В някой момент от младостта или детството си трябва да съм извършила някое добро дело. Не намирам друго обяснение на късмета, който имам с хората, подкрепяли ме, за да мога сега да ви поднеса тази книга. Някои от тях са експерти, които даряват времето и познанията си; други са членове на моя домашен отбор; трети пък надхвърлят с помощта си онова, което изисква от тях дългът на професионалисти.

Затова искам да благодаря на професор Дейв Баркли за експертните познания в областта на ДНК-анализа; на Катрин Туийди за нейния увлекателен разказ за пръстовите отпечатъци; на професор Сю Блак за непреходната й способност да ме удивлява; както и на онези, които предпочитат да не споменавам имената им. Благодаря и на Мари Мейдър, чието име се появява на тези страници поради щедрото дарение, което направи в рамките на „Милион за моргата“ — организираната от група писатели на криминални романи кампания за събиране на средства за изграждане на съдебномедицински аналитичен център.

Образът на главен инспектор Алекс Фийлдинг е създаден от Патрик Харбинсън за сценария на „Струна в кръвта“, телевизионния сериал, основаващ се на романите за Тони Хил и Карол Джордан. Присвоих си го за лични нужди с любезното съгласие на „Коустъл продъкшънс“.

Благодаря безгранично на Кири, която организира живота ми; на Каролин, която го прави прекрасен, на Тони за уверената навигация из финансовите проливи и плитчини; и най-вече на Кели, Камерън, братовчедите и техните майки, които ме спасяват от мен самата. Без да става дума за кучето.

И накрая — възторжен възглас в чест на професионалистите — Джейн и екипът й от „Грегъри енд къмпани“, Дейвид Шели и неговият екип в „Литъл Браун“, моят редактор Ан О’Брайън, Ейми Хиндли и колегите и от „Гроув Атлантик“, както и на всички книготърговци, библиотекари и блогъри, които помогнаха на книгите ми да намерят своя път към читателите.

Наистина съм родена с късмет.

Ден първи

Всяка сутрин той се събуждаше, изтръпнал от приятна възбуда. Дали днес ще бъде денят? Днес ли щеше да се запознае най-сетне с нея — със своята съвършена съпруга? Той, разбира се, знаеше коя е тя. Наблюдаваше я вече от две седмици, разучаваше привичките й, опознаваше приятелите й, запознаваше се с особеностите на поведението й. Знаеше как тя прибираше косата зад ушите си, когато сядаше зад волана на колата. Знаеше, че пали всички лампи веднага, щом се прибере в самотния си апартамент.

И че сякаш никога не поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

Той посегна към дистанционното и вдигна щорите на големите капандури. Дъждът ръмеше неспирно от равната, безлична стена на сивите облаци. Но нямаше вятър, който да навява водните капки. Валеше упорито и равномерно. В такова време хората се крият под чадърите си, свели глави, и не обръщат никакво внимание на това, което се случва около тях, а лицата им остават невидими за контролните камери.

Първа точка — отметната.

Освен това беше събота. Следователно тя нямаше да има работни срещи и посещения. Нямаше опасност някой да забележи, че е пропуснала някаква уговорка.

Втора точка — отметната.

Това, че беше събота, означаваше също, че тя можеше да реши да отиде на място, което би било подходящо за срещата им. На място, където той би могъл да изпълни първите стъпки от своя внимателно изработен план да я превърне в съвършена съпруга. Независимо от това дали тя го искаше или не. Така или иначе онова, което тя искаше, беше без значение.

Трета точка — отметната.

Той взе душ, къпа се дълго, без да бърза, наслаждавайки се на чувственото удоволствие от стичащата се по кожата му топла вода. Ако тя си изиграеше правилно картите, щеше да добие правото да споделя това удоволствие с него, да направи преживяването още по-приятно за него. Какво по-добро начало на деня от една свирка под душа. Това бе едно от нещата, които идеалната съпруга би трябвало да върши с радост за своя мъж. Не му беше хрумвало досега и той го включи със задоволство в списъка си. Подобно нещо не беше хрумвало и на първата, което само още веднъж подчертаваше неспособността й да отговори на високите му изисквания.

Нова точка за отмятане в списъка, който той водеше наум. Важно бе да си организиран.

Той вярваше в организираността, в необходимостта да бъдеш подготвен и да вземаш предпазни мерки. Многото време, което бе минало, откакто онази кучка бе провалила плановете му, би накарало един страничен наблюдател да реши, че се е отказал от своята мисия. Колко дълбоко би сгрешил този страничен наблюдател! Първо се беше наложило да разчисти мръсотията, останала след нея. Това отне смешно много време и той я винеше за всяка секунда от него. А после трябваше да си изясни целите.

Беше обмислял варианта да си купи онова, което искаше — както бе постъпвал баща му. Но колкото и покорни да бяха азиатките, появата с такава жена в обществото създаваше нежелано впечатление. Това бе крещящ символ на неадекватност, перверзия, провал. Същото се отнасяше и до доставяните по поръчка съпруги от бившия Съветски съюз. Подчертаният акцент, изрусените коси, престъпните наклонности, набити в тях като кал под ноктите — такива неща не бяха за него. Не можеш да се появиш с такава жена пред колегите си и да очакваш да те уважават.

После бе прехвърлил възможностите за запознанство по интернет. Проблемът бе там, че в такива случаи човек купуваше котка в чувал. Само че на него не му трябваше котка в спалния чувал. Изкиска се на собственото си остроумие, на усета си към езика. Знаеше, че хората се възхищават на това му качество. А що се отнася до запознанствата по интернет, далеч по-неприятната им страна бяха малкото варианти за измъкване, ако нещата се объркаха. Защото в тези случаи зад теб остава ясна и широка следа. Необходими бяха много усилия, умения и възможности, за да останеш наистина анонимен онлайн. Опасността от разкриване заради секундно невнимание или грешка беше прекалено голяма, за да е склонен да я приеме. А пък и в такъв случай, ако всичко се провалеше, той не би могъл да я принуди да плати за провала си. Тя просто щеше да се върне към предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Тя щеше да победи.

А той не би допуснал това. Трябваше да има и друг начин. Затова разработи своя план. Затова и му отне толкова много време да стигне до този етап. Трябваше да разработи стратегия, после да я прецени във всички възможни аспекти, после да се заеме със своите проучвания. Едва сега беше готов да пристъпи към действие.

Избра дрехи, придаващи му анонимност — черни джинси, купени от обикновена верига магазини и спортна блуза с яка; завърза внимателно връзките на високите черни кубинки с метални върхове — за всеки случай. Когато слезе долу, си запари чаша зелен чай и изяде една ябълка. После отиде в гаража, за да се убеди отново, че всичко е наред. Фризерът беше изключен, с вдигнат капак, готов да поеме новото си съдържание. Предварително нарязани парчета самозалепваща лента висяха от ръба на една лавица. Върху ниска масичка бяха подредени белезници, електрошоков пистолет, корда за окачване на картини и една ролка изолирбанд. Той облече непромокаемото си яке и натъпка вещите по джобовете си. Накрая взе едно метално куфарче и тръгна обратно към кухнята.

Четвърта и пета точка — отметнати.

Огледа отново гаража и забеляза, че последния път, когато бе влизал тук, беше внесъл с обувките си сухи листа. Въздъхна, остави куфарчето и отиде да вземе метла и лопата. Това е женска работа, каза си той нетърпеливо. Но ако днес всичко се развиеше както трябва, скоро тук щеше да има жена, която да я върши.

Ден двайсет и четвърти

Доктор Тони Хил се поразмърда на стола си и се опита да не гледа опустошеното й лице.

— Когато се сетиш за Карол Джордан, каква е първата ти мисъл?

Крис Дивайн, формално все още сержант от криминалната полиция в Брадфийлд, приведе глава към него, сякаш леко недочуваше.

— Когато ти се сетиш за Карол Джордан, каква е първата ти мисъл?

В тона й се долавяше съзнателно желание да го подразни. Тони прецени правилно, че това е опит да промени темата на разговора.

— Опитвам се да не мисля за Карол.

Макар че положи усилие, не успя да попречи на тъгата си да изплува на повърхността.

— А може би трябва да го правиш. Може би имаш по-голяма нужда от мен да се върнеш назад.

Докато говореха, в стаята се беше смрачило. Навън денят умираше, но светлината вътре сякаш се стапяше още по-бързо. Тъй като тя не можеше да го види, този път той можеше да си позволи лицето му да издаде истинските му чувства. Изражението му бе пълна противоположност на безгрижния му тон.

— Ти не си мой психотерапевт, нали?

— Нито пък ти — мой. Ако не си дошъл тук само като приятел, нямам намерение да разговарям. Казах им, че нямам намерение да си губя времето с подобни консултации. Но ти знаеш това, нали? Сигурно вече са ти разказали всичко. Все още си тяхната звезда, заекът, който вадят от цилиндъра, когато всички останали номера са се провалили.

Той си помисли колко учудващо беше, че тонът й не е по-горчив. На нейно място той би кипял от ярост. Би я изливал върху всеки, който останеше достатъчно дълго край него.

— Така е, знам, че си отказала да разговаряш с екипа от психотерапевти. Но не съм тук затова. Не се опитвам да проведа замаскирана консултация. Тук съм, защото се познаваме от дълго време.

— Това не означава, че сме приятели.

Гласът й прозвуча глухо, тя произнесе думите напълно безизразно.

— Не. Всъщност не ме бива да бъда нечий приятел — учудващо лесно беше да говори откровено с човек, който не виждаше лицето му и не можеше да следи езика на тялото му. Беше чел за този феномен, но за първи път го наблюдаваше у себе си. Може би трябваше да се опита да носи тъмни очила и да се преструва на сляп при срещите си с по-неподатливите си пациенти.

Тя се изсмя сухо.

— Преструваш се доста добре, когато ти се налага.

— Много мило от твоя страна да го отбележиш. Преди много време някой нарече това „да се преструваш на човешко същество“. Хареса ми как звучи и оттогава го употребявам за подобни случаи.

— Малко пресилено е, приятелю. Та какво общо има всичко това с факта, че се познаваме отдавна?

— Предполагам, работата е там, че ние сме онова, което е останало — той се размърда отново на стола си. Смущаваше го посоката, в която тръгна разговорът. Беше дошъл, защото искаше да й протегне ръка, да й помогне. Но колкото по-дълго седеше тук, толкова повече добиваше чувството, че самият той има нужда от помощ. — След като бурята утихна.

— Струва ми се, че си тук, защото си се надявал, че разговорът с мен ще ти помогне да разбереш какво чувстваш — изтъкна тя с малко остър тон. — Защото аз поех удара вместо нея, нали? Това ни свързва повече от годините, през които сме работили заедно.

— Мислех си, че от двама ни аз съм психологът.

Отговорът му беше доста безпомощен опит да парира нейния удар.

— Това не означава, че можеш да разбереш онова, което се случва в собствената ти глава. Или може би в собственото ти сърце. Сложно е, нали, докторе? Искам да кажа, ако беше просто чувство на вина, щеше да е лесно, така ли е? Би било обяснимо. Но има и нещо повече, нали? Защото вината има своя тъмна страна — гневът. Усещането, че не е честно, че ти си този, който е поел тежестта. Възмущението от съзнанието, че носиш отговорност за станалото. Съзнанието за несправедливост, което те изгаря отвътре като киселина. — Тя млъкна рязко, стъписана от израза, който сама бе избрала.

— Съжалявам.

Ръката й се вдигна към лицето и спря на милиметри от лъскавата червена кожа, останала, след като я бе заляла киселината, подготвена за друг.

— И така, какво се появява в съзнанието ти, когато помислиш за Карол Джордан? — настоя тя, вече с по-рязък тон.

Тони поклати глава.

— Не мога да кажа.

Не защото не знаеше отговора. А защото го знаеше.

Пола Макинтайър успя да разпознае момчето дори в гръб. В края на краищата, нали беше детектив. Предполагаше се, че това е едно от нещата, които умее да прави. Толкова повече, когато лицето, за което ставаше дума, бе извън естествената си среда. В такива случаи обикновените хора не успяваха да се справят — проваляха се, когато ставаше дума за разпознаване извън контекст. Но от детективите се очакваше да разработят максимално естествените си способности и да усъвършенстват уменията си до такава степен, че никога да не забравят хора, видени веднъж. „Да, как ли не“, каза си тя. Това беше поредният мит, затвърждаван от закъснелите прозрения на ченгетата от телевизионните сериали, когато се изправяха пред нещо познато в необичайни обстоятелства.

Но тя все пак разпозна момчето, макар че от мястото си виждаше само малка част от профила му. Ако беше влязла в участъка от входа за доставки — който беше отзад, откъм паркинга нямаше да го забележи. Но днес беше първият й работен ден в участъка на Скенфрит Стрийт и тя още не знаеше кодовете на вратите. Затова избра най-лесния начин, остави колата си в многоетажния паркинг срещу участъка и влезе през централния вход, озовавайки се зад момчето, което пристъпваше от крак на крак пред гишето в приемната. Нещо в стойката и наклона на главата му говореше за напрежение и желание да се защити. Но не и за чувство на вина.

Тя поспря и се опита да разбере за какво става дума.

— Разбирам какво ми говорите, не съм глупак — тонът на момчето бе по-скоро потиснат, отколкото агресивен. — Но ви моля да разберете, че случаят е по-различен — той посви леко рамене. — Хората не са еднакви, човече. Не може да се ползва един калъп за всички.

Акцентът му беше на местен жител, но въпреки старанието си не успяваше да прикрие, че произхожда от добро семейство.

Цивилният служител от приемната измърмори нещо, което Пола не успя да разбере. Момчето се полюшваше изнервено на пръсти, явно нямаше къде другаде да отиде. Според нея не беше от момчетата, които биха вдигнали скандал. Но това не беше причина да не му се поговори успокояващо. Стремежът да се разбере какво тревожи хората, идващи тук, не се основаваше единствено на идеята да не се вдига излишен шум.

Пола пристъпи напред и постави ръка над лакътя на момчето.

— Ти си Торин, нали?

Той се обърна рязко назад, изражението му говореше за изненада и тревога. Гъста, тъмна коса обрамчваше бледото лице на тийнейджър, който не обича занимания на открито. Големи сини очи с тъмни кръгове под тях, издаден напред, клюнест нос, тясна уста с някак неуместно нежни устни, подобни на напъпила роза под много бледа следа от нещо, което един ден можеше да се превърне в мустаци. Пола свери съставения наум списък на отличителни белези с онова, което се съхраняваше в паметта й, и установи пълно съответствие. Не можеше да има грешка.

Присвитата кожа около очите му се поотпусна.

— Познавам ви, вие сте идвали у нас. С онази лекарка — той се понамръщи, опитвайки се да си припомни. — Елинор, от спешно отделение.

Пола кимна.

— Точно така. Идвахме на вечеря. Майка ти и Елинор са колеги. Аз съм Пола — тя се усмихна на дребния посивял човечец зад гишето и извади полицейската си карта от джоба на сакото си. — Сержант от криминалната полиция Пола Макинтайър — от екипа на главен инспектор Фийлдинг.

Човекът кимна.

— Тъкмо казвам на момчето, че не можем да направим нищо за него, преди да изминат двайсет и четири часа от изчезването на майка му.

— Изчезване?

Въпросът на Пола бе заглушен от гласа на Торин Макандрю, който веднага реагира с раздразнение:

— А аз казвам на този… — той издиша шумно през нос, — на този човек, че не може да приема всеки случай еднакво, защото хората са различни, и майка ми никога не остава да спи другаде.

Пола не познаваше много добре Бев Макандрю, но беше чувала достатъчно често за главния болничен фармацевт от Елинор, своята партньорка, която беше старши ординатор в спешното отделение на болница „Брадфийлд Крос“. И нищо от онова, което бе чувала, не бе в противоречие с категоричното убеждение на нейния син. Но тези неща не биха впечатлили цивилния служител зад гишето.

— Смятам да поговоря малко с Торин — каза Пола твърдо. — Има ли тук някъде стая за разпити? — човекът посочи с глава към една врата в другия край на пустата чакалня. — Благодаря. Моля ви, обадете се в криминалния отдел и уведомете главен инспектор Фийлдинг, че съм вече тук и ще се кача горе след малко.

Той като че ли не беше особено очарован, но все пак вдигна слушалката. Пола посочи към стаята за разпити.

— Ела да поседнем, за да ми разкажеш какво се е случило — каза тя и тръгна първа натам.

— Окей — Торин я последва, влачейки прекалено големите си маратонки, с типичната несръчна походка на момче на тази възраст, все още непривикнало към новите размери на тялото си.

Пола отвори вратата на малка стая без прозорци, в която едва се събираха една маса и три метални стола, чиито седалки бяха тапицирани в яркосиньо и черно. „Виждали сме и по-лошо“, каза си тя, подканвайки с жест Торин да седне. После се разположи срещу него, измъкна от чантата си бележник с метална спирала, в която бе пъхната химикалка.

— Е, хайде, Торин, защо не започнеш отначало?

Пола на драго сърце приемаше да си остане редови детектив — такава бе цената, която плащаше, за да остане в екипа на Карол Джордан за разследване на особено тежки престъпления. Но когато екипът бе разформирован, тя подаде кандидатура за първия овакантен пост на сержант в полицията на Брадфийлд. Толкова отдавна бе положила изпита за сержант, че се опасяваше да не я накарат да го положи отново.

Не си беше представяла така началото на работата си като сержант от криминалната полиция. Беше си мислила, че скучни работи като първоначалния разпит на свидетели ще бъдат вече задължение на някой друг. Но така ставаше, когато си ченге — почти нищо не се развиваше в съответствие с първоначалните ти представи.

Плътните щори изпълняваха до съвършенство предназначението си. И това бе добре, защото пълната тъмнина не даваше възможност на сенките да възпаляват въображението й. Карол Джордан в никакъв случай не се нуждаеше от стимулатори за въображението си. Справяше се и сама, без външен подтик.

Не че кървавите сцени по местопрестъпленията й бяха непознати. По-голямата част от живота й на зряла жена бе изпълнена с образи на внезапна, насилствена смърт. Беше виждала жертви на изтезания; на банално домашно насилие, излязло от контрол; на сексуален садизъм, който нямаше нищо общо с фантазиите на хора на средна възраст от средната класа; за каквато и жестокост да се сети човек, Карол бе виждала крайния резултат от нея. Понякога тези сцени бяха пропъждали съня й, бяха я тласкали към бутилката с водка, която размиваше очертанията на образите — но никога за по-дълго от няколко нощи. Винаги се намесваше стремежът й към справедливост, който трансформираше видените ужаси в порив към действие. Тези образи се превръщаха в движещата сила, която я водеше в разследването, в мотивация да принуди убийците да понесат последиците от престъпленията си.

Но този път нещата стояха различно. Този път нищо не можеше да обезсили видяното от нея — нито времето, нито алкохолът, нито разстоянието. Напоследък в главата й сякаш се въртеше непрестанно един и същи филм. Филмът беше кратък, но повторението не се отразяваше на силата на въздействието му. Странното беше, че не ставаше дума за повторение на видяното нея. Защото самата тя участваше в този филм. Сякаш някой е вървял непосредствено зад нея с видеокамера и бе заснел трепкащите кадри на любителски филм, запечатал най-ужасния момент в живота й — с малко неестествени цветове и малко погрешен ъгъл на заснемане.

В началото на филма тя влизаше в старата селска къща, погледът, отправен над рамото й, се спираше върху познатия кът край камината, каменните стени и гредите по тавана. Виждаха се дивани, на които тя бе седяла; маси, на които бе оставяла прочетени вестници, беше се хранила, беше оставяла чаши с вино; ръчно бродираните гоблени по стените, на които се беше възхищавала; един пуловер, който бе виждала много пъти на гърба на брат си, небрежно преметнат на облегалката на стол. Смачкана тениска лежеше на пода до масата за хранене, на която още стояха останките от обяд. А в подножието на стълбата, водеща към полуетажа, стояха двама униформени полицаи с жилетки в защитен цвят. Единият изглеждаше потресен, другият — смутен. Между тях — нагънато като акордеон парче плат, може би пола. Картината бе обезпокоителна, но не и ужасяваща. Защото филмът не можеше да предаде смрадта на пролятата кръв.

Но когато Карол стигаше до дървените стълби, камерата се отдръпваше, за да разкрие тавана над използвания за спалня полуетаж. Беше като картина на Джаксън Полок, в която художникът е използвал единствено червен цвят. Кръв; пръскала, плискала, стичала се по бялата мазилка. Тогава Карол бе разбрала, че предстои нещо много, много лошо.

Камерата я проследяваше нагоре по стълбите, регистрирайки всяка нейна неуверена крачка. Първото, което видя, бяха краката им, нашарени от струйки кръв като жилки на мрамор, капки и петна от кръв по леглото и пода. После се изкачи по-нависоко и видя обезкървените тела на Майкъл и Луси, подобни на самотни, бледи острови в алено море.

И тук филмът спираше, застинал в този единствен, страшен кадър. Но мозъкът й не преставаше да работи само защото филмът спираше. Вината се въртеше и блъскаше в главата й като хамстер в колело. Ако се бе оказала по-добро ченге. Ако бе поела нещата в свои ръце, вместо да разчита, че Тони ще даде необходимите отговори. Ако беше предупредила Майкъл, че от затвора е избягал човек, който по свои извратени съображения иска да й отмъсти. Ако, ако, ако…

Но нито едно от тези неща не бе се осъществило. Затова брат й и жената, която той обичаше, бяха заклани в старата къща, която бяха реставрирали сами. Дом, чиито стени бяха три фута дебели, в който имаха пълно основание да се чувстват в безопасност. И нищо в живота й не остана незасегнато от това единствено, ужасно събитие.

Винаги бе откривала собствената си идентичност до много голяма степен в работата, която вършеше. Беше вярвала, че в работата се проявява най-добрата страна на личността й. Работата канализираше ясно интелекта й, предлагаше място, където непреклонната й упоритост се ценеше. Способността й да си припомня дума по дума всичко, което чуеше, добиваше своето практическо приложение. Освен това беше открила, че умее да предизвиква лоялност у подчинените си. Карол се гордееше, че е ченге. А сега се бе откъснала от всичко това и се люшкаше, лишена от котва.

Когато Майкъл и Луси бяха убити, тя вече беше подала оставката си в полицията на Брадфийлд. Имаше намерение да приеме поста на главен инспектор в полицията на Уест Мърсия. Беше изгорила мостовете зад себе си, но не я беше грижа. Освен това по онова време се канеше да събере смелост и да се съгласи да дели с Тони голямата едуардианска къща в Устър, която той неочаквано бе наследил. Но и на тази мечта бе сложен край, личният й живот стана жертва на бруталния убиец, също както и професионалният.

Останала без дом и без работа, Карол се бе върнала при родителите си. Съгласно популярната митология „у дома“ е мястото, където те приемат, когато всичко останало е пропаднало. Оказа се, че и в това отношение преценката й е била неточна. Действително, родителите й не бяха й обърнали гръб. Нито пък бяха заявили открито, че смъртта на брат й се дължи на нейния житейски избор. Но мълчаливото страдание на баща й и резкият тон на майка й се бяха превърнали в постоянен укор. Тя издържа две седмици, после събра отново багажа си и си тръгна.

Остави при тях само Нелсън, любимия си котарак. Тони бе казал веднъж на шега, че отношенията й с котарака са единствената правилно функционираща връзка в живота й. Лошото е, че шегата му беше прекалено близо до истината, за да е забавна. Но Нелсън беше вече стар, прекалено стар, за да го натъпче в кошницата за котки и да го разнася насам-натам из страната. А и на майка и щеше да й бъде по-лесно да се държи мило с котарака, отколкото с Карол. Така че Нелсън остана, а тя си замина.

Все още притежаваше апартамент в Лондон, но толкова отдавна не бе живяла там, че вече не можеше да го почувства като свой дом. Освен това разликата между вноските по ипотеката и наема, който вземаше от дългосрочния наемател, беше единственото, с което можеше да се издържа, докато юристите приключеха с разчоплянето на онова, което бе останало след Майкъл. Което пък означаваше, че пред нея оставаше само една възможност.

Съгласно завещанието на Майкъл, тъй като и Луси вече я нямаше, Карол наследяваше неговите притежания. Къщата бе записана на негово име; Луси бе притежавала къщата им във Франция. Така че, след като завещанието бъдеше легализирано, къщата щеше да е нейна, заедно с кръвта, привиденията и всичко останало. На нейно място повечето хора щяха да наемат фирма за почистване, биха пребоядисали всичко, което не можеше да се почисти и биха продали къщата на човек, незапознат с най-новата й история.

Но Карол Джордан не беше „повечето хора“. Колкото и травмирана и нестабилна да беше психиката й сега, тя се придържаше към убеждението, което й бе помагало да премине през тежки периоди и преди. Затова си състави план. И сега се опитваше да го осъществи.

Щеше да премахне всяка следа от онова, което се бе случило тук, и да промени къщата така, че тя да се превърне в място, в което да може да живее. Целта й беше да навикне да приема по някакъв начин миналото. Дълбоко в себе си не вярваше, че такъв изход е много вероятен. Но не можеше да намери друга цел, която да си постави, а пък и този проект щеше да я ангажира. Тежкият физически труд през деня щеше да й помогне да спи нощем. А ако и това не подействаше, винаги оставаше бутилката с водка.

Имаше дни, когато се чувстваше като писател, който посещава склад на строителен хипермаркет, за да опознае работата там, списъкът й беше пълен с новооткрити, непознати дотогава за нея неща, редящи се по страницата като поредица от хайку. Но беше успяла да навлезе в трудноразбираемата поезия на домашните ремонти и бе овладяла работата с непознати сечива и нови технологии. Бавно, но неотклонно тя изтриваше историята на дома във физическия й израз. Не знаеше дали това ще й осигури душевен покой. Преди би потърсила мнението на Тони Хил. Но сега тази възможност се изключваше. Налагаше се да се научи да бъде психотерапевт сама на себе си.

Карол запали нощната лампа и започна да навлича новата си работна униформа — изпокъсани и мръсни джинси, здрави работни обувки с метални носове върху дебели чорапи, чиста тениска и плътна карирана риза. „Барби — строителен работник“, както се беше изразил един от мъжете на средна възраст, които се появяваха често пред тезгяха с касите в строителния хипермаркет. Думите му бяха я накарали да се усмихне, защото трудно би могло да се измисли по-неподходящо определение за нея.

Докато чакаше кафе-машината да осигури нещо топло за пиене, тя прекоси основното помещение на къщата, излезе навън, в утрото, и се загледа в забулилите далечните хълмове ниски облаци, които предвещаваха дъжд. Сега, докато есента пристъпваше бавно към зимата, цветът се изцеждаше от острата трева, покрила пустите земи наоколо. Горичката на близкия склон менеше цвета си, палитрата преминаваше от зелено към кафяво. Няколко малки къса небе се провиждаха през клоните, за първи път от пролетта насам. Скоро единственото покритие на склона щеше да изчезне, оставяйки след себе си само ажурната плетеница на голите клони. Карол се облегна на стената и се взря нагоре, към дърветата. Задиша дълбоко, търсейки спокойствие.

Имаше време, когато поради силно развитото шесто чувство, спестяващо много неприятности на талантливите криминалисти, по тила й биха плъзнали тръпки. За доказателство колко много се беше отдалечила от предишната Карол Джордан можеше да послужи това, че изобщо не усещаше чуждия поглед, който следеше търпеливо всяко нейно движение.

Роб Морисън отново погледна часовника си, после извади и телефона си, за да се убеди, че не е сгрешил. 6 часа и 58 минути. На новата шефка й оставаше много малко време да направи добро впечатление през първия ден на новото работно място. Но той още не бе успял да се наслади на самодоволството си, когато потракването на токчета по плочите на пода го накара да застане нащрек — някой идваше от входа към улицата, а не откъм подземния паркинг. Той се обърна рязко и я видя — по шлифера й блестяха дъждовни капки, обувките й бяха опръскани с кал. Мари Мейдър, която щеше да заема занапред ръководен пост, равен на неговия в служебната йерархия — той беше оперативен директор, а тя — директор по маркетинга.

— Добро утро, Роб — тя прехвърли чантата с лаптопа си на същото рамо, на което носеше и дамската си чанта, за да може да се ръкува с него. — Благодаря, че отдели време да ми помогнеш да се ориентирам.

— Реших, че ще е по-добре да започнем без усложнения — той успя да изцеди една полуусмивка, която пропъди киселото му изражение. — Нали ни предстои да работим като два коня в един впряг, влачейки след себе си внушителната колесница, наречена „Телит Комюникейшънс“.

Проблясъкът на изненада, която екстравагантното сравнение в забележката му породи у нея, го изпълни със задоволство.

Приятно му беше да разбива традиционното предположение, че културата е чужда на човек, комуто е поверено оперативното ръководство на компания за мобилни комуникации.

— Пеш ли дойде?

Тя отръска блестящите дъждовни капки от гъстата си, руса, късо подстригана коса и посочи с глава към улицата отвън.

— Живея само на пет минути от началната спирка на трамвая, затова винаги успявам да си намеря къде да седна. По-приятно ми е да започвам деня така, вместо да се боря с движението в най-натоварения утринен час — когато се усмихнеше, носът й се набръчкваше, като че ли долавяше някаква съблазнителна миризма. Роб реши, че от естетическа гледна точка беше решително за предпочитане в сравнение с предшественика си, Джаред Камал. — И така, какво следва?

— Ще ти осигурим карти за достъп. След това ще те заведа на основния етаж — и ще направим обиколка, в която аз ще съм екскурзовод.

Докато говореше, Роб я поведе към работния пулт на охраната, поставил ръка на лакътя й, и долови пикантния цветен аромат, който тя излъчваше въпреки пътуването в трамвая и брадфийлдския дъжд. Ако се справяше и с работата си толкова добре, колкото с освежаването на атмосферата около себе си, Роб можеше да очаква значително подобрение на деловия си живот.

След няколко минути двамата излязоха от асансьора и се озоваха директно на етажа, където работеха специалистите по продажбите. По това време на деня осветлението тук беше слабо.

— Хората от персонала сами задействат осветлението на работните си места. Това им създава илюзия за контрол, а на нас дава възможността бързо и лесно да преценяваме кой работи в действителност — Роб я поведе напряко през помещението.

— Някой е подранил — Мари кимна към един кръг от по-силна светлина в далечния ъгъл.

Роб потърка с ръка брадичката си.

— Това е Гарет Тейлър — лицето му придоби стандартно натъжен израз. — Наскоро загуби семейството си.

Лично той вече бе свикнал с мисълта за скръбта, сполетяла Гарет. Време беше той да продължи напред, да приеме новия си живот. Но Роб съзнаваше, че малцина са на неговото мнение, затова си мълчеше, когато се събираше с колеги край автомата за вода, и се задоволяваше да изсумти нещо в знак на съгласие, когато останалите изпадаха в поредния си пристъп на тема „горкият Гарет“.

Изражението на Мари омекна.

— Горкият човек. Какво се е случило?

— Автомобилна катастрофа. Жена му и двете му деца загинали на място — Роб продължаваше напред, без да хвърли дори поглед към опечаления си колега.

Мари спря за секунда, после го догони.

— И той е тук толкова рано сутринта?

Роб сви рамене.

— Казва, че предпочита да бъде тук, вместо да се взира в стените на дома си. Нямам никакви възражения. Искам да кажа, оттогава минаха три-четири месеца — той се извърна и й отправи мрачна усмивка. — Ако обаче му хрумне да поиска допълнителен отпуск за изработени часове в извънработно време, добре ще ни прекара.

В отговор Мари издаде някакъв неясен звук и влезе след него в едно сравнително просторно оградено помещение в дъното на общата зала. Вътре имаше бюро и два стола. Две бели дъски за писане и кош за хартиени отпадъци. Роб се поклони иронично.

— Дом, мил дом.

— Поне размерите му са прилични — Мари постави лаптопа си на бюрото, пъхна чантата в едно от чекмеджетата и окачи палтото си на куката, поставена от вътрешната страна на вратата. — Да започнем поред. От къде може да се вземе кафе и каква е тук системата, по която го купувате?

Роб се усмихна.

— Ела с мен — той я поведе обратно в общото помещение. — Купуваш жетони от Чарин на рецепцията. Пет жетона струват един паунд — доближаваха се до работното място на Гарет Тейлър и в светлината забелязаха една врата, полускрита в ниша. Тя водеше към малко помещение, в което имаше два автомата за кафе. Роб посочи редица кутии, в които имаше пластмасови чаши, подредени в опаковките си като в шушулки. — Избираш си отровата, пъхваш чашата в автомата и плащаш с жетон — той порови в джоба на спортния си панталон и извади едно червено кръгче. — Позволи ми да те почерпя с първото — той й връчи жетона с такъв жест, сякаш я удостояваше с особено отличие. — Ще те оставя да привикваш с обстановката — той погледна часовника си. — Има едно-две неща, които трябва да свърша, преди да нахлуят ордите. Свиках събрание на всички служители, заемащи ключови позиции, в осем и половина в малката конферентна зала. Когото и да попиташ, ще ти покаже как да стигнеш дотам.

И толкова. Той си тръгна, оставяйки Мари да си избира напитка. Тя предпочете капучино и остана приятно изненадана от резултата. Върна се в общата зала, където вече бяха включени светлините на още три-четири работни места. Реши да започне да се запознава с подчинените си и се насочи към Гарет Тейлър, като се постара на лицето й да се изпише сърдечна усмивка.

Той вдигна малко стъписано очи, когато забеляза, че тя идва към него. Пръстите му се плъзнаха бързо по клавиатурата и когато тя заобиколи преградата, отделяща работното му място, й се стори, че той току-що е отворил нова страница. Като че ли и в „Телит“ нещата стояха не по-различно, отколкото в другите фирми, където бе работила Мари — служителите обичаха да създават впечатление, че се стараят, докато всъщност вършеха своя лична работа в работно време и с ресурси на фирмата. Хората бяха еднакви навсякъде. Тази тенденция не смущаваше Мари, стига нивото на продуктивността да не спадаше и никой да не се чувстваше засегнат.

— Здравейте. Аз съм Мари Мейдър, новият директор на отдел „Маркетинг“ — тя му протегна ръка.

Гарет се ръкува с нея без особен ентусиазъм. Ръката му беше хладна и суха, ръкостискането — здраво, но не и агресивно.

— Така и предположих. Аз съм Гарет Тейлър, един от редниците, които отговарят на телефоните.

— Предпочитам да ви приемам като отговорници за директен контакт с клиентите.

Гарет повдигна вежди.

— Което не променя реалното положение.

— Подранили сте.

Той поклати глава и въздъхна.

— Вижте, знам, че Роб вече ви е дал основните указания. В момента това, че ходя на работа, е единственото стабилно нещо в живота ми. Нямам нужда от съчувствие. Не съм като него, с неговия номер „съжалете ме, жена ми ме напусна“. Просто искам да бъда оставен на спокойствие, за да се справя с нещата, може ли?

От раздразнение гласът му звучеше напрегнато. Тя можеше само да се опита да си представи колко му е тежко да търпи добронамерената намеса на външни хора след такава опустошаваща загуба.

Мари се приведе напред и погледна монитора му.

— Разбрах какво искате да кажете, прието. Върху какво работите в момента?

Надяваше се той поне да се усмихне. Вместо това човекът се намръщи.

— Не бихте могли да разберете нищо, преди да сте се ориентирали в работата. Усъвършенствам стратегия за преориентиране на случайни клиенти към сключване на дългосрочни договори. Освен това мисля, че вършим тази работа не както трябва, и вие бихте могли да дойдете да поговорим отново по въпроса, когато сте си изяснили всичко.

Съществуваха два начина, по които Мари можеше да реагира на резкия му отговор. Засега реши да избягва конфронтации.

— Очаквам с нетърпение този разговор — тя отпи от капучиното си. — Винаги изслушвам с радост предложенията на екипа си.

Довечера, когато си почиваше с чаша бяло вино, докато Марко приготвяше вечерята, тя щеше да се позабавлява, разказвайки му за този разговор. Както обикновено, сигурно и сега щяха да разменят весели предположения за бъдещите й отношения с новите й колеги. Дали щеше да успее да спечели Гарет или той щеше да упорства в отчуждението си? Дали очевидното желание на Роб да флиртува щеше да премине границите на допустимото, достигайки до момент, в който тя щеше да се види принудена да поговори с отдел „Човешки ресурси“? Двамата с Марко обичаха тази игра на предположения, понякога ползваха въображаемия образ на работното място, за да придадат допълнителна пикантност на забавленията си в леглото.

Съвсем невинно забавление, казваше си Мари. Напълно безобидно.

Пола незабавно забеляза, че Торин не успява да прикрие тревогата си — нещо напълно естествено за момче на неговата възраст. За неин късмет той не разполагаше с нужните умения в способността да положи необходимите усилия, за да поддържа външна невъзмутимост. В обичайни условия тя щеше да му предложи кафе или чай, за да се поуспокои, но участъкът беше за нея все още непозната територия и тя нямаше представа колко време ще й отнеме намирането на нещо подобно. В никакъв случай не й се искаше да кара новата си шефка да я чака повече от абсолютно необходимото.

От гледна точка на техническите изисквания тя вероятно трябваше да намери отнякъде така наречения подходящ пълнолетен свидетел, преди да започне да разпитва Торин. Но реши, че самата тя е напълно подходяща. Пък и не ставаше дума за разпит, свързан с престъпление. Пола загледа Торин с очакване.

— Кога започна да се безпокоиш, че нещо може да не е наред?

— Не мога да кажа точно — той се намръщи.

— В колко часа се прибира обикновено майка ти от работа?

Той повдигна едното си рамо.

— Към пет и половина, но понякога спира да напазарува по пътя към къщи, и тогава си идва чак към седем без четвърт.

— Следователно може да се каже, че си започнал да се тревожиш към седем?

— Не се безпокоях истински. По-скоро се зачудих. Не може да се каже, че тя няма свой живот. Понякога излиза с приятели да хапнат пица, на кино или нещо такова. Но ако има подобни планове, обикновено ме предупреждава още сутринта. Или ми праща съобщение, ако е възникнало нещо по-така, спонтанно.

Пола не беше учудена — бе останала с впечатлението, че Бев Макандрю е разумна жена.

— Е, прати ли й съобщение?

Торин кимна, дъвчейки ъгълчето на долната си устна.

— Да, писах просто — нали знаете, нещо от рода на какво ще вечеряме, ще се върнеш ли скоро, такива работи.

Обичайното за едно момче на неговите години.

— И тя не отговори?

— Не — той се въртеше неспокойно на стола си, после се приведе напред, опря лакти на масата и сключи здраво пръстите на ръцете си. — Не знаех как да постъпя. Не бях истински разтревожен, а по-скоро се почувствах шибано — той й хвърли бърз поглед изпод вежди, за да провери дали грубият израз ще мине пред ченгето.

Пола се усмихна.

— Станало ти е гадно и си бил гладен — нали така?

Присвитите рамене на Торин се поотпуснаха леко.

— Е, да, и това също. Затова погледнах в хладилника, видях, че е останал пай с кайма от предната вечер, подгрях го в микровълновата печка и го изядох. А от мама все още нямаше вест.

— Обади ли се на някой от приятелите й?

Той отдръпна леко глава в израз на неразбиране.

— Как да се обадя? Не знам телефонните им номера, те са в телефона й, не са записани никъде другаде. На повечето дори не знам имената — той размаха ръка във въздуха. — И няма никакъв начин да ги търся, никъде няма такива записки на листчета като: „Доун от службата“ или „Меган от фитнеса“, или „Лора, съученичката ми“.

Пола осъзна правотата на казаното от него. Навремето, когато някой изчезнеше, проверяваха бележника му с адреси и телефони, номерата, които обикновено се намираха записани някъде край домашния телефон. А сега всеки носеше целия си живот със себе си и изчезнеше ли, с него изчезваха и възможностите да бъде проследен.

— Нямате ли роднини, на които би могъл да се обадиш?

Торин поклати глава.

— Баба ми живее в Бристъл с леля Рейчъл. Майка ми изобщо не е разговаряла с баща ми тази година, а освен това той е на служебна обиколка в Афганистан. Военен лекар е.

Пола си каза, че долавя в думите му нотка на гордост.

— А на работното й място? Сети ли се да се обадиш там?

Той се смръщи.

— Там отговарят на външни повиквания само през работно време. Вечер и нощно време аптеката работи само за нуждите на болницата. Така че, дори да се бях обадил, никой нямаше да отвори.

Пола си припомни каква беше като тийнейджър и се запита колко ли объркана щеше да се чувства, ако нейните уравновесени и почтени родители внезапно се бяха изпарили без предупреждение. Каза си, че ако се вземат предвид обстоятелствата, Торин приема доста добре това, което вероятно в неговите очи бяха само безсмислени въпроси, забавящи излишно търсенето на майка му. Именно способността да се отнася с разбиране към чуждата гледна точка бе помогнала на Пола да развие уменията си за водене на разпити. Сега й беше необходимо Торин да остане на нейна страна, да го накара да повярва, че някой проявява съчувствие към сегашното му положение, за да измъкне от него достатъчно сведения, с които да може да предприеме нещо полезно.

— И какво направи тогава?

Торин замига бързо и ожесточено. Срамуваше се или беше притеснен, Пола не можеше да прецени със сигурност кое от двете.

— Включих конзолата и играх на „Майнкрафт“, докато ми се доспа. Не знаех какво друго да направя.

— Добре си се справил. Повечето хора на твоята възраст биха изпаднали в паника. И какво стана на другата сутрин?

— Събудих се, преди да се включи будилникът. Първоначално си помислих, че съм се събудил, защото мама ходи из къщи, но се оказа, че не е така. Отидох в спалнята й и видях, че леглото й не е пипано — той отново задъвка долната си устна, в потъмнелите му очи се изписа тревога. — Не беше се прибрала. А тя просто не прави такива неща. Майката на един мой приятел например често не се прибира по цяла нощ и не му казва нищо. Беше ми ясно какво си мисли онзи дядка в приемната — „Горкото момче, майка му ходи да се чука насам-натам, а то ще научи последно“ — той се беше разгорещил, думите му се сипеха една през друга. — Но аз ви казвам, майка ми не е такава, наистина не е. Твърдо. Не. Освен това ние имаме нещо като домашно правило — ако някой ще закъснее, винаги праща съобщение на другия. Например, ако аз не успея да хвана автобуса или родителите на някой мой съученик ще ни вземат с кола. Или ако нея я задържат на работа. Каквото и да стане — оживлението му спадна рязко.

— И затова си дошъл тук.

Раменете му се отпуснаха.

— Не можах да се сетя какво друго да направя. Но на вашите хора не им пука, нали?

— Ако това беше истина, нямаше да седя сега с теб тук, Торин. Вярно е, че обикновено изчакваме да минат двайсет и четири часа, преди да започнем издирването на изчезнал човек — „Освен ако в случая не е замесена лесно уязвима личност“. — Но не и когато става дума за човек като майка ти, човек, който носи отговорност за дете или за стар човек например. Сега трябва да запиша някои данни за теб и майка ти, за да задвижа процедурата.

Почукване на вратата прекъсна думите на Пола. Преди тя да успее да каже каквото и да било, служителят от приемната надникна вътре.

— Главен инспектор Фийлдинг иска да знае колко още ще се бавите.

Той изобщо не се постара да прикрие задоволството си.

Пола го отпрати със снизходителен поглед.

— Разговарям със свидетел. Това ми е работата. Моля, предайте на главен инспектор Фийлдинг, че ще отида при нея веднага щом приключа тук.

— Ще предам думите ви.

Торин го изпрати с презрителен поглед, докато вратата се затваряше.

— Да не сте се накиснали? Задето разговаряте с мен?

— Върша си работата, Торин. Това е важното. А сега ще ми трябва малко обща информация.

Това не й отне много време. Торин беше четиринайсетгодишен ученик в училището „Кентън Вейл“. Бев, трийсет и седемгодишна, беше главен фармацевт на болницата „Брадфийлд Брос“, преди осем години се беше развела с Том, който понастоящем служеше в Камп Бастиън1. Торин и Бев живееха в къща близнак на улица „Грешън Райз“ №17, в квартал Кентън, Брадфийлд. Нямаше никаква причина Бев да не е там, където би трябвало да бъде.

Нямаше предистория на душевни заболявания или депресии. Не беше известно да е имала финансови неприятности — като изключим онези, с които се примиряваха всички служители в държавния сектор напоследък.

Пола записа номерата на мобилните телефони на майката и сина и остави химикалката.

— Имаш ли снимка на майка си?

Торин се порови в телефона си, после го обърна към нея. Пола разпозна Бев на снимката — което невинаги се случва със снимките на смартфон. Лицето й беше снимано в едър план, на някакъв слънчев плаж. Имаше гъста руса коса, сини очи — нито много светли, нито много тъмни, овално лице с правилни черти. Приятна на вид, но не чак зашеметяваща красавица, с весела усмивка, която оживяваше лицето й и очертаваше бръчици около устата и край очите. Когато видя снимката, Пола си припомни, че бе намерила Бев за привлекателна. Не можеше да се каже, че чак е изпитала физическо желание към домакинята им онази вечер. По-скоро призна пред себе си, че Бев е неин тип също като Карол Джордан. Притежаваше онова специфично съчетание от черти, цвят на косата и тен, което винаги бе привличало вниманието й. Интересното бе, че доктор Елинор Блесинг не отговаряше на това описание. Пола съзнаваше, че жената, с която живее, е красива; сърцето й винаги трепваше, когато видеше хубавата й тъмна коса, прошарена тук-там със сребърни нишки, или усмихнатите й сиви очи. Но външният вид на Елинор Блесинг не бе онова, което привлече вниманието на Пола, когато се запознаха. Добротата й бе това, което винаги я издигаше над всякакви блондинки. Така че да, имаше момент, в който тя бе оценила привлекателността на Бев. И ако тя бе я оценила, вероятно не беше единствената.

— Може ли да пратиш това на електронната ми поща? — тя отвори нова страница в бележника си, написа номера на мобилния си телефон и адреса на електронната си поща, откъсна листа и го подаде на Торин. — Тя има ли някакви белези, родилни петна, татуировки? Това улеснява проверката в местните болници — в случай, че е претърпяла злополука и са я откарали някъде без чантата й.

Той погледна листчето, което Пола му бе дала, после очите му отново срещнаха нейните.

— Има татуирана синя птица на лявото рамо. А на десния глезен има белег — беше го счупила и трябваше да й поставят пирон. Пола си го записа бързо.

— Това ще ни бъде от полза.

— И какво ще предприемете, за да намерите майка ми?

— Ще телефонирам тук-там. Ще поговоря с колегите й.

— А какво ще стане с мен?

Въпросът беше уместен. Торин беше непълнолетен и Пола беше наясно, че е длъжна да се обади в социалните служби, да изпратят от там човек, който да се грижи за него. Но пък можеше и Бев да опровергае професионалното безпокойство на Пола. Все още бе възможно тя да се появи — смутена, обзета от неловкост след нощта, прекарана някъде извън дома. В такъв случай възпирането на процедурата, задвижена от социалните работници, би било кошмарно и за майката, и за сина. Тя би била заклеймена като „неадекватна майка“, а него биха класифицирали като „изложен на риск“. Такова нещо можеше да се отрази дори на служебните й позиции. На Пола не й се искаше да обременява съвестта си с нещо подобно.

— Защо не отидеш на училище?

— Както обикновено?

Тя кимна.

— Прати ми съобщение, когато приключиш, и тогава ще решим какво да правим по-нататък. Да се надяваме, че тя ще се появи на работното си място и всичко ще приключи — опита се да му вдъхне увереност с усмивка, която да съответства на тона й.

Той като че ли не й повярва.

— Така ли мислите?

— Не. — Все пак тя отвърна: — Има такава възможност — стана и го поведе полека към вратата. Проследи го с поглед, докато той вървеше към изхода, изгърбен, със сведена глава. Искаше й се да вярва, че Бев Макандрю е здрава и добре, и че е на път към вкъщи. Но за да се убеди в подобно нещо, надеждата трябваше да възтържествува над натрупания опит, а Пола нямаше сили да постигне това.

Извърна се, обзета за миг от носталгия по предишните си колеги. Те биха разбрали съвсем точно защо тя се е загрижила за Торин и съвсем наскоро изчезналата му майка. Но така беше навремето. Вместо това сега се налагаше да се изправи пред главен инспектор Фийлдинг. Беше чувала добри думи за високия процент на осъдени престъпници сред арестуваните от екипа на Фийлдинг, затова и несъмнено имаше желание да се присъедини към него. Но ето че вече беше накарала шефа да чака. А това беше доста различно от идеалното начало на новата работа, което си беше представяла. Надяваше се да не е прекалено късно да поправи впечатлението. Просто щеше да се наложи да положи малко повече усилия.

Трамваят потракваше по високия викториански виадукт — заоблените му модерни линии контрастираха с потъмнелите от сажди арки от червени тухли. Тони си каза, че тази картина е изразителна метафора на целия регион около пристанището на канала при катедралата. Срещу виадукта се намираха руините на самата средновековна катедрала, подобната на дантела варовикова фасада — единствено неповалена от посипалите се по нея бомби на „Луфтвафе“, превърнали останалата част от сградата в купчина отпадъци. Преди десетина години виадуктът и руините на катедралата подпираха от две страни куп безразборно издигнати постройки, половината от които пустееха и се рушаха, прозоречните им рамки гниеха, а стрехите бяха провиснали. Кварталът близо до канала беше най-непривлекателният и най-непредпочитан в централната част на Брадфийлд.

После някакъв съобразителен общински деятел бе открил един фонд на Европейския съюз, създаден за съживяване на западнали и ощетени вътрешни части на градовете. И сега пристанището на канала беше средище на оживен квартал. Работилници за художествени занаяти и магазини за продукцията им, модерни издателства и софтуерни компании съжителстваха тук в тяхна близост, апартаменти и ателиета заемаха горните етажи на сградите, появилите се тук-там барове и бистра създаваха възможност за срещи на обитателите и посетителите на квартала. Дори едно от футболните величия на „Брадфийлд Виктория“, местният отбор във Висшата лига, бе дало името си на едно испанско заведение за тапас, което звездата понякога удостояваше с присъствието си.

Самото пристанище се бе напълнило с постоянно закотвени лодки и местата за временно паркирали речни лодки, които вече предлагаха почивка или туристически пътувания, именно да превозват товари, както е било преди.

Колкото и привлекателно да бе станало мястото, на Тони никога досега не бе му хрумвало да обмисли възможността да се засели постоянно тук. Веднъж бе седял с Карол Джордж пред една от крайбрежните кръчми — тогава и двамата се преструваха, че са като останалите хора и могат да пийнат и побъбрят за нещо, което не е свързано с вътрешния живот на закоравяли престъпници. Друг път пък седнаха да хапнат с двама американски колеги, пристигнали да се запознаят в болницата с особено строг режим, в която той работеше. Неведнъж бе вървял по цялото протежение на канала, от единия край на града до другия, докато размишляваше над някой сложен случай. Когато вървеше, нещо сякаш освобождаваше мисловния му процес и му даваше възможност да обмисли и други възможности, освен очевидните.

Така че районът около канала му беше много добре познат. И все пак никога не се бе питал какво би било да живее на вода, в самото сърце на града — докато не се оказа, че това е единствената възможност, която му остава. Предишната му къща в Брадфийлд бе продадена на непознати хора — това стана по времето, когато той вярваше, че най-сетне е намерил място, което може да нарече свой дом. Но сега и този дом вече го нямаше, от него бе останала само една изпепелена коруба — смущаващ символ на онова, което се бе случило с живота, който се бе надявал да води там. Накъдето и да погледнеше, беше пълно с шибани символи.

Тони прекоси настланото с калдъръм пространство, което отделяше испанското заведение от пристана за жилищните лодки и се изкачи на борда на красива речна лодка, чието име, „Стийлър“, бе изписано върху лента в черно и златно на кърмата. Отключи тежкия катинар, с който бе заключен входа към кабината и заслиза с тропот надолу по стръмната стълба. В движение натискаше ключовете, които активираха притока на електрически ток от соларните панели в лодката. Дори мрачното небе на Брадфийлд можеше да осигури достатъчно ток за сам човек, чиито нужди от електроенергия никога не са били особено екстравагантни.

Беше се учудил на лекотата, с която привикна да живее в толкова ограничено пространство. Животът на принципа „място за всичко и всяко нещо на мястото си“ се оказа удивително успокояващ. Тук нямаше място за нищо ненужно; този начин на живот бе оголил до кожа материалния аспект на съществуването му, бе го принудил да преоцени стойността на вещи, задръствали обитаваната от него среда с години. Безспорно, не му харесваха някои практически необходимости, като почистване на контейнера на тоалетната и пълненето на резервоара за вода. А пък и не можеше да приеме с лекота близкото съжителство на хората, които живееха в лодки — това, че водата сякаш свързваше личности в най-невероятни съчетания. Пък и още не беше успял да проучи както трябва принципа, на който работеше отоплението. Сега вече нощите ставаха по-студени и му бе дошло до гуша да се събужда в леденостудената кабина. Щеше да се наложи да предприеме отчаяни мерки — да вземе брошурата с упътването и наистина да прочете всички инструкции. Но въпреки неудобствата, той бе започнал да се чувства добре в този спокоен, затворен свят.

Тръсна чантата си на покритата с капитонирана кожа седалка, която преминаваше покрай цялата стена на основното помещение, и включи електрическата кана, за да си направи кафе. Докато чакаше водата да заври, отвори лаптопа си и се зае да преглежда пощата си. Единственото ново писмо бе от едно ченге, с което бе работил по профила на сериен изнасилвач преди няколко години. Със слабата надежда, че криминалистът го кани отново да работят заедно, той отвори писмото.

Тони се взира в екрана, докато думите започнаха да се размазват пред очите му. Роло Харис не беше единственият, който нямаше представа къде е Карол Джордан и как да се свърже с нея. Това би се сторило невероятно на повечето хора, които познаваха тях двамата, но вече бяха минали почти три месеца, откакто Тони беше разговарял с Карол за последен път. А дори да се бе почувствал способен да наруши това мълчание, нямаше да знае как да я открие. Последното нещо, което тя му бе казала, когато преследването на Ванс приключи, беше: „Приключихме не само с това, Тони“. И явно наистина го бе имала предвид. Беше прекъснала връзката си с неговия живот.

Първоначално той успяваше да разбере какво става с нея. Въпреки че през последните седмици, през които тя се водеше все още на работа в Брадфийлдската криминална полиция, тя беше в отпуск поради загубата на близък роднина, все пак беше длъжна да уведоми ръководството къде е. И тъй като Пола Макинтайър знаеше по-добре от повечето хора колко близки бяха Карол и Тони, тя не пропускаше да го уведоми за наученото. Карол беше наела един ведомствен апартамент в Брадфийлд за един месец, а после беше отишла да живее в дома на родителите си.

След това напусна длъжността на главен инспектор към Брадфийлдската полиция и, съгласно наученото от Пола, само няколко дни по-късно вече не можеше да бъде открита и в дома на родителите си. „Потърсих я на мобилния, но той не функционираше. Тогава се обадих в къщата и разговарях с баща й. Не беше много склонен да дава сведения, но поне призна, че вече не живее с тях. Или наистина не знае къде е тя сега, или не иска да каже“, бе му съобщила Пола. А като познаваше умението на Пола да разпитва хората, Тони предполагаше, че Дейвид Джордан наистина не знае къде живее сега дъщеря му.

Не можеше да престане да се пита как се бе случило това. Като професионалист той не би я посъветвал да отиде да живее при родителите си предвид свързаните с това обстоятелства. Брат й беше мъртъв, убит от престъпник, когото Тони и Карол не бяха съумели да заловят навреме. А тъгата по принцип пораждаше нужда да се търси виновник. Кое бе разделило Карол от родителите й — нейното чувство на вина или тяхната мъка?

Както и да се бяха развили събитията, нещата бяха свършили вече. Тони беше готов да се обзаложи, че е така. А тъй като Карол изпитваше нужда да обвинява него за смъртта на Майкъл и Луси, защото той не бе успял да прецени достатъчно бързо какво беше замислил Ванс, следователно тя щеше да го вини и за раздялата с родителите си. Към едната вина се добавяше нова.

Тони потри очи с кокалчето на свития си пръст. Той беше човек, който би искал да узнае къде се бе скрила Карол Джордан. Рано или късно щеше да му се наложи да събере хора да предприеме нещо по този въпрос — или да се откаже от нея.

Гартънсайд беше квартал, в който никой не би се заселил по свой избор. Дори по времето, когато са били издигнати по възможно най-икономичен начин редовите къщички по тесните му улици — в края на деветнайсети век, първите им обитатели са били наясно, че те ще се превърнат в бордеи само за десетилетие. Тънките стени означавали, че тук ще има постоянни проблеми с влагата и студа. Евтините материали, ползвани при строежа, означавали много малка възможност за запазване на личното пространство. Външните тоалетни и липсата на бани не помагали никак за хигиената и доброто здравословно състояние на фабричните работници, изпълнили двустайните къщички до пръсване. Гартънсайд се превърнал в безрадостно убежище на хора, лишени от помощ и надежда, както и на новопристигналите в града. Единствено на имигрантите понякога се удавало да се измъкнат от задънените му улички.

Накрая, в един от последните си пристъпи на инициативност за двайсети век, общинският съвет на Брадфийлд бе решил да изравни Гартънсайд със земята и да издигне на негово място планиран жилищен комплекс от по-просторни къщи с места за паркиране отпред и малки градинки отзад. Десетилетие по-късно първата фаза — опразването на къщите от сегашните им обитатели и разрушаването на старите постройки — все още не беше приключила. Все още имаше няколко улички в сянката на огромния стадион на „Брадфийлд Виктория“, където обитателите не бяха напуснали домовете си. Отвъд тези улички имаше други, схлупени къщи със заковани прозорци, които очакваха екипите по разрушаването да ги превърнат в строителни отпадъци.

Навигацията в колата на Пола явно все още вярваше в старите улици на Гартънсайд, поради което тя пристигна на местопрестъплението дори по-късно, отколкото първоначално предполагаше. Когато най-сетне стигна до Роситър Стрийт, местопрестъплението беше категорично отцепено с подобните на гирлянди жълти полицейски ленти, и охранявано от униформени полицаи с жилетки в сигнален цвят и каменни изражения. Тя остави и своята кола на импровизирания паркинг в края на улицата и се включи в сцената.

— Къде е главен инспектор Фийлдинг?

Полицаят, който държеше клипборд с куп листа, посочи с глава към фургона, изпълняващ ролята на подвижна оперативна централа, паркиран малко по-нататък.

— Във фургона е, слага си екипировката за местопрестъплението.

Тя изпита облекчение. Не беше закъсняла толкова, колкото си мислеше. Когато най-сетне се раздели с Торин и стигна до стаята на криминалния отдел, Пола установи с учудване, че там нямаше никой. Вместо обичайния равномерен шум от разговори на място и по телефона, в стаята цареше неестествена тишина, нарушавана косвено от тихото щракане на клавиатурите, чиито клавиши бяха натискани с тежка ръка от двама оперативни служители.

Онзи, който седеше по-близо до вратата, откъсна поглед от монитора и повдигна рунтавите си вежди.

— Вие трябва да сте новият помощник, нали? Макинтайър, прав ли съм?

Пола се изкуши да го среже с едно рязко „за вас съм сержант Макинтайър“, но не познаваше обстановката, затова се задоволи само да отвърне:

— А вие кой сте?

Той отметна кичур гъста черна коса от запотеното си чело.

— Детектив Нат Коуди — после махна широко с ръка. — А това е криминалният отдел на участъка на Скенфрит Стрийт. Само че колегите са навън по работа. Убийство в Гартънсайд.

Отидоха надеждите за един спокоен ден.

— Там ли е и главен инспектор Фийлдинг?

Коуди й отвърна с лека, крива усмивка.

— Съобразихте мигновено. Освен това тя не е във възторг, че трябваше да тръгне без новия си помощник — рунтавите вежди отново се повдигнаха. Той явно се забавляваше.

Пола нямаше намерение да му дава обяснения.

— Ще ми дадете ли адреса?

— Роситър Стрийт, Гартънсайд.

— Не разполагаме ли с номер?

Той се ухили.

— Там номерата са паднали от вратите още преди години. Къщите са подготвени за разрушаване, чакат само общината да отдели пари за булдозери. Ще разпознаете местопрестъплението по суматохата.

Така и стана. Пола заобикаляше локвите и дупките по настилката, после се изкачи по металните стъпала към подвижната централа. Когато влезе, видя една дребна жена да нахлузва защитния гащеризон. Жената спря за миг, за да я огледа от горе до долу.

— Макинтайър?

Очевидно това обръщение беше обичайно по тези места.

— Точно така. Главен инспектор Фийлдинг?

— Аз съм. Много мило, че решихте да се присъедините към нас. Обличайте се колкото е възможно по-бързо.

Имаше нещо птиче у главен инспектор Фийлдинг — и то не се дължеше само на дребния й ръст и фините кости. Очите й се стрелкаха, докато продължаваше да навлича гащеризона, движенията й бяха бързи и резки, заради което Пола я оприличи на кос, който рови земята за червеи.

— Вземах показания от свидетел. Става дума за изчезнало лице.

Пола прехвърли гащеризоните. Фийлдинг беше докопала единствения с малък размер. Тя се задоволи със среден и се зае с неудобния процес на навличането му.

— Това не съответства на чина, за който получавате заплата — шотландският акцент на Фийлдинг беше от меденоизкустителния вариант, не онзи, агресивният, който кара думите да падат тежко като тухли.

— Оказа се, че познавам момчето, което бе дошло да съобщи за изчезването. Познавам дори изчезналата му майка. Казах си, че ще спестя време, ако се заема с това, тъй като служителят в приемната се беше заинатил да спази изискването да се изчака едно денонощие.

Фийлдинг издърпа ципа до малкия си бюст. Смръщи се така, че гладката й кожа се превърна в релефна карта, изпъстрена с вдлъбнатини и гънки.

— Това е, защото е бил обучен да спазва протокола. А протокола е създаден, за да се избегне опасността детективи като нас да си губят времето с издирване на хора, на които им е хрумнало да не се приберат една вечер у дома.

Пола пъхна и втория си крак в крачола, раздразнена от начина, по който панталонът се усукваше около коляното й.

— Доколкото ми е известно, когато изчезването излага на опасност дете или уязвим възрастен, се намесваме незабавно — от служебните клюки знаеше, че Фийлдинг има деца. Би трябвало да прояви разбиране.

Фийлдинг изсумтя.

— Явно от доста време не сте работили без специални правомощия, Макинтайър. Разглезили сте се в отдела за особено тежки престъпления — тя направи гримаса. — В един идеален свят бихте имали право. Но ние не живеем в идеален свят. Съкращенията на работна сила и разходи ни поставиха в много тежко положение. — Тя отново се намръщи и погледна мрачно с кафявите си очи на Пола. — Не разполагаме с достатъчно хора, за да се намесваме прекалено рано в случаи на изчезване. Оставяме тази работа на униформените колеги. Вие сте ми необходима тук, вместо да се носите подир някой си, който вероятно по свой избор не се намира там, където се очаква да бъде — тя вдигна ръка, за да попречи на Пола да заговори. — Знам, причините за такъв избор обикновено са ужасни. Но ние не работим в социалните служби.

— Да, шефе — гневна, но не и разкаяна, Пола се извърна и дръпна ципа на своя гащеризон. Добре де, в известен смисъл Фийлдинг беше права, но това не означаваше, че Пола ще окачи човечността си като ненужна дреха на вратата, когато отива на работа. Щеше да проучи дневната програма на Бев в свободното си време — по някакъв начин. Все така обърната с гръб към Фийлдинг, която по някакъв начин успяваше да изпълни помещението с физическото си присъствие, нещо, наглед невъзможно за толкова дребен човек, Пола отклони разговора от предполагаемото си провинение.

— Какво трябва да оглеждаме тук?

— Самонанесли се наркомани използвали от време на време една от тези къщи вече в продължение на няколко месеца. През уикенда отишли на някакъв музикален фестивал близо до Шефийлд. Върнали се преди два часа и открили труп на жена насред дневната — гласът й зазвуча приглушено, когато тя се наведе, за да нахлузи сините найлонови калцуни. — Предполагам, че трябва да сме благодарни, че се обадиха, вместо да си плюят на петите.

— Познават ли я?

— Не, поне така твърдят.

Пола вдигна качулката, покри косата си с нея и нахлузи сините латексови ръкавици.

— След като са се обадили, вместо да избягат, вероятно казват истината. Ако я познаваха, по-вероятно би било да не съобщят. Хора, които живеят извън стандартните граници на обществото, обикновено не вярват, че сме способни да работим без предразсъдъци.

Фийлдинг наклони глава на една страна, приемайки забележката й.

— Има логика в това, което казвате. Е, хайде да се хваща на работа.

Изобщо не се опита да задържи вратата за Пола, която успя да я хване секунди преди пружината да я захлопне.

С паралелно подбираната мебелировка вече бе свършено — отвън бе човекът с пикапа, когото бе повикала, след като прегледа обявите в местния вестник. Бяха всъщност двама, и им се наложи да се връщат два пъти, за да оголят докрай старата стая с някакви притежания на Майкъл и Луси. Всякакви лични вещи Карол бе прибрала в пластмасови кутии за съхранение, които купи от складовете на строителния хипермаркет, и ги бе складирала в гаража. Останалото беше вече спомен, и несъмнено щеше да украси дома на късметлии — купувачи, тънещи в блажено неведение за предисторията на купените от тях вещи.

Единствената част от къщата, която тя остави недокосната, беше самостоятелната стая, която Майкъл бе отделил за себе си в единия край на сградата. Беше апартамент за гости с размерите на студио, с отделна тоалетна и душ-кабина, напълно изолирана от останалите помещения с нова стена с дебелината на старите каменни стени, които изолираха вътрешността на къщата от студовете. Причината за тази солидна изолация се дължеше на факта, че стаята функционираше като втори кабинет на Майкъл. Тук той пишеше кодовете и разработваше софтуер за игри и приложения. По цялото протежение на едната стена бе поставена дълга маса, на която все още имаше цял набор компютри и конзоли. Доколкото Карол можеше да прецени, стаята не беше осквернена от присъствието на убиеца на брат й. Когато влезеше тук и затвореше вратата зад себе си, все още можеше да се почувства така близо до Майкъл, сякаш той беше още жив.

Навремето, когато тя дойде за първи път в Брадфийлд, двамата деляха един просторен тавански апартамент в някогашен склад, превърнат в жилищна сграда, в центъра на града. Отвъд високите прозорци на жилището им градът жужеше и пулсираше, искреше и блещукаше. Но там, вътре, беше мястото, където Майкъл работеше и двамата живееха. Спомняше си колко често се случваше да отвори вратата и да бъде посрещната от картечни откоси, долитащи откъм колоните, или от някакъв футуристичен саундтрак. Щом разбереше, че тя се е върнала, Майкъл си слагаше слушалките, но предпочиташе звуковите ефекти да гърмят отвсякъде, докато работеше.

Напоследък Карол навикна да си пие кафето и да яде овесените си ядки с консервирани плодове в тази стая, където спеше, а от колоните в двата края на работната маса се носеше музика. Всяка сутрин тя слушаше музиката, която Майкъл беше подбрал за последен път, която бе слушал за последен път, докато е работил. Беше смесица от произведения на Майкъл Найман, Лудовико Ейнауди и Брад Мелдау. Нито едно от тези неща тя не би избрала сама. Но вече навикваше на звученето им.

Нахрани се бързо, нетърпелива да се върне към тежкия физически труд, който не й даваше възможност да се отдава на размишления. Когато се върна в просторното общо помещение, видя с учудване едно черно-бяло бордър коли да седи на пода на няколко ярда от вратата, провесило розов език между яките си бели зъби. Сърцето подскочи в гърдите й, в главата й нахлуха като порой упреци и ужас. „Как може да бъдеш толкова глупава? Луда ли си да оставяш вратата отворена? Така загиват хората. Така загинаха хора. Кучето означава близост на човек, човек означава непознат, непознат означава опасност. Нищо ли не успя да научиш, глупачка такава?!“

За миг тя застина, неспособна да прецени как да постъпи. Тогава се включи предишната Карол Джордан. Приведе се и остави купата и чашата, които държеше, на пода. Знаеше къде са инструментите й; паметта й открай време беше добра. Отстъпи малко и започна да се придвижва встрани. И тя, и кучето не откъсваха поглед един от друг. Тя протегна лявата си ръка и докосна с върховете на пръстите си тежкия чук. В мига, когато го взе в ръка, кучето наостри уши.

Карол вдигна нагоре чука, стиснала дръжката му пред тялото си с протегнати напред ръце. После се хвърли срещу кучето, викайки с пълно гърло нечленоразделен вик. Стреснато, кучето скочи, отстъпи, после подви опашка и си тръгна.

Тя тръгна след него и излезе през вратата, все още обзета от ярост срещу невинното животно, което междувременно бе седнало до краката на някакъв непознат мъж и надничаше иззад тях, присвило уши. Карол се закова на място. Не знаеше дали да се бои от това, че се чувства като глупачка. Не можеше да се каже, че видът на човека вдъхва страх. По стар навик тя започна да му прави наум словесен портрет. На ръст малко под шест фута, нито много набит, нито прекалено слаб. Каскет от туид на тъмната, посребряла на слепоочията коса. Тънки устни, месест нос, тъмни очи, заобиколени от ситни бръчици, както става с хората, които прекарват дълго време на открито. Носеше дълго яке от промазана материя, разкопчано отпред, така че отдолу се виждаше жилетка от кафяв велур над бежова риза от плътна памучна материя и — Бог е свидетел! — копринено шалче на шията. Краищата на кадифените му панталони с цвят на горена захар бяха натъпкани в зелени гумени ботуши. Видът му беше такъв, че можеше да се очаква да държи ловна пушка в ръка. В ъгълчетата на устата му потрепваше усмивка.

— По всичко личи, че сте всели ужас у кучето ми.

Говореше с акцент на възпитаник на скъпо частно училище.

Глезеното джавкане на елегантните момчета, които не знаят цената на млякото.

— Не обичам нарушители в частен имот — Карол отпусна тежкия чук, подпирайки го на земята.

— Моля за извинение. Толкова е любопитна, че това може да й докара само неприятности. — Сега вече се усмихваше широко.

— Е, тогава кучето има извинение. А какво е вашето?

Беше й все едно, че думите й може да прозвучат грубо. След онова, което се случи тук, всеки местен жител би проявил разбиране към поведението й, след като се бе натъкнала на непознат в собствения си двор.

— Струва ми се, че е време да се представя. Аз съм Джордж Никълъс. Живея в къщата отвъд билото на хълма — той се обърна и посочи надясно, зад себе си.

— Да не би да става дума за безобразно голямата къща от хълма?

Той се засмя.

— И така може да се нарече.

— Следователно вие притежавате цялата земя, докъдето поглед стига, с изключение на малкото парче, което е мое?

— Не съвсем цялата, но да, голяма част от нея. А това е кучето ми Джес — той разроши козината на главата на кучето. — Кажи здрасти, Джес — кучето се измъкна предпазливо иззад краката му и седна отново пред Карол, подавайки лапа.

Карол трябваше да признае, че ходът беше добър. Напълно обезоръжаващ, в случай, че тя бе от жените, които си позволяваха да бъдат обезоръжени. Карол стисна лапата на кучето, после приклекна, за да го погали по дебелата козина.

— Хубаво момиче си ти, нали? — После се изправи и каза: — Аз съм Карол Джордан — и категорично избегна здрависването, пъхвайки свободната си ръка в джоба на панталона.

— Знам. Бях на погребението — той изглеждаше смутен. — Но няма причина вие да знаете това. Аз… много харесвах Майкъл и Луси.

— Никога не са ви споменавали.

Отговорът беше рязък, но не я беше грижа. На всичкото отгоре беше и лъжа. Луси беше разказвала как отишли на вечеря в голямата къща, а Майкъл я дразнеше, че е обърнала гръб на социалистическите си принципи.

— Че защо да говорят за мен — отвърна той непринудено. — Доколкото разбрах, не се виждахте много често. А ние сме съседи и се виждахме от време на време и, ако щете, вярвай, но аз ги харесвах много. И като всички наоколо бях ужасен, когато научих какво се е случило с тях.

Карол се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Да. Ами… беше ужасно.

Никълъс сведе поглед към краката си.

— Преди три години загубих жена си. Пиян шофьор се заби в колата и, когато навлизала в отклонение — той си пое дълбоко дъх и отметна глава назад, за да се вгледа в небето. — Несъмнено не може да се сравнява с това, което се е случило тук, но разбирам какво означава внезапна смърт да ти отнеме хора, които обичаш.

Карол се постара да изпита съчувствие, но съзнаваше, че не може. Не и в действителност. Не й се занимаваше с хора, които се опитваха да я убедят, че разбират какво преживява. Беше приключила със съпреживяването. Беше наблюдавала Тони Хил като въплъщение на съпреживяването в продължение на години и ето докъде я докара това. Майната му на съпреживяването. И все пак доброто възпитание й вменяваше известни задължения.

— Съжалявам — каза тя.

— Аз също — той отново срещна погледа й, този път с тъжна усмивка. — Така или иначе, исках да ви се обадя. И да ви поканя на вечеря. Може би следващата седмица? Поканил съм във вторник няколко приятели от селото — бихте ли се присъединили към нас?

Карол поклати глава.

— Не мисля. Не съм много подходящ събеседник точно сега.

Той кимна с незабавно разбиране.

— Разбира се. Тогава друг път — може би — възцари се неловко мълчание, после той погледна към вратата на къщата. — Как се справяте с… — гласът му затихна.

— Прочиствам я из основи. Елате да видите — и като забеляза колебанието му, тя допълни с мрачна усмивка: — Не се безпокойте, не е останало нищо.

Той влезе след нея в кухата черупка на старата къща. Виждайки я през неговите очи, тя осъзна обхвата на онова, което беше постигнала. Единствено частта, в която се намираше кухнята, оставаше незасегната. Всичко останало бе оголено до кокал. Последната работа, която предстоеше да свърши, беше разрушаването на полуетажа, където Майкъл и Луси бяха убити в леглото си. Вече беше успяла да събори стълбата. Днешната й задача беше да разбие носещата греда, и после да се заеме с последния стадий на рушенето. Тя посочи яката греда.

— Това е предстоящата ми задача.

— Нали не сте решили да изкъртите цялата носеща греда?

Той наклони глава и се вгледа нагоре към подпокривните греди, които покриваха тавана по цялото му протежение.

— Ако я съборя, подът на полуетажа ще рухне. Така разрушаването ще бъде много по-лесно.

Никълъс я изгледа, сякаш се беше побъркала.

— Ако я махнете, ще рухне целият покрив. Това е основна носеща греда. Стояла е на мястото си откакто е построена къщата.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. Нямам инженерно образование, но цял живот се занимавам със стари сгради — Карол проследи със съмнение сочещия му пръст, който повтаряше очертанията ни подпокривната конструкция. — Ако не ми вярвате, повикайте инженер-строител да хвърли един поглед. Но моля ви, не събаряйте гредата, преди да сте се посъветвали с някого — поглеждаше толкова разтревожен, че тя се отказа от инстинктивно недоверие, с което посрещаше опитите на хората да й дават съвети.

— Добре тогава — отвърна тя. — Ще работя около нея — отново приклекна и разроши козината на кучето. — По всичко личи, че си ми направила услуга, Джес.

— Винаги помагаме с удоволствие — отвърна Никълъс. — Надявам се, че ще се виждаме?

Карол издаде някакъв неясен звук и го последва към външната врата. Остана на прага и го проследи с поглед, докато той погледна очертанията на нейния имот и тръгна да прекосява двора на път към дома си. Каза си, че се е държала по-дружелюбно с кучето, отколкото с неговия собственик. Навремето това би я смутило. Но не и сега.

В продължение на един ужасен миг Пола разтълкува погрешно онова, което виждаше пред себе си. Гъстата, разчорлена руса коса, добре оформените рамене, краката, които винаги предизвикваха асоциации с Ан Банкрофт2 — все отличителни белези на Карол Джордан. Никога не я беше виждала гола, освен във фантазиите си, но въображението й все пак успя в продължение на секунди да замъгли действителната картина пред нея. После Пола разбра, че проснатата на пода жена не е Карол Джордан. Тялото не беше същото — беше по-натежала в ханша и бедрата, а и торсът беше по-масивен. Но за миг й се бе завил свят. А и Фийлдинг беше забелязала какво става, което нямаше да й вдъхне уважение към Пола.

— Добре ли сте, Макинтайър? Бих предположила, че вече сте навикнали на подобни гледки.

Пола се закашля под хартиената маска.

— С ваше позволение, госпожо Фийлдинг, надявам се никога да не свикна.

Фийлдинг сви рамене и й обърна гръб.

— Разбирам — тя направи няколко крачки към трупа и се наведе, за да го огледа по-отблизо. — Не е искал да я разпознаем, това е сигурно. Погледнете — и тя посочи кашата от плът и кости, която някога е била лицето на жената. Голото тяло беше осеяно със синини и охлузвания. Пола бе виждала немалко жертви на насилие, но не си спомняше тяло, което да е било подлагано на толкова методични побои.

После й хрумна друга възможност. Първоначално не бе съобразила, но описанието на пребитата жена би отговаряло и на Бев Макандрю. Изпитото на закуска кафе се надигаше с парене в гърлото й, докато тя заобиколи един от фотографите, за да види по-добре тялото. И за втори път коленете й омекнаха от облекчение. Жената не беше и Бев. Майката на Торин беше по-висока и по-стройна, с по-едри гърди. Която и да бе тази жена, не беше изчезналата фармацевтка.

Пола огледа стаята. Мястото, където бяха открили трупа, беше ужасно потискащо. Стените бяха покрити с петна от влага и плесен, а дъските на пода — с набита в тях мръсотия. Пред изтърбушен диван имаше ниска масичка с липсващ крак, заместен от няколко ронещи се тухли, наредени една върху друга. В двата ъгъла на дивана имаше купчини празни кутии от бира, три пепелника преливаха от угарки и хлебарки. Празни блистери от продавани без рецепта обезболяващи хапчета бяха разпилени сред смачкани кутии от пица и хамбургери. Вонеше на отвратителна смесица от разни неща, чийто мирис Пола би предпочела да не долавя никога.

Тя се обърна и впери мрачен поглед в убитата жена. Закопня за уменията на Тони Хил да разчита белезите на местопрестъплението и да разбира донякъде съзнанието, което бе създало тази картина. Но тя умееше да разговаря с живите, не с мъртвите. Щеше да изпълни задълженията си на местопрестъплението, но знаеше, че винаги ще трябва да разчита на други специалисти, за да разбере какво разкрива то.

И сякаш по поръчка, един от въпросните специалисти се появи.

— Главен инспектор Фийлдинг, разбрах, че тук има нещо за мен?

Пола разпозна мекия, провлечен по канадски говор на доктор Гриша Шаталов, патоанатомът, който обикновено се занимаваше с жертвите на убийства в Брадфийлд. Той я потупа леко по рамото, когато мина покрай нея.

— Пола, радвам се да те видя.

Фийлдинг отстъпи малко встрани. Пола виждаше само малка част от лицето й, но по него като че ли се бе изписало облекчение.

— Ваша е, докторе. Този път е много жестоко.

— Убийството ли? Според мен отнемането на човешки живот винаги е жестоко — Гриша приклекна до тялото. — Дори когато изглежда деликатно извършено.

Той се зае да опипва тялото, увеличавайки постепенно силата на натиска, и спирайки, за да измери температурата и степента на трупното вкочаняване.

— Тук ли е умряла? — тонът на Фийлдинг беше рязък. Пола си каза, че с основание е известна с нетърпеливостта си. Очевидно сега не се предвиждаше приятелски разговор, както ставаше винаги, когато Карол работеше с Гриша. Заемаме се направо с работата, без никакво шикалкавене — очевидно такъв беше методът на Фийлдинг. Като много жени на ръководни постове, и тя си беше поставила за цел да надмине по суровост мъжете.

Гриша хвърли поглед през рамо.

— Така ми се струва. По земята се е пръснала кръв от рана на главата, кръвонасяданията ме карат да предположа, че не е местена след настъпване на смъртта. Много е вероятно да е била още жива, когато е докарана тук — той погледна фотографа. — Приключихте ли? Мога ли да я местя?

— Ваша е, приятелю — фотографът отстъпи и ги остави да се заемат с работата си.

Гриша внимателно изви главата на жертвата на една страна.

— Погледнете, ето тук. Виждате ли? — той посочи една хлътнатина в черепа, където русата коса бе потъмняла и спечена от кръв, примесена с мозък. — Удар по главата с нещо дълго, заоблено и тежко. Бейзболна бухалка или метална тръба. Ще ми стане по-ясно, след като поработя над нея в лабораторията. Ако не й се е случило нищо друго, най-вероятно именно този удар я е убил. Но убиецът се е постарал и да я нарита здраво — той посочи синините по тялото. — Големи, заоблени, неправилни форми, класически следи от ритане. А вижте и цвета им — червено, преливащо в мораво. Това означава, че тя е била още жива, когато се е постарал да я нарита до смърт — той се отпусна на пети и се замисли. — Или е много хитър, или е имал късмет — той замълча в очакване на логичния въпрос.

— Нямам време за викторини — сопна се Фийлдинг. — Какво имате предвид?

— Ритал я е, не е преставал да я рита. Но не е скачал върху нея. А за вас би било по-добре, ако го беше направил, защото тогава бихте разполагали със следи от подметките на ботушите му.

— Копеле — Фийлдинг беше видимо отвратена. — Казахте ботуши, а не обувки?

Изражението й не издаваше нищо, но тя скръсти ръце пред гърдите си — сякаш се опитваше да се защити от насилието.

— Като се вземе предвид степента на уврежданията — погледнете, Фийлдинг, лицето й е унищожено — бих предположил, че става дума за метални върхове, което е по-типично за ботуши, отколкото за обувки — Гриша посочи левия глезен на убитата. — Прегледайте тези охлузвания. Приличат ми на следи от връзване — белезници или нещо подобно. Или скоби, с остри ръбове, предназначени по-скоро за свързване на тръби, отколкото за хора. Затова са наранили кожата по такъв начин. Ще проверя и китките, когато започна аутопсията.

Още преди Фийлдинг да каже още нещо, ги прекъсна друг човек в бял гащеризон.

— Шефе, предположих, че ще искате да знаете — открихме дрехи и чанта, мисля, че са нейни. Натъпкани зад ваната.

— Добра работа, Хусаин. Приберете дрехите в пликове и ги пратете направо в лабораторията. Пола, идете да прегледате съдържанието на намереното, веднага щом свършим тук. Жена сте, ще се ориентирате по-добре от тези космати задници.

Пола си прехапа езика — и то само защото се радваше, че първа ще види вещите на убитата. Но ако Фийлдинг си въобразяваше, че ще я сложи в рамките на нежна женичка, й предстоеше сериозно разочарование.

— Слушам — каза тя.

— А кога е настъпила смъртта?

Фийлдинг вече премина към следващата точка от програмата.

Гриша хвана тялото на жената и полека го претърколи по корем.

— Да видим какво ще ни каже тя — той отвори пластмасовото куфарче, което носеше винаги със себе си, когато го викаха на местопрестъпления, и извади от нея термометър. Разтвори внимателно краката, за да премери ректалната температура. Пола го чу как въздъхна шумно, през зъби. После възкликна:

— Господи!

Гриша рядко даваше воля на чувствата си, но сега в гласа му се долавяше ясно отвращение.

— Какво има? — попита Фийлдинг.

Гриша се приведе отново и се загледа внимателно между краката на жената. После заопипва внимателно мястото с пръст.

— А си мислех, че вече съм видял всичко.

Говореше толкова тихо, че Пола едва го чуваше.

— Какво има, Гриша? — попита тя, поставяйки ръка на рамото му.

Той тръсна глава.

— По всичко личи, че е залепил срамните й устни.

С напредването на сутринта Мари вече бе успяла да състави списък с въпроси за Роб Морисън. Опитът я беше научил, че няма смисъл да отлага поради неуместна учтивост. Имаше нужда от отговори, за да постави начало на онези стратегически развития, за чието започване и осъществяване бе наета. Нямаше полза да се тревожи дали Роб няма да приеме въпросите й като скрита критика. Ако прекалената му чувствителност може да попречи на напредъка, за него ще да е най-добре да стане по-дебелокож, казваше си Мари. При това колкото е възможно по-бързо.

Тя провери отново написания на ръка списък, който бе съставила — винаги беше по-добре да си записваш въпросите, по този начин те се запаметяваха, а и намаляваше вероятността да бъдат пропуснати по време на обсъжданията — и забърза през обширното общо работно помещение към кабинета на Роб.

Мари оглеждаше залата, докато я прекосяваше, отбелязваше кой е привел глава, кой говори по телефона или се мръщи срещу монитора, кой зяпа в празното пространство или се е облегнал назад на стола си, за да побъбри със съседа си отвъд преградата. Нямаше намерение да предприеме много скоро такива груби мерки като оценка на уплътняването на работното време, но никога не беше прекалено рано да набираш впечатления за личния състав. Да вземем например Гарет. Възможно бе да е един от най-ефективно работещите служители, но точно сега той не обръщаше никакво внимание на работата си. Беше се извърнал от монитора и бъбреше с някакъв самодоволен на вид тип с розова риза и светъл спортен панталон, с безукорно поддържана коса. Дори от такова разстояние Мари успя да различи логото на „Ралф Лорън Поло“. Готова беше да се обзаложи, че около него се носи натрапчив мирис на афтършейв или одеколон. Не беше го забелязала по-рано, когато я представяха на работещите на етажа, а си мислеше, че нямаше да го пропусне, ако е бил тук. Познаваше този тип мъже и не ги харесваше.

Пропъждайки го от мислите си, тя влезе през отворената врата в кабинета на Роб и го завари пред компютъра. Натискаше трескаво мишката, като че ли беше увлечен в някаква идиотска компютърна игра.

— Можеш ли да ми отделиш малко време? — попита тя.

Той незабавно прекрати това, което правеше, и преди тя да може да види екрана, затвори прозореца, в който работеше.

— Разбира се. Проблем ли има?

— Трябва да проуча някои от работните ни процедури — отвърна Мари, придърпа един стол и седна от едната страна на бюрото му. — Трябва да съм наясно как вършим нещата сега, за да мога да преценя в кои области бихме могли да внесем стратегически подобрения.

Той кимна ентусиазирано, потри брадичка, после подръпна месестата част на ухото си. Очевидно беше един от хората, които непрестанно попипват лицето си. Това породи у нея нежелание да докосва вещите, които бе докосвал. Той поглади едната си вежда и почеса отстрани носа си. После каза:

— Напълно разбираемо.

Едва бяха започнали, когато в стаята с наперена походка влезе „мистър Ралф Лорън“. Той плъзна поглед по Мари, задържа го повече на гърдите и краката й, и чак тогава се обърна към Роб.

— Идваш ли довечера? — каза той. Въпросът прозвуча по-скоро нападателно, отколкото като покана.

Роб се смръщи насреща му, сякаш искаше да го предупреди да внимава.

— Найдж, запознай се с Мари Мейдър, новия ни маркетинг директор. Мари, това е Найджъл Дийн. Той е един от гениите на горния етаж. Занимава се с развиване на софтуер за нашите системи за набиране на данни.

Найджъл я погледна и кимна.

— Ние сме „Биг Брадър“ — каза той. — Тоест онзи, който ви наблюдава, не предаването по телевизията. Управляваме данни за всичко — от кварталния ви супермаркет до камерите за контрол върху скоростта и мобилните телефонни мрежи. Мога да проследя пътя ви от входната врата на дома ви до офиса, без изобщо да подозирате.

Роб се разсмя смутено.

— Не му обръщайте внимание, обича да дразни всички ни, така е, Найдж, нали?

„Гадняр“, каза си тя. После отвърна спокойно:

— Ще го имам предвид — без да се разбере към кого от двамата адресира отговора си.

— Исках само да се уверя, че Роб ще дойде довечера. Ще отпразнуваме с няколко колеги сключването на нов тлъст договор. Отиваме в „Хънипотс“, знаете ли го?

Не беше необходимо да водиш светски живот, за да знаеш за съществуването на „Хънипотс“, най-големият стриптийз клуб в Брадфийлд. Мари би предпочела да й заковат с пирон ръката за стената, вместо да прекара една вечер там. Не за първи път оцени късмета, който бе имала, и изпита благодарност за своя Марко.

— Никога не излизам вечер в работен ден — отвърна тя.

Найджъл повдигна ъгълчето на устата си в присмехулна усмивка.

— Ах, вие, дамите, с вашия сън за красота. Е, тогава може би друг път. Някой петък?

Мари му отвърна с най-сладката си усмивка:

— Ще доведа и съпруга си. Той винаги се радва на повод да се посмее — тя събра документите, които бе донесла, и стана. — Роб, може би ще успеем да довършим това, когато се освободиш?

„Задник“, мислеше тя, докато вървеше обратно към кабинета си. Явно, че независимо от това къде работиш, нямаше как да се отървеш от такива като него. „Толкова по-зле“.

Подвижната полицейска централа беше същинска лудница, само че не толкова шумна. Непрекъснато се точеха полицаи, специалисти по оглед на местопрестъпления влизаха и излизаха, покривайки пълния диапазон — от мрачни и кисели до тъпи, но жизнерадостни. Един поглед беше достатъчен за Пола да прецени, че това бе възможно най-лошото място за оглед на веществени доказателства, които може и да се окажат ключови за обвинението. След като поиска разрешение от Фийлдинг, тя напусна местопрестъплението и тръгна обратно към участъка на Скенфрит Стрийт, за да потърси някое по-тихо местенце. А ако трябваше да бъде честна, искаше и да увеличи разстоянието между себе си и мъртвата жена.

През годините, когато работеше в отдела за особено тежки престъпления на Карол Джордан, Пола се беше изправяла пред голям набор от ужасните неща, които човешките същества могат да причинят на себеподобните си. Видяното от нея бе смущавало дните и нощите й, но винаги бе успявала да натъпче тези гледки в едно отделение в главата си, така че те да не замърсяват останалата част от живота й. Знаеше и какво е сам да си изложен на опасност, професията й беше отнела колеги. Самата тя се отърва благодарение на щастлива случайност от жестокостта, която съсипа бъдещето на Крис Дивайн, докато преследваха Джако Ванс.

Беше преминала през всички тези ужаси. Може би в тежките нощи й се бе налагало да обърне някоя и друга чаша повече, в тежките дни нарастваше броят на изпушените от нея цигари. Но поемаше болката, справяше се с гнева. Дълбоко в себе си се бе научила да живее с тях. А днешната жертва смути ума й. Не можеше да се преструва, че не е така. Бруталното пребиване само по себе си бе трудно за преглъщане, но ако беше само то, щеше да се справи без големи усилия. Но другото — трудно й беше да мисли ясно за посегателството дори на ум — по някакъв начин й се виждаше безкрайно по-страшно. Имаше чувството, че убиецът бе искал да лиши жената от всичко, което я е превръщало в човека, какъвто е била. Унищожено лице, премазано тяло — дори за секс не върши работа. Беше я превърнал в нещо абсолютно ненужно. Такива действия говореха за презрение, което смразяваше сърцето на Пола и я караше да предполага, че този убиец няма да се ограничи само с едно престъпление.

Останалите от екипа щяха да клюкарстват и да обменят предположения — тя познаваше добре ченгетата. И сега й се прииска поне за малко да не бъде част от тях. Изграждането на профил на жертвата въз основа на съдържанието на чантата й щеше да бъде достатъчно добро извинение.

На непозната територия — новото й работно място — тя успя да намери кафенето, за да си осигури душевния комфорт, даряван от кафето и шоколадовите бисквити с портокалов пълнеж. И тъй като персоналът в кафенето винаги знае всичко, тя получи и напътствия как да намери една малка заседателна зала на четвъртия етаж, в която до края на деня нямаше да се провеждат никакви срещи.

С ръкавици и маска, след като беше оставила кафето и бисквитите на друга маса, тя най-сетне насочи вниманието си към живота на мъртвата. Чантата като че ли бе принадлежала на делова жена — от черна кожа, поизносена, но не изтрита, доброкачествена и обемиста. Със спретнатите си отделения и джобове приличаше донякъде на куфарче за документи, само с по-малък размер. Пола извади методично съдържанието й на масата, без да спира да оглежда каквото и да било, докато не се убеди, че чантата е напълно празна. Почти пълното отсъствие на излишни дреболии я впечатли и я накара да си обещае да разчисти собствената си чанта от натрупващите се отломки от ежедневието.

Първо прегледа предвидимите женски вещи. Червило, спирала, руж — всичко от една фирма, марково производство на аптечна верига. Пластмасов сгъваем гребен с тясно огледалце, монтирано в дръжката. Следователно ставаше дума за жена, която държеше на външния си вид, но не го фетишизираше.

Пакетче хартиени носни кърпички, в което бяха останали само две. Малка тенекиена кутийка от бонбони, в която сега имаше четири тампона. Два презерватива в пластмасова опаковка. Блистер с противозачатъчни хапчета — останали бяха три. И така — почти сигурно хетеросексуална, най-вероятно без постоянна връзка. Ако човек имаше постоянен партньор, обикновено оставяше тези неща у дома, в банята или в чекмеджето на нощното шкафче. Защото не беше вероятно да прекараш неочаквано нощта в чуждо легло.

Блистер със силни болкоуспокояващи хапчета. Пола се намръщи. Струваше й се, че те не се продаваха без рецепта. Когато тя самата скъса мускул на прасеца преди няколко месеца и изпитваше ужасни болки в продължение на няколко дни, Елинор измъкна такива хапчета за нея от болницата и я закле да си мълчи. Тогава Пола я дразнеше шеговито за това. „Значи някой от пациентите ти в следоперативен период сега е на парацетамол, така ли?“ Тогава Елинор призна, че хапчетата са образци за проба, останали след презентацията на някаква фармацевтична компания.

— Всички лекари си имат по едно чекмедже, натъпкано с безплатни образци — каза тя. — Човек би помислил, че точно ние бихме били по-предпазливи, но гълтаме хапчета без предписание на поразия.

Дали жертвата не беше лекарка? Или пък просто е страдала от силни болки? Пола отложи търсенето на отговора засега и се зае отново със съдържанието на чантата. Три химикалки — една с логото на хотел, друга — от верига магазини за канцеларски материали, трета — от благотворителна организация за защита на животните. Връзка ключове — един от „Фиат“, два секретни и два обикновени. От жилището, колата и офиса? Или от жилището, колата и жилището на някой друг? Все още нямаше как да се разбере. Две смачкани касови бележки от верига за бързо хранене в Харистаун разкриваха, че покойната е имала слабост към пица „Пеперони“, индийски пай с пилешко и нискомаслено кисело мляко с ягоди.

Можеше да се очаква, че iPhone ще е истинска съкровищница на данни. Пола го включи. На скрийнсейвъра имаше снимка на пухкава трицветна котка, легнала по гръб. Когато се опита да активира екрана, на него се появи искане за парола. Това означаваше, че щеше да се наложи да предаде телефона на техническия екип, където някой от компютърните гении щеше в крайна сметка да разкрие загадките му. Това не беше отделът за особено тежки престъпления, където собственият им компютърен специалист Стейси Чен беше винаги на разположение. Стейси би измъкнала всички данни до последното късче за рекордно кратко време, и така би ускорила хода на разследването. Но тук, в този прекрасен нов свят, щеше да се наложи доказателствените материали на Пола да чакат на опашката. Тук нямаше спешни поръчки — бюджетът не би понесъл такова натоварване. Раздразнена, тя надписа етикет за телефона и го сложи в отделен плик.

Оставаха само една плоска метална кутийка и дебел портфейл. Пола отвори кутийката и видя вътре малка купчина визитни картички. От тях ставаше ясно, че Надя Вилкова е търговски представител за Северозападния регион на компанията „Бартис Хелт“. Имаше уебадрес, както и номер на мобилен телефон и адрес на електронната поща на Надя. Пола извади телефона си и набра номера. Опакованият в плик iPhone завибрира и затанцува по масата, докато не се включи записа на гласовата поща. „Здравейте, аз съм Надя Вилкова“. Забелязваше се лек източноевропейски акцент, но вече почти напълно заличен от изговор, типичен за доброто общество на Брадфийлд. „Съжалявам, че не мога да отговоря сега, моля, оставете съобщение и ще се свържа с вас при първа възможност“. Потвърждението на самоличността беше добре дошло.

Пола отвори портфейла. Три кредитни карти на името на Наджея Вилкова; карти за лоялен клиент от „Фрешко“, „Кооп“ и верига модни магазини; книжка с пощенски марки за бърза поща, от които бяха останали само две; спретната купчинка касови бележки и 40 паунда в брой. Нямаше снимки, нямаше и адрес за улеснение. Пола прехвърли набързо касовите бележки. Паркинг, бензин за колата, заведения за бързо хранене и две сметки от ресторанти. Щеше да ги предаде на колегата, който разпределяше задачите на екипа. Трябваше някой друг да ги прегледа по-внимателно, за предпочитане след като вече се доберат до списъка с ангажиментите й в телефона.

И това беше всичко. Много хубаво е да си спретнат и подреден, но това не е от полза за криминалистите, ако вземеш да умреш. Това, което им беше най-необходимо, беше домашният й адрес. Тя отвори търсачката на телефона си и намери уебстраницата на „Бартис Хелт“. Централата на фирмата се намираше в някакъв град в Лестършър, за който Пола никога не бе чувала. Очевидно бизнесът им се изразяваше в производство на генерични лекарства — тоест евтини аналози на лекарства с изтекли патенти. Пола предполагаше, че търсенето на такива лекарства е голямо, но не докарва големи печалби.

Тя набра номера, цитиран за контакти. Жената, която отговори на повикването, с основание се отнесе подозрително към искането й за информация, но се съгласи да се обади след малко и да помоли да я свържат с номера на стационарния телефон, който стоеше на една ъглова масичка. Пола нямаше особено доверие на тези връщания на повикването, но прие с радост опровержението на съмненията си само пет минути по-късно.

— Защо се интересувате от Надя? Случило ли се е нещо? Не мога да повярвам, че си е навлякла някакви неприятности — попита жената, веднага щом се свърза с нея.

— Познавате ли добре Надя? — Пола внимаваше да не употреби минало време.

— Не бих казала, че я познавам добре. Виждали сме се няколко пъти. Тя е много дружелюбен, открит човек. Освен това тук много я ценят. Но какво се е случило? Да не се е случила злополука в родината й?

— В родината й ли?

— В Полша. Тя прати мейл… момент, да проверя, трябва да е било преди три седмици? Така или иначе, съобщаваше, че на майка й открили рак в напреднала фаза и помоли за разрешение да си вземе отпуск по семейни причини, за да е с нея по време на операцията и след това. Защото майка й сега живее сама, баща й е починал, а сестра й е в Америка. Не беше много удобно за нас, но не бихме искали да се лишим от толкова полезен служител като Надя, затова шефът й разреши един месец — жената спря, за да си поеме дъх.

Стъписана, Пола попита:

— Сигурна ли сте в това?

— Лично аз отворих мейла й — отвърна жената. — Освен това едва миналата седмица ми се наложи да й пиша, за да й препратя въпрос за една повторна поръчка на наш клиент. Тя ми отговори още същия ден. Каза, че майка й се възстановява бавно, но че щяла да се върне следващата седмица.

Това беше напълно неразбираемо. Може би Надя се беше прибрала непредвидено рано? А може би убиецът беше изпращал съобщенията, представяйки се за нея, за да прикрие факта, че тя никога не е напускала Брадфийлд? Дали не ставаше дума за сложна измама, инсценировка, чиято цел е била да не се забележи изчезването на Надя? Но ето че жената заговори отново, прекъсвайки бясно препускащите мисли на Пола.

— Значи нещо се е случило с Надя, така ли? Затова ли се обаждате?

Пола притвори очи, обзета от желание да беше възложила това обаждане на някой друг.

— Много съжалявам, но трябва да ви уведомя, че Надя е загинала при подозрителни обстоятелства — беше вярно, макар да бе доста далеч от пълната истина.

Жената замълча за миг.

— В Полша ли?

— Не. Тук, в Брадфийлд.

— Не разбирам.

— Разследването току-що започна — отвърна Пола уклончиво.

— Това е ужасно — каза жената с отпаднал глас. — Не мога да повярвам — Надя? Какво е станало?

— Опасявам се, че нямам право да съобщавам подробности. Но имаме нужда от помощ. Нямаме никакви нейни адреси, нито домашен, нито служебен. Нито пък адрес на най-близките й роднини. Надявах се, че вие разполагате с такава информация?

— Момент, да отворя файла с личното досие на Надя — отвърна жената. — Тя работеше у дома, не може да се каже, че има място в определен офис.

Това означаваше едно място по-малко да анализираме в търсене на отговори на въпросите, повдигнати от смъртта на Надя.

Десет минути по-късно Пола вече разполагаше с всичко, което знаеха в „Бартис Хелт“ за Надя. Не беше много, но все пак беше някакво начало. Разполагаше с адреса й в Харистаун. Знаеше също, че Наджея Вилкова е била двайсет и шестгодишна, и че е работела за „Бартис“ от година и половина. Завършила фармация в университета в Познан, английският й бил отличен. Посещавала централата на два-три месеца. Нейната територия обхващала Северна Англия, тя била една от най-добре представящите се дистрибутори на компанията. Като най-близък роднина дала името на майка си, с адрес в Лешно — населено място, за което Пола никога не беше чувала и никога не би могла да открие на картата. Не знаеше точно каква е процедурата за уведомяване на най-близките, ако те живеят извън страната, но знаеше, че и това трябва да се направи. Това поне бе едно съобщение за смърт на близък човек, което нямаше да бъде нейна отговорност. Както и разговора, необходим, за да се установи дали Надя е била наскоро в Полша.

Пола погледна часовника си. Сега щеше да предаде телефона на Надя на специалистите, да вземе със себе си един-двама от младите служители в отдела и да отиде да прерови жилището на убитата в опит да разбере как жизненият й път се е пресякъл с този на убиеца й. Но не забравяше и обещанието, което бе дала на Торин Макандрю, както и че не беше направила нищо, за да го изпълни. Оставаха няколко часа, преди момчето да й се обади. Надя беше мъртва, а Торин беше от жив по-жив.

В известен смисъл изборът би трябвало да бъде ясен. Карол Джордан бе набила в главата на Пола, че дългът й изисква да защитава правата на мъртвите. Но освен дълг към мъртвите, тя имаше и задължения към живите. Убиецът беше на свобода и нейната работа бе да го намери, преди да убие още някой. Какво по-важно би могло да има от това?

Бев имаше чувството, че се опитва да изплува през някаква гъста, плътна материя — но не тежка като кал, а по-скоро нещо като млечен шейк или блажна боя. На крайниците й сякаш бяха поставени тежести, светът бе потънал в непроницаем мрак. Бавно осъзна, че очите й са затворени. Но когато ги отвори, нищо не се промени. Главата й пулсираше болезнено, когато се опита да я завърти на едната и другата страна, но не можа да види нищо. В замаяната й глава се появи мисълта, че вероятно така изглеждат черните дупки. Черно, черно и нищо друго, освен черно.

Замайването бавно се разсея, достатъчно, за да осъзнае, че този мрак трябва да предизвиква у нея страх, а не само учудване. Докато мъглите на безсъзнанието се вдигаха, Бев си опитваше да разбере къде е и какво се бе случило с нея. Главата я болеше, дълбоко в гърлото си чувстваше неприятен сладникав вкус. Последното, което си спомняше, бе как отвори багажника на своята кола, за да остави там два плика с продукт и, които бе купила на път за вкъщи. След това — нищо. Празнота. Ужасяваща празнота.

Нямаше как да разбере колко дълго е била в безсъзнание. Минути? Не, със сигурност беше минало повече време. Където и да се намираше сега, не беше на паркинга на „Фрешко“. Значи може би бяха минали часове? Какво ли си мислеше Торин? Дали се беше уплашил? Дали й се сърдеше? Дали не беше решил, че го е изоставила и е тръгнала да се забавлява, без да го предупреди? Как ли щеше да постъпи? Дали щеше да подаде сигнал или мисълта за това какво би правил без нея щеше да го уплаши прекалено много? Мислите се въртяха в главата й като хамстер в колело. Господи, трябваше да се овладее!

— Добре. Не мисли за Торин. Остави тази мисъл настрана и продължавай напред.

Тя произнесе тези думи на глас и незабавно съжали. Където и да се намираше, това място бе лишено от всякаква акустика, гласът й прозвуча кухо и приглушено. Все още решена да не се поддава на страха, Бев си каза, че има смисъл да се опита да прецени границите на пространството, в което се намираше. Седеше на някаква гладка повърхност — в момента, когато осъзна това, разбра и още нещо. Нямаше ги панталоните, чорапите и обувките й. Беше със собствения си сутиен, но другата част на бельото й определено не беше нейна. Нямаше обичая да носи оскъдни дантелени бикини. От дантелата получаваше сърбежи, затова допускаше до кожата си само свободно памучно бельо. Отблъсна изводите, които тази промяна налагаше.

Като си помислиш, става дума само за плът. Не помнеше, нямаше никакво емоционално отношение към това, което се бе случило, докато беше в безсъзнание. В известен смисъл, убеждаваше се тя, това не е по-голямо насилие над тялото от хирургическа операция под пълна упойка. Повечето хора биха превъртели, ако можеха да видят какво се случва с телата им на операционната маса. Незнанието беше не само блаженство, освен това то им помагаше да бъдат благодарни за намесата на хирургическия нож. Бев считаше, че ще успее да поддържа неведението си.

Започна да опипва повърхността, на която седеше. Беше гладка, хладна, но не и студена. Когато раздвижи крак, мястото, на което се бе опирал той дотогава, беше топло. Протегна предпазливо ръце, но не успя да ги изопне докрай. После се хлъзна надолу, докато краката й се удариха в далечния край на нейния затвор. Раздвижи отново крак и установи, че напипва нещо като стъпало. Накрая отново седна. Главата й се намираше само на няколко инча разстояние от неподвижния капак на това, което бе принудена да приеме за някакъв вид сандък.

Въпросният сандък беше метър широк, метър и половина дълъг и висок малко повече от метър. Облицован отвътре с пластмаса. Мекото пластично уплътнение около капака не пропускаше светлина — а вероятно и въздух. И в единия край нивото слизаше в нещо като стъпало. Можеше да се сети само за едно нещо, което отговаряше на това описание — и то беше фризер.

Беше затворена във фризер.

Бев обикновено не изпадаше лесно в паника, но когато осъзна къде се намира, сърцето й ужасено се заблъска в гърдите. Ако човекът, който я бе оставил тук, искаше да я убие, достатъчно бе само да натисне едно копче и процесът на замразяването щеше да свърши необходимата работа.

А можеше просто да почака, докато кислородът й свърши.

Средата на следобеда не беше най-подходящият момент да очакваш някой от персонала на аптеката в болницата „Брадфийлд Крос“ да ти посвети цялото си внимание. Особено в ден, когато бяха с един човек по-малко. Но от доктор Елинор Блесинг и от самата Бев Пола знаеше, че по време на целия работен ден няма миг, когато фармацевтите и помощниците им да не са претоварени с работа. Внимателното изпълнение на рецептите беше процес, който никога не секваше. Понякога Пола си мислеше, че напредъкът на науката не е довел до нищо друго, освен до по-сложни начини да се притъпява болката.

Заместникът на Бев, Дан Бърчол изглеждаше като занемарил външността си някогашен член на второстепенна момчешка група. Чертите на хубав млад мъж се криеха под отпуснатата пълнота на лицето му, спретнато подрязаната брада не можеше да прикрие провисналата плът под челюстта му. Все още се движеше с известна гъвкавост — почти сякаш танцуваше между полиците и шкафовете. Но това беше танц с все по-забавящо се темпо, чието изпълнение с всяка изминала година излъчваше все по-голямо отчаяние.

— Вие сте гаджето на доктор Блесинг, нали? — отвърна той, когато Пола се представи. Репликата не събуди симпатия у нея.

— Издирвам вашия главен фармацевт, госпожа Макандрю — Пола се усмихна. Нямаше никаква полза да се занимава с друго, освен да работи със свидетеля, за да измъкне от него всичко, което би могъл да знае. — Синът й е съобщил, че е изчезнала.

Дан подбели очи.

— Такаа — каза той, разтягайки думата колкото може. — Е, сега внезапно всичко си дойде на мястото. Цял ден сме объркани, опитваме се да разберем какво става с Бев. Защото не е възможно тя да не дойде на работа просто ей така. Не е в неин стил.

Пола придърпа едно лабораторно столче и седна, подканяйки го с жест да направи същото. Но той остана прав, облегнат на тезгяха, с кръстосани глезени и скръстени ръце. Тази стойка я накара да се запита какво ли крие. Ако на нейно място беше Тони Хил, несъмнено вече щеше да има предположение. Но тя умееше да разпитва; беше привикнала да достига до целите по заобиколен път.

— Значи нямате никакви сведения от нея?

Той поклати глава.

— Нито дума. Нито съобщение, нито мейл, нито пък се е записала на нечия гласова поща. Първоначално предположих, че я е задържало натовареното движение. Само че Бев по някакъв начин винаги съумява да избегне задръстванията — той отново подбели очи. — Такава си е Бев. Толкова е организирана, че докато закусва, слуша съобщенията за състоянието на градския трафик. Но когато стана девет и половина, си казах, че няма начин Бев да закъснее с цял час, без да ни се обади. Затова се опитах да звънна и на домашния й телефон, и на мобилния. Отговориха ми телефонният секретар и гласовата поща — той разпери ръце. — Какво друго бих могъл да направя?

— Мина ли ви през ум да се отбиете в дома й, за да проверите дали всичко с нея е наред?

Той я изгледа кисело.

— А защо да го правя? Та тя не живее сама. Ако нещо се беше случило с нея, Торин — момчето чудо на мама — веднага би потърсил помощ. Освен това… — той обхвана с нетърпелив жест суматохата в болничната аптека. — Погледнете какво е положението. И без това вече сме с един по-малко. Не можех да зарежа останалите. Така или иначе си позволихме само по половин час обедна почивка.

Стори й се по-скоро раздразнен, отколкото обезпокоен. Пола се надяваше с Бев да не се е случило нещо, заради което после ще го преследват угризения за държанието му.

— Разбирам, трябва да се съобразявате с нуждите на пациентите.

Дан се вкопчи в това извинение.

— Именно. Хората разчитат на нас.

— И така, кога видяхте Бев за последен път?

— Вчера. Малко след пет и половина. Беше отишла в офиса — той посочи едно малко отделено с преграда помещение в далечния ъгъл на аптеката. — Отивахме да пийнем по нещо с Боб Саймс, един от портиерите, по случай рождения му ден. Попитах я дали иска да дойде с нас, но тя каза, че имала още работа по някакви документи, а после искала и да се отбие във „Фрешко“ на път към къщи. Така че я оставих да работи.

— Беше ли останал още някой на работа?

— Е, разбира се, дежурният фармацевт. Тя идва в пет и остава до дванайсет и половина. А нощната смяна започва от полунощ и свършва в осем и половина — той махна пренебрежително с ръка. — Но вас надали ви интересува кошмарният ни работен график.

Пола си записа нещо в бележника.

— Ще ми трябват данни за дежурния фармацевт.

Дан кимна.

— Няма проблем. Името й е Вахни Бат. Когато приключим, ще ви дам телефонните й номера. Тази вечер ще бъде тук, ако искате да се видите с нея.

— Благодаря — тя се озърна. Две млади жени и един по-възрастен мъж работеха съсредоточено, без да обръщат внимание на нея или на Дан. Пола рядко се беше озовавала на работно място, където хората да са толкова погълнати от задачите си, че да не се опитат да следят полицейски разпит, провеждан непосредствено до тях.

— Беше ли Бев по-близка с някой от колегите си?

Дан се почеса по брадата и се намръщи, отклонявайки погледа си.

— Не бих казал. Не ме разбирайте погрешно, отношенията между всички нас са съвсем приятелски. Пък и, Бог ми е свидетел, работя с Бев от незапомнени времена. Но не се виждаме постоянно — той продължаваше да избягва погледа й, под предлог, че следи работата на колегите си. — Свърши ли работният ден, всеки от нас тръгва по свои работи. Бев много държеше на семейството. За нея Торин винаги беше на първо място — Пола забеляза, че в последните му думи се прокрадна острота. Дали пък Дан не бе искал Бев да проявява по-голям интерес към него самия? Или някога между двамата бе имало нещо повече от приятелство? Трудно беше да се прецени. Пола си каза, че може да поговори за това с Елинор, за да провери дали няма някакви клюки по въпроса.

— Нарекохте го Торин — момчето чудо на мама. Каква е причината, Дан?

Пола внимаваше да поддържа лековато-закачлив тон.

Едното ъгълче на устата му се изви надолу в разкаяна гримаса.

— Имам обичая да я дразня така, защото тя постоянно разказва колко е изключителен. И аз имам дъщеря, Беки, но не се опитвам да кажа, че е най-умна, най-красива и най-талантлива. А Бев говори за Торин така, като че ли никой не е имал дете преди нея — това е всичко — той сви рамене и се усмихна заговорнически. — Нищо повече от това.

— Явно все пак е достатъчно съобразителен, щом съобщи веднага за изчезването й — Пола се озърна в стаята. — И така, доколкото ви е известно, Бев е нямала никакви планове за снощи вечерта?

— На мен ми каза, че ще мине само покрай „Фрешко“ и се прибира.

— А би ли ви казала, ако е имала други планове?

Той отново сви рамене.

— Понякога споделяше, че отива на кино, на футболен мач с Торин или нещо подобно. Или пък ако по телевизията предстоеше някакво предаване, което тя очакваше с нетърпение. Но не може да се каже, че е имала навика да ми казва какви са й плановете и какво ще прави. Ако трябва да бъда съвсем откровен, тук постоянно се работи на пълни обороти. Трябва да сме напълно съсредоточени. Не е като на конвейер във фабрика, където винаги можеш да си бъбриш за какво ли не с колегите, докато работите. Тук, ако оплескаме нещо, болните стават още по-болни. А може и да умрат. Така че рядко отделяме време за празни приказки.

— Знаете ли дали има приятел?

— Ако е така, никой от нас не е знаел нищо за това. Вижте, вие живеете с доктор Блесинг. Би трябвало да знаете, че болниците са фабрика за производство на клюки. А това място тук е централата, откъдето се разпространяват.

— Доколкото разбрах от думите ви, нямате време за празни приказки? — закачливият тон и съучастническата усмивка отнеха остротата на думите й.

— Не и когато изпълняваме рецепти. Но на гишето, когато идват да оставят рецепти или да получат готово лекарство — именно там се предава и получава информацията. А пък аз не съм чувал и дума, че Бев излиза с някого. След развода се виждаше известно време с двама мъже, но и в двата случая имаше чувството, че отношенията им нямат бъдеще и ги прекрати. Сега, вече от две години, тя е сама — поне доколкото на нас тук ни е известно.

Внезапно Пола бе обзета от чувството, че той отрича прекалено настоятелно да знае каквото и да било.

— А вие? Нали сте отишли да пийнете по нещо с Боб, портиера? Видяхте ли се с Бев след това?

Дан внезапно прояви силен интерес към съдържанието на рафтовете до него.

— Всъщност в крайна сметка се отказах. Нямах настроение. Отбих се за едно питие сам на път към вкъщи.

— Помните ли къде?

— В „Бърти“.

— Искате да кажете в „Принц Албърт“? — Пола познаваше заведението. Беше оживена, просторна кръчма в единия край на градския център, винаги пълна заради евтината бира.

Той кимна.

— Именно.

— Не може да се каже, че е най-подходящото място да изпиеш на спокойствие едно питие.

Той направи гримаса.

— Там никой не ти досажда, прекалено натъпкано е, за да могат посетителите да се опитват да завързват разговор. Обичам да съм сам сред много хора.

„Освен това не може да се очаква, че някой ще си спомни там ли си бил или не“. Това затваряше още една линия за разследване.

— Известно ли ви е Бев да се е карала с някого? С колега? С някой от болничния персонал? С пациенти? Или с някой, който няма връзка с работата й?

Лицето на Дан остана безизразно.

— Никога не е споменавала нещо подобно. Искам да кажа, на всички ни се случва да се посдърпаме с някого на гишетата. Клиентите невинаги са въплъщение на учтивост и здрав разум. Но Бев обикновено се справя с такива напрежения — не провокира хората — той се поусмихна иронично. — За разлика от мен. Не ме бива да приемам спокойно глупости. Понякога просто обръщам гръб и излизам, и в такива случаи именно Бев се намесва и укротява бурята.

— Така — значи няма приятел, няма и врагове. Да ви се е сторила неспокойна напоследък? Изнервена, уплашена?

— Такова поведение й е съвсем неприсъщо. Бев не е плашлива невротичка. Бих казала, че би се уплашила единствено, ако нещо се случи с Торин. А с него не се е случило нищо, нали? Ако съдя по това, което казвате.

„Като изключим това, че майка му е изчезнала.“

— Ако ви кажех снощи, че Бев ще изчезне, щяхте ли тогава да си помислите „Да, напълно възможно.“?

Дан завъртя отрицателно глава без никакво колебание.

— Не. Бев е човек, на когото може да се разчита изцяло, крайно организирана. Ако е искала да си позволи малко отклонение, щеше да го направи така, че никой не би забелязал, преди нещата да приключат.

Пола съзнаваше, че няма повече въпроси към Дан. Но имаше чувството, че по-късно може да възникнат нови. Тя стана и извади от джоба си визитна картичка.

— Бихте ли ми изпратили номера на Вахни Бат? И ми кажете, ако се сетите за още нещо, нещо необичайно, нещо, което Бев може да е казана. Приемаме случая много сериозно, Дан.

— Добре. Предайте на Торин, че сме с него.

Пола си каза, че това щеше да е най-лесната й задача и погледна часовника си. Беше пратила двама детективи в апартамента на Надя Вилкова и им беше обещала, че по-късно ще отиде при тях. Ако се изключеше възможността Надя да е живяла в подобие на манастирска килия без всякакви притежания, те сигурно бяха все още там, преравяйки чекмеджетата с бельото й и кухненските шкафове. А това й отваряше една пролука, която можеше да посвети на някои занимания, непредвидени в работната й програма.

Написа бързо съобщение до Елинор, в което я молеше да й отдели малко време в кафенето на петия етаж — знаеше, че то е близо до отделението, в което приятелката й се грижеше за оперираните тази сутрин пациенти. Пола беше изпила половината от горещия си шоколад, когато Елинор се появи, много делова, с бяла престилка и слушалка. Изминалото време не бе пропъдило физическата тръпка на наслада, който Пола изпитваше всеки път, когато се виждаха, дори ако се бяха видели за последен път само преди няколко часа. Беше налудничаво, беше детинско, но не я беше грижа. Преди да срещне Елинор, животът й не преливаше от радости. Сега вече имаше за какво да става сутрин от леглото и това надделяваше над каквито и да било други аргументи.

Елинор се упъти право към масата на Пола, без да се отбие да си вземе кафе. Приведе се през масата, целуна я по устните и седна.

— Няма спор, че винаги се радвам да те видя, но този път наистина разполагам само с пет минути — каза тя.

Пола вдигна ръце, подчертавайки желанието си да се извини.

— Съжалявам, и аз нямам много време. Но поводът е основателен.

— Представи ми десетсекундната версия — Елинор взе чашата на Пола и отпи, потръпвайки от удоволствие. — Вдига нивото на захарта в кръвта. Какво удоволствие!

— Тази сутрин Торин Макандрю съобщи в полицията, че майка му е изчезнала. Не е на работа, никой не е чувал нищо за нея и…

— Бев е изчезнала? — прекъсна я Елинор.

— Така изглежда.

— Но тя никога не би изоставила Торин. Пола, трябва да се е случило нещо сериозно. Проверихте ли в болниците?

— Това беше първото, което направих. Както и докладите за арести. Не е станала жертва на злополука, не е и арестувана. Можеш да ми вярваш, не пренебрегвам нищо.

Елинор притисна ръка към устата си. Много добре знаеше с какви случаи се занимава обикновено Пола. Всеки би бил обзет от ужас при мисълта, че негов приятел може да е обект на нейните търсения.

— С какво мога да помогна?

— Кой е най-близък с нея тук?

— Вероятно Дан — отвърна Елинор без колебание. — Той е хетеро, но е толкова превзет, че може да мине и за гей. Имаше един момент преди около две години, когато връзката им можеше да премине в нещо повече от приятелство. Но и двамата не се осмелиха. Тя не искаше да излага на опасност брака му, а всъщност и той самият не го искаше.

— Значи отказът не е бил само от едната страна?

Елинор замълча замислено.

— Доколкото си спомням, след това съм се озовавала няколко пъти в компания с тях двамата и не съм долавяла някаква неловкост между тях — тя погледна скептично Пола. — Нали не си си наумила, че Дан има нещо общо с изчезването й?

— Не се извинявам, задето не пропускам нито една възможна следа, Елинор. Но в случая има нещо по-спешно за обсъждане от личността на Дан. Ето за какво става дума. Не мога да оставя Торин сам в дома им. Знам, снощи е бил там без Бев, но и сам не е вярвал, че тя изобщо няма да се върне до сутринта. А няма роднини наблизо. От друга страна, не ми се иска да го откарат в някакъв приют на социалните служби.

— Искаш да дойде да живее у нас?

Пола не можа да скрие усмивката си.

— Ето защо те обичам — отвърна тя. — Присъщо ти е да се раздаваш.

— Очевидно, след като съм избрала теб — Елинор потупа с пръст ръката на Пола. — И какво трябва да предприемем сега?

— Той ще ми се обади след училище. Може ли да го пратя при теб? Ще му намериш ли някакво местенце, където да си пише домашните на спокойствие, докато приключиш с работата си? Не ми се иска той да отиде в дома на някой свой приятел, където да изтърси, че майка му е изчезнала и сега отива да живее при някакви две дърти лесбийки, които почти не познава.

Елинор се позамисли.

— Да, ще намеря нещо. Ами ти? Какво е положението при теб? Кога ще се прибереш?

Пола въздъхна и поклати глава.

— Не знам. Тази сутрин се натъкнахме на убийство. Работата по него едва сега започва.

— Добре, че съм търпелива — каза Елинор.

— Знам. Понякога си казвам, че се държа като най-лошия сред колегите си — мъже. Извинявай.

— Разликата е там, че съзнаваш, когато го правиш. А пък аз оставам морален победител — усмихна се Елинор. — Всичко е наред, Пола. И двете си заплащаме, защото държим на професиите си. Не бих те обичала толкова, ако не приемаше толкова сериозно работата си. Как е новата шефка?

— Прекалено рано е да се каже. Но няма нищо общо с Карол Джордан, това поне е сигурно.

— Това не ми говори много.

Пола взе чантата си.

— Ще говорим по-късно. Ти имаш пациенти, а аз трябва да тръгвам по задачи — тя се изправи, докосна с ръка рамото на Елинор и я целуна по косата. — Ще ти изпратя Торин. Ще се видим, когато се видим.

Цял ден дъждът се лееше от стоманеносивото небе, неумолим и потискащ. Той го забелязваше само от време на време, тъй като от работното му място нямаше пряк изглед към прозорец. Дъждът щеше да е досадна пречка, докато той чакаше — тогава нямаше място, на което да се скрие така, че да не се набива на очи. Но този път нямаше проблеми. На другата страна на улицата, срещу централата на „Телит Комюникейшънс“, имаше цяла редица заведения за бързо хранене. „Събуей“, „Макдоналдс“, малко местно ресторантче, което обещаваше „най-доброто печено в Брадфийлд.“ Как пък не. Той започна с един чийзбургер в „Макдоналдс“, яде го в продължение на половин час. Покри още четиридесет минути с диетична кока-кола и шоколадова бисквита. Къде, по дяволите, беше тази жена? Нямаше ли си дом, в който да се прибере?

Иронията, която се криеше в последната му мисъл, го накара да потисне смеха си. Домът, който бе подготвил за нея, беше много по-различен от онзи, в който тя щеше да се прибере довечера. Ако тя си изиграеше картите правилно, ако успееше да го удовлетвори, щеше да има шанс да започне нов живот в нов дом. Ако не, щеше да изплати чужди дългове, присъединявайки се към останалите, към първата и към другата преди нея, другата, която по право трябваше да бъде неговата първа и единствена жена. Разбира се, той знаеше, че може и да няма нужда от тази, от последната. Но случайността я беше изправила на пътя му, а той не беше човек, който обръща гръб на добрия случай. Имаше чувството, че онази, която сега беше при него, няма да отговаря на изискванията, та не беше зле да е подготвен, ако наистина се окажеше така.

Той смачка салфетката на топка и стана, готов да се премести в ресторантчето, когато я видя — излезе забързано откъм асансьорите във фоайето. Прекоси го с неочаквано енергична походка. В края на дългия работен ден повечето хора се влачеха, напускайки офисите, но тази жена се движеше леко и жизнено. Именно това привлече вниманието му към нея, дори още преди да бе успял да прецени, че отговаря идеално на изискванията му. Приличаше на жена, упътила се към нещо, което си струва очакването. Той се постара да запечата този привлекателен образ в паметта си. Така трябваше да изглежда и за него, ако държеше на шансовете си да оцелее.

Тя спря на прага, отваряйки сгъваемия си чадър. Той си проправи път през посетителите в заведението към вратата, без да откъсва очи от мишената си, без да обръща внимание на възраженията на хората, които заставаха на пътя му. Те нямаха значение за него. Единственото, което го интересуваше, беше да не я изпусне от поглед. Когато той излезе на улицата, тя вече наближаваше ъгъла. Той забърза, за да скъси разстоянието между тях, но внимаваше да не се доближи прекалено много до нея. Придърпа плетената си шапка още по-надолу към веждите, покри брадичката си с шала и нагласи очилата със стъкла без диоптри. Удивително бе как дребните неща променяха външния вид на човека. Хората забелязваха външни белези — не и основното. Не че той имаше намерение да направи нещо, което да привлече внимание към него. Но тук, в градския център, навсякъде имаше камери за наблюдение. Нямаше намерение да рискува.

В края на улицата тя зави вляво и се озова сред обичайното за привечер многолюдно оживление на Белуедър Скуеър. Той отново ускори ход, не искаше да я загуби в тълпата. Не беше висока и той се безпокоеше да не я изпусне от поглед. Това не би провалило кроежите му, не и в дългосрочен план. Но би усложнило хода на събитията, а той мразеше усложненията. Трябваше да разбере къде живее тя и нямаше намерение да губи още една вечер за такава елементарна задача.

Жената се упъти към трамвайните линии, очертаващи единия край на площада и тръгна по малката рампа към платформата на трамвайната спирка, затваряйки чадъра си, когато се озова под козирката. Той изостана, докато тя избра къде да застане, после приближи смело и застана точно зад нея. Тя дори не го погледна, докато той наближаваше, привел глава заради вятъра. Струваше му се удивително как тези жени се движат из света, без да имат никаква представа за заплахите, които ги дебнеха отвсякъде. Понякога му се струваше, че силата, която се излъчва от него, е осезаема като горещината около открит огън. Как бе възможно да не им прави впечатление? Кучетата се зъбеха, когато го видеха, котките фучаха, когато протегнеше ръка към тях. А жените до такава степен бяха изгубили контакт със заобикалящата ги среда, че просто не забелязваха такива неща.

Скоро щеше да й се наложи да го забележи, обеща си той.

Сега беше толкова близо до нея, че можеше да различи отделните косми в русата й коса. Достатъчно близо, за да прецени, че е естествена блондинка. Нямаше издайнически тъмни корени на косата — така и трябваше да бъде. Ако се беше разочаровал дори от едва забележима тъмна линия, би й обърнал гръб. Интересуваха го само жени, отговарящи идеално на изискванията му. Не беше някакъв неудачник, който би се задоволил с жалко подобие. Беше лишен от онова, което му се полагаше по право, но това не означаваше, че ще се примири с какво да е.

Трамваят се появи, плъзгайки се по релсите, оцветената в стандартното синьо и виненочервено мотриса блестеше под дъжда, осветена от уличните лампи и неоновите табели на ресторантите. Тя беше избрала идеалното място на платформата, така че се озова точно срещу една от отварящите се врати. Той влезе след нея. Тя тръгна наляво, той — надясно и се промъкна до една сгъваема седалка, откъдето можеше да я вижда, а тя не би могла да го види, ако не обърнеше глава назад. Той въздъхна доволно. Скоро щеше да узнае всичко необходимо.

А тя изобщо нищо не подозираше.

Разбира се, нямаше къде да паркираш законно близо до пристанището на канала „Минстър“. Ругаейки, Пола остави колата на място за инвалиди и сложи на предното стъкло табелка, на която пишеше „полиция“. Не й се нравеше да постъпва така, но не й се искаше и да подгизне до кости, докато приключеше с тази задача, която можеше да се приеме само отчасти като работна. Утеши се с мисълта, че надали много инвалиди биха рискували да се движат по мокрия калдъръм край пристанището в това време, наподобяващо сезона на мусоните.

Докато вървеше към плаващия дом на Тони, се запита разсеяно дали не трябваше да му се обади, преди да дойде. Не можеше да се каже, че той води оживен социален живот, но пък имаше обичая да излиза на дълги разходки из града. Беше й казвал, че ги приема като нещо средно между социологическо наблюдение и време за размисъл.

— Да наблюдават и да се учат, това е необходимо за психолозите — беше отбелязал в един необичаен за него пристъп на откровеност относно подхода си към работата. — А после трябва да приложиш това, което си научил, към обекта на наблюдението.

— В това отношение си значително по-добър от повечето хора — бе казала Пола.

— Това не е висша математика — просто проява на здрав разум, примесена донякъде със съчувствие и съпреживяване. И ти би могла да го правиш, нали знаеш.

Тя се бе разсмяла, но той продължи, напълно сериозно.

— Ти вече го правиш. Наблюдавал съм те как разпитваш свидетели и заподозрени. Може да не си запозната с теорията, но практическите ти умения не отстъпват на тези на повечето от клиничните психолози, с чийто начин на работа съм запознат. Може би трябва да обмислиш възможността да кандидатстваш за обучение онлайн, и да се подготвиш за работа като профайлър в полицията.

— Нямам желание — бе отвърнала тя. — Интересно ми е да съм на огневата линия. Не искам да съм от хората, които работят на втори план — като теб.

Той бе свил рамене.

— Изборът си е твой. Но го имай предвид като възможност, когато прецениш, че ти е дошло до гуша от процедурните ограничения и дребнавостта на големите шефове.

Мисълта за онова, което Тони бе принуден да преживее в процеса на собствената си работа, сега хвърляше мрачна светлина върху спомена за онзи разговор. Пола бе присъствала лично на катастрофата и се радваше, че разполага с рутината и процедурните изисквания, в които да се вкопчи след опустошението. Не беше убедена, че постъпва правилно, като идва тук, но и професионалните, и личните й инстинкти я водеха неотменно към прага му. Или по-скоро към вратата на каютата, каза си тя. Поне не идваше в късен час. Малко преди седем Фийлдинг бе отпратила екипа си по домовете.

— Не разполагаме със средства в бюджета за заплащане на извънредни часове, а и докато не получим някакви резултати от лабораторията и записите от камерите за наблюдение, работите на празни обороти.

Пола беше потресена. В отдела, където работеше преди, извънредната работа изобщо не се коментираше. Хващаха се на работа и вършеха всичко, което трябваше да се свърши в най-интензивния цикъл на разследването. На теория трябваше да си почиват, когато намерят свободно време, само че свободно време така и не се намираше.

Тя спря на кея, озадачена за миг от въпроси на етикецията. Когато бе идвала тук преди, двамата пристигаха заедно и тя просто се качваше след Тони на борда. Но сега й се стори, че ако се качи на лодката и похлопа на вратата на каютата, това би изглеждало като натрапване. От гледна точка на логиката това бе същото като да минеш по входната алея на нечия къща и да похлопаш на външната врата. И все пак й се струваше нередно.

— Я се стегни — измърмори тя и стъпи на обшитата със стомана речна лодка. Силното полюшване на палубата под краката й малко я изненада. Едва не залитна, но се закрепи и потропа на вратата. Горната й част се открехна почти незабавно и тя видя в долния край на стълбата стъписаното лице на Тони.

— Пола! Реших, че е някой пияница.

Тя се усмихна мрачно.

— Не съвсем. Все още не. Много пияници ли се отбиват при теб?

Той се зае да отваря, за да я пусне да влезе.

— Понякога. Обикновено по-късно. Решават, че е много забавно да скачат на лодките и от там — обратно на кея. Човек може да се стресне — той разтвори широко вратата и усмихнато я покани да влезе. — Не те очаквах — той се смръщи и изражението му помръкна. — Да не би да съм забравил нещо?

Пола се промъкна през тясната врата, надолу към кухнята и салона. На телевизионния екран беше застинала картина, на която се виждаше сцена от дълбините на някаква мина. На масата беше оставена конзола за компютърна игра.

— Не. Беше внезапно хрумване.

Тя свали влажното си палто и го окачи на закачалка на преградата между двете помещения, после седна на тапицираната с кожа пейка, която заобикаляше масата от три страни.

— Е, винаги се радвам да те видя — той седна срещу нея, но почти веднага стана отново, припомняйки си общоприетите изисквания за посрещане на гост. — Искаш ли нещо за пиене? Имам кафе и чай. Портокалов сок. А имам и от онази светла индийска бира, върви добре с храната, която си поръчвам да ми носят тук — той се усмихна горчиво. — Имам и бяло вино, и водка. Макар че напоследък за тях няма търсене.

Карол Джордан предпочиташе тези напитки.

— Не бих отказала една бира.

Той стигна до хладилника с две крачки. Извади две бутилки, пресегна се да вземе две чаши и се върна на масата след секунди. Отварачката беше в плитко чекмедже под масата. Безспорно много удобно.

— Е, какво те води тук? — попита той, наливайки бира на гостенката си.

— Прекарах странен ден — Пола вдигна чашата си. — Наздраве. И ми се искаше да поговоря за него с човек, който ме разбира. Защото започнах работа в нов отдел и…

— И новият ти шеф няма нищо общо с Карол Джордан, а ги няма и Крис, Стейси, Сам и Кевин, с които да обсъдиш станалото.

— Всичко това е така. Освен това не знам дали още си на заплата, а знам, че не дължиш нищо на полицията в Брадфийлд. Но предполагам, че съм навикнала да споделям с теб идеите си и да търся мнението ти…

— Дори ако шефът не позволява — устата му отново се изкриви в същата горчива усмивка. И двамата отлично си спомняха времената, когато работеха тайно зад гърба на Карол Джордан, убедени, че имат основателни причини.

Пола се намръщи.

— Е, аз не страдам от нейните скрупули и не се притеснявам да те експлоатирам. Мисля, че ако имаш желание да помогнеш, трябва да ти позволим да го направиш. Ако пък не искаш, достатъчно е да го кажеш.

— Знам. Не се опитвам да те дразня, Пола. Разполагам с определени умения и предпочитам да ги ползвам, вместо да си ги държа добре лъснати на полицата — този път усмивката му беше открита, но тъжна. — Освен това ти си единственият човек, когото в известен смисъл мога да нарека приятел. Ако не помогна на приятеля си, каква е ползата от мен?

Пола се отърси като куче, излизащо от река.

— О, по дяволите. Ако някой можеше да ни чуе! Каква жалостива картина сме само.

— Да, нали? Най-добре да се опитаме да посвършим някаква работа, вместо да се държим така, сякаш се подготвяме да откровеничим в шоуто на Опра. Е, какво му беше странното на деня? Като изключим това, че беше първият ти работен ден в новия екип?

И така, тя му разказа за Торин. За необяснимото отсъствие на Бев Макандрю и за това как бе измъкнала момчето от невдъхващите доверие лапи на социалните служби.

— Разговарях с дежурната, която е поела смяната. Бев не е споменавала, че има някакви планове за вечерта, искала единствено да се отбие да напазарува, преди да се прибере у дома. Успях да открия две нейни приятелки. И двете не са се чували с нея — тя плъзна пръст по ръба на чашата. — Ако трябва да бъда откровена, Тони, тази работа не ми харесва.

Той се облегна назад и се загледа в ниския покрив на каютата.

— Хайде да обмислим възможностите. Не става дума за злополука или какъвто и да било инцидент, за който може да са били повикани бърза помощ или полиция.

— Нали ти казах, проверих.

— Знам, че си проверила, просто прехвърлям всички възможности. Загуба на паметта? Трудно е да се повярва, че може да се е движила насам-натам с амнезия, без да привлече вниманието на някой съвестен човек, който би предприел необходимото. Освен това истинската амнезия е нещо невероятно рядко срещано. Обикновената загуба на паметта най-често се дължи на травми по главата — а ако беше получила такава травма, щеше да се е озовала в болница. А ти си изключила тази вероятност.

— Мъртва е, нали?

Той вдигна ръка с длан, обърната към нея.

— Прибързваш с изводите, защото това е най-близко до ума ти. В твоя свят убийства се случват всяка седмица. Но за повечето от нас не е така. Дори ако приложим принципа на шестте степени на разделение3, пак повечето от нас биха се озовали по-скоро близо до Кевин Бейкън, отколкото до жертва на убийство. Налага се да обсъдим преди това някои по-вероятни развития на събитията.

— Като например? — Пола стисна здраво зъби, линията на челюстта й издаваше несъгласие. Знаеше какво следва, а останалите възможности вече беше елиминирала.

— Приятел — мъж или жена — при когото е решила да остане спонтанно.

— Тя е хетеро. Но всички, с които говорих, твърдят, че през последните две години не е излизала с никого.

Тони се приведе напред.

— Много вероятно ли ти се струва това? Описваш я като интелигентна, забавна, привлекателна. Предполагам, че е в края на трийсетте или в началото на четиридесетте години. Доста млада, за да живее като монахиня, бих казал.

„Кажи това на Карол Джордан. Колко години минаха, откакто вие двамата избягвате възможността да се съберете?“ Лицето на Пола остана безизразно, когато отвърна:

— Нали знаеш какво казват хетеросексуалните жени? Когато навършиш трийсет и пет, установяваш, че най-свестните мъже или са вече заети, или са хомосексуални.

— А когато станеш на четиридесет, настава времето на разводите и мъжете вече се озъртат за втори шанс. Мога да си представя немалко причини, поради които Бев да не е искала да разтръбява, че има нов приятел. Може да е колега. Може да е женен. Може да е някой от учителите на Торин.

„Колега? Дан, който прекалено подчертано отричаше да знае каквото и да било?“

— Би казала на най-добрата си приятелка. Жените постъпват така.

„Освен ако не става дума за мъжа на най-добрата й приятелка…“

— Никога ли не си била влюбена тайно в някого?

Пола се засмя смутено.

— Разбира се, че съм била. Нали съм лесбийка. През половината си живот съм се чувствала като Дорис Дей4. Но винаги съм казвала на най-добрата си приятелка — после се прекъсна, притискайки ръка към устните си. — Освен ако не ставаше дума за нейното гадже. Ох, пропуснах тази възможност.

— Сама виждаш.

— Да, но аз нямам дете. Забравяш за Торин.

— Не забравям. Исках да ти напомня, че всички предположения предвиждат и изключения. Навремето ти си имала основания да държиш чувствата си в тайна. Същото може да важи и за Бев. Но дори ако предположим наличието на такава тайна, ти си права — това не обяснява защо е изчезнала, без да каже и дума на когото и да било. Не би изоставила Торин без обяснение. Има майки, които биха го направили — това не може да се отрече. Но съдейки по личните ти впечатления от Бев, от думите на колегите и от това, което твърди самият Торин, нима такава версия ти се струва вероятна?

— Никога не би го зарязала просто така — отвърна убедено Пола. — Бих казала, че в някои отношения е малък за четиринайсетте си години.

— Но ако тя се вижда с някого, този някой може да си има свои съображения. И може да е настоял тя да не се обажда на никого.

Пола си пое дълбоко дъх.

— Това, което всъщност искаш да кажеш е, че независимо дали става дума за приятел, проявил лошата си страна, или за непознат преследвач, Бев не е изчезнала по своя воля.

Тони стисна горната част на носа си между палеца и показалеца. Жестът й беше много познат.

— Струва ми се, че няма как да избегнем този извод, Пола. Мисля, че е отвлечена. На какъв етап се намира официалното разследване?

— Тази сутрин приех заявлението на Торин. Ако на Скенфрит Стрийт спазват същата процедура, каквато спазвахме ние, заявлението ще се обработи утре сутрин. Ще уведомя Фийлдинг какво съм направила до тук — ще ме наругае, защото съм проявила самоинициатива, но поне на търсенето ще бъде даден официално ход. Например ще се пусне проследяване на мобилния й телефон.

— В наши дни всички са чували за проследяване на мобилен телефон. Ако е включен, значи не се намира близо до мястото, на което е Бев.

— Да имаш някакви блестящи идеи?

Той поклати глава.

— Винаги се търси точката на пресичане. Къде пътят на Бев се е пресякъл с този на човека, който я е отвлякъл? Дали става дума за непознат, който я е грабнал от улицата? Или става дума за сексуални отношения, които са се развили по нежелан от нея начин? Нека бъдем откровени, Пола, след „Петдесет нюанса сиво“ жените се съгласяват без особени опасения да бъдат оковавани с белезници от мъже, които не познават чак толкова добре. Ако имаше връзка със Стейси, би могла да я помолиш да пробие домашния компютър на Бев. Това би било добра отправна точка за търсенето. Можеш ли да намериш Стейси?

Пола доби отвратено изражение, когато се сети какво се бе случило със Стейси Чен, ужасяващо ефективна като анализатор, с която бяха работили заедно в отдела за особени тежки престъпления под ръководството на Карол Джордан.

— Възложили са й да разследва компютърни измами. Тя казва, че било същото като да пратиш някой „Лиър Джет“ на учебна писта. Задачите за компютърни аналитици вече се прехвърлят на частни компании.

— Би трябвало да напусне полицията и да работи като конкурент на тези компании.

— Да не мислиш, че не е прехвърляла тази възможност. Но управляването на фирма ще й пречи на програмирането, с което се занимава в свободното си време. А от там идват истинските пари в света на Стейси. При това, ако вече не е ченге, няма да има право да си завира носа в хард дисковете на хората.

— Можеш ли да помолиш за копие от хард диска, преди да го предадете на специалистите? Дали това ще е достатъчно за Стейси?

— Добра идея. Ще я питам. Ами ако е бил непознат?

— В такъв случай нямаш нужда от мен, Пола. Ще е необходима добрата старомодна полицейска работа, макар и с нови методи. Да се прегледат записите от камерите за наблюдения, да се потърси колата й в базата данни за проследяване на регистрационни номера, да се прегледа страницата й във Facebook и профила в Twitter, да се види с кого се е свързвала по LinkedIn, да се проследят обажданията от телефона й. На този етап няма да имаш никаква полза от профайлър. Аз имам нужда от данни, а ти все още не разполагаш с такива. Единственото, което направих, беше да потвърдя най-лошите ти опасения.

— Трябва да запаля — каза Пола и се изправи рязко.

— Излез там, отзад.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Имам нужда да ти опиша и остатъка от деня.

— Да си вземам ли якето и ключовете?

Пола се усмихна лукаво.

— Само ако те привлича мисълта за едно малко прегрешение.

Тони дръпна якето от промазана материя, което висеше до палтото на Пола.

— За лесбийка познаваш удивително добре пътя към мъжкото сърце.

Карол така и не бе успяла да разбере защо оцелелите трябва да изпитват чувство на вина. Винаги бе приемала, че да оцелееш, е нещо добро, нещо, с което можеш да се гордееш, вместо да се срамуваш от него. Миналото й бе изпъстрено с битки за преодоляване на сполетели я нещастия; ако беше принудена да отговори, би казала, че е доволна, задето не се е сринала под тежестта им. Това бе едно от нещата, които се бяха променили за нея.

Сега вече разбираше какво означават вината и срама, че си останал жив. Загубата бе подкопала някогашните устои на убежденията й и беше променила начина, по който възприемаше света. Беше готова с радост да умре на мига, ако на тази цена някой можеше да върне живота на Майкъл и Луси. Така или иначе, те се справяха с живота по-добре от нея. Бяха оставили следа на този свят, възстановявайки старата къща. А и като помислеше за работата, която вършеха… Е, поне работата, която вършеше Майкъл. Това, че Луси се бе посветила на защитата на престъпници, винаги бе озадачавало Карол. Прекалено често бе седяла в съдебни зали, наблюдавайки с отвращение адвокатите, които се възползваха от технически подробности и изкривяваха показанията на свидетелите — и всичко това, за да измъкнат някакъв жалък мръсник от примката, в която се бе заплел поради извършените от него престъпления. Беше се опитвала да не спори с Луси у дома, но понякога не успяваше да се въздържи.

— Как можеш да защитаваш хора, за които знаеш, че са виновни? Как е възможно да изпитваш удовлетворение, когато те напускат съда като свободни хора, а жертвите им остават със съзнанието, че няма справедливост?

Отговорът винаги беше един и същ.

— Не знам, че са виновни. Дори когато доказателствата изглеждат непреодолими, съществува възможност да са подвеждащи. Всеки има право на защита. Ако вие си вършехте работата, както трябва, те не биха напуснали съда като свободни хора, нали?

Този благовиден аргумент винаги караше Карол да се задъхва от ярост. Стремежът към справедливост беше основната движеща сила за нея, онова, което й даваше сили да понася ужасите, които виждаше в работата си — най-тежката от всички в нейната тежка професия. Да вижда как плодът на усилията й бива постоянно провалян от вкопчили се във формалности адвокати, които успяваха да породят съмнения там, където те не би трябвало да съществуват — това бе за нея върховно оскърбление към хората със съсипан живот и обезобразените трупове, които изпълваха спомените й. В това отношение винаги бе поддържала Дик Месаря. „Най-първо да изтрепем всички правници“5.

Но всъщност, разбира се, не беше така. Не и когато ставаше дума за жената, която брат й обичаше. За жената, която го беше превърнала от компютърен маниак без всякакви други интереси в относително цивилизовано човешко същество — трансформация, която самата Карол, посветила се изцяло на работата си, така и не успя да постигне. А сега вече бе ясно, че няма да успее да я постигне и занапред.

Би било достатъчно страшно, ако някаква случайност бе прекъснала живота на двамата така ужасно рано. Но в тяхната смърт нямаше нищо случайно. Бяха целенасочено заклани с една-единствена цел — Карол да бъде принудена да страда. Човекът, който бе дошъл в тази къща, за да извърши убийствата, изобщо не се бе интересувал от Майкъл и Луси. Разяждащата омраза в сърцето му бе насочена към Карол, и той бе осъзнал отлично, че най-добрият начин да я унищожи бе да убие тях вместо нея. Те бяха убити, защото бяха толкова тясно свързани с нея. Друга причина нямаше.

А не биваше да допуснат това да се случи. Трябваше да преценят — не, Тони Хил, психолог, сътрудник на криминална полиция и профайлър, той трябваше да прецени какво може да се случи. Тя разполагаше с възможности да ги защити. Но така и не можа да разгърне тези възможности. През ум не й бе минало, че някой може да разсъждава така извратено. Затова пък Тони трябваше да се досети. По-голямата част от професионалния му живот бе свързан с хора с тежки деформации на психиката. Карол се надяваше той да е също толкова съсипан от смъртта на Майкъл и Луси, колкото беше тя.

Смъртта на двамата би била достатъчно основание да се измъчва от смазваща вина. Но основанията на Карол бяха повече. Нейна подчинена ослепя и бе осакатена, след като попадна в ужасен капан, подготвен за Карол — само че пострада не тя, а Крис Дивайн. Крис, която работеше преди като сержант в лондонската полиция, която бе се преместила в Брадфийлд, защото вярваше в онова, което Карол се опитваше да направи със своя отдел за особено тежки престъпления, пъстра група от специалисти, които по една или друга причина изглеждаха не особено подходящи за работа в колектив, но се бяха научили да работят заедно и се бяха превърнали във великолепен екип. А Крис беше опората на екипа, майчинска фигура, която служеше за спойка между останалите. Крис, на чиято кариера сега бе сложен край, чийто живот бе непоправимо съсипан заради едно простичко решение да помогне.

Когато Карол мислеше за Крис, изпитваше срам. Беше допуснала собственото й страдание да я погълне до такава степен, че не бе изпълнила приятелския си дълг. Други бяха седели край Крис, докато бе измъчвана от болки, бяха говорили с нея, бяха й чели на глас, бяха й пускали музика. Други се бяха редували да я подкрепят, докато правеше първите, най-трудни стъпки към възстановяването на част от онова, което бе изгубила. Други бяха проявили готовност да бъдат до нея, докато вниманието на Карол бе насочено в различна посока.

Несъмнено Тони би дал някакво мъдро обяснение на неспособността й да се изправи срещу Крис. Но в това нямаше нищо сложно. Ставаше дума за най-чиста и обикновена вина. Тя беше избегнала предназначения за нея куршум. Също както стана с Майкъл и Луси — някой друг бе платил за нейната решимост да осигури възтържествуване на справедливостта.

Карол удряше с чука по гредите от пода на полуетажа и равномерният ритъм на ударите служеше за съпровод на мислите й. Беше се вслушала в съвета на Джордж Никълъс за носещата греда, затова бе подпряла една стълба на пода на полуетажа и бе започнала да го руши отгоре. Всъщност едно скеле би било за предпочитане, но издигането му надхвърляше способностите й, а тя бе решена да се справи сама, без значение колко време щеше да й отнеме тази задача. Нямаше никакво намерение занапред да разчита на някой мъж да реши проблемите й. Спря, за да си поеме дъх — гърдите й се повдигаха от усилието, по гърба й се стичаше пот.

Срещата с Джордж Никълъс непрекъснато се намесваше в познатата мантра на вината и срама. Тази среща й бе напомнила, че има свят, съществуващ извън проблема с нейното самоуважение. Свят, който навремето обитаваше и тя самата. Свят, в който хората седяха край масите и разговаряха, пиеха и се смееха. Тя бе имала свое място в този свят и подозираше, че има нещо нездраво в начина, по който се бе отказала от него. Съзнателно се бе откъснала от всичко, за да постави начало на възстановяването си. Но как би могла да знае дали е укрепнала, ако живееше като отшелник? Припомни си с нежелание, че вече веднъж беше опитвала да постъпи така и се оказа, че това не е решение на проблема. Онова, което я върна към живота, беше подновяването на връзката със света.

Може би сега беше време да постъпи по същия начин.

Досега Карол не бе имала контакти със санаториуми за рехабилитация на полицейски служители, освен в случаите, когато пъхваше двайсетачка в кутията за събиране на помощи, изнасяна на празненства на полицията. Затова и не знаеше какво предстои да види. Когато се обади в професионалната полицейска асоциация, за да разговаря със служителката, която се занимаваше със случая на Крис, очакваше тя да й каже, че Крис се е прибрала у дома.

— Тя е в санаториума в Рипън — отвърна услужливата чиновничка. — Физиотерапевтите й помагат да разшири двигателните си умения. Лечение на белезите, такива неща. Искаха да я задържат още в болницата, но тъй като ние бяхме в състояние да гарантираме грижи на специалисти, тя имаше възможността да започне да води някакво подобие на нормален живот.

Карол се сгърчи вътрешно, докато слушаше думите й, защото не можеше да си представи как някой на мястото на Крис би могъл да започне да приема случилото се.

— Знаете ли дали има някакво подобрение на зрението?

— Доколкото знам, не. Обсъждат дали да не й осигурят куче-водач. Но това ще стане малко по-късно.

Карол й благодари и приключи разговора, питайки се дали ще намери у себе си сили да извърши заплануваното. Но изграждането на мост между нея и Крис беше първата стъпка от завръщането й към човешкото общество. Беше се обадила предварително, за да разбере кои са часовете за посещение. Отговориха й, че посетителите трябва да напуснат санаториума най-късно в девет вечерта. Затова тя приключи с работата в късния следобед, влезе под душа, за да смъкне от себе си потта и мръсотията и за първи път от месеци облече един от деловите си костюми. Постара се да проточи тези занимания колкото можеше повече, отдели време и за една голяма чаша „пино гриджо“. После за втора. Най-сетне обаче нямаше какво друго да прави, освен да потегли през зелените хълмове към градчето с катедралата.

Санаториумът беше в покрайнините на града, недалеч от величавите руини на абатството „Фаунтънс“. Беше скрит в края на виеща се алея, край която се издигаха храсти, на вид достатъчно стари, за да са били посадени от първите собственици на просторната викторианска вила в центъра на парка. От двете страни на къщата бяха пристроени две модерни крила, малки отделни бунгала се виждаха тук-там по просторните морави, всички свързани с добре поддържани алеи. В някои от прозорците светеха лампи, завесите на партерните прозорци бяха вече спуснати. Ако не знаеше какво е мястото, към което се бе упътила, на Карол щеше да й бъде трудно да прецени какво е предназначението му.

През обширна веранда се минаваше към тежката готическа врата, която стоеше отворена. Вътрешните врати обаче бяха съвсем модерни и се плъзнаха встрани, когато регистрираха присъствието й. Помещението, в което се озова, приличаше по-скоро на хотелско фоайе, отколкото на приемна в болница. Карол си каза, че това вероятно е един от начините хората да почувстват, че тук правят крачка по обратния път към нещо като нормален живот. Дори миришеше по-скоро като в хотел, във въздуха се долавяше слаб мирис на цветя, като от ароматизаторите, които се купуват от супермаркетите.

В съответствие с този образ, младата жена зад извития пулт на рецепцията беше облечена в евтин делови костюм, малко тесен в бюста. Тя поздрави усмихнато.

— Добър вечер. С какво мога да ви помогна?

За миг Карол се стъписа. Толкова отдавна бе свикнала да се представя с полицейския си чин, че бе забравила традиционния начин.

— Искам да се видя с Крис Дивайн — каза тя. — Сержант Дивайн.

— Сержант Дивайн очаква ли ви?

Карол поклати глава.

— Аз съм непосредственият й началник — отвърна тя, влизайки с нежелание обратно в образа, който бе отхвърлила преди месеци. — Главен инспектор Джордан.

Извади тънък кожен портфейл от джоба си. Не знаеше дали от Брадфийлдската полиция са пропуснали да поискат да върне служебната си карта, или никой не бе се осмелил да се обърне към нея с такова искане. Тъй или иначе, картата беше още у нея. Карол не беше сантиментална жена. Предполагаше, че я е запазила, защото някъде в подсъзнанието й се е таяло предположението, че картата може да й послужи. Не искаше да се задълбочава в размисли какво означава това предположение. Тъкмо сега просто се възползва с удоволствие от решението си. Отвори портфейла и го подаде на жената от рецепцията. Тя подръпна сакото си надолу, сякаш в опит да застане „мирно“.

— Идвали ли сте тук преди?

— Идвам за първи път. Можете ли да ме упътите как да стигна до стаята на Крис?

Напътствията бяха ясни. Карол се усмихна в знак на благодарност и тръгна към едно от модерните крила. Вървеше бързо, по обичая си, но забави крачка, когато наближи крайната си цел. Накрая направо се мотаеше, спирайки да разглежда абстрактните картини в ярки цветове, окачени по стените на коридора. Когато застана пред вратата на Крис, прокара пръсти през косата си и й се прииска да можеше да си поръча отнякъде една голяма водка. Стисна лявата си ръка в юмрук, така силно, че почувства как късо изрязаните й нокти се забиват в дланта. И почука тихо на вратата.

Глас, който не приличаше на гласа на Крис, отвърна.

— Влезте.

Карол отвори вратата и прекрачи прага. Едва успя да забележи, че фигурата на единия стол беше Крис, когато жената, седнала на другия стол, скочи, и въпросително-дружелюбното й изражение незабавно стана враждебно.

— Съжалявам, мисля, че сте сбъркали стаята — каза Шинийд Бъртън. Гласът й беше мек и любезен, но лицето й изразяваше диаметрално противоположни чувства. Тя докосна с пръст устните си. — Ако позволите, ще ви упътя. — Прекоси стаята, на практика избутвайки Карол обратно през вратата. — Ще се върна веднага, скъпа — подвикна тя през рамо към Крис, която бе обърнала глава към тях. Лицето й приличаше на разкривена маска в розово и тъмнолилаво. Карол се бе опитала да се подготви за гледката, но тя все пак я потресе.

Шинийд затвори плътно вратата зад себе си и избута Карол по-надолу по коридора. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, та гласовете им да не се чуват в стаята, тя се нахвърли върху Карол с глас, пресекващ от потискан гняв.

— Какво, по дяволите, правите тук? Надявах се да проявите достатъчно здрав разум и да не се мяркате насам. На какво си играете, да му се не види?

Карол отстъпи. Предишните й срещи с приятелката на Крис не я бяха подготвили за такава сцена.

— Исках да кажа, че съжалявам — заекна тя.

— Искали сте да кажете, че съжалявате? — ирландският акцент на Шинийд ставаше по-изявен с надигането на гнева й. — А не ви ли се струва, че е малко късно за тази работа? Партньорката ми едва не загина вместо вас, а вие чакате цели седмици и дори месеци, за да кажете, че съжалявате? На това му казват „след дъжд качулка“. Господи!

Карол почувства как гърлото й се стяга от напиращите сълзи. Но съзнаваше, че не бива да рухва. Очевидно сълзите нямаше да повлияят на Шинийд.

— Знам. Вярвайте ми, знам, че е така. Но не можах да събера сили.

Шинийд я прекъсна незабавно.

— Не сте могли да съберете сили? А как, мислите, се чувстваше тя, дявол да го вземе? Убийствените болки, ослепяването — та тя изгуби лицето си, за бога. И вие не сте могли да съберете сили! Трябваше да дойдете още на другия ден и да я молите на колене да ви прости.

— Току-що бях загубила брат си и снаха си — каза Карол.

— Това изобщо не подлежи на никакво шибано сравнение — гласът на Шинийд беше студен и твърд като камък. — Трябваше да дойдете тук още в началото.

Карол преглътна.

— Знам това, Шинийд. Никой не би могъл да се чувства по-посрамен и виновен от мен.

— Така и трябва. И така, вие не сте добре дошла тук. Не сте си заслужили правото да бъдете тук. Не ме интересува колко тежко е било за вас, за нея беше стотици пъти по-тежко. Други хора идваха, за да бъдат с нея, нали знаете. Пола и Кевин идват често. Отбива се и Сам, дори Стейси, компютърният гений, въпреки че е толкова затворена. А знаете ли освен това кой идва тук, точен като часовник? Тони. Идва при нея от самото начало. А вярвайте ми, той е човек, който не крие, че се чувства виновен. Но единственият човек, на чието присъствие тя държеше най-много, жената, която уважаваше повече от всеки друг ръководител, с когото бе работила, жената, за която в крайна сметка се пожертва — тоест вие, така и не се постара да се появи дори веднъж. Е, майната ви, Карол Джордан. Няма да допусна да се появите отнякъде сега, след като Тони свърши тежката работа вместо вас. Е, ще се измитате ли от тук, или да повикам охраната?

Карол имаше желанието да се свлече на пода и да плаче на глас, докато я заболи гърлото. Вместо това просто кимна.

— Съжалявам.

После се обърна и тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, бързайки отчаяно да се добере до колата си, преди да рухне.

Последните думи на Шинийд я удариха като шепа ледени зрънца от градушка, захвърлени в лицето й.

— И да не сте посмели да се мяркате тук.

Тони спря в тясното антре, в което миришеше леко на сушени чушки.

— Да не си навлечем неприятности?

— Само ако ти ме натопиш. Взела съм ключовете съвсем официално. Казах на Фийлдинг, че искам да хвърля още един поглед. Не съм се побъркала — не действам напълно незаконно.

— Така да бъде. Каза, че имаш няколко снимки от местопрестъплението — напомни той на Пола. — Може ли да ги видя, преди да влезем?

— Но тя не е била убита тук — отвърна Пола, отваряйки чантата си, за да извади плика със снимки, които бе разпечатала, преди да напусне отдела. — Нищо не говори, че убиецът изобщо е идвал някога тук.

— Знам. Но преди да разберем със сигурност как и къде се е състояло похищението на Надя, не бива да изключваме каквито и да било възможни връзки.

— Ужасно звучи тази фраза — Пола измъкна папката.

— За връзките ли? — попита объркано Тони.

— „Къде се е състояло похищението“ — звучи толкова формално, някак клинично.

— Аз съм клиничен психолог. Предполага се, че работата ми се основава на наука, не на емоции — той сви рамене и направи познатата си безпомощна гримаса. — Но ти си права, звучи безсърдечно. Може би предпочиташ да кажа „къде са се пресекли маршрутите им“? На мен пък това винаги ми звучи като доклад от службите по контрол на движението — той пое снимките, които тя му подаде, и ги измъкна от плика. Прегледа ги набързо на слабата светлина в антрето, създавайки си първи впечатления от тялото и околната обстановка. После извади от вътрешния си джоб очила с черна рамка, които го караха да прилича на бухал, и си ги сложи.

— Старея — отбеляза той, — вече не виждам подробностите без очила — започна да оглежда снимките от различни ъгли, без да бърза. — Навремето имах един преподавател, съвсем млад човек, който беше решил, че ако носи очила, хората ще го приемат по-сериозно. Един ден седях точно зад него, когато ги свали, за да ги избърше, и видях, че са от обикновено стъкло. Не знам дали суета или неувереност го бяха подвели да постъпи така, но във всеки случай благодарение на това той изгуби уважението ми. А тъй като бях млад и си бях въобразил, че разбирам всичко, казах и на колегите си какво съм забелязал. Така че трикът, с който се бе надявал да изглежда по-внушителен, в крайна сметка му създаде образ на глупак.

— И с това днешната проповед приключи — каза Пола. — Как стои въпросът с моето местопрестъпление?

Тони въздъхна.

— Не получавам заслужена оценка тук. Толкова трудно придобита мъдрост, и докъде ме доведе тя? — той измъкна една снимка, на която тялото на Надя бе снимано в цял ръст. — Какво каза Гриша за травмите по тялото?

— Каза, че я е ритал ожесточено. Най-вероятно с ботуши с метални върхове.

— А има ли следи, които да подсказват, че я е тъпкал с крака? Спомена ли нещо за това?

— Подчерта, че убиецът има късмет, защото не се виждат следи от подметките му.

— Ето ни отново случай с куче, което не е излаяло през нощта6 — отвърна Тони. — Не е стъпвал върху тялото, което би било естествено, ако връхлетиш ожесточено върху някого, а той падне на земята. Риташ и го тъпчеш. Така че тук имаме противоречие. Лицето е размазано, превърнато в кървава каша, така че тя изобщо не може да бъде разпозната — това говори за неконтролируема ярост. Но фактът, че е внимавал да не я тъпче, предполага, че е действал съвсем съзнателно. Обмислил е действията си. Не иска да оставя следи. Не иска да бъде заловен.

— Защо е тогава тази прекаленост по отношение на лицето?

— Все още не мога да бъда сигурен. Според учебниците това означава, че иска да я унищожи като личност. Да я превърне във вещ. Да направи така, че тя да изгуби приликата си с човек, така че извършеното от него да не прилича толкова на убийство — защото тя не е човек, тя е вещ. Но това като че ли не отговаря точно на случая. Защото другото — залепването на срамните устни — това е израз на съвсем лично отношение. Това е заявление за собственост. „Приключих с теб, но никой друг не може да те има“. Това ми говори тази постъпка. Тук не става дума за обобщена ненавист срещу женския пол, това е нещо специфично, насочено конкретно към нея. И то противоречи пряко на идеята, че е размазал лицето й, за да я унищожи като личност — той загледа смръщено снимката, докато я въртеше в ръце. — Не знам, ще трябва още да помисля по този въпрос.

— Чудесно. Обичам нещата, които се случват, когато се размислиш. Е, приключи ли със снимките? Защото ще получа клаустрофобия тук. Има ли възможност да преминем в някакво пространство с размерите на нормална стая?

Тя му подаде чифт латексови ръкавици.

В антрето имаше три врати. Тони отвори най-близката и пред тях се разкри мъничка баня без прозорци с душ-кабина, тоалетна чиния и миниатюрен умивалник. Задържалият се в помещението мирис на козметика не можеше да надделее над тежката миризма на мухъл.

— Ще гледаме тук по-късно — каза той и бързо затвори вратата.

Следващата врата водеше към помещение, което служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня. Отделните елементи на обзавеждането биха могли да създадат уютна, приветлива обстановка, ако не бяха наблъскани в два пъти по-малко от необходимото им пространство. Затова пораждаха вместо това усещане за теснота и претъпканост.

— „На пръв поглед не личи колко е малко“ — брокерите на недвижими имоти никога не казват такива неща, нали? — Тони се огледа, забелязвайки вещите, успели да се натрупат в малкото свободно пространство. Купчини списания и дискове, картонени кутии, пълни до половината с безплатни образци от медикаменти и рекламни сувенири — химикалки, подложки за чаши и за мишки. Той клекна пред купчината дискове с филми и загледа заглавията.

— Не личи намесата на чужд вкус. „Шаферки“, „Как да разкараш гаджето за 10 дни“, „Сватбеният певец“, „Осем жени“, „Джуно“, „Нотинг Хил“, „Ах, тази Мери“, „Невероятната съдба на Амели Пулен“, „Сватбата на най-добрия ми приятел“. Приказки от двайсет и първи век.

— Приказки за хетеросексуални момичета. Няма ли нещо на полски?

Тони се изправи и изпъшка, когато коленете му изпукаха.

— Не. Вероятно се е опитвала да усъвършенства английския си. Като се има предвид естеството на работата й — той отиде до масата за хранене, където имаше празно място с размерите на лаптоп, между купчини документи, принтер и бележник с формат А4, на който имаше няколко реда надраскани бележки.

— Лаптопът е отнесен в лабораторията, нали?

Пола кимна.

— Да. Ще ги помоля за копие от хард диска утре сутринта. Ако ще се опитвам да убедя Стейси да се порови в хард диска на Бев, бих могла поне да я помоля да се опита да открие нещо и в компютъра на Надя.

Но Тони не я слушаше. Беше се озовал в частта, служеща за кухня, където откри малко корково табло, окачено на къса стена, издадена навътре в стаята. Таблото не се виждаше от основната част на помещението. Той се упъти право към него и го загледа вторачено, сякаш се опитваше да запамети съдържанието за някакъв криминален аналог на „Играта на Ким“7.

— Така вече е по-добре — каза той.

Три менюта от заведения, доставящи храна по домовете — индийска и китайска кухня, пица, дюнер и хамбургери. Той се обърна и се озърна из кухнята.

— Тя е готвела. Личи по миризмата, по тенджерите, ножовете и други такива неща. На етажерката има зеленчуци — лук, картофи, моркови, чесън. Да, разбира се, лукът и картофите са прорасли, а морковите са се сбръчкали като задник на шарпей…

— Вероятно защото по един или друг начин тя е напуснала дома си преди три седмици — прекъсна го Пола.

Той кимна.

— Работела е усилено и до късно. Невинаги е имала време да готви.

— Може да не й се е искало.

— Огледай шкафовете — каза той, очаквайки да открият там отворени пакети с различни продукти, буркани с подправки и сушени зеленчуци, тенекиени кутии със съдържание, чието приложение той не би могъл да отгатне за нищо на света.

Пола откри точно това, което той очакваше.

— Печелиш. Явно е готвела — тя свали една картонена кутия от рафта и надникна в нея. — Сега вече знам полската дума за леща.

Докато беше на тази вълна, тя реши да отвори и хладилника. Вътре миришеше на старо сирене и гнили плодове, пластмасовата бутилка отстрани на вратата съдържаше твърдо, пресякло се мляко.

— Е, намерихме отговор поне на един въпрос. Не вярвам изобщо да е заминавала за Полша. Никога не би оставила толкова храна да се развали в хладилника. Освен това със сигурност не се е прибрала през уикенда, точно навреме, за да бъде отвлечена. Ако беше така, най-малкото щеше да изхвърли развалените продукти.

Тони отново загледа корковото табло. На него имаше картичка от Ибиса. Той я свали от таблото. „Слънчево, евтино пиене, пълно с мъже!!! Трябваше да дойдеш, целувки, Ашли“. Той върна картичката на мястото й. Визитни картички от фирма за ремонт на компютри, от полски деликатесен магазин в Харистаун, шивашко ателие за поправки на дрехи и фирма за таксиметрови услуги. Тони знаеше, че криминалистите ще проверят всичко това. Най-вероятно търсенето нямаше да доведе до никъде. Но може би Ашли щеше да внесе малко цвят във фона, на който се е развивал живота на Надя.

Имаше две листовки, съобщаващи за концерти на групи в местни кръчми, разписание на автобус №183 — от Харистаун до Белуедър Скуеър, и карикатура на полски зидари. Най-накрая той насочи вниманието си към снимките. Изтрита по ъглите и избледняла цветна снимка от сватба — булка, младоженец и предполагаемите два комплекта родители.

— Майка й и баща й?

— Няма причина да предположим нещо друго.

На следващата снимка се виждаха три жени, прехвърлили ръце през раменете си — в нощен клуб или някаква кръчма, и трите, пийнали, гримасничеха пред обектива. Подобна снимка имат някъде в жилището си половината жени под трийсетгодишна възраст в Британия, спомен от някакъв празник с приятелки. Тони се канеше да продължи, но нещо продължи да чопли в съзнанието му, той отново взе снимката от таблото и я загледа по-внимателно.

— Тази в средата — каза той. — Струва ми се позната. Не мога да се сетя откъде. Не я познавам лично, но съм я виждал някъде — той вдигна поглед към Пола. Изражението й го озадачи. — Известно ли е коя е тя?

— О, да, Тони. Знаем отлично коя е тя. Тя е жертвата.

Объркването му беше съвсем явно.

— Това е Надя Вилкова?

Бев нямаше как да прецени колко време е минало, откакто дойде в съзнание във фризера. В началото се опита да брои минутите — един слон, два слона… до шейсет и пак отначало8, но се обърка. Мислите й постоянно скачаха от една ужасна възможност на друга. А под всичко това непрестанно пулсираше безпокойството за Торин. Как щеше да се справи без нея? Как щеше да се справя, ако тя никога не се върне при него? Дали щеше да отиде в полицията? Дали щяха да я открият навреме? Опита се да пропъди най-ужасните си фантазии, но нямаше как да избяга от тях. Изходът от такова затруднено положение рядко е добър.

Освен че загуби всякаква представа за времето, Бев се отказа и да съхранява достойнството си. Притесняваше я пълният пикочен мехур, но тя устояваше, докогато й беше възможно. После се запита защо толкова се притеснява. Беше затворена във фризер, облечена само с бикини, които не бяха нейни. Във всичко това нямаше и помен от достойнство. Какво щеше да промени това, че ще седи в локва от собствената си урина? Ако то отблъснеше човека, който я бе затворил тук, би било точка в нейна полза.

Пола проследи с поглед Тони, който мина по калдъръма и се качи на „Стийлър“. Изчака да го види, че се е прибрал и е заключил вратата зад себе си. Не защото се тревожеше за неговата безопасност, а защото имаше нужда от няколко мига, за да събере мислите си, преди да тръгне обратно към дома си.

Когато той разпозна Надя Вилкова на снимката, свалена от таблото, Пола предположи, че е направил същата грешка като нея. Че е бил подведен от повърхностната прилика между нея и Карол Джордан и затова е помислил, че познава една жена, която за него беше напълно чужда. Когато бе казала: „Знаем отлично коя е тя. Тя е жертвата“, Пола бе решила, че с това изяснява едно недоразумение.

Той я бе погледнал объркано.

— Значи това е Надя Вилкова? В такъв случай трябва да съм я срещал някъде?

— Не мислиш ли, че си внушаваш?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Тони, тя прилича на Карол.

Той отстъпи рязко, сякаш тя го бе ударила в гърдите.

— Така ли мислиш? — после отново погледна снимката. — Не, грешиш. Прическата е същата, но това е всичко. Виж — той поднесе снимката на Пола. — Лицето има различна форма. Различни скули, напълно различни линии.

— Линията на челюстта е подобна, както и очите.

Тони поклати упорито глава.

— Тя е… не знам как да се изразя… обикновена. Човек не би се обърнал подир нея, ако я види сред много хора.

Пола се извърна.

— За един миг, само за секунда, когато видях тялото за първи път… си казах, че това е тя, Тони. Косата, краката, очертанията на раменете. После осъзнах, че фигурата е различна.

— Но нали лицето й е било унищожено, Пола. Ако я беше видяла приживе, никога не би я взела за Карол. Смесваш първите си впечатления с това, което виждаш на снимката. А тя не прилича на Карол — гласът му се измени и зазвуча горчиво. — Вярвай ми, Пола. Тъкмо аз съм мъжът, който вижда Карол навсякъде около себе си. Но не я откривам в лицето на тази жена.

Пола се обърна навреме, за да забележи скръбната сянка, прекосила лицето му. Постави ръка на рамото му.

— Съжалявам.

Той се разсмя рязко, така че смехът му заприлича по-скоро на кашлица.

— Дори не знам къде живее тя сега. През всички тези години знаех къде спи всяка нощ, дори когато работеше като агент под прикритие. Дори когато се скри от всички след случилото се в Германия. А сега не знам дори в коя шибана страна се намира — той сведе глава и въздъхна. — Не оправдах очакванията й в единствения случай, когато наистина трябваше да докажа колко добър съм в професията си.

— Нямаше как да знаеш какво си е наумил Ванс. Никой не би могъл да знае.

Той вдигна глава. Очите му се разшириха от гняв.

— Моята работа е да оценявам вероятности, Карол. Това не означава, че трябва да отхвърлям невероятното. А аз дори не го допуснах до съзнанието си по време на това разследване. Действах като кон с капаци, защото бях убеден, че познавам Ванс много добре.

Мълчанието между тях тежеше като въздуха пред буря.

— Току-що ме нарече „Карол“ — каза Пола.

Той я изгледа стъписано.

— Бог да ти е на помощ тогава, Пола — гласът му беше хриплив от потиснато вълнение.

— Тя липсва и на мен, Тони.

Той протегна колебливо ръка и я прегърна през раменете. Двамата с Пола рядко се докосваха — никога не се прегръщаха при среща или когато се разделяха. Този момент имаше голяма стойност и за двамата.

— Тя няма за какво да те обвинява, Пола. Скоро ще се върне в живота ти.

Тя отпусна глава на рамото му и се опита да не заплаче. След малко се прокашля и се отдръпна.

— Наистина ли мислиш, че я познаваш? Имам предвид Надя.

Тони стисна с пръсти горната част на носа си.

— Така ми се струва. Но не мога да се сетя откъде. Трябва да престана да се насилвам да си спомня и да оставя подсъзнанието си да свърши тази работа, докато спя. Но онова, което научаваме за нея, ако съдим по тази снимка, е че е обичала да излиза и да се забавлява, и че е имала приятелки, с които да го прави.

— От къде знаеш, че това не е изолиран случай, и че някой не я е снимал с телефона си, заедно с Бритни и Бъбълс от счетоводството, на Коледното парти на фирмата?

Макар да говореше шеговито, с надежда да промени настроението им, Пола наистина искаше да получи отговор на въпроса си.

— Не личи някоя от тях да се чувства неловко или притеснена от близостта на другите — той се обърна бързо и започна да прехвърля менютата. Зад тях имаше друга снимка, разпечатана на обикновена принтерна хартия. — Ето, виж, тук има друга снимка, на която са пак трите. Това е друга вечер, облечени са по различен начин, позата е съвсем непринудена — седят на някаква пейка — той беше прав. Пола бе пропуснала тази снимка при първия бърз оглед на таблото. — Трябва да намериш тези жени и да поговориш с тях. Но не е необходимо аз да ти го казвам — той отново се обърна и се упъти към антрето. — Не знам какво правя тук и защо трябва да ти казвам очевидни неща, Пола. Това е същото като да спиш с някого от съжаление, само че трябва да е някаква версия в духа на криминалиста — „Горкият Тони, би трябвало да му намеря с какво да се занимава“.

Първата й реакция беше да се почувства обидена.

— Разбира се, че не е така. Тук не става дума за теб. Искам да реша случая, а няма с кой друг да обсъждам хрумванията си, разбра ли? Проблемът в случая съм аз, защото се чувствам самотна без бившите си колеги. Съжалявам, ако мислиш, че ти губя времето. Исках тук да погледне още някой, на когото разчитам, това е всичко.

— Съжалявам — той отново въздъхна. — Не съм в най-добра форма тъкмо сега. Хайде да огледаме и спалнята и да видим дали там няма да намерим нещо, което да ми даде някоя идея.

Но не откриха нищо. Стаята беше спретнато подредена, нямаше купчини бельо по пода, нито пък носени дрехи, преметнати през облегалката на единствения стол. Пухената завивка с абстрактен десен в ярки цветове беше единственото цветно петно тук. Завивката беше опъната, по възглавниците нямаше следа от човешка глава. В гардероба не откриха нищо, освен дрехи — делови костюми, дрехи за свободното време и по-официални тоалети. Никакви сексуални фетиши или стимули за сексуални фантазии, никакви секс играчки. На едното нощно шкафче имаше книга с полско заглавие — изглеждаше по-скоро като чиклит, отколкото като нещо, което би спечелило наградата „Букър“. До книгата имаше пълна наполовина бутилка с вода и очила. На дървена поставка имаше три чифта ненатрапчиви обици и малък златен кръст на тънка верижка.

— Момичето, което всяка майка ще иска да запознае със сина си — измърмори под нос Пола.

Тони изсумтя.

— Моята вероятно не.

После отвори чекмеджето на тоалетната масичка. Кутия с хартиени носни кърпички. Балсам за устни в прасковен цвят. Няколко разпилени презерватива и изстискана наполовина тубичка с лубрикант.

— Очевидно е имала сексуални контакти — той взе тубичката и се опита да я отвори. — Но може би не наскоро. Виж как лубрикантът се е спекъл около капачето.

— А може наскоро да не е имала нужда от лубрикант при секса — отвърна Пола. — Има и такива случаи.

— Така съм чувал — той се обърна към малкия скрин в ъгъла. В най-горното чекмедже имаше голям набор от евтина козметика. Във второто чекмедже — практично, но красиво бельо. В третото — тениски. В най-долното — два дебели пуловера. — Струва ми се, че Надя може да е била симпатична, но скучна. Което е интересно, защото такава комбинация намалява значително рисковия фактор при нея. Повечето жертви имат някакъв елемент на хаос, на нестабилност в живота си. И именно благодарение на него пътищата им се пресичат с тези на убийците им. Но у Надя не е имало нищо хаотично — даже напротив. Което затруднява допълнително работата ти.

И това беше обобщението на прозренията му. Пола се опита да потисне разочарованието си, но не можеше да не съзнава, че се е надявала на нещо повече. Търсеше нещо, което да тласне разследването в нова посока, нещо, което би накарало новата й шефка да разбере, че си заслужава да й обърне внимание.

Седнала в колата си, Пола изправи гръб и потегли. Искаше да се отбие в участъка на Скенфрит Стрийт на път към къщи, и да поразтърси униформените. Да ги накара да приемат сериозно изчезването на Бев, а не да го оставят за по-нататък с надеждата, че поводът за търсене ще изчезне от само себе си.

— Това шибано място е също като палубата на „Мари Селест“10 — каза тя на глас, докато се опитваше да намери някой, който да я упъти към стаята на дежурния инспектор. В края на краищата слезе надолу към ареста с надеждата да открие някакви признаци на живот. Там работеше радио — чуваше се тих говор, вероятно спортен коментар. Сержантът, който отговаряше за ареста — як, с грубовато лице, трийсетинагодишен, откъсна поглед от документите, които преглеждаше, и повдигна вежди.

— Заблудили ли сте се? — той се изправи — беше нащрек, но не се държеше недружелюбно. — Не се познаваме, нали?

— Аз съм сержант Пола Макинтайър. Новият човек в отдела на главен инспектор Фийлдинг. Търсех дежурния инспектор, но горе като че ли няма никого.

Той изпръхтя в опит да потисне смеха си.

— Май не сте от тук, а?

— Прекарала съм в Брадфийлд целия си съзнателен живот. Защо? Какво по-специално има на Скенфрит Стрийт? Не се занимавате с престъпления след училище, така ли?

Пола се постара да поддържа шеговития тон, но й се искаше развеселеният сержант да обясни най-сетне какво става.

— Тази вечер „Брадфийлд Виктория“ са домакини на „Манчестър Юнайтед“. Всичко живо е на мача, следят да няма неприятности с тълпите. Включително и дежурният инспектор.

— А очакват ли да има неприятности?

Този път той се разсмя открито.

— Не, момиче. Но очакват да видят страхотен мач. Е, мога ли да ви помогна с нещо?

Пола поклати глава. Каквото и да вършеха униформените във връзка с изчезването на Бев Макандрю, те очевидно не го вършеха тази вечер.

— Ще поговоря с тях утре. Пожелавам ви спокойна вечер — допълни тя на излизане.

— Никакъв шанс. После няма да се отървем от пияни, без значение какъв ще е резултатът.

Нямаше какво да прави, освен да се прибере у дома с празни ръце и да види как Елинор се справя с Торин. Може би момчето щеше да се е сетило за нещо, което би насочило търсенето в по-обещаваща посока. Нещо, което би привлякло повече внимание от някакъв си тъп футболен мач.

„Трябва да има някакъв алгоритъм, който определя изкривяването в пространствено-времевия континуум, настъпващо при всяка поява на момче-тийнеджър в стаята“, каза си Пола, застанала на прага на собствената си дневна. Момчетата на тази възраст сякаш заемаха пространство в пълно пропорционално несъответствие с действителните им размери. Когато в стаята бяха само те двете с Елинор, тя обикновено изглеждаше просторна. Не създаваше впечатление, че е претъпкана, дори когато имаха гости. Но сега, когато Торин се беше проснал на дивана, протегнал крака напряко на килима, с измъкната от панталона риза и разхлабена вратовръзка, тя сякаш се беше смалила. Трябваше да намери някой фен на „Доктор Кой“ и да го помоли за разяснения по въпроса за изкривяванията на пространството.

Елинор седеше в любимото си кресло, подвила крака под себе си. Плетката беше в скута й. Двамата гледаха „Шон от мъртвите“. Пола не беше убедена, че това е най-подходящият филм за момче, чиято майка е изчезнала, но вероятно Торин и Елинор го бяха избрали.

Когато тя влезе, Торин се изправи на мястото си. Типичното тийнейджърско безразличие бе изчезнало от лицето му, по него се бе изписало откровена, видима за всички тревога.

— Има ли някакви новини за майка ми?

— Съжалявам. Не нося никакви новини.

Когато забеляза как той се оклюма, на Пола й се прииска да имаше какво да му каже. Тя седна на страничната облегалка на дивана.

— Знам, че ще поискаш да ми се разкрещиш, задето те питам, но наистина ли си напълно убеден, че тя не е споменавала нищо за свои планове да се види с някого.

Той я изгледа ядосано.

— Нали ви казах. Не. А дори да е казала, а пък аз да не съм обърнал внимание, щеше да ми прати съобщение, за да ми напомни. Винаги прави така. Казва, че никога не обръщам внимание на това, което говори, затова се подсигурява — долната му устна затрепери и той отвърна очи, покривайки устата си с ръка. — Така или иначе, не е права. Обръщам внимание.

— Сигурна съм, че е така, Торин — каза Елинор. После натисна „пауза“ и спря филма.

— Е, и какво правите вие и колегите ви, за да я намерите? — попита Торин, прикривайки с войнственост страха си. Раменете му се присвиха под тънката риза, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.

— Сведенията, които получих от теб тази сутрин, са били въведени в компютъра и разпространени в цялата страна. Утре ще се заемат с работа, която изисква голямо старание — издирването на нейни приятели, проверяването на движението по сметките й и кредитните й карти.

— Но защо трябваше да чакат толкова време? Защо не го вършат сега?

Гласът му се извиси до възмутен вик.

„Защото това не е приоритет. Защото предпочитат да гледат мач. Защото никой друг не е разтревожен така, както се тревожиш ти.“

— Защото тези неща се вършат по-лесно в обичайното работно време — каза Пола. Повдигнатите вежди на Елинор й подсказаха какво мисли тя за това неубедително оправдание. Притисната от чувство за вина, Пола продължи: — Ще ти кажа какво ще направя аз, ако искаш. Ще отида у вас още тази вечер и ще събера всичко, от което те ще имат нужда, за да започнат незабавно сутринта. Как ти звучи това?

Той задъвка някаква кожичка на единия си палец.

— Предполагам, че е добре.

— Къде държи тя разни неща от рода на банкови извлечения и паспорта си? Знаеш ли?

— Има нещо като килер между спалнята й и банята. Беше всъщност дрешник, но баща ми го обзаведе като кабинет. С вградено бюро и така нататък. Всичките ни документи са в най-долното чекмедже.

— Благодаря. Ще трябва да взема и някои твои дрехи, ако ще останеш при нас. Нали нямаш нищо против да вляза в стаята ти?

По лицето му се изписа съпротива, но той все пак кимна.

— Мисля, че няма проблем.

— Искаш ли да останеш у нас, Торин? Това зависи от теб. Може би имаш предвид приятел, при когото би предпочел да се пренесеш, или някоя друга приятелка на майка ти? Нали знаеш, можеш да ни кажеш какво искаш.

— Не ме искате тук, така ли?

На Пола й идеше да се разплаче.

— Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Стига това да е желанието ти.

— Тук ми е добре — той посочи с глава Елинор. — Тя не се суети постоянно около мен. Освен това, ако ви се пречкам постоянно, това ще ви кара да побързате, да намерите някакви отговори, за да мога да си отида у дома, нали?

— Съгласна съм — тя се опита да скрие колко я изненада неговата проницателност. — Ще ми дадеш ли ключовете си?

— Не бързай толкова — намеси се Елинор. — Не си яла, нали? Оставихме ти пица. Така че, преди да тръгнеш към дома на Бев и Торин, ще седнеш и ще вечеряш.

Пола дори не се опита да възрази. А и ако трябваше да бъде честна, когато отново излезе навън в този късен час, беше доволна, че е отделила време да се нахрани. Не само защото презареди батериите на тялото си, но и защото виждането с Торин й напомни за личната й ангажираност с предстоящата задача. Това беше нещо, на което се бе научила от Карол Джордан. Преди да започне да работи с нея, се беше вслушвала в колегите си, които казваха, че не бива да си позволява емоционален ангажимент по отношение на случаите, с които се занимава, защото това би я довело до психическо изтощение. Работата с Карол я накара да разбере, че ако човек действително го е грижа за това, което върши, има по-добри шансове да постигне търсената справедливост. Да, цената беше висока. Но защо иначе би се заела с тази работа, ако крайният резултат не я вълнуваше?

Ден двайсет и пети

Пола стигна до заключението, че Фийлдинг несъмнено е впечатляваща личност. Изглеждаше различна от Карол Джордан почти във всяко отношение, но единствената им обща черта беше способността да задържат вниманието на пълна стая закоравели ченгета. По време на брифинг, воден от Фийлдинг, никой не шушукаше със съседа си, никой не пращаше съобщения на гаджето си. Може и да беше дребничка, хубава жена, но започнеше ли да говори, всеки обръщаше гръб на тези преходни впечатления и се заслушваше в думите й. А това затвърди желанието на Пола да се представи добре в ръководения от нея отдел.

Брифингът беше своеобразно шоу. Фийлдинг ползваше компютърна програма за презентация. Говореше с мек шотландски акцент, който отнемаше остротата на думите й и караше публиката да я слуша унесено.

— Вчера сутринта тялото на Наджея Вилкова, известна като Надя, беше открито в изоставен дом, обитаван от самонанесли се лица, на Роситър Стрийт — в Гартънсайд — на екрана се появи външна снимка на къщата. — Била е пребита до смърт — последва снимка на тялото във вида, в който бе открито на местопрестъплението. Фийлдинг очевидно нямаше намерение да спести нищо на по-чувствителните и на измъчваните от махмурлук. — Била е ударена по главата с тръба или бейзболна бухалка, а после бита и ритана. Предполагаме, че е била убита в тази къща, съдейки по следите от пръскала кръв. Финалният жест на убиеца е бил да залепи срамните й устни — детайлната снимка породи у Пола едновременно отвращение и гняв. — Както виждате, гениталната област е била обръсната. Когато намерим мъж, с когото е имала връзка, трябва да разберем дали е имала такава практика, или предпочитанията на убиеца са такива.

На следващата снимка се виждаше банята. Фийлдинг ползваше лазерната показалка, докато представяше най-важната информация.

— Дрехите и чантата на жертвата са били натъпкани ето тук, долу. Не може да се каже, че са скрити, просто са сложени там, за да не пречат. Може да я е накарал да се изкъпе във ваната. А може и сам да я е измил. Водата на къщата е била спряна, но хората, които са се самонанесли там, свързали банята със система за събиране на дъждовна вода, която осигурява някакъв ограничен приток. На пода в банята имаше локва.

На екрана отново се появи външната снимка на къщата.

— Гартънсайд е ничия земя. Затова и няма камери за наблюдение в началото на Роситър Стрийт, нито пък някъде наоколо в района. Предполагам, че убиецът е знаел това. Създава впечатление на прекалено предпазлив престъпник, за да мислим, че просто е имал късмет. Един от многото интересни въпроси, които възникват, е от къде е знаел, че обитателите на къщата ще отсъстват през уикенда. Блак, Хусаин, искам вие да разговаряте с тях. Разберете кой точно е знаел, че ще заминат. А също и кой знае, че живеят там — тя се обърна към двамата детективи с усмивка — от онези усмивки, които пораждат привързаност, каза си Пола. — Надя е била дистрибутор на фармацевтична компания. Не от онези многонационални компании, които непрекъснато предлагат някакви чудотворни лекарства, от които получаваш запек или повишават риска да се разболееш от рак на гърдата. Става дума за малка британска компания, която произвежда генерични лекарства — евтини варианти на популярни медикаменти. От онези лекарства, които личният лекар ви предписва, когато се опитва да спести някоя пара на здравната каса. Работела е за тях от година и половина. Нямат оплаквания, била съвестен служител. Интелигентно момиче, справяла се добре — появи се снимка на живата Надя — гъстите кичури на русата й коса бяха разчорлени, усмихваше се и с очите, не само с устните си. — Въпреки че е била полякиня, говорела изключително добър английски, така твърдят работодателите й. И все пак — тя огледа хората в стаята. — Стахниевски, фамилното ти име е подходящо. Поговори с представители на полската общност в града, поинтересувай се тук-там, провери дали я познават в кръчми, клубове и бакалници — един висок и слаб детектив с рижа коса кимна мрачно. — О, Стах, има и още нещо. Обади се на колегите в Полша и се опитай да разбереш дали госпожа Вилкова е болна от рак. Тъй като преди три седмици от адреса на Надя е било изпратено писмо, в което се твърди, че на майка й са поставили такава диагноза. В писмото моли за отпуск по семейни причини. Във фирмата не искали да я загубят като служител, защото работела добре, затова се съгласили. По-късно й пратили запитване във връзка с поръчката на някакъв клиент. Получили отговор на въпроса си, а в същото съобщение тя казвала, че ще се върне следващата седмица, както била заявила първоначално. На този етап не знаем дали изобщо е заминавала за Полша, макар че според сержант Макинтайър тя не би оставила хладилника си пълен с бързоразвалящи се продукти, ако беше заминала. Блак, провери в имиграционните служби дали е документирано някакво нейно заминаване или връщане в страната. Обади се в офиса на авиокомпаниите, които имат полети до Полша от Манчестър и Лийдс/ Брадфорд, виж дали името й не фигурира в списъците на техните пътници. Вероятно това ще е загубено време, но не бива да пропускаме никакви възможности. Само това ни липсва, после някой адвокат на защитата да провали обвинението заради неща, които сме пропуснали да свършим — всички закимаха мъдро като кученцата играчки, които се виждат през задните стъкла на някои коли.

— Наистина, интересно е това, че убиецът й е успял да изтръгне от нея достатъчно информация, за да напише онези съобщения, и то така, че да звучат убедително. Доколкото можем да преценим, не е направила опит да включи в мейловете някаква скрита молба за помощ — Фийлдинг замълча и за миг, въпреки професионалното й хладнокръвие, по лицето й се изписа жалост. — Мобилният й телефон е с парола, което е досадно, но от техническата лаборатория казаха, че ще вземат списъците на повикванията още днес, така че има надежда да влезем много скоро в телефона, за да прегледаме съобщенията и гласовата поща. С компютъра имахме по-голям късмет. Очевидно е използвала за парола рождената си дата — лесна задача за компютърните специалисти. Инспектор Гарднър ръководи тази част от работата, така че той ще възложи на някои от вас досадната, но важна задача да прегледат електронната поща, контактите във Facebook и Twitter. Знам, че е скучно… — тя помълча и им отправи най-хубавата си усмивка, изпълнена със съчувствие. — Но може да се окаже, че е ключов фактор в разследването. Някъде пътищата на Надя и нейния убиец са се пресекли, и ние трябва да открием точно къде и кога. Отговорът може да се крие в тези мейлове. Разчитам на вас, че няма да допуснете потъването на важни сведения, повлечени от потока на отегчението.

„Дявол да го вземе, започна да се изразява поетично. Поток на отегчението, да му се не види!“ Лицето на Пола остана безизразно. Внимаваше да не привлича внимание към себе си, за да не й тръснат задачата да се рови из електронната поща.

— Други от вас ще проследят назад във времето всички нейни скорошни срещи. Трябва ми всичко, което успеете да изцедите от получените сведения. Ще ми трябват и алибита, моля. Знам, че задачата е кошмарна, като се има предвид колко контакти е имала, но трябва да повдигаме всеки камък и да оглеждаме всякакви червеи и други гадини, които може да изпълзят отдолу.

— И накрая, специалистът, който се занимава с компютъра й, е успял да идентифицира две жени, които изглежда са били най-близките й приятелки. Сержант Макинтайър, ние двете ще се заемем с тях. По-късно следобед ще дам пресконференция. Дотогава моля да не се разкрива самоличността на жертвата — тя изключи екрана. — Това е всичко засега. Обръщам се към всички — разчитам на вас. На вас разчита и Надя. Нека си свършим работата — заради нея и близките й.

Фийлдинг приключи със сияйна усмивка. Умееше да се възползва от чара си — поне това стана ясно от изявлението й според Пола. Но ако се вземеше предвид, че същият този чар напълно липсваше в отношението й към Гриша на местопрестъплението, тя явно го ползваше само когато имаше изгода от него. Да накара подчинените си да я обичат беше приоритет; да очарова патоанатома с надеждата да измъкне нещо от него — не.

Пола си проправи път към Фийлдинг през струпалите се детективи, които обсъждаха наученото на брифинга.

— Добро утро, Макинтайър — каза разсеяно Фийлдинг, прехвърляйки куп документи. — Дайте ми десет минути да се справя с тези неща и тръгваме.

— Първо трябва да поговоря с дежурния инспектор от униформените, госпожо — каза Пола с възможно най-мекия си тон. — Става дума за съобщението за изчезнало лице, което приех вчера. Трябва да им съобщя подробности, да се уверя, че приемат случая сериозно.

Идеално оформените вежди на Фийлдинг се повдигнаха.

— А има ли причина да не го приемат сериозно?

Пола знаеше, че трябва да си мери внимателно думите. Тя беше нова тук; нямаше представа от вътрешнополитическите отношения в участъка.

— Не, няма. Но аз познавам изчезналата, госпожо. Синът й ми даде ключовете за къщата им. Исках аз да ги предам — просто за да знаят, че имам личен интерес към случая. И да им дам някои първоначални сведения.

— Да не би да сте си пъхали носа там, където нямате работа, Макинтайър? Вече не сте служител на отдела за особено тежки престъпления. Тук ние зачитаме територията на колегите си. Нямате ли си достатъчно работа с това убийство, та да се опитвате да вършите и работата на униформените?

Фийлдинг не се постара да сниши глас. Детективите, които бяха най-близо до тях, се преструваха, че не чуват, но Пола знаеше, че всичко се запечатва в съзнанието им. Вече чувстваше как ушите й пламват.

— Вече казах. Познавам изчезналата. Синът й дойде да живее временно у нас.

Фийлдинг, която тъкмо прелистваше една страница, застина.

— За малолетен ли става дума?

— Четиринайсетгодишен е.

Фийлдинг я загледа така, сякаш смяташе, че се е побъркала.

— Как можа да ви хрумне такова нещо? Трябваше да се обадите в социалните служби! Или на негови роднини. Не помня да съм ви виждала в списъка на лицата, препоръчвани да поемат грижата за изоставени деца.

Справедливото възмущение всеки момент щеше да надделее над съветите на здравия разум.

— Бристъл е най-близкото място, където живеят негови роднини. Баща му служи в армията, в Афганистан. Реших, че е по-добре за него да се нанесе в нашата стая за гости, отколкото социалните служби да го настанят набързо при някого — тя помълча. — Госпожо?

Не можеше да си обясни поведението на Фийлдинг. Беше ли способна да прояви съчувствие? Тази жена беше майка. Ако някой можеше да прояви разбиране към начина, по който разсъждаваше Пола, това би трябвало да е именно човек, който и сам има деца.

Фийлдинг въздъхна раздразнено.

— Вървете тогава и обяснете всичко на дежурния инспектор. И не се бавете. Работим по убийство и поставяме това на първо място, преди всичко останало — тя махна нетърпеливо с ръка към Пола в знак, че я освобождава. Пола вече вървеше към вратата, когато Фийлдинг подвикна след нея: — И ако имате намерение да продължавате да се грижите за детето, постарайте се, за бога, да получите съгласието на роднините му. Не ми се иска да трябва да арестувам вас и приятелката ви за незаконно задържане на малолетен.

Някой се разсмя на глас, друг се изкиска сподавено. „Добре дошла на Скенфрит Стрийт“, каза си Пола с горчивина. Домът на модерната криминалистика.

Първия път, когато Бев се събуди във фризера, тя беше объркана. Второто й събуждане беше болезнено. Всеки път, когато си поемеше дъх, ребрата я боляха, остри болки пронизваха гърдите й, сякаш в тях се забиваха многобройни ками. Постепенно, докато идваше на себе си, тя осъзна, че ако внимава да диша повърхностно и да не се движи много, болката не е толкова всепоглъщаща. Но това даваше възможност на нервната й система да реагира на останалите мъчителни усещания. В долната част на гърба си изпитваше тъпа болка — каза си, че вероятно са бъбреците. Главата й пулсираше мъчително, а когато раздвижеше челюстта си, болката я пронизваше като светкавица — от брадичката до темето. Между краката й и нагоре до слабините сякаш гореше огън. Малкият пръст на лявата й ръка също гореше и беше отекъл — вероятно счупен. Но това беше най-малката й грижа.

Беше решила твърдо да направи всичко, което би й помогнало да оцелее и да се прибере у дома, при Торин. Но бързо й стана ясно, че човекът, който я бе отвлякъл, бе също така твърдо решен да й намира недостатъци, както тя бе решила да угажда на всяко негово желание. Беше попаднала в ръцете на човек, който бе способен да изпитва удоволствие само когато причиняваше болка някому. Не му беше достатъчно само да я изнасили. Настояванията, че не върши нищо както трябва, му служеха като извинение да я измъчва. Беше я подложил на най-унизителни сексуални практики, като през цялото време поддържаше налудничавата идея, че тя е съпруга, пренебрегваща своите задължения. Ако някоя истинска съпруга бе станала плячка на това чудовище, дано Бог да й е помогнал, каза си Бев, потръпна неволно и болезнено стенание се изтръгна от насинените й устни.

Беше смъкнал лепенката от устата й, докато я насилваше в кухнята. Каза, че искал да чуе как тя оценява сексуалните му способности. Но ако се осмеляла да издаде какъвто и да било друг звук, щяла да съжалява. Електрошоковият пистолет щял да бъде най-малката й грижа.

После я освободи от веригата и я завлече на горния етаж. Прикова я отново към друга метална скоба в стая, в която нямаше нищо друго, освен легло, покрито с голямо парче найлон. Удари я силно с юмрук по лицето и я блъсна на леглото, завързвайки китките и глезените й, така че тя лежеше с разперени ръце и разтворени крака. Остави я сама за кратко, после се върна с флакон пяна за бръснене, ножица и самобръсначка.

— Ако мръднеш, ще те нарежа на лентички — каза той така спокойно, като че ли искаше от нея да му подаде захар за чая. После тя почувства ръцете му по себе си, усети как реже с ножицата космите по венериния й хълм, смъквайки ги до кожа. Побиха я тръпки от докосването му, но тя внимаваше да не се дръпне. После усети пяната за бръснене и самобръсначката задраска по нежната кожа. Бев никога не се беше бръснала там; тъй като беше руса, не си правеше дори коламаска за банския костюм, когато отиваше на море. Усещането, когато въздухът докосваше оголената й кожа, й се стори необичайно. Но той поне внимаваше и не я поряза. Тя се запита защо ли, след като основната му цел беше да й причинява болка.

Почивката не продължи дълго. Този път той искаше от нея да му се моли. Тя се подчини, ненавиждайки се, но явно не го направи достатъчно убедително, за да си спести поредния побой. Когато най-сетне се оказа, че той няма ерекция, хвърли вината отново върху нея. Бев не искаше да си спомня какво последва. Има неща, за които е по-добре да не се мисли. Предполагаше, че накрая е припаднала.

Сега се беше озовала обратно във фризера — в кучешката й колиба, както се изразяваше той. Сякаш тя беше животно. Бев бе ставала свидетел на прояви на ярост през живота си. Но никога не бе срещала такава неотклонна ненавист, насочена към непознат — дори при изнасилване. От онова, което бе виждала в болниците, където беше работила, такива тежки, систематични побои нанасяха на жените единствено партньорите им. Това беше битово насилие, излязло от естествените си граници.

И тя се бе превърнала в негов прицел.

Сълзи се процеждаха изпод подпухналите й клепачи. Опитваше да се вкопчи в това, което си бе обещала — че ще види сина си отново. Но Бев не беше глупачка. Знаеше, че няма да оживее след още една подобна нощ. Беше видяла лицето му. Можеше да идентифицира и дома му.

Нямаше как да излезе жива от тук.

Тони винаги бе харесвал стаята, в която се провеждаха срещите му с доктор Джейкъб Голд. Нищо в нея не му напомняше на нито едно от местата, в които бе прекарвал по-дълго време; тя беше емоционално неутрална. Стените й бяха боядисани в лимоново жълто, равният тон бе нарушен от четири големи картини, на които бяха изобразени морски пейзажи — плажове и лимани. Две кресла бяха поставени под ъгъл от двете страни на газова камина, на пода между тях имаше килим на черти в пастелни цветове. В малката прозоречна ниша бе поставена кушетка, а близо до горната й част имаше друго кресло. Върху ниска масичка в средата на стаята беше изложена екзотична колекция от полирани раковини.

Стаята излъчваше спокойствие, напълно подходящо за консултациите на колеги, които са основна част от професионалния живот на повечето психолози. Тези срещи установяваха връзка, която даваше възможност на човека, търсещ консултация, да подобри уменията си и да работи по-добре — нещо, което Тони приемаше много сериозно. Проблемът с тези контролни консултации беше там, че той не изпитваше кой знае какво уважение към повечето консултиращи психолози, с които се бе запознавал. Съзнаваше отлично, че разсъждава нетрадиционно. Не беше проява на арогантност да съзнава, че е и по-проницателен от повечето хора, които вършеха подобна на неговата работа. И тогава чу на един симпозиум доктор Голд да говори за хора, чийто живот е увреден вследствие на психически травми. Каза си, че това е човекът, който му трябва. Свърза се с него след това, но доктор Голд отказа.

— Не давам консултации на колеги — заяви той с тон, който изключваше по-нататъшни дискусии.

Но това не възпря Тони.

— Знам защо не го правите — отвърна той. — В сравнение с пациентите ви практикуващите психолози са скучни. Е, аз не съм. Аз съм от хората, които само възпроизвеждат повърхностно естественото човешко поведение.

Доктор Голд се намръщи и едва сега насочи по-сериозно вниманието си към невисокия мъж със зле подбрани дрехи и зле подстригана коса. Това беше по времето, преди Карол да бе успяла да внесе някои дискретни промени, останали почти незабелязани от Тони.

— Но кой сте вие всъщност?

— Нали си спомняте серийния убиец от Брадфийлд — случай от миналата година? Убийствата на млади мъже?

Нещо в изражението на доктор Голд се промени.

— Вие сте профайлърът.

Тони кимна. Нямаше какво повече да се каже. Или Джейкъб Голд щеше да захапе стръвта — или нямаше. Двамата стояха и се оглеждаха взаимно, без да обръщат внимание на множеството участници в конференцията около тях.

— Елате да поговорим следващата седмица. Живея в Лийдс. Можете да се свържете с мен през университетската администрация.

Така започна всичко. След първата им среща Тони разбра, че е намерил човек, който може да му помогне да живее със себе си и със своята работа, с постиженията и с грешките си. За негов късмет и Джейкъб Голд бе открил човек, заради когото си струваше да наруши собствените си правила.

Тони винаги приемаше ролята на консултанта като сходна на тази на свещеника в изповедалнята. Доколкото той разбираше, на теория според католическите канони човек отиваше на изповед, ако има грехове за признаване; свещеникът му помагаше да осъзнае грешките си; прегрешилият се подлагаше на покаяние, за да се върне към пътя, истината и светлината; тръгваше си с надеждата да не греши повече; и онова, с което бе дошъл в изповедалнята, си оставаше между него, свещеника и, предполагаше се, Бог. Макар че Той като че ли рядко се намесваше в практическите църковни процедури.

Тони си уговаряше среща с доктор Голд един-два пъти годишно, когато го безпокоеше някой аспект на болничната му практика, когато имаше чувството, че не се справя с някои детайли на професионалния си живот — или, в по-редки случаи, когато личният му живот го изправяше пред главоблъсканици, които не успяваше да реши. Благодарение на петдесетте минути, през които Джейкъб го разпитваше деликатно и предпазливо, решение на проблема, с който бе дошъл на консултация, обикновено се намираше. Или най-малкото, консултацията осигуряваше на Тони по-голяма яснота. Ровенето за корените на конкретния случай беше еквивалентът на покаянието при католиците. И, разбира се, той после си тръгваше с твърдото намерение да разреши проблема си.

Често не успяваше.

Но и това беше част от общия процес.

Тони знаеше, че трябваше да поговори с Джейкъб доста по-скоро след катастрофалния случай с Джако Ванс. Разбираше, че избягва този разговор. Джейкъб, който не се натрапваше с консултациите си, несъмнено бе научил за случая от медиите и му беше изпратил съобщение, в което изразяваше съчувствие и подкрепа. Което, преведено на езика на техните отношения, означаваше: „Ей, размърдай си задника и идвай тук незабавно!“

Но вече беше тук, и това беше най-важното. Днес беше предпочел креслото пред кушетката. Джейкъб седеше срещу него, кръстосал дългите си крака, в скута му имаше отворен елегантен бележник, между страниците от плътна кремава хартия беше пъхната писалка „Монблан“.

— Как си?

Срещите им започваха винаги с този въпрос. Освен ако Джейкъб не бе живял напоследък на пустинен остров без достъп до електронни медии, той би трябвало да има доста добра представа как е Тони, като се има предвид колко широко бяха огласени последните събития в живота му.

— Ами… да видим — Тони опря върховете на пръстите си един в друг, поставил ръце пред гърдите си. — В полицията на Брадфийлд решиха, че вече нямат нужда от услугите ми, новата ми къща изгоря до основи, загинаха хора, защото не изпълних както трябва професионалните си задължения, Карол напусна живота ми, защото имаше нужда от човек, когото да вини за убийството на брат си, а по нейните представи аз съм виновният. По същата логика друга жена от екипа би могла да ме обвинява, че ослепя и бе обезобразена в резултат на заливане с киселина, но тя ми е простила и аз не съм убеден дали това не е дори по-лошо. Живея на лодка, дал съм книгите си на склад, но има и нещо положително — една приятелка от екипа, с който работех преди в полицията, се отби при мен снощи, разчитайки, че ще й помогна с прозренията си. Като изключим неприятните моменти, госпожо Линкълн, хареса ли ви пиесата?11

Тонът му беше шеговит, но той знаеше, че не може да заблуди Джейкъб. Дявол да го вземе, не би могъл да заблуди и пън.

— И какво би казал, коя точка от този каталог на нещастията нарушава най-силно душевното ти равновесие?

Тони беше установил, че по време на тези разговори номерът беше да отговаряш, без да се замисляш. Тревогите му обикновено се дължаха на това, че мислеше прекалено много. Една от причините за тези консултации беше желанието му да намери по-различен подход. Затова и отговори незабавно:

— Карол. Не оправдах очакванията й. И тя изчезна от живота ми. Не знам дори къде живее. Не знам какво прави, за да оцелява ден след ден. И ми липсва. Липсва ми постоянно.

— Какво те кара да мислиш, че не си оправдал очакванията й?

— От мен се очаква да разбирам какво става в главите на хора с психически отклонения. Но в този случай разсъждавах праволинейно. Като че ли бях забравил, че си имам работа с човек, чиято основна характеристика беше да издебва хората около себе си неподготвени. Не проучих както трябва възможностите. Половината ми ум беше зает с други неща, затова и не се задълбах достатъчно. И след това загинаха хора. Сред тях бяха и братът на Карол, и неговата приятелка — Тони сведе глава. Усещането за провал беше така живо, както когато всичко това се беше случило. — Ако бях по-взискателен към себе си, те можеха да бъдат предупредени. И може би щяха да са живи и до днес.

— Нали знаеш, че разсъждаваш като магьосник? Претендираш да имаш контрол над обстоятелства, които не би могъл да контролираш.

— Не започвай с това, Джейкъб. Не се опитвай да ме накараш да си простя. Знам, че не си свърших работата както трябва. Не си търся оправдания. Търся начин да загърбя последиците и да продължа напред.

Джейкъб взе писалката и записа някаква кратка бележка — само няколко думи.

— За да продължиш напред, ще трябва да приемеш истинското положение, а не да упорстваш в изграждането на митове. Не си ли съгласен?

— Аз не изграждам митове. Признавам, че съм се провалил.

Замисленото изражение на Джейкъб не се промени.

— Той е бил умен човек, този твой противник, нали?

— Да. Типичен случай на нарцистично личностно разстройство. Архиманипулатор.

— Следователно е бил човек, напълно способен да предвиди ходовете ти срещу него, каквито и да са били те?

Тони стисна здраво подлакътниците на креслото.

— Може би. Искаш да кажеш, че той е щял да намери начин да заобиколи всяка защита, която бих измислил?

— Той е имал предимство пред теб. Действал е в сенките, промъквал се е през пролуките. Невъзможно е да се предпазиш срещу такъв човек, ако той е достатъчно умен и целеустремен. Бил е твърдо решен да си отмъсти. Или поне така ми се струва на мен. А на теб?

Това беше подканване да промени гледната си точка. Тони искаше да се възползва от него, но дори това желание го накара да реагира недоверчиво.

— Мисля, че трябваше да го спра.

— А не мислиш ли, че поемаш отговорност за действията на друг човек?

— Знам, не аз съм убил Майкъл и Луси. Нямам пряка отговорност за станалото. Но не мога да избегна косвената отговорност. И Карол е убедена в това.

— А мислиш ли, че ако Карол не те държеше отговорен, ти би се измъчвал от също толкова силно чувство за вина? Не за първи път умират хора в процеса на следствие, в което участваш и ти. Седял съм тук, в същата стая, и съм те слушал да споделяш скръбта си по такива поводи. Но що се отнася до отговорността, си изразявал само желание да си постъпил по друг начин или да си се справил по-добре. Не е имало такова чувство за вина, стигащо до самобичуване.

Този път Тони не можа да отговори незабавно. След малко каза:

— Адлер12 би се позабавлявал добре с този случай, нали?

— А как мислиш, как би характеризирал той процеса? Какво би заключил, ако наблюдава при пациент такава промяна в системата на убеждения?

— Бих определил това като арогантност. Навремето, когато бях тийнейджър, имах една приятелка. Тя беше много мила с мен, но смяташе, че се налага да закоравея. Често ми казваше: „Ти си като човек с прекалено голям нос, който постоянно си мисли, че всички говорят за него. Е, не е така, и колкото по-скоро станеш по-дебелокож, толкова по-щастлив ще бъдеш.“

— Е, как мислиш, права ли е била?

Тони се позасмя натъжено.

— Струва ми се, че така и не успях да науча този урок. Винаги съм смятал, че именно затова имам такава изключителна способност за съпреживяване.

Джейкъб кимна — толкова леко, че Тони се запита дали не му се бе сторило.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Ако Карол не беше на мнение, че ти носиш отговорност за станалото, мислиш ли, че щеше да страдаш от толкова силно чувство на вина?

Тони поклати глава и едва не се разсмя.

— Не съм писател — писането не е сред способностите ми.

— Но умееш да разказваш. А издателите разполагат с достатъчно редактори, които ще разкрасят стила ти. Не е необходимо да вземаш решение сега. Върви си и го обмисли. Такава работа може да ти осигури двойно удовлетворение. Повторното анализиране на старите случаи може да ти помогне да преосмислиш и процеса, през който преминаваш. Да се пречистиш, вместо да тънеш в самосъжаление — Джейкъб погледна часовника си. — Времето ни изтече — той се изправи и посочи стихосбирката. — Помисли за това, за което говорихме тук. Не забравяй онзи афоризъм за мостовете. Най-трудно е да прецениш кой мост да прекосиш и кой да изгориш зад себе си. Трябва да промениш нещо, Тони.

Тони се усмихна иронично и се изправи с усилие.

— Лекарю, изцери се сам13?

Но още докато произнасяше тези думи, съзнаваше, че се опитва да говори шеговито за най-трудния избор в живота му на зрял човек. Наистина ли бе дошло време да изтръгне Карол Джордан от сърцето си — завинаги?

Бързият оглед на страницата на Надя Вилкова във Facebook помогна да идентифицират двете й приятелки от снимките на таблото като Ашли Мар и Аня Бурба. Аня беше помощник-учител в едно начално училище в Тодмордън, на двайсет минути път с кола от Брадфийлд. Ашли работеше по-наблизо, на регистратурата в един здравен център в Харистаун, откъдето се стигаше за десет минути пеш до апартамента на Аня.

Фийлдинг реши да потърсят първо Ашли. Жената, която ръководеше регистратурата, не изпадна във възторг, когато поискаха да разговарят с Ашли, но Фийлдинг се постара да покаже, че няма да отстъпи. С многобройни демонстративни въздишки жената ги отведе в една малка стая, в която имаше четири стола и маса.

— Прилича ми по-скоро на училище за покер, отколкото на стая в медицинско заведение — измърмори Пола, след като жената ги остави и отиде да доведе Ашли.

— Да се надяваме, че госпожица Мар не прикрива чувствата си като играч на покер — отвърна Фийлдинг. — Е, хайде, Макинтайър, да видим за какво ви бива. Вие започвате разпита.

Пола изпита удовлетворение, задето Фийлдинг бе решила да й се довери. Но не й остана време да спомене това. Ашли Мар надникна през вратата — изглеждаше по-скоро объркана, отколкото уплашена.

— Вие ли сте от полицията? Сигурни ли сте, че търсите точно мен?

Нямаше съмнение, че тя е жената от снимката. Ашли беше около двайсет и пет годишна. Имаше кръгло, жизнерадостно лице, обрамчено с гъста, непокорна червеникавокестенява коса. Големите й зелени очи бяха раздалечени, и в съчетание с малкия, добре очертан нос и малката уста й придаваха вид на доволно котенце. И черните джинси, и розовият пуловер й бяха малко тесни, като че ли бе наддала някой и друг килограм, откакто ги беше купила. Пола й се усмихна дружелюбно. Най-добре беше първоначално да поддържат спокоен и непринуден разговор, за да я предразположат, а чак след това да й нанесат удар с лошата новина.

— Заповядайте, Ашли. Аз съм Пола Макинтайър, а това е Алекс Фийлдинг. Ние сме детективи от брадфийлдската полиция. Заповядайте, седнете — Пола й показа стола, който бе поставен най-далече от вратата, и седна от едната й страна.

Ашли седна на самия ръб на стола.

— Нищо не разбирам. Не съм направила нищо лошо. За какво става дума? Трябва ли ми адвокат? Във филмите по телевизията винаги настояват да се осигури адвокат.

Пола изруга наум дезинформацията, която разпространяваха вездесъщите сериали.

— Наистина нямате нужда от адвокат. Не става дума за нещо, което сте извършили, Ашли. Трябва да поговорим с вас за една ваша приятелка — и тя извади от чантата си копие на една от снимките от кухнята на Надя. Посочи Надя. — Тази жена ви е позната, нали?

Ашли я погледна уплашено.

— Това е Над. Приятелката ми, Над. Надя. Какво се е случило с нея? Защо сте тук?

— Опасявам се, че носим много тъжна новина, Ашли — Пола се пресегна през единия ъгъл на масата към Ашли и постави ръката си върху нейната. — Надя е мъртва.

Цветът се отля от бузите на Ашли и бледите лунички се откроиха по тях като обрив. Тя вдигна рязко ръце от двете страни на главата си и загледа зашеметено Пола.

— Не вярвам. Не и Над. Трябва да сте направили някаква грешка. Майка й има рак, не тя.

— Няма грешка, Ашли. Много съжалявам. Знам, че моментът е ужасен за вас, но действително се нуждаем от помощта ви.

— Искате ли чаша чай, или може би вода? — Фийлдинг се приведе напред и за миг Пола си каза, че тя сигурно е от тези майки, на които винаги може да се разчита.

Ашли поклати глава.

— Какво се е случило? Как е възможно да е мъртва? Тя е в Полша, прати ми съобщение онзи ден, пишеше, че времето там било отвратително и че очаква с нетърпение да се прибере — тя притисна ръка към устата си. — В понеделник така и не ми писа, тогава ли е умряла?

Пола забеляза как Фийлдинг я стрелна с очи. Обитателите на къщата се бяха върнали във вторник сутринта, и тогава бяха открили тялото на Надя в дневната си. Изглежда, че след като я бе убил, убиецът вече не е намирал за нужно да поддържа илюзията, че тя е още жива. Искал е само да предотврати възможността някой да вдигне тревога, докато тя е била още при него.

— Предполагаме, че някой е отвлякъл Надя — каза Пола. — Държал я е като своя пленница. А после я е убил.

— В Полша?

— Според нас тя така и не е напуснала Брадфийлд — отвърна Пола.

— Но тя ми пращаше съобщения. Написа ми, че се е наложило да си отиде у дома спешно, защото майка й имала рак. Страхуваше се, че тя умира. Казах й да се свърже с мен по Скайп, но тя писа, че нямало как, защото в дома на майка й нямало интернет. Затова си пращахме съобщения — тя извади телефона си. — Ето, ще ви покажа.

— Това наистина ще ни помогне, Ашли. Ще ни трябва и копие от разменените между вас съобщения. Нещо от това, което е писала в съобщенията си, да ви се е сторило странно? Или може би начина, по който се е изразявала?

Ашли се смръщи.

— Всичко беше съвсем нормално. Затова и нищо не мога да разбера. Сигурни ли сте, че наистина става дума за нея?

Пола бе обзета от дълбоко съчувствие.

— Знам, че беше ужасна новина за вас, но ние сме напълно сигурни. И се нуждаем много от помощ. Колкото по-скоро получим необходимата помощ, толкова повече шансове има да заловим онзи, който е убил приятелката ви. Затова искаме да ви зададем някои въпроси. Ще възразите ли?

Беше безсърдечно да искат това от жената, докато тя беше още в състояние на шок. Но беше и необходимо.

Очите на Ашли преливаха от сълзи, тя започна да трепери. Пола я прегърна през раменете и я остави да се наплаче. Срещна погледа на Фийлдинг — в него вече нямаше и следа от съчувствие. Шефката направи знак с ръка — „давай, давай“. „Майната му“. Пола остави Ашли да плаче, намери в джоба си хартиени носни кърпички, с които тя можеше да избърше очите и носа си, когато първият пристъп на плач утихнеше.

— С-съжалявам — заекна Ашли. От размазания грим очите й приличаха на очи на енот.

— Няма за какво. Тя е била ваша приятелка, естествено е да сте разстроена — Пола се отдръпна, но ръката й остана върху ръката на Ашли, над лакътя.

— Е, кажете ми кога видяхте за последен път Надя.

Ашли изхълца, преглътна, после успя да проговори.

— Беше една събота — тя започна да брои обратно дните, устните й се движеха безмълвно. — Преди три седмици. Отидохме до Манчестър, да пазаруваме в „Трафорд Сентър“. Там има куп готини магазини. Срещнахме се с Аня — това е другата ни приятелка, Аня Бурба. И тя е полякиня като Над. Така или иначе, срещнахме се по обяд в „Бъргър Кинг“, изядохме по един сандвич — тя замълча, натъжена от спомена, долната й устна затрепери.

— Купихте ли си нещо? — попита небрежно Пола, сякаш се интересуваше повече от пазара, отколкото от нещо по-мрачно.

— Купих си едни тъмнолилави джинси от еластична материя и блузка с пайети в тон с тях. Над си купи две блузи, с които искаше да ходи на работа — жълта и синя, и двете с тънки бели райета. Бяха наистина много хубави, изглеждаше страхотно в тях. Аня си купи разни неща от „Боди Шоп“. За баня. Ако я оставят, тя може да си живее в банята. После отидохме на етажа с ресторантите, ядохме пържени картофи и пихме кола. После Аня ме закара до вкъщи. Защото Над реши, че искала да гледа някакъв филм там, а на нас с Аня не ни се гледаше.

При разпитите винаги в един момент свидетелят казваше нещо, чието значение не осъзнаваше. Номерът беше да не покажеш колко важно ти се струва. Пола едва се овладя, за да не стисне ръката на Ашли с все сила, сякаш за да изцеди информацията от нея.

— Какъв беше филмът?

Ашли сви рамене.

— Наистина не помня. Беше нещо френско. Над говори френски не по-зле от английски. Имаше субтитри, разбира се, но аз предпочитам да гледам телевизия или да отскоча до кръчмата. Ако искам да чета цяла вечер, ще си купя някое списание.

— Значи Надя е имала намерение да иде на кино сама?

— Да. Правеше го понякога. Падаше си по киното, повече от мен и Аня.

Вероятно беше така. Пола си спомни, че в купчината дискове в апартамента на Надя имаше и няколко френски филм.

— И нямаше нищо против да ходи сама на кино?

— Да, защо не?

— А сигурна ли сте, че не е имала намерение да се срещне с някого там?

Ашли поклати глава.

— Това й хрумна едва там. Отидохме да погледнем какво дават, да видим дали няма нещо, което и трите да искаме да гледаме. А когато Надя видя този френски филм, реши да остане — лицето й се сгърчи. — Може това да е било последното, което е направила, преди той да я отвлече, нали?

По бузите й отново започнаха да се стичат сълзи.

— Не можем да бъдем сигурни, Ашли. А ето как можете да ни помогнете още повече. Искам да се опитате да си припомните онази събота. Да сте забелязали някой да ви следи? Имаше ли някой, когото да сте виждали постоянно около вас?

Ашли се смръщи в опит да си спомни по-добре.

— Не си спомням нищо подобно. Бяхме излезли да се позабавляваме и да пазаруваме, не обръщахме внимание на нищо около себе си.

— А да сте имали неприятности с някого? Някой да се е опитвал да флиртува с вас?

Тя поклати глава.

— Нямаше нищо подобно. Нали ви казах, не се интересувахме какво става около нас.

— Не сте забелязали мъже, които да ви харесват?

Ашли я изгледа разбиращо.

— Не сме предприемали нищо в това отношение. По-скоро се позаглеждахме. Когато отидохме да ядем, коментирахме този-онзи. Но не сериозно. Казвахме си например „какви мускули, а?“ или „този има готин задник“. Но не сме разговаряли с никого, и никой не ни е заговарял. Всичко си беше съвсем обичайно.

— А по въпроса за приятелите — Надя излизаше ли с някого?

Ашли сведе очи към масата.

— Вече не.

Пола срещна погледа на Фийлдинг. И двете бяха като ловни кучета, доловили мириса на дивеч.

— Значи все пак е имала приятел?

— Да, но това приключи още преди месеци — тя вдигна очи и забеляза интереса на Пола. — Не е това, което си мислите. Тя излизаше с един поляк, Павел. Започнала да се вижда с него много скоро след като пристигнала тук. Когато всичко приключи, тя казваше, че си паднала по него, защото тъгувала за дома, а той й помагал да не се чувства самотна. Още бяха гаджета, когато аз се запознах с нея. Беше симпатично момче, работеше на рецепцията в един хотел. Така или иначе, една вечер отишли в Лийдс и се натъкнали на някаква друга полякиня, която направо пощуряла. Нарекла Над уличница. Е, както се казва там на полски, но това било идеята. Казала, че Павел имал жена и две деца в Гданск, и че Над била мръсна проститутка. Крещяла всичко това с пълно гърло насред бара. Е, Павел се опитал да се измъкне, твърдейки, че жената го бърка с някой друг, но номерът не минал. Извадила телефона си, снимала двамата и заявила, че ако той не си вдигне мръсния задник и не се прибере незабавно в Гданск, щяла да прати снимката на жена му, за да знае за какво копеле се е омъжила. И общо взето с това приключи всичко.

— Тя го заряза, така ли?

Ашли сви рамене.

— Беше един от онези случаи, в които човек не може да е сигурен кой кого е зарязал. Тя скъсала с него или той с нея, докато пътували към летището. Той се върна в Полша, а тя казваше, че си почива от мъжете.

— И така ли беше наистина?

Ашли като че ли не беше категорична.

— В известен смисъл. Прекарала една нощ с един от лекарите в „Брадфийлд Мур“, но и двамата били пияни до козирката. На другия ден се разделили приятелски, но и двамата нямали интерес нещата да продължат.

— На нейната връзка ключове има два, които не отговарят на ключалките в апартамента й. Знаете ли чии са те, Ашли?

Тя кимна потиснато.

— Това са ключовете от жилището на Аня. Тя е страшно завеяна, постоянно ги забравя у дома и после няма как да се прибере. Затова даде един комплект на Над, защото тя пък е страхотно организирана — така Аня нямаше да е прецакана следващия път, когато забрави ключовете си на кухненската маса.

Разбираемо. Пола придърпа към себе си снимката на трите млади жени.

— Вие като че ли обичате купоните. Случвало ли се е някой да ви досажда в такива обстоятелства? Да проявява нездрав интерес към Над?

Ашли задъвка една кожичка на малкия си пръст.

— И трите обичаме да излизаме вечер — каза тя накрая. — Изпиваме по няколко питиета, но не сме като онези бесни кучки, които се натряскват така, че в края на вечерта не знаят собствените си имена. Не сме някакви малки глупачки. Обичаме да се позабавляваме, но не поемаме безсмислени рискове. Затова не мога да повярвам, че Над я няма.

— А наркотици? Над употребявала ли е някога наркотици?

Ашли въздъхна и подбели очи.

— Всички над трийсет са убедени, че нашето поколение е постоянно надрусано до ушите. Вижте, вземала съм екстази като тийнейджър — няколко пъти, когато обикалях клубовете. Няколко пъти опитах и кокаин — когато бях на двайсет. Но сега не ползвам такива боклуци. Имам добра работа, жилище, кола. Нямам намерение да захвърля всичко това на бунището. Над разсъждаваше по същия начин. Беше дошла тук с намерението да спечели достатъчно пари, за да се върне в Полша и да живее там добре. Не би рискувала плановете си за една шантава нощ — тя се усмихна едва-едва, измъчено. — Ние сме добри момичета, детектив Макинтайър — после привидната смелост й изневери и сълзите отново рукнаха. — Предполага се, че такива гадости не се случват на момичета като нас.

Но този път се беше случило.

Фийлдинг вече говореше по телефона, докато вратата на здравния център се затваряше зад гърба им. Говореше, вървейки — движеше се учудващо бързо за такава дребна жена. Пола почти трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Пратете незабавно кола тук — каза енергично Фийлдинг, упътвайки се към колата. — Да, здравният център на Харистаун Роуд. Вземете Ашли Мар и я откарайте в „Трафорд Сентър“. Тя може да посочи къде Надя е паркирала колата си, когато са пристигнали там онази събота… Да, точно така, преди три седмици. Надя е казала, че ще гледа някакъв френски филм в мултиплекса същата вечер. Ще ми трябва още един екип там — да разберат кога е свършил филмът и да проверят записите от камерите за наблюдение по възможните маршрути от киносалона към паркинга… Знам това… Кажете им да прекъснат работата по записките в бележника, това засега е най-добрата ни възможност да открием нещо.

Фийлдинг приключи разговора и седна на седалката до шофьора.

— Какво е това, което Ашли не ни казва?

Пола насочи колата към равномерния поток на уличното движение.

— Мислите, че не е казала всичко?

Фийлдинг сложи в устата си парче антиникотинова дъвка.

— Винаги има по нещо, което не казват. Невинаги дори знаят, че не са го казали, но винаги има по още нещо — тя потърка едното си око с кокалчетата на пръстите и сподави въздишката си. Кожата се изопна върху фините кости на лицето й. Пола осъзна, че не само тя си е легнала късно предната нощ. — Има и друго — допълни Фийлдинг. — Защо му е било да полага толкова усилия, за да скрие факта, че я е отвлякъл? Всички тези съобщения по телефона и писмата по електронната поща?

— И аз си зададох този въпрос. Единственото, за което можах да се сетя, че записите от повечето камери за наблюдение, поставени от частни фирми, се изтриват — без значение дали записът е на лента, или дигитален. Имат определен срок за съхраняването им. Може да се е безпокоял за записите от „Трафорд Сентър“ и да се е надявал, че ако изтече месец между отвличането и момента, когато ще започнат да го търсят, това ще му гарантира безопасност.

Фийлдинг се оживи за миг, кафявите й очи загледаха по-бодро и заблестяха. Но после се намръщи.

— Защо тогава я е убил след три седмици, ако си е осигурил месец?

— Не знам — призна Пола. — Може да не е имал намерение да я убива, когато я е убил. Може да е направила нещо, което го е накарало да изгуби присъствие на духа. А после, когато е видял, че е мъртва, просто е искал да се отърве от нея.

Фийлдинг се изсмя рязко и цинично.

— Да, несъмнено не е искал някакъв труп да се търкаля из къщата му и да създава впечатление, че е разхвърляна.

— Досадно нещо са труповете — отвърна Пола. — Винаги е по-добре да ги разчистиш по-рано, преди да започнат да се разлагат и да ти изпоцапат багажника.

— Уххх! Но сте права, Макинтайър.

— Благодаря. Значи отиваме в Тодмордън? При Аня Бурба?

— Точно така — настана кратко мълчание, после Фийлдинг каза: — Изпитвах уважение към Карол Джордан. Предполагам, че сте научили доста, докато работехте при нея.

Това не беше въпрос, а констатация. В представите на Пола тя бе работила с Карол Джордан, не при нея. Не че някога бе имало съмнение кой командва. Работата бе по-скоро там, че Карол винаги бе оценявала по достойнство различните умения на хората от екипа им и се бе постарала да ги убеди, че отделът за разследване на особено тежки престъпления е нещо по-голямо от механичния сбор от съставящите го елементи — но само ако работят в екип. Екип от единаци, несъмнено, но все пак хора, които съзнаваха каква лична изгода имат, ако са част от една работна група, която бележи успехи. Пола не долавяше подобен дух на колегиалност у Фийлдинг. Тя съвсем подчертано беше шефът и очевидно всичко трябваше да минава през нея. Пола беше наясно кой от двата подхода предпочита, но предпочитанията й нямаха никакво значение. Налагаше се да работи с това, което беше на разположение. Все пак и методите на Фийлдинг очевидно осигуряваха резултати.

— Всички ние напуснахме отдела като по-добри ченгета, отколкото бяхме, когато постъпихме на работа там — каза тя, с надеждата думите й да не прозвучат предизвикателно.

— Радвам се да го чуя. Ясно е, че работите като мой помощник по принуда, а не по личен избор. Но при нас никой не предприема нищо на своя глава, Макинтайър. Изпълняваме задачите си така, както е прието. Ясно ли е?

Пола не откъсваше очи от пътя. Лицето й беше безизразно.

— Да, госпожо.

— Така ли наричахте Карол? Госпожо?

Не беше съвсем ясно накъде води този въпрос.

На Пола не й се нравеше насоката на разговора, но нямаше намерение да лъже за нещо на пръв поглед толкова незначително.

— Не, наричах я „шефе“. „Госпожо“ не й харесваше особено.

— Е, и на мен не ми харесва. Обръщайте се с „госпожо“ към кралицата14. Добре е да го ползвате в по-официална обстановка, приемам го и от страна на редови униформени полицаи, редно е да знаят кой командва. Но когато преките ми подчинени се обръщат така към мен, ми звучи превзето. Моите момчета ми казват „началник“, но „шефе“ също е добре.

Аха, значи ставаше дума за демонстрация на сила. „Наричай ме «шефе» или ще реша, че ме оценяваш по-ниско от Карол Джордан“. Пола никога досега не беше водила подобен разговор с по-високопоставен офицер. Може би защото мъжете бяха уверени, че ще се отнасят с тях подобаващо на чина им, а жените трябваше да се борят за това право? Както и да е. Смяташе да избягва каквито и да било обръщения към Фийлдинг. Ако нямаше избор, щеше да казва „началник“ — ако го приемаше от момчетата, щеше да го приеме и от нея. Телефонът на Фийлдинг иззвъня и й спести отговора.

— Съобщение от патоанатома — каза Фийлдинг, отваряйки екрана.

— Какво казва Гриша?

— Приключил е с аутопсията. Трябва да му се обадя — тя превключи телефона на високоговорител и набра номера.

— Шаталов на телефона — колонките придаваха на гласа метално звучене.

— Главен инспектор Фийлдинг. Получих съобщението ви. Какво имате да ми кажете?

— Приключих с аутопсията на Наджея Вилкова. Причина за смъртта са вътрешни кръвоизливи, предизвикани от многобройни удари, нанесени с тъп инструмент.

— Не ударът по главата, така ли?

— Ако се съди по кръвта на местопрестъплението, първият нанесен удар вероятно е бил този по главата, но надали той би бил достатъчен, за да я убие. Бих казал, че е била удряна с цилиндричен, конусовиден предмет, нещо като бухалка за бейзбол. Била е ритана многократно. Толкова много, че кожата е била разкъсана и е кървяла. И това не е всичко. Имаше многобройни стари натъртвания на различни места по тялото, които могат да се обяснят с редовно нанасяни побои в продължение на около две седмици.

— Не повече?

— Синините обикновено избледняват напълно за около две седмици. Така че всякакви следи от нанесени преди това побои биха изчезнали.

Пола си каза, че не вижда какво повече може да се каже. Но Фийлдинг имаше още въпроси.

— Ако класифицираме следите от побои, които сте виждали, къде бихте поставили тези следи? В челната петица? Челната десетка?

Настана кратко мълчание, после Гриша отвърна с равен тон:

— Виждал съм само едно тяло на по-жестоко пребит човек, и тогава ставаше дума за жертва на наказателен побой, нанесен от банда рокери.

— Благодаря. А имало ли е изнасилване? Искам да кажа, преди залепването на срамните устни, естествено.

— Свалих лепилото с разтворител, за да изследвам гениталната област. Бих казал, че наскоро е насилвана, и вагинално, и анално. Има вътрешни разкъсвания, които предполагат много брутално изнасилване. И в този случай има следи от стари травми в гениталната област, частично зараснали вътрешни разкъсвания — той въздъхна тежко. През всички тези години, откакто познаваше Гриша, Пола не бе забелязала да се отнася с пренебрежение към жертвите. Картините на това, което човешките същества си причиняваха взаимно, все още го разстройваха. — Няма следи от семенна течност. Ползвал е презервативи, или страничен предмет.

— Страничен предмет? — попита Фийлдинг с клиничен интерес.

— Може да е изкуствен пенис. А може да е била дори бейзболната бухалка, с която я е бил. Невъзможно е да се прецени.

— Следователно, теоретично погледнато, убиецът може и да е жена?

Гриша се засмя сухо.

— Теоретично може да е жена, да. Въпреки че би трябвало да е доста силна, за да мъкне жертвата насам-натам. Но да, може и да е жена — настана мълчание, докато всички обмисляха тази възможност. — Има и още нещо — каза Гриша. — Беше трудно да се забележи първоначално поради многото синини и рани по кожата. Но после намерих на три места по две рани от убождане, близо една до друга. Едната двойка на дясното рамо, една на лявото бедро и една на корема, до пъпа. Онези на рамото са почти напълно зараснали. Останали са розово-лилави белези.

— Рани от нож?

— Не, много по-малки и плитки. В четири от случаите има драскотини по кожата. Не съм сигурен, но е възможно да са рани, нанесени от електрошоков пистолет.

— Мислите, че я е парализирал по този начин? — попита заинтригувано Фийлдинг.

— Не мога да бъда сигурен, нямам много опит в тази област. Трябва да се поровя малко в литературата по въпроса. Но да, с известни уговорки бих предположил такова нещо на този етап.

— Това би обяснило как така е успял да я отвлече на обществено място, без никъде да е забелязан опит за насилие или някакво сдърпване… — гласът на Фийлдинг заглъхна постепенно, сякаш обмисляше онова, което бе чула току-що.

Пола се възползва от тази възможност.

— Здравей, Гриша. Аз съм Пола.

— Здравей, сержант Пола. Радваш ли се на повишението?

— Не помня да съм имала друг път по-голям повод за радост, макар и без усмивки. Гриша, какво се знае за часа на смъртта?

Фийлдинг я изгледа лошо, като че ли намесването й бе неуместно.

— Бих казал, между девет вечерта и четири сутринта. Не мога да съдя по стомашното съдържание, защото такова няма. Червата също са празни, изглежда, че между последния път, когато е яла, и момента на настъпване на смъртта са изминали поне дванайсет часа.

— Следователно не може да има съмнение, че я е държал затворена, преди да я убие, нали?

— Така изглежда. И я е биел редовно, докато я е държал като пленница.

— Така мислим и ние — намеси се рязко Фийлдинг. — Благодаря, докторе. Помогнахте ни много. Кога ще получим пълния ви доклад?

— Секретарката ми ще ви го прати веднага щом свали текста от диктофона. Успех с разследването. Тежък случай е този, главен инспектор Фийлдинг — и той затвори телефона.

— Нищо, което не бихме могли да предположим — отбеляза Фийлдинг с тон, който подсказваше, че е очаквала нещо повече от Гриша.

— Като изключим онези рани, които може да са от електрошоков пистолет.

— Е, все по някакъв начин е трябвало да я доведе в състояние на безпомощност, а това е един от вариантите, които са близко до ума — Фийлдинг нямаше намерение да отстъпи.

— Но това са три отделни случая. И само една двойка от раните са на място, което предполага, че е била нападната с електрошоков пистолет изотзад. Това е интересно. Освен това думите на Гриша подсказват, че тя никога не е заминавала за Полша.

Фийлдинг изсумтя и започна да пише някакво съобщение на телефона си. Нямаше никакво обсъждане на идеи и възможности — нещо обичайно в предишното работно място на Пола. Всички нейни колеги държаха на обмена на предположения, изпробваха различни теории, сравняваха ги с наличните доказателства. Но каквото и да се въртеше в главата на Фийлдинг, тя не го огласяваше.

Денят беше абсолютно отвратителен. Колкото и да бе парадоксално, на Карол й бе по-лесно да преживява тези дни, отколкото другите. Смяташе, че тъкмо това е заслужила. Но до тук денят наистина се развиваше ужасно. След неуспялото посещение при Крис предната вечер тя се бе прибрала с колата у дома и незабавно се бе вкопчила в бутилката с водка. Беше се събудила в малките часове от ужасна жажда и главоболие. Изгълта една пинта вода и я повърна незабавно заедно с парацетамола, който беше взела. Беше направила втори опит, като пиеше водата на глътки, и този път успя да не повърне обезболяващото.

Върна се обратно в леглото, където започна да се върти ту на една, ту на друга страна и да ругае, обляна в пот. Накрая прие, че повече няма да се спи, облече работните си дрехи, нахлузи едно ватирано яке и излезе навън с надеждата, че ще се почувства по-добре на студа. Едно по-светло петно в небето на изток разкъсваше мрака достатъчно, за да може да се поразходи, и тя тръгна нагоре по ливадата зад къщата, към дърветата, които очертаваха хребета на хълма.

Не беше лесно да върви нагоре — заради туфите трева и неравната почва имаше опасност да се препъне на всяка крачка. Но Карол вървеше упорито нагоре, задъхана, принуждавайки се да изстрада целия път до върха на хълма. Вместо да бъде възнаградена с гледка на изгрева, зазоряването донесе само студен дъжд и леко разсветляване на сивото небе. Когато слезе обратно от хълма, косата й беше мокра и залепнала за главата, бузите й бяха безчувствени от студа и влагата.

Свари си кафе, но от него получи киселини, а пулсът й се ускори. Работата също не й помогна. Задачите й за този ден бяха скучни и монотонни, не й пречеха да преживява отново и отново ужасния сблъсък с Шинийд. Едно подхлъзване на длетото го заби в меката част на палеца й, който започна да кърви ужасно и спря едва след като тя наплеска една марля с лекарство и му направи превръзка. След това само болеше адски. По някакъв начин тя успя да преживее влачещите се часове на сутринта, без да прибягва до бутилката с водка, но не съумяваше да я пропъди от мислите си.

Най-сетне приключи с разчистването на първата част от пода на полуетажа и опорите й. Беше се натрупало внушително количество дървен материал, който трябваше да извлече навън и да прибави към купчината, която се канеше да запали скоро. Беше тръгнала към вратата с първия наръч в ръце, когато едно неочаквано похлопване я накара да го изпусне с трясък на пода.

Ругаейки под нос, Карол отвори рязко вратата. На прага застана Джордж Никълъс, на лицето му бе изписана смутена усмивка.

— Явно имам таланта да пристигам в неподходящи моменти — каза той и хвърли поглед зад нея към разпилените по пода дърва.

— Подходящите моменти не са чак толкова много — измърмори Карол. Появата му я раздразни, защото я накара да забележи, че дъхът й мирише на водка, косата й е немита, че дори потта й лъха на алкохол. Съзнаваше разпада на личността си и се срамуваше от него. „Но не достатъчно, за да се опитам да променя нещо“, каза си тя.

— Може ли да вляза? — той погледна жалостиво към небето, от което продължаваше да ръми упорит дъждец. Тя отвори по-широко вратата и махна с ръка, подканвайки го да влезе. — А кучето? — той посочи черно-бялото коли, седнало до краката му.

— Здрасти, Джес — каза Карол. — Радвам се да те видя.

Никълъс влезе, щракна с пръсти и кучето го последва, после легна с муцуна между лапите. Очите му следяха Карол.

— Всъщност това не е Джес.

— Това показва ясно колко разбирам от кучета — Карол затвори вратата и студът остана навън.

— Лесно е да се обърка човек. Това е Флаш. Джес е нейна майка — Джордж свали каскета от туид и изтръска дъждовните капки от него. — Мога ли да се надявам на нещо топло за пиене?

Карол се усмихна неволно.

— Смел човек сте вие, господин Никълъс. Малко от хората, които ме познават, биха проявили такава храброст.

— Не съм смел, само съм премръзнал. И моля ви, наричайте ме Джордж.

„Самоуверен, но не и арогантен.“

— Чай или кафе? Кафето е хубаво, чаят — съвсем обикновен.

— В такъв случай предпочитам кафе.

Карол тръгна към обитаемата част, за да приготви кафето. Едва беше включила електрическата кана, когато чу трополене и удари на дърво в дърво. Надникна през вратата и видя, че Никълъс подрежда нападалите дърва в спретната купчина до вратата.

— Не е необходимо да си плащате с труд за кафето — обади се тя.

Той я погледна развеселено.

— Дошъл съм да моля за услуга. Опитвам се да натрупам възможно най-много червени точки.

Настроението й се влоши. Нямаше желание да прави услуги на когото и да било. Не искаше той да й бъде задължен за нещо. Пък и не можеше да си представи каква услуга би била склонна да направи на Джордж Никълъс.

Когато кафето беше готово и налято в две чаши, повечето дърва бяха подредени до вратата.

— Благодаря — каза тя сопнато.

— За мен беше удоволствие — той се озърна, като че ли очакваше, докато е гледал в друга посока, отнякъде да се е появил стол. Като се убеди, че стол няма, той се разположи на пода, без да обръща внимание на мръсотията, с което й направи добро впечатление. Карол се облегна на стената. Кучето не мърдаше, само местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Е, за каква услуга става дума? — тя отметна мократа от пот коса от лицето си с мръсната си, изцапана с кръв ръка.

Никълъс посочи кучето.

— Последния път, когато Джес се окучи, запазих две кутрета от кучилото. Гледаме все повече овце и ни трябват повече кучета, които да ги пазят. Джес е страхотно овчарско куче, но не може да бъде навсякъде. Идеята беше да обучим кутретата, за да й помагат.

Карол отпи предпазливо от кафето. Този път й беше вкусно. Махмурлукът най-сетне започваше да отшумява.

— Разбирам, но не ми е ясно каква е моята роля. Както вероятно сте забелязали, не отглеждам тук стадо овце.

— Тъкмо в това е работата — Никълъс придоби смутен вид. — Налага се да призная нещо, което звучи много глупаво. Флаш се страхува от овце.

Карол избухна в смях.

— Това си го измислихте.

— Не, честна дума. Почнат ли да блеят, и тя хуква да бяга. Ако не беше толкова жалка картина, щеше да е смешно. Чувал съм, че има такива случаи, но и аз не вярвах досега.

— Овчарско куче да се страхува от овце? Ще ме докарате до истерия.

Никълъс погледна кучето, поклати глава и се усмихна натъжено.

— Но като оставим смешната страна на въпроса настрана, за кучето това не е никак добре. Възможностите пред едно куче-пазач, което не може да пази, са минимални. Овчарите ми казват, че не е добре да я задържа като домашно куче, заедно с майката и другото куче, които са обучавани да пазят — изражението му стана сериозно и той сведе очи. — Трябва или да й намеря друг дом, или да дам да я приспят.

— И решихте да се обърнете към мен? — в гласа на Карол се долавяше неприкрито удивление. — Никога през живота си не съм имала куче. Аз обичам котки. Единствената причина котаракът ми да не е тук е, че е прекалено стар, за да се адаптира към този начин на живот.

— Никога не е късно да обикнете и кучетата — каза Никълъс. — Ела, Флаш — кучето стана, после седна до него, опряло глава на бедрото му. Той зарови пръсти в козината му и започна да го чеше. — Тя е прекрасно куче. Десетмесечна, напълно обучена да пази чистота. Подчинява се на основните команди — „тук“, „седни“, „долу“, „стой“, „легни“. Сама видяхте, достатъчно е да щракнете с пръсти, и тя идва при вас и ляга. Идеалното животно за човек, който за първи път гледа куче. Ако беше чистокръвно коли, през ум не би ми минало да ви я предлагам. Те са прекалено неспокойни, нервни, изискват много специално отношение — той се усмихна тъжно. — Мислехме, че Джес е забременяла от друго коли, но явно е успяла някой път да се измъкне, без да я забележим. Крайният резултат е кръстоска на коли с черен лабрадор. А това означава, че кучето е много по-податливо — интелигентно, но много кротко.

— Не ми трябва куче.

Той се ухили широко. Усмивката го подмлади с години. После каза:

— Вие просто не знаете, че ви трябва куче. Те са отлична компания, а и са за предпочитане пред алармена инсталация. Никой не нахлува в къща, от която се чува кучешки лай.

Споменът за това, което се бе случило тук, направи думите му още по-убедителни. Той беше достатъчно разумен да избегне всякакво пряко споменаване.

— Няма ли да се нуждае от дълги разходки?

— Не отричам това — отвърна той, продължавайки да чеше кучето по главата. — Но същото важи и за нас. Проблемът е там, че не го правим. Ето какво, Карол — колитата наистина обичат да тичат. А на цели мили около къщата ви се простират пусти земи. Можете да я пуснете да тича наоколо колкото си иска, защото можете да бъдете сигурна в едно — никога няма да плаши овцете — той й се усмихна. — Защо не й дадете шанс? Вземете я, да кажем, за една седмица. За да видим дали двете ще свикнете една с друга. Без ангажимент. Ако опитът се окаже неуспешен, ще си я прибера и през ум няма да ми мине да ви упреквам.

— Ще я приберете, за да я приспите?

Никълъс потърка хълбока на кучето.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Вижте какво, Карол, наистина нямам никакво намерение да ви принуждавам да вземете кучето против волята си, защото в противен случай бихте се измъчвали от чувство за вина. Това би означавало да се отнесем с Флаш по-непочтено, отколкото да я приспим безболезнено.

— Не разбирам нищо от кучета. Какво ядат, от какво имат нужда — думите й прозвучаха като хленч и я накараха да се презира. — Не съм човекът, който ви трябва.

— Нямат нужда от нищо особено. Донесъл съм леглото й, един чувал кучешка храна и нашийника й. Тя може да спи там с вас — той махна с ръка към затворената врата. — Или пък тук, отвън. Но предпочита да не е сама. Приема и човешка компания в отсъствието на друго куче. Хранете я два пъти дневно, пълнете купичката до три четвърти. Можете да добавите и останки от вашата храна в купичката, но не бива да свикне да яде от ръка, защото ще проси постоянно. Има нужда да потича добре поне веднъж дневно, за предпочитане два пъти. Всичко това ще ви затрудни ли?

— Аз няма да се занимавам вечно с този ремонт — това беше отстъпление, и тя го съзнаваше.

— Но той ще продължи още доста време. Вижте, ще му мислите, когато стигнете дотам. Но ми се струва, че тъкмо сега появата на едно куче в живота ви може да бъде само нещо положително.

— А откъде да знам дали ще се подчинява, като й кажа нещо?

— Опитайте. Повикайте я. Можете поне да опитате, Карол. Какво бихте могли да изгубите?

Мари Мейдър беше доволна от развоя на събитията на новото й работно място. Беше разделила екипа на групи, всяка по дванайсет души, и им даваше кратки, но интензивни брифинги — група по група. Окуражаваше подчинените си да проявяват откровеност. Първата стъпка към постигането на тази цел беше да ги накара да почувстват увереност при контактите си с нея. Трябваше да започнат да вярват, че работят на обща територия, да виждат общ враг в конкуренцията. Стигнеха ли до този етап, можеха да бъдат убедени да приемат всякакви промени в работната практика и нови споразумения. Целта й бе всички да гледат в една посока — това бе начинът да отбележат напредък.

Роб бе присъствал на първите две срещи с групите. Казваше, че иска да види как тя работи, за да е сигурен, че собствената му тактика не влиза в противоречие с общата й стратегия. Мари подозираше, че целта му е по-скоро да зяпа краката й, като се имаше предвид, че през цялото време почти не откъсваше очи от тях и така и не записа нищо в бележника си. Нямаше значение дали го беше спечелила на своя страна с добре оформените си прасци или с компетентността си при работа с персонала — скоро щеше да може изцяло да разчита на него.

Засега хората от екипа като че ли имаха желание да й направят добро впечатление. Това беше хубавата страна на една икономика в депресия. Всеки, който имаше работа, отчаяно се опитваше да я запази. Дори хора с естествената склонност да противоречат независимо от ситуацията, в повечето случаи бяха достатъчно благоразумни да лепнат на лицето си усмивка, за да направят добро впечатление на новия шеф. Всички искаха да са сигурни, че ако новата метла се развърти, те няма да се озоват в лопатата.

Имаше, разбира се, и изключения. Гарет например изобщо не се включи в разговорите, когато дойде ред на неговата група. Беше седял със скръстени ръце, наклонил глава на една страна, на лицето му бе изписано надменно отегчение. Тя се опита да го накара да представи пред групата онова, за което бе намекнал предния ден, но той само изсумтя и отвърна:

— Най-добре ще е да го представя първо на вас. Какъв смисъл има всички да се зарадват на нещо, което после няма да се осъществи?

Мари бе проверила професионалната му атестация и се бе убедила, че той е един от най-продуктивните им служители. Беше очевидно, че и той го знае. Но тя нямаше намерение да му позволи да злоупотребява с този факт, да приема за даденост бонуса, който получаваше в края на всяко тримесечие. Ако не го попритиснеше малко, за да му стане ясно кой е шефът, той можеше да се превърне в постоянен дразнител, да подклажда съмнения по отношение на нейния подход. Затова тя се усмихна сладко и каза:

— Винаги съм вярвала, че когато се обсъждат нови идеи, е по-добре в обсъждането да се включат повече хора. От сега нататък ще правим кратки срещи по групи на всеки две седмици. Гарет, искам да подготвиш за следващата среща предложението си, да формулираш накратко идеите си и да се аргументираш. Убедена съм, че можем да намерим по-добри пътища към постигане на целите си, и никой не разбира това по-добре от теб. Разчитам на всички вас да представите конструктивни предложения. Гарет, радвам се, че ти първи ще направиш подобно представяне.

Той я изгледа смръщено, очевидно раздразнен от начина, по който бе надхитрен. Но не каза нищо, а и не му остана възможност да говори зад гърба й пред колегите си, когато се събираха край автомата за вода, защото, също като Роб и други служители, той се бе възползвал от натрупалите се компенсации за извънреден труд, за да си вземе един свободен следобед. „Брадфийлд Виктория“ щяха да играят срещу „Нюкасъл“ за купата на футболната асоциация, и верните фенове се канеха да заминат на север за мача.

Когато дойде време за обедна почивка, Мари излезе навън след футболните запалянковци. Имаше нужда да прекара половин час извън офиса, да вижда лица на хора, към които не носи отговорност, да освежи ума си с нещо по-красиво от разделени на кутийки работни помещения. Градската картинна галерия беше на три минути бърз ход от офиса, а тя имаше особена слабост към колекцията от произведения на шотландски колористи16, изложена на втория етаж. Двайсетина минути с картините на Дж. Д. Фъргюсън и Уилям Мактагарт щяха да я ободрят и да й вдъхнат нови сили, за да бъде готова да се изправи срещу нова група служители, нуждаещи се от стимул и поощрение.

Мари седна на тапицирана с кожа пейка пред едно голямо платно, на което се виждаха импресионистичните изображения на две деца по бели ризки, коленичили сред лодки и водорасли, зад тях се простираше развълнуваната синьо-бяла морска шир, по небето над тях се кълбяха купести облаци. Тя извади от чантата си салатата от моркови с дресинг от люта туршия, която си беше приготвила сутринта, и започна да се храни, приковала очи в картината, наслаждавайки се на сложната игра на четката, която пораждаше такова спокойствие и яснота в съзнанието на зрителя. Беше се влюбила в работата на тези художници от момента, когато видя за първи път техни картини в един малък град в Шотландия, където я бяха разпределили във филиал на компанията, в която работеше преди. В обедната почивка се измъкваше, за да отиде в картинната галерия и се удивляваше на въздействието, което тези картини имаха върху нея. Направо не й се вярваше, когато разбра, че има цяла колекция от тях в града, в който живееше.

— Какви еснафи сме — казваше тя на Марко, настоявайки той да идва в галерията с нея. — Представи си, не сме знаели, че ги има тук, под носа ни.

Тя знаеше, че Марко не споделя ентусиазма й по отношение на живописта. Но той обичаше да идва с нея, да споделя възторга й. А по някакъв начин съзнанието, че той седи на една от пейките и играе някаква игра на телефона си, й вдъхваше спокойствие и сигурност.

Но този ден човекът, който я следеше с поглед, не беше Марко. Мари изяде салатата, без да забелязва, че я наблюдават. На подобна пейка в съседната зала някакъв мъж привидно се наслаждаваше на два пейзажа от Л. С. Лоури, които се намираха в учудващ контраст с обичайните за художника сцени от живота на работниците. Но всъщност вниманието му бе насочено другаде. Беше се съсредоточил върху Мари, следеше всяко нейно движение. Каза си, че се храни чисто. Не беше редно да се позволява на всекиго да яде сред толкова много скъпи произведения на изкуството. Но на Мари можеше да се разчита, че няма да допусне храна да капне или плисне встрани, нито пък ще остави трохи след себе си. Това му харесваше у нея. Жена, която внимаваше как се храни на публично място, вероятно щеше да проявява изтънченост и в други отношения. Не като онези мърли, които не можеха да се грижат за един мъж, както подобава.

Светът като че ли беше пълен с жени, които всъщност не бяха никакви жени, а пълен боклук. Само един мъж можеше да съзнава ясно, че трябва да се предприеме нещо в това отношение. Проблемът се криеше в наивния му оптимизъм. Три пъти вече се беше излъгал. Възлагаше такива надежди на последната, но вече беше очевидно, че тя не отговаря на изискванията му. Приемаше необходимостта да се справя с последиците от грешките си, но единственото, което искаше дълбоко в себе си, беше жена, която ще отговаря на идеала му за женственост. Не можеше да се твърди, че иска прекалено много. Вината беше тяхна. Всеки път. А негово право беше да извърши необходимото. Правеше услуга на човечеството, като изтръгваше безполезните плевели.

Той погледна към Мари и се усмихна. Този път изборът му беше добър. Тя беше умна, елегантна и умееше да се държи на обществено място. Ако се държеше така и в личния си живот, той щеше да е много щастлив.

В противен случай щеше да продължава с търсенето. Не беше кой знае колко трудно.

Срещата с Джейкъб Голд бе породила у Тони дълбоко безпокойство. Беше разговарял с двама пациенти в „Брадфийлд Мур“ днес следобед, а почти не помнеше за какво. Собственото му душевно състояние се отразяваше на качеството на работата му — очевидно беше време да приеме сериозно неприятния извод, който се натрапваше неудържимо.

След работа се беше прибрал на лодката, решен за първи път да не я приема като жалък израз на отстъпление, а като символ на промяна и нови възможности. Това, че се бе адаптирал към нов начин на живот на такова място, беше нещо положително, каза си той, виждайки се мислено как размахва назидателно пръст на самия себе си. А когато престана да размишлява по този въпрос, бе принуден да си признае, че уютният живот в малкото пространство на борда много му се нрави. Неприятно бе единствено това, че нямаше къде да се поберат книгите му. Но несъмнено и от това положение можеше да се намери изход. Имаше нужда да насочи мислите си в по-различни посоки, към по-оригинални, не очевидни решения. Дали не би било възможно да наеме някакъв склад наблизо и да го ползва като малка библиотека например? Необходимостта да се поразходи до там нямаше да му пречи. Той се позасмя глухо и каза на глас:

— Най-вероятно, докато стигна, вече ще съм се сетил за това, което съм искал да потърся в книгата.

— Но това, което ти е необходимо в момента, не са книги — продължи той, докато отваряше хладилника и шкафа до него. — Трябва ти храна. Каква е ползата от сос за спагети, когато няма спагети? Или от мляко, когато няма корнфлейкс? Или от масло, когато няма хляб?

Време беше за спешно пазаруване. Той взе една от здравите пазарски торби за многократна употреба, които Карол — „уф, не, стига вече, не може да сантименталничиш над някаква шибана пазарска торба“ — го бе накарала да купи веднъж, когато се бе наложило да пазаруват в денонощен магазин по средата на едно разследване. На няколко преки от пристанището имаше неголям магазин от верига супермаркети, зареден само с най-необходимото; Тони можеше да отиде и да се върне от там за половин час.

Но да се върне към какво? Към неразрешени проблеми, които се търкаляха насам-натам из главата му като топките в играта „Пинбол Аркейд“, към празните столове, напомнящи за празнотата в живота му, към досиетата на пациенти, чието душевно състояние, честно казано, му се струваше по-стабилно от неговото сега. Налагаше се да изпълни часовете преди сън с нещо по-конструктивно от мрачни размисли. Тони облече палтото си и излезе навън, в мрака, твърдо решен да пропъди с ходене мислите за Карол Джордан. Имаше нужда от нещо друго, което да ангажира съзнанието му, от някакво предизвикателство. Остави мислите си да се реят, да се върнат назад, очаквайки да се натъкнат на нещо, за което да се хване.

И го откри, точно когато завиваше зад ъгъла, покрай бара, в който предлагаха тапас. Изчезналата жена, издирвана от Пола. Извади телефона от джоба си и набра номера на Пола. Веднага щом тя отговори, започна без всякакви встъпления:

— Пола, твоята изчезнала позната все още ли е изчезнала?

— Добър вечер и на теб, Тони. Да, доколкото ми е известно. Не съм се занимавала пряко със случая днес, но бих научила, ако имаше някакви развития.

— Така че последното, което се знае за нея, е че е щяла да се отбие да пазарува във „Фрешко“? Тръгнала си е от работа в обичайното време и никой не я е виждал след това?

— Не съм чувала нищо по-различно. Ето и още нещо, което може да представлява интерес за теб. Нали знаеш за убийството, по което работя? Убийството на Надя Вилкова? Имаме основания да предполагаме, че я е парализирал с електрошоков пистолет.

— Това стеснява кръга на възможностите, нали? Искам да кажа, не е същото като да й пусне приспивателно в чашата в някой претъпкан бар и да чака то да подейства. Контактът е бил много по-близък и тесен. При това трябва да я е отвлякъл на място, на което да има относителната възможност да са били сами. Не можеш да парализираш човек с електрошоков пистолет пред публика. Освен ако си ченге. Да не говорим пък, че трябва да си организирал много точно изтеглянето си, защото ползването на електрошоков пистолет не е като да удариш някого по главата така, че да изпадне в безсъзнание. Жертвите възвръщат контрола над тялото си сравнително скоро, не е ли така? Следователно е трябвало той да има изготвен план, не може да е действал импулсивно.

— Приключи ли? — попита развеселено Пола.

— Просто мисля на глас, извинявай.

— Не, много е интересно да следя хода на мислите ти. Ако чуя нещо ново за Бев, ще ти се обадя веднага. Само че — нали ти не проявяваше особен интерес към случая?

Тони вдигна яката си, за да се предпази от ледения вятър, който връхлетя веднага когато той излезе извън защитата на високите сгради около пристанището.

— Извел съм мозъка си на разходка.

— Ясно. Нали не си забравил каишката?

— Много смешно. Надали знаеш в кой магазин на „Фрешко“ с пазарувала тя обикновено?

— Не съм сигурна, но логичният маршрут от болницата до дома й минава покрай големия „Фрешко“ на Кентън Вейл Роуд. Нали се сещаш кой имам предвид?

— Онзи, който се пада отдясно, когато се влиза в града? Пречи кръговото кръстовище, но ми звучи глупаво?

— Точно той. Защо?

— Трябва да си купя някои продукти — и тъй като нямаше какво друго да каже, той направо затвори телефона. Когато го слагаше в джоба си, той се запита дали склонността му да ползва мобилния телефон само в случай на крайна необходимост не се дължи на спомени от ранната му младост, когато разговорите по стационарните телефони бяха относително скъпи. Баба му, която го отглеждаше почти сама, приемаше телефона като средство за охарчване на глупци, и позволяваше ползването му само в случаи, които тя преценяваше като наложителни. Тони си спомняше, че тя живееше в постоянен страх да не изгуби намалението на таксата, предвидено за абонати, чийто брой на разговорите попадаше под определена минимална граница. А когато най-сетне се появиха мобилните телефони, разговорите по тях бяха толкова скъпи, че налагаха ограничения, които затвърдиха впечатлението, оставено от бабините му настоявания за пестеливост. И все пак, проблемът не можеше да се дължи единствено на принадлежността му към определено поколение; познаваше много хора на неговата възраст, които постоянно дърдореха по телефона, без изобщо да се замислят за разноските. Не, вероятно това беше една от личните му странности. Това предположение се потвърждаваше от начина, по който повечето му колеги и приятели реагираха на неговата лаконичност в разговорите по телефона. Карол винаги беше… Не. Нямаше да допусне спомените за Карол да окупират мислите му.

Кентън Вейл Роуд беше на около две мили от пристанището. Дотам нямаше пряк път, налагаше се да се движи на зигзаг по границата на градския център, но картата на града беше запечатана в главата му и това беше достатъчно. Можеше да се движи на автопилот, погълнат през това време от по-сериозни размисли.

Какво точно би означавало това „да изтръгне Карол Джордан от сърцето си завинаги“? Той реши да разгледа въпроса в детайли. Ако се направеше сравнение с предишните им отношения, Карол на практика вече не присъстваше в живота му. През изминалите няколко години те бяха живели в една и съща къща. Неговото жилище заемаше горните два етажа на сградата, нейното — приземния етаж. Деляха ги едно стълбище и една заключена врата. Не бяха неразделни, но той винаги знаеше кога тя е наблизо и кога отсъства. Беше като Господ от псалмите, бдеше над всяко нейно влизане и излизане18.

А после той наследи къщата в Устър. За първи път в живота си разполагаше с жилище, което чувстваше като свой дом. В мига, когато влезе в онази голяма едуардианска къща до парка, той най-сетне разбра какво имат предвид хората, когато казват, че се чувстват някъде на мястото си. Къщата на Едмънд Артър Блайт сякаш бе строена по мярка на Тони, до такава степен хармонираше с личността му. И в това прибиране у дома щеше да има място и за Карол. Щяха да живеят заедно, под един покрив — плаха стъпка напред, която може би щеше да ги сближи още повече.

Всички контакти между тях бяха белязани от предпазливост. И двамата бяха недоверчиви, тъй като житейските им избори бяха ранявали чувствата им и бяха оставяли следи в психиката им. И двамата не се възприемаха като достойни да бъдат обичани. Но постепенно бяха свикнали с мисълта, че онова, което ги свързваше, беше някакъв вид любов. Не от онзи, традиционния вид, водещ бързо към преплитането на потни тела в измачкани чаршафи. Надали и някога щяха да стигнат до там, ако се вземеше предвид колко зле се представяше Тони в това отношение. Вместо това те изградиха по-различни отношения, които хармонираха с особеностите на професионалния и личния им живот. Вярваха си така, както не бяха вярвали на никой друг. И въпреки че никога не бяха живели заедно, ежедневието им беше така свързано, че отсъствието й бе трудно поносимо за него.

Но нея я нямаше. В скръбта си, вместо да се обърне за утеха към него, тя бе избухнала с цялата сила на натрупалото се в сърцето й ожесточение. Не се опита да скрие, че обвинява него, и той не помнеше по-тежка нощ от онази, която прекара, след като тя си тръгна. Беше се опитвал да се убеди, че тя ще се върне, но с основание не успя. Беше напуснала всички тях, без да се обърне дори веднъж назад. Сякаш бе умряла, но по някакъв позорен начин, което възпрепятстваше хората да се съберат в памет на това, което бе означавала за тях. Но скръбта беше истинска.

И все пак той бе събрал сили да направи първата крачка, отдалечила го от най-мъчителната скръб. Живееше на място, което не будеше спомени за нея. Тя бе стъпвала на лодката само веднъж, и то когато тя бе на пристан в друг град — пък и тогавашното й посещение не бе оставило у него хубави спомени. Не беше преследван от образа й, накъдето и да погледнеше — тази територия беше изцяло негова, което облекчаваше донякъде живота без Карол.

Следващият етап бе да приеме, че всичко е свършило. Както и да пожелаеше да нарече онова, което ги бе свързвало, то вече не съществуваше. Може би щяха да намерят обратен път към предишните непринудени отношения и приятелска близост, ако тя се бе върнала скоро след това, склонна да не говори повече за станалото. Макар и много трудно, това би дало известно предимство на живите пред мъртвите. Позиция, която Тони винаги защитаваше пред пациентите си. Сега вече щеше да му се наложи да започне да спазва собствените си съвети.

Той вървеше напред, без да обръща внимание на това, което ставаше около него, освен когато стигаше до кръстовище — тогава се оглеждаше, за да прецени в коя посока да продължи. Когато вървеше така, сякаш освобождаваше спирачките, възпиращи мислите и чувствата му. Можеше да събере сили, да си каже строго, че трябва да престане да въздиша за изгубеното и да приеме, че то няма да се върне. Нямаше смисъл да се отдава на мечти и копнежи. Не можеше да се надява на нищо.

Не беше успял все още да се убеди напълно — то беше ясно. Но доброто желание беше половин победа. После вече щеше да може да направи и последната крачка, и както казваха някои недолюбвани от него психотерапевти, да продължи напред. Да приеме, че това е една прочетена глава от живота му, и да се постарае да му придаде нов облик. Да повярва, че на този свят има и други хора, които биха могли да запълнят пустотата в живота и в сърцето му.

Как пък не.

Щяха да му бъдат необходими поне още няколко срещи с Джейкъб, преди да успее да се убеди, че животът след Карол Джордан може по силата на някакво вълшебство да стане по-добър, отколкото беше преди бавното изграждане на отношенията им. Тя беше единствената жена, пред която някога бе говорил открито — и това беше истината. Тя познаваше тъмните кътчета на душата му. Дори майка му не успя да я отблъсне. Наистина ли бе възможно да намери друга като нея?

— Стига! — гласът му прозвуча рязко, като команда на парад, и стресна двама тийнейджъри, които се занимаваха с някакви свои дела на една автобусна спирка, но той не ги забеляза. За щастие, достатъчно скоро се озова на главната улица, което прекъсна хода на мислите му. От супермаркета го деляха вече само стотина ярда, и той започна да преговаря наум списъка с необходимите продукти. „Паста, корнфлейкс, хубав хляб. Може би шунка или салам. Домати — виж, това би било добре“.

Вместо да влезе през входа за пешеходци, той предпочете да мине през паркинга — пътя, който сигурно бе изминала Бев. В тези ранни часове на вечерта в супермаркета беше оживено, в паркинга постоянно влизаха и излизаха коли. Шофьорите се опитваха да намерят място възможно най-близо до входа, за да не вървят много на излизане.

„Ако човек бърза, разсъждаваше Тони, докато вървеше, по-добре би било да паркира по-далеч, и да се примири, че ще върви повече. Може би и ти си постъпила точно така, Бев. Не си искала да се боричкаш за място, целта ти е била да напазаруваш бързо и да се прибереш при сина си.“ Той спря и се озърна. Паркингът беше доста добре осветен, но Тони се питаше дали камерите за наблюдение на „Фрешко“ осигуряват цялостното му покритие. По краищата те като че ли бяха малко на брой и разположени на големи разстояния една от друга.

Той влезе в супермаркета, продължавайки да мисли за Бев Макандрю и Надя Вилкова. Две жени, водили очевидно безукорен живот, изчезват — едната вече е открита мъртва. В живота и на едната, и на другата няма забележим източник на конфликт. Надяваше се, че той не е единственият, който се пита дали не е време да събере две и две.

Докато стигна до касата, той беше успял да напълни догоре кошницата си. Кафе, две пици, ябълки, грозде, бекон и консерви с боб се бяха присъединили по някакъв загадъчен начин към съставения предварително списък. Той установи с неприятна изненада, че никога няма да успее да натъпче всичко това в една торба. И което бе по-лошо, щеше да му се наложи да влачи покупките през целия град. Нямаше време да преценява от какво да се откаже — не и ако не държеше да бъде линчуван от хората на опашката зад него, затова плати за втора торба за постоянна употреба и тръгна обратно към паркинга, прехвърляйки наум няколко възможности.

Не искаше да се прибира пеш. Беше приключил с размислите, започваше да вали и коляното го болеше, което му напомни, че е време да си уговори час при лекаря за консултация, и да обсъдят възможна операция. При самата мисъл за онова, което му готвеше доктор Чакрабарти, по тялото му избиваше пот. Тъкмо се канеше да спре такси, когато един двуетажен автобус прекоси тежко паркинга и спря в края му, на спирка, която се намираше само на метри от него.

На табелата отпред пишеше, че автобусът пътува към автогарата на Престън Стрийт, откъдето той щеше да стигне пеш до пристанището само за пет минути. Нямаше какво да разсъждава. Изчака няколко души с пазарски торби да се качат пред него. Нямаше дребни пари и знаеше, че когато се качи, шофьорът ще започне да пъшка и стене — определено не от радост.

Както и се очакваше, шофьорът започна да пухти и да мърмори, и не спря, докато не му даде билет и не върна рестото от двайсетте паунда, които Тони му даде. Тони отправи очи към небето в молба да му дари търпение.

Вместо това откри нещо съвсем неочаквано. Над седалката на шофьора видя познатия монитор на камера за наблюдение. Тони никога не се беше вглеждал в тези монитори преди, не се беше замислял за тях, защото предполагаше, че на записа се вижда само вътрешността на автобуса. А всъщност положението бе доста по-различно. Екранът беше разделен на девет сектора, на които се виждаха горният и долният етаж, предната врата, задната врата, както и задната част на автобуса, вероятно за улеснение при маневриране. Но онова, което не бе очаквал да види, беше, че камерата обхващаше доста голяма част от територията около автобуса. Широкоъгълният обектив показваше тротоара по цялата му ширина, чак до витрините на магазина; друг показваше пътя от другата страна на автобуса. Тони предположи, че ако картината се увеличи на цял екран, би било възможно да се разчетат номерата на заснетите паркирали коли — а може би дори да се идентифицират шофьорите.

— На колко време минава от тук този автобус? — попита той шофьора, който пускаше монета по монета рестото в шепата му.

Шофьорът въздъхна уморено.

— На всеки двайсет минути от седем сутринта до десет вечерта.

— Само този автобус ли стига до паркинга на супермаркета?

— Аз на Гугъл ли ви приличам? Седнете някъде, за да можем да потеглим.

— Мога ли да остана тук, за да гледам в монитора?

Шофьорът посочи една табела на преградата, която го делеше от пътниците.

— Не можете ли да четете? Пътниците нямат право да стоят тук, докато автобусът е в движение. Което означава, че трябва да седнете и да ме оставите на мира. Или това, или да слезете.

Тони седна на самия край на една двойна седалка, на която вече бе седнала едра възрастна жена с две издути пазарски торби, които като че ли съдържаха само ябълки и бисквити.

— Жалък простак — заяви тя, а после, когато забеляза стъписаното лице на Тони, се изкиска: — Не, не вие. Имах предвид него, не вас. Още два автобуса спират на паркинга на „Фрешко“, драги. Номер трийсет и седем, минава през Кентън до Кентън Вейл и после обратно, чак до Колиъри Енд. Той, струва ми се, минава на половин час. А има и микробусна линия за хора, които не са в състояние да ползват обществен транспорт. Но тя няма точно разписание.

— Благодаря, много ми помогнахте.

Тя го загледа любопитно.

— Странен въпрос зададохте все пак. Защо ви интересуват толкова тези автобуси?

— Дълга история — каза той. — Пък и не мога да обясня точно причината. Всичко е въпрос на различно възприемане — и опира до това, че човек рядко се замисля за нещата, които според него са му добре познати — той се усмихна. — Много от това, което казвам, изглежда безсмислено. Но не се безпокойте, не съм опасен.

Тя го огледа от горе до долу.

— Можете ли да бъдете сигурен в това?

Той отвърна с тъжна ирония:

— Вероятно не.

Когато Пола се върна на Скенфрит Стрийт, в стаята на отдела цареше осезаема възбуда.

— Какво е станало? — попита тя един от детективите, докато вървеше към кабинета на Фийлдинг.

— В „Трафорд Сенгър“ съхраняват записите от камерите в продължение на месец. Пат Коуди открил жертвата на един от тях. А по всичко личи, че и убиецът фигурира на записите.

— Страхотна новина. Ще прати ли записите?

Детективът поклати глава.

— Свалил ги е на флашка. Сега ще дойде тук, носи я със себе си — и той плахо протегна ръка, за да удари длан в дланта й. Пола отвърна на жеста — макар да беше детинска американска щуротия, ако искаше да намери мястото си в новия отдел, се налагаше да гради мостове. Сприятелявай се с по-нисшите чинове, изграждай опори, докато откриеш как можеш да се понравиш на главния инспектор.

Детектив Блак имаше да каже и още нещо.

— В полицията на Девън и Корнуол също са се размърдали. Разпитали са Павел Боклука, но има лоша новина — алибито му за събота, а и за петък, изобщо за уикенда чак до вторник сутринта на настоящата седмица е желязно. Или е бил на работа, или се е търкалял в леглото с една от камериерките. Няма никакъв начин да се е добрал до тук между смените, за да изхвърли трупа на Надя.

Новината не разочарова особено Пола. Тя нито за миг не бе предполагала, че Павел има сили да извърши такова престъпление.

Откри главен инспектор Фийлдинг на бюрото, да се взира съсредоточено в екрана на компютъра. Тя почти не вдигна поглед, когато Пола влезе през отворената врата, след като почука, за да спази формално изискването.

— Някакви новини от лабораторията? — попита Фийлдинг. Пръстите й тракаха равномерно по клавиатурата, пишеше бързо и уверено, като професионалист, който няма нужда да гледа екрана. Прическата й беше позагубила бляскавото си съвършенство; почти беше заприличала на човешко същество, което се бори с усилие с ограниченото време и изискванията на работата.

— Какво ще кажете за петно от кръв на жакета й?

Фийлдинг спря да пише и съсредоточи цялото си внимание върху Пола.

— Разказвайте.

— Забелязах, че на единия маншет има шест копчета, а на другия — само пет — Пола нямаше обичая да изтъква ролята си в разследванията, но беше преценила, че ще мине много време, преди Фийлдинг да осъзнае колко добра е в работата си.

— Пак ли сте се правили на Шерлок Холмс? — тонът на Фийлдинг беше суров, но за първи път тя удостои Пола и с иронична усмивка.

Пола сви рамене.

— Такава съм си аз. Така или иначе, Дейв Майърс огледа по-внимателно жакета и според него копчето е паднало скоро.

— Тоест, това може да е станало, когато е била отвлечена.

— Точно така. На пръв поглед не се виждаше нищо, но резултатите от теста за наличие на кръв бяха положителни. Възможно е да разполагаме с ДНК на убиеца.

— Това е добро начало. Да стискаме палци да се сдобием с неговата ДНК.

— И да открием съответствие в нашата база данни.

— Кога можем да чакаме резултат от доктор Майърс?

— Утре сутринта. Споменах пред него и теорията на Гриша за електрошоков пистолет, затова Дейв ще провери дали има следи от кръвта на Надя по дрехите на съответните места.

— Добре, това ще ни помогне да подготвим представянето на случая пред съдебните заседатели. Той я проследява, приближава се до нея, парализира я с електрошоков пистолет и хоп! — готово. Съдебните заседатели обикновено не са склонни да приемат наличието на отвличане, ако не е имало сериозна съпротива. Но електрошоковият пистолет ще реши за нас този проблем — лаптопът на Фийлдинг зачурулика, тя погледна към екрана и попита, вече разсеяно: — Това ли е всичко?

— Нали знаете за находката в записите от камерите на „Трафорд Сентър“?

Фийлдинг кимна нетърпеливо.

— Да. Повикайте ме, когато дойде Коуди. Добра работа, Макинтайър. Идете да си вземете едно кафе, преди да започнем с прегледа на записите, може да се наложи да работим до късно.

Кафето не беше толкова важно. Сега, когато разполагаше с малко свободно време, Пола искаше да проучи кой работи по изчезването на Бев Макандрю и да разбере докъде е стигнало търсенето. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора, докато открие кому е възложен случаят и да издири човека. Намери полицай Джон Океке в стола. Той тъкмо поглъщаше методично двойна порция закуска, която би трябвало да му стигне за цял ден. Беше едър мъж и явно имаше нужда от такова зареждане. Ако Пола беше на мястото на шефа му, би му възлагала задачи, свързани с контрол над тълпи на обществени места, дори само заради внушителните му размери.

Тя взе две кафета и се разположи срещу него. Той я изгледа учудено, после Пола забеляза, че се е досетил за нещо и започва да съобразява. Той сдъвка залъка, преглътна и каза:

— Вие ли сте сержант Макинтайър?

— Да. А вие сте поели издирването на Бев Макандрю, нали?

Той кимна.

— Не че вие сте ми оставили кой знае колко за вършене. Благодаря за доклада и за претърсването, спестихте ми много време.

— Е, какво е положението?

Пола беше подготвена, събеседникът й да намери някакъв учтив начин да й каже, че случаят не е неин и да бъде така добра да не си пъха носа в него. Но той се оказа учудващо склонен да споделя информация.

— Ако става дума за резултати, не сме напреднали особено. Отидох в онзи „Фрешко“, където според вас тя обикновено е пазарувала, прегледах записите на техните камери за наблюдение за период от един час след момента, когато си е тръгнала от работното си място. Открих я в записите от магазина. Вижда се, че купува мляко, хляб и наденици. После излиза от магазина и на това място я губим — тръгва към паркинга, а обхватът на камерите не стига до там.

— Нямат ли покритие на паркинга?

— Не. Покритието на пространството пред магазина е добро, но извън този регион е доста повърхностно. Има камери на местата, където се връщат количките, но извън това сме прецакани — съжалявам.

Пола въздъхна.

— Да му се не види. Все пак сте направили, каквото сте могли.

Той кимна, приемайки комплимента, и захапа препечената филийка. Задъвка и продължи да говори.

— Срещнах се отново с колегите й. Не е идвала на работа и днес, не е изпращала съобщения, нещо напълно нетипично за такъв съвестен ръководител като нея, а не е имала и някакви тревоги или проблеми, поне никой не е чувал за нещо подобно.

Пола го прекъсна.

— А какво е впечатлението ви за мъжествения Дан?

В погледа на Океке се прокрадна предпазливост.

— Струва ми се, че при него няма нищо нередно. Разтревожен е, малко разстроен, но не забелязах нищо, което да ме накара да стана нащрек. На друго мнение ли сте?

Пола направи гримаса.

— Не, всъщност не. Просто ми се стори, че отговаря малко уклончиво.

Океке погълна половин домат.

— Не бива да забравяте как се държат повечето хора пред представители на полицията — при това от другия пол. Казах си, че между него и Бев Макандрю може да е имало нещо повече от това, което той признава, но ми се стори по-скоро обезпокоен, отколкото гузен — той набоде една гъба на вилицата си. — Знам какво си мислите. „Същото са казвали и за Иън Хънтли19, когато са разследвали убийството в Соъм“. И е възможно журналистите и баламите да са казвали така, но се обзалагам, че не така са говорели полицаите, когато около тях е нямало външни лица. Ние надушваме лошите, не е ли така?

— Невинаги — отвърна Пола, припомняйки си убиеца, който едва не отне и нейния живот. — Но ми се струва, че този път сте прав.

Той кимна доволно.

— Проведох и официален разпит на племенника ви…

— На племенника ми ли? — от изненада гласът на Пола прозвуча неестествено високо.

Океке я изгледа учудено.

— Предполагах, че след като живеете с леля му, приемате Торин и за ваш племенник. Объркал ли съм нещо?

Първата й мисъл беше, че Торин е отракан малък нахалник — лъжеше, за да не попадне в ръцете на социалните служби. А после осъзна, че той е сам и уплашен, и че се е вкопчил в нея и Елинор, защото всъщност си няма никой друг. Тя припряно се опита да заличи ефекта от реакцията си.

— Не, не, съвсем не. Просто никога не приемам себе си като негова леля — имам се по-скоро за нещо като по-голяма сестра — усмивката й беше неубедителна. Океке съхрани сериозното си изражение, но едното ъгълче на устата му потрепна в полуусмивка.

— Тъй или иначе, поговорих с Торин, но той не можа да добави нищо особено към записаното в доклада ви. Ако трябва да бъда честен, този случай ме тревожи.

Това не му попречи да набоде нова хапка на вилицата и да я натъпче в устата си.

— Всички сме разтревожени — Пола отпи глътка от кафето си. — Какво казва шефът ви?

— Ако тя не се появи до утре сутринта, смята, че трябва да я обявим за издирване и в медиите. Разбира се, няма да намесваме Торин. Просто ще пуснем съобщение със снимка и молба който я е виждал, да се обади в полицията.

Пола кимна. Точно същото щеше да предложи и тя.

— А какво е вътрешното ви чувство?

Той избягна да срещне погледа й, вместо това се съсредоточи върху рязането на една наденичка.

— Нямам добри предчувствия. Жена на нейната възраст, без предистория на депресии или конфликтни връзки, с добра работа, приличен дом и никакви следи от сериозни дългове. И с дете — той отпи от кафето си. — Жени като нея по принцип не изчезват току-така. И категорично не напускат дома си, без да си вземат паспорта и шофьорската книжка.

— Не видях шофьорска книжка — каза Пола.

— Беше в чекмеджето на нейното бюро на работното й място.

— Значи мислите, че се е случило нещо лошо.

Сега той вече я погледна открито.

— А вие?

Пола впери поглед в кафето си.

— И аз.

— Съжалявам. Но няма смисъл да си затваряме очите.

Пола избута стола си назад и стана. Не беше дребна жена, но изглеждаше висока, колкото седналия Океке.

— Ще ме държите в течение, нали?

Той попи деликатно устни със салфетката и кимна.

— Ще ви помоля за същото. Ако Торин се сети за нещо…

Ден двайсет и шести

Слънцето очертаваше със златна линия далечния хоризонт на пустите хълмисти земи. За първи път от повече от седмица утринното небе беше ясно, тъмносиният цвят изсветляваше с пукването на зората. Светлината пълзеше бавно по склона, вдъхвайки живот на цветовете, отразяваше се по развълнуваната повърхност на реката Уайт Едж и водата засияваше, а камъните проблясваха. Докато се изкачваше с колата по тесния, виещ се път към паркинга, стопанисван от Националния тръст21, Пол Ийдис си мислеше, че трудно би могъл да си представи по-хубава утринна разходка с кучетата. Двете му ловни кучета, затворени зад решетката, отделяща купето от багажното отделение на комбито му, бяха неспокойни, сякаш и те реагираха на промяната във времето.

Той премина с колата по последния завой. Както обикновено, по това време на сутринта паркингът при Уайт Едж беше пуст, горе се виждаха единствено очертанията на каменния контейнер за боклук и струпаните на куп камъни, имитиращи мегалитен монумент, в чиято кухина се очакваше паркиращите тук туристи да оставят по един паунд. Пол никога не плащаше, за да паркира — това беше изискване към туристите, а той се възприемаше като местен човек. В продължение на пет години той управляваше мандрата на Джордж Никълъс. Беше свършил повече работа в полза на местната икономика, отколкото повечето хора тук успяваха да свършат за цял живот.

Той отби от пътя и паркира на първото му попаднало място. Пол обичаше да твърди, че не допуска да става жертва на навици, а всъщност фетишизираше разнообразието в дреболиите, за да се самозаблуждава, че не е прекалено обвързан с важните неща. Това бе едно от нещата, които му помагаха да организира ефективно работата си.

Тананикайки си под нос, той излезе от колата и пусна кучетата от багажника. Те хукнаха незабавно, с обичайния си възторг. Зает със затварянето на задната врата и заключването на колата, Пол пропусна да забележи как се заковаха, прекъсвайки устремното си втурване към ливадите. Когато се обърна, очаквайки да види кучетата като далечни движещи се петна, той видя с учудване, че са спрели край контейнера за боклук и душат нещо, което се намираше зад него.

— Някаква проклета умряла овца — измърмори той, измъкна каишките от джоба си и тръгна към кучетата.

Но не беше овца.

Телефонният звън изтръгна Пола от прекрасните дълбини на съня. Бяха си легнали преди полунощ, но Елинор бе настояла първо да разкаже за разговора си със сестрата на Бев, Рейчъл.

— Но след като си писах с бащата на Торин и той даде съгласието си момчето да остане при нас, все пак не съм убедена, че трябваше да настоявам тя да дойде тук — повтори тя, според Пола за осми или девети път.

— Торин се измъчва от неизвестността — отвърна Пола. „За трети път“, отбеляза тя наум. — Има нужда от подкрепата на близките си. Нас той почти не познава, скъпа.

— Доколкото разбирам от Торин, той почти не познава и леля си. Кажи ми честно, Пола, вярваш ли, че Бев ще се прибере жива у дома?

Пола се поизправи и тупна с юмрук възглавницата си, за да й придаде желаната форма.

— Отговарям ти честно — не знам. Мисля, че някой я е отвлякъл, но нямам представа дали я държи някъде затворена или… В това отношение се лутаме в тъмното. Не мога да не си мисля, че появата на леля Рейчъл в ролята на спасител ще накара Торин да мисли най-лошото. На негово място щях да започна да губя надежда.

— А може това да е най-добре за него — Елинор се сгуши до Пола. — Да започне да приема онова, което най-вероятно ще се окаже реалност. И присъствието на леля му може да му помогне да го направи.

Пола се прозя и потупа ръката на Елинор.

— Безспорно няма нищо лошо в това двамата да се опознаят по-добре. Ако Бев не се върне у дома, той така или иначе ще трябва да заживее с нея. Или с баба си. Поне докато баща му не получи заповед да се прибере у дома.

Елинор измънка нещо неразбираемо и целуна Пола по рамото.

— Е, да видим какво ще донесе утрешният ден.

И това бе последното, което си спомняше Пола. После телефонът й зазвъня. Хвърли поглед към часовника, докато отговаряше. Шест и тридесет и седем минути.

— Сержант Макинтайър — изпъшка тя.

— На телефона главен инспектор Фийлдинг. От полицията на Западен Йоркшър ни се обадиха, че са открили труп. Идентифицирали са го като Бевърли Макандрю, вашата изчезнала позната. Повиках кола, ще ви взема от дома ви след двайсет минути. Бъдете готова за тръгване.

— Добре — каза Пола, осъзнавайки, че вече няма кой да я чуе. Все още полузаспала, тя седна в леглото и прокара пръсти през тъмнорусата си коса. Искаше й се да повярва, че телефонното обаждане е било част от лош сън, но знаеше, че не е така. Бев беше мъртва.

Елинор се обърна към нея и измърмори сънливо:

— Твоят телефон ли звъня току-що?

— Беше Фийлдинг. Ще ме вземе с колата след двайсет минути.

Сега не беше моментът да каже на Елинор. Не би било почтено да очаква от нея да крие наученото от Торин, докато седи на закуска с него. А не беше редно да се казва на Торин каквото и да било, преди да бъдат сигурни, че мъртвата жена е наистина майка му.

— Какво е станало? — Елинор вече се беше разбудила. Достатъчно добре познаваше работата на жената, която обичаше.

— Мисля, че има някакъв напредък по случая с убийството на Надя Вилкова — в известен смисъл това беше истина. Пола стана и се наведе да целуне Елинор. — До скоро.

Едва успя да излезе навреме, но го направи, така че вече чакаше пред къщата, когато Фийлдинг се появи. За нейно учудване шефката й подаде картонена чаша с кафе, когато Пола влезе в колата.

— Открили са тялото горе сред хълмовете. Там надали ще намерим кафене — отбеляза сухо Фийлдинг.

— Какво точно са намерили?

Преди първото кафе й беше по-лесно да слуша, отколкото да говори. А Фийлдинг очевидно беше от хората — чучулиги.

Тя се приведе през пролуката между двете предни седалки, за да й бъде по-лесно да разговаря с Пола, която седеше отзад.

— Ако ми даваха по пет лири всеки път, когато някой, който си разхожда кучето, открива труп, досега щях да си правя слънчеви бани на яхта в Карибско море. Някакъв управител на местна ферма — излязъл на разходка с ловните си кучета, но стигнал само до паркинга. Тялото било оставено зад каменен контейнер за отпадъци. От полицията на Западен Йоркшър не ни уведомиха дали жената е била убита там или тялото просто е било изхвърлено на това място. По описание състоянието на тялото е подобно на състоянието, в което бе открита Надя. Лицето — обезобразено до неузнаваемост, пребита, гениталиите залепени — тя спря и отпи пода от една бутилка. — Но не затова ни се обадиха.

— А защо?

— Дрехите и чантата са били оставени край трупа, също както беше при Надя. В този случай са били натъпкани в контейнера за боклук. Когато пуснали данните в компютъра, установили, че е обявена за издирване. Обадили се на Джон Океке — отишъл е там като лице за контакт. Веднага щом научил подробностите, казал на техния старши офицер да ми се обади. И ето ни тук.

— Но той е държал Надя при себе си в продължение на три седмици, преди да я убие. Бев изчезна преди по-малко от три дни. Това е огромна разлика.

— Ключовите елементи от почерка на престъпника са еднакви, Макинтайър. Има повече прилики, отколкото разлики.

— Синът й е само на четиринайсет години — каза Пола.

— Ще бъде много тежко за него — съгласи се Фийлдинг, но веднага продължи. По лицето й не можеше да се разбере дали мисълта й се струва непоносима или просто й е все едно. — Що за човек беше Бевърли Макандрю?

— Бев — поправи я машинално Пола. — Не я познавах чак толкова добре. Партньорката ми, Елинор, е по-близка с нея. И двете работят в „Брадфийлд Крос“.

— Да, Бев е била главен фармацевт там. Океке ми прати досието и аз го прегледах набързо. Но това, което ме интересува, са особеностите на личността й. Каква беше тя?

— Беше умна. Упорита, но не и свръхамбициозна. С нея беше приятно да се разговаря. Забавно беше да ги слуша човек двете с Елинор, когато говореха за колегите си. Удивително е да се разбере колко често можеш да се сблъскаш със самовлюбено перчене в една болница.

— Надали бих се учудила, нали от двайсет години работя в полицията. Имаме си достатъчно самовлюбени задници. Е, тя от вашите ли беше?

— Искате да ме попитате дали е била лесбийка?

Фийлдинг изду устни и изгледа кисело Пола.

— Освен ако принадлежите и към друг отбор, за който нищо не подозирам.

— Доколкото ми е известно, беше хетеросексуална. Бракът й с бащата на Торин не се е разпаднал, защото е избягала с друга жена.

— А защо всъщност се е разпаднал?

— Тя твърдеше, че Ирак го е променил. Започнал да пие много, и тя изпитвала страх в негово присъствие. Никога не е упражнил истинско физическо насилие над нея или Торин, но крещял много, бил постоянно гневен. Имала чувството, че постоянно се движат по острието на бръснач. По някакво иронично стечение на обстоятелствата, когато се развели, отношенията им се подобрили. Поддържал добри отношения и с Торин. Бев предполагаше, че отговорностите на глава на семейство са му дошли в повече след онова, с което сигурно се е сблъскал на фронтовата линия.

Фийлдинг кимна.

— Така става с действащите военни. В армията се държат с тях така, като че ли това е семейството им, и на тях им е по-лесно да принадлежат към това семейство, отколкото да приемат действителните си близки, с всички техни изисквания и нужди. Е, проверено ли е дали съпругът е там, където се очаква да бъде?

— Аз не съм проверявала. Вероятно полицай Океке е пуснал запитване.

— Говори с него за това. И така, какви социални контакти е поддържала Бев след развода? Обичала ли е купоните? Имала ли е гаджета?

— След развода е излизала с двама мъже, но според колегите й това е било отдавна. Ако съдя по собствените си наблюдения, бих казала, че е жена, която приема работата си и ролята си на майка сериозно — а това означава, че не й е оставало много време за други неща.

— Но вие сама признахте, че не сте я познавали толкова добре. Ами запознанствата по интернет? Как мислите, дали се е занимавала с такива неща?

Пола сви рамене.

— Бих казала, че не е този тип. Но мога ли да бъда сигурна? И изобщо какъв е типът жени, които се запознават по интернет? Но може би специалистите ще могат да ни отговорят на този въпрос, когато прегледат компютъра й.

— Макар че един бог знае кога ще стане това — изражението на Фийлдинг стана мрачно. — Помните ли как ни обясняваха, че с компютрите всичко ще става по-бързо и по-лесно? Защо тогава чакаме до безкрайност компютърните гении да им измъкнат карантиите?

— В отдела за особено тежки престъпления нямахме подобен проблем — каза Пола. — Защото имахме Стейси Чен.

— Е, да, имали сте късмет. На нас, останалите, ни се налага да живеем в действителния свят. Е, при кого ще живее детето? Щом бащата е в Афганистан, а майката е мъртва? Къде е той сега, при роднини, или социалните служби са се заели с него? Нали вие трябваше да уредите този въпрос?

„Майната му, майната му, майната му. Да излъжа или да кажа истината?“

— Живее при приятели — отвърна Пола, избирайки да отговори с полуистина и бързо продължи: — Той има баба и леля по майчина линия, които живеят в Бристъл. Мисля, че лелята пристига в Брадфийлд днес.

— Съвсем на време. Ще трябва да прегледаме отново всичко, което знаем за живота на Надя Вилкова, да видим дали няма някакви пресечни точки с живота на Бев Макандрю. Това може да ни помогне да открием защо я е отвлякъл. Търговски представител на фармацевтична компания, фармацевт — не е много абсурдно да започнем да правим връзки — Фийлдинг се извърна и се загледа към пустошта наоколо. — Господи, каква пуста местност! Защо ли някой би поискал да живее тук, насред нищото? Какво изобщо правят хората тук по цял ден? Не се вижда нищо надлъж и нашир. Като че ли дори шибаните овце са се отказали да излизат.

Пола никога не бе имала особена вяра в ориентацията си, но вече започваше да си задава въпроси за мястото, към което се бяха упътили. Извади телефона си и отвори на него приложението с картите. Примигваща иконка маркираше тяхното придвижване по шосето. В прозорчето за търсене тя написа адреса, който си спомняше от преследването на Джако Ванс. Изчака програмата да зареди и скоро получи сведението, че старата къща, в която Ванс бе убил Майкъл Джордан, се намираше само на седем мили по-нататък по шосето. Ако се съдеше по картата, къщата беше още по-близо, ако онзи, който имаше желание да я потърси, тръгнеше напряко през хълмовете.

Пола нямаше никаква представа дали Карол Джордан е идвала в къщата на покойния си брат след смъртта му, но след като така или иначе се оказваше, че ще се озове близо до това място, можеше да се отбие и там, за да провери дали някой от местните няма да й помогне да разбере къде е Карол сега. Тъй като наистина не искаше да губи връзка с жената, която й беше шеф, но постепенно се бе превърнала за нея в приятел.

Само мигове по-късно колата вече намаляваше ход, и те минаваха покрай другите паркирали полицейски коли. Излязоха навън в ясната сутрин, присвивайки очи срещу слънчевите лъчи, и се представиха на полицая, който контролираше достъпа до местопрестъплението.

— Кой ръководи операцията? — попита Фийлдинг.

Полицаят посочи с пръст.

— Главен инспектор Франклин, той е там, при тялото.

— Кой от всичките?

Пола помръкна, когато погледна натам, накъдето сочеше полицаят.

— Високият, който прилича на неандерталски погребален агент — каза тя под нос, толкова тихо, че Франклин едва я чу, но повдигна вежди и й хвърли един бърз поглед. — Познавам главен инспектор Франклин — каза Пола по-високо, за да я чуе и полицаят.

Тръгнаха по късата маркирана пътечка, която водеше към мъжете, скупчили се около каменния контейнер, стъпвайки по металните плоскости, с които бе покрита земята, за да се съхранят евентуално наличните следи по нея.

— Добро описание — отбеляза Фийлдинг и посочи с глава високия, грубоват мъж с надвиснали над очите вежди и голям, подобен на клюн нос. — Предполагам, че отношенията ви имат някаква предистория?

Пола кимна.

— Най-точно би било да се каже, че става дума за взаимна антипатия. Ние го приемахме като надменно и тъпо копеле. Той вероятно ни е имал за някакви самонадеяни многознайковци.

— Вероятно и той, и вие сте имали право донякъде — Фийлдинг продължи напред и повиши глас: — Главен инспектор Франклин? Аз съм главен инспектор Фийлдинг от Брадфийлд.

Той се обърна рязко и лицето му се проясни, когато забеляза стегнатата фигура на Фийлдинг и елегантния й външен вид. После видя Пола и отново помръкна.

— Детектив Макинтайър — каза той, без да обръща внимание на Фийлдинг. — Значи са ви разделили с главен инспектор Джордан?

Произнасяше бавно и отчетливо всяка дума с тежкия си йоркшърски акцент. Останалите детективи около него прекъснаха работата си, за да не пропуснат шоуто.

— Сержант Макинтайър — поправи го Фийлдинг, учудвайки Пола. — И не безпокойте занапред красивата си главица със заплахата, която е представлявала за вас главен инспектор Джордан. От сега нататък ще си имате работа с мен.

Франклин се ухили.

— Така ли? — после отстъпи и се поклони със замах. — Заповядайте тогава.

Отмести се встрани и те видяха онова, което бе останало от Бев Макандрю. Сякаш тялото на Надя Вилкова беше пренесено от Гартънсайд във високите хълмисти земи на Западен Йоркшър. Едва когато успя да отхвърли въздействието на първото впечатление, Пола започна да забелязва разликите. Телосложението на Бев беше различно — беше тип „ябълка“ за разлика от Надя, която беше „круша“ — раменете й бяха по-широки, мускулите — по-добре очертани. Всякакво идентифициране по чертите на лицето беше изключено. Лицето на жертвата и в този случай представляваше кървава каша от разкъсани тъкани, бели кости стърчаха на мястото, където са били бузите и брадичката. Макар да беше твърдо решена да не проявява слабост пред Франклин, Пола не можа да не прехапе устни.

— Сякаш е близначка на онази, която открихме в понеделник — каза Фийлдинг с напълно безизразен тон. — Струва ми се, това означава, че е наша.

— Освен това по всичко личи, че престъплението не е извършено тук, това е само мястото, на което е изхвърлен трупът — допълни Пола. Ако предстоеше война за територии, най-добре щеше да е да извадят всичките си козове незабавно.

Но реакцията на главен инспектор Франклин беше неочаквана. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на тренчкота си.

— Освен това, ако се съди по документите й, тя е живяла във ваша територия. Заповядайте, уважаеми дами, ваша е. Искате ли ние да обработим мястото на откриване на трупа или не ни се доверявате?

— Не е въпрос на доверие, по-скоро след като ние поемаме случая, поемаме и отговорността за всичко, свързано с него — Фийлдинг огледа паркинга. — Ще ви бъда благодарна, ако дадете на мое разположение няколко униформени полицаи, за да охраняват територията, докато моите хора пристигнат.

— Къде са вещите й? — попита Пола. — Онова, по което сте я идентифицирали?

— Прибрали сме ги в найлонови пликове — отвърна Франклин. — Не сме някакви шибани идиоти, знаем как да постъпваме с веществени доказателства — той хвърли поглед през рамо. — Гримшоу?

Към тях пристъпи един закръглен детектив, чийто бял гащеризон се бе обтегнал, откроявайки очертанията на тялото му.

— Сър?

— Дрехите и чантата на жертвата. Трябва да ги предадете на тези симпатични дами от Брадфийлдската полиция — Гримшоу се ухили и се затъркаля към паркиралите в редица коли. — Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Интересуват ме камерите за наблюдение — каза Фийлдинг. — Коя е най-близката територия с покритие?

Погледът на Франклин се плъзна бавно по околната територия, описвайки пълен кръг.

— В тази част от пътя няма никакви камери. Има две камери за контрол на скоростта — едната на четири мили по на север, на една отбивка към главното шосе, и на пет мили югозападно от тук, в посоката, откъдето дойдохте. Но ако ви трябва разчитане на регистрационни номера, надали ще намерите нещо подходящо, преди да стигнете до околностите на Тодмордън, Хебдън или Колн. Съжалявам.

Той се обърна и си тръгна, кимвайки рязко на хората си да го последват.

Пола ги проследи с поглед, докато прекосиха паркинга и се струпаха край най-близката кола.

— Радостно е да се види, че главен инспектор Франклин не изневерява на нрава си.

— Каквото и да сте направили, за да го вбесите, явно сте успели. — Фийлдинг очевидно не беше особено доволна.

— Той по-скоро лае, но не хапе. Няма да ни създава пречки.

— Бих му препоръчала да не се опитва — Фийлдинг извади телефона си и набра някакъв номер. — Трябва ми пълен екип за оглед на местопрестъпление… Полицай Океке знае пътя. Съседи наоколо няма, така че не ми трябват хора да ги разпитват, само няколко униформени полицаи за охрана. От вас искам да намерите мястото на карта и да установите кои са най-близките шосета с камери за автоматично идентифициране на регистрационните номера. Поискайте данните от тях и проверете кои превозни средства изчезват от записите там, където има отклонение за пътя, на който сме сега… Колкото е възможно по-скоро.

Гримшоу се върна с два запечатани сини найлонови плика за веществени доказателства и един лист хартия, който острият вятър всеки момент можеше да изтръгне от ръцете му.

— Трябва да се подпишете за получаване — каза той с такъв тон, сякаш вече се противопоставяше на отказа им.

Пола порови в чантата си, намери и надраска подписа си върху влажната хартия.

— Благодаря — каза тя учтиво и протегна ръка, за да вземе пликовете. Гримшоу ги пусна в краката й и тръгна обратно към шефа си. Искаше й се да мисли, че никога не се е заяждала така дребнаво с хората, ненавиждани от нейния шеф. Но не можеше да бъде сигурна.

Взе плика, в който бяха поставили чантата на Бев заедно със съдържанието й. И срещна погледа на Бев, която, оцветена в синьо от опаковката, и се усмихваше от пропуска си за болницата. Почувства, че гърлото й се стяга, и примигна, за да пропъди сълзите. Как щеше да каже на Елинор, че приятелката й е мъртва? И — което беше по-лошо — как щеше да събере сили за момента, в който трябваше да съобщи на Торин, че майка му никога няма да се прибере у дома? Краят на надеждата беше най-тежкият момент от всяко разследване. А тъй като познаваше жертвата и преживяваше лично загубата, това усилваше усещането, че се е провалила. Но същевременно служеше и като мощен стимул за действие.

Пола огледа съдържанието на плика, доколкото й беше възможно да го направи през найлона. Паркингът сред хълмовете не беше най-подходящото място, на което можеше да ги извади от защитната им опаковка. Не забеляза нищо изненадващо. Но мобилният телефон я накара да се замисли за миг. После го посочи на Фийлдинг, която оглеждаше внимателно тялото.

— Какво за него?

— И телефонът на Надя беше оставен сред вещите й — каза Пола. — Следователно убиецът не е считал, че той представлява заплаха за него. Знаел е, че няма да намерим името и телефонния му номер в техните телефони. Това не означава ли, че става дума за непознат, който ги е следял, а не за някой от познатите им?

Фийлдинг сви рамене.

— Като си помисля, вероятно сте права. За съжаление това не ни помага да се придвижим напред.

„Хубаво нещо са две окуражителни думи“, каза си Пола. Отношението на Фийлдинг почти я накара да се откаже да сподели другата си идея. Но реши да не допуска преследването на убиеца на Бев да бъде възпрепятствано заради дребни обиди.

— И друго нещо ми направи впечатление — каза тя.

Фийлдинг вдигна очи.

— Какво?

— Липсата на камери — както тук, така и около онова място в Гартънсайд, където намерихме трупа. Като се замислите до каква степен пътищата ни са отрупани с камери за контрол на скоростта или за записване на регистрационните номера, това, че и в двата случая е изхвърлил труповете на места, на които е можел да бъде сигурен, че няма да бъде регистриран от камера, ми се струва малко прекалено за съвпадение.

— Не мислите ли, че насилвате малко фактите?

— Мисля, че трябва да имаме това предвид. Трябва да попитаме колегите от Пътна полиция как може да се узнае къде няма камери и как някой може да се добере до тези сведения.

Фийлдинг кимна.

— Идеята не е лоша. Но ми се струва, че е малко като улавяне за сламки. Хайде да видим какво ще кажат анализаторите за двете жертви, и ако резултатите не ни помогнат с нищо, може да поговорите с Пътна полиция. Ще ви кажа какво ме безпокои повече тъкмо сега…

— Какво?

— Франклин ни поднесе случая на тепсия. Питам се дали той знае нещо, което ние не знаем.

Докато пристигнаха лабораторните анализатори заедно с униформените полицаи, които трябваше да не допускат неупълномощени лица да тъпчат из паркинга, Пола беше вече премръзнала и в лошо настроение. Не можеше да свърши нищо полезно тук, на място, но и двете с Фийлдинг трябваше да останат, за да се убедят, че няма да има пропуски в съхраняването на следите на местопрестъплението, от които по-късно адвокатът на защитата би могъл да се възползва. Фийлдинг се беше прибрала в колата и говореше по телефона, но Пола бе предпочела да остане край тялото. Знаеше, че в това няма никакъв смисъл, но изпитваше нужда от този жест. Струваше й се, че най-малкото, което би могла да направи, е да бди край мъртвата.

В момента, когато се появи първата кола от подкрепленията, телефонът й иззвъня.

— Сержант Макинтайър.

— Здравейте, сержант, обажда се полицай Океке.

— Здрасти, Джон. С какво мога да ви помогна?

— Ами научих, че издирването на изчезналата се е превърнало в разследване на убийство и че вашият екип движи нещата от тук нататък. Искам да съобщя само някои неща. Няма съмнение, че бащата е със своята част в Афганистан. А след вчерашния ни разговор се свързах с автобусната компания и ги помолих да ни предадат записите от камерите за наблюдение. Когато разговарях с главен инспектор Фийлдинг тази сутрин, не бях приключил проверката, затова си казах, че ще е най-добре да я довърша.

— Добра идея — това означава една задача по-малко за нашите хора. Благодаря ви. Попаднахте ли на нещо?

— Става дума за нещо съвсем малко. Изгледах записа няколко пъти, за да се убедя, че не си въобразявам и не виждам нещо, което ми се иска да видя — нали разбирате?

— Разбирам ви отлично — не искаше да го притиска, но изгаряше от нетърпение той да премине към основното. — Е, какво видяхте?

— Струва ми се, че госпожа Макандрю трябва да е паркирала в една редица край външния край на паркинга. Имам чувството, че колата й е само на косъм извън обхвата на камерата. Докато автобусът минава край нея, се вижда как тя върви по пътеката между редиците коли, после свива встрани и изчезва. Бих казал, че върви доста бързо. Навела е глава, защото вали. И само секунди след нея се появява още една фигура, която се движи по същия път. Предполагам, че е мъж, но е трудно да се каже със сигурност. Носи яке от промазана материя с вдигната качулка. Лицето му изобщо не се вижда, забелязва се само проблясък, когато светлината се пречупва в стъклата на очилата му. Носи куфарче, като че ли е алуминиево, като онези, в които фотографите носят принадлежностите си. Носи го така, че изглежда тежко. Така или иначе, той се движи по същия път като госпожа Макандрю, само че забързва, когато я наближава — почти тича. Налага се изводът, че я следи. И тогава и той изчезва от екрана — на същото място, на което изчезва и тя. Не е дълъг запис, около петнайсет секунди.

— Чудесно е, че сте забелязали това, Джон. А как бихте описали фигурата на този човек? Висок ли беше или нисък? Какво телосложение имаше?

— Не е висок, бих казал, среден на ръст. Не повече от пет фута и десет инча. Що се отнася до телосложение — строен, или най-малкото не е пълен. Трудно е да се прецени. И няма как да разбера колко дебело е якето му. А както вече казах, качулката пречи да се види лицето. Единствената особеност, която мога да спомена е, че вероятно куца. Но не мога да бъда сигурен. Качеството на записа не е добро, а и лошото време създава проблем.

Това беше съвсем дребно късче информация, но то потвърждаваше досегашните находки и сърцето на Пола подскочи от радост, когато чу думите на Океке.

— Звучи много интересно, Джон. Можете ли да кажете с кой крак куца?

Той помълча за миг. Тя чуваше дишането му.

— Искам да погледна отново, за да съм сигурен. Но ми се струва, че слабият му крак е левият.

„Бинго!“ Не можеше да се каже, че това е скок напред. Но щеше да бъде от полза за съобщението в медиите, когато започнеха да издирват свидетели. Освен ако убиецът не се окажеше толкова хитър, че да е накуцвал умишлено, за да ги насочи по погрешна следа. Вече беше ясно, че той внимава да не оставя никакви улики. Ако е имал основание да предполага, че някъде ще бъде засечен от камера, може умишлено да е решил да създаде погрешно впечатление.

— Трябва да изпратите официален доклад за видяното, Джон. Предайте го на колегите от отдела, но изпратете по едно копие на мен и на главен инспектор Фийлдинг. Не ми се иска да се изгуби сред многото мейлове.

— Ще го направя. Имате го до един час.

Съобразително момче, каза си тя, обмисляйки какво има да съобщи на специалистите по оглед на местопрестъплението. След като те пристигнеха, тялото можеше да бъде преместено. Така, както лежеше Бев, нямаше как да се провери за белега на глезена й, нито пък за татуировката на рамото. Когато видеха тези отличителни белези, щяха да могат да идентифицират официално тялото, без да чакат резултатите от ДНК-анализа. И после щеше да се наложи да съобщи на Торин. Пола си каза, че шансовете й да прехвърли другиму тази задача бяха нулеви.

Излезе на пътя и запали цигара, докато чакаше специалистите да облекат гащеризоните си. Фийлдинг излезе от колата и Пола се възползва от възможността да й съобщи за находката на Океке.

— Вече няма съмнение — отговори Фийлдинг. — Извършителят е един, известни са ни две жертви. Много е възможно той да е регистриран за други прояви на насилие, което означава, че щом се сдобием с резултати от анализите, може и да го открием някъде в нашите бази данни.

— Да се надяваме.

— Веднага щом обърнем тялото, за да се убедим в наличието на татуировката и белега, искам да отидете да разговаряте със сина й. Познавате го, по-добре е да научи такава новина от вас, отколкото от непознат. Вероятно знаете къде ходи на училище?

Пола кимна.

— В Кентън Вейл. Не искате ли да почакаме до довечера? Или до пристигането на леля му?

Фийлдинг като че ли се ядоса.

— Пола, живеем в двайсет и първи век. Вече не съществува такова нещо като херметически изолирани данни от разследване. Не искам това дете да разбере от Twitter или Facebook, че майка му е мъртва. Веднага щом се убедим, че е тя, трябва да се действа. Намерете подходящо пълнолетно лице, което да присъства. Нали живее при приятел? Въпросният приятел сигурно има родители.

Стана тя, каквато стана.

— Всъщност приятелите, при които живее, сме ние с Елинор — партньорката ми.

Фийлдинг отново я изненада с реакцията си, като се имаше предвид вчерашното й заяждане дали е годна да гледа дете.

— Защо не казахте? Няма проблем, щом роднините са съгласни — тонът й беше по-скоро раздразнен, отколкото гневен. — Честно казано, предпочитам да знам, че е на сигурно място у вас, вместо да спи у някакъв приятел, за когото не знам нищо. Можете ли да повикате приятелката си да поседи при него?

— Зависи от програмата й — тя е старши ординатор в „Брадфийлд Крос“, има приемни часове и визитации, не може да си тръгне просто така.

— Кога пристига лелята?

— Чак днес следобед.

— Не искам да се наложи да оставате при него. Вижте какво може да се направи — тя хвърли поглед към облечените в бели гащеризони специалисти, които мъкнеха кутиите с работните си принадлежности през пустия паркинг. — Като че ли най-сетне се задействаха.

Тя тръгна подир тях, но телефонът на Пола иззвъня отново и тя остана на място, за да отговори. На екрана бе изписано името на Дейв Майърс.

— Здрасти, Дейв. Надявам се да се обаждаш с добра новина — каза тя. — Появи се нов труп, и по всичко личи, че убиецът е същият. Така че всяка помощ ще бъде добре дошла.

— Убеден съм — каза той. Гласът му звучеше необичайно потиснато. — Можеш ли да отскочиш до лабораторията? Искам да ти покажа нещо.

— Звучи заинтригуващо. Няма ли да ми подскажеш нещо.

— Не и по телефона.

Не беше обичайно за Дейв да е угрижен и потиснат — Пола не го познаваше такъв.

— Ще отнеме ли много време? Скоро се връщам в Брадфийлд, но съм доста заета.

— Няма да отнеме време да ти го съобщя. Повече време ще ни трябва, за да решим как да действаме от тук нататък.

Мари се връщаше от тоалетната, когато чу повишени гласове. Ако имаше нужда да се ориентира откъде долитат гласовете, би било достатъчно само да проследи погледите на всички, които работеха достатъчно близо до кабинета на Роб Морисън. Очевидно беше, че дори със слушалки на ушите те чуваха ясно разправията.

Когато наближи, Мари разпозна арогантния тон на „мистър Ралф Лорън“.

— Казвам ти, че ще се издъним страхотно, ако го предоставим от сега на Гарет и неговите весели момчета от маркетинга. Ще ни трябват поне още шест седмици, за да бъдем готови да представим това на клиентите си.

— Преди два месеца ми обеща друго — възрази Гарет. — Каза, че оставало само да се понагласи още малко. Да се направи интерфейсът за потребители идиотоустойчив — нали така каза.

— Така и ще стане. Просто ще отнеме малко повече време, отколкото се предвиждаше първоначално, това е всичко. Колко пъти трябва да подбирам едносрични думи, като ви обяснявам това, за да ме разберете?

— „Едносрични думи“ е силно казано — измърмори Роб.

— За какво изобщо е целият този зор? — попита Найджъл точно в момента, когато тя отвори по-широко вратата. Той стоеше с гръб към вратата, но можеше все пак да забележи смущението на Роб и развеселеното изражение на Гарет. — Заради новата шефка ли? Ще се насерете от страх заради някаква жена? Вие да не мислите, че тя изобщо ще разбере това, което сме направили? Елате на себе си, това е просто някаква фуста!

— Някаква фуста, която заема по-висок пост от вас, Найджъл — намеси се Мари със сладък тон. — И която има твърдо намерение да проучи защо вашият отдел не си изпълнява задачите в срок — той се извърна рязко с разкривено от гняв лице.

— Вие какво, шпионирате ли ни? — дясната му ръка се сви в юмрук.

Мари затвори вратата зад себе си.

— Аз никога не шпионирам. И не ми се налага. Следващия път, когато решите да вдигнете скандал, го правете на затворена врата, ако обичате. Отвън има цяла зала, пълна със служители, наострили уши. Създаването на поводи за клюки сред колегите не ни помага да постигнем целите си. Всички се стремим към едно. Успехът движи света. И ще постигнем желаното от нас по-бързо, ако си помагаме един на друг — тя съумя да се усмихне сравнително топло. Дори Найджъл като че ли се поуспокои, прекоси стаята и се облегна на един от шкафовете с ръце в джобовете.

— Момчешки истории — каза Гарет.

— Говори за себе си — сопна се Найджъл.

— Бих искала да разбера за какво точно става дума, но не сега, когато всички сте раздразнени. Защо всеки от вас не ми напише по една паметна записка, в която да обясни за какво е тази разправия? Естествено, постарайте се да ползвате едносрични думи.

Тя отвори вратата и продължи с бърза крачка към своя офис, доста доволна от себе си. Извънредно важно беше да се открият точките, където е най-възможно да се появят пукнатини между служителите. А после вече тези слаби места можеха да се експлоатират максимално.

Мари се усмихна. Трябваше да си признае, че упражняването на власт й доставяше наслада.

Карол беше стъпила на най-горното стъпало на стълбата и се опитваше да откърти едно упорито парче хоросан от каменната зидария, когато кучето се разлая. Тя сведе очи и видя Флаш, приседнала пред вратата, с изпънати предни лапи и напрегнати хълбоци, готова за скок. Главата й се навеждаше и отмяташе назад от яростния лай.

— Млъкни, Флаш — извика Карол, съзнавайки, че не й е известна команда, с която да накара кучето да замълчи.

Слезе толкова бързо, колкото й позволяваше предпазливостта, и забърза към вратата. Щракна с пръсти към кучето, което млъкна покорно и застана до нея. Който и да беше човекът от другата страна на вратата, Карол бе готова да се обзаложи, че не е Джордж Никълъс. Но като изключим пощальона, той беше единственият човек, който я беше посещавал, след като тя се нанесе тук. Тя открехна предпазливо вратата, като внимаваше да я подпира здраво с единия си крак.

Ако не беше разпознала застрашително извисилата се на прага й фигура, дори само едрият ръст на мъжа би я накарал да насъска кучето срещу него. Макар да не знаеше точната команда и за това. Но само секунди й бяха необходими, за да съобрази. В края на краищата, нали именно на това място бе видяла за последен път главен инспектор Джон Франклин.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, но в усмивката му нямаше топлота.

— Главен инспектор Джордан — каза той и кимна рязко за поздрав.

— Вече не — отвърна тя.

— Да, знам. Казах го… — той замълча, а после се усмихна отново, този път малко иронично. — Казах го в израз на уважение — довърши той. — Нали знаете, като запасните офицери, които се обличат от „Барбър“, носят каскети от туид и се наричат един друг „капитане“. Ченгета като нас никога не се възприемат докрай като цивилни, нали?

— Аз вече не се възприемам като ченге, главен инспектор Франклин. Е, какво ви доведе до моя дом? И как изобщо разбрахте, че това е моят дом?

Франклин вдигна демонстративно яката си, за да се запази от вятъра.

— Няма ли да ме поканите да вляза? Нали сме в Йоркшър, ние тук държим на гостоприемството — „влезте, заповядайте, ще изпиете ли чаша чай“.

— Не си спомням подобни аспекти на отношенията ни с полицията на Западен Йоркшър — онова, което тя помнеше, беше кръв и смърт, и как никой не се вслуша в нито една дума от онова, което казваха тя или Тони. Онова, което помнеше, беше тъп инат, мнителност и мъже, които ползваха думите, за да нараняват с тях. Не си спомняше уютни мигове с чаша чай и парче овесен сладкиш. Стоящото до нея куче долови настроението й и заръмжа тихо.

Франклин вдигна рамене, а после ги отпусна с дълбока въздишка.

— Вижте, Карол — нали нямате нищо против да ви наричам Карол? — тя кимна. По-добре така, отколкото с чин, който не притежаваше и не желаеше да притежава. — От самото начало нещата между нас не потръгнаха. Предполагам, че и двамата сме упорити копелета, които не обичат да отстъпват. Какво ще кажете — да обявим примирие? Нали сме почти съседи — той разпери ръце във великодушен жест.

— Влезте — каза тя по-скоро нацупено, отколкото дружелюбно. — Но няма къде да се седне.

Кучето я следваше по петите, докато тя стигна до средата на помещението.

Франклин опроверга твърдението й, разполагайки се на магарето за рязане на дърва. Озърна се и тя предположи, че се опитва да изясни собственото си отношение към онова, което виждаше тук. Не се чувстваше в правото си да възрази. Ако някой имаше право да прояви любопитство към промените, които тя осъществяваше в тази къща, това бе тъкмо инспекторът, който първи бе застанал лице в лице с кървавата баня на полуетажа, където кръвта на брат й и на неговата приятелка бяха превърнали стените и тавана в гротескна абстрактна картина. Но той не каза нищо за къщата — нито за миналото, нито за сегашното й състояние.

— Предполагам, че не мога да се надявам на чаша чай?

— Ще я получите едва след като ми кажете как разбрахте, че живея тук.

Той се изсмя сухо и смехът пропъди впечатлението за заплаха, създавано от надвисналите му вежди и иронично извитите устни.

— Това е моят регион, Карол. А и за онова, което се случи тук, се говори на мили наоколо. Разбрах още в деня, когато пристигнахте. Сред хората, които живеят наоколо, няма дори един, който да не знае, че живеете в някогашния кабинет на брат си и сте се заели да изтърбушите къщата. Но сега умират от любопитство да разберат какво ще предприемете, след като я оголите докрай.

Карол скръсти ръце и му отправи най-хладния си поглед.

— Онова, което възнамерявам да направя тук, не засяга абсолютно никой друг, освен мен.

— Съгласен съм. Но нали трябваше да отговоря на въпроса ви. Е, сега ще получа ли чай?

— Кафето ми е по-хубаво — това беше съгласие, макар и дадено с нежелание.

— Случва се, но аз не обичам кафе — той пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Хайде, Карол, нищо няма да ви стане.

Тя се обърна рязко и тръгна към стаята, в която живееше, следвана по петите от Флаш. Не й беше приятно да вижда когото и да било в къщата, най-малко пък човек като Джон Франклин. Зад всички тези дрънканици и перчене той се вкопчваше като териер в онова, което го интересуваше. Каквито и да бяха причините за появата му тук, не ставаше дума за проява на добросъседство. Карол направи набързо чаша чай и свари още едно кафе за себе си.

Когато се върна, Франклин кръстосваше из къщата и оглеждаше с вид на познавач оголената зидария и гредите, останали от оригиналния градеж. Беше отслабнал в сравнение с последния път, когато тя го беше видяла. Костюмът му беше провиснал на едрото му тяло, ризата падаше в гънки над колана му.

— Даа — каза той, поемайки чая. — Може да се каже, че почти сте изличили спомена за брат си и госпожата му от тук.

— Като изключим помещенията в далечния край на къщата. Майкъл работеше там, то е нещо като апартамент за гости. Или за роднини на посещение, наречете го както искате. Напълно самостоятелно жилище.

— И Ванс не е стъпвал там.

Карол сви устни. И не каза нищо.

Франклин сякаш понечи да каже нещо, но се възпря. Смени посоката и тръгна към магарето за рязане на дърва.

— Предполагам, че ще успеете да се справите с тази работа.

Карол се облегна на стената и постави едната си ръка върху главата на кучето.

— Защо сте тук? Да не е заради тялото, което беше открито отвъд хълма?

Тя забеляза моментният проблясък на изненада в очите му.

— Все още сте ченге в сърцето си, Карол. Как успяхте да разберете? Нали не разговаряте с никой от хората наоколо освен с Джордж Никълъс, а той не се занимава с местните клюки.

Тя се замисли дали да му каже. Не му дължеше нищо.

— Разхождах кучето по склона. Мога да позная и от разстояние кога една територия е оградена като местопрестъпление.

Той въздъхна от задоволство, което не беше породено от чая.

— Господин Никълъс ви е дал кучето тъкмо навреме.

— Зависи какво имате предвид. Вече не проявявам интерес към трупове и местопрестъпления.

— От къде знаете, че е имало труп?

— Ако беше нещо по-незначително, нямаше да има такава суматоха. Казах си, че или е открит труп, или е било извършено тежко сексуално престъпление. Но по пътя насам има достатъчно други места, на които се отбиват за малко крайпътен секс. Затова реших, че сигурно е труп.

Франклин започна да барабани с пръстите на лявата си ръка по магарето.

— Има нещо странно — поде той. — Всъщност има две странни неща. Първо, тя е от Брадфийлд. Обявена за изчезнала, а според главен инспектор Фийлдинг обстоятелствата са много подобни на онези, при които е било открито друго тяло по-рано тази седмица. Изглежда, че става дума за един и същи убиец, затова преотстъпихме любезно тялото на тях.

— Много щедро от ваша страна. Не си спомням такива прояви на доброжелателство с убития тийнейджър преди време. Тогава ми се наложи да се боря със зъби и нокти за него. Но може би просто предпочитате брюнетки. Доколкото си спомням, мъжете винаги са хлътвали по чара на Алекс Фийлдинг.

Той сви рамене.

— Така и не забелязах никакъв чар. Бях прекалено зает да си разменям любезности със сержант Макинтайър.

Сержант. Карол не знаеше това, но то не я учуди. Тя самата би повишила Пола незабавно, ако разполагаше с бюджет за втори сержант.

— Така или иначе — продължи тя, — предали сте тялото без бой.

— Случаят си е изцяло на Брадфийлдската полиция. Ако става дума за местопрестъплението, няма никакво съмнение, че тялото просто е било изхвърлено там. Практически няма кръв, няма оръжие — нищо, освен дрехите и чантата, в която са личните й документи. И добре, че бяха там, защото от лицето й не е останало почти нищо. Не си спомням да съм виждал дотолкова обезобразено от побой тяло.

— За какво ми казвате всичко това? То няма нищо общо с мен.

Той остави чашата на пода и отново пъхна ръце в джобовете си.

— Разбирате ли, това е второто, за което искам да говоря. Според мен случаят има нещо, което го свързва с вас. Защото тя прилича на вас.

За миг казаното от него й се стори прекалено гротескно, за да се почувства уплашена.

— Жена без лице, която прилича на мен? Имате ли представа колко налудничаво звучи това?

— Не е чак толкова налудничаво. Тя има същата прическа като вас — той я погледна и се поправи. — Тоест имала е същата прическа, когато косата й е била поддържана от фризьор. По ръст и фигура много прилича на вас. Казвам ви, Карол, когато я видях за първи път, за миг си помислих, че сте вие. При такава прилика — а и нали знаех, че живеете съвсем наблизо, отвъд хълма. Нека се изразя така — грешката беше съвсем разбираема.

— Опитвате се да ме сплашите, така ли, главен инспектор Франклин?

Той завъртя настоятелно глава.

— Разбира се, че не. Опитвам се да ви предупредя, че съществува убиец със слабост към жени, които приличат много на вас. Живеете в къща, която вече е прочута заради убийствата, извършени в нея. А някъде недалеч се навърта абсолютно хладнокръвен убиец в търсене на жертви, отговарящи на неговия тип. Възможно е да се почувства неудържимо привлечен към жена, която живее в къща, предизвикваща подобни асоциации — за нейна изненада той отклони поглед и се взря в мястото, на което преди се намираше полуетажът със спалнята. — Стигаше ми и първото престъпление, което беше извършено тук, благодаря.

Карол не знаеше как да му отговори. Обърна се и отиде до един от тесните прозорци, врязани в дебелите каменни стени. От тук се виждаше пустата хълмиста земя, чак до дърветата на върха на хълма, където бе разхождала по-рано кучето.

— Ще бъда нащрек.

— Добре ще е да се пазите — каза Франклин. — Възможно е откриването на трупа толкова близо до дома ви да няма нищо общо с вас. Но ако някакво гадно копеле оставя по този начин визитката си, се налага да бъдете нащрек — той стана и остави чашата до себе си. — Радвам се, че кучето е при вас.

— По всичко личи, че е добра пазачка.

Франклин тръгна към вратата.

— Да, няма да позволи някой да се промъкне незабелязано до вас.

„Освен ако е Джордж Никълъс“. Карол пропъди мисълта, която й се стори смешна и недостойна за нея.

— Благодаря, че ме държите в течение.

Той издаде отново резкия си смях, подобен на излайване.

— Мен самия няма да ме държат в течение. Главен инспектор Фийлдинг се постара да ми го каже недвусмислено. Но ако науча нещо, което би трябвало да знаете и вие, ще ви уведомя — той отвори вратата и изгледа смръщено суграшицата, заваляла неочаквано, както ставаше често из тези хълмове.

— Може би ще е добре да се обадите на сержант Макинтайър. Тя е човекът в центъра на събитията.

Карол го изпрати с поглед. Не вярваше, че наоколо се навърта убиец, който се опитва да всее страх в душата й, убивайки жени, които приличат на нея. И докато не се убедеше, че в това може да има някаква истина, не намираше причина за такова телефонно обаждане, което би я свързало с предишния й живот. Наистина нямаше никаква причина.

— Иска ми се да можехме да почакаме, докато дойде и леля му Рейчъл — каза Елинор, докато закопчаваше предпазния колан.

— Аз също, но Фийлдинг е права. Сега не е като едно време, когато информацията оставаше недостъпна до следващото издание на вестниците. Сега е достатъчно някой да изтърве неволно някоя дума, или някой идиот от полицията на Западен Йоркшър да реши да изкара някоя пара, изтърсвайки нещо пред журналистите, и незабавно всичко ще плъзне из Twitter. Представяш ли си какво би означавало да узнаеш от Twitter, че майка ти е станала жертва на убийство?

Пола подкара колата, паркирана досега сред болничните линейки, и се включи в потока на уличното движение.

Елинор потръпна.

— Приемам съображенията ти — тя постави непринудено ръка върху бедрото на Пола. — Трябва да си изживяла ужасен шок, когато си се изправила пред тялото на Бев.

Пола въздъхна.

— Ако трябва да бъдем честни, Елинор, това, че я открихме, ми донесе почти облекчение. Не защото я видях в такова състояние, разбира се, а защото на несигурността се сложи край. През последните двайсет и четири часа бях вече почти убедена, че е мъртва. Не би изчезнала просто така от досегашния си живот. Обичаше сина си. Колкото и тежки проблеми да е имала — а ние не намерихме нищо, което да подсказва, че нещо не е било наред в живота й — тя никога не би напуснала Торин, без да му каже каквото и да било. Нямаше как да не е отвлечена. А отвличания, при които похитителят и жертвата не са се познавали преди и не става дума за откуп, рядко имат добър изход.

— Все се надявах, че я държат затворена някъде. Че ще успеете по някакъв начин да я откриете жива. Нали четем за такива случаи — хора, държани в плен в продължение на години и после спасени. А и в сутрешния вестник пишеше, че Надя е била държана като затворница в продължение на три седмици — тя прехапа долната си устна. — Наистина исках да вярвам, че ще стане така.

На Пола й се искаше да има оптимизма на Елинор. Въпреки че в продължение на години бе наблюдавала пациенти, които не успяваха да се възстановят, тя винаги подхождаше към всеки случай така, сякаш положителният изход не е изключен.

— В случаите, за които говориш, става дума за много млади жени или по-скоро момичета. Те са на възраст, когато човек е много впечатлителен и може лесно да бъде подчинен. Могат да бъдат сплашвани и манипулирани. Не са се научили как да се противопоставят на зрял човек. Но с жени на нашата възраст не е същото. Прекалено сме опърничави.

— Предполагам, че си права. Е, какво е усещането да работиш по сериозен случай с нов екип?

Пола зави по една от главните улици, по която щяха да стигнат до училището в Кентън Вейл. Тя беше задръстена от коли и микробуси, опитващи се упорито да стигнат от единия край на градския център до другия. В такива случаи й се искаше да има синя лампа, която да постави на покрива на безличната си малка кола. Да всее страх божи в душите на наглите шофьори на микробуси — доставчици и собственици на малки ремонтни фирми, и да си проправи път през натовареното движение.

— Все още нямам чувството, че съм част от екипа. Фийлдинг държи да съм постоянно около нея. Не съм имала възможност да се сближа с останалите от отдела. Да не говорим за това, че съм обременена с миналото си в отдела за особено тежки престъпления. Това действа на някои хора като червен плат на бик. Просто нямаш шанс. Ако имаш добра проява, казват: „Тази пък за каква се мисли?“, а ако оплескаш нещо, реакцията е: „Май не си толкова умна, за колкото се имаш, а?“ Опитвам се да не се набивам на очи и да си върша работата. А в този случай това не е лесно изпълнимо.

— Защо?

— Отчасти защото всички знаят, че съм познавала Бев, затова предполагат, че ще допусна личното отношение да ми повлияе. И отчасти защото… — тя вдигна за миг ръце от волана в израз на безпомощност. — Наистина не мога да ти кажа. Става дума за нещо, свързано с веществените доказателства, което… създава проблеми.

— А не можеш ли да ми кажеш защо това нещо създава проблеми?

Пола изду бузи и издиша тежко.

— Всичко е въпрос на интерпретация на данни. Затова искам да бъда напълно наясно, преди да представя находката на Фийлдинг. С Карол нещата биха били много по-лесни. Щях да мога да разчитам на нея и на останалите от екипа да не си направят погрешни изводи. Но се съмнявам, че мога да разчитам на Фийлдинг да постъпи така. А пък сведенията са такива, че не мога да ги задържа за себе си. Да не говорим пък, че единственото възможно обяснение е абсурдно. Следователно ще трябва първо сама да си изясня за какво става дума.

— Ще се справиш — но Елинор забеляза, че увереността й не се прехвърли на Пола. — Ако завиеш по следващата пряка вляво, ще избегнеш натовареното движение, ще заобиколиш индустриалния квартал, и ще излезеш пред училището от другата страна.

Пола й хвърли бърз поглед.

— От къде знаеш? Да не си карала незаконно такси?

— Когато бях току-що пристигнала в Брадфийлд, бях наела една отвратителна гарсониера близо до канала. И това беше най-бързият начин да се прибера в пиковия час.

— Никога не съм чувала за това.

— Защото се обгръщам в женствена мистичност. Нали трябва да поддържам интереса ти към мен.

Те мълчаха в продължение на няколко минути. Пола очакваше с ужас онова, което предстоеше. Не й се мислеше колко пъти досега бе съобщавала възможно най-лошата новина, но от това сега нямаше да й бъде по-лесно. Сякаш прочела мислите й, Елинор отбеляза:

— Няма значение колко много пъти ми се е налагало да съобщавам лоши новини на някого, все още не се чувствам способна да се справя с такава задача.

— Никога досега не ми се е налагало да казвам такова нещо на познат човек — Пола зави към училищната порта.

— Случвало ми се е да опозная добре някой пациент. В такъв случай поне знаеш какъв подход да избереш. Помисли за Торин. И той като теб вече очаква най-лошото. Няма как да го насочиш полека към това, което ще му кажеш. Направо, но внимателно — това е най-добрия начин в неговия случай, така мисля аз.

Не за първи път Пола си помисли колко подходящо е фамилното име на приятелката й23. Беше се насочила право към проблема, който тревожеше Пола, и й беше предложила изход. Ако само и мъчителният проблем с ДНК-пробата на Тони можеше да намери такова ясно решение.

Всичко беше въпрос на планиране. Открай време го биваше в планирането. Причинно-следствени диаграми, блок схеми, анализи на дървото на грешките — ползваше всичко това още преди да се бе запознал с точните термини за тях. Първото, на което го бе научил баща му, беше, че всяко действие има своите последици. „Б“ е следствие от „А“, така неминуемо, както и смяната на деня и нощта.

Нямаше много ясни спомени за майка си. Тя беше плаха жена, безлична, неспособна да се налага, винаги се суетеше в стремежа си да изпълни изискванията на баща му. И въпреки това не съумяваше да се представи като добра съпруга и майка, което принуждаваше баща му да се оплаква постоянно от нея. Когато упреците не даваха резултат, той прибягваше до шамари, а после и до удари с юмруци и ритници. Така вървеше светът. Провалиш ли се, трябва да си понесеш наказанието.

После, през един априлски следобед, когато се прибра от училище, той намери дома им заключен и пуст. Беше започнал да блъска по вратата, но никой не отговори. Макар да беше едва седемгодишен, той беше обучен достатъчно добре, за да не създава суматоха. Промъкна се покрай къщата, влезе в двора, разположи се край задния вход и зачака. Когато баща му се прибра от работа, малко след шест, той беше премръзнал до кости, но не се оплака.

Баща му обясни, че е изхвърлил от къщи майка му. „Както се изхвърля боклук“, си беше казало тогава момчето. Ако човек не беше в състояние да живее в съответствие с определени стандарти, трябваше да си понесе последствията. Майка му не бе оправдала очакванията им — на баща му и неговите — и затова за нея вече нямаше място в семейството.

Липсваше му готвенето на майка му, тъгуваше за топлата й ръка, стиснала неговата, когато го водеше на училище. Но не за дълго. Баща му му обясни, че е необходимо да бъде силен и да може да разчита на себе си, и той запомни добре този урок. Друг изход нямаше.

Скоро след като навърши единайсет, беше изпратен на летен спортен лагер в Езерната област. Трима уволнили се от армията фитнес инструктори го ръководеха като военен тренировъчен лагер. През първите няколко дни повечето момчета изпадаха в шок, подобен на онзи, който получават новобранци по време на война. Никой никога не им беше крещял така, никой не бе изисквал от тях да поемат отговорност за себе си и за други хора, никой не бе подлагал физическата им издръжливост на подобни изпитания. За него обаче това беше в реда на нещата. Чудеше се за какво е това тръшкане.

Когато се прибра у дома, установи, че има нова майка. В негово отсъствие баща му беше отишъл до Тайланд и се беше върнал с една от онези жени, които момчето по-късно установи, че наричат „поръчани по пощата“. Този път баща му си беше избрал жена, която се доближаваше много повече до идеала му за съвършенство. Сирикит беше покорна, учтива, трудолюбива и изпълнена с желание да му угажда. Никога не възразяваше, по цял ден се въртеше като дервиш из къщата, за да чисти и никога не се оплакваше, дори когато баща му я упрекваше за някои дребни нарушения в наложения от него режим. Освен това готвеше страхотно.

Когато навърши четиринайсет, той осъзна и още нещо, свързано със Сирикит. Практически всичко, което вършеше тя, предизвикваше у него възбуда. Храненето се превърна за него в инквизиция, пенисът му напираше в стегнатото бельо, което бе започнал да носи, за да овладее непокорното си тяло. За щастие баща му почти не му обръщаше внимание, освен в случаите, когато нарушеше домашния протокол, което напоследък почти не се случваше.

Една нощ, докато лежеше в леглото си, погълнат от обичайното за това време занимание — да онанира, представяйки си как Сирикит, просната по корем на кухненската маса, му се усмихва примамващо през рамо, той изведнъж прозря, че не е необходимо да се ограничава с фантазиите си.

На другия ден, когато се прибра следобед от училище, той я откри в кухнята, където приготвяше вечеря. Пристъпи към нея, застана зад гърба й и се пресегна напред, за да сграбчи малките й, стегнати гърди. Притисна се към нея, никога не беше имал толкова силна ерекция. Тя заскимтя и се загърчи, опитвайки се да се освободи. Но той беше силен и не я пусна.

— Ще кажа на баща ти — изкрещя тя. — И той ще те убие!

— Не, няма да му кажеш — изръмжа той, заровил лице в шията й. — Защото, ако му кажеш, аз ще му обясня, че си измисляш, за да скриеш истината — че си се опитала да ме прелъстиш, защото ти е омръзнало да бъдеш със стар мъж и ти се иска млада плът.

Тя изсъска:

— Няма да ти повярва. Аз съм му жена.

— А аз съм негова плът и кръв. Теб те е купил. Което означава, че ти си курва, а аз съм му син. При това само ще се зарадва на повод да ти хвърли един хубав бой.

Тогава тя се предаде. Познаваше прекалено добре съпруга си. И така Сирикит стана негова — докато напусна дома си, за да отиде да следва. Баща му се беше постарал да му обясни, че от тук нататък трябва да се справя с живота сам. Беше разпродал притежанията си и бе заминал да живее със Сирикит в Тайланд, където нямаше опасност тя да бъде и занапред развращавана от независимите жени на Запад. Нито веднъж не прати на сина си дори картичка за рождения ден. Очевидно беше приключил с родителските си задължения.

Той си мислеше, че всъщност е трябвало да се поучи от избора на баща си и да си намери някоя по-млада версия на Сирикит. Но се беше издигнал в обществото над нивото, до което бе достигнал баща му с неговата мизерна работа като общински чиновник. Беше човек с висше образование, мъж, пред когото се разкриваха възможности, за които баща му не беше и сънувал. Справяше се с живота по-добре от баща си. Щеше да си намери съвършена съпруга, без да му се налага да си я купува. Щеше да намери жена, която да не е курва.

Известно време му се струваше, че е постигнал именно това. Тя беше дошла на интервю за работа в офиса, където той работеше. Според представените документи, имаше добра квалификация на пазарен анализатор, но беше толкова плаха, че едва съумяваше да отговаря на въпросите, които той и шефът му й задаваха. Беше скромна и се държеше почтително, а после, когато той я изпрати след неуспешното интервю, едва повярва на поканата му за среща. Дори още на онази първа среща желанието й да му достави удоволствие беше очевидно. Той използва всички познати му похвати, за да подкопава увереността й, и само след седмици тя беше пречупена и изцяло в негова власт. Родителите й живееха в Йорк, на шейсет мили от тук, и първото доказателство за успеха му беше това, че успя да я превърне от предана дъщеря в дъщеря, която никога не се обажда на родителите си. Въпреки съмненията на родителите й те се ожениха шест месеца след онази първа среща. В края на годината той беше успял да я откъсне от всичките й дотогавашни познати. Умишлено поддържаше връзка само с един от братовчедите й, който живееше в Брадфийлд, защото не му трябваха изненади. Информацията бе равнозначна на власт.

От своя гледна точка той бе постигнал целта си. Дигиталните технологии създаваха толкова много нови възможности за контрол и власт над другите. Не беше необходимо тя да ходи на пазар — всичко можеше да бъде поръчвано по интернет, от продукти до секс играчки. Не й трябваше дори банкова сметка. Той одобряваше или отхвърляше всички покупки по интернет и плащаше с кредитни карти, които тя не можеше да ползва. Даваше й дребни суми, с които да плаща неща от рода на автобусни билети, когато се налагаше да заведе някое от децата на лекар, но я караше да се отчита за всяко пени. А когато не успееше да постигне исканото от него съвършенство, той правеше необходимото, за да осъзнае тя величината на провала си. Наказваше я така, че да не забравя наказанието; полагаше усилия тя да не повтаря грешките си. И методите му имаха успех.

До момента, в който престанаха да действат. Той не можа да разбере как и защо се случи това, но тя започна да му противоречи. Първоначално протестите й бяха за дребни неща, почти незабележими. Но после започна да възразява открито, когато коментираше новините по телевизията, или нещо, прочетено в „Дейли Мейл“. Той я обвини, че предава любовта им, но дори когато я наказваше, тя упорстваше. Стигна се до момента, в кой то той осъзна, че трябва веднъж завинаги да сложи точка на това нейно поведение.

Тогава тя му нанесе върховното оскърбление. Лиши го от онова, което беше негово по право.

Сега се налагаше той да намери друга на нейно място. И ако тези, които идваха на нейно място, се окажеха недостойни, трябваше да се постарае те да не избегнат наказанието, което се полагаше на нея.

Когато Пола се добра до Скенфрит Стрийт, Фийлдинг беше вече по средата на брифинга за убийството на Бев, за който беше свикала отдела. Пола очакваше да я наругае за закъснението, но когато най-сетне се събраха в кабинета й, Фийлдинг просто попита дали Торин си е спомнил нещо, което може да им бъде от полза.

— Струва ми се, че няма нищо полезно, което би могъл да си спомни — отвърна Пола. — Няма основание да предполагаме, че убиецът се е познавал с Бев преди отвличането.

— Мислите, че я е подбрал произволно? При положение, че е избрал жени, които външно си приличат, които работят в областта на фармацията, и че е отвлякъл и двете на паркинг? Не мислите ли, че е подготвял отвличанията? Че вероятно ги е следил?

Саркастичната нотка в тона на Фийлдинг подразни Пола. Тя се запита дали не го прави умишлено, за да я подтикне да полага по-големи усилия.

— Дори да е така, единственото, което знаем засега за този убиец, е че той е предпазлив. Не мога да си представя, че би се държат така, че да привлече вниманието на един тийнейджър, който като всички на тази възраст е погълнат предимно от себе си.

— Който предполага, нерядко се излага, Макинтайър. И това може да се случи и с вас, и с мен.

На Пола не й се вярваше, че Фийлдинг действително е прибегнала до тази изтъркана фраза.

— Ще поговоря отново с него. Ще го разпитам дали не е забелязал някой да се навърта около тях.

Фийлдинг кимна одобрително.

— Питайте за непознати коли, паркирани близо до къщата. Благодарение на вас имаме тесен контакт с момчето. Не е зле да се възползваме от него — тя поразмести някои документи по бюрото си, после вдигна очи. — Какво става с лабораторните анализи? Какво има да ни съобщи доктор Майърс?

— Иска да проведе още тестове. Оставих при него веществените доказателства от тазсутрешното местопрестъпление, той им даде приоритет и вече е възложил на един екип да работи по тях.

Е, това беше почти пълната истина. Започваше да се усъвършенства в намирането на пътечки между истината и лъжата в разговорите с новата си шефка.

Фийлдинг посегна към телефона си.

— Ще му се обадя, за да му напомня, че ДНК-анализът е най-важен за нас. Защото сред всички събития не бива да занемаряваме убийството на Надя Вилкова. Искам да прегледате бележника, в който е записвала срещите си и да проверите дали е имала някакви контакти с „Брадфийлд Крос“. Знам, че се е срещала предимно с общопрактикуващи лекари, но всичко, което би я свързало с местоработата на Бев Макандрю, ще е полезно за нас. Прегледайте и страницата й във Facebook, за да проверите дали е имала приятели, които работят там.

Пола вече почти бе стигнала до вратата, когато Фийлдинг се обади отново.

— Торин. Що за име е това? Не е полско, нали?

— Доколкото знам, е шотландско. Бащата на Бев е бил шотландец.

— Аха. Добре. Просто се зачудих дали не пропускаме някаква полска връзка. Да не стане така, че от вторачване в детайлите да изгубим поглед върху общата картина.

Пола седна на мястото си и започна да прехвърля данните, свързани с Надя. Едва беше започнала, когато телефонът й изписука. Съобщението беше от Дейв и гласеше само: „АФ ми сви сърмите. Съжалявам…“

Пола си каза, че няма смисъл да се ядосва. Рано или късно резултатите от ДНК-анализа щяха да излязат на бял свят. Беше се надявала, че преди това ще успее да им намери някакво обяснение. Като че ли някога нещата се бяха подреждали толкова лесно.

Двайсет минути по-късно в стаята влезе Дейв Майърс. Махна леко с ръка на Пола, но се упъти право към кабинета на Фийлдинг. Преструвайки се, че преглежда документите по убийството на Надя, Пола следеше дискретно срещата им. Първоначално лицето на главния инспектор остана безизразно. После тя бавно се облегна назад на стола си, по лицето й се изписваха ту стъписване, ту неверие. А после бузите й леко порозовяха, устните й се разтвориха и връхчето на езика й се стрелна от единия им ъгъл към другия. „Дявол да го вземе, на нея това всъщност й харесва!“

Сега вече Фийлдинг се беше привела през бюрото и очевидно изискваше от Дейв да й представи точка по точка всички данни. Накрая тя стана и отвори вратата на кабинета си, потупвайки Дейв по рамото, като мина покрай него.

— Макинтайър! — подвикна тя. — В кабинета ми. Незабавно.

Пола се подчини, изпаднала във вцепенение. Фийлдинг й посочи стола до този, на който седеше Дейв.

— Доктор Майърс ни е донесъл забележителна информация. Докторе, бихте ли уведомили сержант Макинтайър за онова, което току-що споделихте с мен?

Пола трябваше да изслуша всичко отново. Но не й се наложи да се преструва на изненадана. Макар да чуваше думите му за втори път, те й прозвучаха не по-малко невероятно.

— И не може да съществува никакво съмнение в тези резултати, така ли? — попита тя, когато той млъкна.

— Не. Направихме контролен тест. Разбирам, че е трудно да се повярва, но залагам професионалната си репутация, че резултатите са точни. ДНК-пробата от петното кръв на жакета на Надя Вилкова доказва, че кръвта е на детето на Ванеса Хил.

— Доктор Тони Хил — Фийлдинг се изправи. — Благодаря, че дойдохте, за да ни съобщите тези резултати, доктор Майърс. А сега, когато вече разполагаме с възможен заподозрян, знаете какво да търсите във веществените доказателства от убийството на Бев Макандрю, нали?

Дейв изглеждаше възмутен.

— Ще получите това, което открием там. Ни повече, ни по-малко.

— Точно това искам. Но там, където има място за съмнение, очаквам вашите хора да вземат правилното решение, доктор Майърс. В тези времена на финансови ограничения трябва да сме сигурни, че си е струвало да отделяме средства за лабораторните анализи — това е всичко.

Докато събираше документацията си, Дейв приличаше на човек, готов да извърши убийство.

— Ще ви изпратя пълен доклад по мейла.

Погледът, който хвърли на Пола, издаваше огорчението му.

Пола изчака бравата да щракне зад него.

— Трябва да има някаква грешка — каза тя. — Никой, който познава Тони, не би могъл да си представи и за секунда, че той е способен да извърши убийство. А пък точно такова — това е напълно изключено.

— Сигурна ли сте в това? Нали казват, че най-добрите профайлъри са огледално отражение на хората, които преследват?

— Казват го само хората, които обичат да ръсят ефектни, но безсмислени фрази — обзета от гняв, Пола вече не се интересуваше дали ще ядоса шефката си. Много по-важно беше да я накара да реагира разумно по отношение на Тони. — Тони Хил е посветил целия си професионален живот именно на предотвратяването на такива престъпления. Желанието му е престъпниците да изкупят вината си, психичноболните да се възстановят, а не да убива жени.

— Макинтайър, седнете — тонът на Фийлдинг беше твърд, но не и враждебен. Пола дори не беше осъзнала, че е станала. — Оставете настрана личните си чувства и се съсредоточете върху доказателствата. По жакета на Надя Вилкова има следи от неговата кръв. Той накуцва с левия крак. Знае много добре как да постъпи, за да не остави по тялото следи за аналитиците. А помислете и за жертвите, сержант, за жертвите. И двете приличат на главен инспектор Карол Джордан. Която, ако не греша, е обърнала гръб на Тони Хил, както и ние, останалите.

Думите на Фийлдинг звучаха смислено само ако човек виждаше света като отразен в криво огледало. Но Пола съзнаваше колко изкусителна би била подобна картина за ръководните кадри — арест, извършен скоро след убийството, при това такъв, от който медиите ще изпаднат във възторг. Вълкът в овча кожа, лесничеят, станал бракониер, лечителят, смазан от любовта си към жената, която го е изоставила.

— Ами ако някой умишлено се опитва да хвърли вината върху него? Ако има нещо такова? Не вярвам, че е виновен.

Фийлдинг опря лакти на бюрото и подпря брадичка на юмруците си, като че ли се канеше да зададе някакъв въпрос от напълно философско естество.

— Очаквах от вас нещо по-добро от това да се вкопчвате в сламки. Но вие имате пълно право да се придържате към мнението си, Макинтайър, макар че много хора биха го определили като параноично. Въпросът е дали можете да го оставите настрана, за да си вършите работата?

Пола почувства как бузите й пламват от възмущение.

— Моята работа е да накарам виновните да понесат отговорността си. Никога не съм допускала личните ми отношения да пречат на постигането на тази цел.

— Нали разбирате, сержант, това е моментът, в който трябва да изясните категорично позицията си. Способна ли сте да приемете, че доктор Хил може да е виновен? Можете ли да се наемете и занапред с това разследване, уверена, че личните чувства няма да ви попречат? Способна ли сте да арестувате и разпитвате този човек? Ако не можете да отговорите с „да“ на тези въпроси, да кажете „да“ и действително да сте убедени в отговора си, няма място за вас в това разследване. Има достатъчно други случаи, за чието разрешаване е необходим способен криминалист. Има достатъчно старши офицери в криминалната полиция, които с радост ще приемат за помощник една енергична служителка. Но аз не мога да работя с къртица, склонна да подпомага тайно другата страна.

Дори през мъглата на потиснатия гняв Пола не можа да се запита от къде тази жена съставя речника си. „Къртица“? Що за глупости?

— Ще направя всичко, което е необходимо — каза тя с пресипнал от гняв глас. — Ще следвам пътя, който ми сочат доказателствата. Не се страхувам от истината.

Фийлдинг я загледа упорито, неотклонно, замислено, навела глава на една страна.

— Струва ми се, че ви вярвам, Макинтайър — тя погледна часовника си. — Искам да действаме без много шум. Да се избегне медийният цирк. Вероятно имате телефонния номер на доктор Хил? — Пола кимна. — Какво би го накарало да дойде тук?

— Молба за помощ.

— Отлично. Няма начин това да се представи като подвеждане. Пратете му съобщение още сега. Пишете му, че имате нужда от помощ и го помолете да дойде.

Пола се взря в екрана на телефона си в продължение на един миг, който й се стори безкраен, после написа: „Имам нужда от помощта ти. Можеш ли да се отбиеш по-късно на Скенфрит Стрийт?“ Показа текста на Фийлдинг, която кимна. Пола изпрати съобщението. „Така се е чувствал Юда.“ Тя стана.

— Ще започна работа по бележника на Надя. Ще ви уведомя веднага, щом той се свърже с мен.

Тя седеше пред компютъра, образите на екрана бяха с размазани очертания, безсмислени. Гадеше й се, ръцете й бяха студени и влажни. Чувстваше се отвратена от непочтеността си, но измамата, която бе избрала, й помагаше да остане на предна линия. В такава позиция имаше най-добри шансове да помогне на приятеля си. Може би дори да го спаси. Надяваше се, че и той ще приеме така избора й.

Рейчъл Макандрю не приличаше много на сестра си. Беше избрала за път тъмен делови костюм и яркосин пуловер с висока яка — доста по-строг тоалет в сравнение със спортно-елегантната линия, която предпочиташе Бев. Докато Бев беше руса и усмихната, Рейчъл беше тъмнокоса и въздържана. Елинор не искаше да прибързва с преценката — в края на краищата тази жена току-що бе изгубила сестра си, но й се струваше, че долавя у Рейчъл по-сложна и затворена натура. Торин настоя да посрещне леля си на гарата и сам да й съобщи какво се е случило. Елинор не положи особени усилия да го възпре. Реши, че той е в правото си да взема някои решения сам. Тя щеше да е там, за да му бъде опора, да помогне и на леля му, ако се наложеше.

Рейчъл се просълзи, когато научи новината, но бързо се съвзе.

— Опасявах се именно от това — каза тя. Северняшкият й акцент все още се долавяше, въпреки годините, прекарани в Бристъл. — Снощи лежах будна, опитвах се да не се поддавам на страховете си, но не можах да се разубедя. Тя никога не би обърнала гръб на задълженията си — нашата Бев не беше такава — тя взе подръка Торин със собственически жест. — Хайде, Торин, да вървим у вас и да видим какво трябва да се направи.

Торин остана неподвижен, с упорито стисната челюст.

— Не искам да се прибирам у дома — каза той. — Все още не. Предпочитам да остана при Елинор.

— Торин, доктор Блесинг е направила достатъчно. Сега съм тук и мога да я облекча от отговорността за теб — Рейчъл се опита да го дръпне, за да тръгне с нея, но той не помръдна.

— И двамата сте добре дошли да дойдете у дома с мен — каза Елинор.

— Точно това искам — каза Торин и пристъпи към нея.

По време на пътуването в колата се беше възцарила неловкост. Торин седеше сгушен на задната седалка и не продумваше, докато Рейчъл ту ронеше сълзи в хартиена носна кърпичка, ту се обръщаше, за да му каже, че сигурно се чувства ужасно. Елинор рядко бе изпитвала по-подчертано неудобство.

Остави ги в дневната и отиде да запари чай и да отвори нов пакет бисквити — беше последният в шкафа. Скръбта по никакъв начин не се бе отразила на момчешкия апетит на Торин. Или пък беше започнал да си похапва за утеха и бързо бе развил вкус към този навик. Тя отиде с подноса в дневната, където видя, че двамата седят в два противоположни края на стаята.

Рейчъл започна без увъртания.

— Кога мога да я видя?

— Не мисля, че това е добра идея — отвърна Елинор, съзнавайки колко малко подробности бяха споделили с Торин.

— Но нали някой трябва да я идентифицира?

— За подробности ще трябва да разговаряте с моята партньорка, Пола.

— Тя една от тези, които водят разследването — каза Торин. — Пола е твърдо решена да открие човека, който е убил мама.

— Тя ще се прибере по-късно — добави Елинор.

— А ще може ли да ни каже кога да започваме с приготовленията за погребението? Налага се да уточним тези неща — Рейчъл извади кутия с изкуствен подсладител от чантата си и пусна една таблетка в чая си. Облегна се назад, краката й бяха плътно притиснати един в друг, и в коленете, и в глезените.

— Когато човек умре по такъв начин, погребението не може да се осъществи незабавно — каза Елинор, опитвайки се да опише положението по начин, който да не засегне чувствата им.

— Защо не?

— Заради събирането на доказателствен материал — отвърна тя. — След като арестуват някого, защитата на заподозрения има право да изиска повторен оглед на трупа.

— Но това е ужасно. Може да продължи с месеци. Как е възможно да причинявате такива неща на хората? — тя повиши възмутено тон.

Прехвърля проблема другаде, за да не мисли за най-тежкото, каза си Елинор.

— Доколкото знам, някои семейства поръчват мемориални служби. За да почетат обичания от тях покойник.

— Това не е толкова важно — каза с гняв Торин. — Тя е мъртва, това е важното. А не това, което ще направят с тялото й. Сега то е просто мъртва плът.

Рейчъл притисна с ръка устата си, показвайки съвършено поддържани нокти с тъмночервен лак.

— Не казвай такива неща, Торин. Говориш за майка си.

— Това не е майка ми. Мама я няма. Онова, което съхраняват в моргата, е просто торба месо и кокали. То не е от значение. Мама не е там сега — той притисна ръка към сърцето си и лицето му се сгърчи от усилието, което полагаше да не заплаче.

— Разбира се, че тя е в сърцата ни — Елинор подаде бисквитите на Торин. — Исках да попитам за майка ви — обърна се тя към Рейчъл. — Вие ли ще се обадите, за да й съобщите? Или може би някой съсед…

— Ще й се обадя по-късно. Казах й, че ще говорим вечерта, след като разбера как точно стоят нещата. Е, ако не може да се организира погребение, всъщност няма реална причина да оставаме в Брадфийлд, нали?

Тя като че ли изгаряше от нетърпение да си тръгне.

— Ами първо ще трябва да извадите смъртен акт. А ще трябва да направите и необходимото за узаконяване на наследството — каза Елинор.

— Защото ще е най-добре да отведа бързо Торин в Бристъл, за да започне да свиква с живота си там — продължи Рейчъл, като че ли Елинор не беше казала нищо.

Думите й накараха Торин да промени отпуснатата поза, която бе заел. Той се стресна и изправи гръб, присядайки на самия ръб на креслото.

— Бристъл ли? Няма да отида в Бристъл.

— Разбира се, че ще отидеш, не ставай глупав. Нали ние сме твоето семейство, само ние сме ти останали сега, след като баща ти е далеч, където и да е в момента. Ще дойдеш да живееш с мен в Бристъл. Или с баба си, както предпочиташ. И при мен, и при нея има място — тя говореше с делови тон, като че ли всичко беше вече решено.

— За какво ми е да отивам в Бристъл? Всичките ми приятели са тук. Тук ходя на училище, пея в една група тук. Кажи й, Елинор. Мястото ми е тук, в Брадфийлд. Достатъчно лошо е това, че изгубих майка си, не е необходимо да правите така, че да изгубя и всичко останало — той отново се бореше със сълзите. Потри ожесточено с юмрук носа си. — Оставам тук.

— Не можеш да останеш тук. Само на петнайсет си…

— Всъщност е на четиринайсет — отбеляза Елинор.

Рейчъл за миг като че ли се ядоса, но веднага се върна към съчувствения тон.

— Торин, не може да живееш сам. Трябва да бъдеш разумен. Ще е най-добре във всяко отношение, ако бързо сложиш точка на всичко тук. Ще можеш да поставиш ново начало.

Сега вече сълзите се затъркаляха по лицето му.

— Не ми трябва ново начало. Искам да бъда там, където се чувствам у дома, където местата, на които отивам, ще ми напомнят за нея, за живота ми с нея. Не искам да скъсвам с каквото и да било. Баща ми каза, че мога да остана в Брадфийлд. Ако ме принудите да отида в Бристъл, ще избягам, кълна се — той удари с такава сила с чашата си по масата, че чаят се разплиска.

— Разбирам защо си толкова разстроен. Аз също съм разстроена. Разкъсвам се отвътре, както си седя тук. Тя беше моя сестра и сърцето ми е разбито — Рейчъл деликатно попи една сълза с кърпичката. — Искам да дойдеш при нас, защото ти си част от нея.

— Защо държите на това? Вие не ме познавате. Надали сте се виждали с нас повече от веднъж в годината. Миналата година дойдохте с баба ми само за един-единствен уикенд. Ако мама не ме беше замъкнала в проклетия Бристъл през срочната ваканция, нямаше и да се видим втори път. Затова не се преструвай, че сме близки, защото не сме. Вие не знаете нищо за мен.

— Ще станем близки — каза тихо Рейчъл. — Трябваше да прекарваме повече време заедно, ти си прав. Но човек все си казва, че ще има повече време по-нататък. Не вярваш, че в един момент времето ще изтече — просто така. Никога не мислиш за такива неща. Не мога да наваксам времето, което можех да посветя на Бев, но мога да наваксам изгубеното с теб.

— Не искам да го правиш — отвърна Торин с жалостив тон. — Имам нужда да бъда тук. Само това ми остана.

— Но ти си прекалено малък, за да живееш сам, Торин.

Елинор беше наясно какво ще последва, още преди той да се бе обърнал към нея.

— Вие бихте се съгласили да остана при вас, нали, Елинор? Мога да дам под наем нашата къща и да плащам наем на вас. Няма да ви вкарвам в разходи.

— Знаеш, че си добре дошъл тук, Торин. Но леля ти също има право. Роднините ти могат да ти окажат такава подкрепа, каквато ние не можем да осигурим. Когато изпиташ нужда да говориш за майка си, за миналото й, за това каква е била, когато е била на твоите години — ние не знаем отговорите на тези въпроси — оказа се, че тази проява на великодушие я затруднява. За свое учудване Елинор изпита болка при мисълта, че Торин ще ги напусне. Искаше той да остане. Това бе напълно неразбираемо. Никога не бе искала да има деца. Може би това момче бе успяло да докосне душата й по начин, какъвто тя досега не си бе представяла.

— Мога да разговарям с тях по телефона. Мога да ги посещавам през ваканциите. Но моля те, Елинор, нека остана. Искам да бъда тук — той зарови лице в ръцете си и се разплака. Елинор зачака Рейчъл да предприеме нещо, но тя не помръдна. Затова Елинор стана, седна на страничната облегалка на креслото му и го притисна към себе си. Да я вземат дяволите, ако остави момчето на тази жена, която е лишена от инстинкта да го успокои, когато страда. Когато най-сетне се овладя, Торин стана и каза:

— Ще се кача в стаята си.

— Убедена съм, че Бев не би искала подобно нещо — каза Рейчъл, когато той затвори вратата зад себе си.

— Струва ми се, че решението какво ще стане в крайна сметка трябва да вземат Торин и баща му — отвърна Елинор. — Във всеки случай това не е нито времето, нито мястото за такива решения. И вие, и той сте много разстроени. Предлагам ви Торин да остане тук засега. Разговаряхме с Том и той даде съгласието си Торин да поживее с нас на първо време. Вие също сте добре дошла — има един диван в кабинета, на който може да се спи.

— Не, не мисля, че ще приема поканата — каза Рейчъл. — Имам ключове от къщата на Бев. Бих предпочела да имам чувството, че тя е около мен, вместо да бъда на непознато място, сред чужди хора.

— Разбира се. Къщата вече е претърсена от полицията — приятелката ми, Пола, направи това още когато се разбра, че Бев е изчезнала. Не й беше лесно, като се вземе предвид колко отблизо следи случая. Но ако искате, мога да й се обадя, за да се уверя, че криминалистите са приключили работата си там?

Рейчъл поклати глава.

— Ще рискувам. Ако има някакъв проблем, ще отида на хотел. Искам просто да разчистя вещите. Бях почти убедена, че идвам да погреба сестра си. Единствената ми цел беше да организирам хубаво погребение и да прибера Торин у дома. Но по всичко личи, че няма да успея да направя нито едното, нито другото.

— Съжалявам — каза Елинор. И действително беше така, защото, както Пола нееднократно бе подчертавала, от тях двете Елинор беше добросърдечната. И все пак част от нея изпитваше дълбоко задоволство, че Торин бе пожелал да остане.

Първото, което Пола каза, когато излезе да го посрещне в чакалнята на Скенфрит Стрийт, беше:

— Съжалявам.

Тони беше озадачен.

— За какво съжаляваш? Не бях зает с нищо друго.

В друг случай Пола не би пропуснала възможността да отбележи заядливо колко скучен човек е той, но този път премълча, колкото и необичайно да бе това за нея. Вместо това го поведе забързано към централната част на участъка, по коридор с врати от двете му страни. На всяка имаше табелка с текст „Стая за разпити“ и номер.

— Подведох те. Нямах друг изход. Това беше единственият начин да продължа да следя отблизо случая.

— Не разбирам.

Пола спря пред една от затворените врати — беше номер четири.

— Ще разбереш — тя отвори вратата и го подкани с жест да влезе.

Пораждащата клаустрофобия стая беше боядисана в сивия цвят на бойните кораби, с нисък таван, покрит със звукоизолиращи плочи. Нямаше огледало, през което от съседната стая да се вижда в тази — само голи стени и видеокамера, монтирана в единия ъгъл. Главен инспектор Фийлдинг вече седеше на един от сивите пластмасови столове, подредени от двете страни на сивата маса, върху която бе поставена звукозаписната техника. Тя дори не вдигна глава от досието, което четеше, когато двамата влязоха. Само посочи столовете срещу себе си.

Тони бе влизал в немалко стаи за разпити, но винаги бе седял от страната на водещия разпита. Без да може да разбере какво точно става, той седна срещу Фийлдинг и се почувства още по-объркан, когато Пола седна до нея. Пола извади бележник и химикалка и ги подреди пред себе си. Той видя, че в бележника има някакъв списък, вероятно на въпроси, но не можеше да прочете написаното от нея наопаки.

— Какво става, Пола?

Фийлдинг вдигна очи.

— Пуснете записа, Макинтайър.

Пола го изгледа така, сякаш се опитваше да се извини, но натисна копчето на касетофона. След като прозвуча продължителният сигнал, тя каза:

— Начало на разпита 18 часа и 12 минути. Присъстват главен инспектор Алекс Фийлдинг, сержант Пола Макинтайър и доктор Тони Хил. Доктор Хил, имаме намерение да ви разпитаме официално във връзка с убийствата на Наджея Вилкова, известна като Надя, и Бевърли Макандрю, известна като Бев.

— Арестувате ли ме? — неверието в гласа му щеше да се забележи и на записа.

— Засега не. Просто искаме да ви зададем някои въпроси. Имате право да изискате присъствието на ваш адвокат. Искате ли адвокат?

Смяната на ролите беше толкова стъписваща, че Тони отначало не бе в състояние да я осмисли.

— За какво ми е адвокат? Не съм се провинил в нищо, ако изключим една-две неплатени глоби за неправилно паркиране. Давай, Пола. Питай, за каквото искаш.

— Не сте длъжен да отговаряте. Но ако не споменете по време на разпита нещо, на което впоследствие може да разчитате пред съда, това може да навреди на защитата ви. Всичко, което кажете, може да послужи като доказателство. Разбрахте ли ме?

— Каква защита? Доколкото разбрах, не ме арестувате?

— Такава е стандартната формулировка, доктор Хил. Това ви е добре известно. Сега не е подходящият момент за размяна на несериозни реплики. Две жени са мъртви — в очите на Фийлдинг нямаше и следа от топлота. Тони беше чувал, че нямала особено високо мнение за неговите магьоснически занимания; но нямаше представа, че неприязънта й към работата му е толкова силна. Освен това, разбира се, беше и амбициозна, а осъществяването на амбициите е трудна работа за една жена в света на ченгетата. Бързото разрешаване на случаите и повдигането на обвинение срещу престъпник, чието име е добре известно, щеше да й бъде само от полза пред хората, за които тези неща имаха значение. За изкупителна жертва ли го беше избрала? Мисълта беше обезпокоителна. Нямаше друг избор, освен да настоява, че не разбира за какво става дума.

— Разбира се. Извинявам се. С радост ще отговоря на всички ваши въпроси. За нещо свързано с автобуса ли става дума? Идеята ми хрумна съвсем случайно. Бях се натоварил с повече покупки от първоначално предвидените, затова се наложи да се кача на автобус.

Сега беше ред на Фийлдинг да се учуди.

— Тони — каза Пола, — хайде да караме поред. Първото, за което ще те помоля, е да се върнеш в спомените си към това, което се е случило преди три съботи. Можеш ли да ни кажеш къде си бил следобед и вечерта на въпросната събота?

— В събота преди три седмици?

Теоретично би трябвало да му бъде лесно да отговори. Ден, в който нямаше работни срещи. Ден, в който можеше да върши каквото му се иска. Но тъй като за него една събота не се различаваше по нищо от друга, как би могъл да каже какво е вършил в действителност тогава?

— Ако това ще ти помогне, тогава „Брадфийлд Виктория“ играха срещу „Челси“ на „Стамфорд Бридж“.

Тъй като знаеше, че е фен на „Вик“, Пола беше проверила графика на мачовете им преди разпита.

Лицето му се проясни и той се усмихна.

— Разбира се. Ашли Коул призна нарушение за дузпа и изглеждаше така, като че ли щеше да ревне. Чудех се дали да не гледам мача в някоя кръчма, но не ми се понрави идеята да се блъскам, за да си намеря място, пък и онова повсеместно побратимяване, от което не можеш да се измъкнеш. Затова гледах мача у дома. Изпих две бири. После отидох до рибното ресторантче на Мисъл Роу и си купих треска и пържени картофи за вечеря.

— Дали ще си спомнят за теб?

— След три седмици? Съвсем не ми се вярва. Беше претъпкано след мача, а и аз не разговарях с никого — той сви унило рамене. — Не съм имал представа, че ще се нуждая от алиби.

— А после?

— Върнах се на лодката — той се усмихна на Фийлдинг. — Живея на една речна лодка, закотвена в пристанището на канала Минстър. Прекарах вечерта сам. Най-сетне успявам да наваксвам онова, което не съм гледал от скандинавските „черни“ трилъри, затова вероятно съм гледал един-два епизода от „Мостът“ или „Убийството“, а после предполагам, че съм играл на „Arkham City“ или „Skyrim“ на моята конзола.

— Обичате ли компютърни игри, в които присъства насилие? — прекъсна го Фийлдинг.

— Обичам компютърни игри — отвърна Тони. — От тях никой не може да пострада. Това са измислици, главен инспектор Фийлдинг. Каквото и да твърдят в „Дейли Мейл“, все още никой не е отсъдил, че съществува пряка връзка между компютърните игри и ВРЖ-насилието.

— За протокола — какво е ВРЖ?

Тони извърна очи към тавана.

— „В реалния живот“.

— Обаждали ли сте се на някого по телефона?

— Доколкото си спомням, не. Имате съгласието ми да проверите при съответния мобилен оператор.

— А някой да се е обаждал на вас?

Той сключи пръсти зад тила си и се облегна назад, демонстрирайки, че размишлява. Накрая каза:

— Струва ми се, че тъкмо онази събота ми се обади клиничният директор на психиатричната болница „Брадфийлд Мур“, но аз не приех повикването. Бях насред играта, и не ми се искаше да ме прекъсват с делови въпроси в събота вечер.

— Въпросът може да е бил спешен, нещо свързано с пациентите ви.

Тони кимна.

— Не е много вероятно, но да, може и да е имало нещо подобно. Само че аз не съм единственият психолог в екипа. Уча се да не бъда незаменим.

— И вие сте убеден, че тъкмо така сте прекарали въпросната събота? Не сте ли отделили време за пазаруване?

— Не се занимавам с пазаруване като форма на прекарване на свободното време. Повечето неща, от които се нуждая, купувам онлайн, а храната си — от близкия супермаркет. А в събота не стъпвам там. Пазарувам през делничните дни, когато е спокойно. Понякога дори посред нощ, ако не мога да спя. Бях там снощи вечерта. Както ти е известно, Пола, защото после ти се обадих, за да ти кажа да прегледате записите от камерите на автобусите и да се опитате да откриете на тях Бевърли Макандрю — той й се усмихна, сякаш за да й напомни, че е на нейна страна.

— Ще стигнем и до това, както вече казах. Онази събота не си ходил на кино, нали?

Той поклати глава.

— Не. Категорично не съм бил на кино. Не си спомням кога съм ходил на кино за последен път. Или ги свалям от интернет, или ги гледам на дискове. Мразя миризмата на киносалоните — на пуканки и хотдог — отвращението се изписа и по лицето му.

И така, разпитът продължаваше бавно напред. В понеделник вечерта, когато Бев е била отвлечена, Тони си бе останал у дома, пишел на лаптопа си доклад във връзка с предложение за предсрочно освобождаване на един от пациентите в психиатричната болница.

— Можете да накарате някой от компютърните специалисти да извади данните за часовете, когато съм работил, от компютъра ми.

— Такива данни могат да се фалшифицират — каза пренебрежително Фийлдинг.

Що се отнася до предната нощ, когато Бевърли е била убита, а после тялото й е било изхвърлено, той обясни, че е отишъл до „Фрешко“ на другия край на града, и се върнал с автобуса.

— Защо ви е било да отивате чак до онзи магазин на „Фрешко“? Има достатъчно места по-близо до дома ви, където сте можели да напазарувате — отбеляза Фийлдинг.

Тони се намръщи, очите му се местеха от едната жена към другата.

— Защото ми се стори най-вероятно Бев да е пазарувала там след работа. Хипотезата, че може да е била отвлечена там, ми се стори основателна.

— А от къде знаехте всичко това?

— Пола ми каза.

Той не допълни „близко е до ума“, но очевидно го мислеше.

Фийлдинг изгледа Пола — едновременно ядосано и озадачено. Тони осъзна, че може да е накиснал Пола по-зле от самия себе си. Какво ставаше всъщност? Дали пък Фийлдинг не се опитваше да използва него, за да провали Пола?

— Сержант Макинтайър?

Строгото й изражение сякаш подкрепяше неговата теория.

— И така, вие сте решили да проведете собствено разследване, доктор Хил?

— Всъщност не. Имах нужда да се поразтъпча, а и трябваше да напазарувам това-онова. Бев просто присъстваше в мислите ми нищо повече от това — той се приведе напред с изписана по лицето обида. — Трябва ли да разбирам, че съм заподозрян?

— На този етап просто се опитваме да си изясним някои въпроси — отвърна Фийлдинг.

Тони отново се запита що за въпроси бяха това. Нима нямаше по-лесен начин да изключи Пола от разследването, ако целта на Фийлдинг беше такава? Сигурно беше редно той да прояви малко по-голяма активност. Разполагаше с умения, благодарение на които би могъл да контролира хода на разговора. Той се опита да постигне най-умилостивяващата усмивка, на която бе способен.

— Но ако предположим, че съм заподозрян, за какво ми е било да се обаждам на Пола и да й давам идеята да прегледа записите от автобусните камери? Какъв интерес бих имал да подпомагам вашето разследване?

Фийлдинг се облегна на стола си.

— Ако сте преценили, че рано или късно и без това ще стигнем до записа от камерите — а това щеше да стане веднага, след като обхватът на разследването се разгърне — сте решили да отклоните подозренията от себе си, насочвайки ни в правилната посока — тя си позволи една едва забележима усмивка. — Освен това, нали самите вие, профайлърите, твърдите, че престъпниците обичат да участват в разследването? Струва ми се, че това е една възможна интерпретация на решението ви да се свържете със сержант Макинтайър.

Тони изпъшка и отбеляза с присмех към самия себе си:

— С моите камъни по моята глава, а? — той помълча и се намръщи. — Доста жестоко звучи този израз, не мислите ли?

— Несъмнено — каза Фийлдинг. — Не се опитвайте да смените посоката на разговора ни, доктор Хил.

— Предавам се — каза той и погледна обезсърчено Пола.

Фийлдинг подаде два листа на Пола, която ги постави на масата, обръщайки ги към Тони. Потупа с пръст по единия.

— Това е Надя Вилкова.

После по втория.

— А това е Бев Макандрю. Познаваш ли някоя от тези две жени?

Тони трябваше да признае, че Пола я бива в тази работа. Беше задала въпроса така, че той можеше да отговори честно, без да я забърква допълнително в кашата. За момента не беше в ничий интерес да се разкрива, че го е водила в апартамента на Надя. Това само щеше да размъти допълнително водата. Там той беше си сложил ръкавици, така че не би могло да има отпечатъци от пръстите му, а и не бе правил нищо, в резултат на което да е оставил показателни ДНК-следи. Наистина, двамата би трябвало да не са застрашени от разкриване. Поне засега.

— Не съм сигурен — каза той и придърпа снимката на Надя по-близо към себе си. — Тази жена ми изглежда позната. Всъщност и двете ми се струват познати. Но не мога да преценя къде може да съм ги виждал. Съжалявам — той вдигна очи, с възможно най-невинно безпомощно изражение. — Бев е работела в „Брадфийлд Крос“, нали? Случва се да ме извикат там за психологическа консултация. Имам и работни срещи в тази болница. Възможно е да съм я виждал. Но не мога да бъда сигурен.

Фийлдинг извади други два листа от папката и ги загледа.

— Вие сте единствено дете, нали?

— Какво общо има това с разговора ни?

— Просто отговорете на въпроса ми, моля.

— Да, доколкото ми е известно, съм единствено дете.

— Как така „доколкото ви е известно“?

Той сви рамене.

— Никой не може да бъде напълно сигурен в тези неща. Но аз израснах като единствено дете и нямам причини да предполагам, че истината е различна. Защо ви интересува това?

Фийлдинг постави двата листа пред Тони. Имената в разпечатката бяха скрити под залепени отгоре им листчета.

— Знаете ли какво е това?

Той се вгледа в графиките с острите върхове на ДНК-съвпаденията.

— Прилича ми на ДНК-профили.

— Този е взет от националната база данни. А този — от петно кръв, открито върху жакета на Надя Вилкова. Макар да не сте професионалист, можете да забележите сходствата — каза Фийлдинг. — Съгласен ли сте?

— Не съм експерт в тази област — каза предпазливо Тони. Постепенно започваше да му става ясно, че става дума за нещо много по-сериозно от някакво прецакване на Пола.

— Причината за сходството е наличието на генетична връзка между лицата, на които принадлежат тези профили. Връзка на ниво близко родство. „А“ е майка на „Б“. Можете ли да предположите коя е „А“?

Той срещна нетрепващия, тържествуващ поглед на Фийлдинг.

— Не.

— „А“ е Ванеса Хил. Вашата майка. А това, можем да предположим, е вашият ДНК-профил. Можете ли да обясните откъде се е взела ваша кръв по жакета на Надя Вилкова?

Той изпита чувството, че някой го е ударил с все сила в гърдите. За миг дъхът му спря. После почувства предизвикания от страха прилив на адреналин, изострящ всичките му възприятия. Мозъкът му работеше трескаво, синапсите пулсираха като луди, докато той преравяше спомените си, за да открие в тях тази жена.

Знаеше, че е невинен, следователно отговорът трябваше да е някъде там.

Нямаше представа колко време е минало, когато Пола каза меко:

— Тони? Може ли да отговориш на въпроса, моля? Можеш ли да обясниш откъде се е взела твоя кръв по…

Той я изгледа покрусено и отвърна:

— Нямам никаква представа — гърлото му се беше стегнало, гласът му прозвуча хрипливо.

Фийлдинг поклати глава.

— Бих предположила, че ще се справите по-добре в тази ситуация.

И отново се зае с папката си.

Преди Пола да зададе следващ въпрос, телефонът й изписука. Тя погледна екрана, после го показа на Фийлдинг, която кимна и стана.

— Прекъсваме разпита.

И като кимна на Пола да мине пред нея, тя излезе от стаята. Тони ги изпрати с поглед. За първи път, откакто влезе в участъка на Скенфрит Стрийт, изпитваше истински страх.

Пола изпрати с поглед дежурния сержант, който дойде да отведе Тони в килията. Беше изпълнила формалностите по арестуването сама, за да бъде сигурна, че той е наясно с правата си. А и за да бъде дежурният наясно, че тя държи особено на този затворник.

— Трябва да се обадиш на адвокат — каза тя.

— Ще преспя и ще реша — отвърна Тони. Лицето му беше изпито, уморено, той сякаш се беше смалил, откакто влезе в участъка.

— Съжалявам — каза Пола.

Той каза:

— Знам, всичко е наред. Оставаме си приятели.

Отчаяно й се искаше да каже още нещо, но не смееше да рискува. Това беше територия на Фийлдинг, не нейна, и тя все още не знаеше кому може да се довери. Уморена, без да знае какво да предприеме от тук нататък, тя тръгна нагоре по стълбите, но се отби да изпуши една цигара, преди да се изправи отново пред Фийлдинг и останалите от отдел „Убийства“. Коуди стоеше облегнат на стената до вратата и издухваше струя дим нагоре.

— Добра работа — каза той.

— Така ли мислиш?

— Винаги е добре да хванеш някого за гушата в ранния стадий на разследването. Така шефовете престават да ти досаждат и медиите те оставят на мира.

— Дори ако хванатият за гушата е невинен?

— О, забравих. Той ти е приятел, нали? Винаги е бил чешит, така говорят момчетата.

— Има голяма разлика между чешит и извратен убиец. А аз не вярвам, че той е способен да извърши такова нещо.

— Разправят, че се чалнал след онази история с Джако Ванс. Затова Джордан го е разкарала. Знаела е, че е минал на другата страна.

Внезапно съмненията на Пола се изпариха. Тя пристъпи напред, навлизайки в личното пространство на Коуди, и го мушна с пръст в гърдите.

— От къде си се нагълтал с този боклук, Коуди? Или си измисляш, за да ме дразниш? Господи боже — избухна тя, — говориш като онези влечуги от жълтата преса, които си просят съдебните процеси със скандални заглавия. Карол Джордан загуби брат си. Затова се раздели с всички нас — на това му се казва „скръб“, тъпанар такъв — тя направи крачка назад и му обърна гръб. — И няма никаква шибана връзка с останалото.

— Спокойно, сержант — обади се Коуди със саркастичен тон. — Някой ще вземе да реши, че и ти си изкукала.

— Ако чуя теб или някой друг да разпространява такива глупости, отивам право при Фийлдинг, за да й съобщя. Можеш да ми вярваш.

Коуди се изсмя кратко и мрачно.

— А какво те кара да мислиш, че тези сведения не идват от Фийлдинг, сержант? — Пола се извърна рязко и загаси цигарата си в стената, на милиметри от ухото му. Той изохка, когато гореща пепел попадна върху кожата му и подвикна: — Побъркана кучка!

— Побъркана кучка, но сержант. Съветвам те да не забравяш нито едното, нито другото, Коуди — тя се завъртя на пета и влезе в участъка, доволна, че гневът бе изместил страха и потиснатостта, които се бяха трупали у нея цяла вечер.

Пола откри Фийлдинг в кабинета й. Тя прибираше папки в чантата за лаптопа си.

— Трябваше да ми кажете, че сте говорили с него за изчезването на Бев Макандрю.

— Знам. Съжалявам.

Пола зачака Фийлдинг да я наругае, но за нейно учудване тя не направи нищо подобно.

— Мога да разбера как е станало — каза тя. Изглеждаше почти толкова уморена, колкото се чувстваше и Пола. — Вие сте свикнали с мисълта, че той е на наша страна, постъпили сте съвсем естествено.

— Какво искате да направя сега?

— Идете си у дома, хапнете нещо, наспете се. Ще предприемем нова атака сутринта. Да се надяваме, че специалистите по пръстови отпечатъци ще ни предложат категорично „да“ на мястото на досегашното „може би“. Освен това ще предприемем пълно претърсване на дома и офиса му. Знаете ли дали не държи свои вещи и в някакъв склад, освен на лодката?

— Нямам представа.

— Утре ще проверим.

— Накарах детективите да се заемат с преглеждането на записи от камери за наблюдение, може пък да го засекат в близост с някое от свързаните с престъпленията места.

Пола разкърши рамене, за да пропъди усилващото се схващане.

— Наистина ли вярвате, че той може да го е направил?

— Ръководя се от уликите, Макинтайър. А уликите сочат към него. Позволявате на чувствата си да замъглят преценката ви.

— Така ли смятате? Не мисля, че става дума за чувства, а по-скоро за познанията и опита ми. Работя с Тони Хил от години. Това, на което се е посветил, е да спасява живота на хората, не да го отнема.

— А пък аз мисля, че може да сте напълно заблудена. От друга страна е добре, че държите на мнението си. Това означава, че ще подложим аргументацията си на сериозна проверка и няма да рискуваме защитата да ни обори в съда. Но засега се намираме все още в началото. Вървете си у дома, очаквам ви утре сутрин, отпочинала и готова за работа.

— Ами медиите? Уведомени ли са, че сме предприели арест?

Фийлдинг поклати глава.

— Казах на хората от отдела да мълчат. Което най-вероятно означава, че до довечера новината ще се е разпространила по интернет. Но официално не съм казала нищо — тя затвори чантата и махна с ръка на Пола. — Ще се видим утре. С малко късмет може да видим милото му личице на записите от камерите в „Трафорд Сентър“.

И тя излезе. Пола остана в стаята, с опънати нерви, питаща се къде да отиде.

Националната кухня, чиито тънкости Марко Мейдър познаваше благодарение на майка си, беше една от най-здравословните на света. По същество южноиталианската храна беше селска, прекалено бедняшка, за да включва някакви редки или скъпи съставки. Почиваше на няколко вида лесни за отглеждане зеленчуци и подправки, маслини и зехтин, включваше сирена, правени от млякото на издръжливите местни породи кози и овце, и малко месо от дивеч и птици. Но парите бяха развалили и нея, както и много други неща в съвременния живот.

Тази скромна, но вкусна кухня се беше разраснала, както става с тлъстините по кръста и корема, и вече включваше какви ли не тежки храни. Предлагаше се специално бутилиран зехтин, в който се топяха късчета от обогатени видове хляб; в сосовете и рагутата се добавяха много сметана и масло, а и месото в тях беше повече, отколкото хората, създали някога тези рецепти, биха изяли за месец; пълномаслени сирена от крави, които са пасли само трева; както и безброй вкусни специалитети от свинско месо. Италианската кухня в най-лошия си вариант се беше превърнала в способ за затлъстяване и запушване на артериите.

И Марко се възползваше на драго сърце от този способ. Храната, която готвеше ежедневно за тях, беше претъпкана с калории и холестерол. Мари я обожаваше, но се опитваше да се бори с ефекта й, като не закусваше и се хранеше само с лека и здравословна храна на обяд. Марко, който работеше у дома, на бюрото си, можеше да разчита единствено на волята си, за да избягва тази храна през деня, а волята му изневеряваше обикновено поне по веднъж между закуската и вечерята. Дълго време естественият му метаболизъм му беше помагал да овладява малко или повече нарастването на теглото си. Но с постепенното приближаване на средната възраст и килограмите започнаха да се трупат. Панталоните му отесняха, а и бедрата му се триеха едно в друго, когато вървеше.

Затова реши да се опита да отслабне. Беше чел онлайн различни статии, а бе гледал и документален филм по телевизията за някакъв нов режим на спортни упражнения, който включваше кратки, но интензивни цикли на аеробно натоварване. Предполагаше се, че резултатите граничат едва ли не с чудо. Ако отделяше за тези упражнения по-малко от два часа седмично, състоянието на сърцето му щеше да се подобри, щеше да намали теглото си и да живее по-дълго. В миналото той никога не се бе занимавал с подобни упражнения, защото те го отегчаваха. Но все пак сигурно можеше да отделя по няколко минути дневно, без да полудее от скука? Би си струвало, ако благодарение на това би могъл да продължава да готви и да яде храната, която обичаше.

Марко съобщи на Мари за плана си и тя беше във възторг. Обичаше съпруга си и не искаше той да се притеснява, че изглежда зле — и му го каза. Но не би имала нищо против той да спали няколко килограма. Затова той си беше поръчал възможно най-съвършения велоергометър и го бе монтирал в гаража същата сутрин. Сега се канеше да се заеме с горенето на калории. Не беше спортувал откакто се отказа от скуоша преди повече от десет години, но беше уверен, че ще се справи.

Той се съблече, оставайки само по боксерки, нахлузи маратонките си и се качи на велоергометъра. Разбираше колко е важно да положи максимално усилие. Трябваше да стигне до границата на възможностите си, да върти педалите толкова бързо, колкото позволяваше издръжливостта на краката му. Настрои таймера и започна. Краката му се движеха нагоре-надолу като бутала, той натискаше педалите с все сила. Много скоро сърцето му вече блъскаше в гърдите, по челото му избиха капки пот, дишането му стана накъсано и болезнено. Но той не спираше. Нима не можеше да издържи пет минути?

Марко не си позволяваше да спре, продължаваше, убеден, че ще прекрачи границата на болката и ще изпадне в някакво дзен-състояние. Но изтощението не го напускаше, докато накрая убийствена болка не притисна в клещи гърдите му, обхващайки цялата горна част на тялото му. Ръцете му като че ли горяха, гърдите му бяха стегнати в железен обръч.

Той се търкулна от колелото, повален от масивен инфаркт. Дори ако Мари си бе у дома и бе повикала „Бърза помощ“, надали щяха да успеят да го спасят.

Затова, когато убиецът отвлече Мари Мейдър от самата улица, където живееше, нямаше кой да забележи, че не се е прибрала у дома. Нямаше кой да съобщи за изчезването й. Нямаше кой да добави името й към списъка на жертвите.

Нямаше кой да оневини арестувания.

Пола се радваше на мрака, покрил Йоркшърските хълмове, докато тя пътуваше през тях с колата. Той скриваше безкрайния, унил пейзаж, който изпълваше душата й с потиснатост. Тя знаеше, че други хора са във възторг от тези прекрасни природни картини. Но след като бе прекарала толкова години в постоянен контакт с най-лошото, на което бяха способни хората, тя възприемаше тези земи единствено като място, на което можеха да се случат ужасни неща и да останат незабелязани. Място, на което можеха да бъдат изхвърляни жертви на убийства. Сметище на смъртта.

Франклин беше потвърдил с нежелание предположението й.

— От къде на къде ще знам къде се е скрила някогашната ви шефка? — бе попитал той по телефона, но тонът му беше по-скоро развеселен, отколкото кисел. — Не може да се каже, че с нея сме приятели.

— Имах ви за човек, който знае всичко, което се случва на негова територия — че нищо не остава скрито от вас — отвърна Пола. — Следователно, ако вие не знаете къде е тя, съм принудена да заключа, че не е в Западен Йоркшър. И да насоча вниманието си другаде.

Както и беше очаквала, предизвикателството към професионалната му информираност свърши работа.

— Не съм казал, че не знам — заяви той.

— А има ли причина да не искате да ми го кажете?

— За полицейско издирване ли става дума, сержант? Или въпросът е личен?

— Има ли разлика, сър?

— Всички ние имаме право на лично пространство и недосегаемост на личния живот, така твърдят защитниците на човешките права. Ако Джордан вече не иска да има вземане-даване с всички вас, тя е решила така. И не би било редно да я лиша от това нейно право.

— А ако става дума за официално издирване?

— Бих очаквал запитването да постъпи по каналния ред.

— Аз съм сержант от криминалната полиция, сър. Колко по-официално трябва да бъде запитването?

Настана продължително мълчание. Тя дочу драскането, когато той започна да почесва наболата си брада.

— О, по дяволите — каза той накрая. — Защо си играем на глупави игрички? Тя живее в старата къща. В къщата на брат си. Заела се е да я оголи до основи. Вече не е останало нищо, по което да личи какво се е случило там.

— Благодаря ви. Дължа ви една бира, сър.

— И още как. Но ще мина и без нея. Не ви харесвам аз вас, брадфийлдските копелета. Това важи за Джордан, както и за всички останали. Така че на мен ми стига удоволствието, че съм издал къде е. И шофирайте предпазливо, сержант, ние тук не обичаме рисковото шофиране.

Той затвори, преди тя да успее да каже още нещо. А сега вече минаваше девет и единственото, което не й позволяваше да изпадне в пълно отчаяние, беше навигационната система на колата. Всички пътища изглеждаха еднакво, обрасли от двете им страни с дивата трева, покрила тази пустош, или оградени с каменните стени, зидани без хоросан, които, килнали се насам-натам като пияни, явно все пак не падаха. От време на време по някоя светлина примигваше в мрака, когато тя минаваше покрай няколко скупчени на едно място сгради с претенциите да представляват село. Най-накрая от едната й страна се очерта силуетът на голяма постройка и гласът от навигационната система заяви с наставнически тон:

— Достигнахте крайната точка на вашия маршрут.

Пола насочи колата към мястото за паркиране и изключи двигателя. Почувства, че й призлява.

Въпреки това се принуди да излезе от колата и тръгна по каменните плочи към къщата. Охранителното осветление се включи и тя примигна заслепена. Нощната тишина беше разкъсана от кучешки лай, подобен на внезапен залп, приглушен от дебелите каменни стени на къщата. Куче? Карол Джордан, типичната любителка на котки, имаше куче? Дали Франклин й беше казал истината? За миг Пола се запита дали да не си тръгне. Но нали беше изминала толкова път до тук, можеше поне да почука на вратата.

Когато вдигна ръка към черното желязно чукче, вратата се открехна — достатъчно широко, за да види през него познатото лице. Карол Джордан като че ли не се зарадва да я види, а и кучето, промушило муцуна край коляното й, не изглеждаше по-добронамерено. Ниското му, гърлено ръмжене би накарало повечето разумни хора да бъдат нащрек.

Пола се опита да се усмихне.

— Дали има възможност да получа чаша кафе? Няма „Коста“ на много мили наоколо.

— Това ли е най-доброто, което ти хрумна, за да ме накараш да те поканя вътре? За бога, не си зарязвай работата, за да правиш кариера като търговски пътник — вратата не помръдваше. — Дай ми една смислена причина, за да отворя.

Пола си напомни, че Карол вече не й е шеф.

— Защото шибаният път, който изминах до тук, е адски дълъг, и навън е сковал адски студ. Това са аргументите на съобразителния човек, а ако искаш искрен отговор — би трябвало да отвориш шибаната врата от приятелски чувства.

Карол повдигна вежди.

— Значи смяташ, че сме приятелки?

— А ти не мислиш ли така? Пазили сме си гърбовете в продължение на години. Винаги съм смятала, че се харесваме една друга. Изпитвахме и взаимно уважение. Никога не съм си представяла, че ти няма да бъдеш част от бъдещето ми — Пола се изчерви, питайки се дали не е прекалила. Въздържаността на Карол по отношение на личния живот беше също толкова типична за нея, както и това, че приемаше преследването на престъпници за своя мисия.

Карол сведе поглед.

— Не съм сигурна, че приятелството е една от моите стихии.

— Никога няма да разбереш дали е така, ако упорстваш да бягаш от всички, които държат на теб. Е, ще ме пуснеш ли да вляза, преди да ми е замръзнал задникът?

Отговорът беше някакво подобие на усмивка. Карол отвори вратата и направи крачка назад. Щракна с пръсти и кучето легна в краката й.

— Заповядай.

Пола се озова насред строителна площадка, на която ремонтната дейност беше в ход. На пода бяха поставени два индустриални прожектора в противоударни кутии, чиито лъчи предизвикваха сложна игра на светлина и сенки, която пречеше да се види ясно общата картина. Пола забеляза магарета за рязане на дърво, работен тезгях, оголени каменни стени, тук и там се виждаха навити на макари кабели и жици.

— Странно — каза тя. — Никога не съм те виждала като кралица на домашните ремонти. Или чак сега откриваш спотаената си мъжественост?

— Това е психотерапия. Разрушавам миналото и градя бъдещето.

Говореше като евтина версия на Тони.

— Има ли къде да се седне?

Карол показа на Пола с глава посоката, в която трябваше да я последва. Минаха през една врата и се озоваха в друг свят. Като начало, вътре беше топло. Помещението напомняше на малък тавански апартамент. Легло, работно пространство, кухня в единия край. Нямаше част, предвидена за дневна — само два офисни стола пред три монитора и един телевизор с плосък екран.

Тук и осветлението беше по-силно. Пола можа да види Карол съвсем ясно — не я беше виждала такава преди. Косата й беше по-гъста, по-неравно подстригана отпреди. Сред русите кичури имаше сребърни нишки, които проблясваха, когато светлината се пречупваше в тях. Или се беше отказала да боядисва косата си, или годините най-сетне си казваха думата. Нямаше грим, ръцете й бяха изподраскани, със следи от ударите и ожулванията, съпровождащи тежкия физически труд. Дори под дебелия пуловер и джинсите си личеше, че горната част на тялото й е заякнала, бедрата й бяха по-мускулести. Въпреки всичко преживяно Карол изглеждаше в отлично здраве, по-добре, отколкото й се бе случвало от години насам. А Пола не можа да не си спомни, че навремето беше увлечена по шефката си. Но после се беше появила Елинор и действителността я бе накарала да изхвърли фантазиите на боклука.

— От къде се взе кучето? — Пола протегна ръка към Флаш. Кучето я подуши пренебрежително, обърна се и отиде при господарката си, която тъкмо пълнеше чайника и го слагаше да кипне. Карол сложи мляно кафе в пресата за кафе. — И къде е Нелсън?

— Оставих го при родителите ми. Много е стар, за да понесе всичко това. Кучето няма къде да отиде, подслонила съм го засега. Струва ми се, че и двамата сме на изпитателен срок — тя се обърна с лице към Пола и се облегна на работната маса. Запретна ръкави, разкривайки мускулестите си ръце над лактите и ги кръстоса пред гърдите си. — Е, и ти ли си дошла да ме предупредиш?

— Да те предупредя?

Карол поклати разочаровано глава.

— Такива евтини номера не ми минават, Пола. Джон Франклин ми каза, че си помощник на Фийлдинг. Всъщност аз самата те видях тази сутрин на местопрестъплението. Хайде да започнем отново. За да ме предупредиш ли дойде?

— Карол, аз наистина не разбирам за какво говориш. Франклин е идвал тук? Днес?

Пола не можеше да си обясни нищо.

— Отби се тази сутрин, след като Фийлдинг го беше сритала и му беше взела случая.

— Вкиснат ли беше?

— Колкото и да е странно, не — чайникът кипна и тя заля мляното кафе с гореща вода24. Уханието беше изкусително. Между Тони и Карол все още имаше нещо общо — и при двамата можеше да се пие повече от прилично кафе. — Каза, че е дошъл, за да ме предупреди.

— За какво? Да не си пъхаш носа в случая?

— Да ме предупреди, не да ме смъмри — отвърна Карол нетърпеливо. — Каза ми, че наблизо вилнеел някакъв убиец, който като че ли имал слабост към жени, които приличат на мен.

Пола се стъписа.

— По-скоро жени, които някога са приличали на теб. Ако трябва да бъда честна, сега съвсем не изглеждаш като възможна жертва — на когото и да било. Не че някога си създавала подобно впечатление — прибави тя бързо, забелязала признаци на опасност в изражението на Карол. — Е, изненада ли се, когато Франклин се появи?

— Все едно, че падна от небето — отвърна Карол. — Бях като ударена с мокър парцал. Винаги съм мислела, че ако има някаква възможност да бъда убита, Франклин ще продава билети за представлението.

— Само ако представлението ще се състои далеч от неговата територия.

— Така е. Е, ако не си тук, за да ми кажеш да заключвам всички врати и да не обикалям запустели гробища в полунощ, защо си дошла тогава? Не съм толкова наивна, та да предположа, че съм ти липсвала.

— Но ти наистина ми липсваш. И не само защото между главен инспектор Фийлдинг и теб решително няма нищо общо — Пола пое чашата с кафе и духна леко, за да го охлади. — Ти се постара да изясниш, че си приключила с Брадфийлд, с всички нас. И ние всички уважихме решението ти. Аз го уважих, въпреки че исках да бъдем приятелки. Да отиваме вечер някъде да се напием. Да те изслушвам, когато говориш за болката си. Да те водя у дома и Елинор да ни готви пай с пилешко и пюре — Пола установи с раздразнение, че гърлото й се е стегнало от сълзите, които така и не проля заедно с Карол.

— Разбирам. Но това, което направих, е единственият познат ми изход. Последния път, когато бях решила, че съм изгубила всичко, избягах. И това подейства. Успях да се изцеля дотолкова, че да се върна обратно в света. Това се опитвам да направя и този път — тя отвори един шкаф, извади бутилка бренди и сипа една глътка в кафето си.

— И последния път пиеше прекалено много — каза Пола, съзнавайки, че се движи по тънък лед.

Карол присви устни.

— Тони винаги е споделял прекалено много неща с теб.

Пола поклати глава.

— Тони никога не е казвал за теб нещо неуместно. Знам, че пиеше прекалено много, защото продължаваше да прекаляваш с пиенето и когато започна да организираш отдела за особено тежки престъпления. Да не мислиш, че не сме знаели за бутилчиците с водка в чантата ти и за четвъртинките в чекмеджето на бюрото ти?

Карол я изгледа така, сякаш Пола й беше ударила шамар.

— И никога не сте казали нищо? Знаехте, че пия на работното си място и никога не сте споменали нищо за това?

— Разбира се, че не. Дори Сам Натегача проявяваше достатъчно здрав разум. Освен това, защо да го правим? Ти не си се търкаляла пияна-заляна. Пиенето не ти е пречило да ръководиш екипа.

— Господи, през ум не ми е минавало, че всички знаете. И аз съм се мислела за детектив — Карол се извърна смутено. — Е, защо си тук? Каква е истинската причина? Защото, ако просто носеше маслиновата клонка на помирението, Елинор щеше да е изпратила по теб кутия с домашните й сладкиши.

Времето за шеговития разговор, изграждащ нови мостове, приключи. Дойде моментът да разкрие действителния повод за идването си.

— Тук съм, защото главен инспектор Фийлдинг арестува Тони по обвинение в убийството на две жени.

Карол я зяпна с отворена уста. Чашата й застина на половин път към устните й, и докато осмисляше чутото, по лицето й се изписваше все по-явен отказ да повярва. Тя протегна врат напред, като че ли полагаше усилие да чува по-ясно.

— Я повтори — каза тя, очевидно изпълнена със скептицизъм.

— Тази вечер повикахме Тони на официален разпит, а после тя реши да го арестува. Това е лудост. Аз знам, че е лудост, и ти го знаеш. Но съществуват доказателства. А Фийлдинг не е в състояние да види човека отвъд доказателствата. Той се нуждае от твоята помощ.

Карол остави чашата с кафе и вдигна ръце.

— Ей, по-полека. Аз вече не съм ченге, Пола.

— Мислиш, че не знам ли? Тъкмо затова той има нужда от теб, а не от мен. В момента аз се движа по острието на бръснача. Не би трябвало да ти разказвам всичко това. Ако Фийлдинг разбере, ще съм свършена. Ще ме очаква блестяща кариера в Пътна полиция.

Карол се намръщи.

— Защо тогава дойде?

— Нали ти казах. Тони има нужда от твоята помощ. Той е безнадежден случай. Карол, ти знаеш най-добре от всички какво представлява Тони. Въобразява си, че само защото е невинен, нищо лошо не може да му се случи. А ние и двете знаем колко наивно е подобно убеждение.

— Напълно съм съгласна с теб — отвърна Карол. Гласът й беше образец на хладно трезвомислие. — Но защо смяташ, че ще хукна да му помагам?

Сега беше ред на Пола да се стъписа.

— Защото… — тя не можеше да се принуди да произнесе опасната дума, започваща с „л“. — Защото е твой приятел?

По лицето на Карол се изписа горчивина, с горчивина беше пропит й гласът й.

— Огледай се, Пола. Знам, че не си виждала онова, което се случи тук, но само си представи картината. И после си представи двама души, които обичаш, в центъра на тази картина. Това преживях аз, когато Тони не оправда доверието ми. Той ми измени. Не свърши работата си, както трябва, а ние платихме за това. Аз, родителите ми, брат ми и жената, която той обичаше.

Пола поклати потресено глава.

— Не е възможно да обвиняваш Тони. Той е психолог, не е ясновидец. Как би могла да очакваш, че ще разгадае в подробности плановете на Ванс? Онова, което Ванс извърши, беше извън всякакви класификации на отмъщението. Никой от нас, нито един от нас не бе помислил и за миг, че са застрашени хората, които обичаме. Карол, знам, че страдаш. Знам и как скръбта обърква мисленето ни. Вярвай ми, знам го. Но човекът, който ти причини това, беше Ванс. Не Тони.

Карол бе стиснала упорито уста.

— Негова работа е да се досеща за онова, което не би хрумнало на нас, останалите. А за грешката му платиха много хора, само той — не. Майкъл и Луси, Крис, онзи работник в конюшните, родителите ми, аз. Дори Ванеса пострада повече от него.

— И не мислиш, че това не го измъчва всеки ден? Мислиш, че не го разкъсва чувство на вина? Гледах го как страда от съзнанието, че се е провалил. Вярвай ми, Карол, не можеш да му вмениш повече вина от тази, с която се е натоварил сам. Колко ще продължава това? Неговото чувство, че се е опозорил и твоето желание да го виниш? Нима ще допуснете това да реши останалата част от живота ви? Защото, ако трябва да бъда честна, от моя гледна точка това е колосално похабяване на два човешки живота — думите излетяха от устата на Пола, преди тя да успее да ги спре. В миналото никога не бе имала възможност да оспори решенията на Карол; чиноподчинението винаги я възпираше.

— Това не е твоя работа, Пола.

Карол излезе от стаята и се върна във външното помещение. Кучето изгледа мрачно Пола и последва Карол в студа.

Пола отпусна глава и въздъхна.

— Издъних се — каза тя под носа си. Почака, за да разбере дали Карол няма да се върне, но явно нямаше късмет. Затова тръгна обратно към външната врата. Карол стоеше край един прозорец и се взираше в тъмнината навън. Пола видя лицето й, отразено в стъклото. Изражението й беше каменно като стените наоколо.

— Толкова е нечестно — каза Пола. — Всичко е на страната на Фийлдинг. Дори аз. А той няма нищо и никого. Няма си дори адвокат.

Не ме бива да проявявам съчувствие, нали помниш? — В безпомощния си гняв Пола ритна магарето за рязане на дърва и за първи път си позволи да крещи на Карол. — Тук не става дума за съчувствие, мътните да го отнесат! Говорим за справедливост! Онази жена, която познавах навремето, държеше на справедливостта!

Когато хлопна с все сила вратата зад себе си, трясъкът беше първото, което я накара да изпита задоволство тази вечер.

Тони седеше на тясната издатина в стената, която минаваше за легло в ареста на Скенфрит Стрийт, опрял лакти на коленете си, сключил пръсти. Беше се озовавал в килии и преди, но само по работа. Необходимостта да разговаря с психически неуравновесени, душевноболни и съзнателно демонизирани хора го бе водила на такива места — но тогава вратата беше винаги отворена за него. Често се бе опитвал да се постави на мястото на арестувания, да си представи как ли се чувства, когато вратата хлопне и той остане сам. Но той винаги бе тръгвал от тази позиция в опитите си да постигне емпатия — как ли се чувстват те. За разлика от него самия.

Изпитваше най-вече дискомфорт. Това, че беше сам в тясно пространство, не го смущаваше. За човек, навикнал да живее на лодка, това не беше кой знае какъв проблем. Долитащите отвън шумове също не го безпокояха. Работата в клиника за душевноболни престъпници го беше имунизирала срещу всякакви неочаквани и необясними звуци, издавани от хора. Засега не беше нито гладен, нито жаден, така че и това не създаваше проблем. Но не можеше да се преструва, че не чувства неудобствата. Леглото беше твърдо. В единия му край имаше тънко парче облицован дунапрен, което явно трябваше да бъде възглавницата. То беше странно разкривено и цялото на буци. Да положиш главата си на него бе все едно да я облегнеш на торба, пълна с желирани бонбони. Физическият дискомфорт затрудняваше мисленето, а мисленето сега беше основната му задача.

Когато сержантът затвори вратата зад гърба си, Тони почти очакваше той да я отвори отново и да извика: „Изненада!“ — дотолкова трудно му беше да възприеме случилото се. По време на целия този странен диалог с Пола и Алекс Фийлдинг част от него отказваше да възприеме сериозно думите им. Не можеше да се отърве от мисълта, че става дума или за някакъв номер, и ли за ужасна грешка, която той ще съумее веднага да поправи. После започна да осъзнава, че Фийлдинг е напълно сериозна. Сериозна, както би могъл да бъде само човек, който не го познава. Сериозна като криминалист, воден от амбициите си.

Пола разбираше. Пола знаеше, че каквито и да са веществените доказателства, не бе възможно да си представи Тони като убиец. Но Пола не вземаше решенията в онази стая за разпити. Пола също беше подложена на изпитания, трябваше да доказва лоялността към новия си шеф. Дали щеше да тръгне сляпо натам, накъдето сочеха уликите? Или верността й към стария режим щеше да подкопае твърдото решение на Фийлдинг да разреши случая бързо и сензационно? Докато вървяха надолу към килиите, Пола бе показала, че е на негова страна. Но тя трябваше да внимава — и в негов, и в неин интерес беше да не бъде отстранена от разследването. А ако държеше на предпазливостта, нямаше да може да свърши кой знае какво.

Фийлдинг го плашеше. Тази прибързаност при отсъждането, тази непреклонна вяра в принципа, че веществените доказателства решават всичко, нежеланието й да завърти кубчето на Рубик и да погледне на нещата под друг ъгъл — всичко това го смущаваше, защото не оставяше място за дискусия. Нямаше да е достатъчно той да успее да обясни защо веществените доказателства говорят против него. Налагаше се той да намери начин да насочи убийствените й ловджийски инстинкти така, че да я отведат към истинския убиец.

Тони се понамести на неудобното легло. Ако не беше разочаровал Карол толкова тежко, никога не би се озовал в такова положение. Тя просто не би допуснала да се случи такова нещо. Независимо от подреждането на картите в негов ущърб, тя би била на негова страна, защото знаеше на какво бе способен и на какво — не.

Той си позволи да се усмихне кисело. Никой не познаваше границите на възможностите му по-добре от Карол. Винаги си беше казвал, че тя би се чувствала по-добре без него, че сигурно има други мъже, които в сравнение с него биха могли да й дадат повече от онова, от което се нуждаеше. Но тя или не търсеше, или просто не успяваше да срещне подходящи мъже. До смъртта на брат й беше приемала тяхната непълна и неясна връзка за напълно задоволителна. А после двамата се натъкнаха на нещо, което отвори между тях такава дълбока пропаст, че нищо не би могло да я затвори. Нито общото минало, нито взаимното разбиране. Нито дори любовта.

Обзет от раздразнение, Тони скочи на крака. Ако седенето и лежането бяха тормоз, тогава щеше да крачи. Шест крачки в едната посока, обръщане на деветдесет градуса, осем крачки в другата посока. Шест, осем. Шест, осем. Трябваше да престане да се терзае за Карол. Тя си отиде. Нямаше да се появи, за да го измъкне от кашата, в която се бе забъркал този път. Всичко свърши. Той беше сам. Можеше евентуално да разчита на малко приятелска помощ. Шест, осем.

И така, трябваше да се намери обяснение на петното кръв. Други щяха да търсят потвърждение на неговата версия, след като веднъж успееше да проникне дълбоко в съзнанието си, за да открие истината. Същото важеше и за отпечатъка. И той не му подсказваше нищо.

— Знам, че през по-голямата част от времето живея в мислите си, но човек би предположил, че ще си спомня кога съм вземал в ръце чужд телефон — възкликна той гласно от яд.

Спря да крачи и опря чело на хладната бетонна стена. Затвори очи и отпусна рамене. Съзнателно започна да отпуска мускулите си от главата към врата и ръцете.

— Мисли за кръв. За твоята кръв. Кървене. Кървене, достатъчно, за да останат следи от него по някой друг — каза той гласно. Например коляното. Онзи път, когато изпаднал и пристъп на безумие пациент беше се развилнял с брадвата от противопожарния комплект и Тони се бе опитал да го успокои. Но това беше преди години, дълго преди Надя Вилкова изобщо да дойде в Брадфийлд. Два пъти се беше порязвал в кухнята, непривикнал към внезапните полюшвания на лодката. Но в тези случаи край него нямаше никой, пък и не беше текла много кръв. Трябваше да е нещо, случило се, докато е бил на работа. В „Брадфийлд Мур“. Призова в спомените си болницата, сякаш се канеше да прави из нея обиколка с посетител, за да му я представи. Регистратурата. Заключените врати, безличните коридори. Кабинетът му, стаите за терапевтични сеанси.

И тогава си спомни. Внезапно картината се изправи пред очите му, кристално ясна до последния детайл, като заснета в „Техниколор“. Той вдигна ръце и извика:

— Алилуя, дявол да го вземе!

Обяснението за пръстовия отпечатък можеше да почака. ДНК-пробата беше решаващото доказателство, а той вече знаеше как кръвта се е озовала там.

Тони се ухили, Пола щеше да бъде доволна. Сега оставаше само да се сети за нещо, което би ги насочило към истинския убиец на жени, приличащи на Карол Джордан.

Докато Тони се ровеше в спомените си, на друго място се провеждаше следният разговор:

— Бронуен Скот на телефона.

— Обажда се Карол Джордан.

Мълчание.

— Искате да кажете, главен инспектор Карол Джордан?

Говореше предпазливо, много предпазливо.

— Бивш инспектор. Вече не съм ченге. Но вие, предполагам, сте все още най-добрият адвокат в Брадфийлд?

— Големи хвалебствия, госпожо Джордан. А пък аз винаги съм си мислела, че ме мразите.

— Не е необходимо да ви обичам, за да оценявам професионалните ви качества.

— Е, на какво дължа това обаждане? Предполагам, че не ми звъните посред нощ само за да укрепите самочувствието ми. Не ми казвайте, че някой се е осмелил да арестува вас.

— Имам работа за вас. Клиент, когото да представлявате. И едно предложение във връзка с тази работа.

— Звучи вълнуващо — отсреща се чу прозявка. — Само че е късно. Не може ли работата да почака до сутринта.

— Не, не мисля. Може ли да се срещнем на паркинга срещу участъка на Скенфрит Стрийт след половин час?

— Звучи много тайнствено, като че ли ще се срещаме с „Дълбокото гърло“ от скандала „Уотъргейт“. Защо би трябвало да направя това, госпожо Джордан? Каква е моята изгода?

— Получавате възможността да работите по много широко огласявано разследване. И възможността да прецакате полицията на Брадфийлд. Предполагам, че ден, в който не сте успели да скроите номер на някой старши служител на полицията, за нас е просто загубен.

Последва гърлено изкискване.

— Знаете кои копчета да натиснете, госпожо Джордан.

— Имала съм отличен учител. Е, ще се срещнем ли?

— Надявам се поводът да е основателен. Наистина основателен.

Карол се усмихна.

— Не ми се вярва да останете разочарована.

Тя затвори телефона и мина на трета скорост, навлизайки в поредицата завои, по които щеше да се изкачи нагоре сред хълмовете, преди да започне да слиза по пътя към Брадфийлд. Не беше лесно да запази хладнокръвие по време на разговора си с най-костеливия орех сред адвокатите, с които се бе сблъсквала, когато защитаваха арестувани от нея престъпници. Да се каже, че чувствата й относно предприетите от нея действия бяха смесени, беше все едно да се каже, че правителството налага някои ниски ограничения на данъкоплатците. Стомахът й се свиваше, дланите й бяха мокри от пот. На моменти й се искаше да бе успяла да пренебрегне напълно наученото от Пола.

Но не беше успяла. Когато Пола си тръгна разгневена, Карол я последва почти на секундата. Настигна я на половин път до колата й. Не й се наложи да полага големи усилия, за да убеди Пола да се върне, а после двете си организираха един от онези брифинги, които се бяха превърнали в тяхна втора природа, когато работеха заедно. Колкото повече Карол слушаше описанията на Пола, толкова повече се вбесяваше от абсурдността на случилото се с Тони.

— Не всички доказателствени материали са равни пред съда — възрази тя. — Много често въздействието им е оцветено от странични асоциации. Виждаш човек като Тони и изходната ти точка би трябвало да бъде: „Няма как този човек да е убил две жени. Какво се е случило тогава, за да има улики, които сочат към него?“ Не си казваш: „Ето някакви веществени доказателства, трябва да е той“. Така не се служи на справедливостта.

И така, разбира се, тя трябваше да се намеси. Но вземането на това решение не беше толкова просто. Не можеше да пропъди напълно подозрението, че е манипулирана от Пола. Предполагаше, че тя има и други мотиви извън разчистването на последиците от прибързаното решение на Фийлдинг. Но ако Пола си въобразяваше, че е накарала Карол да стъпи на пътя към сдобряване с Тони, очакваше я разочарование. Движещата я сила беше стремеж към справедливост — само и единствено това. Решението й бе свързано с отношенията й с Тони само дотолкова, доколкото общото им минало означаваше, че тя го познава достатъчно добре, за да съзнава, че той не е убиец. На ниво лични отношения тя като че ли не би възразила той да гние в затвора за нещо, което не е извършил, след като нямаше законни средства да го накара да страда за това, което беше извършил. Но това би означавало истинският убиец да остане на свобода, а такова нещо Карол не можеше да приеме. Може и вече да не беше ченге, но все още разбираше какво означава справедливост.

Което не можеше да се каже за Бронуен Скот. Необходимостта да си сътрудничи със Скот й тежеше почти толкова, колкото необходимостта да защити Тони. В продължение на години Скот беше трън в очите й с практиката си да се възползва от всички слабости на закона, за да помага на виновните. На теория Карол поддържаше идеята, че всеки има право на защита, независимо от престъплението, което е извършил. Но от реализирането на тази идея на практика понякога й се доплакваше. Тя ненавиждаше Скот заради максимата, която адвокатката нерядко произнасяше с вид на невинно оскърбена: „Вършете си работата както трябва, инспекторе. Тогава няма да има технически пропуски, от които да се възползвам“. Тя презираше небрежното безразличие, с което Скот беше способна да защитава недвусмислено виновни клиенти. А най-много мразеше да вижда как престъпници напускат съда оправдани, защото Скот беше успяла да въздейства на емоциите и сантименталността на съда въпреки наличните доказателства.

Но сега, когато вече нямаше на своя страна властта, която и даваше предишната й работа, щеше да се наложи да се възползва от уменията на Скот, ако държеше наистина да има правосъдие. И което беше много важно, Карол нито за миг не се съмняваше в това, че някой трябва да защитава правата на двете убити жени, а Фийлдинг определено не го правеше, и тъй като тя не го правеше, това възпрепятстваше и Пола. Някой трябваше да се заеме с това. Спасяването на Тони беше само първата стъпка по пътя към истината.

Всички тези разсъждения за възвишени идеали бяха отличен начин да отклонява мислите си от друго. Колкото повече приемаше, че е застанала под знамето на справедливостта, толкова по-малко й се налагаше да обмисля чувствата си към Тони. Би отхвърлила с презрение представата, че се опитва да намери начин да прехвърли мост през пропастта между тях двамата, ако изобщо би си позволила да обмисли подобна вероятност. Тук не ставаше дума за прошка. Тя просто не искаше занапред той да бъде част от живота й.

Навлизането с колата в Брадфийлд я накара да се почувства странно. От месеци не бе минавала по градски улици и макар че все още лесно намираше маршрутите, които преди знаеше наизуст, сега се чувстваше като турист, който се движи по карта, чиито указания е запаметил. Този град бе неин дом в продължение на години, но тя бе прекъснала връзките си с него и ето че вече забелязваше промени в потока на движението. Нищо особено — някоя промяна в платната и в предимствата на някой светофар. Но беше достатъчно да я накара да се почувства чужда.

Тя спря пред многоетажния паркинг на Скенфрит Стрийт пет минути по-рано от уговореното време. Сградата, образец на грозната архитектура от шейсетте години на двайсети век, се открояваше рязко в неоновите светлини. Минаваше единайсет и на партерното ниво почти нямаше коли. Карол паркира своя „Лендроувър Дифендър“ в средата на редица от празни места и излезе от колата. Стъпките й отекваха по мръсния бетон като в банално звуково оформление на някои филм. Тя се облегна на предния капак на джипа, усещайки лек пристъп на тревожност. Беше жена, сама в пуст паркинг насред града. Когато беше още ченге, простият факт на принадлежността й към полицията я караше да се чувства защитена. Сега, колкото и нелогично да беше, тя се чувстваше много по-уязвима. Дори изборът й на дрехи допринасяше за това безпокойство. Беше привикнала към излъчването на сила и увереност, което и придаваха работните дрехи. Блузата и костюмът, които преди носеше на работа, сега я караха да се чувства по-лесна мишена за навъртащи се наоколо хищници. Надяваше се Бронуен Скот да не закъснее.

В точния час се чу изсвистяване на гуми и едно „Ауди ТТ“ навлезе в паркинга с малко по-висока от допустимата скорост. Колата спря точно срещу колата на Карол, сякаш предстоеше изясняване на отношенията между бандити. Първо се появиха краката на Бронуен Скот, проблясвайки в мрака, черните лачени обувки с остри токчета стъпиха на бетона. Очите на Карол се плъзнаха нагоре, по тясната права пола и сакото със строга кройка върху блузата. Отгоре носеше свободно палто от камилска вълна с мека линия. Косата й, лъскава, боядисана в безброй оттенъци на тъмнорусото, падаше до раменете, по безупречно гримираното й лице не се виждаха следи от същите тези години, които бяха вдълбали бръчки по лицето на Карол. Макар че известна част от практиката й беше посветена на работата като служебен защитник, елегантните тоалети и скъпата кола бяха резултат от ангажиментите й като защитник на хора, които не бяха спечелили парите си по честен път, и всяко ченге в града беше наясно с това. В стремежа си към справедливост Карол прибягваше до помощта на странни съюзници.

Скот застана на няколко метра от Карол.

— Кой би предположил?

— Това може да се окаже наше предимство — отвърна Карол.

— И в името на какво е цялата тази тайнственост? — Скот отметна косата си от лицето със заучен жест. Карол се запита какво ли е да отделяш такова голямо внимание на външния си вид. Не беше глупава, виждала бе мъжете да я заглеждат, знаеше, че с привлекателна. Но никога не бе приемала това като основна черта на своята личност, затова, когато външността й започна да губи младежкия си блясък, тя прие спокойно този процес. Но жените като Бронуен Скот сякаш приемаха остаряването като предизвикателство, война, която се води ежедневно, опитваха се да се възползват от всички възможни оръжия, които им осигуряваха хирургията и фармацевтиката. Карол никога не бе виждала смисъл да се впуска в сражение, което е изключено да спечели.

— В ареста на Скенфрит Стрийт има човек, който се нуждае от добър адвокат.

— По какво обвинение?

— Две убийства.

— Кой го е арестувал?

— Главен инспектор Алекс Фийлдинг.

— А защо вие се интересувате от него?

Карол отметна глава назад и се взря във флуоресцентните лампи.

— Интересът ми лесно може да бъде интерпретиран погрешно — тя въздъхна и срещна любопитния поглед на Скот. — Интересувам се от този случай, защото държа на справедливостта. Арестуваният не е извършил тези престъпления. А убиецът е все още на свобода и ще убие отново, докато Фийлдинг се забавлява да играе игричките си с един невинен човек.

— Все още не разбирам защо сте се загрижили толкова. Прекарвам половината от живота си в разчистване на кашите, забъркани от глупави ченгета, които не виждат по-далеч от първото, което им е хрумнало. Какво му е особеното на този случай? Като изключим това, че арестуваният явно не е в състояние да говори сам по телефона — Скот започваше да се дразни, а това не беше целта на Карол. Време беше да преминат към същественото.

— Тони Хил?

Скот се намръщи.

— Какво за него? От историята с Джако Ванс насам не се показва почти никъде.

— Арестуваният е той. Намира се оттатък улицата, в една от килиите. Смята, че няма нужда от адвокат, защото не е извършил нищо нередно.

Скот се изкиска.

— По един такъв се ражда всяка минута. Човек би предположил, че поне той ще е наясно. Нима не сте го научили на нищо през всички тези години?

— Струва ми се, че той има нужда от вас. Защото има някои доста впечатляващи веществени доказателства, които говорят срещу него.

— Може ли да си позволи да ми плати хонорара?

— Наследил е пари. Има пари и от застраховката на къщата. Може да си позволи такъв разход.

— Продължавайте — Скот беше захапала кукичката, сега Карол трябваше само да я придърпа полека.

— Намерили са негова кръв по дрехата на първата жертва. Пръстов отпечатък, за който се твърди, че е неговият, е открит върху мобилния телефон на втората жертва. А ключовото доказателство според Фийлдинг е фактът, че и двете жертви приличат донякъде на мен.

Скот плъзна връхчето на езика по устните си, после прехапа долната. Интересът й беше сякаш почти сексуален.

— Интересно — каза тя. — И от къде получихте всички тези сведения?

— Нали си спомняте Пола Макинтайър?

Скот направи кисела гримаса.

— Майсторката на разпитите. Да, спомням си отлично Пола.

— Сега тя е помощник на Фийлдинг. Винаги са били близки с Тони. Не й харесва това, което се случва, но не смее да се намесва директно, защото Фийлдинг ще й откъсне главата.

— Разбираемо — Скот потръпна и придърпа палтото около тялото си. — И какво искате да направя аз?

— Искам да отидете на отсрещната страна на улицата, да изискате да се видите с клиента си и да направите необходимото, преди Фийлдинг да е успяла да го захапе отново утре сутринта. Провели са официален разпит, възнамеряват да го разпитат повторно и да претърсят дома му и работното му място, така каза Пола.

— Дали ще направи онова, което му кажа?

Карол сви рамене.

— Не е сигурно. Предполагам, че зависи от това какво ще му кажете.

Скот поклати примирено глава.

— Те никога не знаят кое е най-доброто за тях. Дори хитреците. Предполагам, че трябва да ви благодаря, че ми поднесохте такъв случай. Е, благодаря, Карол — тя постави ръка над лакътя на Карол. Драматичният червен лак на ноктите вероятно имаше за цел да отклонява вниманието от следите на годините.

Погледът на Карол изрази пренебрежението й към този жест на фалшива интимност и Скот отдръпна ръката си, но без да бърза.

— Има и още — каза Карол.

Скот наклони глава на една страна.

— Сигурна съм, че не сте свършили. Вероятно ще искате да ви държа в течение?

— Нещо повече. Искам да вляза там с вас.

Скот се разсмя и ехото на гласа й отекна призрачно около тях.

— Би трябвало да сте наясно с положението, Карол — каза тя развеселено, като че ли това беше най-смешното, което бе чула през този ден.

— Защо не? Аз не съм служител на полицията. А вие сте от онези адвокати суперзвезди, които винаги се движат, сподирени от стажанти, които ви носят папките и ви подострят моливите. Какво по-естествено от това едно бивше ченге да реши да прави кариера като юрист?

Скот се ухили.

— И това ако не е случай на лесничей, станал бракониер — при това не какъв да е! А каква полза ще имам аз от това? С какво ще помогне този ход на клиента ми?

— Имам пряк контакт с разследването. Пола никога не би споделила поверителна информация с вас. Но да ми разказва всичко — това за нея е втора природа. Да не говорим за предимството да имате до себе си опитен криминалист, без това да ви струва допълнителни разходи.

Скот поклати глава, все още не напълно убедена.

— Ще изглежда доста невероятно.

— Такова нещо не ви е възпирало никога досега. Хайде, сама знаете, че искате да го направите, дори само за да видите лицето на Фийлдинг. Помислете си, Бронуен — този случай ще ви държи влага месеци напред. Особено когато тя бъде принудена да освободи Тони, без да му повдигне обвинение.

— Звучи привлекателно, признавам. Само че никога няма да успеем да минем покрай дежурния сержант.

— Мислех, че обичате предизвикателствата? — усмивката на Карол имаше за цел да амбицира Скот.

— О, майната му — тя отново отметна косата си. — Защо не? Не съм се карала с охраната на някой арест от седмици. Почакайте само да си взема чантата и отиваме да им вгорчим живота.

Прекосиха улицата рамо до рамо, като някакво ново издание на Кагни и Лейси25.

Точно преди да влязат в участъка, Карол спря и каза:

— Има още нещо, което трябва да знаете.

Скот я изгледа почти облекчено, като че ли беше подозирала, че не е чула всичко и беше очаквала тази реплика.

— Всъщност двамата с Тони не сме си говорили, след като приключи разследването по случая Джако Ванс. Казах му някои тежки думи. Възможно е той да не изпадне във възторг, като ме види.

Скот се ухили като доволна котка.

— Става все по-интересно.

Той стоеше на прага на гаража и гледаше фризера. Имаше големи очаквания за новата. Предполагаше, че тя е подходящият суров материал за осъществяването на проекта му. Беше действал припряно и това го накара да допусне грешки. Изпитваше нетърпение да намери подходяща заместница; беше забравил какво е да приучаваш на подчинение една жена, стъпка по стъпка. Също като с кучетата и конете, беше по-добре да работиш с обект, който вече е запознат поне с основните изисквания.

И тъкмо тук той допусна грешка. Онази полска кучка не живееше с мъж. Нямаше никаква представа какво означава да бъде съвършена съпруга. Как би могла? Та тя не можеше дори да говори английски като хората — като начало. Той ненавиждаше гадния и акцент. Ако беше разбрал, че е чужденка, нямаше да я избере. Заблуди го външният й вид, подведе го да мисли, че тя е подходящата. Сирикит имаше същият недостатък. Английският й беше добър, но беше запазила следи от акцент, който му ходеше по нервите. Нещо повече, тя беше тъмнокоса. А той искаше руса жена. Винаги бе искал блондинка. Още от времето, когато видя за първи път Лорън Хътън в „Американски жиголо“ — тогава беше още тийнейджър — си изясни какво иска. Беше се оженил за руса жена, и заместничката й трябваше също да е руса.

Наивно беше да се предполага, че жена, която още не е наясно как да се грижи за един мъж, може да бъде превъзпитана лесно. Полската кучка се съпротивляваше непрестанно. Беше й обяснил, че, също като в „Стар Трек“, съпротивата е безсмислена. Беше опитал всички трикове, всички познати му техники, докато най-сетне бе принуден да признае, че ако природата им е различна, не можеш да ги промениш. Тази нито се подчиняваше, нито се предаваше. В крайна сметка единственото удовлетворение, което му остана, беше последният побой, който й нанесе. Беше смъкнал от нея всичко, което бе свързано с личността й, и докато я биеше, й изясни какво представлява всъщност — безличен, безполезен къс месо. Не ставаше дори за секс. После изми от нея всякакви следи, оставени от него, направи необходимото, та никой друг да не може да се възползва от нея, и продължи да я рита до смърт.

Това поне му показа, че както бе подозирал, довършването на негодните му доставяше истинско удоволствие. Беше подготвил същото за първата, но плановете му бяха осуетени. Беше си представял как го прави, но действителността надмина фантазията. Този момент на тежко опиянение от абсолютна власт, когато животът най-сетне ги напускаше, беше най-хубавото познато му усещане.

Все пак, той беше оптимист. Искаше да вярва, че съвършената съпруга би му доставила също такова удовлетворение, каквото му доставяше съвършеното убийство. Затова опита отново. Но и следващата не я биваше за нищо. Трябваше да предположи. Беше се надявал, че след като е разведена, съпругът й е бил жалко нищожество, а не мъж, и че не й е дал възможност да покаже на какво е способна.

Скоро обаче му стана ясно, че вероятно е разведена, защото като съпруга е пълен боклук. Беше се обнадеждил донякъде, когато опита стека, който тя приготви. Но нямаше как да й прости състоянието на картофите. Ако бе достигнала до тези години, без да се научи как се вари картоф, за нея нямаше надежда. След това сексът беше чиста формалност. Дори да му беше предложила най-вълнуващото сексуално преживяване на света, за нея беше късно да изкупи вината си. На този етап не ставаше за нищо друго, освен да бъде убита.

И въпреки всичко той продължаваше да храни надежди. Сирикит му беше доказала, че е възможно да намери жена, която да отговаря на изискванията му. Това, че последната беше женена, бе добро начало. Стига само да не бе развила лоши навици благодарение на слабохарактерен и търпелив съпруг. За това, че на жените им се разминаваха толкова много неща, той винеше другите мъже. За тях важеше същото, каквото се казваше за кучетата — „няма лоши кучета, има лоши стопани“. Е, той беше добър стопанин. И тази, новата, щеше да се представи най-добре, той го чувстваше в сърцето си.

А сега тя трябваше да научи първия си урок. Господарят беше той. Този път смяташе да я остави по-дълго във фризера. Така че, когато най-сетне я пусне да излезе, тя да бъде наистина благодарна. Опитът му показваше, че благодарността върши чудеса. Същото беше и на работното място. Даваш съвсем малко, но тъй като хората имат много ниски очаквания, получаваш много в замяна. Това беше една от тайните на успеха му. А сега оставаше да го изясни и на жената във фризера.

Приемната на участъка беше лишена от всякакви удобства. Необяснимо защо, тук миришеше на стари сандвичи с кренвирши и на гнили плодове. Зад изподраскания и потънал в безпорядък плот на преградата седеше мъж на средна възраст с тонзура, оградена от набола кестенява коса, и бяла риза, опъната до пръсване върху едрото му тяло. Лицето на дежурния сержант беше цялото в гънки, като на боксер, с провиснала от челюстите плът. Карол почти очакваше той да проточи лиги, докато оглеждаше Бронуен Скот от горе до долу.

— Късничко идвате тази вечер, госпожо Скот — изръмжа той. — Не можахте ли да почакате до сутринта?

— Времето тече, както ви е известно, сержант Фаулър. На клиента ми са повдигнати много сериозни обвинения и се налага да започна работа по възвръщане на доброто му име.

— Странно, той не е споменавал, че има адвокат. Пък и не се е обаждал по телефона, след като го заведохме долу. Да не би телепатията да е едно от многото ви умения?

Скот се облегна на плота и му отправи заплашителна усмивка.

— Струва ми се, че начинът, по който поддържам връзка с клиентите си, не ви засяга. Искам да видя клиента си незабавно. При това в стая за разпит, не в някоя гадна килия, където мирише на урина и повръщано.

Карол си каза, че представлението е впечатляващо, припомняйки си всички онези случаи, когато номерата на Бронуен Скот я бяха изкарвали от кожата. Да бъдеш от една и съща страна на барикадата с нея беше далеч по-забавно.

Сержант Фаулър демонстративно погледна часовника и го свери с големия часовник на стената зад себе си.

— Да видим сега… главен инспектор Фийлдинг иска да проведе разпит в девет, клиентът ви има право на осем часов сън, а вече е единайсет и половина. Което ще рече, че разполагате най-много с един час за разговор с него.

— Ще разговарям с него толкова дълго, колкото е необходимо. Ако това означава, че главен инспектор Фийлдинг ще трябва да промени програмата си утре сутрин, такъв е животът, сержант Фаулър. Е, ще доведете ли доктор Хил?

— Момент — произнесе той бавно и челото му се набръчка. Почеса се под мишницата, после посочи Карол, която стоеше малко по-назад, близо до вратата. — Тя с вас ли е?

Скот хвърли небрежен поглед през рамо.

— За моята стажантка ли питате? Разбира се.

— Вие за глупак ли ме имате? Стажантка, а? — той се приведе напред, устата му се движеше така, сякаш дъвчеше тютюн. — Това е главен инспектор Джордан — бивш главен инспектор, нали?

— Обърнете внимание на определението „бивш“, сержант Фаулър. Не мисля, че пътищата ни са се пресичали, докато работех в полицията — Карол пристъпи напред с възможно най-чаровната си усмивка.

— А как всъщност да се обръщам към вас? — попита той Карол.

— „Госпожо Джордан“ е напълно задоволително, сержант. Това е името ми. Вече нямам чин.

Той почеса венеца от набола коса на главата си и се смръщи.

— Е, госпожо Джордан, не мога да допусна да присъствате на разговор между арестуван и неговия адвокат. Вие сте цивилна, няма причина да бъдете тук.

— Помагам на госпожа Скот. Подготвям се за кариера в областта на правото, сержант Фаулър. Би било жалко да похабя опита, който натрупах при преследването на престъпници. Ролята ми в случая е само на наблюдател.

— Но вие го познавате. Нали преди работехте с него — той вдигна ръце във въздуха, застрашавайки с този жест копчетата на ризата си. Беше ясно, че търси основателна причина, поради която Карол да не бъде допусната в ареста. — Това не е… подходящо.

— О, дръжте се нормално, сержант. Човек би казал, че сте някакъв неопитен новак — каза Скот. — Аз винаги работя с хора, които познавам отпреди. Днес си свидетел на защитата, утре обвиняем. А кой според вас защитава корумпирани ченгета? Адвокати по криминални дела като мен. Затова престанете да си придавате важност и проявете уважение към госпожа Джордан, задето е избрала нова, интересна кариера.

— Нали не бих могла да предам поверителна информация на защитата?

Карол се запита дали не прекалява, но сержант Фаулър бе видимо облекчен от казаното.

— Ще доведете ли доктор Хил? Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще приключим и толкова по-доволна ще бъде главен инспектор Фийлдинг утре сутринта — каза Скот с тон, отхвърлящ всякакви противоречия.

Фаулър се изправи тежко и излезе иззад преградата.

— Можете да ползвате стаята за разпити в дъното на коридора с килиите. Последвайте ме, дами.

Той отвори стоманената врата и тръгна по коридора. Скот се обърна към Карол и й намигна.

— Увертюра и начални акорди — промърмори тя под нос. — Хайде, Карол, да свършим това, за което сме дошли.

Вече нямаше път назад. Месеци наред беше полагала усилия буквално да изчисти Тони Хил от системата си. Сега предстоеше да разбере дали е успяла.

Тони беше свалил сакото си и го беше сгънал под себе си, за да седи по-удобно на леглото. Въпреки че от гледна точка на удобство имаше още много да се желае, поне можеше да седи по турски, облегнал гръб на стената, с относително отпуснато тяло, затворил очи, с ръце в скута. Не знаеше дали ще може да спи седнал, но беше напълно сигурен, че няма да заспи, ако легне на нара. Все пак, окуражен от това, че успя да се сети как е попаднала негова ДНК на жакета на Надя Вилкова, той най-сетне успя да се поуспокои.

Прозорчето във вратата на килията се отвори с остро метално иззвънтяване и го стресна, а после се затвори, преди той да се осъзнае достатъчно, та да разбере какво се случва. После вратата се отвори и сержантът, който го бе довел в килията, застана на прага, с ръце на хълбоците, за да изглежда още по-едър, свъсил заплашително вежди — като по учебник.

— Събуждай се, Хил. Адвокатът ти иска среща с теб.

Тони разбираше думите му, но не можеше да си ги обясни.

— Имам адвокат, така ли?

— Я не ми се прави на интересен. Достатъчни ми бяха другите. Ако нямаше адвокатка, тя нямаше сега да седи в стаята за разпити и да настоява да те заведа там, нали?

„Пола“. Сигурно беше решила да не обръща внимание на думите му и независимо от всичко да му намери адвокат. Не би било зле да поседи в по-удобна стая и да обясни, че всъщност няма нужда от защитник, защото междувременно е намерил начин да обясни основната улика, която хвърляше вината върху него. Така щеше да убие малко време. Затова той протегна крака и стана. Взе сакото си и се опита да нахлузи двата ръкава едновременно, както правеше Мартин Шийн в „Западното крило“. Както обикновено, се оплете. Трябваше да се упражнява по-често, това беше всичко. Срещна погледа на дежурния сержант, който полагаше усилия да не се разкиска.

— Човек има нужда и от хоби — каза Тони, докато излизаше от килията, обзет от чувство на благодарност. Канеше се да се упъти към приемната, където бе опразнил джобовете си, оставяйки съдържанието им на плота, но сержантът застана на пътя му и му посочи една врата в дъното на коридора, която беше открехната.

Обзет от учудващо добро настроение, Тони бутна вратата и я отвори докрай. Първоначално мозъкът му отказа да възприеме онова, което видя. Бронуен Скот — да, това можеше да приеме. Тя бе от хората, които можеше да очаква да види тук. Но русата глава, извърната настрана — не, това беше невъзможно. Сигурно имаше халюцинация. Или си внушаваше. После тя обърна глава към него и каза няколко думи. Нещо в него трепна и се сгърчи. Подът под краката му сякаш се разлюля и той се препъна.

— Карол?

В гласа му се преплитаха почуда и съмнение. На ти сега „изтръгване от сърцето“. Очевидно сърцето му не беше възприело посланието.

— Имате един час — изръмжа сержант Фаулър и затвори рязко вратата зад себе си.

Бронуен Скот се изправи и го поздрави с широка усмивка.

— Доктор Хил, не съм очаквала да ви срещна при подобни обстоятелства, но ще оправим набързо тази работа.

Той не й обърна никакво внимание и продължи да върви като сомнамбул към далечния край на масата.

— Карол?

Стисна облегалката на един стол, за да се подпре, после се отпусна на него. Искаше да протегне ръка, да я докосне, да се убеди, че не е изпаднал в някакъв психотичен пристъп.

Карол отметна косата от челото си. Очите й бяха студени като кремък, изражението й — сурово.

— Не съм дошла тук заради теб. Тук съм, защото Пола е наясно какви глупости можеш да направиш. Имаш нужда от Бронуен, за да те измъкне от тази каша. В противен случай ще умрат още жени. Ако беше в състояние да мислиш за нещо друго извън себе си поне за пет минути, щеше да си разбрал това. Затова не си въобразявай, че си онова, което ме привлече да дойда тук тази вечер. Тук съм заради Пола, в името на справедливостта, и за онези две жени, чието имена дори не знаем.

Точно в този момент на него му беше все едно защо е дошла. Единственото, което имаше значение, беше това, че двамата отново седят в една и съща стая. Стената, която бе изградил, за да се защити от чувствата си към нея, вече се беше превърнала в руини. Как изобщо бе могъл да си въобразява, че може да я изтръгне от живота си? Имаше чувството, че отново е открил един от крайниците си, без който се е справял досега. Крайник, който е имал за ампутиран. Не можа да удържи напиращата си усмивка, колкото и яростен да беше нейният нетрепващ поглед.

Той съзнаваше, че Бронуен Скот говори нещо, но нямаше време да се занимава с нея. Попиваше всяка подробност, сравняваше я със списъка, който досега не бе подозирал, че пази в душата си. Косата й беше подстригана по-различно, с по-неравни краища, по-изтънена. Бръчките около очите й бяха по-дълбоки, по лицето й имаше и нови — по-скоро от скръб, отколкото от смях. Раменете й бяха сякаш по-широки, шевовете на жакета й, в който те преди се движеха свободно, сега се опъваха по тях. Открай време си беше затворена — сега приличаше на човешки еквивалент на врата, захлопната под носа му.

— Доктор Хил? — Скот повиши глас и най-сетне думите й проникнаха до съзнанието му. — Не разполагаме с много време. Искам да чуя вашата версия на събитията, за да знаем какво да предприемем, за да ви измъкнем от тук.

— И да открием кой е убил онези две жени — допълни Карол.

— Това не е моя работа — каза сухо Скот. — А всъщност, Карол, вече не е и твоя.

Тони си възвърна дар слово.

— Може би не, но бих заложил на Карол, дори ако не разполага с никакви помощници, срещу Алекс Фийлдинг и нейния отдел „Убийства“.

Карол завъртя очи към тавана — позната гримаса, но лишена от познатата му приятелска толерантност, която я съпровождаше преди.

— Ласкателствата въобще не ме вълнуват. Както вече казах, тук съм заради Пола.

Трудно беше да преглътне пренебрежението й. Нещо у него се сгърчи болезнено. И все пак, така беше по-добре, отколкото изобщо да я няма в стаята.

— Какво искате да знаете?

— Знаете ли защо главен инспектор Фийлдинг ви е арестувала? — Скот си възвърна водещата роля в разговора.

Той кимна.

— Защото тя е едно от онези ченгета, които не виждат нищо друго, освен веществените доказателства. Сещате ли се за Алан Корън, хумориста? Той веднъж казал на сина си: „Не пиши първото, което ти дойде наум — глупавите ти съученици ще имат същата идея. Не пиши и второто, което ти хрумне — за него ще са се досетили умните. Запиши идеята, която ще ти дойде трета поред — тя ще бъде само твоя.“ Е, Алекс Фийлдинг никога не се е замисляла за третата идея.

— Много забавно, доктор Хил — сега беше ред на Бронуен Скот да извърне очи към тавана.

— Тони, моля те — той знаеше, че позира, но може би нямаше да има друга възможност да напомни на Карол какъв може да бъде. — Оценявам това, че виждаш света през призмата на човешката душевност, но може ли да се съсредоточим върху въпроса защо Фийлдинг те е арестувала? Тони?

Когато му се бе случвало да седи в стаята, откъдето се наблюдаваше ходът на разпита, и да вижда Бронуен Скот в действие, Тони често се беше чудил доколко подходът й към клиентите се различава от начина, по който се държеше с противниците си. Първият отговор, който даде на този въпрос, беше „по-сурово, отколкото очаквах“. Тя не се поддаваше на уменията му на психолог, и нямаше намерение да му угажда. Оставаше да отвръща на нейните ходове в подходящ тон.

— Тази седмица са били открити труповете на две убити жени. За протокола, не съм ги убивал аз. Били са пребити жестоко, до такава степен, че лицата им са неузнаваеми. Половите им органи са били обръснати и срамните устни залепени. Не е установено наличие на връзка между двете, макар че не е изключено да са имали професионален контакт. Наджея Вилкова е била неомъжена, полякиня, и работела като търговски представител на една фармацевтична компания. Бев Макандрю е била разведена, със син тийнейджър, и е била главен фармацевт на аптеката в болницата „Брадфийлд Крос“ — той замълча. — Не си водите бележки.

— Ще получа всичко това, когато дойде ред Фийлдинг да представя документацията по случая. На този етап е интересно да се запозная с картината на случая, но за мен е по-важно да разбера къде се намирате вие в тази картина. И да чуя вашата версия на събитията.

Карол вдигна пръст в знак, че иска да каже нещо. Скот кимна енергично.

— Каква част от това ти беше известна, преди Фийлдинг да започне да те разпитва?

Въпросът й накара Тони да си каже, че не е изгубила дори малко от съобразителността си.

— Знаех доста за Надя Вилкова. Знаех също, че Бев е изчезнала. Тя е приятелка на Пола, затова и Пола поиска съвет от мен във връзка с изчезването й. Не й свърших много работа, но в процеса на този разговор стана дума и за Надя — той се усмихна смутено на Карол. — Всъщност Пола ме заведе в апартамента на Надя.

— О, господи — обади се Скот. — Следователно из апартамента на жертвата има ваши отпечатъци и следи от ваша ДНК?

— Бях с ръкавици — отвърна Тони. — Не съм чак толкова безнадежден. Не би трябвало да има явни следи от ДНК. Но въпросът с ДНК-пробите е само един от проблемите. На жакета на Надя е открито петно от кръв, за която след ДНК-тест се е оказало, че е моя — Карол кимна уморено, Скот изглеждаше по-скоро примирена. — Когато ме разпитваха, нямах никаква представа как може да е станало. Но междувременно имах време да размисля, и сега мога да обясня произхода на петното.

— Радвам се да го чуя. И как е станало? — Скот се приведе напред, съсредоточавайки цялото си внимание върху него.

— Както, предполагам, и двете знаете, най-голямата част от работата си върша в психиатричната клиника „Брадфийлд Мур“. Имам работа с пациенти с много широк диапазон на душевни проблеми — някои идват при нас, защото представляват опасност за себе си, други — защото са опасни за обществото. Животът им често прилича на катастрофа, след която те са останали сред отломките. Когато постъпят, често се случва да са уплашени, гневни, и склонни към насилие. Преди година ме повикаха да поставя диагноза на един млад човек, който се беше развилнял с мачете в учителската стая на училището си. За щастие бил възпрян от един много смел учител, преди някой да пострада сериозно. — Тони сключи ръце пред себе си, въртейки палци. — Бяха му дали седативи, преди да го докарат при нас, но аз не успях да преценя, че преди да вляза да разговарям с него, възбудата му се е върнала и постепенно е нараствала. Външно изглеждаше спокоен, но веднага щом го помолих да поговорим за случилото се, успя да освободи едната си ръка и ме удари с юмрук в лицето. Носът ми започна да кърви обилно, аз излязох от стаята и отидох да спра кръвотечението и да се почистя.

Карол кимна едва забележимо.

— Спомням си как ми разказа за това.

Той срещна открито погледа й.

— Знаеш колко съм несръчен, Карол. Излязох, препъвайки се, в коридора и минах през една летяща врата, без изобщо да гледам накъде отивам, притиснал няколко хартиени кърпички към лицето си. И се блъснах в една жена, които идваше срещу мен. Тя вдигна неволно ръка, сякаш да се защити — той притвори очи, възстановявайки сцената в спомените си. — Почти сигурен съм, че беше лявата ръка. Извиних се, тя каза, че няма защо и продължи по пътя си — той отвори очи. — Била е дистрибутор на фармацевтична компания, нали? Така пишеше във вестника. Имала е основания да бъде там — думите му звучаха неубедително. Изкуствено. Дори в неговите уши. Но с истината често е така.

— Блъснали сте се в някаква жена преди година, когато ви е текла кръв от носа? И на ръкава й още има следи от вашата ДНК? — Скот говореше почти развеселено, като че ли това беше най-безобразният опит за измъкване, за който бе чувала.

— Просто ви казвам какво се случи.

— Мислите, че тя не е давала цяла година костюма, с който е ходела на работа, на химическо чистене? Че изобщо не е разбрала, че има ваша кръв по него?

— Знам само какво се случи. Сега, когато се разрових в паметта си, споменът е съвсем ясен.

Детективският инстинкт на Карол се задейства.

— Описан ли е инцидентът в книгата, където се регистрират подобни случаи в „Брадфийлд Мур“?

— Сигурно — отвърна Тони. — Защото отидох при сестрите да им поискам лед.

— Трябва да проверим записките от тази дата и да проверим данните от бележника на Надя Вилкова — каза Карол, записвайки си в телефона. — Ще предам това на Пола.

Тони обичаше да я гледа как върши това, което винаги бе нравила най-добре.

— Жалко, че няма начин да се провери откога датира ДНК-образецът — отбеляза Скот. — Това би решило проблема незабавно.

— И още по-жалко, че кръвта е попаднала на дреха, която се праща на химическо чистене, а не се пере в пералня. Ако беше прана на висока температура няколко пъти, състоянието на петното щеше да доказва, че не е попаднало на дрехата миналата седмица — подчерта Карол, за да демонстрира не по-малки познания в областта на ДНК-анализа.

— Следващия път ще се опитам да опръскам блузата. Значи според вас можем да оборим доказателството, свързано с ДНК–анализа, ако докажем, че този инцидент с кървенето от носа наистина се е случил?

— Сигурно е поне, че това би събудило немалко „разумни основания за съмнение“26 — отвърна Скот. — Е, това ли е всичко? Само с това ли разполага тя срещу вас?

Тони поклати натъжено глава.

— Остава и пръстовият отпечатък.

Карол притвори за миг очи, като че ли нещо я беше заболяло.

— Какъв отпечатък, Тони? Нали каза, че си бил с ръкавици в апартамента й?

— Не, той не е на някоя от вещите на Надя. Мой отпечатък има върху мобилния телефон на Бев — той се усмихна и отново си опита късмета с жалостивата физиономия на малко кученце. Двете жени го гледаха намръщено. — Бях напълно озадачен, когато ми казаха за това по време на разпита. Нямах представа как може да е станало. Нямам спомен изобщо да съм виждал Бев, камо ли пък да съм пипал телефона й.

— Ясен ли беше отпечатъкът? — попита Скот.

Тони поклати глава.

— Беше малко размазан от едната страна и разкривен поради формата на телефона. Но когато Фийлдинг ми го показа, сам видях приликите.

— Можете ли да си спомните колко точки на съвпадения бяха маркирани?

— Струва ми се, че бяха шест.

Скот се усмихна.

— Такава идентификация на пръстов отпечатък изобщо не ме безпокои. Мога да намеря половин дузина експерти, които ще я оборят. Напоследък, освен в случаите, когато представят кристално ясен отпечатък на плоска повърхност, винаги може да се подлее вода на експертите свидетели на обвинението. Сравняването на пръстови отпечатъци е толкова субективно, че вече дори не приемат дактилоскопията за научен метод. Достатъчно е само да произнесеш пред съда „Шърли Маккий“, и виждаш как обвинението се сгърчва и рухва.

— Не разбирам — каза Тони. — Коя е Шърли Маккий?

— Служела е в шотландската полиция. Някакъв пръстов отпечатък бил погрешно идентифициран като неин, и то на местопрестъпление, въпреки че тя твърдяла, че никога не е стъпвала на това място. Шотландските експерти настоявали, че са прави, и тя била обвинена в лъжесвидетелство — поясни Карол. — А после обвинението се разпаднало. Оказва се, че макар пръстовите отпечатъци да са уникални, идентифицирането им често става жертва на неточни човешки преценки.

— Така че можем да изритаме техните доказателства, почиващи на пръстови отпечатъци, извън залата на съда — допълни Скот. — Това са минали истории.

— Много добре — каза Тони. — Защото се оказва, че съм бил в „Брадфийлд Крос“ през онзи следобед. В понеделник, когато Бев е изчезнала.

Карол изпъшка.

— Защо ли не съм учудена? Ще споделиш ли мислите си с нас? Или ще си играем на въпроси и отговори? — тя поклати глава. — Нищо не се променя.

— Ако става дума за това, някои неща може би ще те изненадат, Карол. Но сега не е моментът за такъв разговор.

— Няма подходящ момент за такъв разговор. Е, какво стана и понеделник?

Отново му затвори устата. Тони си пое дъх и се съвзе.

— Имах работна среща в болницата „Брадфийлд Крос“ в понеделник, в късния следобед. Често имам несъгласия с техния консултиращ психолог, Уил Нютън. Този човек е слабоумен. Имам чувството, че е завършил дистанционен курс по приложна психология. Накрая успя да ме вбеси. Излязох ядосан от стаята, където разговаряхме. Исках единствено да изляза, преди да съм казал нещо, което щеше да влоши допълнително положението.

— Минахте ли покрай аптеката?

Както винаги, Скот насочи разговора към най-важното.

— Струва ми се, че не. Бях ядосан, искаше ми се да разтоваря натрупалата се енергия, затова си отидох у дома пеш. Почти не обръщах внимание на това, което ставаше около мен. Не мисля, че минах покрай аптеката, но не съм убеден, че не съм минал покрай Бев.

Скот се облегна на стола и го загледа внимателно.

— Моля ви, кажете ми, че това е всичко.

— Е, останалото са косвени доказателства — той разпери ръце. — Не става дума за нещо, което съм направил. Такива неща могат да се случат с всеки.

— Но се случват само с теб — подчерта Карол. — Ти каза „неща“. Множествено число. За какво става дума?

— Опитах се да помогна — отвърна той. — След като Пола ми разказа за Бев, но преди да разбере, че тя е мъртва, си казах, че може да хвърля един поглед на супермаркета, където се предполага, че е пазарувала. Имах нужда от това-онова, а и ми се искаше да се поразходя, затова отидох в онзи „Фрешко“, който се намира в Кентън Вейл.

— В документите за ареста пише, че живеете на речна лодка, закотвена в пристанището на канала Минстър. Искате да кажете, че сте отишли пеш от пристанището до Кентън Вейл Роуд, за да си напазарувате това-онова от супермаркета? Това са някъде към две мили, нали? — макар че лицето на Скот остана безизразно, скептицизмът й беше явен.

— Той обича да ходи пеш. Това стимулира мисленето му.

— Тя е права. Обичам да ходя пеш. И това действително стимулира мисленето ми. И докато размишлявах, стигнах до извода, че убиецът е предпазлив. Защото покритието на камерите за наблюдение във „Фрешко“ не е особено добро. Има много мъртви точки. А според Пола тялото на Надя било оставено в Гартънсайд, квартал, който предстои да бъде разрушен и съответно там няма камери. А доколкото разбирам, тялото на Бев е било намерено из хълмовете, насред пустошта — където, разбира се, също няма камери.

— И? Защото следва „и“, нали? С теб обикновено е така — обади се Карол, пак с горчивина в гласа.

„Не се отпуска“, каза си той. Беше се надявал, че ще се върнат спонтанно към стария ритъм на отношенията им, без дори да го съзнават, но тя беше прекалено нащрек, за да допусне нещо подобно. Като че ли времето не бе помогнало особено за облекчаването на болката й.

— Така е, има. Купих повече неща, отколкото възнамерявах първоначално „и“ се качих на автобуса, за да се прибера у дома. И тогава установих, че в автобусите има камери, които заснемат и известна територия извън автобуса, не само това, което става вътре в него. На всеки двуетажен автобус в Брадфийлд има по четиринайсет камери, известно ли ти беше това? Затова предложих на Пола да прегледат записите. И те го направиха.

— И намериха ли нещо? — попита Скот.

— О, да. Откриха Бев, записана за кратко от камерите. А също и няколкосекунден запис на човек, който я следи. Кадрите не помагат особено за идентифицирането му. Среден на ръст, нито дебел, нито слаб, макар че може да е слаб човек, навлечен с дебели дрехи. Носи спортна блуза с качулка и държи главата си наведена. Забелязва се, че носи очила, но това е всичко. Казаха ми, че имали на запис и човека, който е следил Надя, и той изглеждал горе-долу по същия начин. Има само една характерна отлика — Тони сведе поглед към масата. Ненавиждаше това, което трябваше да им каже. В собствените му очи тъкмо тази информация го караше да изглежда виновен. — Човекът накуцва забележимо. С левия крак.

— О, по дяволите! — каза Карол ожесточено.

— Куцате ли?

Понякога се чувстваше изкушен да отговаря едносрично. Но сега като че ли не беше подходящият момент за такъв отговор.

Тони поклати натъжено глава.

— Преди две години претърпях тежка операция на коляното. Един от пациентите ме нападна с брадва. Не беше мой пациент, държа да подчертая.

— И се предполагаше, че ще се подложиш на втора операция, и да се премахне накуцването — допълни Карол. — Доколкото разбирам, все още гледаш да не се мяркаш пред доктор Чакрабарти? — тя се поизвърна към Бронуен. — Той наистина накуцва. Когато се умори, куцането става по-видимо. Така би станало, след като е вървял пеш две мили, за да пазарува от друг магазин на „Фрешко“, вместо от кварталния.

Скот му хвърли проницателен, преценяващ поглед.

— Не ми харесва това с накуцването — каза тя. — То е от този вид косвени доказателства, за които прокурорите дават мило и драго.

— Много хора куцат — възрази Тони.

— Всъщност не е така — отбеляза Карол. — И ако ти беше направил това, което трябваше да направиш, и ти нямаше да куцаш. Нежеланието да предприемеш нещо ти създава единствено проблеми, Тони. И не за първи път.

Тя никога не бе крила мнението си, и той винаги й се беше възхищавал за това. Но не беше лесно да приеме тази нейна черта, когато самият той беше обект на острата й критика.

— Съжалявам — каза той.

— Може ли засега да оставим настрана словесните ви дуели, моля? — Скот говореше с не по-малко раздразнение от Карол. — Какво е другото косвено доказателство?

Тони погледна Карол и се усмихна криво.

— Преди да го кажа, за да си спестя някой шамар, държа да подчертая, че то е някаква абсурдна приумица на главен инспектор Фийлдинг. Не моя.

— Фийлдинг смята, че и двете жертви приличат на мен — каза уморено Карол. — Навила си го е на пръста. Смята, че Тони убива жени, които приличат на мен, защото съм се разделила с него.

Настана дълго, тежко мълчание. После Скот попита небрежно:

— А така ли е, Тони?

Търпението бе добродетел, към която бе приучен от дете. Баща му никога не бе търпял капризи и хленчене, затова той разбра отрано, че начинът да сведе болката в съществуванието си до минимум беше да си държи устата затворена и да се научи да чака. Затова и за него не беше трудно да удължи времето, което тя щеше да прекара във фризера, преди да я извади, за да си поиграе с нея.

Но това не означаваше, че той ще безделничи и ще стои със скръстени ръце. Междувременно мъжът й сигурно беше изпаднал в паника. Беше почти полунощ — тя трябваше да се е прибрала у дома още преди пет часа, като се има предвид кога си тръгна от работа. Първоначално съпругът може би беше решил, че я е задържал някакъв проблем с транспорта — закъснение на трамвая може би. Или пък някаква катастрофа, която е хвърлила в хаос движението в центъра на града. Нещо не чак толкова обезпокоително. Но минутите са течали, а не е пристигало съобщение, телефонът не е иззвънял, и той сигурно е започнал да се измъчва от тревога.

Какво ли е направил тогава той, този Марко Мейдър, чието дразнещо привлекателно лице му се усмихваше от снимката, която намери в портфейла й? Разбира се, опитал се е да се свърже с нея. Но междувременно телефонът й е бил не само изключен, но и батерията, и СИМ картата му са били извадени. Щеше да ги постави обратно, когато вече нямаше да има знамение дали някой ще я проследи по телефона или не. Но засега вземаше всички възможни предпазни мерки.

И така, Марко щеше да установи, че телефонът й не функционира. Каква ли щеше да бъде следващата му стъпка? Сигурно щеше да започне да се обажда на приятелите й, за да разбере дали не е при някой от тях и дали не е споделяла с тях някакви свои намерения за вечерта. Разбира се, нямаше да узнае нищо.

Нямаше да може да се обади на някой от колегите й, защото тя току-що бе започнала работа на новото място и надали бе успяла да изгради там някакви социални контакти. Той сигурно не знаеше имената на новите й колеги, камо ли пък телефонните им номера.

Следователно щеше да му се наложи да отиде до сградата на „Телит Комюникейшънс“, където служителят от нощната охрана щеше да му каже, че в сградата няма никой. Ако Марко Мейдър решеше да вдигне повече шум, охранителят би могъл да му покаже дори данните в компютъра, регистрирал часа, в който е излязла и се е упътила към асансьора.

След това вече бе възможно той да е решил да се обърне към полицията. Но това нямаше да му помогне с нищо. Едно петчасово закъснение нямаше дори да бъде отбелязано в книгата, където се регистрираха инцидентите от деня. Дори ако се вземеха предвид двете убийства на жени през същата седмица. Защото нямаше показатели, по които съпругата на Марко Мейдър би могла да бъде свързана с една полякиня — дистрибутор на фармацевтична фирма или с главния фармацевт на „Брадфийлд Крос“. Връзка не можеше да се направи, защото, като изключим факта, че си приличаха на външен вид, подборът бе направен произволно. Хората казват, че не може да се съди за една книга по корицата й и за съжаление това е така. Но на него му се налагаше да се ориентира по корицата. Те трябваше да отговарят на въображаемия образ в главата му, на мечтата, породила се от лицето на Лорън Хътън на екрана. Процесът беше изтощителен, но рано или късно той щеше да открие истинската. Онази, която щеше да замести другата, измъкнала се от разплатата, която заслужаваше.

Но той се отклоняваше от основното — тоест от въпроса какво щеше да предприеме Марко Мейдър. Толкова се изкушаваше да отиде и да види с очите си. Такава изтънчена наслада би му доставило да го наблюдава през прозореца, как кърши ръце или плаче по телефона.

Защо пък да не се поддаде на изкушението? Нямаше смисъл да си отказва това удоволствие, нали? Затова той си сложи гумени ръкавици и взе ключовете й. За всеки случай — може би Марко бе излязъл, за да удави в алкохол скърбите си, и тогава щеше да се открие възможност да се порови в жалкия им брачен живот.

Не беше минал и четвърт час, когато той намери свободно място за паркиране на съседната улица, и движейки се в сенките, зави бързо зад ъгъла. Въпреки накуцването, което му остана, след като баща му го беше пребил за пореден път, той се движеше по-бързо от повечето хора. По това време на нощта повечето къщи бяха потънали в мрак, тук-там тънък лъч светлина се процеждаше през пролуките на завесите в спалните, виждаше се понякога и слаба светлина в някое антре, зад стъклата на входната врата. Каза си, че това не е място, където хората остават будни до късно през нощта и се забавляват. Типично предградие, по всички показатели — обитателите му или ставаха рано сутрин, за да отидат на работа, или пък бяха пенсионери, възприели вече навика на старите хора да заспиват рано и да се будят рано. Като че ли има изобщо за какво да се будят, мислеше си той, представяйки си такъв непълноценен живот, в който се примиряваш с нещо по-малко от пълното съвършенство. Живот, какъвто той никога не би приел.

Не беше особено учуден, когато забеляза, че в дома на семейство Мейдър светят много лампи. Завесите на партерния прозорец в предната част на къщата не бяха спуснати, ярко грееха лампите и в антрето и осветяваха улицата отпред. Той се озърна, за да се убеди, че никой не го вижда, после тръгна през малката градинка пред къщата, промъкна се покрай външната врата и надникна през прозореца. Не забеляза никакви признаци на живот. Два дивана, на които не седеше никой, телевизор, етажерки с дискове и тук-там книги. Нямаше и следа от безпорядък. Навсякъде по стените имаше картини, той предположи, че са по-скоро отпечатъци или репродукции. Светлината не беше достатъчно силна, за да ги разгледа, но му се сториха с ярък колорит.

Промъкна се отново покрай входната врата и продължи към гаража. Малък прозорец хвърляше правоъгълник от светлина на земята, и той се приведе, за да не бъде забелязан. После се обърна и надникна вътре. Обичайният претъпкан с боклуци гараж, каза си той. Косачка за трева, градинарски сечива. Висок фризер. Рафтове, претъпкани с тенекиени кутии с боя, домакински препарати, препарати за поддръжка на кола. Примъкна се малко по-напред, за да разшири зрителното си поле, и тогава забеляза нещо напълно неочаквано.

Горната част на главата на мъж, който лежеше неподвижно на пода.

Стреснат, той отстъпи рязко назад. Когато бясно биещото му сърце се поуспокои, той отново се промъкна напред, този път вече по-смело. Видя цялата глава на мъжа отзад. Естествено, тя беше прикрепена към тяло. Тяло, което лежеше на пода до велоергометъра, единият крак още не беше се смъкнал от уреда.

Марко Мейдър не крачеше напред-назад, изпаднал в паника заради отсъствието на жена си. Марко Мейдър беше мъртъв.

А ако не беше, щеше да умре много скоро.

Бронуен Скот се наслади за миг на ситуацията, после бутна стола си назад.

— Трябва да разменя няколко думи с дежурния сержант — каза тя. — Пет минути, Карол, ако станат повече, сержантът ще започне да нервничи.

Тони и Карол се взираха един в друг с каменни изражения. Чакаха я да излезе. Вратата се затвори и те останаха насаме, за първи път от месеци насам. Сцена, която и двамата си бяха представяли, но и двамата не бяха вярвали, че ще се състои в действителност. Тони се покашля.

— Как си напоследък?

— Това всъщност изобщо не те засяга — суровото й изражение не омекна ни най-малко. Беше я виждал да гледа по същия начин колеги, които намираше за безнадеждни, и престъпници, които презираше.

— Струва ми се, че ме засяга. Ти обвини мен за това, което се случи с Майкъл и Луси — повечето хора биха пропуснали едва забележимото трепване на погледа й, когато чу имената им, но той го видя. Въпреки това продължи. — Вероятно все още ме обвиняваш. Това ми вменява отговорност за станалото, а ми се струва, че сме близки толкова отдавна, че си длъжна да ми дадеш възможност да се оправдая.

Тя поклати глава.

— Дори да можех да преведа думите ти от „езика на Тони“, за да станат разбираеми за нормален човек, пак биха се оказали празни приказки. Не ти дължа нищо. Никакви усукани логически ходове не могат да променят това.

— Защо тогава си тук?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Казах вече. Пола изпитва нужда да те спаси, а няма как да се намеси пряко.

Той се принуди да допусне, че тя може и да казва истината.

Не искаше да й повярва, но трябваше да признае, че би било по-смислено да приеме думите й за истина.

— Но си съгласна с нея, че съм невинен?

— Мога да си представя ситуации, в които би извършил убийство. Но не вярвам, че можеш да бъдеш убиец от този тип. Освен това мисля, че ако съм те докарала дотам, че да искаш да ме убиеш, щеше да извършиш точно това, вместо да си играеш със заместители — устата й се изкриви в мрачно подобие на усмивка.

— Мислиш ли, че някой наистина убива жени заради приликата им с теб? — това действително интересуваше Тони. Мислеше, че я познава достатъчно добре, за да предскаже отговора, но искаше да го чуе от нея.

Тя повдигна едното си рамо.

— Някои хора мислят, че е така. Някои от тях са криминалисти с висок чин и дългогодишен опит.

— А ти? — настоя той. — Какво мислиш ти?

— Мисля, че те не приличат чак толкова на мен.

— Има някои общи черти. Същите руси коси и сини очи. Същата прическа. Подобно телосложение. Все работещи жени, които ходят на работа с костюми. Хрумвало ли ти е, че може би не те приличат на теб, а ти на тях?

Карол се смръщи. Открай време разговорите им се развиваха по този начин. Той казваше нещо на пръв поглед неразбираемо, тя не устояваше на желанието да си го изясни и захапваше кукичката. Така си вървеше още от първия случай, по който работиха заедно, преди толкова много години. И ето че той отново правеше същото. Искаше й се да стане и да излезе, но повече от всичко искаше да разбере за какво намеква Тони.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз приличам на тях?

— И това не е съвсем точно — той говореше разсеяно, като че ли мислеше на глас. — По-скоро всички вие приличате на нея.

— На кого? — тя едва не извика от раздразнение.

— На онази, която той е искал да убие.

— Искаш да кажеш, която иска да убие?

Тони прокара пръсти през косата си.

— Не. Той е умен, организиран и съобразителен. Ако имаше някаква възможност да я убие, щеше да я убие и с това всичко да приключи — той разпери широко ръце, сякаш я подканваше и тя да прегърне идеята му. — Мисля, че тя вече е мъртва. Струва ми се, че той е имал намерение да я убие, подготвял се е за това. Но по някакъв начин тя е провалила плановете му.

— Самоубила ли се е? — сега вече Карол беше заинтригувана против волята си. Приведе се напред, опирайки лакти на масата. Той забеляза промените в ръцете й — драскотини, следи от удари, счупени нокти. Какво, за бога, бе вършила тя — тази жена, за която той знаеше, че едва се справя с елементарно сглобяване на модулни мебели?

— Или се е самоубила, или просто е умряла — каза той, отклонил се за миг към по-лични разсъждения.

— И с какво ни помага това?

— Намерете нея, и ще намерите и него — той сви рамене. — Очевидно е, че се налага да намерите нея.

Преди Карол да успее да отговори, вратата се отвори и Скот надникна в стаята.

— Време е да тръгваме, Карол. Ще се видим утре, Тони. Горе главата. Тя никога няма да успее да повдигне обвинение срещу теб.

Обратният път с колата от къщата на семейство Мейдър до собствения му дом не му беше достатъчен. Имаше нужда да се наслади на случилото се, да превърта отново и отново лентата на събитията в главата си и да ги запамети така, сякаш са вдълбани в камък, за да послужат за основа на това, което предстоеше. Случилото се беше толкова прекрасно — и да искаш, не можеш да го измислиш. То създаваше съвършения сценичен фон, на който Мари Мейдър можеше да бъде превърната в идеалната съпруга.

И голямото удоволствие се криеше в това, че на самия него не му се беше наложило да прави каквото и да било за тази цел.

Беше се принудил да постои пред прозореца на гаража цели пет минути, за да се убеди, че Марко Мейдър няма да се раздвижи. Пет минути неподвижност означаваха смърт или най-малкото дълбоко безсъзнание, от които той можеше да се възползва.

Беше се чудил дали да се опита да мине през задния вход или че се осмели да ползва предния. На ключодържателя й имаше два обикновени ключа, но само един секретен. Той предположи, че както в повечето къщи, на предната врата има обикновена и секретна брава, а на задната — само обикновена. Следователно на задната щеше да му се наложи да се мъчи само с една непозната ключалка, при това щеше да е скрит от поглед. От друга страна обаче, поради накуцването той не можеше да пристъпва много леко, а е всеизвестно, че градините в задните дворове са пълни със саксии, маркучи и торби с компост. По-добре да рискува с предната врата, вместо да вдигне шум в мастиленочерния мрак, обгърнал задния двор, и да събуди съседите.

Пристъпвайки полека, той се върна при входната врата и пъхна секретния ключ в ключалката, залагайки на предположението, че след като Марко Мейдър си е бил у дома и е очаквал жена си да се върне от работа, вероятно е била заключена само секретната брава. Ключът се превъртя и вратата се отвори безшумно. Той влезе без всякаква проява на неувереност, която би могла да направи впечатление на човек, решил да хвърли поглед през прозореца, преди да си легне. И вдъхна аромата на нейния дом, започна да го души, както постъпват познавачите, преди да опитат виното, наслади се на лекия мирис на готварски подправки и по-силните нотки в аромата на лилиите от вазата, поставена в една прозоречна ниша. Да, тя имаше наченки на добър вкус, макар че лилиите бяха малко прекалено крещящи, за да му се понравят.

Продължи през антрето към просторна кухня — трапезария. Очевидно това бе сърцето на дома — кухня, в която на готвенето се гледа като на религиозен ритуал. Пълен набор кухненски съдове и прибори, видимо в постоянна употреба, стояха подредени и готови за ползване, на перваза на прозореца бяха подредени няколко поокъсани готварски книги, както и саксии с мащерка, босилек и риган. Това го изпълни с ликуване. Тя щеше да се окаже истинската. Щеше да готви като ангел и да се чука като уличница.

Вратата към гаража беше затворена. Той обиколи кухнята, без да бърза, взе си едно чери доматче от купата, поставена върху дъската за рязане. Пъхна го в устата си и се наслади на внезапното избликване на ароматния му, сладък сок, когато го стисна между зъбите си. О, да, предстоеше му нещо специално.

От другата страна на вратата не го очакваха никакви изненади. Марко Мейдър лежеше в същото положение. Само че сега той можеше да види лицето му. Нямаше никакво съмнение, човекът несъмнено беше мъртъв. А и ако се съдеше по изражението му, не си беше отишъл спокойно. Най-вероятно инфаркт. Какво можеше да очаква такова тлъсто копеле, като се качи на велоергометър? Лакомият тъпанар не е устоявал на отличното й готвене и ето докъде го беше докарало това.

Най-хубавото от всичко беше, че нямаше да има съобщение от разтревожен съпруг, че жена му е изчезнала. Нямаше възможност някое по-отракано ченге да си спечели червена точка, като свърже случилото се с някое друго престъпление. Никой нямаше да търси жена, която не е изчезнала. Той можеше да се обади на сутринта във фирмата, където тя работеше, да се представи за Марко. Ще каже, че тя е болна. Така щеше да си спечели много време.

И можеше да се възползва от случилото се, за да я приучи на дисциплина. Убедеше ли се, че Марко е мъртъв, тя щеше да знае, че няма да има към какво да се върне. Щеше да й се наложи да се възползва от това, с което разполага. А това трябваше да събуди у нея още по-голямо желание да се понрави, да му предложи съвършенството, което той заслужаваше. Той беше нейното бъдеще.

Единственото й бъдеще. Тя беше умна жена. Щеше да разбере.

За да й втълпи тази идея, той извади телефона си и направи няколко снимки от различни ъгли. Прегледа ги, за да се убеди, че не е оставил място за съмнение. После си тръгна, като гасеше всички лампи след себе си. Не остави нищо, което да събуди подозренията на приятели или съседи.

Когато се прибра, си наля „Джак Даниълс“ с кока-кола, седна на бара в кухнята и започна да преглежда снимките на Марко Мейдър. Наслаждаваше се на снимките и на питието, без да бърза, обмисляйки как ще е най-добре да изиграе предстоящата сцена. Прехвърли снимките на таблета си.

— За да те виждам по-добре — промърмори той.

Накрая той изплакна чашата, избърса я и я прибра. После отиде в гаража и включи флуоресцентните лампи, чиято ярка, бяла светлина изсмукваше всякакъв цвят и живот от обстановката. Отключи капака на фризера и го отвори със замах.

След разговора с Карол Пола беше прекалено превъзбудена, за да се прибере у дома. Не обичаше да прехвърля напрежението си на Елинор, особено когато тя си имаше достатъчно големи грижи. Като например едно наскоро осиротяло момче в стаята за гости.

Затова Пола се упъти към Темпъл Фийлдс, където гей общността живееше в тясна близост с проститутките и посетителите в стриптийз-баровете. Много от колегите й имаха Темпъл Фийлдс за долнопробната част на Брадфийлд, но тя се чувстваше на място тук. Беше на такава възраст, че помнеше времето, когато хомосексуалистите бяха извън закона, а не като сега — глезени деца на едно коалиционно правителство, което отчаяно се опитваше да установи контакт с гласоподавателите, ненавършили четиридесет години. В онези стари времена Темпъл Фийлдс беше едно от малкото места, където човек можеше да не крие сексуалната си ориентация, и тя все още се наслаждаваше на пулсиращото оживление в квартала, независимо от по-скорошните спомени, с които професията й я бе принудила да свързва тези улици.

Пола тръгна към „Дарлингс“ и си проправи път през блъсканицата към бара. После, с бутилка белгийска бира в ръка, тя се запровира към малкия вътрешен двор в дъното на кръчмата. Навремето там складираха празните каси. Сега заведението можеше да се похвали с поставените в дворчето външни отоплителни лампи и високи коктейлни масички — на това място пушачите можеха да стоят дори посред зима. Тя видя две познати жени и отиде при тях, остави бирата си на масичката и веднага запали цигара.

Поклюкарстваха, посмяха се на един нов телевизионен сериал, чиито героини бяха лесбийки, като избягваха тактично да разговарят на професионални теми. След като изпуши две цигари, Пола допи бирата си, извини се и си тръгна, чувствайки, че е успяла да свали стреса до поносимо ниво.

Когато Пола се прибра, къщата беше потънала в тишина и мрак. Тя остави чантата и ключовете си на масичката в антрето, после се упъти към кухнята, за да изпие още една бира, преди да си легне. Извади една от хладилника и тръгна към задния двор, за да пуши навън. Внезапно нещо в сенките зад бара в кухнята се раздвижи, Пола се стресна и едва не изпусна бирата си.

— Божичко! — възкликна тя и отстъпи крачка назад. Очите й се разшириха уплашено.

— Аз съм — каза Торин, когато силуетът му изплува от сенките.

Пола посегна към ключа и запали лампите под стенните шкафове. В меката им светлина видя, че той е облечен в онова, което в наши дни минава за пижама — развлечени карирани панталони и сива тениска с остро деколте.

— Едва не ми докара инфаркт — упрекна го тя, бутна вратата към двора и я отвори широко.

— Съжалявам — той сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. — Не можах да заспя — посочи полупразната чаша с мляко на бара. — Мама винаги казваше, че млякото помагало на заспиването. Говореше нещо за калция. Но като че ли не върши работа — той се покатери на едно от високите столчета.

Пола излезе пред прага с бутилката бира в ръка, запали цигара и направи гримаса, когато усети лютивия вкус на дима в устата си. Защо човек съзнаваше, че е достигнал дневния лимит на удоволствието от цигарите, едва когато изпушеше една в повече? И какво, по дяволите, можеше да каже на това нещастно хлапе, което да не е някакво ужасно клише?

— Предстои ти да прекараш доста неспокойни нощи — каза тя неуверено. — Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не позволяваш това да те изнервя прекалено. То е естествено. Това е част от скръбта.

— Какво ме очаква, Пола?

Гласът му трепереше.

„Доста неприятности“.

— Няма да те лъжа. Известно време ще ти е много гадно. Ще се чувстваш като жива рана, като че ли някой е одрал вътрешностите ти с лъжица. Ще имаш чувството, че сълзите ти ще рукнат при всяка несъобразително изтървана пред теб дума. Ще ти се струва, че нищо в живота ти няма да бъде наред — никога вече. Но можеш да ми вярваш, всичко това минава. Това не означава, че майка ти вече няма да ти липсва или ще престанеш да я обичаш. Просто по някакъв начин усещането става поносимо.

— Не знам. Ако стане така, това като че ли би означавало, че я предавам.

Тя си спомняше отлично това усещане. Когато колегата й Дон Мерик загина, тя възприемаше всеки ден, в който отиваше на работа, като част от едно непрестанно предателство към паметта му.

— Ако не живееш живота си колкото е възможно по-пълноценно, това би означавало да я предадеш наистина. На пътя ти се е изправило сериозно изпитание, Торин. Когато пред теб се изправи тежък избор, винаги можеш да си зададеш въпроса какво би накарало майка ти да се гордее с теб — Пола си дръпна за последен път и изхвърли полусмачканата цигара в пепелника, чието присъствие Елинор търпеше с нежелание на скъпоценната си веранда. Върна се и седна на стола до него.

— Искам да убия човека, който е направил това с нея — каза той, взирайки се мрачно в млякото си.

— Знам.

— Но по-лошо е съзнанието, че дори ако той се изправи пред мен, няма да мога да го направя. Аз съм просто едно хлапе, Пола. И не мога да направя нищо, за да го накарам да почувства каква мъка е причинил на всички, които я познаваха — той удари с юмрук по плота. — Чувствам се жалък.

— Ние правим всичко по силите си, за да го изправим пред правосъдието. Няма да бъде онова диво правосъдие, което изисква всеки от нас, когато страда, но то ще му отнеме всичко, което за повечето хора придава смисъл на живота — тя постави ръката си върху неговата. — А ти всъщност си по-добре от него, защото си заобиколен от хора, на които не им е безразлично как се чувстваш. А когато ние го заловим, неговите приятели ще се стопят в мрака. Семейството му ще се отрече от него. Той няма да има нищо. Ти винаги ще имаш повече от него.

Торин не изглеждаше убеден.

— Иска ми се баща ми да си е у дома — той се засмя треперливо. — Само да ме чуе човек — четиринайсетгодишен, а хленча за татко като малко дете.

— Естествено е да имаш нужда от баща си. Няма значение на каква възраст си — загубиш ли родител, имаш нужда някой, който те обича да се погрижи за теб. Съжалявам, че баща ти не може да дойде, но ние ще направим всичко по силите си за теб, Торин. Не крий чувствата си. Въпросът какво ще си помислим за теб не бива да те измъчва — защото ние мислим, че си чудесно момче.

И в този момент раменете му се затресоха от хлипове, дълбоки, задъхани ридания, които изпълниха всичко наоколо с болката му. Пола стана и го притисна към себе си — не знаеше какво друго може да направи. Имаше чувството, че прегръща извънземно — докосването на тялото му, слабият момчешки мирис на кожата му, начинът, по който тръпките на скръбта му преминаваха в собствените й гърди, всичко това беше напълно ново за нея. Досега бе предполагала, че най-доброто, което може да направи за Торин, е да открие убиеца на майка му. Сега започна да разбира, че този случай ще постави пред нея много по-високи изисквания.

И тогава телефонът й иззвъня.

Сънят бе отлетял далече от Тони. Самото пребиваване в една стая с Карол беше върнало цялото му същество към живот. Беше си представял толкова различни сценарии, според които бремето на скръбта и загубата разрушаваха личността на Карол, че облекчението да я види във видимо добро състояние го изпълваше с оживление, независимо от факта, че беше затворен в тази миризлива килия, без преки изгледи да излезе от нея като свободен човек.

Прехвърли наум списъка на всичко, което бе отбелязал. Тя винаги бе успявала да измами времето, винаги бе изглеждала по-млада от годините си, но сега вече миналото й бе започнало да взема своето. В неговите очи тя беше все така привлекателна, но цветущата й свежест бе започнала да избледнява, отстъпвайки място на външен вид, който разказваше по-мрачна история. Но поне изглежда спеше добре. Тъмните сенки, появяващи се редовно под сиво-сините й очи, когато тя будуваше през по-голямата част от нощта, търсейки разрешение на сериозни престъпления, вече ги нямаше, но в погледа й все така се таеше умора.

Карол никога не бе робувала на суетата, но онзи елемент от външния й вид, на който тя винаги отделяше внимание, беше косата. Естествено руса и гъста, тя винаги изглеждаше небрежно поразчорлена, но веднъж Карол бе обяснила на Тони, че се изискват доста умения, за да се постигне този естествен ефект. Който и да я подстригваше сега, явно не разполагаше с такива умения, и косата й изглеждаше просто несресана. А и сребристите нишки, които тя бе прикривала с умело подбрана боя за коса, сега бяха ясно видими и бяха променили оттенъка — докато преди косата й беше с цвета на светъл пчелен мед, сега беше по-скоро пепеляворуса. Промените, които забеляза, говореха много на Тони. Карол беше изгубила способността да се гордее със себе си. Вече не придаваше никаква стойност на това, което беше и което вършеше.

А какво вършеше тя в действителност? Във фигурата й също имаше някои по-трудно забележими промени. Раменете й сякаш бяха станали по-широки, нямаше излишни тлъстини около талията. Беше свалила турския сребърен пръстен от дванайсет преплетени халки, който носеше обикновено, по ръцете й имаше следи от тежък физически труд, а при това тъкмо тя винаги бе настоявала да се повика майстор, когато имаше да се поправи нещо в къщата.

Доколкото той можеше да прецени, тя надали знаеше за какво служи отвертката. Каквато и дейност да бе избрала като своеобразна терапия, за да я отклонява от мислите за случилото се, тя бе излязла доста извън границите на предишната си зона на комфорт.

А ето че сега той, също озовал се доста извън границите на собствената си зона на комфорта, бе си възвърнал изцяло спокойствието поради появата на жената, която бе непреклонна в желанието си да не дава пукната пара за него. Самото й присъствие му вдъхваше надежда. И сега, когато вече наистина искрено се надяваше, му беше възможно да погледне открито безнадеждното положение, в което се бе озовал по-рано. Запита се какво ли символизира в очите на Алекс Фийлдинг, за да произнесе тя така бързо и уверено присъдата си над него. Дали това се дължеше само на предчувствието, че подобна сензация би й донесла слава? На стремежа арестът и бързото осъждане на арестувания да заемат първите страници във вестниците? Според него беше необходимо да се положи сериозно усилие, за да се повярва, че той е способен на такива престъпления. В края на краищата, той работеше от години като консултант на полицията в Брадфийлд. Имаха му доверие, че няма да наруши забраната за разгласа и ще осигури профили, на които криминалистите ще могат да разчитат. Беше му ясно, че немалко висши полицейски служители го имаха за, меко казано, странен, но доколкото му беше известно, никой не смяташе, че може да убие. А след като Фийлдинг бе преминала в атака по този начин, тя трябва да бе уверена в подкрепа от горните етажи.

И, реалистично погледнато, това означаваше, че независимо от това, в което вярваше Пола, тя не би могла да го спаси иззад бариерата, където я поставяше служебното й положение. Ако тя вече веднъж не бе нарушила правилата заради него, той щеше да е загубен. Фийлдинг със сигурност щеше да му повдигне обвинение на сутринта, а магистратите почти никога не разрешаваха освобождаване под гаранция, когато ставаше дума за обвинение в убийство. И такова нещо категорично нямаше да се случи сега, когато ставаше дума за две убийства, без значение кой беше арестуваният. Оскар Писториус никога не би бил пуснат под гаранция от британски съд.

Без Карол Тони щеше да е загубен. С Карол имаше някакъв шанс. А най-доброто, което можеше да направи, за да й помогне да го освободи, беше да се съсредоточи не върху нея и промените, които бе претърпяла, или върху разсъжденията какво ли си мисли тя, а върху убиеца на жени от определен тип, към който и тя самата би могла да бъде причислена.

Той се изправи и закрачи напред-назад. Предполагаше се, че профилирането на престъпници е силата му. Трябваше да мисли за убиеца, като че ли му беше възложено да изгради неговия психологически профил. Беше писал уводната част на своите профили толкова често, че я знаеше наизуст. Докато крачеше насам-натам, си повтаряше въведението като мантра, за да тръгнат мислите му в правилната посока.

„Настоящият психологически профил на престъпник може да служи само като най-общо напътствие и в никакъв случай не бива да бъде приеман като описание на конкретна личност. Надали престъпникът отговаря на всички елементи на профила, въпреки че очаквам висока степен на съвпаденията между описаните по-долу характеристики и действителната личност. Всички точки на профила се отнасят до вероятности и предположения — не може да се говори за факти.“

Той спря и се подпря с длани на студената стена. Искаше му се да има пред себе си снимки от местопрестъплението; паметта му, също както и зрението, вече не се отличаваше с предишната острота, а откакто бе видял снимките, показани му от Пола, се бяха случили много неща. Все пак, някои картини все още ясно пред себе си. Например премазаното лице на жертвата. Следите от тежки удари, с които бе покрито тялото й.

Обръснатите полови органи и залепените срамни устни.

— Смесени послания — заговори той. — Унищожаването на лицето говори за ярост. А докато си нанасял ударите по тялото, си се владеел. Не си стъпвал върху нея с цяло стъпало, което вероятно щеше да се случи, ако действаше в пристъп на ярост. Следователно за това, както и за обезобразяването на лицето, си има причини, независимо че на пръв поглед възниква различно впечатление. При ударите върху тялото си внимавал да не оставиш следи, които биха могли да бъдат разшифровани от аналитиците.

Твърдо си решен да не позволиш да те заловят, а си достатъчно хитър, за да разработиш стратегия с такава цел. Известни са ти били ограниченията в покритието на камерите за наблюдение, и все пак си се постарал да направиш необходимото, за да не бъдеш разпознат. Това, което си мислим, че знаем за външния ти вид, може изобщо да не е вярно. Носиш очила, но те може да са с обикновени стъкла. Накуцваш, но може да се преструваш. Изглеждаш сравнително добре сложен, но може просто да си навлякъл по-дебели дрехи от кръста нагоре. Единственото нещо, което ще можем да знаем със сигурност, след като някой от специалистите приключи с биометричните показатели, ще бъде ръстът ти — с някой и друг сантиметър повече или по-малко.

Той се отблъсна от стената и закрачи отново.

— И как можем да се възползваме от тези противоречия, за да получим данни, полезни за разследването? — той започна да изброява на пръсти.

Малък пръст.

— Първо, жертвите си приличат. С подобно телосложение, сходни по ръст, руси, със сини очи, делови жени, без постоянна връзка — доколкото ни е известно. Ориентираш се към определен тип, който има някакво значение за теб. Искаш тези жени да запълват една определена ниша в твоята представа за света. А когато се оказва, че не могат да я запълнят, унищожаваш лицата им.

Шест крачки, осем крачки. Шест, осем. Челото му бе смръщено в размисъл.

— Унищожаваш лицата им, защото се оказва, че не отговарят на очакванията. На вид изглеждат подходящи, но не се държат така, както трябва. Следователно нямат право да се числят към избраниците ти. Изгубили са правото да бъдат приети в тази група. И това трябва да бъде пределно ясно. Те са безполезни. Те остават в миналото.

Безименен пръст.

— Следователно изобщо не става дума за побой в пристъп на ярост. Чувството по-скоро е тъга, отколкото гняв. И така останалите неща започват да придобиват смисъл. Риташ ги до смърт, за да им дадеш урок. Как смеят да те разочароват? Как смеят да те подвеждат така, че да ги вземеш за подходящи, а после да се окаже, че не са такива? Така изпращаш послание, само че няма кой да го разчете. „Ето какво ще ти се случи, ако се окажеш недостойна“ — той замълча и отново се смръщи. — Това е убийствена, дивашка жестокост, но ти нито за миг не губиш контрол над себе си, нали?

Среден пръст.

— Същото се отнася и до миенето, бръсненето и залепването на вагината. Не го правиш само за да премахнеш евентуални следи, които биха водили към теб. Това също е послание, все едно, че слагаш натрупа печат „негоден за човешка консумация“. Предупреждаваш нас, останалите — „не се заблуждавайте, тази не става дори за чукане“. Защитаваш другите мъже от грешките, които си допуснал. Ти си добрият, ти правиш услуга, постарал си се да направиш така, че друг да не си губи времето с тях. — Тони се почеса с две ръце по главата, като че ли по нея пълзяха някакви дребни насекоми. — И какво търсиш ти всъщност? Това е нещо повече от кастинг, с цел да си намериш приятелка. Струва ми се, че търсиш заместница. Имал си своята съвършена жена и после нещо се е объркало. И преди да я накараш да си плати, задето е нарушила съвършения си образ, тя се е измъкнала. Ти не можеш да си възвърнеш душевния покой без нея, затова ти трябва заместница.

Той се хвърли със замах на леглото, забравил колко е твърдо. Изохка, изправи се и седна.

— Не бях обмислил всичко, когато казах на Карол да търси мъртва жена, която прилича на нея. И все пак, точно така е. Тя или е мъртва, или е обявена за издирване. Защото, ако му беше подръка и можеше да бъде убита, той не би имал нужда да си губи времето с други. Освен това, навремето той не я е убил, затова, въпреки че си внушава, че й търси заместница, той всъщност търси повод да ги убива. Държал е Надя жива в продължение на почти три седмици. Вярвал е, че може да я преобрази, но после се е наложило да я убие, защото тя не е издържала тестовете. А тъй като убийството му е доставило такова удоволствие, той е успял да се убеди, че опитите да ги приучва към покриване на неговите нормативи са чиста загуба на време. Не му достига търпение да ги обучава, защото, независимо от това дали си го признава или не, предпочита да ги убива, вместо да ги държи при себе си.

Показалец.

— Сега той вече не търси заместница, търси удовлетворение, и ако не намери почти незабавно идеалното копие, му предстои да постъпва също като Мик Джагър — да опитва отново и отново27.

Всичко това беше интересно, но не вършеше работа, когато ставаше дума за залавяне на убиец. Карол — и Пола — се нуждаеха от нещо по-конкретно.

— Не си млад — каза той замислено. — Бев беше към четиридесетте, а ти си я приел за възможна партньорка. Което вероятно означава, че си някъде между трийсет и пет и петдесетгодишен. Ти си авторитарен и арогантен, отнасяш се с презрение към другите. Не се възпираш да посочваш несъвършенствата на хората, което вероятно се отразява зле на кариерата ти. А това също те кара да таиш негодувание. Практичен си. Снабдил си се с електрошоков пистолет или нещо подобно за случая — той помълча, после се плесна по челото. — Разбира се. Това е преносим комплект за анестезия, от онези, които носят екипите за спешна помощ. Ти ги упойваш, за да не вдигат шум в багажника на колата. Точно така постъпваш — той започна да потупва джобовете си, търсейки по навик телефона. После осъзна, че няма как да се обади на Карол или дори да й прати съобщение, за да сподели прозрението си. Разочарованието го заля като вълна, оставяйки го раздразнен и огорчен.

— Съсредоточи се, глупако — упрекна се той. — И се постарай да не забравиш тези неща до сутринта. Що се отнася до теб, съобразителен мръснико, ти най-вероятно работиш в офис и работата ти изисква определено ниво на квалификация, но не и толкова високо, като при юристите и лекарите. Вероятно си някакъв мениджър на средно ниво. Но си убеден, че способностите ти не са оценени по достойнство. Затова оставяш телата на място, на което ще бъдат открити. Искаш да ти обърнем внимание, да те възприемаме сериозно.

Тони отново стана и започна да обикаля стаята, плъзгайки пръсти по стената, докато вървеше.

— Ти си местен. И двете ти жертви са от Брадфийлд. Струва ми се, че ги подбираш произволно. Виждаш някоя на улицата или в автобуса, решаваш, че е подходяща на вид, и я проследяваш, за да се убедиш, че ще ти свърши работа. Отвлече и уби Бев много скоро след Надя, което ме кара да се питам дали си нямаш малък списък с подходящи кандидатки.

Вероятно живееш в къща с гараж или малък частен паркинг. Откарваш колите им някъде, а после се връщаш, за да прибереш своята. После се отърваваш от техните. Трябва да разберем какво става с тези коли. Подпалваш ли ги? Или може би ги оставяш с фалшиви номера на места, предвидени за дългосрочно паркиране? Какво правиш с тях?

— Освен това ти трябва да имаш начин да ги укриваш. Да ги държиш като затворнички, без опасност да бъдат видени или чути. Да не се стига дотам, че любопитни съседи да се питат какви са тези викове и писъци.

Тони беше принуден да признае, че това е недостатъчно. Но все пак бе положил някакво начало с ограничения наличен материал. Започваше да си изяснява що за човек беше този убиец. И ако предположението му за преносимия комплект за анестезия се окажеше основателно, то можеше да послужи на Пола като полезна следа.

Той се отпусна на ръба на леглото, усещайки как адреналинът най-сетне се отлива, оставяйки го уморен и изчерпан. Но отчаянието вече го нямаше. Карол може и все още да не го съзнаваше, но появата й на Скенфрит Стрийт бе дала сигнал за разполагане на кесоните. Сега вече можеше да започне истинската работа по възстановяването на колоните, върху които щеше да почива наново изграденият между тях мост.

За първи път от месеци насам той наистина вярваше, че това е възможно.

Марко щеше да я спаси. Мари не спираше да си повтаря тези думи като вълшебно заклинание. Марко щеше да я спаси. Тя изхлипа и се размести. Колкото и да се опитваше да се размърда, все някоя част на тялото й протестираше. Как беше възможно да причиниш на познат човек това, което й бе причинил той? Тя не беше някаква непозната, която да е отмъкнал от улицата. Беше личност, с име и място в неговия свят. Случилото се изглеждаше необяснимо в света на Мари, където животът беше приятен и поведението на хората беше предсказуемо и конвенционално. Тя не беше глупава. Знаеше, че има много хора, които живеят хаотично и постъпките им са нелогични, а често включват и насилие. Но до днес бе вярвала, че такива хора се намират на безопасно разстояние от спретнато очертаните граници на нейния живот.

След случилото се за нея нищо вече нямаше да бъде същото. Когато Марко успееше да я спаси от този ад, тя вече щеше да вижда света с други очи. Сега той сигурно се обаждаше в полицията. Щяха да я търсят. В наши дни имаше какви ли не начини за проследяване на хора. Навсякъде имаше камери. Щяха да разговарят с колегите й, с хората, които се качваха всяка сутрин и вечер по едно и също време в трамвая с нея. С продавачите в магазинчето за вестници. Все някой трябваше да е видял нещо. Или пък той, този побъркан човек, нямаше да издържи. Щеше да се издаде по някакъв начин, дори без да го съзнава. И тогава щяха да го заловят.

Не искаше да мисли за онова, което й беше причинил. За това как й бе удрял плесници и как я бе влачил по циментовия под, раздирайки болезнено кожата на крака й от бедрото до коляното. За ритниците и юмруците, с които я бе обсипал, когато тя се опита да му обясни кротко, че няма никаква представа как се приготвя стек, защото готвачът в семейството беше Марко. Той първо се бе изсмял недоверчиво, а после бе връхлетял като луд върху нея, удряйки я с ръце и крака.

Но тя нямаше да мисли за това сега. Щеше да се вкопчи в надеждите си. Марко щеше да я спаси. Той нямаше да се успокои, докато тя не се прибереше у дома. И нямаше да има нужда да му казва за онова, което се случи след побоя. Той нямаше да я разпитва за подробности. Никога нямаше да й се наложи да преживее повторно този ужас. Болката, унижението, нещата, които на Марко и през ум не му бе минавало да иска от нея — щеше да се принуди да ги забрави. Щеше да се държи като силна личност, защото беше такава. Не беше това, в което този звяр се опитваше да я превърне. Тя беше Мари Мейдър, съпругата на Марко. Който щеше да я спаси.

От разранените й устни се изтръгна стенание. Трябваше да бъде силна. Не биваше да се предава. Трябваше да бъде жената, която Марко обичаше. Трябваше да бъде достойна за него. Защото Марко щеше да я спаси.

Тогава капакът се отвори и решителността й се разколеба, когато го видя, надвесен над нея.

— Та какво каза ти по-рано? Нещо за онзи безполезен чекиджия, мъжа ти, че щял да те спаси?

Макар че всеки момент можеше да повърне от страх, Мари съумя да произнесе задавено.

— Ще ме спаси.

Той се приведе и се изсмя злобно в лицето й. Извади таблет и го обърна така, че тя да вижда екрана. Първоначално Мари не можа да осмисли видяното. А после осъзна, че това беше Марко. Той лежеше на пода в гаража им. Мари не разбираше нищо. После чудовището се приведе още по-ниско над фризера и тя видя по-ясно картината.

Устата й се разтвори ужасено.

— Не — каза тя, повишавайки тон в нежеланието си да повярва.

Той плъзна пръст по екрана, за да отвори следващата снимка.

— О, да. Както казах, преди си имала друг съпруг. Но той вече е мъртъв — и докато говореше, извади от джоба си електрошоковия пистолет. Ако щеше да му се наложи да го ползва пак, вероятно това беше моментът.

— Ти си го убил? Убил си моя Марко?

— Не ми се наложи. Готвенето му го е убило. Твоите изисквания са го убили. Няма да допусна да причиниш същото и на мен.

Тя не обръщаше внимание на думите му, съсредоточена изцяло в образа на екрана пред нея.

— Не — каза тя, този път още по-високо. — Не! — това вече беше вик, който секна мигновено, когато капакът на фризера се захлопна и тя отново потъна в мрак.

Значи в крайна сметка Марко нямаше да дойде да я спаси.

Беше почти като преди, мислеше си Карол. Седяха с Пола и Стейси около масата в полунощ, пиеха кафе и обсъждаха текущо разследване в опит да го задвижат в правилната посока. Само че не беше същото. Тя само си внушаваше, че е така. Преди Тони нямаше да лежи в ареста, Крис да бъде подлагана на всевъзможни терапии, в спалнята на горния етаж да спи едно момче, а Елинор Блесинг да прави кафе в кухнята. А и Кевин и Сам, другите членове на отдела за особено тежки престъпления, бяха продължили напред и нагоре — тя нямаше представа къде се намираха сега и какво вършеха. Налагаше се да приеме, че е отворена нова глава, чиято връзка с миналото беше доста слаба.

— Благодаря, че дойде — обърна се тя към Стейси.

Стейси отвори елегантния си лаптоп.

— Пола ми обясни какво е станало с Тони. Исках да помогна.

„Пада ми се.“

— Разбира се. Той винаги е бил готов да ни помага според силите си.

Елинор влезе с поднос, на който имаше димящи чаши.

— Ето кафе за всички. Бих се разтревожила, че после няма да спите, но нали сте все ченгета — значи кафето ви действа също толкова слабо, колкото и на лекарите — тя им подаде чашите и постави на масата чиния с шоколадови бисквити. — За ваш късмет днес купих нови количества. Торин като че ли ги всмуква.

— Как е той? — Карол наля мляко в кафето си и го разбърка, после си взе бисквита.

— Не го познавам достатъчно добре, за да знам със сигурност — отвърна Елинор. — Разбира се, много е разстроен, но ми се струва, че всъщност не знае каква реакция се очаква от него. Няма опит в скръбта, от който да почерпи. Като че ли сам не може да разбере какво чувства.

— Все още е в шок — каза Пола, съхранявайки тайните му. — Вероятно още не е започнал да осмисля станалото.

— Горкото момче — обади се Стейси.

Карол се постара да не й проличи колко я изненада това, че Стейси проявява съчувствие към органична форма на живот. После си припомни разкритията на Пола — че Стейси, която беше някога компютърният гуру на отдела, сега поддържаше извънслужебни контакти със Сам Еванс — и може би в тях имаше дори романтична нотка. Ето още нещо, което напомняше, че сега не е като преди.

— Арестуването на невинен човек няма да помогне на разследването — каза тя.

— Вече казах колко съжалявам, че се стигна до тук. Опитах се да убедя Фийлдинг да изчака, но ми се струва, че плановете й са свързани с горните етажи. Иска да направи добро впечатление на шефовете — Пола поклати глава. — А Тони не си помага с нищо.

— Не съм очаквала някога да изпитвам благодарност заради познанството си с Бронуен Скот — каза Карол. — Остава ни само да подкопаем вашите аргументи, Пола — тя вдигна ръка, когато Пола понечи да възрази. — Не те обвинявам, знам, че зад всичко стои главен инспектор Фийлдинг. Казах „ваши“, защото ти си единственият човек тук, който официално е свързан със случая.

— Именно — отбеляза Стейси. — Аз всъщност не съм тук.

— Нито пък аз — намеси се Елинор. — Налага се и да поспя — тя целуна Пола по бузата. — Напускам ви. Не стойте будни до късно, дами — тя потупа Карол по рамото, когато мина покрай нея. Само преди ден Карол щеше да се отдръпне от докосването й. Сега усещането й се стори приятно.

Всички изчакаха учтиво Елинор да излезе от стаята, после Карол каза:

— Като начало предполагам, че никой от нас не вярва във възможната вина на Тони? — Пола я изгледа възмутено, Стейси завъртя очи към тавана. — Добре де, трябваше да попитам. Следователно моята работа е да омаловажа уличаващите го обстоятелства до такава степен, че Фийлдинг да се откаже да повдига обвинение срещу него.

— И нямаш много време за тази работа. Първото, което ще поиска тя утре, е да го разпита отново и според мен ще повдигне обвинение в края на разпита, ако Бронуен Скот не успее да й представи много солидна причина да не го прави.

— Ако докажем, че заключенията ви от резултата на ДНК-анализа са неоснователни, това ще бъде ли достатъчно солидна причина? — попита Карол със сладък глас.

Пола се поизправи на стола си.

— Какво искаш да кажеш?

— Той си спомни как петното се е озовало върху дрехата — Карол повтори онова, което Тони й бе разказал по-рано, докато Пола и Стейси клатеха невярващо глави. — Стейси, Пола ми каза, че си успяла да се добереш до данните, свързани с Надя Вилкова. Така ли е?

Стейси кимна.

— Не беше сложно — тя натисна няколко клавиша и обърна екрана към тях. На него се виждаше страница от бележник с календар. — Приложих и данните от лаптопа и телефона й, за да си съставим възможно най-пълна картина за ежедневието й. И така… — тя кликна върху нещо и образът се смени. — Мога да ви кажа какви са били деловите й ангажименти през всеки произволно подбран ден, кога е имала лични уговорки, какви съобщения е изпращала и получавала, същото се отнася и до съдържанието на електронната й поща.

— Казвала ли съм ти колко ме плашиш понякога? — обърната към Стейси, Карол вдигна признателно палец.

— Само трябва да внимаваме тя да си остане на страната на добрите — измърмори Пола.

— Следователно можеш да покажеш кога е била по работа в „Брадфийлд Мур“?

Стейси отново придърпа лаптопа към себе си. Почакаха, докато клавиатурата шепнеше под пръстите й, после тя отново обърна екрана към тях.

— Била е там пет пъти, откакто е започнала работа в компанията. Имала е срещи с Джоана Мур, медицински директор на болницата.

— Можеш ли да ми пратиш датите в мейл? Трябва да ги сравня с описанията на инциденти в болничния дневник. Една от тези дати трябва да съвпада с деня, когато Тони е бил ударен в лицето от пациент и от носа му потекла кръв.

Стейси изсумтя.

— Всъщност нищо не се променя, нали?

— Работата е там, че аз всъщност си спомням този случай — каза Карол. — Носът му беше подут и посинял като патладжан дни наред. Беше по някое време миналата година. Но не мога да си припомня по-точно.

— Бог ми е свидетел, такъв като него не можеш да си измислиш, и да искаш — измърмори Стейси.

— Ще ти позволят ли да видиш болничния дневник? — попита Пола.

— Ако Тони ме упълномощи, не виждам как ще ми откажат. Това е първото, за което ще се погрижа утре. Лошото обаче е, че в понеделник е имал среща с Уил Нютън в „Брадфийлд Крос“. Накрая напуснал срещата вбесен. Отишъл си у дома пеш, за да пропъди лошото си настроение, затова и няма алиби за времето, когато Бев е изчезнала.

Пола изпъшка и погледна открито Карол.

— Това, че няма алиби, всъщност не е учудващо. Липсва му времето, когато отделът за особено тежки престъпления все още функционираше. Сега, без нас, той няма кой знае какви социални контакти.

Карол знаеше какво се крие в действителност зад думите на Пола, но нямаше да допусне да бъде въвлечена в разговор на тази тема.

— Виж какво ще успееш да направиш.

Пола кимна, признавайки с крива усмивка, че не е успяла да подтикне Карол към откровеност.

— Искаш ли да накарам някой колега да провери записите от камерите в болницата и близките улици?

Карол кимна.

— Ако задействаш търсенето по официален път, реакцията ще е по-добра, отколкото ако аз се опитам да изтръгна нещо от болничните чиновници. Междувременно ще търсим експерти, които да дискредитират пръстовия отпечатък като доказателство. Защото очевидно отпечатъкът не е на Тони.

— Това не е достатъчно — каза Стейси, усуквайки кичур от гладката си черна коса около пръста си. — Ако се обясни причината за присъствието на кръвта и се отхвърли валидността на пръстовия отпечатък, това вероятно би убедило съдебните заседатели, че има разумни основания за съмнение, но няма да възпре Фийлдинг да повдигне обвинение срещу него.

Изражението на Пола беше мрачно.

— Още не съм се ориентирала напълно на новото място, но бих казала, че си права. Ако искаме да измъкнем Тони от ареста, преди тя да е повдигнала обвинение срещу него, се налага да намерим по-убедителен заподозрян.

Карол се приведе напред, опряла длани на масата, напрегната и съсредоточена.

— Тони е развил една теория въз основа на начина, по който убиецът се отнася с жертвите си — тя погледна Пола. — Нали знаеш налудничавата идея на Фийлдинг, че Тони избива жени, които приличат на мен, защото съм се разделила с него? Е, Тони предполага, че той не убива жертвите си, защото приличат на мен. По-скоро обяснението е, че ние — тоест аз и двете му жертви приличаме на жената, която той иска да убие в действителност.

— А какво го възпира да убие жената, която иска да убие в действителност? — Стейси потупваше полека с връхчетата на пръстите си по лаптопа — оживена и заинтригувана сега, когато вече й се предлагаше нещо ново, в което да забие зъбите си.

— Тони смята, че тя е успяла да го лиши от тази възможност.

— Причината може да е самоубийство, злополука, такива неща.

— Но е възможно тя вече да е мъртва. И да е умряла съвсем наскоро. Той смята, че ако открием нея, ще открием и убиеца.

Пола стана рязко и запали една ароматизирана свещ, която незабавно изпълни въздуха с празничното ухание на канела и червени боровинки. После извади цигара от пакета и я запали от пламъка на свещта.

— Дявол да го вземе — каза тя, след като вдиша дълбоко дима. — И как предлага да го направим?

Карол направи гримаса.

— Не успя да стигне до там.

— Много изненадващо.

Стейси се намръщи.

— Това е интересно предизвикателство. Надали можем да въведем „мъртва руса жена Брадфийлд“ в „Гугъл“ и да очакваме някакъв полезен резултат.

— Най-вероятно няма да излезе нищо, освен някой и друг тъп виц за блондинки — въздъхна Пола. — А това не ни помага по никакъв начин.

— Казах си, че може да се поровя из архивите на вестник „Сентинъл Таймс“. Имам предвид старите хартиени броеве, не онлайн версията — каза Карол. — Мисля, че продължават да ги съхраняват в централната библиотека.

— Ако поддържането им не е отпаднало покрай някоя инициатива на местната община за съкращаване на бюджета — отбеляза потиснато Пола.

— Сведенията там не могат да се нарекат изчерпателни — подчерта Стейси.

— Може и така да е, но в повечето фирми за траурни услуги предлагат съобщение във вестника като част от обслужването, и доста хора все още се възползват от това — отвърна Карол. — Това е най-доброто, което можем да направим.

— А аз ще се опитам да убедя Фийлдинг да не повдига обвинение на Тони още сутринта — Пола се прозя широко и разкърши рамене. — Съжалявам, момичета, но трябва да си лягам.

Карол стана.

— Блазе ти. На мен ми предстои да шофирам четиридесет минути, преди да стигна до леглото си.

— Имаме един диван, който става за спане — каза Пола. — Напоследък къщата се е превърнала в неофициален приют за безпризорни и самотници.

Карол се усмихна и поклати глава.

— Благодаря, но трябва да се прибера заради кучето. Аз съм новак в тази игра. Нямам представа колко дълго можеш да ги оставяш сами, без да пощръклеят.

— Къде я остави?

— В основното помещение на къщата. Не може да направи нищо друго, освен да дъвче магаретата за рязане на дърва и треските по пода.

— Толкова по-добре, предполагам.

— Ще я взема със себе си утре. Ще може да спи в „Лендроувър“-а, а по обяд ще я изведа на разходка.

— Сигурна ли си, че имаш право да я оставяш така? — попита угрижено Стейси.

— Не виждам защо не. Времето не може да се нарече топло, и, разбира се, ще оставя един от прозорците полуотворен. И ще я извеждам винаги, когато имам възможност.

Пола се изправи с усилие на крака.

— Всичко ще е наред. Радвам се, че дойде, Карол. Тони има нужда да бъдеш на негова страна.

Спокойното, дружелюбно изражение на Карол незабавно изчезна, раменете й се напрегнаха.

— Не съм на негова страна. Аз съм на страната на правосъдието, това е всичко. И когато си свърша работата тук, ще се върна към своя живот. Приключих с него, Пола. Приключих с Тони.

Ден двайсет и седми

Беше вбесяващо. Защо жените бяха толкова глупави? Не е необходимо да си Айнщайн, за да прецениш, че ако съпругът ти е мъртъв, най-добре ще е да се представиш добре пред мъжа, склонен да заеме мястото му. Но тази мисъл като че ли не проникваше в дървената й глава. Беше я оставил на спокойствие през нощта, за да има време да пропъди мислите за Марко и да се адаптира към новата действителност, но му стана ясно, че е можел и да не си дава този труд.

Умишлено беше навил будилника за по-ранен час, за да й даде първия урок, преди да се заеме със задълженията си за деня. Но когато отвори капака на фризера, тя почти не реагира. Нямаше паника, ужас, обещания за покорство. Остана си свита в единия край на фризера, притиснала колене към гърдите си, обвила с ръце главата си. Той започна да й крещи, но тя не трепна. Като че ли изобщо не го чуваше. Беше чувал за кататонични състояния, но не му се вярваше, че се сблъсква с такова нещо в действителност. Беше убеден, че тя се преструва, затова й удари няколко плесници, за да я накара да се откаже. Но единственият резултат беше, че го заболя дланта. Тя не направи опит да се защитава или да се съпротивлява.

Опита се да й въздейства с електрошок и я хвърли на пода на гаража, но тя остана там, където я беше хвърлил, просната в неудобна поза на цимента. Той й изкрещя да се изправи, но тя не помръдна. Ритна я в кръста; тя се надигна и се отпусна като чувал с картофи. Не изпротестира, дори не простена.

Нямаше време да се занимава с това, не и сега. Затова отново насочи електрошоковия пистолет към нея, а после я хвърли обратно във фризера.

— Налага се да преосмислиш представите си — каза той. — Можеш да си живееш чудесно с мен. А може и да свършиш в моргата като останалите. Изборът е твой. Очаквам, когато се прибера довечера, да си променила отношението си. Марко е мъртъв. Свикни с тази мисъл. Можеш да отидеш при него или да останеш с мен. Бих казал, че няма какво толкова да му се мисли. Но хората постоянно вземат тъпи решения. Все пак, предполага се, че си умна кучка. Избери живота, кучко. Или си плати за избора.

Той затръшна капака на фризера. Яростта изгаряше като с киселина гърлото му. За каква, по дяволите, се имаше тя? Едно беше да се провали при изпитанията, но съвсем друго да му отправя предизвикателство. Тъкмо в това беше вината и на онази, истинската. Когато отношенията им се обтегнаха и той й обясни, че поведението й е неприемливо, тя се противопостави на исканията му да се поправи. Реши, че може да се възпротиви, да вземе децата и да го напусне. Мислеше си, че се спасява.

А вместо това, защото беше шофирала отвратително, свърши във верижна катастрофа на магистрала М-62. Той нямаше нищо против това, че тя загина, въпреки че би предпочел да я убие сам. Но с предателството си тя уби и децата. Неговите деца. Неговият син и неговата дъщеря, все още в процес на формиране, чиято цел бе да се превърнат в деца, с които всеки би могъл да се гордее. С това свое деяние тя успя и да се спаси от разплатата. Би я убивал с радост не само веднъж, а отново и отново, заради оскърблението, което му нанесе с бягството си. Но това, че взе децата, беше по-тежко престъпление; за това би я подложил на бавни мъчения, би я инквизирал страшно, жестоко, толкова дълго, колкото успееше да разтегне страданията й.

Е, сега тази тук щеше много скоро да узнае каква е цената на непокорството. Но първо той трябваше да отиде на работа.

Кучето я беше посрещнало така възторжено, когато се прибра, че Карол се почувства задължена да го поразходи. Не намираше нищо привлекателно в това да се препъва из неравните пасища в тъмното, затова предпочете да върви по края на полето, където земята беше относително равна. Флаш като че ли нямаше нищо против. Тя препускаше насам-натам, но се връщаше на равни интервали, за да се убеди, че Карол не се е загубила.

— Това напомня донякъде на движението на мислите ми — отбеляза Карол, разбирайки защо това сноване й се струва познато.

Дори когато си легна, мислите й продължаваха да препускат, прехвърляха едни и същи проблеми с надеждата да открият разрешението им. В края на краищата тя удари с юмрук възглавниците за последен път и успя да потъне в сън, унасяна от радио Би Би Си. Когато будилникът я събуди след няколко часа, същите мисли продължаваха да се гонят из главата й.

Нямаше време да потича с кучето; трябваше да се срещне с Бронуен Скот в осем часа, за да обмислят още веднъж всичко с Тони, преди Фийлдинг да пристигне, за да го разпита отново. Скот отново повтори предложението си Карол да не се явява на разпита.

— Убедена съм, че Фийлдинг междувременно е разбрала, че сте с нас, но не искам вашето присъствие в стаята да я тласне към себеутвърждаване.

Аргументите й бяха основателни. Освен това по този начин нямаше да изложат на опасност Пола.

Карол може и да не знаеше много неща за кучетата, но дори преди предупреждението на Стейси, беше наясно, че не е приемливо да бъдат оставяни за дълго сами. Нали идеята беше двете с Флаш да си правят компания. Затова отвори багажника на „Лендроувър“-а и простря на пода две одеяла. Флаш скочи вътре, сякаш това й беше стар навик. Карол сложи в багажника и една еднолитрова бутилка вода и пластмасова купа, както и всичко необходимо за разходка — каишка, лакомства за награда и найлонови торбички за почистване. Бяха готови да потеглят. По един или друг начин щеше да намери как да разходи кучето.

Пристигна пет минути по-рано от Скот на Скенфрит Стрийт, но не влезе в участъка. Прецени, че ще е по-разумно да чака на входа на паркинга. Скот се появи, елегантна до съвършенство както винаги, безукорна в прилепнал по тялото тъмносив костюм и вталена синя блуза на тънки бели райета. Тясната пола и главозамайващо високите токове изтъкваха краката й така, че можеха да привлекат вниманието на всекиго. Карол се почувства старомодна в най-хубавия си черен костюм с панталон и обувки с ниски токове — и костюмът, и обувките бяха купени на разпродажба от „Хобс“ преди две години. Този път ги въведоха в стая за разпити извън територията на ареста, обзаведена със звукозаписна техника и дълго, тясно огледало на едната стена. И тук стените бяха боядисани в познатия сив цвят, и тук се носеше смесената миризма на потни тела и препарати за чистене. Без да се замисли, Карол се упъти направо към столовете, които не бяха завинтени за пода. Скот се разсмя.

— Трудно се изкореняват стари навици, Карол. Мястото ти не е от онази страна на масата — Карол понечи да стане, но Скот махна с ръка. — Няма проблем, нали сме сами тук. Остани си там засега.

Скот седна и си сложи очила с правоъгълни стъкла и тънки черни рамки. С тях изглеждаше като строга и сексапилна училищна директорка. Отвори една папка и започна да изучава съдържанието й страница по страница. Когато доведоха Тони, няколко минути по-късно, тя затвори папката и се изправи. Когато той пристъпи към масата, тя отиде до него и постави ръка над лакътя му.

— Как прекарахте нощта?

Той хвърли поглед към Карол, която не беше помръднала.

— Мина някак — каза той, заобиколи Скот и отиде да седне срещу Карол. — Не знам с колко време разполагаме, но има няколко неща, които трябва да ви кажа. Мисля, че убиецът е местен човек. Като се има предвид, че мъжете обикновено избират по-млади от тях жени, а той е избрал Бев за възможна сурогатна, бих казал, че е най-малко трийсет и петгодишен. Смущаваше ме и това, че жените явно не са се опитвали да избягат или да привлекат внимание към себе си, след като ги е натоварвал в колата. Бих очаквал да постъпят сведения от пешеходци, чули блъскане или викове от багажника на някоя кола, и в такъв случай Пола щеше да ги спомене. Затова се запитах дали не носи в онова метално куфарче пособия за анестезия — такъв преносим комплект, какъвто има в колите за спешна помощ. Това би обяснило едновременно защо той носи куфарчето и пасивността на жените. Те явно са в безсъзнание. Затова може би си струва да се провери дали от някоя от местните болници не е изчезналото подобно куфарче?

— Като се вземат предвид професиите на жертвите, самият той би могъл да е медицински работник — отбеляза Карол.

Тони прокара пръсти през косата си.

— Не мисля така. Бих казал, че работи в офис, че е някакъв вид чиновник. Но ти може и да си права — добави той припряно.

„Опитва се да се подмаже. Жалка картина“. Карол реши да не забравя това. Пола би могла да подхвърли идеята на Фийлдинг — така би създала впечатление, че е на страната на шефката си. Тя погледна Скот, която седеше от другата страна на масата.

— Може ли да получа един лист? — Скот откъсна страница от бележника си. — Трябва да ми дадеш писмо, което да представя в болницата „Брадфийлд Мур“, когато поискам да потърся в болничния дневник описание на инциденти с твое участие. Имаме датите, когато Надя Вилкова е имала срещи там, и ако успеем да докажем съвпадението на някоя от тях с инцидента, това ще подкопае основанията на Фийлдинг за арест. — Още преди тя да довърши, той вече пишеше.

— Ако успеем, те ще трябва да ме пуснат, нали?

— Не е задължително — отвърна Скот. — Особено като се вземе предвид, че все отнякъде ще изтече информация, в интернет или в местните медии, че са арестували известна личност като вас.

— Известна личност — аз?

— В света на криминалистиката вие сте върхът. Профайлър, превърнал се в престъпник? Можете ли да си представите нещо по-впечатляващо?

Той я изгледа потресен.

— Ще ме има навсякъде по вестниците, нали? Като онзи нещастник от Бристъл, когото представяха като чудовище само защото имал странна прическа28?

Скот въздъхна.

— Вероятно. Засега не ми се е обаждал никой. Но Фийлдинг се постара да не вдига шум около ареста, а сержантът, който беше дежурен тази нощ, е известен с ненавистта си към медиите. Но това няма да продължи, когато застъпи дневната смята. Почти сигурно ще ви накиснат. Ще разровят отново цялата история около Джако Ванс — тя кимна към Карол. — Възможно е да тръгнат и подир вас.

— Ще ми бъде много приятно — каза тя мрачно.

Тони се подписа и подаде листа на Карол.

— Потърси Маги Спенс, заместник-директора. Тя ме харесва и сигурно ще помогне.

— За разлика от шефа ти — каза сухо Карол. Тя знаеше за общото им минало. Властта никога не прощава на онези, които познават малките й, мръсни тайни.

Той се усмихна иронично.

— Новината ще му достави невероятно удоволствие — той направи жест, с който обхвана потискащата обстановка.

— Междувременно сигурно са получили разрешение за обиск — каза Скот, явно нетърпелива да ги насочи към сериозната работа, която трябваше да свършат тази сутрин. — Вече вероятно преравят дома и офиса ви. Ако има нещо, което не искате да открият, сега е моментът да ни го кажете — тя повдигна едната си вежда и го погледна.

Тони сви рамене и разтвори ръце в жест, подчертаващ откровеността му.

— Пожелавам им късмет. Ако намерят диска с играта „Tomb Raider“, ще им бъда вечно благодарен — той се усмихна измъчено. — Наистина нямам мрачни тайни. При мен не може да се говори за скрити дълбини, най-много за скрити плитчини.

Карол реши, че е чула достатъчно. Избута стола си назад и прибра писмото на Тони в чантата си.

— Сега, ако няма друго, което според теб трябва да знам, си тръгвам. Трябва да потърся някои неща, а времето си тече. А трябва да разходя и кучето.

— Куче ли? — повтори недоумяващо Тони.

— Ще ви се обадя по-късно, за да разкажа какво е станало — каза Скот, но вече говореше на гърба на Карол.

Тони провеси нос, когато Карол излезе от стаята за разпити. В присъствието на Бронуен Скот той се чувстваше нервен и не на място — като че ли никога не би могъл да осигури на тази жена отговорите, които искаше. Той проследи с поглед затварянето на вратата и каза:

— Тя има куче?

Скот го погледна едновременно озадачено и развеселено.

— Нямам представа как е организирала личния си живот Карол.

Тони направи гримаса.

— Очевидно аз също. Е, какво ще стане сега?

— Фийлдинг отново ще ви разпита. Освен ако не се е добрала до нещо ново, за което ние не знаем, тя най-вероятно ще повтори вчерашните си въпроси, а вие ще казвате „без коментар“ на всичко, което ви каже. Ще се опита да ви обърка, да ви провокира. Но вие не бива да го допускате.

— Ще си представям, че тя е пациент. Те обикновено се опитват да отклонят вниманието от заболяването си, като ми задават въпроси. Доста ме бива да избягвам отговорите — той сведе поглед към масата. — Съзнавам, че не бива да приемам това лично, но не мога да не се почувствам засегнат от бързината, с която Фийлдинг е решила да ме арестува. Наречете ме сантиментален, ако искате, но бих очаквал тя да прояви известна толерантност към мен. Искам да кажа, участвал съм пряко в толкова много разследвания, та бих си казал, че ще поразмислят, преди да решат, че съм сериен убиец — той срещна погледа й. По лицето му бе изписано огорчение.

— Фийлдинг иска да демонстрира пред шефовете колко независимо разсъждава. А може би иска същевременно и да помрачи донякъде блясъка на постиженията на Карол. Затова държи толкова Пола да е в нейния екип. Фийлдинг иска да остави впечатлението, че при нея се вкарват обратно в пътя ченгетата, заразени от склонността да работят като единаци.

Тони успя да се усмихне уморено.

— А пък си мислех, че психологът тук съм аз. Е, мислите ли, че ще повдигнат обвинение срещу мен?

— Мисля, че ще се опита да ви задържи до последната възможна минута. Ще убеди някой друг главен инспектор да изиска задържането ви за нови дванайсет часа, и така ще стигнем до утре сутрин. Тогава или ще ви обвини, или ще ви освободи, или, ако е убедена, че пръстовият отпечатък и резултатът от ДНК-анализа са достатъчни, ще се обърне към прокуратурата, за да изиска удължаване на срока за арест. А тогава ние трябва да извадим цялата оневиняваща информация, която Карол ще е събрала, плюс някакви данни от експерта по пръстови отпечатъци, когото колегите ми ще намерят, и тогава ще ви освободят с уговорката, че трябва да останете на разположение на полицията. Ако изчакаме и постъпим по този начин, оневиняването ви ще бъде по-публично.

— Това звучи добре.

Скот вдигна ръка с изпъната длан и я позавъртя в китката.

— И да, и не. Оневиняването е по-публично, но лошото е, че така медиите и виртуалното пространство ще имат на разположение пълния двайсет и четиричасов новинарски цикъл, за да ви разкъсат на парчета.

— Доколкото разбирам, те ще ме разкъсат така или иначе, така че колкото повече публичност се даде на освобождаването ми, толкова по-добре, не е ли така? Или предполагате, че няма да ме пуснат?

Скот изкриви неуверено уста.

— Бих била много учудена, ако застанат зад Фийлдинг в този случай, след като така наречените й доказателства бъдат отхвърлени.

Преди Тони да успее да отговори, вратата се отвори с трясък. На прага застана Фийлдинг — в дребната й фигурка напираше едва овладяна ярост. Устните й бяха стиснати, очите — присвити, а ръцете — свити в юмруци.

— Трябва да разменим няколко думи, госпожо Скот — каза тя. Това очевидно не беше молба.

Скот не се разбърза, дори спря до Тони и стисна окуражително рамото му.

— Веднага се връщам.

Тя едва бе успяла да затвори вратата зад себе си, когато Фийлдинг пристъпи към нея, нарушавайки границите на личното й пространство, и изсъска:

— Какво си въобразявате, че разигравате тук?

Днес в акцента на Фийлдинг очарованието бе отстъпило място на грубата заплаха. Който я чуеше, надали щеше да изпита желание да посети Шотландия.

Скот се усмихна сладко и хвърли поглед над рамото на Фийлдинг, към мястото, където стоеше Пола, смръщена от безпокойство, и явно изпълнена с желание да се слее със стената. Скот я поздрави с кимване, после демонстративно изгледа Фийлдинг от горе на долу.

— Налага се да ми обясните по-точно какво имате предвид, главен инспектор Фийлдинг.

— Отлично знаете какво имам предвид, госпожо. Това, че сте довели тук Карол Джордан, за да се види с клиента ви, под предлог, че стажува при вас. Вие за пълна глупачка ли ме мислите?

Скот я изгледа развеселено и снизходително.

— Не разбирам защо сте толкова разстроена. Карол вече не служи в полицията. Има пълното право да избира път за ново професионално развитие. Обърна се към мен с молбата да ме съпровожда по време на срещите ми, за да прецени дали адвокатската кариера я привлича. Приех думите й за чиста монета и не съм предполагала, че тя се опитва да получи достъп до офиса ми във ваш интерес.

— В мой интерес? — Фийлдинг като че ли всеки момент щеше да експлодира.

— Това не би било първият случай, когато ваши колеги се стремят да подкопаят опитите ми да осигуря на клиентите си възможно най-добрата защита.

— Това твърдение е възмутително — Фийлдинг заекна от яд.

— Не по-възмутително от вашия опит да припишете на мен и Карол неприемливи мотиви.

— Е, защо тогава е дошла, ако не за да провали операцията ми?

— А как би могла да стори подобно нещо? Да не искате да намекнете, че ваши служители са съобщавали зад гърба ви неща, които и без това по закон трябва да разкриете пред защитата? И всичко това поради някаква неуместна лоялност към пенсиониран колега? Сигурно е потискащо да нямате доверие на хората, с които работите, главен инспектор Фийлдинг.

Скот се обърна и постави ръка върху дръжката на вратата.

— Вярвам на хората си — Фийлдинг изплю думите, насочени като остри мънички стрели към сърцето на Скот.

— Чудесно. Да започнем тогава нашия разпит, който ще премине под знака на фразата „без коментар“. А може би ще получа и сведения за доказателствата, свързани с пръстовия отпечатък?

„Последната дума и последната усмивка остават за защитата“, каза си Скот и се понесе обратно, за да се присъедини към клиента си.

Болницата „Брадфийлд Мур“ беше кацнала на склона на един хълм в северозападната част на града, там където под държаната зеленина отстъпваше пред диворастящата растителност из пустите земи наоколо. Сградите бяха разположени така, че гледаха надолу, към дърветата, покривите, моравите, подрязаните храсти и лехите, а не към полегналата трева и разкривените от вятъра дървета, израсли нагоре по торфищата. Веднъж Тони бе описал тази картина като викторианска метафора, насочена към пациентите в болницата.

— От тях се очаква да загърбят джунглата на лудостта и да станат част от обществото, което живее в ред и съгласие долу — беше казал той.

„Типично за Тони“, каза си тя, после се подразни от себе си, задето се възхищаваше на богатството на неговите възприятия за света. А сега той бе косвено обвинен в лудост и тя бе тази, която трябваше да го върне към обичайния начин на живот.

Болницата разполагаше с обширен парк, и след като мина покрай охраната на входа и паркира доста далеч от сградите, Карол сложи каишката на Флаш и я пусна да излезе от „Лендроувър“-а. Небето беше сиво, натежало от обещанието за дъжд, но засега можеше да се говори само за обещание. Тя тръгна по алеята за коли, срещу силния вятър, който брулеше лицето й, и когато се убеди, че наоколо няма никой, пусна кучето да потича. Също както и предната нощ, Флаш заснова из парка, но непрекъснато се връщаше към господарката си, без тя да я повика, а после хукваше отново по зигзагообразния си маршрут. Карол я остави да потича четвърт час, после я прибра отново в колата и я остави с пълна купа вода и шепа лакомства.

Докато стигне до централния вход, няколко дъждовни капки вече паднаха върху нея.

— Съвсем навреме — измърмори тя, докато отваряше вратата. Приемната беше боядисана в обичайните за такива институции бежово и сиво, но някой бе вложил малко повече усилия и въображение, за да придаде привлекателност на помещението. По стените имаше хубави снимки на планински пейзажи, излъчващи покой, имаше и различни стайни растения в две големи, сини, гледжосани саксии. Карол отбеляза, че, разбира се, саксиите бяха прекалено тежки, за да може някой да ги вдигне и да ги хвърли. В единия край на помещението имаше вход без врата, откъдето се влизаше в чакалня — там посетителите можеха да изчакат данните им да бъдат въведени в компютъра, за да им бъде позволено да се видят с някой от пациентите. Зад стъклената преграда на регистратурата една жена говореше по телефона, друга седеше пред компютър.

Карол стоеше търпеливо в очакване някоя от тях да прекъсне заниманието си и да й обърне внимание. Минаха няколко минути, но в крайна сметка жената, която говореше по телефона, приключи с разговора и отвори плъзгащия се стъклен панел.

— Посетители се допускат чак следобед — каза тя, но тонът й беше любезен. — Трябваше да ви предупредят на входа.

— Не съм посетител — Карол извади старата си полицейска карта, която й бе осигурила достъпа до болницата, и я показа на жените. — Искам да говоря с Маги Спенс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Можете ли да ми кажете какъв е поводът?

— Въпросът е поверителен.

Жената пред компютъра вдигна глава, когато чу последната дума, като куче, надушила следа. Тя се смръщи за миг, после лицето й се проясни.

— Виждала съм ви с доктор Хил — каза тя усмихнато. — Моли, тази дама работи с доктор Хил, когато той съставя психологически профили на престъпници.

Моли се усмихна едва-едва.

— Ще проверя дали госпожа Спенс може да ви отдели време — тя плъзна обратно панела и отново се зае с телефона. Проведе кратък разговор, поглеждайки един-два пъти към Карол, после остави слушалката и плъзна стъклото встрани. — Сега ще дойде — тя извади клипборд и го подаде на Карол заедно с химикалка. — Бихте ли се подписали тук?

Карол приключи с формалностите и тъкмо закачаше посетителския пропуск на сакото си, когато тежката врата до регистратурата се отвори и от там се появи една жена. Маги Смит, в средата или към края на петдесетте, създаваше впечатление за жена, която поставя удобството на първо място. Носеше свободен панталон в защитен цвят, развлечена синя тениска и пъстра, ръчно плетена жилетка. Очила с червени рамки бяха кацнали на носа й, който не би изглеждал неуместно и на лицето на дядо Коледа. Пълното й лице бе прорязано с издайнически бръчици — като че ли по-скоро от смях, отколкото от мръщене. Когато видя Карол, тя незабавно се усмихна.

— Здравейте, аз съм Маги Спенс. Разбрах, че искате да говорите с мен? — тя протегна ръка и топлите й пръсти стиснаха ръката на Карол.

— Аз съм Карол Джордан — каза тя. — Благодаря, че се съгласихте да се видим. Има ли къде да поговорим?

Маги хвърли поглед към чакалнята за посетители.

— Моли каза, че въпросът е от поверително естество — нали? — Карол кимна. — В такъв случай тук мястото е прекалено публично. Елате, можем да поговорим в кабинета ми.

Карол тръгна след Маги, която отваряше с картата си поредица заключени врати, водейки я по къси коридори, докато стигнаха до една спретната малка стая с изглед към парка и далечните хълмове. Очевидно на персонала бе дадена възможност да се наслаждава на дивото величие на природата. Кабинетът на Маги беше претъпкан с книги, папки и отделни листове хартия, но в него, за разлика от кабинета на Тони, всичко бе подредено на спретнати купчини. Единственото пространство на една от стените, непокрито с етажерки, бе украсено с пъстър тъкан гоблен, на който се виждаше импресионистично изображение на планински пейзаж. Маги посочи стол на Карол и седна зад подреденото бюро.

— Е, за какво става дума?

Карол извади писмото на Тони от чантата си.

— Опасявам се, че влязох тук с измама. Вече не работя в полицията. Работя за адвокат Бронуен Скот, специалист по углавни дела.

Маги се приведе напред и понечи да заговори. Но Карол вдигна ръка.

— Моля ви, изслушайте ме — Маги се отпусна обратно на стола си, но вече не се усмихваше.

Карол премина незабавно към основното.

— Снощи Тони Хил е бил арестуван по подозрение, че е извършил две убийства. Вие познавате Тони. Знаете колко абсурдно е подобно твърдение. Но съществуват косвени доказателства, както и една дама, криминален инспектор, решила, че за нея това е пътят към славата. Аз работя с неговия адвокат, за да докажем невинността му — тя побутна писмото по бюрото към Маги. — Той моли за помощта ви.

Маги изглеждаше зашеметена.

— Тони? Арестуван? Сигурна ли сте?

— Идвам от участъка на Скенфрит Стрийт. Знам, че е трудно да се повярва.

— Трудно да се повярва ли? Та това е някакъв сюрреализъм. Не познавам човек, по-способен да проявява съчувствие от него. Представата, че може да убие умишлено някого, е смехотворна.

— За съжаление не всички го познават така, както ние с вас. А той, за разлика от повечето хора, не е лесен за разбиране.

Маги се изсмя кратко.

— Дума да няма. И все пак… Когато работа тук, човек си мисли, че вече нищо не може да го изненада. А вие идвате и ми съобщавате, че подозират Тони Хил в убийство. Невероятно. Горкият Тони — тя взе писмото и избута очилата нагоре по носа си. Прочете го внимателно, после го остави на бюрото. — Добре. Имаме някои проблеми, заради защитата на личните данни. Не мога да ви осигуря достъп до дневника с инцидентите, защото сме задължени да не разгласяваме нищо, свързано с пациентите и персонала. Но тъй като разполагам с разрешението на Тони, предполагам, че ще мога да ви дам копия от записки, свързани с него, като преди това залича имената на споменаваните пациенти. Това достатъчно ли е за нуждите ви?

Карол кимна.

— Нямам нужда от много подробности. Интересуват ме единствено датите и естеството на инцидента.

Маги кимна. После придърпа клавиатурата към себе си и заблъска със сила по клавишите, като човек, учил се да пише на едновремешна пишеща машина. От време на време тя спираше и потриваше чело с върха на пръстите си.

— Какъв късмет, че в наши дни всичко се намира онлайн — измърмори тя. — И то в такъв вид, че може да се търси в текста.

След още няколко минути тя каза:

— Ще прехвърля записките за всички инциденти, свързани с Тони, в отделен документ, после ще прегледам текста, за да проверя да няма описания, по които могат да бъдат идентифицирани пациентите, и ще ви разпечатам текста. Добре ли е така?

Карол кимна.

— Отлично.

Върхът на езика на Маги се плъзна между устните й, докато тя се занимаваше съсредоточено с работата си. Накрая вдигна очи към Карол и се усмихна.

— Готово. Случаите са четири. Знаете за онзи с коляното, нали?

Водовъртеж на забравени чувства повлече внезапно Карол.

Спомняше си ясно нападението с брадвата, заради което Тони лежа в болница, и всичко, което последва. Тук заличаването на имена нямаше да помогне. Името на Лойд Алън бе запечатано дълбоко в съзнанието й.

— Работех с него по онова време — каза тя спокойно, прикривайки вълнението си.

Точно в този момент вратата зад нея рязко се отвори. Карол се извърна навреме, за да види появата на Ейдън Харт, клиничен директор на „Брадфийлд Мур“. За последен път го бе виждала поне преди година, а времето решително не беше на негова страна. Като че ли не беше напълнял, и все пак, по някакъв начин лицето му беше подпухнало, линията на челюстта се губеше в надиплена плът. Макар че наскоро бе навършил четиридесет, между веждите му се бяха врязали дълбоки бръчки, бялото на очите му жълтееше, като на човек с чернодробни проблеми. Карол никога не го беше имала за привлекателен — особено като се вземеше предвид онова, което знаеше за него — но сега той й се стори направо отблъскващ.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. Уменията му да задава въпроси бяха доста незадоволителни за психолог.

Маги очевидно беше навикнала на войнственото му поведение.

— Просто събирам едни сведения, за които е помолил доктор Хил — каза тя спокойно.

— Кой ви е разрешил? — Харт пристъпи по-навътре в стаята, сякаш искаше с ръста си и размерите на едрото си тяло да подчертае надмощието си над жените.

Маги не се впечатли. Тя вдигна писмото на Тони и го размаха пред Харт.

— Имам разрешението на доктор Хил. Той има право на достъп до онези части от архива, които са свързани с него.

Харт се озърна демонстративно.

— Не виждам доктор Хил тук наоколо.

— С писмото си той упълномощава госпожа Джордан, която виждате тук, да получи достъп до информацията от негово име.

— Той няма право да постъпва така. Данните са защитени.

Маги поклати глава.

— Заличила съм всичко, което може да помогне за идентифицирането на пациенти или други членове на персонала.

— Нямам намерение да допусна части от архива ни да напуснат болницата, без значение дали са редактирани или не. Както знаете, тя вече не работи в полицията. Влязла е, представяйки фалшиви данни.

— Нищо подобно, тя ми каза, че не работи в полицията.

По лицето на Харт плъзна крокодилска усмивка.

— Но не го е казала на охраната, нито на служителките на регистратурата. Използвала е полицейска карта, за да мине покрай охраната.

Карол сви рамене.

— Те искаха документ със снимка, а аз разполагах само с този. Не съм казвала, че служа в полицията.

По бузите му избиха две алени ленти, все едно че някое дете бе драскало по лицето му с червило.

— Не се опитвайте да ме заблудите с вашите увъртания, госпожо Джордан. Искам да напуснете незабавно болницата — той се беше съсредоточил изцяло върху нея, но Карол забеляза, че зад гърба му пръстите на Маги се плъзгат крадешком по клавиатурата.

— Няма да си тръгна без това, за което съм дошла. Никой не може да ми оспори правото да взема тези данни. Можем да получим съдебно разрешение без никакъв проблем — Карол нямаше намерение да се предаде без съпротива.

— Вземете го и елате — той отвори вратата. — Маги, би ли изпратила госпожа Джордан?

— Няма смисъл да се създава суматоха — каза Маги, побутна Карол по лакътя и я насочи към вратата. Харт ги проследи с поглед, докато излязоха, и когато Маги отвори първата от заключените врати, той се обърна и тръгна в обратната посока. Маги се ухили доволно. — Така и предполагах. Не би тръгнал да ви изпрати до външната врата, това е работа за нискоквалифициран персонал и под достойнството му. У него няма и следа от добросърдечие и душевно благородство. Чудя се как Тони го търпи. Всъщност, питам се как го търпя и аз.

Докато говореше, тя вървеше пред Карол, в посока към регистратурата. Но точно преди да излязат във фоайето, тя зави рязко и влезе в някакъв кабинет. Вътре седеше млад мъж с престилка на човек от персонала, и работеше върху някаква таблица. Той вдигна очи от нея, когато двете влязоха, и се ухили.

— Дължиш ми едно питие.

После се приведе над бюрото и извади няколко листа от принтера.

— Благодаря, Стивън — Маги взе разпечатките и ги даде на Карол. — Заповядайте. Приберете ги, за да не ги видят онези доноснички от регистратурата. Сега вече наистина трябва да си вървите, Карол.

— Благодаря. Това беше добър ход — допълни Карол, когато последва Маги в коридора. — Останах с впечатлението, че сте го правили и преди.

— Ние тук се грижим един за друг — отвърна Маги. — Ейдън се интересува единствено от себе си. Предайте на Тони да се държи.

Докато излизаше, Карол не забрави да погледне гневно жената на регистратурата. В противен случай можеше да събуди подозрение. Тя не погледна разпечатката, преди да се убеди, че и охраната на портала вече не може да я види. После зави по първия срещнат коларски път в гората, и започна да чете. Не беше лесно да се ориентира в редактираните записки, но когато сравни датите с дните, когато Надя Вилкова бе посещавала „Брадфийлд Мур“, поне едно нещо се изясни.

Тони бе потърсил помощ за спиране на кръвотечение от носа в ден, когато и Надя Вилкова е била в болницата.

— Прекрасно — каза Карол и целуна хартията. Намерен беше идеалният начин да се отхвърли първото доказателство, уличаващо Тони.

Отсъствието на шефовете не означаваше, че служителите в „Телит Комюникейшънс“ могат да гледат през пръсти на работата си. Те знаеха, че компютрите им регистрират всяка подробност от работния им ден. Преброени бяха ударите по клавишите, отчиташе се времетраенето на телефонните им разговори, отбелязваха се и се проследяваха периодите, през които не правеха нито едното, нито другото. Служителите тук бяха дотолкова погълнати от работата си, че почти не забелязваха какво се случва около тях. Затова и бяха минали двайсет минути, откакто Роб Морисън беше в кабинета си, когато Гарет Тейлър се появи на вратата.

— Съпругът на Мари Мейдър се обади преди време — каза той. — Тук още нямаше никой, затова аз разговарях с него. Тя била откарана в болница със съмнение за спукан апандисит.

Роб се намръщи.

— Болезнена история. Каза ли колко дълго ще отсъства тя?

Гарет поклати глава.

— Каза, че ще се обади отново, когато се изясни как се развиват нещата, но да не я очакваме до края на тази седмица. По тона му личеше, че е изпаднал в паника — допълни той с присмехулна усмивка.

— Неприятно е да започнеш така работа на ново място — отбеляза Роб.

— Надали го е планирала — Гарет, който се беше облегнал на рамката на вратата, се изправи и тръгна обратно към оживеното общо помещение. Когато се убеди, че никой няма да го види, Роб се ухили доволно. Осъществяването на великите идеи се отлагаше и той ни най-малко не съжаляваше за това.

Ободрена от успеха си в „Брадфийлд Мур“, Карол бързаше да отиде в централната библиотека, за да продължи със следващия етап от търсенията си. Но животът й вече не беше толкова прост, какъвто беше допреди няколко дни. Нямаше как да насочи колата право към библиотеката и да се зарови във вестниците, прекарвайки там толкова време, колкото й беше необходимо за справката; трябваше да се съобрази и с Флаш.

Изпрати съобщение на Бронуен, за да я осведоми за резултата от посещението си в болницата, после пусна Флаш да потича, а тя самата повървя стотина ярда нагоре и надолу по пътя. Както и преди, кучето тичаше надалеч, но винаги се връщаше, за да се убеди, че Карол е все още там, и че е невредима. След тази втора разходка Карол реши, че може да остави кучето само в „Лендроувър“-а за известно време. По-късно можеше да я заведе до канала и да я остави да потича по крайбрежната пътека, на безопасно разстояние от уличното движение.

Карол остави „Лендроувър“-а в един многоетажен паркинг до библиотеката, и отвори леко единия прозорец, за да осигури въздух на кучето. Масивната викторианска сграда на библиотеката винаги й бе вдъхвала страхопочитание. Цветът на гладките мраморни колони, стълбището и ламперията по стените имаше оттенъци, които тя бе свикнала да свързва с онези старомодни месарници, където месото е подминало първата си преснота. Във внушителното фоайе нямаше книги, които да поглъщат шума, и всеки звук сякаш се усилваше от твърдите повърхности, отвсякъде се носеше ехото на крачки и откъслечни разговори.

Тя забърза по стълбите към осмоъгълната галерия, където се намираха произведенията на местни автори. Стените бяха покрити с рафтове от пода до тавана — като се започне с кожените гръбчета на прастари издания в единия край и се мине през нещо като хронологичен каталог на книжните подвързии, до частни издания на мемоари, подвързвани с текстилни ленти.

В далечния край на галерията имаше редица дървени маси, достатъчно широки, за да може на тях читателите да преглеждат големите подвързани томове с годишниците на вестниците. Тук бяха и досегашните тазгодишни броеве на „Брадфийлд Сентинъл Таймс“, събрани по седмици и прикрепени към дълги дървени летви. Карол намери свободно място и влезе с таблета си в интернет през акаунта на библиотеката. След това се зае да разглежда вестниците от миналата седмица, вървейки в търсенето назад от деня преди изчезването на Надя Вилкова.

Тя се задълбочи в страниците с местни новини, проверяваше и най-дребните съобщения. После се прехвърли на страниците, на които се публикуваха съобщения за раждания и сватби, както и некролози. Беше решила, че петдесет години е разумна горна граница за възрастта на жената, която търсеше. Когато попаднеше на жена в подходящата възрастова група, се обръщаше към таблета и влизаше в онлайн версията на вестника за същия ден. Отпред и няколко месеца „Брадфийлд Сентинъл Таймс“ предлагаше на лицата, публикуващи обяви в секцията „Сватби, раждания и погребения“ и възможността да поместват снимки в онлайн версията на вестника. Беше хитър търговски ход — това не струваше нищо на вестника, но създаваше усещане за добронамереност. Сега вече близките и приятелите на покойниците подбираха снимка, на която починалият се е харесвал, и я поместваха във виртуалното издание на вестника. Затова и Карол успяваше да провери веднага дали починалите жени са били руси.

Беше бавен процес, изискващ съсредоточаване. До обяд беше попаднала само на две потенциални кандидатки. Едната беше починала на четиридесет и четири години, след дълга битка с рака. „Любима съпруга на Тревър, майка на Грета, Гуинет и Гордън, баба на Адел. Споменавана с тъга от приятелите си от отбора по дартс на срещите им във «Флийс».“ Карол имаше чувството, че русият цвят на косата й не е естествен. А и някак не й се вярваше, че един убиец като описаният от Тони, който е държал маниакално да упражнява контрол върху всичко около себе си, би позволил на жена си да участва в отбора по дартс на някоя кръчма.

На пръв поглед другата беше по-обещаваща. Жената е била трийсет и петгодишна, и загинала с двете си малки деца при верижна катастрофа на магистрала М-62. Карол остана с впечатлението, че е била естествено руса. За нея нямаше съобщение в секция „Раждания, сватби и погребения“ — само материал във вестника за катастрофата, случила се късно през нощта. Един шофьор на камион бил в критично състояние, двама мотористи също бяха пострадали при сблъсъка. Очевидец твърдял, че камионът се отклонил без предупреждение към крайната лента и после се блъснал в мантинелата. На снимката жената седеше с бебе на скута, беше притиснала малко по-голямо дете към себе си. Според Карол изглеждаше доста напрегната, но хората нерядко изглеждат неестествено, когато позират за снимка.

Според краткото продължение, посветено на нещастието в следващия брой, жената отвеждала децата на гости при баба им и дядо им в Йорк. По ирония на съдбата тръгнала късно, за да избегне натовареното движение — така твърдеше говорител на полицията, след като бе изредил стандартните фрази за рисковете да шофираш, когато си преуморен.

Карол не откри материалите в онлайн версията, затова взе фотокопия от страниците. Реши да разходи кучето, а после да се върне и да прегледа броевете от още един месец. Така щяха да станат общо три — според нея това беше достатъчно назад във времето.

Изпита облекчение, когато излезе отново на чист въздух, а Флаш демонстрираше радостта си от завръщането й, като размахваше бясно опашка и се опитваше да близне лицето й с дългия си розов език. Карол се отдръпна, възкликвайки възмутено, и остави кучето да изскочи от колата. След десет минути бърз ход двете стигнаха до пристанището на канала Минстър. Карол завърза Флаш до една маса пред една от кръчмите, и влезе вътре, за да вземе чаша вино, купа с вода и пакетче чипс. Даде на кучето вода и раздели с него чипса. После се загледа лениво в лодките в пристанището, и се сепна, когато видя една позната кърма. Не би могло да има две лодки със същото име, при това изписано с един и същи шрифт. Как, за бога, бе успял Тони да докара лодката от Устър до Брадфийлд? При положение, че беше способен да се изгуби по пътя от дома си до болницата?

Докато тя се взираше в лодката, някакъв набит мъж с бръсната глава и прекалено тесен костюм от крайно неподходящ сив плат излезе заднешком през вратата на каютата и тръгна нагоре по стълбата. Носеше лаптоп, кабелът се влачеше зад него. Човекът слезе с несигурна стъпка на кея и сложи лаптопа в багажника на една „Тойота“. После се върна на лодката. Или в лодката на Тони бяха влезли крадци, или я претърсваха хората на Фийлдинг. Все едно какви бяха, щеше да е забавно да ги посплаши.

Тя отвърза кучето, прекоси с него калдъръмената улица и се упъти към лодката. Първоначално кучето се дърпаше, но Карол го убеди да скочи на борда, а след него се качи и тя.

— Има ли някой? — подвикна Карол.

Плешивата глава се появи почти незабавно. Зачервеното лице на мъжа беше смръщено.

— Кой, да му се… — и в този момент осъзна кого вижда. Той погледна през рамо и извика: — Хари?

— Какво търсите в лодката на моя приятел? — осведоми се Карол. Флаш услужливо излая рязко няколко пъти.

— Ние… — този път подвикването му беше по-настоятелно. — Хари!

— Какво? — разнесе се глас от долу.

Лицето на плешивеца се сгърчи от усилие, докато търсеше подходящите думи.

— Тук е главен инспектор Карол Джордан — реши да каже той най-сетне.

— Вече не съм главен инспектор — напомни му спокойно Карол. — Но вие все още не сте ми обяснили кои сте и какво търсите на лодката на доктор Хил.

— Имаме разрешение за обиск — разнесе се носов глас с ливърпулски акцент.

— Може ли да го видя? — попита мило Карол. — Както и полицейските ви карти?

Плешивецът й обърна гръб и размени няколко реплики под нос с колегата си. После се обърна отново и й показа две полицейски карти, както и разрешение за обиск. Карол ги прегледа набързо и му ги върна.

— Благодаря. Човек трябва да е нащрек в наши дни. Жалко, че сте били път до тук напразно — допълни тя.

— Защо да е напразно? — попита предпазливо плешивецът.

Карол се усмихна.

— Ще й се наложи да го освободи. Аргументите й се рушат пред очите й — тя поклати глава. — Не трябваше да разформироват моя отдел — после се обърна и скочи на кея, последвана от кучето. Каза си, че това са жалки опити за себеутвърждаване, но пък се беше позабавлявала. Една забавна интермедия, преди да се върне обратно в библиотеката.

В три и половина беше добавила името на още една възможна кандидатка към списъка си. Пак естествено руса, починала от рак на трийсет и три години. Според съобщението за смъртта й била неомъжена, но живеела с партньора си. Три сестри, двама братя, много племенници и племеннички. Карол провери дали е записала страницата на лаптопа, после започна да прибира вещите си.

Сега въпросът беше как да постъпи с резултата от търсенето. Нямаше смисъл да го споделя с Бронуен или дори с Пола; Тони беше човекът, който трябваше да обмисли находките й. Тя се зачуди дали сержантът от ареста в Скенфрит Стрийт щеше да й позволи да говори с Тони в качеството й на предполагаема асистентка на неговия адвокат.

Имаше само един начин да разбере.

Страдбрук Тауър беше последната грешка, която общината бе допуснала през шейсетте години. Пола предполагаше, че тукашните местни власти са били последните в страната, допуснали да се построи гигантски блок с общински жилища. В продължение на десетина години този блок беше обиталище на хора, които нямаше къде другаде да се подслонят, но в началото на осемдесетте общината прекрати опитите да убеждава хората да се нанасят във влажните апартаменти с нападнати от плесен стени. Блокът стоя празен в продължение на няколко години, после някакъв умник от отдел „Жилищно настаняване“ беше осъзнал, че той се намира доста близо до разрастващата се територия на Брадфийлдския университет. Беше сключена сделка и след шестмесечен ремонт апартаментите бяха подслонили стотици студенти.

Сградата продължаваше да дразни местните жители, които смятаха, и не без основание, че апартаментите можеха да бъдат направени обитаеми за тях, вместо за привилегированите издънки на средната класа. Или „разпасаните богати копелета“, както предпочитаха да ги наричат. Затова районът около този блок се беше превърнал в място за церемониално изгаряне на крадени коли. От мястото, на което стоеше, Пола виждаше овъглените останки на три коли. Най-близката до нея беше принадлежала на Бев Макандрю.

Системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера беше регистрирала колата малко след два часа следобед, да излиза с висока скорост от паркинга при централната гара на Брадфийлд. Докато бъде уведомена полицията, колата беше прекосила центъра на града и се насочваше към покрайнините му, покрай университета, към Страдбрук Тауър. Службата по контрол на движението изпрати там спешно намиращата се най-близо кола на Пътна полиция, и полицаите пристигнаха навреме, за да видят как две момчета с нахлупени на главите качулки изскачат от колата, хвърлят в нея запалителни бомби и побягват.

Пламъци изпълниха колата, и още преди ченгетата от Пътна полиция да са успели да освободят малкия си пожарогасител от скобите, тя се взриви с нисък тътен. Тук това се случваше толкова често, че нито един от обитателите на блока не излезе на балкона, за да види какво става.

— И всички следи, които можеха да ни послужат като доказателство, отидоха по дяволите — отбеляза Фийлдинг. — Малки гадини.

— Само че това не е дело на Тони Хил — изтъкна Пола.

— Не можем да бъдем сигурни — смръщи се Фийлдинг. — Не знаем какво е предприела Карол Джордан.

Пола прикри с усилие презрението си.

— Карол никога не би унищожила веществени доказателства — каза тя. — Това би означавало да предаде всичко, в което е вярвала някога.

— А нима работата за Бронуен Скот не е такова предателство? Спиш ли с кучета, ще те хапят бълхи — Фийлдинг се обърна рязко и тръгна към хората от Пътна полиция, които я гледаха смутено. — Открийте кои са тези гамени — каза тя. — Искам да разбера защо са решили да откраднат тъкмо тази кола.

Стейси винаги беше работила със забележителна бързина. За щастие работата с непълно натоварване не беше притъпила уменията й. Половин час, след като Карол изпрати съобщението, Стейси й изпрати хиперлинк към приложение за вътрешна мрежа. Линкът отведе Карол към резултата от търсенията на Стейси.

Под името на Гарет Тейлър имаше списък — дата на раждане, осигурителен номер, данни от шофьорска книжка, номер на паспорта, адрес, регистрационен номер на колата, банкови и текущ баланс по сметките, както и името на фирмата, в която работеше, „Телит Комюникейшънс“. Нямаше криминално досие, беше завършил с блестящ успех специалността „Компютърни технологии“. Следваха снимки — една, приложена към документи за паспорт, и друга, от шофьорската му книжка. Следваше списък с данни за покойната му жена. Стейси беше приложила бележка, в която пишеше:

Най-отдолу имаше още една бележка от Стейси.

Докато четеше бележката, Карол почувства прилив на ентусиазъм. Обещаващ заподозрян. Не знаеше много за Гарет Тейлър, но той вече й изглеждаше като много по-убедителен кандидат за ролята на убиеца от Тони. Препрати линка на Пола с бележка:

Местоработата на Тейлър, според адреса, осигурен от Стейси, се намираше в другия край на градския център, затова Карол реши да премести колата на друг паркинг. Но преди да потегли, се обади на Стейси.

— Блестяща работа — каза тя, когато Стейси отговори на позвъняването. — Интересува ме дали „Телит“ разполага с паркинг за колите на служителите си?

— Ще ти се обадя след малко.

Изминаха пет минути, през които Карол отмерваше времето, барабанейки с пръсти по волана. После телефонът й изписука. Съобщението от Стейси гласеше:

Десет минути по-късно Карол обикаляше с колата въпросния паркинг, търсейки червеното „БМВ“ на Гарет Тейлър. Откри го на третия етаж, но не можа да намери такова място за своята кола, че да не изпуска „БМВ“-то от поглед. Остана за миг така, със запален двигател, питайки се как да постъпи. Сега, когато вече знаеше къде е неговата кола, можеше да напусне паркинга и да паркира някъде отвън. Но трябваше да подбере внимателно мястото. При излизането от паркинга колите можеха да завият наляво или надясно. Ако паркираше в неподходяща посока, щеше да увисне, като се вземеше предвид колко тежко завиваше „Лендроувър“-ът. Другата възможност беше да се върти с колата из паркинга, като спира от време на време на места, които всъщност не бяха предвидени за паркиране.

В крайна сметка избра една пряка малко по-надолу по улицата. Предположи, че ще може да излезе достатъчно бързо от там и да потегли след него. „Лендроувър“-ът беше възможно най-неподходящата кола за следене, особено в центъра на града, но имаше и едно предимство, и то беше височината. Можеше да пропусне няколко коли между Тейлър и себе си, и все пак да не го изпуска от поглед. По това време на деня в града всички превозни средства и без това се движеха като охлюви, така че надали би го изпуснала на светофарите.

Но Карол съзнаваше, че ако чакането продължи по-дълго, ще й се наложи да намери друго решение. Колата беше неподходяща, да не говорим пък, че беше паркирала на двойна жълта линия. Не смееше да излезе от „Лендроувър“-а, защото можеше да му лепнат талон за глоба, да му сложат скоба или дори да го вдигнат. Сега осъзнаваше колко много неща бе приемала за даденост, докато работеше в полицията. Как, по дяволите, се справяха със следенето частните детективи?

За неин късмет нервите й не бяха подложени на изпитание — не се наложи да чака много. Бяха минали едва двайсет минути, когато алената муцуна на „БМВ“-то на Тейлър се появи зад бариерата на изхода. Той зави надясно, а Карол пропусна три коли пред себе си и потегли след него.

Придвижваха се бавно през центъра, в пиковия час потокът от автобуси, коли, микробуси и трамваи задръстваше плетеницата от тесни улички, предвидени преди два века за коли и каруци. Но когато напуснаха центъра и продължиха към последните предградия, колите пооредяха и Карол трябваше да полага по-сериозни усилия, за да остава наблизо и все пак да не се набива на очи. Ако се съдеше по маршрута, избран от Тейлър, той най-вероятно се прибираше у дома. Карол не можеше да не се запита в кой стадий от смъртоносния цикъл се намираше той в момента. Дали си беше избрал нова жертва? Или вече държеше друга жена в плен? Беше ясно, че ги държи живи известно време, преди да ги убие. Възможно ли бе в настоящия момент той да се връща при пленената си жертва?

Отговорът на въпросите й дойде бързо, когато, точно преди излизането на околовръстния път, той отклони в един извънградски търговски комплекс, състоящ се както обикновено от шоурум на фирма, търгуваща с килими, заведение за бързо хранене, магазин за продажба на мека мебел с намаление, търговски центрове за бяла техника и компютри, както и просторен строителен хипермаркет. За един кратък, но неприятен миг тя се озова непосредствено зад беемвето. Изостана, изчаквайки го да остави колата в един далечен край на паркинга, после го проследи с поглед, докато той мина, лъкатушейки, между колите и стигна до входа на строителния хипермаркет. Там спря и се наведе да завърже връзката на обувката си, и когато тръгна отново, Карол забеляза, че накуцва леко, но забележимо — също като Тони.

— Това е! — изсъска тя тържествуващо под нос. Паркира „Лендроувър“-а на първото попаднало й място, и затича след него. Но когато тя мина през вратата, той беше изчезнал от поглед. Тя забърза към пътеката, която минаваше по средата на стелажите, и тръгна по нея, оглеждайки се наляво и надясно.

Намери го в частта, където се продаваха брави, ключалки и всякакви пособия за обезопасяване на дома — оглеждаше вериги и катинари. Стори й се ужасно банално, но баналните неща вероятно ставаха такива, защото често се оказваха верни. Зави по съседната пътека, после застана малко по-назад от него, симулирайки интерес към меден и хромиран обков за врати. Той не обърна глава към нея. Избра един тежък катинар и тръгна към дъното на магазина. Карол тръгна след него, като внимаваше да се държи на разстояние и беше готова всеки момент да се обърне и да се престори, че разглежда нещо по рафтовете.

Стана й ясно, че отива към щандовете в дъното. Макар че магазинът не беше от същата верига, която ползваше тя, когато пазаруваше необходимото за ремонта, те всички изглеждаха отвътре почти еднакво. Очевидно Тейлър беше добре ориентиран — насочи се направо към вратата, откъдето се влизаше в секцията за рязане на дървени плоскости. Карол предположи, че иска да поръча нарязан дървен материал, или може би да си прибере вече поръчаното. Намери място, откъдето можеше да държи под око вратата, без да буди подозрения, и се загледа невиждащо в каталог с обзавеждане за баня.

Времето се влачеше, а Тейлър така и не се появяваше. Първоначално Карол не се обезпокои. Знаеше от опит, че можеше да мине доста време, докато клиентът изясни изискванията си, особено пък ако се поръчваха няколко различни неща. Но след десет минути започна да се тревожи. Нещо не беше наред.

Накрая, след като минаха дванайсет минути, тя влезе в сектора за рязане на дървен материал. Зад тезгяха някакъв мъж в работен гащеризон с логото на фирмата прелистваше купчина листа и сравняваше написаното в тях с компютърния екран пред себе си. Друг от продавачите се беше облегнал на куп плоскости от различно дърво, увлечен в разговор с Гарет Тейлър. „Майната му!“ Карол отиде до един кош с изрезки и започна да се рови в него, като че ли търсеше нещо конкретно. Измъкна парче шперплат, престори се, че го сравнява с нещо, записано в телефона й, поклати недоволно глава, върна го в коша и излезе. „Майната му!“.

Върна се към обзавеждането за баня, ругаейки се за проявеното нетърпение. Трябваше просто да чака, а ето че не можеше да се справи дори с това. В главата й отекнаха думите на Тони. „Всички грешим, Карол. И някои наши грешки ни струват по-скъпо от другите.“ Тя отпъди гласа му по-надалеч в мислите си, надявайки се сегашната й грешка да не се окаже от наистина скъпите.

Изтекоха бавно още петнайсет минути. Тогава мъжът, който седеше досега зад тезгяха, излезе на входа, пресегна се над главата си, хвана една метална щора и я задърпа надолу.

Карол трепна, забърза и стигна до него, когато той вече беше клекнал, за да заключи катинара.

— Затваряте ли?

Той вдигна очи към нея.

— Да, затваряме в пет и половина. Ако имате нужда от рязане на дървен материал, трябва да дойдете утре.

— Да му се не види — каза тя. — Питах се — има ли тук някакъв товарен изход, за да не се налага да влача нарязания материал през целия магазин?

Мъжът се изправи.

— Официално не — отвърна той. — Но отзад има изход с ролетна щора — за доставчици. Разрешаваме на клиентите да спират там и да товарят покупките на колите си.

Тя му обърна гръб, опустошена от гняв и разочарование. Не само че бе успяла да събуди подозренията на Тейлър, но и беше допуснала той да се измъкне. Беше забелязал, че тя се интересува от него и се беше отървал от нея. Сега можеше да е къде ли не и да прави какво ли не. А тя не разполагаше с никакви уличаващи го сведения — освен факта, че куца и теорията на Тони, която се основаваше на смъртта на съпругата му. Дори на Бронуен Скот щеше да й бъде трудно да постигне нещо с това.

Карол тръгна с тежки стъпки към изхода. Предишното оживление я беше напуснало. Може би трябваше да се обади на Пола, за да обсъди заедно с нея какво да правят по-нататък. Но както се развиваха нещата, ако трябваше да се служи на правдата, надали Карол щеше да свърши тази работа.

Имаше нещо добро и в това да караш „Лендроувър Дифендър“ — нямаше опасност да не можеш да го откриеш на паркинга. Високият „Лендроувър“ се забелязваше дори сред микробусите и останалите тлъсти, тромави джипове. Свела глава, потънала в напрегнат размисъл, тя тръгна към него. Като се вземеше предвид колко претъпкан беше паркингът и колко оживен беше магазинът, наоколо имаше учудващо малко хора. Имаше една групичка около щанда за хамбургери, но иначе беше почти пусто. Естествено, червеното беемве на Гарет Тейлър не беше на мястото, където го беше паркирал при пристигането. Очевидно се беше измъкнал.

Когато наближи „Лендроувър“-а, Карол вдигна високо ръка и натисна копчето за отваряне на вратата. Това дистанционно винаги й създаваше проблеми. Трябваше да застане непосредствено до вратата при мястото на шофьора, за да се установи връзка и ключалките на вратите да изщракат. Тя реши да пусне кучето за малко, колкото да се изпикае, преди да продължат нататък, затова обърна гръб на предната врата и тръгна да заобиколи колата, за да отвори багажника.

Само затова успя да види как Гарет Тейлър насочва към нея електрошоковия пистолет.

Съобщението на Карол постави Пола пред дилема. Само по себе си проследяването на колата на Гарет Тейлър посредством системата за автоматично разпознаване не представляваше проблем. Но в изпълнения с византийски интриги свят на съвременната полицейска администрация всяко търсене трябваше да има оправдание. В определен момент щеше да й се наложи да обясни защо е поискала точно това търсене точно по това време. Някой по-съобразителен защитник би могъл да се вкопчи във факта, че тя е поискала търсене по време, когато името на Гарет Тейлър изобщо не е било споменавано в официалните данни за разследването. Ясно й беше, че номерът с „женска интуиция“ няма да мине.

Както винаги, когато се изправеше пред сложен проблем, Пола потърси опора в никотина. Измъкна се от стаята на отдела и се скри в едно отдалечено ъгълче на паркинга, където започна да вдишва дима и да разсъждава. Не виждаше никаква причина да бъде откровена с Фийлдинг. Шефката й до такава степен се беше вкопчила в идеята за вината на Тони Хил, че автоматично би отхвърлила като съмнителна всяка следа, към която би ги насочил той. Но ако Пола документираше постъпките си в собствения си бележник, споменавайки, че идеята й е подхвърлена от неговия защитник, това можеше и да се приеме. Трябваше да бъде записка, защото в телефона й не фигурираха съобщения от Бронуен Скот, а тя нямаше намерение да цитира Карол като свой източник.

Доволна, че е измислила начин да се защити, Пола се върна в стаята на отдела и нареди търсенето да започне. Тъй като беше пряк помощник на Фийлдинг, никой не оспори нареждането й, и механизмът на процедурата се задвижи. Пола тъкмо се канеше да потърси шефката си, когато детектив Коуди я повика при себе си.

— Попадна ми нещо странно, сержант — каза той и почука по монитора с химикалка с надъвкан край. — Пуснахме рутинно искане да ни представят постъпилите съобщения за изчезнали жени. Някакъв човек се обадил днес следобед. От приемната прехвърлиха данните при нас. Не знам дали имат някаква връзка с нашата работа, но е интересност, както се изразяваше баба ми. Името на човека, който се обади, е Роб Морисън. Той е оперативен директор в брадфийлдския клон на „Телит Комюникейшънс“.

— „Телит“ ли?

Работното място на Гарет Тейлър. Всяко известие за нещо необичайно, свързано с „Телит“, караше лампичките в радара на Пола да замигат.

— Нали знаете, онази компания за мобилни комуникации. Оказа се, че тази седмица при тях постъпила на работа като маркетинг директор една жена на име Мари Мейдър. Тази сутрин не се явила на работа, но човек от персонала разговарял по телефона със съпруга й, който го уведомил, че тя е откарана по спешност в болница със спукан апандисит. Та този тип, Морисън, решил да й изпрати цветя, затова се обадил в „Брадфийлд Крос“, за да разбере в кое отделение е тя. Но там изобщо не били чували за нея. Опитал в частните клиники, но и там му казали същото. Мобилният й телефон е изключен, никой не отговаря на домашния й телефон, а мобилния телефон на съпруга й, който тя е оставила на Морисън, прехвърля автоматично на гласова поща.

Коуди се почеса с химикалката по главата, после я захапа като пура.

— Може да е решила да кръшне — да отиде някъде с мъжа си, да се позабавляват — каза Пола, макар че изобщо не вярваше на думите си.

— Възможно е, само че нали току-що е започнала работа на такава важна позиция — „стратегическа“, както се изрази онзи Морисън. А има и още нещо. Тя е трийсет и еднагодишна, руса, синеока, средна на ръст, нито слаба, нито пълна — при това е делова жена. Отговаря на нашия профил по всички точки.

Пола почувства прилив на адреналин.

— Което би означавало, че заподозреният, когото сме арестували, не може да е убиецът — тази констатация я накара да се усмихне неволно.

Коуди направи гримаса.

— Не е задължително. Обадих се на този тип, Морисън. Тя си е тръгнала от офиса един час преди Хил да влезе тук. Ако ги държи пленени някъде, преди да ги убие, може да я е скрил, преди да тръгне насам — сега беше негов ред да се усмихне. — Такава наглост би била типична за един истински сериен убиец, нали?

— Само на кино — каза сухо Пола. — Фийлдинг знае ли вече за това изчезване?

Той поклати глава.

— Известието се получи съвсем скоро.

— Добре. Пратете в дома й двама полицаи, за да проверят дали господин и госпожа Мейдър не са решили просто днес да не стават от леглото. Междувременно проверете имената на новопостъпилите пациенти в „Брадфийлд Крос“. Може Мейдър да е моминското й име и когато е постъпила, да е дала името на съпруга си. Проверете дали е постъпвала жена със съмнение за спукан апандисит. Трябва да сме направили всички предварителни проверки, преди да обезпокоим главния инспектор с тази история.

Сама не знаеше какво да очаква от тази нова информация. Но ако имаше и минимален шанс това да й помогне да оневини Тони, Пола щеше да проучи живота на Мари Мейдър до най-малката подробност.

Ден двайсет и осми

Когато Карол й се обади, Пола не загуби нито миг за обяснения. Извика на Коуди да я последва и затича към колата си, форсира двигателя, докато Коуди се качи до нея. Излетяха от паркинга сред свистене на гуми. За разлика от онова, което се случва в полицейските телевизионни сериали, Пола не остави кризата да се развива в произволна посока, докато тя стигне там. Обади се в централата по радиостанцията и предаде да изпратят най-близката патрулна кола на паркинга на строителния хипермаркет.

Когато патрулната кола пристигна на паркинга, полицаите откриха някакъв обзет от ужас мъж, притиснал към себе си кървящата си китка, който седеше на земята до един „Лендроувър“. Над него се беше надвесила руса жена и размахваше яростно чук, който приличаше по-скоро на играчка, а от джоба й се подаваше електрошоков пистолет. До нея стоеше черно-бяло куче и ръмжеше, оголило зъби. Около тях се бяха подредили в полукръг мъже с ватирани якета и футболни фланелки, някои дъвчеха хамбургери.

— Стрелял по нея с шибан електрошоков пистолет, ето каква е работата — обади се един от зяпачите, без да го питат, когато двамата униформени полицаи приближиха, с ръце на коланите, готови да действат.

Жената се извърна и шофьорът, посивял ветеран от Пътна полиция, рязко си пое дъх.

— Главен инспектор Джордан! — каза той. — Госпожо…

— Вече не съм главен инспектор — каза Карол. — Това е Гарет Тейлър. Струва ми се, че сержант Макинтайър ще иска да го разпита във връзка с две убийства.

— Това е гротескно! — развика се Тейлър. — Тя ме нападна, не аз нея. У кого е пистолетът, за бога?

Никой не му обърна внимание, като изключим кучето, което изръмжа. Карол продължи невъзмутимо:

— Но тъй като той току-що се провини в нападение и опит за отвличане, ви предлагам да му сложите белезници и да го държите в колата си, докато сержант Макинтайър пристигне — тя се усмихна сладко. — Разбира се, не искам да ви уча как да си вършите работата.

Усмивката на полицая беше отражение на нейната.

— Не бих могъл да се изразя по-точно от вас, госпожо — той понечи да изправи Тейлър на крака, но Тейлър започна да се съпротивлява, твърдейки на висок глас, че е невинен. — Може би искате да добавя към списъка с обвинения и съпротива при арест? — изръмжа полицаят и го дръпна за ръцете, без да обръща внимание на болезнения вой, който се изтръгна от него.

Щракна белезници на китките му, без да се старае да избегне кървящата рана от ухапване на едната. После го избута пред себе си към колата на Пътна полиция и го натика на задната седалка, подминавайки с безразличие изредените от Тейлър оплаквания. Карол седна на ръба на отворения багажник, видимо облекчена. Кучето скочи до нея и близна ухото й, като че ли за да я успокои.

Полицаите обикаляха сред насъбралите се мъже, записваха си адреси и нахвърляха някои първоначални показания. После пристигна Пола с Коуди. Тя дотича до Карол.

— Добре ли си?

Карол кимна.

— Добре съм. Виж само тези хора. Постепенно е започнало да им се изяснява, че са свидетели на нещо, благодарение на което ще ги черпят с бира в кръчмите години наред. От сега ги чувам: „Разказвал ли съм ви как участвах в залавянето на сериен убиец?“ А всъщност истинският герой е Флаш. Тя ме спаси — тя разроши козината на кучето. — Можеш да го задържиш най-малкото за нападение и опит за отвличане.

— Чудесно си се справила — каза Пола. — Това ще е достатъчно, за да получим разрешение за обиск на дома, колата и работното му място.

— Дори такъв кон с капаци като Фийлдинг не може да си затвори очите пред това — каза Карол.

Пола поклати глава.

— Освен ако не реши, че той и Тони са съучастници.

— Струва ми се, че това би било прекалено дори за нея.

— На твое място не бих разчитала на това.

— Ще го прибереш ли за разпит?

— Ще изпратя Коуди да го откара в участъка. Аз искам да бъда с хората, които ще претърсват къщата… — телефонът й иззвъня и тя го извади. Докато слушаше, лицето й помръкна. — Разбирам. Съобщете направо на главен инспектор Фийлдинг, аз съм ангажирана с друга линия на разследването. И направете необходимото, за да има на разположение хора за оглед на местопрестъпление — Пола приключи разговора, притвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Нещо лошо ли е станало?

— Този случай става все по-ужасен. Имахме подозрения, че може да е изчезнала и трета жена, затова изпратих патрулна кола до дома й. Полицаите ми се обадиха току-що, за да ми съобщят, че ако съдят по това, което виждат през прозореца на гаража, вътре лежи мъртъв мъж. Като че ли съпругът на Мари Мейдър е пречел на този мръсник да осъществи намеренията си — тя посочи с палец зад гърба си, към патрулната кола. — За мен ще бъде удоволствие да докажа вината му.

Карол седеше вече часове наред в стаята за разпити. Първо, въпреки уверенията й, че се чувства добре, се наложи да изчакат появата на лекар, който да потвърди, че състоянието й позволява да бъде разпитана. Последва обсъждане на въпроса с кучето. Карол беше отказала да го остави затворено в „Лендроувър“-а за неизвестен период от време, а полицаите, отговарящи за полицейските кучета, подчертаха, че то няма нищо общо с тях. Накрая, преди да изчезне към горните етажи, вбесената Фийлдинг каза, че Карол може да задържи кучето при себе си, а ако някой възрази, да каже, че е куче-водач.

После Карол отказа да бъде разпитвана от друг, освен Пола, което означаваше, че се налага да изчака, докато Пола се освободи.

Когато Пола най-сетне седна срещу Карол, беше почти полунощ. Тя донесе две големи картонени чаши.

— Кафето не е помията от полицейската лавка, истинско си е, от денонощното кафене на гарата — тя измъкна от джоба си един хартиен плик. — Взех и два мъфина. Опасявам се, че са посмачкани.

— Кофеин и захар — това би трябвало да свърши работа — каза Карол. Отчупи парче от мъфина си и го хвърли в краката си, но Флаш го глътна още преди да е паднало на пода. — Фийлдинг освободи ли вече Тони?

— Мисля, че точно сега прави това. Ако зависеше от мен, бих го освободила в минутата, когато арестувахме Тейлър, но тя не искала да поема никакви рискове. Поне така каза.

— Почти не познавам тази жена, но ми се струва, че не е от хората, които приемат леко доказателствата, че са сгрешили.

Леката усмивка на Пола беше мрачна.

— Имам чувството, че от утре няма да бъда вече неин помощник.

— Съжалявам.

— Аз пък не. Нямам намерение да си губя времето, замитайки грешките на човек, който не може да разсъждава обективно — тя сви рамене. — Има и други отдели. Добра съм в работата си и хората го знаят. А сега трябва да решим по какъв начин да представим нещата, за да не накиснем никого.

Карол се ухили.

— Съвсем като едно време.

Пола поклати глава.

— Не е така. Ако беше едно време, ние двамата с Тони щяхме да се чудим как да направим така, че да не побеснееш, когато разбереш, че някой от нас или дори двамата сме нарушили правилата.

Усмивката на Карол се изпари.

— Сигурно. Е, едно нещо е сигурно. Точно това няма да се случи никога вече.

Ден двайсет и девети

Когато Карол най-сетне се прибра у дома и прочете съобщението на Пола за Мари Мейдър, първият й порив беше да си налее питие. Но вместо да обърне много голямата водка на един дъх, тя дълго седя, вперила поглед в чашата. Свали сакото си, окачи го на закачалка, после отново се съсредоточи върху чашата. Завръщането в света й беше дало възможност да спре и да се замисли. Поначало нямаше нищо лошо в това, което вършеше тук, в тази стара къща. Но тя беше превърнала този ремонт в самоцел, а изминалите няколко дни й бяха доказали, че това не е достатъчно.

Беше се движила само в периферията на разследването, но и това стигаше да си припомни, че има дарба да служи на справедливостта. Не беше редно да не прилага тази своя дарба. И не само заради крайните резултати, заради живота на хората, който можеше да се развие по друг начин, ако тя беше на мястото си и вършеше онова, което й се удаваше най-добре. Но и защото за самата нея не беше добре да пренебрегва нещата, за които имаше талант, нещата, с които можеше да се гордее.

Ако продължаваше така, Джако Ванс щеше да спечели окончателната победа. Той беше предприел своята кампания за разплата с целта, животът й да стане такъв, че тя да няма желание да го изживее. Неспособна да погледне отвъд скръбта си, тя не беше успяла да разбере до каква степен той бе постигнал целта си. Но последните няколко дни й бяха помогнали да осъзнае какво се беше случило с нея.

Ако продължаваше по този път, Джако Ванс щеше да победи.

Не само професионалният й живот беше отровен от действията му. Той беше успял да я раздели с Тони. Ванс беше най-лошият вариант на интелигентен психопат; беше съумял да предвиди как ще се развият събитията, предизвикани от престъпленията му. Беше изчислил как точно да им причини възможно най-големи страдания. И тя беше влязла право в капана. Беше започнала да обвинява Тони, след като единственият човек, който носеше вина за станалото, беше самият Ванс.

Карол вдигна чашата към очите си и се загледа продължително и неотклонно в напитката. Време беше да предприеме някои промени. Животът й не беше свършил все още.

Бавно, но без колебание, Карол се изправи и изля водката в умивалника.

Британска военна база в Афганистан. — Б.пр.

Американската актриса Ан Банкрофт (1931–2005) с известна с ролята си на съблазнителка във филма „Абсолвентът“. — Б.пр.

Социологът Стенли Милграм лансира тезата, че всеки човек на света може да достигне до всеки друг човек посредством верига от 5 или 6 познати. Така се ражда терминът „Шест степени на разделение“. — Б.пр.

Един от големите хитове на американската актриса и певица Дорис Дей (р. 1924) носи заглавието „Тайна любов“. — Б.пр.

Шекспир, „Хенри VI“, IV д., сц. II, прев. В. Петров. — Б.пр.

В разказа на Артър Конан Доил „Сребърен пламък“ една от уликите, които ползва Шерлок Холмс е фактът, че куче, което е трябвало да излае, не е излаяло. — Б.пр.

Игра — тренировка за скаути, чиято цел е да развива наблюдателност и способност да се запаметяват подробности. Името е взето от романа на Ръдиард Киплинг „Ким“, в които героят се обучава с помощта на игра. — Б.пр.

На английски език фразите one elephant, two elephants (един слон, два слона) са равни по времетраене на една секунда, затова се ползват при броене за точност. — Б.пр.

Цитат от стихотворение на Робърт Браунинг, в което лирическият герой, Алфонсо д’Есте, херцог на Ферара, признава, че е убил първата си жена в желанието си да я притежава само той. — Б.пр.

Американска бригантина от 19-ти век. През декември 1872 г. е открита в Атлантическия океан без никакъв екипаж на борда, в напълно годно за мореплаване състояние, с все още издути платна. Товарът е недокоснат, а от хората няма и следа. Днес „Мари Селест“ се цитира като една от най-големите морски загадки за всички времена. — Б.пр.

Ейбрахам Линкълн е застрелян по време на представление в театър „Форд“, на което присъствал заедно със съпругата си. — Б.пр.

Алфред Адлер, (1870–1937), австрийски лекар и физиотерапевт от еврейски произход, основател на индивидуалната психология. В сътрудничество със Зигмунд Фройд Адлер е един от основателите на психоаналитичното движение, впоследствие скъсва с психоанализата и формира независима школа по психотерапия и личностна теория. — Б.пр.

Св. писание. Евангелие от Лука, 4:23. — Б.пр.

Съгласно етикета при първа среща с кралицата обръщението към нея е „Ваше величество“, но при продължаване на разговора се ползва „Ма’ам“ (съкр. от Madam), традиционно обръщение към по-високопоставена в обществото жена. — Б.пр.

Песен на Пол Саймън. — Б.пр.

Произведенията на колористите се отличават с интензивни цветове, тенденцията е особено силно изразена във Франция, и по-специално в работите на фовистите от началото на двайсети век. Маниерът се разпространява и извън Франция, а школата на шотландските колористи включва четирима художници — Кадел, Фъргюсън, Хънтър и Пеплоу, които представят и утвърждават стила на френските колористи във Великобритания. — Б.пр.

Кинг Криозоут — сценичен псевдоним на Кени Андерсън, певец и композитор от графство Файф в Шотландия. — Б.пр.

Св. писание, Псалтир, 120:8 — „Господ ще пази твоето излизане и твоето влизане отсега и довека.“ — Б.пр.

На 4 август 2002 г. в селцето Соъм в Кеймбриджшър са убити две десетгодишни момичета, Холи Мари Уелс и Джесика Емс Чапман. През декември 2003 г. Иън Хънтли, пазач в местното училище, е осъден на доживотен затвор за убийствата. За възпрепятстване на работата на полицията е осъдена на година и половина затвор и неговата приятелка, работила като възпитателка в училището, която осигурила фалшиво алиби на убиеца. — Б.пр.

При изстрел електрошоковият пистолет, ползван от полицията, изхвърля подобни на конфети хартиени обозначения, които позволяват идентифицирането на оръжието. Има и други варианти на това оръжие, които не изхвърлят конфети. — Б.пр.

Организация за съхранение на историческото наследство и природните забележителности на територията на Великобритания. — Б.пр.

Култов английски филм на ужасите, в който действието се развива в Шотландия. — Б.пр.

Blessing (англ.) — благословия — Б.пр.

В пресата кафето първо се залива с вода, а после монтираната на капака преса с филтър се притиска надолу, за да отдели утайката. — Б.пр.

Кристин Кагни и Мерибет Лейси са детективи, главни героини на едноименен американски полицейски сериал. — Б.пр.

Бронуен Скот има предвид стандартното изискване, което се отправя в съда към съдебните заседатели — да се убедят, че доказателствата за вината не допускат никакви разумни основания за съмнение. — Б.пр.

Имат се предвид встъпителните стихове на песента на „Ролинг Стоунс“ Satisfaction — I can find no satisfaction though I try and I try — „He намирам удовлетворение, макар да опитвам отново и отново“. — Б.пр.

Във връзка с убийството на Джоана Йейтс в Хампшър през 2010 година полицията арестува първоначално Крис Джефърис, ексцентричен преподавател по английски, който понякога боядисвал косата си в синьо, и медиите незабавно се заемат с външния му вид. Впоследствие се оказва, че Джефърис е невинен, истинският убиец, индианеца Винсънт Табак, прави самопризнания, а Джефърис осъжда за клевета някои медии, раздухвали истерията около неговата личност, сред които „Дейли Мирър“ и „Съндей Телеграф“. — Б.пр.

Британска женска организация, основана през 1915 г. с основната цел да подпомогне възстановяването на селските общности и да поощри участието на жените в производството на храна по време на Първата световна война. Междувременно целите й са станали много по-обхватни и в момента е най-голямата женска доброволческа организация на територията на Обединеното кралство. — Б.пр.