал у мен. – Ще се погрижа за това сега.

Тръгна да излиза от стаята, а пос­ле спря за миг до мен.

– Заповядай. – Усмихнах се, когато пъхна комплект зарове в ръката ми.

– Разбира се. Разбира се, че ти имаш комплект.

– Този ми е резервният всъщност. Постоянно играем в училище.

– Бива ли те? – попитах. – Няма значение. Вече знам, че те бива. Това е игра, коя­то включва умението да разчиташ характера на хората и да ги манипулираш.

– Точно – каза той. – На теб щеше да ти идва от­вът­ре.

Въпреки тази шега той още изглеждаше напрегнат.

– Държи се много странно – казах на Мира, след като той си отиде.

– Така ли? Не го познавам дос­та­тъч­но доб­ре, за да си дам сметка.

– Наистина ли? – попитах многозначително.

Изражението ѝ беше напъл­но невинно, когато пок­ла­ти глава:

– Сигурна съм, че всичко е наред. Искаш ли да ти помогна да преместим софата, преди да тръгна?

Заедно затътрихме софата през стаята, и двете изненадани от тежестта ѝ.

– Започвам да се съгласявам с Тамзин – казах. – Ще бъде хубаво да имаме рояци от слуги, кои­то да правят това вместо нас.

Мира се ухили в отговор:

– Ще видим. Не знам дали се справих дос­та­тъч­но доб­ре, за да се сдобия дори със съпруг само с един слуга, а какво остава пък за цели рояци.

– За разлика от Тамзин – казах.

– За разлика от Тамзин. – Тя се засмя. Изражението ѝ стана сериозно. – Но се надя­вам, че се справих дос­та­тъч­но доб­ре, за да получа... не знам. Избор. Или поне някого, когото мога да уважавам.

– Все още ли искаш да откупиш договора си?

Тя ми помогна да изправим софата:

– Мисля, че Тамзин беше права. Ще имам нужда и от още някаква работа освен това, а предполагам, че не е позволено.

– Ъм, да. Джас­пър ве­роят­но не би одобрил подобно нещо. Но няма да има значение. Знам, че ще можеш да избираш сред невероятни мъже. А ако се тревожиш за резултатите си, винаги можеш да се явиш отново на изпитите.

– Правилно. Миналия път бяха толкова забавни. – Тя отстъпи назад и дойде при мен да огледа какво сме направили със софата. – Имаш ли нужда от нещо друго, преди да тръгна?

– Не, освен ако не можеш да накараш малко имел да се материализира тук – казах печално. – Просто без него усещането за зима го няма.

– Нямаше да се сетя, защото при нас в Сирминика няма, но мисля, че тази стая ще стане чудесна.

След като тя си тръгна, репликата ѝ ме накара да се почувст­вам по-зле – сякаш ѝ дължах имел за истинско осфридианско изживяване. Когато свърших с гостната, мистрес Мастърсън ме освободи по-рано от задъл­же­нията ми, за да отида да се приготвя за празненството. Нито Тамзин, нито Мира се бяха върнали още. Сложих си най-хубавата дреха, рок­ля с дълга, набрана в кръста пола от небесносин брокат, осеяна с розови цветя. Под нея се носеше розова долна риза, подаваща се през ръкавите с прорези и около корсажа с банели от кост. Докато затягах връзките, си представих какво ли щеше да бъде, когато преминехме към адорийските моди. Полите бяха по-вталени и по-лесни за придвижване, корсажите – не толкова сложни.

Слязох долу, за да потърся с какво да помогна. Никой нямаше нужда от мен, а Сед­рик си беше тръгнал. Донякъде ми се беше искало да му се похваля, че бях пристегнала връзките на рок­лята за по-малко от минута. Затова си намерих занимание, като започнах да оглеждам работата, коя­то бях свършила при украсата, но не открих недостатъци в нея – ако не се брои липсата на имел. Един поглед към часовника ми подсказа, че разполагам с един час до вечеря, и взех импулсивно решение.

Смених изящ­ните си официални обувки със здрави ботуши и си сложих вълнена наметка. Въпреки това не бях подготвена за студения порив, кой­то ме връхлетя, когато излязох навън през една от задните врати. За момент се поколебах в решението си, докато гледах как дъхът ми образува мразовити облачета, а пос­ле се устремих нап­ред.

Знаех какво щеше да каже мистрес Мастърсън за самотното ми скитане из гората по това време на деня. Баба ми щеше да каже същото. Но през времето, прекарано тук, бях обиколила цялото землище на Блу Спринг на разходки и пикници с другите момичета. Наоколо не бродеха опасни животни, а бяхме твърде далече, за да има минаващи скитници. Единственият човек, когото имаше ве­роят­ност да видя, беше добродушният стар пазач на имението.

Беше най-късият ден от годината и слънцето беше залязло рано. Светлината бе почти изчезнала от западния хоризонт, а по останалата част от небето вече проблясваха звезди. Благодарение на изгряващата луна и собствения ми спомен как се стигаше до храстите с имел, ми беше лесно да се ориентирам. Най-много ми пречеше студът и съжалих, че не си бях взела ръкавици. Тънък пласт от сняг хрущеше леко, докато минавах по него.

Открих храстите с имел, където си спомнях, в най-далечния край на имота. Тук землището на имението отстъпваше мяс­то на онова, кое­то беше останало от по-дивата, първоначална гора. Онези, кои­то бяха построили Блу Спринг някога, бяха изсекли дърветата около къщата, замествайки ги с обширни изрядно окосени морави и изящ­ни насаждения. Това беше обичайна практика сред модните имения и броят на подобни диви гори намаляваше.

Бях проявила дос­та­тъч­но разум да си донеса нож и се залових да режа клони имел. Нямаше да успея да ги оформя в истински венец, но щях да имам дос­та­тъч­но, за да направя няколко хубави украси за полиците над камините, кои­то със сигурност щяха да надминат бръшляна на Клара. Почти бях приключила, когато забелязах нещо с периферното си зрение.

Отначало си помислих, че очите ми играят номера. Тук можех да виждам доста надалече. Луната хвърляше отблясъци по снега, а небето беше обсипано със звезди. Примижавайки към онова, кое­то беше привлякло погледа ми, се запитах дали не виждам прос­то поредното отражение. Но не – това не беше бледата, сребриста светлина на луната и снега. Тази беше по-топла. Златистата светлина на пламък.

Идваше отнякъде още по-навътре в старата гора, в китка от лески и дъбове. Промъкнах се нап­ред да разу­ча какво става. Най-ве­роят­но бе пазачът на земите около имението. Ако не беше така и това бе някой нарушител, можех лесно да се измъкна, без да ме види, и да съобщя за станалото. Отново знаех, че мистрес Мастърсън и баба ми биха казали много неща за това решение, но не ме беше грижа.

Стиснала клоните имел и ножа си, започнах да се промъквам нап­ред, придържайки се към сенките и прикритието на дърветата. Когато се приближих, видях, че всъщност имаше дванайсет светлини: мънички фенери в снега, подредени във форма на ромб в едно сечище, заслонени като с балдахин от голите клони на прастари дървета. В средата на ромба, с лице към най-стария и внушителен дъб, стое­ше мъж в диплещо се от вятъра палто, кое­то сияеше в алено на светлината от фенерите. Той коленичи с лице към източния връх на ромба и се поклони на дъба, нашепвайки нещо, кое­то не успях да различа. Пос­ле коленичи на юг и повтори ритуала.

Стомахът ми се изпълни с ужас, когато осъзнах какво ставаше. Бях пренебрегнала шеговитите подмятания на Тамзин за алан­зан­ците и деня на зимното слънцестоене, но тук, точно пред очите ми, беше един от онези еретици, извършващ някакъв таен ритуал в нощта. Може и да не знаех за тях толкова много, колкото Мира, но от водени шепнешком разговори в Осф­ро бях научила дос­та­тъч­но, за да знам, че ромбът, образуван от дванайсет върха, беше свещен за алан­зан­ците. Олицетворяваше дванайсетте ангела, шест светли и шест тъмни.

Еретик използва земите ни! Трябваше да се върна и да съобщя за това. Бързо понечих да се оттегля точно когато той се обърна към северния връх на ромба – с лице към мен. Светлината освети лицето му и разкри черти, кои­то познавах. Черти, кои­то бях видяла преди по-малко от час. Черти, в чието съзерцаване бях прекарала твърде много време.

Сед­рик.

Бях толкова шокирана, че имелът се изплъзна от ръцете ми. Опитах се да го взема тайно, но бе твърде късно. Вече бях вдигнала прекалено много шум и бях предупредила Сед­рик за присъствието си. Той мъл­ние­нос­но се изправи на крака и аз си помислих да побягна, но знаех, че с тези поли няма да стигна далече. След миг той беше пред мен, взирайки се слисано надолу.

– Аделейд? Какво правиш тук навън?

– Аз ли? А ти какво... Няма значение. Знам какво правиш! – Отстъпих назад, като размахах малкия си нож. – Стой далече от мен!

– Пусни това, преди да си наранила някого. – Върху лицето му бе изписано сериозно изражение, не ядосано... прос­то примирено. – Не е каквото си мислиш.

Думите бяха толкова нелепи, че възпряха отстъплението ми.

– О? Нима искаш да кажеш, че не си насред еретичен ритуал по случай зимното слънцестоене?

Той въздъхна:

– Не. Искам да кажа, че алан­зан­ците не са онези кръвожадни създания, каквито си учила, че сме.

Употребата на това „сме“ не ми убягна.

– Но... но искаш да кажеш, че си един от тях?

Той се забави дълго, преди да отговори. Повя хладен вятър, кой­то разроши косата ми и смрази кожата ми.

– Да.

Светът сякаш се разлюля около мен. Сед­рик Торн току-що беше признал, че е еретик.

Протегна ръка към мен:

– Сериозно говоря. Би ли оставила това, ако обичаш?

– Не ме докосвай! – заявих и размахах ножа по-високо. Зад мъжа фенерите сияеха със зловеща светлина и внезапно се запитах дали щеше да опита да ме порази с някое аланзанско прок­лятие. Бях чувала много за тях, но изобщо не очаквах да стана тяхна жертва. Но пък и всъщност никога преди не бях попадала в тази ситуа­ция с човек, когото си мислех, че познавам. Запитах се дали някой в къщата щеше да ме чуе, ако изпищя.

– Недей да пищиш – предупреди Сед­рик, предусетил мисълта ми. – Кълна се, няма от какво да се страхуваш. Всичко си е същото. Аз съм си същият.

Поклатих глава и почувст­вах как ножът трепери в ръката ми.

– Не е вярно. Ти вярваш в общуването с демони...

– Вярвам, че шестте разпътни ангела са точно толкова святи, колкото и шестте бляскави. Не са демони. И вярвам, че божествеността е навсякъде около нас в света на природата, на разположение на всички – каза той спокойно. – А не е нещо, до кое­то можем да достигнем само чрез свещениците в техните църкви.

Звучеше по-малко зловещо, когато го представи така, но ми бяха втълпени твърде много предупреждения.

– Аделейд, ти ме познаваш. Прикрих те, когато избяга. Намерих работа на старата ти готвачка. Наистина ли мислиш, че съм някакъв слуга на мрака?

– Не – казах и най-сетне свалих ножа. – Но... но... ти си заблуден. Трябва да прекратиш това. Да спреш... ъм, да бъдеш еретик.

– Това не е нещо, кое­то мога прос­то да престана да бъда. То е част от мен.

– Могат да те убият, ако те заловят!

– Зная. Повярвай ми, доб­ре си давам сметка за това. И то е нещо, кое­то отдавна съм приел. – Потръпнах, когато над нас отново повя леден вятър. Сед­рик ми хвърли поглед: изражението му стана слисано. – Хайде да поговорим на някое по-топло мяс­то, преди да получиш хипотермия.

– Например в гостната? – попитах. – Сигурна съм, че от опасните ти и незаконни вярвания ще излезе завладяваща тема за разговор, когато се върнем на празненството! Няма да отидем никъде, докато не разбера какво става. Добре съм. Сложих си пелерина.

– Тогава защо посиняваш?

– Не е възможно да виждаш това чак тук!

– Виждам, че тази наметка е предназначена да те покрие само докато стигнеш от каретата до някое празненство. А не да подскачаш наоколо през най-дългата нощ от годината. Ако отказваш да влезеш вътре, тогава поне иди ей там. – От едната страна на сечището имаше малък навес, отворен от двете страни, използван за складиране на инструменти и дърва. Вмъкнах се вътре и открих, че възпираше донякъде вятъра. Сед­рик дойде при мен и когато се приближи, понечих да се отдръпна стреснато, все още изплашена от спомена как го видях в очертанията на осветения от огъня ромб, сякаш излязъл от ужасните разкази, кои­то бях чувала.

За моя изненада той разкопча аленото палто и ме придърпа към себе си, обгръщайки ме в гънките на тежкия плат. Топлината, излъчваща се от него, смекчи страха ми. Усетих мириса на поз­натия одеколон, кой­то харесвах толкова много, и успях да различа почти всяка подробност от лицето му на лунната светлина сега, когато бяхме по-близо един до друг. Понеже се налагаше, се доближих до топлината, излъчваща се от тялото му, и осъзнах, че казаното от него бе вярно. Това си беше прос­то той, същият Сед­рик, когото познавах почти от година. И това правеше ситуа­цията още по-ужасяваща.

– Може да те убият – повторих, когато осъзнаването ме осени с пълната си тежест.

Осфридианските църковни съдилища понякога произнасяха снизходителни присъди срещу жени или чужденци, заловени да практикуват аланзанската вяра. Затвор. Глоби. Но осфридиански гражданин – мъж? Това можеше – и често наистина успяваше – да доведе до екзекуция. Свещениците стигаха до фанатизъм в стремежа си да опазят Осфрид чист. А кралят бе неспокоен при мисълта за религия, коя­то подкрепяше всеобщото право на глас вместо наличието само на един всемогъщ водач.

– И затова трябва да отидеш в Адория – осъзнах внезапно, изричайки мислите си на глас. – Затова спореше с баща си за всички тези неща и спря занятията си в университета, нали? За да можеш да практикуваш безопасно в Кейп Триумф. – Макар че осфридианските колонии все още се подчиняваха на наложения от короната закон, доста от тях имаха укази, кои­то допускаха определени изключения и свободи. Религията беше едно от често срещаните такива. Прехвърлянето на еретиците от другата страна на морето беше по-лесно, отколкото опитите да ги смачкат в родината, стига това да водеше до изпращането обратно на данъци и стоки.

– Не е законно в Кейп Триумф – каза той. – Нито една колония не позволява почитането на аланзанската вяра. Не още.

Наклоних глава, принудена да извършвам по-сложни маневри, за да го погледна в очите, като в същото време си оставах загърната в палтото му. Сега разбирах защо тези палта бяха толкова популярни в суровите условия на Адория.

– Ще има ли такава? – попитах.

– Е, не категорично аланзанска. Но има указ, изготвен за колония, наречена Уестхейвън, коя­то ще позволява свобода на вероизповеданията за всички, кои­то живеят там. На странстващите свещеници. И на Наследниците на Урос – поне онези, кои­то не са отишли вече на север.

– Значи, можеш да отидеш там и да си в безопасност – казах, изненадана, че изпитвам облекчение заради него.

– Съвсем в началото е – думите му бяха подчертани от нотка на онази по-раншна меланхолия. – Все още се утвърждават границите и законите. Колонията още не е отворена за всички заселници – само за онези, кои­то купят дял при първоначалното учредяване на компанията. Прекрасен шанс е да бъдеш един от ранните вложители – голям потенциал за лидерство и непосредствена сигурност, ако можеш да си осигуриш това членство. Но не е евтино.

– И затова подбираше момичета, нали? – попитах. – Не беше дос­та­тъч­но само да заминеш за Адория по семейни дела. Имал си нужда от собствени пари.

– Да. Но няма да ми стигнат.

Трепнах:

– Защото избра сирминиканка и измамница, кои­то ще ти донесат само посредствени комисионни?

– Измамница си само когато въпросът опира до шиенето и „избелването“ на зеленчуци.

Плеснах го по гърдите, твърде раздразнена, за да се запитам как беше научил за инцидента с аспержите.

– Сериозно ти говоря! Трябва да се махнеш от Осфрид. Трябва да отидеш на това безопасно мяс­то... ако има такова нещо за някого като теб.

Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че той трепва при думите някого като теб.

– Не става дума само за безопасност. А за свобода. Свобода да бъда този, кой­то съм, без да се преструвам заради всички други. – Посочи назад към ромба. – Без да се налага да се промъквам тайно.

Думите му повтаряха като ехо моите собствени, изречени преди месеци, когато го бях помолила да опази прикритието ми. Разбирах копнежа му за свобода дори и да не разбирах мотивите зад него. Бях положила много старания, за да изляза на път, кой­то щеше да ми поз­во­ли да поема контрол над живота си, и това бе станало с негова помощ.

– Е, все още нямаш тази свобода. Тогава защо участваш в ритуали на самата територия на Бляскавия двор?

– Не очаквах тук навън да има някого – каза той остро. – Ако зависеше от мен, днес въобще нямаше да дойда в имението – щях да отида да се моля с други, вместо да извършвам самотен ритуал. Вие празнувате края на изпитите, но за мен това е една от най-святите нощи от годината. Трябваше да дойда да отдам възхвала, преди да започне празненството ви.

Беше ми трудно да „помиря“ дръзкия и нахакан Сед­рик, когото познавах, с този, кой­то така сериозно обсъждаше духовни въпроси – въпроси, кои­то звучаха безсъдържателно на някого, възпитан в ортодоксалната вяра към единствения бог Урос, вяра, коя­то се практикуваше в солидни църкви с доб­ре организирани служби. Когато извърнах поглед, без да отговоря, Сед­рик отбеляза меко:

– Странно е – знаех, че когато това излезе наяве, другите ще гледат различно на мен. Ще ме отхвърлят. Подготвих се за това. Някак обаче не очаквах, че ще съм толкова смутен от факта, че падам в твоите очи...

Отново вдигнах поглед към него, привлечена от тона на гласа му. Това, кое­то видях в лицето му, ме смути осо­бе­но когато той придърпа палтото по-плътно около нас. Преглътнах и минах на малко по-безопасна тема:

– Има ли някакъв друг начин да се сдобиеш с парите и да вземеш дял в колонията? Не можеш ли да помолиш баща си или чичо си?

– Познаваш баща ми – изсумтя насмешливо Сед­рик. – Той няма представа, че съм част от това. Вероятно би ме предал лично. Открих алан­зан­ците, когато постъпих в университета преди две години, и най-сетне нещо в този свят ми се стори смислено. Струваше ми се толкова правилно, но бях дос­та­тъч­но благоразумен да не спомена дори една дума пред някого, дори и пред собствените си близки. Чичо ми също нямаше да помогне – той прос­то прави каквото прави баща ми. Колкото до други средства... Бих могъл да си намеря някаква работа там, но щеше да отнеме известно време да изкарам парите, нужни за колонията, осо­бе­но ако не завърша образованието си тук. Вероятно в крайна сметка ще стана работник и ще замина, когато колонията вече е отворена за всички заселници – но това няма да се случи веднага. Всеки, кой­то не е сред първоначалните заселници, основатели на колонията, ве­роят­но ще получи гражданство чак догодина.

– Е, не можеш да останеш тук, за да завършиш образованието си – казах твърдо. – Със сигурност трябва да има други начини за бързо изкарване на пари.

Той се ухили:

– Ако съществуваха, щеше ли семейството ти едва да свързва двата края? Искам да кажа, да, има множество схеми за бързо забогатяване в Новия свят – и някои от тях вършат работа. Но всъщност Бляскавият двор е една от най-добрите. Транспортирането на каквито и да е луксозни стоки – дори млади жени – може да бъде много доходоносно там. Те нямат достъп до нещата, кои­то ние имаме тук.

– Какви луксозни стоки? – попитах, опитвайки се да прикрия все по-силното си треперене.

– Подправки, бижута, порцелан, стъкло – направи пауза, за да помисли. – Баща ми изкарва цяло състояние в странични доходи, като продава плат. Пренася го – заедно с момичетата, и това многократно покрива разходите по облеклото ви – кое­то след това той препродава за още печалба, след като всички се омъжите. Уникатите също са ценни. Старинна мебелировка. Произведения на изкуството.

Това привлече интереса ми:

– Изкуство? Какво изкуство?

– Всякакво. Там няма художествени галерии, няма велики майс­то­ри. А тук малко хора си правят труда да превозят редките си картини или скулптури през океана, за да ги продадат там. Твърде сложно е. Прекалено рисковано. Но ако го направят, може да се изкара огромна печалба. По дяволите – чувам ти зъбите. Трябва да вървим.

Понечи да ме поведе в посоката, от коя­то бях дош­ла, но аз се оттласнах упорито назад и задържах и двама ни на мяс­то.

– Тогава... ако можеш да продадеш някоя картина, това много ще ти помогне да спечелиш нужните пари.

Той пок­ла­ти глава:

– Ако успея да продам подходящата картина на подходящия купувач, мога да платя не само дела си в Уестхейвън.

– Тогава трябва да намериш картина.

– Ценните картини не се търкалят под път и над път. Искам да кажа, има такива в именията на чичо ми, но няма да крада от собственото си семейство.

– Не е нужно да крадеш някоя, ако можеш сам да я нарисуваш – казах възбудено.

– Не мога да нарисувам никаква...

– Не ти. Аз. Не помниш ли онзи ден в Осф­ро? Картината с маковете?

Той замлъкна. Очите му бяха тъмни на мъждивата светлина, докато ме оглеждаше замислено:

– Мислех си, че това е някаква игра.

– Не беше. Е, искам да кажа, беше... трудно е за обяснение. Но мога да го направя. Мога да нарисувам точни копия на все­въз­мож­ни прочути картини. Или ако не искаш точна репродукция, мога да имитирам стила на някой художник и да заявим, че сме открили някоя изгубена творба. Онази картина на Флоренсио, коя­то виси до салона? Бих могла лесно да я прерисувам, ако имам дос­та­тъч­но време.

– Искаш да продадеш фалшива картина в Адория? – попита той слисано.

– Мислиш ли, че наистина ще открият разликата? – попитах предизвикателно.

– Ако ни хванат...

– Добави го към списъка на другите неща, заради кои­то бихме могли да загазим.

– Този списък вече става доста дълъг. – Но онова първоначално безпокойство вече отстъпваше мяс­то на топлота и въодушевление, кои­то познавах. Онзи Сед­рик, когото познавах – комбинатора и търговеца. Продължи да се взира в мен дълги мигове, докато вятърът свиреше около нас. – Знаеш ли в какво се забъркваш, като правиш това?

– В не повече от онова, кое­то направи ти, когато ме защити онази нощ пред градските порти на Осф­ро. Казах ти, че ще ти дължа услуга.

Можех да почувст­вам как решението се оформя у него.

– Добре тогава. Ще го направим. Първо обаче трябва да влезем вътре.

Излязохме от жалката безопасност, предлагана от навеса, и двамата треперещи. Той угаси фенерите, а аз вдигнах имела си. Докато го гледах, почувст­вах как онова предишно безпокойство започна да се пробужда в мен, когато в ума ми зазвучаха всички предишни предупреждения от строгите навъсени свещеници. Пос­ле Сед­рик се върна при мен с лице, светнало и нетърпеливо заради намисления план, и онези преду­преж­дения заглъхнаха до едва доловим шум на заден план. Той ме загърна възможно най-плътно с палтото си, докато вървяхме обратно към имението, сгушени заедно.

– Как, за Бога – отбеляза той, вече планирайки бъдещите ни ходове, – изобщо ще намерим начин да нарисуваш тайно този шедьовър?

– Ще трябва ти да измислиш тези подробности – казах. – А аз ще се концентрирам върху намирането на съпруг, за да можеш да получиш онази незначителна комисионна.

– Правилно. Не бих искал да те разсейвам от тази задача. Ще измисля нещо.

Светлините на имението сияеха пред нас в нощта и въпреки предишната си убеденост неволно почувст­вах лека несигурност. Не за картината. Все още бях уверена, че мога да се справя с това. Материалната част от плана обаче щеше да е трудна за изпълнение. Намирането на материалите, а какво оставаше пък за мяс­то, където да работя, нямаше да е лесна задача. Заради това и заради потенциалните проб­леми дори със самото продаване на картината в Адория шансовете на Сед­рик да се сдобие с парите, кои­то му трябваха, в никакъв случай не бяха сигурни.

Точно преди да стигнем до задните врати, той спря и ме погледна в очите:

– Бях сериозен, когато казах, че историите, кои­то си чувала, не са верни. Аланзанците са обикновени хора. Нормални хора с професии и морални ценности. Просто имаме различни възгледи за начина, по кой­то действа светът.

– Сед­рик, не си паднал в очите ми. Винаги съм чувствала... – не можах да довърша и изпитах усещането, че изобщо не трябваше да започвам. Извърнах се, но той улови ръката ми и ме придърпа към себе си.

– Аделейд... – думите убягнаха и на него и той ме пусна. – Добре. Да вървим.

Влязохме вътре, спечелвайки си изненадани погледи от мистрес Мастърсън, другите ни преподаватели и останалите момичета, кои­то се събираха за вечеря. Знаех, че лицето ми е пламнало и зачервено, а косата ми – разчорлена от вятъра, но Сед­рик побърза да ме прикрие както обикновено:

– Аделейд не можеше да се успокои, освен ако не си набере имел, затова предложих да изляза с нея. – Усмивката му беше непринудена както винаги, без по никакъв начин да дава да се разбере, че практикуваше противоречива религия, заради коя­то можеше да го екзекутират.

Мистрес Мастърсън ми изцъка недоволно с език:

– Възхищавам се на отдадеността ти, скъпа, но не е подходящо да си навън при подобни условия. Благодаря ви, че сте се погрижили за нея, мастър Сед­рик.

Кой обаче щеше да се грижи за него? Въпросът ме тормозеше през цялата останала част от вечерта. Правех каквото се очакваше от мен по време на вечерята, игрите и разговора, но очите ми винаги бяха приковани върху Сед­рик. Той също се държеше вежливо и общително, но виждах, че не се престарава да въвлича в разговор другите. Сега, когато разбирах какво ставаше, лесно можех да забележа тревогата, коя­то му тежеше. Отново се запитах дали фалшифицираната ми картина – ако успеехме да се справим с това – щеше изобщо да е достатъчна, за да го спаси.

– Къде ти е умът тази вечер? – Тамзин дойде при мен от отсрещния край на гостната. Носеше синя рок­ля, коя­то изглеждаше зашеметяващо в съчетание с червеникавата ѝ коса, макар че все пак побърза да ни каже, че зеленото е най-подходящият за нея цвят.

– Тревожа се за изпитите си – излъгах.

– Нима? – попита тя изненадано. – Ти сякаш винаги се справяш с часовете и ученето, като че ли няма никакво значение за теб.

– Предполагам, че вече започвам да осъзнавам колко реално е всичко.

Тя се вгледа внимателно в лицето ми:

– Предполагам. Е, върви да измъкнеш тайно още една чаша вино, когато мистрес Мастърсън не гледа. Или, ако наистина се тревожиш, яви се пак на изпитите, след като си получиш резултата.

– Да се явя пак ли? – бях го предложила на Мира, но дори не го бях обмисляла като вариант за себе си.

– Разбира се – каза Тамзин. – Аз смятам да се явя. Искам да кажа, мисля, че се справих прилично доб­ре, но защо да не се подсигуря? Не мога да оставя нищо на случайността.

Думите ѝ ме зашеметиха като плесница в лицето. Взрях се в нея за няколко дълги мига, а пос­ле насочих поглед отново към претъпканата гостна. Сед­рик стое­ше близо до огъня и разговаряше с буйно жестикулиращия гос­по­дин Брикър, кой­то, подозирах, беше изпил доста чаши вино. Сякаш ме беше усетил, Сед­рик вдигна поглед и ми се усмихна леко, а пос­ле се върна към разговора.

– Аделейд? Добре ли си? – попита Тамзин.

Хвърлих поглед обратно към нея:

– Да... да. Просто изведнъж осъзнах нещо, за кое­то не се бях сещала преди.

– Какво? – попита тя.

– Не е важно. – Успях да си придам весело изражение. – Кажи ми как според теб ще се класират всички.

Това беше тема, по коя­то тя обожаваше да се разпростира предвид факта, че бе прекарала много време да анализира другите момичета в имението. Когато се впусна в обяснения, взех да кимам и да се усмихвам одобрително, като през цялото време планирах какви трябваше да са следващите ми действия.

Сед­рик се нуждаеше от пари, за да стигне до Уестхейвън и да остане жив. Можеше ли фалшифицираната ми картина да постигне това? Да – ако всичко си дойдеше на мяс­тото. А ако не всичко си дойдеше на мяс­тото? Тогава му трябваше резервен план. Цяла вечер бях размишлявала, чувствайки се безполезна. Не разполагах с властта да му дам пари. Сега обаче осъзнах, че имам тази власт. Дали можех да гарантирам, че ще успее да плати цялата цена за дела си в Уестхейвън? Не, но можех да му гарантирам добър старт.

А единственият начин да направя това беше да се погрижа наистина да не вземе нищожна комисионна за мен.

Сед­рик замина на сутринта след Зимното слънцестоене, а изпитните резултати излязоха няколко дни по-късно. Пристигнаха с Джас­пър и гос­по­жи­ца Гарисън, една от шивачките на Бляскавия двор. Тя искаше незабавно да започне да моделира тематичните ни облекла. Мистрес Мастърсън влезе невъзмутимо в библиотеката, където всички чакахме тревожно, насядали в спретнати, прилежни редици. Тя подпря поставения в рамка списък на полицата на камината, а пос­ле отстъпи назад. Пос­ледва моментно колебание, а пос­ле излязохме от редиците, за да се струпаме нап­ред и да погледнем.

В списъка бяха показани резултатите на всички момичета в четирите имения. Веднага намерих името си – точно в средата, както някога се бях надявала. Беше добър резултат, а резултатите помагаха само при решението на Бляскавия двор кои момичета да изпрати в Адория. Един заможен мъж, очарован от вида на някое момиче, може и да не се интересуваше как се е класирало на изпитите, но онези с най-високите резултати щяха да имат повече шансове да срещнат въпросния гос­по­дин.

Мира, застанала до мен, нададе леко възторжено възклицание. Открих името ѝ няколко имена над моето, на достойното за уважение седмо мяс­то сред момичетата от всички имения, и с едно мяс­то по-високо от името на Клара.

– Можеш ли да повярваш? – попита Мира. – Може би в крайна сметка няма да ми се наложи да чистя подове. – Около нас стаята жужеше от бъбренето на други момичета.

Прегърнах я:

– Разбира се, че мога да го повярвам. Много се тревожеше за акцента, но положи толкова старания във всички други...

Проплакването на поз­нат глас ме накара да млъкна рязко. Моментално зърнах Тамзин, застанала на отсрещния край на групата, с широко разтворени очи. Обърна се слисано съм мистрес Мастърсън:

– Как така съм класирана трета? Момичетата над мен имат същия резултат като мен! – Един бърз оглед на списъка ми показа, че на първо и второ мяс­то са две момичета от други имения.

– Да – съгласи се мистрес Мастърсън. – Всички се постарахте – беше много впечатляващо. Всъщност в крайна сметка всичко се свеждаше до естетиката. – Тя кимна към гос­по­жи­ца Гарисън. – Уинифред, първото момиче би изглеждало толкова прекрасно в цветовете на диаманта. Рубинът е следващият скъпоценен камък, а това очевидно не би прилягало на косата ти. Така че третото мяс­то като сапфир изглеждаше като най...

– Сапфир ли? – прекъсна я Тамзин.– Сапфир? Всеки знае, че зеленото е най-добрият цвят за мен. Смарагдът не е ли по-скъпоценен от сапфира?

– Зеленият ми плат още не е пристигнал – каза гос­по­жи­ца Гарисън. – Няма ве­роят­ност да се появи до пос­ледната седмица преди отплаването ви.

Мистрес Мастърсън кимна:

– А категориите са доста гъвкави – това, към кое­то се стремим, е по-скоро определена цветова гама от скъпоценни камъни. Сметнахме за най-доб­ре прос­то да про­дъл­жим със сапфира, за да може тя да се заеме с изготвянето на гардероба ти. В противен случай ще работи в пос­ледната минута.

Тамзин фиксира шивачката с остър поглед:

– Е, може би може да шие малко по-бързо, по дяволите.

– Тамзин! – изсъска мистрес Мастърсън, преобразявайки се отново в строгата преподавателка, коя­то познавахме. – Държиш се неуместно. Ще приемеш сапфира и ще бъдеш благодарна, че си сред трите с най-висок резултат. И ще си мериш приказките.

Ясно ми беше, че Тамзин е все още разстроена, но тя си пое дълбоко дъх и видимо се успокои, преди да заговори отново:

– Да, мистрес Мастърсън. Моля за извинение. Но мога да се явя отново на изпитите, на кои­то съм се представила слабо, нали?

– Да, разбира се. Всяко момиче може. Макар че, честно казано, при класиране с деветдесет и девет процента няма кой знае какво друго за постигане.

– Съвършенство – отвърна Тамзин.

Повечето момичета бяха доволни от резултатите си. Дори най-нис­ко класираните пак щяха да бъдат ослепително представени в Адория, а повторното изтър­пя­ване на изпитите не беше осо­бе­но привлекателен вариант.

Гос­по­жи­ца Гарисън и помощничките ѝ се заловиха да вземат мярка на всички и да вдигат парчета плат пред тях, докато се решаваха другите мотиви с представянето на скъпоценните камъни. Приближих се до мистрес Мастърсън и попитах дали мога да положа отново изпитите.

– Разбира се – каза тя с изненадан вид. При положение че винаги бях толкова посредствена, подобна инициатива сигурно бе неочаквана. Тя затършува из някакви книжа и извади лист с разбор на резултатите ми, разпростиращ се подробно върху всяка област. – На кой би искала да се явиш отново?

Почти не погледнах листа:

– На всичките.

– Всичките ли? – повтори тя. – Това почти никога не се случва.

Вместо отговор свих рамене.

Тя посочи два резултата:

– Представила си се много доб­ре в тези области. Съмнявам се, че е необходимо.

– Все пак бих искала да го направя.

Тя се поколеба и кимна рязко:

– Ще е нужно известно планиране, за да се срещнеш с всички преподаватели, но това е право на всяко момиче. Между нас казано, през цялото време, откакто правя това, повечето момичета, кои­то се явяват отново на изпитите, повишават резултата си само с няколко точки. В момента гос­по­жи­ца Гарисън и аз сме те класирали като аметист, а виолетовите ѝ платове са великолепни. Няма ве­роят­ност резултатът ти да се промени дос­та­тъч­но, за да е нужно подготвяне на нов цветен мотив, а и би ли го искала наистина?

– Искам да се явя отново на изпитите – повторих.

– Много доб­ре. Междувременно обаче все пак ще ти вземем мярка, за да може гос­по­жи­ца Гарисън да се заеме с подготвянето на гардероба за аметиста.

Беше права за платовете. От всички, кои­то гос­по­жи­ца Гарисън беше донесла, онези с цвят на аметист бяха сред най-красивите. Тя вдигаше парчета лавандулова коприна и пурпурно кадифе и цъкаше одобрително с език всеки път.

Но едно момиче аметист нямаше да донесе на Сед­рик коми­сион­на­та, коя­то му трябваше.

– Имаш подходящите цветове, за да се представиш доб­ре като кой­то и да е скъпоценен камък – отбеляза тя. – За някои от другите момичета първоначално планираните палитри от цветове няма да свършат работа.

Мира беше такъв случай. Бяха решили, че нейният цветови мотив ще бъде топаз, но след като я накараха да пробва някои от платовете, стана ясно, че жълто-кафявите платове прос­то не ѝ подхождаха.

– Наситено червените нюанси са правилният избор – каза гос­по­жи­ца Гарисън на мистрес Мастърсън. Погледът на шивачката се спря върху Клара. – Бихме могли да ги разменим – да облечем Мира в гранатови мотиви.

Джас­пър, кой­то следеше разговора, кимна в знак на съгласие:

– Той е съвсем малко по-ценен от обикновен камък, така че може би е подходящ.

Нямах възможност да се засегна от оскърблението към приятелката ми, защото намръщеното изражение на Клара ми подсказа колко много я разстройваше промяната. Това компенсираше много неща. След това я чух да мърмори пред Каролайн: „Мразя жълто. Винаги ме прави да изглеждам болнава“.

Тамзин беше една от пос­ледните, кои­то приключиха с пробите за дрехи най-вече защото непрекъснато изтъкваше колко неприемлив е синият плат. Когато най-накрая приключи и се качи в стаята ни заедно с нас, промърмори:

– Нямам търпение повторните изпити да ме изведат на върха. Тогава ще видят какъв лош избор са направили. В бяло ще изглеждам точно толкова доб­ре, колкото и в зелено.

Спънах се по стълбите и трябваше да се хвана за парапета, за да се задържа. В плана си да се явя отново на изпитите някак бях пропуснала да помисля за Тамзин. Ако успеех да се изкача до върха на списъка, къде щеше да се класира тя? Думите ѝ отекнаха в ушите ми: Не знаеш какво съм заложила на карта.

Не, не знаех. Знаех обаче какво беше заложил Сед­рик. Живота си. Независимо колко сериозни бяха нещата, можеше ли Тамзин наистина да е заложила нещо, кое­то би могло да се мери с това? И наистина ли положението беше толкова сериозно? В деня на семейното гостуване чувствата ѝ изглеждаха искрени, но през времето ни заедно бях виждала от нея много драматични изпълнения. Дали болезнената ѝ амбиция да бъде най-добрата беше само въпрос на гордост? На ламтеж за богатства?

Трябваше да избирам между тях. Най-добрата ми приятелка или... кой? Мъжът, кой­то беше помогнал за спасяването ми? Независимо на кое мяс­то се класираше Тамзин, тя щеше да има охолно бъдеще в Адория. Моето класиране можеше да окаже въздействие върху живота на Сед­рик. Имаше само един избор, кой­то можех да направя.

Доволна от резултатите си и от мотива, с кой­то щеше да бъде представена, Мира успя да се отпусне в дните, кои­то пос­ледваха, прекарвайки голяма част от времето си, вглъбена в любимия си том с приключенски истории. Ние с Тамзин обаче преживявахме стреса от повторното полагане на изпитите, тъй като различните ни преподаватели разпределяха времето си през седмицата сред всички имения. Подобно на мистрес Мастърсън Тамзин беше озадачена, че ще се явя отново на всичките.

– Защо ти е да го правиш? – попита тя, докато оти­вах­ме към изпита по танци. – Мислиш, че нещата ще се променят? И защо би искала да се променят? Дрехите ти изглеждат страхотно. Не като на някои от нас.

Принудих се да извърна поглед, все още чувствайки се виновна въпреки решимостта си:

– Просто трябва да видя какво мога да направя.

Гос­по­жи­ца Хейуърт се срещна с нас и Каролайн, единственото друго момиче, кое­то се явяваше отново на изпита по танци, в балната зала.

– Същият формат като преди. Ще минем през всеки един танц и ще видим дали имате подоб­рение.

Тамзин беше постигнала известно подоб­рение в онази стъпка, коя­то постоянно ѝ създаваше проб­леми. По някаква причина тактовете я объркваха. Каролин изобщо не беше постигнала подоб­рение. Всъщност справи се по-зле, но за щастие, мистрес Мастърсън щеше да вземе под внимание само по-високия от двата ѝ резултата.

А аз? Е, с мен въпросът стое­ше съвсем различно.

Трудно бе да се каже коя сред тях трите беше най-удивена. Изпълних всеки танц съвършено както в техническо, така и в артистично отношение и беше облекчение най-сетне да позволя на истинската си същност да се покаже. Бях прекарала по-голямата част от пос­ледната година, прикривайки каквото можех с фасадата, коя­то си бях създала. Сега всичките години на обучение и официални празненства възкръснаха в ума ми и наистина изпитвах наслада.

Резултатите от другите изпити бяха подобни. Както и преди писмените ми поз­во­лиха да скрия отговорите от съквартирантките си. На практическите изпити обаче всичките ми „нови“ умения бяха на показ пред останалите. Тъй като нямаше друго момиче, кое­то да се явява повторно на абсолютно всички изпити, никой друг всъщност не усети изцяло колко доб­ре се представих по всеки предмет.

Всичко това се промени, когато следващата седмица резултатите излязоха.

Този път нямаше изнесен списък, прос­то среща, свикана от мистрес Мастърсън в салона. Подредихме се в обичайните редици. Джас­пър Торн отново беше с нея и върху лицата и на двамата имаше изражения, кои­то бяха не толкова сериозни, колкото... озадачени. Точно когато тя се готвеше да заговори, забър­за­но влезе Сед­рик. В пос­ледните две седмици не го бях нито виждала, нито чувала, кое­то ме остави да се питам какви ли бяха плановете му за идеята ни с картината.

Видях как промърмори нещо, кое­то звучеше като извинение, докато сядаше до баща си. Джас­пър не каза нищо, поддържайки все същото престорено любезно изражение, кое­то винаги пазеше за сина си пред хора.

Мистрес Мастърсън му кимна за поздрав, а пос­ле се обърна и ни заговори:

– Знам, че някои от вас очакват резултатите си от повторните изпити, затова ще сте доволни, че пристигнаха. Повечето от вас показаха подоб­рение – от кое­то съм осо­бе­но горда. Нямаше обаче нищо дос­та­тъч­но значително, за да изиск­ва промяна в класирането или мотива. – Тя направи пауза. – С едно изключение.

До мен Тамзин изправи гръб и гордо повдигна брадичка. Видях я как трепери от вълнение, докато очакваше новината, че се е справила по-доб­ре от двете момичета, кои­то бяха на първите две места в списъка.

– Аделейд – каза мистрес Мастърсън: погледът ѝ падна тежко върху мен. – Подоб­рението, кое­то показа, е... забележително, меко казано. Никога, абсолютно никога не съм виждала някое момиче така забележимо да повишава резултата си. И... никога не съм виждала някое момиче да постига съвършен цялостен резултат. – Тя остави тези думи да проникнат в съзнанието ми и почувст­вах върху себе си очите на всички в стаята. Тези на Тамзин бяха най-широко отворени от всички. – Рядко събитие е да правим промени в цветовите мотиви въз основа на повторно положени изпити, макар, разбира се, да се случва. А в този случай е категорично обосновано.

Джас­пър пристъпи нап­ред, поемайки щафетата от нея. Беше показно жизнерадостен както винаги, но някак ми се струваше, че не се радваше твърде много на обрата, кой­то бяха взели събитията.

– Аделейд, скъпа, ти зае мяс­тото на Уинифред от Дънфорд Манър като нашия диамант. Всички други, кои­то са се класирали под пос­ледния ти резултат, ще слязат с едно мяс­то надолу в списъка. Всички момичета ще запазят вече определените им мотиви като скъпоценни камъни с няколко изключения.

– Както каза мастър Торн, ти ще получиш диамантения мотив – обясни мистрес Мастърсън. – Двете с Уинифред носите подобен размер и гос­по­жи­ца Гарисън не би трябвало да се затрудни осо­бе­но да пригоди за теб нейните дрехи. Тъй като резултатът на Уинифред беше толкова висок, не изглежда осо­бе­но честно да определим за нея полускъпоценен камък като аметиста. Мислим, че тя ще се представи най-доб­ре като сапфир, и направихме няколко размествания в пос­ледната минута – кое­то означава, Тамзин, че ти можеш в крайна сметка да бъдеш смарагд. Гос­по­жи­ца Гарисън очаква зеленият плат да пристигне другата седмица, и тя и помощничките ѝ ще работят денонощно, за да се погрижат да си подходящо облечена.

Тамзин все още изглеждаше втрещена, сякаш мистрес Мастърсън говореше на чужд език.

– Но... ако класирането се е изместило, тогава това означава... че аз съм четвърта.

– Да.

Тамзин беше загубила дар слово, нещо, кое­то рядко се случваше, и почувст­вах буца в гърлото си. Забелязал слисването ѝ, Джас­пър ѝ се усмихна сковано:

– Представена като смарагд, ще ги заслепиш. Дори и да не те канят на всички празненства на елита, знам, че ще бъдеш много търсена. Гордея се с теб. Гордея се с всичките си момичета – макар да изглежда, че този сезон именно синът ми откри най-голямата скъпоценност. – Джас­пър не звучеше осо­бе­но горд от факта. Преди това трите най-доб­ре представили се момичета бяха все такива, избрани от него.

При този внезапен драматичен обрат на събитията почти бях забравила, че Сед­рик е тук. Сега го погледнах и видях, че беше може би най-шокираният от всички присъстващи в стаята. Не можа дори да се престори, че се усмихва.

Джас­пър отправи още няколко насърчителни думи към цялата група, казвайки ни колко се вълнува да ни отведе в Адория следващата седмица. Имаше да осъществява значителни търговски сделки и беше наел за плаването два кораба. Щяхме да пътуваме с момичетата от Гътшайър Манър. Тези от Суон Ридж и Дънфорд щяха да бъдат в другия кораб.

Когато ни освободиха, избухна вихър от вълнение и около мен веднага се събраха рояци от момичета, кои­то искаха да узнаят как бях постигнала такъв забележителен успех. Изпитах облекчение, когато мистрес Мастърсън ме издърпа, за да обсъдим някои практични въпроси.

– Наистина е забележително – каза ми тя насаме в кабинета. – Мастър Джас­пър се питаше дали е възможно да има някаква измама, но аз му казах, че ако си намерила начин да мамиш при свиренето на арфа или изпъл­не­ние­то на двустъпния лорандийски танц, тогава това само по себе си заслужава награда. Забележително.

Преглътнах:

– Предполагам, че прос­то съм научила повече, отколкото си давах сметка. Спомних си много уроци от времето, когато бях камериерка на дама.

– Е, всички ще се постараем да поправим тези първоначални грешки. Мисля, че би трябвало да се получи доста лесно. Облеклото на момичето диамант е изцяло в бяло и сребристо, кое­то също ще изглежда доб­ре върху теб. Ще трябва да отделиш малко допъл­нително време, за да може гос­по­жи­ца Гарисън да ти преправи дрехите тази седмица.

– Няма проб­лем – казах, все още зашеметена от мисълта колко доб­ре беше сработил планът ми. – Съобщете ми какво трябва да направя.

Сед­рик се появи на прага: по-раншният му шок сега беше прикрит от весела усмивка:

– Мистрес Мастърсън, имате ли нещо против да заема Аделейд за малко, когато свършите? Знам, че тази промяна сигурно е малко стряскаща, и прос­то исках да я насърча малко.

Мистрес Мастърсън засия:

– Да, разбира се. Напълно готови сме.

Зимата все още не отпускаше хватката си, но слънцето се беше показало дос­та­тъч­но, за да направи деня приятен. Сед­рик предложи да се разходим, за да се порадваме на времето, но подозирах, че прос­то искаше да се увери, че не ни подслушват. Изпитах леко облекчение, че тръгнахме към малка горичка от глогови храсти вместо към старата гора, където беше провел ритуала по случай зимното слънцестоене.

– Какво си направила? – запита нас­той­чи­во той. – Да не би напъл­но да си изгубила ума си?

– Спасих те, ето какво направих! – Бях очаквала изненада, но ожесточението му леко ме стресна.

Той прокара рязко ръка през косата си и я разроши там, където беше спретнато завързана отзад.

– Не се очакваше да привличаш вниманието. Казах ти това още в първия ден! Не чу ли мистрес Мастърсън? Никой не прави това. Никой не постига толкова огромна промяна в резултатите. Никой не получава съвършен резултат! Никой.

– Аз...

– Мислиш ли, че всички прос­то ще се дивят на това? – про­дъл­жи той, като обикаляше наоколо. – Мислиш ли, че всички прос­то ще се подсмихват и ще клатят глави? Някой ще започне да задава въпроси! Някой ще се запита как така някаква камериерка на благородна дама от дома на някаква графиня се е представила толкова съвършено след месеци на посредствено поведение! Някой ще направи връзката и ще се усети, че може би тази камериерка всъщност не е истинска камериерка!

Тръгнах към него с решителни крачки, с ръце на хълбоците:

– И какво, ако се усетят? По-доб­ре да ме заловят като избягала благородница, отколкото да прогонят теб като еретик! Освен това след две седмици ще сме на път към Адория. Нищо от това няма да има значение.

– Не бъди толкова сигурна – каза той мрачно. – Подобни неща могат да те пос­ледват навсякъде.

– Какво е най-лошото, кое­то може да се случи? Да ме завлекат обратно при баба? Бих предпочела това, отколкото да увиснеш на бесилката в Осф­ро!

– Нима мислиш, че ще ме обесят, задето съм отвлякъл благородница на кралството? – попита той, навеждайки се към мен.

– Не. Бих се постарала да не бъдеш обвинен в каквото и да е участие в това. Готова съм да поема пълната вина – но това няма да се случи. Дори ако някой ни проследи до Адория, вече ще съм омъжена, преди да предявят някакви права над мен. А това –добавих гордо – е целият смисъл на тази история. Тези резултати са само началото. Само почакай, докато пристигна там. Ще ги смая всичките. Ще се избиват кой да наддава. Ще накарам мъжете да пълзят в краката ми.

– Не се и съмнявам – промърмори той.

– Не ми се присмивай – отвър­нах. – Заради това, кое­то направих, ще получиш най-голямата комисионна на сезона. Може дори да получиш част от парите за издръжката ми. Може би сумата няма да покрие целия ти дял в Уестхейвън, но със сигурност ще улесни нещата, ако замисълът с картината пропадне.

Той ми хвърли поглед и заяви:

– Нищо, свързано с теб, никога не е било лесно.

Свих ръцете си в юмруци от двете страни на тялото си:

– Думите, кои­то търсиш, са: „Аделейд, благодаря ти, че си навлече всичките тези неприят­нос­ти, за да ми помогнеш да се измъкна“.

– Рискът е прекалено голям – той пок­ла­ти глава. – Не би трябвало да правиш това.

И докато проговарях, осъзнах, че той нямаше предвид риска за себе си. Не се тревожеше истински, че ще бъде замесен в изчезването ми. Онова, кое­то искаше да предотврати, беше разобличаването ми като измамница и отвеждането ми.

– Защо да не бива? – попитах. – След онова, кое­то направи за мен. Ти ме спаси, Сед­рик. Там в Осф­ро направо се давех. Разбира се, че е редно да направя това. Готова съм да направя и повече, ако това е нужно, за да те опазя жив дори въпреки собствената ти упоритост.

Той ме гледаше много съсредоточено, докато говорех, сякаш не можеше да повярва напъл­но на думите ми. При тази пос­ледна част лицето му разцъфна в усмивка и най-сетне освободи напрежението:

– Въпреки собствената ми упоритост?

– Ами ти си този, кой­то избра да си усложни живота с ерес.

– Не избираш това сам. То те избира.

– Щом така казваш – отвър­нах. Поддържах лек и пренебрежителен тон, но вътрешно изпитвах облекчение, че вече не споря с него. – Как те избра във всеки случай? Не го приемай погрешно... но наистина не ми се струваш от типа хора, кои­то биха се замисляли твърде много по религиозни въпроси.

Той ми направи знак да се приближа до къщата и аз тръгнах редом с него.

– Още от детството ми ме смущаваха много неща в света. Родителите ми са женени, но все едно не са. Почти винаги са живели разделени и от всички ни се очакваше да се преструваме, че това е нормално. Не се допускаха емоционални реакции по този или всъщност по кой­то и да е въпрос. Всичко беше само въпрос на дълг и поддържане на външно благоприличие точно както проповядват традиционните църкви. Тогава научих, че шестте непокорни ангела всъщност не са зли – те прос­то управляват емоцията и инстинкта, нещо, от кое­то тесногръдите свещеници на Урос се боят. Нау­чих, че няма нищо лошо да приема тази своя емоционална страна – да приема истинската си природа. Че няма нищо лошо в това да дам воля на страстите си.

Представата за Сед­рик и пуснати на воля страсти беше достатъчна да ме накара да изпусна за миг нишката на разпаленото му обяснение.

– И останалата част от аланзанската религия прос­то също придоби смисъл – про­дъл­жи той. – Духовност без граници. Всички гласове да бъдат чути. Благоговение пред света на природата. Не е нужно да присъстваме на пищни служби, заплащани с молитвени такси и огромни църковни данъци... докато просяци и други хора гладуват пред катедралите. Не е честно една група да има толкова много богатство, а друга – толкова малко.

– Виждала съм какви дрехи си избираш. Не си точно аскет. И ето че по ирония правиш бизнес с мъже, кои­то притежават огромни богатства в Новия свят.

– Има обаче разлика между това да натрупаш богатство чрез честен бизнес, и това да го спечелиш на гърба на онези, кои­то очакват от теб надежда и духовни напътствия. Нима не виждаш, Аделейд, че ортодоксалните свещеници проповядват доброжелателство към всички хора, но всъщност трупат...

– Не. – Вдигнах ръка. – Спри веднага. Разбирам накъде се стремиш с това. Ще опазя тайните ти, но не се опитвай да ме спечелиш за езическите си вярвания.

Той се засмя:

– Не бих си и мечтал за това. Но е хубаво да знам, че все някъде поставяш границата.

Къщата беше все по-близо и по-близо и моментната ведрост помръква:

– Наистина съжалявам, ако съм усложнила нещата – казах меко.

– Положението вече и бездруго беше сложно. Просто внимавай... никой не е в безопасност, докато не сложиш на пръста си пръстена на някой заможен адориец.

– Ще бъде с диамант отгоре – казах му, спечелвайки си усмивка в отговор.

Вътре изпитах облекчение да видя, че повечето от другите момичета се бяха разотишли по стаите си или по други задачи, освобождавайки ме от истински потоп от въпроси. Или поне така си мислех.

Когато стигнах в стаята си, открих Тамзин и Мира. Беше ясно, че са ме чакали да се върна. Тамзин скочи на крака.

– Какво си направила? – изкрещя тя, повтаряйки като ехо думите на Сед­рик.

– Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.

– По дяволите, сигурна си и още как! – Това бе неволно завръщане към предишния ѝ диалектен говор, кое­то би скандализирало мистрес Мастърсън. – Всичко това някаква шега ли е? Да се справяш едва-едва, а накрая да връхлетиш и да смажеш всички останали?

Спомних си обвиненията, кои­то Сед­рик ми отправи, когато най-нап­ред дойдох тук – че да се представя като Ада, също е било шега за мен. Дали хората щяха винаги да възприемат така постъпките ми? Никога ли нямаше да ме приемат на сериозно?

– Как го направи? – продъл­жа­ва­ше Тамзин. – Как постигна съвършени резултати по всичко?

– Нау­чих много неща от работата в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до аристократи и предполагам, че съм усвоила привичките им. Знаеш го.

Тамзин не се хващаше на това:

– О, нима? Къде бяха тези порядки в пос­ледните девет месеца? Ти постоянно се дънеше в разни неща – но невинаги едни и същи неща! Бележеше противоречиви резултати, беше съвършена в някои задачи, а пос­ле се проваляше в най-елементарните. Каква игра играеш?

– Не е игра – казах. – Нервите ми прос­то ме надвиваха. Всичко най-пос­ле си дойде на мяс­тото по време на повторното явяване на изпитите.

– Невъзможно – заяви тя. – Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш прос­то да ми съсипеш живота и...

– О, хайде, стига – прекъснах я, преминавайки от отбрана към нападение. – Животът ти далеч не е съсипан.

Ярост изпълни чертите ѝ:

– Не е вярно. Бях успяла. Бях в челната тройка, а пос­ле ти се появи и ми отмъкна мяс­тото. Знае­ше колко е важно това за мен, но въпреки всичко про­дъл­жи и съсипа всичко, за кое­то съм работила.

Вдигнах длани, сякаш се предавам:

– Тамзин, дос­та­тъч­но! Девет месеца се примирявах с драматичните ти изпълнения, но това отива твърде далече. Какво точно в живота ти беше съсипано? Можеш да разговаряш за настоящата политика, да присъст­ваш на вечеря със седем блюда и да свириш на пиано! Може би ще пропуснеш няколко празненства, но въпреки това ще се омъжиш за някой богат, преуспяващ мъж в Новия свят. Постигна много, тръгвайки от положението на дъщеря на перачка, и ако ми беше приятелка, също щеше да се радваш колко много съм постигнала.

– Там е работата – каза тя. – Не мога да кажа колко далече си стигнала. Живях с теб през всичките тези месеци, но не знам нищо за теб. Единственото, в кое­то съм сигурна, е, че си лъгала всички ни, и този твой „триумф“ прос­то го доказва!

В гърдите ми бушуваше бъркотия от емоции. Гняв. Тъга. Безсилно раздразнение. Мразех лъжите и увър­тането. Исках да разкажа на Тамзин и Мира за всичко. Титлата ми. Лайънъл. Ада. Сед­рик. Уестхейвън. Тези тайни ме изгаряха от­вът­ре и искаха – не, имаха нужда – да излязат на бял свят. Но не можех да ги пусна. Пос­ледиците бяха твърде сериозни и затова трябваше да ги заровя обратно в себе си и да оставя онази ужасна враждебност да витае във въздуха.

– Тамзин – обади се Мира, проговаряйки най-сетне. – Не е честно. Какво нередно има в желанието ѝ да се справи доб­ре? Това искаме всички. А тя ти каза, нервите винаги я надвиваха...

– Това е най-голямата от всички лъжи. Тя е безстрашна още от първия ден, опълчи се на Клара и излезе през нощта да бере имел. Шегите, безгрижното поведение... всичко е преструвка. – Тя насочи обвинително пръст към мен: – Проблемът ти не са нервите. Отказвам да бъда въвлечена в твоя­та паяжина от лъжи и не искам никога повече да имам нещо общо с теб.

Това накара дори дипломатичната Мира да се изправи рязко на крака:

– Това не е ли малко крайно? В думите ти няма логика.

– И се държиш като дете – добавих. Стресът от днешните събития започваше да ме надвива. Заради шокиращото съобщение, Сед­рик, а сега и това, ми беше трудно да запазя спокойствие.

Тамзин се нахвърли върху Мира, без да ми обръща внимание:

– Отказвам да ѝ позволя да ме манипулира, както манипулираше всички други. А ако знаеш кое е добро за теб, и ти ще направиш същото.

– Тамзин – изрече умолително Мира. – Моля те, спри и нека да обсъдим това.

– Не. – Тамзин се отправи към вратата и спря за миг, за да ме фиксира с каменен поглед: – Няма да ти проговоря никога повече.

Самообладанието ми изневери:

– Би трябвало да е дос­та­тъч­но лесно – предвид факта, че ще се движим в различни социални кръгове в Адория.

Тя го прие като физически удар, но удържа на заплахата си. Не ми каза нито дума и единственият отговор, кой­то получих, беше затръшването на вратата, докато първата ми истинска приятелка се отдалечаваше гневно от мен.

Честно казано, не й вярвах. След месеци на бурни емоции и драматичност смятах, че Тамзин ще се успокои и ще ми се извини. Но тя така и не го направи.

Следващите две седмици бяха истински вихър от оживление. Пробите за дрехи продъл­жа­ваха с ускорено темпо, докато шивачките работеха денонощно, за да довършат тоалетите на всички. Това бе предизвикателна задача дори само за нашето имение, а знаех, че в другите три сигурно кипи също такова оживление. Зеленият плат на Тамзин пристигна и я зърнах по време на една от пробите ѝ. Изглеждаше зашеметяващо в рок­лята и ѝ го казах, но тя се държеше, сякаш не бях казала нищо.

Моите дрехи бяха също толкова прекрасни. Бях се влюбила в лилавия тоалет, но тези нови дрехи превъз­хождаха дори него. Някои от роклите, осо­бе­но дневните, бяха в най-чистото бяло, ушити от изящ­ни платове, кои­то можеха да си съперничат с онези, кои­то бях носила в предишния си живот. Вечерните и балните рокли бяха блестящи произведения от кадифе и сатен, ушити в лъщящо бяло и проблясващо сребристо, украсени със скъпоценни камъни и металическа дантела.

Беше нужно известно привикване към адорийските стилове. Макар че дългите поли се спускаха чак до глезените ни и бяха напластени с фусти като нашите, нямаше допълнителен турнюр за подпълване на бедрата. Не възразявах кой знае колко срещу това; така придвижването с тях беше безкрайно по-лесно. Адорийските ръкави прилепваха плътно към лакътя, бяха с ивица дантела или друга бродерия на маншетите вместо долна риза, показваща се през прорези в тях. Това, кое­то ме смущаваше най-много обаче, бяха корсажите. Бяха значително по-нис­ко изрязани, отколкото онези по осфридианската мода, с дълбоко деколте, кое­то можеше да разкрие много с осо­бе­но дързък корсет.

– Така правят тук – каза гос­по­жи­ца Гарисън, когато отбелязах това. – Това е Нов свят, така твърдят – по-дързък свят. Опитват се да не бъдат възпирани от нашите „задушаващи“ порядки тук. – Тонът ѝ намекваше, че не одобрява напъл­но това, макар създаването на подобни неща да беше част от работата ѝ. – Е, поне така се прави там, където отивате, в Кейп Триумф. А нагоре в северните колонии? Където живеят онези луди Наследници на Урос? Чувам, че това е съвсем друга история.

Кимнах вежливо, по-заинтересована от деколтето си, отколкото от някаква консервативна група предани поклонници на Урос. Честно казано, при заплахата, надвиснала над Сед­рик заради аланзанската му вяра, някак ми се струваше, че животът ми ще бъде много по-прост, ако избягвам каквато и да е религия.

Ако не беше скарването с Тамзин, цялата тази подготовка щеше да е приятно време.

– Тя ще се опомни – каза ми Мира един ден. – Знам, че ще се опомни. – Мира все така се държеше дипломатично и упорито продъл­жа­ва­ше да говори и с двете ни, надявайки се да поправи разрива.

– Дали? – попитах. – Показа ли някакви признаци, че ще ѝ мине?

Мира направи физиономия:

– Не. Но това не може да про­дъл­жи дълго – дори и за нея. Може би, щом пристигнем там и има избор на кандидати, ще се успокои.

– Може би – съгласих се. Неочакваното ми издигане в класацията все още беше предмет на множество спекулации в къщата, макар че никой дори не се приближаваше до отгатването на истината. Знаех, че Мира беше сред онези, кои­то се чудеха, но ми беше дос­та­тъч­но добра приятелка, за да не настоява да ѝ разкрия нещо. Изглежда, че и самата тя си имаше тайни и умее­ше да уважава онези на другите.

Пос­ледният удар във враждата с Тамзин дойде в деня, когато потегляхме. Бяхме отпътували за пристанищния град Кълвър в Западен Осфрид, където чакаха двата наети кораба на Джас­пър. Беше студен, бурен ден и докато се гушехме близо до кейовете, дочух как някои от моряците мърморят за зимното прекосяване на морето. Мистрес Мастърсън също го беше споменала на Джас­пър, а той бе отхвърлил възражението, свивайки рамене, с думите, че пролетта е дос­та­тъч­но близо, за да няма бури. Ако успееше да изпревари другите търговци, прекосяващи морето през пролетта, можеше да изкара по-голяма печалба от стоките, кои­то прекарваше.

Мистрес Мастърсън и другите отговорнички на именията бяха дошли с нас, макар че не всички щяха да отидат в Адория.

– Когато пристигнете, ще бъдете в умелите ръце на мистрес Кълпепър – каза ни мистрес Мастърсън. Студеният морски вятър плющеше около нас и аз се загър­нах по-плътно с наметката си. – Тя ръководи нещата от адорийска страна и ще се грижи за вас.

Въпреки уверените ѝ думи видях в чертите на мистрес Мастърсън загриженост. Беше ни преподавала с благовъзпитано – и често пъти строго – изражение, но мекотата в чертите ѝ сега показваше криещата се отдолу привързаност.

– Слушайте онова, кое­то ви казват там, и помнете това, кое­то сте научили тук – посъветва ни отговорничката на Суон Ридж.

– И не разговаряйте с моряците – каза друга отговорничка. – Дръжте се настрана и винаги се движете на групи, ако излезете от каютите си.

Не беше нужно да ни казва това. Моряците, кои­то товареха вещите ни и стоките на Джас­пър, бяха едри и груби на вид. Избягвах да ги поглеждам в очите, докато минаваха покрай нас с товарите си. Смятах, че са много строго предупредени да не общуват с нас, но предпазливостта никога не беше излишна. Джас­пър ги наблюдаваше сега, докато нареждаше кои кораби какви стоки ще пренасят. Благодарение на нас и на търговията си със сигурност щеше да изкара добра печалба от това пътуване и си помислих, че е жалко, че не можеше да използва тези пари, за да помогне на сина си. От онова, кое­то бях забелязала обаче, Сед­рик беше прав да предполага, че баща му не би подкрепил различни религиозни убеждения.

Самият Сед­рик се появи, когато наближи времето за качване на борда, с типичното за него закъснение. Дотогава стоките вече бяха натоварени и беше наш ред. Джас­пър четеше имената ни от списък и посочваше на кой кораб ще се качим. Групата от нашето имение пътуваше на Добра Надежда, затова се шокирах, когато чух да прочитат името на Тамзин сред пътничките на Сивата чайка.

Дори Мира беше изненадана. Мисля, че и тя подобно на мен не беше смятала наистина, че Тамзин ще допусне кавгата ни да стигне до такива крайности.

– Тамзин... – изрече тя слисано, докато гледаше как приятелката ни минава покрай нас.

Но Тамзин не погледна назад и се забави за миг само за да подаде на мистрес Мастърсън връзка писма и да каже: „Благодаря, че се погрижихте за тези“. Пос­ле про­дъл­жи нататък. Сърцето ми се сви, когато тя се качи на другия кораб. Бях предпочела интересите на Сед­рик пред нейните и понякога осо­бе­но когато се будех посред нощ, се съмнявах дали бях направила правилния избор.

– Тя ще се опомни – повтори Мира, докато вървяхме по кея. Не звучеше така уверена както обикновено. – Длъжна е. Това пътуване ще ѝ даде много време за мислене.

Каютата ни на Добра Надежда беше малка, както и трябваше да се очаква, с шест тесни койки. Мира и аз бяхме настанени заедно с три други момичета от Блу Спринг, както и с едно на име Марта от Суон Ридж Манър. С нея бе успяла да се смени Тамзин. Каютите ни бяха близо до онези на другите момичета от Бляскавия двор, както и до тази на гос­по­жи­ца Брадли, отговорничката от Дънфорд Манър. Тя се срещна с нас в малкото общо помещение, където щяхме да се храним, и повтори голяма част от онова, кое­то бяхме чули на кейовете, относно правилата къде можехме да ходим и какво можехме да правим. Вариантите бяха ограничени и два месеца в такова тясно пространство ни се струваха като много дълго време.

Когато най-сетне потеглихме, всички излязохме на палубата да гледаме. Сърцето ми заблъска като чук, докато наблюдавах как прибират въжетата и моряците си вършат работата. Като графиня на Ротфорд бях правила много неща, но никога не бях предприемала такова голямо плаване. Бях пътувала с кораб до Лорандия веднъж като дете, но не помнех много от това. Онова пътуване отне само един ден – през тесния канал, кой­то отделяше Осфрид от континенталната му съседка. До нас Сивата чайка също потегляше и успях да различа ярката коса на Тамзин сред момичетата, събрани там.

– С кораб ли дойде от Сирминика? – обър­нах се към Мира, внезапно осъзнавайки, че не я бях питала никога преди. Очите ѝ бяха приковани върху отдалечаващия се бряг на Осфрид и се запитах дали съжаляваше, че напуска страната, в коя­то бе намерила убежище.

– За част от пътуването. Скъпо е да направиш цялото пътуване с кораб и повечето от нас, бежанците от вой­ната, не можеха да си го позволят. Групата, с коя­то бях, потегли по суша, а пос­ле се качихме на кораб от Белсия. – Тя се усмихна, осенена от спомен. – Ако си мислиш, че нашата каюта е малка, трябваше да видиш онзи белсиански кораб. Никой нямаше дори легло – бяхме в товарния отсек. За щастие, онова плаване про­дъл­жи само няколко дни.

Стиснах ръката ѝ, осъзнавайки, че никога не бях разбирала напъл­но колко много бе преживяла.

– Сигурно е било ужасно.

Тя сви рамене:

– Беше каквото беше. Това е минало.

– А сега продъл­жа­ваш към по-хубави неща – обади се Сед­рик, приближавайки се бавно до нас. Беше пъхнал ръце в джобовете на аленото си палто: напомни ми за нощта, когато го бях открила да извършва аланзанския ритуал. В това облекло изглеждаше като почтен търговец или студент, но вятърът, кой­то рошеше буйно косата му, му придаваше нотка на невъздържаност, напомняйки ми за онзи момент, когато бе говорил за пускането на страстите си на воля. Потръпнах.

– Надя­вам се – каза Мира. – Каква е каютата ти?

– Предполагам, че си отседнал в луксозна огромна каюта – подразних го.

– Такава се полага на баща ми. Аз съм в каюта като вашата и деля койка с други пасажери. – Кимна към група мъже от другата страна на палубата: облеклото и обноските им свидетелстваха, че произхождат от различни обществени прослойки.

– Кои са те? – попитах, любопитна кой друг отиваше в Новия свят. Един мъж с развяваща се на вятъра черна коса ме оглеждаше изучаващо. Ако се беше избръснал и си беше облякъл неизмачкани дрехи тази сутрин, можеше да е зашеметяващ. Когато видя, че съм го забелязала, кимна вежливо и отмести поглед.

– Главно търговци. Неколцина авантюристи. Онези, с кои­то съм настанен, са доста приятни – ужасно са любопитни за вас, момичетата, както може да се предполага.

– Някакви потенциални кандидати? – попитах. – Да задействам ли чара си?

– Не знаех, че изобщо си го изключвала. – Сед­рик огледа мъжете за няколко мига, а пос­ле пок­ла­ти глава. – Е, мисля, че все още не са толкова успели. Никой от тях не би могъл да си поз­во­ли някоя от вас.

Няколко момичета, застанали наб­ли­зо, дочуха думите му и насочиха жадни погледи към скупчените мъже. Тази група може и да не бе постигнала безумни успехи, но някои от мъжете имаха вид, сякаш водят доста охолен живот. Досещах се какво си мислят останалите момичета. За повечето от тях, произхождащи от обеднели семейства, всеки от тези господа щеше да означава издигане с едно стъпало по-високо в света. Какво ни чакаше, ако мъжете в Адория бяха по-заможни от тези?

След като тръпката от потеглянето се уталожи, повечето момичета се върнаха в каютите си. Малко след началото на плаването някои излязоха отново на палубата, след като започнаха пристъпите на морската болест. От време на време ми прилошаваше леко, но скоро се съвзех. На Мира изобщо не ѝ прилоша.

Гос­по­жи­ца Брадли предпочиташе да стоим долу, но не обезсърчаваше разходките ни, стига да ги правехме на групи. Най-голямата ѝ грижа, изглежда, беше да нанасяме дневни овлажнители на лицата си, за да не загрубее кожата ни от солената вода, преди да стигнем в Адория. Мира беше осо­бе­но неспокойна и мразеше да стои затворена вътре. Придружавах я възможно най-често, макар да знаех, че понякога се измък­ва­ше тайно сама.

– Какво мислиш, че прави Тамзин? – попитах един ден. Двете с Мира стояхме до перилата и гледахме Сивата чайка. Никога не изчезваше от погледа ни и присвих очи, надявайки се да мярна червената коса.

– Крои планове – каза Мира. – Преценява другите момичета и обмисля как да ги победи.

Усмихнах се при тази мисъл: знаех, че е права.

– Съперниците ѝ са там, нали? Момичетата, кои­то имаха равни резултати с нейните?

Мира кимна:

– Може би всичко това е било ход за заблуда, за да може да шпионира конкуренцията.

– Ще ми се да беше. – Винаги ме пробождаше болка в гърдите, когато оглеждах другия кораб. Удивително беше колко много ми липсваше пресметливото поведение на Тамзин, а разривът между нас сякаш засенчваше всякакво удоволствие, кое­то можеше да изпитам от това пътуване.

Мира, смела както винаги, отиде право до парапета и надникна надолу към водата. Това ме накара да потреперя. Постоянно се боях, че ще падне през ръба. Отместих очи от нея и се загледах към далечните предели на синкавосивото море. Предположих, че цветът му бе доста подобен на този на очите на Сед­рик.

– Толкова прекрасно – промърморих.

– Това първото ви плаване ли е?

Обърнах се и видях мъжа, кой­то ме беше наблюдавал през онзи първи ден – същия, кой­то трябваше или да се избръсне, или прос­то да си пусне истинска брада. Всъщност, колкото повече го оглеждах, толкова повече прос­то ми се искаше да... ами да му придам спретнат вид. Измачканото му облекло беше дос­та­тъч­но прилично, но както беше отбелязал Сед­рик, едва ли принадлежеше към класата на онези, кои­то можеха да си ни позволят.

– Съжалявам – каза той с усмивка. – Не е редно да разговаряме, ако не сме се запознали офи­циал­но, нали?

– Е, тази обстановка не е много официална – казах, когато Мира дойде и застана отново до мен. – Аз съм Аделейд Бейли, а това е Мира Виана.

– Грант Елиът – отвърна той.– Щях да си сваля шапката, ако я имах, но отдавна научих, че в този вятър дори не си заслужава да нося такава.

– Значи сте били в Адория преди? – попита Мира.

– Миналата година. Имам дял в един магазин, кой­то екипира хора за експедиции и оцеляване в пустошта. Партньорът ми го управляваше през зимата, а сега аз се връщам.

Очите на Мира светнаха:

– А вие самият били ли сте на много експедиции, гос­по­дин Елиът?

– Тук-там – отвърна той, извърна се от нея и съсредоточи вниманието си отново върху мен. – Нищо, кое­то би ви се сторило интересно. Сега, помогнете ми да разбера как са организирани нещата при вас. Класират ви според определен скъпоценен камък, нали? И вие сте най-скъпият?

– Диамантът – заявих. – А Мира е гранат.

– Следователно това означава, че ще посещавате все­въз­мож­ни...

– Ето къде сте били. – Сед­рик се приближи небрежно до нас и се усмихна, когато видя Грант. – Изглежда, че тримата вече сте се запознали. Господин Елиът е един от мъжете, с кои­то деля каюта. Аделейд, трябва да те заема за малко. – Кимна към друга група от нашите момичета малко по-нататък. – Мира, ще можеш ли да слезеш обратно долу с тях, когато си тръгнат? Мисля, че тръгват скоро.

– Разбира се – каза Мира. – И може би гос­по­дин Елиът би могъл да ми разкаже повече за бизнеса си.

Грант пок­ла­ти глава:

– С удоволствие бих го сторил, но току-що си спомних нещо, за кое­то трябва да се погрижа.

Той си тръгна, а Мира отиде при другите момичета. Сед­рик ми направи знак да го пос­ледвам и очаквах прос­то да намерим някое усамотено кътче на палубата, за да поговорим. Вместо това той слезе долу, водейки ме през тесните вътрешни коридори на кораба, докато стигнахме товарен отсек, отрупан догоре със сандъци.

– Какво, за Бога, правим тук? – попитах, когато той затвори вратата зад нас.

Той ми махна да мина нап­ред покрай няколко реда сандъци, а пос­ле посочи с надут жест:

– Вашето ателие, мадам.

Надникнах в тясно пространство, заслонено от голяма камара сандъци, и открих платно и бои.

– Вмъкнах ги тайно на борда и изчаках, докато успея да намеря мяс­то, където рядко идва някой – обясни той, явно горд с находчивостта си.

Коленичих да погледна боите, разпервайки полите си около тялото. Огледах бурканчетата с бои едно по едно.

– Маслени бои.

– Това променя ли нещата? – попита той.

– Отразява се на това, кое­то мога да направя. Не мога да направя фалшификат на Фларенсио. Той използва други материали.

Предишната гордост на Сед­рик се разколеба:

– Не знаех. Ще можеш ли да направиш нещо?

– Разбира се. – Прехвърлих през ума си списък на различни художници, чиито творби бях виждала, включително използваните видове бои и платна. Имах доста добра памет за детайлите. Въпросът щеше да е да избера кой стил е в обсега на уменията ми. – Тодорос – казах най-накрая. – Художник от Мирикози. Мога да направя някоя от неговите. Голяма част от търговията на Мирикози минава през Сирминика, а при целия хаос, кой­то цари там точно сега, измъкването на една фалшива картина няма да е толкова необичайно.

– Можеш ли да успееш за по-малко от два месеца?

Поколебах се:

– Предполагам – осо­бе­но ако мога да имам по два часа всеки ден.

– Ще се погрижа – каза твърдо. – Ще се постараем това да се случи.

Когато той прос­то остана да стои там и да ме гледа очаквателно, възкликнах:

– Какво, още сега ли?

– Защо не? Нямаме много време.

– Не мога прос­то така да се впусна в рисуването на сериозна творба. Особено докато ме гледаш през цялото време.

Той отстъпи назад – но не много.

– Е, не мога да те оставя. Трябва да съм наоколо, в случай че някой влезе.

– Е, ако влезе, това няма да попречи да ни хванат във фалшифициране на произведение на изкуството – процедих.

– Ще те спаси от някой шляещ се моряк. Сега. Трябва ли ти нещо друго?

– Повече пространство. Повече време. Кораб, кой­то не се клати постоянно. И може би нещо за ядене, кое­то не е изсушено и консервирано. Бих убила за един меден сладкиш. – Виждайки раздразненото му изражение, казах: – Хей, я се опитай ти прос­то да се хванеш да рисуваш репродукция на един от най-великите съществуващи художници. Искам да ти помогна, но трябва да го обмисля.

След като разу­чавах творбите на Тодорос почти цял час, най-накрая се залових да скицирам с въглен върху платното и започнах да планирам сцената. Тодорос беше прочут с поредица от четири картини, наречена Дамата при фонтана. Освен това всяка картина имаше номер. На всичките под различен ъгъл и в различни пози беше изобразена млада жена, застанала до фонтан, и бяха рисувани по различно време. Понякога на тях имаше и друг човек – мъж или дете. Надявах се, че ще е лесно да пробутаме пета, току-що открита картина.

Отначало щрихите ми бяха предпазливи. Чудноватата, тясна и потискаща обстановка не ми помагаше с нищо. Нито пък постоянното люлеене на кораба. Накрая реших, че най-лесно ще е да изобразя жената в гръб, и трябваше да си спомня точното разположение на фонтана и броя на дърветата около него. С течение на времето придобих по-голяма увереност и с удоволствие потъвах в работата. Тя отклоняваше ума ми от измамата, в коя­то бях замесена, и постоянната тъга за Тамзин.

Забравих, че Сед­рик е там, и подскочих, когато се обади:

– Аделейд, трябва да вървим.

– Трябва ли? – Кимнах към платното. – Не съм свършила със скицата.

– Вече се забавихме по-дълго, отколкото беше редно. Почти е време за вечеря и се надя­вам, че гос­по­жи­ца Брадли не те е търсила.

Неохотно предадох въглена и загледах как Сед­рик прилежно скри всичко.

– Внимавай – предупредих. – Да не скъсаш платното.

– Може би това прос­то ще допълни автентичността на твърдението, че е било измъкнато тайно при опасни условия.

– Може би – казах, разкършвайки схванатите си мускули. – Но картина, коя­то успява да стигне дотук непокътната, ще донесе по-добра цена за бедните, безпарични езичници. Един евентуален купувач няма да оспори чудото, за да окачи в дома си хубава и спретната картина.

– Е, този беден, безпаричен езичник е признателен.

Излязохме от товарното помещение, но спряхме отново в тесния коридор точно преди да стигнем до каютите на Бляскавия двор. Той снижи глас:

– Във всеки случай къде се научи да рисуваш така? Картината? Много хора умеят да рисуват. Малцина могат да нарисуват такава имитация.

Още един тежък въпрос.

– Баща ми – казах след няколко дълги мига. – Това беше игра, коя­то играехме. За да изпробва паметта ми.

Той бързо забеляза промяната в мен.

– Съжалявам. Не исках да повдигам разстройващи теми. Но сигурно е бил забележителен, за да има такава вяра в теб. Доколкото съм виждал, единствената грижа на благородниците е дъщерите им да се държат вежливо и да се омъжат изгодно.

– Той също се интересуваше от тези неща. Но не мисля, че това, кое­то се готвя да направя, е точно бракът, кой­то той имаше предвид. Знаеш ли за Рупърт, първият граф на Ротфорд?

– Разбира се. Всички осфридианци знаят за него. – Сед­рик ме погледна многозначително. – И зная кои са преките му потомци.

– През целия ми живот ми втълпяваха колко е важно това. Каква отговорност е онази титла. – Облегнах се на грубата дървена стена, мислейки си за баба. – Понякога се питам дали не осквернявам това наследство. Не знам.

Изражението на Сед­рик омекна:

– Е, знам две неща. За да си графиня, значи, той е един от малкото предци, допуснал титлата му да се предаде на потомките му по женска линия. Повечето не правят това, кое­то означава, че не е бил човек, кой­то вярва в придържането към архаичните правила. Би трябвало да се гордееш с това.

– Не е нужно да съдиш за мен по някого от прадедите ми. Какво е другото нещо, кое­то уж знаеш?

– В него няма „уж“. Рупърт е зарязал удобния живот на континента, отплавайки на запад към дива земя, за коя­то знаел малко. Направил го не защото този избор бил сигурният или лесният. Направил го, защото това бил правилният избор, защото знаел и усещал с цялото си същество, че оставането в старата родина го изцежда и трябва да про­дъл­жи към по-велики неща. Той не е осквернил наследството си. Бил е смел и дързък. – Сед­рик ме погледна многозначително. – Да ти звучи като някого, когото и двамата познаваме?

– За себе си ли говориш?

Понечих да се извърна, преди да може да види усмивката ми, но той ме хвана за ръката и ме дръпна обратно. Когато го погледнах, почувст­вах как веселостта ми изчезва. В изражението му имаше нещо обезпокояващо сериозно. Коридорът внезапно ми се стори много малък, пространството между нас – още по-малко.

– Никога не подценявай собствената си стойност – каза ми той. – Аз със сигурност никога не съм я подценявал.

Искаше ми се да се усмихне отново или да се пошегува, и когато не го направи, се отдръпнах:

– Трябва да вървя. Доскоро. – Забързах към каютата си, изплашена какво щях да видя, ако погледна назад.

През онези първи дни Сед­рик бе нервен. Беше очаквал мигновено да хвана четката и платното и да започна да изобразявам хора и пейзажи. Тези неща щяха да се появят, но първо трябваше да свърша основната работа. Скицирах и полагах основните цветове и бавно, малко по малко, творбата започна да оживява. Всеки път, щом приключех поредния етап от рисуването, все ми се струваше, че не съм имала дос­та­тъч­но време. Минутите летяха, и ме пробождаше тревога, че нямаше да успея да свърша преди края на плаването ни.

Извън импровизираното ми ателие обаче времето ми за рисуване беше забележимо дълго.

– Ето те и теб – възкликна гос­по­жи­ца Брадли една вечер. Не можех да си тръгна от ателието, докато една от боите не се слегне както трябва, и затова бях закъс­няла за вечеря в общото ни помещение. Всички други момичета бяха насядали и приковаха погледи върху мен, докато стоях на прага. На дълго пътуване като това всеки, забъркал се в неприят­нос­ти, си беше направо висша форма на забавление.

– Съжалявам, мадам. – Сключих ръце пред тялото си и се опитах да си придам разкаяно изражение. – Разхождах се по палубата и когато тръгнах да се връщам, на стълбището се натъкнах на група моряци – поправяха нещо. Не исках да ми се налага да минавам прекалено близо до тях, затова изчаках – диск­рет­но, докато приключат. Сметнах, че така е редно да постъпя.

Гос­по­жи­ца Брадли изцъка с език:

– Редното щеше да е да не излизаш сама на палубата. – Поне не бях единствената, провинила се в това. Няколко момичета с морска болест също често понасяха укори.

– Съжалявам – повторих. – Просто имах нужда от въздух. Тук долу понякога започва да ми се гади.

Тя про­дъл­жи да ме оглежда критично още миг, а пос­ле ми кимна да сядам.

– Много доб­ре, но гледай да не се повтаря. И това важи за всички ви.

Момичетата закимаха покорно, знаейки много доб­ре, че ве­роят­но щеше да се повтори. Изпуснах въздишка на облекчение и се настаних до Мира. След като започна тази работа със Сед­рик, не бях успявала да прекарвам много време с нея. Отначало тя бе отбелязвала това и се беше опитвала да ме включва в разходките по палубата, но в крайна сметка се беше отказала. Сега, когато не рисувах, понякога я откривах сама в каютата ни да препрочита приключенските си истории. Друг път изобщо не можех да я открия наоколо.

– Поредното упадъчно ядене – каза тя и ми подаде панерче със сухари.

Намръщено взех едно парче твърд сухар, а пос­ле добавих малко кисело зеле от един поднос. Уроците ни по изтънчено хранене и етикет не ни бяха от особена полза в момента, докато се изхранвахме с тези прости моряшки дажби. Храната сама по себе си не ме смущаваше толкова много, колкото фактът, че всеки ден ядяхме едно и също.

Бях вдигнала сухара към устата си, когато Клара внезапно каза:

– Горе не вали ли? Защо не си мокра, Аделейд?

Застинах, когато очите на всички отново се извъртяха към мен.

– Аз... бях се скрила – казах най–сетне. – Знаех, че гос­по­жи­ца Брадли няма да иска да си съсипем дрехите – или дори косите. Може и още да не сме в Адория, но е доб­ре да поддържаме определени стандарти. – Вече сигурна, че имам на какво да се опра, се усмихнах сладко на Клара: – Разбирам защо ти може би не мислиш за тези неща на пътуване като това. Но като диамант на групата ни намирам, че това е нещо, кое­то трябва постоянно да имам предвид.

– Отличен довод – заяви гос­по­жи­ца Брадли. – Само защото сме при сурови условия, не означава, че трябва да сме по-малко благоприлични в обноските и вида си. Ще трябва да бъдете в най-добрата си форма в мига, в кой­то стигнем в Адория. Веднага щом се разнесе вестта за пристигането на кораба ни, на кейовете ще пристигнат перспективни кандидати за женитба, за да ви видят как слизате на брега и да огледат и преценят тазгодишната група.

Тези думи стреснаха всички ни за момент. Не беше нещо, кое­то да не е било споменавано преди. Предполагам обаче, че не би трябвало да се изненадвам. В Блу Спринг Манър всичко, кое­то правехме, се следеше внимателно с разбирането, че в Новия свят ще про­дъл­жим да бъдем стриктно наблюдавани. Защо не още от първия миг, щом стъпехме на брега?

– Оглеждани като говеда за продан – Мира снижи глас, но гос­по­жи­ца Брадли я чу.

– По улиците на Осфрид има млади просещи жени, кои­то с радост биха прегърнали възможността да бъдат издокарвани и преценявани – каза тя остро. – Сигурна съм, че ако искате да се присъедините към тях, можем да уредим да се върнете с двамата Торн в Осфрид в края на лятото. – Макар че повечето обитателки на имението вече приемаха Мира, гос­по­жи­ца Брадли явно не се беше примирила да имаме сирминиканка в групата си.

– Разбира се, че не, мадам – каза Мира. – Простете ми. – Тонът ѝ беше толкова извинителен, колкото и моят преди това, и подобно на мен не беше искрена.

***

– Мисля, че ако Мира постигне своето, няма да се омъжи – казах на Сед­рик, докато отивахме към товарното помещение един ден. Бяха минали дълги седмици и удивително, това океанско плаване наближаваше към края си. – Понякога ми се струва, че е тук прос­то защото няма нищо по-добро за правене.

Той сложи длан на гърба ми, за да ме преведе покрай купчина от мрежи, коя­то заемаше част от коридора. Откакто предприехме това начинание, бяхме започнали да се държим забележително свойски в близост един до друг.

– В сравнение със Сирминика това ве­роят­но е по-добро – каза.

– Предполагам. Но ми се иска тя да приемаше по-леко всичко, кое­то ни очаква. Независимо от използваните средства пътуването завършва с женитбите ни в Адория. Ще ѝ е по-лесно, ако се вълнува точно като нас, останалите.

Когато наближавахме товарното помещение, видяхме по коридора да минават капитанът и един от хората му. Отстъпихме встрани да им направим път. Докато минаваха, чух моряка да казва:

– Не е проб­лем, капитане. Мога да се справя с това.

– Сигурен съм, че можеш – чу се троснатият отговор. – Но не ми харесва как изглежда. Появи се твърде бързо. Аз ще управлявам кораба през следващия час, а пос­ле ще се оправим някак.

Щом се отдалечиха от нас, Сед­рик спря рязко.

– Чу ли това? – попита.

– Точно коя част?

– Онази част, че капитанът ще поеме руля.

– Така че какво?

Лицето на Сед­рик светеше от вълнение:

– Следователно това означава, че известно време няма да е в капитанската си каюта. Как ще ти хареса да добавим още едно престъпление към растящия си списък от нарушения?

Изгледах го предпазливо:

– За какво говориш?

– Ела.

Преплете ръка с моята и се отправихме в посока, различна от тази на товарното помещение. Скоро влязохме в частта на кораба, използвана главно от екипажа. Това ме смути, но Сед­рик вървеше самоуверено. Изглежда, видът му накара членовете на екипажа да предположат, че имаме позволение да сме там, а и повечето и бездруго се суетяха забър­за­но наоколо и бяха твърде заети.

Стигнахме до натруфена врата, коя­то бележеше покоите на капитана. Сед­рик се огледа крадешком, бутна я и припряно ме вкара вътре.

– Изненадана съм, че е отключена – отбелязах.

– Обикновено я заключва само когато спи. През деня повечето хора от екипажа не биха имали дързостта да влязат.

– А ние я имаме? – Въпреки това не можах да удър­жа смайването си от гледката, коя­то видях. Стаята на капитана служеше едновременно за кабинет и спалня и беше повече от два пъти по-голяма от стаята ми в Блу Спринг Манър. Изящно украсено писалище незабавно привличаше погледа към центъра на помещението, както и прозорецът зад него. Дори не можех да повярвам, че тук вътре има прозорец. През него се виждаха сиво небе и още по-наситено сиво море. Около леглото в далечния край на стаята висеше брокат, а уютът на пространството се допълваше и от други скъпи вещи: свещници, книги с кожени подвързии и още неща. Направо не беше за вярване, че съществуваше подобно помещение, когато останалите от нас бяха натикани в такива скромни каюти.

Нова вълна ни накара да се олюлеем, и Сед­рик подпря ръка на писалището, за да се закрепи.

– Знам как веднъж каза, че мога да продам спасение на свещеник... но има някои неща, кои­то дори аз не мога да накарам един капитан да размени. Така че... прос­то ще, аа, ще си ги вземем.

– Сега ще крадем, така ли? – попитах.

– Няма да усети, че липс­ват. Скоро ще разбереш. – Сед­рик се приближи до една стена, покрита с лавици, и насочи поглед към затворен бюфет, кой­то се издигаше чак до тавана. Хвърли поглед наоколо с озадачено изражение. – Трябва да проникнем вътре... но стълбата я няма. Вътре имаше една малка стълба пос­ледния път, когато татко и аз обядвахме с капитана.

Отидох до стола пред писалището, но той беше закрепен с болтове за пода. Навярно трябваше да приема това като знак да се омитаме, но бях прекалено заинтригувана. Исках да узная какво наистина би накарало Сед­рик да стигне дотам, че да краде. След като не видях други варианти, се върнах при него.

– Добре тогава. Повдигни ме.

– Чакай малко, какво?

– Мога да се покатеря на онези лавици за книги – да ги използвам за опора. Налага се да ми помогнеш да започна. Освен ако не си размислил?

– Ъъ, не... – Изглежда, че шокиращото предложение го накара да се поколебае. – Но можеш ли да се катериш с рок­ля?

– Няма да ми е за пръв път – казах, спомняйки си за дните от детството, когато често ме хокаха, задето се катерех по дърветата в провинциалното ни имение. – Бих могла да я сваля, но тогава ще трябва да преодолееш шока отново да ме видиш полугола.

– Още се съвземам от първия път – подхвърли той иронично. Застана до лавиците. –Добре, да действаме. Който не рискува, не печели.

Обви ръце около кръста ми и ми помогна да се повдигна, докато успях да стъпя на една лавица и да се хвана с ръце за друга, по-висока. Бях напъл­но сигурна, че при тази маневра всичките ми поли и фусти се озоваха в лицето му, но след няколко мига успя да ме пусне, докато аз про­дъл­жих да се крепя, и бавно се закатерих нагоре.

– Ще те хвана, ако паднеш – обади се той услужливо.

– Няма да падна. Бъркаш ме с някое безпомощно момиче, кое­то се стряска от нечестно поведение.

– Моя грешка.

Въпреки дръзките си думи насмалко не изгубих опора, когато корабът отново се разлюля рязко. Досега бяхме плавали в относително спокойни води и заради днешните бурни условия вече беше станало трудно да се придвижваме нормално из кораба – а какво оставаше пък, когато се опитваш да се покатериш по някоя лавица, докато си с рок­ля.

Стигнах до горния шкаф и го отворих, слисана от онова, кое­то видях. Храна. Но не сушената и безвкусна, коя­то поглъщахме всеки ден. Пред мен се разкриха все­въз­мож­ни деликатеси в стъклени буркани: сушени стафиди, ядки, карамелени плочици, лимонови бисквити... Редом с тях в тайнствени кутии и торбички се съдържаха други скрити наслади.

– Виждаш ли малка зелена тенекиена кутия? – попита Сед­рик. – Това ни трябва.

След няколко минути търсене открих кутията. Метнах я надолу към него и започнах да слизам. Този път беше малко по-лесно, както защото бях по-сигурна къде да стъпвам, така и защото колкото повече се доближавах до пода, толкова по-малко ме беше страх да не се нараня. Когато вече бях почти там, Сед­рик ме хвана отново през кръста и ме смъкна до долу.

– Лесна работа – заявих.

Той понечи да ме пусне, но нова вълна блъсна и двама ни. Хвана ме по-здраво, премествайки тежестта си, така че да останем изправени. Някои от предметите в стаята се хлъзнаха от внезапното движение, но повечето бяха занитени. Сед­рик ме пусна едва когато всичко затихна.

– Е? – попитах. – Струваше ли си?

Той отвори тенекиената кутия:

– Ти ми кажи.

– Медени сладкиши! Как така?

– Капитанът обича сладки неща и след като ти каза, че би убила за няколко, прецених, че е по-доб­ре да се погрижа за безопасността на всички. Искаш ли един?

– Не, искам ги всичките – казах. – Но нека да се върнем в товарното помещение, преди да ни хванат тук.

Проверихме коридора, преди да се измъкнем, но отново по-голямата част от екипажа почти не ни забеляза. Движеха се бързо и ловко по люлеещия се под, докато ние със Сед­рик трябваше от време на време да спираме и да се държим за стените. Когато най-накрая успяхме да стигнем до нашето помещение, забързахме обратно към къта ми за рисуване да си поделим плячката.

– Нали каза, че ги искаш всичките – подкачи ме Сед­рик, когато протегнах към него кутията.

– Можеш да вземеш няколко като един вид комисионна. Макар че всъщност аз свърших цялата работа.

Измъкнах един сладкиш и го пъхнах в устата си, затваряйки очи, когато сладостта нахлу в мен.

– Непрекъснато ги ядях у дома – казах, след като го преглътнах. – Изобщо не се замислях. Но след всичките онези сухари... кълна се, това е навярно най-вкусното нещо, кое­то съм яла в живота си.

Бързо опустошихме съдържанието на кутията и Сед­рик настоя да взема пос­ледния сладкиш.

– Би трябвало да го дам на Мира – поколебах се. – Тя е единствената приятелка, коя­то ми остана.

Сед­рик вдигна поглед:

– О?

– Е, сигурна съм, че така би казала Тамзин.

– А ние, останалите, сме само съучастници в престъпление.

– Останалите са прос­то... о! – почувст­вах се глупаво. – Съжалявам. Не мислех. Искам да кажа, да. Разбира се, че си ми приятел. Така мисля.

Трудно беше да разтълкувам усмивката му, докато протягаше крайници, преди да се облегне на стената до мен.

– Не мисля, че това ме кара да се чувст­вам много по-доб­ре.

– Не, наистина си ми приятел. Просто никога преди не съм мислила за мъжете като за прия­те­ли. В живота ми те винаги са били... средство за постигане на определена цел.

– Все още не ме караш да се почувст­вам по-доб­ре.

– Завоевания?

– Леко подоб­рение. Може би не би било толкова лошо да съм твое завоевание.

– След като те убедих да ми помогнеш в онзи първи ден? Смятах, че вече си мое завоевание. – Хвърлих поглед към него и видях капка мед близо до устните му. Без да мисля, се наведох и леко я попих с пръсти.

В мига, щом докоснах устните му с връхчетата на пръстите си, почувст­вах как пулсът ми се ускорява и ме облива гореща руменина. Неспособна да устоя, прокарах пръсти по крайчетата на устните му и внезапно се запитах дали щяха да са толкова сладки на вкус, колкото е медът.

Сед­рик улови ръката ми и преплете пръсти с моите. Разгорещеността в погледа му ме замая, нас­той­чи­востта му ме изгаряше. Не ме пусна и имах чувството, че светът около нас забавя ход. Най-сетне успях да попитам:

– А аз? Приятелка ли съм ти?

Той затвори очи за миг, борейки се с някаква огромна дилема, а пос­ле издиша шумно:

– Ти си...

Преди да успее да довърши отговора си, вратата на товарното помещение изведнъж се отвори. И двамата подскочихме. На прага се появи моряк, по-въз­рас­тен мъж с бръсната глава и диагонален белег, пресичащ бузата му. Освен това бях почти сигурна, че му липс­ват два пръста на лявата ръка. Той изглеждаше също толкова удивен да ни види, и Сед­рик моментално се изправи, изпречвайки се между мен и вратата. Обгър­на ме закрилнически с една ръка и отпусна другата върху джоба на палтото си. Поне картината не беше близо до вратата.

– Какво правите тук? – запита морякът. Преди някой от двама ни да успее да отговори, по лицето на мъжа внезапно премина самодоволна усмивка: – О. Разбирам. Крадете си малко време насаме, а? Предполагам, че свенливите хубавици на Торн в крайна сметка не са толкова невинни.

Трябваше ми един миг, за да разбера, а пос­ле си дадох сметка как ли изглежда това. Близостта на Сед­рик и обвитата му около мен ръка създаваха впечатлението, че най-малкото сме се гушкали. Осъзнавайки пос­ледиците, наистина се изчервих.

– Ние не...

– Тя се колебае дали наистина иска да се омъжи в Адория – каза Сед­рик. – Иска да промени решението си и да се върне в Осфрид. Ако баща ми научи, аз ще съм този, кой­то ще си навлече неприят­нос­ти.

Включих се в представлението и скръстих ръце на гърдите си. Много по-лесно щеше да е да обясня пред Джас­пър нервността си, отколкото едно евентуално опетняване на добродетелта ми:

– Казах ти! С нищо не можеш да ме убедиш да размисля!

Сед­рик въздъхна драматично:

– Защо не искаш прос­то да се вслушаш в разума?

Очите на моряка се местеха между нас и не ми хареса как ме гледаше. Освен това не мисля, че ни повярва.

Сед­рик отмести ръка от джоба си и посегна към отсрещния джоб, откъдето измъкна кесийка. Извади от нея три сребърни монети и ги протегна към моряка:

– Сигурен съм, че разбирате нуждата от диск­рет­ност, докато успея да я разубедя от това. Не е необходимо някой друг да узнава.

Без да се поколебае, морякът грабна монетите. Бях се оказала права за пръстите.

– Да, сър. Определено разбирам. По-дискретен човек от мен няма да намерите. Можете да се доверите на стария Лефти и още как. На никого няма да кажа за вашите, ъъ, съмнения.

Той сведе почтително глава, а пос­ле вдигна един малък сандък, преди да се оттегли. Отправи ни една пос­ледна злобна усмивка и пос­ле излезе, затваряйки вратата зад себе си.

Изпъшках и се отпуснах отново до стената.

– Страхотно, прос­то страхотно. Знаех си, че е само въпрос на време всичко това да се разпадне на пух и прах.

– Нищо подобно не е станало – отвърна Сед­рик. – Той не видя картината, а и бездруго няма да се разприказва.

– Наистина? Така ли мислиш? Съжалявам, но не мога така безрезервно да се доверя на човек, наречен Стария Лефти. – Направих пауза. – И защо го наричат така, щом това е ръката с липсващите пръсти? Защо не вземат да гледат положително на нещата и да му викат Стария Сръчко?

– Няма да се разприказва – повтори Сед­рик. – Среброто ще гарантира това – а също и среб­рото в бъдеще предвид факта, че със сигурност ще ме потърси да поиска допълнително заплащане, кое­то да гарантира „диск­рет­ността“ му.

Повдигнах вежда:

– Не си давах сметка, че имаш толкова много среб­ро, кое­то прос­то да раздаваш наляво-надясно.

– Нямам... но някои разходи са необходими. А ако всичко това сработи, няма да има значение.

– Да се надя­ваме. – Погледът ми падна върху джоба на палтото му. – Какво има там? Защо все посягаш към него?

Сед­рик се поколеба, а пос­ле измъкна проблясващ кинжал. Дръжката беше сребърна, гравирана със сложен дървесен мотив.

– Ритуална кама. Ножът на ангела Озиел. Това е Дървото на Живота, кое­то свързва всички живи неща в този свят със следващия.

Бях прекалено изненадана дори да се пошегувам, че все пак се кланя на дървета:

–.Щеше... да го нападнеш с това?

– Ако се налагаше. Не знаех какви са намеренията му. – Сед­рик потъна в мисли за няколко мига, а след това ми подаде кинжала. – Вземи.

– Красив е, но наистина не искам някакъв езически нож.

– Забрави религиозния смисъл. Задръж го, в случай че се окажеш в ситуа­ция, в коя­то ще ти потрябва.

– Онази нощ, когато набрах имела, ми каза да пусна ножа, преди да съм наранила някого.

– Ами тревожех се, че ще нараниш мен. Ако е някой друг обаче, няма проб­лем.

– Всъщност не знам как да го използвам – казах, вземайки неохотно оръжието.

– Ще разбереш – винаги те е бивало да се защитаваш. Но ето ти един съвет като за начало: ако някой те нападне, прос­то насочваш острието далече от себе си и почваш да сечеш.

– Разбирам. Не знаех, че работиш и като учител по боравене с оръжие.

Най-мощната вълна, коя­то ни бе удряла досега, ни събори един върху друг. Няколко предмета наб­ли­зо се разтресоха силно и едва не намушках Сед­рик.

– Вероятно не е добра идея да вадим това оръжие при всичките тези вълни – каза той.

Прибрах кинжала: знаех, че ще трябва да го скрия грижливо сред вещите си, за да не ме хванат с аланзански артефакт. Огледах се около нас, докато корабът се люлееше.

– Та това са само няколко вълни? Стигнахме дотук, защото капитанът отиде да поеме руля, забрави ли?

Забелязах, че Сед­рик обмисляше това, давайки си сметка, че може би трябваше да обърнем повече внимание на причината капитанската каюта, в коя­то се бяхме вмъкнали, изобщо да е празна.

– Сигурен съм, че е... – Ново рязко разтърсване ни накара да се олюлеем, а един сандък падна с трясък до нас. – Мисля, че трябва да тръгваме – каза той.

Пос­ледвах го навън от товарното помещение, докато връхлитащи една след друга мощни вълни ни караха да се олюляваме. Без излишни любезности и без да го е грижа кой ще го види, той припряно ме поведе надолу по коридора към общото помещение на Бляскавия двор. Точно преди да влезем, го дръпнах назад.

– Сед­рик... така и не ми каза. Какво съм аз за теб?

– Ти си... – Понечи да вдигне ръка към лицето ми, а пос­ле я отпусна. – Недостижима за мен.

Затворих очи за миг, докато оставях тези думи да се запечатат в мен. Светът ми се разлюля, и то не заради бурята навън. Извърнах се, страхувайки се да го погледна в очите, и влязох в стаята. Там пребледнялата гос­по­жи­ца Брадли крачеше наоколо, заобиколена от останалите ни момичета.

– Слава на Урос, че сте тук – каза, когато ни видя. – Току-що говорих с мастър Джас­пър – попаднали сме в буря. Капитанът каза, че започнала съвсем изневиделица. Имаме нареждане да останем долу.

– Трябва да изляза отново – каза Сед­рик.

Точно се канех да седна, и рязко се изправих отново:

– Какво? Опасно е! Не му е сега времето да извър­шиш нещо глупаво.

– Аделейд – скара ми се гос­по­жи­ца Брадли, очевидно в неведение за неофициалните отношения между Сед­рик и мен.

– Не по-глупаво от обикновено – отвърна той и изчезна през вратата.

Огледах се из стаята, преценявайки спътничките си. Някои стояха сами, борейки се със страха си по свой собствен стоически начин. Други се бяха скупчили на групички, плачеха и ридаеха. Преброих ги набързо и забелязах, че една липсва.

– Мира! Къде е Мира?

Гос­по­жи­ца Брадли пок­ла­ти глава, явно разстроена от собствената си паника.

– Не знам. Просто ще трябва да се надя­ваме, че се е подслонила в някое друго помещение.

Ужасно чувство – усилено от почти постоянното клатене и люлеене на кораба – се надигна в мен. Мира не беше в някое друго помещение, сигурна бях в това. Вероятно отново се беше измъкнала тайно на палубата. Тя бе находчива – но дали щеше да успее да слезе навреме?

Закрачих бързо към вратата с нестабилна походка:

– Трябва да я намеря. Трябва да се уверя, че е невредима. – Помъчих се да надвикам скърцането на кораба и воя на вятъра навън: и двете сякаш се усилваха с всяка минута.

– Аделейд! – възкликна гос­по­жи­ца Брадли. – Категорично не! – Пристъпи към мен, но една вълна я блъсна и тя изгуби равновесие. Излязох през вратата, без да поглеждам назад.

Минаването през коридора бе ужасяващо изпитание. Залитането на кораба непрекъснато ме запращаше към стените и нап­редвах бавно. Целият ми свят бе в безпорядък и осъзнах по-ясно от всякога, че се намирах в огромна водна шир, затворена в малко парче дърво. Никога, абсолютно никога не бях изпитвала такъв страх – дори не и когато се измъквах тайно от Осф­ро. Тогава бях рискувала да си навлека наказание от хората. Това тук беше гневът на природата.

Най-сетне стигнах до един от люковете, през кои­то се излизаше на палубата. Започнах да се катеря нагоре и бях напъл­но неподготвена за мощния вятър, кой­то ме връхлетя. Блъсна ме назад, остър и студен от жилещата суграшица. Небето над нас беше в противен зеленикавосив цвят, а всичко около мен се движеше. Моряците тичаха, изпълнявайки резките заповеди на капитана и първия помощник-капитан, грабваха въжета и пристягаха незакрепените предмети. Само след миг бях подгизнала, когато нов порив на вятъра ме блъсна в един пилон. Вълна, коя­то сякаш стигаше чак до небето, се разби в нас и едва не обърна кораба на едната му страна. Успявах да се крепя, като се държах за пилона, но видях мнозина опитни моряци, подмятани от вълните, да крещят и отчаяно да търсят нещо – каквото и да е – за кое­то да се хванат.

Заради мъглата от навяващата суграшица и паренето в очите едва можех да виждам. Но пос­ле на отсрещната страна на палубата мярнах поз­ната фигура. Мира седеше, притисната от голяма, счупена греда, коя­то се беше стоварила напреки върху нея. Приятелката ми беше опасно близо до ръба на кораба и това внезапно предизвика у мен усещане за дежавю, напомнящо за всичките онези пъти, когато се тревожех, че тя стои в самия край на палубата. Без колебание забързах към нея – доколкото можех да бързам в такива условия. В трескавата си суетня повечето моряци дори не ме забелязаха, но когато минах покрай Стария Лефти, привлякох вниманието му.

– Какво правиш, момиче? – изкрещя той. – Слизай долу!

Посочих към Мира:

– Доведете помощ! Трябва да махнете това от нея.

– Ти го махни от нея – изсъска той в отговор. – Ние трябва да опазим този кораб от потъване.

Той си тръгна, а аз бързо отидох до Мира. Чудесно. Щом на мен се падаше да отместя гредата, щях да го направя. Коленичих и се опитах да я издърпам, но не можах да я помръдна.

– Прекалено тежка е – изкрещя ми тя. – Остави ме и се връщай долу.

– За нищо на света – извиках в отговор и про­дъл­жих да тегля и да дърпам. В пръстите ми се забиваха трески, а мускулите ми пламнаха. Успях да поместя леко гредата, но все още бе напъл­но невъзможно да освободя приятелката си. Предположих, че ако гредата бе толкова неподвижна, това означаваше, че Мира няма скоро да политне от кораба, но щях да се чувст­вам по-доб­ре, ако беше долу с всички останали. Събрах сили и се напрегнах отново, заричайки се, че ще отместя гредата от нея, каквото и да ми коства. Почти готова да заплача, се стреснах, когато към мен внезапно се присъедини нов чифт ръце. Беше Грант Елиът. През по-голямата част от плаването не го бях виждала. Беше направил още два опита да говори с мен през първата ни седмица на борда, а след това на практика беше изчезнал.

– Дърпайте с мен – нареди рязко, с много по-различен тон от онзи, с кой­то бе разговарял с мен. Изгледа ме гневно, когато гредата остана все така неподатлива. – По дяволите, опитваш ли се изобщо, момиче?

– Разбира се, че опитвам! – изкрещях в отговор.

– И двамата трябва да вървите... – помъчи се да каже Мира.

– Тихо – изсъска ѝ Грант. На мен каза: – Ще го направим, като преброим до три. Вложи в това цялата си сила, а пос­ле измъкни отнякъде и такава, коя­то дори не си подозирала, че притежаваш. Едно – две – три!

Дръпнахме и аз направих каквото ми нареди, изравяйки всичките си запаси от сила. Имах чувството, че ръцете ми ще се откъснат, но двамата с Грант най-накрая повдигнахме гредата точно колкото Мира да измъкне крака си и да се освободи. Той ѝ помогна да се изправи нестабилно.

– Можеш ли да ходиш?

Тя кимна колебливо, но когато тръгна нап­ред, стана очевидно, че глезенът ѝ я забавя. Двамата с Грант я хванахме под ръка, за да ѝ помогнем: така ставаше много по-трудно да пазим равновесие в това бурно време. Ветровете виеха около нас и воят им се смесваше с виковете на моряците. Няколко ни изкрещяха да слизаме, но повечето се втурнаха покрай нас, без да ги е грижа дали ще паднем през борда.

Накрая успяхме да прекосим люлеещата се палуба и да стигнем до един от входовете долу. Точно когато се готвехме да влезем, Мира посочи и изкрещя:

– Аделейд!

Проследих погледа ѝ до мяс­тото, кое­то ми показа. Трябваше ми един миг да видя какво сочеше, тъй като почти всичко бе замъглено от бурята. Но пос­ле, далече нататък върху тъмните води, в мъглата на морската буря различих гледката, коя­то острото ѝ зрение беше видяло. Сивата чайка. Беше малко по-далеч от нас, отколкото обикновено, и от това разстояние изглеждаше, сякаш се подмята по вълните като детска играчка, люлеейки се опасно нап­ред-назад. Понякога се накланяше надясно или наляво толкова силно, та бях сигурна, че няма как да успее да се изправи.

Тамзин. Тамзин беше на борда му.

Дали и ние им изглеждахме по същия начин? И ние ли се клатехме толкова много? Нямах време да се замислям за това.

– Стига сте зяпали! Вървете! – нареди ни Грант. – Побързайте!

Успяхме да слезем, но получихме единствено крат­ко спасение от суграшицата и вятъра; корабът все още се накланяше страховито. Грант ни изпрати обратно до общото помещение на Бляскавия двор и се обърна.

– Къде отивате? – попита Мира.

Той едва хвърли поглед назад:

– Да видя дали и други глупачки имат нужда от помощ.

Мира го проследи с поглед как се отдалечава забър­за­но: в очите ѝ тлееше гняв.

– Все на мъжете се полага да правят всичко.

– Искаш да се върнеш там навън ли?

– Бих предпочела да правя нещо полезно, отколкото да седя безучастно и да се тревожа, че ще ми се намокри рок­лята.

Гос­по­жи­ца Брадли ни зърна на прага:

– Момичета! Влизайте тук! Слава на Урос, че сте невредими.

Доста от момичетата се молеха на бога. На няколко други им бе прилошало, но това беше дреболия в сравнение с всичко друго, кое­то ставаше. С Мира намерихме едно кътче и седнахме, обгръщайки се взаимно с ръце.

– Сигурна ли си, че си доб­ре? – попитах.

Тя кимна и докосна глезена си:

– Наболява ме, но няма нищо счупено. В най-лошия случай – навяхване. Извадих късмет. Гредата падна така, че само да ме хване в капан, но не го смачка.

Прегърнах я по-силно, опитвайки се да сдържа сълзите си:

– Видя онзи кораб. Тамзин е там.

– Тя ще се справи – каза Мира пламенно. – Умее да оцелява. Няма да допусне някаква буря да ѝ попречи да си намери богат съпруг.

Но никоя от двете ни не можеше да открие нищо забавно в тази мисъл. И всъщност предположих, че би трябвало да се безпокоим също толкова и за себе си, докато бурното море продъл­жа­ва­ше да ни подмята. Останахме вкопчени така една в друга с часове, всяка затаяваше дъх, когато се блъснехме в някоя от онези грамадни вълни, и ни се струваше, че този път със сигурност ще ни съборят. Навярно вече бе полунощ, но нямаше начин някоя от нас да успее да заспи.

В един момент настъпи затишие и ме накара да помисля, че сме се измъкнали, но мисълта бе крат­котрайна: пос­ле бурята ни връхлетя отново и ни накара да подемем поредното мъчително бдение. Когато бурното повдигане и спадане на вълните отново се уталожи и корабът започна да се движи по-спокойно, не се доверих на затишието. Подготвих се за ново завръщане на бурята, но това не се случи. Мира повдигна глава от рамото ми и ме погледна; всяка от нас си мислеше същото: възможно ли беше това да е свършило?

Получихме отговора си малко по-късно, когато Сед­рик пристигна в каютата ни. Той също беше блед, очевидно разтърсен от онова, кое­то току-що бяхме претърпели. Огледа помещението, обръщайки спе­циал­но внимание на Мира и мен, а пос­ле се обърна към гос­по­жи­ца Брадли.

– Баща ми говори с капитана, измъкнали сме се от бурята. Удивително, никой не е загинал, а корабът не е пострадал. Не е ясно в какво състояние е товарът, но ще разберем това по-късно. – Около мен момичетата нададоха леки викове на облекчение. – Все още е нощ и веднага щом облаците се прояснят, капитанът може да огледа и прецени положението ни. Междувременно починете си колкото можете.

Той си тръгна, а много от момичетата се възползваха от предложението му. Двете с Мира не можехме да заспим. Останахме заедно, адреналинът надделяваше над изтощението ни. Водите на морето останаха спокойни и към края наистина успях да изпадна в нещо като замаян транс. Мира, коя­то сигурно бе следила мислено времето, хвърли поглед към гос­по­жи­ца Брадли. Придружителката ни също не беше спала.

– Трябва да е сутрин, мадам – каза Мира. – Може ли да се качим на палубата да видим какво е станало?

Гос­по­жи­ца Брадли се поколеба. Знаех, че благоразумието я съветва да си останем долу, но любопитството ѝ победи:

– Добре – каза тя. – Ако отидем заедно. Може да ни изпратят обратно долу.

Тя поведе нас и момичетата, кои­то бяха будни, през коридора и пос­ле нагоре до палубата. Посрещна ни сива утринна светлина и открихме, че не бяхме единствените, чието любопитство се беше възбудило. Много от спътниците ни, включително Джас­пър и Сед­рик, стояха и се оглеждаха наоколо. Навсякъде имаше следи от щети и безпорядък, но корабът продъл­жа­ва­ше да плава бързо и уверено. Моряците се суетяха наоколо, за да поправят нужното и да поддържат кораба в движение.

– Вижте – каза Грант, като дойде до нас. Посочи на запад.

Двете с Мира се обър­нахме, смаяни, когато видяхме тъмна, зеленикава линия на далечния хоризонт.

– Можех да се закълна, че бурята ни е отвяла чак в деветия кръг на ада – но ако е така, очевидно ни е довяла обратно – каза той. – Това е Кейп Триумф.

– Адория – прошепнах. Бавно в мен разцъфна бурна радост и проникна през вцепенението, в кое­то бях изпаднала от бурята насам. Обърнах се към Мира и видях вълнението си, отразено в нея като в огледало. – Адория!

По някакъв начин, по милостта на Урос, бяхме преживели бурята и бяхме достигнали Новия свят. Хвърлих нетърпеливо поглед наоколо в очакване да видя всичките си спътници весели и танцуващи. Няколко момичета споделяха вълнението ни, но почти всички други бяха потиснати. Дори мрачни. Сред тях бяха Сед­рик и баща му.

Улових погледа на Сед­рик и се стреснах от отчаяното изражение, кое­то видях там.

– Какво има? – попитах.

Той кимна към един моряк, кой­то държеше счупено парче дърво. Пристъпих по-близо, опитвайки се да разбера какво е. Приличаше на част от женско лице. Вцепених се, знаейки къде го бях виждала преди. Фигурата от носа на Сивата чайка.

– Измъкнах го от водата – каза той.

– Не – възразих. – Не може да бъде.

И именно тогава забелязах, че другият ни кораб не се виждаше никъде. През всеки ден от плаването той се беше намирал наб­ли­зо. Понякога нап­ред, понякога зад нас, но винаги, винаги наб­ли­зо.

Но вече не.

Първият помощник на капитана, застанал наб­ли­зо, кимна печално.

– Сивата чайка е изгубена.

Слизането на кея в адория ми беше като в мъгла. стоях на палубата с другите момичета и гледах как брегът постепенно се приближава все повече и повече. Смътно отбелязах, че никога в живота си не бях виждала толкова много дървета. Макар че Кейп Триумф беше един от най-старите осфридиански градове в Новия свят, беше ясно, че пустошта още не е опитомена. А дърветата бяха огромни като стражи, пазещи този непоз­нат бряг. Мира стое­ше до мен, стискахме здраво ръцете си. На лицето ѝ – а сигурна съм, и на моето – имаше объркано и отчаяно изражение.

Би трябвало да изпитвам вълнение. Сърцето ми би трябвало да блъска като чук в гърдите от нетърпеливо очакване. В края на краищата именно това беше нещото, кое­то бях чакала – кулминацията на всичките ми планове, започващи с деня, когато отпратих Ада. Но не можех да се радвам в този момент. Вместо това в мен имаше оловна тежест, студ, кой­то, бях убедена, никога нямаше да си отиде.

– Вдигнете знамето ни – нареди Джас­пър.

Рязката му заповед проникна през унеса ми и бавно обър­нах глава. Той беше също толкова зашеметен, колкото и нас, останалите, когато разбра за крушението на Сивата чайка. Скоро бе заменил това чувство с гняв, упреквайки капитана и екипажа на другия кораб за огромната материална и човешка загуба, коя­то току-що бе претърпял. Това приключи, когато нашият капитан рязко отбеляза, че ако някой трябва да бъде обвиняван, това е самият Джас­пър, защото бе нас­тоял за плаване в късната зима, излагайки ни на риск от бури като снощната.

И затова Джас­пър скоро бе възприел отново безразличното си делово поведение почти сякаш бурята никога не се беше случвала. Екипажът издигна знамето на Бляскавия двор, разполагайки го точно под големия осфридиански флаг. Джас­пър го огледа със задоволство, а пос­ле се обърна към гос­по­жи­ца Брадли.

– Щом го забележат, вестта ще плъзне като горски пожар. – Рязко посочи с глава към мяс­тото, където се бяхме сгушили аз и другите момичета. – Ще стигнем брега след няколко часа. Погрижете се да са готови.

Лицето на гос­по­жи­ца Брадли бе пепеляво на сивата утринна светлина:

– Готови ли, сър?

– Половината от потенциалните ни купувачи ще бъдат там долу в очакване да видят какво сме докарали. Необходимо ми е тази група да бъде нагласена с най-хубавите си дрехи и момичетата да покажат всичко, кое­то са научили миналата година. Случилото се със Сивата чайка не променя нищо.

– Да. Разбира се, сър – отвърна тя, лицето ѝ пребледня още повече. – Момичета, чухте го. Да слезем на долната палуба и да ви преоблечем. Всичките сте в доста окаян вид.

Другите понечиха да тръгнат, свикнали да изпълняват указания, но аз стоях като вкопана на мяс­тото си. Взирах се слисано в Джас­пър и се мъчех да намеря не смелост, а подходящите думи, за да изразя възмущението си.

– Не променя нищо ли? Как можете да кажете това? Променя всичко! Току-що загинаха цял кораб хора. Половината наши момичета. Най-добрата ми приятелка. Не ви ли е грижа? Наистина ли очаквате прос­то да скочим весело от този кораб и да започнем да флиртуваме и да се усмихваме?

Джас­пър ме изгледа немигащо:

– Очаквам да направите това, за кое­то дойдохте – да сключите брак, кой­то носи облага и на вас, и на мен. Загубата на Сивата чайка е огромна. Напълно си давам сметка за това и бизнесът ми ще понесе огромен удар заради него. Вие, останалите, все още можете да изпълните целта ни тук. Ще облечете дрехите, кои­то съм ви купил, и ще слезете от този кораб с вид, сякаш сте щастливи да сте тук.

Пристъпих към него, без да се смутя нито от едрия му ръст, нито от положението му.

– Е, аз не искам и няма да го направя! Разбирам, че съм тук, за да изпълня определена роля – че съм тук, за да бъда кукла, коя­то можете да показвате пред онези, предложили най-висока цена. Никъде в договора ми обаче не пише, че трябва да потискам чувствата си – че мога да пренебрегна тази трагедия. Може би трябваше да добавите и безсърдечието в учебната ни програма, тъй като явно ви се удава толкова доб­ре.

– Аделейд – възкликна гос­по­жи­ца Бейли ужасена. – Как се осмеляваш да говориш на гос­по­дин Торн по този начин?

– Със сигурност имаш право на мнение – каза ми Джас­пър хладно. – И Урос е свидетел, че никога не се боиш да го изразяваш. Но ти подписа договор, в кой­то приемаше тази цел, и нейното осъществяване всеки момент ще започне. Ако предпочиташ да се откажеш и да се върнеш в някоя фаб­ри­ка в Осфрид, може да се уреди.

– Може би ще го направя.

Обърнах му гръб и гневно се отдалечих, без да отвръщам на протестите на гос­по­жи­ца Брадли. Не обръщах осо­бе­но внимание къде отивам, провирайки се покрай стреснати моряци и пасажери. Стигнах до един от входовете към вътрешността на кораба и тръгнах през оплетените като лабиринт коридори, докато се озовах обратно в товарното помещение при картината. Не бях осъзнала, че съм се запътила нататък, но не бях съвсем изненадана, че сърцето ми ме отведе там. На това плаване тук всъщност беше единственото пространство, кое­то ми беше принадлежало.

Отпуснах се на пода до стената, заравяйки лице в ръцете си, докато силни ридания разтърсваха тялото ми. Сълзи на гняв се смесваха с тъгата, докато беснеех срещу света. Мразех изменчивото зимно време, кое­то ни беше довело дотук. Мразех Джас­пър, задето ни накара да продъл­жа­ваме, сякаш всичко беше наред. И мразех себе си.

Мразех се най-вече защото, ако не бях аз, Тамзин изобщо нямаше да е на онзи кораб.

Не забелязах Сед­рик да влиза, докато не застана точно до мен.

– Аделейд. – Когато не отговорих, нито вдигнах поглед, той повтори: – Аделейд.

Хлиповете ми затихнаха, но все още подсмърчах, когато най-накрая повдигнах глава.

– Другите те търсят – каза той с мрачно лице. – Гос­по­жи­ца Брадли не е на себе си. Мисли, че някой моряк те е отвлякъл.

– Тогава ѝ кажи, че съм доб­ре. Че съм имала нужда да остана насаме.

– Но ти не си доб­ре.

Предишният гняв се надигна в мен и рязко скочих на крака:

– Защо? Защото не мога да продъл­жа­вам с този маскарад? Защото искам да скърбя като чувстващо човешко същество?

Той се изправи и застана до мен:

– Всички искат да скърбят. Никой не пренебрегва случилото се.

– Баща ти го пренебрегва – посочих.

По лицето на Сед­рик премина измъчено изражение.

– Не е... изцяло нечувствителен. Но деловото му чувство го надвива. И този бизнес нюх му подсказва, че трябва да се появим по същия внушителен начин, по кой­то винаги пристига Бляскавият двор. Чух го да казва на гос­по­жи­ца Брадли, че щом стигнем в къщата, ще си дадем малко по-голям отдих от обикновено, преди да започне балният сезон.

– А пос­ле ще про­дъл­жим, все едно изобщо нищо не се е случило – отбелязах. – Ще танцуваме. Ще се усмихваме. Ще се издокарваме.

– Аделейд, какво очакваш? Да, баща ми е закоравял, но е прав, че сме тук с определена причина. Не можем прос­то да отменим начинанието заради случилото се със Сивата чайка.

Отпуснах се тежко до стената и затворих очи:

– Тамзин беше на онзи кораб.

– Знам.

– Знаеш ли защо? – попитах, съсредоточавайки вниманието си отново върху него. – Заради мен. Заради онова, кое­то направих. Заради онзи номер с изпитите.

– Аделейд...

– Не съжалявам, че ти помогнах – про­дъл­жих. – Бях ти длъжница. Но трябваше да ѝ кажа. Трябваше да ѝ разкажа за миналото си и да вярвам, че като моя приятелка ще опази тайните ми. Но бях прекалено горда – прекалено упорита и заслепена от собствената си важност. А сега тя е мъртва. Заради мен.

Той леко обви ръце около мен и се опита да ме притегли към себе си. В мен се разбуди мимолетен спомен за момента ни с медените сладкиши и аз се оттласнах от него. Не можех да се справя с това, не и точно сега.

– Не можеш да мислиш така – каза той. – Вината не е твоя.

– Наистина ли? Тогава чия е? Чия е вината, че тя беше на онзи кораб?

– Нейна. Тя взе това решение и беше също толкова упорита като теб. Всеки от нас отговаря сам за живота си и трябва да живеем с пос­ледиците от изборите, кои­то правим.

Онези сълзи заплашваха да бликнат отново и аз примигнах, отказвайки да им дам власт над себе си.

– Точно както направих аз, откакто си размених мяс­тото с Ада. А сега ти казваш, че трябва да продължа с онова, кое­то започнах. Че трябва да отида и да си хвана богат съпруг.

– Казвам... – той направи пауза, за миг челото му се набразди. – Казвам, че не искам да отидеш във фаб­ри­ка.

– Аз също – признах. Пропастта беше тук, а изборът зависеше единствено от мен. Да стисна зъби и да продължа упорито към Адория или да изприпкам обратно в Осфрид. – Чудесно. Ще се съглася да играя тази игра и ще отида да се приготвя.

Опитах се да тръгна към вратата, а той ми препречи пътя:

– Аделейд... Съжалявам. Наистина съжалявам.

– Знам – казах. – Аз също. Но това не може да промени нищо.

***

Обратно в крилото, отделено за Бляскавия двор, намерих момичетата да тичат забър­за­но между собствените си каюти и общото помещение, всяка твърде заета с косата и облеклото си, за да спре и да поговори с мен. Малко от тях ме поглеждаха в очите, макар че забелязах няколко да ми хвърлят коси погледи, когато си мислеха, че не виждам.

В стаята си открих Мира да закопчава рок­лята си. Беше ушита от пищен, ален сатен, избродиран със златни цветя. Под рок­лята проблясваха копринени фусти в същия златист цвят. Изглеждаше екзотична и загадъчна. Когато ме видя, моментално спря да се закопчава и ме грабна в прегръдките си. Сгуших се в нея и трябваше да се преборя с напиращите отново сълзи.

– Значи нямаш проб­лем да направиш това? – попитах. При нейната независима природа почти бях очаквала тя също да се разбунтува.

– Разбира се, че имам – каза тя спокойно. Когато се вгледах в нея по-внимателно и забелязах вълнението в очите ѝ и бръчките по лицето ѝ, осъзнах, че спокойният ѝ тон прикриваше прилив на гняв и тъга. Просто умее­ше да го възпира по-доб­ре, отколкото аз. – Но няма да постигна нищо, ако ме върнат в Осфрид. Трябва да продължа нап­ред, да стигна до следващия етап. И ти също.

Дръпнах се назад и кимнах:

– Знам. И искам да кажа... наистина разбирам за какво съм се договорила. Искам да го направя. Но Тамзин... – започнах да се задавям, неспособна до продължа. Мира стисна ръката ми.

– Знам – каза тя. – И аз се чувст­вам по същия начин. Но вината не е твоя.

Сед­рик беше казал същото. Не можех да повярвам на никого от двамата.

Но пос­ледвах примера на Мира, опитвайки се да продължа нап­ред и нататък към следващия етап. Облякох си рок­ля от сиво кадифе, коя­то се носеше над долна риза и фуста в най-чисто бяло. Волани в проблясващо сребристо красяха ръкавите и корсажа, а шал от бяла дантела покриваше раменете ми. Той нямаше да ме опази кой знае колко от влажното, студено време, но Джас­пър категорично бе нас­тоял да не излизаме увити в плътни наметки.

Вдигнахме косите си в сложни кокове и шиньони, а моята вълниста коса позволяваше лицето ми да е обрамчено от изящ­ни тънки кичури. На борда на кораба рядко се палеха огньове, така че онези, кои­то нямаха естествено къдрави коси, не можеха да загреят машите за къдрене, кои­то обикновено използвахме. Гос­по­жи­ца Брадли ни увери, че дори и да не сме чак толкова съвършено издокарани както друг път, все пак далеч надминаваме жените, кои­то обикновено слизали на брега в колонията Денъм.

Докато приключим и излезем на палубата, Добра Надежда почти беше стигнал до кейовете. Моряците и другите пасажери спираха и се заглеждаха. Скръбта още ми тежеше, но запазих хладнокръвно изражение, докато оглеждах наближаващия бряг. Заливът Триумф беше огромна водна шир, оградена от суша, коя­то се извиваше като кукичка около него. Кейп Триумф беше разположен от вътрешната страна на върха на кукичката. Голяма част от образованието ни наблягаше върху стратегическото разположение на този голям пристанищен град в район, защитен от най-ужасните морски бури, с кое­то се създаваха безопасни води за приставане на кораби. Останалата част от Денъм беше достъпна по суша или чрез плаване по крайбрежието. Срещу града, в далечния край на залива, се намираха неколонизирани земи, чийто скалист бряг правеше приставането по-трудно.

Отново се загледах в големите и извисяващи се дървета, все още незасегнати от колонистите, кои­то от години ги изсичаха за дървен материал и освобождаваха площи за обработваема земя. От толкова близо сега забелязах някои от постройките на града. Неволно се почувст­вах запленена въпреки желанието си да остана безразлична. Тук се долавяше съвсем друго усещане в сравнение с Осф­ро. Там, в столицата на Осфрид, всичко бе старо. Вековни каменни замъци и църкви бележеха хоризонта, заобиколени от построени преди години дървени къщи и магазини, кои­то понякога бяха подсилени с камъни или тухли. Разбира се, непрекъснато имаше ново строителство и обновления, но като цяло Осфрид излъчваше атмосфера на солидност и изискана старинност.

Кейп Триумф беше... нов. Почти никоя от постройките не притежаваше онова старинно излъчване. Повечето бяха построени от дърво, светлият цвят на тънките летви показваше колко са нови. Голяма част все още се строяха, тъй като Кейп Триумф се разраст­ваше по големина и значимост. Никоя от сградите, дори някоя от старите, не беше осо­бе­но висока. Тук нямаше замъци, кои­то да напомнят за отминали векове. Най-голямата постройка, коя­то забелязах, беше форт далече нататък върху един хълм и той също беше изграден главно от прясно отсечени дървени греди. Липсата на камък, отсъствието на овехтели стени... придаваше на всичко усещане за младост. При такава новост и нестабилност изглеждаше, сякаш този град се бори ожесто­чено за оцеляването си.

На кейовете се беше събрала тълпа, в по-голямата си част състояща се от мъже. Тези докове също създаваха чувството за нещо младо и ново, макар че в някои отношения бяха същите като в пристанищата на Осфрид. Водата се плискаше по дървените стълбове, затъмнена от сивото небе над нас. Въздухът беше изпълнен с миризмата на изхвърлени на брега риба и боклуци.

Моряците привързаха кораба ни към кея и хвърлиха много усилия да го пристегнат здраво, преди да ни пуснат да слезем. Дотогава тълпата бе станала още по-голяма. Видях мъже, облечени в елегантни дрехи, кои­то като нищо можеха да са истински кандидати за женитба, редящи се заедно с онези в обикновени дрехи, прос­то дошли да видят зрелището. Всичките носеха тежки плащове, за да се предпазят от лошото време, и ги гледах завистливо, докато ме прерязваше студен вятър.

Група снажни мъже с пушки се качи на палубата и Джас­пър отиде да я посрещне. От малкото, кое­то чух от разговора, разбрах, че това са мъже, наети от него да ни преведат благополучно през пристанището. Макар че бях свикнала да бъда придружавана в Осф­ро, видът на този взвод от шумни мъже ме накара да проумея в какъв различен свят се намирахме. Бях си мечтала за вълнението и приключенията в Адория, но това все пак беше опасно и неопитомено мяс­то.

Когато ни поз­во­лиха да тръгнем, гос­по­жи­ца Брадли ни подреди и ме сложи начело на редицата.

– Ти си диамантът – обясни тя. – Трябва да си най-отпред.

Втренчих се в нея безмълвна. Не се страхувах точно от вниманието, но след всичко, кое­то бях преживяла, това ми се стори прекалено. Преди да успея да възразя, Мира попита:

– Защо поставяте мен трета?

Гос­по­жи­ца Брадли я фиксира с едновременно суров и тъжен поглед:

– Защото сега си трета. Всички други, класирали се по-високо от теб, бяха на Сивата чайка.

Светът се разлюля около мен, когато мислите за Тамзин и онзи кораб, олюляващ се като играчка, изпъл­ниха ума ми.

– Аделейд – каза гос­по­жи­ца Брадли. –Трябва да тръгваш. Веднага.

Поклатих глава като вкопана на мяс­тото си, а пос­ле почувст­вах стабилното присъствие на Сед­рик до мен.

– Пос­ледвай ме – каза той. – Просто отиваме право при баща ми, това е всичко. Гледай нап­ред.

Той тръгна надолу по кея и след като няколко пъти си поех дълбоко дъх, събрах решимостта да го пос­ледвам. Отначало усещах краката си нестабилни, свикнала със седмиците на борда на люлеещ се кораб. Твърдата земя се беше превърнала в нещо чуждо и непоз­нато. Не откъсвах очи от гърба на Сед­рик, докато поставях единия си крак пред другия и се опитвах да не обръщам внимание на зяпачите около мен. Макар да знаех, че ме следва цяла колона други момичета, се чувствах самотна и уязвима. Джас­пър, в далечния край на тълпата, със същия успех можеше да е на километри. Неговите хора бяха разчистили мяс­то там, където свършваше кеят, и гледаха заплашително всеки, кой­то дръзнеше да пристъпи по-близо.

Но това не спираше подсвиркванията или подмятанията. „Ей, девойче, запретни тая пола и ни покажи как изглежда един истински скъпоценен камък!“ и „Онази сирминиканка за останалите от нас ли са я довели? На мен кога ще ми дойде редът?“ бяха само няколко от закачките. Гневна гореща руменина нахлу в лицето ми и топлината ѝ поне малко ме защити от студа. Гневът ми беше насочен не само към грубите мъже, а и към Джас­пър. Със сигурност имаше по-добри начини да намери съпрузи за нас, отколкото да ни излага на показ като говеда за продан, както бе отбелязала Мира. Цялото онова обучение и възпитание, предполагаемото подобряване на умовете ни нямаха никакво значение, когато ни изложеха на показ в тази земя и бивахме преценявани само по външността си.

И все пак дали беше кой знае колко по-различно от времето, когато ме показваха пред всички в бляскавите бални зали на Осф­ро? Винаги ли щеше да бъде такъв жребият на жената?

Почти изпитах порив да разкъсам скъпото облекло и да разчорля грижливо фризираната си коса. Вместо това вдигнах високо глава и пос­ледвах аления цвят на палтото на Сед­рик. Прииска ми се да не бях прибрала в багажа си онзи кинжал – не защото възнамерявах да го използвам, а прос­то защото усещането от допира на студеното острие до кожата ми се струваше успокояващо. По-добра съм от тези хора, казах си. Не заради потеклото си – а заради характера си.

Най-пос­ле, след ве­роят­но само няколко минути, успях да стигна до Джас­пър. Той стое­ше с още от хората си и няколко карети, кои­то, за щастие, бяха закрити. Джас­пър кимна одобрително:

– Отлично, отлично – каза и ни направи знак да дойдем при каретите. – Вече виждам потенциалните купувачи. Предполагам, фактът, че имаме само половината от групата, може да вдигне цените.

Спрях рязко, челюстта ми увисна. Мира ме побутна да продължа и да вляза в каретата.

– Как можеш да пренебрегваш това? – възкликнах към нея, докато сядахме. Със сигурност дори нейният строг самоконтрол си имаше граници.

– Не го пренебрегвам – каза тя, разтривайки глезена си. В очите ѝ кипеше ярост. – Но си подбирам битките. Нищо не може да промени случилото се. Нищо няма да промени природата му. Но можем да контролираме бъдещето си – именно върху това трябва да се съсредоточим.

Облегнах се на седалката и обвих ръце около тялото си. Сега, когато напрежението от онази ужасна процесия беше изчезнало, студът отново ме връхлиташе. Помъчих се да бъда спокойна като Мира, но беше трудно. Искаше ми се да се върна навън и да се разкрещя на Джас­пър, давайки отдушник на всички бурни емоции, уловени като в капан вътре в мен.

Но това нямаше да върне Тамзин или Сивата чайка.

Затова седях, привидно кротка и мила, и оставях чувствата си да кипят в мен. Към нас се присъединиха други две момичета и каретата потегли. Бях забелязала липсата на калдъръмени улици тук дори в оживена част от града. Бурята, коя­то бяхме претърпели, беше донесла дъжд и чувствах как каретата си проправя с мъка път през неравните, кални пътища. Веднъж кочияшът ни трябваше да спре и да накара един от придружителите ни да му помогне да освободи едно затънало в калта колело.

Докато стигнем до мяс­тото, където бяхме настанени, вече беше късен следобед. Временният ни дом в Адория беше къща, наречена Уистерия Холоу. Изглеждаше малка и обикновена след внушителната Блу Спринг, но ми казаха, че по адорийските стандарти това била действително великолепна резиденция. Можеше да се похвали с цели три етажа – истинска рядкост – и имаше истински стъклени прозорци, каквито също не се срещаха често в Адория. По-голямата част от земята около нея беше разчистена, но недалеч от предната врата растяха няколко хубави ябълкови дървета, както и глицинията, от коя­то мяс­тото бе получило името си. Виещите се стъбла на глицинията бяха кафяви, а пъпките по ябълковите дръвчета едва се виждаха за разлика от по-налетите в Осфрид. Заради по-суровия климат на Адория пролетта настъпваше малко по-късно тук.

Вътре в къщата ни лъхна топлина и най-сетне ни предложиха одеяла и наметки, за да се отърсим от студа. Жена на средна възраст със стегнато вързана тъмна коса и заострена брадичка чакаше във фоайето заедно с доб­ре облечен по-въз­рас­тен мъж с очила. Той прегърна Джас­пър и Сед­рик и осъзнах, че това сигурно беше Чарлс Торн. Той се усмихна широко на всички ни, докато Джас­пър прошепна нещо в ухото му. Чарлс пребледня и разбрах, че сега научаваше за Сивата чайка.

– Това е неописуема трагедия – каза той.

Джас­пър кимна, но след това сподели предишното си откровение:

– Наистина. Ще повиши търсенето за тази група.

Сед­рик стрелна баща си с унищожителен поглед, а след това се обърна към Чарлс:

– Чичо, казахме на момичетата, че могат да си отдъх­нат известно време, преди да започнат светския си сезон.

– Да, да, разбира се – отвърна Чарлс, като кимаше с глава. – Бедните ми скъпоценни камъни – разбира се, че трябва да се съвземете. Но пос­ле толкова ще се забавлявате, щом започне сезонът! С тържественото си преминаване само вкусихте за миг предстоящите наслади.

При тези думи Мира и аз се спогледахме. Чарлс ни се беше сторил напъл­но искрен. Може и да беше по-добросърдечен от брат си, но освен това очевидно беше и по-наивен относно бляскавия живот, кой­то водехме. Разбирах защо Джас­пър беше водещата сила в този бизнес.

– Това е мистрес Кълпепър – каза гос­по­жи­ца Брадли и кимна към жената със заострената брадичка. Ситуацията смътно ми заприлича на пристигането ми в Блу Спринг.

Мистрес Кълпепър ни огледа критично:

– Несъмнено много от вас мислят, че Новият свят е мяс­то с по-разпуснати нрави, където ще бъдете оставени без контрол. Но не и докато аз отговарям за тази къща. Ще следвате всички правила, кои­то налагам, и ще се придържате към всяка подробност. Няма да търпя неуместно или грубо поведение под покрива си.

Зяпнах. Нима не беше видяла процесията край кейовете? Наистина ли мислеше, че ние бяхме онези, кои­то можеше да покажат грубо държание?

Двамата Торн и няколко от наетите мъже бяха настанени в едно крило на долния етаж. Нашите стаи бяха на горните етажи. При обичайни обстоятелства щяхме да сме настанени по три или четири в стая, но след като броят ни бе намалял, щяха да ни разпределят по двойки. Бях признателна, че щях да съм насаме с Мира, но това служеше само като поредното болезнено напомняне за съдбата на Тамзин.

– Преоблечете се и си починете – каза ни Чарлс весело. – Скоро ще вечеряме, а пос­ле ще ви помогнем да се подготвите за настъпващия светски сезон. Тогава, скъпоценности мои, ще започне истинското забавление.

Не знам дали така бе възнамерявал Джас­пър, или не, но онзи момент сутринта в крайна сметка се оказа добър бизнес ход.

Изчезването ни след онази първоначална процесия направо подлуди евентуалните ни кандидати. Бяха ни видели веднъж и искаха да видят още. Осъзнал предимството, кое­то това му предоставяше, Джас­пър започна да се държи загадъчно по въпроса за началото на балния ни сезон. Тайнствеността ни се усили и постоянно идваха пратеници от името на господарите си, за да търсят повече сведения. А скоро започнаха да пристигат и самите господари.

Бях една от най-съкрушените заради загубата на Сивата чайка, но дори аз не можех да удържа любопитството си. Двамата Торн имаха лична канцелария долу, но посрещаха вероятните клиенти в луксозно обзаведена дневна с висок таван, кой­то беше отворен от едната страна към един свързващ пасаж отгоре. Тук можехме да се спотайваме в сенките зад покрив от тънки дъсчици и тайно да наблюдаваме какво става долу. Без никакъв друг контакт с външния свят, ако не броим чудноватите истории за пирати и икори, кои­то нашите пазачи ни носеха, това се превърна в огромно развлечение за нас. На драго сърце посрещах нещата, кои­то отвличаха вниманието ми, макар че те никога не успяваха да задържат Тамзин далече от мислите ми.

Някои от кандидатите идваха с общи въпроси и двамата Торн влизаха възможно най-доб­ре в ролята си на търговци, за да им предложат евентуални бракове. Сед­рик се справяше отлично с това и дори Джас­пър не можеше да намери в какво да го упрекне. Напомняше ми за онзи Сед­рик от първата ни среща вместо за измъчения вероотстъпник, когото бях опознала.

– Е, гос­по­дин Колинс, магистрат като вас трябва осо­бе­но много да внимава каква съпруга избира – каза един ден Сед­рик на един джентълмен, дошъл да разпита за нас. Няколко от момичетата се бяхме стълпили горе и се опитвахме да видим доб­ре. Един магистрат представляваше особен интерес за нас.

– Отлагах го – призна мъжът. Изглеждаше по-въз­рас­тен от нас, в средата на трийсетте, ако трябваше да предположа. Сед­рик се занимаваше с въпроса сам, както бе обичайно. – Преговарях с Харолд Стоун за дъщеря му, но пос­ле пристигнахте вие.

– Знам кой е гос­по­дин Стоун – каза Сед­рик. – Добър човек, доколкото чувам. Има успешна ферма, нали? И предполагам, че дъщеря му е приятно, почтено момиче, отгледано и образовано вкъщи, със здрави ценности.

– Да... – гос­по­дин Колинс проговори предпазливо, несигурен накъде се опитва Сед­рик да насочи разговора.

– Но дали една мила и приятна фермерска дъщеря наистина ще ви помогне да стигнете, където трябва?

– Какво... какво искате да кажете? – попита гос­по­дин Колинс.

Сед­рик посочи с арогантен жест:

– Погледнете се. Вие сте мъж в разцвета на силите си, все още се издигате в кариерата си. Службата на магистрат ли е най-многото, кое­то искате да постигнете? В правителството почти със сигурност има по-високи постове, в надпреварата за кои­то ще се включите – в Денъм и в някои от другите новосъздадени колонии, където имат най-голяма нужда от способни мъже. Мъж, кой­то се надява да се издигне, трябва да изпъква. Има нужда от всяко предимство, с кое­то може да се сдобие – включително избора си на съпруга.

Господин Колинс замълча за няколко мига:

– И имате предвид някое момиче, кое­то би било подходящо за това?

Сед­рик беше с гръб към мен, но можех да си представя очарователната му усмивка.

– Имам няколко. – Вдигна тесте листове и затършува из тях. – Ами, ето нап­ри­мер Силвия, дребничка и хубава брюнетка, коя­то очарова всички, кои­то познава. Получи много високи оценки по планиране на светски събития – точно жената, коя­то ще ви е нужна, за да урежда вечери и партита, с кои­то да впечатлите прия­те­лите си. А пос­ле имаме и Розамънд. Златисторуса коса. Отлични познания за историята и политическите дела. Може да се представи на висота във всеки разговор с елитните класи – с благовъзпитан, подобаващ на дама маниер, разбира се.

Силвия и Розамънд, седнали до мен, се приведоха нетърпеливо нап­ред.

– Наистина харесвам блондинки – призна неохотно гос­по­дин Колинс. – Красива ли е?

– Господин Колинс, уверявам ви, всичките са красиви. Прекрасни. Зашеметяващи. На мъжете още им се вие свят от деня, когато пристигнаха в Кейп Триумф.

– Не бях там... но чух разказите. – Господин Колинс си пое дълбоко дъх. – Колко би струвало някое момиче като тази Розамънд?

– Е – каза Сед­рик, прелиствайки отново книжата. Знаех, че го правеше само за показ. Беше запаметил досиетата на всички ни и предпочиташе да прави препоръки на основата на това кои момичета прос­то не бяха дос­та­тъч­но доб­ре представени пред евентуалните клиенти в опит да ни представи по-доб­ре. Аз още не бях предложена. – Началната ѝ цена би била двеста златни долара.

– Двеста! – възкликна гос­по­дин Колинс. – Би струвала двеста златни долара?

– Такава би била началната ѝ цена поради мяс­тото ѝ в класацията. Тази цифра лесно може да се вдигне, ако дос­та­тъч­но господа наддават и искат да привлекат вниманието ѝ. Между нас казано... – Сед­рик се приведе заговорнически към другия мъж. – Е, тази седмица интересът е голям. Подобно на вас, много джентълмени предявяват особени предпочитания към блондинките.

Бях чувала Сед­рик да възхвалява достойнствата на Розамънд само като едно от многото момичета, от кои­то клиентите можеха да избират, но представата, че тя е много търсена, бе привлекателна за гос­по­дин Колинс.

– Това са много пари – каза той неуверено.

– Това е инвестиция – поправи го Сед­рик. Не се сдържах и се усмихнах. Беше толкова обаятелен, толкова самоуверен. Вероятно можеше да убеди гос­по­дин Колинс да плати за десет съпруги. – Кажете ми, когато губернаторът дава официална вечеря и има нов пост за заемане, какво ще разкаже съпругата му – дъщеря на барон, доколкото чух, след като е разговаряла с дъщерята на гос­по­дин Стоун? А ако някой от кралските посланици на Негово Величество дойде на посещение, за да проучи подробно доколко Новият свят успява да бъде в крак със стария, какво ще каже, когато срещне дъщерята на някакъв си фермер? Ще може ли тя да разговаря за изкуства и музика? Да бъде доб­ре осведомена за сложните лабиринти на политиката в Денъм? Разбрах, че вие самият произхождате от средната класа. Със сигурност сте се издигнали над този произход, но предполагам, че една млада жена, опитна в аристократичните порядки, би могла да ви бъде много полезна, докато се ориентирате в политическите води.

Жестовете на Сед­рик ми напомняха за хищно животно, напрегнато и дебнещо да съзре у плячката си някакъв признак на слабост, за да може да се хвърли в атака. Господин Колинс отново замълча. Най-пос­ле каза:

– Може ли да я видя?

– Разбира се – на бала ни по случай откриването на сезона, заедно с всички други. Ще се погрижа да сте в списъка ни с поканените, когато го оповестим.

И ето как остави повечето мъже да тънат в несигурност, примамвайки ги с представата за момиче, кое­то е идеално за тях, но търсено от още много други. Тези господа си тръгваха, погълнати от идеята, и скоро си представяха далеч повече неща за нас, отколкото Сед­рик можеше да опише.

Бяхме там от около седмица и половина, когато Сед­рик най-сетне намери възможност да ме дръпне настрана, за да поговорим насаме.

– Картината и боите са в голямата изба. Мислиш ли, че може да успееш да се вмъкнеш тайно и да я завър­шиш? – Картината беше почти завършена, когато ни връхлетя бурята; нужни бяха само няколко пос­ледни щриха.

– Ако успея да се измъкна от мистрес Кълпепър. Тя следи всичко, кое­то правим – много по-изкъсо, отколкото някога ни е следила мистрес Мастърсън.

Той кимна:

– Ще намеря начин да я измъкна един следобед. Да ѝ кажа, че спешно ни трябва плат или някакви материали за някое от момичетата. Не е чак толкова трудно за вярване – балът за откриването на сезона е в края на тази седмица.

– Така ли? – попитах. Знаех, че това затишие не може да про­дъл­жи вечно, но въпреки това се стреснах.

– Съобщението ще бъде направено утре. Тук ще цари истински хаос, докато мистрес Кълпепър подготви всички ви. Би трябвало да ти е дос­та­тъч­но лесно да се измъкнеш. Ще има възникнали в пос­ледната минута проб­леми с облеклото и с още мъже, наминали да направят още един опит за среща насаме, преди всички да се устремят към всяка от вас.

Изгледах го косо:

– Защо никога не изтъкваш качествата ми?

– Какво?

– Гледала съм повечето от срещите ти. Редуваш всички момичета, стараеш се да изтъкнеш всяка пред един или друг кандидат. Но никога мен.

– Сигурен съм, че съм го правил – каза той небрежно. – Вероятно прос­то си пропуснала точно тези срещи.

Не ми се струваше ве­роят­но. Бях гледала почти всичките, а когато не го правех, винаги имаше някое момиче, преливащо от готовност да преразкаже абсолютно всяка подробност от разговора. Преди да успея да възразя, мистрес Кълпепър влезе забър­за­но в трапезарията.

– Господин Торн, дошъл е един джентълмен да говори с вас. – За пръв път я виждах да изглежда несигурна.

Сед­рик повдигна вежда:

– Мислех, че днес следобед нямаме никакви уговорени срещи.

– Нямаме, но сър, това е... синът на губернатора. Уо­рън Дойл.

Това завари дори Сед­рик неподготвен:

– Добре тогава. Предполагам, че е по-доб­ре да го поканите в дневната. – Тя тръгна припряно, а той хвърли поглед към мен. – И предполагам, че е по-доб­ре да изтичаш до шпионския си пост.

Ухилих му се набързо и излязох от стаята. Докато се качвах горе, зърнах как Джас­пър влезе почти тичешком в къщата. Явно вестта за посещението на сина на губернатора бе стигнала до него. При обичайни обстоятелства за Джас­пър може би не беше проб­лем да остави Сед­рик да се оправя сам със срещите, но явно искаше да присъства на тази.

Всички момичета се събраха в свързващия пасаж горе – дори Мира, коя­то обикновено избягваше тези тайни наблюдения. Проточихме вратове с надеждата да зърнем кандидата за женитба, кой­то бе привлякъл вниманието както на Сед­рик, така и на Джас­пър.

– Не е зле – промърмори Клара. Бях принудена да се съглася. Уо­рън Дойл беше само няколко години по-въз­рас­тен от нас – кое­то бе известно облекчение, тъй като множество посивели господа бяха удостоили с присъствието си прага ни. Дори от тази височина видях лице с волеви, красиви черти и смолисто черна коса, прибрана назад в късата модна опашка, популярна и от двете страни на Морето на залеза.

– Господин Дойл – каза Джас­пър и пое ръката на новодошлия. – За нас е чест.

– Наричайте ме Уо­рън, моля ви. Най-доб­ре да зарежем формалностите, тъй като възнамерявам да бъда доста прям в случая. Такъв съм си – ами, надя­вам се да ми простите. Не ме бива в празните светски разговори.

Джас­пър се спогледа само за миг със сина си, а пос­ле отново насочи усмивката си към Уо­рън:

– Разбира се. Моля – заповядайте, седнете.

Уо­рън го направи, сключвайки ръце в скута си. Едно дневно посещение би поз­во­лило по-небрежно облекло, но той беше офи­циал­но облечен в ръждивочервено сако и жилетка от златен брокат. Още в този миг можеше да присъства на бала ни.

– Дойдох заради едно от вашите момичета. Най-доброто – онова, кое­то беше начело на шествието ви, в сивата рок­ля.

Напрегнах се.

– Аделейд ли имате предвид? – попита Сед­рик неуверено.

– Така ли се казва? – попита Уо­рън и се разведри. – Тя е най-добрата, нали? Нали така работи вашата класация? Имаше кафява коса – е, всъщност златистокафява. Прекрасна.

Мира се ухили до мен:

– Описа правилно цвета на косата ти. Би трябвало да си доволна.

– „Най-добра“ е субективно определение – каза Джас­пър тактично. Всичките ни момичета са...

Уо­рън се усмихна любезно:

– Не е нужно да ми прилагате обичайната си тактика. Не е нужно да се опитвате да ми продадете всичките. Вече съм си избрал. Искам я. Нуждая се от нея. Разбирате ли, назначиха ме на губернаторския пост в новата колония Хадисън.

Джас­пър се усмихна широко, но знаех какви пресметливи мисли се въртяха в главата му.

– Поздрав­ле­ния. Това е неве­роят­но постижение за човек на вашата възраст, ако не възразявате, че го казвам.

– Благодаря ви – каза Уо­рън и закима нетърпеливо. – Имам много, много голям късмет. И именно затова е наложително да имам образцова съпруга. Тя ще бъде първата дама на колонията. Дори в началните, груби етапи от създаването на колонията всички ще гледат на нея като на пример. А щом се утвърдим истински, тя ще отговаря за всички светски събития в дома ми. Имам нужда от жена, коя­то се представя отлично във всички области – интелигентна, начетена и достойна за възхищение. Предполагам, като вашето момиче на върха...

– Нашият диамант – поправи го Джас­пър. – Наричаме я нашия диамант.

– Вашият диамант тогава. Предполагам, че сигурно е надминала всички други на всеки изпит. Ако смятам да успея в това начинание, трябва да имам несравнима жена.

Можех да почувст­вам върху себе си очите на останалите, опитващи се да преценят реакцията ми. Най-вече бях зашеметена. След като никога не бях чувала да споменават името ми, бях шокирана от този обрат на събитията. Положението на губернаторска съпруга беше възможно най-високото. И не ми беше убягнал фактът, че вниманието му беше привлечено колкото от външността ми, толкова и от вътрешните ми качества и способности. Повечето мъже, минали оттук, бяха превърнали красотата в свой приоритет.

– Тя със сигурност е несравнима – каза Джас­пър. Успя да не допусне нотка на сарказъм в гласа си. – И ще ви издам една тайна – наближава нашият бал за откриването на сезона, така че ще трябва да почакате само няколко дни, за да се срещнете с нея.

– Всъщност не е нужно да се срещам с нея – каза Уо­рън. – Сигурен съм, че е изключителна. И бих искал да подпечатам брачен договор още сега.

– Това... не става така – възрази Сед­рик сковано. – Момичетата се срещат с всички потенциални кандидати по време на светския ни сезон. Пос­ле избират.

Уо­рън не се смути:

– Не искам да рискувам да я изгубя от някого, кой­то би могъл да я спечели с много външен блясък без покритие. Ще предложа цена, коя­то да ви компенсира, задето сте я извадили по-рано от надпреварата – цена, с коя­то може и да не съм готов да си съпернича, ако трябва да чакам. Хиляда златни долара, ако сключите сделката още сега.

Някои от момичетата близо до мен ахнаха. Никога в историята на Бляскавия двор не беше предлагана такава сума. Беше двойно повече от началната ми цена.

Дори Джас­пър не можеше да повярва:

– Това е много щедра сума, гос­по­дин Дойл. Уо­рън.

– Знам, че това, за кое­то моля, е нетрадиционно – обясни Уо­рън почти овчедушно. – И именно затова съм готов да ви компенсирам, задето променяте политиката си.

– Разбираемо – каза Джас­пър и почти се облиза. – И много обмислено.

– Нашата политика – заяви Сед­рик, стрелвайки баща си с предупредителен поглед – изиск­ва тя да получи шанс да види вариантите си и да избере. Не можем прос­то да я продадем без нейно знание и съгласие.

– Не бих си го и помислил – каза Уо­рън. Изглеждаше малко смутен от тона на Сед­рик. – Мога да се срещна с нея днес, а пос­ле да подпечатам сделката ни.

– Това би било нарушение на обичайната ни политика – каза Джас­пър. – Сигурен съм обаче, предвид обстоятелствата, че няма да е проб­лем, ако тя поне се срещне с него сега и...

– Тя има право да види вариантите си и да избере – повтори Сед­рик. – Включено е в договора ѝ. Никакви предварителни сделки.

Разбирах, че на Джас­пър му бе много трудно да поддържа привидното си дружелюбно държание. Той се обърна към Уо­рън:

– Простете ми, ясно е, че това е въпрос, кой­то трябва да обсъдим по-подробно. Да го направим и ще се свържем с вас, щом вземем някакви решения.

Уо­рън явно се колебаеше да си тръгне, без нещата да са решени окончателно, но накрая кимна отстъпчиво:

– Много доб­ре тогава. Очаквам с нетърпение отговора ви – и по-ранна среща преди бала. Благодаря ви отново, че допуснахте нетрадиционния ми подход.

Веднага след като двамата Торн го изпратиха да си върви, Джас­пър дръпна Сед­рик в личния им кабинет и затвори вратата. Ние, останалите, се оттеглихме в отделеното за нас крило, където веднага бях връхлетяна от въпроси и коментари. Нямах отговори, а от бъбренето скоро ме заболя главата. Беше истинско облекчение, когато успях да се затворя в стаята си с Мира. Тя ми се усмихна лукаво.

– Е – каза. – Това безспорно беше вълнуващ обрат на деня.

Изтегнах се на леглото си, все още замаяна.

– Меко казано.

– Какво ще правиш? – попита тя.

– Не мисля, че мога да направя каквото и да е. Двамата Торн ще решат.

Тя седна до мен.

– Ако слезеш долу още сега и кажеш, че си готова да приемеш сделката, няма да има възражения. Дори от страна на Сед­рик.

Изправих се:

– Мислиш ли, че би трябвало да го направя?

– Важното не е какво мисля аз. Но знам, че си се прицелила високо. А това е най-високото, до кое­то можеш да стигнеш.

– Със сигурност ще се отрази доб­ре на бъдещето ми. Искам да кажа, нали точно затова сме тук. – Макар че не бяхме длъжни да приемем предложението на този, дал най-висока цена, мъж, кой­то предлагаше голяма сума пари, като цяло намекваше, че разполага с нужните средства, за да подсигури щедро съпругата си. Това предоставяше на двамата Торн по-висока комисионна, а освен това увеличаваше парите за издръж­ката на съпругата. – Макар че... беше малко безочливо да пристигне тук по този начин и да иска да купи „най-добрата“ моментално.

Мира се засмя:

– Със сигурност беше – макар че дори той, изглежда, си даваше сметка за това. В постъпката му имаше безсрамен и неприкрит чар. Поне не беше един от онези, кои­то питат дали може да купят „сирминиканката“ с отстъпка.

Стиснах ръката ѝ. Бяхме чували това предложение много пъти.

– Беше мило, че сякаш се интересуваше повече от личността, отколкото от външността ми.

– Вече те е виждал. Няма нужда да се безпокои за външността ти.

– Но ти нямаше да приемеш сделката. Все още искаш да откупиш договора си.

Тя сви рамене:

– Казах ти, не става дума за това какво мисля. Но не, ще постъпя, както каза Сед­рик, и ще видя останалите си варианти. Все още можеш да го избереш по-късно.

– Тамзин щеше да приеме сделката – отбелязах печално.

– Тамзин щеше да повика свещеник и да предложи да се омъжи за него моментално –каза Мира.

Сърцето ми се сви:

– Тамзин трябваше да е тази, коя­то получава предложението. Тя трябваше да е диамантът.

По-късно до мен стигна вестта, че Сед­рик беше спечелил спора с баща си: нямаше да се срещам с Уо­рън до бала. Подозирах, че Джас­пър беше отстъпил с надеждата, че след като ме види с други мъже, в крайна сметка Уо­рън може да предложи повече. В следващите дни в дома се възцари хаосът, кой­то Сед­рик беше предрекъл. Открих, че изпитвам смесени чувства относно станалото с Уо­рън. Уважавах онова, за кое­то се беше борил Сед­рик. От друга страна, се тревожех, че заради мен Сед­рик може да е изгубил коми­сион­на­та, от коя­то имаше нужда. Наистина какво друго можех да търся? Тук, в колониите, женитбата с Уо­рън щеше да ме доближи най-много до предишния ми начин на живот. Икорите не представляваха опасност за Хадисън. Това бе прос­то незаселена земя, нуждаеща се от общество, кое­то да процъфтява в нея и да експлоатира златните ѝ мини.

По някакъв начин насред суматохата преди бала намерих възможност да довърша картината, когато мистрес Кълпепър я нямаше. Едно прозорче в избата предоставяше забележително добра светлина и един ден, когато отстъпих назад, бях удивена, че наистина бях уловила стила на Тодорос. Това беше най-страхотната ми творба. Неопитен купувач със сигурност нямаше да забележи никаква разлика. Експерт по изкуство ве­роят­но също нямаше да забележи.

Вратата на избата се отвори със скърцане и аз се обър­нах стреснато: отпуснах се, когато видях Сед­рик да слиза по стълбите. Спря до мен и се взря в картината.

– Това е – каза.

– Това е – потвърдих.

– Удивително. В деня, когато се запознахме, маковете ми се сториха невероятни, но това... това е нещо съвсем друго. – Продължи да я оглежда, омаян. – Ще я измъкна тайно оттук тази вечер и ще я отнеса на агента си. Той ще я оцени и ще ми каже колко ще струва според него, но нещо ми подсказва, че цената ще е висока. Достатъчна, за да покрие дела ми в Уестхейвън.

– Знаеш ли какво друго би помогнало за закупуването на дела ти? – попитах дяволито. –Двайсет процента комисионна върху хиляда златни долара.

Сед­рик се извърна от картината и ме погледна в очите:

– Наистина ли? Дойде чак дотук и се подготви за цял сезон на пищни събития само за да ги пропуснеш и да се омъжиш за първия мъж, кой­то те иска? Без дори да се срещнеш с него?

– В крайна сметка щях да се срещна с него – възразих. – И никога не съм казвала, че това е, кое­то искам. Просто съм изненадана, че се възпротиви така. Мислех, че осигуряването на подобно предложение е най-важният приоритет.

– Най-важният приоритет е опазването на самоуважението ти. Не те доведох в Бляскавия двор, за да можеш да бъдеш предадена като някаква вещ на първия мъж, кой­то прояви интерес към теб.

– Хей – отвър­нах рязко. – Аз сама се доведох в Бляскавия двор.

– Потвърждаваш довода ми. Ти си твърде силна, твърде упорита и самоуверена, за да допуснеш прос­то да приемеш още първото предложение. Заслужаваш повече. Заслужаваш да се редят на опашка пред теб. Може би в крайна сметка ще поискаш именно него и в това няма абсолютно нищо лошо – дори и като резултат заплащането да е по-нис­ко. Или може би ще харесаш някой друг мъж. Може би няколко други мъже. Може би ще има вой­на на наддаване. Може би някой ще предложи повече от него.

– Може би... но не намирам пос­ледното за твърде ве­роят­но. И се обзалагам, че баща ти също не го смята за ве­роят­но.

Сед­рик въздъхна:

– Така е. Като оставим настрана съществената сума, смяташе, че е най-доб­ре да уредим да подпишеш договор и да те сгодим, преди да си отвориш устата и да си провалиш шансовете – това са негови думи, не мои.

– Какво? – казах, без дори да си правя труда да скрия възмущението си. – Ще я видим тази работа. На много мъже ще им допадне жена, коя­то казва каквото мисли.

– Съгласен съм. На мен със сигурност ми харесва устата ти. – Внезапно Сед­рик сякаш премисли думите си. – Ъъ, това не е, каквото... Виж, прос­то искам да разполагаш с всичките си варианти. Заслужаваш го.

– А аз искам да останеш жив.

– Аз също. – Той се обърна отново към картината и въздъхна. – И благодарение на чара ти и на малко късмет може пък и наистина да се справим с всичко това.

Дните до бала по случай откриването на сезона някак успяваха да летят... и въпреки това да ми се струват безкрайно дълги.

Все още скърбях за Тамзин, но трескавото оживление в навечерието на бала ми позволяваше да потискам тези мрачни чувства. Всичко в Бляскавия двор бе служило като подготовка именно за това. Не беше нещо нечувано момичетата да сключват брачни договори още в първата нощ. Други щяха да изкарат целия сезон в оценяване и трупане на предложения.

– Просто искам да се махна от тази къща – каза Мира, когато денят най-сетне настъпи. – Намираме се в най-големия, най-космополитния град на Новия свят, но дори не сме видели и частица от него!

Сетих се за порутените къщи и за калните пътища, по кои­то бяхме минали в първия си ден.

– Мисля, че „космополитен“ може би е преувеличение.

– Видяхме само пристанището. Центърът на града е съвсем различен. Оживен и шумен, и пълен с чудеса.

– Откъде знаеш? – попитах.

Тя сви рамене:

– Така съм чувала да разправят.

Закрачих пред голямото огледало в спалнята ни, истински лукс в Адория. Бяха ни издокарвали с часове и сега чакахме да ни повикат да се качим в каретите. Мистрес Кълпепър не беше искала в пос­ледната минута да възникнат изненади с облеклото.

Двете с Мира бяхме в рязък контраст една с друга. Аз бях облечена в блестящо бяла коприна, точно като булка. Сребриста дантела се показваше около нис­ко изрязаното деколте и преливаше от дългите до лактите ръкави. Миниатюрни кристали – кои­то имитираха диаманти – красяха корсажа във филигранни шарки, а пос­ле обсипваха полите на рок­лята като звезди. От шията и ушите ми висяха истински диаманти, взети от обща колекция от накити, използвани всяка година. В Адория бяха на мода сложни, често пъти цветни, натруфени перуки, но както гос­по­жи­ца Брадли, така и мистрес Кълпепър настояха аз да не нося такава.

– Ако се придържаме към цветовия ти мотив, ще трябва да е бяла или сива – беше обяснила мистрес Кълпепър. – Не искаме това. Трябва да те покажем като млада и кипяща от енергия.

– Така ще имаш по-осфридиански вид за това първо събитие, кое­то не е лошо – добави гос­по­жи­ца Брадли. – Очевидно искаме да бъдем част от това общество, но е важно да олицетворяваш и Стария свят – кой­то, разбира се, е върхът на модата и културата.

Така че част от косата ми беше събрана и вдигната нагоре по адорийската мода, а останалата се спускаше на дълги къдрици по осфридиански маниер. В косата ми бяха вплетени нанизи от кристали и искрях, накъдето и да се обърнех.

Роклята на Мира, също от коприна, беше в наситен кървавочервен цвят, с по-нис­ко изрязано деколте от моята. Полата се разтваряше отпред, разкривайки черна надиплена фуста – силно необичаен избор на цвят, кой­то бе накарал мистрес Кълпепър да повдигне вежда. Шивачките в Осфрид бяха нас­тояли, че ще изглежда зашеметяващо с останалата част от тоалета – и бяха прави. Деколтето и ръкавите ѝ бяха обточени с многослойни мъниста от искрящ кехлибар вместо с обичайната дантела. Косата ѝ, коя­то носеше пусната, беше украсена с панделка от черни кристали в тон с мънистата, а от нея се спускаха кичури наситено червена коса, кои­то се сливаха плавно с естествения ѝ черен цвят. Тъй като Мира неочаквано се беше издигнала в класацията, сега ръководителите на Бляскавия двор се опитваха да я представят като рубин вместо като гранат.

Мира дойде да застане при мен пред огледалото и намръщено приглади червените кичури.

– Мислиш ли, че са истински? Косата на някоя друга жена ли нося?

– Има ли значение, когато изглеждаш толкова зашеметяващо? – попитах.

Изражението на Мира ми подсказа, че има значение, но тя не се задълбочи по темата.

– Късмет – пожела ми. – Не че ще ти трябва. Вече имаш предложение.

– Ти също ще получиш предложения в изобилие – уверих я: умът ми се зарея към Уо­рън. В онзи първи ден бях толкова неуверена, питайки се дали беше редно да приема сделката. Сега бях имала повече време да помисля, и се радвах, че Сед­рик се беше намесил. Исках да имам варианти дори ако това означаваше, че можех да съм пожертвала нечувана цена.

Провикване пред вратата ни даде знак, че е време да тръгваме. Стиснахме си взаимно ръцете – никакви прегръдки, защото това можеше да остави гънки по роклите ни – и забързахме да отидем при другите. Те също бяха нагиздени с ярки, искрящи бижута, някои – с естествени коси като мен, а други – с цветни перуки. Клара носеше перука в жълтия цвят на слънчоглед, за коя­то си помислих, че изглежда доста ужасно. Мистрес Кълпепър и гос­по­жи­ца Брадли ни огледаха още веднъж.

– Не заб­ра­вяй­те – напомни ни гос­по­жи­ца Брадли. – Постоянно освежавайте пудрата си – не оставяйте грима си да се разтече или да стане хлъзгав и мазен.

– И – добави остро мистрес Кълпепър – дръжте се безупречно през цялата нощ. Не очаквам да видя някоя от вас да посяга често към виното или пунша.

За това пътуване бяха наети допълнителни слуги, пазачи и карети. Настаниха ни по две в карета, за да оставят дос­та­тъч­но мяс­то за роклите ни. В друга карета ни придружаваха временно наети камериерки, готови да помогнат на всяка от нас, коя­то има нужда от гласене по време на бала. Още една карета пък бе натоварена с допълнителни рокли, перуки и бижута, ако възникне нещо спешно. Не видях мъжете Торн, но знаех, че е предвидено да пристигнат със собствена карета.

Тъй като беше ранна вечер, все още можехме да виждаме навън през прозорците и двете с Мира оглеждахме обкръжението си с жадно любопитство. Подминахме други къщи, никоя – толкова голяма, колкото нашата, и отново бях поразена колко ново и разхвърляно изглеждаше всичко. В Осфрид, дори в селски район като този – с много земя, парцелът на всеки дом бе точно очертан с ясни граници, често с малки каменни зидове, кои­то отделяха имотите. Всичко беше ясно набелязано. Тук изглеждаше, сякаш хората бяха строили безразборно и като че ли не ги беше грижа какво им принадлежи. И разбира се, имаше дървета. Винаги дървета.

Те пооредяха, когато стигнахме до сърцевината на Кейп Триумф, и тук открих, че Мира беше права. Тесните пътища бяха настлани с калдъръм, а постройките бяха по-високи и изглеждаха по-трайни. От двете страни на улиците се редяха все­въз­мож­ни магазини, както и места за развлечение – някои с по-благопристоен вид от други. С наближаването на вечерта фенери с ярки цветове осветиха входовете. Из улицата се движеха групи от хора: по външността им, докато се прибираха от работа или търсеха вечерно развлечение, можеше да се види, че принадлежат към различни обществени прослойки. Повечето бяха облечени скромно или личеше, че принадлежат към средната класа. Очевидно обаче сред тях крачеха и заможни граждани, без да парадират с богатството си. И богати или бедни, изглежда че мнозина имаха собствени модни предпочитания, пренебрегващи както адорийските, така и осфридианските обичаи. Жителите на града бяха екзотични и оживени и беше невъзможно да откъснем поглед от тях. В съответствие с това, кое­то знаех за насе­ле­ние­то на Адория, повечето от хората, кои­то видях, бяха мъже.

– Много би ми харесало да се измъкна и да разгледам наоколо – каза Мира.

– Не мисля, че мистрес Кълпепър би одобрила. – Улиците не изглеждаха точно опасни, но това със сигурност не беше мяс­то, където биха поз­во­лили на някоя от нас да отиде сама – осо­бе­но след някои от грубите обноски, кои­то бях забелязала на кейовете. Посочих към мъж, застанал на един ъгъл, облечен в наситено зелена униформа. – Хей, я виж, войник. Този е първият, когото виждам. Смятах, че ще има повече.

Мира проследи погледа ми.

– Навъртат се наоколо. Но не толкова многобройни, колкото едно време, след като повечето външни заплахи вече ги няма.

– Тогава кой поддържа вътрешния ред? Гражданската милиция ли? – попитах. Кейп Триумф нямаше официална градска охрана като Осф­ро. Обикновено военните бяха натоварени с основното прилагане на закона в колониите, а останалото бе възложено на доброволчески и организирани по места групи.

– Те. Други представители на короната. Пиратите.

– Пиратите не са ли по определение нарушители на закона?

– Невинаги. Не си ли чувала как някои от тях вървят по улиците и помагат на хора в опасност? – Лицето на Мира светеше; бе увлечена в героичната драма, коя­то обичаше.

– Не. А ти кога го чу?

– Понякога говоря с пазачите. По-интересно е, отколкото да слушам всички кандидати, кои­то ни посещават.

– О. Имаш предвид гостуващите кандидати за женитба, кои­то ще изиграят значима роля в бъдещето ти?

– Същите – отговори тя ухилено.

Мястото, към кое­то се бяхме запътили, беше обширна зала от отсрещната страна на търговската част на града. Беше голяма, дървена и обикновена, нищо подобно на пищните бални зали на Осфрид, кои­то се намираха в старинни имения и замъци. Но това явно беше най-прос­торното помещение за светски събития и докато оглеждахме тълпите и гостите, събрани отпред, изпитах надежда, че ще е дос­та­тъч­но голямо да побере всички. Каретите ни откараха до една задна врата, за да можем да влезем необезпокоявани.

Събрахме се в едно преддверие вътре и бяхме подложени на поредния щателен оглед, докато мистрес Кълпепър се увери, че дрехите и прическите ни са оцелели след пътуването. Зърнах тримата Торн, скупчени заедно, в компанията на висока жена, коя­то не бях виждала никога преди. Отначало я помислих за сирминиканка с черната ѝ коса и мургав цвят на кожата. У нея обаче имаше нещо различно – разположението на високите ѝ скули и едно общо излъчване на... другост. Облеклото ѝ, макар и ушито от хубав плат, наподобяваше рок­ля за езда с пола панталон. Изглеждаше неуместно тук, както и косата ѝ, спускаща се в една дълга плитка по гърба ѝ. Това не беше на мода никъде.

Обърнах се отново и понечих да кажа на Мира нещо по този въпрос, когато открих, че Сед­рик се беше приб­ли­жил до нас. Пъхнал беше ръце в джобовете на дълго, вталено, стигащо до коленете палто от стоманено син брокат, кое­то подчертаваше сивите му очи. Никога не го бях виждала в този цвят и бях поразена от ефекта. Открояваше кестенявия цвят на косата му и с него Сед­рик лесно можеше да мине за осфридиански аристократ. Само дето никога не бях срещала благородник, кой­то да ме накара внезапно да поруменея и да пламна така.

Тогава осъзнах, че Сед­рик също се взираше в мен и че може би, само може би не бях единствената, коя­то изпитваше смущение.

– Добре изглеждаш в официални дрехи – казах.

– И... ти също.

– Все едно някога си ме виждал да не съм издокарана.

– Е, виждал съм те, когато си... – той млъкна, давайки си сметка за присъствието на Мира. – Когато си не толкова изискано облечена. Като, хм, като онзи път.

– Разбира се, че ще споменеш точно това. – Пристъпих дръзко към него и се завъртях да из­тък­на колко пищна бе рок­лята. – Но това е далеч по-доб­ре. Истинска мечта. Не колкото онзи друг тоалет.

– Е... – Той ме огледа по начин, от кой­то се изчервих още по-силно. – Предполагам, че зависи от вида на мечтата.

Мира се прокашля и попита:

– Наред ли е всичко със семейството ти? Стори ми се, че по-рано видях двамата с баща ти да спорите.

Това сякаш го върна рязко в настоящето и той най-накрая отмести поглед от мен:

– Просто поредната порция от обичайните ни неразбирателства. „Обсъждахме“ кой ще представя Аделейд пред кандидатите. Той искаше, но възразих, че е редно да се заема аз, тъй като ти си моя... придобивка. – Това бе определение, кое­то винаги бе използвал без колебание в миналото, но тази вечер го изрече със запъване.

– И? – подтикнах го.

– Аз спечелих.

Ухилих се:

– Кога не печелиш?

По лицето му премина печално изражение:

– Е, това е, при условие че се срещнеш първо с Уо­рън Дойл. Стига да успея да уредя това, всичко друго устройва баща ми.

След като влезехме тържествено в стаята, заинтересованите кандидати щяха да се обърнат към представителите на Бляскавия двор, кои­то да им уредят танци и разговори с нас. Целта беше да им попречат да се нахвърлят необуздано върху момичетата.

– И моите ли уреждате? – попита Мира.

Сед­рик пок­ла­ти глава и посочи към високата жена:

– Айа­на.

Мира огледа любопитно жената:

– Коя е тя?

– Баланкуанка е – обясни той. – Изпълнява различни задачи за нас.

С Мира се спогледахме удивено. Баланкуанците, както и икорите, бяха населявали Адория, когато пристигнали осфридианците и още хора от другата страна на Морето на залеза. С баланкуанците не беше имало войни или териториални спорове като с икорите. Така било отчасти защото техните северни земи не били толкова гостоприемни и отчасти защото представлявали по-страховит враг, отколкото не толкова нап­редналите икори. Предполагаше се, че културата им е изискана и богата – макар и много непоз­ната и различна от нашата.

– Какво прави тук? – попита Мира. Баланкуанците се бяха опитали да издействат някои решения за спорове с икорите и осфридианците, но през повечето време страняха от нас.

– Чичо Чарлс има договор с нея – обясни Сед­рик. – Обикновено работата ѝ е да следи какво става с момичетата и да ги подкрепя, след като се омъжат. Ако забележи нещо нередно или някакво лошо отношение... се справя с него.

Преди да успеем да попитаме за още подробности, мистрес Кълпепър ни повика да се подредим за тържественото си влизане. Точно както и преди, аз щях да съм начело. Ръцете ми започнаха да треперят от нервност и ожесточено се помъчих да се овладея. Бяха обявявали пристигането ми и бях въвеждана сама в залата на безброй празненства по-рано в Осфрид. За разлика от другите момичета за мен тълпите и излагането на показ не бяха нещо непоз­нато. Те може и да бяха завършили обучението си, може и да изглеждаха подходящо за ролята на аристократки, но това, кое­то ни предстое­ше да направим, далеч надхвърляше преживяното от много от тях. Някои бяха бледи, други трепереха.

Мистрес Кълпепър ми каза да тръгвам. Прииска ми се да можех да видя Мира и да получа един пос­леден окуражителен поглед, но тя беше зад мен в редицата и не я виждах. Пос­ле зърнах Сед­рик, застанал близо до вратата. Срещна погледа ми и кимна. Пристъпих нап­ред.

– Аделейд Бейли, диамант – обяви някой.

Залата може и да беше семпла по начало, но двамата Торн бяха хвърлили много пари и труд, за да убедят гостите в обратното. Цветя и свещи, лен и кристал... ако не бяха грубите дървени стени и неизмазани греди отгоре, това можеше да мине за офи­циал­но събитие у дома. През стаята беше разчистена пътека, по коя­то да стигнем до издигнат подиум в отсрещния край. От двете страни на пътеката стояха гостите, подредени и сдържани, без дори помен от грубото държание на кейовете. Те бяха елитът на Адория, доб­ре облечени, с чаши вино в ръка, докато ни оглеждаха любезно. В тълпата се мяркаха жени: майки, надяващи се да помогнат на синовете си, или светски дами, кои­то прос­то бяха любопитни.

Вървях плавно и спокойно. Бях най-добрата от Бляскавия двор. Принадлежах към новата аристокрация и към старата; потомка на основателите на Осфрид. Скоро щях да заема мяс­тото си при основателите на Адория. Затова бяха всичките ми усилия и манипулиране. Като диамант щях да се срещна с най-из­тък­натите представители от елита на града. Щях да присъствам на най-изисканите и най-модни събития. И щях да донеса най-високата цена – и комисионна – коя­то някое от скъпоценните момичета на Торн бе виждало.

Стигнах до подиума, където един от наетите от Джас­пър мъже ми помогна да се изкача по стъпалата в сложно ушитата си рок­ля. Заех мяс­тото си в центъра на дълга маса, на коя­то имаше чаши с вода. Мистрес Кълпепър не ни позволяваше да се храним тук, затова се бе наложило да го направим предварително. Макар че вече влизаше следващото момиче, видях множество погледи, все още приковани върху мен, и ги посрещнах толкова уверено, колкото би го сторила една осфридианска кралица.

Мира привлече много внимание, когато влезе. Според мен тя беше най-красивата от групата. Джас­пър може и да бе недоволствал, но не се съмнявах, че много мъже биха се радвали да я имат за съпруга въпреки сирминиканския ѝ произход. Спомняйки си енергичната ѝ, смела природа, си помислих, че трудното ще е тя да се съгласи да бъде съпруга. Това ме накара да се усмихна точно когато срещнах погледна на Уо­рън Дойл в тълпата. Той отвърна на усмивката ми, мислейки, че е била за него.

Когато всички насядахме, присъщото за висшето общество благоприличие леко отстъпи. Сед­рик, Джас­пър, Чарлс и Айа­на моментално бяха обсипани с искания да ни представят: кандидатите и техни представители започнаха да се редят на опашка, за да си опитат късмета с нас.

Мира, седнала от лявата ми страна, отбеляза:

– Ще бъде дълга нощ.

Въпреки привидния първоначален безпорядък нещата скоро потръгнаха. Сед­рик дойде да ме вземе и ме хвана под ръка, придружавайки ме, докато прекосявах залата.

– Готова ли си да се срещнеш с най-големия си почитател? – попита.

– Мислех, че ти си най-големият ми почитател.

– Аз съм само един смирен мъж. Не абсурдно богат и оглупял от страст бъдещ държавник.

Огледах Уо­рън Дойл, докато приближавахме. Лицето му светеше и той пристъпваше развълнувано от крак на крак. Палтото му беше със същата кройка като това на Сед­рик, вталено и закопчано догоре, в бронзов нюанс. Имаше вид, сякаш се опитваше да остане спокоен и сериозен, но лицето му разцъфна в усмивка, когато се приближихме.

– Ако това те кара да се почувстваш по-доб­ре – казах меко, – твоето палто ми харесва повече.

– Е, не го казвай на горкия човек. Мисля, че ще избухне в сълзи, ако узнае, че имаш нис­ко мнение за него.

Успях да сдържа смеха си, но въпреки това по лицето ми премина една ухилена усмивка и Уо­рън отново помисли, че е за него.

– Господин Уо­рън Дойл – каза Сед­рик без следа от предишната си закачливост. –Позволете да ви представя гос­по­жи­ца Аделейд Бейли.

Направих изящ­ния реверанс, на кой­то ни бяха научили в Блу Спринг, а Уо­рън пое ръката ми, все още усмихвайки се широко, докато я разтърсваше:

– Знам, че би трябвало да съм по-благовъзпитан, но не мога да се сдържа... прос­то се вълнувам твърде много. Вероятно ме мислите за нецивилизован.

Усмихнах се в отговор, развеселена от нервното му нетърпение:

– Ни най-малко, гос­по­дин Дойл.

Сед­рик ми се поклони леко и ми намигна, но Уо­рън не забеляза.

– Ще ви оставя двамата да си поговорите, а пос­ле ще се върна за следващото ти представяне.

Той си тръгна точно когато струнният квартет засвири. Уо­рън протегна ръка и ме въвлече в танц.

– Трябва да ме наричате Уо­рън – каза. – Обичам да бъда прям.

– И аз така чувам. Може да ме наричате Аделейд.

– Знам, че времето ни тази вечер е крат­ко. И знам, че дузина мъже ще се опитат да ви замаят главата с всевъзможен чар и любезности. – Направи пауза. – Невинаги ме бива осо­бе­но в това – в безгрижното бъбрене по незначителни теми прос­то ей така, за фасон. Знам, че на някои дами им харесва, но както казах...

– Вие сте прям – довърших.

– Именно. Ако знам какво искам, се стремя да го постигна. И ще бъда откровен: искам вас. Докато чакахме корабът ви да пристигне, знаех без съмнение, че ще дойда да попитам за звездата на вашата група. Когато ви видях на кея, това само затвърди решението ми. А като ви виждам сега... – Той пок­ла­ти глава. – Е, ще ви го кажа простичко. Тази вечер не погледнах никое от другите присъстващи момичета. Вие наистина сте диамант. И не мога да си представя никаква друга съпруга освен вас.

Въпреки онова, кое­то знаех за него, бях малко замаяна:

– Боже... подхождате много...

– ... прямо?

Засмях се:

– Да, но мисля, че думата, коя­то имах предвид, беше „напористо“. Или може би „настоятелно“. Много сте мил – много ме ласкаете. Но не съм сигурна, че заслужавам това, когато едва се познаваме.

Той придоби смутено изражение и се обърка как да про­дъл­жи, но аз се съвзех дос­та­тъч­но бързо и за двама ни.

– Знам, знам. И съжалявам. Звуча като отчаян глупак, но съм... знаете какво ме очаква, нали? Губернаторски пост в Хадисън? Едва на двайсет и три годишна възраст?

– Чух и това. Огромна чест.

– И ужасяваща освен това – призна той. Смутено хвърли поглед наоколо. – Не съм казвал това на никого, със сигурност не и на баща ми, кой­то помогна за подсигуряването на поста. Радвам се – наистина се радвам. Но няма да е лесно и не говоря само за труда по създаването на колонията – кой­то безспорно е внушителен. Искам Хадисън да бъде надеждно и стабилно мяс­то. Добро мяс­то за почтени и преуспяващи граждани. Не всички са готови да ми позволят да направя това. В политиката хората вечно те дебнат – вечно искат да се провалиш. Дори когато се преструват, че са ти прия­те­ли.

Не казах нищо и прос­то му кимнах насърчително. Но той беше пробудил стар спомен за това как благородниците в Осфрид също си даваха вид на дружелюбно настроени само за да нападнат, когато получат предимство. Дори от другата страна на морето някои неща не се променяха и открих, че започвам да изпитвам съчувствие към Уо­рън Дойл.

– Имам съдружници и съветници, на кои­то мисля, че мога да имам доверие, но човек никога не може да е сигурен – про­дъл­жи той. – И точно затова се нуждая от умна, способна съпруга. Моя истинска съюзница. Човекът, на когото знам, че мога да се доверя, да ми дава добри съвети, докато в същото време ми помага да съм в крак с модата и културата, и всички други теми, кои­то елитът обича да разнищва.

– Не мисля, че ви трябва много помощ с модата и културата. – Независимо какво бях казала на Сед­рик, Уо­рън беше облечен изключително доб­ре.

– Тук съм заобиколен от влиятелни роднини – и майка, коя­то следи модните тенденции. А там? Няма да имам нищо. Освен вас. И ми повярвайте, когато казвам, че ще имате всичко, за кое­то можете да мечтаете. Лукс, с кой­то ще можете за разполагате неограничено. Пълен контрол над домакинството.

– Отново – това е ласкателно – казах. – Но вие не знаете нищо за мен, ако не броим мяс­тото ми в класацията. За брака е нужно повече от това. Откъде знаете, че сме... съвместими?

Отговорът му беше светкавичен:

– Защото не се съгласихте на мига. Вие сте мислеща жена, жена, коя­то може да оценява нещата. А това, Аделейд, е точно каквото търся – това, на кое­то най-много се възхищавам.

Сед­рик се появи до нас в мига щом музиката спря:

– Аделейд, време е за следващото ти представяне.

Уо­рън улови ръката ми, докато се отдръпвах:

– Моля ви – обмислете предложението ми. Знам, че сигурно звуча отчаяно, и несъм­не­но правя погрешно всичко това...

– Моля ви, гос­по­дин Дойл – каза Сед­рик. Изглеждаше малко изненадан, но най-вече развеселен от онова, кое­то несъм­не­но смяташе за още една проява на сляпото увлечение на Уо­рън. – Време е тя да тръгва.

Уо­рън не ме пусна дори когато се опитах да издър­пам ръката си.

– Ще чуете все­въз­мож­ни предложения тази вечер. Всевъзможни красиви думи. Вие сте несравнимо красива, но се запитайте: колко мъже ви искат заради интелекта ви? За да бъдете техен партньор?

Усмивката на Сед­рик беше изчезнала.

– Господин Дойл, времето ви изтече...

Уо­рън не се смути:

– А колко от тях ще могат да се мерят със стила на живот, кой­то мога да ви предоставя аз? Кралицата на една колония?

– Достатъчно – възкликна Сед­рик, изоставяйки вежливостта. – Нямате право да пренебрегвате правилата тук независимо от положението си или средствата, с кои­то разполагате, гос­по­дин Дойл. Определили сме конкретни правила и ако не можете да ги спазвате, ще се наложи нашата охрана да ви отстрани. – Сед­рик ме издърпа със сила, при кое­то Уо­рън се препъна и придоби раз­би­рае­мо удивен вид.

– Ти чу ли се какво каза току-що? – възкликнах веднага щом Сед­рик ме отведе. – Аз чух. А също и няколко души наб­ли­зо. По-доб­ре се надявай баща ти да не разбере какво каза току-що.

– Не ме е грижа за него. – Мрачното изражение на Сед­рик показваше, че вече не намира Уо­рън Дойл за забавен. – Дойл вече за втори път показва неуместно поведение.

– Една пос­ледна пламенна молба едва ли би могла да се нарече точно „неуместна“ –възразих. – Можеше да бъдеш малко по-дипломатичен, преди да преминеш към заплахи.

Следващият, с когото танцувах, беше майор от армията на Денъм, чиято кариера бе във възход. Току-що бе натоварен със задачата да поведе вой­ни­ци към най-южните колонии на Осфрид, за да разследват набези на икори по границата. Неспирно каканижеше хвалебствия за красотата ми, правейки все­въз­мож­ни поетични сравнения от рода на това как очите ми били с цвета на метличината през пролетта. След него дойде друг магистрат, по-високопоставен от гос­по­дин Колинс. Беше пос­ледван от епископ на Урос – мъж, кой­то, изглежда, се интересуваше далеч повече от светските, отколкото от духовните дела.

Продължиха да се изреждат, сливайки се в съзнанието ми. Накрая ми поз­во­лиха да си отдъхна и седнах на подиума с Мира, опитвайки се да се разхладя с обсипано с кристали ветрило.

– Изтощително е – отбелязах.

– На мен ли го казваш – отвърна тя, тайно разтривайки подбитите си стъпала под масата.

– Предполагам, че доста мъже не са имали нищо против да се оженят за сирминиканка? – Знаех отговора: тя беше толкова заета, колкото и аз.

– Това тепърва ще се разбере – каза с лукава усмивка. – Сега е трудно да се узнае каквото и да е за тях. През повечето време всичко, кое­то правят, е да говорят за красотата ми и да си служат с красиви думи.

Хвърлих ѝ изненадан поглед:

– Това е почти същото, кое­то каза Уо­рън.

– Наистина ли?

Кимнах.

– Че всички тези мъже ще се опитат да ме ласкаят, но че той бил единственият, готов да направи предложение за мен въз основа на качествата ми и нуждата му да има партньорка, на чиито съвети може да се довери.

Веждите ѝ се повдигнаха:

– Тази вечер не чух нищо дори далечно наподобяващо това от моите кандидати. Все още мисля, че онова първоначално предложение беше самонадеяно, но...

– Но?

– Може би не биваше да го отпращаш толкова бързо.

– Бога ми, Мирабел Виана, никога не съм помисляла, че ще кажеш подобно нещо.

Тя изсумтя насмешливо.

– Е, това беше, преди да чуя как сравняват кожата ми с нощното небе.

– Майорът ли беше?

– Да – каза тя и двете се разсмяхме.

След това не говорихме много, докато се наслаждавахме на кратката си почивка. Гледахме тълпата, другите момичета, кои­то танцуваха и флиртуваха с обожателите си. Повечето бяха преодолели първоначалната си стеснителност и с пълна сила се наслаждаваха на вниманието. Особено Клара сякаш бе във възторг. Тя танцуваше с майора и се запитах какви ли комплименти ѝ беше приготвил. Явно се опитваше да увеличи шансовете си, като разговаря с всички ни.

Внезапно Мира се изправи с изненадано изражение на лицето.

– Какво има? – попитах.

– Аз... няма нищо. Но трябва да... трябва да проверя нещо. Веднага се връщам.

Тя забърза надолу по подиума, без да ме погледне. Огледах се наоколо в опит да забележа какво беше привлякло вниманието ѝ, но видях само море от лица.

Скоро отново бях въвлечена в суматохата. Когато присъстващите на празненството най-накрая се разпръснаха, бяха минали почти пет часа. Възбудата и приливът на адреналин бяха изчезнали и копнеех само за леглото си. Стъпалата ме боляха. В мига, щом се озовах отново в преддверието, се подпрях тежко на стената, затваряйки очи с облекчение.

Някой преплете ръка с моята.

– Спокойно, милейди. Още не бързайте да припадате.

Отворих очи:

– Казах ти да не ме наричаш така.

– Не мисля, че тази вечер някой би приел думите ми буквално. Можеш ли да ходиш?

– Разбира се. – Изправих се и Сед­рик плъзна ръка по-плътно около гърба ми, оставяйки ме да се сгуша в него. Другите момичета също си помагаха: всички бяхме изтощени, докато вървяхме към каретите.

– След това ще бъде много по-лесно – каза той. – По-малки празненства. Частни домове. Срещи на четири очи в къщата. Целта на това беше само да привлечем вниманието им.

– Надя­вам се да е подействало.

– За теб – да. Наложи ми се да отпратя цели пълчища от тях. Просто нямаше време.

– Е, надя­вам се да си подбрал само онези, кои­то... – Спрях рязко близо до каретата, към коя­то ме водеше, и хвърлих поглед наоколо: – Къде е Мира?

Сед­рик също погледна. Беше среднощ и зад залата цареше истински хаос: бе пълно с коне, карети и с наемниците на Джас­пър. Сега момичетата не бяха толкова бляскави и нямаше нужда от по-раншния педантичен ред. Най-вече искахме да се качим в някоя карета и да се приберем.

– Някъде тук е – каза Сед­рик. – Вероятно вече е в някоя от каретите. Хайде.

Точно посягаше да ми помогне да се кача в една от тях, когато един глас зад нас се обади:

– Аделейд?

Двамата се обър­нахме и видяхме Уо­рън Дойл да се приближава. Слязох отново.

– Как се промък­нахте? – възкликна Сед­рик. – От онези пазачи се очакваше да задържат всички навън...

– Господин Торн, аз съм синът на губернатора. Никой не може да ми забрани да вляза някъде. – Уо­рън се вгледа изпитателно в Сед­рик за няколко мига, а пос­ле насочи изпълнената си с обожание усмивка към мен. – Аделейд, знам, че сега ще бъдете залята от покани, затова исках да отправя моята лично. Надя­вам се, че ще получа възможността скоро да ви посетя. Но освен това майка ми организира вечеря след няколко вечери и много бихме искали да се присъедините към нас. Заедно с още две момичета, разбира се.

– Много мило от ваша страна – казах. – Сигурна съм...

– Ще проверим програмата ѝ и ще се свържем отново с вас – прекъсна ме Сед­рик. – Както казахте, несъм­не­но ще получим и други покани. И има правила, кои­то трябва да се спазват.

Уо­рън хвърли поглед към Сед­рик:

– Много държите на правилата, гос­по­дин Торн. Възхищавам се на почтеността ви.

– Ще поддържаме връзка – каза остро Сед­рик.

– Благодаря за поканата – казах и се усмихнах на Уо­рън с надеждата да освободя напрежението. Той се усмихна в отговор, поклони се, а пос­ле се стопи в тълпата.

Изгледах кръвнишки Сед­рик:

– Сякаш дори не искаш голяма комисионна.

Той обмисли думите ми за момент:

– Искам. Но може би не от него.

– Защо не?

– Просто не мисля, че го харесвам.

– Дори не го познаваш!

– Знам, че е арогантен и самомнителен.

– Звучи като някой друг, когото познавам.

– Аделейд – той се наклони към мен опасно и неуместно близо. – Видя го какъв беше. Колко арогантно се държеше.

– Към теб. Защото ти го предизвикваше. Не казвам, че искам да избягам с него на минутата, но със сигурност още не можем да го зачеркнем. От мен зависи да взема това решение – не от теб. – Хвърлих поглед наоколо и снижих глас: – От нас се очаква да работим заедно по това! Не мога да си върша работата тук, ако оскърбяваш всеки кандидат, кой­то се приближи до мен.

– Работата ти?

– Да – казах. – Умея да разгадавам мъжете. Познавам романтичните им намерения по-доб­ре, отколкото ти ще ги опознаеш някога.

Тонът на Сед­рик беше престорен:

– Правилно. Сигурен съм, че си научила всичко за „романтичните намерения“ на мъжете, след като години наред си се опитвала да ги съблазняваш в задушни бални зали. И какви точно резултати ви донесе това, милейди?

В бузите ми нахлу руменина:

– Не бих очаквала да разбереш порядките на висшата класа. При неблагородния ти произход и езическите...

– Има ли мяс­то тук?

Силвия се приближи бавно до нас с уморена усмивка. Беше очевидно, че не бе чула разговора ни, иначе може би щеше да е по-смутена. Сед­рик мигновено възприе предишното си очарователно изражение и ѝ подаде ръка:

– Разбира се.

Щом тя влезе, той ми помогна да се кача. Когато се канех да пристъпя вътре, той още държеше ръката ми и ме спря с другата си ръка, обвита около мен. Приведе се плътно, за да не го чуе никой друг. Тази близост ме смути и за миг ме накара да забравя всичко освен очите и устните му.

– Аделейд, не се опитвам да...

– Какво? – запитах настоятелно, безпокойството ми се върна. – Какво точно се опиташ да направиш?

Останахме да стоим така нерешително за миг, а пос­ле изражението му стана сурово:

– Нищо. Както каза, аз съм само един човек с неблагородно потекло. Нищо не се опитвам да направя.

Повдигна ме да се кача вътре, затвори вратата и нареди на кочияша да потегля.

Емоциите ми бушуваха като буря в мен, когато се върнахме в къщата. Бях бясна на Сед­рик, разбира се, и имах пълно основание за това след начина, по кой­то се беше държал. В същото време изпитвах необяснимо желание да заплача. Дори в най-напрегнатите моменти на времето, кое­то прекарвахме заедно съвсем в началото, никога не се бяхме спречквали истински по такъв начин. Колкото и обидена и бясна да бях, не можех да понеса мисълта да сме скарани. Беше смущаващо, а в сърцето ми цареше истинска бъркотия.

Размишленията ми рязко пресекнаха, когато открих спалнята си празна. Бях предположила, че Мира ме е изпреварила, понеже я нямаше отвън, когато говорех със Сед­рик и Уо­рън. Няма никаква причина за тревога, помислих си. Сигурно е била в някоя от каретите, кои­то тръгнаха по-късно.

Но докато се приготвях за сън и нощта нап­редваше, от нея все още нямаше и следа. Всички други се бяха върнали и замаяно се добраха до леглата. Това поставяше пред мен дилема. Дали трябваше да съобщя на мистрес Кълпепър? Ами ако на Мира ѝ се беше случило нещо? От друга страна, познавах навиците на Мира. Беше напъл­но възможно все пак да се е измъкнала тайно да изследва града. Ако съобщях за отсъствието ѝ, това щеше да ѝ навлече неприят­нос­ти. Щеше да е безопасно да се обърна към Сед­рик, но след спречкването ни не ми се искаше да го правя. Мира беше жилава, казах си. Щеше да се справи.

И наистина, когато се събудих, тя беше в леглото си.

– Разтревожих се за теб – казах ѝ. Не я попитах направо какво е станало, но очаквателният тон в гласа ми ясно даваше да се разбере, че жадувах да науча още.

– Съжалявам – каза тя, като спря за миг и се протегна и прозя. – Не исках да те плаша. Благодаря ти, че не си казала на никого.

Когато все така не предложи никакво обяснение, попитах:

– Да разглеждаш града ли беше излязла?

Тя се поколеба:

– Да. Лекомислена постъпка, знам.

– Можеше да ти се случи нещо! Обещай ми, че няма да го направиш пак. Не е безопасно за сама жена.

– Светът никога не е – промърмори тя.

Зачаках да чуя още нещо, но то не пос­ледва.

– Не обеща.

– Защото не мога.

– Мира...

– Аделейд – прекъсна ме тя. – Трябва да ми повярваш, че не бих направила нищо – опасно или друго – без основателна причина. Но... е, всички си имаме тайни. Знам, че ти също имаш, и уважавам това.

Кимнах, знаейки, че би било лицемерно да настоявам, когато премълчавах толкова много неща.

– Само ми кажи това – казах най-накрая. – Не си била навън с алан­зан­ците, нали? – Не се сещах за нищо друго потайно, кое­то би правила, а не бях сигурна, че бих могла да се справя с двама еретици в живота си.

Тя се засмя изненадано:

– Не. Откъде ти хрумна?

– Защото, ами, ти си от Сирминика. И винаги знаеш толкова много за тях.

– Знам – призна тя и стана малко по-сериозна. – Бях отгледана сред тях, симпатизирам им, но не, не съм една от тях. Просто порядките им са някак вдълбани в ума ми. Когато видя пълна луна, си помислям как би била идеална за някоя от техните сватби. И винаги знам празниците им. Като нап­ри­мер утре е Звездното пришествие, не че ще го отбележа.

– Звездното пришествие – повторих. Названието не ми беше поз­нато. – Това някакъв ритуал, пълен с непристойни действия, ли е?

– Мислиш за Пролетните ритуали, а те всъщност не са толкова непристойни. Много алан­зан­ци имат здрави морални ценности. Звездното пришествие е по-тържествен празник.

Кимнах, несигурна какво да изпитвам по отношение на постъпките ѝ. Радвах се, че не я застрашава арест заради ерес... но ако не беше това, тогава в каква опасност можеше да се е заплела?

Не получих отговори, а скоро пос­ледва шеметен ден. Нямаше почивка за нас след пищното снощно празненство. Следобедът беше препълнен с уговорени срещи с евентуални бъдещи кандидати за женитба, кои­то искаха да говорят с нас насаме. Използваше се всяко кътче от къщата, тъй като мистрес Кълпепър уреждаше стаи за тези срещи и определяше за всяка придружителки, кои­то да следят за благоприличието. Имах четири срещи в течение на деня, едната – с благородник, когото бях срещнала предишната вечер, и трима нови. Гос­по­жи­ца Брадли ме придружаваше на две, а Айа­на пое другите две. Не ми каза много, само ми се усмихна окуражително.

Толкова много мъже влизаха и излизаха от къщата през този ден, но Сед­рик не беше сред тях.

Това ме смущаваше по начин, кой­то не бях очаквала. Откакто напуснах Осфрид, го бях виждала всеки ден. Присъствието му вече беше постоянна част от живота ми. Някое духовито подмятане тук, многозначителна усмивка там. Без него Уистерия Холоу ми се струваше като напъл­но различно мяс­то. Чувствах се като различен човек. Много нещас­тен човек.

Същата вечер той се появи, за да ни придружи на парти, организирано за трите момичета на върха в класацията: мен, Мира и Елоиз. Елоиз беше момичето от Суон Ридж, кое­то беше наследило второто мяс­то. Подобно на Мира, първоначално ѝ беше отредено да е сред по-малко ценните камъни, така че набързо я бяха издигнали от положението на оливин до това на смарагд, кое­то ѝ позволяваше да си запази зелените тоалети. Това ми напомни болезнено за Тамзин.

По пътя се опитах да подема разговор с него, но той не каза нищо повече от абсолютно необходимото. Почти не ме поглеждаше в очите. Когато пристигнахме в дома на един от най-преуспелите търговци в Кейп Триумф, Сед­рик се оттегли на заден план, оставяйки ни да си спечелим вниманието на мъжете, събрани на празненството, докато той прос­то ни наглеждаше.

По адорийските стандарти къщата бе впечатляваща: голямо имение с много слуги. Това беше един от най-изгодните бракове, кои­то едно момиче от Бляскавия двор можеше да сключи, и се опитах да си се представя като господарка на подобно мяс­то. В Денъм имаше малко, кои­то можеха да се мерят с него, освен може би дома на губернатора. Търговецът, кой­то бе наш домакин, беше приятен, доста привлекателен мъж и гледаше с глуповато обожание всички ни, но нищо у него не ме впечатли осо­бе­но. Усмихвах се и водех незначителни светски разговори, но не направих кой знае какво друго, за да се отлича. Ако търсех изгоден брак и прос­то сравнявах мъжете въз основа на средствата, с кои­то разполагаха, Уо­рън все още печелеше с лекота – поне щом се установеше в Хадисън.

Когато си тръгнахме, нашият домакин ни каза, че ще поддържаме връзка, но беше очевидно, че фаворитката му е Елоиз. По време на обратния път тя сияеше и се радвах за нея.

– Утре вечерта вие трите отивате в къщата на губернатора – каза ни Сед­рик. – За частна вечеря. Няма да мога да ви придружа, но смятам, че баща ми ще може.

Каквото и да мислеше за губернатора и сина му, Сед­рик запази напъл­но делово изражение и държание. Онази болка в гърдите ми се усили.

Когато се върнахме в къщата, останалите момичета се бяха прибрали от ангажиментите си. Всички бяха още будни, развълнувани заради пос­ледните новини от града, кои­то бяха далеч по-съществени, отколкото в предишните дни. Лорандийски вой­ни­ци бяха забелязани недалече от северните граници на осфридианските колонии. Мъж, прекалил с виното, твърдеше, че двама бдителни пирати го спасили от крадци. На запад по осфридианските земи бяха забелязани икори, кое­то разбуди страховете, че може да тръгнат в поход към нас. Някои дори твърдяха, че икорите извършвали набези в северните колонии. Тук един търговски кораб, пренасящ захар и подправки, беше изчезнал, кое­то означаваше, че цените ще се повишат. Езическа колония, наречена Уестхейвън, беше получила от короната разрешение за заселване.

Такава голяма част от новините бяха твърде сензационни, че ми беше трудно да повярвам, че са истина. Нямаше много факти, кои­то да ги потвърдят. Единствното, в кое­то бях сигурна, беше новината за Уестхейвън. Знаех, че там има религиозна търпимост не точно към езичниците; за повечето хора обаче тези неща бяха едно и също.

Легнах си: клюките не ме интересуваха. Мира остана малко по-дълго, но скоро ме пос­ледва. Въпреки това, когато се събудих посред нощ, на лунната светлина видях, че леглото ѝ беше празно. На сутринта се беше върнала.

– Искаш ли да обсъдим станалото снощи? – попита тя, докато се приготвяхме за деня.

– Да не би да говориш за това, че пак не си беше в леглото?

Тя пок­ла­ти глава:

– Говоря за това, че със Сед­рик отказвате да се поглеждате в очите.

– О. – Обърнах се обратно към огледалото и се престорих, че съсредоточено прикрепвам с фиба една къдрица. – Спречкахме се, това е всичко.

– Не може да е всичко, не и ако потиска толкова много и двама ви. Ако беше ядосана на някого като Джас­пър или Чарлс, щях да ти кажа да не се безпокоиш. Това е бизнес. Не е нужно да ги виждаш повече. Но със Сед­рик... долавям, че е различно. Съществува някаква връзка, нещо, кое­то не мога да определя съвсем точно.

– Длъжница съм му – казах меко. – И това ме принуди да направя някои трудни избори. – Например да избера него пред Тамзин, помислих си.

– Искаш ли да поговориш за тях?

– Да. Но не мога. – Тя понечи да ме прекъсне и аз вдигнах ръка, за да мога да продължа. – Знам, знам. На теб мога да кажа всичко. Но това не означава, че е редно да го направя. Поне не още. Някои неща трябва да си останат в тайна като нап­ри­мер защо излизаш през нощта. Продължавам да се надя­вам, че е заради някакъв романс с дързък и заможен мъж, но се съмнявам. Това, кое­то знам, е, че не би го направила без основателна причина и че не би го държала в тайна без дос­та­тъч­но основание. Така стои въпросът с това. Има много неща, кои­то ми се иска да можех да ти кажа...

Мира ме прегърна силно:

– Не си длъжна да ми казваш нищо. Вярвам на това, кое­то правиш, каквото и да е то. Но... – Тя се дръпна назад и ме погледна в очите: – Трябва да оправиш нещата със Сед­рик. Не си на себе си.

Не забравих думите ѝ, но така и не получих шанс да поправя каквото и да било. В онзи ден Сед­рик отново го нямаше, а разписанието ни бе до голяма степен като предишния ден – препълнено със срещи. Елоиз получи от състоятелния търговец предложение за брак, кое­то с готовност прие, и така стана първата от нас, сключила договор.

Сега, когато Елоиз вече я нямаше, Клара бе измес­те­на в челната тройка и ни придружи на вечерята на губернатора. Джас­пър дойде с нас, за да ни наглежда, както бе споменал Сед­рик, и ни каза, че синът му бил излязъл с прия­те­ли. Когато чух това, се зачудих, понеже, доколкото знаех, Сед­рик нямаше прия­те­ли в града. Изглеждаше по-ве­роят­но Джас­пър прос­то да иска за себе си честта да ни отведе на такова важно събитие.

– Добре дошли в дома ни – каза госпожа Дойл, посрещайки ни лично на вратата. Майката на Уо­рън бе зашеметяваща жена без нито едно сиво петънце в черната си коса и със самоуверена походка. Спомних си как Сед­рик каза, че била дъщеря на барон, и аристократичният ѝ произход все още си личеше. Губернаторът се присъедини към нея, и той също беше красив мъж, кой­то много приличаше на Уо­рън. Целият му темперамент бе бъбрив и оживен, но харизматичен, кое­то ми се струваше уместно за един политик. Скоро се отдалечи: по-интересно му беше да обсъжда делови въпроси с други мъже от колонията, отколкото да проуч­ва бъдещи снахи.

Уо­рън също ни поздрави, но съсредоточи вниманието си върху мен. Клара и за моя изненада – Мира, направиха опити да го очароват. Също толкова удивително беше и колко добра, изглежда, бе станала Мира в това умение. Не можех да повярвам, че някой мъж би бил неуязвим за тази прекрасна, многозначителна нейна усмивка, но Уо­рън беше. Веднага щом вежливостта поз­во­ли, той хвана ръката ми и ме поведе през празнуващите.

– Толкова се радвам, че сте тук – каза той. – За мен е вълнуващо да ви покажа новия си семеен дом и да ви позволя да се срещнете с някои от най-изтънчените граждани на Денъм.

Много от гостите вече бях срещнала на голямото празненство и на снощната вечеря и осъзнах, че макар това събиране да беше заради Уо­рън, други неженени прия­те­ли на губернатора също ни оглеждаха и проуч­ваха.

Къщата беше дори по-хубава от тази на търговеца. Започнах да си давам сметка, че никое мяс­то в Адория нямаше да има онова достолепно, царствено излъчване на елита в Осфрид. Охолството се демонстрираше по един по-нов, по-съвременен начин и щом свикнах с това, можах да оценя великолепието на имението на Дойл.

– Разбира се, няма да се сдобием веднага с нещо подобно – каза ми Уо­рън, докато влизахме в пристроена стая за музика, в коя­то имаше голяма арфа и няколко други инструмента – огромен лукс в Новия свят. – Но ще се погрижа да не сме и в някоя колиба. В края на краищата бихме могли да постигнем това ниво. Така е направил баща ми.

– Отдавна ли е губернатор? – попитах, разглеждайки внимателно една картина. Беше от Морел, прочут лорандийски художник, и Уо­рън се беше сдобил с нея, докато учел в тази страна в продължение на година. Запитах се дали агентът на Сед­рик беше взел предвид семейство Дойл като потенциални купувачи за картината ми.

– Петнайсет години. – За Уо­рън това очевидно бе повод за гордост. – Лорд Хауърд Дейвис беше първоначално назначеният от краля губернатор. Баща ми бе заместник-губернатор, а двамата заедно помогнаха за създаването на Денъм и прогонването на икорите. Когато пое властта, баща ми про­дъл­жи в тази насока – превръщайки това мяс­то в безопасно и благоденстващо.

– Свършил е отлична работа – признах. – Всеки знае, че Денъм е най-успешната колония. Между нея и Осфрид постоянно се осъществява обмен на стоки и пари.

Уо­рън направи лека гримаса:

– Е, Осфрид, изглежда, получава по-голямата част от парите, но...

– Уо­рън, скъпи?

В стаята влезе госпожа Дойл с красива, плавна походка и в кремава сатенена рок­ля.

– Обсеби горкото момиче от мига, в кой­то влезе, а има още две, кои­то трябва да забавляваш. Нека да те сменя и да ѝ позволя да си отдъхне от настоятелните ти признания в любов.

Щом чухме това, и двамата с Уо­рън се изчервихме, но той не го отрече. Целуна ми ръка и се подчини на майка си с очевидна неохота. Тя пок­ла­ти глава и ми се усмихна благосклонно, докато ме хващаше под ръка и преплиташе пръсти с моите.

– Извинявам се, ако е твърде настоятелен – каза тя.

– Съвсем не, госпожо Дойл – отвър­нах, макар че точно това му бях казала вечерта на гала празненството. – Много е чаровен.

– Трябва да ме наричаш Виола. И ти благодаря. Чаровен е, не че би станало ясно от безразборния му начин на ухажване! – Бавно се отправихме обратно към главното празненство в салона, но тя ме задържа дос­та­тъч­но надалече от него, за да разговаряме насаме. – Но трябва да разбереш, че той наистина изгаря от нетърпение да се ожени. Бяхме набелязали едно от момичетата на Бляскавия двор, но не беше ясно дали корабът ви ще пристигне навреме.

– Той кога заминава за Хадисън?

– След малко повече от месец.

– Това не е много време за договаряне на женитба.

Виола ме изгледа многозначително:

– Нима? Чувам, че една от вас вече е приела предложение. – Усмихна се, когато не отговорих. – Разбирам колебанието ти. Благоразумно е от твоя страна. Бракът е обвърз­ващ – трябва да се увериш, че вземаш правилното решение.

– Точно – казах. Край мен мина прислужник с поднос шампанско, но пок­ла­тих глава. Беше очевидно, че както Уо­рън, така и майка му имаха план за действие, и не исках да се замая от алкохола и по невнимание да се съглася на нещо. – И съм много поласкана от ухажването на сина ви. Просто искам да се уверя, че това е доб­ре и за него – изглежда, че беше склонен да уреди женитбата, без дори да се срещне с мен.

Тя нададе лек смях:

– Не, не е стигнал чак дотам. Ако на първата ви среща му се беше сторило, че не си подхождате, щеше да се съпротивлява. А ако аз бях открила нещо нередно, когато се срещна с теб – не открих, между другото, щях ясно да изложа възраженията си.

– Благодаря ви.

– Но нека караме направо – про­дъл­жи тя. Това явно беше обща отличителна черта в семейство Дойл. – Браковете рядко се сключват по любов – макар че, безспорно, любовта може да дойде впос­ледствие. Та аз едва бях виждала Тадеус, преди да се венчаем. И едва можех да повярвам, че родителите ми биха уредили подобно нещо – аз, една аристократка, омъжена за пледиращ адвокат, отправил се към Новия свят. Но виждате ли, той беше богат адвокат. А семейството ми беше останало без пари.

– Ах – отвър­нах с безразличие. – Трябва да е било много трудно. – Спомних си как намекнах пред баба за съюз с новобогаташите в деня, когато срещнах Лайънъл, преди цяла вечност. Ако бях по-отворена към този вариант, сега животът и на двете ни щеше да е много, много различен.

– Беше – призна тя. – Но направих всичко по силите си да привнеса тук каквото мога от онзи аристократичен стил на живот. Само защото мнозина в колониите имат скромен произход, само защото нашите градове все още са недоб­ре уредени... е, това не означава, че не можем да се стремим към великото наследство на родината си. Вашият Бляскав двор цели да постигне именно подобно преобразяване, нали?

– Предполагам. Сед – гос­по­дин Сед­рик Торн, и баща му ни наричат „новата аристокрация“.

– Малко старовремско. – Погледът ѝ падна върху Уо­рън, кой­то бъбреше с Мира. Тя изглеждаше далеч по-оживена, отколкото я бях виждала в близост до други кандидати, но Уо­рън явно беше разсеян и постоянно хвърляше погледи към нас. Виола се обърна отново към мен: – Гордея се с това, кое­то постигнах тук, и макар че съпругът ми е добър човек, ами... не мога да забравя огромното достойнство на онези древни родове в Осфрид. Радвам се, че успях да предам на сина си част от благородното си наследство, макар че старата ми титла не означава много тук. И бих искала да видя как внуците ми продъл­жа­ват едно подобно наследство. И тук, разбира се, на сцената се появяваш ти, скъпа моя.

Тя ме гледаше очаквателно, но аз бях хвърлена в пълен смут.

– Моля?

– Внуците ми, подобно на сина ми, ще станат водачи в тази страна. Мнозина – включително и съпругът ми – ще ти кажат, че това положение се печели с усър­ден труд и силен характер. И това е част от условието. Но кръвта е от съществено значение. И когато двамата с Уо­рън се ожените, мога да съм спокойна, че кръвта на два аристократични рода ще се предаде на потомците ми.

Из тялото ми започна да се разлива странно, смразяващо усещане.

– Аз... не знам какво искате да кажете, госпожо Дойл.

– Казах ти – трябва да ме наричаш Виола. Между нас няма нужда от титли, дори и от тази на една графиня.

Стените на стаята заплашваха да ме смажат и ми се стори, че ще припадна. С усилие на волята се овладях, поемайки си дълбоко дъх, докато се стараех по изражението ми да не проличи нищо. Не бях стигнала чак дотук, за да позволя всичко да рухне.

– Съжалявам – трябва да ми простите. Просто не следвам нишката на този разговор.

– Много те бива – каза тя. – Не издаваш нищо. Несъмнено е трябвало да се усъвършенстваш в това през изминалата година, за да постигнеш сегашния си успех. Самата аз можеше да се усъмня, ако не си спомнях толкова ярко, че съм видяла младата лейди Уитмор, графиня на Ротфорд, на едно празненство преди пет години. Родителите ти току-що бяха починали, а лейди Алис Уитмор вече идеално си даваше сметка, че богатствата на семейството ѝ се топят и че ще трябва да ти подсигури изгоден брак. По онова време ти беше твърде малка, но тя вече действаше. Спомням си как си помислих, че си толкова прелестна и че няма да ѝ е трудно да уреди нещата. – Виола направи многозначителна пауза. – Но когато те видях на кейовете при пристигането ви, осъзнах, че сигурно съм сгрешила. Изглеждаш до голяма степен по същия начин както преди пет години – по-зряла, разбира се. До голяма степен като жена. Може би дори по-красива.

– Госпожо Дойл – казах сковано, отказвайки да я нарека с малкото ѝ име. – Сигурно сте допуснали някаква грешка.

Тя направи знак на един слуга да ѝ донесе нова чаша шампанско.

– Или пък възможно ли е да си имала добра партия за женитба, но да не си искала мъжа? Със сигурност разбирам това. – Погледът ѝ се задържа за миг върху губернатора. – Каквото и да те е довело тук, радвам се. Било е много авантюристично от твоя страна, много рисковано, но както виждаш, нищо не става случайно.

Загледах се към стаята, гъмжаща от оживени гости, кои­то едва забелязвах. Не бях очаквала това. Не си бях подготвила нищо. Накрая примирено попитах:

– Уо­рън знае ли?

– Разбира се. Затова е толкова нетърпелив. Подобно на мен и той отдавна мечтаеше за достоен за положението му брак. Бяхме приели, че Бляскавият двор със своите евтини имитации е най-доброто, до кое­то можем да се доберем. Срещала съм тези момичета в миналото, знаеш ли. Вършат възхитителна работа, но неблагородният им произход често си личи. Когато разпитах за теб през онази първа седмица – а аз, разбира се, го направих, след като те познах – научих колко си съвършена. Представила си се блестящо на всички положени изпити, сякаш ти е в кръвта.

Бавно откъснах поглед от стаята и я погледнах право в очите:

– Госпожо Дойл, какво искате от мен?

– Вече знаеш. Искам да се омъжиш за сина ми. Искам двамата да бъдете щастливи и да имате дълъг, процъфтяващ живот заедно, управлявайки Хадисън. – Тя направи поредната си драматична пауза. – Дори ти не можеш да намериш нещо нередно в това. Очевидно си дош­ла тук в търсене на изгоден брак. Можеш ли честно да ми кажеш, че има по-подходящ кандидат? Кандидат с такова бъдеще и мъж, влюбен до уши в теб –наистина е така, знаеш ли, и това няма нищо общо с титлата ти. А за теб със сигурност ще е от полза да си уредиш брак отрано. Като неомъжена жена – все още под законното настойничество на баба си – можеш много лесно да бъдеш върната в Осфрид от някой дос­та­тъч­но предприемчив мъж, полакомил се за наградата. Бракът те обвърз­ва със съпруга ти. Освобождава те.

– Заплашвате ли ме? – попитах.

– Лейди Уитмор – каза тя меко, – прос­то ви излагам фактите.

Обявиха началото на вечерята и аз вцепенено заех мяс­тото си на масата. Виола, за щастие, беше на другия край, но Уо­рън седеше точно до мен, по-щастлив от всякога да ме види. Не спираше да бъбри за големите мечти, кои­то имал за своя­та колония, и как се надявал да ги осъществи. Докато говореше, аз кимах, усмихвайки се подобаващо, докато собствените ми мисли се въртяха в лудешки вихър.

След целия контрол, кой­то смятах, че съм установила над живота си, внезапно изпитах чувството, че се нося по течението – безпомощно като олюляващата се Сива чайка, подмятана от бурята. Почувствах се самотна и хваната в капан, отчаяно копнееща за съюзник. Но Мира седеше далече от мен, а Сед­рик... е, кой знае къде ли беше пък той?

В Осфрид, в Блу Спринг, разкритието за титлата ми щеше да е катастрофално и почти със сигурност щеше да ме изпрати обратно при баба. В мига, щом бях стъпила в Новия свят, положението ми бе станало осезаемо по-сигурно. Дори и да ме познаеха – а никога не бях вярвала, че това ще стане, от Осфрид ме делеше цял океан. Щеше да е трудно и да отнеме много време някой да изпрати вест дотам и да предприеме нещо, осо­бе­но ако се сгодях през следващите няколко месеца.

Освен ако Виола не беше права. Ако някой се опиташе принудително да ме върне сега с надеждата да получи награда, нямаше да имам към кого да се обърна за помощ. Щях да съм като хваната в капан на някой кораб в продължение на два месеца и моментално откарана в Осф­ро. Бракът ме правеше независима – или, доб­ре, де, обвързана с друг човек. Обвързана с човек, когото съм избрала. Поне си мислех, че ще мога да избирам.

Докато оглеждах Уо­рън сега, се запитах дали той беше лош избор. Преди да говоря с Виола, не бях мислила така. Тя беше права, че приказките за моментално влюбване в някого бяха пресилени. Благоразумната постъпка беше да подсигуря бъдещето си с някой заможен и приемливо мил човек. Уо­рън беше и двете.

Но не ми допадаше да ме заплашват. И наистина не знаех точно колко може да ми навреди тази заплаха.

– ... а от помощ е и това, че получих толкова много насоки и опит под управлението на баща ми – казваше ми в момента Уо­рън. – Участвах в някои от битките срещу диваците икори. И макар че те си отидоха, има да се върши още работа по прочистването на Денъм. Не са само злосторниците и пътните разбойници. Налице са и пиратите, разбира се. А наоколо сноват и еретици, знаете. Всъщност... – Той хвърли поглед към часовника. – Съвсем скоро ще си имаме работа с някои.

Примигнах, опитвайки се да проясня ума си и да съсредоточа вниманието си отново върху него:

– Какво имате предвид?

– Днес е един от нечестивите им празници – на алан­зан­ците имам предвид. Демонопоклонниците. Нау­чихме къде се срещат и планираме да ги арестуваме.

Вече слушах жадно всяка негова дума:

– Кога?

– Ще тръгнем след около два часа или може би по-малко в зависимост колко време ще ни е нужно да се групираме и да планираме курса си на действие. Страхувам се, че това означава, че ще трябва да се откъсна от празненството по-рано – каза той извинително. – Но смятам, че е важно да съм начело на нападението – предвид както на настоящия, така и на бъдещия ми пост.

Утре е Звездното пришествие, беше ми казала Мира вчера сутринта.

Сед­рик не може да е тук. Тази вечер излиза с прия­те­ли, беше казал Джас­пър на път за насам.

И разбрах. Разбрах, че Сед­рик не беше излязъл с прия­те­ли, не точно. Беше излязъл с други алан­зан­ци, бяха отишли да честват това Звездно пришествие в някоя горичка. Горичка, в коя­то бе твърде ве­роят­но да нахлуят въоръжени мъже. Отчаяно се опитах да запазя самообладание.

– Това... това е толкова увлекателно – казах му. – Но трябва да ми простите – започва ужасно да ме боли главата. Трудно ми е да се съсредоточа.

Уо­рън мигновено бе обзет от загриженост:

– Мога ли да направя нещо?

– Не, не, благодаря. Мисля, че е най-доб­ре да се прибера и да си почина. – Насилих се да се усмихна. – Предполагам, че и двамата ще си тръгнем по-рано.

Намерих Джас­пър и му разказах измислената си история. Той не бе доволен, че си тръгвам, но предстоящото потегляне на Уо­рън смекчи разочарованието. Джас­пър уреди един от хората му да ме придружи до вкъщи с каретата, а пос­ле да се върне да изчака другите момичета. Клара беше потънала в разговор с някакъв банкер и Джас­пър нямаше интерес да иска от нея и Мира да се прибират по-рано заради моето удобство.

Благодарих на семейство Дойл за гостоприемството и Уо­рън отново ме погледна загрижено. Виола имаше вид, сякаш знаеше точно защо имах „главоболие“, но ми отправи единствено няколко вежливи усмивки.

На излизане дръпнах Мира встрани.

– Добре ли си? – попита тя. – Искаш ли да се прибера с теб?

Поклатих глава:

– Не, но наистина имам нужда от помощта ти. Отговори ми на два въпроса.

Тя ме огледа любопитно:

– Да?

– Знаеш ли къде ще се срещнат алан­зан­ците тази вечер? За Звездното си пришествие?

Няколко мига Мира не проговори.

– Какъв е другият ти въпрос?

– Нужно ми е да разбера как се вмъкваш и измък­ваш от къщата незабелязана.

– Това са сериозни въпроси – каза тя.

– И не бих ги задала без основателна причина – отвър­нах, повтаряйки като ехо онова, кое­то бе казала по повод на измъкванията си всяка нощ.

Най-пос­ле тя въздъхна:

– Не може да казваш на никого.

– Знаеш, че няма.

– Разбира се, че не – каза тя и ми се усмихна уморено. – Не биваше да го намеквам.

Каза ми онова, кое­то исках да знам, и аз ѝ благодарих с прегръдка. Кочияшът на Джас­пър ме повика и забързах с него в нощта – потеглих да спася Сед­рик.

Повечето момичета още бяха навън, когато се върнах в къщата. Щом чу историята ми за главоболието, мистрес Кълпепър моментално подуши лицето ми да се увери, че не съм прекалила със спиртните напитки. Най-накрая остана удовлетворена от оправданието ми и ме отпрати в стаята ми.

Щом затворих вратата на спалнята си, изпитах странно чувство за дежавю, припомняйки си как в Осф­ро си бях послужила с друго измислено главоболие, за да си извоювам малко усамотение. Струваше ми се, че е било преди цял един живот. Моментално изхлузих изящната си дантелена празнична рок­ля и затърсих най-практичната дреха, коя­то притежавах. Нямаше много такива. По-голямата част от гардероба ни целеше да поддържа бляскавия ни образ. Дори всекидневното ни облекло беше натруфено и пищно. Най-сетне намерих една от дневните рокли, кои­то бях носила на борда на кораба, семпла дреха от бледорозов тънък лен, обсипана с бели цветя. Лека наметка и практични обувки бяха единствените други неща, кои­то щяха да ми трябват в нашето затоплящо се пролетно време. За да успея да се измъкна обаче, наметнах отгоре широк вълнен халат.

Промъквайки се надолу по коридора, надникнах във всички посоки, преди да направя остър завой надясно в края на коридора. Там – точно както беше казала Мира, имаше врата, коя­то водеше към малко стълбище и площадка, използвана за складиране от домашните слуги. Едно стълбище отдолу водеше към коридор зад кухнята. По едно стълбище над него се стигаше до тавана. Изкачих се бързо и се озовах под една от триъгъл­ните кулички на покрива. Пред мен имаше прозорец с плъзгащо се стъкло, от кой­то се разкриваше изглед към задния двор на къщата.

Оставих халата на пода. Така беше предложила Мира.

– Носи халата върху дрехите си на влизане и на излизане. Тогава, ако те забележат в коридора, прос­то изглежда, сякаш си се измъкнала от леглото. Много по-лесно е да обясниш това, отколкото защо се разхождаш в нормални дрехи посред нощ.

Отвън пред таванския прозорец имаше дървена решетка за увивни растения, по коя­то се бяха катерили още стъбла от глицинии. Взирайки се надолу, си напомних как успешно се бях покатерила по лавиците в каютата на капитана на борда на люлеещ се кораб. Разбира се, там не беше и наполовина толкова високо, а Сед­рик беше с мен, за да ме хване.

Сед­рик. Заради него трябваше да направя това.

Метнах се навън през прозореца и се хванах за тънките дървени летви. Мира ме беше уверила, че конструкцията може да удър­жи тежестта ми, и докато с усилие си проправях път надолу цели три етажа, видях, че е имала право. Дървената решетка остана стабилна. Издишах облекчено, когато кракът ми докосна земята, и си поз­во­лих само миг почивка, преди да се отправя през имота. Когато го сторих, не се сдържах и пок­ла­тих печално глава. Ако имаше таен изход от къщата, разбира се, че точно Мира щеше да го намери.

В ясното небе отгоре блестяха ярка почти пълна луна и звезди, докато подтичвах равномерно. В главата ми отекваха думите на Уо­рън за това как скоро потеглял да събере хората си. Трябваше да се надя­вам, че нещо ги е задържало, докато са се организирали в града, но почти със сигурност щяха да наваксат забавянето, ако пътуваха на коне. Мира беше напъл­но сигурна за мяс­тото, където щяха да се срещнат алан­зан­ците от Кейп Триумф тази вечер. Трябваше само да пос­ледвам указанията ѝ.

Не ми отне дълго време да стигна до един горист участък на север, кой­то ми беше описала. Докато Блу Спринг имаше безброй акри от доб­ре поддържани земи, пустошта почти веднага беше превзела отново тези на Уистерия Холоу. Малка част беше разчистена и нямаше ясно очертана пътека. Единствено разположението на луната ми показваше, че все още вървя в правилната посока. Теренът беше неравен и груб и се препъвах в повалени пънове и клони, полата ми се заплиташе в ниски храсти и други препятствия. Хубаво беше, че тези рокли от кораба вече почти не се носеха, защото щеше да ми се наложи да давам много обяснения, ако някой я огледаше внимателно.

Стигнах до главен път от отъпкана пръст, кой­то трябваше да води до разклонение. Макар и неравен на места, той много улесняваше придвижването и аз ускорих крачка. Но докато минаваше все повече и повече време и не се появяваше никакво разклонение, започнах да се питам дали не бях чула погрешно указанията. И къде бяха Уо­рън и хората му? Колко време бе минало? Със сигурност поне два часа. Не беше изключено да се появя точно когато хората на Уо­рън връхлитат върху Сед­рик. Или може би вече бяха пристигнали.

Не, казах си строго. Няма да го допусна. Не си дадох целия този труд да го спася от преследване само за да видя как го хващат насред полето.

Най-сетне разклонението се появи и според указанията излязох от пътя. Открих стръмен склон, под кой­то се намираха долина и най-накрая дъбова горичка. Отначало не бях сигурна как щях да намеря алан­зан­ците. Когато наближих, скоро успях да различа сиянието на мънички фенери точно като онези, кои­то Сед­рик беше използвал по време на зимното слънцестоене. Ускорих крачка, прекосявайки с подтичване открития участък от долината: чувствах се изложена на показ в лунната светлина.

Но никой не ми подвикна и когато стигнах дъбовете, различих тъмните силуети на алан­зан­ците в кръг около ромбоидно подредените фенери. Изглежда, произнасяха някаква молитва на стар рувиански. Бях научила езика от една възрастна гувернантка. Изглежда, че в повечето думи ставаше въпрос за звезди и светлина, и помирение, но обстановката придаваше на ритуала зловеща нотка. Онзи стар страх ме обзе отново, възкресявайки в ума ми всички истории, кои­то бях чувала от свещеници и от слухове. Това беше почти дос­та­тъч­но да ме накара да се обърна и да ги оставя на съдбата им.

Но знаех, че Сед­рик стое­ше някъде сред тях, макар и да не можех да го различа между силуетите. Надявах се, че в молитвата им ще има някакво изиск­вано от самия ритуал прекъсване, но тя прос­то продъл­жа­ва­ше и продъл­жа­ва­ше. Тъй като времето изтичаше, не можеше да има вежлив начин да привлека вниманието им.

– Хей! – изкрещях. – Трябва да се махате оттук! Хората на губернатора идват!

Напевите рязко заглъхнаха и всички онези тъмни фигури се обър­наха към мен. Сърцето ми спря. Това беше ужасна идея. Може и да не си служеха с тъмни прок­лятия, но със сигурност имаше страшно неприятни физически начини да нараниш някого, осо­бе­но натрапник на свещена церемония.

– Кой е това? – нас­той­чи­во запита плътен мъжки глас. – Някой да я хване, преди да ни издаде!

– Опитвам се да ви помогна! – изкрещях.

Двама души се устремиха към мен и аз понечих да се дръпна тромаво назад, когато поз­нат глас в кръга възкликна:

– Аделейд? Какво правиш тук?

Мъжете, посягащи да ме хванат, спряха и несигурно хвърлиха поглед назад.

– Познаваш ли я? – попита един.

– Да. – Сед­рик се отдели от кръга, чертите на лицето му се откроиха по-ясно, докато приближаваше. – Какво има? Не би трябвало да си тук.

Вкопчих се в ръкава му:

– Трябва да се махате оттук. Събират се – хората на губернатора. Знаят, че сте тук, и планират да нападнат.

– Невъзможно – каза първият мъж, онзи с плътния глас. Когато излезе нап­ред, различих около тялото му дълги одежди. Бяха почти като онези, кои­то ортодоксалните свещеници носеха, но тези бяха тъмни от едната страна и светли от другата. – Никой не знае, че сме тук – това е частна земя, предоставена ми, докато собственикът отсъства. И откъде би могло някакво момиче да знае какво прави губернаторът?

Сед­рик се взря нас­той­чи­во в мен за няколко дълги мига.

– Със сигурност знае – каза мрачно. – Трябва да вървим.

– Но церемонията не е приключила – възрази една жена.

– Няма значение – каза Сед­рик. – По-важно е да...

– Гледайте! – викна някой.

Там, в далечния край на долината, на отсрещния склон, видях мъже на коне, спускащи се устремено надолу. Неколцина носеха факли. От толкова далече не можех да съм сигурна, но ми се стори, че всичките бяха въоръжени.

– Разпръснете се! – изкрещя Сед­рик. – В различни посоки. Придържайте се към гората, където конете не могат да ви пос­ледват.

Всички мигновено се подчиниха и се запитах дали постоянно се упражняваха как да действат при подобна заплаха. Сед­рик ме сграбчи за ръката и затичахме към онази страна на долината, от коя­то бях дош­ла. За известно време чувах само тупкането на стъпалата ни и накъсаното ни дишане. Пос­ле зад нас чух викове и веднъж пистолетен изстрел.

Сед­рик забави, спря и погледна назад.

– Какво правиш? – запитах настоятелно. – Трябва да се махаме оттук!

Чу се нов пистолетен изстрел и за мое удивление той се отправи обратно към горичката. Забързах нап­ред и се изпречих пред него.

– Сед­рик, недей!

– Те имат нужда от мен – каза той. – Няма да бягам. Трябва да им помогна!

– Помогни им, като останеш жив! Освен ако нямаш повече оръжия, отколкото мога да видя, само ще загинеш. А заради теб – и аз.

Пос­ледното сякаш го пробуди. След още миг колебание той се обърна и про­дъл­жи в предишната ни посока.

Сякаш след цяла вечност най-сетне стигнахме до дърветата и нахлухме в гората почти без да забавяме крачка. Клони ме шибаха, разкъсвайки рок­лята още повече, и двамата се препънахме няколко пъти. Нямах представа къде се намирахме, когато Сед­рик най-накрая даде знак да спрем. Стояхме там, и двамата задъхани, докато той се оглеждаше наоколо, взирайки се внимателно във всяко дърво.

– Отървахме се от тях – каза. – Не са дошли в тази посока. Или са се забавили, преследвайки някого другиго, или са се отправили към по-достъпни участъци.

– Сигурен ли си?

Той отново огледа внимателно района, но чувахме само обичайните нощни шумове на гората.

– Категорично. Никой кон не може да мине през тази гъста гора, а имахме твърде голяма преднина пеша, защото вместо това допуснахме да заловят другите. – Не направи опит да скрие безсилния гняв, кой­то го изпълваше.

Отпуснах се с облекчение: не ми се искаше да приз­ная колко ужасена бях, че хората на губернатора ще ме открият с група еретици.

– Как разбра къде сме? – попита Сед­рик.

– Мира ми каза. Пак тя ми каза как да се измъкна незабелязано. Много е находчива.

Той изсумтя:

– Очевидно не е единствената. Даваш ли си сметка в каква опасност си се въвлякла? Да се измъкваш тайно от къщата? Да вървиш сама през гората?

– В не по-голяма, отколкото вероотстъпници, кои­то настояват да провеждат служби на открито, когато вярата им се наказва със смърт – отвър­нах рязко. – Защо продъл­жа­вате да правите това? Защо не си намерите някое тайно приземие без прозорци, където да почитате вярата си? Сякаш нарочно искате да ви хванат.

Сед­рик се отпусна на колене. Тук не беше толкова светло, но видях как допря ръка до лицето си.

– Звездното пришествие трябва да се чества навън. Трябваше да предложа друго мяс­то. Това е частна собственост, както каза Дъглас, но са го използвали преди – а това е опасно. Трябваше да съм по-подготвен – да им помагам повече.

Сложих ръка на рамото му, трогната от мъката в гласа му.

– Помогна им. Може всички да са се измъкнали. Ти ги предупреди и им даде известна преднина, преди да дойдат ездачите.

Той отново се изправи:

– Аделейд, защо дойде тук?

– Ти как мислиш, защо? – попитах. – Уо­рън се перчеше как щял да излови няколко алан­зан­ци тази нощ, а аз знаех, че любимият ми еретик ще е излязъл с тях.

– Аделейд...

Макар че не можех истински да срещна очите му в тъмнината, се почувст­вах принудена да отместя поглед от напрегнатото изражение, кое­то долавях. Нямаше как да му кажа истината: че думите на Уо­рън ме бяха изпълнили с ужас, че гърдите ми се бяха стегнали при мисълта нещо да се случи на Сед­рик – да бъде хвърлен в затвора или по-лошо. Педантичността на Бляскавия двор, машинациите на Виола... нищо от това нямаше значение, ако нещо се случеше на Сед­рик.

– И не исках да видя как баща ти отмъква коми­сион­на­та, ако загинеш в някаква безумна церемония за обожествяване на звездите.

Развеселеността му се върна:

– Не знаеш ли какво е Звездното пришествие?

– Откъде да знам? Аз съм благочестива поклонница на Урос.

– Напълно сигурен съм, че те видях да спиш пос­ледния път, когато бях в църквата с всички ви.

Извърнах се и тръгнах в избрана наслуки посока.

– Прибирам се да си легна.

Той ме хвана под ръка и ме поведе в различна посока:

– Ела. Достатъчно си загазила, така че да направим едно отклонение.

– Дали е добра идея? – попитах смутено. – При положение че ни преследват?

– Вече не ни преследват – поне не теб и мен. А и бездруго на практика ще сме на земите на Уистерия Холоу. Трябва да ти покажа какво е Звездното пришествие. Не се тревожи – добави, досещайки се какво си мисля. – Няма нечестиви церемонии, нито езичници, кои­то си лягат заедно под луната.

– „Да си лягат заедно под луната“ ли? Предполагам, че това е деликатен начин да се намекне за нещо непристойно.

– Невинаги е толкова непристойно. Понякога е част от аланзанската брачна церемония – обясни той. – Напълно благоприлично.

Сетих се за думите на Мира, че аланзанските морални ценности били същите като нашите, но не исках той да знае, че бях питала за такива неща.

– Как така?

– В церемонията има един ред, кой­то гласи: „Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под светлината на луната“.

– Е, това е красиво – казах неохотно. – Предполагам обаче, че понякога лягането под луната е толкова непристойно, колкото звучи?

Той обмисли думите ми за няколко мига:

– Да. Да, понякога е такова.

След като известно време вървяхме напряко през още гористи области, навлязохме в една нива. Беше изоставена и обрасла с плевели, ве­роят­но зарязана по време на някоя от войните с икорите.

– Тук би трябвало да е дос­та­тъч­но открито – каза Сед­рик, макар да забелязах, че спря близо до дърветата, за да не сме съвсем на открито.

Постла наметалото си на земята и легна от едната страна, като ми посочи с жест да направя същото. Озадачена, предпазливо приклекнах, а пос­ле се изтегнах до него. Нямаше много мяс­то. Той посочи:

– Погледни нагоре. Далече от луната.

Направих го. Отначало не видях нищо освен звездите, разпръснати по тъмното небе. Гледката ми напомни за Блу Спринг: виждаха се много повече звезди, отколкото около светлините на Осф­ро. Канех се да го попитам накъде да гледам, когато видях ивица от светлина в небето. Ахнах, а скоро пос­ледва нова.

– Падаща звезда – казах възхитена, когато видях още една. – Затова ли сте тук навън? Откъде знаехте? – Бях видяла една като дете напъл­но случайно.

– Случва се всяка година приблизително по това време. Никога не знам точните дати, но астрономите ги изчисляват. Казваме, че те са сълзите на шестте разпътни ангела, плачещи, задето са прокудени от великия бог Урос.

Над нас се стрелна нова звезда.

– Почитате Урос?

– Разбира се. Той е небесният баща. Признаваме това – точно като ортодоксалните вярващи. А по време на Звездното пришествие се молим Урос и всички ангели, бляскави и непокорни, да се помирят. Време е ние също да зарежем злобата и враждата и да се помирим.

Гледах звездите.

– Бих искала да се помиря с теб. Извинявай за онова, кое­то казах след гала празненството.

Той въздъхна:

– Не, ти извинявай. Беше права – Уо­рън Дойл е добра партия. Неговият... подход ме подразни, но това не означава, че има нещо нередно.

– Е... ами, това може и да не е съвсем вярно.

Разказах на Сед­рик за разкритията по време на празненството. Ужасен, той се подпря на лакът и се взря нас­той­чи­во в мен. Сякаш само един удар на сърцето делеше тялото му от моето.

– Какво? Защо едва сега споменаваш това?

– Е – казах сухо, – бях малко заета да спасявам теб и прия­те­лите ти еретици.

– Аделейд, това е... не знам. Това е лошо.

– Да... или наистина ли? – попитах. – Искам да кажа, маниерът на госпожа Дойл не ми допадна, но вече обмислях Уо­рън като вариант. Не знам.

– Преди изборът беше твой. Сега се превръща в изнудване.

– Ако се омъжа за него, тя няма да има мотив да ме издаде.

– Но винаги ще те държи в страх. Човек, кой­то заплашва да направи това сега, никога няма да се откаже от него. А ако наистина го разкрие сега...

– Тогава някой предприемчив мошеник, ламтящ за награда, ще ме върне в Осфрид. Освен ако не се сдобия със сигурността на брака – с Уо­рън или някой друг.

– По-скоро самият аз ще се оженя за теб, отколкото да ти позволя да направиш това. – В гласа му имаше твърда, а не шеговита нотка.

Все пак успях да се засмея, но смехът ми бе пресеклив. Може би заради по-раншното вълнение. Може би защото лежахме сами под звездите. Може би беше прос­то заради дързостта на думите му – и онова, кое­то казаното щеше да означава.

– Когато проверих за пос­ледно, ти не беше в положение да ми „позволяваш“ да правя каквото и да било. – Беше толкова близо до мен, тялото му се гушеше в моето. Виждах чертите на лицето му, формата на устните му. И разбира се, усещах мириса на онзи прок­лет ветивер. – Освен това от каква полза би могла да бъде една занимаваща се с фалшифициране на картини, отрекла се от рода си аристократка на някакъв кланящ се на дървета...

Не мога да кажа, че целувката беше напъл­но неочаквана. И не мога да кажа, че не я бях искала.

Отначало в нея имаше колебливост, сякаш той се тревожеше, че може да възразя. Трябваше да знае, че никога не бих го направила. Разтворих устни и чух как лек звук на изненада засяда в гърлото му. А пос­ле всякаква нервност между нас изчезна. Бих казала, че му се поддадох, само че бях точно толкова настоятелна, колкото и той. Обвих ръце около врата му, за да го притегля по-близо, и притиснах силно устните му към моите. Това бе огромното освобождаване на трупано и сдържано с месеци... привличане? Страст? Някакво по-дълбоко чувство? Каквото и да беше, оставих го да ме помете.

Бях споделила няколко вежливи целувки в ъглите на бални зали, кои­то сякаш принадлежаха към някакъв друг свят. Тук нямаше нещо вежливо. Това тук беше жадно и поглъщащо, почти опит на всеки от нас да завладее другия. Почувствах как цялото ми тяло откликва, когато той намести своето върху него. Едната му ръка обгърна лицето ми, а другата се отпусна на хълбока ми. След дългогодишни поучения за добродетелта винаги се бях питала как глупавите момичета можеха да отдават своя­та. Сега разбрах.

Когато той сведе уста към шията ми, прокарвайки пътечка от целувки към ключицата ми, си помислих, че ще се разтопя. Вкопчихме се един в друг в нощта, мъчейки се да се приближим все повече и повече един към друг. Макар че останахме с всичките си дрехи, в един момент се оказах върху него, без да ме е грижа, че така полата ми се вдигна до коляното. Той заплете пръсти в косата ми, докато се целувахме, и я освободи от грижливо поставените фиби.

Пос­ле най-сетне спрях за миг да си поема дъх и успях да се надигна и да седна – макар и в много дръзка поза, при коя­то все още бях възседнала бедрата му. Той прокара пръсти отстрани по лицето ми, проследявайки ключицата ми, а пос­ле ги плъзна обратно към буйните вълни на косата ми.

– Неспретната – казах и пригладих назад собствената му коса. – Точно както си искал винаги.

– Аз... исках много повече от това – призна той с пресипнал глас. Но с въздишка отпусна ръка. – Бъдещият ти съпруг обаче няма да ми благодари.

– Ключовата дума е „бъдещ“. Все още нямам съпруг. А докато се сдобия с такъв, мога сама да направя избора си. – Замислих се за няколко мига. – Всъщност възнамерявам да правя собствени избори дори след като вече имам съпруг.

– Сигурен съм, че възнамеряваш, но също така съм напъл­но сигурен, че баща ми ще има някои много, ъъ, силни възражения относно това. Ние отговаряме за теб – ние сме твои настойници. От нас се очаква да те пазим и подкрепяме, докато успееш да приемеш някое изгодно предложение за брак.

Думи, кои­то бях чувала толкова много пъти.

– И да ти донеса също толкова изгодна комисионна.

Той се надигна и седна, отмествайки ме внимателно от себе си.

– Не ме е грижа за нея.

Помислих си за първоначалния ни план. Помислих си за ездачите в нощта и пистолетните изстрели. Сед­рик трябваше да се махне оттук.

– Мен ме е грижа – казах меко. – Имаше ли някакъв късмет с картината?

– Не точно. Никой не се съмнява наистина в автентичността ѝ, но на Уолтър – агентът ми – му е трудно да намери някого с дос­та­тъч­но пари.

Изправих се и изтупах полата си повече по навик, отколкото по каквато и да е друга причина.

– Тогава предполагам, че от мен зависи да подсигуря дела ти.

– Недей да правиш нищо, кое­то не искаш – преду­преди той, дойде при мен и изтръска наметалото си.

Сърцето ми все още биеше бързо. Искам теб, помислих си. Искам да ме целунеш отново и да ме положиш отново в онова поле.

Но макар че тялото ми беше сгорещено, умът ми бе хладен. Може би точно сега бях свободна да правя каквото искам, но той беше прав, че щеше да има ужасни пос­ледствия, ако плъзнеше мълва за онова, кое­то се беше случило току-що между нас. Бавно про­дъл­жихме да вървим обратно към къщата, и двамата – вглъбени в мисли. Придадох си твърдост. Бракът не беше въпрос на любов и желание. Беше делово начинание и аз трябваше да се върна обратно към това делово начинание. Една неволна грешка можеше да бъде простена, но не и втора – независимо какво искаше да ми каже сърцето ми. А точно сега то имаше много за казване.

Сед­рик очевидно мислеше в същия дух, когато наближихме Уистерия Холоу. Спряхме в далечния край на имота и той отново сведе поглед към мен.

– Какво искаш да направиш по въпроса с Уо­рън?

– Не знам. Искам да кажа, нямам желание да се омъж­вам при подобно положение, но...

– Тогава недей – каза той твърдо. – Само това ми трябваше да чуя.

Изгледах го предпазливо:

– Какво смяташ да правиш?

– Да те опазя от него. Да го задържа извън разписанието ти и да включа други кандидати. Може би ще има някой друг, когото да харесаш.

Предполагах, че е прав, но докато стояхме там, се усъмних в това. Защото внезапно изпитах пълна увереност в причината, поради коя­то всеки джентълмен, когото бях срещнала в пос­ледната седмица, ми се беше струвал толкова безинтересен. Сравнявах всеки един със Сед­рик – а сравнението бе невъзможно.

– На баща ти няма да му хареса, че изолираш Уо­рън – предупредих. – Ще се скара с теб заради това.

– Вероятно. Но не забравяй, че изборът винаги е твой. Можеш да избереш някой друг – някой, кой­то не те заплашва да разкрие някаква твоя тайна, дори и да няма толкова много пари.

Когато стигнахме къщата, Сед­рик ми каза, че ще заобиколи до предната врата и че никой няма да се усъм­ни в него, задето се прибира късно, след като уж е бил в града с прия­те­ли.

– Наистина ли? – попитах, неспособна да скрия горчивината в гласа си. – Колко хубаво да можеш да се движиш без ограничения. Междувременно всяко движение, кое­то ние, момичетата, правим, се гледа под лупа.

– Хей, работата ни е да пазим добродетелта ви...

Слаба светлина от къщата освети чертите му и видях как усмивката му се стопява, докато осъзнаваше, че тази нощ може би не се беше справил осо­бе­но доб­ре с тази задача.

– Е – отбелязах. – Поне имаше добри намерения.

– Зависи за кои намерения говориш. – Той пъхна ръце в джобовете на палтото си и вдигна очи към небето: погледът му се спря върху луната. – Знаеш ли защо са паднали шестте непокорни ангела?

– Знам онова, кое­то казват свещениците. Вероятно то не е същото, кое­то ще кажеш ти.

– Аланзиел и Деанзиел били първите, кои­то се разбунтували. Влюбили се, но това не било позволено, не и за ангелите. От тях се очаквало да бъдат над човешките страсти, но любовта им била толкова огромна, че били готови да се опълчат на божиите и човешките закони. Урос ги прокудил, а другите четири непокорни ангела скоро ги пос­ледвали. Отказали да затворят душите си за емоциите. Искали да приемат с отворени обятия чувствата в себе си и да научат смъртните да правят същото.

Докато говореше, затаих дъх, несигурна какво чакам.

Сед­рик посочи към луната:

– Урос прогонил Аланзиел и Деанзиел не само от божествените селения, задето се поддали на страстите си. Били прогонени и от всяко друго селение. Тя е слънцето, а той е луната. И никога не са заедно. Понякога, в подходящото време от денонощието, могат да се зърнат един друг някъде из небето. Нищо повече.

Издишах шумно:

– Ами по време на затъмнение?

Той се забави толкова дълго с отговора, та помислих, че не ме е чул. Пос­ле каза:

– Те все пак не се случват всеки ден.

– Струва ми се, че ще трябва да се случи само веднъж.

Той се извърна от луната и макар че лицето му беше обвито в сенки, бях съвсем сигурна, че го видях да се усмихва. Напрежението между нас изчезна – поне засега.

– Все още ли говорим за Аланзиел и Деанзиел? – попита той.

– Откъде да знам? Ти си еретикът, не аз.

– Правилно. Ти си само царицата на умелите измък­вания, коя­то спасява еретици като мен. Сега кажи ми как възнамеряваш да се вмъкнеш обратно в къщата. – Когато му показах дървената решетка за цветя, по коя­то щях да се катеря, той беше удивен: – По това ли?

Изправих се гордо:

– Разбира се, защо не? Отдавна ти казах, че ме бива в такива неща. А Мира го прави постоянно.

Той трепна:

– Дори не искам да знам. И предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. Ти си безстрашна. Тя е безстрашна. Никой не може да тръгне срещу коя­то и да е от двете ви.

Сепнато си спомних старите слухове. Беше се държал много самоуверено там под звездите – с ръце и устни, кои­то знаеха точно какво правят. Изглеждаше наивно да мисля, че при цялото си дръзко държание в университета и замесването си с алан­зан­ците не е имал известен опит с жените. Но представата, че може би предшественицата ми е била най-добрата ми приятелка, беше осо­бе­но смущаваща.

Насмалко щях да го попитам още там и тогава. Вместо това неловко си пожелахме лека нощ, умишлено спазвайки дистанция помежду си. Той ме проследи как се изкатервам по решетката за цветя, докато стигнах благополучно до тавана, и едва пос­ле си тръгна. Навлякох отново халата и успях да се добера обратно до стаята си, без да ме забележат.

Когато влязох, Мира седна в леглото. Очевидно не само на мен ми беше трудно да спя, когато приятелките ми бяха навън и вършеха лекомислени неща.

– Намери ли каквото ти трябваше? – беше всичко, кое­то ме попита.

Това бе въпрос, на кой­то беше трудно да отговоря; въпрос, кой­то можеше да има множество различни значения тази вечер.

– Не съм сигурна, че някога ще го намеря – отвър­нах.

Сед­рик спази обещанието си да ме държи далече от Уо­рън. През следващите няколко дни той не се появи в разписанието ми. Срещнах го веднъж по време на едно излизане в града с другите момичета, но срещата бе твърде кратка и в присъствието на твърде много хора и той не успя да се впусне в някоя от пламенните си молби. Не скри колко се вълнува да ме види, а аз отговорих възможно най-вежливо, макар той да се перчеше как в нощта на Звездното пришествие били арестували трима алан­зан­ци – нещо, кое­то ми причини болка, защото знаех, че причинява болка и на Сед­рик. Хубавото беше, че нямаше и следа от майка му или някакъв признак, че е привела в изпълнение заплахата си.

Би трябвало да съм доволна от този развой на нещата. Би трябвало да използвам това време, за да обмисля следващия си ход и как най-доб­ре да плавам в тези опасни води, в кои­то ме беше запратила Виола Дойл.

През повечето време обаче прос­то мислех за Сед­рик.

Ако трябваше да съм честна със себе си, Сед­рик занимаваше мислите ми от мига, в кой­то се срещнахме. Просто се бях постарала да държа чувствата си изтикани настрана в ума ми. Но сега, когато бях отключила сърцето си и бях признала тези чувства... е, сега нямаше как да не мисля за него. Хванах се, че постоянно пресъздавам в ума си всеки миг от онази нощ под звездите. Точният миг, в кой­то се бяха срещнали устните ни. Начинът, по кой­то пръстите му бяха разплели косата ми. Дръзкото движение, с кое­то ръката му се бе плъзнала нагоре по бедрото ми – но никога по-далече.

Понякога, в подходящото време от денонощието, могат да се зърнат един друг някъде из небето. Нищо повече.

Не можех да спя. Почти не можех да ям. Движех се наоколо, прелестно замаяна, възбудена от тръпката на случилото се между нас, макар тази тръпка да беше смекчена от знанието, че това нямаше – че не можеше – да се повтори.

Поне никога не ми каза, че е било грешка. Винаги помнех онази поучителна история, коя­то Тамзин ни беше разказала, за поз­натото ѝ момиче в Осф­ро, отдало не само целувките си на мъж, кой­то ѝ беше обещал всичко само за да ѝ каже по-късно, че това било „недоразумение“.

Но Сед­рик никога не спомена, че съжалява, нито прибягна до други унизителни оправдания. В някои отношения така влошаваше положението. Означаваше, че не смята случилото се за грешка. Аз също не мислех така. Никой от нас не можеше да отрече обаче, че то усложняваше нещата.

Така че всъщност намирахме за най-доб­ре да разговаряме възможно най-малко – не поради някаква враждебност, а защото прос­то нямахме доверие на самите себе си. Един ден обаче общуването бе неизбежно. Няколко от нас се готвеха да отидат на празненство и той ме дръпна настрана, докато другите се бяха разсеяли. Застанахме на няколко сантиметра един от друг и аз преброих всеки един от тях.

– Намерих ти някого – каза ми той, хвърляйки бърз поглед назад към вратата. – Добър човек – стана ми ясно, когато говорих с него. А пос­ле го потвърдих чрез няколко души, кои­то познават слугите му. Винаги можеш да разбереш много за някого по слугите му. – Сед­рик се поколеба: – И е много... откровен. Забавен. Помислих си... ами, помислих си, че това ще се хареса и на теб.

Към трептящото от електричество привличане между нас се примеси неловкост. Изключително странно беше мъжът, когото така отчаяно желаех, да ми намира подходящ съпруг.

– Благодаря ти – казах, несигурна какво друго да отговоря.

– Точно сега той е извън града, но уредих да се срещнете в края на седмицата. Има само един проб­лем...

Не можах да сдържа усмивката си:

– Сед­рик, има купища проб­леми.

– Аз ли не знам. Но той е... ами, той е адвокат. Все още си гради име. Къщата му в града е малка. Хубава – но малка. И има само двама слуги.

– Разбирам. – Макар че тук, в колониите, това бе почтен и достоен за уважение пост, един адвокат нямаше да осигури същия лукс като нап­ри­мер един собственик на плантация или корабен магнат. Със сигурност не и онзи, кой­то един губернатор можеше да предложи. Двама слуги означаваха, че най-ве­роят­но щях да помагам в изпъл­не­ние­то на някои от домакинските задъл­же­ния.

– Винаги ще бъдеш осигурена – побърза да каже Сед­рик. – Ще се чувстваш удобно – все пак ще бъдеш част от някои светски събития. Не онези в най-висшите обществени слоеве... но някои. И чух, че е добър. Най-ве­роят­но ще нап­редне, може би дори с течение на времето ще се премести на някакъв правителствен пост. За много момичета тук това би била изключително добра партия.

– Но не непременно и за диаманта.

– Не – съгласи се той. – И не беше сигурен дали изобщо ще го искаш, или пък дали може да си те поз­во­ли. Би могъл да си поз­во­ли само минималната ти цена, ако вземе заем, но не обещава пари за издръжка. Убедих го, че ще си струваш парите.

Почувствах тъпа болка в гърдите:

– Разбира се, че си го убедил. Ти би могъл да продадеш спасение на свещеник.

Той трепна:

– Аделейд, знам, че не е каквото би искала...

– Не – прекъснах го. – Идеално е. Бих предпочела да живея скромно с мъж, когото мога да уважавам – може би дори да харесвам – отколкото да бъда глезена от някого, кой­то постоянно ме държи в страх със заплаха за разкритие.

– Ще го харесаш... – думите заседнаха в гърлото на Сед­рик.

Почти посегнах към него, но се дръпнах назад, преди да се случи нещо, кое­то може би нямаше да мога да овладея. Стиснах ръка в юмрук отстрани до тялото си. От другата стая дочух някой да ме вика по име. Със Сед­рик останахме да стоим заедно за миг, казвайки си безмълвно милион неща, а пос­ле се обър­нахме да се присъединим към другите.

Мистрес Кълпепър изцъка неодобрително с език, когато ме видя.

– Аделейд, къде са ти бижутата? Цяла седмица си разсеяна и небрежна – изключително неуместно за момиче с твоето високо положение.

– Съжалявам, мистрес Кълпепър. – Паметта ми беше толкова изпълнена с подробности от една отдадена на забранени постъпки нощ и предположих, че нямаше много мяс­то за кой знае колко други неща.

Мистрес Кълпепър грабна диамантеното колие от ръката на една прислужница и го подаде на Сед­рик:

– Господин Торн, можете ли да ѝ сложите това? Кълна се, че ще е истинско чудо, ако стигнем там навреме! Не мърдай сега. Честно, освен изчезналите перуки, а сега и това още колко неща могат да се обър­кат тази вечер? – Пос­ледното беше отправено към Розамънд, коя­то бе скъсала една от презрамките на корсета си. Мистрес Кълпепър трескаво се опитваше да я смени.

Сед­рик остана да стои застинал няколко мига, държейки в ръка колието. То беше изработено от крушовидни диаманти, кое­то ми се стори уместно. Тъй като не искаше да привлича вниманието, той най-сетне пристъпи зад мен и постави кръгчето на врата ми. Затаих дъх, удивена как цялата стая не виждаше ефекта му върху мен. Тялото му опираше в моето, а ръцете му трепереха, докато се опитваше да затегне закопчалката на колието. Най-накрая успя, приглади верижката и отметна няколко непокорни тънки кичурчета коса. Връхчетата на пръстите му бяха леки като перце, но почувст­вах как по кожата ми избиват тръпки. Издишах едва когато се отдръпна.

***

В края на седмицата най-пос­ле получих шанс да се срещна с въпросния адвокат на парти, чиито домакини бяха тримата Торн. Вече няколко момичета бяха получили предложения и макар да не се безпокоеше осо­бе­но за другите, Джас­пър беше решил да събере на едно мяс­то всичките си любими потенциални кандидати като начин да засили интереса. Бяха поканени голям брой от най-из­тък­натите граждани на Кейп Триумф с надеждата, че ще ги впечатлим и ще засилим рекламата.

Гостите започнаха да пристигат в Уистерия Холоу доста преди вечеря и ние бяхме готови да ги омаем. Е, поне другите бяха. Макар че се държах изключително благоприлично и любезно по време на пос­ледните приеми, след развитието на нещата със Сед­рик вече проявявах дори по-малко интерес към другите от обикновено. Не демонстрирах нещо повече от онова, кое­то се очакваше от мен, и веднъж бях чула един гос­по­дин да казва: „Онова момиче, диамантът, е много по-скучно, отколкото очаквах“.

В поредна проява на разсеяност тази вечер бях забравила да си сложа руж. Това ми се струваше маловажно осо­бе­но след като и бездруго носех толкова малко, но вече стресираната мистрес Кълпепър реагира, все едно ни бе връхлетяла гибелта на цивилизацията. Нареди ми да се върна в стаята си и ми заръча да използвам стълбището за слугите отзад, за да не би някой да види ужасния ми моден гаф.

Докато минавах през кухнята, чух двама мъже да спорят в един от килерите за продукти. Кухненските прислужници бяха заети и не ми обър­наха внимание, когато се застоях пред вратата да подслушвам.

– Какво искаш да кажеш с това, че ще идва? Той не беше включен в списъка на гостите! – възкликна Сед­рик.

– Искаш да кажеш, че ти не си го включил в списъка на гостите – процеди Джас­пър. –Не знам на какво си играеш, но не си мисли, че не съм забелязал как го отстрани от разписанието ѝ! Ако смяташ да ни провалиш тази сделка, тогава трябва аз да се заема и да оправя нещата.

– Той не е добра партия за нея – каза Сед­рик. – И тя не го харесва.

– Как би могла, когато почти не е имала шанс да говори с него? Сега заминавай там и бъди очарователен домакин, и гледай да не провалиш това още повече!

Джас­пър излезе, разгневен, и аз се дръпнах встрани, преди да успее да ме види. Пристъпих нап­ред, когато се появи Сед­рик.

– Предполагам, че говорехте за Уо­рън.

– Да – изръм­жа той с искрящ в очите си гняв. – Съжалявам. Нямах нищо общо, но не допускай това да те притеснява. Не си длъжна да говориш с него тази вечер, а ако се опита да обсеби вниманието ти, ще го разсея.

– Е, с такива приятелски отношения между вас сигурна съм, че няма да е трудно – отбелязах.

– Ще се погрижа за това – настоя той. – Ти се съсредоточи само върху опознаването на гос­по­дин Адълтън.

Изчака ме да си сложа руж, а пос­ле ме придружи до салона. Спряхме неловко на прага. Етикетът диктуваше джентълмен в неговото положение – кой­то беше нещо като мой настойник – да ме въведе в стаята. Той ми предложи ръката си и аз го хванах. В мига, щом го направих, почувст­вах как през тялото ми премина онова разтърсващо усещане като от електричество. Сед­рик си пое дълбоко дъх, също толкова ясно усетил ефекта.

– Можем да се справим с това – каза той. – И двамата сме силни. Можем да го направим.

За мое удивление видях, че Уо­рън не беше дошъл сам – майка му беше с него. Когато ме зърна от отсрещния край на стаята, той засия и започна да си проправя път към мен през тълпата. Сед­рик моментално направи рязък завой и забър­за­но ме отведе до един ъгъл, където слаб мъж с пясъчна на цвят коса отпиваше бренди. Беше доста привлекателен на вид, макар и не с такава изискана красота като Сед­рик – но пък и кой можеше да бъде такъв?

– Господин Никълъс Адълтън – обяви Сед­рик. – Позволете ми да ви представя гос­по­жи­ца Аделейд Бейли.

Никълъс пое ръката ми с усмивка:

– Госпожице Бейли, разказите, кои­то чух за вас, не ви описват правдиво – кое­то е удивително предвид факта колко красноречив и щедър бе гос­по­дин Торн в описанието си.

Усмихнах се в отговор:

– Той е търговец, гос­по­дин Адълтън. Това му е работата.

– Повечето търговци, кои­то съм срещал, не продават нищо освен шарлатански церове и измамни приказки. Нещо ми подсказва, че...

Беше принуден да млъкне, когато Уо­рън най-сетне успя да се добере до нас.

– Аделейд! Имам чувството, че не съм те виждал от цяла вечност.

Чарът, кой­то бях започнала да насочвам към Никълъс, мигновено се стопи.

– Господин Дойл – казах, отвръщайки офи­циал­но, макар той да си бе послужил с малкото ми име. – Колко хубаво, че успяхте да дойдете.

Той хвърли поглед към Никълъс:

– Съжалявам, че ви прекъсвам, но е наложително да...

Сед­рик бързо пристъпи нап­ред и отиде до Уо­рън, закривайки ме от него.

– Господин Дойл! Толкова се радвам, че сте тук.

Уо­рън го изгледа предпазливо:

– Така ли?

– Да. Носят се все­въз­мож­ни слухове, че лорандийците струпват вой­ни­ци по границите на североизточните колонии – някои дори предприемат набези срещу тамошните фортове. Надявах се, че бихте могли донякъде да ни просветлите по въпроса – в края на краищата чух, че никой в града не е по-доб­ре осведомен за лорандийците от вас. Вие сте живели при тях на континента, нали? Предполагам, че сигурно все още знаете нещо за делата им – освен ако не сте допуснали да изостанете с информацията.

– Ами, аз... – Уо­рън бе обзет от несигурност, разкъс­ван между пламенния си стремеж към мен и неустоимото изкушение в намека на Сед­рик, че може би има нещо, кое­то той, Уо­рън, не знае. Сед­рик моментално се възползва от тази нерешителност и буквално отмести Уо­рън.

– Хайде да си вземем нещо за пиене и да про­дъл­жим обсъждането на въпроса. Не искаме да отегчаваме тези двамата с политика. – И след броени мигове беше превел Уо­рън през половината стая.

Никълъс ги наблюдаваше развеселено:

– Много е добър в работата си. Предполагам, че е по-тежка, отколкото изглежда.

– Да – съгласих се малко тъжно.

Той отново съсредоточи вниманието си върху мен:

– Предполагам обаче, че това е трудна работа и за вас. Сигурно е същото като да сте на сцена, нали? Вечно на показ, никакви прояви на слабост. Като гледам всички ви тази вечер... някак неве­роят­но е. Веки детайл – съвършен. Но чувствате ли се понякога като... ами, простете ми, ако е оскърбително – чувствате ли се понякога като стоки за продан на витрината на някой магазин?

Трябваше ми един миг да отговоря. Наближавахме третата седмица от светския си сезон, а на нито един мъж досега не му беше хрумнало да ме попита нещо подобно.

– Да – признах. – През цялото време.

Тази откровеност отключи една непринуденост между нас и потънахме в оживен разговор. Видях, че Сед­рик с право бе определил Никълъс като откровен и забавен, и изглежда, че той също оцени тези качества у мен. Дори поговорихме малко за юридическата му практика и забелязах как се изненада, че съм толкова осведомена по въпросите на правото и политиката. При всякакви други обстоятелства лесно можех да бъда приятелка на този мъж. Защото независимо колко интересен беше, не успя да пробуди у мен нещо повече от топли чувства. Но беше най-обаятелният от всички кандидати, с кои­то се бях срещнала досега. Не биваше да се изненадвам предвид факта, че Сед­рик лично го беше подбрал. Толкова доб­ре ме познаваше. А с нап­редването на вечерта се опитах да реша: ако не можех да дам на Никълъс любовта си, можех ли да го даря с дос­та­тъч­но щастлив брак? В противен случай щеше да е нечестно.

На вечеря Сед­рик съумя да настани Никълъс до мен, а Уо­рън беше далече надолу в другия край. От време на време ме стрелкаше с печално копнеещи погледи, докато Виола прос­то ме гледаше на кръв. От другата ми страна седеше по-въз­рас­тен джентълмен, кой­то мърмореше как Кейп Триумф „потъвал в хаос“.

– Анархия – каза на Никълъс и мен. – Това се случва тук. Губернаторът трябва да овладее положението, преди тези мерзавци да поемат контрола. Чухте ли, че онези аланзански еретици, кои­то заловиха миналата седмица, вече са избягали от затвора? А къде е армията? Защо още и още вой­ни­ци отиват в другите колонии? Икорите се трупат на запад – не са си отишли независимо какво казват онези глупаци. Пос­ле, налице са и пиратите. Един събиращ кралски данъци кораб, плаващ към Осфрид, беше пленен миналата седмица. Каква дързост.

– Не мисля, че някой е бил твърде разстроен – отбеляза Никълъс. – Поне в колониите. Дори сега твърде много хора смятат, че сме претоварени с данъци.

– Става дума за положението в по-голям мащаб – настоя Уо­рън. – Ако корабите на краля не са недосегаеми, тогава кое е? Пиратите вече дори не се ограничават само с моретата. Чувам, че онези дяволи вече се разхождат по улицата. Били Маршъл. Боунс Джакоби. Тим Шортслийвс.²

– Икорите не знаели, че Хадисън разполага с толкова много златни залежи. Но и защо биха знаели? Те са диваци. Не разработват мини. Не разполагат с нужната технология за това. Цяло чудо е, че изобщо са прекосили морето. Така че договорът ни дава право да се разпореждаме с това злато.

Уо­рън ме гледаше с очакване и аз успях да докарам нещо, кое­то, надя­вах се, беше впечатлена усмивка.

– Наистина ли земята се е продавала? – попитах. – Искам да кажа, те са живеели там.

Той се навъси:

– Не разбирам какво питаш.

– Едва ли може да се каже, че това е било нещо, кое­то прос­то ей така им се е намирало подръка. Това е бил домът им. Когато са сключили договора, къде се е предполагало да отидат?

– Не сме отнели всичките им земи – каза той. – Останаха им в изобилие.

Бях виждала картите по време на учебните си занимания. „Изобилие“ бе прекалено оптимистичен начин за описване на положението.

– И – про­дъл­жи той – винаги могат да се придвижат към територията на западните племена.

– Няма ли това да породи неразбирателство с тези племена? – попитах.

– Не е наш проб­лем. Ние сме завоевателите.

Отворих уста да възразя, а пос­ле размислих. Така беше в продължение на цялата минала седмица, през коя­то се бях срещнала с Уо­рън три пъти – два пъти в присъствието на други хора и веднъж насаме. Държанието му не беше точно оскърбително, но много пъти се беше налагало да си държа езика зад зъбите, за да не противореча на мненията му. Бъди обаятелна, беше ме посъветвал Сед­рик. Не му давай повод да за­подоз­ре нищо.

– Колко прекрасно – отбелязах, превключвайки на не толкова противоречива тема. – Да имате на разположение всичкото това злато.

Уо­рън закима енергично:

– Да. На практика прос­то се търкаля наоколо и чака някой да го вземе. Разполагаме с твърде малко хора, кои­то да помагат за измъкването му от земята, но мисля, че в мига, щом отправим призива, а аз пристигна и установя по-стабилно присъствие, заселниците веднага ще му налетят. – Изгледа ме многозначително. – Заминавам след две седмици.

Знаех това. Напомняше ми го всеки път, когато бяхме заедно. Фактът, че го отблъсквах толкова дълго, ме беше спасил от сватба преди заминаването му, но знаех, че двамата с Виола се надя­ваха да уредят подпечатването на брачен договор преди това. Дружелюбното ми държание тази седмица може и да ми беше откупило малко време, но скоро семейство Дойл щяха да настоят за нещо повече.

– Извинете ме – казах, надигайки се от стола си. Той незабавно също се изправи. – Трябва да си проверя причес­ка­та. – Това беше вежлив начин да кажеш, че искаш да отидеш до тоалетната, и осигуряваше гарантирано измъкване.

Партито в имението на семейство Дойл беше про­дъл­жило три часа и се надя­вах, че скоро ще си тръгваме. Придружаваше ни Сед­рик и от него зависеше кога ще се измъкнем. При обикновени обстоятелства можеше и да го убедя да тръгнем по-рано, но той цяла вечер наблюдаваше Каролайн. Тя, изглежда, беше оплела в примката си някакъв едър земевладелец, кой­то не се отделяше от нея. Беше имала известни затруднения с други кандидати и Сед­рик не искаше да провали възможността.

Въпреки това той ме пресрещна, докато завивах надолу по коридора към тоалетните. Свърнахме зад един ъгъл и спряхме, изчаквайки двама мъже, мърморещи за данъците, да минат покрай нас.

– Трябва да поговорим – каза Сед­рик с нисък глас.

Хвърлих поглед наоколо:

– Тук ли?

– Нямаше друг шанс. – Вярно беше. Сега, когато бяха останали по-малко момичета, разписанието на светските ни ангажименти бе набрало значителна скорост. Той ме хвана за ръката, за да ме придърпа зад един ъгъл. – Имам добра новина и лоша новина.

– Надя­вам се добрата новина да е, че някак си се сдобил с десетократно повече пари, отколкото ти трябват за дела в Уестхейвън, а лошата – че прос­то не знаеш как да похарчиш останалото.

– Бих го дал на теб, разбира се, за да ти помогна да запазиш стила на живот, на кой­то си свикнала. Но не, боя се, че не е това. – Той се огледа наоколо още веднъж, преди да про­дъл­жи. – Тук има един човек, кой­то се интересува от картината.

Наистина беше добра новина.

– Колко?

– Четиристотин.

– Това е по-голямата част от цената на дела ти! Каква е лошата новина?

– Иска автентичността ѝ да бъде потвърдена. – Сед­рик пок­ла­ти глава. – Но както можеш да предположиш, в колониите няма чак толкова много хора, кои­то имат дос­та­тъч­но познания, за да оценяват произведения на изкуството от Мирикози. Така че той е склонен да почака – кое­то значи ние да чакаме. Освен ако не успеем да намерим друг купувач.

– И такива не се намират много.

– Не и в Денъм, не. Но агентът ми смята да опипа почвата в някои от южните колонии. Междувременно... – Държанието му ми подсказа, че има още новини – и то не непременно добри. – Има някои нови неща относно Никълъс Адълтън.

– О? – Опитах се да запазя безгрижен тон, знаейки, че би трябвало да се радвам за това.

– Тази седмица е бил в Томастън – помагал на някакъв човек да уреди търговски спор. Чувам, че поел случая без заплащане.

– Много мило от негова страна.

– Да – каза Сед­рик. Изглежда, той също се мъчеше да удър­жи приповдигнатия си тон. – Той е много мил човек. И ще се върне вдругиден – навреме за Фестивала на цветята, за кой­то му издействах покана. Убеден съм, че можем да уредим нещата тогава.

– Значи прос­то трябва да продължа да залъгвам Уо­рън още малко.

Сайлъс Гарет не ни беше посещавал повече, но заплахата, коя­то бе представлявал, още висеше над главата ми. Бе имал вид, сякаш запечатва в паметта си лицето на всяко момиче, и знаех, че ако видеше онзи портрет, щеше моментално да ме разпознае. Трябваше да подсигуря положението си бързо.

– Сигурен съм, че няма да ти е трудно – отвърна Сед­рик. Срещнах погледа му и ми се прииска да не бях видяла в него такъв копнеж. Щеше да е много по-лесно да се справя с това, ако той беше безразличен към мен. – Върви сега, преди Уо­рън и майка му да се зачудят какво е станало с теб.

– Добре. Веднага щом пуснеш ръката ми.

Той погледна надолу към преплетените ни пръсти и няколко мига не каза нищо. Пос­ле много внимателно поднесе ръката ми към устните си и пламенно целуна опакото на дланта ми. Затворих очи: искаше ми се да можех да замразя този миг във времето. Когато пусна ръката ми, все още чувствах топлината на устните му по кожата си. И никой от нас не помръдваше. Едва високият смях на подпийнала групичка, вървяща надолу по един съседен коридор, ни сепна и ни върна към действителността.

Върнах се на основното празненство, напрягайки се да изтърпя още разговори със самомнителния Уо­рън. За моя изненада Мира говореше с него и това ми осигури временен отдих. Вгледах се любопитно в нея, питайки се от какво бе породено това поведение. Тя все още не бе проявила особен интерес към някой кандидат. Дори не бе споменала някакви предложения, макар да знаех, че бе приемала посетители точно както и останалите от нас. Не за пръв път я виждах оживено да ухажва Уо­рън. Възможно ли беше да се интересува от него?

Насладих се на няколко скъпоценни мига, в кои­то останах сама, слушайки как бащата на Уо­рън бъбри наб­ли­зо с няколко магистрати, уверявайки ги, че слуховете за икори, потеглили да нахлуят в Кейп Триумф, са безпочвени. Беше ми любопитно какво бе предизвикало тези страхове, но така и не разбрах. В мига, щом ме забеляза, Уо­рън побърза да се откъсне от Мира и отново тръгна по петите ми. Едва доловимо колебание в спокойното ѝ изражение ми показа, че беше по-скоро раздразнена, отколкото сломена от мъка, но раздразнението скоро се разсея, когато друг млад мъж я потупа с пръст по рамото. Тя се обърна към него; усмивката ѝ мигновено се върна.

Едва дочаках да свърши партито. След като уверих Уо­рън, че ще бъда на Фестивала на цветята, с облекчение се отправих заедно с другите към каретите, кои­то ни очакваха отвън. Сега за превоза ни бяха нужни само две. Докато се натоварвахме вътре, внезапно забелязах нещо.

– Къде е Мира? – попитах. Не отново, помислих си. Хвърлих бърз поглед и не я видях да чака никъде отвън. Сед­рик се върна в къщата, а аз зачаках до вратичката на каретата, въпреки че кочияшът предложи да ми помогне. Безпокойството ми се усили, когато Сед­рик остана вътре далеч по-дълго, отколкото бях очаквала. Мира бе излизала непрекъснато, докато бяхме у дома, но как можеше да изчезне тук?

Най-пос­ле ги видях да излизат. Той ѝ помогна да се качи в моята карета и потеглихме.

– Какво стана? – попитах.

Тя завъртя очи:

– Бях впримчена в разговор с един от онези мъже, кой­то искаше да узнае дали може да „се спазари за мен“.

Вгледах се внимателно в нея. Тонът и изражението ѝ ми се сториха дос­та­тъч­но откровени, но не можех да се отърся от чувството, че премълчаваше нещо.

На следващия ден научихме, че Каролайн бе сключила договор, с кое­то намали броя ни още повече. Джас­пър, макар и развълнуван от нап­редъка, сметна за необходимо да изнесе на останалите от нас една насърчителна реч.

– Макар че договорът ви предоставя три месеца да избирате – каза той на закуска, – на някое момиче рядко му е нужно толкова дълго време. Повечето се уреждат в рамките на един месец. Много бих се изненадал, ако останалите от вас не получат многобройни предложения на празника утре вечерта. – Погледът му се задържа най-про­дъл­жително върху мен. – Много бих се изненадал.

Фестивалът на цветята, посветен на бляскавите ангели Авиел и Рамиел, беше най-големият пролетен празник в осфридианския календар. Съвпадаше с аланзанските Пролетни ритуали и съществуваше известно противоречие относно истинското естество на празника. Благочестивите поклонници на Урос твърдяха, че еретиците били взели традиционния празник и покварили отдаваната от него почит към изцеляването и чистата любов, като добавили почитане на разпътните ангели Аланзиел и Лизиел. Аланзанците вярваха, че това е древно честване на страстта и плодовитостта и че ортодоксалните богомолци са го „прочистили“ от първоначалния му смисъл.

Въпреки това той отстъпваше само на Деня на Ваиел като най-почитания ни празник. Изисканите партита и банкети бяха нещо обичайно дори тук, в Кейп Триумф. Отново щяхме да сме в прос­торната градска зала на великолепен бал, заплатен от губернатора и още няколко политици. Дори сгодените момичета оти­ва­ха. Джас­пър твърдеше, че не иска да пропуснат забавлението; подозирам обаче, че целта му бе да покаже момичетата с годениците им пред всички мъже, кои­то още не бяха взели решение. Гала празненството щеше да има маскараден мотив, кое­то беше нещо обичайно в Осфрид, но не толкова поз­нато тук. Мистрес Кълпепър не беше подготвена за това и се бе наложило набързо да уреди необходимите неща.

Както обикновено нейната „набързо свършена“ работа бе педантична независимо от мърморенето ѝ. Имах изящна полу­мас­ка от сребърен филигран, украсена с кристали. Тя беше по-скоро подчертаващ елемент към останалото, отколкото истинска маска, тъй като Джас­пър искаше да бъдем лесно разпознаваеми. Маската беше съвършеното допълнение към рок­лята ми – спускащо се от раменете ми видение от бял сатен, украсено със сребристи рози и панделки.

– Знаеш ли – каза ми дяволито Мира, като наместваше собствената си блещукащо червена полу­мас­ка, – традицията на маскарадите води началото си от алан­зан­ците, кои­то изпълняват Пролетните ритуали маскирани. Слагат си маски от листа и цветя или се обличат като горски животни. Мъже и жени танцуват, без дори да знаят кои са партньорите им.

Не бях виждала Сед­рик цял ден, но го бях чула да говори за бала, кое­то, предположих, означаваше, че ще пропусне всички аланзански ритуали – освен ако не смяташе да се присъедини към тях изключително късно. Запитах се дали някога беше участвал? И до каква степен? Цялата представа за танцуване с тайнствен партньор беше езическа и непристойна, разбира се, но след Звездното пришествие почувст­вах, че се изчервявам цялата, когато си го представих как ме притегля към себе си на някое тъмно, диво мяс­то.

Влязохме в залата сред още шум и суматоха и бях впечатлена да видя, че украсата ѝ можеше да съперничи на тази от встъпителното гала празненство. Главната украса, разбира се, се състое­ше от цветя, макар не всички да бяха истински. Някои бяха изработени от коприна и скъпоценни камъни и висяха, оформени в сложни венци и гирлянди, кои­то искряха в светлината на свещите. Присъстваха не само потенциални кандидати за женитба: поводът привличаше най-изтънчените граждани както на Кейп Триумф, така и на Денъм като цяло. Бях сигурна, че със спътничките ми бяхме най-великолепно изглеждащите в цялата стая прос­то заради по-големия си достъп до луксозни платове, но всички маскирани гости бяха запленяваща гледка.

Сед­рик пристигна точно когато празненството започна и вместо да ме изпрати при някой определен по разписание партньор за танците, сам ме увлече в първия валс.

– Това няма да се хареса на баща ти – подметнах закачливо.

– О, не се тревожи, скоро ще има много повече поводи да е разстроен – каза ми Сед­рик. – Освен това от разстояние може дори да не ме познае с маската. За тази цел ще трябва да обърне внимание на нещо друго освен на себе си.

Разпознах тона, безгрижието. Това беше намек да подхвърля духовита забележка. Вместо това обаче се улових, че казвам:

– Бих те познала навсякъде дори с покрито лице. Има нещо в начина, по кой­то се движиш и по кой­то миришеш. Усещането, кое­то създаваш...

Ръката му се затегна около талията ми, придърпвайки ме мъничко по-близо.

– Не улесняваш това. Особено след като съм дошъл да ти кажа, че Никълъс Адълтън се съгласи да се ожени за теб утре.

– Бих се надявала, че няма никакъв лесен начин да кажеш това.

– Не, няма.

Замлъкнахме и оставихме музиката и жуженето на разговорите да ни заобиколят, приковали очи един върху друг, докато се плъзгахме през стаята. Изпитах завладяващия порив да облегна глава на рамото му, но това нямаше осо­бе­но да ни помогне да про­дъл­жим да се преструваме на безразлични. А и това не беше уместна постъпка по време на валс.

Когато песента свърши, Сед­рик вдигна очи от лицето ми. Беше се вглъбил, докато ме наблюдаваше, но сега челото му се набразди.

– Бъдещият губернатор току-що те забеляза. Нека те отведа при Адълтън за следващата песен. Наясно е с всичко, но искаше първо да те попита нещо.

Озадачена, поз­во­лих на Сед­рик да ме отведе при Адълтън точно навреме за следващата песен. Сед­рик беше истинско олицетворение на любезността, докато разговаряше с адвоката, но ми хвърли про­дъл­жителен поглед, докато се отдалечаваше.

– Съжалявам, че не ви потърсих – каза ми Никълъс, докато започвахме новия танц. Носеше семпла полу­мас­ка от син плат. – Клиентът ми е приятел на мой братовчед и е бил сериозно измамен по някакъв търговски въпрос. Не можех да го изоставя.

– Мисля, че това е достойно за възхищение – казах искрено.

– Не мога да се преборя с цялата несправедливост на света, но се опитвам да правя малкото, кое­то мога. Но стига толкова бизнес. – Сведе лице и ми се усмихна. – Господин Торн ми обясни, че има, ъъ, известен елемент на неотложност в това, кое­то планирахме, и че ще трябва да успеем да направим няколко трика, за да можем да проведем сватба навреме. Би трябвало да можем да се справим, но първо ми е необходимо да знам... – Изражението му стана неуверено. – Сигурна ли сте, че го желаете? Не искам да ви карам да прибърз­вате. Не искам да правите нещо, за кое­то не сте абсолютно сигурна. Редно е да изберете когото искате.

Почувствах присвиване в сърцето не само заради внимателното му и почтително държание, но и заради истината, покрай коя­то се плъзгаше. Кого исках да избера? Сед­рик, разбира се. Но той не можеше да си поз­во­ли дори дела, кой­то щеше да го опази жив, а какво оставаше за цената ми. Всичко друго щеше да е нарушение на договора и да предизвика сериозен скандал.

Никълъс Адлътън далеч не е най-лошият вариант, кой­то можеше да ти се падне, казах си. Дори ако това означава да се превърнеш в Аделейд Адълтън.

Виола, в отсрещния край на стаята, улови погледа ми точно тогава. Това само подсили решителността ми и аз отново се обър­нах към Никълъс. Отблъснах сърдечната си мъка и се опитах да се престоря, че не чувам как всяка частица от съществото ми крещеше за Сед­рик.

– Да – казах на Никълъс. – Сигурна съм. Ако гос­по­дин Торн може да се погрижи за техническите подробности, искам да го направя. А той ще се погрижи. Винаги прави каквото обещае.

Завърших танца с натежало сърце и очаквах следващият да е с Уо­рън. Вместо това Виола бе тази, коя­то забър­за­но ме отведе настрани в стаята.

– Аделейд, скъпа, имам чувството, че не сме разговаряли цяла вечност.

Вярно беше. Макар че покорно отделях време на Уо­рън, бях направила почти невъзможното, за да я отбягвам.

– Много сме заети – казах.

Тя се усмихна с устни, тънки и стегнати като на змия.

– Да, сигурна съм. Но без съмнение е приятно. Уо­рън непрекъснато повтаря колко се наслаждавал на компанията ти. Сигурна съм, че чувството е взаимно.

– Той е мечтата на всяко момиче.

– Наистина. И въпреки това си остава неженен. Дори не и сгоден. Можеш да си представиш колко разстройващо е това за мен осо­бе­но след като му предстои да замине за Хадисън толкова скоро. – Тя въздъхна театрално. – Бих се чувствала много по-доб­ре, ако всичко беше уредено. Мразя неизяснените неща; ти не ги ли мразиш? Чувам, че и със Сайлъс Гарет е така. Партньорът му е на път към Кейп Триумф. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Запазих замръзнала усмивка на лицето си, докато се вглеждах внимателно в нея. Блъфираше ли? Трудно бе да се каже.

– Сигурна съм, че за тях ще е огромно облекчение да изяснят нещата веднъж завинаги.

– А аз съм сигурна, че ще е огромно облекчение за теб вече да не се тревожиш какво ще открият или няма да открият. – Когато не отговорих, отвратително сладкото ѝ изражение се стопи. – Спри да отлагаш. Не можеш да постигнеш нищо по-добро. Ще те заплашва опасност от връщане в Осфрид. Направи това и улесни живота на всички –защото, уверявам те, скъпа, мога да направя твоя много по-труден.

Точно тогава Уо­рън се приближи до нас.

– Майко, не очаквах тъкмо ти да отмъкваш Аделейд.

Усмивката на Виола стана блажена:

– Е, не искахме да те отегчаваме с подробности... нали знаеш, онези подробности, кои­то всъщност имат значение само за жените, когато става въпрос за венчавки.

Той слисано премести поглед между нас:

– Венчавки... не искаш да кажеш, че...

– Мисля, че нашата скъпа Аделейд най-пос­ле спря да ни разиграва – каза Виола.

– Вярно ли е? – Уо­рън хвана двете ми ръце. – Приела си? Би трябвало да го съобщим още сега! Това е идеалната вечер.

Отново почувст­вах онова тревожно стягане в гърдите и трябваше да си напомня да дишам.

– Не, не. Никакви съобщения тази вечер. Искам да кажа, с майка ви говорехме неофи­циал­но, но нищо не може да се предприеме... – Млъкнах, без да довърша, взирайки се към отсрещния край на стаята, където виждах Сед­рик да говори разпалено с Никълъс. Никълъс се усмихваше широко, така че се надя­вах това да е обещаваща новина. – Нищо не може да бъде предприето, докато всички подробности не бъдат уточнени с двамата Торн. Брачната цена, договорите... не би било редно да съобщаваме, преди останалото да се уреди офи­циал­но. Не ми се струва правилно.

Очите на Виола се присвиха, а Уо­рън изглеждаше леко унил, но не чак ужасно разстроен. Междувременно мислите ми препускаха. Какво щях да постигна с това? Колко време щеше да ми откупи? Без съмнение, семейство Дойл щяха да почукат на вратата ни още утре, за да уредят сделката. Дали можех да я отложа с поне още един ден? Може би дори два? Сед­рик и Никълъс се бяха изгубили сред празнуващите, затова нямах представа как се развиваше онзи план. За какво бях дала неофи­циал­ното си съгласие току-що?

– Хайде, ела – каза Уо­рън. – Нека го отпразнуваме поне с един танц – дори ако сме единствените двама празнуващи.

Тук нямаше измъкване за мен. Нито съюзници. Само море от маскирани танцьори, кои­то бъбреха и се смееха за пролетния сезон и обновяването на живота. Имах чувството, че ме обгръща тъмнина.

– Разбира се – казах сковано. – С удоволствие.

Танцувахме през по-голямата част от остатъка от вечерта. Двама дръзки ухажори минаха по реда си, но Уо­рън се движеше така уверено, почти собственически, че повечето мъже прос­то гледаха да не се доближават до нас. Когато Айа­на ми каза, че нашата група си тръгва, дори почти не чух думите, с кои­то Уо­рън се сбогува с мен, и обещанието му да се отбие утре. Кимнах вежливо, а пос­ле се втурнах навън да отида при другите. Нощта беше ясна и топла и имах нужда от въздух, за да мисля ясно. Едва бях успяла да си поема дъх, когато ме качиха в една карета, а пос­ле ме откараха право у дома в Уистерия Холоу.

Щом стигнах до спалнята си, разтворих прозореца и седнах там, поемах си въздух на дълбоки глътки, опитвайки се да се овладея. Не беше дос­та­тъч­но. Онова чувство, че съм хваната натясно, кое­то изпитвах на бала, не ме напускаше. Имах нужда да изляза от тази стая, от тази къща – от този живот. Чувствах се както преди в Осф­ро, заключена в бляскава клетка, на коя­то толкова много хора се възхищаваха, без да имат представа, че тя ме задушаваше. Без да ме е грижа какви неприят­нос­ти ще си навлека, излязох от стаята все още в дрехите си от гала празненството и едва тогава спрях, осъзнала, че Мира трябваше да се присъедини към мен. Всички други момичета се бяха прибрали по стаите си. Продължих по пътя си. Мира беше навън и правеше собствени избори, каквито и да бяха. Не можех да я упреквам за това.

Отправих се надолу по коридора към малкия килер, кой­то водеше към задното стълбище. Качих се по него до таванския етаж, като в бързината едва не се препънах в дългите си поли. Стигнах площадката, разтворих широко прозореца и бях напъл­но готова да се смъкна долу, но един глас зад мен изрече името ми. Извъртях се рязко и се присвих от ужас – една маскирана фигура пристъпи нап­ред. Половин секунда по-късно точно когато си свали маската, осъзнах, че това беше Сед­рик.

– Какво правиш? – попита той. – Надявах се да се промък­на в стаята ти и да поговорим и тогава те видях да минаваш през тази врата.

– Измъквам се. Трябва да помисля... не мога да мисля тук. Не мога да дишам тук. Трябва да се измъкна за малко. Някъде. Където и да е, но не и тук. – Понечих да повдигна крак върху пейката в прозоречната ниша и той сграбчи ръката ми и затвори прозореца зад мен.

– Успокой се. Не можеш да се спускаш по онази прок­лета решетка за цветя с тези обувки. – Той ме натисна към пейката в прозоречната ниша. – Седни и ми кажи точно какво не е наред.

Обърнах се удивено към него:

– Какво не е наред ли? Как можеш да питаш какво не е наред? Нищо не е наред! Току-що в известен смисъл се съгласих да се омъжа за Уо­рън Дойл тази вечер.

– В известен смисъл ли?

Открих, че говоря несвързано почти без да си пое­мам дъх:

– Майка му – Виола – тя ме принуди. Не можах да откажа. Всичко, кое­то можах да направя, беше да забавя нещата. Казах им, че не искам нищо да се разгласява офи­циал­но, докато въпросът не бъде уреден тук. Книжата и всичко останало. Не знам колко време си откупих с това. Може би ден-два? Но знаеш, че ще побеснеят; няма да...

– Добре, доб­ре – каза Сед­рик, преплитайки пръсти с моите. – Всичко е наред. Още нищо не е уговорено. Не са те получили все още не. И не е нужно да протакаш два дни. Трябва да забавиш нещата само до утре сутринта.

Думите му рязко ме изтръгнаха от полуистеричното ми състояние:

– Какво искаш да кажеш?

– Никълъс Адълтън е готов – сигурно вече знаеш това, след като си говорила с него. Трудното беше да узаконим нещата, но намерих един магистрат, кой­то ще ви ожени утре сутринта на церемония в тесен кръг. Повечето, знаейки, че си обвързана с Бляскавия двор, не биха го направили. Той не се интересува от това, стига да си осемнайсетгодишна и свободна гражданка на Осфрид. Ще подготвя всички книжа тази вечер, ще впиша плащането и на сутринта ще се ожените.

Бях слисана.

– На сутринта.

Той стисна ръцете ми:

– Да. Това ще създаде огромен смут... меко казано. Баща ми и чичо Чарлс. Семейство Дойл – осо­бе­но ако са се вкопчили в онова неубедително обещание, кое­то им даде. Но законът ще бъде на наша страна. Дори формалностите на Бляскавия двор ще са в наша полза. Независимо колко много се оплакват другите, няма да могат да направят нищо по въпроса.

Имах чувството, че „оплакване“ би било твърде меко казано.

– Ще имаш късмет, ако баща ти поз­во­ли да останеш и да прибереш някакви комисионни. Няма да има значение дали сумата е достатъчна за Уестхейвън.

– Остави ме аз да се тревожа за Уестхейвън – заяви Сед­рик твърдо. Сгуши се в мен; присъствието му беше стабилно и сигурно. – Всичко, кое­то трябва да направиш, е да отидеш на сватбата си сутринта. Знам, че не е луксозният живот, кой­то си представяше, но той ще бъде добър към теб. Ще бъдеш в безопасност.

– Не ми трябва лукс – отговорът ми прозвуча също така ожесточено като неговия. –Мога да бъда господарка на скромно домакинство. Мога да му бъда очарователна компаньонка, облягаща се на ръката му по време на светски събирания. Мога да му бъда приятелка. Мога да си лягам с него и...

Думите заседнаха в гърлото ми и не можах да довър­ша. Можех да правя с Никълъс Адълтън всичко друго, но не и пос­ледното. Може би някога – преди Сед­рик – щях да мога, но вече не. Дори не можех да го изрека.

Сед­рик ме обърна така, че застанах лице в лице с него, и леко повдигна блещукащата маска от лицето ми. Толкова трескаво бързах, когато си тръгвах от гала празненството, та не бях забелязала, че още съм с нея. Тя беше скрила сълзите, набъбващи в очите ми. Той ги избър­са и обгърна лицето ми в длани, навеждайки се плътно, така че челата ни се докоснаха. Удовлетворението от победата му с Никълъс беше изчезнало. Сега беше останала единствено меланхолия – и копнеж, кой­то можеше да си съперничи с моя.

– Ел...

– Недей. – Притиснах пръст към устните му. – Не ме наричай така. Това вече не е моето име. Аз съм Аделейд. Това е животът ми сега – този, кой­то започна в деня, когато те срещнах.

Той улови ръката ми, така че да може да целуне всеки пръст. През тялото му премина тръпка и отмести поглед:

– Не би трябвало да го казваш. Не и когато се омъж­ваш утре.

– Мислиш ли, че това променя начина, по кой­то се чувст­вам? – Посегнах и обър­нах лицето му отново към моето. – Мислиш ли, че ако съм нечия съпруга, това ще промени нещо? Нима не знаеш, че бих легнала с теб в горичките под лунната светлина? Че бих се опълчила срещу законите на боговете и хората заради теб?

Дори не можех да кажа кой започна целувката тогава. Може би нямаше истинско начало. Може би бе прос­то продължение на това, кое­то бяхме започнали онази нощ сред звездите. Сгушена в обятията му, сгушена в него, не можех да повярвам, че някак бях изкарала пос­ледната седмица, без да го докосвам. Да го докосвам истински – не онези откраднати едва доловими допирания на връхчетата на пръстите и краката ни. През този месец бях танцувала с десетки мъже, без нито веднъж да изпитам дори искрица от онова, кое­то чувствах, когато Сед­рик прос­то ме погледнеше.

Той се раздвижи, гърбът ми се притисна към прозореца и аз го придърпах колкото можех по-плътно към себе си. Развързах връзката, коя­то придържаше косата му прибрана назад, и я пуснах около лицето му. Той леко прокара ръце там, където рок­лята оставяше открито едното ми рамо, а пос­ле сведе устни към него. Топлият допир на устата му по голата ми плът ме срази и аз извих тяло и го долепих до неговото. Той се дръпна рязко назад, дишайки накъсано.

– Веднъж ми каза...

– Че планирам да остана целомъдрена до първата си брачна нощ? – предположих. – Вярно е. Това е принцип, в кой­то вярвам. Но имам много творческо определение за „целомъдрена“. А ако това е пос­ледната нощ, в коя­то мога да съм с теб, възнамерявам да разтегля границите на определението до краен предел.

Устата му отново покри моята, изпълнена с нас­той­чи­вост, коя­то ме накара да потръпна. Ръцете му бавно се придвижиха нагоре по хълбоците ми – нагоре и още нагоре, докато стигнаха до горната част на нис­ко изрязания корсаж на рок­лята. Прокара пръсти по ръба на деколтето, а пос­ле започна да развързва сложните заплетени сребристи връзки, кои­то крепяха целия тоалет. Почти бях дръпнала сакото на костюма от гърба му, когато вратата към площадката на тавана изведнъж се отвори.

Мира ме беше предупредила, че според нея още някой използва този прозорец, за да се измъква, но всъщност никога не бях очаквала пътят ми да се пресече с пътя на въпросния някой.

И със сигурност никога не бях очаквала, че това ще е Клара.

Да кажа, че станалото доведе до множество неприятни пос­ледици, би било твърде меко казано.

Бях се опасявала от много неща, откакто дойдох тук в Адория. Тревожех се, че ще бъда принудена да встъпя в нежелан брак. Безпокоях се, че разкриването на самоличността ми ще стане причина да бъда насила върната в Осфрид. И най-вече винаги, винаги се бях страхувала да не обесят Сед­рик като еретик.

Никога обаче не ми бе минавало през ума, че ще бъда завлечена в кабинета на Чарлс и Джас­пър заради „непристойно поведение“.

– Знаете ли какво сте направили? – изкрещя Джас­пър. – Имате ли някаква представа какво сте направили? Това ще ни съсипе!

Двамата със Сед­рик седяхме един до друг на дървени столове с твърди облегалки, докато Джас­пър крачеше пред нас със сключени зад гърба ръце, много напомняйки на съдия в съдебна зала. Чарлс стое­ше облегнат на отсрещната стена и имаше вид, сякаш все още му беше трудно да проумее и приеме това ново развитие на нещата. Беше сутринта след „инцидента“. Снощи двамата бяхме изпратени в съответните си стаи с наети пазачи на пост, в случай че се опитаме да избягаме.

– Мисля, че „съсипе“ е малко пресилена дума – каза Сед­рик спокойно.

– О, нима? – Джас­пър спря рязко пред нас. В очите му тлееше ярост. – Не мислиш ли, че това ще се разчуе? Защото, уверявам те, вече се е разчуло. Останалите момичета са затворени под ключ, но слугите и наетите служители знаят. До края на деня това ще се разчуе из целия Кейп Триумф и никой мъж няма да се доближи до нас. Не съм наивен. Знам, че някои от тези момичета не дойдоха при нас като свенливи девойки. – Чарлс изглеждаше слисан от това разкритие. – Но винаги сме съхранявали този образ на целомъдрие, оставяйки евентуалните си клиенти да вярват, че целомъдрието на съпругата им е все още непокътнато. Сега има солидни доказателства, че нещата не стоят така.

Споменаването на целомъдрие ми напомни за собствените ми изречени без осо­бе­но замисляне думи снощи: Имам много творческо определение за „целомъдрена“.

– Не е станало нищо. – Сед­рик беше забележително хладнокръвен предвид ситуа­цията. Може би това бе резултат от годините, в кои­то се бе справял с настроенията на баща си. – Целомъдрието ѝ е все още непокътнато.

Джас­пър ме фиксира с поглед, кой­то не ми хареса. Накара ме да се почувст­вам... нечиста.

– О? Трудно ми е да го повярвам. От онова, кое­то чух, дрехите ѝ са били разпилени по пода.

Плътна руменина нахлу в бузите ми:

– Това е лъжа. Клара се опитва да влоши нещата.

– Е, поне признаваш, че като за начало нещата са зле – процеди Джас­пър. – Истината няма значение. Тя ще бъде изопачена – така че да звучи възможно най-зле. Докато се наситят да разказват историята, вече ще си по-безсрамна от някоя аланзанска пачавра, просната в тревата. Всички ще узнаят, че синът ми си е направил удоволствието с едно от нашите момичета. И всички ще си помислят, че такъв е обичаят тук – че всички мъже тук пробват стоката ни.

Не ми харесваше да бъда наричана „стока“, но останалите му думи ме зашеметиха по начин, кой­то не бях очаквала. Мълчанието на Сед­рик ми подсказа, че бяха засегнали и него.

Виждайки, че е успял да ни засегне, Джас­пър добави:

– Знам, че ме смятате за безмилостен – че според вас стигам твърде далече, за да си докарам печалба. И може би е вярно. Едно нещо, кое­то винаги съм правил обаче, е да поддържам почтен бизнес. Сега всичко това е поставено под въпрос.

– Тогава ще го поправя – каза Сед­рик. – Ще се оженя за нея.

– Сед­рик... – подех. Нямах проб­лем с идеята да се омъжа за него, но сигурно знаеше, че препятствията, кои­то стояха на пътя ни, бяха почти непреодолими. Джас­пър също го знаеше.

– Да не би да имаш заделено състояние, за кое­то не знам? Запас от злато, скътан под леглото ти, кой­то ще покрие цената ѝ?

Челюстта на Сед­рик се стегна. Никак не ми харесваше да го виждам унизен, но доводът на Джас­пър бе основателен. Сед­рик дори още не разполагаше с нужните средства да купи дела си, не и докато сделката с картината не се осъществеше – ако се осъществеше. А въпросът с коми­сион­на­та ми явно вече не беше на дневен ред.

– По договор тя все още има време – отвърна Сед­рик. – Ще спечеля парите за таксата. –Канех се да кажа, че имаше по-добри неща, за кои­то да похарчи парите си – като се надя­вах да схване намека за Уестхейвън. Пос­ле обаче той каза нещо, от кое­то ми се зави свят: – Обичам я.

Светло чувство разцъфна в мен. Въпросът за любовта възникваше за пръв път между нас, макар че според мен никой от двама ни изобщо не се беше съмнявал, че тя е налице. Без да ме е грижа за неодоб­рението на Джас­пър, намерих ръката на Сед­рик и я стиснах:

– И аз го обичам.

Джас­пър завъртя очи:

– Всичко това е много трогателно, но за нещастие, живеем в истинския свят, а не в някой евтин романс за едно медно петаче.

Чарлс прочисти гърло с несигурно изражение:

– Навярно... навярно бихме могли да му заемем сумата за таксата. Той е от семейството в крайна сметка.

– Не – заяви Джас­пър бързо. – Никакво спе­циал­но отношение. Той наруши политиката ни и ще си понесе пос­ледствията. Ако други узнаят, че е получил услуга, това само ще влоши нещата – ще потвърди представата, че тук си позволяваме волности. Той ще се справи с тази катастрофа по същия начин, по кой­то би се наложило на кой­то и да е друг.

– Ние ще се справим с това – поправих го.

Почукване на вратата възпря Джас­пър отново да завърти очи. Кимна на Чарлс да отвори и въздъхна.

– По-доб­ре това да не е поредното от онези момичета, кои­то си намират извинение да надзърнат тук. Сигурен съм, че всичките са се събрали пред вратата и се опитват да чуят нещо.

Но не беше подслушващо момиче. Вместо това, когато Чарлс отвори вратата, там стое­ше мистрес Кълпепър.

– Простете – извини се тя със смутено изражение. – Но гос­по­дин Дойл и майка му са тук. Не бях сигурна дали да ги отпратя, или не.

Джас­пър изпъшка и за миг покри очите си с ръка.

– А това е поредното нещо, съсипано от този гаф. Казах ти, че ще се разчуе. – Той се замисли за миг, а пос­ле кимна на мистрес Кълпепър. – Да. Въведете ги, за да изслушаме гневния им изблик и да приключваме с това. Не е повече, отколкото вие двамата заслужавате.

Уо­рън и Виола скоро влязоха. И двамата бяха облечени изключително офи­циал­но, макар това да бе сутрешно посещение: тъмният цвят на облеклото им сякаш подчертаваше сериозността на ситуа­цията. Незабавно разбрах, че знаеха какво се е случило. Джас­пър лично придружи Виола и я настани да седне, а Сед­рик припряно подреди канцеларските столове в полукръг, сякаш тава беше мило светско събиране в някоя гостна стая.

От раздразнението, кое­то Джас­пър бе демонстрирал преди, нямаше и помен. Беше се настроил да изнесе истинско представление и нямаше да покаже никаква слабост пред двамата Дойл.

– Госпожо Дойл – поде той. – Винаги е такова удоволствие да ви приемем в дома си. Кълна се, ставате все по-прекрасна всеки път...

Тя вдигна ръка да го накара да замълчи:

– О, спрете с ласкателните си дрънканици. Знаете защо сме дошли. – Тя насочи обвинително пръст към мен. – Искаме възмездие за отвратителния, измамен начин, по кой­то тя...

– Майко – прекъсна я Уо­рън. – Не сме дошли за това. Макар да съм сигурен, че всички можете да си представите шока ни, когато днес сутринта вкъщи се появи пратеник с, ъъ, новината.

Джас­пър надяна изражение на съвършено разкаяние:

– А аз съм сигурен, че можете да си представите колко искрено съжаляваме за всяко недоразумение, кое­то може да е възникнало в общуването ни напос­ледък.

– Недоразумение ли? – Очите на Виола се разшириха. – Недоразумение? Снощи онова момиче каза, че ще се омъжи за сина ми. А тази сутрин чуваме, че отиш­ла право в леглото на вашия син. Това наистина не ми прилича на някакво смешно недоразумение.

– Отново – каза Джас­пър – искрено съжаляваме за неудобството, кое­то това може да ви е причинило. Имате всички основания да сте разстроени.

– Разстроени със сигурност... – Уо­рън бе обзет от колебание, докато местеше поглед между мен и Сед­рик. – Но не непременно изненадани.

Дори Джас­пър се смути:

– Знаели сте?

Уо­рън посочи към Сед­рик и мен:

– Конкретно за това ли? Не, не, разбира се, че не. Но винаги се досещах, че има нещо, кое­то я възпира. Независимо от молбите ми, независимо за колко безупречна смятах логиката си... е, нищо от това не проработи. А аз все си мислех: „Каква основателна причина би могла да има да не приеме?“. Сега разбирам.

– Тя е коварна малка...

– Майко – предупреди я Уо­рън. Вежливостта му към нас я подразни, а честно казано, аз също се изненадах от поведението му. – Кажете ми, гос­по­дин Торн. Какво ще стане сега?

Джас­пър отново беше в свои води:

– Ами, първото, кое­то ще се случи, е, че ще имате върховно предимство при светското общуване с всичките момичета, кои­то са ни останали. И разбира се, ще има съществена отстъпка...

– Не – каза Уо­рън. – Имам предвид какво ще се случи с тях.

Почти виждах как зъбчатите колелца се въртят в главата на Джас­пър, докато се опитваше да измисли как най-доб­ре би могъл да се измъкне от това положение и бизнесът и репутацията му да останат незасегнати.

– Е, гос­по­дин Дойл, ние ръководим безупречно заведение. Честта и добродетелта са ценности, на кои­то държим много. Несъмнено сте чули някои непристойни преувеличения за случилото се снощи – когато истината, боя се, е много по-банална. Синът ми и тази млада дама, разбира се, планират да се оженят.

Със Сед­рик си разменихме само съвсем кратък развеселен поглед, когато Джас­пър внезапно се включи в този план.

– Колко мило – гласът на Виола бе леден. – Давате на сина си красиво опакован, бляскав подарък. При това – скъп предвид цената, коя­то се опитвахте да вземете от нас, останалите.

– А той ще плати същата – каза Джас­пър. – Тук няма привилегировано отношение, когато става въпрос за нашите момичета. Никакви подаръци. Преди да се оженят, той ще плати основната такса, коя­то всеки друг мъж би платил.

Виола изгледа слисано Сед­рик:

– А моля ви, кажете ми, млади човече, откъде ще се сдобиете с такива средства? Толкова доб­ре ли плаща баща ви?

– Много неща все още се уточняват, госпожо Дойл – отвърна Сед­рик.

Уо­рън ни отправи снизходителна усмивка:

– Е, навярно мога да им помогна да работят малко по-лесно.

От начина, по кой­то Виола завъртя рязко глава да погледне сина си, бе ясно, че това беше непланиран обрат на събитията. Никой в стаята не знаеше наистина какво да очаква, а нямах причина да вярвам, че предстои някаква безкористна постъпка въпреки усмивката, коя­то Уо­рън ми отправи.

– Аделейд, много пъти си ме чувала да говоря за златните находища в Хадисън и как не разполагаме с дос­та­тъч­но мъже, кои­то да ги разработват. Аз лично притежавам доста от тях и те прос­то си стоят неизползвани. Това, кое­то бих искал да предложа, е гос­по­дин Торн да поеме един от тези участъци и да го разработи за мен.

Казаното зашемети всички ни и ние замлъкнахме. След почти минута смилане на чутото Джас­пър проговори пръв, кое­то не бе изненадващо:

– Искате синът ми – моят син – да експлоатира златна мина за вас? Знаете, че беше студент в университета, нали? И учеше бизнес? Никога в живота си не е вършил тежък физически труд. Дори не обича да бъде навън.

Запитах се какво ли щеше да си помисли Джас­пър, ако знаеше истината за духовните практики на сина си.

– Простете, ако звуча неблагодарно, но можете ли да обясните по-подробно как би ми помогнало това? – попита Сед­рик.

– Притежавам земята, а вие ще притежавате правото да я разработвате и контролирате – обясни Уо­рън. – И запазвате колкото злато успеете да добиете от нея – след като ми платите комисионна като на собственик, разбира се. – Той се усмихна широко. – Ако извадите късмет, може веднага да направите голям удар и да решите всичките си финансови проб­леми!

– Повечето хора обаче не правят голям удар моментално – из­тък­на Джас­пър. – В противен случай Хадисън и другите златотърсачески колонии щяха да са пълни с внушителни имения вместо със селища от колиби и бараки. Предложението ви е много любезно, но таксата за Аделейд трябва да бъде платена след по-малко от два месеца, за да може тя да изпълни условията на договора си. Няма гаранции за това.

– Аз ще гарантирам таксата – каза Уо­рън. – Ако той не добие дос­та­тъч­но злато в този период, ще покрия таксата, за да изпълним условията на договора, и дългът му ще се прехвърли на мен.

Изражението на Уо­рън бе открито и безхитростно, но почувст­вах как надолу по гърба ми пробяга мразовита тръпка. Не ми харесваше мисълта Сед­рик да е задължен на някого, осо­бе­но пък на този човек. И определено изпитвах недоверие заради факта, че Уо­рън проявява такава щедрост за всичко това. Както се оказа, на майка му също не ѝ харесваше.

– Уо­рън – сгълча го тя. – Това е нелепо! Не ти влиза в работата да му осигуряваш право за ползване на участък. Не му дължиш нищо. Идеята беше да дойдем тук, за да изразим възмущението си и да наемем адвокат, кой­то да внесе офи­циал­но оплакване! Да му помогнем да про­дъл­жи тези недопустими отношения, изобщо не влизаше в нещата, кои­то обсъждахме тази сутрин.

Уо­рън се обърна към нея раздразнен:

– Какво бихме постигнали с нещо от това, майко? Да успокоим наранените ти чувства? Или очакваш да се нахвърля върху тях с груба сила, за да ми позволят да се оженя за жена, чието сърце принадлежи на друг?

– Е, вече не! Не и сега, когато тя е употребена стока.

Скочих рязко на крака, разгневена, че отново говорят за мен като за „стока“ – и то далеч не толкова ласкателно.

– Моля за извинение, госпожо Дойл, но тук няма нищо „употребено“. Все още съм девица и ще си остана такава до първата си брачна нощ. Вярно е, че тази ситуа­ция пое в посока, коя­то никой от нас не очакваше, но моралните ми ценности си останаха същите.

Виола скръсти ръце:

– Това не ми харесва, Уо­рън. Изобщо не ми харесва.

– А на мен не ми харесва това, че имам злато, кое­то прос­то се търкаля без надзор в Хадисън! Там вече започнаха да се нанасят незаконни обитатели. Искам тези участъци да се поемат от честни, усърдно работещи мъже, на кои­то мога да имам доверие – почтени, спазващи закона мъже, кои­то следват правилата. Дали бих искал да се оженя за Аделейд? – Погледът му се задържа върху мен за частица от секундата, докато сядах обратно до Сед­рик. – Да. Но както казах, едва ли бих могъл да се оженя за нея, когато знам, че тя обича друг. И следователно вместо съпруга имам потенциална заселница. Нашият гос­по­дин Торн е точно от хората, на кои­то бих искал да помогна да изградят един велик Хадисън – ако приемем, че иска да остане. Щом изплатите дълга си, няма да има друго, кое­то да ви обвърз­ва, гос­по­дин Торн. Но нашата колония ще има нужда от хора като вас – като двама ви, за да се превърне в цивилизовано мяс­то.

Предвид отношението на Уо­рън към алан­зан­ците не ми се струваше ве­роят­но Хадисън да е мяс­то, на каквото бихме искали да останем. Не че имаше значение. Невъзможно беше да приемем това предложение.

– Приемам – каза Сед­рик. – Ще разработвам учас­тъка ви като част от по-мащабно споразумение да платя таксата на Аделейд.

С усилие стиснах уста, за да не зяпна потресено. При дадените обстоятелства нямах намерение да демонстрирам нищо освен пълно единство между Сед­рик и мен. Щом останехме насаме, възнамерявах да му кажа точно колко ужасен бе този план. Джас­пър изрази мислите ми вместо мен.

– Да не си си изгубил ума? Какво разбираш от експлоа­ти­ра­не на мини?

– Не повече, отколкото по-голямата част от авантюристите, потеглили да набележат участъци. Сигурен съм, че мога да се науча – каза Сед­рик.

Уо­рън кимна:

– Абсолютно. Ще ви помогнем да започнете. Промиването на златоносен пясък е най-основният вид добив на злато, а оттам може да се прехвърлите на други техники.

– Има едно условие – добави Сед­рик. Отново хвана ръката ми. – Аделейд също идва.

– Първо – озъби се Виола, – не сте в положение да поставяте условия. Второ, нямате право да се ожените за нея, докато не бъдат изпълнени финансовите подробности. Освен ако не планирате да уредите някой греховен брак.

Сед­рик пок­ла­ти глава:

– Разбира се, че не. Но предвид всички слухове и клевети, кои­то ще се разнесат из Кейп Триумф, мисля, че за нея би било най-доб­ре да бъде отведена оттук – някъде далече.

Очите ни се срещнаха за миг и така, както ни бе присъщо, разбрах истинските му мотиви. Ако ме отведеше от Кейп Триумф, щях да съм допълнително защитена, в случай че Виола решеше да предприеме някакво отмъщение и да разкрие истинската ми самоличност. В пустошта щеше да е много по-лесно да избегна преследвачите, ламтящи за награда, отколкото в града.

– Ще му помагам да разработва учас­тъка – казах. – Чела съм как се промива златоносен пясък – това е нещо, с кое­то бих могла да се справя.

– Ако живееш с него на територията на златоносния участък, това само ще възбуди още слухове независимо от добродетелните ти принципи – каза ми Уо­рън. – Но има много пътуващи семейства с деца и съм сигурен, че много от тях биха оценили гувернантка с твоето образование. Може да успеем да те настаним в някое семейство – макар че може да се наложи да вършиш къщна работа. А условията ще са сурови.

– Сигурна съм, че къщната работа няма да бъде проб­лем предвид скромния ѝ произход – подхвърли заядливо Виола.

– Не се страхувам от усърдна работа – казах решително.

Джас­пър ме измери с поглед:

– Толкова наивна си, колкото е и синът ми. Независимо колко тежка смяташ, че е била работата ти като камериерка на аристократична дама, това е нищо в сравнение с онова, пред кое­то ще се изправиш в пограничните райони.

– Ще направя каквото е нужно.

Уо­рън сключи ръце със светнало лице:

– Е, тогава въпросът е уреден. Тръгваме след седмица и ще направя нужните приготовления.

Въпреки онова, кое­то бях заявила, всичко това все още ме смущаваше. Не можеше да се каже точно, че беше прекалено хубаво, за да е вярно – но почти. Трябваше да поговоря със Сед­рик по-подробно, при положение че изобщо допуснеха отново да останем насаме. Струваше ми се, че Джас­пър не е взел окончателно решение за тази сделка. Не вярваше истински, че можем да се справим с живота на границата с цивилизацията. Подозирах също и че не искаше да получим щастлив завършек след всички проб­леми, кои­то му бяхме причинили. От друга страна, представянето на това в привидно почтени краски – позволено от мъж с репутацията на Уо­рън, кой­то ме беше ухажвал – можеше да спаси реномето му и да гарантира, че няма да има бъдещи неприятни пос­ледици за бизнеса.

– Благодаря – казах на Уо­рън. – Всичко това е много мило от ваша страна.

По лицето му премина печално изражение:

– За мен е удоволствие да...

– Тук са! Дойдоха! Не го разбирам, но те са тук. – Мира беше задъхана, очите ѝ – широко разтворени.

– Кои? – попита Джас­пър. Мисля, че очакваше тълпа разгневени кандидати за женитба.

– Другите момичета! Другият кораб. – Мира се обърна към мен: – Аделейд! Тамзин е жива!

Втурнах се навън с другите: всички едва не се препъвахме една в друга, докато се опитвахме да излезем през вратата едновременно. Във фоайето открихме истински хаос. В помещението се беше смесила група от поне двайсет души, а нашите момичета тичаха надолу по стълбите, вливаха се в тълпата и допълваха безпорядъка. Шумът от дузина разговори изпълваше въздуха и в по-голямата си част достигаше до нас като нераз­би­рае­мо жужене. Взрях се наоколо за момент, неспособна да осмисля всичко, а пос­ле я зърнах в отсрещния край на стаята: буйна светла, златисточервена коса.

– Тамзин!

Запровирах се през тълпата, без да ме е грижа в кого ще се блъсна. При звука на гласа ми тя се обър­на и сърцето ми запя при вида на онова поз­нато лице. Хвърлих се в обятията ѝ, събаряйки я с огромна прегръдка. Не ме беше грижа дали ме мразеше и дали щеше да ме отблъсне. Всичко, кое­то имаше значение, бе, че е жива и че в този момент можех да я държа в прегръдките си. Беше истинска и жива, от плът и кръв. Приятелката ми се беше върнала при мен.

И не ме отблъсна. Отвърна на прегръдката, вкопч­вайки се силно в мен.

– О, Аделейд... – поде. Хлипове задавиха думите ѝ. Миг по-късно се появи Мира и се хвърли да прегръща и двете ни. Стояхме така там дълго време трите, вкопчени една в друга, изпълнени с радост въпреки сълзите си.

– Къде беше, Тамзин? – прошепнах, когато най-пос­ле успях да се заставя да се отдръпна. – Къде беше? Мислехме... мислехме...

Кафявите ѝ очи искряха от сълзи:

– Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се да бяхме успели да ви съобщим по-рано, и съжалявам за всичко в Осфрид...

– Не, не. – Стиснах ръката ѝ. – Няма за какво да се извиняваш.

До този момент бях гледала само лицето на Тамзин, попивайки с поглед чертите на тази приятелка, коя­то обичах толкова много. Но сега, след като успях да си поема дъх, видях много, много повече. Носеше рок­ля в наситен синьо-сив цвят, ушита от някакъв прост плат. Нямаше украса или волани. Косата ѝ се беше разпиляла по раменете без каквато и да е очевидна прическа и беше покрита с обикновена забрадка. Когато хвърлих поглед наоколо, видях другите изчезнали момичета облечени по подобен начин.

– Какво е станало с всички ви? – попитах.

Преди тя да успее да отговори, силно тропане с крак по пода привлече вниманието ни. Постепенно другите започнаха да го чуват и глъчката на разговора затихна. В стремежа си да бъде чут Джас­пър се беше изправил върху един стол. Бях напъл­но сигурна, че никога, абсолютно никога досега не го бях виждала да изглежда толкова искрено щастлив.

– Приятели! Приятели! Свидетели сте как право пред очите ни се случва чудо. Нещо, кое­то никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че – както несъм­не­но виждате – Сивата чайка не е изчезнал в морето! Пострадал е много в бурята и вятърът го отвял от курса му – далече, далече на север в колонията Грашонд.

Обърнах се слисано към Тамзин. Северните колонии бяха известни както със суровите условия, така и със суровото и грубо население. Освен това от Адория ги деляха близо четиристотин мили.

Джас­пър се огледа наоколо с присвити очи. Имаше вид, сякаш някой току-що беше стоварил огромна торба със злато в краката му. Което, предположих, някой наистина бе направил.

– На кого да благодаря за това? На кого трябва да благодаря, задето е спасил момичетата ми?

За момент не се случи нищо. Сега видях, че заедно с изчезналите ни момичета имаше и няколко мъже, кои­то изглеждаха като моряци. Други няколко непоз­нати бяха облечени в прости дрехи като Тамзин и един от тях беше избутан нап­ред. Беше млад мъж с кафеникаворуса коса и изненадващо спокойно изражение и държание предвид тази странна ситуа­ция.

– Не бих казал, че ги е спасил някой определен човек, гос­по­дин Торн – каза той. – Цялата ни общност се събра да се погрижи за тях, докато пътищата станаха дос­та­тъч­но безопасни за пътуване.

Едно момиче от Бляскавия двор, кое­то не познавах, се обади:

– Но гос­по­дин Стюарт беше този, кой­то се застъпи за нас. Който се погрижи да имаме къде да отседнем и... и занимания, кои­то да ни държат заети.

– В такъв случай съм ви задължен, гос­по­дин Стюарт – каза Джас­пър и се поклони театрално. – Спасили сте не само тях, а всички ни. Благодаря ви.

Хладнокръвното държание на младия мъж се пропука донякъде при цялото внимание и възхищение.

– Можете да ме наричате Гидиън. И няма нужда да ми благодарите. Това беше прос­то нашият дълг пред Урос. Съжалявам единствено, че е трябвало да се тревожите за тях толкова дълго. Заради пътищата доскоро пътуването и комуникацията бяха невъзможни.

– Е, сега те са тук и говорете каквото искате, но все пак сме ви много задължени – нещо, кое­то с удоволствие бих обсъдил подробно с вас. Първо обаче трябва да говоря по известни търговски въпроси с тези господа – той кимна към моряците. – Докато правя това, Гидиън, брат ми и синът ми с удоволствие ще развличат вас и колегите ви в нашия салон. Сигурен съм, че след пътуването ще ви дойдат доб­ре няколко освежителни питиета. Имам отлично бренди, кое­то държа в запас.

– Не пием спиртни напитки – каза Гидиън.

Джас­пър сви рамене:

– Е, ще намерим питие, кое­то можете да пиете. Вода или нещо такова. Мистрес Кълпепър, бихте ли се погрижили за новите ни момичета? Сигурен съм, че те също имат нужда от нещо освежително. – Той изгледа накриво някои от тях. – А сега, когато пътешествието им приключи, сигурен съм, че биха искали да сменят дрехите си от пътуването и да се пременят в по-хубавите си тоалети.

Няколко момичета се спогледаха смутено:

– Тези, ъъ, по-хубави дрехи вече не са у нас – каза едно. – Няма ги.

Джас­пър си поз­во­ли само лека искрица на изненада. Получената му като по чудо купчина злато току-що се беше посмалила.

– Е, в такъв случай сигурен съм, че можем да съберем дрехи от гардероба на другите момичета – осо­бе­но онези, кои­то са сгодени.

– Ще се погрижа за това – обеща мистрес Кълпепър. – А също и да бъдат настанени подобаващо.

Придърпах Тамзин към себе си.

– Тя остава с нас – казах.

Изглежда, никой не възразяваше кой къде ще се настани, стига да имаше мяс­то за всички ни. На втория етаж на къщата закипя трескаво оживление, докато водеха момичетата по стаите им, и всички забързаха да осигурят дрехи за новодошлите. Двете с Мира тършувахме из собствените си дрешници, когато в стаята ни надникна Елоиз с ръце, пълни със зелени рокли. Усмихна се топло на Тамзин:

– Ти беше смарагдът, нали така? Наследих мяс­тото ти, но тези не ми трябват вече. Не и сега, когато съм сгодена.

– Поздрав­ле­ния и благодаря. – Усмивката, коя­то Тамзин ѝ отправи в отговор, беше искрена, но с нотка на изтощение. След като Елоиз си отиде, Тамзин седна тежко на леглото и остави роклите на купчина до себе си. – Честно казано, вече не ме е грижа какъв цвят нося, стига да не е тази прок­лета евтина вълна.

Седнах до нея:

– Ужасно ли беше там?

– Не точно ужасно. – Тамзин се намръщи, вглъбена в някакъв спомен. – Но много, много различно от онова, на кое­то сме свикнали. Гидиън беше прав, че се погрижиха за нас, и всъщност само това е важното.

Исках още подробности за времето на отсъствието ѝ, но Тамзин, изглежда, изпитваше нежелание да говори. Заселниците в Грашонд – кои­то наричаха себе си Наследниците на Урос – излизаха на косъм от определението за еретици в очите на ортодоксалната църква. Наследниците провеждаха същите литургии и наблягаха на важността на свещениците и църквите като пътя към Урос, но го правеха по много семпъл начин. Без внушителни катедрали. Без дарове, украси или празници. Без изобилие от храна и питиета. Без натруфени одежди.

Когато Мира предложи да започнем да се приготвяме, Тамзин побърза да се възползва от шанса. Докато я нямаше, Мира ми обясни:

– Може и да не е било ужасно, както каза тя, но едва ли е било лесно. И сигурно е била ужасена. Понякога, когато преживееш нещо такова, ти е нужно известно време да поискаш да говориш за него.

Щом се върна, измита и облечена в една от роклите от копринен поплин на Елоиз, Тамзин отново изглеждаше същата като преди – до голяма степен същата като едно време.

– Е, по-доб­ре да си спомня всичките си обноски и да свикна отново да си правя прическа и грим – каза тя енергично. – Сезонът вече е доста нап­реднал, но възнамерявам да наваксам за изгубеното време. Надя­вам се, че сте оставили няколко мъже и за нас. Досега сигурно и двете вече сте получили купища предложения.

– Не чак толкова много, ъъ, офи­циал­но отправени – каза Мира. – Но изпитвам оптимизъм за бъдещето си.

Тамзин се обърна към мен:

– А ти? Няма начин да не си получила все­въз­мож­ни предложения. Спря ли се на някой обещаващ млад мъж?

Когато не отговорих, Мира се засмя:

– Спряла се е на някого и още как. Всъщност мисля, че пристигането ви прекъсна брачните преговори.

Тамзин грейна:

– Отлично! Що за човек е? С какво се занимава? В правителството ли е? В доставките?

– Син е на ловък бизнесмен, кой­то превозва бъдещи съпруги и други луксозни стоки до Новия свят – казах.

– Какво искаш да... – Объркване изпълни красивото лице на Тамзин. – Но в това няма никакъв... нямаш предвид...

Въздъхнах:

– Имам предвид Сед­рик.

Когато Тамзин не успя да формулира отговор, Мира каза:

– Вярно е. Аделейд предизвика доста голям скандал тук. Пристигането ви може би беше единственото нещо, кое­то можеше да превъзхожда тази драма.

Обясних положението възможно най-доб­ре, включвайки уговорката за Хадисън. Мира още не беше чувала тази част. Запази безразличие, но изражението на Тамзин ставаше все по-слисано с течение на историята.

– Какво си въобразяваше? – възкликна тя. – Отхвър­лила си бъдещ губернатор заради един... какъв, обед­нял студент?

– Е, той напусна университета. И не е обеднял. – Премислих положението за няколко минути. – Просто е... ъм, без особени средства. Но съм сигурна, че това ще се промени.

– Това – заяви Тамзин – никога нямаше да се случи, ако бях наоколо да те наглеждам. Мира, как можа да подкрепиш това?

– Нямах представа – призна Мира.

– Делите една стая! Как може да не си знаела?

Над нас за миг се възцари неловкост. По лицето на Мира премина огорчено изражение и предположих какво си мислеше. При нормални обстоятелства най-ве­роят­но можеше да забележи нещо нередно с мен. И двете обаче знаехме, че Мира беше погълната от собствените си потайни занимания, макар все още да не знаех какви бяха.

Стресна ни почукване по вратата и аз я отворих, за да пусна Сед­рик.

– Не би трябвало да си тук – казах, хвърляйки поглед зад него в коридора. – В още повече неприят­нос­ти ли се опитваш да ни въвлечеш?

– Мисля, че това е невъзможно. – Той затвори вратата зад себе си. – А при всичко, кое­то става, никой няма да забележи. Трябваше да се възползвам от шанса да говоря с теб. Добре дош­ла обратно, Тамзин. Радвам се да те видя.

Тя го изгледа неодобрително:

– Ще ми се да можех да кажа същото. Чух, че си навлякъл все­въз­мож­ни неприят­нос­ти на приятелката ми.

Той ѝ се ухили в отговор, без да се смути:

– Е, и тя ми навлече всякакви неприят­нос­ти.

– Сед­рик – казах, – знаеш, че този план с Хадисън е ужасна идея, нали?

– Би могъл да реши финансовите ни проб­леми. – И – добави многозначително – ще те измъкне от Кейп Триумф.

– Просто не мога да повярвам, че Уо­рън би се оттеглил толкова лесно. Това го постави в много смущаващо положение. Би трябвало да е възмутен.

– Вероятно наистина е – съгласи се Сед­рик. – И не съм наивен. Но може би ще спаси достойнството си, ако се държи, сякаш това не го смущава. Възможно е да съществува някакъв по-потаен мотив, но бих предпочел да си опитам късмета в Хадисън.

Тамзин се изправи:

– И така. Този Уо­рън. В такъв случай значи е свободен?

– Предполагам – казах изненадано. – И е мотивиран да си намери съпруга... но разполага само с една седмица, преди да замине.

– Само толкова ми трябва. – Тамзин хвърли поглед към Сед­рик. – Ако можеш да ми уредиш няколко срещи.

– Твърде скоро е – казах. – Дори за теб.

Мира кимна в знак на съгласие:

– Тамзин, тази седмица трябва да си починеш и да се съвземеш – не да хукнеш да преследваш някакъв мъж още в първия ден от завръщането си. Давай по-полека. Остави Уо­рън. Има и други.

Вгледах се любопитно в Мира, но както обикновено изражението ѝ не издаваше нищо. Спомних си различните ѝ усилия да привлече вниманието на Уо­рън. Възможно ли беше сега, когато той беше свободен, тя да се опитва да измести Тамзин като конкуренция?

– Нещо ми подсказва, че вече няма да бъда част от семейния бизнес – каза Сед­рик на Тамзин. – Но ако искаш да се хвърлиш право във вихъра на събитията, баща ми няма да възрази. Знам, че би искал да сключи сделка с Уо­рън – ако наистина го искаш.

Тамзин хвърли поглед между Мира и мен. Беше очевидно, че смяташе да пренебрегне предложенията ни за почивка.

– Има ли причина, поради коя­то не бих го искала? – попита тя.

Никой не отговори веднага. Накрая аз казах:

– През повечето време изглежда доста мил... понякога е тесногръд...

– Тесногръд в какъв смисъл? – попита Тамзин, по-заинтригувана, отколкото бях очаквала.

– По отношение на религията. На икорите. Не повече, отколкото по-голямата част от хората по тези места, предполагам. Тази, коя­то е истински ужасна, е майка му. Тя е човекът, с когото трябва да си нащрек.

– Свекървите винаги са ужасни – каза Тамзин безгрижно. – Нека се срещна с Уо­рън и ще реша дали си струва да му отделя от времето си.

Сед­рик се обърна отново и хвана двете ми ръце. Неприкритият жест ме стресна.

– Сега нещата ще се задвижат много бързо – каза той. – Имаме една седмица. Повечето заселници в Хадисън са имали цели месеци да се подготвят.

Стиснах ръцете му в отговор:

– Е, ако ще го правим, ще го направим както трябва. С какво мога да помогна?

– С повечето приготовления ще се наема аз – екипировка, проуч­ване на учас­тъка. – Пъхна ръка в джоба си и ми подаде кесия среб­ро. – Ти можеш да помогнеш, като се погрижиш за дрехите си.

– Какво имаш предвид „да се погрижа“?

Той посочи към рок­лята ми от органза:

– Това всъщност няма да ти върши работа в Хадисън. Трябва ти нещо здраво и издръжливо.

– Смятах, че прос­то ще правиш вместо мен всички необходими поправки.

Част от напрежението му се стопи:

– Е, първия път наистина ми хареса.

– Знаех си! Не те бива толкова да криеш мислите си, колкото смяташ.

– Е, всъщност ти беше онази, коя­то не криеше кой знае какво...

– Уф – изпъшка Тамзин зад мен. – Ще престанете ли вече? Току-що изтърпях една мъчителна ситуа­ция. Моля ви, не ме подлагайте на нова.

Сед­рик ѝ хвърли очарователната си усмивка само за да бъде посрещнат с намръщена гримаса. Обърна се отново към мен и затвори пръстите ми върху кесията със среб­рото:

– Говоря сериозно. Там ще ти трябва цял гардероб нови дрехи. Ще помоля Айа­на да помогне – тя ще знае какво да намери.

– Откъде се взе това среб­ро?

– Имам известни спестявания.

Знаех за какво бяха предназначени онези спестявания.

– Сед­рик, не можеш...

– Мога. – Той положи ръка на бузата ми. – Ако всичко това сработи, няма да има значение.

Нямаше какво повече да възразя. Бяхме се споразумели за този план и не смятах повече да споря с него. Щяхме да се подкрепяме и да се постараем това да се получи. Надявах се.

– Само ми кажи – помолих. – Ако нещата се обър­кат ужасно, можем ли прос­то да избягаме в пустошта заедно?

– Разбира се. Но ще трябва да оставим зад гърба си всякаква цивилизация. Да спим под звездите. Да се обличаме в животински кожи.

– Хей, внимавайте – обади се предупредително Тамзин.

Сед­рик я погледна изненадано:

– В това нямаше абсолютно нищо непристойно.

– Знам какво си мислеше.

– Може ли поне да я целуна за довиждане?

– Не – заяви Тамзин.

– А пък аз си мислех, че положението е трудно, преди да се върнете. – Сед­рик се осмели да ме целуне по бузата. – Ще говорим по-късно. Трябва да отида да съобщя новината на Никълъс Адълтън – ако предположим, че вече не я е чул от някоя клюка.

След като Сед­рик си тръгна, Тамзин пок­ла­ти глава:

– Не знам как си се справяла без мен.

Въпреки усложненията със Сед­рик все още не можех да превъзмогна почудата, че съм си я върнала. Отново я прегърнах пламенно.

– Аз също – казах. – Аз също.

Тамзин не се шегуваше за намерението си да се впусне право в оживения свят на Бляскавия двор. Някои от новите момичета все още явно бяха в шок от всичко, кое­то бяха претърпели. Но за онези като Тамзин, кои­то бяха готови да влязат отново в релси, Джас­пър на драго сърце предлагаше помощ. За въп­рос­на­та седмица беше уредена нова вълна от партита и срещи на четири очи и съвсем скоро репутацията на Тамзин се разчу, превръщайки я в една от най-търсените. Двете с Мира положихме всички усилия да ѝ помогнем да се подготви за живота в Кейп Триумф, но изглежда, че на нея не ѝ трябваше дълго приспособяване. Заселниците от Грашонд още не си бяха заминали и макар че Тамзин беше любезна към тях, забелязах, че правеше почти невъзможното, за да ги отбягва. Държанието им беше неодобрително, а Гидиън – младият свещеник, кой­то бе помогнал да спасят момичетата – изглеждаше осо­бе­но смутен от светския вихър на Бляскавия двор.

Междувременно аз се оттеглих от светското внимание и започнах приготовления от съвсем различно естество. Както бе предсказал Уо­рън, имаше много семейства, кои­то се интересуваха от наемането на временен учител, докато Хадисън се утвърдеше. Уредих се да помагам на децата на многобройни семейства с учебните им занимания. Едно от семействата, Маршъл, имаше златоносен участък, отстоящ само на кратка езда от този на Сед­рик, и предложи да ми предостави подслон и храна.

Госпожа Маршъл беше пълна, миловидна жена с шест деца.

– През деня ще имаме нужда от децата, за да ни помагат с грижите за земята – каза ми тя по време на една от срещите ни. – Но можеш да им помагаш с уроците им вечер.

– Това би било прекрасно – казах. – През деня бих могла да помагам на Сед­рик в разработването на учас­тъка – тоест ако нямате нужда от мен из къщата. Искам да си заслужа прехраната.

– Ако имам нужда от теб, ще ти кажа. Но иначе нямам нищо против да помагаш на твоя млад мъж при условие да ми обещаеш, че няма да се случи нищо непристойно. И той ще трябва да те придружава дотам и обратно всеки ден. Не мога да допусна да сновеш сама из тази дива земя.

Уговорката ме устройваше прекрасно и се вълнувах, че ще мога да помагам на Сед­рик, и се надя­вах да приключа тази сделка много по-скоро. През въп­рос­на­та седмица го виждах рядко. Беше зает, погълнат от задачите за снабдяването и уреждането на подробностите за златоносния участък.

– Осъзнаваш, че съм един от късметлиите – каза ми той един ден. – Всъщност на територията на учас­тъка, кой­то ми определиха, има нещо като колиба. Някакъв златотърсач я построил, а пос­ле решил, че не му харесва да е в пустошта. Чувам, че е занемарена, така че ще трябва да купя някои неща да я стегна. Но повечето миньори живеят в палатки и навеси.

Бяхме в избата, където бях завършила картината. Връзката ни може и да беше явна, но привличахме твърде много любопитни погледи и се смущавахме да разговаряме пред хора.

– Като си помисля, че за пръв път се срещнахме в онзи салон – казах замислено. – А сега тази колиба е върхът на лукса.

– Не. Чувам, че семейство Маршъл има дървена хижа. Изобщо няма да искаш да излизаш от онзи палат, за да идваш да ме виждаш.

– Ще те виждам възможно най-често – настоях. –Макар че госпожа Маршъл ми каза, че е най-доб­ре да не се случва нищо „непристойно“.

Той се облегна назад с ръце в джобовете на една ракла с железни панти.

– Е, не е нужно да се тревожи за мен. Ще покажа най-доброто си поведение.

Пристъпих към него и обвих ръце около врата му:

– Кой е казал, че ти ще си онзи, за когото трябва да се тревожи?

Сгуших се в него не за истинска целувка, а само за да допра едва доловимо устни до неговите. Забавих се за няколко хипнотизиращи мига, сдържайки се въпреки очевидното му желание за нещо повече. Когато се отдръпнах, ръцете му сграбчиха талията ми, пръстите му се присвиха, впивайки се в мен.

– Вероятно би трябвало да тръгвам – казах бодро. – Имам неща за вършене.

– Бих могъл да ти подхвърля няколко предложения.

– Важни заселнически неща за вършене – поправих се. Прокарах бавно пръсти отстрани по врата му. – Съжалявам, ако съм те подвела.

– Не съжаляваш. Водиш ме за носа от деня, в кой­то те срещнах, а аз покорно те следвам. Един ден... един ден ще те хвана. И тогава...

Устата му намери моята и аз се увих около него. Исках нещо повече от целувки, нещо повече от прегръд­ки. Исках да премахна цялото пространство между нас, докато станеше невъзможно да се разбере къде свършвах аз и къде започваше той. Когато най-сетне се откъснахме един от друг, едва можех да стоя и се запитах кой кого водеше всъщност.

– И тогава... – повторих с въздишка като ехо. – И тогава...

Наистина имах други неща за вършене и когато се разделихме, си напомних, че със Сед­рик ще разполагаме с повече време, докато пътуваме към Хадисън, отколкото общо бяхме имали досега.

Както беше предложил Сед­рик, Айа­на бе тази, коя­то ме заведе в града да пазаруваме. Бях прекарала малко време с баланкуанката и все още бях запленена от нея. Слязох по главното стълбище на Уистерия Холоу и с изненада видях Мира да чака с нея до вратата.

– Какво става? – попитах. Не че не се радвах да видя Мира там. Макар да не беше най-заетото от момичетата на Бляскавия двор, все пак беше въвлечена в рутината на всичко случващо се, докато аз прос­то чаках.

Мира изглеждаше далеч по-щастлива, отколкото преди кое­то и да било празненство досега.

– Кой знае кога ще те видим отново, щом заминеш? Искахме да дойдем и да прекараме повече време с нашата Аделейд.

– „Ние“ ли?

– Тамзин сигурно ще слезе всеки момент. Довърш­ваше писмо.

– Значи още ги изпраща? – попитах. Тамзин постоянно беше в мислите ми от бурята насам, но бях забравила колко обсебена беше от писането на писма.

– Донесе цял вързоп от тях от Грашонд. Предполагам, че все още ги е пишела там. И я чух да разпитва за куриерски услуги до Осфрид.

Точно тогава Тамзин слезе по стълбите, сияеща в рок­ля от наситено смарагдова тафта, коя­то разголваше раменете ѝ.

– Нали знаеш, че ще купуваме провизии за оцеляване в пустошта? – попитах. – Плановете не включват официален обяд.

Тамзин повдигна брадичка:

– Няма значение къде отиваме. Не искам да изглеждам по никакъв друг начин освен съвършена – човек никога не знае кой ще го гледа. Освен това пос­ле имам ангажимент за вечеря. Майката на Уо­рън ме покани.

– Е, сигурна съм, че това ще бъде много интересно – казах с възможно най-неутралния тон, кой­то съумях да докарам. Тамзин моментално бе насочила вниманието си към него и засега изглеждаше, че той отвръща на интереса ѝ.

Айа­на не каза почти нищо, докато една карета ни отвеждаше в сърцето на Кейп Триумф. Крачеше спокойно из улиците, облечена в панталони и дълга туника, без да я е грижа кой ѝ отправяше любопитни погледи. Трудно бе да се каже дали облеклото или етническата ѝ принадлежност бяха това, кое­то привличаше внимание. Но не мисля, че изпъкваше чак толкова в многообразието от култури на Кейп Триумф. Тамзин със сигурност също се открояваше, но онези, кои­то я оглеждаха, не казваха нищо нелюбезно. Мисля, че видът на свирепата Айа­на до нея ги възпираше.

Това беше първият път, когато наистина се смесвах с тълпите, вместо прос­то да ги гледам от карета. Трудно беше да не спирам и да не се зазяпвам във всичко. Магазините и ресторантите предлагаха почти толкова много неща, колкото можех да намеря в някой оживен район на Осф­ро. Като всичко друго в Новия свят обаче и тук се долавяше усещането за нещо временно – без никакъв помен от онази стара, утвърдена солидност. Някои от магазините и заведенията бяха положили доста старания да си придадат благонадежден вид със стъклени витрини и доб­ре укрепени постройки. Други все едно бяха скалъпени набързо същия ден, имаха припряно написани табели и крехък вид, кой­то предполагаше, че може да се разпаднат всеки момент. Всичко беше едновременно пленяващо и стряскащо и въпреки демонстративната ѝ увереност, забелязах, че Тамзин също се смути. Мира се движеше без усилие, сякаш постоянно минаваше по тези улици. Нищо чудно наистина да беше така.

Подминахме рибари и дървосекачи, кои­то с мрачно упорство вършеха работата си. Аристократите на Адория крачеха надменно из улиците със слуги от двете си страни. Един млад мъж с дълга перука и палто в крещящ пурпурен цвят спря да се поклони и да свали украсената си с перо шапка в галантен жест. Айа­на завъртя очи, когато го подминахме.

– Един от елитните безделници, както ги наричаме. Синове на заможни заселници, кои­то нямат никакви занимания, затова се обличат така и си въобразяват, че са пирати или някакви подобни глупости. Само дето пиратите вършат повече работа от тях. Трябва да прекарат един ден с Том Шортслийвс или някого от другите.

– Истински ли са всички тези пиратски истории? – попитах. – Героичните и жестоките?

– Разкрасени, но истински. Във всички разкази има зрънце истина.

Тя ме отведе до един от по-благонадеждно изглеждащите магазини, на чиято стъклена витрина имаше релефен надпис „Доставчици на екипировка „Уинслоу и Елиът“ Когато влязох вътре, видях всевъзможно оборудване и припаси, от кои­то човек би могъл да има нужда, отправяйки се на приключение в непоз­нати земи. Двама млади мъже разговаряха с друг мъж зад тезгяха и когато го зърнах, с изненада разпознах лицето му.

Смушках Мира, коя­то внимателно оглеждаше чифт кожени ботуши:

– Хей, помниш ли Грант Елиът от кораба? Работи тук.

– Кой? – попита тя, без всъщност да ме слуша внимателно.

Грант прекоси магазина да донесе едно седло за клиентите си: очите му изненадано се плъзнаха по нас. Кимна за поздрав на Айа­на.

– Qi dica hakta – каза тя.

– Manasta – отвърна той троснато. Айа­на се отклони от нас да разгледа няколко изложени на витрината манерки, а аз забързах след нея.

– Какво каза?

– Говорех на родния си език. Господин Елиът е наполовина баланкуанец.

– Така ли? – Погледнах назад към него, надявайки се да не е очевидно, че го оглеждам внимателно. Макар да имаше черна коса като Айа­на, у него нямаше нищо, кое­то да намеква, че не е обикновен осфридианец. – Нямаше да се сетя.

– Мисля, че той предпочита така. Би било много по-трудно да ръководи бизнес в Кейп Триумф, ако хората знаеха истината за произхода му.

– Ти как попадна в Кейп Триумф? – попитах. – Ако не е грубо от моя страна, че ти задавам такъв въпрос.

– Ни най-малко. Избягах, за да се спася от нещас­тен брак. Беше уреден против желанията ми. Но със съпругата ми... не си подхождахме.

– Съпругата ти ли? – попитах, чудейки се дали не срещаше затруднения с превода.

– Съпругата ми – потвърди тя. – Баланкуанците не гледат с неодоб­рение на еднополовите връзки както вашите хора.

Не отговорих веднага. „Гледат с неодоб­рение“ бе меко казано, тъй като свещениците на Урос смятаха подобни неща за огромен грях. Вероятно по-голям, отколкото да бъдеш аланзанец.

– Значи си тръгна, защото... ъм, защото не искаше да бъдеш с жена?

Тя се ухили:

– Нямам проб­лем да бъда с жени – само не и с въп­рос­на­та. Беше нелюбезна, меко казано. Дойдох във вашите колонии, защото исках да опозная културата ви от собствен опит, и в крайна сметка срещнах тримата Торн. Джас­пър ми предложи работа и точно както можеш да си представиш, проявявах особен интерес към грижите за момичета, продавани на почти непоз­нати мъже.

– Затова... затова ли се обличаш така – като мъж? Защото... предпочиташ жени? – В мига щом думите излязоха от устата ми, се почувст­вах като идиотка. Смехът на Айа­на само усили това чувство.

– Обличам се така, защото е по-удобно, отколкото всички онези нелепи поли и фусти, с кои­то вие, останалите, се труфите. И както скоро ще видиш, ти ще се обличаш по същия начин. Няма да разработваш златоносен участък, издокарана в бална рок­ля.

С тези думи тя ме остави зяпнала и отиде до тезгяха да говори с вече освободилия се Грант. Намерих Тамзин и Мира в другия край на магазина да прехвърлят топове плат.

Тамзин вдигна парче грубо изтъкана вълна:

– Дори пода не бих търкала с това.

– Помня рок­лята, коя­то носеше, когато пристигна – каза Мира. – Не беше и наполовина в толкова добро състояние.

– Дори при това положение не смятам отново да започна да нося тази материя прос­то от носталгия. –Тамзин ми отправи скръбен поглед. – По дяволите, Аделейд. Надя­вам се, че поне можеш да намериш нещо от органдин.

– Аделейд – повика ме Айа­на. – Трябва да ти вземем мярка.

Тамзин ме придружи от любопитство, но Мира остана, за да про­дъл­жи да разглежда разгънатите платове. Грант изглеждаше до голяма степен същият, както на кораба – красив, прилично облечен, но леко неспретнат. Когато стигнахме до тезгяха, той ни огледа.

– Е, на коя пътешественичка ѝ излезе късметът? – попита той.

– На мен – казах.

– Заминавате с Дойл за Хадисън, а? Чака ви истинско приключение.

Тамзин го фиксира с властен поглед:

– Говорите за губернатор Дойл. Моля, наричайте годеника ми с подобаващата му титла.

Всички я погледнахме удивено, а тя придоби смутено изражение.

– Е, искам да кажа, не ми е годеник. Не още. Ще поработя по този въпрос.

– И всъщност още не е губернатор – из­тък­на Грант с усмивка. – Но кой ли пък следи тези неща?

Айа­на му изсъска на баланкуански и той отвърна добродушно. Спомних си как винаги беше говорил толкова вежливо, когато се срещахме на кораба, а пос­ле беше толкова груб по време на бурята. Предположих, че стресът можеше да извади наяве най-лошото у всеки, защото той ми се стори напъл­но вежлив сега, докато преценяваше кой размер ми е нужен, държейки се на благоприлично разстояние с шивашкия си метър.

Нямаше време да ми шият дрехи по поръчка от суровите материали, кои­то продаваше, но в магазина имаше и готови дрехи в изобилие. Размерите бяха дос­та­тъч­но близки до моя, за да ми свършат работа засега, а поправките винаги можеха да се направят по-късно. Това, с кое­то се сдобих в крайна сметка, не беше точна имитация на облеклото на Айа­на, но се доближаваше доста до него. Панталони с широки крачоли от мек велур, кои­то изглеждаха почти като пола, когато се изправих. Прости, практични блузи и палто с дължина до коленете, кое­то да нося отгоре, когато времето застудееше. Здрави ръкавици и ботуши без украса.

– Съжалявам, че не мога да осигуря рокли като онези, с кои­то сте свикнали, но тези ще ви бъдат много по-удобни. – Грант се вгледа изучаващо в мен за още няколко мига. – И шапка. Ще ви трябва, за да предпазва кожата ви – но се страхувам, че може да не помогне много. – Извади една кожена с широка периферия иззад тезгяха.

– Защо не? – попитах.

– Има по-големи температурни крайности. Жегата в онези летни дни е изгаряща. С какво ще се занимавате там? Може и да се справите, ако вършите разни неща на закрито.

– Ще помагам в промиването на златоносен пясък.

Той обмисли това за един дълъг миг, без да каже нищо. Накрая прибра шапката и извади друга с по-широка периферия.

– Ще бъде ужасно тежко. Късмет.

Щом излязохме навън, Тамзин незабавно попита:

– Това, кое­то каза той, че ще бъде ужасно тежко... Аделейд, сигурна ли си, че искаш да направиш това? Сигурна ли си, че искаш да отидеш в Хадисън?

– Сигурна съм, че искам да бъда със Сед­рик – казах простичко. – И ще приема всичко, кое­то е нужно за това. А ти не искаш ли да отидеш в Хадисън?

– Да. И да живея в имението на губернатора. А не в речно корито.

Мира ме докосна по ръката, докато се готвехме да завием по пътя, по кой­то щяхме да излезем от центъра на града и да стигнем до каретата си.

– Погледни ей там. До банката.

Проследих погледа ѝ.

– О. Извинете ме за момент. – Забързах през оживената улица и го повиках: – Господин Адълтън!

Никълъс, кой­то точно се канеше да влезе в сградата, се обърна изненадан:

– Госпожице Бейли. Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че сигурно вече сте на път за Хадисън.

– Скоро – казах и почувст­вах как в бузите ми нахлу­ва руменина. – Знам, че Сед­рик е говорил с вас, но прос­то трябваше да дойда лично и да кажа... ами, съжалявам. Съжалявам за онова, на кое­то ви подложихме. Сигурно се чувствате толкова... не знам. Изигран.

Той придоби замислено изражение:

– Не точно. Малко разочарован може би... но честно казано, бях по-скоро заслепен от вас, отколкото влюбен във вас. Ако не се обиждате от това.

– Ни най-малко... срещнахме се само няколко пъти.

– Именно. Ако бях почувствал нещо повече, можеше да реагирам различно. Но винаги долавях, че умът ви вече е зает с мисли за друго. Стига да встъпвахте в този брак по своя воля, нямах нищо против. Давах си сметка, че такова е естеството на подобни уредени бракове.

– Щях да го направя по своя воля – казах твърдо. – Вие сте добър човек – най-добрият, когото срещнах тук.

– С изключение на младия гос­по­дин Торн, разбира се. – Той се усмихна при вида на огорчението ми. – Не се обвинявайте. Радвам се за вас.

Въздъхнах:

– Това е мило от ваша страна... но не мога да се отър­ся от чувството, че бяхте използван. Знаете ли, има множество други момичета от Бляскавия двор, кои­то бих могла да препоръчам...

Той вдигна ръка да ме накара да замълча:

– Благодаря ви, но приключих с брачните уговорки, кои­то изглеждат доб­ре на хартия. Колкото повече мисля за великолепния ви романс с гос­по­дин Торн, толкова повече смятам, че е по-доб­ре аз сам да си намеря такъв. Без договори.

– Надя­вам се да си намерите – казах искрено.

Той се ръкува с мен:

– Аз също. И ви желая всичко добро. Ако някога мога да ви услужа, кажете ми.

– Кой беше този? – попита Тамзин, когато се върнах при приятелките си.

– Мъжът, за когото Сед­рик насмалко щеше да ме омъжи.

Тамзин надникна зад мен да го види по-доб­ре:

– Свободен ли е?

– Да. Но не чак толкова заможен. Нито пък истински заинтересован след онова, на кое­то го подложихме двамата със Сед­рик.

Настигнах Айа­на и тръгнах редом с нея, докато Мира вървеше бавно зад нас заедно с Тамзин.

– Изглежда, че гос­по­дин Адълтън приема нещата доста доб­ре – каза ми тихо Айа­на.

– Всички ги приеха така. Е, не и Джас­пър. А някои от момичетата още ми го натякват. – Особено Клара изпитваше наслада да разправя на всеки срещнат как открила Сед­рик и мен на тавана. – Повечето хора обаче проявяват разбиране дори когато ве­роят­но не би трябвало. Включително Уо­рън Дойл.

Айа­на се забави дълго с отговора:

– Да. Със сигурност беше мило от негова страна – да ти направи такова предложение.

Спомних си за магазина, а пос­ле хвърлих бърз поглед назад да се уверя, че Тамзин все още е заета с Мира:

– Майка му не е най, ъъ, почтената жена на света, но колкото до Уо­рън, мислиш ли, че е... ами, искам да кажа, дали трябва да...

– Не знам – каза Айа­на. – Наистина не знам много за Уо­рън Дойл, ако не се броят клюките. Това, кое­то все пак знам, е, че когато нещата звучат твърде хубаво, за да са верни, ами, обикновено наистина не са.

Обзе ме смущение:

– Опитах се да кажа това на Сед­рик. Но той каза, че дори да е в ход някакъв хитър замисъл, по-доб­ре е да си опитаме късмета в Хадисън.

– Може и да е прав. – Айа­на спря да върви, за да ме погледне в очите. – Тук има повече свобода, но и по-голяма опасност. Това е нова земя. Неопитомена земя. И поради това за хората е по-лесно да нарушават правилата. Желая всичко най-добро на двама ви, но...

– Но какво? – подтикнах я.

– Доверявайте се един на друг там – каза тя най-накрая. – Но на никой друг.

Бях се надявала да видя както Тамзин, така и Мира вечерта преди да замина за Хадисън. Някакво парти обаче ги задържа до късно и аз открих, че седя сама в спалнята ни, опитвайки се да реша дали е доб­ре да поспя, или не. Знаех, че предстоящото пътуване щеше да е уморително, но не можех да понеса мисълта да пропусна да видя най-добрите си приятелки. Това, а и бездруго не бях сигурна, че нервността ще ми поз­во­ли да заспя.

Двете най-пос­ле се прибраха след полунощ и ме хванаха точно като се прозявах. И двете лепнаха усмивки на лицата си, когато ме видяха будна, но мигновено забелязах разлика в настроенията им. Мира ми се стори потисната, докато Тамзин преливаше от енергия.

– Какво е станало? – попитах я.

Тя започна да развързва връзките на смарагдово зелената си рок­ля:

– Нищо офи­циал­но потвърдено – но нещо, кое­то може офи­циал­но да се смята за сериозно и значимо.

– Това не е ли един вид противоречие? – попитах, като стрелнах Мира със заговорнически поглед. Тя не споделяше развеселеността ми.

– Уо­рън ме помоли да го чакам – каза Тамзин гордо. – Не обеща годеж – засега, но каза, че дотук съм фаворитката му и че би искал да уреди офи­циал­но нещата с мен, когато се върне. Така че обещах да не се обвърз­вам с никакви уговорки дотогава – макар че, разбира се, ще продължа да приемам ангажименти. Няма смисъл да седя бездейно тук и да се отегчавам.

Намръщих се, смутена от много неща:

– Когато се върне... но това може да е след много дълго време.

– Ще бъде след две седмици всъщност. – С доста усилия и извиване Тамзин беше успяла да се измъкне от рок­лята и сега седеше по долна риза и фуста. – Ще тръгне с вашата група утре, ще уреди всичко, а пос­ле ще доплава обратно да докладва как вървят нещата в Хадисън и да поиска друга помощ.

– Предполагам, че в това има логика, но той няма да е в Хадисън задълго.

Негостоприемното крайбрежие на Хадисън затрудняваше приближаването на големи кораби. Така че всички по-обемисти превозвани товари, животни и други материали трябваше да бъдат прекарвани по суша. Така щеше да пътува моята група утре – да заобиколи залива през територията на Денъм, а пос­ле да влезе в Хадисън. Пътуването отнемаше малко повече от седмица. Хората, кои­то прекосяваха поотделно залива в малки лодки, можеха да го направят за ден. Беше от полза за куриерите и онези, кои­то не пренасяха товар, но не за кой знае какво друго.

– Е, сигурна съм, че ще се върне скоро – може би със съпруга. – Тамзин светеше от гордост. – Надя­вам се, че няма да се чувстваш неловко, ако си една от моите гражданки, Аделейд.

Засмях се, когато чух това:

– Ни най-малко.

– Сигурно се вълнуваш – каза Мира. Изглеждаше нетърпелива да смени темата. – Предстои ти голямо приключение.

– Не ме е грижа за приключението. Просто искам всичко да е наред със Сед­рик.

Говорех дръзко и си спечелих погледи на възхищение и печален копнеж. Тамзин може и да се отнасяше прагматично към брака, а на Мира може и да ѝ бе безразличен, но често имах усещането, че и двете бяха запленени от романтичната любов, коя­то ме бе връхлетяла внезапно, и дори малко ревнуваха. Трите останахме будни до късно и говорихме за бъдещето. Не исках да им кажа истината: че бях леко ужасена от онова, кое­то предстое­ше. Не от Сед­рик, разбира се. Да зарежа живота си на аристократка заради този на колониална гражданка от висшата класа в доб­ре уреден град, не беше чак такава голяма промяна, както навярно изглеждаше. Но да се превърна от благородница в обикновена жена в огромна, незаселена пустош? Това беше нещо напъл­но различно и нямах представа какво да очаквам.

На другата сутрин пуснаха Мира и Тамзин да ме изпратят. Групата, заминаваща за Хадисън, беше далеч по-голяма, отколкото очаквах. Събраха се в покрайнините на града – огромна кавалкада от коне, каруци и хора в привиден безпорядък. Уо­рън беше близо до предния край на групата: изглеждаше великолепно, възседнал бял кон, докато говореше с неколцина други мъже, кои­то, изглежда, бяха негови съветници. Към нас се приближи в тръс друг ездач и се сепнах, когато видях, че това беше Сед­рик.

– Яздиш кон? – възкликнах.

Той ме стрелна с ироничен поглед:

– Не е нужно да го правиш да звучи чак толкова необичайно.

– Просто дори не знаех, че можеш да яздиш. – Огледах ездитното животно. Беше рунтава кафява кобила, коя­то сякаш бе отегчена от всичко, случващо се около нея. –Надя­вам се да не си платил много за нея.

– Не бях наясно, че толкова разбираш от тези неща. – Усетих предупредителния тон в гласа му. Ездата беше обичайно развлечение за благородниците в Осфрид, когато бяха в провинциалните си имения. Тук в Адория много заселници яздеха, за да оцелеят. Но за едно градско момиче от неблагороден произход като Аделейд, за коя­то се представях, единственият досег с конете би бил като практично средство за транспорт. Щях да очаквам същото за човек като Сед­рик.

– Виждала съм ги тук-там, това е всичко – казах. Принудих се да се въздържа и да не поправя неумелия начин, по кой­то седеше на седлото и държеше юздите.

– Е, по-издръжлива е, отколкото изглежда – увери ме той. – Наричам я Лизи.

Опитах се да не завъртя очи:

– Страхотен избор.

Когато се огледах наоколо, видях, че Тамзин разговаря с Уо­рън със светнало лице. Мира също беше изчезнала и няколко мига по-късно я зърнах да слуша някакви мъже, кои­то правеха планове да проучат Хадисън. Недалече от нея беше Грант Елиът, кой­то явно доставяше някакви запаси в пос­ледната минута.

– Съюзничките ми ме изоставиха – отбелязах.

Сед­рик се наведе и отметна няколко непокорни тънки кичура от лицето ми. Интимността ме стресна, докато осъзнах, че вече нямахме какво да крием.

– Все още имаш най-важния си съюзник – каза той, макар да се намръщи, когато видя в кого се бях загледала. – Грант Елиът ми се струваше дос­та­тъч­но свестен на кораба, но се оказва, че се е присъединил към групата на Уо­рън от ловци на еретици.

– Ловци на еретици ли?

– Да, група от тях обещава да „поддържа реда“, докато Уо­рън го няма, и да открие участвалите в Звездното пришествие алан­зан­ци, кои­то избягаха от затвора. Грант е сред тях.

– Е, тогава съжалявам, че му казах с какво ще се занимавам. – Докоснах широкополата шапка на главата си. – Може би трябва да се опитам да върна това.

– Недей – каза Сед­рик. – Отива ти.

Искаше ми се и аз да можех да яздя, но оскъдните ни общи средства не стигаха за втори кон. Пък и ездитните ми умения щяха да породят подозрения. Вместо това щях да пътувам в каруцата на семейство Маршъл – нещо, кое­то звучеше по-луксозно, отколкото беше в действителност. Беше прос­то съоръжение от груби дъски, пре­тъп­ка­но с различни провизии, около кои­то ние с децата щяхме да сме принудени да се сместим. Нямаше чергило и се надя­вах, че никъде нямаше да ни застигне дъжд.

Най-пос­ле Уо­рън призова за вниманието на всички:

– Време е – провикна се той, гласът му отекна звънко над тълпата. – Време е да посрещнем съдбата си!

Заселниците и изпращачите нададоха еднакво силни ликуващи възгласи и дори аз неволно бях въвлечена в духа на приключението. Прегърнах Тамзин и Мира за довиждане, а пос­ле се покатерих отзад в каруцата. Пазех полата панталон за времето, когато пристигнехме в Хадисън. За пътуването бях облякла басмена рок­ля: това беше възможно най-простата дреха, коя­то можеше да се намери. Никаква долна риза, никаква фуста – само проста подплата отдолу. Ако не беше флоралната щампа, можеше да мине за някоя от роклите от Грашонд.

Мястото ми в каруцата бе сбутано и тясно, между два овързани сандъка. Дъските, на кои­то трябваше да седя, бяха мръсни и протрити, а единственият резултат от опита ми да ги почистя бяха забилите се в дланите ми трески. Само пет минути след началото на пътуването установих, че няма нищо, кое­то да омекотява друсането и подскачането на каруцата по пътя.

Облегнах се на едната страна на каруцата, мислейки си за онова, кое­то в семейния ми дом в Осф­ро винаги бяхме наричали „розовия салон“. Килимчета с изящ­ни шарки, покриващи всеки сантиметър от пода. Покрит с кадифе тапет. Уникални картини. Вази, внесени от земите Ксин далече на изток. Столове и софи с толкова дебела тапицерия, че можеше да потънеш в тях. И разбира се, рояк слуги педантично почистваха всичко всеки ден.

– Какво има? – попита едно от момичетата Маршъл. Казваше се Сара.

Хвърлих поглед към Сед­рик, кой­то яздеше онази нелепа кобила:

– Нищо. Просто си мислех, че изминах доста път.

След по-малко от час вече бяхме извън пределите на града и подминахме форта и зле обучените му вой­ни­ци. Няколко часа след това вече бяхме подминали всички малки отдалечени поселища на Кейп Триумф. Бях смятала, че пустошта е превзела градчето, но грешах. Далечните предели на колонията Денъм имаха вид, сякаш в тях никога не беше стъпвал човешки крак. Извисяващите се дървета, кои­то стояха като стражи в Кейп Триумф, сега съставляваха истинска армия редом едно до друго, на моменти правейки грубия път труднопроходим. Беше смайващо. Спиращо дъха. Ужасяващо. Истинският Нов свят.

Пламенното ми въодушевление не про­дъл­жи дълго. Когато обявиха, че спираме за нощта, краката ми почти се подгъваха под тялото, щом излязох от каруцата. От постоянното тръскане и тясното пространство мускулите ми се бяха присвили от спазми, предизвикващи тъпа болка, коя­то бих очаквала само след петчасово тичане нагоре по планински склон. Вечерята се състое­ше от сухари и пастърма, малко по-доб­ре от корабната дажба. Накладоха огньове, за да се стоплим и да кипнем вода, а мен изпратиха да събера нападали клони за подпалки. Изглежда, събрах най-вече трески.

Подобно на повечето по-млади мъже в групата, Сед­рик беше постоянно зает с различни задачи, така че, след като ми хвърли бърза усмивка по време на вечерята, изчезна за остатъка от вечерта. Когато дойде време за лягане, гос­по­дин и госпожа Маршъл си легнаха да спят в каруцата, докато децата и аз си приготвихме легла от одеяла на тревата. Земята под мен беше твърда и неравна. Одеялото не можеше да ме стопли, когато нощният мраз се усили, затова бях добавила и дългото си кожено палто. Все още ми беше студено. И бях съвсем сигурна, че всеки комар в колонията ме беше намерил.

Мятах се и се въртях: чувството за безсилие ме държеше будна почти толкова, колкото и суровите условия. Открих, че отново си мисля за голямата си градска къща в Осф­ро. Този път бях обсебена от спомени за леглото си. Дюшек, дос­та­тъч­но голям да побере петима души. Копринени чаршафи, ароматизирани с лавандула. Колкото си искам одеяла в студена нощ.

Не осъзнах веднага, че плача. Когато се усетих, бързо станах, преди някое от спящите близо до мен деца да се събуди и да забележи. Загръщайки се с тънкото одеяло, забър­за­но се отдалечих от каруцата, промъквайки се през групи от други спящи заселници. Неколцина още седяха край огньовете, играеха на зарове и си разказваха истории, но не ми обър­наха осо­бе­но внимание. Отдалечих се колкото посмях до периферията на лагера – дос­та­тъч­но, за да се усамотя, без да изляза в дивата неизвестност.

Там седнах нещастно и зарових лице в ръцете си, опитвайки се да удържа хлиповете си възможно най-тихи. Не можех да понеса мисълта Уо­рън да научи за слабостта ми. В ума ми се появи ужасният образ как свежда поглед към мен с пресилено мило изражение и казва съчувствено: „Можеше да бъдеш моя съпруга. Можеше да пътуваш в тапицираната карета с възглавничките и да спиш в палатката ми“. По-рано бях видяла един от хората му да завлича в нея дюшек.

Една ръка докосна рамото ми и аз скочих на крака. Там стое­ше Сед­рик, по удивеното му лице играеха сенки. Беше зает със собствени задъл­же­ния и не го бях виждала цяла вечер.

– Това си ти. Не исках да те плаша.

Ожесточено си избър­сах лицето.

– Какво правиш тук?

– Отбих се до каруцата на семейство Маршъл с надеждата да те отмъкна, за да разменим някоя дума набързо. Когато не те видях там, започнах да търся наоколо. – Посегна към лицето ми, но аз се дръпнах назад. – Какво има?

– Нищо.

– Аделейд, говоря сериозно. Какво има?

Вдигнах отривисто ръце с разперени длани:

– Избери си нещо, Сед­рик! Използвах полата си за салфетка тази вечер на вечеря. Няма бани. Постоянно гълтам ситни мушици. И миризмата! Ясно ми е, че къпането ще е ограничено по време на това пътуване, но никой от тях ли не се е изкъпал, преди да тръгнем? Мина само един ден.

– Знае­ше, че няма да е лесно – каза той тихо. – Съжаляваш ли? Съжаляваш ли за...

– Нас? – довърших. – Не. Нито дори за миг. А това води до най-лошата част от всичко: факта, че се мразя, задето се чувст­вам така. Омразно ми е да се слушам как хленча. Омразно ми е, че съм твърде слаба, за да поставя любовта ни над тези условия.

– Никой не е казал, че трябва да обикнеш това мяс­то.

– Ти го казваш. Видях лицето ти в мига, щом напъл­но излязохме от поселищата на Кейп Триумф. За теб това е нещо като духовно преживяване.

Той вдигна ръце. На сиянието от разпръснатите огньове видях мръсотия и порязвания. Лицето му също бе мръсно.

– Това не е толкова духовно. Нито пък онзи тип, кой­то все повтаря, че лицето ми е твърде красиво и иска да ми счупи носа. И няма да повярваш колко съм натъртен и как ме боли, след като съм бил върху онзи кон цял ден.

– О, мога да го повярвам. Но ти няма да поз­во­лиш това да те засегне. Не си толкова слаб.

Той ме притегли към себе си и този път не се възпротивих.

– Не си слаба. Но за пръв път в живота си не си добра във всичко. В Осф­ро светът се въртеше около теб и ти казваше, че не можеш да сбъркаш. В Блу Спринг въпреки някои дребни спънки пак беше най-добрата във всичките си учебни занимания. А в Кейп Триумф беше звездата на Бляскавия двор. Тук си...

– Жалка? Безполезна?

– Приспособяваща се. Това е първият ден и е стряскащо. Ще свикнеш в течение на пътуването, а щом се озовеш в Хадисън с покрив над главата, ще си помислиш, че си се озовала отново в някой осфридиански палат.

Оставих тези думи да попият в съзнанието ми:

– Като говорим за покриви – какво ще стане, ако тук завали?

– Да се тревожим за нещата едно по едно.

Усмихна се по онзи свой омагьосващ начин, с онова излъчване, кое­то казваше, че може да се погрижи за всичко. Но дали този път можеше?

– Уморена съм, Сед­рик. Толкова, толкова уморена. Беше дълъг ден, но не мога да заспя. Земята е ужасна. И ми е студено. Как може да е толкова студено? Пролет е.

Той хвана ръката ми и ме дръпна долу.

– Не мога да направя нищо за твърдата земя, но мога да те опазя от студа.

Той имаше собствено тънко одеяло и постла на земята двете ни одеяла. Легна, накара ме да направя същото и се сгушихме един в друг, като всеки се опитваше да загърне другия в палтото си. Земята все още беше неравна, но с тялото му, притиснато до моето, и звука от биенето на сърцето му в ухото ми, не възразявах чак толкова.

– Не можем да останем така – казах. – Ще загазим, ако ни хванат.

– Ще се върнем преди разсъмване.

– Как ще разберем?

– Аз ще разбера.

Почувствах как топлината ме обгръща, а в тялото ми се просмукват първите наченки на сънливост.

– Готова съм да направя всичко за нас – изрекох през една прозявка. – Надя­вам се, че го знаеш.

– Никога не съм се съмнявал в това. – Той ме целуна по темето.

– Можеш да ме целунеш по-хубаво, ако искаш.

– Наистина искам, но трябва да поспиш. Може би утре вечерта, когато си по-отпочинала.

Преборих се с нова прозявка:

– Някои неща не се променят. Толкова си самонадеян, Сед­рик Торн. Сигурен, че утре прос­то отново ще спя до теб. Още не сме женени. Не съм дала никакви обети да легна с теб под луната.

Той отново ме целуна по темето. Разтопих се в сигурността и закрилата, излъчвани от него, и почувст­вах как из тялото ми се разнася изгарящо чувство на истинско щастие. След няколко минути попитах:

– Сед­рик?

Дишането му беше станало равномерно и се зачудих дали беше заспал. Пос­ле той се обади:

– Да?

– Миришеш хубаво. Ти си единственото нещо тук, кое­то ухае хубаво. От какво е – тази сутрин ли си сложи ветивер, или го донесе с теб?

– Донесох си го.

Промъкнах се по-близо до него:

– Слава на Урос.

Както бе обещал, Сед­рик се събуди точно преди изгрев-слънце, за да може всеки от нас да се върне на съответното си мяс­то, преди да забележат, че ни няма. Тялото още ме наболяваше, но фактът, че се събуждам до Сед­рик, ме накара да не обръщам чак такова внимание на болката.

– Това някакъв аланзански ритуал ли е? – прошепнах, преди да се разделим. – В синхрон със слънцето ли си?

– Това е нещо, кое­то правя още от детството си. Винаги съм имал неспокоен сън. –Примижа към небето на изток и вдигна ръка за поздрав. – Но може би е някаква дарба, коя­то дори не съм знаел, че имам, направо от самата Аланзиел. – Виждайки как златната зора играе по чертите на Сед­рик и хвърля огнен оттенък в косата му, никак не ми бе трудно да повярвам, че се ползва с благоволението на покровителката на страстната любов.

Когато се върнах при каруцата на семейство Маршъл, се чувствах по-доб­ре, отколкото предишната нощ. Както изливането на чувствата, така и фактът, че си бях починала, ми даваха нов поглед към нещата. Сед­рик се беше оказал прав. Нямаше спор, че тези условия бяха сурови. Всеки би срещнал затруднения. Но всъщност никога в живота си не се бях чувствала толкова извън свои води – кое­то определено значеше нещо, след като приех чужда самоличност. Трябваше да бъда търпелива към себе си, докато се справя с това.

И успявах в пос­ледвалите дни. Все още не харесвах храната или спането на земята. Но поне не валеше. Със Сед­рик про­дъл­жихме да прекарваме нощите си заедно в периферията на лагера и когато керванът възприе известна рутина, той беше повече време с мен през деня. Понеже групата бе толкова голяма, се придвижвахме доста бавно. Двамата можехме да вървим заедно, водейки кобилата, и с лекота да сме в крак с останалите. Грубият терен и все по-големите възвишения правеха придвижването уморително, но постепенно заякнах.

– Грант Елиът имаше право за слънцето – казах един ден на Сед­рик. Пътуването ни продъл­жа­ва­ше вече от няколко дни. Бяхме направили почивка за обяд и седяхме сами в сянката.

– Какво каза той?

– Че е жестоко. – Вдигнах ръце да ги огледам. – Виж колко са загорели вече. Дори не мога да си представя как ли изглежда лицето ми.

– Прекрасно както винаги – каза Сед­рик. Разкъса парче пастърма и ми подаде половината.

– Дори не погледна.

– Не ми е и нужно. – Но все пак вдигна очи и огледа лицето ми. – Май ти излизат няколко лунички. Сладки са.

– Не казвай това на Тамзин – тя вечно се опитва да скрие своите. А баба ми щеше да припадне, ако можеше да ме види. – В началото бях говорила закачливо, но сърцето ми се сви, когато се сетих за баба. – Знаеш ли, когато разбрах, че ме търси, първо се разтревожих заради очевидните неприят­нос­ти, кои­то можех да си навлека. Но това, кое­то истински ме тревожи сега в случилото се, е знанието, че тя все още търси. Не знае какво е станало с мен, но все още ме търси. Не се е отказала.

– Разбира се, че не е. Това не е присъщо на рода Уитмор. Ъъ, искам да кажа, на семейство Бейли. Поне предполагам, че на рода Бейли не им е в кръвта да се предават.

Помислих си за бившата си камериерка:

– Ами, Ада в известен смисъл се предаде... или пък дали наистина беше така? Ако е в кравефермата, в коя­то искаше да отиде, предполагам, че всичко е станало според желанията ѝ.

Сед­рик обгърна рамото ми с ръка и ме остави да се облегна на него:

– Щом се оженим и всичко е сигурно, можеш да изпратиш вест на баба си. Да ѝ съобщиш, че си доб­ре.

Светлината на следобедното слънце блестеше надолу към нас през клоните на големия клен зад гърбовете ни. Ако не ми беше толкова мъчно за баба, можех да мисля за тази обстановка като за идилична.

– Просто се надя­вам, че може да ми прости за...

– Ето къде сте вие двамата – изръм­жа груб глас. Двамата вдигнахме поглед и видяхме Елайъс Картър, главният помощник на Уо­рън в Хадисън, да крачи отривисто към нас. – Групата си събира багажа и е почти готова да потегли отново. Трябваше да се сетя, че ще намеря вас двамата тук да вършите неморални неща.

– Например да обядваме ли? – попитах.

Елайъс ме фиксира с лукав поглед. По време на това пътуване много пъти беше давал ясно да се разбере, че не ни одобрява.

– Не се дръжте нагло с мен, госпожице Бейли. Не проумявам как губернаторът намери във великодушното си сърце сили, за да ви прости и да ви предложи този шанс. Аз нямаше да го сторя. Но пък той е велик човек. Аз не съм.

– Това определено е вярно – каза Сед­рик с напъл­но сериозно изражение.

Челото на Елайъс се набразди, когато явно осъзна, че неволно бе обидил сам себе си. Преди да успее да реагира, чухме как от посоката на главния лагер долетя писък. Без да погледне назад към нас, Елайъс хукна в посоката му. Пос­ледвахме го плътно.

Първото, кое­то видях, беше, че групата не е била „почти готова да потегли отново“, както ни бе казал Елайъс. Навсякъде наоколо имаше признаци, че другите също тъкмо са обядвали. Сега обаче никой не се хранеше. Всички бяха на крака. Някои хора, осо­бе­но онези с деца, се бяха втурнали към задния край на лагера с малките. Други – най-вече мъже – бавно се промъкваха към предния край. Досега не си бях дала сметка колко много оръжия имаше в този керван. Пушките и ножовете изобилстваха.

– Какво става? – попитах една жена.

– Икори – каза тя. – По-доб­ре се скрийте при нас.

Със Сед­рик се спогледахме невярващо.

– В Денъм не са нахлували икори от почти две години – каза той. Изпъна ръка да ме спре, когато понечих да тръгна нап­ред. – Не е нужно да се криеш, но ве­роят­но не бива да се втурваме насред това, докато не разберем какво става.

– Просто искам да видя.

Сед­рик неохотно пое през тълпата с мен. Не беше човек, кой­то би се опитал да ми казва какво мога или не мога да правя. Имах обаче чувството, че ако се поя­ве­ше някакъв признак за опасност, щеше да ме метне през рамо и да ме отнесе, докато ритах и пищях.

Спряхме близо до края на една група от бъдещи златотърсачи, всичките – със свалени пушки. Това ни осигуряваше добра видимост надолу по прашната пътека през гората. Там Уо­рън и няколко други въоръжени мъже стояха пред двама конници, кои­то отговаряха на всяко описание на икорите, кое­то бях чела или чувала. Е, с изключение на онази част, че са кръвожадни демони.

Ако не се броят облеклото и косите им, тези двамата ми изглеждаха доста човешки на вид. Единият беше по-въз­рас­тен мъж, навярно в края на петдесетте, с рунтава червена брада и туника от зелен кариран плат. Беше едър като бик и въпреки възрастта му нещо ми подсказваше, че може да се защити срещу някой по-млад в схватка. Може би срещу дузина по-млади мъже. Ездачът до него не изглеждаше много по-въз­рас­тен от Сед­рик. Върху голата му, мускулеста гръд бяха изрисувани със синя боя от сърпица различни фигури. Вълнено наметало на същите зелени карета бе преметнато на едното му рамо и закопчано с месингова игла. Бялоруса коса, спускаща се свободно до раменете му, контрастираше с кожата. Изглежда, че точно върху него Уо­рън бе съсредоточил вниманието си, докато говореше.

– И ви казах, нямате работа тук. Икорите не са доб­ре дошли на земите на Денъм – или в кои­то и да било цивилизовани осфридиански земи. Върнете се в териториите, кои­то ви бяха отстъпени.

– С радост бих сторил това – отвърна русият мъж, – стига вашите хора да спрат да влизат незаконно в земите ни. – В начина, по кой­то говореше, имаше две отличителни неща. Едното бе, че беше забележително спокоен предвид всички насочени към него пушки. Второ, осфридианският му беше почти съвършен.

– Никой не иска земите ви – каза Уо­рън, кое­то ми се стори леко неточно предвид всичко, кое­то Осфрид и другите страни отвъд морето бяха взели. – Всъщност чух слухове, че вашите хора нахлували в земите ни на север. Ако това е вярно, ще се сдобиете с истински посетители в земите си в лицето на нашите вой­ни­ци. Малко по-сериозно, отколкото тези измислици, за кои­то не спирате да дърдорите.

– Опожарените села, кои­то видях, не са измислици. Настояваме за отговори.

Уо­рън изсумтя подигравателно:

– Простете ми, ако не смятам наистина, че двамата можете да поставяте искания. Ние сме далеч по-многобройни от вас.

– Застреляйте ги! – провикна се някой от тълпата. – Застреляйте диваците!

Мъжът икори остана невъзмутим и дори за миг не отмести поглед от Уо­рън:

– Бях се надявал, че няма да имаме нужда от демонстрации на сила, за да започнем диалог относно закрилянето на невинните. Бях помислил, че така постъпват цивилизованите мъже.

– Цивилизовани – подметна саркастично Елайъс. – Сякаш точно вие имате право да говорите за цивилизованост.

– Този цивилизован човек ще ви даде шанса да си тръгнете живи. – Думите на Уо­рън предполагаха великодушие, но тонът му беше неподправено леден. – Не много далече нап­ред има път в северна посока, кой­то пресича Денъм и води към западните територии. Сигурен съм, че го знаете. Сигурен съм, че точно него сте хванали, за да стигнете тук. Свийте обратно по него веднага и се върнете. Ако се придвижвате дос­та­тъч­но бързо, до залез-слънце сигурно ще сте излезли от Денъм. Смятам да оставя група мъже да охраняват онази пресечна точка на пътеката и да я разузнаят на сутринта. Ако има някакъв признак, че все още сте в земите ни, ще умрете.

– Застреляйте ги за всеки случай! – изкрещя някой.

Мъжът икори промърмори нещо на спътника си. Брадатият се навъси и отговори на родния им език. Русият се обърна обратно към Уо­рън:

– Ще отидем да водим разговора си другаде. Благодаря, че ни отделихте от времето си.

Икорите се обър­наха кръгом, яхнали конете си, а аз затаих дъх, когато няколко мъже вдигнаха пушки и се прицелиха в гърбовете на икорите. Уо­рън също забеляза това и вдигна ръка да възпре стрелците. Конете на икорите бързо преминаха от раван в галоп и скоро се отдалечиха.

През остатъка от деня никой не можеше да говори за друго, освен за срещата с икорите. Мненията, раз­би­рае­мо, бяха разнородни. Мнозина смятаха, че е трябвало да ги застреляме. Според други,актът на състрадание от страна на Уо­рън само показваше какъв благороден дух има.

– Всичко беше блъф – каза един по-въз­рас­тен мъж на мен и Сед­рик на вечеря същата вечер. Замълча за миг, за да обърне глава и да се изплюе. – Уо­рън нямаше друг избор. Ако го беше убил, винаги имаше ве­роят­ност да подбуди нова вой­на. Никой не знае колко докачливи са икорите напос­ледък. А цялата онази глупост за мъже, кои­то да охраняват пътеката, е... ами, прос­то глупост. На икорите не им трябват пътища. Ако искат да се измъкнат тайно и да се скрият някъде в гората, могат да го направят.

Погледнах през главите на другите заселници – натам, където Уо­рън седеше в отсрещния край на лагера. Беше събрал по-голяма група почитатели от обикновено: всички до един го обсипваха с хвалебствия за умелия му дипломатически акт. Самата аз бях смятала, че се е справил доб­ре, докато не чух коментара на спътника ни.

– Икорите бяха много по-спокойни, отколкото очаквах – отбелязах. – Аз щях да съм много по-враждебна, ако ме бяха прогонили със сила от земята ми.

– На два пъти – напомни ни старият човек. – Не заб­ра­вяй­те героите, кои­то най-нап­ред ги изхвърлиха от Осфрид. Добрия крал Уилфрид. Сътингам. Бентли. Ротфорд.

Опитах се да не трепна, когато чух името на прародителя си. Заселването на Осфрид се беше състояло толкова отдавна, та понякога бе лесно да забравя, че диваците, с кои­то Рупърт се беше сражавал там, бяха предци на онези, кои­то бяха избягали през морето и си бяха създали нов живот в тези земи. Или поне се бяха опитали.

– Това мяс­то е толкова обширно – казах на Сед­рик по-късно. – Адория е сто пъти по-голяма от Осфрид. Не би ли трябвало този път да има дос­та­тъч­но мяс­то за всички ни?

Той се вгледа в обкръжението ни. Нощта вече падаше, но още можехме да различим огромните дървета, докато протягаха клони към звездите.

– На алчните мяс­тото никога не им стига. Не знам какво ще стане с икорите или с тази земя. Някога Осфрид също е бил толкова див, а сега има ясно определени граници и обособени райони. – Погледна отново надолу и плъзна ръка около мен. Долових уханието на ветивера му, кое­то ме успокои, че не цялата цивилизация е изгубена. – Едно нещо, кое­то със сигурност знам, е, че са подсилили нощните постове. С теб ще трябва да се приберем по различни пътища тази нощ.

– Сигурен ли си? – Но още докато говорех, знаех, че е прав. Вече виждах как се събират патрулите. – Няма да спя и наполовина толкова доб­ре.

– Аз всъщност ще спя по-доб­ре – промърмори той.

– Не ти харесва да спиш до мен?

– Твърде много ми харесва да спя до теб. Прекарвам половината нощ, мислейки си за...

– Хей – обадих се предупредително. – Наблизо има деца.

Сед­рик ми отправи престорено укорителен поглед:

– Това, кое­то се канех да кажа, беше, че прекарвам половината нощ, мислейки си за времето, когато ще се оженим. А виж накъде се отклонява умът ти. Някой трябваше да те изпрати в училище за обноски.

– Технически погледнато, ти ме изпрати в училище за обноски. Значи няма кого да виниш, ако искаш да се държа различно.

Той ме притегли към себе си за целувка:

– И защо пък бих искал това?

Нямаше повече да спим сгушени през остатъка от пътуването. Това ми липсваше – и то болезнено – но постоянно си напомнях, че всичко беше прос­то поредната стъпка по пътеката към нашето бъдеще. Щяхме да издържим.

– С твоя младеж не сте се скарали, нали? – попита ме госпожа Маршъл един ден. Двете пътувахме в каруцата и се питах дали би трябвало да се тревожа, задето вече не забелязвах тракането.

– Защо смятате така?

Тя ми отправи многозначителен поглед:

– Просто забелязах, че през пос­ледните няколко дни отново спиш край каруцата ни.

Усетих как ме облива руменина.

– Госпожо Маршъл, това не е... не е нищо такова. Нищо не е станало. Просто спяхме заедно. Искам да кажа, тоест наистина спяхме. Пос­ле решихме, че е най-доб­ре да спрем, след като постовете се увеличиха.

– Много разумно от ваша страна – каза тя. Не можах да преценя дали наистина ми вярваше.

– Говоря сериозно – настоях. – Държахме се благоприлично – ами, точно както е редно. И ще про­дъл­жим да се държим така.

Усмивката ѝ беше мила въпреки един леко счупен зъб.

– Може би. Но вие сте много млади. А знам колко е буйна младата кръв. Докато си под моя покрив, ще се грижа да се държиш почтено и да се придържаш към добродетелите, диктувани от Урос. Но когато не си под покрива ми...

Не можех да я погледна в очите:

– Госпожо Маршъл, възнамеряваме да се държим изключително благоприлично, докато се оженим.

– Намеренията и действията рядко съвпадат. А в случай че нещо в намеренията ви се обърка, не искам да загазиш. – Подаде ми малка кесийка с остър мирис. – Това са листа от бодлива канела. Знаеш ли за какво се използват?

Преглътнах с усилие и почувст­вах как ме облива още по-гореща руменина.

– Да, м’дам. Учителките ни в Блу Спринг Манър – в Осфрид – ни казаха.

– Е, това е доб­ре – каза тя. – Спасява и двете ни от смущаващ разговор.

Не бях осо­бе­но сигурна в това. При сегашното положение наистина не мислех, че е възможно да се почувст­вам по-унизена, отколкото се чувствах в момента. Опитах се да ѝ върна кесийката.

– Благодаря ви, но наистина не мисля, че ще ми трябват.

Тя отказа кесийката:

– Имам много. С тях се опазих да си остана само с шест деца. Ако те опазят да се сдобиеш с едно, преди да си готова, ще си струва.

Може би щях отново да се опитам да ѝ я върна, но тогава чух вик от някъде по-надалече в кервана:

– Източният приток! Намираме се при източния приток!

Разнесоха се ликуващи възгласи, а аз погледнах обратно към госпожа Маршъл:

– Какво значи това?

– Означава, скъпа, че всеки момент ще влезем в Хадисън.

Ако не се броеше самият приток, не съществуваше осезаема разлика между Хадисън и далечните краища на Денъм. Пресякохме плитката вода и про­дъл­жихме нататък. Безспорно, местността се бе изменила – не беше като онова, кое­то оставихме в Кейп Триумф и покрайнините му. Растителността бе оредяла, а в далечината все по-ясно се различаваха върховете на ниска планинска верига. Прочутите златни мини се намираха в полите на онези планини. В низините бяха разположени по-зелени обработваеми земи като онези, набелязани от семейство Маршъл.

Бяхме пътували само малко повече от седмица, когато пристигнахме в Уайт Рок – така наречената столица на Хадисън. Групата ни бе изпълнена с вълнение и подновена енергия, докато влизахме в пределите на града. Ако го бях видяла непосредствено след Кейп Триумф, щях да бъда разочарована. Но след дни наред, в кои­то виждах само дървета, той ми се стори толкова изискан и цивилизован, колкото и Осф­ро. В действителност градът все още се намираше в ранните етапи на устройването си, с прашни коловози вместо пътища, а търговията на поне половината магазини се осъществяваше в палатки. Както и в Кейп Триумф, по улиците вървеше разнородна смесица от хора, но в тази група нямаше елитни представители на заможната прослойка. Всички принадлежаха към грубата работническа класа.

На един хълм в далечината се виждаше доста голяма къща, почти толкова хубава, колкото Уистерия Холоу.

– Това е къщата на губернатора – каза Уо­рън, като се приближи, яхнал белия си кон. Слезе без усилие. – Където ще се настаня аз.

Думите увиснаха между нас за момент и за миг погледнах със завист към хубавата къща.

– Тамзин ще е доволна – казах накрая.

Той ми отправи малка усмивка:

– Надя­вам се.

В Уайт Рок пос­ледва нов хаос. Това беше отправната точка за всички заселници. На някои вече им бяха определени участъци за търсене на злато и парцели за заселване. Оглеждаха карти и чертежи, опитвайки се да открият къде се намират земите им и колко време ще им отнеме да стигнат до тях. Други заселници бяха дошли тук на сляпо, водени от мечта. Те или се обръщаха към агентите на Уо­рън с искания за купуване или вземане под аренда на земя, или пък търсеха работа сред онези, кои­то си бяха стъпили по-здраво на краката. Виждайки нови хора, жителите на Уайт Рок нямаха търпение да дойдат и да продадат стоките си.

– Довечера отивам в учас­тъка си – каза ми Сед­рик по-късно. Беше разглеждал задълбочено една карта заедно с още няколко мъже. – Нашите са близо един до друг и ще отидем заедно.

– Иска ми се да можех и аз да отида – казах.

– Видях къде живеят семейство Маршъл. Намира се само на два часа път с кон.

– Нормален кон или Лизи? – попитах.

– Лизи ще се справи прекрасно. Нека огледам учас­тъка, а пос­ле ще те заведа. – Виждайки разочарованието ми, той докосна лицето ми и ме притегли към себе си. – Ще отсъствам само ден-два.

– Знам. Просто никак не ми се иска да се разделям отново с теб след всичко случило се.

– По-весело, не се разделяте задълго, влюбени гълъбчета – каза госпожа Маршъл, приближавайки се с едри крачки до нас. – А той е прав – относително наб­ли­зо сме. Ще стигнеш там съвсем скоро, макар че може и да не искаш, след като си седяла при нас. Един неразработен участък няма да изглежда и наполовина толкова удобен, колкото един доб­ре уреден заселнически дом.

Господин Маршъл беше ходил до Хадисън много пъти, за да надзирава строежа на къща, преди да доведе съпругата и децата си. Исках да бъда със Сед­рик, но една тайна част от мен жадуваше да спи под истински покрив в истинско легло – осо­бе­но след като от небето най-сетне заплашваше да рукне дъжд. Освен това се чудех какви бяха шансовете да се изкъпя. Под ноктите ми имаше толкова много мръсотия, че бялото вече не се виждаше.

Сед­рик и аз се разделихме с целувка и го гледах толкова дълго, колкото можах, докато се отдалечавах, седнала в каруцата на семейство Маршъл. Безразборно построеното градче се смаляваше все повече и повече и зърнах за пос­ледно Сед­рик, вдигнал ръка към мен, преди всичко да се изгуби в сенките на здрача. Когато стигнахме заселническата къща, вече съвсем беше паднала нощ. Едва различих къщата – хижа, построена от кръстосани дървени трупи. Отвън не изглеждаше много голяма.

Както се оказа, от­вът­ре също не беше осо­бе­но голяма. Имахме прос­торно общо помещение, предназначено да се използва за кажи-речи всичко, свързано с домакинството: готвене, хранене, шиене, развлечения и така нататък. Една миниатюрна спалня отстрани беше запазена за гос­по­дин и госпожа Маршъл. Горе, в едно таванско помещение, с преграда бяха отделени две спални – една за момичетата и една за момчетата. Щях да деля голямо легло с трите момичета. Надявах се никое от тях да не рита насън.

Прекарахме остатъка от вечерта, като мъкнехме вътре запасите, преди да завали. Закътаното местоположение на Кейп Триумф го защитаваше от бури, но понякога те можеха да проникнат до Хадисън и да са ожесточени. По-голямата част от пътуването дотук беше въпрос на издръжливост и това бе първият ми досег с тежкия труд. Господин Маршъл и две от момчетата помогнаха да приберем добитъка в обора. Приключихме точно навреме и госпожа Маршъл ни сготви за вечеря просо и сушено месо в едно глинено гърне над огнището. Седнахме на една дълга пейка до масата, за да се храним. Не беше удобно, осо­бе­но при моите болки в мускулите, но ни спаси от седенето на пръстения под.

– Няма да остане вечно така – каза госпожа Маршъл, като посочи надолу. – Не сме диваци. Скоро ще намерим слама да го покрием.

Когато дойде време за сън, измъкнах от леглото един паяк и изпитах надежда, че няма повече. Духнахме свещите и слушахме как дъждът тропа по покрива, докато лежахме сгушени заедно в голямото легло. Оказа се равномерен, бавен порой, а не яростна буря. Покривът не протече, така че поне това беше доб­ре.

Лежейки там в тъмното, си спомних, че съм графиня по кръв, благородница от Осфрид. Безпокойството, кое­то бях изпитвала в първия ден на пътуването си към Хадисън, се надигна в мен и се опитах да мисля за думите на Сед­рик – че за мен трудността е прос­то в това да се приспособя към една ситуа­ция, в коя­то не се справям съвършено. Това ме утеши дос­та­тъч­но, за да ми помогне да заспя, макар че бях принудена да се запитам как някой би могъл да се чувства напъл­но опитен в живота в хижа на ръба на цивилизацията.

Сед­рик не дойде на следващия ден, както бе обещал. Нито на по-следващия. Отначало се подразних от забавянето. Но когато дните взеха да се трупат, започнах да се тревожа. Семейство Маршъл ми казваха, че ве­роят­но всичко е наред, но страхът ме разяждаше. Имах време в изобилие да си представям всякакви ужасни възможности, защото постоянно бях заета с тежки и банални задъл­же­ния, кои­то натоварваха повече тялото, отколкото ума ми. Уроците ми с децата щяха да започнат чак след като заселническият дом се устрои, и нямах нищо против да свърша своя дял от работата за семейство Маршъл. Но бях безнадеждно неподготвена.

Уменията, кои­то бях усвоила като аристократка, бяха безполезни. А също и повечето уроци от Бляскавия двор. Никоя възможност за брак не беше завърш­вала със сценарий като този. Бяхме упражнявали изпъл­не­ние­то на задачи, кои­то на някоя господарка на скромно домакинство – като нап­ри­мер това на Никълъс Адълтън – можеше да се наложи да надзирава или дори да помага, ако другите слуги са заети. Но нищо не ме беше подготвило за задъл­же­нията, с кои­то трябваше да се справям тук. Нау­чих се да доя крави и да бия масло. Мелех грубо зърно на ситно брашно. Разкопавах земята, за да засявам семена за зеленчуци и билки. Готвех големи количества проста, засищаща храна, коя­то не беше осо­бе­но вкусна, но можеше да изхрани много хора. Приготвях сапун от луга – кое­то бе може би най-неприятното от всичките ми задъл­же­ния.

Нямаше планиране за партита. Нямаше танци. Нито украсени със захарни фигурки стъклени подноси. Нито музика в стаята за свирене. Нито пък стая за музика.

А ръцете ми бяха... ами, не същите като някога.

Когато Сед­рик най-сетне се появи, метях пръстения под на хижата – нещо, кое­то ми се струваше напъл­но безсмислено. Имах чувството, че най-вече само размествам мръсотията. Бях на крак от изгрев-слънце и това беше само едно от множеството неприятни задъл­же­ния, кои­то бях изпълнила. Вдигнах глава да си избър­ша челото и стреснато видях Сед­рик да стои на прага, гледайки ме с удивено изражение. Пуснах метлата на пода и се хвърлих в прегръдките му, при кое­то едва не го съборих. Той се подпря на рамката на вратата, а пос­ле ме притисна по-плътно към себе си. Опрях ръка на гърдите му, за да осъзная колко реален и осезаем беше.

– Не си мъртъв – прошепнах.

Той сподави смеха си:

– И на мен ми е приятно да те видя, скъпа.

Исках да подхвърля някаква шега, за да скрия истинските си чувства. Не исках да узнае колко се бях страхувала през тези пос­ледни няколко дни, че си бях представяла как му се случват ужасни неща, как се боях, че всички тези мечти, кои­то бяхме градили, ще бъдат погубени. Но когато Сед­рик ме огледа и усмивката му помръкна, разбрах, че можеше да види всичко това в очите ми.

– Съжалявам – изрече меко.

– Сед­рик, къде беше? – Прегърнах го по-здраво и сега видях, че беше толкова мръсен и неспретнат, колкото и аз. – Толкова се тревожех.

– Знам, знам. Трябваше да ти пратя вест, но имаше толкова много за вършене. Повече, отколкото очаквах. Съвсем скоро ще видиш.

– Току-що свършихме със закуската, но на драго сърце ще ви предложа овесена каша – обади се госпожа Маршъл иззад гърба ми. Бях забравила, че е там. Тонът ѝ бе дружелюбен, но в него имаше остра нотка, коя­то и двамата със Сед­рик разбрахме. Побързахме да се отдръпнем един от друг.

Въпросната овесена каша беше едно от най-без­вкус­ни­те неща, кои­то бях яла някога. В Блу Спринг Манър и Уистерия Холоу Сед­рик винаги бе придирчив и нас­тоя­ва­ше яйцата да са приготвени на очи, а питките с пълнеж – затоплени. Предположих, че ще откаже такова прос­то ядене, но за моя изненада той прие и изя­де две купички. Когато свърши, поиска от семейство Маршъл позволение да ме заведе до учас­тъка си.

– Знам, че тя сигурно има все­въз­мож­ни неща за вършене тук, но бих искал да ѝ покажа земята – каза той. – Ще я върна до вечеря.

– Разбира се – каза госпожа Маршъл. – И тогава можете да останете и да хапнете с нас.

Сед­рик изглеждаше неимоверно доволен от това.

Заради поредната дъждовна буря утринта беше хладна и аз си сложих велурените панталони и палтото, както и широкополата шапка. Направих го колкото от практичност, толкова и за да облека нещо чисто. Обикновено носех едни и същи работни дрехи всеки ден, а семейство Маршъл се къпеха само през уикендите.

– Определено изглеждаш като истинска жена от пограничните райони, готова да препусне и да опитоми пустошта – каза Сед­рик.

– Има логика, тъй като яздя по-доб­ре от теб. – Приближих се до Лизи. – Сигурен ли си, че може да носи и двама ни?

– Ти ми кажи, умела ездачке.

Потупах старата кобила по шията:

– Разбира се, че може. Само без усилено галопиране.

Напускането на Кейп Триумф все още беше твърде прясно преживяване за нас, та дори да помислим да яздим заедно един кон по време на първото си пътуване. Тук, на предела на цивилизацията, правилата бяха по-свободни. Обичаите се диктуваха от целесъобразността и ако щяхме да пътуваме по-бързо на кон, така да бъде. Той ми помогна да се кача отпред върху Лизи, а пос­ле скочи зад мен много по-грациозно, отколкото в други случаи, когато го бях наблюдавала, докато пътувахме.

Поехме по тясна, почти задушена от прораснали храсти пътека през гора от различни видове дървета. Утринното слънце стана по-топло и аз свих рамене и изхлузих палтото. Отношенията ни може и вече да не бяха забранени, но това не променяше електричеството, кое­то се долавяше между нас. Тялото ми още тръпнеше оживено, осъзнавайки присъствието на неговото, и докато траеше двучасовото ни пътуване, си дадох сметка, че ръцете му никога не са оставали обвити около мен толкова дълго – ако не броим тайните ни нощни измъквания по пътя към Хадисън.

Теренът се издигаше бързо, но Лизи упорито продъл­жа­ва­ше. Участъкът беше кацнал върху подножието на възвишение, наречено с мечтателното име Планината на сребърния гълъб. През него течеше широка река, а гледката направо спираше дъха, разкривайки други планини, както и плодородните земи, от кои­то току-що бяхме излезли. Бях толкова хипнотизирана от нея, че ми трябваше един миг да видя истински останалата част от учас­тъка.

– Тук не трябваше ли да има къща? – попитах.

– Ето там – каза той, посочвайки към малко земно възвишение.

Пос­ледвах го и различих нещо, кое­то погрешно бях сметнала за барака за провизии. Постройката беше доста наклонена и не ми беше ясно дали това бе умишлено, или не. Външните дъски бяха от най-различно дърво – някои стари и доста засегнати от атмосферните влияния, други – нови и жълти. Покривът изглеждаше стар, но здрав с изключение на един ъгъл, кой­то бе покрит с насмолен брезент.

Сед­рик проследи погледа ми до него.

– Все още имам да поработя по това.

– А... работиш ли по останалото? – попитах тактично. Не исках да го обидя, но наистина бе трудно да се каже.

– Затова закъснях толкова. Когато пристигнах тук, това нещо едва се крепеше. В онази първа дъждовна нощ спах на земята, сгушен под насмоления брезент. Ходих няколко пъти в града за нужните неща и направих сам много от поправките. Златотърсачът в съседния участък също ми помогна с някои. – Сед­рик огледа колибата. – Не исках да виждаш нея – или дори цялото това мяс­то – в такова състояние. Има толкова много работа за вършене. Но знаех, че повече не мога да стоя далече от теб.

Намерих ръката му и преплетох пръсти с неговите.

– Радвам се, че не го направи. И не можеш да се срамуващ от нищо от това, не и ако ще споделяме живота си.

Той повдигна ръката ми и я огледа внимателно. Кожата беше напукана и възпалена от лугата. Мръсотията беше навсякъде, осо­бе­но под ноктите ми. Имаше дълга прорезна рана, коя­то дори не помнех да съм получавала. Той пусна ръката ми и въздъхна.

– Хей, хайде сега. Недей да звучиш толкова унило – казах му. – Не е нещо, кое­то няма да се оправи с овлажнител и малко сапун – истински сапун, не онова прок­лето нещо, кое­то госпожа Маршъл приготвя. За нула време ще си стана пак същата красавица.

Той ме обърна с лице към себе си. Следобедното слънце го освети, възпламенявайки тъмнокестенявата му коса.

– Ти вече си се върнала към предишната си прекрасна същност. Може би дори по-прекрасна, отколкото когато най-нап­ред те срещнах. Много мисля за онзи ден, знаеш ли. Спомням си всяка подробност. Помня онази рок­ля, коя­то носеше – син сатен с розови пъпки по ръкавите. И къдриците, всички до една съвършено подредени. Никога не бях виждал създание като теб. Лейди Уитмор, графиня на Ротфорд. – Въздъхна отново. – А виж сега до какво те докарах. Ако не бях помрачил с присъствието си прага ти в онзи ден, къде ли щеше да бъдеш сега? Със сигурност не и в средата на нищото, чистейки някаква фермерска къща, докато отчаяно се надяваш, че твоят съпруг еретик може да събере дос­та­тъч­но пари, за да откупи и двама ви от задушаващите договори. Щеше да се омъжиш, облечена в коприна и облегната на ръката на някого, чието потекло е достойно да се мери с твоето. Все още не приличаш на никое друго създание, кое­то съм виждал, и си първото нещо, за кое­то се сещам, когато се събуждам всяка сутрин... но понякога, ами, прос­то не съм сигурен по-добър ли направих живота ти, или по-лош.

Огледах го внимателно. Подобно на мен, беше мръсен и неспретнат, работническите му дрехи нямаха нищо общо с брокатената жилетка и кехлибарената игла.

– Ти ми спаси живота – казах му. – И не ми трябва коприна. – Дръпнах го към себе си и се сляхме в целувка. Светът около мен беше златист. Бях стоплена от слънцето, от неговата прегръдка и от радостта, коя­то се събираше в мен. Нямаше мръсотия или страх, или усложнения – само този съвършен миг с него. – Сега – казах. – Разведи ме из къщата си.

Къщата му се състое­ше от една стая. Очукана, миниатюрна печка в ъгъла служеше както за отопление, така и за готвене, макар че той не разполагаше с кой знае каква храна. Имаше два стола и маса, широка горе-долу колкото рафт за книги. Леглото му представляваше натъпкан със слама дюшек на пода, кой­то пък беше от отъпкана пръст точно като онзи на семейство Маршъл. Потропах с крак по него.

– Знам как да го премета, ако имаш нужда от помощ.

Той пок­ла­ти глава:

– Цялото това мяс­то се нуждае от помощ. Искаш ли да видиш останалата част от имота? Мога дори да ти покажа основните принципи на промиването на златоносен пясък. Не успях да постигна кой знае какво с него, докато работех по това мяс­то.

Поколебах се. Наистина исках да се впусна веднага в това и да започна да печеля парите, за да се издължа на Уо­рън. И запуснат или не, този участък и гледката, предлагана от него, бяха прекрасни. Не бих имала нещо против да ги разу­ча.

– Най-вече искам прос­то да се изкъпя – изтърсих, без да мисля. Когато той започна да се смее, опрях ръце на хълбоците си и се опитах да докарам оскърбено изражение. – Хей, някои от нас нямаха възможност да спят навън в дъжда. Явно в къщата на семейство Маршъл баните са само за съботните дни.

Закачливото изражение в очите му си струваше, за да видя как предишната, искрена усмивка се връща. Той улови отново ръката ми:

– Хайде, ела. Мисля, че това може да се уреди.

– Да не би в имота ти да има помещение с луксозна баня? – попитах с надежда.

Нямаше, но недалече от един завой на река Матиас се намираше малък вир – всъщност по-скоро езерце. Изглежда, че се захранваше от подводен извор, кое­то не бе изненадващо предвид факта как лъкатушеше и се разклоняваше реката. Около езерцето растяха няколко дървета, предлагащи известна сянка във все по-горещия ден.

– Знам, че не е на каквото си свикнала – каза извинително Сед­рик.– Но предвид обстоятелствата прецених... Чакай, какво правиш?

Това, кое­то правех, беше, че си свалях дрехите. Не ме беше грижа, че не можех да видя дъното на вира. Не ме беше грижа, че нямах сапун. Не ме беше грижа дали дружелюбният златотърсач от съседния участък ще се приближи и ще види. И определено не ме беше грижа дали Сед­рик ще ме види.

Оставих дрехите си, струпани на купчина върху рядката трева, и нагазих в езерцето. Следобедът може и да бе топъл, но водата още беше прохладна и ми бе доб­ре дош­ла след дни на мръсотия и пот. Не спрях, докато водата не стигна точно под раменете ми, а пос­ле потопих глава вътре в немощен опит да си измия косата. Когато се показах на повърхността, отметнах оплетените и сплъстени кичури назад и се огледах наоколо. Сед­рик още стое­ше на тревата с гръб към мен.

– Какво правиш? – попитах. – Идвай вътре.

– Аделейд! Ти си...

– ... с напъл­но почтени намерения, кълна се.

– Това да не е творческо определение на „почтени“? – Но се осмели да хвърли бърз поглед назад: изглежда, бе облекчен, че бях почти изцяло потопена във водата.

– Идвай вътре – подканих го пак. – И на теб ще ти се отрази доб­ре едно къпане. Пък и не видя ли всичко това онзи ден в стаята за музика? Виж, даже ще се обърна. – Направих го и зачаках, докато чух плясъка, когато той също влезе във водата.

– Знаеш ли – каза, – постоянно го споменаваш, но аз всъщност не видях нищо в онзи ден. Бях обзет от такъв ужас, че на практика гледах къде ли не, само не и към теб.

Обърнах се и се ухилих, виждайки го само на шейсетина сантиметра от мен.

– А аз пък си мислех, че от месеци подхранвам въображението ти.

– О, имаше много храна за него, не се притеснявай. – Той също потопи глава, а пос­ле я подаде пак на повърхността, като жулеше косата си с ръце.

– За пос­ледното си къпане в Уистерия Холоу използвах лавандулов крем-сапун от Лорандия. Ако имах някаква представа с какво ще се сблъскам тук, щях да го отнеса тайно с мен.

– Непременно ще ти взема следващия път, когато съм в Уайт Рок – каза Сед­рик. – Май го продават между сергията с пастърмата и палатката за амуниции. – Направих движение към него, а той отстъпи назад. – Аделейд...

– Не можем ли да се целунем? Мисля, установихме, че не можеш да видиш нищо.

– Мога да почувст­вам много.

Пристъпих отново към него и този път той не се отдръпна.

– Мислех, че си смуглият, див бунтовник, кой­то скланя девиците към неизказани актове в осветените от луната горички.

– Звучи като мен – съгласи се той. – Но само ако някоя от гореспоменатите девойки е моя съпруга.

Думите на Мира възкръснаха в паметта ми:

– Аланзанците наистина имат морални ценности.

– Разбира се. Някои имат. Други не. Така е, а и искам да поддържам почтена и... не знам... възвишена връзка с теб.

– И аз искам. – Отново се доближих. – Но освен това искам да те целуна сега.

Сед­рик пок­ла­ти глава:

– Не улесняваш нещата. Но пък и никога не си го правила.

Наведе се и обгърна с длани лицето ми, целувайки ме вече без никакъв страх или колебание. Между нас имаше съвсем малко разстояние, за кое­то знаех, че и двамата остро си даваме сметка и се мъчим да спазваме. Въпреки дръзките си думи се улових, че треперя. Вече не ми беше студено във водата. Изпитвах онова усещане, кое­то ме обземаше винаги с него – че двамата стояхме на ръба на нещо като пропаст, вечно на косъм от някакъв драстичен изход. Знаех, че ако скъся разстоянието между нас и се сгуша в него, всичките му почтени и възвишени намерения щяха да рухнат – ве­роят­но срутвайки се точно до благоприличните ми думи, че смятам да отида в брачното ложе като девица.

Но не затворихме това разстояние. Когато най-накрая успяхме да се откъснем един от друг, и двамата бяхме задъхани и обзети от болезнен копнеж, жадуващи за нещо, кое­то не можехме да имаме.

Дълги, изпълнени с напрежение моменти увиснаха между нас, когато погледите ни се сключиха, и двамата се опитахме да се овладеем донякъде.

– Мисля – каза Сед­рик, като прибра кичур мокра коса зад ухото ми, – че е доб­ре да се оженим възможно най-скоро.

– Съгласна съм. – Още бях замаяна, все още опиянена от хипнотизиращата му близост. Отстъпих няколко крачки назад прос­то за по-сигурно, а пос­ле посочих с жест около нас. – Но междувременно, ако нямаме нищо по-добро за правене... е, искаш ли да идем да пресеем малко златоносен пясък и да забогатеем с един удар?

Както се оказа, не забогатяхме отведнъж в онзи ден. Нито на следващия.

А скоро дните вече преливаха един в друг, докато си създавахме рутина. Сед­рик ставаше по изгрев-слънце всяка сутрин, за да предприеме двучасовия преход до дома на семейство Маршъл. Водеше ме обратно до учас­тъка си и му помагах до късния следобед. Пос­ле следваше нова езда по обратния път, за да вечеряме със семейството. Сед­рик се връщаше в учас­тъка си, а аз давах уроци на децата, докато си легнехме. Вече не ми беше трудно да заспивам.

Беше ми осо­бе­но съвестно заради Сед­рик. Половината му ден минаваше да ме взима и прибира. Но казваше, че му харесва да съм наоколо, а много задачи се изпълняваха по-лесно от два чифта ръце. Всяко дребно нещо беше от помощ.

А и всъщност ние си имахме работа само с „дребни неща“. Пресяването на златоносен пясък не беше толкова трудно, щом веднъж схванах основите. На места реката беше широка и плитка и беше проста работа човек да изгази от нея и да седне на някой голям камък. Можех да промивам пясък по цял ден и накрая да се сдобия с шепа мънички, блещукащи късчета злато. Всъщност прашинки. С по една шепа на ден нямаше да изплатим онова, кое­то дължахме на Уо­рън, със сигурност не и за месец.

– Натрупва се – каза ми Сед­рик към края на един ден.

Измерих с поглед грижливо пазения ни запас от златен прах:

– Ще стигне ли?

– Струва повече, отколкото си мислиш. Искам да кажа, сигурен съм, че в Осф­ро слугите ти са смитали и изхвърляли от къщата ти по толкова златен прах всеки ден. В истинския свят обаче това са много пари.

Парите всъщност бяха дос­та­тъч­но, та Сед­рик да съобщи, че смятал да отиде в Уайт Рок и да ги похарчи за нещо, наречено „сито за промиване на пясък“.

– Възнамеряваш да похарчиш малкото, кое­то имаме? – попитах. – Или използваш кредит? – Това щеше да е по-лошо. Не исках да задлъжняваме допълнително на Уо­рън.

Сед­рик пок­ла­ти глава. Напос­ледък не се бръснеше много често и долната част на лицето му бе покрита с кестенява набола брада. Нямах нищо против, макар че така целувките ставаха леко бодливи.

– Имаме дос­та­тъч­но под формата на златото, кое­то добихме досега, за да си набавя това, кое­то ми е нужно.

– Всичката тази работа, хвърлена на вятъра. – Самата мисъл ме накара да се почувст­вам унила и уморена предвид факта колко много часове бях прекарала, застанала в реката. И двамата бяхме заякнали значително в пос­ледните две седмици. Имах мазоли по дланите, а когато най-сетне намерих огледало, бях открила, че както се опасявах, шапката почти не беше успяла да ме опази от слънцето.

– Ще си струва, за да си осигуря това, кое­то ми трябва – каза Сед­рик. – Ситото за промиване стои в реката и по същество промива пясъка вместо нас. Можем да добием повече злато за по-малко време.

– Това е обещаващо – признах. – Но понякога имам чувството, че в този участък има само толкова злато, колкото да ни вдъхне лъжлива надежда, но не дос­та­тъч­но, за да се издължим. И мисля, че Уо­рън е знаел това.

– Има съвсем реална възможност да е така. – Лицето на Сед­рик беше напът да помръкне, но пос­ле оптимизмът му бързо се върна. – Няма обаче да споменаваме нищо, докато не изчерпим всичките си варианти. Ако вярва, че ще се откажем при първия признак за проб­лем, чака го изненада.

Така че прекарах следващия ден, като помагах из заселническия имот. Задълженията, кои­то трябваше да се вършат, никога нямаха край – нещо, за кое­то доста си мислех. Ако със Сед­рик успеехме да се заселим в Уестхейвън, животът нямаше да е много различен, отколкото в Хадисън. Щяхме да живеем в пограничните райони със скромни удобства. Нямаше да има слуги, кои­то да ни помагат. Когато пристигнах в Блу Спринг Манър, имах наивни разбирания за труда, кой­то вършеха обикновените хора. Сега бързо добивах вещина във всякакви задачи, кои­то си бях представяла.

Открих също и че цялото ми изискано образование не означаваше много за учениците ми. Това бяха деца, израснали без каквото и да било училище, и бяха впрегнати отрано на работа. Нещата, кои­то им преподавах, бяха елементарни: четене и проста аритметика. Това ми даваше ново разбиране за света и за многообразието от хора, кои­то живееха в него.

Тези мисли занимаваха ума ми, когато Сед­рик дойде да ме вземе в деня след пътуването си до Уайт Рок. Забелязал унилото ми настроение, докато яздехме старата Лизи, той ме попита за причината.

– Тук е тежко, по-тежко, отколкото изобщо си представях – казах, опитвайки се да обясня. – Но невинаги имам нещо против. Започвам да обиквам тази земя. Харесва ми тишината. Просторът. И ми харесва как хората започнаха да се сдобиват с по-добро положение – и то не по начина, по кой­то Бляскавият двор подобряваше нашето. Трудно е да го обясня, но осъзнавам, че „обикновените“ хора тук няма да бъдат обикновени завинаги. Сега всички се стремят прос­то към оцеляване, но един ден изкуствата и образованието биха могли да процъфтяват тук, както процъфтяваха в Осф­ро. И... за мен е вълнуващо да съм част от това.

Той се надвеси нап­ред да ме целуне леко по врата:

– В Уестхейвън ще бъде още по-хубаво. Решителността, коя­то показват тук, е страхотна, но тя е още по-прекрасна в съчетание със свободата на мисълта и вярванията, с коя­то Уестхейвън ще разполага. Тук трябва да оцеляват умът и тялото. О. – Той се размър­да зад мен и бръкна в джоба си. – Прибрах едно писмо за теб, докато бях в града.

Прочетох го, докато яздех. Беше от Тамзин:

Усмихнах се, докато сгъвах писмото. Почти чувах как Тамзин изрича всяка дума от него.

– Тя вечно пише писма – казах на Сед­рик. – Хубаво е най-накрая и аз да получа едно.

Денят вече започваше да става горещ, когато стигнахме до учас­тъка, но това вече почти не ми правеше впечатление. Работех с навити до лактите ръкави и лека памучна пола панталон, коя­то госпожа Маршъл ми беше помогнала да ушия, тъй като велурената ми държеше прекалено топло тези дни. С голяма част от шиенето се бях справила сама и макар че бодовете ми още не бяха кой знае какво, бяха значително по-добри.

Резултатите също се подобриха, щом поставихме улеите. Един улей, или сито за промиване на златоносен пясък, представляваше широка кутия, през коя­то водата можеше да тече, преминавайки през тънка мрежа, коя­то задържаше тежките материали – в идеалния случай златото. Избрахме си няколко подходящи места по реката и разположихме ситата там, като гледахме в продължение на няколко минути, сякаш очаквахме в мрежата на ситото моментално да заседнат грамадни късове злато.

– Не е мигновено откриване на огромни количества злато – казах. – Но е по-бързо от промиването.

Сед­рик ми подаде легенчето за промиване на пясък:

– Което тепърва ни предстои.

Промивахме пясък в реката от два часа, когато чухме един глас да се провиква:

– Торн, тук ли си?

Вдигнахме погледи. Няколко ездачи цепеха напряко през учас­тъка и махаха с ръце за поздрав. Сед­рик помаха в отговор и започна да гази през водата към тях.

Пос­ледвах го плътно.

– Кои са тези?

– Аланзанци. Видях ги в града онзи ден. Току-що приключиха с уреждането на документите по един участък в далечния край на Хадисън – умишлено далечен. Познавам техен братовчед. Беше един от алан­зан­ците, арестувани по време на Звездното пришествие, кой­то по-късно успя да избяга. Чака ги в онзи участък и им казах да се отбият, когато потеглят натам.

Макар да бях свикнала с мисълта, че Сед­рик е аланзанец, все още не бях срещала наистина други такива. Тази група ми се струваше съвсем обикновена, не много различна от клана Маршъл. Носеха груби, типични за работническата класа дрехи, и теглеха каруца, натоварена с припаси. Сед­рик ги представи като семейство Галвестън, състоящо се от двойка на средна възраст и четирите им деца. Най-големият им син беше женен и водеше с тях бременната си съпруга.

Не пос­ледваха непристойни ритуали или молитви. Семейство Галвестън бяха пътували същия ден и всички бяха признателни за почивката, осо­бе­но по-малките деца, кои­то хукнаха да си играят. Ние седнахме с възрастните и поделихме с тях водата си, главно разменяйки си новини. След няколко седмици в Хадисън със Сед­рик се чувствахме като ветерани и им предоставихме малкото вещина и познания, кои­то имахме. По-възрастният гос­по­дин Галвестън, на име Франсис, се оказа по-опитен, докато оглеждаше колибата.

– Защо не сте сложили нищо, за да запечатате този покрив? – попита той.

– Там има дърво. Лично заковах дъските. – Гордостта на Сед­рик от това постижение бе очевидна и не можах да сдържа усмивката си. Във въпросния ден бях там и той си беше ударил пръстите с чука най-малко дузина пъти.

– И ще протече и вътре ще рукне истински порой в мига, щом това мяс­то бъде връхлетяно от някоя от прочутите си бури. Трябва да намериш брезент, за да покриеш пролуките. Взехме пос­ледния от доставчика в града. Ще трябва да почакаш, докато пристигне следващата му доставка или да идеш обратно в Кейп Триумф.

– Не мисля, че ще ходим обратно там в скоро време – каза Сед­рик. – Ще трябва да рискувам с дъжда.

Франсис даде знак на по-големия си син и Сед­рик да го пос­ледват.

– Може да успеем да го позакърпим. Хайде да погледнем.

Така останах да седя с жените в тревата. Алис, снахата, се протегна и положи ръка върху издутия си корем.

– Не ти ли е удобно? – попитах. – Мога ли да ти донеса нещо?

– Не, благодаря. – Тя си размени многозначителна усмивка със свекърва си, Хенриета. – Когато гадаехме, за да открием моята карта на съдбата в началото на бременността, изтеглих Пазителя на розите.

Когато видяха неразбиращия ми поглед, Хенриета попита:

– Не си ли запоз­ната с картата?

– Не съм запоз­ната с никоя от картите – признах. Дадох си сметка, че говореха за деанзанските карти като тестето, кое­то Ада имаше. Обикновените хора ги използваха за игри и гадаене. За алан­зан­ците картите имаха по-свято значение и бяха свещени за Деанзиел, лунния ангел, кой­то управляваше вътрешната мъдрост.

Намръщеното изражение на Алис се изглади, но объркването ѝ си остана.

– Когато Сед­рик те представи като своя годеница, прос­то приех...

– Че съм от алан­зан­ците? – довърших.

И двете придобиха смутени изражения, а пос­ле Алис попита:

– Смяташ ли да приемеш аланзанската вяра, след като се ожените?

– Нямах такива планове.

– Тогава защо ви е да си правите труда да събирате пари за Уестхейвън сега? – попита Хенриета. На семейство Галвестън също им се искаше да отидат там, но изчакваха, докато колонията се устроеше по-доб­ре и вече не беше нужно човек да плаща за писмено разрешение да се засели там. Надяваха се междувременно да спечелят пари под формата на злато.

– Заради Сед­рик. Искам да може да практикува безопасно религията си. Освен това има желание да се превърне в една от водещите фигури там – обясних. – Ако е един от основателите, това ще му помогне. – Настъпи неловко мълчание и се опитах да го запълня, когато стана ясно, че те нямаше да го направят. – И така. Какво означава Пазителят на розите?

За момент не мислех, че ще ми кажат.

– На нея е изобразен мъж, кой­то се труди усърдно в градината си и брани нежните цветя от суровите условия. Накрая е възнаграден с прекрасни цветове – каза Хенриета.

Обърнах се към Алис:

– Значи за теб това символизира бременността. Сега преживяваш множество тежки моменти, изправяш се пред много трудности по време на това пътуване... но бебето ти ще се роди здраво и силно, в крайна сметка процъфтяващо като розите. Бих се надявала, че посланието на картата ще важи и за благоденствието на цялото ти семейство в Хадисън.

Двете жени се втренчиха удивено в мен.

– Близо ли бях? – попитах.

– Да – каза Хенриета най-накрая. – Нещо такова. – Вдигна очи и погледна някъде отвъд мен. – Глен! Слизай оттам, преди да си счупиш врата.

Двете малки дъщери на семейство Галвестън се плискаха в плитката вода, но по-малкият син се опитваше да се катери по някои от скалистите издатини, кои­то бележеха началото на предпланините и на самите планини. Нямаше да се изкатери много високо с голи ръце, но разбирах безпокойството ѝ. Той явно не я чу.

– Ще отида да го доведа – казах. Надигнах се, обзета от желание както да помогна, така и да се махна от втренчените погледи.

Глен беше нап­реднал впечатляващо с катеренето, кое­то означаваше единствено че го грози по-голяма опасност, ако се подхлъзне и падне.

– Глен – казах. – Майка ти те вика. Там горе е прекалено опасно.

Той даже не ме погледна.

– Само минутка. Почти успях да се добера до още един.

– Още един какво?

Той протегна ръка нагоре към малка каменна издатина и нададе тържествуващ вик. Пос­ле заслиза надолу, дращейки като някакъв скален гущер. Отпред на гащеризона му имаше огромен джоб, пълен с едри камъни. Пъхна лъскавата си нова находка при останалите.

Повиках го с жест да тръгне обратно към семейството си:

– Това не е ли тежко за разнасяне?

– За колекцията ми е. Имам още десетки. Знае­ше ли, че в Осфрид има хора – специални умни хора, кои­то непрекъснато изучават скалите?

– Знам и още как. Наричат се геолози.

– Геолози. – Той изрече думата, сякаш я опитваше на вкус.

– Кралят им възлага да пътуват и да научават нови неща за скалите и минералите.

– Бих искал да правя това. Но казват, че щом се сдобием с дос­та­тъч­но злато за ферма, ще трябва да помагам за поддържането ѝ.

Потупах го по главата:

– Никога не приемай за даденост, че ще трябва да следваш съдбата, коя­то някой друг е планирал за теб. А аз ще ти покажа още няколко хубави камъка.

Заведох го до засенченото езерце, където по-рано бях забелязала няколко малки пъстри камъчета. Глен беше омаян и аз го оставих със заниманието му, преценявайки, че не може да си навлече особени неприят­нос­ти. Докато се приближавах към другите откъм задната страна на колибата, дочух Хенриета да говори със Сед­рик.

– ... не ми влиза в работата да се бъркам, но сигурен ли си, че това е най-добрата идея?

– Разбира се, че е – каза Сед­рик. – Обичам я.

– Това е прекрасно, но допускаш да бъдеш омаян от едно красиво лице. Измъкнете ли се от леглото, ще видиш истинските пос­ледици. Какво ще правите, когато се сдобиете с деца? Надя­вам се, че поне смяташ да я накараш да приеме твоя­та вяра.

– Никой не я принуждава да прави нищо. Колкото до децата... – Тук Сед­рик се поколеба. – Е, ще стигнем до обсъждането и на този въпрос.

– По-доб­ре да го обсъдите сега – каза Франсис. – Това е сериозен въпрос. Ти си образован мъж с подготовка на бизнесмен – точно такъв, от какъвто алан­зан­ците имат нужда, за да нап­реднат и да си създадат почтено положение за в бъдеще. Основаването на Уестхейвън е правилният начин за постигането на това. Но как ще изглежда, ако собствената ти съпруга не е приобщена към вярата?

– Ще изглежда, сякаш тя има собствени мнения и ги отстоява – точно както ние заявихме на ортодоксалните вярващи, че имаме право да постъпваме. А целта на Уестхейвън е да посреща с отворени обятия хора от всички вероизповедания –аланзански или други.

Семейство Галвестън не бяха убедени и Алис най-накрая завърши с думите:

– Е, в Уайт Рок има магистрат, кой­то е един от нас. Добре е да се посъветваш с него, преди да направиш някоя глупост. Тя е заплаха за вярата ти и заплаха за нашия успех.

Когато отидох отново при тях, всички се опитаха да се държат, сякаш не беше станало нищо, но не се справяха осо­бе­но доб­ре. И бездруго беше време да приключват с посещението си и всички изпитахме леко облекчение.

– О, Глен – възкликна Хенриета, когато видя издутия му, пълен с камъни джоб. – Какво ти казах за тези скални късове?

– За колекцията ми са – заяви той. – Ще ставам кралски гео-геолог.

– Какъв? Няма значение. Няма вечно да мъкнем камъни с нас. Остави ги тук.

Глен инатливо издаде нап­ред долната си устна и аз бързо коленичих пред него:

– Много са, за да ги разнасяш. Защо не ги оставиш тук? Ще ги пазя, докато успееш да се върнеш за тях.

Той нямаше вид, сякаш идеята му харесва, но и не му се щеше да ядоса майка си. Така че камъните бяха оставени на купчинка до колибата и помахахме на семейство Галвестън за довиждане.

– Не го казвай – обади се Сед­рик веднага щом си отидоха. – Знам, че дочу разговора, и прос­то трябва да забравиш за него.

– Доста е трудно да забравя, че ме наричат заплаха за теб. Или как чух, че женитбата ни ще бъде „някаква глупост“.

– Никоя религия не е истински просветена. Във всичките има тесногръди хора.

Погледнах го в очите:

– Какво ще правим, когато ни се родят деца?

– Ще се удивяваме на съвършенството им?

– Сед­рик! Приеми сериозно нещата поне веднъж.

Усмивката му посърна.

– Приемам ги. И колкото до децата, не знам. Ще ги научим на моите убеждения и... на това, в кое­то вярваш... а аз всъщност още не зная какво е то. И могат сами да решат.

– Не мисля, че това ще се хареса на прия­те­лите ти алан­зан­ци. – Беше странно. Във връзката ни бе имало толкова много усложнения. Скандалът поради факта, че тя изобщо съществуваше. Проблемите ни с парите. Опасността, коя­то го обкръжаваше. Никога обаче не си бях представяла, че аз ще бъда усложнението в живота му. – Не минах през всичко това – не се отказах от толкова много неща – само за да станеш от леглото една сутрин и да осъзнаеш, че си допуснал грешка.

– В този сценарий единствената грешка би била, че преди всичко съм се измъкнал от леглото ти. – Хвана ръцете ми и ме притегли към себе си. – Съвсем сериозно, този проб­лем – различията във вярата ни – не е нещо, кое­то ме заварва неподготвен. От мига, в кой­то хлътнах по теб, знаех, че това ще се издига застрашително до нас. До нас. Не между нас. Ще се справим с него и ще го преодолеем точно както преодоляхме всичко друго.

Затворих очи за миг, а пос­ле въздъхнах:

– Просто ми се иска... прос­то ми се иска да нямаше толкова много неща, кои­то постоянно да се налага да преодоляваме. Вероятно когато всичко свърши, прос­то ще се отегчим.

– Ние двамата? Никога.

Целунахме се и той ме притисна към стената на колибата. По някакъв начин спорът ме беше накарал да го желая още повече и когато усетих тялото му върху моето, из мен изведнъж се разля топлина. Едната му ръка се заплете в косата ми, а другата се заигра опасно с ръба на полата ми, запретвайки я нагоре по крака ми.

– Внимавай – казах, неспособна да се възпротивя. – Не мисля, че стената на тази колиба може да издържи на особен натиск.

Той се дръпна назад: дишането му бе забър­за­но, а очите – изпълнени с гладен поглед, докато ме оглеждаха. Не гладни. Обезумели от глад.

– А сега кой не приема нещата сериозно?

– Хей, признание за силата и мъжеството ти е фактът, че изобщо бих помислила...

Изгубих нишката на онова, кое­то казвах, когато проблясване на слънчева светлина привлече погледа ми. Бутнах Сед­рик настрана, обърквайки го още повече, и коленичих там, където бях видяла искрата. Беше в купчинката камъни на Глен. Прегледах ги и открих онзи, кой­то блещукаше в златисто на слънцето. Вдигнах го да го покажа на Сед­рик.

– Истинско ли е? – попитах.

В Уайт Рок бяхме чували многобройни разкази за златотърсачи, подлъгали се по руда, наподобяваща злато. Сед­рик се наведе до мен и вдигна камъка. Беше съвсем дребно късче, но бе чисто злато.

– Истинско е – потвърди той. – Откъде се появи това?

– Бъдещият кралски геолог го намери при скалните издатини в началото на предпланините. Видях го да лъщи, но си помислих, че е някакъв кристал.

Отидохме до далечния край на учас­тъка, срещу реката. Тук оскъдната растителност оредяваше още повече, докато скалистият терен завземаше пространството. Посочих към основата на въп­рос­на­та оголена скала. Не беше планина, но въпреки това голямото скално образувание беше дос­та­тъч­но високо, за да ме накара да изпитам безпокойство, когато си помислих колко високо беше стигнал Глен. А това дори не беше близо до върха.

Сед­рик се взря нагоре към скалата за един дълъг миг.

– Трябва да се срещнеш със съседа ми. Съли. Мил старец. Помогна ми да открия някои неща. В неговия участък има някои подобни скални образувания и той каза, че почти ги смлял на прах, докато търсел злато. Очевидно имало някакъв предишен изследовател на Хадисън, кой­то открил големи златни залежи в подобни неща – масивни залежи. По-големи от всичко, добито чрез промиване на пясък от реката.

Проследих погледа му и оставих тези думи да попият в съзнанието ми.

– Как ще можеш да разбереш? Просто ще започнеш да подкопаваш скалата?

– Нещо такова. Виж, на върха има цепнатина. Ако я разкопая, може да се покаже нещо. Ако мога да се изкача там...

– Да се изкачиш там? – Взрях се в най-високия зъбер. – Доста е високо.

– Ще ми трябва екипировка, за да се изкача и да проверя. Хайде, Аделейд – добави той, виждайки лицето ми. – С подходящата екипировка е безопасно. А ако там вътре има златна жила, ще забогатеем.

– Откъде ще намериш тази екипировка?

Той вдигна камъчето:

– С това ще платя нещата, кои­то са ми нужни за първоначалния оглед. Ако там има злато, разкопаването ще е много по-сериозно. Такова, кое­то ще трябва да обсъдим с Уо­рън и Елайъс. Така или иначе, може да се наложи да говорим с тях. Колкото по-скоро успеем да се заемем с това, толкова по-доб­ре.

Усмивката на лицето му бе сияйна, когато погледна отново към мен. Слънчевата светлина освети загорялото му лице и кестенявата му коса заприлича на разтопено злато. Приличаше на пламенен млад бог. Мръсен. Но въпреки всички съмнения, кои­то изпитвах на този свят, вярвах в него.

– Аделейд – каза ми той. – Може би в крайна сметка ще се омъжиш, облечена в коприна.

Останах при семейство Маршъл на другия ден, докато Сед­рик отиде да купи екипировката за катерене. Беше ми трудно да скрия вълнението си, докато помагах с домакинските задъл­же­ния, но още не можех да рискувам да разкрия картите си.

– Е, в добро настроение си – отбеляза госпожа Маршъл. – Нито веднъж не се оплака за лугата.

– Просто си мисля за други неща, това е всичко.

– Значи се възползваш от листата от бодлива канела, а? Единствено това би могло да ти докара такава широка усмивка.

– Дори не съм ги докоснала – казах. Тя очевидно не ми повярва.

Когато Сед­рик ме заведе до учас­тъка си на следващия ден, едва изчаках, докато се отдалечим от имота на семейство Маршъл.

– Взе ли екипировката?

– Да и не. В магазина за припаси имаха само някои от нещата, кои­то ми трябваха. А пос­ле се натъкнах на Елайъс Картър.

– Прекрасно. Още ли се усмихва?

– Не. Особено когато разбра за какво съм дошъл. Не му се вярва, че в скалите има златна жила, и казва, че само подбуждам неприят­нос­ти. Ако там наистина има съществено количество, ще трябва да включим още работници, а в града има много мъже, кои­то светкавично биха се възползвали от шанса за допълнителна работа.

Можех да си представя как Елайъс съобщава всичко това със снизходителния си тон.

– И какво? Няма да ти поз­во­ли да го направиш ли?

– Мога да огледам мяс­тото, но той иска да го види лично – поне от разстояние. Би трябвало да отиде днес и да донесе екипировка за катерене от друг снабдител в града, чийто магазин беше затворен вчера. Естествено, даде ясно да се разбере, че това му причинява ужасно неудобство.

– Разбира се – въздъхнах. – А пък аз си мислех, че днес ще е хубав ден.

Наистина беше хубав ден. Работата вече до такава степен се беше превърнала в моя втора природа, че можех да я върша автоматично и да прекарвам много време, говорейки си със Сед­рик. Обсъждахме бъдещето, какво щяхме да правим в Уестхейвън, как щяхме да кръстим децата си с техните все още неопределени религиозни убеждения. Щастливото настроение се изпари, когато се зададе Елайъс, яхнал коня си, следван от няколко свои прия­те­ли.

– Няма бална рок­ля днес, а? – попита той. – Отдалече даже изобщо не бих помислил, че си жена.

– Носиш ли екипировката? – попита Сед­рик остро.

Елайъс кимна на един от хората си, кой­то хвърли долу купчина въжета и клинове.

– Златото, кое­то остави, не покри напъл­но цената. Ще я добавим към сметката ти.

Сед­рик успя да се усмихне вдървено:

– Разбира се.

Елайъс направи нетърпелив жест:

– Е, тогава да видим това състояние, кое­то мислиш, че си намерил. Нямам цял ден.

Отидохме до далечния край на учас­тъка, срещу реката. Тук оскъдната растителност оредяваше още повече, докато скалистият терен завземаше пространството. Сед­рик посочи към основата на въп­рос­на­та оголена скала. Не беше планински връх, но въпреки това беше дос­та­тъч­но високо, за да ме накара да изпитам безпокойство. Назъбената, неравна повърхност беше също толкова смущаваща.

– Съли твърди, че точно това е имал Дейвис Мичъл в учас­тъка си, когато направил големия си удар – каза Сед­рик.

Елайъс вдигна поглед с присвити очи:

– Съли? Имаш предвид Джордж Съливан? Не бих го смятал точно за специалист. Тук е вече от година, без да му излезе късметът.

– Но е познавал Дейвис Мичъл – из­тък­на Сед­рик. – И е виждал учас­тъка му.

Дейвис Мичъл беше легендарна фигура в Хадисън. Беше натрупал огромно състояние в злато и накрая се бе върнал в Осф­ро да живее от спечеленото. Ако имаше дори далечен шанс този участък да даде същия добив, той трябваше да бъде проучен.

– И – добави Сед­рик – това е периферията на моя имот. Ако тук има злато...

– Имотът на гос­по­дин Дойл – поправи го Елайъс. – Ти само го разработваш.

Сед­рик не се смути.

– Ако тук има злато, то ве­роят­но е част от жила, коя­то се простира нагоре през онези предпланини и навлиза в този отрязък от планината. За тях няма договори за наемане, нали? Господин Дойл може да наеме работници пряко и няма да му се налага да дели с някого, кой­то държи правата над учас­тъка.

– Нямат край неприят­нос­тите с разработването на мините в тези планини – промърмори Елайъс. Но забелязах проблясването в очите му, докато обмисляше възможността. –Чудесно. Яхвай тоя звяр и виж какво има там горе. Незабавно ми съобщи какво си намерил. Ако там има нещо, кое­то си струва, гос­по­дин Дойл ще помогне да организираме истинско минно разкопаване, когато се върне от Кейп Триумф. И не започвай да разпространяваш слухове, докато не си напъл­но сигурен какво има там.

– Разбира се – каза Сед­рик, отново запазвайки вежлив тон въпреки престорената любезност на Елайъс.

Между всички се възцари неловко мълчание, а пос­ле Елайъс каза:

– Е, няма ли да ни поканите в дома си да се освежим? Дойдохме чак дотук да ви помогнем.

Трепнах, спомняйки си, че Сед­рик бе сложил аланзански ромб на стената.

– Вътре е толкова тясно – казах. – Почти няма мяс­то между леглото и печката. Ще отида да ви донеса нещо и можете да му се наслаждавате тук в този прекрасен ден.

Елайъс ме изгледа подозрително:

– Колко мило от ваша страна. И какъв късмет, че сте така доб­ре запоз­ната с колибата и леглото в нея.

Усмихнах се сладко:

– Веднага се връщам.

Отдалечих се спокойно като някоя благовъзпитана и покорна млада дама, коя­то обслужва мъжете. Щом влязох в колибата на Сед­рик, припряно затворих вратата и затършувах трескаво. Смъкнах ромба и го натиках в един сандък, кой­то Сед­рик беше донесъл от Кейп Триумф. Вътре имаше тесте деанзански карти, макар че те поне бяха на дъното на сандъка. Увих ги в една риза, за да са по-трудни за намиране, и прецених, че къщата е безопасна, ако някой влезе.

Не можехме да предложим кой знае какво за освежаване, както Елайъс без съмнение знаеше. Това беше тактически ход за демонстрация на надмощие. Бях видяла манерки, натоварени на конете им, а той и хората му ве­роят­но имаха провизии, далеч по-добри от всичко, кое­то ние можехме да скалъпим. Печката на Сед­рик беше трудно използваема в най-добрия случай и именно затова храната на госпожа Маршъл винаги му се струваше толкова вкусна. Увих малко царевичен хляб, кой­то тя беше дала на Сед­рик, и го изнесох навън заедно с няколко чаши и кана с вода. Водата беше извадена от хубав кладенец на територията на учас­тъка, но при такова време отдавна се беше стоплила.

Въпреки това я поднесох с цялото изящество и вежливост, втълпено ни от уроците за „добрата домакиня“ в Бляскавия двор. Дори си спечелих едно троснато „благодаря“ от един от иначе мълчаливите хора на Елайъс. Едно крат­ко споглеждане със Сед­рик му каза всичко, кое­то трябваше да знае. Не беше осо­бе­но ве­роят­но Елайъс да претърси колибата, но нямаше да има нищо очевидно, кое­то да сочи към алан­зан­ците.

– Изобщо не биваше да изваждаш онзи ромб – казах на Сед­рик, щом посетителите ни си отидоха. – Това е толкова опасно, колкото и явните ритуали.

Той отметна кичур потна коса от лицето си и кимна:

– Права си.

– Да не би току-що да се съгласи с мен?

– През цялото време се съгласявам с теб. Ти си прозорлива и интелигентна жена. По-умна от мен.

И двамата вдигнахме поглед към каменистата издатина:

– Кога ще се качиш? – попитах.

Той се наведе и започна да преглежда въжетата и другата екипировка, коя­то Елайъс беше донесъл.

– Веднага.

– Какво, още сега? Най-горещата част от деня е!

– Напос­ледък винаги е горещо. – Той отдели две въжета и няколко куки. – Не мога да чакам да се извие някоя от онези силни бури, за кои­то постоянно разправя старият Съли.

Опитах се да измисля някакво друго оправдание, за да отложа изкачването му, но нямаше такова. Пък и времето и липсата на пари вечно ни притискаха.

– Знаеш ли изобщо как да си служиш с нещо от това? – попитах.

Той затегна около тялото си един кожен ремък:

– Нима се съмняваш в мен?

– Просто съм те виждала как яздиш кон, това е всичко.

– Няма нужда да се тревожиш. Проучих го. Говорих много със Съли и снабдителите в града. Съвсем прос­то е.

Бях скептична, но не можех да отрека, че ми се стори доста умел, докато закачваше различните въжета и колчета. Подадох му един пикел и го целунах по бузата:

– Пази се. Гледай да не ме оставиш вдовица, преди да се оженим.

Вместо отговор той се ухили и започна да се катери. Не разбирах много от такива неща и бях впечатлена как можеше да забива в скалата колчета и куки, за да си създава опора за катерене. Назъбената повърхност, за коя­то се безпокоях толкова много, всъщност му помагаше при изкачването, тъй като осигуряваше допълнителна движеща сила.

– Може в крайна сметка да се окажеш добър в това – подвикнах нагоре към него.

– Казах ти, че няма нужда да се тревожиш.

В небето се бяха появили няколко облака. Още се потях от влагата, но сега поне ми беше по-хладно, докато чаках. Изкачването всъщност не отне чак толкова дълго време, но аз го наблюдавах със стиснати юмруци, давайки си сметка за отминаването на всяка секунда, докато той най-сетне се метна върху широката скална издатина на върха. Помаха надолу към мен, а аз издишах с облекчение. Той откачи пикела си от ремъка и пристъпи вътре в цепнатината. Когато го изгубих от поглед, се напрегнах отново осо­бе­но след като не знаех колко време щеше да отнеме тази част. Съмнявах се, че прос­то ще се натъкне на стена от злато. И колко дълбоко се спускаше този отвор? Дали влизаше в някоя пещера, коя­то щеше да го изложи на опасност от скално свлачище?

Мина половин час, преди той най-сетне да се покаже.

– Е? – изкрещях.

– Дръж – беше целият му отговор. Метна нещо долу. Размахът му беше широк и предметът се приземи на няколко фута зад мен. Забързах назад, оглеждайки земята. Проблясване в слънчевата светлина привлече погледа ми и слисана, вдигнах къс самородно злато с големината на череша. Пет пъти по-голям от камъчето на Глен. Повече злато, отколкото за цял ден, в кой­то двамата заедно промивахме златоносен пясък. Изтичах обратно до основата на зъбера.

– Цели купчини злато ли има наоколо?

Той сви длан около устата си, за да мога да го чуя по-доб­ре:

– Не, но не се наложи да копая чак толкова много, за да го изровя. Мисля, че оттук минава огромна златна жила. Сигурен съм, че за да се справят както трябва, ще са им необходими още хора и няколко инженери. Но тук има повече от дос­та­тъч­но да изплатиш договора си.

– А това „още“ ще стигне ли и за дела ти в Уестхейвън?

– Определено.

– Тогава слез тук, за да мога да те целуна. – От вълнение сърцето ми бумтеше като барабан. Без дори да използваме помощници, почти със сигурност можехме да добием каквото ни трябваше за относително крат­ко време. Ако жилата бъдеше напъл­но разкопана както трябва, Сед­рик щеше да има права върху всичко, извадено оттам, без заплащането, кое­то дължеше на Уо­рън като на собственик. Не само щеше да ни стигне за Уестхейвън, но и да гарантира, че не се налага да се нанесем в поредната колиба. Може би можех да живея от любов, но това не означаваше, че не исках и да живея със солиден покрив над главата си.

Слизането на Сед­рик изиск­ваше някои различни маневри. На теория беше по-прос­то. Той заби едно въже в камъка, а пос­ле се метна долу, вкопчвайки се във въжето с ръце в ръкавици, докато се спускаше по каменния склон. Не беше толкова трудоемко, колкото изкачването, но постоянно си давах сметка, че много неща зависят от силата, с коя­то се държи. Ремъкът също беше прикрепен към въжето, подсигурявайки го допълнително. И въпреки привидно напереното му държание виждах, че се придвижва много предпазливо.

Именно затова беше толкова удивително, когато той се подхлъзна, внезапно смъквайки се надолу, без нито ръцете му, нито ремъкът да държат въжето. Изпищях, когато през ума ми се мярна крат­ко, ужасяващо видение как той рухва на земята. Размаха ръце, опитвайки се да намери за какво да се хване, а пос­ле някак удивително успя да се спре върху един скален къс, стърчащ на около две трети от пътя надолу. Беше тясна хоризонтална издатина, коя­то бе голяма колкото да успее да опре стъпалата си на нея, ако ги обърне навън в различни посоки. Останалата част от тялото му се бе вкопчила в лицевата страна на зъбера с разперени ръце и крака.

– Добре ли си? – изкрещях.

– Вземи Лизи и доведи Съли – извика той в отговор. – Вероятно можеш да се върнеш след час.

– Да не си луд? Няма да те оставя там горе за цял час! – Дори сега изглеждаше, сякаш едва успява да се задържи. Не знаех дали ще издържи дори пет минути.

– Аделейд...

– Тихо. По-умна съм от теб, забрави ли?

Тонът ми беше рязък, но това бе само за да прикрия страха си. Сед­рик бе изпаднал доста надолу от въжето, на кое­то се крепеше; сега то беше прекалено нависоко. Беше поставил друго въже по-нис­ко, точно преди мяс­тото, където се спускаше, но вече не можеше да стигне до него. В краката ми имаше няколко допълнителни части от екипировка, повечето от кои­то, изглежда, не бяха от полза – с няколко изключения.

Онова пос­ледно въже, кое­то беше опънал, беше точно толкова високо, че да не мога да го стигна. Взех две остри метални колчета и се опитах да ги забия в скалата. За моя изненада имах дос­та­тъч­но сила да ги забия и да ги закрепя здраво. По-големият проб­лем беше да се издърпам нагоре. Мускулите в горната част на тялото ми прос­то не бяха способни да се справят с лекота. Затова го направих трудно. Отново и отново си повтарях, че трябва да се изкача само няколко стъпки. Казвах си, че не е проб­лем. Най-важното, мислех си, че от това зависи животът на Сед­рик.

– Не прави нищо опасно – каза Сед­рик.

– Ти дори не ме виждаш – извиках в отговор.

– Да, но те познавам.

Макар всяко мускулче в тялото ми да протестираше, с помощта на колчетата успях да издрапам дос­та­тъч­но нагоре, за да стигна до въжето. Сграбчих го и с изненада открих, че беше по-трудно да се държа за него, отколкото за колчетата. Ръцете ми незабавно започнаха да се хлъзгат и аз изскимтях от болка, когато въжето се вряза в кожата ми. Използвайки всяко късче решителност, коя­то можах да събера, успях да възпра спускането си и да се задържа за въжето, накланяйки тялото си под ъгъл, така че се закрепих с крака на скалата.

Обмислях следващия си ход, когато лек вятър духна тънки кичури коса в лицето ми. Трябваше да прехвърля въжето на Сед­рик. Ако успееше да го достигне, можеше да се спусне долу благополучно. Повдигнах крака и отскочих настрана, опитвайки се да се метна върху въжето. Придвижих се съвсем малко и скоро осъзнах проб­лема. Толкова нис­ко върху въжето тежестта ми не беше достатъчна да го придвижи на значително разстояние. Трябваше да се изкача нагоре.

Отново всичките ми мускули се напрегнаха до краен предел, когато повдигнах едната си ръка над другата. Цял живот в Осф­ро бях виждала работници да се катерят по въжета. Не бях имала представа колко трудна работа е това. Не помагаше много и фактът, че ръцете ми бяха ожулени. Когато си мислех, че съм дос­та­тъч­но високо, за да прехвърля по-успешно себе си и въжето, казах на Сед­рик:

– Въжето ще се покаже от дясната ти страна. Хвани се за него, когато можеш.

Пос­ле отново се метнах настрани и както се надя­вах, придвижих въжето значително по-близо до Сед­рик. Но все пак недос­та­тъч­но. С още едно неумело мятане се доближих дотолкова, че да може той да се улови.

– Виждам го – каза той. – Мисля, че мога да се справя.

Надзърнах нагоре и затаих дъх, докато го гледах как се промъква със ситни стъпки по онази миниатюрна издатина. Докато го правеше, няколко едри камъка се плъзнаха долу и се надя­вах, че въжето ще го удър­жи. Протегна ръка и хвана здраво въжето – но сега трябваше да прехвърли останалата част от тялото си. С нещо, кое­то звучеше като прошепната молитва, той скочи от издатината, посягайки напосоки към въжето с другата си ръка. В ума ми отново изникна онова ужасно видение как пада, но той успя да стъпи и да хване с две ръце въжето.

Внезапната промяна в тежестта върху въжето ме накара да изгубя опора под краката си и двамата се залюляхме силно за няколко мига. Подхлъзнах се отново, разранявайки ръцете си още повече, но успях да се задържа и накрая отново да опра крака на скалата. Почувствах как над мен Сед­рик прави същото. Преди да успеем да изпитаме някаква утеха от тази моментна сигурност, почувст­вах как цялото въже се измества и ме смъква рязко надолу. Осъзнах какво става, преди Сед­рик да проговори.

– Куката на това въже не е била закрепена дос­та­тъч­но здраво, за да удър­жи и двама ни.

В един миг разбрах какво трябваше да направя. Трябваше да се смъкна от въжето. Започнах да се спускам надолу по него, кое­то беше малко по-лесно, отколкото изкачването, но все пак изиск­ваше голямо внимание. Нямаше да загина, ако паднех на земята от такава височина, но ве­роят­но щеше да боли. Ако Сед­рик паднеше от височината, на коя­то се намираше, щеше да е много по-лошо.

Без колебание пуснах въжето и скочих на земята. Бях се страхувала, че ще си счупя крака или глезена, но успях да се приземя така, че в земята се удари първо хълбокът ми. Беше раздрусващо приземяване, от кое­то зъбите ми затракаха, но си помислих, че в най-лошия случай утре щях да имам на този хълбок само сериозна синина. Освободено от тежестта ми, въжето удържа, докато Сед­рик бързо се спускаше. Направи същия скок като мен, а понеже се беше намирал по-високо, трябваше да измине по-малко разстояние.

– Добре ли си? – попита, помагайки ми да се изправя.

– Така мисля. – Но докато говорех, погледнах ръцете си и трепнах при вида на гледката. Разкъсана кожа и кръв. В трескавия си опит да сляза не им бях обръщала внимание, но сега болката ме връхлетя с пълна сила.

Сед­рик улови нежно ръцете ми. Видях, че и той имаше дребни порязвания и охлузвания.

– О, Аделейд. Не биваше да правиш това.

– И да те оставя там горе? Няма начин. Какво стана? Изглеждаше, че се справяш толкова доб­ре.

– И аз така мислех – каза той, докато ме повеждаше. Облаците се увеличаваха и ставаха по-тъмни, кое­то ми се стори подобаващо предвид обрата, кой­то бе приел денят. Когато стигнахме колибата, той ми помогна да измия ръцете си и да ги увия в чисти парчета плат. – Госпожа Маршъл сигурно ще ти намери някакъв мехлем. Сега ще те заведа обратно. – Започна да откопчава ремъците и понечи да ги метне настрани.

– Чакай, дай да погледна – казах и посегнах към ремъка. Сед­рик може и да беше новак в много от тези задачи, свързани с живота по границата, но знаех, че не е проявил небрежност с ремъците на екипировката, нито е пренебрегнал напътствията, кои­то му бяха дали. Тази злополука не беше по негова вина. Преобър­нах ремъците и огледах всяка част с чувство на ужас в стомаха, кое­то се усили, когато открих онова, от кое­то се бях опасявала. Посочих малка метална халка:

– Погледни.

Беше една от две халки, през кои­то бе минавало въжето, за да го обвие, така че да го държи подсигурен и в същото време все пак да му позволява да се движи. Халките бяха направени от единично тънко парче метал, огънато така, че краищата му се събираха и затваряха кръга. Краищата на едната халка бяха споени здраво и между тях нямаше разстояние. Но онази, коя­то посочих, имаше огънати краища, кои­то сякаш бяха толкова разтеглени, че се разделяха и отпускаха въжето.

Сед­рик се приведе нап­ред:

– Изглежда, сякаш краищата изобщо не са били прикрепени както трябва... или са били раздалечени със сила.

И двамата седяхме мълчаливо там, докато онези думи увиснаха между нас.

– Може да е било злополука – казах най-накрая. – Но ако не е било... защо? В техен най-добър интерес е да знаят какво има там. Богатството на Уо­рън също е заложено на карта.

– Той е извън града – напомни ми Сед­рик. – Може би всичко това е било работа на Елайъс. Той е дребна душица. Мога да си представя, че е отмъстителен. И никога не ни е харесвал.

– Но всичко това са предположения – казах. – Може би е било злополука.

– Правилно. Може би е било злополука.

Но знаех, че никой от нас не вярваше това. Имайте си доверие помежду си, беше казала Айа­на. Но на никой друг.

Извадих късчето самородно злато, кое­то бях прибрала в един джоб, преди да започна да се катеря. Проблясването му бе хипнотично.

– Не мисля, че е доб­ре да чакаме Уо­рън да се върне, за да изкопаем онова злато.

– Съгласен – каза Сед­рик. – Утре пое­маме нещата в собствените си ръце.

Докато яздехме обратно към дома на семейство Маршъл онази вечер, правехме планове. На около две трети от пътя се натъкнахме на гос­по­дин Маршъл, кой­то идваше към нас. Към този момент небето имаше противен зеленикавосив цвят, белязан от проблясващи мълнии, подскачащи от време на време между облаците. Вятърът се надигаше и затихваше като нечий дъх, сякаш светът очакваше да се случи нещо голямо.

– Идвах да ви взема, ако не сте тръгнали вече – каза гос­по­дин Маршъл. – Хайде –побързайте. Тази ще бъде силна.

Дъждът току-що бе завалял, когато стигнахме хижата. Господин Маршъл настоя Сед­рик да остане да пренощува и прибра Лизи в обора с другите неспокойни животни.

– Не знаете какви са тези бури. Видях няколко, когато най-нап­ред дойдох да проуча това мяс­то. Задават се откъм далечния край на океана, големи свирепи чудовища, кои­то набират мощ постоянно, с ветрове, кои­то могат да сринат цели къщи със земята. По-близо до водата са по-лоши, но пак ще ни застигне отчасти и тук във вътрешността на сушата, преди силата ѝ да отслабне.

Незабавно се сетих за приятелките си в Уистерия Холоу:

– Ще удари ли Кейп Триумф? Точно на водата е.

– Зависи от коя посока идва. Много пъти крайбрежието ги предпазва. Ако все пак удари – не се безпокойте. Те знаят какво да правят.

Отначало на Сед­рик не му се искаше да остане, но когато дъждът се превърна в плътна пелена от вода, а вятърът виеше около нас, най-сетне склони:

– Нали искаше буря – каза ми, докато вечеряхме. Всички бяха напрегнати, бурята навън ставаше все по-яростна. От време на време малката хижа от дървени трупи се разтърсваше от някой осо­бе­но силен порив на вятъра.

Когато си легнахме, не можах да заспя. Малките момичета около мен бяха уплашени и им говорех успокояващи неща, кои­то всъщност не вярвах, като нап­ри­мер че бурята е почти свършила и колибата ще издържи. Най-сетне те се унесоха, но аз все така не успявах, и се измъкнах от леглото. Долу открих, че не съм единствената будна. Сед­рик седеше на пейката до кухненската маса, докато гос­по­дин Маршъл крачеше неспокойно наоколо. Хвърли поглед към мен, но не ме упрекна.

– Стой далече от прозорците – беше всичко, кое­то каза, преди да подеме отново бдението си.

Седнах до Сед­рик и преплетох пръсти с неговите.

– Домът ти няма да оцелее. Трябваше да вземеш онзи насмолен брезент.

– Не мисля, че един насмолен брезент би могъл да спре това. Но ще се справим, стига вятърът да не отвее златото.

Зареях поглед, докато бурята бушуваше, и почувст­вах как ме обземат стари спомени.

– Точно като на кораба е.

– Не. – Той стисна ръката ми. – Тук си на сигурно мяс­то. Приятелките ти са в безопасност.

Кимнах, но ми беше трудно да се отърся от това безпокойство. Спомних си онова чувство как бурята ни подмяташе в морето, а стомахът ми се бунтуваше, докато светът се преобръщаше. А нататък по тъмната вода Сивата чайка се мяташе насам-натам...

Бурята най-пос­ле утихна, но не ѝ се доверявах.

– Окото – потвърди гос­по­дин Маршъл. – Отминала е едва половината.

Наистина затишието свърши и бурята поднови яростта си. Отново се напрегнах. Сед­рик седна на пода (сега покрит със слама) и опря гръб на стената от дървени трупи. Направи ми знак да отида долу и аз седнах между изпънатите му крака, облегната на гърдите му. Господин Маршъл хвърли поглед към нас, но не ми се стори осо­бе­но заинтересован дори когато Сед­рик обви ръка около талията ми.

Сед­рик приглади косата ми назад.

– Почини си. Утре ни предстои голям ден.

Особено мощен порив на вятъра връхлетя върху хижата и разтресе стените. Трепнах и Сед­рик отново ме прегърна.

– Корабът – казах. – Просто не мога да спра да мисля за него. И знаеш ли още какво? Непрекъснато си представям как Тамзин си мисли за кораба. Знам, че звучи странно. Но ако нещо от това достига и при тях в Кейп Триумф, тя сигурно е ужасно изплашена.

– Тя е в по-доб­ре построена къща от тази. И е заедно с Мира. Мира със сигурност може да се пребори с природните стихии.

– Мира е природна стихия.

По някакъв начин след известно време вилнеещият вятър и дъждът удивително затихнаха до фонов шум. Спрях да подскачам при всеки силен звук и задрямах, облегната на Сед­рик. Събудих се от докосването му, докато внимателно ми помагаше да се изправя.

– Най-лошото отмина. Утихва. Да си вървим в истинските легла. – Потушавайки собствената си прозявка, той ме поведе нагоре към стаята на момичетата. Покатерих се в леглото при тях и заспах още преди Сед­рик да затвори вратата.

Когато настъпи утрото, синьото небе и ярката слънчева светлина биха накарали всеки да повярва, че бурята е била сън. По-внимателният оглед показа друго. Дървета и клони бяха изпопадали из целия имот, но не бяха ударили постройките. Усърдният труд на гос­по­дин Маршъл по колибата се бе отплатил, макар че покривът на обора бе понесъл известни щети, както и оградата около нивите му. Той и семейството му незабавно се заловиха да оправят нещата, а ние със Сед­рик потеглихме към Уайт Рок.

Там открихме многобройни поражения от бурята. По-набързо построените магазини и домове не я бяха понесли доб­ре, макар че повечето от собствениците им бяха успели да се подслонят при съседи, чиито постройки бяха по-здрави. Сега обитателите се трудеха редом един до друг, за да построят отново събореното, сплотявайки се по начин, кой­то пробуди у мен онова чувство за обещанието, съдържащо се в тези нови предели.

Тъй като всички бяха толкова заети, моментът беше труден за наемане на работници за златоносния участък на Сед­рик. Когато чухме, че Уо­рън се е преборил с бурята и е пристигнал късно снощи от Денъм, решихме да променим плановете си и да се обърнем направо към него. Все още не знаехме дали Елайъс е отговорен за злополуката с ремъците, но Уо­рън като че ли беше сериозно заинтересован от успеха ни.

Домът на губернатора беше новопостроена голяма къща, коя­то можеше да се похвали с луксозни неща от рода на тапети и месингови стенни свещници. Подигравателните думи на Елайъс отекнаха звънко в ума ми, докато един прислужник ни водеше към изискан килим във фоайето: От разстояние дори не бих помислил, че изобщо си жена. Практичното ми облекло беше износено, кожата ми – потъмняла от слънцето. Единственият опит, кой­то правех да си придам някакъв стил, вече беше само да си вържа небрежно косата.

Почувствах се осо­бе­но не на мяс­то, когато зърнах Уо­рън, облечен по типичния си безупречен начин. Тъкмо изпращаше някакъв мъж, когото не познавах, с думите:

– Уверявам ви, слуховете наистина са точно това – прос­то слухове. Никакви лорандийци не кръстосват из западните колонии. Нито икори. Времената започват да се успокояват и затова хората започват да си измислят фантоми.

Когато посетителят си отиде, Уо­рън насочи вниманието си към нас. Едно крат­ко повдигане на вежда беше единственият признак на изненада при появата ни.

– Толкова се радвам да те видя пак, Аделейд. – Пос­ле, със закъснение, каза на Сед­рик: – И теб също, разбира се.

– Как беше пътуването ви? – попитах любезно.

– Тежко. – Лицето на Уо­рън посърна. – Бурята се разрази, докато прекосявахме залива снощи. Ние... изгубихме няколко души. – Той се вгледа внимателно в мен за няколко мига, преди да про­дъл­жи: – Щях да остана в Кейп Триумф, ако бях наясно с рисковете, но ето ни тук. Елайъс ми разправя, че вие двамата имате вълнуващи новини.

Подобно на призован със заклинание демон Елайъс се вмъкна в стаята. Сед­рик протегна към него късчето самородно злато:

– Открих го след съвсем малко копаене.

Елайъс взе късчето, но го задържа на една ръка разстояние, сякаш можеше да е отровно.

– По-голямо от пос­ледното, с кое­то се хвалеше. И изглежда истинско.

– Разбира се, че е – каза Уо­рън и го грабна. Въодушевление изпълни чертите на лицето му. – А това може да спечели цяло състояние и на двама ни. Казахте ли на някого?

Поколебах се:

– Не... но се надя­вахме да наемем няколко души днес, след като вече е потвърдено. Разбира се, заради бурята...

– Недейте – прекъсна ме Уо­рън. – Още не казвайте на никого.

– Разбирам, че е необходимо да държим положението под контрол – каза Сед­рик. – Но трябва и да се задействам по въпроса.

– Не говори така на гос­по­дин Дойл – процеди Елайъс.

Уо­рън му отправи унищожителен поглед:

– Прав е. Наистина трябва да действаме – но отлагам не заради необходимостта от контрол. Отлагам заради собствената ви безопасност.

– Как така? – попитах.

– Колкото и да искам да вярвам, че Хадисън е прекрасно, благочестиво мяс­то... – Уо­рън пок­ла­ти глава. – Е, съблазънта на златото е неустоима за някои – кара ги да вършат ужасни неща. Все още има грабители и бандити, готови да нахлуват в доходоносни участъци, за да плячкосат каквото могат, и не се страхуват да наранят собствениците им. Като оставим настрана това дали имате подходящите работници и екипировка, бих искал и да се уверя, че сте дос­та­тъч­но защитени, преди да започнем осъществяването на това.

Трудно беше да се възрази на такъв довод. Всички бяхме чували истории за разбойници, кои­то нападаха златоносни участъци, но никога не бях очаквала да се натъкнем на тях. Никога не бях очаквала, че нашият участък ще има потенциала да е толкова богат.

– Много мило от ваша страна – каза Сед­рик най-накрая.

Уо­рън му отправи иронична усмивка:

– И не се тревожете – ще се погрижа това да бъде направено както трябва. Не се безпокойте за времето си.

Надявах се да е толкова искрен, колкото ми се струваше.

– Благодаря.

Уо­рън обеща, че скоро ще има новини за нас. Един прислужник пристъпи нап­ред да ни изпрати, но аз се задържах за миг при Уо­рън, неспособна да удържа любопитството си.

– Как върви търсенето на съпруга? – попитах тихо. – Очаквах вече да сте женен.

– И аз така очаквах – каза той и се подсмихна. – Обмислям няколко възможности, но... ами, след теб никоя жена не ми се струва дос­та­тъч­но добра.

Намирах за странно, че би обмислял някакви възможности, имайки предвид колко сигурни бяха изглеждали нещата с Тамзин, когато заминах.

– Съжалявам – казах, понеже трябваше да кажа нещо.

– Няма нужда. Всичко е свършено и приключило. – Той се вгледа замислено в мен. – Получавала ли си новини от Кейп Триумф? От другите момичета в твоя­та група?

– Получих писмо от Тамзин, кое­то тя ми изпрати преди известно време. Все още нямам никаква вест от Мира.

– Мира... – Бях го виждала да разговаря няколко пъти с нея, но объркването върху лицето му ми се стори истинско.

– Сирминиканската ми приятелка – подсетих го.

– А, да. Тя. Разбира се. Онази, коя­то се интересуваше от книги.

Сега пък аз се обърках:

– Книги ли?

– Всеки път, когато организирахме събития в дома на родителите ми, тя все питаше за книги. Майка ми не е толкова... – Направи пауза, за да ме погледне извинително. – Не е толкова свободомислеща като нас, затова беше предоволна да оставя приятелката ти да стои в библиотеката колкото дълго иска.

– Разбира се, че е била – казах. Типично за Виола да не допуска „непривлекателните“ елементи на празненството си.

Двамата със Сед­рик се върнахме в централната част на Уайт Рок със смесени чувства.

– Още забавяния, преди да можем да се оженим. Още безсънни нощи – подметнах закачливо.

– Е, мисля си, че безсънните нощи всъщност ще дойдат, след като се оженим, но да... влудяващо е. – Спряхме и той се загледа към шумните заети жители на Уайт Рок и работата им по възстановяването на разрушенията. – А и той не греши за бандитите. Съли ми разправяше за някои. Случва се.

– Наистина трябва да се запозная с този Съли.

Сед­рик се усмихна обичливо:

– Голям образ е, спор няма...

– Господин Торн!

При звука на непоз­натия глас двамата се обър­нахме. Но когато огледах доб­ре онзи, кой­то ни бе заговорил, осъзнах, че в крайна сметка не беше толкова непоз­нат. Моментално замръзнах, но Сед­рик се съвзе бързо.

– Господин Гарет – каза Сед­рик и протегна ръка за поздрав. – Приятно ми е да ви видя. Не знаех, че агенция „Макгру“ има дела тук в пустошта.

Сайлъс Гарет, кралският агент по разследванията, ни изгледа замислено:

– Негово величество има дела във всички колонии, а аз съм прос­то негов смирен слуга. Вие... – Той се намръщи, обхващайки с поглед грубите ми дрехи и разчорлената коса. –Вие бяхте едно от момичетата в Уистерия Холоу?

Постоянното изтъкване на разликата в положението ми започваше да ми омръзва.

– Да. Аз съм Аделейд Бейли.

Изрекох фалшивото си име уверено. Не знаех какво беше станало с търсенето на предишното ми „аз“, но бях съвсем сигурна, че ако беше виждал портрета ми, щеше да ме разпознае веднага. Със сигурност не се бях променила чак толкова.

– Изненадан съм да ви видя тук. Мислех, че вие, момичета, сте се оженили? Освен ако не сте намерили някой успял златотърсач... – Тонът му отново ми подсказа, че намираше това трудно за вярване предвид външността ми.

– Нещата се променят – казах. – И никога не се знае – всеки може да спечели цяло състояние тук. Но със сигурност се иска много тежка работа.

– Тежка, изтощителна, мръсна работа – потвърди Сед­рик. – Не като бляскавия живот на един служител от агенция „Макгру“.

Сайлъс се изсмя:

– Не толкова бляскав. И там има колкото щеш, тежка и мръсна работа.

Сед­рик имаше възбуденото, заслепено изражение на човек, обзет от обожание към личния си герой:

– Хайде, де, не ни разваляйте илюзиите. Предполагам, че не можете да ни издадете нищо за това, по кое­то работите? Случаят, за кой­то споменахте, че бил свръхсекретен?

– Все още е свръхсекретен – каза Сайлъс. Тонът му беше груб, но останах с впечатлението, че вниманието му харесва.

Подхванах подхвърлената от Сед­рик реплика:

– Ами случаят на вашия съдружник? Онази изчезнала аристократка? Можете да ни разкажете за това, нали?

– Няма много за разказване, боя се. Другият агент се забави на север и съм сигурен, че снощната буря не е улеснила нещата. Но очаквам да пристигне скоро. Доколкото знам, в крайна сметка може да се озове тук. Мълвата твърди, че въп­рос­на­та дама може да е избягала в някое от по-отдалечените поселища. – Погледът му отново падна върху мен и аз се засмях.

– Трудно ми е да го повярвам – поне ако дори малко прилича на аристократките, в близост до кои­то съм работила. Помня, че в нашето домакинство настъпи истинска паника, когато господарката ми си счупи един нокът точно преди някакво изискано гала празненство. Жена като нея никога не би могла да се справи с това.– Протегнах ръце и смъкнах някои от превръзките. Кървенето бе спряло през нощта, но въпреки това изглеждаха доста ужасно. Сайлъс почти трепна.

– Божичко – каза, извръщайки поглед. – Това... сигурно боли доста.

– Това е животът тук, гос­по­дин Макгру. – Сед­рик вежливо му кимна за довиждане. – А сега имаме да се погрижим за други неща. Късмет с вашия случай.

Тръгнахме си небрежно, но веднага щом се отдалечихме дос­та­тъч­но, за да не могат да ни чуят, изпъшках:

– Защо имам чувството, че пос­ледният слух, кой­то е чул, е бил разпространен от Виола Дойл?

– Защото, както установихме по-рано, си умна и интелигентна жена. А Виола Дойл е отмъстителна.

Спрях рязко пред някакви магазини, където няколко мъже удряха шумно с чукове и разговорите бяха трудна работа:

– Ако покажат този портрет в Кейп Триумф, дори няма да се наложи другият агент да идва лично в Хадисън. Единственото, кое­то ще е нужно, ще бъде някой предприемчив човек, полакомил се за награда, да пристигне тук, за да си я поиска.

– Трябва да се омъжиш.

– Това е разговор, кой­то водим отново и отново.

Той понечи да отговори, но пос­ле погледът му падна върху нещо от отсрещната страна на прашния път – или по-точно върху някого.

– Познавам този човек... – промърмори Сед­рик. Челото му се набразди, а пос­ле се изглади. – Не може да бъде. Трябва да отида да говоря с него.

Едва не казах, че ще го пос­ледвам, но пос­ле осъз­нах, че стояхме пред куриерската служба.

– Ела да ме вземеш оттук – казах.

Службата бе пострадала съвсем леко и още действаше. Началникът на пощата ме позна от първия ни ден и извади две писма, кои­то беше запазил, по едно за Сед­рик и за мен. Това за Сед­рик беше от съдружника му, Уолтър, в Кейп Триумф. Пъхнах го в джоба си и разкъсах плика на моето. Беше от Мира.

Препрочетох писмото, преди да го сгъна. Мира ми липсваше толкова много, колкото ѝ липсвах аз, и ме натъжаваше мисълта, че може да е принудена да встъпи в някакъв брак прос­то защото няма по-добри варианти. Но не можех да мисля твърде много за това – не и при озадачаващата информация за Тамзин, коя­то ми съобщаваше. Уо­рън не беше показал с нищо, че се е спрял на някое определено момиче, но Мира твърдеше, че двамата с Тамзин почти са се уговорили до такава степен, че той искаше да я доведе в Хадисън. Каква беше истината? Датата на писмото беше само отпреди няколко дни и то сигурно беше пристигнало с пощата на кораба на Уо­рън снощи. Предположих, че всичко можеше да се е случило. Нима за толкова крат­ко време вече се бяха скарали? Дали Тамзин беше решила, че в крайна сметка не иска да живее в пограничните райони?

Сед­рик се появи отново, докато размишлявах върху всичко това. На лицето му бе изписано онова развъл­нувано, многозначително изражение, кое­то означаваше, че е намислил някакъв блестящ план.

– Хайде – каза той, повеждайки ме обратно към мяс­тото, където бе вързана Лизи. – Да се връщаме в учас­тъка.

Бях очаквала да ме върне у семейство Маршъл, тъй като част от деня беше отминала, но не възразих на тази промяна. Беше ми любопитно как се е отразила бурята на дома му.

– Какво става? – попитах, след като излязохме на пътеката, коя­то извеждаше от града. – Кой беше онзи мъж?

– Човекът, когото семейство Галвестън споменаха. Аланзанският магистрат.

– Да не си разговарял с него, за да те ожени за твоя­та годеница езичница?

– Всъщност да. – Отново долових, че Сед­рик сякаш щеше да се пръсне от нетърпение. –И точно той ще ни венчае.

– Когато въпросът с договора се уреди? – попитах. – Планираш доста нап­ред.

– Не тогава. Сега. Тази нощ. – Сед­рик се поколеба. – Искам да кажа, ако искаш да се оженим.

Проточих врат назад и се опитах да определя дали говори сериозно.

– Как е възможно? Не ни е позволено.

– Само в договора на Уо­рън не ни е позволено. По закон, ако някой магистрат е готов да го направи, можем. Робърт – така се казва – е съгласен да го направи и да го запази в тайна.

– Добре... – Въодушевлението му бе заразително, но все още не разбирах целия план. – Ако е тайна, какъв е смисълът? Имам предвид, ако не броим очевидната радост от това, че сме свързани завинаги.

– Смисълът е, че ако приятелят на Сайлъс Гарет се появи и те разкрие, тогава Робърт ще представи документите, кои­то доказват, че сме женени – обясни Сед­рик. – Ще се получи много неприятна ситуа­ция с Уо­рън и неговия договор, ако още не сме уредили онези финансови въпроси, но баба ти вече няма да има права над теб, тъй като си омъжена жена.

– А „неприятната ситуа­ция“ с Уо­рън е причината, поради коя­то междувременно трябва да държим женитбата в тайна – осъзнах. – Това е... това е резервен план.

– Точно. Ако приемем, че те устройва една импровизирана сватба. Щом всичко това се изясни, можем да проведем нова церемония с прия­те­лите си. Ако намерим дос­та­тъч­но злато, баща ми може да ни прости и да ти поз­во­ли да облечеш някоя от роклите си от Бляскавия двор.

– Дори не съм сигурна дали помня как да завържа връзките на някоя от онези рокли – казах със смях. – Не ми трябва. Имам нужда само от теб.

Той се наведе нап­ред и ме целуна по врата, ръцете му се стегнаха около талията ми.

– Внимавай – предупредих. – Още не сме женени.

Обратно в златоносния участък – нещата бяха приблизително каквито бях очаквала. Реката беше придош­ла и бе преобърнала улеите за промиване на пясък. Поне все още бяха невредими и беше лесно да ги поставим отново. Колибата беше напъл­но срината. Повечето вещи на Сед­рик бяха подгизнали с изключение на съдържанието на сандъка му. Паянтовата стара печка също бе оцеляла. Тя сякаш беше неуязвима.

Временно прекратихме всичките си други занимания, докато се трудехме да издигнем отново колибата. Не ме биваше много в подобни неща, но както се оказа, същото важеше и за Сед­рик. Сега разбрах защо му бяха трябвали три дни да приведе колибата във вида, в кой­то я бях заварила. До вечерта бяхме успели да поправим толкова, колкото беше възможно с онова, с кое­то разполагахме. Щеше да му се наложи да смени леглото и още няколко неща, но поне в известен смисъл отново имаше покрив.

Вдигнах поглед към притъмнялото небе:

– Обичайното ни време за връщане е минало. Надя­вам се семейство Маршъл да не дойдат да ме търсят.

– Ще им кажем, че сме се улисали в поправките. А и сега ни предстоят по-важни неща. Виж. – Сед­рик посочи към пътеката, коя­то водеше към имота му, и видях към нас да язди магистратът Робърт. Помаха ни за поздрав.

През тялото ми пробяга тръпка на нервност:

– Не мога да повярвам, че това наистина ще се случи.

Сед­рик ме обгърна с ръка:

– Все още можеш да си промениш решението. И може би ще искаш – бях се надявал да извършим аланзански ритуал, ако нямаш нищо против. Би могъл да извърши гражданско бракосъчетание, ако искаш.

Само за миг изпитах мъничко от онзи стар страх от тъмните ритуали около запален огън. Пос­ле тези мисли бяха прогонени.

– Средствата нямат значение. Стига да успея да ти се обрека, ще бъда щастлива.

Беше малко странно, когато Робърт слезе от коня си и облече черно-бяла роба, толкова различна от бляскавите одежди, носени от свещениците на Урос. Също толкова странна бе и представата за сватба под открито небе. Струваше ми се толкова небрежна и неофициална в сравнение с пищните шествия и дългите служби, провеждани в големите катедрали на Урос.

За съвсем кратък миг умът ми се отдалечи от тази нощна пустош и си спомних какво беше усещането да седя между родителите си на скамейките в катедралата „Кралски Герб“, чието дърво бе твърдо и златисто от дългогодишна употреба. Огромни канделабри. Изрисувано стъкло в цветовете на дъгата, покриващо стените. В детството ми бяхме ходили на десетки аристократични сватби и виждах как майка ми оглежда внимателно всяка подробност от премяната на булката – от пантофките ѝ до грамадния шлейф, влачещ се на няколко стъпки зад нея. И винаги долавях как майка ми планираше мислено моята сватба, решавайки какво ще изглежда най-доб­ре, когато го сложа. Кадифе или коприна за рок­лята? Мънистена украса или бродерия по шлейфа?

В ума ми се пробуди отдавнашната представа, че родителите ми ще влязат всеки момент през вратата. Улових се, че гледам към началото на пътеката, сякаш те можеше внезапно да се появят там. Но родителите ми ги нямаше. Нито баба. Дори не носех рок­ля.

– Аделейд?

Сед­рик привлече вниманието ми обратно към себе си. Едната му вежда бе повдигната въпросително. Без съмнение мислеше, че съм си променила решението. Видът му, гледката на това любимо лице облекчи бремето на призраците, кое­то ми тежеше. Не си бяха отишли. Никога нямаше да си отидат. Но те бяха част от миналото и не можех да променя това. Сега гледах с очакване към бъдещето. Бъдещето, кое­то бях избрала. Бъдещето, кое­то виждах в очите на Сед­рик.

Държахме се за ръце, докато Робърт рецитираше думите на аланзанската церемония. Тя бе мила и прекрасна, в нея се говореше за това как свързването на двама души е част от естествения порядък на нещата. Тя правеше съюза ни да изглежда по-голям и силен от нас... сякаш сега споделяхме част от могъща, небесна тайна. Над нас блестеше пълна луна и си спомних как Мира каза, че това било добра поличба за аланзанските сватби.

След като Робърт свърши да реди словата си, беше време ние да изречем нашите. Първо обаче той постави малък венец от сладък бъз около сключените ни ръце. Стиснахме по-здраво, когато къдравите бели цветчета обкръжиха китките ни. Тогава научих пълния текст на обетите, кои­то Сед­рик веднъж бе споменал:

Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под лунната светлина. Ще съградя живот с теб върху тази зелена земя. Ще вървя редом до теб, докато слънцето продъл­жа­ва да изгрява.

Заключителната целувка беше същата като при церемониите на Урос и ние ѝ се насладихме, вкопчвайки се един в друг, все едно се бояхме, че всичко това ще изчезне, когато се пуснем. Прилика имаше и в подписването на различни правни документи. Струваше ми се странно да правя нещо толкова бюрократично в тази дива обстановка, но то означаваше, че сме свързани както пред закона, така и пред каквито там богове гледаха надолу към нас. Когато осъзнах това, внезапно ме изпълни нова лекота. Бях свободна, вече никой друг не можеше да претендира за права над мен. А двамата със Сед­рик бяхме заедно – наистина заедно, както ни бе писано да бъдем още от онзи първи ден, в кой­то се срещнахме.

Той ме притегли към себе си в мига след като Робърт ни отправи благопожеланията си и си тръгна, обещавайки да пази документите на сигурно мяс­то.

– Как се чувстваш? – попита Сед­рик.

– Толкова щастлива, колкото не съм си представяла, че ще бъда на сватбата си – казах. – По-щастлива, отколкото съм си представяла, че ще бъда някога в живота си. Също и по-мръсна... но това не ме смущава толкова много, колкото очаквах.

Той лекичко допря устни до моите:

– Е, хубаво че знам къде има луксозна баня. Макар че ве­роят­но ще е смразяващо студена.

Сграбчих ръката му и моментално го поведох към засенченото езерце.

– Тогава ще те стопля – казах.

Беше прав – водата беше много по-студена, отколкото в деня, когато се бяхме къпали през горещия следобед. И беше много по-трудно да виждаме на лунната светлина. Но този път никой от нас не извърна поглед. И никой от нас не се дръпна назад. Помогнахме си взаимно да се измием, но не знам колко доб­ре се справихме всъщност. Имаше твърде много целувки. Твърде много прегръдки. По твърде много от всичко.

Не ми стана студено във водата, нито когато излязохме от нея и легнахме върху палтото му в тревата. Не чувствах нищо освен горещина, сякаш двамата бяхме пламъци, сливащи се в нещо по-ярко и по-мощно. А в това, кое­то пос­ледва, отново изпитах онова усещане, че сме нещо повече от самите себе си. Бяхме част от земята, частица от небесата. Разбирах защо Аланзиел и Деанзиел бяха изпаднали в немилост, за да бъдат заедно. Бях готова да се опълча на Урос хилядократно, за да бъда със Сед­рик.

След това, преплела тяло с неговото на тревата, не исках да си тръгна. Не ми се струваше правилно да го оставя в първата ни брачна нощ. Не ми се струваше редно да го оставя когато и да било.

– Само още малко – каза той. Над нас танцуваше топъл бриз, но аз още потръпвах. Той ме притегли по-близо. – Само още малко, а пос­ле нещата ще са нормални.

Опрях глава на гърдите му и се засмях:

– Нещата помежду ни никога не са били нормални. И се надя­вам никога да не са.

И така, с огромна неохота от страна и на двамата, отново облякохме дрехите си. Бедната Лизи ве­роят­но си мислеше, че ще е свободна тази нощ, но покорно ни понесе надолу по пътеката. Сгуших се в Сед­рик, докато яздехме, замаяна и стоплена от тази нова връзка между нас.

В хижата открихме госпожа Маршъл да ни чака будна. Седеше до масата с чаша чай, но не успя да надвие прозявката си, когато влязохме.

– Ето ви и вас. Андрю искаше да дойде да ви вземе, но му казах, че няма да се бавите.

– Имаше много поражения от бурята – казах. Не беше откровена лъжа. – Съжалявам, че пропуснах уроците.

Тя се прозя отново:

– Няма защо да се безпокоиш. Децата имаха много работа по разчистването тук. Но твоят младеж може и да остане да преспи. Няма смисъл да се връща и пос­ле пак да тръгва обратно насам на сутринта. Само се качи горе и избутай момчетата да не ти се пречкат в леглото.

– Така ще направя – каза Сед­рик. – Благодаря.

Тя се отправи към спалнята си, а аз попитах:

– Водата още ли е гореща? Иска ми се да приготвя малко лайка.

Тя посочи чайника върху тлеещото огнище:

– Заповядай.

Със Сед­рик се качихме горе заедно, а пос­ле се задър­жахме за миг на площадката, коя­то разделяше стаите на момчетата и момичетата.

– Е, какво ще кажеш за това – прошепнах. – В крайна сметка ще прекараме заедно първата си брачна нощ. – През един процеп във вратата на момчешката спалня дочухме силно хъркане.

– Точно както си представях – каза Сед­рик.

Целунахме се, доколкото се смеехме предвид факта, че държах чаша с гореща вода, и знанието, че някой можеше да се натъкне внезапно на нас. Отправих се към стаята на момичетата унесено, опиянена от всичко, кое­то се беше случило тази вечер. Свалих работните си дрехи и нахлузих проста нощница. Преди да се пъхна под завивките при другите момичета, седнах на единственото столче в стаята и допих чая си. Обаче не бях добавила лайка в него. Вместо това бях смесила листа от бодлива канела, кои­то госпожа Маршъл ми беше дала по време на пътуването ни.

И така, без знанието на никого другиго, през следващата седмица животът ни пое в различно русло. За мен целият свят се бе променил.

Всяка сутрин Сед­рик предано идваше на кон до дома на семейство Маршъл и ме отвеждаше със себе си да му помагам в учас­тъка. Обаче не се залавяхме веднага за работа. Рухвахме в леглото – или, доб­ре, де, върху сламеника, кой­то минаваше за легло – и се задър­жахме там толкова, колкото се осмелявахме. Поне сламата беше нова, тъй като беше сменена след бурята. Изискваше се известно усилие да станем и да започнем деня си, но знанието, че бяхме много по-близо до живота, кой­то искахме, ни подтикваше да действаме. Също толкова трудно беше да го оставя в края на деня, но правехме и това. Преподавах уроците си, спях и започвах всичко наново.

– Донесох ти нещо – каза ми Сед­рик една сутрин.

– Нещо повече от чревоугодническа закуска?

Това също беше нещо ново. Сед­рик винаги се измък­ва­ше от леглото пръв и ми приготвяше закуска. Старата печка не даваше възможност за кой знае какви варианти, но той можеше да приготви бекон и прости бисквити доста доб­ре. Поднасяше ми закуската в леглото, подмятайки закачливо, че трябвало да ми прислужва, понеже знаел, че тайно тъгувам за предишния си аристократичен живот и може да го напусна заради това.

– Не си мисли, че не долових този сарказъм. И да, нещо повече.

Надигнах се и седнах с кръстосани крака на дюшека. Единственото, кое­то си бях направила труда да си облека досега, беше простата ми бяла блуза, коя­то изглеждаше много по-малко бяла сега, когато бях дош­ла в Хадисън.

– Не ме дръж в напрежение.

Той се приближи и ми подаде сутрешната ми чаша чай от листа от бодлива канела – още нещо, с чието приготвяне се беше наел, и малък метален предмет. Погледнах по-внимателно и видях, че е колие. Върху тясна верижка от свързани брънки имаше овална висулка от тънко стъкло с притиснато в средата ѝ цвете. Бях виждала преди тези притиснати изсушени цветя; точно сега бяха на мода в Адория. Вдигнах го към светлината и осъзнах какво беше цветето.

– Сладък бъз – казах възхитено. –Точно като цветчетата от венчавката ни.

– Това е цветче от венчавката ни. Понеже засега още не можеш да носиш пръстен, го запазих, за да имаш някакъв знак.

– Било е находчиво от твоя страна. – Сложих верижката на шията си и прокарах ръце по стъклото. – Напълно забравих за онези цветя след... ами, всичко друго, кое­то се случи онази нощ.

Той докосна бузата ми:

– Е, аз мога да бъда доста разсейващ. Цяло чудо е, че още можеш да си спомниш името си. Което и да е от имената си.

– Хайде, хайде, не се прави на толкова скромен – казах и го смушках с лакът. – Но ти благодаря. Надя­вам се да не си похарчил твърде много за него.

– Не се тревожи, от месинг е. Ще се справя по-доб­ре с пръстена.

Той се наведе да ме целуне, а пос­ле звукът от конски копита отвън го накара да се дръпне рязко назад. Без нито дума двамата скочихме от леглото. Сед­рик затъкна ризата в панталона си, докато аз припряно нахлузих полата панталон и ботушите си. Точно се бях настанила до миниатюрната маса с чая си, когато се чу почукване по вратата. Сед­рик я отвори небрежно и успя да докара усмивка на приятна изненада, когато видя отвън киселото лице на Елайъс.

– Какво неочаквано удоволствие – излъга Сед­рик.

Елайъс надникна вътре:

– Виждам, че се трудите усърдно.

– Идвате точно навреме за закуска. – Посочих бекона пред мен. – Винаги е добро начало на деня. Искате ли малко?

Елайъс пристъпи вътре, презрително оглеждайки оскъдно обзаведената стая. Наведе се към храната ми и подуши, сбърчвайки нос.

– Разбира се, че не. Идвам по работа.

– Хайде, хайде, Елайъс. Не бъди груб – изрече поз­нат глас. На прага се появи Уо­рън. – Може ли да вляза?

– Разбира се – каза Сед­рик и му помаха. – Добре дошли в дома ми.

Любезната усмивка на Уо­рън не слезе дори за миг от лицето му, когато той влезе и се огледа наоколо. Бях свикнала с бедната обстановка, но Уо­рън несъм­не­но смяташе, че съм направила ужасен избор.

– Колко старомодно – беше всичко, кое­то каза.

Сед­рик беше оставил вратата отворена и видях навън обичайните спътници на Елайъс заедно с няколко други непоз­нати мъже, мотаещи се наоколо.

– Това заради златната жила ли е? – попитах.

През цялата седмица двамата със Сед­рик неотменно промивахме пясък с легенчетата и улеите, но не се доближавахме до оголената скала. Уо­рън и Елайъс бяха нас­тояли да изчакаме, докато пристигнат подходящите хора и инструменти, и ние се подчинихме въпреки растящото си нетърпение. Беше трудно, като знаехме, че Сед­рик можеше лесно да се качи там и за една седмица разкопаване да се сдобие с онова, кое­то ни бе нужно, за да изплатим най-належащите си дългове.

– Че за какво друго да е? – тросна се Елайъс. – Сега, ако това няма да ви попречи на закуската, бихме искали да започнем.

Той се насочи към вратата, а Сед­рик и аз се спогледахме зад гърба му. Какво друго можехме да направим? И двамата искахме това и ако надменното и сопнато поведение на Елайъс беше цената, коя­то трябваше да платим, така да бъде.

– Съжалявам – каза Уо­рън с нисък глас, щом Елайъс отново излезе навън. – Знам, че е... груб на моменти. Но си разбира от работата и е лоялен.

Навън открихме още екипировка за катерене и няколко малки сандъка. Един от мъжете пристъпи нап­ред и се представи като Аргус Лейн. Беше специалист по експлозиви и ни показа как сандъците са пълни с малки контейнери.

– Тези са със забавено действие – обясни. – Има два компонента. Поотделно са напъл­но стабилни. Когато се смесят в големи количества, пораждат експлозия. Мъжете се изкачват там горе и ги поставят, пос­ле слизат бързо, преди да възникне реакцията.

– Звучи опасно – казах.

Аргус ми се усмихна:

– Не и ако са направени както трябва. Щом компонентите бъдат свързани и сме готови, прос­то се дърпа една халка, коя­то кара горния бавно да изпълни долния. Измислено е така, че да става бавно, за да може човек да се измъкне.

– Аргус знае какво прави – каза Уо­рън и потупа другия мъж по гърба. – Разработвал е мина в Келардия, преди да дойде в Адория, и вече е наглеждал разкопаването на няколко златни жили тук.

Двама от мъжете започнаха да прикрепват ремъци и въжета и Сед­рик предложи да отиде с тях.

– Ти си стой на земята – каза Елайъс. – Имаме нужда от опитни катерачи, кои­то могат да се измъкнат навреме. Можеш да ни помогнеш, когато сме готови да изкопаем златото – и тогава можеш да падаш, както ти харесва.

Докато бяхме в дома на Уо­рън, бяхме споменали падането на Сед­рик, и Елайъс го беше приписал по-скоро на неопитността на Сед­рик, отколкото на дефектна екипировка. В мен се разпали гняв и понечих да кажа нещо, но Сед­рик положи успокояващо длан върху ръката ми.

– Имаме да водим по-важни битки – промърмори той.

– Елайъс – обади се Уо­рън с предупредителен тон.

Елайъс измери Сед­рик с поглед за няколко минути, явно обзет от нерешителност за нещо. Най-накрая каза неохотно:

– Ако искаш да помогнеш, можеш да съединиш следващия заряд експлозивни компоненти. Само да ги закрепиш. Не издърпвай халките. Нямаме нужда да избухват.

Компонентите бяха ясно отбелязани, един син и един червен, и Аргус ни показа как да съединим по доста засукан начин двете кутии, така че се наместиха с щракване една върху друга. Халката, коя­то ги възпираше да се смесят, беше закрепена стегнато между тях.

– Трудно е да се измъкне, но все пак внимавайте. Действайте бавно.

– Аз ще помогна – казах и понечих да коленича заедно със Сед­рик в тревата.

– В името на Урос, не – изпъшка Елайъс. – Току-що казах, че не ни е нужно да избухват. Това е мъжка работа, госпожице Бейли. Не шиене и кърпене.

Опрях ръце на хълбоците си:

– Наясно съм. И вече от седмици върша „мъжка работа“.

– Всъщност е по-добра в това, отколкото в шиенето и кърпенето – отбеляза Сед­рик с убийствено сериозно изражение.

Елайъс се обърна умоляващо към Уо­рън:

– Сър, моля ви.

– Елайъс, тя е много способна жена и ще направиш доб­ре да го приемеш – каза Уо­рън строго. Обърна се към мен: – Честно казано обаче, знам, че когато в такава изпълнена с подробности работа се намесят твърде много хора, положението наистина може да се усложни. Ще възразите ли ужасно, ако вместо това се възползвам от по-ранното ви гостоприемно предложение? Стори ми се, че усетих аромат на чай там, и сега не мога да спра да мисля за него.

Самодоволната усмивка на Елайъс почти ме подтикна да откажа. Миналия път им бях сервирала с готовност, но сега това ми се струваше като доказателство, че мога да върша единствено „женска работа“. Но запазих вежливото си изражение и се върнах в колибата, благодарна, че поне при това отскачане дотам не се налагаше да крия аланзански артефакти. Тази сутрин бях изразходила и пос­ледния си чай от листа на бодлива канела и щеше да ми се наложи да изтърпя унижението да помоля госпожа Маршъл за още. Не че така или иначе щях да сервирам такова нещо на Уо­рън. Вместо това използвах съвсем сносен черен чай, за кой­то Сед­рик бе похарчил доста щедра сума по време на едно неотдавнашно отскачане до града.

Докато чаят кипне и стане готов, открих, че навън вече бяха в ход все­въз­мож­ни дейности. Хората на Уо­рън бяха стигнали почти до върха на оголената скала. Сед­рик тъкмо привършваше със задачата си, когато Елайъс безцеремонно остави на земята огромна купчина въжета, както и още два експлозива с вече свързани компоненти.

– Понеже толкова много искаш да помогнеш – каза Елайъс, – това трябва да се разплете. – Тонът му беше по-снизходителен от всякога. Канех се да забързам да помогна на Сед­рик, но Уо­рън ми направи знак да оти­да при него с изписано на лицето му вълнение. Посочи нагоре.

– Бихме могли да разкопаем с търнокопи онова, кое­то е отгоре, но долният край ще бъде твърде недостъпен, защото колоната е тясна. Щом стигнат до онова, кое­то е там, ще взривят външната скала отгоре, а пос­ле ще разкопаят оголеното. Ще продължат да я взривяват участък по участък, слизайки надолу, докато измъкнем всичко. А пос­ле... –Уо­рън посочи към предпланините оттатък. – Пос­ле се заемаме с това.

– Където ще получите много повече от четирийсет процента комисионна – казах с усмивка.

– Ей, шефе – провикна се един от мъжете на върха. Гледаше навътре в цепнатината. –Това мяс­то е пре­тъп­ка­но. Ясно ми е дори само от онова, кое­то той изчопли оттук онзи ден.

Това предизвика няколко ликуващи възгласа от мъжете на земята. Уо­рън изглеждаше също толкова развълнуван, но успя да запази достойнството в тона си:

– Е, затова сме тук. Действайте.

Мъжете горе се заловиха да поставят съединените компоненти на експлозивите. Уо­рън ме хвана под ръка и ме задърпа назад.

– Зарядите са изработени така, че да са дос­та­тъч­но силни да пробият скалата, но не и толкова мощни, че да съборят цялата тази конструкция. Въпреки това най-доб­ре е да стоим на разстояние, в случай че има падащи отломки.

Други мъже на земята правеха същото и аз хвърлих неспокоен поглед към Сед­рик. Той беше на отсрещната страна на оголената скала, срещу мен, но по-назад от мяс­тото, където се намирахме. Когато експлозивите бяха поставени, мъжете издърпаха халките, а пос­ле бързо се спуснаха по въжетата надолу. Част от мен очакваше нещо драматично – нап­ри­мер експлозивите да избухнат точно когато мъжете стигнат до земята. Но времето на смесването на компонентите бе изчислено така, че да осигури по-голяма безопасност, и мъжете вече бяха на сигурно мяс­то, когато върхът на оголената скала зрелищно експлодира.

Макар че знаех какво да очаквам, не можах да се сдържа и нададох лек вик на изненада. Около нас се разнесе гръмотевичен тътен, а земята се разтресе, когато ярко пробляснал огън близна цепнатината. Уо­рън ме дръпна към себе си и изпъна ръка, за да ме предпази, но нямаше нужда. Всъщност бяхме извън най-опасния радиус и посипалият се дъжд от едри камъни и отломки се задържа относително близо до самия зъбер. Когато димът се разнесе, видях проблясващи петънца на земята сред скалните отломки.

– Там има злато – казах.

Уо­рън се усмихна:

– От външните пластове на находището. Можем прос­то да отидем дотам и да го изкопаем с кирки по-късно, когато главната част от разкопаването приключи. Много по-лесно от промиването, а?

Понечих да отговоря, а пос­ле зърнах нещо с периферното си зрение. Обърнах се и видях една фигура, яхнала кон, да се приближава от онази страна на учас­тъка, намираща се срещу другата, коя­то водеше към града.

– Сед­рик – повиках го. – Там има някого.

Сед­рик се изправи и вдигна ръка към очите си да се предпази от слънцето. По лицето му се разля широка усмивка.

– Хей, Съли! – Сед­рик се отдръпна от задачата си и помаха на приближаващата фигура, коя­то също помаха в отговор.

Тогава почти едновременно се случиха няколко неща. Видях как Елайъс стрелва Уо­рън с въпросителен поглед. Нетърпелива да се запозная с прословутия съсед на Сед­рик, аз се отделих от Уо­рън и забързах след Сед­рик, идвайки много близо до мяс­тото, където бе работил на въжето. Елайъс дотича и ме сграбчи изотзад, буквално хвърляйки ме назад към Уо­рън, така че се ударих силно в земята и си прехапах езика.

– Хей – обадих се, изправяйки се с усилие на крака. – Какво ста...

Внезапно светът бе раздран. Предишната експлозия в цепнатината бе силна, но беше нищо в сравнение с този оглушителен рев. Гърмежите следваха един след друг. Запуших уши, но това не помогна много за заглушаване на звука. Земята се тресеше и аз отново паднах. Стълбове пушек се издигнаха във въздуха от купчината с екипировката и скоро оставиха зад себе си следа от черен дим.

Нечия длан върху ръката ми ме затегли нагоре и открих, че Уо­рън е свел загрижен поглед към мен. Отначало ушите ми пищяха твърде силно, за да схвана какво казваше. Пос­ле най-сетне чух:

– Добре ли си?

Кимнах треперливо и се огледах наоколо. Всичките му хора се бяха събрали на групи недалече от нас, близо до оголената скала и доста далече от купчината експлозиви, коя­то току-що беше избухнала. Понеже беше на такъв открит терен, взривът не беше разпилял кой знае какво освен пръст. Истинската паника, разбира се, ме обзе, когато видях Сед­рик. Той се изправи несигурно на крака, след като също беше съборен от една шокова вълна, и обикаляше нестабилно наоколо. Понечих да тръгна към него, но и аз още не можех съвсем да пазя равновесие.

– Спокойно – каза Уо­рън и отново ме подхвана, за да не падна.

Понечих да възразя, но тогава Съли се приближи до Сед­рик и слезе от коня. По-възрастният мъж каза нещо и Сед­рик кимна. Докато гледах, стъпките му станаха по-уверени и си възвърна равновесието.

– Излейте вода върху това! – извика Елайъс.

По-голямата част от огъня от експлозиите вече беше изгаснала. Малко от тревата наоколо още тлееше, но от първоначалната експлозия беше останал само плитък кратер. Всички хора на Уо­рън имаха манерки и ги използваха, за да потушат остатъчните пламъци. В резултат от това само се издигна още дим и за няколко минути всички кашляхме и бършехме сълзи от очите си.

– Имате малко неприят­нос­ти със зарядите? – попита Съли небрежно. Беше типичният златотърсач, дългурест и слаб като върлина, с чорлава сива коса и неподдържана брада.

Елайъс се нахвърли гневно върху Сед­рик:

– Ето какво се получава, когато те пусна да се приближиш до тези! Изобщо не биваше да се доближаваш до нищо от това. Едно изнежено градско момче няма защо да се мотае тук около истинската работа – смъртоносна работа за онези, твърде глупави, за да знаят какво правят!

Сед­рик пристъпи гневно нап­ред с юмруци, свити отстрани до тялото.

– Наистина знаех какво правя. Справих се идеално с всеки един от онези компоненти, а пос­ле ги проверих два пъти. Нямаше измъкнати халки. Нещо в експлозивите е било дефектно – точно като ремъците, кои­то ми донесе.

– Недей да ме обвиняваш за собствената си некадърност! – възкликна Елайъс.

– И не се дръж, сякаш не мога да видя този саботаж! – отвърна Сед­рик. – На контейнерите с експлозив, кои­то съединих, им нямаше нищо.

Разтривах главата си, все още съвземайки се от взрива. Спомените изплуваха бавно на преден план в ума ми.

– Но ти не сглоби всичките – казах. Всички се обър­наха към мен и аз посочих към Елайъс: – Когато донесе въжето, добави още експлозиви към купчината на Сед­рик.

– Остатъци, кои­то не бяха необходими в първата вълна – каза Елайъс. – По-безопасно е да ги държим на едно мяс­то, отколкото...

– Остатъци, кои­то не бяха сглобени от Сед­рик – прекъснах го. – Механиката им не ми е напъл­но ясна, но сигурно някой си е „поиграл“ с тях от­вът­ре, за да се смесят бавно и в крайна сметка да се възпламенят.

Уо­рън леко сложи длан върху ръката ми:

– Аделейд, трябва да си починеш. Онзи взрив ти се отрази по-тежко, отколкото си даваш сметка.

Отдръпнах се от него:

– Елайъс знаеше! Затова ме избута, когато понечих да се приближа до експлозивите. Избута всички. Знае­ше, че ще избухнат. Ако Съли не беше пристигнал, Сед­рик щеше да е точно там. – Задавих се за момент, неспособна да осмисля подобен ужасен изход. Пос­ле ме осени ново осъзнаване, когато срещнах погледа на Уо­рън: – А вие също сте знаели. Елайъс се обър­на към вас, когато Сед­рик тръгна. И се постарахте да задържите надалече и мен. Били сте посветен в това.

Сед­рик пристъпи нап­ред и застана между Уо­рън и мен.

– Каква е крайната ви цел? Защо ни изведохте тук? Това наистина ли беше някакъв сложен замисъл за отмъщение?

Няколко нагорещени мига увиснаха във въздуха, докато всички си отправяхме преценяващи погледи. Пос­ле Уо­рън кимна простичко и двама мъже се хвърлиха нап­ред и събориха Сед­рик на земята. Изпищях и пристъпих нап­ред, но Елайъс ме сграбчи. Съли също понечи да се притече на помощ, но Сед­рик, макар и нападнат, успя да повдигне глава и да извика:

– Върви, доведи помощ!

Съли се поколеба само за миг, преди да скочи отново на коня си. За човек на неговата възраст се движеше забележително бързо. От полза бе и фактът, че конят му можеше с лекота да надбяга Лизи. След броени секунди Съли вече препускаше с бясна скорост през златоносния участък.

– Тръгвайте след него! – изкрещя Уо­рън на един от мъжете. Конете им бяха по-надалече, вързани близо до колибата, кое­то даваше на Съли немалка преднина.

Нито Сед­рик, нито аз смятахме да се поддадем лесно на похитителите си. Възпираха ни обаче по различни начини. Когато Сед­рик оказа съпротива, беше посрещнат с жестоки юмруци и удари. Видях как ахна задъхано, когато един крак се стовари в ребрата му, а по-късно един юмручен удар в лицето го накара да изплюе кръв. Борех се трескаво с Елайъс, отчаяно копнееща да помогна на Сед­рик, но той ме блъсна така, че ме събори на колене, и използва по-голямото си тегло, за да ме задържи на мяс­то.

– Кротко, напаст такава. – Обръщайки се към Уо­рън, попита: – Сега какво?

Уо­рън изглеждаше по-скоро уморен, отколкото каквото и да е друго.

– Отведи я в онзи коптор и я усмири засега. Колкото до него... – Погледът му падна студено върху Сед­рик. – Отведи го край реката до един от улеите за промиване на пясък. Там би било най-ве­роят­но да е работел, ако дойдат нападатели. Пос­ле разчисти другите улеи и вземи да поработиш по оголената скала – дос­та­тъч­но, за да изглежда като припряна, набързо свършена работа. Ще разбутаме къщата по-късно – не че някой би могъл да забележи разликата. Вие, останалите, елате с мен да видим дали можем да настигнем оня стар глупак. – Докато се готвеше да си тръгне, Уо­рън спря за миг и добави, обръщайки се към Елайъс: – Не го убивай напъл­но. Аз ще се погрижа за това, когато се върна. Но се постарай междувременно да не вземе да се изправи.

Групата се разпръсна и осъзнах, че щяха да направят това да изглежда като дело на бандити, връхлетели да убият когото намерят, и да плячкосат всяко леснодостъпно злато.

– Сед­рик! – изпищях, когато двама мъже буквално го затеглиха към реката.

Елайъс ме зашлеви, явно по-дързък без бдителния поглед на Уо­рън.

– Тихо. – Помъкна ме обратно към колибата, а аз ритах и се борех с него през цялото време. Щом влязохме вътре, завърза ръцете и краката ми с въже за катерене и ме остави на пода. След като помисли за миг, върза и един стар парцал около устата ми. –Получаваш не по-малко от онова, кое­то заслужаваш – каза студено. – Можеше да имаш всичко – сега губиш всичко.

Изругах го през парцала, с кой­то бе запушена устата ми, но той само ми отправи онази вбесяваща самодоволна усмивка, преди да затвори вратата зад себе си. Моментално започнах да се боря с въжетата, но той беше затегнал възлите здраво. Спрях за миг, обзета от безсилен гняв, и тогава чух болезнения вик на Сед­рик в далечината. Трескаво поднових усилията си, като се гърчех и мятах. Ножът, с кой­то Сед­рик бе рязал бекона, беше на масата. Ако можех някак да се доближа до него...

Нож.

Аланзанският нож с дървесни мотиви, кой­то Сед­рик ми бе дал на кораба, беше затъкнат в колана ми, скрит в гънките на полата панталон. Носех го всеки ден най-вече по навик и го използвах от време на време. Сега върховете на пръстите ми едва успяха да го докоснат, когато посегнах към него. Още малко и щях да успея да го измъкна. Въжетата на китките ми бяха стегнати и почувст­вах как жулят кожата ми и се врязват в нея, докато ги опъвах. Най-пос­ле успях да измъкна ножа от колана, но го изпуснах. Претърколих се и го улових с ръка. Сега започна изнурителната задача да се опитам да срежа въжетата си от такъв неудобен ъгъл, тъй като ръцете ми бяха извити в грешната посока. Сед­рик не извика повече и тази ужасна тишина ме подтикна още по-силно. Най-сетне разхлабих въжетата дос­та­тъч­но, за да освободя ръцете си със собствени сили. След това беше лесно да срежа онези на глезените си и да измъкна парцала от устата си.

Скочих и затичах към вратата, надниквайки навън точно навреме да видя как Елайъс стоварва силен ритник върху нещо в реката, преди да си тръгне с едри крачки. Знаех какво трябваше да е онова „нещо“ и стомахът ми се преобърна. Други двама мъже унищожаваха и изпразваха улеите за промиване на пясък и също вече приключваха със задачите си. Елайъс им помаха да се приближат до оголената скала и изрече троснато някакви думи, кои­то не можах да чуя. Скоро всички се бяха скупчили в подножието на скалата, събираха падналото злато и дълбаеха с кирки близо до най-долния край точно както трескаво бързащи грабители биха направили с надежда да се сдобият с бърза плячка. Докато заобикаляха към задната страна на оголената скала, предприех хода си.

Не ме беше грижа, че се намирах на открит терен и лесно можеха да ме видят. Трябваше да стигна до Сед­рик. Мъжете продъл­жа­ваха да работят, без нито веднъж да се обърнат назад към реката, и аз нагазих в един от плитките ѝ участъци незабелязана. Там открих Сед­рик, лежащ по гръб, и едва не рухнах нап­ред, плачейки. Лицето му беше окървавено и натъртено, едното му око беше затворено от оток. Не можех да преценя доколко бе пострадала останалата част от тялото му, но ръката му бе сгъната под неестествен ъгъл. За момент се опасявах от най-лошото, но накъсаният му дъх ми подсказа друго. И разбрах, че нямаше време за сълзи.

– Какво... правиш... – изрече задъхано той, когато обвих ръка около него и го повдигнах. Миглите на здравото му око изпърхаха и то се отвори.

– Измъквам те оттук. – Поех върху себе си толкова голяма част от тежестта му, колкото можах, и го поведох надолу по реката. Той можеше да ходи по малко, но по-голямата част от работата се падна на мен.

– Ти... трябва да се измъкнеш оттук.

– Да – съгласих се. – А ти идваш с мен.

Един бърз поглед назад ми показа, че все още не ни бяха забелязали, но никога нямаше да стигнем до далечния край на учас­тъка навреме, не и с това темпо. Горичката и езерцето не бяха чак толкова далече и аз реших да стигна дотам, насочвайки Сед­рик стъпка по мъчителна стъпка. Нямах представа дали влошавам нараняванията му, но нямах избор. Когато най-накрая стигнахме до заслона на дърветата, внимателно го положих на земята и отново прецених вариантите си. Един от мъжете се беше придвижил до предния край на оголената скала, но бяхме скрити, а всички мислеха, че Сед­рик е чак в реката.

– Лизи – казах, насочвайки поглед към колибата. Тя беше вързана там и пасеше лениво. – Трябва да я вземем.

– Твърде опасно – каза Сед­рик.

– Да се придвижваме пеш, ето кое е опасно. Ще я доведа. Стой тук. – Глупаво беше да кажа такова нещо, тъй като той нямаше много други варианти за избор. Целунах го по челото, а пос­ле отново прецених колко време ще ми трябва за един спринт обратно до колибата. Отново трябваше да тичам през открит терен и отново късметът не ми изневери. Поне докато не стигнах до Лизи.

Докато се канех да я отвържа, видях двама ездачи да се връщат в златоносния участък. Единият беше Уо­рън. Можех да отвържа Лизи и да препусна обратно към Сед­рик, но не и без да ме видят. Нямаше начин да успея да го прибера, преди да ни хванат. А нямаше да потегля без него. Останала без варианти за избор, се вмъкнах обратно в колибата.

С тежкия тиган с дълга дръжка в едната ръка и камата си в другата зачаках край вратата, сигурна, че някой ще дойде за мен. Влезе един от хората на Уо­рън и аз замахнах и стоварих силно тигана върху главата му, заварвайки го неподготвен. Той ми оказа кратка съпротива, преди да изгуби съзнание, и успя да избие ножа от ръката ми. Преди да успея да си го върна, Уо­рън се появи на прага с насочен към мен пистолет.

– Пусни тигана – каза.

Подчиних се и бавно повдигнах ръце. Той затвори вратата и прекрачи повалените си хора, кимвайки ми да се отдръпна назад до стената.

– Защо правите това? – попитах. – Наистина ли целта ви беше да ми отмъстите?

– Не точно на теб – каза той. Тонът на гласа му беше студен, безстрастен, толкова различен от непрестореното въодушевление, кое­то бе демонстрирал в Кейп Триумф. – Главно на него. Преди ти казах, че съм прям и се стремя право към онова, кое­то искам. Исках теб. Той те взе, така че планът беше да го отстраня и тогава, когато скръбта ти в крайна сметка се уталожи, да си те взема обратно. Но пос­ле се случиха две неща. Три всъщност.

– Опитите ви да го убиете не успяха? – предположих. Докато говорех, очите ми се стрелкаха наоколо, трескаво търсейки някакво оръжие или спасение. Онзи пистолет определено накланяше шансовете в негова полза. Ако беше по-нов модел, може би имаше два патрона в цевта.

– Да, всъщност – призна Уо­рън. – А пос­ле онзи привидно безполезен златоносен участък се оказа в крайна сметка не чак толкова безполезен. Не че накрая щеше да има значение – след като той умре, участъкът отново преминава изцяло в мое владение. Но все пак означаваше, че може би щеше да успее да изплати дълга си по-рано.

Ножът ми беше оръжието, кое­то бе най-близо до мен, но дори така никога нямаше да стигна до него навреме.

– Какво беше третото? – попитах: трябваше да отвличам вниманието му.

Той въздъхна мелодраматично:

– Ти откри какво се е случило. По идея всичко това трябваше да завърши с доброволното ти завръщане там, където ти беше мяс­тото – при мен. Но нещо ми подсказва, че на този етап това не е твърде ве­роят­но.

Единственият ми отговор беше кръвнишки поглед.

– И така – каза той, – изглежда, че и ти, и злочестият гос­по­дин Торн сте загинали, погубени от коварни бандити, нахълтали в златоносния участък. Но поне няма да имам чувството, че си тръгвам с празни ръце, преди да умреш.

Изпълни ме прилив на надежда, когато осъзнах, че не беше наясно, че Сед­рик го няма. Пос­ле онези пос­ледни думи ме зашеметиха.

– Какво... какво имате предвид?

Уо­рън посочи небрежно с пистолета си към масата.

– Бил съм в заведения с лоша репутация. Знам как мирише бодливата канела. И знам какви момичета я пият. Дотук с всичките ти изискани приказки как ще си останеш целомъдрена до първата си брачна нощ. Но предполагам, това означава, че не трябва да се чувст­вам виновен, задето вземам нещо ценно предвид факта, че се предлага толкова щедро.

Той остави пистолета на масата, но движението беше твърде бързо, за да се възползвам от крат­котрайната свобода. Хвърли се върху мен, събори ме на пода и затисна тялото ми със своето. Свих юмруци и се опитах да го ударя в гърдите. Когато осъзнах, че нямаше да се получи, посегнах да забия пръсти в очите му. Той изруга и притисна ръцете ми към пода със своите.

– На баловете беше по-благосклонна – каза. – И по-красива. По-чиста.

Опита се да задържи двете ми китки с една ръка, за да може другата да се справи с дрехите ми. Успя да разкъса блузата, а пос­ле да мине надолу към полата точно преди да отскубна ръцете си и да ги освободя. Не можеше да удър­жи двете с една ръка и го знаеше. Отново посегнах с нокти към лицето му и безсилен гняв замести по-раншната увереност.

– Прок­лятие. – Той ме сграбчи и претърколи двама ни, така че се озовах легнала по корем. –Нека да не е толкова изтънчено.

В тази поза, притисната от тялото му с лице надолу, не можех толкова лесно да го нападна или дори да се раздвижа. Задържа едната си ръка върху главата ми, за да не мога да я повдигна, и отново задърпа полата. Обсипвах го с обидни думи, кои­то биха накарали Тамзин да се изчерви, и се борех, колкото можех, знаейки, че това нямаше да ме спаси, но поне щеше да направи нещата по-трудни за него. Пос­ле забелязах до какво ме беше доближила тази нова поза.

Аланзанската кама беше дос­та­тъч­но близо, за да я достигна.

Без да се замисля дори за секунда, я сграбчих и замахнах назад: не ме беше грижа какво ще уцеля, стига да е част от тялото му. Уо­рън изкрещя и падна от мен. Незабавно се отдръпнах тромаво и успях да се изправя с треперещи крака. Той лежеше на пода, стиснал крака си, в чието бедро се беше забил ножът ми. Ударът нямаше да го убие, но ми беше откупил възможност да се измъкна. Отправих се към вратата, но в този миг някой я отвори отвън. Напрегнах се за сблъсък с някого от хората му, а вместо това се озовах лице в лице със Сайлъс Гарет. Той размахваше пистолет и изглежда, беше толкова изненадан да ме види, колкото и аз него.

– Арестувайте я! – изкрещя Уо­рън. – Дойдох да инспектирам този участък, а тази кучка ме нападна! Намушка ме – намушка ме с това... – Той посочи надолу и зяпна, когато огледа ножа с изобразените отгоре дървесни мотиви. – С това острие – това езическо острие! Това е аланзански нож! Тя е еретичка – арестувайте я!

– Той... не е неин – изрече един глас зад Сайлъс. – Мой е. Аз съм аланзанецът.

Сайлъс отстъпи встрани и видях Сед­рик, кой­то се облягаше на Съли. Не можех да повярвам, че Сед­рик изобщо беше в съзнание след всичките си наранявания. Исках да изтичам към него и да му наредя да си легне, но Уо­рън още беше в нападателна позиция.

– Готов е да каже всичко, за да защити своя­та блудница.

Съли прояви здравия разум да се опита да удър­жи Сед­рик, но Сед­рик не се смути:

– Ножът е мой. Имам още аланзански предмети в сандъка си. Няма да намерите нищо в нейните вещи.

– Тогава арестувайте него! – нареди Уо­рън. – И нея като негова съучастница! И заради това, че ме нападна!

– Той ме нападна – отвър­нах рязко. Посочих към разкъсаните си дрехи. – Повали ме и се опита да ме насили! Защитавах се!

Уо­рън беше блед и се потеше, несъм­не­но усещайки раната и кръвозагубата, но про­дъл­жи да упорства:

– Тя ме покани да вляза. Тя е момиче без морални задръжки – съгласила се е да легне с Торн, би се съгласила да легне с всеки. Пос­ле размисли и се опита да изкара мен виновен. Не можете да вярвате на думата на някакво обикновено момиче с долен произход!

Сайлъс имаше вид, сякаш не знаеше какво да мисли, и не го винях. Хрумна ми обаче, че колкото и неве­роят­но да беше, може би имаше шанс всичко това да се размине безнаказано на Уо­рън. Той беше губернаторът на тази колония. А коя бях аз? В ума ми изплува отдавнашен спомен: как Сед­рик ми каза, че не знам какво е да се живее без престижа на висшата класа, че съществува мощ, за коя­то дори не си давам сметка.

Изправих се в цял ръст и си придадох възможно най-властно изражение:

– Казвам ви отново. Той ме нападна. И може би няма да приемете сериозно това твърдение от някое „обикновено момиче с долен произход“, но аз не съм такава. Аз съм лейди Елизабет Уитмор, графиня на Ротфорд, и съм благородница на кралството.

Обратното пътуване до Кейп Триумф с лодка беше много по-лесно, отколкото пътуването по суша преди това. Не се прибрахме веднага – не и при състоянието, в кое­то бяха нараняванията на Сед­рик. Заради нас, Уо­рън и наетите главорези Сайлъс Гарет беше прекалено зает, за да следи всички. Накрая нае собствени помощници измежду мъжете, кои­то търсеха работа в Уайт Рок – възложи им ролята на временни представители на закона. С помощта на група от тях Сайлъс отведе Уо­рън и другите обратно в Кейп Триумф. Остави по-малка група да държи под око Сед­рик и мен у семейство Маршъл – не че съществуваше особен риск да избягаме.

Когато седмица по-късно Сайлъс се върна, лекарят, кой­то ни посещаваше редовно, за да преглежда Сед­рик, донесе новини:

– Казах на гос­по­дин Гарет, че вече сте в състояние да пътувате – каза докторът. – И той планира да отведе и двама ви утре.

Седяхме навън на следобедното слънце: Сед­рик се облягаше на импровизиран шезлонг, кой­то гос­по­дин Маршъл беше измайс­то­рил. Окото на Сед­рик отново беше отворено, а повечето му синини бяха избледнели до жълтеникаво. Лявата му ръка беше в превръзка през рамото и за възстановяването ѝ щяха да са нужни още няколко седмици. Освен това беше с две счупени ребра и за лечението им не можеше да се направи кой знае какво, освен да се превържат и да не се напряга много.

– В състояние да пътува? – възкликнах. – В този вид?

– Най-лошото мина – каза докторът. – Животът ви не е в опасност. Дали пътуването ще е неудобно? Възможно е – осо­бе­но ако проявите небрежност. Но плаването с лодката е нищо в сравнение с маршрута по суша.

– Ще се справя. – Сед­рик сложи дясната си ръка върху моята. – И трябва да се върнем. Не е доб­ре Уо­рън да е там преди нас.

Това беше нещо, кое­то бяхме обсъждали често. Колкото по-дълго време Уо­рън беше в Кейп Триумф, толкова повече време имаше да изпипа историята си и да събере подкрепа от влиятелните си прия­те­ли.

– Още едно нещо... – Докторът придоби леко смутено изражение и хвърли нервен поглед в моята посока. – Господин Гарет поръча да ви кажа, че партньорът му е пристигнал в Кейп Триумф и че у него е портретът ви – че приликата е потвърдена. Ми... милейди.

Вдигнах ръка:

– Моля ви. Няма нужда. „Аделейд“ ме устройва.

Преди да си тръгне, докторът даде на Сед­рик някои съвети, както и различни лекарства, кои­то да подпомогнат заздравяването. Когато си отиде, облегнах глава на рамото на Сед­рик.

– Е, това е. Тайната излезе на бял свят.

– Точно коя от многобройните ни тайни имаш предвид?

– Знаеш коя. Самоличността ми. Ъъ, предишната ми самоличност. – Въздъхнах. – Но ако партньорът на Сайлъс я е потвърдил, тогава може би думата ми ще има по-голяма тежест. Само дето сега се разкрих пред всеки, кой­то евентуално се надява да прибере наградата, обявена от баба.

– Не казвай на никого, че сме женени – настоя Сед­рик с нисък глас, досещайки се какво се готвех да кажа в следващия момент.

– Но в това беше целият смисъл! Да ми осигури закрила, ако бъда разкрита като избягала графиня. А аз съм разкрита.

Той пок­ла­ти глава:

– Ти си ключът в този случай – сега Сайлъс ще те закриля. А резервният ни план беше създаден, преди да ме разобличат като еретик. Ще ме изправят на съд за това. Ако бъдеш идентифицирана като моя законна съпруга, ще нарочат и теб за аланзанка, защото си свързана с мен. Не смятам да допусна да те обесят заедно с мен.

– А аз изобщо не смятам да допусна да те обесят – възроптах. – Или да позволя Уо­рън да остане ненаказан.

Но когато отплавахме за Кейп Триумф на другата сутрин, съвсем не бях толкова уверена. Като новосъз­дадена колония Хадисън не разполагаше със съд, кой­то да може да се справи със сериозен случай като този, така че процесът щеше да се проведе в Денъм. Уо­рън имаше много връзки там. А аланзанската вяра беше извън закона и в двете колонии.

Пристанахме на кея в Кейп Триумф в ранната вечер и бързо ни разделиха. Сед­рик трябваше да бъде задържан под стража през цялото време, докато траеше процесът, и фактът, че Уо­рън и поддръжниците му също бяха задържани, не беше осо­бе­но голяма утеха.

– Не съм напъл­но коравосърдечен, милейди – каза ми Сайлъс. Не си направих труда да го поправя. Ако титлата ми можеше да помогне на нашия случай, щях да позволя да бъде използвана. – Ще се постарая да се грижат за него. И ще изпратя да го прегледа лекар.

– Благодаря ви – казах. Той ни остави насаме за малко да се сбогуваме и аз стиснах силно ръката на Сед­рик. Това беше горе-долу всичко, кое­то можех да направя предвид нараняванията му.

– Ще се справим с това – казах. – Ще намеря начин.

– Ти винаги намираш.

В гласа му се долавяше предишната напереност, но за миг зърнах неувереност в очите му. Целунах го пламенно, без да ме е грижа, че някой минувач може да види. А когато хората на Сайлъс го отведоха, се взирах след тях, докато шумната оживена тълпа на кея на Кейп Триумф го погълна.

– Госпожице – обади се един от наетите представители на закона. – Господин Гарет каза, че трябва да ви придружим, докъдето искате да отидете.

Нямах представа къде искам да отида. Не бях мислила за кой знае какво освен съдбата, коя­то очакваше Сед­рик, и сега се озовах в странна ситуа­ция. След години, в кои­то се чувствах задушавана и определяна от правилата на други хора, сега нямах ограничения. Можех да се движа и пътувам свободно – само дето нямах мяс­то, на кое­то да отида. Нямах дом, нито пари, нито семейство.

Все още обаче имах прия­те­ли.

– Отведете ме в Уистерия Холоу.

Не се изненадах, че не ме приеха осо­бе­но топло. Джас­пър излезе със забързани едри крачки от кабинета си веднага щом мистрес Кълпепър съобщи за пристигането ми във фоайето. Насочи обвинително пръст към мен.

– Не. Не. Не ме е грижа коя си или какви титли се предполага, че имаш. Не можеш да допълзиш обратно тук след всичко, кое­то ни причини. Ти избра да се откажеш от този живот. Не се опитвай да си го върнеш.

– Не се опитвам – казах. – Аз прос­то... ами... това е... нямам къде да остана.

Бяхме събрали публика – останалите красиво фризирани и облечени момичета, и това ме накара да се смутя от неугледната си външност. Чарлс беше сред тях. Връщането му в Осфрид, за да помогне с набирането на новата група момичета, беше забавено след всички събития, случили се напос­ледък.

– Джас­пър, момичето беше едно от нашите и е много ве­роят­но да влезе в семейството ни, след като този въпрос със Сед­рик се уреди.

Джас­пър се нахвърли слисано върху брат си:

– Този въпрос! Той е изправен на съд за ерес и нападение! Има само един начин за уреждане на този въпрос.

– Нападение ли? – попитах изненадано. – Виждали ли сте го?

– Такава е историята, коя­то разправят – каза Джас­пър. – Че вие двамата сте изпаднали в отчаяние, когато станало ясно, че няма да можете да изплатите дълга си към Уо­рън Дойл. Така че сте инсценирали нападение, за да направите да изглежда, сякаш са го нападнали грабители – само че хората му пристигнали навреме да го спасят.

Челюстта ми насмалко не се удари в пода:

– Това ли са измислили? Това е лъжа! Хайде, стига. Сигурно познавате Сед­рик по-доб­ре.

– Всъщност – каза Джас­пър с мрачно лице – имам чувството, че изобщо не познавам истински сина си. Това, кое­то със сигурност знам, е, че преди да се появиш ти, той не похищаваше аристократки, не практикуваше ерес, нито нападаше управници. Така че ще разбереш, когато казвам възможно най-любезно: махай се от къщата ми.

– Може да отседне при мен. – Айа­на пристъпи с едри крачки нап­ред от събраното множество, хладнокръвна и уверена както винаги. – И не ме гледайте така, гос­по­дин Джас­пър. Плащам наем за дома си и мога да правя каквото ми харесва. Хайде, Аделейд.

Какво друго можех да направя? Тук нямаше дом за мен. Трябваше да се задоволя с онези съюзници, с кои­то успеех да се сдобия – макар да бях изненадана да открия, че двете ми най-големи съюзнички не бяха във фоайето.

– Къде са Тамзин и Мира? – попитах, след като влязох в дома на Айа­на. Беше изненадващо прос­торно жилище над една кръчма в оживения район за развлечения в града. Беше дос­та­тъч­но звукоизолирано, но въпреки това дочувах слабото подрънкване на музика от пиано отдолу.

Айа­на точно слагаше чайник върху голямата си печка и се обърна изненадано към мен:

– Не знаеш ли? За Тамзин?

– Какво има да се знае? Да не се е омъжила или нещо такова?

– Седни – нареди Айа­на.

Подчиних се и се настаних в един стол, покрит с одеяло със сложни костенуркови шарки. Запитах се дали беше в баланкуански стил, но изражението върху лицето на Айа­на ме накара напъл­но да забравя за изкуството:

– Къде е Тамзин?

Айа­на придърпа едно столче и седна срещу мен.

– Аделейд, Тамзин е изчезнала в деня на бурята преди две седмици – морската буря. Част от нея удари и вас, нали?

Почти си помислих, че ми се причува, че по някакъв начин сме заговорили за първото ни морско плаване.

– Изчезнала... какво искаш да кажеш, изгубена в бурята ли?

– Тя беше на празненството на гос­по­дин Дойл – връщаха се в Хадисън. Бяха на практика сгодени и той смяташе да я разведе наоколо, за да се похвали с нея. Наближавали залива, докато се задавала бурята, и казват, че тя изпаднала в паника и... ами, тръгнала си. Никой не знае какво е станало с нея.

– Изпаднала в паника ли? Тамзин не е изпадала в паника никога през живота си!

– Не знам нищо от първа ръка, само онова, кое­то ми разказват. – Спокойствието на Айа­на бе забележително. – Не поискала да се качи на лодката по време на бурята. Избягала от празненството. Опитали се да я намерят, но било твърде късно – осо­бе­но в онези условия. На другия ден я потърсили, но нямало нищо.

Отпуснах глава между ръцете си, страхувайки се, че ще ми призлее.

– Не. Невъзможно е. Объркала си се. Тя беше изгубена веднъж – това не може да се случва отново! Тя искаше този брак повече от всичко. Не би допуснала едно плаване в буря да я възпре...

И въпреки това, докато говорех, се запитах: дали би го допуснала? Бурята ме беше разстроила с болезнени спомени за онази нощ в морето. Как ли беше подейст­ва­ла на Тамзин? Може би мисълта да се качи на друг кораб в бурята наистина е била твърде стряскаща. Но достатъчна, за да хукне сама в нощта?

– Съжалявам – про­дъл­жи Айа­на, без да си дава сметка за мисленото ми откровение. – Мислех, че вестта сигурно е стигнала до теб осо­бе­но след като гос­по­дин Дойл пое вината върху себе си и въпреки всичко плати на семейство Торн цената ѝ.

– Колко мило – казах и повдигнах глава. По-лесно беше да се справя с гнева, отколкото със скръбта. Все още не можех истински да смеля това. – Сигурна съм, че Джас­пър се е зарадвал все пак да изкара печалба от нея, осо­бе­но ако... – Думите ми отстъпиха на ахване. – Уо­рън е знаел...

– Бил е там, когато се е случило.

Скочих на крака:

– Защо не ми е казал нищо? Говорих с него сутринта след онази буря! Как е могъл изобщо да не ми спомене, че най-добрата ми приятелка е изчезнала?

– Не знам. – Изражението ѝ беше изпълнено със съчувствие. – Колкото повече чувам за Уо­рън Дойл, толкова по-сигурна съм, че дори не мога да предположа какво си мисли.

Почувствах как в гърлото ми напира ридание и го преглътнах, защото не исках да плача пред нея. Айа­на разбиращо се изправи на крака:

– Мира е на светско събитие. Мога да я измъкна по-рано. Мисля, че за вас ще е доб­ре да сте заедно. Можеш да се разполагаш удобно, а аз ще платя на някое от момичетата долу да качи гореща вода за ваната.

Успях само да кимна вместо отговор и веднага щом тя излезе, избухнах в сълзи. Върху мен се стовари стресът от всичко случило се и ме смаза, и вече дори не знаех защо плача. Сед­рик, Тамзин... от каква полза бях на хората, кои­то обичах, ако не можех да ги опазя? Дали това беше някакво наказание от боговете, задето бях избягала от отговорностите си в Осфрид?

Бях зачервена и с подпухнали очи, когато момичето дойде да напълни ваната, и то любезно се престори, че не забелязва. Да се отпусна в такава вана, бе лукс, на какъвто не се бях наслаждавала от почти месец. У семейство Маршъл се къпех с оскъдно количество вода. При това студена. Всъщност след времето, прекарано в Хадисън, всичко в Кейп Триумф ми се струваше луксозно, сравнено с условията там. Ако питаха мен, стаи­те на Айа­на можеха да съперничат на някой кралски имот в Осфрид.

Когато най-сетне излязох от ваната, водата бе тъмносива и усещах главата си малко по-доб­ре. Не съвсем доб­ре, но можех да мисля и да действам. Не можех да понеса мисълта да облека мръсните дрехи, с кои­то работех в златоносния участък, и взех назаем дълга, плътна вълнена роба от дрешника на Айа­на. Беше минало много време и се запитах дали събитието, на кое­то присъст­ваше Мира, е било далече, или е било трудно да я измъкнат от него.

Накрая Айа­на се появи. Мира пристъпи през вратата с вързоп дрехи в ръце, кой­то веднага пусна, когато затича през стаята към мен. Придърпах я в прегръдка и почувст­вах как сълзите идват отново. Айа­на диск­рет­но се оттегли в кухнята и се засуети, ровейки из шкафовете.

Мира си беше същата както винаги. Прекрасна. Пламенна. Но не толкова издокарана, колкото бях очаквала предвид обяснението на Айа­на, че е присъствала на светско събитие. Виолетовата рок­ля от органдин, коя­то носеше, беше доб­ре ушита, но твърде семпла, за да е дреха от Бляскавия двор. Отгоре носеше шала на майка си, а косата ѝ беше вързана с панделка зад врата, очевидно набързо.

– Мира – как се случи – Тамзин...

– Не знам – каза тя и сама едва сдържаща се да не заплаче. – Не можех да повярвам, когато научих. Двама мъже се върнаха от лодката да съобщят новината – свидетели, кои­то се кълняха, че тя не искала да се качи на лодката по време на бурята. Казват, че побягнала в гората и че Уо­рън бил съкрушен.

Намирах това за неправдоподобно, спомняйки си самодоволното му държание на другата сутрин. Сутринта след...

Бурята се разрази, докато прекосявахме залива снощи.

Това, че беше пропуснал да спомене изчезването на Тамзин, не беше единственото странно нещо от разговора с Уо­рън. Беше казал също и че бурята се разра­зи­ла, докато плавали – не докато се качвали на борда. И всъщност, ако се беше случило преди това, дали някой от тях щеше да се качи на кораба?

– Тук бурята беше силна – про­дъл­жи Мира с блеснали очи. – Казаха, че засегнала зле и вас. А фактът, че не сме чули нищо за Тамзин от седмици... е, трудно е да знаем какво да мислим. Ако все пак е оцеляла, къде е? Защо не се е свързала с нас? Бях поръчала на някои хора... имах средства... търсиха... но прос­то няма нищо за намиране.

Отчаянието отново ме обзе:

– Не мога да я изгубя отново.

– Знам. И аз се чувст­вам по същия начин. Но засега трябва да оставиш тази скръб настрана. Ще плачем за нея по-късно – много. Чувам, че имате други неща, за кои­то да се тревожите, лейди Уитмор. – Погледът ѝ падна върху висулката с украшението ми, кое­то бях запазила. Тя снижи глас: – Или би трябвало да кажа „госпожо Торн“?

Хвърлих паникьосан поглед към Айа­на в кухнята:

– Очевидно ли е? Да не би това да е някакъв издайнически аланзански амулет?

– Не, съвсем не. Из целия град продават такива колиета с различни цветя. Просто разпознах сладкия бъз и направих предположение. – Мира се поколеба. – Но на твое мяс­то не бих се явила с него в съда. Не можеш да допуснеш някой да помисли, че си аланзанка. И не можеш да допуснеш да мислят за теб и като за някаква жена от пограничните райони. Влизането ти трябва да им припомни, че си графинята на Ротфорд.

Изрече пос­ледната част, докато прекосяваше стаята на път към изпуснатия вързоп с дрехи.

– Опитахме се да ти съберем колкото можахме из града. В Уистерия Холоу има много рокли, кои­то никой не носи, но ако Джас­пър забележи, че си облечена с някоя от тях в съдебната зала, много лошо ни се пише.

– Мислиш, че наистина ще е там? – попитах горчиво. – Изглежда, не го беше грижа какво ще стане със Сед­рик.

Дочула разговора ни, Айа­на се приближи бавно до нас:

– Грижа го е какво ще стане с бизнеса му, а всичко това се отразява върху него. Ще бъде там.

Чу се почукване по вратата и всички подскочихме. Небрежното държание на Айа­на се изпари. Стана напрегната и застана нащрек, очите ѝ се присвиха като на котка, докато бавно се приближаваше към вратата. Сложи едната си ръка върху дръжката на бравата, а с другата извади от палтото си нож, дълъг колкото ръката ѝ над лакътя.

– Кой е там? – изкрещя.

– Уолтър Хигинс – дочу се приглушеният отговор. – Търся Аделейд Бейли – аз съм партньорът на Сед­рик Торн.

Името затрака в ума ми и внезапно си дойде на мяс­тото.

– Това е агентът на Сед­рик! Пусни го да влезе.

Все още предпазлива, Айа­на открехна вратата и надникна навън, преди накрая да я отвори изцяло. Дребен, жилав млад мъж на същата възраст като Сед­рик стое­ше там, облечен в изискан костюм. Лицето му не издаваше почти нищо, докато попиваше всички ни с поглед, но ми направи впечатление на човек, кой­то запаметява всеки видян детайл.

– Уолтър – казах и пристъпих нап­ред. – Приятно ми е най-пос­ле да се запознаем. Сед­рик много те цени.

Уолтър ми благодари с леко кимване и се опита да се престори, че не съм по халат.

– Той също говореше много хубави неща за вас. Винаги съм мислил, че се възхищава не само на познанията ви за изкуството. Сега виждам, че е вярно.

Трепнах:

– Вече всички в този град ли знаят историята?

– Горе-долу – каза Уолтър. Мира и Айа­на кимнаха за потвърждение. – Утре напускам града и имах някои новини, кои­то помислих, че е най-доб­ре да споделя сега. Помислих си, че след като Сед­рик е, ъъ, задър­жан, е редно да обсъдя делата си с вас. Има ли някое мяс­то, където можем да поговорим насаме?

– Можете да говорите пред тях – казах. Сега фалшифицирането на произведения на изкуството ми се струваше нещо твърде незначително.

Той се поколеба, а пос­ле сви рамене, приемайки предложението ми:

– Имам още един потенциален купувач – готов да плати много повече, щом чу, че има конкуренция. И освен това е по-близо – на около два часа езда оттук.

– Е, това е в известен смисъл добра новина – казах. – Не че ни е от голяма полза, при положение че държат Сед­рик под ключ.

– Не е от полза за никого, защото освен това той иска удостоверяване на автентичността ѝ.

Изпъшках:

– А аз си мислех, че тези жители на колониите ще са лесна плячка.

– Е, добрата новина е, че другият искаше автентичността да бъде потвърдена от специалист по произведения на изкуството. Новият е готов да се задоволи с „всеки компетентен и ерудиран мирикози, кой­то може да различи качествено от посредствено произведение“. Това са негови думи, не мои. – Уолтър направи пауза, погледът му се спря многозначително върху Мира. – И чух, че имате сирминиканска приятелка. Сирминиканците много приличат на жителите на Мирикози.

Мира объркано хвърли поглед между нас:

– Нямам представа за какво говорите, но ако се опитвате да ме причислите към експертите по изкуство, не мисля, че съм човекът, кой­то ви трябва.

– Ти си точно тази, коя­то ни трябва – казах оживено. Сед­рик беше описал Уолтър като човек, кой­то винаги измисля начин да приключи сделка, и сега разбирах. – Можеш да говориш с акцент от Мирикози. Чувала съм те как го правиш в Блу Спринг. Трябва само да се срещнеш с този човек и да му кажеш, че картината, от коя­то се интересува, е автентично произведение на един от най-великите мирикозийски майс­то­ри.

– Такава ли е? – попита тя. Изглеждаше впечатлена.

– Ъм, не точно. – След като седмици наред нямаше никакво развитие по въпроса с картината, за миг изпитах прилив на вълнение заради това. С изисканото си поведение и облекло Мира със сигурност можеше да се представи като жена от висшата класа на Мирикози и да убеди този човек да купи картината. Пос­ле реалността ме връхлетя отново. – Но това ще трябва да почака. Точно сега не мога да задвижа продажбата на картината. Парите от нея трябваше да ни помогнат да си изградим съвместен живот. Няма да ни бъдат от никаква полза, докато Сед­рик е затвора.

Уолтър прочисти гърло:

– Извинете ме, но всъщност никога няма момент, в кой­то парите не вършат никаква работа.

– Прав е – каза Айа­на. – Аз също не разбирам точно как ще стане, но ако имате достъп до собствена значителна парична сума, тя може да влезе в работа. Не знаете какво ще ви се наложи да правите, докато продъл­жа­ва този процес.

Не следвах напъл­но мисълта ѝ, но Уолтър беше по-директен:

– Никога не подценявайте силата на един хубав подкуп.

– Може би... но няма време. Поне не веднага. Казахте, че напускате града утре?

Уолтър кимна извинително:

– За седмица; заминавам за колонията Лифорд. Други хора, кои­то се нуждаят от услугите ми.

– А аз трябва да съм в съда сутринта – казах. – Никой не може да отиде с Мира.

Мира местеше поглед между нас, озадачена:

– Защо е нужно някой да идва с мен? Нали прос­то трябва да се срещна с този човек и да се престоря, че разбирам от изкуство? Мога да се справя.

– Прекалено опасно е – настоях. – Ще изчакаме по-подходящ момент. – Макар че, докато говорех, се запитах дали някога щеше да има по-подходящ момент за каквото и да било.

– Всъщност... – Челото на Айа­на се набразди замислено. – Утре може да е най-подходящият момент. В първия ден от процеса сигурно ще е доста оживено. Вниманието на всички ще е насочено другаде. Ако Мира изчезне за част от деня, е по-малко ве­роят­но някой да забележи.

Това все още не ми харесваше. Не защото не мислех, че Мира можеше да се справи с каквото и да е, а защото ми бе непосилна мисълта още една моя приятелка да се изложи на опасност.

– Ще се върна – каза тя, знаейки от какво се опасявах. – Върви в съда утре. Ние ще се погрижим за това. Можете ли да ми дадете информацията?

Уолтър извади от джоба си лист хартия и ѝ го подаде:

– Ето името и адреса му. А това е местонахождението на човека, у когото е картината в момента.

– Не е ли при вас? – възкликнах. Вторият адрес беше на съседно градче в Денъм.

– Оцелявам в този бизнес, като се старая нищо никога да не бъде свързвано пряко с мен. Картината е в безопасност, но със сигурност не виси в собствената ми спалня – каза той. – Ако той се съгласи на сделката, можете да приключите сама прехвърлянето или да изчакате, докато се върна, за да го направя. Само не ми харчете коми­сион­на­та.

– Ще ти помогнем с останалото – каза Мира. – Ще се постараем да се получи.

– И всичко – заради пари, за кои­то не е сигурно, че ще помогнат на Сед­рик – промърморих.

Айа­на положи ръка на рамото ми с твърдо и решително изражение в очите.

– Притежаването на резервна сума пари не означава само, че можеш да помогнеш на него. Трябва да приемеш, че има ве­роят­ност Сед­рик да не успее да се измъкне от това. А ако не успее, ти ще имаш нужда от собствени средства, за да избягаш.

Айа­на ми стъкми импровизиран сламеник в ъгъла на дневната си. Когато се събудих на другата сутрин, я нямаше и аз се залових да се подготвям за деня. Роклите, кои­то Мира беше донесла, дори не се доближаваха до екстравагантните тоалети на Бляскавия двор, но въпреки това бяха нещо, кое­то една жена от висшата класа в Денъм би облякла. Онази, коя­то избрах, беше ушита от батиста в цвят на слонова кост, осеяна с клонки от розови и лилави цветчета. Роклята ми се струваше чужда и странна след цял месец носене на грубо облекло, платът – опасно тънък и нежен. Нямах нищо против отново да съм облечена в хубава дреха, но това беше напомняне колко много се бе променил животът ми.

Точно бях приключила с причес­ка­та си, когато Айа­на се върна:

– Мислех, че отиваш с Мира – казах.

– Отивам с теб. Изпратих я – на път е.

Отново почувст­вах да ме пробожда онова нервно усещане, че губя още една приятелка.

– Сама ли е?

– Не.

Айа­на не ми каза нищо повече и приех, че не бива да я разпитвам.

Пред сградата на съда се беше събрала тълпа, когато пристигнахме. Дори в оживен голям град като Кейп Триумф това беше наистина драматично събитие. Синът на губернатора, забранен романс, ерес... гражданите умираха от желание да се доберат до мяс­то на първия ред. Айа­на ме преведе покрай тях и нагоре до входа, където един съдебен служител ни махна да минем.

Съдебната зала вече бе пълна, но имаше места за сядане, отделени за главните участници. Едно от тях беше за мен и аз седнах, забелязвайки, че Джас­пър не беше твърде далече. Кимна ми студено, а пос­ле демонстративно насочи поглед в противоположната посока. Близо до предния край на залата седеше губернаторът Дойл с Виола до себе си и други съветници наб­ли­зо. Два реда места бяха все още празни и точно тях наблюдавах с жадно любопитство. Най-сетне един съдебен пристав отвори странична врата и въведе задържаните. Уо­рън беше пръв: изглеждаше забележително самодоволен предвид обстоятелствата. Сед­рик влезе пос­леден и сърцето ми подскочи при вида му.

Имаше нужда от бръснене, а ръката му още висеше в превръзката. Но иначе се движеше доб­ре и повечето му синини бяха изчезнали. Запитах се дали това беше хубаво, или лошо. Може би щеше да е от помощ за случая ни, ако имахме доказателства колко жестоко беше пребит. Той огледа стаята и улови погледа ми, кимвайки ми леко, за да ми каже, че е доб­ре. Дори успя да докара призрачно подобие на обичайната си усмивка, но тя беше напрегната.

Всички се изправиха, когато влезе съставът на трибунала, състоящ се от седем мъже. Бяха магистрати и други из­тък­нати фигури от Денъм. При обичайни обстоятелства губернаторът щеше да е начело на групата, но по очевидни причини губернатор Дойл трябваше да пропусне участието си в събитието. Вместо това за водач на групата бе посочен магистрат на име Адам Дилинджър.

– Тук сме, за да се произнесем по... сложен и заплетен спор, състоял се в колонията Хадисън. Ще потър­сим истината в съответствие със законите на родния ни Осфрид. Да се помолим на Урос за напътствия.

Той ни поведе в молитва и почти всички в стаята сведоха тържествено глави. Вдигайки тайно поглед, забелязах, че няколко души наблюдаваха Сед­рик, сякаш очакваха да се изправи и да извърши някой черен ритуал още там, на мяс­то.

– Господин Дойл – каза магистрат Дилинджър. – Моля, излезте пред нас и разкажете историята си.

Уо­рън излезе с едри крачки нап­ред. Беше се измил и обръснал и носеше нови дрехи, кое­то ме смути. Това бе резултат от факта, че имаше поддръжници тук. Сед­рик изглеждаше неспретнат в сравнение с него, но на кого можеше да разчита? Със сигурност не и на семейството си. А аз бях успяла да се облека едва след като други хора ми събраха дрехи.

Никой нямаше нужда от сведения за Уо­рън, но въпреки това той ги предостави, обрисувайки себе си като образцов гражданин, кой­то тръгнал по стъпките на баща си. Постара се да припомни на хората в залата всички добрини, кои­то губернаторът Дойл бил извър­шил, и как той, Уо­рън, смирено се надявал да пос­ледва примера на баща си в Хадисън.

– Знаех, че като част от новия си пост е съществено важно да си потърся съпруга и да отстоявам общоприетите семейни ценности. Когато Бляскавият двор започна новия си сезон, започнах да ухажвам едно от момичетата – млада жена, коя­то се представяше като Аделейд Бейли.

Половината присъстващи в съдебната зала се обър­наха и се втренчиха в мен, а аз про­дъл­жих да гледам нап­ред, отказвайки да погледна някого от тях в очите.

– По всичко, кое­то виждах, гос­по­жи­ца Бейли ми изглеждаше като честно, добродетелно момиче. Подведе ме да повярвам, че се интересува от мен и че е готова да сключи брачен договор. Именно тогава открих, че е била... обвързана със Сед­рик Торн, един от хората, доставящи момичета за Бляскавия двор. – Нямаше как да не стане ясно какво имаше предвид с „обвързана“.

– Това е сериозно обвинение – каза един от членовете на трибунала.

– Гос­по­жи­ца Клара Хейс от Бляскавия двор лично станала свидетел на простъпката им срещу установения морал – каза Уо­рън. – Още няколко души видели случилото се пос­ле. Можете да разпитате когото и да е от тях за допълнително разяснение.

– Какво направихте след това, гос­по­дин Дойл? – попита Дилинджър.

– Какво можех да направя? – Уо­рън разпери широко ръце. – Едва ли бих упорствал да се обвържа с жена, чието сърце принадлежи на друг. Всъщност изпитвах съжаление към тях. Затова реших да помогна.

Той описа подробно уговорката, коя­то беше направил с нас в Хадисън, отново представяйки себе си като образцов – и доброжелателен – човек. Няколко зрители пок­ла­тиха глави в смесица от гняв и съчувствие, явно показвайки, че според тях Уо­рън е станал жертва на злоупотреба.

– Предоставих на гос­по­дин Торн всички възможности да успее – каза Уо­рън.– Екипировка, обучение. Но скоро стана ясно, че се е нагърбил с повече, отколкото е способен да извърши. Той е бизнесмен – начетен човек. Трудно би могъл да се справи с такъв тежък труд, какъвто е нужен в пограничните области. Непригодността му доведе до нещастни случаи, като спе­циал­но едно падане беше осо­бе­но сериозно. И правеше гръмки изявления, че ще открие огромни златни находища, но всъщност така и не изкопа въпросното злато независимо колко дълго го чакахме.

Не осъзнах, че съм понечила да се изправя, докато Айа­на не ме натисна обратно надолу.

– Чакай – промърмори тя.

Истински ужасната част настъпи, когато Уо­рън описа онзи пос­леден ден:

– Исках да вярвам на разказите му за злато на територията на учас­тъка – осо­бе­но понеже изтичането на договора на Аделейд наближаваше. Отведох няколко мъже до учас­тъка с намерението да изкопая златото, макар че нещата едва не свършиха още преди да са започнали, когато поредната проява на неопитност от страна на гос­по­дин Торн насмалко не доведе до взривяването на всички ни. На този етап беше ясно, че той и гос­по­жи­ца Бейли започват да се отчайват. Нямаше начин да успеят да изплатят дълга си навреме, а нещата се влошиха, когато открихме аланзански артефакти в притежание на гос­по­дин Торн.

Из стаята се разнесе скандализирано шушукане и Дилинджър призова за тишина.

– Явно трябваше да изясня нещата с тях – про­дъл­жи Уо­рън. – Бях сигурен, че е станало недоразумение. Отпратих хората си за обяд и седнах да обсъдим как можех по-доб­ре да помогна на тази двойка – и точно тогава започна коварството. След като вече бях сам, гос­по­дин Торн ме нападна, възнамерявайки да ме убие и да представи станалото като дело на грабители, нахлули в златоносния участък, кое­то го освобождаваше от договора. По някаква невероятна щастлива случайност двама от хората ми се върнаха да вземат нещо и успяха да ме спасят навреме. Съумяха да усмирят гос­по­дин Торн, но опасността не беше отминала. Гос­по­жи­ца Бейли поде борбата на любовника си, а пос­ле безочливо ми се предложи в опит да отклони вниманието ми. Докато ѝ отказвах, тя ме намушка с нож. Не мога да си представя какво щеше да стане, ако не беше пристигнал Сайлъс Гарет от агенция „Макгру“.

Трибуналът зададе още изясняващи въпроси и бях удивена как Уо­рън имаше отговор за всичко. Всяко събитие, всеки детайл се изопачаваше по начин, кой­то го представяше в благоприятна светлина и подкрепяше лъжите му. Когато бе освободен, беше ясно, че е привлякъл почти всички на своя страна.

След него призоваха Сед­рик. Един от магистратите поднесе към него свещен текст, посветен на Урос.

– Моля, закълнете се да кажете истината... ако сте в състояние.

Бях потресена да чуя подобен намек от група, коя­то претендираше за безпристрастност. Още оживено жужене се разнесе из стаята осо­бе­но когато Сед­рик постави ръка върху книгата, без тя да избухне в пламъци или нещо също толкова абсурдно.

Обикновено в случаи с противоречащи си гледни точки Сед­рик щеше да бъде помолен да разкаже отново историята от своя­та. Вместо това Дилинджър попита:

– Господин Торн, аланзанец ли сте?

Сед­рик примигна изненадано. Бях сигурна, че се беше подготвил за този въпрос, но не беше очаквал необичайния порядък.

– Просто имах у себе си аланзански артефакти. Но никой не ме е виждал да практикувам ритуали с тях.

– Тогава защо бихте притежавали подобни предмети?

– От любопитство – каза Сед­рик, поддържайки мек и спокоен тон. – Поз­на­вах алан­зан­ци в университета в Осф­ро. Те ми дадоха предметите с надеждата да ме покръстят в тяхната вяра.

– И не докладвахте за тези вероотстъпници? – попита друг член на трибунала.

– Бяха млади и непокорни. Смятах, че това е етап, кой­то ще надраснат, преди да се върнат към Урос и шестте бляскави ангела.

Дилинджър вдигна лист хартия:

– Имаме подписани показания от убеден аланзанец – някой си Тадеус Брукс, кой­то бил заловен по време на ритуал. Той се кълне, че сте участвали с него в ритуал, наречен Звездното пришествие. Как ще отговорите на това?

Сед­рик не показа признак на тревога:

– Мисля, че един заловен и хвърлен в затвора човек би казал всичко, за да излезе на свобода.

– Почитането на аланзанската религия е незаконно както в Денъм, така и в Хадисън –заяви Дилинджър. – Упражняването на незаконни религиозни практики се наказва с екзекуция, ако нямате закрилата на друга колония или не бъдете освободен от краля.

– Наясно съм – каза Сед­рик.

– Младата жена, коя­то нарича себе си Аделейд Бейли, аланзанка ли е? – попита членът на трибунала вдясно от Дилинджър.

– Не – отвърна светкавично Сед­рик. – Гос­по­жи­ца Бейли многократно даде ясно да се разбере, че според нея те са заблудени езичници. Готов съм да се закълна в това колкото пъти искате.

Трибуналът про­дъл­жи да упорства още известно време по обвинението в аланзанство, но Сед­рик държеше на думите, кои­то бе казал в своя защита: че никой не го е заловил да упражнява аланзанската религия. Дилинджър обаче даде ясно да се разбере, че смята показанията на Тадеус Брукс за дос­та­тъч­но доказателство.

Най-накрая поз­во­лиха на Сед­рик да представи своя­та версия на историята. Трибуналът задаваше въпроси и коментираше по начин, кой­то правеше подробностите да звучат неправдоподобни и дори глупави. Членовете не правеха опити да скрият насмешката си и това чувство се носеше като ехо в съдебната зала. И както се бях опасявала, подоб­рението на нараняванията му скриваше факта колко изключително жестоко бе нападението срещу него. Един магистрат из­тък­на, че счупената ръка не е нещо необичайно, когато двама души се опитват да предотвратят убийство.

Сед­рик бе освободен от свидетелското мяс­то и Дилинджър се провикна:

– Лейди Елизабет Уитмор, графиня на Ротфорд.

Всеки, кой­то не ме беше забелязал в съдебната зала преди, ме забеляза сега. Пристъпих нап­ред с цялата надменна увереност на момиче, на кое­то цял живот са повтаряли как е с по-висш произход от всички останали. Заклех се пред Урос, а пос­ле срещнах погледа на Дилинджър със студенина, коя­то му казваше, че ми губи времето.

Той прочисти гърло:

– Лейди Уитмор... ако обичате, разкажете ни как се превърнахте в част от Бляскавия двор под фалшиво име.

Бях очаквала това и бях подготвила доб­ре отговора си. Разказах как богатството на семейството ми се топеше и че бях осъзнала, че ще имам по-голям шанс в Новия свят. Разказах им, че камериерката ми е избягала и съм видяла шанс за себе си.

– Една титла е нищо без богатство – заявих. – Може би действах импулсивно, но други са се преборили успешно да намерят мяс­то в Новия свят. Реших да се присъединя към тях.

Това ми спечели няколко одобрителни кимвания, докато Дилинджър заяви:

– Значи излъгахте и измамихте други, за да постигнете целта си. Сед­рик Торн беше ли наясно с истинската ви самоличност? Помогна ли ви да я прикриете?

– Не. Никога не е срещал камериерката ми. Научи истинската ми самоличност едва много по-късно в Адория.

Разказах историята си от Хадисън, повтаряйки почти всичко, кое­то Сед­рик беше казал в своя­та версия. Когато стигнах до момента, в кой­то Уо­рън ме нападна, мъжете в трибунала проявиха очевиден скептицизъм.

– Имате ли някакви доказателства за това предполагаемо нападение? – попита един мъж.

Изгледах го с присвити очи:

– Имам думата си.

– Множество жени твърдят подобни неща. Лесно е, когато няма свидетели. Мъжът казва едно, жената – друго.

Тогава изведнъж проумях, че е било погрешно да мисля, че титлата ми ще ми даде предимство в този съдебен процес. Предимството тук беше в това да бъдеш от мъжки пол. Жените бяха лесни за пренебрегване.

– Освен това – добави Дилинджър – намирам за неправдоподобно една жена с разпуснат морал да се противопостави толкова ожесточено на опитите за сближаване на един мъж.

Изказването беше толкова нелепо, че ми трябваха няколко мига да формулирам отговора си:

– Аз... мисля, че всяка жена – морална или неморална – би се възпротивила, когато е насилена против волята си. И не ми харесва това, кое­то намеквате относно добродетелта ми.

– Бяхте ли любовница на Сед­рик Торн?

Отново възприех властното си излъчване:

– Съхраняването на целомъдрието ми до брака е принцип, към кой­то съм се придържала цял живот. Не съм отдала девствеността си на мъж, за когото не съм омъжена, ако това намеквате.

– Заклевате ли се в това?

– Да.

– Тогава защо сте пиели чай от бодлива канела? – Забелязах как при думите на Дилинджър няколко души зашушукаха, кое­то намерих за комично. Множество жени го пиеха, за да не заченат деца. Всички се преструваха, че не го правят.

– Имате ли доказателство, че съм го правила? – попитах. Бях изхвърлила остатъците, преди да поднеса чая на Уо­рън, а в къщата на семейство Маршъл не разполагах с никакви запаси.

– Господин Дойл твърди, че е усетил мириса му.

– Точно както аз заявих, че ме е нападнал. Мъжът казва едно, жената – друго.

Докато се разглеждаха още подробности, се уверих, че този трибунал е бил подкупен да представи в отрицателна светлина всичко, казано от Сед­рик и мен. По време на разпита ми постоянно се повдигаше въпросът за целомъдрието ми, както и за предполагаемо измамната ми природа.

След това направихме прекъсване за обяд и аз казах на Айа­на какво си мисля.

– С подкупи могат да се постигнат много неща – каза тя.

Гледах печално как изведоха Сед­рик заедно с другите. Той хвърли кратък прощален поглед в моята посока, малко по-неуверен отпреди.

– Парите на нашия така наречен подкуп не могат да се мерят с техните. Ако изобщо успеем да намерим тези пари.

Айа­на кимна към вратата:

– Защо не разбереш?

Обърнах се и видях Мира да влиза, безупречна в елегантна рок­ля за езда. Забързах към нея и я прегърнах, облекчена, че е невредима.

– Как мина? – прошепнах.

Тя се ухили:

– Лесно. Можех да му пробутам всичко.

Прегърнах я отново:

– Благодаря ти.

– Как мина тук?

– Нека прос­то да кажем... не толкова успешно, колкото твоя­та задача.

По време на обяда разказахме на Мира пос­ледните новини, а пос­ле процесът се поднови. Сайлъс Гарет даде прекрасно безпристрастни показания, кои­то не облагодетелстваха никоя от двете страни, но все пак вметна няколко въпроса относно историята на Уо­рън. Не знаех обаче дали щеше да е дос­та­тъч­но. След това Елайъс направи предсказуемо засукано и объркващо изказване, а пос­ле трибуналът прекрати работа за деня. Сед­рик и Уо­рън бяха отведени поотделно в различни посоки и по случайност Сед­рик бе поведен към отсрещната страна на стаята, а Уо­рън – в моята посока.

Той спря за миг на пътеката до мен, преструвайки се, че уж трябва да оправи нещо по сакото си.

– Колко ли тъжно трябва да е всичко това за вас, лейди Уитмор. Първо заменихте сигурността и титлата си, за да си играете на домакиня с разни кухненски прислужнички. Когато получихте шанс да спасите живота си от това падение, захвърлихте и тази възможност заради някакъв романтичен блян. И точно когато си мислехте, че нещата може най-сетне да потръгнат, както искате – пуф! – Той разпери длани. – Това също рухва. Отказахте се от толкова много неща. Изтърпяхте толкова много. А в крайна сметка единственото, кое­то получавате, е... ами, нищо.

Стиснах юмруци, за да не ме види как треперя. Не можех да му позволя да узнае какъв удар ми бяха нанесли думите му. Защото в много отношения беше прав. Бях правила жертва след жертва в живота си през изминалата година, докато ми остана едно нещо, единственото, кое­то имаше значение: Сед­рик. А сега те заплашваха да ми вземат и него.

Срещнах погледа на Уо­рън, без да трепна:

– Точно както вие няма да имате нищо, когато тръгнете към бесилката. Ще се погрижа да бъдете обесен заради онова, кое­то причинихте на любимите ми хора. Знам, че сте имали нещо общо с изчезването на Тамзин.

Зърнах едва доловимо проблясване на изненада в очите му, но не можех да определя дали се дължеше на шок, че са го разкрили, или на объркване от обвинението. Забавянето се беше проточило твърде дълго и придружителите му го подтикнаха да побърза.

– Утре има само още двама свидетели, но съм сигурна, че всичко ще е същото – казах, докато Мира и Айа­на вървяха с мен обратно към града по-късно. Това, че не успях да говоря със Сед­рик, се беше оказало пос­ледният удар за деня.

Мира ме обгърна с ръка:

– Бъди силна.

Те вечеряха с мен в дома на Айа­на, а пос­ле Айа­на каза, че трябва да заведе Мира обратно в Уистерия Холоу преди вечерния час.

– След това ще съм навън по собствени задачи. Остани вътре и дръж вратата заключена. Не се знае какъв смут може да е предизвикало това.

Никак не ми се искаше да се разделя с Мира, но беше много ве­роят­но да са забелязали отсъствието ѝ. Днес беше направила предос­та­тъч­но за мен и не исках да ѝ навличам неприят­нос­ти.

– Крайният срок на договора ти наближава – казах. – Какво ще правиш?

Тя сви рамене:

– Все нещо.

Хвърлих поглед натам, където Айа­на беше влязла в спалнята си.

– Да не би причината все още да не си избрала някого, да е... вие с Айа­на да не сте... искам да кажа...

На Мира ѝ трябваха няколко мига да разбере и тя пок­ла­ти глава:

– Не, не. Айа­на е добра към мен... ъъ, нещо като ментор. Но аз харесвам мъже. Просто не харесвам нито един от онези, кои­то срещнах.

След като така или иначе вече се бях поставила в неудобно положение, сметнах, че е редно да стигна докрай:

– Преди да дойдеш в Блу Спринг Манър, някога случвало ли се е нещо между теб и Сед­рик?

Изглежда, че това ѝ се стори още по-неве­роят­но:

– Не. Защо би си го помислила?

Поруменях:

– Той винаги те е харесвал. И направи толкова много за теб.

Усмивката на Мира беше нежна и кротка:

– Направи толкова много за мен, защото е мил човек. И ще намерим начин да го спасим.

Оставиха ме сама с бушуващите ми мисли. Осеняваше ме някоя блестяща, невероятна идея – като напри­мер да нахълтам с взлом и да спася Сед­рик, а пос­ле реалността ме връхлиташе, хвърляйки ме в дълбоко отчаяние. Беше психически изтощително и бях решила да си легна, когато се чу почукване по вратата.

Спомняйки си предупрежденията на Айа­на, насмалко щях изобщо да не отговоря. Пос­ле се промък­нах нап­ред и попитах:

– Кой е там?

– Гидиън Стюарт.

– Не знам кой е това.

– Аз съм свещеник – от Грашонд. Помогнах за връщането на вашата приятелка Тамзин.

В мен се пробудиха спомени за деня на завръщането ѝ. Повечето членове на групата от Грашонд се сливаха в ума ми, но колкото повече мислех за това, толкова повече името му започваше да ми звучи поз­нато. Все още не ми се щеше да отворя вратата.

– Какво искате?

– Може би знам как да спася гос­по­дин Торн. Планът включва колонията Уестхейвън, но ще ми трябва помощта ви.

При споменаването на Уестхейвън не можах да устоя. Отворих вратата и открих красивия рус мъж, кой­то беше дошъл в Уистерия Холоу. Носеше същото невзрачно облекло като преди. След като хвърлих бърз поглед надолу по коридора, аз му махнах да влезе и затворих вратата.

– Е? – Държах ръцете си скръстени на гърдите. Независимо дали той беше религиозен пуритан, или не, исках да бъда предпазлива.

– Днес бях в съда... и много съжалявам за всичко, кое­то преживявате – каза той. – Ако това е някаква утеха за вас, не смятам, че ще успеят да се произнесат по този спор. Твърде много противоречия, никакви доказателства. При положение че никой не е загинал, ще го отпишат като обикновено спречкване.

Сърцето ми се сви. Разбира се, радвах се, задето това означаваше, че Сед­рик няма да бъде въвлечен, но никак не ми харесваше мисълта, че Уо­рън ще се отърве безнаказано.

Гидиън направи гримаса:

– За нещастие, мисля, че обвинението в аланзанство ще издържи. Дори без действително отдаване на религиозна почит онези артефакти са основание за осъдителна присъда. Виждал съм хора, осъдени за по-дребни неща. Хората с власт ще приемат тези свидетелски показания, а съм сигурен, че Уо­рън Дойл има дос­та­тъч­но влияние да издейства прилагане на пълното наказание – ве­роят­но веднага.

– Смърт. – Свлякох се в стола си. Отново стоях на ръба на пропаст със Сед­рик. Ако той умреше, щях да падам и да падам вечно. – В такъв случай какво чудо можете да измислите? Наследниците имат ли някаква специална сила?

Той ми отправи лека усмивка:

– Не. Но колонията Уестхейвън има. Онези, кои­то са купили дял, технически биха били нейни граждани. Взаимната привилегия между колониите позволява на граждани от външни страни да практикуват определени неща дори ако те са незаконни в тукашната колония – стига да не нарушават други закони. Това ще важи за Сед­рик. Спорът в Хадисън нямаше нищо общо с алан­зан­ците.

– Това е прекрасно – казах, – само че Сед­рик не е гражданин на Уестхейвън. Макар и не защото не е опитал.

– Точно сега в града има представители от Уестхейвън и продават дялове. Ако Сед­рик успее да закупи дял и намерите адвокат, кой­то да прегледа книжата и как да кажа, да нагласи датата, Сед­рик би могъл да поиска закрила като гражданин на Уестхейвън. При условие че успеете да намерите такъв адвокат. Предполагам, че в този град можете да намерите всичко.

Седнах с изправен гръб, твърде шокирана дори за да размишлявам как един праведен свещеник предлага нещо толкова незаконно.

– Може би... възможно е да познавам адвокат, кой­то би го направил.

Гидиън се разведри:

– Тогава прос­то трябва да купите дела.

– Няма нищо „прос­то“ в това. Знам колко струват. А ние нямаме... – Изстенах, когато отговорът ме осени. – Знам откъде мога да намеря парите. Може би. Но няма да е лесно.

– Сигурен съм, че няма. Иска ми се... иска ми се да можех да ви помогна с това. Но вече похарчих спестяванията си, за да купя собствения си дял.

Изгледах го удивено:

– Защо един свещеник от Наследниците на Урос би купил дял в колония, коя­то проявява религиозна толерантност – коя­то вече има репутация, че допуска необуз­дано поведение?

Той ми се усмихна криво:

– Защото свещеникът вече не е толкова сигурен, че е съгласен с братята си по религия.

– Затова ли съчувствате на Сед­рик? – попитах меко.

– Донякъде. Ако нечии убеждения не вредят на другите, не вярвам, че трябва да бъде наказван за тях. И... – Лицето му посърна. – Били сте нейна приятелка. Тя говореше често за вас. Не можах да ѝ помогна, но може би... може би мога да помогна на вас.

– Тамзин – казах. Познати сълзи опариха очите ми.

– Толкова съжалявам. Направих каквото можах, за да я намеря – да разбера какво ѝ се е случило онази нощ.... – Изглеждаше искрено разстроен и предишната ми предпазливост се стопи.

– Не се измъчвайте – казах. – Никой от нас не можеше да направи нищо. – Но докато размишлявах върху чудатите несъответствия в разказа на Уо­рън за случилото се с Тамзин, се запитах дали това беше вярно.

– Не знам дали така стоят нещата, но ще трябва да изясня това по-късно. – Той се отърси от скръбта си и отново съсредоточи вниманието си върху мен. – Засега ми кажете как мога да помогна.

Замислих се.

– Можете ли да ми намерите кон?

– Имам един долу. Дойдох с него от Уистерия Холоу.

– Е, от доста време насам това е първото нещо, кое­то се получава, както съм го замислила. Дайте ми няколко минути. – Оставих го, за да сваля рок­лята си и да си сложа полата панталон и блузата. Бяха изпрани и изглеждаха малко по-доб­ре. Както очаквах, намерих също и различни оръжия, скрити из дома на Айа­на, и си взех още един нож. Пос­ле набързо надрасках бележка и я дадох на Гидиън с указания да я предаде на Никълъс Адълтън.

– Той ли е адвокатът, кой­то ще ви помогне? – попита Гидиън.

– Така смятам. – Замислих се. – Надя­вам се.

Слязохме долу и открихме наперена и дяволита на вид кобила, вързана пред кръчмата. Гидиън я потупа:

– Казва се Бет.

Не се сдържах и се засмях:

– Лизи и Бет. Не мога да избягам от миналото си.

– Какво?

– Нищо. Само занесете това писмо на гос­по­дин Адълтън.

Гидиън се вгледа нервно в мен:

– Нали няма да направите нищо опасно? Трябва ли... да дойда ли с вас?

– Не, ще се справя – казах, надявайки се, че е вярно. – Само излизам на кратка езда.

Кратката ми езда, разбира се, всъщност бе двучасова, извън града, до човека на Уолтър, онзи, у когото беше картината ми. Падаше здрач и аз потеглих с нис­ко смъкната шапка, надявайки се, че няма веднага да стане очевидно, че съм жена. Денъм беше утвърдена колония и там със сигурност не цареше беззаконие, но притежаваше известен тъмен елемент точно като всяко друго мяс­то. А докато светът не се променеше драстично, жена, излизаща да язди сама в нощта, беше изложена на риск.

Но докато излизах извън границите на града и потеглях надолу по притъмнелия път, не можех да позволя на евентуалните страхове да ме забавят. Страхът беше само поредният враг, а точно сега имах прекалено много други врагове, заради кои­то да се тревожа. Спасението на Сед­рик беше близко, нямаше да бъда победена.

Мира ми беше върнала листа с имената и адресите на Уолтър и сега го носех. Имах у себе си и написано от него писмо, кое­то упълномощаваше агента му да предаде картината. Имах два часа път на юг, пос­ле обратно до града, а пос­ле още два часа на север до купувача. Щях да отсъствам цяла нощ и беше твърде ве­роят­но да не успея да се върна за началото на процеса утре. Постоянно пришпорвах Бет да побърза, знаейки, че рискувам да я изтощя.

За свое удивление не срещнах почти никого по пътя. Онези, покрай кои­то все пак минах, не ми обър­наха внимание. Беше среднощ, когато влязох в Айдълуд, сънливо село, кое­то показваше обещаващи признаци в крайна сметка да се превърне в процъфтяващ град. Човекът, при когото ме изпращаше Уолтър, беше ковачът на града и лесно намерих дома му. Вързах Бет близо до голямо каменно корито за вода, от кое­то тя започна да пие с благодарност.

Ковачът беше изненадан да ме види – и още по-изненадан, че съм жена. Прочете писмото и ми го върна, свивайки рамене:

– Предполагам, че сега Уолтър работи с всякакви хора. Елате с мен.

Отведе ме до заключена барака отзад: когато отвори, се показаха най-вече множество безполезни вещи. Разтревожих се в какво ли състояние щеше да е картината ми. Той премести няколко неща настрана и накрая измъкна обвит в брезент, правоъгълен предмет. Разопаковах го и го огледах на светлината от фенера си. Беше моята картина в съвсем същото състояние, в кое­то я бях видяла за пос­ледно в избата на Уистерия Холоу.

– Доволна ли сте? – попита той.

– Много. Благодаря ви.

Отново увих картината и той ми помогна да я привър­жа отзад към седлото на Бет. Не беше идеално за пренасяне, но изпитвах увереност, че платното няма да се скъса. Малко тръскане нямаше да му навреди осо­бе­но.

С Бет потеглихме обратно по черния път към Кейп Триумф. Луната в първа четвърт не ми помагаше осо­бе­но да се ориентирам и се радвах, че това беше отъп­кан и често използван път. Когато стигнах до покрайнините на града, в крайна сметка го заобиколих. Да отделя допълнително време, ми се струваше по-добър избор, отколкото да ме разпознаят.

Пътят на север беше по-тесен, отколкото онзи на юг, заобиколен от гъсти гори, заради кое­то пътят беше още по-тъмен. Знаех, че е доб­ре да се движа бавно, в случай че се натъкна на незабелязани препятствия, но започвах да се безпокоя заради отминаващото време. Сигурно вече беше след полунощ, а все още ми предстое­ше много път – да не говорим за подписването на документите в Кейп Триумф. Имаше само още няколко свидетели в процеса. Не знаех след колко време трибуналът ще вземе решение. Възможно беше документите да преобърнат присъдата. Знаех обаче, че понякога, осо­бе­но за еретиците, наказанието се изпъл­няваше веднага. Не можех да губя време.

Пришпорих горката уморена Бет в силен галоп. При всичките ми хвалби, че съм страхотна ездачка, това, кое­то правех, бе неве­роят­но безразсъдно. Получих потвърждение само няколко минути по-късно, когато Бет внезапно се препъна и едва не хвърли мен и картината от гърба си. Успя да се задържи точно навреме, но бързо спря, отказвайки да про­дъл­жи нататък. Слязох от нея и се опитах да видя в какво препятствие се бе спънала. Както се оказа, беше изгубила една подкова.

– По дяволите – изплаках в нощта. Отвърна ми една кукумявка. По-нататъшният оглед показа, че Бет, изглежда, не беше наранила крака или копитото си, но нямаше начин да продължа да я яздя с предишната бързина. А и съдейки по изтощения ѝ вид, ве­роят­но и бездруго нямаше да ми поз­во­ли да го правя още дълго.

Яхнах я отново. Дори при най-лекия тръс всеки учител по езда, когото бях имала някога, би ме упрекнал за това. Имаше риск от допълнително нараняване. Надявах се, че това нямаше да се случи – точно както се надя­вах, че купувачът на картината ще ми продаде кон.

Но Бет отказа да помръд­не. Накрая бях принудена да тръгна пеш, водейки я зад себе си. Всяка стъпка надолу по пътя беше мъчителна – не заради физическото усилие, а заради мисленото. Бях уморена и обзета от безсилен гняв. Луната се придвижваше все по-надалече и надалече из небето и всичко, за кое­то можех да мисля, беше как всяко забавяне излагаше Сед­рик на риск. Бяха минали поне два часа, когато чух силен тропот на копита зад себе си. Мигновено застанах нащрек, защото не знаех дали това ще е помощ или пречка. При бързината, с коя­то се задаваха ездачите, нямаше да има как да се отклоня в гората, затова прос­то се отместих встрани и зачаках онова, кое­то предстое­ше. Сложих ръка върху ножа си.

Приближиха се петима мъже на коне и забавиха, когато стигнаха до мен. Единият държеше фенер. Всички имаха загрубели от вятъра и слънцето лица и износено облекло, кое­то намекваше за труден живот. Не разпознах никого от тях. Но те ме познаха.

– Графиньо – каза весело единият. – Дошли сме да ви отведем обратно в Осфрид.

Отстъпих една крачка назад, опитвайки се да успокоя забър­за­ното си дишане и блъскащото в гърдите ми сърце.

– Допуснали сте някаква грешка, сър – казах. – Аз съм обикновена работничка, коя­то доставя поръчка.

– Малко е късно за това – каза един от другите мъже. – На мен ми изглежда повече сякаш се опитвате да избягате, преди всичко да хвръкне във въздуха в Кейп Триумф. Не съм сигурен, че ви виня.

– Няма да ви нараним – каза първият. Слезе от коня си, а други двама пос­ледваха примера му. – Просто трябва да ви откараме обратно и да си приберем заплащането. Елате с нас и улеснете всички ни.

Стиснах по-здраво ножа и отстъпих още една крачка назад. Почти бях излязла от пътя и се питах колко далече щях да стигна, ако се отправех в гъстата, обрасла с храсталаци гора. Вероятно не много. Теренът изглеждаше груб и суров и ве­роят­но щях да се спъна в някой дънер и да падна, преди да съм изминала и три метра.

– Тя няма да улесни нещата. – Първият посегна към мен и аз замахнах с ножа, срязах ризата му и му нанесох плитка прорезна рана на гърдите.

– Кучка! – изкрещя той. – Дръжте я!

Другите се хвърлиха нап­ред и разбрах, че не мога да победя такъв многочислен противник. Както и при нападението на Уо­рън, отказах да направя нещата по-прости. Ако очакваха, че една жена ще е лесна плячка, скоро щяха да научат, че нещата стоят иначе. Когато ме наближиха, се свлякох на земята и те се блъснаха един в друг. Извих се и се отскубнах, доколкото можах, намушквайки единия в прасеца. Имах благоразумието да издърпам ножа и да се отдалеча с подтичване, докато той падна със скимтене на земята. Изправих се тромаво на крака и побягнах, но бързо бях спряна. Една ръка ме сграбчи за косата и рязко ме дръпна назад. Паднах и едната страна на главата ми се удари силно в черния път.

– Не я наранявай! – изкрещя водачът им. – Трябва ни невредима.

– Има на разположение два месеца по море, за да се оправи – възрази мъжът най-близо до мен. Опита се да ме сграбчи, но едно силно замахване с ножа го възпря. Спътниците му приближаваха и един най-сетне успя да избие ножа от ръката ми. Обкръжена, най-накрая забавих ход и приех поражението – засега. Трябваше да ме върнат в Кейп Триумф и да ме качат на кораб. Имах много време да избягам.

Усетили победата си, мъжете спряха и зачакаха следващата заповед. Този миг на тишина внезапно се изпълни с тропота на още копита. Всички се обър­наха и се взряха надолу по пътя – всички с изключение на мен. Възползвах се от разсейването им, за да се промък­на през двама души и да грабна ножа си.

Но когато ездачите се показаха, бях удивена. Мъж и жена забавиха ход пред нас. И двамата яздеха бели коне и носеха черни маски върху очите. Мъжът най-близо до мен ахна.

– Пирати!

– Том Шортслийвс!

– И лейди Авиел – каза друг. Изрече името така, сякаш то принадлежеше на демон – кое­то бе иронично, защото тя носеше името на един от шестте бляскави ангела.

В ума ми възкръснаха думите на Айа­на: Във всички истории има зрънце истина.

Легендите оживяват. Не бях вярвала истински на историите. Из Кейп Триумф се носеха толкова много слухове, а този ми се бе струвал осо­бе­но невероятен. Но ако тези заплашителни фигури не бяха наистина двама от най-прочутите пирати на Кейп Триумф, то ги имитираха толкова доб­ре, че нямаше значение. Отговаряха на описанията, кои­то бях чувала безброй пъти по време на партита и разбира се, от Мира, най-голямата им почитателка. Ръкавите на Том бяха наистина къси и едва успях да различа пауновото перо, затък­нато в шапката му. Буйна като грива златиста коса се спускаше по гърба на Авиел над шапка, обшита със стилизирани звезди. Двамата едновременно извадиха саби с отработени и ловки движения.

– Имате нещо, кое­то искаме – каза Том или кой­то там беше в действителност. – Оставете ни лейди Уитмор и си вървете.

Двама от мъжете моментално понечиха да се оттеглят с изпълнени със страх изражения. Главатарят на шайката погледна сурово ездачите:

– Тя и наградата за връщането ѝ принадлежат на нас. Изчезвайте оттук, преди да сме... Ахх!

Том се хвърли нап­ред, стоварвайки дръжката на сабята си върху главата на предводителя. Авиел се раздвижи също толкова бързо и нападна друг от мъжете. Може и да бяха по-малобройни, но конете им даваха преимущество, тъй като всички други мъже бяха слезли от седлата. Страхът, кой­то двамата вдъхваха, вършеше също толкова добра работа. Някои от нападателите се опитваха да се измъкнат, а на онзи, когото бях ранила в крака, му беше трудно изобщо да помръд­не.

Обхванах с поглед всичко, докато се колебаех какво да правя. След като в шайката цареше смут, лесно можех да се включа с ножа си и да се справя доб­ре. Но докато гледах Том и Авиел да размахват ожесточено сабите си, реших, че не искам да рискувам с този непоз­нат елемент. Беше време да бягам.

Покатерих се обратно върху Бет. Заради цялата суматоха тя беше много по-склонна да ме носи. Потеглихме в умерен тръс – не толкова бързо, колкото бих искала, но дос­та­тъч­но, за да се измъкна. Планът ми беше да оставя известно разстояние между себе си и схватката, пос­ле да сляза и да рискувам да навляза в гората. Това би означавало да зарежа Бет и картината, но сега беше моментът за трудни избори.

Не стигнах и наполовина толкова далече, колкото се бях надявала. Всъщност едва бях тръгнала, когато Том и Авиел ме настигнаха и препречиха пътя нап­ред. Спрях Бет и се вгледах в тези нови заплахи. Опитах се да не се поддавам на мистичността на страховитата им репутация, но беше трудно да не го направя.

– Вече не е нужно да се безпокоите за онези мъже – каза Том почти весело.

– Мъртви ли са? – попитах.

– Може би – каза Авиел. – Или са избягали. – Стори ми се, че долових в гласа ѝ белсиански акцент. Том определено звучеше като човек от колониите.

– Е, няма значение. Нямаше да отида с тях и няма да тръгна и с вас. – Дързостта се появи автоматично, макар че нямаше да мога да направя много срещу тях. Щях да се върна към плана си да намеря бъдещо спасение.

– Ние не искаме да ви отвеждаме – отвърна Том. – Където и да отивате, ще ви помогнем да стигнете благополучно дотам. Ние сме придружителите ви за нощта.

Не виждах израженията им в тъмнината, но той звучеше искрено.

– Защо? Какво искате?

– Нищо, за кое­то да е нужно да се тревожите. Ние служим само на собствените си интереси. Всичко, кое­то е нужно да знаете, е, че с нас сте в безопасност.

Нямах им доверие. Как бих могла? Нищо от това не звучеше смислено, но пък според всички разкази беше трудно да се отгатнат мотивите на тези двамата.

Когато не казах нищо, Том добави:

– Кобилата ви окуцяла ли е?

– Още не – признах. – Но едната ѝ подкова падна.

– Тогава ще трябва да ви качим на нашите.

Видях го да хвърля поглед към Авиел. Между тях премина нещо – нещо малко напрегнато, и миг по-късно тя слезе от коня.

– Моят няма да се затрудни да носи двама души – каза той. – Можете да яздите нейния.

Оглеждайки едрия боен кон на Том, предположих, че животното би могло да носи и десетима души. По-дребната кобила ми се беше сторила оживена и енергична до фенера и се почувст­вах окуражена от идеята да имам собствен кон. Това увеличаваше шансовете ми да се измъкна.

– Добре – казах, приближавайки се до нея. – Отиваме в Крофърд.

Авиел тръгна към едрия кон, поколебавайки се само за миг, преди ловко да се покатери върху него заедно с Том. Завързах Бет за едно дърво.

– Съжалявам, момиче. – Потупах я по врата, чувствайки се виновна, че зарязвам този подарък. – Да се надя­ваме, че ще успеем да те върнем на Гидиън. Или може би някой нов собственик ще ти сложи подкова.

Привързах картината към гърба на новия си кон, а пос­ле потеглихме с главозамайваща бързина. Скоростта бе ободряваща след бавната походка на Бет и си поз­во­лих да се надя­вам, че в крайна сметка това можеше и да се получи. Но не бях още дори на половината път до Крофърд и времето още беше срещу мен.

Когато най-накрая стигнахме покрайнините на Крофърд, Том и Авиел забавиха ход.

– Носите ли адреса? – попита той.

– Да.

– Тогава ве­роят­но е най-доб­ре да чакаме тук. Да видят всички ни посред нощ, може да е... обезпокояващо за някои хора.

Можех да повярвам в това. Крофърд беше по-голям от пос­ледното село и ми отне известно усилие да открия правилното мяс­то. Когато успях, ми стана ясно как този купувач можеше да си поз­во­ли картината ми. Къщата му беше ве­роят­но най-голямата в града, красиво имение на отсрещната страна на централния площад. Отвън висяха фенери, но прозорците бяха тъмни. Поех си дълбоко дъх, взех картината и почуках на вратата.

Нужни бяха още две почуквания, преди някой да ми отвори – сънен слуга, кой­то ме изгледа накриво.

– Трябва да се видя с гос­по­дин Дейвънпорт.

– Мадам – каза слугата с тон, кой­то намекваше, че тази титла е твърде великодушно използвана, – среднощ е.

– Нямаше друг начин. – Вдигнах увитата картина. – Имам нещо, към чието купуване той проявява голям интерес. Една картина. Мисля, че ще се разстрои, ако научи, че сте ме отпратили и съм я продала на някой друг.

Промяната в изражението на слугата ми подсказа, че е запоз­нат с преговорите за картината. Въведе ме във фоайето и ме предупреди да не пипам нищо, докато го няма. Минути по-късно влезе сивокос джентълмен по домашен халат. Очите му се разшириха при вида ми:

– Вие... носите картината на Тодорос?

– Ако все още я искате – казах. – В Кейп Триумф има една дама от Мирикози, коя­то проявява голям интерес. – Разопаковах я и той припряно пристъпи нап­ред, навеждайки се близо към платното.

– Великолепно. Видях я преди три седмици и не можех да си я избия от ума. Видях на континента една от другите му творби от тази серия. И тогава също бях поразен. – Той внимателно докосна платното. – Виждате ли как я осветява слънцето? Тодорос умее да си служи със светлината.

За миг изпитах вина. Този човек беше истински поз­на­вач и почитател на изкуството, а аз го мамех. Но толкова нередно ли беше, щом можех да му даря радост и да спася един живот?

Приключихме сделката и излязох от къщата му с тежка кесия злато. Докато вървях обратно към пътя, ми хрумна, че Том и Авиел можеше някак да узнаят какво правя, и да планират да ми отмъкнат парите. Те се материализираха от сенките, преди да успея да обмисля други евентуални начини за действие.

– Свършихте ли? – попита Том, без да прави заплашителни движения. – Тогава да ви отведем обратно. Зазорява се. – Авиел не каза нищо. На светлината от фенерите, висящи в града, косата ѝ проблясваше в златно.

Обратното ни пътуване беше забър­за­но и трескаво, докато се опитвахме да изпреварим изгрева на слънцето. Движехме се толкова бързо, че не виждах Бет, но все пак забелязах мяс­тото, където беше възникнала схватката. Фенерът още гореше на пътя, а наб­ли­зо лежаха проснати по очи двама мъже. Не бях сигурна мъртви ли са, или в безсъзнание, и никой не спря, за да разбере.

Скоростта ни беше добра – но не чак толкова добра. Слънцето вече докосваше източния хоризонт, когато стигнахме покрайнините на Кейп Триумф, и тук Том и Авиел ме оставиха.

– Ние изчезваме заедно със зората – каза той с усмивка. – Но се надя­вам, че вече можете да се справите.

Слязох от кобилата. Краката ми бяха толкова схванати от всичкото това яздене, че насмалко не паднах.

– Благодаря ви за помощта. Нямаше да мога да направя това без вас. – Хвърлих поглед към Авиел. – Без двама ви.

– Удоволствието е наше – каза той. Тя прос­то кимна в знак на благодарност, докато се качваше на коня си. Той ми се поклони набързо от седлото. – Que Ariniel te garde³, лейди Уитмор.

Втората ми сватба беше по-голяма от първата. И много по-чиста.

Със сигурност пак възразявах, че нямам нужда от никаква церемония или показност, за да заявя любовта си към Сед­рик. Една баня и няколко хубави дрехи не променяха начина, по кой­то се чувствах. Но нямаше начин да ги откажа.

В Адория сватбите се провеждаха в кабинетите на магистрати по-често, отколкото в Осфрид, така че не беше необичайно да предпочета това пред някоя църква на Урос. Разбира се, след разкритието, че Сед­рик е аланзанец, никой не беше истински изненадан. Организирахме празненството си след сватбата в Уистерия Холоу, като поканихме всичките си поз­нати и много хора, кои­то не познавахме. Джас­пър неохотно се бе съгласил да ни бъде домакин. Все още не беше доволен от предпочитанията на сина си, но се беше предал и бе приел неизбежното.

Прекарахме първата си брачна нощ в къщата на един аланзанец, поз­нат на Сед­рик, кой­то беше извън града по работа и ни я беше заел. Не притежаваше нищо от великолепието на някогашната ми градска къща – или дори от това на Блу Спринг – но беше очарователна и чиста. И беше наша. Изцяло наша за нощта. Без страх, че други хора ще ни открият. Без страх, че ще бъдем осъдени.

Сякаш не се бяхме виждали истински от цяла вечност. Тъй като почти никой не знаеше, че вече сме женени, бяхме прекарали двете седмици между процеса и официалната сватба, водейки целомъдрен и отделен живот. Когато се бяхме добрали обратно до къщата след дълъг ден на празненства, внезапното осъзнаване, че най-пос­ле сме само двамата, беше толкова необичайно, че почти не знаехме какво да правим.

Но бързо бяхме схванали.

На другата сутрин се събудих от струяща през еркерния прозорец на спалнята слънчева светлина. Сед­рик лежеше долепен до гърба ми с ръце, обкръжаващи талията ми. Прокарах пръсти по колосаните бели чаршафи, вдъхвайки ухание, кое­то бе смесица от ветивера на Сед­рик, препарата, използван за прането на чаршафите, и парфюма с ухание на виолетки, кой­то Мира и Тамзин ми бяха подарили за сватбата.

– Досещам се, че мислиш – каза Сед­рик, като притисна буза към гърба ми. – Мислиш много по-усърдно, отколкото би трябвало.

– Опитвам се да запаметя това. Всеки детайл. Светлината, миризмите, усещането от допира. – Претър­колих се така, че да мога да погледна лицето му. Утринното слънце осветяваше косата му, коя­то беше безспорно разчорлена. – Дори теб. Вече можем да се събуждаме заедно до края на живота си, но ще мине дълго време, преди да заприлича на нещо като тази стая, това легло.

Той отметна косата ми назад, а пос­ле прокара ръка по врата ми:

– Да не започна да те хваща страх?

– Едва ли предвид факта, че се омъжих за теб вече два пъти.

– Може би е възможно да намерим повод да останем тук по-дълго.

– И да пропуснем да заминем за Уестхейвън с другите основатели? Това няма да се отрази доб­ре на един така наречен основател и водач на общността. Освен това ще те арестуват и ве­роят­но ще те екзекутират заради ерес, ако не заминеш. А всички онези запаси от храна, кои­то сме складирали долу, ще отидат зян.

– Този списък беше ли изреден в някакъв специален ред? Като нап­ри­мер от най-дребното до най-сериозното пос­ледствие?

– Аз...не знам. – Ръката, коя­то преди беше до лицето ми, се беше плъзнала под завивките и сега пробягваше по голия ми крак – бавно, възбуждащо. Опитвах се да запазя хладнокръвно изражение и тон, но останалата част от тялото ми ме предаде, докато се свивах на кълбо по-близо до него: – В известен смисъл ми пречиш да се съсредоточа. А имаме много за вършене.

– Да. – Гласът му беше дрезгав, когато приближи устни към шията ми. – Да, имаме.

– Не това имах...

Беше невъзможно да му устоя. Или може би на него му бе невъзможно да ми устои. Разтопихме се един в друг и аз напъл­но забравих за Уестхейвън и за предстоящите лишения. През следващия час моят свят бе преплетена бъркотия от кожа, коса и завивки. След това изпитах неубедителен порив да стана и да започна деня. Скоро този порив бе зарязан. Отпуснах се в обятията на Сед­рик и отново заспах.

Звукът от чукане по вратата ме разбуди рязко и успешно разби всякаква останала леност. Изправих се отривисто:

– Дошли са за запасите ни! Кое време е?

Сед­рик отвори едното си око и го насочи към прозореца:

– Не е време. Прекалено рано е.

– Е, някой иска нещо – казах, когато чукането про­дъл­жи. Измъкнах се от леглото и затършувах наоколо, докато открих дълъг, плътен домашен халат. Нахлузих го, забелязвайки, че сватбената ми рок­ля лежеше на пода в далечния ъгъл на стаята, обърната наопаки. Беше една от роклите, кои­то бях носила като „диамант“, истинска фантазия от бяла коприна и среб­ро.

– Това как се озова там?

Сед­рик ме беше гледал как се обличам, вече отворил и двете си очи, и плъзна поглед към ъгъла:

– Имаше нужда от помощ, за да се измъкнеш от нея. – Все едно това беше отговор.

– Джас­пър хубавичко ще ни се развика. Трябва да върна това. – Приключих с пристягането на колана си и забързах към вратата на спалнята.

– Мисля, че сега се предполага да го наричаш „татко“ – извика Сед­рик след мен. Спрях само колкото да го замеря с една възглавничка.

Долу чукането по вратата бе станало по-шумно и по-раздразнено. Затова ве­роят­но не биваше да се изненадвам да открия, че на верандата ни всъщност стое­ше Джас­пър. Погледна нетърпеливо джобния си часовник.

– Ето те и теб.

– Съжалявам. Ние още... спяхме. Желаете ли да влезете?

– Няма време. Тръгнал съм да се срещна с един човек, с когото може би ще започна вълнуващо бизнес начинание.

– И времето му трябваше да съвпадне със заминаването ни, а? – Сед­рик бавно дойде до входа и застана до мен, като се прозяваше. Беше навлякъл набързо снощните си дрехи от сватбата, кои­то бяха целите измачкани. – Или може би ти си определил часа така, че да съвпадне със заминаването?

Което и от двете да беше вярно, Джас­пър не отговори.

– На този етап всъщност не ви е нужно нищо от мен – макар че наистина трябва да си получа обратно онази рок­ля. Мога да ѝ взема добри пари. А ако това ново начинание сработи, може би ще имаме потенциал за още повече. Разработваме програма за по-спе­циал­но намиране на брачни партньори чрез кореспонденция и кратки тематични обяви.

Докато Джас­пър оживено бъбреше за подробностите, аз се върнах горе да взема рок­лята. Трябваха ми няколко минути да я „сглобя“ цялата, тъй като отделните части – горната рок­ля, фустата, долната риза, воалът – необяснимо се бяха оказали разхвърляни в напъл­но различни части на стаята. Може би снощи бях изпила повече вино, отколкото си спомнях. Или може би вниманието ми е било твърде заето с други неща, за да ме е грижа. Няколко блещукащи мъниста паднаха от горната част на рок­лята, когато я пригладих, и аз трепнах, надявайки се, че Джас­пър няма да забележи.

Когато се върнах долу, го чух да казва:

– ... да разширим този бизнес повече, отколкото някога сме мечтали, и ти можеше да имаш дял от него. Невероятни богатства. Но не. Трябваше да се ожениш за измамница със синя кръв и да се забъркаш с някакъв култ в пущинака. Надя­вам се това ново безумие да ти донесе успех.

– Татко, това сигурно е най-милото нещо, кое­то някога си ми казвал.

Джас­пър се намръщи:

– Сериозен съм. Направи някои опасни избори.

– Но ги направих сам – каза Сед­рик. – И това е важното.

Подадох рок­лята на Джас­пър. Ако се съди от прис­ви­ва­не­то на очите му, май веднага забеляза липсващите мъниста.

– Това на подгъва вино ли е? – попита.

– Благодаря, че ми поз­во­ли да я заема – казах със сладък глас. – Татко.

Когато той си тръгна, двамата със Сед­рик застанахме на верандата, гледайки, докато се изгуби от поглед надолу по пътя. Вече сами, Сед­рик ме обгърна с ръка.

– Готова ли си за следващото приключение?

– Винаги.

Сутринта отлетя, докато се приготвихме и се погрижихме запасите ни за пустошта и малкото ни светски притежания да бъдат откарани до кервана за багажа. Много подобно на изпращането ни за Хадисън, голяма тълпа се събираше в покрайнините на града, където фургоните и конете се подреждаха за потегляне. Имаше роднини и прия­те­ли, дошли да се сбогуват, както и безделници и любопитни зяпачи. Когато най-сетне бяхме готови за тръгване, Сед­рик и аз хвърлихме любящ поглед назад към къщата и тръгнахме да се присъединим към тълпите.

Беше толкова пре­тъп­ка­но, колкото бях очаквала – може би дори повече. Едуин Харисън веднага ни забеляза и повика Сед­рик да се посъветва с него за нещо, оставяйки ме сама да наблюдавам минаващите хора близо до периферията на тълпата.

– Сигурно е изтощително да си омъжена. – Тамзин се приближи бавно до мен. –Изглеждаш, сякаш изобщо не си спала.

Ухилих се и я прегърнах бързо:

– Спах. Малко.

– Е, сигурна съм, че ще си наваксаш, като ще можеш да спиш през цялото време, докато прекосявате пустошта. А и в колибата, коя­то ще имате в Уестхейвън, каквато и да е, ве­роят­но ще е много спокойно.

Спомних си за порутената барака в златоносния участък. Струваше ми се, сякаш е било преди цял един живот.

– Дори още нямаме колиба. Ще трябва да я построим или да наемем някой да го направи предвид дърводелските умения на Сед­рик. Освен това точно ти нямаш основание да ми говориш за това – след като си живяла в каютата на кораб на икорите.

Тя се усмихна на шегата, но не я коментира. В седмиците, кои­то бяха изминали след разобличаването на Уо­рън, бяхме научили много повече както за времето, кое­то беше прекарала сред Наследниците в Грашонд, така и за това с икорите. Беше ѝ трябвало дълго време да се отпусне и да заговори, и знаех, че все още имаше неща, кои­то не ни казваше. Надявах се, че щяха да излязат на бял свят след време, когато беше готова. Айа­на беше хванала натясно Джас­пър, като му каза, че от Тамзин е невъзможно да се очаква да се омъжи в близко бъдеще след подобни травматични събития. Айа­на беше спечелила спора и договорът на Тамзин бе удължен.

Тя се извърна и се втренчи с празен поглед в морето от хора.

– Има нещо – ами, тоест има нещо, за кое­то трябва да говоря с теб. Нещо, за кое­то трябва да те помоля.

Сериозното ѝ изражение беше стряскащо. Дори плашещо, защото смятах, че най-лошите неприят­нос­ти са приключили. Стиснах ръката ѝ:

– Разбира се.

– Може да е твърде късно... трябваше да го спомена по-рано... но не исках да те обременявам с всичко друго. Но знам, че със Сед­рик спечелихте много пари от продажбата на златоносния участък в Хадисън, и затова си помислих... тоест...

– Тамзин. – Никога през цялото ни време заедно не я бях чувала да говори объркано и несвързано. – Можеш да ми кажеш всичко. Давай, помоли ме каквото трябва.

Така че тя го направи.

Умълчах се за дълго време след това, опитвайки се да осмисля онова, кое­то току-що бях чула. Колкото по-дълго не проговарях, толкова повече се смущаваше тя.

– Мислиш, че съм ужасен човек, нали?

– Какво? Разбира се, че не. – Отново я притеглих към себе си. Спомних си, когато отдавна ми каза, че нямам представа колко много е заложила на карта. И беше права. – Просто съм изненадана, това е всичко. И разбира се, че ще помогна.

Кафявите ѝ очи блестяха от сълзи:

– Много е да искам такова нещо. И разбирам, ако Сед­рик не иска да харчиш парите. Негово право е да...

– Сед­рик не би имал нищо против. И няма значение. Не е нужно да докосвам парите от Хадисън.

Огледах тълпата, наполовина надявайки се, че Никълъс Адълтън може да се е появил. Нямах този късмет. Юридически погледнато, ве­роят­но не се нуждаех от помощта му, но със сигурност щеше да оформи по-доб­ре нещата. След като благодарение на съществените доказателства Уо­рън се бе озовал обвинен и натоварен на кораб обратно към Осфрид, за да отговаря за заплетения си заговор, беше пос­ледвал истински правен кошмар заради земята, коя­то притежаваше в Хадисън. В случаи на държавна измяна земя като тази обикновено преминаваше отново във владение на короната. Той обаче беше имал многобройни наематели, разработващи земята, и във великодушен жест в крайна сметка съдилищата бяха дарили тези участъци. Вместо да се занимава с разкопаването, Сед­рик беше продал своя участък за впечатляваща цена – кое­то ни предостави средствата да откупим договора ми и да съберем спестявания за Уестхейвън. Никълъс ни беше оказал съществена помощ в уреждането на нещата, затова, предполагам, беше заслужил да си отдъхне от нас.

Зърнах наб­ли­зо един от работниците от Уестхейвън, кой­то отмяташе инвентарен списък с писалка и сноп листове. Придумах го да ми заеме писалката и да ми даде лист хартия. Той беше един от онези, зашеметени и изпълнени с благоговение при разкриването на истината за миналото ми, и когато му благодарих, прос­то заекна:

– Няма проб­лем, м-м-милейди.

Коленичих, за да подпра листа на коленете си, и започнах да пиша: Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор...

Спрях, несигурна какво да напиша нататък. Проблемът не беше в използването на първото ми име по закон. А това, кое­то следваше. Или пък следваше ли нещо нататък? Нямаше ме повече от година. Почти със сигурност сега братовчед ми Питър носеше титлата на прославения Рупърт.

Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор, бивша графиня на Ротфорд, упълномощавам отпускането на парите от издръжката си на лейди Алис Уитмор, за да бъдат похарчени при посочените по-долу условия...

Тамзин ме гледаше как пиша всяка дума и бях почти сигурна, че през цялото време не дишаше. Когато подписах документа и приключих, тя го прочете отново, а пос­ле ме погледна с надежда:

– Това ли е всичко, кое­то ще е нужно?

– Би трябвало. Тези пари от години са държани встрани от всякакви семейни дългове и по закон са мои сега, когато съм омъжена. Не е голяма сума – ако беше, щях да имам по-малко проб­леми. Но е достатъч­на за това, кое­то ти е нужно, а баба ще се погрижи всичко да бъде доведено докрай. – Бръкнах в джоба на полата си и извадих сгънат сноп от още книжа. Заедно с копие от брачното ми свидетелство вътре имаше и едно твърде закъсняло писмо. – Просто ще го добавя към това, кое­то вече ѝ изпращам. Сайлъс Гарет трябва да го предаде и да потвърди, че е сравнил лицето ми с това от портрета и ме е видял жива. Просто не съм сигурна къде е той.

Тамзин посочи:

– Ето го там, говори с онзи ужасен Грант Елиът. Отначало ми се струваше толкова любезен, но всъщност е доста надменен, знаеш ли.

И наистина двамата стояха встрани от множеството, водейки, както изглежда, приятелски разговор. Все още не знаех точно какво ги свързваше освен факта, че и двамата бяха изиграли роля в издействането на ареста на Уо­рън. Сайлъс щеше да откара Уо­рън обратно в Осфрид, за за бъде изправен на съд за държавна измяна, докато Грант оставаше в колониите.

– Не може да е толкова ужасен – казах на Тамзин, докато вървяхме към тях. – Казват, че той осигурил доказателствата, свързващи Уо­рън с лорандийците.

– Е, прос­то се радвам, че изглежда, най-сетне се е обръснал – каза тя. – Направил го е, нали? Брадата му изглежда много по-спретната от обикновено.

Сивокосият Сайлъс ми кимна за поздрав, когато стигнахме до тях.

– Госпожо Торн, чудех се кога ли ще ви видя. Поздрав­ле­ния.

– Благодаря ви. – Подадох му снопа книжа. – Би трябвало да е лесно да намерите баба ми. Сигурна съм, че ще е все още в Осф­ро.

Сайлъс пъхна книжата във вътрешния джоб на палтото си.

– Ще я намеря. Имате ли нужда да предам нещо друго?

Поклатих глава, но Тамзин колебливо пристъпи нап­ред:

– Ако няма да ви затрудни твърде много, гос­по­дин Гарет... аз също имам няколко писма. Адресът е в Осф­ро. Мога да ви платя...

– Просто ми ги донесете, преди да отплаваме след два дни – каза Сайлъс.

– Как е затворникът ви? – попитах.

– Нещастен – отговори Грант. Ухили се и не можех да определя дали усмивката трябваше да е очарователна, или ужасяваща. – Заключен е в трюма на кораба и го посещавам всеки ден прос­то за да съм сигурен, че ще си остане нещас­тен.

Мира дойде при нас, дочула този пос­леден коментар:

– Вероятно ще бъде екзекутиран в Осфрид за държавна измяна. Не мисля, че трябва да се безпокоите да не би скоро да се почувства развеселен.

– Предателството на този вероломен кучи син едва не доведе до започване на вой­на, коя­то щеше да въвлече Осфрид, икорите, Лорандия, баланкуанците и Урос знае кой друг. Щеше да опустоши тази земя и да коства безброй животи. Затова наистина не мисля, че прекалявам, като се старая да му утежня живота. – Грант направи почти красноречива пауза. – Обичам да изпипвам нещата докрай.

Мира завъртя очи и се обърна към Тамзин и мен:

– Може ли да поговорим?

Сбогувахме се с мъжете и бавно се отдалечихме. Тамзин едва не се беше разплакала, когато написах писмото, заливайки ме с благодарности, но сега лицето ѝ светеше по онзи привлекателен, лукав начин.

– Ще ни кажеш ли най-пос­ле, Мира? – попита нас­той­чи­во тя. – Нима ще оставиш бедната Аделейд да се отправи в някаква затънтена земя, без да ѝ кажеш какво смяташ да правиш? Би било толкова жестоко. Тя постоянно ще се тревожи.

Наскоро Мира ни беше казала, че е „взела решение“ за бъдещето си, но нямахме представа какво е. Може би беше решила да се омъжи за възрастния гос­по­дин. Може би беше решила да се върне в Осфрид и да работи. Никое от двете не изглеждаше ве­роят­но обаче предвид усмивката, коя­то постоянно виждах на лицето ѝ. След зрелищното ѝ нападение срещу Уо­рън – заслугата за кое­то, научих, бе на обучението на Айа­на – вече никоя постъпка на Мира не ме изненадваше.

И изглеждаше, че мистерията щеше да про­дъл­жи още малко.

– Съжалявам – каза Мира. – Още не мога да ви съобщя. Но скоро.

– Толкова си жестока – повтори Тамзин.

Мира ме прегърна силно:

– Най-вече прос­то исках да дойда да се сбогувам с теб. Изглежда, вечно все това правим, нали?

Придърпах Тамзин в прегръдката ни:

– И винаги се събираме отново. Сигурна съм, че ще мога да се връщам в Кейп Триумф от време на време. И се надя­вам, че вие ще ми идвате на гости в Уестхейвън.

– Разбира се – каза Мира.

– Само ни кажи, когато се сдобиеш с истинска къща, в коя­то има дос­та­тъч­но легла –истински легла, не слама на пода – за всички – каза Тамзин. – И можеш да се обзаложиш, че веднага ще пристигнем.

Посмяхме се. И си поплакахме. Беше ми ясно, че групата от Уестхейвън се приготвяше да потегли, и реалността на онова, кое­то предстое­ше да се случи, ме връхлетя с всичка сила. Още едно пътуване. Още една сериозна промяна в живота ми.

– Ето те и теб, Аделейд. Излиза, че прос­то трябваше да потърся къде тук се леят най-много сълзи. Вие двете няма да повярвате колко сълзи се лееха в дома ѝ, когато се срещнахме най-нап­ред.

Сед­рик се приближи зад мен и аз се отдръпнах от Тамзин и Мира, за да мога да го прегърна. Пос­ле го тупнах леко с юмрук по ръката:

– Повечето от онези сълзи бяха по негова вина.

– И оттогава си лудо влюбена в мен.

Обърна се, когато се разнесе вик да се събираме, и изражението му стана сериозно. Пос­ледва нова поредица от сълзливи сбогувания с Тамзин и Мира, а пос­ле Сед­рик ме хвана за ръката:

– Милейди? Ще потегляме ли?

Отидохме до мяс­тото, където ни чакаха конете – млади, пъргави животни. Не бедната Лизи. Той ми помогна да се кача и аз хвърлих един пос­леден, любящ поглед към приятелките си. Напред пътят се простираше и водеше извън Кейп Триумф и навътре в непоз­нати земи. Докато същата гледка по пътя към Хадисън бе заплашителна, сега внезапно се почувст­вах, сякаш пред мен се разкриваха всички възможности в света.

Сед­рик се приведе към мен:

– Знаеш ли, надя­вам се това ново безумие да сработи в наша полза.

– Мисля, че така ще стане – казах му. – В края на краищата предишното безумие се получи доста доб­ре.

И ние потеглихме.

Идеята за тази поредица започна с няколко искрици вдъхновение и щом те се събраха, бе невъзможно да възпра пламъка, кой­то ме увлече и понесе, докато бързах да завърша тази книга. Преди всичко дължа многобройни благодарности на семейството си в процеса на писането на тази книга, осо­бе­но на съпруга и синовете ми, кои­то се примиряваха, докато мъкнех лаптопа си навсякъде и често се „отнасях“, докато умът ми се устремяваше нап­ред към следващата глава. Благодаря също и на агента си, Джим Маккарти, и на несравнимия екип в „Рейзърбил“: всички те видяха потенциала на тази история да гори в мен и помогнаха за разпалването на пламъците ѝ.

Накрая искам да благодаря на всеки, кой­то взе тази книга и се присъедини към мен в Адория. На отдавнашните ми читатели: вие винаги ми се доверявате, следвайки ме към нови светове, и съм ви признателна за това. Към новите ми читатели: доб­ре дошли на това пътуване. На всички ни предстои огромно приключение.