Абидос, Египет

1353 г. пр.Хр., седемнайсета година от царуването на фараон Ехнатон

Пълната луна хвърляше синьо сияние по пясъците на Египет, обагряше дюните с цвят на сняг, а изоставените храмове на Абидос — в нюанси на алабастър и кост. Сенки се движеха под това ярко сияние, докато процесия от натрапници се промъкваше през Града на мъртвите.

Те се движеха с мрачно темпо, трийсет мъже и жени, с покрити от качулките на широките роби лица, очите им бяха вперени в пътя. Подминаваха погребалните камери на фараони от Първата династия, светилища и монументи, построени през Втората сра в чест на боговете.

На прашен кръстопът, където навят пясък покриваше каменната пътека, процесията тихо спря. Водачът им Манухотеп се вгледа в мрака, наклони глава, ослушвайки се, и стисна по-здраво копието си.

— Чуваш ли нещо? — попита една жена, която спря до него.

Тя беше съпругата му. Те водеха още няколко семейства и десетина слуги, понесли носилки с децата на всяко семейство. Всички те бяха поразени от една и съща тайнствена болест.

— Гласове — каза Манухотеп. — Шепот.

— Но градът е изоставен — отвърна тя. — Като навлизаме в некропола, нарушаваме закона на фараона. Дори рискуваме да ни убият, задето сме стъпили на тази земя.

Той свали качулката на наметалото си и разкри бръсната глава и златна огърлица, която показваше, че е член на двора на Ехнатон.

— Никой не знае това по-добре от мен.

От векове Абидос, Градът на мъртвите, бе процъфтявал, населен с жреци и поклонници на Озирис, господар на задгробния живот и бог на плодородието. Фараоните от най-ранната династия бяха погребани тук и макар че по-скорошните владетели бяха погребвани другаде, те все още изграждаха храмове и монументи в чест на Озирис. Всички, освен Ехнатон.

Скоро след като стана фараон. Ехнатон стори немислимото: отхвърли старите богове, принизявайки ги чрез закон и след това ги низвергна напълно, повали египетския пантеон в прахта и го замени с култа към един-единствен бог: Атон, Бога — слънце.

Заради това сега Градът на мъртвите беше изоставен, жреците и богомолците отдавна ги нямаше. Всеки, заловен в неговите граници, биваше екзекутиран. Като придворен на фараона, за Манухотеп наказанието щеше да е по-тежко: безкрайни мъчения, докато не започне да моли да бъде убит.

Преди да каже още нещо. Манухотеп усети движение. В мрака трима мъже тичаха към тях с оръжия в ръце.

Манухотеп избута жена си към сенките и скочи напред с копието. То се заби в гърдите на водача на мъжете и той спря насред крачка, но вторият замахна към Манухотеп с бронзов кинжал.

Докато се извърташе, за да избегне удара, Манухотеп падна на земята, издърпа копието си и замахна към втория нападател. Пропусна, но мъжът отстъпи назад и върха на друго копие се заби в гърба му и щръкна от корема, когато един от слугите се включи в схватката. Раненият се стовари на колене, опитваше да си поеме дъх, неспособен да извика. Когато падна, третият нападател вече бягаше.

Манухотеп стана и запрати с всички сили копието си към него, но не го уцели и мъжът изчезна в нощта.

— Крадци на гробове? — попита някой.

— Или шпиони — каза Манухотеп. — От дни имам чувството, че ни следят. Трябва да побързаме. Ако фараонът узнае, няма да доживеем утрото.

— Вероятно трябва да се махнем оттук — каза жена му. — Може би това е грешка.

— Грешка беше да следваме Ехнатон — каза Манухотеп.

Фараонът е еретик. И Озирис ни наказа, задето го подкрепихме. Сигурно си забелязала, че само нашите деца заспаха и така и не се събудиха; само нашият добитък лежи мъртъв в полето. Трябва да молим Озирис за милост. И трябва да го направим сега.

Докато говореше, решимостта му нарастваше. През дългите години на царуването на Ехнатон цялата съпротива беше прекършена с насилие, но боговете бяха започнали своето отмъщение и онези, които бяха най-близо до фараона, пострадаха най-тежко.

— Насам — каза Манухотеп.

Продължиха навътре в тихия град и скоро стигнаха до най-голямата сграда в некропола — храма на Озирис.

Широка и с плосък покрив, тя бе обградена от високи колони, които се издигаха от огромни гранитни блокове. Широка рампа водеше към изящно изсечена платформа от камък. Червен мрамор от Етиопия, гранит с инкрустирани лапис лазули от Персия и гигантски бронзови врати.

Манухотеп стигна до тях и ги отвори с изненадваща лекота. Лъхна го аромат на благовоние и с изненада видя, че пред олтара пламти огън, а факлите по стените горят. Потрепващата светлина разкриваше подредени в полукръг пейки, по които лежаха мъртви мъже, жени и деца, обградени от близките им. Чуваха се тих плач и прошепнати молитви.

— Явно не само ние сме нарушили закона на Ехнатон — каза Манухотеп.

Хората в храма го погледнаха, но не реагираха.

— Бързо — каза той на слугите си.

Те влязоха в храма, оставиха децата, където намериха място, а Манухотеп се приближи към големия олтар на Озирис. Коленичи и сведе глава в смирена молитва. После извади от робата си две щраусови пера.

— Велики господарю на мъртвите, идваме при теб страдащи — прошепна той. — Семействата ни са поразени от болест. Домовете ни са прокълнати, земите ни се превърнаха в пустош. Молим те да приемеш нашите мъртви и да ги благословиш в отвъдното. Ти, който владееш Портите на смъртта, ти, който командваш прераждането на зърното от падналото семе, молим те: върни живота в земите и домовете ни.

Той положи перата с благоговение, поръси ги със смес от кварц и златен прах и отстъпи от олтара.

Порив на вятър мина през залата и наклони пламъците. Силен тътен го последва и отекна в храма. Манухотеп се обърна точно навреме, за да види как огромните врати в другия край се затръшват. Огледа се нервно, факлите по стените потрепваха и заплашваха да изгаснат, но пламъците скоро се изправиха и отново загоряха ярко. На светлината им той видя няколко фигури зад олтара, където само преди секунди нямаше никого.

Четирима бяха облечени в черно и златно — жреци на култа към Озирис. Петият беше с други одежди — сякаш бе самият Господар на Задгробния свят. На краката и кръста му беше увит плат, с който мумифицираха мъртвите. Златни гривни и огърлица сияеха върху зеленикавата му кожа, а главата бе украсена с корона с щраусови пера.

В едната си ръка фигурата държеше овчарска гега, а в другата — златна бухалка, с която се удряха класовете и се отделяше живото зърно от мъртвата люспа.

— Аз съм вестителят на Озирис — каза този жрец. — Въплъщение на Великия Господар на Задгробния живот.

Гласът беше дълбок и резониращ, почти отвъден. Всички в храма се поклониха, а свещениците от двете страни на централната фигура тръгнаха напред. Минаха покрай мъртвите, като пръскаха листа, цветчета и нещо, което приличаше на суха кожа от влечуги и земноводни.

— Вие търсите утехата на Озирис — каза главният жрец.

— Децата ми са мъртви — отвърна Манухотеп. — Търся милост за тях в Отвъдното.

— Ти служиш на предателя — беше отговорът. — И затова си недостоен.

Манухотеп остана със сведена глава.

— Позволих на езика си да върши работа за Ехнатон — призна той. — Затова и ти ме порази. Но приеми моите обични в Задгробния живот, който им бе обещано, преди Ехнатон да ни поквари.

Когато дръзна да вдигне поглед, видя, че въплъщението на Озирис се взира в него с черни, непримигващи очи.

— Не — изрекоха накрая устните му. — Озирис заповядва да действаш. Трябва да докажеш разкаянието си.

Един кокалест пръст посочи към червена амфора върху олтара.

— В този съд има отрова, която не може да бъде усетена. Вземи го. Сложи я във виното на Ехнатон. Тя ще помрачи очите му и ще ги лиши от зрение. Вече няма да може да се взира в скъпоценното си слънце и царуването му ще приключи.

— А децата ми? — попита Манухотеп. — Ако направя това, те ще бъдат ли посрещнати благосклонно в Отвъдното?

— Не — каза жрецът.

— Но защо? Мислех, че…

— Ако избереш този път — прекъсна го жрецът, — Озирис ще върне децата ти отново в този свят. Ще превърне Нил отново в Река на живота и ще позволи на нивите ти да станат плодородни. Приемаш ли тази чест?

Манухотеп се поколеба. Да не се подчини на фараона бе едно, но да го убие…

Докато той се чудеше, жрецът внезапно се раздвижи и пъхна единия край на бухалката в огъня до олтара. Сноповете пера по нея се запалиха като напоени с масло. Той извъртя китката си и тръсна с оръжието надолу към мъртвите черупки и листа, пръснати от жреците. Те се запалиха веднага и линия от огън плъзна и описа кръг около живите и мъртвите.

Манухотеп беше принуден да отстъпи назад заради силната жега. Димът стана задушаващ, замъгляваше очите и наруши равновесието му. Когато погледна нагоре, стена от огън вече ги разделяше от оттеглящите се жреци.

— Какво направи? — извика жена му.

Жреците изчезнаха надолу по стълбище зад олтара. Пламъците се издигаха и мъртви и оплаквачи вече бяха впримчени в пламтящия обръч.

— Поколебах се — промърмори той. — Изплаших се.

Озирис му беше дал шанс, а той го отхвърли. В душевна агония, Манухотеп погледна към амфората с отрова на олтара. Тя сякаш трептеше от жегата и изчезна от поглед, когато димът най-сетне го победи.

Залива Абу Кир, при устието на река Нил

1 август, 1798 г., малко преди залез

Оръдейният гръм изтътна из широкия залив Абу Кир, а светлините озариха далечния сив сумрак. Гейзери от бяла вода изригнаха, когато металните гюлета не уцелиха мишените си, но атакуващите кораби се приближаваха бързо към закотвената флотилия. Следващият баражен огън нямаше да отиде напразно.

Към този триъгълник от мачти се носеше лодка, задвижвана от силните ръце на шестима френски моряци. Тя се устремяваше право към кораба в центъра на битката, което приличаше на самоубийствена мисия.

— Твърде сме закъснели — извика един от гребците.

— Продължавай да гребеш — отвърна единственият офицер в групата. — Трябва да стигнем до „Ориент“, преди британците да го обградят и да започнат сражение с цялата флотилия.

Въпросната флотилия беше великата средиземноморска армада на Наполеон — наброяваше седемнайсет кораба, включително тринайсет линейни. Те отвърнаха на английските гюлета със серия от тътени и всичко бързо потъна в барутен дим още преди слънцето да е залязло.

В центъра на лодката, изплашен за живота си, седеше французин на име Емил дьо Кампион.

Ако не очакваше всеки миг да умре, вероятно щеше да се възхити на суровата красота на гледката. Художникът в него — защото той беше известен художник — може би щеше да се запита как най-добре би предал подобна ярост на неподвижното платно. Как да изобрази проблясъците тиха светлина, озаряващи битката. Ужасяващото свистене на гюлетата, които пищят към мишените си. Високите мачти, скупчени заедно като горичка, очакваща секирата. Може би щеше да се постарае особено, за да придаде контраста между каскадите бяла вода и последното розово и синьо на притъмняващото небе. Но Дьо Кампион трепереше от глава до пети, вкопчен в борда на лодката, за да се задържи.

Когато едно гюле отвори кратер в залива на стотина ярда от тях, той попита:

— Защо, за бога, стрелят по нас?

— Не стрелят по нас — отвърна офицерът.

— Тогава как така гюлетата падат толкова близо?

— Ами английски мерачи — отвърна офицерът. — Просто са extrêmement pauvre. Много зле.

Войниците се засмяха. Малко насилено, помисли си Дьо Кампион. Те също бяха изплашени. От месеци знаеха, че играят ролята на лисицата за британските хрътки. Бяха ги изпуснали в Малта само със седмица, а в Александрия едва с двайсет и четири часа. Сега, след като оставиха армията на Наполеон на брега и пуснаха котва тук, в устието на Нил, англичаните и техният главен ловец, Хорацио Нелсън, най-сетне бяха хванали миризмата.

— Сигурно съм роден под нещастна звезда — промърмори Дьо Кампион. — Аз казвам да се връщаме.

Офицерът поклати глава.

— Заповедите ми са да доставя вас и тези сандъци на адмирал Брюе на борда на „Ориент“.

— Знам какви са заповедите — отвърна Дьо Кампион. — Нали бях там, когато Наполеон ги издаде. Но ако възнамерявате да минем с тази лодка между оръдията на „Ориент“ и корабите на Нелсън, единственото, което ще постигнете, е смъртта на всички ни. Трябва да обърнем или към брега, или към някой от другите кораби.

Офицерът се извърна от хората си и се загледа през рамо към центъра на битката. „Ориент“ беше най-големият, най-могъщ боен кораб в света. Той беше крепост във водата, със сто и трийсет оръдия на разположение, които тежаха пет хиляди тона, и екипаж от хиляда мъже. Около него имаше два други френски линейни кораба в защитна позиция, която според адмирал Брюе беше непробиваема. Само че явно никой не бе информирал британците за това, чиито по-малки кораби се носеха право към „Ориент“ необезпокоявани.

От бордовете на „Ориент“ и британския „Белерофонт“ летяха полета в близък обхват. По-малкият британски кораб страдаше повече, рейлингът на десния борд беше станал на трески, а две от трите мачти се прекършиха и се стовариха на палубата. „Белерофонт“ се понесе на юг, но още щом напусна битката, други английски кораби се втурнаха към мястото му. Междувременно техните по-малки фрегати се завъртаха в плитчините и се врязваха в пролуките на френската линия.

Дьо Кампион смяташе, че навлизането в подобно меле е равносилно на лудост, и направи друго предложение:

— А защо не доставим сандъците на адмирал Брюе веднага щом той се разправи с британския флот?

Офицерът кимна и каза на хората си:

— Виждате ли? Ето защо Le General го нарича savant1.

Офицерът посочи към един от корабите във френския ариергард, който още не беше атакуван от британците.

— Тръгнете към „Гийом Тел“ — каза той. — Контраадмирал Вилньов е там. Той ще знае какво да прави.

Веднага натиснаха греблата и малката лодка започна да се отдалечава бързо от смъртоносната битка. Като маневрираха в мрака и стелещият се дим, те успяха да стигнат до задната част на френската линия, където чакаха четири кораба, странно притихнали, докато битката вилнееше пред тях.

Още щом лодката се удари в дебелите греди на „Гийом Тел“, бяха спуснати въжета. Двама мъже бързо ги вързаха и товарът беше изтеглен на борда.

Когато Дьо Кампион стигна на палубата, яростта на свирепата битка беше станала невъобразима. Британците бяха успели да спечелят огромно тактическо превъзходство, въпреки че френските кораби бяха малко повече. Вместо да се обърнат с борд към френската флота, те игнорираха ариергарда и удвоиха огъня към първата част на френската линия. Сега всеки френски кораб бе обстрелван от два английски, по един от всяка страна. Резултатите бяха предвидими: славната френска армада се превръщаше в руини.

— Адмирал Вилньов иска да ви види — каза един щабен офицер на Дьо Кампион и той беше отведен на долната палуба при контраадмирал Пиер-Шарл Вилньов.

Контраадмиралът имаше гъста бяла коса, тясно лице с високо чело и дълъг римски нос. Носеше безупречна униформа, тъмносиня куртка, бродирана със злато, и опасана от кръстосани червени ленти. В очите на Дьо Кампион контраадмиралът беше готов по-скоро за парад, отколкото за битка.

След като малко си поигра с ключалките на тежкия сандък, Вилньов каза:

— Разбрах, че сте един от savants на Наполеон.

Това бе дума на Бонапарт, която дразнеше Дьо Кампион и някои от останалите. Те бяха учени и изследователи, събрани от генерал Наполеон и изпратени в Египет, където той твърдеше, че ще открият съкровища, както за тялото, така и за душата.

Дьо Кампион беше изгряваш специалист в новата дисциплина — превода на древни езици, а нямаше по-мистериозно и по-обещаващо място в това отношение от Земята на фараоните и Сфинкса.

И Дьо Кампион не беше просто един от savants. Наполеон лично го беше избрал, за да търси истината в една мистериозна легенда. Обеща му и голяма награда, включително богатство, което Дьо Кампион не би могъл да спечели и за десет живота, както и земи, които щяха да му бъдат дарени от новата Република. Щеше да получи медали, слава и почести, но първо трябваше да открие нещо, за което се носеха слухове, че съществува в Земята на фараоните — начин да умреш и да се върнеш отново към живота.

За един месец Дьо Кампион и малкият му отряд отнесоха всичко, което можеше да се отнесе, от място, което египтяните наричаха Град на мъртвите. Отнесоха папирусови свитъци, каменни плочки и надписи от всякакъв вид. Онова, което не можеха да отнесат, копираха.

— Аз съм част от Комисията за наука и изкуство — каза Дьо Кампион, използвайки официалното име, което предпочиташе.

Вилньов не изглеждаше впечатлен.

— И какво качихте на борда на кораба ми, комисарю?

Дьо Кампион се стегна.

— Не мога да ви кажа, адмирале. Сандъците трябва да останат затворени по заповеди на самия генерал Наполеон. Тяхното съдържание не може да се обсъжда.

Вилньов изглеждаше все така невпечатлен.

— Те винаги могат да бъдат запечатани отново. Е, дайте ми ключа.

— Адмирале — предупреди го Дьо Кампион, — Генералът няма да остане доволен.

— Генералът не е тук! — сопна се Вилньов.

Наполеон вече беше могъща фигура на своето време, но още не беше станал император. Директорията, съставена от петима мъже, които предвождаха Революцията, все още управляваше, докато останалите се бореха за власт.

Все пак Дьо Кампион не разбираше действията на Вилньов. Наполеон не беше човек, с когото можеш да си играеш, нито пък адмирал Брюе, който беше прекият командир на Вилньов и в момента се сражаваше за живота си съвсем близо до тях. Защо Вилньов се занимава с такива неща, когато трябва да се бие с Нелсън?

— Ключът! — настоя Вилньов.

Дьо Кампион спря с колебанията и взе благоразумно решение. Свали ключа от врата си и му го подаде.

— Предавам сандъците на вашите грижи, адмирале.

— И правилно — отвърна Вилньов. — А сега ме оставете.

Дьо Кампион се обърна, но спря рязко и се осмели да попита:

— Ще се включим ли скоро в битката?

Адмиралът изви вежда, сякаш въпросът беше абсурден.

— Нямаме такива заповеди.

— Заповеди?

— Няма никакви сигнали от адмирал Брюе на „Ориент“.

— Адмирале — каза Дьо Кампион, — англичаните ги удрят от двете страни. Сигурно не е време да чакате заповед.

Вилньов внезапно се изправи и се понесе към него като нападаш бик.

— Как смеете да ми нареждате?!

— Не, адмирале, аз просто…

— Вятърът е насрещен — сопна се Вилньов и махна пренебрежително с ръка. — Трябва да обиколим целия залив, за да се включим в битката. По-лесно ще е адмирал Брюе да се върне назад към нашата позиция, за да ни позволи да го подкрепим. Но засега явно решава да не го прави.

— Но нали няма просто да стоим тук?

Вилньов грабна един кинжал от писалището си.

— Ще ви убия на място, ако отново ми заговорите така. Какво знаете вие за мореплаване и битки, savant?

Дьо Кампион разбра, че е престъпил границата.

— Моите извинения, адмирале. Денят беше тежък.

— Оставете ме — каза Вилньов. — И бъдете благодарен, че не плаваме към битката, защото щях да заповядам да ви качат на носа с камбана на раменете, за да могат британците да се целят във вас.

Дьо Кампион отстъпи, поклони се леко и изчезна от погледа на адмирала възможно най-бързо. Качи се горе, откри празно място на предната палуба и се загледа в касапницата в далечината.

Дори оттук яростта изглеждаше трудна за проумяване. За няколко часа двете флотилии се бяха обстрелвали от съвсем близо; борд до борд, мачта към мачта, стрелците по горните палуби се опитваха да убият всеки, когото видеха на открито.

— Ce courage — помисли си Дьо Кампион. Каква смелост.

Но смелостта нямаше да е достатъчна. Всеки британски кораб стреляше по три-четири пъти на всеки изстрел от французите. И благодарение на неохотата на Вилньов в битката участваха повече техни кораби.

В центъра на сражението три от корабите на Нелсън обстрелваха „Ориент“ и го превръщаха в неразпознаваема развалина. Красивите му линии и извисяващите се мачти вече ги нямаше. Дебелите дъбови бордове бяха на трески. И макар че няколко оцелели оръдия продължаваха да гърмят, Дьо Кампион виждаше, че корабът умира.

Той забеляза как пламъците тичаха като живак по главната палуба. Стрелкаха се насам-натам, не знаеха милост, докато се изкачваха по спуснатите платна и се гмурваха през отворените люкове към трюма.

Внезапно зарево заслепи Дьо Кампион, макар че беше затворил очи. Последва гръм, по-силен от всичко, което някога бе чувал. Той политна назад от ударната вълна, която обгори лицето и косата му.

Падна настрани, като се опитваше да си поеме дъх, претърколи се няколко пъти, за да угаси пламъците по палтото си. Когато най-сетне вдигна поглед, беше ужасен.

„Ориент“ го нямаше.

Огънят гореше по водата в широк кръг около отломките. Взривът беше така силен, че още шест кораба горяха, три от английската и три от френската флота. Грохотът на битката утихна, докато моряци с помпи и ведра отчаяно се опитваха да спасят корабите си от разрушение.

— Огънят сигурно е стигнал до склада с барут — прошепна тъжно един френски моряк.

Дълбоко в трюма на всеки боен кораб имаше стотици бурета с барут. И най-малката искра беше опасна.

Сълзи се стичаха по лицето на моряка и макар че усещаше гадене, Дьо Кампион бе твърде изтощен, за да покаже някакво чувство.

Когато потеглиха от Абу Кир на борда на „Ориент“ имаше повече от хиляда души. Дьо Кампион също беше пътувал с него, беше вечерял с адмирал Брюе. Почти всички, които познаваше на това пътуване, бяха на този кораб, дори децата, синовете на офицерите, някои едва на единайсет години. Докато се взираше в опустошението, той не можеше да си представи, че дори един от тях е оцелял.

Отидоха напразно — освен сандъците, които Вилньов си беше присвоил — усилията на месеца му в Египет и шансът на живота му.

Дьо Кампион се свлече на палубата.

— Египтяните ме предупредиха — каза той.

— Предупредили са те? — повтори морякът.

— Да не взимам камъни от Града на мъртвите. Твърдяха, че ще ме сполети проклятие. Проклятие… аз им се изсмях и на тях, и на глупавите им суеверия. Но сега…

Опита да се изправи, но се стовари на палубата. Морякът дойде да му помогне и да го свали долу. Там той зачака неизбежната атака на англичаните, за да ги довършат.

Тя дойде призори, когато британците се прегрупираха и започнаха атака срещу остатъка от френската флота. Но вместо ответен огън и ужасяващото скърцане на греди, пробивани от метални гюлета, Дьо Кампион чу само вятърът, когато „Гийом Тел“ започна да се движи.

Излезе на палубата и видя, че плават на североизток с пълни платна. Британците ги следваха, но бързо изоставаха. По някой облак дим маркираше безсмислените им усилия да уцелят „Гийом Тел“ от толкова далече. И скоро дори платната им вече почти не се виждаха на хоризонта.

До края на дните си Емил дьо Кампион щеше да подлага на съмнение смелостта на Вилньов, но никога не издаде коварството му, а винаги твърдеше, че му дължи живота си.

До средата на сутринта „Гийом Тел“ и още три кораба под командването на Вилньов бяха избягали от Нелсън и неговите братя по оръжие. Отправяха се към Малта, където Дьо Кампион щеше да прекара остатъка от живота си в работа, проучвания и дори кореспонденция с Наполеон и Вилньов, като през цялото време щеше да се чуди какво ли е станало с изгубените съкровища, които бе отнесъл от Египет.

Товарен кораб „Торино“, на сто и трийсет километра западно от Малта

Наши дни

„Торино“ беше тристафутов товарен кораб със стоманен корпус, построен през 1973 година. С напредналата си възраст, малките си размери и бавната скорост, той вече не беше нищо повече от крайбрежен кораб, който изпълняваше кратки курсове през Средиземно море, до най-различни малки островчета между Либия, Сицилия, Малта и Гърция.

Час преди зазоряване той плаваше на запад, на сто и трийсет километра от последната си спирка в Малта и се отправяше към малкия, контролиран от италианците остров Лампедуза.

Макар че беше още много рано неколцина мъже се бяха събрали на мостика. Всички бяха нервни — и с основание. През изминалия час един необозначен кораб без светлини ги следваше.

— Все още ли приближават?

Въпросът дойде като вик от капитана, Константин Брако, едър мъж с ръце на хамалин, прошарена коса и четина по лицето, която дращеше като шкурка.

С ръка на руля, той чакаше отговора.

— Е?

— Корабът е още там — отвърна помощник-капитанът. — Следва ни и ускорява.

— Изключете всички светлини — нареди Брако. Друг от екипажа натисна серия от ключове и „Торино“ потъна в мрак. С тъмен кораб Брако смени отново курса.

— Това няма да ни донесе голяма полза, ако имат радар или уред за нощно виждане — каза помощник-капитанът.

— Но ще ни спечели малко време — отвърна Брако.

— Може би са митничари? — попита друг от екипажа. — Или италианската брегова охрана?

Брако поклати глава.

— Де тоз късмет.

Помощник-капитанът знаеше какво има предвид той.

— Мафията?

Брако кимна.

— Трябваше да платим. Въртим контрабанда в техни води. Те искат своя дял.

Тъй като си мислеше, че ще успее да се изплъзне в нощта, Брако беше рискувал. Но съдбата беше решила друго.

— Извадете оръжията — каза той. — Ще трябва да се бием.

— Но, Константин — отвърна помощник-капитанът. — Това ще свърши зле с този товар.

Палубата на „Торино“ беше натоварена с контейнери, но в повечето от тях бяха скрити цистерни, големи колкото градски автобуси и пълни с втечнен пропан. Те пренасяха и друга контрабанда, включително двайсет варела с някаква мистериозна субстанция, качена на борда от клиент от Египет, но поради скочилите цени на горивата в цяла Европа именно пропанът носеше големите пари.

— Дори контрабандистите трябва да плащат данъци — промърмори си Брако. С парите за защита, транзитните такси и таксите по пристанищата, криминалният синдикат беше също толкова лош като правителствата. — Сега ще си платим двойно. С пари и товар. Може би дори тройно, ако искат да послужим за назидание.

Помощник-капитанът кимна. Той нямаше желание да плаща за чуждо гориво с живота си.

— Ще извадя оръжията — каза той.

Брако му хвърли ключ.

— Събуди мъжете. Ще се бием или ще умрем.

Помощник-капитанът тръгна към оръжейната и спалните помещения на долната палуба. Когато изчезна, друга фигура влезе на мостика. Пътник, който се подвизаваше под странното име Амон Та. Брако и екипажът го наричаха Египтянина.

Слаб и висок, с дълбоко поставени очи, бръсната глава и кожа с цвят на карамел, той никак не изглеждаше внушително в очите на Брако. Всъщност капитанът дори се чудеше защо някой би избрал такъв жалък ескорт за товар, който според него беше варели с хашиш или някаква друга дрога.

— Защо корабът е тъмен? — попита направо Амон Та. — Защо променяме курса?

— Не се ли сещаш защо?

След миг размисъл египтянинът като че ли разбра. Извади деветмилиметров пистолет от колана си, отпусна го до тялото си и отиде до вратата, откъдето се вгледа в тъмната морска шир.

— Зад нас — каза Брако.

Още докато изричаше това, капитанът разбра, че е сгрешил. Два лъча грейнаха отдясно на носа, единият озари мостика с ослепително сияние, а другият — перилата.

Две надуваеми лодки приближаваха. Брако инстинктивно обърна кораба към тях, но нямаше смисъл, те описаха широка дъга и обърнаха, като бързо последваха курса им и ускориха.

Бяха хвърлени абордажни куки, те се закачиха за трите метални въжета, които служеха като перила на кораба. След секунди две групи въоръжени мъже започнаха да се изкачват към палубата на „Торино“.

Прикриващ огън отекна от лодките.

Дори когато един откос разби прозореца на мостика и рикошира в стената, египтянинът не потърси укритие. Вместо това пристъпи спокойно зад дебелата преграда, погледна навън и стреля няколко пъти.

За изненада на Брако, Амон Та беше уцелил двама от нападателите със съвършени изстрели в главата въпреки пълния мрак и трудния ъгъл. Третият изстрел изгаси единия прожектор, който беше насочен към тях.

След това египтянинът отстъпи назад, без да бърза и без излишни движения, и последва автоматичен откос.

Брако остана на палубата, докато куршумите трещяха из мостика. Един ожули ръката му. Друг разби бутилка самбука, която той пазеше за късмет. Щом течността се разтече по палубата, Брако реши, че това е лош знак. Трите кафеени зърна в бутилката трябваше да са предвестници на просперитет, здраве и щастие, но не се виждаха никъде.

Вече ядосан, Брако извади своя пистолет от раменния си кобур и се приготви да се бие. Погледна към египтянина, който все още стоеше прав. Поведението и точността му бяха променили мнението на Брако за него. Той не знаеше кой е този човек, но внезапно осъзна, че се взира в най-смъртоносния мъж на кораба.

Добре поне, че е на наша страна, помисли си.

— Отлична стрелба — извика. — Може би съм те подценил.

— Може би съм искал да ме подцениш — отвърна египтянинът.

Още изстрели изгърмяха в тъмното, този път от кърмата на кораба. В отговор Брако стана и стреля през разбития прозорец, на сляпо.

— Хабиш муниции — каза египтянинът.

— Печеля време — каза Брако.

— Времето е на тяхна страна. На борда на кораба ти се качиха поне десетина мъже. Може би повече. Още една гумена лодка приближава кърмата.

Втора престрелка откъм кърмата потвърди думите му.

— Лоша работа — отвърна Брако. — Шкафът с оръжията е на долната задна палуба. Ако хората ми не успеят да стигнат до него или да се върнат оттам, онези ще са много повече от нас.

Египтянинът тръгна към вратата, открехна я и се вгледа по прохода.

— Явно вече е така.

Чу се тропот и Брако се приготви за бой, но египтянинът отвори вратата, за да пропусне един куцащ, окървавен моряк.

— Те превзеха долната палуба — успя да каже той.

— Къде са пушките?

Морякът поклати глава.

— Не можахме да стигнем до тях.

Държеше се за корема и кръвта му изтичаше от огнестрелна рана. Той се свлече на пода и остана да лежи там.

Нападателите напредваха към носа и застрелваха всеки по пътя си. Брако остави руля и се опита да помогне на ранения.

— Остави го — каза египтянинът. — Трябва да вървим.

Брако не искаше да го прави, но виждаше, че е твърде късно. Вбесен и жаден за кръв, той свали предпазителя на пистолета си и пристъпи към люка. Беше готов за битка и каквото ще да става, но египтянинът го сграбчи и го задържа.

— Пусни ме — настоя Брако.

— Значи да умреш без полза?

— Те избиват екипажа ми. Няма да ги оставя да го правят без никакъв отпор.

— Екипажът ти няма значение — отвърна студено Амон Та. — Трябва да стигнем до товара ми.

Брако беше смаян.

— Ти наистина ли си мислиш, че ще се измъкнеш оттук с твоя хашиш?

— Във варелите има нещо много по-силно — каза египтянинът. — Достатъчно силно, за да спаси кораба ти от тези глупаци, ако успеем да стигнем навреме до него. А сега ме заведи там.

Докато египтянинът говореше, Брако забеляза странен блясък в очите му. Може би — само може би — все пак не лъжеше.

— Хайде.

Следван от египтянина, Брако излезе през разбития прозорец на мостика и скочи на най-близкия товарен контейнер. Разстоянието беше към два метра, той се приземи със силен тътен и натърти коляното си.

Египтянинът кацна до него, веднага приклекна и се обърна.

— Твоят товар е в първата редица контейнери — обясни Брако. — Последвай ме.

Те хукнаха да бягат, като скачаха от контейнер на контейнер. Когато стигнаха до предната редица, Брако се спусна между контейнерите на палубата.

Египтянинът остана с него и се скриха за миг между двете огромни метални кутии. Сега стрелбата беше много по-нарядко: изстрел тук, после там. Битката приключваше.

— Този е — каза Брако.

— Отвори го — нареди египтянинът.

Брако отвори с капитанския ключ катинара и дръпна силно лоста, който залостваше вратата. Потрепна, когато старите панти изскърцаха пронизително.

— Влизай — нареди египтянинът.

Брако пристъпи в мрака на контейнера и включи фенерче. Една от цилиндричните цистерни с пропан заемаше по-голямата част от пространството, но до задната стена бяха белите варели с товара на египтянина.

Брако отведе Амон Та до тях.

— Сега какво? — попита Брако.

Египтянинът не отговори. Вместо това свали капака на един от варелите и го сложи настрани. За изненада на Брако от ръба на варела се разля бяла мъгла, която се спусна надолу.

— Течен азот? — попита той, щом усети внезапния студ. — Какво има вътре, за бога?

Амон Та продължаваше да не му обръща внимание, действаше в мълчание, извади една криогенно охладена бутилка със странен символ. Докато се взираше в него, Брако започна да загрява, че вероятно това е нервнопаралитичен газ или някакво биологично оръжие.

— Те това ли търсят — попита той, като скочи към египтянина и го сграбчи. — Не искат пропана или пари за защита. Искат теб и този химикал. Ти си причината да избият хората ми!

Нападението му хвана египтянина неподготвен, но той се окопити бързо. Освободи се от Брако, изви една от грамадните му ръце зад гърба и го хвърли на земята.

Миг след като се строполи, Брако усети тежестта на египтянина на гърдите си. Погледна към две безмилостни очи.

— Вече не ми трябваш — каза египтянинът.

Остра болка прониза Брако, когато триъгълен кинжал се заби в корема му. Египтянинът го изви, извади го и се изправи.

Агонизирайки, Брако се напрегна и после се отпусна. Главата му се удари в металния под на контейнера, докато той притискаше корема си и усещаше тъмната топла кръв, която се пропиваше в дрехите му.

Щеше да е бавна и мъчителна смърт. Смърт, която египтянинът не виждаше нужда да ускорява, докато бавно и спокойно бършеше кръвта от дебелото триъгълно острие, после го плъзна пак в ножницата, извади сателитен телефон и натисна само един бутон.

— Корабът ни беше нападнат — каза на някого в другия край на линията. — Явно престъпници.

Последва дълга пауза и после египтянинът поклати глава.

— Твърде много са, за да се бия… Да, знам какво трябва да се направи. Тъмната мъгла няма да попадне в чужди ръце. Напомни за мен на Озирис. Ще се видим в отвъдното.

Затвори, тръгна към другия край на цистерната с пропан и използва голям извит ключ, за да отвори една клапа. Газът започна да изтича със силно съскане.

След това той извади малък експлозив от джоба на палтото си, прикрепи го към стената на цистерната и включи таймера. После се върна в предната част на контейнера, отвори леко вратата и се плъзна навън в мрака.

Дори докато лежеше в локва от собствената си кръв, Константин Брако знаеше какво го очаква. Въпреки че така или иначе с него беше свършено, той реши да се опита да спре експлозията.

Претърколи се, сумтейки от болка при всяко движение. Успя да пропълзи до края на цистерната, като остави кървава диря след себе си. Опита се да затвори клапата с гаечния ключ, но установи, че няма сили да държи тежкия инструмент. Пусна го на палубата и се примъкна напред, като крещеше от болка. От миризмата на пропана му се гадеше, болката в червата му гореше като огън в него. Очите му започнаха да го предават. Той откри експлозива, но едва виждаше бутоните по панела на таймера. Дръпна го и го откачи от цистерната точно когато вратите на контейнера се отвориха.

Брако се обърна. Двама мъже се втурнаха вътре с насочени оръжия. Стигнаха до него и видяха таймера в ръката му.

Той стигна до нула, гръмна в ръката на Брако и възпламени пропана. Контейнерът се взриви в ослепителна бяла светлина.

Силата на експлозията размести предните контейнери и ги запрати през борда към морето.

Брако и двамата мъже от мафията се изпариха за част от секундата, но това, което стори Брако, осуети плана на египтянина. След като бе свален от дебелата стоманена стена на цистерната с пропан, зарядът не беше достатъчно силен, за да я пробие. Вместо това предизвика ярка експлозия и запали огромен огън, подхранван от пропана, който все още изтичаше от отворената клапа.

Езикът на пламъка се изстреля право нагоре от цистерната, като изгаряше всичко, до което се докоснеше. Когато цистерната се наклони, върхът на пламъка се насочи надолу, към палубата.

Докато оцелелите престъпници бягаха, стоманената палуба под цистерната започна да омеква и поддава. До няколко минути тя стана толкова слаба, че единият край на тежката цистерна пропадна през нея. Сега тя се бе килнала под странен ъгъл и струята огън се пренасочи по стената ѝ. Оттук нататък всичко вече беше само въпрос на време.

Горящият кораб продължи още двайсет минути на запад, плаващо огнено кълбо, което можеше да се види от километри. Малко преди зазоряване попадна на риф. Само на половин миля от брега на Лампедуза.

Ранобудните на острова излязоха да видят сиянието и да направят снимки. В това време цистерната с пропан се разкъса, петнайсет хиляди галона газ под налягане се взривиха и на хоризонта се появи ослепителна експлозия — по-ярка от изгряващото слънце.

Когато блясъкът започна да отслабва, носът на „Торино“ го нямаше, корпусът беше разцепен като консервна кутия. Над него облак тъмна мъгла се носеше към острова, увиснал на бриза като дъжд, който сякаш никога не стига до земята.

Морските птици започнаха да падат от небето, стоварваха се във водата с плясък или тупваха по пясъка.

Мъжете и жените, които бяха излезли да гледат спектакъла, хукнаха да се скрият, но пипалата на носещата се мъгла бързо ги настигнаха и те падаха по земята внезапно, както чайките бяха паднали от небето.

Носена от вятъра, Черната мъгла помете острова и продължи на запад. След себе си остави само тишина и осеяна с неподвижни тела земя.

Средиземно море, трийсет километра източно от Лампедуза

Една тъмна фигура се носеше бавно към морското дъно, в контролирано спускане. Погледнат отдолу, водолазът приличаше повече на вестител, спускащ се от небесата, отколкото на човек. Фигурата му бе огромна заради двете кислородни бутилки, големия хамут и реактивната раница на гърба, която имаше тантурести крилца. Към този образ се добавяше ореол светлина от двете закачени на раменете лампи, които хвърляха жълто сияние в мрака.

С достигането на трийсет метра дълбочина и приближаването към морското дъно, той лесно различи кръгчето светлина на дъното. В него група облечени в оранжево водолази разкопаваха откритие, което щеше да е принос към епическата история на Пуническите войни между Картаген и Рим.

Той стигна до дъното, на около петнайсет метра от осветената работна зона, и потупа по ключа на интеркома с дясната си ръка.

— Тук е Остин — каза в монтирания в шлема микрофон. — На дъното съм и продължавам към разкопките.

— Прието — отвърна в ухото му леко разкривен глас. — Дзавала и Удсън те чакат.

Кърт Остин включи ускорителите, издигна се леко от дъното и се понесе към разкопките. Макар че повечето гмуркачи имаха стандартни костюми. Кърт и още двама изпробваха новия подобрен твърд костюм, който поддържаше постоянно налягане и им позволяваше да се гмуркат и да се издигат на повърхността, без да спират за декомпресия.

Засега Кърт смяташе, че костюмът е лесен за употреба и удобен. Не беше изненадващо, че е малко едричък. Когато стигна до осветената зона, той подмина монтирания триножник с подводния прожектор. Подобни прожектори бяха поставени по целия периметър на работната зона. Те бяха свързани с кабели към група от подобни на вятърни мелници турбини, поставени на известно разстояние.

Течението задвижваше перките на турбините и произвеждаше електричество за прожекторите, което позволяваше разкопките да протичат по-бързо.

Кърт продължи, мина над кърмата на древния кораб и спря от другата страна.

— Я вижте кой се появи най-после — каза един дружелюбен глас в шлема му.

— Нали ме знаеш — отвърна Кърт. — Чакам да свършите тежката работа, после се гмуркам и обирам славата.

Другият се засмя. Нищо не можеше да е по-далече от истината. Кърт Остин отиваше първи на мястото и бе способен да работи по обречен проект от чист инат, докато някак не го съживи или докато буквално не изпробва всеки вариант.

— Къде е Дзавала? — попита Кърт.

Другият водолаз посочи настрани, почти към мрака.

— Твърди, че трябва да ти покаже нещо важно. Сигурно е намерил стара бутилка с джин.

Кърт кимна, включи раницата и се понесе към мястото, където Джо Дзавала работеше с друг водолаз на име Мишел Удсън. Те разкопаваха секция около носа на кораба и бяха сложили пластмасови щитове, за да не могат пясъкът и тинята да покрият онова, което бяха извадили.

Кърт видя, че Джо се изправи леко, и после чу ведрият глас на приятеля си по интеркома.

— Най-добре се прави на заета — каза Джо. — Ел шеф ще ни направи посещение.

Технически беше вярно. Кърт беше Директор със специално назначение към Националната агенция за морско и подводно дело, доста интересен клон на федералното правителство, който се занимаваше с мистериите на океана, но Кърт не успяваше да се държи като типичния шеф. Предпочиташе екипния подход, поне докато не се наложеше да вземе трудни решения. Тях ги взимаше сам. Това според него беше отговорността на водача.

Колкото до Джо Дзавала, той беше по-скоро негов съучастник, отколкото служител. Двамата бяха преживели какво ли не през годините. Само през последната бяха замесени в откриването на кораба „Уарата“, който се смяташе за потънал през 1909 г., и се озоваха в тунел за нападение под демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея; и спряха международна фалшификаторска операция, която беше така сложна, че се използваха само компютри и нито една печатарска машина.

След това двамата бяха готови за ваканция. Експедиция за откриване на реликви на дъното на Средиземно море, звучеше точно като освежаващ тоник.

— Чух, че вие двамата се размотавате тук долу — пошегува се Кърт. — Дойдох да сложа край на това и да ви намаля надниците.

Джо се засмя.

— Не би уволнил човек, който тъкмо ще ти плаща облог, нали?

— Ти? Да платиш? Това не мога да го повярвам.

Джо посочи към откритите ребра на древния кораб.

— Помниш ли какво ми каза, когато за първи път видяхме ултразвуковото сканиране на морското дъно в дълбочина?

— Казах, че корабът е картагенски спомни си Кърт. — А ти се обзаложи, че е римска галера — което, за мой най-голям ужас, се оказа вярно, ако се съди по извадените артефакти.

— Ами ако съм прав само на петдесет процента?

— Тогава ще кажа, че си се справил по-добре от обикновено.

Джо пак се засмя и се обърна към Мишел.

— Покажи му какво намерихме.

Тя махна на Кърт и насочи светлините си към разкопания участък. Там, където дългият заострен шип, който бе представлявал таранът на носа на римската галера, беше забит в друг вид дърво. Там, където тя и Джо бяха разкопали пясъка, Кърт видя строшен корпус на втори кораб.

— Какво е това? — попита той.

— Това, приятелю, е корвус — каза Джо.

Тази дума означаваше гарван, а древният железен шип наистина приличаше на острата човка на гарван, откъдето вероятно идваше и името му.

— В случай че си забравил — продължи Джо, — римляните са били слаби моряци. Далеч под нивото на картагенците. Но били по-добри войници и намерили начин да обърнат това в своя полза: като удрят враговете си с таран, забиват тази желязна човка в корпуса на кораба и после с въжен мост се прехвърлят на борда му. С тази тактика те обръщали всеки близък бой в морето в ръкопашна битка.

— Значи имаме два кораба?

Джо кимна.

— Римска тримера и картагенски кораб, все още свързани от корвуса. Това е бойна сцена отпреди две хиляди години, застинала във времето.

Кърт беше смаян от това откритие.

— Но как са потънали така?

— Вероятно при сблъсъка корпусите им са се пропукали — предположи Джо. Римляните вероятно не са могли да освободят корвуса, докато корабите са потъвали. Потънали са заедно, свързани за вечността.

— Което означава, че и двамата сме прави — каза Кърт. — Предполагам, че няма да ми платиш онзи долар.

— Долар ли? — попита Мишел. — От месец не спирате да говорите за този облог, заради някакъв си жалък долар?

— Всъщност всичко е заради правата над хваленето — каза Кърт.

— Освен това той продължава да ми намалява надницата — рече Джо. — Затова само толкова мога да си позволя да заложа.

— И двамата сте изумителни — каза тя.

Кърт би се съгласил с гордост с това, но нямаше тази възможност, защото друг глас се чу по интеркома и го прекъсна.

Надпис на монтирания в шлема дисплей потвърждаваше, че обаждането идва от „Морски дракон“ на повърхността. Малкото катинарче с името му и името на Джо до него показваше, че разговорът е насочен само към тях двамата.

— Кърт, Гари е — каза гласът. — С Дзавала чувате ли ме?

Гари Рейнолдс беше капитанът на „Морски дракон“.

— Високо и ясно — каза Кърт. — Виждам, че си на частния канал. Проблем ли има?

— Опасявам се, че да. Получихме зов за помощ. И не съм сигурен как да реагирам.

— Защо?

— Защото обаждането не е от кораб — каза Рейнолдс. — Идва от Лампедуза.

— От острова?

Лампедуза беше малък остров с население от пет хиляди души. Той беше италианска територия, но се намираше по-близо до Либия, отколкото до южния край на Сицилия. „Морски дракон“ спираше там за една нощ всяка седмица, за да вземе провизии и зареди гориво, преди да се върне на позиция над разкопките. Дори сега на брега имаше петима членове на НАМПД, които се занимаваха с логистиката и каталогизираха артефактите, открити при разкопките.

Джо зададе очевидния въпрос:

— Защо някой на остров ще предава зов за помощ по морския канал?

— Нямам представа — каза Рейнолдс. — Момчетата от радиорубката са били достатъчно съобразителни, за да включат на запис, когато осъзнали какво чуват. Изслушахме го няколко пъти. Малко е накъсано, но определено идва от Лампедуза.

— Ще ни го пуснеш ли?

— Мислех си, че никога няма да поискаш — каза Рейнолдс. — Почакай.

След няколко секунди Кърт чу жужене от статично електричество и малко забавяне, преди един глас да заговори. Той не можа да различи първите няколко думи, но после сигналът се изчисти и гласът стана по-силен. Беше женски. Жена, която звучеше едновременно спокойно, но все пак има отчаяна нужда от помощ.

Тя говори на италиански двайсет секунди и после мина на английски:

— … пак повтарям, аз съм доктор Рената Амброзини… Нападнаха ни… Сега сме в капан в болницата… отчаяна нужда от помощ… Запечатани сме и кислородът ни свършва. Моля, отговорете.

Последва няколко секунди прашене и съобщението се повтори.

— Някакъв трафик по спешните честоти? — попита Джо.

— Нищо — каза Рейнолдс. — Но просто за всеки случай се обадих на логистичния екип. Никой не вдигна.

— Това е странно — каза Джо. — Някой трябва да стои при радиото постоянно, докато са там.

Кърт се съгласи.

— Обади се на някой друг — предложи той. — В пристанището има участък на италианската брегова охрана. Виж дали ще можеш да събудиш командира.

— Вече се опитах — каза Рейнолдс. — Опитах и по сателитния телефон, в случай че нещо пречи на радиото. Всъщност набрах всеки номер, който открих, в Лампедуза, включително на местната полиция и заведението, където си поръчахме пица при първата ни нощ там. Никой не отговаря. Не искам да звуча като истерик, но по една или друга причина целият остров мълчи.

Кърт не беше човек, който прибързва със заключенията, и все пак жената беше използвала думата „нападнаха“.

— Свържи се с италианските власти в Палермо — каза той. — Зовът за помощ си е зов за помощ, дори и ако не идва от кораб. Кажи им, че отиваме да видим с какво можем да помогнем.

— Предположих, че ще решиш нещо такова — каза Рейнолдс. — Проверих графика на гмурканото. Джо и Мишел могат да излязат с теб. Всички други трябва да влязат в резервоара.

Кърт очакваше това. Съобщи новината на останалите от екипа. Те бързо оставиха инструментите си, изключиха прожекторите и започнаха много бавното си издигане за среща с резервоара за декомпресия, който висеше на въжета. С него те щяха да бъдат изтеглени безопасно на повърхността.

Кърт, Джо и Мишел стигнаха до повърхността със своите твърди костюми и Кърт вече сваляше оборудването си, когато Рейнолдс им съобщи още лоши новини. Нито дума не се чувала от Лампедуза. Нямало военни, нито брегова охрана на повече от сто километра от острова.

— Зареждат два хеликоптера в Сицилия, но няма да са готови още половин час. А и имат час път от там.

— Дотогава вече ще сме на плажа, ще си довършваме десерта и ще си поръчваме чаши вино преди лягане каза Джо.

— Затова ни молят да идем да огледаме — обясни Рейнолдс. — Явно ние сме най-близкото нещо до официално правителствено присъствие в района. Дори нашето правителство да е от другата страна на Атлантика.

— Добре — каза Кърт. — За първи път няма да трябва да молим за разрешение или да игнорираме нечие предупреждение.

— Вече обърнах кораба в правилната посока — каза Рейнолдс.

Кърт кимна.

— И не пести тягата.

Когато „Морски дракон“ наближи Лампедуза, първият признак на проблем беше плащаницата от тъмен мазен дим, която се издигаше над острова. Кърт фокусира мощния бинокъл натам.

— Какво виждаш? — попита Джо.

— Някакъв кораб. Близо до брега.

— Танкер?

— Не знам. Димът е много. Виждам само изгорял и разкривен метал. — Обърна се към Рейнолдс. — Да идем да го огледаме.

„Морски дракон“ промени курса и димът над тях стана още по-гъст и черен.

— Вятърът носи този дим право през острова — отбеляза Джо.

— Интересно какво ли носи. Ако е нещо токсично… — каза Кърт.

Нямаше нужда да довършва изречението.

— Онази докторка каза, че са в капан и им свършва кислородът — добави Джо. — Аз си представях как болницата се е срутила след експлозия или земетресение, но явно е имала предвид, че се крият от дима.

Кърт отново погледна през бинокъла. Предната част на кораба приличаше на разкъсана от гигантска отварачка за консерви — всъщност половината кораб го нямаше. Остатъкът от корпуса беше черен от сажди.

— Сигурно е над риф — каза Кърт. — Иначе щеше да е потънал. Не виждам име. Някой да се обади в Палермо и да им каже какво сме открили. Ако успеят да определят какъв е този кораб, може да разберат какво е носил.

— Ще се обадя — каза Рейнолдс.

— И, Грей — добави Кърт, сваляйки бинокъла. — Дръж ни по вятъра.

Рейнолдс кимна.

— Не е нужно да ми го повтаряш.

Той нагласи курса и намали скоростта, докато предадат новината. Когато бяха на четиристотин и петдесет метра от товарния кораб, един моряк извика от предната палуба:

— Вижте!

Рейнолдс изключи двигателя и „Морски дракон“ спря, докато Кърт излизаше на палубата. Видя, че морякът му сочи някакви фигури във водата. Бяха дълги петнайсет стъпки, подобни на торпеда и оцветени в тъмносиво.

— Гринди — каза морякът. — Четири големи. Две малки.

— И са обърнали коремите — кимна Кърт. Китовете буквално се носеха легнали настрани, обградени от водорасли, мъртва риба и сепии. — Каквото и да е станало на този остров, е засегнало и водата.

— Няма да е от товарния кораб — каза някой друг.

Кърт се съгласи, но не отговори. Беше зает да оглежда безжизнените морски животни, които се носеха покрай тях. Чуваше как Джо говори с италианските власти по радиото, докладваше за откритието. Забеляза, че не всички сепии са мъртви. Някои се бяха залепили една за друга, увили късите си пипалца като в спазматична прегръдка.

— Може би трябва да се махаме оттук — предложи морякът, като дръпна ризата си, за да покрие носа и устата си, сякаш да спре отровата, която може би се носи из въздуха.

Кърт знаеше, че тук са в безопасност, защото бяха далече от товарния кораб, по вятъра, и нямаше и помен от дим във въздуха. Но пък трябваше да мисли за безопасността на екипажа си.

Надникна пак в каютата.

— Отдалечи ни още километър и половина — каза той. — И наблюдавай дима. Ако вятърът се промени, трябва да се отдалечим, преди да ни е достигнал.

Рейнолдс кимна, натисна дросела и завъртя руля. Когато корабът ускори, Джо сложи пак микрофона на радиото на поставката му.

— Какво става?

— Казах им какво сме открили — отвърна Джо. — По данни на италианската служба за сигурност от снощи, предполагат, че товарният кораб е „Торино“.

— Какво е пренасял?

— Машинни части и текстил, предимно. Нищо опасно.

— Текстил — друг път — каза Кърт. — Кога се очакват онези хеликоптери?

— След два или три часа.

— Какво стана с излитането до половин час?

— Излетели са — каза Джо. — Но според нашия рапорт са се върнали в Сицилия да презаредят, докато екипа за работа с опасни материали се събере.

— Не мога да ги виня — отвърна Кърт. Все пак не спираше да мисли за лекарката, която им се обади, и за екипа от НАМПД, които още не отговаряха на обажданията, да не споменаваме за петте хиляди други мъже, жени и деца, които живееха на Лампедуза. Взе бързо решение. Единственото, което съвестта му позволяваше.

— Нека приготвят лодката, отивам да потърся приятелите ни.

Рейнолдс чу това и веднага каза:

— Ти да не откачи?

— Вероятно — каза Кърт. — Но ако ще чакам три часа, за да разбера дали нашите са живи или мъртви, със сигурност ще откача. Особено ако се окаже, че сме можели да ги спасим, а сме се размотавали.

— Аз идвам с теб — каза Джо.

Рейнолдс ги погледна строго.

— И как смятате да не умрете от онова, което очевидно е убило останалите хора на острова?

— Ами имаме херметизирани шлемове и много чист кислород. Ако сме с тях, всичко ще е наред.

— Някои невротоксични газове реагират с кожата — изтъкна Рейнолдс.

— Тогава си имаме водолазни костюми, които са непромокаеми — изстреля Кърт. — Това ще свърши работа.

— И можем да сложим ръкавици и да залепим пролуките — добави Джо.

— С тиксо ли? — попита Рейнолдс. — Ще заложите живота си на здравината на едно тиксо?

— Няма да ни е за първи път — призна Джо. — С него съм лепил крило на самолет навремето. Само дето не се получи както очаквах.

— Това е сериозно — каза Рейнолдс, объркан, че двамата явно имат намерение да го направят. — Ще рискувате живота си за нищо. Няма причина да мислите, че някой на острова е още жив.

— Не е вярно — каза Кърт. — Имаме две причини. Първо, получихме зов за помощ по радиото, който очевидно е излъчен след онова, което се е случило. Лекарката и още няколко души бяха живи, поне тогава. В болница. Казват, че са запечатани, вероятно за да се предпазят от токсина. И други може да са направили същото. Включително нашите хора. Освен това някои от сепиите не са мъртви във водата. Движат се, посягат една към друга и шават достатъчно, за да ми кажат, че не са готови да бъдат хвърлени все още на барбекюто.

— Това не е много убедително — каза Рейнолдс.

Но за Кърт беше достатъчно убедително.

— Няма да чакам тук само за да разбера, че там е имало хора, които сме можели да спасим, ако бяхме действали по-бързо.

Рейнолдс поклати глава. Знаеше, че няма да победи в този спор.

— Добре, хубаво. Но какво се очаква да правим ние през това време?

— Стойте до радиото и гледайте пеликаните, които стоят на онази шамандура — каза Кърт, като посочи три бели птици на шамандурата в канала. — Ако започнат да умират и да падат в морето, обръщай кораба и се разкарайте оттук възможно най-бързо.

На няколко километра оттам една замислена фигура седеше в малка надуваема лодка, която беше открадната от обречения товарен кораб. Амон Та беше избягал, като стигна през кърмата до лодката, оборудвана с радио, което екипажът обикновено използваше при огледа на корпуса.

Беше едва на трийсет метра от кораба, когато дойде експлозията. Твърде близо. Трябваше ударната вълна да го убие, ако не и да го изпепели напълно, но тътенът на експлозията само го стресна. Корабът не беше изчезнал, както очакваше.

Нещо се беше объркало. Първият му инстинкт беше да се върне на кораба, но въпреки първоначалната експлозия, той още се движеше и малката лодка нямаше да го настигне.

Нямаше какво друго да стори, освен да гледа как корабът продължава, докато не се натъкна на рифа и най-сетне се взриви както трябва.

Дори тогава нещата не минаха съвсем добре. Вместо да унищожи криогенно охладения серум, огънят и експлозията го атомизираха и създадоха убийствена мъгла, поразяваща като всеки боен газ. Той гледаше безпомощно как мъглата се разлива на запад и обгръща острова. Опитът му да скрие онова, което той и шефовете му вършеха, сега щеше да се превърне в световна новина.

И сякаш в доказателство, той чу зов за помощ по радиото. Идваше от някаква лекарка, която се бе затворила с пациенти в главната болница на острова. Чу ясно как тя казва, че е видяла облак газ, преди да карантинира себе си и неколцина от останалите.

Взе съдбоносно решение. Ако още беше жива, той трябваше да я елиминира, както и всяко доказателство, до което се беше добрала.

Бръкна в джоба си, извади предварително напълнена инжекция с подкожна игла и дръпна капака със зъби. След бърз натиск, за да се увери, че няма мехурчета в спринцовката, той я заби в крака си и натисна буталото, за да си инжектира противоотровата. Студ пробяга през тялото му заедно с лекарството и за миг ръцете и краката му изтръпнаха.

Когато това усещане отмина, той рестартира двигателя на лодката и пое към острова, после продължи покрай брега, докато не откри безопасно място за акостиране.

Без да се бави, прекоси бързо празния плаж и се качи по стълби, изсечени в скалите, а после тръгна по тесен път над тях.

Болницата беше на три километра оттам и недалеч от летището. Щеше да намери онази лекарка, да убие нея и другите оцелели, и после да тръгне към летището, където щеше да открадне малък самолет и да излети към Тунис или Либия, или дори към Египет, и никой нямаше да разбере, че някога е бил тук.

— Не е точно облекло за летовници — каза Джо.

Да седиш с пълен водолазен костюм в лодка под изгарящото слънце не само че е неудобно и неприятно, но и направо клаустрофобично. Дори вятърът не ги достигаше през плътните пластове на костюма.

— По-добре, отколкото да се задушим от отровен дим — каза Кърт.

Джо кимна и продължи по курса към брега.

Минаваха покрай вълнолома към живописното пристанище на Лампедуза, осеяно от десетина малки лодки.

— Никъде няма жива душа — каза Джо.

Кърт погледна отвъд водата към улиците и сградите на пристанището.

— Предната улица изглежда пуста — каза той. — Няма никакви коли. Дори пешеходци.

Лампедуза имаше едва пет хиляди жители, но Кърт бе имал чувството, че половината от тях са на главната улица, особено когато трябваше да отиде някъде. Скутери и малки коли бръмчаха във всички посоки, малки камиони за доставки се стрелкаха през навалицата в онзи уникален за италианците дързък стил, който предполагаше, че половината население е квалифицирано да участва във Формула 1.

Полазиха го тръпки, когато видя острова така притихнал.

— Завий надясно. Мини покрай онази яхта. Можем да тръгнем направо към оперативната сграда.

— Напряко ли?

— Ей там има частен пристан, който е по-близо до нашата сграда от главното пристанище — каза Кърт. — Излизал съм за риба няколко пъти там. Ще ни спести много ходене.

Джо промени курса и те минаха покрай яхтата. Видяха две фигури проснати на палубата. Първата беше на мъж, който явно беше паднал с оплетена във въжетата ръка. Втората беше на жена.

— Може би трябва…

— Нищо не можем да направим за тях — каза Кърт. — Продължавай.

Джо не отговори, продължи по курса и скоро вече връзваха лодката на малкия пристан, за който беше говорил Кърт.

— Сигурно няма защо да се притесняваме, че някой ще я открадне.

Слязоха от лодката с обемните си костюми и бързо стигнаха до алеята на пристана. Още тела лежаха по улицата, включително на двойка на средна възраст с малко дете и куче на каишка. Мъртви птици осейваха тротоара под две дървета.

Кърт мина покрай птиците и коленичи за миг да огледа двойката. Освен синините и ожулванията при падането нямаше никакво кървене или рана.

— Сякаш са поразени на място. Без никакво предупреждение — каза Джо.

Кърт вдигна очи, огледа се и посочи към следващата улица.

— Натам.

С Джо изтичаха две пресечки, преди да стигнат до малката сграда на НАМПД, която използваха като логистичен център. Отпред имаше малък гараж, сега пълен с оборудване и осеян с предметите, извадени от потъналите римски кораби. Отзад се намираха четири малки стаи, които се използваха като офиси и спални помещения.

— Заключено е — каза Джо, като натисна дръжката.

Кърт се засили и изрита дървената врата. Ритникът беше достатъчно силен да разцепи дървото и вратата рязко се отвори.

Джо влезе вътре и извика:

— Лариса? Коуди?

Кърт също извика, макар да се чудеше колко ли звук излиза от шлема. Гласът му като че ли само отекваше в ушите му.

— Нека проверим задните стаи — каза той. — Ако някой е осъзнал, че това е химически газ, най-добрата защита ще е да се скрият в най-вътрешната стая и да я запечатат.

Тръгнаха към задната част на сградата и Кърт влезе в една стая, но беше празна. Джо отвори вратата на офиса отсреща и видя друго.

— Тук.

Кърт излезе от празната стая и отиде при него. Паднали по лице на масата седяха четирима от петимата членове на екипа. Сякаш бяха разглеждали карта, когато ги беше сполетяло. На стол наблизо, отпуснат, сякаш просто беше заспал, седеше Коуди Уилямс, специалистът по римски антики, който ръководеше проучването.

Сутрешното събрание каза Кърт.

— Провери дали няма някой жив.

— Кърт, те не са…

— Все пак провери — отвърна строго Кърт. — Трябва да сме сигурни.

Джо провери хората около масата, докато Кърт проверяваше Коуди, като го свали от креслото на пода. Беше много тежък и отпуснат, като кукла.

Разтърси го, но нямаше реакция.

— Не усещам пулс — каза Джо. — Не че мога да го усетя с тези ръкавици.

Джо понечи да свали едната.

— Недей — спря го Кърт.

Джо се подчини, Кърт извади нож и задържа острието му под носа на Коуди.

— Нищо, няма кондензация. Не дишат.

Отдръпна ножа и положи внимателно главата на Коуди на пода.

— Какво е пренасял този кораб, за бога? — промърмори Кърт. — Не съм чувал за нищо, което може да причини това на цял остров. Освен може би бойни отровни вещества.

Джо също беше объркан.

— И ако си терорист и имаш много от този газ убиец, защо, по дяволите, ще го използваш тук? Това е просто една точка на картата насред морето. Тук има само туристи, рибари и водолази.

Кърт погледна отново към мъртвите членове на екипа.

— Нямам представа. Но ти казвам, че ще открием кой направи това. И когато ги открием, ще им се иска никога да не бяха чували за това място.

Джо разпозна тона на приятеля си. Той бе пълната противоположност на дружелюбния, вечно ведър маниер на Кърт. В известен смисъл това бе тъмната страна на личността му. В друг — типична реакция: „Не се закачайте с мен. Горко на този, който го направи“.

Понякога Джо се опитваше да разубеждава Кърт в такива моменти, но сега се чувстваше точно по същия начин.

— Обади се на „Морски дракон“ — каза Кърт. — Кажи им какво открихме. Ще потърся ключове. Трябва да стигнем до болницата, а бях дотук с ходенето.

Осемцилиндровият мотор на джипа изрева и бученето се понесе по притихналия остров.

Кърт форсира двигателя няколко пъти, като че ли шумът можеше да разкъса магията, спусната над всичко наоколо.

Той включи на скорост и потегли, докато Джо гледаше една карта. Не беше далече, но по пътя имаше десетки катастрофирали коли с димящи радиатори, скутери лежаха по улиците недалеч от проснатите си мъртви водачи. На всяко кръстовище имаше струпване, по всеки тротоар лежаха минувачи.

— Сякаш е дошъл краят на света — каза мрачно Джо. — Град на мъртвите.

Близо до входа на болницата още една верижна катастрофа задръстваше пътя. Тази включваше преобърнат камион, от чиято каросерия се беше разсипал половината товар. За да го избегне, Кърт мина по тротоара и през каменна градина, докато не стигна до вратите.

— Доста модерна болница — каза Джо, щом видя шестетажната сграда.

— Доколкото си спомням, беше преустроена и разширена, за да се грижи за бежанците, които се опитват да избягат с лодки от Либия и Тунис.

Кърт изгаси двигателя и излезе от джипа, но спря, защото нещо привлече вниманието му.

— Какво има? — попита Джо.

Кърт се взираше в посоката, от която бяха дошли.

— Стори ми се, че нещо се движи.

— Какво нещо?

— Не знам. Нещо над колите.

Кърт се вгледа задълго, но нищо не се появи.

— Да проверим ли?

Кърт поклати глава.

— Не, няма нищо. Сигурно е отблясък по шлема.

— Може да е зомби — каза Джо.

— В такъв случай си в безопасност — отвърна Кърт. — Зомбитата ядат само мозъци.

— Много смешно. Честно да ти кажа, ако някой наистина е оцелял и ни е видял облечени така, може би няма да посмее да се приближи и да се представи.

— Още по-вероятно е просто да ми се е привидяло — каза Кърт. — Хайде. Да влезем вътре.

Стигнаха до входа и автоматичните врати се отвориха със свистене. Минаха покрай десетина тела в чакалнята, половината сгърбени на столовете. Една сестра лежеше зад регистратурата.

— Нещо ми подсказва, че няма нужда да проверяваме — каза Джо.

— Няма да проверяваме — отвърна Кърт. — Вече съм на една трета от кислородната бутилка. Ти сигурно също. Болницата е много голяма, не ми се ще да обикаляме по коридорите и да отваряме всяка стая.

Той откри указателя, отвори го и прегледа имената. Амброзини беше на първа страница — странно, името ѝ беше написано на ръка, а на всички останали бяха напечатани.

— Сигурно е нова — каза Кърт. — За нещастие няма номер на кабинет или етаж.

— Ами ако използваме това? — Джо вдигна микрофона, който явно беше свързан с говорителите в болницата.

— Може би ще ни отговори?

— Идеално.

Джо включи системата и я нагласи на цялата болница, като натисна бутон с надпис: „До всички“, и Кърт пое оттам.

Като държеше микрофона до визьора на шлема си, той се опита да говори възможно най-ясно:

— Доктор Амброзини, или оцелелите в болницата, казвам се Кърт Остин. Получихме вашия зов за помощ. Ако чувате това съобщение — едва не каза „вдигнете белия телефон“, моля, — опитайте да се свържете с регистратурата. Искаме да ви открием, но не знаем къде сте.

Съобщението беше предадено по системата — малко приглушено, но достатъчно разбираемо. Тъкмо щеше да го повтори, когато автоматичните врати се отвориха зад тях.

И двамата се обърнаха сепнати, но там нямаше никого — само празно пространство. След секунда-две вратите се затвориха.

— Колкото по-скоро открием тези хора и се разкараме оттук, толкова по-щастлив ще бъда — каза Джо.

— Напълно съм съгласен.

Телефонът на регистратурата започна да звъни и на панела светеше бяла лампичка.

— Търсят ви на първа линия, доктор Остин — каза Джо.

Кърт натисна бутона на говорителя.

— Ало? — каза женски глас. — Има ли някой? Аз съм доктор Амброзини.

Кърт се наведе близо до говорителя и заговори ясно и бавно.

— Аз съм Кърт Остин. Чухме вашия зов за помощ по радиото. Идваме да помогнем.

— О, слава богу! — каза тя. — Звучите като американец. От НАТО ли сте?

— Не — отвърна Кърт. — С приятеля ми сме от организация, наречена НАМПД. Ние сме водолази и експерти по изваждане на кораби.

Настъпи пауза.

— Как така не сте засегнати от токсина? Той засяга всичко живо. Видях го с очите си.

— Нека кажем, че сме облечени подходящо за случая.

— Даже навлечени — каза Джо.

— Добре — отвърна тя. — Ние сме на четвъртия етаж. Запечатахме една от операционните с найлон и хирургическа лента, но не можем да останем още дълго тук. Въздухът свършва.

— Италиански военни с екип за работа с опасни материали вече са на път — каза Кърт. — Но ще трябва да изчакате няколко часа.

— Не можем — отвърна тя. — Тук сме деветнайсет души. Отчаяно се нуждаем от свеж въздух. Нивата на въглеродния двуокис бързо се покачват.

В раницата си Кърт беше донесъл два допълнителни водолазни костюма и по-малка ръчна кислородна бутилка за смешни случаи. Планът беше да превозят някого на кораба, а после да се върнат за останалите. Но при двайсет души…

— Мисля, че виждам муха в помадата — каза Джо.

— Цял рояк са — промърмори Кърт.

— Какво казахте? — попита Амброзини.

— Не можем да ви извадим оттам — отвърна Кърт.

— Няма да издържим още дълго. Няколко от по-възрастните пациенти вече са в безсъзнание.

— Болницата няма ли отделение за работа с опасни материали? — попита Кърт. — Можем да ви вземе няколко костюма оттам.

— Не, нищо такова.

— Ами кислород? — попита Джо. — Във всички болници има кислородни бутилки.

Кърт кимна.

— Определено си заработи надницата тази седмица, приятел.

— Че не я ли заработвам винаги?

Кърт направи жест с ръка, който казваше, че не е съвсем така.

Докато Джо се преструваше на дълбоко засегнат, Кърт се обърна пак към микрофона.

— На кой етаж е складът ви? Ще ви донесем още кислородни бутилки. Достатъчно, за да издържите, докато дойдат италианските военни.

— Да, това ще свърши работа — каза тя. — Складът е на третия етаж. Моля ви, побързайте.

Кърт затвори и те тръгнаха към асансьора. Джо натисна бутона и вратата се отвори, за да разкрие лекар и сестра, свлечени в ъгъла.

Джо понечи да ги извлече навън, но Кърт му махна „Няма време“.

Натисна 3 и вратата се затвори. След звънчето Кърт тръгна по коридора, докато Джо извлече лекаря наполовина от асансьора и го остави там.

— Ще го използваш като спирачка? — попита Кърт, когато Джо го настигна.

— Сигурно няма да има нищо против — настоя Джо.

— Да, сигурно.

Откриха склада в края на коридора и го разбиха. Касата с надпис „медицински кислород“ беше близо до дъното. Кърт я отвори. Вътре имаше осем зелени бутилки. Надяваше се да стигнат.

Джо дойде с една количка.

— Натовари ги тук. Така няма да трябва да ги носим.

Кърт натовари бутилките на количката. Джо ги завърза с ремъците, за да не се изплъзнат настрани, и избутаха количката през вратата. Опитаха се да завият и се блъснаха в стената.

— Къде си се учил да караш? — попита го Кърт.

— Тези чудесии са по-трудни за управление, отколкото изглежда — отвърна Джо.

Изправиха количката и набраха скорост към асансьора. На половината път се чу звън и вратите на втория асансьор се отвориха.

— Тази сграда сигурно е населена от духове — каза Джо, без да спира.

— Или сградата, или електрическата инсталация — отвърна Кърт.

Когато стигнаха до асансьорите, една тъмнокожа фигура политна от втората кабина и падна на земята.

— Помогнете ми — рече, като се свлече до стената. — Моля…

Стъписан, Кърт остави количката и се наведе до мъжа.

Отначало очите на непознатия бяха притворени, но когато Кърт се наведе по-близо до него, те се отвориха и се втренчиха в неговите. Нямаше нито замайване, нито страх в тези очи, само убийствена злоба, подкрепена от пистолет с късо дуло, с който мъжът стреля.

Изстрелът отекна в тесния коридор, Кърт падна назад, като се извърна тромаво. Приземи се настрани и не помръдна повече.

Изненадан, но роден с бързи рефлекси, които се бяха изостряли на боксовия ринг през половината му живот, Джо скочи напред. Ръката му удари ръката на мъжа странично и отклони следващите два изстрела към стената. Удар с глава, подпомогнат от стоманения шлем, просна стрелеца на пода и оръжието излетя от ръката му, а после се плъзна по чистия бял под на коридора.

Двамата мъже се втурнаха към оръжието. Джо го достигна първи, сграбчи го и се изправи, но ръкавиците му пречеха и не можеше да натисне спусъка. Жилавият нападател го събори и двамата се стовариха през врата с надпис „Внимание ядрено-магнитен резонанс“.

Паднаха тежко на пода и се разделиха при удара. Затрудняван заради ограничената видимост на шлема, Джо за миг изгуби от поглед оръжието и врага си. Когато се огледа, пистолетът го нямаше никакъв, а мъжът, който ги беше нападнал, лежеше на три метра от него. Изглеждаше в безсъзнание.

Джо се изправи и пристъпи напред. Усещаше много силно замайване, сякаш някой го дърпаше назад. Преди да направи още една крачка, усети, че губи равновесие. Първата му мисъл бе, че токсинът го е поразил, но не, не си въобразяваше, някой наистина го дърпаше назад, сякаш го беше вързал с въже под лопатките.

Бързо се сети за причината. Бяха паднали през вратата на болничната лаборатория за ядрено-магнитен резонанс. На три метра зад него имаше машина с размерите на малка кола. Тя беше изпълнена с мощни, свръхохладени магнити, които не можеха да се изключат. Едно лято беше работил в болница и знаеше какви са опасностите от тези машини — всичко желязно, щеше да бъде привлечено към тях с голяма сила. А Джо имаше метална бутилка на гърба си и метален шлем на главата.

Наведе се напред под наклон от трийсет градуса, борейки се с магнитната сила на машината, опитваше се да ѝ попречи да го отлепи от пода. Направи няколко крачки в тази поза, като човек, който върви в силен ураган, но напредваше мъчително бавно.

Раненият му противник беше само на три метра от него и все още се съвземаше от удара в пода, но въпреки усилията си Джо не можеше да го достигне.

Наведе се още, напъна по-силно и стъпи върху хлъзгаво петно на пода. Подхлъзна се и изгуби сцепление. Само толкова бе нужно. В следващия миг беше отлепен от пода и полетя във въздуха.

Гърбът му се блъсна в извитото лице на машината, главата му се удари в друга секция и рикошира с оглушителен трясък.

Магнитите го държаха здраво и той увисна там под странен ъгъл. Дори краката му бяха залепнали, заради стоманените пластини в ботушите, а лявата ръка — благодарение на стоманата в часовника му. Той успя да издърпа дясната си ръка от машината, но беше невъзможно да освободи нищо друго.

Междувременно нападателят идваше в съзнание. Изправи се, погледна към Джо и поклати глава, сякаш му се привиждаше. Започна да се смее и вдигна пистолета, но той веднага излетя от ръката му и се залепи на корпуса на машината до Джо.

Джо се извъртя и се протегна към него, но пистолетът си остана залепнал и извън обхвата му.

Нападателят изглеждаше изненадан, но веднага се съвзе. Мина на друго оръжие, къс триъгълен нож с дупки на бронзовата дръжка. Той плъзна пръсти в дупките, сви юмрук и тръгна към Джо.

— Дали да не поговорим за това — каза Джо. — Мисля, че имаш нужда от помощ, нали? Може би някой по-добър план за лечение. Вероятно нещо, което покрива и психичните заболявания.

— Най-добре приеми неизбежното — каза мъжът. — Така ще е по-лесно.

— За теб — сигурно.

Мъжът се хвърли напред, но Джо откъсна крак от машината и го изрита в лицето.

Ударът зашемети убиеца и го запрати назад. Той се разгневи, вдигна ръка и се приготви да пробие смъртоносна дупка в гърдите на Джо, когато вратата зад тях се отвори. Кърт стоеше там със стойка за системи в ръка. Пусна я и металният прът полетя към тях. Прониза тялото на нападателя като копие и го прикова към машината до Джо.

Джо видя как светлината угасна в очите на мъжа, после насочи вниманието си към Кърт.

— Появи се тъкмо навреме. За малко си помислих, че ще се правиш на преобърнат бръмбар цял ден.

Джо виждаше назъбената вдлъбнатина в шлема на Кърт и кръвта, която се стичаше по лицето му зад пукнатия акрилен щит.

— Бях припаднал — каза той. — Но реших, че няма нужда да бързам, защото си знаех, че просто си висиш някъде.

На лицето на Джо се появи усмивка.

— Не можа да устоиш, нали?

— Е, беше прекалено лесно.

— Най-добре не се приближавай, иначе ще започнеш да се правиш на магнит върху хладилник до мен.

Кърт остана на прага, хванат за рамката на вратата, за да не бъде повлечен напред. Огледа се. Вляво, зад плексигласова стена, се намираше контролният пулт на машината.

— Как да я изключа?

— Не можеш — каза Джо. — Магнитите са винаги включени. В болницата, в която работех в Ел Пасо, една инвалидна количка се беше залепила за такава машина. Шестима мъже едва я откачиха.

Кърт кимна и насочи вниманието си към мъжа, който се беше опитал да ги убие.

— Какъв му е проблемът според теб?

— Освен че от гърдите му стърчи копие ли?

— Да, освен това.

— Нямам представа — каза Джо. — Макар че наистина ми се видя странно, че единственото движещо се същество на острова е откачалка, която иска да ни убие без видима причина.

— Това изненадва ли те? — попита Кърт. — Някак вече съм свикнал. Като че ли на нас ни се случват такива неща. По-шокиран съм от облеклото му — или липсата на такова. Ние изляхме литри пот в нашата най-добра имитация на костюм за химическа защита, а той се разхожда с обикновени дрехи и без маска.

— Може би въздухът се е прочистил — каза Джо. — Което означава, че мога да…

— Не рискувай — каза Кърт и вдигна ръка. — Не сваляй костюма, докато не сме сигурни. Ще занеса кислорода на доктор Амброзини и ще видя дали има някаква представа какво е станало.

— Бих ти помогнал, но…

Кърт се усмихна.

— Да, знам, малко си залепнал.

— Вероятно защото съм магнетична личност — каза Джо.

Кърт се засмя, остави на него последната дума и тръгна по коридора.

Рената Амброзини седеше на пода на операционната с гръб към стената, съвсем безпомощна, чакаше. Не беше свикнала с подобно състояние и никак не ѝ харесваше.

Дишаше съвсем леко, за да пести кислорода в запечатаната стая, прокара пръсти през гъстата си махагонова коса, прибра я назад и я върза пак на опашка. После приглади лабораторната си престилка и направи всичко по силите си, за да не мисли за часовника, и да потисне почти неконтролируемия порив да разкъса найлоните от вратата и да я отвори.

При ниски нива на кислород се появяваха болки в тялото и замайване, но тя не забравяше приоритетите си. Въздухът тук беше лош, но въздухът отвън беше смъртоносен.

Родена в Тоскана, Рената бе израснала в различни части на Италия, защото пътуваше с баща си, който беше експерт при карабинерите. Майка ѝ беше убита по време на вълна от престъпления, когато Рената бе едва на пет, и баща ѝ беше станал нещо като кръстоносец, влачеше я из цялата страна, докато изграждаше специални отряди, които щяха да се борят с организираната престъпност и корупцията.

Наследила упорството и решителността на баща си и класическата хубост на майка си, Рената записа медицина, завърши с най-добър успех в класа и в свободното си време работеше като модел, за да плаша сметките. Все пак тя предпочиташе спешното пред модния подиум. Първо, животът на модел означаваше да си преценяван от останалите, а тя не можеше да приеме подобно нещо. Освен това не беше достатъчно висока, дори за европейски модел, едва метър и шейсет, и беше закръглена — с други думи, не беше с данните на ходеща закачалка за дрехи.

За да накара хората да я приемат по-сериозно, тя си връзваше косата, почти не се гримираше и често слагаше не особено привлекателни очила, от които всъщност не се нуждаеше. Да, на трийсет и четири, с гладка мургава кожа и черти, които леко напомняха на младата София Лорен, Рената все още улавяше как колегите ѝ мъже я запят.

И така, тя реши да се захване с нещо по-трудно, нещо, което я доведе в Лампедуза и което нямаше да остави никакво съмнение каква е и на какво е способна. Макар че след това нападение вече се чудеше дали ще оцелее в последната си мисия.

„Дръж се“, все си повтаряше.

Пое отново дъх от задушния въздух и започна да се бори с умората, причинена от високата концентрация на въглероден двуокис. Погледна си часовника. Почти десет минути бяха изминали, откакто говори с американците.

— Защо се бавят толкова? — попита младата лаборантка, която седеше до нея.

— Сигурно асансьорът не работи — пошегува се Рената, а после се принуди да се изправи и да провери останалите.

Стаята беше претъпкана с хората, които бе успяла да прибере тук в началото на атаката. Включително една сестра, лаборантка, четири деца и дванайсет възрастни пациенти с различни заболявания. Сред тях имаше и трима имигранти, които бяха отплавали с разнебитена лодка от брега на Тунис, бяха оцелели под изпепеляващото слънце и накрая бяха преживели буря и две нападения на акули, докато преплували последните петстотин метра. Струваше ѝ се нечестно след толкова мъки да умрат от отравяне с въглероден двуокис в операционната на болницата, където бяха спасени.

След като видя, че няколко пациенти не реагират, тя взе последната от преносимите бутилки кислород. Отвори клапана, но не чу нищо. Беше празна.

Бутилката падна от ръката ѝ, изтрака на пода и се затъркаля към отсрещната стена. Никой не реагира. Всички припадаха, унасяха се в сън, който скоро можеше да доведе до мозъчно увреждане или смърт.

Тя се запрепъва към вратата, сложи ръка на лентата и се опита да я обели. Но нямаше сили.

Национално летище „Рейгън“, Вашингтон, 05:30 ч.

Вицепрезидентът Джеймс Сандекър запали пура със сребърна запалка „Зипо“ която беше купил в Хавай преди почти четиридесет години. Имаше много други запалки, някои скъпи, но доста попътувалата „Зипо“, която беше излъскана на места от пръстите му, му беше любимата. Напомняше му, че някои неща са създадени трайни.

Той дръпна от пурата, наслаждавайки се на аромата, и после издиша кръгче дим. Няколко души поглеждаха крадешком към него. Пушенето беше забранено на „Еър Форс 2“, но никой нямаше да каже това на вицепрезидента. Особено когато седяха на пистата и не помръдваха, когато трябваше да летят към Рим за икономическа среща на върха.

Всъщност ги задържаха само от десет, може би петнайсет минути, но „Еър Форс 1“ и „Еър Форс 2“ никога не чакаха на пистата, освен заради технически проблем. И ако случаят беше такъв, Тайните служби щяха да отпратят пилотите и да свалят вицепрезидента от самолета, докато повредата бъде отстранена.

Сандекър извади пурата от устата си и погледна към Тери Карутърс, своя помощник. Тери беше завършил „Принстън“, беше невероятно умен, никога не оставяше несвършена работа и великолепно изпълняваше заповеди. Всъщност той беше твърде добър, за да следва чужди заповеди, помисли си Сандекър, но изглежда нямаше склонност да поема инициатива.

— Тери — каза Сандекър.

— Да, господин вицепрезидент.

— Не съм стоял на писта така дълго, откакто летях с пътническите самолети — обясни Сандекър. — И за да добиеш представа колко отдавна е било, тогава „Браниф“ бяха на върха.

— Това е интересно — каза Тери.

— Нали, нали? — каза Сандекър с глас, който предполагаше, че има предвид нещо друго. — Защо ни бавят според теб? Заради времето?

— Не — отвърна Карутърс. — Когато проверих, времето беше идеално по цялото Източно крайбрежие.

— Пилотите са загубили ключовете?

— Съмнявам се, сър.

— Е… може да са забравили пътя до Италия?

Карутърс се засмя.

— Почти съм сигурен, че имат карти, сър.

— Добре — рече Сандекър. — Тогава защо според теб вторият по важност човек в Америка виси на пистата, когато трябва вече да лети във ведрото небе?

— Ами наистина не знам — заекна Карутърс. — Тук съм с вас през цялото време.

— Да, така е, нали?

Настъпи кратка пауза, в която Карутърс осмисляше накъде бие Сандекър.

— Ще отида до кабината да разбера.

— Или това — каза Сандекър, — или ще изпадна в истеричен пристъп от трето ниво и ще те накарам да провериш цялата национална система за контрола на въздушния трафик.

Карутърс разкопча колана си и се изстреля. Сандекър дръпна отново от пурата и забеляза, че двамата агенти от Тайните служби, назначени да охраняват кабината, се опитват да потиснат смеха си.

— Ето това наричам много поучителен момент — каза им той.

След малко телефонът на подлакътника на креслото му започна да свети. Той вдигна.

— Господин вицепрезидент — каза Карутърс. — Току-що сме научили за инцидент в Средиземно море. Имало е терористична атака над малък остров до брега на Италия. Довел е до някаква токсична експлозия. Целият въздушен трафик е отклонен, спрян или пренасочен.

— Разбирам — каза Сандекър, отново сериозен. Усети в гласа на Карутърс и нещо повече. — Някакви други подробности?

— Само това, че първите новини оттам идват от старата ви организация, НАМПД.

Сандекър беше основал НАМПД и водеше организацията почти през цялото ѝ съществуване, преди да приеме поста на вицепрезидент.

— НАМПД? Как така те първи са узнали за това?

— Не съм сигурен, господин вицепрезидент.

— Благодаря, Тери. Най-добре се върни на мястото си.

Карутърс затвори и Сандекър веднага набра офицера за свръзка.

— Свържи ме с щаба на НАМПД.

Отне няколко секунди да се осъществи връзката и след малко Сандекър вече говореше с Руди Гън, който беше помощник-директор на НАМПД.

— Руди, тук е Сандекър — каза той. — Разбрах, че сме се забъркали в инцидент в Средиземно море.

— Точно така — каза Руди.

— Дърк ли е?

Дърк Пит сега беше директор в НАМПД, но по времето на Сандекър той беше неговият най-голям актив. Дори сега прекарваше повече време на терен, отколкото в офиса.

— Не — каза Руди. — Дърк е в Южна Америка по друг проект. Този път са Остин и Дзавала.

— Ако не е единият, ще е другият — оплака се Сандекър. — Кажи какво знаеш.

Руди му обясни какво знаят и какво не и после изтъкна, че вече е разговарял с командващия офицер на италианската брегова охрана и с директора на една от италианските разузнавателни служби.

— Нямам вести за Кърт или Джо — призна Руди. — Капитанът на „Морски дракон“ каза, че са слезли на брега преди часове. Оттогава — нищо.

Друг вероятно би се зачудил защо двама мъже ще правят нещо толкова откачено, като да навлязат в токсична зона само с импровизирани защитни костюми, но Сандекър беше наел Остин и Дзавала именно защото са хора, които биха го направили.

— Ако някой знае как да се грижи за себе си, това са тези двамата — каза той.

— Съгласен съм — отвърна Руди. — Ще ви държа в течение, ако желаете, господин вицепрезидент.

— Ще съм ти благодарен — каза Сандекър, когато двигателите започнаха да вият. — Изглежда потегляме. Когато говориш с Кърт или Джо, кажи им, че пътувам натам, и ако не се ометат оттам бързо, може сам да ги посетя.

Това беше шега, разбира се, но бе и леко окуражаване, което Сандекър винаги бе успявал да осигури.

— Ще им кажа, господин вицепрезидент. — Тонът на Руди беше значително по-обнадежден, отколкото в началото.

Сандекър затвори, когато самолетът потегли по пистата и започна да ускорява с ревящи двигатели. След около два километра носът се вдигна и „Еър Форс 2“ излетя, като започна дългото си пътуване към Рим. Докато се издигаха, Сандекър се облегна в креслото си и се зачуди на какво ли са се натъкнали Кърт и Джо. Едва ли можеше да си представи, че ще научи отговорът лично.

Болничен кораб „Натал“, Средиземно море

Кърт, Джо и другите оцелели на Лампедуза седяха на чист въздух на палубата на италиански кораб с голям червен кръст на комина. Те бяха евакуирани от войници с костюми за химическа защита, качени на военни хеликоптери и откарани на изток. Операцията премина гладко. Най-трудната част беше да откачат Джо от ядрено-магнитния скенер, но когато изрязаха металните части, успяха да го освободят.

След като минаха през процедура за обеззаразяване и много медицински изследвания, те получиха резервни военни униформи, бяха настанени на палубата и им бе предложено най-доброто еспресо, което Кърт беше пил.

След втората чаша той буквално усещаше, че не може да стои мирен.

— Имаш онзи поглед — каза Джо.

— Нещо ме яде.

— Вероятно е от кофеина — каза Джо. — Изпи направо слонска доза.

Кърт погледна празната си чаша, после към Джо.

— Я се огледай. Какво виждаш?

— Нямаш ли си друга работа — отвърна Джо. Все пак погледна във всички посоки. — Синьо небе, блещукаща вода. Хора, които са щастливи, че са живи. Макар да съм сигурен, че ти си забелязал нещо лошо във всичко това.

— Именно — каза Кърт. — Забелязах. Всички сме тук. Всички оцелели. Освен човека, с когото най-много бих искал да говоря: доктор Амброзини.

— Аз я огледах добре, когато се качихме на борда — каза Джо, докато слагаше захар в кафето си. — Не те виня, че искаш да я видиш отново. Кой не би искал да си поиграе на чичо доктор точно с тази докторка?

Тя определено беше привлекателна, но Кърт искаше да говори с нея по други причини.

— Ако щеш вярвай, но съм по-заинтригуван от мозъка ѝ.

Джо изви вежда и после небрежно отпи от кафето си — жест, който казваше: „Ама разбира се“.

— Сериозно ти говоря — настоя Кърт. — Искам да ѝ задам няколко въпроса.

— Например „Какъв ти е телефонният номер“? — попита Джо. — Последвано от „Твоята каюта или моята?“

Кърт не се сдържа и се изсмя.

— Не. Когато бях при операционната, тя каза някои неща, които ми се сториха странни. Като че ли знаеше нещо за онзи тип, който се опита да ни убие. Да не споменаваме факта, че нарече инцидента нападение от самото начало, още в зова за помощ по радиото.

Джо го погледна замислено.

— Какво намекваш?

Кърт сви рамене, сякаш беше очевидно.

— Товарен кораб гори до брега, тъмен дим се носи към острова, хората падат мъртви заради него: това е бедствие. Инцидент. Аз бих го нарекъл дори катастрофа. Но нападение?

— Това са силни думи — каза Джо.

— Също като кафето — отвърна Кърт.

Джо се загледа в далечината.

— Мисля, че разбирам накъде биеш. И макар че обичам да съм гласът на разума, все пак се чудя как така е знаела достатъчно, за да събере тези хора и да запечата цяла стая достатъчно бързо, за да избегнат съдбата на останалите в болницата. Дори за лекар това е изумително чевръста реакция.

Кърт кимна.

— Но това е реакция на човек, който вече очаква да се случи нещо такова.

— Някакъв план за действие.

— Или стандартна оперативна процедура.

Кърт се огледа. Трима италиански моряци ги наблюдаваха. Това беше просто формална стража и моряците не изглеждаха особено заинтригувани от задачата си. Двама се бяха облегнали на перилата и разговаряха тихо в другия край на палубата. Третият стоеше по-близо и пушеше цигара до малък механичен кран.

— Мислиш ли, че ще можеш да разсееш пазачите?

— Само ако обещаеш да се промъкнеш покрай тях и да вдигнеш такава суматоха, че да решат да ни изхвърлят през борда — каза Джо.

Кърт вдигна ръка, сякаш полагаше клетва.

— Тържествено се заклевам.

— Добре тогава — каза Джо, като допи кафето си. — Да действаме.

Джо стана и тръгна нехайно към третия пазач, който единствен беше достатъчно близо, за да има значение. Последва разговор, при който Джо жестикулираше усилено, за да привлича погледа на пазача.

Кърт стана и тръгна напред, плъзна се в сенките до затворения люк и се облегна на преградата. Когато Джо посочи към нещо високо на надстройката, пазачът наклони глава и присви очи заради слънцето, а Кърт отвори люка, плъзна се вътре и тихо го затвори след себе си.

За щастие коридорът беше празен. Това не го изненада. Корабът беше голям, сто и осемдесет метра дължина, и предимно празен, вероятно с екипаж по-малко от двеста души. Повечето коридори щяха да са празни; истинско предизвикателство бе да открие онзи, който щеше да го отведе до лечебницата, където подозираше, че ще открие доктор Амброзини.

Той се вгледа по коридора, който водеше към носа, където бяха извършени процедурите по обеззаразяване и изследванията. Лазаретът трябваше да е наблизо. Ако го откриеше, щеше да почука на вратата и да се престори, че го боли гърло, или може би апандисит. Не беше правил такова нещо от осми клас.

Грабна малка кутийка с резервни части, която беше оставена пред работилницата на котелното. Годините във флота и обикалянето на света с НАМПД го бяха научили на много неща, едно от които бе, че ако не искаш някой да те спре и заговори, трябва да вървиш бързо, да избягваш зрителния контакт и ако е възможно, да носиш нещо, което прилича на предмет, който трябва да се занесе някъде възможно най-скоро.

Тактиката му проработи като магия, докато подминаваше група моряци, които го поглеждаха само за миг. Те изчезнаха зад него точно когато Кърт откри стълбище и се спусна на първо ниво, а после продължи напред.

Всичко вървеше добре, докато не осъзна, че се е изгубил. Вместо до медицинския център, виждаше само складови помещения и заключени отделения.

— Голям си изследовател, няма що — промърмори на себе си. Докато се чудеше накъде да тръгне, мъж и жена с бели престилки слязоха по стълбата, като разговаряха тихо.

Кърт ги остави да го подминат и ги последва.

„Първото правило, когато се изгубиш — каза си той, — е да следваш някого, който изглежда знае къде отива.“

Вървя след тях още две нива надолу и по друг проход, докато те не изчезнаха през пешо като люк, който се затвори след тях.

Кърт спря до него. Не виждаше нищо по вратата, което да подсказва, че това не е просто поредният склад, но когато я отвори лекичко и надникна, установи колко много е сбъркал.

Огромна зала се простираше пред него, озарена от ярки бели светлини на тавана. Приличаше на товарен отсек, но беше празен, ако не се брояха стотиците тела по койки и на постелки по студения под. Някои бяха с бански костюми, сякаш са умрели на плажа, други с ежедневни къси панталони и тениски, а трети с по-официални дрехи, включително сиви панталони като онези, които бе видял да носи персоналът в болницата. Никой не помръдваше.

Кърт отвори по-широко вратата, влезе и тръгна към труповете. Но не тяхното присъствие го изненада — все пак някой трябваше да събере мъртвите, хеликоптерите цял ден бяха сновали напред-назад. Изненада го фактът, че жертвите сега са свързани към електроди, монитори и друго оборудване. Някой им беше закачил и системи, а медицински работници човъркаха няколко от тях.

Една фигура започна да се гърчи, когато един техник ѝ пусна електричество, и застина, щом изключиха тока.

В началото никой не забелязвате Кърт — все пак той беше облечен като член на екипажа и те бяха твърде заети с онова, което правеха. Но когато тръгна през залата и разпозна Коуди Уилямс и още двама от НАМПД, Кърт издаде присъствието си. Тъкмо инжектираха един от хората му, а от главата му се точеха електроди. Коуди също беше подложен на електрошок.

— Какво става тук, по дяволите!? — извика Кърт.

Десетина лица се обърнаха към него. Внезапно всички разбраха, че не му е тук мястото.

— Кой сте вие? — попита го някой.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита Кърт. — И що за извратени експерименти правите с тези хора?

Гърмящият му глас отекна в цялата зала. Гневното му поведение шокира медицинския персонал. Неколцина зашепнаха нещо помежду си. Някой каза нещо като че ли на немски, докато друг се разкрещя за охраната.

Веднага се появи група от италианската военна полиция. Тръгнаха към него от две страни.

— Който и да сте, нямате право да бъдете тук — каза един от лекарите. Говореше английски с акцент, но не италиански, а по-скоро френски.

— Разкарайте го оттук — каза друг. За изненада на Кърт, този лекар говореше като човек от Канзас или Айова.

Въпреки предупреждението, Кърт пристъпи напред между двамата от НАМПД, които като че ли бяха обект на някакви експерименти. Искаше да види какво им причиняват и да го прекрати. Военните обаче го спряха. С палки в ръка. И тейзъри на коланите.

— Хвърлете го в ареста — изсумтя друг лекар. — И, за бога, обезопасете кораба. Как се очаква да работим така?

Преди Кърт да бъде извлечен от залата, един женски глас се намеси:

— Наистина ли мислите, че е необходимо да оковаваме в белезници нашия герой и да го хвърляме в трюма?

Говореше на английски, но с италиански акцент, с точното количество властност и сарказъм, за да е сигурна, че ще се подчинят. Това беше доктор Амброзини, която сега стоеше на един метален мост над тях.

С грацията на танцьорка, тя слезе по стълбата и прекоси помещението до Кърт и полицаите.

— Но, доктор Амброзини… — каза един от лекарите чужденци.

— Доктор Равишо, той спаси мен и още осемнайсет души, и ни даде най-добрата следа към естеството на проблема от началото на нашето разследване.

— Това е крайно нередно — каза доктор Равишо.

— Да — отвърна тя, — всъщност е така.

Кърт изпита известно удоволствие от този разговор и с ирония забеляза, че доктор Амброзини е най-дребната в цялата зала, но явно командваше всички. Тя изглеждаше искрено зарадвана да го види, макар че няколко усмивки и мило отношение не бяха достатъчни, за да разсеят гнева му.

— Ще ми кажете ли какво става тук?

— Може ли да говорим насаме?

— Много бих искал. Водете.

Доктор Амброзини тръгна към малък кабинет близо до товарния склад. Кърт я последва и затвори вратата, щом влезе вътре. Офисът, изглежда, беше предназначен за квартирмайстера, но беше ясно, че е пригоден за медицинския персонал.

— Първо започна тя, бих искала да ви благодаря, че ме спасихте.

— Май току-що ми върнахте услугата.

Тя се засмя, отметна кичур от лицето си и го прибра зад ухото.

— Много се съмнявам, че съм ви спасила от каквото и да било. По-вероятно спасих онези нещастни войничета от болезнена схватка, която щеше да нарани егото им, най-малко.

— Мисля, че ме надценявате — каза Кърт.

— Едва ли — отвърна тя, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на бюрото.

Това беше мил комплимент. Вероятно почти беше верен, но Кърт не бе дошъл да си разменят любезности.

— Може ли да минем към частта, в която ми казвате защо онези идиоти там провеждат експерименти с мъртвите ми приятели?

— Онези идиоти са мои приятели — каза тя отбранително.

— Е, те поне са живи.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш решаваше колко може да му каже, и издиша.

— Да. Е, разбирам защо сте разстроен. Приятелите ви, като всички останали на острова, пострадаха тежко. Трябва да разберем…

— Що за токсин ги е убил? — прекъсна я Кърт. — Мисля, че е чудесна идея да се започне оттук. Ако не бъркам, прави се чрез кръвни изследвания и тъканни проби. И може би някой трябва да изследва дима от онзи товарен кораб. Но освен ако не ми кажете нещо, което пропускам, няма никаква нужда от тези опити а ла Франкенщайн, които видях там.

— Ала Франкенщайн — повтори тя. — Това е изненадващо подходящо описание на онова, което се опитваме да направим.

Кърт се обърка.

— Така ли?

— Защото — рече тя — ние се опитваме да съживим вашите приятели и всички останали.

За миг Кърт остана без думи.

— Я повторете — едва успя да изрече.

— Нормално е да сте така изненадан — каза тя. — Както доктор Равишо каза, ситуацията е крайно необичайна.

— По-скоро откачена — отвърна Кърт. — Едва ли наистина вярвате, че можете да съживите хора като някакви вещери?

— Не сме вещери — каза тя. — Просто мъжете и жените в онзи товарен отсек не са мъртви. Поне засега. И отчаяно се опитваме да намерим някакъв начин да ги събудим, преди наистина да са умрели.

Кърт обмисли думите ѝ.

— Аз лично проверих някои от тях — отвърна той. — Не дишаха. При обиколките, докато чакахме италианските военни, минах през стаи, пълни с пациенти, които бяха закачени към монитори: нямаха пулс.

— Да, знам това — каза тя. — Но фактът е следният — те дишат и сърцата им работят. Просто дишането е крайно плитко и се случва на дълги интервали, по-рядко от едно вдишване на две минути. Сърдечният им ритъм е едноцифрено число за минута, а сърдечните контракции са така слаби, че обикновените монитори не могат да ги уловят.

— Как е възможно това?

— Те са в нещо като кома — каза тя, — каквато не сме виждали досега. При нормална кома определени части от мозъка се изключват. Само най-дълбоките и най-примитивни участъци продължават да функционират. Предполага се, че това е защитен механизъм на тялото, който позволява на мозъка или органите да се излекуват. Но тези пациенти показват някаква остатъчна активност във всички части на мозъка, и все пак не реагират на никакво лекарство или стимул.

— Ще ми го обясните ли по-простичко?

— Те нямат мозъчно увреждане — каза тя, — но не могат да се събудят. Ако си представим, че са компютри, значи нещо ги е сложило на стендбай или на спящ режим и натискането на никакъв бутон не може да ги накара да функционират отново.

Кърт не беше специалист по човешката физиология, затова реши да пита, вместо да прибързва със заключенията.

— Ако сърцата им работят така бавно и така рядко, и изпомпват толкова малко количество кръв, а дишането им е така плитко, не са ли застрашени от кислороден глад или мозъчно увреждане?

— Трудно е да се каже — отговори тя. — Но мислим, че съществуват в състояние на анабиоза. Ниската телесна температура и ниските нива на клетъчна активност означават, че органите им използват много малко кислород. Това може да означава, че плиткото дишане и слабата сърдечна дейност са достатъчни, за да ги поддържат здрави и да не се увреди мозъкът. Виждали ли сте някога човек, изваден от ледена вода, след като почти се е удавил?

Кърт кимна.

— Преди години спасих едно момче и кучето му от замръзнало езеро. Кучето хукнало след катерица по леда, ледът се пропукал и задният крак на кучето се заклещил. Момчето се опитало да му помогне, но ледът се строшил и двамата паднали във водата. Когато ги извадихме, горкото дете беше посиняло, защото бе останало под водата повече от седем минути. Отдавна трябваше да е мъртво. Кучето също, но парамедиците успяха да ги реанимират. Момчето се оправи. Без никакво мозъчно увреждане. За това ли говорим и сега?

— Надявам се — каза тя, — макар че не е точно същото. В случая на момчето ледената вода е причинила спонтанна реакция в тялото му, която може да се обърне, щом температурата му се нормализира. Тези хора обаче не са претърпели такава промяна в температурата; те са засегнати от някакъв токсин. И поне засега нито затопляне, нито охлаждане, нито електрошоковете или инжектирането на адреналин, или каквото и да било от нашата франкенщайнска торба с магии не успя да ги събуди.

— Тогава с какъв токсин си имаме работа? — попита Кърт.

— Не знаем.

— Трябва да е бил димът от онзи товарен кораб.

— Изглежда логично — кимна тя, — но ние го изследвахме. В него няма друго, освен изгорели петролни изпарения, със смесица от олово и азбест. Не е по-различен от всеки дим при пожар на кораб.

— Значи пожарът и облакът, който обгръща острова, са само съвпадение? Някак не ми се вярва.

— На мен също. Но в този облак няма нищо, което да причини това, което виждаме. В най-лошия случай ще дразни очите, ще предизвика кихане и астматични пристъпи.

— Ако не е бил димът от кораба, тогава какво?

Тя замълча, като го гледа за секунда, преди да продължи. Кърт усети, че решава дали да е по-откровена с него.

— Смятаме, че това е невротоксин, разпръснат при експлозията — нарочно или случайно. Много от тези агенти са с кратък живот. Фактът, че не открихме следа от него в почвата, въздуха или кръвните и тъкан ни те проби на жертвите, ни казва, че какъвто и да е бил, биологически или химически, той се разпада до няколко часа.

Кърт видя логиката в това, но все още имаше неща, които не разбираше.

— Но защо ще използват подобно нещо срещу Лампедуза?

— Нямам представа — каза тя. — Клоним към версията за нещастен случай.

Докато обмисляше това, той огледа стаята. На две бели дъски зад бюрото бяха надраскани медицински термини. Списък с лекарствата, които бяха изпробвали. Освен това забеляза карта на Средиземноморието с няколко забодени по нея отметки. Едната беше върху Либия, другата на участък от Северен Судан. Другите бяха в Близкия изток и части от Източна Европа.

— В съобщението по радиото нарекохте това нападение — каза той, като кимна към дъската. — Сигурно сте решили, че е нападение, защото не е първият подобен случай.

Тя сви устни.

— Наблюдателен сте повече, отколкото е здравословно. Да, така е. Преди шест месеца група радикали в Либия бяха открити в същото състояние. Поради историческите връзки между Либия и Италия, моето правителство се съгласи да се заеме с въпроса. Скоро открихме подобни инциденти в различни либийски болници, а после и на всички маркирани по картата места. При всеки случай групи радикали или хора с власт изпадат в необяснима кома и умират. Сформирахме екип за разследване, оборудвахме този кораб като плаваща лаборатория и започнахме да търсим отговори.

Кърт можеше да разбере подобна реакция.

— А какво е вашето участие в това?

— Аз съм лекар — отвърна тя възмутено. — Специалист по невробиология. Работя за италианското правителство.

— И просто случайно бяхте на Лампедуза, когато се случи нападението?

Тя въздъхна.

— Бях на Лампедуза, за да наблюдавам единствения ни заподозрян, който успяхме да свържем с инцидентите. Лекар, който работеше в болницата.

— Нищо чудно, че сте знаели как да защитите себе си и останалите — отбеляза Кърт.

Тя кимна.

— Когато вършите работа като моята и виждате неща, които съм видяла аз, в Сирия, Ирак и други места, когато сънувате как хора падат мъртви пред очите ви, защото невидим газ трови тялото и разрушава клетките, ставате много предпазлив към обкръжението си. Готов да се защитите. Почти параноичен. И да, когато видях онзи облак и хората започнаха да падат, когато ги достигаше, веднага разбрах какво става. Просто разбрах.

Кърт уважаваше опита и рефлексите ѝ.

— А мъртвият, онзи, който ни нападна. Той ли беше вашият заподозрян?

— Не. Не знаем кой е. Явно у него няма документи. Няма отличителни белези и отпечатъците на пръстите му са изгорени — вероятно нарочно, — останала е само сбръчкана плът. Нямаме данни човек с неговото описание да е пристигнал на острова. Обикновено това не би означавало нищо, но при тази имиграция и хората, които търсят убежище на Лампедуза, всички се следят внимателно при кацането на летището, минаването през пристанището или дори ако са стигнали до брега с разпадащ се сал.

— Ако мъжът с пистолета не е вашият заподозрян, кой е тогава?

— Лекар на име Хаген. Работеше в болницата почасово. И има неясно минало. Знаехме, че чака да получи някаква доставка и тя ще пристигне днес. Просто не знаехме откъде ще дойде, кой я е изпратил и какво точно представлява. Но потвърдихме присъствието му на три от локациите по време и непосредствено преди другите нападения. Затова вярваме, че е свързан с тях.

Кърт започна да сглобява пъзела.

— Значи мъртвият с пистолета е бил куриерът, който е трябвало да достави невроагента или токсина на вашия доктор Хаген, когато той буквално се е взривил под носа му?

— Такава е нашата теория — отвърна тя.

— Ами този Хаген?

Тя го погледна кисело.

— От горе-долу петте хиляди хора на Лампедуза, той е единственият, чието местоположение не ни е известно. Беше под постоянно наблюдение, но за нещастие екипът ни пострада от токсина като всички останали.

Кърт се облегна в стола си и се вгледа в тавана, очите му спряха на линията, където два различни оттенъка на боята се застъпваха, формирайки трети, по-тъмен цвят.

— Значи над острова надвисва смъртоносен облак и единствените двама души, които явно имат имунитет срещу неговото въздействие, са вашият заподозрян и човекът, който се опита да ни убие.

Тя кимна.

— Точно така. Това говори ли ви нещо?

Разбира се, че му говореше.

— Те имат някакъв антидот — каза Кърт. — Нещо, което блокира парализиращите ефекти на токсина, причиняващ комата.

— И ние така мислим. За нещастие не открихме нищо в офиса на Хаген, нито в дома му, нито в колата, което да ни е от полза. Не открихме нищо и в кръвта на мъртвия, което да ни подскаже какъв е антидотът.

— Това изненадва ли ви? — попита Кърт.

— Всъщност не. Тъй като невроагентът е с кратък живот, логично е и антидотът за него да има кратък полуразпад.

Кърт вече виждаше някакъв напредък.

— Значи антидотът вече се е разградил. Но ако успеете да откриете изчезналия доктор, той може да бъде убеден да ви каже откъде можем да вземем още.

Тя се усмихна широко.

— Вие сте много умен, господин Остин.

— Спрете да ме наричате така. Карате ме да се чувствам странно.

— Тогава Кърт. Наричайте ме Рената.

Това му хареса.

— Да имате представа къде може да се крие вашият заподозрян?

Тя го погледна косо.

— Защо питате?

— Просто така.

— Не възнамерявате да го търсите, нали?

— Разбира се, че не. Звучи доста опасно. Как ви хрумна подобно нещо?

— О, не знам — каза тя лукаво. — Само впечатленията ми от вас досега, подкрепени от разговор, който имах с помощник-директора на НАМПД малко преди да нахлуете в моето временно медицинско отделение.

Кърт я погледна развеселен.

— Говорили сте с шефа ми?

— Руди Гън — каза тя. — Да. Очарователен мъж. Каза ми, че вероятно ще искате да помогнете. И ако ви откажа, пак ще го направите и вероятно ще оплескате всичко.

Усмивката вече не слизаше от лицето ѝ, толкова доволна беше от посоката на разговора, че Кърт лесно се досети какво се е случило.

— Е, той за колко ме продаде?

— Опасявам се, че ви продаде за една песен.

— О, соле мио?

— Не, не соле. Даде ни и господин Дзавала като бонус.

Кърт се престори на възмутен, че е продаден на италианците като някакъв незначителен футболист от втора лига, но беше съвсем доволен от тази сделка.

— Та в евро ли ще ми плащате, или…

— С удовлетворение ще ви плащаме. Ще открием хората, които сториха това, и ще им попречим да направят каквото са намислили. А ако имаме късмет, антидотът, който е спасил Хаген и убиеца от токсина, може да бъде използван, за да излязат жертвите от комата.

— Не бих могъл да искам по-добро заплащане — каза Кърт. — Откъде ще започнем?

— От Малта. Хаген е ходил три пъти дотам през последния месец.

Тя отвори едно чекмедже, взе папка и извади от нея снимки от наблюдение, които подаде на Кърт.

— Срещнал се е с този човек няколко пъти. Дори имаше разгорещен спор с него миналата седмица.

Кърт огледа снимката. На нея се виждаше мъж с вид на учен със сако от туид и кръпки на лактите. Седеше на маса пред кафене и говореше с трима други мъже. Изглеждаше по-скоро като обграден от тях.

— Този в средата е Хаген — каза Рената. — За другите двама не сме сигурни. Антуражът му, вероятно.

— Кой е този, дето прилича на професор?

— Кураторът на Малтийския океански музей.

— Не схващам — каза Кърт. — Музейните куратори не се забъркват с терористи и с трафиканти на отровен газ и биологични оръжия. Сигурна ли си, че има връзка?

— Не сме сигурни в нищо — призна тя. — Освен че Хаген се среща редовно с този човек, явно с намерението да купи някакви артефакти, които музеят ще предложи на търг след галавечеря след два дни.

На Кърт това не му хареса.

— Всеки си има хоби — рече той. — Дори терористите.

Тя седна.

— Колекционирането на древни артефакти не е сред хобитата на Хаген. Той никога не е показвал подобен интерес. Досега.

— Ясно — каза Кърт. — Но едва ли е толкова глупав, че да се върне там.

— И аз това си мислех. Само дето някой току-що е внесъл двеста хиляди евро на сметката на Хаген в Малта. Сметка, която той отвори в деня, след като се срещна с куратора на музея. Интерпол потвърди трансакцията. Тя е направена няколко часа след инцидента в Лампедуза.

Кърт виждаше логиката. Нямаше как да я отрече. Този доктор Хаген беше жив, беше избягал от Лампедуза и беше прехвърлил пари в малтийската сметка. Каквато и да бе причината, изглежда докторът беглец се беше върнал там за още една среща с куратора на Малтийския океански музей.

— Значи въпросът е дали ще се съгласите да проверите — каза тя, като затвори папката и кръстоса крака.

— Не само ще проверим — обеща Кърт.

Тя го погледна с признателност.

— Ще се срещнем там, щом се уверя, че пациентите са добре хоспитализирани и получават необходимите грижи. Трябва да ви помоля да не предприемате нищо, докато не пристигна.

Кърт се изправи и се усмихна.

— Само ще наблюдавам и ще докладвам. Нищо работа. И двамата знаеха, че лъже. Ако видеше Хаген, щеше да го залови, та дори да трябваше да го халоса насред улицата.

Бялата пустиня на Египет, единайсет километра западно от пирамидите 11:30 часа

Тишината на Бялата пустиня бе нарушена от стакатото на пърпоренето на хеликоптерни перки, докато произведеният във Франция SA-342 „Газел“ се носеше на сто и петдесет метра над набраздените пясъчни дюни.

Хеликоптерът с пустинна камуфлажна окраска беше стар модел. Навремето бе собственост на египетските военни, преди да бъде прехвърлен, за незначителна сума, на сегашния си собственик. Когато мина над най-високите дюни, той зави и забави.

Този странен стил на летене позволяваше на Тарик Шакир да наблюдава групата превозни средства, които преминаваха през ослепителните пясъци долу. Бяха седем, но само пет се движеха. Две от машините се бяха ударили лошо и бяха закъсали в бразда между двете най-големи дюни.

Шакир вдигна скъпите си огледални слънчеви очила и взе бинокъл.

— Двама са извън строя — каза на другия пътник. — Кажи да идат да ги вземат. Останалите още се движат.

Останалите коли изкачваха последната огромна дюна, дълбаеха линии по гладката ѝ повърхност, гумите плюеха пясък, системите с четири двигателни колела бяха на предела си. Едната кола като че ли се отдели от другите, вероятно беше открила по-стабилен пясък и по-добър път към билото.

— Номер четири — каза един глас в слушалките на Шакир. — Казах ти, че той няма да позволи да го победят.

Шакир погледна назад в кабината. Един нисък мъж с черни дрехи седеше там, ухилен до уши.

— Не бъди толкова сигурен, Хасан — скастри го Шакир. — Невинаги бързината е най-важна.

После натисна бутона за предаване на радиото и каза:

— Време е. Остави другите да го настигнат и после изключи всички. Да видим кой ще има достатъчно кураж и кой ще се откаже.

Това беше прието от колата, която следваше състезателите. Един техник изслуша заповедта и бързо натисна няколко бутона на лаптопа си.

На дюните водещият джип започна да пуши. Забави бързо и след това спря. Другите го настигнаха, разпръснаха се и се приготвиха да профучат покрай нещастния шофьор към другата страна на дюната и да финишират на това странно състезание, което се оказа кулминация на мъчителен месец на изпитания, с които Шакир щеше да избере кой ще стане част от висшия ешелон на неговата разрастваща се организация.

— Доста нечестно от твоя страна — извика Хасан от кърмата на хеликоптера.

— Животът е нечестен — отвърна Шакир. — Поне сега изравних шансовете. Ще видим кой е истински мъж и кой не струва.

Долу на пясъка и другите коли спряха в бърза последователност и скоро ревът на двигателите и стърженето на трансмисии бяха заменени от проклятия и затръшване на врати. Шофьорите, плувнали в пот, с мръсни дрехи и с вид на хора, връщащи се от война или от ада, излязоха смаяни от колите си.

Един отвори предния капак на джипа си, за да види дали може да отстрани проблема. Друг изрита калника на своята и остави гадна вдлъбнатина на гладкия метал на скъпия джип „Мерцедес“. Другите също изливаха по подобен начин яда си. Умората и изтощението като че ли ги бяха лишили от разсъдъка им.

— Отказват се — каза Шакир.

— Не всички — отвърна Хасан.

Долу на пясъка един от мъжете направи избора, на който Шакир се надяваше. Огледа останалите, прецени разстоянието до върха на дюната и се затича.

Няколко секунди изминаха, преди другите да осъзнаят какво е намислил: да довърши състезанието пеша и да спечели наградата. Финишът беше само на около четиристотин и петдесет метра и щом превалеше билото на дюната, той щеше само да се спуска.

Другите хукнаха след него и скоро петима мъже вече тичаха към върха на дюната, превалиха върха ѝ и се спуснаха от другата страна.

В известни отношения спускането по мекия пясък беше дори по-трудно от изкачването. Вятърът беше оформил тази дюна като стръмна вълна и двама мъже се препънаха, паднаха и започнаха да се търкалят неконтролируемо. Един осъзна, че ще е по-бързо просто да се пързаля, и когато стигнало най-стръмния участък, скочи надолу и се плъзна по корем петдесетина метра.

— Май все пак ще имаме победител — каза Шакир на Хасан. Обърна се към пилота. — Откарай ни до финала.

Хеликоптерът обърна и започна да се спуска, следвайки дългата диагонална линия, прокарана през пустинята. Тази линия се наричаше Арабски нефтопровод. Помпена станция в основата му служеше като финал на състезанието.

Хеликоптерът кацна до нея, вдигайки вихрушка от пясък и прах. Шакир свали шлема си и отвори вратата. Излезе от кабината със сведена глава, после тръгна към няколко мъже с черни униформи като униформата на Хасан.

В друго време и на друго място Шакир можеше да бъде кинозвезда. Висок и слаб, със загоряло лице, твърда кафява коса и солидна четвъртита челюст, която изглеждаше способна да издържи камилски ритник, той беше хубав по един обветрен начин. Излъчваше увереност. И макар че носеше същата униформа като мъжете около него, поведението му беше по-различно — като на крал сред плебса.

През изминалите години Шакир беше член на египетската тайна полиция. При режима на Мубарак, който бе управлявал Египет трийсет години, той бе втори в командването на службата, откриваше врагове на правителството и удържаше прилива на въстаниците по време на така наречената Арабска пролет, която беше обърнала страната с главата надолу, полагайки началото на ера на хаос според Шакир и другите като него. Години по-късно този хаос едва бе започнал да утихва, не и без значителна помощ от страна на Шакир и останалите, които изграждаха наново силовата структура на страната от новото си място в сенките на частната промишленост.

С уменията, които бе придобил в служба на страната си, Шакир изгради организация на името на Озирис. И благодарение на нея стана богат. И макар че тя не беше престъпна организация в строгия смисъл на тази дума, въртеше бизнес с размах и репутация. Ако Шакир не бъркаше, скоро „Озирис“ щеше да контролира не само Египет, но и по-голямата част от Северна Африка.

Засега той се фокусира върху състезанието, върху края на мъчителното съревнование между двайсет мъже за шанса да станат част от специален оперативен отряд. Той вече имаше десетки мъже и жени из Северна Африка и Европа, но за да успее, му бяха нужни повече, трябваше му нова кръв, новобранци, които разбират какво е да работят за него.

На дюната първият и четвъртият шофьор се бяха отделили от останалите. Стигнаха до подножието ѝ и хукнаха към помпената станция. Номер едно водеше, но номер четири, фаворитът на Хасан, бързо го настигаше. Точно когато изглеждаше, че Хасан ще се окаже прав, номер четири направи фатална грешка. Не съобрази в какво състезание точно участва, защото тук нямаше правила и победата бе позволена на всяка цена. Включително и с цената на живота.

Той набра преднина, но точно тогава другият шофьор се хвърли напред, блъсна го в гърба и го запрати на земята. Номер четири се стовари по лице на пясъка, а съперникът му не само че го напсува, но мина по гърба му и продължи.

Когато номер четири вдигна поглед, всичко беше свършило. Шофьор номер едно го беше победил. Другите се влачеха зад него и го подминаха, докато той все така лежеше на земята огорчен и посърнал.

Когато и те стигнаха до финала, Шакир направи съобщение:

— Всички вие финиширахте — каза той. — Всички научихте, че единствените правила в живота, които имат значение: не бива никога да се отказваш, не бива да показваш милост и трябва да победиш на всяка цена!

— Ами другите? — попита Хасан.

Шакир се замисли. Двама шофьори бяха останали на дюната, защото не искаха да тичат, след всичко, което бяха изтърпели. А имаше и още двама, чиито коли бяха катастрофирали.

— Накарайте ги да вървят до предишния пункт.

— Да вървят? — попита шокиран Хасан. — Но това са четиридесет и осем километра.

— Тогава най-добре да тръгват — каза Шакир.

— Но оттук дотам има само пясък. Ще умрат в пустинята — настоя Хасан.

— Сигурно — призна Шакир. — Но ако оцелеят, ще научат важен урок и може да размисля и да им намеря някакво подходящо назначение.

Хасан беше най-близкият съветник на Шакир, стар другар от тайните служби. В редки случаи Шакир позволяваше на стария си приятел да повлияе върху решенията му, но не и днес.

— Прави каквото ти казвам.

Хасан взе радиото и се обади. Неколцина от облечените в черно войници на Шакир тръгнаха, за да изпратят изоставащите на тяхното вероятно последно пътешествие. Междувременно шофьор номер четири се изправи и прекоси финалната линия.

Хасан му предложи вода.

— Не — сопна се Шакир. — И той ще върви.

— Но той почти победи — каза Хасан.

— И все пак се провали точно преди финала. Черта, която не мога да позволя сред хората си. Ще върви с останалите. И ако разбера, че някой му е помогнал, най-добре въпросният човек да се самоубие, за да не изтърпи това, което ще му причиня.

Шофьор номер четири погледна невярващо Шакир, но вместо страх в очите му се появи непокорство.

Шакир всъщност се зарадва на гнева в погледа му и за миг се изкуши да отмени заповедта си, но реши, че не бива да отстъпва.

— Да тръгват веднага.

Номер четири се откъсна от ръката на Хасан, обърна се и мълчаливо започна трудния си преход, без да погледне назад.

Докато той се отдалечаваше, Шакир прочете комюнике, подадено му от друг помощник.

— Лоша новина.

— Какво е станало? — попита нетърпеливо Хасан.

— Амон Та е мъртъв — каза Шакир. — Убит е от двама американци, преди да се добере до италианската лекарка.

— Американци ли?

Шакир кимна.

— От организация на име НАМПД.

— НАМПД — повтори Хасан.

И двамата изрекоха с омраза това съкращение. Бяха в разузнаването достатъчно дълго, за да са чували слухове за подвизите на тази американска агенция. Иначе се водеха нещо като океанографи.

— Това не е никак добре — добави Хасан. — И двамата знаем, че те създават повече проблеми от ЦРУ.

Шакир кимна.

— Доколкото си спомням, именно член на НАМПД спаси Египет от разрушението на язовира Асуан преди няколко години.

— Когато всички бяхме на една страна — отбеляза Хасан. — Стигнали ли са до нас?

Шакир поклати уверено глава.

— Нито товарният кораб, нито Амон Та или товарът не могат да бъдат свързани с нас.

— Ами Хаген, нашият агент на Лампедуза? Амон Та трябваше да достави Черната мъгла на него, за да я използва за оказване на влияние върху правителствата в Европа.

Шакир продължи да чете.

— Хаген е избягал и се е върнал в Малта. Ще се опита отново да купи артефактите, преди да бъдат изложени публично. Ако не успее, ще се опита да ги открадне. Обещава да докладва след два дни.

— Сега Хаген е единствената следа към нас — каза Хасан. — Трябва да го елиминираме. Незабавно.

— Не и преди да се сдобие с артефактите. Искам онези плочки да са в ръцете ни или да бъдат унищожени, преди някой да успее да ги възстанови.

— Струват ли си наистина толкова усилия? — попита Хасан. — Дори не сме сигурни какво пише на тях.

Шакир се беше изморил от безкрайните въпроси на Хасан.

— Чуй ме — излая той. — На път сме да приспим лидерите на Европа, което ще ни даде картбланш да анексираме най-ценната част от този континент без никаква съпротива. Ако някой открие следа към антидота по тези плочи — ако някой се досети как да противодейства на Черната мъгла, — тогава целият ни план, който изцяло разчита на това, ще се провали. Как не можеш да го разбереш?

Хасан се сви.

— Разбира се, но защо мислиш, че тази информация ще бъде открита върху тези артефакти?

— Защото точно тях е търсил Наполеон — каза Шакир. — Чул е слухове за Мъглата, изпратил е хора в Града на мъртвите и е изнесъл всичко, което е успял да открие. По чист късмет успяхме да сглобим формулата от онова, което е останало непокътнато, и от откритото в залива. Това означава, че голяма част от информацията е отнесена. Европейците са я отмъкнали от предците ни. Няма да им позволя да я използват срещу нас. Ако на някоя от тези реликви има информация за това, те трябва да бъдат взети и унищожени. И чак тогава ще елиминираме Хаген.

— Той е твърде слаб, за да стори това сам — каза Хасан.

Шакир се замисли, после отвърна:

— Съгласен съм. Изпрати група от новите агенти да му помогнат. Със заповеди да го накарат да изчезне, след като всичко свърши и той се превърне в пасив.

Хасан кимна.

— Разбира се. Ще ги избера лично. Междувременно, другите пристигнаха и чакат да говорят с теб в бункера.

Шакир въздъхна. Колкото и да му беше неприятно, и той трябваше да отговаря пред някого. Озирис беше частна военна сила, началото на империя, която щеше да контролира правителства, вместо да отговаря пред тях. Но в много отношения, поне докато планът им не дадеше резултат, тя беше и корпорация, на която Шакир беше президент и главен изпълнителен директор.

Другите, както ги нарече Хасан, бяха еквивалентът на акционери и членове на управителния съвет, макар че всички имаха по-високи цели от обикновения бизнес успех. Дори безмерното богатство не беше достатъчно за тези мъже. Те ламтяха за власт и контрол, искаха свои империи, и Шакир беше човекът, който ще им ги осигури.

Шакир тръгна към блещукащата тръба и дългата постройка от бетонни блокове, която съдържаше една от многото му помпени станции. Двама от хората му стояха на пост там. Отвориха вратите и ги задържаха, вперили поглед право напред. Знаеха, че не бива да гледат Шакир в лицето.

Щом влезе, той тръгна към задната част на сградата. Една решетка го разделяше от миньорския асансьор. Отвори я, влезе в кабината, която бе предназначена за големи групи хора и тежко оборудване, и натисна бутона за надолу.

Две минути и сто и двайсет метра по-късно вратите се отвориха и Шакир излезе в подобно на пещера подземно съоръжение, озарявано от скрити в пода и стените лампи. Част от пещерата беше естествена, останалата част бе издълбана от миньорите и инженерите на Шакир. Тя беше дълга сто и осемдесет метра и почти изпълнена с огромните помпи, с размери колкото малки къщи, и десетина големи тръби, които се извиваха и лъкатушеха из пещерата, преди да се срещнат в централен участък, който продължаваше надолу в земята.

Шакир свали слънчевите очила, впечатлен както винаги от съоръжението. Мина покрай огромните машини към контролния център, където големи екрани показваха картата на Египет и голяма част от Северна Африка. Серия от линии кръстосваха по картата, пренебрегвайки всички граници. Цифри до всяка линия посочваха налягането, дебита и обема. Той остана доволен от малките флагчета, примигващи в зелено.

Накрая стигна до луксозната конферентна зала. Ако не се броеше липсата на гледка, залата беше същата като заседателните зали във всеки корпоративен небостъргач. Махагоновата маса в центъра бе обградена от луксозни кресла, в които седяха дебели мъже. Екраните по стената показваха логото на „Озирис“.

Шакир се настани начело на масата и огледа събралите се. Петима египтяни, трима от Либия, двама алжирци и по един представител от Судан и Тунис. Шакир бе създал „Озирис“ от нулата и я превърна в главна международна корпорация само за няколко години. Формулата на успеха му изискваше четири основни съставки: усилена работа, безмилостна хитрост, връзки и, разбира се, пари. Чужди пари.

Шакир и приятелчетата му от тайните служби бяха осигурили първите три съставки, а мъжете около масата четвъртата. Всички те бяха богати, повечето някога бяха и могъщи — някога, заради Арабската пролет, която изхвърли Шакир от мястото му, а тях засегна още по-силно.

Всичко започна в Тунис, където един беден уличен търговец, който бе тормозен с години от полицията, се подпали в знак на протест.

Тогава изглеждаше невъзможно този акт да има някакъв траен ефект и че ще бъде нещо повече от поредното самозапалване. Но се оказа, че мъжът запали не само себе си, но и целия арабски свят и изпепели половината от него.

Първо падна Тунис и онези, които управляваха страната от десетилетия, избягаха в Саудитска Арабия. След това пострада Алжир. А след това огънят се разпространи, погълна Либия, където Муамар Кадафи бе управлявал по-дълго и по-сурово от всеки друг: четиридесет и две години с желязна хватка. Приближените му бяха станали богати и могъщи от петрол. Когато започна гражданската война, мнозина не успяха да избягат и да се спасят, но онези, които бяха достатъчно хитри да изпратят парите и семействата си в чужбина, бяха късметлии — макар че също като тунизийските им събратя, скоро и те станаха бегълци, хора без родина и цел.

Египет се разпадна след това и вибрациите отекнаха в различна степен в Йемен, Сирия и Бахрейн. И всичко това от една такава малка искра.

А сега, когато пламъците бяха догорели, оцелелите от пожара искаха да си върнат контрола.

— Надявам се, че всички сте пътували добре — каза Шакир.

— Не желаем празни приказки — каза един от египтяните, мъж с бяла коса, строг западен костюм и голям часовник „Брайтлинг“ на китката. Той беше направил пари, защото египетските военновъздушни сили му плащаха огромни суми, за да използват самолетите, които сами му бяха продали на безценица.

— Кога ще започне операцията? Всички вече са нетърпеливи.

Шакир се обърна към друг свой подчинен.

— Помпените станции готови ли са?

Мъжът кимна утвърдително, написа нещо на клавиатурата пред него и се показа същата схематична карта на Африка, която се виждаше в контролната зала.

— Както виждате — каза Шакир, — мрежата е завършена.

— Някакви индикации, че дейността ни е забелязана? — попита един от бившите либийски генерали.

— Не — настоя Шакир. — Като използвахме изграждането на нефтопровода, за да прикрием подземните работи, не събудихме никакви подозрения, докато сондирахме на всяка важна локация дълбоко във водоносния хоризонт под Сахара. Който, както знаете, захранва всеки извор и пустинен оазис оттук до западния край на Алжир.

— Ами плитките водоносни хоризонти? — попита друг от либийците. — Нашите хора черпят от тях от години.

— Проучванията ни показват, че всички източници на сладка вода са зависими от този по-дълбок източник — каза Шакир. — Щом започнем да извличаме от него вода в големи количества, техните запаси ще станат ненадеждни.

— Искам да ги отрежем — настоя тунизиецът.

— Невъзможно е да ги отрежем напълно — отвърна Шакир. — Но това е пустиня. Когато Тунис, Алжир и Либия за една нощ се окажат в остър недостиг на вода, вероятно на осемдесет или деветдесет процента, ще бъдат вече в ръцете ни. Дори въстаниците имат нужда от вода. Водата ще бъде възстановена, когато хората ви си върнат властта. Като работим заедно, „Озирис“ ще контролира цяла Северна Африка.

— А какво се случва с водата? — попита алжирецът. — Не можете да изпомпвате милиарди галони вода в пустинята всеки ден, без никой да забележи.

— Тя тече по тръбите — обясни Шакир, като посочи мрежата на картата, — а после в подземни канали — тук, тук и тук. Оттам отива в Нил. Където си изтича анонимно в морето.

Търговците на власт се спогледаха одобрително.

— Находчиво — каза един от тях.

— Ами европейците и американците, които може да възразят на внезапното ни завръщане? — попита либиецът.

Шакир се усмихна.

— Нашият човек в Италия се грижи за това — обясни той. — Имам странното чувство, че те няма да бъдат проблем.

— Много добре — отвърна либиецът. — Кога започваме? И нуждаеш ли се от още нещо?

Шакир оцени ентусиазма им. Изхвърлени от властта, тези мъже бяха нетърпеливи да си я върнат и бяха готови да му дадат всичко, за да се осъществи това. Но той беше извлякъл достатъчно под формата на пари и концесии от тях. Беше време да действа.

— Повечето помпи работят от месеци — каза им. — Водата вече се извлича. Останалото може да започне веднага. — Посочи към техника. — Сигнализирай на другите станции да включат помпите.

Докато техникът изпълняваше заповедта му, гигантските турбини и помпи забучаха зад стената. След няколко секунди шумът щеше да е твърде силен, за да се води разговор. Шакир реши, че трябва да има последната дума.

— В пустинята наричаме горещия вятър сироко. Днес ние го изпращаме напред. Той ще помете Африка, ще сложи край на тази Арабска пролет и ще я замени с най-сухото и изпепеляващо лято.

Гафса, Тунис

Пол Траут стоеше в следобедната жега, потеше се и усещаше как лицето му изгаря въпреки голямата почти като сомбреро шапка. Когато слънцето се спусна ниско, лъчите му се промъкнаха под периферията и защипаха весело кожата му, сякаш да кажат на твърде светлите хора от Нова Англия, че не им е мястото в тази част на света.

Със своя ръст от почти два метра, Пол беше най-високият от групата, която изкачваше каменистия, лишен от всякаква растителност хълм. Освен това беше и най-неатлетичният. Няколко крачки пред него жена му, Гамей, продължаваше да се изкачва, сякаш беше просто на разходка с кучето им у дома. Беше с екип за бягане и кафява бейзболна шапка. Червената ѝ коса беше вързана на опашка, която бе промушена през дупката на шапката и се клатушкаше насам-натам.

Пол сви рамене. Все трябваше да има един атлетичен в семейството. И някой, който да е гласът на разума.

— Мисля, че трябва да спрем — каза той.

— Стига, Пол — извика Гамей, — не е толкова далече. Още един хълм и ще можеш да поспреш в чудотворните води на най-новото езеро на света, да полежиш на плажа на Гафса.

Районът близо до Гафса беше оазис още от времето на Римската империя. Извори, бани и лечебни езера осейваха земята. Предполагаше се, че повечето от тях се захранват от лечебни води от един или друг вид. Всъщност по време на почивките между проучването на древни руини и обхождането на прочути древни крепости Пол и Гамей се отпускаха в захранваните от извори басейни, изкопани от римляните и обградени от високи каменни стени.

— В хотела си има достатъчно чудотворна вода — пошегува се той.

— Да — каза Гамей, — но тя си е тук от хиляди години. Това езеро се появи само преди шест месеца. Не ти ли е интересно?

Пол беше геолог. Беше израснал в Масачузетс и бе прекарал много време по вода, за да души около прочутия океанографски институт „Удс Хоул“. Накрая постъпи в института по океанография „Скрипс“ и спечели докторска степен по морска биология, със специалност дълбоководни дънни структури. На негово име имаше няколко патента, свързани с технологии за проучване на геоложки формации под морското дъно. Така че, да, с оглед на това, мисълта, че едно езеро се е появило от нищото, го интригуваше, но интересът му не беше чак толкова голям и след час с кола по някакъв така наречен път, последван от трийсетминутен преход под изпепеляващото слънце, беше вече на ръба.

— Почти стигнахме — извика Гамей.

Пол се възхищаваше на жена си. Тя беше създание с безкрайна енергия, винаги в движение. Дори из къщата като че ли никога не сядаше. Докторатът ѝ бе по морска биология, макар че беше следвала и други дисциплини и имаше още няколко степени. След като я наблюдава през годините, Пол знаеше, че лесно се отегчава от всичко, което вече е усвоила, и винаги търси ново предизвикателство.

Тя често настояваше, със смигване, че той бил безкрайно вбесяващ и това била тайната на техния дълъг и щастлив брак. Това и жаждата за приключения, която бе подкрепяна от работата им за НАМПД и често нарушаваше ваканциите им.

Гамей стигна до върха на хълма още преди водача. Спря, огледа се и сложи ръце на кръста си.

Водачът спря до нея след секунда, но вместо да изглежда впечатлен, като че ли беше смутен. Свали шапката си и се почеса объркано по главата.

Когато стигна до билото, Пол видя защо. На мястото на дълбоко езеро, обградено от скалисти хълмове, сега имаше кална повърхност с локвичка вода в средата, дълга десетина крачки. Обезцветена линия бележеше околния бряг и показваше докъде е стигала водата, както сапунената пяна остава следа от водата във ваната.

Някои от другите туристи стигнаха до върха малко след Пол. И също като него онемяха. Бяха виждали зашеметяващи снимки, преди да се запишат за тази обиколка и да тръгнат през пустинята, и не това очакваха.

— Е, това е жалка гледка — каза една жена с южняшки акцент. — У дома не биха го нарекли дори вирче.

Водачът, местен мъж, който си изкарваше хляба, като водеше туристи до езерото, изглеждаше объркан.

— Не разбирам. Как е възможно? Езерото си беше тук преди два дни.

Посочи към обезцветения обръч по скалите.

— Изпарение — каза един шотландец. — Тук е ужасно горещо.

Втренчен в тинята, Пол беше забравил за всички болежки. Знаеше, че са изправени пред мистерия. Появата на езерото беше едно — топли и студени извори избиваха на повърхността постоянно, — но цяло езеро да изчезне почти за една нощ… това беше съвсем друго нещо.

Той огледа околността, за да добие представа за повърхността и дълбочината на езерото, като направи груби пресмятания на обема му.

— Толкова много вода не може да се изпари и за два месеца — каза той. — Камо ли за два дни.

— Тогава къде е отишла? — попита жената с южняшкия акцент.

— Може би някой я е задигнал — отвърна шотландецът. — Все пак това в този район е пълна суша.

Мъжът беше прав. Тунис бе пострадал тежко, дори за северноафриканските стандарти. Но и хиляда цистерни, пълни догоре, не можеха да пресушат езеро с такива размери. Пол огледа терена за пукнатини или за някакъв канал, по който може да е изтекла водата. Не видя нищо подобно.

Мухи зажужаха около тях и всички се смълчаха. Накрая южнячката реши, че е видяла достатъчно. Потупа водача по рамото и се обърна надолу по хълма.

— Опасявам се, че някой е дръпнал тапата, скъпи. Много съжалявам.

Останалите бързо я последваха, без да имат желание да оглеждат повече калната дупка. Дори водачът си тръгна, като по пътя надолу не спираше отчаяно да обяснява как е изглеждало езерото само преди дни и да настоява доста спокойно, че дори да е изчезнало, те няма да си получат парите обратно.

Пол не бързаше, мислеше за видяното и гледаше как група деца вървят по спечената тиня, за да стигнат до последните остатъци от вода.

— Тя е права — каза той на Гамей, когато тя спря до него.

— За какво?

— Че някой е дръпнал запушалката — каза той. — Такива извори често извират от водоносния хоризонт. Обикновено когато скалните пластове отдолу се пропукат и разместят. Понякога водата остава пленена, образува езеро като това. Понякога изворът продължава да го захранва, понякога всичко свършва бързо. Но дори скалните пластове да са се раздвижили отново и да са спрели притока на вода, езерото просто щеше да си остане тук с месеци, докато слънцето бавно го изпарява. За да изчезне така внезапно толкова голямо езеро, водата трябва да е отишла някъде другаде. Но оттук не тече поток. Теренът е като голяма скална купа.

— Значи щом не може да се е изпарило нагоре и не може да е изтекло настрани, е изчезнало надолу — каза тя. — Това ли е твоята теория, господин Траут?

Той кимна.

— Точно там, откъдето е дошла.

— Случвало ли се е подобно нещо досега?

— Не — отвърна Пол. — Всъщност не.

Докато се дивяха на гледката и правеха снимки, един мъж, който правеше същото като тях на друг участък от ръба, се приближи. Беше доста нисък, вероятно едва метър и шейсет, с провиснала брезентова шапка и прошарена набола брада по загорялото лице. Раницата, тояжката и бинокълът подсказваха, че е турист. Но Пол забеляза и жълто-белия геодезистки инструмент в ръката му.

— Здравейте — каза мъжът, като наклони леко шапката си. — Без да искам, дочух разговора ви за изчезването на езерото. През целия ден по тази пътека идват хора, който клатят разочаровано глави и си тръгват. Вие сте първите, които наистина се опитват да разберат какво се е случило и къде е отишла водата. Да не би да сте геолози?

— Да, аз имам опит като геолог — подаде му ръка Пол. — Пол Траут. Това е жена ми, Гамей.

Мъжът пое ръката му, после се здрависа с Гамей.

— Казвам се Реза ал Агра.

— Приятно ми е, как сте? — каза Гамей.

— Имал съм и по-добри дни — призна той.

Пол кимна към земемерския инструмент.

— Да измерите езерото ли дойдохте?

— Не точно — отвърна мъжът. — Също като вас се опитвам да разбера как и защо водата изчезна. Първата стъпка беше да установя колко вода е имало тук.

— Ние за щастие можем да си позволим просто да гадаем — призна Пол, като огледа тинята, която изглеждаше огромна.

— Да, така е… — каза Реза, — аз нямам този лукс. Аз работя за либийското правителство и отговарям за водните запаси. От мен се очаква да съм прецизен.

— Но това е Тунис — изтъкна Гамей.

— Зная, но реших, че трябва да го видя. В моята професия изчезването на езера е лошо предзнаменование.

— Но това е просто едно малко езеро насред пустинята — каза Гамей.

— Но не само това езеро изчезна — отвърна той. — В родината ми водните източници започват да пресъхват през изминалия месец. Захранвани от извори езера пресъхват, реки се свиват до ручеи. Да не споменаваме всички изсъхнали оазиси, които процъфтяват още от времето, когато картагенците са владели тези земи. Засега го преодоляваме, като изпомпваме още подземни води, но напоследък много от помпените ни станции докладват за драстично намален дебит. Мислехме си, че е местен проблем, но откакто разбрах за това изчезнало езеро — а сега го виждам и с очите си, — смятам, че проблемът е по-голям, отколкото предполагах. И говори за драстична подземна промяна във водните запаси.

— Как е възможно това? — попита Гамей.

— Никой не знае — отвърна той простичко. — Дали бихте ми помогнали да разбера?

Пол погледна жена си и се разбраха само с очи.

— Ще се радваме — каза той. — Ако можете да ни откарате по-късно до хотела, ще си вземем нещата и ще оставим туристите да обикалят без нас.

— Прекрасно — усмихна се Реза. — Ленд роувърът ми е долу на пътя.

Пристанището на Валета, Малта

Навлизането в пристанището на Валета беше като пътуване в миналото, назад към ерата, когато малки аванпостове като Малта, управлявани от могъщи мъже, са били жизненоважни за международната търговия и контрола над Средиземноморието.

Докато „Морски дракон“ се носеше покрай вълнолома, гледката беше почти същата като в славните дни на острова и Кърт без проблем си представи как живее тук през деветнайсети, осемнайсети и дори през седемнайсети век.

Далече напред, озарен от залязващото слънце, се издигаше куполът на църквата на кармелитките. Около нея имаше древни сгради и още църкви. Самото пристанище беше обградено от цели четири гарнизона с каменни стени, оръдейни плацове и цитадели, които все още гледаха към тесния канал.

Крепостта Мануел стърчеше над острова на едно от разклоненията на залива, докато крепостта Свети Елмо беше на върха на полуострова. Обезцветените каменни стени изглеждаха сурови и все така неподвластни след почти петстотин години. Точно срещу него, пазейки дясната страна на пристанището, крепостта Риказоли беше с различна архитектура и изглеждаше ниска и тясна, тъй като стените ѝ се протягаха и свързваха с вълнолома, където имаше малък фар. И накрая, вътре в пристанището, беше крепостта Сант Анджело, щръкнала направо над водата на тясна ивица земя.

И ако всички тези фортове не бяха достатъчни да подскажат, че Малка е била истинска крепост, вълноломите, сградите и естествените скали бяха от същия кафеникав камък.

Сякаш островът беше издялан от един-единствен блок варовик, а не бе строен през годините.

— Кара те да се питаш как би могъл да проникне тук нападател — каза Джо, докато се дивеше на укрепленията.

— Така, както винаги е побеждавана чистата сила — отвърна Кърт. — Чрез предателство и коварство. Наполеон влязъл в пристанището на път за Египет и започнал да купува провизии за корабите си. Местните, нетърпеливи да спечелят, го пуснали вътре. Още щом флотът му подминал фортовете, той свалил армията си на брега и насочил оръдията към къщите.

— Троянски кон без кон — обобщи Джо.

„Морски дракон“ вече беше стигнал до вътрешния залив и се насочваше към открития участък от доковете. Тук беше по-съвременно, малки танкери разтоварващи гориво и нафта стояха до круизни кораби и един тромав товарен. „Морски дракон“ спря до тях.

Без да чакат да вържат лодката, Кърт и Джо скочиха на пристана и тръгнаха бързо към улицата.

— Двама да стоят на пост постоянно — извика назад Кърт. — Сигурно наблизо има опасни хора.

— Като вас двамата ли? — извика в отговор Рейнолдс.

Кърт се засмя.

— Опитайте се да не предизвиквате твърде много проблеми — добави Рейнолдс. — Нямаме пари за гаранция.

Кърт само му помаха. Двамата с Джо закъсняваха за среща с куратора на Малтийския океански музей.

— Мислиш ли, че още ни чака? — попита Джо, докато се опитваха да спрат такси.

Кърт погледна небето. Вече почти мръкваше.

— Петдесет на петдесет.

Едно такси спря в края на улицата и те се качиха.

— Трябва да идем до Океанския музей — каза Кърт.

Шофьорът се справи чудесно по тесните лъкатушни улици, мина на няколко жълти светофара и ги остави пред музея точно до статуя на Посейдон.

След като му платиха и му дадоха голям бакшиш. Кърт и Джо прекосиха площада, избягвайки района, който бе заграден заради строеж. Щом стигнаха пред музея, изкачиха стълбите към подобаващо внушителна фасада.

На Кърт фасадата на Малтийския океански музей му заприлича на Нюйоркската обществена библиотека — с каменни лъвове от двете страни. Когато стигнаха до входната врата, Кърт заговори с пазача и двамата с Джо зачакаха той да се обади.

След малко един висок и слаб мъж със сако от туид и кръпки на лактите дойде при вратата.

Кърт му подаде ръка.

— Доктор Кенсингтън, предполагам?

— Наричайте ме Уилям — отвърна мъжът и стисна ръката му. Той беше англичанин, един от многото англичани на острова, който повече от век е бил част от Британската империя.

— Извинете, че закъсняхме, вятърът беше насрещен.

Кенсингтън се усмихна.

— Обикновено е такъв. Затова са изобретили корабните двигатели.

Всички се засмяха, когато Кенсингтън им посочи да влизат, после заключи вратата след тях. Кимна сякаш небрежно на охраната, но преди да ги поведе по коридора, Кърт забеляза, че поглежда пак през вратата, като огъва една от лентите на венецианските щори.

Кенсингтън се обърна и тръгнаха през фоайето и покрай огромната главна зала, където течеше подготовка за партито и търга след няколко дни. Продължиха към кабинета му, малка квадратна стаичка в далечен ъгъл на третия етаж. Тя беше претъпкана с лавици с дребни артефакти, купчини списания и научни трудове. Прозорецът изглеждаше някак не на място, тъй като бе само тесен панел от боядисано стъкло.

— Това е остатък от предишното съществуване на сградата като абатство през седемнайсети век — обясни Кенсингтън.

Когато тримата се настаниха, отвън блеснаха прожектори и се чу шум от строителни дейности: пневматични чукове, кранове и мъжки викове.

— Малко е късно да разрушавате сградата — каза Кърт.

— Ремонтират площада — каза Кенсингтън. — Работят нощем, за да не пречат на туристите.

— Жалко, че не правят същото и във Вашингтон — каза Джо. — Това ще ускори драстично ходенето ми на работа.

Кърт подаде визитката си на Кенсингтън.

— НАМПД — каза кураторът, когато я взе. — Работил съм с вашите хора. Винаги е удоволствие. С какво мога да ви помогна?

— Тук сме да попитаме за приема преди търга.

Кенсингтън остави визитката настрани.

— Да, ще е много, много вълнуващо. Галавечерята ще се проведе след два дни. Ще бъде по всички правила, много тържествено. Бих ви поканил, но се опасявам, че ще бъде доста затворен кръг.

— Какво се случва на това парти?

— Позволява на гостите да се запознаят с експонатите — каза Кенсингтън — и да се огледат взаимно, за да знаят срещу кого ще наддават — усмихна се той. — Нищо не надува така цените като едно състезание на егото.

— Мога да си представя — каза Кърт.

— Нека ви кажа нещо — добави кураторът. — Хората ще платят доста пари за правото да видят нещо, което никой друг не е виждал от стотици и дори хиляди години.

— И дори още повече пари, за да го отнесат у дома и да го пазят за себе си.

— Да — каза Кенсингтън. — Но в това няма нищо незаконно. И всичко е за благото на музея. Ние сме частна организация, трябва да финансираме реставрационните си дейности с нещо повече от продажба на билети.

— Имате ли списък с артефактите за продажба?

— Имам. Но се опасявам, че не мога да ви го покажа. Правила и други такива.

— Правила ли? — попита Кърт.

— И други такива — повтори Кенсингтън.

— Не съм сигурен, че разбирам.

По челото на Кенсингтън изби пот.

— Знаете как е, след като сте морски изследователи. Още щом откриете нещо и го покажете на света, хората започват да се бият аз него. Когато се открие злато в испански галеон, кой трябва да го притежава? Екипът, който го е намерил, твърди, че е негово. Испанците настояват, че това е техен кораб. Наследниците на инките твърдят, че златото първо е било тяхно, защото те са го изкопали от земята. А това е просто злато, с артефактите е още по-зле. Знаете ли, че египтяните сега водят дела, за да си върнат Розетския камък от Англия? А Латеранският обелиск от Рим? Преди е стоял пред Храма на Амон в Карнак, докато Константин Втори не го взел. Искал да го отнесе в Константинопол, но обелискът стигнал само до Рим.

— Значи казвате, че…

Кенсингтън подкара направо:

— Очакваме да започнат да ни съдят, щом разкрием артефактите. Бихме искали поне една нощ да им се порадваме, без да се сражаваме с адвокати от целия свят.

Това беше добра история, може би дори отчасти вярна, помисли си Кърт, но Кенсингтън криеше нещо.

— Господин Кенсингтън — започна той.

— Уилям.

— Не исках да се стига до това, но не ми оставяте избор.

Той извади фотографиите, които доктор Амброзини му беше дала, и ги плъзна по бюрото.

— И какво трябва да е това?

— Това сте вие — каза Кърт. — Е, не сте излезли много добре, съгласен съм, но ясно личи, че сте вие. Дори сте със същото сако.

— Така е. И какво?

— Другите хора на снимката — започна Кърт, — нека кажем само, че не са от хората, с които бихте искали да ви снимат. И се съмнявам, че и те са поканени на вашето парти.

Кенсингтън се втренчи в снимката.

— Разпознавате ли някого от тях? — попита го Кърт.

— Този — каза Кенсингтън и посочи изчезналия доктор Хаген. — Той е нещо като търсач на съкровища, дребен колекционер. Лекар, ако си спомням правилно. Другите двама са негови колеги. Но не виждам какво общо има това…

— Той е лекар — прекъсна го Кърт. — Това е вярно. Освен това е заподозрян терорист, който е издирван във връзка с инцидент, случил се вчера на Лампедуза. Другите може също да са замесени.

Кенсингтън пребледня. Новинарските канали не спираха да излъчват репортажи за случая, наричаха го най-лошата промишлена катастрофа след Бопал.

— Не съм чул нищо за тероризъм — каза той. — Мислех, че е химически инцидент, причинен от товарен кораб наблизо.

— Това се казва на света — отговори Кърт. — Но случаят не е такъв.

Кенсингтън преглътна на сухо и си прочисти гърлото. Забарабани с пръсти и после започна да си играе с химикалка на бюрото, докато отвън забуча кран.

— Аз… наистина не знам какво очаквате да кажа — заекна той. — Дори не си спомням името на този човек.

— Хаген — помогна му Джо.

— Да, вярно… Хаген.

— Сигурно имате проблеми с паметта — намеси се Кърт. — Според хората, които са заснели тези снимки, сте се срещали с Хаген три пъти. Надявам се, че поне помните какво искаше от вас.

Кенсингтън въздъхна и се огледа, сякаш търсеше спасение.

— Той искаше покана за партито — рече накрая. — Казах му, че не мога да му услужа.

— И защо така?

— Както обясних, това е много частно парти. Запазено само за няколко десетки изключително богати покровители и приятели на музея. Доктор Хаген не би могъл да си позволи да седне на тази маса.

Кърт се облегна назад.

— Дори с двеста хиляди евро?

Това привлече вниманието на Кенсингтън, но той бързо се овладя.

— Дори с милион.

Кърт винаги бе смятал, че парите са за закупуване на артефактите, но може би имаха друго предназначение.

— В случай че ви е предложил парите като подкуп, трябва да разберете, че това не са хора, които плащат. Предпочитат да прикриват следите си. Може да ви покажат парите. Може дори да ви дадат предплата или да ви позволят да ги подържите. Но когато получат от вас каквото искат, ще се уверят, че няма да доживеете да ги похарчите.

Кенсингтън замълча възмутен, само седеше, сякаш обмисляше думите на Кърт.

— Но вие вече знаете това — добави Кърт. — Иначе нямаше да гледате през прозореца, сякаш ви преследва Онази с косата.

— Аз…

— Вие искате те да се върнат. И се страхувате от тях. Повярвайте ми, имате основателна причина за това.

— Не съм им дал нищо — каза Кенсингтън в своя защита. — Казах им да се махат. Но вие не разбирате, те…

Той замълча и се заигра с нещо друго на бюрото, преди да посегне надолу и да отвори едно чекмедже.

— Бавно — каза Кърт.

— Не вадя оръжие — отвърна Кенсингтън, като извади шишенце с хапчета против киселини, които бяха на привършване.

— Ние можем да ви защитим — каза Кърт. — Можем да ви предадем на сигурно място при властите, които ще ви опазят, но трябва първо да ни помогнете.

— Няма от какво да ме защитавате — каза той, докато дъвчеше хапчетата. — Това е нелепо. Двама колекционери са ме разпитвали за някакви артефакти и внезапно съм някакъв върховен злодей, така ли? Масов убиец?

— Никой не ви обвинява в нищо подобно — отговори Кърт. — Но са замесени тези мъже. И вие сте се забъркали с тях, неволно или по своя воля. И двата случая сте в опасност.

Кенсингтън разтри слепоочието си, докато виковете отвън отекваха из цялата сграда, а пневматичният чук отново се включи.

Кърт знаеше, че срещу него стои човек, измъчван от огромен смут. Той като че ли искаше с този масаж на слепоочието да прогони болката, шума и стреса.

— Уверявам ви — каза Кенсингтън, — не знам нищо за тези хора. Те просто искаха, също като вас, да научат за някои предмети от търга, предмети, които съм длъжен да пазя в пълна тайна. Но преди да си вадите някакви заключения, ще ви кажа следното: въпросните предмети са съвсем обикновени. В тях няма нищо изключително.

Чукът отвън най-сетне млъкна и в относителната тишина Кенсингтън посегна към химикалката си с трепереща ръка.

— Те са само дреболии — продължи той почти разсеяно, като опря върха на химикалката в хартията. — Артефакти с непотвърдена автентичност от Египет. Нищо особено ценно.

В двора долу зарева двигател. Звукът беше шумен и някак не на място. Това бе достатъчно да накара космите по тила на Кърт да настръхнат. Той се обърна и видя как една сянка се люлее зад цветното стъкло.

— Залегнете — извика той и се хвърли на пода.

Чу се страшен тътен, когато куката на крана разби прозореца като таран.

Стъклени парчета и прах се разлетяха във всички посоки, докато жълто-черното рамо на крана продължаваше напред, удари бюрото и го помете към стената, като притисна към нея Кенсингтън.

После рамото на крана се издигна и Кърт се втурна към Кенсингтън, сграбчи го и го извлече оттам, преди третият удар на крана да смаже останките от бюрото и да пробие дупка в древната каменна стена зад него.

Третият удар едва не събори тавана.

— Кенсингтън! — извика Кърт.

Лицето на куратора беше обезобразено — носът му бе счупен, а устните и зъбите смазани. Краят на рамото на крана го беше ударил. Той не отговаряше, но май дишаше.

Кърт го положи на пода и забеляза смачканата бележка в ръката му. Грабна я точно когато Джо изкрещя:

— Залегни!

Сега рамото на крана се въртеше настрани. Кърт прикри Кенсингтън и се долепи до пода, докато нападателите отнасяха друга стена.

Този път кранът се заклещи в камъните под прозореца. Направи вял опит да се освободи и накрая спря напълно.

Кърт хукна към зейналата дупка в стената. Видя мъж в кабината на малкия кран, който отчаяно дърпаше лостовете, докато друг стоеше наблизо и се прицелваше с полуавтоматична пушка.

Щом видя Кърт, той вдигна оръжието и изстреля бърз откос. Кърт се отдръпна и куршумите се забиха близо до отвора, но пропуснаха целта си.

Джо вече викаше помощ по телефона. И все още я викаше, когато стрелбата започна отново.

Кърт усети, че тези изстрели са в друга посока. Погледна отново навън. Нападателите бягаха, като стреляха над тълпата, за да разчистят хората от пътя си.

— Остани при Кенсингтън — каза той. — Аз тръгвам след тях.

Преди Джо да възрази, Кърт се прехвърли през остатъка от прозореца и започна да се спуска по рамото на крана.

Кърт пълзеше по рамото на крана, като се захващаше за кръглите дупки в метала. Видя трима мъже с автомати да тичат през улицата към микробус, паркиран отсреща. Скочи от крана, когато наближи земята, и откри, че няколко от строителите са застреляни.

От другата страна на улицата микробусът включи фаровете и двигателят му зарева.

Кърт се огледа за нещо, с което да ги преследва. Единственият му вариант беше малък камион „Ситроен“. Имаше тясна ходова част и беше висок, което го караше да изглежда странно за американските стандарти, но беше по-подходящ за тесните пътища на малък остров.

Кърт хукна към него, качи се в кабината и видя, че ключовете са на таблото. Запали двигателя, включи на скорост и ускори диагонално през площада, като мина по стълбите и отчаяно се опита да отреже пътя на микробуса.

Малкият микробус беше твърде пъргав, за да бъде спрян. Той го заобиколи, кара известно време по тротоара и после се върна на улицата.

Кърт включи на задна, обърна и започна да върти волана, докато камионът не се насочи в правилната посока.

Тъкмо щеше да натисне газта, когато пред музея се появи позна физиономия.

— Качвай се! — извика Кърт.

Джо се покатери в кабината точно когато Кърт натисна газта.

— Не можа ли да наемеш нещо по-мъничко? — попита Джо.

— Ами това е безплатен бонус. Членовете са с привилегии.

— А какво ще стане, когато ченгетата решат, че тези привилегии не включват кражбата на камион от местопрестъплението?

— Зависи — отвърна Кърт.

— От какво?

— От това дали ще хванем лошите.

Въпреки рева на двигателя това не изглеждаше много вероятно. Микробусът не беше особено мощен, но пък беше пъргав и маневрен, затова бързо набра преднина. В сравнение с него камионът изглеждаше бавен и тромав.

За момент теренът беше запречен от задръстване, но микробусът бързо се промуши през трафика. Кърт нямаше подобна възможност. Включи всички светлини и се облегна на клаксона.

В отговор на връхлитащ камион, шофьорите с поне малко мозък отбиваха от пътя, но няколко коли, паркирани покрай улицата, не извадиха този късмет.

— Мисля, че пропусна една — отбеляза Джо.

— Ще я ударим на връщане.

Без да вдига крак от газта, Кърт продължаваше да ускорява.

— Мисля, че ти казах да останеш при Кенсингтън.

— Останах — рече Джо.

— Имах предвид, докато дойде помощ.

— Другия път бъди по-конкретен.

Вече настигаха микробуса и набираха скорост, докато пътят се разширяваше и се спускаше към брега, където се извиваше по пристанището, покрай яхти за милиони и малки рибарски лодки. Някой в микробуса не изглеждаше доволен от това. Той стреля през задния прозорец и започна да обсипва с куршуми камиона, който ги следваше. Кърт инстинктивно се приведе, когато предното стъкло се пръсна. В същото време зави надясно, към една странична улица, която водеше към сушата и ги отдалечи от пристанището.

— Сега пък караме в погрешната посока — отбеляза Джо.

Кърт беше залепил педала за пода. Мина на по-ниска предавка, като поддържаше оборотите и скоростта.

— А сега се движим по-бързо в погрешната посока — добави Джо.

— Минаваме напряко — отвърна Кърт. — Тук брегът е като пръсти, щръкнали в залива. Докато те следват очертанията на тези пръсти, ние ще цепим през дланта.

— Или ще се изгубим — каза Джо. — Защото нямаме карта.

— Трябва само пристанището да остава вляво от нас.

— И да не надяваме, че те няма да обърнат.

Беше лесно да не изпускаш пристанището от поглед, тъй като всички фортове и важни сгради около него бяха озарени от светлини. От по-високото дори можеше да се види пътят долу.

— Там — посочи Джо.

Кърт също го видя. Малкият микробус продължаваше с пълна скорост, явно шофьорът не възнамеряваше да остава незабелязан.

Камионът излезе на надолнище и започна да ускорява. Тресеше и се клатеше, а товарът от натрошен бетон и метал отзад подскачаше и тракаше оглушително.

Завиха към кръстовището.

— Какво ще правиш сега? — попита Джо.

— Също като римляните, ще им направя таран.

Джо бързо се огледа за предпазни колани, но не откри.

— Дръж се!

Стигнаха до кръстовището, изстреляха се на крайбрежния път и пропуснаха. Бяха набрали толкова много скорост по надолнището, че изчисленията на Кърт се прецакаха. Сега те водеха.

— Сега сме пред микробуса, който уж преследваме — каза Джо.

— Ами направи нещо по въпроса.

Джо направи единственото разумно нещо, за което се сети. Дръпна лоста за хидравликата на каросерията и тя започна да се накланя. Тонове натрошен бетон, изкривен метал и други строителни отпадъци се заизсипваха от нея.

Отломките се затъркаляха към летящия с висока скорост микробус и се блъскаха в него като миниатюрна лавина. Решетката и радиаторът хлътнаха при първия сблъсък. Предното стъкло се пръсна от подскачащите парчета бетон с размерите на юмрук, микробусът излезе от пътя и се преобърна.

Кърт натисна спирачките и камионът спря със свистене на гуми. Той скочи от кабината и хукна към преобърнатия микробус. Джо го следваше, грабнал крика за оръжие.

Стигнаха до микробуса и видяха, че радиаторът вдига пара, а всички ламарини са сплескани и изкривени. Носеше се миризма на бензин.

Една бързо проверка им показа, че мъжът на седалката до шофьора е мъртъв. Явно някоя отломка бе минала през прозореца и го беше ударила в главата. Но вътре нямаше никой друг.

— Къде са другите? — попита Джо.

При преобръщането на коли телата често изхвърчаха навън, но Кърт не виждаше нищо такова. После, в далечината, забеляза две фигури да тичат по скалите към светлините на Сант Анджело.

— Дано си си взел бързоходките — каза той и хукна след тях. — Не сме приключили още.

Доктор Хаген тичаше презглава към форта в далечината, пришпорван от шока и страха. Нещата се бяха влошили неимоверно. Беше чул благодарение на бръмбара в кабинета как Кенсингтън едва не каза на хората от НАМПД какво търси той. Паникьоса се и настоя мъжете от „Озирис“ да убият куратора, преди да ги е разкрил, и беше почти сигурен, че са го направили. Но след това всичко се обърка: преследване, катастрофа, изгубиха оръжията си при преобръщането.

— Трябва ни помощ — изкрещя Хаген. — Обади се за помощ.

За щастие другият стрелец още имаше радио на колана си. Взе го и натисна бутона, без да спира да тича.

— Сянка, тук Нокът — каза той. — Трябва да ни измъкнете.

— Какво се случи, Нокът? — Гласът звучеше разтревожен.

— Кенсингтън се срещна с американците. Щеше да ни разкрие. Трябваше да го убием. Сега те ни преследват.

— Тогава ги убийте.

— Не можем. Те са въоръжени. — Това беше лъжа, но екипът по извеждането нямаше нужда да го знае. — Ранени сме. Един е мъртъв. Трябва да ни измъкнете.

Форт Сант Анджело се издигаше пред тях, внушителните му стени бяха озарени в ослепително оранжево от мощните прожектори по брега. Колкото повече се приближаваха към крепостта, толкова по-ярко осветена беше земята около тях. Сякаш тичаха през Таймс Скуеър. Но нямаха избор, сигурността беше зад тези стени.

— Е? — извика Хаген. — Какво каза той?

— Сянка, приемаш ли?

Тишината се проточи, преди гласът отново да заговори:

— Лодката ще е в канала. Оправете се с преследвачите и после плувайте към нея. Не ни проваляйте. Знаете какво ще се случи.

Хаген чу отговора. Не на него се беше надявал, но пак по-добре от нищо. Забави малко по наклонената рампа към крепостта. Нокът, мъжът, който уж трябваше да му помага, продължи, без да го чака. Той беше в по-добра форма от него и като че ли не му пукаше дали ще го заловят.

Кърт и Джо напредваха след двамата убийци, но те имаха голяма преднина, стигнаха до крепостта и изчезнаха.

Кърт хукна по издигащата се рампа, следван по петите от Джо. Там забави крачка. Сиянието от оранжевите прожектори и сенките, където светлините не достигаха, пречеха на видимостта. Завъртя се, не искаше някой да скочи отгоре му от тъмна ниша или алея.

Дори от този ъгъл крепостта пак си беше внушителна. Построена на съвсем миниатюрна ивица земя, която стърчеше в залива Валета, тя имаше формата на многослойна сватбена торта, но стените на всяко следващо ниво се скосяваха под различен ъгъл, за да не може нападащ кораб да открие откъде стрелят защитниците.

Кърт забави ход. Стената на крепостта беше вдясно, а водите на залива вляво. Той мина покрай заключена порта и стигна до стълбище, което се врязваше в стената като тесен каньон. Там имаше подобна порта, но един бърз поглед увери Кърт, че мъжете са влезли оттук.

— Счупили са ключалката — каза той, докато я отваряше.

Надникна вътре и започна да се изкачва. Придържаше се към стената, но горе се натъкна на засада — един накуцващ мъж се хвърли към него с меч в ръка.

Кърт успя да избегне острието, падна на земята, претърколи се и стана точно когато Джо се появи. Мъжът с меча отстъпи назад, погледът му се отклони към Джо и лоста в ръката му, после към Кърт и обратно.

Кърт забеляза бронята, изложена като част от славната история на крепостта. Една рицарска ръкавица лежеше на земята. Мечът беше изтръгнат от нея.

Мъжът насочваше меча ту към Кърт, ту към Джо. И тогава Кърт го позна.

— Ти трябва да си Хаген. Лекарят страхливец, който избяга от умиращ остров.

— Не знаеш нищо за мен — изсумтя Хаген.

— Знаем, че имаш антидот за онова, което сполетя хората на Лампедуза. Ако ни кажеш какъв е, това може да те спаси от газовата камера.

— Млъквай — извика Хаген. Замахна към Кърт, после към Джо, като мечът описа дълга арка.

Старото острие изсвистя в нощния въздух, но Джо отстъпи назад с рефлексите на мангуста и отби смъртоносния удар с лоста. Искри проблеснаха в тъмното, придружени от дрънчене на метал, когато двете оръжия се срещнаха.

— Положението стана много средновековно — каза Джо.

Хаген пак се хвърли напред. Замахна няколко пъти към Джо, за да го принуди да отстъпи по стълбите, вероятно с надеждата, че той ще падне, но всяка атака беше парирана, докато при последния замах Джо изби върха на меча и после изрита Хаген в гърдите с едно бързо движение. Хаген политна назад и се приготви за следващия рунд.

— Доста си сръчен с това чудо — каза Кърт.

— Ами гледал съм всички серии на „Междузвездни войни“ по няколко пъти — обясни гордо Джо.

— Значи държиш положението под контрол?

— Абсолютно — каза Джо. — Върви хвани другия. Когато се върнеш, този ще е красиво опакован и сложен в чорапчето ти.

Когато Кърт тръгна, Джо се обърна към противника си. Огледа го, после хвана лоста не като меч, а с две ръце, като сопа.

Хаген отново замахна към него, но Джо го блокира с единия край на лоста и после го удари с другия край в лицето и му разби носа.

— Нали знаеш какво казвате вие, лекарите. „Няма да боли много“ — каза Джо. — Не мисля, че това важи в нашия случай. Вероятно доста ще боли.

Хаген пристъпи напред и започна див замах с меча. Бореше се с отчаянието, затова крещеше и дори наплю Джо.

Джо беше спокоен. Движеше се със скоростта на опитен боец. Пристъпваше леко и гладко. Лесно се справяше с всеки скок на противника си или със замахващия меч — като или го блокираше, или го избягваше.

Контраатакуваше с лекота, правеше лъжливо движение в една посока с лоста, после замахваше от другата.

— И не само че съм гледал всички епизоди на „Междузвездни войни“, ами съм голям фен на и Ерол Флин — предупреди той Хаген.

— Кой е Ерол Флин? — попита Хаген.

— Майтапиш се.

Хаген не отговори и Джо мина в нападение. Замахна към него и го принуди да отстъпи, после замахна с другия край на лоста настрани и надолу. Чу се гадно пращене от рамото на Хаген и докторът изпищя.

— Почти съм сигурен, че тази кост се наричаше хумерус, нали? Макар че едва ли го приемаш хумористично.

Хаген изсумтя.

— Това ми е ключицата, идиот. — Наклони се настрани като птиче със счупено крило.

— Добре, нека опитам отново — каза Джо и вдигна лоста за още един удар.

— Спри — извика докторът и хвърли меча на земята. — Предавам се. Просто спри да ме удряш.

Хаген падна на колене, притиснал ръка към счупената си кост и смръщен от болка, но когато Джо пристъпи към него, той опита още един номер. Извади спринцовка от джоба си и понечи да я забие в крака му. Джо я видя тъкмо навреме, удари ръката му и тя се заби в бедрото на Хаген.

Каквото и да имаше в нея, подейства почти мигновено. Хаген извъртя очи и падна настрани върху раненото си рамо, без изобщо да възрази.

— Чудесно, сега ще трябва да те нося — промърмори Джо.

Наведе се до него и потърси пулс. Слава богу, откри. Извади спринцовката и счупи иглата, преди да я прибере в джоба си. Реши, че няма да е излишно да проверят какво има в нея.

— Нали не трябваше да предприемате нищо, преди да дойда аз? — попита Рената Амброзини.

Тя седеше с Кърт и Джо в луксозен апартамент на последния етаж на най-скъпия хотел в Малта. Кърт държеше чаша скоч с много лед до челото си, за да облекчи болката в гадната цицина там. Джо се опитваше да изпъне гръб и да разкърши врата си.

Фактът, че не бяха в затвора, бе малко чудо. Но след като ги арестуваха, обаждания от Щатите и италианското правителство, както и свидетелско видео на героизма им наклониха везните в тяхна полза. И така както ги заплашваше петдесет години каторга след два часа вече се чудеха дали да не ги провъзгласят за рицари на ордена на свети Йоан. Не беше зле за един ден работа, но и двамата бяха готови да разменят наградите за малко информация.

— Повярвай ми, опитахме се — каза Кърт. — Нямаше какво друго да сторим, след като разбиха стената и после избягаха.

Рената си наля питие и седна до Кърт.

— Поне вие сте добре. Кенсингтън и Хаген са мъртви.

Джо изглеждаше покрусен.

— Трябваше да го оставя на земята. Беше почти в безсъзнание, когато го вдигнах до стената.

— Не се обвинявай — каза Кърт. — Не можеше да знаеш, че имат снайперист, който прикрива бягството им.

Джо кимна.

— А разбрахме ли какво има в спринцовката?

— Кетамин — каза Рената. — Стандартна, бързо действаща упойка. Нищо общо с онова, което ни сполетя на Лампедуза.

— А да има някакъв шанс кетаминът да е антидотът? — попита с надежда Кърт.

— Дадохме на доктор Равишо да опита. За всеки случай. Няма ефект. Затова сме пак на изходна позиция.

Кърт отпи от скоча и погледна към смачканата бележка, която Кенсингтън му беше дал.

— Да не би да сте научили имена и телефонни номера там? — попита Рената.

— Кураторът пишеше това, когато кранът разби стената.

Подаде ѝ го.

— Софи С… не ми звучи познато.

— И на нас — каза Кърт. — Но той се опитваше да ни каже нещо.

— Може би иска да открием тази жена — предположи Джо. — Може би тя ще ни помогне. Ами ако Софи С. е мистериозният покровител, който е дарил всички артефакти за големия търг?

— Жалко тогава, че не е писал по-бързо — каза Кърт.

— Защо да го пише? — попита Рената. — Защо просто не ви е казал?

Кърт също се беше чудил за това.

— От начина, по който говореше и оглеждаше стаята, ми се стори, че може да е подслушван. Или поне той мислеше така.

Тя отпи от чашата си.

— Значи пише бележката, за да ви даде някаква информация, докато ви говори, че не знае нищо.

Кърт кимна.

— Сигурно е съобразил, че могат да го чуят, но не и да го видят. Мисля, че се опитваше да ни помогне, но просто не успя.

— Тогава защо са го убили, ако са го държали в ръцете си? — попита тя.

— По същата причина, поради която убиха Хаген — каза Кърт. — За да прикрият следите си. Сигурно са се досетили, че той ще се пречупи рано или късно. Нашата поява вероятно просто ускори нещата.

— Може да са се целили и в трима ви — предположи тя.

— Вероятно — каза Кърт. Причините вече нямаха значение. Важен беше резултатът. И сега той беше в полза на врага им, защото бяха изгубили двете си най-добри следи. Поне все още бяха в играта. — Трябва да намерим тази Софи — каза Кърт, като се обърна към Рената. — Ти имаш по-голям достъп до имена и регистри от нас. Мислиш ли, че приятелите ти от Интерпол ще ни помогнат? Може би тя е приятелка на Кингстън или член на управителния съвет на музея, или пък някой от спонсорите.

— Може и да е сред поканените на партито — каза Джо.

Рената кимна.

— Ще поръчам АИВБ2 и Интерпол да проверят — каза тя. — Това е малък остров. Едва ли ще я открият трудно. Ако не изскочи нещо веднага, ще разширим търсенето. Може би това е просто кодово име или някакво местоположение, или сметка, или компютърна програма…

— Може дори да е снайперистката на Джо каза Кърт.

— Защо не? — попита Рената. — Живеем в модерен свят. Едно момиче може да стане каквото си поиска.

Кърт кимна мрачно и отпи отново от скоча. Студеният огън на течността, в комбинация със сковаващото усещане от ледената чаша до челото му, бяха свели болката до поносимо ниво. Той усещаше как съзнанието му се прояснява.

— Всичко води до нещо в този музей. Кенсингтън каза, че мъжете са търсели артефакти от Египет — нарече ги дреболии, — но кой знае дали ни каза истината. Трябва да погледнем. Което означава, че с Джо трябва да отидем на купона.

— Много съм хубав в смокинг — каза Джо.

— Недей да го вадиш още. Ще сме с по-неофициално облекло. След случилото се тази нощ, не искаме да сме очевидни мишени.

— Усещам маскировка в бъдещето си — каза Джо.

— Нещо по-добро — каза Кърт, без да уточнява.

— Шокирана съм да чуя, че този прием все пак ще се състои — каза Рената.

Кърт се съгласи.

— Аз също. Но понякога нещата имат неочаквани последствия. Доколкото чух, случилото се само е увеличило интереса. Сякаш опасността дори е развълнувала още повече хората. Затова вместо да го отменят, те са утроили охраната и са поканили още малко потенциални купувачи.

— И ние просто ще отидем и ще позвъним? — попита Джо. — Докато утроената охрана гледа на другата страна?

— Нещо по-добро — отвърна Кърт. — Те лично ще ни въведат вътре.

Южна Либия

Кабината на стария DC-3 трепереше непрестанно, докато самолетът прекосяваше пустинята на височина от петстотин метра с почти двеста възела. Ако се съдеше по вибрациите, Пол Траут реши, че витлата не са синхронизирани или са леко небалансирани. Мрачно се зачуди дали някое от тях няма да се откачи и да отлети към очакващата го пустиня или пък да се вреже в кабината като отмъстителна отварачка за консерви.

Както обикновено Гамей не споделяше страховете си. Тя беше на дясната седалка, където обикновено сядаше вторият пилот. Наслаждаваше се на гледката през прозореца и на тръпката, че пътуват толкова бързо на такава ниска височина.

Реза, домакинът им, стоеше отзад с Пол.

— Трябва ли да летим толкова бързо? — попита Пол. — И толкова близо до земята?

— По-добре така — каза Реза. — Иначе въстаниците по-лесно ще стрелят по нас.

Това не беше отговорът, на който Пол се надяваше.

— Въстаници ли?

— Все още сме в състояние на гражданска война. Имаме милиции, които ту са с нас, ту против нас; чужди агенти, особено от Египет; мюсюлмански братства; дори хора от стария режим на Кадафи — всички се борят за власт. Сега Либия е много сложно място.

Внезапно на Пол му се прииска да бяха останали още един ден в Тунис и да бяха излетели направо за Щатите. Можеше да си седи на верандата, да си пуши лула и да слуша радио, вместо да рискува живота си тук.

— Не се тревожи — каза Реза. — Те ще са глупаци да хабят снаряди за такъв стар самолет. Обикновено просто пукат към нас с пушките си. А и още не са ни уцелили.

Реза посегна през Пол и почука по дървения ръб на корпуса. Като всичко останало в самолета, той беше буквално от друга ера, силно протрит от хората, които се бяха търкали в него, при влизането и излизането от кабината през последните петдесет години.

Контролните уреди бяха в същото състояние. Големи, тромави метални лостове с вдлъбнатини там, където мъже и жени ги бяха хващали през десетилетията. Щурвалът беше от старите — като половин волан, и дори имаше вдлъбнатина в средата. Този пред Гамей изглеждаше малко по-добре.

— Може би трябваше да пътуваме с кола — каза Пол.

— С камион е осем часа — отвърна Реза. — А по въздух само деветдесет минути. И тук е по-хладничко.

Деветдесет минути, помисли си Пол, като си погледна часовника. Слава богу. Това означаваше, че почти са пристигнали.

Все така с голяма скорост те минаха над скалисти възвишения, които стърчаха от пясъка като гръб на чудовище, появяващо се от океана. Продължиха на юг и описаха кръг около някакво сухо солено корито, преди да заходят за кацане към прашната писта, която се проточваше покрай нещо, което Пол сметна за нефтено поле, защото по него имаше сонди, кранове и няколко големи сгради.

Кацането беше относително гладко, само с един по-силничък трус, и после самолетът дълго забавя по пистата. Като повечето самолети от ранните дни на авиацията, и DC-3 влачеше опашката си. Имаше две големи колела под крилете и малко опашно колело отзад. Заради това кацането бе придружено от странното усещане, че се приземява равно, а после вдига нос със забавянето на скоростта. Всичко това беше много остаряло, но Пол бе доволен, че са пак на земята.

Още щом стъпи на пясъка, той се обърна да помогне на Гамей и ѝ предложи ръка. Тя я хвана и скочи.

— Това беше невероятно — каза тя. — Когато се приберем, ще се науча да летя. Джо може да ме научи.

— Звучи прекрасно — отвърна Пол, като усилено се опитваше да изглежда окуражително.

— Видя ли Берберския оазис? — попита тя.

— Не — отвърна Пол, но после попита: — Кога минахме над него?

— Ами точно преди да завием за кацането — каза Реза.

— Имаш предвид онази пресушена област?

Реза кимна.

— Само за седмица той се превърна от здравословен тропически рай в солено корито. Същото, което видяхме в Гафса, вече се случва из цяла Сахара.

— Не ми се струва възможно — каза Пол.

Реза вдигна ръка да се предпази от слънцето и рече:

— Да влезем вътре.

Поведе ги към главната сграда, като минаха покрай голяма редица помпи и серия тръби, които продължаваха в далечината и стигаха чак до Бенгази. След жегата на пустинята климатизираните помещения бяха приятно облекчение. Те се приближиха до група работници.

— Някаква промяна? — попита ги Реза. — Положителна, имам предвид.

Главният техник поклати глава.

— Стигнахме само до двайсет процента дебит — каза той мрачно. — Ще трябва да затворим още три помпи. Прегряват и вадят само тиня.

Докато слушаше разговора им, Пол се огледа. Стаята беше покрита с екрани и компютърни терминали. Няколко прозореца бяха затъмнени. Това му напомни за кула за контрол на въздушния трафик.

— Добре дошли в главния щаб на Великата създадена от човека река — каза Реза. — Най-големият иригационен проект в света. Оттук и още няколко други места извличаме вода от Нубийския варовиков водоносен хоризонт и я пренасяме на осемстотин километра през пустинята до градовете Бенгази, Триполи и Тобрук.

Реза почука по един екран и той започна да върти снимки на огромни работещи помпи, водата течеше силно от гигантски тъмни тръби.

— Колко вода вадите? — попита Гамей.

— Досега седем милиона кубични метра на ден — каза той. — Това е почти два милиарда галона за вас, американците.

Пол се взираше в таблата; видя индикатори в жълто, оранжево и червено. Нищо не светеше в зелено.

— Колко тежко ви засегна сушата?

— Вече добивът спадна почти със седемдесет процента — каза Реза, — и става по-зле.

— Да е имало някакви земетресения? — попита Пол. — Понякога сеизмичната активност може да прекъсне кладенци и да дестабилизира водоносните хоризонти. И водата се вади по-трудно.

— Няма земетресения — каза Реза. — Дори леки. Геоложки казано, този регион е невероятно стабилен. Макар и не политически.

Пол беше искрено объркан и изрече единственото, което имаше смисъл:

— Сигурен съм, че никой не иска да го каже, но възможно ли е водоносният хоризонт да пресъхва?

— Това е много добър въпрос — каза Реза. — Подземните води тук са остатък от последната ледникова епоха. Като ги изпомпваме, очевидно няма с какво да бъдат заменени. Но повечето оценки предполагат, че би трябвало да ни стигнат за пет века. По-консервативните оценки казват, че запасът е поне за сто години. Източваме ги едва от двайсет и пет години. И все пак, също като нас, и аз нямам друг отговор. Не знам къде отива водата.

— А какво знаете? — попита Гамей.

Реза отиде до картата.

— Знам, че сушата се разраства и положението бързо се влошава. Освен това изглежда, че се разпростира на запад. Първите кладенци, които докладваха за проблеми, бяха по източната граница. — Той посочи място южно от Тобрук, където беше границата между Либия и Египет. — Това беше преди девет седмици. Скоро след това кладенци в Сарир и Тазербо, в центъра на страната, бързо започнаха да губят налягане. И преди трийсет дни забелязахме първото спадане в обема на западните кладенци — южно от Триполи. Там нещата бързо се влошиха и обемът на изпомпваната вода намаля двойно само за дни. Ето защо отидох в Гафса.

— Защото Гафса е още по на запад — отбеляза Пол.

Реза кимна.

— Трябваше да видя дали ефектът продължава и какъв е. Моите колеги в Алжир също започват да страдат от него. Но тези страни не са така зависими от подземните води като нас. През двайсет и петте години, откакто ги изпомпваме, населението на Либия се удвои. Селскостопанската продукция се увеличи с петстотин процента. Индустриалната употреба на вода се повиши с петстотин процента. Всички са зависими от тази вода.

Пол кимна.

— И ако отидат до кранчето и видят, че нищо не тече, ще си имате проблеми.

— Вече си имам — увери го Реза.

— Освен нас някой друг занимава ли се с това? — попита Гамей.

Реза сви рамене.

— Не съвсем. Никой друг не е квалифициран да го направи. А и както сигурно си представяте, при продължаваща гражданска война, правителството трябва да се справя предимно с нея. Или поне те така си мислят. Попитаха дали това е дело на въстаниците. Трябваше да кажа „да“. Щяха да ми дадат всякакви ресурси, за да реша проблема. Но аз отрекох. Всъщност им казах, че тази мисъл е нелепа. — Реза изкриви лице при мисълта за това. — Да ви призная, не е много мъдро да кажеш на политик, че въпросът му е нелеп. Поне в моята страна.

— Защо?

— Ами мислех си, че е очевидно.

— Не — каза Гамей. — Защо да не са бунтовниците?

— Защото те взривяват разни неща — каза той. — А това е нещо като естествен феномен. Природно бедствие. Освен това всички се нуждаят от вода. Всички трябва да пият. Ако водата си отиде, войната ще продължи, но вече няма да има за какво да се бият.

— Как оцелява страната? — попита Пол.

— Засега резервоарите близо до Бенгази, Сирт и Триполи покриват нещата — каза Реза. — Но вече има режим. И ако нещо не се промени, само до дни ще отрежем цели квартали. А тогава всички ще правят това, което правят отчаяните хора. Ще се паникьосат. А после страната отново ще потъне в хаос.

— Ако им покажете тези прогнози, със сигурност ще ви приемат сериозно — каза Гамей.

— Показах им ги. Те ми казаха само да разреша проблема или просто щели да ме сменят и да ме обвинят в безотговорност. Така или иначе трябва да намеря решение, преди да се върна при тях. Поне някаква теория защо се случва това.

— Колко дълбоко е Нубийския водоносен хоризонт? — попита Пол.

Реза извади на екраните вертикален разрез на сондажния процес.

— Повечето кладенци стигат на дълбочина между петстотин и шестстотин метра.

— Можете ли да копаете по-дълбоко?

— Това бе първото, което ми хрумна — отвърна Реза. — Пробихме няколко пробни канала на хиляда метра. Но не извадихме вода. Пробихме един на двеста метра. Пак нищо.

Пол огледа схемата. Диаграмата показваше съоръжението на повърхността като малки сиви квадратчета. Шахтата на кладенеца беше оцветена в яркозелено и лесно се виждаше как се спуска през пластовете от пръст и скали и стига до червеникавия пясъчник, където беше пленена водата от ледниковата епоха. Под пясъчника имаше по-тъмен слой; той продължаваше на дълбочина до хиляда метра. Под него областта бе сива и необозначена.

— Каква скала има под пясъчника? — попита Пол.

Реза сви рамене.

— Не сме сигурни. Не е правено проучване на по-голяма дълбочина от две хиляди метра. Сигурно са седиментни скали.

— Може би трябва да разберем — каза Пол. — Може би проблемът не е в пясъчника. Може би е под него.

— Нямаме време за по-дълбоки сондажи — каза Реза.

— Можем да направим сеизмично проучване — предложи Пол.

Реза скръсти ръце на гърдите си и кимна.

— Много би ми се искало, но за да пробием през толкова много скала, ще ни трябва доста силен взрив, който да създаде вибрациите. За нещастие ни конфискуваха запаса от експлозиви.

— Сигурно е логично. Правителството не иска въстаниците да се доберат до тях — каза Гамей.

— Ами те въстаниците ни ги взеха — отвърна Реза. — Правителството просто реши да не ги възстановява. Така или иначе нямам с какво да създам звук, който да проникне през толкова много скала и да се отрази обратно до нас като чист сигнал.

За миг Пол не знаеше какво да каже. После му хрумна нещо, толкова откачена идея, че може и да имаше шанс да проработи. Погледна към Гамей и каза:

— Вече знам как се чувства Кърт, когато го споходи вдъхновение. Прилича на лудост, примесена с гениалност.

Тя се засмя.

— При Кърт балансът понякога се нарушава.

— Надявам се, че и сега случаят не е такъв — каза Пол, преди да се обърне към Реза. — Имате ли оборудване за записване на сигнала?

— Едно от най-добрите в света.

— Подгответе го — каза Пол. — Колкото и да ми е неприятно да го кажа, ще трябва пак да заредите с гориво онова ваше самолетче. Ще направим една обиколка.

DC-3 ускори по прашната писта покрай помпената станция и се издигна във въздуха. Трудно набираше височина в горещия следобед, дори с двата си двигателя „Къртис-Райт Циклон“, на максимални обороти. При производството им те бяха оценени с по хиляда конски сили, но никаква поддръжка не можеше да гарантира това петдесет години по-късно. Все пак самолетът набра скорост и започна да се издига, насочвайки се на юг, докато не достигна до три хиляди метра височина, където въздухът беше хладен и сух. След като се изравни, той обърна към пистата.

Вътре пилотът на Реза работеше с лостовете, докато Пол и Гамей стояха в средата на кабината и държаха от двете страни една количка на колелца.

Металната количка имаше четири колела, плоска, очукана платформа и дръжка от едната страна. На нея имаше бетонен блок, който тежеше почти двеста килограма. Пол и Гамей правеха всичко по силите си да се уверят, че нито бетонният блок, нито самата количка няма да помръднат преждевременно.

Докато развързваше ремъка, Гамей погледна към Пол.

— Държиш я от другия край, нали?

Пол беше клекнал и държеше здраво количката, за да не се плъзне към опашката на самолета, преди да са готови.

— Остават две минути до зоната за пускане — извика пилотът.

— Сега ще видим дали ще стане — каза Пол. — Давай бавно.

Гамей стискаше дръжката, а Пол дърпаше количката от другата страна и поеха към задната част на кабината. Седалките бяха махнати, както и вратата на товарния отсек. Въздушните течения струяха през зейналата дупка, през която възнамеряваха да бутнат количката, без да паднат и те.

Всичко вървеше добре, докато не стигнаха на пет крачки от отворената врата. Не беше изненадващо, че когато се приближиха до задната част на самолета, носът му започна да се издига. Като крепяха бетонния блок на количката, Пол и Гамей местеха към триста килограма от предната част на самолета към самия му край. Това промени баланса на тежестта и опашката му увисна. В резултат носът се вирна нагоре.

— Изправи го — извика Гамей.

— Мисля, че той знае това — отвърна Пол, като се стегна, за да не позволи на количката да се изтъркаля нататък.

— Тогава защо не го прави? — попита тя.

Всъщност пилотът изправяше самолета, но уредите реагираха много бавно. Той натисна по-силно лоста и използва тримера. В отговор носът започна да се свежда — всъщност прекалено много, — и самолетът се наклони надолу. Внезапно количката вече искаше да се върне в кабината, като се опита да прегази Гамей.

— Пол! — извика тя.

Пол нямаше какво друго да стори, освен да дърпа и да се опитва да спре количката беглец. Някак спря прогреса ѝ точно когато Гамей вече беше притисната към останалите седалки.

С промяната на тежестта напред и ефектът от свеждането на носа, който пилотът се бе опитал да постигне, самолетът започна да се спуска.

Гамей имаше чувството, че я смазват. Бутна количката с всичка сила.

— Това беше най-ужасната идея на света! — извика тя. — По-лоша от най-лошите идеи на Кърт.

Пол дърпаше количката с всички сили, за да намали натиска върху Гамей. На този етап нямаше как да не се съгласи с нея.

— Вдигай — изкрещя на пилота, сега той даваше инструкции. Вдигай!

Тарик Шакир стоеше в зала, в която някога бяха влизали само фараоните и техните жреци. Скрита гробница, недокосната от крадци, тя бе изпълнена с предмети и съкровища, далеч нахвърлящи откритото с Тутанкамон. По стените имаше сцени и йероглифи от зенита на Първа династия. Копие на Сфинкса, покрито с варак и със сини полускъпоценни камъни, се издигаше в единия край на огромната зала, а десетина саркофага лежаха в центъра ѝ. В тях бяха телата на фараони, смятани за откраднати и осквернени преди хиляди години. Около тях бяха подредени мумифицирани животни, за да им служат в отвъдното, и скелет на дървена лодка.

Светът не знаеше нищо за тази зала, а Шакир нямаше намерение да го уведомява. Но от време на време водеше експерти, за да работят по нея, и не виждаше причина защо той и хората му да не се порадват на реставрираната слава на древните. Все пак, ако успееше, в Северна Африка щеше да се възцари нова, създадена от него династия.

Но сега имаше проблем.

Излезе от погребалната камера и тръгна към контролната зала. Там неговият верен помощник Хасан беше на колене и го държаха на прицел — по заповед на Шакир.

— Тарик? Защо правиш това? — попита Хасан. — Защо е всичко това?

Шакир пристъпи към приятеля си и вдигна пръст. Това бе достатъчно, за да го накара да замълчи.

— Ще ти покажа.

Взе дистанционно и включи един плосък монитор на стената. На него се появи изгореното от слънцето лице на кандидат номер четири.

— Докладваха ми от Малта — каза Шакир. Хаген и двама от избрания от теб екип имаха за задача да елиминират американците. Единият от тях е убит, Хаген е бил пленен и един е избягал. Сигурен съм, че разбираш защо е толкова важно нашите хора да не бъдат залавяни.

— Разбира се, че разбирам — отвърна Хасан. — Точно затова изпратих…

— Изпратил си кандидат, който се провали — изрева Шакир. — Онзи, за който ме излъга, че е умрял в пустинята преди три дни.

— Никога не съм казвал, че е мъртъв.

— Но не си ме уведомил за оцеляването му — каза Шакир. — Това си е същото престъпление.

— Не — настоя Хасан. — Той оцеля. Ти не си питал. Аз реших сам да изпълня предложението ти, което беше, че някои от тези, които успеят да стигнат до пункта, ще получат втори шанс.

Шакир мразеше да използват собствените му думи срещу него.

— Само дето не е възможно никой да оцелее при този преход. Не и повече от четиридесет километра през пустинята, под изпепеляващото слънце, без вода или сянка. Не и след седмици изтощително състезание със съвсем малко сън.

— Казвам ти, той успя — отвърна Хасан. — И то без помощ. Погледни му лицето. Виж му ръцете. Той се е заровил в пясъка, когато е решил, че ще умре. Скрил се е до залез. После се изровил и продължил.

Шакир беше видял белезите. Умно, помисли си. Способно.

— Защо това не ми беше докладвано?

— Когато стигна, на поста е нямало никого — каза Хасан. — Хората си бяха тръгнали, защото също като теб са решили, че никой няма да успее. Номер четири се появи и сключи договора с мен. Като видях силата и решителността му, си казах, че е идеалният човек да наглежда хората ни. Той беше там без тяхно знание. Ако се провалят, трябваше да ги елиминира и да ни предпази от разкриване.

Шакир беше безспорният лидер на „Озирис“, но не се страхуваше да признава грешките си. Ако Хасан казваше истината, значи номер четири наистина беше кандидат, който заслужаваше да бъде удостоен с поста — и най-важното — с име.

Шакир нареди на Хасан да замълчи, включи звука на сателитната връзка и започна да разпитва номер четири. Отговорите бяха почти идентични. Шакир знаеше, че са истина, а не са се разбрали предварително.

Озърна се към пазачите зад Хасан.

— Оставете го.

Те се отдръпнаха и Хасан се изправи. Шакир се обърна към номер четири.

— Нека ти разкажа една история — започна той. — Когато бях дете, семейството ми живееше в покрайнините на Кайро. Баща ми събираше метал от контейнерите, за да го продава. Ето как оцелявахме. Един ден голям скорпион влезе в къщата ни. И ме ужили. Тъкмо щях да го смажа с една тухла, но баща ми ме спря. Каза, че ще ми даде урок. Затова сложи скорпиона в буркан и се опита да го удави, първо със студена вода, после с гореща. След това го оставихме на слънце, под стъкло, четири дни. После изляхме върху него чист спирт. Той се опита да плува, но не можеше и накрая се спусна на дъното. На следващия ден изляхме спирта и изхвърлихме скорпиона в прахта до къщата. Той не само че беше жив, но и веднага се обърна да ни нападне. Преди да стигне до мен, баща ми го запрати надалече с една метла. Скорпионът е наш брат — каза ми. — Упорит, отровен и труден за убиване. Скорпионът е благороден.

На екрана номер четири кимна леко.

— Ти доказа стойността си — продължи Шакир. — Вече си един от нас. Брат. Твоето име ще е Скорпион, защото доказа, че си упорит, труден за убиване и… да, дори благороден. Не ме моли за милост в пустинята. Не показа страха си. Заради това имаш моята похвала.

На екрана мъжът сведе глава.

— Носи белезите си с гордост — каза Шакир.

— Ще ги нося.

— Какви са заповедите ти? — попита Хасан, който се опитваше да се включи в разговора, но предимно беше щастлив, че е жив.

— Остават същите — каза Шакир. — Вземете артефактите, преди да са показани публично, и изличете всичко за тях от регистрите на музея. Този път ще идеш да наблюдаваш нещата лично.

Малта

19:00

Пронизителен, скрибуцащ звук разкъса тъмнината, когато камионът даде назад към товарната рампа на големия склад. Складът принадлежеше на Малтийския океански музей и обслужваше много от проектите им.

От вратата на склада двама пазачи и един оператор на мотокар гледаха приближаването на камиона.

— Можете ли да повярвате, че висим тук и приемаме доставки — попита един от пазачите, — докато останалите са в музея и плакнат окото?

Надолу по улицата, пред главната сграда на музея, спираха лимузини и екзотични коли, за галавечерята. Някои от гостите бяха пристигнали с лодка направо от яхтите си.

От колите, съпруги и любовници, да не споменаваме хостесите — които бяха облечени с бляскави рокли — пазачите на склада останаха с впечатлението, че пропускат много.

Вторият пазач сви рамене.

— Почакай някоя да си загуби обецата: ще настане истински ад, а ние ще сме тук, ще сме вдигнали краката и ще докладваме, че всичко е наред.

— Може и да си прав — каза първият пазач, като грабна клипборда. — Да видим какво си имаме тук.

Излезе на рампата, докато друг пазач затваряше портата малко по-нататък. Оградата, увенчана с бодлива тел, беше първата защитна линия. Вратите на склада имаха панели за заключване, които изискваха карти, а самите пазачи охраняваха двайсет и четири часа. След убийството на Кенсингтън броят им дори беше увеличен.

Камионът се качи на платформата и предупредителната аларма най-сетне млъкна.

Шофьорът скочи, отиде до задния край на камиона и отвори вратата, която изтрака, докато се вдигаше нагоре.

— Какво ми носиш? — попита пазачът.

— Доставка в последната минута.

Пазачът погледна в камиона. Видя един дървен сандък, приблизително два метра и половина дължина, и малко повече от метър височина и ширина.

— Номер на фактура? — попита той.

— SN-5417 — каза шофьорът, като погледна клипборда си.

Пазачът прегледа първата страница от товарителницата и не откри нищо. Бързо прелисти на втората.

— Ето го. Наистина в последната минута. Къде си бил? Трябваше да си тук преди час.

Шофьорът се засегна.

— Тръгнахме късно и заради вашето голямо парти движението е истински кошмар. Имаш късмет, че изобщо дойдох.

Пазачът не се усъмни в това.

— Дай да погледна.

Като заби голяма отвертка под капака на клетката, той я отвори. Вътре, на легло от слама, лежеше тесен цилиндър на малко противопехотно оръдие, използвано за изстрелване на шрапнелен снаряд. Според описа то беше от британски слуп от осемнайсети век. До него увити в киселинно неутрална хартия и защитени от найлон с мехурчета, лежаха няколко меча.

Доволен, пазачът се обърна към оператора на мотокара.

— Откарай го в дъното, сложи го някъде да не пречи. Ще се оправяме с него след партито.

Мотокаристът кимна. За разлика от пазачите, той се радваше, че е тук. Нощната смяна означаваше допълнително заплащане. Ако останеше след полунощ, а вероятно щеше да стане точно така, надницата му се удвояваше. Включи мотокара, вдигна сандъка и пое назад към склада. Зави бързо и се устреми по централната пътека на огромното пространство. Когато стигна до мястото, където трябваше да остави сандъка, спря.

Положи сандъка на земята с леко скърцане. Видя, че дървеното пале под него се е пропукало. Сви рамене. Постоянно се случваше.

Изтегли мотокара и пое към предната част на склада. Сега за известно време щеше да има затишие и той реши да погледа телевизия в стаята за почивка.

Паркира мотокара, свали каската и мина през вратата. Първото, което забеляза, бяха няколкото тела на земята, две, от които разпозна — пазачите, които току-що бяха проверили новата доставка.

В другия край на стаята стояха други пазачи с извадени оръжия. Той се обърна към вратата, но не успя да избяга. Три изстрела го достигнаха почти едновременно, придружени само от глухото пукане на заглушителите.

Падна на колене и четвъртият изстрел сложи край на мъките му. Той се стовари настрани и се просна на пода до мъртвите си колеги.

Ако мотокаристът беше живял достатъчно дълго, щеше да разпознае мъжете с оръжията като новоназначените пазачи — наети временно, за да подсилят охраната на търга. Може би щеше да забележи и че зад тях стои мъж с изгорено лице. Но той умря, преди синапсите на мозъка му да регистрират нещо от това.

В тясното клаустрофобично пространство, Кърт се взираше през водолазната маска в почти пълния мрак. Пое няколко пъти дъх от малкия регулатор и се опита да прецени колко време е изминало. Трудно беше да се каже. Да лежиш неподвижно в мрака и тишината е същото като да си в резервоар за лишаване от сензорни възприятия.

Опита се да протегне крака, които го боляха и като че ли бяха дълбоко заспали. Като се усукваше и въртеше като дребно животинче, което опитва да се зарови в земята, той ги промуши през опаковъчните материали, както човек промушва крак между твърде изпънати чаршафи на добре оправено хотелско легло.

— Внимавай — извика един глас. — Риташ ме в ребрата.

Кърт откъсна устни от регулатора.

— Извинявай.

Протягането беше помогнало малко, но все още му беше неудобно: нещо остро се забиваше в гърба му и сламата, която бяха използвали като изолация, го бодеше. Накрая му писна.

Промуши ръка през изолацията, вдигна я пред лицето си и успя да различи малките сияещи стрелки на часовника си „Докса“.

— Десет и половина — каза той. — Партито трябва вече да е в разгара си. Време е да се появим като цикади от земята.

— Мразя ги тези буболечки — отвърна Джо. — Но е радост ще ги имитирам, ако това означава, че ще спреш да ме риташ.

Кърт се надигна нагоре, появи се от сламата и стиропора, после се ослуша за някакъв признак на опасност извън сандъка. Не чу нищо и щракна превключвателя встрани на маската си. Една бяла светлинка се включи, като лампичка за четене. Благодарение на нея той видя как Джо се надига от изолацията срещу него.

— Това май беше най-лошата ти идея — прошепна Джо. — Когато кажа на Пол и Гамей за нея, няма да повярват, че се е получило.

— Ами просто се опитвам да мисля нестандартно — сопна му се Кърт.

— Много смешно. — Тонът на Джо показваше, че наистина не му е смешно. — И колко още ще висим тук?

— Поне час — каза Кърт. — Знам къде сгреших. Следващия път ще вземем по-голям сандък.

— Следващия път можеш да се преструваш на пакет на „Федекс“ сам.

Въпреки усилията им да направят фалшиво дъно на сандъка, сламата и стиропорът се бяха слегнали около тях. Камионът закъсня заради трафика. И накрая, последната обида — сякаш ги хвърлиха поне от метър в склада.

— Хубаво е, че не се вгледаха добре в това твое оръдие — добави Джо. — Отстрани пише „Произведено в Китай“.

Хасан беше пристигнал в Малта точно преди партито, със заповеди да поеме контрола над операцията. Трябваше да вземе каквото успее от йероглифните надписи и да унищожи всички останали доказателства. За щастие хората му вече бяха проникнали сред охраната на музея. Представяха се за охранители и вече бяха превзели склада и се готвеха да го претърсят и да вземат артефактите. За да протече гладко планът му, беше нужно само да накара надзорника на охраната да говори с хората му.

Стоеше зад него с извадено оръжие, докато той говореше по радиото с охранителите, назначени в балната зала. По подозрително добро стечение на обстоятелствата три четвърти от охранителите бяха разпределени вътре в залата и около нея. Оставаха само осем души за склада. А двама от тях работеха под прикритие за „Озирис“.

Хасан знаеше, че артефактите в склада са ценни, но за него те бяха нищо в сравнение със собствениците на яхти и частни самолети, които щяха да се опитат да ги откупят за колекциите си.

Някой се обади по радиото.

— Направихме обиколките. Повече диаманти и перли, отколкото можеш да си представиш. Но всичко тук е обезопасено.

Началникът се поколеба.

— Отговори му — каза Хасан и го побутна с оръжието.

Той натисна бутона на микрофона.

— Много добре. Докладвай след трийсет минути.

— Прието. Искаш ли да вкараш някое от другите момчета тук? Сигурно вече се отегчават там?

Хасан поклати глава. Нямаше останали живи за пренасочване.

— Не и този път — отвърна началникът. — Продължавайте да наблюдавате там.

Хасан реши, че за известно време няма да има проблеми.

— Сега — рече той, — покажи ми къде са лотове трийсет и едно, трийсет и четири и трийсет и седем.

Мениджърът се замисли със секунда по-дълго и Хасан го зашлеви с опакото на ръката си през лицето. Той падна и събори стола.

— Ще се убедиш, че не обичам да чакам — обясни Хасан.

Нощният шеф на охраната вдигна примирено ръце.

— Ще ти покажа.

Хасан се обърна към Скорпион.

— Вземи експлозивите и нещо, с което да прекараме нещата. Ако се наложи, ще ги унищожим, но предпочитам да ги върнем в Египет, където им е мястото.

Посочи към друг мъж.

— Зарази компютъра с вируса „Киан“. Искам всеки запис за тези артефакти да бъде изтрит.

Мъжът кимна и Хасан стана доволен. Като че ли всичко беше наред. Но никой не обърна внимание на потрепващите екрани, които показваха картина от охранителните камери. На два от тях облечени в черно фигури се прокрадваха през тъмния склад.

Скорпион се върна с количка на колелца.

— Отлично — каза Хасан. — Ще започнем с лот трийсет и едно.

Кърт натисна бутона на слушалката си и каза на Джо:

— Имам си компания.

— И аз не съм сам тук — отвърна Джо.

— Да се срещнем в средата — каза Кърт. — Трябва да се прикрием.

Върна се назад и се срещна с Джо близо до двата контейнера с дестилираната вода.

— Неколцина мъже излязоха от офиса въоръжени до зъби — каза Джо. — Бяха облечени като пазачи, но държаха друг на мушка. Затова бих казал, че това е нападение от особено враждебен вид. Предлагам да се скрием или да напуснем сцената наляво. — Посочи надолу по пътеката.

— Не може натам — каза Кърт. — Видях един мъж и жена, идват от тази посока.

— Още пазачи?

— Освен ако тукашните пазачи не носят смокинг и вечерни рокли. Сигурно са дошли от партито.

Преди да кажат още нещо, чуха търкаляне на колела по бетонния под. Два лъча на фенерчета подскачаха лениво по рафтовете пред тях, докато групата, която Джо беше видял, наближаваше ъгъла.

— Да се върнем ли пак в сандъка? — попита Джо.

Кърт се огледа. Беше изгубил следите на втората група. И не му харесваше мисълта да търчи из склада с надеждата, че няма да се натъкне на някой въоръжен откачалник. Особено след като тук имаше доста такива.

— Не. Трябва да се скрием.

— Добре. Но няма много къде да се скрием.

Джо беше прав. Рафтовете бяха или претъпкани, или твърде празни, за да им предоставят някакво убежище. Погледна през рамо към големите, подобни на аквариуми контейнери и оръдейните дула в тях. Това бе единствената им надежда.

— Време е да се измокрим.

Джо се обърна, видя контейнера и кимна. Изкачиха малката стълбичка на стената на контейнера и се спуснаха вътре възможно най-леко. Когато вълничките утихнаха, те си намериха място зад първото оръдейно дуло и надничаха над него като два алигатора, скрити зад дънер в блатото.

Първата група мина: петима мъже — трима с оръжия, един буташе количка, и още един, който явно беше техен пленник, е прицелен в гърба му пистолет. Всички бяха облечени като охранители, както Джо беше казал. Продължиха, без да погледнат към контейнерите, и скоро завиха по друга пътека и изчезнаха.

— Явно идват да вземат нещо — прошепна Кърт.

В този миг се появиха и мъжът и жената, но вместо да се присъединят към останалите, те се движеха по-предпазливо и внимателно по пътеката. Оглеждаха нещата по рафтовете.

Кърт чуваше шепота им. Задната стена на контейнера, която беше по-висока от предната, действаше като ехо камера и улавяше и засилваше звуците.

— Разбирам какво имаше предвид за жената прошепна Джо.

Тя беше висока и слаба, с черна вечерна рокля с цепка отстрани. Странно, но носеше равни обувки. Облегна се до един от рафтовете.

— Ето още един — каза тя. — Но не мога да прочета надписа. Много е тъмно.

Мъжът със смокинга се озърна.

— За момента е чисто. Освети го с телефона.

Видяха смътното сияние на мобилния ѝ телефон, почти закрито от дланта ѝ. Тя огледа надписа.

— Не е това, което търсим — каза ядосано.

Мъжът се озърна по пътеката и взе умно решение:

— Дай да вървим по-бързо. Не съм фен на тълпите.

Стиснали пистолетите със заглушители, двамата продължиха напред.

— Нещо ми подсказва, че не са с останалите изрече Кърт очевидното.

— Ама колко хора обират това място? — попита Джо.

— Прекалено много. Това вероятно е най-несигурният склад в целия Западен свят.

— И само ние сме без оръжия — отвърна Джо. — Което е кофти.

Кърт не можеше да не се съгласи, но нещо друго го тормозеше.

— Мъжът със смокинга. Гласът му да ти е познат?

— Смътно, ама не мога да се сетя.

— Аз също — каза Кърт. — Не можах да му огледам лицето, но знам, че съм чувал този глас.

Пътеката изглеждаше чиста засега.

— Да се омитаме ли? — попита Джо.

— Не мисля, че ще стигнем до вратата — отвърна Кърт. — Трябва да изплашим всички тук и да алармираме властите. Единственият начин да го направим, е да активираме противопожарната аларма. Да я виждаш някъде?

Джо посочи към тавана.

— Може би там горе?

Кърт вдигна поглед. Система от тръби се простираше по тавана като електрическа схема. На различни места стърчаха пръскалки и сензори с конична форма, маркирани от сияещи зелени светлинки. Сигурно бяха детектори за дим.

— Можеш ли да се покатериш там? — попита Кърт.

— Говориш с шампиона от гимнастическото състезание на Сейнт Игнасио — рече Джо.

— Нямам представа какво е това, но ще го приема за — да.

— Довери ми се — рече Джо. — Скелето около рафтовете ще улесни нещата.

Джо надзърна към пътеката, излезе от контейнера и започна да се катери. Щом стигна до второто ниво, тръгна по рафта и се качи на друга стълба. Беше почти стигнал до тавана, когато изкънтяха няколко изстрела и настана ад.

Кърт завъртя рязко глава, когато от дълбините на склада отекна стрелба.

— Мамка му — промърмори и се надигна да огледа по-добре.

Джо се прикри и Кърт насочи вниманието си отново към изстрелите. Мъжът със смокинга и жената с вечерната рокля водеха престрелка с групата, която се представяше за охранители на склада. Стреляха ги от две посоки, но не изглеждаха паникьосани. По-скоро систематично се прикриваха и даваха единични изстрели, като прикриващ огън.

Ускориха изтеглянето си, когато един от пазачите се поразвихри с автомата и разби няколко глинени амфори. Отломките полетяха към пътеката и въздухът се изпълни с прах. Рикоширали куршуми свистяха из склада, няколко се удариха в стъкления контейнер и оставиха звездички от тънки като косъмчета пукнатини.

Мъжът със смокинга залегна и после пак се изправи. Сграбчи жената и продължи да отстъпва, после използва ъгъла на две пресичащи се пътеки като място, откъдето да постреля. Кърт го чу да казва:

— Мак Ди, тук е Председателят. Обстрелват ни. Трябва да ни изтеглите, пронто!

Председателят…

Жената се обърна и стреля в друга посока.

— Обграждат ни, Хуан. Трябва да тръгваме.

Хуан, помисли си Кърт. Хуан Кабрийо?

Хуан Кабрийо, Председател на Корпорацията, мъж, който бе изгубил крака си, докато помагаше на Дърк Пит в операция за НАМПД преди години. Той беше капитан на „Орегон“, товарен кораб, който приличаше на очукана развалина отвън, но всъщност беше претъпкан с най-съвършените оръжия, двигатели и електроника.

Кърт не знаеше какво правят тук Хуан и приятелката му, но знаеше, че са в беда срещу по-многоброен противник, и всеки миг ще бъдат обградени. Докато бяха задържани от кръстосан огън, се появи още една група пазачи, които хукнаха по пътечката пред Кърт и подготвяха блокче С-4, за да взривят Кабрийо.

Кърт се задейства, опря рамо на оръдието и го блъсна към стъклото. То се залюля на клупа си и заби нос в стената на контейнера. Плъзнаха диагонални пукнатини, но стъклото издържа.

Оръдейното дуло се люшна назад и после отново напред. Кърт го блъсна още по-силно. Този път двестакилограмовото оръдие се заби като таран в стъклото и го пръсна. Десет хиляди галона вода се изляха и плиснаха по пода. Те се стовариха върху мъжете с експлозива и ги запратиха към рафтовете от другата страна на пътеката.

Кърт беше понесен от водата и се озова точно върху един от стрелците. Отстъпи назад и заби юмрук в челюстта му.

Вторият нападател вече ставаше на крака, когато един предмет падна върху главата му, долетял някъде отгоре, от силната ръка на Джо Дзавала.

Кърт тръгна към експлозива, издърпа електродите от него и извика към Кабрийо:

— Хуан, насам!

Кабрийо погледна по пътеката, поколеба се, сякаш подозираше измама.

— Бързо! — извика Кърт. — Обграждат ви.

Колебанието изчезна.

— Хайде — извика Кабрийо на партньорката си. Тя хукна веднага, а той стреля още веднъж, преди да я настигне и да клекне до Кърт.

— Кърт Остин — каза той, клатейки невярващо глава. — Какво правиш в тази дупка?

— Спасявам ти задника — каза Кърт. — Ами ти?

— Дълга история — отвърна Кабрийо. — Свързано е с онова в Монако.

Макар че беше зает, Кърт бе чул за разрушенията на Монако Гранд При. През последните няколко дни тази новина се състезаваше с новината за инцидента в Лампедуза за ефирно време. Той грабна пистолета от мъжа, когото беше ударил, и се присъедини към стрелбата.

Мъжете, които се правеха на охранители, се прикриха. Изправени вече пред трима, а не двама, стрелци, и след като водата беше помела подкреплението им, те бързо започнаха да стават предпазливи. Силите се изравняваха.

— Някой ще ми каже ли какво става? — попита жената.

Кабрийо посочи към нея по типичния си небрежен начин.

— Стара приятелка.

Кърт я огледа и се зачуди коя ли може да е.

— Сигурно не се казваш Софи?

Тя го изгледа лошо и отвърна:

— Наоми.

Кърт сви рамене.

— Е, струваше си да попитам.

Кабрийо се ухили при този разговор, после се обърна към Кърт.

— Какво всъщност правите тук?

Кърт посочи към мъжете, с които се стреляха.

— Онези там са свързани с бедствието в Лампедуза.

— НАМПД ли го разследва?

— От името на едно правителство — каза Кърт.

Кабрийо кимна.

— Май всички си имаме доста проблеми. Да помогнем с нещо?

Дойде още една серия изстрели. И тримата се притиснаха по-дълбоко в укритието си под най-ниския рафт. Когато отвърнаха на огъня, нападателите се оттеглиха отново.

— Не съм сигурен — каза Кърт. — Всичко това е свързано с някакви египетски артефакти, които се надявах да открием тук.

— А, все едно нещо може да се намери тук — каза Кабрийо. — Ние търсим една книга на Наполеон от Света Елена.

Жената го погледна смразяващо, но Хуан не ѝ обърна внимание.

— Стар екземпляр на „Одисея“ ли? — попита Кърт. — С някакви бележки в полетата?

— Точно тази. Видя ли я?

Кърт посочи към охранителите.

— Натам е.

Стрелбата се беше разредила до по някой случаен пукот. Всички се бяха укрили и мястото между тях беше празно и опасно.

— Те явно възнамеряват да ни попречат да тръгнем натам — отбеляза Хуан.

— Аз имам решение — каза Кърт. Погледна нагоре и свирна на Джо.

Джо спря да се катери към детектора на дим. Беше се изкачил до най-високата точка на най-горния рафт, но не можеше да стигне до сензора. Премести една кутия от пътя си и се протегна, усилие, което го принуди да се разкрие. Един от охранителите стреля. Куршумите се забиха в тавана около Джо.

Кърт погледна към пътеката и вдигна оръжието си, но Кабрийо стреля първи. Убиецът падна при първия изстрел.

Щом теренът се изчисти, Джо посегна отново към детектора и притисна тейзъра си към него. Жегата на четири хиляди волта от заряда веднага беше засечена като потенциален пожар. Алармата се разпищя, конусите започнаха да присветват и пръскачките на въглероден двуокис се активираха.

Нападателите изчакаха няколко секунди, преди да избягат. Потокът от въглероден двуокис спря рязко, след като Джо отдръпна тейзъра от сензора, но полицията щеше да дойде.

— Четиридесет крачки след мястото, където се пресичат пътеките — каза Кърт на Кабрийо. — Първият рафт вляво. На твое място бих побързал.

Кабрийо му подаде ръка.

— До следващия път.

Кърт я стисна.

— Ама на питие, а не на куршуми.

След това Кабрийо и жената хукнаха, а Джо се спусна на земята.

— Той този, който си мисля, ли е? — попита още щом се приземи.

Кърт кимна.

— Човек среща какви ли не хора из складовете. Хайде, да се махаме оттук.

Хукнаха към товарната рампа само за да открият море от пожарни коли и полицейски патрулки, които тъкмо влизаха на паркинга. Необозначени коли, пълни с истински охранители от галавечерята, също бързаха насам.

— Страничната врата — предложи Джо.

Върнаха се в склада и забързаха към друг изход. Джо погледна през вратата към задна уличка.

— Изглежда чисто.

Изскочиха на уличката, но светлината на фарове ги улови, преди да са направили и пет крачки. Приковаха се към тях, докато проблясващите червено-сини светлини на покрива на колата примигваха. И двамата спряха насред крачка и вдигнаха ръце.

— Може пък да са същите ченгета, които ни арестуваха онзи ден — каза Джо. — Бяха ужасно мили.

— Де тоз късмет — отвърна Кърт.

Колата спря и от нея слязоха двама униформени полицаи с насочени оръжия. Кърт и Джо не оказаха съпротива. Полицаите им сложиха белезниците, настаниха ги в колата и ги откараха за нула време. Кърт забеляза, че се отдалечават от центъра на града, вместо да се приближават към него и към твърде познатия му полицейски участък.

— Нали имаме право на едно обаждане? — попита той.

Едно усмихнато лице се обърна към него.

— Вече се обадиха за вас — каза мъжът. Странно, но говореше с луизиански, а не със средиземноморски акцент. — Самият Председател.

После хвърли връзка ключове в скута на Кърт.

— Мак Ди — представи се мъжът. — Ваш приятел в нужда.

Кърт се ухили, отключи белезниците и после отключи и тези на Джо. Светлините и сирените бяха спрени, колата продължи по пътя и след няколко минути Кърт и Джо бяха оставени само на две пресечки от хотела си.

— Благодарим за измъкването — каза Кърт. — Кажи на Хуан, че първото питие ще е от мен.

Мак Ди се усмихна.

— Той никога няма да ти позволи да платиш, но ще му предам, че си предложил, разбира се. — Кърт затвори вратата. Мак Ди махна на шофьора и колата потегли.

— Има ли някакъв вариант да дръпнем Хуан и екипа му за тази мисия? — попита Джо.

— Те май вече си имат достатъчно проблеми — отвърна Кърт.

Обърна се към хотела и тръгна. Бяха свободни и абсолютно подгизнали, ушите им кънтяха от стрелбата, но улицата бе пуста и всичко беше притихнало. И въпреки това — въпреки всичко, което бяха рискували, — не се бяха приближили до решението на загадката.

— Странна вечер — каза Кърт.

— Това беше ужасно меко казано — отвърна Джо.

Влязоха в хотела, качиха се на товарния асансьор до техния етаж и завлякоха крака към стаята си, където откриха Рената да ги чака. За разлика от тях, тя сияеше.

— Изглеждате ужасно, момчета!

Кърт не се съмняваше в това.

— Нещо ми подсказва, че твоята вечер е минала доста по-добре от нашата — каза той, затвори вратата и се тръшна в най-близкото кресло.

— Трябваше да се сетя, че всички тези полицейски коли са заради вас.

— Не само заради нас — каза Джо. — Беше купон, който винаги ще помним.

Кърт се надяваше Рената да има някакво основание за широката си усмивка.

— Кажи ми, че си намерила Софи С.

— Всъщност намерих я — отвърна Рената. — И изобщо не е далеч.

Новината вля нова енергия у Кърт.

— Кога ще я видим?

— Да се надяваме след много дълго време — каза Рената. — Тя вече не е сред живите.

Това беше лоша новина. Или поне Кърт така си мислеше.

— Не изглеждаш много разстроена от това.

— Ами всъщност е било доста отдавна. Починала е през 1822 година.

Кърт погледна Джо.

— Ти нещо разбираш ли?

Джо поклати глава.

— Въглеродният двуокис е засегнал по-висшите ми мисловни процеси и не чувам добре.

— Знам, че ти е много забавно — каза Кърт, — но давай направо. Коя е Софи С.? И какво общо може да има жена, която е умряла през 1822 г., с доктор Кенсингтън и атаката над Лампедуза?

— Софи С., или Софи Селин.

— Ех, за малко да отгатна — каза Джо.

Кърт не отговори на това.

— Продължавай.

— Софи Селин е трета братовчедка и далечната любов на Пиер Андин, почетен член на Френското законодателно събрание, което е свикано след Революцията. Тъй като двамата се оженили за други хора, не можели да бъдат заедно официално, но това не им попречило да си имат дете.

— Скандално — каза Кърт.

— Наистина — добави Рената. — Скандално или не, раждането на това дете било вълнуващ момент за Андин и той използвал влиянието си във френското адмиралтейство, за да кръстят кораб на името на майката.

— Нещо като подарък — каза Кърт.

— Повярвайте ми, повечето жени предпочитат бижута — обади се Джо.

— Съгласна съм — отвърна Рената.

— И какво станало със Софи? — попита Кърт.

Рената протегна крака.

— Доживяла до дълбока старост и била погребана в частно гробище до Париж, след като починала в съня си.

Кърт не виждаше накъде отива всичко това.

— Предполагам, че Кенсингтън е имал предвид кораба „Софи Селин“.

Рената кимна и подаде на Кърт разпечатка с корабната история. „Софи С.“ бил включен в средиземноморската флота на Наполеон и по една случайност бил на котва в Малта по време на краткото ѝ управление от французите. Корабът потънал при буря, след като бил натоварен тук с френски съкровища, задигнати от Египет. Открит е и изваден от членовете на организация „Дьо Кампион“, нестопанска организация, подкрепяна от богато семейство от Малта. След като държали артефактите в частната си колекция с години, те наскоро решили да продадат някои от тях. Музеят щял да бъде посредник, срещу процент.

— Същите неща, които нашите жестоки приятели току-що задигнаха, без да платят и цент — каза Джо.

— Кенсингтън каза, че двеста хиляди няма да им осигурят място на масата, затова те взеха целия бюфет.

Джо зададе очевидния въпрос:

— Защо Кенсингтън ще ни насочва към „Софи Селин“, когато не искаше да ни каже какво ще бъде изложено на търга?

— По същата причина, по която тези типове не го убиха и не взеха артефактите, преди ние да се появим и да започнем да задаваме въпроси. Сигурно на онзи кораб има нещо, което искат и което още не се е появило.

— Египетските плочи, които видях, бяха счупени — каза Джо. — Само парчета, фрагменти. Може би търсят другите части.

Кърт се обърна към Рената.

— Къде са останките на кораба?

— Ето локацията — каза тя, като подаде на Кърт другите си бележки. — На около петдесет километра източно от Валета.

— Доколкото знам, това не е пътят за Франция — каза Кърт.

— Капитанът се опитал да избегне британски кораби. Възнамерявал да тръгна на изток, после на север, или да мине по крайбрежието на Сицилия, или да прекоси протока между Сицилия и Италия. Явно го е застигнала буря, преди да има шанс да направи каквото и да било. Предполагаме, че се е върнал, но така и не е стигнал до пристанището.

За първи път от дни Кърт усети, че напредват в играта.

— Сигурно вече знаем следващия ни ход — каза Джо. — И техния ход също. Когато разберат, че онези плочки са само парчета и фрагменти, ще хукнат към кораба и ще се опитат да извадят останалото.

— Аз това бих направил — каза Кърт. — Все още не мога да си представя какво общо има всичко това и какво търсят, но ако нямаше голямо значение, досега да са се отказали. Нещо ми подсказва, че ще е най-добре да слезем при този кораб преди тях.

„Морски дракон“ напусна Валета с Кърт, Джо, доктор Амброзини и основния екипаж на борда. Кърт бе изпратил всички други в Щатите от съображения за сигурност.

— Дръж същия курс — каза той на капитан Рейнолдс.

— Добре — каза Рейнолдс. — Но нали осъзнаваш, че така ще пропуснем потъналия кораб, ако не завием на север.

— Разчитам така да имаме предимството на изненадата.

Рейнолдс кимна и погледна отново навигационния екран.

— Ти си шефът.

Уверен, че са на правилния курс, Кърт тръгна към кърмата, където откри Джо и Рената да сглобяват глайдер.

— Готови ли сте за излитане?

— Почти — каза тя. Провери отново ключалките за товарното отделение и активира камера с мощни увеличителни лещи.

— Готово е.

Кърт застана пред контролното табло за лебедките. Обикновено те се използваха за влачене на сонар, но стоманеното въже бе заменено с тънка найлонова жица, която сега беше закачена за глайдера, който Джо носеше към кърмата.

— Готови — каза Рената.

Джо вдигна глайдера високо над главата си. Той изскочи от ръката му, когато дългите криле хванаха въздушната струя, създавана от движението на кораба.

Когато глайдерът полетя, Кърт разви макарата и тънкият фиброоптичен кабел започна да се развива. Докато глайдерът се извисяваше високо зад кораба, Рената започна да го контролира с малък джойстик.

Глайдерът стигна сто и петдесет метра височина и тя спря издигането.

— На нужната височина е — каза на Кърт.

Той спря макарата и глайдерът задържа височина, като се понесе след „Морски дракон“.

— Каква е гледката от птичи поглед?

Рената включи камерата на глайдера и загледа видеото на екрана вдясно от нея. Отначало всичко беше размазано, но автофокуса бързо коригира и вече корабът се виждаше ясно как разорава тъмносиньото поле.

— Добре изглеждаме — каза тя. — Е, нека се огледаме за нашите приятели.

Тя завъртя камерата на север, където в далечината се виждаха два плавателни съда. Първоначално бяха само точици в океана, като две зрънца ориз на тъмносиня покривка, но когато тя нагласи силните увеличителни лещи на камерата, и те дойдоха на фокус.

— Водолазна яхта и баржа — каза тя.

— Можеш ли да увеличиш още? — попита Кърт.

— Няма проблем.

— Започни с баржата — предложи той.

Тя фокусира върху баржата, нагласяйки телескопичния обектив, докато започнаха да се появяват детайли. На червения корпус имаше бял надпис „Дьо Кампион“. В единия край на баржата имаше малък кран, който поддържаше голяма пластмасова тръба. Завихрена вода и наноси се изливаха през нея. Те преминаваха през метална решетка, предназначена да задържа всичко по-голямо от камък с размер на юмрук, а водата и тинята преминаваха през нея и оставяха бяло петно западно от баржата.

— Като че ли почистват — каза Джо.

— Прахосмокучат цялото морско дъно — добави Кърт.

Двама мъже оглеждаха останалото по решетката и бързо го хвърляха през борда.

— Камъни, миди или части от корали — предположи кърт.

— Сигурно търсят нещо по-едричко — каза Джо. — Още каменни плочи като онези, които видях в музея. Какво им пука, ако по-малките съкровища се върнат в морето?

— Ще им пука, ако наистина работят за опазване на антиките — каза Кърт, — но не мисля, че е такъв случаят.

Обърна се към Рената.

— Можеш ли да фокусираш на другата лодка.

Тя промени ъгъла на камерата и я спря на осемнайсетметровата водолазна яхта. На предната палуба имаше кислородни бутилки и друга екипировка. На кърмата стояха няколко души, седнали с кръстосани крака на слънцето.

— Или са на курс по йога, или…

Зад тези мъже стоеше друга фигура. С дългоцевна пушка в ръцете.

Рената се опита да увеличи още, но автофокуса на камерата се затрудни да покаже лицето на мъжа.

— Не мога да видя чертите му — каза тя.

— Не е нужно — отвърна Кърт. — Мисля, че всички знаем с кого си имаме работа.

— Може би трябва да се обадим на бреговата охрана или на малтийските военни — предложи тя. Те могат да изпратят няколко катера. И да ги обградим.

— Тази идея не е лоша — каза Кърт, — само че ние не искаме тези нещастни водолази да бъдат убити. Онези типове не си поплюват. Вече ги видяхме как застреляха един от своите, за да не издаде някаква информация. Убиха Хаген и Кенсингтън, и половината охранители на музея. Ако се обадим на военните, онези ще убият водолазите и ще се разкарат оттук. Дори ако бъдат обградени, или ще започне престрелка, или ще се взривят. И тогава се връщаме в начална позиция и още десетина мъртви на сметката.

Рената кимна, въздъхна и отметна една черна къдрица от лицето си.

— Сигурно си прав. Но иначе не можем да ги заловим.

— Може пък да използваме елемента на изненадата — каза Кърт.

— Кофти ми е да го призная, но си оставих шапката-невидимка във Вашингтон — каза Джо.

— Не предлагам да ги приближим на повърхността — каза Кърт.

— Значи ще се бием на дълбоко — каза Джо.

— Изненадата ще е на наша страна. И може да се сдобием със съюзници?

— Откъде?

— Ами ако онези типове имаха водолази, нямаше да държат на прицел мъжете на палубата. Ако водолазите от „Дьо Кампион“ работят долу, за да не бъдат застреляни приятелите им горе, вероятно ще бъдат готови да сътрудничат, ако им се отвори възможност.

— Тогава да вървим да се сприятеляваме и да вдигаме метеж — каза Джо.

— Класическа контра партизанска война — каза Кърт.

Двайсет минути по-късно двамата вече се спускаха с водолазните костюми и подводния робот, наречена „Костенурката“. Бяха все още на пет километра от мястото на потъналия кораб, вероятно достатъчно далеч, за да не събудят подозрение у въоръжените типове. За по-сигурно капитан Рейнолдс обърна „Морски дракон“ на другата страна. Ако ги наблюдаваха с радар или бинокъл, щеше да изглежда, че просто си минават безобидно на юг.

Когато платформата стигна до водата, Кърт, Джо и Костенурката се плъзнаха от нея. Нагласиха плаваемостта си и изчезнаха под повърхността, като потъваха бавно, хванали рамката на Костенурката, и после се издърпаха зад издутия ѝ хидродинамичен нос. На дълбочина петнайсет метра Кърт вдигна палец и витлата на Костенурката се завъртяха.

Костенурката обикновено се пилотираше от кораба-майка на повърхността, но тъй като беше предназначена да работи съвместно с водолазите на дъното, уредите можеха да се свържат с водолазните костюми на Кърт и Джо. В този случай свързаният беше Джо и той я управляваше.

— Свали ни надолу — каза Кърт. — Нека увиснем над дъното.

— Разбрано.

Водата източно от Малта беше относително плитка, тъй като район, наречен Малтийско плато, се простираше на изток и на север, към Сицилия. „Софи Селин“ беше на дълбочина трийсет метра. Беше достатъчно дълбоко, за да е трудно, и достатъчно плитко за работа на обикновени водолази, но с минимален приток на светлина от повърхността.

— Дъното наближава — каза Джо.

Джо беше свързан не само с уредите за управление, но и с телеметрията на Костенурката. Можеше да види дълбочината ѝ, посоката и скоростта на дисплея в шлема си.

Морското дъно скоро се появи, озарено от предните светлини на Костенурката. Джо я изравни, настрои курса и ѝ натисна ускорителя.

— Ще изключа светлините — каза той. — Не искам да видят приближаването ни.

Светлините изгаснаха и пътуването продължи в мрачен тунел, докато очите им свикнат.

— По-светло е, отколкото очаквах — каза Джо.

— Морето е спокойно — отвърна Кърт. — Това помага. Не се е вдигнала много тиня тук долу.

— Нагласих видимостта на петнайсет метра.

— Погрижи се да спрем поне на трийсет метра от кораба.

Костенурката беше бърза и подпомагани от течението, те се движеха почти със седем възела, но все пак им отне почти двайсет минути да се приближат до мястото на кораба — смътно сияние в далечината.

— Има поне три или четири светлини на водолази — каза Джо.

След малко Кърт видя, че се появяват пета и шеста, когато водолазите заобиколиха едно възвишение от наноси.

Напред светлините станаха размазани, сякаш скрити от завихрена мътилка. Кърт вече усещаше странния пулсират шум на подводното изпомпване.

— Доближи ни още малко и ме откачи — каза Кърт. — Ще открия най-близкия водолаз и ще питам дали му трябва помощ.

Кърт отвори панел на ръката на костюма си. Непромокаемият дисплей щеше да предава всичко, което казваше, под формата на напечатани думи, за да може да комуникира с другите водолази.

— Ами ако е от лошите?

Кърт извади от полицата с инструментите двоен харпун „Пикасо“. Двете копия бяха едно до друго, а спусъците бяха поставени един пред друг. Предпазителят беше спуснат.

— Взех и един за теб, ако ти потрябва — добави Кърт. — Но засега остани извън периметъра и си отваряй очите. Ако загазя, знаеш какво да правиш.

Те бяха на трийсетина метра от дейността по кораба. Кърт се съмняваше, че някой може да ги види, както човек в осветена стая не може да види нещо на тъмна морава нощем, но не искаше да рискува.

— Тук спираме — каза той. И после се отблъсна от Костенурка, включи своите ускорители и се отдалечи под ъгъл. Когато се обърна назад, видя, че Джо остава на позиция, както му беше наредено.

Кърт се движеше във водата съвсем безшумно, лекото жужене на ускорителите почти не се чуваше. Вляво от кораба като че ли имаше повече активност. Забеляза поне пет светлини в тази област, плюс водолазите със стандартна екипировка, които работеха с вакуумната тръба. Насочи се надясно, където видя само две светлини.

Докато минаваше през облака от мътилка, видя, че водолазите се опитват да изкопаят нещо изпод покритите с налепи кости на стария кораб.

За разлика от разкопките на НАМПД — и всички други подводни разкопки, за които Кърт беше чувал, — тези хора буквално разсичаха останките, чупеха парчета и ги хвърляха настрани.

Сигурно, когато са ти опрели пистолет в главата, усилията да опазиш останките отиват по дяволите.

Досега Джо беше вече твърде далеч, за да улавя някакви радиотрансмисии, затова Кърт беше сам. Той се приближи бавно зад двама водолази, които не осъзнаваха присъствието му.

— Включи писмена комуникация — прошепна той.

Малко зелено квадратче с буквата Т се появи на дисплея в шлема му.

За да е по-лаконичен, той избра възможно най-кратката фраза: „Дойдох да ви помогна“.

Малкото екранче на ръката му светна и Кърт го насочи напред.

Протегна ръка, потупа най-близкия мъж по рамото, като очакваше той да се обърне изненадан или да се огледа учудено. Но водолазът просто продължи да работи.

Кърт го потупа отново, този път по-силно. Когато нищо не се случи, го стисна силно за рамото и го извъртя към себе си.

Водолазът го погледна, скован от шок. Кърт виждаше, че лицето му е синьо, а очите притворени. Тези мъже бяха тук долу от много дълго време. Твърде дълго.

Посочи към дисплея на ръката си.

Мъжът прочете съобщението и кимна бавно. После взе малка бяла дъсчица, която носеше със себе си, и надраска: „Копая възможно най-бързо“. И пак започна работа.

„Мисли, че съм от лошите.“ Това означаваше, че тук има надзиратели.

Кърт пак сграбчи мъжа.

— Спасявам те.

Мъжът примигна за миг, после отвори широко очи. Вече май схвана. Развълнува се до такава степен, че Кърт трябваше да го задържи неподвижно.

— Колко са лошите?

Мъжът написа — 9.

— Всичките тук долу ли са?

5 горе — 4 долу.

Това беше по-лошо, отколкото очакваше.

— Покажи ми.

Преди мъжът да успее да му покаже нещо, вълна от светлина ги заля. Очите на водолаза казаха всичко необходимо. Кърт се завъртя и видя, че един мъж се спуска към него с харпун в ръка.

Кърт блъсна водолаза настрани и приготви харпуна си за изстрел, но атакуващият водолаз беше твърде близо и накрая се вкопчиха един в друг, вместо да се стрелят.

За огорчение на Кърт нападателят беше с цял шлем и частично твърд костюм. Иначе Кърт просто щеше да му свали маската. Вместо това те започнаха да се въртят, докато Кърт не уви ръка около главата му, включи ускорителите и се насочи към едно стърчащо дърво, покрито с корали, което навремето е било носът на „Софи С.“.

Нападателят изпусна харпуна и посегна за нож, но преди да успее да го използва, Кърт го повлече към най-високата точка на носа и блъсна главата му с всичка сила в него.

Водолазът се отпусна в ръцете му, изтърва ножа и потъна към дъното с разперени ръце, в най-добрия случай в безсъзнание.

Още двама мъже се спуснаха към Кърт от другия край на разкопките. Като първия и те имаха цели шлемове, но за разлика от него, се движеха във водата с помощта на ускорители.

Едно копие прелетя покрай Кърт, като остави следа от мехурчета. Той се гмурна към дъното и разрита тинята, за да създаде прикритие.

Включи своите тръстъри на пълна скорост и облакът зад него нарасна. Спомни си думите на пилот от Втората световна война, с когото бе работил преди години: В облак винаги лети наляво. Защо наляво, а не надясно, така и не разбра, но щом това вършеше работа в небето над Мидуей, щеше да свърши на морското дъно.

Без да намалява тягата, той зави наляво, като провлече крак, за да вдигне още тиня. Номерът свърши работа за момент, но светлините на един от мъжете се приближаваха през облака. Той забеляза Кърт и вдигна оръжието си.

Кърт се извърна и вместо да чуе свистенето на копие, чу тъпия, приглушен тътен на пушка. Звучеше ужасно подобно на почитаемия АК-47.

Едно от крилцата на раменете му беше отнесено, но той продължи да се движи, като риташе яростно, за да подпомогне тръстърите.

Успя да мине зад потъналия кораб.

— Джо, ако ме чуваш, трябва ми много помощ. Трима срещу един и тези момчета имат подводни пушки. Ускорителите им изглеждат руски, затова предполагам, че и пушките са такива.

Кърт се сещаше за две оръжия, които руснаците бяха създали за своите специални части и водолазите си. Едната се наричаше APS и изстрелваше специални куршуми със стоманена сърцевина, наричани стрели, които бяха дълги почти дванайсет сантиметра. Тези тежки стрели летяха през водата доста по-добре от стандартния оловен куршум, но все пак имаха ограничен обсег заради плътността на водата. На тази дълбочина той едва ли беше повече от петнайсет до осемнайсет метра, но както свидетелстваше болката в гърба му, все пак можеха да удрят здраво дори извън зоната, в която бяха смъртоносни.

— Джо, чуваш ли ме? Джо?

Друг ефект от плътността на водата беше ограниченият обхват на дори най-съвършените комуникационни системи. Джо беше извън него. Погледна наляво към кърмата на „Софи Селин“, някакви светлини я заобикаляха. Погледна надясно и видя същото.

— Трима убийци по петите ми и само две копия — промърмори той. — Следващия път ще взема цял наръч харпуни.

Реши да поеме надясно и заплува, стиснал харпуна с две ръце. Светлините на друг водолаз се появиха от сумрака. Кърт се прицели в тях и стреля. Копието удари нападателя в рамото, точно под ключицата, и щръкна от гърба му.

Торнадо от мехурчета се завихри, докато мъжът се гърчеше в агония като пронизана риба тон. Вместо надолу, той се понесе в спирала нагоре, като притискаше раната си и изпусна пушката.

Кърт го остави да си ходи и се гмурна към пушката, която изчезна в мрака.

— Включи светлините — каза той.

Лявото светлинно крило беше разбито, но дясното на рамото му светна веднага и сиянието му се отрази в потъващото оръжие, но и издаде позицията на Кърт.

Е, няма пълно щастие.

Кърт се гмуркаше усилено, но скоро чу тътена на друга пушка. Стрелите се забиха в тинята пред него и той нямаше избор, освен да завие настрани.

Последните двама водолази го бяха погнали. Кърт се стабилизира и изстреля последното копие, като се целеше в човека с пушката. Ефектът беше смъртоносен — право през врата. Мъжът се отпусна и започна да се носи във водата сред нарастваща локва кръв.

Кърт се обърна към мястото, където си мислеше, че бе паднала пушката, стигна дотам едновременно с последния оцелял нападател.

И двамата сграбчиха оръжието, Кърт се вкопчи в дръжката и магазина, докато противникът му дърпаше дулото. Кърт беше по-изгодна позиция и успя да го издърпа.

Опита се да завърти пушката и да стреля, но другият беше твърде близо. Уви ръка около шлема на Кърт и се опита да достигне маркуча за въздух.

Кърт заби коляно в корема му и мъжът пусна маркуча, но най-неочаквано дръпна нещо друго: пръчка динамит, която бе предназначена да убива акули или каквото друго се докоснеше до нея. Кърт блокира ръката на водолаза и стисна китката му, за да попречи на детониращия край да се удари в него и да пробие голяма дупка в тялото му. Беше виждал тези оръжия да разпарят четириметрови акули само с един допир. Нямаше желание да му се случи същото.

Вкопчени един в друг, двамата се завъртяха в безтегловна схватка. Светлината на рамото на Кърт се отразяваше в маската на водолаза, заслепяваше и двама им, но те не спираха.

Едва сега Кърт осъзна колко по-едър е този мъж от него. Нападателят успя да сграбчи крилцето на рамото му, това му даде повече опора и въпреки всички усилия на Кърт, пръчката динамит започна да се приближава към ребрата му.

Нападателят искаше да го убие на всяка цена и Кърт го знаеше. Беше видял налудничавата усмивка на лицето му.

И тогава ги заля вълна от светлина, жълто сияние се появи от мрака и удари нападателя на Кърт като връхлитащ автобус. Кърт се понесе назад, благодарен да види Джо с Костенурката, която буташе мъжът през морето, като бик — ранен тореадор.

Джо не спря, докато не блъсна мъжа в морското дъно, смаза го с тежестта и мощта на Костенурката и го остави заровен в тинята.

Кърт се спусна към дъното, грабна отново пушката и зачака Джо да обърне.

Костенурката спря точно до него. Ухилената физиономия на Джо лесно се виждаше зад визьора на шлема му.

— Може ли да си отбележа поредния мъртъв лош тип на корпуса на Костенурката? — попита той.

— Аз нямам нищо против — каза Кърт. — Защо се забави толкова?

Джо се ухили.

— Оттам не можех да разбера дали просто се забавляваш, или си загазил наистина. Чак когато чух изстрелите, се сетих, че сигурно си загазил.

Иронично, но звукът пътуваше по-далече във водата от куршумите и радиотрансмисиите.

— Трябва да го признаем на руснаците — каза Кърт. — Измислили са доста интересни пушкала.

— Ще стоят чудесно в колекцията ти — отвърна Джо.

Кърт колекционираше уникални оръжия от цял свят. Беше започнал с пистолети за дуел, имаше няколко редки автоматични револвери „Боуен“ и напоследък се сдоби с револвери от Дивия запад, включително Колт 45-и калибър, с който беше убил последния злодей, с когото се сблъска.

— Така е — рече той. — Но имам чувството, че тези ще ни трябват още, преди да се превърнат в експонати.

— Осъзнаваш ли, че вършим всичко на обратно — каза Джо. — Досега положихме ужасно много усилия, за да заемем позиции. Не е класическа военна стратегия.

— С малко късмет още няма да са разбрали, че сме тук — каза Кърт.

Включи тръстъритс и пое обратно към потъналия кораб, където цивилните водолази, използвани за робски труд, взимаха допълнителни бутилки с кислород от платформата за оборудване.

Те се обърнаха предпазливо при появата на Кърт и Джо.

— По-добре мини към субтитрите — каза Джо.

— Всичко е наред — рече Кърт, като включи дисплея. — Пазачите са мъртви. Ще ви извадим оттук.

Един от водолазите посочи нагоре и написа трескаво нещо на дъсчицата си.

По-разкривени драсканици Кърт никога не беше виждал.

— Откога сте тук? — попита той.

Вдигнаха 4 пръста.

— Четири часа на трийсет метра дълбочина — каза Джо.

Сигурно бяха на „Нитрокс“ или „Тримикс“, а не на чист кислород. Но дори така след толкова много време на дъното, щяха да имат нужда от часове декомпресия по пътя си към повърхността. А и един бърз преглед показа, че нямат достатъчно бутилки. Съвсем недостатъчно. С водолазите беше свършено, ако не се намереше някакъв изход.

Кърт сложи ръка на рамото на водача им и поклати глава.

— Не можете да се издигнете.

Той поклати глава и пак посочи към повърхността.

— Ще получите декомпресионна болест — каза Кърт.

Водолазът прочете думите на малкия екран и пак посочи нагоре. След това направи странно движение с ръцете си.

— Не знам какво се опитваш да им кажеш — отговори Кърт.

Водолазът изглеждаше паникьосан. Кърт трябваше да го успокои. Посочи към дъсчицата му.

— Пиши бавно.

Водолазът взе дъсчицата, изтри надрасканото преди и написа по-старателно, като дете, което търпеливо се опитва да усъвършенства азбуката. Когато приключи, обърна дъсчицата и я показа на Кърт.

Беше написал една дума. Лесно се четеше.

БОМБА!

Водолазът посочи трескаво към почти разкопания кораб. Написа още нещо на дъсчицата.

Когато нападнахте — заложиха бомба.

Кърт започна да загрява. Тези типове искаха артефактите. Но ако не можеха да ги имат, бяха решени да не ги оставят в чужди ръце.

— Покажи ми.

Водолазът се поколеба.

— Покажи ми!

Неохотно водолазът започна да плува, като риташе бавно и водеше Кърт към кораба. Когато стигнаха, водолазът насочи светлината си надолу. Екипът бе използвал вакуумната тръба, за да изпомпа тонове тиня. Бяха извадили разни неща от тинята и изхвърлили всичко, което не приличаше на египетско. Мускети, гнили бъчви и стари ботуши лежаха на дъното като купчина боклуци.

Корабът беше само скелет. Повечето от външните дъски отдавна бяха изгнили и само ребрата от по-здрави греди стърчаха. Като се плъзна над тези ребра, Кърт видя за какво говори водолазът. Не една бомба, а две блокчета С-4, свързани с таймери, точно като онова, което се бяха опитали да използват в склада. Проблемът беше, че тези експлозиви бяха пуснати вътре в скелета на кораба като пържоли, хвърлени в гръден кош на животно.

Кърт се приближи, хвана се за една покрита с наноси греда и огледа по-внимателно. Дигиталните таймери върху бомбите показваха притеснителното 2:51 и продължаваха надолу.

Кърт се опита да се провре между гредите, за да стигне до бомбите, но не можа. Посегна надолу, но пръстите му не напипаха нищо. Бомбите бяха поне на трийсет или повече сантиметра от ръката му.

— Джо — извика той. — Трябва ми малко помощ.

Джо и Костенурката пристигнаха точно когато броячът показваше 2:01. Роботът имаше манипулаторна ръка, която Джо бързо разпъна, но и тя се оказа къса.

— Най-добре да се разкараме оттук — каза Джо. — Мога да влача нашите приятели.

— Твърде късно е — отвърна Кърт. — Няма да стигнем далече. Като се има предвид количеството експлозив, съм сигурен, че ударната вълна ще ни помете като торпедо подводница. Трябва ни друго решение.

Нещо се удари в него и той се обърна. Водолазът, когото беше спасил, държеше вакуумната тръба.

— Отлична идея — каза Кърт.

Вакуумната помпа още работеше и всмукваше малки количества вода. Кърт я промуши през ребрата на кораба и отвори клапата.

При първия опит тя засмука един от големите квадратни експлозиви, който се заклещи в отвора. Кърт издърпа тръбата и щом я извади от кораба, Джо издърпа експлозива.

Беше съвсем лесно да извади жиците. Джо спря и таймера, за всеки случай.

— Четиридесет секунди — каза той, като се взираше в числата на застиналия екран — Да побързаме с втория.

Кърт вече спускаше отново вакуумната тръба. Прицели се към втората бомба, но вместо да заседне на самия отвор като първата, тя беше подобна на бейзболна топка и изчезна нагоре по тръбата.

Кърт и Джо вдигнаха глави, очите им проследиха тръбата към повърхността.

— Къде се предполага, че свършва това? — попита Джо.

Кърт не отговори, но и двамата знаеха отговора. Единственият въпрос беше дали бомбата ще пропътува целия път до повърхността за четиридесет секунди или ще заседне някъде в тръбата. Кърт остави засмукването на пълна мощност, с надеждата, че пакетът ще стигне до дестинацията си.

— Сигурни ли сте, че беше умно да водите тези хора? — попита Рената, като сочеше мъжете, които сега бяха вързани на предната палуба. Пътуваха към мястото на срещата с пълна скорост.

— Обещах им сделка — каза Кърт. — Ще е по-добре да им покажем стоката.

— Според теб какво ще стане, когато разберат, че имаме само пленници за размяна, а не плочки? — попита Джо.

— Ами стрелба, експлозиви и пълен хаос — отвърна Кърт.

— Е… обичайното.

— Поредният работен ден.

Джо се засмя, но Рената само се усмихна вяло.

— Точно в това е проблемът — каза тя накрая. — Дори да имахме плочките, те може да не искат да пуснах хората, особено след като знаят какво търсят. Артефактите в музея са дошли от колекцията на Дьо Кампион. Те са разкопавали „Софи Селин“ преди години. Това означава, че са също толкова голяма опасност за тях, както и самите артефакти.

Кърт погледна към морето, ярките му сини очи се присвиха заради сиянието. Очакваше ги трудна задача и всички шеги на света нямаше да я направят по-лесна.

— Ще трябва да ги изненадаме. С какви оръжия разполагаме?

Джо проверяваше запаса от муниции в оръжията, които бяха взели от пленниците.

— Два АК-47 и една подводна пушка — каза той. — Няма допълнителни пълнители и общо около деветдесет куршума за трите пушки.

— Аз имам деветмилиметрова берета с пълен пълнител, с осемнайсет патрона — добави Рената.

— Аз ще имам и блокче С-4 — каза Кърт.

— Това за оръжията, ами разузнаването?

Рената свали на телефона си сателитно изображение на района.

— Това е избраната от тях локация.

Лесно се виждаше залив. С формата на сълза и обграден от варовикови скали. В чашката му имаше пясъчен плаж. Чистата вода беше тюркоазена на следобедното слънце.

— Какво е това? — попита Кърт, като посочи един участък от дисплея.

Рената увеличи изображението.

— Сгради. — Бяха построени от варовик и изглеждаха на няколко етажи с тераси. Тясно мостче минаваше през част от залива.

— Изоставен хотел — каза тя, като извади някаква информация за мястото. — Това е главната сграда. По този мост гостите са слизали до плажа.

— Мостът по водата ли минава, като в курортите в Бали? — попита Джо.

— Не мисля — каза тя. — Изглежда е издигнат, за да могат да минават лодки под него. Според информацията, която открих, е трябвало да прилича на Лазурния прозорец, прочуто естествено образувание малко по-надолу по брега.

Кърт беше виждал Лазурния прозорец преди години. Висока петдесет метра великолепна арка над морето. Някои от търсачите на силни усещания, с които пътуваше, искаха да правят скален дайвинг от него. Кърт им каза, че ще информира близките им.

— Този мост ще е проблем — рече той. — Както и скалите около залива. Те са подходящи скривалища за снайперист. А както вече видяхме, те си имат снайперисти.

— Може да ги приближим отзад — предложи Джо. И да заемем по-висока позиция този път.

Рената сканира края на изображението. Хотелът беше усамотен, на доста разстояние от най-близкото населено място и свързан с него само с черен път. Нямаше начин да стигнат до този път откъм морето, освен по едно разнебитено стълбище, което криволичеше до хотела.

— Може да използваме тези типове като щитове — каза хладнокръвно Рената.

— Много бих искал — отвърна Кърт, — но онези явно не се притесняват да стрелят по своите. Дори може да ни благодарят за това.

— Тогава какво ще ги спре да стрелят по нас с ръчен гранатомет и да взривят цялата лодка в секундата, в която влезем в залива?

— Нищо — каза Кърт, бързо осъзнавайки истината. — Особено ако не им пука дали ще притежават въображаемите артефакти, или ще ги унищожат. Но аз разчитам, че ще искат да видят с какво разполагаме. А ако ни потопят или ни взривят, така и няма да са сигурни какво сме имали на борда. Просто трябва да сме готови да реагираме, когато осъзнаят, че нямаме нищо.

— Някакви идеи? — попита Джо.

— Ти си техническият гений — каза Кърт. — Какво можеш да направиш с всичко това?

Джо огледа палубата. Имаха кислородни бутилки, маркучи, кука и въжета.

— Ами нямам много материал — каза той. — Но ще измисля нещо.

Кърт беше пред контролното табло на открития мостик, докато водолазната лодка се носеше към малкия залив и пустия хотел, оставяйки извита бяла ивица в синьо-зелените води. Кърт управляваше, а Джо изграждаше барикада, като свързваше празни кислородни бутилки.

— Нали няма да се взривят от куршумите? — попита Рената.

— Само по филмите — отвърна Джо. — Но за всеки случай отворих клапите. Сега са просто дебели, двойностенни метални контейнери за защита. Идеално подредени така, че да се крием зад тях.

— Много сте смели и двамата — каза тя.

— Погрижи се да кажеш на всичките си приятелки, когато приключим със спасяването на света.

Тя се ухили.

— Имам няколко приятелки, които биха се зарадвали да се запознаете?

— Няколко?

— Три-четири. Ще се сбият за теб.

— Това ще е интересно — каза Джо с дяволита усмивка. — Ама аз ще стигна за всички.

— Надявам се да свърши работа — каза той на Кърт. — Внезапно много, ама много ми се прищя да оцелея.

Той приключи със свързването на бутилките, когато наближиха високите скали в тази част на остров Гозо.

— Гнезденцето ти е възможно най-сигурно — каза той на Кърт. — Слизам долу.

Кърт кимна и се обърна към Рената.

— Ти трябва да се скриеш. Не бива да разбират все още за теб.

— Няма да се крия долу, докато вие се оправяте с хората, които нападнаха страната ми — каза тя.

— Всъщност не това ще правиш — отвърна Кърт. — В задната кабина има капандура. Свали резето и чакай момента за действие.

— Защо в задната кабина?

— Защото ще вляза на заден. Ако се наложи да се изтегляме бързо.

На нея това не ѝ хареса, но каза:

— Добре, само този път.

Те включиха радиостанциите. След като изпробва своята, Рената се спусна на главната палуба и слезе до кабината на кърмата. Както Кърт бе предложил, тя отключи люка, но го остави затворен, после извади беретата си и зачака.

Щом наближиха пролука във варовиковите скали, Кърт описа широк кръг с лодката, обърна я и съвсем бавно влезе на заден ход в залива. Когато минаха между скалите, той приклекна зад кислородните бутилки с пушка в ръка и огледа скалите горе за някаква признак на опасност, като почти очакваше да открият огън оттам.

— Още сме живи — каза той, щом заливът се разшири покрай тях.

— Засега — измърмори Джо от главната палуба.

Кърт притисна портативния телескоп до окото си и проучи положението напред.

— Виждам трима с пушки, чакат на бетонния пристан до моста. Две коли в края на пътя. Няма лодки.

— Сигурно са дошли по суша — каза Рената. — Това помага ли ни?

— Е — обади се Джо. — Освен ако не могат да плуват много бързо, вероятно няма да ни догонят, ако избягаме.

— Не се показвайте — каза Кърт. — Виждам нещо, което може да е снайперист, на покрива на хотела. Просто отражение от мерника му.

— Ти си този, който е на открито там — изтъкна Рената.

— Но аз имам камъни в главата си — рече Кърт. — Затова нищо няма да ми стане. Пък и те няма да ме застрелят, докато не получат каквото искат.

Кърт изключи двигателя и лодката забави още повече. Носеше се на заден ход, докато кърмата не се удари в бетонния блок. Една пътечка водеше от него към стълби и нагоре към моста. Втора водеше към порутена сервизна барака.

Един от тримата мъже пристъпи напред с въже в ръка.

— Няма нужда да я връзвам — извика Кърт, като надничаше иззад кислородните бутилки. — Не смятаме да се застояваме. Къде е шефът ви?

Нисък набит мъж излезе от бараката. Носеше огледални слънчеви очила и косата му беше подстригана много късо, като на военен.

— Тук съм.

— Ти трябва да си Хасан — каза Кърт.

Мъжът изглеждаше подразнен.

— Научихме го от твоите хора, и още някои неща — каза Кърт.

— Това нищо не означава — настоя мъжът. — Но ще ти позволя да ме наричаш така, щом желаеш.

— Много ви е хубаво тук — каза Кърт, като още се криеше зад бутилките. — Но като за злодейско леговище не е много лъскаво.

— Спести си шегичките — изрева Хасан. — Няма ли да се изправиш и да ме погледнеш като мъж.

— С радост — отвърна Кърт. — Първо кажи на снайпериста да хвърли пушката в залива.

— Какъв снайперист?

— Онзи на покрива на хотела.

През тесния процеп между бутилките Кърт видя раздразнението на лицето на мъжа.

— Сега или никога — извика Кърт, като запали отново двигателите, за да покаже, че е готов да си тръгне.

Мъжът приближи радиото до устните си и прошепна нещо, после го повтори по-твърдо. На покрива снайперистът се изправи, вдигна дългата тежка пушка и я хвърли. Тя се завъртя бавно надолу и се заби с плисък в спокойните води на залива.

— Доволен ли си? — попита Хасан.

— Моли се да няма още една пушка — прошепна Джо. — Или още снайперисти.

— Много ме окуражаваш, благодаря — отвърна тихо Кърт. — Ама има само един начин да разбера.

Той бавно се изправи, като стискаше подводната пушка, и преброи три подобни оръжия, прицелени в него. Хасан имаше пистолет, който засега си стоеше в раменния му кобур.

— Къде са Дьо Кампион? — попита Кърт.

— Покажи ми първо плочките — настоя Хасан.

Кърт поклати глава.

— Няма да стане. Честно да ти кажа, дори не съм сигурен къде ги оставих.

Раздразнението се завърна на лицето на Хасан. Той изсвири силно и някакво движение на моста привлече погледа на Кърт. Две фигури бяха изправени на крака и завлечени до ръба. Възрастни мъж и жена бяха оковани заедно и изправени на самия ръб на моста, където нямаше перила. Кърт видя някакъв предмет с извито дъно в ръката на мъжа. Беше свързан с верига за врата му.

— Това ще се окаже проблем — прошепна Кърт.

— Какво виждаш? — попита Рената.

— Заложниците са оковани заедно и за тях е закачена котва.

— Котва ли?

— Ами на такова прилича. Но не е толкова голяма — добави той. — Сигурно е само десетина килограма. Но е достатъчно да потопи едър мъж. И жена му.

Хасан губеше търпение.

— Както виждаш, те са живи. Макар че няма да е задълго, ако не ми дадеш каквото искам. Виждам само двама от моите хора.

— Останалите вече нахраниха акулите — каза Кърт. Почти беше вярно. Двама от ранените бяха лекувани на „Морски дракон“ Щяха да ги предадат на властите, щом акостират.

— А плочките? — попита Хасан.

— Първо свали веригите от заложниците — настоя Кърт. — Като израз на добра воля.

— Не работя на добра воля.

Кърт не се съмняваше в това.

— Добре, хубаво. Ето.

Той дръпна едно найлоново въже и започна да сваля брезентовото покривало, което беше простряно на палубата. Покривалото се плъзна назад и разкри голям сандък за водолазна екипировка.

— Плочките са вътре.

Хасан се поколеба.

— Няма да ти ги нося — каза Кърт.

Хасан явно имаше съмнения.

— Къде е приятелят ти с меча?

Кърт почти се засмя.

— Тук съм — извика Джо, отвори прозорец на каютата на кърмата. Като Кърт и той бе защитен от стена кислородни бутилки. За разлика от барикадата на Кърт обаче, в две от бутилките пред Джо още имаше кислород и те бяха свързани с маркуч, който минаваше под брезента и влизаше в дупка в задната част на сандъка.

— Много добре — каза Хасан и махна на двама от хората си да минат напред.

Те стигнаха до края на пристана с пушки в ръка, скочиха на лодката и пристъпиха предпазливо напред към сандъка.

— Ако е някакъв номер… — каза Хасан.

— Знам, знам — прекъсна го Кърт. — Ще ни убиете и ще удавите заложниците. Вече съм чувал тази реч.

Двамата с пушките се приближиха до сандъка, сякаш в него имаше диво животно, което можеше да ги нападне всеки миг. Кърт се изхили, сякаш това го забавляваше, и лениво отклони от тях дулото на пушката си.

Щом стигнаха до сандъка, единият от мъжете клекна да отвори ключалката. Другият остана да пази.

В каютата ръцете на Джо посегнаха към клапите на кислородните бутилки, които вече бяха леко отворени и изпълваха с кислород сандъка от фибростъкло, но когато единият от мъжете се наведе по-близо, Джо отвори и двете клапи изцяло.

Капакът на сандъка изхвърча и удари мъжа в лицето. Тънкият слой бензин, който Джо беше излял в сандъка изригна във въздуха заради кислорода под налягане и активира запалителното устройство, което беше залепил за пантата. Искрата запали впечатляващо огнено кълбо в холивудски стил, което не нанесе големи вреди, но изстреля мъжете назад и привлече вниманието на всички с вълна от оранжеви пламъци и облака черен дим, който се вдигна.

Кърт върна пушката си на позиция. И без да обръща внимание на мъжете, пометени от експлозията, и на Хасан, който не беше извадил още оръжието си от кобура, стреля два пъти, в останалите двама на пристана. И двата изстрела попаднаха в целта и мъжете се свлякоха, без да отвърнат на огъня.

Кърт се премести надясно и се прицели за трети изстрел, този път към Хасан, но той се хвърли настрани и успя да се скрие в порутената барака.

Кърт се завъртя наляво, надяваше се да има добра видимост към мъжа на моста, но преди да стреля отново, около него затрещяха рикошети и куршуми започнаха да барабанят по празните кислородни бутилки, принуждавайки го да залегне зад тях.

Той се прикри, докато още куршуми обсипваха бутилките. По тях се появиха вдлъбнатини, както мек метал се деформира, когато бъде ударен с чук с кръгла глава. Кърт се изтърколи настрани точно когато металната кожа на най-близката бутилка се скъса и към него захвърчаха фрагменти.

— Джо, заклещен съм.

— Стреля се от покрива на хотела — отвърна Джо, стреля два пъти към сградата, за да му осигури някакво прикритие.

Кърт зърна снайпериста, който се скри зад ниската стена на покрива. Виждаше, че мъжът държи обикновена пушка без мерник.

— Този тип е адски точен — каза Кърт, като зае нова позиция и се присъедини към ответния огън на Джо.

Досега двамата, които бяха повалени от експлозията, вече се бяха изправили. Единият взе пушката си и я завъртя към каютата, където се криеше Джо. Преди да успее да стреля, Рената отвори малко капандурата и гръмна два пъти. Мъжът пое и двата изстрела с гърдите си и падна през борда във водата.

Партньорът му избяга.

Рената се прицели в краката му, удари го в сгъвките на коленете и го повали, но поне го остави жив, за да бъде разпитан по-късно.

Още изстрели заваляха от покрива на хотела и мъжете, които Кърт и Джо бяха вързали, паднаха като кегли за боулинг. Като се имаше предвид как бяха тормозили водолазите, на Кърт не му домъчня за тях.

— Бутни ги — извика Хасан. — Бутни ги веднага!

На моста двамата заложници бяха блъснати напред. Те прелетяха десет метра, стовариха се във водата с отекващ плисък и изчезнаха под повърхността.

— Заложниците са във водата! — извика Кърт и залегна, когато още куршуми заваляха по лодката. — Аз съм още заклещен. Не мога да стигна до другата страна. Джо, можеш ли да ги извадиш?

— Заемам се — извика Джо.

Джо отвръщаше на спорадичната стрелба на някой скрит зад колите и на изстрелите от бараката, където се беше скрил Хасан. Затвори клапата на една от кислородните бутилки, преряза част от свързващото ги въже с ножа си и издърпа бутилката.

Тръгна към другата страна на каютата, разби прозореца с бутилката и я хвърли през него.

— Дзавала идва! — извика той.

Хукна напред, хвърли се през строшения прозорец и се заби във водата, без нито един куршум да полети към него.

Щом потъна, започна да рита силно, заплува надолу и стигна до бутилката.

Отвори клапата, пусна струя мехурчета и пъхна края на маркуча в устата си. Не беше най-добрият начин да се снабдява с въздух, но щеше да свърши работа.

Обърна се и заплува под лодката към основата на моста. Заливът беше като басейн и той бързо забеляза заложниците, които се гърчеха на дъното, осветени от златните слънчеви лъчи.

Стиснал бутилката под ръката си, Джо риташе усилено и използваше другата си ръка, за да плува. За човек, свикнал да плува с плавници, напредваше мъчително бавно. Стигна до пясъка на дълбочина четири метра и половина и се отблъсна с крака. Беше почти под моста, когато първите куршуми започнаха да се забиват във водата около него, като оставяха дълги следи от мехурчета след себе си.

Югоизточна Либия

Два дни след като ваканцията му трябваше да е свършила, Пол правеше всичко друго, но не и да си почива. Проучваше геоложки схеми, правеше компютърни анализи на звуковите вълни, с програма, която свали от щаба на НАМПД, и в същото време вареше прясно кафе. Беше сам, тъй като геологът на Реза бе или отвлечен, или избягал при въстаниците преди няколко дни.

— Погледни — каза Пол, когато компютърът най-сетне разпечата интерпретация на звуковите вълни.

Гамей я погледна невиждащо.

— Какво? Още криволици? Много вълнуващо.

— Ентусиазмът ти май угасва — отвърна Пол.

— Ами гледам това чудо от часове. Една диаграма с криволици след друга, прекарване на данните през филтри и компютърни програми, сравняването им с криволици от други части на света. На този етап имам чувството, че просто изпитваш търпението ми. Да не говорим за здравия ми разум.

— Изпитания, които не може да се каже, че преминаваш успешно — подкачи я Пол.

— Тогава мога да те убия и да пледирам временна невменяемост. Е, какво точно гледам?

— Това е пясъчник — каза Пол, като посочи един участък от диаграмата. Но на дъното на пясъчника има течен слой. Долу все още има вода.

— Тогава защо не може да се изпомпа?

— Защото се движи — каза Пол. — Слиза надолу към този вторичен, по-дълбок пласт от скала и глина.

— Което означава?

— Ако съм прав — каза пол, — значи под Нубийския водоносен хоризонт има още един.

— Още един?

Пол кимна.

— На два километра и сто метра под повърхността. Тези формации предполагат, че буквално прелива от вода. Но звукът се разкривява тук и тук, което предполага, че водата се движи.

— Като подводна река?

— Не съм сигурен — каза Пол, — но това е единственият модел, с който може да го оприличи компютърът.

— А къде отива? — попита тя.

— Не знам.

— Защо се движи?

Пол сви рамене.

— Просто се движи. Криволиците могат да ни кажат само това.

Силен трясък разклати прозорците и двамата вдигнаха поглед.

— В пустинята няма гръмотевици — каза спокойно Гамей.

— Може да е звуков удар — каза Пол. — Постоянно ги чувах, когато живеех близо до въздушната база.

Последваха два подобни тътена, придружени от викове и бързо пукане на далечна стрелба.

Пол остави разпечатката и хукна към прозореца. В далечината видя още един проблясък, когато една от помпите потъна в оранжева огнена топка, преди да падне настрани.

— Какво е това? — попита Гамей.

— Експлозии.

Реза нахлу в стаята след секунди.

— Трябва да вървим — извика той. — Въстаниците са тук.

Пол и Гамей реагираха бавно.

— Бързо — каза Реза и хукна към другата стая. — Трябва да стигнем до самолета.

Пол грабна разпечатките и с Гамей хукнаха към Реза. Още щом събраха всички, тръгнаха към стълбите. Хукнаха към чакъла, двигателите на самолета вече кашляха облаци мазен дим.

— Има достатъчно място за всички — каза Реза, — но трябва да побързаме.

Хукнаха по рампата към самолета и се провряха през товарната врата. Още една експлозия изтътна зад тях, когато контролният център бе ударен от ракета.

— Бързо! — извика Реза, докато другите се качваха в самолета през вратата близо до опашката.

Реза ги преброи. Двайсет и един души вътре, плюс пилота. Целият персонал на центъра, включително Пол и Гамей.

— Тръгвай! — извика Реза.

Пилотът дръпна лостовете и самолетът се залюля по пистата, набираше скорост, докато в пустинята зад него избухваха още пламъци.

Пол погледна към Реза.

— Нали каза, че дори въстаниците трябва да пият вода?

— Може да съм сбъркал.

Двигателите ревяха на пълна мощност и заглушаваха всички разговори, самолетът бързо набра скорост, като хладният нощен въздух помогна за увеличаване на мощността. Ускорението беше голямо, но препълненият самолет означаваше много дълъг пробег по пистата и когато стигнаха края ѝ, пилотът трябваше да вземе решение.

Издигна самолета колкото да се отлепи от земята, после сведе носа и прибра колесника. Трийсет секунди се носеха на шест метра височина, поддържани от лекия тласък нагоре, който се появява при приближаването към повърхността. Той позволяваше на самолета да лети, преди да е ускорил достатъчно, и им даде време да наберат скорост и да започнат истинското изкачване. Освен това ги изведе право над няколко камиона с монтирани картечници.

— Стрелба — извика пилотът, наклони надясно и издигна самолета.

Не чуха трясъка на картечниците, не и при шума на огромните двигатели, но кабината внезапно оживя от метални конфети и сияещи искри.

— Пол — извика Гамей.

— Добре съм, а ти?

Тя се огледа.

— Не съм ранена.

Самолетът продължи напред, вече се беше изкачил почти достатъчно високо, за да е далече от неприятностите, и набираше скорост в мрака. Мъжете и жените вътре трепереха, но бяха невредими. Всички, освен един.

— Реза! — извика някой.

Реза се опита да се изправи и после падна по очи на пътечката.

Остров Гозо, Малта

На дъното на плиткия залив Джо споделяше кислорода със заложниците, успокояваше ги и ги поддържаше живи, докато Кърт и Рената намерят начин да ги извадят от водата.

Качването им на лодката беше доста тромав процес, рязането на веригите — по-деликатен, но скоро те вече бяха свободни. Дотогава беше станал очевиден друг проблем.

— Като че ли потъваме — каза Джо.

Лодката беше поела доста куршуми и най-тежките вреди бяха нанесени при удара в моста.

— Цялото предно отделение е наводнено — каза Рената.

— Хубаво, че не сме далече от брега — отвърна Кърт.

Насочи се към брега и даде газ. Осакатената лодка се залюшка през лагуната и след малко стигна до пясъка. Те слязоха, нагазиха в плитката вода и изминаха последните няколко метра до сухия пясък.

— Да тръгнем към пътя — каза Кърт. — Може да спрем някого на стоп.

Поеха през плажа, като проверяваха повалените си противници по пътя.

— Всички са мъртви — каза Рената. — Включително и онзи, когото прострелях в краката.

— Тези хора разбират много превратно израза: „Да не оставяме другари на бойното поле“ — каза Джо.

Кърт се вгледа по-внимателно в мъжа, когото Рената беше простреляла в краката. Бяла пяна беше избила по устата му.

— Цианид. Имаме си работа с фанатици. Заповядано им е да не се оставят да бъдат пленени.

— Не е ли по-лесно да издадеш такава заповед, отколкото да я следваш? — попита госпожа Дьо Кампион.

— За обикновените хора — отвърна Кърт. — Но кой знае с каква организация си имаме работа.

— Терористи — предположи господин Дьо Кампион.

— Определено ги бива в терора — обади се Рената. — Но мисля, че целта и ме по-скоро да всяват страх.

Кърт претърси тялото. Не откри никакви документи, нито религиозни предмети, бижута или татуировки, никакви знаци, с които понякога фанатичните групировки бележеха хората си. Всъщност абсолютно нищо не показваше кои са тези мъже и за кого работят.

— Обади се на малтийското правителство — каза той на Рената. — Виж дали ще ни осигурят някаква подкрепа от военните и агенциите за сигурност тук. Поговорката казва: „Мъртвите не говорят“, но от опит знам, че това невинаги е така. Оръжията им, дрехите им, отпечатъците: понякога могат да бъдат проследени. Тези хора не са се появили от нищото, трябва да имат минало. И като знам как се бият, не вярвам да са били отлични ученици или да са пели в хора.

Тя кимна.

— Може да измъкнем нещо от двамата, които пленихме близо до „Софи Селин“.

— Ако вече не са се отровили — каза Кърт.

После започнаха дългото изкачване по пътеката до плажа, покрай изоставените курортни сгради, и стигнаха до шосето на върха на хълма.

— Способен да съживи мъртвите? — повтори Кърт. Веднага разбра с какво си имат работа. Това трябваше да е лекарството за Черната мъгла, благодарение на което нападателят им на Лампедуза бе жив и в съзнание, когато всички други бяха поразени от парализиращия облак.

— Това е антидотът — каза той.

— Антидот ли? — попита Етиен. — За какво? Определено не и за смъртта.

— За определен вид смърт — каза Кърт.

— Не разбирам.

Кърт му обясни за събитията на Лампедуза, как жителите на острова са в кома и се носят към смъртта. И как са срещнали човек, който е изглеждал имунизиран за онова, което бе отровило въздуха.

— Значи те искат този антидот? — попита Никол.

— Не — отвърна Кърт. — Те вече го имат. Просто не искат някой друг да го намери, защото би обезсмислило оръжието им. И затова ние точно това трябва да сторим.

Кърт огледа пораженията в имението.

— Само ако вие двамата не сте били по-смели от мен — и по-добри комарджии, — предполагам, че артефактите не са вече тук.

— Тук няма нищо от онзи кораб — каза Етиен. — Дадохме повечето от откритото на музея. Онези хора взеха останалото. Взеха и дневника на Етиен и всичко, което свързано с Египет. Включително рисунките и бележките му.

— И доколкото видях, „Софи С.“ също е изпразнен — добави Джо.

— Точно така. Но аз им го казах. Корабът беше претърсен от носа до кърмата при откриването му. Всичко ценно вече бе извадено от него.

— Ами ако не всички артефакти са били на този кораб? — попита Кърт. — Казвате, че записите не са ясни. Какво имате предвид?

— Манифестът за товара предполага, че „Софи С.“ е била натоварена свръх капацитета ѝ?

— Защо?

— Бих казал, че е очевидно — каза Етиен. — Още щом Вилньов се върнал тук, новините за бедствието в Абу Кир се разпространили като пожар. Всеки французин, който имал ценни вещи — и здрав разум, — бил решен да се махне и да се върне във Франция. Или поне е изпратил плячката си. Сигурен съм, че можете да си представите бързането. Повечето от богатството на Малта било заграбено от французите по време на окупацията. Корабите се товарели до пръсване, всяко местенце се запълвало. Оставяли товари на палубата или ги прехвърляли в последната минута на друг кораб, който имал място и шанс за бягство — продължи Етиен. — В целия този хаос е съвсем възможно артефактите са да натоварени на „Софи С.“ и да не са описани. Освен това е възможно никога да не са отплавали. Или пък да са изпратени с друг кораб. В дневника на началника на пристанището са отбелязани още два кораба, които са тръгнали за Франция същия ден. Единият е потънал в бурята като „Софи С.“, а другият е пленен от англичаните.

Джо вдигна глава.

— Ако британците са открили артефактите, те ще са в музей като Розетския камък и Мраморите на Елгин.

— А ако са останали на пристанището или са скрити в Малта, щяха да са се появили отдавна. Мисля, че можем да изключим тези две възможности. Което означава, че най-вероятно с да са били натоварени на обречените кораби. Но както казахте, „Софи С.“ вече е проверен.

— Можем да потърсим другия кораб — каза Рената.

Етиен поклати глава.

— Аз го търся от години.

— Намирането на потънал кораб е лесна работа — обясни Джо. — Но намирането на конкретен потънал кораб е по-трудно. Дъното на Средиземно море е осеяно с тях. Хората плават из това голямо езеро от седем хиляди години. През месеца, преди с Кърт да отрием римския кораб, каталогизирахме четиридесет развалини и двайсет допълнителни участъка, обозначени като вероятни.

— Нямаме толкова време — каза Рената.

Кърт не ги слушаше, пак се взираше в картината. Нещо не беше наред, нещо не бяха видели.

— Битката в залива Абу Кир е през 1799 г. — каза той.

— Точно така — потвърди Етиен.

— Хиляда седемстотин деветдесет и девета… — Внезапно му просветна и той се обърна. — Казахте, че в превода на Емил споменава тази Мъгла на живота, но Розетския камък и първите преводи на египетските йероглифи са чак петнайсет години по-късно.

Етиен замълча. Като че ли беше смаян от тази мисъл.

— Какво намеквате? Че Емил е фалшифицирал превода си?

— Да се надяваме, че не е — каза Кърт. — Но ако артефактите са били натоварени на „Софи С.“ години преди Розетския камък да бъде преведен, как би могъл някои да знае какво е написано на тях?

Етиен сякаш искаше да каже нещо, но преглътна думите си.

— Ами… не е възможно — рече накрая. — Само че… е направено.

Вратата на кабинета на Дьо Кампион вече беше разбита, когато Етиен ги въведе вътре. Не обърна внимание на потрошената рамка и на хаоса след претърсването и тръгна право към един преобърнат скрин.

— Тук е. Внезапно осъзнах нещо. Нещо, за което съм се чудил с години.

Кърт и Джо му помогнаха да вдигне тежкия скрин и застанаха до него, когато той зарови из съдържанието му.

— Този скрин почти не го претърсиха — каза той и извади внимателно запазени документи, погледна ги за миг и ги отдели настрани, продължи да търси. — Искаха само артефакти и дневника на Емил, бележките му от Египет. Останалото не ги интересуваше. А и защо да ги интересува? — добави, вече развълнуван. — Те не четат френски. Глупаците.

Кърт и Джо се спогледаха. И двамата не знаеха френски, но запазиха тази информация за себе си.

Етиен продължи да търси из чекмеджето и накрая извади една папка. Вътре имаше купчина стари документи.

— Това е.

Разчисти място на писалището, а Кърт вдигна една лампа от пода и я включи. Цялата група се събра, наведоха се над бюрото и се вгледаха в ръкописните редове. Писмото бе подписано именно от опозорения адмирал Вилньов.

— Мой почитаеми приятелю Емил — преведе Етиен. — С огромно удоволствие получих последното ти писмо. След позора при Трафалгар и прекараното под грижите на британците време, не мислех, че ще имам друг шанс да изчистя името си.

— Трафалгар? — попита Рената.

Кърт обясни:

— Освен в Абу Кир. Вилньов командвал френската флота по време на Битката при Трафалгар, където Нелсън победил обединените френска и испанска армада, като ясно показал на света, че Англия не може да бъде превзета и сложил край на надеждите на Наполеон за нападение.

Рената изглеждаше впечатлена.

— Ако бях на мястото на Вилньов, може би щях да спра да се бия с англичаните по принцип и с Нелсън в частност.

Джо се засмя.

— Сигурно вече доста го е мразел.

— Всъщност той е присъствал на погребението на Нелсън, докато е бил пленник в Англия — каза Етиен.

— Вероятно само за да се увери, че е мъртъв — предположи Рената.

Етиен се върна към писмото, прокара пръст по текста и продължи с превода:

— „Ти често споменаваше, че съм ти спасил живота, като съм те приел на борда на кораба си и съм избягал от устието на Нил. Няма да излъжа, ако кажа, че ти ми връщаш услугата. С това откритие мога да се явя отново пред Наполеон. Приятели ме предупредиха, че той ме иска мъртъв, но когато му отнеса това най-върховно оръжие — тази Мъгла на смъртта, — той ще ме целуне по двете бузи и ще ме възнагради, както аз ще възнаградя теб. От изключителна важност е тази тайна да остане само между нас, но се заклевам в честта си, че ти ще получиш своя дял като савант и като герой както на Революцията, така и на Империята. Разполагам с частичния превод, който си направил. Моля те, довърши го и ми изпрати всичко, което имаш за Ангелския дъх, с който ще бъдем в безопасност, докато враговете ни падат. Надявам се да бъда приет с благоразположение от императора през пролетта. Дълг за дълг. Двайсет и девети термидор, година XIII. Пиер-Шарл Вилньов“.

— Кога е станало това? — попита Кърт.

Рената се замисли, опитваше се да си спомни странния Наполеонов календар на Републиката, който бе заменил григорианския за десетте години на управлението му.

— Двайсет и девети термидор на девета година от Републиката е…

Етиен я изпревари:

— Седемнайсети август, хиляда осемстотин и пета година.

— Това е цяло десетилетие преди основополагащия труд по Розетския камък — каза Кърт.

— Невероятно — добави Джо. — И с това искам да кажа, че някои хора мога да го сметнат за не особено вероятно.

— Ако все още разполагахме с дневника на Емил, можехме да го докажем — рече Етиен. — Вътре имаше рисунки на йероглифи и предположения за превод. Дори нещо като малък речник. Никога не съм се замислял за несъответствието във времето.

Кърт реши, че все пак е възможно. Историята постоянно се пренаписваше. Преди време беше закон Божи, че Колумб е открил двете Америки. Сега дори учениците учеха, че викингите, а вероятно и други, са го изпреварили.

— И как така никога не е получил признание за това? — попита Рената.

— Изглежда Вилньов е настоявал да остане в тайна — каза Кърт. — Ако е било свързано с откриването на някакво оръжие, не са искали истината да се разчуе.

— Особено като се вземе предвид, че британците тогава са контролирали Египет и вече са имали подозрения относно приятелството на Емил с френския адмирал — добави Етиен. — Всъщност… — Започна да прелиства писмата. — Някъде тук е.

— Кое?

— Това… — каза той и извади друг запазен лист. — С това британците са отказали на Емил едно пътуване. В началото на 1805 година той е поискал разрешение да се върне в Египет и да поднови проучванията си. Губернаторът на Малта го одобрил, но било отхвърлено от британското адмиралтейство и той не бил допуснат в Египет.

Кърт погледна писмото, беше написано на официална бланка.

— „Не можем да гарантираме сигурността ви във вътрешността на Египет по това време“ — прочете той. — Къде е искал да отиде?

— Не знам — каза Етиен.

Рената въздъхна.

— Жалко, можеше да е от полза.

— А опитвал ли е отново? — попита Кърт.

— Не. За жалост не е имал такава възможност. И двамата с Вилньов умират скоро след това.

— И двамата? — попита с подозрение Джо. — Как?

— Емил от естествена смърт — каза Етиен. — Станало е тук, в Малта. Починал е в съня си. Смята се, че е имал сърдечно заболяване. Контраадмирал Вилньов умира във Франция месец по-късно, макар че неговата смърт не е била така мирна. Бил е промушен в гърдите седем пъти. Обявили са го за самоубийство.

— Самоубийство? Със седем рани в гърдите? — попита Рената. — Чувала съм за съмнителни разследвания и преди, но това е нелепо.

— Да, изключително невероятно — съгласи се Етиен. — Дори по онова време е станало обект на подигравки в пресата. Особено в Англия.

— Вилньов нямаше ли да се среща с Наполеон през пролетта? — попита Кърт.

Етиен кимна.

— Да, и повечето историци мислят, че Наполеон има нещо общо със смъртта му. Или защото не е вярвал на Вилньов, или защото просто не е можел да му прости заради провалите му.

Според Кърт и двата мотива бяха основателни. Но най-голямата му грижа беше преводът на египетските йероглифи.

— Ако Вилньов вече е разполагал с преводите, какво се е случило с тях след смъртта му? Знаете ли какво е станало с имуществото му?

Етиен сви рамене.

— Не съм сигурен. Опасявам се, че не съществува Музей на опозорените адмирали от френския флот. А Вилньов накрая е бил буквално разорен. Живеел е в пансион в Рен. Вероятно хазяинът му е присвоил вещите му.

— Може би Вилньов е дал на Наполеон превода и след това е бил убит — предположи Рената.

— Съмнявам се — отговори Кърт. — Ако не друго, Вилньов е бил оцеляващ. На всяка крачка се е показвал като хитър и предпазлив.

— Освен когато е отплавал да се бие с Нелсън при Трафалгар — изтъкна Джо.

— Всъщност — настоя Кърт — дори там ходовете му са били пресметнати. Доколкото помня, е получил вест, че Наполеон смята да го смени и вероятно да нареди да го арестуват, хвърлят в затвора или дори да го изпратят на гилотината. И Вилньов е направил единствения си възможен ход: тръгнал е да се бие, като е знаел, че ако донесе победата, ще е герой и недосегаем. Ако изгуби, вероятно ще умре или ще бъде пленен от британците, а тогава ще бъде на сигурно място в Англия. Както и станало.

— Един последен залог — всичко или нищо — каза Джо.

— Гениален гамбит — каза Рената с усмивка. — Жалко, че британците са съсипали всичко, като са го върнали във Франция.

— Е, няма как да надхитри всички — каза Кърт. — Но като се има предвид как се е справял със ситуацията, колко пресметлив е бил на всяка крачка от пътя, съмнявам се да се е срещнал с Наполеон и просто да му е предал единствения си коз. По-вероятно би му дал само да го зърне и е запазил подробностите другаде, тъй като само това е гарантирало сигурността му.

— Тогава защо Наполеон го е убил? — попита Рената.

— Кой знае? — каза Кърт. — Може би не е повярвал на Вилньов. Може би се е изморил от постановките на адмирала. Вилньов го е провалял толкова пъти, че вероятно на императора просто му е писнало.

Джо обобщи:

— Значи в бързината да се отърве от Вилньов, Наполеон го е убил, без да осъзнава онова, което той му е предлагал, или не му е повярвал. Преводът и всички споменавания на Мъглата на смъртта и Мъглата на живота са изчезнали от света, докато тази група, с която си имаме работа, не започва да разкопава тайната.

— Така мисля и аз — каза Кърт.

Рената зададе следващия логичен въпрос:

— А ако Вилньов никога не е давал на Наполеон превода, къде е отишъл той?

— Ето това ще трябва да разберем — каза Кърт. Обърна се към Етиен. — Някаква представа откъде да започнем търсенето?

Етиен се замисли за миг и после каза:

— Рен?

Звучеше по-скоро като въпрос, но все пак това бе единственото място, за което се сети и Кърт, и той кимна.

— Нямаме време — каза той. — Трябва да се разделим и да тръгнем в различни посоки. На юг към Египет в търсене на някакви следи, които да ни подскажат какво е Мъглата на живота или от какво може да е съставена, и на север, към Франция, в търсене на нещо свързано с превода на Емил сред вещите, които Вилньов може да е оставил.

— Ние можем да отидем във Франция — каза Етиен.

— Съжалявам — отвърна Кърт. — Не мога да ви подлагам повече на опасност. Рената, ти си по-подходяща за тази задача.

Тя гледаше телефона си, четеше току-що пристигнало съобщение.

— Няма как — рече и вдигна очи. — Знам, че така просто се опитваш да ме предпазиш да не пострадам, но имам нова информация: италианските служби и Интерпол са установили самоличността на мъртвите, които взеха цианид. От разформирован полк на египетските специални части са. Полк, който е бил лоялен на стария режим на Мубарак и заподозрян в много престъпления.

— Това като че ли превръща Египет в главната ни цел — отбеляза Кърт.

— И имаме следа — добави Рената. — Проследили сме сигнала на сателитен телефон, който тези мъже са използвали в Малта. Обажданията са правени точно оттук. И от пристанището след вашата схватка в крепостта. Този телефон сега е в Кайро. Имам заповеди да открия кой го носи.

Кърт предположи, че е Хасан, мъжът, с когото бе преговарял.

— Добре, ще те придружа.

— Предполагам, това означава, че аз отивам във Франция — каза Джо. — Ами чудесно. Винаги съм искал да обиколя провинцията. Да опитам виното и сиренето.

— Съжалявам — каза Кърт. — Лятото в Париж ще трябва да почака. Ти идваш с нас.

— Тогава кого ще изпратим?

— Пол и Гамей — отговори Кърт. — Отпускът им свърши преди няколко дни. Време е да се връщат на работа.

Бенгази, Либия

Из целия град бяха избухнали размирици. При липсата на вода заплахата от гражданска война се надигаше. Спешното отделение преливаше от хора, когато пристигнаха там. Някои пациенти бяха прободени, други пребити, трети простреляни.

Пол и Гамей намериха свободно ъгълче и скоро при тях отиде член на либийската служба за сигурност. Той ги разпитва цял час за събитията при помпената станция. Те обясниха какво са правили там и как са работили с Реза, за да определят какво се е случило с водоносния хоризонт.

Агентът изглеждаше скептичен. Предимно кимаше и си водеше бележки, дори когато другите работници от станцията потвърдиха всичко. Обърна специално внимание на описанието им на атаката и бягството.

Последва напрегната тишина, нарушавана само от крещене, когато поредната група ранени мъже бяха вкарвани от улицата. Правителственият агент ги огледа с мрачно предчувствие.

— Кога започна всичко това? — попита Гамей, изненадана колко пълна е болницата.

— Протестите започнаха, щом правителството спря водата в някои части на града. Ожесточиха се този следобед. Беше наложен строг режим на водата, но няма да е достатъчно. Хората са отчаяни. И някой ги подстрекава.

— Някой? — попита Пол.

— Мнозина се бъркат в Либия днес — каза агентът. — Документирано е, че египетски шпиони и агенти са навлезли в градовете ни. Защо? Не знаем. Но това ескалира.

— Тогава защо не ни повярвате? — попита Гамей. — Мислите, че сме сторили нещо на Реза?

— Имаше опит за покушение над живота му миналия месец — каза агентът. — Той е ключът към това да накараме водата да потече отново. Знае повече за системата и геологията от всеки друг. Без него вероятно сме изгубени.

— Ние просто се опитваме да помогнем — каза тя.

— Ще видим — отвърна агентът.

Когато приключиха с разпита, един хирург най-сетне излезе от операционната и погледна към тях. Приближи се уморено и свали маската от лицето си. Имаше тъмни кръгове под очите и измъчения вид на човек, който е работил твърде дълго и все още не му се вижда краят.

— Моля ви, кажете ни добри новини — каза Гамей.

— Реза е жив и се възстановява — отвърна хирургът. — Един куршум е минал през бедрото му и част от шрапнел е закачил черния дроб, но голямото парче не е засегнало важен орган. За щастие — вероятно за нещастие — нашите хирурзи вече са експерти в такива рани. Гражданската война ни ги осигурява.

— Кога можем да говорим с него? — попита Гамей.

— Той тъкмо се събуди. Трябва да изчакате поне половин час.

— Аз ще го видя сега — каза агентът, стана и вдигна значката си.

— Не е подходящ момент — каза лекарят.

— Той адекватен ли е?

— Да.

— Тогава ме заведете при него.

Хирургът издиша подразнено и рече:

— Добре, елате. Трябва да сложите престилка.

Докато той се отдалечаваше с агента, телефонът на Гамей иззвъня. Тя погледна името на екрана.

— Кърт е. Сигурно се чуди защо не сме се явили на работа от два дни.

Пол се огледа бързо и махна към балкона.

— Да подишаме малко чист въздух.

Излязоха навън и тя прие разговора.

— Как мина ваканцията? — попита Кърт.

Нощният въздух беше топъл и мек, с аромата на Средиземноморието. Но шумът на обикалящите хеликоптери и тракането на далечната стрелба се чуваха.

— Не беше особено разтоварващо — отвърна Гамей.

— Жалко. Какво ще кажете за втори меден месец във френската провинция? НАМПД поема разходите.

— Звучи прекрасно, макар да съм сигурна, че има уловка.

— Винаги има — каза Кърт.

— Кажи му, че трябва да останем тук — настоя Пол.

Гамей кимна.

— Някакъв шанс да ни освободиш? Натъкнахме се на нещо тук. Нещо, което има нужда от разследване.

— Какво е то?

— Голяма суша в Северна Африка.

Кърт помълча за миг, после каза:

— Това не е ли нормално за Сахара?

— Не това имам предвид — отвърна тя, осъзнала, че не се е изразила ясно. — Не суша в смисъл на липса на валежи отгоре, ами пресъхване отдолу. Захранвани от извори езера пресъхват. Помпи и дълбоки кладенци, които работят от десетилетия, внезапно се изпразват.

— Това не звучи необичайно — каза Кърт.

— Предизвиква бунтове и кой знае още какво.

— Съжалявам да го чуя — каза Кърт, — но ще трябва някой друг да се справи с това. Имам нужда от помощта ви във Франция. Наехме самолет от Бенгази до Рен. Трябва да отидете там възможно най-скоро.

— А ще ни кажеш ли защо?

— Ще разберете, когато се качите на самолета.

Тя покри телефона с длан.

— Сигурно става нещо голямо, Кърт обикновено не е така потаен.

Пол се озърна към мястото, където ги беше разпитвал либийският агент.

— Да се надяваме, че ще ни позволят да напуснем града.

И Гамей се чудеше за това.

— Може да имаме проблеми с властите. Дълга история, но ще дойдем възможно най-скоро.

— Дръжте ме в течение — каза Кърт. — Ако не можете да се измъкнете, ще трябва да изпратя някой друг — и то бързо.

Кърт затвори и Гамей прибра телефона в джоба си.

— Никога не е просто дъжд, винаги порой — рече тя.

— Не и тук — каза Пол. — Това е пустиня.

— Така чух и аз — отвърна тя с тъжна усмивка.

Либийският агент се беше върнал от операционната и тръгна към тях. Излезе на балкона.

— Моите извинения — каза той. — Реза не само потвърди историята ви, но и настоява, че сте му спасили живота и много сте помогнали при помпената станция.

— Радвам се да чуя, че сте изяснили това — каза Пол.

В далечна част на града лумна проблясък. Тътенът дойде след секунди. Беше станала някаква експлозия.

— Да, така е — каза агентът, — и Реза е още жив, но вредата е нанесена. Още две помпени станции са ударени и останалите оперират само с малък процент от капацитета си. Реза ще остане тук с дни и може да минат седмици, преди да продължи работата си. Когато се изправи на крака, тази страна вече ще се разпада за трети път през последните пет години.

— Вероятно ние можем да помогнем — каза Пол.

Агентът се загледа в далечината. Дим се издигаше в нощта и скриваше светлините.

— Предлагам да напуснете сега, докато още можете. Не след дълго ще стане трудно да се измъкне човек оттук. И може да се натъкнете на други от правителството, които няма да са така свободомислещи като мен. Те ще търсят изкупителни жертви. Разбирате ли ме?

— Бихме искали да се сбогуваме с Реза — настоя Гамей.

— А после ще сме благодарни за транспорт до летището — добави Пол.

Рим

Вицепрезидентът Джеймс Сандекър седеше в претъпкана заседателна зала в сградата на италианския парламент в центъра на Рим. С него бяха няколко съветници, включително Тери Карутърс. Из стаята имаше подобни групички от всяка европейска страна.

Сесията трябваше да е посветена на разработване на ново търговско споразумение, но беше превзета от събитията в Либия, Тунис и Алжир.

За изумителен дванайсетчасов период тунизийското и алжирското правителство се бяха разпаднали. Нови коалиции се сформираха и властта като че ли се връщаше към старите групировки. Фактът, че това се случваше на фона на нарастващо насилие и недостиг на вода, не беше шокиращо, за разлика от факта, че за всяко от двете правителства се очакваше да оцелее, преди ключови министри и поддръжници да се оттеглят.

Алжирският колапс беше особено изненадващ, тъй като беше започнал с това, че премиерът бе изобличил предатели в правителството.

— Някой разбърква казана — каза Сандекър на Карутърс.

— Прочетох доклада на ЦРУ за Северна Африка вчера — отвърна Карутърс. — Нищо подобно не се очакваше.

— Хората от Управлението вършат добра работа по принцип, но и те виждат призраци там, където ги няма, и понякога бъркат слоновете в стаята е част от мебелировката.

— Колко тежко с положението? — попита Карутърс.

— Алжир и Тунис са проблем, но в Либия е най-тежко и виси на косъм.

— Затова ли италианците правят това спорно предложение за намеса в Либия?

Добър въпрос. Сега, когато Либия беше на ръба на гражданска война, се бе появило странно предложение, представено от италианския депутат Алберто Пиола, важен член на управляващата партия, макар и не премиер. Пиола водеше търговската делегация, но вместо да говори за бизнес, потърси подкрепа от присъстващите на конференция за намеса в Либия.

— Трябва да принудим либийското правителство да отстъпи — настояваше той. — Преди всичко да се разпадне.

— И как ще помогне това? — попита канадският представител.

— Можем да подкрепим нов режим, който ще дойде на власт с подкрепата на народа — каза Пиола.

— И как това ще разреши водната криза? — попита немският вицеканцлер.

— Ще предотврати кръвопролитията — отвърна Пиола.

— Ами Алжир? — попита френският представител.

— В Алжир ще има нови избори — каза Пиола. — И в Тунис. Новите правителства в тези страни ще решат какво да правят и как да подходят към проблема с водата. Но Либия вероятно ще си остане огнище на конфликт.

През повечето време Сандекър мълча. Беше изненадан от настойчивия фокус на Пиола върху либийския проблем, особено след като Италия още не се бе съвзела от събитията в Лампедуза. Опитът в НАМПД и в правителството го беше научил, че една криза е предостатъчна.

Накрая Карутърс се наведе и заговори тихо на Сандекър:

— Това, което иска, не може да се случи. Дори и всички в тази стая да се съгласят, пак ще трябва да получим подкрепата на своите правителства и да ги убедим в това, което предлага.

Сандекър кимна дискретно.

— Алберто не е от вчера в занаята. Знае това не по-зле от нас.

— Тогава защо го прави?

Сандекър цяла сутрин се опитваше да отгатне каква игра играе Пиола и изрече най-вероятното си заключение:

— Той не е толкова глупав да иска гласуване на нещо, което няма да се случи. Полага основите и подготвя сцената за приемането на нещо, което вече се е случило.

Карутърс се отдръпна и погледна странно вицепрезидента. После като че ли разбра.

— Искате да кажете…?

— Либийското правителство е вече мъртво — каза Сандекър. — И ако се съди по действията му, Алберто Пиола като че ли е очаквал това.

Карутърс кимна отново. И тогава пое инициативата, нещо, с което Сандекър направо бе горд.

— Ще се свържа с ЦРУ и ще разбера какво знаят за слона в тази стая.

Сандекър се ухили.

— Добра идея.

Кайро

Кърт караше наета черна кола по претъпканите улици на Кайро, Джо седеше отзад, а Рената отпред. В скута ѝ лежеше айпад, който приемаше сателитни данни.

— Той продължава право напред — каза тя.

— Или поне телефонът му — отвърна Кърт и заобиколи някакви бавни коли и отломки по изровената част от улицата, покрита с дупки, които приличаха по-скоро на лунни кратери.

Те следваха сигнала от сателитния телефон, който беше използван в Малта. Смятаха, че той се намира у Хасан, но не можеха да са сигурни, докато не го видят с очите си.

— Как се добрахме до тази информация? — попита Джо от задната седалка. — Мислех, че сателитните комуникации са сигурни.

Рената обясни:

— Въпросният сателит е египетско-саудитски и е използван от разузнаванията на двете страни. Европейската космическа агенция го изстреля. Преди изстрелването е бил поставен на специално устройство, с което се монтира на ракетата. А преди това агенти на една европейска страна, които ще останат анонимни, са направили неоторизирана добавка към телеметричната система.

— Ето защо трябва сам да си изстрелваш сателитите — каза Джо.

— Или да използваш две консервни кутии с канап, за да споделяш тайните си — каза Кърт.

— А защо просто да не му се обадим и да му кажем да спре — предложи Джо.

— Тогава няма да разберем къде отива — каза Рената.

— Правилно.

— На следващата вляво — рече Рената, като погледна към екрана. — Той забавя.

Кърт зави и скоро разбра защо. Улицата беше опасана с магазини и ресторанти. По тротоарите бе пълно с пешеходци, които се изливаха и на платното. Трафикът беше сериозно забавен.

Те поеха по улицата, като разглеждаха светещите реклами, преливащите от плодове сергии и будките, пълни със златни бижута, електроника и килими. Няколко пресечки по-нататък стигнаха до яхтено пристанище на източния бряг на Нил.

В един участък кранове разтоварваха зърно от няколко баржи, докато фериботи товареха коли и хора. Рибарски и увеселителни лодки бяха вързани на пристана малко по-надолу.

— Добре дошли при река Нил — каза Кърт. — Къде е мишената ни?

Рената се вгледа в дисплея и увеличи една движеща се примигваща точка. Тя беше върху картата на този район.

— Изглежда се насочва към реката. — Посочи към път, който стигаше до брега чрез покрити стълби.

Кърт спря на паркинга до пристанището и каза:

— Да вървим.

Слязоха от колата и тръгнаха пеша, Рената още носеше айпада. Спуснаха се бързо по стълбите и спряха в подножието им. Кърт огледа тесния док.

— Това е той. Наистина е Хасан.

Хасан се качваше на борда на сива като въглен моторница, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, и се настани отзад точно когато хвърлиха въжетата и лодката се отлепи от пристана.

— Сигурно и на нас ще ни трябва лодка — каза Рената.

Тръгнаха към пристанището, наближиха една туристическа пъстро оцветена лодка. На борда ѝ имаше лого на водно такси, а над кърмата, на паянтово скеле бе опъната тента с пейзаж от Бимини. Лодкарят стоеше до нея и пушеше цигара.

Джо тръгна напред и след като установи, че човекът знае английски, му обясни:

— Трябва да наемем лодка.

Мъжът си погледна часовника.

— Приключих работа. Време за дома.

Кърт пристъпи напред с пачка банкноти.

— Ами малко извънредни часове?

Мъжът като че ли направи някакви изчисления, докато се взираше в парите.

— Може и да стане. — Хвърли цигарата в реката и им каза да се качват на борда.

Те се настаниха на сянка под тропическия пейзаж и обърнаха поглед към водата, когато лодката потегли.

— Давай нагоре срещу течението — каза Кърт.

Шофьорът кимна, обърна лодката и дръпна лоста. Лодката набра скорост, като се бореше с течението, докато Кърт, Джо и Рената се правеха на туристи. Не след дълго вече снимаха с телефоните, сочеха разни неща по речните брегове и се наслаждаваха на бриза. Кърт дори извади малък бинокъл. През цялото време следяха сателитните данни.

Сигналът се носеше нагоре по реката. Бавно.

— Докъде искате да стигнем? — попита лодкарят. — Чак до Луксор ли?

— Просто продължавай — отвърна Кърт. — Приятно и бавничко. Ще ти кажа, когато ни омръзне.

Мъжът продължи и те подминаха влекач, който буташе няколко баржи, и ферибот, претъпкан с туристи, който наду свирката си няколко пъти по неведоми причини.

Всичко по брега беше от бетон. От двете страни на реката се издигаха жилищни блокове, хотели и бизнес сгради. Минаха под моста „Шести октомври“, докато трафикът ръмжеше по него. Клаксони виеха, отработените газове се спускаха към водата.

— Не е точно романтичен круиз — каза Рената. — Очаквах фелуки и дървени рибарски лодки. Мъже, които хвърлят мрежи в плитчините.

— Все едно сме по Хъдсън, където минава през Манхатън — отвърна Кърт. — Кайро е най-големият град в Близкия изток. Осем милиона души живеят тук.

— Струва ми се жалко — каза тя.

— Нагоре по реката е доста по-примитивно — обеща ѝ той. — Чух, че крокодилите дори се върнали в язовира Насър. Но да се надяваме, че няма да стигнем чак дотам.

— Искаш романтика? — каза Джо. — Погледни това.

В далечината пирамидите на Гиза се издигаха над града. Следобедната мараня оцветяваше небето в оранжево и самите пирамиди бяха розови и сякаш сияеха.

Тази гледка като че ли само засили съжалението на Рената.

— Винаги съм искала да видя пирамидите отблизо. Но едва ги виждам от толкова сгради. Сякаш са построили града точно под носа на Сфинкса.

Дори Кърт беше изненадан.

— Когато идвах тук като дете, се изкачихме чак до върха на Хеопсовата. Между реката и пирамидите имаше само палми, зелени полета и ниви.

Често се питаше дали ще дойде времето, когато всеки квадратен сантиметър земя ще бъде покрит с бетон. Не на такова място искаше да живее.

— Какво прави нашият приятел? — попита, за да смени темата.

— Още се движи на юг — прошепна тя. — Но пресича към другия бряг на реката.

Кърт свирна на лодкаря.

— Заведи ни ей там — и посочи.

Мъжът промени курса и лодката пое по диагонал през реката, сякаш право към пирамидите. Когато наближиха западния бряг, хоризонтът скри върховете на древните руини в далечината, но се разкри нова гледка: огромен строителен проект по брега, с кранове, булдозери и бетонобъркачки.

Преустройваха голям участък покрай реката.

Сгради, паркинги и паркове бяха пред завършване. Оградите около обекта бяха покрити с огромни банери, обявяващи на арабски и английски: „Строителна компания «Озирис»“.

Дейностите на сушата бяха впечатляващи, но вниманието на Кърт бе привлечено от строителството по реката. Той видя изкопан до речния бряг канал. Беше поне трийсет метра широк и осемстотин метра дълъг. Като погледна сателитните данни на таблета на Рената, видя, че каналът продължава покрай целия проект. Дебела бетонна преграда го отделяше от реката кипяща бяла вода се изсипваше от другия му край.

— За какво е това? — попита Джо.

— Прилича на бързеи в клисура в Монтана — отвърна Кърт.

Лодкарят извика към тях.

— Водноелектрическа централа — каза той. — Електрическа компания „Озирис“.

Рената вече вдигаше очи от екрана.

— Прав е, според интернет водата е отклонена от реката и тече по канала и през подземни турбини. Генерира повече от пет хиляди мегавата на час. На уебсайта си „Озирис“ твърдят, че изграждат още деветнайсет такива централи по реката, достатъчни, за да задоволят всички бъдещи енергийни нужди на Египет.

— Не е лош начин за производство на електричество — каза Джо. — Избягваш проблемите с големите язовирни стени и всички вреди, които причиняват на речните екосистеми, и накрая пак получаваш електричество.

Кърт не можеше да не се съгласи. Всъщност един бърз поглед му показа, че системата е подобна на генераторната система, която НАМПД използваше, за да осветява римския кораб при разкопките. Но нещо не беше наред. Отне му минута да се сети какво.

— Тогава защо в края на канала има водопад?

— Не виждам водопад — каза Рената.

— Е, не говоря за Ниагарския водопад — каза Кърт. — Но погледни по-внимателно. Има разлика между нивото на водата, която тече по канала и нивото на самата река. Като че ли поне няколко стъпки.

Рената и Джо заслониха очи да видят за какво говори Кърт.

— Прав си — каза Джо. — Водата тече надолу от канала, сякаш се излива от тръба.

— Не става ли така при язовирна стена? — попита Рената.

— Само дето тук няма язовирна стена — каза Кърт. — По законите на механиката на флуидите водата в канала трябва да е на същото ниво като водата в реката. Не само това, но и скоростта ѝ трябва да е по-малка от тази на водата в реката, защото водата в канала задвижва и онези гигантски турбини. При подобен проект обикновено трябва да се справяш с намаляването на скоростта и нямаш водопад накрая.

— Може би са измислили начин да ускоряват водата, който не ни е известен — каза Джо.

— Може — отвърна Кърт. — Така или иначе не е наш проблем. — Той се обърна към Рената. — Къде е сега нашият приятел?

— Може би е наш проблем — каза Рената, като вдигна поглед от екрана. — Той спря точно до строежа и продължи по брега. Като че ли смята да влезе в главната сграда.

Кърт вдигна малкия бинокъл и погледна към строежа. От това разстояние успя да види силната охрана. Патрулираха стражи с кучета, други проверяваха колите, които минаваха през портала.

— Повече прилича на военна база, отколкото на строителна площадка.

— Истинска крепост — каза Джо. — И нашият приятел Хасан потърси убежище там.

— Сега какво? — попита Рената.

— Ще изровим всичко възможно за „Озирис Интернешънъл“ — каза Кърт. — И ако Хасан не излезе скоро, ще трябва да намерим начин да влезем.

— Това ще е много по-трудно, отколкото проникването в музея в Малта — отбеляза Рената.

— Трябва ни просто официален повод да влезем — предположи Кърт. — Нещо правителствено. Някакъв шанс нашите приятели от италианското разузнаване да се обадят тук-там?

Рената поклати глава.

— Тук имаме толкова влияние, колкото вашата страна в Иран. Никакво.

— Предполагам, че сме сами, както обикновено.

— Може би не — ухили се широко Джо. — Познавам един човек, който вероятно ще е в състояние да ни помогне. Египетски правителствен чиновник, който ми дължи услуга.

— Дано е голяма — каза Рената.

— Най-голямата — отвърна Джо.

Тя остана объркана, но Кърт внезапно осъзна за какво говори Дзавала. Почти беше забравил, че той е национален герой в Египет, един от малкото чужденци, награждавани с Ордена на Нил. Вероятно можеше да получи каквото поиска.

— Майор Едо — каза Кърт, като си спомни човека, на когото Джо беше помогнал.

— Той беше повишен до бригаден генерал благодарение на мен — изтъкна Джо.

— Затова ли ти дължи услуга? — попита Рената.

— Нищо подобно — отвърна вместо него Кърт. — Пред теб стои човекът, който спаси Египет, като предотврати срутването на язовирната стена на Асуан.

— Това ти ли си? — попита Рената. Тази новина бе обиколила целия свят.

— Е, помогнаха ми малко — призна Джо.

Тя се усмихна.

— Но ти си човекът.

Той кимна.

— Много съм впечатлена, Джо. Това ще ни осигури малко помощ.

И Кърт мислеше така. Пристъпи към носа и каза на лодкаря.

— Благодаря за отделеното време. Готови сме да се върнем на пристанището.

Лодката обърна. Сега оставаше само да открият бригаден генерал Едо, преди Хасан да напусне сградата.

Джо седеше на меко кресло в лъскав офис в центъра. Модерно обзавеждане, приглушено осветление и лека музика създаваха аурата на успех. Това беше съвсем различно от бурната нощ преди години, когато срещна за първи път майор Едо в задимената стая за разпит.

И това не беше добра промяна.

— Значи вече не си военен — каза Джо.

Косата на Едо беше по-дълга, приликата с Кларк Гейбъл се беше засилила сега, когато беше сменил униформата с изискан костюм.

— Реклама — каза Едо. — Вече съм в тази игра. Доста по-лъскаво е. И ми позволява да бъда — той размаха артистично ръце — креативен.

— Креативен?

— Ще се изненадаш колко зле се приема креативността в армията.

Джо въздъхна.

— Радвам се за теб — опита да прозвучи искрено. — Просто съм изненадан. Какво се случи? Последно чух, че са те направили генерал.

Едо се облегна в креслото си и сви рамене.

— Промени. Големи промени. Първо, протестите. После всичките тези битки. Превърна се в революция. Едно правителство падна. Ново правителство се появи. А после, разбира се, протестите започнаха отново и правителството падна. Много военни бяха прочистени. Аз бях принуден да се уволня без пенсия.

— И си избрал рекламата като нова кариера?

— Зет ми направи състояние в този бизнес — каза Едо. — Като че ли всички искат да продават нещо на някого.

Джо се зачуди дали все пак има някакъв начин Едо да им помогне.

— Сигурно не можеш да ни уредиш среща с главните шефове на „Озирис Корпорейшън“?

Едо се наведе напред и се концентрира.

— „Озирис“ ли? — попита с явна тревога. — В какво си се забъркал, приятелю?

— Ами сложно е.

Едо отвори чекмедже и извади пакет цигари. Пъхна една между устните си, запали я и започна да я размахва, докато говореше, без да я слага в устата си. Поне някои неща не се бяха променили.

— Аз не бих се закачал с „Озирис“ на твое място.

— Защо? — попита Джо. — Кои са те?

— Кои са те ли? Те са всички, които преди държаха властта.

— Може ли да бъдеш по-конкретен? — попита Джо.

— Старата гвардия — каза Едо. — Военните, които бяха свалени от власт преди няколко години. Военните, които контролираха Египет, откакто Свободните офицери взеха властта през 1952 година. Те стояха начело. Насър беше военен. Садат беше военен. Мубарак също военен. Те управляват през цялото това време. Но има и нещо повече. Сигурен съм, че си чувал термина военнопромишлен комплекс. В Египет ние издигнахме това до напълно ново ниво. Военните притежаваха повечето корпорации, те решаваха кой да получава поръчките. Те назначаваха приятели, за да ги възнаградят, и врагове, за да ги усмирят. Но след революцията положението се промени. Следят ни твърде изкъсо. И така се появи „Озирис“. Управлявана е от човек на име Тарик Шакир. Той беше полковник от тайната полиция. Имаше големи амбиции да управлява страната някой ден. Но знае, че миналото му ще му попречи. Затова с помощта на останалите от старата гвардия намери друг начин. Те получават всички поръчки. И не само правителствените, но и останалите. Всички се страхуват от тях. Дори политиците.

— Значи този Шакир издига кралете, без самият той да е крал — каза Джо.

Едо кимна.

— Никога не би излязъл на светло, но той държи голямата власт както тук, така и зад граница. Видя ли какво стана в Либия, Тунис и Алжир?

— Разбира се.

— Новите правителства в тези страни са сформирани от приятели на Шакир. Негови съюзници.

— Чух, че са от старата гвардия в собствените си страни — каза Джо.

— Така е. Сега разбираш как всичко е свързано.

Джо имаше чувството, че нагазват по-дълбоко от очакваното с всяка крачка, сякаш бяха уловили на кукичката си малка риба, която е налапана от по-голяма, която пък бе преследвана от гигантска акула.

— „Озирис“ има частна армия — каза Едо. — Отцепници от редовната войска, мъже от специалните части, убийци от тайната полиция. Всички твърде неудобни за редовните военни могат да намерят убежище при „Озирис“.

Джо потърка челото си.

— Все пак трябва да влезем в онази сграда. И нямаме време да чакаме покана. Животът на хиляди хора зависи от това.

Едо изтръска малко пепел от цигарата си, стана и започна да крачи из стаята. На Джо му се стори, че нещо в погледа му се промени: стана по-пресметлив. Едо опря ръце на стената и погледна към тавана. Като че ли офисът го ограничаваше, сякаш се чувстваше твърде едър, за да бъде затворен между тези стени.

Обърна се към Джо с изщракване на токове.

— Вероятно ако помогна на враговете на „Озирис“, това ще е краят на кариерата ми в рекламата, но ти го дължа. Египет ти го дължи. — Смачка красноречиво цигарата. — Освен това ми писна от този бизнес. Нямаш представа какво е да работиш за зет си. По-лошо е от армията.

Джо се засмя.

— Ще сме благодарни за помощта ти.

Едо кимна.

— А как ти и твоите приятели смятате да влезете в сградата на „Озирис“? Предполагам, че директна фронтална атака и скачане от хеликоптер не са възможни.

Джо кимна към рецепцията, където Кърт и Рената разглеждаха диаграми и чертежи, свалени на айпада ѝ.

— Още не съм сигурен. Приятелите ми работят по въпроса. И на мен ми се ще да чуя плана.

Едо им помаха да влязат. Последваха представяния. После минаха към същината.

— Колегите ми изпратиха схемите на електроцентралата на „Озирис“ — каза Рената, като излезе напред и сложи айпада на писалището, за да могат всички да го виждат. — Ако приемем, че тези чертежи са точни, мислим, че открихме слабо място.

Тя почука по екрана, докато се появи снимка на обекта с по-висока резолюция. Тя включваше реката и околния район.

— Охраната откъм улицата е многопластова и е почти непреодолима, което означава, че единственият начин да влезем е откъм реката. Ще ни трябва лодка, водолазно оборудване за трима и лазер със средна честота — зелен ще е най-добре, но всичко подобно на таргетиращ военен лазер ще свърши работа.

Едо кимна.

— Мога да се добера до такива неща. После?

Кърт пое нататък.

— Движим се по реката до този участък, на осемстотин метра южно от централата. Аз, Джо и Рената ще влезем във водата и ще се носим с течението, като се придържаме към западния бряг. Ще се плъзнем в канала, ще заобиколим първите турбини и ще продължим надолу до място точно пред втората турбина… тук.

— Звучи лесно — каза Едо.

— Сигурен съм, че ще има усложнения — добави Джо.

— Разбира се — каза Кърт и се обърна към Рената. — Ще превключиш ли на схемата?

Рената натисна екрана и се появи чертеж на водния канал.

— Не би трябвало да има проблеми с влизането в канала — каза Кърт. — Но щом влезем, трябва да минем покрай турбините. Тъй като ще е нощ, можем да предположим, че те ще са на минимална мощност, но това може да се промени всеки миг. И дори ако са спрели, пак ще се въртят бавно.

— Слагаме ги в списъка с неща за избягване — каза Джо.

— Точно така. И това ще стане най-лесно, като се придържаме към вътрешната стена. Има достатъчно място около първите турбини. Щом ги подминем, продължаваме към втория етап. Тук вече става интересно.

Джо забеляза две неща на диаграмата. Втората турбина беше по-голяма. И имаше две издатини на стената към края на огромния въртящ се диск. Приличаха на палчета в машина за флипър. Той ги посочи.

— Отклоняващи шлюзове — каза Кърт. — За да вкарват повече вода през витлата на турбината в моменти на пиково потребление. В свито положение те се прибират към стените и част от водата минава покрай турбината. Но когато са в отворено положение, краищата им се опират директно в турбината. Няма начин да бъдат заобиколени, освен ако не излезем от водата, преди да стигнем до витлата. — Посочи място на схемата. — Тук има стълба за поддръжка, заварена за шлюза. Придържаме се към стената, хващаме се за стълбата и се изкачваме.

— Изглежда доста просто, стига шлюзовете да са прибрани каза Джо. — Но ако са разтворени? Имаш ли някаква представа как това влияе на течението?

— При пълното им разтваряне течението се удвоява и точната му сила ще зависи от наличния воден поток. По това време на годината обикновено е два възела.

— Два възела не са проблем — каза Джо, — но четири ще бъдат.

Кърт кимна. За този риск говореха.

Джо обмисли вероятностите. Нямаше причина централата да работи на пълна мощност посред нощ. Пиковото потребление беше следобед.

— Ако приемем, че няма да станем на пюре — добави Кърт, — следващият ни проблем започва на повърхността.

— Със сигурност имат камери — изтъкна Едо.

Този път отговори Рената.

— Имат. Тук и тук. Но тези две камери са насочени навън, за да заснемат всеки, който се приближава към съоръжението. Щом подминем първите турбини, трябва да се тревожим само за една камера. Монтирана е тук — каза тя и посочи друго място. — Сканира целия ръб на вътрешната стена. Този, по който ще трябва да минем.

— Затова ви трябва лазерът — каза Едо.

— Именно — отвърна Рената. — Фокусиран лазер може да претовари сензора. Вие ще отговаряте за това, най-подходящият ъгъл ще е от брега нагоре срещу течението и от отсрещния бряг. След като го насочите към камерата, сензорът ще се опитва да обработи сигнала и те няма да виждат нищо, освен празен екран.

Кърт продължи:

— Щом камерата ослепее, можем да излезем от водата. Тръгваме по ръба и минаваме през тази врата.

— Колко време да държа лазера включен?

— Две минути — каза Рената. — Само толкова ни трябва.

— Ами алармите и вътрешните охранителни камери? — попита Едо.

— Мога да ги обезвредя, щом влезем вътре — обеща тя. — И алармите, и камерите се контролират от програма, наречена „Халифакс“. Нашите специалисти ми казаха как да я хакна.

Рената извади на екрана схема на вътрешността.

— Знаем, че Хасан влезе през тази врата. Сигналът му остана силен, докато вървеше по коридора и после вероятно се качи в този асансьор. Ако се съди по отслабването на сигнала и изчезването му след това, трябва да предположим, че е слязъл на по-долно ниво, а не се е качил нагоре. Което означава, че ще е в контролната зала на електроцентралата ето тук.

— Сигурни ли сте, че не влизате в капан? — попита Едо. — Не е нужно да ви казвам, че влезете ли там, вече няма кой да ви помогне.

— Знаем — отговори Кърт. — Повярвайте им, не мога да си представя защо Хасан ще седи в тази сграда и ще гледа нивата на електричеството. Но телефонът му предава оттам, докато не изгуби сателитната връзка. И дори ако не е там, „Озирис“ е свързана някак с това. Което означава, че няма да навреди да огледаме.

— Всички сте много смели — каза Едо. — Аз какво да правя, докато сте вътре?

— Просто ще ни чакате надолу по реката каза Кърт. — Ако открием Хасан, ще го доведем. Ако не го открием, ще обиколим, ще пропуснем магазините за сувенири и ще се приберем право у дома.

Няколко часа по-късно те отново бяха в Нил, напредваха срещу течението с моторницата на един приятел на Едо. Водолазно оборудване за трима беше опаковано заедно с лазер и триножник.

Нощта вече разстилаше пелена от мрак над района и движението по реката не беше така оживено като през деня. Луната не беше изгряла, но прозорците на високите жилищни сгради и хотели разливаха светлина по водата.

Когато наближиха електроцентралата на „Озирис“, Кърт погледна по течението.

— Водата в другия край на канала се движи по-бавно сега.

— Сигурно им трябва по-малко електроенергия — предположи Рената.

— Това е добър знак — добави Джо.

— И все пак нещо не се връзва — отвърна Кърт. — Но пък при спокойна вода ще влезем по-лесно в канала и ще стигнем до брега.

Джо беше насочил уред за нощно виждане към канала.

— Като че ли шлюзовете са прилепени към стената. Едно на нула за логиката.

Едо ги поведе нагоре по реката, преди да смени курса и да свърне към западния бряг. Докато позиционираше лодката, Кърт, Джо и Рената се приготвиха за гмуркане.

Вече бяха с черните водолазни костюми под обикновените дрехи, но трябваше да сложат устройствата за компенсиране на плаваемостта — своите УКП, — да закачат кислородните бутилки и да проверят регулаторите. Кислородните бутилки от неръждаема стомана бяха стари и матови, затова не отразяваха много светлина. Плавници, непромокаеми кесии към костюмите и водолазни светлини с ниска интензивност, които да им позволяват да се следят взаимно, допълваха екипировката.

Липсваха единствено ускорителите, които ги придвижваха под водата, и подводната комуникационна система. Стандартните знаци с ръце трябваше да свършат работа.

— На позиция сме — каза Едо.

Кърт кимна, после с Джо се плъзнаха под водата и увиснаха до лодката. Рената провери за последно компютъра, преди да се присъедини към тях.

— Някакви колебания? — попита Кърт.

— Не — отвърна тя. — Само исках да се уверя, че мишената ни не е напуснала сградата, преди да си направим целия този труд да влезем вътре.

— Сигурно телефонът му още е извън обхват? — каза Кърт.

Тя кимна.

— Тогава какво чакаме? — попита той. — Да вървим.

Сложи маската, захапа регулатора и се отблъсна от лодката.

Нощното гмуркане беше трудно и при най-добрите обстоятелства. Да се носиш в мрака, в река, изпълнена с насрещни течения, пясъчни плитчини и други препятствия беше още по-трудно. Но докато се придържаха към западния бряг, нямаше да изпуснат целта си.

В течния мрак Кърт използваше само краката си, риташе бавно и плавно, като притискаше ръцете до тялото си. Ограничаваше скоростта, заедно с течението, до три възела. С това темпо изминаха десет минути, докато стигнат до отвора на канала.

Кърт се спусна към дъното, водата около него стана черна като катран и от повърхността се виждаше само леко сияние. На тази дълбочина щеше да е невидим за всеки на брега, но малкото количество светлина все пак щеше да му помогне да се ориентира. Той пое наляво и погледна назад. В мрака видя двете сияещи светлинни на китките на Джо и Рената. Двамата бяха свързани и плуваха заедно. Неговата светлинка бе насочена към тях, за да могат да я следват.

Напред се появи смътно сияние. Това бяха прожекторите на строителния обект, които обливаха със светлина реката.

Бяха на прав път.

Сега, когато във водата проникваше светлина, Кърт се спусна малко по-дълбоко. Заплува напред, спря под първите прожектори и зърна бетонната стена, която разделяше канала от реката. Трябваше да остане отляво, или рискуваше да бъде отнесен от другата страна от течението или струята.

Влезе в канала без проблем. Течението бе постоянно, но обкръжението му вече беше напълно различно. Втора вълна светлина опъстряше водата и в мекото сияние той видя стената вдясно и бетонното дъно на канала.

Напред се виждаха издатини с формата на ромб по дъното, за да засилват турбуленцията на водния поток. Той мина над тях, плуваше близо до вътрешната стена и забави, като накрая просто се носеше с течението. Стаи дъх, за да спре струята балончета, която можеше да бъде забелязана на повърхността, докато беше в сянката на стената.

Появиха се първите турбини, издигаха се от мрака като кораб, изникващ от мъгла. Мътно сиви и отначало без различими подробности, те напомниха на Кърт за двигатели на 747. Всяка беше с диаметър петнайсет метра имаше десетки витла, щръкнали от централната главина като вентилатор. Той чуваше щракането на перките, които се въртяха бързо от течението.

Кърт се придържаше към вътрешната стена и се плъзна през пролуката между нея и най-близката турбина. Озърна се назад и видя, че Джо и Рената го следват.

Когато минаха през централната секция на канала, започна вторият етап. Кърт забави дори още повече, сега просто се носеше и риташе само за да се придържа към стената. Не искаше да пропусне стълбата за поддръжка, която беше единственият им изход.

Чу се и друг шум. Тази вибрация беше по-дълбока и по-страховита, като бученето на далечно корабно витло.

Главната турбина беше пред него. Тя бе почти два пъти по-голяма от първите и заемаше по-голяма част от канала. Чу звука много преди да забележи витлата, когато предният край на дефлекторния шлюз се появи.

Точно както се надяваха той беше свит плътно до стената. И макар че цветът му изглеждаше по-светъл във водата, пак контрастираше силно със сивия бетон.

Кърт се понесе покрай шлюза и се огледа за стълбата за поддръжка, посегна към нея и се хвана с две ръце още щом я видя. Извитите пречки бяха заварени за стоманения шлюз стабилни и лесни за хващане.

Кърт посегна надолу, разхлаби плавниците си и ги остави да се понесат с течението. Гледаше ги как изчезват надолу по канала. Водата в канала сега се движеше не по-бързо от самата река, но беше по-плътна от въздуха и удържането на позицията му срещу течението бе като да се опитва да устои срещу силен вятър.

Гледаше как Джо и Рената приближават. Рената стигна първа и се хвана за същата секция от стълбата като Кърт. Джо се хвана за пречките под тях. Също като Кърт, и те бързо се отърваха от плавниците и качиха крака на стълбата за допълнителна опора.

Джо вдигна палец. Кърт погледна към маската на Рената, само на сантиметри от неговата. Тя се усмихваше. Направи му знак за окей с пръсти.

Бърз поглед към оранжевия часовник „Докса“ му показа, че се движат добре с времето. Сега трябваше да чакат. Имаха цели три минути, преди Едо да активира лазера и да ослепи камерата на бетонната пътечка горе.

В охранителния център на водноелектрическата централа „Озирис“ засякоха нефункциониращата камера. Един охранител на пост опита да я рестартира, като мина през всичко — от промяна в контраста и яркостта, а после я включи и изключи няколко пъти. Когато усилията му се провалиха, той извика началника си.

— Какво мислиш?

— Като че ли сензорът е изгорял — каза началникът му. — Все още се вижда нещо по периферията, но всичко друго е размазано. Можеш ли да го смениш?

— Стига да имаме нов сензор — каза техникът. Отиде до шкафа с резервни части и зарови из кутиите, натрупани на лавицата. Откри каквото търсеше. — Тук има един.

— Колко време ще отнеме.

— Не повече от двайсет минути.

— Тогава го направи — каза началникът му, като се настани пред компютърния екран. — Аз ще чакам тук. Обади се, когато си готов да я тестваме.

Техникът взе инструментите си и тъкмо щеше да излезе, когато камерата заработи.

— Това е странно — каза началникът му. Пуснах диагностичните проверки. Вече всичко изглеждаше наред. Но дали задълго?

— Най-добре все пак го смени — каза той. — Ако е от сензора, ще се изключи отново всеки момент.

Техникът кимна и излезе. Началникът погледна часовника на стената. Имаше малко повече от час, преди да застъпи третата смяна.

Джо и Рената следваха Кърт надолу по стълбите, движеха се бързо и тихо. В колона те прекосиха залата с генераторите, стигнаха до отворения участък от стената точно когато той започна да се затваря.

— Влизаме — каза Кърт и се шмугна в мрака. Джо и Рената го последваха. И тримата бяха вече в тунела, когато вратата се затвори.

Под вратата нямаше пролука и мракът бе почти пълен. В далечината виждаха светлините на количката, които пълзяха по стените и тавана.

Друга количка стоеше празна на релсите до тях.

— Да видя ли дали мога да подкарам това чудо? — попита Джо. — Или ще сме пеша?

Кърт погледна по тунела. Другата количка се отдалечаваше бързо и не показваше признаци, че ще спира.

Шумът на двигателя ѝ отекваше в стените. Странната акустика пречеше да се прецени разстоянието, но пак тя щеше да попречи и на мъжете в количката да осъзнаят, че някой ги следва.

— Да вземем вагонетката — каза Кърт. — Вече се поразтъпках достатъчно днес.

Джо се качи в количката и намери уредите за управление. Когато Рената се качи, Кърт отиде да счупи фаровете.

— Можехме просто да ги заключим — каза Джо. — Само казвам.

Кърт се сепна.

— Да, не беше зле.

Джо натисна няколко бутона и дръпна един смукач, за всеки случай. Натисна бутона за стартиране. Три малки индикатора на панела светнаха, но нищо повече. Захранваният с акумулатор мотор като на голф количка си остана изключен, докато той не натисна дросела.

— Всички на борда.

Кърт отиде при Рената отзад, Джо натисна лоста наред и електрическите двигатели се включиха. С леко жужене количката пое в мрака, като се движеше бавно и поддържаше голяма дистанция от първата количка.

Тунелът не извиваше, тръбата вляво от тях не свършваше.

— Та за какво е тази тръба? — попита тихо Рената. — Явно продължава далеч от реката.

— Може да е отточна тръба… за дрениране — каза Джо тихо.

— Струва ми се малко голяма за град в пустинята, където не вали често — каза Рената.

— Може би цялата градска канализация се събира на едно място и после се влива в тази тръба.

— Това не е отточна тръба — каза Кърт. — От нея изтече вода, докато бяхме в канала, а не е валяло от седмици.

— Тогава откъде идва водата? — попита Джо.

— Нямам представа — каза Кърт.

— Може би от някой друг проект на „Озирис“, за който не знаем — каза Рената.

— Може би — отвърна Кърт и промени темата: — Мъжът с костюма. Един от арабите го нарече Пиола. Ти като че ли разпозна името. Знаеш ли кой е?

— Вероятно. Алберто Пиола е един от лидерите в нашия парламент. Той беше отявлен критик на американската намеса в Египет, особено в Либия. Това е болна тема за него и за мнозина в моята страна, защото Либия навремето беше наша колония.

— Какво ще прави тук? — попита Кърт. — Особено сега, когато половината континент се разпада?

— Ако съм чула правилно, той е тук да преговаря за нещо. Но за какво точно, нямам никаква представа.

— Мисля — рече Кърт, — че той е тук да преговаря за някаква полза за „Озирис“?

— Полза? — попита Рената.

— Ами помисли. Ако се съди по това, което майор Едо ни каза, „Озирис“ се е издигнала от нищото и е станала водеща сила. Шакир, мъжът, който я ръководи, се изживява като създател на крале. Той е свързан със старата гвардия. А старата гвардия, повалена така бързо преди няколко години, сега е във възход във всички тези други страни, издига се с неподозирана скорост. Всичко това подпомогнато от внезапен недостиг на вода, който никой не може да обясни.

Той ги погледна, те чакаха да продължи.

— Преди да отвлечем Пол и Гамей от тяхната ваканция, те работеха с един либийски хидролог. Прочетох доклада по време на полета дотук. Предимно геология. Но според някои тестове, които Пол е провел, под Либия има дълбок водоносен хоризонт, който е захранвал с вода повърхността. Внезапно водата започва да се движи, създава отрицателно налягане вместо положително и помпите стават безполезни. А ето ни сега тук, под пясъците на Египет, до тръба, през която може да мине камион и която като че ли източва тонове вода в секунда и просто ги излива в Нил.

— Предполагаш, че „Озирис“ са причинили сушата, за да предизвикат размирици? — попита Рената.

— Ако има човешка намеса, не виждам друг с мотив. Или средство.

— А Пиола?

— Той иска влияние в Либия. Това струва пари. Или е дошъл да плаща, или да взима. И в двата случая е част от това. А сушата му помага.

Джо огледа тръбата.

— Не знам колко вода трябва да източиш от водоносния хоризонт, за да причиниш това, което предполага Пол — каза Джо.

— Това е голяма тръба — изтъкна Кърт.

— Разбира се. Но не достатъчно голяма.

— Ами ако са деветнайсет такива? — попита Кърт. — Според уебсайта им „Озирис“ имат деветнайсет водноелектрически централи по течението на Нил. Ами ако всички те източват вода от водоносния хоризонт?

Джо кимна.

— Като черпят енергия от самата река. Гениално.

— Значи всичко е свързано. Черната мъгла, сушата — всичко води към „Озирис“.

Десет минути по-късно обстановката около тях най-сетне започна да се променя.

— Светлина в края на тунела — прошепна Рената.

Кърт имаше чувството, че не е точно в края на тунела, но поне беше някаква спирка.

Повече от двайсет минути пътуваха в пълен мрак, единствената светлина идваше от мекото сияние на контролния панел и фаровете на количката пред тях.

— Те като че ли забавят — каза Джо.

— Нека не се приближаваме прекалено — отвърна Кърт. — Ако спрат, не искам да ни чуят как набиваме спирачки.

Джо забави количката. Тази пред тях продължи да намалява и после се плъзна в едно отклонение и напусна тунела.

Джо спря на стотина метра от отклонението и тримата продължиха пеша. Когато стигнаха до отвора, Кърт надникна зад ъгъла.

Онова, което видя, го изненада. Погледна назад към приятелите си.

— Е? — прошепна Джо. — Сами ли сме?

— Ако не броим двамата двуметрови с глави на чакали и копия в ръцете — каза Кърт. — Анубис.

— Имаш предвид египетския бог?

— Да.

Кърт се отдръпна, за да могат другите да огледат помещението, огромна пещера със стени от пясъчник, озарени от светлини по виещ се черен кабел. Египетско изкуство и йероглифи се виждаха по една от секциите, докато друга изглеждаше порутена. Две големи статуи стояха на входа към тунела в отсрещната стена.

— Къде сме? — попита Рената.

— По-скоро кога сме? — попита Джо. — Започнахме в модерна водноелектрическа централа и се озовахме в Древен Египет. Имам чувството, че сме се върнали с четири хиляди години назад.

Тръбата и тунелът продължаваха в права линия на запад. Като си спомни сателитните снимки на електроцентралата на „Озирис“, Кърт осъзна, че на запад няма нищо, освен претъпканите улици, изпълнени със складове и офиси. По-нататък бяха жилищните сгради и малките къщи към пустинята, където…

— Може да не си много далеч от истината — каза той.

— За първи път ще ми е — отвърна Джо.

— Ако се съди по скоростта на количката и времето, което прекарахме в тунела, предполагам, че сме на осем, може би десет километра западно от реката. — Обърна се към Рената. — Мисля, че желанието ти ще се сбъдне.

— Какво желание?

— Да видиш пирамидите отблизо — каза той. — По мои изчисления сме точно под тях.

— Под пирамидите? — попита Рената.

— Или под платото Гиза — каза Кърт.

— На каква дълбочина?

— Не може да се каже, но изглежда през част от пътуването се спускахме, а Гиза е поне на шейсет метра над нивото на реката. Може би сме на сто и петдесет метра дълбочина или повече.

— Значи всъщност няма да видим пирамидите, нали? Кърт огледа помещението. Освен тунела с релсите и тръбата, единственият изход беше проходът, пазен от двете статуи на Анубис.

— Не и ако не се изкачваме нагоре до края на пътуването.

— Изненадана съм, че няма никакви пазачи — каза Рената.

Кърт отговори.

— Пазачите са на кулата и гледат отгоре. Ние вече сме в сърцето на крепостта им.

Тунелът беше слабо осветен, озарен само от нисковатови крушки на всеки седемдесет крачки. На някои места проходът изглеждаше като естествена кухина, на други явно беше издълбан в скалата с примитивни инструменти и в определени участъци по-нататък беше копано със съвременни методи.

След спускащия се участък тунелът се изравни и продължи направо. По стените имаше ниши, подобни на катакомбите в Рим. Вместо да съдържат човешки тела обаче, в тях имаше мумифицирани животни. Крокодили, котки, птици и жаби. Стотици жаби.

— Египтяните са мумифицирали всякакви създания — каза Джо. — Крокодилите са най-големите сред тях. Откривани са в много гробници заради връзката им със Собек, един от египетските богове. Котки, защото те предпазвали от зли духове. Също и птици. Има огромна крипта в една тъмна пещера под пирамидите — вероятно точно над нас, — наречена Гробницата на птиците. Стотици мумифицирани птици. Няма човешки тела.

— Ами до жабите — каза Кърт, вглеждайки се в една полуразмотана жаба. — Има ли жабешки бог или нещо такова?

Джо сви рамене.

— Доколкото знам, не.

Продължиха да се движат и скоро стигнаха до входа на ярко осветена зала. Кърт се промъкна към него. Имаше чувството, че са на балкона на операта, на половината височина до тавана и встрани от сцената. В широката пещера отдолу можеше да се събере малък конгрес. Съвременни лампи осветяваха помещението, но всичко друго беше древно.

Стените бяха гладки и покрити с йероглифи и стенописи. На една стена бе изобразен фараон, за когото се грижи Анубис, друга показваше зеленокож египетски бог, който вдига от мъртвите фараон. Трети панел изобразяваше мъже с крокодилски глави, които плуват в реката и ловят жаби или костенурки.

— Ти си нашият египтолог — каза Кърт на Джо. — За какво е всичко това?

— Зеленокожият е същият, който видяхме на плочките в музея. Той е Озирис, богът на задгробния свят. Той решава кой да остане мъртъв и кой да се върне към живота. Освен това той кара зърното да покълва и после да заспива в земята в края на сезона.

— Озирис съживява мъртвите — каза Кърт. — Колко подходящо.

— Тези мъже крокодили са въплъщения на Собек — продължи Джо. — Собек също е свързан със смъртта и възкресението, защото веднъж спасил Озирис, когато той бил предаден и нарязан на малки парчета.

Кърт кимна и огледа останалото. В центъра на залата имаше дълга редица саркофази. В другия край видя малка версия на Сфинкса, покрита със злато и със светещи сини очи от лапис лазули. Срещу него, почти точно под тях, имаше яма, пълна с вода и четири големи крокодила.

Единият изрева и се замята силно, когато друг крокодил се приближи към него.

— Някак мумифицираните ми харесват повече — каза Кърт.

— Определено бяха по-малки — отвърна Джо.

Сякаш ямата под тях беше с няколко метра по-дълбока, явно за да държат крокодилите далеч от двамата мъже, които вървяха спокойно покрай тях и влизаха в тунел в другия край на залата.

— Сигурен ли си, че не сме вътре в някоя от пирамидите? — попита Рената.

Джо поклати глава.

— Бил съм три пъти в Гиза — каза той. — Не помня това да влизаше в обиколката.

— Невероятно е — каза Кърт. — Чувал съм слухове за пещери и камери под пирамидите, но обикновено по предавания, които настояват, че извънземни са построили всичко.

— Как някой би могъл да построи подобно нещо? — попита Рената. — Как са работили тук в тъмното?

Джо клекна и докосна пода, взе парче пемза от земята. Като че ли голяма част от пещерата беше покрита с нея.

— Това е натриев карбонат — каза той. — Египтяните са го наричали натрон. Това е изсушаващ агент, предназначен да спомогне процеса на мумифициране, но ако се смеси с определени масла, произвежда бездимен огън. Ето как са си осигурявали светлина, за да работят в гробниците и мините. Това място може да е и двете.

— Гробница и мина?

Джо кимна.

— Странно обаче — добави той. — Натронът обикновено се открива там, където е имало вода.

— Може да е била изпомпана — предположи Рената.

Кърт се зачуди.

— Защо да го правиш в гробница?

— Така с един куршум удряш два заека. Като направят гробницата тук, те могат да извлекат солта и натрона, после да вкарат мъртвия и да използват тези материали, за да го мумифицират на място.

— Представете си само — каза Рената. — Изгубена гробница с повече злато и артефакти от тази на Тутанкамон и никой не знае за нея.

— Защото „Озирис Интернешънъл“ са я открили първи — каза Кърт. — Това място трябва да има нещо общо с Черната мъгла.

— Може би са открили онова, което Дьо Кампион и Вилньов са търсили тук.

— Това би обяснило много — рече Кърт. — И когато са открили тайната и са разбрали, че наистина работи, са запечатали това място, прокопали са тунела и са се погрижили никой да не бъде видян да влиза или излиза.

Отдолу долетя шум от малък двигател. Кърт се отдръпна в сенките, когато едно двуместно атеве се появи от единия тунел. В него имаше две седалки, обезопасителна рамка и плоска платформа отзад.

Двама мъже с черни униформи седяха отпред. Зад тях, на платформата, имаше двама пътници с лабораторни престилки. Всеки от тях се беше хванал с една ръка за рамката, а с другата придържаха малък охладител, сякаш се опитваха да го задържат неподвижно.

Атевето прекоси пода, мина покрай златния сфинкс и влезе в друг тунел.

— Ако тези типове не отиват на някое тайно подземно бейзболно игрище, бих казал, че това беше нещо фармацевтично — каза Кърт.

— И аз така мисля — обади се Рената.

Кърт тъкмо щеше да тръгне след тях, когато чуха отекващи в погребалната камера гласове. Група мъже вървяха пред сфинкса, покрай редицата каменни саркофази, към ямата с крокодилите.

Спряха точно пред нея и скоро към тях се присъединиха още двама.

— Хасан — прошепна Кърт.

— Кой е този до него? — попита Джо.

— Имам чувството, че е Шакир — отговори Кърт.

— Вие тримата имате шанс да възродите Либия — каза Шакир на гостите.

— Като какви? Като твои сатрапи? — попита един от тях. — И после? Ще се кланяме пред теб? Искаш да ни управляваш, както някога англичаните управляваха Египет, така ли? А ти, Пиола, ти какво целиш: нов опит за колониализъм?

— Чуйте ме — започна Пиола.

Шакир ги накара да замълчат.

— Някой ще ви управлява — каза той на тримата мъже от Либия. — За вас ще е по-добре да са други араби, а не американците или европейците.

— А няма ли да е по-добре да решаваме сами? — попита либиецът.

— Колко пъти трябва да ви обяснявам? — рече Шакир. — Без вода ще умрете. Всички. Ако се наложи, ще позволя това да се случи и ще населя земята ви с египтяни.

Тримата замълчаха. След миг двама от тях започнаха да разговарят.

— Какво правите? — попита водачът им.

— Не можем да спечелим тази битка — отвърнаха те. — Ако ние не отстъпим, други ще го направят. А тогава ще изгубим цялата власт, не само част от нея.

— Аз бих ги послушал на твое място — намеси се Шакир. — Те говорят разумно.

— Не — изрева водачът им. — Аз отказвам.

Обърна се яростно към Шакир, но той само насочи малка тръбичка към него и натисна бутон в края ѝ. Една стрела излетя и удари упорития либиец в гърдите.

На лицето му се изписа изненада, а после стана безизразно. Той падна на колене. Двамата либийци с него бяха шокирани, но после вдигнаха ръце. Не искаха да участват в тази битка.

— Мъдро решение рече Шакир. — Ще ви изпратя обратно в страната ви. Където ще чакате по-нататъшни заповеди. Когато правителството падне, Алберто ще избере кой да поеме юздите. Вие ще окажете на този човек пълна подкрепа, колкото и лоши да са били досега отношенията ви с него.

— А после? — осмели се да попита единият.

— А после ще бъдете възнаградени — каза Шакир. — Водата ще потече отново, дори по-силно от преди, и ще сте доволни, че сте отстъпили.

Те се спогледаха и после сведоха очи към водача си, който лежеше свит настрани.

— Ами той?

— Той не е мъртъв — настоя Шакир. — Просто бе поразен от последното ми оръжие. Нова версия на Черната мъгла, която причинява парализа. Тази форма не е така силна. Предизвиква будна кома. Някои лекари я наричат синдром на заключването. Той може да вижда и да чува, усеща всичко като другите, но не може да реагира, да отвърне или дори да извика.

Шакир се наведе към поваления си противник и го перна по челото.

— Още си тук, нали?

— Това отминава ли?

— Накрая — да — каза Шакир. — Но за него ще е твърде късно.

Шакир щракна с пръсти и пазачите хукнаха към падналия мъж. Без никакво колебание те го награбиха и го прехвърлиха през каменната стена в ямата с крокодилите.

Крокодилите реагираха веднага. Няколко от тях се втурнаха напред. Един захапа ръка, а друг крак. Като че ли щяха да го разкъсат, когато третият връхлетя, щракна с челюсти върху торса му, изтръгна го и отплува към по-дълбоката част на басейна.

— Държим ги гладни — ухили се Хасан.

Останалите либийци гледаха ужасени.

— Крокодилите не вярват в милосърдието — каза Шакир. — Нито пък аз. Сега елате с мен.

Групата продължи, остави ямата с крокодилите зад себе си и се насочи към най-близкия тунел.

Началникът на охраната на водноелектрическата централа „Озирис“ остана до контролния пулт и наблюдаваше часовника. Образите на компютърния екран пред него примигнаха и се промениха с обичайната си монотонност и той едва потисна порива да затвори очи. Главен лот, вторичен лот, северен външен отсек, южен външен, после всички екрани от вътрешната камера. Нямаше по-отегчаваща работа на тоя свят от това да гледаш охранителни камери. Винаги беше едно и също.

Докато тази мисъл минаваше през главата му, той внезапно се разбуди. Малка искра адреналин го удари изневиделица.

Винаги едно и също.

Тогава му просветна, че образите не би трябвало да са едни и същи. Трябваше да се появи техникът, поне на три от камерите, докато върви по пътеката до канала, за да смени изгорелия сензор.

Грабна радиото и натисна бутона.

— Кац, тук е базата. Къде си?

След малко закъснение Кац отговори:

— На пътеката, сменям сензора.

— По кой път стигна дотам? — попита началникът.

— Как така?

— Просто ми кажи!

— По главния коридор към източното стълбище — каза Кац. — По кой друг път?

Така и не се бе появил на екрана.

— Върни се на стълбището — каза началникът. — Бързо.

— Защо?

— Просто го направи.

Началникът започна да барабани с пръсти. Внезапно се разбуди напълно, тялото му пулсираше от адреналин.

— Добре, на стълбището съм — извика техникът. — Какво има?

Началникът превключва екраните, докато не стигна до тази със стълбището. Дисплеят автоматично се раздели на четири, по една камера за всеки квадрант. Нищо не се бе променило.

— На кое ниво си?

— На третия етаж. Стоя точно тук. Не ме ли виждаш?

Не, не го виждаше. Веднага разбра, че нещо съвсем не е наред, нещо повече от обикновен дефект.

— Не, не те виждам — каза той. — Камерата повредена ли е?

— Не — отвърна Кац. — Изглежда в добро състояние.

Началникът събра две и две. Камера на хидроканала дава дефект. Картината от вътрешните камери е застинала. Имаха пробив в сигурността. Имаха нарушител.

Той натисна бутона на тихата аларма, която щеше да извести охраната, и включи радиото на всички канали.

— Цялата сграда да бъде заключена и претърсена — каза той. — До сантиметър. Вероятен нарушител, или нарушители, не можем да разчитаме на камерите и автоматичните системи. Трябва да претърсвате всеки участък лично.

— А ти трябва да си великият Шакир — извика Кърт.

— Великият ли? — отвърна противникът му. — Хм… Да. Харесва ми как звучи.

Кърт още не можеше да го види ясно, само че е висок и слаб, обграден от двама мъже с пушки.

— Можеш вече да се изправиш — каза Шакир.

— По-скоро не, ще стана твърде лесна мишена.

Кърт все още имаше пистолет, но лежеше на земята и най-малко две пушки бяха насочени към него. Нямаше да успее, дори да гръмнеше веднъж-дваж.

— Повярвай ми — каза мъжът. — Можем да те убием лесно още сега. Хвърли оръжието си към нас и се изправи бавно.

Кърт посегна сякаш към оръжието си, но плъзна охладените епруветки в непромокаемата си кесия и я закопча. После вдигна ръка, за да я видят всички, стискаше оръжието. Остави го на бетонния под и го бутна през стаята. Пистолетът се плъзна лесно и Шакир го спря с крак.

— Ставай — каза той, като махна с ръка.

Кърт се изправи, чудеше се защо още не са го застреляли. Може би искаха да разберат как е разбрал за това място.

— Къде са приятелите ти? — попита Шакир.

— Приятели ли? Нямам такива. Много тъжна история. Всичко започна още в детството ми…

— Знам, че си дошъл с още двама — прекъсна го Шакир. — Същите, с които винаги работиш.

В интерес на истината Кърт нямаше представа къде са Рената и Джо. И беше доволен, че Шакир не ги е хванал. Сигурно бяха видели или чули наближаването на опасността и се бяха скрили някъде. Ако имаше дори малка вероятност да са последвали заповедите му и да се измъкнали, той искаше да попречи на Шакир да ги проследи.

— Когато ги видях за последно, търсеха тоалетната. Прекалиха с кафето. Знаеш как става.

Шакир се обърна към мъжа вляво.

— Провери помпите, Хасан. Не искам нищо да им пречи.

— О, да — рече Кърт. — Ти и твоите помпи. Велика идея, да направиш фалшива електроцентрала и да скриеш така машинациите си. Няма да продължи дълго обаче. Всеки с малко мозък в главата и основни инженерни познания ще види, че от твоя канал излиза повече вода, отколкото влиза.

— И все пак още никой не ни е попитал. А ти току-що сглоби картината.

Кърт кимна.

— Казах: всеки с мозък. Навън има и по-умни от мен.

Шакир му направи знак да тръгне напред.

— Няма значение. Всичко скоро ще приключи. И тогава източването ще спре. А водноелектрическата централа ще се върне към първоначалната си функция. И никой няма да разбере, че е било иначе. Но тогава ти вече отдавна ще си мъртъв. А Либия и останалата част от Северна Африка ще са част от моето владение.

Кърт тръгна неохотно напред.

— Ръцете.

Кърт сведе ръце и събра китките си. Шакир даде знак на Хасан да ги върже и той пристъпи напред, уви свинска опашка на китките на Кърт и я стегна здраво.

— Защо правиш всичко това? — попита Кърт, когато го поведоха към инкубационната зала.

— За власт — отвърна Шакир. — Стабилност. След като я държахме с десетилетия и видяхме хаоса, който идва на нейно място, аз и другите като мен решихме да въведем отново ред. Трябва да си благодарен, че страната ти може да предпочете да си има работа с мен и тези, които ми служат, а не с разпокъсани фракции. Ще е много по-лесно да се вършат нещата.

— Нещата? — попита Кърт, когато наближиха люка. — Като избиване на хиляди хора на Лампедуза? Или да оставиш хиляди либийци, които нямат нищо общо с това, да умрат от жажда или да се разрази още една гражданска война?

— Лампедуза беше злощастен инцидент — каза той. — За жалост предимно защото доведе до твоята поява в моя свят. Колкото до Либия, масовата смърт ще осигури стимул. Колкото по-зле става, толкова по-бързо ще свърши. Но пък историята винаги изисква проливането на кръв — злорадстваше Шакир. — Тя смазва колелата на прогреса.

Минаха през люка. Още няколко охранители чакаха от другата страна с черните си униформи. Един мина напред, сграбчи Кърт за китките и го дръпна към чакащо атеве. Хвърли го отзад. На предната седалка имаше още двама пазачи.

— Откарайте го до…

Внезапен рев на двигател заглуши думите на Шакир, когато пазачът зад волана завъртя ключа, форсира мотора и даде газ.

Гумите се извъртяха и Кърт почти излетя от машината.

Атевето ускори по тунела, като остави след себе си шокираната група.

— Това са те! — извика някой.

Изстрели отекнаха в пещерата и искри излетяха от стените, когато куршумите пропускаха целта си. Кърт се държеше и се опитваше да се смали пред баражния огън, който продължи, докато не завиха на следващия завой.

Погледна напред и видя Джо и Рената, облечени с униформите, които бяха свалили от хората на Шакир. Рената беше прибрала косата си под шапка.

— Как ти се видя спасяването? — извика Джо.

— Още не е свършило — отвърна Кърт, докато летяха по тунела.

Бяха още в началото. Защото само след секунди светлините на друго атеве блеснаха в тунела зад тях.

— Дръжте се, момчета! — извика Рената. — Сега ще им покажа как се кара из планините на Италия.

Тя натискаше здраво газта и беше много чевръста с волана. Остави атевето да се плъзне около един ъгъл, ожули стената, после и взе втория, преди да продължат пак в права линия.

Преследвачите зад тях вземаха завоите по-внимателно и когато стигнаха до новия тунел, вече бяха изостанали значително. Затова започнаха да стрелят.

Кърт се приведе, но подскачащото атеве правеше прицелването невъзможна задача. Ако не се случеше някой много късметлийски изстрел, бяха в безопасност.

— Как успяхте? — извика Кърт. — Мислех, че сте офейкали.

— Ами тъкмо се преобличахме, когато чухме суматоха — каза Джо. — Когато погледнах навън, Шакир даваше заповеди на онези с черните униформи. Затова просто се наредихме в колоната.

— Гениално — каза Кърт. — Предполагам, че съм ви длъжник.

Сега летяха по по-тесен тунел, стените ги притискаха от двете страни. Голяма издатина на пътя накара атевето да полети за секунда и решетката се удари в ниския таван.

След секунди стигнаха до задънен край.

— Внимавайте!

Рената наби спирачките и атевето спря с плъзгане. Даде на заден и пое назад към преследвачите им, после завъртя в страничен тунел, който бе видяла на минаване. Удари пак спирачки, нави кормилото и натисна газта. Атевето се стрелна напред в новия тунел, после надолу по наклонена, покрита с камъчета повърхност.

Оказа се огромна зала, вероятно изкопавана с десетилетия. Но и от нея нямаше изход.

— Трябва да се върнем — извика Рената, когато светлините заиграха по стената.

Обърна точно когато фаровете на другите светнаха ярко в тунела.

— Няма да успеем — каза Джо.

Тя извъртя настрани и изгаси светлините. Остана неподвижно, докато първото атеве излетя през входа и пое по осеяния с камъни наклон. Фаровете му светеха право напред и Рената, Кърт и Джо останаха скрити в мрака.

Второто се появи. Още щом входът се освободи, Рената натисна педала и се устреми към него. На половината път включи светлините. Скоростната кутия застърга и протестира, когато гумите се завъртяха на празен ход и после захапаха повърхността. Влетяха отново в тунела и поеха обратно.

Другите обаче не се предадоха, появиха се скоро и отново запушиха отвора.

— Джо, освободи ме — извика Кърт.

Джо посегна назад и хвана ръцете му. Като се опитваше да ги държи неподвижни, той плъзна нож под свинската опашка и дръпна. Пластмасата изпращя и Кърт беше свободен.

Той отвори непромокаемата кесия на колана си и извади кутията с охладените епруветки. Отвори я и извади една.

— Каквото си мисля ли е? — попита Джо.

— Черна мъгла — отговори Кърт.

Отзад отново откриха стрелба.

— И какво? — попита Джо.

— Време е преследвачите ни да подремнат.

Кърт хвърли епруветката към стената възможно най-назад. Тя се счупи при удара и съдържанието ѝ се пръсна в тунела, като за миг замъгли светлините на преследвачите им.

Другите атевета минаха през Мъглата, после светлините на първото се извъртяха и то се удари в стената. Отскочи, наклони се и се преобърна. Второто атеве се блъсна в него и мъжете излетяха от седалките и паднаха в тунела. Не станаха повече.

Рената натискаше здраво газта и катастрофата скоро остана далеч зад тях.

— Много удобно нещо — каза Джо.

— Но не можем да го използваме всичкото — отвърна Кърт. — Трябва да го отнесем в лаборатория, за да бъде анализирано.

— Затова ли е ледът?

— Онзи тип ми каза, че след осем часа ще се разпадне.

— Много мило от негова страна — отвърна Джо.

— Той не беше лош. Просто се беше объркал.

Пред тях тунелът се разделяше на две. По лявото отклонение се виждаха отражение на светлини.

— Ама все се появява трафик, когато не трябва — каза Рената и зави надясно. Този тунел ги отведе нагоре, после се раздели отново и те се озоваха в много по-широк тунел. Тя продължи и видяха още няколко подобни изхода, някои нагоре, други надолу.

— Сигурно това е централният проход — каза Джо.

— Предлагам да вървим нагоре при всяка възможност — отвърна Кърт. — Трябва да има някакъв изход от мината.

— Значи да не се връщаме към тръбата? — попита Рената.

— Вече ще я охраняват — каза Кърт. — Или трябва да намерим друг изход, или ще останем тук цяла вечност като фараоните, крокодилите и жабите.

Едо стоеше на палубата на малката лодка и сканираше водите на Нил с уреда за нощно виждане. Бяха минали часове, откакто Джо и приятелите му бяха влезли в сградата на „Озирис“.

Хеликоптерът беше напуснал електроцентралата преди четиридесет и пет минути. Водата от края на канала се бе засилила до порой, а все още нямаше и следа от тях.

Едо се тревожеше все повече. Тревожеше се за приятеля си — това бе така, — но тъй като беше военен, той добре знаеше каква е опасността от едно провалено нападение. Тогава ставаш уязвим за контраатака.

Ако някой от тях беше заловен, те щяха да ги измъчват, докато не издадат всичко. Накрая щяха да споменат и неговото име. А това го поставяше в опасност. Опасност да бъде убит, арестуван, хвърлен в затвора. И дори да не се случеше нищо толкова зловещо, той пак щеше да се озове там, откъдето беше започнал: под управлението на зет си, да работи нещо, което презираше, без никаква възможност да се освободи.

Странно, тази съдба му изглеждаше по-страшна от другите варианти.

Реши, че времето е настъпило. И започна да се обажда. Обаждания, които трябваше да направи още когато Джо отиде при него. Отначало старият му приятел не му обърна внимание.

— Трябва да разбереш — каза Едо на приятел, който сега беше част от антитерористичното бюро на Египет. — Все още чувам това-онова. Все още имам контакти, които се страхуват да говорят от свое име. Казаха ми, че Шакир ще удари европейците. Че той е причинил инцидента в Лампедуза. Че той и Озирис са зад всичко, което се случва в Либия. Трябва да се намесим или Египет вече никога няма да бъде същият.

Мъжете, с които говори, бяха най-различни: бивши командоси, настоящи военни, приятели, които бяха влезли в политиката. Въпреки това реакциите им бяха горе-долу еднакви.

Да, Шакир и „Озирис“ са опасност, казваха те, но какво очакваш да направим?

— Трябва да влезем в централата — отвърна Едо. — Ако можем да докажем какво вършат, хората ще се обединят зад нас и военните отново ще спасят тази страна.

Следваше пълна тишина, но накрая мъжете започнаха да разбират.

— Трябва да действаме сега — настоя Едо. — Преди да е изгряло слънцето. Сутринта ще е твърде късно. — Един по един, те се съгласиха.

Един полковник, който командваше специална група командоси, заяви подкрепата си. Няколко политици потвърдиха, че ще подкрепят решението. Един приятел, който още работеше в агенцията за вътрешна сигурност, се съгласи да изпрати група агенти с командосите.

Едо беше въодушевен от подкрепата. Ако това свършеше работа, ако успееше да сплоти всички за целта, щеше да стане герой на един нов Египет. Ако успееха да спрат и кръвопролитието в Либия, името му щеше да е прочуто в цяла Северна Африка. Той щеше да бъде легенда. Вероятно щеше да е и следващият управник на страната.

— Свържете се с мен, когато хората ви са на позиции — каза той. — Ще ги водя лично.

Рената продължи да кара като състезател, докато тунелът не започна да се стеснява и по земята се появиха отломки. Тя забави и се опита да мине през тях, но пролуката между отломките и тавана беше твърде малка за атевето.

Тя се обърна и включи на задна скорост.

— По-леко — каза Кърт, като видя, че тя пак настъпва педала. — Мисля, че ги изгубихме.

Бърз поглед назад потвърди думите му. Не се приближаваха светлини. Рената изключи двигателя и мракът и тишината се спуснаха.

— То и ние се изгубихме — каза тя унило. — Никога няма да се измъкнем оттук. Дори не знам къде се намираме, по отношение на мястото, от което тръгнахме.

— Не се изгубихме — каза Кърт ведро. — Просто сме затруднени относно местоположението и посоката за момента.

Рената го погледна и избухна в смях.

— Затруднени, значи? — попита Джо.

— Ами хубава дума, какво? — рече Кърт.

Рената освободи спирачката и позволи на атевето да се плъзне назад по склона към по-равен участък от тунела.

Джо слезе.

— Ще ида да видя какво има зад онази купчина камъни.

След като паркираха атевето в обратната посока, Кърт слезе и мина отпред.

— Справи се фантастично. Къде се научи да караш така?

— Баща ми ме научи — отвърна Рената. — Трябва да видиш някои от планинските шосета, по които карах, преди да взема книжка.

Той се усмихна.

— Може да ми ги покажеш, когато приключим с всичко това.

Джо вече беше стигнал до върха на каменната купчина. Лежеше по корем и осветяваше с фенерчето си залата зад нея.

— Охо, това е интересно — каза той.

— Откри ли изход, или не? — попита Кърт.

— Мисля, че открих автопарк — отвърна Джо.

Кърт сбърчи чело.

— За какво говориш?

— Елате, трябва да го видите лично.

Кърт и Рената тръгнаха към купчината и клекнаха до него. Сега и тримата осветяваха огромно помещение, пълно със странни на вид автомобили. Машините бяха дълги, с ниски предни капаци, без покриви и с огромни колела и гуми, които бяха високи почти колкото самите коли. Встрани бяха закачени туби и инструменти, а между предната и задната седалка бяха монтирани картечници.

— Какво е това — попита Рената. — Хъмвита?

Малко приличаха.

— По-скоро предците на хъмвитата — каза Джо. — Тези неща изглеждат като останки от Втората световна война.

Кърт се задейства пръв. Шмугна се в пролуката и се спусна по каменната купчина от другата страна.

— Хайде да огледаме.

Пространството беше голямо колкото малък самолетен хангар. Седем странни машини бяха паркирани вътре. На места стените бяха подсилени с бетон. Тук-там из залата имаше стоманени пилони с плоски панели отдолу и отгоре, които поддържаха тавана.

В дизайна на тези машини имаше нещо агресивно. Скосените капаци и огромните гуми показваха, че са предназначени за офроуд условия и пътуване по мек пясък. Но изглеждаха и бързи. На задницата на всяка от тях имаше решетки и отвори, за да може въздухът да охлажда монтираните отзад двигатели.

Кърт коленичи до една от машините и изтри прахта. Беше боядисана в кафеникаво, стандартното пустинно кафяво. След малко се показаха цифри и флагче. Зелено, бяло и червено, със сребърен орел в центъра. Това беше италианският трикольор. Сребърният орел го превръщаше в бойно знаме.

— Италиански са — каза Кърт.

— Така ли? — изненада се Рената.

Още един флаг привлече погледа му. Той беше на черно поле със странен дизайн в центъра — сноп пръчки с брадва, закачена за тях. А над брадвата имаше лъвска глава.

Рената клекна до него и освети и със своето фенерче.

— Това е знамето на фашистите — каза тя. — Тези коли са били на Мусолини.

— Лично? — попита Кърт.

— Не. Искам да кажа, че са били част от италианска военна част и както Джо каза, наистина са от Втората световна война.

— Saharianas — извика Джо от другата страна на колата.

— Наздраве! — каза Кърт.

— Не се шегувам — рече Джо. — Така са наричали тези коли. Били са за далечно разузнаване. Използвани са из цяла Северна Африка. От Тобрук до Ел Аламейн и навсякъде между тях.

— Какво са правили толкова далече на изток? Италианската армия не е приближавала Кайро.

— Може би тези коли са част от предварителен отряд — каза Джо. — Затова са проектирани: за разузнаване.

Огледаха залата за други следи, намираха резервни части, празни туби от бензин, оръжия и инструменти.

— Елате тук — каза Рената.

Кърт и Джо я откриха в ъгъл зад две от колите. Тяло, облечено с италианска униформа от онова време, лежеше пред нея на прашна войнишка постелка.

Изсъхнало от пустинната среда, лицето беше невероятно изпито, а ръката още бе покрита с вкоравена кожа и лежеше върху дръжката на пистолет. Малка купчина пепел и недогоряла хартия се виждаха до тялото.

Кърт разрови хартията и откри едно парченце, което още се четеше. Беше на италиански и той го подаде на Рената.

— Заповеди — каза тя. — Като че ли ги е унищожавал.

— Можеш ли да разчетеш нещо?

— Смут и хаос — каза тя, като освети избелялата хартия. — „Да създадат хаос, преди да…“ Само това мога да разчета.

— Заповеди за разузнавачи.

Рената върна изгорелите хартии на Кърт и взе малка книжка, която лежеше до купчината пепел. Отвори я. Личен дневник. Повечето страници бях откъснати. Останалото бе празно, освен една прощална бележка до някоя си Ана-Мари.

— „Водата почти свърши. Тук сме вече от три седмици. Нямаме никакви вести, но трябва да предположим, че англичаните са отблъснали Ромел. Някои от момчетата искаха да излязат и да се бият, но аз ги изпратих у дома. Защо да умират напразно? Войниците поне могат да се предадат. Ако ни заловят, нас ще ни застрелят като шпиони“.

— Чудно защо са очаквали да ги разстрелят — каза Джо. — На мен ми изглеждат обикновени военни.

— Може би защото са били далеч зад тила на врага — каза Кърт.

— Тогава как ги е изпратил у дома? И защо са оставили тук колите?

Рената прелисти другите страници. Не откри никакъв отговор на това.

— Не пише нищо повече?

— Почеркът му е почти нечетлив — каза тя. — „Спитфайърите преминават почти всекидневно… Засега не са ме открили, но не мога да се надявам да избягам, без да ме забележат. Взривих тунела. Англичаните няма да се доберат до нашите коне. Жалко. Можехме да обърнем нещата. Трябваше да вземем по-малко гориво и повече вода. Гърлото ми вече се затваря. Носът и устата ми кървят. Бих сложил край на тази агония с куршум, но това е смъртен грях. Само да можех да заспя и да не се събудя. Но всеки път, когато затворя очи, сънувам студена вода. Събуждам се по-жаден от всякога. Ще умра тук. Ще умра от жажда“.

Тя затвори дневника.

— Това е последният запис.

Кърт пое дълбоко дъх. Мистерията зад тази скрита база и старите машини трябваше да почака. Сега си имаха свои проблеми и всъщност писмото на войника ги изрече вместо тях.

— Добрата новина е — обяви Кърт, — че трябва да има изход наблизо, щом са вкарали тук машините. Лошата е, че нашият приятел явно го е затворил, за да попречи на англичаните да ги намерят.

— Ако открием изхода, може би ще успеем да си изровим път през него — каза Рената.

— Вероятно, но някак ми се струва, че не е най-добрата идея.

И двамата го погледнаха все едно бе полудял.

Кърт кимна към тялото на италианския войник.

— Той се е тревожил от спитфайърите. Ние също имаме нещо подобно, от което да се страхуваме. Ако забелязвате, преследвачите ни като че ли се отказаха. Мога да се сетя само за две причини за това. Или няма път навън, или има изход, и хората на Шакир ни чакат до него, както вълк се облизва до заешка дупка.

Джо предложи решение:

— Има много оръжия, муниции и експлозиви. Ако успеем да подкараме някоя от машините и използваме експлозивите, за да си отваряме път, може да успеем да минем през блокадата. Те ще очакват да се появим с двуместно атеве, а не с бронирана бойна машина.

— Чудесна изненада ще им устроим — каза Кърт. — Но вече ги ранихме доста тежко. Те знаят, че имаме Черната мъгла. И това означава, че ще хвърлят всичко налично срещу нас. Нямат друг избор. Твоят приятел Едо каза, че имат частна армия. Това може да означава танкове, хеликоптери, самолети — кой знае? Дори с някоя от бронираните коли пак нямаме шанс.

Джо кимна мрачно.

— Освен това си мисля и за ситуацията в Либия каза Кърт. — Цели градове са жадни. Стотици хиляди са без вода. Много от тях ще страдат и ще умрат точно като този войник.

— Не че има добра смърт — каза Рената, — но да умреш от липсата на вода е мъчително. Органите изключват, зрението помръква, но тялото се опитва да се държи.

Кърт кимна.

— Ако се върнем по пътя, по който дойдохме, и вземем експлозиви, може би ще успеем да взривим тръбата и да спрем помпите.

На Джо това като че ли му хареса. Но пък той би последвал Кърт навсякъде.

— Те няма да го очакват, със сигурност.

— Ами нали трябваше да отнесем пробите в лаборатория? — попита Рената.

— Брад Голнър каза нещо за друга лаборатория. Така че дори да успеем да намерим изход, да си пробием път и да избягаме от хората на Шакир, пак ще трябва да доставим токсина на медицинския екип, преди да се е разградил.

Рената добави:

— И дори да го доставим навреме, няма гаранция, че изследването му ще покаже на изследователите как да го обезвредят. Най-добрата ни надежда е да изолираме активното съединение и да започнем серия изследвания. Според мен ще е чудо, ако минат по-малко от пет месеца, преди да открием отговор.

— А според по-ранното ти заключение жертвите на Лампедуза имат в най-добрия случай няколко дни — каза Кърт.

Тя кимна.

— Някои вероятно вече са мъртви.

Кърт подозираше това. Малките и старите, слабите и болните. Те винаги си отиват първи.

— Значи се връщаме в леговището на лъва? — обобщи Джо. — Да ги хванем неподготвени?

Кърт кимна.

— Аз съм „за“ — рече Джо.

— Рисковано е — каза Рената. — Но звучи като единствената ни възможност.

Кърт смяташе, че рискът всъщност е пресметнат.

— Имаме едно предимство — каза той. — Ако повечето от хората им ни чакат горе, значи долу е станал само най-основният екип.

— Дай ми няколко часа и ще имаме две предимства — каза Джо.

— Две?

— Елементът на изненадата и една сахариана.

Кърт се ухили. Ако някой друг беше казал това, а не Джо Дзавала, щеше да му обясни, че си губи времето. Но Джо беше виртуоз в механиката. Ако сахарианата можеше да бъде накарана да запее отново, то Джо беше човекът, който щеше да го постигне.

Някъде над Средиземно море

Отпътуването на Пол и Гамей от Бенгази беше забавено с повече от двайсет и четири часа, защото летището затвори заради нарастващите размирици. Пилотите също като тях нямаха търпение да отлетят. Самолетът вече беше зареден и излетя преди час. Сега се носеше над Средиземно море на височина от единайсет хиляди метра.

„Чалънджър“ 650 имаше голяма кабина, като за корпоративен самолет, и заради това изглеждаше тромав на земята, но беше чудесен за високи хора като Пол.

— Предпочитам го пред онзи потрошен стар DC-3 — обяви той.

— Аз не — каза Гамей. — Онзи стар самолет притежаваше някакъв селски чар.

— По-скоро ръждив чар — поправи я той.

Седнали един срещу друг в кремавите кожени седалки, те се наслаждаваха на дебелия килим на шарки под краката им, който им позволяваше да събуят обувките си.

Отвориха лаптопите, сложиха ги на масичките и се вързаха към кодирания уебсайт на НАМПД.

— Ще работя по историята на Вилньов — каза Пол, — да видя останало ли е нещо от вещите му и какво може да е направил с документите, които Дьо Кампион му е изпратил.

Тя кимна.

— Аз ще работя по кореспонденцията между тях, която Кърт е качил на сайта на НАМПД. Да се надяваме, че моят колежански френски ще се завърне. Ако не, ще използвам програма за превод.

Тишината в кабината и трите часа полет им дадоха време да свършат доста работа. Някъде по средата Гамей сви крака под себе си на седалката и с вързаната назад коса приличаше на момиче, което учи за последните си изпити.

Пол вдигна очи от лаптопа си.

— За човек, който е водил такъв интересен живот и с играл такава повратна роля в историята, са останали съвсем малко сведения за адмирал Вилньов.

— Какво откри?

— Ами произхожда от семейство на аристократи. Трябваше да е отишъл на гилотината с Мария Антоанета и останалите, но явно е подкрепил Революцията на ранен етап и това му е позволило да запази позицията си във френския флот.

— Може да е бил чаровник — каза тя.

— Сигурно. След поражението в Абу Кир той е заловен от британците, връща се във Франция и е обвинен в малодушие. И все пак точно Наполеон го защитил. Нарекъл го късметлия. Вместо да бъде изправен пред военен съд, Вилньов бил произведен във вицеадмирал.

Гамей се облегна назад.

— Какъв изненадващ обрат на събитията.

— Особено като се има предвид, че лично е отговорен за безизходната позиция на Наполеон в Египет и неизбежното му поражение.

— Чудя се дали неговият късмет няма нещо общо с това „оръжие“ — каза Гамей. — Нали знаеш, заливът Абу Кир граничи с град Розета. Открих в писмата на Дьо Кампион няколко споменавания на взети оттам артефакти. На някои от тях явно е имало надписи на три езика, като на Розетския камък. В един от първите си опити за превод Дьо Кампион споменава силата на Озирис да отнема и връща живот. Ами ако Вилньов с обещал това оръжие на Наполеон още след завръщането си от плен?

Пол се замисли.

— Винаги обещава. Издига се до вицеадмирал и после повежда флота към още една катастрофа, преди да се върне отново при Наполеон и да твърди, че най-сетне е направил пробив?

— Станало като с лъжливото овчарче — предположи Гамей.

— Сигурно Наполеон вече не е искал да го слуша.

Тя кимна.

— Но Вилньов не можел да спре. В писмата му се споменава за съдба и отчаяние. Шанс да пренапише личната си история. Но в последното писмо от папката на Дьо Кампион Вилньов е по-изплашен: мисли, че Наполеон вече не вярва на думите му.

— Кога е изпратено то?

— На деветнайсети жерминал, XIV — каза тя. — Според компютъра това е… девети април 1806 г.

— По-малко от две седмици преди да го убият.

— Наполеон е бил известен с внезапните си действия — добави Пол. — И абсолютното презрение към всеки или всичко, което се опита да го спре. Когато инвазията в Англия е отменена, той решава да тръгне на изток и да нападне Русия само за да има кого да победи. Разбира се, това се превърнало в бедствие. Вилньов го е залъгвал с древното оръжие, но нямало да е задълго.

Тя си погледна часовника.

— Скоро кацаме. Някаква представа откъде да започнем?

Пол въздъхна.

— Няма библиотека с документите на Вилньов, няма музей или паметник в негова чест. Открих само няколко изрезки от вестници отпреди двайсет години, в които се споменава жена на име Камила Дюшен. Тя се опитала да продаде документи и произведения на изкуството, като твърдяла, че ги е намерила в семейния си дом. Смята се, че са принадлежали на Вилньов и някакъв друг благородник.

— Какво е станало с тях? — попита Гамей.

— Ами били обявени за фалшиви — каза Пол. — Вилньов не бил известен като художник. Но интересното е, че предците ѝ са притежавали пансиона, в който е живял Вилньов в седмиците преди смъртта си.

Преди да кажат още нещо, ревът на двигателите се промени и самолетът започна да се спуска. Гласът на пилота се чу от говорителите:

— Приближаваме Рен. Ще кацнем приблизително след петнайсет минути.

— Това ни дава петнайсет минути да открием някаква следа от мадам Дюшен — каза Пол.

— И аз така мисля.

Пол и Гамей вече бяха на земята, в наета кола скоро след изгрева на слънцето. Като използва общинските регистри, Гамей откри адрес на Камила Дюшен и сега действаше като навигатор, докато Пол караше по улици, които бяха два пъти по-тесни и два пъти по-лъкатушни от необходимото.

Не стига, че следваше непрестанните извивки и почти обратни завои на пътя, но и се беше сгънал на две в колата и излизаха и влизаха от мъгла, която затрудняваше нещата още повече. Когато един камион ги подмина в другата посока, Пол спря до канавката и изскубна някакви избуяли храсталаци.

Гамей го погледна с онзи поглед.

— Просто малко градинарствам — каза той.

Накрая стигнаха близо до центъра на града и Пол паркира на първото място, което откри.

— Да вървим пеша нататък — каза той.

Гамей отвори вратата.

— Добра идея. Ще е по-безопасно за всички. Включително за растенията.

С адреса в ръка, те тръгнаха по влажна калдъръмена улица към нещо като малък замък. Две извити каменни кули, свързани от каменна стена, блокираха пътя. Минаха през арка в центъра на стената.

— Portes mordelaises — прочете Гамей надписа на стената.

Влязоха през арката с усещането, че пристъпват в средновековен град, и донякъде беше така. Вече бяха в най-старата част на Рен и Portes mordelaises бе от малкото останали участъци от крепостните стени на града.

Продължиха по тясна уличка, докато стигнаха до адреса. Беше малко рано, но когато почука на вратата. Пол усети аромат на прясно изпечен хляб. Поне имаше някой буден в къщата.

— Сега осъзнах колко съм гладен — каза той. — Не съм ял нищо от дванайсет часа.

Вратата се отвори и една белокоса жена, вероятно на деветдесет години, застана на прага. Беше красиво облечена, с шал на раменете. Сви устни и огледа двамата американци.

— Bonjour — каза тя. — Puis-je vous aider?3

Гамей отговори:

— Bonjour, êtes-vous Madame Duchene?4

— Oui — отговори жената. — Pourquoi?5

Гамей си беше намислила реч на френски относно писмата на адмирал Вилньов. И бавно я започна.

Мадам Дюшен наклони глава, слушаше.

— Говорите френски доста добре — каза тя на английски, — като за американка. Американци сте, нали?

— Така е — каза Гамей, която знаеше, че американските туристи често имат лоша репутация в Европа.

Вместо да ги отпрати, мадам Дюшен се усмихна и им махна да влизат.

— Влезте, влезте — каза тя. — Тъкмо щях да правя палачинки.

Гамей погледна Пол, който се усмихна широко.

— Роден си под щастлива звезда.

Ароматът от кухнята на мадам Дюшен беше божествен. В допълнение към хляба, който бе изпекла, миришеше на пресни кайсии, боровинки и ванилия.

— Моля, седнете — каза тя. — Нямам много посетители, така че за мен е удоволствие.

Те седнаха до малка маса в кухнята, а възрастната жена се върна до плота. Започна да чупи яйца и да изсипва брашно, за да забърка тесто за палачинките. Говореше, докато работеше, и се обръщаше да ги поглежда.

— Първият ми съпруг беше американец — каза тя. — Войник. Бях на петнайсет, когато се запознахме. Той дойде с армията да прогони немците… Боровинки?

— Мадам Дюшен — прекъсна я Гамей. — Знам, че сигурно ви се струва странно, но ние много бързаме…

— Боровинки ще ми дойдат идеално — намеси се Пол.

Тя пак го изгледа по онзи начин. Този път два пъти.

Пол остана невъзмутим.

— Няма нужда да бързаме — прошепна той, когато мадам Дюшен се върна към работата си. — Все трябва да ядем по някое време. И някъде. Защо да не е тук.

Гамей извъртя очи.

— Боровинките са полезни — каза мадам Дюшен, без да се обръща. — Ще ви помогнат да живеете по-дълго.

— Не и ако жена му го убие — промърмори Гамей под нос.

Пол се ухили.

— Кажете ни повече за съпруга си — помоли той домакинята.

— О, той беше висок и хубав. Като вас — рече тя, обърна се и го погледна. — Имаше гласа на Гари Купър. Но не така дълбок като вашия.

Гамей въздъхна. Ако някоя жена щеше да флиртува с мъжа ѝ, според нея деветдесетгодишна французойка, която прави палачинки, беше най-безопасният вариант. Освен това Гамей също умираше от глад. А и ако Пол се окажеше достатъчно очарователен, може би щяха да измъкнат по-лесно историята на Камила Дюшен.

След закуската мадам Дюшен започна:

— Писмата са от дядо ми. Той никога не говореше за тях… Срамуваше се, че някой е бил намушкан в дома на предците му… А Вилньов не беше особено почитан.

— Но вие сте се опитали да ги продадете, нали? — попита Гамей.

— Преди години. Имах финансови проблеми. Изгубихме всичко. След като съпругът ми умря, всичко се разпадна. Тогава хората бяха луди по всякакви исторически неща. Всичко от ерата на Наполеон. Ако имаш нож за масло, който той е използвал веднъж, можеше да му вземеш десет хиляди франка.

— И това ви подсети за писмата? — попита Пол.

— Да. Мислех си, че ако бъдат продадени на търг, ще бъдем спасени. Но не било писано. Обвиниха ни, че сме фалшификатори и измамници, и никой дори не се усъмни в това.

— Ние имаме други писма, които Вилньов е писал до Дьо Кампион — каза Пол. — Ако почеркът съвпада, това ще помогне да се докаже, че вашите са автентични.

Тя се усмихна, бръчките сякаш засилиха красотата на очите ѝ.

— Опасявам се, че няма да може, защото не са у мен.

Сърцето на Гамей се сви.

— А у кого?

— Дадох ги на библиотеката. Заедно с купчина стари книги. И картините.

Пол си погледна часовника.

— Има ли шанс библиотеката да е отворена вече?

Мадам Дюшен стана и погледна часовника на стената.

— Всеки момент ще отвори. Моля, изчакайте да ви опаковам обяд.

— Кои сте вие? — попита Пол.

— Наричайте ме Скорпион — отвърна мъжът.

Като че ли се гордееше с това име. Пол не можеше да си представи защо.

— Как ни открихте? — Пол осъзна, че няма смисъл от подобни въпроси, но се опитваше да спечели време. Никога не беше виждал този Скорпион и макар че можеше да се досети за кого работи, му се струваше невъзможно мъжете да са узнали кои са те.

— Дневникът на Дьо Кампион е у нас — каза мъжът. — Той често споменава Вилньов. После беше лесно да изберем Рен и да открием Камила Дюшен.

— Ако сте я наранили… — заплаши ги Гамей.

— За нейно щастие вие пристигнахте преди нас. Беше по-разумно да ви последваме, отколкото да тормозим една старица. Е, дайте ми книгата с писмата.

Пол и Гамей се спогледаха тъжно. Нямаше какво да сторят. Пол пристъпи пред нея и я остави да сложи в дланта му джобното ножче, макар че едва ли щеше да му е от полза срещу огромните ножове на мъжете срещу тях.

— Ето — каза Пол, затвори албума и го хвърли напред. Той се плъзна по гладката маса и спря до Скорпион, който го грабна, прегледа го и го пъхна под мишница.

— Защо не си тръгнете, преди да е дошла полицията? — предложи Гамей.

— Никаква полиция няма да дойде — увери я Скорпион.

— Не се знае — рече Пол. — Някой може да ви е видял…

— Какво правихте с онази картина? — попита Скорпион.

— Нищо. — Още докато го изричаше, Пол осъзна, че е сбъркал. Не го биваше да лъже.

— Покажи ми я.

Пол пое дълбоко дъх и посегна назад към поставката. Когато дръпна рамката, осъзна, че е хванал друга картина. На бойния кораб. Може би това беше за добро.

Докато я обръщаше да я сложи на масата пред Скорпион, той осъзна, че има оръжие в ръцете си. Завъртя се и хвърли картината като фризби. Тя удари Скорпион в корема и той се преви.

Пол скочи напред, изрита го и извика на Гамей:

— Бягай!

Огромният ръст на Пол си имаше много предимства и недостатъци. Заради него той рядко участваше в юмручен бой. Малцина избираха двуметров гигант за противник, когато си търсеха с кого да се заядат. Но в резултат подобни схватки не му бяха силата.

От друга страна, благодарение на тежестта си можеше да нанесе много мощен удар или ритник. Ботушът му изстреля Скорпион назад към двамата му приятели. Тримата изглеждаха много изненадани от нападението и като че ли не знаеха как да отвърнат на атаката на такъв грамаден и гневен мъж.

Пол не ги чака да мислят. Обърна се и хукна в другата посока. Зави зад ъгъла и видя, че Гамей бяга към една далечна врата.

— Хванете ги! — извика Скорпион.

Пол настигна Гамей точно пред вратата. Едва сега осъзна, че тя носи картината с лодката.

— Знаех си, че тичаш по-бавно от обичайното — каза той.

— Просто трябва да я имам — рече тя с най-превзетия си глас.

— Да се надяваме, че ще я задържим — каза той и отвори вратата.

Излязоха на стълбище, явно аварийно, ако се съдеше по вида му. Пол отвори тежката метална врата.

— Нагоре или надолу? — попита Гамей.

— Предполагам, че надолу ще слезем в мазето, затова нагоре.

Хукнаха по стълбите, стигнаха следващия етаж и опитаха да отворят вратата. Беше заключено.

— Продължавай — извика Пол.

Долу се чу трясък на врата. Когато стигнаха до третия етаж, Гамей бутна вратата.

— Заключена е. Тези врати не трябва ли винаги да са отключени?

Хукнаха още нагоре и видяха прозорец, от който струеше светлина.

— Това е покривът — каза Гамей.

Пол опита вратата, но и тя беше заключена. Гамей строши прозореца с рамката на картината, почисти стъклата и мина през него.

Пол я последва и се озова на покрива на музея. Малка част беше плоска и асфалтирана, но останалото беше скосено и покрито с плочи.

— Трябва да има път надолу.

Зад един участък с плочи имаше друго равно пространство с малка колибка. Приличаше точно на стълбището, по което бяха дошли.

— Насам — каза Пол.

Гамей тръгна първа, докато Пол се оглеждаше за някакво оръжие. Не видя нищо полезно и хукна след нея. Зелените плочи на покрива бяха наредени под голям ъгъл от двете страни, освен това бяха мокри и изгладени от десетилетията дъжд.

Двамата се изкатериха до плосък участък, където плочите стигаха билото. Той беше съвсем тесен и една грешна стъпка щеше да ги запрати надолу. Изминаха централната част, скочиха на асфалтовата площадка и хукнаха към вратата. Беше заключена, но лесно разбиха прозореца.

Зад тях преследвачите им се появиха покрива.

— Ти върви, аз ще ги задържа каза Пол.

— Няма начин. Вътре се справи добре, но и двамата знаем, че не си гигантска версия на Брус Ли. Ще останем заедно.

— Добре, но побързай.

Тя му подаде картината, сложи ръце на перваза и изпищя. Когато се обърна, Пол видя, че някой отвътре я е сграбчил за ръцете и я дърпа. Той я хвана за краката и задърпа в другата посока. Дърпането продължи само секунда, преди Гамей да излети навън. По устата ѝ имаше кръв.

— Добре ли си? — попита Пол.

— Напомни ми да си направя инжекция против тетанус, когато се приберем.

— Само ако си ухапана, не ако ти си ухапала някого.

— Тогава забрави.

Сега бяха в капан. Пол взе една счупена плоча от покрива, но не беше кой знае какво оръжие. Мъжът на второто стълбище започна да блъска вратата.

— Ами сега?

— Каналът — каза Пол. — Ще скочим.

Те се покатериха отново на плочите, но този път тръгнаха надолу. Гамей пазеше равновесие като планинска коза, но Пол усещаше как ръстът му пречи. Беше му трудно да се привежда достатъчно ниско, без да има чувството, че ще полети напред.

Започна да се спуска по гръб. Гамей направи същото и стигнаха до ръба. От земята ги деляха четири етажа и трябваше да прескочат два метра и половина напред.

— По-високо сме, отколкото си мислех — каза Пол.

— Не мисля, че имаме избор — рече тя.

— Може би няма да посмеят да ни последват.

Зад тях мъжете се катереха по плочите.

— Явно не. Ти си първа.

Гамей хвърли картината и тя се приземи на каменната пътека до канала.

— Дайте ни картината — извика един от преследвачите им. — Само нея искаме.

— Сега ли се сети да каже — каза Гамей.

— Готова ли си? — попита Пол.

Тя кимна.

— Скачай.

Тя приклекна и се хвърли напред. Полетя, размахала ръце, подмина стената на канала с няколко метра и падна в тъмната вода.

Пол я последва. Хвърли се и се стовари до нея. Излязоха на повърхността след секунди. Водата беше леденостудена, но чувството бе превъзходно. Заплуваха към стената, където Пол избута Гамей на пътеката и се покатери след нея. Тя тъкмо хвана картината, когато се чу първият от трите плисъка в канала зад тях.

— Тези типове не знаят кога да се откажат — каза Гамей.

— Ние също.

Мъжете заплуваха към тях, а Пол и Гамей хукнаха. Бяха блокирани от друга зловеща на вид двойка в края на алеята.

— Пак сме в капан.

Малка моторна лодка беше вързана в канала. Единственото им спасение. Пол скочи в нея и едва не я преобърна. Гамей скочи до него и развърза въжето.

— Тръгвай!

Пол дръпна въжето на стартера, моторът оживя и започна да бълва син дим. Той натисна дросела и още дим блъвна от стария мотор, но витлото се завъртя и малката лодка потегли.

Пол гледаше напред, за да не удари някоя от десетките лодки и баржи, вързани до брега. Тъкмо започна да се чувства в безопасност, когато друга малка лодка се изстреля от мъглата зад тях и приближаваше.

— По-бързо! — извика Гамей.

Моторът работеше на пълна мощност, но лодката нямаше да счупи рекордите за бързина.

Пол се опита да завърти дросела отново, с надеждата, че така ще я ускори, но заяде и се отвори само наполовина. Беше студена, влажна сутрин и той си мислеше, че вероятно това е причината, но моторът само се давеше.

— Това не е по-бързо — изтъкна Гамей.

— Не мисля, че тази лодка може по-бързо — рече Пол. Пак завъртя дросела и се концентрира върху заобикалянето на препятствията и лодките, вързани от двете страни на канала.

Преследвачите им направиха същото и продължаваха да ги настигат. На един широк десен завой на реката, носът на лодката зад тях се удари в лодката на Пол и Гамей. Сблъсъкът ги накара да политнат напред и те задраха в каменната стена.

Реката се изправи и другата лодка се изравни с тях. Един от мъжете вдигна нож и тъкмо щеше да го хвърли към Пол, когато Гамей замахна с греблото, което беше намерила, и го халоса по главата. Той политна напред и падна във водата, но втори мъж — Скорпион, — грабна края на греблото и го дръпна.

Гамей почти бе изтеглена в другата лодка, затова пусна греблото и падна назад, когато Скорпион го издърпа.

Лодките се разделиха отново и тя видя как той приготвя ножа си.

— По-близо — извика на помощника си.

— Да ги затрудним — каза тя на Пол. — Подкарай това чудо към тях.

Пол я послуша и двете лодки пак се събраха, като удариха металните си бордове и отскочиха една от друга. Една идваща баржа ги принуди да се разделят и те поеха по двете страни на канала, но щом тя отмина, преследвачите отново се насочиха към тях.

Този път лодките се удариха и се заклещиха една в друга. По-голямата и по-бързата победи в битката за контрол и принуди по-малката лодка на Пол и Гамей да се насочи към стената на канала. Те се удариха в нея и лодката застърга по бетона сред дъжд от искри.

Когато се откъснаха от стената, Скорпион скочи на борда и грабна картината в краката на Гамей. Тя стисна рамката и я задържа, но мъжът дръпна назад и старата дървена рамка поддаде.

Гамей остана само с дъбови трески в ръцете, а Скорпион падна назад в лодката си с картината. Партньорът му веднага насочи лодката към центъра на канала и ускори.

— Той я взе! — извика Гамей.

Ролите се смениха и Пол зави толкова рязко, колкото посмя. Лодките отново се блъснаха, но не се закачиха и ударът изби ръката на Пол от лоста на дросела. Когато го хвана отново, малкият двигател се давеше. Пол отвори дросела, но само успя да напълни двигателя с гориво и той угасна. Лодката забави скорост с неприятно усещане за потъване.

Пол грабна въжето на стартера и го дръпна яростно.

— Бързо! — извика Гамей.

Другата лодка се отдалечаваше. Пол дръпна пак въжето и после отново. Двигателят оживя и те пак набраха скорост, но другата лодка беше вече много далече. Скоро съвсем се изгуби в мъглата.

— Виждаш ли ги? — извика Пол.

— Не — отвърна Гамей, като се взираше в мъглата.

След няколко минути стигнаха до лодката. Беше празна и се носеше до десния бряг на реката.

— Няма ги — изрече Пол очевидното. — Изгубихме ги.

Гамей изруга тихо и го погледна.

— Трябва да се обадим на полицията и на бърза помощ да идат в музея.

— И да проверят дали мадам Дюшен е добре — каза Пол.

Той насочи малката лодка напред, докато не откриха стълби и спряха до стената на канала. Излязоха заедно и влетяха в първото отворено заведение, което откриха. Гамей се обади по телефона на полицията.

Вече не можеха да сторят нищо, освен да чакат.

Кайро

Тарик Шакир седеше в тъмната контролна зала и чакаше новини. Нямаше доклади по радиото, нямаше жужене на радиостанции, само стационарен телефон и оптичен кабел, който минаваше по тунела и стигаше до водноелектрическата централа. По тези жици дойде новината, че планът му дава резултат.

Спешни срещи бяха свикани в Либия. Човекът на Шакир, опозиционен лидер, оказваше натиск. Бяха дадени много пари, но настроенията вече се обръщаха срещу сегашното правителство. А това беше безценно. Във всеки град имаше бунтове. Управниците продължаваха да обещават повече вода, но бученето на помпите в пещерата на Шакир му казваше, че това няма да се случи. Съмняваше се, че правителството ще издържи още двайсет и четири часа.

Междувременно от другата страна на Средиземно море, Алберто Пиола беше в Рим и провеждаше среднощни срещи, като привличаше италиански политици на своя страна. Той докладва, че са готови да признаят новото правителство на Либия в мига, в който стане официално, и да предложат подкрепата си на египетска инициатива за подкрепа и стабилизация. Французите щяха да ги последват и превратите в Алжир и Либия щяха да бъдат признати за законни.

Притесняваха го само американците от НАМПД и италианката от разузнаването. Те бяха в неизвестност от пет часа. Все още никой не ги беше видял.

Почукване по вратата прекъсна мислите му.

— Влез — нареди той.

Вратата се отвори и влезе Хасан.

— Очаквам да чуя за напредък — каза Шакир.

— Скорпион току-що се върна от Франция. Хората му са открили американската двойка. Наложило се е да оставят няколко трупа след себе си, но са взели онова, което американците са търсили.

— Каква е стойността му?

— Ограничена — призна Хасан. — Бележките на Вилньов приличат на бълнувания на луд. Картините са също толкова зле. Според Скорпион американците явно са смятали, че ще открият нещо скрито в картините, но той и хората му са ги разкъсали и не са намерили нищо. Нито скрити бележки, нито послания. Ако Вилньов или Дьо Кампион някога са знаели истината за Черната мъгла и антидота, тя е изгубена.

Шакир беше доволен, но не напълно убеден в това.

— Какво стана с американците?

— Не се знае. Може да са избягали.

— Да ги намерят и да ги елиминират — каза Шакир.

— Мисля, че това ще ни изложи на ненужен…

— Не ти е работа да мислиш — скара му се Шакир. — Какво стана с нашите нарушители? Някаква следа от тях?

— Още не — отвърна Хасан. — Казах ти, че едва ли ще намерят път навън.

— Нека хората ни да са нащрек — каза Шакир. — Не ми харесва това чакане. Предпочитам да…

Светлините в контролната зала примигнаха и Шакир млъкна. Изображението на компютърните екрани се сви за миг, сякаш щяха да изгаснат, но после се оправи. Той стана и се ослуша. Звукът на помпите леко се беше променил.

Техниците в конзолите също го чуха. Започнаха да пишат по клавиатурите, опитваха се да разберат какво става. Жълти предупредителни флагчета се появиха на екрана.

— Какво става? — попита Шакир.

— За секунда спря захранването. Беше пренасочено към вторичния кабел.

— Защо ще спира? — попита Шакир.

— Или главният кабел е дал накъсо или се е задействал прекъсвач — каза един от техниците.

— Аз разбирам от електричество — каза Шакир. — Какво го е причинило?

Отговори му тътен, който разтърси пещерата. Вибрацията можеше да идва само от едно. От експлозия.

Шакир излезе от залата.

Само половината крушки светеха. Единствено аварийните системи работеха. Той усети тътен в далечината, сякаш се приближаваше голям камион. Втренчи се в тунела. Нещо идваше, нещо огромно. То като че ли пълзеше в мрака и изпълваше целия тунел. Шакир се напрегна да разбере какво и точно тогава светнаха фарове и го заслепиха.

Бяха по-стари и с жълт отблясък. Не приличаха на фаровете на новите коли. Няколко мъже хукнаха да пресрещнат камиона и бяха покосени от трещенето на тежка картечница.

Шакир се хвърли обратно в контролната зала, когато оръжието се обърна към него. Стрелбата озари пещерата зад него и едрокалибрени куршуми започнаха да се забиват в стените.

— Докарай хората си тук — извика той на Хасан. — Нарушителите не следват твоя сценарий. Вместо да си тръгнат, те се връщат.

Хасан хукна към конзолата и вдигна телефона.

— Първа секция — изкрещя той. — Говори Хасан. Всички да слязат долу. Да, веднага. Нападат ни.

Още докато говореше, картечницата разби прозорците на контролната зала, които я отделяха от пещерата. Хасан залегна и започна да пълзи по земята, докато по него се посипваха каменни отломки и стъкла.

Двама от хората на Шакир се опитваха да отвърнат на огъня, но бързо бяха покосени.

— Тази кола не е от нашите — каза Хасан. — Това е бойна машина.

— Откъде се взе? — попита Шакир.

— Нямам представа.

Шакир изтича от страничната врата и изчезна по втория тунел, който водеше към централната погребална камера.

Хасан тръгна към вратата точно когато отряд войници зае позиции да защитава контролната зала. Той извади деветмилиметровия си пистолет. Нямаше никакво намерение да стои на пътя на онова, което разрушаваше пещерата, но знаеше, че ще изглежда по-добре, ако се скрие някъде с оръжие в ръка.

Шакир и Хасан изтичаха по коридора и излязоха в голямата зала със златния сфинкс, древната лодка и саркофазите. Докато минаваха покрай лодката, краката им нагазиха във вода.

— Комплексът се наводнява — каза Шакир.

— Няма как — отвърна Хасан. — Помпите още работят. Чувам ги.

Виждаше се как водата бълбука на по-ниските места. Шакир знаеше точно какво е станало.

— Те са обърнали потока. Вместо да пресушават водоносния хоризонт, сега го пълнят.

— Ако е така, имаме проблем — каза Хасан. — Тази зала беше наводнена, когато я намерихме. И пак ще се наводни. Трябва да се махаме оттук.

Шакир беше отвратен.

— Ти наистина си страхливец, Хасан. Те са само трима! По-добре да ги убием и да върнем помпите в нормален режим.

— Но те имат някакъв танк.

— Това е бронирана кола — каза Шакир, който я беше огледал добре. — Не знам откъде са я взели, но не е неразрушима. Трябва само да ги хванем в капан и да се снабдим с по-мощни оръжия. Върви в оръжейната и донеси няколко РПГ-та.

Хасан огледа залата.

— Хайде — каза той на войника до него.

Когато двамата си отидоха, Шакир застана в центъра на залата. Забеляза друг от хората си да тича към тунела с изхода.

— Стой тук и се бий.

Мъжът не му обърна внимание и изтича по рампата към тунела. Шакир вдигна оръжието си, изстреля няколко куршума и уцели мъжа, щом той стигна до върха. Дезертьорът падна и се изтърколи настрани от рампата, право в ямата с крокодилите. Гладните животни го нападнаха на мига.

Хасан отвори с кода си вратата на оръжейната. Вътре имаше рафтове с бойни пушки и кутии с муниции, а до отсрещната страна няколко руски ръчни противотанкови гранатомета. Подаде един на войника, който бе дошъл с него.

— Занеси го на Шакир.

Мъжът не възрази и хукна обратно.

Хасан провери другия гранатомет и когато се увери, че е сам, отиде до телефона. Стационарната линия беше свързана чрез контролната зала със станцията на повърхността. Той се надяваше, че още работи.

След леко пращене гласът на водача на станцията се чу.

— Дай ми Скорпион — каза Хасан.

Скорпион отговори:

— Тръгвам към асансьора с два отряда.

— Изпрати ги без теб — каза Хасан. — И ме чакай на третия изход, тунела на старата солна мина — каза той. — Докарай ленд роувъра. Трябва да потеглим бързо.

Скорпион не възрази на заповедта. Хасан затвори. Водата вече стигаше до глезените му. Процеждаше се в пещерата от хиляди пукнатини в земята. Той нямаше желание да се дави тук. Тръгна към вратата, заключи тунела, който водеше към погребалната камера, и хукна в обратната посока.

За да доживее до следващия ден.

Джо тръгна към вратата на асансьора и видя стърчаща метална рамка, която продължаваше надолу от вертикалната шахта в скалата. Металната решетка беше широка и здрава и Джо знаеше, че асансьорът е предназначен за големи товари, тежко оборудване и големи група хора, като асансьорите, които бе виждал в мините по света.

Кабината не беше пристигнала, но колелата се въртяха. Той реши, че в нея ще има двайсет или трийсет въоръжени мъже, затова реши, че не бива да стигат до долу.

За нещастие като повечето асансьори и този се контролираше отгоре, където тежка макара, закачена за стоманени въжета, издигаше и спускаше кабината по релсите. Единственото, което Джо можеше да стори оттук, бе да блъсне металната рамка с надеждата да изкриви водещите релси и да спре спускането му.

Той нагласи сахарианата на позиция и форсира двигателя. Тъкмо щеше да напада, когато забеляза, че от коридора се плъзват струи вода.

— Като че ли имаме теч — промърмори си той.

Осъзнавайки, че може да имат нужда от асансьора за бягство, Джо се отказа да го троши и мина към план Б.

Паркира AS-42, мина зад картечницата и нагласи бронирания щит. После зареди двете 20-милиметрови противотанкови оръжия и картечницата.

Сянката на кабината се появи, а после и дъното ѝ. Широката метална кутия се плъзна на мястото си. Нямаше врати, само клетка над решетестия под. Поне двайсет войници стояха вътре.

Джо не смяташе да стреля по мъже в клетка, но дори ако един от тях посегнеше към оръжието си, той щеше да натисне и двата спусъка.

Асансьорът стигна до земята с отекващ тътен.

— На ваше място щях да се върна горе — извика Джо с пръсти на спусъците, като гледаше през малкия процеп в бронирания щит. Светлините на сахарианата блестяха и заслепяваха мъжете в клетката.

Външната врата на асансьора са отвори. Мъжете вътре стискаха оръжията си, но бяха натъпкани така плътно, че не можеха да ги вдигнат.

— Не е нужно да умирате днес! — извика Джо.

Вътрешната решетка започна да се отваря. Джо очакваше те да хукнат напред и да бъдат избити, но никой не помръдна.

Взираха се в него, присвивайки очи срещу блясъка на фаровете. Накрая, без да продума, един от мъжете натисна бутон. Решетката се затвори, въжетата се опънаха и асансьорът се издигна.

Джо наклони картечницата нагоре, проследявайки го, докато асансьорът не изчезна в шахтата. После тръгна напред и огледа решетестия таван на издигащата се кабина. Още трийсет секунди и щеше да е сигурен, че не възнамеряват да се върнат. Скочи обратно на седалката.

Кърт беше казал, че до повърхността има сто и двайсет метра. Най-малко две минути издигане. И още две минути надолу. Той знаеше, че имат поне толкова време.

Форсира двигателя и пое назад към контролната зала. Когато стигна до нея, водата беше дълбока трийсетина сантиметра.

Откри Кърт в средата на залата, заварден от хора Шакир. Джо се прицели с противотанковото оръжие и стреля. Залетяха скални отломки и групата се разпръсна.

Кърт хукна към машината.

— На косъм беше. Как мина при асансьора?

— Изпратих ги обратно след строго мъмрене — каза Джо.

— Мислиш ли, че ще се върнат?

Джо се огледа. Пещерата миришеше на дим от експлозиите и стрелбата. Беше едва осветена и бързо се пълнеше с вода.

— А ти?

— Не и през този живот — каза Кърт и се качи.

— Сигурно не си намерил Рената — отбеляза Джо.

Кърт поклати глава.

— Тези ме завардиха. Да идем да я намерим и да се махаме оттук. Иначе ще трябва да плуваме.

Джо даде газ и сахарианата тръгна напред, като вдигаше малка вълна с носа си и оставяше диря след себе си в тъмното. В един нисък участък от тунела водата почти ги заля, но те успяха да преодолеят вдлъбнатината и излязоха от другата страна.

— Откъде идва цялата тази вода? — попита Джо.

— От Нил — отвърна Кърт. — Обърнах помпите. Сега системата на Шакир изпомпва вода от реката обратно във водоносния хоризонт под високо налягане. Предполагам, че тук просто избива.

— И изпълва сухите езера на Либия и Тунис — каза Джо.

Кърт се усмихна.

— Надявам се и кладенците в Бенгази.

Те продължиха напред, като подминаха две плаващи във водата тела — хора на Шакир.

— Рената е минала оттук — предположи Кърт.

Продължиха и надолу водата стигаше до средата на машината.

— Тази чудесия сигурно не е амфибия, нали? — попита Кърт.

Джо поклати глава.

— Още трийсетина сантиметра и сме потънали.

Те бучаха по тунела и излязоха в централната погребална камера.

— Лабораторията е от другата страна — каза Кърт.

Огледа залата, докато Джо ги изкара в нея. Не се виждаше никой, но някакъв внезапен плисък в средата привлече вниманието на Кърт.

С периферното си зрение той видя струйка дим и пълзящ пламък. Нямаше време да реагира или дори да извика. Снарядът падна на няколко крачки от тях и отвори огромен кратер в наводнения под, разби предния край на машината и я катурна настрани.

Кърт остана в съзнание, но ушите му кънтяха, а главата му пулсираше. Озова се във водата.

Погледна към седалката на шофьора.

— Добре ли си?

— Краката ми са заклещени — каза Джо. — Но не мисля, че имам нещо счупено.

Той се напъна и опита да се освободи. Кърт опря рамо в огънатия метал на таблото и натисна.

Джо се освободи и скочи във водата до него.

— Добре, че не ни уцели — изрече той очевидното. — Едно пряко попадение щеше да ни убие.

— Изглежда все пак има някой тук — каза Кърт.

— Да, има — извика глас иззад преобърнатата машина. Кърт го разпозна. Беше Шакир.

Кърт и Джо се притиснаха към машината, която сега беше с две колела във водата, която бавно се покачваше. Противотанковото оръдие беше безполезно, а картечният пистолет на Кърт не се виждаше никъде.

— Няма значение дали ще ни убиеш — извика Кърт. — Това място се наводнява и водата ще залее цялата дупка. Това ще привлече внимание. С теб е свършено, Шакир. Планът ти се провали.

Първата реакция беше смях.

— Ще намеря начин да спра водата и да поправя това, което сторихте — отвърна той. — Просто малко неудобство.

— Не е вярно — извика Кърт. — Използвах компютъра ти, за да изпратя вест на моите началници. Когато излезеш на повърхността, целият свят ще знае какво си намислил и какво си сторил. Те ще знаят, че ти си отговорен за сушата. Ще разберат за Пиола и другите, които изпълняват твоите нареждания, ще разберат, че токсинът, с който приспиваш хората, се извлича от жлези на африканска жаба. Следващия път, когато кажеш, че можеш да убиваш и да възкресяваш, ще ти се изсмеят!

Серия изстрели отскочиха от шасито на машината и Кърт разбра, че е попаднал в целта.

— Не знам дали е добра идея да вбесяваш откачалка с оръжие — каза Джо.

— Между нас има бронирана кола — отвърна Кърт.

— Може да се цели в резервоара.

— Прав си. Поне ще сме достатъчно мокри, ако вземе, че уцели.

Но сега водата вече беше над хълбоците му и се изкачваше с по сантиметър на минута. Кърт тъкмо мислеше да плуват към някакво укритие, когато нещо го накара да си промени решението. Срещу тях, надолу в пещерата, нещо дълго, ниско и зелено се плъзна над стената на ямата.

— Имаме нов проблем — каза той.

И Джо го беше видял.

— Трудно решение — рече той. — Да ни застрелят или да ни изядат.

Водата беше изпълнила пещерата и първо се бе изляла в по-ниската яма с крокодилите.

— Може и да си мислиш, че ще избягаш — извика Кърт на Шакир, — но няма да минеш покрай крокодилите.

— Те ще са твърде заети да разкъсват вас, за да се занимават с мен — отвърна Шакир. — Ние сме на по-високо.

Кърт погледна през пролука в изкривения метал. Шакир стоеше върху саркофаг в центъра на залата и нещо лежеше в краката му.

— Не след дълго ще те залее — каза Кърт. — Но ти предлагам сделка. Ти и хората ти излизате през тунела, а ние ще се върнем към асансьора. Може да се избием по-късно някъде на сухо.

Друг крокодил мина през стената, а след него още два. Те изчезнаха във водата и Кърт знаеше, че скоро ще открият обърната машина и двете мръвки скрити зад нея.

— Ще ти предложа по-добра сделка — каза Шакир. — Ти и приятелят ти се изправяте с вдигнати ръце над главата и аз ще ви убия бързо.

— И с какво това е по-добра сделка? — извика Кърт.

— Защото иначе оставате тук и слушате как забивам по един куршум в коленете на италианката, а после я хвърлям във водата.

— Що ти трябваше да питаш? — рече Джо.

Кърт разтърси вбесен глава.

— Поне знаем къде е отишла.

— Той така или иначе ще ме убие — извика Рената. — Просто вървете. Махайте се. Най-важно е да се разбере истината.

Кърт се изви и погледна отново над изкривената машина.

— Той стои върху един от саркофазите. Рената е долу пред него. Но стреляха с гранатомета от друга посока. Виждаш ли някого там?

Джо кимна.

— Има някой на сфинкса. Дано да няма друг снаряд, или сме свършени.

Кърт погледна към приятеля си. Джо имаше кървяща рана над окото и притискаше ребрата си.

— Май нямаме голям избор, приятел.

— Така е — отвърна Джо. — Според мен или ще се бием, или ще умрем. Ще се предадем или ще умрем. Или чакаме тук водата да ни залее. Ако първо не ни изядат живи.

Докато говореше, той дръпна картечницата от гнездото ѝ.

— Предполагам, че искаш да се бием — каза Кърт.

— А ти?

Той поклати глава и му смигна.

— Всъщност ще се предам.

Лицето на Джо се зачерви от шока, но Кърт отвори длани и му показа двете епруветки с Черна мъгла. По една във всяка ръка.

— Можеш ли да свалиш онзи от сфинкса? — попита Кърт.

Джо провери дали картечницата не е засякла.

— Имам десет патрона. Мисля, че единият е с неговото име.

Изстрел и писък ги стреснаха.

— Това беше в мускул! — извика Шакир. — Следващата ще е в капачката на коляното ѝ.

Без да пуска епруветките, Кърт вдигна ръце зад главата си и се нагласи да стане.

— Карай направо — каза Джо. — Не се занимавай с подробности.

Кърт се ухили и се изправи бавно, като почти очакваше да го застрелят в мига, в който се появи иззад преобърнатата кола.

Стана и погледна Шакир в очите. Рената беше на колене пред него.

— И другият — извика Шакир.

С ръце зад главата, Кърт се озърна надолу към Джо и после към Шакир.

— Кракът му е счупен. Не може да стане.

— Кажи му да подскочи!

Джо кимна. Беше готов да стреля.

— Ти му кажи! — извика Кърт. Замахна с дясната ръка и хвърли първата епруветка към каменния саркофаг, на който стоеше Шакир. Пропусна на косъм и тя пльосна във водата.

Шакир я видя да прелита и потрепна, очакваше експлозия. Когато такава не последва, вдигна оръжието и стреля към Кърт.

Кърт вече беше прехвърлил другата епруветка в дясната си ръка и я хвърли, този път странично. Тя се удари в каменния капак на саркофага точно под краката на Шакир. Счупи се и съдържанието ѝ се понесе към извития ръб на ковчега.

Шакир потъна в Мъглата и залитна назад, зрението му се замъгли. Веднага разбра какво става, но вече беше късно: Мъглата го заливаше. Той стреля отново към Кърт и падна във водата от отката.

Джо надникна над преобърнатата машина и опря картечницата на предната броня. Откри огън по мъжа на сфинкса. Изстрелите изкънтяха като оръдейни в погребалната камера.

Войникът на сфинкса се скри зад статуята при първия откос, но следващите куршуми се забиха в короната на сфинкса и изскочиха от другата страна.

Войникът осъзна твърде късно грешката си. Сфинксът беше от гипс, покрит със злато и полускъпоценни камъни. Оръжието на Джо изстрелваше куршуми, които бяха бронебойни. Те се забиваха през украшението на главата като през хартия. Той падна на колене, когато един куршум го уцели. Следващият го довърши, той се катурна настрани и се плъзна от сфинкса. Стовари се във водата и изплува на повърхността, носейки се по лице.

Кърт се огледа, ослушвайки се. Залата беше притихнала. Стрелбата беше свършила. Водата около сфинкса се размърда, когато един от крокодилите се устреми натам, налапа тялото на мъртвия войник и се завъртя в смъртоносна спирала.

— По-добре донеси Рената — каза Джо.

Кърт вече действаше, грабна един противогаз от машината, сложи го на лицето си и го притисна плътно.

Макар че беше прекарал половината си живот във водата, той винаги се изумяваше колко трудно е да се тича, когато тя стига над коленете ти. Хукна напред и видя Рената да се носи в безсъзнание по повърхността. Грабна я, преметна я на рамо и се покатери на каменния саркофаг.

Сега бе изправен пред дилема. Гладните крокодили бяха излезли от ямата си и обикаляха из плитките води в погребалната камера в търсене на месо. Той преброи четири, но това не означаваше, че няма и други.

Зад него Джо се бе покатерил на машината и засега беше в безопасност. Но водата се покачваше. Като не видя опасност между тях, Кърт му махна да се приближи.

С противогаз на лицето, Джо стигна до най-близкия саркофаг и се покатери на него. После скочи на следващия, докато се озова при Кърт.

— Май сме изправени пред зъбата дилема — каза Джо.

Кърт чуваше смеха зад маската, макар и приглушен.

— Да се надяваме, че не съвсем.

Шакир се носеше по гръб в дълбоката метър и двайсет вода. Точно до него беше последната епруветка с Черна мъгла.

— Прикривай ме — каза Кърт.

Скочи долу и тръгна към Шакир и стъкления контейнер с токсина. Знаеше, че могат да ги използват. Шакир дори можеше да се окаже по-важен, ако успееха да го накарат да говори.

Грабна епруветката от водата и хвана Шакир с другата си ръка. Задърпа го, но вече се движеше още по-бавно.

— Бързо! — извика Джо, като вдигна картечницата и стреля над главата на Кърт.

Кърт се опита да бърза, но му беше трудно да пристъпва и когато се опита да тича, краката му се подхлъзнаха. С големи усилия той стигна до саркофага, излезе от водата и се опита да издърпа Шакир от нея.

Към тях се втурна една вълна. Дълъг три метра и половина крокодил се появи и захапа краката на Шакир. Кърт не успя да го задържи, крокодилът издърпа Шакир от хватката му и го повлече надолу.

Водата закипя в зелено и се появи червена пяна, когато и други зверове се сбиха за тялото, а после един от тях отплува, преследван от останалите.

— Май отива на среща с бога на задгробния живот — каза Джо.

— Нещо ми подсказва, че Озирис няма да е доволен от това, в което е превърнал тази гробница — каза Кърт.

— Не че не си го заслужава — рече Джо, — но той беше шансът ни да намерим антидота.

Кърт се изправи и огледа водата, която се плискаше в ръба на саркофага под краката му.

— Ако не внимаваме, ще свършим като него — каза той. — Това малко островче няма да ни защити. Виждал съм в Амазонка крокодили да скачат на метър и половина от водата, за да лапнат птици от дърво. Виждал съм и по-лошо по бреговете, когато забележат по-едра плячка.

Джо се съгласи.

— Какво ще кажеш да си тръгнем, докато ядат?

— Аз ще нося Рената. Ти носи картечницата. Ще тръгнем направо към рампата и после обратно към електроцентралата. Ще хвърля епруветката след нас. Ти стреляй по всичко, което ни се изпречи. И трябва да сме много бързи.

— Ясно — рече Джо. — Последната част ми се струва най-важна.

Кърт вдигна Рената на рамо и обхвана краката ѝ с лявата си ръка. Държеше епруветката в дясната.

— Изглежда чисто — каза Джо.

За всеки случай той стреля няколко пъти във водата пред тях. Скочиха и започнаха да газят напред. Джо беше сигурен, че ще ги изядат живи, преди да са изминали и половината път до тунела. Стреля по нещо вляво. Беше просто обувка. Завъртя се надясно, но не видя нищо.

Кърт скочи зад него и отвори с палец епруветката, като я заразмахва над водата след тях.

Обърна се, когато Джо стреля отново. Този път нещо се втурна през водата от другата посока. Кърт гледаше как извива зад тях и напада, и извика на Джо.

Картечницата изтрака отново — два пъти — и после засече. Крокодилът продължи напред и се блъсна в краката на Кърт.

Ударът го повали назад, но челюстите така и не се отвориха и когато Кърт се надигна от водата, видя, че крокодилът се носи като безвредна играчка по повърхността. Дали заради Черната мъгла или куршумите на Джо, така и нямаше да разбере.

Джо стигна до рампата първи, а след секунди и тримата бяха вече на високо и сухо.

Спряха за миг да си починат, но водата продължаваше да се издига.

— Да си вървим у дома — каза Кърт.

Джо оправи картечницата и тръгнаха по тунела към изхода, подминаха мумифицираните жаби и стигнаха до залата на Анубис е тръбите и релсите. Една вагонетка беше останала и те се качиха в нея, включиха я и потеглиха към електроцентралата на „Озирис“.

Когато най-сетне стигнаха там, вратата към залата с генераторите вече беше широко отворена. Слязоха от вагонетката и бяха посрещнати от десетина мъже с египетски военни униформи. Към тях бяха насочени пушки и Джо остави оръжието си, после вдигна ръце. Кърт също вдигна ръце, като балансираше Рената на рамото си.

Един мъж излезе пред тях. На униформата му видяха Орела на Саладин, който показваше, че е майор, точно като Едо, когато срещна за първи път Джо.

Майорът огледа отпуснатото тяло на Рената, после огледа Кърт и Джо.

— Вие ли сте американците?

Кърт кимна.

— Дзавала и Остин?

Те пак кимнаха.

— Елате с мен. Генерал Едо иска да ви види.

Едо беше със старата си униформа, която все още му ставаше след две години цивилен живот.

— Ти да не си постъпил отново в армията, докато ни нямаше? — попита Джо.

— Е, тя е само за хубост — каза той. — Аз докарах тези мъже тук. Реших, че трябва да взема участие.

— Срещнахте ли много съпротива?

— Не тук — каза Едо. — Мъжете, които работят в електроцентралата са цивилни, но се справихме с няколко групи от специалните отряди на „Озирис“, които излязоха от този тунел. А Шакир няма да остави това без реакция. Имаме съюзници в правителството и армията, но и той има.

— Не бих се тревожил за Шакир — каза Джо. — Единственият проблем, който може да създаде сега, е да влоши храносмилането на крокодилите.

Кърт добави подробностите, като обясни как е умрял Шакир и описа съкровищата в другия край на тунела, които отново бяха под водата.

Едо слушаше с интерес и заключи:

— Великолепна победа.

— Но непълна — каза Кърт. Вдигна празната епруветка. — Намерихме само отровата, но не и антидота. Освен това Хасан избяга. Щом той събере поддръжниците на „Озирис“, ще трябва да се сражавате с тях политически и по улиците.

— Хасан е хитра лисица — каза Едо. — Той е преживял доста прочиствания. Но този път ни остави следа. Според някои от пленените мъже е излязъл от един от изходите на мината с мъж, чието лице е покрито с белези и превръзки. Разбрах, че го наричат Скорпион.

Кърт и Джо се спогледаха.

— Някаква представа къде да отишли?

Едо поклати глава.

— Не. Но научихме нещо друго от двама техни пилоти. Нека ви покажа.

Поведе ги към картата на стената.

— Тази карта показва помпените станции, които „Озирис“ използват, за да отклоняват водата от водоносния хоризонт към Нил. Има деветнайсет основни станции и няколко десетки помощни помпи, предназначени да поддържат налягането. Доколкото разбрахме, всички са автоматизирани. Освен тази.

Едо посочи място на картата западно от Кайро, в безлюден район, наречен Бялата пустиня.

— Пленените пилоти казват, че са летели редовно дотам, доставяли са храна, вода и други провизии.

— Значи тази станция се управлява от хора? — попита Кърт.

Едо кимна.

— Да, но от кого? Според пилотите там има и цивилни, освен служители на „Озирис“. Учени, които получават специални пратки, херметически затворени сандъци на всеки три дни.

Кърт си спомни какво му беше казал биологът Брад Голнър, преди да умре.

— Сигурно това е лабораторията, в която правят антидота. Трябва да проверим — рече той.

— Моите хора са недостатъчни — каза Едо. — Трябва да изчакаме, докато получим подкрепата на цялата армия.

— Само ни дайте хеликоптер — каза Кърт.

— Аз нямам — отвърна Едо. — Но има един на покрива. Ако нямате нищо против да летите под флага на „Озирис Интернешънъл“.

Кърт и Джо предадоха Рената на грижите на медицински екип и заедно с Едо отлетяха с хеликоптер „Газел“ с цветовете и логото на „Озирис“.

Едо беше главният пилот, Джо седеше на мястото на втория пилот, а Кърт се взираше в блестящите бели пясъци под тях. Минаваха над километри гола земя, безкрайни дюни и скални формации, които бяха прочути с неземната си красота. Две коли привлякоха погледа му, но след бърз оглед се оказаха изоставени.

По-нататък Кърт забеляза дългата тънка линия на тръбопровод, който пресичаше пустинята. Тя свършваше до сива бетонна сграда и изчезваше под пустинята като змия.

— Това е. Там, където тръбата излиза от пясъка.

Едо зави натам и спусна машината. Нямаше други коли до ниската сграда, никаква следа от делегация по посрещането.

— Изглежда изоставена — каза Джо.

— Не можем да сме сигурни — отвърна Едо. — Може да ни чакат вътре.

— Виждам хеликоптерна площадка — каза Кърт.

— Ще се приземим там.

Хеликоптерът предизвика малка пясъчна буря, когато Едо сниши към площадката, но завихреният пясък се слегна още щом перките забавиха въртенето си.

Кърт вече беше на земята и бе приклекнал с автомат в ръка, в случай че някой ги нападнеше, когато са най-уязвими. Огледа вратите и прозорците, готов да стреля, но не се появи никой.

Джо и Едо скоро отидоха при него и Кърт посочи напред. Чуваше се някакво тракане, като от счупен капак по време на буря.

Тримата тръгнаха далече един от друг, за да не могат да ги повалят с един откос. Откриха врата, която зееше отворена. Тя се люлееше на вятъра и се удряше в рамката, но не можеше да се затвори, защото резето беше изтеглено.

Едо посочи към дръжката и даде знак, че ще отвори широко вратата. Кърт и Джо кимнаха.

Щом Едо отвори, Кърт и Джо насочиха оръжията си, лъчите на фенерчетата им минаха над перилата на стълбите и осветиха залата.

— Празно е — каза Джо.

Кърт влезе през вратата. Сградата беше невероятно безлична. Бетонни стени, бетонен под. Извити тръби излизаха от главната към три помпи, които приличаха на помощните помпи, за които Едо беше споменал. В другия край лежеше единственото нещо, което изглеждаше не на място.

— Погледнете.

Джо последва лъча на фенерчето на Кърт и добави и своя към него. Двете светлини озариха метална клетка и мощна подемна система.

— Прилича на асансьора в подземната пещера.

— Ние сме поне на петдесет километра оттам — каза Кърт. — Но ти си прав. Изглежда същият.

Кърт откри ключа и асансьорът оживя.

— Да стигнем до дъното на това.

Тримата се качиха в клетката и Джо натисна хлабаво закачената контролна кутия. Вратите се затвориха и те потеглиха надолу. Когато се отвориха отново, тримата бяха дълбоко под повърхността, в зала, изпълнена с още помпи и тръби.

— Тези помпи са много по-големи от онази горе — отбеляза Едо. — Повече приличат на водноелектрическата централа.

Кърт видя, че тръбите се спускат надолу в земята.

— Сигурно тук изпомпват огромно количество вода от водоносния хоризонт.

— Или сега я връщат, благодарение на теб — каза Джо.

Минаха покрай помпите, надяваха се да намерят лаборатория. Зад една врата откриха контролния панел за системата и от дисплея ставаше ясно, че помпите още връщат водата обратно, както ги бе нагласил Кърт.

— Изненадан съм, че не са ги пренасочили, преди да избягат — каза Джо.

Кърт си мислеше същото. Написа нещо на клавиатурата и се опита да въведе команда. Системата поиска парола. Той написа някакви случайни цифри и достъпът му бе отказан. Появи се прозорец със съобщение: „Системата е заключена/Нужна е парола от «Озирис»“.

— Това е отдалечена станция — каза Кърт. — Посоката на водата може да се променя само от главния контролен център. Тук няма как да отменят такава команда, освен ако някой с достатъчно власт не напише необходимата парола.

Те продължиха да оглеждат станцията.

— Погледнете — каза Джо.

Кърт отстъпи от контролния панел. Джо и Едо стояха пред запечатана врата като онези в лабораторията до погребалната камера. Панелът до нея светеше в мътно червено.

— Ето това търсим — каза той.

— Но как ще влезем? — попита Джо.

Кърт мина напред и въведе кода, който бе видял Голнър да използва в лабораторията под пирамидите. Панелът потъмня за миг и на дисплея се появи името на Брат Голнър, но вратата не се отвори. Панелът пак светна в червено.

— Добър опит — каза Джо.

— Явно той е в системата, но няма достъп тук — рече Кърт.

Докато говореше, панелът светна в зелено, вратата изсъска и бавно се отвори. Двама мъже и една жена излязоха. Бяха с лабораторни престилки. Първият мъж беше по-нисък, с рошави вежди, които стърчаха над очилата му като жив плет.

— Брад? — попита той, като се огледа.

— Опасявам се, че не е с нас — каза Кърт.

Учените се втренчиха смаяни в униформата на Едо, като бързо намериха отговор на собствения си въпрос.

— Довели сте военните.

— Защо се криете тук? — попита Едо.

Те се спогледаха и унилите им погледи показаха, че са били принудени и заплашвани, за да вършат това, което вършеха тук.

— Когато хората от станцията чуха, че сградата на „Озирис“ е нападната, станаха много нервни — каза мъжът с рошавите вежди. — Все искаха нови заповеди и информация, но не получаваха отговор. Тогава помпите започнаха да връщат водата и те не можаха да отменят това. Чуха по радиото новините за нападението. Паникьосаха се и си тръгнаха. Искаха да унищожат лабораторията, но ние се заключихме. Знаем за какво използваха работата ни. Не искахме да унищожат антидота.

— Значи го правите тук? — попита Кърт.

Мъжът кимна.

— Как се получава?

— От жабите — каза мъжът.

— Нещо в кожата им.

— Да, откъде знаете?

— Брад Голнър се опита да ми каже. Шакир го застреля, преди да ми обясни. Но и той се чувстваше като вас. Искаше да оправи нещата. И ни каза каквото знаеше, преди да умре. Каза, че кожата на жабите се опакова в запечатани контейнери и се транспортира.

Мъжът кимна.

— Когато кожата, с която жабите се увиват, бъде изложена на дъжд, тя изпуска противодействащо вещество, което сигнализира на нервната система на жабите да се събуди. За жабите това е краят на хибернацията. За хората се наложи да модифицираме сигнала, но работи по същия начин — уверявам ви.

— Колко от антидота имате?

— Голямо количество.

— Достатъчно ли е за пет хиляди души?

— За Лампедуза ли? Да, знаем какво се е случило. Трябва да стигне за пет хиляди души.

— Да се надяваме, че ще стигне за пет хиляди и един — каза Кърт. Обърна се към Едо. — Можеш ли да откараш тях и антидота в Кайро?

— Това означава ли, че ние оставаме тук? — попита Джо.

Кърт кимна.

— Не мисля, че ще сме самотни задълго.

Едо го разбра и се обърна към лаборанта.

— Имате ли нужда от специално оборудване за антидота?

— Не. Той е стабилен на стайна температура.

— Тогава ще тръгнем възможно най-скоро — каза Едо.

Лаборантите започнаха да товарят пластмасови кутии върху количка на колелца. Кутиите бяха пълни с единични дози от антидота.

Едо се обърна към Кърт и Джо.

— Ще се погрижа вашата приятелка да получи първата доза.

— Благодаря ти — каза Кърт.

Скорпион караше ленд роувъра през същата пустиня, която бе принуден да измине пеша под яркото слънце. Спомени за болката и гнева от този преход накъсваха мислите му. Понякога виждаше миражи във формата на хора, които изчезваха като призраци.

Насочи мислите си към американците, мъжете от НАМПД, които бяха унищожили организацията само за дни. Щеше да ги намери. Дори с „Озирис“ да беше свършено и последното усилие на Хасан да се провалеше, той щеше да ги търси — до края на дните си, ако трябва.

Хасан седеше до него и се взираше в еднообразния терен. Мълчеше. От време на време порив на вятъра посипваше джипа с пясък, докато слънцето прежуряше отгоре.

Когато помпената станция се появи в далечината.

Скорпион спря джипа.

— Защо спираш? — попита Хасан.

— Виж.

Хасан извади бинокъл и го насочи към ниската сграда. Неговото зрение не беше силно като на Хасан, но през бинокъла ясно видя хеликоптера на площадката.

— От нашите е.

— Какво прави тук?

Да си мисли, че другите са избягали и са дошли тук, беше твърде хубаво, за да е истина. Той дръпна предавателя от жабката и го нагласи на честотата на „Озирис“. Тъкмо щеше да се обади, когато видя лаборантите да излизат от сградата с количка. Пренесоха от нея пластмасови кутии към хеликоптера. Един мъж с египетска военна униформа ги насочваше.

Когато приключиха товаренето и четиримата се качиха на хеликоптера и перката се завъртя. Машината се отлепи от земята и започна да се издига, устремявайки се на изток.

— Те отнасят антидота — каза Хасан. — Но поне се махнаха.

— Ще се върнат скоро — отбеляза Скорпион.

— Трябват ми само няколко минути да препрограмирам помпите и да направя така, че да не могат да отменят командата. Да действаме.

Скорпион включи на скорост и те отново потеглиха.

Когато Кърт и Джо се върнаха в Кайро, тайният план на „Озирис Интернешънъл“ се разпадаше. Беше открита база данни, която показваше криминалната страна на дейността им. Плащания, подкупи, заплахи. Имена на агенти. Имена на активи в чужбина.

Търговската част щеше да продължи, но според Едо вероятно щеше да бъде национализирана, тъй като повечето инвеститори се оказаха престъпници.

Кърт се тревожеше за Рената и я посети в болницата — тя беше в съзнание и се възстановяваше, но бе малко объркана.

— Сънувах крокодили.

— Не е било сън — отвърна Кърт.

Обясни ѝ как действа антидотът и как го бяха намерили. И остана с нея, докато италиански лекари дойдоха и я откараха на летището, откъдето щеше да бъде транспортирана в Италия за наблюдение.

След това Кърт провери какво става със семейство Траут. Те му разказаха за проблемите, с които се бяха сблъскали във Франция.

— Гамей дори започна да разкъсва картините на Вилньов — каза Пол, — защото мислеше, че е скрил тайната в някоя от тях. В две нямаше нищо. Но после някакъв на име Скорпион отнесе третата.

— Оценявам усилията ви — каза Кърт, — но трябва да попитам защо решихте, че преводът на Дьо Кампион ще е скрит в картина?

— Имаше нещо в писмата на Вилньов до Дьо Кампион, което навеждаше на мисълта, че е оставил следа за стария си приятел.

— В писмата?

— В последното писмо — обясни Гамей. — Вилньов пишеше за страховете си от това какво би направил Наполеон, ако се сдобие с Черната мъгла. „Вероятно ще е по-добре истината да не излиза наяве. Да си остане при теб и твоята малка лодка, която гребе към «Гийом Тел»“. Когато с Пол видяхме картините, които са приписвани на Вилньов, на една от тях имаше малка лодка, в която няколко мъже гребяха с усилие. Решихме, че преводът може да е скрит вътре.

— Но мъжете, които ни нападнаха, взеха картината, преди да сме проверили — добави Пол.

— Още преди да я вземат, вече не мислех, че в нея има скрито нещо — каза Гамей. — Това беше просто глупава идея.

Кърт я чу, но вече не слушаше. Беше потънал в мисли.

— Я кажи пак какво пишеше в писмото?

Гамей повтори цитата:

— „Вероятно ще е по-добре истината да не излиза наяве. Да си остане при теб и твоята малка лодка, която гребе към «Гийом Тел»“.

— „Да остане при теб — повтори Кърт, — и твоята малка лодка“. — Внезапно всичко си дойде на мястото. — Гамей ти си гений.

— Гений ли? Защо?

— Заради всичко — каза Кърт. — Идете в Малта. Ще се срещнете с Дьо Кампион. Ще помоля Етиен да ви покаже картината на своя предшественик, която изобразява битката в залива Абу Кир. Ще разберете защо, когато я видите.

Остров Гозо, Малта

21:00

Гамей и Пол се срещнаха с Дьо Кампион в имението им. Никол ги поведе към главния салон.

— Извинете за хаоса — каза тя. — Все още разчистваме.

Етиен ги посрещна до сега изгасналата камина.

— Добре дошли — каза той. — Всички приятели на Кърт Остин и Джо Дзавала са и наши приятели. И макар да разбрах за какво ви изпраща, не съм сигурен, че разбирам защо.

— Искаше да ни покажете една картина — каза Гамей. — Явно много ѝ се възхищава.

— Картина, нарисувана от Емил — отвърна Етиен.

— Абу Кир — каза Гамей.

Етиен отстъпи. Зад него, над камината, висеше картината.

— Имате ли против да я свалим? — попита Пол.

Етиен изглеждаше притеснен.

— Защо ще го правите?

— Защото имаме причина да смятаме, че Етиен е скрил превода зад нея, с намерението да го изпрати на Вилньов. Това е нещо, което нито един френски управник не би му отнел. И затова е било безопасно да я притежава.

— Трудно ми е да го повярвам — каза Етиен.

— Има само един начин да проверим.

Свалиха много внимателно картината. Разрязаха с бръснач плата зад платното. Гамей плъзна внимателно ръка под него и с върха на пръстите си напипа сгънато парче хартия. Издърпа твърд жълт пергамент. Сложи го на стъклото на масата в трапезарията и го отвори много внимателно.

На него имаше йероглифи. Преводът бе написан отдолу. Черна мъгла. Ангелски дъх. Мъгла на живота. Датата бе в ъгъла.

— Фример XIV — каза Етиен. — Декември 1805 г. — Погледна ги. — През цялото това време… През цялото това време е бил тук.

— Може и да отне няколкостотин години — каза Гамей, — но приносът на Етиен към изучаването на древността вече ще бъде признат. Датата на картината и кореспонденцията с Вилньов ще докажат, че той първи е превел египетски йероглифи. И това откритие ще влезе в историята като уникално. Той ще бъде запомнен като най-важния от Наполеоновите саванти.

Рим

От двайсет и четири часа Алберто Пиола не можеше да се откъсне от телевизора. Виждаше как полицаи и военни нахлуват във водноелектрическата централа на „Озирис“ в Кайро. Репортажи от новинарски хеликоптери отвън показваха завихрянето на водата там, където беше изсмуквана от тръбата, за да бъде върната под земята. В района се виждаха стотици войници. Джипове, танкове и камиони изпълваха паркинга.

Слухове свързваха „Озирис“ както с бедствието на Лампедуза, така и със сушата в Северна Африка. Когато чу, че Шакир и Хасан са мъртви, Пиола изпита надежда, че връзката му с „Озирис“ няма да бъде разкрита. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така. Затова планира бягство.

Отвори сейфа си и извади деветмилиметров пистолет и две пачки пари — по двайсет хиляди евро всяка. От бюрото на секретарката си взе ключовете за нейния фиат. Никой нямаше да го търси с такава кола.

Излезе от кабинета си и тръгна по коридора, като се опитваше да запази спокойствие. Беше на половината път до стълбите, когато се появиха карабинерите. Той се обърна и тръгна в другата посока.

— Синьор Пиола — извика един от полицаите. — Спрете на място. Имаме заповед за арестуването ви.

Пиола се обърна и откри огън.

Изстрелите разпръснаха полицаите и накараха цивилните в коридора да търсят укритие. Сред хаоса Пиола хукна презглава. Излетя в преддверието и разблъска няколко души по пътя си към двойните врати. Удари в лицето един мъж, който не се движеше достатъчно бързо, и стреля назад към полицаите, когато се появиха в преддверието.

Стигна до вратата, отвори я и влетя в главната заседателна зала.

— Махайте се — крещеше на всички. — Разкарайте се от пътя ми!

Докато тичаше, вдигнал високо пистолета, тълпата се разтваряше пред него като Червено море, с изключение на един мъж с къса червена коса и брада като от картина на Ван Дайк. Този мъж пристъпи към него отстрани и го блъсна като хокеист.

Пиола се удари в стената, отскочи и се стовари на пода. Парите се разлетяха като конфети, но той не пускаше пистолета. Изправи се и го размаха, готов да стреля. Но така и нямаше тази възможност, защото мъжът, който го блъсна, изби оръжието от ръката му.

Пиола разпозна лицето на нападателя си: Джеймс Сандекър, американския вицепрезидент. След миг десният юмрук на Сандекър се заби в челюстта му и го повали на пода.

Ударът зашемети Пиола достатъчно дълго, за да могат полицаите дойдат и да го обуздаят. Той беше отведен с белезници, без да спира да протестира. Последното, което видя, преди да напусне залата, беше как Джеймс Сандекър разтрива кокалчетата на ръката си и се усмихва.

След като отведоха Пиола, Сандекър седна в края на заседателната маса. Всички в стаята още бяха стъписани, но на неговото лице имаше доволна усмивка.

Помощникът на вицепрезидента, Тери Карутърс, донесе кофичка с лед за ръката му.

— Ако няма шампанско в нея, не ми трябва.

Карутърс сложи кофичката на масата.

— Опасявам се, че няма, сър.

Сандекър сви рамене.

— Жалко. — Бръкна в джоба си, извади пура и я запали със старата си запалка „Зипо“.

Карутърс реагира предвидимо:

— Тук пушенето е забранено, сър.

Сандекър се облегна в креслото си.

— И аз така чук. — И издуха съвършено кръгче дим над масата. — И аз така чух.

Няколко дни след като обърнаха посоката на помпите в Египет, водата от Нил изпълни водоносния хоризонт и разпука скалните пластове под Либия, което освободи милиарди литри пленена в тях вода. Тя изби на повърхността на стотици места и напълни отново езера, кладенци и градски язовири.

От взривената помпена станция в Либия водата шуртеше през разрушените тръби като гейзер и се сипеше подобно на дъжд по сухата земя. Още не беше каптирана, когато Реза — с бастунче — дойде да я види. Вместо да се скрие от гейзера, той му се радваше. Дори изпрати видео на Пол и Гамей Траут, заедно с най-горещите си благодарности.

Либия бързо се стабилизира, след като водата потече отново и правителството не падна. Бяха арестувани подбудителите на размириците. Правителствата на Тунис и Алжир също бързо се преструктурираха. Щом антидотът за Черната мъгла вече беше наличен, министрите, които бяха убедени да променят вота си, се върнаха на първоначалните си позиции и подкрепиха правителството.

В Египет отново имаше размирици — тълпите се събираха по улиците с нови водачи. Едо беше върнат в армията и повишен в генерал-майор.

В Италия и последните от пострадалите на Лампедуза бяха изписани от болниците. Повечето се върнаха у дома и заживяха отново нормално, а групата имигранти останаха в Сицилия, където получиха италианско гражданство.

Една от оцелелите от Черната мъгла благодари на Кърт Остин лично, като прегърна широките му рамене и го целуна, докато стояха на кърмата на малка рибарска лодка до живописния гръцки остров Миконос.

— Не мога да се сетя за по-хубава награда — каза Кърт.

Той беше с черен бански, а Рената бе много красива с червения бански от две части. И двамата бяха загорели от слънцето и по-спокойни от всякога, докато споделяха бутилка отлежало шампанско „Билекарт-Салмон Брут“.

Рената се отдръпна и се отпусна в хамака, който Остин бе опънал на палубата.

— Още се чудя как египтяните са открили тайната на Мъглата преди толкова векове — каза тя, докато отпиваше от шампанското.

— Ами с вековни наблюдения — отвърна Кърт. — Според превода на Емил дьо Кампион жреците забелязали, че младите крокодили, които ядат жаби, изпадат в нещо като хипноза. Чрез експерименти установили, че жабите могат да приведат и хората в такова подобно на смърт състояние. Не след дълго започнали да отглеждат тайно жаби в храмовете и да използват извлека на церемониите си.

— Но как са се научили да събуждат хората?

— Това не е съвсем ясно — отвърна Кърт. — Но накрая осъзнали, че кожата на жабата е ключът. Същият ензим, който буди жабите, се освобождава в дима. Щом хората го вдишат, нервната им система започна да се активира. Макар че от превода излиза, че са нужни месеци, докато се възстановят напълно.

Рената въздъхна.

— Сигурно трябва да съм благодарна, че биолозите на „Озирис“ са подобрили процеса.

Той кимна.

— Да, още текат проучвания на възможните употреби на този екстракт. Както каза биологът от лабораторията на Шакир, тестват го като начин да се приведат в кома пациенти с тежки травми, без да се използват силни лекарства. Освен това е предложен за космическата програма, за да приспива астронавтите за дълги пътувания в космоса до Марс и отвъд него.

— Чудя се какво ли още са знаели древните египтяни.

— Сега, когато източиха водата от подземната гробница, археолозите се приготвят да я проучат. Сигурен съм, че ще открият достатъчно нова информация и факти с историческо значение, за да си имат работа с години.

Рената вдигна чашата и отпи от шампанското, преди да стане и да се облегне на Кърт.

— Ами сахарианите? Разбрахте ли как са се озовали там?

Кърт кимна.

— Войникът, когото открихме, и още шестима пътували с машините през пустинята в една безлунна нощ. Трябвало да чакат и да тормозят англичаните в тил, докато Ромел и останалите сили на Оста нападат, но Ромел бил отблъснат при Ел Аламейн, преди да стигне до Кайро.

— Значи са чакали напразно.

Кърт кимна.

— Вероятно именно затова са оцелели. Шофьорите са били от италианската армия, но екипажите били съставени от италианци, които живеели в Кайро. По това време в града имало много италианци, сред които и съпругата на британския посланик. Ето защо писмото намеква, че хората му ще бъдат разстреляни като шпиони, ако ги заловят.

— Някакъв шанс да открият семейството на Ана-Мари? — попита Рената. — Сигурно ще искат да разберат какво се е случило.

Кърт допи шампанското си и остави чашата на палубата. Лодката леко се люлееше в спокойните води.

— Вашите историци я търсят, както и други близки на войниците.

Тя въздъхна.

— Надявам се да я намерят. Той е постъпил правилно, като е изпратил хората си у дома. Защо да умират за човек като Мусолини? Защо изобщо някой да умира?

— Съгласен съм — каза Кърт. — Не само защото иначе тези коли нямаше да са там и да ни чакат. Ако бяха тръгнали в битка, британците щяха да ги избият.

— И сега? — попита тя, като погали ръката му. — Тук ли ще останем завинаги да пием шампанско, да плуваме в топлите води и да спим на слънцето?

Кърт се вгледа в тюркоазеното море.

— Не виждам защо не.

Зад тях, увиснал зад перилата, Дзавала хвърли водолазния си апарат на палубата.

— Я по-леко с мечтите. Утре се гмуркаш. Останките от финикийския кораб, който откри долу, тебе чакат.

— Ако обещаеш да стоиш далече от избата ми с вино — отвърна Кърт.

— Сигурно се шегуваш — намуси се Дзавала. — Говориш с човек, който никога не би близнал тази прокиснала вода.

— А какво пиеш ти? — попита Рената.

Дзавала се ухили.

— Скъпа моя, говориш с мъж — с истински мъж, — който пие чиста текила, с лимон и сол по ръба на чашата. И пуши пури.

Учен (фр.). — Бел.прев.

Италианската Агенция за информация и външна безопасност. — Бел.прев.

Добър ден. Мога ли да ви помогна? (фр.). — Бел.прев.

Добър ден, вие ли сте госпожа Дюшен? (фр.). — Бел.прев.

Да. Защо? (фр.). — Бел.прев.