MAJOR ARCANA (Голямата тайна) е наименованието на колода от 22 карти за гадаене, означени с цифрите от 0 до 21. Заедно с другата, по-голяма колода (Minor Arcana) от 56 карти, правят Таро (Tarok, Tarocchi). Произходът на Таро се свързва с жреците (хиерофантите) на Елевзинските мистерии в Гърция. Според други Таро произлиза от традицията на Хермесовските култове. Тези карти често се използват от циганите за гадаене, пренесли, както се смята, техния таен „език“ от Халдея и Египет в Израел и Гърция и разпространили го след това по Средиземноморското крайбрежие. Доколкото е известно, Таро е в употреба вече около седем века в Средна Европа, Франция и Италия, а днес е общоизвестна игра. Най-старите запазени екземпляри от картите за Таро са от 1390 и 1445 г. (Minchiati колода от музея „Корер“ във Венеция).

Major Arcana обикновено се дели на три групи от по седем карти. При гадаене смисълът на всяка карта поотделно и във взаимоотношение с другите карти се отгатва от гадателя, който познава установеното значение (ключовете) на картите или сам им придава държания в тайна смисъл. Смисълът на картата за Таро се променя в зависимост от това дали е паднала направо или обратно, защото, ако падне обратно, тя има значение, обратно на основното значение на същата карта. Днес Таро и неговите ключове са предмет на внимание на много наръчници, различаващи се значително помежду си. В корена на Таро е символичният език на общия разум на човека. Символиката и ключовете на Таро са насочени към антична Гърция, към Кабала, към астрологията, нумерологията и др. Мистичната сила и езотеричната мъдрост се долавят през 21-те смисъла на „Лудият“ — символ на онази карта, която едновременно е нулева, средищна и последна от „Великите тайни“ на Таро.

Из една енциклопедия

Освен майчиния си език той говореше гръцки, френски, италиански и турски и се беше родил в Триест в семейството на сръбските търговци и меценати Опуйич, притежаващи на Адриатика кораби, а на Дунав — жита и лозя, от детските си години още служеше в частта на своя баща, офицера от френската конница Харалампи Опуйич, и знаеше, че в сраженията и в любовта издишването е по-важно от вдишването, носеше разкошна кавалерийска униформа, посред зима спеше в снега под колата, за да не вдига от колата кучката си с кумилото от руска хрътка, а по време на война плачеше за съсипаните си жълти кавалерийски ботуши и зарязваше службата си в пехотата, за да не му се похабят ездаческите одежди, ума си губеше по хубавите коне и им плетеше опашките, от Виена доставяше сребърна посуда и обожаваше баловете, маскарадите и ресторантите с жени и музика.

За него баща му казваше, че е луд като кошава[1] и че върви по ръба на пропастта, а той приличаше едно след друго ту на майка си, ту на дядо си, ту на още неродения си син или внук. Беше човек, който бие на очи, на ръст по-висок от средния, лице бяло, с трапчинка на брадичката колкото пъп, с коса дълга, гъста и черна като въглен, със засукани като мустаци вежди и оплетени като бич мустаци. По безкрайните военни пътища из Бавария, Силезия, Италия жените се дивяха на появата му, ездата му и на дългата му, разресана коса, която, уморен от походите и тежестите на войнишкия живот, той сушеше край огнищата на попътни кръчми; караха го на шега да се преоблича в женски рокли, кичеха го с бяла роза в косата и му взимаха последната пара по вечеринките в гостилниците, а болни и уморени му отстъпваха постелите си и всички със сълзи се разделяха с конната част след зимуването й. А той казваше, че спомените му са в торбата за ядене.

С отнесена, женска усмивка на лицето, по което бе порасла брада, младият Опуйич като дете подир баща си, а после и сам кръстоса с френската конница Европа от Триест, Венеция и Дунав до Ваграм и Лайпциг и израсна по френските войнишки лагери, изкарвайки на всяко десетилетие по война. Напразно майка му, госпожа Параскева Опуйич, му пращаше „сладки с тъжни орехи“. Малкият Софроний, преди още детето в себе си, роди своя дявол. Едното му око беше на баба му по майка, която беше преди всичко гъркиня, другото — на баща му, който най-подир беше сърбин, и младият Опуйич от Триест виждаше света кривогледо. Шепнеше:

— Бог е Онзи, Който Е, а аз съм онзи, който не съм.

От невръстни години още той носеше в себе си една добре скрита голяма тайна. Сякаш усещаше, че с него, като с човешко същество, нещо не е в ред. И беше естествено да иска да го промени. Желаеше го крадешком и много, срамувайки се от желанието си като от непристойно посещение. То приличаше на малък глад, който вие като болка под сърцето, или малка болка, която се буди като глад в душата. Не беше запомнил всъщност кога бе поникнала в него тази скрита жажда за промяна в облика на малката безплътна сила. Сякаш лежеше, събрала по някой път върховете на средния пръст и палеца; така веднъж, щом го обори сън, ръката му падна от кревата и той разтвори пръсти. Тогава се стресна, сякаш е изпуснал нещо. В действителност бе изпуснал себе си. И желание имаше тук… Или пък друг път ще му се стори, че отдавна някога, в чинията, пълна със зеле, е намерил нечия душа да се търкаля и я е изял.

И така се започна в него това тайнствено и силно нещо. Трудно е да се каже дали беше то някаква щура амбиция, свързана с неговата и на баща му професия, или непостижима мечта за нови и истински неприятели и най-целесъобразни съюзничества, или просто младият Опуйич искаше да се смени отношението между двамата им с баща му, или пък го е теглел Югът и са го дърпали него, царския конник, загиналите царства на Балкана чак до Пелопонес, или си беше нещо от кръвта на баба му, гъркинята, чийто род е трупал богатство, търгувайки между Европа и Азия, или някакво трето щастие и желание беше, от онези, мътните и силните, заради които лицето на човека никога не мирува, и те ту показват как ще изглежда то на старост, ту как е изглеждало, когато още само ушите са го носили по света. Защото човешкото лице диша, непрекъснато вдишва и издишва времето.

Оттогава и залягаше той непрестанно, за да се извърши някаква съществена промяна в живота му, да се сбъдне жизненоважната му мечта, но го прикриваше, доколкото може, та затуй постъпките му често биваха неразбрани от околните.

И понесе младият Опуйич скритом под езика си камък като тайна или, по-добре казано, тайна като камък, а на тялото му се яви една такава промяна, която трудно можеше да се укрие и която бавно ставаше легенда. Първи я забелязаха жените, но не казаха нищо; после мъжете в полка му почнаха да се глумят открито с него и така работата се разчу по цялото бойно поле.

— Той е като жена — говореха офицерите от неговата част и се смееха. — Винаги може!

От онзи съдбоносен ден Опуйич вървеше по света с тайната в себе си и с постоянно готовото мъжко копие при корема си. Единайсетият му пръст се беше изправил и почнал да брои звезди. И остана така. На него това не му пречеше, той яздеше весело, но за тайната си, която може би беше причина за всичко, не говореше никому никога.

— Прави се на луд — казваха офицерите от неговата част и маршируваха все на северозапад, в посоката, която води към неизвестното. На този кален войнишки път той се беше озовал по бащина воля, но самия си баща, капитан Харалампи Опуйич, надали беше срещнал. Спомняше си понякога как нощем в техните триестки палати той вдигаше глава в тъмното от възглавницата и безкрайно дълго се ослушваше.

— Какво слуша? — питаше се удивено момчето. — Къщата? Войната? Времето? Морето? Французите? Миналото си? Или се ослушва за страха, който достига от бъдещето? Защото бъдещето е конюшня, от която излиза страх.

Сетне майка му внезапно връщаше главата на баща му на възглавницата, за да не заспи така с изкривен врат и будни уши. Страшен и за подчинените, и за вишестоящите, Опуйич старши обичаше сина си повече от майка му. И залягаше за него от огромните далнини на своята подвижна бран. Синът му не го беше виждал отдавна и вече не знаеше как изглежда баща му и дали би го познал. За майка му в Триест не ставаше дума. Неслучайно бе казала за сина си:

— Този е смесен от две кърви, сръбска и гръцка. Иска да превърне безсъницата в дъга, а съня в дюкян.

А поручик Софроний Опуйич беше като хрътките си. Чуваше и виждаше иззад ъгъла. Отдавна беше войник, облъскан и в победата при Улм през четиринайсета година, и в поражението при Прусия в двайсет и втора, но някъде в дъното на душата си оставаше същото палаво дете. Все още зад единия ъгъл виждаше баща си, а иззад другия чуваше майка си. И мечтаеше да ги срещне. Не знаеше кой е.

— Искате ли да ви накърмя, топ lieutenant? — попита някаква девойка младия Опуйич пред една палатка в предградието на Улм.

Вниманието на поручика привлече птицата, замахала бързо с крила над палатката като вързана. В палатката мъжки глас пееше „Спомените са потта на душата“ и Опуйич плати и влезе.

Вътре на една маса седеше факир и пееше, запасан със змия, която си гълташе опашката. В косата си имаше червени рози. Като свърши песента, той насочи висок глас през своята тръба, сякаш се целеше точно в онази птица над палатката, и я свали с гласа си като със стрела. После предложи услугите си на посетителите. Можеше да изяде името на който и да е от присъстващите за четвърт Napoleon d’or, а за малко по-голяма сума — и името, и презимето.

— Който приеме, никога вече няма да се казва както когато е дошъл! Ако имате ключове от къщи, а къщата ви е съборена през войната, мога да ви я възстановя до най-малките подробности с обикновено хвърляне на ключовете в бакъра, защото всеки ключ произвежда ехо, което точно описва в ухото вида и големината на стаята, която чува ключът.

Накрая факирът предложи на присъстващите да си намислят по едно желание, което той ще помогне да им се изпълни, а mademoiselle Maril с удоволствие ще накърми на излизане всеки от присъстващите господа в знак на благодарност, че са посетили това място. Когато дойде ред на Опуйич да си намисли желание, факирът се изплаши и въпреки че желанията на присъстващите не му се съобщаваха, той слезе бързо от стола и понечи да се измъкне от палатката.

— Не бива много ум в един ден, нито много мед в едно цветче — помисли Опуйич и като настигна факира, го сграбчи за яката, седна на някакво буре и го сложи на коляното си.

— Изплези се! — нареди му той, което факирът изпълни бързо. — Вали ли дъжд?

Факирът кимна, въпреки че не валеше.

— Лъжеш! Да не мислиш, че можеш да си играеш с мен като с онази птица, дето лети на място над палатката ти? Знаеш ли кой съм?

— Знам, затова исках да побегна. Ти си син на капитан Харалампи Опуйич от Триест.

— Добре, сега на въпроса. Можеш ли, или не можеш да направиш да се сбъдне желанието?

— В твоя случай не мога. Но знам къде може да се осъществи то. Ще ти поверя нещо. В Цариград в един храм има стълб, за който е прикрепен меден щит. В средата на щита има отвор. Който си пожелае нещо, слага пръст в отвора и завъртайки шепа около пръста, така че шепата да не напусне нито за миг медената повърхност, а пръстът — отвора, може да бъде чут. Но внимавай и много се пази, господине мой. Когато Бог иска да накаже някого, го дарява едновременно с изпълване на желанието и с голямо нещастие. Може той да постъпва така със своите любимци, не знаем, но за нас и бездруго е все едно. Затова се пази, господин поручик. И не забравяй песента „Спомените са потта на душата“.

— Не ти вярвам нито дума — отвърна поручикът. — Но все пак ще ти задам още един въпрос. Можеш ли да помогнеш да намеря баща си? Не съм го виждал, откакто камъкът отслабна, а вятърът надебеля. Знам, че се оттеглил към Лайпциг, но сега къде е, не знам.

— Не мога да ти кажа това, но мога да ти кажа, че в тази палатка всеки четвъртък идва група джебчии и ментарджии да дава представление за лековерните. Те играят една мистерия за смъртта на капитан Харалампи Опуйич, баща ти.

— Как така за смъртта? Ами че той е жив!

— Знам, господин поручик, че е жив. Но това представление се нарича тъкмо така: „Трите смърти на капитан Опуйич“.

— Нито дума не ти вярвам — каза поручикът и отиде да спи.

Обаче в четвъртък той разпита. В палатката на факира наистина представяха трите смърти на Харалампи Опуйич, неговия баща. Като влезе в палатката, младият Опуйич попита първия маскиран, когото хвана, как си позволяват да представят смъртта на жив човек, но онзи отговори кротко:

— Знайте, че за представлението плати лично капитан Харалампи Опуйич, който е, господине мой, голям любител на театъра и подкрепя театъра и комедията. Той се намира сега на Елба.

Поручик Опуйич знаеше, разбира се, че неговите триестки Опуйичи отдавна са театрални меценати, така че не му оставаше нищо друго, освен да седне и види представлението. Като го видяха, хората в палатката сякаш се вкамениха. Бяха го познали. Той им каза да почват.

Най-напред пред тях излезе някакъв мъж с чужда брада и френски мундир, с който се представяше за капитан Опуйич. Покрай него стояха четири жени и едно момиче. Една от жените се обърна към него:

— За да сме наясно кое как е, имай предвид, че аз не съм духът на твоя прадядо по майка, нито пък съм той във вид на вампир. Той умря и от него вече няма нищо, нито тяло, нито дух. Но понеже смъртите не умират, аз съм тук. Аз съм неговата смърт. А това до мен е смъртта на твоята прабаба. Това е всичко, което е останало от нея. Като се уточнихме дотук, да продължим. Твоите прадеди имат, значи, само по една смърт. Ти не. Ти ще имаш три смърти и ето ги и тях. Тази старица тук, тази хубавица и това момиче тук са твоите три смърти. Хубаво ги виж.

— И това ли е всичко, което ще остане от мен?

— Да. Това е всичко. И не е малко. Но, обърни внимание, капитане, ти не ще забележиш своите смърти, ще минеш през тях като през арка на победител и ще си продължиш пътя, като че ли не са се случили.

— А какво ще стане след третата ми смърт, когато вампирясам за трети път?

— Изглежда, и за тебе, и за другите известно време ще е сякаш че продължаваш да живееш, като че нищо не е станало, докато не ти се случи последната любов, докато не се загледаш в жена, с която би могъл да имаш поколение. Тогава в същия миг ще изчезнеш от лицето на целия свят, защото третата душа не може да има поколение, както и онзи, който вампирясва за трети път, не може да има деца.

После в палатката притъмня и се чу ръмжене на мечка. Когато светлината се върна на сцената, там се биеха на живот и смърт мъж с френски мундир (който представяше капитан Опуйич) и огромна мечка. Мъжът удари животинката с нож и тя в предсмъртен хрип го попика и взе да го души. И мъжът, и животното паднаха на земята… Хората ръкопляскаха, артистите разделиха на зрителите по лъжица жито за душата на убития и някой забеляза, че това е първата смърт на капитан Харалампи Опуйич. Следваше втората.

Тогава хубавицата от първата сцена излезе пред зрителите и каза:

— Вие, хора, не умеете да мерите дните си. Мерите им само дължината и казвате, че траят 24 часа. А вашите дни понякога имат дълбочина, по-голяма от дължината, и тази дълбомина може да достигне месец или дори година дълги дни. Затова не умеете да видите живота си. А за смъртта да не говорим…

При тези думи в палатката влетя на кон капитан Опуйич, разбутвайки зрителите, с далекогледа в ръце. След него се появи мъж с пушка, с австрийски мундир. Капитанът се обърна и постави далекогледа на окото си. Тогава онзи го уби през далекогледа. Капитанът падна от коня, а животното, освободено от тежестта, хукна в галоп навън в нощта… Това беше втората смърт на капитан Опуйич. И отново си поделиха по хапка от житото за душата му.

Тогава момичето от първата сцена излезе пред зрителите и се поклони.

— Не си отивай още. Моите мъртви са лоши вечерно време; сложи пръст в ухото ми, да знам, че и когато заспя, си тук. Слушай! Сърцето бие в тъмата сбора от нечии години, които се навършват у нас…

Това беше съобщение за идването на третата капитанова, най-млада смърт. На сцената беше нощ (също като навън). Двама мъже с фенери и саби вървяха един срещу друг за среща. Очевидно това беше двубой. Един от тях представяше капитан Опуйич (във френския мундир), а другият — австрийски офицер. Онзи, който представяше Опуйич, изведнъж се спря, забоде сабя в земята, на сабята окачи фенера и се скри встрани с намерение да нападне другия откъм гърба. Промъкваше се към противника през мрака, следейки как онзи стои с фенер в ръце, неотлъчно, няколко стъпки по-натам, без да може да разбере в тъмнината какво възнамерява неприятелят и защо стои. В този миг на съвсем неочаквано място в мрака Харалампи Опуйич налетя право върху австрийския нож, далече от сабята и фенера, които онзи другият ловко беше оставил забити насред улицата. И това беше третата смърт на капитан Харалампи Опуйич.

„Нищо не разбирам“ — мислеше си младият Опуйич, като напускаше палатката.

Тогава се чу глас зад гърба му:

— По-добре да не разбираш!

Като се озърна, поручикът видя факира с розите в косата и го попита:

— Къде е истината? Жив ли е баща ми, или не е?

— Всеки човек има двойно минало — отвърна факирът. — Едното се нарича „Забавяне“. То расте заедно с човека от раждането му и върви към смъртта му. Другото минало се нарича „Пътека“ и се връща от човека към раждането му. Двете са с различна дължина. В зависимост от това кое минало е по-дълго, човек или се разболява от смъртта си, или не се разболява от нея. Това другото значи, че човек зида миналото си и от другата страна на гроба и то продължава да расте и след неговата смърт. А истината е между тези два вида минало… Но защо господин поручикът не потърси „Папесата“? — попита факирът накрая и си отиде.

Папесата може да прочете в чуждите сълзи всичко, което е сънувал човек. Дълго е живяла в Улм и на младини не се занимавала с гадаене. Казваше:

— Защо да гледам в чуждото парче време само за да видя от какво е съшито чуждото време? Не ме интересува какво носят господата по часовниците и колко е часът при госпожите под корсета.

В една улица на хвърлей място — разправя се — решила да си вдигне къщичка. Когато свършили изкопните работи, зидарите поискали да им даде своите карти, казали и да ги разбърка и прекръсти и под всеки от 78-те камъка на основите на къщата й сложили по една карта, обърната с лице към земята. Без да гадаят коя е.

В тази къща една вечер Папесата сънувала сън от онези, които траят два пъти по-дълго от нощта, в която са сънувани. Лежала на кревата си с метални топки на четирите колонки. Дошли при нея мъж и хубава млада жена, вързали я за шията със собствената й коса, а косата вързали за колоните на кревата зад възглавницата. После повдигнали малко кревата, само колкото да й се опъне косата. Казали й:

— Сега ще пренесем къщата ти на небето. За това ни трябва само една хубава нощ. Ние сме чевръсти и здрави. Ако не се противиш и не викаш, няма да те закачаме. Ако викаш, ще видиш къщата си на небето, и то тутакси. Няма и да те местим от кревата.

Тя викала и те повдигнали още малко кревата. А през цялото време опразвали къщата и я товарили на една кола. Тя пак викала, но те още повече изправили кревата с нея на него и тя останала да виси обесена на косата си за кревата до сутринта.

Судила се в постелята си, но на полето. През нощта над самата нея крадците откраднали цялата къща и я отнесли камък по камък, керемида по керемида. Изобщо не се намерил нито един прозорец, нито една брава. Не пипнали само кревата с балдахина и колонките, но пък той бил почти изправен до стената на съседната къща, така че тя лежала в него полуудушена от собствената си коса и гледала земята под краката си.

Насетне тя не рачила да вдига нова къща и днес живее в съседство. Междувременно в основите на откраднатата къща поникнаха бели и червени рози, кипариси, слънчогледи, жито, лилии, палми, а насред градината — „дървото на живота“, заобиколени с венци и триумфални арки от листа и треви.

Оттогава Папесата казва, че има къща на небето, държи кревата си с балдахина в градината и тук гледа на карти.

Тук я завари и поручик Опуйич. Мина между два обозначени му камъка, черен и бял, и влезе в градината.

— Ти ли си Папесата? — попита той старицата, която се занимаваше там.

— Аз съм Месечинкова девица — отвърна тя.

Поручикът поиска да му гадае. Да гадае за него, но и за баща му. Каза му да дойде привечер. Тогава взе да хвърля карти по кревата си. Обърна първата карта, от нея почна да чете следното:

— Баща ти спада към ордена на хора, твърде добре свързани помежду си. В манастирите този орден се нарича общежители — това са монаси, които живеят в общност, заедно се хранят, ходят на молитви и живеят заедно. А тук, навън, където живеем ние, са хора, които предимно държат властта, водят войни. Твоят баща е силен, има сабя в ръце и една спечелена война под ботушите. Той и неговите хора освен това са и превъзходни лекари, билкари, певци, зидари, лозари, музиканти и книжовници.

— Що се отнася до тебе — продължаваше Папесата, гледайки все една и съща карта, — ти няма да принадлежиш към техния кръг, кръга на баща ти. Тежко на сина на победителя! Светът никога няма да стане негов. Така е и с теб. Баща ти и членовете на неговото братство ще държат теб и другите си деца докрай под похлупак. Ще остарееш в люлка. Постоянно мечтаеш за родителския дом, обичаш повече женските икони пред мъжките и ще дойдеш в обществото на онези самотници, които живеят всеки за своята дреха и за своя огън. Ще се храниш сам и ще спиш сам.

— Чакай малко — каза Софроний, — от една и съща карта четеш на баща ми едно, а на мен нещо съвсем друго. Как така?

— Добре. Един пие вино и му понася, друг пие същото това вино и му вреди. Какво искаш?

— Продължавай.

Месечинковата девица обърна нова карта и от нея прочете следното:

— Баща ти и неговите хора ще се поддържат помежду си като голямо свето семейство, през чужди държави ще носят своя свят дух на братство, с което всичко се урежда. Баща ти няма да разполага с никакво имущество, защото всичко, което има, ще бъде общо, а той мисли, че това значи то да е и негово. Неговата църква е и тяхна, т. е. те сами ще бъдат църква. Баща ти обича повече деня пред нощта и мъжките икони пред женските. Докогато държавата, на която служиш, върви към мощ и изобилие, тя ще принадлежи на баща ти. И на неговите, неговото братство.

А ти, красавецо, ще обичаш житото и никога няма да станеш боец, ами ще научиш езика на неприятеля на твоя баща. И хубаво и сладко ще беседваш и затова ще умееш да мълчиш. Може би години ще мълчиш. Още нещо. Убива ли те понякога десният ботуш?

— Убива.

— Така си и мислех. Ти ще криеш и носиш под сърцето си с години нещо велико, някакъв сън, някаква тайна или такова голямо желание, че под него вече ти се подгъва десният крак. Много ще пътуваш заради това желание, за този глад, който прилича на болка, ще бродиш по пътищата за своята болка, която този глад гони по света. И ще се бориш години с нея. Тайно и сам. Защото такива като тебе не се търпят помежду си. Няма да имаш приятели… И затова няма да знаеш кой си.

— Много добре знам кой съм и какво съм — прекъсна я тук поручикът, — аз съм онзи, комуто другите плюят в дланта, докато работи, и в чинията, докато яде. Гълтач на ножове и мрак, аз скачам от луд камък на луд камък, а камъкът ми не мисли добро на крака. В единия джоб ми расте жито, а в другия — трева, нося си душата в носа, а ме учат да кихам. Баща ми разведрява и заоблачава, а на мен ми пада дъжд в чинията и сняг в леглото. Аз съм онзи, който се реши с вилица, онзи, който сади ножове и отглежда зъби, защото лъжиците ми не растат, докато ям… Не ми трябва на мен твоята саката приказка.

— А какво ти трябва, соколе мой?

— Това твоето е мъжки разказ. Чувал съм го вече по манастирите. Какво става с женския дял от разказа? Ще ми кажеш ли къде е мястото на жените в тази твоя манастирска или каквато искаш подредба? Забрави ли жените? Или това е подредба само за мъже? Искам да знам коя е майка ми, кои са сестрите ми, коя ще ми бъде дъщеря.

— Това няма аз да ти кажа. На този въпрос отговора ще ти даде някой, който е „трета обувка“.

— Какво е това „трета обувка“?

— Това е жена от двата пола.

— Как така? — почуди се поручикът.

— Мъжете имат само един пол. Жените — два. А от третата обувка се пази!

В този миг под сърцето на младия Опуйич отново се яви онзи малък глад, който мълчи в душата като болка. Той се почувства в градината като окаден, като в църква, почна да чете и разбира значението на ароматите така, както се четат писма. А ароматите го водеха по своя път през растенията на земята. Лилията му се отвори като чиста мисъл, недокосната от желание, като вечен живот, като кърмене насън, като магарешки уд, като дреха, недостъпна за човека, но пешкир, достъпен на младостта. Бялата роза замириса като Тракия на Ева преди греха, на Мохамедовата пот, на човешката душа и на кръвта на Венера, свободна от животинско желание, а когато тази кръв боядиса розата в червено, тя замириса на страст, на Ева след греха, на дяволска клетва и Божи благослов, докато петолистната роза не го зашемети с жизнената сила, която принадлежи на бога на войната. Кипарисът пък, чиито корен беше върху сребро, злато и бронз, зашумоля като светото дърво на богинята на любовта, усети се миризмата на рая и Света гора, на огън, на Зевсовия скиптър и стрелата на Амур, на дъхав вятър. Житото миришеше на тялото Христово, на Майката земя, на нар и подземие, а в отзвука се усети мирисът на сол и на вино, палмата носеше победа над смъртта и сила в движението; слънчогледите гледаха в него, а не в Слънцето, иззад старицата „дървото на познанието“ му предлагаше петте си плода като пет чувства, а „дървото на живота“ иззад неговия гръб доби вместо своите 12 листа точно толкова пламъчета, които веднага се свързаха със съзвездията на небето и с болката в него.

Тогава той видя как Папесата отново започна да открива на кревата си картите: най-напред падна „Факирът“, после „Жрецът“, после „Двете пръчки“, „Петоъгълната единица“, „Първият бокал“ и „Съгласие“.

— Толкова за лилията — каза тя. И продължи да обръща нови карти. На кревата падна „Лудият“ за бяла роза, „Факирът“, „Жрецът“ и „Кралицата на петоъгълника“ за червена, докато за петолистната роза се откри „Смърт“. За палмата се откри картата на самата Папеса, за кипариса и житото се обърна картата „Царица“, за слънчогледа паднаха картите „Кралицата на сопите“ и „Слънце“, а за дървото на любовта и дървото на познанието Папесата му откри картите „Любовници“ и „Бойна кола“.

— Значи растенията проговориха с езика на картите от основите на твоята открадната къща? — попита поручикът.

— Не. Картите вече хиляда години говорят с езика на растенията, в който е записана човешката съдба. А третата обувка е онази, която не гази растенията.

Когато в зори поручик Софроний Опуйич излезе от градината, се почувства като на ръба на пропастта. Една прегракнала врана прелетя над него и среса вятъра с двете си черни крила. Той усети как самотата му се удвои отведнъж. А след това почна да расте още малко, но се спря за миг и после отново се върна на числото две. В неговата самота самотуваше още някой. И той реши, че за самотния човек това е чисто щастие.

На Великден 1813 г. знаменосецът Софроний Опуйич беше изпратен в Главния щаб на своята военна част по поверителна военна работа. Пътят му минаваше през Триест и най-сетне Софроний след толкова години отново видя червената земя, рижия добитък с лъскави топки на рогата, вдъхна горчивия вятър от морето и пренощува в бащината си къща, без да успее същата вечер да види майка си.

В заспалия палат го посрещна хубавица със скъпоценен камък на зъба, с много сребърен прах по черната коса и с изкуствена бенка между гърдите.

„Тази ще е винаги на 17 години“ — помисли Софроний, а тя каза, че се нарича Петра Алауп, че му се пада нещо като леля и че госпожа Параскева, майка му, я е задължила да го настани за отдих. Въведе го в стая, на чиято стена висяха икона, огледало и картина в овална златна рамка. Опуйич забеляза учуден, че на картината е изобразена само една кадифена завеса. Петра обърна огледалото към стената да не привлича насекоми и без да пита нещо, помогна на младия Опуйич да се съблече, полагайки го в леглото, както се полага дете. Като видя единайсетия му пръст така изправен, тя забеляза:

— Госпожа Параскева казва, че не можеш да идеш такъв утре в църква.

После седна под лампата и взе да плете.

— Гладен ли си? — попита го тя, усмихвайки се в плетката си. Опуйич се засмя и каза:

— Имам името на риба. Трябва ми още рибата и ще съм сит. Но това не е за всеки.

— Виж го ти! — отвърна Петра. — Сега дава мило и драго, за да получи, а щом получи, тозчас ще заспи връз теб и ще ти напълни устата със слюнка от кой знае какъв мръсен сън, в който му дават това, което наяве не биха му дали. Едва можеш да се измъкнеш изпод него. Ето ти кълбенце, дръж го, докато заспиш. Внимавай само да не скъсаш конеца. Ако се скъса, отиде, та се не видя този, за когото плета.

— А какво плетеш?

— Събрах коса и плета нахуйник.

— Кому?

— Сигурно не на теб, щом не съм ти взела мярка.

В този миг Петра спря да плете и допря добре гледаната си ръка до гърдите.

— Горко ми — прошепна.

— Какво ти е?

— Имам посещение.

— Какво посещение?

— Някаква малка болка под сърцето, която плаче като малък глад. Или по-добре имам малък глад, който се тревожи за болката.

— Бих казал, че преди това си имала посещение, а тази болка и глад на дъното на душата обикновено си идват сами след посещението. Не съм аз онзи, който носи бяла брада в черната. Знам аз в коя чаша не се долива.

— Горко ми!? В коя?

— В пълната, много добре знаеш.

— Нищо не знаеш ти. Умът ти работи само на приказка. Знаеш ли колко са пренощували под тази коса?

— Не знам.

— И аз не знам. Само знам, че съм родена с този глад.

При тези думи Петра отиде при прозореца и избра от саксията стрък бодлива трева, сложи я в уста, завърза я на възел с езика си и показа възела на Софроний.

— Край! Вече не боли… А ти? Бих казала, че още не си опитвал женски хляб. Нали? Не си ли прогледнал с третото око? Хайде де, не бой се. И спрелият часовник минава през точно време. Ще те науча как се моли на четири ръце, ако ми отгатнеш нещо.

— Какво?

— Познай как се казва лявата ми гръд.

— Не знам.

— А дясната?

— Знам! — Знаменосецът Опуйич прошепна нещо в мрака.

— Позна! — закиска се Петра, свали китарата от стената и му я подаде.

— Не умея да свиря.

— Аз не те и карам. Хвърли сребърник и влизай.

Тогава Софроний реши да изиграе последната си карта. И той сложи ръка под гърдите и заохка.

— Какво ти е? Да нямаш посещение и ти? Малка болка под сърцето, която плаче като малък глад?

— Не е това.

— Ами какво е?

— Нямам сребърник.

— Пинтийо — каза Петра, обърна огледалото към стаята, а иконата към стената и легна в постелята на Софроний. На всяка гръд имаше нещо като малка крушка.

— Ако ти нямаш сребърник, има майка ти — каза му с ням шепот устни в устни.

— Пили, пили, хубави мои, бъдете умни и не вярвайте на всеки вятър!

С тези думи в срядата на свети Мартин изповедник някой събуди младия поручик Опуйич в къщата му, в Триест.

— Пили, пили, хубави мои — говореше дълбок глас, като да излизаше от вулва, — нека е свещникът ви единствен сред хиляди! Вълците и борени овце ядат. Пили, пили, хубави мои! Да не преминете на тъжната страна, на черното рамо, от брега на плодородието и мярата на брега на пясъка и вятъра, където всяка тежест и стойност изчезва като цената на шапка без глава. Пазете ми се и от другата страна! Да не мине на ваша страна онзи мой син харамия, комуто между очите расте тъмнина, а между зъбите целувки. И обрив не се хваща там, където той ще ви хване… Пили, пили, хубави мои…

Над кревата се навеждаше едра жена с прошарена коса, но тъй като белите й коси растяха по-бързо от черните, белите бяха значително по-къси. Гледаше го с очите си, напръскани като змийско яйце. Преди още да вдигне клепачи, Софроний усети миризмата и на бадем и по този мирис позна майка си. Около нея над леглото се бяха надвесили четири-пет женски особи в шумящи кринолини и един лис младеж с черни мустаци.

— Ставай, мързелане, трябва да се ходи на църква! — галено му говореше майка му, обръщайки иконата към стаята. — Какво зобе кокошката? Пшеница. А с какво се зобе часовникът? С чукане, хубавецо мой. Слушай, той зоба и мука все едно и също — сега, сега, сега!

И госпожа Параскева отметна бързо завивката от сина си, а жените писнаха, като го видяха гол и напърчен.

— Ще я убия онази Петра! Как ще идеш такъв на църква? — кипна госпожа Параскева и се хвана накръст за ушите.

Църквата „Свети Спиридон“ беше пълна и се виждаше как с единия край потъва, защото иконите на южната страна в долния край се бяха отделили малко от стената. Землището, на което беше изградена, бе с подземни води. Някой настъпи шпората на Софроний посред службата и той се обърна. Видя Петра в черно, от което блесна усмивката й със скъпоценно камъче на дъното.

— Виж — обърна му тя внимание, — онази, която стои до иконата на свети Алимпий и си увива врата с косата, е сестра ти Сара. Тя носи пръстен под езика, за да залъгва глада, и вечер намъква чорапи вместо ръкавици, защото няма кой да я сгрее. Онази пък, която стои до майка ти и може да се опаше с косъм, е снаха ти Аница. Можеш да й закрепиш чаша вино между гърдите и да пиеш, без да пролееш и капка. До нея е снаха ти Мартица, лека на онази работа като на сълзи. Ако я сънуваш, обърни си възглавницата и тя ще те сънува. Онзи лисият е нейният мъж и твоят брат Лука. Той държи сега камък в ръцете, за да не заспи в църквата. Ако заспи, камъкът пада и го събужда. А майка ти казва, че държи камък и в постелята, докато поваля Мартица…

— Сега малко пиян хлебец — каза госпожа Параскева Опуйич, сядайки край масата за дванайсет души, — и да си видим очите в супата. А ето какво казвам на онези, еретиците, за тебе, Господи, дето ми пазиш щастието под прага. На чиято кола се возя, томува и коня хваля! Помилуй, Господи, господаря наш и мой господин Харалампи, измий неговите и нашите ръце, Господи, пред твоя хляб и твоята кръв, защото твоите ръце са винаги чисти и в тях не взимаш глаголи. Пазейки се, Господи, пази и мен и всичко Харалампиево съхрани. Амин!

Като седнаха, госпожа Параскева взе парче хляб и го, сложи в пояса си.

— Виж, сине, твоите сестри и братя и жените им, твоите снахи — шест месеца годишно прекарват в месец юни, а декември едва им идва веднъж вкъщи. И всичко това им дарува баща ви Харалампи. Виж само Марта: пирожкови внученца, пуснати в топли подправки, виж Марка — свинско, наръсено със захар и запечено, и зеле за свети Лука подкислено, вземи Сара, тесто във възглавница, а ти, Лука, най обичаш рибешки племеннички във вряло вино, взимайте, деца, моите гълъбчета с две и с три крила… Гледайте и яжте тази хубост. Всички — сладки топигъзовци и пълнигащниди, пък топлят, пък жужат, пък скачат под зъбите, бранят се, пишкат под езика, хапят под ушите и се надуват, докато минават. Размислят и — хайде на носа. А като минат, оставят следи: спомен, който сладни и целува, като да си иконка… А ти, Анице, сложи чесън в ухото срещу нечисти сили, защото са тук наблизо като и онзи харамия моят Софроний, който пие от чужда жажда и от чужд глад вечеря. Знаеш ли ти, Софроний, кое се яде най-сладко?

— Не зная, майко.

— Бащина къща. Оглозгваш рамките на вратите, бравите, прозорците и праговете, а изплюваш само ключа.

— На мен, майчице, не ми трябва бащината къща.

— Виж го ти него! В мед варен, а на чаша учен. А ние тук… чиба, куче, няма място за теб! Знам аз какво ти трябва. Жена ти трябва. А в тази торбичка е гривната за нея.

И Марко, братът на Софроний, бързо подаде копринена торбичка, в която Софроний видя златна гривна с надпис, а той започваше с думите „Аз съм талисман…“

— Благодаря, майчице, но нямам намерение да се женя.

— А какво да правя аз? Да се разболея от твоята младост, докато ти оздравяваш от нея? Не ти трябва къща, не ти трябва жена. Но твоята жена ми трябва на мен, а къщата — на сестрите ти. Няма мираз за Йована, ако тази къща не иде за неин мираз. Но на мен в ръкава си ми ти като джокер в картите и ще те оженя, ако ще със сълзи да се умивам! В църквата видя Петра, тя няма да се омъжи нито за мъжки, нито за женски кръст, но има толкова лозя, колкото и кораби, и може огън да премери. Вземи я. Ще ти посоли вятъра и ще ти опитоми вилицата. Тогава ще дадем половината наш дворец на Йована за мираз и тя ще може да избира жених. Ако не искаш, няма да може да избира. Ще вземе стар, но богат. Сега ти избирай.

— Или се пазари! — намеси се в разговора Софрониевата снаха Марта, при което Аница прихна да се смее и прибави: — Този скопен петел на мъжко или на женско дърво е печен?

— Не искам, майко, да ме жените така със скопен петел.

— А знаеш ли как съм се женила аз? Една нощ се ухапах за езика. Втората нощ пак, стана ми рана на езика. Питам се аз какво ли говоря нощем, та се хапя за езика? Прехвърлям наум всички думи, които знам, и — намирам! Намирам единствената дума, която отговаря на онази рана на езика като кания на сабя. Триест! — викнах и долетях с първия файтон право тук и право в прегръдката на Харалампи Опуйич. Като че днес е било. Запознах се с него на една забава и искам да танцуваме. А момичетата ми казват, че е зает. — Как така зает? — питам аз, а те се смеят и ме отвеждат при едно прозорче, като ми казват да погледна. Поглеждам аз, а там затворили в стаята Харалампи с жива мечка и като я уби той с ножа, мечката от болка го напика целия. Много се смеехме и много се обичахме и същата 1789 г., в най-голямата зима, те родих тебе, Софроний. Такива ми ти работи… Яж, соколе мой, яж и не се тревожи. Колкото по-бързи са зъбите, толкова по-бързи са и ушите. А какво ще правиш не казвай на мен, ами на сестра си Йована. Аз пека вече сватбените баници. Тупат под пръстите като барабаните на баща ти. Вътре по два жълтъка трептят като две цицки, а като отхапеш, дишат!.. Наздраве!

Тази вечер Софроний влезе сам в стаята си и си легна, без да пали светлина. На стената до иконата и огледалото стоеше онази овална картина в златна рамка с кадифената завеса, но сега на нея се забелязваше красив женски портрет до кръста, така умело изработен, че изглеждаше като жив. В русата коса блещукаше златен прах, а гърдите бяха разголени по най-новата мода и само ги покриваше прозрачен воал. Виждаше се, че зърната са начервени, също както и устата. Всичко изглеждаше толкова живо, че Софроний приближи и в съмнението си протегна ръка към изрисуваните зърна. И в здрача изведнъж го плеснаха през пръстите.

— Не пипай! — каза портретът. — Аз съм сестра ти Йована, а това не е картина, ами прозорецът на стаята ми. А на тебе, господин брате, благодаря за всичко, което ми даде и не ми даде. Аз държа в душата си земен слуга — своето тяло. И то ме слуша. Виж колко е покорно…

И Йована облегна лакът на своя прозорец и заплака.

— А когато, господин брате, ми се ядосаш и ме затрупаш с годините като с камъни, отгоре, от Амперейското небе на небесното течение, където прелитат птиците, Девицата ще заплаче за мен. И като вземе мляко в двете си стъкленици и запали пламък в кандилото си, с черна виолетка под роклята, тя ще тръгне, пристъпвайки бавно към своя жених на среща, на уговорка. И всичко ще й служи покорно: и стъклениците, и кандилата, и цветето, и тя ще има своя земен слуга — тялото си. И така ще се срещнат помежду си Милостта и Истината. А аз не мога да се обърна нито към нея, нито към тебе.

Тогава Йована заплака още по-силно на прозорчето си. Софроний дойде при нея, почна да я гали, а тя докосна косата му и каза:

— Много си обрасъл. Ела да те подстрижа.

И го промъкна през прозореца. Софроний седна сред стаята, сестра му сложи едно глинено гърне в скута, взе нож от полицата, наостри го във вилица, дойде при брат си, сложи ножа в зъбите и почна да го реши с вилицата. Като го среса, му намъкна гърнето на главата и взе да го стриже около гърнето като овца. Тогава на ръката му капна една капка.

— Дъжд ли е това?

— Да, дъжд.

— Не, не е дъжд, ти плачеш. Толкова ли го обичаш онзи?

— Виждам, брате, че няма да родиш душа от тялото. Изглежда, душите ни не са от същите земни родители като краката, не са произлезли от Харалампи и Параскева, а извират от други кладенци и вървят през живота всяка след своята вълна, и търсят ушите си, и брат и сестра не се чуват, и душите ни не са роднини, както са ръцете ни. Откъде е дошла твоята душа? Насън създават цвят, а никнат тръни. А онзи, когото чакам, е тих на глас и скъперник на истината.

— Сигурно има глава като крина и вашият ум — ядоса се Софроний и свали гърнето. — Кой е той?

— Мой брат по душа и мъж по отношение на тялото. Казва се Пан Тенецки, от Земун е. Още не съм го опознала хубаво. Знам само, че съществува, и сън не ме хваща от будната му хубост… Нощес ще дойде да ме види. А ти кротувай, да не те порежа.

И Йована отново намъкна гърнето на главата на брат си и продължи да го стриже.

— Той ще дойде през твоята стая. Нали няма да ни издадеш? — попита.

— Няма — каза Софроний и реши да заспи, щом си легне. Но някъде около полунощ за негова изненада през стаята му премина мъж с австрийска офицерска куртка и веднага след това се чу шепот, който идваше от прозореца със златна рамка. Женски глас, гласът на Софрониевата сестра, каза:

— Уплашихте ме. Човек може да заспи и като плаче…

— Защо си плакала?

— Този, когото ми предлагат, е стар, а аз не съм — как да се омъжа за него? Ако беше тук баща ми, щеше да ме отбрани от майка ми. Той ме обича. А вие? Дайте ми съвет какво да правя.

— Няма.

— Защо? — отвърна умоляващо женският глас в мрака.

— Защото съвет няма. Всеки трябва като червея да изяде своя път пред себе си.

— Значи няма помощ.

— Кой говори за помощ? Помощта, която мога да ти предложа аз, съществува. Тя е бърза и ползотворна, но не зная дали би ти допаднала.

— Защо не?

— Защото е от този вид помощ, която после не може да се поправи.

— Какво мислите?

— Нищо не мисля. Моята помощ не е да мисля, а да извърша нещо.

В този миг Софроний чу как тежък мъжки колан падна на земята, издрънчавайки като верига.

— Направете тогава нещо, за Бога, докато не е късно! Спасете ме! — подхвана шепота си женското гласче.

— Не смея.

— Защо?

— Ще викаш.

— Ще викам ли? Защо да викам? Ако тази уста е няма, и твоята любов ще е глуха.

— Казва се: приеми моята кръв и моето тяло и аз ще се пожертвам за тебе и ще те изкупя. Само ми имай вяра. Но ти не вярваш, че това боли.

— Какво боли?

— Моята помощ. Поне първия път… Копчетата на ризата ти могат ли да се откопчеят с език?

— Защо да се откопчават с език?

— Защото, докато са закопчани, не мога да ти помогна.

В този миг Софроний Опуйич почна да се облича безшумно. Докато си обуваше ботушите, чу последните думи на сестра си; шепот, който нито веднъж не се превърна в писък:

— Помощ! Насилник! Ох, господине, не ми правете това, моля ви! Помощ! Тежък си, слез, не мога да дишам, защо си ме притиснал толкова… Бодеш, недей тук, гъделичка ме… ама че си космат, какво правиш? Ще ме задавиш с плюнка, махни се, в устата ми тече… Ще отхапеш това, недей! Стягаш ме… На помощ, убиец!.. Това не са ли кръв и плът?… Ох, господине, не ми правете това… правете… правете. Ох, господине, моля ви.

Знаменосецът Софроний Опуйич се измъкна тихо като крадец от родната си къща. В преддверието гореше свещ, забодена в пъпа на малко хлебче, а в сребърна табла имаше великденски яйца. Той взе едно шарено яйце, голямо, сякаш беше от петел, оседла бързешком коня си и в парадна униформа на френската конница се спусна право към Петрината къща. Събуди я, даде и яйцето, каза, че е дошъл да се сбогува, и я попита:

— Кажи ми какви връзки имаме ние, Опуйичи, с Тенецки от Земун?

— Нима не знаеш? Това е почнало още в предишната война и в миналия век. В онази 1797 година, когато пропадна Венецианската държава. Баща ти и Пахомий Тенецки, баща на този Пан Тенецки, който сега поваля сестра ти, се срещнали.

— И какви отношения са това?

Петра го целуна за раздяла и в целувката му каза с ням шепот, уста в уста:

— По-лоши не могат да бъдат.

Софроний яздеше на северозапад и усещаше, че има посещение. Някакъв малък глад се виеше под сърцето му като неутолено желание или това беше някаква слаба болка, която цвилеше в него като глад.

Пахомий Тенецки беше от онези Тенецки, които в две поколения бяха дали двама големи художници, от онези Тенецки, които знаеха, че у Веласкес могат да се различат 27 черни цвята. В Земун дошли през 1785-а Георги Тенецки да нарисува портрети на известните карамати. Пахомий Тенецки, от страничния клон на семейството, беше по майка наполовина поляк. И вероятно от нея имаше дарбата си за музика. Въпреки че бе наследил леярницата на камбани в Земун, той отиде на драго сърце в Буда да учи за музикант.

Още като дете, т. е. по времето, когато в сънищата му още е нямало мъртви, Тенецки взел необикновено решение. Свиреше много добре на кларнет и радостта от този инструмент в един момент му отвори такъв глад за живот, че реши, за собствена изненада, да живее дълго, колкото е възможно по-дълго. Както се казва, завинаги и един ден повече. Не знаеше по какъв начин се постига това, никой не можеше да му открие тайната, но Пахомий почувства пълна решимост и необуздано желание да постигне всичко това. Питаше се първо тялото ли изчезва или душата. Но чу, че онова „завинаги“ от познатото изречение се отнася за душата, а онова „ден повече“ за тялото. При това — му каза един свещеник — по-леко е да загубиш онова „завинаги“, отколкото „един ден повече“ при тази сложна аритметика, която толкова го занимаваше сега.

По-късно, като порасна, Пахомий Тенецки учи музика във Виена. Тогава краката му станаха топли като въглен, така че обувките му в дъждовно време димяха, а едната му ръка — ледена, та с нея разхлаждаше бузите си вместо с чаша бира. Боготвореше композициите на Paisielli и можеше да раздели на топли и студени спомените си за Мезун, Пеща и родителите си. Беше вече женен, имаше двама синове — Пан и Макарий, и щерка Йерисена, когато някакъв негов приятел съвсем случайно подхвърли едно изречение, което промени живота на Пахомий Тенецки. Той каза:

— Онези, които са убили най-много хора, живеят най-дълго.

Пахомий Тенецки започна веднага да се упражнява. Вече не с кларнет, не с Paisielli и с Хайдн. Упражняваше стрелба с пушка. Известно време наистина се колебаеше между музиката и войската, но изключителната пъргавина на пръстите му, с години упражнявана на кларнета, изведнъж се оказа изключително полезна и в друга насока. Тази пъргавина на пръстите даде възможност на Тенецки да стане един от най-добрите стрелци във Виена. И не само това. Студените и топлите спомени, едната студена и едната топла ръка, като че бяха създадени за новата вещина на Пахомий Тенецки. Тези качества създаваха в неговото умение изключителност и, което в работата с пушката е още по-важно, непредвидимост. Хората от стрелбището, където се упражняваше, започнаха да се боят от него и да го избягват.

— Той стреля, сякаш свири на кларнет — шепнеха, — на такъв не можеш му дойде дохаки.

Действително беше така. Щом почна новата война, в което французите унищожиха Венецианската република през 1797 г., Пахомий Тенецки подкъси седемгодишните си мустаци, опакова пушката си в плюшена кутия, като че е кларнет, и се яви в австрийската войска. Веднага го изпратиха на бойното поле и в едно от първите сражения той показа своята чутовна вещина с пушката, а от някакво мазе спаси или, по-точно казано, плени едно чернокосо момиче. Оттогава я мъкнеше непрекъснато със себе си. Не знаеше нищо за нея, не знаеше разбира ли неговия език, не знаеше дали е грамотна, но се съмняваше в това. Вместо да й каже нещо в онзи първи ден, той й опали един шамар, защото думата може да се премълчи, но шамарът не. И така се разбраха от самото начало без излишни думи.

Тя мълчеше упорито, ядеше малко и ставаше все по-хубава. Не знаеше как й е името, нито от коя е вяра. Не знаеше невинна ли е, или не, защото не правеше любов с нея. Но всяка вечер, някъде в „белия мрак“, я караше да го смуче. С червило за устни момичето бе боядисало червени като кръв ушните си раковини и вършеше всичко, което иска той, докосвайки го с леки пръсти и устни, без да показва знак на привързаност или отвращение. Колкото повече време минаваше, толкова тези сеанси ставаха по-дълги и по-необикновени. Понякога на Тенецки му се струваше, че нейните докосвания и прегръдки му напомнят на нещо, но не можеше да разбере на какво. Между другото той и нямаше време да си блъска главата над такива неща. Махаше с ръка и заключаваше, че съдбата на една жена винаги се решава от някакво „да“, а на мъжа — от някакво „не“. Бушуваше войната против Франция и в тази война Пахомий Тенецки се прочу бързо. Скоро около него на един изстрел разстояние се образува празно място като на стрелбището във Виена. От двете страни на огневата линия всички се бояха от него. А той правеше каквото си иска. Ако онова изречение, което чу на младини, беше вярно, неговият живот из ден в ден се увеличаваше значително… Но тогава началниците му казаха:

— Това не е работа за тебе. Тук няма нито един, който да ти е равен. Няма такъв, с когото да се надстрелваш. Ще се занемариш и ще изгубиш вещината си. Що за известие е това ли? Сам си прави извод: „И се бихме от шест часа сутринта до десет, и кои във водата натикахме и издавихме, кои по гората изклахме, кои побихме на колци, а някои побегнаха и взехме от тях десет знамена и тромпети.“ Това ли трябваше ти да правиш? Има си хора за това. Ти се стягай. На друг фронт, но на север има един, който ти е равен на теб, ако не и по-добър. Внимавай само, той е от другата страна, от френската. Иди да го подредиш.

И Пахомий Тенецки взе кутията с пушката си, далекогледа, момичето за ръка и отиде. Но там нямаше ни вест, ни кост от онзи. Нямаше никой, който би могъл да се мери с Тенецки. И тук Пахомий правеше по бойното поле каквото си иска, а вечерите прекарваше с момичето. Един следобед му се случи нещо чудно. Върху му връхлетя някакъв невъоръжен търговец по име Йеремия Калоперович и се опита да го рани. Тенецки не искаше да го убие, а го рани в ръката. Въпреки раната онзи продължаваше като бесен да броди по бойното поле, следейки отдалече Тенецки. Плачеше, натоварил някаква черна кутия, украсена със слонова кост, и предлагаше подкуп на войниците да предадат кутията на госпожица Растина.

— Коя е тази Растина? — попита учуден своите войници Тенецки.

— Как коя е Растина? Това е жената, с която господин капитанът благоволява да живее. Тя е годеница на въпросния търговец от Карловац, кир Калоперович.

Тенецки прихна да се смее и отиде да прекара още една вечер с Растина. По този случай той откри, че тя би могла да има съвършен „enbouchure“ — както музикантите от виенската школа наричат обхвата на устните при свирене с някакъв духов инструмент. Понечи да продължи да размишлява за това. Растина продължаваше да мълчи упорито, но малката мръсна война ги прекъсна още веднъж. От старата му част се обадиха да се върне. Онзи от френската страна се появил в другия край на бойното поле. Очевидно и той търсеше Тенецки. И Генецки се върна в старата си част, а Растина проговори най-сетне:

— Какъв дявол търсим по цели дни? — попита.

— Виж ти, виж ти, гълъбицата прогука! — отвърна Тенецки. — Прогука точно когато трябва. Другият ли те интересува? Онзи, който иска да ме погуби? Слушай тогава хубавичко.

Този, когото търсим, се казва Харалампи Опуйич. Опуйичи са богати, те са търговци от Триест и са сърби. Този е капитан, има най-добрия кон от това крило на френската войска, а подире му в кожен сандък се носи неговото трапезно сребро, докато той самият държи в пояса си сгъваемо ножче и виличка в калъф. Поддържа собствен театър, който пътува и играе приключенията от живота му и, което е необикновеното, играе неговите смърти, въпреки че той е жив. Знае се, че жените го обичат. А пък той обича мека путка и пръстите му винаги миришат на женско, та не е леко да му се наситиш. Майка му го обича повече от мъжа си, жена му повече от сина си, а щерка му повече от братята си и повече от който и да е мъж, когото ще обича. Той е снажен и светкавичен. Може като мечка да извади с ръка риба от водата. Кръсти се бързо, сякаш лови муха, а силата и здравето си черпи от женското мляко. Като на дете му се наемат кърмачки, а жените, които му пасат ушите, привечер му приготвят сирене от млякото си. Сутрин една му цръква мляко на четката, с която той си търка зъбите после. След любов никога не става, преди да изпуши лула тютюн. Не води наложници по походите, но все се намира по някоя някъде на Дунава да го чака. Сега Харалампи Опуйич, този, когото гоним, лежи в тъмното в онази кула срещу нашата, подпрял врат на юмрука си, и мисли. От тези негови мисли на някого, далече някъде в мрака му се съсирва кръвта в жилите или поне дъхът му спира насън. Но не и на мен. Аз не се боя. Аз виждам как побелява враната, докато лети.

Но и капитан Опуйич е монолитен камък. От Рейн до Нева, от Ваграм до Дунав се е нагледал на птичи гнезда от женски коси и се е навоювал — някога в австрийската, сега във френската войска.

Що се отнася пък до неговите смърти, аз съм ги гледал по театрите и по панаирите и знам всичко за това. Трудно можеш да настигнеш капитан Опуйич. Да кажем, той пие ракия от 24 билки, но никога не се напива. Ако малко го обори алкохолът, взима глава кромид лук, стиска я в шепа, докато прокапе, и я мирише. Това бързо премахва махмурлука и избистря главата. Той знае, че между народите няма любов, а има омраза, и обича да казва, че победата има много бащи, а поражението винаги е сираче, като мисли също така, но никога не го казва, че и на поражението, и на победата майката е една и съща. Знае, че аз, както и всички други, най-вече мразим тъкмо онова, от което живеем. Но над всичко той е способен войник. Досега в битките под него са паднали девет коня. А с пушка може да убие шаран, когато изскача от реката. И свои, и чужди се боят от него. Чувал съм, че един френски офицер го бил нарочил нещо и искал да се майтапи с него ли, що ли. Опуйич премълчал и преглътнал обидата, дори изпратил майора до жилището му, което той бил завладял в град Улм на Дунава. Починал си добре французинът, но на сутринта на същото това място — ни къща, ни двор. А през нощта Опуйичевите хора задигнали цялата къща с все живия майор. Никой не могъл да намери дори едничка тухла. Само сред полето стоял креватът на майора с балдахин, на кревата — една старица, а под кревата — куп карти. А от майора ни вест, ни кост.

Разказва се още, че слухът на капитан Опуйич отслабва. И то по странен начин. Казват, че колкото по-добре чува под земята капитановият син Софроний Опуйич, толкова по-слабо чува на този свят над земята баща му. А за онзи се знае, че все повече расте и все по-добре чува. Поради това капитан Опуйич казва: „Всяко нещо, за да се чуе наистина, трябва да се каже поне два пъти“ Ето какъв цар лежи там, оттатък пътя, в кулата и ме дебне през мрака и звездите, както и аз него.

Капитан Тенецки и Растина лежаха в кулата на бойното поле сами. На война Тенецки винаги беше сам. На стената в стаята висеше картина на кораб в буря и Растина, преди да заспи, гледаше морето на месечината и се страхуваше, че като някога в детинството ще се напишка в леглото от тази нарисувана вода. На другата стена висеше картина на жена, нарамена от кентавър, когото в тръс тя кърмеше така, че той да обръща глава в движение и да суче. Както пишеше под картината, това бил елевзинският хиерофант, а яхналата го жена представлявала светът. Жрецът сучел от едната й гръд милосърдие, от другата суровост, от едната — закон, от другата — свободата да се послуша или да не се послуша. На Растина й се струваше, че той е майсторът на светите мистерии на войната, царят, който се превръща в жрец, кентавърът, които навън в тъмнината дебне мига да покаже на Тенецки своя свети огнен предмет, а от нея, Растина, да посуче мляко.

Както и да е, двамата ненадминати стрелци се срещнаха най-сетне. Заеха положение в двете срещуположни кули, отдалечени на осем изстрела с пушка. И двамата мислеха, че почва взаимно изтощаване, което ще трае седмици. Между това всичко трая само един ден.

Бял мрак падаше. Тенецки лежеше на тавана, гледаше в покрива отгоре си като в обърнат кораб и наблюдаваше кулата под себе си, вдишвайки миризми, които почваха да вампирясват. После слезе. Усещаше Растина, пръстите и устата и на себе си. И си мислеше, че тези докосвания в своето неизчерпаемо разнообразие траят цяла вечност, траят сякаш „завинаги“. И после ненадейно престана да усеща тези докосвания и почна да ги слуша. За пръв път чу Растинините устни и пръсти навътре, през себе си. И така най-сетне проумя. През време на всичките битки, през време на пропадането на Венеция, през двете смени на бойното поле Растина вместо на кларнет е свирила на него, на австрийския капитан Пахомий Тенецки, Франц Йозеф Хайдн. В момента свиреше „Allegro con spirit“ от Хайдновото дивертименто „Corale di Sant’Antonio“ за флейта, обой, кларнет, фагот и рог, при което устните и пръстите владееха съвършено Хайдновата композиция. И изведнъж Пахомий Тенецки си направи извода, че момичето владее такава техника на свирене на кларнет, в сравнение с която умението на самия Тенецки заедно с неговия Paisielli е детска игра. Погледна изненадано момичето над себе си и свърши точно когато тя минаваше на „Minuetto“. Но тогава пак се намеси малката мръсна война. Тенецки усети мириса на пушек, изпсува и помисли:

— Никога няма достатъчно време за вечността! — И изтича до прозореца.

Среднощ добре се виждаше как от съседната кула, онази, в която се бе затворил капитан Опуйич, излиза дим. Тенецки не можеше да повярва на собствените си очи. Опуйичевата кула гореше. Сега трябваше бързо да се мисли. Онзи, другият, ако кулата наистина гореше, можеше или да изгори заедно с нея, или да изскочи на единствения вход, право пред мушката на Тенецки.

Скоро пламъкът се показа и на етажа. Ставаше нещо невероятно. Тенецки грабна бинокъла и почна внимателно да оглежда изхода на кулата, при което се отмести малко от прикритието. Тогава капитан Опуйич с един изстрел простреля окото на далекогледа и окото на главата миг преди да изскочи от пламъка, който бе запалил сам.

След малко в кулата, където лежеше прострелян Тенецки, влезе мъж, толкова тежък, че можеше да понесе църковна камбана, с пушка в ръце и в разкошна куртка от френската конница. Той притича до мъртвия Тенецки, ритна с крак пушката му и усети непреодолимо желание да препикае поваления неприятел. Но като видя в един ъгъл на кулата момиче, настръхнало и уплашено, се отказа от намерението си, прегърна го и почна да го успокоява с тих глас. Шепнеше като в молитва:

— Какво е сега това, Господи? Защо с ракия на огъня, Господи Боже мой? Защо не бе Бог, който пред нас ходи, ами след нас? Изпревари ме, но не ме надхитри. Защо ни посоли морската шир, толкова сол и вода пропадна, Боже мой! Де ще ни отправи това?

Тогава се обърна към Растина, все едно че я гали по косата:

— Върви, чедо мое, не се бой, долу те чакат брат и годеник, побеляха от грижа по тебе.

Като излязоха от кулата в нощта, наистина ги посрещнаха два силуета. Братът на Растина и годеникът й Йеремия Калоперович. Братът носеше пушка, а Йеремия държеше в прегръдката си черната кутия с украса от слонова кост, в която беше Растининият кларнет. Но Растина и не обърна глава към тях. Без да продума, взе черната кутия от годеника си и тръгна в мрака след капитан Опуйич. Този се обърна учуден и рече:

— Къде, дете мое? Мустаците ми са по-стари от теб. Съвземи се.

— Искам да имам дете от теб. Живот за живот.

И не пожела да се отдели от него. На първия хан, по време на вечерята в кръчмата „Пъпът на земята“, капитанът постеше с леща и ракия. И не се отпусна никак. В кръчмата влезе просякиня, носейки мъжка шапка, и викаше:

— Да обдарят тази шапка онези жени, които никога не са измамили своя мъж! Само те! Останалите да не се и залавят…

При тези думи Растина откъсна едно сребърно копче от ризата си и го хвърли в шапката. Капитанът се засмя и я отведе със себе си на отдих. Пътем все мърмореше:

— Знаеш ли, Тенецки сбърка в сметката. Той мислеше и вярваше, че толкова по-дълго ще живее, колкото повече хора е убил. Воистина това са глупости. Същността е в нещо друго — никога не се знае кой кого е убил: победителят ли победения или победеният победителя. Тенецки лежи сега в онази кула и птиците вече кацат отгоре му, сякаш е клон, и не знае, че може би аз съм убитият, а не той…

Като видя, че капитанът е неспокоен като неговата двегодишна кобила, Растина го обсипа с целувки, искайки да му пошепне нещо на ухото, но той и затвори устата с шепа.

— Не бери грижа, душо, знам, че си имала други преди мене. Но това няма значение. Пак аз ще те лиша от невинност.

И той така й наби клитора с водача си, че и двете й устни изпукаха. А тя заплака и му каза на ухото:

— Ще трябва още веднъж.

Когато капитан Опуйич легна при нея повторно, с учудване разбра, че Растина била девица.

Когато през 1797-а Растина Brunswick се върна от бойното поле в Сремски Карловац, защото капитан Опуйич не можеше да я води от битка на битка, тя веднага потърси Йеремия Калоперович, някогашния си годеник. Той носеше на ръката си белег от пушката на покойния Пахомий Тенецки и малки звездообразни бели влакънца в брадата.

— Ако искаш жена, която три пъти е губила невинността си, която те презира и която ще ти роди чуждо дете, вземи мене — каза тя на кир Йеремия. А той си помисли: „Болката е само отзвук от чужда болка“ — и я взе.

Прочее Растина Brunswick се омъжи в Карловац и се настани в обширната къща на Калонерович на „Шекер сокак“. Доби най-напред син Арсений, а след това и дъщеря Дуня.

Известно време не се чу нищо за Дуня и Папила, освен че тайно от жена си ги издържа старият господин Калоперович. Скоро обаче до госпожа Растина отново достигна една от онези страшни истории, свързани с Авксентий Папила.

След като любовниците бяха изгонени от дома на Калоперович, Папила още известно време помагаше, както и по-рано, на клисаря в карловачката горна църква да води протоколите за родените и умрелите. Междувременно веднъж хванаха Папила да вписва в книгата за умрелите същите едва-що дошли на свят деца, нанасяйки точно бъдещия ден, месец и година на тяхната смърт, преди още да бъдат кръстени. Въпреки че всичките тези списъци бяха изтрити, щом се откри простъпката на Папила, ужасените родители не можеха да забравят датите, отбелязани там с Папиловата ръка под още ненастъпилите години, далече след хиляда и осемстотната.

Не се свърши обаче с това. Когато веднъж едно дете умря от шарка и беше сравнена датата в книгата на горната църква в Карловац с датата на смъртта, се установи, че Папила е нанесъл точно годината и деня и няма какво да се дописва. Тогава някои родители настояха насила да им покажат книгите и по тях се опитваха да налучкат съдбата на децата си. Накрая се извърши обследване на самото място. Съдебният изпълнител доведе Папила, когото вече не пущаха в училището, да покаже какво е вършил с протоколите на родените и умрелите. Когато отвориха книгите пред него, за миг намери мястото, където беше отбелязано собственото му раждане, издърпа перото от ръката на клисаря, наплюнчи го и отбеляза в книгата датата на своята смърт.

Осъдени да напуснат Карловац, Дуня и Папила се пръснаха по света. Папила се яви в австрийската войска и Дуня го изпрати на война срещу французите. Пътем мислеше със страх за датата на онзи ден, която бе нанесъл Папила при името си в книгата в горната църква в Карловац. За датата, която бе изтрита веднага в книгите и която Папила не искаше да открие никому. Когато го попита, той отговори:

— Убиеш риба с камък като птица с буца в полет, свариш чорба и на дъното намериш рибе име. Това име нито е за ядене, нито за обявяване.

Но самият той знаеше, разбира се, датата. Денят на Папиловата смърт беше във втората половина на столетието и му обещаваше дълъг живот.

Изумителни разкази следваха Авксентий Папила и по бойното поле. Един от тях разказва, че Авксентий със своя вишестоящ в частта, капитан Пан Тенецки, син на прочутия Пахомий Тенецки, отишъл да види представлението на някакъв пътуващ театър. Давали „Трите смърти на капитан Опуйич“. След представлението Авксентий си помислил:

„Ами че този капитан Опуйич е същият онзи капитан Опуйич, чиято френска част гоним. Същият онзи, който е убил бащата на моя капитан Пан Тенецки в миналата война. А капитан Пан мълчи като ням. Може би иска да ме изпробва?“ И веднага му се натрапи изводът. Третата и последна смърт на капитан Опуйич още не се е осъществила! Значи капитанът може да бъде убит. Той има само три живота и ако му се отнеме третият живот като на котките деветия, това ще бъде краят на неговото господство на бойното поле. Авксентий си набави фенер и реши още в първото сражение да потърси капитан Опуйич.

— Ще му смъкна аз шпорите — каза Палила, който вече беше показал какво може на бойното поле. Играеше ролята на „заек“ — препускаше пръв в битката и така увличаше останалите след себе си, а после се изтегляше назад и чакаше нов сгоден случай. И ето че сега той му се предостави в един град. Австрийската част на подпоручик Папила се спря на малък каменен площад, тих като стая. В средата имаше здание, за което му казаха, че е университет. Папила се зачуди, като забеляза, че всички стени на сградата на височина на човешки бой са обилно опикани. Урината отдавна беше изсъхнала, но беше ясно, че в това действие са участвали много хора. Очевидно студентите бяха препикали своя университет. На една стена с въглен беше написано с едри букви:

Зад този надпис в сградата на университета се намираше френската част, която гонеха.

Същата нощ в една странична улица край площада се срещнаха Опуйич, който обхождаше своята стража, и подпоручик Папила, който с луда храброст излезе пред него. За миг двамата се озоваха на ничия земя, и двамата с фенери и саби в ръце. Папила не беше правил никакви войнишки планове. Той разчиташе на театралната пиеса, в която точно така започваше третата Опуйичева смърт. Папила заби сабята в земята, окачи фенера на нея и се скри в мрака с нож в ръце. И капитанът е сторил същото в своя край на улицата, предполагаше Папила, т. е. забол е сабята си в земята и е окачил на нея фенера. Младежът очакваше, че и Опуйич ще се оттегли в мрака и ще налети на неговия приготвен нож. Дори в един миг Папила се извърна мълниеносно при някакъв шум зад себе си и употреби ножа, но зад него нямаше никой. Само по лицето го докосна с крило нощна пеперуда, подобна на два окачени на халка ключа. Накратко, Папила не намери никого в тъмнината. Търсеше и търсеше, а капитан Опуйич го нямаше никъде. Подпоручикът вече мислеше, че тук се върши някаква подигравка с него. След напразното търсене из мрака и калта, ядосан и мокър, той се насочи право срещу фенера и сабята на своя противник да ги прибере като военна плячка. Когато тази плячка му беше вече в ръцете, капитанът, който не се беше и помръднал от сабята и фенера, угаси пламъка и така го съсече, че езикът на Папила падна върху ухото му. Опуйич си продължи пътя, а Авксентий Папила остана да лежи на улицата в калта и вече не беше млад. Защото мъртвите никога не са млади.

Новината за Авксентиевата смърт дойде в Сремския Карловац по вода. Пръв я чу господарят Йеремия Калоперович. В дюкяна му влезе един от хайманите на Карловац, от тези, дето на сянка почиват и със сянка се покриват, и разказа следното:

— Хубава историйка чух днес на пристанището. Двама селяни продали волове, взели доста пари и се връщат вкъщи. А французите отстъпват през Прусия. С тях и онзи сърбин, дето служи на Бонапарт. От дълго време един от онези селяни се обзалагал, че за сто десетачки ще изяде жаба. А нашите сърби, които са в австрийската войска, нападат французите през немската земя. Оня наистина изял жаба за облог и взел парите. Е, сега Папила предизвикал на двубой някакъв френски капитан, Опуйич, от онези Опуйичеви, дето живеят в Гриест. А онзи, дето изгубил облога за жабата и дал сто десетачки, си помислил: „Ще ми се смеят на село, като научат за какво съм дал пари“. Пък тя, вашата Дуня, не била вече с нашите, с австрийците, че капитан Опуйич я пратил да види раните на ранения му син, поручика от френската войска Софроний. Затова и онзи другият се обзаложил да изяде жаба, та дано си върне стоте десетачки! И я изял. Тогава капитан Опуйич убил със сабя Папила, без и да го попита за името му, а онзи, който също изял жаба, попитал първия, понеже му върнал същите сто десетачки:

— Абе, защо ние, сърбите, гълтахме тези жаби?

Господарят Калоперович изгони злобаря от дюкяна, но цял ден не посмя да се мерне пред жена си със страшната вест. Криеше си сълзите, но работата бързо се разчу и госпожа Растина, която не се отделяше от възглавницата със звънчетата, вече мокра от сълзи, чу вестта за Папиловата гибел след мъжа си, но преди мъжа си узна още една страшна история, от онези, които се рояха покрай Папила, макар и мъртъв.

На верандата, която гледа в Дунав, седяха него следобед госпожа Растина с нейната приятелка госпожа Авакумович, дошла да й съобщи бързо именно това нещо:

— Когато Авксентий Папила бил убит — разправяше госпожа Авакумович, — вашата Дуня взела един нож с формата на риба и отишла да отмъсти за любовника си. Търсела онзи, който го е убил, а се знаело, че е старият капитан Опуйич. Намерила убиеца на своя любовник в един френски бивак и войниците я извели пред него.

— Идвам отдалече, търся твоята ръка. Чувала съм, че е изключително лека и бърза със сабята. Затова ми трябваш. Имам една молба.

— Каква молба? — попитал капитан Опуйич.

— Трябва да махнеш някого от този свят.

— За това се плаща.

— Разбира се, че се плаща — казала Дуня и показала кесия със злато.

— Добре — казал той, — кого трябва да убия?

— Мене.

— Тебе ли? Сама плащаш, за да те усмъртят?

— Така е. И нямам време за губене. Бързам. И имам само едно условие. Виждаш ли косата ми, малко прошарена? След твоето дело тя трябва да остане такава, каквато е. Да не се повреди нито една месечинка, нито една звездица от бялото.

Тогава той ненадейно й нахлузил конски оглавник и й сложил юздата между зъбите. Войниците се изумили, но не щеш ли, оглавникът си застанал на място, а юздите си намерили вдлъбнатина между зъбите, като че всичко било правено за Дунината глава.

— Сега сме наясно. По дебела котка бълхи не ходят — казал капитанът, обърнал ножницата и Дуня я напълнила с жълтици. Тогава я разпрегнал и наредил да донесат пити с мътеница, от тия, дето се пекат цял ден, защото всяка една се сваля от огъня, щом се омеси и намаже следващата, и тогава заедно с новата се връща на огъня. Като се навечеряли, той отвел Дуня в покоите си и казал:

— Май не се боиш да легнеш с онзи, от когото искаш такава услуга като от мене?

— Вече не се боя от нищо — отвърнала Дуня, — но кажи ми какво ще ми сториш? Казват, че по отношение на постъпките си непредвидим… — И погледнала към небето, като да мери времето.

— Ще ти дам най-хубавата смърт за една жена. В мене семето на смъртта и семето на живота е смесено. Ще бъдеш двойно оплодена и сама ще избираш кое от тези две семена искаш, семето на живота или семето на смъртта.

— Много дълго ще трае това. Аз искам отведнъж.

— Няма, това ще стане още тази нощ.

Тогава Дуня прегърнала своя палач и усетила как нощта се раздвоява в нея и оставя място на някаква сладка светлина. А после всичко утихнало. И тя не използвала своя скрит нож. Нож с форма на риба.

— Сега можеш да останеш с мен — казал й той на сутринта, целувайки пръстена й. Дуня разбрала, че ще живее, и сякаш се позарадвала.

— Не ме уби твоето семе — казала му.

— Не, но не те оплоди. Ти си бездетна. — И двамата се засмели.

Такъв беше разказът, който ужасената госпожа Растина чу от своята приятелка. Тази вечер тя пак кръстоса стаята си и разгневена на щерка си, повтаряше като в треска:

— Тая няма путка! Тая няма путка! Да изтърве Папила. Такъв мъж! И да не употреби ножа!

Между това по време на вечерята мъжът й каза, че техният син Арсений се е явил във войската, решен да отмъсти за приятеля си, да убие Опуйич и отмъкне сестра си. Тогава госпожа Растина се уплаши още повече, викна сина си при себе си и му каза през сълзи:

— Сега и двамата сме с верига на врата. Но не е стегната, можем да я отхвърлим, ако искаме, и да продължим нататък, като че нищо не се е случило. Искаш ли?

— То се знае, че не искаш — отвърна Калоперович, който вече носеше хусарски мундир.

— Тогава ми се закълни, че ще спиш с всички жени, с които е спал Папила.

Като видя странния блясък в очите на сина си при тези думи, госпожа Растина сякаш се позарадва. Тя наистина закле сина си да легне с всички жени, с които е лягал Папила. И по този начин да го държи в спомените и в известен смисъл в живота чрез тези жени, които са го обичали. А сама пред себе си се врече, че ще отнеме от своята щерка и съперница, която я лиши завинаги от Авксентий, всички мъже, с които тя е лягала или иска да легне.

— Още нещо — прошепна тя в ухото на сина си, когато го изпращаха при французите и когато той се наведе от седлото да я целуне. — Знаеш ли, досега не смеех да ти кажа. Сега се налага. Капитан Опуйич ти е баща.

Младият Арсений Калоперович се дръпна при тези думи и усети, че му никне трева под езика. Вместо отмъщения пред него се заредиха онези бързи и къси любови, които някога бяха любови на приятеля му, а сега трябваше да станат негови.

В мига, в който реши да смеси своето семе със семето на мъртвия си приятел, на Арсений още не му беше съвсем ясно какво значи този обет. Засега той само си помисли, че Дуня — в светлината на новите сведения — му е полусестра, а не сестра.

И радостно пришпори коня си.

Йерисена Тенецки не можа да запомни своя баща, който загина през 1797 година в някаква кула на Дунав, но мислейки за него, се научи да лети. Най-първо летеше насън. После летеше по малко и в стаята си. Когато нощем гледаше от прозореца си в Земун водата на Дунав, тя усещаше как се сменят нейните аромати и как денем вълните хвърлят сенки на брега. В тези води някъде беше погребан баща й и Йерисена Тенецки, която особено го обичаше заради това, че губел битките във войната, шепнеше понякога на голямата вода:

— Поиграй си, дяволе, и пак ми го върни.

Но баща й не се връщаше. Тази сутрин тя изтича бързо от стаята, където от шкафа идеше студ и където в нейните сънища постоянно падаха дъждове. Носеше по стълбите гърдите си като чужди, чудейки им се и ослушвайки се в тялото си, още ненавикнала с него и сякаш осъдена на тази разнообразна течност в себе си. И усещаше, че трябва да насели това тяло. Че е пусто. Че празнината в нея боли. Че младостта е грях и казън. Тук, на стълбите, тя мразеше своя хубав по-голям брат, капитана от австрийската войска Пан Тенецки, който току-що се беше върнал от Триест, носейки на плещите си неукротима лъвска грива. Мразеше го колкото други около нея се бояха от него, а долу, пред кепенците на пристанището, мразеше по-младия си брат, Макарий Тенецки, който преди женитбата си правеше в семейната леярна за камбани брави и катинари, точни като часовници, а щом се ожени, в същата тази семейна леярна за камбани започна да изработва точно толкова съвършени спусъци и петлета на пищови и пушки за нуждите на австрийската войска. Пред църквата „Света Никола“ тя мразеше своите тесни и дълги ходила, за които мислеше, че са грозни, а в края на пътя, при чешмата, мразеше Макариевата жена, която за нея, Йерисена Тенецки, беше казала: „Тази ни се води, ни се кара.“ Известно време в нея се бореха омразата с някаква противоположна сила, тогава тя заплака и това й помогна да реши.

„Знам какво ще противопоставя на тази омраза в себе си“ — помисли тя и на брега, чист и пометен като стая, влезе в магазина и отдели някои неща, за да ги купи.

— Дайте ми онази кърпа, една лула, този стол, чифт ръкавици и един пръстен.

— Така не се купуват неща, госпожице Тенецки — посъветва я продавачът. — Трябва да ми кажете каква лула. Има мъжки и женски лули. От морска пяна и такива, които не гаснат. И освен това други, правени според ръцете, дето ще ги държат, дялани по мярка.

— Още нямам мярка — отвърна Йерисена и си помисли, че сълзите са я издали. Струваше и се, че мисълта й се вижда на лицето, че в сълзите се чете мисълта и всичко, което се сънува.

„Сълзите издават дори когато са изсъхнали — помисли Йерисена, — когато вече не се различават от вчерашната пот и лежат на лицето като рибешки люспи.“

Все пак тя отдели една твърда лула от сливово дърво с мундщук от рог, като да избира свирка.

— А що се отнася до ръкавиците, дайте ми една мъжка. От тези, върху които се носят пръстени. И пръстен, който да й подхожда.

Продавачът промърмори, че е по-добре ръкавиците да се кроят по мярка, а и пръстенът да се премери на пръста, но Йерисена каза, че знае мярката на онзи, за когото купува. Това не беше така. Онзи, за когото купуваше, й беше в този момент съвсем непознат. Не знаеше нито как изглежда, нито как се нарича. Никога не го бе виждала. Йерисена Тенецки купуваше неща за своя още непознат нареченик и бъдещ мъж, който все някога щеше да изскочи от обширното море на бъдещето. От морето на бъдещето, в което всекидневно се влива този Дунав под нея и под града. Купи всичко това на един дъх, като да купуваше чеиз за сватба. И когато плащаше пръстена, изведнъж цялото й тяло замириса на праскови.

После свали от един кепенец на стъпалата чифт мънички обувчици в сърма и свила, вързани за златна сиджимка.

— Ще ми продадеш ли една от тези обувчици? — попита тя продавача.

— Една ли? — запита търговецът и усети как бързо започна да му расте брадата като на мъртвец. — Къде се е чуло, дете мое, да се купува една обувка?

Йерисена Тенецки махна с ръка, плати чифта обувки и веднага хвърли едната в трапа, а другата окачи като медальон на шията си. Така се върна вкъщи с обувчицата, която блестеше като скъпоценност между гърдите й. Привечер, щом й донесоха купените вещи, тя ги нареди по стаята и им сложи имена. Пръстена нарече „Хрътка“ и чак тогава забеляза, че на него има надпис:

Сложи го в третата си обувка и задряма. Когато на близката църква „Свети Никола“ започна да бие дванайсет часът, тя усети насън как тялото и отново замириса на праскова. И се уплаши от този аромат.

Всъщност Йерисена Тенецки не обичаше да спи. Плашеше се от падане насън.

Поручикът от френската войска Софроний Опуйич яздеше събут, сякаш току-що си беше забол жълтицата в хляба, а хляба — пуснал във водата. На един хълм Опуйич даде почивка на войниците, а самият той се отби до килията на върха на хълма, където някакъв отшелник се опитваше да си нацепи дърва. Опуйич се разпореди и войниците помогнаха на отшелника. Когато на връщане тази нощ те навлязоха в такъв мрак, че трябваше да се спрат, на хълма светна пламъче. Отшелникът им осветяваше пътя и връщаше светлина за огъня. Тогава поручикът отдаде заповед за придвижване, но щом я изрече, и пламъчето угасна. Млъкна и пламъчето се появи отново. Поручикът нареди никой да не говори, но взе, че зацвили кон и светлинката отново угасна в мъглите на мрака.

„Кой ще ни даде дарител, с когото не мрат даровете, щом и звездите окапват от светлината си като листа?“ — помисли Софроний и нареди да вържат муцуните на конете. И така се добраха до хълма.

Тук Опуйич нареди на частта да пренощува и почука на вратата на килията. Отшелникът го въведе и му даде да легне в един ъгъл. Лежаха в мрака и Софроний мълчеше като ням. Отшелникът беше един от онези, които по скока на дивата коза четат кой ден от годината е, а по звука на водата — какво ще е времето на другия ден.

А поручикът усещаше как в него се буди онзи малък глад като болка под сърцето и през глада и болката слушаше как дълбоко под земята бучат водите на подземната река, как заобикалят и падат в подземната бездна или се разливат по металния чакъл и сребърния пясък. Чу как носят подземна риба на север и как неговият стремеж от дъното на душата откликва на тези движения и звуци, на тази музика и на нейния трептеж, и знаеше, че всичко това в утробата на земята е само отзвук на звездния трепет и че златото в земята проговаря така със златото във всемира, с животните, растенията и предците на човека. Страстно желаеше всичко, което е във връзка с него, да се промени колкото може повече. Нямаше никаква причина да обича миналото си, но се надяваше на бъдещето и го обичаше, въпреки че го водеше към смъртта. Всичко беше пред него, нищо зад него. Гонеше го и го носеха стремеж и надежда, че може би ще се случи чудо, ще се промени подредбата на планетите над главата му, че времето, което бие като второ сърце в джоба му, ще престане да отмерва часовете в негова вреда, че Водолеят и скорпионът ще се наемат на друга служба и тогава отшелникът няма да може да отчита по скока на дивата коза колко е часът на часовника на поручик Софроний Опуйич. От безтелесния стремеж в него струеше светлина, но не обикновена, ами някаква чудна, която можеше да се вземе в уста като вода. Тя обаче не беше от този свят и не можеше да го води през нощта, а само под земята. А на него му трябваше и малко светлина от тази земя.

— Знам защо не спиш — проговори по едно време отшелникът. — Скоро отивате на бой. Дошъл си да ти кажа какво ще се случи в тази битка…

Поручик Опуйич мълчеше и слушаше, защото беше разбрал, че светлината няма да му бъде подарена, ако говори.

— Ето как стоят нещата с тебе, сине мой. Представи си две числа — едно мъжко и едно женско. Или по-добре представи си две неприятелски войски, които се сражават. Едната побеждава, както в миналата война победи френската войска, където беше твоят баща. Другата губи, както изгуби австрийската войска. Но обърни внимание — победата няма деца, има само баща. А поражението има стотина деца. Помисли, кой е по-силен? И какво става с победителите след победата? Страшен, брадат и непознат на тебе човек, въоръжен до зъби, кален до шия, се появява неочаквано вкъщи, изплашва те до смърт с непознатата си миризма и целува майка ти, преди ти да успееш да излезеш от стаята и да разбереш, че това е баща ти. Същото се случва в домовете на всички победители. Оттогава и досега те държат здраво своите жени, коне и сила. А децата си, тебе и твоето поколение ще ви държат в сянката си и на юзда чак докато почнете да си броите белите коси.

Но сега погледни малко другия, неприятелския мундир, в двора на съседната държава, която заради баща ти и френската войска изгуби войната. Там бащите са се върнали вкъщи посърнали като кутрета, съсипани. Войската на победените бащи е заляла с нещастие цялата тяхна земя. Цяла Австрия и Прусия. И какво става? Техните синове, твои връстници, които не са носили още оръжие тогава, не са могли да понесат и вината от изгубената война. Нямали са никакви грехове на душата си, бентове насреща си, никакви бащи на вратовете им да ги яхат. Затова днес те могат това, които вие не сте могли никога. Могат всичко, което можеха вашите бащи. Искаш ли доказателство? Доказателството ти стои на раменете. В миналата война твоят баща Харалампи Опуйич уби прочутия австрийски стрелец Пахомий Тенецки. И сега, след толкова години, ти, синът на твоя баща победител, както и синът на победения Пахомий Тенецки, също сте войници. Но виждаш ли, ти в Наполеоновата, той в австрийската войска, нямате еднакъв чин. Ти си поручик, а той е вече капитан, въпреки че ти е връстник. Това значи, че силните в тази съседна армия, която изгуби от вашите бащи миналата война, са с едно поколение по-млади от силните във вашата армия, където все още господстват престарелите ви бащи. Но с тях, с тези силни, сте очи в очи вие, слабаците, които и сега нямате никакви права, но ще носите цялата отговорност и целия риск на новата бойна свада. В нея, в новата война ще се сблъска вашето слабо поколение синове на някогашните победители с могъщите синове на победените. Затова се пази и си имай наум, че иде часът на тежко изпитание за тебе…

Но аз искам да питам нещо, което не разбирам, когато става дума за тебе и за баща ти. И което не разбирам, когато става дума за вашия неприятел, капитан Тенецки. Защо сте в чужда войска, а не в своя? Воювате и загивате и едните, и другите за две чужди царства, за Франция и Австрия, и то докато вашите съплеменници в Сърбия и в Белград воюват за своята земя срещу турците.

Докато говореше отшелникът, офицерът слушаше как в голямата главоломна глъбина под килията трептят различни мъгли — червени, жълти, зелени и сини, също като ветровете, които духат над главите им. И вече не мислеше за схватката, която му предстои. Беше онзи час от нощта, в който мустаците растат по-бързо и в който той усещаше как нещо като паяжина се мотае около устните му.

— Кой е правият път, отче? — попита Софроний накрая. — Как се разпознава този път измежду останалите пътища?

— Ако вървиш в посоката, по която твоят страх расте, значи си на прав път. И нека Бог да ти бъде на помощ.

Една вечер в лагера на поручик Опуйич се появи млада жена. Доведоха му я в къщата, където стануваше. По враните й коси — бяло цвете сякаш — се беше пръснала побеляла коса във вид на звездички и полумесец.

„Дали не е сребърна пудра това?“ — помисли младият Опуйич, а момичето му каза:

— Изпрати ме, господине, твоят баща, капитан Опуйич, да те поздравя и да ти дам един пръстен.

— Какъв пръстен? — попита младият Опуйич.

Момичето мълчеше.

— Да не пазиш нощта в устата си? — попита той, а тя добави срамежливо:

— Баща ти чул, че си ударен в рамото.

— Каква връзка има това с тебе?

— Аз съм знахарка. Баща ти ме изпрати да ти лижа раните, да не би кучка да те лиже, каза. А пръстена проводи да ме възнаградиш за труда. — И тя му подаде пръстена с печат, на който поручикът позна инициалите на баща си.

— Как ти е името? — попита я.

— Аз съм Дуня Калоперович от Карловац, от Дунава — отговори момичето.

Офицерът легна, а Дуня взе глътка ракия и му прекръсти раната. Но преди да се хване за работа, го предупреди:

— Виж ми косата. Като зарасне раната, от моето лечение на това място вместо диво месо ще ти поникне нещо като коса, нещо като черно космато крило от моята коса. Можеш да го стрижеш, но то ще никне като брада. Съгласен ли си?

Младият Опуйич само махна с ръка. Докато му лижеше раните, той кротуваше и слушаше как през стъклената вечер под земята силно клокочи вода, като че там, в утробата на земята бушуват бури. Защото откакто го обзе необяснимата жажда, слухът му се отвори за тайните неща и под земята той чуваше по-добре, отколкото други над земята. И над нощта седеше в сърцето си и ловеше плача на погребаните води, пращенето на езерата, които дълбоко долу гасяха непробудените вулкани, вливайки се в техния огън. И слушаше как под дишането на месечината възвръщат дишането си подземните реки, носейки приливите и отливите през утробата на земята… И как на ударите на подземния пулс отвръща и тупа в същия ритъм неговата рана, неговият глад и неговата болка.

Когато Дуня свърши, прекръсти се и каза, гледайки сякаш неохотно неговия единайсети пръст:

— Известно време ще трябва да пикаеш седешком…

И се засмя в ръкава си, пълен с месечина. Тогава той я попита за баща си и тя отвърна, че капитан Опуйич е добре. И пак се засмя в ръкава си.

— Защо се смееш? — попита поручикът и Дуня му разказа. Някаква група факири, знахари, ясновидци и пинтии имали наблизо табор, както чула на идване. И там, в табора, давали една мистерия за бащата на поручика, капитан Харалампи Опуйич.

— За неговите любови. Една такава тъжна мистерия, нарича се „Последна любов в Цариград“ — прибави знахарката полушепнешком. — Видях това представление в Сегедин. И плаках. Тук той изчезва от живота заради последната си любов. Една жена в Цариград се влюбва в него и иска да има дете от него…

Щом Дуня си отиде в стаята, младият Опуйич сръбна вино и без да напуска леглото, с един съвършен изстрел с уста угаси свещта на прозореца.

Когато раната на поручик Софроний започна да зараства, той даде на Дуня бащиния си пръстен, което значеше, че трябва да се разделят.

— Но — каза тя, смеейки се в ръкава си — сега вече трябва да се лекува нещо друго, не раната.

— Какво би лекувала ти? — попита той, като я щипна по бузата.

— Не е добре, дето тази мъжка работа ти стои все изправена. Много интересно на колко години е. И след любов ли не спада?

— Не.

— Трябва, господине, да ти призная нещо. Баща ти не ме е пратил да те лекувам. Той и не знае, че си ранен. А аз хабер си нямам от знахарство. Въобще не съм знахарка.

— Защо те е пратил тогава?

— Каза, че имам добри цици. Затова. И ти съобщава, че пак ще ти прати някоя от моите връстнички, ако тя се представи добре.

— Защо чак сега ми го казваш?

— Досега беше ранен.

— А колко твои връстнички има той?

— Всичките ми връстнички умират за него.

— И какво толкова ви прави?

— Той е като баща. Не те е страх с него. Освен това постоянно ни забавлява и изненадва. А мен трудно можеше да ме изненадаш.

— Как те изненада теб?

— Остави това. Отдавна искам да видя как ще ме изненадаш ти.

При тези думи поручикът се засмя и попита:

— Как й е името тогава на онази чужда радост между краката ти?

— Евдокия.

— Е, хайде да почерпим Евдокия. Кажи ми, какво най-много обича за вечеря Евдокия?

Дуня му пошепна нещо в ухото и Софроний поръча разкошна вечеря за трима. И се разпореди трапезата, покривката, трапезното сребро и кристалът заедно с всичките лакомства и питиета, които бяха донесени, да се поставят на кревата. Тогава той и Дуня си легнаха и той напои Евдокия с лъжица супа от карфиол, а сетне й даде да вкуси малко печурки в сметана, пилаф, репички, една пилешка кълка, която тя оглозга, а кокала хвърлиха, и накрая й сложи зърно грозде. Когато забеляза, че Евдокия е сита, той прегърна Дуня и каза:

— Сега да полеем вечерята!

След любовта тя остана да лежи в постелята, а Софроний си метна шинела, разпечата своите хартии и дивити и седна да стъкми писмо до своите вкъщи:

Капитанът от австрийската войска Пан Тенецки с още трима свои другари от частта влезе в бръснарницата „При мъжа“ и поръча подстригване и печени гъсета, пълнени със сирене. Насред бръснарницата стоеше „мъжът“ — дървена статуя, от която точеха вода. Чираците се разтичаха около офицерите, подстригаха ги, предлагайки им ракия и захаросани цветя — виолетки и рози. После им сложиха трапезата насред бръснарницата да се наобядват. За удивление на перукера, бръснаря и техните момчета след обяда капитан Тенецки, както си беше с кърпа под брадата, седна отново на бръснарския стол и поръча за себе си и за дружината стригане до голо. И махане на веждите.

— Защо ви е това, господин капитан? — реши се да продума бръснарят. — Косата е също като облеклото.

— Тъкмо затова — каза Тенецки и се облегна на стола, — грозните по-добре воюват.

Докато траеше стригането, той нареди на своя ординарец, който чакаше при входа, да му наточи сабята за лява ръка. И ножницата от сабята.

— Вероятно господин капитанът има предвид да се наточи сабята, а не ножницата?

— Моята сабя е винаги наточена, господинчо, а ти трай и слушай! — отвърна той на ординареца, който изчезна да му наостри ножницата и сабята за лява ръка, като се дивеше, защото знаеше, че капитанът е десняк.

— За нова победа ли се готвите, mein Herr? — попита бръснарят, стрижейки за втори път капитана.

— Не позна, соколе мой, готвя се да остана където съм си. — А това ще рече, mein Herr?

— Виждал ли си някога на иконите как причестява Христос?

— Христос? Виждал съм, те са двама, единият дава хляб, а другият дели виното на народа. Единият е обърнат винаги на едната посока на света, а другият — винаги на другата.

— Точно така. Виждаш ли колко бързо стана? Понеже не може едновременно да се дават и хляб, и вино, значи онзи Христос, който дава хляба, е по-стар от онзи, който дава виното, или обратно. С други думи, хлябът е минало в мига, когато виното е бъдеще. Така е и с посоките на света. Тоест на иконата с причастието е нарисувано времето.

— А къде тука сте вие, господин капитан?

— Аз съм винаги помежду. Помежду двамата Христос, между Изтока и Запада, между хляба и виното, или, ако щеш, между миналото и бъдещето. И тук искам да остана. Което не съумя моят покоен баща. Той и не беше никакъв войник. Беше музикант и мислеше само в паузите. Не знаеше, че животът зависи от неприятеля, а не от приятеля.

— Ами да, вие сърбите внимавате повече за неприятелите, отколкото за приятелите. Чест и почитания, господин капитан. Чува се, че на противната, на френската страна е поручик Софроний Опуйич. Един от видните Опуйич от Триест. Пазете се от него. И той, казват, прилича на баща си. Бърз бил като зъб. За всеки случай поставете някого с пушка, увит в одеяло, между два коня. Пък нека го издебне.

— Той не е никакъв виден Опуйич. Той пишка още в татковата си сянка — намеси се един от офицерите.

— Във всеки случай е чудак. Преди няколко дни намина тук, в дюкяна.

— Какво казваш, дявол те взел? Възможно ли е? — намеси се един от офицерите.

— Честен кръст, намина, и то с необикновена поръка. А вас, господин капитан Тенецки, спомена по име. Казва, че неговият баща се знаел с вашия баща.

— Намерил си чувалът кръпка — отсече капитан Тенецки. — Баща е важно да имаш само веднъж в живота. Знае се кога. После не ти трябва. А що се отнася до поручик Опуйич, аз знаех добре сестра ми Йована, но сега вече не я познавам.

— Какво да се прави, mein Herr, няма как, хората виждат дявола, а дяволът — Бога.

— А какво заръча Опуйич? — поиска да разбере офицерът от третия стол.

— Заръча стригане и бръснене след смъртта на „не дай Боже“, ако му се случи най-лошото. Казват, че преди всяка битка той заръчвал винаги това. И плаща отнапред. Опуйич искат да са хубави в смъртта.

— И ще бъде — прекъсна разговора капитан Тенецки, хвърли пешкира и излезе на слънце, където остриганата му глава заблестя.

— Какво става тук? — попита едно момче за всичко друго от бръснарницата, след като офицерите излязоха.

— Не ти ли е ясно? — отвърна другото момче.

— Не.

— Капитан Пан Тенецки дири правда. Иска в тази война, от 1813 година, да отмъсти на поручик Софроний Опуйич, син на онзи капитан Харалампи Опуйич, който миналата война през 1797-а убил баща му Пахомий Тенецки.

Три дни след това Софроний и Пан се срещнаха наистина на бойното поле. Пан Тенецки и офицерите му, бръснати до голо и без вежди, имаха вид на призраци. По този случай капитан Тенецки прехвърли сабята в лявата си ръка, а с дясната хвана ножницата. Като се нахвърлиха един срещу друг, поручик Софроний Опуйич помислил, че неговият противник е левак, и обърна внимание на сабята в левицата на Тенецки… Тогава Тенецки го прободе с ножницата, която държеше в дясната ръка, и младият Опуйич падна като покосен. Последното, което видя, лежейки така прободен, беше как капитан Пан Тенецки дава край на боя и на спечелената битка, като връща сабята си в ножницата, без да вади ножницата от гърдите на Опуйич. И сабята мина през ножницата и Софрониевото тяло леко и чудесно, без да причинява болка.

Като си тръгваше от полето на своята победа, капитан Пан Тенецки нареди поручик Софроний Опуйич да бъде обесен за крака на едно дърво. Така го и оставиха да виси, с ръце, вързани зад гърба, надолу с главата. Дългата му и хубава коса падаше и той за пръв път не можа да чуе нито звук — под земята или над земята.

Същата нощ на бойното поле дойде едно момиче с обувка на шията и намери обесения. Разгледа го хубаво, видя, че членът му е изправен, заключи, че е още жив, и веднага нареди на прислугата си да развърже и пренесе поручика в една къща в близкия град. Австрийските войници от частта на капитан Тенецки не й попречиха, те дори като че малко се плашеха от нея.

В града Софроний беше съблечен гол и сложен в чиста постеля. По тази причина момичето намери на рамото му кичур черни коси с мъничко бели във формата на звезди и полумесец, а в пояса му — торбичка със златна гривна. Тури гривната на ръката си, усети се доволна и се захвана да мие раната на поручика. За чудо младежът, както и неговите царски хрътки, нямаше никаква миризма — и той като тях не се цапаше и тялото му само се поддържаше чисто. Но това не помагаше кой знае колко в случая. Софроний Опуйич беше в безнадеждно състояние и момичето разбра, че трябва бързо, съвсем бързо да действа.

Не се боеше от това, което ще направи. Внимателно преслуша дишането на ранения и издебна мига, когато той изпускаше въздуха от гърдите си. Тогава вдъхна силно болката от него, стремейки се да поеме в себе си енергията на злото, простираща се из тялото му. После, в мига, когато Софроний вдишваше, тя издиша въздух, пренасяйки в болника здравата енергия на младото си тяло. Така продължи отстраняването на вредните енергии, които поради това, че момичето не се плашеше от постъпката си, отиваха по вятъра. Но тя се умори бързо, а забеляза, че и неговото тяло се умори от лечението, както при раждане се изморяват и майката, и детето. Затова тя го прекъсна, а поручикът сякаш чу нещо дълбоко в себе си.

Най-напред чу джамлъците на шкафовете в обширната стая, където лежеше. След това чу, на десет сажена под постелята си, камък, който се пръска на дъното на някаква пукнатина, и усети, че човешката душа си има своя изток, запад, север и юг. И отнякъде знаеше, че се намира на север на душата си. Беше студено и той се ослуша дали няма да чуе вятъра откъм юг и като го чу действително, обърна се полека на онази страна и потегли през нощта на юг. Към юга на своята душа. И по време на пътуването, което трая дни и седмици, едно чудно нещо се откри и разясни пред поручика.

Човекът — стана ясно за Опуйич, докато се люлееше в дървения си креват като в лодка с балдахин вместо с платна, — човекът е живял хиляди години, без да забелязва бройките в природата навсякъде около себе си. Милиарди бройки. После една сутрин случайно забелязал, като цвете в тревата, своята първа бройка. Като първа усмивка. Както с мъка открил утрешния ден, с мъка открил и тази първа бройка. Но докато дойде до следващата, му трябвали нови няколко хиляди години повече, отколкото за да открие своя вдругиден. И накрая започнал да опитомява и укротява около себе си тези бройки. Да ги разплодява и те се множали под неговия допир и поглед. Но само за него. Бройките не съществували за никой друг на земята, в земята и над земята. Нито за животните, нито за растенията. Отначало мислел, че мъртвите забравят бройките, но после, загледан във водата, видял звездите и разбрал, че бройките са и на небето, и то в неизмерими количества. Както неговият прадед Адам дал имена на животните, човекът започнал да разделя с имена тези неизброими бройки. Но бройките бяха толкова много, че работата прекъсна в Софрониевата душа. Именно когато слухът му трябваше да премине към небесните бройки, Софроний нямаше вече нито капка сила.

Отведнъж той се намери в северозападния горен ъгъл на стаята и се видя как лежи на постелята, гол и с разпръсната по възглавницата коса. В нея имаше бели кичури, които той не разпозна веднага и които растяха очевидно по-бързо от черните коси на главата му, та затуй бяха по-къси. Около гърдите му имаше птичи кафез без дъно и покрив и, натикан в него, той трябваше да лежи неподвижно вътре, без да мърда. Въпреки че виждаше всичко това от своя ъгъл, поручик Опуйич не се беше удвоил — удвоили се бяха ризата му, ботушите и двурогата му шапка. Тогава той започна да умира, като най-напред изгуби пола си и усети, че собствената му риза му стана отведнъж тясна около бедрата и гърдите, ботушите — твърде големи, а шапката — малка. Видя от своя ъгъл на северозапад как очите му станаха пъстри като две змийски яйца. Умирайки, поручик Софроний Опуйич се превръщаше в собствената си майка, госпожа Параскева.

И тогава госпожа Параскева под ризата на сина си, която й беше тясна, усети ненадейно малкия Софрониев глад под сърцето като своя болка, а след това тази болка под сърцето като Софрониев глад. Така Софроний се сети за своята мечта и оздравя.

„Да, половината живот отива за нас, а другата половина — наистина за Бога. Така е редно“ — помисли младият Опуйич, засмя се и си напипа мустака — току-що наплетен като бич. По време на болестта някой го бе ресал.

Тогава го пренесоха в Земун.

Щом премина Елба в кал и дъжд и под вражески огън, капитан Харалампи Опуйич намери бивак в малък напуснат замък близо до град Торгау. Осем готически прозореца разсипаха със светлината си на осем овалното помещение, което служеше за библиотека, и също така на осем — всеки изстрел на оръдието, който се чуваше от бойното поле. Останалите части на залата бяха в полумрак и глухи. Около рафтовете с книги вървяха в кръг галерии, а в средата на каменния под на стаята беше поставена огромна вана във формата на бакърен цвят. Във вряла, добре подсолена вода лежеше заваден като мечка капитан Харалампи Опуйич, миеше от себе си калта и кръвта и предеше като котка, сърбайки леден чай от коприва с мед. По някое време ординарецът прехвърли чевръсто дъска през ваната и сложи отгоре й малък дървен чук. С опитни пръсти той сплете плитки на капитановата брада, после намести под тях реката и с чукчето ги изчука хубаво, за да се изцедят и добият добра форма. После метна на дъската бял пешкир и нареди на капитан Опуйич лека вечеря — първо малко сирене, сирено от женско и козе мляко, салата от мъжки домат и лук в олио, после пушен свински бут и чаша токайско вино от избата на приятеля на Харалампи — Виткович. Капитанът носеше това вино през войната от Йегра до Русия и обратно през Елба…

И изведнъж посред вечерята капитан Опуйич изстреля като от пушка:

— Defiguris sententiarum! Как беше той?

И започна да изброява, свивайки пръстите на лявата си ръка:

— Iterogatio, subjectio, anteoccupatio, correctio, dubitatio… Как беше по-нататък? Добре, че още ни расте коса на главите, а не трева — обърна се капитанът към своя ординарец, — вземи по този случай, mon cher, чаша токайско и да четем „Илиада“-та.

— Разбирам — отвърна ординарецът и прочете заглавието:

— Ама наистина ли имаш брат? — прекъсна от ваната капитан Опуйич ординареца.

— Това не е моят брат, mon seigneur. Това е брат на онзи от книгата.

— Чети тогава нататък.

— Откъде ти е това име Парис Пастиревич? Онзи е бил хубав, затова и Елена тръгнала след него, а ти, я се виж, да не са ти ушите, щеше да се смееш през косата.

— Това не е моето име, mon seigneur. Това е името на онзи от книгата.

— Ами току-що каза, че е. Чети нататък и недей вече да бъркаш имената!

— Лъжеш! Empire de Napoléon не пропада!

— А нашите свалиха ли тези коне, или не?

— Чети нататък, да видим какво ще стане.

— Воистина глупости! Що ще нашият цар на островите? И каква е тази битка при Лайпциг? Ами че това е тук наблизо! Като плюнеш, та право там. Нищо не ти разбирам аз от бъдеще… Никога не ми е била силата в него. Моята работа не е бъдещето. Моята работа е смъртта. Воистина.

В това време капитанът усети, че водата е изстинала.

— Klarinetto! — гръмна той и се изправи с цял бой във ваната, така устремно, че половината вода се изплиска навън. Стегна голото си тяло с пояс „камериер“, изтъкан от червени вълнени гайтани, и легна в постелята. Тогава му донесоха кларнета и зелената лула, вече разпалена. Той дръпна веднъж-дваж от лулата, седейки в кревата, с инструмент на коленете, и един войник се яви пред него, държейки в ръце също такъв кларнет.

— Вярно ли е — попита капитанът войника, — че имаш такива вещи пръсти, та можеш да откраднеш на човек обувката, докато онзи тича?

— Лъжат. За какво ще ми е една обувка? Но вас, господин капитан, мога да науча и на едното, и на другото. И да свирите, и да крадете. Каквото предпочитате.

При тези думи капитан Харалампи Опуйич прихна да се смее така, че пепелта се разлетя и лулата му угасна. А той взе кларнета и ведно с войника изсвири един Paisielli.

Така капитанът от френската конница Харалампи Опуйич се учеше посред походите да свири на кларнет. И на латинска реторика. За разлика от френската войска напредваше не лошо. Може би тъкмо затова преображението на капитан Опуйич не учуди никого. Твърде много смърт имаше покрай Елба, за да могат такива неща да спрат окото.

Поручик Опуйич се възстанови някъде през пролетта. Все още действителността и сънят му взаимно се забравяха напълно, но той вече поне знаеше как се казва. Хващаше мислите си като мухи, рядко успешно. Обикновено му бягаха. А като ги хванеше, или оставаха мъртви на дланта му, или — осакатени — опитваха отново да отлетят. Забеляза, че на гърдите му, там, където беше раната, наместо диво месо расте малко рижава коса като опашница.

Край себе си завари един слуга, за когото му казаха, че го е пратил баща му, и своята стара торбичка, но празна. Изчезнала беше от нея единствената скъпоценност, която Софроний носеше със себе си. Нямаше я гривната, която майка му бе дала „за бъдещата годеница“. Слугата не знаеше нищо за това, но споменаваше някакво момиче, което се грижело за него по време на болестта му.

— Да не е и тя от онези, които ви праща вашият баща да ви лекуват и да ви „лижат като кучки“, да ме простите.

Опуйич го попита къде е тази жена, но слугата каза, че не я познава, защото тя не идва вече, откакто той е тук. Поручикът махна с ръка и излезе, питайки преди това слугата как се казва градът, в който се намират.

— Земун — каза учуден слугата.

На улицата за пръв път от половин година Опуйич си намъкна ръкавиците и напипа нещо твърдо в тях. Беше някакъв пръстен, напълно непознат на поручика. Мъжки пръстен-печат — прецени младият Опуйич. Сложи го на пръста си върху ръкавицата и започна с поглед да търси по улицата рижа женска глава. Този ден не му провървя, но на следващия забеляза недалече от жилището си едно момиче, чиято рижа плитка блестеше на слънцето, като да е оплетена от бакърени жици. По пръстите вместо накити носеше скъпоценни златни и сребърни напръстници. Около шията му вместо гердан имаше мъничка, със сърма извезана обувчица.

„Не може да бъде!“ — възкликна в себе си Софроний и тръгна след нея.

Тя отиде до Дунава, събу единия си крак и опита дали е студена водата, така че за миг беше и на сушата, и в реката, после се обърна, изтича по стълбите и се изгуби в една врата, накована с четири подкови. Той запомни, че подковите са разположени една срещу друга, сякаш два коня стоят един срещу друг. На следващия ден отново видя момичето. Седеше наблизо на балкона на онази къща, обърнато с гръб към него и минувачите, но сръчно разплиташе и сплиташе на гърба си рижата си коса. Поручикът се изненада, като позна на ръката й своята гривна. Чак тогава се загледа в момичето. Понравиха му се нейните ходила, тесни, с дълги пръсти, и той си помисли:

„Тази щеше да има корава пичка…“ И мина край балкона, а после се върна, мислейки все за нея. Тя беше още там и от скука преливаше вино от една сребърна чаша в друга златна и обратно. Съзнателно в едната чаша и несъзнателно в другата, приседнала замислено, с крак, протегнат през решетката на балкона.

„По ръцете й се вижда, че ще има две деца — помисли Опуйич, — а по начина, по който си носи роклята, че ще се разведе. По прическата пък може да се разбере, че ще умре на 48 години. Както музикантите мислят с ушите, тази мисли с гърдите“ — заключи младият Опуйич и заприказва момичето:

— Откраднала си ми гривната, ето я на ръката ти!

Тя обърна очи към него и той усети как тялото и замириса на праскови. А плитките й от този поглед почнаха да се изправят нагоре като змии.

— Всеки може да каже това. Докажи го.

— Ще ти кажа какво пише на гривната. На нея е изрязано:

Ето какво пише на гривната ми. А сега тежко ти, защото трябва да ми я върнеш, а тази гривна гълта ръката, на която се сложи! Като я свалиш, ще останеш без ръка.

При тези думи момичето се закиска от балкона.

— Няма да я свалям тогава. Ще разменяме.

— Какво ще разменяме?

— Както ти твърдиш, че съм ти откраднала гривната, така аз твърдя, че си ми откраднал пръстена. Ето го на твоя пръст. Печатът, с който се пълни лула. И на него в кръг пише нещо със златни букви.

Поручикът се вгледа в пръстена и прочете наум надписа: Спомни си за мен! Пръстенът е невинност, която се обновява. Ако ме изгубиш… И тогава чу как момичето от балкона каза на глас:

— Спомни си за мен! Пръстенът е невинност, която се обновява. Ако ме изгубиш, ще изгубиш повече от мене. Чакам твоя пръст като жених.

Тогава той сякаш се сепна, чу под сърцето си малкия глад, който плаче като малка болка, и дълбоко под калдъръма, обрасъл с треви, чу как мъртвите бръстят тревата отдолу, от корена. Косата му настръхна и той попита:

— Коя си ти?

— Аз съм третата обувка — каза момичето и изчезна в къщата с порта, обкована с подкови.

Две вечери се мъчи младият Опуйич с онзи пръстен, а на третата отиде и начерта с тебешир мъжки кръст на онези порти с четирите подкови. На сутринта момичето изпрати един слуга да пита какво значи този знак.

— Заплаха ли е това?

— Не е заплаха, напротив. Това значи, че няма живот за мен от тази страна на портите.

На сутринта момичето взе тебешир и нарисува от вътрешната страна на вратата женски кръст, а привечер отвори вратата навън, така че Софроний да може да види този знак, и той го видя. Чу как някъде в къщата момичето пее тихо, като през месечина, песента „Спомените са пот за душата“. И влезе. Тя го почерпи със захаросани цветя — рози и теменужки.

— Коя си ти? — попита я той повторно.

— Кой съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя, и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това… А ти кой си?

— Има мигове на реката привечер, когато на една и съща мушица връхлитат и птица, и риба. Аз съм такава мушица, а това е такъв миг над реката. Но не си мисли, че ми е все едно кой ще ме изяде. Ти или някой друг.

Като изрече това, Софроний усети как цялото й тяло отново замириса на праскови и я целуна.

— Какво имаш под езика — трепна тя, — камък ли?

— Да, тук пазя една тайна.

— Дай ми я, дай ми своята тайна! — каза тя и в новата целувка камъкът смени устата, остана в нейната. Тогава Йерисена каза през камъка:

— Всяка вечер ангел извлича душата ми от моя живот, от моето тяло, като огромна мрежа, пълна с улов. Снощи с тази мрежа извлече нов улов. С моята душа улови твоята душа.

После той откри, че тя си маже устните и пъпките на гърдите с една и съща боя, и в полунощ изхвърли в нея семе на дванайсет струи, точно както изби часовникът на кулата.

Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот. Йерисена яздеше на своя конник далече през непознати пространства и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. А утробата й оттогава все откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време да яде. Понякога простираше вечерята на гърдите на своя любовник и ядеше, хранейки го едновременно с любов и с пюре. Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено.

Нежит се роди на един мост на река Караш в Банат, когато в досадата си господарят му прекръсти сянката си. Туриха му безброй имена като „Неспоменник“, „Онзи там“, „Камък му в зъбите“, „Брат Божий“, „Нечестивец“. Но той смяташе, че е също като името си, и се страхуваше някой да не хвърли в огъня бележката, която пише. Пишеше най-вече с опашка, никога не садеше тикви сам, а някои обичаха да му плюят в ушите.

Порасна на Букумирското езеро в Черна гора, в камънака. Знаеше да пише, но не и да чете, защото ако прочетеше името си, веднага щеше да загине и от него да остане само шуплива кост. Не обичаше нито да му се виждат черните зъби, затова не се смееше, косеше чудни ботуши, обърнати е токовете напред, и казваше, че препича на себе си и че е по-бърз от ангела, въпреки че беше малко хром. Виждаха го как в прахоляка кара между децата обръч е онази своя опашка. Докато беше малък, се завираше в крачолите на мъжете, а на жените под полите, защото вярваше, че гръмотевиците тъкмо него търсят и най се страхуваше от тях. Обичаше да се оглежда в секира и щом загърмеше, изнасяха от къщи секирата да се огледа в нея, та да не удари гръм къщата.

Казват, че било негово задължение, ако някому дойде ред да вампиряса трети път. Тогава той водел този за трети път роден вампир по хорските сънища и го учел да заеква. Обичал да яха възрастни, да дои чужда стока, да се преоблича като женско същество, запасвал се с опашката си и се представял за годеница на някой младеж от града. Имал свой бръснар и купища братя по света. Всеки от тези негови братя говорел на различен език.

А той си сади къпини, може да изяде шега, да запържва чорба и да съкращава пътища. Ако го сънуват, децата се напикават в леглото. Знае езика на животните, обича музика, жените го мразят и го затварят в бутилка, защото мислят, че носи мъжка глава на женско тяло, но и му продават душата си, защото той знае, че Ева е изгонена от рая много след Адам, а освен това умее да удря с опашка или каквото там има, вадейки го от потурите си. Добър орач е, може да изоре и дъното на реката. Бои се от черно куче, кукуригане на петли и обича да седи на кантара във воденицата. Никога не търси компания, компанията е тази, която го търси, но се и бои от него. Казват:

— Ако тоя ти се хване за скута, отсечи си скута!

А той се бои от нож в речна кания и от глогови трънки. Хвърля конска сянка, навсякъде си е в своето село, но децата му се подиграват, като викат подире му:

— Тви, тви! Иди паси бели кобили!

Веднъж, на млади години, направил вълк от тояги и овчи кожи, но вълкът не прохождал. Тогава той се помолил насън на Бога, защото вярвал в Бога само насън. И Бог му казал:

— Кажи на своя вълк: скочи на баща си, и ще оживее.

Направил това и вълкът за малко да го разкъса.

Рибарите го причестяват така, че не гълтат комката си, ами я плюват в реката с думите:

— Аз на тебе комка, ти на мене риба!

Хората говорят за него, че е клеветник, а той се бои от шипка, шарено кутре и черен пояс. Ако някой му зашлеви шамар, той си подлага и другата буза, но хората знаят, че това не се прави, и не посмяха нито веднъж да го ударят два пъти, да не се родят двама като него. Оставяха го на жените, които го биеха, та да му падне опашката, а когато най-сетне и това се случи, от опашката си той направи такава хубавица, на която нямаше равна между хората. Казва се Петра Алауп и живее в Триест. А той се хвалеше по кръстопътищата:

— Бог направи по свой образ и подобие човека и вижте какъв е грозен, а аз от опашката си направих своята сестра и вижте каква е хубавица.

Взе я за жена в една бурна нощ и тя държа в пазвата си три месеца петльово яйце и не се ми. Тогава от яйцето се излюпи дете с говежди уши, подобно на овца, както яйце прилича на яйцето. Освен това дете Нежит има още едно. То е баща на лъжата. Никога няма да стори зло на онзи, когото мрази, а на роднините и на тези, които обича. Животописът му е в Ниш (Павле Софрич, История на сръбския дявол, „Глас enapxie нишке“).

Беше 1813 година, когато му омръзна ковашкият занаят и той попита жена си Петра Алауп какво да прави, а тя му пошепна уста в уста. Тогава той обу жълти турски цървули, яхна бялата си кобила и се яви в Наполеоновата конница. Разпределиха го в частта на Харалампи Опуйич, който всъщност губеше войната при Лайпциг.

Една чудна сутрин в Земун стаите по сградите осъмнаха светли от падналия през нощта сняг и огледалото на стената събуди с белотата си преждевременно Софроний и Йерисена.

Нея снежна утрин той я запита на закуска:

— Защо по-големият ти брат никога не идва да ни навести? — Затова, защото той е австрийският офицер, който те разпра с ножницата и те обеси на дървото. Той е далече. Гони французите.

— И чак сега ми казваш това? А ти защо ме спаси?

Тя го гледаше как дъвче един залък на дядо си, на майка и друг на баба си по баща и отговори:

— Има два типа жени. В този смисъл жените сякаш имат два различни пола като двете обувки на краката.

Първия тип можеш да наречеш Жена на победителя. Тя няма баща. И се държи към мъжа, когото обожава, като към властник, към Адам като към бащата на своите деца и победител на света на животните, на които е дал имена, и на природата, на която се е противопоставил.

Тази жена не забравя къде е пъпът на земята. Има сила и пари чрез мъжа си. „Неговите дни са по-дълги и в тях има повече нощи, отколкото имам аз“ — мисли тя за своя мъж и презира синовете си, защото смята, че са мекушави и разединени като Каин и Авел, че са единаци без власт и влияние. „Нека изорат своята сянка и я полеят с пот, за да порасне“ — казва си тя и не може да търпи връстниците им и цялото това поколение, което си запушва ушите с брадата. Когато избира, тя не избира онзи, когото най-много обича, ами онзи, когото най-много мрази баща и или синът и. Нейната любов е вързана за задника и значи наслада без оглед на зачеването.

Другият тип можеш да наречеш Дъщеря на победителя. Тя е влюбена в Бащата, който може да каже за себе си: „И научен бях, преди да съм бил.“ Тя вижда в него Създателя, победителя, властника, който води около себе си и нея кумството на единодушните. Тя презира собствения си мъж. Въпреки че той може да бъде добър човек и отличен специалист в областта си, за него такава жена казва: всички го бият по часовника и му смучат музиката на душата, бодил да поникне в ушите му! Не му прощава, че е самотник „За какво ще ми е някой без власт и влияние, дето няма власт за кокоша баба?“ По същите причини тя презира и своите братя и техните връстници. „Бяха под шапката на времето, а свалиха тази шапка“ — казва тя за тях. Затова пък обожава сина си и връстниците му, чиито дни се близнят и в които тя вижда новото голямо кумство, свързано с духа на бащиното братство, вижда в тях бъдещите победители. „Те са смъкнали под себе си и четвъртата изсъхнала пот, четирите вятъра и сега са свободни“ — мисли тя, защото силата и богатството се придобиват или чрез бащата, или чрез сина. Тази жена свършва обикновено в леглото с някой от другарите на сина си. Когато избира, тя не избира този, когото обича най-много, ами онзи, когото най-много мразят мъжът й или брат й… Нейната любов е свързана за матката и значи зачеване без оглед на насладата.

— А ти към кой от двата типа спадаш? От кой пол си? — попита я той с трепет.

— Към нито един. В известен смисъл аз съм без пол. И поне засега представлявам изключение. Аз съм третата обувка. Когато избирам, избирам онзи, когото най-много обичам.

— Значи наистина съществува трета обувка!

— Да. Стремя се да не се държа като другите жени. Не се подчинявам на законите за смяна на поколението на победителите и победените, защото това са норми на отношение от мъжки вид. Знам, че за мъжа светът се осъществява в някого другиго, а за жената — в самата нея. Знам, че когато сенките на вечерните растения излетят на небето, аз съм Дъщерята на победения. И обожавам баща си въпреки всичко.

— А нима не знаеш, че моят баща е убил твоя още миналата война, миналото столетие?

— Ти за това вина не можеш да имаш, виновен е моят брат Пан Тенецки, капитанът от австрийските войски, който е също такъв кръволок като баща ти капитан Харалампи Опуйич от френската конница. В техния случай вината може да се връща назад през времето. Затова не понасям високомерния боен ред на моите братя и техните другари, победители и насилници, които пък не могат мен да ме възприемат. Както не ме възприемат и техните жени. С трепет мисля за своите и техните деца, когато ще бъдат подложени на тяхното победоносно насилие, ако спечелят войната, която сега губите ти и твоите. Бих искала, ако доживея, да свърша в леглото с някой от тези слаби връстници на бъдещия ми син, и то повече като майка, отколкото като любовница, както те избрах и тебе като слаб син на един силен и побеждаващ баща. Избрах те, защото не те обичаха нито майка ти, нито сестрите ти, нито любовниците, а няма да те обича и дъщеря ти, ако я имаме. За мен ще бъде по-голямо поражение и най-страшно наказание в живота ми, ако не успея, ако бъда принудена да се завърна в силното ято на моите победоносни братя, към което принадлежат всички мои връстници и към които е принадлежал и твоят баща. Ще бъде край на моя път, ако бъда принудена да сваля третата обувка.

Но остави ме мен. Да видим къде си ти, тоест къде сме ние двамата. Ти искаш да се върнеш в твоята част, която продължава да отстъпва, марширувайки на северозапад. Това неминуемо ще свърши някъде във Франция. Не зная Франция ли е твоята държава, или не, но знам, че служиш на нейната войска. Знам също така, че държавата е необходимо зло. Най-многото, което можеш да очакваш от държавата, е да не ти плюне в супата. А войните? Говориш за народ, казваш, че се биеш за слава на нацията. А какво е народът? Виж ме мене. Аз съм на седемнайсет години. Връстница съм на човечеството, защото човечеството е винаги на 17 години. Това значи, че един народ е вечно дете. Той расте непрекъснато и неговият език, дух, неговите спомени и дори бъдеще му отесняват като дреха. Затова един народ трябва да сменя постоянно своята одежда — тя винаги му омалява, стяга го и се пука по шевовете от неговото уголемяване. И това е една тежка и радостна работа. Говориш за език. Насън всички разбираме всички езици. Сънят е нашата родина отпреди вавилонската кула. Насън всички говорим един-единствен велик праезик — на всички нас, на живите и мъртвите… И за какво са тогава войните? Защо се върви назад в историята? Всяко убийство е част от самоубийство.

— Наговаряш ме да зарежа своето военно занятие ли?

— Да. Искам да оставиш военното си занятие. Това е занятие на баща ти, не твое. Хайде да излезем от поражението и катастрофата, от тази кула в пламъци, за която напразно мислиш, че ни пази и ни носи сигурност и пари. Хайде да започнем отначало.

— Знаеш ли, душо моя, аз научих нещо във войната. Онези мои връстници, които загинаха по-рано, бяха по-мъдри и знаеха за света около себе си повече от онези, другите; по това ги познавахме и отгатвахме, че ще бъдат скоро убити. А те знаеха, че всяко убийство се върши с предумисъл от хиляда години… Онези, другите, които щяха да умрат по-късно, бяха по-глупави. Но всичко това нямаше никаква връзка с природната интелигентност или ограниченост на едните или другите. Значи съществуват два случая. Ние спадаме към втория случай.

— Как така?

— Ние сме щастливи любовници. Нали? А от щастие се оглупява. Щастието и мъдростта не вървят заедно, както не вървят заедно тялото и мисълта. Защото само болката е мисълта на тялото. Значи щастливите хора стават глупави хора. Едва когато се уморят от щастието си, любовниците могат отново да станат мъдри, ако и иначе са били. Затова недей сега да решаваме дали ще отпаша сабята…

Така говореше през това зимно утро в Земун младият и луд поручик Опуйич от Триест, като не забелязваше, че сабята му е вече отпасана.

Когато поручик Софроний Опуйич отпаса сабята и се отказа от войнишките пътеки, се настаниха на едно парче земя Йерисена Тенецки и той да го гледат. Тази вечер те ядяха хубав, млад и леко лют мед от своя пчелин, пресована луна и пита от див кестен с горчив портокал. Лежаха в постелята и говореха в мрака за глупавите и мъдрите звезди. Прозорецът беше отворен, завесата му — вкарана навътре в стаята, подута като бременна с неподвижния вятър в нея. Софроний си спомни как като дете в Триест се возеше на огромната порта, държейки се за дръжката на бравата с брада и длани, а после те както обикновено потънаха в своята хиляда и една нощ. Опитваха се да изчислят коя нощ Шехеразада е заченала своето дете с Харун и коя приказка му е разказвала тази нощ. Но сметката им никак не излизаше както трябва, защото нощите им бяха винаги малко и никога достатъчно — сънят. Живееха бързо — всеки ден четири годишни времена, както казваше Йерисена.

През тази нощ имаха за още нещо да си сменят мисълта. Капитан Харалампи Опуйич се обади с писмо, доверявайки им, че чете Хораций и свири на кларнет, и покрай хилядите други празни приказки пишеше, че би искал да ги види. Бъдещата снаха за пръв път, а сина отново след толкова години, и че как би го познал, ако го срещне. Бил преместен в част, придружаваща един пратеник по дипломатическа работа в Цариград, и пътят й водел през края, където живеели Йерисена и Софроний… За голямо Йерисенино учудване обаче младият Опуйич се поколеба дали да отговори на бащиното писмо. Понякога й се струваше, че Софроний крие нещо от нея.

А той действително криеше. Криеше това, което криеше и от останалите, от целия свят — своя малък глад под сърцето, дето на дъното на душата се превръщаше в малка болка. От време на време се затваряше сам в стаята и ту чакаше някакво писмо, ту отиваше някъде за ден-два. А нощем се ослушваше да чуе музиката на магнитните бури, които със своите удари и отзвуци му откриваха подземни коридори, лабиринти и цели градове, отдавна разорени и изчезнали от лицето на земята, през чиито затрупани улици бродеше, воден от смеха на студените и топли мириси на подземния свят. Или чуваше през камъните и пясъка как бръмчат в хор кръвните групи на металите, които бяха само отзвук на континентите, отдавна потопени в Панонско море. Море, което вече не съществува, но пази като пъпна връв връзката си с двете Атлантиди…

Йерисена, която тук се оглеждаше и в очите на кравите и козите, в очите на змиите и кучетата, забелязваше, че той носи някаква тревога в себе си. Неговото отношение и разговори бяха винаги различни във всяка стая от тяхната къща, където бравите и пантите щракаха като петлета на празни пищови. Зад всяка врата той ставаше различен. В кухнята говореше само турски, в салона — с езика на Йерисенината майка, който учеше от любовницата си, а в библиотеката мълчеше. Вечер лягаше в постелята гол и топъл като пламък, после насън изстиваше полека като някоя огромна пещ, така че на разсъмване, когато бълнуваше на гръцки, тя трябваше да го покрива като дете.

Един следобед тя го целуна и той се отдръпна от целувката й.

— Какво имаш в устата? — попита я.

— Камъче с твоята тайна вътре. Забрави ли, че тайната ти е у мен? Хубаво я пазих през цялото това време. Затова ми я открий сега. Твърде дълго седи тя в тебе като писмо в бутилка. Между другото защо трябва ти да се грижиш за тайната си? Всяка тайна я пази нейната собствена срамежливост. Нека тя сама се грижи за себе си.

— Добре — заключи той, — вдругиден сутринта, като дойдеш на имота да ни донесеш на мен и работниците новоизпечения хляб, ще измисля как да го направим. Защото работата хич не е невинна…

Така и стана. Тя взе ракия от седем билки за аргатите и отиде на имота. На сутринта на другия ден работниците огладняха по-рано и преди още Йерисена да им донесе хляба. Когато поискаха от Софроний нещо да си утолят глада, той се зарадва. И тъй като седяха под смокинята, каза:

— Дай, смокиньо, своите плодове, за да имат ратаите какво да ядат!

Това бяха думи от една притча, която беше чул в детинство.

Тогава смокинята наистина даде няколко плода два месеца преди срока и те ядоха. А Йерисена с хлябовете и яденето на колата за тази сутрин дойде два месеца по-късно…

Носеше на раменете си два кюпа, взети от колата, и вървеше с един крак през водата, а с другия по брега на езерцето, което беше покрай имота. И въобще не беше забелязала, че е минало толкова време. Беше по-хубава от всякога.

— Измисли ли начин? — попита го тя, а в себе си пошепна: „Колко горчилка на устните, като че цялата душа се е сместила там!“

— Да, измислих — отвърна той. — Ще слушаш с устата, а не с ушите.

— Как така?

— Това е начинът. Аз ще ти казвам стихотворение на своя език, а ти го слушай на твоя майчин.

— Това не са еднакви езици — каза тя.

— Там е работата. Ако си готова да слушаш, истината ще ти се открие в тишината между двата езика. Защото между езиците владее океани тишина. Натъкмил съм думите, които ще чуеш, да звучат еднакво и на моя, и на езика на твоята майка, но на нейния език те ще значат нещо съвсем друго. И ще ти открият тайната ми. На моя език техният смисъл е съвсем без значение.

И той започна:

Йерисена го слушаше внимателно и челото и се разведряваше полека, защото разбра, че в голямата му мечта няма жени или, по-добре казано, че в мечтите му са всички жени заедно със света в тях и че в бъдещето него го влече нещо друго, нещо наистина омайно и непреодолимо. Когато стигнаха вкъщи, тя, без да каже дума, извади от шкафа жълтите кавалерийски ботуши на Софроний и напълни раклите за из път.

— Отиваме с баща ти в Цариград. Право при онази колона, която държи медения щит.

Беше времето от годината „между два хляба“, когато Йерисена Тенецки и нейният любовник тръгнаха на Изток. Съгласно карантината трябваше да дочакат в едно ханче капитан Харалампи Опуйич и мисията, която той придружаваше. Йерисена спеше в колите, натоварени със снаряжение, младият Опуйич яздеше. През цялото време под копитата на своя кон той усещаше как откликват два пътя, как под горния цариградски път като кънтяща сянка звънеше, бързайки на Изток, пътят на римските легиони.

Пътят го водеше през областта, която зиме се наричаше „между кучето и вълка“. Когато в далечината съгледаха две кули, от всяка страна на пътя по една, ненадейно запукаха пушки. Опуйич смушка коня и зад завоя видя река. Тя миришеше на хайвер и носеше орехи, които тази година се бяха родили толкова, че клоните се чупеха и пълнеха водата под себе си с плод и листа. Насред реката като паяк лежеше окачен за пушека на червения си комин голям прогнил хан, а пред него група пътници целеха с пушките си нещо във водата.

— Не му давай, не да… не да-дай да мине — викаше един, заеквайки.

— Их, по дяволите, ето го, спря! — ядосваше се друг, като пълнеше пушката си.

Софроний Опуйич реши, че това е някаква празна работа, и влезе в хана да пита за стая.

— Има само една стая — каза му ханджията и ги отведе двамата с Йерисена на етажа, около който заобикаляше калдъръмен балкон. Калдъръмът на този балкон беше вече обрасъл с трева, а стаята някога явно е била боядисана в зелено. Имаше и печка, която се палеше отвън с фъшкии и слама, а отвътре на плоча се грееше вода.

— Най-хубавата стая в хана — каза момчето, извръщайки очи настрани, като че ще плюне.

— Виждам, че се упражнявате в стрелба с пушка — каза на вечеря Софроний на онзи, който викаше най-много при реката.

— Не ра-разбираш ти, господине, от това — отряза онзи. — Утре, като се ориентирате малко, ще почнеш и ти да се с-с-стреляш. Ами в коя стая ви настаниха?

— Да не са в зелената? — намеси се друг пътник в разговора. — Да знаете, ако сте в зелената, обърнете внимание какво ще сънувате нощес.

— Защо, моля ви се? — отвърна Опуйич със смях.

— Всички, които чакаме тук под карантина, сме минали през тази стая. И веднага поискахме друга. Всички, които нощувахме в нея, сънувахме едно и също.

— А какво, ако мога да знам? — продължи Опуйич с шеговит оттенък в гласа.

— Че ти си някакво недоказано същество! — каза пък трети. — Сънували са, брате, един и същ човек, който мирише на орех, а перчема му държи пеперуда от седеф. Човекът носи мундир и иска да убие всеки, който го сънува в тази стая. И мен се опита да ме светне със сабята, но аз се събудих навреме. Някои не се събудиха.

— А какво стана с тях?

— Ами з-з-заекват — отвърна онзи от брега. — Затова стреляме.

— По какво стреляте? — попита Йерисена, като се смееше.

— По орехови черупки. С тях нечистите сили се превозват по вода от Турция насам. Защото нечистата сила не може да върви през вода. Затова търси да я преведе орехова черупка. Вчера онзи от зелената стая сънувал един и го познал. Казва, че държал леярна за камбани в Земун.

— Орехови черупки взимат за лодки вещиците, а вие се мъчите да ги спрете. Залудо се трудите! Такива и в яйчена черупка се превозват — подигра се на всички Йерисена, но на сутринта и тя осъмна бледа.

Нея вечер тя и младият Опуйич отидоха рано да си почиват. Тя лежеше по гръб в зелената месечина и усещаше как миризмите на реката се наслагват една върху друга, по-леките над по-тежките: най-първо миризмата на катран, вода и кал, после на дим, докато най-сетне на повърхността не заплуваха плочи от мирис на липа. Самата месечина имаше три миризми и в нея тази вечер се смесваха и трите й фази. Влагата от водата влизаше през прозорците, а някъде в хана някой засвири на кларнет. Свиреше съвсем тихо тяхната песен „Спомените са потта на душата“ и Софроний Опуйич задъвка кичур от Йерисенината коса. Лежеше по корем, учудваше се на свирнята в такова място и усещаше, че старее и той, и онази страшна мечта в него. Нощите започнаха да го връщат в миналото, дните пък го влачеха обратно напред и бъдещето му се стори от мрак, който се мъкне полека пред всяка негова стъпка. Тревожеше се за Йерисена без някаква видима причина, усещаше под леглото вкуса на прах, а под хана — на гнилоч. Чу как раците излизат по месечина на брега и дъхът му потъваше все по-надълбоко, натъквайки се под земята на мириса на влажно сребро и опожарени камъни. Усещаше как подземните газове гонят петрол по падините на земната утроба, как в нея се наслагват един през друг мирисът на сяра и вряла вода, пълна с желязо. А призори Йерисена писна край него в леглото и го събуди:

— Тук ще се побъркаш от дъжд, ще се побъркаш и от суша! И аз го сънувах — каза.

— Как разбра, че е той?

— Имаше в перчема си онази пеперуда от седеф… В пояса си носеше някаква книга, стори ми се, че бяха стихове…

— Не те ли нападна?

— Не. Напротив, смъртно се уплаши, като ме видя.

В този момент навън отново гръмна пушка. Опуйич стана, погледна през оградата на балкона и се вкамени. Пътниците от хана стреляха право в бащата на Софроний. При това Йерисена викна:

— Това е той! Познах го! Ето му седефената пеперуда в косата! — на което Софроний отсече:

— Млъквай! Това е баща ми и тези ахмаци искат да го убият.

И грабна пушката.

Но на капитан Харалампи Опуйич не му бе нужна помощ. Неговите конници за миг разоръжиха пътниците, опалиха шамар на онзи, дето заекваше и стреляше по капитана, от което той престана да заеква, и въведоха в двора на хана разкошната карета на посланика — с един пръст позлата отгоре й и два пръста кал. Когато отвориха вратичката и спуснаха стъпалото, на него се появи най-напред виолетов ботуш, а след това изскочи дете в син мундир, опасан със свилен воал, изскочи онзи, за когото казаха шепнешком, че е посланик на Негово царско величество Наполеон и че отива в служба в Цариград.

— Хубави сте и щастливи. Желая ви всичко, което вече ви се е случило — каза капитан Харалампи Опуйич, когато синът му представи Йерисена.

Опуйич старши седеше в хана с кървавите шпори, които това утро му бяха спасили живота от неочакваните куршуми, и пушеше зелената си лула. Беше твърд като калена пещ, въпреки че старееше под „ударите на времето“: първо десет години — нищо, после десет години — за една нощ. Можеше да пренесе магаре през мост, както сам каза на шега. Пътниците под карантина със страх се взираха в перчема му, украсен с пеперуда от седеф, и вдъхваха миризмата на орехи, която се разнасяше винаги около него, а Йерисена се загледа смаяно в сбирката стихове на Хораций в пояса на капитана. Междувременно той поръчваше весело вечеря за целия хан, включително и за посланика, който обядваше в стаята си.

На път за Цариград френският посланик водеше секретар, а капитанът — петима конници с червени ботуши като за сватба и един шести с жълти турски цървули. Можеха и да го стигнат, и да тръгнат, и да постоят на страшно място. Капитан Опуйич водеше със себе си и едно момиче с чудни бели снопи в черната коса, толкова гърдеста, че сама можеше да си отхапе гърдата. Наричаха я Дуня. Щом видя Йерисена и младия Опуйич, Дуня се закиска на третата обувка, която висеше на Йерисениния врат, а Софроний попита как му е раната. Така Йерисена разбра, че момичето е от капитановата свита, една от знахарките, която бащата е пращал на сина си през три бойни полета, а в Дунината коса позна кичура, който растеше на рамото на нейния Софроний. Наръсен със също такива звездички бели коси.

— Спомняш ли си как вечеряхме с Евдокия? — попита Дуня Софроний и обърна към Йерисена своите две златни очи, които приличаха на половинка твърдо сварени яйца.

— Да видим. Най-напред на всеки по порция побеляла трева с език в чорбица от трици… И ни донеси, ако имаш, хлебец, омесен с малко земя. А що се отнася до любовта към отечеството, това е, сине мой, така: всичко за народа, нищо от народа! А ти, момче, ми приготви два пъти по гаванка топли Божи сълзи, един паниран поглед, от онези, горчивите, които остаряват за час, с лимон. И фасул в савска вода. Савска вода ли нямаш? Жалко! Дай тогава паниран боб… А за госпожица Тенецки панирани момици. За моята Дуня, каквото иска Евдокия. И накрая мъничко чай от коприва с мед.

„Нима това е моят баща?“ — попита се в този миг Софроний и се сети за детството, как в спалнята на техните палати в Триест лежи в мрака до жена си Параскева Опуйич и с повдигната глава се ослушва. Сега Софроний най-сетне разбра за какво се е ослушвал преди толкова години баща му. И разбра защо нощем в тъмното майка му слагаше главата на баща му на възглавницата. Опуйич старши се е ослушвал няма ли някъде в дъното на стълбата да чуе шумолене на пола.

— Що се отнася до онези в Сърбия — продължи капитанът, — на тях аз пращам пари, които печеля, като изразходвам френски барут, та и те да си купят барут. Ти, момче, наостри ни ножовете, така че да мога да отрежа фитила на запалена свещ. И ни избери черни лъжици. Най обичам черни лъжици, те са най-хубави, нали, госпожице Тенецки? Хайде, бързо, бързо, деца! Утре сутрин всеки, който е жив, трябва да натовари пътя на гърба си, пък кой каквато мъгла хване…

Ако си спомниш за Цариград в Атина, Цариград ще е един, ако си спомниш за него в Рим, ще е друг.

В огромния град, издигнат на три морета и зад четири вятъра, върху два материка и под зеленото стъкло на Босфора, те се установиха в началото на есента. Нощите им се обръщаха като чорапи в тяхната къща над водите, къща, която броеше лодките и ветровете, докато те слизаха на брега да купуват благовонни масла. Това допадна много на Йерисена и когато имаха случай, те се отбиваха в малкия дюкян сред Мисирбазар, обърнат към Златния рог, за да пият бял чай с хашиш и да гледат как децата ловят риба без стръв. Толкова много риба имаше на това място, че те само хвърляха голите въдици и вадеха плячка. В тази дюкян двамата срещнаха чудноватото човече е въже вместо яка на ризата, за което им казаха, че е сръбска кръв, но турска вяра. Веднъж месечно човекът слизаше през Капалъчарши до Златния рог и се отбиваше в дюкяна за парфюми. Водеше винаги един и същ разговор с продавача, като да повтаряха някаква молитва.

— Някога е бил зидар — разказа им продавачът, — а сега боледува от странна болест. Насън времето му тече много по-бързо, отколкото наяве, и всяка нощ прехвърля през главата си поне по десет години, така че тук, в Цариград, и най-старите хора не знаят на колко е години. Може и той самият да не знае.

Онзи следобед, когато го видяха в дюкяна, той влезе като омагьосан, готов да купи каквото и да е.

— Сандал? — попита търговецът на парфюми, нагласи едно малко шишенце от мътно стъкло под друго и зачака. Чакаха в полумрака и нищо не се случваше. А после, когато купувачът вече искаше да се откаже и да излезе, търговецът каза:

— Трябва да се чака колкото една сура време.

Купувачът беше неграмотен и не знаеше за колко време се чете една сура от Корана, но в този миг в извърнатото гърло на по-голямото шише се появи опашатата звезда на една капка, която се изтъркули полека по опашката си надолу и капна в малкото шишенце.

— Искаш ли да опиташ? — попита търговецът, сръчно обърса ивицата от гърлото на шишето и го подаде на купувача. Той взе малко от пръста му на пръста си и понечи да го изтрие в дрехата.

— Не на дрехата! — предупреди го търговецът. — Ще я прогони. На дланта. Първо на дланта. — А когато купувачът извърши това и искаше да помирише, продавачът го задържа.

— Не днес, господине, не днес! След три дни! Тогава ще се яви истинският аромат. И ще трае колкото една пот. Но ще бъде по-як от потта, защото има силата на сълзата…

Такъв разговор чуха Софроний и Йерисена този ден на Златния рог, а търговецът ги покани да дойдат на чай отново, защото има да им предложи нещо специално.

— Денят е за любов, а нощта за песен — каза им отец Хрисостос, когото посетиха в неговата църквица във Фенер, — защото любовта вижда, а нощта чува.

Докато слушаха тези думи, на фреската зад гърба им в полумрака се полюшваха от морето риби и чудовища, а от пастта на чудовищата се полюшваха мъже, деца и жени с музикални инструменти в ръцете, откликвайки на свирнята и химните от звука на ангелската тръба, зовяща на Страшния съд.

Венчаха се в неделя на Петдесетница, в мига, когато се обичаха повече от всякога преди това.

Йерисена Опуйич често водеше мъжа си до храма на Мъдростта, който под турско вече не беше църква, но не беше и джамия. Влизаха в огромната тежка сянка на църквата, която в сравнение с храма беше същото, каквото е и смъртта в сравнение със съня. Там, в църквата, чакаше висока колона с бронзов щит, закован на камъка. В щита имаше отвор, в който обикновено се поставяше пръст, а с дланта около него се описваше кръг в отвора и се пожелаваше нещо. Онези обаче, които обича, Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие. Затова Софроний не се решаваше да влезе вътре. Но седейки в сянката на огромния строеж, той усещаше, че храмът има още една сянка. Долу, под основите му в земната вътрешност, се откриваха куполи, клироси и стълбища, чиито полегати каменни плоскости водеха в дълбината към подземните води на Босфора и към сладката вода от сушата, отразявайки храма над себе си като отзвук, който подражава на речта. Това подземно очертание беше създадено от звуци, но и от твърд материал, също колкото и онова над тях. Не само във водата, а и в земята се оглеждаше Светата Мъдрост.

Но в земята се оглеждаше и небето над нея. И изведнъж Софроний започна тук, под сянката на „Света София“, да следи движението на металните съзвездия на подземния свят, които като отклик на звука бяха безпогрешно свързани с небесните, като под земната кора ясно се разпознаваше движението на „Рак“, „Везни“, „Лъв“ или „Дева“. Така той ставаше астролог на подземния пояс на зодиака. Но усещаше, че жаждата или гладът му, които го гонеха към всичко това, са само чиракуване и подготовка за някаква всеобемна ситост и вечно утоляване на мечтите. И не се решаваше да влезе в храма.

„Твоята мисъл е свещ, с която можеш да запалиш чужда свещ, но за това трябва да имаш огън“ — мислеше си Софроний. Но и самият му огън беше под земята.

Така вървеше, докато един ден търговецът ги повика отново на чай. Беше доставил онова нещо, което отдавна искаше да им покаже. Като влязоха в дюкяна му, завариха там и човечето с въжето на врата. Миришеше на абанос и продавачът им пошепна, че така мирише потта на стареца.

— Ушите му се потят. Само потта му е поне на век и половина — добави продавачът, засмя се и извади от чалмата си една пара, която им показа на дланта си.

— Пара, кована в ада — каза той шепнешком и парата заблестя сякаш в отговор на тези думи. Тогава търговецът повдигна изпод тезгяха и постави пред тях ведро с вода и поиска Йерисена да хвърли парата във водата. Парата не потъна. Йерисена се почуди, но Софроний, носейки в себе си сянката на Светата Мъдрост, усети в себе си, макар да я виждаше за пръв път, че парата е излязла от бакър, сребро и стъкло. И наистина, като я сложи в устата си, той чу в нея звънтежа на сребърната руда и звънкия глас на стъклото, създадено в подземен огън. И по-силно от този звънтеж чу нещо като звук на медна тръба.

— Съществуват още две такива пари — обади се в този миг зидарят, наблюдавайки всичко, което става.

— За ей тази се купува утрешният ден, за другите две днешният и вчерашният — каза той, обръщайки се към Софроний, и на Йерисена се стори, че зидарят и Софроний не се срещат за пръв път, че се знаят от по-рано и между тях има нещо като споразумение да се срещат тъкмо тук, на Мисирбазар.

Като потвърждение на тези мисли младият Опуйич плати парата, без да продума. И на другия ден отиде право в „Света София“.

Щом влезе в храма, се усети като изгубен на огромен площад, който всъщност беше църквата под купола. Всичко в нея тънеше в мрак, само през огромните брави проникваше светлината на слънцето. Облетя с очи всички колони в храма, но никъде по тях не видя бакърен обков. Само дето на една от колоните блесна слънчева светлина на височина човешки бой. Като наближи под тази светлина, откри щита и дупката в него. Пъхна палец сякаш в отвора на огромна медна тръба и направи кръг, шепнейки заветната си мечта. И нищо не се случи.

Софроний Опуйич и не беше очаквал, че нещата с него отведнъж толкова ще се променят, та да се забележат веднага. Но все пак му беше чудно, че не усети нищо. Като се върна вкъщи, каза на Йерисена, че работата е свършена. Тя го прегърна, отиде до прозореца и изплю в Босфора камъчето с неговата тайна вътре.

— Свърши с тайните и криенето! Сега ще се изпълни всичко. Не беше ли това нещо като събуждане?

Държеше се като на празник, извади захаросани цветя, рози и жасмин в сладък сироп. Седнаха на огромния прозорец, които всъщност беше бойницата за топове в тяхната къща, и си заприпомняха за Хиляда и една нощ и своите пресмятания.

— Може би затова нямаме деца, защото не сме изчислили коя точно нощ е забременяла Шехеразада и коя приказка е разказала тя тогава — рече Йерисена и гледайки я, Софроний Опуйич усети, че е остарял от любов.

— Има истини, на които човек помага да умрат — каза тя. — Самият човек е истина, която умира. Човечеството е винаги на седемнайсет години, но и аз нямам повече!

Тази нощ тя чу как Софроний се заизмъква изпод огромното одеяло от куча козина, с което бе завит. Чу как пораслата му брада драска възглавницата, видя в брадата на мъжа си трапчинка колкото пъп и се почуди. На сутринта му каза:

— Всяка голяма любов е вид наказание.

— Знаеш ли, всичките ние имаме една уговорка с Бога. Половината от всичко, което имаме или вършим, половината време, сила или красота, нашите работи и пътувания остават на наше разположение, а другата половина е на Бога. Така е и с любовта. Половината наша любов остава за нас, другата половина — за Бога. Там тя остава на най-хубавото място и трае винаги, независимо какво се е случило тук с нашата половина любов. Мисли за това като за нещо чудно и радостно!

Но всичко беше напразно. Нейното тяло вече не миришеше на праскови, когато той се приближеше или я докоснеше, и тя вече не си мажеше гърдите с боя като устните. Гледаше мъжа си, без да разбира какво й говори. А той, както някога с голяма бързина се приближаваше към Йерисена, сега отведнъж започна като някакво съзвездие да се отдалечава от нея със страшна бързина.

Тогава Йерисена му каза:

— Прав си бил! От голямата любов се оглупява. И ние оглупяхме. Поне аз оглупях. Не мога вече да летя. Нито насън, а камо ли из стаята. Сигурно любовта може да убива.

А в себе си помисли: „Може би с друг мъж можех да имам дете?“

Наскоро след идването си в Цариград през 1813 година френският посланик реши да даде градинска забавагодина в своята резиденция. Гадатели и танцьори забавляваха гостите, а когато в обширната къща на посланика-дете започнаха да влизат гости, музиката вече свиреше. Капитанът доведе Дуня, чието лице изглеждаше като да е плакала цяла нощ, а госпожа Растина Калоперович доведе сина си, поръсила със сребърна пудра косите си. Младият Калоперович все търсеше някого с поглед и накрая видя с учудване, че в голямата стая на стената срещу съседната стая има овален прозорец. Рамката му беше във вид на позлатен венец, затова прозорецът приличаше на картина. Този прозорец напомни на Софроний един друг такъв в салона на бащината му къща в Триест. Тогава конниците на майора заиграха хоро в градината и игроводецът така заситни, та не се знаеше къде са му петите, а къде — пръстите. Тук Йерисена прошепна:

— Хорото е лабиринт.

Гостите още се събираха, домакинът беше в гълъбовосин мундир без отличителни знаци, с руси свилени коси и по обичая опасан с коприна, а секретарят му се беше издокарал в черно, със сребърни копчета на дрехата и пояса. Грижата отиваше на лицето му, така както на лицето на момчето в синьо не можеше да се види и сянка от грижа, но за сметка на това тя се беше настанила в ботушите му, които постоянно си търсеха място. Внезапно затъмниха стаята и в рамката на прозореца като жива картина се появи гола фигура, с прехвърлен през бедрата воал. Въпреки че беше с открити гърди, не можеше да се прецени от кой пол е. На жените гърдите им изглеждаха мъжки, на мъжете — момичешки. Когато играта свърши, фигурата застана като жива картина в своята рамка. Стоеше с единия крак свит в коляното и това кой знае защо напомни на младия Опуйич положението на тялото му, обесено на дървото по нареждане на капитан Тенецки. Само че тази фигура тук стоеше, а не висеше.

В това време в стаята и в градината нахълтаха десетина циганки, звънейки с пришити по ръбовете на полите им звънчета, и почнаха да гледат на карти на гостите. Капитанът извика:

— Tarocchi! Tarocchi! — Хвана сина си за ръка и го настани в градината при една врачка.

— Картите са, господине, също като езика. Но, гледай, малка тайна ли искаш или голяма? И кому искаш да врачувам?

— На двамата от едни и същи карти — каза капитанът.

— Голяма тайна — каза Софроний.

— Добре, господине. Докато гледам, недейте да се смеете, защото това ще ви навреди. И всеки от вас, за да не чуя аз, да си зададе наум по един въпрос.

Жената простря пред себе си кърпа, напомняйки, че направо „на камъка не бива“, извади от кожена кесийка двайсет и две карти и ги подаде на Опуйичи да ги „сгреят“. Като ги разбърка, даде на Софроний да ги сече, а Харалампи се прекръсти. Тогава циганката ги хвърли с лявата си ръка накръст по кърпата, а по средата захлупи напряко една карта. Като я откри, каза на младия Опуйич:

— Баща ти е убит. А ти криеш голяма тайна.

— Баща ми не е убит — засмя се младият Опуйич, — той е тук, пред нас.

Врачката погледна ужасена капитан Опуйич, сграбчи картите си и избяга от дома точно когато поканиха гостите на вечеря.

С последните залци и умората, която ги обхвана, гостите на френския посланик заслушаха музика. Подпоручик Калоперович гледаше втренчено като омагьосан полусестра си Дуня, когато майка му, улавяйки този поглед, каза:

— Надявам се, че си спомняш нашите клетви. Изпълни ли твоя дял от обета? Повали ли я?

— Дуня ли? Да. Още в хана. — Госпожа Растина се усмихна горчиво.

— Според моята сметка — добави тя на ухото на сина си — още малко, и обетът ни ще бъде изпълнен. На мен ми останаха две крачки, на тебе — една.

— Една ли? — изрече младият подпоручик с трепет, а майка му го погали със сребърните си очи.

— Последната — забеляза тя небрежно — ще бъде нашата обща крачка.

Тук някой започна да пее тихо на гръцки „Спомените са потта на душата“, но и на гръцки песента беше същата, която обичаха като своя Софроний и Йерисена.

И тогава Софроний извърши най-решителната крачка в своя живот. Трогнат от пеенето, той потърси погледа на жена си, която седеше до него. Но не го намери. И Йерисена слушаше песента, загледана пред себе си и задъхана. Тогава тя вдигна очи. Почесвайки се замислено с пръст, Йерисена впери поглед в тъмния прозорец на съседната сграда, отвъд която в мрака се издигаше стена, а зад стената царуваше непрогледна нощ, пълна с вода и трева. И така нейният поглед се сблъска най-напред с прозореца, после опря в стената и продължи да се движи през мрака, въпреки че по този път вече не виждаше нищо. Движеше се по права пътека на Изток през гора, пълзеше над Черно море, мина през Одеса, през степта, размина се с някакви каспийски рибари, излезли на нощен риболов, мина през Кавказкия масив, през Памир и в един миг угасна на Великата китайска стена, но не защото се бе уморил или защото препятствията бяха големи за този поглед, ами затова, защото Йерисена не видя онова, което мечтаеше да види, а просто престана да гледа в тази посока. И тогава Йерисена се разтрепери от песента, която слушаше, и нейният поглед намери най-сетне зад съседната маса капитан Харалампи Опуйич, бащата на нейния мъж, и цялото и тяло замириса на праскови.

Така Софроний гледаше ужасе`н Йерисена, а Йерисена гледаше унесено неговия баща. Няколко мига седяха неподвижни и чак тогава Софроний забеляза, че Йерисена отново маже с една и съща боя гърдите и устните си и че на шията й вече я няма сърмената обувчица. Йерисена си беше свалила третата обувка.

„Тя ще добие с моя баща детето, което не може да има от мен“ — прелитна през главата му.

В този миг в Софроний Опуйич угасна онзи глад, който като малка болка расна с години под сърцето му, и се превърна в голяма болка. Всичко, което го беше боляло някога, го заболя отново, всички стари рани на неговото тяло и душа се пробудиха, всички белези от детинство се сепнаха и заработиха отново, а от тялото му паднаха кичурът черна и кичурът рижа коса. След седемнайсет години му спадна и членът, десният ботуш престана да го стяга, слухът му бързо се скъси и той вече не чуваше под земята. А светът се отвори широм пред него. Ужасе`н, той поиска да се оттегли, да си откъсне пръста, но вече беше късно. Неговата заветна мечта се осъществяваше някъде далече от него, по най-добрия начин, действайки за него, през него и може би въпреки него, но на страшна цена. Някой всемогъщ му изпълняваше мечтата, но го лишаваше от Йерисенината любов. Някъде, кой знае къде (опасяваше се Софроний), вече пътуваха знаците на милостта като вихри и той усети, че нещо му олекна на душата, че нещата около него и в него се отместват, че решението за тях пада и че всички бъдещи решения сега са му облекчени. Чу как се преименуват съзвездията в негова полза и как неговият звезден знак се преиначава от везна на скорпион и от това чак се промени вкусът на гъбите със сърнешко месо в устата. Всичко, което съществуваше и което той добре знаеше, в миг му стана непознато и чуждо, а онова, което го нямаше и не съществуваше, му стана близко и познато. Като че всяка карта от съдбата му, цялата негова Major Arcana падна наопаки, преобърна живота му и чувствата му, пренасочвайки ги от подземния свят към всемира.

„Бог награждава своите любимци едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие“ — помисли той и щеше да заплаче, когато чу как баща му бъбри на масата:

— И усмивките трябва да се превеждат, моя госпожо, също като че са думи! Френската усмивка например трудно може да се преведе на гръцки. Европейската усмивка е непреводима, а пък немецът ще се усмихне, ако на шегата виси цена…

Докато капитанът бърбореше така, докато Софроний Опуйич седеше и гледаше жена си, а тя — неговия баща, имаше някой, който гледаше и Софроний. Прегръщайки възглавницата, госпожа Растина Калоперович го изяждаше с очи. Защото Софроний беше предпоследният любовник на дъщеря й Дуня, с когото тя още не беше спала. Той беше предпоследната крачка от нейния обет, който след това трябваше да се изпълни и короняса с една обща последна крачка. Нейна и на нейния Арсений. Накратко, Софроний Опуйич беше последното препятствие между госпожа Растина и леглото на нейния син Арсений Калоперович.

Този поглед на госпожа Калоперович прекъсна за миг капитан Опуйич, който чукна с нож по чашата и стана да вдигне наздравица за френския цар. И тогава се случи нещо, недостъпно за разбиране.

Пред очите на всички присъстващи в градината на френския посланик в Цариград капитан Харалампи Опуйич изчезна безследно заедно с чашата си. Под неговия стол на сутринта слугите намериха само чифт кървави шпори.

МАГИЧНИЯТ КРЪСТ — най-простият начин за отваряне на картите за Таро, с означение на последователността на хвърляне и отваряне (разчитане) на картите.

ГОЛЯМАТА ТРИАДА — с означение на последователността на хвърляне и разчитане на картите. Първите три карти се отнасят за миналото, другите три за сегашното състояние, а гретите три за бъдещето на онзи, комуто се гадае.

КЕЛТСКИЯТ КРЪСТ — с означение на последователността на хвърляне и разчитане на картите. Петата карта означава съдбата на онзи, комуто се гадае, картите пред нея — за миналото, а онези след нея — за бъдещето, докато десетата карта означава съвета, който гадателят ще даде.

Специален ключ — Лудият

Ако картите са хвърлени правилно: непоследователност, но с щастлив изход. Предложен е избор. Пътища, нови умения.

Ако картите паднат обратно: оклеветяване. Пази се от удар с глава. Обкръжението ще прояви омраза.

Североизточен вятър от низините на Дунав. — Б. пр.

Имах лоши учители, това беше добро училище (нем.). — Б. р.