Милорад Павич <emphasis>Хазарски речник</emphasis> <emphasis>Роман-лексикон в 100 000 думи</emphasis> <emphasis>(мъжки екземпляр)</emphasis>

LEXICON COSRI CONTINENS COLLOQUIUM SEU DISPUTATIONEM DE RELIGIONE

<image l:href="#i_018.jpg"/> ЧЕРВЕНА КНИГА Христиански източници за хазарския въпрос

А

ATEX (IX век) - хазарска принцеса, чието участие в полемиката около християнското покръстване било решаващо. Нейното име се тълкува като наименование на четирите състояния на съзнанието според хазарите. Нощем на всеки клепач тя носела по една буква, изписана подобно на онези, с които се бележат клепачите на конете преди състезание. Буквите били от забранената хазарска азбука, в която всеки писмен знак убива, щом се прочете. Буквите изписвали слепци, а сутрин преди миене придворните прислужвали на принцесата, жумейки. Така тя била защитена от врагове, докато спяла. А това за хазарите означавало време, в което човек е най-безпомощен. Атех била много красива и набожна, буквите й отивали съвършено, а на масата й винаги имало седем вида сол и преди да си вземе парче риба, тя топвала пръсти всеки път в различна сол. Така се молела. За нея казват, че имала седем лица като седемте вида сол. Според едно предание Атех взимала всяка сутрин огледало и сядала да рисува: роб или робиня, всеки път различни, идвали да позират. А всяка сутрин тя създавала от своето лице ново, невиждано дотогава лице. Според друго предание Атех не била хубава, но пред огледалото упражнявала лицето си да приема такъв израз и така да разположи чертите си, че да стане красиво. Тази упражнена хубост изисквала от нея огромно физическо усилие и щом принцесата оставала сама и се отпускала, хубостта й се разсипвала като нейната сол. Във всеки случай един ромейски (византийски) цар[4] нарекъл в IX век "хазарско лице" известния философ и патриарх Фотий, което би могло да значи или родствени връзки на патриарха с хазарите, или лицемерие.

Според Даубманус нито едното от двете не е случайно. Хазарско лице наричали способността на всички хазари, дори и на принцеса Атех, да осъмват всеки ден като някой друг, със съвсем ново и непознато лице, така че им било трудно да се познаят и с най-близките си роднини. Пътешественици пък отбелязват, че всички хазарски лица са еднакви, никога не се променят и оттам произлизат затрудненията и объркването. Така или иначе, стига се все до това, че понятието "хазарско лице" означава лице, което трудно се запомня. Така може да се обясни и легендата, според която за всеки участник в хазарската полемика в двореца на кагана принцеса Атех имала различно лице, дори че имало три принцеси Атех - една за ислямския, втора за християнския и трета за еврейския мисионер и тълкувател на сънища. Факт е обаче, че нейното присъствие в хазарския дворец не е отбелязано в тогавашния християнски източник, писан на гръцки и преведен на славянски език (Житие на Константин Солунски, свети Кирил), но според Хазарския речник едно време в гръцките и славянските монашески кръгове е съществувало нещо като култ към принцеса Атех. Този култ е бил създаден във връзка с вярването, че в полемиката Атех сразила еврейския теолог и приела християнството заедно с кагана, за когото също не се знае дали й е бил баща, съпруг или брат. Запазени са в превод на гръцки и две молитви на принцеса Атех, които никога не са били канонизирани, но Даубманус ги посочва като "Отче наш" и "Радвай се, Мария" на хазарската принцеса. Първата от тези две молитви гласи:

На нашия кораб, отче мой, моряците пъплят като мравки; умих кораба отзарана с косата си и те пълзят по чистите мачти и смъкват в своя мравуняк зелените платна като сладки лозови листа; кърмчията се опитва да свали кърмата и дая понесе на гръб като плячка, от която ще яде и живее цяла седмица; най-слабите дърпат солените въжета и изчезват с тях в утробата на нашата плаваща къща. Само ти, отче мой, нямаш право на техния вид глад. В това поглъщане на бързината на теб, мили мой, който си ми единственият баща, се пада най-бързият дял. Ти се храниш с разпокъсания вятър.

Втората молитва на принцеса Атех като че обяснява историята на нейното хазарско лице:

Научих наизуст живота на моята майка и всяка сутрин по един час играя като театрална роля майчиния си живот пред огледалото. Това продължава из ден в ден с години. Извършвам го, облечена в майчините рокли, носейки нейното ветрило и сресана като нея, защото съм сплела косата си като вълнена шапка. Играя я и пред другите, та дори и в леглото на моя любим. В мигове на страст аз вече не съществувам, не съм аз, а тя. Защото тогава я играя така добре, че моята страст изчезва и остава само нейната. С други думи, тя предварително ми е откраднала любовните докосвания. Но аз не й се сърдя, защото знам, че навремето и тя е била ограбена по същия начин от своята майка. Ако някой сега ме попита за какво е нужна тая игра, ще отговоря: опитвам се да родя себе си още веднъж, но по по-добър начин.

За принцеса Атех се знае, че не можела да умре. Съществува все пак един надпис, издълбан върху нож, украсен със ситни дупчици, който говори за нейната смърт. Това единствено и немного достоверно предание съобщава Даубманус, но не като разказ, как наистина е умряла принцеса Атех, а как е могло да се случи така, че изобщо да може да умре. Както от виното не побелява косата, така и от привеждането на този разказ не ще има вреда. Той гласи:

Бързото и бавното огледало

Една пролет принцеса Атех казала: "Свикнах с мислите си като със своите рокли. Винаги имат еднаква обиколка в кръста и аз ги виждам навсякъде, дори по кръстопътищата. И което е най-лошо, от тях вече не се виждат кръстопътища."

За да я развлекат, слугите донесли на принцесата един ден две огледала. Не се различавали много от останалите хазарски огледала. И двете били направени от излъскана сол, но едното от тях било бързо, а второто - бавно огледало. Каквото бързото огледало, изобразявайки света, взимало като предплата от бъдещето, второто, бавното, връщало и разплащало дълга на първото, защото по отношение на настоящето закъснявало точно толкова, колкото избързвало първото. Когато изнесли пред принцеса Атех огледалата, тя била още в постелята и буквите на клепачите й не били отмити. Видяла се в огледалото със затворени клепачи и тозчас умряла. Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано - за пръв път прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето.

Б

<emphasis>БРАНКОВИЧ, АВРАМ</emphasis>

БРАНКОВИЧ, АВРАМ (1651-1689) - един от съчинителите на тази книга. Наемен дипломат в Одрин и при Портата в Цариград, военачалник в австро-турските войни, полихистор и ерудит. Ктиторският портрет на Бранкович бил нарисуван на стената в храма "Света Параскева" в Купиник, наследствен имот на рода Бранкович. Там бил представен със сродниците му как поднася върху сабята си на своята прапрабаба, сръбската деспотка и светица, преподобната майка Ангелина, построения храм на света Петка.

Източници: Данни за Аврам Бранкович има пръснати из съобщенията на австрийските уведомители, по-специално - в донесенията, които един от двамата писари на Бранкович, Никон Севаст, е изготвял за принц Фон Баден и за генерал Ветерани. Малко място за своя сродник Аврам Бранкович е отделил и граф Джордже Бранкович (1645-1711) във влашката и в обемистите си сръбски хроники в частите, които днес за жалост са изгубени. Последните данни за Бранкович е дал неговият слуга и майстор на сабята Аверкий Скила. Хронологията на живота и делата на Бранкович се възстановява най-добре въз основа на записаната изповед, която е изпратил от Полша до Виенския патриарх вторият писар на Аврам Бранкович, Теоктист Николски^А, и въз основа на една агиографска икона с чудесата на пророк свети Илия, защото Бранкович е отъждествявал всяка сцена от живота на своя светец със случки от собствения си живот и е оставял бележки върху гърба на картините.

"Аврам Бранкович е от семейство, което е дошло в Крайдунавските земи от юг след падането на сръбското царство под турска власт - стои в поверителното сведение на Никон Севаст до Виенския двор. - Членовете на това семейство, повлечени от движението за напущаме на завладените от турците територии, се изселили в XVI век в Липова и Йенополския окръг. Оттогава за трансилванските Бранковичи се казва, че лъжат на влашки, мълчат на гръцки, броят на цинцарски и пеят в черквата на руски, че са най-мъдри на турски и само когато искат да убиват, проговарят на своя роден сръбски език. Те произхождат от Западна Херцеговина, от околността на Требине, от селището Кореничи, което е близо до Ластва в Горне Полице, и оттам е тяхното друго презиме - Кореничи. Откакто се е преселил, родът Бранкович заема видно място в Трансилвания и вече двеста години прави най-хубавото вино във Влашко, за което има дума, че опива от една сълза. Така както се е проявил воински в схватките на границата на два века и две държави - унгарската и турската, родът Бранкович на новата си територия край река Мориш, в Йенопол, Липова и Панкота, е дал и редица изтъкнати духовници. Мойсей Бранкович е бил епископ Матей, Йенополски митрополит, и орехът, който хвърлял в Дунава, винаги стигал в Черно море по-бързо от другите орехи. Неговият син, чичо на граф Георгий Бранкович - Соломон (наречен като Йенополски епископ Сава I), управлявал Йенополската и Липовската епархия, без да слиза от коня, и си пиел пиенето главно на седлото, докато през 1607 година Липова не била превзета от турците. Бранковичите потомци твърдят, че произходът им е от сръбския деспот Бранкович, а откъде им е богатството, е трудно да се каже. Има поговорка, че в тяхната кесия влиза всичко, което в цинцарските мечти се печели от Кавала до Земун. Пръстените им са ледени като змии, земите им птица не може да прелети, а народните песни ги бъркат с владетелските семейства. Бранковичи са защитници на манастирите във Влашко и на Атон в Гърция, те вдигат крепости и черкви като онези в престолния Белград, в Купиник или в селището, наречено Теус. Княз Зигмунд Ракоци е дарявал сродниците им по женска линия със селища, степи и благородничество, а по женска линия Бранковичи са в родство с трансилванските Секели и един дял от тяхното богатство се е прелял оттук във вид на зестра. Трябва да се каже, че в рода Бранкович наследството се дава според цвета на брадата. Всички наследници с рижи бради (а цвета наследяват по женска линия, защото вземат червенокоси жени) отстъпват първенството на чернобрадите, чиято брада свидетелства, че са наследници по мъжка кръв. Земите на рода Бранкович сега достигат на стойност около 27 000 форинта. Макар и родословното им дърво да не е съвсем достоверно, тяхното богатство е достоверно и твърдо като земята, по която яздят, и над двеста години нито една жълтица изобщо не е напускала техните скринове.

В Цариград Аврам Бранкович пристигнал хром, с двойно по-висок ток на едната обувка и там се носи приказката, как бил осакатен. Още когато Аврам бил седемгодишно момче -гласи тя, - турците нахлули веднъж в земите на баща му и пресрещнали по пътя малка група благородници, тръгнали на разходка с детето. Свитата се разбягала при вида на турците, при Аврам останал само един старец, който умело отблъсквал с дълга сопа всички нападения на конниците чак докато главатарят им не духнал срещу него стрелата, която била скрита в парче тръстика, стиснато между зъбите му. Старецът паднал улучен, а Аврам, който също имал сопа в ръцете, замахнал с все сила и досегнал с нея турчина по ботушите. Колкото и отчаяние и омраза да имало в този детски удар, това не било достатъчно. Турчинът само се засмял и отминал на коня си, като наредил да запалят селото. Годините минавали като костенурки, Аврам Бранкович пораснал, случаят бил забравен, защото имало нови схватки и сега Бранкович водел своите войници, като носел знаме на ръкавицата си, а в устата - парче тръстика с отровна стрела в него. Веднъж се натъкнали по пътя на шпионин, който вървял със сина си, още момче. Движели се наглед невинно, носейки само по една сопа. Един от войниците познал стареца, подкарал коня към него и се опитал да го върже. Но старецът се бранел с тоягата и не се давал, та всички се усъмнили, че в сопата има скрито тайно съобщение. Тогава Бранкович духнал отровната стрела и го убил. Тозчас момчето, което вървяло със стареца, го ударило със своята сопа. Било най-много седемгодишно и ако се съдело по всичко, нито цялата му сила, нито омразата и любовта му можели да навредят на Бранкович. И въпреки това Бранкович се засмял и паднал като покосен.

От този удар останал хром с единия крак, напуснал военното поприще и неговият роднина, граф Георгий Бранкович, го въвел в дипломатическата дейност в Одрин, Варшава и Виена. Тук, в Цариград, Бранкович работи за английския посланик и има жилище в просторна крепост между кулите Йороз Калеши и Караташ на Босфора. На първия етаж Бранкович е наредил да се иззида точно половин черква в памет на майка Ангелина, негова прапрабаба, която източноправославната църква е провъзгласила за светица, а втората половина на същата черква се намира в Трансилвания, в родината на бащата на Бранкович.

Аврам Бранкович е представителен човек, с гръден кош, голям колкото кафез за по-големи птици или за по-малки зверове, и него често го нападат убийци - защото из народа има песен, която говори, че костите му са от злато.

В Цариград е дошъл и се движи на висока камила, хранена с риба. Животното под него ходи раван и не разсипва виното от чашата, поставена в оглавника му. От най-ранно детство той не спи нощем като целия окат свят, а само денем - кога е обърнал косата и е сменил ден за нощ, никой не може да каже. Но и нощем, когато е буден, не го свърта на едно място, като да се е назобал с чужди сълзи. Затова на трапезата му винаги поставят по две чинии, донасят по два стола и две чаши, а той скача ненадейно посред яденето и се мести. Също така не може дълго да говори един език, сменя ги като любовници и приказва ту на влашки, ту на маджарски или турски, а от някакъв папагал почна да учи хазарски. Казват, че насън говорел на испански, но това знание наяве се стопява. Неотдавна някой пял в съня му една песен на неразбираем език. Той запомнил песента и за да му се преведе, се наложи да търсим познавач на езици, които Бранкович не владее. Така стигнахме до един равин и Бранкович издекламира запаметените стихове. Те не бяха много и гласяха:

Равинът, като чу началото, прекъсна Бранкович и продължи да казва наизуст остатъка от песента. После написа името на автора на стиховете. Песента била съчинена още през XII век, а неин автор бил някой си Юда Халеви. Оттогава Бранкович учи и еврейски. Но всекидневните му занимания са съвсем практични. Защото той е твърде особен човек и усмивката му е алхимия между други науки и умения на лицето му.

Всяка вечер, щом стане, той се стяга за война. В действителност упражнява бързината си в сабления бой с един тукашен прочут майстор на сабята. Този майстор е копт на име Аверкий Скила и кир Аврам го е наел като слуга. Този Аверкий има едно блажно и едно постно око, а всичките му бръчки са вързани на възел на челото между веждите. Той притежава най-пълен опис и обяснение на хватките със сабя, които са прилагани някога, и преди да внесе нови в своя ръкописен наръчник по саблено умение, лично ги проверява на живо месо. В една обширна зала, в която е постлан килим колкото малка ливада, се затварят господарят Бранкович и въпросният копт и в пълен мрак упражняват сабите си. Аверкий Скила обикновено хваща тогава в лявата си ръка единия край на дълга камилска юзда; другия край на юздата хваща кир Аврам, стиснал в дясната си ръка сабя, тежка точно колкото сабята, която държи в мрака Аверкий Скила. Намотават полека юздата около лактите си и като усетят, че са близо, се удрят безмилостно един друг със сабите, и то в такава тъмнина, от която можеш да оглушееш. За бързината на Бранкович се пеят песни под съпровод на гусла и аз го видях миналата есен как стои под едно дърво с извадена сабя в очакване да духне вятър и как поема със сабята си първия падащ плод и докато още пада, го разсича на две. Той има заешка устна и пуска мустаци, за да я покрие, но когато мълчи, в прореза се виждат зъбите му. Изглежда така, сякаш няма устни, а мустаците му растат върху зъбите.

Всички казват за него, че обича своя край и че е свещ и сол за своите, но той има странни недостатъци, които не подобават на призванието му. Не умее да сложи точка на разговора и никога не улучва момента, когато трябва да стане и да си тръгне. Винаги го проточва, най-сетне закъснява, така че другите са в недоумение от него повече при раздялата, отколкото при първата среща. Той взема хашиш, който приготвя специално за него един и същи евнух от Кавала и никой друг. Но интересното е, че невинаги му е необходим опиум и за да се освободи от него, праща временно по бързоходец запечатания сандък с хашиш чак в Пеша и оттам го получава обратно със същия печат след два месеца неотворен, точно когато е пресметнал, че отново ще му трябва. Когато не е на път, огромното му камилско седло със звънчета стърчи в просторната му библиотека и служи за маса, на която може да се пише и чете стоешком. По стаите наоколо има купища покъщнина, която стои като уплашена, но никъде край него няма и не ще има две еднакви неща. Всяка вещ, животно или човек около него трябва да бъде от друго село. Сред слугите си държи сърби, румъни, гърци и копти, а неотдавна взе за камериер някакъв турчин от Анадола. Кир Аврам има голямо и малко легло и по време на почивка (а винаги спи само денем) той се мести от едното в другото. Докато спи, неговият камериер, анадолецът Юсуф Масуди, се втренчва в него с поглед, който поваля птици. А когато се пробуди, кир Аврам сякаш от страх пее в постелята си тропари и кондаци на своите прадеди, които сръбската църква е провъзгласила за светци.

Не може да се разбере доколко го интересуват жените. На масата му стои дървена маймуна в естествен ръст с огромен полов орган. Понякога кир Аврам ще употреби изречението: "Жена без дупе е като село без черква!" - и това е всичко. Веднъж месечно Бранкович отива в Галат винаги при една и съща врачка и тя му гадае съдбата на карти по един стар и твърде бавен начин. Врачката има нарочна маса за Бранкович в дома си и на тази маса хвърля нова карета винаги когато навън се смени вятърът. От това, какъв вятър ще духне, зависи каква карта ще падне върху масата на Бранкович, така е от години. Миналия Великден, щом влязохме, духна южнякът и се удаде случай да го възнагради с ново пророчество:

- Сънувате човек с един бял мустак. Млад, с червени очи, със стъклени нокти на ръцете, отива към Цариград и скоро ще се срещнете...

Тази вест толкова зарадва нашия господар, че той веднага нареди да ми сложат халка на носа, та едва се спасих от тази милост...

Като знаем колко се интересува Виенският двор от плановете на господаря Бранкович, мога да кажа, че той спада към онези, които с особено внимание и усърдие отглеждат собственото си бъдеще като някаква голяма зеленчукова градина. Не е от хората, които ще пропътуват живота си бегом. Той овладява бъдещето много бавно и добросъвестно. Открива го част по част като непознато парче суха земя, която най-напред разчиства, после строи на най-благоприятното място и накрая в построената сграда дълго променя подредбата на вече сложените вещи. Старае се неговото бъдеще да не забави ход и ръст, но внимава той самият да не се увлече и да тръгне по-бързо, отколкото то може да напредва пред него. Това е своеобразна надпревара. Онзи, който е по-бърз, губи. В този момент бъдещето на кир Аврам е като градина, в която семето е хвърлено вече, но никой освен него не знае какво ще поникне. И все пак какво цели Бранкович. вероятно би могло да се догади от един разказ, който се разнася шепнешком за него. Това е

Повест за Петкутин и Калина

По-големият син на кир Аврам Бранкович, Гъргур Бранкович, рано пъхнал чепик в зенгията и размахал сабя, калена в камилски изпражнения. Дантеленото му и кърваво рухо по това време пращали от Джула, където Гъргур живеел с майка си, в Цариград, за да се пере и глади под надзора на баща му, да се суши на ароматния вятър от Босфора, да се избелва на гръцко слънце и с първия керван да се върне обратно в Джула.

Вторият, по-малкият син на Аврам Бранкович лежал в това време в Бачка зад една шарена печка, зидана като черква, и страдал. Говорело се, че дяволът го препикал и че детето ставало нощем, бягало от къщи и метяло улиците. Защото нощем от него сучела Мора, гризяла му петите и мъжко мляко течало от бозките му. Напразно забивали вилица във вратата и му кръстели бозките с палец, пъхнат между показалеца и средния пръст. Най-сетне една жена го посъветвала да легне да спи с нож, натопен в оцет, и когато Мора го нападне, да й обещае на сутринта сол на заем и да я прободе с ножа. Момчето така и сторило и когато Мора започнала да суче от него, той й предложил сол на заем, пробол я и чул вопъл, в който познал отдавна известен глас. На третата утрин от Джула в Бачка пристигнала майка му, още от прага поискала сол и паднала мъртва. Намерили на тялото й рана от нож и като я лизнали, тя била кисела... Детето съвсем залиняло от тоя ужас, започнала да му капе косата и с всеки косъм падала (както казали знахарите на Бранкович) по една година от живота му. И му пращали увити в юта кичурите от тази детска коса. Той я лепял по едно меко огледало, на което бил нарисувал образа на детето, и така разбирал още колко години живот има синът му.

Между другото почти никой не знае, че освен тези двама синове кир Аврам имал и осиновено дете, ако може така да се каже. Този трети син, или храненик, нямал майка, Бранкович го създал от кал и му прочел трийсет и деветия псалом, за да го раздвижи и да му вдъхне живот. Когато в четенето дошъл до мястото: "Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми...", камбаната на черквата в Дал ударила три пъти, младежът се раздвижил и рекъл:

- Когато удари пръв път, бях в Индия, на втория звън бях в Липица, а при третия влязох в тялото си...

Тогава Бранкович вързал Соломоновия печат в косите му, сложил в перчема му глогова лъжица, дал му името Петкутин и го пуснал да живее. А той си надянал на врата въже с камък и с това въже на врата отслужил литургия в средопостната неделя.

Бащата, разбира се, трябвало (за да бъде всичко като при живите) да вгради в гърдите на Петкутин и смърт. Този зародиш на края, тази малка и още непълнолетна смърт у Петкутин била в началото боязлива и глуповата, със слаба охота за ядене и закърнели органи. Но още тогава се радвала безкрайно, че Петкутин расте, а той растял така, че гиздавите му ръкави бързо станали толкова големи, та в тях можела да лети птица. Но смъртта у Петкутин много скоро го надминала по бързина и ум, първа забелязвала опасността. А след това сякаш добила съперница, за която ще стане дума после. Била нетърпелива и ревнива и обръщала внимание върху себе си по такъв начин, че предизвиквала у Петкутин сърбеж в коляното. Ако се почешел, нокътят изписвал букви по кожата и това можело да се прочете. Така си пишели. Смъртта не можела да понася най-вече болестите на Петкутин. А бащата трябвало да го снабди и с болест, за да прилича колкото може повече на живите същества, защото за живите същества болестите са своего рода очи.

Бранкович обаче се постарал тази болест да бъде колкото се може по-невинна и го дарил с цветна треска, онази, дето се явява напролет, като цъфнат тревите и цветовете засеят вятъра и водата с прашец.

Бранкович настанил Петкутин в имението си в Дал, в къща, чиито стаи винаги били пълни с хрътки, по-бързи в хапането, отколкото в яденето. Веднъж месечно слугите разчесвали с гребени постелките и изхвърляли дълги повесма пъстри косми, подобни на кучешки опашки. Стаите, в които живеел Петкутин, с течение на времето придобивали винаги едни и същи особени цветове и по тях можело веднага да се познае неговото жилище измежду хиляди други. Следите и петната, които той и неговата пот оставяли по стъклените брави, възглавниците, седалките и облегалките, на лулите, ножовете и дръжките на чашите, образували дъга от оттенъци, свойствени само нему. Един вид портрети, икони или подписи. Бранкович заварвал понякога Петкутин пред огледалата в просторната къща, зазидан в зелена тишина. Учел го да съгласува в себе си есента, зимата, пролетта и лятото с водата, земята, огъня и вихъра, които човек също носи в утробата си. Огромната работа, която трябвало да се извърши, продължила много, Петкутин получил мазоли на мислите си, мускулите на чувствата му се били опънали до скъсване, а Бранкович го научил да чете с лявото око една, с дясното око друга страница на книгата, да пише с дясната ръка на сръбски, а с лявата на турски. После го научил на книжовност и Петкутин успешно започнал да намира у Питагор следи, че е чел Библията, и да се подписва така бързо, както се хваща муха.

В крайна сметка той станал красив и образован младеж и само понякога се проявявали едва доловими признаци, че не е като останалите. Така например в понеделник вечер той можел да вземе вместо поредния ден някой друг свой ден от бъдещето и да го употреби вместо вторник. Стигнел ли до взетия ден, на това място употребявал прескочения вторник и така натъкмявал сбора. Разбира се, в такива случаи шевовете между дните не можели да прилегнат както трябва, получавали се пукнатини във времето, но това нещо само развеселявало Петкутин.

Не било така с баща му. Той непрекъснато се съмнявал в съвършенството на своето дело и когато Петкутин станал на двайсет и една години, решил да провери доколко Петкутин може да се мери с истинските човешки създания. Мислел си.така: провериха го живите, сега трябва да го проверят и мъртвите. Защото само ако и мъртвите се заблудят и като видят Петкутин, помислят, че пред тях стои истински човек от кръв и плът, който първо соли, после яде, тогава може да се приеме, че опитът е успешен. И като направил това заключение, намерил за Петкутин невеста.

Понеже велможите във Влашко винаги водят по един телохранител и по един пазител на душата, и Бранкович постъпвал понякога така. Между пазителите на душата имало един цинцарин с много красива дъщеря, който казвал, че всичко на света е станало истина. Девойката била взела всичко най-хубаво от майка си, така че след раждането майката погрозняла завинаги. Когато момичето навършило десет години, майка му със своите някога хубави ръце го научила да меси хляб, а баща му го повикал, казал му, че бъдещето не е вода, и умрял. Девойката проляла за баща си потоци сълзи, така че мравките можели по сълзите да изпълзят по лицето й. Сега тя била сираче и Бранкович нагласил тъй, че да се срещне с Петкутин. Казвала се Калина, сянката й ухаела на канела и Петкутин узнал, че ще обикне оногова, който е ял дренки през март. Дочакал март, наял се с дренки и поканил Калина да се разходят край Дунава. На раздяла тя свалила пръстена от ръката си и го хвърлила в реката.

- Ако му се случи на човек нещо приятно - обяснила на Петкутин, - винаги трябва да го подправи с някаква неприятна дреболия; така този миг се запомня по-добре. Защото човек по-дълго помни неприятните, отколкото приятните неща...

Накратко, тя харесала Петкутин и Петкутин я харесал и с голяма радост същата есен била извършена венчавката. На сватбата сватовете се простили един с друг, разцелували се, защото нямало да се видят с месеци, и после прегърнати тръгнали от един казан на друг да пият ракия. Когато пукнала пролетта, те изтрезнели най-сетне, огледали се наоколо си и след дългия зимен махмурлук отново се взрели един в друг. Тогава се върнали в Дал и изпратили младежите на обичайния пролетен излет, като гърмели с пушки. Трябва да се знае, че на пролетните си излети, или теферичи, младежите от Дал обикновено ходят до древните руини, където има хубави места за сядане от камъни и гръцки мрак, който е по-гъст от всеки друг мрак, както гръцкият огън е по-светъл от който и да е друг огън. Натам тръгнал и Петкутин с Калина. Отдалеч изглеждало, че Петкутин кара впряг черни коне, но колчем кихнел от аромата на някое цвете или плеснел с камшика, от конете се разлетявал облак черни мухи и се виждало, че конете са бели. Това между другото не пречело нито на Петкутин, нито на Калина.

През изтеклата зима те се били обикнали. Ядели с една вилица поред и тя пиела вино от устата му. Той я галел така, че душата й скриптяла в тялото, а тя го обожавала и го карала да се изпразва в нея. Казвала на връстничките си, като се смеела, че нищо не чеше така добре, както тридневна мъжка брада, покарала в любов. А в себе си мислела сериозно: "Миговете на моя живот умират като мухи, които рибите поглъщат. Какво да направя, че те да утолят неговия глад?" Молела го да й отхапе ухото и да го изяде и никога не затваряла зад себе си чекмеджетата и вратите на шкафовете, за да не прекъсне щастието. Била мълчалива, защото израсла в тишината на бащиното си четене на едни и същи молитви, около които се стелела винаги един и същ вид тишина. И сега. когато се запътили на излет, било същото и на нея това й харесвало. Петкутин държал поводите на тяхната колесница на врата си и четял някаква книга, а Калина бъбрела и пътем играели една игра. Ако тя споменяла някоя дума в мига, когато той прочетял същата тази дума в книгата, сменяли си ролите и тогава тя четяла нататък, а той гадаел. Когато тя показала с пръст една овца на полето, а той рекъл, че тъкмо дошъл в книгата до място, където се споменава овца, тя не повярвала и взела четивото да провери. Наистина в книгата пишело:

Като дадох обещания вече и се с молитви помолих на мъртвешкия свят, тогава овен и овца ще заколя; черна кръвчица потича и после долу почват от Еред да се събират душите на мъртвите хора: невести, младежи и с тях многострадали старци, неясни девойки идват, печални от скорошни грижи.

Понеже била познала, взела сега Калина да чете, както следва:

Мнозина прободени някога с медокованите копия, идват в борбата с оръжие кърваво. Мнозина, които паднаха някога, наобиколят отвсякъде ямата с крясък и вик, а мен бледност и страх ме обземат... Аз изтегна острия меч от бедрото, седнах там и празна не пусках никоя сянка да се напие с кръв. преди да попитам пророците...

В мига, когато дошла до думата "сянка", Петкутин съзрял сянката, която хвърляли руините на римския театър по пътя им. Били пристигнали.

Влезли от входа за артистите, бутилката с вино, гъбите и кървавицата, които носели, оставили на големия камък сред сцената и бързо се дръпнали на сянка. Петкутин събрал сухи биволски изпражнения, малко съчки, полепнали целите със спечена кал, занесъл всичко това на сцената и запалил огън. Чаткането на огнивото се чуло съвсем ясно до най-отдалеченото място в последния ред на върха на театъра. Но навън, извън театъра, където бушували треви и аромати на боровинки и лавър, не можело да се чуе нищо от това, което ставало вътре. Петкутин посолил огъня, за да се изгуби миризмата на изпражнения, смесени с кал, после измил гъбите с вино и заедно с кървавицата ги метнал на жаравата. Калина седяла и гледала как залязващото слънце се мести по седалките и се приближава към изхода на театъра. Петкутин се разхождал по сцената и като съзрял имената на някогашните притежатели на седалките, започнал да срича древни непознати думи:

-Calius Veronius Aet... Sextus Clodius Cai filius, Publiiia tribu... Sorto Servilio... Veturia Aeia...

- He викай мъртвите - предупредила го Калина, - не ги викай, ще дойдат!

Щом слънцето напуснало театъра, махнала гъбите и кървавицата от огъня и започнали да ядат. Акустиката била съвършена и всеки техен залък отеквал на всяка седалка еднакво силно, от първия до осмия ред, но навсякъде по различен начин, връщайки им звука обратно в средата на сцената. Сякаш онези зрители, чиито имена били издълбани на каменните облегалки на седалките, ядели заедно със съпрузите или поне лакомо мляскали с уста при всеки следващ залък. Сто и двайсет чифта мъртви уши се ослушвали с напрегнато внимание и целият театър дъвчел след брачната двойка, лакомо поемайки мириса на кървавицата. Когато спирали да ядат, спирали и мъртвите, сякаш залък им е заседнал на гърлото, и напрегнато следели какво ще направят след това младежът и девойката. В такива мигове Петкутин внимавал много, като режел храната, Да не си пореже пръста, защото имал усещането, че миризмата на жива кръв може да извади от Равновесие зрителите и те, бързи като болка, биха могли от галерията да се нахвърлят върху него и Калина и да ги разкъсат, гонени от своята двехилядолетна жажда. Като усетил леки тръпки, притиснал се до Калина и я целунал. Тя го целунала и се чуло как сто и двайсет уста мляскали звучно, сякаш и онези в галерията се целували и прегръщали.

След като се нахранили, Петкутин хвърлил остатъка от кървавицата в огъня да догори, после угасил огъня с вино и цвъртежът бил придружен в театъра с едно приглушено "Пссссст!" Тъкмо искал да върне ножа в канията, когато ненадейно духнал вятър и довял цветен прашец на сцената. Петкутин кихнал и в същия миг си порязал ръката. Кръвта покапала на топлия камък и замирисала...

Тозчас сто и двайсет мъртви души се спуснали към тях с писъци и викове. Петкутин измъкнал меча си, но те изтръгнали Калина, късайки парче по парче живо месо от нея, докато виковете й не се превърнали в същите викове, които издавали мъртвите, и докато тя самата също не започнала да яде от още недоядените части на собственото си тяло.

Петкутин не знаел колко дни били минали, преди да разбере къде е изходът от театъра. Блуждаел непрекъснато по сцената около пепелището и остатъка от вечерята, докато някой невидим вдигнал от земята кожената му наметка и се загърнал с нея. Празната наметка дошла при него и го повикала с Калининия глас.

Той я прегърнал уплашен, но под кожата и в дъното на гласа не могъл да види нищо друго освен пурпурната подплата на плаща.

- Кажи ми - рекъл Петкутин на Калина, стягайки я в прегръдка, - струва ми се, че преди хиляда години тук ми се е случило нещо ужасно. Някой беше разкъсан и изяден и кръвта още е на земята. Не знам дали това наистина се е случило и кога. Кого са изяли? Мене или тебе?

- Нищо не ти се е случило, не са разкъсали тебе - отвърнала Калина. - И беше преди малко, а не преди хиляда години.

- Но аз не те виждам, кой от нас двамата е мъртъв?

- Не ме виждаш, момко, защото живите не могат да виждат мъртвите. Можеш само да чуеш гласа ми. А що се отнася до мене, аз не знам кой си ти, и не мога да те позная, докато не вкуся капка твоя кръв. Но те виждам, успокой се, добре те виждам. И знам, че си жив.

- Калина! - викнал той тогава. - Това съм аз, твоят Петкутин, не ме ли познаваш, преди малко, ако е било преди малко, ти ме целуваше.

- Каква е разликата между преди малко и преди хиляда години сега, когато е така, както е?

При тези думи Петкутин извадил нож, приближил пръста си до мястото, където мислел, че са невидимите устни на жена му, и се порязал.

Капката кръв замирисала, но не паднала на камъка, защото Калина алчно я посрещнала с устни. Познала Петкутин, тя викнала и го разкъсала като мърша, пиейки жадно неговата кръв и хвърляйки кости из театъра, откъдето нахлували останалите.

Същия ден, когато се случило това с Петкутин, кир Аврам Бранкович записал следните думи: "Опитът с Петкутин е успешно завършен. Той изигра така съвършено своята роля, че измами и живите, и мъртвите. Сега мога да мина към по-тежката част от задачата. От малкия към големия опит. От човека към Адам."

Така прочее стигаме до плановете на кир Аврам Бранкович. Плановете, върху които той замисля своето бъдеще, са свързани с две ключови личности. Едната е видният сродник на Аврам граф Джордже Бранкович, за когото Виенският двор положително има по-сигурни сведения, отколкото ние тук. Втората е една личност, която кир Аврам нарича "курос" (което на гръцки значи момче), и нейното пристигане тук, в Цариград, той очаква така, както евреите - идването на Месията. Доколкото може да се разбере, Бранкович не познава тази личност, не знае дори името й (оттам и онова гръцко гальовно наименование), вижда я само в сънищата си. Но тя му се явява редовно насън и когато Бранкович сънува, той сънува нея. Според описанието на самия господар Аврам, "курос" е млад човек, има един бял мустак, стъклени нокти и е червеноок. Бранкович очаква да се срещне един ден с него и с негова помощ да узнае или постигне нещо, на което твърде много държи. От своя "курос" Бранкович се е научил Да чете насън от дясно на ляво по еврейския начин и да сънува сънища от края към началото. Тези необикновени сънища, в които кир Аврам се превръща в "курос", ако щете - в евреин, започнали преди много години. Сам Бранкович казва за своя сън, че първо му се явил във вид ^на някакво безпокойство, което ^като камък, хвърлен в душата, пада през нея дни наред, като спира само нощем; тогава и душата пада заедно с камъка. А после този сън завладял изцяло неговия живот и той започнал да става насън два пъти по-млад, отколкото бил наяве. От сънищата му завинаги изчезнали най-напред птиците, след това братята му, че и баща му, и майка му, които на раздяла се простили с него. После изчезнали без следа всички образи и градове от неговото обкръжение и спомени, най-сетне от този напълно чужд свят на сънищата изчезнал и той самият, като че нощем, докато сънувал, се превръщал в съвсем друг човек, а когато веднъж зърнал лицето му в едно огледало от съня, така се изплашил, сякаш майка му или сестра му са пуснали брада. Този друг човек имал червени очи, един бял мустак и стъклени нокти.

В тези сънища, в които се прощавал с всички около себе си, Бранкович сънувал най-дълго своята покойна сестра, но тя всеки път губела по някоя част от добре познатия на Бранкович образ и добивала нови части на тялото, непознати и чужди. Сменила с непознатата личност, в която се превръщала, първо гласа си, после цвета на косите и зъбите, докато накрая само ръцете, които прегръщали Бранкович все по-страстно и по-страстно, били нейните. Всичко останало вече не било тя. После една нощ, толкова тънка, че двама души - единият застанал във вторник, а другият в сряда - можели да се ръкуват, тя му се явила съвсем преобразена, толкова хубава, та светът се стъписвал отлика й. Обвила врата му с ръце, всяка от които имала по два палеца. Отпървом той едва не побягнал от нея в съня си, но след това се отпуснал и обхванал едната й гърда като праскова. И после сякаш берял дните си от нея като от дърво и тя му предлагала всеки път друг плод, все по-сладък и по-сладък, така че денем спял с нея в различни сънища, както другите мъже със своите наложници нощем по наети къщи. И само когато понякога от тези прегръдки се подавала някоя от нейните длани с два палеца, не можел да определи с коя ръка го милва, защото разлика нямало. Тази сънувана любов обаче го изтощавала истински и така жестоко, че кажи-речи цял изтекъл от сънищата си в своята постеля. Тогава тя дошла за последен път и му казала:

- Който от мъка прокълне, ще бъде чут. Може би ще се срещнем пак някъде в друг живот.

И Бранкович никога не узнал дали била казала това на него, кир Аврам Бранкович, или на двойника му от сънищата с единия бял мустак, на "куроса", в когото се превръщал Бранкович, докато спял. Защото насън той отдавна не се чувствал като Аврам Бранкович. Чувствал се изцяло като онзи другия, който имал стъклени нокти. Насън той от години вече и не куцал като наяве. Вечер усещал, че го буди някаква умора, както сутрин усещал, че ще заспи, защото някой някъде се чувствал отспал и все по-буден и по-бодър. Той имал клепачи, които се затваряли, щом клепачите на някой друг някъде се отваряли. С непознатия го свързвали скачените съдове на силата и кръвта и тази сила се преточвала както виното, за да не се вкисели. Докато единият в течение на нощта бивал все по-отпочинал и по-изпълнен със сила, същата тази сила напускала другия и го хвърляла в умора и сън. Най-страшно от всичко това било ненадейното изпадане в сън насред улицата или където и да било, като че това не бил сън, а отзвук от нечие мигновено събуждане. На кир Аврам му се случило наскоро, докато гледал затъмнението на луната, да изпадне в сън така внезапно, че тоз-час почнал да сънува как го удрят с камшик, и изобщо не съзнавал, че като падал, се ударил и си разбил челото на същото място, на което в съня си получил удар с бич.

Моето впечатление е, че всичко това - и "курос", и онзи Юда Халеви, е в непосредствена връзка с една работа, която господарят Бранкович и ние, неговите слуги, изпълняваме вече с години. Става дума за един глосар, или азбучник, който би могъл да се нарече Хазарски речник. По него той работи неуморно и с нарочна цел. Бранкович е доставил в Цариград от Зарандската жупания и от Виена осем камили книги и все нови пристигат, така че се е оградил от света със стени от речници и стари ръкописи. Аз, който съм вещ в боите, мастилото и буквите, през влажните нощи познавам по миризмата всяка буква в тях и лежейки в своя кът, чета по миризмата цели страници от неразгърнатите свитъци с печати, които стоят някъде на тавана на кулата. Кир Аврам с най-голяма охота чете по хладина, само по риза, като оставя тялото си да трепери, и само онова от прочетеното, което през това треперене достигне до неговото внимание, смята за полезно да запомни и отбележи в книгата. Картотеката на Бранкович, създадена в библиотеката му, обхваща хиляди листове на различни теми - от каталога за въздишките и възклицанията в старославянските молитви до описа на солта и видовете чай, той има и голяма сбирка коси, бради, мустаци с най-различен цвят и форма, на живи и мъртви лица от всички раси, които господарят лепи на стъклени шишета и държи като своего рода музей на стари прически. Неговата коса обаче не е представена в тази сбирка, но той е наредил от космите й да се извезе на елеците, които носи, неговият герб с едноок орел и девиз: "Всеки господар своята смърт обича." Над книгите, сбирките и картотеката си Бранкович работи всяка нощ, но в най-голяма тайна и с изключително внимание се е посветил да изработи един азбучник, речник за покръстването на хазарите- някогашно, отдавна изчезнало от бреговете на Черно море племе, което погребвало мъртъвците си в лодки. Това е нещо като родословна книга, каталог или сборник жития на всички онези личности, които преди неколкостотин години са участвали в покръстването на хазарите в християнска вяра, или на другите, родени по-късно, които са оставили записано поне някакво сведение за това събитие. Достъп до Хазарския речник на Аврам Бранкович имаме само ние, двамата негови писари, аз и Теоктист Николски. Тази предпазливост произтича вероятно от обстоятелството, че Бранкович тук се впуска в разглеждане на различни ереси, не само християнски, но и еврейски, и мохамедански, и нашият Ипекски патриарх сигурно отделя от анатемите, които изрежда всеки август в деня на успението на света Ана, по една и за кир Аврам - да му е за урок къде му се отплесва умът. Бранкович разполага с всички достъпни сведения за Кирил и Методий, християнските светци и мисионери, които са участвали в покръстването на хазарите от гръцка страна. Особено го затруднява обаче, че в именника не може да сложи по азбучен ред еврейския и арабския представител при покръстването на хазарите, а те също са взели участие в това събитие и в полемиката, водена по този повод в двореца на хазарския каган. Не само не е могъл да узнае нищо друго за евреина и арабина, освен дето съществували, но не е научил дори имената им и не ги е намерил в нито един гръцки източник за хазарите, до който се е добрал. Негови хора обикалят влашките манастири и цариградските мази, търсейки еврейски и арабски свидетелства за хазарското покръстване, а той самият дойде тук, в Цариград, откъдето някога мисионерите Кирил и Методий са били изпратени в хазарската столица да покръстят хазарите, за да издири ръкописи и хора, които се занимават с това. Но с кал чешма не може да се измие и не из-намира нищо. Не може да повярва, че само той се занимава с хазарите и че даже в миналото никой не се е занимавал с тях извън кръга на онези християнски мисионери, които са оставили вести за хазарите от свети Кирил до днес. Положително - твърди Бранкович - някой измежду дервишите или еврейските равини знае подробности за живота и дейността на еврейския или арабския участник в полемиката, но на такива изобщо не може да попадне в Цариград или те не щат да кажат каквото знаят. Той предполага, че освен християнските източници за хазарите съществуват също така изчерпателни арабски и еврейски източници за същия въпрос и народ, но нещо пречи на хората, които се занимават с това, да се срещнат и да обединят своите познания, защото само обединени те могат да дадат ясна и пълна картина на всичко, отнасящо се до хазарите.

"Не разбирам - казва често Бранкович, - може би винаги твърде рано преставам да мисля за всяко нещо. Така то остава в мен само до половина оформено и се подава само до пояса..." Причината за това прекалено занимание на кир Аврам с една толкова незначителна работа по мое мнение не е трудно да се обясни. Господарят Бранкович се занимава с хазарите от най-себични съображения. Той се опитва по този начин да се излекува от съновиденията, в които е заточен. "Курос" от неговите сънища също така се занимава с хазарския въпрос и това кир Аврам знае по-добре от нас. Единственият начин кир Аврам да освободи сънищата си от робство е да намери този чужденец, а ще го намери само чрез хазарските документи, защото те са единствената следа, която води към онова другото. Според мен същото мисли и другият. Следователно срещата им е неминуема като срещата на тьмничаря и затворника. Затова не е чудно, че напоследък кир Аврам така упорито се упражнява със своя майстор на сабя. Той мрази тъй силно своя "курос", че би му изпил очите като птичи яйца. Само да го докопа... Това е по-скоро предположение. Но ако не е точно, трябва тогава да си спомним думите на Аврам Бранкович за Адам и неговия Успешен опит с Петкутин. В такъв случай той е опасен и онова, което възнамерява, ще има непредвидими последици, а неговият Хазарски речник е само книжовна подготовка за мощно действие..."

С тези думи свършва сведението на Никон Севаст за Аврам Бранкович. За последните дни на своя господар Севаст впрочем не е могъл никого да извести, защото и слугата, и господарят са убити една сряда, облечени в мъгла и залутани из Влашко. За това събитие е оставил бележка друг слуга на Бранкович, споменатият майстор на боя със сабя Аверкий Скила. Тази бележка Скила е писал като че на земята, с върха на оръжието си, топнато в мастило, придържайки хартията с ботуш.

"Последната вечер в Цариград преди тръгването - е записал Аверкий Скила - папас Аврам ни събра в своята зала с изглед към трите морета. Духаха зелени ветрове от Черно море, сини, прозрачни от Егейско, а сухи и горчиви ветрове от Ионийско. Нашият господар стоеше край камилското седло и четеше, когато влязохме. Анадолските мухи хапеха на дъжд и той се бранеше и ги пъдеше с камшик, улучвайки безпогрешно с върха му ухапаното място на гърба си. Нея вечер бяхме вече свършили обичайните упражнения със саби и ако не бях съобразил, че единият му крак е по-къс, той щеше да ме разпори в мрака. Нощем винаги беше по-бърз. Сега на по-късия крак носеше птиче гнездо вместо наколенник, защото то най-добре топли.

Седнахме четиримата повикани - аз, двамата му писари и камериерът Масуди, който вече си беше приготвил в някаква зелена торба вещите за път. Взехме по лъжица сладко от череши с лют пипер и пихме по чаша вода от кладенеца, който беше вътре в стаята, а шумът му кънтеше някъде в избата на кулата, погребвайки нашите гласове. Папас Аврам се разплати тогава с нас и рече, че който иска, може да остане. Другите тръгват с него на война, на Дунава.

Мислехме, че това е всичко, което има да ни каже, и че няма да ни задържи дълго. Но Бранкович имаше една особена черта: биваше винаги най-мъдър в мига, когато се разделяше със събеседника си. Тогава се преструваше на неловък и винаги се прощаваше с дружината малко по-късно, отколкото е подходящо и естествено. Винаги прехвърляше часа, когато вече всичко бе казано и всички около него бяха свалили маските си и почваха да изглеждат така, като че са сами със себе си. Така се забави и сега. Стискаше ръката на анадолеца в своята и крадешком, без да мигне, гледаше всички присъстващи. В този миг ненадейно избухна ужасна омраза между Масуди и Никон Севаст, дотогава незабелязана и грижливо прикривана и от двете страни. Това стана, понеже Масуди каза на кир Аврам:

- Господарю, нека и аз ти отвърна на даруването, преди да се разотидем. Ще ти кажа нещо, което ще те зарадва, защото отдавна жадуваш да го чуеш. Онзи, когото сънуваш, се казва Самуел Коен.

- Лъже! - викна тогава съвсем неочаквано Севаст, сграбчи зелената торба на Масуди и я хвърли в огнището, което беше запалено в стаята.

Масуди учудващо тихо се обърна към папас Аврам и каза, посочвайки Никон Севаст:

- Виж го, господарю, този има само една ноздра на носа. И пикае с опашката, като всеки Сатана.

Папас Аврам хвана папагала, който в ноктите си държеше фенер, и го постави на пода. На тази светлина в носа на Никон Севаст наистина видяхме една-единствена ноздра, черна и неразделена по средата, така както бива при нечестивите. Тогава папас Аврам рече:

- Значи ти си от онези, които не смеят да си сменят обущата?

- Да, господарю, но не съм от онези, чиито лайна смърдят на страх. Не отричам, че съм Сатана - призна той без колебание, - само припомням, че принадлежа към подземието на християнския свят и небе, към злите духове на гръцката земя и пъкъла на православния обред. Защото, както небето над нас е поделено между Йехова, Аллах и Бога Отец, така е поделено и подземието между Асмодей, Иблис и Сатаната. Случайност е, дето съм хванат в земята на днешната турска империя, но това не дава право на Масуди и на други представители на ислямския свят да ме съдят. Могат да ме съдят само представителите на християнския обред, чиято юрисдикция в моя случай единствено може да бъде призната като законна. В противен случай може да се случи и християнските, и еврейските съдилища да почнат да съдят принадлежащите към ислямската преизподня, ако им паднат в ръцете. Нека нашият Масуди размисли по това предупреждение...

На това папас Аврам отвърна:

- Моят баща, Йоаникий Бранкович - каза, - имаше опит с такива като тебе. Всяка наша къща във Влашко си имаше винаги своите малки къщни вещици, дяволчета, вампири, с които вечеряхме, пускахме таласъмомори и съботни духове по тях, давахме им решето да броят дупките и намирахме около къщите опадалите им опашки, беряхме с тях къпини, връзвахме ги за прага или за вола, шибахме ги за наказание и ги захлупвахме в кладенците. Една вечер в Джула баща ми намерил над дупката на нужника да седи огромен снежен вампир. Ударил го с фенера, убил го и дойде на вечеря. За вечеря имаше чорба от зеле с глиганско месо. Сърба си той чорбата и отведнъж -туп! - главата му падна в чинията. Целуна се със собствения си лик, който се подаваше оттам, и се удави в зелевата чорба. Пред очите ни и преди да разберем какво става. И днес си спомням, докато се давеше в чорбата, се държеше, като че е в някаква любовна прегръдка, обхващаше с ръце паницата, сякаш вместо глиганско месо държеше главата на друго същество. С една дума, погребахме го, като че го изтръгвахме от някаква силна прегръдка... А ботуша му хвърлихме в Мориш, за да не вампиряса. Ако си Сатана, какъвто си, кажи ми, какво означаваше смъртта на моя баща Йоаникий Бранкович?

-Това ще узнаете сам, без моя помощ - отвърна Севаст, - но ще ви кажа нещо друго. Аз знам думите, с които в ухото си е умрял вашият баща. Те гласят: "Малко вино, да си измия ръцете!" Това е звъняло в ушите му, докато е умирал. А сега още нещо, за да не кажете, че аз, дето имам куха кост, съм изсмукал всичко това от нея.

Вие се занимавате с хазарския азбучник вече десетилетия, да добавя и аз нещо в него.

Чуйте прочее какво не знаете. Трите реки на мъртвите в античния свят - Ахеронт, Пирифлегетон и Коцит, сега принадлежат към подземията на исляма, юдаизма и християнството; те текат, разделяйки трите пъкъла - Геената, Ада и ледения пъкъл на мохамеданите, изпод някогашната хазарска земя. И тук са разположени един срещу друг в тази тригранична точка трите свята на мъртвите: огнената държава на Сатаната с деветте кръга на християнския Ад, с трона на Луцифер и с хоругвите на пъкления цар; ислямското подземие с царството на ледените мъки на Иблис; владенията на Гебура вляво от Храма, където седят еврейските богове на злото, жаждата и глада, Геената във властта на Асмодей. Тези три подземия не се смесват и границите между тях са изтеглени с желязно рало; не ще бъде позволено никому да ги премине. Разбира се, вие си представяте погрешно тези три подземия, защото нямате опит. В еврейския пъкъл, в държавата на ангелите на мрака и греха на Белиал, не горят евреи, както вие си мислите. Там горят подобни на вас, само араби и християни. По същия начин в християнския пъкъл няма християни - в огъня попадат мохамедани или онези от Давиловата вяра, докато в Иблисовото ислямско мъчилище се намират само християни и евреи, а няма нито един турчин или арабин. Представете си Масуди, който се страхува от своя толкова страшен, но добре познат пъкъл, и изведнъж попада не в своя. а в еврейския Шеол или в християнския Ад, където ще го чакам аз! Вместо на Иблис ще се натъкне на Луцифер. Представете си християнското небе над пъкъла, в който евреин изкупва греховете си!

Приемете това като голямо, върховно предупреждение, господарю! Като най-дълбока мъдрост. Никакви дела, в които се смесват трите свята, ислямът, християнството и юдаизмът, тук на земята! За да си нямаме работа с подземията на тези светове. Защото на този свят няма затруднения с тези, които се мразят. Те винаги си приличат. Винаги са еднакви или с времето стават еднакви, иначе нямаше да бъдат врагове. Онези, които истински се различават помежду си, те всъщност представляват най-голямата опасност. Те се стремят да се опознаят, защото различието не им пречи. И те са най-лошите. С такива, които ни позволяват да се различаваме от тях и това различие не им разваля съня, ще се разплатим и ние, и нашите врагове с общи сили и ще ги унищожим от три страни едновременно...

Тогава кир Аврам Бранкович каза, че все пак нещо не му е ясно в тази работа, и запита:

- Защо не сте направили вече това, ако не ти, комуто още не е паднала опашката, то онези, по-старите и по-опитните? Какво чакате тогава, докато ние зидаме дом на молитвата?

- Чакаме времето, господарю. Освен това ние, дяволите, можем да направим крачка едва след вас, хората. Всяка наша стъпка трябва да се вмести във вашата. Ние винаги сме на крачка зад вас, ние вечеряме чак след вашата вечеря и не виждаме бъдещето като вас. Така че винаги първо вие, после ние. Но да ти кажа и това: засега, господарю, още не си направил нито една крачка, която би ни накарала да се спуснем след тебе. Ако ти или някой от твоите потомци го направи някога, ще ви стигнем в онзи ден от седмицата, чието име не се споменава. Но засега всичко е наред. Защото вие с онзи свой червеноок курос изобщо не можете да се срещнете, дори и да се появи той тук, в Цариград. Ако той сънува вас, както вие сънувате него, ако той насън създава вашата действителност, както неговата действителност е оградена от вашия сън, тогава вие двамата никога не ще можете да се погледнете в очите, защото не можете никога да бъдете едновременно будни. И все пак не ни вкарвайте в изкушение. Вярвайте, много по-опасно е, господарю, да съставяте от пръснатите думи речник за хазарите тук, в тази тиха кула, отколкото да отидете на война на Дунава, където вече се бият австрийци и турци, много по-опасно е да чакате някакъв образ от съня тук, в Цариград, отколкото да измъкнете сабя и да нападнете, което вие, господарю, поне добре умеете. Мислете за това и вървете без грижа, където сте си наумили, и не слушайте този анадолец, който топи портокала в сол...

- Що се отнася до останалото, господарю - приключи Севаст, - вие, разбира се, можете да ме предадете на християнските духовни власти и да ме предоставите на съда, предвиден за нечестивците и вещиците. Но преди да сторите това, позволете да ви задам само един въпрос. Вярвате ли, че вашата църква ще съществува и ще може да съди и след триста години както днес?

- Разбира се, че вярвам - отвърна папас Аврам.

- Тогава го докажете: точно след двеста деветдесет и три години ще се срещнем отново, по същото време на годината, на закуска тук, в Цариград, и тогава ме осъдете така, както бихте ме осъдили днес...

Папас Аврам се засмя, каза му, че приема, и уби още една муха с върха на камшика.

Сварихме коливо на разсъмване, завихме го с възглавница и го сложихме заедно с тенджерата в пътната мрежа да топли папас Аврам по време на почивката. Поехме с кораб през Черно море и устието на Дунав нагоре по реката. Последните лястовици летяха по гръб и отраженията им в Дунава показваха черни гърбове вместо бели кореми. Навлязохме в мъгла, а те отлитаха и носеха в себе си през горите и през Железни врата някаква твърда тишина, от която се оглушава и в която се вливат всички други тишини. На петия ден при Кладово ни дочака конна дружина от Трансилвания, цялата в горчива румънска прах от оттатъшната страна на реката. Щом се намерихме в лагера на маркграф Фон Баден, узнахме, че и граф Георгий е тръгнал към бойното поле, че генералите Хандерсхайм, Ветерани и Хайзел са вече готови да нападнат турските позиции, че бръснарите от два дена бръснат и решат в движение, подтичвайки около тях. Същата нощ видяхме невероятното умение на нашия господар.

Сменяха се годишните времена, утрините бяха хладни, но нощите още топли - до полунощ лято, сутрин есен. Папас Аврам си избра сабя, оседлаха му кон, а от сръбския лагер дойде малък отряд конници с живи гълъби в ръкавите. Яхаха и пушеха дълги чибуци, нанизвайки колела дим на ушите на конете. Щом Бранкович яхна коня, дадоха и нему запалена лула и всички, димейки така, отидоха при генерал Ветерани да получат заповедта, когато из австрийския лагер се чуха гласове:

- Идат голи сърби!

И наистина, след конниците се зададе отряд пехотинци, които бяха хвърлили от себе си всичко освен шапките. Минаваха голи през светлината на лагерните огньове като през порти, а след тях в мрака – малко по-бързо, голите им сенки, дважди по-стари от тях.

- Нима ще нападате в тъмното? - попита Ветерани, докато галеше кучето си, което беше тъй високо, че можеше да удари с опашка човек по устните.

- Да - отвърна кир Аврам, -птиците ще ни покажат пътя.

Над австрийските и сръбските позиции беше хълмът Ръс, над който никога не пада дъжд, а на върха му - турското укрепление с топовете. Вече от три дена не можеха да го наближат от никоя страна. Генералът каза на Бранкович да нападнат това укрепление.

- Ако завладеете позицията, запалете зелен огън от кленови клони - добави генералът, - да знаем да се равняваме.

Конниците приеха заповедта и отминаха, пушейки лулите си. Малко след това видяхме как над турското укрепление излетяха запалени гълъби - един, втори, трети, чуха се изстрели и едновременно се върнаха в лагера папас Бранкович и конниците, продължавайки да си пушат дългите чибуци както преди. Генералът учудено ги попита защо не щурмуват топовете, а папас Аврам мълчешком му показа с лулата хълма. Там пламтеше зелен огън и турските топове не се чуваха вече. Укреплението бе превзето.

В настъпващото утро папас Аврам, уморен от нощния бой, почиваше пред шатрата, а Масуди и Никон Севаст седнаха да играят комар. Никон губеше огромни залози вече трети ден, а Масуди не прекъсваше играга. Изглежда, имаха някакви твърде сериозни причини, щом под дъжда от куршуми оставаха за нишан - Бранкович заспал, а те двамата играят комар. Във всеки случай техните причини бяха по-основателни от моите и аз се скрих навреме под сигурен заслон. Тъкмо тогава в нашия окоп нахлуха турски войници, съсичаха всичко, което се движи, а веднага след тях - требинският Сабляк паша, който гледаше в мъртвите, а не в живите. След него на полесражението се втурна и някакъв блед младеж, който имаше един бял мустак, като че бе остарял само наполовина. На свиления елек на папас Аврам беше извезан гербът на рода Бранкович с едноокия орел. Един турски войник улучи с копие тази везана птица с такава сила, че се чу как желязото, пробивайки гърдите на спящия, удари в камъка под него. Будейки се в смъртта си, Бранкович се привдигна на една ръка и последното, което видя в живота си, беше червеноокия младеж със стъклени нокти и един сребърен мустак. Тогава Бранкович го обля пот и две струи се вързаха под врата му на възел. Ръката под него така започна да трепери, че той, както беше прободен, я погледна учуден и се облегна с цялата си тежест на нея, за да я усмири. А той самият още някое време трепереше, затихвайки като отпусната струна, и когато се усмири съвсем, падна без дума на тази ръка. Тозчас рухна и онзи младеж право върху своята сянка като покосен от погледа на Бранкович и зобни-цата, която носеше през рамо, се изтърколи.

- Коен ли загина? - извика пашата, а войниците, като помислиха, че някой от комарджиите е стрелял в младежа, съсякоха Никон Севаст, както си беше с нехвърлен зар в шепата. Обърнаха се и към Масуди, но той рече нещо на пашата на арабски, обръщайки му внимание, че младежът не е мъртъв, а спи. Това продължи живота на Масуди с един ден, защото пашата нареди да го съсекат не този, а следващия ден, както после и стана.

Аз съм сабяджия - завършва Аверкий Скила своето сведение за Аврам Бранкович, - аз знам: когато убиваш, всеки път е съвсем различно, както всякога е различно с всяка нова жена в леглото. Само дето после някои забравяш, а някои не. Някои от убитите, а и някои от жените теб не забравят никога. Смъртта на кир Аврам Бранкович беше от онези, които се помнят. Ето как беше. Дотичаха отнякъде слугите на пашата с корито топла вода, окъпаха кир Аврам и го предадоха на някакво старче, което носеше трета обувка на врата си, пълна с ливанто, балсам и коноп. Помислих, че ще прегледа раните на папас Аврам, но той го намаза с белило и червило, обърса го, вчеса го и го отнесоха под шатрата на Сабляк паша.

"Ето още един гол сърбин" - помислих. На следващото утро той умря в онази шатра. Беше 1689 година по източното летоброене, в деня на свещеномъченик Евтихий. В мига, когато Аврам Бранкович издъхна, Сабляк паша излезе пред шатрата и поиска малко вино да си умие ръцете."

<emphasis>БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР </emphasis>

БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР – виж Стълпник.

К

<emphasis>КАГАН</emphasis>

КАГАН - наименование на хазарския владетел. Неговата столица била Итил, а лятната му резиденция се намирала на Каспийско море и се наричала Семендер. Смята се, че приемането на гръцки мисионери в хазарския двор е било резултат на политическо решение. Още през 740 година един от хазарските кагани търсил от Цариград мисионери, вещи в християнската вяра. И през IX век се налагало да се укрепи гръцко-хазарският съюз пред общата опасност: в това време русите вече били заковали щит на цариградските порти и отнели Киев от хазарите. Съществувала още една опасност. Тогавашният каган нямал наследник за престола. Един ден при него дошли някакви гръцки търговци и той ги приел и нагостил. Всички били ниски, чернооки и толкова космати, че на гърдите им се виждал път между космите. Каганът седял между тях като исполин и обядвал. Времето било пред разваляне и птиците се блъскали в прозорците, а мухите - в огледалата. След като пътниците били изпратени и дарувани, каганът се запътил към стаята си и случайно хвърлил поглед на огризките, останали от обяда. Огризките на гърците били големи като на великани, а тези на кагана - малки като на дете. Бързо свикал придворните да се сетят какво са му говорили чуждиците, но никой нищо не бил запомнил. "Мълчаха предимно" - заключили всички. Тогава се обадил един евреин от дворцовата свита и казал, че ще разреши затрудненията на кагана.

- Да видя как - рекъл каганът и лизнал малко свещена сол.

Евреинът му довел един роб и наредил на роба да оголи ръката си. Ръката му била съвсем същата като дясната ръка на кагана.

- Да - рекъл каганът, - задръж го. Задръж го и действай нататък. На прав път си.

Пръснали се пратеници по цялото царство и след три месеца евреинът му довел един младеж, чиито стъпала изглеждали съвсем като тези на кагана. И него задържали в двореца. Така намерили после още две колена, едно ухо и рамо - всичките също като тези на кагана. Малко по малко в двореца се събрала група млади хора, кой войник, кой роб, кой въжар, евреин, грък, хазар и арабин, които - ако от всекиго се вземело по някой крайник или част от тялото - можели да направят един млад каган, съвсем като онзи, който управлявал в Итил. Само глава липсвала. Не можели и не можели да я намерят. И така един ден каганът извикал евреина и поискал или да намери глава, или да бъде самият той обезглавен. Евреинът изобщо не се уплашил и каганът учудено го попитал за причината.

- Причината е в това, че се уплаших още преди една година, а не днес. Преди една година намерих и глава. И я пазя тук, в двореца, вече толкова месеци, но не се решавам да я покажа.

Когато каганът наредил да се покаже и главата, евреинът извел пред него една девойка. Била млада и хубава и главата й толкова приличала на тази на кагана, че можели да я сбъркат в огледалото. Ако някой видел лика й в огледалото, щял да си помисли, че вижда кагана; но по-млад. Тогава каганът наредял да доведат всички, които били събрани, и евреинът да направи от техните крайници още един каган. Докато се разотивали останалите живи осакатени, чиито части били вградени в другия каган, евреинът изписал на челото на новосъздадения някакви букви и младият каган. наследникът, се изправил на постелята на кагана. Трябвало да го проверят и евреинът го изпратил в ложето на кагановата любовница, принцеса Атех. На заранта принцесата изпратила на истинския каган следната вест:

- Онзи, когото снощи са ми пратили в постелята, е обрязан, а ти не си. Значи или той е някой друг, а не каганът, или каганът се е предал на евреите и се е обрязал, та е станал друг. Прецени прочее какво се е случило.

Тогава каганът попитал евреина какво означава тази разлика.

Онзи отвърнал:

- Няма ли да изчезне разликата, ако и ти се обрежеш?

Каганът изпаднал в недоумение и отново поискал съвет от принцеса Атех. Тя го отвела в мазето на своя дворец и му показала кагановия двойник. Била го оковала във вериги и го сложила зад решетки, но той бил разкъсал вече всички вериги и разтърсвал решетките с огромна сила. За една нощ бил пораснал толкова, че истинският не-обрязан каган пред него изглеждал като дете.

- Искаш ли да го пусна? - попитала принцесата.

Тогава каганът толкова се уплашил, че наредил да убият обрязания каган. Принцеса Атех плюнала върху челото на великана и той рухнал мъртъв.

Тогава каганът се обърнал към гърците, сключил нов съюз с тях и приел тяхната вяра.

ЛОВЦИ НА СЪНИЩА - секта на хазарските свещенослужители, техен защитник била принцеса Атех. Те умеели да четат чужди сънища, да живеят в тях като в своя къща и да ловят, препускайки през тях, дивеча, набелязан за хващане - човек, предмет или животно. Записът на един от най-старите ловци на сънища е запазен и гласи: "Насън се чувстваме като риба във вода- понякога изплуваме от съня, докосваме с око света на брега, но отново потъваме бързешком и жадно, защото се чувстваме добре само в дълбините. Когато изплуваме за кратко на сушата, забелязваме едно странно създание, по-тромаво от нас, свикнало да диша не като нас и залепено за своята земя с цялата си тежест, при това лишено от сладостта, в която ние живеем като в собствено тяло. Защото тук долу сладост и тяло са неразлъчни и са едно и също. Това създание навън сме също ние, но ние след милион години и между нас и него освен годините лежи и страшната беда, която е постигнала онзи отвън за това, че е отделил тялото от сладостта..."

Според преданието един от най-известните четци на сънища се наричал Мукадаси Ал-Сафер. Той успял да проникне най-дълбоко в тайната, умеел да опитомява риби в чуждите съновидения, да отваря врати в нуждите сънища, да се гмурка в сънищата по-дълбоко от който и да било преди него, дори и от Бога, защото на дъното на всеки сън лежи Бог. А след това станало тъй, че повече не можел да чете сънища. Дълго смятал, че е стигнал върха и че по-нататък всъщност не може да се отиде в това мистично умение. На оногова, който стигне до края на пътя, път повече не му е нужен и затова не му се полага. Но тези около него не мислели така. Те доверили веднъж това на принцеса Атех и тогава тя им обяснила случая на Мукадаси Ал-Сафер:

По веднъж на месец, на Празника на солта, привържениците на хазарския каган се бият на живот и смърт по окрайнините на трите ни столици против вас, моите привърженици и защитници. Когато падне вечер, в часа, когато погребваме неговите мъртъвци в еврейските, арабските или гръцките гробища, а моите - в хазарските, каганът отваря тихо вратата на покоите ми и носи свещ, чийто пламък мирише и потрепва от страстта му. Тогава аз не го гледам, защото прилича на всички други любовници по света, белязани с щастие по лицето. Ние двамата прекарваме нощта заедно, но в зори, когато той си отива, аз гледам в излъсканата мед на вратата неговото лице и по умората му отгатвам накъде отива, откъде иде а кой е.

Така ей с вашия ловец на сънища. Без съмнение той е постигнал един от върховете на своето умение - да се моли в храмовете на чуждите сънища и безброй пъти да бъде убиван в съзнанието на сънуващите. Извършил е всичко толкова успешно, че най-прекрасната материя, която съществува-материята на сънищата, е започнала да му се подчинява. Но ако не е сгрешил нито веднъж, изкачвайки се към Бога, и така е получил възможност да го види на дъното на четения сън, сигурно е сгрешил на връщане, слизайки на този свят от висините, до които се е бил покачил. И е платил за тази грешка. Внимавайте на връщане! - завършила принцеса Атех. - Лошото слизане може да унищожи щастливото изкачване на планината.

М

<emphasis>МЕТОДИЙ СОЛУНСКИ</emphasis>

МЕТОДИЙ СОЛУНСКИ (около 815-885) - гръцки хронист на хазарската полемика, един от славянските апостоли и светци на източноправославното християнство, по-възрастният брат на Константин Солунски - Кирил. Роден в семейството на византийския военачалник на Солун, друнгаря Лъв, Методий изпитал своите способности като управител на една славянска област, по всяка вероятност областта по река Струмица (Стримон). Знаел езика на своите славянски поданици, които имали брадати души и зиме носели в пазвата си птици да ги топлят. Скоро след това, през 840 година, отишъл във Витиния на Мраморно море, но цял живот търкалял пред себе си вместо топка спомена за тях. Книгите, които посочва Даубманус, отбелязват, че учил там при някакъв монах и че той веднъж му казал: "Като четем, нам не е дадено да възприемаме всичко, което е написано. Нашата мисъл е ревнива по отношение на чуждата мисъл и постоянно я помрачава, а у нас няма място за два мириса едновременно. Онези под знака на Светата Троица, под мъжкия знак, възприемат, като четат нечетните, а ние, под знака на числото четири, женското число, възприемаме, четейки само четните изречения в нашите книги. Ти и твоят брат няма да четете от една и съща книга едни и същи изречения, защото нашите книги съществуват само в единението на мъжкия и на женския знак..." Наистина Методий се е учил още от една личност -от своя по-малък брат Константин. Понякога забелязвал, че този негов по-малък брат е по-мъдър от автора на книгата, която четял в момента. Тогава Методий разбирал, че си губи времето, затварял книгата и разговарял с брат си. На малоазийска земя в колонията на отшелниците, наречена Олимп, Методий се подстригал за монах и пак там по-късно се присъединил към него и брат му. Те гледали как пясъкът, развявай от великденски вятър, на всеки празник открива в ново място по един прастар пустинен храм и го показва за кратко време, колкото да се прекръстят и да прочетат в него "Отче наш", а после отново го засипва завинаги. Тогава започнал да сънува по два съня успоредно и оттам се създала легендата, че ще има и два гроба. В годината 861 отишъл с брат си при хазарите. Случаят не бил нещо ново за двамата братя от Солун. Те били слушали от своя учител и приятел Фотий, който бил във връзка с хазарите, за този силен народ и знаели, че той изповядва своята вяра на своя си език. По нареждане на столицата Методий присъствал като Константинов помощник в полемиката в хазарския дворец. Хазарският речник от 1691 година отбелязва, че тогава хазарският каган обяснил на своите гости някои неща за сектата на ловците на сънища. Каганът презирал тази секта на привържениците на хазарската принцеса Атех и безплодната работа на ловците на сънища сравнил с гръцката приказка за мършавата мишка, която се мушнала лесно в коша с пшеница, но когато се наяла, не могла да излезе с пълен стомах: ''Не можеш да излезеш сит от коша. Можеш да излезеш само гладен, както си влязъл. Така и онзи гълтач на сънища лесно влиза гладен през тесния процеп между съня и действителността, но когато там налови дивеч и набере плодове, наситен със сънища, вече не може да се върне обратно, защото само такъв, какъвто си влязъл, можеш да излезеш. Затова той трябва да остави плячката си или да остане завинаги в сънищата. И в единия, и в другия случай нямаме никаква полза от него..."

След хазарското си пътуване Методий отново се оттеглил на малоазийския Олимп и когато за втори път видял същите онези икони, те сякаш били уморени. Станал игумен на манастира "Свети Полихрон", за който по-късно столетия не се знаело нищо, освен че може би е бил издигнат на границата на три времена - арабското, гръцкото и еврейското, та оттам му е произлязло името.

В годината 863 Методий се върнал сред славяните. Трябвало да основе славянско училище под гръцко влияние, със славянска писменост и книги, преведени от гръцки на славянски. Той и брат му Константин знаели от детинство, че птиците в Солун и птиците в Африка не говорят един и същ език и лястовицата от Струмица и лястовицата от Нил не се разбират и че единствено албатросите навсякъде по света говорят един език. С тези мисли тръгнали за Моравия, Словакия и Долна Австрия, събирайки около себе си млади хора, които повече ги гледали в устата, отколкото слушали какво говорят. Методий решил да подари хубаво украсена тояга на един от тези хора, които той и брат му учели. Всички се надявали, че ще я подари на най-добрия измежду учениците, и гледали кой ще е той. А Методий я дал на най-лошия ученик. И казал: "Учителят учи най-кратко своите най-добри ученици. Най-дълго остава с най-слабите. Защото бързите бързо си отиват..."

В една стая с прояден от дървояд под, който хапе босите стъпала, за пръв път чул, че той и брат му са обвинени. Почнали техните стълкновения с триезичниците, с немските застъпници на схващането, че само три езика са обредни (гръцки, латински и еврейски). В Панония, при Блатно, езерото, където зиме косата замръзва, а от вятъра очите стават като голяма и малка лъжица, Методий спрял с брат си в столицата на тамошния славянски княз Коцел. Неговите войници в битките хапели не по-зле от конете и камилите, изкарвали змиите от кожите им, като ги удряли с прът, а жените им раждали увиснали във въздуха, закачени за свещено дърво. Опитомявали рибите в тинята на панонските мочурища и показвали на пришълците един старец, който се молел, като вадел рибата от блатото и я оставял да отлети от дланта му като ловджийски сокол. Тя наистина се вдигала във въздуха и летяла, отърсвайки тинята, и си служела с перките като с крила.

В 867 година братята потеглили с последователите и учениците си на едно от тези пътувания, при които всяка стъпка е дума, всяка пътека - изречение, а всяка спирка - страница от голяма книга. Същата 867 година във Венеция влезли в нов диспут с триезичниците, а после пристигнали в Рим, където папа Адриан II приел учението на солунските братя за правилно и ръкоположил славянските ученици в черквата "Свети Петър". Там по този случай била отслу-жена славянска литургия на езика, който току-що бил опитомен и от балканските простори бил донесен в столицата на света вързан като животинка в кафеза на глаголическите писмена. Тук, в Рим, една вечер през 869 година, докато неговите славянски следовници си плювали един другиму в устата, умрял Методиевият брат Константин, наречен свети Кирил, а Методий се върнал в Панония. В Рим отишъл за втори път през 870 година, когато бил посветен от папата за Панонско-Сремски архиепископ; и Залцбургският архиепископ трябвало да напусне Блатното езеро. Когато в лето 870 се върнал в Моравия, немските епископи заточили Методий; лежал в тъмница две години, чувайки само Дунава, и бил изведен в Регенсбург пред съборски съд; тук бил подложен на изтезания и оставен гол на студа. Докато го биели с бичове толкова наведен, че брадата му опирала в снега, Методий си мислел затова, че Омир и свети пророк Илия са били съвременници и че Омировата поетическа държава е била по-голяма от Държавата на Александър Македонски, защото стигала от Понт, та чак оттатък Гибралтар. Мислел си, че Омир не е могъл да знае всичко онова, което се движи и намира в моретата и градовете на неговата държава, също както Александър Велики не е могъл да знае всичко, което може да се намери в неговата държава. Мислел си освен това как Омир е вписал в своята творба град Сидон, а заедно с него, без да знае, и пророк Илия, когото птиците хранели по божие внушение. Мислел си, че Омир е имал в своята поетическа държава морета и градове, без да знае, че в един от тях, в Сидон, е пророк Илия, който ще стане обитател на една друга поетическа държава, също толкова обширна, вечна и силна, каквато е Омировата - обитател на Светото писание. И се питал накрая дали са се срещали двамата съвременници, Омир и свети Илия Тесвийски, галадски жител - и двамата безсмъртни, и двамата въоръжени само със словото, единият вгледан в миналото и сляп, другият обсе-бен от бъдещето и ясно виждащ, единият-грък, който най-добре от всички поети е възпял водата и огъня, а другият - евреин, който с вода съграждал, а с огън наказвал, служейки си със своя плащ като с мост. Съществува един пояс от земята, мислел си най-сетне Методий, не по-широк от десет камилски смърти, на който са се разминали двамата мъже. Разстоянието между техните стъпки е било по-тясно от което и да е най-тясно гърло на света. Никога две големи неща не са били по-близо едно до друго. Или ние се мамим като всички, чието зрение служи на паметта, а не на земята под нас...

Благодарение на застъпничеството на папата Методий бил освободен и през 880 година за трети път доказвал в Рим право-верността на своето дело и на славянското богослужение. Даубманус съобщава за Методий освен споменатия разказ за бичуването и това, че три пъти се бил окъпал в римската река Тибър, като при раждане, венчавка и смърт, и че там бил при-честен с три самодивски хляба. В година 882 Методий бил приет с най-големи почести в двореца в Цариград, а после и в патриаршията, начело на която бил неговият приятел от младини, патриархът и философът Фотий. Методий починал в Моравия в 885 година, оставяйки след себе си славянските преводи на Светото писание, Номоканона (Законника) и на беседи на светите отци.

В качеството на очевидец и помощник на Константин Философ в хазарската мисия, Методий два пъти се явява като хронист на хазарската полемика. Той превежда на славянски Кириловите Хазарски беседи и ако се съди по думите от Кириловото житие, извършва редакция на тези съчинения (дели ги на осем книги). Тъй като Кириловите Хазарски беседи не са запазени нито в гръцкия оригинал, нито в славянския Методиев превод, най-важният християнски източник, който говори за хазарската полемика, остава славянското житие на Константин Философ (Кирил), написано под надзора на самия Методий. Тук е запазена и годината на полемиката (861), както и подробен опис на проявите на Константин и на неговите всъщност ненаименувани противници и събеседници - еврейския и ислямския представител в хазарския дворец. Даубманус привежда следното съждение за Методий: "Най-трудно е да ореш чужда нива и своя жена - отбелязва той, но тъй като всеки мъж е разпънат на своята жена като на кръст, излиза, че е по-тежко да носиш своя, отколкото чуждия кръст. Така е било и с Методий, който никога не е носил кръста на своя брат... Защото по-малкият брат му е бил духовен баща."

С

<emphasis>СВЕТИ КИРИЛ </emphasis> <emphasis>(Константин Солунски или Константин Философ)</emphasis>

СВЕТИ КИРИЛ (Константин Солунски или Константин Философ; 826 или 827-869) - светец на източноправославното християнство, гръцки представител в хазарската полемика, един от апостолите на славянската писменост. Седмо дете на друнгаря Лъв, който изпълнявал в Солун военна и административна работа за Византийския двор, Константин сменил редица чиновнически и дипломатически служби и отраснал сред голи черкви без икони във времето, когато в Цариград били на власт иконоборците. Между тях имало доста солуняни и Константин се учил при хора, изтъкнати противници на иконите. Лъв Математик, който му преподавал Омир, геометрия, аритметика, астрономия и музика, бил иконоборец и роднина на Цариградския патриарх иконоборец Йоан Граматик (837-°43); бил във връзка със сарацините и техния халиф Мамун. Другият Константинов учител, прочутият философ и по-късно патриарх, Фотий, който му преподавал граматика, риторика, Диалектика и философия, носел прозвището християнски Аристотел и заедно с Лъв Математик бил сподвижник на хуманистичното възраждане, чрез което византийският народ още веднъж разбрал, че е потомък на античния елински свят. Фотий се занимавал с окултни и забранени науки, астрология и магия, византийският цар го наричал "хазарска муцуна", а из двореца се носела, легенда, че Фотий още на млади години продал душата си на някакъв еврейски магьосник. Константин обичал езиците, смятал, че са вечни като ветровете, и ги сменял, както хазарският каган сменял жени от разни вери. Изучавал освен гръцки славянски, еврейски, хазарски, арабски, самарийски или езиците, писани с готически или с "рунически" писмена. Израснал и по-късно живял с неутолима жажда за странствания. Винаги носел една завивка със себе си, казвал: "Където ми е завивката, там ми е родината", и прекарал по-голяма част от живота си сред диви племена, където, колчем се ръкувал, веднага трябвало да си преброи пръстите. Само болестите били своего рода острови на покоя в неговия живот. Щом се разболеел, забравял всички други езици освен матерния си. Всъщност неговите болести винаги имали поне две причини. Когато през 843 година солунската партия на иконоборците била свалена от власт и след смъртта на цар Теофил провъзгласили възраждането на култа към иконите, Константин трябвало да се укрие в един манастир на малоазийския бряг. Мислел си - и Бог се е оттеглил, за да направи място на хората. Нашето око е мишена за нещата пред него. Всички те се целят в него, а не обратното. После бил принуден да се върне в столицата и публично да се обяви против своите някогашни учители и земляци, защитавайки иконите.

- Илюзия е, че мислите са в главите ни - заключил тогава. -Главите ни и ние целите сме в мислите. Ние и нашите мисли сме като морето и теченията в него - нашето тяло е течение в морето, а мислите са самото море. Така тялото прави място за себе си в света, промъквайки се през мислите. Душата пък е корито и на едното, и на другото...

Тогава напуснал още един свой някогашен учител. Своя по-голям брат Методий, който никога не бил нападал единомишлениците си. Видял как оставя зад себе си своя някогашен духовен баща и брат и как става негов учител.

В служба на Цариградския двор първо бил архонт на една славянска област, после учил в престолното дворцово училище. Като свещеник станал патриаршески библиотекар при черквата "Света София" в Цариград, професор по философия в Цариградския университет и тук поради изключителната му ерудиция го нарекли "философ" и така го наричали до края. Но той се придържал към втория път и моряшкото твърдение, че месото на умните риби е вредно и по-твърдо от месото на глупавите риби. Затова само глупавите ядат и глупави, и умни, а умните подбират и търсят глупави.

Той, който изминал първата половина от живота си, бягайки от иконите, втората половина прекарал, носейки ги като щит. Но се установило, че с иконата на Богородица можал да свикне, а с Богородица- не. Когато много години по-късно в хазарската полемика я сравнил с прислугата от свитата на кагана, уподобил я на мъж, а не на жена.

Тогава превалила половината от неговото столетие и се навършила половината от живота му.

Взел три жълтици и ги сложил в кесията си, мислейки: "Първата ще дам на свирача на рог, втората - на певците в черквата, а третата - на небесните ангели певци." И така тръгнал по своите безкрайни странствания. Никога не можел да сбърка трохите от обяда с трохите от вечерята. Бил в постоянно движение. В година 851 отишъл при арабския халиф в Самара край Багдад и като се върнал от това дипломатическо пътуване, видял в огледалото първата бръчка на челото си и я нарекъл сарацинска бръчка. Свършвала годината 859 и Константин ставал връстник на Александър Велики, който умрял на 33 години, на колкото бил сега и той.

"Имам много повече връстници под земята, отколкото над земята - мислел си тогава, -връстници от всички времена; от времето на Рамзес Трети, на критския лабиринт или от времето на първата обсада на Цариград. А и аз ще бъда подземен връстник на мнозина от живите. Само че като старея тук, на земята, винаги сменям връстниците си под земята, предавайки мъртвите, по-млади от мен..."

А после дошла още една обсада на града, чието име носел. Докато в 860 година славяните обсаждали Цариград, на малоазийския Олимп Константин вграждал в тишината на монашеската си килия дворец за тях ~ създавал първите писмена на славянската азбука. Най-напред Оправил обли букви, но славянският език бил толкова непокорен, че мастилото не можело да го задържи, та натъкмил втора азбука - от решетести букви и в тях затворил като птица този опърничав език. По-късно, когато бил опитомен и научен на гръцки (защото езиците учат други езици), славянският език могъл да бъде хванат и в онези първоначални глаголически писмена...

Даубманус привежда следния разказ за съставянето на славянската азбука: Езикът на варварите никак не се поддавал на укротяване. През една бърза тринеделна есен братята седели в килията и напразно се опитвали да изпишат буквите, които по-късно ще се наричат кирилица. Работата не им споряла. От килията се виждала добре половината от октомври и в него тишината, един час ходене дълга и два широка. Тогава Методий обърнал внимание на брат си на четирите стомни, които стояли на прозореца на тяхната килия, но отвън, от другата страна на решетката.

- Ако на вратата ти е пуснато мандалото, как ще стигнеш до една от тези стомни? - попитал.

Константин строшил една от стомните, внесъл отломките парче по парче през решетката на килията и тук събрал наново в едно цяло стомната, лепейки я с плюнка и глина от пода под нозете си...

Така сторили и със славянския език, разбили го на парчета, внесли го през решетките на кирилските писмена в устата си и залепили отломките...

Същата година при византийския цар Михаил III дошла мисия от хазарския каган, който молел да му изпратят от Цариград човек, способен да обясни основите на християнското учение. Императорът се обърнал за съвет към Фотий, когото наричал "хазарска муцуна". Този акт бил двусмислен, но Фотий приел искането сериозно и препоръчал своя питомец и ученик Константин Философ и той заедно с брат си Методий тръгнал за своята втора дипломатическа мисия, наречена хазарска. Пътем спрели в Херсон на Крим и там Константин учил хазарски и еврейски език, подготвяйки се за дипломатическата мисия, която му предстояла. Мислел си: "Всеки е кръст на своята жертва, а гвоздеите пробиват и кръста." Като пристигнал в двореца на хазарския каган, той се срещнал там с представителите на ислямската и еврейската вяра, защото каганът бил ги повикал и тях, и така Константин влязъл в полемика с тях и изнесъл своите Хазарски беседи, които по-късно Методий превел на славянски език. Като оспорил доводите на равина и на дервиша, които изповядвали юдаизма и исляма, Константин Философ склонил хазарския каган да приеме християнството, казал му, че няма полза да се моли човек на счупен кръст, и получил на лицето си втората, хазарската бръчка.

Свършвала 863 година, Константин бил връстник на Филон Александрийски, философа, който умрял на трийсет и седем години, колкото имал сега и той. Константин довършил славянската азбука и заедно с брат си отишъл в Моравия, сред славяните, които знаел от своя роден край.

Превеждал църковни съчинения от гръцки на славянски, а около него се събирали множество хора. Очите им били на мястото, където някога са били роговете, и това се забелязвало, препасвали се със змии, снели с глави, обърнати на юг, падналите зъби хвърляли отвъд къщите. Гледал ги как вадят сополи с пръсти и ги ядат, шепнейки молитви. Краката си миели, без да се събуват, плювали в яденето, преди да се хранят, и в "Отче наш" вмъквали своите варварски имена, мъжки и женски, след всяка дума, така че "Отче наш" бухвала като хляб и същевременно изчезвала, та трябвало на всеки три дена да се плеви, и не се чувала и виждала от тези диви имена, които я гълтали. Непреодолимо ги привличала миризмата на мърша, били с бърза мисъл и пеели толкова хубаво, че той плачел, като ги слушал, и гледал своята трета, славянска бръчка как слиза косо през челото подобно на дъждовна капка... След Моравия в 867 година отишъл при панонския княз Коцел, а оттам във Венеция и влязъл в диспут с триезичниците, застъпници на гледището, че само гръцки, еврейски и латински език са достойни за богослужение. Попитали го венецианците: "Всички юдеи ли са убили Христос или не всички?" А Константин усещал как на лицето му се явява четвъртата, венецианската бръчка и как заедно с предишните бръчки, сарацинската, хазарската и славянската, разсичат и кръстосват лицето му подобно четири мрежи, хвърлени за една и съща риба. Дал първата жълтица от кесията си на един тръбач да затръби и запитал триезичниците Дали войската ще се отзове на повика, ако не разбира знака на тръбата. Била 869 година и Константин мислел за Боеций от Равена, който умрял на четирийсет и три години. Сега му бил връстник. По покана на папата отишъл в Рим, където успял да защити правотата на своите гледища и на своето славянско богослужение. С него били Методий и учениците, които покръстили в Рим.

Спомняйки си своя живот и слушайки песнопението в черквата, той мислел: "Както човек, надарен за една работа, дори когато е болен, я върши, макар и с известна съпротива и несръчно, така онзи, който не е за тази работа, без да е болен, я върши със същата съпротива, и също така несръчно."

Тогава в Рим била отслужена славянска литургия и Константин дал втората си жълтица на певците. По прастар обичай сложил третата жълтица под езика си, постъпил в един от гръцките манастири в Рим и умрял под ново монашеско име като Кирил в годината 869.

По-важна литература: Твърде обширна библиография за трудове за Кирил и Методий е събрана в книгата на Г. А. Илинский (Опьнп систематической Кирилчо-Мефодиевской библиографии) с многочислени допълнения (Попруженко. Романски. Иванка Петрович и др). Преглед на най-новите изследвания дава новото издание на монографията на Ф. Дворник (Les legendes de Constantin et Methodie vue de Byzance, 1960). Известни сведения, свързани с хазарите и хазарскага полемика, дава Даубманусового издание на Хазарския речник (Lexicon Cosri, Regiemonti Bor-rusiae, excudebat Ioannes Daubmannus, 1691), но това издание е унищожено.

<emphasis>СЕВАСТ НИКОН</emphasis>

СЕВАСТ НИКОН (XVII век) - съществува предание, че под това име едно време на Морава, в Овчарска клисура на Балканите, живял Сатаната. Бил необикновено кротък, всички хора наричал със собственото си име и работел като протокалиграф в манастира "Николе". Където седнел, оставял отпечатък от две лица, а вместо опашка имал нос. Твърдял, че в миналия си живот бил дявол в еврейския пъкъл и служел на Белиал и Гебура, пазел големите по таваните на синагогите и една есен, когато птиците имали отровни курешки и изгаряли тревата и листата, по които падали, наел човек да го убие. Това бил начинът да прекрачи от еврейския в християнския пъкъл и сега в новия живот служи като Сатана.

Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на някакъв турчин, хванал го за ушите, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал манастирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Казват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазели от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил добър стенописец и според преданието този дар му бил от архангел Гавриил. В черквите из Овчарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образуват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оставил това послание за самия себе си, като се върне след триста години отново сред живите, защото демоните, казвал той, не помнят нищо от предишния си живот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунките му били доста хубави, но някак не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как отломка от тишина влязла в неговото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тогава Никон почнал да моли архангел Гавриил да го удостои с милостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Господне" имало винаги млади монаси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма молитва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова никому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Севаст може да бъде чута. А в действителност така се случило.

През август 1670 година срещу Светите седем ефески мъченици, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:

- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.

И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист Николски^А, който му помагал в манастира при преписването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благодарение на записките на монаха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава заключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобразен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.

- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!

Тогава архангел Гавриил проговорил и рекъл:

- Преобидев поташта се озлобити...[5]

И монахът разбрал, че архангелът говори, като изпуска съществителните. Защото съществителните са за Бога, а глаголите за човека. А иконописецът отвърнал:

- Как ще работя с дясната, като съм левак?

Но еленът вече не бил пред него и монахът запитал Никон:

- Какво стана?

Никон отговорил съвсем спокойно:

- Нищо особено, всичко това е временно, аз съм тук само на път за Цариград...

Но после добавил:

- Поместиш човек от леглото, а в леглото червеи, буболечки, прозрачни като скъпоценни камъни, и плесен...

И го обзела радост като болест, преместил от лявата ръка в дясната четките си и започнал да рисува. От него потекли бои като мляко и той едва успявал да ги положи. Отведнъж знаел всичко: и как да смеси туш със секрет от мускусен бик, и че жълтата боя е най-бърза, а черната най-бавна и че й трябва най-дълго време да изсъхне, за да добие истинското си лице. Най-добре му се удавали "бялото на свети Иван" и "драконова-та кръв", а картините намазвал вместо с лак с четчица, натопена в оцет, да получат цвета на светлия въздух. Рисувал, като хранел и лекувал с боите навред около себе си: по страничните греди на вратите и огледалата, по кошниците и тиквите, по жълтиците и цървулите. На копитата на своя кон нарисувал четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, на ноктите на ръцете си десетте Божии заповеди, на кладенчовата кофа Мария Египетска, върху капаците на прозорците двете Еви - първата Ева (Лилит) и другата (Адамовата) Ева. Рисувал по оглозгани кости, на зъбите, свои и чужди, по обърнатите джобове, по шапките и таваните, върху живи костенурки нарисувал 12-те апостоли и ги пуснал да се разпълзят из гората. Нощем били тихи като стаи, той си избирал която искал, влизал, оставял светлината зад дъската и рисувал двуделна икона. На тази икона нарисувал как архангелите Гавриил и Михаил си предават през нощта от един ден в друг душата на някаква грешница, като Михаил стоял във вторника, а Гавриил в срядата. Крачели по изписаните имена на тези дни и от краката им шуртяла кръв от ходене по остриетата на буквите. Картините на Никон Севаст били по-хубави зиме, при отблясъка на снежната белота, отколкото лете на слънце. В тях имало някаква горчивина, като че били рисувани на тъмно, някакви усмивки имало на лицата, които угасвали през април и изчезвали до първия сняг. А тогава той отново сядал да рисува и само от време на време намествал с лакът между краката огромния си член, да не му пречи при работата.

Неговите нови картини се помнели за цял живот; монасите от клисурата и живописците от нейните манастири се трупали като по изсвирване в "Николе" да видят Никоновите бои. Манастирите започнали да се надпреварват за него, негова икона донасяла колкото лозе, а фреската на стената била бърза колкото най-бързия кон. За това, как е работил зографът Никон, е останала бележка в някакъв осмогласник и тази бележка от 1674 година гласи:

"Преди две години, в деня на преподобния Андрей Стратилат, тъкмо когато се почва да се ядат яребици, седя аз - отбелязва непознатият монах в тази записка - и в своята николска килия чета книгата с новойерусалимски псалми от Киев, а в съседната килия ядат трима монаси и едно куче: двамата идиоритмици вече бяха вечеряли, а рисувачът Севаст Никон според обичая си се храни след тях. По Дъвченето през тишината на псалмите, които чета, може да се познае, че Никон яде говежди език, който, преди да го сготвят, е бил здраво удрян в сливата пред вратата, за да омекне. Като похапна, Никон излезе и седна да рисува, а аз, гледайки как приготвя боите, го запитах какво работи.

- Боите смесвам не аз, а твоят поглед - отговори ми той, - аз само ги поставям на стената една до друга в естествено състояние, а онзи, който гледа, смесва в окото си боите като каша. Тук е тайната. Който по-добре свари кашата, ще има по-добра картина, но добра каша от лоша елда не става. Прочее по-важна е вярата на гледането, слушането и четенето от вярата на рисуването, пеенето или писането.

Той взе синя и червена боя, сложи ги една до друга, рисувайки очите на един ангел. И аз видях как ангелът доби теме-нужни очи.

- Аз работя с нещо, което е като речник на боите - добави Никон, - а самият зрител съставя от този речник изречения и книги, което ще рече картини. Така можеш да правиш и ти, пишейки. Защо някой да не направи речник на думите, които съчиняват една книга, и да остави читателя сам да подреди тези думи в едно цяло?

После Никон Севаст се обърна към прозореца и показа с четка през него нивата пред "Николе", като рече:

- Виждаш ли онази бразда? Нея не я е изорал плуг. Това е бразда от кучи лай...

После сякаш се замисли малко и добави за себе си:

- Като рисувам тъй с дясната ръка, а съм левак, как ли пък бих рисувал с лявата? - и премести четката от дясната в лявата ръка.

Това се разчу тутакси по манастирите и всички се ужасиха, уверени, че Никон Севаст отново се е върнал към Сатаната и че ще бъде наказан. Наистина ушите му отново станаха остри като бръснач и се говореше, че може да отреже парче хляб с ухото си. Но неговото умение си остана същото, с лявата ръка рисуваше също тъй добре както с дясната, и нищо не се промени, архангелската клетва не се сбъдна. Една утрин Никон Севаст чакаше да дойде игуменът от манастира "Благовещение" и да се спогодят около изписването на някакви двери. Но от "Благовещение" не дойде никой нито този, нито на другия ден. Тогава Севаст сякаш се сети нещо, прочете петата молитва, която се казва за упокой на душите на самоубийците, и сам отиде в упоменатия манастир. Там завари игумена пред черквата и се обърна към него според обичая си да нарича другите със своето име:

- Севасте, Севасте, какво стана?

Старецът го въведе в килията, без да продума, и му показа млад като глад живописец, кой-

то вече рисуваше дверите. Никон се загледа в рисунката и се смая. Младежът махаше с вежди като с крила и рисуваше толкова добре, колкото и Никон. Не беше по-добър, но не беше и по-лош от него. И тогава Никон разбра на какво наказание е подложен. Чу се, че и в пърняворската черква друг младеж работи също така добре като Никон Севаст, и това излезе вярно. Много бързо и останалите по-стари живописци и зографи един по един, сякаш се отвързваха от пристанището и навлизаха в открити води, започнаха да рисуват все по-добре и по-до-бре и да настигат Никон Севаст, който дотогава им служеше като недостижим образец. Така се озариха и обновиха стените на всички манастири в клисурата и Никон се върна на мястото, от което беше тръгнал, от лявата към дясната ръка. Като не издържа така, той каза:

- Защо ми трябва да съм иконописец като всички останали? Сега всеки може да рисува това, което мога и аз...

И тогава захвърли завинаги своите четки и никога повече не нарисува нито една картина. Нито дори на яйце. Изплака всички бои от очите си в манастирския хаван и с помощника си Теоктист напусна "Николе", оставяйки след себе си следа от пето копито. На тръгване рече: - Знам в Цариград един голям господар, чийто перчем е гъст като конска опашка, той ще ни наеме за писари.

И спомена едно име. Името гласеше: кир Аврам Бранкович."

<emphasis>СКИЛА, АВЕРКИЙ</emphasis>

СКИЛА, АВЕРКИЙ (XVII-началото на XVIII век) - по произход копт, учител по бой с меч, един от най-известните майстори на сабята в Цариград в края на XVII столетие. Скила бил нает като слуга при някакъв цариградски дипломат - Аврам Бранкович, и упражнявал с господаря си умението на боя със сабя в пълен мрак, вързан за противника с дълъг кожен каиш. Умеел да лекува рани и винаги носел със себе си снопче китайски игли от сребро и едно огледало, на което с червени точки били отбелязани очертанията на главата му, а със зелени точки - посоките, в които се Разпространяват бръчките по лицето. Когато бил ранен и имал болки, Скила заставал пред огледалото и на мястото, където имало зелени точки, си забождал в лицето китайски игли. Болките минавали, а раните заздравявали, оставяйки след себе си само по някоя китайска буква върху кожата. Това огледало не можело да излекува никого освен него.

И където духал, и където сърбал, винаги обичал веселяците и плащал добре да го разсмеят. Но всяка шега оценявал различно. Смехът може да бъде обикновен - смятал той, - когато човек се смее само на едно нещо. Такъв смях е най-евтин. Най-скъпият смях е, когато човек се засмее на две или три неща едновременно. Но такъв смях намирал рядко, както и другите скъпи неща.

Аверкий Скила десетки години събирал много внимателно по бойните полета и предградията на малоазийските градове най-изкусните хватки със сабя, изучавал ги, проверявал ги на живо месо и най-накрая описвал начина на прилагането им в нарочен опис, пълен с диаграми и схематични указания за движенията на това древно изкуство. Можел да убие със сабя риба във водата или нощем да окачи фенер на забоден в земята меч и когато противникът тръгне към светлината, да го нападне от тъмното с нож. Всеки от тези ходове отбелязвал с различен зодиакален знак и всяка звезда от тези съзвездия означавала по една смърт. Знае се, че в 1689 година Скила вече бил овладял съзвездията Водолей, Стрелец и Телец и се намирал в съзвездието Овен. В това съзвездие му липсвала само проверката на последната хватка със сабя на практика, за да приключи и с него. Тази хватка била змиевиден разрез и оставяла след себе си страшна криволичеща цепнатина, която се разтваряла и изпускала от раната като от уста гласове, подобни на вопли на освободена кръв. Някъде във Влашко, на австро-турското бойно поле, Скила, както сам пише, в 1689 година проверил и тази, последна своя хватка, а след това се оттеглил във Венеция, където в 1702 година описал изкуството на майсторите на меча и сабята в книга със заглавие Най-хубавите подписи със сабя. Към книгата имало карти със схеми на саблените удари и Аверкий Скила бил представен на тези карти, сякаш стои между звездите, или още по-добре казано, в кафеза или мрежата на неговите бойни движения. На непосветените изглеждало, че е затворен в някаква красива прозрачна беседка, която е нарисувал и създал във въздуха около себе си със свистенето на сабята и разрезите с острието. Но този кафез бил с толкова разкошни форми, толкова лек и въздушен, целият в съвършени извивки, плаващи куполи, мостове, сводове и стройни кули по ъглите, че отпървом това действало така, сякаш Аверкий Скила е затворен в летежа на някакъв бръмбар, чийто безкраен подпис във въздуха отведнъж е станал четлив. Лицето на Аверкий Скила зад тези решени задачи или решетки на затвор е спокойно, само дето има двойни устни и винаги изглежда тъй, сякаш някой в него иска да проговори вместо него. Той твърдял, че всяка рана е ново сърце, което бие отделно, та прекръствал раните със сабя, и имал космат нос, по който го познавали и бягали от него.

Интересна бележка за Аверкий Скила е оставил музикантът и четец на сънища Юсуф Масуди. Той работел заедно с Аверкий Скила като слуга у споменатия дипломат при Високата порта в Цариград и се занимавал с лов на образи, които пътуват из сънищата на хората. Записал е, че ако двама души се сънуват взаимно и сънят на единия създава действителността на другия, винаги остава малко от съня и от едната, и от другата страна. Това са "децата на съня". Сънят, разбира се, трае по-кратко от действителността на сънувания, но затова пък винаги е несравнимо по-дълбок от всяка действителност и поради това всякога остават малко отпадъци, "излишък на материал", който не може да се побере без остатък в действителността на сънуващия, а се прелива и прилепва към действителността на някое трето лице и поради това то търпи големи затруднения и промени. Този трети по правило е в по-сложно положение от първите двама, неговата свобода на волята е двойно повече ограничавана от подсъзнанието, отколкото при двамата сънуващи, защото излишъците от енергия и материал в сънищата на единия и на другия последователно се преливат в духовния живот на третия и така той става своего рода двуполюсов и се прекланя ту на единия, ту на другия сънуващ.

Според твърдението на Масуди Аверкий Скила страдал от подобно ограничаване на волята и водел безмълвно състезание с двамата сънуващи, чиито имена Масуди също е посочил. Това били работодателят на Аверкий, Аврам Бранкович, и някой си Коен, когото Аверкий Скила изобщо не познавал. Било, каквото било, обаче Скила, подобно на инструмент с дълбок глас и най-дебели струни, можел да оформи само скелета на мелодията, само основното звучене на своя живот, най-грубото. Всичко останало му се изплъзвало и било по мярката на Другите и за другите. Най-болният му стон и най-големите постижения били някъде, където другите се задържат без мъка и по средата на своите възможности.

Според версията на Масуди за случая Аверкий Скила не е създавал своята колекция от ходове със сабя от някакви професионални войнишки съображения, за да усъвършенства владеенето на бойното изкуство, а в отчаяно издирване на онази фигура, която ще го спаси от омагьосания кръг, в който се движел, чакайки своите мъчители да попаднат в обсега на сабята му. Последните години имал големи и непонятни надежди да разреши своя случай с помощта на един ход, който бил - както твърдял сам - под знака на Овена. А понякога се събуждал от сън с очи, пълни с изсъхнали сълзи; когато ги разтьрквал, сълзите се трошели и ронели под пръстите му като парчета стъкло или пясък и по тези отломки коптът можел да разбере, че това не са негови, а чужди сълзи.

Било, каквото било, във венецианското издание на Аверкиевата книга Най-хубавите подписи със сабя последната схема показва Аверкий Скила в кафеза на неговите хватки, начертани с накъсани линии, но един криволичещ ход под знака на Овена е даден на този чертеж като проход, който оставя възможност да се излезе от кафеза или мрежата. Така Аверкий Скила на последната схема в книгата му е нарисуван как напуска кафеза на своето бойно изкуство през отвора на този необикновен криволичещ ход и прекрачва като през врата към свободата. През този разрез той излиза като през рана, сякаш възкръсва от звездния си затвор за света и за новия живот. А в неговите неми външни устни се смеят радостно другите, вътрешните устни.

<emphasis>СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР)</emphasis>

СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР) (1676-1701) - самата дума "стълпник" в източното православие означава отшелник, дал обет да прекара живота си на стълб (кула) в молитви. Впрочем в случая с Гъргур Бранкович названието "стълпник" е дошло като прякор и по съвсем особен начин. Гъргур Бранкович всъщност бил войвода от рода на трансилванските Бранковичи, най-големият син на наемния дипломат и пълководец от XVII век - Аврам Бранкович. Надживял баща си само с дванайсет години. Отбелязано е, че бил петнист като леопард и твърде умел в нощните нападения. Носел скъпоценна сабя от 70 метални листа, които били изковани, докато ковачът прочете девет пъти подред "Отче наш". Прякора Стълпник не чул никога, защото го получил допълнително поради необикновената смърт, която го настигнала в турски плен. Леярят на топове Хасан Агрибирди младши е описал смъртта му и тя е влязла и в народна песен, а самият Гъргур Бранкович поради своя прякор е сякаш изравнен и със светите отшелници на християнската църква.

Според споменатото описание Бранкович с няколко конници случайно връхлетял край Дунава на силен турски отряд. Турците тъкмо били дошли, седели на конете си и от седлата пикаели в реката. Щом ги съзрял, Бранкович хукнал да бяга. Турският военачалник го видял, но не си прекъснал пикаенето. Чак когато съвсем се облекчил, отърсил се, подгонил Бранкович и го пленил. Довели го вързан в лагера, като удряли с копия по барабаните. Турците вързали пленения Бранкович на един гръцки стълб и трима стрелци се целели в него със стрели. Преди да започнат, му казали, че ако преживее петата стрела, ще му бъде подарен животът и ще му дадат лък със стрели той да цели онези трима, които трябвало да стрелят в него. Тогава той помолил да не пускат едновременно по две стрели, защото "не може да брои болките, а попаденията". И така, онези тримата го целели, а той броял. Първата стрела го улучила в токата на пояса, влязла в корема му и пробудила там всички болки, които вече били родени през живота му. Втората стрела успял да хване с ръка, третата му пробила ухото и останала като обица в него, а той броял. Четвъртата не улучила, петата го уцелила в коляното, извила се и пробила другия крак, а той все броял; шестата отново не улучила, деветата му приковала китката за бедрото, единайсетата му откъснала лакътя, дванайсетата го изкилила, а той броял. Изброил до седемнайсет и тогава паднал мъртъв от стълба. На това място поникнала ягорида - диво грозде, което никога не се продава и купува, защото е грехота.

<emphasis>СУК, д-р ИСАЙЛО</emphasis>

СУК, д-р ИСАЙЛО (15.III. 1930-2.Х. 1982) - археолог, арабист, професор в университета в Нови Сад, се събуди една априлска утрин на 1982 година с коса под възглавницата и лека болка в устата. Убиваше го нещо твърдо и назъбено. Той пъхна два пръста, като че вади гребен от джоба, и измъкна от устата си един ключ. Малък ключ със златна дръжка. "Човешките мисли и сънища имат вкостеняла, неповторима външна обвивка, която пази като черупка меката ядка - размишляваше д-р Сук, както си беше в леглото, с ключа пред очите. - А тези мисли пък в досег с думите също така бързо се гасят, както и думите в допир с мислите. На нас ни остава само онова, което преживее това взаимно унищожение." Накратко, д-р Сук премигваше с очи, мъхнати като мъдета, и не можеше да разбере нищо. Не се чудеше толкова откъде се е взел този ключ в устата му. Какво ли не пъха човек през живота си в тази една-единствена уста, която има (ако не беше единствена, може би щеше да подбира!). Така веднъж след един гуляй той измъкна от гърлото си цяла свинска глава с все зурлата. Друго обаче го учудваше. Според неговата преценка този ключ беше отпреди най-малко хиляда години, а преценките на професор Сук в археологията обикновено се приемаха без уговорки. Професионалният престиж на професор Сук бе ненакърним. Той сложи ключето в джоба на панталона и захапа мустака си - така веднага се сещаше какво бе вечерял снощи. Например този път разбра, че бе ял хайвер с дробчета в чесън. Разбира се, понякога в такива случаи мустаците съвсем неочаквано замирисват на стриди с лимон или на нещо такова, което д-р Сук никога не би сложил в уста. Тогава обикновено д-р Исайло си спомня с кого е разменял нощеска в кревата впечатления за вечерята - и така тази сутрин той стигна до Джелсомина Мохоровичич. На нея й бяха необходими три петъка до Шабат, тя имаше привлекателна усмивка, малко скосени очи, така че, като трепкаше с клепачи, докосваше носа си. Нейните ръчици бяха толкова мързеливи и топли, та в тях можеш да си свариш яйце. Косата й бе свилена, д-р Сук връзваше с нея новогодишните подаръци, а жените познаваха чия е косата дори когато бе отрязана.

С такива мисли, свежо обръснати уши и изострен поглед д-р Сук се готвеше да излезе. В момента се намираше в столицата, където все още посещаваше бащиния си дом. В тази къща преди трийсет години професор Сук бе започнал проучванията си и оттогава те го отвеждаха все по-надалеч и по-надалеч от нея и той предчувстваше, че пътят му ще свърши някъде в някой далечен край, където хълмовете са като разрязан хляб, с черна кора, по която никне бор. И въпреки това с тази къща оставаха свързани археологическите му издирвания и открития в областта на арабистиката, особено студиите за ха-зарите, един древен народ, отдавна изчезнал от сцената на световните събития, който е оставил поговорката, че и душата има скелет, а това са спомените, свързани с къщата. Някога къщата беше собственост на баба му, която ставаше все с левия крак, на нея той се бе метнал левак. Сега тук, в дома на майка му, госпожа Анастасия Сук, книгите на д-р Сук бяха наредени на почетни места в библиотеката, подвързани с кожа от стари кожени палта, които миришеха на френско грозде и се четяха през специални очила, използвани от госпожа Анастасия само в тържествени случаи. Луничава като пъстърва, госпожа Анастасия носеше в устата си своето име като паричка, която убива; никога и за никого не се бе отзовала на него и не го преметна през езика чак до смъртта си. Имаше хубави сини бадемови очи и синът й редовно я заварваше с някоя от неговите книги в скута и с парче от нечие име (по всяка вероятност на баща му), което се подаваше от устните й окъпано в малко кръв. Годините, гъсти като каша и непроходими, през които се промъкваше д-р Сук, събирайки архивни извадки, снимки на стари монети и отломки на стомни от сол, за да гради от тях стълб на истината, в последно време все по-ясно му даваха да разбере, че майка му се приближава от голяма далечина и се връща в живота. Връщаше се през неговата старост и през неговите бръчки и колкото по-зрял ставаше той, толкова повече място превземаше тя на лицето и тялото му, превземаше чертите и особеностите, които носеха следи от покойния му баща. Той очевидно се превръщаше в нея и сега, когато беше принуден да живее сам и да се занимава с женски работи, в ръцете му оставаше все по-малко от бащината сръчност и все по-често в мудността и непохватността на собствените си пръсти разпознаваше майчините движения. Посещенията му в бащината къща, редки и обикновено свързани с рождени дни (какъвто беше случаят и сега), също започнаха да се променят. Сега майка му го посреща на входа, целува го по косата, отвежда го в ъгъла, където по-рано бе стояла неговата проходилка и където сега стои кресло, вързано с канап за Дръжката на бравата, като че е прасе.

- Сашенка, винаги си бил немарлив към мене - казва тя на сина си, - най-хубавите и най-щастливите часове в живота ми бяха свързани с такова напрежение, че още си спомням за тях. Спомням си за тях, а това значи и за тебе, не като за щастие, а като за радостно напрежение, което е почти непоносимо. Защо беше така изтощително тежко да бъдеш щастлив? Но всичко отдавна мина като вятър през върби. Усмирих се, откакто вече не съм щастлива. И все пак виж, има някой, който все още ме обича, който още се сеща за мен!

И изважда връзка негови писма, писани до нея.

- Представи си, Сашенка, от професор Сук!

Майка му привързва тези писма с коси от Джелсомина Мохоровичич, целува ги и му ги чете на глас, победоносно, като някакви войнишки песни, та направо забравя да го изпрати, когато той тръгне към своя хотел да спи. Или го целува, сбогувайки се бързешком, така че под роклята й той неволно докосва гърдите й и те му заприличват на компот от круши.

В момента, когато професор Сук влиза в третото десетилетие от своята изследователска работа, когато очите му са станали по-бързи, а устата- по-мудна от ушните раковини, когато неговите книги започват все по-често да се използват в археологията и ориенталистиката, се явява още една причина по-често да идва в столицата. Там, в голямата сграда с форма на солен кравай, една сутрин за пръв път слагат името на д-р Исайло Сук в шапката за изтегляне на билетчета. Разбира се, то не бива изтеглено нито този, нито следващите няколко пъти, но д-р Сук сега редовно получава покани за срещи в споменатата сграда. Той отива на тези заседания, носейки вчерашната си усмивка, разпъната през устните като паяжина, и се губи из коридорите на хубавата сграда, които са кръгообразни, но вървейки по тях, никога не можеш да попаднеш на мястото, откъдето си тръгнал. Мислеше си, че тази сграда напомня книга, писана на непознат език, който още не е овладял, коридорите -на изречения от чужд език, а стаите - на чужди думи, които никога не е чувал. И никак не беше изненадан, когато един ден му казаха, че в една от стаите на първия етаж, които миришеха на ръждясали брави, трябва да бъде подложен на обичайния изпит. На втория етаж, където се изтегляха билетчетата, авторитетът на неговите книги беше безспорен, но етаж по-долу в същата тази сграда той се чувстваше късокрак, като че крачолите му растяха непрекъснато. Тук се мотаеха хора, подчинени на онези горе от втория етаж, но тук книгите му не се вземаха предвид и той всяка година беше подлаган на изпит, след като предварително внимателно биваше проверено кой е. На Исайло Сук му олекна, когато, пристъпвайки за първи път в изпитната зала, забеляза, че председателстващият е един асистент от неговия факултет; Сук бе председател на комисията за докторската му дисертация и често го бе виждал през прозореца в кръчмата "При третия ботуш". След изпита д-р Сук всъщност не узна оценката, която положително бе нанесена някъде, но председателят на изпитната комисия се изказа твърде похвално за професионалните възможности на кандидата. Така този ден след изпита д-р Сук отиде при майка си с чувство на облекчение. Тя го отведе както обикновено в трапезарията и тук със затворени очи му показа притиснат до гърдите й най-новия научен труд на д-р Исайло Сук със собственоръчно посвещение от автора. Той погледна от учтивост книгата си и своя подпис, а после майка му го сложи да седне на една табуретка в ъгъла на стаята с обичайното подканване, което д-р Сук помнеше още от детинството си - "Чучни малко тук!", - и му обясни същността на научното изследване, изложено в студията. Докато говореше, радостта й приличаше не толкова на тъгата на комик, колкото на веселостта на герой от трагедия. С доста голяма точност обясни на сина си как професор Сук е установил, че ключовете, намерени в една делва на полуостров Крим, вместо дръжки имали сребърни, медни или златни варварски имитации на монети. Общо били открити 135 ключа (д-р Сук смяташе, че е имало десет хиляди в една делва) и на всеки той открил по един малък знак или буква. Отначало мислел, че това е знак на леяря или нещо подобно, после обаче забелязал, че на други образци от същите монети, малко по-големи по стойност, е отпечатана друга буква. На сребърните пари имало трета буква, а на златните, предполагал - четвърта, защото не бил открил нито един ключ със златна дръжка. И после стигнал до гениалната идея (на това важно място тя го помоли да не се върти и да не я прекъсва с въпроси): наредил монетите по стойност и прочел скрития надпис или послание, което се открива на тях, когато буквите от всички монети се съединят в едно цяло. Този надпис гласял Ате и липсвала само една буква (онази от жълтицата, която не била открита). Д-р Сук предполага, че липсващата буква би могла да бъде някоя от сведените букви в еврейската азбука може би буквата хе, четвъртата буква от Божието име... А ключът, който я носи, предвещава смърт.

- Представи си каква находчивост! - извика тя на това място и като видя, че чашата му е празна, добави: - Една чаша е много, две са малко!

Междувременно всяка втора пролет името на д-р Сук отново биваше хвърляно в онази шапка зад вратата, която миришеше на ръждясала брава. Не го известяваха и той не знаеше резултата. Тогава кашляше с усещането, че из корен дърпа сплитка жили, която така дълбоко се е врязала и враснала в плещите и врата му, та едва ли би могла да се изскубне. Сега изпитите бяха по-начесто и като председател винаги седеше различен човек. Д-р Сук имаше една студентка, която рано бе оплешивяла, но нощем куче я лижеше по темето, така че на главата й никнеше гъста пъстра козина. Беше дебела и не можеше да си свали пръстените, имаше вежди във формата на малки рибешки скелети и вълнен чорап вместо шапка. Спеше на своите огледала и гребени и свиркаше, търсейки из сънищата своя малък син, който лежеше до нея, така че детето не можеше да спи. Сега тя изпитваше д-р Сук, а това дете седеше до нея, недоспало и плешиво. За да помогне да се свърши работата по-бързо, д-р Сук по време на изпита отговаряше и на въпросите на детето. Когато най-сетне след всичко отиде в бащината си къща и седна да яде, беше толкова разстроен, че майка му го погледна загрижено и каза:

- Внимавай, Саша, твоето бъдеще ще унищожи миналото ти! Не изглеждаш добре. Трябва да намерим някое дете да ти погази малко плешките.

Наистина в последно време в него покълнваха и разцъфтяваха непознати видове глад и подобно на плод бързо узряваше лепкава, безпричинна надежда, която умираше заедно с глада след първия погълнат залък.

-Знаеш ли колко устни отвора имат евреите? - попита го този ден майка му, докато той ядеше. - Сигурно не знаеш... За това е писал някой, когото неотдавна четох, май д-р Сук. Това е по времето, когато се е занимавал с разпространението на библейските схващания из степите на Евразия. Въз основа на изследванията, които е правил още през 1959 година на ареала Челарево край Дунава, установява, че там е обитавало население от съвсем непознато за нас племе, значително по-примитивно и в антропологично отношение с по-стари характеристики от аварите. Смята, че там са погребвали хазари, които са слезли от Черно море на Дунав още през VIII век. Сега е късно, но ме подсети утре, като дойдеш на Джелсомининия рожден ден, да ти прочета една вълнуваща страница, на която е описано това нещо. Изключително интересно е...

С това обещание се събуди д-р Исайло Сук и откри онзи ключ в устата си.

Когато излезе на улицата, беше болно пладне, някаква светлинна чума разяждаше слънчевото сияние, пришките и циреите на въздуха се ширеха и се пукаха по небето в епидемия, която обхващаше облаците, така че те гниеха и се разлагаха във все по-бавен летеж.

Седмицата бе получила своето месечно пране, а нейната неделя още отнапред намирисваше и изпускаше газове като сакат човек, който е на оздравяване. А там, в дъното на ошугавелия хоризонт, синееха похарчените дни на Сук, малки и здрави-здравенички в далечината, лишени от календарни имена, в стадо, което се отдалечава весело, освободено от него и неговите грижи, оставяйки след себе си прахоляк...

Един от хлапаците, които ей играеха, като си разменяха панталоните, застана тъкмо тогава при будката, където д-р Сук си купуваше вестници, и му препика крачола. Д-р Сук се обърна с израза на човек, който вечерта е забелязал, че копчетата на панталона му цял ден са били разкопчани, но в това време един съвсем непознат мъж му удари шамар с все сила. Тъй като времето беше хладно, д-р Сук усети през плесницата, че ръката на нападателя е твърде топла, и в болката това му се стори донякъде приятно. Той се обърна към нахалника, готов да се разправя, но тозчас усети, че крачолът залепна мокър на глезена му. В това време го удари и втори човек, който чакаше до първия за ресто от вестника. И тогава д-р Сук съобрази, че е по-добре да се отдалечи, което ^и стори, без да разбира абсолютно нищо, освен че вторият шамар миришеше на кромид. Но време за губене нямаше, тъй като след него се скупчиха още няколко минувачи; ударите почнаха да плющят като нещо съвсем естествено и сега д-р Сук започна да усеща, че ръцете на някои от онези, които му удряха шамари, са хладни - и това му беше особено приятно въпреки цялата обида. Вече се беше стоплил. В тази бъркотия имаше още едно благоприятно обстоятелство. Той, разбира се, нямаше възможност да мисли, защото между два шамара човек твърде малко може да мисли, но все пак забеляза, че дланите понякога са потни и че го гонят по посока от черквата "Свети Марко" към площада, тоест към пътя, който той самият имаше намерение да извърви, път, водещ право до магазина, където искаше да пазарува. И той се предаде на шамарите, които го приближаваха към целта.

При това мина край една ограда, от която никога нищо не се виждаше и чуваше. Тъй като сега, под дъжда от неотслабващи удари, беше принуден да тича, пролуките в оградата се съединиха в очите му и той видя за пръв път (въпреки че бе минавал оттук и по-рано), че зад оградата има къща, а на прозореца стои младеж и свири на цигулка. Съгледа и стойката за ноти и за миг позна Концерта за цигулка и оркестър в си минор на Брух, но не чу нито звук, въпреки че прозорецът беше отворен и младежът свиреше усърдно. Учуден и под дъжд от удари, д-р Сук най-сетне влетя в магазина, който беше целта на излизането му тази сутрин, и тръшна с облекчение вратата след себе си. Беше тихо като в буркан с краставици и само миришеше на царевица. Магазинът беше празен, а в единия ъгъл в някаква шапка лежеше кокошка. Тя погледна д-р Сук с едното око и видя по него всичко, което можеше да се яде. После погледна с другото и видя всички несмилаеми части по него. Замисли се за миг и най-сетне д-р Сук се появи в нейния ум изцяло, съставен от смилаеми и несмилаеми части, и накрая й стана ясно с кого има работа. Как продължиха нещата нататък, нека разкаже той сам.

Разказ за яйцето и лъка

Стоя в приятната хладина и усещам лака - казва той. - Цигулките откликват една на друга, цяла полонеза може да се състави от техните тихи въздишки, така както се съставя партия шах. Стига малко да се разместят звуците и редът. Най-сетне излиза унгарецът, собственик на магазина за инструменти. Очите му са с цвят на суроватка. Червен, като че ще снася яйце, има брада с форма на малък корем с пъпче. Вади джобен пепелник, изтърсва пепелта, затваря го внимателно и ме пита не съм ли сбъркал магазина. Кожухарят е до него. Винаги влизат по погрешка. При него вече седем дни освен по погрешка никой, не е влизал. Всъщност той няма врата на магазина, по-скоро би могло да се каже, че има скърцане на врата, но врата няма, а малка витрина с брава, която се отваря цялата навътре при влизане и така пропуска купувача в тясната стая. Питам го има ли малка цигулка за една малка госпожица или някое мъничко чело, ако не са прекалено скъпи.

Унгарецът се обръща и понечва да се върне, откъдето е дошъл и откъдето лъха на паприкаш. В това време кокошката се надига от шапката и кудкудякайки, обръща внимание на току-що снесеното яйце. унгарецът взима грижливо яйцето, слага го в едно чекмедже, след като предварително е отбелязал с молив нещо на него. Някаква дата - 2.Х. 1982, и аз заключавам с учудване, че тази дата ще дойде едва след няколко месеца.

- За какво ви е цигулка или виолончело? - пита ме, обръщайки се на влизане в стаичката си зад магазина. - Имате плочи, радио, телевизия. А цигулката, знаете ли какво е цигулка? От тук до Суботица да изорете, да посеете и ожънете, всяка година, толкова трябва да орете една малка цигулка, ето с това, господине! - и той ми показва инструмент, който носи на колана си като сабя. Вади го, натяга струните с пръсти, които имат пръстени около ноктите, сякаш пръстените държат ноктите да не се разпилеят и да опадат. После се отказва от разговора, махва с ръка и пак се обръща да си тръгне. - Кому е потребно това? - пита ме на излизане. - Купете нещо друго, купете й мотопед или куче.

Аз стоя упорито в магазина, не разбирам добре тази негова категоричност, изразена с нека-тегоричен, треперещ език, използван като храна, която засища, но не е приятна. Всъщност унгарецът доста добре владее моя език, но след всяко изречение добавя на края като сладкиш и някаква напълно неразбираема за мен унгарска дума. Така прави и сега, съветвайки ме:

- Вървете, господине, потърсете някоя друга радост за вашето малко момиченце. Тази радост е твърде тежка за него. И твърде закъсняла. Закъсняла - Добавя той сред миризмата на паприкаш. - Колко е годишна? ~ пита ме след това делово.

Изчезва и аз чувам, че се преоблича и се готви да излиза. Казвам му годините на Джелсомина Мохоровичич. Седем. Той се стресва от тази цифра като докоснат с магическа пръчка. Превежда я в себе си на унгарски, очевидно може да смята само на унгарски, някаква странна миризма се разнася из стаята, мирише на череши и аз виждам, че тази миризма съпровожда промяната на неговото настроение . В устата му сега се появява стъклена лула, от която той смуче черешова ракия. Прекосява магазина и сякаш случайно ме настъпва, докато измъква едно малко детско виолончело и подавайки го, продължава да стои на крака ми, за да покаже същевременно колко тясно е при него. Стоя и се правя на луд като него, само че той за моя сметка, а аз в свой ущърб.

- Вземете това - казва, - дървото е по-старо от вас и мене, взети заедно. И лакът е добър... Прочее слушайте!

И прокарва пръсти по струните. Челото изпуска четиригласен звук и той слиза от крака ми, сякаш акордът може да облекчи всички тегла на този свят.

- Чувате ли? - пита. - Всяка струна съдържа всички останали. Но за да се чуе това, трябва да се слушат едновременно четири различни пиеси, а нас ни мързи за такова нещо. Чувате ли? Или не чувате? Четиристотин и петдесет хиляди - превежда той цената от унгарски. Аз съм като улучен с камък от приведената сума. Сякаш е надникнал в джоба ми. Тъкмо толкова имам. Отдавна са приготвени за Джелсомина. Това не е кой знае каква сума, знам, но едва смогнах да събера и толкова за три години. Казвам радостен, че го взимам.

- Как го взимате? - пита унгарецът и клати укорно глава. -Е, господине мой, нима така се купува инструмент? Няма ли да го проверите?

Смутено търся из магазина нещо друго освен онази шапка, на което да седна, сякаш наистина искам да проверя инструмента.

- Не можете без стол? - пита ме. - Патицата седи на водата, а вие и на сухо не знаете къде да седнете? Не знаете? - взима с презрение малкото чело, вдига го и го слага на рамото си като цигулка.

- Така! - добавя и ми подава инструмента.

Поемам го и за пръв път в живота си свиря на виолончело като на цигулка. Де Файя не звучи много лошо в дълбоките квинти, струва ми се даже, че по-добре чувам звуците през дървото, допряно до ухото ми, а унгарецът ненадейно сменя отново миризмата. Този път се усеща дъх на остра мъжка пот; свалил си е сакото, сега е по фланелка и две побелели бради, сплетени като плитки, висят под мишниците му. Дръпна едно чекмедже, седна на ъгъла му, взе челото от мен и засвири. Бях очарован от блестящата импровизация.

- Отлично свирите - казах.

- Аз изобщо не свиря на чело. Аз съм чембалист и обичам цигулката. Но на чело не умея да свиря. А това, което чухте, изобщо не е музика, макар че вие не разбирате от тези неща. Това са само всички звуци, от най-ниските до най-високите, подредени така, за да се преценят обемността и другите качества на инструмента... Да го увия ли?

- Да - казах и посегнах към портфейла си.

- Петстотин хиляди, моля -каза унгарецът.

Ледени тръпки ме побиха.

- Не казахте ли четиристотин и петдесет хиляди?

- Казах, но това е за челото. Останалото е за лъка. Или няма да вземете лъка? Не ви ли трябва лък?

- А аз мислех, че с челото върви и лъкът...

Извади лъка от опаковката и го върна на витрината.

Стоях и не знаех какво да кажа. Вкаменен. Най-сетне благодарение на унгареца се съвзех от онези шамари като от някаква болест, махмурлук или сънливост, събудих се, станах сериозен, отказах се най-после да играя в тази комедия, в която унгарецът си чешеше езика. Всъщност бях забравил за лъка. И нямах пари да купя и него. И му го казах.

Той си навлече сакото, изведнъж замириса на нафталин и ми рече:

-Господине, аз нямам време да чакам, докато спечелите за инструмент. Още повече че сте станали на повече от петдесет години, а не сте ги спечелили. По-добре е вие да чакате, а не аз.

Тръгна да излиза от магазина, оставяйки ме сам. На вратата спря, върна се и додаде:

- Да се спогодим! Лъка ще вземете на изплащане.

- Шегувате ли се? - отвърнах, без да се поддавам повече на игрите му, и понечих да изляза.

- Не, не се шегувам. Предлагам ви спогодба. Не сте длъжен да я приемете, но я чуйте.

Унгарецът си палеше така гордо лулата, явно бе окадил вече Пеща с нея.

- Да чуя - казах.

- Ще купите от мен заедно с лъка и яйцето.

- Яйцето?

- Да, преди малко видяхте яййцето, което снесе кокошката. За него става дума - добави, вадейки от чекмеджето яйцето, и ми го тикна под носа.

На яйцето бе написана с молив датата 2 октомври 1982 година.

- Дайте ми за него колкото и за лъка със срок за изплащане две години...

- Какво казахте? - попитах, не вярвайки на ушите си.

От унгареца отново замириса на череши.

- Да не би вашата кокошка да снася златни яйца?

- Моята кокошка не снася златни яйца, но снася нещо, което вие и аз, господине, не можем да снесем. Снася дни, седмици и години. Всяка сутрин снася по някой петък или вторник. Това, днешното яйце например съдържа един четвъртък вместо жълтък. Утрешното ще съдържа сряда. От него вместо пиле ще се излюпи един ден от живота на неговия притежател! Какъв живот! Не са прочее златни, но са отколешни. Даже евтино ви го предлагам. В това яйце, господине, е един ден от вашия живот. Затворен е като пиле и от вас зависи ще се излюпи ли, или не.

- Дори и да повярвам на приказките ви, защо да купувам ден, който вече имам?

- Как не умеете, господине, да мислите! Как не умеете да мислите! С ушите си ли мислите? Ами че всички наши проблеми на този свят произлизат от обстоятелството, че трябва да употребим дните си такива, каквито са. От обстоятелството, че не можем да прескочим най-лошите. Там е работата. С моето яйце в джоба вие сте осигурен срещу беда. Когато забележите, че денят, който настъпва, е прекалено черен, счупете вашето яйце и ще избегнете всички нериятности. Накрая наистина ще имате един ден от живота по-малко, но затова пък ще можете да изпържите от този лош ден хубави бъркани яйца.

- Ако вашето яйце наистина има такова свойство, защо не го задържите за себе си? - казах, погледнах го в очите и нищо не разбрах в тях. Гледаше ме на чист унгарски език.

- Господинът шегува ли се? Как мислите, колко яйца имам вече от тази кокошка? Как мислите, колко дни може да счупи човек, за да бъде щастлив? Хиляда? Две хиляди, пет хиляди? Аз имам колкото щете яйца, но не и дни. Впрочем, както на всички яйца, трайността и на това е ограничена. И то след известно време ще стане мъток и ще е негодно за употреба. Затова ги продавам, преди да са изгубили свойството си, господине. А вие нямате възможност да избирате. Ще ми дадете разписка за заема - добави накрая, надраска нещо набързо на една бележка и ми я подаде да я подпиша.

- А може ли вашето яйце -попитах - да похарчи или спести дни за някакъв предмет, да речем, за книга?

- Разбира се, че може, трябва само да счупите яйцето откъм тъпата страна. Но в такъв случай пропускате възможността да го използвате за себе си.

Подписах на коляно, платих, получих сметката, още веднъж чух кокошката да кудкудяка в другата стая, а той ми опакова челото с лъка и уви яйцето грижливо, така че най-накрая напуснах магазина. Той излезе след мен, поиска добре да дръпна бравата, докато заключваше вратата витрина, и така отново бях въвлечен в някаква негова игра. Без да каже нито дума| тръгна в своята посока и чак на ъгъла се обърна и подхвърли:

- Имайте предвид, датата, написана на яйцето, е крайният срок за употребата му. След този ден яйцето вече не струва...

Връщайки се от магазина, известно време д-р Сук тръпнеше да не изникнат нови неприятности по улицата, но това не се случи. В тия мисли го завари дъждът. Намираше се тъкмо пред оградата, зад която сутринта свиреше младежът. Докато тичаше, пролуките в оградата се съединяваха в погледаму, а зад нея отново видя прозореца и на него младежа – как свири. И отново не чу нищо, въпреки че прозорецът беше отворен. За едни звуци беше глух, а за други не. Тичайки така, наближи къщата на майка си. Пътем ръцете му опипваха кожата, както слепец напипва пътя. Пръстите разпознаваха посоката и добре утъпканата пътека. В джоба му лежеше ключът, който предсказва смърт, и яйцето, което може да го спаси от смъртоносния ден... Яйцето, белязано с дата, и ключът с малката златна дръжка.

Майка му беше още сама, винаги обичаше да си подремва надвечер и беше сънлива.

- Подай ми, моля те, очилата - обърна се тя към сина си - и позволи да ти прочета само онази подробност за хазарското гробище. Слушай какво пише доктор Сук за хазарите в Челарево: "Лежат в семейни гробове, разхвърляни безредно на брега на Дунава, но във всеки гроб главата е обърната към Йерусалим. Лежат в двойни гробове заедно с конете си, склопили очи към посоката на света, срещуположна на животното; лежат под жените си, които са свити на кълбо на коремите им така, че не им виждат лицата, а бедрата. Понякога ги погребват прави и страшно състарени, почти разложени от непрекъснато взиране в небето, носят със себе си плочки с издълбаното име Иехуда или с думата "шахор" - черно. В ъглите на гробовете палят огньове, при краката им е сложена храна, на пояса - ножове. Край тях във всеки гроб лежат различни животни: тук овца, говедо или коза, там кокошка, свиня или елен, а в детските гробове слагат яйца. Понякога до тях са положени сечивата им - сърпове или леярско-златарски клещи. На очите, ушите и устата са поставени като похлупаци глинени парчета с рисунки на еврейския седмо-свещник, при което глиненият отломък е от римски произход, от III или IV век, а рисунката на него е от VII, VIII или IX век. Рисунките на свещника (на менората) и на другите еврейски символи вдълбават с остри сечива в глинените парчета, твърде неумело, като че много набързо, може би крадешком, сякаш не бива да бъдат нарисувани хубаво. Или като че не са си спомняли добре предмета, който издълбават, като че не са виждали никога свещник, лопатка за пепел, лимон, овнешки рог или палма, а са ги рисували по чуждо описание. Тези изрисувани капаци за очите, устата и ушите не позволяват на демоните и "шедините" да влязат в гробовете им, но парчетата са пръснати по цялото гробище така, като че някаква огромна сила, приливът на земното притегляне, ги е разпръснала от местата им на вси страни и нито едно не е вече там, където трябва да стои на пост. Може дори да се предположи, че някаква неизвестна, допълнителна и трескава необходимост е донесла тези похлупаци за очи, уши и уста от други гробове в тези, отваряйки път за едни демони и затваряйки го за други..."

В този миг всички звънци на вратата зазвъняха и в къщата нахълтаха поканените. Джелсомина Мохоровичич влезе с чудни ботушки и красиви неподвижни очи като скъпоценни камъни от пръстени. Майката на професор Сук й връчи виолончелото пред всички, целуна я между очите, оставяйки й там още едно око, нарисувано с червило за устни, и каза:

- Какво мислиш, Джелсомина, от кого е този подарък? Познай! От професор Сук! Трябва да му напишеш хубаво писмо и да му благодариш. Той е млад и красив господин. И аз винаги пазя за него най-хубавия стол начело на трапезата!

Унесена и с тежка сянка, която може да настъпи като с ботуш, госпожа Сук настани гостите край трапезата, оставяйки празно централното място, сякаш все още очакваше най-важния гост, и разсеяно и бързешком настани д-р Сук до Джелсомина и другите младежи край обилно полетия фикус, който се потеше зад гърба им и листата му така сълзяха, че се чуваше как капе по пода.

Тази вечер по време на вечерята Джелсомина се обърна към д-р Сук, докосвайки ръката му с жаркото си пръстче, и каза:

- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправки. Тежко на онзи, който посоли черешите или залее сладкиша с оцет...

Д-р Сук режеше хляб, докато Джелсомина произнасяше това, и си мислеше, че тя е на едни години с него, а на други - с останалите хора.

Когато след празненството влезе в хотелската си стая, професор Сук измъкна ключа от джоба си, взе лупа и започна да го разглежда. Върху жълтицата, която служеше за дръжка, прочете еврейската буква хе. Усмихна се и остави ключа, извади от чантата Хазарски речник, издаден от Даубманус през 1691 година, и преди да заспи, прочете от него статията Дойки. Беше уверен, че притежава онзи отровен екземпляр, при който читателят умира на деветата страница, затова никога не четеше повече от 4 страници и така не се излагаше на опасност. Мислеше си: няма защо без необходимост да се върви по пътя, по който идва дъждът. Статията, която беше избрал за тази вечер, също не беше дълга:

"При хазарите съществували - пишеше в Даубманусовия речник - дойки, които можели да превръщат в отровно собственото си мляко. Те били много ценени. Смята се, че произхождали от едно от двете арабски племена, които Мохамед прогонил от Медина, защото почитали древноарабската богиня Манат. Вероятно са били от племето хазрай или от племето ауз. Наемали ги да кърмят (достатъчно било само веднъж) някой нежелан принц или богат наследник, когото неговите сънаследници искали да премахнат. Поради това имало и "опитвачи на отровно мляко" - младежи, които спели с дойките и сучели от гърдите им непосредствено преди да бъдат допуснати да кърмят детето, което им било поверено. Само ако на техните любовници им нямало нищо, можели да влязат в стаята на кърмачето..."

Доктор Сук заспа призори, мислейки, че никога няма да узнае какво му каза Джелсомина тази вечер. Той беше напълно глух за нейния глас.

Х

<emphasis>ХАЗАРИ</emphasis>

ХАЗАРИ - за произхода на хазарите Теофан е написал следните думи: "Появи се големият народ на хазарите от най-отдалечения край на Берзилия, първата Сарматия, та завладя цялата земя, която се простира от Черно море..." В V век хазарите, както мисли Приск, принадлежали към хунското царство и носели името акатцира. Свети Кирил изтъква, че хазарите спадали към онези народи, които славят бога на свой, хазарски език, а не на гръцки, еврейски или латински. Гръцките източници наричат хазарите , както и . Хазарската държава се простирала значително на запад от линията Крим-Кавказ-Волга. Сянката на хазарските планини през юни падала на дванайсет дена ходене навътре в Сарматия, а през декември тази сянка падала на цял месец ходене на север. Още около 700 година хазарски представители действали на Босфора и във Фанагория. Християнски (руски) източници, като Несторовата хроника, твърдят, че племената на юг от средното течение на Днепър плащали през IX век данък на хазарите на глава от населението, и то в кожи от бели катерици или в мечове. В X век данъкът бил в пари.

Гръцките източници за хазарския въпрос са подкрепени от един важен документ, който Даубманусовото издание споменава като "Големият пергамент". Според този източник до византийския император Теофил била изпратена мисия от Хазария и на тялото на един от пратениците били татуирани хазарската история и топография, отбелязани на хазарски език, но със староеврейски букви. По времето, когато пратеникът бил татуиран, хазарите всъщност вече използвали като писменост за своя език както гръцката азбука, така и еврейската или арабската равноправно, но когато някой от хазарите сменял вярата си, започвал да използва само една от трите азбуки - онази, към чиято вяра се бил присъединил. По същия начин хазарите, които приемали гръцката вяра, исляма или юдаизма, започвали да изопачават своя език така, че колкото се може по-малко да прилича на езика на хазарите, запазили все още първоначалната си вяра. Някои източници не приемат твърдението за татуирания пратеник, цитирано от Даубманус, а смятат, че става дума за богато украсена съдина от сол, изпратена в дар на византийския император, за да може от нея да прочете хазарската история, и че целият разказ за "Големият пергамент" всъщност представлява само погрешен прочит на исторически източник. Това разумно възражение има един недостатък. Ако се приеме, че става дума за съдина от сол, не може да се разбере краят на разказа за "Големият пергамент", който гласи:

"На "Големият пергамент" годините били пресметнати според хазарските големи години, които взимали предвид само времето на войните, и трябвало да се превръщат в малки гръцки години. Началото на пергамента е изгубено, и то понеже по някакъв повод на пратеника за наказание била отсечена част от тялото, на която били изписани първата и втората голяма хазарска година. Така хазарската история в запазената си част започва от третата голяма година, в която през VII век (по днешно летоброене)византийският цар Ираклий предприел поход срещу Персия с помощта на хазарите, които участвали под пред водителството на своя крал Зиебел в обсадата на Тифлис и през 627 година се оттеглили, оставяйки гръцките войскови части сами пред неприятеля. Твърдели, че за всяка работа, докато тя расте, е от полза едно устройство, а друго - когато започне да се смалява; тръгването и връщането не попадат под едни и същи закони, преди и след успеха не важат еднакви договори. След земетръс и растенията растат винаги по нов начин, не така, както преди. Четвъртата голяма година описвала хазарската победа над българския съюз, когато една част от това хунско-оногурско племе била подчинена от хазарите, а друга част, начело с Аспарух, потеглила на запад към река Дунав, между племената, които бичуват вятъра, на чиито глави вместо коса расте трева и чиято мисъл е ледена. Петата и шестата голяма година (изписани на гърдите на пратеника) съдържали историята на войните на хазарското царство по времето на византийския цар Юстиниан II. След свалянето му от престола прокуденият и осакатен Юстиниан бил заточен в Херсон, откъдето побягнал съвсем гол при хазарите и по пътя спял под тежък камък, за да не замръзне. В двореца на хазарския Kaгaн бил посрещнат добре, оженил се за сестрата на кагана, която приела гръцката вяра и взела името Теодора (по името на жената на Юстиниан I), но продължила да вярва по хазарския обичай, че бог се явил явил насън на Дева Мария и я оплодил със сънувана дума. Така се спасил първия път Юстиниан II при хазарите. На втория път обаче той щял да завърши живота си при тях, защото при хазарите можело да се избяга, но от тях не можело да се побегне. Когато в хазарския дворец пристигнали пратеници на цар Тиберий с искане Юстиниан да бъде предаден на гърците, той побягнал още веднъж и потеглил към столицата. Като станал отново владетел, Юстиниан забравил гостоприемството на хазарите и през 711 година изпратил наказателна експедиция в Херсон, мястото, където някога бил прогонен и което било под хазарско влияние. Този път нахлуването в хазарското царство му струвало главата. Хазарите подкрепили разбунтувалите се царски военни части (Крим по това време вече бил техен) и в тези бунтове били убити Юстиниан II и неговият малък син Тиберий, дете на хазарската принцеса и последна издънка от Ираклиевата династия във Византия. Накратко, хазарите помогнали на преследвания, а унищожили преследвача в лицето на един и същи човек. Седмата и последна голяма хазарска година, записана в "Големият пергамент", отбелязва върху корема на хазарския пратеник, че освен хазарите в света съществувало още едно друго племе със същото име, че този двойник на хазарите живеел далеч от истинското хазарско племе, че често го бъркали с истинските хазари и че от време на време пътници установявали връзка между двата народа. Тези други хазари опитвали да извлекат полза от сходството между имената и на бедрата на първия пратеник имало предупреждение, че понякога в дворците на халифите и василевсите се явявали татуирани по същия начин пратеници, които не носели със себе си хазарската история, а историята на онзи друг народ със същото име. Онези други хазари знаели дори да говорят хазарски, но това знание не траело повече от 3-4 години, колкото трае една коса. Знанието им понякога се прекъсвало насред изречението и повече не можели дума да обелят. Пратеникът уверявал устно и с тази татуирана препоръка, че той е представител на истинския каган и на истинските хазари. Напомнял също така, че в един момент гърците се били вързали за този народ двойник вместо за истинските хазари, и то през периода, който отговаря на седмата голяма хазарска година. В годината 733 (според сегашното летоброене), в споменатата хазарска година, цар Лъв III Исаврийски Иконобореца оженил своя син Константин за дъщерята на хазарския каган, Ирина. От този брак по-късно се родил гръцкият цар Лъв IV Хазарин (775-780). Цар Лъв III в същото време бил помолен да изпрати в хазарския дворец мисия, която да тълкува християнската вяра. Това желание ще бъде подновено стотина години по-късно, по времето на гръцкия цар Теофил (829-842), когато руските нормани и маджарите застрашавали Крим, гръцкото царство и хазарската държава. По искане на хазарския каган гръцки инженери издигнали тогава крепостта Саркел и на лявото ухо на пратеника добре се виждало как на устието на Дон се издига една крепост. Върху единия му палец било изобразено хазарското нападение срещу Киев през 862 година, но тъй като този палец непрекъснато гноял от рана, получена при същата тази обсада, картината била размазана и останала като трайна загадка, защото по времето, когато пратеникът се отправил към Цариград, тази обсада още не била осъществена и за нея трябвало да се чака още две десетилетия."

На това място свършва бележката за "Големият пергамент" и може веднага да се каже, че онзи, който е правил "извлечение" от хазарското изложение, е взел само данните, свързани с гръцко-хазарските отношения, а останалите, които положително също са били татуирани по кожата на хазарския дипломат, е пренебрегнал, оставяйки по този начин "текста, който ходи" да продължи своята мисия в друга някоя страна. За това, изглежда, говори съобщението, че хазарският пратеник завършил живота си в двореца на някакъв халиф, като обърнал душата си откъм хастара, показвайки я така като обърната ръкавица. Неговата одрана кожа, ощавена и подвързана като голям атлас, стояла на почетно място в двореца на халифа в Самара. Според други източници пратеникът бил изложен на големи неприятности. Най-първо още в Цариград трябвало да му отсекат ръката, защото един от влиятелните хора в гръцкия Дворец платил чисто злато за втората хазарска година, изписана по лявата ръка на пратеника. Според трети източници пратеникът трябвало два или три пъти да се връща в хазарската столица и там да бъде подлаган на поправки на историческите и другите данни, които носел, или че дори бил сменен от друг пратеник, на чиято кожа била татуирана поправената и пълнена версия на историята. Той живеел - както отбелязва Хазарският речник - като жива енциклопедия за хазарите, и то от парите, получени, задето е стоял мирно в течение на дълги нощи. Бдял, загледан в сребърните корони на дърветата на Босфора, подобни на кълба дим. В това време гръцки и други писари преписвали от гърба и бедрата му хазарската история в своите книги. Казват, че по хазарски обичай носел стъклен меч и твърдял, че буквите от хазарската азбука са получили наименования по ястията, а цифрите - според имената на седемте вида сол, които хазарите различавали. Запазена е негова поговорка, която гласи: "На хазарите им е добре в Итил (хазарската столица), а ще им бъде още по-добре в Цариград." Общо взето, говорел много неща обратно на онези, които били изписани по кожата му.

Той или някой негов приемник обяснил така хазарската полемика, състояла се в двореца на хазарския каган. Веднъж каганът сънувал ангел, който му рекъл: "Твоите дела не са угодни Богу, но твоите намерения са." Веднага извикал един от най-изтъкнатите хазарски свещеници от сектата на ловците на сънища и поискал да му разтълкува съня. Ловецът се засмял и казал на кагана: "Бог няма и понятие за тебе: той не вижда нито твоите намерения, нито мислите, нито делата ти. Това, дето в съня ти е дошъл ангел и е бълнувал, значи само, че не е имал къде да пренощува, а навън сигурно е валял дъжд. А това, че е останал кратко, е по всяка вероятност, защото в твоя сън много му е миришело. Друг път си измий сънищата..." При тези думи каганът се разгневил страшно и повикал чужденци да му разтълкуват съня. "Да, хорските сънища ужасно вонят", коментирал този разказ хазарският пратеник. Той умрял поради това, че кожата, по която била изписана хазарската история, започнала много да го сърби. Сърбежът бил непоносим и той се поминал с облекчение и щастлив, че най-накрая ще се очисти от историята.

<emphasis>ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА</emphasis>

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - събитието, което християнските източници поставят в 861 година, според житието на Константин Солунски, свети Кирил, писано през IX век, а запазено в така наречения Московски препис, собственост на Московската духовна академия, и преписа на Владислав Граматик от 1469 година. В споменатата 861 година при византийския цар дошли пратеници от хазарите и казали: "От памтивека ние знаем само едного бога, който е над всички, и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши езически обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и обред, а сарацините, от друга страна, ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки: "От верите на всичките народи нашата вяра е най-добра." Поради това, тачейки старата дружба и обич, изпращаме пратеници при вас, понеже вие (гърците) сте велик народ и царската ви власт е от Бога. И като искаме вашия съвет, молим да изпратите учен мъж измежду вас, та и ние да възприемем вашата вяра, ако обори евреите и сарацините."[6]

Когато гръцкият цар попитал Кирил би ли отишъл при хазарите, той отговорил, че на такъв път би тръгнал пеш и бос. Даубманус смята, че с това Кирил искал да каже, че за да се приготви за този път, му е потребно толкова време, колкото е нужно да се отиде пеша от Цариград до Крим, защото по това време той бил все още неграмотен в сънищата и не знаел как се отключва сънят отвътре, тоест не можел да се събуди, когато пожелае. Все пак приел задачата, пътем научил еврейски в Херсон и превел еврейската граматика на гръцки, готвейки се за полемиката, обявена в двореца на хазарския каган. Той и неговият брат Методий минали езерото Меотида и Каспийската врата на Кавказките планини и тук ги пресрещнал пратеник на кагана. Попитал Константин Философ защо, като говори, винаги държи книга пред себе си, докато хазарите изваждат цялата мъдрост от гърдите си, сякаш предварително са я погълнали. Константин му отвърнал, че се чувства гол без книгата, а на гол човек кой ще повярва, че има много дрехи? Този хазарски пратеник дошъл от хазарската столица Итил в Саркел на Дон, откъдето пристигнал в Херсон, за да посрещне Константин и Методий. После отвел византийските пратеници в Семендер на Каспийско море, лятната резиденция на кагана, и тук се състояла полемиката. Когато в двореца, където вече се намирали еврейският и сарацинският представител, бил поставен въпрос, какъв ранг да му отредят на вечерята, Константин отвърнал: "Имах велик и много славен дядо, който беше приближен на царя, но понеже се отказа по своя воля от дадената му слава, беше прогонен и като отиде в чужбина, обедня и там ме създаде. А аз, търсейки старата чест на дядо си, не успях да я придобия; прочее Адамов внук съм."

- Вие почитате Троицата - казал каганът на вечерята при една наздравица, - а ние единосъщния бог, както е в книгите. Защо е така?

А Философа му отвърнал:

- Книгите проповядват Слово и Дух. Ако някой ти оказва почест, но не уважава твоята дума и дух, а друг пък почита всичките три, кой от двамата ти оказва по-голяма чест?

Тогава еврейските представители запитали:

- Кажи прочее как може жена да помести в утробата си бога, когото не може дори да види, та камо ли да го роди?

А Философа, като посочил кагана и неговия пръв съветник, рекъл:

-Ако някой каже, че първият съветник не може да ласкае кагана, и добави още, че последният негов служител може да го ласкае и да му окаже почест, кажете ми как трябва да го назовем: луд или разумен?

Тогава в полемиката се намесили сарацините и Константин Философ бил запитан за един обичай, който му бил станал известен още при сарацинския халиф в Самара. А именно: сарацините слагали изображението на дявола отвън на християнските къщи. На всяка християнска врата имало по едно изображение на дявола. И сарацините, които отдавна правели опити да отровят Константин, попитали:

- Можеш ли, Философе, да разбереш какво означава това?

А той казал:

- Виждам изображения на дявола и си мисля, че вътре живеят християни, а понеже дяволите не могат да живеят заедно с тях, бягат от тях навън. А там, където няма такива изображения отвън, те са вътре заедно с обитателите на къщата...

Вторият християнски източник за хазарската полемика е стигнал до нас много осакатен, във вид на легенда за покръстването на киевчани през X век. В тази легенда, в която между участниците в киевската полемика за трите религии се явява Константин-Кирил Философ (въпреки че той е живял сто години по-рано), може да се прозре документ, който първоначално е разказвал за хазарската полемика. Като се отстранят наносите и допълнителните редакции от X и по-късните векове, сведението за хазарската полемика от този източник би изглеждало приблизително така:

Един от хазарските кагани, който имал големи успехи във войните срещу печенегите и гърците, от които превзел Херсон (Керч на Крим), след военните успехи се отдал на лек живот. Искал да има толкова жени, колкото войници загубил във войните. "Имал много жени -казва една версия на тази легенда, издадена във Венеция през 1772 година на сръбски език -и като искал да има жени от всички вери, не само се кланял на различни идоли, ами поради слабостта си към жените и наложниците искал и самият той да изповядва различни вери." Това дало повод на разни чужденци (гърци, араби, евреи) да побързат със своите пратеници при кагана в желанието си колкото се може по-бързо да го обърнат в своята вяра. Малко по-голям успех от евреина и сарацина в полемиката, която се повдигнала в двореца на хазарския каган - казва този източник, - имал Константин Философ, когото изпратили гръцките царе. Но каганът не могъл все пак да вземе окончателно решение, колебаел се и най-сетне взела превес намесата на една негова сродница, в която може да се познае ролята на хазарската принцеса Атех, известна ни от третия източник. Нейни хора убедили кагана да ги изпрати сред евреите, гърците и сарацините, за да се осведомят на място какво е тяхното учение. И когато това "женско" посланичество се върнало, християнството било предложено като най-подходяща вяра, а пратениците открили на кагана, че неговата сродница, чиито хора били те, отдавна била приела християнството.

Третият източник, който се занимава с християнските извори за хазарската полемика -Даубманус, - намира, че тази вест уплашила кагана. Така успехът минал на страната на еврейския представител в мига, в който каганът установил, че и християните почитат Стария завет както евреите. След като и Константин потвърдил това, каганът застанал изцяло на страната на някой си Романьот, който избягал от гърците при хазарите и ожесточено защитавал юдаизма.

- От нас, тримата тълкуватели на сънища - казал този Романьот на кагана, - вие, хазарите, Нямате причина да се боите единствено от мен, равина. Защото зад евреите не стои нито халифът със зелените платна на своята флота, нито гръцкият ваеилевс с кръста над войските. Зад Константин Солунски идват копия и конници, а зад мен, еврейския равин - молитвени наметала...

Така говорел равинът и каганът се бил обърнал изцяло към него и към неговите доводи, когато в полемиката се намесила принцеса Атех и още веднъж преобърнала изхода на разговора. Тази решаваща реч в хазарската полемика, която произнесла Атех, обръщайки се към еврейския участник, гласяла:

- Казваш: който иска богатство, да се обърне на север, който иска мъдрост - на юг! Но защо тези сладки и мъдри думи ги говориш на мен, тук, на север, вместо на Мъдростта, която те чака в земята на твоите отци? Защо не си отишъл там, където светлината полага своите яйца, където векове се трият във вековете, да пиеш киселия дъжд на Мъртво море, да целуваш пясъка, който тече вместо вода от йерусалимските чешми в полегата струя като опънат златен конец? А ми казваш, че сънувам тъмна нощ и само в твоята действителност има малко месечина. Защо именно на мен казваш тия неща?

Още една седмица обедня и изтъня. Изхаби своя най-тържествен ден, за който ти казваш, че започва в Палестина, деня, който е пазила ревниво до днес, но сега е дошъл и неговият ред. Дава го неохотно, част по част. Вземи своя пай, вземи си съботата и след туй си върви. Иди при Мъдростта и й кажи всичко, което си искал да кажеш на мен. По-щастлив ще бъдеш. Само внимавай -който иска да завладее крепост, трябва по-напред да завладее своята душа...

Но напразно ти говоря всичко това, защото очите ти са на устата и виждаш едва когато проговориш. Заключението ми е следното: или не ти струва пословицата, или на юг не те чака никой, защото чака някого другиго. Как иначе да си обясня защо си тук, на север, и с мен?

При тези думи на принцеса Атех хазарският каган се сепнал и казал на равина, че бил чул евреите сами да признават как техният Бог се е отвърнал от тях и ги е пръснал по света.

- Да не искате да ни присъедините към вашата вяра, за да имате другари в своята беда, та и ние, хазарите, да бъдем наказани като вас от Бога и пръснати по целия свят?

Така каганът се отвърнал от евреина и отново решил, че доводите на Константин Философ са най-убедителни. Той със своите приближени приел християнството, а на гръцкия цар изпратил писмо, което се цитира в Кириловото житие и гласи:

"Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери светлината на християнската вяра. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние заповядахме всички да се покръстят доброволно... "[7]

Според друг източник тогава каганът, приемайки Константи-новите доводи, съвсем неочаквано решил да обяви война на гърците, вместо да приеме тяхната вяра. Казал: "Вярата не се проси, а се получава с меч." Нападнал ги от Херсон и когато завършил похода с успех, поискал от гръцкия цар една гръцка принцеса за жена. Царят поставил едно-единствено условие - хазарският каган да приеме християнството. За голямо учудване на Цариград каганът приел това и така били покръстени хазарите.

Ч

<emphasis>ЧЕЛАРЕВО</emphasis>

ЧЕЛАРЕВО (VII-IХ век) - археологически обект със средновековно гробище близо до Дунав, в Югославия. Не е открито селището, което е съхранявало гробището. Не се знае със сигурност кой

е погребван в челаревското гробище, но е сигурно, че там може да се открие влиянието на авари и перси по предметите, намерени в гробовете, и че в него са открити менори (образци от еврейския обреден седмосвещник) с други еврейски символи и ценни староеврейски текстове. Находищата в Керч на Крим пазят плочи със същия тип менори като в Челарево. Всичко това е довело специалистите до следното заключение: че в околностите на Нови Сад (където се намира Челарево) има находки, които се разливат от обичайните аварски предмети и показват, че може би трябва да се мисли за някакъв друг субстрат, който се е заселил в Панонската низина преди идването на маджарите. За това има и писмени следи. Анонимният нотариус на крал Бела, Абдул Хамид от Андалусия, и Кинам са на мнение, че в този край на Дунава са се заселили жители от тюркски произход (исмаилтяни), които се смятали за потомци и преселници от Хорезъм. Всичко това може би показва, че некрополът в Челарево е принадлежал отчасти на хазари, приели юдаизма. Д-р Исайло Сук, археолог и арабист от този край, който между първите е работил на разкопките в Челарево, е оставил бележка, намерена след неговата смърт. Тази бележка не се отнася за самото Челарево, а за изводите за него. Тя гласи: "За тези, които са заровени в Челарево, маджарите биха искали те да са били маджари или авари, евреите - да са били евреи, мюсюлманите - да са били монголи, никой не желае те да са били хазари. А те са били най-вероятно хазари... Гробището е пълно с изпочупени грънчарски съдове с издълбани менори. Тъй като при евреите счупеният глинен съд означава пропаднал, изчезнал човек, и това гробище е на изчезнали и изгубени хора, каквито именно са били хазарите на това място и може би по това време."

<image l:href="#i_071.jpg"/> ЗЕЛЕНА КНИГА Ислямски източници за хазарския въпрос

А

<emphasis>АКШАНИ, ЯБИР ИБН </emphasis>

АКШАНИ, ЯБИР ИБН (XVII век) - според вярванията на анадолските леутари[8] (свирачи на тамбура или шаргия[9]) това име носел известно време дяволът и под него се явил на един от прочутите майстори на тамбурина през XVII век - Юсуф Масуди. Ибн Акшани сам бил твърде изкусен свирач. Записана е негова пръстовка на една песен и от нея се разбира, че при свиренето е използвал повече от десет пръста. Бил личен човек и нямал сянка и очите му били плитки като две изтъпкани локвички. Не искал да открие схващанията си за смъртта, но ги предавал на хората косвено, като им разказвал притчи, напътвал ги да четат сънища или чрез ловците на сънища да стигнат до съзнанието за смъртта. Нему се приписват две поговорки: 1) смъртта е презимето на съня, само че това презиме на нас не ни е познато; 2) сънят е всекидневен край на живота, малко упражнение за смъртта, която е негова сестра, но всеки брат не е еднакво близък със сестра си. Веднъж поискал на дело да покаже на хората как действа смъртта, и го направил, като взел за пример някакъв християнски пълководец, чието име се е запазило: наричал се Аврам Бранкович и воювал във Влашко, където, както твърдял дяволът, всеки човек се ражда като поет, живее като крадец и умира като вампир. Известно време Ябир Ибн Акшани бил пазач на гробницата на султан Мурад и там някакъв непознат посетител записал някои приказки на Акшани:

"Пазачът забравя гробницата - записал непознатият, - като пуска в нейния мрак да падне тежкия звук на бравата, сякаш оставя вътре името на ключа. Навъсен е като мен, сяда на камъка и затваря очи. Когато мисля, че вече е заспал в своята половина от сянката, пазачът вдига ръка и ми показва молеца, който се рее някъде в трема на гробницата, излязъл от нашите дрехи или от персийските килими в сградата.

- Виждаш ли - обръща се равнодушно към мене, - насекомото е високо горе, под бялата стена на трема, и се забелязва само защото се движи. Оттук човек може да си помисли, че е птица високо в небето, ако приеме стената за небе. Вероятно молецът така и възприема тази стена и само ние знаем, че не е прав. А той не знае дори, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се сега да общуваш с него, ако можеш. Можеш ли да му кажеш нещо, каквото и да е, но така, че да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?

- Не зная - отговорих, - а ти можеш ли?

- Мога - отвърна кротко старецът, пляскайки с длани, уби молеца и ми го показа смачкан на дланта си.

- Мислиш ли, че не разбра какво му казах?

- Така можеш да покажеш, че съществуваш, и на свещта, гасейки я с два пръста - възразих аз.

- Разбира се, ако свещта е в състояние да умре... Представи си сега - продължи, - че има някой, който знае за нас това, което ние знаем за молеца. Някой, комуто е известно по какъв начин, с какво и защо е ограничено нашето пространство, това, което ние мислим за небе и приемаме за безгранично - някой, който не може да се приближи до нас и да ни внуши, че съществуваме, освен по един-единствен начин - като ни убие.

- Някой, с чиято дреха се храним, някой, който носи нашата смърт в ръката си като език, като средство за общуване с нас. Убивайки ни, този непознат ни известява за себе си. И ние през нашите смърти, които са може би само урок за някой скитник, който седи до убиеца, ние, казвам, през нашите смърти като през открехната врата съзираме в последния миг някои нови поля и някакви други граници. Това шесто и най-високо стъпало на страха от смъртта (за който няма спомен) ни държи заедно в играта и ни свързва всички нас, непознатите участници. Йерархията на смъртта всъщност е единственото, което прави възможна системата на допир между различните нива на действителността в едно иначе необгледно пространство, в което смъртта като отзвук в отзвуците се повтаря безкрайно...

Докато пазачът говори, аз заключавам: "Ако това, което той ми казва, е въпрос на мъдрост, опит или начетеност, тогава то не заслужава внимание. Ами ако той просто се е озовал в този миг на една такава плоскост, от която има по-голяма видимост и по-широк кръгозор, отколкото ние останалите или той самият ден по-рано?..."

Ябир Ибн Акшани после още някое време водел живот на скитник, носейки своя музикален инструмент, изработен от корубата на бяла костенурка.

Бродел из селата на Мала Азия, свирел и пускал гадателски стрели, крадейки и просейки по две сита брашно на седмица. Загинал през 1699 година по Иса[10] по необикновен начин. По това време обикалял четвъртковищата (местата, където става панаир в четвъртък) и където седнел, където станел, закачал хората. Плювал им в лулите, връзвал едно за друго колелата на колите им или тюрбаните им на възел, така че те взаимно си размотавали чалмите, и прочие. Когато се случвало така да предизвика минаващите, че да се нахвърлят върху него, докато го биели, той им режел кесиите и им изпразвал джобовете. Като че чакал да му мине времето. Един ден, като преценил, че е минало, потърсил някакъв селянин, който имал жълта крава, и му платил да я докара на определено място в уречен час. Мястото било цяла година невинно по отношение на всякакъв звук. Селянинът се съгласил, докарал кравата, а тя пробола Ибн Акшани и го убила на място. Умрял леко и бързо, като че бил заспал, и тозчас под него се появила сянка, може би само за да дочака тялото му. След него останал музикалният инструмент от корубата на бяла костенурка, който в този ден проходил, превърнал се отново в животно и отплувал в Черно море. Музикантите вярват, че когато Ибн Акшани се върне в света, неговата костенурка отново ще се превърне в бял инструмент, който ще му замени сянката.

Погребан бил в Търнов, близо до Неретва, на мястото, което и сега се нарича "дяволски гроб". Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила - двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо - свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му услужи, човекът веднага познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов.

- Приятелю - отговорил му Акшани, - аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам всичко. Само кантар не ми искай, защото повече не мога да меря. Затова продавам саби, ножове, вилици и сечива, които се броят, а не се мерят. Тук съм винаги, само на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гроба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш, ако ми напишеш писмо, че ще си върнеш дълга, когато се уговорим...

Неретвенецът склонил, въпреки че било ден, когато лулите скимтят и не теглят, стъкмил писмо със срок след 11-ия петък, който се падал в месец раби-ал-ауал[11], наострил черната си тояга на елдово зърно и се върнал у дома, като взел колкото поискал стока. По пътя досами Неретва го нападнал огромен глиган и едва се преборил с него с тоягата си, но животното все пак му откъснало парче от синия пояс. Когато дошъл месец раби-ал-ауал, в навечерието на 11-ия петък взел пищов и онази вилица, купена в Солун, разкопал "дяволския гроб" и намерил в него да лежат двоица. Единият лежал по гръб и пушел с дълъг чибук, а другият - на една страна и мълчал. Като насочил пищова срещу тях, онзи, който пушел, му духнал дим в лицето и рекъл:

- Аз съм Никон Севаст, нищо не можеш да ми направиш, защото съм погребан край Дунава.

И тозчас изчезнал; след него останал само чибукът в разровения гроб. Тогава и онзи другият се обърнал и неретвенецът познал в него Акшани, който му казал с укор:

- Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Тесалоники, но не го сторих, а ти помогнах. Сега ти ме погуби, твоята вяра...

При тези думи Акшани се засмял и неретвенецът видял в устата му парчето от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял в Акшани. Акшани понечил да го хване с ръка, но вече било късно, само го одраскал, защото пищовът гръмнал и улучил. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв.

Вкъщи неретвенецът оставил оръжието и потърсил двурогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Акшани, той му бил откраднал вилицата...

Според друго предание Ябир Ибн Акшани изобщо не бил умрял. Една сутрин през 1699 година в Цариград той хвърлил един лавров лист в чебър с вода и мушнал глава във водата да си измие перчема. Останал така не повече от няколко минути. Като вдигнал глава и поел въздух около него вече го нямало нито Цариград, нито царството, в което започнал да се мие. Намирал се в истанбулския хотел категория А "Кингстоун", било 1982 година по Иса, той имал жена, дете и белгийски паспорт, говорел френски и само пред него, на дъното на умивалника, марка F. Primavesi & son, Corel-la Cardiff, плувал все още един лавров лист.

<emphasis>АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД</emphasis>

АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД (XI век) - главен арабски хронист на хазарската полемика. Неговият текст е публикуван едва неотдавна (Kunik and Rosen, 44), от арабски го е превел Marquart (Osteuropaische und ost-asiatische Streifziige, Leipzig, 1903,7-8). Освен на Ал-Бакри, запазени са още две съобщения за хазарската полемика, тоест за минаването в друга вяра, но не са пълни и не е известно дали се отнасят за преминаването на хазарите в юдаизма, християнството или исляма. Освен сведението на Ищакхри, което е изгубено в тази му част, са запазени текстове на Масуди Стария, автора на съчинението "Златни пасища", който смята, че хазарите са се отказали от своята вяра през владичеството на Харун Ал-Рашид (786-809) по времето, когато много евреи от Византия и от Халифата били изгонени в Хазария, където ги приели без съпротива. Вторият хронист на полемиката би следвало да бъде Ибн Ал-Атир, но неговото свидетелство не е запазено в първоначалния му вид, а го привежда Димашки. Всъщност най-сигурен и най-изчерпателен източник е хронистът на хазарската полемика Ал-Бакри, който твърди, че хазарите след 731 година и войната с халифите приели от арабите заедно с мира и исляма. Наистина арабските хронисти Ибн Рустах и Ибн Фадлан споменават за много ислямски храмове в хазарското царство. Те говорят и за "двойно царство", което ще рече, че по някое време в хазарската държава ислямът е бил възприеман равноправно с някакво друго вероизповедание и така каганът изповядвал Мохамедовата вяра, а хазарският цар - юдаизма. Според твърдението на Ал-Бакри след това хазарите приели християнството и най-накрая, след полемиката, при кагана Савриел-Овадия в 763 година приели юдаизма, понеже ислямският представител в полемиката отпаднал предварително, тъй като бил отровен още по пътя. Ал-Бакри приемал (според мнението на Даубманус), че първият отказ от вярата по времето, когато хазарите приели исляма, е най-важен и решаващ. Божията книга е на пластове - пише той - и за това свидетелства първият имам, като казва: "Нито една дума от тази книга, пратена чрез ангелите, не е слязла от небето, без той да ми я е казал в перото, нито една не е написана, без да съм я повторил на глас. И всяка ми обясни осем пъти: дословното значение и духовния смисъл, реда, който се променя от предходния ред, и реда, който променя следващия, тайната и двусмислието, отделното и общото." Следвайки някои указания на медика Захария Рази, Ал-Бакри смятал, че трите религии - ислямът, християнството и юдаизмът - могат да се приемат като три степени в Божията книга. Всъщност всеки народ усвоява тези пластове от Божията книга по онзи ред, който най-много му подхожда, и с това показва своята най-дълбока същност. Първия пласт на значението той изобщо не взема предвид, защото това е дословният, който се нарича ауам и е достъпен за всеки човек независимо от религията му. Вторият пласт- пластът на алюзиите, на преносните значения, който се нарича кауас и който разбира елитът, представлява християнската църква, той покрива сегашния миг и звука (гласа) на Книгата. Третият пласт, наречен аулия, който обхваща окултните значения,представлява еврейския пласт в Божията книга, пласта на мистичната дълбочина и на числата, пласта на писмената на Книгата. А четвъртият, анбия - пластът на пророческите сияния и на бъдещето, представлява ислямското учение в неговото най-съществено значение, духа на Книгата, или седмата дълбочина на дълбочината. Така хазарите, приемайки най-напред най-висшия пласт (анбия) и чак след това останалите пластове на Божията книга, и то не подред, показали, че най-много им подхожда ислямското учение. Така че след това те никога не се отрекли от исляма в действителност, въпреки че междувременно преминавали от християнството към юдаизма. Доказателство за това е обстоятелството, че последният хазарски каган, преди да погине хазарското царство, преминал отново в първоначално приетата вяра и приел исляма, както ясно отбелязва Ибн Ал-Атир.

Сведението на Спанярд Ал-Бакри било написано на изискан арабски език, същия, на който говорели ангелите, но в последните години на живота му, в дълбока старост, стилът на Бакри се променил. Това станало, когато започнал да натрупва шейсет и седмата си година, бил плешив, леворък и деснокрак и носел все още само чифт хубави големи очи като две сини риби. Една нощ сънувал, че някаква жена тропа на вратата му. От леглото си добре виждал нейното лице, напудрено с рибе брашно, както правят девиците, защото вратата имала отвор към месечината. Когато отишъл да я пусне вкъщи, видял, че тя, чукайки, изобщо не стояла пред вратата, а седяла на земята. Седнала така, била висока колкото Ал-Бакри. Но като започнала да става, това траяло толкова дълго и тя ставала толкова висока, че Ал-Бакри се уплашил и се събудил вместо в леглото си, където сънувал споменатия сън, в някакъв кафез, закачен над вода. Бил двайсетгодишен младеж, левокрак, с дълга къдрава коса и брада, за която бил вързан един съвсем неразбираем спомен - топи брадата си във вино и мие с нея гърдите на някаква девица. Не знаел нито дума арабски и с тъмничаря, който му печал хляб, омесен от брашно от смлени мушици, говорел гладко на език, който тъмничарят разбирал, а той не. Така всъщност вече не знаел нито един език и това било единствената следа от него предишния, отпреди събуждането. Кафезът висял над водата и когато идвал прилив, само главата му стърчала над вълните, а по време на отлив с ръка под себе си можел да хване рак или костенурка, защото тогава водата на морето се оттегляла и прииждала вода от река и той се миел от солената вода със сладка. В този кафез пишел, дълбаейки със зъби букви върху черупката на рака или костенурката, но не можел да прочете написаното и пускал животинките във водата, без да знае какви послания праща по света. При други случаи, хващайки костенурки по време на отлив, върху техните коруби получавал послания, четял ги, без да разбира нито дума от прочетеното. Умрял, сънувайки солени женски гърди, потопени в смес от плюнка и слуз от зъбобол, учейки отново езика на Божията книга от дървото, на което бил закачен.

ATEX (началото на IX век) - според ислямското предание в двореца на хазарския каганживеела една родственица на владетеля, прочута с красотата си. Пред покоите й вардели големи кучета пазачи със сребриста козина и се удряли с опашките си по очите. Били обучени да стоят неподвижно и можело да се види как от време на време, без да се помръдват от мястото си, пикаят по предните си крака. Търкаляли в дъното на гърдите си съгласните като камъни, а преди сън намотавали зад себе си дългите си опашки като корабни въжа. Атех имала сребърни очи и вместо копчета носела звънчета, така че от улицата по звука можело да се разбере дали принцесата се облича, или се съблича, за да си почива. Само че нейните звънчета никога не се чували. Принцесата освен с ум била надарена и с необикновена мудност. Дишала по-рядко, отколкото другите кихат, и в своята бавност хранела страшна омраза към всичко и всеки, който би се опитал да й наложи бързо да действа, независимо дали тя самата е имала намерение да свърши работата, към която я подтиквали. Като опака страна на дреха освен мудността в нейния говор се проявявала друга наклонност -никога не се задържала дълго на един предмет и общувайки с хората, подскачала като птица от клон на клон. Но затова пък няколко дни по-късно отново се връщала неочаквано на започнатия разказ и продължавала, дори без да я питат, това, което веднъж била отказала да разисква, лутайки се подир своите ефирни мисли. Пълното неумение да различава важните неща от второстепенните и пълното равнодушие към всички теми за разговор се обясняват с нещастието, което се случило на принцесата в хазарската полемика. А именно: Атех била поетеса, но единственото, което се запазило от нейните думи, гласи: "Разликата между две да може да бъде по-голяма, отколкото между да и не." Всичко останало само й се приписва.

Смята се, че в арабските преводи е запазен известен брой стихове или текстове, родени от нейното усърдие. Изследователите на хазарската история по време на преминаването на този народ в друга вяра били особено привлечени от стиховете, посветени на хазарската полемика. Според едно мнение това били любовни песни, допълнително използвани като аргументи в споменатата полемика, когато хронистите на тази полемика започнали да записват случките. Както и да е, в тази полемика Атех участвала с голям жар и успешно оспорила еврейските и християнските участници в полемиката, така че накрая помогнала на ислямския представител Фараби Ибн Коран и заедно с хазарския каган, своя господар, приела исляма. Гъркът, който участвал в полемиката, като разбрал, че губи, се съюзил с еврейския пратеник и двамата заедно осъдили принцеса Атех да бъде предадена на подземните сили на двата пъкъла - на еврейския Белиал и на християнския Сатана. За да не свърши така, Атех решила доброволно да избяга в третия пъкъл, при ислямския Иблис. Тъй като не можел изцяло да промени решението на другите два пъкъла, Иблис й отнел пола, осъдил я да забрави всичките си стихове и своя език освен една дума, която гласи "ку", но й дарил вечен живот. Изпратил й злия дух на име Ибн Хадраш, който й се явил в образа на щраус, и той изпълнил тази присъда. Така принцеса Атех останала да живее вечно и можела да се връща на всяка от своите мисли и думи отново безброй пъти, без да бърза, защото вечността притъпила усещането й, какво във времето идва преди и какво после. Но любов можела да има само насън. Така принцеса Атех напълно се посветила на своята секта на ловците на сънища, хазарските свещеници, които се занимавали със създаване на своего рода земна версия на онзи небесен регистър, за който споменава Светото писание. Нейното и тяхното умение й давали възможност в чужди сънища да праща заръки, свои или чужди мисли и дори предмети. Принцеса Атех можела да се яви насън на мъж, по-млад от нея хиляда години, и каквато и да е вещ можела да изпрати на лицето, което я сънува, също толкова сигурно, колкото е бързоходството на кон, поен с вино. Само че много, много по-бързо... Описана е една такава постъпка на принцеса Атех. Тя сложила веднъж ключа от своята спалня в устата си и чакала, докато чула музика и нежен глас на женско отроче да изговаря следните думи:

- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправките. Тежко на онзи, който посоли черешите или залее сладкиша с оцет...

Когато били изговорени тези думи, ключът от устата на принцесата изчезнал и, казват, тя разбрала, че така е извършена замяна. Ключът отишъл при онзи, за когото били предназначени думите, а думите в замяна на ключа дошли при принцеса Атех...

Даубманус твърди, че принцеса Атех била все още жива по негово време и един музикант от XVII век, някакъв турчин от Анадола на име Масуди, я срещнал и разговарял с нея. Този човек изучавал изкуството на ловците на сънища и притежавал нещо като арабска версия на хазарската енциклопедия или речник, но тогава, когато срещнал принцесата, още не знаел всички статии на този речник и не разбрал думата "ку", когато я споменала принцеса Атех. Тази дума била от хазарския речник и означавала вид плод и ако бил проумял това, Масуди щял да се сети кой стои пред него, и можел да си спести всички сетнешни усилия в овладяването на това умение; от нещастната принцеса можел да научи за лова на сънища повече, отколкото от който и да било речник. Но не я познал и изпуснал своя най-добър лов, мислейки, че е безполезен. Затова, както разказва една легенда, собствената камила му плюла в очите.

З

<emphasis>ЗИДАР НА МУЗИКА</emphasis>

ЗИДАР НА МУЗИКА - хазарите имали строители, които дялали и поставяли огромни парчета стени от сол по пътя на ветровете. На пътя на всеки от четирийсетте хазарски вятъра (от които половината били солени, половината - сладки) била зидана купчина солени камъни и когато веднъж в годината настъпвало времето за подновяване на ветровете, хората се събирали на тези места и слушали кой от строителите е съчинил най-хубавата песен. Защото ветровете в допир с грамадите, като се провирали между тях или им решели върховете, свирели винаги различна песен дотогава, докато не изчезнели всички камъни заедно със зидарите, изпрани завинаги от дъждовете, удряни от погледите на минувачите и лизани от езиците на овни и бикове.

Такъв един зидар на музика, арабин, тръгнал с някакъв евреин и хазарин да чуе как ще свирят напролет неговите камъни. Край един храм, където хората сънували общи сънища, евреинът и хазаринът се скарали и в разпрата загинали. Арабинът, който спял по това време в храма, бил обвинен, че е убил евреина, защото се знаело, че му е съсед и че не се понасят. Така евреите поискали смъртно наказание за него. Арабинът си помислил: който се кара на три страни, няма да избяга на четвьрта. Защото в хазарската държава гърците са под защитата на християнския закон,евреите - на еврейския, арабите - на исляма, тоест закони, много по-обхватни от хазарската държава... Поради това арабинът се защитавал, като твърдял... (на това място текстът е изличен). И така вместо да получи смъртно наказание, бил поставен да гребе на галера и успял дори да чуе музиката на мраморите, преди да се разпаднат в твърда тишина, в която се разбива чело.

И

<emphasis>ИБН (АБУ) ХАДРАШ</emphasis>

ИБН (АБУ) ХАДРАШ -дявол, който отнел пола на принцеса Aтex. Обитавал в пъкъла мястото, където се пресичат пътеката на Луната и пътеката на Слънцето. Той бил поет и написал следните стихове за себе си:

Абисинците треперят, до съпругите им щом застана, плаша тъй и гърци, турци, гури и славяни...

Стиховете на Ибн Хадраш запазил един човек на име Ал-Мазрубани, който събирал стихове на демони и през XII век съставил книга от демонска поезия (да се сравни с арабската сбирка на Ахмад абу-ал-але Ал-Маари, която отбелязва това сведение).

Ибн Хадраш яздел кон с широка стъпка. Всеки ден и днес се чува по някой удар от копито-то на коня му, понесъл се в тръс.

К

<emphasis>КАГАН</emphasis>

КАГАН - титла на хазарския владетел, чието значение идва от татарската дума "кан", което значи княз. Според твърдението на Ибн Фадлан хазарите погребвали каганите под водата, в потоците. Каганът винаги делял властта със своя съвладетел, от когото бил по-стар само с толкова, колкото да му се каже "добър ден" преди на онзи, другия. По всяка вероятност каганът е произхождал от стар владетелски, може би тюркски род, а царят, или бегът, неговият съвладетел, е бил от народа, тоест хазар. Единствено свидетелство от IX век (Якуби) казва, че още през VI век освен кагана имало и негов представител - халифа. За съвладичеството при хазарите най-доброто свидетелство е оставил Ал-Ищакхри. Неговият текст, датиращ от 320 година по хиджра[12] (932 година по Христа), гласи, както следва:

"Що се отнася до хазарската политика и начина на управление, техният владетел се нарича каган на хазарите. Той е с по-висок ранг от хазарския цар (бак или бег), само дето царят му дава званието каган. Когато искат да наименуват каган, довеждат избраника и го задушават с къс свила, докато почти му секне дъхът; и тогава го питат: "Колко дълго искаш да управляваш?", а той отговаря: толкова и толкова години. Ако умре, преди да е изтекъл срокът, пито-платено. Ако не, убиват го, щом свърши упоменатата година. Каганът има власт само в домовете на видните хора. Няма право да нарежда и забранява, но е уважаван и хората падат ничком в негово присъствие. Каганът се избира от група видни хора, които нямат нито власт, нито пари. Когато дойде ред на някой от тях да заеме владетелското място, те го избират, без да гледат имотното му състояние. Узнах от сигурно лице, че видяло на улицата млад човек да продава хляб. Говорело се, че след смъртта на кагана освен този младеж няма друг, който да заслужава мястото на кагана, но той бил мюсюлманин, а мястото на кагана се давало само на евреи."

Съвладетелите на кагана обикновено били отлични бойци. Веднъж след някаква победа над врага отнесли в плен и птица улулица, която с крясъците си откривала извори с питейна вода. Тогава враговете им дошли да живеят с тях. Времето започнало да тече прекалено бавно. За година остарявали толкова, колкото по-рано за седем години; трябвало да сменят календара си, разделен на три месеца - слънчев, лунен и период без луна. Раждали се за двайсет дена, в едно лято имали девет жътви, а после девет последователни зими, за да изядат ожънатото. Пет пъти на ден почивали, петнайсет пъти готвели и сядали на трапезата, млякото им се запазвало само в нощите без месечина, които траели толкова дълго, че забравяли пътищата си, а когато най-сетне съмвало, не можели да се познаят, защото едни били пораснали, а други - остарели. И знаели, че когато отново се мръкне, това поколение повече никога няма да го има. Буквите, които изписвали ловците на сънища, ставали все по-големи и по-големи, едва успявали да им увиснат на краката, докато ги рисували, книгите станали недостатъчни и започнали да изписват буквите по скатовете на планините; реките течели страшно дълго до голямото море и една нощ, докато конете пасели на месечина, на кагана насън му се явил ангел и му рекъл:

- Богу са угодни твоите намерения, но не и твоите дела.

Тогава каганът запитал ловците на сънища какво значи този негов сън и откъде иде хазар-ската беда. Един от ловците казал, че се задава велик човек и времето се равнява по него. На това каганът отвърнал:

- Не е така, ние се смалихме и оттам е нашата беда.

После отстранил от себе си хазарските свещенослужители и ловците на сънища и наредил да повикат един евреин, един арабин и един грък да му разтълкуват съня. Решил заедно със своя народ да премине във вярата на онзи, чието обяснение бъде най-приемливо. Когато в двореца на кагана започнала полемиката за трите вери, каганът приел доводите на арабския участник, Фараби Ибн Корас, който между другото дал задоволителен отговор и на следния въпрос на кагана:

- Какво осветлява нашите сънища, които произлизат в пълен мрак, зад затворени очи? Споменът за светлината, която вече я няма, или светлината на бъдещето, която взимаме като предплата от утрешния ден, въпреки че още не е съмнало?

- И в двата случая това е несъществуваща светлина - отвърнал Фараби Ибн Кора. -Следователно за нас е все едно кой отговор е точен, и въпросът трябва да се приеме като несъществуващ.

Не е запазено името на кагана, който приел исляма със своите съветници. Знае се, че е погребан под знака "алиф" (арабска буква във формата на Полумесец). Други източници говорят, че се е наричал Катиб, преди да се събуе и да си измие нозете, за да влезе в джамията. Своето старо име и обувките си вече не намерил, когато след молитвата излязъл на слънце.

<emphasis>КОРА, ФАРАБИ ИБН</emphasis>

КОРА, ФАРАБИ ИБН (VIII-IX век) - ислямски представител в хазарската полемика. Сведенията за него са малко и противоречиви. Ал-Бакри, най-значителният ислямски хронист на хазарската полемика, не споменава името му. Смята се, че това е от уважение към Ибн Кора. Ибн Кора не обичал в негово присъствие да се споменават имена, дори неговото собствено. Смятал, че светът без имена става по-ясен и по-чист. Едно и също име крие и любов, и омраза, и живот, и смърт. Обичал да казва, че това просветление му дошло, когато една мушица се удавила в окото му, докато той гледал една риба, която по този начин била нахранена с мушицата. Според някои свидетелства Ибн Кора не стигнал до хазарската столица и не е участвал в прочутата полемика, въпреки че бил повикан. Според твърдението на Ал-Бакри еврейският участник в полемиката изпратил човек да отрови или съсече Ибн Кора, според други източници Фараби бил задържан по пътя и пристигнал, когато диспутът вече бил свършил. Изходът на полемиката обаче показва, че ислямският представител е присъствал - и още как - в двореца на кагана. Когато участниците се изненадали, че виждат Ибн Кора - тъй като някои от тях го смятали мъртъв, та трябвало да коват пръстени за помен, - той скръстил спокойно крака и поглеждайки ги с очи като две плитки лучени чорбици, казал:

- В детството си някога видях как на една ливада се сблъскаха две пеперуди; малко пъстър прашец премина от едното крило на другото и те отлетяха по-нататък, а аз забравих този случай. Снощи по пътя един човек, вземайки ме кой знае за кого, ме удари със сабя. Преди да си продължа пътя, по лицето ми вместо кръв изби малко пеперуден прах...

Запазен е един от главните доводи, за който се приема, че е бил употребен от Фараби Ибн Кора в полза на исляма. Хазарският владетел показал на представителите на трите религии -евреина, арабина и гърка - една пара. Била триъгълна и от едната страна носела означение за стойност пет сълзи (както хазарите означавали своите пари), а от другата страна изобразявала мъж на одър как показва на трима младежи край него сноп пръчки. Каганът поискал от дервиша, равина и монаха да му изтълкуват изображението на монетата. Ислямските източници посочват, че християнският представител в полемиката твърдял, че става дума за древна гръцка притча: баща на смъртното си ложе показва на синовете си, че ще са силни само сплотени като здравия сноп пръчки, докато разединени леко ще ги чупят един по един. Евреинът твърдял, че изображението представлява крайниците на човешкото тяло, които само с общо усилие удържат тялото. Фараби Ибн Кора не се съгласил с тези тълкования. Той твърдял, че триъгълната монета е изкована в пъкъла и че смисълът на изображението не може да бъде такъв, какъвто посочили предишните тълкуватели. То показва убиец, който поради злодеяние е осъден да изпие отрова и вече се намира на приготвения за това одър. Пред него са трите демона: Асмодей, демонът на еврейската Геена, Ахриман, дяволът на ислямския Джаханнам, и Сатаната, дяволът на християнския пъкъл. Убиецът държи три пръта в ръце, което значи, че ще бъде убит, ако трите демона защитят убития, а ще бъде спасен, ако демоните се откажат да защитават жертвата му. Заръката на триъгълния перпер прочее е ясна. Пъкълът го изпраща на земята като предупреждение за хората. Жертвата, която не е защитена нито от един от трите демона -нито от ислямския, нито от еврейския, нито от християнския демон, - ще остане неотмъстена, а нейният убиец ще бъде пощаден. Най-опасно е прочее да не принадлежиш към нито един от тези три свята, какъвто е случаят с хазарите и техния каган. Тогава си без никаква закрила и който иска, може да те убие безнаказано...

Ясно е, че по този начин Фараби Ибн Кора показал на кагана, че е необходимо и несъмнено полезно за него и за неговия народ да остави своята досегашна вяра и да премине в онова от трите могъщи вероизповедания, чийто представител съумее най-добре да му изтълкува света и да предложи най-точни отговори на неговите въпроси, а кагана му се видяло най-убедително тълкуването на Фараби Ибн Кора и той приел неговите доводи, присъединил се към ислямското учение, свалил пояса и се помолил на Аллаха.

Ислямските източници, които смятат, че Ибн Кора изобщо не е участвал в полемиката и че не е стигнал до двореца на хазарския каган, защото е бил отровен още по пътя, се позовават на следния текст, който според тях можел да представлява животоописание на Фараби Ибн Кора. Ибн Кора бил уверен, че целият му живот всъщност е записан вече в някаква книга и че е подреден според отдавна разказана приказка. Чел "Хиляда и една нощ" и хиляда и две други подобни истории, но нито в едните, нито в другите не намерил онази, според която протичал неговият живот. Имал толкова бърз кон, че ушите му летели като птици, а той стоял на едно място. Тогава халифът от Самара го изпратил в Итил да разговаря с хазарския каган и да го спечели за исляма. Ибн Кора започнал да се стяга за своята мисия, набавил си покрай останалото и диван[13] стихотворения на хазарската принцеса Атех и между тях намерил едно, което му се сторило като истинската и дълго търсена приказка, според която бил подреден неговият живот. Единственото, което не съвпадало и изненадало Ибн Кора в този текст, било, че в него се говорело за жена, а не за мъж. Всичко останало съвпадало, та дори дворецът на кагана бил наречен "училище". Ибн Кора превел текста на арабски, мислейки, че истината е само една измама. Преводът гласи:

Записка за пътницата и училището

Пътницата има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, тя хвърля две сенки - надясно сянка и наляво сянка. В дъното на една гора, набраздена от пътеки, тя търси прочутото училище на края на далечния път, където трябва да издържи най-големия си изпит. Нейният пъп е като пъпа на пресен хляб, а пътят й е толкова дълъг, че изяжда годините. Като стига най-сетне до гората, среща двама души и ги пита за пътя. Те я гледат, облягайки се на оръжието си, и мълчат, макар да са казали, че знаят къде е училището. После единият от тях посочва: "Върви направо, на първия кръстопът завий наляво и отново наляво, тъй ще се намериш пред самото училище." Пътницата благодари, мислейки си колко е добре, че не й прегледаха пътните документи, защото тогава сигурно биха се усъмнили в нея като в чужденка и биха търсели скритите й намерения. Тя продължава пътя, свива по първата пътека вляво, после пак вляво; с дадените указания изобщо не е трудно да се справи, но в края на втората лява пътека вместо училище има голямо блато. И пред блатото стоят, смеейки се, двамата въоръжени мъже, които тя вече познава. Искат извинение и през смях й казват:

- Погрешно обяснихме, трябваше да тръгнеш на първия кръстопът вдясно, после пак вдясно и там е училището. Обаче ние бяхме длъжни да проверим намеренията ти и да се убедим дали наистина не знаеш пътя, или само се преструваш, че не го знаеш. Но сега е вече късно и ти не можеш днес да стигнеш до училището. А това значи никога вече, защото от утре училището няма да съществува. Прочее поради тази малка проверка твоята цел остана завинаги неосъществена, но сигурно разбираш, че беше необходимо да постъпим така заради сигурността на другите и за да се защитим от възможните лоши намерения на пътници, които търсят училището. Но не се упреквай за това. Ако беше тръгнала по обратния път на този, който ти показахме, тоест ако беше вървяла вдясно вместо вляво, пак щеше да е същото, защото тогава щяхме да разберем, че ни мамиш, че всъщност знаеш пътя до училището, въпреки че питаш за него, и щяхме да бъдем принудени да те проверим, тъй като твоите намерения щяха явно да ни се сторят съмнителни щом ги криеш от нас. Така че всъщност до училището изобщо не може да се стигне. Прочее твоят живот не е пожертван напразно: той бе използван да се провери нещо на света. А това не е малко...

Така говорели мъжете, а пътницата имала сега една-единствена утеха - паспорта си, който не била показала и за който мъжете край тресавището и представа нямали с какъв цвят е. Но в същото време с това тя била измамила и объркала проверката им, което значи, че все пак нейният живот е бил пожертван напразно. Всъщност от тяхна гледна точка по един начин напразно, а от нейна гледна точка по друг. Защото какво я засягат техните проверки? И все пак във всички случаи работата стига до едно и също нещо и така целта на нейното съществуване, която вече не е пред нея, трябва неминуемо да се измести в хода на времето; и сега тя започва да си мисли, че целта не е била в училището, а някъде по пътя към училището, колкото и напразно да е било самото търсене. Това търсене в спомена и изведнъж става все по-хубаво и по-хубаво; освен това проглежда за много хубости по пътя и заключава, че преломът се е случил не на края на пътя, пред училището, а някъде много по-рано, в първата половина на пътуването, което изобщо нямаше да помисли, ако пътят не бе напразен. В рамките на преразпределението на спомените, в които като търговец на недвижими имоти обглежда отново цялото си наследство, тя започва да обръща внимание на нови подробности, едва забелязани преди. Между тези подробности тя търси най-важните, като непрекъснато се насочва към все по-малко и по-малко на брой, докато с безмилостна преценка и все по-строг избор не стига до една-единствена картина от спомените:

Маса и на нея чаша вино, оцветено с друго вино. Месо от току-що уловен бекас, печено на камилски изпражнения. Още хранително от снощния сън на птицата. Топъл хляб с тъмното лице на баща ти и с пъпа на майка ти. И сирене от млади и стари островни овце. Край ястията на масата — свещ с капка огън на върха, до нея Божията книга и месец джумаз ал-ахир протича през нея.

КУ (Driopteria filix chazarica) - вид плод от Каспийско море. Даубманус отбелязва следното за този плод: "Хазарите отглеждат един вид плод, който не вирее никъде по света освен при тях. Обрасъл е с нещо, което прилича на рибешки люспи или люспи на шишарка, расте на много високо стъбло и плодовете по клоните изглеждат като рибите, които кръчмарите за-, качват за перките живи над входа в знак, че има рибя чорба. Понякога този плод издава глас като на чинка. На вкус е твърде студен и малко солен. Есенно време, понеже е съвсем лек и има костилка, която пулсира като сърце, падайки от клоните, известно време лети, размахвайки перки, като че плува през вълните на вятъра. Децата го ловят с прашки, а и ястребите понякога се лъжат и го отнасят в клюна си, помислили, че е риба. Оттук е хазарската пословица, която гласи: "Арабите ще ни изядат, мислейки като сокола, че сме риби, а ние сме ку." Думата ку - името на този плод, дяволът оставил единствено в паметта на хазарската принцеса ATex^v, след като тя забравила своя език.

Понякога нощем се чува глас: "Ку-ку!" Принцеса Атех изрича тази единствена дума, която знае, и плаче, опитвайки се да си спомни своите забравени стихове."

М

<emphasis>МАСУДИ, ЮСУФ</emphasis>

МАСУДИ, ЮСУФ (средата на XVII век-25.1Х.1689) - прочут свирач на шаргия (леут), един от авторите на тази книга.

Източници: Известни сведения за Масуди е събрал Даубианус в своето издание, а те пък са взети от нотни ръкописи от XVII век. Според тези източници Масуди три пъти забравял своето име и три пъти си сменял занаята, но спомен за него са запазили онези, от които първо се е отрекъл - свирачите от Анадола. Леутарските школи в Измир и Кула били разсадници на легендите за Масуди през XVIII век и тези легенди са предавани заедно с неговата прочута пръстовка. Масуди запазил препис от една арабска версия на Хазарския речник, която допълвал собственоръчно, топейки перото си в етиопско кафе. Говорел с усилие, като че трябва да пикае, след като вече е пикал.

По произход Масуди е от анадолско семейство. Твърди се, че го е учила да свири жена, и то левачка, която наопаки настройвала инструмента. Сигурно е, че пръстовката, която през XVII и XVIII век са използвали анадолските леутари, е измислена от него. Според легендата имал особена дарба да прецени инструмента, преди да го чуе. При наличието на разстроен леут вкъщи чувствал някакво безпокойство, дори тежест. Своя инструмент настройвал и нагласявал според звездите. Знаел, че лявата ръка на свирача с течение на времето забравя своята работа, но дясната - никога. Твърде рано оставил музиката и във връзка с това е запазено едно предание.

Три нощи последователно сънувал, че умира по един член от семейството му. Най-напред баща му, после жена му, после брат му. А сетне на четвъртата нощ сънувал, че е умряла и втората му жена, с пъстрите очи, които при студ си сменяли окраската като цветята. Преди да ги склопи, нейните очи изглеждали като две зрънца жълто грозде, през което прозират семенцата. Лежала със свещ на пъпа и с косата й били вързали брадичката, за да не се смее. Пробудил се и повече никога в живота си не сънувал нито един сън. Бил ужасен. Той изобщо нямал втора жена. Отишъл при някакъв дервиш и го попитал какво мисли за съня му. Онзи отворил Книгата и му прочел:

- О, синко! Не говори за твоя сън на братята си! Защото ще направят заговор срещу теб.

Недоволен от този отговор, попитал за значението на съня единствената си жена, а тя му отговорила:

- Никому не продумвай за своя сън! Защото сънят ти ще се сбъдне на онзи, комуто го повериш, а не на теб.

Тогава Масуди решил да потърси някой ловец на сънища, някого, който би могъл да разтълкува съня му от собствен опит. Обяснили му, че ловците на сънища се намират рядко, по-рядко, отколкото преди, че по-голяма вероятност има да ги срещне, ако тръгне на Изток, а не на Запад, защото произходът и умението им произлизат от племето на хазарите което някога е живяло по склоновете на Кавказ, където расте черна трева.

Масуди си взел инструмента и тръгнал покрай морето на Изток. Мислел си: "Човека трябва да измамиш, преди да ти е казал добро утро, после е късно." Така с бързане започнал неговият лов на ловци на сънища. Една нощ го разбудил някакъв човек. Масуди видял пред себе си старец, чиято брада била бяла само по краищата, като гръб на таралеж. Дошлият попитал Масуди дали не е виждал в сънищата си жена с пъстри очи, с цвят на бяло вино.

- Сменят си окраската като цветята при студ! - добавил непознатият.

Масуди казал, че я е виждал.

- Какво стана с нея?

-Умря.

- Откъде знаеш?

- Умря в моя сън, пред очите ми, като моя втора жена. Лежеше със свещ на пъпа и вързана коса.

Тогава старецът заплакал и казал със съкрушен глас:

- Умряла! А аз съм тръгнал след нея от Басра до тук. Образът й се преселва от сън в сън и аз се лутам да я намеря, следвайки онези, които вече три години я сънуват.

Тогава Масуди разбрал, че пред него е човекът, когото търси.

- Ловец на сънища ли сте вие, щом сте могли да вървите толкова дълго след жената?

- Аз, ловец на сънища! - учудил се старецът. - Какъв е този въпрос? Ловец на сънища сте вие, аз съм обикновен почитател на вашето изкуство. Образи, които скитат от сън в сън, могат да умрат само в сънищата на роден ловец на сънища. Вие, ловците на сънища, сте гробища, а не ние. Тя е изминала хиляди мили, за да умре във вашия сън. Само че сега вече няма да сънувате. Сега единствено можете да започнете собствен лов. Но не на жена с очи с цвят на вино. Тя е мъртва и за вас, и за всеки друг. Трябва да потърсите нов улов...

Така Масуди получил от стареца първите напътствия за новото си занимание и узнал всичко, което би могло да се узнае за ловците на сънища.

- Ако човек разполага с добри писмени и устни източници - предупредил го старецът, -може да овладее това умение доста добре. Това е като онзи суфи[14], който направил тауба[15], покаял се и намерил своя макам[16] зачитайки всички закони. Толкова може всеки. Но истински успех в тази работа може да има само онзи, който е роден за това, комуто сам Бог ще помогне да достигне небесното просветление - хал. Най-добри ловци на сънища са били хазарските ловци, но хазарите отдавна не съществуват. Запазило се е само тяхното умение и отчасти техният речник, който говори за това умение. Те са могли да придружават образи, които се явяват в чужди сънища, и да ги гонят като дивеч от човек до човек, дори през сънищата на животни или демони.

- Как се постига това? - попитал Масуди.

- Сигурно сте забелязали, че човек, преди да заспи, в онова двувластие между действителността и съня, нагажда по особен начин състоянието си спрямо земното притегляне. Мислите му се освобождават тогава от земното привличане право пропорционално на силата, с която то усилва въздействието си върху неговото тяло. В такъв миг преградата между мисълта и света става шуплеста, пропуска човешките мисли на свобода през онези сита, които имат три гъстоти. В този кратък миг, когато студът най-лесно се вмъква в човешкото тяло, мислите бликат от него и могат да се прочетат без голямо усилие. Тези, които се вгледат в човек, който потъва в сън, ще могат и без упражнения да уловят какво мисли той в този миг и за кого се отнасят мислите му. Ако с упорито упражняване усвоите това умение да оглеждате човешката душа в мига, когато е отворена, ще можете да прониквате все по-дълго и по-дълбоко в съня й и да ловувате в него с отворени очи като във вода. Така се създават ловците на сънища.

Тези изповедници на сънуващите, както са ги наричали хазарите, са отбелязвали грижливо своя оглед на сънищата, така както някъде правят това хората, които наблюдават небето, или гадателите на съдбите по Слънцето и звездите. Всичко във връзка с това умение, наред с животописите на най-знаменитите ловци, с житията на уловения дивеч, по нареждане на хазарската принцеса Атех, покровителка на ловците на сънища, е събрано в едно цяло като хазарска енциклопедия или речник. Този хазарски речник ловците на сънища си предавали от поколение на поколение и всеки от тях имал задачата да го допълни. С тази цел преди много векове основали училище в Басра, "братство на чистите" или "приятели на верностга" - секта, която премълчала своите имена и издала Календар на философите и Хазарска енциклопедия, но тези книги халифът Мустанджи изгорил заедно с книгите на ислямския клон на това училище и с ръкописите на Авицена. Така че тази първоначална версия на хазарския речник, която създала принцеса Атех, не е запазена, текстът на речника, до който стигнах аз, е само арабски превод и мога да ти дам само него. Вземи го прочее, но трябва да научиш добре всички статии, защото може да ти се случи, ако не познаваш достатъчно добре речника на твоето изкуство, да изпуснеш най-важния дивеч в твоя лов. Внимавай прочее, думите на хазарския речник в лова на сънища са също като дирите на лъва в пясъка пред обикновения ловец.

Така говорел старецът на Масуди и накрая освен речника му дал и съвет:

- На дайре всеки може да удря, но ловец на сънища може да стане само избраник, онзи, комуто това е дадено от небето. Зарежете своя инструмент! Защото леута го е измислил някакъв евреин на име Ламко. Откажете се от него и тръгнете на лов! Ако вашият дивеч не умре в нечий чужд сън, както ми се случи на мен, ще ви отведе до целта!

- А каква е целта на лова на сънища? - попитал Масуди.

- Целта на ловците на сънища е да проумеят, че всяко събуждане е само стъпало в последователното освобождаване от съня. Който проумее, че неговият ден е само чужда нощ, че неговите две очи са същото, което е нечие едно око, ще търси истинския ден, който дава възможност за истинско събуждане от собствената действителност, както се събужда от сън, а това води към състояние, в което човек е още по-буден, отколкото наяве. Тогава най-сетне ще види,че е едноок в сравнение с двуоките и сляп в сравнение с будните...

И тогава старецът поверил на Масуди

Повест за Адам Рухани

Ако се съберат всички хорски сънища, би се получил един огромен човек, едно човешко създание с големината на континент. И това ще бъде не кой да е човек, а Адам Рухани, небесният Адам, ангелският праотец на човека, за когото разказват имамите. Този Адам преди Адам е бил третият разум на света в началото, но толкова се захласнал в себе си, че се объркал; и като се съвзел от това главозамайване, отхвърлил в пъкъла своите спътници в заблудите, Иблис и Ахриман, и се върнал на небето, но там сега вместо трети станал десети ум, защото седемте небесни херувима се озовали междувременно на ангелската стълба над него. Така се стигнало до изоставането на Адам Предтеча: седемте стъпала от стълбата, това е мярката за неговото закъснение след самия себе си и така е родено времето. Защото времето е само онзи дял от вечността, който закъснява. Този ангелски Адам, или Праадам, който бил и мъж, и жена едновременно, този трети ангел, който станал десети ангел, вечно се стреми да стигне сам себе си и на моменти успява в това, но отново пада, така че и днес се лута между десетото и второто стъпало на стълбата на разума.

Човешките сънища са прочее онзи дял от човешкото естество, който произтича от този Адам Предтеча, небесния ангел, защото той мислел по този начин, по който ние сънуваме. Бил бърз, както сме бързи ние само насън, или по-точно нашите сънища са създадени от неговата ангелска бързина. И говорел по същия начин, по който ние говорим насън, без сегашно и минало време, само в бъдеще. И като нас насън и той не можел да убие или оплоди. Затова ловците на сънища плуват из чуждите сънища и почивки и измъкват от тях частици от битието на Адам Предтеча, събират ги в цялости, в така наречените хазарски речници, с цел всичките тези книги, като се съберат заедно, да въплътят на земята огромното тяло на Адам Рухани. Ако следваме нашия ангелски праотец в момент, когато е във възход по небесната стълба, и ние самите се приближаваме до Бога, ако пък имаме нещастието да го следваме, когато пада, отдалечаваме се от Бога, но не можем да знаем нито едното, нито другото. Надяваме се на щастие винаги с надеждата, че нашето докосване до него ще стане в мига, когато той е на път към второто стъпало на стълбата на Разума, за да ни изтегли и нас във висините, по-близо до Истината.

И така, като повикаме ловците на сънища, може да ни постигне неочаквана сполука или огромно нещастие. Но това не зависи от нас. Нашата работа е да опитаме. Останалото е техника.

Накрая още едно предупреждение. Пътищата, които препускат през чужди сънища, крият понякога знаци, по които може да се заключи дали Адам Предтеча се въздига, или слиза по своята пътека. Тези знаци са лицата, които взаимно се сънуват. Затова крайна цел на всеки ловец на сънища е да стигне до такава двойка хора и колкото може по-добре да ги опознае. Защото такива две лица винаги представляват частици от Адамовото тяло в различните му фази и се намират на различни стъпала по стълбата на разума. Освен, разбира се, онова най-висше, второто, където Бог плюнал в устата на Адам и обул езика му в четири плюнки. Следователно щом попаднеш на двамина, които се сънуват взаимно, си при целта си! И после не забравяй да оставиш своите съобщения и допълнения към хазарския речник там, където ги оставят всички успели ловци на сънища - в джамията в Басра, посветена на пророчицата Рабия...

Така говорил старецът на Масуди. И Масуди изоставил музиката и станал ловец на сънища.

Най-напред седнал и прочел всички бележки за хазарите, които му били подарени във вид на речник. На първа страница в тази книга пишело:

"В тази къща, както във всички къщи, не всеки ще бъде еднакво добре дошъл. И няма да се радва на еднаква почит. Някои ще имат стол начело на трапезата и пред тях ще бъдат поднесени най-хубавите ястия, преди останалите те ще могат да видят какво пристига на масата, и преди всички ще си изберат. Други ще се хранят на места, където става течение, а там всеки залък има поне два аромата и два вкуса. Трети ще бъдат на обикновени места, където всички залци и всички усти са еднакви. А ще има, естествено, и такива, чието място ще бъде зад вратата с евтина чорба и от вечерята ще получат толкова, колкото разказвачът от разказа, който разказва, тоест нищо."

След това в Хазарския речник по реда на арабското писмо била събрана поредица от биографии на хазарски и други личности, особено на онези, които участвали в преминаването на хазарското племе към исляма. Главната личност, дервиш и мъдрец, предрешил това преминаване, се наричал Фараби Ибн Кора и за него в речника пишело много. Обаче в описанията на други места имало чувствителни празнини. Хазарският каган, който повикал в двореца си трима свещенослужители - арабски, еврейски и християнски, - поискал да му се изтълкува един сън. Но от тези трима участници в хазарската полемика не всички били еднакво запознати с ислямските източници за хазарския въпрос и с арабския превод на Хазарския речник. Биело на очи, че ислямските източници не споменавали поименно християнския и староеврейския ловец на сънища и участник в разговора, а данните за тях и без това били по-оскъдни от данните за арабския представител, който привеждал доводи в полза на исляма, за Ибн Кора. Докато се занимавал с Хазарския речник (а това не траяло дълго), на Масуди му се натрапил въпросът: кои са другите двама? Дали някой измежду християните знае своя четец на сънища и застъпник на гръцката вяра на четворните разговори в хазарския дворец? Дали е запазено името му? И знаят ли някои от еврейските равини нещо за втория участник, за своя представител на тези разговори? Дали някой между гърците или между евреите не е осведомявал за християнския, съответно за еврейския мъдрец, присъствали на онзи диспут, както сега Масуди и неговите предшественици - за ислямския? "Доводите на тези чужденци - обърнал внимание и записал Масуди - не изглеждат така силни и не са така изчерпателни като доводите на Фараби Ибн Кора. Дали това е така, защото доводите на Ибн Кора наистина са били по-убедителни и по-обхватни от техните, или пък другите доводи са били по-силни от арабските доводи в еврейските, съответно и в християнските, книги за хазарите, ако има такива? Може би и те премълчават нас, както ние тях? Би могло навярно да се състави една хазарска енциклопедия или речник за хазарския въпрос едва когато се съберат и трите разказа за тримата ловци на сънища и така да се получи истината. Тогава на определени места в Хазарския Речник биха могли да се подредят по азбучен ред и да се включат статии с имената и биографиите на християнския и еврейския участник в хазарската полемика, а във всички случаи ще има и някои сведения за хронистите на тази полемика от други среди - еврейски и гръцки. Защото как ще се създаде Адам Рухани, ако липсват някои части от неговото тяло?"

Мислейки за такива възможности, Масуди го побивали тръпки, боял се от отворени шкафове и скринове, от които се подавали негови дрехи, и ги затварял, колчем седнел над своя речник. Почнал да издирва еврейски и гръцки ръкописи, свързани с хазарите, в гънките на неговия тюрбан можело да се прочете словото на Божията книга, но той тичал след неверниците и подкупвал гърци и евреи по пътя си, учел техните езици като огледала, които другояче отразяват света. И се учел да се оглежда в тези огледала. Неговата хазарска картотека растяла и той възнамерявал някой ден да й добави житията на своя дивеч, сведение за своята част в извършената работа, своя малък принос към огромното тяло на Адам Рухани. Но като истински ловец, не знаел отнапред какъв дивеч ще бъде този. А когато дошъл месец раби-ал-ахир и третата джума[17] в него, Масуди за пръв път прогледнал в чужди сънища. Останал да нощува в един хан край някакъв човек, чието лице не се виждало, но се чувало, че тихо си напява някаква песен. В началото Масуди не разбрал каква е работата, но слухът му бил по-бърз от мисълта. Това било женски ключ с дупка в оста, който търси мъжка брава с ос в ключалката. И я намерил. Човекът в мрака до него изобщо не пеел, ами пеел някой у човека, някой, когото човекът сънувал в тъмното... В хана било тихо, та се чуло как някъде в мрака до Масуди цъфти косата на сънуващия. Тогава неусетно, като в огледало, Масуди влязъл в един просторен сън, покрит с пясък, зле защитен от дъжд и вятър, пълен с диви кучета и жадни камили. Веднага разбрал, че го грози опасност от осакатяване и нападение в гръб. Въпреки това закрачил по пясъка, който се издигал и спускал на приливи и отливи, следвайки по всяка вероятност дишането на сънуващия. В единия ъгъл на съня седял човек и изработвал леут от дърво, което преди това е лежало в поток, обърнато с корените към устието. Сега било сухо и Масуди заключил, че човекът прави инструмента, който се е използвал преди триста години и отдавна е изоставен. Значи сънят бил по-стар от сънуващия. От време на време човекът от съня прекъсвал работата си и взимал хапка пилаф и всяка хапка го отдалечавала от Масуди най-малко със стотина крачки. Благодарение на това отдалечаване на човека пред Масуди се отворил изглед към дъното на съня, където имало малко светлина, която миришела непоносимо. Зад нея имало гробище и двама мъже погребвали в него кон. Единият от тях бил онзи, който пеел. Но сега Масуди не само чул песента, ами отведнъж съгледал и певеца. В съня на човека до него се появил младеж с един бял мустак. Масуди знаел, че сръбските кучета първо хапят, после лаят, влашките хапят без глас, а турските най-напред излайват, после хапят. Този от съня не спадал към нито един от тези видове. Запомнил неговата песен и на другия ден било най-важно да хване следващия сънуващ, когото посещавал същият младеж с един бял мустак. Масуди веднага се сетил как. Наел няколко свирачи на леут и певци като за хайка и ги научил да пеят и свирят под негово ръководство. Носел пръстени в различни цветове и всеки цвят отговарял на десетостепенната стълбица, с която си служел. Щом покажел на певците един или друг пръст, според цвета на пръстена, който търсел своя глас, както всяка живина избира свой вид храна, и те пеели безпогрешно, въпреки че не знаели песента отнапред. Пеели я на обществени места, пред текета, на площади и край чешми и песента ставала жива примамка за онези минувачи, които нощем носели дивеча на Масуди в себе си. Те спирали, сякаш слънцето им пращало месечината, и слушали като омагьосани.

Вървейки така след своя дивеч от място на място по черноморския бряг, Масуди започнал да отличава особеностите на онези, които сънували търсения сън. Там, където се увеличавал броят на хората, спохождани насън от беломустакатия младеж, се стигало до необикновени промени: в говора глаголите добивали по-важно място от съществителните, а съществителните пък били изоставяни, когато било възможно. Понякога Цели групи хора сънували младежа. Някакви арменски търговци го видели насън под бесилка, вдигната на волска кола. Минавал през хубав град, съграден от камък, и палачът скубел брадата му. После го видели някакви войници как погребва коне в добре уредено конско гробище над морето, виждали го с някаква жена, чието лице не можело да се разпознае в съня освен онази малка част, колкото перпер, където беломустакатият оставил следа от целувка на страните й... А тогава дивечът отведнъж изчезнал от погледа и заличил следата. Единственото, което Масуди могъл да направи, го направил - всичко, което забелязал по протежение на изминатия път, нанесъл в своя Хазарски речник и тези ръкописи, стари и нови, сега пътували с него, подредени по азбучен ред, в една зелена зобница, която ставала все по-тежка. И все пак имал усещането, че му се изплъзват редица сънища, сънувани в непосредствена близост до него, и че не успява да ги излови и раздели между сънуващите. Броят на сънищата бил по-голям от броя на хората. Тогава най-сетне Масуди обърнал внимание на своята камила. Загледан в съня на животното, видял своя младеж с мазолесто чело и странни разноцветни мустаци като наказание на лицето. Над него било едно от съзвездията, което никога не се къпе в морето. Стоял до прозорец и четял книга, хвърлена на пода между стъпалата му. Заглавието на книгата гласяло Liber Cosri и Масуди не знаел какво значат тези думи, докато гледал със затворени очи в съня на камилата. Това било в мига, когато ловът го довел на някогашната хазарска граница. По полетата имало черна трева.

Отново ставали все повече и повече онези, които приемали младежа с книгата Liber Cosri да пренощува в сънищата им. Тук Масуди проумял, че понякога цели поколения или обществени съсловия сънуват един и същ сън и в него едни и същи лица, но и това, че такива сънища постепенно изменят вида си и изчезват, че са били по-чести в миналото, отколкото през неговия живот. Очевидно тези общи сънища остарявали. Тук на границата обаче неговият лов се превръщал в нещо ново. Отдавна бил забелязал, че младежът с белия мустак всекиму, комуто се явява насън, дава на заем по една сребърна пара. И то при твърде приемливи условия, с 1 % лихва на година. И дадените на заем в съня суми понякога имали значение на кредитни писма в тази затънтена част на Мала Азия, защото се смятало, че сънуващите не бива да се мамят един другиго, докато присъства сънуваният, който държи всички книги на дълговете и сметките в ръцете си. Съществувало значи нещо като много точно водено двойно счетоводство, което обхващало и съединявало капитала на действителността и на съня, основано върху общото мълчаливо споразумение на участниците в сделката...

В едно малко селище, което за Масуди нямало име, той влязъл в шатрата на някакъв персиец, който давал представления по четвъртъчните панаири. От народ нямало къде игла да падне на земята, а в средата, на купчина килими, бил поставен мангал и пред зрителите било изведено голо момиченце. Тихо плачело, носело две чинки в ръце, пускало с лявата ръка едната и тозчас, докато чинката изпърха, хващало птичето с невероятно бързо движение. Боледувало от необикновена болест: лявата му ръка била по-бърза от дясната. Твърдяло, че лявата му ръка е толкова бърза, та ще умре преди него. "Никога няма да ме погребат с лявата ми ръка! Виждам я вече как почива в някакъв малък гроб без белег и име, като кораб без кормило..."

Тогава персиецът помолил присъстващите същата вечер всички да сънуват момиченцето, за да оздравее, и им дал подробно описан сън. Хората се разотишли, Масуди си отишъл пръв с усещането, че има кост в езика, както е записал в своя Хазарски тефтер с перо, натопено в горещо абисинско кафе. Нямало какво да търси тук. Персиецът очевидно имал свой тефтер. И той бил ловец на сънища. На Адам Рухани можело явно да се служи по разни начини. Дали Масудиевият начин бил истинският?

А тогава дошъл месец джу-маз ал-ула и втората джума в него. Под мъглата на речния бряг лежал в пясъка нов град, гол и топъл. Не се виждал от мъглата над водата, но във водата под мъглата се виждало всяко негово минаре, забодено в бързея. А иззад мъглата, на сушата, лежала тишина, дълбока, тридневна, и Масуди от тази тишина, от този град и от водата, която била жадна, усетил, че се събужда у него мъжкото му желание. Бил гладен за женски хляб този ден. Един от хайката, която бил изпратил в града, съобщил, че са намерили нещо. Този път сънуващият била жена.

- Върви по главната улица, докато не усетиш миризма на исиот. По това ще познаеш къщата й, защото тя слага в яденето исиот.

Масуди се спуснал между къщите и се спрял от миризмата на исиот. Жената седяла край огъня и пред нея вряло котле, като че в чорбата се пукали циреи. Деца със съдинки в ръце и кучета стояли наредени и чакали. Тя сипвала и на децата, и на животните и Масуди веднага разбрал, че раздава сънища от котела. Устните й си сменяли цвета и долната имала вид на обърната малка пейка. Лежала върху остатъци от недоядена риба като пустинен пес върху костите на плячката; когато Масуди дошъл, предложила и нему черпак, но той отказал с усмивка.

- Аз не мога повече да сънувам - казал и тя оставила котлето.

Изглеждала като чапла, която сънува, че е жена. Масуди легнал до нея на земята с изтръпнали нокти и сакати, мигащи погледи. Сега били сами, чувало се как дивите оси острят жила в сухата кора на дървото. Понечил да целуне жената, но лицето й отведнъж съвсем се променило. Сякаш друго лице дочакало неговата целувка. Като запитал какво става, тя казала само:

- Ах, това са дните. Не обръщай внимание, на моето лице те се сменят десетина пъти по-бързо, отколкото на твоето или на муцуната на камилата ти. Но напразно се въртиш около моето наметало; под него няма онова, което търсиш. Аз нямам черна чавка. Съществуват души без тела, които евреите наричат гебети, а християните - хабали, но съществуват и тела без пол. Душите нямат пол, но телата трябва да имат. Нямат го само телата, на които демоните са отнели пола. Така се случи и с мен. Дяволът на име Ибн Хадраш ми отне пола, но ми пощади живота. С една дума, сега ми е любовник само Коен.

- Кой е Коен? - попитал Масуди.

- Евреинът, когото сънувам, а ти гониш. Младежът с един бял мустак. Той има тяло, затворено в три души, а аз - душа, затворена в плът, и не мога да я споделя с никого освен с него, когато ми се яви насън. Той е умел любовник и не се оплаквам. Впрочем той е единственият, който още се сеща за мен, и освен него никой вече не идва в сънищата ми...

Така Масуди за пръв път срещнал някого, който знаел името на неговия улов. Младежът значи се наричал Коен.

- Откъде знаеш? - проверявал я Масуди.

- Чух. Някой го повика и той се отзова на това име.

- Насън ли?

- Насън. Това беше онази нощ, когато той тръгна за Цариград. Но внимавай, Цариград в нашите мисли е винаги стотина поприща[18] по на запад от истинския Цариград.

Тогава жената извадила от пазвата си нещо като плод, подобен на малка риба, предложила го на Масуди и го попитала:

- Това е ку, искаш ли да го изядеш? Или искаш нещо друго?

- Бих искал да сънуваш Коен пред мен - казал Масуди и жената отбелязала учудено:

- Много скромни желания имаш. Прекалено скромни с оглед на обстоятелствата, но ти, изглежда, не си наясно с това. Обаче ще изпълня желанието ти; този сън ще сънувам специално за теб и предварително ти го подарявам. Но отсега се пази добре: жената, която преследва онзи, когото сънуваш, ще те стигне.

Тогава тя отпуснала глава върху кучето, лицето и ръцете й били издрани от безброй погледи, които сякаш векове са се трили в нея, и приела насън Коен, който казал:

- Intentio tua grata et accepta est Creatori, sed opera tua поп sunt accepta...

Скитанията на Масуди свършили, от жената получил повече, отколкото когато и да е преди това, и като разлистен побързал да оседлае камилата и да препусне обратно към Цариград. Уловът му го чакал в престолния град и тогава, докато Масуди преценявал предимствата, получени в последния лов, неговата собствена камила обърнала глава и го заплюла в очите. Бил я с намокрена юзда по устата, докато не повърнала водата от двете си гърбици, но никога не успял да отгатне поведението и този ден.

Пътят се лепял за обувките му и той, помнейки Коеновите думи като музикална фраза, тъй като не ги разбирал, вървял, мислейки, че трябва да си измие обувките при първия конак, защото пътищата мамели огньовете, минали по тях в течение на деня, за да върнат отнетата кал на мястото й.

Някакъв християнски монах, който освен гръцки не знаел никакъв друг език, казал на Масуди, че думите, които е запомнил, са латински, и го упътил към местния равин. Той му превел изречението на Коен:

- Твоите намерения са угодни и приемливи за Създателя, но твоите дела не са!

И така Масуди разбрал, че желанията му се осъществяват и че неговият начин е истинският начин. Той познал сега това изречение. Знаел го отдавна на арабски, защото това било изречението, което ангелът казал на хазарския каган преди неколкостотин години. Така Масуди разбрал, че Коен е единият от двамината, които търсел, защото Коен издирвал хазарите според еврейското предание, както Масуди - според ислямското. Коен бил човекът, когото Масуди предвидил, бдейки над своя Хазарски речник. Речникьт и сънищата се съединявали в естествена цялост.

Но точно тогава, когато Масуди бил на прага на голямото откритие, когато се разбрало, че неговият дивеч е нещо като негов близнак в издирването на разказите за хазарите, Масуди напълно се отказал от своя Хазарски речник и никога вече не се върнал към него. Това станало така.

Били спрели на място за нощуване, тъмнината навявала червеникави снежинки и Масуди дишал дълбоко в постелята си. Собственото му тяло изглеждало като кораб, който се вдига и спуска по вълните. Някой в съседната стая свирел на шаргия. По-късно между леутарите в Анадола дълго витаела легенда за тази нощ и тази свирня. Масуди веднага разбрал, че леутът, на който се свири, е изключителен образец. Дървото, от което бил направен музикалният инструмент, не било отсечено с брадва и звукът в него не бил убит. Освен това било намерено някъде нависоко, където горите не чуват вода. И най-сетне - самият корпус на инструмента не бил дървен, а направен от кожата на някакво животно. Масуди различавал това, както пиячът на вино различава напиване с бяло или с червено вино. Песента, която свирел непознатият, била известна на Масуди и била от най-редките, та той се изненадал, че някой в този пущинак свири тъкмо тази песен. В нея имало едно твърде трудно място и някога, когато още се занимавал с шаргия, Масуди пуснал в употреба особена пръстовка за тази песен, така че леутарите я свирели според нея. Непознатият не използвал Масудиевия начин, а някакъв друг, още по-добър, но за тази пръстовка Масуди не можел да разбере как се получава, не можел да й намери ключа. Бил озадачен. Чакал да се повтори песента и когато това станало, Масуди най-сетне разбрал. На това място непознатият вместо десет пръста използвал единайсет. По това Масуди проумял, че свири дявол, защото той при свирене използва и опашката си.

- Дали той е настигнал мен или аз него? - прошепнал Масуди и изтичал в съседната стая. Заварил човек с тънки пръсти, еднакви на дължина. Змии от побелели коси лъкатушели през брадата му. Казвал се Ябир Ибн Акшани и пред него лежал инструмент от корубата на бяла костенурка.

- Покажете ми - рекъл Масуди, - покажете ми! Това, което чух, е невъзможно...

Ябир Ибн Акшани се прозинал, съвсем леко раздвижвайки отворената си уста, като че ражда невидимо дете, на което едва с устните и с езика придава завършен вид.

- Какво да ти покажа? - отвърнал и прихнал да се смее. - Опашката? Но теб не те интересуват песни и свирки, отдавна си ги зарязал тях. Сега си четец на сънища. Значи те интересувам аз. Ще ти се да ти помогне дяволът. Защото, както казва Книгата, дяволът вижда Бога, а хората- не. Какво прочее искаш да научиш от мен? Яздя щраус, а когато ходя пеша, водя в съпровод куп демони, дяволчета, сред които и един поет. Той е писал стихове столетия преди Аллах да създаде първите човеци - Адам и Хавва. Неговите стихове разказват за нас, дяволите, и за дяволското семе. Но надявам се, че няма да ги вземеш твърде на сериозно, защото думите в песента не са истински. Истинската дума винаги е като ябълка със змия около стъблото, с корен в земята и корона в небето. Аз ще ти кажа нещо друго за себе си и за теб.

Да си послужим с познати факти. С онзи, най-познатия, който знае всеки четец на Корана. Аз, както и останалите дяволи, съм направен от огън, ти - от кал. Аз нямам друга сила освен онази, която съм влял в теб и която вземам от теб. Защото в истината може да се намери само онова, което е сложено в нея. Но това съвсем не е малко - в истината има място за всичко. Вие, хората, на небето ще се превърнете в каквото пожелаете, ако се домогнете до рая, но затова пък на земята сте заточени през цялото време в един и същ вид, в онова, което сте създали с раждането си. Ние, обратно, на земята взимаме какъвто си щем образ и го променяме по свое желание, но щом преминем Кевсер, райската река, оставаме на небето завинаги осъдени да бъдем дяволи, това, което сме си. Но нашият произход от огъня не позволява на паметта ни да избледнее съвсем като вашата, омесената от глина. И тук е съществената разлика между мен като дявол и теб като човек. Аллах е създал теб с двете си ръце, мен - само с едната, но моят род е произлязъл преди твоя човешки род. Важната разлика между мен и теб е прочее във времето. Въпреки че нашите мъки вървят на двойки, моят род е дошъл преди твоя в джаханнама, в пъкъла. А след вас, хората, в пъкъла ще дойде нов, трети вид. Затова твоята мъка ще бъде завинаги по-кратка от моята. Защото Аллах вече е послушал онези, следващите, третите, които ще му викат за нас и вас: "Накажи двойно онези първите, да ни се намали мъката!" Това значи, че мъката ни е неизчерпаема. Тук е прочее възелът, тук започва онова, което го няма в книгите, и тук аз мога да ти бъда в помощ. Обърни внимание: нашата смърт е постара от вашата. Моят дяволски род има по-дълъг опит в умирането, отколкото твоят човешки род, и по-добре помни този опит в умирането. Затуй знам и мога да ти кажа за смъртта нещо повече от това, което може да ти каже който и да е от твоите, колкото и да е мъдър и опитен. По-дълго от вас сме живели със смъртта. Ето, слушай, ако имаш златна обица в ухото, използвай случая. Защото онзи, който говори днес, може и утре, а онзи, който слуша, може само веднъж, когато му се каже.

И тук Акшани разказал на Масуди

Повест за смъртта на децата

- Смъртта на децата винаги е образец на смъртта на родителите. Майката ражда, за да даде живот на своето дете, детето умира, за да покаже на своя баща какво е смъртта. Когато синът умре преди бащата, бащината смърт остава вдовица, бива осакатена, остава без образец. Затова ние, демоните, умираме леко, защото нямаме поколение. И никакъв образец за смъртта не ни е даден. Така и хората без деца умират леко, защото тяхната целокупна дейност във вечността означава само едно-единствено угасване, и то в миг. Накратко, бъдещите смърти на децата се оглеждат като в огледало в смъртта на родителите подобно на закон с обратно действие. Смъртта е единственото, което се наследява назад по руслото на времето, преминава от по-младите на по-старите, от сина на бащата - предците наследяват смъртта от потомците като синя кръв. Наследствената клетка на смъртта - гербът на унищожението, върви с течение на времето от бъдещето към миналото и така свързва смъртта с раждането, времето с вечността, Адам Рухани със самия себе си. Така смъртта се числи към явленията от семейно и наследствено естество. Но тук не става дума за наследяване на черни клепки или сипаница. Има се предвид начинът, по който отделният човек преживява смъртта, а не от какво ще умре. Човек умира от меч, болест или от годините, но при това преживява винаги нещо съвсем различно. Не преживява никога своята, а една чужда, и то бъдеща смърт. Смъртта, както казахме, на своите деца. По този начин превръща смъртта в общо, семейно имане, ако може да се каже. Онзи, който няма поколение, ще има само своята смърт. Една-единствена. И обратно, онзи, който има деца, не ще има своя смърт, а тяхната, многократно увеличена. Страшна е смъртта на хора с много деца, защото тя се умножава, тъй като животът и смъртта не са непременно в пропорция едно към едно. Ще ти дам пример. В един хазарски манастир преди много векове живял някакъв монах на име Мукадаси Ал-Сафер. Той се молел по такъв начин, че през своя дълъг живот в манастира, където освен него имало десет хиляди девици, оплодил всичките монахини. И му се родили също толкова деца. Знаеш ли от какво умрял? Глътнал пчела. А знаеш ли как умрял? Умрял по десет хиляди начина наведнъж, имал удесетохилядена смърт. За всяко свое дете умрял по веднъж. Не се наложило да го погребват. Неговите смърти го разнесли на толкова ситни части, че от него не останало нищо освен този разказ.

Това е като в известната на всички притча за снопа пръчки, която вие, хората, погрешно разбирате. Бащата, който на смъртното си ложе вика синовете си и им показва колко лесно се чупи една пръчка, показва всъщност колко леко умира онзи, който има само един син. А в мига, когато им показва колко трудно може да се счупи снопът пръчки - той показва как за него умирането ще бъде тежка и усилна работа. Показва колко мъчно е да умреш с много деца след себе си, когато техните смърти се разплодят, защото бащата преживява техните агонии предварително. Значи колкото повече пръчки има в снопа, толкова си по-застрашен, а не по-силен. А за женската смърт и женското раждане сега да не говорим - то е съвсем друго, не е от рода на мъжката смърт и нейните закони са други...

Така приблизително изглежда тази тайна на тайните, видяна оттук, откъдето ние, дяволите, с малко повече опит със смъртта, отколкото вие, хората, можем да схванем. Мисли за това, защото ти си ловец на сънища и ако бъдеш внимателен, ще имаш случай да се увериш във всичко това.

- Как? - попитал Масуди,

- Целта на твоя лов е, както знаят четците на сънища, дето като теб се скитат по това сметище, да намериш двама души, Които взаимно се сънуват. Заспалият винаги сънува действителността на будния. Така ли е?

-Да.

- Представи си сега, че будният умира, защото няма по-сурова действителност от смъртта. Онзи, който сънува неговата действителност, сънува всъщност неговата смърт, защото в случая действителността на другия в този миг е неговата смърт. Значи той вижда като на длан как се умира, а сам няма да умре. Но и няма вече никога да се пробуди, защото онзи, другия, който умира, вече няма да го има, за да сънува действителността на живия, няма да я има вече какавидата, която изприда нишката на неговата действителност. Значи този, който сънува смъртта на будния, вече не може да се събуди и да ни каже какво е видял насън и как изглежда смъртта, гледана отличния опит на един смъртник, въпреки че е непосредствено посветен в това знание. Затова ти, като четец на сънища, имаш силата да прочетеш неговия сън и там да намериш и разбереш всичко за смъртта и да провериш и допълниш моя опит и опита от моя вид. Всеки може да се занимава с музика или писане на речник. Остави това на другите, защото само редки и изключителни хора като теб могат да надникнат в онази пукнатина между два погледа, в която властва смъртта. Използвай своята дарба на ловец на сънища, за да хванеш нещо едро. Ти решавай, гледай какво ще уредиш - завършил своя разказ Ябир Ибн Акшани, цитирайки думи от Светата книга.

Навън нощта прокървила, съмвало се. Пред кервансарая се чула чешма. Имала чучур във вид на мъжки член от бронз с две метални яйца, обрасли в железен мъх, и била излъскана на върха, който се слага в уста. Масуди пил вода и още веднъж си сменил занаята. Завинаги престанал да пише своя Хазарски речник и да си води бележки за живота на своя скитник евреин. Щял да хвърли листовете, изписани с перо, натопено в кафе, с все зобницата, ако не му били нужни като наръчник в лова на истината за смъртта. Така продължил преследването с нова цел и стар дивеч.

Било първата джума на ертеси в месец сафар и Масуди мислел като при листопад, мислите му се откъсвали една по една от своите дръжчици и падали; следил ги до едно време, докато се поклащали пред него, а после завинаги падали на дъното на своята есен. Платил на музикантите и певците и ги освободил; седял със затворени очи, облегнал гръб на палмово стъбло, ботушите му парели стъпалата и помежду себе си и вятъра усещал само ледена и горчива пот. Топял в тази пот варено яйце и така го солял. Настъпващата събота за него била велика като петък и той ясно усещал всичко, което трябва да направи. За Коен знаел, че отива в Цариград. По-нататък значи не можел да го гони и лови по пътеките и проходите на чуждите сънища, по които препикавали, изнасилвали и изтезавали Масуди като добитък. По-важен и по-труден въпрос било как ще намери Коен в Цариград, града на градовете. Но там и нямало защо да го търси; някой друг щял да го намери вместо Масуди. Трябвало да намери оногова, когото Коен сънува. А този трети, ако се помисли добре, би могъл да бъде само един човек. Онзи, за когото Масуди вече нещо пред-угаждал.

"Както миризмата на липовия мед в чай от рози пречи да се усети истинският дъх на чая, така и на мен нещо ми пречи - мислел си Масуди - да видя ясно и да разбера сънищата за Коен на хората около мен. Там има още някой, някой трети, който пречи..."

А Масуди отдавна вече предполагал, че освен него, който се занимава с арабските източници за хазарското племе, някъде на света има поне още двама. Единият от тях, Коен, се занимава с еврейските източници за покръстването на хазарите, а третият, засега непознат- положително се занимава с християнските източници за същото събитие. И сега трябвало да намери третия: някой грък или изобщо някой християнин, учен човек, интересуващ се от хазарския въпрос. Това положително ще е човекът, когото и самият Коен търси в Цариград. Трябвало да се потърси третият. И Масуди веднага се сетил какво да направи. Но когато понечил да тръгне, защото всичко било обмислено, Масуди почувствал, че отново е попаднал в нечий сън и че ловува, макар и неволно. Само че около него нямало нито хора, нито животни. Единствено пясък, безводна шир, просторна като небе, и зад нея-градът на градовете. А в съня бучали буйни големи реки, дълбоки до над пояса, сладки и смъртоносни, и Масуди ги запомнил по това, че бученето им навлизало във всички гънки на неговата чалма, увита така, че Да изписва една дума от петата сура на Божията книга. На Масуди му станало ясно, че годишното време не е еднакво наяве и насън. И така заключил, че палмата, на която се облягал, сънува. Сънува река. Нищо повече не се случило в съня. Само шумът на реката, увит умело, като снежнобяла чалма... Влязъл в Цариград по жега в края на месец шабан и на главния площад предложил за продан един свитък от Хазарския речник. Единственият, който се явил като купувач, бил някакъв монах от гръцкия обред на име Теоктист Николски^А и той го отвел при своя господар. А онзи, без да се интересува за цената, купил предложеното и питал има ли още. По това Масуди разбрал, че е попаднал на целта, че пред него е търсеният трети хронист, онзи, когото сънува Коен и който щял да бъде примамка за Коен. Защото Коен сигурно заради него идва в Цариград. Богатият купувач на хазарския свитък от Масудиевата зобница бил наемен дипломат в Цариград, работел за английския посланик при Високата порта и се наричал Аврам Бранкович. Бил християнин, по произход от Ердел, от Влашко, много представителен и богато облечен мъж, голям като кладенец. Масуди предложил да се хване на работа при него и бил приет за камериер. Тъй като Аврам ефенди работел нощем в своята работна стая, а денем спял, Масуди намерил сгода още първата сутрин да надникне в Бранковичевия сън. В съня на Аврам Бранкович Коен яхал последователно кон и камила, говорел испански и наближавал Цариград. За пръв път някой сънувал Коен денем. Очевидно Бранкович и Коен се сънували взаимно и последователно един друг. Така кръгът се затварял и наставал часът на решението.

"Добре е - заключил Масуди, - като вържеш камилата, да я издоиш до края, защото никога не знаеш кому ще служи утре!" И започнал да разпитва за децата на своя господар. Научил, че в дома си в Ердел Аврам ефенди има двама синове, от които по-малкият страда от някаква болест на косата и че ще умре, когато последният косъм падне от главата му. А другият Аврамов син носел вече сабя. Наричал се Гъргур Бранкович и на няколко пъти бил влизал в сражения... Това било всичко, но на Масуди било достатъчно. Останалото е въпрос на време и чакане - мислел и започнал да си убива времето, като отначало взел да забравя музиката, своето първо изкуство. Не забравял песен по песен, ами част по част от тези песни; най-напред от паметта му се губели най-ниските тонове, както приливът забравя издигналата се вълна, после все по-високите и по-високи звуци, после изчезвала сърцевината на песните и накрая у Масуди оставал само техният ритъм подобно на някакъв скелет. После започнал да забравя и своя хазарски речник, дума по дума, и не се натъжил много, когато една вечер някакъв слуга на Бранкович хвърлил речника му в огъня...

Но тогава се случило нещо непредвидено. Като зелен кълвач - птицата, която умее да лети заднишком, Аврам ефенди в последната джума на месец шауал напуснал Цариград. Оставил своята дипломатическа служба и с цялата си свита и прислуга отишъл на война на Дунава. Там в селището Кладово през 1689 година по Иса отседнали в австрийския лагер на принц Баден и Бранкович постъпил на служба при него. Масуди не знаел какво да мисли и какво да прави, защото неговият евреин отивал в Цариград, а не в Кладово, и сметката не му излизала вече. Седял на брега на Дунава и грижливо си увивал чалмата. И тогава чул бучене на река. Водата била надълбоко под него, но той познал нейния рев, този рев напълно прилягал в гънките на неговата чалма, с които била изписана една дума от петата сура на Корана. Била същата вода, която сънувала палмата в пясъка пред Цариград преди няколко месеца, и по това Масуди разбрал, че отново всичко е наред и че неговият път наистина ще завърши на Дунава. Седял и цял ден хвърлял зарове в окопа с един от писарите на Бранкович. Този писар губел страшно много на зарове и не искал да се оттегли от играта, с надежда да си върне изгубеното, дори когато турските топове започнали да обстрелват окопите. Масуди пък съвсем не искал да се махне, защото зад гърба му Бранкович отново сънувал Коен. Коен яздел сред бученето на някаква река, която течала през Бранковичевия сън, и Масуди знаел, че бучи същият онзи Дунав, който можел да се чуе и наяве. Тогава вятърът го изпръскал с кал и той усетил, че ще стане нещо. Както хвърляли заровете, в техния окоп се втурнал отряд турски войници, разнасяйки воня на пикоч, и докато еничарите убивали на вси страни, Масуди уплашено търсел между тях младежа с единия бял мустак. И го съгледал. Масуди срещнал Коен точно такъв, какъвто го бил гонил по чуждите сънища - риж и с тясна усмивка под сребърния мустак, как ръси ситни крачки зад себе си, преметнал зобницата през рамо. В този миг войниците съсекли писаря, проболи с копие Аврам Бранкович, както си спял, и тръгнали към Масуди. Спасил го Коен. Като съгледал Бранкович, Коен се строполил на земята и около него се пръснали хартии от зобницата. Масуди веднага разбрал, че Коен е изпаднал в най-дълбок сън, от който вече няма да се събуди.

- Тълмачът ли загина? - попитал турският паша войниците почти радостно, а Масуди му казал на арабски:

- Не, ами заспа.

И това продължило живота на Масуди с един ден. Защото пашата се учудил на този отговор и попитал Масуди откъде знае. А той му отговорил така, както му бил казал Ябир Ибн Акшани. Тоест че той, Масуди, е онзи, който връзва и развързва възела на чуждите съновидения, по занаят е ловец на сънища, че дотук е следил своя посредник, своего рода примамка за дивеча, който сега умира прободен с копие, и помолил да го оставят жив до другия ден, за да може да проследи съня на Коен, защото сега Коен сънувал смъртта на Бранкович.

- Оставете го жив, докато този не се пробуди - казал пашата и войниците натоварили Коен, както бил заспал, на гърба на Масуди и той тръгнал след тях към турските позиции, носейки своя хванат дивеч. Носен така, Коен наистина сънувал Бранкович и на Масуди му се сторило, че носи двамина, а не един човек. Младежът над него виждал в съня си Аврам ефенди както обикновено, докато той е бил буден, защото неговият сън все още бил Бранковичевата действителност. А ако изобщо някога Бранкович е съществувал наяве, това било сега, прободен с копието, защото в смъртта няма спане. И тук за Масуди се открила възможността, за която му бил говорил Ябир Ибн Акшани. Масуди ловял Коеновия сън, докато той сънувал смъртта на Бранкович, както дотогава сънувал живота му.

Така и станало. Масуди прекарал този ден и нощта, следейки Коеновите сънища като съзвездия по небцето си. И, казват, видял Бранковичевата смърт, както я видял самият Бранкович. От това осъмнал с бели клепки и треперещи уши и добил огромни нокти, които миришели лошо. Толкова бързо мислел за нещо, че не забелязал човека, който с един-единствен замах на сабята му разсякъл кръста, та поясът му паднал, без да се размотае. След сабята останал змиевиден разрез и зейнала страшна криволичеща рана като уста, която е изрекла някаква неясна дума, вой на месо. Разправят, че онези, които видели този страшен криволичещ удар на сабята, го запомнили завинаги, а онези, които го запомнили, казвали, че после го познали в книгата Най-хубавите подписи със сабя на някой си Аверкий Скила, който събрал и представил най-прочутите ходове с меч. В неговата книга, издадена във Венеция през 1702 година, този разрез носел името на една от звездите в съзвездието Овен. Дали тази страшна смърт е била от полза на Масуди и какво е поверил той на пашата преди гибелта си, никой не знае. Дали е минал през по-тънкия от косъм и по-острия от сабя Сират-мост, водещ през пъкъла в рая, знаят само онези, които вече не говорят. Според една легенда неговата музика отишла в рая, а Масуди - в ада с думите: "Най-много бих искал да не бях изсвирил нито една песен, тогава щях да вляза в рая с останалите нехранимайковци и друга пасмина! Музиката ме вкара в заблуда, когато бях близо до истината." Над Масудиевия гроб шуми Дунав и има издълбан надпис:

Всичко, което придобих и научих, отиде в дрънкането на лъжицата по зъбите.

<emphasis>МУАВИЯ, д-р АБУ КАБИР</emphasis>

МУАВИЯ, д-р АБУ КАБИР (1930-1982) - арабски хебраист, професор в Каирския университет. Занимавал се със сравнително изучаване на религиите на Близкия изток. Следвал в университета в Йерусалим, защитил докторат в Съединените американски щати на тема "Еврейската мисъл в Испания през XI век и учението на мутакаллим". Бил представителен човек: толкова плещест, че не можел да докосне единия си лакът с другия, знаел наизуст повечето от стихотворенията на Юда Халеви и смятал, че Хазарският речник, издаден през 1691 година от Даубманус, все още може да се намери на някоя стара лавица. За да подкрепи това свое твърдение, възстановил движението на книгата през XVII век и по-късно, направил точен опис на всички унищожени екземпляри и на онези, малко на брой, които били пуснати в обращение, и дошъл до заключението, че поне два екземпляра от това изчезнало издание все още съществуват. Изобщо не успял да влезе в дирите им, макар че с поглед можел да изяде яйце. Когато в невиждан работен размах публикувал трихилядната библиографска единица, почнала израело-египетската война през 1967 година. Като офицер от египетската армия отишъл на война, бил ранен и пленен. Военните документи свидетелстват за тежки наранявания по главата и тялото, от които му останало трайно полово безсилие. Като се върнал в родината си, главата му била омотана в смутени усмивки, които се влачели подире му като шал. В някакъв хотел хвърлил униформата и за пръв път видял своите телесни повреди в огледало от бакър. Миришели на синигерски курешки и той разбрал, че никога вече няма да може да легне с жена. Мислел, обличайки се бавно: "Повече от трийсет години бях готвач и малко по малко готвех и сготвих това ястие, което съм станал; бях сам на себе си и хлебар, и тесто и омесих от себе си хляб, какъвто исках, а сега отведнъж се появи друг готвач с ножа си и за един миг направи от мен съвсем друго, непознато ястие. Сега съм божия сестра -онзи, който не съществува!"

И не се върнал при семейството си в Кайро, не си продължил работата в университета. Настанил се в празната къща на баща си в Александрия, живял бързо и гледал как белите кълбенца въздух изпод ноктите му се понасят по света като въздушните мехурчета, които излитат от хрилете на рибите. Погребвал си косата, носел бедуински сандали, които оставят следа на копито, и една нощ, в дъжд, едър като волски очи, сънувал своя последен сън. Този сън записал:

Две жени видяха как през пътеката от шубрака край потока пробягна малка пъстра животинка в светла окраска, като белосано лице, разпънато на две тъпички крачка, и извикаха:

- Виж:, това е (казаха й името)! Убили са й някого или са й разрушили къщата. Винаги се разхубавява и преобразява от голяма тревога. Сега трябва да и дадем книга и молив или петмез. Ще почне да чете и да пише нещо, но по цветята, а не по хартията...

Това бил сънят на д-р Абу Кабир Муавия. На другата вечер го сънувал отново и пак както първия път не запомнил името на животинката. А след това отново изсънувал всичките си сънища, обаче отзад напред. Първо онзиденшния, после по-онзиденшния, после предишния и така нататък, но бързо, докато не му се привършили за една нощ всичките сънища от отминалите години. След трийсет и седем нощи приключил работата, стигнал до най-ранните си детски сънища, онези, за които наяве вече не можел да си спомни, и си извадил заключение, че мулатът Аслан, неговият слуга, който бършел мръсните съдове с брадата си, серял само докато плувал, а хляб можел да реже с боси крака, сега прилича на него повече, отколкото сам той на себе си отпреди трийсет и седем години. Така дошъл до последния сън. В нощите му неговото време течало като хазарското време от края към началото на живота и било вече изтекло. Оттогава вече не сънувал нищо. Бил чист. И готов за нов живот. Тогава започнал всяка вечер да ходи в кръчмата При кучката. В кръчмата При кучката се плащало само за стола, не се наливало нищо и не се поднасяла никаква храна. Фукарите идвали тук да пийнат и да хапнат каквото си носели, или сядали на общи маси да се наспят. Понякога кръчмата се напълвала, а никой никого не познавал, случвало се всички усти да работят, но никой да не продумва дума. Нямало нито тезгях, нито кухня, нито огън, нито прислуга, само на входа онзи, който взимал пари за стола. Муавия седял сред гостите в кръчмата При кучката, палел лула и повтарял едно упражнение: на нито една мисъл не позволявал да трае по-дълго от дима, изпуснат от лулата. Вдъхвал вонята и гледал как хората около него лапат прегоряло печиво, наречено съдрани гащи, или петмез от тикви с грозде, гледал как пренасят залци през горчивия си поглед, как бършат с кърпа зъби и как ризите по тях се пукат, щом се обърнат насън.

Мислел си, като ги гледал, че за всеки миг, негово или тяхно време, е използван като материал един изхабен миг от отминалите векове, миналото е зазидано в това сегашно време и то се състои от него, защото друг материал няма. Тези безбройни мигове на миналото, внасяни като камъни в разни постройки по няколко пъти в течение на столетия, биха могли да се разпознаят съвсем ясно в нашите днешни часове, ако обърнем внимание на това, както днес разпознаваме и пускаме в обръщение жълтица от времето на Веспасиан...

Тия мисли не му помагали да облекчи поне малко своята мъка. Облекчението идвало от тези хора, които очаквали от бъдещето само това - да измами и другите, както вече било измамило тях. Тази гмеж от угрижени гладници му помагала да се оправи в своя нов живот. Утешавало го съзнанието, че малцина измежду всичките тия хора, които смърдят по един и същ начин чак до Мала Азия, могат да са по-нещастни от него. Но преди всичко кръчмата При кучката сама по себе си била истинското място на Муавия. Със своите маси, излъскани с морска сол, с фенерите си с рибено масло тя била най-малко седемдесет години по-стара от времето, в което работела, и това успокоявало Муавия. Защото не понасял нищо, което било свързано с него самия и неговото време. А тъй като в миналото отново го причаквала неговата специалност, от която се отвращавал също така, както и от своето настояще, той се вмъквал в някакво полуминало, където опалът и ясписът още са полусестри, където кукувицата още брои колко дни ще живее човек, където още се коват ножове с два тъпи ръба...

След като вечерял говежди и кози уши, се връщал в отдавна неотключваните стаи на бащината си къща и там прехвърлял до среднощ купчината английски и френски вестници, издавани в Александрия в края на XIX век. Клечейки и усещайки как през него тече хранителният мрак на плътта, четял те?и вестници с жаден интерес, защото те не можели да имат никаква връзка с него. Особено добре отговаряли на това условие обявите.

Из вечер във вечер прелиствал тези обяви на отдавна умрели хора; предложения, които вече нямали смисъл, блестели в прахоляка, по-стар от него. На тези жълти страници се предлагала френска ракия против болки в костите и вода за мъжка и женска уста. Аугуст Циглер от Маджарско съобщавал, че в специализирания си магазин има инструменти за болници, лекари и акушерки, има средства против болести на стомаха, чорапи за жилести крака и надуваеми гумени ходила. Потомък на някакъв халиф от XVI век предлагал за продан родов дворец с 1500 стаи, който се намирал на най-хубавото място на туниския бряг, в морето, само на 20 метра под водната повърхност. Можел да се види всеки ден при хубаво време и южен вятър, наречен "тарам". Ненаименувана стара госпожа предлагала будилник, който събуждал с мирис на рози или кравешки изпражнения; рекламирали се стъклена коса или гривни, които поглъщали ръката, щом се сложели. Християнската аптека "Света Троица" рекламирала водата на д-р Леман против лунички, лишеи и струпеи, прах за камили, коне и овце, който отваря апетит и премахва жребчета, против шуга и прекомерно изтощаване на стоката при водопой. Някакъв ненаименуван купувач търсел на изплащане еврейска душа, и то от най-долен разред, която се нарича "нефеш". Виден архитект излизал с предложение да построи според замисъла на клиента твърде евтино разкошна вила на небето в джанна, при което ключовете щели да бъдат предадени на собственика още приживе, щом изплати сметката, и то не на строителя, а на каирските фукари. Препоръчвали се средства против оплешивяване през медения месец, предлагала се за продан вълшебна дума, която по желание можела да превърне в гущер или в роза лунатичка, или твърде износно стъпка земя, от която можело да се види нощната дъга във всяка трета джума в месец раби-ал-ахир. Всяка жена, щом се изчисти от пъпките, луничките и брадавиците като от буболечки, можела да стане красива с помощта на белилото на английската фирма Rony & son. Порцеланов сервиз за зелен чай във формата на персийска кокошка и пиленца можел да се купи заедно с блюдо, под което е пребивавала едно време душата на седмия имам...

Безброй имена, адреси на вече несъществуващи фирми, продавачи и магазини, които отдавна вече не работели, пъстреели по старите страници на вестниците и д-р Муавия се потопил в този изчезнал свят като в някакво ново, спасително поколение, което не се интересува от неговите нещастия и грижи. Една вечер през 1971 година, когато усещал всеки зъб в главата си като отделна буква, доктор Муавия седнал и отговорил на едно обявление от 1896 година. Внимателно написал името и адреса на някаква улица, за която не знаел дали съществува още в Александрия, и пратил предложението по пощата. Оттогава всяка вечер отговарял по на една обява от края на XIX в. Купчините негови писма отивали в неизвестността и една сутрин пристигнал първият отговор. Непознатият пишел, че той, разбира се, нямал вече за продан рекламирания домакински патент "Турул" от Франция, който се споменавал в писмото на д-р Муавия, но предлагал нещо друго за продан. И наистина, на сутринта във връзка с обявлението в дома на Муавия се появили едно момиче и един папагал и изпели в дует някаква песен за налъмите. После папагалът пял сам на непознат за Муавия език. Когато Муавия попитал кой от двамата е за продан, момичето казало, че може да избира. Д-р Муавия загледал девойката - била хубавоока и имала гърди като две яйца на очи. Той се сепнал от летаргията, наредил на Аслан да изпразни една голяма таванска стая, сложил нея стъклен обръч и купил папагала. После започнал да запълва помещението постепенно, по реда, в който пристигали отговорите на неговите писма от кой знае какви наследници на някогашните автори на обявите. Събрала се много покъщнина със странни форми и неизвестно приложение, огромно камилско седло, женска рокля със звънчета вместо копчета, железен кафез, в който хората се държат закачени за тавана, две огледала, от които едното малко закъснявало в отразяването на неговите движения, а другото било строшено, стар ръкопис със стихотворение, написано с непознато писмо и на непознат език. Стихотворението гласяло:

Zaludufcigliefcmifarchalo odfrecche Kadeu gniemu ti obarzani uecche Umifto tuoyogha, ca ifcah ya freto Obras moiflobiegha od glietana glieio Uarcchiamti darouoy, erenifnami ni Okade obarz tuoi za moife zamini.[19]

След година таванската стая се напълнила и д-р Муавия се слисал една сутрин, като влязъл в нея и разбрал, че вещите, които бил набавил, започвали да образуват нещо, което имало смисъл. Биело на очи, че една част от набавените вещи представлявали инструменти от нещо, което приличало на болница, но някаква древна, необикновена болница, в която не се лекувало по начин, по който днес се лекува. Лечебницата на Муавия била обзаведена със седалки, които имали странни прорези, с пейки с халки, за да могат тези, които седят, да бъдат връзвани, с дървени шлемове, които имали отвор само за лявото или само за дясното око или пък отвор за трето око на темето, и Муавия отделил тези неща в отделна стая. Повикал един колега от Медицинския факултет и му я показал. За пръв път след войната от 1967 година се виждал с някого от своите приятели от университета. Той разгледал нещата и казал:

- Една вечер се върнал мъртвец от гроба, за да вечеря със семейството си. Бил глупав както приживе. Смъртта изобщо не го била вразумила... Това са прастари инструменти за лечебница на сънища или по-точно за оправяне на зрението, което се използва в съня. Защото според някои схващания насън ние не използваме същото зрение като наяве...

Д-р Муавия се засмял на това заключение и се съсредоточил над остатъка от нещата. Те останали в първата голяма стая с папагала, но било по-трудно да се установи връзка между тези вещи, отколкото в помещението с инструментите за предпазване от слепота в съня. Дълго опитвал да намери някакъв общ знаменател за всичките тези вехтории и най-сетне се решил да постъпи така, както постъпвал в предишния си живот на учен. Повикал по телефона един от своите някогашни сътрудници от Кайро, специалист по теория на вероятностите, и го помолил да вкара в компютър имената на всички предмети, които му изброил в писмо. Три дни по-късно компютърът дал резултата и д-р Муавия получил съобщение от Кайро. Що се отнася до стихотворението, за него компютърът знаел само, че е написано на някакъв славянски език върху хартия с воден знак - агне под знаме с трилистна детелина, от 1660 година. Останалите предмети, като папагала, камилското седло със звънчетата, сухия плод с форма на шишарка, подобна на риба, кафеза за хора и прочие, имали един-единствен общ знаменател. А именно: въз основа на оскъдните данни, с които бил захранен компютърът, взети в голямата им част от студията на самия д-р Муавия, излизало, че всичките тези неща са споменавани в изгубения днес Хазарски речник.

Така д-р Муавия се озовал отново там, където се намирал, тръгвайки на война. Още веднъж отишъл в кръчмата Прикучката, запалил лула, огледал се наоколо си, угасил я и се върнал в

Кайро на старата си работа в университета. На масата го чакала купчина писма и покани за научни симпозиуми и той отделил една от поканите и почнал да приготвя съобщение за научния симпозиум, който щял Да се състои в Цариград през октомври 1982 година, на тема "Културата на черноморските крайбрежия през Средните векове". Отново прочел Юда Халеви - съчинението му за хазарите, написал съобщението си и отпътувал, като мислел, че там може да се срещне с някого, който ще знае нещо повече от него за хазарските работи. Онзи, който убил д-р Муавия в Цариград, му казал, опирайки револвер в него:

- Зяпни, за да не ти повредя зъбите!

Д-р Муавия зяпнал и онзи го убил. Така добре се целил, че зъбите на д-р Муавия останали цели.

<emphasis>МУКАДАСИ АЛ-САФЕР</emphasis>

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (IX, X и XI век) - хазарски свещеник в един женски манастир. С някакъв си монах от друг манастир в течение на целия си дълъг живот играл шах без дъска и без фигури. Играели един ход годишно в огромното пространство между Каспийско и Черно море, а животните, по които ту единият, ту другият пускали соколи, им служели наместо фигури. Взимали предвид не само полето, на което ловели животните, а и надморската височина на мястото за ловуване. Мукадаси Ал-Сафер бил един от най-добрите ловци на сънища между хазарите. Смята се, че със своя речник на сънища е въплътил един косъм от косата на Адам Рухани. (Сравни с Масуди, Юсуф)

Неговият начин за молитва и редът на манастира, към който принадлежал, го принудили да оплоди 10 000 девици монахини. Последната от тях, принцеса Атех, според легендата му изпратила ключа от покоите си. Малък женски ключ с жълтица вместо дръжка. Този ключ изял главата на Мукадаси Ал-Сафер, защото предизвикал ревността на кагана. Умрял затворен в кафез, закачен над водата.

<emphasis>МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК</emphasis>

МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК (XVII век) - един от турските управници в Требине. Съвременниците му казват, че храната не се задържала в Мустай-бег Сабляк и че едновременно ядял и ходел по нужда като гугутка. На военни походи водел със себе си дойки, за да го кърмят. Иначе не общувал с жени, както и с мъже; можел да легне само със смъртник и в шатрата му носели купени окъпани и наконтени умиращи жени, мъже и деца. Само с тях можел да пренощува, като че се боял да оплоди лице, което ще остане да живее. Казвал впрочем, че правел деца за онзи, а не за този свят.

- Никога не знам - вайкал се той - за чий рай ги правя и за кой пъкъл. Ще се залутат сред еврейските ангели или сред християнските дяволчета и няма да ги видя никога на онзи свят, като отида в джанна.

На някакъв дервиш обяснил твърде просто своите наклонности: "Когато смъртта и любовта, този и онзи свят, се поставят толкова близо един до друг, се узнава много и за едното, и за другото. Това е като онези маймуни, които от време на време отиват на оня свят. Когато се върнат, всяко тяхно ухапване е чиста мъдрост. Чудно ли е тогава, че някои хора дават на такива маймуни да им ухапят ръката и сетне четат истината по ухапаното. На мен това ухапване не ми е нужно..."

Така Мустай-бег Сабляк освен конете, които обичал, но не яздел, купувал смъртници, които не обичал, но яздел. Недалеч от морето бегьт имал хубаво конско гробище, издялано от мрамор, което поддържал някакъв дубровнишки евреин на име Самуел Коен. Този евреин е оставил запис за случката, която станала в лагера на Сабляк паша по време на похода във Влашко. Един войник от отряда на пашата бил заподозрян в простъпка, която не можела да се докаже със сигурност. Той единствен останал жив след сблъсъка на неговата част с неприятеля на брега на Дунава. Според твърдението на командващия войникът побягнал и така си спасил главата, според твърдението на войника били нападнати нощем, всички нападатели били съвсем голи и той единствен се защитавал докрая и оцелял само защото не се поддал на страха. Довели го при Сабляк да присъди виновен ли е или невинен. На войника му бил откъснат ръкавът, изправили го пред пашата, който през цялото време на делото не продумал нито дума, както и останалите участници в това нямо разследване. Пашата се нахвърлил внезапно върху младежа като звяр, ухапал го жестоко за мишцата и веднага съвсем хладнокръвно се отвърнал от нещастника, който тозчас бил изведен от шатрата. Пашата дори не го видял добре, дума не разменил с него, но съсредоточено дъвчел парчето отгризано месо с напрегнатия израз на човек, който се опитва да усети вкуса на отдавна опитано ястие или да оцени стойността на питието. После изплюл месото и при тоя знак съсекли младежа навън, защото по този начин неговата вина се смятала доказана.

"Тъй като съм отскоро на служба при пашата - завършва Коен своята бележка, - не съм видял много дела, но знам, че когато пашата глътне отхапаното месо, обвинението се оттегля веднага и човекът се пуща на свобода като невинен."

Сабляк паша бил едър, с неправилно телосложение, като че носел кожата си върху дреха, като че между косата и черепа имал чалма.

О

<emphasis>ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА </emphasis>

ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА – под това название е запазен в препис от XVIII век арабски текст, за който се предполага, че е бил част от едно лексикографско издание на Йоанес Даубманус. Това издание, озаглавено Хазарски речник, било обнародвано в Прусия през 1691 година и веднага било унищожено, така че споменатото предположение не може да се провери, а не се и знае точно на кое място в речника е бил този откъс, който гласи:

"Както вашата душа на дъно-то.си, държи тялото, така Адам Рухани, третият ангел, на дъното на своята душа държи всемира. Сега, в 1689 година от Иса, Адам Рухани слиза по пътеката и приближава кръстовището на пътеките на Луната и на Слънцето, пъкъла на Ахриман; заради това вас, ловците на сънища† и четците на въображението, които го следите и опитвате да съставите неговото тяло в облика на книга, не ви преследваме така, както бихме могли. Но когато в края на XX век от Иса той бъде на възходящата пътека на своето скиталчество, неговата държава на съня ще се приближи до Твореца и тогава ще се наложи да ви убием, вас, които разпознавате частите на Адамовото тяло, откривате ги и ги събирате по сънищата на хората и така събирате на земята книгата на неговото тяло. Защото не можем да позволим книгата на неговото тяло да се превърне в държава. Но не си мислете, че само ние, няколко незначителни дявола, се занимаваме с Адам Рухани. В най-добрия случай вие ще съставите върха на пръста му или бенката на бедрото му. И ние сме тук, за да попречим на съставянето на неговия пръст или бенката на бедрото. А другите дяволи се занимават с другите, които между хората съставят останалите части на тялото му. Но не се заблуждавайте. Най-голямата част от необятно голямото му тяло, държавата на вашия сън, никога никой от вас, хората, не е дори докоснал. Начинанието по срича-нето на Адам Рухани е едва в зародиша си. Книгата, която трябва да въплъти неговото тяло на земята, е още само в сънищата на хората. И то една част е в сънищата на мъртвите, откъдето не може да се извади, както не се вади вода от пресъхнали кладенци."

П

<emphasis>ПРЪСТОВКА</emphasis>

ПРЪСТОВКА - израз, който в музиката означава най-подходящото разполагане и ред за употреба на пръстите при свирене на определена мелодия. Между малоазийските леутари от XVII век

особено се ценели пръстовките на Юсуф Масуди. "Дяволска пръстовка" е израз, който означава твърде сложно място. Съществува испанска версия за "дяволската пръстовка", която използвали маврите. Запазена е само в преработен вид за китара и в нея може да се види, че освен десетте пръста е използван и единайсети - според легендата на това място дяволът е използвал и опашката. За "дяволската пръстовка" някои казват, че първоначално е значела нещо съвсем друго - че е откривала реда на действие при правенето на злато или реда, по който трябва да се садят овошки в градината, за да има винаги пресни плодове от пролет до есен, и че допълнително с прилагането й в музиката е превърната в постановка и така в нея са погребали едни мъдрости и са скрили други, по-стари мъдрости. Нейната тайна прочее може да се превежда от един на друг език на човешките сетива, като при това не губи нищо от своето въздействие.

Х

<emphasis>ХАЗАРИ</emphasis>

ХАЗАРИ - на арабски Khazar, на китайски K'osa, име на народ от тюркски произход. Наименованието идва от турското qazтак (лутам се, заселвам се) или от quz (скат на планината, обърнат на север, усой). Среща се в името Aq-Khazar, което значи бели хазари. Те очевидно са получили името си, за да се различават от черните хазари (Qara-Khazar), които споменава Ищакхри. От 552 година хазарите по всяка вероятност са спадали към западното турско царство и може би са участвали в похода на първия каган на западните турци срещу персийската крепост Сул, или Дарбанд. В VI век земите северно от Кавказ са заемали сабирите (едно от двете големи хунски племена). Между другото Масуди Писаря в Х век казва, че турците наричали хазарите "сабир". Във всеки случай, когато мюсюлмански източници споменават хазарите, не се знае дали това се отнася винаги за един и същ народ. Целият народ, както изглежда, е имал двойник, а така също и владетелят му. Поради това наименованието им бели и черни хазари може да се схване по друг начин: тъй като хазар на арабски значи бяла и черна птица, може да се предположи, че белите хазари представляват дните, а черните хазари - нощите. Във всеки случай в началото на своята историческа памет хазарите са победили едно силно племе от север, което се наричало В-н-нд-р и се споменава в съчинението Худа ал-лам (Пределите на света). Името на това племе отговаря на името оно-гундур, както гърците са наричали българите. Така първите хазарски сблъсъци в Прикавказието са били с българите и арабите. Според ислямските източници първата арабско-хазарска война избухнала на Кавказ в 642 година. По време на битката при Баланджар в 653 година загинал арабският военачалник и така свършила войната. Както отбелязва Масуди Писаря, столицата била най-напред в Баланджар, а после била преместена в Самандар и най-накрая - в Атил, или Итил. Втората арабско-хазарска война започнала в 772 година или малко по-рано и свършила в 773 година с поражение на хазарите. Това било по времето на Мохамед Марван и тогава каганът изповядвал исляма. Хазарската държава заемала долното течение на Волга и Дон, включвайки Саркил и Атил, както свидетелства картата на арабския географ Идриси. Ищакхри говори за керванския път през Хазария в Хорезъм, а се споменава и "кралският път" от Хорезъм за Волга.

Според ислямските източници хазарите са твърде умели земеделци и рибари. В техните земи има една долина, където зиме се събира много вода и се превръща в езеро. Тук отглеждат риба, която се угоява толкова много, че я пекат в собствената й мазнина. След това, тъй като напролет водата пресъхва, в тази долина сеят жито, което, наторено с рибешки тор, вирее добре, та на същото място получават в една и съща година една реколта риба и една - пшеница. Толкова находчиви са, че на дърветата им се раждат стриди. Огъват клоните на дърветата, които са на морския бряг, закрепват ги с камъни за дъното и след две години по тях се хващат толкова стриди, че на третата година освобождават дърветата, клоните се вдигат и изваждат от водата многобройна реколта миди с превъзходен вкус. През хазарското царство тече река, която има две имена, защото едното течение на реката в същото корито върви от изток на запад, а другото - от запад на изток. Имената на тези реки са имената на две хазарски календарни години. Защото хазарите смятат, че в течение на четирите годишни времена се сменят винаги две, а не една година, при което едната тече в обратна посока на другата (както и тяхната главна река). При това и двете смесват дните и сезоните като карти и оттам се смесват зимните с пролетните и летните с есенните дни. И не само това: едната от двете хазарски години тече от бъдещето към миналото, а другата - от миналото към бъдещето.

Хазарите издълбават на една тояга всички важни събития в своя живот и тези бележки са във вид на животни, които означават състояния и настроения, а не случки. Във формата на животното, което най-често се явява на тоягата, правят гроба на собственика на тоягата. Затова гробовете в техните гробища са разделени на групи според това, дали изобразяват тигър, птица, камила, рис или риба, яйце или коза.

Хазарите вярват, че в най-дълбоката тъмнина на Каспийско море една риба без очи отброява като часовник единствено точното време на всемира. В началото, според хазарското предание, всичко сътворено, миналото и бъдещето, всички събития и неща са плували разтопени в огнената река на времето, по-ранните и по-късните същества, смесени като сапун с вода. Всяка жива твар можела в това време за ужас на другите да създаде която и да е друга твар, но хазарският бог на солта ограничил своеволието им и отредил да раждат само себеподобни. Той отделил миналото от бъдещето, въздигнал своя престол в настоящето, разхождал се из утрешния ден и прелитал над миналото, за да го проверява. Той създава сам от себе си целия свят, но го изяжда и преживя всичко старо, за да изплюва обратно света подмладен. Съдбите на всички човешки раси, книгата на народите, е вписана във всемира, където всяка звезда представлява гнездо и вече въплътен живот на един език или народ. Така вселената е видима и малка вечност, в която съдбите на човешките раси трептят като звезди.

Хазарите умеят да четат боите, сякаш са ноти, букви или цифри. Когато влязат в джамия или християнски храм и видят стенописите, те започват веднага да произнасят, да четат или да пеят съдържанието на картините, иконите или каквото там е нарисувано, което показва, че старите художници са познавали това тайно и непризнато умение. Когато еврейското влияние в хазарското царство се усили, хазарите се отчуждават от картините и забравят това умение; то е пострадало най-много по времето на иконоборството в Цариград и оттогава не е могло да се съвземе.

Хазарите си представят бъдещето в пространството, а не във времето. Храмовете им са създадени по строг и предварително определен ред и когато се свържат, съставят образа на Адам Рухани, третия ангел, символа на хазарската принцеса и нейната секта на свещенослужители. За хазарите личността от един сън се преселва в други сънища и хазарите могат да я следват от село на село. Има свещенослужители от сектата на упоменатата принцеса Arex, които пътуват подир тези личности от сън в сън и пишат техните жития като житията на светците или пророците с подвизите им и обстойни описания на смъртта. Хазарският каган не обича тези ловци на сънища, но не може да им навреди. Ловците на сънища винаги носят със себе си лист от някаква билка, която отглеждат тайно и наричат "ку". Когато такъв лист се постави върху дупка на корабно платно или върху рана, платното се закърпва, а раната заздравява като от само себе си за един миг.

Устройството на хазарската държава е твърде сложно, а нейните поданици се делят на родени под вятъра (това са хазарите) и останалите, които са родени над вятъра, тоест идват в земите им от разни страни, като гърци, евреи, сарацини или руси. Най-многобройни в царството са хазарите, всички останали са съвсем малки групи. Административното разделение на царството обаче е такова, че да не бие на очи. Държавата е разделена на окръзи, но там, където има еврейско, гръцко или арабско население, окръзите носят техните имена, докато най-голямата част от хазарската държава, в която живеят само хазари, е разделена на няколко окръга с различни названия. Направено е така, че само един от тези чисто хазарски окръзи се нарича хазарски окръг, а останалите са получили по други начини името и мястото си в държавата. На север например е измислен цял един нов народ, който се е отрекъл от хазарското име и нарича другояче своя хазарски език и своя окръг. С оглед на всички обстоятелства и неблагоприятното положение на хазарите в царството много от тях наистина се отричат от своя произход и език, от своята вяра и обичаи и крият какви са, представяйки се за гърци или араби, като смятат, че така ще са по-добре. В западната част на хазарската държава има малко гърци и евреи, които са дошли от ромейското (византийското) царство. Между тях в един окръг (след изгонването им от гръцката империя) има повече евреи от останалите, но така е само в този окръг. Същото е и с християните в един друг окръг, където наричат хазарите нехристиянско население. Обаче съотношението между всички хазари в държавата и гръцките и еврейските преселници е такова, че вторите са една пета от първите, но този факт се губи, защото съотношението на силите и преброяванията на населението не се извеждат въз основа на общото положение, а само по окръзи. Представителите на тези окръзи в двореца не се определят съобразно с броя на хората, които представят, а според броя на окръзите, което означава, че в двореца най-много са винаги онези, които не са хазари, а в държавата е обратното. При такива обстоятелства и при такова съотношение на силите напредването в службата е обусловено от сляпото подчинение на нехазарските представители. Дори самото избягване на името ха-зар тук означава препоръка и възможност за първата крачка в двореца. Останалите стъпки са обусловени от жестоките предварителни нападки срещу хазарите и подчиняването на техния интерес на интересите на гърците, евреите, тюркмените, арабите или готите, както тук наричат славяните. Трудно е да се каже защо това е така. Един арабски хронист от IX век отбелязва: "Един мой връстник хазар ми каза неотдавна странно изречение: До нас, хазарите, стига само една част от бъдещето, онази, която е най-твърда и най-непробиваема, най-трудна за преодоляване, така че се промъкваме през него странишком като през силен вятър, или остатъците и отпадъците на бъдещето, вече изхабени и плесенясали, Неусетно се разпростират и мокрят краката ни като разлято тресавище. Така до нас стига или онзи най-безмилостен дял от бъдещето, или вече изтритото и изтъпкано от употреба бъдеще и ние не знаем в общия дележ и грабеж на бъдещето у кого отива неговата най-хубава и несдъвкана част..."

Тези думи могат да се разберат, ако се има предвид, че каганът не допуска до властта младото поколение, преди то да навърши 55 години, но това важи само за хазарите. Останалите напредват по-бързо, защото каганът, който също е хазар, смята, че те не могат да бъдат опасни за него, тъй като са малобройни. Според най-новите наредби на двореца чиновете се понижават, а не растат, щом ги напусне онзи, който ги е заемал преди, тоест някой връстник на кагана или чужденец. Така, когато след някоя и друга година дойде ред на новото поколение хазари на 55 години да получи държавни звания, тези звания вече или всички са били поделени между другите, или дотам са загубили значението си, че не си струва да се получават.

В Итил, хазарската столица, има едно място, където двама (може да са и съвсем непознати хора), като се разминат, си разменят името и съдбата и продължават живота си с разменени роли, все едно, че са си сменили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има най-много хазари.

Във военната столица, която е в центъра на най-гъсто населената с хазарско население част на страната, наградите и отличията се делят на еднакви части между всички жители: винаги се съблюдава да се падне еднакъв брой отличия и на гърците, и на готите, и на арабите, и на евреите, които живеят в хазарското царство. Същото е и с русите, и с другите, дори и със самите хазари, които разделят по равно с останалите отличията и паричните суми към тях, въпреки че са най-многобройни. Но в средищата на южните провинции, където има гърци, или в западните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отличията се дават само на представителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези провинции или окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях хазарите са колкото и в останалите. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава дори троха.

Иначе хазарите носят най-голямата тежест на военните задължения като най-многочислени, но военачалниците са от останалите народи по равно. На войниците се говори, че в света само воюващите са в състояние на равновесие и хармония, всичко останало не заслужава внимание. Така хазарите са длъжни да пазят държавата и целостта, длъжни са да защитават царството и да воюват за него, докато, естествено, останалите - евреи, араби, гърци, готи и перси, настанени в Хазария, теглят всеки на своя страна към отечествата си.

По време на военни опасности по разбираеми причини описаните отношения в царството се променят. Тогава на хазарите се дават по-големи свободи, гледа се на тях през пръсти, подновяват се спомените за техните славни победи в миналото, защото те са добри войници, копие и сабя могат да мятат и с крак, съсичат човек с двете ръце едновременно и никога не са нито леваци, нито десняци, а още от детство и двете им ръце са еднакво упражнени за бой. Всички останали, щом избухне война, се присъединяват към родните си земи. Гърците палят заедно с ромей-ските части и търсят енозис, съединение с християнското отечество, арабите преминават на страната на нашия халиф и неговата флота, персите търсят не-обрязани. След всяка война обаче всичко се забравя бързо, чиновете, които чуждите народи са получили под властта на неприятеля, им се зачитат в хазарската войска, а хазарите отново изпадат до оцветения хляб.

Оцветеният хляб е знак за положението на хазарите в хазарската държава. Произвеждат го хазарите, защото житните области на държавата са населени с чисто хазарско население. Главните краища край планинския масив Кавказ ядат оцветен хляб, който се продава на безценица. Неоцветеният хляб, който също произвеждат хазарите, се плаща със злато. Хазарите обаче могат да купуват само този, скъпия не-оцветен хляб. Ако някой от хазарите извърши нарушение и купи от по-евтиния, оцветения хляб, което им е строго забранено, това може да се установи и по изпражненията. Съществуват нарочни митнически служби, които от време на време проверяват хазарските нужници и наказват нарушителите.

<emphasis>ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА</emphasis>

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - Димашки отбелязва, че по време на полемиката, от която зависело към кое вероизповедание Ще се определят хазарите, из страната се ширело голямо безпокойство. По време на разговорите, водени в разкошния дворец на хазарския каган, хазарската земя започнала да ходи. Цялата била в движение. Никой не можел никого да намери два пъти на едно и също място. Чин очевидец видял тълпа хо-> които носели камъни и питали “Къде да ги оставим?" Това били гранични камъни на хазарското царство, отбелязващи неговите граници. Защото принцеса Атех наредила граничните камъни да се носят и да са във въздуха, а не на земята, докато не се реши какво ще стане с хазарската вяра. Годината, в която се е решавал този въпрос, не е установена, но Ал-Бакри обръща внимание, че хазарите първо приели исляма, и то в 737 година по Иса. Отделен въпрос е дали съвпадат приемането на исляма и полемиката. Очевидно не. Така че годината на полемиката не се знае. А нейната същност е съвсем ясна. Тъй като бил подложен на многобройни искания да се определи към едно от трите вероизповедания -исляма, християнството или юдаизма, каганът потърсил трима учени мъже - един евреин измежду онези, които били изгонени от халифата, един гръцки теолог от Цариградския университет и един арабски тълкувател на Корана. Този третият се наричал Фараби Ибн Кора и се включил последен в полемиката, защото при пътуването му били правени спънки. Поради това първо християнският и еврейският представител влезли в този разговор и гъркът започнал все повече да печели кагана за своите възгледи. С воднисти очи и прошарена коса, той седял на дворцовата трапеза и говорел:

- На бурето най-важна е дупката, в стомната - онова, което не е стомна, в душата - онова, което не е човек, в главата - онова, което не е глава, а то ще рече - словото... Слушайте прочее вие, които не се храните с тишина.

Ние, гърците, като ви даваме кръста, няма като сарацините или евреите да вземем вашата реч в залог. Ние не изискваме да приемете с кръста и нашия гръцки език. Напротив, задръжте своя хазарски. Но внимавайте, няма да е така, ако приемете юдаизма или Мохамедовия закон. С тяхната вяра ще трябва да приемете и техния език.

След тези думи каганът бил готов да възприеме възгледите на гърка, но в това време в полемиката се намесила принцеса Атех. Тя рекла:

Чух от някакъв птицепродавец, че в един град на каспийското крайбрежие живеели двама видни люде на изкуството—баща и син. "Бащата е художник - ми каза търговецът - и ще го познаеш по най-синята от всички сини бои, които си виждала някога. Синът е поет и неговите стихотворения ще познаеш, защото ще ти се стори, че вече си ги чувала, но не от човек, а от растения или животни... "

Сложих си пътническите пръстени на ръката и тръгнах по каспийския бряг. В упоменатия град разпитах и намерих хората на изкуството, за които ставаше дума. Веднага ги познах по указанията на птицепродавеца: бащата рисуваше божествени картини, а синът пишеше чудесни стихотворения на някакъв хубав и съвсем непознат за мен език. Харесаха ми, но и аз им допаднах и ме попитаха: "Кого от нас двамата ще избереш?" -"Избрах сина - казах им, - защото на него не му трябва преводач. "

Обаче гъркът не се оставил да го заблудят и отбелязал, че ние, мъжете, сме цели, защото сме направени от двамина сакати, а пък жените виждат, понеже са направени от две слепи. Привел като пример следния случай от своя живот:

Като младеж харесах една девойка. Тя не ме забелязваше, но аз бях упорит и една вечер говорих на София (така й беше името) толкова пламенно за своята любов, че тя ме прегърна и усетих на лицето си нейните сълзи. По вкуса на сълзите разбрах, че е сляпа, но това не ме смути. Останахме прегърнати, тогава изведнъж от близката гора се чу конски тропот.

- Бял ли е този кон, чийто тропот се чува през нашите целувки? - попита ме тя.

- Не знаем и не ще узнаем -отвърнах, - докато ие излезе от гората.

- Нищо не си разбрал - каза София и в това време от гората излезе бял кон.

-Да, разбрах всичко - отговорих и попитах какъв цвят са очите ми.

- Зелени - каза тя. Вижте, аз имам сини очи...

Този разказ на гръцкия представител разколебал кагана и той бил готов да приеме християнския Бог. Като усетила това, принцеса Атех решила да напусне двореца и преди да тръг-^Не> казала, обръщайки се към кагана:

Сутринта моят господар ме попита дали в моето сърце е същото като в неговото. Имах

тогава дълги нокти със сребърни пръстнщи, които свирят, и пушех наргиле, от което се

извиваха зелени кълба дим.

На въпроса на господаря отговорих „не” – и наргилето падна от устата ми.

Господарят си отиде тъжен, защото не знаеше, че си мислех, гледайки след него: "Същото щеше да стане и ако бях казала да!"

При тези думи каганът се сепнал, схванал, че гъркът наистина е дошъл с ангелски глас, но истината е на другата страна. И дал най-накрая думата на човека на халифа, Фараби Ибн Кора. Помолил го преди всичко да му изтълкува един сън, който бил сънувал една от предишните нощи. В този сън му се явил ангел и му известил, че неговите намерения са угодни Богу, но делата му не са. Тогава Фараби Ибн Кора запитал кагана:

- Ангелът на познанието ли беше или ангелът на откровението? В образа на ябълков ствол ли се яви или другояче?

Когато каганът казал, че не е бил нито единият, нито другият. Ибн Кора допълнил:

- Разбира се, че не е бил нито единият, нито другият, защото е бил третият. Този трети се нарича Адам Рухани и ти и твоите свещенослужители се опитвате да се въздигнете до него. Това са намеренията ви и те са добри. Но вие се опитвате да ги осъществите така, че възприемате Адам като книгата, която пишат вашите сънища и ловците на сънища. Това са делата ви и те са погрешни, вие ги вършите, създавайки своя книга, при липсата на Божията книга. Тъй като Божията книга е дадена нам, вземете я от нас и я поделете с нас, като отхвърлите своята... При тези думи каганът прегърнал Фараби Ибн Кора и с това всичко свършило. Той приел исляма, изул се, помолил се на Аллах и наредил да се изгори името, дадено му според хазарския обичай преди раждането.

<image l:href="#i_129.jpg"/> ЖЪЛТА КНИГА Еврейски източници за хазарския въпрос

А

ATEX (VIII век) - име на хазарска принцеса, която живяла по време на юдаизирането на хазарите. Даубманус прилага еврейската версия за нейното име със значението на буквите от името Ат'х:

По буквите са направени заключения и за качествата на хазарската принцеса.

Alef, първата буква от нейното име, означава висша корона, мъдрост, следователно поглед нагоре и поглед надолу, като на майка към дете. Затова Атех не трябвало да вкусва семето на своя любовник, за да разбере момче или момиче ще се роди. Защото в тайната на мъдростта участва всичко, което е горе и долу, тя не се поддава на пресмятане. Alef е началото, тя съдържа всички други букви и началото на обявяването на седемте дни на седмицата.

Teth е деветата буква от еврейската азбука и има числена стойност "обикновено 9". В книгата Темунах Teth означава Шабат, което показва, че е под знака на планетата Сатурн и на божествената почивка; тя прочее означава и невеста, а това, че Съботата е невеста, се вижда от казаното в Исаия 14:23: свързано е с чистенето с метла, което означава унищожение и прогонване на безбожието, а означава и сила. Принцеса Атех помогнала на еврейския представител в известната хазарска полемика; на пояса си тя носела закачен черепа на своя любовник Мукадаси Ал-Сафер, хранела го и го пояла с люта земя и солена вода и слагала в очните му кухини метличина, за да може да вижда синия цвят на онзи свят.

Не е четвъртата буква от Божието име. Символизира ръката, мощта, силния размах, жестокостта (лявата ръка) и милосърдието (дясната), лозницата, издигната от земята и закрепена на небето.

Принцеса Атех била твърде красноречива по време на хазарската полемика. Казала: "Мислите ме навяваха като сняг от небето. После едва се стоплих и върнах към живот..."

Принцеса Атех подкрепила Исак Сангари, еврейския участник в хазарската полемика, като оборила със своите доводи арабския участник, и хазарският каган предпочел еврейската вяра. Според някои мнения Атех пишела стихове и те били запазени в "хазарските книги", които използвал Юда Халеви, еврейският хронист на хазарската полемика. Според други източници Атех първа била съставила и речник или енциклопедия на хазарите с обширни данни за тяхната история, вяра, четци на сънища. Всичко това било римувано в цикъл стихове, наредени по азбучен ред, дори и полемиката в двореца на хазарския владетел била описана в стихотворна форма. Запитана кой ще победи в тази полемика, принцеса Атех казала: "Когато се сражават двама войници, побеждава онзи, който по-дълго лекува раните си." Като от мая набъбвал после Хазарският речник около стихосбирката на принцесата, за която един източник казва, че се нарича За страстите на думите. Ако всичко това е точно, би трябвало принцеса Атех да е първият автор на тази книга, неин прасъздател. Само че в този първообразен речник на хазарски език още не съществували днешните три книги и това бил един речник и един език. От този речник до настоящия е достигнало твърде малко, колкото от мъката на едно куче, която пренасят децата, подражавайки лая му, до друго куче.

Понеже каганът приел молитвеното наметало и Тората със съдействието на принцеса Атех, останалите участници в полемиката били огорчени. Затова ислямският демон наказал Атех да забрави своя хазарски език и всичките си стихове, дори и името на своя любовник, и в паметта й останало само наименованието на един плод с рибешка форма. Преди да се случи това, предусещайки опасността, принцеса Атех наредила да бъдат събрани голям брой говорящи папагали. Така за всяка дума от Хазарския речник в двореца бил донесен по един папагал, всеки от тях бил научен по на една статия и по всяко време можел да каже наизуст стиховете, които се отнасяли, до тази дума. Разбира се, стиховете били на хазарски и папагалите ги декламирали на този език. Когато последвало отричането от хазарската вяра, хазарският език започнал бързо да изчезва и тогава Атех пуснала на свобода всичките папагали, знаещи наизуст Хазарския речник. Казала: "Идете и научете другите птици на своите стихове, защото тук скоро никой няма да ги знае..." Птиците се разлетели по горите на черноморските крайбрежия. Там учели другите папагали на своите стихове, тези други учели трети и така в един миг само папагалите знаели тези стихове и говорели хазарски език. В XVII век на брега на Черно море бил хванат папагал, който можел да декламира няколко стихотворения на някакъв неразбираем език, за който неговият собственик, някакъв цариградски дипломат на име Аврам Бранкович, твърдял, че е хазарски. Наредил един от писарите непрекъснато да записва всичко, което изрече папагалът, надявайки се да проникне в "папагалските стихове", всъщност в поезията на принцеса Атех. Изглежда, че по такъв начин папагалските стихове са дошли до Даубманусовото издание на Хазарския речник.

Трябва да се каже, че принцеса Атех била защитница на най-силната секта на хазарските свещенослужители, така наречените ловци или четци на сънища. Нейната енциклопедия не била нищо друго освен опит да се обединят на едно място бележките, които ловците на сънища с векове събирали, записвайки своя опит. Към същата секта принадлежал и нейният любовник, един от най-известните между тях, въпреки че бил млад. Едно стихотворение на принцеса Атех е посветено на тази секта на първожреци:

Когато заспим вечер, ние всички се превръщаме всъщност в артисти и винаги излизаме на различна сцена да изиграем ролята си. А денем? Денем учим наяве тази роля. Понякога не я научаваме, както трябва, тогава не смеем да се появим на сцената и се крием зад другите артисти, които по-добре от нас знаят своите думи и стъпки.

А ти, ти си онзи, който идва в залата да види нашето представление, а не да играе. Нека твоят поглед падне върху мен в час, когато добре съм подготвена, защото никой не е през всичките седем дни на неделята нито еднакво мъдър, нито еднакво красив.

Има също така едно предание, че еврейските представители в хазарския дворец спасили принцеса Атех от гнева на арабския и гръцкия мисионер, като издействали вместо нея да бъде наказан нейният любовник и хазарски първожрец от сектата на ловците на сънища. Тя се съгласила и той бил прогонен и затворен в кафез, който висял над водата. Всъщност и това не я спасило от наказанието.

Г

<emphasis>ГОДЕЖЕН ДОГОВОР НА САМУЕЛ КОЕН И ЛИДИСИЯ САРУК</emphasis>

ГОДЕЖЕН ДОГОВОР НА САМУЕЛ КОЕН И ЛИДИСИЯ САРУК (XVII век) - в дубровнишкия архив в досието на тамошния сефард[20] Самуел Коен се пази годежен договор, който гласи:

"Под добро знамение и в благословен час се извърши годеж между Самуел Коен и госпожица Лидисия, дъщеря на почтения старец Шелом Сарук, нека почива в рая, жител на град Солун, и то при следните условия. Първо: майката на момичето, госпожа Сити, нека е благословена между жените, дава като чеиз на гореспоменатата си дъщеря Лидисия един испански дюшек според своите възможности и достойнство, както и моминско рухо. Второ: срокът за сватбата да бъде от днес до две години и половина. Уговорено е между страните, че ако гореспоменатият господин Самуел не дойде по някакви причини в определения срок да се ожени за Лидисия независимо дали по негова воля или поради висши сили, отсега се смятат по закона като неподлежащи на връщане всички накити и пред. мети, които годеникът е дал на годеницата, против което годеникът няма никакво право на възражение и недоволство. А това са следните вещи: гривните, които са й на ръцете, герданите, пръстените, шапката, чорапите и терлиците, общо 24 на брой. Вкупом възлиза на сума от две хиляди и двеста акчета и всичко това е окончателен дар на споменатата девойка, ако той не дойде в уговореното време да се ожени за нея. Освен това гореспоменатият господин Самуел Коен е обвързан и с тежка клетва като всички, които се заклеват под заплаха от отлъчване, да не се сгодява с нито една друга жена на света и да не влиза в брак с друга освен с годеницата си Лидисия.

Всичко това е изготвено и утвърдено според законните правила и господин Самуел положи съответна клетва днес, понеделник, при новолунието на месец шеват, 5442 година, и всичко е вечно и истински потвърдено.

Аврам Хадида, Шеломо Адроке и Йосеф Бахар Израел Алеви - съдии."

На гърба на този документ са написани от ръката на някой от дубровнишките доносници няколко сведения за Коен. Едно сведение отбелязва, че Коен на 2 март 1680 година в разговор на Страдун казал следното нещо:

На някои кораби от своята флота хазарите опъвали вместо платна рибарски мрежи. И тези кораби плавали като останалите. Когато един грък попитал хазарските свещенослужители как постигат това, някакъв евреин, който присъствал на разговора, отговорил вместо запитаните: "Много просто, вместо вятър хващат в тези мрежи нещо друго."

Второ сведение на дубровнишкия шпионин се отнася до аристократката Ефросиния Лукаревич. През май същата година Самуел Коен срещнал в Лучарице госпожа Ефросиния и я попитал следното:

- Винаги ли си хубава, или в петък вечер, когато душите се променят, не си, та не ме допускаш в това време да те видя?

В отговор госпожа Ефросиния извадила малко светилниче от пояса си, сложила го пред очите си, зажумяла с едното око, а с другото погледнала във фитила. Този поглед изписал Коеновото име във въздуха, запалил фитила и й осветил пътя до вкъщи.

Д

<emphasis>ДАУБМАНУС, ЙОАНЕС</emphasis>

ДАУБМАНУС, ЙОАНЕС (XVII век) - "typographus Ioannes Daubmannus", полски печатар. В първата половина на XVII век издал в Прусия един полско-латински речник, но същото име стои на заглавната страница на един друг речник, който излязъл в 1691 година под заглавие Lexicon Cosri - Continens Colloquium seu disputationem de Religione... Така Даубманус се явява първият издател на книгата, чието второ издание читателят държи сега в ръцете си. Даубманусовото издание на Хазарския речник е унищожено още в 1692 година по нареждане на Инквизицията, но два екземпляра избегнали тази съдба и останали в обръщение. По всяка вероятност материала за този речник с три книги по хазарския въпрос Даубманус е получил от някакъв монах от източноправославния обред, но Даубманус е допълвал получения материал и така той се явява и като редактор на Хазарския речник, а не само като негов издател. Това личи и от езиците, използвани в упоменатото издание. Приложеният латински текст е вероятно Даубманусов, защото монахът едва ли е знаел латински. Самият речник пък бил печатан на арабски, еврейски и гръцки, съответно на сръбски, така както текстът на речника е предаден на издателя.

В противовес на тези сведения един немски източник твърди, че онзи Даубманус, който е издал Хазарския речник през 1691 година, не е едно и също лице с Даубманус, издателя на полския речник от първата половина на XVII век. Според този пруски източник по-младият Даубманус в най-ранно детство бил осакатен от тежка болест. По това време той не се наричал Даубманус, а Яков Там Давид бен Яхя, както било истинското му име. "Проклет да е и денем, и нощем!", казват, че подхвърлила след него някаква продавачка на бои. Не се знае защо е била изречена клетвата, но е имала въздействие. Било началото на първия месец адар, когато момчето се върнало вкъщи по снега, изкривено като сабя. Оттогава ходело, влачейки едната ръка по земята, а с другата държало за косата собствената си глава, защото сама не можела да стои изправена. Затова и се отдало на печатарство, защото в тази работа главата, положена на рамото, не му пречела, а му служела добре. Засмяло се, казало "Мракът е като виделина!" и се главило при истинския Даубманус, онзи по-възрастния Йоан, и не съжалявало. Както Адам кръстил дните от седмицата, така и то сложило име на всяко от седемте книговезки умения, постоянно пеело, избирайки букви от сандъчето, за всяка буква имало различна песен и на пръв поглед можело да се помисли, че не е на нож с болестта си. Но се случило през Прусия да мине един от известните знахари от онова време, един от малцината, които знаели как Елохим венчал Адам с душата. И Даубманус-старши изпратил при знахаря своя Яков Там Давид да се излекува. Защото по това време Яков вече бил младеж, на лицето си имал възможно най-ведрата усмивка, добре посолена усмивка, както казвали, разноцветни крачоли и от пещта, където лете държали яйца на течението от комина, в месец елул ядял бъркани яйца по-бързо, отколкото могат да снасят десет кокошки. Като чул за тази възможност, младежът само погледнал със светнали очи ножа, с който режел хляб, вързал си мустаците на възел и тръгнал, носейки главата си в ръце. Не се знае колко траяло неговото странстване, но Яков Там Давид бен Яхя се върнал в Германия през слънчевия месец сиван здрав, прав и висок, но под ново име. Взел името на своя благодетел Даубманус-старши, който го изпратил гърбав, а го посрещнал здрав с радост и с думите:

- Не може да се говори за половината на душата! Иначе бихме могли да държим едната половина в рая, другата - в ада! Ти си доказателство, че това е така.

И наистина, с новото име младият Даубманус започнал нов живот. Този живот впрочем бил двояк като трансилванска чиния с двойно дъно. Даубманус-младши продължил да се облича контешки и на панаир носел две шапки, една на пояса, друга на главата, като ги сменял от време на време, за да изглежда по-добре. Бил наистина хубав, поникнала му ленена коса през месец ияр и имал хубави лица, колкото има и месец сиван, който разполага с трийсет различни вида дни. Искали вече да го женят. Но бързо се разбрало, че откакто бил оздравял, от лицето му изчезнала онази така позната усмивка. Тази усмивка, която той издухвал от устата, влизайки в печатницата, го чакала вечер пред вратата на работилницата като куче, по навик от предишните години, и той я хващал в полет с горната си устна, както се прихващат изкуствени мустаци, за да не паднат. И усмивката действително се появявала пак. Шушукало се, че когато печатарят хвърлил гърбицата и се изправил, се поддал на страха. "Уплашил се е - говорели около него - от височината, от която сега гледа света, от новите гледки, които не е могъл да познае, и особено от приликата си с останалите хора, които надвишава, докато някога бе по-нисък от всеки друг на улицата."

Под тези улични слухове тайно и шепнешком се носели други, по-тежки, както тинята под водата на реката. Според една от тези страшни приказки източник на някогашните детски радости и подеми на Даубманус, макар че бил болен, било обстоятелството, че така изкривен и гърбав можел да се стигне да суче от себе си и да усети, че мъжкото семе има вкус на женско мляко. Така сам себе си възраждал. А когато се изправил, то вече не било възможно... Може това да са били само приказки, които правят миналото на един човек също така непрозирно, както и бъдещето му, но всеки можел да види, че откакто младият Даубманус бил излекуван, често си правел една необикновена шега с момците в работилницата. Прекъсвал за миг работата, докосвал с едната ръка земята, а с другата хващал главата си за косата и я изправял. Тогава по нея се разливала онази стара, добре посолена усмивка и някогашният Бен Яхя запявал, както отдавна не го били чували. Не било трудно да се извади заключение: печатарят трябвало да пожертва за оздравяването си повече, отколкото получил, и ненапразно говорел: "Германия се връща в сънищата ми като несмлян обяд." Най-лошото било, че работата в печатницата вече не му била мила като преди. Пълнел пушката си с букви и отивал на лов. Но от решаващо значение, както камъкът разделя водите на една и съща река в две морета, била срещата с една жена. Тя била отдалеч, носела виолетови рокли, каквито носят еврейките в Гърция под властта на турците, и била вдовица на един Романьот, който някога правел кашкавал близо до Кавала. Даубманус я видял на улицата. Сърцата им се срещнали в очите, но когато й протегнал два пръста, тя му рекла: "Птиците, които не стават за ядене, се познават по това, че на клона делят пръстите си по двойки вместо по три и един..." И го отблъснала. Това преляло чашата. Даубманус-младши се объркал напълно. Вече бил решил да захвърли всичко и да тръгне нанякъде, когато старият Даубманус ненадейно умрял, а в печатницата на неговия наследник, Даубманус-младши, влязъл една вечер някакъв християнски монах, носейки на ръжен три глави зеле и в торбата сланина, седнал до огъня, където врял котел вода, хвърлил в него сол и сланина, нарязал зелето и казал: "Ушите ми са пълни с Божии думи, а устата ми е пълна със зеле..." Казвал се Николски^А и бил някога писар в манастира "Николе" на същата онази Морава, където менадите разкъсали Орфей. Попитал Даубманус дали би издал книга с малко необикновено съдържание, такова, че вероятно никой не би се решил да я печата. Даубманус-старши или Бен Яхя биха отхвърлили подобно предложение, без да се колебаят, но Даубманус-младши, както бил объркан, видял в това една възможност за себе си. Съгласил се и Николски започнал да диктува наизуст речника, докато не издиктувал след седем дена цялата книга, като дъвчел зелето с резците си, а те били толкова дълги, сякаш растели от носа му. Когато Даубманус получил ръкописа, го дал за набор, без да го чете, и казал: "Знанието е стока, която се разваля, мухлясва за миг. Като бъдещето." Щом бил набран речникът, Даубманус отпечатал един екземпляр с отровно печатарско мастило и веднага седнал да го чете. Колкото повече четял, толкова по-силно действала отровата и Даубманус се изкривявал все повече и повече. Всяка съгласна от книгата засягала по някой орган от тялото му. Гърбицата се връщала, костите отново получавали първоначалния си облик, в който били израсли и се били съединили някога около утробата му, така че по време на четенето дошла отново в положението, с което била навикнала от малка, болките, с които било платено здравето, преминали, главата отново паднала в шепата на лявата му ръка, а дясната се спуснала до земята и в мига, когато я докоснала, лицето на Даубманус отново грейнало като в детството, по него се разляла онази забравена усмивка на блаженство, която съдържала накуп всички негови години, и той умрял. През тази щастлива усмивка от устата му изпаднали последните срички, които прочел от книгата, а те гласели: Verbuт caro factum est, Словото стана плът.

К

<emphasis>КАГАН</emphasis>

КАГАН - звание на хазарския владетел; идва от еврейската дума коец, която значи свещеник. Първият каган след приемане на юдаизма в хазарското царство се казвал Савриел, а неговата жена - Серах. Името на кагана, който предизвикал "хазарската полемика" и повикал в двореца си евреи, гърци и араби да му тълкуват сънища, не е известно. Според еврейски източници, които привежда Даубманус, преминаването на хазарите в юдаизма се предхождало от един сън на кагана, който той разказал на своята дъщеря или сестра, принцеса Атех, със следните думи:

- Сънувах, че вървя през вода до пояс и чета книга. Водата беше река Кура, мътна, пълна с треви, от онези, които се пият през косата или брадата. От време на време, когато прииждаше някоя по-висока вълна, вдигах книгата нависоко във въздуха да не се намокри и после продължавах четенето. Наблизо имаше вир и трябваше да свърша с четивото, преди да нагазя в него. И тогава ми се яви ангел с птица в ръце и ми рече: "Намеренията ти са угодни Богу, но делата ти не са." Тогава се събудих и отворих очи. И наяве бях до пояс във вода, в същата онази мътна Кура с тревите, държах същата книга в ръка, пред мен пак бе ангелът, както и преди. Същият онзи от съня, с птицата. Затварям бързо очи, но реката, ангелът, птицата и всичко останало са тук, както и преди това; отварям ги - същото. Ужас. Чета отгоре-отгоре от книгата: "Нека не се хвали онзи, който се обува..." и на това място затварям очи, но виждам продължението и дочитам започнатото изречение със затворени очи: "... както онзи, който се е събул." В този миг птицата изпърха от ангела и аз отново повдигнах клепачи. Виждаше се как птицата отлита. Тогава разбрах: няма вече затваряне на очите пред истината, няма спасение в жуменето, няма нито сън, нито действителност, нито бдение, нито заспиване. Всичко е един й същ съединен вечен ден и свят, който се е увил около теб като змия. Тогава видях голямото далечно щастие като малко, но близко; голямото нещо схванах като празно, а малкото като своята любов... И сторих, каквото сторих.

<emphasis>КОЕН, САМУЕЛ </emphasis>

КОЕН, САМУЕЛ (1660-24.IX. 1689)- дубровнишки евреин, един от авторите на тази книга. Прогонен от града през 1689 година, починал на път за Цариград, изпадайки в летаргия, от която не се събудил.

Източници: Представата за Коен, обитател на дубровнишкото гето, се получава от доносите на дубровнишките здури (полицаи), които са писани в постния италиански стил на хора без матерен език; въз основа на съдебните актове и показания на актьорите Никола Риги и Антун Кривоносович, а също и от описа на вещите в жилището на Коен, който е направен в негово отсъствие за нуждите на еврейската общност в Дубровник и в препис се намерил между документите на дубровнишкия архив в серията Processi politici e criminali, 1680-1689 г. Последните дни от Коеновия живот са известни от оскъдните сведения, изпратени в Дубровник от абхехама[21] на белградските сефарди. Към тях има и един пръстен, на който през 1688 година Коен гравирал годината 1689, която е годината на неговата смърт. За да се допълни картината, тези данни трябва да се съпоставят с известията на дубровнишките емисари, на които посланикът на република Свети Влах във Виена, Матия Мартин Бунич, наредил да наблюдават австро-турското сражение при Кладово през 1689 година, а за Коен те са отбелязали само две-три изречения със забележка, че в тази работа имали "повече сено, отколкото коне".

Съвременниците описват Самуел Коен като човек висок, с червени очи, с един бял мустак въпреки младостта му. "Откакто го знам, му е студено. В последните години малко се посгря" -казала за него по някакъв повод майка му, госпожа Клара. Според нейните думи нощем насън той пътувал много и надалеч, та понякога поради това се събуждал уморен и кален или куцал с единия крак, докато не си починел от сънищата. Майка му твърдяла, че чувства някакво особено неразположение, докато Коен спи, което обяснявала с това, че насън той не се държал като евреин, а като друговерец, който дори в събота язди и пее, сънувайки понякога осмия псалом, онзи, който се пее, когато човек иска да намери изгубена вещ, но по християнски начин. Освен джудезмо Коен говорел италиански, латински и сръбски, но насън бърборел на някакъв странен език, който наяве не знаел и за който по-късно се разбрало, че е влашки. При погребението на лявата му мишница имало страшен белег като от ухапване. Копнеел да посети Йерусалим и насън наистина виждал един град на брега на времето, крачел по неговите улици, настлани със слама и поради това тихи, пребивавал в кула, пълна с шкафове, на големина колкото по-малка черква, и чувал чешма като дъжд. Но скоро установил, че градът, който сънувал и за който бил сигурен, че е Йерусалим, изобщо не е свещеният град, а Цариград, както неопровержимо можело да се потвърди от една гравюра на Цариград, която Коен набавил, събирайки стари карти на небето и земята, на градовете и звездите, и познал в нея улиците, площадите и кулите, които сънувал. Коен имал безспорни качества, но според мнението на госпожа Клара те съвсем не били насочени към нещо практично. По сенките на облаците пресмятал с каква бързина летят ветровете в небето, добре помнел дадени отношения, дюкяни и цифри, но лесно забравял хора, имена и предмети. Дубровничани го запомнили как стои винаги на едно и също място, до прозореца на стаичката си в гетото, с ниско сведен поглед. В действителност той държал на пода в стаята си книги и ги четял прав, обръщайки страниците с пръстите на босия крак. Требинският Сабляк паша чул веднъж, че в Дубровник има един евреин, който изработва хубави конски перуки, и така Коен постъпил на служба при пашата, където доказал, че препоръките не били напразни. Поддържал конското гробище на пашата, добре подредено над морето, и плетял перуки, които в празник и на походи нахлузвали на главите на пашовите врани коне. Коен бил доволен от своята работа, а самия паша виждал рядко. Но затова пък се срещал с пашовите момци, сръчни със сабята и на седлото. Така сравнил себе си с тях и забелязал, че насън е някак си по-бърз, отколкото наяве. Установил това и го проверил по свойствен за него, точен начин. Насън видял как стои сам под една ябълка с извадена сабя. Било есен в съня и той чакал така, с оръжие в ръка, да духне вятър. Когато това станало, почнали да падат ябълки с тъпи удари, сякаш се чували конски копита. Поел със сабята първата, която политнала от клона, и я разполовил. Когато се събудил, било есен като в съня, взел на заем сабя, отишъл на вратата на Пила и слязъл под моста. Там имало ябълка и той зачакал да духне вятър. Когато духнал и започнали да падат ябълки, разбрал, че не ще стигне със сабята нито една. Така и станало и Коен се убедил, че насън е по-бърз и по-умел със сабята, отколкото наяве. Може би защото насън се упражнявал, а наяве - не. Често сънувал как в тъмнината държи сабя в дясната ръка, на лявата намотава дълга камилска юзда, някой затяга в тъмното другия й край. Ушите му били пълни с гъст мрак и той чувал през този мрак как някой вади сабя срещу него и как в тъмнината се насочва стоманата към лицето му, но усещал безпогрешно това и препречвал своето оръжие, заставайки на пътя на свистенето и невидимото острие, което наистина се стоварвало от мрака със скърцане върху неговата сабя.

Подозрението спрямо Самуел Коен и наказанията, които последвали, се появили изведнъж от повече страни и по повече причини. Бил обвинен в непозволено влизане във верска разправа с дубровнишките йезуити, в поддържане на връзки с една аристократка християнка и в еретично есенско учение. Като оставим настрана свидетелстването на един католически монах, че публично пред пълния с хора Страдун изял с лявото око една птица, както си летяла.

Започнало се с крайно необикновеното посещение на Самуел Коен в йезуитския манастир в Дубровник на 23.IV.1689 година, което завършило със затвор. Упоменатото утро видели Коен да бърза по тесните стълби към йезуитите, слагайки усмихнат лулата си в зъбите, защото бил видял насън как се пуши лула, та почнал да пуши и наяве. После позвънил на входа на манастира и когато му отворили, започнал да разпитва монасите за някакъв християнски мисионер и светец, който бил около осемстотин години по-възрастен от него, чието име не знаел, но знаел целия му живот наизуст: и как учил в Солун и Цариград и мразел иконите, и как някъде в Крим учил еврейски, и как покръствал в християнската вяра заблудените в хазарското царство, при което водел брат си да му помага. Умрял - допълнил Коен - в Рим през 869 година. Молел монасите да му кажат името на този светец, ако го знаят, и да посочат неговото житие. Йезуитите обаче не пуснали Коен дори до прага. Изслушали каквото казал, кръстейки непрестанно устата му, и тозчас пратили полицаи да го хвърлят в тъмница. Защото, откакто през 1606 година в черквата "Света Богородица" синодът анатемосал евреите, в Дубровник било забранено на жителите на гетото да говорят каквото и да било за християнската вяра и нарушението се наказвало с 30 дена затвор. Докато Коен излежавал своите 30 дена, размазвайки въшки по пейките, случили се две неща, които си струва да се споменат. Еврейската община взела решение да се извърши опис на Коеновите книжа и по същото време се появила една жена, която се заинтересувала за съдбата на Коен.

Госпожа Ефросиния Лукаревич, видна благородничка от Лучарице, всеки ден в пет часа следобед, щом сянката на кулата на Минчета паднела от другата страна на крепостта, вземала порцеланова лула, пълнела я с най-жълт тютюн, презимувал в стафиди, палела я с парче тамян или треска борина от остров Ластово, давала на някакво момче от Страдун сребърна пара и пращала запалената лула на Самуел Коен в затвора. Момчето я предавало запалена на Коен и я връщало изпушена от затвора обратно в Лучарице на упоменатата госпожа Ефросиния.

Тази госпожа Ефросиния, по произход от властелинския род Геталдич-Крухорадич, била омъжена в дома на дубровнишки благородници от рода Лукари и се прочула както с необикновената си красота, така и с това, че никой никога не бил виждал ръцете й. Говорело се. че на ръцете си има по два палеца, че вместо малкия пръст на същото място растял още един палец, така че всяка ръка можела да бъде и лява, и дясна. Казват, че това можело да се види добре на един портрет, довършен тайно от госпожа Лукаревич; там се виждало как държи до гърдите си някаква книга, прихваната с ръка с два палеца. Като изключим този разказ, госпожа Ефросиния живеела подобно на всички други от нейното съсловие, не е имала, както се казва, звънче на ухото. Само понякога като омагьосана си позволявала да посещава маскарадите, които правели евреите в гетото. По това време дубровнишките власти не забранявали тези еврейски театрални представления и госпожа Ефросиния веднъж дори предоставила на комедиантите и маскираните една своя дреха, "синя, на жълти и червени ивици", за главната женска роля, която се изпълнявала също от мъже. През февруари 1687 година в "пасторалната игра" женската роля се паднала на Самуел Коен и той играл овчарката, облечен в споменатата синя рокля на госпожа Лукари. Отбелязано е в доносите, представени на дубровнишките власти, че на шпионите им направило впечатление, как странно се държал "жидът Коен", "не както в комедия". Маскиран като овчарка, "цял в свила, ширитчета и гайтани, сини и червени, под белило и червило, та лицето му не можело да се познае", Коен имал да "изрецитира" любовно признание, "изпято в стихове", към някакъв пастир. Но вместо към него посред представлението той се обърнал към госпожа Ефросиния (в чиято рокля бил облечен) и за обща изненада й подарил огледало и "думи любовни", както следва:

Залудо ми пращаш огледало, мила, твоя образ вече в него си изтрила. Вместо твоя търсен образ моят мина, образ, който бяга от година на година. Твоя дар ти връщам, че без сън останах, не приемам тази пагубна размяна.

Госпожа Ефросиния приела учудващо спокойно тази постъпка и богато възнаградила изпълнителите с портокали. Нещо повече, когато напролет дошло време за миропомазване и госпожа Лукари повела дъщеря си на черква, всички видели, че тя носи в черквата и някаква кукла, облечена в синя рокля, скроена точно от онази материя на жълти и червени ивици, в която "рецитирал жидът Коен на маскарада в гетото". Като видял това, Коен викнал, показвайки куклата, че неговото чедо водят на миропомазване, че това дете на неговата любов - неговото "отроче обично", водят в храма, макар и християнски. Същата вечер госпожа Ефросиния срещнала Самуел Коен пред черквата "Света Богородица" тъкмо в часа, когато гетото се затваряло, подала му края на своя колан да го целуне, отвела го на този колан като на юзда и в първата сянка му дала ключ, като му посочила къщата в Приеко, където щяла да го чака следващата вечер.

В уреченото време Коен се намерил пред една врата, която имала ключалка на дръжката на бравата, така че ключът трябвало да се мушне с обърнато нагоре перо, а самата дръжка да се издърпа нагоре, за да се влезе. Озовал се в тесен коридор, чиято дясна стена била като всички стени, а лявата била съставена четвъртити каменни колонки стьлбовидно се разширявала наляво. Като погледнал през тези колонки, пред него се открило свободно пространство, в дъното на което под светлината на месечината бучало морето. Но това море не се простирало към хоризонта: то стояло в него отвесно като завеса, чийто долен край се набира, люлее се и завършва с пяна. На колонките под прав ъгъл било прикрепено нещо като желязна ограда и тя пречела да се доближи съвсем; по това Коен заключил, че цялата лява стена на коридора всъщност е стълбище, поставено отвесно на страничната му част, така че било неизползваемо, защото стъпалата били изправени вляво от краката, а не под тях. Той тръгнал покрай тази стена-стълба, отдалечавайки се все повече от дясната страна на коридора, и някъде по средата на пътя отведнъж изгубил почва под краката си. Паднал ребром върху едно стъпало-колонка и при опита си да стане разбрал, че по-нататьк подът не може да се използва за стъпване, защото се превръщал в стена, въпреки че не се бил променил. Стъпаловидната стена пък се била превърнала в използваема стълба, оставайки каквато си е била, само светлината, която по-рано се виждала в дъното на коридора, сега се намирала високо над Коен. По тези стълби той се изкачил лесно до светлината и до стаите на горния етаж. Преди да влезе, погледнал през оградата в дълбината и видял морето такова, каквото го знаел: то бучало, разлято в бездната под краката му. Когато влязъл, госпожа Ефросиния седяла боса и плачела в косата си. Пред нея на трикрако столче имало цървул, в цървула - малък хляб, а на носа на цървула горяла затъкната вощеница. Под косата се виждали разголените гърди на госпожа Ефросиния, които имали клепки и вежди, като че са очи, и от тях като черни погледи капело някакво черно мляко. С ръцете си с по два палеца чупела парчета хляб и ги пускала в скута си. Когато се наквасвали от сълзите и млякото, ги хвърляла на пода пред краката си, а краката й имали на пръстите вместо нокти зъби. Със събрани стъпала дъвчела с тези зъби лакомо хвърлената храна, но понеже нямала никаква възможност да я гълта, сдъвканите залци се търкаляли в прахта около нея...

Като видяла Коен, тя го притиснала до себе си и го отвела в спалнята. Същата нощ го взела за любовник, напоила го с онова черно мляко и казала:

- Недей да сучеш прекалено много, за да не остарееш, защото това, което тече от мен, е времето. Отначало то подсилва, а после обезсилва...

След тази нощ, прекарана с нея, Коен решил да премине в нейната, християнската вяра. Открито говорел за това като в унес и цялата работа се разчула, но все пак нищо не станало. Когато доверил намерението си на госпожа Ефросиния, тя му казала:

- В никакъв случай не прави това, защото, ако искаш да знаеш, и аз не съм от християнската вяра, или по-точно казано — християнка съм само временно, и то по мъж. Всъщност аз по определен, твърде сложен начин спадам към твоя, към еврейския свят. Може да си забелязал, че понякога на Страдун е възможно да се съгледа добре позната наметка на съвсем непозната личност. Всички, както и аз, сме с такива наметки. Аз съм дявол, името ми е сън. Идвам от еврейския пъкъл, от Геената, седалището ми е от лявата страна на Храма, между духовете на злото, рожба съм на Гебура, на който има надпис: "Atque hinc in illo creata est Gehenna." Аз съм първата Ева, наричам се Лилит, знаех името на Йехова и се скарах с Него. Оттогава летя в Неговата сянка между седемстепенните значения на Тората. в сегашния образ, в който ме виждаш и обичаш, съм създадена от смесването на Истина и Земя; имам трима бащи и нито една майка. И нямам право да крача назад. Ако ме целунеш по челото, ще умра. Ако ти минеш в християнската вяра, ще умреш заради мен. Там ще те поемат сатаните на християнския Ад и те ще се грижат за теб, а не аз. Ще бъдеш завинаги изгубен за мен и извън моя обсег. Не само в този, но и в другия, бъдещия живот...

Така дубровнишкият сефарад Самуел Коен останал какъвто си бил. Но независимо от това мълвата не спряла, когато той се отметнал. Името му било по-бързо от самия него и с това име вече ставали неща, които тепърва щели да се случат на Коен. Чашата преляла на Заговезни през 1689 година в Неделята на светите апостоли. Веднага след Заговезни дубровнишкият артист Никола Риги бил изправен пред съда и дал показания във връзка с простъпката, която извършил със своята трупа. Бил обвинен, че в комедията подиграл видния дубровнишки евреин Папа-Самуел и други евреи, като ги включил в маскарада, а Самуел Коен измъчвал пред целия град. Артистът се защитавал, твърдял, че нямал представа, че под карнавалната маска е Коен. Както всяка година, щом се промени цветът на вятъра и младежите устройват увеселения, Риги и артистът Кривоносович подготвили и този път "джудиат", карнавална игра с герой евреин. Тъй като Божо Попов-Сарака с дружината си млади благородници тази година се отказал, хората от простолюдието решили за Заговезни сами да си подготвят карнавал. Наели волска кола, издигнали бесило в нея, а Кривоносович, който и по-рано бил играл евреин, си набавил риза от корабно платно и шапка от рибарска мрежа, направил си рижа брада от коноп и написал завещанието, което в "джудиатите" евреинът обикновено чете преди смъртта си. В уреченото време се срещнали, вече предрешени с маските на лицата, и Риги се клел пред съда, че мислел, че в колата возят, както и друг път се случвало на Заговезни, Кривоносович, който, преоблечен като евреин, стои под бесилката и понася удари, заплювания и други унижения според изискването на пиесата. Натоварили значи всички артисти, палача и “Чифутина" на колата и потеглили през града от черните към белите монаси, играейки комедията. Обиколили площада и се запътили към "Света Богородица" и Лучарице. Пътем Риги, в ролята на палач, при големия фонтан откъснал носа от маската на мнимия евреин (на артиста Кривоносович, маскиран като евреин, както смятал), при Табора му опърлил брадата, при малкия фонтан го оставил на тълпата да го плюе, на площада пред двореца (ante Palatium) му откъснал ръката (направена от слама в чорап) и не забелязал нищо необикновено, освен че при друсането на колата от устата на маскирания излизали къси неволни подсвирквания. Когато в Лучарице пред дома на властелина Лукаревич дошло време "чифутинът" да бъде обесен според обичайния сценарий, Риги му нахлузил примката на врата, все така сигурен, че под маската се намира артистът Кривоносович от тяхната трупа. Но тогава вместо завещание онзи под маската прочел някакво стихотворение или нещо бог знае какво, и то обръщайки се, както си бил с примката на врата, към госпожа Ефросиния Лукаревич, която с коса, измита с яйце от зелен кълвач, стояла на балкона на двореца си. Този текст в никакъв случай не приличал на завещанията на евреина от "джудиата", а, напротив, гласял:

Есента е твоят накит, гердана за твоята пазва, зимата е твоят колан, който пристяга бедрата ти, пролетта е като твоя дреха, твоите пантофки - лято след пролетта; все повече дрехи, колкото повече време всяка година ти прибавя тежест, отметни всякаква дреха, всички годишни сезони, преди щастливият ми пламък да се превърне в нищо.

Чак тогава, понеже подобни думи се произнасят по-скоро в някои маскаради с обяснения в любов, отколкото в "джудиатите", и понеже съвсем не звучали като завещание на евреина, артисти и зрители разбрали, че нещо не е в ред; Риги се досетил и свалил маската на онзи, който четял. Тогава за изненада на всички присъстващи вместо артиста Кривоносович се появил истинският евреин от гетото Самуел Коен. Този чифутин изтърпял доброволно всичките удари, унижения и заплювания вместо Кривоносович, а за това Никола Риги в никакъв случай не можел да носи отговорност, след като не е знаел, че вози под маската Коен, който платил на Кривоносович да му отстъпи мястото, но да не казва никому. Така за общо учудване се установило, че Риги няма вина за оскърблението и изтезанието, нанесени на Самуел Коен, а, напротив, Самуел Коен е престъпил закона, според който по Заговезни е забранено на евреите да се смесват с християните. Тъй като Коен неотдавна бил пуснат от затвора където бил хвърлен заради посещението му при йезуитите, новата присъда наклонила везните този чифутин, комуто "косите били натежали" и който някъде из Херцеговина поддържал конско гробище на турците, да бъде прогонен от града. Не се знаело само дали еврейската община ще застане зад Коен и ще го защити, което би отложило присъдата, ако не и да я промени. Чакало се прочее да се изкаже гетото, докато Коен отново лежал в ареста.

А в гетото решили, че не трябва да чакат дълго като за огън през зимата. При пълнолунието на месец ияр същата година раби Абрахам Папо и Исак Нехама прегледали и описали хартиите и книгите в Коеновото жилище. Защото съобщението за неговото посещение при монасите разтревожило не сам йезуитите, а и гетото.

Когато дошли пред жилището, там нямало никой. Позвънили и по звука на звънеца познали, че ключът е в звънеца. Бил закачен за езичето му. В стаят горяла свещ, въпреки че майката на Коен я нямало.

Намерили един хаван за канела; мрежа за спане, окачена така високо, че в нея можело да се чете книга, прикрепена за тавана над очите; кутия с пясък, парфюмиран с лавандула; един трираменен свешник с надписи на всяко от рамената, които определяли трите човешки души: нефеш, руах и нешама[22]. На прозореца имало цвете и по вида му посетителите заключили, че е под закрилата на звезда от съзвездието Рак. На полиците покрай стените лежали леут, сабя и 132 калъфа от червено, синьо, черно и бяло зебло и в тях ръкописи на Коен или негови преписи от чужди ръкописи. На едно блюдо с перо, потопено във восък за запечатване, било записано упътване за лесно и бързо събуждане: за да се разсънел човек, достатъчно било да напише която и да е дума и веднага щял да бъде съвсем буден - до такава степен писането само по себе си било свръхестествена, божествена, а не човешка работа. На тавана над мрежата за спане имало много думи и букви, записани при събуждане. Вниманието на посетителите привлекли три от книгите, намерени на пода на помещението до самия прозорец, където обикновено четял Коен. Очевидно ги бил прелиствал от време на време и това четене приличало на вид многоженство. На пода лежало краковско издание на книгата на дубровнишкия поет д-р Дидак Исайе Коен (починал 1599 г.), наречен Дидак Пир - De illustri-busfamiliis (1585); до него била книгата на Арон Коен Zekan Aron (Ароновата брада), издадена във Венеция през 1637 година, с препис на Ароновия химн за Исак Юшурун (починал в дубровнишките тъмници), а накрая и Хубавият зехтин (Semen Atov) на Шаламун Оеф, дядо на Арон Коен. Ясно било, че книгите били подбирани по семеен принцип, но нищо повече от този факт не могло да се извлече. Тогава раби Абрахам Папо отворил прозореца. Тъкмо бил задухал южнякът и вятърът влетял в стаята. Раби разтворил една от книгите, ослушал се за миг как трептят страниците на течението, и казал на Исак Нехама:

- Слушай, не ти ли се струва, че тази шепне думата "нефеш, нефеш, нефеш"?

После раби оставил следващата книга да проговори и ясно и гласно се чуло как на вятъра страниците й, разлиствайки се, изговаряли думата "руах, руах, руах".

- Ако третата изговори думата "нешама" - забелязал Папо, - ще знаем, че книгите викат Коеновата душа.

И щом Абрахам Папо разлистил третата книга, и двамата чули да шепне думата "нешама, нешама, нешама"!

-Книгите спорят за нещо, което е в тази стая - заключил раби Папо, - някои вещи тук искат да унищожат други вещи.

Седнали и загледали неподвижно в стаята. Изведнъж на свещника се появили пламъци, като че ги били повикали книгите със своя шепот. Един пламък се отделил от светилника и заплакал на два гласа и раби Папо казал:

- Първата, най-младата душа на Коен плаче за тялото и тялото му плаче за душата.

После тази душа се приближила до леута на полицата и почнала да докосва струните, от което се чула тиха свирня - душата придружавала своя плач със свирня. "Понякога привечер - плачела Коеновата душа, - ако слънцето съзре очите ти, близката пеперуда може да ти се стори далечна птица, прелитаща пътеката ти, или от ниско пролетялата радост високо излетяла тъга..." Тогава вторият пламък се издължил и приел човешки образ, застанал пред огледалото и почнал да се облича и маже с белило. При това фигурата носела при огледалото балсамите червилата и ароматните масла' като че едва в него можела да определи и огледа какви са на цвят, но се белосвала, без да се поглежда в огледалото, сякаш се бояла да не се повреди. Така правила, докато не се превърнала напълно в Коеновия образ с червените му очи и един бял мустак. После взела от полицата сабята и се присъединила към първата душа. Третата Коенова душа, най-старата, в това време трептяла високо под тавана във вид на светулка или пламъче. Докато първите две души се притискали до полицата с ръкописите, третата страняла от тях, гледала враждебно от своя ъгъл под тавана, изстъргвала буквите, изписани над мрежата за спане, където пишело:

Сега раби Папо и Исак Нехама заключили, че душите на Коен са се скарали за торбите с ръкописите, но те били толкова много, че не могли всичко да прегледат. Тогава раби Абрахам попитал:

- Мислиш ли за цветовете на торбите същото, което и аз?

- Нямат ли те цветовете на пламъка? - забелязал Нехама. -Да ги сравним със свещта. Тя има няколко пламъка: син, червен, черен; този трицветен пламък пари и винаги е в досег с материята, която изгаря, с фитила и маслото. На върха, над този трицветен пламък, има друг, бял пламък, който не пари и свети, поддържан от долния трицветен пламък; следователно е огън, който се храни с огън. Мойсей е стоял на планината в онзи бял пламък, който не пари, а свети, докато ние стоим в подножието на планината в онзи трицветен огън, който изяжда и подпалва всичко освен белия пламък, който е символ на най-голямата и най-скрита мъдрост. Да потърсим прочее онова, което търсим, в белите торби!

Те не били много - колкото за една зобница. Намерили едно издание на Юда Халеви, издадено в Базел през 1660 година, снабдено с превод на текста на арабски и еврейски от раби Иехуда Ибн Тибон и придружено с латински превод на издателя. В останалите торби имало ръкописи на Коен и между тях вниманието на посетителите привлякла първо бележката под заглавие

Записка за Адам Кадмон

Хазарите виждали в сънищата на хората букви и издирвали в тях прачовека, предвечния Адам Кадмон, който бил и мъж, и жена. Вярвали, че на всеки човек се пада по една буква от азбуката и че всяка от тези букви представлява част от тялото на Адам Кадмон на земята и че в сънищата на хората тези букви се съчетават и оживяват в Адамовото тяло. Но тези букви и езикът, записан с тези букви, не е този, с който си служим ние. Хазарите вярвали, че знаят къде е границата между двата езика и двете писмена, между Божието слово - давар, и нашето човешко слово. Границата, твърдели те, минава между глаголите и съществителните! А именно: тетраграмата - тайното Божие име, което още александрийската септанта крие под невинната дума kirios, не е съществително, а глагол. Също така трябва да имаме наум, че Авраам е имал предвид глаголите, които е използвал Господ при сътворението на света, а не съществителните. Езикът, с който си служим, се състои прочее от две неравноправни сили,чийто произход съществено се различава. Защото глаголът, лотосът, законът, представата за верните постъпки, за правилното и целесъобразно отношение, е предхождал самия акт на сътворението на света и на онзи, който ще действа и влиза в отношения. А съществителните са възникнали едва след сътворението на тварите на този свят, и то за да ги обозначат. Така имената се явяват като дрънкулка на шапката, след Адам, който казва в своя 138 псалом: "Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш." Обстоятелството, че на съществителните е отредено да лежат в природата на човешките имена, е само едно доказателство в повече, че не спадат към онази поредица думи, които съставят Божието име. Защото Божието име (Тората) е глагол, а не съществително, и този глагол започва с алеф. Бог е гледал в Тората, когато е сътворявал света, и така думата, с която започва светът, е глагол. Нашият език прочее разполага с два пласта - с един божествен пласт и с друг със съмнителен произход, свързан по всяка вероятност с Геената, с пространството на север от Господа. Така адът и раят, миналото и бъдещето, се съдържат още в езика и писмената на езика.

И в буквите на езика! Тук се показва дъното на сянката. Земната азбука е огледало на небесната и тя разделя съдбата на езика. Ако използваме заедно и съществителните, и глаголите, въпреки че глаголите стоят много над съществителните, защото нито възрастта, нито произходът им са еднакви, тъй като глаголите са произлезли преди Сътворението, а съществителните - след него, всичко това важи и за азбуката. Буквите, с които се записват съществителните, и буквите, с които се отбелязват глаголите, не могат прочее да бъдат от един и същ вид и отколе са разделени на два вида знаци, но днес са смесени в нашите очи, защото забравата лежи в окото. Както буквите от земната азбука отговарят всяка на по една част от човешкото тяло, така буквите от небесната азбука отговарят всяка на част от тялото на Адам Кадмон, докато белите места между буквите означават ритъма на движението на тялото. Но понеже не е допустимо съпоставяне на божията и човешката азбука, едната от тях винаги се отдръпва да направи място на другата и обратно, когато другата се разпростира, първата е в отстъпление. Това важи и за писмената на Библията- Библията непрестанно диша. На моменти в нея блестят глаголите, а после, щом се отдръпнат, започват да чернеят съществителните, само че ние не можем да видим това, както не можем да прочетем какво пише черният огън по белия огън. Така и тялото на Адам Кадмон от време на време изпълва нашето същество или като в отлив го напуща според това, дали небесната азбука е в настъпление или отстъпление. Буквите на нашата азбука се явяват наяве, а буквите на небесната азбука се явяват в нашите сънища, пръснати като светлина и пясък по водите на земята, в мига, когато божиите писмена нахлуят и изтласкат човешките писмена от нашето заспало око. Защото насън се мисли с очите и ушите, в говора насън няма съществителни, използват се само глаголи и само насън всеки човек е цадик[23], не може да бъде убиец... Аз, Самуел Коен, автор на тези редове, подобно на хазарските ловци на сънища се спускам в краищата на тъмната страна на света и се опитвам да извлека от нея заточените там искри божии, но може да ми се случи и моята душа да остане пленена там. От буквите, които събирам, и от буквите на онези, които са вършили това преди мен, съставям книга, която, както са казвали хазарските ловци на сънища, ще представлява тялото на Адам Кадмон на земята...

Взрени в полумрака, двамата мъже прехвърлили остатъка от останалите бели торби и не намерили в тях нищо друго освен десетина подредени по азбучен ред думи, нещо, което Коен бил нарекъл Хазарски речник (Lexicon Cosri), а което те възприемали като наредени по азбучен ред знания за хазарите, за тяхната вяра, за техните обичаи и за всички хора, свързани с тях, с тяхната история и с тяхното преминаване в юдаизма. Това бил материал, подобен на онзи, който много векове преди Коен Юда Халеви бил разработил в своята книга за хазарите, но Коен отивал подалеч от Халеви, в смисъл, че се опитвал да навлезе по-подробно във въпроса, кои са били онези у Халеви ненаименувани християнски и ислямски участници в хазарската полемика. Коен се стараел да открие имената на тези двамина, както и аргументите им, и да изготви биографиите им за своя речник, който - както смятал той - трябвало да обхване и статии, които са били пренебрегнати в еврейските източници за хазарския въпрос. Така в Коеновия речник са намерени и бележки за житието на някакъв християнски проповедник и мисионер, очевидно същия, за когото Коен разпитвал йезуитите, но те били непълни, без името, което тъй и не успял да научи, и не можели да се включат в речника. "Юда Халеви - записал Коен към тази недовършена биография, - неговите издатели и другите еврейски коментатори и източници споменават поименно само един от тримата участници в религиозната полемика в двореца на хазарския каган. Това е еврейският представител, Исак Сангари, който изтълкувал съня за посещението на ангела при хазарския владетел. Останалите участници в полемиката - християнския и ислямския, староеврейските източници не споменават поименно, казват само, че единият е философ, а за другия, арабина, дори не споменават дали е убит преди или след полемиката. "Може би по света - пишел по-нататьк Коен - още някой събира документи и сведения за хазарите, както е правел това Юда Халеви, и съставя сборник на източниците или речник, както правя аз. Може това да е някой, който не е от нашата вяра, а християнин или човек на ислямския закон. Може би съществуват някъде по света други двама, които търсят мен, както аз търся тях. Може би те сънуват мен, както аз тях, и жадуват за онова, което аз знам, защото за тях моята истина е тайна, както за мен тяхната истина е скрит отговор на моите въпроси. Ненапразно се казва, че всеки сън е една шейсетина от истината. Може би ненапразно аз сънувам Цариград и в него себе си като човек, съвсем различен от този, който съм в действителност - изкусен на седлото и бърз със сабята, малко куц и набожен, но по друг начин, различен от моя. В Талмуда пише: "Нека върви да му се изтълкува сънят пред тримата!" Кои са моите трима? Не са ли край самия мен - онзи вторият, християнският изследовател на хазарите, и онзи третият, ислямският? Три вери ли има в душите ни вместо една? Дали двете мои души ще отидат в ада и само една в рая? Или както винаги когато се изучава книгата за Сътворението на света, са необходими троица, а един не е достатъчен и аз основателно копнея за другите двама, както може би те за третия. Не зная, но знам и положително съм усетил, че моите три души се борят в мен и една от тях носи сабя и е вече в Цариград; другата се двоуми, плаче и пее, свирейки на леут, а третата е срещу мен. Тази трета не се обажда или все още не стига до мен. Затова сънувам само онзи първия, със сабята, а онзи с леута не сънувам. Защото рав Хисда каза: "Неразтълкуваният сън е като писмо, което не е прочетено", а аз го обръщам и казвам обратното: "Непрочетеното писмо е като сън, който не е сънуван." Колко ли сънища са ми пратени, които никога не съм получил и изсънувал? Не знам, но зная, че една от моите души може да отгатне произхода на другата душа, гледайки в челото на човек, който спи. Усещам, че частите на моята душа могат да се срещнат сред други човешки същества, сред камилите, сред камъните и тревите; нечий сън е взел материал от тялото на моята душа и зида от него своята къща някъде надалеч. Защото моите души търсят за усъвършенстването си съдействието на други души, така душите помагат на душите. Аз знам, моят Хазарски речник обхваща всичките десет цифри и двайсет и двете букви на еврейската азбука; от тях може да се създаде светът, но ето че аз не умея. Не ми достигат някои имена, поради това някои вукви няма да бъдат попълнени. Как бих искал да мога вместо речник с имена за статиите да взема само глаголи! Но това човек не може. Защото буквите, които отбелязват глаголите, идват от Елохим, не са ни познати и не са човешки, а божии, и само буквите, които отбелязват съществителните и имената, онези, които идват от Геената, от дявола, създават моя речник и са ми достъпни. Трябва значи да се държа за имената и за дявола..."

- Баал халомот! Бълнува ли той? - извикал раби Папо, като дошли до това място в Коеновите записки.

- Аз пък мисля нещо друго - отвърнал Нехама и угасил свещта.

- Какво мислиш? - попитал раби Папо и угасил свещника, при което душите прошепнали всяка своето име и изчезнали.

- Мисля - отвърнал Нехама в пълна тъмнина, така че мракът на стаята се смесил с мрака на устата, - мисля дали за него е Землин, Кавала или Солун.

- Солун, еврейската майка? - зачудил се раби Папо. - Дума да не става. Трябва да го изпратим за бомбаджия в Сидерокапса!

- Ще го изпратим в Солун при годеницата му - завършил другият старец замислено и излезли, без да палят светлина.

Вън ги посрещнал южнякът и им посолил очите.

Така била решена съдбата на Самуел Коен. Бил прогонен от Дубровник и както може да се заключи от известията на полицията, простил се с познайниците си "на Свети апостол Тома в 1689 година по жега, от която се скубели опашките на добитъка, а Страдун бил пълен с птичи пера". Този ден привечер госпожа Ефросиния облякла мъжки дрехи и излязла така, както излизат уличниците. Коен отивал тази вечер за последен път от аптеката към Спонза и тя хвърлила пред него сребърна пара под залива на Гарище. Той вдигнал монетата и приближил в тъмното. Първом се дръпнал, мислейки, че е мъж, но я познал, щом го докоснала с пръсти.

- Недей отива - казала му тя, - всичко може да се уреди със съдиите. Само кажи. Няма изгнание, което да не може да се замени с малко лежане в морските затвори. Комуто трябва, ще омотая малко златни ескудо в брадата и няма да се налага да се разделяме.

- Аз трябва да тръгна не защото съм прогонен - отвърнал Коен, - за мен тези техни писания струват колкото песента, която птицата улулица повръща, като лети. Аз трябва да вървя, защото ми е крайно време вече. От детинство сънувам, че се бия в мрака със сабя и куцам насън. Сънувам на език, който наяве не разбирам. Сега е двайсет и втората година оттогава и е време сънят ми да се сбъдне и обясни. Или сега, или никога. А ще се сбъдне там, където го сънувам - в Цариград. Защото не току-така виждам насън тези криви улици, направени, за да убият вятъра, тези кули и водата под тях...

- Ако не се срещнем повече в този живот - казала тогава госпожа Ефросиния, - ще се видим в някой друг, бъдещ живот. Може ние да сме само корени на душите, които ще поникнат един ден от нас. Може твоята душа да е бременна и да роди някога моята душа, но преди това двете трябва да изминат отредения им път...

- И така да е, в този бъдещ свят няма да се познаем. Твоята душа не е Адамовата, онази, която е прогонена в душите на всички по-сетнешни поколения и е осъдена да умира наново с всеки от нас.

-Ако не така, ще се срещнем по друг начин. И аз ще ти кажа как да ме познаеш. Тогава ще бъда мъж, но ще имам същите ръце, каквито имам сега - с по два палеца, така че всяка от тях може да бъде и лява, и дясна...

При тези думи госпожа Ефросиния целунала пръстена на Коен и се разделили завинаги. Смъртта на госпожа Лукаревич, която последвала наскоро и била толкова ужасна, че е възпята в народните песни, не могла да хвърли сянка върху Коен, защото по времето, когато умряла госпожа Ефросиния, самият той вече бил изпаднал в своята летаргия, в съня без завръщане и събуждане.

В началото мислели, че Коен ще отиде при своята годеница Лидисия в Солун и че там ще се ожени, както препоръчвала еврейската общност в Дубровник. Но той не постъпил така. Тази вечер си напълнил лулата, а на сутринта я изпушил в лагера на требинския Сабляк паша, който се стягал за поход във Влашко. Така Коен въпреки всичко се запътил към Цариград. Но никога не стигнал дотам. Очевидците сред придружителите на пашата, които дубровнишките евреи подкупили с растителни бои за лен, за да им разкажат за края на Коен, съобщават следното:

Тази година пашата пътувал със свитата си на север, а през цялото време облаците над тях летели на юг, като че им отнасяли паметта. Това не било добър знак. Гледали ловджийските си кучки, докато препускали през уханията на босненските гори като през годишни времена, и останали в шабачкия конак в нощта, когато месецът потъмнял. Тогава един жребец на пашата си счупил крака на река Сава и той повикал своя пазач на конското гробище. Коен обаче спял така дълбоко, че не чул повикването, и пашата го ударил с бича между очите, теглейки удара като от кладенец така, че гривната на ръката му се счупила. Коен мигновено се събудил и отишъл да свърши работата си тичешком. След този случай на Коен за известно време му се губят следите, защото от лагера на пашата той се прехвърлил в Белград, който е бил в ръцете на австрийски части. Знае се, че в Белград ходил в голямата двуетажна къща на турските сефаради, пълна с течение, което виело по коридорите - в еврейския дом "абхехам" с повече от сто стаи, петдесет кухни и трийсет мазета. По улиците на града край реките гледал платени боеве между деца, които се биели до кръв като петли, докато хората покрай тях се обзалагали. Квартирувал в стария хан, в една от 47-те стаи, собственост на тамошния немски евреин Ашкенази, и там намерил книга за тълкуване на сънища, написана на ладино[24]. Привечер гледал как над Белград камбанариите на черквите орат облаците като рала.

"Като стигнат края на небето - записал, - се обръщат и през нови облаци вървят обратно..." Когато Сабляк-пашовият отряд излязъл на Дунава, една от четирите райски реки - онази, която символизира алегоричния пласт в Библията, Коен отново се присъединил към тях. Тогава се случило нещо, което му спечелило благоразположението на пашата. Пашата водел в похода един добре платен грък, леяр на топове. Със своите калъпи и сечива той изостанал на един ден ходене след отряда и щом оповестили първите схватки със сърбите и австрийците, пашата наредил да се излее в Железни врата топ с три хиляди лакътя обсег и гюллета от по два египетски кантара всяко. Защото от лумпарда (топа), казвал пашата, ще изгинат пилците в яйцата и ще пометнат лисиците, а медът ще се вгорчи по кошерите. Наредил да пратят Коен за гърка. Но бил шабат и Коен, вместо да тръгне с коня, легнал да спи... На сутринта той избрал една камила, потомка на двугърба мъжка и едногърба женска, която прекарала лятото намазана с катран и сега била готова за път. Повел и един кон "веселяк", от онези, които пущат на кобилите, за да ги предразположат, преди да пуснат айгър да ги покрие. Сменяйки камилата с коня, Коен взел два дни за един и свършил работата. Когато пашата го запитал изненадан къде и кой го е учил да язди, Коен отвърнал, че се е упражнявал насън. Този отговор много допаднал на пашата и той подарил на Коен обица, която се слага в носа. Когато топът бил излят, започнали да обстрелват австрийските позиции. Сабляк заповядал на своята част да се придвижи и към сръбските позиции се спуснали всички, включително и Коен, който вместо сабя носел зобница, въпреки че в нея, както се знаело, нямало нищо ценно, а обратното, само стара, ситно изписана хартия в бели торби. - Под небето, гъсто като чорба - разказвал очевидецът, - налетяхме на някакъв окоп, където заварихме само трима души, а останалите бяха побягнали. Двама войници хвърляха зарове, без да дават пет пари, че ние нападаме. Край тях пред шатрата като в несвяст спеше богато облечен конник и само неговите кучета се нахвърлиха върху нас. Нашите съсякоха завчас единия от онези комарджии и прободоха с копие заспалия конник. Той се привдигна на лакът, както беше прободен, и погледна Коен, който падна от погледа му като от куршум и хартиите му се разпиляха от зобницата. Пашата запита дали Коен е убит, на което онзи другият комарджия отговори на арабски и каза:

- Ако се казва Коен, тогава не го е улучил куршум, ами го е оборил сън...

Това излезе истина и тази необикновена приказка спаси живота на комарджията за този ден. Защото човешката дума е като глад. Невинаги има една и съща сила...

Краят на сведението за Самуел Коен, евреин от дубровнишкото гето, разказва за последния му сън, за тежката и дълбока летаргия, в която се понесъл като в дълбоко море без връщане. Това последно сведение за Самуел Коен дал на требинския Сабляк паша онзи комарджия, комуто бил пощаден животът в сражението. Това, което той казал на пашата, остава завинаги зашито в една свилена шатра на Дунава и до нас са достигнали само откъслеци от разговора през зелената тъкан, която не пропуща дъжд. Комарджията се казвал Юсуф Масуди и бил четец на сънища. Можел в чужд сън да улови заек, та какво остава за човек, и служел при конника, когото събудили с копие. Този конник бил виден и богат човек, наричал се Аврам Бранкович и само хрътките му стрували колкото една лодка барут. За него Масуди твърдял нещо направо невероятно. Уверявал Сабляк паша, че Коен в своя тежък сън сънувал тъкмо Аврам Бранкович.

- Ти казваш, че си четец на сънища? - попитал пашата Масуди. - Можеш ли тогава да прочетеш и съня на Коен?

- Разбира се, че мога. Аз виждам вече какво сънува: тъй като Бранкович умира, той сънува смъртта на Бранкович.

При тези думи пашата сякаш се оживил.

- Значи - заключил бързо - Коен може сега да преживее това, което не може нито един смъртен: сънувайки Бранкович, който умира, той може да преживее смъртта и да остане жив?

- Така е - съгласил се Масуди, - но не може да се събуди да ни разкаже това, което е видял насън.

- Но затова пък ти можеш да видиш как той сънува тази смърт...

- Мога и утре ще ви поднеса сведение за това, как умира човек и какво усеща...

Никога нито Сабляк паша, нито ние бихме могли да узнаем дали комарджията е предложил това, за да продължи живота си с един ден, или защото действително е можел да погледне в Коеновия сън и там да открие смъртта на Бранкович. Пашата все пак преценил, че си струва да опита. Казал, че всеки утрешен ден струва колкото неупотребена подкова, а вчерашният - колкото паднала камилска подкова, и оставил Масуди жив до другия ден.

Тази нощ Коен прекарал за последен път в сън; огромният му нос стърчал като цяла птица през усмивката в съня, а тази усмивка била подобна на остатък от отдавна опразнена трапеза. Масуди не се отделил от възглавницата му до сутринта, а когато съмнало, анадолецът бил толкова променен от бдението, като че ли са го били с бич в сънищата, които четял. А прочел в тях следното:

Бранкович сякаш не умирал от раната, нанесена с копие. Изобщо не усещал тази рана. Усещал много повече от една рана и броят на раните се умножавал с голяма бързина. Чувствал, че стои някъде високо, на някакъв каменен стълб, и брои. Било пролет, духал вятър, който плетял плитки от клоните на върбите и всички върби от Мориш до Тиса и Дунав имали плитки. Нещо като стрели се забождали в тялото му, но действието протичало по обратен ред; при всяка стрела най-напред усещал раната, после пробождането и накрая болката преставала, чувало се свистенето във въздуха и най-накрая се изпъвала тетивата, с която била пратена стрелата. Така, умирайки, преброил стрелите от една до седемнайсет, тогава паднал от стълба и престанал да брои. В това падане се сблъскал с нещо твърдо, неотместимо и огромно. Но това не било земята. Била смъртта. От този удар раните му се пръснали на вси страни, така че една друга вече не могли да се усетят, и чак тогава се отпуснал на земята, вече мъртъв.

А после в същата тази смърт той умрял и втори път, въпреки че изглеждало, че в нея вече няма място и за най-малката болка. Помежду пробожданията от стрели умирал успоредно с още една смърт, но съвсем различна, умирал с незрялата детска смърт и се боял само, че няма да успее достатъчно бързо да свърши тази огромна работа (защото смъртта е тежка работа) и че в същото време, когато дойде падането от стълба, трябва да свърши и тази друга смърт. Затова се напъвал и бързал. Лежал в това неподвижно бързане зад пъстра стайна печка, иззидана във формата на малка като детска играчка черква с червени и златни кубета. Топли и ледени болки се изтръгвали от него в стаята, като че се измъквали на свобода от тялото му и бързо сменяли годините. Мракът се разпространявал като влага, всяка стая в къщата чернеела другояче и само прозорците още били натоварени с последната светлина на деня, попребледняла от тъмнината в стаята. Някой тръгнал тогава от невидимо преддверие, носейки свещ, и сякаш на страничната греда на вратата имало толкова черни стълбове, колкото страници има в книга, прелистил ги набързо, постоянно отмествайки светлината, и влязъл. В това време нещо потекло от него и той изпикал цялото си минало и останал празен. А после сякаш придошла вода и навън нощта се качила от земята на небето, а на него отведнъж му опадала цялата коса, като че смъкнали перука от главата му, която вече била мъртва.

И тогава в съня на Коен се явила и третата Бранковичева смърт. Била едва забележима, скрита от нещо, което можело да бъде много натрупано време. Като че стотина години стояли между двете първи Бранковичеви смърти и тази трета, която едва се съзирала от мястото, на което стоял Масуди. Отпървом Масуди помислил, че сега Бранкович умира със смъртта на осиновения си син Петкутин, но понеже знаел как бил свършил Петкутин, бързо заключил, че това не била Петкутиновата смърт. Тази трета смърт била бърза и къса. Бранкович лежал в странна постеля и някакво момче грабнало възглавница и почнало да го души с нея. През това време Бранкович мислел само за едно - че трябва да вземе яйцето, което било на нощната масичка, и да го счупи. Бранкович не знаел защо е нужно това, но докато го душели с възглавницата, знаел, че това е единственото важно нещо. Същевременно той разбирал, че човекът е открил с огромно закъснение своя вчерашен и утрешен ден, милион години след появяването си - най-напред утрешния, а после вчерашния. Открил ги е в една отдавнашна нощ, когато в мрака угаснало настоящето, притиснато и бързо прекъснато между миналото и бъдещето, които през тази нощ толкова пораснали, че скоро се съединили. И сега било така. Настоящето угасвало удушено между две вечности - миналата и бъдещата, и Бранкович умрял за трети път в мига, когато миналото и бъдещето се сблъскали в него и го раздробили, тъкмо в мига, когато успял да счупи онова яйце...

Тогава отведнъж Коеновият сън останал празен като пресушено корито на река. Било време за събуждане, но вече нямало кой да сънува Коеновата действителност, както това вършел Бранкович, докато бил жив. И така и с Коен трябвало да се случи това, което се случило. Масуди видял как в Коеновия сън, който се превръщал в предсмъртен стон, от всички неща, които го обкръжавали, започнали да падат като капки съществителните и светът станал девствено чист като в първия ден на Сътворението. Само десетте първи цифри и онези букви от азбуката, които означавали глаголи, блестели над вещите около Коен като златни сълзи. И тогава той разбрал, че цифрите на десетте заповеди са също глаголи и че се забравят последни при забравянето на един език и остават като отзвук дори когато самите заповеди са изчезнали от паметта.

В този миг Коен се събудил в своята смърт и пътеката пред Масуди изчезнала, защото през видимостта се спуснал воал, на който пишело с вода от реката Ябок:

"Защото вашите сънища са дни в нощите."

По-важна литература. Аноним, Lexicon Cosri, Continens Colliquiun seu disputationem de religione, Regiemonti Borussiae excudebat typographus Ioannes Daubmannus, Anno 1691 passim; Зa Коеновите прадеди да се види: М. Пантич, "Синът, годеник на една майка... ". Анали на Историческия институт на Югославската академия на науките и изкуствата. Дубровник, 1953 П, 209-216.

Л

<emphasis>LIBER COSRI</emphasis>

LIBER COSRI - заглавие на латинския превод на книгата за хазарите от Юда Халеви, който се появил в 1660 година. Преводачът Джон Бъкстьрф (John Buxtorf, 1599-1664) дал успоредно със своя латински превод и еврейската версия. Бъкстърф бил син на баща със същото

име и презиме и рано бил насочен към библейски, равински и средновековен еврейски език. Превеждал на латински и Маймонид (Базел, 1629) и взел участие в една дълга публична полемика с Луис Капел за надредните знаци в Библията и за буквите, които означават гласните. Превода на книгата на Халеви той издал в Базел през 1660 година, прибавяйки предговор, от който се вижда, че е използвал венецианските издания с еврейския предговор на Ибн Тибон. Смятал както Халеви, че гласните са душата на буквите и следователно на всяка от 22-те съгласни се падат по три гласни. Четенето в действителност е замеряне на хвърлен камък с друг камък, при което съгласните са камъните, а тяхната бързина са гласните. Според него в Ноевия ковчег по време на Потопа били натоварени и седем цифри, и то във вид на гълъби, защото гълъбът умее да брои до седем. Само че тези цифри не са имали знак на съгласни, а на гласни писмена.

Въпреки че "Хазарската преписка" добила известност веднага след 1577 година, за широката общественост тя станала достъпна едва с изданието на Бъкстьрф от 1660 година, защото в притурката приложил и писмото на Хисдай Ибн Шапрут и отговора на хазарския цар Йосиф.

<emphasis>ЛУКАРЕВИЧ (LUCCARI), ЕФРОСИНИЯ</emphasis>

ЛУКАРЕВИЧ (LUCCARI), ЕФРОСИНИЯ (XVII век) - дубровнишка благородничка от рода Геталдич-Крухорадич, омъжена за един от благородниците от семейство Luccari. В своя дворец имала кафез със сойка, чието присъствие в дома е лековито, и на стената гръцки часовник, който по празници свири тропари и кондаци. Казвала, че отварянето на всяка нова врата в живота е неизвестност като хвърлянето на карти, а за своя богат съпруг - че вечеря с тишина и вода. Била известна със свободното си държане и твърде красива; защитавала през смях твърдението, че плътта и честта не вървят заедно, и имала по два палеца на всяка ръка. Постоянно била с надянати ръкавици, дори и по време на обяд, а обичала червени, сини и жълти ястия и носела рокли в тези цветове. Имала две деца, дъщеря и син. Една нощ седемгодишната дъщеря видяла през прозореца, който делял нейната стая от майчината, как майка й ражда. В присъствието на своята птица в кафеза госпожа Ефросиния родила малко брадато старче с шпори на босите крака, което, идвайки на света, извикало: "Гладен грък и на небето ще иде", прегризало собствения си пъп и тозчас изтичало някъде, като грабнало вместо дрехи нечия шапка и повикало пътем сестра си по име. Оттогава момиченцето онемяло, нито се водело, нито се карало и било настанено далеч в Конавле никой да не го вижда. Говорело се, че на госпожа Ефросиния й се случвали такива неща, защото била седнала на хляба и понеже поддържала тайна връзка с някакъв евреин от дубровнишкото гето на име Самуел Коен. На обвиненията в свободно държане госпожа Ефросиния отговаряла презрително, че ум на заем не ще.

- Честно казано, ако имаше стотина хубави, яки млади благородници, които не си пилеят дните, бих се полакомила! Но в Рагуза и за стотина години те не могат да се появят. А кой може да чака сто години?

На другите обвинения изобщо не отвръщала. А именно: говорело се, че като момиче била призрак, като се омъжила, станала вещица, а след смъртта си щяла да стане вампирка за три години, но това, третото, не всички го вярвали, защото се смятало, че вампирите най-често са турци, по-рядко - гърци, а евреи изобщо нямало. А за госпожа Ефросиния се шушукало, че всъщност е от Моисеевата вяра.

Както и да е. Когато Самуел Коен бил прогонен от Дубровник, госпожа Ефросиния не останала равнодушна; говорело се, че ще умре от мъка, и оттогава като камък на сърцето си нощем държала свит собствения си юмрук, от двете страни на който бил сгънат по един палец. Но вместо да умре, една сутрин тя изчезнала от Дубровник, видели я после в Конавле, после в Данча следобед как седи на гроб и се реши, а още по-късно - как пътува на север до Белград и след това слиза на Дунава да дири своя любовник. Когато чула, че Коен е умрял при Кладово, вече не се върнала вкъщи. Остригала се и заровила косата си и повече нищо не се знае за нея. Смята се, че нейната смърт е възпята в една народна песен с дълъг и тъжен стих, чута в Котор през 1721 година и запазена само в италиански превод под наслов "Латинка девойка и влашкият войвода Дракула". Преводът на песента е осакатен, но се знае, че освен героинята на песента, в която прозира съдбата на госпожа Ефросиния, във войводата Дракула трябва да се вижда личността на име Влад Малеску, действително живял на границата между XVII и XVIII век в Трансилвания. Накратко, песента дава следните данни:

По времето, когато никне бялата тръстика, една хубава и тъжна жена дошла на Дунава да търси любимия си, отведен на война. Като чула, че е загинал, отишла при войводата Дракула, който гледал на утрешно око и бил най-скъпият лечител на мъки. Имал почти черен череп под косата, бръчка на мълчанието на лицето и огромен член, за който в празници връзвал на дълга свилена нишка една чинка и тя му го носела, летейки пред войводата. В пояса си държал малка черупка от мида, с която можел майсторски да одере жив човек и после отново да му надене същата кожа, държейки го за перчема. Правел напитки за сладка смърт и неговият дворец постоянно бил обсаден от тълпи вампири, които гасели свещите, искайки от Дракула отново да умрат. Защото за тях смъртта била единствен начин да се докоснат до живота. Дръжките на вратите в стаите, които обитавал, се движели от само себе си, а пред двореца му се вдигал ребром малък кръгообразен вихър, въртял се непрекъснато в себе си и смилал всичко, което докопвал.Въртял се тук вече седем хиляди години и в ядрото му, или в окото му, в течение на всичките тези седем хиляди години било видело като по пладне и втасвала луната. Когато младата жена пристигнала, слугите на войводата Дракула седели в сянката на този вихър и пиели така, че един да смуква от стомната, докато другият издава провлачен звук, подобен на песен, и онзи да пие, докато другият не си поеме въздух. После си сменяли ролите. Най-напред в чест на гостенката пели вечерен глас, после пели на полски глас и накрая една песен, която се пее "глава до глава" и гласи:

"Всяка пролет, щом птиците почнат да броят рибите в Дунава, на устието на реката в морето пониква бяла тръстика. Тя расте само три дни по времето, когато се смесват солените и сладките води, а нейното семе е по-пъргаво от всяко друго семе, покълнва по-бързо, отколкото костенурката се движи, и докосва висините, изпреварвайки мравката, която се катери по нея. Докато е на сухо, семето на бялата тръстика може да кротува и двеста години, но като падне на влага, за по-малко от час покарва на повърхността, след три или четири часа стига височина един метър, а после наедрява и в края на деня вече не може да се обхване с пръсти. На заранта е като човешка снага и е висока колкото къща, та рибарите често си връзват мрежите за бялата тръстика и тя, растейки, ги изтегля сама от водата. Птиците знаят, че бялата тръстика никне и в утробата, и много се пазят да не глътнат нейно семе или филиз. И все пак понякога лодкарите и овчарите забелязват как някоя птица се разпада в летеж, и знаят, че то е, защото птицата, в лудост или някаква птича тъга, която прилича на човешка лъжа, се е назобала със семе от бяла тръстика и тоя е разпиляло из въздуха. При корена на бялата тръстика винаги се виждат отпечатъци като от зъби и овчарите казват, че бялата тръстика не расте от земята, а от устата на някакъв подводен демон, който чрез нея свисти и говори, мамейки при семето си птици и други лакомници. Затова от бялата тръстика не се правят свирки, защото в чужда свирка не се духа. Други рибари казват, че понякога птиците вместо със свое семе оплождат със семе от бяла тръстика и така се подновява на земята яйцето на смъртта..."

Когато свършила песента, девойката пуснала своите хрътки по лисици, а тя влязла в кулата на войводата Дракула и му дала кесия злато да й излекува мъката. Той я прегърнал, отвел я в ложницата си и я пуснал чак когато хрътките се върнали от лова на лисици. Било утрин, когато се простили а привечер овчарите намерили край Дунава хрътките да вият и пред тях млада хубава жена разпиляна като птица, оплодена от семе на бяла тръстика. Само свилените й одежди още обвивали огромното стъбло, което вече било пуснало корен и шумяло през косата й. Девойката била родила бърза щерка - своята смърт. Нейната хубост в тази смърт се била разделила на суроватка и пресечено мляко, а на дъното се виждала уста, която държи корена на тръстиката...

М

<emphasis>МУКАДАСИ АЛ-САФЕР</emphasis>

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (VIII—IX век) - най-добрият измежду четците и ловците на сънища. Според преданието изработил мъжката част от хазарската енциклопедия, а женската част съставила принцеса Атех. Ал-Сафер не искал да пише своя дял от енциклопедията, или от хазарския речник, за съвременниците и за потомците, а я съставил на древния хазарски език от V век, който никой от неговите съвременници не разбирал; писал го главно за предците, за тези, които някога сънували своя дял от тялото на Адам Кадмон, дял, който никога вече нямало да бъде сънуван. Хазарската принцеса Атех била любовница на Ал-Сафер и една легенда разказва как той миел гърдите й с брадата си, натопена във вино. Ал-Сафер свършил в заточение, а причината била според един източник недоразумението между принцеса Атех и хазарския каган. Недоразумението предизвикало едно писмо на принцесата, което тя никога не изпратила, но то все пак попаднало в ръцете на кагана. Тъй като било написано за Ал-Сафер, предизвикало ревността и гнева на кагана. То гласяло:

Посадих рози в твоите ботуши, от твоята шапка расте шибой. Докато те чакам в единствената си и вечна нощ, по мен веят дните като парченца накъсано писмо. Съединявам ги и сричам буква по буква твоите любовни слова. Но малко мога да прочета, защото понякога се явява неизвестен ръкопис и в твоето писмо попада парченце от друго писмо, в моята нощ се смесват чужд ден и чужда буква. Чакам кога ще дойдеш и кога писмата и дните вече няма да са нужни. И се питам: дали и това ще ми пише онзи другият, или и по-нататък ще бъде нощ?

Според други източници (Даубманус ги свързва с ръкописа на каирската синагога) това писмо или стихотворение изобщо не е било отправено към кагана, а към самия Ал-Сафер и се отнасяло за него и за Адам Кадмон. Във всеки случай писмото предизвикало ревност или политическа завист у кагана (защото ловците на сънища били силна опозиционна секта на принцеса Атех, която се противопоставяла на кагана). Ал-Сафер бил наказан, като го затворили в железен кафез, окачен на едно дърво. Принцеса Атех чрез сънищата си му пращала всяка година ключ от своята спалня - само с това можела да облекчи страданията му, като подкупвала демоните за кратко време да го подменят с някой измежду хората и да сложат него в кафеза вместо Ал-Сафер. Така животът на Ал-Сафер се състоял от части от живота на други хора, които се редували да му заемат по някоя своя седмица. Междувременно влюбените си разменяли послания по особен начин: той врязвал със зъби по няколко думи по корубата на костенурка или рак, уловени в реката под кафеза, и ги пускал обратно във водата, а тя му отговаряла по същия начин, пускайки своите любовни послания, написани на живи костенурки, в реката, която се вливала в морето под кафеза. Когато дяволът отнел на принцеса Атех спомена за хазарския език и я накарал да го забрави, тя престанала да пише, но Ал-Сафер продължавал да праща послания, опитвайки се да й припомни своето име и думите на нейните стихотворения. Неколкостотин години след този случай на брега на Каспийско море били хванати две костенурки, по които били изписани послания. Посланията на една жена и на един мъж, които са се обичали. Костенурките продължавали да вървят заедно и на тях можело да се прочетат посланията на влюбените. Мъжкото послание гласяло:

Ти си като онази девойка, която никога не била ставала рано и като се омъжила в съседното село и трябвало за пръв път да стане рано, съгледала слана на полето и рекла на свекърва си: "Такова нещо в нашето село няма!" И ти като нея мислиш, че на света няма любов, защото никога не си се събуждала достатъчно рано, за да я срещнеш, въпреки че тя е всяко утро тук навреме...

Женското послание било по-късо, само от няколко думи:

Моята родина е тишина, моята храна е мълчанието. Седя в своето име като гребец в лодка. Не мога да заспя, толкова те мразя.

Мукадаси е погребан в гроб, който има формата на коза.

С

<emphasis>САНГАРИ, ИСАК</emphasis>

САНГАРИ, ИСАК (VIII век) - равин, еврейски представител в хазарската полемика. Едва от XIII век се споменава като познавач на Кабалата и предводител на хазарите в юдаизма. Особено наблягал на ценността на еврейския език, но знаел и много други езици. Смятал, че разликата между езиците е в следното: Всички езици освен божия са езици на страдания, речници на болките. "Забелязал съм - казва той, - че през някакъв процеп на времето или в мен изтичат страданията, защото иначе досега трябваше да са много повече. Същото важи и за езиците." Р. Гедаля (около 1587 г.) твърди, че отговорите на Исак Сангари в хазарския дворец били давани на хазарски език. Според Халеви Сангари ползвал учението на раби Наум Писаря, които е записал как са се учели мъдреците от пророка. "Чувал съм това от раби Маяш - пише Сангариевият учител раби Наум, а Сангари съобщава това на кагана, за да отбележи Халеви всичко заедно, - чувал съм това от раби Маяш, който се е учил от "чифтовете", а те са приели това от пророка като заповед, дадена на Мойсей в Синайската планина. Те внимавали да не пренесат учението на отделни хора, както се вижда от следната заръка, която един старец дал преди смъртта си на своя син:

"Сине мой, подчини за в бъдеще своето убеждение, онова, на което съм те учил, на убеждението на четворица посочени ти хора." "Защо - попитал синът - ти не си подчинил своето на тяхното убеждение?" "Затова - отговорил старецът, - защото аз приех своето убеждение от мнозина, които от своя страна също са го учили от мнозина. Така аз запазих своята собствена традиция, а те се придържаха към своята. А ти си учил само от една личност - от мен. Но е по-добре да изоставиш учението на една личност и да възприемеш учението на по-голям брой хора..."

За Сангари се казва, че осуетил идването на арабския участник на полемиката в хазарския дворец, като издействал полемиката да се състои във време, когато кометите нямало да помогнат на арабския представител и цялата му вяра можела да се побере в стомна с вода. Между другото и самият Сангари едва пристигнал на тази полемика. Даубманус привежда по този повод следното предание:

Исак Сангари тръгнал към хазарската столица с кораб. Обаче сарацини нападнали кораба и започнали да убиват всичко живо на него. Евреите наскачали във водата, за да се спасят, но пиратите ги пребили с веслата. Само Исак Сангари останал спокойно на палубата. Това учудило сарацините и те го попитали защо не скача като останалите във вълните.

- Не зная да плувам - излъгал Сангари и това му спасило главата. Вместо да го съсекат, пиратите го бутнали в морето и отплавали.

- Сърцето в душата е като цар на война - заключил Исак Сангари, - но понякога човек и на война трябва да се държи като сърцето в душата.

След като пристигнал в хазарския дворец, Сангари по време на полемиката с християнския и ислямския представител разтълкувал на хазарския каган един сън и с това го спечелил заедно с останалите хазари да мине в еврейската вяра, онази, която чака от бъдещето повече, отколкото от миналото. Изречението, което казва насън ангелът на кагана и което гласи: "Твоите намерения са угодни Богу, но делата ти не са", обяснил, като го съпоставил с притчата за Адамовия син Сет.

"Има огромна разлика - казал Исак Сангари на кагана - между Адам, когото е създал Йехова, и неговия син Сет, когото е създал Адам. Следователно Сет и всички хора след него са божие намерение, но човешко дело. Оттук трябва да се прави разлика между намерението и делото. Намерението и у човека е останало чисто, божествено, глагол или логос, който предхожда действието като проект на действието, но делото е земно, носител на името - Сет. В него качествата и недостатъците са едно в друго като кухи кукли, които се скриват една под друга. И само така може да се разгадае един човек, ако от него се свалят една по една кухите кукли, по-голямата камбана от по-малката. Затова не бива да мислиш - заключил Сангари, - че ангелът в съня те е упреквал; напротив, няма нищо по-погрешно от такова тълкуване. Той просто е искал да ти покаже какво е всъщност твоето естество..."

Т

<emphasis>ТИБОН, ИЕХУДА ИБН </emphasis>

ТИБОН, ИЕХУДА ИБН (XII век) - преводач на Книга за хазарите на Юда Халеви от арабски на еврейски. Преводът се появил в 1167 година, а за това, че е неуеднаквен, има две обяснения: първото, че по-късните печатни версии са били осакатени от ръцете на християнската Инквизиция; второто, че всичко е зависело не само от Тибон, но и от обстоятелствата. Преводът бил верен, когато Ибн Тибон, превеждайки, бил влюбен в своята годеница, добър, когато бил сърдит, разтеглен, когато духали ветровете, дълбок - през зимата, ако валял дъжд, коментирал и преразказвал оригинала, а ако се чувствал щастлив, преводът му бил погрешен.

Когато свършвал някоя глава, Тибон постъпвал като древните александрийски преводачи на Библията - давал на някого да му чете превода, четецът се движел и все повече се отдалечавал от него, а Тибон стоял и слушал. С отдалечаването текстът губел части във вятъра, зад ъглите, преминавал през храсти и дървета, препречвали му се врати и огради, лишавал се от съществителни и гласни, чупел се на стълбите и най-сетне, тръгвайки като мъжки глас, завършвал пътя като женски глас, при което от далечината се чували само глаголите и цифрите. После при връщането на четеца се случвало обратното и Тибон поправял превода въз основа на впечатленията, получени при това четене в движение.

Х

<emphasis>ХАЗАРИ</emphasis>

ХАЗАРИ - войнствен народ, който между VII и X век населявал Кавказ, имал силна държава, флота на две морета, Каспийско и Черно, ветрове колкото рибите, три столици - лятна, зимна и военна, и години, високи колкото борове. Изповядвали непозната днес вяра, дълбоко почитали солта, храмовете си дялали в подземните скали от сол или в солените планини. Според Халеви приели юдаизма в 740 година, а последният хазарски каган - Йосиф, установил връзка дори с испанските евреи, защото плувал в седмия ден, когато земята кълне човека и когато тази клетва сама подкарва кораба от сушата. Тази връзка се прекъснала, когато русите в 970 година завзели хазарската столица и унищожили хазарската държава. След това част от хазарите се претопили в източноевропейските евреи, други части от този народ се претопили в арабите, турците и гърците, така че днес се знае само за онези малки оазиси от хазарско население, което все още е съществувало без език и вяра в самостоятелни общини до Втората световна война (1939) в Източна и Средна Европа, а после е изчезнало напълно. Еврейската форма на тяхното име е кузари (мн. ч. кузарим). Обикновено се смята, че при хазарите само благородниците са приели юдаизма; между другото в Панонската низина между VII и X век е съществувал център на юдаизма, който понякога се приписва на хазарите (Челаревo). Друтмар Аквитански около 800 година във Вестфалия споменава "gentes Hunorum que ab et gazari vocantur", подчертавайки, че хазарите били обрязани и принадлежали към Моисеевата вяра и че били силен народ. У Кинам в XII век се казва, че хазарите живеят според Моисеевите закони, но не напълно. Кагани евреи споменават арабски източници от X век (Ибн Руста, Ищакхри, Ибн Хаукал).

Любопитни данни за хазарите съдържа едно съчинение, наречено "Хазарска преписка". Запазено най-малко в две версии, от които едната по-изчерпателна, това съчинение все още не е докрай научно осветлено. Съхранява се в Оксфорд и представлява преписка на еврейски език между Йосиф, цар на хазарите, и Хисдай Ибн Шапрут от мавърска Испания, който в средата на X век писал на хазарския цар, молейки го да му отговори на следните въпроси:

1. Има ли някъде в света еврейска държава?

2. Как са дошли евреите в Хазария?

3. Как е станало преминаването на хазарите в юдеиската вяра?

4. Къде живее царят на Хазария?

5. Към кое племе принадлежи?

6. Каква е ролята му във войните?

7. Дали войната се прекратява в събота?

8. Дали хазарският цар има някакви сведения за възможния свършек на света?

В отговора е мотивирана хазарската полемика, която предхождала преминаването на хазарите в юдаизма.

Във връзка с тази полемика има и един друг източник, който не е запазен до наши дни. В статията за хазарите в своето издание Даубманус се позовава на съчинението За хазарския въпрос (вероятно на някаква латинска версия). От заключителните редове на съчинението се вижда, че в неговите най-стари части става дума за сведението, което по всяка вероятност е използвал при подготовката си еврейският представител раби Исак Сангари, преди да отпътува за хазарската мисия, където взема участие в известната полемика. Съчинението в запазените му части гласи:

За името хазари - хазарската държава се нарича царство на кагана или каганат и от нейното наименование е изчезнало названието на първоначалното хазарско царство, което е предхождало каганата и го е създало с меч. Хазарите в собствената им държава се наричат неохотно с това име. Винаги използват някакво друго наименование, избягвайки името хазари. В земите към Крим, където има и гръцко население, наричат хазарите негръцко население или гърци, които не са приели християнството; на юг, където има евреи, ги наричат нееврейски групи; на изток, където има араби, частично настанени в хазарската държава, наричат самите хазари неислямизирано население. Онези хазари, които са приели някоя от чуждите вери (еврейска, гръцка или арабска), тук вече изобщо не ги броят за хазари, а ги смятат за евреи, гърци или араби, и обратно - малкото на брой случайно преминали в хазарска вяра в хазарска среда наричат каквито са били преди покръстването, тоест не ги смятат хазари, а пак - гърци, евреи или араби, въпреки че са от хазарска вяра. Така наскоро един грък, вместо да каже за някакъв човек, че е хазар, се изрази по следния начин: "В каганата наричат бъдещи евреи онези, които не са се присъединили към гръцката вяра, а говорят хазарски". В хазарската държава могат да се срещнат учени евреи, гърци или араби, които твърде добре познават хазарското минало, книги и паметници, говорят за тях с похвала и подробно, някои дори пишат хазарска история, но на самите хазари това не е разрешено и те не смеят Да говорят за собственото си минало и да съчиняват книги.

Хазарският език е музикален, на него добре звучат стиховете, които чух, но не запомних; казват, че ги е съчинила една хазарска принцеса. Този език разполага със седем рода; тоест освен мъжки, женски и среден род има и род за евнуси, за безполови жени (онези, които е осакатил и окрал арабският дявол), за онези, които си сменят пола, независимо дали са мъже, които се превръщат в жени, или обратно, и за прокажените, които с болестта си трябва да получат и нов облик в говора, така че всеки, с когото влязат в разговор, веднага да открива болестта им. В разговор различно произношение имат момичетата и момчетата и мъжете и жените, защото момчетата учат арабски, еврейски или гръцки според това, дали живеят в краища, където има гърци, в части, където евреите са смесени с хазари, или в места, откъдето идват сарацини и перси. Поради това при момчетата в хазарския език се чува еврейското камеш, холем и шурек, голямо, средно и малко "у" и средно "а". А момичетата не учат еврейски, гръцки или арабски и тяхното произношение е по-друго и по-чисто. Знае се, че когато изчезва един народ, най-напред изчезват неговите най-висши слоеве и книжнината заедно с тях; остават само книгите на закона, които народът знае наизуст. Точно това може да се каже и за хазарите. В тяхната столица цената на проповедите на хазарски език е висока, на еврейските, арабските и гръцките - съвсем ниска или тези проповеди са безплатни. Странно е това, че хазарите, когато се намерят извън своята държава, избягват да показват един другиму, че са хазари, предпочитат да се разминават, без да си откриват произхода, и крият, че говорят и разбират хазарски, и то повече от своите, отколкото от чужденците. В самата страна в обществените и административните служби повече се ценят онези, които не показват добро познаване на хазарски, въпреки че това е официалният език. Затова често пъти и онези, които добре знаят хазарски, умишлено говорят този език с грешки, с чуждо произношение и ударение, от което извличат очевидна полза. Дори за преводачи, да речем, от хазарски на еврейски или от гръцки на хазарски, се вземат такива, които правят грешки в хазарския език или се преструват, че грешат.

Съдебна институция - според хазарските закони за едно и също нещо в пределите на държавата, където живеят част от евреите, се наказва с изпращане за една-две години гребец на галера; в частта, където има араби, наказанието е половин година, а там, където живеят гърци, за същото изобщо не се изпраща на галера; в централната част на държавата обаче, която единствена се нарича хазарски окръг (въпреки че хазарите навсякъде са мнозинство), за същото нещо падат глави от раменете.

Сол и сън - буквите на хазарската азбука носят наименования според ястията, които се солят, цифрите имат имена според видовете сол, а хазарите познават седем вида сол. Само от соления поглед на Бога не се старее, иначе хазарите смятат, че се старее от погледи, било свои върху собственото тяло, било чужди, защото погледите орат и разпарят телата около себе си с най-различни и най-смъртоносни сечива, които създават техните страсти, омрази, намерения и копнежи. Хазарската молитва е плач, защото сълзите са част от Бога, тъй като, подобно на бисерна раковина, винаги съдържат на дъното малко сол. Жените понякога взимат кърпа, навиват я колкото пъти могат и това им е молитвата. Хазарите са въздигнали съня в култ. Смята се, че онзи, който е изгубил сол, не може да заспи. Оттам е вниманието, което в техните среди се оказва на съня, но това не е всичко, има и нещо друго, което не можах да схвана, така както от колата не се чува пътят. Те смятат, че личностите, които населяват миналото на всеки човек, лежат в спомените като пленени или прокълнати; не могат да се променят, не могат да направят друга крачка освен крачката, която някога вече са направили, не могат да се срещнат с друг освен с онези, с които някога са се срещнали, не могат дори да остареят. Единствената свобода, която е дадена на предците, на цели умрели народи от бащи и майки, съдържащи се в спомените, е периодичното отдъхване в нашите сънища. Тук, в сънищата, тези личности от спомените придобиват малко леко осребрена свобода, раздвижват се, срещат се с някое ново лице, сменят си партньорите в омразата и любовта и получават нищожна привидност на живот. Поради това сънят има видно място в хазарската вяра, защото миналото, затворено завинаги в себе си, получава малко свобода и нови възможности в сънищата.

Преселения - за старите хазарски племена се смята, че след всеки десет поколения са се преселвали и при всяко преселение от войнствен ставали търговски народ. Изведнъж вместо сръчност в сабята и копието добивали способност да си представят каква е цената на един кораб, къща или ливада в звъна на дукати, а каква - в сребро. Има различни обяснения, но на мен ми изглежда най-убедително онова, което казва, че ставали безплодни в този цикъл и трябвало да се преселват, за да запазят вида си и да възобновят плодовитостта. А след това, щом по пътя плодовитостта им била възстановена, се връщали в родината и отново хващали копията.

Верски обичаи - хазарският каган не позволява вярата му да се меси в държавните и военните работи. Той казва: "Ако сабята имаше два върха, щеше да се нарича търнокоп." Това становище е еднакво както според хазарската, така и според еврейската, гръцката или арабската вяра. Но от едно блюдо кой сит, кой гладен. Защото, докато нашата или гръцката и арабската вяра са пуснали корен и в други държави и имат силната външна защита на нашите едноплеменници и на други народи, хазарската вяра е единствената в държавата, която няма външна защита и така под един и същ натиск тя най-много страда, а това означава, че тези три вери се засилват за нейна сметка. Пример е неотдавнашният опит на кагана да намали монашеските владения в страната и да съкрати броя на храмовете с по десет за всяко вероизповедание. Тъй като хазарските черкви и досега са били по-малко от еврейските, арабските или гръцките, очевидно е, че и тук най-силно засегната е хазарската църква. Това може да се види на всяка крачка. Хазарските гробища например загиват. В онези части на държавата, където има гърци като в Крим, евреи като в Таматара или араби и перси на персийската граница, хазарските гробища все по-често се слагат под ключ, забранява се погребението по хазарски обред и пътищата са пълни с хазари смъртници, които пътуват, за да умрат в онази част на своята земя, където около столицата Итил хазарските гробища още са отворени. Душа в зъби носят, а целият път е пред тях. "Миналото за нас не е достатъчно дълбоко - оплакват се хазарските свещенослужители, които, разбира се, виждат всичко, - трябва да чакаме пълнолетието на нашия народ, за да увеличи миналото запасите си и да създаде по този начин достатъчно широка основа за успешно изграждане на бъдещето."

Любопитно е, че в хазарското царство има гърци и арменци, които са от същата, християнската вяра, но се карат непрекъснато. Последицата от тяхната кавга обаче винаги е една и показва мъдростта на скараните: след всеки сблъсък и гърци, и арменци искат отделни храмове. Тъй като хазарската държава одобрява тези техни разширения, от всяка разпра те излизат подсилени с удвоен брой християнски храмове, което, разбира се, е в ущърб на хазарите и на тяхната вяра.

Хазарски речник - обхваща книгите на четците на сънища, една религиозна секта, твърде силна при хазарите. Този речник е един вид тяхно Свето писание - Библия. Пълен с биографии на различни личности от мъжки и женски пол, Хазарският речник представлява мозаичен портрет на една-единствена личност - на онзи, когото ние наричаме Адам Кадмон. Привеждам два откъса от този речник:

"Истината е прозрачна и не се забелязва, а лъжата е непрозирна, не пропуска светлина, нито поглед. Има и трето нещо, където двете неща са смесени, и това е най-често. С едното око виждаме истината и този поглед се губи завинаги в безкрая, а с другото око не виждаме през лъжата нито на педя и този поглед не може да продължи нататък, остава на земята и е наш; така се промъкваме ребром през живота. Затова истината не може да се разбере направо като лъжата, а само чрез съпоставяне на истината и лъжата. Чрез съпоставяне на белите полета и буквите в нашата Книга. Защото белите полета на Хазарския речник отбелязват прозрачните места на божествената истина и на името на Адам Кадмон. А черните думи между белите полета са местата, където нашите погледи не проникват по-дълбоко от повърхността...

Буквите могат също така да се съпоставят с частите на облеклото ти. Както през зимата ще си сложиш вълнени дрехи или кожа, шал, шапка, обърната откъм зимната подплата, и здраво ще се опашеш, така лете ще се облечеш в лен, ще ходиш разгърден и ще отхвърлиш от себе си всичко тежко, а между лятото и зимата пък ще прибавяш или махаш по нещо от облеклото - така е и с четенето. В различните времена на годините ти съдържанието на твоите книги ще бъде различно, защото по различни начини ще съчетаваш облеклото. Засега Хазарският речник е още само купчина неподредени букви, имена и псевдоними (на Адам Кадмон). Но след време ще се облечеш и ще получиш повече... А сънят е петъкът на онова, което наяве се нарича Събота. И се отнася за него и е едно цяло с този ден и по-нататък така трябва да се подреждат дните (четвъртък с неделя, понеделник със сряда и прочие). Който умее да ги чете заедно, ще ги има и ще има част от тялото (на Адам Кадмон) в себе си..."

С надежда, че моите думи ще помогнат на раби Исак, толкова можах да кажа аз, който в петък се наричам Авел, в неделя -Тубалкаин, а само в Събота - Юбал. Сега, след този труд, ще си почина, защото споменът е непрекъснато обрязване...

<emphasis>ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА</emphasis>

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА- според еврейските източници решаващо събитие за преминаването на хазарите към юдаизма. Свидетелствата за него са противоречиви и оскъдни, не се знае точно дори и датата на полемиката и се бърка времето на юдаизацията с времето на гостуването на тримата тълкуватели на сънища в хазарската столица. Най-ранното запазено свидетелство е от X век и това е преписката на хазарския каган Йосиф (който вече изповядвал юдаизма) с Хасдай Ибн Шапрут, министър на халифа на Кордова. Хасдай бил евреин и каганът по негова молба е описал обстоятелствата, при които хазарите са приели еврейската вяра. Според тази преписка това се е случило при кагана Булан по покана на един ангел веднага след завладяването на Ардебил (около 731 г.). Тогава, ако се вярва на този източник, се е състоял спор за религиите в двореца на хазарския каган. Тъй като еврейският представител извоювал победа над гръцкия и арабския участник, хазарите приели юдаизма, вече при кагана Овадия, наследник на кагана Булан. Вторият източник е откъс от едно еврейско писмо, намерено в 1912 година в Кеймбридж, Англия. Принадлежал е към ръкопис на каирската синагога (изд. Schechter). Писмото е писал около 950 година един евреин, по произход хазар, до министъра Шапрут като допълнение на писмото на кагана Булан до същата личност от двореца в Кордова. Този източник смята, че до юдаизация на хазарите се е стигнало преди полемиката, и то по следния начин: Един евреин, който не изповядвал юдаизма, се отличил на война и станал хазарски каган. Неговата жена и баща й очаквали, че след това той ще приеме вярата на своите прадеди, но каганът все не давал съгласие. Преломът настъпил (както отбелязва Даубманус), когато една вечер жена му му казала:

Под небесния екватор в долините, където се смесват солена и сладка роса, расте огромна отровна гъба и на нейната шапка, превръщайки заразната й кръв в сладост, има малки ядивни печурки с изключителен вкус. Елените обичат да обновяват в този край мъжката си сила и зобат печурки-те от отровната гъба. Но онези, които не са достатъчно внимателни и захапят твърде надълбоко, поемат заедно с печурката и парче от гъбата и умират отровени.

Всяка вечер, като целуна своя любим, си мисля: съвсем естествено е, че някой път ще захапя твърде дълбоко...

При тези думи каганът се присъединил към изповядващите юдаизма и всичко това се случило преди полемиката, която според този източник се пада по времето на византийския цар Лъв III (717-740). След полемиката юдаизмът се утвърдил напълно при хазарите и околните народи по времето на кагана Савриел, в когото трябва да се вижда личността на кагана Овадия, защото той (според Даубманус) в четните години на своето управление се наричал Савриел, а в нечетните - Овадия.

Най-изчерпателният от староеврейските източници за хазарската полемика е едновременно и най-значителният, въпреки че е по-късен от упоменатите. Това е книгата Al Khazari от Юда Халеви, известен поет и хронист на хазарската полемика. Той приема, че полемиката и преминаването на хазарите в еврейската вяра са станали четири века преди той да напише труда си, а това значи през 740 година. Накрая трябва да се напомни, че според Bacher отзвукът от юдаизирането на хазарите може да се намери и в мидраш-книжовността. Легендите, разпространявани около това събитие, са били особено живи на Крим, на полуостров Таман и в град Таматара, който бил известен като еврейски град в хазарското царство.

Най-кратко казано, събитието, което е предмет на внимание на всичките тези източници, е станало по следния начин: В лятната столица на кагана, на брега на Черно море, където есенно време варосвали крушите по клоните и през зимата ги берели свежи, се озовали тримата теолози - един еврейски равин, един християнин грък и един арабски молла, а каганът им съобщил решението да премине с целия си народ във вярата на онзи от тях, който даде най-приемливо тълкуване на един сън. В този сън на хазарския каган му се явил ангел и му казал: "Богу са угодни твоите намерения, но делата ти не са". Около тези думи пламнал спор и еврейските източници, които привежда Даубманус, описват по-нататъшния развой на събитието така:

В началото еврейският представител, раби Исак Сангари, мълчал и оставил да говорят другите, гъркът и арабинът. Когато вече изглеждало, че каганът ще се съгласи със съображенията на ислямския участник, хазарската принцеса на име Атех се включила в разговора, упреквайки арабина със следните думи:

Прекалено мъдър си, когато говориш с мен. А аз гледам облаците как плават и изчезват зад планините, и в тях познавам своите безвъзвратни мисли. От тях понякога капят сълзи, но в кратките минути, когато облаците се разпръскват, между тях аз виждам чисто небе с твоето лице в дъното, защото само тогава нищо не ми пречи да те видя такъв, какъвто си.

Отговаряйки на това, моллата казал на кагана, че не предлага на хазарите никаква хитрост, а свещената книга Коран, защото хазарите нямат Божия книга: "Ние всички сме проходили, защото сме създадени от двама хроми, но вие още куцате."

Тогава принцеса Атех запитала арабина:

-Всяка книга има баща и майка. Баща, който умира, след като е оплодил майката, и дава име на детето. И има (книгата) майка, която ражда детето, кърми го и го пуска по света. Коя е майката на вашата Божия книга!

Когато арабинът не могъл да отговори на този въпрос, а само още веднъж подчертал, че не предлага измама, а Божията книга, вестител на любовта между Бога и човека, принцеса Атех приключила разговора със следните думи:

- Персийският шах и гръцкият цар в знак на мир решили да си разменят баснословни дарове. Едното пратеничество с даровете тръгнало от Цариград, другото - от Исфахан. Срещнали се в Багдад и тук узнали, че Надир, персийският шах, е свален, а гръцкият цар е умрял. Така вестителите на двете страни известно време били принудени да останат в Багдад, но не знаели какво да правят с богатството, и се страхували за живота си. Но като забелязали, че докато седят в града, харчат по малко от имането, посъветвали се какво да правят. Един от тях казал: "Каквото и да сторим, няма да е добре. Ами си вземете по жълтица, а останалото да хвърлим..."

Така и сторили.

А какво да сторим ние с нашата любов, която пращаме по вестители един другиму? Нямали и тя да остане в ръцете на вестителите, които взимат по жълтица, а останалото хвърлят?

При тези думи каганът отсъдил, че принцесата има право, и отклонил арабина с думите, които цитира Халеви в съчинението си:

- Защо християните и мюсюлманите, които си разделят населената част на света, воюват едни срещу други, служейки всеки на своя бог с чисти намерения, като монаси или пустинници, в пост и молитва? А постигат всичко с убийства, вярвайки, че това е най-набожният път, който ги довежда по-близо до Бога. Воюват, вярвайки, че награда ще им бъде раят и вечното блаженство. Невъзможно е все пак да се възприемат двете убеждения.

Поради това каганът заключил така:

- Твоят халиф има силни кораби със зелени платна и войници, които дъвчат на двете страни. Ако се предадем нему чрез вярата, кой от хазарите ще остане? За нас е по-добре значи, щом се налага, да минем към евреите, които гърците изпъдиха, към бедняците и скитниците, които са дошли тук от Хорезъм по времето на Китабия. Те нямат войска освен онази, която може да се побере в един храм или в свитък, изпълнен с техни писмена.

И тогава каганът се обърнал към еврейския представител с въпрос, какво има той да каже за своята вяра. Раби Исак Сангари му отговорил, че хазарите няма защо да минават към каквато и да е нова вяра. Нека запазят старата. Когато всички се учудили на това мнение, раби обяснил:

- Вие не сте хазари. Вие сте евреи, върнете се там, където ви е мястото: при живия Бог на вашите предци.

И тогава раби почнал да излага своето учение пред кагана. Дните капели като дъжд, а той говорел ли, говорел. Най-на-пред посочил на кагана седемте неща, които са създадени преди сътворението на света, а това са: Раят, Тората, Правдата, Израел, Престолът на славата, Йерусалим и Месията, Давиловият син. След това му изброил най-възвишените неща: духа на живия Бог, въздуха от духа, водата от вятъра и огъня от водата. И после му изброил трите майки, а те са: във всемира - въздухът, водата и огънят; в душата - гърдите, стомахът и главата; в годината - влагата, студът и жегата. И седемте двойни съгласни: бет, гимел, далет, каф, пе, реш и тав, а те са: във всемира - Сатурн, Юпитер, Марс, Слънцето, Венера, Меркурий и Луната; в душата- мъдростта, богатството, властта, животът, милосърдието, раждането и мирът; в годината - събота, четвъртък, вторник, неделя, петък, сряда и понеделник...

И каганът започнал да разбира езика, на който Бог говорел в рая с Адам, и казал: "Това вино, което изстисквам сега, ще пият и други след мен."

Обстойните разговори на кагана с раби Исак могат да се прочетат в книгата на Юда Халеви за хазарите, а приобщаването на кагана е описано там по следния начин:

"След това хазарският каган, както е казано в историята на хазарите, отпътувал със своя везир в пустите планини на морския бряг и пристигнал една нощ до пещерата, където някакви евреи празнували Пасха. Съобщили им кои са, приели тяхната вяра, били обрязани в пещерата и тогава се върнали в своите земи, жадни да изучат еврейския закон. Все пак пазели своето покръстване в тайна, докато не им се удал случай да открият постъпката си постепенно пред няколко най-близки приятели. Когато броят им се увеличил, обявили постъпката и накарали остатъка от хазарите да приемат еврейската вяра. Потърсили от различни земи учители и книги и почнали да изучават Тората..."

Действително преминаването на хазарите в юдаизма е имало две фази. Първата настъпила веднага след победата на хазарите над арабите при Ардебил, южно от Кавказ, в 730 година, когато ограбените средства били вложени в издигането на един храм по подобие на онзи в Библията. Тогава, около 740 година, бил възприет юдаизмът в някои негови външни форми. Булан като хазарски каган повикал равини от други земи да разпространяват еврейската вяра сред хазарите. В този ранен юдаизъм на хазарите са взели участие, както изглежда, и хора от Хорезъм, които после, след потушеното въстание на Хурсат през шейсетте или осемдесетте години на VIII век, избягали в хазарския дворец под предводителството на равина.

Около 800 година каган Овадия предприел реформа на този първоначален юдаизъм, като започнал да строи синагоги, да отваря училища, и хазарите били запознати с Тората, Мишната, Талмуда и еврейското богослужение, тоест въведен бил равинският юдаизъм.

Решаваща роля в целия този процес са изиграли по определен начин арабите. Водещите личности в хазарската държава са приели юдаизма в момент, когато ислямското влияние е отслабнало, защото в арабския халифат се дошло до сблъсък между двете династии - на Омаидите и Абасидите. Така твърдението на Масуди, че при халифа Харун Ал-Рашид (786-809) цар на хазарите е станал евреин, съвпада по време с реформата на юдаизма, която предприел хазарският каган Овадия.

<emphasis>ХАЗАРСКИ КЮП</emphasis>

ХАЗАРСКИ КЮП - един хазарски четец на сънища, който бил още ученик в манастир, получил подарък кюп и го сложил в килията си. Вечерта пуснал в него пръстена си, но като го потърсил на сутринта, не го намерил. Колкото и да пъхал ръка, не могъл да достигне дъното. Тъй като кюпът бил по-плитък от дължината на ръката му, това го учудило. Преместил го, обаче под кюпа имало равен под и никакъв отвор не могъл да намери, а отдолу кюпът имал дъно като всеки кюп. Взел пръчка и опитал с нея да достигне дъното, но отново неуспешно; дъното сякаш бягало. Помислил си: "Където съм аз, там е и моят праг", и се обърнал към учителя Мукадаси Ал-Сафер, като го помолил да му обясни какво означава тоя кюп. Учителят взел камъче, хвърлил го в кюпа и почнал да брои. Като изброил до 70, от кюпа се чул плясък, сякаш нещо паднало във вода, и учителят казал:

- Бих могъл да ти обясня какво означава твоят кюп, но си помисли има ли смисъл. Щом ти кажа какво е, кюпът неминуемо ще означава нещо по-малко и за теб, и за другите. Защото, колкото и да струва, не може да струва повече от всичко, а щом кажа какво е, той вече няма да бъде всичко, което не е, а което е сега.

Когато ученикът се съгласил с мнението на учителя, учителят взел пръчката и счупил кюпа. Момчето запитало слисано защо е направил тази пакост, а учителят отвърнал:

- Пакост би било, ако ти бях казал за какво служи, и после да го счупя. Така, понеже не знаеш предназначението му, не е пакост, защото ще продължи да ти служи, сякаш не е счупен...

И наистина хазарският кюп служи до днес, въпреки че отдавна го няма.

<emphasis>ХАЛЕВИ, ИЕХУДА</emphasis>

ХАЛЕВИ, ИЕХУДА[25] (на арабски Абулхасан Ал Лави, малкият Халеви) (1075-1141) - главен еврейски хронист на хазарската полемика, един от тримата най-видни еврейски поети в Испания. Роден в Южна Кастилия, в селището Тудела, по желание на баща си Самуил Халеви Иехуда получил всестранно образование в мавърска Испания. "Мъдростта е само една - отбелязал Халеви по-късно, - мъдростта, разширена чрез сферите на всемира, не е по-голяма от мъдростта в най-дребните твари. Само че първата, сътворена от чиста материя, която е постоянна и е от по-висш вид, може да бъде унищожена само от Твореца, който я е създал, докато животните са създадени от материя, която е зависима от различни влияния, та и мъдростта в тях е зависима от топлината, студа и други неща, които влияят на тяхната природа." В талмудското училище на Исак Алфаси в Лусена Халеви изучавал медицина, знаел кастилски и арабски. На арабски учел медицина и философия, която била под древното гръцко влияние и за която писал: "Тя има само цветове, а няма плод и като дава храна на ума, не дава нищо на чувствата." Оттук е твърдението на Халеви, че един философ никога не става пророк. Медик по специалност, Халеви посвещавал голямо внимание и на литературата, и на староеврейската магическа традиция и прекарал живота си из разни места на Испания, дружейки с поети, равини и учени от своето време. Смятал, че женските органи са обърнати мъжки и че Книгата казва същото, но по друг начин: "Мъжът е алеф, мем, шин; жената е алеф, шин, мем. Колелото се върти напред и назад, нагоре няма нищо по-хубаво от радостта, надолу нищо по-лошо от неправдата..." Познавач на Талмуда, Халеви проследява произхода на алитерацията в името на Бога и предлага на съвременната библейска екзегетика схема за източника на буквите J и Е. Нему принадлежи поговорката: "Гласните са душата в тялото на съгласните." Предупреждавал, че във времето съществуват възли, "сърца на годините", които със своите удари поддържат ритъма на времето, пространството и човешките създания и поради това на тези възли отговарят възлови действия - делата в хармония с времето. Смятал, че разликите в нещата произлизат от тяхната същност:

"Някой би могъл да запита: "Защо не си ме създал като ангел?" Със същото право червеят би могъл да запита: "Защо не си ме създал като човек?" От тринайсетата си година Халеви знаел, че миналото е на кормилото, бъдещето - на носа на кораба, че корабът е по-бърз от реката, сърцето е по-бързо от кораба, но не вървят в една и съща посока. Запазени са около хиляда стихотворения, за които се смята, че са негови, и някои от писмата му до приятели, които са го предупреждавали: който вземе залък в уста, няма да може да си каже името, който си каже името, ще му загорчи залъкът в устата. От Кастилия Халеви се прехвърлил в Кордова, която тогава владеели арабите и в която от столетия съществувал интересът към хазарите. Тук работел като лекар и тук написал редица свои младежки стихотворения. Пишел с арабско стихосложение и слагал името си в акростих. "Аз съм морето с неговите бурни вълни", записал за себе си. "Диван" негови стихове е открит в Тунис, в ръкопис, по-късно допълван от други източници. През XVIII век го превеждат на немски Хердер и Менделсон. В 1141 година Халеви съчинил своя известен прозаичен труд за хазарите (Kitab al Khazari). Тази книга описва на първите страници полемиката, водена в двореца на хазарския каган между ислямски доктор, християнски философ и евреин равин, около значението на един сън. В понататъшните глави в разговора остават само двама участници - равинът и хазарският каган, и трудът придобива вид, който изтъква неговото подзаглавие: Книга с аргументи и доказателства в защита на еврейската вяра. Докато писал тази книга, Халеви направил същото, което прави и нейният герой - решил да тръгне от Испания на изток в желанието си да види Йерусалим. "Сърцето ми тегне към Изтока - пише той тогава, - а съм прикован за крайния Запад... Украшение на земята, радост на света, в който ме привлича нещо към теб... въпреки че го няма вече твоето царство, въпреки че на мястото на изцеляващ балсам сега сипят се само скорпиони и змии." Тръгнал през Гренада, Александрия, Тир и Дамаск, докато змиите се подписвали в пясъка по неговия път, както отбелязват легендите за него. На този път са създадени най-зрелите му стихотворения, между тях прочутите Сиониди, които се четат по синагогите на празника на свети Аб. Умрял на една крачка от целта, при слизане на светия бряг на своята прародина. Според едно свидетелство били го прегазили, сарацински коне в мига, когато видял Йерусалим. За сблъсъка между християнството и исляма е записал: "Нито на Изток, нито на Запад има пристанище, където бихме могли да намерим мир... победили Исмаил, надделеят ли едомейците (християните), моята съдба е все една - да страдам." Съществува предание, че на гроба на Халеви имало надпис: "Къде отлетяхте, вяра, благородство, скромност и мъдрост? Намираме се под тази плоча и в гроба сме с Иехуда неразделни." Така пословицата "Всички пътища водят към Палестина, нито един не води от нея" се сбъднала и за Халеви.

Своя известен прозаичен труд за хазарите Халеви е писал на арабски и в еврейски превод той е отпечатан едва в 1506 година. В арабския оригинал и в староеврейските преводи на Ибн Тибон (1167) и Иехуда бен Исак Кардинал е претърпял редица издания. Еврейския превод, отпечатан във Венеция в 1547 и в 1594 година (особено второто от тези две издания), цензурата е осакатила, но към него върви коментар на Юда Мускат и се приема като значително издание. В XVII век Джон Бъкстърф превежда труда на Халеви за хазарите на латински. Чрез този латински превод до широката европейска общественост стига цензурираната версия на книгата на Халеви за хазарите. Аргументите на еврейския участник в хазарската полемика, Исак Сангари, в това издание на книгата на Халеви са противопоставени на анонимния ислямски и християнски участник в полемиката. Обаче в предговора към този труд, подложен на цензуриране, стои като написано от Халеви: "Понеже често ме питат какви аргументи и отговори бих могъл да дам на онези философи, които по гледищата си се различават от нас, и на хората от останалите вероизповедания (освен християните), както и на еретиците сред нас, които отстъпват от общоприетото еврейско вероизповедание, спомних си какво съм чувал за мнението и доказателствата на известния учен, участвал в полемиката при хазарския цар, онзи, който приел юдаизма преди четиристотин години." Очевидно пояснението в скоби "освен християните" е вметнато допълнително заради цензурата, защото Халеви в противовес на това пояснение в книгата си все пак говори за християнската вяра. По-точно говори за трите религии - за християнството, исляма и юдаизма, като ги символизира с изображението на дърво. На това дърво, казва той, клоните с листата и цветовете представляват християнството и исляма, докато коренът принадлежи на юдаизма. После, въпреки факта, че името на християнския участник в полемиката е изоставено, вижда се, че е останала неговата титла - философ. Това название "философ", както е наречен християнският участник в еврейските и християнските (гръцки) източници, всъщност е византийска университетска титла и не бива да се приема в обичайния смисъл на думата.

Текстът на Халеви в базелското издание на латински на Джон Бъкстърф впрочем е спечелил голяма известност и издателят е получавал писма по повод излизането на книгата. Даубманус в своя Хазарски речник от 1691 година обръща внимание, че в коментарите към книгата на Халеви се включва по това време и един дубровнишки евреин на име Самуел Коен, а след латинския превод се появяват преводи на испански, немски и английски език. Критично издание на арабския оригинал с успореден еврейски превод се появява в Лайпциг в 1887 година. Хиршфелд подчертава, че Халеви, говорейки за естеството на душата, си е послужил покрай останалите източници и с един текст от Ибн Сина (Авицена).

Популярността на Халеви рано станала толкова голяма, че за него се носели легенди. Смята се, че Халеви не е имал синове, а само дъщеря, чийто син приел името на дядо си. Руската еврейска енциклопедия привежда това като доказателство, че не е достоверно преданието, според което за дъщерята на Халеви се оженил знаменитият учен Абрахам Ибн Езра, защото синът на Езра не се наричал Иехуда. Това предание се намира на идиш в книгата Масех ха Шем на Шимон Акиба бен Йосеф и според него известният граматик и поет от Толедо Абрахам бен Езра (умрял в 1167 г.) се оженил в Хазария за дъщерята на Халеви. За тази женитба Даубманус цитира легенда, която гласи:

Абрахам бен Езра живеел в малка къща на морския бряг. Около нея винаги имало ароматни треви и ветровете не можели да отвеят тези аромати, а ги пренасяли като килим от място на място. Един ден Абрахам бен Езра забелязал, че ароматите са се променили. Това станало, защото усещал страх. В началото този страх в него бил дълбок като неговата най-млада душа, после слязъл в средната, та и в трета-

та, най-старата душа на Езра. Най-сетне страхът станал по-дълбок от душата на Бен Езра и той не могъл повече да стои в къщата. Искал да излезе, но като отворил вратата, намерил на изхода опъната паяжина, която се била хванала през нощта. Била паяжина като паяжина, но имала риж цвят. Когато се опитал да я махне, забелязал, че това е твърде умело изтъкана паяжина от коса. И почнал да търси притежателя на косата. Не намерил никаква следа, но съгледал в града чужденка, която вървяла с баща си. Тя имала дълга рижа коса, но не обърнала внимание на Бен Езра. Следващата сутрин Бен Езра отново усетил страх и на вратата отново намерил изплетем а мрежа от рижа паяжина. Когато този ден срещнал девойката, й подал две китки мирта.

Тя се засмяла и попитала:

- Как ме откри?

- Веднага забелязах - отвърнал той, — че в мен има три страха, а не един.

По-важна литература: John Buxtorf. 'Praefacio" - към базелското издание на книгата на Халеви на латински (Liber Cosri. Basilae, 1660); Lexicon Cosri, conlinens, colloquium sen dispulationem de religione, Regiemonti Borussiae excu-debat typographic Ioannes Daubmannus, Anno 1691 (унищожено издание); Еврейская знцикяопедия. Петербург, 1906-1913, т. 1-16 (том I съдържа обширна статия и литература за Халеви); селективна библиография е дадена към изданието J. Halevi. The Kuzari (Kilab al Khazari). New York, 1968, pp. 311-313; най-новото двуезично издание на стиховете дава Arno Press, New York, 1973; Encyclopaedia Judaica, Jerusalem, 1971.

Ш

<emphasis>ШУЛЦ, д-р ДОРОТА </emphasis>

ШУЛЦ, д-р ДОРОТА (Краков, 1944) - славистка, професор в университета в Йерусалим, моминско име Квашневска. В документите на университетските архиви на Ягелонския университет в Краков в Полша, където се е дипломирала Квашневска, в Йейл в Съединените американски щати и в документацията за хабилитирането на Дорота Квашневска за доктор на науките не се откриват данни за произхода й. Дъщеря на еврейка и поляк, Квашневска е родена в Краков при необикновени обстоятелства. Майка й е оставила една бележка, която е принадлежала на бащата на Дорота Квашневска. Тя гласи: "Моето сърце е дъщеря ми; докато аз се равнявам по звездите, то се равнява по месеца и по болката, която чака на края на всички бързини..." Квашневска никога не могла да узнае кой е авторът на тази бележка. Братът на майка й, Ашкенази Шолем, изчезнал през 1943 година при гоненията на евреите по време на немската окупация на Полша, но преди това успял да спаси сестра си. Пренебрегвайки всичко, той набавил на сестра си фалшиви документи, които били на името на някаква полякиня, и се оженил за нея. Венчавката станала във Варшава, в църквата "Свети Тома", и се смятала за брак между покръстен евреин и полякиня. Когато той, пушейки своя чай от мента вместо тютюн, бил отведен, неговата сестра и съпруга Ана Шолем, която продължавали да смятат за полякиня, а и тя носела моминското име на някоя Ана Закевич, се развела със своя мъж (и брат, което, разбира се, знаела само тя) и така си спасила главата. Веднага след това се омъжила за някакъв вдовец Квашневски, чиито очи били като луничави яйца, в думите бил шут, в мислите - рогат. От него имала едно-единствено дете -Дорота Квашневска. След като завършила славистика, Дорота отишла в САЩ, където по-късно защитила докторат по стари славянски литератури, но когато Исак Шулц, когото познавала още от студентските си години, заминал за Израел, тя го придружила. През 1967 година той бил ранен в израелско-египетската война, а през 1968 година тя се омъжила за него и останала да живее в Тел Авив и в Йерусалим, водела курс по история на ранното християнство при славяните, но непрекъснато изпращала в Полша писма на свое име. На плика слагала своя някогашен адрес в Краков и тези писма, които Квашневска, по мъж Шулц, пишела до себе си, в Полша ги запазила неотворени нейната някогашна хазяйка с надежда, че някога ще може да ги предаде на Квашневска. Писмата, освен едно-две, са къси и представляват нещо като дневник на д-р Дорота Шулц в периода между 1968 и 1982 година. Те се отнасят до хазарите дотолкова, доколкото последното, писано от предварителния арест в Цариград, засяга хазарската полемика. Тук писмата са дадени в хронологичен ред.

Тел Авив, 21 август 1967

Мила Доротка,

Тук имам чувството, че блажа за чуждия, а постя за своя хляб. Докато ти пиша тези редове, знам, че вече си станала по-млада от мен там, в твоя Краков, в онази наша стая, където винаги е петък, където ни тъпчеха с канела, сякаш сме ябълки. Ако някога получиш това писмо, в мига, когато го четеш, ще бъдеш no-възрастна от мен.

Исак е добре, лежи някъде в някоя болница на бойното поле, но се възстановява бързо и това личи по буквите от ръкописа му. Пише, че сънува "краковската тишина, тридневна, два пъти подгрявана, малко загоряла на дъното". Скоро ще се срещнем и аз се плаша от тази среща не само поради раната му, за която още нищо не знам, но и за това, че всички ние сме дървета, закопани в своята сянка.

Щастлива съм, че ти, която не обичаше Исак, остана там, далеч от нас. Сега на нас двете ни е по-лесно да се обичаме.

Йерусалим, септември 1968

Доротка,

Само няколко реда: запомни завинаги - работиш, защото не знаеш да живееш. Ако умееше да живееш, нямаше да работиш и никаква наука нямаше да съществува за теб. Но нас всички ни учеха само как се работи, и никой не ни е учил как се живее. И ето че аз не умея. Вървях с кучета по непозната пътека във висока гора. Над пътеката се надвесваха клони. Накланяйки се към своята храна - към светлината, дърветата създаваха красота. От своята храна аз умея да създавам само спомени. Няма да стана красива от своя глад. Към дърветата ме привързва нещо, което те умеят, а аз не. А тези дървета ги привързват към мен само моите кучета, които тази вечер ме обичат повече, отколкото други вечери. Защото техният глад е по-хубав, когато са гладни от дърветата, отколкото когато са гладни от мен. Къде е тук твоята наука? В науката, за да продължиш нататък, е достатъчно да знаеш само последната дума в своята специалност. С красотата не е така.

Исак се върна, белезите не се виждат, когато е облечен, хубав е като някога и има вид на пес, който се е научил да пее краковяк. Харесва повече дясната ми гръд от лявата и спим непристойно. Има същите дълги крака, с които прескачаше стъпалата във Вавел и които от време на време обхваща с ръце около колената, когато седи. Името ми изговаря така, както бе използвано в началото, преди всички употреби, докато още не се бе изтъркало, минавайки от уста на уста... Да се разберем така: ще си разделим ролите и ти там, в Краков, продължавай да се занимаваш с наука, а аз тук ще се уча как се живее.

Хайфа, март 1971

Мила и незабравима Доротея, Отдавна не съм те виждала и кой знае дали бих те познала. Може би и ти вече не ме познаваш и не мислиш за мен в онези стаи, чиито дръжки на бравите се закачат за ръкавите. Спомням си полските гори и си те представям как тичаш през вчерашния дъжд, чиито капки се чуват по-силно, като капят от високите клони, отколкото от ниските. Помня те като момиченце и те виждам как растеш бързо, по-бързо от ноктите и косите си, а заедно с теб, но по-бързо от теб, расте у теб омразата към нашата майка. Трябвало ли е толкова да я мразим? Тук пясъкът предизвиква у мен жажда, но аз се чувствам някак странно с Исак вече от дълго време. То няма връзка с него, нито с нашата любов. То е свързано с нещо трето. С неговата рана. Той чете в леглото, аз лежа в палатката до него и гася лампата, когато го пожелая. Той остава неподвижен няколко минути и в мрака продължава да се взира в книгата и аз чувам как препускат мислите му по невидимите редове. А после се обръща към мен. Но щом се докоснем, усещам страшния белег на неговата рана. След любенето лежим, втренчени всеки в своята тъмнина, и преди няколко вечери аз го запитах:

- Нощем ли беше?

- Кое? - отвърна, въпреки че знаеше.

- Когато те раниха.

- Нощем беше.

- И не знаеш с какво е станало?

- Не знам, мисля, че беше щик.

Това ти, Доротка, млада и неопитна, може би няма да разбереш. Птица, която ловува по мочурищата и блатата, бързо потъва, ако не се движи. Час по час трябва да си вади крака от тинята и да го мести, да направи крачка нататък независимо от това, хванала ли е нещо, или не. Така е и с нас и нашата любов. Трябва да продължим, тук не може да се остане, защото ще потънем.

Йерусалим, октомври 1974

Мила Доротка,

Чета за славяните, как слизат на морето с копия в ботушите. И си мисля как се променя Краков, осеян с нови правописни и езикови грешки, сестри на напредъка на словото. Мисля си как ти оставаш същата и как Исак и аз се загубваме все повече. Не се решавам да му кажа. Когато се любим, колкото и да е хубаво и каквото и да правим, на гърдите и стомаха си усещам следата от онзи щик. Усещам го предварително, той се е изпречил в леглото ни между Исак и мен. Възможно ли е човек за няколко мига да може да се подпише с щик на тялото на друг човек и да нарисува завинаги своя портрет в чуждо месо? Постоянно трябва да ловя собствената си мисъл. Тя не е моя, когато се роди, а когато я хвана, ако успея, преди да отлети. Тази рана прилича на някаква уста и винаги когато се любим Исак и аз, щом само се докоснем, върхът на гърдите ми прониква в този белег като между някакви беззъби устни. Лежа край Исак и гледам в мрака мястото, на което той спи. Детелината мирише, покривайки миризмата на конюшните. Чакам го да се обърне: сънят изтънява, когато човек, спейки, се размести, и тогава мога да го събудя, защото няма да му бъде мъчно. Има сънища, които са скъпоценни, и други, които са смет. Будя го и питам.

- Левак ли беше?

- Мисля, че да - отговаря ми сънено, но с готовност, от което разбирам, че знае какво мисля. - Плениха го и го доведоха на сутринта в палатката ми да ми го покажат. Беше брадат, имаше зелени очи и рана на главата. Всъщност тази рана искаха да ми покажат. Раната бях направил аз. С приклада.

Отново Хайфа, септември 1975

Доротка,

Не знаеш колко си щастлива, че си там, в своя Вавел, и че си пощадена от този ужас, който става с мен. Представи си, че в леглото на твоя съпруг някой друг те хапе и люби, докато се любиш с онзи, когото обичаш. Представи си, докато се любиш със своя мъж, че усещаш през цялото време на корема си втвърдяване от някаква рана, което като някакъв чужд член се е вмъкнало между теб и твоята любов. Между Исак и мен лежи и ще лежи винаги някакъв сарацин със зелени очи, обрасли в брада! И ще отвръща на всяко мое движение преди Исак, защото е по-близо до моето тяло от Исаковото тяло. И този сарацин не е измислен! Тази гадина е левак и обича повече лявата ми гръд от дясната! Какъв ужас, Доротка! Ти не обичаш Исак като мен, кажи ми как да му обясня всичко това? Напуснах теб и Полша и дойдох тук заради Исак, а намерих в неговата прегръдка някакво чудовище със зелени очи, което се буди нощем, хапе с беззъба уста и е нащрек, когато Исак не е. Понякога Исак ме кара да се отдавам на този арабин. Когато ти потрябва, само го повикай! Ще дойде, той винаги може...

Нашият часовник на стената, Доротка, тази есен избързва, а напролет ще изостава...

Октомври '78

Доротея,

Сутрин при хубави дни Исак внимателно преценява качеството на въздуха. Следи имали влага в него, души вятъра, оглежда дали е студено по пладне. Като подуши, че моментът е подходящ, пълни дробовете си с особен вид специално избран въздух и вечер връща този въздух от себе си чрез стихотворение. Казва, че не може винаги да се пише поезия с успех. Стихотворението е като годишен сезон. Идва, когато му е редът... Исак, драга Доротка, не може да падне, като паяка. Някаква нишка го държи закачен на място, което само той знае. Но аз все по-често падам. Арабинът ме изнасилва в прегръдките на моя мъж и аз не знам вече от кого изпитвам удоволствие. Мъжът ми зад този сарацин сега изглежда другояче, почнах да го виждам и възприемам по нов, непоносим начин. Миналото се промени изведнъж; колкото повече прониква бъдещето, толкова повече се променя миналото, натежава от опасности и е по-непредвидимо от утрешния ден, пълно с отдавна затворени стаи, от които все по-често излизат живи зверове. И всеки от тези зверове има свое име. Звярът, който ще разкъса Исак и мен, има кръвожадно, дълго име. Представи си, Доротка, попитах Исак и той ми каза. Той е знаел това име през цялото време. Арабинът се нарича Абу Кабир Муавия. И е започнал вече своето дело някъде нощем в пясъка близо до поилото. Като всички зверове.

Тел Авив, I ноември 1978

Мила забравена Доротка, Връщаш се в моя живот по най-ужасен начин. Там, в твоята Полша, в мъглите, толкова тежки, че потъват във водата, не си и сънувала дори какво ще ти сторя. Пиша ти по най-егоистични причини. Често си мисля, че лежа с широко отворени очи в мрака, а всъщност в стаята е светло и Исак чете, докато аз мижа. Между нас в леглото лежи все още онзи, третият, но аз опитах малка хитрост. Трудно е, защото пространството за борбата е ограничено - то е тялото на Исак. Бягайки от устата на арабина, се местя по тялото на мъжа ми от дясно на ляво вече с месеци. И когато най-сетне мислех, че съм се измъкнала от клопката, на съвсем другия край на тялото на Исак попаднах на засада. На втората уста на арабина. Зад ухото на Исак попаднах под косата на друг белег и имах чувството, че Абу Кабир Муавия е вмъкнал езика си между устните ми. Ужас! Сега вече съм в клопката - ако избягам от едната негова уста, на другия край на Исаковото тяло ме дочаква другата. Как да мисля за Исак? Вече не мога да се любя с Исак от страх устните ми да не се срещнат с тези сарацински устни. Белязал е живота ни. Би ли могла да имаш деца при такива условия? А най-страшното стана онази нощ. Една от тези сарацински целувки ми напомни целувката на нашата майка. Колко години не бях мислила за нея и сега отведнъж тя идва да ми напомни за себе си. И то как! Нека не се хвали онзи, който се обува, като онзи, който се е събул, но как да понеса това?

Попитах Исак направо дали египтянинът е още жив. Как мислиш, какво отговори? Жив е, и още как, и работи в Кайро. Забравя след себе си крачките по света като храчки. Заклевам те, направи нещо! Сигурно би могла да ме спасиш от този навлек, ако привлечеш неговата похот към себе си, та да я отстраниш от мен и да спасиш мен и Исак. Запомни това проклето име Абу Кабир Муавия и да направим подялба: вземи своя левак арабин за себе си в леглото си там, в Краков, а аз ще се опитам да задържа Исак...

Departament of Slavic studies

University of Yale, USA

October 1980

Драга госпожице Квашневска, пише ти твоята д-р Шулц между две лекции в университета. Исак и аз сме добре. Ушите ми са още пълни с неговите изсъхнали целувки. Малко се поуспокоихме и нашите легла сега са на отделни континенти. Много работя. Почнах да се отзовавам и на покани за научни симпозиуми, което не бях правила почти десет години. И сега се стягам за скорошно ново пътуване, което ще ме приближи към теб. След две години в Цариград се свиква научен симпозиум за културата по черноморските крайбрежия. Подготвям научно съобщение. Спомняш ли си професор Уайк и твоята дипломна работа: Житията на Кирил и Методий, славянските просветители! Спомняш ли си студията на Дворник, която използвахме тогава? Сега той е издал ново, допълнено издание (1969) и аз го поглъщам с голям интерес. Моят труд ще разказва за хазарската мисия на Кирил и Методий, онази, за която са изгубени най-важните съчинения - съчиненията на самия Кирил. Неизвестният съставител на Кириловото житие казва, че Кирил записал своята аргументация в хазарската полемика в двореца на кагана в отделни книги, така наречените Хазарски беседи. "А който иска да намери изцяло тези беседи - отбелязва биографът на Кирил, - ще ги намери в Кириловите книги, които преведе нашият учител и архиепископ Методий, брат на Константин Философ, като ги раздели на осем беседи." Невероятно е, че всички книги, осемте беседи на Кирил (Константин Солунски), християнския светец и създател на славянската писменост, написани на гръцки и преведени на славянски език, са изчезнали без следа! Не е ли поради това, че твърде еретични мисли е имало в тях? Дали не са имали иконоборчески оттенък, който е бил ползотворен за полемиката, но неканоничен и поради това след хазарската мисия са били извадени от употреба? Отново прегледах Илински, добре познатия на всички ни Преглед на систематичната Кирило-Методиева библиография до 1934 г., а след това и неговите продължители (Попруженко, Романски, Иванка Петкович и пр.). Отново четох Мошин. И след това изчетох цялата посочена там литература за хазарския въпрос. Никъде дори не се споменава Хазарските беседи на Кирил да са привлекли особено чието и да е внимание. Как е възможно всичко да е изчезнало безследно? Всички гледат на този въпрос като на приключен. А освен гръцкия оригинал е съществувал и славянски превод, по което може да се направи изводът, че трудът е бил едно време широко използван. И то не само при хазарската мисия, а и по-късно; неговите аргументи трябва да са били използвани и в славянската мисия на солунските братя, дори и в полемиката с "триезичниците". Иначе защо биха превеждали Хазарските беседи на славянски? Мисля си, че би могло вероятно да се влезе в следата на Кириловите Хазарски беседи, ако въпросът се постави на сравнителна основа. При едно систематично проучване на ислямските и еврейските източници за хазарската полемика в тях сигурно би се намерил някакъв отзвук от Кириловите Хазарски беседи. Само че това не бих могла да направя аз сама, тоест някой от нас, славистите, трябва да работи с хебраист и ориенталист. Прегледах Dunlop (History of Jewish Khazars, 1954), но там не намерих нищо, което да насочва към следата на изгубените Хазарски беседи на Константин Философ.

Виждаш ли, че не само ти там се занимаваш с наука в твоя Ягелонски университет, ами и аз тука. Върнах се най-сетне към своята специалност и към младостта, която има вкус на плод, пренесен с кораб през океана. Нося сламена шапка във формата на кошница. В нея може, без да я сваляш от главата, да донесеш череши от пазара. Старея всеки път, когато в Краков от романската камбанария бие полунощ, и се будя, щом на Вавел камбаната удари сутрин. Завиждам на вечната ти младост. Как е твоят Абу Кабир Муавия? Има ли като в моите сънища чифт окадени тънки уши и добре изцеден нос? Благодаря ти, че го взе при себе си. Вероятно вече знаеш всичко за него. Представи си, той работи нещо, което е твърде сходно с твоята и моята работа! Пада ни се нещо като колега. В университета в Кайро преподава сравнителна история на религиите на Близкия изток и се занимава със староеврейска история. Създава ли ти трудности като на мен?

С обич д-р Шулц

Йерусалим, януари 1981

Доротка, случи се нещо невероятно. След като се върнах от Америка, намерих между неразпечатаната поща и списък на участниците в онзи симпозиум за културата на черноморските крайбрежия. Можеш ли да познаеш кой е в списъка? Или ти си знаела това преди мен с тази твоя пророческа душица, на която няма защо да се къдри косата на фризьор? Арабинът от плът и кръв, онзи със зелените очи, който ме изгони от леглото на моя мъж. Пристига на симпозиум в Цариград. Но няма да продължавам да те лъжа. Не той идва да види мен. Аз отивам в Цариград, за да го видя най-сетне. Отдавна съм пресметнала, че специалностите ни се кръстосват и ако тръгна по научни симпозиуми, не може да не ни се кръстосат и пътищата. В моята чанта лежи съобщение за хазарската мисия на Кирил и Методий и под него един "S & W", модел 36, калибър 38. Благодаря ти за напразните опити да вземеш Абу Кабир Муавия при себе си. Сега аз поемам отговорността за него. Обичай ме така, както не обичаш Исак. Сега това ми е по-нужно от всякога. Нашият общ баща ще ми помогне...

Цариград, хотел "Кингстоун " 1 октомври 1982

Мила Доротея, нашият общ баща ще ми помогне - писах ти последния път. Бедна моя малка наивница. Какво знаеш ти за нашия общ баща? Докато бях на твоите години, и аз не знаех нищо, както ти сега. Но моите години ми дадоха време да мисля. Знаеш ли кой е твоят истински баща, душице? Онзи поляк ли, който имаше брада като трева, който ти е дал презимето Квашневска и смело се ожени за твоята майка Ана Шолем? Мисля, че не. Спомняш ли си онзи, когото не можахме да запомним? Спомняш ли си Ашкенази Шолем, младия човек от снимките, с очила за езда на носа и с друг чифт стъкла в жилетката? Който пуши вместо тютюн чай и има красива коса, която захапва фотографираните му уши. Който казвал, както ни разправяха, "ще ни спаси нашата мнима жертва". Спомняш ли си брата и първи мъж на твоята майка Ана Шолем, по баща уж Закевич, по мъж Шолем, по втори мъж Квашневска? И знаеш ли кой е истинският баща на нейните дъщери, на теб и на мен? Сети се най-сетне след толкова години! Твоят вуйчо и брат на майка ни като нищо би могъл да ни бъде и баща, нали? Защо всъщност той да не може да бъде мъжът на майка ти? Какво мислиш за подобно изчисляване, хубавице? Възможно е госпожа Шолем да не е имала никакъв мъж преди брака, а не е могла да се омъжи повторно като девица, нали? Може би затова се явява по такива необикновени пътища, донасяйки ужас, за да ни подсети. Както и да е, нейната старост не е изчезнала в нея и аз си мисля, че моята майка, ако е постъпила така, хиляди пъти е била права, и ако мога да избирам, аз избирам за баща по-охотно брата на моята майка пред когото и да е друг. Нещастието, мила моя Дорота, нещастието ни учи да четем своя живот по обратен ред...

Тук в Цариград се запознах вече с някои хора. Не искам по никакъв начин да изглеждам особена и бъбря с всички, сякаш отварям уста под дъжда. Един от колегите, който е дошъл тук на симпозиума като мен, се нарича д-р Исайло Сук. Той е археолог, медиевист, знае добре арабски, разговаряме на английски и се шегуваме на полски, защото той говори сръбски и казва, че е молец на своите дрехи. Неговото семейство вече сто години пренасяло от къща в къща една и съща кахлена печка, а той смята, че XXI столетие ще се различава от нашето, така че най-сетне хората ще въстанат единно срещу досадата, която днес ги залива като заразена вода. "Носим камъка на досадата - казва д-р Сук - на раменете си по огромната планина като Сизиф. Навярно хората на бъдещето ще се сепнат и ще въстанат против тази чума, против досадните училища, досадните книги, против досадната музика, досадните науки, досадните срещи и ще изхвърлят отегчението от живота и работата си, както повелява нашият праотец Адам." Той говори така полунашега, пие вино, като не позволява да му доливат чашата, защото, казва, чашата не е кандило да се допълва, преди да се изпразни. От неговите учебници се четат лекции по света, но той самият няма възможност да преподава. Трябва да чете нещо друго в университета. Неговата изключителна осведоменост в специалността не отговаря на незначителния му научен авторитет. Като му казах това, се засмя и ми обясни:

- Там е работата, че можете да бъдете голям учен или голям цигулар (знаете ли, всички големи цигулари освен Паганини са били все евреи) само ако ви поддържа и застане зад вас и вашите стремежи един от мощните интернационали на днешния свят. Еврейският, ислямският или католическият интернационал. Вие принадлежите към един от тях. Аз към нито един; значи не съм никъде. Между моите пръсти отдавна са минали всички риби.

- За какво говорите? - попитах го смаяна.

- Това е парафраза на един хазарски текст, стар повече от хиляда години. А вие, ако се съди по съобщението, което ще ни прочетете, сте чували, и още как, за хазарите. Защо се чудите тогава? Или никога не сте попадали на Даубманусовото издание?

Трябва да призная, че ме смути. Особено с разказа за Даубманусовото издание на Хазарския речник. Ако изобщо е съществувал такъв речник, доколкото знам, не е запазен нито един екземпляр.

Мила Доротка, виждам снега в Полша, виждам как снежинките се превръщат в очите ти в сълзи. Виждам хляб, забоден на пирон с венец от лук, и птиците как се греят на дима на къщите. Д-р Сук казва, че времето идва от юг и минава Дунава при мястото на Траяновия мост. Тук няма сняг и облаците са като спрени вълни, които изхвърлят риба. Д-р Сук ми обърна внимание върху още нещо. В нашия хотел е отседнало едно хубаво белгийско семейство - Ван дер Спак. Семейство, каквото ние никога не сме имали и каквото аз няма да имам. Баща, майка и син. Д-р Сук ги нарича "светото семейство". Всяка сутрин на закуска ги гледам как се хранят; охранени са и господин Спак на шега казва, както го чух: "Дебелата котка бълхи не нападат." Той свири прекрасно на някакъв инструмент, направен от корубата на бяла костенурка, а белгийката се занимава с рисуване. Рисува с лявата ръка, и то твърде изкусно, върху всичко, което й попадне: по пешкирите, по чашите и ножовете и по ръкавиците на своя син. Момченцето им има най-много четири години. Носи късо подстригана коса, казва се Мануил и срича първите си изречения. Щом си изяде кифлата, идва при моята маса и ме гледа втренчено като влюбен. Очите му са покрити с бои като моята пътека и постоянно ме пита: "Позна ли ме?" Галя го по косата, сякаш галя птица, и той ми целува пръстите. Носи ми лулата на баща си, която прилича на някакъв садукей, и ми предлага да пуша. Харесва му всичко, което е червено, синьо и жълто. И обича да яде ястия в тези цветове. С ужас забелязах, че има един недъг: има по два палеца на всяка ръка. Никога не знам коя е дясната и коя лявата. Но още не си дава сметка за вида си и не си крие ръцете от мен, въпреки че родителите му слагат ръкавици. На моменти, ако щеш вярвай, те ми изглеждат като нещо естествено и не ми пречат.

Между другото, защо ще ми пречи каквото и да е, след като сутринта на закуска се чу, че на конгреса е дошъл и д-р Абу Кабир Муавия. "От устните на чуждата жена капе мед и гърлото й е по-меко от дървено масло; но сетнините й са горчиви като пелин, остри като наострен от двете страни меч. Нозете й слизат към смъртта, стъпките й стигат до ада." Така пише в Библията.

Цариград, 8 октомври 1982

До госпожица Доротея Квашневска – Краков.

Смутиха ме твоята себичност и безжалостната ти присъда. Ти унищожи моя и Исаковия живот. Винаги съм се страхувала от твоята наука и съм предчувствала, че ще ми стори зло. Надявам се, че знаеш какво се случи и какво си извършила. Тази сутрин излязох на закуска, решена да стрелям, щом д-р Муавия се появи в градината на хотела, където се храним. Седях и чаках; гледах как сенките на птиците, които прелитат над хотела, се спускат стремглаво по стените. И тогава се случи всичко, което изобщо не можеше да се предвиди. Появи се един мъж и аз веднага познах кой е. Имаше лице, тъмно като хляб, и беше прошарен, сякаш има рибешки кости по мустаците му. Само на едното му слепоочие през белега му растеше дива коса, която не може да побелее и бе съвсем черна. Д-р Муавия дойде първо при моята маса и поиска разрешение да седне. Куцаше силно и едното му око бе притворено като малка стисната уста. Примрях, махнах предпазителя на револвера в чантата и се огледах. В градината освен нас беше само четиригодишният Мануил; играеше си под съседната маса.

- Разбира се - казах и мъжът сложи на масата нещо, което ще промени завинаги живота ми. Беше обикновен свитък хартия.

Знаел темата на моето съобщение - ми каза, сядайки - и всъщност затова искал да ме помоли за едно сведение по моята специалност. Говорехме на английски, той потракваше със зъби, беше му по-студено, отколкото на мен, устните му трепереха, но не правеше нищо, за да спре или прикрие това треперене. Топлеше пръсти на лулата си и си духаше дима в ръкавите. За миг ми обясни за какво се отнася. Ставаше дума за Хазарските беседи на Кирил.

- Прегледах - каза той - цялата литература, която се отнася до Хазарските беседи, и не намерих никъде да се споменава, че тези съчинения съществуват и днес. Възможно ли е да не се знае, че откъси от Хазарските беседи на Кирил са запазени и дори печатани преди неколкостотин години?

Бях слисана. Това, което той твърдеше, би било най-голямото откритие в моята специалност - в славистиката, откакто този клон на науката съществува. Ако е вярно.

- Откъде ви дойде тази мисъл? - попитах смаяно и обясних със странно чувство на несигурност: - Хазарските беседи на Кирил - казах - не са известни на науката освен от споменаванията в Кириловото житие, въз основа на което знаем, че са съществували. За някакъв запазен ръкопис, та чак и отпечатан текст на тези беседи не може и дума да става.

- Това исках да проверя - завърши д-р Муавия, - отсега ще се знае, че е точно обратното...

И ми подаде онези няколко ксерографирани страници, които лежаха пред него. В този миг можех да натисна спусъка. По-удобен не можех да имам - в градината имаше един-единствен свидетел, при това дете. Ала случи се друго. Протегнах ръка и взех тези няколко вълнуващи страници, които ти изпращам с писмото. Поемайки ги, вместо да стрелям, гледах тия сарацински пръсти с нокти като лешници и мислех за онова дърво, което Халеви споменава в своята книга за хазарите. Мислех си, че всеки от нас е едно такова дърво: колкото повече растем нависоко към небето, през ветрове и дъжд, към Бога, толкова по-дълбоко трябва да проникваме с корените си надолу, през блатото и подземните води към пъкъла. С тези мисли прочетох страниците, които ми даде сарацинът със зелените очи. Бях смаяна и с неверие попитах д-р Муавия откъде ги има.

- Не трябва да питате откъде ги имам. До тях е стигнал през XII век един ваш сънародник, поетът Юда Халеви, и ги е вмъкнал в своето съчинение за хазарите. Като описва прочутата полемика, той цитира думите на християнския участник в нея, наричайки го "философ", така както и авторът на Кириловото житие нарича същата личност във връзка със същата полемика. Значи името на Кирил в този еврейски източник е премълчано, както и името на арабския участник, привежда се само титлата на християнския участник - на Кирил, и това е причината, за да не потърси никой до днес текста на Кирил в хазарската хроника на Юда Халеви. Гледах д-р Муавия като човек, който няма никаква връзка с мъжа с белега от рана и със зелени очи, седнал преди няколко минути на моята маса. Всичко беше така убедително и просто, така съвпадаше с онова, което се знае в науката по този въпрос, че направо бе чудно как никой по-рано не се е сетил да потърси текста по този начин.

- Тук има едно затруднение - казах най-сетне на д-р Муавия. - Текстът на Халеви се отнася за VIII век, а хазарската мисия на Кирил е била през деветото столетие: 861 година.

- Онзи, който знае правия път, може да върви и по страничен! - възрази ми Муавия. - Нас не ни занимават датите, а дали Халеви, който е живял след Кирил, пишейки книгата си за хазарите, е разполагал с Хазарските беседи на Кирил. И дали ги е използвал в книгата си там, където цитира думите на християнския участник в хазарската полемика. Веднага трябва да кажа, че в представянето на християнския мъдрец у Халеви има безспорни съответствия с онези Кирилови аргументи, които са запазени до днес. Известно ми е, че сте превели на английски Кириловото житие, така че лесно можете да познаете тези части. Ето чуйте, чий е например този текст: говори се за това, че човек се намира по средата между ангелите и животните... Разбира се, веднага се сетих за това място и го цитирах по памет:

- "Като творец на света, Бог е създал човека по средата между ангелите и животните - с говор и разум отделяйки го от животните, а с гнева и похотта - от ангелите, така че към която от тези части се доближава, чрез нея още повече се присъединява към горните или към долните..." Това е - отбелязах аз, цитирайки текста - част от житието за агарянската мисия на Кирил.

- Точно така, но същото се явява и в петата част на книгата на Халеви, където той полемизира с философа. Има и други съответствия. Най-важното е, че и в самата беседа, която Халеви приписва на християнския учен в хазарската полемика, се разглеждат неща, които според житието Кирил е посочвал в тази полемика. И в двата текста се говори: за Светата Троица и законите преди Мойсей, за яденето на забранени видове месо и най-сетне - за лекарите, които лекуват по обратен начин на този, който е необходим. Привежда се същият аргумент - че душата е най-силна, когато тялото е най-слабо (около петдесетте години на живота), и пр. Най-сетне, хазарският каган упреква арабския и еврейския участник в полемиката - пак според Халеви, - че техните книги на откровението (Коран и Тора) не значат нищо за хазарите, индусите и другите народи, защото не разбират езиците им. Това е един от съществените аргументи, които изтъква и Кириловото житие в борбата против триезичниците (онези, които приемат за обредни езици само гръцки, еврейски и латински), и става ясно, че в случая каганът е бил под влиянието на християнския участник в полемиката и е изтъквал доводи, за които, от друга страна, знаем, че са наистина на Кирил. Халеви само ги е преписал.

Трябва накрая да се вземат под внимание още две неща. Първо, ние не знаем всичко, което се е съдържало в изгубените Хазарски беседи на Константин Солунски (Кирил), и не знаем какво от тях е включено в текста на Халеви. Значи може да се предполага, че има и друг материал освен този, който ви показах тук. Второ, текстът на Халеви е повреден точно в частта, която се отнася до християнския участник в полемиката. Тази част не е запазена в арабския източник, а само в по-късния еврейски превод, а печатните издания на Халеви, специално онези от XVI век, са претърпели, както е известно, християнската цензура.

Накратко, книгата на Халеви за хазарите е запазила една част от Хазарските беседи на Кирил, въпреки че ние днес не знаем в какъв обем. Впрочем тук, в Цариград - заключи д-р Муавия, - в нашия симпозиум ще участва и някой си д-р Исайло Сук, който говори добре арабски и се занимава с ислямските източници за хазарската полемика. Той ми каза, че разполага с Хазарски речник от XVII век, издаден от някой си Даубманус, и че от този речник се вижда как Халеви действително е използвал Хазарските беседи на Кирил. Дойдох да ви помоля вие да поговорите с д-р Сук. Той не желае да разговаря с мен. Казва, че го занимават само арабите отпреди хиляда и повече години. За останалите нямал време. Бихте ли помогнали да установим връзка с д-р Сук и да изясним този въпрос?...

Така завърши своето изложение д-р Абу Кабир Муавия и отведнъж в моя ум мълниеносно се навързаха нишките. Ако забравиш в каква посока изтича времето, като компас остава любовта. Нея времето винаги я напуска. Завладя ме след толкова години отново твоята проклета жажда за наука и изневерих на Исак. Вместо да стрелям, изтичах да повикам д-р Сук, оставяйки своите хартии и оръжието под тях. На входа нямаше никой от прислугата; в кухнята някой топеше парче хляб в огъня и ядеше. Видях как Ван дер Спак излиза от една стая, и съобразих, че това е стаята на Д-р Сук. Почуках, но никой не се обади. Някъде зад мен капеха забързани стъпки и помежду тях се усещаше горещината на женска плът. Почуках отново и тогава от това почукване вратата се открехна малко. Не беше затворена. Първо видях само нощната масичка с някакво яйце и ключ в чинийка. Като отворих малко повече вратата, изпищях. Д-р Сук лежеше в кревата удушен с възглавница. Лежеше, захапал мустаци, сякаш бърза през вятъра. Хукнах, викайки, и в това време от фадината се чу изстрел. Изстрелът беше един, но го чух с всяко ухо поотделно. Веднага познах звука на моето оръжие. Връхлетях в градината и видях д-р Муавия да лежи на чакъла с пръсната глава... На съседната маса детето с ръкавици си пиеше шоколада, като че нищо не бе станало... В градината нямаше никой друг.

Веднага бях арестувана, "Smit & Wetson", на който бяха намерени само мои отпечатъци, е приложен като доказателствен материал и съм обвинена, че с предумисъл съм убила д-р Абу Кабир Муавия. Това писмо ти пиша от следствения затвор и все още не разбирам нищо. "Кладенец със сладка вода нося в устата си и меч двуостър..." Кой е убил д-р Муавия? Представи си, обвинението гласи: еврейка убила арабин за отмъщение! Целият ислямски интернационал, цялата египетска и турска общественост ще се изправят срещу мен. "Ще те предаде твоят Господ Бог на неприятелите твои да те бият; по един път ще излезеш срещу тях..." Как да докажеш, че не си извършил онова, което наистина си възнамерявал да извършиш? Необходима е жестока лъжа, страшна и силна лъжа като бащата на дъжда, за да се докаже истината. Рогове вместо очи са нужни на онзи, който иска да измисли такава лъжа. Ако я намеря, ще живея и ще те доведа от Краков при мен в Израел и ще се върна към науките на нашата младост. Ще ни спаси нашата мнима жертва - казваше единият от нашите двама бащи... Колко трудно е да понесеш Неговата милост, а камо ли гнева Му.

P.S. Тук ти прилагам репликите на Философа от книгата на Халеви за хазарите (Liber Cosri), за които д-р Муавия твърдеше, че представляват откъси от изгубените Хазарски беседи на Константин Философ, свети Кирил.