В предишната глава видяхме, че макар преди 150 000 години Homo sapiens вече да е населил Източна Африка, той започва да прониква в други части на планетата и се превръща във фактор за изчезването на останалите човешки видове само преди около 70 000 години. Въпреки че този древен човек е изглеждал точно като нас и мозъкът му е бил с обема на нашия, той не се отличавал с особени предимства пред другите човешки видове, не е изработвал сложни сечива и не имал значими постижения.

Всъщност в първия известен ни сблъсък между Homo sapiens и неандерталците последните побеждават. Около преди 100 000 години групи от представители на вида Homo sapiens се придвижват към Северен Левант — територия, заета от неандерталци, но не успяват да се заселят там. Причината може да са били негостоприемните местни обитатели, суровият климат или непознатите паразити. Тя ще остане неизвестна, но факт е, че Homo sapiens в крайна сметка напуска региона и оставя неандерталците да господстват над Средния изток.

Отсъствието на каквито и да било постижения карат учените да предполагат, че мозъкът на тогавашния Homo sapiens е бил различен от нашия. Представителите на този вид изглеждали като нас, но когнитивните им способности — учене, памет, комуникация — били много по-ограничени. Не е възможно те да научат английски език, да повярват в християнската догматика или да схванат теорията на еволюцията. И обратно, за нас е непосилна задача да научим неговия език или да разберем техния начин на мислене.

Но преди около 70 000 години Homo sapiens започва да прави специални неща. По това време групи от представители на вида напускат Африка за втори път. Този път те прогонват неандерталците и другите човешки видове не само от Средния изток, но и ги заличават от лицето на земята. В рамките на забележително кратък период те достигат Европа и Източна Азия. Преди 45 000 години по някакъв начин успяват да прекосят морето и пристигат в Австралия — континент, на който до този момент не е стъпвал човешки крак. В периода отпреди 70 000 години до преди 30 000 години са изобретени лодката, кандилото, лъкът и стрелата, иглите (особено важни за изработване на топли дрехи). Първите неща, които с основание могат да бъдат наречени предмети на изкуството и украшения, са от този период, както и първите безспорни свидетелства за наличието на религиозни култове, търговия и социална стратификация.

Повечето изследователи вярват, че тези безпрецедентни постижения са резултат от революция в когнитивните способности на Homo sapiens. Според тях групата, която става причина за изчезването на неандерталците, е населила Австралия и е изработила фигурата на човека лъв, открита в пещерата Щадел, притежава нашата интелигентност, креативност и чувствителност. Ако можехме да се срещнем с майсторите от тази пещера, щяхме да сме в състояние да научим езика им, а те нашия. Щяхме да можем да им обясним всичко, което знаем — от приключенията на Алиса в Страната на чудесата до парадоксите на квантовата физика, — а те щяха да съумеят да ни обяснят светогледа си.

Възникването на нови начини на мислене и комуникация в периода отпреди 70 000 до преди 30 000 години е когнитивна революция. Каква е причината за нея? Не сме сигурни. Теорията, която повечето учени подкрепят, твърди, че случайни мутации променят функционирането на мозъка на Homo sapiens, позволявайки му да мисли по напълно нов начин и да общува, използвайки изцяло нов тип език. Можем да наречем тази мутация „дървото на познанието“. Но защо тя настъпва в ДНК на Homo sapiens, а не на неандерталеца? Доколкото ни е известно, това е просто чиста случайност. Но по-важното е да схванем последиците й. Какво е толкова специфично в този нов език, който позволява завладяването на света? (Тук и по-нататък, когато говоря за езика на Homo sapiens, имам предвид основните лингвистични способности на нашия вид, а не специфична езикова разновидност. Английският, хинди и китайският език са такива разновидности. Очевидно дори по времето на когнитивната революция различните групи от вида Homo sapiens говорят различни диалекти.)

Това не е първият език. Всяко животно използва някакъв тип език. Дори насекомите като пчели и мравки имат сложни механизми за комуникация, чрез които се информират взаимно за местонахождението на храната. Нито пък това е първият устен език. Много животни, включително всички видове маймуни и човекоподобни маймуни, използват устни езици. Например зелената морска котка използва различни типове крясъци, за да комуникира. Зоолозите са разграничили онази разновидност, която означава „Внимание! Орел!“, от друга, която означава „Внимание! Лъв!“ Когато изследователите пускат запис на първия тип крясък, групата от маймуни спира да прави обичайните неща и поглежда към небето със страх. Когато същата група чува запис на втория тип всички бързо се покатерват на близкото дърво. Homo sapiens може да произведе много повече отделни звуци в сравнение с тези маймуни, но китовете и слоновете притежават не по-малко впечатляващи способности. Папагалът може да каже всичко, което може да каже и Айнщайн, като допълнително умее да имитира звън на телефон, блъскане на врата, вой на сирени. Предимството на Айнщайн пред папагала не се крие в гласа. Какво тогава е специалното на нашия език?

Най-често срещаният отговор е, че той е удивително гъвкав. Ние можем да свържем ограничен брой звуци и знаци, генерирайки безкрайно много изречения, всяко от които има собствен смисъл. По този начин сме в състояние да поемаме, съхраняваме и предаваме изумително количество информация за околния свят. Зелената морска котка може да извика на своите другари „Внимание! Лъв!“, но модерните човешки същества могат да разкажат на приятелите си, че тази сутрин близо до завоя на реката е имало лъв, преследващ стадо бизони. Те могат също така да опишат точното местоположение и различните пътища, водещи до него. Разполагайки с тази информация, останалите могат да седнат заедно и да обмислят дали да тръгнат към реката, за да прогонят лъва и да уловят бизон.

Друга теория също допуска, че нашият уникален език се е развил като средство за споделяне на информация за света. Но най-важната информация, която е трябвало да бъде предадена, не е за лъвове и бизони, а за самите човешки същества. Езикът ни се е развил като средство за клюкарстване. Според тази концепция Homo sapiens е на първо място социално животно. Социалното сътрудничество е нашия ключ за оцеляване и възпроизводство. Не е било достатъчно да знаем къде се намират лъвовете и бизоните, много по-важно било да знаем кой кого мрази, кой е честен и кой е измамник.

Количеството информация, която всеки един от нас трябва да получи и запази, за да може да действа адекватно на постоянно променящите се отношения между няколко десетки индивиди, е удивително голямо. (В група от петдесет души има 1225 връзки между отделните индивиди и безброй по-сложни социални корелации.) Всички човекоподобни маймуни демонстрират силен интерес към подобна социална информация, но те не могат ефективно да клюкарстват. На неандерталците и древния Homo sapiens вероятно също не им е било лесно да шушукат зад гърбовете си — едно зловредно умение, което всъщност е от ключово значение за сътрудничеството при наличие на голям брой индивиди. Новите езикови способности, които модерният Homo sapiens придобива преди около 70 000 години, му позволяват да клюкарства неограничено дълго. Сигурната информация за това на кого може да се има доверие означава, че малките групи могат да станат по-многобройни и Homo sapiens е в състояние да развие по-тесни връзки и по-усложнени типове сътрудничество. (Robin Dunbar, Grooming, Gossip and the Evolution of Language (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1998).

Теорията за клюкарстването може да звучи като шега, но е подкрепена от много изследвания. Дори днес огромната част от човешката комуникация — независимо дали става дума за електронни писма, за телефонни разговори или за статии във вестниците — е клюка. Тази дейност ни се удава толкова естествено, че изглежда като че ли нашия език се е развил именно с тази цел. Мислите ли, че професорите по история си говорят за причините за Втората световна война по време на обяд или пък че ядрените физици прекарват кафе паузите на конференциите, бъбрейки си за кварки? Да, понякога. Но по-често те си шушукат за колежката, която е хванала съпруга си в изневяра, или за скандала между ръководителя на катедрата и декана, или за мълвата, че друг колега си е купил лексус с парите, отпуснати за научен проект. Клюките обикновено са насочени към лошите постъпки на другите. Клюкарите са истинската четвърта власт, журналистите, които информират общността и така я предпазват от измамници и използвачи.

Вероятно и двете теории, за които стана дума, са валидни. Но действително уникалната черта на езика ни не е способността му да предава информация за хората и лъвовете, а за неща, които изобщо не съществуват. Доколкото ни е известно, единствено Homo sapiens може да говори за цели класове от обекти, които никога никой не е виждал, докосвал или помирисвал.

Легендите, митовете, боговете и религиите се появяват за първи път с когнитивната революция. Много животни и човешки видове и преди нея са можели да кажат „Внимание! Лъв!“, но благодарение на революцията Homo sapiens придобива способността да казва: „Лъвът е духът закрилник на нашето племе.“ Способността да се говори за фикционални обекти е най-неповторимата особеност на езика на Homo sapiens.

Относително лесно е да се съгласим, че само Homo sapiens може да говори за неща, които не съществуват, и да повярва в поне половин дузина невъзможни неща още преди закуска. Никога няма да успеете да убедите маймуна да ви даде своя банан сега, обещавайки безбройни купчини банани след смъртта й в маймунския рай. Но защо това е от такова значение? В крайна сметка, фикциите могат да бъдат опасно подвеждащи или пък разсейващи. Онези, които ходят в гората, за да търсят феи и еднорози, изглежда че биха имали по-малък шанс за оцеляване в сравнение с другите, които търсят просто гъби и дивеч. И ако прекарвате часове, молейки се на несъществуващи духове закрилници, не губите ли ценно време, което е по-ефективно да се вложи в търсене на храна, битки и сексуални контакти?

Фикциите обаче ни позволяват не само да си представяме неща, но и да правим това колективно. Ние можем да съчиняваме общи митове като библейската история за сътворението, митовете за Времето на сънищата на аборигените в Австралия и националистическите митове на модерните държави. Тези митове дават на Homo sapiens безпрецедентното умение за сътрудничество между голям брой индивиди. Мравките и пчелите също могат да работят заедно, но правят това по един твърде ригиден начин и само с близки роднини. Вълците и шимпанзетата си сътрудничат много по-гъвкаво в сравнение с мравките, но правят това с ограничен брой добре познати индивиди. Това е причината Homo sapiens да управлява света, мравките да се задоволяват с нашите остатъци, а шимпанзетата да стоят затворени в зоологически градини и изследователски лаборатории.

  ЛЕГЕНДАТА ЗА „ПЕЖО"

Нашите братовчеди шимпанзетата обикновено живеят на малки групи от няколко десетки индивиди. Те формират близки приятелства, ловуват заедно и се борят рамо до рамо срещу бабуините, гепардите и шимпанзетата, с които враждуват. Социалната им структура е йерархична. Доминиращият представител на групата, който почти винаги е мъжки, се нарича „алфа-мъжкар“.

Останалите мъжки и женски демонстрират своята готовност за подчинение, като му се покланят, издавайки гърлени звуци — в това те приличат на поданици, кланящи се пред своя крал. Алфа-мъжкарят се стреми да поддържа социален баланс в групата. Ако започне вътрешен конфликт, той се намесва, за да предотврати насилието. Без иначе да проявява подобно великодушие, той запазва за себе си особено желаните храни и не позволява на мъжките, които са по-ниско в йерархията, да се съвкупляват с женските.

Когато двама мъжки се борят за първенство, те обикновено формират големи подгрупи от поддръжници — както от мъжки, така и от женски пол. Връзките в рамките на тези коалиции се крепят на всекидневни интимни връзки — прегръщане, докосване, целуване, пощене и размяна на услуги. Точно както политиците по време на предизборна кампания обикалят, ръкуват се с хората и целуват бебета, така и съперниците за алфа-позицията в една общност от шимпанзета отделят много време за прегръдки, потупване по гърба и целувки за малките. Победата в съревнованието обикновено не се дължи на физическа сила, а на умението за изграждане и ръководене на многобройна и стабилна коалиция. Коалициите имат важна роля не само по време на открити битки за водачество, но и при почти всички всекидневни дейности. Членовете им прекарват много време заедно, споделят храна и си помагат взаимно в случай на нужда.

Има ясни граници по отношение на размера на групите, които могат да бъдат формирани и поддържани по такъв начин. За да функционират подобни общности, всички членове трябва да са тясно свързани. Две шимпанзета, които никога не са се срещали, никога не са встъпвали в битка и не са се пощили взаимно, няма да знаят дали могат да си имат доверие, дали взаимопомощта си струва и кое от тях има по-висока позиция в йерархията на групата. В естествена среда една стандартна група шимпанзета се състои от двайсет до петдесет индивида. С нарастването на броя социалният ред започва да се разпада, като може да се стигне до разрив и отделяне на част от животните в нова общност. Единични са случаите, в които са наблюдавани групи, по-големи от сто индивида. Отделните общности рядко си сътрудничат и като цяло са в постоянна конкуренция за територия и храна. Има документирани случаи на дълготрайни вражди между различни групи и дори случай на „геноцид“, при който повечето от членовете на съседната група са били систематично унищожавани. (Frans de Waal, Chimpanzee Politics: Power and Sex among Apes (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2000); Frans de Waal, Our Inner Ape: A Leading Primatologist Explains Why We Are Who We Are (New York: Riverhead Books, 2005))

Подобен социален ред вероятно е съществувал в общностите на ранните хора, включително и на древния Homo sapiens. Човекът, както и шимпанзето, притежава социални инстинкти, които позволяват формирането на приятелства и йерархии, както и съвместно ловуване и битки. Но отново както и при шимпанзетата тези социални инстинкти функционират само в рамките на малки групи, характеризиращи се с тесни лични връзки. Когато групата се разрасне твърде много, социалният й ред се дестабилизира и тя се разцепва. Дори ресурсите в даден — особено благоприятен като условия за живот — регион да са достатъчни за 500 представители на архаичния Homo sapiens, просто не е възможно толкова много чужди един на друг индивиди да съжителстват. Как ще излъчат лидер, как ще разпределят ловните зони и партньорите си?

В зората на когнитивната революция умението за клюкарстване помага на Homo sapiens да изгради по-многобройни и по-стабилни групи. Но дори то има своите ограничения. Социологически изследвания показват, че максималният „естествен“ размер на група, организирана чрез клюката, е около 150 индивида. Те не биха могли нито лично да познават, нито да клюкарстват пълноценно с повече от 150 души.

Дори днес критичният праг на организациите се движи около това магично число. Под него общностите, бизнес организациите, социалните мрежи и военните единици функционират най-вече въз основа на лични познанства и клюки. Няма необходимост от формална йерархия, титли и правилници за поддържане на реда. (Dunbar, Grooming, Gossip and the Evolution of Language, 69-79; Leslie C. Aiello and R. I. M. Dunbar, ‘Neocortex Size, Group Size and the Evolution of Language’, Current Anthropology 34:2 (1993), 189) Взвод от трийсет войници или дори рота от сто може да функционира чудесно само благодарение на личните връзки при минимално ниво на формална дисциплина. Един уважаван сержант може да стане „краля на ротата“ и да упражнява контрол дори без издаване на заповеди. Малък семеен бизнес може да оцелее и да процъфтява без борд на директорите, изпълнителен директор или счетоводен отдел.

Но когато прагът от 150 индивиди бъде прескочен, нещата вече не стоят по този начин. Не е възможно военна част, наброяваща хиляди, да се командва така, както това се прави при наличие на един взвод. Успешните семейни компании обикновено преживяват криза, ако нараснат и наемат повече служители. Ако не преформулират стратегията си, те обикновено изчезват.

Как Homo sapiens съумява да прескочи този критичен праг и да създаде градове с десетки хиляди обитатели и империи, управляващи стотици милиони? Тайната може би се крие в появата на фикцията. Голям брой непознати могат да си сътрудничат успешно, вярвайки в общи митове.

Всяко мащабно човешко начинание — модерна държава, средновековна църква, древен град или архаично племе — почива на общ мит, който съществува единствено в колективното въображение. Църквите се основават на общи религиозни митове. Двама католици, които никога преди не са се срещали, могат въпреки това да поемат заедно на кръстоносен поход или да събират средства за изграждането на болница, защото и двамата вярват, че Бог се е въплътил в човешко тяло и е позволил неговият син да бъде разпънат на кръст, за да изкупи греховете на човешкия род. Държавите се крепят на общи национални митове. Двама сърби, които никога преди не са се срещали, могат да рискуват живота си, за да спасят другия, защото и двамата вярват в съществуването на сръбската нация, в сръбската им родина и национален флаг. Правните системи също са вкоренени в общи юридически митове. Двама юристи, които не се познават, могат въпреки това да обединят сили и да защитят някой напълно непознат, защото вярват в съществуването на закони, справедливост, човешки права — и в парите, които получават под формата на такси.

При все това нито едно от тези неща не съществува извън историите, които хората измислят и си разказват. Във Вселената няма богове, няма нации, няма пари, няма човешки права, няма закони, нито справедливост извън общото въображаемо пространство, създадено от човешките същества.

Ние лесно разбираме, че „примитивният“ човек закрепва своя социален ред с помощта на вярата в духове и привидения и събирайки се при пълнолуние за общ танц около лагерния огън. Това, което обаче ни убягва е, че нашите модерни институции функционират на абсолютно същата основа. Да вземем за пример света на бизнес корпорациите. Модерните бизнесмени и юристи са всъщност могъщи магьосници. Принципната разлика между тях и племенните шамани е, че първите разказват много по-странни истории. Легендата за „Пежо“ е добра илюстрация.

Емблемата, която донякъде напомня за човекът лъв от пещерата Щадел, можем днес да видим на автомобили, камиони и мотоциклети от Париж до Сидни. Тя стои на капака на возилата, произведени от „Пежо“ — един от най-старите и най-големи автомобилопроизводители в Европа. „Пежо“ започва като малка семейна компания, базирана в село, разположено само на 300 километра от Щадел. Днес компанията има 200 000 служители на различни места по света, повечето от които изобщо не се познават помежду си. Те си сътрудничат толкова ефективно, че през 2008 г. „Пежо“ произвежда повече от 1,5 милиона автомобила с печалба от около 55 милиарда евро.

В какъв смисъл можем да кажем, че „Пежо“ съществува? Има много автомобили с тази марка, но те очевидно не са компанията. Дори всички те да бъдат използвани за скрап, компанията „Пежо“ няма да изчезне, а ще продължи да произвежда нови коли и да подготвя годишни доклади. Компанията притежава фабрики, машини и магазини и наема механици, счетоводители и секретари, но всички те също не са компанията. Бедствие може да убие всички служители на „Пежо“, както и да унищожи всички производствени линии и офиси. Дори тогава компанията може да заеме пари, да наеме нови служители, да построи нови фабрики и закупи нови машини.

„Пежо“ има мениджъри и акционери, но и те не са компанията. Всички мениджъри могат да бъдат уволнени, а акциите разпродадени, но самата компания ще остане непокътната.

Всичко това не означава, че „Пежо“ е неуязвима или вечна. Ако един съдия се произнесе в полза на закриването й, нейните заводи ще останат, а работниците, счетоводителите, мениджърите и акционерите няма да изчезнат, но компанията на момента ще престане да съществува. Накратко, изглежда, че „Пежо“ няма същностна връзка с физическия свят. Съществува ли тя наистина?

„Пежо“ е плод на колективното ни въображение. Юристите наричат това „правна фикция“. Тя не може да бъде посочена, не е физически обект. Но съществува като правна същност. Точно както и ние с вас, тя е обвързана със законите на страните, в които функционира. Тя може да си открие банкова сметка и да притежава собственост. Може да плаща данъци и да бъде преследвана по съдебен път отделно от лицата, които я притежават или работят за нея.

„Пежо“ принадлежи към определен тип правни фикции, наречени „компании с ограничена отговорност“. Идеята зад подобни компании е едно от най-забележителните хрумвания на човечеството. Homo sapiens живее хилядолетия наред без тях и през по-голямата част от известната ни история собствеността може да бъде притежавана само от конкретни хора от плът и кръв, същества, които вървят на два крака и имат огромни мозъци. Ако през XIII в. във Франция Жан отвори работилница за каруци, самият той представлява своя бизнес. Ако каруцата, която той е направил, се счупи седмица след като е закупена, недоволният купувач ще съди Жан лично. Ако Жан е взел заем от 1000 златни монети, за да отвори работилницата, и бизнесът му пропадне, той трябва да върне заема, продавайки личната си собственост — къщата си, кравата си, земята си. Дори би могло да се наложи да продаде децата си като слуги. Ако не може да покрие своя дълг, ще бъде хвърлен в затвора или ще бъде поробен от своите кредитори. Той носи цялата отговорност, без ограничения, за всички задължения, свързани с дейността на работилницата му.

Ако живеехте по онова време, вероятно щяхте да мислите повече, преди да започнете свой бизнес. И именно тази юридическа ситуация обезкуражавала предприемачеството. Хората се страхували да поемат икономически рискове. Не изглеждало оправдано да рискуваш семейството ти да потъне в мизерия. Затова хората колективно си въобразили съществуването на компании с ограничена отговорност. Те били юридически независими от онези, които ги основавали, инвестирали средства в тях или ги управлявали. През последните няколко столетия подобни компании станаха основни играчи на икономическата сцена и ние до такава степен ги възприемаме като нещо обикновено, че обикновено забравяме, че те съществуват само в нашето въображение. В САЩ техническият термин за такава компания е „корпорация“, което е ирония, тъй като думата произлиза от „corpus“ („тяло“ на латински) — тъкмо това, което им липсва. Въпреки че нямат истинско тяло, американската правна система ги третира като юридически лица, все едно са човешки същества от плът и кръв.

По същият начин действа френската правна система през 1896 г., когато Арман Пежо наследил от своите родители работилница за металообработване, която произвеждала пружини, триони и велосипеди, и решил да се включи в автомобилния бизнес. С тази цел той основава компания с ограничена отговорност. Дава й своето име, но тя е независима от него. Ако някоя от колите се развали, купувачът може да съди „Пежо“, но не и Арман Пежо. Ако компанията вземе заем, възлизащ на милиони франкове, и след това фалира, Арман Пежо няма да дължи на своите кредитори и един франк. Заемът все пак е отпуснат на „Пежо“ компанията, а не на Арман Пежо, представителят на вида Homo sapiens. Арман Пежо умира през 1915 г. „Пежо“, компанията, е в чудесно здраве и днес.

Как точно Арман Пежо, човекът, създава „Пежо“, компанията? По начин, твърде подобен на начина, по който свещеници и магьосници са създавали богове и демони през цялата човешка история, а хиляди френски кюрета все още материализират тялото Христово всяка неделя в църквите. Всичко се върти около разказването на истории и убеждаването на хората да вярват в тях. В случая с френските кюрета ключовата история е тази за живота и смъртта на Христос, така както я разказва католическата църква. Според нея ако католическият свещеник, облечен в своите свещени одежди, тържествено произнесе точните думи в точния момент, обикновеният хляб и вино ще се превърнат в тялото и кръвта Христови. Той възкликва „Нос est corpus meum!“ (на латински „Това е моето тяло“) и фокус-мокус — хлябът се превръща в божествена плът. Виждайки как усърдно и прилежно той спазва всяка стъпка в процедурата, милиони благочестиви французи се държат като че ли Бог наистина съществува в осветения хляб и вино.

В случая с „Пежо“ основната история се съдържа във френското законодателство — такова, каквото го е създало френският парламент. Според френските законодатели ако сертифициран юрист следва правилните стъпки в ритуала, напише всички необходими заклинания и магични слова на един прекрасно украсен лист хартия и постави своя натруфен подпис в дъното му — фокус-мокус: нова компания е основана. Когато през 1896 г. Арман Пежо решава да създаде компанията си, той плаща на юрист, който изпълнява цялата свещена процедура. След като всичко е направено по правилата, милиони добросъвестни французи започват да се държат, сякаш компанията „Пежо“ наистина съществува.

Разказването на достоверни истории не е лесно и трудността не е в самото разказване, а в това да накараш хората да повярват. Голяма част от човешката история се върти около въпроса: как милиони хора са били придумани да повярват в конкретни разкази за богове, нации или компании с ограничена отговорност? Но когато това се случва, Homo sapiens се сдобива с огромна мощ, защото става възможно милиони непознати да си сътрудничат и да работят заедно в името на общи цели. Само се опитайте да си представите колко трудно би било да се създаде държава, религия или правна система, ако можехме да говорим само за нещата, който действително съществуват — като реките, дърветата и лъвовете.

С течение на времето хората създават невероятно сложна мрежа от разкази. В нея фикции като „Пежо“ не просто съществуват, но и набират огромна мощ. Видовете неща, които хората създават посредством тази мрежа, са известни сред академичната общност като „фикции“, „социални конструкти“ или „въобразени реалности“. Въобразената реалност не е лъжа. Аз лъжа, когато казвам, че има лъв близо до реката и в същото време прекрасно знам, че там няма лъв. В лъжите няма нищо особено. Шимпанзетата и зелената морска котка могат също да лъжат. Зелената морска котка например може да изкрещи „Внимание! Лъв!“, когато няма лъв наблизо. Така тя прогонва другата маймуна, която тъкмо е намерила банан, за да й го отнеме.

За разлика от лъжата, въобразената реалност е нещо, в което всеки вярва и докато това общосподелено вярване е налице, въобразената реалност упражнява въздействие върху света. Скулпторът от пещерата Щадел може искрено да е вярвал в съществуването на дух пазител с образа на човек лъв. Някои магьосници са измамници, но повечето искрено вярват в съществуването на богове и демони. Повечето милионери искрено вярват в съществуването на пари и компании с ограничена отговорност. Повечето защитници на човешките права искрено вярват в съществуването им. Никой не лъже, когато през 2011 г. ООН призовава либийското правителство да съблюдава човешките прана на своите граждани, макар и ООН, и Либия, и човешките права да са плод на нашето богато колективно въображение.

След настъпването на когнитивната революция Homo sapiens започва да обитава двойствена реалност. От една страна, обективната реалност на реките, дърветата и лъвовете; и от друга, въобразената реалност на богове, нации и корпорации. С течение на времето въобразената реалност придобива все повече мощ — толкова голяма, че днес самото оцеляване на реките, дърветата и лъвовете зависи от милостта на въобразени същности като богове, нации и корпорации.

Способността да се създава въображаема реалност с помощта на думите позволява огромен брой хора да си сътрудничат ефективно. Но позволява и нещо друго. Тъй като сътрудничеството в голям мащаб се основава на митове, начинът, по който хората си сътрудничат, може да бъде променен, променяйки митовете — т.е. разказвайки различна история. В определени условия митовете могат бързо да се трансформират. През 1789 г. населението на Франция за една нощ превключва от вяра в мита за божествените права на краля към вяра в мита за народния суверенитет. По тази причина след когнитивната революция Homo sapiens може бързо да променя поведението си в съответствие с променящите се нужди. Това открива възможност за бърза културна еволюция, заобикаляща бавното темпо на генетичната еволюция. Това ускорение позволява на Homo sapiens бързо да изпревари всички други човешки и животински видове в умението за сътрудничество.

Поведението на другите социални животни до голяма степен е детерминирано от техните гени. Но ДНК не е самодържец — животинското поведение също се влияе от фактори на средата и от индивидуални чудатости. Въпреки това в даден тип околна среда представителите на един и същ вид като цяло ще имат сходно поведение. Значими промени в социалното поведение не могат да настъпят, най-общо казано, без генетични изменения. Например обикновеното шимпанзе е генетично предразположено да живее в групи с вътрешна йерархия, като на върха й стои алфа-мъжкар. Близък до него вид шимпанзе — бонобо — обикновено формира по-егалитарни групи, в които доминира група от женски. Женските от вида на обикновеното шимпанзе не биха могли да вземат пример от своите роднини и да организират феминистки бунт. Мъжките не могат да се съберат на учредително събрание, да отменят върховенството на алфа-мъжкаря и да обявят, че от този момент насетне всички шимпанзета трябва да бъдат третирани като равни. Подобни радикални промени в поведението са възможни само ако нещо се промени в ДНК на шимпанзетата.

По сходни причини прачовекът не е организирал революции. Доколкото можем да преценим трансформациите в социалните модели, изобретяването на нови технологии и заселването в нови хабитати е резултат в по-голяма степен от генетични мутации и натиск на средата, отколкото от културни инициативи. Затова на човека са необходими хиляди години, за да осъществи тези крачки. Преди два милиона години генетични мутации довеждат до появата на нов човешки вид, наречен Homo erectus. Тя е съпроводена от развитието на нова технология за изработване на каменни сечива, която днес се приема за определящата характеристика на този вид. Тъй като той не претърпява други генетични промени и сечивата остават в общи линии едни и същи — в продължение на близо два милиона години!

За разлика от това след когнитивната революция Homo sapiens е в състояние бързо да променя поведението си, предавайки новите модели на следващите поколения, без нужда от генетично изменение или промяна в средата. Ключов пример е постоянното възникване на бездетни елитни групи като католическото свещеничество, будистките ордени и китайските бюрокрации, съставени от евнуси. Тяхното съществуване пряко противоречи на най-фундаменталните принципи на естествения отбор, доколкото тези водещи представители на обществото по свое желание се отказват от възпроизводство.

Алфа-мъжкарите при шимпанзетата използват властта си, за да се сношават с колкото е възможно повече женски и в резултат от това голяма част от малките в групата са техни потомци. За разлика от това католическите алфа-мъжкари се въздържат напълно от сексуални отношения и от отглеждане на деца и това не произтича от специални условия на средата като тежък недостиг на храна или липса на потенциални партньори, нито от някаква неочаквана генетична мутация. Католическата църква не оцелява векове наред чрез предаване на „гена на целибата“ от един папа на следващия, а чрез предаване на историите от Новия завет и католическото канонично право.

С други думи, докато поведенческите модели на прачовека остават непроменени в продължение на хиляди години, Homo sapiens е в състояние да трансформира социалните структури, същината на междуличностните отношения, икономическата си дейност, както и много други типове поведение, за едно-две десетилетия. Представете си жителка на Берлин, родена през 1900 г. и доживяла стогодишна възраст. Тя ще е прекарала детството си в империята Хоенцолерн на Вилхелм II, зрелостта си — в епохата на Ваймарската република, Третия райх и комунистическия период на Източна Германия и ще посрещне смъртта си като гражданка на демократична и обединена Германия. Тя ще е била част от пет много различни социополитически системи, а нейното ДНК ще е еднакво през цялото време.

Това е ключът към успеха на Homo sapiens. В битка между отделни представители на вида Homo sapiens и Homo neanderthalensis последният вероятно ще победи, но в конфликт между стотици неандерталците нямат шанс. Те могат да обменят информация за местонахождението на лъвовете, но вероятно не са в състояние да разказват истории — и да ги променят след това — за племенни духове. Лишени от способността да съчиняват въображаеми истории, неандерталците не са в състояние да си сътрудничат, когато става дума за голям брой индивиди, нито могат да адаптират социалното си поведение към бързоменящите се предизвикателства на средата.

Въпреки че не можем да проникнем в съзнанието на неандерталеца, за да разберем как мисли, ние разполагаме с индиректни свидетелства за границите на когнитивните им способности в сравнение със съперниците им от вида Homo sapiens. Археолози, изследвали местообитания на Homo sapiens отпреди 30 000 години в сърцето на Европа, често намирали черупки от миди от бреговете на Средиземно море и на Атлантическия океан. По всяка вероятност те са достигнали вътрешността на континента благодарение на далекопътна търговия между различни общности на Homo sapiens. Всяка от тях изработвала собствени сечива от материалите, налични в районите, които обитавала. (Yvette Taborin, ‘Shells of the French Aurignacian and Perigordian’, in Before Lascaux: The Complete Record of the Early Upper Paleolithic, ed. Heidi Knecht, Anne Pike-Tay and Randall White (Boca Raton: CRC Press, 1993), 211-228.)

Друг пример идва от южните части на Тихия океан. Групите от представители на Homo sapiens, които живеели на остров Нова Ирландия на север от Нова Гвинея, използвали вулканично стъкло, наречено обсидиан, за да изработват особено остри и здрави сечива. Нова Ирландия обаче не разполага с естествени находища на обсидиан. Лабораторни тестове разкриват, че обсидианът, който използвали, е от находища, разположени на Нова Британия, остров, отдалечен на 400 километра. Някои от жителите на този остров трябва да са били умели мореплаватели, които търгували между отдалечените острови в региона. (G. R. Summerhayes, Application of P1XE-PIGME to Archaeological Analysis of Changing Patterns of Obsidian Use in West New Britain, Papua New Guinea’, in Archaeological Obsidian Studies: Method and Theory, ed. Steven M. Shackley (New York: Plenum Press, 1998), 129-158.)

Търговията изглежда много прагматична дейност, при която няма нужда от фиктивна основа. Но факт е, че никое друго животно освен Homo sapiens не практикува нещо подобно. Всички създадени от него търговски мрежи, за които имаме информация, са възможни благодарение на фикции. Търговията не може да съществува без доверие, а е много трудно да имаш доверие на непознати. Днешната глобална търговия се крепи на нашето доверие в такива фикционални същности като долара, Федералния резерв, тотемните изображения на корпорациите. Когато двама непознати в племенно общество искат да търгуват, те ще спечелят взаимното си доверие чрез вяра в едно и също божество, митичен предшественик или тотемно животно.

Ако архаичният Homo sapiens, вярвайки в подобни фикционални обекти, е търгувал с черупки и обсидиан, близо до ума е, че той е имал възможност да обменя и информация, създавайки по този начин една много по-плътна и обхватна мрежа от знания в сравнение с онази, която са използвали неандерталците или други праисторически хора.

Ловните техники са друг пример, илюстриращ тези разлики. Неандерталците обикновено ловували сами или на малки групи. Homo sapiens, от друга страна, развива техники, които се опират на сътрудничеството между десетки индивиди и дори може би между отделни общности. Един особено ефективен метод е да се заобиколи от всички страни стадото — например от диви коне — и след това да бъде подгонено към тясна клисура, където е по-лесно наведнъж да бъдат убити множество животни. Ако всичко върви по план, всяка от групите ще се запаси с тонове месо, мазнина и кожа за един-единствен следобед, посветен на това колективно начинание. Те ще могат да изразходват тези суровини за колосален потлач (традиционна церемония за демонстративен обмен на подаръци (понякога и разрушаването на "излишните" материални ценности) на индианците от Тихия океан в Северозападна Северна Америка (както в САЩ, така и в канадската провинция Британска Колумбия – бел. http://4eti.me ), да ги изсушат, опушат или (в арктическите зони) да ги замразят за по-късна употреба. Археолозите са изследвали находища, където цели стада всяка година са били убивани по подобен начин. Има дори такива, в които са открити различни ограждения, оформящи изкуствени капани и пространства за избиване и разфасоване на животните.

Можем да допуснем, че неандерталците не са били особено доволни, виждайки, че техните традиционни ловни зони са станали контролирани от Homo sapiens скотобойни. Но при конфликт между двата вида неандерталците не били в много по-силна позиция от стадата диви коне. Петдесет неандерталци, които си сътрудничат по традиционен и статичен начин, са лесна плячка за петстотин пъргави и иновативни представители на вида Homo sapiens. И дори да изгубят първия рунд, те бързо ще измислят нови стратегии, които да им донесат победа в следващия.

Огромното многообразие на въобразената реалност, която Homo sapiens изобретява, и разнообразието от възникващи в резултат на това модели на поведение са основните компоненти на феномените, които наричаме „култури“. Веднъж появили се, те не спират да се променят и развиват и именно тези безкрайни изменения наричаме „история“.

Когнитивната революция е съответно точката, в която историята обявява своята независимост от биологията. Дотогава всичко, направено от човешките видове, принадлежи към пространството на биологията — или, ако предпочитате, предисторията (предпочитам да избягвам употребата на това понятие, защото то погрешно подсказва, че дори преди когнитивната революция човекът е бил нещо съвсем различно от останалите животни). От когнитивната революция насетне историческите наративи подменят биологичните теории като наши основни средства за обяснение на развитието на Homo sapiens. За да разберем възхода на християнството или френската революция, не е достатъчно да познаваме взаимодействията на гените, хормоните и организмите. Необходимо е да вземем под внимание взаимодействието на идеите, образите и фантазиите.

Това не значи, че Homo sapiens и човешката култура са се откъснали от биологичните закони. Ние все още сме животни, нашите физически, емоционални и когнитивни способности все още биват моделирани от нашата ДНК. Обществата ни са изградени от същите основни градивни единици като обществата на неандерталците и шимпанзетата и колкото повече изследваме тези базисни елементи — усещания, емоции, семейни връзки, — толкова по-малко разлики откриваме между нас и другите човекоподобни маймуни.

Грешка е обаче да търсим разликите на нивото на индивида или семейството. Сравнени поединично или дори в групи по десет, ние сме притеснително сходни с шимпанзетата. Значителните разлики започват да се появяват едва когато преминем границата от 150 индивиди, а когато достигнем 1000-2000, те вече са удивителни. Ако се опитате да съберете хиляди шимпанзета на площад Тиенанмън, на Уолстрийт или в главната квартира на ООН, ще имате просто навалица и бъркотия. За разлика от това хиляди представители на вида Homo sapiens редовно се събират на тези места и заедно те формират множество, подчинено на определен ред — търговски мрежи, масови празненства, политически институции, каквито не биха могли да създадат поотделно. Истинската разлика между нас и шимпанзетата е митичното лепило, което свързва огромен брой индивиди, семейства и групи. Именно то ни е направило господари на творението.

Разбира се, ние се нуждаем и от други умения като умението да произвеждаме и използваме сечива. Но това не би било от голямо значение, ако не беше съчетано със способността за сътрудничество с голям брой други индивиди. Как е възможно да разполагаме днес с междуконтинентални ракети с ядрени глави, а преди 30 000 години да сме имали само пръчки с върхове от кремък? Физиологично няма особена промяна в способността ни да произвеждаме сечива. Алберт Айнщайн е бил по-несръчен от древните ловци събирачи. Но способността ни да си сътрудничим с голям брой непознати се е подобрила в огромна степен. Древната пръчка с кремъчен връх се е изработвала за минути от един-единствен индивид, който разчитал на съветите и помощта на малцина близки приятели. Производството на ядрената глава изисква сътрудничество на милиони непознати, разположени на различни места по целия свят — от работниците, които добиват уранова руда от недрата на земята, до физиците теоретици, които пишат дълги математически формули, за да опишат взаимодействията на субатомните частици.

Нека обобщим отношението между биология и история след когнитивната революция:

A. Биологията определя базисните параметри на поведението и способностите на Homo sapiens. Цялата история се случва в границите на тази биологично определена арена.

Б. Тя обаче е изключително обширна и позволява на Homo sapiens да играе удивително много игри. Благодарение на способността си да изобретява фикции Homo sapiens създава все по-сложни игри, които всяко следващо поколение развива и усъвършенства.

B. Вследствие от това, за да разберем поведението на Homo sapiens ние трябва да опишем историческата еволюция на неговите действия. Да се позоваваме само на неговите биологични ограничения би било все едно репортер от световно първенство по футбол да предлага на своите слушатели само подробно описание на терена, без да казва и дума за това, което правят играчите.

Какви игри са играли нашите предшественици от каменната епоха на арената на историята? Доколкото ни е известно, онези, които са сътворили човека лъв в пещерата Щадел преди 30 000 години, са притежавали същите физически, емоционални и интелектуални способности като нас. Какво са правили те, след като се събудят сутрин? Какво са закусвали и обядвали? Как са изглеждали техните общества? Дали са имали моногамни връзки и нуклеарни семейства? Церемонии, морални кодекси, спортни състезания и религиозни ритуали? Войни? В следващата глава ще надникнем зад завесата на вековете и ще видим какъв е бил животът в епохата между когнитивната и земеделската революция.

За да разберем нашата природа, история и психология трябва да се вмъкнем в умовете на нашите предшественици ловци събирачи. През почти цялата история на вида Homo sapiens живее в търсене на храна. Последните 200 години, през които все повече представители на вида получават прехраната си като градски работници и служители в офиси, както и предшестващите ги 10 000 години, в които повечето преживяват като фермери и скотовъдци, са колкото мигване на окото в сравнение с десетките хиляди години, в които предците ни са ловували и събирали храна.

Процъфтяващото поле на еволюционната психология настоява, че много от нашите днешни социални и психологически характеристики са формирани през тази дълга предземеделска фаза. Дори днес учените от тази област твърдят, че мозъкът и съзнанието ни са адаптирани към живот, посветен на ловуване и събиране. Нашите хранителни навици, нашите конфликти и нашата сексуалност са продукт на начина, по който умовете ни на ловци събирачи взаимодействат с настоящата постиндустриална среда с нейните мегаполиси, самолети, телефони и компютри. Тази среда ни предоставя повече материални ресурси и ни дава възможност да живеем по-дълго в сравнение с което и да било предишно поколение, но често ни кара да се чувстваме отчуждени, депресирани и живеещи под натиск. Ако искаме да разберем защо, твърдят еволюционните психолози, трябва да изследваме света на ловците събирачи, който ни е формирал света, който подсъзнателно ние все още обитаваме.

Защо например хората се тъпчат с висококалорична храна, която не е полезна за тялото? Съвременните благоденстващи общества биват тормозени от бича на наднорменото тегло, който бързо се разпространява и в развиващите се страни. Загадка остава защо прекаляваме с най-сладките и най-мазни храни, ако не помислим върху хранителните навици на нашите предшественици. В саваната и в горите, които те са обитавали, висококалоричната сладка храна е била изключителна рядкост, а храната като цяло никога не е достигала. Типичният събирач преди 30 000 години има достъп само до един вид сладка храна — зрелите плодове. Ако жена от каменната епоха се натъкне на дърво, отрупано със смокини, най-разумната постъпка ще е да изяде колкото може повече от тях на място, преди местната бабуинска банда да опоска дървото. Инстинктът да се нахвърлиш върху висококалоричната храна е вграден в нашите гени. Днес може и да живеем в апартаменти, разположени в многоетажни сгради, и да разполагаме с хладилници, пълни с храна, но нашата ДНК все още мисли, че сме в саваната. Заради това ние сме готови да ометем цялата купа сладолед, която е във фризера, и да я полеем с една голяма чаша кока-кола.

Тази теория за „лакомия ген“ е широко възприета. Други са много по-оспорвани. Например някои еволюционни психолози настояват, че древните групи от събирачи не са се състояли от нуклеарни семейства, крепящи се върху моногамни двойки, а са живели в комуни без частна собственост, без моногамни връзки и дори без отношения на бащинство. В такива групи жената е можела да има сексуални отношения и близки връзки с няколко мъже (и жени) едновременно, като всички заедно отглеждали децата. Тъй като нито един от мъжете не е можел да знае със сигурност кои деца са негови, те са полагали еднакви грижи за всички.

Подобна социална структура не е утопия от епохата на Водолея. Тя е добре документирана при различни животински видове, най-важните сред които са нашите най-близки роднини — обикновените шимпанзета и шимпанзето бонобо. Има дори съвременни култури, в които се практикува колективно бащинство, както е например сред индианците бари. Според вярванията в подобни общества детето не се ражда от сперматозоидите на конкретен мъж, а от натрупването на сперма в утробата. Добрата майка ще се старае да има сексуални отношения с различни мъже, особено когато е бременна, за да може то да се радва на качествата (и на грижите) не само на най-добрия ловец, но и на най-сладкодумния разказвач на истории, на най-силния боец и на най-нежния любовник. Ако това ви звучи глупаво, имайте предвид, че преди развитието на модерните ембриологични изследвания хората не са разполагали със сигурни свидетелства, че бебетата са продукт на един баща, а не на няколко.

Защитниците на тази теория за „древните комуни“ настояват, че честите изневери, с които се отличават съвременните бракове, и често срещаните разводи, както и безбройните психологически комплекси, от които страдат както деца, така и възрастни, са резултат от принудата да се формират нуклеарни семейства и моногамни връзки, които са несъвместими с биологичния ни софтуер. (Christopher Ryan and Cacilda Jetha, Sex at Dawn: The Prehistoric Origins of Modern Sexuality (New York: Harper, 2010); S. Beckerman and P. Valentine (eds.), Cultures of Multiple others. The Theory and Practice of Partible Paternity in Lowland South America (Gainesville: University Press of Florida, 2002).)

Много учени яростно отхвърлят тази теория, настоявайки, че и моногамията, и нуклеарното семейство са част от най-присъщите на човешкото поведение модели. Те твърдят, че макар древните общества на ловци събирачи да са били по-егалитарни и с по-комунална структура в сравнение с модерните, те все пак са съставени от отделни клетки, изградени от ревнива двойка и нейните деца. Поради това днес моногамните отношения и нуклеарните семейства са нормата в по-голямата част от културите, жените и мъжете демонстрират изявено собственическо отношение към партньорите и децата си и дори в страни като Северна Корея и Сирия политическата власт се предава от баща на син.

За да се разреши това разногласие и да разберем нашата сексуалност, общество и политика, ние трябва да се запознаем с условията на живот на нашите предци, да изследваме как Homo sapiens е живял в периода между когнитивната революция, настъпила преди 70 000 години, и началото на земеделската революция отпреди около 12 000 години.

За нещастие, разполагаме с малко сигурни данни за живота на нашите предци събирачи. Спорът между теориите за „древната комуна“ и за „вечната моногамия“ се основава на неубедителни свидетелства. Ние очевидно не разполагаме с писмени следи от тази епоха, а археологическите данни се състоят най-вече от вкаменелости на кости и каменни сечива. Артефактите, изработени от по-нетрайни материали като дърво, бамбук или кожа могат да оцелеят единствено при много специфични условия. Общото впечатление, че хората отпреди земеделската революция са живели в епохата на камъка, е недоразумение, основаващо се на доминиращите археологически находки. По-правилно би било да наречем каменната епоха дървена, защото повечето от сечивата, използвани от древните ловци събирачи, са били изработени от дърво.

Всяка реконструкция на живота на древните ловци събирачи на базата на оцелели артефакти е изключително проблематична. Една от най-ярките разлики между древните събирачи и техните потомци от земеделската и индустриалната епоха е, че първите са разполагали с много малко артефакти, които са имали скромна роля. През живота си един типичен представител на модерно благоденстващо общество вероятно ще притежава няколко милиона артефакта — от коли и къщи до пелени за еднократна употреба и картонени кутии с мляко. Едва ли има дейност, вярване или дори емоция, които да не са опосредени от предмети, които ние сами сме произвели. Нашите хранителни навици гъмжат от умопомрачителен брой подобни предмети — от лъжиците и чашите до лабораториите за генно инженерство и гигантските презокеански кораби. В игрите си съвременният човек разполага с безброй играчки от пластмасови карти до стадиони със 100 000 места. Нашите романтични и сексуални отношения са снабдени с пръстени, легла, хубави дрехи, секси бельо, презервативи, модни ресторанти, евтини мотели, летищни барове, венчални зали и компании за кетъринг. Религиите внасят свещеното в живота ни с помощта на готически катедрали, мюсюлмански джамии, индуистки ашрами, свитъци, на които е написана Тората, тибетски молитвени барабани, свещенически раса, свещи, тамян, коледни елхи, безквасен хляб маца, гробници и икони.

Ние почти не забелязваме, че сме отрупани с предмети, докато не се наложи да се преместим в нов дом например. Събирачите са се местели всеки месец, всяка седмица и понякога всеки ден, мятайки собствеността си на гръб. Не са съществували компании, организиращи преместването, камиони и дори товарни животни за споделяне на бремето. По тази причина те са взимали само най-необходимото. При това положение имаме основания да приемем, че по-голямата част от техния когнитивен, религиозен и емоционален живот е протичал без помощта на артефакти. Археолог, който работи след 100 000 години, би могъл да си състави съвсем смислена картина на мюсюлманските вярвания и практики от множеството обекти, които ще открие при разкопките на джамия. Но като цяло ние не разполагаме с кой знае какво, когато се опитваме да разберем вярванията и ритуалите на древните ловци събирачи. Със сходен проблем би се сблъскал и бъдещият историк, който трябва да опише социалния свят на американските тийнейджъри от XXI в., опирайки се единствено на останките от тяхната комуникация, проведена с помощта на традиционна поща — без следи от телефонни разговори, електронни писма, блогове и текстови съобщения.

Заради това ако разчитаме на артефакти представата ни за живота на древните ловци събирачи ще бъде изкривена. Един от начините да поправим това е да се вгледаме в днешните общества от събирачи. Те могат да бъдат изследвани директно чрез антропологическо наблюдение. Но има сериозни причини да сме много внимателни, когато екстраполираме от днешните по отношение на древните общества.

Първо, всички общества от събирачи, оцелели до модерната епоха, са повлияни от съществуващите редом с тях земеделски и индустриални общества. В резултат от това е рисковано да допуснем, че валидното за тях е валидно и за времето отпреди десетки хиляди години.

Второ, модерните събирачески общества са оцелели предимно в региони, където климатът е суров, теренът е негостоприемен и неподлежащ на обработка. Обществата, които са се адаптирали към екстремните условия на пустинята Калахари в Южна Африка, лесно могат да се окажат подвеждащ модел за разбиране на древните хора, обитаващи плодородни зони като долината на реката Яндзъ. Най-малкото гъстотата на населението в регион като Калахари е много по-ниска в сравнение с онази в долината на Яндзъ и е осезаемо по отношение на редица ключови въпроси относно размера и структурата на групите и взаимоотношенията им.

Трето, най-забележителното при обществата от ловци събирачи е степента на различия между тях. Те се различават не само ако обитават различни краища на света, но дори ако са в един и същ регион. Добър пример е огромното разнообразие на групите, които първите европейци, дошли в Австралия, заварват сред местното население от аборигени там. Точно преди завладяването им от Великобритания между 300 000 и 700 000 ловци събирачи живеели на континента, разпределени в 200-600 племена, всяко от които се разделяло допълнително на няколко групи. (Noel G. Butlin, Economics and the Dreamtime: A Hypothetical History (Cambridge: Cambridge University Press, 1993), 98-101; Richard Broome, Aboriginal Australians (Sydney: Allen & Unwin, 2002), 15; William Howell Edwards, An Introduction to Aboriginal Societies (Wentworth Falls, NSW: Social Science Press, 1988), 52.)

Всяко племе имало свои език, религия, норми и обичаи. В района на днешна Аделаида в Южна Австралия живеели няколко клана, при които родствената връзка била по бащина линия. Тези кланове се обединили в племена изключително на териториална основа. За разлика от тях няколко племена в Северна Австралия привилегировали произхода по майчина линия и личната идентичност зависела повече от тотема, отколкото от територията.

Може да се допусне, че етническото и културно разнообразие сред древните ловци събирачи е било също толкова впечатляващо и че всички те — между 5 и 8 милиона души в навечерието на земеделската революция — били обособени в хиляди племена с различни езици и култури. (Fekri A. Hassan, Demographic Archaeology (New York: Academic Press, 1981), 196-199; Lewis Robert Binford, Constructing Frames of Reference: An Analytical Method for Archaeological Theory Building Using Hunter-gatherer and Environmental Data Sets (Berkeley: University of California Press, 2001), 143.) Това в крайна сметка е основна част от наследството на когнитивната революция. Благодарение на появата на фикцията дори онези със сходен генофонд, живеещи в сходна среда, имали възможност да създават напълно различни въобразени реалности, които се манифестирали под формата на различни норми и ценности.

Имаме например основания да считаме, че група от ловци събирачи, съществувала преди 30 000 години на мястото, където сега е Оксфордският университет, е говорила език, различен от онзи на групата, обитавала днешната територия на Кеймбридж. Първата група може да е била войнствена, втората миролюбива. Може би кеймбриджската е имала комунална организация, докато оксфордската се състояла от нуклеарни семейства. Първата вероятно е прекарвала дълги часове в изработка на дървени статуетки на техните духове пазители, докато втората изпълнявала ритуалите на почитание към божествата чрез танц. Първата може би е вярвала в прераждането, а втората го е смятала за глупост. В едното общество еднополовите връзки може да са се приемали, а в другото са били табу.

Иначе казано макар модерните наблюдения върху групи от ловци събирачи да могат да ни помогнат да разберем някои от аспектите на живота на древните, хоризонтът от възможности на последните е много по-широк и по-голямата част от него е скрита от погледа ни. („Хоризонт от възможности“ означава целия спектър от вярвания, практики и опит, които са открити за дадено общество, имайки предвид неговите екологични, технологични и културни ограничения. Всяко общество и всеки индивид обикновено влиза в досег само с мъничка частица от техния хоризонт от възможности.) Яростните спорове около „естествения начин на живот“ на Homo sapiens пропускат основното. След когнитивната революция не е имало един-единствен начин на живот, а единствено културно обусловен избор в контекста на една забележителна палитра от възможности.

При все това какви обобщения можем да направим за живота в предземеделския свят? Изглежда обосновано да предположим, че по-голямата част от хората живеели в малки групи, наброяващи между няколко десетки и няколко стотици индивиди, и че всички те принадлежали към човешки вид. Последното е важно, защото съвсем не е очевидно. Повечето членове на земеделските и индустриалните общества са одомашнени животни. Те не са равни на своите господари, разбира се, но въпреки това са членове на тези общества. Днес обществото, наречено Нова Зеландия, се състои от 4,5 милиона представители на вида Homo sapiens и 500 милиона овце.

Има само едно изключение от това общо правило — кучето. То е първото животно, одомашнено от Homo sapiens, и това се случва преди земеделската революция. Експертите не са на едно мнение относно точния момент, но разполагаме със сигурни свидетелства за наличие на домашни кучета отпреди около 15 000 години. Те може да са станали част от човешка група хиляди години по-рано.

Кучетата са използвани за лов и борба, както и като сигнална система срещу натрапници и диви животни. С хода на поколенията двата вида еволюирали съвместно и развили способи за успешна комуникация помежду си. Кучетата, които проявявали повече усет към нуждите и емоциите на хората около тях, получавали допълнителна храна и грижа и оцеляването им било много по-вероятно. В същото време те се научили да манипулират хората в името на собствените си нужди. Тази връзка, продължила 15 000 години, породила разбиране и привързаност много по-дълбоки в сравнение с отношенията между човека и което и да било друго животно. (Brian Hare, The Genius of Dogs: How Dogs Are Smarter Then You Think (Dutton: Penguin Group, 2013).)

Членовете на една група се познавали много добре и били заобиколени през целия си живот от приятели и роднини. Самотата и възможността да разполагаш със себе си били рядкост. Групите, живеещи в съседство, вероятно са се конкурирали за ресурси, а може и да са имали конфликти, но наред с това са поддържали и приятелски отношения. Те обменяли членове, ловували заедно, търгували с редки луксозни предмети, сключвали политически съюзи и празнували религиозни празници. Подобен тип сътрудничество е една от най-значимите отличителни характеристики на Homo sapiens и му осигурява предимство пред останалите човешки видове. Понякога отношенията между живеещи в съседство групи са толкова близки, че заедно формират племе, споделящо общ език, общи митове и общи норми и ценности.

Но не трябва да надценяваме важността на подобни външни отношения. Дори ако във времена на криза живеещите в съседство групи се сближавали повече и дори ако от време на време се обединявали, за да ловуват или празнуват заедно, по-голямата част от времето си те прекарват в пълна изолация и независимост. Търговските отношения са като цяло ограничени до предмети на престижа като раковини, кехлибар и пигменти. Няма данни за търговия със суровини като плодове и месо, нито пък че прехраната на една група е зависела изцяло от вноса на суровини от друга. Социополитическите отношения също са като цяло спорадични. Племето не е постоянна политическа рамка и дори да има места за сезонни срещи, не съществуват постоянни градове и институции. Обикновеният индивид прекарва дълги периоди от време, без да вижда или чува друго човешко същество, идващо от друга група, и през целия си живот не среща повече от няколкостотин човека. Homo sapiens населява огромни територии, но гъстотата на населението е ниска. Преди земеделската революция населението на цялата планета е по-малко от това на днешния град Кайро.

Повечето представители на вида живеят пътувайки, придвижвайки се от място на място в търсене на храна. Тяхното движение зависи от промяната на сезоните, от годишните миграции на животните и от циклите на растеж на растителността. Те обикновено пътуват напред-назад в рамките на един район с площ между няколко десетки и стотици квадратни километри.

Понякога общностите напускат своята зона и проучват нови земи, като причина за това обикновено са природни бедствия, военни сблъсъци, демографски натиск или инициатива на харизматичен лидер. Тези пътешествия са в основата на експанзията на човека по цялата планета. Ако една група от ловци събирачи се разцепва на всеки 40 години и новите групи се придвижват към нови територии, отдалечени на стотици километри на изток, разстоянието между Източна Африка и Китай би се населило за около 10 000 години. В някои изключителни случаи, когато хранителните запаси са особено големи, групите се установяват на едно място за цял сезон или дори за постоянно. Техники за сушене, опушване и замразяване на храната дават възможност за по-дълги периоди на уседнал живот. Още по-важно е обстоятелството, че по протежение на бреговете на морета и реки, богати на морска храна и водни птици, хората създават постоянни селища — първите в историята, възникнали много преди земеделската революция. Риболовните селища може да са се появили по бреговете на островите на Индонезия още преди 45 000 години и да са били изходната точка, от която Homo sapiens започва своето първо презокеанско пътешествие, довело до завладяването на Австралия.

В повечето хабитати Homo sapiens има гъвкав и опортюнистичен стил на хранене. Той търсел термити, берял горски плодове, изравял корени, дебнел зайци и ходел на лов за бизони и мамути. Въпреки че популярният образ, който битува, е на „човекът ловец“, събирачеството било основната му дейност и осигурявало повечето хранителни ресурси и суровини като кремък, дърво и бамбук.

Homo sapiens не събирал само храна и суровини, но и информация. За оцеляването си се нуждаел от подробна ментална карта на територията си. За да увеличи ефективността на всекидневното търсене на храна, се нуждаел от информация за цикъла на растеж на всяко растение и за навиците на всяко животно. Трябвало да знае кои храни са засищащи, кои отровни и кои могат да се използват за лечение. Трябвало да познава хода на сезоните и знаците, предвещаващи гръмотевична буря или засушаване. Той проучвал всеки поток, всяко орехово дърво, всяка меча бърлога и всяко находище на кремък в околността. Всеки трябвало да знае как да направи каменен нож, как да поправи скъсана дреха, как да измайстори капан за зайци, как да се справя с лавини, змии и гладни лъвове. Овладяването на всяко от тези умения изисквало години, прекарани в чиракуване и упражнения. Обикновеният древен събирач можел да превърне парче кремък във връх на стрела за минути. Ако ние се опитаме да направим същото, ни очаква пълен провал. Повечето от нас не разполагат с експертно знание за начина на разцепване на кремъка и базалта, както и с фината моторика, необходима за прецизна обработка на подобни материали.

С други думи, обикновеният събирач е имал по-обширно, по-дълбоко и по-разнообразно знание за непосредствената си среда в сравнение с повечето от днешните си потомци. Днес, за да оцелеят, на мнозинството хора в индустриалните общества не им е нужно да знаят кой знае колко за природата. От какво знание реално се нуждаем, за да вършим работата си на компютърни инженери, застрахователни агенти, учители по история или работници в завод? Трябва да знаем много за конкретното ограничено поле на експертиза, но за необхватния хоризонт на жизнените нужди ние разчитаме сляпо на помощта на други експерти, чието знание е също толкова ограничено. Човешкият колектив знае много повече днес в сравнение с древните общности, но на индивидуално ниво древните събирачи са вероятно най-сръчните и най-информираните хора в историята.

Има свидетелства, че средният размер на мозъка на Homo sapiens всъщност е намалял от времената на събирачеството насетне (Christopher В., Ruff Erik Trinkaus and Trenton W. Holliday, ‘Body Mass and Encephalization in Pleistocene Homo’, Nature 387 (1997), 173-176; M. Henneberg and M. Steyn, ‘Trends in Cranial Capacity and Cranial Index in Subsaharan Africa During the Holocene’, American Journal of Human Biology 5:4 (1993): 473-479; Drew H. Bailey and David C. Geary, ‘Hominid Brain Evolution: Testing Climatic, Ecological and Social Competition Models’, Human Nature 20 (2009): 67-79; Daniel J. Wescott and Richard L. Jantz, ‘Assessing Craniofacial Secular Change in American Blacks and Whites Using Geometric Morphometry’, in Modern Morphometries in Physical Anthropology: Developments in Primatology: Progress and Prospects, ed. Dennis E. Slice (New York: Plenum Publishers, 2005), 231-245.). Оцеляването в тази епоха изисквало добре развити умствени способности от всеки. С появата на земеделието и производството хората във все по-голяма степен можели да разчитат на уменията на другите за своето оцеляване и по този начин били открити „нови ниши за малоумници“. Всеки може да оцелее, работейки като превозвач на вода или работник на поточна линия и да предаде своите най-прозаични гени на следващото поколение.

Събирачите познавали и владеели до съвършенство не само заобикалящия ги свят от животни, растения и предмети, но и вътрешния свят на своите тела и сетива. Те чували и най-малкото потрепване на тревите, което издавало движение на змия, внимателно наблюдавали листата на дърветата, за да открият скритите плодове, кошери и гнезда, придвижвали се с минимално усилие и шум и знаели кои са най-пъргавите и ефективни начини за сядане, ход и тичане. Разнообразната и постоянна употреба на телата им ги поддържала в добра форма, достойна за маратонски състезатели. Те притежавали физическа сръчност и гъвкавост, която днешните хора не могат да постигнат дори след години практикуване на йога или тайдзицюен.

Начинът на живот на събирачите бил осезаемо различен в различните региони и сезони, но като цяло изглежда, че е бил по-приятен и изпълнен с позитивни преживявания в сравнение с този на повечето селяни, овчари, работници и чиновници, които са техни потомци.

Докато представителите на днешните общества на изобилието работят средно по 40-45 часа седмично, а хората от развиващите се общества работят по 60 и дори 70 часа седмично, днешните ловци събирачи, живеещи дори в най-негостоприемните райони като пустинята Калахари, работят средно само по 35-45 часа на седмица. Те ловуват само в един от три дни, а събирачеството отнема не повече от три до шест часа на ден. Обикновено това е достатъчно за изхранването на групата. Възможно е древните ловци събирачи, обитаващи плодородни местности, да са прекарвали дори по-малко време за набавяне на храна и суровини. При това те се радват и на доста по-малко домакинска работа — нямат чинии за миене, килими за чистене, подове за лъскане, пелени за сменяне и сметки за плащане. Икономиката на събирачеството осигурявала на хората по-интересен живот в сравнение с по-късните етапи, доминирани от земеделието и индустриалното производство. Днес работниците в китайски фабрики тръгват в седем часа сутринта, придвижват се през замърсените улици, работят на една и съща машина всеки ден в продължение на десет дълги и еднообразни часа и се прибират в седем вечерта, за да измият съдовете и да изперат мръсните дрехи. Преди 30 000 години събирачите, обитавали територията на днешен Китай, са можели да напуснат лагера, да кажем, около осем сутринта. Те са се разхождали из близките гори и по поляните, събирайки гъби, изравяйки ядливи корени, ловейки жаби. Разбира се, от време на време им се налагало да избягат от някой тигър, изпречил се насреща им. В ранния следобед се връщали, за да приготвят обеда. Това им оставяло много време за клюки, разговори, игри с децата и мързелуване. Несъмнено тигрите понякога ги догонвали или ги хапели змии, но пък нямало автомобилни катастрофи и индустриално замърсяване.

На повечето места и през по-голямата част от времето събирачеството осигурявало идеалната храна. Това не е изненада — това е бил начинът на хранене в продължение на стотици хиляди години и човешкото тяло било добре адаптирано към него. Свидетелства от вкаменели скелети показват, че древните събирачи рядко са страдали от глад или недохранване и като цяло са били по-високи и по-здрави от потомците си — заетите със земеделие селяни. Средната продължителност на живота била само 30-40 години, но това се дължало най-вече на високата детска смъртност. Било твърде вероятно децата, които успеят да оцелеят през опасните първи години от живота си, да доживеят до 60 и дори до 80-годишна възраст. При днешните събирачи една жена на 45 години може да очаква да живее още двайсет години и около 5-8% от общностите им са на възраст над 60. (Nicholas G. Blurton Jones et al., ‘Antiquity of Postreproductive Life: Are There Modern Impacts on Hunter-Gatherer Postreproductive Life Spans?’, American Journal of Human Biology 14 (2002), 184-205.)

Тайната на събирачите, която ги предпазвала от глад и недохранване, била тяхната разнообразна диета. Земеделците по-късно като цяло се хранели с ограничен брой храни и твърде небалансирано. Особено в предмодерните времена повечето от калориите, които земеделските общества получавали, били от един тип посев — пшеница, картофи или ориз, — като по този начин те не си набавяли някои от най-необходимите витамини, минерали и други хранителни вещества. Типичният китайски селянин яде ориз за закуска, обед и вечеря и ако има късмет, може да очаква същото и следващия ден. За разлика от това древните събирачи редовно се хранели с разнообразни храни. Пра-пра-прабабата на същия този селянин може да си е хапвала горски плодове и гъби за закуска, плодове, охлюви и костенурки за обед и заешка пържола с див лук за вечеря. Менюто за следващия ден може да е било напълно различно. Това разнообразие осигурявало на древните ловци събирачи всички необходими хранителни вещества.

Още повече, доколкото не били зависими от някой конкретен тип храна, изчезването на източника му не било особена трагедия. Земеделските общества са измъчвани от глад, когато настъпи суша, избухне пожар или земетресение унищожи годишната реколта от ориз или картофи. Събираческите общества не били защитени от природни бедствия и страдали от периоди на недостиг и глад, но обикновено се справяли с подобни драматични моменти по-лесно. Ако по някаква причина изгубят част от източниците на хранителните си запаси, те могат да започнат да събират и да ловуват други видове или да се придвижат към нов район.

Древните събирачи страдали по-малко и от инфекциозни болести. Повечето от болестите, които тормозят представителите на земеделското и индустриалното общество (като едра шарка, морбили и туберкулоза), произхождат от одомашнените животни и се пренасят върху човека едва след земеделската революция. Този бич бил непознат на древните събирачи, които одомашнили само кучето. Нещо повече: повечето хора в земеделските и индустриалните общества живеели в гъсто населени, мръсни постоянни селища — идеален развъдник на болести. Събирачите се скитали на малки групи, което възпрепятствало разпалването на епидемии.

Пълноценната и разнообразна диета, относително кратката работна седмица и рядко срещаните инфекциозни заболявания карат мнозина изследователи да определят предземеделските събирачески общества като „истинските общества на благосъстоянието“. Би било грешка обаче да идеализираме живота им. Въпреки че са живеели по-добре от повечето представители на земеделските и индустриалните общества, техният свят също е бил суров и безкомпромисен. Не били рядкост периодите на недостиг и лишения, детската смъртност била висока, а злополуки, които днес са дребен проблем, тогава са били смъртна присъда. Вероятно в рамките на търсещите храна групи хората са се радвали на истинска близост, но на нещастниците, които предизвиквали враждебността или насмешката на околните, никак не им е било лесно. Днешните ловци събирачи често изоставят или дори убиват възрастните и недъгавите, които не могат да поддържат темпото на групата. Нежеланите бебета и деца също могат да бъдат умъртвени и дори има случаи на религиозни човешки жертвоприношения.

Племето аче, ловци събирачи, обитавали джунглите на Парагвай до 60-те години на XX в., ни дават възможност да видим и тъмната страна на този начин на живот. Когато важен член на групата умирал, те обикновено убивали и малко момиченце, което погребвали с него. Антрополозите, които интервюирали представители на племето, са документирали случай, в който бил изоставен мъж на средна възраст, тъй като се разболял и не бил в състояние да догонва останалите. Той бил оставен под дърво, което се покрило с лешояди в очакване на обилен обяд. Изненадващо обаче, мъжът се възстановил и успял да се върне в групата. Тъй като тялото му било покрито с курешките на птиците, от този момент го наричали „Лешоядова курешка“.

Друга история разказва, че когато възрастна жена станала бреме за общността, един от младите мъже се промъкнал зад гърба й и я убил с удар на брадва по главата. Възрастен мъж от племето разказал на антрополозите и други любопитни истории за младостта си в джунглата. „Редовно убивах стари жени. Убих лелите си. [...] Жените се страхуваха от мен. [...] Сега, с идването на белите хора, станах слаб.“ Бебетата, които се раждали без коса, били считани за недоразвити и били незабавно умъртвявани. Една жена споделя, че първото й бебе момиченце било убито, тъй като мъжете в групата не са искали повече момичета.

Друга история разказва, че малко момченце било убито от възрастен мъж, защото „плачело, а той е бил в лошо настроение“. Друго дете било погребано живо, защото „изглеждало смешно и другите деца му се присмивали“. (Kim Hill and A. Magdalena Hurtado, Ache Life History: The Ecology and Demography of a Foraging People (New York: Aldine de Gruyter, 1996), 164, 236.)

Но не трябва да съдим аче прибързано. Антрополозите, които живеели с тях години наред, са документирали, че насилието между възрастни е изключително рядко срещано. И мъжете, и жените свободно сменяли партньорите си. Всички се усмихвали и смеели постоянно, нямало йерархия по отношение на водачеството и като цяло склонните към деспотизъм индивиди били изолирани от общността. Те били изключително щедри, имали малко лична собственост и не били обсебени от желание за богатства и успех. Нещата, които ценели най-много, били добрите взаимоотношения и истинското приятелство. (Ibid., 78.) Към убийствата на деца, на болни хора и на възрастни те се отнасяли както ние днес към аборта и евтаназията. Трябва също така да се отбележи, че аче били преследвани и безмилостно убивани от парагвайските фермери. От изключителна важност било групата да е в състояние да избяга от враговете си и вероятно това ги е принуждавало да са толкова жестоки по отношение на всеки, който може да се окаже бреме за общността.

Истината е, че тяхното общество, подобно на всяко друго човешко общество, било много комплексно. Трябва да се пазим от демонизирането или иделизирането му при условие, че слабо познаваме спецификите му. Аче не са нито ангели, нито зверове, а просто хора. Такива са били и древните ловци събирачи.

Какво знаем за духовния и ментален живот на древните ловци събирачи? Ключовите елементи от икономиката на събираческите общества може да се реконструира с голяма доза достоверност въз основа на квантифицируеми и обективни фактори. Например можем да изчислим колко калории са необходими на един човек на ден, за да оцелее, колко калории получава той от един килограм орехи и колко килограма могат да бъдат събрани от един квадратен километър гора. С тези данни можем да предположим каква е била относителната значимост на орехите в тяхната диета.

Но дали орехите са били за тях деликатес или част от всекидневното меню, омръзнала им до втръсване? Вярвали ли са, че ореховите дървета са обитавани от духове? Красиви ли са били според тях листата им? Ако един младеж от събираческа общност е влюбен, ще заведе ли любимата си на романтична среща под сянката му? Светът на мислите, вярата и чувствата по дефиниция е много по-трудна за дешифриране.

Повечето учени са съгласни, че анимистичните вярвания са често срещани сред древните събирачески общества. Анимизмът (от „anima“ — душа или дух на латински) е вярата, че всяко място, животно, растение и природен феномен има съзнание и чувства и може пряко да комуникира с човека. Анимистите вярват, че голямата скала на върха на хълма има желания и нужди. Тя може да е сърдита за нещо, което хората са направили, и да се радва на друга тяхна постъпка, да съветва или да моли за услуга. Хората, от своя страна, могат да се обръщат към нея, да я успокояват или да я заплашват. Не само скалата, но и дъбът в основата на хълма е живо същество, както и потокът, клокочещ наблизо, пролетният полъх, пропълзял над сечището, храстите, около него, пътеката до него и полските мишки, вълци и гарвани, които пият вода от потока. В анимистичния свят не само живите същества и предметите имат душа — такива имат и нематериалните същности като сенките на мъртвите, приятелски или враждебно настроените духове: онези, които днес наричаме демони, феи и ангели.

Анимистите вярват, че не съществува преграда между хората и другите обитатели на света. Всички те могат да общуват посредством слово, песни, танци и ритуали. Ловецът може да се обърне към стадото сърни и да помоли една от тях да се пожертва. Ако ловът е успешен, той ще помоли мъртвото животно за прошка.

Когато някой се разболее, шаманът може да се свърже с духа, причинил болестта, и да се опита да го накара да се смили или да го подплаши. Всички тези актове на комуникация имат общата характеристика, че съществата, към които човекът се обръща, принадлежат към неговия локален свят. Те не са универсални богове, а конкретна сърна, конкретно дърво, конкретен поток, конкретен дух.

Така както между хората и другите същества няма преграда, така не съществува и строга йерархия. Нечовешките същества не са тук, за да задоволяват нуждите на човека, нито са всемогъщи богове, които могат да разполагат с него както си поискат. Светът не се върти около човека или около който и да било друг тип обект.

Анимизмът не е специфична религия, а е родово наименование за хиляди много различни религии, култове и вярвания. Онова, което ги прави „анимистични“, е общото отношение към света и към мястото на човека в него. Твърдейки, че древните събирачи вероятно били анимисти, е все едно да кажем, че предмодерните земеделци били като цяло теисти. Теизмът (от „theos“ — бог на гръцки) е увереността, че всеобщият ред се основава на йерархично отношение между човека и малобройна група от безплътни същества, наречени богове. Със сигурност е истина, че предмодерните земеделски общества били теистично ориентирани, но това не ни казва нищо конкретно. Родовото название „теисти“ обхваща еврейските равини от XVIII в. в Полша, изгарящите вещици пуритани от XVII в. в Масачусетс, ацтекските жреци от XV в. в Мексико, суфийските мистици от XII в. в Иран, викингските воини от X в., римските легионери от II в. и китайските бюрократи от I в. Всички те смятали чуждите вярвания и практики за странни и еретични. Разликите между вярванията и практиките на групите от ловци събирачи „анимисти“ вероятно са били точно толкова колосални. Техният религиозен опит може да е бил бурен и изпълнен с разногласия, реформи и революции.

Но подобни предпазливи обобщения са пределът, до който можем да си позволим да стигнем. Всеки опит да опишем спецификите на древната духовност е във висока степен спекулативен, тъй като не разполагаме с достатъчно свидетелства, а малкото данни, които имаме — шепа артефакти и няколко пещерни рисунки, — могат да бъдат интерпретирани по хиляди начини. Теориите на учените, които претендират да знаят какво са чувствали събирачите, разкриват много повече неща за предразсъдъците на техните автори, отколкото за религиите от каменната епоха.

Вместо да трупаме планини от теории върху няколко останки от гробници, скални рисунки и костни статуетки, по-добре е да бъдем честни и са признаем, че имаме само съвсем смътна представа за религиозния живот на древните събирачи. Ние допускаме, че те са били анимисти, но това не ни дава кой знае каква информация. Не знаем пред какви духове са се кланяли, какви празници празнували, на какви табута се подчинявали. И най-важното: не знаем какви са били техните разкази. Това е една от най-големите празнини в познанията ни за човешката история.

Социополитическият свят на събирачите е друга зона, за която не знаем почти нищо. Както обясних по-горе, учените не могат да постигнат съгласие дори за най-базисните елементи като наличието на частна собственост, на нуклеарни семейства и на моногамни връзки. Вероятно е различните групи да са имали различна структура. Някои може да са били йерархично организирани, раздразнителни и склонни към насилие подобно на най-жестоките групи от шимпанзета, докато други може да са били миролюбиви, добронамерени и похотливи подобно на бонобо.

През 1955 г. в Сунгир, Русия, археолозите открили гробница отпреди 30 000 години, принадлежаща на култура, ловуваща мамути. В един от гробовете открили скелет на петдесетгодишен мъж, покрит с нанизи от костни мъниста, които заедно били около 3000. На главата на мъртвия имало шапка, украсена с лисичи зъби, а на китките му имало 25 гривни от слонова кост. Другите гробове съдържали много по-малко украшения. Учените направили извода, че ловците от тази култура живели в йерархично общество и мъртвият мъж вероятно е водач на групата или на цялото племе. Малко вероятно е една-единствена група да е в състояние да изработи толкова много украшения.

Тогава археолозите открили още по-интересна гробница. Тя съдържала два скелета, погребани с близко поставени глави. Единият бил на момче на възраст между 12 и 13 години, а другият на момиче на девет или десет години. Момчето било покрито с 5000 костни мъниста, носело шапка с лисичи зъби и колан с още 250 такива зъби (това означава, че са били извадени зъбите на поне 60 лисици). Момичето било украсено с 5250 мъниста. И двете деца били обградени от статуетки и различни предмети от слонова кост. Сръчен занаятчия (или занаятчийка) вероятно се е нуждаел от поне 45 минути за изработването на едно мънисто. С други думи, изработването на 10 000 мъниста, да не споменаваме другите предмети, изисквало 7500 часа старателна работа — или много над три години, при това ако става дума за опитен занаятчия!

Твърде малко вероятно е на толкова крехка възраст децата в тази култура да са били водачи или ловци на мамути. Единствено културните им вярвания могат да обяснят защо те са били погребани по толкова екстравагантен начин. Една от възможностите е това да се дължи на по-високият ранг на родителите им. Може би са били деца на водача и племето е вярвало или в семейната харизма, или в строгите правила на наследяване. Според друга теория децата още при раждането си са били идентифицирани като инкарнация на отдавна мъртви духове. Трета теория гласи, че погребението отразява начина на смъртта, а не социалния им статус. Те били ритуално пренесени в жертва — може би като част от погребалната церемония на водача — и след това погребани с пищна церемония. (Vincenzo Formicola and Alexandra P. Buzhilova, ‘Double Child Burial from Sunghir (Russia): Pathology and Inferences for Upper Paleolithic Funerary Practices’, American Journal of Physical Anthropology 124:3 (2004), 189-198; Giacomo Giacobini, ‘Richness and Diversity of Burial Rituals in the Upper Paleolithic’, Diogenes 54:2 (2007), 19-39.)

Какъвто и да е правилният отговор, децата от Сунгир са сред най-убедителните свидетелства, че преди 30 000 години Homo sapiens е можел да изобретява социополитически кодекси, надхвърлящи волята на нашата ДНК и поведенческите модели на другите човешки и животински видове.

И накрая трябва да се спрем на трудния въпрос за ролята на войната в събираческите общества. Някои изследователи си представят древните им общества като изпълнен със спокойствие рай и настояват, че войната и насилието започват чак със земеделската революция, когато хората започват да натрупват частна собственост. Други учени твърдят, че светът им е бил изключително жесток и изпълнен с насилие. И двете научни школи са просто въздушни замъци, свързани със земята единствено посредством тънички нишки, състоящи се от оскъдни археологически останки и антропологически наблюдения на модерни събирачески общества.

Антропологическите данни са любопитни, но твърде проблематични. Днешните събирачи живеят най-вече в изолирани и негостоприемни райони като Арктика и Калахари, където гъстотата на населението е много ниска и вероятността за конфликт с чужди групи е много малка. Още повече че последните поколения в събираческите общества във все по-висока степен се подчиняват на властта на държавата, която се стреми да предотвратява мащабни конфликти. Европейските учени са имали само две възможности да наблюдават многобройни общности на независими събирачи с относително висока гъстота на населението — в северозападните части на Северна Америка през XIX в. и в Северна Австралия през XIX и XX в. В културите и на американските индианци, и на австралийските аборигени въоръжените конфликти са често срещано явление. Спорно е обаче дали това е постоянна характеристика, или се дължи на въздействието на европейския империализъм.

Археологическите находки са едновременно недостатъчни и трудно интерпретируеми. Какви издайнически знаци могат да останат от война, водена преди десетки хиляди години? Тогава не са съществували укрепления и стени, гранати, мечове и щитове. Древен връх на копие може да е бил използван във война, но може да е бил предназначен просто за лов. Фосилизираните човешки кости са не по-лесни за тълкуване. Едно счупване може да свидетелства за бойна рана или просто за злополука. Нито пък липсата на фрактури и прорези в един древен скелет е сигурно доказателство, че индивидът не е загинал от насилствена смърт. Смъртта му може да е причинена от травма на меките тъкани, която не оставя следи по костите. Още по-важно е, че по време на прединдустриалните войни повече от 90% от жертвите умират поради глад, студ и болести, а не от оръжие. Представете си, че преди 30 000 години едно племе побеждава съседното и го прогонва от своята територия. В решаващата битка десет члена на победеното племе са убити. За една година други сто умират от глад, студ и болести. Археолозите, които откриват тези 110 скелета могат лесно да заключат, че повечето са жертва на природно бедствие. Как можем да разберем, че всъщност са жертви в безмилостна война?

Със съответната доза предпазливост сега можем да се обърнем към археологическите находки. В Португалия е проведено проучване на 400 скелета от периода, непосредствено предшестващ земеделската революция. Само върху два от тях има недвусмислени белези от насилие. При сходно проучване на 400 скелета от същия период в Израел се открива една-единствена пукнатина в един-единствен череп, която би могла да се дължи на насилие. Трето проучване на 400 скелета от различни предземеделски находища в долината на река Дунав открива следи от насилие върху 18 скелета. 18 от 400 може и да не изглежда кой знае какво, но всъщност е един доста висок процент. Ако всичките осемнайсет индивида са починали от насилствена смърт, това означава че 4,5% от смъртните случаи в този регион се дължат на човешко насилие. Днес средната стойност е само 1,5%, ако броим войните и престъпленията заедно. През XX в. само 5% от смъртните случаи се дължат на насилие — и това е във век, в който са проведени най-кървавите войни и най-страшните геноциди в историята. Ако можем да генерализираме извода от проучването на тези 400 скелета, можем да кажем, че животът в този регион е бил изпълнен с толкова насилие, колкото и XX в. (Може да се твърди, че не всички осемнайсет древни обитатели на този регион са починали вследствие на насилието, следите от което виждаме по скелетите. Някои от тях са били само наранени. Това обаче вероятно се уравновесява от броя на онези, загинали от рани в меките тъкани и от невидимите днес лишения, които съпътстват всяка война.)

Тези потискащи открития са подкрепени от редица други точно толкова потискащи открития и от други региони. В Джебел Сахаба в Судан в гробище на 12 000 години са открити 59 скелета. Върхове на стрели и копия са намерени в близост до или в костите на 24 от тях, което означава в 40% от тях. По скелета на жена са открити 12 наранявания. В пещерата Офнет в Бавария археолозите откриват останки от 38 тела на събирачи, най-вече на деца и жени, хвърлени в две ями. Половината от скелетите, включително на деца и бебета, носят ясни белези от оръжия като ножове и тояги. Няколко от скелетите са на зрели мъже и върху тях се виждат най-зловещите следи от насилие. По всяка вероятност в Офнет е била унищожена цяла група ловци събирачи.

Кое по-добре репрезентира света на древните събирачи: невредимите скелети от Израел и Португалия или касапниците в Судан и Бавария? Отговорът е нито едното, нито другото. Точно както в събираческите общности е имало множество религиозни култове и разнообразни социални структури, така вероятно са съществували и общности, проявяващи различна степен на склонност към насилие. В някои региони и периоди са царяли мир и спокойствие, докато в други са бушували жестоки конфликти. (I.J. N. Thrope, ‘Anthropology, Archaeology and the Origin ofWarfare’, World Archaology 35:1 (2003), 145-165; Raymond C. Kelly, Warless Societies and the Origin of War (Ann Arbor: University of Michigan Press, 2000)  ЗАВЕСА ОТ ТИШИНА

Ако общата картина на живота на древния ловец събирач е трудна за реконструиране, то конкретните събития са като цяло безвъзвратно изгубени. Когато Homo sapiens за първи път пристига в долина, населена от неандерталци, периодът след това вероятно е спираща дъха историческа драма. За съжаление, нищо не може да оцелее от подобна среща с изключение, в най-добрия случай, на не много фосилизирани кости и шепа каменни сечива, които обаче остават неми и при най-интензивния научен разпит. Можем да извлечем от тях информация за човешката анатомия, технология, начин на хранене и може би дори за социалната структура. Но те не ни казват нищо за политическите съюзи между съседни групи от Homo sapiens, за духовете на мъртвите, или за мънистата от слонова кост, тайно дадени на местната вещица лечителка в опит да се гарантира благоразположението на духовете.

Тази завеса от тишина покрива десетки хиляди години от историята. Тези дълги хилядолетия може да са видяли войни и революции, екстатични религиозни движения, задълбочени философски теории, несравними произведения на изкуството. Ловците събирачи може да са имали свои завоеватели като Наполеон, управляващи империи с размер половината от Люксембург; свои талантливи композитори като Бетховен — без симфонични оркестри, но с умението да разплачат слушателите със звука на бамбуковата си флейта; пророци като Мохамед, огласяващи словото на местния дъб, а не на универсалния бог творец. Но всичко това са само догадки. Завесата от тишина е толкова плътна, че не можем да сме сигурни дори че подобни неща са се случили, камо ли да ги опишем подробно.

Учените са склонни да поставят само онези въпроси, на които с основание могат да очакват, че ще дадат отговор. Без да открием инструменти, с които все още не разполагаме, вероятно никога няма да знаем в какво са вярвали или какви политически драми са преживели тези общности. Но въпреки това е много важно да поставяме въпроси, чиито отговори не знаем, иначе може да се изкушим да загърбим 60 000 от 70 000 години човешка история с извинението, че „хората, живели тогава, не са правили нищо от особено значение“.

Истината е, че те са правели много значими неща. По-конкретно, те са формирали света, в който живеем, в много по-голяма степен, отколкото си даваме сметка. Преселниците, достигнали сибирската тундра, пустините на Централна Австралия и амазонските джунгли, мислят, че първи са стъпили в девствени територии, недокоснати от човешка ръка. Но това е илюзия. Ловците събирачи са били там преди нас и са предизвикали драматични промени дори в най-дълбоките джунгли и най-безлюдната пустош. Следващата глава обяснява как събирачите цялостно променят екологията на нашата планета дълго преди да бъде построено първото земеделско селище. Скитащите групи от разказващи истории представители на вида Homo sapiens са най-важната и най-деструктивна сила в животинското царство, съществувала някога.

Преди когнитивната революция човешките същества от всички видове обитават най-вече афро-азиатския регион. Наистина те се заселват и на няколко острова, прекосявайки къси разстояния с плуване или използвайки самоделни салове. Флорес например е колонизиран още преди 850 000 години. Въпреки това те не са били в състояние да предприемат пътешествия в открито море и по тази причина не са достигнали Америка, Австралия и отдалечени острови като Мадагаскар, Нова Зеландия и Хаваи.

Морето е преграда не само пред човека, но и пред много други животни и растения от тази зона. В резултат от това организмите, живеещи в далечни земи като Австралия и Мадагаскар, еволюират в изолация в продължение на милиони години, придобивайки форми, радикално различни от тези, характерни за техните далечни афро-азиатски роднини. Планетата е разделена на няколко обособени екосистеми, всяка съставена от уникални животински и растителни видове. Homo sapiens успява да сложи край на това биологично изобилие.

След когнитивната революция той придобива организационните умения, технологията и може би дори светогледа, необходим, за да напусне афро-азиатските земи и да се насочи към „външния свят“. Първото му постижение е колонизирането на Австралия преди 45 000 години. На учените им е трудно да обяснят как това се е случило. За да се достигне този континент е необходимо да се пресекат няколко пролива, някои от които са широки над сто километра, а след пристигането там се налагала ускорена адаптация към една напълно различна екосистема.

Най-разумната теория твърди, че преди около 45 000 години Homo sapiens, обитаващ Индонезийския архипелаг (група острови, отделени от Азия и един от друг само от тесни проливи), поставя началото на първите общества, в които се развило мореплаването. Те се научават да строят и да управляват мореплавателни съдове и започват да се занимават с риболов, търговия и проучване на големи разстояния. Това предизвиква безпрецедентна трансформация на човешките умения и начин на живот. Всеки друг бозайник, обитаващ морето — тюлените, моржовете, делфините — еволюират в продължение на милиони години, докато се сдобият със специализирани органи и хидродинамично тяло. Homo sapiens от Индонезия, потомък на човекоподобните маймуни, живеещи в африканската савана, се превръща в мореплавател, без да се налага да чака да му пораснат перки, а носът му да се премести на върха на главата, както е при китовете. Вместо това той построява лодки и се научава да ги управлява. И тези умения му позволили да достигне и насели Австралия.

Наистина археолозите все още не са открили салове, весла или рибарски селища, датиращи отпреди 45 000 години (те са трудно откриваеми, защото покачващото се ниво на морето е причина индонезийският бряг от онези времена да се намира днес под стотици метри вода). Въпреки това има сериозни непреки свидетелства, които подкрепят тази теория, най-вече фактът, че през хилядите години след заселването на Австралия Homo sapiens колонизира множество малки и изолирани острови на север от нея. Някои от тях като Бука и Манус били отдалечени на 200 километра от най-близкия континентален бряг. Трудно е да се повярва, че някой може да направи това без сложни за построяване плавателни съдове и без съответните умения за управлението им. Както споменах по-рано, има също така сигурни свидетелства за редовен търговски обмен между някои от тези острови като Нова Ирландия и Нова Британия. Пътешествието на първите хора към Австралия е едно от най-важните събития в историята, поне толкова важно колкото е откриването на Америка от Колумб или полета на „Аполо 11“ до Луната. Това е първият път, в който човешко същество успява да напусне афро-азиатската екосистема — всъщност първият път, в който голям земен бозайник успява да премине разстоянието от афро-азиатския континент до Австралия. От още по-голяма важност е онова, което човекът прави в този нов свят. Мигът, в който първите ловци събирачи стъпват на бреговете на Австралия, е моментът, в който Homo sapiens се изкачва на върха на хранителната верига и става в най-опасният вид в историята на планетата.

Дотогава човешките видове демонстрират различни иновативни поведенчески модели и форми на адаптация, но въздействието им върху средата е пренебрежимо. Те постигат забележителен успех при придвижването и адаптирането към различни хабитати, но това се случва, без те да бъдат драстично променяни. Заселниците в Австралия, или по-точно нейните завоеватели, не просто се адаптират — те променят австралийската екосистема до неузнаваемост.

Първият отпечатък от човешки крак на австралийския бряг е бил отмит от вълните за миг. Но когато завоевателите навлезнали навътре, те оставили друг отпечатък — и той никога няма да изчезне. Напредвайки в сушата те срещнали странен свят от непознати същества като двестакилограмовото, двуметрово кенгуру и двуутробния лъв, който бил едър колкото днешния тигър — най-големият хищник на континента. Коали — твърде масивни, за да са сладки и подходящи за гушкане — шумоляли в короните на дърветата и безкрили птици, два пъти по-големи от щрауса, тичали по поляните. Гущери, подобни на дракони, и петметрови змии се виели из гъсталаците. Гигантският дипротодон — един уомбат, тежащ два и половина тона — обикалял из горите. С изключение на птиците и влечугите всички животни били двуутробни — подобно на кенгуруто те раждали мънички, безпомощни, подобни на ембрион малки, които след това израствали в торба на корема на майката, хранейки се с мляко. Двуутробните животни били почти напълно непознати в Африка и Азия, но в Австралия били най-разпространените бозайници.

За няколко хиляди години почти всички гигантски животни изчезват. От двайсет и четирите животински вида в Австралия, тежащи над 50 кг, двайсет и три изчезнали. (Timothy F. Flannery, The Future Eaters: An Ecological History of the Australasian Lands and Peoples (Port Melbourne: Reed Books Australia, 1994); Anthony D. Barnosky et al., Assessing the Causes of Late Pleistocene Extinctions on the Continents’, Science 306:5693 (2004). Последвали ги и голям брой по-дребни видове. Хранителните вериги в цялата местна екосистема били преподредени. Това била най-значимата трансформация на австралийската екосистема за милиони години. Homo sapiens ли е виновникът?

Някои учени се опитват да оневинят нашия вид, обвинявайки климата (обичайният заподозрян в подобни случаи). Но е трудно да повярваме, че Homo sapiens изобщо не е замесен. Има три групи свидетелства, които разбиват алибито с климата и уличават нашите предшественици в унищожаване на австралийската мегафауна.

Първо, въпреки че австралийският климат наистина се е променил преди около 45 000 години, не е възможно да се говори за рязка и радикална промяна. Трудно е такова мащабно изчезване на видове да се обясни с новия характер на климата. Днес често обясняваме всичко с климатичните промени, но истината е, че земният климат никога не е спирал да се променя.

Всяко събитие в историята се случва в контекста на някакво климатично изменение. По-конкретно, Земята е преминала през множество цикли на изстиване и затопляне. През последните милион години средно на всеки 100 000 години настъпва ледникова епоха. Последната е в периода между 75 000 и 15 000 години назад. Без да е необикновено тежка за ледникова епоха, тя има два основни температурни спада — първият преди около 70 000 години и вторият преди около 20 000 години. Гигантският дипротодон се появява в Австралия преди повече от 1,5 милиона години и успешно преживява най-малко десет ледникови епохи. Той също така оцелява и по времето на първия спад при последната ледникова епоха. Защо изчезва обаче преди 45 000 години? Несъмнено, ако дипротодонът е бил единственото голямо животно, изчезнало по това време, може би е разумно да отдадем това на случайността. Но повече от 90% от австралийската мегафауна изчезват заедно с него. Свидетелствата не са преки, но е трудно да си представим, че е просто въпрос на съвпадение пристигането на Homo sapiens в Австралия и смъртта на всички тези животни. (Stephen Wroe and Judith Field, ‘A Review of Evidence for a Human Role in the Extinction of Australian Megafauna and an Alternative Explanation’, Quaternary Science Reviews 25:21-2 (2006), 2,692-2,703; Barry W. Brook et al., ‘Would the Australian Megafauna Have Become Extinct If Humans Had Never Colonised the Continent?, Quaternary Science Reviews 26:3-4 (2007), 560). Второ, когато климатичните промени стават причина за масово измиране на видове, обикновено морските обитатели страдат точно колкото и сухоземните. Но няма данни за каквото и да било значимо изчезване на океанска фауна в периода преди 45 000 години. Човешката намеса може лесно да обясни защо вълната на изчезване на видове заличава живеещата на сушата мегафауна на Австралия, но не засяга близките океани. Въпреки усъвършенстването на умението му за мореплаване, Homo sapiens тогава все още е най-вече сухоземна напаст.

Трето, масови измирания, подобни на това образцово изчезване на видове в Австралия, се случват отново и отново през следващите хилядолетия и по-точно винаги когато Homo sapiens насели някой нов регион от „външния свят“. В тези случаи вината му е безспорна. Например мегафауната на Нова Зеландия, която преминава през споменатата „промяна в климата“ преди 45 000 години без никакви последици за нея, веднага след навлизането на Homo sapiens на островите преживява унищожителни атаки. Маорите, първите колонизатори на Нова Зеландия от вида Homo sapiens, стигат до островите преди около 800 години. За няколко века по-голямата част от местната мегафауна е унищожена заедно с 60% от всички видове птици.

Подобна съдба сполетява и мамутите, живеещи на остров Врангел в Арктическия океан (200 км северно от сибирския бряг). Техният вид процъфтява в продължение на милиони години в по-голямата част от северното полукълбо, но с разпространението на Homo sapiens — първо в Евразия,а после и в Северна Америка — мамутите намаляват. Преди 10 000 години вече няма нито един представител на вида по цялата планета с изключение на няколко отдалечени арктически острова. Мамутите, обитаващи Врангел, продължили успешно да се възпроизвеждат, но внезапно изчезнали преди около 4000 години, точно когато първите хора достигнали острова.

Ако измирането на мегафауната в Австралия е изолирано събитие, бихме могли великодушно да поставим под съмнение вредното въздействие на човека. Но историческите свидетелства по-скоро ни представят Homo sapiens като екологичен сериен убиец.

Всички заселници в Австралия разполагат само със сечивата, типични за каменната епоха. Как биха могли да причинят екологична катастрофа? Има три обяснения, които си кореспондират много добре.

Възпроизводственият цикъл на големите животни — основните жертви на австралийското измиране — е дълъг. Бремеността е продължителна, малките са малко на брой и има дълги паузи между бременностите. По тази причина, ако хората убиват дори само един дипротодон на всеки няколко месеца, това ще е достатъчно смъртността да изпревари раждаемостта. За няколко хиляди години и последният самотен дипротодон ще загине — а с него и целия вид. (L. Н. Keeley, ‘Proto-Agricultural Practices Among Hunter-Gatherers: A Cross-Cultural Survey’, в Last Hunters, First Farmers: New Perspectives on the Prehistoric Transition to Agriculture, ed. T. Douglas Price and Anne Birgitte Gebauer (Santa Fe: School of American Research Press, 1995), 243-272; R. Jones, ‘Firestick Farming’, Australian Natural History 16 (1969), 224-228.)

Всъщност въпреки размерите си дипротодоните и другите гигантски животни в Австралия вероятно не са били много трудна плячка поради изненадата от появата на двукраките им убийци. Различните човешки видове еволюирали, търсейки плячка в продължение на два милиона години. Те бавно усъвършенствали ловните си умения и започнали да преследват големи животни преди около 400 000 години. Големите зверове в Африка и Азия са имали време да се научат да избягват човека, така че когато новият мегахищник — Homo sapiens — стъпил на афро-азиатската сцена, те вече знаели как да се пазят от създания с подобен външен вид. За разлика от тях австралийските гиганти не разполагали с време да се научат да бягат от човека, а и той на пръв поглед не бил особено страшен. Нямал дълги остри зъби или мускулесто пъргаво тяло. Така че когато дипротодонът, най-голямото двуутробно животно, живяло някога на планетата, съзрял за първи път тази крехка на вид човекоподобна маймуна, той просто отвърнал незаинтересовано очи и продължил кротко да си дъвче листа. Тези животни трябвало да развият страх от човека, но преди това да стане, те вече били история.

Второто обяснение е, че по времето, когато Homo sapiens достига Австралия, той вече познава земеделието, в което се използва огън. В чужда и заплашителна среда той умишлено започва да изгаря големи зони, обрасли с непроходими храсталаци и гъсти гори, за да направи от тях пасища, които привличат по-лесно дивеча и са по-подходящи за неговите нужди. По този начин само за няколко хилядолетия той напълно променя екологията на големи части от Австралия.

Една група данни в подкрепа на тази теория идва от откритите фосилизирани растения. Евкалиптовите дървета са рядко срещани в Австралия преди 45 000 години. Но пристигането на Homo sapiens слага началото на период на разцвет на този вид. Тъй като евкалиптите са особено неподатливи на огън, те се разпространяват върху огромни територии, а други видове дървета и храсти изчезват. Тези промени в растителността оказват своето въздействие както върху животните, които се хранят с нея, така и върху хищниците, които се хранят с тези животни. Коалите, които се хранят изключително с евкалиптови листа, лесно се разпространяват в новите територии, но повечето видове страдат от жесток недостиг на храна. Много от местните хранителни вериги се разпадат, което довело до изчезване на най-слабите звена. (David J. Meltzer, First Peoples in a New World: Colonising Ice Age America (Berkeley: University of California Press, 2009).)

Третото обяснение отчита фактори като лова и земеделието, но поставя акцент върху факта, че не можем напълно да пренебрегнем ролята на климата. Климатичните промени, обхванали Австралия преди около 45 000 години, дестабилизират екосистемата и тя става особено уязвима. При нормални обстоятелства тя вероятно би се възстановила, както се е случвало и преди. Но човекът се появил на сцената точно в този критичен момент и окончателно я тласнал към бездната. Комбинацията от климатични промени и лов се оказала особено унищожителна за големите животни, тъй като ги атакува от различни страни. Трудно е да се открие добра стратегия за оцеляване, която едновременно да противодейства на различни заплахи.

Без допълнителни свидетелства е трудно да се избере един от тези три сценария. Но несъмнено има сериозни основания да вярваме, че ако Homo sapiens не беше достигнал тези земи, там още щеше да има двуутробни лъвове, дипротодони и гигантски кенгура.

Изчезването на австралийската мегафауна вероятно е първата значима следа, която Homo sapiens оставя на нашата планета. Тя е последвана от още по-голяма екологична катастрофа, този път в Америка. Homo sapiens е първият и единствен вид, достигнал сушата в западното полукълбо преди около 16 000 години, което означава през или около 14 000 г.пр.Хр. Първите американци пристигат пеша, което е възможно, защото тогава морското ниво е толкова ниско, че съществува сухоземен път, свързващ Североизточен Сибир и Северозападна Аляска. Това не означава, че пътешествието е било лесно. Напротив, било е тежко, вероятно по-трудно от пътуването до Австралия. За да го осъществи, Homo sapiens първо трябва да се научи да устоява на екстремните арктически условия в Северен Сибир, регион, в който няма слънце през зимата и температурите падат до -50°С.

Нито един от предшестващите го човешки видове не е успял да достигне райони като Северен Сибир. Дори добре приспособените към студа неандерталци не отивали отвъд относително топлите по-южни зони. Но Homo sapiens, чието тяло било адаптирано към живот в африканската савана, а не в лед и сняг, измисля хитри решения. Когато пътешестващите групи събирачи стигат студени области, те се научават да правят обувки за сняг и топли облекла от няколко слоя кожи със и без косъм, съшити заедно с помощта на игли. Те изобретяват нови оръжия и развиват сложни ловни техники, които позволяват да се преследват и убиват мамути и друг едър дивеч, обитаващ далечния север. С усъвършенстването на облеклото и ловните техники Homo sapiens събира смелостта да навлезе все по-навътре в ледените земи. С придвижването си на север дрехите, ловните стратегии и другите умения, гарантиращи оцеляване, продължават да се подобряват.

Но защо им е трябвало всичко това? Защо да се заточиш в Сибир по свое желание? Може би някои групи са изтласкани на север от военни конфликти, демографски натиск или природни бедствия. Други може да са били примамени от по-положителни фактори като търсенето на храна от животински произход. Арктическите земи изобилствали от едър, сочен дивеч като мамутите и елените. Всеки мамут бил източник на огромно количество месо (което при тези ниски температури можело да се замразява за по-късна употреба), вкусна мазнина, топли кожи и ценна слонова кост. Както доказват и откритията от Сунгир, ловците на мамути не просто оцеляват в далечния Север, а процъфтяват. С течение на времето групите на Homo sapiens се разпространяват на огромно разстояние, преследвайки мамути, мастодонти, носорози и елени. Около 14 000 г.пр.Хр. ловът отвежда някои от тях от Североизточен Сибир към Аляска. Разбира се, те не знаели, че откриват нов свят. Както за мамутите, така и за хората, Аляска била просто продължение на Сибир.

Първоначално ледници блокирали пътя от Аляска към останалата част на Америка, позволявайки не повече от неколцина отделни индивиди да проучат земите на юг. Но около 12 000 г.пр.Хр. глобалното затопляне стопява леда и отваря път. Използвайки новия коридор, Homo sapiens масово поема на юг, разпространявайки се из целия континент. Въпреки че е приспособен към лов на едър дивеч в Арктика, той бързо се адаптирал към удивително разнообразие от климати и екосистеми. Потомците на обитаващите Сибир хора се настаняват в гъстите гори на днешните източни части на САЩ, около блатата на делтата на Мисисипи, в пустините на Мексико и горещите джунгли на Централна Америка. Някои от тях превръщат в свой дом крайречния свят на Амазонския басейн, други се установяват в планинските долини на Андите и откритите пампаси на Аржентина. И всичко това се случило само за едно или две хилядолетия! До 10 000 г.пр.Хр. човекът вече обитава и най-отдалечената южна точка на Америка, островът Огнена земя. Тази скоростна атака на новия континент свидетелства за несравнимата изобретателност и ненадминатата способност на адаптация на Homo sapiens. Нито едно друго животно никога не е успявало да се придвижи през подобно многообразие от хабитати с такава скорост, без това да бъде обусловено от промени в генофонда. (Paul L. Koch and Anthony D. Barnosky, ‘Late Quaternary Extinctions: State of the Debate’, The Annual Review of Ecology, Evolution and Systematics 37 (2006), 215-250; Anthony D. Barnosky et al., Assessing the Causes of Late Pleistocene Extinctions on the Continents’, 70-75.)

Заселването на Америка в никакъв случай не се е случило без кръвопролития. Тъкмо обратното, Homo sapiens оставя зад гърба си дълга поредица жертви. Американската фауна преди 14 000 години е много по-богата в сравнение с днешната. Когато първите американски обитатели се придвижват на юг от Аляска към равнините на Канада и западните Съединени щати, те срещат по пътя си мамути и мастодонти, гризачи с размера на мечки, стада коне и камили, огромни лъвове и други едри видове, които са напълно непознати днес — като безстрашния саблезъб тигър и огромни ленивци, достигащи 8 тона и шест метра височина. Южна Америка е дом на още по-екзотична палитра от големи бозайници, влечуги и птици. Двата континента са чудесна лаборатория за еволюционни експерименти, място, в което животни и растения, непознати в Африка и Азия, се развиват и процъфтяват. Но краят вече се виждал. За 2000 години след пристигането на Homo sapiens повечето от тези уникални видове са унищожени. Според настоящите изчисления за този толкова кратък интервал Северна Америка губи 34 от наличните там 47 вида едри бозайници. Южна Америка губи 50 от 60 вида. След 30 милиона години благоденствие саблезъбият тигър изчезва, както и гигантският ленивец, огромните лъвове, местните коне, камили, огромните гризачи и мамутите. Хиляди видове по-малки бозайници, влечуги, птици, дори насекоми и паразити също изчезват (когато мамутите загинали, кърлежите, които обитавали телата им, ги последвали).

Десетилетия наред палеонтолозите и зооархеолозите — хората, които търсят и изследват животински останки — се ровят из равнините и планините на двете Америки, търсейки фосилизирани кости от древни камили и фосилизиран фецес от гигантски ленивец. След откриването им тези съкровища внимателно се опаковат и се изпращат в лаборатории, където всяко кокалче и всеки копролит (техническият термин за фосилизирано изпражнение) надлежно се проучва и датира. Отново и отново тези анализи дават едни и същи резултати: най-скорошните вкаменелости са от периода, когато човекът се заселва на този континент, т.е. приблизително между 12 000 и 9000 г.пр.Хр. Само на едно място са открити по-нови вкаменелости от фецес — на няколко от Карибските острови, по-точно в Куба и Испаньола, е открито фосилизирано изпражнение от ленивец, датиращо от около 5000 г.пр.Хр.

Точно тогава за първи път Homo sapiens прекосява Карибско море и се заселва на тези два големи острова.

Ще повторя: има учени, които се опитват да оправдаят Homo sapiens и да хвърлят вината върху климата (което ги кара да допуснат, че по някакви мистериозни причини климатът на Карибите е останал непроменен в продължение на 7000 години, докато останалата част от западното полукълбо се е затоплила). Но фосилизираният фецес в Америка не може да бъде скрит. Ние сме виновниците. Няма как да избягаме от тази истина. Дори климатичните промени да са съдействали, човешкият принос е бил от решаващо значение.

Имайки предвид масовото измиране на видове в Австралия и Америка, и ако добавим по-маломащабното изчезване на останалите човешки видове след разпространението на Homo sapiens в афро-азиатския регион, както и измирането на животни, случило се, след като древните събирачи населили отдалечени острови като Куба, неизбежният извод е, че първата вълна от колонизацията на нови територии от страна на Homo sapiens е една от най-колосалните и най-бързо протекли екологични катастрофи, сполитали някога животинското царство. Най-зле пострадали големите космати създания. По времето на когнитивната революция планетата е дом на около 200 вида едри земни бозайници с тегло, достигащо над 50 кг. По времето на земеделската революция вече съществуват само около 100. Homo sapiens предизвиква изчезването на около половината от едрите зверове, населявали планетата, дълго преди да изобрети колелото, железните сечива и писмеността.

Тази екологична трагедия се случва отново и отново в по-малък мащаб много пъти след земеделската революция. Археологическите свидетелства от всеки следващ остров ни разказват все същата тъжна история. В първата сцена от тези трагедии виждаме богата и разнообразна популация от големи животни, без човешка следа. Във втората сцена се появява Homo sapiens, което разбираме от открита човешка кост, връх на копие или къс от глинен съд. Скоро следва трета сцена, в която човекът вече е в центъра на събитията и повечето едри животни, както и немалко от по-дребните, вече не съществуват.

Големият остров Мадагаскар, отдалечен на около 400 км на изток от африканския континент, е прекрасен пример. Милионите години изолация пораждат уникална фауна, която включва гигантския епиорнис, създание, което не може да лети и достига три метра височина и тегло от почти половин тон — най-голямата птица в света, и гигантски лемури — най-големите примати на планетата. Те, както и повечето от другите големи животни на Мадагаскар, изведнъж изчезват преди около 1500 години — точно когато първите хора пристигат на острова.

В Тихия океан първата вълна от измирания започва около 1500 г.пр.Хр., когато полинезийските земеделци се заселват на Соломоновите острови, Фиджи и Нова Каледония. Те избиват, директно или индиректно, стотици видове птици, насекоми, охлюви и други местни обитатели. Оттам вълната постепенно се придвижва на изток, юг и север, достигайки сърцето на океана и унищожавайки по пътя си уникалната фауна на Самоа и Тонга (1200 г.пр.Хр.); Маркизките острови (I в.), Великденските острови, Хаваите и островите Кук (500 г.) и накрая Нова Зеландия (1200 г.).

Сходни екологични катастрофи настъпват на почти всеки от хилядите острови, разпръснати из Атлантическия океан, Индийския океан, Арктическия океан и Средиземно море. Дори на най-миниатюрните острови археолозите откриват данни за съществуването на птици, насекоми и охлюви, които са живели там безброй поколения наред, но са изчезнали с появата на първите земеделци. Само няколко изключително отдалечени острова остават незабелязани от хората до модерната епоха и запазват своята фауна непокътната. Островите Галапагос — един от най-известните примери — остават незаселени до XIX в., запазвайки по тази причина уникалните си животински видове като гигантските костенурки, които подобно на древните дипротодони не се страхуват от човека.

Първата вълна на унищожението, съпътстваща разпространяването на ловците събирачи по планетата, е последвана от втора, предизвикана от разпространяването на земеделците, и ни задава контекста за осмисляне на третата вълна, която е причинена от съвременната индустрия. Не вярвайте на екоактивистите, които твърдят, че нашите предшественици са живели в пълна хармония с природата. Дълго преди индустриалната революция Homo sapiens е на първо място по унищожаване на растителни и животински видове. Ние имаме съмнителната слава на най-смъртоносния вид в историята на биологията.

Може би ако повече хора знаеха за първата и втората вълна на измиране на видове, те нямаше да са толкова равнодушни към третата вълна, от която сме част днес. Ако знаехме колко много видове вече са станали наша жертва, може би щяхме да бъдем по-мотивирани да защитим онези, които все още съществуват. Това се отнася с особена сила за големите създания на океаните. За разлика от сухоземните видове те са пострадали сравнително слабо вследствие от първите две революции. Но много от тях са на ръба на изчезването днес в резултат от индустриалното замърсяване и свръхупотребата на ресурсите на океана от страна на човека. Ако всичко продължи със сегашните темпове е възможно китовете, акулите, рибата тон и делфините да последват дипротодоните, ленивците и мамутите. Сред всички големи животни на планетата единствените оцелели след човешката намеса ще бъдем самите ние и животните, които служат като гребци в Ноевия ковчег.

В продължение на 2,5 милиона години човекът се изхранва, събирайки растения и улавяйки животни, които живеят и се размножават без неговата намеса. Homo erectus, Homo ergaster и неандерталците берат диви смокини и ловят диви овце, без да се намесват в това къде ще расте смокиновото дърво, на коя поляна ще пасе стадото овце и кой пръч коя коза ще оплоди. Тръгвайки от Източна Африка, Homo sapiens достига Средния изток, Европа и Азия, и впоследствие Австралия и Америка. Навсякъде продължава да живее, събирайки диви растения и ловувайки. Защо да прави друго, след като този начин на живот му доставя изобилие от храна и осигурява богат набор от социални структури, религиозни вярвания и политическа динамика?

Всичко това се променя преди около 10 000 години, когато той започва да влага почти цялото си време и усилия в направляване на жизнения цикъл на няколко животински и растителни вида. От изгрев до залез човекът сее семена, напоява растенията, плеви бурени и води стадата до най-добрите пасбища. Този труд, мислел си той, ще му осигури повече плодове, зърно и месо. Това било революция в начина на живот на хората — земеделската революция.

Преходът към земеделие започва около 9500-8500 г.пр.Хр. в хълмист район на Югоизточна Турция, Западен Иран и Леванта. Той започва бавно и в ограничена географска зона. Пшеницата и козата са одомашнени около 9000 г.пр.Хр.; грахът и лещата около 8000 г.пр.Хр.; маслиненото дърво около 5000 г.пр.Хр.; конят около 4000 г.пр.Хр. и лозата около 3500 г.пр.Хр. Някои животни като камилата и растения като кашуто са одомашнени още по-късно, но до 3000 г.пр.Хр. основната част от процеса на одомашняване вече е факт. Дори днес при наличието на напредналите ни технологии повече от 90% от приема на калории идва от няколко растения, които нашите предшественици култивират още между 9500 и 3500 г.пр.Хр., а именно пшеницата, ориза, царевицата, картофите, просото и ечемика. През последните 2000 години не е одомашнен нито един растителен или животински вид от особено значение за начина ни живот. Ако умът ни е умът на древните ловци събирачи, кухнята ни все още е кухнята на древните земеделци.

Преди време учените приемаха, че земеделието се разпространява от една точка в Средния изток, където е възникнало, към четирите края на света. Днес обаче съществува съгласие, че то се появава в различните части на света напълно независимо, а не благодарение на земеделците от този регион, които разпространяват своето революционно откритие. Хората в Централна Америка култивират царевицата и боба, без да знаят абсолютно нищо за култивирането на пшеницата и граха в Средния изток. Южноамериканците са се научили да отглеждат картофи и лами, без да имат представа какво се случва в Мексико или Леванта. В Китай за първи път е култивиран оризът, просото и прасето, а земеделците от Северна Америка са онези, на които за първи път им омръзва да се ровят из шубраците за ядливи кратуни и решават да култивират тиквата. Обитателите на Нова Гвинея одомашняват захарната тръстика и бананите, а първите фермери от Западна Африка така модифицирали африканското просо, ориз, сорго и пшеница, че да отговарят на нуждите им. От тези първоначални ядра на развитие земеделието се разпространило надлъж и нашир. До I в. повечето хора почти по целия свят вече са земеделци.

Защо земеделските революции се случват в Средния изток, Китай и Централна Америка, но не и в Австралия, Аляска или Южна Африка? Причината е проста: повечето растителни и животински видове не могат да бъдат одомашнени. Homo sapiens може да открива вкусни трюфели и да убива вълнистите мамути, но и двата вида не подлежат на одомашняване. Гъбите били твърде неподатливи, гигантските зверове твърде свирепи. От хилядите видове, които нашите предшественици улавяли и събирали, единици са подходящи за земеделие и скотовъдство. Тези няколко вида могат да виреят в определена среда и именно там се случват земеделските революции.

Учените някога твърдяха, че земеделската революция е огромен скок за човечеството и я определяха като прогрес, задвижван от мощта на човешкия ум. Еволюцията постепенно създава все по-интелигентни хора. В крайна сметка те стават толкова умни, че успяват да разгадаят тайните на природата, което им позволява да одомашнят овцата и да култивират пшеницата. Когато това се случва, те с радост изоставят изморителния, опасен и често спартански начин на живот на ловците събирачи и започват да водят приятния, охолен уседнал начин на живот на земеделеца.

Тази история е измислица. Няма свидетелства, че човекът става по-интелигентен с течение на времето. Събирачите познавали тайните на природата много преди да настъпи земеделската революция, тъй като оцеляването им зависи от доброто познаване на животните и растенията. Вместо да се превърне в начало на нова епоха на лекия живот, земеделската революция прави живота на хората като цяло по-труден и по-малко удовлетворителен от този на събирачите. Последните прекарвали времето си в по-стимулиращи и по-разнообразни занимания и били заплашени в по-малка степен от глад и болести. Земеделската революция наистина увеличила общото количество храна, с което хората разполагали, но допълнителната храна не е равнозначна на пълноценно хранене или на повече свободно време, а по-скоро на рязко увеличаване на населението и поява на разглезени елити. Средностатистическият земеделец работи повече от средностатистическия събирач и срещу това получава по-лоша храна. Земеделската революция е най-голямата измама в историята.

Кой е отговорен за това? Нито владетелите, нито жреците, нито търговците. Виновниците са шепа растителни видове, включващи пшеницата, ориза, и картофите. Те одомашняват Homo sapiens, а не обратното.

(Картата е базирана най-вече на: Peter Bellwood, First Farmers: The Origins of Agricultural Societies (Malden: Blackwell Publishing, 2005).)

Помислете за момент за земеделската революция от гледна точка на пшеницата. Преди десет хиляди години пшеницата е просто една дива трева, една от многото, чието разпространение е ограничено върху малък регион в Средния изток. Изведнъж, само за няколко хилядолетия, тя вече расте по целия свят. Според базисните еволюционни критерии за оцеляване и възпроизводство, тя се оказва едно от най-успешните растения в историята на планетата. В зони като Големите равнини на Северна Америка, където не е имало дори стрък пшеница преди 10 000 години, днес можете да извървите стотици километри, без да срещнете друго растение. По целия свят посевите с пшеница заемат около 2,25 милиона квадратни километра, което е почти десет пъти площта на Великобритания. Как тази трева придобива такова значение?

Пшеницата постига това, манипулирайки Homo sapiens в своя полза. Тази човекоподобна маймуна си е живяла един напълно приличен живот, ловувайки и събирайки храна допреди около 10 000 години, а след това започва да инвестира все повече и повече усилия в култивирането на пшеница. За няколко хилядолетия хората в различните краища на планетата не правят почти нищо друго от зори до мрак, освен да полагат грижи за това растение. Това не е лесно. Пшеницата изисква много от тях. Тя не харесва скали и камъни, поради което Homo sapiens превива гръб, за да почисти земята. Не харесва да споделя пространство, вода и хранителни вещества с други растения, затова мъже и жени се по цял ден плевят под палещото слънце. Когато се разболявала, хората постоянно наблюдавали за появата на червеи и други вредители. Пшеницата е беззащитна по отношение на други организми, които обичали да си похапват от нея — от зайци до скакалци, — затова земеделците трябва да я защитават. Когато ожаднявала, хората мъкнели вода от изворите и потоците, за да я напоят. Гладът й дори принудил Homo sapiens да събира животински изпражнения, за да подхранва почвата, в която тя расте.

Тялото на Homo sapiens не е адаптирано за подобни задачи. То е подходящо за катерене по ябълкови дървета и преследване на газели, а не за пренасяне на камъни и вода. Гръбначният стълб, коленете, врата и ходилата ни плащат цената. Проучвания на древни скелети показват, че преходът към земеделие донася безброй болести като дископатия, артрит и хернии. Още повече, новият тип труд изисква толкова много време, че хората са принудени да се установят за постоянно до своите посеви с пшеница. Това напълно променя начина им на живот. Не ние одомашняваме пшеницата, а тя нас. Думата „одомашнявам“ произлиза от латинската дума domus, което означава „къща“. Кой живее в къщата? Не пшеницата, a Homo sapiens.

Как тя успява да го убеди да се откаже от приятния си живот и да приеме едно доста мизерно съществуване? Какво му предлага в замяна?

Не му предлага по-добър начин на хранене. Спомнете си, че хората са всеядни маймуни, които се развиват най-добре при наличие на разнообразна храна. Зърнените храни са съвсем малка част от диетата на човека преди земеделската революция. Те са бедни на минерали и витамини, трудни за храносмилане и вредни за зъбите и венците.

Пшеницата не осигурява на човека икономическа сигурност. Животът на селянина е много по-несигурен от този на ловците събирачи. Последните разчитат на множество видове за своето оцеляване и по тази причина могат да преживеят трудни години дори без запаси от храна. Ако от някой от тези видове има твърде малки количества, те винаги могат да се насочат към други. До съвсем скоро земеделските общества разчитат на няколко култивирани растителни вида, за да набавят основната част от приема си на калории. В много области те разчитат дори само на един вид, например на пшеницата, картофите или ориза. Ако годината е твърде дъждовна или посевите пострадат от нашествие на скакалци, или ако бъдат нападнати от паразити, хиляди — дори милиони — селяни измирали.

Пшеницата не може да предложи защита срещу човешкото насилие. Първите земеделци са жестоки толкова, колкото и техните предшественици събирачи, ако не и повече. Земеделците имат повече притежания и по-голяма нужда от земя за обработване. Заграбването на пасбища от съседни общности може да обрече цели селища на глад, така че няма място за компромиси. Когато една група от ловци събирачи е подложена на натиск от по-силни съперници, тя просто се премествала. Това може да е трудно и опасно, но винаги съществува подобна алтернатива. Когато обаче силен враг застраши една земеделска общност, отстъплението означава отказ от полята, къщите и хамбарите. В много случаи това обрича бегълците на гладна смърт. По тази причина земеделците са по-склонни да останат и да се борят докрай.

Много антропологически и археологически проучвания показват, че в земеделските общества с проста структура и без политически формирования отвъд селото и племето насилието е причина за около 15% от смъртните случаи изобщо и 25% от смъртните случаи при мъжете. В съвременна Нова Гвинея насилието е причина за 30% от смъртните случаи при мъже в едно земеделско племенно общество, дани, и 35% в друго — енга. В Еквадор вероятно 50% от възрастните ваорани умират от ръката на друго човешко същество! (Gat, War in Human Civilisation, 130-131; Roberts. Walker and Drew H. Bailey,‘Body Counts in Lowland South American Violence’, Evolution and Human Behavior 34 (2013), 29-34.) С течение на времето насилието започва да се контролира посредством създаването на по-обхватни социални структури — градове, кралства и държави. Но са необходими хиляди години за изграждането на подобни мащабни и ефективни политически системи.

Уседналият живот несъмнено донася на първите земеделци някои непосредствени ползи като по-добра защита срещу диви животни, дъжд и студ. Но за средния човек недостатъците вероятно са повече от ползите. Това е трудно да се разбере от членовете на днешните проспериращи общества. След като ние се радваме на изобилие и сигурност и след като те почиват на основа, положена от земеделската революция, ние сме готови да приемем, че тя е прекрасно събитие и стъпка напред. Но е грешка да оценяваме хиляди години история от съвременна перспектива. Много по-представителна е гледната точка на тригодишно момиченце, умиращо от недохранване в Китай през I в., тъй като посевите на баща му са унищожени. Ще каже ли тя „аз умирам от недохранване, но след 2000 години хората ще имат много храна и ще живеят в големи къщи с климатици, така че моята саможертва си струва“?

Какво предлага пшеницата освен гладната смърт на момиченцето от Китай? Тя не предлага нищо на хората. Но дава нещо на Homo sapiens като вид. Култивирането на пшеницата осигурява много повече храна от единица територия и по този начин позволява на Homo sapiens да увеличи броя си експоненциално. Около 13 000 г.пр.Хр., когато хората са се изхранвали с диви растения и животни, районът около оазиса Йерихон в Палестина можел да изхрани най-много една група от около сто относително здрави индивиди. Около 8500 г.пр.Хр., когато дивите растения освобождават място на полята с пшеница, оазисът изхранвал едно село, разпръснато върху голяма територия, но гъсто населено. Неговите около хиляда обитатели страдали от много повече болести и от недохранване.

Общата „валута“ на еволюцията не са гладът или болката, а копията от спиралата на ДНК. Точно както икономическият успех на една компания се измерва единствено чрез доларите в банковата й сметка, а не чрез щастието на нейните служители, така еволюционният успех на вида се мери по броя копия на неговата ДНК. Ако няма копия, видът изчезва, точно както една компания фалира, когато няма пари. Ако един вид може да се похвали с много копия на ДНК, това е успех и видът процъфтява. От такава перспектива 1000 копия винаги са по-добре от 100. Това е същността на земеделската революция: повече хора могат да бъдат поддържани живи при по-лоши условия на живот.

При все това защо трябва индивидите да се интересуват от тази еволюционна сметка? Защо един разумен човек ще влоши жизнения си стандарт, за да умножи броя копия от генома на Homo sapiens? Никой не се е съгласявал на подобна сделка: земеделската революция е клопка.

  КЛОПКАТА НА ОХОЛСТВОТО

Налагането на земеделието е бавен процес, продължил хилядолетия. Представителите на вида Homo sapiens, събиращи гъби и ядки и преследващи сърни и зайци, не се установяват изведнъж на едно място, започвайки да орат земята, да сеят пшеница и да носят вода за посевите от близката река. Промяната настъпва поетапно, като всяка фаза включва съвсем малка трансформация на всекидневието. Homo sapiens достига Средния изток преди около 70 000 години. През следващите 50 000 години нашите предшественици водят своето благополучно съществуване, без да се занимават със земеделие. Естествените ресурси в района са достатъчни, за да изхранват живеещите там общности. Във времена на изобилие се раждат малко повече деца, а във времена на недостиг — малко по-малко. Човекът, както много бозайници, има хормонални и генетични механизми, които му помагат да контролира възпроизводството. В по-благоприятни периоди момичетата съзряват полово по-рано и вероятността за забременяване е по-голяма. В неблагоприятни периоди пубертетът закъснява и раждаемостта намалява.

Към тези естествени механизми за контрол се прибавят и културни. Бебетата и малките деца, които се движат бавно и изискват много внимание, са бреме за събирачите, водещи номадски живот. Затова те се стремят между децата им да има разлика поне от три-четири години. Жените постигат това, като кърмят на поискване до голяма възраст (това значително понижава вероятността от забременяване). Другите методи включват цялостно или частично въздържане от сексуални контакти (легитимирано допълнително и посредством културни табута), аборт и понякога детеубийства. (Katherine A. Spielmann, A Review: Dietary Restriction on Hunter-Gatherer Women and the Implications for Fertility and Infant Mortality’, Human Ecology 17:3 (1989), 321-345) През тези дълги хилядолетия хората от време на време се хранят с пшеничено зърно, но това е страничен компонент от диетата им. Преди около 18 000 години след последната ледникова епоха започва етап на глобално затопляне. С покачването на температурите се увеличават и валежите. Новият климат е изключително подходящ за пшеницата и другите зърнени култури в Средния изток и те се разпространяват на по-обширни пространства. Хората започват да се хранят с повече пшеница и в замяна непреднамерено я разпространяват допълнително. Тъй като е невъзможно тя да се консумира, без първо да бъде отсята, смляна и термично обработена, онези, които я събират, трябва да я занесат във временните си селища, за да я обработят. Пшеничните зърна са малки и многобройни, така че било неизбежно някои от тях да паднат по обратния път към лагера. С течение на времето все повече пшеница израствала по пътеки, по които хората минавали най-често.

Изгарянето на гори и шубраци също било от полза за пшеницата. Огънят унищожавал дърветата и храстите, позволявайки на нея и на други треви да се възползват изцяло от слънчевата светлина, водата и хранителните вещества в почвата. На местата, където пшеницата била в изобилие и имало достатъчно дивеч и други източници на храна, човешките общности можели да си позволят постепенно да се откажат от номадския начин на живот и да се установят в сезонни и дори постоянни селища.

Първоначално те можели да останат на едно място за около четири седмици по време на жътвата. Едно поколение по-късно, когато пшеницата била още по-разпространена, временните лагери продължавали пет седмици, след това шест, и постепенно се превръщали в постоянни селища. Свидетелства за такива са открити на много места в Средния изток, особено в Леванта, където натуфийската култура процъфтявала от 12 500 г.пр.Хр. до 9500 г.пр.Хр. Тези ловци събирачи се изхранвали с няколко вида дивеч, но обитавали постоянни поселища и посвещавали голяма част от времето си на обработка на диви зърнени култури. Те изграждали каменни къщи и хамбари и съхранявали зърното за времена на нужда. Също така изобретили нови сечива като каменна коса за събиране на пшеницата, чукало и хаван за смилането на зърната.

След 9500 г.пр.Хр. наследниците на тази култура продължили да събират и обработват зърнени култури, но започнали и да ги култивират по-успешно. Когато събирали диви зърна, те внимателно заделяли част от тях, за да могат да ги засеят през следващия сезон. Установили, че постигат много по-добри резултати, когато ги заравят дълбоко в земята, а не когато ги разхвърлят безразборно по повърхността. Затова започнали да копаят и орат, а по-късно и да плевят обработената земя, за да предпазят посевите от паразити, както и да поливат и подхранват почвите. С увеличаване на времето, инвестирано в култивирането на зърнените култури, все по-малко внимание се отделяло на събирането и ловуването. Събирачите станали земеделци.

Не една стъпка разделя жената, събираща дива пшеница, от жената, отглеждаща култивирана, затова е трудно да се каже кога точно настъпва решаващият преход към земеделие. Но до 8500 г.пр.Хр. Средният изток вече е осеян с постоянни поселища като Йерихон и обитателите им прекарвали повечето време в култивиране на няколко одомашнени вида.

С прехода към уседнал живот и увеличаването на хранителните запаси броят на населението започва да нараства. Отказът от номадския начин на живот позволява на жените да раждат всяка година. Бебетата се отбивали по-рано, защото вече можели да бъдат хранени със зърнени каши.

Допълнителната работна ръка била особено нужна за работа на полето. Но повечето гърла бързо изчерпвали хранителните запаси, така че имало нужда от още посеви. Уседналият начин на живот донесъл повече болести, децата приемали повече зърнени храни и по-малко кърма, конкуренцията между многобройните братя и сестри за порция каша се увеличила. Всичко това допринесло са рязкото покачване на детската смъртност. В повечето земеделски общности поне едно от всеки три деца умирало, преди да навърши двайсетгодишна възраст (Alain Bideau, Bertrand Desjardins and Hector Perez-Brignoli (eds.), Infant and Child Mortality in the Past (Oxford: Clarendon Press, 1997); Edward Anthony Wrigley et al., English Population History from Family Reconstitution, 1580-1837 (Cambridge: Cambridge University Press, 1997), 295-296,303.). Въпреки това увеличаването на раждаемостта изпреварвало увеличаването на смъртността и хората продължили да раждат повече деца.

С течение на времето „сделката с пшеницата“ носела все повече трудности. Децата измирали, а възрастните се хранели с хляб, изкаран с пот на челото. Средностатистическият обитател на Иерихон от 8500 г.пр.Хр. живеел по-трудно от средностатистическия обитател на същия регион от 9500 или 13 000 г.пр.Хр. Но никой не осъзнавал какво се случва. Всяко поколение продължавало да живее като предходното, внасяйки малки подобрения в начина, по който било прието да се правят нещата. Парадоксално, поредицата от „подобрения“, всяко от които трябвало да направи живота по-лесен, всъщност затягало примката около врата на земеделците. Защо хората правят подобна съдбовна грешка? По същата причина, поради която са направени грешките в цялата история на човека. Никой не е в състояние да предвиди всички последици от дадено решение. Винаги когато хората решавали да свършат малко допълнителна работа — да кажем да изкопаят земята вместо да пръснат семената по повърхността, — те си мислели: „Да, ще трябва да поработим повече. Но реколтата ще е изобилна! Няма да се тревожим вече, когато добивът е оскъден. Децата ни никога повече няма да заспиват гладни.“ Това изглеждало разумно. Ако работиш повече, ще живееш по-добре. Такъв бил планът.

И първата част от него била изпълнена. Хората наистина работели повече. Но те не предвидили, че броят на децата ще нарасне, което означавало, че повечето храна ще трябва да бъде разпределяна между повече деца. Нито пък разбирали, че изхранването на децата с повече зърнени храни и по-малко кърма ще отслаби имунната им система и постоянните селища ще се превърнат в развъдници на инфекциозни заболявания. Те не предвидили също, че увеличаването на зависимостта им от един източник на храна всъщност ще ги направи по-уязвими за опустошителните засушавания. Не предвидили и това, че в добрите години пълните хамбари ще примамват крадци и врагове, което ще ги принуди да започнат да строят стени и да дават караул.

Защо хората не се отказали от земеделието, когато планът им се провалил? Отчасти защото били необходими десетки години, за да се натрупат малките промени и да трансформират обществото, а тогава вече никой не си спомнял, че предците им някога са живеели по различен начин. И отчасти — защото увеличаването на населението вече било изгорило мостовете към миналото. Ако след въвеждането на оранта населението в едно селище нараснало от 100 на 110 души, кои десет от тях биха се оставили на гладната смърт в името на това останалите да могат да заживеят както в доброто старо време? Нямало връщане назад. Капанът бил щракнал.

Стремежът към по-лесен живот донесъл множество трудности, при това не за последен път. Същото се случва и днес. Колко млади висшисти започват изтощителна работа в мощни компании, убедени, че ще работят много и ще спечелят пари, така че на 35-годишна възраст ще могат да си позволят да се върнат към истинските си интереси? Но когато достигнат тази възраст, те вече изплащат огромни ипотеки, имат деца, които трябва да получат образование, къщи в предградията, които изискват наличието на поне две коли, и усещането, че животът не си струва без наистина качествено вино и скъпи екскурзии в чужбина. Какво се очаква от тях — да се върнат към изравяне на грудки? Не, те удвояват усилията си и продължават да се трепят от работа.

Един от железните закони на историята е тенденцията луксът става необходимост и да умножава задълженията. Ако веднъж свикнем с него той започва да се възприема като нещо разбиращо се от само себе си. Започваме да разчитаме на него и стигаме до момент, в който не можем да живеем по друг начин. Нека вземем познат пример от собствената ни епоха. През последните десетилетия ние сме изобретили безброй съоръжения, спестяващи време, които би трябвало да правят живота ни по-спокоен — перални, прахосмукачки, миялни машини, телефони, мобилни устройства, компютри, електронна поща. Преди време написването на едно писмо, адресирането, залепването на марка и отнасянето му до пощата изисквало много време. Били нужни дни или седмици, понякога и месеци, за да се получи отговорът. Днес мога да надраскам електронно писмо, да го изпратя до другата страна на планетата и (ако получателят е онлайн) ще видя отговора след минута. Спестил съм си много главоболия и време, но по-спокоен ли е животът ми?

За съжаление, не. Някога, в епохата на обикновената поща, хората пишели писма само когато имали нещо много важно за съобщаване. Вместо да напишат първото изречение, което им хрумва, те внимателно премисляли какво искат да кажат и как да го формулират и очаквали обмислен по същия начин отговор. Повечето хора пишели и получавали не повече от няколко писма на месец и рядко се чувствали принудени да отговорят веднага. Днес аз получавам десетки писма всеки ден и всички очакват бърз отговор. Мислели сме, че спестяваме време, вместо това живеем десет пъти по-забързано и дните ни са все по-напрегнати и хаотични.

От време на време някой твърдоглав лудит ( термина произлиза от членовете на групата английски работници, ръководена от Нед Луд, които през периода 1811-13 г. се противопоставят на въвеждането на машини в текстилното производство в Нотингам, Англия, защото се страхуват, че ще загубят работните си места – бел. http://4eti.me ) отказва да използва електронна поща, точно както преди хиляди години някои общности отказват да се захванат със земеделие и така се спасяват от клопката на охолството. Но земеделската революция няма нужда от включването на всяка човешка група. Достатъчна е само една. Когато тя се установи и започне да обработва земята, независимо дали се намира в Средния изток или в Централна Америка, земеделието вече не може да бъде спряно. Тъй като то създава условия за бърз демографски растеж, земеделците обикновено надделяват над събирачите дори и само по брой. Последните могат или да избягат, изоставяйки местностите, в които ловуват, и които ще се превърнат в пасбища и ниви, или да се присъединят към земеделския труд. Независимо кое изберат, старият начин на живот е обречен.

Историята за клопката на лукса крие важен урок. Стремежът на човека към по-лесен живот отключва мощни сили на промяна, които трансформират света по начини, които никой не е предвидил или желал. Никой не е планирал земеделската революция и не е търсил зависимост от одомашняването на зърнените култури. Поредица от тривиални решения, насочени най-вече към засищането на празните стомаси на хората и към търсенето на сигурност, има неочакван кумулативен ефект — древните събирачи започват да прекарват дните си, мъкнейки ведра, пълни с вода, под палещото слънце.

  БОЖЕСТВЕНА НАМЕСА

Горният сценарий представя земеделската революция като неволна грешка. Твърде вероятно е това да е точно така. Историята е изпълнена с много по-идиотски грешки. Но има и друга възможност. Може би не стремежът към по-лесен живот е станал причина за трансформацията. Може би Homo sapiens е имал други цели и постоянно е искал да направи живота си по-труден, за да ги постигне. Учените обикновено са склонни да приписват историческите събития на хладни икономически и демографски фактори. Това повече съответства на техните рационални и математически методи. Но в случая с модерната история учените не могат да не вземат предвид нематериални фактори като идеологията и културата. Писмените свидетелства водят перото им. Ние имаме достатъчно документи, писма и мемоари, за да докажем, че Втората световна война не е предизвикана от недостиг на храна или от демографски натиск. Но не разполагаме с документи от натуфийската култура, затова, когато изучаваме праисторическите времена материалистическият подход е водещ. Трудно е да докажем, че хората преди писмеността са били подтиквани от вяра, а не от икономическа необходимост.

Но в някои редки случаи имаме късмета да открием издайнически улики. През 1995 г. археолозите започват разкопки на находище в Югоизточна Турция, наречено Гьобекли тепе. В най-стария пласт те не откриват следи от селище, къщи или всекидневни дейности, но откриват монументални структури, съставени от колони, украсени с удивителни гравюри. Всяка каменна колона тежи приблизително седем тона и достига височина от пет метра. В близка кариера те откриват наполовина изсечена колона, тежаща 50 тона. Общо те откриват повече от десет монументални структури, като най-обширната е около 30 метра широка.

Археолозите са запознати с подобни структури от различни находища по света — най-известният пример е Стоунхендж. Но изследвайки Гьобекли тепе, те откриват един изумителен факт. Стоунхендж датира от 2500 г.пр.Хр. и е изграден от развито земеделско общество. Структурите в Гьобекли тепе са от около 9500 г.пр.Хр. и всички налични свидетелства сочат, че са изградени от ловци събирачи. На археологическата общност първоначално й е трудно да повярва, но тестовете потвърждават както ранното датиране на структурите, така и факта, че става дума за предземеделски общности. Способностите на древните събирачи и комплексността на културите им, изглежда, са много по-впечатляващи, отколкото преди това се е приемало.

Защо едно събираческо общество би изградило подобни структури? Те нямат видима утилитарна цел. Те не са нито огромни кланици, нито подслон от лошото време, нито убежище от лъвовете. Остава възможността да са били изградени с някаква тайнствена цел, която археолозите не могат да разгадаят. Каквато и да е била тя, събирачите явно са смятали, че заслужава влагането на огромно количество време и усилия. Единственият начин да се построи Гьобекли тепе бил хиляди събирачи от различни общности и племена да си сътрудничат в продължение на дълъг период от време. Само развита религиозна или идеологическа система би могла да е в основата на подобно начинание.

Гьобекли тепе крие и още една сензационна тайна. Години наред генетиците проследяват произхода на култивираната пшеница. Скорошни открития сочат, че поне една одомашнена разновидност — еднозърнестият лимец — се е отглеждала за първи път на хълмовете Карачадаг, намиращи се на около 30 км от Гьобекли тепе. (Manfred Heun et al., ‘Site of Einkorn Wheat Domestication Identifiеd by DNA Fingerprints’, Science 278:5341 (1997), 1,312-1,314.)

Това трудно би могло да е случайност. Твърде вероятно е културният център там да е бил по някакъв начин свързан с първоначалното одомашняване на пшеницата от човека и на човека от пшеницата. За да се изхранват онези, които изграждали и използвали огромните структури, били необходими големи количества храна. Може събирачите да са се насочили към интензивна култивация на зърнени култури не за да увеличат хранителните си запаси, а за да подсигурят изграждането на храма. Стандартната история ни казва, че първо е било изградено селището, след което се е развило и просперирало и накрая в центъра му бил построен храм. Но Гьобекли тепе показва, че може би храмът е построен първо и след това селото е възникнало около него.

  ЖЕРТВИТЕ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Фаустовската сделка между човека и зърното не е единствената, сключена от нашия вид. Друг пазарлък засяга съдбата на животни като овцете, козите, прасетата и кокошките. Номадските групи, дебнещи диви овце, постепенно променили състава на стадата, които плячкосвали. Този процес вероятно е започнал със селективния лов. Човекът научил, че е в негова полза да лови само възрастни мъжки екземпляри, както и стари, и болни овце. Те щадяли младите женски и агнетата, за да съхранят в дългосрочен план жизнеността на стадото. Втората стъпка вероятно била активната защита на стадата от хищници — човекът започнал да прогонва лъвовете, вълците и чуждите човешки групи. След това той може би е започнал да отвежда стадата в тесни клисури, позволяващи по-добър контрол и защита. Накрая хората започнали по-внимателно да селектират овцете, за да могат по-добре да отговарят на нуждите им. Най-агресивните овни — онези, които демонстрирали най-силна съпротива спрямо човешкия контрол — били заколвани първи. По същия начин се отнасяли с по-слабите и по-любопитни женски (пастирите не обичат овце, чието любопитство ги отвежда далеч от стадото). С всяко следващо поколение овцете ставали все по-дебели, по-склонни към подчинение и по-малко любопитни. Voila! Мери има малко агънце — и то я следва, където и да отиде тя.

Друг вариант е ловците събирачи да са улавяли агне, което започвали да отглеждат и да угояват, за да имат храна, когато настъпи по-труден период. На определен етап те започват да отглеждат по-голям брой агнета, някои от които достигат полова зрялост и дават потомство. Най-агресивните и неуправляеми агнета ставали първите жертви, а най-склонните към послушание и най-кротките живеели по-дълго и давали потомство. Резултатът бил стадо от одомашнени кротки овце.

Подобни одомашнени животни — овце, кокошки, магарета и други — били източник на храна (месо, мляко, яйца), суровини (кожи и вълна) и мускулна сила. Транспортът, обработването на земята, смилането на зърното и други дейности, които до този момент се извършвали от човека, във все по-голяма степен започнали да се изпълняват от животни. В повечето земеделски общества хората се съсредоточавали върху култивирането на растенията, а отглеждането на животни било второстепенна задача. На някои места обаче възниквал нов тип общество, основано най-вече на експлоатация на животни — племена от пастири.

Паралелно с разпространението на Homo sapiens върви и разпространението на неговите одомашнени животни. Преди десет хиляди години не повече от няколко милиона овце, едър рогат добитък, кози, глигани и кокошки живеели в определени ограничени зони на афро-азиатския континент. Днес има около милиард овце, милиард прасета, повече от милиард едър рогат добитък и повече от 25 милиарда кокошки — при това по целия свят. Одомашнената кокошка е най-разпространената птица на всички времена. След Homo sapiens одомашненият едър рогат добитък, прасето и овцете са съответно вторият, третият и четвъртият най-разпространен едър бозайник на света. От тясна еволюционна перспектива, която измерва успеха по броя на копията ДНК, земеделската революция е истинска благодат за кокошките, кравите, прасето и овцете.

За съжаление, еволюционната перспектива е недостатъчно мерило за успех. Тя преценява всичко с помощта на критериите оцеляване и възпроизводство, без да взима предвид индивидуалното страдание или щастие. Одомашнените кокошки и добитък могат да са образци за успешна еволюция от тази гледна точка, но също така са едни от най-нещастните създания, живели някога на земята. Одомашняването на животните е резултат от поредица брутални практики, които с течение на времето стават все по-жестоки.

Естествената продължителност на живота на дивите кокошки е между седем и дванайсет години, а на говедото — между двайсет и двайсет и пет години. В дивата природа кокошките умират много по-рано, но все пак имат нелош шанс да живеят относително дълго. За разлика от това по-голямата част от одомашнените кокошки и говеда се колят на възраст между няколко седмици и няколко месеца, защото това е най-оптимално от икономическа гледна точка. (Защо да храним един петел в продължение на три години, ако достига максимално тегло за три месеца?)

Кокошките носачки, дойните крави и впрегатните животни понякога живеят дълго, но цената е начин на живот, напълно чужд на техните нужди и желания. Основателно е да приемем, че например бикът предпочита да прекарва дните си, препускайки из откритите прерии в компанията на други бикове и крави, а не да тегли плугове и каруци под бича на човекоподобна маймуна.

За да бъдат превърнати биковете, конете, магаретата и камилите в послушни впрегатни животни, естествените им инстинкти и социални връзки трябва да бъдат разрушени, а агресията, сексуалността и свободата на движение — ограничени. Фермерите изобретяват техники като затваряне в кошари и клетки, поставяне на юзди, хамути и каиши, използване на остени и камшици и осакатяване. Процесът на опитомяване почти винаги включва кастрирането на мъжките. Това намалява тяхната агресия и дава възможност на човека да контролира възпроизводството в стадото.

В много общества в Нова Гвинея богатството на отделните индивиди традиционно се определяло от броя на притежаваните прасета. За да са сигурни, че няма да избягат, фермерите от северните региони на Нова Гвинея режат парче от зурлата им. Това ще им причинява огромна болка всеки път, когато се опитат да душат, а тъй като те не могат да си намират храна, нито дори пътя си, без да душат, така стават напълно зависими от собствениците си. В друга част на Нова Гвинея било обичайно да се вадят очите на прасетата, така че да не виждат накъде вървят. (Charles Patterson, Eternal Treblinka: Our Treatment of Animals and the Holocaust (New York: Lantern Books, 2002), 9-10; Peter J. Ucko and G. W. Dimbleby (eds.), The Domestication and Exploitation of Plants and Animals (London: Duckworth, 1969), 259.)

Фермерите имат и съответни техники за добиване на мляко. Кравите, козите и овцете могат да дават мляко само след като са родили и само докато малките сучат. Следователно за да имат мляко женските трябва да имат малки, но в същото време те не трябва да изсукват цялото мляко. Традиционен начин да се реши този въпрос бил заколването на малките скоро след раждането им, доенето на млякото, докато има такова, и предизвикването на нова бременност. Това все още е популярен способ. В много съвременни ферми дойната крава обикновено живее около пет години, преди да бъде заклана. През това време тя е почти непрекъснато бременна и бива оплождана между 60 и 120 дни след като е родила, за да се осигури максимален надой. Малките се отделят от нея скоро след раждането им. Женските телета се отглеждат, за да станат следващото поколение дойни крави, а мъжките се предават в ръцете на месодобивната индустрия. (Avi Pinkas (ed.), Farmyard Animals in Israel — Research, Humanism and Activity (Rishon Le- Ziyyon: The Association for Farmyard Animals, 2009 [Hebrew]), 169-199; ‘Milk Production — the Cow’ [Hebrew])

Друг метод е телетата и яретата да се оставят при майките им, но да не им се позволява да сучат прекалено много. Най-простият начин това да стане е като малките се прогонват след като млякото започне да тече. Това обикновено предизвиква съпротивата както на майката, така и на малкото. Някои пастирски племена избиват малките, изяждат месото и след това пълнят кожата им. Натъпканите кожи, наподобяващи фигурата на животно, се показват на майката, за да продължи тя да произвежда мляко. Нуерите в Судан дори намазват натъпканите фигури с урината на майката, за да им придадат позната миризма. Друга тяхна техника е завръзването на венче от тръни около устата на телето, така че то да боде майката и да я кара да се съпротивлява на сукането. (Edward Evan Evans-Pritchard, The Nuer: A Description of the Modes of Livelihood and Political Institutions of a Nilotic People (Oxford: Oxford University Press, 1969);)

Туарегите, които отглеждат камили в Сахара, пробивали или режели части от носа и горната устна на малките, за да стане сукането болезнено и те сами да се отказват. (Johannes Nicolaisen, Ecology and Culture of the Pastoral Tuareg (Copenhagen: National Museum, 1963), 63.)

Не всички земеделски общества са толкова жестоки към домашните си животни. Понякога животът им може да е доста задоволителен. Овцете, отглеждани за вълна, домашните кучета и котки, военните и състезателни коне често се радват на добри условия на живот. Знае се, че римският император Калигула е планирал да назначи коня си, Инцитат, на сенаторска служба. Пастирите и фермерите често показват привързаност към животните си и се грижат добре за тях, точно както мнозина робовладелци обичали и се грижели за робите си. Неслучайно крале и пророци се преобличали като овчари и сравнявали начина, по който те и боговете се грижат за хората, с начина, по който пастирът обгрижвал стадото си. Но въпреки това от гледна точка на стадото е трудно да си представим, че земеделската революция не е ужасяваща катастрофа. Еволюционният „успех“ на одомашнените животни е безсмислен. Дивите носорози, които са на ръба на оцеляването, вероятно са по-удовлетворени от живота си, отколкото телето, което прекарва краткия си живот в тясна клетка и бива угоявано, за да има сочни пържоли. Щастливият носорог не става по-малко щастлив от това, че е един от последните представители на вида си. Еволюционният успех на говедото, измерван в броя копия на ДНК, не е утеха за страданието, което отделните животни понасят.

Това несъответствие между еволюционен успех и индивидуално страдание е може би най-важният урок, който можем да научим от земеделската революция.

Когато става дума за растителни видове като пшеницата и царевицата, може би чисто еволюционната перспектива има смисъл. Но в случая на животински видове като говедото, овцата и Homo sapiens — всеки от които притежава сложен свят от чувства и емоции, ние трябва да си даваме сметка за това как еволюционният успех се отразява на индивидуалния опит. В следващите глави ще видим отново как рязкото увеличаване на колективната мощ и явният успех на нашия вид вървят ръка за ръка с нарастването на индивидуалното страдание.

Земеделската революция е едно от най-противоречивите събития в историята. Според някои тя открива пътя към просперитет и прогрес; други настояват, че е нашето проклятие. Това е преломната точка според тях, в която Homo sapiens прекъсва своята симбиотична връзка с природата и се устремява към съществуване в отчуждение и алчност. Независимо в коя посока отвежда то, връщане назад няма. Земеделието дава възможност за толкова бърз и осезаем прираст на населението, че става невъзможно едно комплексно земеделско общество да се изхранва и поддържа чрез лов и събирачество. Около 10 000 г.пр.Хр. преди прехода към земеделие, планетата е дом на между 5 и 8 милиона събирачи, водещи номадски начин на живот. Около I в. от тях са останали само около 1-2 милиона (обитаващи най-вече Австралия, Америка и Африка), което е нищо на фона на 250-те милиона земеделци. (Angus Maddison, The World Economy, vol. 2 (Paris: Development Centre of the Organisation of Economic Co-operation and Development, 2006), 636; ‘Historical Estimates of World Population’, US Census Bureau, посетен на 10 декември 2010 г.)

По-голямата част от тях живеят в постоянни селища, а малцина са пастири, водещи номадски начин на живот. Преминаването към уседналост редуцира значително обсега на действие на отделните индивиди. Древните ловци събирачи обикновено обитавали райони от десетки и дори стотици квадратни километри. „Домът“ им бил цялата територия с хълмовете, потоците, горите и небето. Селяните, от друга страна, прекарвали по-голямата част от времето си, обработвайки малко парче земя или овощна градина, а семейният им живот бил организиран около тясна постройка от дърво, камък или кал, не по-голяма от няколко десетки квадратни метра — къщата им. Типичният селянин бил особено привързан към нея. Това била истинска революция с далеч стигащи последици — колкото психологически, толкова и архитектурни. От този момент нататък привързаността към „моята къща“ и отделеността от съседите стават отличителните белези на човека — едно същество, вече много по-силно центрирано около самото себе си.

Новите земеделски земи не само обхващали много по-малка територия в сравнение със зоната на действие на древните събирачи, но и били много по-различни от естественото си състояние. Ако оставим настрана използването на огън, ловците събирачи рядко променяли нещо в обитаваната от тях среда. Земеделците, от друга страна, живеели на изкуствени човешки острови, създадени с много труд насред пустошта. Те изсичат дърветата, копаят канали, почистват пасбищата от храсти, изграждат постройки, орат земята и засаждат овошки в стегнати редици. Създаденият по този начин хабитат е предназначен единствено за хората и „техните“ растения и животни и често бил обграждан от стени и огради. Фермерските семейства влагали всичките си сили, за да държат настрана плевелите и дивите животни. Ако подобни натрапници все пак успеели да проникнат, незабавно били прогонвани. Ако упорствали, имало начини за унищожаването им. Домовете били защитавани особено съвестно. От самото начало на земеделието до днес, милиарди човешки същества, въоръжени с клони, мухобойки, обувки и отровни спрейове водят безмилостна борба срещу трудолюбивите мравки, потайните хлебарки, смелите паяци и лутащите си бръмбари, които успяват да проникнат в човешките обиталища.

През по-голямата част от историята тези създадени от човека анклави са незначителни на фона на огромните пространства дива природа. Повърхността на Земята е около 510 милиона квадратни километра, от които 155 милиона са суша. Около 1400 г.сл.Хр. по-голямата част от земеделците, както и техните растения и животни, били събрани на територия не по-голяма от 11 милиона квадратни километра — 2% от земната повърхност. (Robert В. Mark, The Origins of the Modern World: A Global and Ecological Narrative (Lanham, MD: Rowman & Littlefield Publishers, 2002), 24.) Останалата част била твърде студена, твърде гореща, твърде суха, твърде влажна или по-друга причина неподходяща за обработка. Тези миниатюрни 2% са сцената, на която се разгръща човешката история.

Хората трудно напускали своите изкуствени острови. Те не можели да изоставят къщите си, полетата и хамбарите, без да поемат огромен риск. Освен това с течение на времето те трупали все повече и повече притежания — трудно транспортируеми предмети, които ги привързвали към конкретното място. Древните земеделци може и да ни изглеждат като пълни бедняци, но типичното семейство притежавало повече предмети от едно цяло племе на ловци събирачи.

С намаляването на земеделското пространство времето, влагано в труд, нараствало. Събирачите обикновено не губели време в планиране на следващите две седмици или месец. Фермерите обаче въображаемо се пренасяли години и десетилетия напред.

Събирачите не обръщали внимание на бъдещето, защото се грижели най-вече за препитанието си и нямали възможност да съхраняват храна или да трупат притежания. Разбира се, те несъмнено са се ангажирали с планиране. Художниците от пещерите Шове, Ласко и Алтамира със сигурност са искали творенията им да се запазят за идните поколения. Социалните съюзи и политическите съперничества също били дългосрочни начинания. Често били необходими години, за да се върне услуга или да бъде отмъстена злина. Въпреки това в икономиката на лова и събирачеството съществувал очевиден предел на подобно дългосрочно планиране. Парадоксално, но това спестява много тревоги. Няма смисъл да се измъчваш за неща, върху които нямаш контрол.

Земеделската революция придава на бъдещето много по-голяма значимост, отколкото то е имало когато и да било преди това. Земеделците трябвало винаги да го взимат предвид и да работят в негово име. Земеделската икономика е базирана на сезонния цикъл на производство, състоящ се от дълги месеци на обработка, следвани от кратък период на събиране на реколтата. Ако тя е богата, селяните могат да отпразнуват събитието, след като привършат с работата си, но след около седмица отново трябва да стават в зори и да работят дълги часове в полето. Въпреки че има достатъчно храна за днешния ден, за следващата седмица и дори месец, те се тревожат за следващата година и за идващата след нея.

Тревогата за бъдещето е вкоренена не само в сезонните цикли на производство, но и във фундаменталната несигурност на земеделието. Тъй като повечето села преживявали благодарение на култивирането на много ограничен набор от одомашнени растения и животни, те зависели от засушаванията, наводненията и епидемиите. Селяните били длъжни да произвеждат повече, отколкото консумирали, за да могат да натрупат резерв. Без зърно в силозите, съдове със зехтин в мазето, сирене в килера и колбаси, висящи от тавана, те били обречени на глад в годините на лоша реколта. А такива, рано или късно, идвали. Селянинът, живеещ с презумпцията, че няма да има бедни години, не оцелявал дълго.

В резултат от това още от зората на земеделието тревогата за бъдещето започва да играе основна роля на сцената на човешкия ум. В районите, където реколтата зависи от дъжда, началото на дъждовният период означава, че всяка сутрин първата работа на хората е да вперят поглед в хоризонта, да подушат вятъра и да напрегнат очите си. Дали това е облак? Ще завали ли навреме? Ще вали ли достатъчно? Няма ли буря да отмие семената и да изкорени младите стръкчета? В същото време в долината на реките Ефрат, Инд и Хуанхъ други селяни следят с трепет нивото на водата. Те се надяват, че то ще се покачи, така че плодородният горен слой, който водите носят от планината, да се разпредели равномерно и да се напълнят напоителните им системи. Но ако нивото на водата е прекалено високо или дъждовете не дойдат в точния момент, въздействието им ще бъде опустошително — точно както при суша.

Селяните се тревожат за бъдещето не само защото имат повече причини, но и защото имат контрол върху повече неща. Те могат да разчистят нова територия за обработване, да направят нов напоителен канал, да посадят повече. Тревожният селянин се труди упорито и бърза подобно на мравка, събираща запаси от храна през лятото. Той сади с пот на чело маслинови дръвчета и отлага за зимата или дори за следващата година консумирането на храната, произведена днес.

Стресът, който земеделската работа причинява, има дългосрочни последици. Той е основата на мащабни политически и социални системи. За жалост, усърдните селяни почти никога не постигат икономическата сигурност, към която се стремят чрез тежкия си труд. Навсякъде владетелите и елитите се възползват от тях и им оставят колкото да не умрат от глад.

Тези така желани излишъци от храна поддържат политиката, войните, изкуството и философията. Те градят дворци, укрепления, паметници и храмове. До късната модерност повече от 90% от хората са селяни, които стават всяка сутрин, за да напоят земята с потта от челото си. Излишъкът, който произвеждат, изхранвал малцинството на елита — владетеля, неговите служители, войниците, богослужителите, хората на изкуството и мислителите: онези, на които са посветени историческите книги. Историята е нещо, което малцина създават, докато в това време останалите орат и носят ведра с вода.

Хранителните излишъци, произведени от селяните, заедно с новите транспортни средства, в крайна сметка дават възможност на все повече хора да се заселват първо в големи села, а след това в малки градчета и накрая в големи градове, които са свързани помежду си от търговски мрежи и чрез общо управление в рамките на нови империи.

Но за да могат хората да се възползват от тези нови възможности, хранителните излишъци и подобрените транспортни средства не са достатъчни. Фактът, че хиляда души в един и същ град или един милион в едно и също кралство могат да бъдат изхранени, не гарантира, че е лесно да са постигне съгласие как да се подели водата и земята, как да се разрешат спорове и конфликти и как да се действа във времена на война или суша. И ако не може да се постигне, съгласие започва съперничество, което няма как да се потуши, дори ако хранилищата са препълнени.

Не недостигът на храна е причината за повечето войни и революции в историята. Френската революция е започната не от изгладнели селяни, а от богати юристи. Римската република достига върха на своята мощ през I в.пр.Хр., когато галеони със съкровища от всички краища на Средиземно море правят римляните по-богати, отколкото предците им са се виждали и в най-смелите си мечти. Тъкмо в този момент на изобилие политическият ред рухва и се стига до поредица от кървави граждански войни. Югославия през 1991 г. има предостатъчно ресурси, за да нахрани всички свои граждани, но при все това се разпада сред кръв и разруха.

Проблемът, който е в основата на всички тези катастрофи, е, че милиони години наред човекът е еволюирал в рамките на малки групи от по няколко десетки индивиди. Хилядолетията, отделящи земеделската революция от възникването на градове, кралства и империи, не са достатъчни, за да може да се развие инстинкт за сътрудничество в голям мащаб.

Въпреки липсата на подобен биологичен инстинкт по време на събираческата епоха стотици непознати можели да си сътрудничат — благодарение на споделените митове. Това сътрудничество обаче било ограничено. Всяка група от представители на Homo sapiens продължила да живее независимо и самостоятелно да задоволява нуждите си. Един древен социолог, живял преди 20 000 години, който не знае нищо за събитията след земеделската революция, спокойно би могъл да стигне до извода, че митологията има доста ограничен обхват. Историите за духовете на предците и племенните тотеми може и да са имали силата да организират търговията на раковини между 500 човека, да вдъхновят съвместните празници и да мобилизират силите, за да бъдат унищожени неандерталците, но само толкова. Митологията, би помислил древният социолог, не може да даде възможност на милиони непознати да си сътрудничат всекидневно.

Но този извод се оказва погрешен. Митовете са по-силни, отколкото някой някога си е представял. Когато земеделската революция открива възможности за създаването на пренаселени градове и могъщи империи, хората измислят истории за велики богове, родини и акционерни дружества, които трябва да осигурят необходимите социални връзки. Макар човешката еволюция да пълзи с типичната за охлюв скорост, човешкото въображение гради внушителни мрежи за мащабно сътрудничество, непознато дотогава.

Около 8500 г.пр.Хр. най-големите селища на света са селища като Йерихон, в които живеят няколко стотин души. Около 7000 г.пр.Хр. градът Чаталхьоюк в Анадола наброява между 5000 и 10 000 обитатели. Може би това е най-голямото селище в света в този период. През петото и четвъртото хилядолетие пр.Хр. градове с население десетки хиляди души възникват в региона на Плодородния полумесец и всеки от тях упражнява контрол върху близките села. През 3100 г.пр.Хр. цялата долина по долното течение на Нил се обединява и се формира Старото Египетско царство. Неговите фараони властват над хиляди квадратни километри и стотици хиляди поданици. Около 2250 г.пр.Хр. Саргон Велики създава първата империя — Акадската. Тя има над милион поданици и армия от 5400 воини. Между 1000 и 500 г.пр.Хр. първите мегаимперии възникват в Средния изток — Асирийската империя, Вавилонската империя и Персийската империя. Те управляват многомилионно население и армии от десетки хиляди воини.

През 221 г.пр.Хр. династията Цин обединява Китай, а скоро след това Рим обединява държавите в Средиземноморския басейн. На четирийсетмилионното население, подчинено на династията Цин, са наложени данъци, необходими за поддържане на армия от стотици хиляди воини и на сложна бюрократична система с над 100 000 служители. В зенита си Римската империя събира данъци от повече от 100 милиона поданици, с които се финансира армия, наброяваща между 250 000 — 500 000 войници, пътна мрежа, която се използва 1500 години по-късно и театри и амфитеатри, в които се играят и досега спектакли.

Безспорно всичко това е впечатляващо, но не трябва да храним фалшиви илюзии относно „мрежите за масово сътрудничество“, действали в египетските царства или Римската империя. „Сътрудничество“ звучи много алтруистично, но невинаги е доброволно и рядко е егалитарно. Повечето мрежи за сътрудничество са ориентирани към потисничество и експлоатация. Селяните плащат за разцвета на тези мрежи със своите скъпоценни хранителни излишъци, изпадайки в отчаяние, когато бирникът с един замах заличава цяла година на тежък труд. Известните римски амфитеатри често се изграждат от роби, а целта е богатите и мързеливи римляни да гледат как други роби се впускат в ожесточена гладиаторска битка. Дори затворите и концентрационните лагери са мрежи за сътрудничество и могат да функционират само защото хиляди непознати по някакъв начин координират действията си.

Всички тези мрежи на сътрудничество — от градовете в Древна Месопотамия до империите на Рим и династията Цин — са „въобразен ред“. Социалните норми, които ги поддържат, не се основават нито на вродени инстинкти, нито на лични познанства, а на вяра в общи митове.

Как е възможно митове да поддържат цели империи? Вече обсъдихме един пример — компанията „Пежо“. Нека сега се спрем на два от най-известните мита в историята: Кодексът на Хамурапи от около 1776 г.пр.Хр., който служи като наръчник за сътрудничество за стотици хиляди древни вавилонци, и американската Декларация за независимост от 1776 г., която и до днес е наръчник за сътрудничество за стотици милиони съвременни американци.

През 1776 г.пр.Хр. Вавилон е най-големият град на света. Вавилонската империя вероятно е най-голямата империя с над милион поданици. Тя властва над почти цяла Месопотамия, включително над по-голямата част от съвременен Ирак и части от съвременна Сирия и Иран. Вавилонският владетел, който е най-известен днес, е Хамурапи. Славата му се дължи най-вече на един текст, който носи неговото име — Законникът на Хамурапи. Той съдържа закони и съдебни решения и целта му е да представи Хамурапи като образец за справедлив владетел, да служи като основа на една всеобща правна система в империята и да научи бъдещите поколения какво е справедливост и как трябва да постъпва справедливият владетел.

Той е валиден за поколения напред. Интелектуалният и бюрократичен елит на Древна Месопотамия канонизира текста, а чиракуващи преписвачи продължават да го преписват дълго след смъртта на Хамурапи и края на империята. Законникът е особено подходящо свидетелство за идеала за социален ред на древните месопотамци. (Raymond Westbrook, ‘Old Babylonian Period’, в A History of Ancient Near Eastern Law, vol. 1, ed. Raymond Westbrook (Leiden: Brill, 2003), 361-430; Martha T. Roth, Law Collections from Mesopotamia and Asia Minor, 2nd ed. (Atlanta: Scholars Press, 1997), 71-142; M. E. J. Richardson, Hammurabi's Laws: Text, Translation and Glossary (London: T&T Clark International, 2000).) Той започва, съобщавайки, че боговете Ану, Енлил и Мардук — основните божества в пантеона на Месопотамия — са определили Хамурапи да бъде този, който ще „направи така, че справедливостта да ръководи империята, ще накаже лошите и злите, ще попречи на силните да потискат слабите“ (Roth, Law Collections from Mesopotamia, 76.). Следват около 300 присъди със следния вид: „Ако се случи това и това, присъдата е такава.“ Например присъдите в списъка между 196-199 и между 209-214 гласят:

196.      Ако виден мъж ослепи друг виден мъж, то и неговото око трябва да бъде извадено.

197.      Ако той счупи кост на друг виден мъж, то и негова кост трябва да бъде счупена.

198.      Ако той ослепи или счупи кост на обикновен човек, ще претегли и плати 60 шекела сребро.

199.      Ако той ослепи роб на виден мъж или счупи кост на роб на виден мъж, ще претегли и плати половината от цената на този роб (в сребро). (Ibid., 121.)

200.     Ако виден мъж удари жена от висшата класа и тя пометне, той трябва да премери и да й даде десет шекела сребро за бебето.[…]

209.      Ако жената умре, трябва дъщеря му да бъде убита.

210.     Ако ударът му стане причина жена от средната класа да пометне, той трябва да премери и да й даде пет шекела сребро.

211.      Ако тя умре, той трябва да премери и плати трийсет шекела сребро.

212.     Ако удари робиня и тя пометне, той трябва да премери и да й даде два шекела сребро.

213.     Ако робинята умре, той трябва да премери и плати двайсет шекела сребро. (Ibid., 122-123.)

След списъка с присъди Хамурапи отново заявява:

Това са справедливите присъди, които Хамурапи, вещият цар, е определил и чрез тях е насочил царството си по пътя на истината и правилния живот... Аз съм Хамурапи, благородният цар. Не съм лекомислен или небрежен към човешкия род, поверен ми от бог Енлил и с грижата за когото бог Мардук ме натовари.

Законникът казва, че вавилонският социален ред е вкоренен в универсални и вечни принципи на справедливост, определени от боговете. Принципът на йерархичността е от основно значение. Според него хората са разделени на два пола и три класи — висша, обикновена (средна) и роби. Представителите на двата пола и на трите класи имат различни ценности. Животът на обикновена жена струва 30 шекела, а на робинята — 20, докато окото на обикновен мъж струва 60 шекела.

Законникът също така определя стриктно йерархията в рамките на семейството. Според него децата не са независими личности, а собственост на родителите си. Затова ако виден мъж убие дъщерята на друг виден мъж, дъщерята на убиеца трябва също да умре като наказание. На нас може и да ни изглежда странно, че убиецът остава невредим, а умира невинната му дъщеря, но според Хамурапи и вавилонците това е напълно справедливо. Законникът се основава на допускането, че ако всички поданици приемат мястото си в йерархията и действат според това, милионите, живеещи в империята, ще могат да си сътрудничат успешно. Обществото им ще може да произвежда достатъчно храна, да я разпределя ефективно, да се защитава от врагове и да завладява нови територии, така че да придобива повече богатства и сигурност.

Около 3500 години след смъртта на Хамурапи жителите на тринайсетте британски колонии в Северна Америка решават, че кралят на Англия ги третира несправедливо. Техни представители се събират във Филаделфия и на 4 юли 1776 г. колониите обявяват, че техните жители вече не са поданици на британската корона. Тяхната Декларация за независимост формулира универсални и неизменни принципи на справедливостта, които, подобно на тези на Хамурапи, са вдъхновени от божествена сила. Но най-важният принцип, наложен от американския бог, се различава до известна степен от принципите, наложени от вавилонските богове. Американската Декларация заявява:

Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.

Подобно на Законникът на Хамурапи, този документ обещава, че ако хората действат според свещените принципи, записани в него, милионите ще могат успешно да си сътрудничат, да живеят в сигурност и мир в едно справедливо и проспериращо общество. И отново подобно на Законникът американската Декларация за независимост не е само документ, чиято значимост може да се сведе до конкретното време и място — той бива приет и от следващите поколения. В продължение на повече от 200 години американските ученици го преписват и учат наизуст.

Двата текста ни изправят пред една очевидна дилема. Те претендират, че описват универсални и вечни принципи на справедливостта, но според американците всички хора са равни, докато според вавилонците това определено не е така. Американците, разбира се, биха казали, че те са прави, а Хамурапи греши. Хамурапи, от своя страна, би отговорил, че е тъкмо обратното. Всъщност и двете страни грешат. И Хамурапи, и бащите основатели си представят действителност, направлявана от универсални и неизменни принципи на справедливостта — като равенството или йерархията. Но всъщност единственото място, където подобни принципи съществуват, е богатото въображение на Homo sapiens и неговите митове. Тези принципи нямат обективна валидност.

За нас е лесно да приемем, че разделянето на хората на „висши" и „обикновени“ е плод на въображението. Но идеята, че всички човешки същества са равни, също е мит. В какъв смисъл всички са равни? Има ли обективна реалност отвъд човешкото въображение, в която те наистина са равни? Биологичната? Нека се опитаме да преведем най-известната част от Декларацията на биологичен език:

Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.

Според биологията хората не са „създадени“. Те са еволюирали до днешното си състояние. И със сигурност не са еволюирали, за да бъдат „равни“. Идеята за равенство е неизменно свързана с идеята за сътвореността. Американците заимстват тази идея от християнството, според което всеки има душа, създадена от Бог, и всички души са равни пред Него. Но ако не вярваме в християнския мит за бог, сътворението и душите, какво означава всички да са „равни“? Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“.

Точно както човекът не е създаден според биологията, така няма и „Създател“, който да го „дарил“ с каквото и да било. Има само сляпа еволюционна сила, лишена от цел, която води до раждането на отделните индивиди. „Създателят ги е дарил“ трябва да се преведе просто като „родени“.

По същия начин няма нищо подобно на права в биологията. Има само органи, способности и черти. Птиците летят не защото имат това право, а защото имат криле. И не е вярно, че тези органи, способности и характеристики са „неотменими“. Много от тях преминават през постоянен процес на мутация и с течение на времето могат напълно да изчезнат. Щраусът е птица, изгубила способността си да лети. Затова „неотменими права“ трябва да се преведе като „подлежащи на изменение характеристики“.

И кои са чертите, които човекът носи? „Живот“ със сигурност. Но „свобода“? В биологията няма такова нещо. Точно както равенството, правата и компаниите с ограничена отговорност, свободата е нещо, което хората изобретяват и което съществува единствено във въображението им. От биологична гледна точка безсмислено е изказването, че гражданите на демократичните общества са свободни, докато онези, които живеят в диктатура не са. А „щастието“? До този момент изследванията в полето на биологията не са предложили ясна дефиниция за щастие или начин то да се измерва обективно. Повечето признават съществуването на удоволствие, което може по-лесно да се дефинира и измери. Затова „живот, свобода и стремеж към щастие“ трябва да се преведе като „живот и преследване на удоволствие“.

Ето и целия пасаж, преведен на биологичен език:

Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са еволюирали по различен начин и са родени с определени, подлежащи на изменение характеристики, сред които са животът и преследването на удоволствие.

Защитниците на равенството и човешките права ще бъдат дълбоко наскърбени от подобен начин на разсъждение. Отговорът им вероятно ще бъде: „Ние знаем, че хората не са равни в биологично отношение! Но ако всички вярваме, че сме равни по същността си, това ще ни даде възможност да изградим стабилни и проспериращи общества.“ Не оспорвам тази теза. Именно това имам предвид под „въобразен ред“. Ние вярваме в определен ред не защото той е обективна истина, а защото вярата в него ни дава възможност да си сътрудничим ефективно и да създаваме по-добри общества. Въобразеният ред не е злотворна конспирация или безсмислен мираж, а е единственият начин голям брой хора да си сътрудничат.

Имайте предвид обаче, че Хамурапи би могъл да защитава своите принципи, използвайки същата логика: „Аз знам, че висшите човешки същества, обикновените и робите не са различни видове хора по същността си. Но ако вярваме, че те са такива, ще можем да създадем стабилно и проспериращо общество.“

Твърде вероятно е доста от читателите на предходните редове неспокойно да са започнали да се въртят на столовете си. Повечето от нас днес са научени да реагират по такъв начин. Лесно е да приемем, че Законникът на Хамурапи е мит, но не искаме и да чуем, че човешките права също са мит. Ако хората осъзнаят, че правата съществуват само във въображението ни, няма ли опасност нашите общества да се разпаднат? Волтер казва: „Няма Бог, но не казвайте това на слугата ми, ако не искате да ме убие през нощта.“ Хамурапи би казал същото относно неговият принцип на социална йерархия, а Томас Джеферсън относно човешките права. Homo sapiens няма естествени права, точно както паяците и шимпанзетата. Но не казвайте това на слугите ни, ако не искате да ни убият през нощта.

Подобни страхове имат основания. Един естествен ред е стабилен и сигурен. Няма вероятност гравитацията да престане да действа утре, дори ако хората спрат да вярват в нея. За разлика от това един въобразен ред винаги е застрашен от разруха, защото зависи от митове, а митовете изчезват, когато хората спрат да вярват в тях. Необходими са постоянни и настойчиви усилия, за да съхраним въобразения ред. Някои от тези усилия включват насилие и принуда. Армиите, полицията, съдилищата и затворите постоянно действат, принуждавайки хората да се съобразяват с въобразения ред. Ако древен вавилонец ослепи своя съсед, обикновено е необходимо известно насилие, за да се спази закона „око за око“. Когато през 1860 г. мнозинството от американските граждани стигат до заключението, че робите от Африка са човешки същества и затова трябва да имат право на свобода, е необходима кръвопролитна гражданска война, за да приемат това и южните щати.

Но въобразеният ред не може да бъде поддържан единствено чрез насилие. Той изисква и искрено вярващи в него. Принц Талейран, който започва хамелеонската си кариера при Луи XVI, по-късно обслужва революционния и Наполеоновия режим и навреме пренасочва лоялността си, за работи отново за възстановената монархия в края на живота си, обобщава десетилетията управленски опит с думите: „Можеш да постигнеш много с щик, но е твърде неудобно да седиш на него.“ Един свещеник често може да свърши работата на стотици войници, при това много по-евтино и ефективно. Още повече, че независимо колко ефикасни са щиковете, някой трябва добре да ги владее. Защо трябва войниците, тъмничарите, съдиите и полицаите да поддържат въобразен ред, в който не вярват? От всички човешки колективни дейности най-трудно се организира насилието. Ако кажем, че един социален ред бива поддържан от военна сила, веднага възниква въпросът: какво тогава поддържа военния ред? Не е възможно да се организира една армия единствено чрез принуда. Поне някой от военачалниците и войниците трябва истински да вярва в нещо, било то Бог, чест, родина, мъжество или пари.

Още по-интересен въпрос може да се постави по отношение на онези, които са на върха на социалната пирамида. Защо ще искат да наложат някакъв въобразен ред, ако самите те не вярват в него? Често срещано е твърдението, че елитът може да се ръководи от цинична алчност. Но не е твърде вероятно един циник, който не вярва в нищо, да бъде алчен. Не е необходимо много, за да се поддържат обективните билогични нужди на Homo sapiens. Отвъд тях парите могат да бъдат използвани, за да се строят пирамиди, да се предприеме околосветско пътешествие, да се финансира предизборна кампания, да се спонсорира предпочитаната терористична организация, или да се инвестира на борсата и да се спечелят още пари — все неща, които за истинския циник нямат абсолютно никакво значение. Диоген, гръцкият философ, основател на школата на киниците, живеел в питос. Веднъж Александър Велики го посетил точно когато се припичал на слънце. Всемогъщият завоевател го попитал дали има нещо, което може да направи за него, а Диоген му отвърнал „Да, има нещо, което можеш да направиш. Отмести се, закриваш ми слънцето.“

По тази причина циниците не изграждат империи, а въобразеният ред може да се поддържа само ако голяма част от населението — и по-конкретно голяма част от елита и онези, които отговарят за сигурността — наистина вярват в него. Християнството нямаше да просъществува в продължение на 2000 години, ако повечето свещеници и епископи не вярваха в Христос. Американската демокрация нямаше да просъществува в продължение на 250 години, ако по-голямата част от президентите и конгресмените не вярваха в човешките права. Модерната икономическа система нямаше да просъществува и един ден, ако повечето инвеститори и банкери не вярваха в капитализма.

Как хората могат да бъдат накарани да повярват във въобразен ред като християнството, демокрацията или капитализма? Първо, никога не признавате, че той е въобразен. Винаги трябва да настоявате, че става дума за обективна реалност, създадена от великите богове или от естествените закони. Хората не са равни не защото така е казал Хамурапи, а защото Енлил и Мардук са го постановили. Хората са равни не защото така е хрумнало на Томас Джеферсън, а защото Създателят ги е направил такива. Свободният пазар е най-добрата икономическа система не защото Адам Смит е твърдял така, а защото това са неподлежащите на изменение природни закони.

Освен това хората трябва да бъдат образовани по съответен начин. От момента на раждането им постоянно трябва да им се напомня за принципите на въобразения ред — чрез приказките, драмите, картините, песните, етикета, политическата пропаганда, архитектурата, рецептите и модата. Например днес хората вярват в равенството, затова е модерно децата на богатите да носят дънки, които някога са били облекло, характерно за работническата класа. През Средновековието хората са вярвали в класовото различие, затова не е било възможно младите аристократи да обличат износени рубашки. В онази епоха е била рядка привилегия да те наричат „господин“ или „госпожа“, запазена единствено за аристокрацията и често завоювана с кръв. Днес учтивата форма на кореспонденцията, независимо кой е получателят, започва с „уважаеми господине или госпожо“. Хуманитарните и обществените науки са посветили много усилия, за да обяснят как точно въобразеният ред бива вплетен в самата жизнена тъкан. Тук няма възможност да се впускаме в детайли. Три основни фактора не позволяват на хората да осъзнаят, че редът, организиращ живота им, съществува само във въображението.

А. ВЪОБРАЗЕНИЯТ РЕД Е ВПЛЕТЕН В МАТЕРИАЛНИЯ СВЯТ

Въпреки че въобразеният ред съществува само в умовете ни, той може да бъде вплетен в материалната реалност около нас — и дори да се претвори в камък. Повечето западняци днес вярват в индивидуализма. Според тях всяко човешко същество е индивид, чиято ценност не зависи от това какво мислят останалите за него. Всеки от нас носи в себе си уникална светлина, която придава ценност и смисъл на живота ни. В модерните западни училища учителите и родителите казват на децата, че ако съучениците им се подиграват, те трябва да игнорират това. Само те, а не другите, познават истинската си ценност.

В модерната архитектура този мит напуска пределите на въображението и навлиза в камъка и хоросана. Идеалната съвременна къща е разделена на няколко малки помещения, така че всяко дете да има собствено пространство, скрито от чуждите погледи, осигуряващо възможно най-голяма автономия. Това частно пространство обикновено има врата и в много семейства е прието детето да я затваря и дори да я заключва. Родителите могат да влизат само след като почукат и поискат разрешение. Стаята е декорирана според предпочитанията на детето — с плакати на рокзвезди по стените и мръсни чорапи по пода. Пораствайки по този, начин няма как да не възприемаш себе си като „отделна личност“, чиято истинска стойност идва отвътре, а не отвън.

Средновековната аристокрация не е вярвала в индивидуализма. Ценността на хората се е определяла от позицията им в социалната йерархия и от това какво останалите говорят за тях. Ако бъдеш подигран, това е ужасяваща обида и децата се възпитават да пазят доброто си име, независимо на каква цена. Подобно на модерния индивидуализъм, средновековната ценностна система напуска въображението и се претворява в архитектурата на замъците от онази епоха. В тях рядко има отделни стаи за децата (или за когото и да било от семейството). Подрастващият син на средновековния барон не е разполагал своя стая на втория етаж на замъка с плакати на Ричард Лъвското сърце и крал Артур на стената. Не е заключвал и вратата си и родителите му не са искали разрешение да влизат. Той е спял редом до своите братя и сестри в голяма обща зала. Винаги е бил в полезрението на другите и винаги е вземал под внимание какво виждат те и какво говорят за него. Ако израснеш в такива условия е естествено да вярваш, че истинската ценност на човека се определя от позицията му в социалната йерархия и от това, което другите казват за него. (Constance Brittaine Bouchard, Strong of Body, Brave and Noble: Chivalry and Society in Medieval France (New York: Cornell University Press, 1998), 99; Mary Martin McLaughlin, ‘Survivors and Surrogates: Children and Parents from the Ninth to Thirteenth Centuries’, in Medieval Families: Perspectives on Marriage, Household and Children, ed. Carol Neel (Toronto: University of Toronto Press, 2004), 81 n.; Lise E. Hull, Britain's Medieval Castles (Westport: Praeger, 2006), 144.)

Еволюцията не е дарила човека със способността да играе футбол. Наистина тя е причината да имаме крака, пригодени за ритане, лакти, пригодени за блъскане, и уста, пригодена за псуване, но всичко, което тези придобивки ни позволяват, е в най-добрия случай изпълняване на наказателни удари. За да започнем игра с непознати, които срещаме в училищния двор всеки следобед, ние не само трябва да можем да действаме в синхрон с още десет играчи, които никога досега не сме срещали, но и да разчитаме, че и останалите единайсет от противниковия отбор ще играят по същите правила. Другите животни, които включват непознати в епизоди на ритуализирана агресия, правят това основно по инстинкт — на кученцата по целия свят генетично са заложени правилата за игра с боричкане и хапане. Подрастващите представители на Homo sapiens обаче нямат гени за футбол. Въпреки това те могат да играят с напълно непознати, защото всички споделят еднакви идеи относно футбола. Тези идеи са напълно въображаеми, но всеки, който ги споделя, може да играе футбол.

В по-голям мащаб същото се отнася за кралствата, църквите и търговските мрежи, но с една важна разлика. Правилата на футбола са относително прости, не са много и до голяма степен са подобни на правилата, нужни за сътрудничество в група или в малко село на ловци събирачи. Всеки играч може лесно да ги съхрани в ума си и там да остане още пространство за песни, образи и списъци за пазаруване. Но големите системи за сътрудничество, които включват не двайсет и двама, а хиляди и дори милиони човешки същества изискват възможност за обмен и съхраняване на огромни количества информация — много повече, отколкото всеки отделен човешки ум би могъл да запази и обработи.

Многобройните общества, които формират други видове като мравките и пчелите, са стабилни и устойчиви, защото по-голямата част от информацията, необходима за поддържането им, е запечатана в генома на отделните индивиди. Женската ларва на пчелата може например да се превърне или в царица, или в работничка — в зависимост от храната, която приема. Нейната ДНК програмира необходимото поведение и за двете роли — за кралски етикет или за пролетарско послушание.

Кошерите могат да бъдат много сложни социални структури с различни типове работници — жътвари, медицински сестри, чистачи. Но до този момент учените не са успели да наблюдават пчели адвокати. Пчелите не се нуждаят от адвокати, защото няма опасност някоя от тях да се опита да заобиколи правилата, отричайки на пчелите чистачи правото на живот, свобода и стремеж към щастие.

Хората обаче правят подобни неща през цялото време. Тъй като социалният ред на Homo sapiens е въобразен, ние не можем да съхраняваме информацията, ключова за поддържането му, единствено в копията ДНК, които предаваме на потомството си. Необходимо е съзнателно усилие, за да бъдат поддържани законите, обичаите, процедурите, привичките, защото иначе социалният ред бързо би рухнал. Хамурапи например постановява, че хората ще се разделят на представители на висшата класа, обикновени хора и роби. Това не е естествено разграничение — в генома няма и следа от него. Ако вавилонците не са в състояние да удържат тази „истина“ в съзнанието си, обществото им би престанало да функционира. По подобен начин, когато Хамурапи предава своята ДНК на децата си, тя не носи информацията, че ако виден мъж убие жена от средната класа, той трябва да плати трийсет шекела сребро. Хамурапи трябва да научи децата си какви за законите на империята, а те по-късно трябва да направят същото със своите деца и внуци.

Империите генерират огромно количество информация. Наред със законите, империите трябва да водят сметка за търговския обмен и данъците, да поддържат описи на военните доставки и търговските плавателни съдове, да съхранят колективната памет за победи и празници. Милиони години наред хората съхраняват информация на едно единствено място — в ума си. За нещастие, той не е пригоден да съхранява база данни от имперски мащаб по три основни причини. Първо, има ограничен капацитет. Наистина някои хора имат удивителна памет и в древни времена те са удържали в главите си спецификите на релефа на цели провинции или юридическите кодекси на цели държави. Въпреки това има граница, която дори майсторите по мнемоника не могат да преодолеят. Един адвокат може да знае наизуст основните закони на щата Масачусетс, но не и детайлите на всеки съдебен процес, който се е водил там от процеса срещу Салемските вещици до наши дни.

Второ, хората умират и техните умове умират с тях. Информацията, съхранена там, ще бъде изтрита за по-малко от век. Възможно е, разбира се, тя да преминава от един мозък в друг, но след няколко подобни преноса ще бъде изкривена или изгубена.

Трето и най-важно, човешкият мозък е адаптиран да съхранява и обработва само конкретен тип информация. За да оцелеят, древните ловци събирачи е трябвало да помнят формите, характеристиките и моделите на поведение на хиляди растителни и животински видове. Трябвало е да помнят, че сбръчканата жълта гъба, която расте през есента под бряста, е най-вероятно отровна, докато подобната на нея, растяща през зимата под дъбови дървета, е добър лек за болки в стомаха. Ловците събирачи също така е трябвало да имат предвид мненията и отношенията между няколко десетки индивиди — членове на групата. Ако Луси се нуждае от нечия помощ, за да накара Джон да спре да я тормози, за нея е важно да знае, че Джон се е издънил миналата седмица с Мери, която по тази причина ще е подходящ съюзник. Вследствие от това еволюционният натиск е моделирал човешкият мозък, така че да е подходящ да съхранява огромно количество ботаническа, зоологична, топографска и социална информация.

Но когато в зората на земеделската революция започват да възникват особено сложни общества, един напълно нов тип информация се оказва жизненоважна — числата. Ловците събирачи не са били длъжни да обработват големи количества математически данни. Не е имало ловец събирач, на когото да се е налага да запомни, да кажем, броя на плодовете на всяко дърво в гората. Затова човешкият мозък не е адаптиран към съхраняването и обработването на числа. Но за да се поддържа голямо царство, информацията от такъв тип е особено важна. Не е достатъчно да се формулират закони и да се разказват истории за богове пазители. Трябва да се събират и данъци. За да бъдат обложени с данъци стотици хиляди лица, е необходимо да се събират данни за доходите и собствеността им, за направените плащания, за неплатените данъци, за дълговете и глобите, за изключенията и отстъпките. Всичко това е информация от милиони детайли, които трябва да се пазят и обработват. Без тази способност държавата няма да знае с какви ресурси разполага и какво още може да измъкне от хората. Ако бъдат изправени пред нуждата да запаметят всичко това, да си го припомнят, когато е необходимо, и да боравят с него, повечето човешки мозъци просто изключват.

Това ментално ограничение сериозно редуцира размера и комплексността на човешките колективи. Когато броят на хората и количеството на собствеността в едно общество прескочи критичния праг, става необходимо да се поддържат и обработват големи масиви от математически данни. Тъй като човешкият мозък не е в състояние да прави това, системата рухва. Хиляди години след земеделската революция, социалните мрежи остават относително малки и опростени.

Първите, които преодолели проблема, били древните шумери, които живеели в южните части на Месопотамия. Там ярко слънце огрявало плодородните равнини, които давали богата реколта и приютявали проспериращи градове. С нарастването на броя на жителите им нараствало и количеството информация, необходимо за координиране на съвместния им живот. Между 3500 и 3000 г.пр.Хр. неизвестен шумерски гений изобретил система за съхраняване и обработване на информация извън мозъка — система, която е идеално пригодена за обработка на голям обем математически данни. По този начин шумерите освободили социалния ред от ограниченията на човешкия мозък и открили възможността за възникване на градове, царства и империи. Системата, обработваща данни, изобретена от шумерите, се нарича „писменост“.

Писмеността е начин за съхраняване на информация чрез материални знаци. Шумерската писменост позволява това чрез комбиниране на два типа знаци, които били отпечатвани върху глинени плочици. Единият тип знаци обозначават числата. Имало знаци за 1, 10, 60, 600, 36 000. (Шумерите използвали комбинация от шестична и десетична числова система. Първата ни оставя няколко важни неща в наследство като разделянето на деня на 24 часа, а окръжността на 360 градуса.) Другият тип обозначавал хора, животни, търговия, територии, дати и т.н. Комбинирайки двата типа знаци, шумерите можели да съхраняват много повече данни от който и да било човешки мозък или от която и да било верига ДНК.

На този ранен етап били записвани само факти и числа. Ако е съществувал велик шумерски роман, то той никога не е бил съхранен върху глинени плочици. Писането изисквало много време, а малцина можели да четат, затова нямало смисъл писмените знаци да бъдат използвани за друго, освен за съхраняване на най-важната информация. Ако търсим особена мъдрост, скрита в първите достигнали до нас думи на нашите предшественици, ще бъдем горчиво разочаровани. Най-ранните съобщения, които те са ни оставили, са гласяли: „29 086 мерки ечемик 37 месеца Кушим.“ Най-вероятно това означава: „Общо 29 086 мерки ечемик са получени за период от 37 месеца. Подпис, Кушим.“ Уви, първите текстове в историята не съдържат философски прозрения, поезия, легенди, закони или дори увековечени военни победи. Те са скучни икономически документи, съдържащи данни за изплатени данъци, за натрупани дългове и за собствеността върху различни активи.

Само още един вид текст оцелял от тази древна епоха и той е дори още по-малко вдъхновяващ — списъци с думи, преписвани отново и отново от чираци преписвачи като упражнение. Дори ако някой отегчен ученик е искал да напише някое от своите стихотворения, вместо да преписва документи за продажба, това не е било възможно. Ранната шумерска писменост е частична писмена система. Цялостната писмена система е система от материални знаци, които отразяват говоримия език повече или по-малко изчерпателно. Затова с нейна помощ може да се изрази всичко, което говорят хората, включително поезията. Частичната писмена система, от друга страна, е система от материални знаци, които могат да репрезентират само конкретен тип информация, принадлежащ към ограничено поле на дейност. Латинската писменост, древноегипетските йероглифи, брайловото писмо са цялостни. Те могат да се използват за записване на данъчни регистри, любовни поеми, исторически книги, рецепти и бизнес право. За разлика от тях най-ранната шумерска писменост, подобно на модерните математически символи и нотите, са частични форми на писменост. Математическата знакова система може да се използва за изчисления, но с нея не могат да се пишат любовни писма.

Шумерите не се притеснявали от факта, че писмеността им не е подходяща за любовна поезия. Те не са я изобретили, за да копира говоримия език, а за да прави неща, които той не може. Има някои култури като тези от Андите от доколумбовия период, които използват частични знакови системи през цялата си история, без да се вълнуват от ограниченията им и без да усещат нужда те да бъдат развивани. Те са много различни от шумерската — всъщност толкова различни, че мнозина настояват, че въобще не са писмени системи. Знаците им не се изписват върху глинени плочици или парчета хартия, а представляват възли, направени върху нишки с различен цвят, наречени кипу. Всяко кипу се състои от множество нишки, изработени от вълна или памук. На всяка нишка се завързват няколко възела на различни места. Едно единствено кипу може да се състои от стотици нишки и хиляди възли. Комбинацията от различни възли на различни нишки с различен цвят може да съхрани големи количества данни, свързани например със събирането на данъци и собствеността. (Marcia and Robert Ascher, Mathematics of the Incas — Code of the Quipu (New York: Dover Publications, 1981).)

За стотици, може би хиляди години, тази писмена система е била ключова за градове, царства и империи. (Gary Urton. Signs of the Inka Khipu (Austin: University of Texas Press, 2003); Galen Brokaw. A History of the Khipu (Cambridge: Cambridge University Press, 2010).) Тя достига пълния си потенциал в империята на инките, която управлява 10-12 милиона и обхваща съвременните държави Перу, Еквадор и Боливия, както и части от Чили, Аржентина и Колумбия. Благодарение на тази система инките можели да пазят и обработват голям обем данни, без което не биха били в състояние да поддържат сложната административна машинария, която изисква империя от подобен мащаб.

Всъщност кипу е толкова е ефективна и точна система, че в ранните години след испанското завладяване на Южна Америка самите испанци я използват при администрирането на тяхната нова империя. Проблемът бил, че те самите не я познавали и така зависели от местните професионалисти. Новите владетели на континента осъзнали, че това ги поставя в неизгодна позиция — местните експерти можели лесно да лъжат и подвеждат своите господари. Така че когато испанското господство се утвърдило, тази система била отхвърлена изцяло и информацията се изписвала с латински букви и цифри. Единици кипу са оцелели след испанската окупация и като цяло остават загадка; за съжаление, изкуството на четене на кипу не е достигнало да нас.

  ЧУДЕСАТА НА БЮРОКРАЦИЯТА

У месопотамците постепенно се събудило желание да могат да записват повече неща от еднообразните математически данни. Между 3000 г.пр.Хр. и 2500 г.пр.Хр. все повече знаци били добавяни към шумерската система и тя постепенно се трансформирала в цялостна писмена система, която днес наричаме клинообразно писмо. Около 2500 г.пр.Хр. владетелите го използват за своите постановления, жреците за записване на предсказания, а обикновените граждани — за да си пишат писма. Приблизително по същото време египтяните развили друга цялостна писмена система, известна като йероглифна писменост. Други цялостни системи били разработени в Китай около 1200 г.пр.Хр. и в Централна Америка около 1000-500 г.пр.Хр.

От тези центрове писмените системи се разпространили надлъж и нашир, възприемайки разнообразни нови форми и изпълнявайки нови предназначения. Хората започнали да пишат поезия, исторически книги, романтични истории, драми, пророчества и готварски книги. При все това най-важната задача на писмеността продължило да бъде съхраняването на купища математически данни, което останало прерогатив на частичните системи. Библията, Илиада, Махабхарата и Типитика са възникнали като устен разказ. Поколения наред те били предавани устно и биха оцелели дори писмеността да не беше изобретена. Но данъчните регистри и сложните бюрократични структури са родени заедно с частичните писмени системи. И двете остават неизменно свързани до ден днешен подобно на сиамски близнаци — спомнете си за криптираните компютърни бази данни и електронните таблици.

С възможността все повече неща да се записват и по-конкретно с разрастването на административните архиви възникнали нови проблеми. Информацията, съхранена в мозъка на човека, лесно може да бъде припомнена. Моят мозък пази милиарди данни и въпреки това мога бързо, почти мигновено, да си спомня името на столицата на Италия, а веднага след това да кажа какво съм правил на 11 септември 2001 г. и да реконструирам пътя от дома ми до Еврейския университет в Йерусалим. Как точно мозъкът прави всичко това остава загадка, но всички знаем, че системата му за припомняне е удивително ефективна, с изключение на случаите, в които се опитваме да се сетим къде сме оставили ключовете от колата. Но как откриваме необходимата ни информация, ако тя е съхранена под формата на възли или ако е изобразена върху глинени плочици? Ако имате само десет плочици или пък сто, това няма да е проблем, но ако сте натрупали хиляди, както е сторил един от съвременниците на Хамурапи, Зимри-Лим, владетел на Мари?

Представете си за момент, че е 1776 г.пр.Хр. Двама жители на Мари спорят кой е собственик на нива с пшеница. Якоб настоява, че той я е купил от Есау преди трийсет години. Есау настоява, че всъщност той я е дал под наем на Якоб за трийсет години и сега след като те са изтекли, той си я иска обратно. Те крещят и спорят и започват дори да се бият, докато не осъзнават, че могат да отидат в царския архив, където се пазят договорите от продажбите в цялото царство. След като пристигат там, те биват препращани от служител на служител, изчакват няколко почивки, през които служителите пият билков чай, и в крайна сметка им се казва да дойдат утре. Накрая мърморещ чиновник ги отвежда, за да търсят съответната плочица. Той отваря една врата и те влизат в огромна зала, отрупана от пода до тавана с купища глинени плочици. Нищо чудно, че чиновникът е толкова кисел. Как се очаква той да открие документа за оспорваната нива, написан преди трийсет години? Дори ако го намери, как ще може да го провери, така че да е сигурен, че това е последният документ, свързан с въпросната нива? Ако не може да го намери, това доказва ли, че Есау никога не е продавал или давал под наем нивата? Или означава, че документът е изгубен или някой дъжд го е превърнал в каша?

Ясно е, че само изписването върху глинена плочица не е достатъчно, за да се гарантира ефективно, точно и удобно боравене с данни. Необходими са методи за организация като каталозите, методи за възпроизводство като копирните машини, методи за бързо и точно идентифициране на необходимата информация като компютърните алгоритми и педантични (но — дай боже — жизнерадостни) служители, които да знаят как да използват всичко това. Изобретяването на тези методи се оказва много по-трудно от изобретяването на писмеността. Много писмени системи се развиват независимо в култури, отдалечени по време и място една от друга. На всеки десет години археолозите откриват още някоя забравена писмена система. Някои от тях може да са дори по-стари от шумерските драскулки в глината. Но повечето остават просто любопитни артефакти, защото онези, които са ги изобретили, не са успяли да изобретят и ефективни начини за каталогизиране и откриване на данни. Това, което отличава Шумер, Древен Египет, Древен Китай и империята на инките е, че те разработват и добри техники за архивиране, каталогизиране и откриване на данни. Те също така инвестират средства и усилия за обучение на преписвачи, библиотекари и счетоводители. Упражнение по писане от училище в Древна Месопотамия, открито от днешните археолози, ни позволява да надникнем в живота на тези ученици отпреди около 4000 години:

Влязох и седнах и моят учител погледна плочицата ми. Той каза: „Нещо липсва!“

И ме наби.

Един от отговорниците каза: „Защо си отваряш устата без моето разрешение?“

И ме наби.

Един от отговорниците за спазването на правилата каза: „Защо стана без моето разрешение?“

И ме наби.

Пазачът каза: „Защо излизаш без моето разрешение?“

И ме наби.

Пазачът на бирената халба каза: „Защо си пил без мое разрешение?“

И ме наби.

Шумерският учител каза: „Защо говориш акадски?“ (Дори след като акадският става говорим език, шумерският остава езика на администрацията и съответно — езикът, записван чрез писмената система. Затова амбициозните писари трябвало да говорят шумерски)

И ме наби.

Моят учител каза: „Почеркът ти не е хубав!

И ме наби.

Древните писари се учели не само да четат и пишат, но и да използват каталози, речници, календари, плочици. Те изучавали техники за каталогизиране, откриване и обработване на информация, различаващи се съществено от техниките, които човешкия мозък използва. В него всички данни са свързани свободно. Когато отида с моята съпруга да подпиша ипотеката за нашия нов дом, аз си спомням неволно за първото място, където сме живели заедно, което пък ми напомня за медения ни месец в Ню Орлиънс, което ми напомня за алигатори, което ми напомня за дракони, което ми напомня за „Пръстена на нибелунга“ и изведнъж, преди да се усетя, си тананикам лайтмотива на Зигфрид пред стъписания служител. В бюрократичната структура всичко трябва да се пази поотделно. Има едно чекмедже за ипотеките на къщи, друго за брачните свидетелства, трето за данъчните регистри и четвърто за съдебните дела. Иначе как бихме били в състояние да открием каквото и да било? Неща, които могат да се сложат в повече от едно чекмедже като Вагнеровите музикални драми (да ги каталогизирам като „музика“, „театър“, или да въведа напълно нова категория?) са огромен проблем. Така ние постоянно прибавяме, унищожаваме и преподреждаме чекмеджета.

За да функционира подобна система от чекмеджета, хората трябва да бъдат препрограмирани да спрат да мислят като човешки същества и да започнат да мислят като чиновници и счетоводители. Както всеки от древни времена до днес добре знае, те мислят нечовешки — както биха мислели шкафовете с чекмеджета. Това не е по тяхна вина. Ако не мислеха така, съдържанието на чекмеджетата щеше да се смеси и те не биха могли да обслужват държавата, компаниите и други институции. Най-голямото въздействие на писмеността върху човешката история е именно това: тя постепенно променя начина, по който хората мислят и по който се отнасят към света. Свободните асоциации и холистичното мислене са отстъпили пред бюрократизирането и компартментализацията.

  ЕЗИКЪТ НА ЧИСЛАТА

С течение на времето бюрократичните методи за обработване на данни стават още по-различни от човешкия начин на мислене — и придобиват още по-голяма значимост. Важна стъпка е направена преди IX в., когато е изобретена нова частична система — такава, която може да съхранява и обработва математически данни с безпрецедентна ефикасност. Тя е съставена от десет знака, представящи числата от 0 до 9. Те са известни като арабски цифри, въпреки че за първи път са използвани от индусите (още по-объркващ е фактът, че днешните араби използват цифри, които изглеждат доста различно от използваните на запад). Заслугата се приписва на арабите, защото, когато навлизат в Индия, те се запознават със системата, осъзнават полезността й, усъвършенстват я и я разпространяват из Средния изток и след това в Европа. Когато по-късно са добавени още няколко знака (за събиране, изваждане и умножение), се ражда модерната математическа бройна система.

Въпреки че си остава частична, тя се превръща във водещ световен език. Почти всички държави, компании, организации и институции, независимо дали в тях се говори арабски, хинди, английски или норвежки, използват тази система, за да записват и обработват данни. Всяка информация, представена чрез нея, може да се съхрани, разпространи и обработи с невероятна скорост и ефективност.

Онзи, които иска да въздейства върху решенията на държавите, организациите и компаниите, трябва да се научи да говори с числа. Експертите полагат всички усилия, за да преведат дори общи понятия като „бедност“, „щастие“, „честност“ в числа („линия на бедността“, „субективни нива на благоденствие“, „кредитен рейтинг“). Цели области на знанието като физиката и инженерството вече са изгубили почти всякакъв досег с говоримия език и се разработват единствено чрез тази писмена система.

Наскоро тя стана основата за възникването на една още по-революционна писмена система — компютърният двоичен код, състоящ се само от нули и единици. Думите, които в момента пиша, се представят в компютъра единствено чрез различни комбинации от нули и единици.

Писмеността се ражда, за да бъде в услуга на човешкото съзнание, но постепенно се превръща в негов господар. Нашите компютри не разбират как Homo sapiens говори, чувства или мечтае. Затова ние учим него да говори, чувства и мечтае на езика на числата, който компютрите разбират.

И това не е краят на историята. Полето на разработване на изкуствен интелект се опитва да създаде нов тип интелект, базиран единствено на двоичния компютърен код. Научнофантастични филми като Матрицата и Терминатор разказват за деня, в който човечеството ще попадне изцяло под властта на двоичния код. Когато човекът се опита да си възвърне контрола над размирните знаци, те отвръщат с опит да унищожат човешката раса.

Задачата да разберем човешката история в хилядолетията след земеделската революция може да се сведе до един-единствен въпрос: как хората са се организирали в мащабни мрежи за сътрудничество, след като не притежават биологичните инстинкти, необходими за поддържане на подобни мрежи? Краткият отговор е, че човекът създава въобразени редове и писмени системи. Тези две изобретения компенсират биологичния ни недостиг.

Но възникването на тези мрежи за мнозина не е благословия. Въобразените редове, които ги поддържат, нито са неутрални, нито са честни. Те разделят хората на групи, които са в йерархична зависимост. Онези, които са по-високо в йерархията, се радват на привилегии и власт, а другите, които са по-надолу, са дискриминирани и потиснати. Законникът на Хамурапи например установява социална йерархия на висши групи, обикновени хора и роби. Първите получават всичко, за да живеят един добър живот. Вторите се задоволяват с остатъците. Третите получават тояга, ако се оплачат.

Въпреки че провъзгласява равенството на всички човешки същества, въобразеният ред, положен в САЩ през 1776 г., също създава социална йерархия на мъжете, които могат да се възползват от нея, и жените, които остават без права, на белите, които се радват на свобода, и чернокожите и индианците, които се считат за втора ръка хора и затова нямат същите права. Мнозина от подписалите Декларацията били робовладелци, които нито освобождават след това робите си, нито смятат, че постъпват двулично. Според тях правата на човека нямат нищо общо с негрите.

Американският ред освещава и йерархията между бедни и богати. За повечето американци неравенството, породено от наличието на богати родители, които прехвърлят парите и бизнеса на децата си, не е проблем. Според тях равенството означава само, че едни и същи закони важат за бедните и за богатите, и няма нищо общо с обезщетенията при безработица, всеобщото образование и здравното осигуряване. И свободата има смисъл, съвсем различен от днешния. През 1776 г. тя не означава, че лишените от права (със сигурност не и негрите, индианците, или не дай боже жените) могат да придобият и упражняват власт, а просто че държавата не може, освен в извънредни случаи, да изземва частната собственост или да нарежда какво да се прави с нея. По тези причини американският ред поддържа йерархия на богатство, която според някои е продиктувана от Бог, а други разглеждат като неизменен природен закон. Природата награждава трудолюбието с богатство, а леността наказва.

Всички споменати дотук разграничения — между свободни и роби, бели и чернокожи, богати и бедни — са вкоренени във фикции. (Разграничението между мъже и жени ще бъде разгледано по-нататък.) Но железен исторически закон е, че всяка въобразена йерархия прикрива своя фикционален произход и претендира, че е естествена и неизбежна. Мнозина от онези, които разглеждат йерархията на свободни и роби като правилна и естествена, настояват, че робството не е човешко изобретение. Хамурапи счита, че то е предписано от Бог. Аристотел твърди, че робите имат „робска природа“, а свободните мъже притежават „свободна природа“. Социалният им статус е само отражение на онова, което им е вродено.

Попитайте привържениците на теорията за превъзходството на бялата раса за расовата йерархия и ще чуете псевдонаучна лекция относно биологичните разлики между расите. Вероятно ще ви кажат, че има нещо като кавказка кръв или гени, благодарение на които белите са природно по-интелигентни, морални и трудолюбиви. Попитайте заклетия капиталист за йерархията на богатството и ще чуете, че това е неизбежно следствие от обективни разлики в способностите. Богатите имат повече пари, защото са по-способни и по-усърдни. При това положение не трябва да се тревожим, че те получават по-добри здравни грижи, по-добро образование и по-добра храна. Те заслужават всичко това.

Индуистите, които се придържат към кастовата система, вярват, че космически сили са направили едната каста по-висша от другите. Според известен индуистки мит за сътворението на света боговете са направили света от тялото на Пуруша. Слънцето е създадено от окото му, Луната от мозъка му, брахмините (жреците) от устата му, кшатриите (пълководците) от ръцете му, вайшите (селяните и търговците) от бедрата му, а шудрите (слугите) от краката му. Приемете това обяснение и социополитическите различия между брахмини и шудри ще изглеждат толкова естествени и извечни, колкото и разликите между Слънцето и Луната. (Sheldon Pollock, ‘Axialism and Empire’, in Axial Civilisations and World History, ed. Johann P. Arnason, S. N. Eisenstadt and Bjorn Wittrock (Leiden: Brill, 2005), 397-451). Древните китайци вярват, че когато богинята Ню Уа създава хората от пръстта, тя прави аристокрацията от фина жълта почва, а обикновените хора от кафява кал. (Harold M. Tanner, China: A History (Indianapolis: Hackett Pub. Co., 2009), 34.)

Но всички тези йерархии са плод на човешкото въображение. Брахмините и шудрите не са действително създадени от различни части на първичното същество. Двете касти са продукт на закони и норми, изобретени от хората, живели в Индия преди около 3000 години. Противно на това, което Аристотел твърди, няма известна биологична разлика между робите и свободните хора. Човешките закони и норми са направили някои от нас роби, а други господари. Между белите и чернокожите има някои обективни биологични разлики като цвета на кожата и на косата, но няма свидетелства, че тяхната интелигентност или морал са биологично различни.

Повечето общности настояват, че валидните за тях социални йерархии са естествени и справедливи, а чуждите се основават на неверни и смехотворни критерии. Съвременните западняци са научени да презират идеята за расова йерархия. Те се шокират от закони, забраняващи на чернокожи да живеят в квартали за бели, да учат в училища за бели или да бъдат лекувани в болници за бели. Но йерархията на бедни и богати, която е причината богатите да живеят в отделни и по-луксозни зони, да учат в по-престижни училища и да получават лечение в отделни и по-добре оборудвани болници изглежда напълно нормално за много американци и европейци. Въпреки това доказан факт е, че повечето богати са такива просто защото са родени в богати семейства, а повечето бедни ще останат бедни през целия си живот просто защото са родени в бедни семейства.

За съжаление, сложните човешки общества изглежда изискват въобразени йерархии и несправедлива дискриминация. Разбира се, не всички йерархии са морално идентични и някои общества страдат от по-крайни форми на дискриминация от други, но на учените не е известно общество, което да е успяло да се справи напълно с дискриминацията. Отново и отново хората са генерирали ред в обществата си, класифицирайки населението във въобразени категории като висши, обикновени и роби, бели и чернокожи, патриции и плебеи, брахмини и шудри, бедни и богати. Тези категории регулират отношенията между милиони, като поставят определени групи по-високо в правната, политическата и социалната йерархия.

Йерархиите играят важна роля. Те позволяват на напълно непознати да знаят как да се отнасят помежду си, без да губят времето и енергията, необходими, за да опознаеш лично някого. В Пигмалион на Джордж Бърнард Шоу Хенри Хигинс няма нужда да установи близко познанство с Елиза Дулитъл, за да е наясно как следва да се държи с нея. Само чувайки как говори, той вече знае, че тя принадлежи към нисшата класа, с която му е позволено да се отнася както пожелае — например да я използва в облога, че ще успее да представи продавачка на цветя за херцогиня. Една съвременна Елиза, работеща в цветарски магазин, трябва да знае какви усилия са необходими, за да продаде своите рози и гладиоли на десетките хора, които влизат в магазинчето й всеки ден. Тя не може да направи подробно проучване на техните вкусове и финансови възможности, затова се ориентира по социални условни знаци — начина на обличане, възраст и ако не е политически коректна — цвета на кожата, за да идентифицира банковия служител, който вероятно ще направи голяма поръчка за доставка на рози с дълги дръжки за рождения ден на майка си, и младият куриер, който може да си позволи само букетче маргаритки за секретарката с мила усмивка.

Разбира се, разликите в естествените способности също играят роля при формирането на социалните дистинкции. Но и те обикновено биват опосредени чрез въобразени йерархии. Това става най-вече по два начина. Първо, повечето способности трябва да бъдат развивани. Дори ако някой е роден с определен талант, той най-често остава в латентно състояние, ако не се насърчава, насочва и упражнява. Не всички имат равни възможности да култивират и развиват уменията си — те обикновено зависят от позицията им във въобразената йерархия на обществото. Хари Потър е добър пример. Откъснат от видното си семейство на магьосници и отгледан от невежи мъгъли, той пристига в Хогуортс без никаква представа за магията. Необходими са седем книги, за да придобие истински контрол над способностите си, както и знание за уникалните си заложби.

Второ, дори ако хора, принадлежащи към различни класи развият напълно еднакви способности, не е никак вероятно те да се радват на равен достъп, защото ще трябва да играят играта с различни правила. Ако в колониална Индия представители на групите на недосегаемите, на брахмините, на ирландците католици и на англичаните протестанти по някакъв начин са развили напълно еднакъв бизнес усет, те все пак няма да имат равен шанс да забогатеят. Икономическата игра се регулира от правни рестрикции и редица невидими бариери.

Всички общества са основани на въобразени йерархии, но не е задължително те да са едни и същи. На какво се дължат разликите? Защо традиционното индийско общество класифицира хората по касти, османското общество по религии и американското според расовата принадлежност? В повечето случаи йерархията възниква като резултат от набор от случайни исторически обстоятелства и след това бива поддържана и прецизирана от различните поколения, тъй като интересите на различни групи са пряко свързани с нея.

Мнозина учени например считат, че индуистката кастова система се формира, когато индоарийските народи навлизат в Индийския субконтинент около преди 3000 години, подчинявайки местното население. Нашествениците създават едно стратифицирано общество, в което — разбира се — те заемат най-висшите позиции (жреци и воини), превръщайки местните в слуги и роби. Окупаторите, които са малобройни, се страхували да не изгубят привилегирования си статут и уникалната си идентичност. За да предотвратят тази опасност, те разделят населението на касти, всяка от които трябва да изпълнява специфична обществена роля. Всяка притежава различен правен статус, привилегии и задължения. Смесването на кастите чрез социално взаимодействие, брак, дори общо хранене, е забранено. И различията не остават просто юридически фиксирани, а се превръщат в същностна част от религиозната митология и практика.

Управляващите твърдят, че кастовата система отразява вечен космически ред, а не е продукт на историческа случайност. Понятията за чистота и нечистота са основни елементи на индуистката религия и били впрегнати, за да заздравят обществената пирамида. Благочестивите индуси били научени, че контакти с представители на различна от тяхната каста може да ги „замърси“ не само лично, но и да засегне цялото общество, поради което те трябва да изпитват погнуса от тях. Подобни идеи в никакъв случай не са нещо специфично за индусите. В почти всички общества в исторически план представите за чистота и нечистота са играли основна роля при налагане на социалните и политически разделения и са били мобилизирани от господстващите класи, за да запазят своите привилегии. Страхът от омърсяване обаче не е изцяло измислен от владетели и жреци. Той вероятно е вкоренен в механизмите за биологично оцеляване, които карат човека да изпитва инстинктивно отвращение към потенциални преносители на зарази като болните хора и мъртвите тела. Ако искате да изолирате една група човешки същества — жените, евреите, ромите, хомосексуалните, чернокожите, — най-добрият начин е да убедите останалите, че те са източник на зараза.

Индуистката кастова система и присъщите й закони за чистота оставят дълбок отпечатък в индийската култура. Дълго след като индоарийската инвазия е забравена, индийците продължават да вярват в кастовата система и да се отвращават от омърсяването, което смесването на кастите би причинило. Кастите не са имунизирани срещу промяна. Всъщност с течение на времето най-многобройните касти се разделят на отделни групи. В крайна сметка първоначално съществуващите четири касти се разроили на 3000 групи, наречени jati (буквално „раждане“). Това обаче не променя основните принципи на системата, според които всеки е роден на определено място в йерархията и всяко престъпване на съответните правила омърсява и отделната личност, и обществото като цяло. Групата, към която човек принадлежи по рождение, определя неговата професия, храната, която може да яде, мястото, на което живее, и възможните брачни партньори. Обикновено те трябва да са също представители на кастата и децата им наследяват техния обществен статус.

Когато възникне нов тип професия или се появи нова група от хора, те трябва да бъдат разпознати като отделна каста, за да получат легитимното си място в индуисткото общество. Групи, които не успеят да получат подобно признание, са буквално изгнаници — в това стратифицирано общество те не могат да заемат дори най-ниските позиции. Тези хора са известни като недосегаемите. Те трябва да живеят отделно от всички останали, едва намират прехрана, при това по унизителен и отвращаващ начин — например като претърсват кофите за боклук. Дори членовете на най-нисшата каста избягват контактите с тях, храненето заедно, докосването и със сигурност — сключването на брак. В съвременна Индия моделите на брак и кариера все още са силно повлияни от кастовата система въпреки всички опити от страна на демократичното управление на страната да снеме тези различия и да убеди индийците, че няма нищо омърсяващо в смесването на кастите. (Ramesh Chandra, Identity and Genesis of Caste System in India (Delhi: Kalpaz Publications, 2005); Michael Bamshad et al., ‘Genetic Evidence on the Origins of Indian Caste Population’, Genome Research 11 (2001): 904-1,004; Susan Bayly, Caste, Society and Politics in India from the Eighteenth Century to the Modern Age (Cambridge: Cambridge University Press, 1999).)

  ЧИСТОТА В АМЕРИКА

Подобен порочен кръг поддържа расовата йерархия в съвременна Америка. От XVI до XVIII в. европейските завоеватели внасят милиони роби от Африка, за да работят в мините и плантациите в Америка. Те решават да внасят роби именно от Африка, а не от Европа или Източна Азия поради три обстоятелства. Първо, Африка е по-близо, така че е по-евтино да се внасят роби от Сенегал, а не от Виетнам.

Второ, в Африка вече съществува добре развита търговия с роби (като износът е насочен най-вече към Средния изток), докато в Европа робството почти не съществува. Очевидно е много по-лесно да се купуват роби в рамките на съществуващ вече пазар, отколкото да се създава такъв от нулата.

Трето и най-важно, за американските плантации в райони като Вирджиния, Хаити и Бразилия маларията и жълтата треска са сериозен бич, а те идват от Африка. Това означава, че постепенно африканците са придобили частичен генетично обусловен имунитет към тези болести, докато европейците са напълно беззащитни спрямо тях и голяма част от заразените умират. Следователно за един притежател на плантация е по-разумно да инвестира парите си в роб от Африка, а не от Европа или в работник на договор. Парадоксално, но генетичното предимство (по отношение на имунитета) се трансформира в по-ниско обществено положение: тъкмо защото африканците са по-добре приспособени към тропически климат в сравнение с европейците, те се оказват роби на европейските си господари!

Поради тези фактори процъфтяващите нови общества в Америка били разделени на управляваща каста от бели европейци и подчинена каста от чернокожи африканци. Но не било особено лицеприятно да казваш, че робите ти принадлежат към определена класа или имат даден произход просто защото е икономически по-изгодно. Подобно на арийските завоеватели на Индия, белите европейци в Америка искали да бъдат разглеждани не просто като успешни бизнесмени, а и като благочестиви, справедливи и обективни управници. За да се обоснове съществуващото разделение били мобилизирани религиозни и научни митове. Теолозите настоявали, че африканците са потомци на Хам, прокълнатият от баща си син на Ной — потомството му да е от роби. Биолозите твърдяли, че чернокожите са по-малко интелигентни от белите и моралното им чувство е по-слабо развито. Лекарите казвали, че живеят в мръсотия и разпространяват зарази — иначе казано, източник са на нечистота.

Тази митология засяга чувствително място в американската култура в частност и в западната като цяло. Тя продължава да упражнява своето влияние дълго след като условията, поради които робството възниква, са изчезнали. В началото на XIX в. имперска Великобритания обявява робството за незаконно и спира търговията на роби през Атлантика и в следващите няколко десетилетия то постепенно става незаконно и на американския континент. Забележителен е фактът, че това е първият и единствен случай в историята, когато обществото доброволно прекратява тази практика. Но макар робите да са юридически свободни, расистките митове, които са я легитимирали, продължават да съществуват. Разделянето на раси се поддържа и от съответно законодателство и социални привички.

Резултатът е взаимно усилване на причината и следствието, т.е. порочен кръг. Представете си например южните щати непосредствено след Гражданската война. През 1865 г. тринайсета поправка от Конституцията на САЩ отменя робството, а четиринайсета обявява, че гражданството и равната закрила от закона не могат да бъдат отказани на расова основа. Но два века робство означават, че повечето чернокожи семейства са много по-бедни и с много по-лошо образование от повечето бели семейства. Чернокож, роден в Алабама през 1865 г., има много по-малък шанс да получи добро образование и да започне добре платена работа от белите си съседи. Неговите деца, родени през 80-те и 90-те години на XIX в., ще навлязат в живота в същото неизгодно положение — ще бъдат родени в бедно и необразовано семейство.

Но икономическият аспект съвсем не е цялата история. Алабама е дом и на много бедни бели, които нямат възможностите на по-заможните си съграждани. Наред с това индустриалната революция и имиграционните вълни превръщат САЩ в изключително флуидно общество, в което бедните могат много бързо да станат богати. Ако парите са всичко, което има значение, пропастта между расите скоро би изчезнала, включително чрез увеличаване на дела на смесените бракове. Но това не се случва. До 1865 г. белите, както и мнозина чернокожи, приемали за факт тезата, че чернокожите са по-ниско интелигентни, по-склонни към насилие, мързел, безразборни сексуални контакти и полагащи по-малко грижи за личната си хигиена. Затова те били разглеждани като насилници, крадци, изнасилвачи, носители на зарази — иначе казано, като извор на мръсотия. Ако чернокож от Алабама през 1895 г. по някакъв чудодеен начин успее да се сдобие с добро образование и кандидатства за работа в рамките на уважавана професия — например за банков чиновник, — шансовете му да бъде назначен са много по-ниски от тези на бял кандидат със същото образование. Стигмата, която носят чернокожите, винаги ще работи срещу интересите му.

Сигурно си мислите, че хората постепенно ще осъзнаят, че подобни стигми са митове, а не реалност, и с течение на времето чернокожите ще могат да докажат, че са точно толкова способни, съблюдаващи закона и чисти, колкото и белите. Но всъщност се случва обратното — предразсъдъците постепенно се засилват. Тъй като най-добрите работни позиции са заети от бели, става все по-лесно да се приеме, че чернокожите наистина са по-„нисши“. „Погледнете“ — казва средностатистическият гражданин — „чернокожите са свободни от десетилетия, но все още няма чернокожи професори, юристи, лекари и дори банкови служители. Това не доказва ли, че те просто не са особено интелигентни и не желаят да се трудят упорито?“ Уловени в този порочен кръг, чернокожите не се назначават на престижни служби, тъй като се считат за по-глупави и доказателството за това е именно фактът, че те рядко заемат подобни позиции.

Порочният кръг не се изчерпва с това. С укрепването си социалните стигми се трансформират в система от сегрегационни закони и норми, предназначени за съхраняване на расовия ред. На чернокожи е забранено да гласуват, да учат в училища за бели, да пазаруват в магазини за бели, да се хранят в ресторанти за бели и да нощуват в хотели за бели. Оправданието за всичко това е, че чернокожите са мръсни, мързеливи и покварени и белите трябва да бъдат предпазвани от тях. Белите не искали да спят в същите хотели и да се хранят в общи заведения поради страх от зарази. Не искали децата им да учат заедно с чернокожи деца, тъй като се страхували от насилие и лошо влияние, не искали чернокожите да гласуват, тъй като ги считали за невежи и неморални. Научни изследвания придавали конкретна форма на тези страхове, „доказвайки“, че чернокожите наистина са по-слабо образовани, че различни заболявания са по-чести при тях и че престъпността е по-висока (те пренебрегвали факта, че тези „факти“ били резултат от дискриминацията срещу чернокожите).

Около средата на XX в. сегрегацията в бившите щати от Конфедерацията вероятно е била по-лоша, отколкото в края на XIX в. През 1958 г. Кленън Кинг кандидатства в Университета на Мисисипи, предназначен само за бели, и насила е въдворен в психиатрична клиника. Съдията заявява, че чернокож трябва със сигурност да е луд, за да си помисли, че може да бъде приет в този университет. Нищо не е по-отвращаващо за гражданите на Юга (и за мнозина от северните щати) от сексуален контакт и брак между чернокожи мъже и бели жени. Междурасовите сексуални отношения стават най-голямото табу и всяко негово нарушаване или подозрение за такова се разглежда като заслужаващо незабавно наказание по съкратена процедура, а именно линчуване. Ку Клукс Клан — тайна общност от радикални привърженици на теорията за превъзходството на бялата раса — предприема много убийства от този тип. Членовете й биха могли да научат брахмините на доста неща относно налагането на законите на чистотата.

С течение на времето расизмът обхваща все повече и повече културни зони. Американската естетическа култура е изградена около стандарти за красота, наложени от бялата раса. Характеристиките, присъщи на нейните представителки — например светлата кожа, светлата и права коса, малкият чип нос — се възприемат като красиви. Типичните черти на чернокожите — тъмна кожа, тъмна и рошава коса, сплескан нос — се считали за грозни. Тези нагласи втвърдяват на още по-дълбоко ниво в човешкото съзнание въобразената расова йерархия.

Подобни порочни кръгове могат да се възпроизвеждат векове наред и дори хилядолетия, увековечавайки въобразен ред, който е плод на историческа случайност. Несправедливата дискриминация често става по-радикална с течение на времето. Парите отиват при пари, нищетата при нищета, образованието при образованите и невежеството при невежите. Твърде вероятно е онези, които веднъж са станали жертви на историята, отново и отново да бъдат такива. И онези, които историята е привилегировала, е по-вероятно да бъдат привилегировани отново.

Повечето социополитически йерархии нямат логична или биологична основа — те не са нищо друго освен стабилизиране на случайни събития с помощта на митове. Това е една добра причина да изучаваме историята. Ако разделението на чернокожи и бели или на брахмини и шудри имаше действително биологично основание, т.е. ако брахмините наистина имаха по-силни умове от шудрите — биологията щеше да е достатъчна за разбирането на човешкото общество. Доколкото биологичните разлики между различните групи Homo sapiens са пренебрежимо малки, биологията не може да обясни спецификите на индийското общество или американската расова динамика. Ние можем да разберем тези феномени, изследвайки събития, обстоятелства и властови отношения, които са трансформирали нашите фантазии в жестоки — и твърде реални — социални структури.

Различните общества възприемат различни типове въобразени йерархии. Расата е много важна за модерните американци и относително незначителна за мюсюлманите от Средновековието. Кастата е въпрос на живот и смърт в средновековна Индия, докато в модерна Европа на практика не съществува. Един тип йерархия обаче е била изключително важна във всички известни ни човешки общества: половата йерархия. Хората навсякъде са делят на мъже и жени. И почти навсякъде мъжете са били облагодетелствани — поне след земеделската революция.

Някои от най-ранните китайски текстове са открити върху гадателски кости от 1200 г.пр.Хр., използвани за предсказване на бъдещето. Върху една е изписан въпросът: „Ще има ли късмет при раждането госпожа Хао?“ Отговорът е: „Ако детето е родено в ден дин — ще има късмет; ако е в ден гън — ще бъде щастливо.“ Но госпожа Хао ражда в ден дзяин. Текстът завършва мрачно: „Три седмици и един ден по-късно детето се ражда в ден джиаин. Няма късмет. Детето е момиче.“ (Houston, First Writing, 196.) Повече от 3000 години по-късно, когато комунистически Китай приема „политиката на едно дете“, много китайски семейства продължават да считат раждането на момиче за нещастие. Родителите дори понякога изоставят или убиват новородените си дъщери, за да опитат отново късмета си да имат момче.

В много общества жените просто са собственост на мъжете, най-често на бащите, съпрузите или братята си. Изнасилването в не една правна система се води посегателство над частна собственост — с други думи, жертвата не е изнасилената жена, а мъжът, чието притежание тя е. При това положение съответната мярка е трансферът на собственост — изнасилвачът трябва да плати на бащата или брата, след което става собственик на момичето. В Библията се казва, че „Ако някой срещне девица несгодена, па я хване и легне с нея и ги заварят — то оня, който е лежал с нея, трябва да даде на моминия баща петдесет (сикли) сребро, а тя да бъде негова жена“ (Второзаконие 22:28-29). Евреите от онази епоха очевидно са считали това за разумна сделка.

Изнасилването на жена, която не принадлежи никому, не се е приемало за престъпление, както намирането на монета на оживена улица не се приема за кражба. И ако съпругът изнасили своята съпруга, той също не извършва престъпление. Всъщност идеята, че мъжът може да изнасили съпругата си, е оксиморон. Да бъдеш съпруг означава да имаш пълна власт над тялото на съпругата си. Следователно да се каже, че той я е „изнасилил“ е все едно да се твърди, че е откраднал собствения си портфейл. Подобен начин на мислене не се ограничава до Средния изток от древността. През 2006 г. все още има 53 държави, в които съпругът няма да бъде подложен на наказателно преследване за изнасилване на съпругата си. Дори в Германия законите за подобни деяния са преразгледани едва през 1997 г., когато се въвежда правната категория изнасилване в брака. (Thе secretary general, United Nations, Report of the Secretary General on the In-depth Study on All Forms of Violence Against Women, delivered to the General Assembly, UN Doc. А/16/122/ Add.l (6 July, 2006), 89.)

Дали разграничението на жени и мъже е продукт на въображението подобно на кастовата система в Индия и расовата система в Америка или е естествен ред с дълбоки биологични корени? И ако е естествен, има ли биологично обяснение за привилегирования статус на мъжете?

Някои от културните, правните и политическите неравенства между мъже и жени отразяват очевидни биологични разлики. Раждането на деца винаги е било женска работа — просто защото мъжете нямат необходимите органи. Но около това твърдо универсално ядро всяко общество натрупва пласт след пласт културни представи и норми, които нямат много общо с биологията. Обществата свързват редица атрибути с мъжествеността и женствеността, които като цяло също нямат биологична основа.

В демократична Атина от V в.пр.Хр. човешките същества с детеродни органи не притежават самостоятелен правен статус и нямат право да участват в народното събрание или да бъде съдия. С малки изключения тези лица не са получавали образование, не са участвали в бизнес начинания или философски дискусии. Няма атински политически лидер, велик философ, оратор, търговец или човек на изкуството с матка. Дали този орган прави човек биологично неспособен да практикува тези професии? Древните атиняни мислят точно така. Модерните не са съгласни. В съвременна Атина жените имат право да гласуват, избират се на публични длъжности, държат речи, създават какво ли не — от бижута до сгради и софтуер, и — учат в университети. Наличието на детеродни органи не им пречи да правят всичко това със същия успех като мъжете. Наистина жените не са представени толкова добре в политиката и бизнеса — те са само 12% от народните представители в гръцкия парламент, но не съществува правна бариера пред участието им в политиката и повечето днешни гърци смятат, че е напълно нормално жена да заема публична длъжност.

Много съвременни гърци също така считат, че интегрална част от мъжката природа е да се чувстваш сексуално привлечен единствено от жени и да имаш сексуални контакти само с противоположния пол. Те не разглеждат това като културен феномен, а като биологична реалност — интимните отношения между индивиди от различен пол са естествени, а между индивиди от един и същ не. Но всъщност Майката Природа няма нищо против мъже да изпитват влечение един към друг. Само майките, формирани в определена културна среда, биха направили сцена, ако синът им се увлече по съседското момче. Но майчините терзания не са биологичен императив. В значителен брой култури хомосексуалните отношения са се разглеждали не само като нормални, но и като конструктивни в социално отношение. Древна Гърция е най-известният пример в това отношение. Илиада не споменава Тетида да е имала нещо против синът й Ахил да има подобни отношения с Патрокъл. Кралица Олимпия е една от най-темпераментните и властни жени в древния свят и дори убива съпруга си цар Филип. Но и тя няма нищо против, когато синът й Александър Македонски довежда своя любим Хефестион вкъщи на вечеря.

Как можем да разграничим действителната биологична определеност от всичко, което хората се опитват да оправдаят посредством биологични митове? Добро основно правило е „биологията позволява, културата забранява“. Природата е склонна да толерира много широк спектър от възможности. Културата задължава хората да осъществяват някои от тях, а други елиминира. Биологията дава възможност на жените да раждат деца, докато някои култури задължават жените да бъдат майки. Биологията позволява на мъжете да се наслаждават на сексуалните контакти помежду си, но някои култури забраняват това.

Културата като цяло настоява, че забранени са само онези практики, които са неестествени. Но от биологична гледна точка нищо не е неестествено. Възможното по дефиниция е и естествено. Едно наистина неестествено поведение, което противоречи на биологичните закони, просто не би могло да съществува, затова не би имало нужда и да бъде забранявано. Няма култура, която да забранява на мъжете да фотосинтезират, на жените да тичат по-бързо от скоростта на светлината и на отрицателно заредените електрони да се привличат.

Всъщност нашите представи за „естествено“ и „неестествено“ са извлечени не от биологията, а от християнската теология. Теологичното значение на „естествено“ е „според намеренията на Бог, който е създал природата“. Християнските теолози твърдят, че Бог е създал човешкото тяло, като всеки крайник и всеки орган има своето предназначение. Ако ги използваме според предназначението, определено от Бог, тогава става дума за естествено поведение; ако ги използваме по различен от предвидения от Бог начин — то е неестествено. Но еволюцията няма цел. Органите не са се развили според определена цел и начинът, по който се използват, постоянно се изменя. Няма орган в човешкото тяло, който да върши същата работа като неговия прототип по времето на възникването му преди стотици милиони години. Органите са се развили, за да изпълняват определена функция, но след това те могат да се адаптират и за изпълнение на различна функция. Устата например се появява, защото първите многоклетъчни организми е трябвало по някакъв начин да приемат хранителни вещества. Ние все още използваме устата си с тази цел, но също така се целуваме, говорим и ако сме като Рамбо, вадим запалката от ръчни гранати. Дали някоя от тези функции е неестествена просто защото нашите подобни на червеи предшественици отпреди 600 милиона години не са използвали устата си по този начин?

По подобен начин крилете не са се появили веднага в целия си аеродинамичен блясък, а са се развили от органи с друга функция. Според една от теориите крилата на насекомите са възникнали преди милиони години от телесни израстъци на бръмбари, които не са можели да летят. Насекомите с такива израстъци са имали по-голяма телесна площ и това им позволило да абсорбират повече слънчева светлина и да подържат по-висока телесна температура. Постепенно те еволюират към по-големи размери. Същата структура, която е оптимална за максимално поглъщане на светлина — голяма повърхност и малко тегло — по случайност се оказва подходяща и за задържането им за известно време във въздуха, когато подскачат. Онези от тях, които разполагат с по-големи израстъци, скачат по-надалеч. Те започват да ги използват, за да се придвижват плавно, едва докосвайки земята и оттук вече има само малка крачка към появата на криле, с помощта на които насекомото може да се движи във въздуха. Следващият път, когато комар жужи край ухото ви, му кажете, че се държи неестествено. Ако е възпитан и благодарен за отреденото му от Бог, ще използва крилете си само като соларни панели.

Същата мултифункционалност имат и нашите полови органи и поведение. Сексуалните контакти първоначално служат единствено за възпроизводство, а ритуалите на ухажване — като техника за преценка на еволюционния потенциал на партньора. Но много животни днес използват и двете за множество социални функции, които нямат нищо общо със задачата да произведат свои малки копия. Шимпанзетата например използват секса, за да стабилизират политически съюзи, да разсеят напрежения и да установят интимни връзки с друг индивид. Дали това е неестествено?

При това положение няма особен смисъл да се настоява, че естествената функция на жената е да ражда или че хомосексуалността е неестествена. Повечето от законите, нормите, правата и задълженията, които определят мъжествеността и женствеността, са отражение на човешкото въображение, а не на биологичната реалност. Биологично хората се делят на мъже и жени. Мъжът Homo sapiens има една X и една Y хромозома, а жената две X хромозоми. Но понятията „мъж“ и „жена“ са социални — а не биологични — категории. Макар в по-голямата част от случаите в повечето човешки общества мъжете винаги да са от мъжки пол, а жените — от женски, социалните категории носят множество смисли, които имат само рехава — ако изобщо имат някаква — връзка с биологичните. Мъжът не е Homo sapiens с определени биологични характеристики като X и Y хромозоми, тестиси и много тестостерон, а по-скоро индивид, който попада в определена група във въобразения ред на неговото общество. Културната митология му предписва определени маскулинни роли (например да се занимава с политика), права (правото да гласува) и задължения (военна служба). По същия начин жената не е Homo sapiens с две X хромозоми, матка и много естроген, а по-скоро член на конкретен въобразен ред. Митовете на нейното общество й предписват уникалните й женски роли (отглеждане на деца), права (закрила от насилие) и задължения (послушание по отношение на съпруга й). Тъй като митовете, а не биологията, дефинират ролите, правата и задълженията на мъжете и жените, значението на „женствеността“ и „мъжествеността“ варират значително в различните общества.

За да не са чак толкова объркани нещата, учените обикновено разграничават „пол“, което е биологична категория, и „джендър“ — културна категория. Има два пола — мъжки и женски, и разграничението почива на обективни характеристики, които не са се променяли в хода на историята. Джендър делението е на мъже и жени (а някои култури признават и други категории). Характеристиките, които са белег на „женственост“ и съответно на „мъжественост“, са интерсубективни и подлежат на постоянна трансформация. Има например радикална промяна в поведението, желанията, облеклото и дори позата на тялото, характерни за жените в Древна Атина и жените в съвременна Атина. (Sue Blundell, Women in Ancient Greece (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1995), 113-29,132-3.)

Полът е просто нещо, но джендърът е сложна работа. Да си представител на мъжкия пол е най-лесното нещо на света — трябва само да се родиш с X и Y хромозоми. Да си представител на женския е също толкова лесно — стигат две X хромозоми. За разлика от това, да станеш мъж или жена е изключително комплексно начинание, което изисква много от нас, за да бъде успешно. Тъй като повечето мъжки и женски качества са по-скоро културни, отколкото биологични, няма общество, което автоматично да признава всяко същество от мъжки пол за мъж и всяко същество от женски пол за жена. Нито пък това са титли, които получени веднъж, си остават наше притежание завинаги. Мъжете трябва постоянно да доказват мъжествеността си, от люлката до гроба, чрез участието си в безкрайна поредица от ритуали. И работата по това да бъдеш жена никога не свършва — необходимо е постоянно убеждаване на себе си и другите.

Успехът никога не е гарантиран. Мъжете в частност живеят в постоянен страх, че ще изгубят признанието. В историята те често са били готови да рискуват и дори да пожертват живота си, само и само хората да кажат „Той е истински мъж!“

Поне от земеделската революция насетне повечето човешки общества са имали патриархална структура, която е приписвала по-голяма стойност на мъжете, а не на жените. Независимо как едно общество дефинира „мъж“ и „жена“, да си мъж винаги е по-добре. Патриархалните общества научават съществата от мъжки пол да мислят и действат мъжки, а съществата от женски пол — да мислят и действат по женски, отхвърляйки всеки, който се осмели да прекрачи тези граници. Но онези, които се подчиняват на правилата, не биват възнаградени еднакво. Качествата, считани за белег за мъжественост, се ценят повече, а членовете на обществото, които персонифицират качествата, считани за симптоми на женственост, получават по-малко. Много по-малко ресурси се инвестират в здравето и образованието на жените, те имат по-ограничени икономически възможности, по-малко политическа власт и по-малко свобода на движение. Джендърът е надпревара, в която някои от участниците се състезават от самото начало само за бронзовия медал.

Наистина шепа жени в историята са се домогнали до алфа-позицията — Клеопатра, императрица У Дзътиен (около 700 г.пр.Хр.) и Елизабет I. Но те са по-скоро изключение, което само доказва правилото. По време на четирийсет и пет годишното управление на Елизабет всички членове на парламента са мъже, всички офицери в кралския флот и армия са мъже, всички съдии и адвокати са мъже, всички епископи и архиепископи са мъже, всички теолози и свещеници са мъже, всички лекари и хирурзи са мъже, всички студенти и професори във всички университети са мъже, всички кметове и пристави са мъже, и почти всички писатели, архитексти, поети, философи, художници, музиканти и учени са мъже.

Патриархалната структура е норма в почти всички земеделски и индустриални общества. Тя упорито е устоявала на политически напрежения, революции и икономически промени. Египет например е завладяван безброй пъти през вековете. Асирийци, персийци, македонци, римляни, араби, мамелюци, турци и британци са го окупирали и въпреки това обществото там винаги е оставало патриархално. Египет е управляван по законите на фараонското право, гръцкото право, римското право, мюсюлманското право, османското и британското право — и всички тези системи дискриминирали онези, които не са „истински мъже“. И след като патриархалността е толкова универсална, тя не може да е продукт на порочен кръг, възникнал случайно.

Особено забележително е, че дори преди 1492 г. повечето общества както в Америка, така и в афро-азиатските региони са патриархални, въпреки че не са имали контакти помежду си в продължение на хиляди години. Ако партиархалните обществени структури в афро-азиатския регион са резултат от случайно стечение на обстоятелствата, защо и обществата на ацтеките и инките също са такива? Много по-вероятно е да има някаква универсална биологична причина почти всички култури да ценят повече мъжа, отколкото жената, макар точните определения за „мъж“ и „жена“ да не са едни и същи. Ние не знаем тази причина. Има много теории и нито една не е достатъчно убедителна.

Най-разпространената теория акцентира върху факта, че мъжете са по-силни от жените и са използвали това, за да държат жените в подчинение. По-усложнена версия на това твърдение защитава тезата, че силата на мъжа му позволява да монополизира онези видове работа, които изискват тежък труд като оранта и жътвата. Това осигурява на мъжете контрол върху производството на храна, което на свой ред придобива и политическо значение.

Има два проблема с теориите, акцентиращи върху мускулната сила. Първо, твърдението, че „мъжете са по-силни от жените“ е истина само по отношение на средностатистическите величини и само по отношение на определен тип сила. Жените като цяло издържат по-дълго на глад, болести и умора в сравнение с мъжете. Има много жени, които бягат по-бързо и могат да вдигат по-големи тежести от мнозина мъже. Също така — и това е най-проблематичният аспект на тези теории — жените през по-голямата част от историята са били изключени главно от занимания, които не изискват особено физическо усилие (например от духовенството, както и от сферите на правото и политиката), като в същото време са вършели тежък физически труд на полето, в домакинството и в занаятчийството. Ако социалната власт се разпределя правопропорционално на физическата сила или издръжливост, жените би трябвало да притежават много повече контрол.

Но просто не съществува пряка връзка между физическа сила и социален контрол. Онези, които са на 60 години, имат повече власт от двайсетгодишните, въпреки че последните са много по-силни физически. Типичният собственик на плантация в Алабама от средата на XIX в. вероятно ще бъде повален на земята за секунди от всеки от неговите роби, работещи по памуковите поля. Египетските фараони и папите не са избирани чрез боксови мачове. В обществата на ловците събирачи политическата власт като цяло е в ръцете на онези, които имат най-развити социални умения, а не най-развита мускулатура. В организираната престъпност големият бос не е по необходимост най-силният член на групата. Обикновено е по-възрастен индивид, който рядко използва собствените си юмруци; вместо това използва по-младите и по-силните от него, за да вършат мръсната работа. И ако някой си мисли, че начинът да застане на мястото му е като го набие, вероятно няма да живее достатъчно дълго, за да може да си вземе поука занапред. Дори при шимпанзетата алфа-мъжкарят завоюва позицията си, изграждайки стабилни коалиции с други женски и мъжки от групата, а не с помощта на сляпо насилие.

Всъщност човешката история показва, че често е налице обратна връзка между физическа сила и социална власт. В повечето общества именно долните класи извършват физическия труд. Това отразява позицията на Homo sapiens в хранителната верига. Ако всичко, което има значение е чистата физическа мощ, то той би бил някъде по средата, но когнитивните и социалните умения го изкачват на върха. Затова е естествено веригата на властта в рамките на вида също да се определя от сходни качества, а не от гола сила. По тези причини е трудно да се приеме, че най-ефективната и най-стабилна социална йерархия в историята е основана върху способността на мъжете да упражняват физическо насилие над жените.

Друга теория обяснява мъжкото господство не със силата, а с агресивността. Милиони години еволюция са направили мъжете по-агресивни от жените. Жените могат да се мерят с мъжете, когато става дума за омраза, завист и измама, но не и когато става дума за чисто физическо насилие. Затова в историята войните се водят от мъже.

Във военно време контролът на мъжете върху оръжието ги превръща в господари на цялото общество. Те използват ресурсите му, за да водят все повече и повече войни и колкото по-голям е броят им, толкова е по-силен мъжкият контрол. Тази кръгова зависимост обяснява както универсалността на войната, така и универсалността на патриархалната структура. Скорошни изследвания на хормоналната и когнитивната система на мъжете и жените потвърждава допускането, че мъжете са по-агресивни и склонни към насилие и затова като цяло са по-подходящи да служат като редови войници. Но ако приемем, че всички редови войници са мъже, следва ли, че и онези, които ръководят военните действия и след това се възползват от плодовете на победата, също трябва да са мъже? Нещата не се връзват. Все едно да допуснем, че тъй като всички роби, които работят на плантациите, са чернокожи, то и собствениците им трябва да са такива. Точно както цялата работна ръка, съставена от чернокожи, може да бъде контролирана от изцяло бели господари, защо и армия от мъже да не може да бъде ръководена изцяло от жени или поне част от военокомандващите да са жени? В действителност в много общества в историята главнокомандващите не са станали такива, изкачвайки се постепенно във военната йерархия от най-ниското стъпало. Аристократите, богаташите и образованата прослойка автоматично заемат по-висшите позиции и нямат и ден, прослужен като редници. Когато херцог Уелингтън, живото възмездие за Наполеон, постъпва в британската армия на 18 години, той незабавно е издигнат в ранг офицер. Той не се е замислял особено за плебеите, които са били под негово командване. „При нас служи изметта на обществото“, пише Уелингтън на свой приятел аристократ по време на войната срещу Франция. Тези редници обикновено са рекрутирани от най-бедните прослойки или от етническите малцинства (например ирландците католици). Шансът им да се изкачат във военната йерархия клони към нула. Най-високите позиции са запазени за херцозите, принцовете и кралете. Но защо само за херцозите, но не и за херцогините? Френската империя в Африка е основана и защитавана с потта и кръвта на сенегалци, алжирци и французи от работническата класа. Процентът французи от добър произход в рамките на малоборойния елит, ръководещ френската армия и империята и възползващ се от предимствата е изключително висок. Но защо само мъже французи, а не и французойки?

В Китай съществува дълга традиция на подчиняване на армията на цивилна бюрокрация, така че мандарините, които никога не са хващали меч, често ръководели войни. „Качественото желязо не се хаби за пирони“ — гласи известна китайска поговорка, което означава, че само действително надарени хора ставали част от тази бюрократична прослойка, но не и от армията. Защо обаче всички тези мандарини са били мъже?

Не може сериозно да се настоява, че по-малката физическа сила или по-ниските нива на тестостерон не позволяват на жените да станат успешни мандарини, генерали и политици. За да се дирижира една война, със сигурност трябва кураж, но не и особена сила или агресивност. Войните не са пиянски побой. Те са особено комплексни проекти, които изискват изключително ниво на организация, сътрудничество и умение за отстъпки. Способността да се поддържа мир в собствената държава, привличането на съюзници от чужбина и отгатването какво се случва в главите на другите (най-вече в главите на враговете) обикновено е ключът към успеха. Затова един агресивен и празноглав юначага често е най-лошият избор за военнокомандващ. Много по-добре е командващият да е човек, склонен към сътрудничество, който може да води политика на отстъпки, знае как да манипулира и как да разглежда нещата от различни гледни точки. Именно това са качествата на онези, които създават империи. Напълно некомпетентният във военно отношение Август успява да създаде стабилен имперски режим, постигайки нещо, което убягва както на Юлий Цезар, така и на Александър Велики, които са много по-добри военачалници. И възхитените от него съвременници, и модерните историци считат, че успехът му се дължи на неговата dementia — мек подход и милосърдие.

Стереотипните представи за жените включват именно тези черти — те често са представяни като по-добри манипулатори, а умението им да виждат нещата през очите на другите постоянно се подчертава. Ако има нещо вярно в това, то именно жените би трябвало да бъдат най-добрите политици и строители на империи, а заредените с тестостерон, но простодушни мачовци трябва да вършат мръсната работа на бойното поле. Това рядко се случва в реалния свят, но изобщо не е ясно защо.

Трети тип биологично обяснение придава по-малко значение на мускулната сила и склонността към насилие и твърди, че за милионите години еволюция жените и мъжете са развили различни стратегии за оцеляване и възпроизводство. Тъй като мъжете се конкурират за възможността да имат потомство, индивидуалните шансове за възпроизводство зависят най-вече от способността за надмощие над останалите мъже. С течение на времето гените, които оцеляват в следващото поколение, са онези, които принадлежат на най-амбициозните, агресивни и конкурентоспособни мъже. Жените, от друга страна, нямат проблем с намирането на мъж, готов да ги оплоди. Но ако искат децата им да ги зарадват с внуци един ден, те трябва да ги износват девет месеца и след това да се грижат за тях години наред.

През това време жената има по-малко възможности да търси храна и се нуждае от помощ. Нуждае се от мъж. За да осигури собственото си оцеляване и това на децата си, тя няма друг избор освен да се съгласи на условията, които той поставя, стига да е наоколо и да поема част от бремето на съвместния им живот. С течение на времето гените, които се запазват в потомството, са гени на жени, склонни към подчинение. Жените, които посвещават прекалено много време на битки за власт, не оставят своите гени на бъдещите поколения.

Резултатът от тези различни стратегии за оцеляване — продължава тази теория — е, че мъжете се оказват програмирани да бъдат амбициозни и конкурентоспособни, да успяват в политиката и бизнеса, докато жените са по-склонни да не се пречкат и да посветят живота си на отглеждането на деца.

Този подход обаче също се опровергава от емпиричните данни. Особено проблематично е допускането, че зависимостта на жените от чужда помощ ги прави зависими спрямо мъжете, а не спрямо други жени, и че мъжката конкурентноспособност прави мъжете доминиращи в социума. Има много видове — като слоновете и шимпанзетата, — при които динамиката между зависими женски и конкуриращи се мъжки генерира матриархална структура на групите. Тъй като женските се нуждаят от помощ, те са принудени да развиват социални умения и да се научат как да си сътрудничат и да правят отстъпки. Те създават социални мрежи изцяло от женски, които споделят грижите около малките. През това време мъжките прекарват времето си в битки и съперничество. Техните социални умения остават неразвити.

Общностите на шимпанзетата бонобо и слоновете се контролират от силни мрежи на сътрудничещи си женски, докато себичните и неспособни на сътрудничество мъжки остават изтласкани в периферията. Тъй като женските шимпанзета не са толкова силни, колкото мъжките, те често се събират на групи, за да бият мъжките, когато си позволяват прекалено много.

Ако това е възможно при тези видове, защо не и при Homo sapiens? Той е относително слабо животно, чието предимство се крие в способността му да си сътрудничи в рамките на многобройни общности. Ако е така, трябва да очакваме, че жените, дори да са зависими, могат да използват по-развитите си социални умения, за да си сътрудничат при манипулирането на агресивните, автономни и себични мъже. Как става така, че именно при вида, чийто успех зависи преди всичко от сътрудничеството, индивидите, за които се счита, че не притежават особено развити качества в това отношение (мъжете) контролират онези, за които се приема, че притежават именно подобни умения (жените)? В момента не разполагаме със задоволителен отговор. Може би най-разпространените допускания просто са погрешни. Може би мъжките от вида Homo sapiens не се отличават с физическа сила, агресивност и конкурентоспособност, а по-скоро с развити социални умения и по-силна склонност към сътрудничество. Просто не знаем. Това, което знаем обаче, е, че през последния век ролите на двата пола са претърпели колосални изменения. Във все повече общества днес мъжете и жените имат еднакъв правен статут, равни политически права и икономически възможности. Въпреки че разликите между тях са все още значими, нещата се променят изключително бързо. През 1913 г. суфражетките изумяват американската общественост със смехотворното искане за избирателни права за жените, а век по-късно Върховният съд на САЩ, в състава на който влизат три жени, ще вземе решение за легализиране на еднополовите бракове (въпреки липсата на съгласие от страна на четирима от съдиите мъже). Именно поради подобни драматични промени историята на джендъра е толкова озадачаваща. Ако — както днес ясно се вижда — патриархалната система се основава на митове, а не на биологични факти, коя е причината за универсалността и стабилността на тази система?

След земеделската революция човешките общества стават все по-многобройни и комплексни, а въображаемите конструкти, поддържащи социалния ред, стават още по-усложнени. Чрез митовете и разказите хората привикват още от раждането си да мислят по определен начин, да се държат в съгласие с определени стандарти, да се стремят към определени неща и да спазват определени правила. По този начин се установяват изкуствени инстинкти, позволяващи на милиони непознати да си сътрудничат ефективно. Мрежата от тези изкуствени инстинкти се нарича култура.

През първата половина на XX в. учените смятат, че всяка култура е завършена и хармонична, притежаваща неизменна същност, която завинаги й принадлежи. Всяка група от хора има свой собствен светоглед и система от социални, правни и политически уредби, които функционират толкова гладко, колкото планетите обикалят около Слънцето. Според това разбиране културата, оставена сама на себе си, не се променя. Тя напредва с едно и също темпо и се движи в една и съща посока. Само външна сила може да направи така, че да настъпи промяна. Затова антрополозите, историците и политиците говорели за самоанска култура или тасманийска култура, сякаш една и съща съвкупност от вярвания, норми и ценности са били характерни за самоанците и тасманийците от зората на времето.

Днес повечето изследователи на културата приемат, че е вярно обратното. Всяка култура разполага с отличителни вярвания, норми и ценности, но те непрекъснато се променят. Културата се трансформира в отговор на промените в околната среда или чрез взаимодействие със съседни култури. Тя обаче може да се променя и поради собствената си вътрешна динамика. Дори и напълно изолирана култура, съществуваща в стабилна от екологична гледна точка среда, не може да остане неизменна. За разлика от законите на физиката, които са вътрешно съгласувани, всеки сътворен от човека ред изобилства от вътрешни противоречия. Културите непрекъснато се опитват да ги преодолеят и в резултат на това се променят.

В средновековна Европа например благородниците вярвали в християнството, но същевременно се придържали към рицарските идеали. Всеки типичен аристократ сутрин ходел на църква и слушал това, което свещеникът разказвал за живота на светците. „Суета на суетите — твърдял свещеника, — всичко е суета. Богатство, страст и чест са опасни изкушения. Трябва да се издигнете над тях и да следвате стъпките на Христа. Бъдете смирени като Него, избягвайте насилието и разточителството и щом ви нападнат, обърнете и другата буза.“ Завръщайки се вкъщи смирен и замислен, аристократът обличал най-хубавата си премяна и отивал на пиршество в замъка на своя владетел. Там виното се леело като вода, менестрелът пеел за Ланселот и Гуиневир, а сътрапезниците си разказвали пиперливи шеги и кървави военни истории. „По-добре да умреш — заявявали те, — отколкото да живееш опозорен. Ако някой постави под съмнение честта ти, обидата може да бъде измита единствено с кръв. Какво по-добро от това да видиш враговете си обърнати в бягство, а красивите им дъщери треперещи от страх в краката ти?“

Противоречието така и не било разрешено. Но в резултат от усилията на европейските аристократи, духовници и обикновени миряни да го преодолеят, културата им се променила. Един от опитите в тази посока били кръстоносните походи. Те дават възможност рицарите да демонстрират своето мъжество и религиозната си отдаденост едновременно. Същото противоречие родило военните ордени като тамплиерите и хоспиталиерите, които се опитали още по-хармонично да съчетаят християнството с рицарския идеал. До голяма степен на него можем да отдадем особеностите на средновековното изкуство и литература, например сказанията за крал Артур и Светия Граал. Какво е Камелот, ако не опит да се докаже, че добрият рицар може и трябва да бъде добър християнин, а добрите християни са и добри рицари?

Друг пример откриваме в съвременния политически ред. След Френската революция хората по целия свят постепенно започнали да разглеждат равенството и свободата на личността като фундаментални ценности. От друга страна, те са несъвместими една с друга. Равенството може да бъде гарантирано само чрез ограничаване на свободите на онези, които са по-заможни от останалите. Обратно, гарантирането на правото на всеки индивид да прави това, което иска, неизбежно поставя равенството пред изпитание. Цялата политическа история на света след 1789 г. може да се разглежда като поредица от опити за разрешаване на това противоречие.

Всеки, който е чел някой от романите на Чарлс Дикенс знае, че през XIX в. либералните правителства в Европа отдават приоритет на индивидуалните свободи, дори когато това означава неплатежоспособните семейства да бъдат хвърлени в затвора, а сираците да нямат друг избор, освен да се присъединят към редиците на джебчиите. Аналогично всеки, който е чел някой от романите на Александър Солженицин, знае как егалитаристкият идеал на комунизма поражда жестока тирания, стремяща се да упражнява контрол върху всеки аспект на живота.

Политиката в днешна Америка също е фокусирана върху това противоречие. Демократите желаят по-справедливо общество, дори това да означава увеличаване на данъците, с което да бъдат финансирани грижите за бедните, възрастните и болните. Това обаче накърнява свободата на отделния човек да харчи парите си за това, което сам прецени. Защо правителството ме принуждава да плащам за здравно осигуряване, ако предпочитам да използвам парите си, за да платя обучението на децата си в колеж? От друга страна, републиканците искат да максимизират индивидуалните свободи, дори това да означава, че бездната в доходите на богатите и бедните ще се увеличи дотам, че много американци да загубят достъп до здравни грижи.

Точно както средновековната култура не успява да съвмести рицарството и християнството, така и днешният свят не може да съвмести свободата и равенството. Това обаче не е недостатък. Такива противоречия са неразделна част от всяка човешка култура. Всъщност те са нейните двигатели, допринасящи за креативността и динамизма, отличаващи нашия вид. Точно както две дисхармонични ноти, изсвирени заедно, тласкат мелодията напред, така и раздорът в мислите, идеите и ценностите ни ни принуждава да мислим, да преоценяваме и подлагаме на критика своите убеждения. Съгласуваността е дом на посредствения ум.

Ако напреженията, конфликтите и неразрешимите дилеми са отговорни за характерния облик на всяка култура, то всеки индивид, принадлежащ към определена култура, трябва да има противоречиви вярвания и да бъде разкъсван между несъвместими ценности. Това е толкова съществен аспект на всяка култура, че даже си има собствено име: когнитивен дисонанс. Той често се разглежда като симптом за душевна слабост, но всъщност е ценно качество. Ако хората не можеха да имат несъвместими вярвания и ценности, вероятно би било невъзможно коя да е култура да се формира и просъществува.

Ако наистина искате да разберете мюсюлманите, посещаващи близката джамия, не търсете онзи първичен набор от ценности, към който се придържа всеки един от тях. Потърсете по-скоро специфичния параграф 22 на тяхната култура, онези места в нея, където правилата влизат в конфликт, а нормите в борба за надмощие. В онзи пункт, където те се колебаят между два различни императива, ще можете да ги разберете най-добре.

Човешките култури се променят неспирно. Но напълно произволни ли са промените в тях или се наблюдават общи зависимости? Иначе казано: има ли посока историята?

Отговорът на този въпрос е утвърдителен. През хилядолетията малките, елементарни култури постепенно се сливат в големи, комплексни цивилизации, така че светът съдържа все по-малко на брой мегакултури, всяка от които е все по-голяма и по-комплексна. Това, разбира се, е твърде грубо обобщение, което е вярно само на макрониво. Погледнато на микрониво изглежда, че на всяка група от култури, които се срастват в мегакултура, може да бъде съотнесена мегакултура, която се разпада на съставните си части. Монголската империя обхваща обширни територии в Азия, а дори и част от Европа, но след това се разпада на части.

Християнството привлича стотици милиони последователи, но се дели на безброй течения. Латинският език се разпространява в Западна и Централна Европа, но след това се разделя на локални диалекти, поставили началото на формирането на множество национални езици. Всички тези случаи на разпад обаче са само временни стъпки назад в неумолимия процес, насочен към обединение.

За да схванем посоката на историята, трябва да открием подходящата гледна точка. Погледнем ли към нея от птичи поглед, разглеждайки процеси, обхващащи десетилетия и столетия, е трудно да кажем дали единството или многообразието се увеличават. От друга страна, разбирането на дългосрочни тенденции изисква не толкова късоглед подход. По-добре би било да възприемем гледната точка на космически шпионски сателит, сканиращ цели хилядолетия, а не отделни столетия. От тази гледна точка е кристално ясно, че историята неуморно напредва към единение. Разделянето на християнството и разпада на монголската империя са просто малки неравности по магистралата на историята. Най-добрият начин да проумеем общата насока на историята е като изброим самостоятелно съществуващите на нашата планета човешки светове в даден момент. Днес сме склонни да разглеждаме цялата планета като нещо единно, но през по-голямата част от историята тя е по-скоро галактика от взаимно изолирани човешки светове.

Да разгледаме например Тасмания — средно голям остров, разположен на юг от Австралия. Той е откъснат от континента около 10 000 г.пр.Хр., когато краят на ледниковата епоха води до покачване на нивото на Световния океан. Няколко хиляди ловци събирачи остават на острова и губят контакт с останалото човечество до пристигането на европейците през XIX в. В продължение на 12 000 години никой не знае, че тасманийците съществуват, освен тях самите, но и те също не знаят нищо за останалата част от света. Имат си свои собствени войни, политически битки, социални сътресения и културно развитие. От гледна точка на китайските императори и управниците на Месопотамия обаче те са толкова далече, сякаш живеят на някой от спътниците на Юпитер. Иначе казано, жителите на Тасмания живеят в свой собствен свят.

През по-голямата част от историята си Америка и Европа също са отделни светове. През 378 г. римският император Валент е разгромен и убит от готите в битката при Адрианопол. През същата година цар Чак-Ток-Ичак от Тикал е победен и убит от теотиуаканската армия. (Тикал е важен град на майте, докато Теотиуакан по това време е най-големият град в Америка, в който живеят почти 250 000 души — приблизително толкова, колкото и в тогавашен Рим.) Между разгрома на Рим и възхода на Теотиуакан няма абсолютно никаква връзка. Все едно би било, ако Рим се намираше на Марс, а Теотиуакан на Венера.

Колко различни човешки светове са съществували на Земята? Около 10 000 г. пр.Хр. те са били хиляди. Към 2000 г.пр.Хр. броят им се е свил до няколкостотин или най-много до няколко хиляди. До 1450 г. той намалява драстично. По това време, точно преди епохата на Великите географски открития, на Земята все още има значим брой светове джуджета като Тасмания. Почти 90% от хората по света обаче вече живеят в един мегасвят: Афро-Азия. В по-голямата част от Азия, Европа и Африка (включително големи части от Субсахарска Африка) вече са установени значими културни, политически и икономически връзки.

По-голямата част от оставащите 10% от населението на света са разделени между четири свята със значителни размери и социална комплексност:

1.   Мезоамериканският свят, обхващащ по-голямата част от Централна Америка и части от Северна Америка.

2.   Светът на Андите, обхващащ по-голямата част от южноамериканския Запад.

3.   Австралийският свят, обхващащ континента с това име.

4.   Светът на Океания, обхващащ повечето от островите в югозападната част на Тихия океан от Хавай до Нова Зеландия.

През следващите 300 години гигантската Афро-Азия поглъща всички останали светове. Тя поглъща мезоамериканския свят през 1521 г., когато испанците завладяват империята на ацтеките. По приблизително същото време отхапва и първото парче от света на Океания, в резултат от околосветското пътешествие на Фернандо Магелан. Светът на Андите рухва през 1532 г., когато испанските конкистадори смазват империята на инките. Първият европеец стъпва на австралийска земя през 1606 г. и краят на този девствен свят идва успоредно с действителното начало на британската колонизация през 1788 г. Само 15 години по-късно британците установяват първото си селище в Тасмания, с което поставят в рамките на афро-азиатската зона на влияние последния автономен човешки свят.

На афро-азиатския великан са му нужни няколко столетия, за да усвои всичко погълнато, но процесът е необратим. Днес почти всички хора споделят една и съща геополитическа система (цялата планета е поделена на международно признати държави), една и съща икономическа система (силата на пазарния капитализъм оказва формиращо влияние дори върху най-отдалечените кътчета на планетата), една и съща правна система (човешките права и международните закони имат действие навсякъде, поне на теория) и един и същ научен светоглед (специалистите в Иран, Израел, Австралия и Аржентина имат абсолютно еднакви разбирания за структурата на атомите и лечението на туберкулозата).

Глобалната култура не е хомогенна. Също както един и същ жив организъм има много различни видове органи и клетки, така и нашата обща глобална култура обхваща различни стилове на живот и народи, от борсовите агенти в Ню Йорк до афганските пастири. Въпреки това те са тясно свързани и си влияят взаимно по хиляди различни начини. Все още спорят и воюват помежду си, но в споровете си използват едни и същи понятия, а в битките едни и същи оръжия. Истинският сблъсък на цивилизациите е като диалог между глухи: никой не може да разбере какво казва другия. Днес, когато Иран и САЩ кръстосват шпаги на международната арена, те говорят езика на националната държава, капиталистическата икономика, международното право и ядрената физика.

Все още много се говори за „автентични“ култури, но ако под „автентична“ се разбира култура, развивала се самостоятелно, което предполага съществуването на древни местни традиции, свободни от външни влияния, то на Земята вече няма автентични култури. През последните няколко века всички култури са се променили почти до неузнаваемост, плувайки в потока на глобалните влияния.

Един от най-интересните примери за такъв тип глобализация е „етническата“ кухня. В италиански ресторант очакваме да намерим спагети с доматен сос, в полските и ирландските ресторанти — изобилие от картофи, в аржентински ресторант — избор между дузина видове говежди стек, в индийски ресторант — лютив сос върху всички гозби в менюто, а специалитетът във всяко швейцарско кафене е гъст топъл шоколад под планина от бита сметана. Нито една от тези храни обаче не е „местна“. Доматите, лютите чушки и какаото са мексикански по произход и достигат Европа и Азия едва след като испанците завладяват Мексико. Юлий Цезар и Данте Алигиери никога не са усуквали върху вилица пропити с доматен сос спагети (всъщност дори не са виждали вилица, тъй като тя е изобретена по-късно). Вилхелм Тел не е вкусвал шоколад, а Буда никога не е подправял храната си с люти чушки. Картофите достигат Полша и Ирландия преди не повече от 400 години. Единственият стек, който биха ви сервирали в Аржентина през 1492 г., би бил от лама.

Холивудските филми увековечиха образа на индианците от Големите равнини като смели ездачи, безстрашно нападащи дилижансите на европейските заселници в опит да защитят начина на живот на древните си предшественици. От друга страна, тези индиански конници не са защитници на някаква древна автентична култура. По-скоро те самите са продукт на голямата военна и политическа революция, обхванала земите в западната част на Северна Америка през XVII и XVIII в.; тях нямаше да ги има, ако конете не бяха докарани от Европа. През 1492 г. в Америка няма коне. Културата на сиуксите и апахите от XIX в. има много забележителни отлики, но тя е съвременна култура, резултат от глобални влияния и съвсем не е „автентична“.

Практически погледнато, най-важният етап от процеса на глобална унификация протича през последните няколко столетия, когато империите се разрастват, а търговията процъфтява. Установяват се все по-тесни контакти между народите на Афро-Азия, Америка, Австралия и Океания. В резултат от това мексиканските люти чушки стават част от индийската кухня, а испански добитък хрупа трева по аржентинските пасища. От идеологическа гледна точка обаче още по-важно е случилото се през I хил.пр.Хр., когато идеята за универсалния ред започва да се утвърждава. В продължение на хиляди години преди това историята вече бавно е поела по пътя на глобалната унификация, но идеята за универсален ред, властващ над целия свят, все още е чужда за повечето от хората.

В хода на еволюцията си Homo sapiens усвоява противопоставянето на „ние“ и „те“. „Ние“ обхваща хората от непосредственото ни обкръжение, които и да са те, а „те“ са всички останали. В действителност нито едно обществено животно не е било движено от интереса на целия вид, към който принадлежи. Нито едно шимпанзе не се интересува от интересите на своя биологичен вид, нито един охлюв не би си мръднал пипалото за глобалното охлювечество, на нито един алфа-мъжки лъв не би му хрумнало да стане крал на всички лъвове по света, на входа на никой пчелен кошер няма да видите надписа: „Пчели от всички страни, обединявайте се!“

След началото на когнитивната революция обаче Homo sapiens все по-отчетливо изпъква в това отношение. Хората започват често да си сътрудничат с напълно непознати, които възприемат като „братя“ или „приятели“. Това братство обаче не е всеобщо. Там някъде в съседната долина или отвъд планините хората от „ние“ стават „те“. Когато първият фараон Менес обединява Египет през 3000 г.пр.Хр., за египтяните е ясно, че страната им има граници, отвъд които дебнат „варварите“. Варварите са чужди хора, които представляват опасност, те са интересни единствено доколкото разполагат със земя и природни ресурси, от които египтяните имат нужда. Всички въображаеми видове ред, които хората са създавали до този момент, обикновено напълно игнорират съществуването на съществена част от човечеството.

През I хил.пр.Хр. се наблюдава появата на три потенциално универсални системи, чиито последователи за първи път успяват да мислят света и човечеството като нещо единно, управлявано от една и съща съвкупност от закони. Всеки потенциално става един от „нас“, „тях“ вече ги няма. Първата от тези системи е икономическа — това е паричната система. Втората е политическа — имперската система. Трета е религиозна — това са универсалните религии като будизма, християнството и исляма.

Търговците, завоевателите и проповедниците са първите хора, които успяват да преодолеят бинарното противопоставяне на „ние“ срещу „те“, предугаждайки потенциалното единение на цялото човечество. За търговците целият свят е един общ пазар, а всички хора са потенциални клиенти. Те се стремят да установят икономическа система, която е приложима към всички и навсякъде. За завоевателите целият свят е една империя и всички хора са нейни потенциални поданици, докато за проповедниците целият свят се свежда до една отделна истина и всички хора са потенциални вярващи в нея. Те също се опитват да установят система, която е приложима към всички и навсякъде.

През последните три хилядолетия хората полагат усилия да реализират тези глобални визии за света. В следващите три глави ще говорим за това как парите, империите и универсалните религии се разпространяват и как полагат основите на днешния обединен свят. Ще започнем разказа си с най-великия завоевател в историята, който при това е изключително гъвкав, благодарение на което превръща хората в свои пламенни последователи. Този завоевател са парите. Хора, които не вярват в един и същ бог и не се подчиняват на един и същ господар, с изключителна готовност използват едни и същи пари. Осама бин Ладен, въпреки цялата си омраза към американската култура, американската религия и американската политика, е изключително привързан към американските долари. Как става така, че парите успяват там, където богове и управници се провалят?

През 1519 г. Ернан Кортес и неговите конкистадори нахлуват в Мексико, един доскоро изолиран от останалата част на Земята свят. Ацтеките, както наричали себе си обитателите на този свят, бързо установили, че чуждоземците проявяват изключителен интерес към един жълтеникав на цвят метал. Всъщност изглежда те никога не спирали да говорят за него. Местните жители познавали добре златото — то било лесно за обработка, така че го използвали за изработване на накити и статуи; понякога златният прах функционирал и при тях като разменна монета. Въпреки това, когато ацтеките искали да купят нещо, в повечето случаи плащали с какаови зърна или с топове плат. Ето защо обсебеността на испанците от златото им се виждала необяснима. Какво чак толкова важно има в този метал, който не може да се яде, пие или тъче, а на всичкото отгоре е прекалено мек, за да се използва за изработване на инструменти или оръжия? Когато местните жители запитали Кортес защо испанците обичат толкова много златото, конкистадорът им отговорил: „Защото аз и спътниците ми страдаме от сърдечно заболяване, което може да се лекува само със злато.“ (Francisco Lopez de Gomara, Historia de la Conquista de Mexico, vol.l, ed. D. Joaquin Ramirez Cabanes (Mexico City: Editorial Pedro Robredo, 1943), 106.)

В афро-азиатския свят, от който идвали испанците, манията по златото наистина достига епидемични размери. Дори най-отявлените противници страстно желаели този безполезен жълтеникав метал. Три века преди завладяването на Мексико предците на Кортес и неговата армия водили кървава религиозна война срещу ислямските кралства на Иберийския полуостров и в Северна Африка. Последователите на Христос и тези на Аллах се избивали един друг с хиляди, опустошавали поля и градини, превръщали процъфтяващи градове в тлеещи руини, стремейки се да прославят името на своя бог.

Когато християните постепенно започнали да надделяват в конфликта, те бележели победите си не само с разрушаването на джамии и строежа на църкви, но също и с отсичането на нови златни и сребърни монети, носещи кръстния знак и изказващи благодарност към Бог, с чиято помощ били победени неверниците. Успоредно с тях обаче се появили и друг тип монети, наречени миляри, които носели малко по-различно послание. Тези квадратни монети, отсичани от християнските завоеватели, носели надпис на арабски, който гласял: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.“ Дори католическите епископи на Мелгюи и Агд участвали в сеченето на такива точни копия на популярните мюсюлмански монети, а богобоязливите християни с готовност ги използвали'’. (Andrew М. Watson, ‘Back to Gold-and Silver’, Economic History Review 20:1 (1967), 11-12; Jasim Alubudi, Repertorio Bibliografio del Islam (Madrid: Vision Libros, 2003), 194.)

Техните противници проявявали сходна толерантност. Ислямските търговци от Северна Африка използвали в търговията си християнски монети като флорин (валутата на Флоренция), дукат (валутата на Венеция) и джилято (валутата на Неапол). Дори ислямските управници, призоваващи за свещена война срещу неверниците, приемали изплащането на данъци в монети, отправящи послания към Христа и Светата Дева, неговата майка. (Watson, ‘Back to Gold — and Silver’, 17-18.)

  КОЛКО СТРУВA ТОВA?

Ловците събирачи не познавали парите. Всяка отделна родова група ловувала, добивала и изработвала сама почти всичко, от което имала нужда, от месото до лекарствата, от обувките до магическите отвари. Нейните членове може и да били специализирани в определен тип дейност, но си разменяли предмети и услуги в една икономика, основана на личната услуга и задължението. Даденото безплатно парче месо предпоставяло някакво реципрочно задължение — например безплатни медицински грижи. Родовата група била икономически независима — само отделни редки предмети, които не се срещали по обитаваните от нея места, например морски черупки, багрила, обсидиан и други подобни, трябвало да бъдат придобивани от непознати. Това обикновено ставало чрез проста размяна: „Ние ви даваме красиви раковини, а вие — висококачествен кремък.“

Нещата си останали практически същите след началото на земеделската революция. Повечето от хората продължили да живеят в малобройни, откъснати общности. Също като родовите групи на ловците събирачи, всяко село било самодостатъчна в икономически план единица, функционираща чрез взаимни услуги и задължения, допълвани чрез размяна, осъществявана с жителите на други села. Един от жителите на селото можело да бъде изключително добър в изработването на обувки, а друг в здравните грижи, така че всеки бил наясно къде да отиде, когато има нужда от обувки или ако се разболее. Селата били малки, а икономическото им функциониране с ограничен обхват, така че нямало професионални обущари или лечители.

Появата на градовете и кралствата, придружено с подобряване на транспортната инфраструктура, създава нови възможности за специализация. Гъсто населените градове осигурявали пълна заетост не само на професионални обущари и лечители, но и на дърводелци, свещеници, войници и адвокати. Селата били прочути с произвежданото в тях вино, зехтин или керамични изделия, поради което на свой ред се специализирали в съответното производство и търгували с други селища, за да си осигурят стоките, от които имали нужда. Във всичко това имало смисъл. Климатичните условия и почвите са различни, така че защо да пием посредствено вино, произведено от нашите собствени лози, вместо да си купим нещо далеч по-хубаво, произведено на място, където почвата и климатът са далеч по-подходящи за производство на вино? Обратно, ако от нашата глина се получават по-здрави и по-красиви съдове, защо да не ги разменяме за други неща? Освен това специализираните винари и грънчари, а в още по-голяма степен лекарите и адвокатите, придобиват опит и познания, които са полезни за всички. Специализацията обаче създава проблем: как профилираните в дадена област производители да разменят стоки и услуги помежду си?

Икономическата система, основана на взаимни услуги и задължения, не функционира добре, когато голям брой непознати трябва да си сътрудничат. Едно е да предложиш безплатно съдействие на своя сестра или съсед, съвсем друго е да направиш същото с непознат, който може никога да не ти върне услугата. При това положение може да се прибегне до взаимна размяна. Тя обаче е ефективна, когато става дума за ограничен набор от стоки. Размяната не може да съставлява основата на комплексна икономическа система. (David Graeber, Debt: The First 5,000 Years (Brooklyn, NY: Melville House, 2011).)

За да разберете в какво се състоят ограниченията на размяната, представете си, че сте собственик на ябълкова градина в хълмиста местност, където се раждат най-сочните и сладки ябълки. Работите здраво и обувките ви постепенно се износват. Затова впрягате магарето си в каруцата и поемате към търговския град надолу по реката. Научили сте от ваш съсед, че в южния край на тържището има дюкян на обущар, който му е направил изключително хубави ботуши, с които е успял да изкара цели пет години. Когато пристигате, откривате дюкяна и предлагате на обущаря част от вашите ябълки в замяна на нужните ви обувки.

Обущарят обаче се колебае. Колко ябълки да поиска в замяна? Всеки ден той се среща с дузини купувачи, някои от които му предлагат ябълки, а други зърно, кози или платове, при това в различно качество. Други пък му предлагат познанията си в изготвянето на молби до властите или пък лекарства срещу главоболие. Последният път, когато обущарят е разменил обувки срещу ябълки е било преди три месеца и тогава поискал три торби с ябълки. Или пък бяха четири? От друга страна, това са били стипчиви ябълки от долината, а не превъзходни ябълки от добра градина на хълмовете. Да, обаче предишния път ябълките са били разменени за малки женски обувки, а този иска от мен големи мъжки ботуши. На всичко отгоре, наскоро по стадата плъзна някаква болест и сега добри животински кожи се намират по-трудно. Щавачите вече искат два пъти повече готови обувки в замяна на същото количество кожа. Не трябва ли това също да бъде отчетено?

При икономика, основана на размяната, обущарят и собственикът на овощната градина ще са принудени всеки ден да определят относителната цена на различни видове стоки. Ако на пазара се търгуват сто различни видове стоки, то купувачите и продавачите ще трябва да са наясно с 4950 различни разменни курса. При 1000 различни вида стоки, техният брой ще достигне 499 500! (Glyn Davies, A History of Money: From Ancient Times to the Present Day (Cardiff University of Wales Press, 1994), 15,) Вие как бихте се справили с подобна задача?

Това съвсем не е всичко. Дори и да успеете да изчислите колко ябълки се равняват на чифт обувки, размяната невинаги ще бъде възможна. Все пак, за да се случи тя, всеки от участниците трябва да иска това, което другият предлага. Какво би станало, ако обущарят не обича ябълки и точно в момента е в процес на развод? Вярно е, че фермерът би могъл да потърси адвокат, който обича ябълки и да осъществи двустранна размяна между тях тримата. Какво би станало обаче, ако адвокатът също не иска ябълки, а вместо това има нужда от нова прическа?

Някои общества се опитват да разрешат този проблем, като установяват централизирана разменна система, при която произведеното се събира на едно място и после се разпределя към онези, които се нуждаят от него. Най-известният и мащабен експеримент от този тип е проведен в Съветския съюз — и както знаем се провали безславно. От „всекиму според възможностите, всекиму според потребностите“ на практика се превърна във „всеки работи колкото се може по-малко и се опитва да докопа колкото се може повече“. В империята на инките са проведени по-балансирани експерименти от същия тип. Въпреки това повечето общества откриват по-лесен начин да съгласуват работата на голям брой специализирани производители — те изобретяват парите.

Парите са изобретявани много пъти и на различни места. За това не са нужни нови технологични решения, в случая става дума по-скоро за революция в мисленето. Това предполага създаването на нов тип интерсубективна реалност, съществуваща единствено благодарение на споделеното въображение на дадена група от хора.

Парите не са банкноти или монети. Това е какъв да е предмет, който хората са готови да използват с цел систематично представяне на стойността на други неща, с което да се улесни размяната на различни стоки и услуги. Парите позволяват на хората да сравняват бързо и лесно стойността на различни продукти (каквито са ябълките, обувките и разводите), лесно да ги разменят едни срещу други и да съхраняват по удобен начин натрупаното богатство.

Има много различни видове пари. Най-познати за нас са монетите, които са стандартизирани късове щампован метал. Въпреки това пари е имало много преди появата на първите монети и много култури са просперирали, използвайки друг вид валута — например раковини, добитък, кожи, сол, зърно, мъниста, плат и ценни книжа. Черупки от мраморни морски охлюви са използвани с тази цел из цяла Африка, Южна и Източна Азия, както и в Океания преди около 4000 години. В началото на XX в. в Британска Уганда данъците все още са заплащани по този начин.

В съвременните затвори и военнопленнически лагери същата роля изпълняват цигарите. Дори затворниците непушачи с готовност приемат заплащане в цигари, тъй като те са единицата, чрез която се изчислява стойността на всички останали стоки или услуги. Един от оцелелите от Аушвиц описва как цигарите са използвани в лагера като вид валута: „Имахме си собствена валута, чиято стойност не оспорваше никой: цигарите. Цената на всяка стока се определяше в цигари. [...] В „нормалните“ периоди, иначе казано, когато регулярно пристигаха нови и нови кандидати за газовите камери, един хляб струваше 12 цигари, 300 грама маргарин — 30 цигари, часовник — между 80 и 200, а един литър алкохол — цели 400 !“ ((Szymon Laks, Music of Another World, прев. Chester A. Kisiel (Evanston, 111.: Northwestern University Press, 1989), 88-89. „Пазарът“ в Аушвиц е ограничен до определени категории затворници и условията се изменят с течение на времето.)

В действителност дори днес монетите и банкнотите са рядко използван тип пари. През 2006 г. паричните средства в целия свят възлизат на около 473 трилиона долара, докато стойността на банкнотите и монетите в обращение възлиза на по-малко от 47 трилиона долара. (Niall Ferguson, The Ascent of Money (New York: The Penguin Press, 2008)) Над 90% от всички пари, над 400 трилиона долара, съществуват единствено в компютърни сървъри. Съответно повечето от търговските трансакции се извършват чрез прехвърляне на данни от един компютърен файл в друг, без обмяна на материални носители. Днес само престъпниците си купуват къща с куфар, пълен с пари. Размяната на стоки и услуги посредством електронни данни е дори по-добра от онази, която се извършва чрез блестящи монети и шумолящи банкноти — данните са по-лесни за съхраняване и проследяване.

За да функционира комплексната търговия, е необходим някакъв вид пари. При паричната икономика обущарят има нужда да знае само цените на различните видове обувки, не е необходимо да запаметява обменните курсове между обувки и ябълки или обувки и кози. Парите освобождават също производителите на ябълки от необходимостта да търсят обущари любители на ябълки, тъй като дори онези, които не обичат ябълки, обичат парите. Вероятно тъкмо в това е основното предимство на парите. Всеки винаги иска пари, тъй като знае, че всеки друг също иска пари, което пък означава, че можеш да разменяш пари за всичко, от което би имал нужда. Обущарят винаги с радост би взел парите ви, без значение какво всъщност му трябва — ябълки, кози или развод: той може да го получи винаги срещу съответната сума.

Иначе казано, парите са универсално средство за размяна, позволяващо на хората да разменят практически всичко. Мускулите се разменят за мозък, когато уволнил се от армията военнослужещ финансира обучението си в колеж със заработеното по време на службата му. Земите се разменят срещу лоялност, когато благородникът продава земя, за да подкрепи финансово членовете на своята свита. Здравето се разменя за справедливост, когато лекарят използва получените срещу услугите си пари, за да плати на адвокат или да подкупи съдия. Възможно е дори да получиш спасение на душата срещу секс — тъкмо към това се стремят проститутките от XV в., които с получените пари получавали индулгенции от католическата църква.

В идеалния случай парите позволяват на хората не просто да разменят едно нещо за друго, но и да съхраняват натрупаното богатство. Различни видове ценности не могат да се съхраняват — например красотата и времето. Други могат да се съхраняват само за кратко време — например ягодите. Трети са по-трайни, но заемат много пространство и изискват скъпи съоръжения и грижи. Зърното например може да се съхранява в продължение на години, но за тази цел трябва да се изградят големи силози, защитени срещу плъхове, плесени, влага, огън и крадци. Парите във вид на банкноти, компютърни данни или раковини решават всички тези проблеми. Раковините не се развалят, не представляват интерес за плъховете, могат да оцелеят при пожар и са достатъчно малки, за да бъдат заключени на сигурно място.

За да използваш богатството си, не е достатъчно само да можеш да го съхраняваш. То често се налага да бъде транспортирано от едно място до друго. Някои типове богатство, например недвижимата собственост, изобщо не подлежат на пренасяне. Други, като зърното и ориза, могат да се транспортират, но това създава редица трудности. Представете си богат земеделец, живеещ в култура, където парите не са въведени, който трябва да емигрира в отдалечена част на страната. Неговото богатство се свежда на практика до неговата къща и необраните му оризища. Той не може да вземе със себе си нито къщата, нито оризищата. От друга страна, би могъл да ги размени срещу тонове ориз, който обаче е трудно и скъпо да бъде транспортиран на големи разстояния. Парите решават този проблем. Земеделецът може да продаде своята собственост, да я размени срещу торба раковини, които лесно да пренесе — където и да отива.

Тъкмо защото парите позволяват лесно и евтино преобразуване, съхраняване и транспортиране на богатството, те имат съществена роля за появата на комплексни търговски мрежи и динамични пазари. Без тях търговията и пазарите са обречени да си останат с ограничен обем, комплексност и динамика.

Черупките и доларите имат някаква стойност единствено благодарение на колективната въобразена реалност. Стойността им не е вложена в тяхната химическа структура, в цветовете или в тяхната форма. Иначе казано, парите не са нещо материално, те са психологически конструкт. Тяхна функция е да превръщат материалното в мисъл. Как обаче е възможно това? Защо някой би се съгласил да размени плодородно оризище срещу шепа безполезни черупки? Защо хората правят хамбургери, продават здравни застраховки или гледат противни дечурлига, след като в замяна на усилията си получават единствено няколко парчета оцветена хартия?

Ние правим това, защото имаме вяра в плодовете на колективното въображение. Доверието е градивният материал на всички видове пари. Когато богатият земеделец продава собствеността си, получавайки в замяна торба с черупки на мраморни морски охлюви и ги пренася в далечни земи, той е сигурен, че достигайки желаното място, ще срещне там други хора, които са готови да му продадат ориз, къща и земеделска земя срещу същите тези черупки. Това показва, че парите са система на взаимно доверие, при това не каква да е, а най-универсалната и ефективна система на взаимно доверие, която човечеството е създавало до момента.

Доверието се основава на изключително комплексна и трайна мрежа от политически, социални и икономически отношения. Защо приемам за истинска черупката на морския охлюв, златната монета или доларовата банкнота? Защото хората около мен правят същото. От своя страна, хората около мен правят това, защото аз правя същото. Всички ние заедно правим това, защото кралете ни искат да плащаме данъците си по този начин, също както свещениците, които очакват да плащаме своя десятък. Вземете една доларова банкнота и я разгледайте внимателно. Ще видите, че това е само парче оцветена хартия с подписа на министъра на финансите на САЩ от едната страна и фразата „На Бог се уповаваме“. Приемаме плащания в долари, защото вярваме на Бог и министъра на финансите. Ключовата роля на доверието обяснява защо финансовите ни системи са толкова тясно обвързани с политическите, социалните и идеологическите, както и защо финансовите кризи често се предизвикват от политически процеси, а борсовите индекси се качват и спадат в зависимост от това с какво настроение са се събудили брокерите.

Когато парите се появяват за първи път, хората не изпитвали такова доверие в тях, затова било необходимо като такива да се използват неща, които имат собствена стойност. Първото парично разменно средство в историята — „ечемичените пари“ на шумерите — са добър пример за това. Те са въведени в Шумер около 3000 г.пр.Хр., т.е. на същото място, по същото време и в същите условия, при които възниква и писмеността. Също както писмото се появява в отговор на потребността от развиване на администрацията, така и „ечемичените пари“ възникват в отговор на потребността от интензифициране на търговията.

„Ечемичените пари“ са тъкмо това — фиксирано количество зърна ечемик, използвани като универсална единица мярка при оценяване и размяна на други стоки или услуги. Най-често използваната единица била „сила“, което се равнява на около литър. Стандартизирани купи, побиращи точно една „сила“, се произвеждали в голямо количество, така че винаги когато хората трябвало да купят или да продадат нещо, те можели да отмерят лесно необходимото количество ечемик. Заплатите също се изчислявали и изплащали в ечемик. Мъжете работници получавали 60 сили месечно, а жените — 30. Десятниците получавали между 1200 и 5000 сили. Никой, дори най-лакомият, не бил в състояние да погълне 5000 литра ечемик месечно, но пък можел да използва част от тях, за да си купи други неща — масло, кози, роби, а също и храна". ((Информацията за ечемичените пари извличам от непубликуван дисертационен труд, вж. Refael Benvenisti, ‘Economic Institutions of Ancient Assyrian Trade in the Twentieth to Eighteenth Centuries be’ (Hebrew University of Jerusalem, непубликуван дисертационен труд, 2011). Вж. също Norman Yoffe, ‘The Economy of Ancient Western Asia’))

Макар ечемикът да е ценен сам по себе си, не е лесно хората да бъдат убедени да го използват в качеството на паричен знак, вместо като просто една от многото стоки за продан. За да разберете защо, само си помислете какво би се случило, ако вземете торба ечемик и отидете в мола, опитвайки се там да я размените срещу тениска или парче пица. Продавачите вероятно веднага ще повикат охраната. Въпреки това било донякъде по-лесно ечемикът да получи доверието на хората в качеството си на първото парично разплащателно средство в историята. Това се дължало на неговата биологична ценност. Иначе казано, ечемикът става за ядене. От друга страна, той се съхранява и транспортира трудно. Затова истинският пробив в историята на парите е свързан с изграждането на доверие в парични знаци, които нямат присъща им ценност, но са по-лесни за съхранение и транспортиране. Такъв тип пари се появяват в Месопотамия в средата на III хил.пр.Хр. Това са сребърните шекели.

Сребърните шекели не са монета, а 8,33 грама сребро. Когато Законникът на Хамурапи постановява, че ако свободен мъж убие жена робиня, той трябва да плати на нейния собственик 20 сребърни шекела, това означава, че той дължи 166 грама сребро, а не 20 монети. Повечето парични единици, които се срещат в Стария завет, се дефинират по сходен начин, а не в монети. Братята на Йосиф го продават на израилтяните за 20 сребърни шекела, т.е. за 166 грама сребро (на същата цена като робинята — все пак Йосиф бил още дете).

За разлика от ечемичените пари, сребърните шекели нямали стойност сами по себе си. Не можеш да ядеш или пиеш сребро, нито да се обличаш с него; то е и прекалено меко, за да се изработват полезни сечива — палешник или меч, изработен от сребро, би се счупил точно толкова бързо, колкото ако го направим от алуминиево фолио. Когато ги използваме за нещо, златото и среброто обикновено служат за изработване на бижута, корони и други статусни символи — луксозни стоки, които членовете на дадена култура идентифицират с високия социален статус. Иначе казано, стойността им е културно обусловена.

Фиксираните мерки за тегло на благородни метали в крайна сметка се превръщат в основа за изработката на монети. Първите монети в историята са отсечени около 640 г.пр.Хр. от лидийския цар Алиат в Западна Анатолия. Тези монети съдържали стандартизирано количество злато или сребро и били щамповани с идентификационен знак. Той свидетелствал за две неща: първо, какво е количеството благороден метал, което монетата съдържа; второ, кой е органът, който е емитирал монетата и гарантира за нейното съдържание. Почти всички монети, които са в обращение и до ден днешен, в това отношение са наследници на лидийските.

Монетите имат две важни предимства пред необозначените метални слитъци. Първо, последните трябва да бъдат отмервани преди всяка трансакция, в която участват. Второ, тяхното отмерване не е достатъчно, за да се определи стойността им. Как обущарят може да бъде сигурен, че сребърният слитък, който предлагам в замяна за изработваните от него обувки, наистина е направен от чисто сребро, а не е олово, покрито с тънък слой сребро? Монетите разрешават тези проблеми. Белегът върху тях свидетелства за тяхната точна стойност, така че на обущаря не му се налага да държи везни върху своя тезгях. Още по-важно е това, че белегът върху монетата препраща към някакъв политически орган, който гарантира за стойността на монетата.

Формата и размерите на въпросния белег варират значително в хода на историята, но посланието му е едно и също: „Аз, великият цар Еди-кой-си, давам дума, че този метален диск съдържа точно пет грама злато. Ако някой дръзне да подправи тази монета, това означава, че той подправя собствения ми подпис, което хвърля петно върху моето име. Това престъпление ще бъде наказано изключително жестоко.“ Това е причината подправянето на пари да се счита за много по-сериозно престъпление в сравнение с другите видове измама. Да подправиш пари не означава просто да излъжеш — това е простъпка спрямо суверенната власт, посегателство срещу властта, привилегиите и самата личност на царя. Правният термин за такъв тип действие е държавна измяна и обикновено наказанието за него било мъчителна смърт. Докато хората вярвали във властта и почтеността на царя, те вярвали и в отсечените по негова заповед монети. Напълно непознати лесно можели да се споразумеят за стойността на римските денарии, тъй като имали вяра във властта и почтеността на римския император, чието име и образ били изсечени върху тях.

На свой ред властта на императора почивала върху денария. Помислете само колко трудно би било да се поддържа съществуването на Римската империя в отсъствие на пари, например ако императорът трябваше да събира данъци и да изплаща заплати в ечемичени зърна или пшеница. Би било невъзможно да бъдат събрани данъците от населението в Сирия, след това да бъдат прехвърлени в централната хазна в Рим, а оттам в Британия, където с тях да бъдат изплатени заплатите на легионерите. Също толкова трудно би било империята да съществува, ако жителите на Рим използват златни монети, а галите, гърците, египтяните и сирийците отказват да ги използват, а вместо тях боравят с черупки на морски охлюви, мъниста от слонова кост и топове плат.

Доверието в римските монети било така силно, че дори хора извън пределите на империята с готовност приемали плащания в денарии. През I в. римските пари били възприето платежно средство чак по индийските тържища, макар най-близко разположеният римски легион да се намирал на хиляди километри от тях. Индийците имали толкова силно доверие в денария и образа на императора върху него, че когато местните владетели отсичали свои собствени монети, се стремяли те да приличат на денария — дотам, че често поставяли върху тях образа на римския император! Думата „денарий“ се превърнала в синоним на „пари“. Ислямските халифи модифицирали това название в съзвучие с нормите на арабския език и нарекли своите пари „динари“. Това все още е официалното название на валутата на Йордания, Ирак, Сърбия, Македония, Тунис и още няколко други държави.

Докато лидийският тип пари се разпространил от средиземноморското крайбрежие до Индийския океан, Китай развил своя собствена парична система, в която се използвали бронзови монети и небелязани сребърни и златни слитъци. Двете парични системи обаче имали достатъчно общи черти (особено във връзка с централната роля, която златото и среброто играели в тях), за да се установят тесни парични и търговски връзки между китайската и лидийската зона. Ислямските и християнските търговци и завоеватели постепенно разпространили лидийската система и „светото писание“ на златото до най-далечните краища на планетата. В наше време целият свят е вече една парична зона, основана първоначално на среброто и златото, а впоследствие на няколко сигурни валути като британската лира и американския долар.

Появата на интегрирана транснационална и транскултурна парична зона поставя основите на унификацията на Афро-Азия и в крайна сметка на целия свят, превърнал се в единна икономическа и политическа сфера. Хората продължават да говорят неразбираеми за останалите езици, да се подчиняват на различни владетели и да почитат различни богове, но всички вярваме в златото и среброто, в златните и сребърните монети. Без тази споделена вяра глобалните търговски мрежи биха били практически невъзможни. Златото и среброто, които конкистадорите от XVI в. откриват в Америка, позволяват на европейските търговци да купуват коприна, порцелан и подправки от Източна Азия, като по този начин ускоряват икономическия растеж както в Европа, така и в Източна Азия. По-голямата част от златото и среброто, добити в Мексико и Андите, преминават от ръцете на европейците в кесиите на китайските производители на коприна и порцелан. Какво би се случило с глобалната икономика, ако китайците не страдаха от същото „сърдечно заболяване“ като Кортес и неговите спътници, ако отказваха да им се заплаща в злато и сребро?

Защо китайците, индийците, мюсюлманите и испанците, които принадлежат на различни култури и не са на едно мнение за почти всичко останало, въпреки това споделят вярата в златото? Защо не станало така, че испанците да използват злато, мюсюлманите — ечемик, индийците — черупки на морски охлюви, а китайците — топове копринен плат? Икономистите предлагат отговор на този въпрос. След като две области бъдат свързани чрез стабилни търговски връзки, силите на търсенето и предлагането водят до изравняване на цените на подлежащите на транспортиране стоки във всяка от тях. За да разберем защо, нека да разгледаме един въображаем пример. Да приемем, че когато започва редовна търговия между Индия и Средиземноморието, индийците не проявявали интерес към златото и то нямало стойност за тях. В Средиземноморието обаче било ценен статусен символ, затова цената му била висока. Какво би станало в този случай?

Търговците, пътуващи между Индия и Средиземноморието, биха забелязали разликите в цената на златото. За да получат печалба, те биха купували златото евтино в Индия и биха го продавали скъпо в Средиземноморието. В резултат от това търсенето на злато в Индия би хвръкнало до небесата, успоредно с цената му. В същото време в Средиземноморието ще има постоянен прилив на злато, чиято цена съответно ще намалее. Така за кратко време цените на златото в Индия и Средиземноморието ще станат сходни. Самият факт, че хората от Средиземноморието вярват във високата стойност на златото ще направи така, че индийците да започнат да вярват в същото. Дори индийците все още да не намират практическо приложение за златото, самият факт, че хората от Средиземноморието го искат ще бъде достатъчна причина индийците на свой ред да започнат да го ценят.

По сходен начин самият факт, че други хора вярват в стойността на черупките от морски охлюви, доларите или електронните данни, е достатъчен да укрепи собствената ни вяра в тяхната стойност, дори и да мразим, презираме или осмиваме тези хора. Християните и мюсюлманите, които инак не се разбирали по въпросите на религията, въпреки това можели да постигнат съгласие по паричните въпроси, тъй като ако религията им изисква от тях да вярват в нещо, то парите изискват от тях да вярват, че други хора вярват в нещо друго.

В продължение на хиляди години философи, мислители и пророци очернят парите, обявявайки ги за корен на всички злини. Дори и да е така, парите са същевременно апогей на човешката толерантност. Те са по-либерални в сравнение с езика, държавните закони, културните норми, религиозните вярвания и социалните привички. Парите са единствената система на споделено доверие, която позволява на хората да прекрачват междите, отделящи различните култури, без да дискриминират никого заради неговата религия, пол, раса, възраст или сексуална ориентация. Благодарение на парите дори хора, които не се познават и си нямат взаимно доверие, могат да си сътрудничат ефективно.

Употребата на парите почива на два универсални принципа:

Принцип на универсалната превратимост: парите са алхимик, способен да превръща обработваемата земя в преданост, справедливостта в здраве, насилието в познание.

Древните римляни били свикнали да ги побеждават. Като владетелите на повечето от великите империи в историята, те можели да губят битка след битка, но въпреки това да печелят войни. Империя, която не може да понесе тежки удари, не е никаква империя. Въпреки това дори за тях било трудно да преглътнат новините, които достигнали до столицата от Северна Иберия в средата на II .пр.Хр. Едно незначително планинско градче на име Нуманция, населявано от местното население на полуострова, келтите, дръзнало да отхвърли римското иго. По това време Рим бил безспорен владетел на целия средиземноморски басейн, след като разгромил Македонската империя и Селевкидското царство, подчинил гордите градове държави на Гърция и превърнал великолепния Картаген в купчина димящи руини. От своя страна келтите не разполагали с нищо друго, освен с гореща любов към свободата и негостоприемен терен. Въпреки това легион след легион били побеждавани и принудени да отстъпят посрамени.

В крайна сметка през 134 г.пр.Хр. търпението на римляните се изчерпало. Сенатът решил да изпрати самия Сципион Емилиан, най-изтъкнатия римски генерал, човекът, който разрушил Картаген, да се разправи с тях. Той разполагал с огромна армия от над 30 000 души, но тъй като уважавал бойния дух и воинските умения на враговете си, решил да не пилее живота на своите войници, впускайки се в ненужно сражение. Вместо това обсадил Нуманция, изграждайки мащабни укрепления около града и прекъсвайки връзката му с външния свят. Така гладът свършил неговата работа. Когато местните жители разбрали, че всичко е изгубено, те сами подпалили града си, поне според римските извори, и загинали в пламъците, избирайки смъртта пред това да станат роби на Рим.

По-късно Нуманция се превърнала в символ на испанската независимост и смелостта на нейните жители. Мигел де Сервантес, авторът на „Дон Кихот“, написал трагедия под името „Обсадата на Нуманция“, която завършва с разрушаването на града, но и с предсказание за бъдещото величие на Испания. Поетите възпявали в песни храбрите защитници на града, а художниците увековечавали величието на обсадата върху бялото платно. През 1882 г. руините на града били обявени за национален паметник и станали място за поклонение на испанските патриоти. През 50-те и 60-те години най-популярните комикси в страната не били тези за Супермен или Човека паяк, а разказвали за приключенията на Ел Хабато — измислен древен иберийски герой, борещ се срещу римските окупатори. И до днес смелите воини са за испанците образец за героизъм и патриотизъм и са пример за подражание на младежите в страната.

Испанските патриоти възхваляват подвига на келтиберите на испански — романски език, наследник на латинския език, който говорел Сципион. От своя страна, келтиберите говорели мъртвия днес и отдавна забравен келтски език. Сервантес пише „Обсадата на Нуманция“ на латински, а самата пиеса следва гръцките и римските образци в жанра. В Нуманция няма театри. Испанските патриоти, възхищаващи се от героизма на жителите на града, в общия случай принадлежат към римокатолическата църква (обърнете внимание на първата дума!), чието седалище все още е в Рим и чийто бог предпочита молитвите към него да бъдат отправяни на латински. По аналогичен начин испанските закони са изковани според образеца на римското право, испанската политика почива върху основите, положени в Древен Рим, а испанската кухня и архитектура демонстрират далеч повече влияние от страна на римляните, отколкото на иберийските келти. От Нуманция не е останало нищо, освен руини. Дори разказът за нея е достигнал до нас благодарение на писанията на римските историци. Той е съставен според вкусовете на аудитория, която е обожавала историите за свободолюбиви варвари. Победата на Рим над Нуманция била толкова всестранна, че победителите си присвоили дори самия спомен за победените.

Това не е този тип история, която ние харесваме. Ние обичаме да виждаме как по-слабите побеждават. В историята обаче няма справедливост. Повечето от културите в миналото са паднали в жертва на безмилостните армии на някоя империя, обрекла ги на забрава. Империите също рухват рано или късно, но пък обикновено след тях остава богато и трайно наследство. Повечето от хората по света през XXI в. са наследници на една или друга империя.

Империята е политическа система с две важни характеристики. Първо, за да бъде приложимо това определение, трябва да е налице господство над значим брой различни народи, всеки със своя собствена културна идентичност и територия. Колко народа точно? Два или три не стигат. Двайсет или трийсет е предостатъчно. Границата минава някъде по средата.

Второ, империите се отличават с гъвкави граници и потенциално неограничен апетит за разширение. Те са в състояние да погълнат и асимилират нови и нови народи с техните територии, без да променят своята фундаментална структура или идентичност. Днешна Великобритания има съвсем ясни граници, които не могат да се променят, без това да доведе до промяна във фундаменталната структура и идентичността на самата държава. Преди век обаче практически всяко късче земя по света е можело да стане част от Британската империя.

Културните различия и териториалната гъвкавост придават на империите не само неповторимият им характер, но и основната им роля в историята. Благодарение на тези две свои отлики империите успяват да обединят различни етнически групи, обитаващи различни в екологично отношение земи под общо политическо ръководство, като по този начин обединяват голям дял от представителите на човешкия вид и от територията на нашата планета.

Следва да отбележим, че империята се дефинира единствено чрез културното разнообразие и гъвкавите си граници, без отношение към своя произход, форма на управление, териториален обхват или размер на населението. Империите невинаги са продукт на завоевание. Атинската империя започва съществуването си като доброволен съюз, а Хабсбургската дължи възхода си на ловко изплетена мрежа от династически бракове. Освен това империите не е задължително да се управляват от император самодържец. Британската империя, която е най-голямата в историята, има демократична форма на управление. Сред днешните демократични (или поне републикански) империи можем да споменем холандската, френската, белгийската и американската, както и съществувалите в миналото новгородска, римска, картагенска и атинска империя.

Размерът също няма кой знае какво значение. Има и недорасли империи. Атинската империя в своя епогей е по-малка по територия и население от днешна Гърция. Ацтекската империя е по-малка от днешно Мексико. И двете обаче са империи, докато днешните Гърция и Мексико не са, тъй като първите постепенно са покорили десетки и дори стотици малки държавици, а вторите не са. Атиняните господстват над повече от 100 доскоро независими градове държави, докато ацтеките, ако можем да се доверим на данъчните им регистри, владеели 371 различни племена и народи. (Nahum Megged, The Aztecs (Tel Aviv: Dvir, 1999 [на иврит]), 103.)

Как е възможно толкова различни групи хора да се поберат на скромната територия на една съвременна национална държава? Възможно е, защото в миналото по света е имало много повече народи, всеки с по-малочислено население и по-незначителна територия в сравнение с днешните. Земите между Средиземно море и река Йордан, за които днес спорят едва две националности, лесно са приютявали в библейските времена десетки народи, племена, царства и градове държави.

Империите са една от основните причини за драстичното намаляване на многообразието сред хората. Имперският валяк постепенно заличил неповторимите специфики на многобройни народи (подобно на келтиберите), скалъпвайки от тях нови, далеч по-многочислени групи.

В наше време в списъка на политическите псувни „империалистически“ отстъпва единствено на „фашистки“. Съвременната критика на империите обикновено приема една от следните две форми:

1.        Империите са безполезни. Не е възможно да се управляват ефективно дълго време голям брой подчинени народи.

2.        Дори и това да е възможно, не трябва да се случва, защото империите са инструмент на злото, служещ единствено за унищожение и експлоатация. Всеки народ има право на самоопределение и никога не бива да бъде подчиняван на властта на друг.

От гледна точка на историята първото твърдение е чиста безсмислица, а второто е дълбоко съмнително.

Истината е, че империите са най-обичайната форма на политическа организация за последните 2500 години. През този период повечето от хората по света са били поданици на една или друга империя. Империите са изключително стабилни форми на управление. За повечето е било учудващо лесно да потушават въстания. В общия случай причина за краха им е външно нашествие или разцепление сред управляващия елит. Обратно, повечето от покорените народи не са успявали да се освободят от имперско владичество. Повечето са оставали в подчинено положение в продължение на стотици години, постепенно сливайки се с останалите покорени народи, докато характерната им култура постепенно изчезвала.

Когато Западната римска империя накрая рухва под напора на германските племена през 476 г., иберийските келти, арверните, хелветите, самнитите, лузитанците, умбрианците, етруските и стотици други отдавна забравени народи, покорени от римляните през предшестващите столетия, не възкръсват от изтерзаните останки на Рим, подобно на Йона от търбуха на кита. От тях нямало и следа. Биологичните наследници на хората, които се определяли като представители на тези народи, говорели техния език, почитали техните богове и разказвали техните митове и легенди, вече мислели, говорели и почитали боговете си като римляни.

В много конкретни случаи разрушаването на една империя не водело до независимост на подчинените от нея народи. Вместо това нова империя запълвала празното пространство, оставено след изчезването или отстъплението на старата. Никъде това не е по-очевидно, отколкото в Средния изток. Съвременната политическа констелация в тази част от света, свеждаща се до баланс на силите между множество независими политически субекти, контролиращи територии с относително стабилни граници, практически няма аналог през последните няколко хилядолетия. Последният път, когато в Средния изток се е наблюдавала сходна ситуация, е през VIII в.пр.Хр., т.е. преди почти 3000 години! От възхода на неоасирийската империя по това време чак до краха на британската и френската империи в средата на XX в., Средният изток е преминавал от ръцете на една империя в тези на друга, подобно на палка в щафетно бягане. По времето, когато британците и французите изпуснали палката, арамейците, амонитите, финикийците, филистимяните, моабитите, едомитите и останалите народи, покорени от асирийците, отдавна били изчезнали.

Вярно е, че днешните евреи, арменци и грузинци претендират, при това с известно основание, че са наследници на древните народи от Средния изток. Това обаче са единствените изключения, потвърждаващи правилото, а дори и техните твърдения са донякъде преувеличени. Едва ли е нужно да казваме, че политическият, икономическият и социалният живот на съвременните евреи например дължи далеч повече на империите, под чието владичество те са живели през последните две хилядолетия, отколкото на традициите на древното юдейско царство. Ако цар Давид възкръсне и реши да намине през ултраортодоксална синагога в днешен Йерусалим, за свое объркване би заварил там хора, облечени по източноевропейски маниер, говорещи на германски диалект (идиш) и водещи безкрайни спорове относно правилния превод на вавилонски текст (Талмуда). В Древна Юдея били непознати синагогите, книгите на Талмуда и дори свитъците на Тората.

Изграждането и поддържането на империя обикновено изисква бруталното избиване на големи части от населението, съчетано с брутално потисничество на всички останали. Стандартният инструментариум на империите включва войни, поробителство, принудително изселване и геноцид. Когато римляните нахлуват в Шотландия през 83 г., те срещат ожесточена съпротива от местните каледонски племена и в отговор съсипват цялата им страна. В отговор на предложението за мир на римляните вождът Калгак ги нарича „най-големите главорези в света“ и добавя, че „на грабежа, убийството и грабежа те дават лъжовното име империя; превръщат земята в пустиня и наричат това мир“. (Tacitus, Agricola, гл. 30 (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958), pp. 220-221.)

Това обаче не означава, че империите не оставят нищо ценно след себе си. Да ги опишем в черни краски и да отречем наследството им означава да отхвърлим почти цялата човешка култура. Имперските елити използват печалбите от завоеванията, за да финансират не само армията и строежа на укрепления, но и за подкрепа на философията, изкуството, справедливостта и благотворителността. Значителен дял от културните достижения на човечеството дължим на експлоатирането на поробените народи. Печалбите и благополучието, които съпътстват историята на римския империализъм, осигуряват на Цицерон, Сенека и свети Августин време и средства, позволяващи им да мислят и пишат; Тадж Махал нямаше да бъде построен, ако не бяха богатствата, натрупани от моголите в резултат от експлоатацията на техните индийски поданици; империята на Хабсбургите използва средствата, получени от нейните славянски, унгарски и румънски поданици, за да плаща заплата на Хайдн и хонорари на Моцарт. Нито един каледонски писател не увековечава речта на Калгак. Знаем за нея благодарение на римския историк Тацит. Всъщност Тацит вероятно си я измислил. Днес повечето учени са на мнение, че Тацит не само е изфабрикувал речта му, но е измислил и самия персонаж на каледонския вожд, използвайки го като говорител, в чиято уста може да вложи това, което той и мнозина други представители на римската висша класа мислели за собствената си държава.

Дори ако погледнем отвъд висшата култура и изкуство, съсредоточавайки се върху живота на обикновените хора, пак в мнозинството от съвременните култури ще видим белезите на тяхното имперско минало. Днес мнозинството от нас говорят, мислят и пишат на имперски езици, наложени със сила на предците им. Повечето жители на Източна Азия говорят и изказват мечтите си на езика на имперската династия Хан. Без значение какъв е произходът им, почти всички жители на двете Америки, от полуостров Бароу в Аляска до Магелановия проток, общуват на един от следните четири имперски езика: испански, португалски, френски и английски. Днешните египтяни говорят арабски, схващат себе си като араби и се идентифицират напълно с Арабската империя, завладяла Египет през VII в., смазвайки с железен юмрук непрекъснатите въстания срещу нейното владичество. Около 10 милиона зулуси в Южна Африка се връщат в мислите си към златната епоха на зулусите през XIX в., макар че повечето от тях са наследници на племена, воювали срещу Зулуската империя и включени в нейните рамки в резултат на кървави завоевателни походи.

Първата империя, за която разполагаме с по-подробна информация, е акадската на Саргон Велики (ок. 2250 г.пр.Хр.). Първоначално Саргон е цар на Киш, миниатюрен град държава в Месопотамия. В рамките на няколко десетилетия той успява да завладее не само всички останали градове държави в Месопотамия, но и големи територии, простиращи се далеч от нея. Затова се хвалел, че е завладял целия свят. В действителност владенията му се простирали от Персийския залив до Средиземноморието и включвали по-голямата част от днешните Ирак и Сирия, заедно с части от Иран и Турция.

Акадската империя не просъществувала дълго след смъртта на своя основател, но Саргон оставил след себе си място, което рядко оставало незаето. През следващите 1700 г. асирийците, вавилонците и хетите следвали неговия модел, претендирайки, че също са завладели целия свят. После около 550 г.пр.Хр. Кир Велики въздигнал самохвалството до нови висоти.

Асирийските царе си останали царе на Асирия. Дори когато твърдели, че властват над целия свят било очевидно, че правят това за прослава на своето царство и не се притеснявали да признаят това. Кир, от своя страна, твърдял, че не просто властва над целия свят, а прави това в името на всички хора. „Завладяваме ви за ваше собствено благо“, твърдели персите. Кир очаквал от покорените народи да го обичат и да считат за щастие факта, че са персийски васали. Най-прочутият пример за иновативния подход на Кир, стремящ се да заслужи одобрението на народите, живеещи в рамките на империята му, е заповедта прогонените във Вавилон евреи да бъдат оставени да се завърнат в родните си земи и да построят отново своя Храм. Дори им предложил финансова помощ за тази цел. Кир не виждал себе си като персийски цар, властващ над евреите; освен всичко останало той бил цар и на евреите и затова бил отговорен за тяхното добруване.

Идеята, че някой може да властва над целия свят за благото на всички хора, е поразителна. Еволюцията е насадила в Homo sapiens — също като при останалите социални животни — ксенофобски уклон. Ние инстинктивно делим човечеството на две несъразмерни части — „ние“ и „те“. Ние сме хората като „теб“ и „мен“, споделяме един и същ език, религия и обичаи. Ние носим отговорност един за друг, но не и за тях. Ние винаги сме се различавали от тях и не им дължим нищо. Не искаме да виждаме никой от тях на нашата територия и не ни интересува какво се случва по техните земи. Те дори не са истински хора. На езика на народността динка в Судан „динка“ означава просто „хора“. Хората, които не са динка, не са истински хора. Техните най-страшни врагове са нуерите. Какво означава думата „нуер“ на техния език? Значи „първите хора“. На хиляди километри от пустинята на Судан, в скованите от лед земи на Аляска и североизточен Сибир живеят юпиките. Какво означава „юпик“ на техния език? Значи „истински хора“.

В противовес на етническата сегрегация имперската идеология от Кир насетне, макар често да акцентира върху расовите и културните различия между победители и покорени, все пак признава първичното единство на целия свят, съществуването на един-единствен набор от принципи, които са в сила на всяко място и по всяко време и чието спазване е отговорност на всички хора. Човечеството бива разглеждано като едно голямо семейство — привилегиите на родителите вървят ръка за ръка със задължението да бъде осигурено благосъстоянието на децата.

Тази нова имперска визия за света била предадена от Кир и персийците на Александър Велики, от него на елинистическите царе, римските императори, ислямските халифи, владетелите на Индия, а в крайна сметка и на съветските министър-председатели и американските президенти. Този доброжелателен тип империализъм оправдава съществуването на империите и възпира не само опитите за въстание на подчинените народи, но също и опитите на независимите народи да се противопоставят на имперската експанзия.

Подобен тип имперски визии за света се появяват независимо от модела на персите в други части на света, преди всичко в Централна Америка, Андите и Китай. Според традиционната китайска политическа теория небето (Тиен) е източник на цялата легитимна власт на Земята. Небето избира най-достойния човек или семейство и им дава небесното право да властват. Затова този човек или семейство властват над цялата Поднебесна (Тянся) за благото на нейните жители. Ето защо легитимната власт по дефиниция е универсална. Ако владетелят е лишен от небесното право, на него му липсва легитимност да властва дори над само един град. Обратно, ако има това право, той е задължен да разпростре справедливост и хармония над целия свят. Небесното право не може да бъде дадено на няколко души едновременно и съответно съществуването на няколко независими държави не може да бъде легитимно.

Първият император на обединената китайска империя, Цин Шихуанди се хвалел: „по всички шест направления [във вселената] всичко принадлежи на императора [...] където има следа от човешки крак, няма човек, който да не е поданик [на императора] [...] благостта му достига дори воловете и конете. Всеки се ползва от нея. Благодарение на нея всеки човек е сигурен под своя покрив.“ (Yuri Pines, ‘Nation States, Globalization and a United Empire — the Chinese Experience (third to fifth centuries be)’, Historia 15 (1995), 54 [на иврит].) Според китайската политическа мисъл, а също според китайската историческа памет, имперските периоди са златна епоха на ред и справедливост. В противоречие с днешното западно разбиране, според което справедливият свят е съвкупност от отделни национални държави, в Китай периодите на политическа фрагментация са считани за мрачна епоха, в която царят хаоса и неправдата. Това има дълбоки последици по отношение на китайската история. Винаги когато империята рухва, доминиращата политическа теория тласка политическите фактори да не приемат презряната независимост, а де се стремят към повторно обединение. Рано или късно тези опити постигат успех.

Империите играят ключова роля за сливането на множеството малки култури в няколко по-големи. Идеите, народите, стоките и технологиите се движат много по-лесно в границите на една империя, отколкото в политически фрагментирани региони. Често самите империи целенасочено разпространявали в своите рамки идеи, институции, обичаи и норми. Една от причините за това е, че така правели живота си по лесен. Трудно е да ръководиш империя, в която всеки отделен район се управлява според различни закони, има собствена писменост, свой език и отделна парична единица. За императорите стандартизацията е благодат.

Втора не по-малко важна причина, поради която империите активно разпространяват един определен тип култура е в името на собствената им легитимност. Поне от времето на Кир и Цин Шихуанди империите оправдават своите политики — от изграждането на пътища до проливането на кръв като необходимо условие за разпространяване на висш тип култура, от която завладените имат по-голяма полза дори от завоевателите.

Понякога ползите са видими — налагане на законност, градско планиране, стандартизация на мерките и теглилките, а понякога са спорни — данъци, военна повинност, култ към личността на императора. Повечето имперски елити обаче наистина вярват, че работят за общото благо на всички жители на империята. Управляващата класа в Китай разглеждала жителите на съседните държави като нещастни варвари, на които империята трябва да донесе плодовете на културата. Небесното право било осигурено на императора не за да експлоатира света, а за да образова човечеството. Римляните също оправдавали господството си, твърдейки, че осигуряват на варварите мир, справедливост и лично усъвършенстване. Дивите германи и галите, с нашарените им тела, живеели в нищета и невежество, докато римляните не ги опитомили със своето право, дали им хигиена чрез своите обществени бани и наляли в главите им ум чрез своята философия. През III в.пр.Хр. империята Мауря по сходен начин си поставила за цел разпространението на учението на Буда сред невежия свят. Ислямските халифи приемали за свой дълг да разгласяват откровенията на Пророка — мирно, когато възможно; с меч, когато е необходимо. Испанската и Португалската империя тръбели, че в Индиите и Америка търсят не нови богатства, а нови последователи на истинната вяра. Слънцето никога не залязвало над Британската империя, целяща да прогласи над целия свят откровението на либерализма и свободната търговия. Съветите приемали за свой дълг да ускорят неизбежния исторически преход от капитализъм към утопичната диктатура на пролетариата. Днес мнозина американци вярват, че правителството им има моралното задължение да донесе на страните от Третия свят благата на демокрацията и човешките права — дори ако те пристигат, носени от крилати ракети и изтребители.

Културните идеали, разпространявани от империите, рядко са творение единствено на управляващия елит. Тъй като имперската визия за света обикновено е универсална и включваща, относително лесно било за имперския елит да възприеме чужди идеи, норми и традиции, вместо фанатично да се придържа към една тесногръда традиция. Макар някои императори да се стремели да пречистят културата, възвръщайки я към нейните корени, повечето империи полагат основите на хибридни цивилизации, повлияни в значителна степен от начина на живот на подчинените народи. Имперската култура на Рим е почти толкова гръцка, колкото римска. Културата на империята на Абасидите е отчасти персийска, отчасти гръцка, отчасти арабска. Културата на монголската империя до голяма степен копира китайската. В империята на САЩ американският президент с кенийски произход може да яде пица, гледайки любимия си филм — британска драма, посветена на арабското въстание срещу турците.

Съвсем не твърдя, че това претопяване на различни култури прави по-лесна асимилацията на победените народи. Имперската цивилизация може и да е абсорбирала множество аспекти на различните завладени народи, но крайният резултат е все така чужд на мнозинството от тях. Процесът на асимилация често е болезнен и травматичен. Не е лесно да изоставиш познатата и обична местна традиция, а още по-трудно и мъчително е да разбереш и възприемеш нова култура. Още по-лошо: дори когато поданиците успеят да усвоят имперската култура, са нужни десетилетия или дори векове, преди имперският елит да ги приеме за част от „нас“. Поколенията, живели между покоряването и приемането, остават в ничията земя. Те вече са загубили своята обична култура, но не са допуснати като равни в имперския свят. Тъкмо обратното, наложената им култура продължава да ги третира като варвари.

Представете си как се е чувствал един ибериец от висшите класи, живял около век след падането на Нуманция. С родителите си още говори на родния келтски диалект, но е усвоил безупречно и латинския, издава го само едва доловим акцент. Научил го е, защото му е нужен в търговията и комуникацията с държавните власти. Той задоволява ламтежа на жена си по богато украсени дрънкулки, но малко се срамува от това, че тя, като останалите местни жени, е запазила този остатък от келтския вкус — би предпочел тя да се стреми към изчистената простота, която отличава бижутата, носени от съпругата на римския губернатор. Самият той се облича с римска туника и благодарение на успеха си като търговец на добитък, дължащ се в немалка степен на задълбочените му познания в областта на римското търговско право, е успял да си построи вила в римски стил. И макар да е в състояние да рецитира по памет трета книга на Вергилиевите Георгики, римляните продължават да се отнасят към него като с полуварварин. За свое голямо неудоволствие той е наясно, че никога няма да получи правителствено назначение или пък някое от добрите места в амфитеатъра.

В края на XIX в. много образовани индийци усвояват същия урок от своите британски господари. Един известен анекдот разказва за амбициозен индиец, който усвоил тънкостите на английския език, вземал уроци по западни танци и дори свикнал да се храни с нож и вилица. Въоръжен с тези си маниери, той заминал за Англия, за да учи право в лондонския Юнивърсити Колидж и да стане адвокат. Въпреки това младият юрист, издокаран с костюм и вратовръзка, бил изхвърлен от влака в британската колониална Южна Африка, тъй като настоявал да пътува в първа класа, вместо да се задоволи с трета класа, отредена на „цветнокожите“. Името на този младеж било Мохандас Карамчанд Ганди.

В някои случаи процесът на акултурация и асимилация в крайна сметка разрушавал бариерите, делящи новите попълнения от стария елит. Завладените вече не се отнасяли към империята като към чужда потисническа система, а завоевателите се отнасяли към поданиците на империята като с равни. Така управляващи и управлявани постепенно започвали да виждат в „тях“ едни от „нас“. След столетия имперска власт всички поданици на Рим получили римско гражданство. Неримляни се издигнали до висши чинове в римските легиони и дори получили място в Сената. През 48 г. император Клавдий допуснал в Сената няколко галски аристократи, за които отбелязал в речта си, че „според обичаите, културата и семейните връзки са се смесили с нас“. Надутите сенатори протестирали срещу въвеждането на бившите врагове в самото сърце на римската политическа система. Клавдий обаче им припомнил една неприятна за тях истина — повечето от собствените им семейства произхождали от италийски племена, които в миналото воювали срещу Рим, но впоследствие получили римско гражданство. Както отбелязал императорът, собственото му семейство имало сабинско потекло. (Alexander Yakobson, ‘Us and Them: Empire, Memory and Identity in Claudius’ Speech on Bringing Gauls into the Roman Senate’, в On Memory: An Interdisciplinary Approach, ред. Doron Mendels (Oxford: Peter Land, 2007), 23-24.)

През II в. Рим е управляван от поредица императори, родом от Иберия, в чиито вени текат поне няколко капчици иберийска кръв. Управлението на Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий обикновено се определя като златна ера за Римската империя. След този период всички етнически бариери рухват.

Император Септимий Север (193-211) е потомък на пунско семейство от Либия. Алгебал (218-222) е сириец. Император Филип (244-249) бива наричан „Филип Арабина“. Новите граждани на империята прегръщат римската култура с такъв плам, че векове и дори хилядолетия след рухването й те продължават да говорят на нейния език, да вярват в християнския Бог, с който империята се е сдобила от една от своите провинции в Леванта, и да живеят според законите на империята.

Сходен процес протича в Арабската империя. Когато е основана в средата на VII в. в нея е налице рязко противопоставяне между управляващия арабско-мюсюлмански елит и подчинените египтяни, сирийци, иранци и бербери, които не са нито араби, нито мюсюлмани. Много от поданиците на империята постепенно приемат исляма, арабския език и хибридната имперска култура. Старият арабски елит се отнася към парвенютата дълбоко враждебно, страхувайки се да не загуби своя привилегирован статус и идентичност. Преминалите към новата вяра настойчиво се стремят да бъдат третирани като равни в рамките на империята и в света на исляма. В крайна сметка те получили своето. Египтяните, сирийците и месопотамците все по-често били третирани като „араби“. На свой ред арабите, независимо дали са „автентични“ араби от Арабския полуостров или новопроизведени араби от Египет и Сирия, във все по-голяма степен отстъпвали под напора на неарабски мюсюлмани, по-конкретно на иранци, турци и бербери. Големият успех на арабския имперски проект е в това, че произведената от него култура е възприета с ентусиазъм от множество неарабски народи, които продължават да я поддържат, развиват и разпространяват дори след като империята рухва, а арабската етническа група губи своята суверенна власт.

 В Китай успехът на имперския проект е дори още по-пълен. В рамките на над 2000 години цял куп културни и етнически групи, първоначално определяни като варвари, успешно са интегрирани в имперската китайска култура и стават представители на културата Хан (наречена на династията Хан, управлявала Китай между 206 г.пр.Хр. и 220 г.). Най-голямото постижение на китайската империя е, че тя все още е жизнена, макар че вече е трудно да я разглеждаме като империя, освен в погранични зони като Тибет и Синдзян. Над 90% от населението на Китай се самоопределя като „хан“.

По сходен начин може да се разглежда процесът на деколонизация през последните няколко десетилетия. По време на модерността европейците завладяват по-голямата част от земното кълбо под предлог, че разпространяват по-висшата западна култура. Те постигат такъв успех, че милиарди хора постепенно възприемат значима част от тази култура. Индийци, африканци, араби, китайци и маори започват да учат френски, английски и испански. Те приемат идеята за човешките права и принципа на самоопределението, превръщат се в следовници на западни идеологии като либерализма, капитализма, комунизма, феминизма и национализма.

През XX в. отделните групи, възприели ценностите на Запада, започват да претендират да бъдат третирани като равни с европейските завоеватели в името на същите тези ценности. Много антиколониални кампании са проведени под знамето на самоопределението, социализма и човешките права — все идеи, наследени от Запада. Точно както египтяните, иранците и турците възприемат и адаптират към нуждите си имперската култура, наследена от арабските завоеватели, така днешните индийци, африканци и китайци са възприели голяма част от имперската култура на техните бивши западни повелители, стремейки се да я приспособят към своите потребности и традиции.

Често се изкушаваме да делим актьорите на сцената на историята на добри и лоши, поставяйки всички империи във втората категория. Все пак почти всички те са създадени чрез кръвопролития и са поддържали влиянието си чрез потисничество и военни кампании. От друга страна, повечето днешни култури са основани на имперско наследство. Ако империите са по дефиниция лоши, какво да кажем за самите себе си?

Редица теоретични школи и политически движения се стремят да прочистят културата от империализма, стремейки се да изолират чист, автентичен и непокварен от злото цивилизационен модел. Този тип идеологии са в най-добрия случай наивни, а в най-лошия служат като несръчно скроен параван за примитивен национализъм и фанатизъм. Вероятно може да се твърди, че част от хилядите култури, възникнали в зората на писмената история, са били чисти, недокоснати от греха и свободни от външни влияния. Но никоя късна култура не може да претендира за автентичност и определено нито една от съществуващите днес култури не е такава. Всяка култура поне отчасти изхожда от наследството на империи и имперски цивилизации и никаква академична или политическа хирургия не може да изреже въпросните части, без да убие пациента на операционната маса.

Помислете си например за смесените емоции, обгръщащи отношенията между днешната независима република Индия и нейния бивш суверен Великобритания. Британските завоевания и окупацията на Индия са довели до смъртта на милиони индийци и са причина за униженията и експлоатацията на други стотици милиони. Въпреки това мнозина индийци са приели с онзи типичен за новопокръстения плам редица западни идеи като правото на самоопределение и човешките права. Те са напълно озадачени, когато откриват, че британците не се придържат към собствените си заявени ценности и отказват да предоставят на индийците както равни права в качеството им на британски поданици, така и независимост.

Въпреки това съвременна Индия е отроче на Британската империя. Последната избива, онеправдава и потиска жителите на субконтинента, но същевременно споява в едно шарената мозайка от воюващи царства, княжества и племена, създавайки общо национално съзнание и държава, функционираща като единен политически субект. Тя полага и основите на индийската правна система, създава административната структура и изгражда железопътната мрежа, която има ключово значение за икономическата интеграция на страната. Независима Индия възприе западната демокрация в нейното британско превъплъщение като своя форма на управление. Английският език все още е официален език, на който хората, чийто роден език е хинди, тамилски и маялаям могат да комуникират свободно. Индийците са запалени играчи на крикет и почитатели на чая, но както играта, така и напитката са част от британското наследство. Отглеждането на чай в комерсиален мащаб е непознато в Индия до средата на XIX в., когато началото му е поставено от Британската източноиндийска компания. Превзетите британски сахиби разпространяват напитката в рамките на целия субконтинент.

Колцина са днешните индийци, които биха гласували да се откажат от демокрацията, английския език, железопътната мрежа, правната система, крикета и чая, само защото са част от имперското наследство? Дори и да го бяха направили, нямаше ли самото провеждане на гласуване по този въпрос да демонстрира прекалено влияние от страна на бившите властници?

Дори напълно да отречем наследството на жестоката империя с надеждата да възстановим и запазим предшестващите я „автентични“ култури, по всяка вероятност ще застанем на страната на по-стара и не по-малко жестока империя. Онези, които оплакват жестоките белези, нанесени на индийската култура от британското управление, без да съзнават оправдават наследството на Великите моголи и завоевателния Делхийски султанат. Всеки, който се стреми да спаси „автентичната индийска култура“ от чуждите влияния на тези ислямски империи, на свой ред оправдава наследството на империите Гуша, Кушан и Мауря. Ако един краен индийски националист реши да разруши всички сгради, които британските завоеватели са оставили сред себе си, подобно на главната гара в Мумбай, какво би трябвало да стори с оставеното от ислямските завоеватели на Индия, например с Тадж Махал?

В действителност никой не знае как да реши щекотливия въпрос за културното наследство. Какъвто и път да изберем, първата стъпка трябва да бъде свързана с признанието, че това е реална дилема и с отказа от елементарните деления на участниците в драмата на историята на добри и лоши. Разбира се, освен ако не сме склонни да се признаем за наследници на „лошите“.

От около 200 г.пр.Хр. насетне повечето хора по света са били поданици на империи. Изглежда правдоподобно да предположим, че и занапред ще бъде така. Този път обаче империята наистина ще бъде глобална. Може да се окаже, че имперската идея за власт над целия свят неизбежно ще се осъществи.

С навлизането в XXI в. национализмът бързо губи почвата под краката си. Все повече хора вярват, че единственият легитимен източник на политическа власт е цялото човечество, а не членовете на отделна националност и че защитата на човешките права и на интересите на целия човешки вид трябва да бъде пътеводната светлина на цялата политика. Ако това е така, то наличието на почти 200 независими държави е по-скоро пречка, отколкото улеснение. Тъй като шведите, индонезийците и нигерийците имат едни и същи човешки права, не би ли било по-лесно, ако имаше едно глобално правителство, което да гарантира тяхното спазване?

Възникването на по същество глобални проблеми като топящите се ледникови шапки постепенно ерозира последните остатъци от легитимността на независимите национални държави. Нито една суверенна държава не би била в състояние да преодолее сама проблема за глобалното затопляне. Небесното поръчение, в което вярват китайците, цели разрешаване на проблемите на човечеството. Днес човечеството възлага поръчение да се решат проблемите на небето, свързани с дупката в озоновия слой и натрупването на парникови газове в атмосферата. Цветът на глобалната империя може да се окаже зелен.

През 2013 г. светът е все така политически фрагментиран, но отделните държави бързо губят своята независимост. Нито една от тях не е способна да изпълнява своя самостоятелна икономическа политика, да обявява и води войни по свое усмотрение, или дори да урежда вътрешните си проблеми така, както смята за най-добре. Държавите са все по-беззащитни спрямо машинациите на глобалните пазари, намесата на глобални компании и неправителствени организации и санкцията на глобалното обществено мнение и международната правна система. Отделните държави са задължени да се съобразяват с глобалните стандарти за финансово поведение, екологична политика и прилагане на закона. Все по-мощните потоци капитал, работна ръка и информация формират облика на днешния свят при все по-пълно незачитане на границите и политиката на отделните държави.

Глобалната империя, изникваща пред очите ни, не се управлява от конкретна държава или етническа група. Също като при късната Римска империя тя се управлява от мултиетнически елит и се скрепява от споделена култура и общ интерес. По целия свят са все повече предприемачите, инженерите, експертите, учените, адвокатите и мениджърите, които са призовани да заемат полагаемото си място в нея. Те трябва сами да решат дали да откликнат на призива на империята, или да останат лоялни на своята държава и своя народ. Все повече са онези, които избират империята.

През Средновековието на пазара в Самарканд — град, създаден край централноазиатски оазис — сирийските търговци купували фина китайска коприна, военнолюбивите племена от степите продавали поредната порция сламеноруси роби от далечния Запад, а собствениците на дюкяни трупали в джобовете си лъскави златни монети, върху които личали надписи на непознат език и образи на неизвестни царе. Тук, на един от основните кръстопътища на тази епоха, свързващ изтока и запада, севера и юга, единството на човечеството било ежедневно удостоверим факт. Същото можело да се наблюдава, когато Кубилай хан събирал своята армия, готвейки се да нахлуе в Япония през 1281 г. Монголските ездачи, облечени в животински кожи, заставали рамо до рамо с китайски пехотинци с направени от бамбук шапки, пияните корейски наемници непрекъснато се спречквали с татуираните моряци от Южнокитайско море, а централноазиатските строители слушали с отворена уста опашатите лъжи на европейските авантюристи, всички до един командвани от един пълководец.

Междувременно край свещената Кааба в Мека унификацията на човечеството също напредвала, макар и с различни средства. Ако бяхте поклонник, пристигнал в Мека, за да обикаля най-святото място на исляма през 1300 г., вероятно бихте срещнали там група от Месопотамия с развети от вятъра одежди и искрящи от религиозен екстаз очи, повтаряща в хор една след друга деветдесет и деветте имена на бог. Пред тях щяхте да зърнете тюркски старец с обрулено от вятъра на азиатските степи лице, хванал тояжка в едната си ръка и замислено поглаждащ брадата си с другата. А поглеждайки встрани очите ви щяха да бъдат заслепени от златните украшения, изпъкващи на фона на тъмната кожа на група поклонници от африканското царство Мали. Ароматът на карамфилово масло, куркума, кардамон и морска сол би издал присъствието на техни събратя от Индия или пък от мистериозните острови в Далечния изток.

Днес религията често се смята за източник на дискриминация, спорове и раздор. В действителност тя е един от трите обединителя на човечеството наред с парите и империите. Тъй като всички социални системи и йерархии почиват върху въображението, те са изключително крехки — колкото по-голямо е обществото, толкова по-крехки са те. Ключовата роля на религията в историята се свежда до това, че придава свръхчовешка легитимност на тези крехки структури. Според религията нашите закони не са продукт на човешки каприз, а са предписани от абсолютен и върховен авторитет. По тази причина поне част от фундаменталните правила стават неоспорими, което на свой ред гарантира стабилността на обществото.

По силата на това религията може да се дефинира като система от човешки норми и ценности, основана на вярата в свръхчовешки порядък. Това предполага използването на два различни критерия:

1.          Религиите постулират, че съществува свръхчовешки порядък, който не е продукт на наша прищявка или съглашение. Професионалният футбол не е религия, тъй като въпреки множеството си закони, порядки и често странни ритуали всеки знае, че хората са изобретили футбола, а ФИФА във всеки един момент може да удължи головата линия или да елиминира правилото за засада.

2.         Изхождайки от този свръхчовешки порядък религията установява норми и ценности, които приема за обвързващи. Мнозина хора на Запад вярват и до днес в призраци, феи или в прераждането, но тези вярвания не са източник на морални или поведенчески норми. Поради това те не са религия.

Въпреки способността си да легитимират широко приети социални и политически норми, не всички религии се възползват от този потенциал. За да обедини голяма територия, населявана от разпръснати групи от хора, дадена религия трябва да притежава още две качества. Първо, тя трябва да приема съществуването на универсален свръхчовешки порядък, валиден винаги и навсякъде. Второ, тя трябва да се стреми да наложи тази вяра на всички хора. Иначе казано, тя трябва да бъде универсална и мисионерска.

Най-добре познатите религии от историята, например ислямът и будизмът, са универсални и мисионерски. Затова хората са склонни да мислят, че всички религии са такива. В действителност повечето древни религии са локални и неприобщаващи. Последователите им вярват в местни божества и духове и не проявяват интерес към това да обърнат в своята вяра цялото човечество. Доколкото ни е известно, универсални мисионерски религии започват да се появяват едва през I хил.пр.Хр. Възникването им е една от най-важните революции в историята и съществено допринася за унификацията на човечеството точно както и възникването на универсални империи и универсални платежни средства.

Когато доминиращата система от вярвания била анимизмът, човешките норми и ценности следвало да отчитат гледната точка и интересите на множество други същества — животни, растения, феи и духове. Например група събирачи от долината на Ганг биха могли да се придържат към правило, забраняващо отсичането на определено смокиново дърво, страхувайки се да не разгневят и понесат отмъщението на обитаващия го дух. Друга група събирачи от долината на Инд биха могли по сходен начин да забранят ловя на белоопашати лисици, тъй като веднъж една такава лисица показала на мъдра старица находище на драгоценен обсидиан.

Този тип религиозни вярвания обикновено си остават локални, тъй като акцентират върху неповторими черти на конкретни местности, климатични зони и природни явления. Повечето събирачи прекарват целия си живот в рамките на не повече от хиляда квадратни километра. За да оцелеят, жителите на една речна долина трябва да проумеят предполагаемо свръхчовешкия порядък, властващ над живота в долината и да съобразят поведението си с него. Би било безсмислено да се опитвате да убедите жителите на друга долина, отдалечена от вашата, да следват същите правила. Хората от долината на Инд не си правели труда да изпращат мисионери до долината на Ганг, за да ги убеждават да спрат да ловуват белоопашати лисици.

Изглежда, че земеделската революция е била съпътствана от революция в религията. Ловците събирачи беряли и ловували диви растения и животни, които можели да видят като равни на Homo sapiens. Самият факт, че хората ловували овце не означавал, че овцете са по-нисши от хората, също както фактът, че тигрите ловуват хора не прави хората по-нисши от тигрите. Различните живи същества общували пряко едно с друго, установявайки правила, валидни в техния споделен хабитат. От друга страна, земеделците притежавали и отглеждали растителни култури и домашни животни и не били склонни да се принизяват, поставяйки се на едно ниво със своята собственост. Ето защо първата религиозна последица от земеделската революция е превръщането на растенията и животните от равноправни партньори в духовната сфера в притежания.

Това обаче създава голям проблем. На земеделците може и да им се искало да имат пълен контрол над овцете си, но съзнавали твърде добре, че в действителност контролът им е силно ограничен. Можели да заключват овцете в кошари, да кастрират овните и да практикуват селективно оплождане, но не можели да си гарантират, че овцете наистина ще заченат и ще родят здрави агнета, нито можели да предотвратяват избухването на смъртоносни епидемии. Как тогава да гарантират плодовитостта на стадата си?

Най-популярната теория за произхода на боговете твърди, че те са добили значение, защото предлагали решение на този проблем. Божества като богинята на плодородието, богът на небето и богът на лечебното изкуство получават важна роля, когато растенията и животните губят способността си да комуникират с човека. Основната роля на божествата била тъкмо да посредничат между хората и безсловесните твари. Голям дял от древните митологии се свеждат до юридически договор, според който хората се обричат на вечна вярност на боговете в замяна на господство над растенията и животните. Първите глави на Битие са добра илюстрация. Хиляди години след земеделската революция религиозните литургии обсъждат основно принасянето в жертва на агнета, вино и печива в замяна на изобилна реколта и плодовити стада.

Първоначално земеделската революция има далеч по-слабо влияние върху статута на останалите елементи на анимистичната система като камъните, изворите, духовете и демоните. Те обаче постепенно започнали да губят позициите си за сметка на новите божества. Докато хората прекарвали целия си живот в рамките на ограничена територия с диаметър от няколкостотин километра, повечето от нуждите им можели да бъдат задоволявани от местните духове. След като обаче царствата и търговските мрежи се разширили, хората трябвало да общуват със същества, чиято сила и власт обхващали цялото царство или всички търгуващи помежду си области.

В отговор на тази потребност се появили политеистичните религии (Политеизъм или политеистична религия (от старогръцки: πολύς, polys – „многочислен, много“ и θεός – „бог, божество“ – „многобожие“) се нарича религиозен светоглед, включващ вяра в повече от един бог. В своята основа политеизма се изразява в поклонението на тайнствените сили и явления в природата които се олицетворяват в живи същества – бел. http://4eti.me ). Според тях светът е контролиран от група могъщи божества, сходни с богинята на плодородието, бога на дъжда и бога на войната. Хората можели да се обръщат към тези божества и ако те получели съответните молитви и приношения, благоволявали да осигурят дъжд, победа или здраве.

Възходът на политеизма не означава пълно скъсване с анимизма. Демоните, феите, духовете, свещените камъни, вълшебните извори и дървета си останали съставна част на повечето политеистични религии. Тези духове били далеч по-маловажни от великите богове, но за ежедневните потребности на повечето обикновени хора били напълно достатъчни. Докато царят в своя столичен град принасял в жертва дузини угоени овни на великия бог на войната, молейки се за победа в битката срещу варварите, обикновеният селянин палел в колибата си свещ на духа на смокиновото дърво, молейки се да излекува болния му син.

Основните последици от възхода на великите богове не са свързани с овцете или демоните, а със статуса на самия Homo sapiens. Анимистите вярвали, че хората са само едно от множеството създания, населяващи света. Политеистите, от своя страна, го разглеждали като отражение на връзката между боговете и хората. Нашите собствени молитви, приношения, грехове и добродетелни постъпки определят съдбата на цялата екосистема. Едно ужасяващо наводнение може да изличи от лицето на земята милиарди мравки, скакалци, костенурки, антилопи, жирафи и слонове само защото няколко глупави представители на Homo sapiens са разгневили боговете. В този смисъл политеизмът повишава статута не само на боговете, но и на хората. Останалите елементи на старата анимистка система нямат този късмет — превръщат се в обикновени статисти или в безмълвен декор във великата драма на отношенията между боговете и хората.

Две хиляди години монотеистична пропаганда е накарала повечето хора на Запад да разглеждат монотеизма като невежествено и детинско идолопоклонничество. Това е несправедлив предразсъдък. За да вникнем във вътрешната логика на политеизма е необходимо да схванем основната идея, крепяща вярата в множество богове.

Политеизмът не винаги отрича съществуването на една сила или закон, управляващи цялата вселена. В действителност повечето политеистични или дори анимистки религии признават съществуването на висша сила, проявяваща се в различните божества, демони и свещени камъни. В класическата гръцка версия на политеизма Зевс, Хера, Аполон и техните „колеги“ са подчинени на всемогъща и всепроникваща сила — Съдбата (наричана Мойра или Ананке). Нордическите богове също са роби на съдбата, обрекла ги на гибел в катаклизма, наречен Рагнарьок (Залезът на Боговете). В политеистичната религия на племето йоруба от Западна Африка всички богове са рожби на върховното божество Олодумаре и си остават подчинени на него. Според индуизма един принцип, Атман, контролира безчислените божества и духове, човечеството, биологичния и материалния свят. Атман е извечната същност, или душа, на цялата вселена, на всяка отделна личност и на всяко природно явление.

Фундаменталното прозрение на политеизма, което го отличава от монотеизма, е това, че висшата сила, която управлява целия свят, е лишена от интереси или пристрастия и съответно не би се трогнала от ежедневните страсти, грижи и страхове на хората. Безсмислено е да се обърнеш към тази сила с молитва за победа в битка, за здраве или за дъжд, тъй като от нейната гледна точка няма никакво значение дали дадено царство ще победи, или ще бъде победено, дали конкретен човек ще се възстанови от болестта, или ще умре. Затова гърците не принасяли жертви на Съдбата, а индуистите не изграждали храмове на Атман.

Единственото основание да насочиш молитвите си към висшата сила във вселената е, за да се отречеш от всички желания и да приемеш лошото наравно с доброто, да приемеш загубата, бедността, болестта и смъртта. Някои индуисти, наричани садху, посвещават живота си на единението с Атман, стремейки се към просветление. Те се опитват да възприемат света като проявление на този фундаментален принцип, да осъзнаят от гледна точка на вечността нищожността на всички желания и страхове, тяхното безсмислие и ефимерност.

Но повечето индуисти не са садху. Те са затънали в тресавището на ежедневните грижи, където Атман не може да им бъде от голяма полза. За помощ те се обръщат към божества със специфични възможности. Тъкмо защото силите им са специфични, а не всеобхващащи, богове като Ганеша, Лакшми и Сарасвати имат свои интереси и пристрастия. Ето защо хората могат да сключват сделки с тези божества и да разчитат на съдействието им, за да спечелят битка или да се излекуват от тежка болест. Неизбежно е тези многобройни божества да са много на брой, тъй като почнеш ли да делиш всемогъществото на върховния принцип, неизбежно ще получиш не е един, а множество богове.

Основното прозрение на политеизма благоприятства религиозната толерантност. Тъй като политеистите вярват, от една страна, в съществуването на върховна и лишена от интереси сила, а от друга — в множество второстепенни и пристрастни сили, няма проблем последователите на едно божество да приемат съществуването и действеността на други божества. Политеизмът по своята същност е либерален и рядко преследва „еретици“ или „неверници“.

Дори когато политеистите създават обширни империи, те не се опитват да обърнат в своята вяра покорените от тях народи. Египтяните, римляните и ацтеките не изпращат мисионери в далечни земи, за да разпространяват вярата в Озирис, Юпитер или Уицилопочтли (главното божество на ацтеките), определено не използвали и армиите си за тази цел. Покорените народи в рамките на империята трябвало да зачитат нейните богове и ритуали, тъй като тези богове и ритуали защитавали и легитимирали съществуването на империята. Въпреки това от тях не се очаквало да се откажат от своите собствени богове и ритуали. В империята на ацтеките покорените народи били задължени да изграждат храмове на Уицилопочтли, но те се издигали редом с онези на местните божества, а не вместо тях. В много отделни случаи самият имперски елит възприемал част от боговете и ритуалите на покорените народи. Римляните с готовност прибавили към пантеона си азиатската богиня Кибела и египетската Изида.

Единственият бог, който римляните отказали да търпят, бил монотеистичният и евангелизиращ бог на християните. Римската империя не налагала на християните да се откажат от своите вярвания и ритуали, но очаквала от тях да отдават дължимото на защитаващите империята богове и на обожествената личност на императора. Това се разглеждало като проява на политическа лоялност. Когато християните категорично отказали да направят това и отхвърлили всички опити за постигане на компромис, римляните ги подложили на гонения, възприемайки ги като заплаха за установения ред. Дори и това обаче не било направено с особена настойчивост. В продължение на цели триста години, делящи разпъването на Христос от покръстването на император Константин, римските императори-политеисти провели едва четири мащабни гонения на християните. Местните администратори и управници също инициирали насилствени действия срещу християните. Ако обаче съберем жертвите на всички тези гонения, то ще се окаже, че за три столетия римляните са убили не повече от няколко хиляди християни. (W. Н. С. Frend, Martyrdom and Persecution in the Early Church (Cambridge: James Clarke & Co., 2008), 536-537.) От друга страна през следващите 1500 години милиони християни са били избити от други християни, поддържащи малко по-различна интерпретация на религията на любовта и състраданието.

Религиозните войни между католици и протестанти, бушували в Европа през XVI и XVII в., са известни на всеки. Всички участници в тях приемат божествеността на Христос и неговото откровение на състраданието и любовта. Въпреки това те не постигнали съгласие относно природата на тази любов. Протестантите вярвали, че божествената любов е толкова голяма, че е накарала Бог да приеме плътта и да бъде измъчван и разпънат на кръст, изкупвайки по този начин първородния грях и отваряйки портите на рая за онези, които изповядват неговата вяра. Католиците твърдели обаче, че вярата, макар да има ключово значение, не е достатъчна. За да пристъпят през райските порти, вярващите трябва да участват в религиозните ритуали и да извършват добри дела. Протестантите отричали това, твърдейки, че подобен тип търговия омаловажава божественото величие и състрадателност. Според тях всеки, който твърди, че влизането в рая зависи от собствените му дела, възвеличава сам себе си, твърдейки, че страданията на Христа на кръста и Неговата любов към човечеството не са достатъчни за спасението на душите ни.

Този теологичен диспут бил толкова яростен, че през XVI и XVII в. католиците и протестантите се избивали едни други в грандиозен мащаб. На 23 август 1572 г. френските католици, придържайки се към схващането за значението на добрите дела, нападнали френските протестанти, които за разлика от тях акцентирали върху любовта на Бог към човечеството. При това нападение, известно като Вартоломеева нощ, били избити между 5000 и 10 000 протестанти в рамките на едва 24 часа. Когато римският папа чул новините от Франция, той изпитал такова задоволство, че организирал празничен молебен и възложил на Джорджо Базари да украси една от залите във Ватикана със стенопис, изобразяващ клането (в момента тази зала е недостъпна за посетители). (Robert Jean Knecht, The Rise and Fall of Renaissance France, 1483-1610 (London: Fontana Press, 1996), 424.) През този ден повече християни са били убити от други християни, отколкото са загинали по вина на политеистичната Римска империя в цялата нейна история.

С времето последователите на политеистичните богове дотолкова се привързали към своя покровител, че започнали да се отклоняват от основното прозрение на политеизма. Те започнали да вярват, че техният Бог е единствен и че Той в действителност представлява висшата сила в цялата вселена. В същото време те продължавали да го разглеждат като заинтересуван и пристрастен към случващото се в света и вярвали, че могат да сключват сделки с него. Така се родили монотеистичните религии, чиито последователи се уповават на висшата сила за всичко — от възстановяване от болест и печалба от лотарията до победа във военен конфликт.

Първата позната ни монотеистична религия се появява в Египет около 1350 г. пр.Хр., когато фараонът Ехнатон обявява едно от второстепенните божества в египетския пантеон, Атон, за върховен властник на цялата вселена. Ехнатон институционализира култа към Атон в качеството на държавна религия и се опитва да възпрепятства почитането на други божества. Неговата религиозна революция е неуспешна. След смъртта му култът към Атон е изоставен за сметка на стария пантеон.

Политеизмът продължава да ражда монотеистични религии, но те си остават маргинални, не на последно място защото не успяват да осмислят собственото си универсално послание. Юдаизмът например твърди, че върховната сила във вселената има свои интереси и пристрастия и основната й грижа е малобройният еврейски народ, обитаващ едно забравено парче земя — Израел. Ето защо тази религия няма кой знае какво да предложи на други народи и през по-голямата част от съществуването си няма мисионерски амбиции. Затова този етап е известен като „локален монотеизъм“.

Големият пробив е свързан с християнството. То възниква като езотерична еврейска секта, стремяща се да убеди евреите, че Иисус от Назарет е дългоочакваният им Месия. От друга страна, един от първите водачи на сектата, Павел от Tape, стига до извода, че ако върховната сила във вселената има свои интереси и пристрастия и те стигат дотам, че тя да се въплъти и да загине на кръста в името на спасението на човечеството, то този факт трябва да бъде огласен пред всички, тъй като не засяга само евреите. Ето защо благата вест — евангелието — следва да бъде разпространена по целия свят.

Тезата на Павел намира плодородна почва. Християните организират мащабни мисионерски акции, насочени към всички хора по света. В резултат от този странен обрат на историята една езотерична юдейска секта успява да завладее великата Римска империя.

Успехът на християнството служи като модел за друга монотеистична религия, възникнала през VII в. на Арабския полуостров — ислямът. Също като християнството, ислямът възниква като малобройна секта в затънтен край на света, но в резултат от още по-странен обрат успява да напусне пустините на Арабия и да завладее необхватна империя, простираща се от Атлантическия океан до Индия. От този момент насетне монотеизмът играе централна роля в историята.

Монотеистите често са далеч по-фанатични и по-склонни да проповядват своята вяра в сравнение с политеистите. Ако една религия признава легитимността на други религии, от това следва, че или нейният бог не олицетворява върховната сила във вселената, или че той е разкрил на нейните последователи само част от цялата истина. Тъй като монотеистите обикновено приемат, че притежават цялата истина, откровена от единствения истински Бог, те са принудени да отрекат всички други религии. През последните две хилядолетия монотеистите системно се опитват да надмогнат останалите — като избият всички, които не са на тяхното мнение.

Тази стратегия дава своите плодове. В началото на I в. в света на практика няма монотеисти. Пет века по-късно една от най-големите империи в света — Римската — приема християнството за своя официална религия и скоро мисионери започват да го проповядват в различни части на Европа, Азия и Африка. До края на първото хилядолетие от нашата ера повечето народи в Европа, Западна Азия и Северна Африка вече изповядват монотеистична религия, а империите, простиращи се на територията между Атлантическия океан и Хималаите, до една твърдят, че съществуват по волята на един велик Бог. В началото на XVI в. монотеизмът вече доминира в по-голямата част от Афро-Азия с изключение на Източна Азия и южните части на Африка и простира пипалата си към Южна Африка, Америка и Океания. Днес повечето хора извън Източна Азия изповядват една от монотеистичните религии, а глобалният политически ред е положен на монотеистична основа.

Въпреки това, точно както анимизмът оцелява в рамките на политеизма, така и политеизмът се запазва в епохата на монотеизма. На теория веднъж след като човек повярва, че върховната сила във вселената има свои интереси и пристрастия, спира да вижда смисъл в това да боготвори второстепенни божества. Иначе казано, за какво ти е да се занимаваш с второстепенни бюрократи, ако имаш достъп до президентския офис? Наистина монотеистичната теология по принцип отрича съществуването на други божества освен върховния Бог и сипе огън и жупел върху всеки, който дръзне да вярва в тях.

От друга страна, винаги е имало пропаст, деляща теологическите теории от историческата действителност. За повечето хора е трудно да осмислят напълно идеята на монотеизма. Те продължават да делят света на „ние“ и „те“ и да мислят, че върховната сила във вселената е прекалено далечна и чужда на техните житейски потребности. Монотеистичните религии тържествено прокуждат другите богове през парадния вход — само за да им позволят да се завърнат през прозореца. Християнството например разработва свой пантеон от светци, чийто култ се различава в минимална степен от този на божествата на политеизма.

Също както Юпитер е покровител на Рим, а Уицилопочтли — на ацтекската империя, така и всяко християнско царство си има свой светец-покровител, който му помага да преодолява превратностите на съдбата и да печели войни. Англия е защитавана от свети Георги, Шотландия — от свети Андрей, Унгария — от свети Стефан, Франция — от свети Мартин. Градовете, професиите и дори болестите си имат свой собствен светец. Милано си има свети Амброзий, докато свети Марк бди над Венеция. Свети Елм бди над коминочистачите, докато свети Матей се грижи за бирниците, изпаднали в затруднение. Ако страдате от главоболие, трябва да се обърнете към свети Агатий; ако пък ви мъчи зъбобол, света Аполония е далеч по-удачен избор.

Християнските светци не просто приличат на старите богове от времето на политеизма. Понякога това са самите тези богове в нова премяна. Например главната богиня в келтска Ирландия преди идването на християнството се казва Бригита. Когато Ирландия е покръстена, същото се случва и с нея. Тя става света Бригита и до ден днешен е най-почитаната светица в католическа Ирландия.

Политеизмът ражда не само монотеистичните, но и дуалистичните религии. Последните приемат съществуването на две враждуващи сили — доброто и злото. За разлика от монотеизма, дуализмът вярва, че злото е самостоятелно, то нито е сътворено от добрия Бог, нито зависи от него. Дуализмът представя цялата вселена като бойно поле, на което се сблъскват тези две сили, и според него всичко, което се случва в нашия свят, е част от тяхната битка.

Дуализмът е изключително привлекателен светоглед, защото предлага кратък и ясен отговор на прочутия проблем за злото, една от основните дилеми, пред които се е изправяло човешкото мислене. „Защо в света има зло? Защо има страдания? Защо на добри хора се случват лоши неща?“ На монотеистите им се налага да практикуват интелектуална гимнастика, когато трябва да обяснят защо всезнаещият, всемогъщ и всеблаг Бог допуска в света да има толкова много страдание. Едно известно обяснение гласи, че това е условието хората да имат свободна воля. Ако нямаше зло, хората нямаше да могат да избират между доброто и злото и следователно нямаше да има свободна воля. Този отговор обаче противоречи на интуицията и незабавно поставя цял куп въпроси. Свободата на волята позволява на хората да избират злото. Мнозина наистина го правят и съответно според стандартното монотеистично разбиране по въпроса изборът им води след себе си божественото възмездие. Ако обаче бог е знаел предварително, че някой ще упражни свободната си воля, избирайки злото, и в резултат ще бъде подложен на вечни мъчения в ада, защо изобщо бог е създал този човек? Теолозите са изписали безброй томове, стремейки се да дадат отговор на тези въпроси. За някои техните отговори са убедителни, но за други — не. Безспорно е само това, че монотеистите срещат трудности при справянето с проблема за злото.

Според дуалистите лоши неща се случват дори на добри хора, защото светът не се управлява от всезнаещ, всемогъщ и всеблаг Бог. Съществува самостоятелна зла сила и тя прави лоши неща.

Дуализмът също си има недостатъци. Вярно е, че той предлага изключително елементарно решение на проблема за злото. Той обаче не може да преодолее проблемът за реда. Ако в света има две противопоставени сили, една добра и една лоша, то кой е постановил законите, регулиращи борбата между тях? Две съперничещи държави могат да воюват една с друга, тъй като и двете съществуват в пространството и времето и се подчиняват на законите на физиката. Ракета, изстреляна от територията на Пакистан, може да порази цел на територията на Индия, тъй като едни и същи физични закони важат и на двете места. Когато се борят доброто и злото, кои са общите закони, които те следват, и кой е постановил тези закони?

Обратно, монотеистите се справят добре с проблема за реда, но не и с проблема за злото. Има един логичен начин, по който да решим проблема — като постулираме, че съществува един-единствен всемогъщ Бог, създал цялата вселена и той е зъл. Никой в историята на човечеството обаче не е имал куража да приеме това за вярно.

Дуалистичните религии процъфтяват в продължение на повече от хиляда години. Някъде между 1500 и 1000 г.пр.Хр. пророк на име Зороастър (Заратустра) обикаля Централна Азия. Неговото учение бива предавано от поколение на поколение, докато не се превръща в най-влиятелната дуалистична религия — зороастризма. Нейните последователи разглеждат света като бойно поле на добрия бог Ахура Мазда и злия бог Ангра Маню. В нея хората трябвало да застанат на страната на доброто. Зороастризмът е влиятелна религия по времето на ахеменидската династия на Персийската империя (550-330 г.пр.Хр.) и става нейна официална религия при династията на сасанидите (224-651). Тя оказва значимо влияние върху практически всички по-късни религии, намерили разпространение в Средния изток и Централна Азия, и провокира появата на редица други дуалистични религии като гностицизма и манихейството.

През III-IV в. манихейството се разпространява от Китай до Северна Африка и дори изглежда, че е на път да победи християнството в битката за надмощие в рамките на Римската империя. Въпреки това манихеите губят битката за Рим, зороастрийската сасанидска империя е покорена от мюсюлманите монотеисти и възходът на дуализма приключва. Днес в Индия и Средния изток са оцелели само няколко групи, изповядващи дуалистична религия.

Въпреки това надигащата се вълна на монотеизма не изличава напълно дуалистичната вяра. Юдейският, християнски и мюсюлмански монотеизъм абсорбира множество дуалистични вярвания и практики. Някои от основните постулати на онова, което наричаме „монотеизъм“ в действителност са дуалистични по своя произход. Безброй християни, мюсюлмани и юдеи вярват в съществуването на могъща зла сила, подобна на тази, която християните наричат Дявол или Сатана, която е независима и води битка срещу добрия Бог, сеейки опустошение без ничия санкция.

Как е възможно един монотеист да приема подобна дуалистична вяра (която между другото не намира никаква основа в Стария завет) ? От логическа гледна точка това е невъзможно. Или вярваш в съществуването на всемогъщ Бог, или вярваш в съществуването на две враждуващи сили, нито една от които не е всемогъща. Въпреки това хората имат чудната способност да вярват в противоречия. Затова не трябва да се учудваме, че милиони набожни християни, мюсюлмани и юдеи успяват да вярват едновременно във всемогъщия Бог и в независимия от него Дявол. Мнозина от тях дори приемат, че добрият Бог се нуждае от нашата помощ в битката с дявола. Впрочем това е една от движещите сили на свещените войни — на джихада и кръстоносните походи.

Друга ключова дуалистична идея, свързана предимно с гностицизма и манихейството, е рязкото разграничение между тялото и душата, между материята и духа. Гностиците и манихеите твърдели, че добрият бог е сътворил духа и душата, докато материята и тялото са дело на злия бог. Според това разбиране самият човек е бойна арена на сблъсъка между добрата душа и злата телесност. От гледна точка на монотеизма това е безсмислица — защо да разграничаваме тялото от душата или материята от духа? Защо да твърдим, че тялото и материята са зло? Нали всичко е създадено от всеблагия Бог? Мисленето на монотеистите обаче било завладяно от дуалистическите дихотомии, тъкмо защото те са от помощ при решаването на проблема за злото. В резултат от това разграниченията от този тип в крайна сметка се превръщат в крайъгълен камък на християнската и ислямската философия. Вярата в рая (царството на добрия бог) и ада (царството на злия бог) също е дуалистична по своя произход. Тя не се основава на Стария завет, в който не се твърди, че душата на човек продължава да съществува след смъртта на тялото му.

В действителност монотеизмът според историческите му проявления е пъстър калейдоскоп от монотеистки, дуалистки, политеистки и анимистки идеи, смесени в един разнороден коктейл, чието чадърче е идеята за единия Бог. Обикновеният християнин вярва в монотеисткия Бог, в дуалистичния Дявол, в политеистките светци и духовете на анимизма. Изследователите на религията разполагат с термин, обозначаващ едновременното приемане на различни и дори несъвместими идеи или съчетаването на ритуали и практики, заимствани от различни източници. Това се нарича синкретизъм. Вероятно тъкмо синкретизмът е единствената световна религия.

Всички религии, които обсъдихме до този момент, споделят една важна характеристика: фокусирани са върху вярата в богове и други свръхестествени същества. Това изглежда естествено за хората от запад, които познават много монотеистични и политеистични религии. В действителност обаче религиозната история на света не се свежда до вярата в богове. През I хил.пр.Хр. в Афро-Азия се появяват съвсем различен тип религии — джайнизмът и будизмът в Индия, даоизмът и конфуцианството в Китай, стоицизмът, кинизмът и епикурейството в Средиземноморието. Те се отличават с пълното си пренебрежение към темата за божественото.

Тези религии приемат, че свръхчовешкият порядък, управляващ света, е продукт на природни закони, а не на божествена воля или прищявка. Някои от тези религии, въздигащи в култ природния закон, приемат съществуването на божества, но според тях те са подчинени на законите на природата в същата степен като хората, животните и растенията. Боговете си имат своя ниша в екосистемата, също като слоновете и морските свинчета, но и те като тях не могат да променят законите на природата. Това приема например будизмът — най-влиятелната сред древните религии на природния закон, която си остава такава и до днес.

Основната фигура в будизма не е бог, а човек — Сидхарта Гаутама. Според будистката традиция Гаутама живял около 500 г.пр.Хр. и бил престолонаследник на малко хималайско царство. Младият принц бил дълбоко потресен от страданията, които виждал около себе си. Той разбирал, че мъже и жени, деца и старци са жертви не само на случайни беди като войната и болестите, но страдат също от безпокойство, объркване и неудовлетвореност, които изглежда са неделима част от човешкото съществуване. Хората се стремят към богатство и власт, придобиват знания и собственост, сдобиват се със синове и дъщери, строят къщи и дворци. Каквото и да постигнат обаче, те никога не са доволни. Тези, които живеят в бедност, мечтаят за богатства. Тези, които имат милион, искат да имат два милиона. Тези, които имат два милиона, искат да имат десет милиона. Дори най-богатите и известните рядко са доволни от това, което имат. Те също са преследвани от непрекъснати тревоги и грижи, докато не ги застигне горчивия край, който носят със себе си болестите, старостта и смъртта. Всичко, което сме трупали през живота си, се изпарява като дим. Животът е безсмислена надпревара. Как обаче да се измъкнем от нея?

Когато навършил 29 години, Гаутама се измъкнал тайно от двореца си посред нощ, изоставяйки семейството и притежанията си. Започнал пътешествие като бездомен скитник, бродещ из Северна Индия в търсене на спасение от страданието. Посещавал ашрами и присядал в нозете на духовни учители, но нито един от тях не му помогнал да постигне пълно освобождение — винаги оставала някаква неудовлетвореност. Той обаче не се отчайвал. Решил сам да изследва страданието и да открие метод за пълно освобождение от него. Прекарал шест години, разсъждавайки върху същността, причините и средствата за избавление от човешките терзания. Накрая осъзнал, че страданието не се причинява от злата съдба, социалните несправедливости или божествените прищевки. Истинската причина за тях е собственият ни ум.

Прозрението на Гаутама било, че без значение какви мисли изпълват ума ни, той им отвръща с копнеж, а копнежът винаги носи неудовлетвореност. Когато умът ни изпитва нещо неприятно, той копнее да се избави от него. Когато умът ни изпитва нещо приятно, той копнее удоволствието да продължи и да се усили. Ето защо умът винаги е неудовлетворен и не намира покой. Това става съвсем ясно, когато изпитваме неприятно усещане, например болка. Докато болката продължава, ние сме неудовлетворени и правим всичко възможно, за да я прекратим. Дори когато изпитваме приятни усещания, ние никога не сме доволни — страхуваме се, че удоволствието ще спре или се надяваме, че ще се усили. Хората с години мечтаят да срещнат любовта, но рядко са доволни, когато я намерят. Някои започват да изпитват безпокойство, че половинката им ще ги напусне, други смятат, че са се задоволили с по-малко, отколкото биха могли да имат. Всички познаваме мнозина, които успяват да се тормозят и по двата начина едновременно.

Великите богове могат да ни изпратят дъжд, социалните институции могат да ни осигурят правосъдие и качествено здравеопазване, а щастливата случайност да ни направи милионери, но нито един от тези фактори не може да промени начина ни на мислене. Ето защо дори най-великите царе са обречени да живеят в тревога, неспирно бягайки от мъката и терзанията, неспирно преследвайки все по-големи наслади.

Гаутама все пак намерил начин да излезе от този порочен кръг. Ако тогава, когато умът ни изпитва нещо приятно или неприятно, той просто схваща нещата такива, каквито те са, то няма да има страдание. Ако изпитваш тъга, без да копнееш тя да си отиде, то продължаваш да изпитваш тъга, но това не ти причинява страдания. Всъщност тъгата може да ти донесе богатство от преживявания. По същия начин, ако изпитваш радост, без да копнееш тя да продължи и да се усили, то продължаваш да чувстваш радост, без да губиш спокойствие на ума.

Как обаче да накараме ума си да възприема нещата такива, каквито са, без да копнее по нещо, което отсъства? Да приеме тъгата като тъга, радостта като радост, болката като болка? За тази цел Гаутама разработил съвкупност от техники за медитация, чрез които умът може да се научи да възприема действителността такава, каквато е, без копнеж. Тези практики тренират ума да фокусира цялото си внимание върху въпроса: „Какво изпитвам сега?", вместо върху питането „Какво бих искал да изпитвам вместо това?“ Да бъде постигнато такова състояние на ума е трудно, но не и невъзможно.

Гаутама основава разработените от него техники за медитация върху съвкупност от етически принципи, съставени така, че да улесняват хората да се фокусират върху действителния си опит, вместо да се впускат в напразни копнежи и фантазии. Той поучавал последователите си да избягват убийството, сладострастието и кражбата, тъй като те неизбежно усилват пламъка на копнежа (за власт, за сетивни наслаждения или за богатство). Когато пламъкът на копнежа угасне напълно, той бива изместен от състоянието на пълен покой и доволство, наречено нирвана (буквалното значение на думата е „угасване на пламъка“). Постигналите нирвана са напълно освободени от всички страдания. Те възприемат реалността с максимална яснота, свободни от фантазии и заблуди. Макар все още да изпитват неприятни усещания и болка, това не им причинява страдания. Онзи, който не изпитва копнеж, не изпитва страдание.

Според будистката традиция самият Гаутама постигнал нирвана и бил напълно освободен от страданието. От този момент насетне бил известен като „Буда“, което означава „Просветеният“. Буда прекарал остатъка от живота си, преподавайки наученото, така че всеки да може да се освободи от страданието. Той вложил цялото си учение в един закон: страданието се поражда от желанието, единственият начин да се освободим напълно от страданието е като изоставим напълно всички желания, а единственият начин да изоставим напълно всички желания е като научим ума си да възприема действителността такава, каквато е.

Този закон, известен като дхарма или дарма се разглежда от будистите като универсален природен принцип. „Страданието се ражда от желанието“ е вярно винаги и навсякъде, също както според съвременната физика Е винаги е равно на тс². Будисти са хората, които вярват в този закон и го правят опорна точка на всяко свое действие. За тях вярата в богове е дребна подробност. Първият принцип на всяка монотеистична религия е: „Бог съществува. Какво иска от мен той?“ Първият принцип на будизма е: „Страданието съществува. Как да се избавя от него?“

Будизмът не отрича съществуването на богове — те се описват като могъщи същества, способни да доведат дъжд и да осигурят победа в битките, но те нямат влияние върху закона за връзката между страдание и желание. Ако нечий ум бъде освободен от всички желания, никой бог не може да го направи нещастен и обратно — породи ли се желание в нечий ум, всички богове във вселената не ще могат да го избавят от страданието.

Подобно на монотеистичните религии, древните религии на природния ред от рода на будизма така и не успяват да се избавят от култа към боговете. Будизмът поучава хората, че трябва да се стремят към върховната цел да постигнат избавление от страданието, вместо да се задоволят с икономическо благоденствие и политическа власт. От друга страна, 99% от будистите не постигат нирвана и дори да се надяват да го направят в някой от следващите си животи, посвещават живота си на преследването на дребни житейски цели. Ето защо те продължават да се кланят на различни божества, например на индуистките богове в Индия, на божествата на религията бон в Тибет или на шинтоистките богове в Япония.

Освен това в хода на времето редица будистки секти развиват цял пантеон от буди и бодхисатви. Това са хора или други същества, притежаващи способността да постигнат пълно освобождение от страданието, но отказали се от това поради състрадание, за да помогнат на безброй други същества, които все още са в плен на нещастието. Вместо да почитат богове, много будисти почитат тези просветени същества и ги молят за помощ не само за постигане на нирвана, но и за да се справят с житейските си проблеми. В резултат от това в Източна Азия има цял куп буди и бодхисатви, прекарващи времето си да докарват дъжд, да спират епидемии и дори да осигуряват победи в кръвопролитни войни в замяна на отправените към тях молитви, красиви цветя, ароматни благовония и дарове от ориз и сладкиши.

Последните 300 години често се представят като епоха на нарастващ секуларизъм, в която религиите постепенно губят своето влияние. Ако имаме предвид теистките религии, това до голяма степен е вярно. Ако обаче имаме предвид религиите на природния ред, съвременната епоха се оказва време на нарастващ религиозен плам, безпрецедентно мисионерство и на най-кръвопролитните войни в историята. Съвременната епоха е свидетел на възхода на редица нови религии на природния ред, каквито се либерализмът, комунизмът, капитализмът, национализмът и нацизмът. Те предпочитат да не бъдат наричани религии и вместо това определят сами себе си като идеологии. Разграничението между едните и другите обаче, е чисто упражнение по семантика. Ако религията е система от човешки норми и ценности, основана на вярата в свръхчовешки порядък, то съветския тип комунизъм е религия в не по-малка степен от исляма.

Разбира се, ислямът се отличава от комунизма, защото интерпретира властващия над света свръхчовешки порядък като постановен от всемогъщ бог творец, докато съветския тип комунизъм отхвърля вярата в бога. От друга страна, будизмът също отрежда второстепенна воля на боговете, но въпреки това обикновено се определя като религия. Също като будистите комунистите вярват в свръхчовешки порядък, изразяващ се в неизменни природни закони, които следва да ръководят действията на хората. Докато будистите вярват, че законите на природата са открити от Сидхарта Гаутама, комунистите вярват, че те са открити от Карл Маркс, Фридрих Енгелс и Владимир Илич Ленин. Сходството не свършва дотук. Също като останалите религии, комунизмът има своето свещено писание и пророчески текстове, какъвто безспорно е „Капиталът“ на Маркс, който предсказва, че наближава краят на историята и че неизбежната победа на пролетариата ще настъпи всеки момент. Комунизмът има и своите празници и тържествени ритуали, каквито са 1-ви май и годишнината от Октомврийската революция. Той има свои теолози, посветени в тайните на марксистката диалектика, а всяко поделение в Червената армия си има свой капелан — наричан политкомисар, който контролира благочестивостта на войниците и на офицерите. Комунизмът има свои мъченици, свещени войни и ереси, каквато е троцкизма. Съветският тип комунизъм е една фанатична мисионерска религия. Неговите адепти не могат да бъдат християни или будисти и от тях се очаква да проповядват свещеното слово на Маркс и Ленин — дори това да им струва живота.

Вероятно някои читатели с неохота биха се съгласили с този начин на мислене. Ако от това ще се почувствате по-добре, можете да продължите да наричате комунизма идеология вместо религия. Това няма кой знае какво значение. Можем да делим убежденията на богоцентрични религии и безбожни идеологии, предполагаемо основани на природни закони. Тогава обаче, ако искаме да сме последователни, трябва да причислим поне някои будистки, даоистки и стоически секти към идеологиите, а не към религиите. Обратно, трябва да отчетем, че вярата в боговете се е запазила в много съвременни идеологии и че някои от тях, например либерализмът, нямат особен смисъл в отсъствието на тази вяра.

Тук не е възможно да направим преглед на историята на всички съвременни вярвания от религиозен тип, най-вече поради отсъствието на отчетливи граници между тях. Те са синкретични в същата степен като монотеизма и популярните версии на будизма. Също както един будист може да почита индуистки божества, а монотеист да вярва в съществуването на Сатаната, така и типичният днешен американец е едновременно националист (вярва в съществуването на американска нация и в това, че й е съдено да играе особена роля в историята), поддръжник на пазарния капитализъм (вярва, че свободната конкуренция и преследването на егоистичния интерес са най-добрият начин за създаване на благоденстващо общество) и либерален хуманист (вярва, че хората са надарени от своя създател с неотменими права). За национализма ще стане дума в осемнайсета глава. На капитализма, най-успешната от съвременните религии, е отредена цяла глава — шестнайсета, в която са разгледани основните му вярвания и ритуали. В оставащите редове от тази глава ще обсъдим хуманистичните религии.

Теистичните религии са фокусирани върху култа към боговете. Хуманистичните религии боготворят човечеството, или по-точно казано — Homo sapiens. Хуманизмът е вярата в това, че той притежава свята и неповторима природа, която се различава фундаментално от природата на останалите животни и природни феномени. Хуманистите вярват, че уникалната природа на Homo sapiens е най-важното нещо в света, определящо значението на всичко случващо се във вселената. Върховното благо е това, което е добро за Homo sapiens. Останалата част от света и нещата в него съществуват единствено заради облагите, които ни носят.

Всички хуманисти боготворят човечеството, но не са на едно мнение относно дефиницията на това понятие. Затова хуманизмът се дели на три конкурентни секти, спорещи относно правилната дефиниция за човечество, също както конкурентните християнски секти спорят относно правилната дефиниция за Бог. Най-разпространена днес е сектата на либералния хуманизъм. Според нея „човешкостта“ е специфично качество на отделните хора и затова тяхната свобода е неприкосновена. Според либералите свещената природа на хората почива във всеки един отделен представител на вида Homo sapiens. Интимната същност на отделния човек придава значение на света и е извор на всички етически повели и на всяка политическа власт. Натъкнем ли се на етическа или политическа дилема, трябва да погледнем в себе си и да се вслушаме във вътрешния си глас — гласът на човешката същност. Основните повели на либералния хуманизъм целят да защитят свободата на този вътрешен глас от зловредна външна намеса. Събирателното название на тези повели е „човешки права“.

Това е причината либералите да отричат мъченията и смъртното наказание. В епохата на ранната модерност в Европа се приема, че убийците застрашават вселенския ред. За да се възвърне космическия баланс било необходимо тези престъпници да бъдат подложени публично на мъчение и да бъдат екзекутирани, така че всеки сам да види с очите си, че редът е възстановен и справедливостта е въздадена. Наблюдаването на ужасяващи екзекуции било любимият начин за прекарване на свободното време за жителите на Лондон и Париж по времето на Шекспир и Молиер. В днешна Европа на убийството се гледа като на простъпка срещу свещената човешка природа. За да възстановят порядъка, днешните европейци не измъчват и убиват престъпниците. Вместо това ги наказват по най-„хуманния“ според тях начин, с което предпазват и преизграждат святостта на човешката им природа. Чрез зачитането на човешката природа на убиеца всеки си припомня за светостта на човешката природа и редът бива възстановен. Защитавайки убиеца, ние поправяме онова, на което той е посегнал.

Макар либералният хуманизъм да придава святост на човека, той не отрича съществуването на Бог и всъщност изхожда от постулатите на монотеизма. Вярата на либералите в свободната и свещена природа на всеки отделен човек е производна на традиционната християнска вяра в свободата и безсмъртието на човешката душа. Отречем ли безсмъртието на душата и съществуването на Бог Творец, за либералите ще стане изключително трудно да обяснят какво чак толкова специално има в личността на отделния Homo sapiens.

Друга важна секта е социалистическият хуманизъм. Социалистите вярват, че човешката природа е колективна, а не индивидуална. Според тях свещен е не вътрешният глас на всяка отделна личност, а този на вида Homo sapiens като цяло. Докато либералният хуманизъм изисква колкото се може повече свобода за отделния индивид, социалистическият хуманизъм изисква равенство между всички хора. Според социалистите неравенството е най-ужасното светотатство спрямо светостта на човека, защото привилегирова периферно значими качества на отделните хора за сметка на тяхната универсална същност. Когато богатите са привилегировани спрямо бедните например, това показва, че парите са по-високо ценени от общочовешката същност, което е напълно еднаква за богатите и за бедните.

Също като либералния хуманизъм, социалистическият хуманизъм е изграден върху монотеистични основи. Идеята, че всички хора са равни, е аналог на монотеисткото вярване, че всички души са равни пред Бог. Единствената хуманистична секта, която се е отклонила от монотеистичната традиция, е еволюционният хуманизъм, чиито най-известни представители са нацистите. Онова, което го отличава от останалите хуманистични секти, е различното му разбиране за човешката природа, което е дълбоко повлияно от теорията за еволюцията. За разлика от останалите хуманисти, нацистите вярват, че човешката същност не е универсална и вечна, че ние сме представители на един мутиращ вид, който може да еволюира или да се изроди. Човекът може да се превърне в свръхчовек, но може и да дегенерира до подчовек.

Основната амбиция на нацистите е да защитят човечеството от израждане и да насърчат прогресивната еволюция. Поради това те твърдят, че арийската раса, най-развитата форма, достигната от човечеството, трябва да бъде защитавана и поддържана, докато изродените разновидности на Homo sapiens като евреите, ромите, хомосексуалните и душевноболните трябва да бъдат изолирани и унищожени. Според нацистите самият Homo sapiens се е появил в качеството на доминираща популация от древни хора, отговорна за измирането на нисшите популации на древните хора от рода на неандерталците. Тези различни популации първоначално били само различни раси, но се развивали независимо, поемайки по свой собствен еволюционен път. Това е напълно възможно да се случи отново. Според нацистите Homo sapiens вече се е разделил на няколко различни раси, всяка от които има специфични характеристики. Една от тях, арийската, притежава най-големи предимства — рационализъм, красота, почтеност, трудолюбие. Затова тя има потенциал да превърне човека в свръхчовек. Други раси, като евреите и чернокожите, са днешните неандерталци, те са по-нисши. Ако бъдат оставени да се размножават и най-вече да сключват смесени бракове с арийците, те ще направят непълноценна цялата човешка популация и с това ще обрекат Homo sapiens на гибел.

Биолозите отдавна са развенчали расовата теория на нацистите. По-конкретно проведени след 1945 г. генетични изследвания показват, че разликите между различните родови линии са далеч по-малки, отколкото твърдели нацистите. Тези доказателства обаче са относително нови. Имайки предвид нивото на развитие на науката през 1933 г., вярванията на нацистите съвсем не изглеждали неприемливи. Съществуването на различни раси, превъзходството на бялата раса и необходимостта от нейната защита и култивиране били широко разпространени вярвания сред представителите на елита в западноевропейските общества. Учените от най-престижните западни университети, използвайки каноничните научни методи на своето време, публикували изследвания, за които твърдели, че доказват, че представителите на бялата раса са по-интелигентни, по-етични и по-умели от африканците и индианците. Политиците във Вашингтон, Лондон и Канбера приемали за даденост, че тяхна задача е да предотвратят замърсяването и дегенерацията на бялата раса, например ограничавайки имиграцията от Китай или дори от Италия към „арийски“ държави като САЩ и Австралия.

Тези разбирания не се променят просто по силата на публикуваните научни открития. Социалните и политическите развития са далеч по-силен двигател на промяната. В този смисъл Хитлер е изкопал не само собствения си гроб, но и този на расизма изобщо. Когато започва Втората световна война, той принуждава противниците си да демонстрират ясно различието между „нас“ и „тях“. Впоследствие, тъкмо защото нацистката идеология е расистка, расизмът бива дискредитиран на Запад. За това обаче е нужно време. Идеята за върховенството на бялата раса продължава да бъде доминираща в идеологията на американската политика чак до 60-те години на XX в. Политиката на „бяла“ Австралия ограничава имиграцията на цветнокожи чак до 1973 г. Австралийските аборигени получават равни политически права едва през 60-те години и голяма част от тях биват възпрепятствани да упражняват правото си на участие в избори, тъй като са считани за негодни за функцията на пълноценни граждани.

Нацистите не презират човечеството. Те воюват срещу либералния хуманизъм, защитниците на човешките права и комунизма тъкмо защото се възхищават на човека и вярват в големия потенциал на човешкия вид. Следвайки логиката на Дарвиновата теория за еволюцията обаче, те стигат до извода, че естественият отбор следва да бъде оставен да елиминира слабите, а единствено най-приспособените трябва да оцелеят и да се възпроизведат. Подкрепяйки слабите, либерализмът и комунизмът не само позволяват на негодните да оцелеят, но им предоставят възможност да се възпроизвеждат, с което компрометират естествения отбор.

Един германски учебник по биология от 1942 г. обяснява в главата „Законите на природата и човечеството“, че според върховния закон на природата всички живи същества са вплетени в безмилостна битка за оцеляване. След като обяснява как растенията воюват за територия, пчелите за брачен партньор и т.н., текстът завършва по следния начин:

Битката за оцеляване е трудна и непримирима, но това е единственият начин за запазване на живота. Тази битка елиминира всичко негодно за живот и отбира всичко, което е годно да оцелее [...] Тези природни закони са неопровержими и живите същества ги засвидетелстват със самото си съществуване. Те са безпощадни. Онези, които ги отрекат, ще бъдат изличени от лицето на земята. Биологията говори не просто за растенията и животните, но и за онези закони, които ние трябва да следваме в своя живот, тя закалява волята ни да живеем и да се борим съгласно тези закони. Борбата е смисълът на живота. Горко на онзи, който прекрачи този закон.

Следва цитат от „Моята борба“:

„Онзи, който дръзне да се противи на желязната логика на природата, се противопоставя на онези принципи, на които следва да благодари за живота си като човешко същество. Да се противим на природата е равнозначно на гибел.“ (Marie Harm and Hermann Wiehle, Lebenskundefuer Mittelschulen — Fuenfter Teil. Klasse 5 fuer Jungen (Halle: Hermann Schroedel Verlag, 1942), 152-157.)

В началото на третото хилядолетие бъдещето на еволюционния хуманизъм остава неясно. Шейсет години след края на войната срещу Хитлер връзката между хуманизма и еволюцията е табу, както и идеята да бъдат използвани биологични методи за „усъвършенстване“ на Homo sapiens. Днес обаче този проект отново излиза на мода. Никой не говори за изтребление на нисшите раси или непълноценните хора, но мнозина обмислят възможността да използваме познанията си за биологията на човека, за да създадем свръхчовеци.

Същевременно е зейнала истинска пропаст между основоположенията на либералния хуманизъм и новите открития в науките за живота, която вече не можем да пренебрегваме. Нашата либерална политическа и правна система се основава на вярата, че всеки е надарен със свещена природа, която е неделима и неизменна и придава смисъл на целия свят, поради което е извор на всички етически принципи и на всяка политическа власт. Това е превъплъщение на традиционната християнска вяра в свободната и безсмъртна душа, пребиваваща във всеки от нас. През последните 200 години обаче науките за живота напълно подкопаха тази вяра. Учените, изследващи функционирането на човешкия организъм, не намират в него душа. Те все по-убедено твърдят, че човешкото поведение се определя от хормони, гени и синапси, а не от свободната воля, и това са същите сили, които определят поведението на шимпанзетата, вълците и мравките. Нашата правна и политическа система се стреми да замете под килима тези неудобни истини. Нека да бъдем честни — колко дълго можем да поддържаме стената, отделяща биологията от правото и политическите науки?

Търговията, империите и универсалните религии направиха така, че днес всеки представител на нашия вид на всеки континент по света вече е част от една глобална общност. Разбира се, този процес на разширение и унификация не е нито линеен, нито непрекъснат. От друга страна, погледнат в подходящ мащаб, преходът от множество малки култури към няколко големи и накрая към глобално общество е вероятно неизбежен резултат от динамиката на човешката история.

Твърдейки, че глобалното общество е неизбежно, не искам да кажа, че крайният резултат от историческото развитие необходимо е точно този тип глобално общество, което имаме днес. Бихме могли да си представим и други варианти. Защо английският, а не датският, е толкова разпространен в наши дни? Защо днес има около 2 милиарда християни и 1,25 милиарда мюсюлмани, но само 150 000 зороастрийци и нито един манихеец? Ако можехме да се върнем 10 000 години назад във времето и да стартираме историческото развитие отново и отново, дали неизменно щяхме да наблюдаваме възход на монотеизма и упадък на дуализма?

Не можем да проведем подобен експеримент, затова нямаме отговор на този въпрос. Но прегледът на две ключови характеристики на историята може да ни осигури някои указания.

Всеки етап от историята е кръстопът. Само един извървян път свързва миналото с настоящето, но милиарди пътеки се разклоняват към бъдещето. Някои от тях са по-широки, по-гладки и по-добре маркирани, поради което е по-вероятно да поемем по тях. Въпреки това понякога историята или пък хората, които я сътворяват, правят неочаквани криволици.

В началото на IV в. римската империя е изправена пред богата палитра от религиозни възможности. Тя можеше да продължи да се придържа към традиционния си многообразен политеизъм. Поглеждайки назад, към капризния ход на историята на последното столетие, изпълнено с граждански войни, император Константин, изглежда, е стигнал до извода, че една религия с ясни постулати може да подпомогне обединението на етнически нехомогенните му владения. Той е можел да избере който и да било от тогавашните култове за своя нова национална религия — манихейството, митраизма, култа към Изида или Кибела, зороастризма, юдаизма или дори будизма. Защо е избрал християнството? Има ли нещо в християнската теология, което го е привлякло, или пък някакъв верски аспект го е накарал да мисли, че то е по-подходящо за целите му? Преживял ли е някакъв мистичен опит, или съветниците му са подшушнали, че християнството бързо набира последователи и е най-добре да яхне вълната? Историците изказват различни хипотези, но нямат окончателен отговор. Те могат да опишат как християнството е завладяло Римската империя, но не и да обяснят защо е реализирана тази конкретна възможност.

Каква е разликата между това да опишеш как и да обясниш защо? Да опишеш как означава да реконструираш поредица от конкретни събития, водещи от една точка към друга. Да обясниш защо означава да откриеш каузални връзки, които показват защо са реализирани точно тези събития, а не някакви други.

Някои учени предлагат детерминистично обяснение на събития от типа на възхода на християнството. Те се опитват да изведат хода на човешката история от функционирането на биологични, екологични и икономически сили. Според тях съществуват географски, генетични или икономически фактори, действащи в района на Средиземноморието, които са направили неизбежен възхода на монотеизма. Въпреки това повечето историци се отнасят с подозрение към такива детерминистични теории. Това е една от характерните отлики на историята като академична дисциплина — колкото повече знаеш за даден исторически период, толкова по-трудно ти става да обясниш защо събитията са протекли по точно този начин, а не по друг. Онези, които имат повърхностни знания за определен период, обикновено фокусират вниманието си върху възможността, която в крайна сметка се е реализирала. Те ни предлагат една по детски наивна история, обясняваща ретроспективно защо това, което се е случило, е било неизбежно. Други, които познават по-добре съответния период, са и много по-наясно със съществуването на други пътища, които не са били извървени.

Всъщност хората, които познавали онзи период най-добре, т.е. живелите по съответното време, са били и най-объркани. За средния римлянин, живял по времето на Константин, бъдещето било обвито в мъгла. Един от железните закони на историята е, че това, което ретроспективно погледнато изглежда неизбежно, съвсем не е очевидно по времето на неговото настъпване. Днес нещата са същите. Преодолели ли сме глобалната икономическа криза или най-лошото предстои? Ще продължи ли Китай своя растеж, докато не стане водеща свръхсила? Ще загубят ли Съединените щати своята хегемония? Ще продължи ли и в бъдеще подемът на монотеистичния фундаментализъм или това е локална флуктуация без трайна значимост? Какво ни предстои — екологична катастрофа или технологичен рай? За всеки от възможните отговори има убедителни аргументи, но няма как да знаем със сигурност. След няколко десетилетия хората ще погледнат назад и ще мислят, че отговорите са били очевидни.

Изключително важно е да подчертаем, че възможности, които за съвременниците изглеждат слабо вероятни, често се реализират. Когато Константин се възкачва на трона през 306 г., християнството не е нищо повече от поредната езотерична източна секта. Ако тогава бяхте заявили, че то ще стане римска държавна религия, вероятно биха ви се изсмели точно както, ако днес заявите, че през 2050 г. Харе Кришна ще стане държавна религия на САЩ. През 1913 г. болшевиките в Русия са малобройна радикална фракция. Никой разумен човек не би предположил, че само след четири години те ще владеят страната. През 600 г. идеята, че скоро шепа араби, живеещи в пустинята, ще владеят империя, простираща се от Атлантическия океан до Индия, би звучала нелепо. Всъщност ако византийската армия беше успяла да отблъсне първоначалното нападение, ислямът вероятно щеше да си остане неизвестен култ, познат на едва дузина историци. Тогава учените лесно щяха да обяснят защо религиозна вяра, основана на откровенията на един търговец от Мека на средна възраст, никога ни би могла да набере особено много последователи.

Съвсем не твърдя, че всичко е възможно. Географските, биологичните и икономическите сили налагат известни ограничения. В очертаните от тях граници обаче има достатъчно място за изненадващи събития, които, изглежда, не се подчиняват на детерминистични закони.

Този извод вероятно е разочароващ за мнозина, които биха предпочели историята да бъде детерминистична. Детерминизмът е привлекателен, защото имплицира, че нашият свят и вярванията ни за него са естествен и неизбежен продукт на историята. Естествено и неизбежно е това, че живеем в национални държави, организираме икономиката си според капиталистически принципи и вярваме пламенно в човешките права. Да признаем, че историята не е детерминистична означава да допуснем, че е просто случайност фактът, че повечето хора днес вярват в национализма, капитализма и човешките права.

Историята не може да бъде обяснявана детерминистично и не може да бъде предсказвана, защото е хаотична. Толкова много са направляващите я сили и взаимодействията между тях са така комплексни, че изключително малки вариации в тяхната сила и начин на взаимодействие могат да доведат до драстично различаващи се резултати. На всичко отгоре историята е хаотична система от втори ред. Хаотичните системи са два вида. Хаосът от първи ред е хаос, който не взаимодейства с предсказанията относно него самия. Климатът например е хаотична система от първи ред. Макар да се влияе от безброй фактори, можем да изграждаме компютърни системи, отчитащи все повече от тях и осигуряващи все по-добри прогнози за времето.

Хаотичните системи от втори ред взаимодействат с предсказанията относно поведението им и затова никога не могат да бъдат предсказвани точно. Какво би се случило, ако създадем компютърна програма, предсказваща със стопроцентова точност утрешната цена на нефта? Цената на нефта незабавно ще реагира на прогнозите, които съответно няма да се осъществят. Ако текущата цена на нефта е 90 долара за барел и непогрешимата компютърна програма покаже, че утре цената ще бъде 100 долара, търговците ще се втурнат да купуват нефт, стремейки се да се възползват от покачването на цените. В резултат от това цената ще надмине 100 долара още днес. Какво ще се случи утре? Никой не знае.

Политиката също е хаотична система от втори ред. Мнозина критикуват съветолозите за това, че не са успели да предвидят революциите от 1989 г., както и експертите по Средния изток за това, че не са предвидили Арабската пролет от 2011 г. Това е несправедливо. Революциите по дефиниция са непредсказуеми. Една предсказуема революция никога не би избухнала.

Защо не? Представете си, че е 2010 г. и някакъв гениален политолог разработва в сътрудничество с компютърен гений непогрешим алгоритъм, снабден с привлекателен интерфейс, предлаган на пазара като предсказател на революции. Те предлагат услугите си на египетския президент Хосни Мубарак и в замяна на щедър хонорар му казват, че според тяхната прогноза в Египет през следващата година със сигурност ще избухне революция. Какво би направил Мубарак? Най-вероятно незабавно би намалил данъците, би отпуснал милиарди долари подаяния на гражданите и за всеки случай би подсилил тайните служби. Изпреварващите му мерки ще свършат работа, ще измине една година и — изненада! — няма да има никаква революция. Тогава Мубарак ще си поиска парите обратно: „Вашият алгоритъм е безполезен! — ще се разкрещи той на учените. — Можех да си построя още един дворец, вместо да похарча толкова много пари!“ В своя защита учените ще отговорят: „Да, обаче революцията не избухна тъкмо защото ние я предвидихме!“ „Предсказатели, които предсказват неща, които не се случват? — подмята Мубарак, докато дава знак на охраната да ги залови. — Можех да намеря дузина такива при това за без пари на пазара в Кайро.“

Защо тогава да изучаваме историята? За разлика от физиката или икономиката, историята не е средство за правене на правилни прогнози. Изучаваме историята не за да познаем бъдещето, а за да разширим хоризонтите на мисленето си, да разберем, че днешната ситуация не е нито естествена, нито неизбежна и затова пред нас са открити много повече възможности, отколкото можем да си представим. Например разбирайки как е станало така, че европейците са започнали да доминират над африканците, ние ще осъзнаем, че в расовата йерархия няма нищо естествено или неизбежно и светът би могъл да изглежда съвсем различно.

Не можем да обясним изборите, които прави историята, но можем да кажем нещо много важно за тях: те не са направени в името на човешкото благо. Няма абсолютно никакво доказателство, че благосъстоянието на хората се увеличава в хода на историята. Няма и доказателство, че културите, които допринасят добро на човечеството неизбежно укрепват и се разпространяват, докато онези, които не са толкова благотворни, изчезват. Няма доказателство, че християнството е по-добър избор от манихейството, или че Арабската империя е по-благотворна от Персийската империя при Сасанидите.

Няма доказателство, че историята работи за благото на човечеството, тъй като отсъства обективна скала, по която да го измерваме. Различните култури дефинират благото по различен начин и отсъства обективно мерило, чрез което да отсъдим в полза на някоя от тях. Разбира се, победителите винаги вярват, че тяхното разбиране е единствено правилното. Защо обаче да им се доверяваме? Християните вярват, че тяхната победа над манихеите е благотворна за човечеството, но ако откажем да приемем християнското разбиране, нищо не ни задължава да се съгласим с това твърдение. Мюсюлманите вярват, че падането на империята на Сасанидите в техни ръце е благотворно за човечеството. Ползите от него обаче са видими единствено ако приемем мюсюлманския светоглед. Би могло да се окаже, че за всички би било далеч по-добре, ако християнството и исляма бяха победени и забравени.

Все повече учени разглеждат културите като вид мисловна инфекция или паразит, чийто неволен гостоприемник са хората. Органичните паразити като вирусите живеят в тялото на своя гостоприемник. Те се размножават и пренасят от един гостоприемник на друг, хранят се от него, отслабват жизнените му сили и понякога дори го убиват. Паразитът изобщо не се интересува от благото на своя гостоприемник, стига му той да живее достатъчно дълго, за да може да предаде заразата. По същия начин културните идеи живеят в умовете на хората. Те се множат и разпространяват от един гостоприемник към друг, понякога отслабват жизнените му сили, а могат дори и да го убият. Една културна идея, например вярата на християните в рая над облаците или на комунистите в рая тук на земята, могат да накарат човека да посвети живота си на разпространяването на тази идея — дори с цената на самия този живот. Така човекът умира, но идеята се разпространява. Според този подход културата не е тип конспиративен заговор, замислен от едни хора с цел да се възползват от други хора (както твърдят марксистите). По-скоро културите са умствени паразити, които възникват случайно и след това се възползват от всеки инфектиран.

Този подход понякога се нарича меметика. Според него също както органичната еволюция се основава на репликацията на информационни единици, наречени „гени“, така и културната еволюция се основава на репликация на единици културна информация, наречени „меми“ (Susan Blackmore, The Мете Machine (Oxford: Oxford University Press, 1999).). Успешни са онези култури, които превъзхождат останалите във възпроизводството на своите меми — без отношение към ползите или вредите, които нанасят на своите гостоприемници.

Повечето хуманитарни учени се отнасят с пренебрежение към меметиката, разглеждайки я като аматьорски стремеж процесите в културата да бъдат обяснени посредством груби аналогии с биологията. Много от същите тези учени обаче са последователи на брата-близнак на меметиката — постмодернизмът. Постмодернистите разглеждат дискурсите, а не мемите, като градивни единици на културата. Те също смятат, че развитието на културите не се обуславя от благото на човечеството. Постмодернистите описват национализма например като смъртоносна зараза, плъзнала по света през XIX и XX в., причинявайки войни, потисничество, омраза и геноцид. В момента, когато хората от една държава се заразят с него, тези в съседните държави е вероятно също да го прихванат. Вирусът на национализма се представя като благотворен за хората, но всъщност принася добро само на самия себе си.

Подобен начин на мислене е често срещан в социалните науки благодарение на теорията на игрите. Последната обяснява защо при взаимодействието на много „играчи“ разбирания и поведенчески стратегии, които са вредни за всички тях, все пак могат да се вкоренят и разпространяват. Известен пример за това е надпреварата във въоръжаването. Много надпревари от този тип са разорили участниците в тях, без да доведат до промяна във военния баланс на силите. Когато Пакистан закупи изтребители от последно поколение, Индия прави същото. Когато Индия разработи атомна бомба, Пакистан я следва по петите. Когато Пакистан увеличи военноморските си сили, Индия отвръща по същия начин. В резултат от това балансът на силите остава общо взето непроменен, но милиарди долари, които е можело да бъдат инвестирани в образование или здравеопазване, са били похарчени за въоръжаване. Въпреки това е трудно да устоиш на изкушението да се включиш в подобен тип надпревара. Надпреварата във въоръжаването е тип поведение, което плъзва подобно на вирус от една държава в друга, нанасяйки вреди на всички засегнати, принасяйки полза само на себе си поне от гледна точка на еволюционните критерии — оцеляване и възпроизводство. (Не забравяйте, че подобно на гените надпреварата във въоръжаването няма самосъзнание — не се стреми съзнателно да оцелее и да се възпроизведе. Разпространението й е просто случайна последица от един динамичен процес.)

Без значение как мислите за нея — чрез теорията на игрите, постмодернизма или меметиката, — историческата динамика не е насочена към увеличаване на човешкото благосъстояние. Няма основание да смятаме, че най-успешните култури в историята са необходимо най-добрите за Homo sapiens. Също като еволюцията, историята не се интересува от щастието на отделните организми. От своя страна, отделните хора обикновено са прекалено невежи и слаби, за да насочат хода на историята в благоприятна за тях посока.

Историята напредва стъпка по стъпка, избирайки по непонятна причина първо един път, а после съвсем различен. Около 1500 г. тя прави най-значимия си избор, променяйки не само съдбата на човечеството, но вероятно и на цялата планета. Той се нарича научна революция. Тя започва в Западна Европа, голям полуостров в западния край на Афро-Азия, който до този момент не е играл съществена роля в историята. Защо тя започва именно там, а не в Китай или Индия? Защо започва в средата на второто хилядолетие от нашата ера, а не два века по-рано или три века по-късно? Не знаем. Учените са предложили десетки теории, но нито една от тях не звучи особено убедително.

Историята обхваща изключително широк спектър от възможности, много от които никога не биват реализирани. Можем да си представим, че историята напредва поколение след поколение, прескачайки научната революция, също както можем да си представим историята без християнството, Римската империя или златните монети.

Нека си представим испански селянин, който е заспал през 1000 г. и се е събудил 500 години по-късно от врявата, която вдигнали Колумбовите войници, докато се качвали на Ниня, Пинта и Санта Мария. Светът би му се видял почти същия. Въпреки множеството промени в технологичната сфера, нравите и политическите карти, този средновековен Рип ван Уинкълвсе пак би се чувствал у дома си. Но ако някой от Колумбовите войници потъне в сън и се събуди от мелодията на айфон от XXI в., той би се озовал в един напълно неразбираем свят. „Дали това не е раят — може да се е запита той, — или може би адът?“

През последните 500 години човечеството е станало свидетел на феноменално и безпрецедентно нарастване на човешката мощ. През 1500 г. по целия свят са живели около 500 милиона представители на вида Homo sapiens. Днес те са 7 милиарда. (David Christian, Maps of Time: An Introduction to Big History (Berkeley: University of California Press, 2004), 344-345; Angus Maddison, The World Economy, vol. 2 (Paris: Development Centre of the Organisation of Economic Co-operation and Development, 2001), 636; ‘Historical Estimates of World Population’, US Census Bureau) Общата стойност на стоките и услугите, произведени от човечеството през 1500 г., се оценява на 250 милиарда днешни долара. (Maddison, The World Economy, vol. 1, 261.) Днес стойността на продукцията за една година е почти 60 трилиона долара. (Gross Domestic Product 2009, The World Bank, Data and Statistics, посетен на 10 декември 2010 г., https://siteresources.worldbank.org/DATASTATISTICS/Resources/GDP.pdf ) През 1500 г. човечеството консумира около 13 трилиона калории дневно. Днес ние консумираме 1500 трилиона калории дневно (Christian, Maps of Time, 141.).

Погледнете още веднъж тези цифри — човешкото население се е увеличило Четиринайсет пъти, производството 240 пъти, а приемът на калории — 115 пъти).

Представете си, че един-единствен военен кораб се върне назад във времето, в епохата, когато е живял Колумб. За секунди той би направил на трески Ниня, Пинта и Санта Мария, като след това потопи флота на която и да било от великите сили от онова време, без да понесе и драскотина. Пет модерни товарни кораба биха могли да натоварят на борда си стоките, пренасяни от всички съществуващи по света търговски флотилии. (Най-големият съвременен товарен кораб може да превозва около 100 000 тона. През 1470 г. всички съществуващи флотилии, взети заедно, са можели да превозват не повече от 320 000 тона. Около 1570 г. общата товароподемност е достигала 730 000 тона (Maddison, The World Economy, vol. 1, 97). Един съвременен компютър би могъл без проблеми да съхрани написаното във всички книги и свитъци, от която и да било средновековна библиотека по света, и би останало свободно място. Всяка голяма банка днес разполага с повече пари, отколкото всички предмодерни кралства по света, взети заедно. (Най-голямата банка на на света — Кралската банка на Шотландия — съобщава през 2007 г. наличие на депозити на стойност 1,3 трилиона долара. Това се равнява на пет пъти годишната световна продукция през 1500 г. Вж. Annual Report and Accounts 2008’, the Royal Bank of Scotland, 35, посетен на 10 декември 2010 r., http://files.shareholder.com/downloads/RBS/620330078x0x278481/eb7a003a-5c9b-41ef-bad3-81fb98a6c823/RBS_GRA_2008_09_03_09.pdf ) През 1500 г. в малко градове е имало повече от 100 000 жители. Повечето сгради били построени от кал, дърво и слама; триетажната къща изглеждала като небостъргач. Улиците били мръсни коловози, прашни през лятото и кални през зимата, гъмжащи от пешеходци, коне, кози, кокошки и каруци. Най-характерните градски шумове били човешките и животинските гласове, а понякога се чували удари на чук или шум от трион. След залеза на слънцето градовете притихвали в мрак, в който от време на време просветвала свещ или се мяркал мъждукащ фенер. Ако жител на подобен град можеше да види днешните Токио, Ню Йорк или Мумбай, какво би си помислил?

Преди XVI в. никой не е правил околосветско пътешествие. Това се променя през 1522 г., когато Магелановите кораби се завръщат в Испания след пътуване с дължина 72 000 километра, продължило три години и отнело живота на почти всички членове на експедицията, включително на самия Магелан. През 1873 г. Жул Верн е можел само да си фантазира как Филеас Фог, богат британски авантюрист, обикаля света за 80 дни. Днес всеки, който получава типичен за средната класа доход, може лесно и сигурно да обиколи света само за 48 часа.

През 1500 г. хората били приковани към земната повърхност. Те можели да строят кули и да изкачват планини, но небето принадлежало единствено на птиците, ангелите и божествата. На 20 юли 1969 г. човекът стъпва на Луната. Това е не само историческо постижение, но и подвиг от еволюционно — и дори от космическо — значение. През предходните 4 милиарда години еволюция нито един организъм не е съумял да напусне земната атмосфера и със сигурност никой не е оставил следа от крак или от пипало върху лунната повърхност.

През по-голямата част от историята хората не знаели нищо за 99,99% от организмите на планетата — а именно за микроорганизмите. Причината не е в това, че те нямали отношение към човешкия живот. Всеки от нас носи в тялото си милиарди едноклетъчни същества и те не просто се возят върху нас — те са най-добрите ни приятели и най-страшните ни врагове. Някои от тях участват в преработването на храната и в прочистването на чревния ни тракт, докато други причиняват болести и епидемии. Въпреки това човешкото око вижда микроорганизъм едва през 1674 г., когато Антони ван Льовенхук поглежда през своя конструиран вкъщи микроскоп и удивен вижда цял нов свят от мънички същества, движещи се в капка вода. През следващите 300 години хората се запознават с огромен брой микроскопични по размер видове, успяват да се преборят с най-смъртоносните заразни заболявания, които те причиняват, и се научват да ги използват в медицината и индустрията. Днес ние използваме бактерии за производството на лекарства, на биогорива, както и за унищожаване на паразити.

Но най-забележителното и решаващо събитие през последните 500 години се случва в 05:29:45 на 16 юли 1945 г. Точно в тази секунда американските учени детонират първата атомна бомба в Аламогордо, Ню Мексико. От този момент нататък човечеството е в състояние не само да променя хода на историята, но и да я доведе до кончината й.

Историческият процес, който ни отвежда до събитието в Аламогордо и прави възможно достигането на Луната, е известен като научна революция. Човечеството придобива огромна нова мощ, инвестирайки в научни изследвания. Наричаме този процес революция, защото до 1500 г. хората все още се съмняват в способността си да придобиват нов контрол в области като медицината, военното дело и икономиката. Въпреки че управляващите и богаташите инвестирали в образование и научни изследвания, целта като цяло била да се съхранят наличните възможности, а не да се придобиват нови. Типичният предмодерен владетел давал пари на свещеници, философи и поети с надеждата, че те ще легитимират управлението му и ще укрепят социалния ред. Той не е очаквал от тях да откриват нови лекарства, да изобретяват нови оръжия или да стимулират икономическия растеж.

През последните пет столетия увереността на хората, че могат да усъвършенстват способностите си с помощта на научния прогрес, нараства. И това не е просто сляпа вяра — тя се основава на емпирични доказателства. Колкото повече се множали доказателствата, толкова повече ресурси били готови да вложат богатите и управляващите в научни изследвания. Без подобни инвестиции ние не бихме могли да стъпим на Луната, да проектираме микроорганизми или да разцепим атома. Правителството на САЩ например през последните десетилетия инвестира милиарди в ядрена физика. Натрупаните знания дават възможност да се изградят ядрени електроцентрали, осигуряващи евтино електричество за американската индустрия, която от своя страна плаща данъци на правителството, а то използва част от така натрупаните средства, за да финансира нови изследвания в областта на ядрената физика.

Защо модерните придобиват тази нарастваща увереност в способността си да увеличават мощта си с помощта на науката? Кое скрепява връзката между наука, политика и икономика? Настоящата глава е посветена на уникалната природа на модерната наука като част от отговора на тези въпроси. Следващите две глави изследват формирането на съюза между науката, европейските империи и икономиката на капитализма.

Хората се опитват да проникнат в закономерностите на Вселената поне от когнитивната революция насетне. Нашите предци са посветили много време и усилия, опитвайки да открият правилата, ръководещи природата. Но модерната наука се различава от всички предходни традиции на натрупване на знания по три характерни белега.

А. Готовността, с която признават невежеството

Модерната наука е основана на положението ignoramus — „ние не знаем“. Тя предпоставя, че не знаем нищо, и че дори нещата, които мислим, че знаем, могат да се окажат погрешни, което ще разберем, натрупвайки още знание. Няма понятие, идея или теория, които да са неприкосновени и да не могат да бъдат проблематизирани.

Б. Централното място, отредено на наблюдението и математиката

След като е допуснала невежеството, модерната наука се стреми да придобие ново знание. Това става с натрупване на данни, след което към тях се прилагат математически инструменти, за да бъдат обединени данните в теории.

В. Придобиване на нови възможности

Модерната наука не се задоволява с формулирането на теории. Тя ги използва, за да придобие нови възможности и в частност за да разработи нови технологии.

Научната революция не е революция на знанието, тя е преди всичко революция на невежеството. Голямото откритие, което й дава тласък, е, че хората не знаят отговорите на най-важните въпроси.

Предмодерните традиции на знанието като исляма, християнството, будизма и конфуцианството казват, че всичко, което трябва да знаем за света, вече е известно. Великите богове или Всемогъщият бог, или мъдреците от миналото притежават абсолютната мъдрост, която ни се разкрива в свещените текстове и с помощта на устните традиции. Обикновените смъртни трупат знание, прониквайки в тези древни текстове и традиции и разбирайки ги правилно. Недопустима е дори идеята, че Библията, Корана или Ведите може да пропускат някоя важна истина за света — истина, която да може да бъде открита от човешките същества от плът и кръв.

Древните традиции на знанието допускат само два вида невежество. Първо, отделният човек може да не знае нещо важно. За да се сдобие с необходимото знание, всичко, от което се нуждае той, е да попита някой по-мъдър. Не е необходимо да се открива нещо, което никой все още не знае. Например ако селянин от село в Йоркшир от XIII в. иска да узнае как се е появил човешкият род, той е наясно, че християнската традиция съдържа категоричния отговор и всичко, което се иска от него, е да попита местния свещеник.

Второ, цяла традиция може да не разполага със знание за незначителни неща. По дефиниция всичко, което великите богове или мъдреците не са си направили труда да ни кажат, не е важно. Например ако нашият йоркширски селянин иска да знае как паяците изплитат паяжините си, безсмислено е да пита свещеника, защото в Писанието няма отговор на този въпрос. Това не означава обаче, че християнството има някакъв недостатък, а че подобно знание не е важно. В крайна сметка Бог идеално знае как става това и ако става дума за информация, която е ключова за човешкото щастие и спасение, щеше да включи подробно обяснение в Библията.

Християнството не забранява на хората да изучават паяците. Но изследователите на паяци — ако са съществували такива в средновековна Европа — е трябвало да приемат периферната си роля в обществото и незначителността на откритията си по отношение на вечните истини на религията. Независимо какво откритие може да бъде направено за паяците, пеперудите или сипката от Галапагос, подобно знание не е повече от тривиалност без връзка с фундаменталните истини на обществото, политиката и икономиката.

Всъщност нещата никога не са толкова прости. Във всяка епоха, дори в най-благочестивата и консервативна, има хора, които настояват, че има важни неща, за които цялата традиция няма представа. Но подобни хора обикновено биват маргинализирани или преследвани — или пък поставят началото на нова традиция и настояват, че те са онези, които знаят всичко, което трябва да се знае. Например пророкът Мохамед започва религиозната си кариера с обвинението към събратята си араби, че живеят в пълно неведение за божествената истина. Но много бързо започва да твърди, че той е онзи, който знае цялата истина, и последователите му започват да го наричат „печатът на пророците“. От този момент насетне вече не са необходими откровения — освен онези, които Мохамед получава.

Модерната наука е уникална традиция на познание, доколкото открито признава наличието на колективно невежество по отношение на най-значимите въпроси. Дарвин никога не е твърдял, че е „печатът на биолозите“ и че веднъж завинаги е разгадал загадката на живота. След векове задълбочени научни изследвания биолозите признават, че все още нямат приемливо обяснение на феномена на съзнанието. Физиците признават, че не знаят каква е причината за Големия взрив или как да съвместят квантовата механика и общата теория на относителността.

В други случаи конкуриращи се научни теории биват яростно дискутирани в светлината на постоянно натрупващи се нови данни. Добър пример са дебатите по въпроса как е най-добре да бъде направлявана една икономика. Макар отделни икономисти да настояват, че техният метод е най-подходящият, основните положения се променят с всяка нова финансова криза или борсов балон и като цяло се приема, че последната дума в тази област все още предстои да бъде изречена.

Има и случаи, в които конкретни теории са подкрепени толкова консистентно от наличните свидетелства, че всички алтернативи са отпаднали. Подобни теории се приемат за истина, но съществува съгласие, че ако се появят нови данни, които им противоречат, това ще доведе до преразглеждането или отхвърлянето им. Подходящи примери са теорията на еволюцията и теорията за тектониката на плочите.

Охотата да се признае незнанието прави модерната наука по-динамична, по-гъвкава и по-любознателна в сравнение с която и да било предходна традиция на знанието. Това чувствително разширява възможността ни да разбираме как функционира света и способността ни да изобретяваме нови технологии. Но също така ни изправя и пред сериозен проблем, който не е съществувал за предците ни. Настоящото допускане, че не знаем всичко и че дори онова знание, с което разполагаме, може постоянно да бъде преразглеждано, засяга и споделените митове, които позволяват на милиони непознати да си сътрудничат ефективно. Ако всичко показва, че много от митовете ни са несигурни, как бихме могли да удържим цялостта на обществото? Как биха могли да функционират нашите общности, държави и международни системи?

Всички модерни опити да се стабилизира социополитическият ред няма на какво друго да разчитат, освен на ненаучни методи:

А. Възприема се една научна теория и в противовес на приетите научни правила се декларира, че тя е окончателната и абсолютна истина. Това е методът, използван от нацистите (които твърдят, че техните расови теории почиват на биологични факти), от комунистите (които пък настояват, че Маркс и Ленин са ни разкрили абсолютните икономически истини, които никога не могат да бъдат отхвърлени).

Б. Да не се разчита на науката и да се действа в съгласие с ненаучна абсолютна истина. Това е стратегията на либералния хуманизъм, който се основава на догматичната вяра в уникалната ценност и права на всяко човешко същество — доктрина, която, за наш срам, има малко общо с научното изследване на природата на Homo sapiens.

Но това не бива да ни изненадва. Дори самата наука трябва да разчита на религиозни и идеологически вярвания, за да оправдае и финансира изследванията си.

При все това модерната култура допуска незнанието до степен, многократно надхвърляща приемането му в която и да било от предходните култури. Едно от нещата, които позволяват на модерния социален ред да просъществува, е разпространението на почти религиозната вяра в технологията и научния метод, която замества до известна степен вярата в абсолютната истина.

  НАУЧНАТА ДОГМА

Модерната наука няма своя догма, но споделя общо ядро от изследователски методи, които се основават на емпиричните данни на наблюдението — данни, достъпни ни посредством поне едно от сетивата ни — и свързването им с помощта на математически инструментариум. В исторически план хората и преди са събирали подобни свидетелства, но значението им обикновено е било ограничено. Защо да се губят ценни ресурси в търсене на нови данни, след като вече разполагаме с отговорите, които ни трябват? Но след като модерният човек започва да признава, че не знае отговорите на някои много важни въпроси, задължително става търсенето на напълно ново знание. В резултат от това доминиращият модерен научен метод приема за факт недостатъчността на старото познание. Вместо да изследва традицията, акцентът сега е поставен върху новите наблюдения и експерименти. Ако противоречат на традицията, те имат приоритет. Разбира се, физиците, анализиращи спектъра на отдалечени галактики, археолозите, проучващи находища от бронзовата епоха, и социалните учени, които изследват възникването на капитализма, не игнорират традицията. Изходната им точка е онова, което мъдреците от миналото са казали и написали, но още от първата година в университета те биват учени, че целта им е да открият повече, отколкото Айнщайн, Шлиман и Вебер някога са знаели.

Чистото наблюдение не е знание. За да разберем Вселената, ние трябва да свържем данните в теории. По-ранните традиции обикновено са представяли своите теории като разкази. Модерната наука използва математиката.

В Библията, Корана, Ведите или в класическите конфуциански текстове няма много уравнения, графики и изчисления. Когато традиционните митологии и свещени текстове формулират общите закони, те се представят в наративна, а не в математическа форма. Фундаментален принцип на манихейството например твърди, че светът е бойно поле, на което се сражават силите на доброто и злото. Злите сили са създали материята, а добрите — духа. Човешките същества са впримчени между тях и трябва да изберат доброто, а не злото. Но пророкът Мани не прави опит да предложи математическа формула, която може да бъде използвана, за да се прогнозира човешкия избор посредством количествен израз на съответната сила. Той никога не е казвал, че „силата, въздействаща върху човек, е равна на ускорението на духа му, разделено на масата на тялото му“.

Учените обаче се опитват да постигнат тъкмо това. През 1687 г. Исак Нютон публикува Математически принципи на естествената философия, може би най-важната книга в модерната история. Нютон предлага обща теория на движението и промяната. Величието й е в способността да обяснява и предсказва движенията на всички тела във Вселената от падането на ябълката до движението на звездите, използвайки три много прости математически закона:

Ако стойности се впишат в Нютоновите уравнения, може да се определи бъдещата позиция на обекта. Все едно имаме магия. Едва към края на XIX в. учените се натъкват на данни на наблюдението, които противоречат на законите на Нютон, и това довежда до революция във физиката — теорията на относителността и квантовата механика.

Нютон демонстрира, че книгата на природата е написана на математически език. Някои глави (например) се свеждат до едно кратко уравнение; но учените, които се опитват да сведат биологията, икономиката и психологията до изчистени формули в нютониански стил, установяват, че тези области притежават степен на комплексност, която прави подобно начинание безплодно. Това не означава обаче, че те трябва да се откажат от математиката. През последните 200 години е разработен нов клон на математиката, който е предназначен за по-сложните сфери на света: статистиката.

През 1744 г. двама презвитериански духовници от Шотландия, Александър Уебстър и Робърт Уолъс, решават да създадат фонд за застраховки живот, който ще осигурява пенсии на вдовиците и децата на починали духовници. Те предлагат всеки от свещениците в тяхната църква да заделя малка част от дохода си за този фонд, който от своя страна ще инвестира средствата. Ако някой от свещениците почине, вдовицата му ще получава дивиденти от печалбата. Това ще й позволи да живее спокойно до края на живота си. Но за да се определи каква сума трябва да се заделя, така че фондът да разполага с достатъчно средства, за да покрива задълженията си, Уебстър и Уолъс трябва да предвидят колко свещеници ще умират всяка година, колко вдовици и сираци ще има и с колко години вдовиците ще надживеят съпрузите си.

Забележете какво не са направили двамата духовници. Те не са започнали да се молят на Бог да им разкрие отговора. Нито пък са започнали да го издирват в Светото писание или в трудовете на древните теолози. Нито са инициирали абстрактен философски дебат. Тъй като са шотландци, те били практични люде. Затова се свързали с професора по математика от Единбургския университет Колин Маклорин. Тримата събрали данни относно средната продължителност на живота и ги използвали, за да изчислят колко свещеници е вероятно да починат в дадена година.

Работата им се основавала на няколко скорошни пробива в полето на статистиката и теорията на вероятностите. Един от тях бил законът за големите числа на Якоб Бернули. Бернули кодифицира принципа, че макар да е трудно да се предскаже със сигурност единично събитие като смъртта на конкретен човек, напълно възможно е да се прогнозира с голяма точност усредненият ефект от множество сходни събития. Иначе казано, дори да не е възможно да се използва математика, за да предскаже дали конкретно Уебстър и Уолъс ще умрат през следващата година, при наличието на достатъчно данни Маклорин е можел да определи колко презвитериански духовници в Шотландия почти със сигурност ще починат в този период. За късмет той разполагал с готови данни. Особено полезни били статистическите таблици, публикувани преди петдесет години от Едмънд Халей. Халей анализирал данни за 1238 раждания и 1174 смъртни случая, които получава от Бреслау, Германия. Тези таблици дават възможност да се установи например, че двайсетгодишно лице има вероятност 1 от 100 да почине през дадена година, докато за четирийсетгодишен човек вероятността е 1 от 39.

Обработвайки тези числа, Уебстър и Уолъс стигат до извода, че средно ще има 930 живи шотландски презвитериански свещеници във всеки отрязък от време и средно 27 свещеници ще умират всяка година, 18 от които ще оставят вдовици. Пет от онези, които няма да оставят вдовици, имат деца и двама от онези, които ще бъдат надживяни от вдовиците си, ще бъдат също така надживяни и от децата си от предишни бракове, които все още не са навършили шестнайсет години. Те изчислили още колко време е вероятно да измине, преди вдовицата да почине или да се омъжи повторно (и в двата случая изплащането на пенсията се прекратява). Тези цифри позволили на Уебстър и Уолъс да определят колко пари трябва да внасят свещениците, които се присъединявали към фонда, за да осигурят живота на любимите си хора след смъртта си. Внасянето на две лири, дванайсет шилинга и два пенса на година гарантира, че вдовицата ще получава най-малко десет лири на година — значителна сума за тези времена. Ако свещеникът счита, че това не е достатъчно, той може да реши да внася повече — до шест лири, единайсет шилинга и три пенса на година, които ще осигурят на вдовицата още по-солидната сума от 25 лири на година.

Според изчисленията им, към 1765 г. Фондът за осигуряване на вдовици и деца на свещениците на Шотландската църква ще разполага с капитал от 58 348 лири. Изчисленията им се оказват учудващо точни. Когато годината идва, капиталът им възлиза на 58 347 лири — само една лира по-малко от прогнозираното! Това било много по-голямо постижение от пророчествата на Авакум, Йеремия или Йоан.

Днес фондът на Уебстър и Уолъс, известен просто като Шотландски вдовици, е една от най-големите пенсионни и застрахователни компании в света. С активи на стойност 100 милиарда лири, той обслужва не само шотландските вдовици, но и всеки, който е готов да купи неговите полици. (Ferguson, Ascent of Money, 185-198.)

Изчисления като тези, които използват двамата духовници, се превръщат в основата не само на актюерната наука, на която почива пенсионния и застрахователен бизнес, но и на демографията (възникнала благодарение на друг духовник, членът на Англиканската църква Робърт Малтус). (Актюерът е специалист, който отговаря за създаването и развитието на финансови и застрахователни продукти, схеми за здравно и пенсионно осигуряване. Отговорностите на актюера са свързани с прецизно определяне на цените за съответните продукти, а също и оценка на необходимия капиталов резерв, който следва да обслужва евентуални бъдещи задължения. – бел. http://4eti.me ) На свой ред тя е базата, на която Дарвин (който почти успява да стане англикански пастор) изгражда своята теория на еволюцията. Макар да не съществуват формули, по които да може да се предскаже какъв тип организъм ще възникне при определен набор от условия, генетиците използват теорията на вероятностите, за да изчислят доколко е вероятно определена мутация да се разпространи в съответната популация. Сходни пробабилистични модели са изключително важни в икономиката, социологията, психологията, политическата наука и други социални и природни науки. Дори физиката в крайна сметка допълва Нютоновите класически уравнения с вероятностните облаци на квантовата механика.

Само поглед към историята на образованието ще ни покаже колко далеч ни е отвел този процес. През по-голямата част от историята математиката е била езотерична сфера, която дори образованите хора рядко изучавали сериозно. В средновековна Европа логиката, граматиката и реториката са формирали образователното ядро, докато преподаването на математика рядко е отивало отвъд обикновената аритметика и геометрия. Никой не е изучавал статистика. Безспорният господар на всички науки е била теологията.

Днес малцина изучават реторика, логиката е затворена във философските факултети, а теологията — в семинариите. Но все повече студенти искат — или биват принудени — да изучават математика. Съществува неудържимо изместване към точните науки и те се наричат „точни“, тъй като използват математически инструментариум. Дори области, които традиционно са били част от хуманитаристиката, като изучаването на езика (лингвистиката) и на човешката психика (психологията) разчитат във все по-голяма степен на математиката и се опитват да се представят като точни науки. Курсовете по статистика днес са част от базисното образование не само по физика и биология, но и по психология, социология, икономика и политология.

В списъка с предлагани курсове във факултета по психология на университета, в който преподавам, първият задължителен курс е „Въведение в статистиката и методологията на психологическото изследване“. През втората година от обучението си студентите по психология трябва да завършат курса „Статистически методи в психологическото изследване“. Конфуций, Буда, Христос и Мохамед биха се изненадали много, ако някой им каже, че за да се разбере човешкото съзнание и за да се преборим със страданията на човешката душа, трябва на първо място да владеем статистика.

  ЗНАНИЕТО Е ВЛАСТ

Повечето хора трудно схващат модерната наука, защото математическият й език не е за всеки, а резултатите й често противоречат на здравия разум. От седемте милиарда души, населяващи планетата, колцина наистина разбират от квантова механика, клетъчна биология или макроикономика? Въпреки това науката се радва на огромен престиж, тъй като на нея човечеството дължи новата си мощ. Президентите и генералите може да не разбират от ядрена физика, но добре знаят какво могат да причинят атомните бомби.

През 1620 г. Франсъс Бейкън публикува научен манифест, наречен Novum Organum. В него той твърди, че „знанието е власт“. Истинският тест за „знанието“ не е истинността му, а новите сили, които ни дава. Учените обикновено допускат, че няма теория, която да е абсолютно правилна. Поради това истинността не е добър критерий. Истинският критерий е полезността. Теория, която ни позволява да правим нови неща, е знание.

През вековете науката ни е снабдила с множество нови инструменти. Някои от тях са инструменти на ума подобно на онези, които използваме, за да прогнозираме нивата на смъртност и икономическия растеж. Още по-важни са технологичните инструменти. Връзката, формирана между науката и технологията, е толкова силна, че днес хората като цяло са склонни да смесват двете. Ние вярваме, че е невъзможно да се разработват нови технологии без научни изследвания и че няма особен смисъл в чистата наука, ако тя не води до появата на нови технологии.

Всъщност връзката между наука и технология е доста скорошен феномен. Преди 1500 г. това са били две напълно отделни области. Когато Бейкън ги свързва в началото на XVII в., това е революционна идея. През XVII и XVIII в. тази връзка става все по-тясна, но възелът се затяга едва през XIX в. Дори през 1800 г. повечето владетели, които желаят силна армия, и повечето бизнес магнати, които искат успешен бизнес, не са считали за нужно да финансират научните изследвания в областта на физиката, биологията и икономиката.

Не твърдя, че няма изключения от това правило. Добрият историк може да открие прецеденти на практика за всичко. Но още по-добрият историк знае кога тези прецеденти не са повече от любопитен случай, който скрива общата картина. Най-общо казано, повечето предмодерни владетели и предприемачи не финансират науките за природата на вселената и повечето мислители не се опитват да превърнат научните открития в технологични джаджи. Владетелите финансират образователни институции, чиято задача била да разпространят традиционното знание с цел укрепване на съществуващия ред.

От време на време се създавали нови технологични инструменти, но те обикновено били изобретявани от необразовани занаятчии, които действали по метода на опита и грешката, а не от учени, заети със систематично научно изследване. Майсторите на каруци правели едни и същи каруци от едни и същи материали година след година. Те не инвестирали процент от годишните си доходи в изследвания с цел разработване на нови модели каруци. Дизайнът на каруците понякога се подобрявал, но това се случвало благодарение на добрите хрумвания на отделни дърводелци, които никога не са стъпвали в университет и дори не можели да четат.

Това важи както за публичния, така и за частния сектор. Модерните държави се допитват до учените за разрешаване на проблемите в почти всички области на националната политика — от електроснабдяването през здравеопазването до справянето с отпадъците, докато древните кралства рядко постъпвали по подобен начин. Огромната разлика между съвременността и миналото може най-ясно да се види във въображението. Когато напускащият поста си президент Дуайт Айзенхауер предупреждава през 1961 г., че военно-индустриалният комплекс набира все повече мощ, той пропуска част от уравнението. Той трябва да предупреди своята страна по отношение на нарастващата сила на военно-индустриално-научния комплекс, защото днешните войни са научни продукти. Световните военни сили са онези, които инициират, финансират и насочват голяма част от научните изследвания и технологични иновации.

Когато Първата световна война започва да буксува в нескончаеми окопни сражения, и двете страни се обръщат към учените с надеждата те да посочат път отвъд задънената улица и така да спасят нациите си. Мъжете в бяло откликват на призива и от лабораториите започват да прииждат нови и нови оръжия чудеса: военни самолети, отровни газове, танкове, подводници и все по-ефективни картечници, артилерийски оръжия, пушки и бомби. Науката изиграва още по-централна роля във Втората световна война. В края на 1944 г. Германия губи и поражението й е неизбежно. Година по-рано немските съюзници, италианците, свалят Мусолини и се предават. Но Германия продължава да се сражава, въпреки че британската, американската и съветската армия приближават. Една от причините немските войници и цивилни да мислят, че не всичко е изгубено е вярата им, че немските учени ще преобърнат нещата с т.нар. оръжия чудеса като ракетата Фау-2 и реактивния самолет.

Докато немците разработват ракети и реактивни самолети, американският проект Манхатън успешно създава атомни бомби. Когато бомбата е готова в началото на август 1945 г., Германия вече е капитулирала, но Япония продължава да упорства. Американските военни сили са готови да нахлуят в страната, но японците са твърдо решени да се съпротивляват до смърт и по всичко личи, че нещата отиват тъкмо в такава посока. Американските главнокомандващи съобщават на президента Труман, че нахлуване в Япония би коствало живота на милиони американски войници и войната ще продължи и през следващата година. Тогава Труман решава да използва новата бомба. Две седмици след пускането на две атомни бомби Япония безусловно капитулира и войната приключва.

Но науката играе важна роля не само по отношение на оръжията, използвани при офанзива, но и по отношение на мерките за съхраняване на националната сигурност. Днес много американци вярват, че решението по отношение на тероризма е технологично, а не политическо. Просто дайте още милиони за разработването на нанотехнологии, казват мнозина, и САЩ биха могли да изпратят бионични мухи шпиони във всяка афганистанска пещера, йеменски редут и северноафрикански лагер. След като това бъде направено последователите на Осама бин Ладен няма да могат да си направят и кафе, без мухата шпионин на ЦРУ да предаде тази важна информация към щабквартирата в Лангли. Дайте още милиони за изследвания на мозъка и всяко летище ще може да бъде оборудвано със свръхсложни ФМРТ скенери, които незабавно ще могат да разпознават яростта и омразата в умовете на хората. Дали това наистина ще подейства? Кой знае. Разумно ли е да създаваме бионични мухи и скенери, които могат да четат мисли? Не задължително. Дори да е така, докато четете тези редове американското министерство на отбраната трансферира милиони долари за нанотехнологични и мозъчни изследвания, които ще са насочени именно към подобни цели.

Обсесията с военната технология — от танкове през атомни бомби до мухи шпиони — е учудващо нов феномен. До XIX в. по-голямата част от революциите във военното дело се дължат не на технологични, а на организационни промени. Когато непознати цивилизации се срещат за пръв път технологичната разлика между тях понякога се оказва ключов фактор. Но дори в подобни случаи малцина са искали целенасочено да създават или да увеличават тези разлики. Повечето империи не са преживели своя възход благодарение на технологичния си напредък, а владетелите им не са се замисляли много върху възможностите за технологичен прогрес. Арабите не са победили Сасанидската империя благодарение на по-усъвършенстваните лъкове и мечове, селджуките не са превъзхождали в технологично отношение византийците, а монголите не са завладяли Китай с помощта на някакво хитроумно ново оръжие. Всъщност във всеки от тези случаи победените са разполагали с по-развита военна технология.

Римската армия е особено подходящ пример. Тя е най-добрата армия за времето си, но в технологично отношение Рим няма предимство над Картаген, Древна Македония или царството на Селевкидите. Предимството му почива на ефективна организация, желязна дисциплина и неимоверно многобройни ресурси от воини. Римската армия никога не е разполагала с отдел за научна и развойна дейност и оръжията й са се запазили едни и същи столетия наред. Ако легионите на Сципион Емилиан — пълководецът, който разрушава Картаген и превзема Нуманция през II в.пр.Хр. — внезапно се появят 500 години по-късно в епохата на Константин Велики, те биха имали равни шансове с неговите войски. Сега си представете какво би се случило с пълководец от ранната модерност, например Албрехт вон Валенщайн, военачалник на Свещената Римска империя по време на Трийсетгодишната война, ако поведе армията си от мускетари, копиеносци и кавалерия срещу батальон от съвременни американски рейнджъри. Валенщайн е отличен тактик и хората му са професионалисти, но уменията им ще бъдат безполезни пред оръжията, съществуващи днес.

Както и в Рим, така и в Древен Китай повечето генерали и философи не считат за свой дълг да разработват нови оръжия. Най-важното военно изобретение в историята на Китай е барутът. Но доколкото знаем той е бил изобретен случайно от даоистки алхимици, които са търсили елексира на живота. По-нататъшната му история е още по-показателна. Някой може и да си помисли, че даоистките алхимици са направили Китай господар на света. Всъщност китайците използвали новото вещество основно за фойерверки. Дори когато империята Сун е победена от монголите, нито един император не инициира проект Манхатън, за да спаси империята, изобретявайки оръжието на Страшния съд. Едва през XV в. — около 600 години след изобретяването на барута — оръдията стават решаващ фактор в афро-азиатския сблъсък. Защо е необходимо толкова много време, за да се впрегне смъртоносният му потенциал за военни нужди? Защото се появява в епоха, в която нито кралете, нито учените, нито търговците вярват, че новата военна технология може да ги спаси или да ги направи богати.

Ситуацията започва да се променя през XV и XVI в., но са необходими още 200 години, преди владетелите да започнат да показват интерес към финансиране на изследователска дейност, свързана с разработване на нови оръжия. Логистиката и стратегията продължават да са много по-важни фактори в сравнение с технологията. Наполеоновата военна машина, която смазва войските на европейските сили при Аустерлиц (1805), е снабдена до голяма степен със същите оръжия като армията на Луи XIV. Самият Наполеон, въпреки че е артилерист, демонстрира слаб интерес към нови оръжия, макар че учени и изобретатели се опитват да го убедят да финансира разработване на летателни апарати, подводници и ракети.

Науката, промишлеността и военната технология се преплитат едва в зората на капитализма и индустриалната революция. След като веднъж това отношение се формира, то бързо променя света.

  ИДЕАЛЪТ ЗА ПРОГРЕС

Преди настъпването на научната революция повечето човешки култури не вярват в прогреса. Те мислят, че златната епоха е отминала и че светът не се развива, а може би дори върви към упадък. Стриктното придържане към мъдростта на традицията може да върне добрите стари времена, а човешката находчивост би могла чувствително да подобри една или друга страна на всекидневния живот. Но изглежда невъзможно действията на човека да съдействат за преодоляване на фундаменталните проблеми на света. Дори ако Мохамед, Иисус, Буда и Конфуций, които знаят всичко, което може да се знае, не са в състояние да премахнат глада, болестите, бедността и войните, как би могъл човекът да се справи с тях?

В много религии се приема, че месия ще дойде един ден на земята и ще прекрати всички войни, глада и дори самата смърт. Но идеята, че човечеството може да постигне това, придобивайки ново знание и изобретявайки нови инструменти, била не просто нелепа — тя била хюбрис. Историята за вавилонската кула, за Икар, за Голем и безброй други митове учели хората, че всеки опит да се отиде отвъд границите на човешките възможности неизбежно ще доведе до разочарование и катастрофа.

Когато модерната култура признава, че има много значими неща, които човекът все още не знае, и когато това допускане на невежеството се свързва с идеята, че научните открития могат да ни дадат нови сили, хората започват да подозират, че истинският прогрес може би все пак е възможен. Когато науката започва да разрешава един след друг неразрешими някога проблеми, мнозина се убеждават, че човечеството е в състояние да преодолее всеки проблем, придобивайки и прилагайки ново знание. Бедността, болестите, войните, глада, старостта и самата смърт може би не са неизбежна съдба на човечеството. Те са само плодове на нашето невежество.

Известен пример е светкавицата. Много култури вярват, че тя е чукът на гневен бог, с който той наказва грешниците. В средата на XVIII в. в един от най-прочутите експерименти в научната история Бенджамин Франклин пуска хвърчило по време на гръмотевична буря, за да провери хипотезата, че светкавицата има електрическа природа. Неговите емпирични наблюдения заедно с познанията му за свойствата на електроенергията му позволяват да изобрети гръмоотводът и да обезоръжи боговете.

Бедността е друг добър пример. Много култури вярват, че тя е неотстраним аспект на нашия несъвършен свят. Според Новия завет малко преди разпъването на Иисус една жена счупва съд с миро от „скъпоценен нард“, което струва 300 пеняза. Учениците му я сгълчават, че е прахосала такава голяма сума, вместо да я даде на бедните, но Иисус я защитава, казвайки: „Защото сиромасите всякога се намират между вас, и когато щете можете да им сторите добро; но Аз не се намирам всякога между вас“ (Марк 14:7). Днес все по-малко хора, включително все по-малко християни, биха се съгласили с Иисус по този въпрос. Бедността във все по-голяма степен се разглежда като технически проблем, който се поддава на намеса. Общосподелена нагласа е, че политиките, почиващи на най-новите открития в агрономията, икономиката, медицината и социологията, биха могли да изкоренят бедността.

И наистина в много части на света хората вече са изплували от най-дълбоката мизерия. В исторически план обществата са страдали от два вида бедност: социална бедност, която отнема на част от хората възможностите, на които останалите се радват; и биологична бедност, която застрашава самия живот на хората поради липса на храна и подслон. Вероятно социалната бедност не може никога да бъде елиминирана напълно, но в много страни биологичната бедност вече е в миналото.

До скоро повечето хора по света бяха близо до линията на биологична бедност, под която вече има недостиг на храна, застрашаващ живота. Дори малки грешки или несполуки могат лесно да се окажат причина за падане под тази линия в зоната на глада. Природните бедствия и причинените от човека катастрофи често довеждат огромни групи от хора до ръба на бездната и причиняват смъртта на милиони. Днес в повечето страни има мрежа от социални грижи, която има за цел да предпази гражданите, доколкото е възможно. Те са защитени от бедите в личния си живот благодарение на частната застрахователна система, държавната система на обезщетения и множество местни и международни НПО. Когато цял регион се окаже засегнат от дадено бедствие, най-често международните усилия по подпомагане успяват да предотвратят най-лошите последици. Хората все още са жертва на безброй унижения и заболявания, причинени от бедност, но в повечето държави никой не умира от глад. Всъщност в много общества повечето хора са застрашени в по-голяма степен от наднорменото си тегло, отколкото от глад.

  ПРОЕКТЪТ „ГИЛГАМЕШ"

Сред всички привидно нерешими проблеми на човечеството има един, които остава най-наболял, интересен и значим: проблемът за смъртта. Във времената преди късната модерност повечето религии и идеологии приемат, че смъртта е неизбежна съдба. Повечето вероизповедания превръщат смъртта в основен източник на смисъла на живота. Опитайте се да си представите исляма, християнството или древноегипетската религия в свят без смърт. Тези системи от вярвания учат хората, че трябва да се примирят със смъртта и да насочат надеждите си към живота след това, а не да се опитват да я преодолеят и да се стремят към вечен живот на земята. Най-блестящите умове векове наред са заети със задачата да придадат смисъл на смъртта, а не да търсят начини за преодоляването й.

Това е темата на един от най-древните митове, които познаваме — шумерският мит за Гилгамеш. Героят в него е най-силният и най-способен мъж в света — царят на Урук Гилгамеш, който може да победи всеки във битка. Един ден неговият най-добър приятел Енкиду починал. Гилгамеш седнал край тялото му и го наблюдавал дни наред, докато не видял червей да изпълзява от едната ноздра на приятеля му. В този момент той бил обхванат от неимоверен ужас и решил, че няма никога да умре и ще намери начин да надвие смъртта. Той предприел пътешествие до края на Вселената, убивайки лъвове и борейки се с хора скорпиони, докато най-накрая намерил пътя към подземното царство. Тук той съсича каменните идоли, намира лодкар на име Уршанаби, който го превежда през реката на смъртта и открива Утнапищим, единственият преживял всемирния потоп. В крайна сметка Гилгамеш се проваля и се връща вкъщи с празни ръце, смъртен както и преди, но по-мъдър, защото е разбрал, че когато боговете създали човека, те определили неизбежната му участ да е смъртта и той трябва да се научи да живее с това.

Онези, които вярват в прогреса, не споделят тази пораженческа нагласа. За учените смъртта не е неизбежна съдба, а технически проблем. Хората умират не защото боговете така са наредили, а поради различни технически „неизправности“ — сърдечен удар, рак, инфекции. А всеки технически проблем има техническо решение. Ако имаме аритмия, сърцето може да бъде подпомогнато с пейсмекър или да се замени с ново. Ако се появи рак, той може да бъде унищожен с лекарства или лъчетерапия. Бактериите могат да бъдат елиминирани с антибиотици. Наистина, в момента не можем да решим всички технически проблеми. Но работим върху тях. Най-добрите ни умове не губят време, опитвайки се да придадат смисъл на смъртта, а са заети да изследват физиологичните, хормонални и генетични структури, в които се крият причините за остаряването и болестите. Те разработват нови лекарства, революционни терапии и изкуствени органи, които ще удължат живота ни и един ден ще надвият самата Смърт.

До съвсем скоро не бихте могли да чуете учен или който и да било друг да се изразява толкова недвусмислено. Всеки твърдеше: „Да победим смъртта?! Каква глупост! Ние се опитваме просто да излекуваме рака, туберкулозата и болестта на Алцхаймер.“ Хората избягваха темата за смъртта, защото целта изглеждаше твърде непостижима. Защо да създаваме неоснователни очаквания? Сега обаче сме достигнали точката, в която можем да говорим открито за това. Водещият проект на научната революция е да осигурим на човечеството вечен живот. Дори ако победата над смъртта изглежда далечна цел, ние вече сме постигнали неща, които биха изглеждали невъзможни преди няколко века. През 1199 г. крал Ричард Лъвското сърце е бил уцелен със стрела в лявото рамо. Днес казваме, че получил леко нараняване. Но през 1199 г. при липсата на антибиотици и ефективни методи за стерилизиране на инструментите тази малка рана се е инфектирала и се е превърнала в гангрена. Тогава единственият начин да се спре разрастването й е бил ампутирането на засегнатия крайник, което обаче е невъзможно, ако става дума за рамо. Гангрената се разпространява в тялото на краля и никой не е в състояние да му помогне. Той умира в агония две седмици по-късно.

През XIX в. най-добрите лекари все още не са знаели как да предотвратят инфекции и да спрат гниенето на тъканите. В полевите болници рутинна практика била ампутацията на ръце и крака на войници с леки наранявания поради страх от гангрена. Тези ампутации, както и всички други медицински процедури (като ваденето на зъб), се извършвали без упойка. Първите упойки — етерът, хлороформът и морфинът — навлизат в практиката в западните болници едва в средата на XIX в. Преди да се въведе употребата на хлороформ, четири войници са били необходими, за да държат своя ранен другар, докато лекарите режат наранения крайник. Сутринта след битката при Ватерло (1815) до полевите болници се виждали купчини отрязани крака и ръце. По това време дърводелците и касапите, които отивали в армията, често били изпращани в медицинските корпуси, тъй като тогава хирургията не изисквала много повече от умело боравене с ножове и триони.

Два века след битката при Ватерло нещата в това отношение са променени до неузнаваемост. Хапчета, инжекции и сложни операции ни спасяват от множество болести и наранявания, които преди това били равни на смъртна присъда. Те също така ни предпазват от безброй ежедневни болежки и неудобства, които предмодерните просто приемали като част от живота. Средната продължителност на живота скочила от около 25-40 години на около 67 в целия свят и до около 80 в развитите страни. (Maddison, The World Economy, vol. 1,31; Wrigley, English Population History, 295; Christian, Maps of Time, 450, 452; ‘World Health Statistic Report 2009’, 35-45, World Health Organisation, http://www.who.int/whosis/whostat/EN_WHS09_Full.pdf ) Най-решителен отпор на смъртта е оказан при детската смъртност. До XX в. между една четвърт и една трета от децата в земеделските общества умирали. Повечето били поразявани от заболявания на детската възраст като дифтерия, морбили и едра шарка. В Англия през XVII в., 150 от 1000 новородени умирали през първата година от живота си и една трета от всички деца умирали, преди да навършат 15 години. (Wrigley, English Population History, 296.) Днес едва пет от 1000 английски бебета умират преди да навършат една година и само седем от хиляда — преди навършването на 15. (‘England, Interim Life Tables, 1980-1982 to 2007-2009’, Office for National Statistics)

По-лесно ще ни бъде да осъзнаем пълното значение на тези цифри, ако оставим статистиката настрана и разкажем история. Добър пример е семейството на крал Едуард I (1237-1307) и съпругата му кралица Елинор (1241-1290). Техните деца са имали възможността да живеят в най-добрите условия, налични в средновековна Европа — живеели в дворец, разполагали с предостатъчно храна, топли дрехи, отоплени помещения и чиста вода, армии от прислужници и най-добрите лекари. Знае се, че между 1255 и 1284 г. кралицата е родила 16 деца:

1.         дъщеря, чието име не е известно, родена през 1255 г., починала при раждането;

2.         дъщеря, Катерина, починала на една или три години;

3.         дъщеря, Джоан, починала на шест месеца;

4.         син, Джон, починал на пет години;

5.         син, Хенри, починал на шест години;

6.         дъщеря, Елинор, починала на двайсет и девет години;

7.         дъщеря, чието име не е известно, починала на пет месеца;

8.         дъщеря, Джоан, починала на трийсет и пет години;

9.         син, Алфонсо, починал на десет години;

10.   дъщеря, Маргарет, починала на петдесет и осем години;

11.   дъщеря, Беренгерия, починала на две години;

12.   дъщеря, чието име не е известно, починала скоро след раждането;

13.   дъщеря, Мери, починала на петдесет и три години;

14.   син, чието име не е известно, починал скоро след раждането;

15.   дъщеря, Елизабет, починала на трийсет и четири години;

16.   син, Едуард.

Най-малкият, Едуард, е първото момче, което преживява опасните години на детството, и след смъртта на баща си се възкачва на трона като крал Едуард II. С други думи, на Елинор са й нужни шестнайсет опита, докато успее да изпълни най-важната си задача като кралица — да осигури мъжки наследник за трона. Вероятно тя е притежавала невероятно търпение и сила на духа. Не е била такава обаче жената, която Едуард избира за себе си — Изабела Френска. Тя участва в заговор за убийството му, когато той е на четирийсет и три години. (Michael Prestwich, Edward I (Berkley: University of California Press, 1988), 125-126.)

Доколкото знаем, Елинор и Едуард I са се радвали на добро здраве и децата им не са страдали от генетични заболявания. Въпреки това десет от шестнайсет — 62% — умират съвсем малки. Само шест живеят над 11 години и само три — едва 18% — живеят над четирийсет години. Вероятно освен тези раждания Елинор е преживяла и няколко бременности, завършили със спонтанен аборт. Средно Едуард и съпругата му са губили дете на всеки три години, десет деца едно след друго. Почти невъзможно е съвременен родител да проумее мащаба на подобна загуба.

Колко време ще отнеме осъществяването на проекта „Гилгамеш“ — борбата за безсмъртие? Сто години? Петстотин години? Хиляда? Изпълва ни оптимизъм, когато си представим колко малко сме знаели за човешкото тяло през 1900 г. и колко сме научили само за един век. Генните инженери наскоро успяха да удължат шест пъти средната продължителност на живота на червеите Caenorhabditis elegans. (Jennie B. Dorman et al., ‘The age-1 and daf-2 Genes Function in a Common Pathway to Control the Lifespan of Caenorhabditis elegans, Genetics 141:4 (1995), 1,399- 1,406; Koen Houthoofd et al., ‘Life Extension via Dietary Restriction is Independent of the Ins/IGF-1 Signalling Pathway in Caenorhabditis elegans’. Experimental Gerontology 38:9 (2003), 947-954) Могат ли да направят същото и с Homo sapiens? Специалистите по нанотехнологии разработват бионична имунна система, изградена от милиони нанороботи, които ще живеят в телата ни, ще прочистват запушени кръвоносни съдове, ще унищожават вируси, бактерии, ракови клетки и дори ще могат да обръщат хода на процеса на стареене. (Shawn M. Douglas, Ido Bachelet and George M. Church, ‘A Logic-Gated Nanorobot for Targeted Transport of Molecular Payloads’, Science 335:6070 (2012): 831-834; Dan Peer et al., ‘Nanocarriers As An Emerging Platform for Cancer Thrapy’, Nature Nanotechnology 2 (2007) Има видни учени, които вярват, че до 2050 г. някои човешки същества ще могат да станат а-смъртни (не безсмъртни, защото ще могат да умрат при злополука, а а-смъртни, което означава, че ако няма някаква фатална травма, животът им ще може да бъде удължаван до безкрайност).

Независимо дали проектът „Гилгамеш“ ще се окаже успешен, или не, от историческа гледна точка е забележително да се наблюдава как късномодерните религии и идеологии вече са извадили смъртта и живота след смъртта от сметките. До XVIII в. религиите схващат смъртта и живота след смъртта като фундаментални по отношение на смисъла на земното съществуване. От XVIII в. насетне религии и идеологии като либерализма, социализма и феминизма напълно губят интерес към живота след смъртта. Какво ще се случи с един комунист след смъртта му? А с капиталиста или феминистките? Безсмислено е да търсим отговор в текстовете на Маркс, Адам Смит или Симон дьо Бовоар. Единствената модерна идеология, която все още отрежда централна роля на смъртта, е национализмът. В моменти на най-дълбоко отчаяние и драматизъм национализмите обещават безсмъртие в колективната памет на онези, които са се пожертвали за родината. Но това обещание е толкова неясно и мъгляво, че повечето националисти не го приемат насериозно.

  ЗЛАТНАТА ГЪСКА НА НАУКАТА

Живеем в технологична епоха. Мнозина са убедени, че науката и технологиите крият решенията на всичките ни проблеми. Само трябва да оставим учените и инженерите да си вършат работата и те ще направят от земята рай. Но науката не е някакво начинание, което се разгръща на ниво, по-висше в морално и духовно отношение от останалите човешки дейности. Подобно на всички други сфери от културата, те се моделират от икономически, политически и религиозни интереси.

Науката е много скъпо начинание. Един биолог, който се опитва да разбере човешката имунна система има нужда от лаборатории, епруветки и микроскопи, да не говорим за асистенти, техници, чистачи и водопроводчици. Един икономист, който се опитва да направи модел на кредитните пазари, трябва да си купи компютри, да създаде огромни бази данни и да разработи сложни програми за обработване на данни. Археолог, който иска да разбере поведението на древните ловци събирачи трябва да пътува до далечни страни, да прави разкопки на древни находища и да датира фосилизирани кости и артефакти. Всичко това струва пари.

През последните 500 години модерната наука е стигнала толкова чудеса благодарение най-вече на охотата, с която правителствата, бизнеса, фондациите и частните донори наливат милиарди долари в научни изследвания. Тези милиарди са много по-важни за скицирането на Вселената, картографирането на планетата и каталогизирането на животинското царство от стореното от Галилей, Колумб и Дарвин. Ако тези конкретни гениални личности не се бяха родили, техните прозрения вероятно щяха да се родят в умовете на други. Но ако нямаше адекватно финансиране, никаква гениалност не би могла да го компенсира. Ако Дарвин не се беше родил, днес щяхме да приписваме теорията на еволюцията на Алфред Ръсел Уолъс, на който му хрумва идеята за еволюцията чрез естествен отбор независимо от Дарвин само няколко години по-късно. Но ако европейските мощни държави не бяха финансирали изследвания в областта на географията, зоологията и ботаниката по света, нито Дарвин, нито Уолъс биха разполагали с необходимите емпирични данни, за да разработят теорията на еволюцията. Твърде вероятно е изобщо и да не опитат.

Защо от правителствата и бизнеса към лабораториите и университетите потичат милиарди долари? В академичните среди има много наивници, които вярват в чистата наука. Те вярват, че правителствата и бизнеса алтруистично са готови да им дават пари, за да работят по какъвто научен проект им се прииска. Но това е твърде далеч от реалните механизми на финансиране на науката.

Повечето научни изследвания се финансират, тъй като някой вярва, че те биха помогнали да се постигне политическа, икономическа или религиозна цел. Например през XVI в. крале и банкери насочват огромни ресурси към географски експедиции около света, но не дават и пени за изследване на детската психология. Това е така, защото предполагат, че новите знания в областта на географията ще им позволят да завладеят нови земи и да създадат търговски империи, но не са виждали никакви изгледи за печалба от навлизането в полето на детската психология.

През 40-те години на XX в. управляващите в САЩ и СССР насочват огромни суми към изследвания в областта на ядрената физика, но не и към полето на подводната археология. Те вярват, че ядрената физика ще им даде възможност да разработят нови оръжия, докато подводната археология едва ли ще им помогне да печелят войни. Самите учени не винаги осъзнават политическите, икономическите и религиозните интереси, които контролират финансовите потоци, и наистина много от тях действат, подтиквани от чисто интелектуално любопитство. Но много рядко учените диктуват научния дневен ред.

Дори ако искаме да финансираме фундаментална наука, незасегната от политически, икономически или религиозни интереси, това вероятно би било невъзможно. Нашите ресурси са ограничени. Помолете един конгресмен да отдели допълнителни милион долара за Националната научна фондация, която с тях да финансира фундаментална наука, и той с основание ще попита дали тези пари няма да се изразходят по-разумно, ако се финансират допълнителни обучителни програми за учители или се опростят данъците на закъсала фабрика в неговата област. Когато насочваме средства, ние трябва да отговаряме на въпроси от типа „Кое е по-важно?“ и „Кое е правилно?“. И това не са научни въпроси. Науката може да обясни какво съществува в света, какви са базисните му механизми и какво може да се случи в бъдеще. По дефиниция тя няма претенции да знае какво би трябвало да е бъдещето. Само религиите и идеологиите се опитват да отговорят на подобни въпроси.

Представете си следната ситуация: двама биолози от един и същ факултет с еднакви професионални качества кандидатстват за милион долара, за да финансират настоящите си изследователски проекти. Професор Слъгхорн иска да изследва заболяване, засягащо вимето на кравите и причиняващо намаляване на млеконадоя с 10%. Професор Спраут иска да проучи въпроса дали кравите страдат, ако са отделени от своите теленца. Ако знаем, че средствата са ограничени и не е възможно да финансираме и двата проекта, кой трябва да изберем?

Няма научен отговор на този въпрос. Има само политически, икономически и религиозни отговори. В съвременния свят е очевидно, че Слъгхорн има по-добър шанс да вземе парите. Не защото заболяванията на вимето са по-интересни в научно отношение от емоциите на кравите, а защото млекопроизводителната индустрия, която ще спечели от подобен проект, има по-голямо политическо и икономическо влияние от защитниците на правата на животните. Може би в едно строго индуистко общество, където кравите са свещени, или в общество, издигнало в култ правата на животните, професор Спраут би се класирала първа. Но тъй като тя живее в общество, което цени комерсиалната стойност на млякото и здравето на хората повече от чувствата на кравите, най-добре би било така да аргументира своя проект, че той да отговаря на тези приоритети. Например би могла да напише: „Депресията води до намаляване на производството на мляко. Ако разберем душевния живот на кравите, ще можем да създадем лекарство, което ще подобри настроението им и така ще увеличи млеконадоя с до 10%. Според моите изчисления има глобален пазар от 250 милиона долара годишно за подобни психотропни медикаменти за крави.“

Науката не е в състояние да определя сама своите приоритети. Също така не може да определи как да се използват нейните открития. Например от чисто научна гледна точка не е ясно какво би трябвало да правим с все по-богатите ни познания по генетика. Да ги използваме, за да лекуваме рак, за да създадем раса от супермени, или да създадем крави с огромни вимета? Очевидно е, че едно либерално управление, едно комунистическо, едно нацистко и едно капиталистическо биха използвали едно и също научно откритие за напълно различни цели и няма научна причина да предпочетем една употреба пред друга.

Накратко, научните изследвания могат да процъфтяват само в съюз с някаква религия или идеология. Идеологията оправдава цената на научните изследвания, но за сметка на това влияе върху научния дневен ред и определя за какво да се използват откритията. Затова ако се питаме как човечеството стига до Аламогордо и до Луната, а не до някакви други места, не е достатъчно да изучаваме постиженията на физиците, биолозите и социолозите. Трябва да вземем под внимание идеологическите, политическите и икономическите фактори, които моделират физиката, биологията и социологията, насочват ги в определени посоки и пренебрегват други.

По-конкретно две сили заслужават вниманието ни: империализмът и капитализмът. Цикълът с обратна връзка между науката, империята и капитала е основният мотор на историята през последните 500 години. Следващите глави анализират нейните механизми. Първо ще видим как се свързват турбините на науката и империята и след това как те двете се прикрепят към помпата за пари на капитализма.

Какво е разстоянието между Слънцето и Земята? Това е въпрос, от който мнозина астрономи от началото на модерността са се вълнували, особено след като Коперник показва, че не Земята, а Слънцето е в центъра на Вселената. Астрономи и математици са се опитвали да го изчислят, но резултатите винаги били твърде различни. Надежден метод за измерване е предложен едва в средата на XVIII в. На всеки няколко години планетата Венера преминава между Слънцето и Земята. Продължителността на транзита е различна, когато се наблюдава от отдалечени една от друга точки на земната повърхност поради малката разлика в ъгъла, под който наблюдателят вижда Венера. Ако се направят няколко наблюдения на един и същ транзит от различни континенти, обикновена тригонометрия е достатъчна, за да се изчисли точното разстояние.

Астрономите прогнозират, че следващият транзит на Венера ще бъде между 1761 и 1769 г. От Европа се изпращат експедиции до четирите края на света, за да се съберат данни от възможно най-много точки. През 1761 г. учените наблюдават транзита от Сибир, Северна Америка, Мадагаскар и Южна Африка. С наближаването на транзита през 1769 г. европейската научна общност полага неимоверни усилия и експедиции са изпратени чак в Северна Канада и Калифорния (която тогава е пустош). Кралското лондонско общество за подобряване на познанията за природата решава, че това не е достатъчно. За да се получи възможно най-точното изчисление, било необходимо да се изпрати астроном чак в югозападната част на Тихия океан. Кралското общество решава да изпрати видния астроном Чарлз Грийн в Таити и не пести нито усилия, нито средства. Но след като финансира толкова скъпа експедиция, няма смисъл тя да е посветена на едно единствено астрономическо наблюдение. Затова Грийн не заминава сам, а с още осем учени от различни дисциплини, ръководени от ботаниците Джоузеф Банкс и Даниъл Соландър. Екипът включва и художници, които трябва да направят изображения на новите земи, растения, животни и хора, на които без съмнение експедицията ще се натъкне. Снабдени с най-новите технически средства, които Банкс и Кралското общество могат да си позволят, групата се отправя напът под командването на капитан Джеймс Кук, опитен моряк и успешен географ и етнограф.

Експедицията напуска Англия през 1768 г., наблюдава транзита на Венера от Таити през следващата година, изследва няколко тихоокеански острова, посещава Австралия и Нова Зеландия и се връща в Англия през 1771 г., донасяйки огромно количество данни от множество области — астрономия, география, метеорология, ботаника, зоология и антропология. Направените открития са сериозен принос към редица дисциплини, разпалват въображението на европейците с невероятни истории за Южния Пасифик и вдъхновяват новите поколения от естествоизпитатели и астрономи.

Една от областите, които извличат сериозни ползи от експедицията на Кук, е медицината. По това време повече от половината екипаж на корабите, които се отправяли на дълги пътешествия, умирал, но не от ръката на разгневени туземци, от вражески кораби или от носталгия, а от мистериозна болест, наречена скорбут. Онези, които заболявали, ставали летаргични и депресирани, венците и другите им меки тъкани започвали да кървят. С напредването на болестта зъбите им падали, появявали се рани, обхващала ги треска, прежълтявали и губели контрол над крайниците си. Счита се, че между XVI и XVII в. скорбутът е отнел живота на около два милиона моряци. Никой не знаел каква е причината и независимо какви лекове се прилагали, моряците продължавали масово да умират. Обратът настъпил през 1747 г., когато британски лекар — Джеймс Линд — провел контролиран експеримент върху моряци, които страдали от болестта. Той ги разделил на няколко групи и приложил на всяка от тях различно лечение. Една от групите трябвало да се храни с цитрусови плодове — популярен народен лек за скорбут. Състоянието на пациентите бързо се подобрило. Линд не знаел кое от веществата в цитрусите липсвало в организма на заболелите от скорбут, но днес ние знаем, че това е витамин C. Типичната храна на екипажите по това време не включвала храни, богати на това важно вещество. При дълги пътувания моряците обикновено се хранели с бисквити и телешка пастърма и почти не консумирали плодове и зеленчуци.

Кралският флот не бил уверен в резултатите от експериментите на Линд, но Джеймс Кук им вярвал и решил да покаже, че докторът е прав. Той натоварил на кораба огромни количества кисело зеле и наредил на моряците си да приемат много пресни плодове и зеленчуци, винаги когато корабът хвърля котва. Така той не загубил нито един член на екипажа си. През следващите десетилетия всички държави възприели метода на Кук и така безброй пътници и моряци били спасени. (Stephen R. Bown, Scurvy: How a Surgeon, a Mariner and a Gentleman Solved the Greatest Medical Mystery of the Age of Sail (New York: Thоmas Dunne Books, St Matin’s Press, 2004); Kenneth John Carpenter, The History of Scurvy and Vitamin C (Cambridge: Cambridge University Press, 1986).

Но неговата експедиция води и до още един — съвсем не толкова благоприятен — резултат. Освен опитен мореплавател и географ, Кук бил също така морски офицер. Кралското общество финансирало експедицията като цяло, но корабът бил предоставен от Кралския флот заедно с още 85 добре въоръжени моряци и морски пехотинци и оборудван с артилерия, мускети, барут. Голяма част от събраната информация — особено астрономическите, географските, метеорологичните и антропологичните данни — били особено ценни от военна гледна точка. Откриването на ефективно лечение на скорбута до голяма степен допринесло за установяването на британски контрол над световния океан и за възможността да се изпращат армии до далечни точки на планетата. Кук обявява за британски много от островите и земите, които „открива“, като най-важната територия сред тях е Австралия. Експедицията на Кук полага основите на британската окупация на югозападната част на Тихия океан, на завладяването на Австралия, Тасмания и Нова Зеландия, както и на унищожението на местните култури и общности. (James Cook, The Explorations of Captain James Cook in the Pacific, as Told by Selections of his Own Journals 1768-1779, ed. Archibald Grenfell Price (New York)

В десетилетията след експедицията най-плодородните земи на Австралия и Нова Зеландия са отнети от местното население, което намалява с 90%, а оцелелите са подложени на жесток потиснически расов режим. За аборигените от Австралия и маорите от Нова Зеландия експедицията на Кук е началото на катастрофа, от която няма спасение.

Още по-трагична е участта на местните жители на Тасмания. Живели 10 000 години в своето прекрасно уединение, само век след пристигането на Кук те били напълно заличени — до последния мъж, жена и дете. Първо европейските заселници ги прогонват от най-богатите области, а след това алчни дори за дивата пустош, продължили да ги преследват и систематично убиват. Единици попадат в евангелистки концентрационен лагер, където добронамерени, но не особено либерални, мисионери им показват привичките на модерния свят. Тасманийците биват учени да четат и пишат, карат ги да изучават християнската религия и различни „продуктивни умения“ като шиене, земеделие и скотовъдство. Но те отказват да се учат, стават все по-меланхолични, спират да раждат деца, губят интереса си към живота и накрая избират единственото спасение от модерния свят на наука и прогрес — смъртта.

Уви, науката и прогресът ги преследват дори след това. Труповете на последните тасманийци се използват от антрополози и куратори в името на науката. Те биват подложени на дисекция, измервани и анализирани в статии на учени люде, черепите и скелетите са излагани в музеи и антропологични колекции. Чак през 1976 г. Тасманийският музей позволява скелета на Труганини, последната тасманийка, починала сто години по-рано, да бъде погребан. Английският кралски колеж по хирургия запазва проби от нейната коса и кожа до 2002 г.

Дали пътуването на Кук е научна експедиция, защитена от военна сила, или военна експедиция с участието на неколцина учени? Все едно да питаме дали петролният танкер е наполовина пълен, или наполовина празен. И двете. Научната революция и модерният империализъм са неотделими. Хора като капитан Джеймс Кук и ботаникът Джоузеф Банкс трудно биха различили наука от империя. И злочестата Труганини също не би могла.

Фактът, че хората, обитаващи един голям остров в северната част на Атлантика, покоряват друг голям остров на юг от Австралия, е едно от най-странните събития в историята. Не много преди експедицията на Кук, Британските острови и Западна Европа като цяло са затънтените провинции на средиземноморския свят. Нищо от особено значение не се е случвало там. Дори Римската империя — единствената значима предмодерна европейска империя — извлича голяма част от богатството си от северноафриканските, балканските и средноизточните си провинции. Западноевропейските провинции от своя страна са беден Див запад, от който няма особена полза, ако не броим минералите и робите. Северна Европа е варварска пустош, която дори не си заслужава усилията по покоряването й.

Едва към края на XV в. Европа става център на значими постижения в областта на военното дело, политиката, икономиката и културата. Между 1500 г. и 1750 г. Западна Европа набира скорост и става господар на „външния свят“, т.е. на двата американски континента и океаните. Дори тогава обаче тя не може да се сравнява с великите азиатски сили. Европейците успяват да завладеят Америка и печелят превъзходство по море най-вече защото азиатските сили не демонстрират особен интерес към тях. Началото на модерността е златна епоха за Османската империя в Средиземноморието, Сафавидската империя в Персия, Моголската империя в Индия и китайските династии Мин и Цин. Те значително разширяват териториите си и се радват на безпрецедентен демографски и икономически растеж. През 1775 г. Азия държи 80% от световната икономика. Само икономиките на Индия и Китай, взети заедно, представляват една трета от глобалното производство. Европа по това време е икономическо джудже. (Mark, Origins of the Modern World, 81.)

Тя се превръща в център на сила чак между 1750 и 1850 г., когато азиатците претърпяват няколко унизителни поражения и големи части от Азия са завладяни от европейците. До 1900 г. те вече държат здраво контрола върху световната икономика и върху по-голямата част от регионите по света. През 1950 г. Западна Европа и САЩ заедно произвеждат повече от половината от глобалната продукция, докато делът на Китай пада до 5%. (Christian, Maps of Time, 436.) Възниква нов глобален ред и глобална култура, като върховна сила е Европа. Днес мнозинството хора по света много повече, отколкото биха искали да признаят, са европейци по предпочитанията си, по начина на обличане и на мислене. Те може и да са възприели яростна антиевропейска реторика, но почти всеки на планетата разглежда политиката, медицината, войната и икономиката с европейски очи и слуша музика, написана в европейски стил и с текстове на европейски езици. Дори съвременната процъфтяваща икономика на Китай, която скоро може отново да си възвърне глобалното надмощие, е изградена по европейски модел на производство и финансиране.

Как успяват хората от този отдалечен край на Евразия да завладеят целия свят? Често голяма част от заслугата се приписва на европейските учени. Безспорно е, че от 1850 г. насетне европейската доминация почива до голяма степен на военно-индустриално-научния комплекс и технологичната изобретателност. Всички успешни късномодерни империи развиват науката с надеждата да пожънат нейните технологични плодове и много учени прекарват по-голямата част от времето си, разработвайки оръжия, лекарства и машини за своите имперски господари. Популярна поговорка сред европейските войници, сражаващи се срещу африканските си врагове, гласи: „Нека правят каквото поискат — ние имаме картечници, те нямат.“ Технологиите, свързани с невоенни нужди, са не по-малко важни. Консервираните храни изхранват войниците, железопътните линии и параходите превозват войници и техните припаси, а новият арсенал от лекарства лекува войници, моряци и инженери. Този напредък в логистиката изиграва по-важна роля за европейското завладяване на Африка, отколкото картечницата.

Но нещата не изглеждат така преди 1850 г. Военно-индустриално-научният комплекс все още е в началната си фаза; технологичните плодове от научната революция не са събрани, а технологичната пропаст, която дели европейските, азиатските и африканските сили, е все още малка. През 1770 г. Джеймс Кук със сигурност разполага с много по-добри технологии в сравнение с австралийските аборигени, но същото се отнася и за китайците, и за поданиците на Османската империя. Защо тогава Австралия е изследвана и колонизирана от капитан Кук, а не от капитан Уан Жъндзи или капитан Хюсеин Паша? Още по-важно е, че ако през 1770 г. европейците не разполагат със сериозно технологично предимство пред мюсюлманите, индийците и китайците, как успяват за един век да задълбочат до такава степен пропастта между себе си и останалия свят?

Защо военно-индустриално-научният комплекс процъфтява в Европа, а не в Индия? Когато Великобритания прави скок в развитието си, защо Франция, Германия и САЩ успяват бързо да я последват, а Китай изостава? Когато пропастта между индустриализираните и неиндустриализираните нации става очевиден икономически и политически фактор, защо Русия, Италия и Австрия успяват да се справят с нея, а Персия, Египет и Османската империя се провалят? В крайна сметка технологията на първата индустриална вълна е относително проста. Защо за китайците и османците се оказва толкова непосилно разработването на парни машини, картечници и железопътна мрежа?

Във Великобритания първата железопътна мрежа започва да функционира през 1830 г. Около 1850 г. западните държави вече са набраздени от почти 40 000 километра железни пътища, докато в Азия, Африка и Латинска Америка те са само 4 000 километра. През 1880 г. Западът може да се похвали с 350 000 километра, а в останалата част от света има само 35 000 километра (и повечето от тях са построени от англичаните в Индия). (John Darwin, After Tamerlane: The Global History of Empire Since 1405 (London: Allen Lane, 2007), 239.) Първата железопътна линия в Китай е изградена чак през 1876 г. Тя е 25 километра и е направена от европейци — китайското правителство я разрушава през следващата година. През 1880 г. китайската империя не разполага с нито една линия. Първата линия в Персия е изградена чак през 1888 г. и свързва Техеран с мюсюлманско място на поклонение, което е само на десет километра южно от столицата. Тя е изградена и поддържана от белгийска компания. През 1950 г. общата дължина на железопътната мрежа там все още е само 2500 километра — в страна с население седем пъти по-голямо от това на Великобритания. (Soli Shahvar, 'Railroads i. The First Railroad Built and Operated in Persia', Encyclopaedia Iranica, обновено на 7 април 2008 г., http://www.iranicaonline.org/articles/railroads-i)

Китайците и персийците не страдат от липсата на технологични изобретения като парната машина (те могат без проблеми да ги заимстват или закупят). Липсват им ценностите, митовете, правните механизми и социополитическите структури, които изискват векове, за да се формират и достигнат зрялост на запад. Именно те не могат да бъдат копирани и интернализирани в съкратени срокове. Франция и САЩ бързо поемат по стъпките на Великобритания, защото французите и американците вече споделят най-значимите британски митове и социални структури. Китайците и персийците не могат да ги догонят толкова бързо, защото мислят и организират обществата си по друг начин.

Това обяснение хвърля нова светлина върху периода от 1500 до 1850 г. През това време Европа няма видимо технологично, политическо, военно или икономическо предимство пред азиатските сили, но въпреки това на този континент се разгръща уникален потенциал, чиято важност изведнъж става видима около 1850 г. Привидното сходство между Европа, Китай и мюсюлманският свят през 1750 г. е илюзия. Представете си двама строители, всеки зает с изграждане на много високи кули. Единият използва дъски и тухли от кал, а другият стомана и бетон. Първоначално изглежда като че ли няма особена разлика между двата метода, тъй като строежът на кулите върви с еднаква бързина и те достигат една и съща височина. Но след един определен критичен праг дървената кула не може да устои на напрежението, докато стоманената може да продължи да се издига етаж след етаж, докъдето стига погледа.

Какъв е потенциалът на Европа, натрупан по време на ранната модерност, който й позволява да господства над късномодерния свят? Има два комплементарни отговора на този въпрос: модерната наука и капитализмът. Европейците са свикнали да мислят и да определят поведението си според правилата на тези две системи още преди да се появят значими технологични предимства. Когато настъпва технологичния възход, европейците могат да се възползват от него по-добре от всеки друг. Така че едва ли е съвпадение, че науката и капитализмът са най-значимото наследство, което европейският империализъм оставя на постевропейския свят от XXI в. Европа и европейците вече не управляват света, но науката и капиталът са още по-силни. Следващата глава е посветена на победите на капитализма. Тя разказва за любовната история между европейския империализъм и модерната наука.

Модерната наука процъфтява във и благодарение на европейските империи и очевидно дължи много на древните научни традиции на Антична Гърция, Китай, Индия и ислямската култура. Уникалният й характер започва да се формира едва в началото на модерността паралелно с имперската експанзия на Испания, Португалия, Великобритания, Франция, Русия и Холандия. В този период китайците, индийците, мюсюлманите, американските индианци и полинезийците все още имат своите важни приноси към научната революция. Прозренията на мюсюлманските икономисти се изучават от Адам Смит и Карл Маркс; лечения, изобретени от американските индианци, са включени в английски медицински текстове, а данните, извлечени от полинезийски респонденти, революционизират западната антропология. Но до средата на XX в. хората, които сортират тази информация, създавайки научни дисциплини, са представители на властващия и интелектуален елит на глобалните европейски империи. В Далечния изток и ислямския свят също се раждат интелигентни и любознателни умове, но между 1500 и 1950 г. те не създават нищо, което дори да напомня за физиката на Нютон или за биологията на Дарвин.

Това не означава, че европейците притежават уникална генетична предразположеност за създаване на наука или пък че завинаги ще са на първите места в областта на физиката и биологията. Точно както ислямът първоначално е запазена марка на арабите, но впоследствие се разпространява сред турците и персийците, така и модерната наука започва като европейска инициатива, но днес все повече се превръща в мултиетническо начинание.

Кое утвърждава историческата връзка между модерната наука и европейския империализъм? Технологията е значим фактор през XIX и XX в., но в началото на модерната епоха има ограничена роля. Ключовата причина е, че ботаниците, издирващи нови данни, и морските офицери, търсещи нови колонии, споделят общ светоглед.

И учените, и завоевателите започват от признаването на невежеството — и двамата казват „Не знам какво има там“ и се чувстват длъжни да се отправят по пътя на новите открития. И двамата се надяват така натрупаното ново знание да ги превърне в господари на света.

Европейският империализъм изцяло прилича на всички други имперски проекти в историята. Но предходните завоеватели са били склонни да предпоставят, че вече разбират света. Завоеванията само оползотворяват и разпространяват техния светоглед. Арабите, ако ги вземем за пример, не завладяват Египет, Испания или Индия, за да открият нещо, което все още не знаят. Римляните, монголите и ацтеките ненаситно заграбват нови територии в стремежа си към власт и богатства, но не и на знание. За разлика от това, европейските завоеватели поемат към далечни брегове с надеждата да натрупат нови знания заедно с новите територии. Джеймс Кук не е първият изследовател, който мисли по този начин. Тази нагласа вече е характерна за португалските и испанските пътешественици от XV и XVI в. Принц Енрике Мореплавателя и Вашку да Гама изследват бреговете на Африка и в същото време налагат контрола си над тамошните острови и пристанища. Колумб „открива“ двете Америки и незабавно ги обявява за територии на кралете на Испания. Фернандо Магелан обикаля света и заедно с това полага основите за испанското завоевание на Филипините.

С течение на времето завладяването на нови сфери на познанието и на нови територии стават все по-тясно обвързани. През XVII и XIX в. почти всяка важна военна експедиция към далечни земи включва учени, които трябва да правят научни открития. Когато Наполеон нахлува в Египет през 1798 г., той взима със себе си 165 учени. Наред с другите неща, те слагат началото на напълно новата дисциплина египтология и правят важни приноси към изучаването на религията, лингвистиката и ботаниката.

През 1831 г. Кралският флот изпраща кораба „Бийгъл“ да картографира бреговете на Южна Африка, Фолкландските острови и Галапагос. Това знание е необходимо, за да осигури по-добра подготовка в случай на война. Капитанът на кораба, който е учен аматьор, решава да включи и геолог в екипа, за да проучи геоложките образувания, които могат да срещнат по пътя. След като неколцина видни учени отказват, покана получава 22-годишният студент, завършил Кеймбридж, Чарлс Дарвин. Той се е подготвял за англикански пастор, но се интересува много повече от геология и естествени науки, отколкото от Библията, и веднага се възползва от възможността. Останалото е добре известно. Капитанът прекарва времето си на кораба, чертаейки военни карти, а Дарвин събира емпирични данни и формулира идеите, които по-късно ще се превърнат в теория на еволюцията.

На 20 юли 1969 г. Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стъпват на Луната. В месеците преди полета астронавтите от „Аполо 11“ тренират в отдалечена пустиня в западните щати. Районът е дом на няколко индиански общности и има история — или легенда, — която описва срещата между астронавтите и един от местните жители.

Един ден, докато тренирали, те попадат на стар индианец. Мъжът ги пита какво правят там. Те му отговарят, че са част от изследователска експедиция, която скоро ще се отправи към Луната. Чувайки това, той замълчава за малко, а след това моли астронавтите за услуга.

– Какво можем да направим за теб — казват те.

– Хората от моето племе вярват, че свещени духове живеят на Луната. Чудя се дали не бихте им предали едно важно съобщение от моя народ — казва мъжът.

– Какво е то?

Старецът измърморва нещо на своя език и след това кара астронавтите да го повторят няколко пъти, докато го запаметят правилно. „Какво означава това?“ питат те. „О, не мога да ви кажа. Това е тайна, която само моето племе и лунните духове имаме разрешение да знаем.“ Астронавтите се връщат в базата си и намират човек, който може да преведе тайното послание. Когато повтарят заучената фраза, преводачът се разсмива гръмогласно. Когато се успокоява, те го питат какво значи всичко това. Той отговаря, че фразата, която те толкова старателно запомнили, означава: „Не вярвайте и дума от това, което тези хора ще ви кажат. Дошли са да откраднат земята ви.“

Модерната нагласа „изучавай и завладявай“ може добре да бъде илюстрирана с развитието на картографията. Много култури чертаят карти на света много преди настъпването на модерната епоха. Очевидно нито една от тях не е познавала целия свят. Няма афро-азиатска култура, която да е знаела за съществуването на Америка, нито американска, която да е познавала афро-азиатския регион. Но непознатите области просто били пропускани или изпълвани с въображаеми чудовища и причудливи предмети. По тези карти няма празни места. Те създават впечатлението, че целият свят е като на длан.

През XV и XVI в. европейците започват да чертаят световни карти, по които има много празни места — знак за възникването на научна мисловна нагласа, както и на европейски имперски нагон. Празните карти били психологически и идеологически пробив, еднозначно признание, че европейците нямат представа за огромна част от света.

Ключовият преломен момент настъпва през 1492 г., когато Христофор Колумб се отправя на запад от Испания, търсейки нов път до Източна Азия. Той все още вярва на старите „пълни“ карти. Използвайки ги, той изчислява, че Япония трябва да е на около 7000 километра на запад от Испания. Всъщност повече от 20 000 км и един напълно непознат континент отделят Източна Азия от Испания. На 12 октомври 1492 г. около 2 ч. експедицията на Колумб се натъква на непознат континент. Хуан Родригес Бермехо, гледайки от мачтата на кораба Пинта, забелязва островите, които днес наричаме Бахамски, и извикал: „Земя! Земя!“

Колумб вярва, че е достигнал малък остров близо до брега на Южна Азия. Той нарича хората, които срещнал там, индианци, защото вярва, че се намира в т.нар. днес Източни Индии, или Индонезийски архипелаг. Той е уверен в тази погрешна представа до края на дните си. Идеята, че е открил напълно неизвестен до онзи момент континент, просто била немислима за него и мнозина от неговото поколение. В продължение на хиляди години не само най-великите умове и изследователи, но и непогрешимите свещени текстове познавали само Европа, Африка и Азия. Как е възможно всички авторитети да грешат? Може ли Библията да пропусне съществуването на половината свят? Това е все едно през 1969 г. по пътя си към Луната „Аполо 11“ да се бе натъкнал на неизвестна луна, обикаляща около Земята, която по някакъв начин всички предходни наблюдения са пропуснали. В отказа си да допусне невежеството Колумб все още е човек на Средновековието. Той е убеден, че познава целия свят и дори откритието му не го разубеждава. Първият модерен човек е Америго Веспучи, италиански моряк, който участва в няколко експедиции до Америка в периода 1499-1504 г.

Между 1502 и 1504 г. в Европа се публикуват два текста, описващи тези експедиции, като за техен автор се смята Веспучи. В тях се твърди, че новите земи, открити от Колумб, не са южноазиатски острови, а цял континент, неспоменат в Писанието и непознат за класическите географи и тогавашните европейци.

През 1507 г., убеден от аргументите, уважаваният картограф Мартин Валзеемюлер публикува обновена карта на света, която за пръв път показва мястото, до което европейските кораби, пътуващи на запад, достигат, като отделен континент. След като го изобразява, той трябва да го назове. Погрешно вярвайки, че Веспучи е първият, който го е открил, той го нарича в негова чест — Америка. Картата на Валдзеемюлер става много известна и нейни копия изработват много картографи, разпространявайки името на новата територия. Има поетическа справедливост във факта, че една четвърт от света и два от седемте континента са наречени на малко известен италианец, чиято единствена заслуга е, че е има смелостта да признае „Ние не знаем“.

Откриването на Америка е основополагащ елемент на научната революция. То не само учи европейците да ценят новите наблюдения повече от знанието, завещано от традицията, но и желанието да се завладее Америка също така ги задължава да натрупват ново знание с максимална скорост. Ако наистина искат да властват над обширните нови територии, те трябва да съберат колосално количество нови данни за географията, климата, флората, фауната, езиците, културите и историята на новия континент. Християнските текстове, старите географски книги и древните устни традиции не са от помощ при подобно начинание.

Затова от този момент насетне не само европейските географи, но и европейските учени от почти всички други области на знанието започват да правят свои карти с празни места, които очакват да бъдат запълнени. Те започват да признават, че теориите им не са съвършени и че има важни неща, които не са известни.

Европейците са привлечени от празните места по картите, все едно са магнити, и бързо започват да ги запълват. През XV и XVI в. европейски експедиции обикалят Африка, изследват Америка, пресичат Тихия и Индийския океан и създават мрежа от бази и колонии навсякъде по света. Те слагат началото на първите наистина глобални империи и създават първата глобална търговска мрежа. Европейските имперски експедиции променят историята на света: от поредица истории на отделни народи и култури тя се превръща в история на едно интегрирано човешко общество.

Тези европейски експедиции, които изследват и завладяват, са ни толкова познати, че сме склонни да пренебрегнем факта, че са били нещо изключително. Нищо подобно не се е случвало преди. Завоевателните кампании на дълги разстояния не са естествено начинание. В историята повечето човешки общества са били толкова заети с локални конфликти и съседски дрязги, че не им е оставало време да мислят за изследване и покоряване на далечни земи. Повечето велики империи разпространяват контрола си единствено над териториите в непосредствена близост — те достигат далечни земи само поради простата причина, че териториите в непосредствена близост се разразстват с нарастването на империята. Така римляните завладяват Етрурия, за да защитят Рим (около 350-300 г.пр.Хр.). След това завладяват долината По, за да защитят Етрурия (около 200 г.пр.Хр.). След това завладяват Прованс, за да защитят долината По (около 120г.пр.Хр.), Галия, за да защитят Прованс (около 50 г.пр.Хр.), и Британия, за да защитят Галия (около 50 г. сл. Хр.). Необходими са около 400 години, за да достигнат Лондон от Рим. През 350 г.пр.Хр. нито един римлянин не си е представял, че може директно да се отправи към Британия и да я завладее.

Случвало се е някой амбициозен владетел да се отправи на далечна завоевателна кампания, но подобни пътувания обикновено са следвали добре познати имперски или търговски пътища. Кампаниите на Александър Велики например не са довели до създаването на нова империя, а до покоряването на вече съществуваща — тази на персийците. Най-сходни с европейските империи са древните Атина и Картаген, както и средновековната Маджапахит, която контролира голяма част от Индонезия през XIV в. Но дори те рядко са се отправяли към непознати води — техните плавания са с локален характер, ако се сравнят с глобалните начинания на модерните европейци.

Мнозина учени настояват, че пътуванията на адмирал Джън Хъ от династия Мин поставя началото и засенчва европейските откривателски пътешествия. Между 1405 и 1433 г. той повежда седем огромни армади от Китай към Индийския океан. Най-голямата от тях наброява 300 кораба и екипаж от почти 30 000 души. (Mark, Origins of the Modern World, 46.) Те посещават Индонезия, Шри Ланка, Персийския залив, Червено море и Източна Африка. Китайските кораби акустират в Джеда, главното пристанище на Хиджаз, и в Малинди на кенийския бряг. Колумбовата флотилия, състояща се от три малки кораба и екипаж от 120 души, прилича на група комари в сравнение с ордата от дракони на Джън. (Кirkpatrik Sale, Christopher Columbus and the Conquest of Paradise (London: Tauris Parke Paperbacks, 2006), 7-13)

И все пак съществува ключова разлика. Джън Хъ изследва океаните и съдейства на прокитайски ориентираните владетели, но не се опитва да завладее или колонизира страните, които посещава. Нещо повече: неговите експедиции не са интегрална част от китайската политика и култура. Когато управляващата фракция в Пекин се сменя през 30-те години на XV в. новите господари рязко прекратяват операцията. Великата флотилия е разрушена, важни технически и географски данни да изгубени и повече от китайските брегове никога не потегля изследовател от подобен мащаб. В следващите векове китайските владетели, подобно на мнозинството владетели от миналото, ограничават интересите и амбициите си до непосредственото си обкръжение.

Експедициите на Джън Хъ доказват, че Европа не се радва на особено технологично предимство. Причината за изключителността на европейците е неповторимата и неизтощима амбиция да изследват и завладяват. Въпреки че може би са били в състояние, римляните никога не се опитват да завладеят Индия или Скандинавия, персийците никога не се опитват да завладеят Мадагаскар или Испания, а китайците никога не се опитват да завладеят Индонезия или Африка. Повечето китайски владетели дори оставят близката Япония на спокойствие. И в това няма нищо особено. Странното е, че европейците от ранната модерност хващат треска, която ги кара да се отправят на далечни и напълно непознати земи с чужди култури и щом направят и крачка върху новите брегове, незабавно да заявяват: „Тези територии принадлежат на моя крал!“

Около 1517 г. испанските колонизатори на Карибските острови започват да дочуват слухове за мощна империя, разположена в центъра на мексиканската суша. Само четири години по-късно столицата на империята на ацтеките е в развалини, империята вече е минало, а Ернан Кортес властва над новата необятна испанска империя в Мексико.

Испанците обаче не спират, за да се поздравят с успеха или дори да си поемат дъх. Те незабавно се отправят на нови завоевателни походи във всички посоки. Предходните владетели на Централна Америка — ацтеките, толтеките и майте — вероятно са имали бегла представа, че Южна Америка е съществувала, и за 2000 години никога не са се опитвали да я завоюват. По-малко от десет години след испанската колонизация на Мексико Франсиско Писаро открива империята на инките и я унищожава през 1532 г.

Ако ацтеките и инките са демонстрирали малко по-голям интерес към света около тях — и ако са знаели какво са сторили испанците със съседите им, — може би са щели да окажат по-решителна и по-успешна съпротива. В периода между първото пътуване на Колумб до Америка (1492) и пристигането на Кортес в Мексико (1519) испанците завоюват по-голямата част от Карибските острови, поставяйки началото на нови колонии. За подчиненото местно население това е самият ад на земята. Те биват управлявани с желязна ръка от алчни и безскрупулни колонизатори, които ги заробват и ги принуждават да работят в мини и плантации, убивайки всеки, който окаже и най-слаба съпротива. По-голямата част от местното население скоро измира или поради жестоките условия на труд, или от болестите, които пристигат в Америка с корабите на завоевателите. За двайсет години почти цялото местно карибско население е заличено от лицето на земята. Испанските колонизатори започват да внасят роби от Африка, за да запълнят вакуума.

Геноцидът започва още на самия праг на Ацтекската империя, но когато Кортес пристига на източния бряг на империята, ацтеките все още не знаят какво се случва. Пристигането на испанците е като чуждоземна инвазия от Космоса. Ацтеките са убедени, че познават целия свят и че управляват по-голямата част от него. Те дори не могат да си представят, че извън империята им може да съществува нещо подобно на испанците. Първият път, когато срещат напълно непознат народ, е моментът, когато Кортес и мъжете му слизат на слънчевите брегове на днешния щат Веракруз. Ацтеките не знаят как да реагират и не могат да разберат какви са тези чуждоземци. За разлика от всички познати им човешки същества, те били с бяла кожа и имали доста лицево окосмяване. Някои от тях имали коса с цвета на слънцето. Миришели ужасно. (Хигиената на местните била на много по-високо ниво в сравнение с тази на нашествениците. В самото начало след установяването на испанците в Мексико, заедно с всеки от тях се движел по един местен, който носел горящи благоуханни пръчици. Първоначално те мислели, че това е знак за почит, но от местни източници днес знаем, че причината била непоносимата миризма на новодошлите.)

Чуждата материална култура била още по-озадачаваща. Завоевателите пристигнали на огромни кораби, каквито ацтеките никога не са си представяли, камо ли да са виждали. Яздели едри и страшни животни, бързи като вятъра. Можели да произвеждат светкавици и гръмотевици с лъскави метални пръчки. Имали блестящи дълги мечове и неуязвими брони, срещу които каменните копия и дървените мечове на местните били безполезни.

Някои ацтеки мислели, че тези същества трябва да са богове. Други вярвали, че са демони или духове на мъртвите, или всемогъщи магьосници. Вместо да насочат всички сили и ресурси, с които разполагали, към прогонването им от земите си, ацтеките се чудели, бавели и спорели. Не виждали причина да бързат. В крайна сметка Кортес бил довел не повече от 550 човека със себе си. Какво могат да сторят те на империя с милионно население?

Кортес не знае нищо за ацтеките в същата степен, но той и мъжете му имат сериозно предимство пред тях. Ацтеките не разполагат с предходен опит, който да ги подготви за появата на странно изглеждащите и миризливи чуждоземци, докато испанците са наясно, че по света има безброй непознати места, обитавани от човешки същества, и вече са станали експерти по завземане на чужди територии и по справяне в напълно нови ситуации. За модерния европейски завоевател, както и за модерния европейски учен, непознатото е вълнуващо.

Така че когато Кортес хвърля котва на онзи слънчев бряг през юли 1519 г., той не се колебае как да действа. Подобно на чуждоземец от научна фантастика, който излиза от космическия си кораб, той заявява на изпълнените с благоговение местни: „Дошли сме с мир. Отведете ни при вашия водач.“ Кортес обяснява, че е мирен пратеник на великия крал на Испания и моли за дипломатическа среща с владетеля на империята на ацтеките Монтесума II. (Това била безсрамна лъжа. Кортес ръководи независима група алчни авантюристи. Кралят на Испания дори не е чувал за Кортес, нито за ацтеките). Кортес получава напътствия, храна и военна подкрепа от местните врагове на ацтеките. След това той продължава към столицата на империята, великият метрополис Теночтитлан.

Ацтеките позволяват на новодошлите да изминат целия път до столицата, след което, изпълнени с уважение, ги отвеждат при император Монтесума. По средата на разговора Кортес дава сигнал и въоръжените испанци убиват пазачите на Монтесума (които са въоръжени само с дървени тояги и каменни ножове). Почитаните гости залавят своя домакин.

Ситуацията била особено деликатна. Кортес залавя императора, но е заобиколен от десетки хиляди гневни вражески воини, милиони враждебни граждани на империята и цял континент, за който не знае на практика нищо. Разполага само с няколкостотин испанци, а най-близката испанска база била в Куба, т.е. на повече от 1500 км. Кортес държал Монтесума в плен, но в собствения му замък, като привидно изглеждало, че императорът е свободен и изпълнява функциите си, а „испанският пратеник“ е просто гост. Империята на ацтеките била изключително силно централизирана структура и тази безпрецедентна ситуация я парализира.

Монтесума продължил да се държи все едно управлява, а ацтекският елит продължил да му се подчинява, което означавало, че всъщност се подчинява на Кортес. Тази ситуация продължава няколко месеца, през които Кортес разпитва Монтесума и неговите служители, обучава преводачи от разнообразните местни езици и изпраща малки групи във всички посоки, за да събере информация за империята и различните племена, народи и градове, които са под нейна власт.

Елитът на ацтеките в крайна сметка вдига бунт срещу Кортес и Монтесума, избира нов император и прогонва испанците от Теночтитлан. Но по това време в тялото на империята вече има многобройни слаби места. Кортес използва събраната информация, за да атакува тъкмо тях и да разцепи империята отвътре. Той убеждава много от подчинените народи да се присъединят към него и те допускат огромна грешка. Те мразели ацтеките, но не знаели нищо за Испания или за карибския геноцид. Мислели, че с помощта на испанците могат да отхвърлят ацтекското робство. Никога не им хрумнало, че испанците ще ги подчинят. Били сигурни, че ако Кортес и неговите няколкостотин войника започнат да създават неприятности, те ще могат лесно да ги надвият. Размирните народи осигуряват на Кортес армия от десетки хиляди местни и с тяхна помощ той обсажда столицата и я превзема.

На този етап все повече испански войници и заселници започват да пристигат в Мексико, някои от Куба, а останалите от Испания. Когато местните народи осъзнават какво се случва, вече е твърде късно. Само век след пристигането на брега на Веракруз местното население на Америка вече се е стопило с около 90% най-вече поради непознатите болести, които пристигат с нашествениците. Оцелелите остават под игото на алчен и расистки режим, много по-лош от този на ацтеките.

Десет години след пристигането на Кортес в Мексико, Писаро пристига на брега на империята на инките. Той разполага с много по-малко войници в сравнение с Кортес — само 168 души! Но се възползва от знанието и опита, натрупани от предишни завоевания. Инките, за разлика от него, не знаят нищо за съдбата на ацтеките. Писаро копира действията на Кортес — обявява се за мирен пратеник на краля на Испания, кани владетеля на инките, Атахуалпа, на дипломатически разговор и го хваща в плен. След това завладява империята с помощта на местни съюзници. Ако съдбата на империята на ацтеките беше известна на местните, те нямаше да съдействат на нашествениците. Но те не са знаели.

Не само коренното население на двете Америки плаща скъпо за ограничения си светоглед. Великите империи на Азия — Османската, Сафавидската, Китайската и Моголската — бързо научават, че европейците са се натъкнали на нещо голямо, но не демонстрират особен интерес към тези открития. Те продължават да вярват, че светът се върти около Азия и не правят опит да се съревновават с европейците за контрол върху Америка или върху новите морски пътища в Атлантическия и Тихия океан. Дори малки европейски кралства като Шотландия и Дания изпращат експедиции с цел изследване и завоевание към Америка, но подобна експедиция не е организирана от мюсюлманите, индийците или китайците. Първата неевропейска сила, която се опитва да изпрати военна експедиция към Америка, е Япония. Това се случва през юни 1942 г., когато японците завладяват Киска и Ату, два малки острова до брега на Аляска, пленявайки десет американски войници и едно куче. Японците не стигат по-навътре в континента.

Не са убедителни аргументите, че османците или китайците са твърде отдалечени или пък че не разполагат с технологичните, икономически или военни ресурси. Флотилията на Джън Хъ, която тръгва от Китай към Източна Африка през 40-те години на XV в., би могла да стигне до Америка. Китайците просто нямат стимул. Първата китайска карта, на която е изобразена Америка, е чак от 1602 г. и е начертана от европейски мисионер!

За 300 години европейците се радват на неоспоримо господство над Америка и Океания, както и над Атлантика и Пасифика. Единствените сериозни сблъсъци в тези региони са между европейски сили. Богатството и ресурсите, натрупани от европейците, в крайна сметка им позволяват да нахлуят и в Азия, да победят местните империи и да си ги поделят. Когато османците, персийците, индийците и китайците излизат от дрямката си и осъзнават какво се случва, вече е твърде късно.

Едва през XX в. неевропейски култури възприемат действително глобален светоглед. Това е един от основните фактори, довел до колапса на европейската хегемония. В алжирската война за независимост (1954-1962) алжирските бунтовници побеждават френската армия поради своето числено, технологично и икономическо предимство. Те го имат, тъй като са подкрепени от глобална антиколониална мрежа и защото успяват да привлекат световните медии на своя страна, както и общественото мнение в самата Франция. Победата на малкия Северен Виетнам над военния колос САЩ се дължи на подобна стратегия. Тези събития показват, че дори суперсилите могат да бъдат победени, ако един локален сблъсък се превърне в глобална кауза. Интересно какво би се случило, ако Монтесума бе успял да спечели общественото мнение в Испания на своя страна и да получи подкрепа от някоя от равните на Испания по мощ държави като Португалия, Франция или Османската империя.

Зад успеха на модерната наука и на модерните империи стои безпокойството, че може би нещо важно ни очаква зад хоризонта — нещо, което трябва да бъде изследвано и покорено. Но всъщност връзката между наука и империя е още по-тясна. Не само мотивацията, но и практиките на онези, които градят империи, са обвързани с тези на учените. За модерните европейци изграждането на империя е научен проект, а създаването на научна дисциплина е имперско начинание.

Когато мюсюлманите завладяват Индия, те не довеждат археолози, които трябва систематично да проучат индийската история, антрополози, които трябва да изучават индийската култура, геолози, които трябва да изследват местните почви, или зоолози, които трябва да опознаят индийската фауна. Когато британците завладяват Индия те правят всичко това. На 10 април 1802 г. започва Великото изследване на Индия. То продължава шейсет години. С помощта на десетки хиляди местни работници, учени и водачи британците внимателно картографират цяла Индия, очертават границите, измерват разстоянията и дори изчисляват за първи път височината на Еверест и на други хималайски върхове. Те се запознават с военните ресурси на индийските провинции и с местоположението на златните им мини, но си правят труда да съберат информация и за рядко срещани паяци, да каталогизират шарените пеперуди, да проследят древния произход на изчезнали езици и да проучат забравени руини.

Мохенджо-даро е един от основните градове в рамките на цивилизацията, възникнала в долината на Инд, която процъфтява през III хил.пр.Хр. и е унищожена около 1900 г.пр.Хр. Нито един от владетелите от периода преди идването на британците — нито маурите, нито гуптите, нито Делхийския султанат, нито Великите моголи — дори не са поглеждали въпросните руини. Но британска археологическа експедиция забелязва мястото през 1922 г. Извършват се разкопки и се открива първата цивилизация в Индия, за съществуването на която нито един местен няма и представа.

Друг показателен пример за британското научно любопитство е разчитането на клинообразното писмо. Това е основното писмо, използвано в Средния изток в продължение на почти 3000 години, но последният човек, който можел да го разчете, вероятно е умрял в началото на I хил.сл.Хр. Оттогава обитателите на региона често са се натъквали на такива надписи върху паметници, стели, древни руини и счупени глинени съдове, но никой не е имал представа как да разчете странните ъгловати драскулки — и доколкото знаем никой не е и опитвал. Клиновидното писмо привлича вниманието на европейците през 1618 г., когато испанският посланик в Персия е разглеждал останките от Древен Персеполис, където вижда надписи, които никой не успява да дешифрира. Тази информация бързо се разпространява сред европейските умни глави и възбужда любопитството им. През 1657 г. европейски учени публикуват първата транскрипция на клиновиден текст от Персеполис. След него се публикуват още и близо два века западните учени се опитват да ги разчетат. Никой не успява.

През 30-те години на XIX в. британски офицер на име Хенри Роулинсън е изпратен в Персия, за да помогне на шаха в организирането на армията му по европейски модел. В свободното си време Роулинсън пътува из Персия и един ден местните го завеждат до скала в планината Загрос, където той вижда огромния Бехистунски надпис. С височина около 15 метра и ширина 25 метра, той бил изсечен високо на скалата по заповед на цар Дарий I около 500 г.пр.Хр. и представлявал клиновиден текст на три езика — староперсийски, еламски и вавилонски. Надписът бил добре познат сред местното население, но никой не можел да го разчете. Роулинсън осъзнава, че ако го дешифрира, това ще направи възможно разчитането на много надписи и текстове, вече открити из Средния изток, и ще открие път към опознаването на древен и забравен свят.

Първата стъпка при дешифрирането е изготвянето на точна транскрипция, която може да бъде изпратена в Европа. Роулинсън рискува живота си с тази цел, изкачвайки се по стръмната скала, за да изкопира странните букви. Той наема неколцина местни жители, за да му помогнат, като най-важна е ролята на кюрдско момче, което достига до най-недостъпните части, за да изкопира горната част на надписа. През 1847 г. проектът е успешно изпълнен и в Европа е изпратено цялостно и точно копие.

Роулинсън обаче не се задоволява с това постижение. Като армейски офицер той бил постоянно зает с военни и политически мисии, но всеки свободен момент посвещавал на опити да разчете надписа. Изпробвал метод след метод и накрая успял да дешифрира онази част, която била на староперсийски. Това било най-лесно, защото той не се различава много от модерния персийски, който Роулинсън владеел. След като значението на част от надписа било известно, вече съществувал ключ към тайните на частите, изписани на еламски и вавилонски. Една огромна врата била отворена и от нея към нас нахлули древни, но изпълнени с живот, гласове — глъч от шумерски пазари, речи на асирийски царе, спорове на вавилонски чиновници. Без постигнатото от модерните европейски империалисти като Роулинсън нямаше да знаем почти нищо за съдбата на древните империи от Средния изток.

Друг виден учен с имперски дух е Уилям Джоунс. Той пристига в Индия през септември 1783 г., за да служи като съдия във Върховния съд на Бенгал. Той бил очарован от чудесата на Индия до такава степен, че още през първите шест месеца от своя престой основава Азиатското общество — академична организация, чиято дейност била посветена на изследването на културите, историята и обществата на Азия и в частност на тези в Индия. След две години Джоунс публикува Санскритският език, изследването, което е в основата на сравнителната лингвистика. В тази книга той посочва удивителните сходства между санскрит, древния индийски език, на който се изпълнявали свещените индуистки ритуали, и гръцкия и латинския, както и сходства между всички тези езици и готския, келтския, староперсийския, немския, френския и английския. Например на санскрит „майка“ е „matar“, на латински е „mater“, на келтски е „mathir“. Джоунс предполагал, че всички те имат общ произход и са се развили от един и същ — забравен днес — древен език. Така той за първи път идентифицира онова, което днес познаваме като индоевропейска езикова група.

Изследването му е основополагащо не само заради смелите (и точни) хипотези, изказани в него, но и поради прегледната методология, която Джоунс разработил, за да сравнява езиците. Тя се възприема и от други учени, позволявайки им систематично да изследват развитието на езиците по света.

Лингвистиката била ентусиазирано подкрепяна от европейските имперски държави. Те вярвали, че за да се управлява ефективно, е необходимо езиците и културите на техните поданици да бъдат овладени. Британските офицери, пристигащи в Индия, прекарвали три години в колежа в Калкута, където наред с английското право изучавали индуистко и мюсюлманско право, заедно с гръцкия и латинския учели санскрит, урду и персийски и освен математика, икономика и география се запознавали с тамилската, бенгалската и индустанската култури. Изучаването на лингвистика било изключително ценно за разбирането на структурата и граматиката на местните езици.

Благодарение на работата на хора като Уилям Джоунс и Хенри Роулинсън европейските завоеватели познавали своите империи много добре — много по-добре от всички предходни завоеватели и дори от самото местно население. По-добрата осведоменост носела очевидни практически предимства. Без подобно знание би било невъзможно толкова малко на брой британци да управляват, потискат и експлоатират стотици милиони индийци в продължение на два века. През XIX в. и в началото на XX в. по-малко от 5000 британски офицери, между 40 000 и 70 000 войници и може би около 100 000 представители на бизнеса и търговията, както и техните съпруги и деца са достатъчно, за да управлявават близо 300 милиона индийци. (Edward М. Spiers, The Army and Society: 1815-1914 (London: Longman, 1980), 121; Robin Moore, ‘Imperial India, 1858-1914’, в The Oxford History of the British Empire: The Nineteenth Century, vol. 3, ed. Andrew Porter (New York: Oxford University Press, 1999), 442.)

Но тези практически предимства не са основната причина, поради която империите финансират изследвания в областта на лингвистиката, ботаниката, географията и историята. Не по-малко важен е фактът, че науката осигурява на империите идеологическа легитимация. Модерните европейци вярват, че придобиването на ново знание винаги е нещо добро. Фактът, че империите генерират постоянен приток на ново знание, създава облика им на прогресивно и позитивно начинание. И днес историята на науки като географията, археологията и ботаниката не могат да не отбележат, дори индиректно, колко важно за развитието им е било европейското имперско начинание. В историята на ботаниката не се разказва за страданията на австралийските аборигени, но обикновено имената на Джеймс Кук и Джоузеф Банкс се споменават с добро.

Нещо повече: новото знание, натрупано от империите, дава възможност, поне на теория, да бъде облагодетелствано подчиненото население с плодовете на „прогреса“ — медицина, образование, железопътни линии, канали, осигуряване на справедливост и просперитет. Империалистите претендират, че техните империи не са огромни механизми за експлоатация, а по-скоро алтруистични проекти, осъществени в името на неевропейските народи — по думите на Ръдиард Киплинг това е „бремето на белия човек“:

Поемете бремето на Белия човек, отпратете надалеч най-добрите, обречете синовете си на изгнание, за да служат на вашите пленници.

Да чакат, впрегнати в тежък хамут, хора с диви, разтуптяни сърца.

Вашите новозавладени, враждебни народи, наполовина дяволи и наполовина деца.

Несъмнено фактите често не отговарят на този мит. Британците завладяват Бенгал, най-богатата провинция в Индия, през 1764 г. Новите господари не се интересуват от нищо друго, освен от собственото си забогатяване. Те налагат унищожителна икономическа политика, която за няколко години води до Големия бенгалски глад. Той започва през 1769 г., достига катастрофални мащаби през 1770 г. и продължава до 1773 г. Загиват около 10 милиона бенгалци, или една трета от населението на провинцията. (Vinita Damodaran, ‘Famine in Bengal: A Comparison of the 1770 Famine in Bengal and the 1897 Famine in Chotanagpur’, The Medieval History Journal 10:1-2 (2007), 151.)

В интерес на истината нито разказът за потисничеството и експлоатацията, нито този за „бремето на белия човек“ изцяло отговарят на фактите. Европейските империи правят толкова много различни неща в толкова голям мащаб, че винаги могат да се намерят достатъчно свидетелства в подкрепа на всяка теза. Мислите, че тези империи са зловещи чудовищни структури, които сеят смърт, потисничество и несправедливост по света? Можете лесно да напълните една енциклопедия с техните престъпления. Искате да покажете, че те всъщност са подобрили условията на живот на поданиците си благодарение на нови лекарства, по-добри икономически условия и повече сигурност? Можете да напишете още една енциклопедия с постиженията им. Поради тясното сътрудничество с науката тези империи съсредоточават в себе си толкова власт и променят света до такава степен, че може би просто не могат да бъдат наречени добри или лоши. Те са създали света, който познаваме, включително идеологиите, които използваме, за да съдим за него.

Но науката използва империализма и за по-зловещи цели. Биолози, антрополози и дори лингвисти осигуряват научни доказателства, че европейците са по-висши човешки същества в сравнение с всички други раси и поради това имат правото (ако не и дълга) да властват над тях. След като Уилям Джоунс показва, че всички индоевропейски езици имат общ произход, много учени се надяват да открият кой е народът говорил този древен език. Те забелязват, че първите хора, които говорят санскрит и които са нахлули в Индия от Централна Азия преди повече от 3000 години, наричат себе си „айрия“. Хората, които са говорили най-ранната разновидност на персийския език също са се наричали така. Европейските учени стигат до извода, че народът, който е говорил въпросния древен език, предшественик и на санскрит, и на персийския (както и на гръцкия, латинския, готския и келтския), трябва да е бил съставен от арийци. Може ли да е съвпадение, че всички онези, които са създали удивителните индийска, персийска, гръцка и римска империя, са били арийци?

След това британските, френските и немските учени свързали лингвистичната теория за усърдните арийци с Дарвиновата теория за естествения отбор и започнали да защитават тезата, че арийците не са само лингвистична група, но и представляват биологична единица — раса. И не просто каква да е раса, а господстваща раса от високи, руси, синеоки, работливи и свръхрационални човешки същества, които поели от мъглите на севера, за да положат основите на култура със световен мащаб. За съжаление, арийците, които завладели Персия и Индия, се смесили с местните и изгубили светлата кожа и коса, както и рационалността и усърдието. Поради това цивилизациите в Индия и Персия тръгнали към своя упадък. В Европа, от друга страна, арийците съхранили расовата си чистота. Затова европейците успяват да завладеят света и са в състояние да го управляват — ако, разбира се, внимават да не смесват кръвта си с тази на по-нисши раси.

Подобни расистки теории, радвали се на уважение и популярност десетилетия наред, са табу както за учените, така и да политиците днес. Героичната борба с расизма продължава, без някой да забелязва, че фронтът се е изместил и че на мястото на расизма в имперската идеология сега стои „културоизма“. Няма такава дума, но е време да се въведе. Сред днешните елити твърденията за различаващите се заслуги на отделните групи човешки същества винаги се формулират, позовавайки се на историческите разлики между културите, а не на биологичните различия между расите. Вече не казваме „Това е в кръвта им“, а казваме „Това е в културата им“.

Затова европейските десни партии, които са срещу мюсюлманската имиграция, обикновено внимателно избягват расисткия речник. Онези, които пишат речите на Марин льо Пен, ще бъдат уволнени на секундата, ако предложат на лидера на Националния фронт да каже по телевизията, че „Ние не искаме тези по-нисши семити да омърсяват и вредят на нашата арийска цивилизация.“ Вместо това Националният фронт на Франция, Датската партия на свободата, Съюзът за бъдещето на Австрия и подобни на тях политически формации са склонни да твърдят, че западната култура, такава каквато е в Европа, се характеризира със защита на демократичните ценности, толерантност, равенство на половете, докато културата на исляма, развила се в Средния изток, се характеризира с йерархична политическа структура, фанатизъм и мизогиния. (Мизогинията е омраза или презрение към жени или момичета. Мизогинията, като дума, произхожда от гръцкото μισογυνία, от misos (μῖσος, „омраза“) и gynē (γυνή, „жена“). Мизогинията е антоним на мизандрията – омразата към мъже или момчета (друг термин е мизантропията, което е омраза или презрение към човечеството като цяло) – бел. http://4eti.me ) Тъй като двете култури са толкова различни и мнозинството мюсюлмански имигранти не желаят (и може би не могат) да възприемат западните ценности, не трябва да им се позволява да навлизат в западната култура, защото могат да генерират вътрешни конфликти и да подкопаят европейската демокрация и либерализъм.

Подобни аргументи биват подхранвани от научни изследвания в областта на хуманитарните и социалните науки, които акцентират върху т.нар. сблъсък на цивилизациите и върху фундаменталните разлики между културите. Разбира се, не всички историци и антрополози приемат подобни теории и подкрепят тяхната употреба за политически цели. Но докато биолозите днес нямат проблем с отхвърлянето на расизма, просто защото от биологична гледна точка разликите между съвременните човешки общности са тривиални, то това е много по-трудно за историците и антрополозите. В крайна сметка, ако разликите между човешките култури са тривиални, защо да плащаме, за да се изследват?

Учените снабдяват имперския проект с практическо знание, идеологическа легитимация и технологични инструменти. Без този принос е твърде съмнително дали европейците щяха да завладеят света. Завоевателите връщат услугата, като осигуряват на учените информация и защита, подкрепяйки какви ли не странни и учудващи проекти и разпространявайки научния начин на мислене до най-далечните кътчета на света. Без тяхната подкрепа не е сигурно, че модерната наука би отбелязала особен напредък. Има много малко научни дисциплини, които не са започнали живота си, обслужвайки имперския възход, и които не дължат повечето си открития, колекции, институции и проекти на щедрата помощ на армейски офицери, капитани и имперски владетели.

Очевидно е, че това не е цялата история. Науката е подкрепяна и от други институции, не само от империите. И европейските империи възникват и процъфтяват не само благодарение на науката. Зад стремглавия възход и на науката, и на империята се спотайва една особено важна сила — капитализмът. Ако не съществуваше стремежът към богатство, Колумб не би открил Америка, Джеймс Кук не би достигнал Австралия и Нийл Армстронг никога не би направил малката крачка на повърхността на Луната.

Парите са от ключово значение както за създаването на империи, така и за стимулирането на науката. Но дали са самата цел на тези начинания или са само опасна необходимост?

Не е лесно да се оцени действителната роля на икономиката в модерната история. Посветени са томове на това как парите създават и унищожават държави, как откриват нови хоризонти и поробват милиони, как движат механизмите на производството и водят до измирането на стотици видове. Но всъщност за да разберем модерната икономическа история, трябва да разберем значението на една-единствена дума. Тази дума е растеж. За добро или за лошо, в болест и в здраве, модерната икономика отбелязва растеж подобно на тийнейджър, в който бушуват хормони. Тя изяжда всичко, което се изпречи на пътя й, и трупа килограм след килограм по-бързо, отколкото можете да броите.

През по-голямата част от историята икономиката се е задържала като цяло на едно ниво. Да, глобалното производство се е увеличило, но това се дължи най-вече на демографската експанзия и на заселването на нови територии. Производството на глава от населението остава на едно ниво. Но всичко това се променя в модерната епоха. През 1500 г. глобалното производство на стоки и услуги е около 250 милиарда долара, днес е над 60 трилиона. По-важното е, че през 1500 г. годишното производство на глава от населението е средно 550 долара, докато днес е 8800 долара. (Maddison, World Economy, vol. 1, 261, 264; ‘Gross National Income Per Capita 2009, Atlas Method and PPP’, the World Bank, посетен на 10 декември 2010 r., https://siteresources.worldbank.org/DATASTATISTICS/Resources/GNIPC.pdf ) Каква е причината за този поразителен растеж?

Икономиката е дисциплина, известна със своята сложност. За да опростим нещата, нека започнем с един пример.

Самюъл Грийди, хитър финансист, открива банка в Елдорадо, Калифорния.

А. А. Слайтър, многообещаващ контрактор в Елдорадо, завършва успешно първото си голямо начинание и получава 1 милион долара. Той внася сумата в банката на господин Грийди. Банката вече разполага с капитал от 1 милион долара.

Междувременно Джейн Макдонът, опитен, но безпаричен майстор-готвач в Елдорадо, решава, че пред нея се открива възможност за бизнес — в нейната част на града няма добра пекарна. Но тя няма достатъчно пари, за да купи подходящо място, снабдено с промишлени фурни, мивки, ножове и съдове. Тя отива в банката, представя своя бизнес план на Грийди и го убеждава, че подобна инвестиция си струва. Той отпуска заем от 1 милион долара по сметката й в банката.

Макдонът наема Слайтър, контракторът, да построи и оборудва помещението. Цената, която той определя е 1 милион долара.

Когато тя му плаща с чек от своята сметка, Слайтър депозира сумата в своята сметка в банката на Грийди.

Въпросът сега е колко пари има Слайтър в своята сметка? Да, два милиона долара.

Колко пари в брой всъщност има в съответния банков сейф? Да, един милион долара.

Но историята не свършва тук. Както контракторите са свикнали да действат, два месеца след като поема задачата Слайтър информира Макдонът, че поради неочаквани проблеми и разходи сметката ще скочи на два милиона. Госпожа Макдонът не е доволна, но не може да спре начинанието по средата. Затова тя отново отива в банката, убеждава господин Грийди да й отпусне допълнителен заем и той превежда още един милион в сметката й. Тя пък превежда сумата в сметката на Слайтър.

Колко пари има той сега в сметката си? Три милиона.

Но колко пари реално са депозирани в банката? Само един милион. Всъщност същият милион, който си стои в банката през цялото време.

Настоящото банково законодателство в САЩ позволява банката да повтаря това упражнение още седем пъти. Накрая контракторът ще има 10 милиона в сметката си, дори ако банката все още има само един милион в своите сейфове. На банките е позволено да отпускат заем от 10 долара за всеки един долар, който реално съхраняват, което означава, че 90% от парите в нашите сметки не се покриват от реални банкноти и монети (Изчисленията в примера ми с пекарната не са възможно най-прецизни. Тъй като банките имат право да отпускат заем в размер на 10 долара за всеки долар, който съхраняват, от всеки милион долара, който съхраняват, те могат да отпускат заем в размер само на около 909 000 долара, запазвайки в сейфовете си 91 000 долара. Но за да не затруднявам читателите предпочетох да използвам кръгли числа. Освен това банките невинаги следват правилата). Ако всички собственици на сметки в „Барклис Банк“ изведнъж поискат парите си, банката бързо ще фалира (освен ако правителството не се намеси, за да я спаси). Това важи за „Лойдс“, „Дойче Банк“, „Ситибанк“ и всички останали банки по света.

Звучи като мащабна схема на Понци, нали? Но ако това е измама, то цялата модерна икономика е измама. Всъщност това не е лъжа, а плод на удивителните възможности на човешкото въображение. Това, което позволява на банките — и на икономиката като цяло — да оцеляват и процъфтяват е нашето доверие в бъдещето. Единствено това стои зад по-голямата част от парите в света.

В посочения пример несъответствието между извлечението от сметката на контрактора и действителното количество пари в банката се крие в пекарната на госпожа Макдонът. Господин Грийди е вложил парите на банката в този актив, вярвайки, че един ден той ще бъде доходоносен. В пекарната не е изпечен все още нито един хляб, но госпожа Макдонът и Грийди очакват, че след година всеки ден ще се продават хиляди самуни, рула, кейкове и сладки и ще носят добра печалба. Госпожа Макдонът ще може да плати всички заеми с лихвите. Ако в този момент господин Слайтър реши да изтегли парите си, Грийди ще съумее да му ги даде в брой. В този смисъл цялото начинание се крепи на вярата в едно въображаемо бъдеще — вярата на предприемача и банкера в пекарната на мечтите им, както и вярата на контрактора в бъдещата платежоспособност на банката.

Вече видяхме, че парите са забележителен феномен, тъй като могат да репрезентират безброй други обекти и да превръщат почти всичко в почти всичко друго. Но преди настъпването на модерната епоха тази способност е ограничена. В повечето случаи парите са можели да репрезентират само неща, които действително са налични в настоящето. Това налага сериозни граници на растежа, тъй като по този начин е много трудно да се финансират нови начинания. Нека да вземем за пример отново пекарната. Би ли могла госпожа Макдонът да я построи и оборудва, ако парите репрезентират единствено съществуващи в момента осезаеми обекти? Не. В настоящето тя има много мечти, но не и материални ресурси. Единственият начин да се сдобие с пекарната, е да намери контрактор, който иска да работи днес, но да му бъде платено след няколко години, когато (и ако) пекарната се окаже доходоносно начинание. Уви, такива контрактори се срещат твърде рядко. Така Макдонът се оказва в задънена улица. Без пекарна тя не може да пече хляб. Без хляб не може да печели. Без пари не може да наеме контрактор. Без контрактор няма пекарна.

Човечеството е пребивавало в тази клопка в продължение на хиляди години. В резултат от това икономиките били замразени. Спасение се открива едва в модерната епоха с възникването на нова система, базирана на доверието в бъдещето. В нея хората се договарят, че е възможно репрезентирането на въображаеми стоки — стоки, несъществуващи в момента — с помощта на специален вид пари, наречен „кредит“. Кредитът ни позволява да градим настояще за сметка на бъдещето. Той се основава на допускането, че нашите бъдещи ресурси със сигурност ще са по-изобилни от настоящите. Множество нови и прекрасни възможности се откриват, ако можем да действаме в настоящето, използвайки бъдещите ни приходи.

Но ако кредитът е нещо толкова прекрасно, защо никой не се е сетил по-рано? Разбира се, че хората са се сетили. Кредитни схеми от един или друг тип са съществували във всички известни ни човешки култури поне от Шумер насетне. Проблемът не е бил, че на никой не му е хрумнала идеята или че не са знаели какъв е механизмът на действие, а че хората рядко са искали да разчитат на кредит, защото не са вярвали, че бъдещето ще е по-добро от настоящето. Като цяло те били уверени, че миналото е било по-добро от времето, в което самите те живеят, и че бъдещето ще е по-лошо или в най-добрия случай същото. Ако формулираме това в икономически понятия, те са вярвали, че общото количество на богатството е ограничено, ако не и намаляващо. По тази причина се е считало за неправилно допускането, че всеки един лично или държавата, или целия свят ще генерира повече богатство след десет години. Бизнесът изглеждал като игра с нулева сума. Несъмнено печалбата на дадена пекарна може и да се увеличи, но това със сигурност ще е за сметка на съседната. Венеция може и да процъфтява, но само за сметка на Генуа. Кралят на Англия може и да забогатее, но единствено ако ограби краля на Франция. Можете да режете тортата по много различни начини, но тя никога няма да стане по-голяма.

Затова в много култури битувало убеждението, че богатството е грях. Както е казал Иисус: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство“ (Мат. 19:24). Ако големината на тортата е фиксирана и аз имам голяма част от нея, трябва да съм взел нечий пай. Богатите са задължени да изкупват греховете си, давайки част от парите си за благотворителност.

Ако тортата не променя големината си, няма възможност за кредит. Кредитът е разликата между днешната и утрешната торта. Ако тортата не се променя, защо да увеличаваме кредита? Би било неприемлив риск, освен ако не вярвате, че пекарят или царят, които ви искат пари, ще съумеят да откраднат пая на конкурента си. По тази причина в предмодерния свят е трудно да вземеш заем, а когато това се случи той обикновено е малък, за кратък срок и с висока лихва. Затова начинаещите предприемачи не можели лесно да отварят нови пекарни, а великите царе, които искали да строят дворци или да водят войни, не са имали друг избор, освен да натрупат необходимите средства, увеличавайки данъците и митата.

Това било изгодно за владетелите (докато поданиците им не започнели да се бунтуват), но прислужницата в кралската кухня, която има прекрасната идея да отвори пекарна и иска да се изкачи в социалната йерархия, може само да мечтае за средства, докато мие дворцовия под.

В подобна система всеки губи. Тъй като кредитът е ограничен, хората не могат да финансират нови начинания. Тъй като има много малко нови бизнес начинания, икономиката не отбелязва растеж. Тъй като икономиката не отбелязва растеж, хората вярват, че това никога няма да стане, и онези, които разполагат с капитал, се отнасят с подозрение към отпускането на по-големи кредити. Очакването за стагнация се превръщало в действителност.

Тогава настъпва научната революция и заедно с нея се налага идеята за прогреса. Тя почива на представата, че ако признаем невежеството си и инвестираме в научни изследвания, нещата могат да се подобрят. Тази идея бързо била преведена на икономически език. Който вярва в прогреса, вярва, че географските открития, технологичните изобретения и организационните нововъведения могат да увеличат общия обем на производството, търговията и богатството. Новите търговски пътища през Атлантическия океан могат да са доходоносни, без да отнемат печалбата от старите пътища в Индийския океан. Нови стоки могат да бъдат произвеждани без да се намали производството на старите. Например всеки може да си отвори пекарна за шоколадови кейкове и кроасани, без пекарните за хляб да фалират. Всеки може да придобие нови вкусове и да яде повече. Аз мога да съм богат, без ти да ставаш беден; аз мога да съм дебел, без ти да гладуваш. Глобалната торта може да нараства.

 През последните 500 години идеята за прогреса убеждава хората да вярват все повече и повече в бъдещето. Това доверие създава кредита; кредитът донася истински икономически растеж, а растежът укрепва вярата в бъдещето и дава възможност за още повече кредит. Това не се случва за един ден — икономиката прилича повече на увеселително влакче, а не на балон. Но в дългосрочен план, когато неравностите по пътя се отстранят, посоката не може да бъде сгрешена. Днес в света има толкова много кредит, че правителствата, корпорациите и индивидите лесно получават големи, дългосрочни и нисколихвени заеми, които далеч надхвърлят настоящите им приходи.

Вярата в нарастващата глобална торта се оказва революционна. През 1776 г. шотландския икономист Адам Смит публикува Богатството на народите, вероятно най-значимият икономически манифест на всички времена. В осма глава от първия том той формулира следния нов аргумент: когато земевладелец, тъкач или майстор на обувки печели повече, отколкото му е нужно за изхранването на собственото му семейство, той ще използва излишъка, за да наеме още помощници и да увеличи печалбата си. Колкото по-голяма е печалбата, толкова повече помощници може да наема. Следователно увеличаването на печалбата на отделните предприемачи е основата на нарастването на колективното богатство и просперитет.

Това може и да не ви се струва особено оригинална теза, тъй като всички ние живеем в капиталистически свят, в който тя се приема за нещо саморазбиращо се. Всеки ден чуваме вариации на тази тема в новините. Но тезата на Смит, че себичният стремеж към увеличаване на личната печалба е основата на колективното богатство е една от най-революционните идеи в човешката история — революционна не само от икономическа гледна точка, но още повече от морална и политическа. Това, което той всъщност казва, е, че алчността е нещо добро и че когато аз забогатявам, облагодетелствам всички, не само себе си. Егоизмът е алтруизъм. Смит научава хората да мислят за икономиката като за система, в която всеки може да печели, и моята печалба е и твоя печалба. Не само че и двамата можем да се радваме на по-голямо парче от тортата, но и увеличаването на твоето зависи от увеличаването на моето. Ако аз съм беден, ти също ще обеднееш, защото аз няма да мога да купувам твоите стоки или услуги. Ако аз съм богат, ти също ще забогатееш, тъй като ти ще можеш да ми продадеш нещо. Смит отхвърля традиционното противоречие между богатство и морал и отваря портите на рая за богатите. Да си богат означава да си морален. В историята, разказана от Смит, хората стават богати не ограбвайки съседите си, а увеличавайки общия размер на тортата. А когато той нараства, всеки има полза. Следователно богатите са най-добронамерените и важни хора в обществото, защото завъртат колелото на растежа в полза на всички.

Всичко зависи обаче от това дали богатите използват приходите си, за да отварят нови фабрики и да наемат нови работници, а не ги пилеят за непродуктивни дейности. Затова Смит повтаря като мантра максимата, че когато печалбата се увеличи, земевладелецът или тъкачът ще наеме повече помощници, а не че когато печалбата се увеличи Скрудж ще заключи парите си в шкафа и ще го отключва само за да ги преброи. Основен фактор за развитието на модерната капиталистическа икономика е появата на нова етика, според която печалбата трябва да бъде реинвестирана в производство. Това ще донесе още печалба, която отново трябва да бъде реинвестирана и така до безкрайност. Инвестициите могат да бъдат правени по много начини — разширяване на фабриката, провеждане на научни изследвания, разработване на нови продукти. Но всички те трябва да увеличават производството и да се превръщат в още по-големи приходи. В новото капиталистическо верую първата и най-свещена заповед е: „Печалбата от производството трябва да бъде реинвестирана с цел увеличаване на производството.“

Затова капитализмът се казва „капитализъм“. Тази система разграничава „капитал“ и просто „богатство“. Капиталът се състои от пари, стоки и ресурси, които трябва да бъдат инвестирани. Богатството, от друга страна, се закопава в гърне в земята или се пилее за непроизводителни дейности. Фараон, който излива ресурси в непроизводително строителство на пирамиди, не е капиталист. Пират, който заграбва съкровище от преминаваща испанска флотилия и закопава сандък с лъскави монети на някой карибски бряг, не е капиталист. Но усърдният работник, който реинвестира част от доходите си в акции, е капиталист.

Идеята, че „печалбата от производството трябва да бъде реинвестирана с цел увеличаване на производството“ звучи тривиално. Но всъщност е чужда на повечето хора в историята. В предмодерните епохи се е вярва, че производството е до голяма степен непроменлива величина. Тогава защо да реинвестираш печалбата, ако производството така или иначе няма да нараства, независимо какво правиш? По тази причина средновековните благородници възприемат етика на щедростта и показното потребление. Те харчат парите си за турнири, празненства, дворци, войни, благотворителност и монументални катедрали. Единици са тези, които се опитват да реинвестират с цел увеличаване на продукцията на феодалните си имения, създаване на по-качествени сортове пшеница или търсене на нови пазари.

В модерната епоха благородническата класа е изместена от нов елит, чиито представители искрено вярват в капиталистическото верую. Той е съставен не от херцози и маркизи, а от председатели на бордове, борсови търговци и индустриалци. Те са много по-богати от средновековните благородници, но много по-малко се вълнуват от екстравагантно потребление и харчат много по-малка част от приходите си за непроизводителни дейности.

Средновековните благородници носят шарени одежди в злато и коприна и посвещават голяма част от времето си за посещения на празненства, карнавали и бляскави турнири. За разлика от тях изпълнителните директори носят скучни униформи, наречени костюми, благодарение на които изглеждат като ято гарвани, и нямат много време за забавления. Типичният капиталист тича от една бизнес среща на друга, опитвайки се да прецени как да инвестира капитала си, проследявайки котировките на своите акции и облигации. Наистина костюмите са на Версаче, а пътуванията често се извършват с частните им самолети, но тези разходи са незначителни в сравнение с онова, което те инвестират за увеличаване на производството.

Не само облечените в маркови костюми бизнесмени инвестират, за да увеличат производителността. Обикновените хора и държавните агенции действат по сходна логика. Колко разговори около масата в скромни квартали рано или късно преминават в безкраен спор по въпроса в какво е най-добре да се инвестират нечии спестявания — на фондовата борса, в акции или в собственост? Правителствата също се опитват да инвестират приходите от данъци в производство, което ще увеличи бъдещите приходи — например изграждането на ново пристанище ще улесни износа на фабриките и ще им даде възможност за повече подлежащи на облагане с данък приходи, което ще увеличи бъдещите държавни доходи. Друго правителство може да предпочете да инвестира в образование, тъй като образованите граждани са необходимо условие за процъфтяване на доходоносни високотехнологични производства, които се облагат с високи данъци и не се нуждаят от скъпи съоръжения при износ.

Капитализмът започва като теория за икономическия механизъм, която е едновременно дескриптивна и прескриптивна — предлага реконструкция на функционирането на парите и утвърждава идеята, че реинвестирането на печалбата в производство води до бърз растеж. Но капитализмът постепенно се превръща в много повече от икономическа доктрина. Днес той е етика — набор от принципи как хората трябва да се държат, как да образоват децата си и дори как да мислят. Принципното убеждение е, че икономическият растеж е върховно благо или най-малкото условие за неговото постигане, доколкото справедливостта, свободата и дори щастието зависят от икономическия растеж. Попитайте капиталист как да въдвори справедливост и политическа свобода на места като Зимбабве и Афганистан и най-вероятно ще чуете лекция за това как икономическото изобилие и процъфтяващата средна класа са основен фактор за наличието на стабилни демократични институции и поради това е необходимо да приучим афганските племена към ценностите на свободната инициатива, към пестеливост и отговорност.

Тази нова религия изиграва решаваща роля за развитието и на модерната наука. Научните изследвания обикновено се финансират или от държавата, или от частния бизнес. Когато капиталистическото управление и бизнеса обмислят дали да вложат ресурси в даден научен проект, първият въпрос обикновено е „Ще ни помогне ли този проект да увеличим производството и печалбата?“. Проект, който не може да отговори положително на подобни въпроси, има малък шанс да получи финансиране. Историята на модерната наука не може да се разкаже, изключвайки капитализма.

Обратно, историята на капитализма е неразбираема, без да включим модерната наука. Капиталистическата вяра в безкрайния икономически растеж противоречи на почти всичко, което знаем за вселената. Една глутница от вълци би била твърде глупава, ако вярва, че броят на овцете, които може да улови, ще се увеличава безкрайно. Въпреки това човешката икономика успява да отбелязва експоненциален ръст през модерната епоха благодарение единствено на факта, че на всеки няколко години учените правят ново откритие или разработват нов инструмент — откриването на Америка, разработването на двигателя с вътрешно горене или създаването на генетично модифицирани овце. Банките и държавите печатат пари, но в крайна сметка учените плащат сметката.

През последните няколко години банките и правителствата бясно печатат пари. Всички сме разтревожени, че настоящата икономическа криза може да спре икономическия растеж. Затова те създават трилиони долари, евро и йени от въздуха, наливайки евтини кредити в системата и надявайки се, че учените, инженерите и техниците ще успеят да сътворят нещо наистина мащабно, преди балонът да се пукне. Всичко зависи от хората в лабораториите. Нови открития в области като биотехнологиите и нанотехнологиите ще създадат напълно нови производства, печалбата от които ще покрие трилионите фалшиви пари, които банките и държавите пуснаха в действие от 2008 г. насетне. Ако науката не отговори на тези очаквания преди пукването на балона, очакват ни доста тежки времена.

Капитализмът изиграва решаваща роля не само за възхода на модерната наука, но и за появата на европейския империализъм. И именно той създава капиталистическата кредитна система. Разбира се, кредитът не е изобретен в модерна Европа. Той е съществувал в почти всички земеделски общества и в началото на модерността възникването на европейския капитализъм е тясно свързано с икономическото развитие в Азия. Спомнете си също, че до края на XVIII в. Азия е икономическия мотор на света, което означава, че европейците са имали много по-малко капитал на разположение в сравнение с мюсюлманите, китайците или индийците.

В социополитическите системи на Китай, Индия и мюсюлманския свят обаче кредитът играе вторична роля. Търговците и банкерите на пазарите в Истанбул, Исфахан, Делхи и Пекин може и да са мислели капиталистически, но кралете и военокомандващите в дворците и укрепленията са презирали търговците и меркантилния дух. Повечето неевропейски империи от началото на модерната епоха са основани от велики завоеватели като Нурхаци и Нади-шах или от бюрократични и военни елити, както е при династията Цин и в Османската империя. Финансирайки военните действия чрез данъци и грабежи (без дори да се разграничават двете), те нямат голяма полза от кредитната система и още по-малко се интересуват от интересите на банкерите и инвеститорите.

В Европа, от друга страна, кралете и пълководците постепенно възприели меркантилния дух, а търговците и банкерите се превърнали в ръководен елит. Европейското покоряване на света във все по-голяма степен се финансира чрез кредит, а не с данъци, и се ръководи от капиталисти, чиято основна амбиция е да получават максимална възвръщаемост от своите инвестиции. Империите, изградени от банкери и търговци в рединготи и цилиндри, побеждават империите на царете и благородниците в лъскави одежди и блестящи мечове. Просто империите, построени върху стремежа към печалба, действат много по-хитро при финансиране на своите завоевания. Никой не иска да плаща данъци, но всеки би се радвал, ако може да инвестира.

През 1484 г. Христофор Колумб предлага на краля на Португалия да финансира флотилия, която да се отправи на запад, за да открие нов търговски път към Източна Азия. Подобни експедиции били много рисковано и скъпо начинание. Много пари били необходими, за да се построят кораби, да се купят провизии, да се плати на моряците и войниците — без гаранция, че инвестицията ще се окаже печеливша. Кралят отказва.

Подобно на съвременните едва прохождащи предприемачи Колумб не се отказва. Той споделя идеята си с други потенциални инвеститори в Италия, Франция, Англия и Португалия. Всеки път получава отказ. Накрая опитва късмета си при Фердинанд и Изабела, владетелите на току-що обединилата се Испания. Колумб използва неколцина опитни лобисти и с тяхна помощ успява да убеди Изабела да инвестира. И както знае всяко дете, тя печели джакпота. Откритията на Колумб дават възможност на испанците да завладеят Америка, където създават мини за злато и сребро, както и плантации за памук и тютюн, благодарение на които испанските крале, банкери и търговци забогатяват повече, отколкото някога са си представяли, че е възможно.

Сто години по-късно владетелите и банкерите вече с охота кредитират наследниците на Колумб, при това много по-щедро, защото разполагат с много повече капитал, благодарение на богатството, натрупано в Америка. Още по-важно е, че те имат много повече доверие в потенциала изследователските експедиции и затова са по-склонни да дават парите си. Това е магическият кръг на имперския капитализъм: кредитът финансира новите открития, откритията водят до колонизиране на нови територии, колониите осигуряват печалба, печалбата изгражда доверие, доверието се превръща в още кредит. Нурхаци и Надир-шах остават без ресурси само след няколко хиляди километра. Капиталистическите предприемачи обаче увеличават финансовите си възможности все повече завоевание след завоевание.

Но експедициите остават рисковани начинания, затова кредитните пазари все пак остават предпазливи. Много експедиции се завръщат с празни ръце, без да са открили нищо ценно. Англичаните например губят много средства в безплодни опити да открият северозападен път към Азия през Арктика. Много други експедиции изобщо не се връщат. Корабите се натъкват на айсберги, тропически бури ги потапят или стават жертва на пирати. За да увеличат броя на потенциалните инвеститори и да се редуцира риска, европейците се ориентират към основаване на акционерни дружества с ограничена отговорност. Вместо един-единствен инвеститор да залага цялото си богатство на един несигурен кораб, акционерното дружество събира пари от много инвеститори, като всеки рискува само малка част от капитала си. Така рискът намалява, но не и печалбите. Дори малка инвестиция в правилния кораб може да те превърне в милионер.

Десетилетие след десетилетие в Западна Европа се развива усложнена финансова система, която може да генерира големи количества кредит за кратък срок и да го предаде в ръцете на частни предприемачи и правителства. Тази система може да финансира изследователски експедиции и завоевателни походи много по-ефективно от всяко кралство или империя.

Новооткритата мощ на кредита може да се види в яростната битка между Испания и Холандия. През XVI в. Испания е най-мощната държава в Европа, която държи под свой контрол една огромна глобална империя. Тя управлява голяма част от Европа, обширни територии от Северна и Южна Америка, Филипините и редица бази по бреговете на Африка и Азия. Всяка година флотилии, натоварени с американски и азиатски богатства, акостират в пристанищата на Севиля и Кадис. Холандия е малко и ветровито блато, лишено от природни ресурси, малко ъгълче от териториите на испанския крал.

През 1568 г. холандците, които в мнозинството си са протестанти, се вдигат на бунт срещу техния католически испански владетел. Първоначално те приличат на Дон Кихот, който безстрашно се възправя срещу вятърните мелници. Но за осемдесет години те не само извоюват независимостта си, но и успяват да заемат мястото на испанците и техните съюзници португалците като господари на океанските пътища, да изградят глобална холандска империя и да станат най-богатата държава в Европа.

Тайната на холандския успех е кредитът. Холандските бюргери, които нямат особен вкус към сухопътни военни сблъсъци, наемат войници, които да се бият с испанците. Самите холандци през това време се отправят към морето с все по-големи флотилии. Армиите от наемници и флотилиите, въоръжени с оръдия, струват цяло състояние, но те успяват да финансират своите военни експедиции по-лесно от могъщата испанска империя, защото печелят доверието на процъфтяващата европейска финансова система в същия момент, в който испанският крал безотговорно го губи. Холандците получават достатъчно кредити за армиите и флотилиите си и те им осигуряват контрол върху световните търговски пътища, което на свой ред им донася огромни печалби. Печалбите позволяват на холандците да върнат заемите, което допълнително укрепва доверието в тях. Амстердам бързо става не само едно от най-важните европейските пристанища, но и финансовата Мека на континента.

Как холандците печелят доверието на финансовата система? Първо, те изключително педантично изплащат заемите си в срок и в пълен размер, което прави начинанието по-малко рисково за кредиторите. Второ, юридическата система на страната е независима и защитава индивидуалните права и по-конкретно правото на частна собственост. Капиталът изтича от диктатурите, които не защитават отделните индивиди и тяхната собственост, и отива към държави, които съблюдават върховенството на закона и защитават частната собственост.

Представете си, че сте син от семейство на мощни германски финансисти. Баща ви вижда възможност за разширяване на бизнеса, откривайки клонове в големите европейски градове. Той ви изпраща в Амстердам, а по-малкият ви брат в Мадрид, като ви дава по 10 000 златни монети, които трябва да инвестирате. Брат ви инвестира началния си капитал в полза на испанския крал, който се нуждае от армия във войната срещу Франция. Вие решавате да заемете вашите пари на холандски търговец, който иска да инвестира в пустош, намираща се в южната част на необитаван остров, наречен Манхатън. Търговецът е уверен, че цените на имуществото там ще скочат до небесата, когато река Хъдсън се превърне в основна търговска артерия. И двата заема трябва да бъдат върнати в рамките на една година.

Минава една година. Холандският търговец продава за добри пари земята, която е купил, и ви връща парите с лихвата, която е обещал. Баща ви е доволен. Но малкият ви брат в Мадрид става все по-тревожен. Войната с Франция завършва с успех за краля на Испания, но сега той се е замесил в конфликт с турците и му трябва и последната стотинка, за да финансира нова война. Това за него е много по-важно от връщането на стари задължения. Брат ви изпраща писма до двореца и моли приятели с връзки в съда да се застъпят за него, но без резултат. Така той не само не получава обещаната лихва, но и губи основния капитал. Баща ви не е никак доволен.

Ситуацията се влошава допълнително, когато кралят изпраща служител на хазната при вашия брат, за да му съобщи, че очаква от него още един заем със същия размер. Брат ви няма пари и пише на баща ви с надеждата да го убеди, че този път кралят ще изпълни обещанията си. Главата на семейството има слабост към най-малкия си син и с неохота се съгласява. Още 10 000 златни монети потъват в испанската хазна, за да не видят никога повече бял свят. През това време нещата в Амстердам изглеждат перфектно. Вие давате още заеми на предприемчиви холандски търговци, които бързо и коректно ви ги връщат с лихвите. Но и вашия късмет ви изневерява. Един от клиентите ви има предчувствието, че холандското сабо ще бъде поредния моден хит в Париж и ви моли за заем, с който да отвори магазин там. Вие му давате парите, но За нещастие, сабото не се харесва на френските дами и недоволният търговец отказва да изплати заема.

Баща ви е бесен и заявява на вас и вашия брат, че е време юристите да влязат в играта. Брат ви завежда дело срещу испанския монарх, а вие съдите бившия властелин на дървените обуща. В Испания съдилищата са склонни да се подчиняват на краля — съдиите действат според неговите желания, страхувайки се от наказание. В Холандия съдът е институция, независима от тамошните бюргери и принцове.

Съдът в Мадрид прекратява делото на брат ви, но съдът в Амстердам отсъжда във ваша полза и поставя имуществото на търговеца под запрещение, за да го принуди да изплати заема. Баща ви си е научил урока. По-добре да се прави бизнес с търговци, а не с крале, и по-добре е това да става в Холандия, а не в Мадрид.

Мъките на брат ви обаче не са приключили. Кралят на Испания отчаяно се нуждае от още средства за своята армия. Убеден е, че може да измъкне още пари от баща ви. Затова обвинява брат ви в измяна. Ако не бъдат изплатени 20 000 златни монети, той ще бъде хвърлен в тъмница и ще гние там до края на дните си.

Баща ви не може повече. Изплаща сумата за своя любим син и се заклева никога повече да не прави бизнес в Испания. Затваря мадридския клон и премества брат ви в Ротердам. Два клона в Холандия изглеждат като добро начинание, защото се носят слухове, че дори испанските капиталисти изнасят богатствата си от страната, осъзнавайки, че ако искат да запазят парите си и да ги използват, за да спечелят още, по-добре е да ги инвестират, където има върховенство на закона и частната собственост е защитена — например в Холандия.

С подобни действия испанският крал подкопава доверието на инвеститорите в държавата си, докато в същото време холандските търговци го печелят. И именно холандските търговци — а не холандската държава — изграждат Холандската империя. Кралят на Испания продължава да се опитва да финансира и поддържа своите завоевателни войни, покачвайки данъците на недоволното население. Холандските търговци финансират завоеванията си, получавайки заеми и все по-често продавайки дялове в компаниите си, които дават право на собствениците им да получават част от печалбата. Предпазливите инвеститори, които никога не биха дали парите си на испанския крал и които биха се замислили доста, ако трябва да отпуснат кредит на холандската държава, ентусиазирано инвестират огромни суми в холандските акционерни дружества, които са основата на новата империя.

Ако мислите, че дадена компания ще има голяма печалба, но тя вече е продала всички свои акции, имате възможност да купите част от тях от собствениците им, вероятно на по-висока цена от тази, на която те са ги придобили. Ако купите акции и впоследствие разберете, че компанията е в плачевно състояние, можете да се опитате да ги продадете на по-ниска цена. Търговията на акции довежда до създаването на фондови борси — места, на които се търгува с акции — в повечето големи европейски градове.

Най-известното холандско акционерно дружество, Обединена източноиндийска компания (ОИК), е основана през 1602 г., точно когато холандците отхвърлят испанската власт и тътенът на испанската артилерия все още се чува недалеч от амстердамските укрепления. ОИК използва парите, които е спечелила от продажба на акции, за изграждане на кораби, които изпраща към Азия за китайски, индийски и индонезийски стоки. Компанията също така финансира военни действия, провеждани от нейните кораби, срещу конкуренти и пирати. В крайна сметка именно с нейни пари се финансира завладяването на Индонезия.

Индонезия е най-големият архипелаг на света. В началото на XVII в. хилядите острови се управляват от стотици кралства, княжества, султанати и племенни организации. Когато търговците на компанията за първи път пристигат в Индонезия през 1603 г., целите им са чисто комерсиални. Но за да защитят интересите си и да увеличат печалбата на акционерите, търговците започват война както срещу местните владетели, които налагат прекомерно високи мита, така и срещу европейските си конкуренти. Компанията въоръжава търговските си кораби с оръдия, плаща на европейски, японски, индийски и индонезийски наемни войници, изгражда фортове и провежда многобройни битки и обсади. Всичко това може да ни изглежда малко странно, но в началото на модерността често срещан феномен е частните компании да наемат не само войници, но също така генерали и адмирали, оръдия и кораби, дори цели армии. Международната общност приема това за нещо саморазбиращо се и не се чумери, когато частна компания създаде империя.

Остров след остров остават в ръцете на наемните войници на компанията и скоро голяма част от Индонезия става нейна колония. ОИК управлява Индонезия почти 200 години. Едва през 1800 г. холандската държава придобива контрол над архипелага, превръщайки го в национална колония за следващите 150 години. Днес се чуват предупреждения, че корпорациите на XXI в. са съсредоточили твърде много власт в ръцете си. Историята на ранната модерност ни показва докъде може да се стигне, ако бизнесът бъде оставен да преследва интересите си, без да бъде контролиран.

Докато ОИК действа в Индийския океан, Холандската западноиндийска компания (ХЗК) се насочва към Атлантическия. За да придобие контрол над ключовата река Хъдсън, ХЗК изгражда селище, наречено Ню Амстердам, на остров в устието на реката. Колонията често е нападана от индианци и британци, като последните в крайна сметка я превземат през 1664 г. Те променят името на Ню Йорк. Останките от стената, изградена от ХЗК, за защита от нападения, днес се намират под най-известната улица в света — „Уолстрийт“.

Към края на XVII в. самодоволството и прекомерно скъпите войни, които водят на континента, са причина холандците да изгубят контрол не само над Ню Йорк, но и позицията си като европейски финансов и имперски център. За тяхното място ожесточено се конкурират Франция и Великобритания. Първоначално изглежда, че Франция има повече потенциал. Тя е по-голяма, по-богата, с по-многобройно население и притежава по-голяма и по-опитна армия. Но Великобритания успява да спечели доверието на финансовата система. Поведението на френските владетели придобива особено лоша слава по време на т.нар. Балон Мисисипи — най-голямата финансова криза през XVIII в. в Европа. И тази история започва с акционерно дружество, градящо империя.

През 1717 г. компанията „Мисисипи“, основана във Франция, се заема с колонизирането на южната част на долината на Мисисипи, основавайки Ню Орлиънс. За да финансира амбициозните си планове, компанията, която има добри отношения с кръга около крал Луи XV, продава акции на парижката фондова борса. Джон Лоу, директорът на компанията, е също така управител на централната банка на Франция, като наред с това кралят го назначава за главен ревизор — позиция общо взето еквивалентна на тази на днешния министър на финансите. По това време долината на Мисисипи не предлага кой знае какво освен блата и алигатори, но въпреки това компанията разпространява истории за невероятни богатства и безкрайни възможности. Френските аристократи, бизнесмени и градските буржоа се хващат на въдицата и акциите на компанията скачат многократно. Първоначално те се предлагат за 500 ливри едната. На 1 август 1719 г. една акция струва 2750 ливри. На 30 август вече е 4100 ливри, а на 4 септември стига цена от 5000 ливри. На 2 декември цената на акция преминава прага от 10 000 ливри. Еуфория обхваща парижани. Хората продават собствеността си и взимат огромни заеми, за да купуват акции. Всеки вярва, че е намерил лесния път към богатството. Няколко дни по-късно започва паниката. Неколцина са осъзнали, че цените са напълно нереалистични и нямат никакво покритие и решават, че е по-добре да продават, докато акциите държат високи цени.

Тъй като предлагането на акции нараства, цените им падат. Когато и други инвеститори виждат тенденцията, те също решават бързо да продават. Цените главоломно падат, предизвиквайки лавина. За да стабилизира цените, централната банка на Франция, под ръководството на управителя й Джон Лоу, започва да купува акции, но няма как да прави това до безкрайност, тъй като в крайна сметка остава без средства. Когато това се случва, главният ревизор, отново в лицето на същия Джон Лоу, издава разрешение за печатане на пари, с които да се закупят още акции. Това поставя цялата френска финансова система в един голям балон. Но и тези финансови фокуси не успяват да спасят положението. Цените на акциите падат от 10 000 ливри до 1000 ливри и обезценяването им продължава, докато не изгубват и последното су от стойността си. Сега централната банка и кралската хазна притежават огромно количество безполезни акции и никакви пари. Големите риби на финансовия пазар като цяло се измъкват невредими — те продават навреме. Дребните инвеститори губят всичко и мнозина се самоубиват.

Балонът Мисисипи е една от най-забележителните финансови катастрофи. Кралската френска финансова система никога не се възстановява напълно. Начинът, по който компанията „Мисисипи“ използва политическото си влияние, за да манипулира цените на акциите и да стимулира ентусиазма за инвестиции, става причина хората да изгубят доверието си във френската банкова система и във финансовите решения на крал Луи XV. Затова той започва все по-трудно да намира източници на кредитиране. Това се оказва един от решаващите фактори френската империя извън пределите на Европа да попадне в британски ръце. Докато британците могат лесно да взимат заеми, при това с ниски лихви, Франция има сериозни проблеми с изплащането им и трябва да изплаща високи лихви. За да обслужва нарастващите си дългове, кралят на Франция взимал все повече заеми с все по-високи лихви. Най-накрая през 80-те години на XVIII в. Луи XVI, който се качва на трона след смъртта на дядо си, разбира, че половината от годишния му бюджет се изразходва за обслужване на въпросните лихви и че държавата отива към фалит. С неохота той свиква френския парламент през 1789 г., който не е свикван век и половина, за да намери решение на кризата. Така започва Френската революция.

Докато френската империя се руши, британската бързо се разраства. Подобно на холандската преди това, тя създава и поддържа най-вече частни акционерни компании, базирани на лондонската фондова борса. Първите английски селища в Северна Америка са основани в началото на XVII в. от акционерни дружества като „Ландън Къмпани“, „Плимут Къмпани“, „ Дорчестър Къмпани“ и „Масачусетс Къмпани“.

Индийският субконтинент е завладян не от британската държава, а от наемна армия на Британската източноиндийска компания. Тя оставя зад гърба си дори ОИК. От щабквартирата си на „Лийдънхол стрийт“ в Лондон тя управлява могъщата индийска империя в продължение почти на век, поддържайки огромна армия от 350 000 войници, което значително надхвърля армията на Британската монархия. Едва през 1858 г. Британската корона национализира Индия заедно с частната армия на компанията. Наполеон се подиграва на британците, като ги нарича нация от собственици на магазинчета. Но именно собствениците на магазинчета побеждават самия Наполеон и империята им става най-голямата в света.

Национализирането на Индонезия от Холандската корона (1800) и на Индия от Британската (1858) съвсем не е краят на съюза между капитализъм и империя. Напротив, връзката става още по-силна през XIX в. Акционерните дружества вече няма нужда да поддържат и управляват частни колонии — техните управители и акционери сега дърпат конците от Лондон, Амстердам и Париж и могат да разчитат на държавата да се грижи за интересите им. Както Маркс и други социални критици саркастично отбелязват, западните държави се превръщат в капиталистически професионални съюзи. Най-известният пример за това как държавите наддават за голямата печалба е Първата опиумна война между Великобритания и Китай (1840-1842). През първата половина на XIX в. Британската източноиндийска компания и неколцина британски бизнесмени забогатяват благодарение на износ на наркотици, най-вече опиум, за Китай. Милиони китайци се пристрастяват, което оказва пагубно въздействие върху страната — както икономически, така и социално. В края на 30-те години на XIX в. китайското правителство забранява трафика на наркотици, но британските търговци просто игнорират новия закон. Китайските власти започват да конфискуват и унищожават товарите с опиум. Наркокартелите обаче имат връзки в Уестминстър и Даунинг стрийт — много членове на парламента и министри притежават акции в компаниите, търгуващи с наркотици — и те принуждават държавата да вземе мерки.

През 1840 г. Великобритания обявява война на Китай в името на „свободната търговия“. Резултатът е напълно очакван. Китай не може да устои на новите оръжия чудеса на Великобритания — параходи, тежка артилерия, снаряди и картечници. Последвалият мирен договор задължава Китай да не ограничава дейността на британските търговци на наркотични вещества и да ги обезщети за вредите, нанесени от китайската полиция. Освен това британците изискват и получават контрола върху Хонконг, който използват като сигурна база за трафика на наркотици (Хонконг остава в британски ръце до 1997 г.). В края на XIX в. около 40 милиона китайци, т.е. една десета от населението на страната, са пристрастени към опиум. (Carl Trocki, Opium, Empire and the Global Political Economy (New York: Routledge, 1999), 91.)

Египет също се научава да уважава дългата ръка на британския капитализъм. През XIX в. френските и британските инвеститори отпускат огромни заеми на египетските владетели, първо за да финансират изграждането на Суецкия канал, и по-късно за да финансират различни много по-неуспешни инициативи. Египетският дълг набъбва и европейските кредитори все повече започват да се намесват във вътрешните работи на страната. През 1881 г. египетските националисти вече не издържат това положение и се вдигат на бунт. Те декларират едностранно анулиране на всички чуждестранни дългове. Кралица Виктория никак не е възхитена. Година по-късно тя изпраща армията и флота към долината на Нил и Египет остава британски протекторат до периода след края на Втората световна война.

Това съвсем не са всички войни, водени заради интересите на инвеститорите. Всъщност самата война, подобно на опиума, може да се превърне в стока. През 1821 г. гърците вдигат въстание срещу османската власт, който предизвиква дълбока симпатия сред либералните и поетични кръгове във Великобритания — лорд Байрон, поетът, дори отива в Гърция да се бие на страната на въстаниците. Но лондонските финансисти виждат възможност в тази ситуация. Те предлагат на водачите на въстаниците да пуснат на лондонската фондова борса търгуеми гръцки въстанически облигации (Greek Rebellion Bonds). Гърците трябва да обещаят да ги изплатят с лихвите, ако и когато спечелят своята независимост. Частни инвеститори купуват облигациите с цел печалба или поради симпатията си към гръцката кауза, или и по двете причини. Цената на облигациите се качва и спада в зависимост от военните успехи или загуби по бойните полета на Гърция. Турците постепенно набират надмощие и тъй като загубата на въстаниците става неминуема, собствениците на облигации се оказват застрашени от сериозни загуби. Но техният интерес е национален интерес и затова Великобритания организира изпращане на международна флотилия, която през 1827 г. потапя основната османска флотилия в битката при Наварино. След векове робство Гърция е най-сетне свободна. Но свободата идва заедно с огромен дълг, който младата държава няма как да изплати. Затова гръцката икономика е ипотекирана в полза на британските кредитори за десетилетия напред.

Мечешката прегръдка между капитала и политиката има далеч стигащи последици за кредитния пазар. Количеството кредит в дадена икономика се определя не само от чисто икономически фактори като откриването на нови нефтени залежи или разработването на нови машини, но и от политически събития като промени в управлението или по-амбициозна външна политика. След битката при Наварино британските капиталисти са по-склонни да инвестират в рисковани презокеански сделки, тъй като вече знаят, че ако длъжникът откаже да плаща, армията на Нейно Величество ще се намеси, за да върне парите.

Затова днес кредитният рейтинг на една държава е много по-важен за икономическото й благосъстояние, отколкото природните ресурси. Кредитните рейтинги посочват вероятността страната да изплати дълговете си. Освен чисто икономически показатели за определянето им се използват политически, социални и дори културни фактори. Една страна, богата на петрол, но управлявана деспотично, с корумпирана съдебна система и постоянни военни сблъсъци, ще има нисък рейтинг. Затова е твърде вероятно тя да остане относително бедна, тъй като не разполага с необходимия капитал, за да се възползва максимално от природните си богатства. Страна, лишена от природни ресурси, но със стабилна юридическа система, свободно управление и пребиваваща в мир, ще получи висок кредитен рейтинг. Благодарение на него тя ще разполага с достатъчно евтин капитал, за да поддържа добра образователна система и процъфтяващо високотехнологично производство.

Капиталът и политиката си взаимодействат до такава степен, че отношенията им постоянно са предмет на ожесточени дискусии между икономисти, политици, както и сред широката общественост. Яростните капиталисти са склонни да твърдят, че капиталът трябва да е свободен да въздейства върху политиката, но на нея не бива да й се позволява да влияе върху капитала. Те настояват, че когато държавата се намесва в пазара, политическите интереси стават причина за лоши инвестиции, които водят до слаб растеж. Например една държава може да наложи високи данъци на индустриалците и да използва парите, за да раздава щедри обезщетения за безработица, които се приемат добре от избирателите. Според мнозина представители на бизнеса би било много по-добре, ако държавата им остави парите. Те ще ги използват, казват те, за да отварят нови фабрики и ще наемат безработните.

Според този възглед най-мъдрата икономическа политика е недопускане на политика в икономиката, намаляване на данъците и на държавната намеса до минимум, както и пълно освобождаване на пазарните сили. Частните инвеститори, необременени от политически интереси, ще инвестират парите си там, където ще има най-голяма печалба, така че начинът да се гарантира растеж — който пък ще е от полза и за индустриалците, и за работниците — е минимизиране на държавната намеса. Тази пазарна доктрина днес е най-влиятелният и най-често срещан вариант на капиталистическото верую. Най-ентусиазираните защитници на свободния пазар критикуват военните намеси в чужбина с точно толкова жар, колкото и програмите за социално подпомагане в собствените си страни. Те предлагат на държавата същия съвет, който дава учителят по дзен на своя ученик: просто не прави нищо.

Но в своята крайна форма вярата в свободния пазар е толкова наивна, колкото и вярата в Дядо Коледа. Просто не съществува пазар, свободен от каквито и да било политически интереси. Най-важният икономически ресурс е доверието в бъдещето и именно той постоянно е заплашен от действията на крадци и шарлатани. Пазарът сам по себе си не предлага защита срещу измама, кражба или насилие. Задача на политическата система е осигуряването на доверие посредством въвеждането на санкции срещу подобни практики и поддържането на полиция, съдилища и затвори — институции, които гарантират прилагането на закона. Когато кралете не свършат работата си и не регулират адекватно пазара, следва загуба на доверие, стопяване на кредита и икономическа депресия. Това е урокът от Балона Мисисипи през 1719 г. и на всеки, който го забрави, ще му бъде припомнен от американския жилищен балон от 2007 г. и последвалата кредитна криза и рецесия.

Има още една дори по-фундаментална причина да не даваме пълна свобода на пазарите. Адам Смит ни казва, че производителят на обувки ще използва излишъка от печалбата, за да наеме още работници. Това означава, че егоистичната алчност може да е от полза на всички, тъй като печалбите се използват за разширяване на производството и за наемане на още работна ръка.

Но какво се случва, когато алчният производител увеличи печалбата си, като плаща по-малко на работниците си и увеличава работното им време? Стандартният отговор е, че свободният пазар ще защити работниците. Ако получават твърде малко за твърде много работа, най-добрите ще напуснат и ще отидат при неговия конкурент. Тираничният производител на обувки ще се окаже с най-некачествената работна ръка или изобщо без работници. Тогава ще трябва да преразгледа политиката си или да напусне бизнеса. Собствената му алчност ще го накара да се отнася с работниците си по-добре.

На теория това звучи убедително, но на практика никога не се случва. В един напълно свободен пазар, който не се контролира от владетели и жреци, сребролюбивите капиталисти могат да създадат монополи или да тайно да се споразумеят в ущърб на работниците. Ако има само една корпорация, контролираща всички фабрики за обувки в дадена страна, или ако всички собственици на фабрики се уговорят едновременно да свалят заплатите, тогава работниците вече не са защитени от възможността да сменят работата си.

Още по-лошо: алчните шефове могат да ограничат свободата им на движение посредством механизмите на принудителното отработване на дългове или робство. В края на Средните векове робството е почти непознато за християнска Европа. В началото на модерността възходът на европейския капитализъм върви ръка за ръка с възхода на търговията с роби през Атлантика. Неограничените пазарни сили, а не тиранични крале или расистки идеолози, са виновни за това престъпление.

Когато европейците завладяват Америка, те основават мини за злато и сребро и плантации за отглеждане на памук, захарна тръстика и тютюн, които са основата на американската промишленост и износ. Захарните плантации са от особена важност. През Средновековието захарта е рядка и луксозна стока в Европа и се внася от Средния изток на твърде високи цени, като се използва много пестеливо като тайна съставка в деликатеси и фалшиви лекарства, приготвяни от шарлатани. След като в Америка се създават огромни плантации, към Европа започват да прииждат все по-големи количества захар. Цената й пада и европейците развиват неутолим глад за сладко. Предприемачите откликват на тази нужда, като произвеждат тонове сладки продукти — кейкове, сладки, шоколад, бонбони и подсладени напитки като какао, кафе и чай. Годишната консумация на захар на средния англичанин нараства от почти нула в началото на XVII в. до около осем килограма в началото на XIX в.

Но отглеждането на захарна тръстика и производството на захар изисква много труд. Малцина искат да работят часове наред в полята под тропическото слънце, при това рискувайки да се разболеят от малария. Работници със сключен договор биха произвеждали стока, твърде скъпа за масова употреба. Чувствителни по отношение на пазарната логика и алчни за печалба и икономически растеж, собствениците на плантациии се насочват към робския труд.

От XVI до XIX в. около 10 милиона африкански роби са внесени в Америка. Около 70% от тях работят на захарните плантации. Условията на труд са ужасяващи. Повечето живеят кратък и нещастен живот, а милиони умират по време на сблъсъците, които избухват при набирането на роби, или по време на дългото пътуване от вътрешността на Африка до бреговете на Америка. И всичко това се прави, за да могат европейците да се наслаждават на подсладения си чай и бонбоните, а захарните магнати на огромните си печалби.

Търговията с роби не се контролира от нито една държава. Тя е чисто икономическо начинание, организирано и финансирано от свободния пазар според законите на търсенето и предлагането. Частните компании, заети с търговия на роби, продават акции в Амстердам, Лондон и Париж. Европейците от средната класа, които търсят добри възможности за инвестиции, изкупуват тези акции. С тези пари компаниите купуват кораби, наемат моряци и войници, набират роби в Африка и ги транспортират до Америка. Там ги продават на собствениците на плантации и купуват продукти като захар, какао, кафе, тютюн, памук и ром. С тях се връщат в Европа, продават ги на добра цена и се отправят към Африка за следващ рунд. Акционерите са много доволни от ситуацията. През XVIII в. печалбата от подобни инвестиции е около 6% годишно, което означава изключителна доходоносност, както всеки днешен консултант би признал.

Това е мухата в меда на пазарния капитализъм. Той не може да гарантира, че приходите ще са честно спечелени или честно разпределени. Тъкмо напротив, стремежът към увеличаване на печалбата и производството заслепява хората. Когато растежът се превърне във висше благо, неограничено от каквито и да било други морални съображения, това лесно може да доведе до катастрофа. Някои религии като християнството и нацизма са унищожили милиони само от яростна омраза. Капитализмът е унищожил милиони поради леденото си бездушие и алчност. Търговията с роби не е продукт на расистка омраза към африканците. Онези, които купуват акциите, брокерите, които ги продават, и мениджърите от компаниите рядко изобщо се сещат за тях. Същото важи и за собствениците на захарните плантации. Много от тях живеят далеч от тях и единствената информация, която им трябва, е статистика относно печалбите и загубите.

Важно е добре да се запомни, че търговията с роби през Атлантика не е просто отклонение от едно иначе безупречно досие. Големият бенгалски глад, дискутиран в предишната глава, е резултат на сходна динамика — Британската източноиндийска компания се интересува повече от своите печалби, отколкото от живота на десет милиона бенгалци. Военните кампании на ОИК в Индонезия се финансират от видни холандски бюргери, които обичат своите деца, участват в благотворителни акции и ценят хубавата музика и изобразително изкуство, но не се вълнуват от страданията на обитателите на Ява, Суматра и Малака. Безброй други престъпления и простъпки съпътстват растежа на модерната икономика в други части на света.

XIX в. не донася подобрение в етиката на капитализма. Индустриалната революция, която се развихря в Европа, обогатява банкерите и собствениците на капитал, но обрича милиони работници на унизителна бедност. В европейските колонии ситуацията е още по-ужасяваща. През 1876 г. белгийският крал Леополд II създава неправителствена хуманитарна организация, чиято официална цел е проучване на Централна Африка и борба с търговията с роби по река Конго. Тя трябва също така да подобри условията на живот на обитателите на региона чрез строеж на пътища, основаване на училища и болници. През 1885 г. европейските сили се съгласяват да й делегират контрола върху 2,3 милиона квадратни километра в басейна на река Конго. Тази територия, която е седемдесет и пет пъти по-голяма от територията на Белгия, е известна от този момент насетне като Свободна държава Конго. Никой не се интересува от мнението на населението там, което е между 20 и 30 милиона.

За съвсем кратко време хуманитарната организация се превръща в бизнес начинание, чиято истинска цел е икономически растеж и печалба. Плановете за болници и училища са забравени и вместо това басейна на Конго се изпълва с мини и плантации, ръководени най-често от белгийски военни, които безмилостно експлоатират местното население. Особено лоша слава има каучуковият бум. Каучукът бързо се превръща в основна суровина за износ, като това става най-важният източник на приходи. От африканците, които събират суровината, се изисква да изпълняват все по-големи и по-големи квоти и онези, които не успяват, са брутално наказвани за „мързела“ си с отрязване на ръцете. Понякога са избивани жителите на цели села. Според най-скромните оценки между 1885 и 1908 г. преследването на растеж и печалба струва живота на 6 милиона души (най-малко 20% от населението на Конго). Други оценяват жертвите и на 10 милиона. (Georges Nzongola-Ntalaja, The Congo from Leopold to Kabila: A People's History (London: Zed Books, 2002), 22.)

След 1908 г. и най-вече след 1945 г. капиталистическата алчност е донякъде обуздана, не на последно място и поради страха от комунизма. Но неравенствата все още са неизкореними. Икономическата торта през 2013 г. е много по-голяма от онази през 1500 г., но е разпределена толкова неравномерно, че много африкански селяни и индонезийски работници се връщат вкъщи след цял ден работа с по-малко храна, отколкото са се връщали предците им преди 500 години. Подобно на земеделската революция, растежът на модерната икономика може да се окаже колосална измама. Броят на човешките същества и глобалната икономика може и да продължат да растат, но много повече хора ще живеят в глад и нужда.

Капитализмът има два отговора на тази критика. Първо, капитализмът е създал свят, който никой друг освен капиталист не може да управлява. Единственият сериозен опит той да се управлява по различен начин — комунизмът — е много по-лоша система в почти всяко възможно отношение, така че никой няма куража да опита отново. През 8500 г.пр.Хр. може и да е имало основание да се ронят горчиви сълзи поради възхода на земеделието, но вече е било твърде късно то да се отхвърли. По подобен начин днес може и да не харесваме капитализма, но не можем да живеем без него.

Вторият отговор е, че трябва да се въоръжим с още търпение — раят, който капитализмът обещава, може да ни чака зад ъгъла. Наистина са допускани грешки като търговията с роби и експлоатацията на европейската работническа класа, но сме научили урока си — ако просто почакаме и позволим на тортата да нарасне още малко, всеки ще получи по-тлъст пай. Разпределянето на плячката никога няма да е честно, но ще има достатъчно за всеки мъж, жена и дете — дори за онези в Конго.

Има и положителни знаци в тази посока. Поне ако използваме чисто материални критерии — като продължителност на живота, детска смъртност и прием на калории — средният жизнения стандарт през 2013 г. е значително по-висок от стандарта през 1913 г. — въпреки експоненциалния ръст на населението.

Но може ли икономическата торта да нараства неограничено? Всяка торта изисква природни суровини и енергия. Пророците на смъртта предупреждават, че рано или късно Homo sapiens ще изчерпи напълно суровините и енергията. Какво ще стане тогава?

Съвременната икономика се развива благодарение на вярата ни в бъдещето и готовността на капиталистите да реинвестират печалбите си. Това обаче не е достатъчно. Икономическият растеж изисква също енергия и суровини, които са в ограничено количество. Ако — или по-скоро когато — те свършат, цялата система ще рухне.

Миналото показва, че те са ограничени само на теория. Противно на интуицията, макар използването на суровини и енергия да е нараснало значително през последните няколко столетия, годното за експлоатация количество от тях в действителност се е увеличило. Винаги когато недостиг на едното от двете е заплашвал да забави икономическия растеж, поток от инвестиции се е вливал в научни изследвания и технологични разработки. Те неизменно са водели не само до разработването на по-ефективни методи за експлоатация на наличните ресурси, но и до откриване на съвсем нов тип материали и енергийни източници.

Да разгледаме например историята на превозните средства. През последните 300 години човечеството е изработило милиарди превозни средства — от каруци и ръчни колички до влакове, автомобили, свръхзвукови самолети и космически совалки. Бихме могли да очакваме, че такова мащабно производство би изчерпало наличните енергийни източници и суровини и днес ще остъргваме дъното на кацата. Всъщност вярно е по-скоро обратното. Докато през 1700 г. глобалната индустрия за производство на превозни средства е използвала почти единствено дърво и желязо, днес тя има на свое разположение огромно изобилие от непознати за нашите предци материали като пластмасата, гумата, алуминия и титана. Докато през 1700 г. каруците са били строени предимно посредством мускулната сила на дърводелците и ковачите, днес машините в заводите на „Тойота“ и „Боинг“ се захранват от двигатели с вътрешно горене и ядрени електроцентрали. Подобна революция протича във всички останали сектори на индустрията. Нея наричаме индустриална революция.

В хилядолетията, предшестващи индустриалната революция, хората вече знаели как да използват много различни по вид енергийни източници. Те разпалвали дървен материал, за да топят желязо, да отопляват домовете си и да пекат сладкиши. Корабите използвали силата на вятъра, а водениците улавяли течението на реките, за да мелят брашно. Всички тези енергийни източници си имали вътрешни ограничения, които пораждали проблеми. Не навсякъде има достатъчно дървета, вятърът не духа винаги когато ти трябва, а силата на водата може да ти бъде полезна само ако живееш близо до река.

Дори още по-голям проблем е това, че хората не знаели как да преобразуват един вид енергия в друг. Те можели да впрягат силата на вятъра и водата, за да плават в морето и да задвижват воденични колела, но не и за да загряват вода или да топят желязна руда. Обратно, те не можели да използват топлинната енергия на горящото дърво, за да задвижват воденични камъни. Хората разполагали само с една машина, способна на подобни трикове — собственото им тяло. Посредством метаболизма телата на хората и останалите животни изгарят органично гориво — храната, която преобразуват в мускулни движения. Мъжете, жените и животните могат да поглъщат зърно и месо, да разграждат съдържащите се в тях въглехидрати и мазнини и да използват получената енергия, за да теглят рикша или пък плуг.

Тъй като човешкото и животинското тяло били единствените средства за преобразуване на енергия, мускулната сила играела ключова роля в почти всички човешки дейности. Силата на човешките мускули била използвана при изграждането на каруци и къщи, мускулите на воловете за разораване на обработваемата земя, а мускулите на конете за транспорт на стоки. Енергията, която захранвала тези органични машини, била черпена от един и същ източник — растенията. На свой ред растенията получавали енергията си от Слънцето. Посредством процеса фотосинтеза те улавяли слънчевата енергия и я преобразували в органични съединения. Почти всичко, което хората са постигнали в своята история, се основава на слънчевата енергия, уловена от растенията и преобразувана в мускулна сила.

По тази причина ходът на човешката история се определял от два основни цикъла — растежния цикъл на растенията и редуващите се цикли на слънчевата енергия (ден и нощ, лято и зима). Когато слънчевата светлина била оскъдна или пшеничните посеви все още не били узрели, хората не разполагали с много енергия. Хамбарите били празни, бирниците нямали работа, войниците се движели и воювали с мъка, а царете проявявали склонност да не нарушават мира. Когато Слънцето светело ярко, а пшеницата зреела, селяните събирали реколтата и пълнели с нея своите хамбари, бирниците бързали да получат своят дял от нея, войниците стягали мускулите си и заточвали своите мечове, а царете свиквали съветниците си и планирали поредната военна кампания. Всеки от тях бил изпълнен с енергията на Слънцето, съхранена под формата на пшеница, ориз и картофи.

През всички тези дълги хилядолетия най-важното откритие в сферата на производството на енергия било пред очите на хората, но те не го забелязвали. То било под носовете им всеки път, когато домакинята или някоя от слугините слагала чайник или тенджера с картофи на печката. В момента когато водата завирала, капакът на чайника или тенджерата започвал да подскача — топлината се превръщала в движение. Подскачащите капаци обаче са просто досадна пречка, особено ако сте забравили тенджерата на печката и водата в нея е извряла. Затова никой не осъзнавал истинският потенциал, който се криел в тях.

Относителен напредък в преобразуването на топлина в движение бил отбелязан в Китай през IX в. след откриването на барута. Първоначално идеята барутът да се използва, за да тласка снаряди напред, била толкова далечна, че в продължение на векове той се използвал основно за производство на запалителни бомби. В крайна сметка, вероятно след като на някой пиротехник му хрумнало да счука барут в хаван и в резултат чукалото отхвръкнало от ръцете му, огнестрелните оръжия най-после излезли на сцената. Около 600 години изминали от откриването на барута до появата на истинска артилерия.

Дори и тогава идеята за преобразуване на топлината в движение си оставала толкова контраинтуитивна, че били нужни още три века, преди хората да създадат следващата машина, задвижвана чрез топлинна енергия. Новата технология била родена в британските въгледобивни мини. В резултат от увеличението на населението горите на Британските острови били изсечени, за да подхранят разрастващата се икономика и да се отвори място за къщи и земеделски земи. Недостигът на дърва за горене ставал все по-остър и хората започнали да използват въглища в качеството на заместител. Въглищни пластове били открити в заблатени райони и подпочвените води пречели на миньорите да достигат долните части на минните галерии. Това бил проблем, за който трябвало да се намери решение. Около 1700 г. край британските мини започнал да ехти странен звук. Този звук бил предвестникът на индустриалната революция. Първоначално той бил едва доловим, но ставал все по-силен с всяко изминало десетилетие и скоро обгърнал целия свят в оглушителна какофония. Негов източник бил парният двигател.

Има много видове парни двигатели, но всички те работят на един и същ принцип — изгарят някакъв тип гориво, например въглища, и използват получената топлина за нагряване на вода, от която се получава пара. При разширяването си парата изтласква бутало, което се задвижва и в резултат от това каквото и да закачим за буталото, то ще бъде задвижено заедно с него. Така превръщате топлината в движение! В британските въгледобивни мини от XVIII в., буталото било свързвано с помпа, изтегляща водата от дъното на минната шахта. Първите парни двигатели били изключително неефективни. Трябвало да бъдат изгорени голямо количество въглища, за да бъде изпомпано незначително количество вода. В мините обаче имало въглища в изобилие, при това леснодостъпни, и това не притеснявало никого.

През следващите десетилетия британските предприемачи усъвършенствали парния двигател, направили го по-ефективен и започнали да го прикачват към тъкачни станове и магани. Това предизвикало истинска революция в производството на текстил, правейки възможно производството на големи количества евтини платове. Така само за миг Великобритания се превърнала в „работилницата на света“. Още по-съществено е това, че когато парният двигател напуснал мините била премината една важна психологическа бариера. Ако можеш да задвижваш тъкачен стан с въглища, защо да не използваш същия метод и за други цели, например в транспорта?

През 1825 г. един британски инженер свързал парен локомотив с вагони, натоварени с въглища. Локомотивът теглел вагоните по железопътна линия на разстояние от 20 километра, делящо мината от близкото пристанище. Това била първата в историята парна железница. Ясно е, че парата може да се използва за транспортиране не само на въглища, но и на други стоки. А защо не дори и на хора? На 15 септември 1830 г. била открита първата комерсиална железопътна линия, свързваща Ливърпул и Манчестър. Влаковете се движели благодарение на силата на парата, която преди това била използвана за изпомпване на вода и тъкане на платове. Само двайсет години по-късно Великобритания разполагала с десетки хиляди километри железопътни линии. (Mark, Origins of the Modern World, 109.)

Впоследствие хората били обсебени от идеята да използват машини за преобразуване на един вид енергия в друг. Всеки вид енергия, където и да се намира, би могъл да бъде впрегнат за каквато и да било цел, ако разполагаме с правилната машина. Например, когато физиците откриват, че огромно количество енергия е вложено в атомите, те веднага след това започват да мислят как тази енергия да бъде освободена и използвана за производство на електричество, за задвижване на подводници и унищожаване на цели градове. Шест хиляди години делят момента, в който китайските алхимици откриват барута, от този, в който оръдията на турците сриват стените на Константинопол. Едва четирийсет години делят момента, в който Айнщайн показва, че всеки вид маса може да се превръща в енергия — това е смисълът на уравнението Е = mc², — от мига, в който атомни бомби са пуснати над Хирошима и Нагасаки, а ядрени електроцентрали започват да изникват навсякъде по света.

Друго ключово откритие е двигателят с вътрешно горене, който само няколко десетилетия след появата си предизвиква революция в транспорта на хора и превръща петрола в материална проекция на политическата власт. Петролът е познат от хиляди години и е използван за импрегниране на покриви и смазване на оси. Въпреки това само допреди век никому не е хрумвало, че може да се използва и за нещо друго. Затова идеята, че заради него може да се пролива човешка кръв, изглеждала нелепа. Можело да се водят войни за земи, злато, подправки или роби, но не и за петрол.

„Кариерата“ на електричеството е дори по-удивителна. Преди два века то нямало практически никаква икономическа роля и се използва единствено в тайнствени научни експерименти и евтини магически трикове. Поредица от изобретения го превръщат във вездесъщо вълшебство. С едно движение на ръката си можем да го накараме да печата, да шие дрехи, да поддържа зеленчуците свежи и сладоледа замръзнал, да ни сготви вечеря, да екзекутира престъпници, да записва нашите мисли и да ни забавлява с безчет телевизионни програми. Малцина от нас разбират как електричеството прави всичко това, но още по-малко са онези, които могат да си представят живота без него.

По същество индустриалната революция засяга основно преобразуването на енергията. Тя демонстрира отново и отново, че енергията, която е на наше разположение, е практически неограничена. По-точно единственото, което поставя граници, е нашето невежество. На всеки няколко десетилетия откриваме нови енергийни източници, така че съвкупната енергия нараства непрекъснато.

Защо тогава толкова много хора се страхуват, че енергията е на привършване? Защо вещаят катастрофа, ако изчерпим всички налични изкопаеми горива? Очевидно в света има достатъчно енергия. Липсва единствено знанието, необходимо да впрегнем тази енергия и да я преобразуваме в своя полза. Количеството енергия, вложено в изкопаемите горива на Земята, е пренебрежимо малко спрямо това, което Слънцето пръска съвсем безплатно всеки ден. Едва малка част от слънчевата енергия достига до нас, но въпреки това тя се равнява на 3 766 800 екзаджаула годишно (1 джаул е единицата за енергия в метричната система; това е приблизително количеството, нужно за вдигане на малка ябълка на един ярд, или на 0,9144 метра височина; екзаджаул е милиард милиарда джаула, иначе казано, доста повдигнати ябълки). (Nathan S. Lewis and Daniel G. Nocera, ‘Powering the Planet: Chemical Challenges in Solar Energy Utilisation Proceedings of the National Academy of Sciences 103:43 (2006), 15,731.) Всички растения по света улавят едва около 3000 от тези слънчеви екзаджаули посредством процеса фотосинтеза. (Kazuhisa Miyamoto (ed.), ‘Renewable Biological Systems for Alternative Sustainable Energy Production’, FAO Agricultural Services Bulletin 128 (Osaka: Osaka University, 1997), гл. 2.1.1; James Barber, ‘Biological Solar Energy’, Philosophical Transactions of the Royal Society A 365:1853 (2007), 1007.) Всички човешки дейности и производства, взети заедно, консумират около 500 екзаджаула годишно, което се равнява на количеството енергия, което Земята получава от Слънцето за едва 90 минути. (‘International Energy Outlook 2010’, US Energy Information Administration, 9, посетено на 10 декември 2010 r., https://www.eia.gov/outlooks/ieo/pdf/0484(2016).pdf ) При това тук говорим единствено за слънчевата енергия. В добавка към нея, ние сме заобиколени от други немислимо големи източници на енергия, каквито са ядрените сили и гравитацията, която намира видим израз в океанските вълни, предизвикани от силата на привличане, която Луната упражнява върху Земята.

Преди индустриалната революция енергийният пазар бил почти напълно зависим от растенията. Хората живеели край хранилища на зелена енергия, поемащи 3000 екзаджаула годишно, и се опитвали да извличат от тях колкото се може повече енергия. От друга страна, имало ясна граница на достъпните количества. По време на индустриалната революция хората осъзнават, че в действителност живеем, потопени в огромен океан от енергия, съдържащ милиарди и милиарди екзаджаули. Нужно е единствено да намерим по-добри начини да я извличаме.

Ако се научим как да впрягаме и преобразуваме ефективно енергията, бихме решили друг проблем, забавящ икономическото развитие — недостига на суровини. Когато хората се научат как да използват големи количества евтина енергия, те могат да започнат да използват недостъпни преди източници на суровини (например да добиват желязо в сибирската пустош) или да транспортират суровини все по-надалеч (например като снабдяват британска текстилна фабрика с австралийска вълна). Същевременно научните пробиви позволяват на човечеството да създава съвсем нов тип материали като пластмасата и да откриват непознати преди естествени суровини като силиция и алуминия.

Химиците откриват алуминия едва през 20-те години на XIX в., като установяват, че отделянето му от рудата е изключително трудно и скъпо. В продължение на много десетилетия той е по-скъп от златото. През 60-те години на XIX в. френският император Наполеон III държи на най-изтъкнатите му гости да се сервира с алуминиеви прибори. Не толкова знатните трябвало да се задоволят със златни ножове и вилици. (S. Venetsky, “‘Silver” from Clay’, Metallurgist 13:7 (1969), 451; Fred Aftalion, A History of the International Chemical Industry (Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1991), 64; A.J. Downs, Chemistry of Aluminium, Gallium, Indium and Thalium (Glasgow: Blackie Academic & Professional, 1993), 15.) В края на века обаче е открит начин за добиване на големи количества евтин алуминий и днес производството му достига 30 милиона тона в световен мащаб. Наполеон III би бил удивен да научи, че потомците на поданиците му използват евтино алуминиево фолио за еднократна употреба, за да си завиват сандвичите или да съхраняват остатъци от храна.

Преди 2000 години, когато хората в Средиземноморието страдали от суха кожа, те мажели ръцете си със зехтин. Днес за същата цел използват крем за ръце.

По-долу прилагам списък със съставките на обикновен крем за ръце, който купих в магазина до дома ми:

дейонизирана вода, стеаринова киселина, глицерин, каприлик/каприк триглицерид, пропилен гликол, изопропил стеарат, извлек от корени на женшен, аромати, цетилов алкохол, триетаноламин, диметикон, извлек от мечо грозде, магнезиев аскорбил фосфат, имидазолидинил урея, метил парабен, камфор, пропил парабен, хидроксиизохексил 3-циклохексен карбоксиалдехид, хидроксицитронелал, линалол, бутилфенил метилпропионат, цитронелол, лимонен, гераниол.

Почти всички тези съставки са открити или създадени за пръв път през последните два века.

През Първата световна война Германия е подложена на блокада, което води до тежък недостиг на суровини и в частност на селитра, която е важен компонент на барута и други експлозиви. Най-големите находища на селитра били в Чили и Индия, а в Германия нямало изобщо. Вярно е, че тя може да се замести и с амоняк, но той също бил скъп. За щастие на германците един от техните сънародници с еврейски произход, химикът Фриц Хабер, открил през 1908 г. реакция, чрез която амоняк можел да бъде извличан буквално от въздуха. Когато войната избухнала, германците използвали откритието на Хабер, за да започнат индустриално производство на експлозиви от... въздуха. Според някои учени, ако не било откритието на Хабер, Германия е щяла да бъде принудена да се предаде много преди ноември 1918 г. (Jan Willem Erisman et al., ‘How a Century of Ammonia Synthesis Changed the World’, Nature Geoscience 1 (2008), 637.) За своето откритие той (който по време на войната бил сред първите, предложили използването на отровен газ за военни цели) получил през 1918 г. Нобелова награда. За химия, не за мир.

Индустриалната революция осигурила за пръв път на човечеството съчетание от евтина и изобилна енергия и евтини и изобилни суровини. Резултат от това бил истински взрив от нови открития. Това се проявило най-напред в сферата на земеделието. Обикновено когато си мислим за индустриалната революция в ума ни изплува градски пейзаж с димящи комини или пък се сещаме за незавидната участ на миньорите, добиващи от земните недра въглища с пот на челото. Въпреки това индустриалната революция е преди всичко втора земеделска революция.

През последните 200 години методите за индустриално производство се превръщат в основа на земеделското производство. Машини като тракторите започват да изпълняват задачи, за които преди това се разчитало на мускулна сила или дори били неосъществими. Посевите и домашните животни станали много по-продуктивни благодарение на изкуствените торове, индустриално произвежданите инсектициди и цял арсенал от хормони и медикаменти. Хладилниците, корабите и самолетите направиха възможно продукцията да се съхранява месеци наред и да бъде бързо и евтино транспортирана чак до другия край на света. В резултат от това европейците вече вечерят със свежо аржентинско телешко и японско суши.

Дори растенията и животните бяха механизирани. Приблизително по времето, когато Homo sapiens се сдоби с божествен статус в рамките на хуманистичните религии, домашните животни загубиха същността си на живи същества, способни да изпитват болка и страдание, и вместо това започнаха да ги третират като машини. Днес тези животни често биват произвеждани масово в подобни на фабрики съоръжения, а телата им се оформят според нуждите на индустриалното производство. Те прекарват целия си живот като миниатюрни зъбни колелца в гигантска поточна линия, а продължителността и качеството на тяхното съществуване се определя от печалбите и загубите на бизнес корпорациите. Дори тогава, когато индустрията си прави труда да ги поддържа живи, относително здрави и добре нахранени, тя не проявява никакъв интерес към социалните и психологическите им потребности (освен когато те се отразяват пряко на производството).

Кокошките-носачки например имат комплексно поведение, водено от различни потребности и инстинкти. Те чувстват силно желание да изследват околната си среда, да търсят храна, кълвейки насам-натам, да установяват социални йерархии, да правят гнезда и да подреждат перата си с човка. Яйцепроизводителите обаче често затварят кокошките в тесни кафези. Нерядко четири кокошки се оказват затворени в обща клетка, като всяка от тях разполага с пространство, представляващо правоъгълник с размери 25 на 22 сантиметра. Кокошките получават достатъчно храна, но нямат възможност да установят собствена територия, да си строят гнездо или да извършват други естествени дейности. Всъщност клетката е толкова малка, че кокошките дори не могат да разтворят криле или да се изправят в нея.

Прасетата са сред най-интелигентните и любопитни бозайници, отстъпващи единствено на големите примати. Въпреки това индустриализираните свинеферми често затварят свинете майки в малки контейнери, в които те дори не могат да се обърнат, още по-малко да ходят или ровят в земята. Те престояват в такива контейнери четири седмици след раждането. След това потомството им се отнема, за да бъде угоено, а те биват оплождани, за да родят следващата порция малки прасенца.

Много дойни крави прекарват почти целия си живот в малки ограждения, стойки, седейки и спейки в собствената си урина и екскременти. Те получават полагаемата им се храна, хормони и лекарства от една група машини и биват доени на всеки няколко часа от други машини. Вплетената в тази мрежа от приспособления крава бива третирана като уста, приемаща суровина, и виме, произвеждащо краен продукт. Третирането на живи същества, притежаващи комплексен емоционален вътрешен свят, сякаш са машини вероятно им причинява не само телесен дискомфорт, но и психически стрес, и социална неудовлетвореност. (G. J. Benson and В. Е. Rollin (eds.), The Well-being of Farm Animals: Challenges and Solutions (Ames, LA: Blackwell, 2004); M. C. Appleby, J. A. Mench and B. O. Hughes, Poultry Behaviour and Welfare (Wallingford: CABI Publishing, 2004);

Точно както трансатлантическата търговия с роби не се основава на омраза към африканците, съвременното индустриално отглеждане на животни не е мотивирано от ненавист към тях. И в двата случая причина е безразличието. Повечето от хората, които произвеждат или потребяват яйца, мляко и месо рядко се замислят за съдбата на пилетата, кравите и прасетата, чиято плът поглъщат. Онези, които се замислят по този въпрос, често твърдят, че животните не се различават от особено от машините, че са лишени от усещания и емоции, неспособни са да страдат. По ирония на съдбата тъкмо науките, които механизираха производството на яйца и мляко, наскоро доказаха отвъд всякакво съмнение, че бозайниците и птиците имат комплексно сетивно устройство и богат емоционален свят. Те не просто усещат физическа болка, а преживяват емоционални страдания.

Еволюционната психология показва, че емоционалните и социалните потребности на домашните животни са формирани в дивите им предци и са били жизненоважни за тяхното оцеляване и възпроизводство. Дивата крава например е трябвало да може да установява тесни връзки с другите крави, а също и с биковете, тъй като в противен случай не би могла да оцелее и да се възпроизведе. За да усвоят необходимите умения, еволюцията осигурява на телетата, както и на малките на всички останали социални животни, силно желание за игра (играта е начинът, по който бозайниците заучават типичното за тях социално поведение). Към него тя е добавила и още по-силното желание да общуват със своите майки, чието мляко и грижи са решаващи за оцеляването им.

Какво се случва обаче, когато фермерите вземат малкото теленце, отделят го от майка му и го сложат в клетка, където му дават храна, вода и ваксини, след което, когато достигне нужната възраст, го оплодят със сперма на бик? Обективно погледнато телето вече не се нуждае нито от майка, нито от приятели за игра, за да оцелее и да се възпроизведе. От собствената му гледна точка обаче то все още чувства нужда от майка си и желание да си играе с други теленца. Ако тези му нужди не бъдат удовлетворени, то изпитва огромни страдания. Това е основният урок на еволюционната психология: формирана в миналото потребност продължава да бъде изпитвана субективно, дори когато вече не е необходима за оцеляването и възпроизводството. Трагедията на индустриализираното земеделие е, че полага големи грижи за обективните потребности на животните, но пренебрегва напълно субективните.

Истинността на това разбиране е установена още през 50-те години на XX в., когато американският психолог Хари Харлоу изследва развитието на маймуните. Той отделя малки маймунки от техните майки няколко часа след раждането. Те са изолирани в клетки и след това са „отглеждани“ от „майки“ заместители. Във всяка от клетките Харлоу поставя по две такива „майки“. Едната е направена от метални нишки, към които е прикрепен биберон с мляко, от което малката маймунка може да суче, а другата е направена от дърво, покрито с плат, и прилича на истинска майка, макар да не може да кърми. Предполагало се, че маймунките ще се вкопчат в кърмещата метална „майка“, а не в парцалената кукла.

За изненада на Харлоу, маймунките проявили видимо предпочитание към парцалената кукла, прекарвайки повечето от времето с нея. Когато двете „майки“ били поставяни близо една до друга, маймунките прегръщали парцалената „майка“, като същевременно сучели от металната „майка“. Харлоу заподозрял, че те правят това, защото им е студено. Затова поставил електрическа крушка в металната „майка“ която излъчвала топлина. Въпреки това повечето маймунки, с изключение на най-малките, продължили да предпочитат парцалената кукла.

Последващите изследвания показват, че маймунките-сираци на Харлоу страдат през остатъка от живота си от емоционални смущения, въпреки че са получавали необходимата им храна. Те така и не успяват да се интегрират в маймунската общност, срещат трудности при комуникацията с други маймуни и проявяват високи нива на тревожност и агресивност. Изводът от това е ясен: маймуните имат психологически потребности и желания, които надхвърлят техните телесни потребности, и ако не намерят удовлетворение, те изпитват тежки страдания. През следващите десетилетия множество изследвания показват, че този извод е в сила не само за маймуни, но и за другите бозайници, включително птиците. Понастоящем милиони селскостопански животни водят съществуване, сходно с това на маймуните на Харлоу, тъй като гледачите им отделят теленцата, яретата и други невръстни създания от техните майки и ги отглеждат в изолация. (Harry Harlow and Robert Zimmerman, ‘Affectional Responses in the Infant Monkey’, Science 130: 3373 (1959), 421-432; Harry Harlow, ‘The Nature of Love’, American Psychologist 13 (1958), 673-685; Laurens D. Young et al., ‘Early Stress and later response to separate in rhesus monkeys’, American Journal of Psychiatry 130: 4 (1973), 400-405; Florent Pittet et al., ‘Effects of maternal experience on fearfulness and maternal behaviour in a precocial bird’, Animal Behavior (март 2013), под печат — достъпно онлайн на https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0003347213000547 )

Милиарди селскостопански животни живеят днес на механизирани поточни линии; годишно 10 милиарда от тях биват заколвани. Въвеждането на индустриални методи за производство води до рязко увеличаване на производителността и натрупване на хранителни запаси. Успоредно с механизацията на земеделието, индустриалното отглеждане на животни е в основата на съвременния социоикономически ред. Преди това по-голямата част от храната, произвеждана по нивите и фермите, била „прахосвана“ за изхранване на селяните и техните селскостопански животни. Едва малка част от нея достигала до художниците, учителите, свещениците и бюрократите. Поради това в почти всички общества по света селяните съставлявали около 90% от цялото население. След индустриализирането на земеделието все по-малък брой фермери били нужни за изхранване на умножаващите се чиновници и фабрични работници. Днес в САЩ едва 2% от населението се прехранват от земеделие, но те са достатъчни, за да изхранват не само цялото население на страната, но и да изнасят големи количества храна в останалата част от света. (‘National Institute of Food and Agriculture’, United States Departement of Agriculture, посетено на 10 декември 2010 г., https://nifa.usda.gov/extension) Без индустриалното земеделие урбанистичната индустриална революция не би била възможна — нямаше да има достатъчно ръце и мозъци, които да бъдат напъхани във фабриките и офисите.

Щом фабриките и офисите се изпълват с ръце и мозъци, освободени от земеделски труд, те започват да бълват огромна продукция. Хората днес произвеждат много повече стомана, облекло и сгради, отколкото когато и да било. Освен това те създават умопомрачително количество непознати в миналото неща — електрически крушки, мобилни телефони, фотоапарати и миялни машини. За пръв път в историята на човека предлагането надвишава търсенето. Така се появява съвсем нов проблем: кой ще купи всичко това?

Съвременната капиталистическа икономика трябва непрекъснато да увеличава производителността, за да оцелее: също като акулите, които спрат ли да плуват — се задушават. Но да произвеждаш не е достатъчно. Трябва и някой да купи произведеното, тъй като в противен случай производителите и инвеститорите ще банкрутират. За да бъде предотвратена тази катастрофа и да бъде гарантирано, че хората ще продължават да купуват произвежданите от индустрията стоки, се пръква нова етика — консумеризмът.

Повечето от хората в историята са живеели в недоимък. Затова пестеливостта за тях била добродетел. Аскетичната етика на пуританите и спартанците е прочут пример за това. Добродетелният човек трябвало да избягва разкоша, никога да не хвърля храна и да кърпи износените си панталони, вместо да купи нови. Само царете и благородниците си позволявали публично да се отрекат от тези предписания и показно да пилеят богатствата си.

Консумеризмът разглежда потреблението на все повече и повече продукти като нещо хубаво. Той насърчава хората да си доставят удоволствия, да се глезят и дори да се самоубиват бавно чрез свръхпотребление. Спестовността е заболяване, което подлежи на лечение. Не е нужно да търсите далеч, за да видите етиката на потреблението в действие — просто погледнете гърба на кутия със зърнена закуска. Ето цитат от кутията на една от любимите ми зърнени закуски, произведена от израелската фирма „Телма“:

Понякога имаш нужда да се поглезиш. Понякога имаш нужда от допълнителна енергия. Има време, когато следиш за теглото си, но и дни, в които просто трябва да го имаш... точно сега! „Телма“ ви предлага богат асортимент от вкусни зърнени храни — те ви носят удоволствие без угризения на съвестта.

Върху същия пакет има реклама за друг тип зърнена закуска, наречена „Здравословна наслада“:

„Здравословна наслада“ ви предлага голямо количество житни растения, плодове и ядки, даващи ви нещо вкусно, приятно и здравословно. За приятно преживяване в средата на деня, съответстващо на здравословния начин на живот. Истинска наслада с удивителен вкус на нещо повече [курсивът е в оригинала].

През по-голямата част от историята хората биха били отблъснати, а не привлечени от подобен текст. Те биха определили посланието му като себично, упадъчно и неморално. Консумеризмът се е потрудил доста, с помощта на популярната психология („Просто го направи!“), за да убеди хората, че угаждането е нещо хубаво, а спестовността е форма на потисничество.

И постигна успех. Всички ние сме съвестни потребители. Купуваме безброй неща, от които в действителност нямаме нужда и за които до вчера не сме подозирали, че съществуват. Производителите нарочно създават нетрайни стоки и въвеждат нови и нови модели на продукти с инак напълно задоволителни качества — трябва да продължаваме да купуваме, за да „останем в играта“. Шопингът се е превърнал в любим начин за прекарване на свободното време, а потребителските стоки са станали медиатори в отношенията между членовете на семейството, между съпрузи и приятели. Религиозни празници като Коледа са станали шопинг-съревнования. В САЩ дори денят в памет на загиналите във войните е повод за разпродажби. Повечето хора отбелязват този ден, като пазаруват — вероятно за да докажат на защитниците на свободата, че не са загинали напразно.

Процъфтяването на консумеристката етика се проявява най-ясно на хранителния пазар. Традиционните земеделски общества живеят под непрестанна заплаха от глад. В благоденстващия днешен свят един от водещите здравословни проблеми е свръхтеглото, което е по-скоро проблем за бедните (тъпчещи се с пица и хамбургери), отколкото за богатите (които се хранят с органична храна и плодови шейкове). Всяка година в САЩ населението харчи повече пари за диети, отколкото са нужни за изхранването на гладните хора по целия свят. Затлъстяването е двойна победа на консумеризма. Вместо да ядат малко, което би довело до свиване на икономиката, хората ядат прекалено много и след това си купуват диетични продукти, с което допринасят двойно за икономическия растеж.

Как да съгласуваме консумеристката етика с капиталистическата етика на предприемача, според която печалбите не бива да се пилеят, а да се инвестират обратно в производството? Отговорът е ясен. Както и в предходните епохи, днес е налице разделение на труда между елита и масите. В средновековна Европа, аристократите безгрижно пилеят пари за екстравагантни покупки, а обикновените хора живеят пестеливо и си броят стотинките. Днес е обратното. Богатите изключително грижливо управляват своите активи и инвестиции, а не толкова заможните затъват в дългове, купувайки си автомобили и телевизори, от които в действителност нямат нужда.

Капиталистическата и консумеристката етика са две страни на една и съща монета, съчетаваща повелите им. Върховната повеля за богатите е: „Инвестирай!“, а тази за останалите от нас е: „Купувай!“

Капиталистическо-консумеристката етика е революционна в друго отношение. Повечето етически системи от миналото изправят хората пред труден избор. На тях им се предлагал раят, но само ако бъдат състрадателни и толерантни, ако преодолеят гнева, страстите и обуздаят себичността си. За повечето хора това е непостижимо. Историята на етиката е тъжна приказка за прекрасни идеали, които никой не е в състояние да достигне. Повечето християни не следват Христос, будистите — Буда, а повечето конфуцианци биха докарали Конфуций до лудост.

Обратно, повечето от хората днес успешно постигат капиталистическо-консумеристкия идеал. Новата етика ни обещава рая, при положение че богатите си останат алчни и харчат само тогава, когато това им носи още пари, а масите се отдават на желанията и страстите си и купуват още и още. Това е първата религия в историята, чиито последователи правят това, което тя очаква от тях. Как обаче да сме сигурни, че в замяна наистина получаваме рая? Ами как — виждали сме го по телевизията...

Индустриалната революция разкрива нови възможности за преобразуване на енергия и производство на стоки, до голяма степен освобождавайки човечеството от зависимостта от заобикалящата го екосистема. Хората изсичат гори, пресушават блата, строят бентове, наводняват равнини, полагат десетки хиляди километри железопътна линия и изграждат градове с устремени към висините небостъргачи. В хода на пригаждането на света към потребностите на Homo sapiens хабитати биват разрушавани, а обитаващите ги видове измират. Нашата в миналото зелено-синя планета постепенно се превръща в изграден от бетон и пластмаса търговски център.

Днес Земята е дом на почти 7 милиарда души. Ако съберете всички тези хора на едно място и ги поставите върху гигантска везна, общата им маса ще бъде около 300 милиона тона. Ако след това съберете всички домашни животни — крави, прасета, овце и пилета — и ги поставите на още по-огромна везна, ще получите още около 700 милиона тона. От друга страна, съчетаната маса на оцелелите големи диви животни — от бодливите свинчета и пингвините до слоновете и китовете — ще бъде по-малко от 100 милиона тона. Детските книжки, картините и телевизионните екрани все още съдържат в изобилие жирафи, вълци и шимпанзета, но в реалния свят са оцелели съвсем малко от тях. В света има 80 000 жирафа при 1,5 милиарда глави рогат добитък; едва 200 000 сиви вълка при 400 милиона домашни кучета; едва 250 000 шимпанзета при няколко милиарда души. Човечеството наистина е превзело света. (Vaclav Smil, The Earth's Biosphere: Evolution, Dynamics and Change (Cambridge, Mass.: MIT Press, 2002); Sarah Catherine Walpole et al., ‘The Weight of Nations: An Estimation of Adult Human Biomass’, BMC Public Health 12: 439 (2012), https://bmcpublichealth.biomedcentral.com/articles/10.1186/1471-2458-12-439 )

Деградацията на околната среда не означава непременно намаляване на ресурсите. Както видяхме в предишната глава, достъпните за човечеството ресурси се увеличават неспирно и вероятно това ще продължи и в бъдеще. Затова вероятно зловещите предсказания за изчерпването на ресурсите са неоснователни. От друга страна, страхът от разрушаването на околната среда има предостатъчно основания. В бъдеще може и да овладеем безчет нови материали и енергийни източници, същевременно разрушавайки и последните останали естествени хабитати, с което ще тласнем повечето оцелели видове към изчезване.

Екологичните сътресения могат да застрашат оцеляването на самия Homo sapiens. Глобалното затопляне, повишаването на нивата на океаните и замърсяването могат да направят Земята по-негостоприемна за нашия вид. Бъдещето може да се превърне в надпревара между увеличаващата се мощ на човека и предизвиканите от него природни бедствия. Използвайки тази мощ за овладяване на силите на природата и подчиняване на цялата екосистема на техните потребности и прищевки, ние можем да предизвикаме все по-неочаквани и опасни странични ефекти. За овладяването им вероятно ще бъдат необходими все по-драстични манипулации на екосистемата, което ще доведе до още по-голям хаос.

Мнозина определят този процес като „унищожаване на природата“. Това обаче не е разрушаване, а по-скоро промяна. Природата не може да бъде унищожена. Преди 65 милиона години един астероид предизвика изчезването на динозаврите, но по този начин освободи сцената за бозайниците. Днес човечеството предизвиква изчезването на множество видове и дори може да унищожи самото себе си. Други организми обаче се справят твърде добре при тези условия. Плъховете и хлебарките например преживяват разцвет. Тези жилави създания вероятно ще изпълзят през димящите отломки на ядрения Армагедон, готови да продължат да множат своята ДНК. Вероятно след 65 милиона години интелигентните плъхове ще гледат с благодарност назад в миналото към смъртта на човечеството, също както днес ние благодарим на помелия динозаврите астероид.

Въпреки това слуховете за нашето изчезване са необосновани. След индустриалната революция населението на света се разраснало както никога дотогава. През 1700 г. светът е дом на около 700 милиона души. През 1800 г. сме били 950 милиона. През 1900 г. сме увеличили почти два пъти своя брой, достигайки 1,6 милиарда. През 2000 г. сме се учетворили до 6 милиарда. Днес сме почти 7 милиарда.

Макар всички ние, представителите на вида Homo sapiens, да сме все по-защитени от прищевките на природата, ние сме и все по-подчинени на повелите на съвременната индустрия и начин на управление. Индустриалната революция поставя началото на дълга поредица от експерименти в областта на социалното инженерство и още повече необмислени промени в ежедневието и начина на мислене. Един от множеството примери за това е замяната на ритъма на традиционното земеделие с еднообразния и неотменен график на производството.

Традиционното земеделие се основава на циклите на природното време и биологичен растеж. Повечето общества в миналото били неспособни да измерват точно времето, а не са се и опитвали да го правят. Всеки вършел своята работа без часовници и разписания, подчинявайки се единствено на движението на слънцето и цикъла на растеж на растенията. Нямало унифициран работен ден и всекидневните дейности се променяли драстично през различните сезони. Хората виждали колко високо в небето е слънцето и загрижено се взирали за знаци, подсказващи приближаването на дъждовния сезон или на времето за прибиране на реколтата, но не знаели колко е часа и дори не ги интересувало особено коя година е точно. Ако заблуден пътешественик във времето беше попаднал в средновековно село и беше запитал първия срещнат „Коя година сме?“, последният вероятно би останал озадачен от този въпрос не по-малко от нелепото облекло на странника.

За разлика от средновековните селяни и обущари, съвременната индустрия не се интересува особено от слънцето и сезоните. Тя въздига в култ точността и еднообразието. Например в средновековните работилници всеки обущар правел цялата обувка — от подметката до катарамата. Затова ако един закъснеел за работа, това не бавело останалите. От друга страна, в съвременните обувни заводи всеки работник контролира машина, която произвежда една отделна част от обувката, която след това бива предавана към следващата машина. Ето защо ако работникът, който контролира машина номер 5, се успи, това ще забави всички останали. За да бъде предотвратено подобно бедствие, всеки трябва да се придържа към прецизно разчетен график. Всеки работник идва на работа по едно и също време. Всички заедно излизат в обедна почивка, независимо дали са гладни, или не. Всички си отиват вкъщи, когато сирената обяви края на смяната, а не когато са завършили стоката, върху която работят.

Индустриалната революция превръща разписанието и поточната линия в модел, по който биват организирани всички човешки дейности. Скоро след като фабриките налагат своята времева структура на човешкото поведение училищата също въвеждат точни графици, последвани от болниците, правителствените служби и бакалниците. Дори там, където няма поточни линии и машини, разписанието се превръща в безспорен господар. Ако смяната във фабриката завършва в 5 следобед, то местната пивница трябва да бъде отворена 2 минути по-късно.

Ключова роля в разпространяването на разписанията има общественият транспорт. Ако смяната на работниците започва в 8 часа, то влакът трябва да спре пред вратите на фабриката в 7:55. Закъснение с няколко минути би намалило производителността и вероятно да доведе до уволнение на работниците, закъснели не по своя вина. През 1784 г. във Великобритания се появяват файтони с публично оповестявано разписание. В него е посочен часът на тръгване, но не и този на пристигане, защото тогава всеки британски град си имал свое локално време, което можело да се разминава с лондонското дори с половин час. Когато в Лондон било 12:00 часа в Ливърпул би могло да бъде 12:20, а в Кентърбъри — 11:50. Тъй като нямало телефони, радио, телевизия или скоростни влакове, никой не знаел колко точно е часа, а и никой не се интересувал. (William Т. Jackman, The Development of Transportation in Modern England (London: Frank Cass & Co., 1966), 324-327; H. J. Dyos and D. H. Aldcroft, British Transport — An economic survey from the seventeenth century to the twentieth (Leichester: Leichester University Press, 1969), 124-131;) Първата компания за железопътни превози свързвала Ливърпул и Манчестър и била открита през 1830 г. Десет години по-късно се появило и първото железопътно разписание. Влаковете били много по-бързи от файтоните, поради което дори малките разминавания в местното време създавали големи неприятности. Затова през 1847 г. всички британски железопътни компании се споразумели от този момент насетне разписанията им да бъдат изготвяни според времето, задавано от Гринуичката обсерватория, а не според локалното време в Ливърпул, Манчестър или Глазгоу. Все повече институции започнали да следват техния пример. В крайна сметка през 1880 г. британското правителство направило безпрецедентна стъпка — постановило в закон, че всички разписания във Великобритания трябва да са съобразени с Гринуич. За пръв път в историята една страна въвела национално време и задължила своето население да живее в съгласие с часовника, а не според локалните цикли на изгрева и залеза.

След това скромно начало започнала да се формира глобална мрежа от разписания, синхронизирана с точност до част от секундата. Когато електронните медии — първо радиото, после телевизията — направили своя дебют, те навлезли в света на графиците и разписанията, превръщайки се в негови основни блюстители и проповедници. Едно от първите неща, които започнали да се предават по радиото, били сигналите за точно време — онези бибипкания, които позволявали на отдалечените селища и корабите в морето да сверяват часовниците си. По-късно радиостанциите възприели обичая да излъчват новини на всеки час. Днес първото във всяка новинарска емисия, дори преди съобщението за избухване на война, е точното време. През Втората световна война Би Би Си излъчва емисии за окупираната от нацистите Европа. Всяка от тях започвала с включване на живо от Биг Бен, отмерващ с камбанния си звън времето. За много хора това бил магическият звук на свободата. Хитроумните немски физици обаче намерили начин да определят атмосферните условия в Лондон въз основа на тоновете на излъчвания по радиото сигнал. Тази информация била безценна за Луфтвафе. Когато британските тайни служби установили това, те заменили живото предаване със запис на прочутия звън на часовника.

Евтините, но точни преносими часовници имали ключово значение за функционирането на мрежата от разписания. В градовете на асирийците, сасанидите и инките имало най много два-три слънчеви часовника. В европейските средновековни градове обикновено имало само един часовник — огромен механизъм, поставен върху най-високата кула край градския площад. Тези часовници били прословуто неточни, но тъй като нямало други, чиито показания да се разминават с техните, това не създавало трудности. Днес само едно заможно семейство обикновено притежава повече часовници вкъщи, отколкото цяла средновековна страна. Можете да видите колко е часа като погледнете ръчния си часовник, смартфона, будилника край леглото, кухненския стенен часовник, датчика на микровълновата фурна, телевизора или долния десен ъгъл на компютърния екран. Затова по-скоро е нужно да полагате нарочни усилия, за да не разберете колко е часът.

Обикновено всеки от нас хвърля поглед на някой от тези часовници по няколко десетки пъти дневно, тъй като почти всичко, което той прави, трябва да бъде направено в конкретен момент. Будилникът прекъсва съня ни в 7:00, претопляме замразения геврек в микровълновата за точно 15 секунди, след това си мием зъбите 3 минути, докато не започне да писука електронният датчик на четката, след това хващаме влака в 7:40 и отиваме на работа, после тичаме на пътеката във фитнесзалата, докато не започне да писука друг датчик, показващ че е минал точно половин час, сядаме пред телевизора в 19:00, за да гледаме любимата си програма, която бива прекъсвана в точно определени моменти от реклами, за които рекламодателите плащат по точно 1000 долара на секунда и накрая изливаме целия натрупан гняв пред терапевта, който търпеливо изслушва мърморенето ни в продължение на стандартното време за терапевтична сесия — 50 минути.

Индустриалната революция е причина за големи промени в човешките общества. Адаптирането към индустриалното време е само една от тях. Други значими примери са урбанизацията, постепенното изчезване на селското население, възходът на индустриалния пролетариат, политическото овластяване на обикновените хора, демократизацията, младежките култури и разпада на патриархалните норми.

Всички те обаче бледнеят пред най-мащабната социална революция, спохождала човечеството в неговата история — разпада на семейството и местните общности, които биват изместени от държавата и пазара. Доколкото ни е известно, от най-ранни времена преди повече от милион години хората живеели в малки, дълбоко свързани общности, повечето от чиито членове били сродници. Когнитивната и земеделската революция не променили това. Те споили семействата и общностите, създавайки племена, градове, царства и империи, но семействата и общностите си останали основна градивна единица на човешкото общество. От своя страна, индустриалната революция успява в рамките на малко повече от две столетия да раздроби тези градивни единици до атоми. Повечето от традиционните функции, изпълнявани доскоро от семействата и общностите, били прехвърлени върху държавата и пазара.

Преди индустриалната революция ежедневието на повечето хора преминава в рамките на три древни структури: нуклеарното семейство, разширеното семейство и локалната общност. (Под „локална общност“ в случая имам предвид група от хора, които се познават добре и които зависят един от друг за своето оцеляване.) Повечето хора работели в рамките на семейството си — в семейното стопанство или работилница, например, или пък в стопанствата и работилниците на своите съседи. Семейството замества също системата на социалните грижи, на здравеопазването, на образованието, на строителството и благоустройството, на профсъюзите, на пенсионното осигуряване, на застраховането, а също радиото, телевизията, вестниците, банките и дори полицията.

Когато човек се разболеел, за него се грижело семейството му. Когато остареел, семейството му помагало, а децата му били негов пенсионен фонд. Когато починел, семейството се грижело за сираците, които оставял след себе си. Ако искал да си построи къща, семейството му осигурявало земя. Ако искал да започне търговия, семейството събирало нужните за това пари. Ако искал да се ожени, семейството му избирало или поне проверяло бъдещия съпруг или съпруга. Ако възникнел конфликт със съседите, семейството било фактор, който можел да наклони везните в нужната посока. Ако обаче болестта била прекалено тежка, за да бъде излекувана в рамките на семейството, търговията изисквала прекалено големи инвестиции или пък съседската вражда прераснела в насилствен конфликт, на помощ идвала локалната общност.

Основавайки се на местните традиции и икономиката на взаимната размяна, общността предлагала помощ, чието действие често се отклонявало драстично от закона на търсенето и предлагането на свободния пазар. В едновремешната средновековна общност, когато съседът е в нужда, аз мога да му помогна да си построи къща или да вардя овцете му, без да очаквам в замяна заплащане. Когато аз съм в нужда, съседът ще върне услугата. В същото време местният властелин би могъл да мобилизира всички селяни да му построят замък, без да плати и стотинка. В замяна ние можем да разчитаме на закрила срещу разбойници и варварски нападения. В живота на селото имало множество сделки, но съвсем малко плащания. Разбира се, имало и пазари, но ролята им била ограничена. Там можело да си купиш редки подправки, дрехи и сечива или да заплатиш за услугите на адвокати и лекари. Въпреки това по-малко от 10% от често използваните продукти и услуги били купувани на пазара. Повечето човешки потребности били задоволявани в рамките на семейството и на общността.

Имало също царства и империи, които изпълнявали важни задачи — водели войни, изграждали пътища и дворци. За тази цел царете налагали данъци и от време на време набирали сред населението войници или строители. Въпреки малобройните изключения от този тип те обикновено не се намесвали в ежедневното съществуване на семействата и локалните общности. Ако искали да се намесят него, повечето царе срещали трудно преодолими трудности. Традиционната земеделска икономика произвежда малко излишъци, с които да бъде изхранвана тълпата от правителствени чиновници, полицаи, социални работници, учители и лекари. Ето защо повечето владетели не изграждали мащабни системи за социално подпомагане, здравни грижи и образование. Те оставяли тези неща в ръцете на семействата и локалните общности. В редките случаи, когато владетелите се опитвали да се намесят съществено в ежедневието на селяните (както се случило например с китайската династия Цин), това било постигано като главите на семействата и старейшините на локалните общности били превръщани в правителствени служители.

Често трудностите, свързани с транспорта и комуникациите, били толкова големи и затруднявали в такава степен намесата в делата на отдалечено живеещите общности, че много царства доброволно се отказвали дори от най-фундаменталните царски прерогативи, каквито са данъчното облагане и монопола над насилието. Османската империя например позволявала семейната вендета да замени правосъдието, вместо да поддържа финансово многочислени имперски полицейски сили. Ако мой братовчед убие някого, братът на жертвата би могъл да убие мен и тази форма на отмъщение е санкционирана от традицията. Султанът в Истанбул и дори провинциалният паша не се месел в тези въпроси, поне докато насилието оставало в приемливи рамки.

В китайската империя при династията Мин (1368-1644) населението било организирано според системата баодзя. Десет семейства съставлявали една дзя, а десет джя — едно бао. Когато член на дадено бао извършел престъпление, други членове на същото бао можело да бъдат наказани вместо него и в частност това се отнасяло за старейшините на това бао. Данъците също били налагани на самото бао и отговорност на неговите старейшини, а не на правителствените служители, било да оценят положението на всяко семейство и да определят дължимия данък. От гледна точка на империята тази система имала огромни предимства. Вместо да се плаща на хиляди данъчни служители и бирници, които да контролират приходите и разходите на всяко семейство, това било оставено на старейшините на общността. Те знаели какво е имуществото на всеки селянин и обикновено можели да гарантират заплащането на данъците без намесата на имперската армия.

Много царства и империи в действителност не били нищо повече от организации за рекет в огромен мащаб. Царят бил нещо като capo di tutti capi, който събирал приходите и в замяна гарантирал, че съседните престъпни синдикати и местните дребни риби няма да навредят на онези, които се намирали под неговата закрила. Той не правел нищо повече от това.

Животът в лоното на семейството бил далече от съвършенството. Семействата и общностите потискали своите членове с не по-малка жестокост от съвременните държави и силите на пазара, а вътрешната им динамика често била наситена с напрежение и насилие. Въпреки това хората нямали друг избор, освен да приемат фактите. През 1750 г. човек, който е загубил своето семейство и се е откъснал от общността си, не би могъл да оцелее. Той няма да има работа, образование и подкрепа във времена, изпълнени с болести и страдания. Няма да има кой да му заеме пари или да го защити — тогава не е имало полиция, социални работници или задължително обществено образование. За да оцелее, той трябва да си намери алтернативно семейство и общност. Момчетата и момичетата, които бягали от вкъщи, можели да разчитат най-много да станат прислужници на заможно семейство. В най-лошия случай ги чакала армията или публичния дом.

През последните две столетия това се променило напълно. Индустриалната революция осигурила на пазара непозната дотогава мощ, на правителството — нови средства за комуникация и транспорт, заедно с армия от чиновници, учители, полицаи и социални работници. Първоначално пазарът и държавата срещнали съпротива от страна на традиционните семейства и общности, които не били възхитени от опитите за външна намеса в живота им. Родителите и старейшините с неохота оставяли младежите да бъдат индоктринирани от националистическата образователна система, да постъпват в армията и да се превърнат в лишен от корени градски пролетариат.

С времето държавата и пазарът използвали нарастващата си сила, за да отслабят традиционните връзки в семейството и общността. Държавата изпратила полицаи, които да прекратят семейните вендети, заменяйки ги със съдебни присъди. Пазарът пуснал дългите си пипала навсякъде, разрушавайки древните семейни традиции, които били заменени с изменчивите комерсиални моди. Това обаче не било достатъчно. За да се лишат семейството и общността от тяхната мощ, била нужна помощта на пета колона.

Държавата и пазарът предложили на хората сделка, която те трудно можели да откажат. „Станете отделни личности — им казали те. — Женете се за когото поискате, без да искате разрешение от родителите си. Изберете си каквато работа ви харесва, дори и старейшините на общността да се мръщят. Живейте както си искате, дори и да не успявате всяка седмица да се включите в семейната вечеря. Вече не зависите от семейството и родната общност. Вместо тях ние, държавата и пазарът, ще се погрижим за вас. Ще ви осигурим храна, подслон, образование, здравеопазване, социални грижи и заетост. Ще ви дадем пенсия, застраховки и защита.“

Романтичната литература често представя отделния индивид като борец срещу държавата и пазара. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Държавата и пазарът са майката и бащата на отделния индивид и той може да оцелее единствено благодарение на тях. Пазарът ни осигурява работа, застраховки и пенсии. Ако искаме да усвоим някаква професия, държавните училища са готови да ни обучат. Ако искаме да започнем бизнес, банката ще ни заеме пари. Ако искаме да си построим къща, строителната компания ще я построи, а банката ще ни осигури ипотека, в някои случаи субсидирана и застрахована от държавата. Ако избухне насилие, полицията ще ни защити. Ако се разболеем за няколко дни, здравно-осигурителната система ще се погрижи за нас. Ако боледуваме няколко месеца, социалните служби ще се намесят. Ако имаме нужда от постоянни грижи, можем да си наемем медицинска сестра, обикновено непозната, родена в другия край на света, която е готова да се грижи за нас с такава отдаденост, каквато вече не очакваме от собствените си деца. Ако нямаме пари за това, можем да прекараме остатъка от живота си в старчески дом. Данъчните служби се отнасят към нас като към индивиди и не очакват да плащаме данъка на съседите. Съдът ни разглежда по същия начин и никога не ни наказва за престъпления, извършени от нашите братовчеди.

Не само зрелите мъже, но също жените и децата са признати за индивиди. През по-голямата част от историята жените са разглеждани като собственост на семейството или общността. От друга страна, съвременните държави ги третират като равноправни индивиди, радващи се на икономически и юридически права независимо от семейството или общността. Те могат да имат собствени банкови сметки, да решават за кого да се омъжат и дори да се разведат или да живеят сами.

Освобождението на индивида си има цена. Днес мнозина оплакват загубата на здравите семейни и общностни връзки и се чувстват отчуждени и застрашени от проникването на безличната държава и пазара в живота ни. Държавата и пазара, съставени от взаимно отчуждени индивиди, е в състояние да се намесва в живота ни много по-лесно, отколкото ако са съставени от здрави семейства и сплотени общности. След като съседите, живеещи в многоетажна сграда, не могат да постигнат съгласие колко да плащат на портиера, как да очакваме заедно да се противопоставят на държавата?

Договорът между държавите, пазарите и индивидите е крехък. Държавата и пазарът не са на едно мнение относно своите права и задължения, а индивидите се оплакват, че те заедно изискват прекалено много и предлагат прекалено малко в замяна. В много случаи хората биват експлоатирани от пазара, а държавата използва своята армия, полиция и бюрокрация да ги преследва, вместо да ги защитава. И все пак е удивително, че този договор изобщо е сключен, колкото и да е несъвършен. Той отменя социални обвързаности, просъществували безчет поколения. Милиони години на еволюция са ни оформили така, че да живеем и мислим като членове на общности. В рамките на едва две столетия се превърнахме във взаимно отчуждени индивиди. Нищо не свидетелства по-убедително за огромната мощ на културата.

Нуклеарното семейство не е изчезнало напълно от съвременния пейзаж. Когато държавата и пазара отнемат от него повечето от икономическите и политическите му функции, те оставят непокътната неговата емоционална функция. Съвременното семейство все още трябва да задоволява съкровени потребности, които държавата и пазарът (до този момент) не могат да задоволят. Дори и тук обаче семейството търпи външна намеса. Пазарът оформя във все по-голяма степен начина, по който хората водят своя романтичен и сексуален живот. Докато традиционно семейството е било основен сватовник, днес пазарът формира нашите романтични и сексуални предпочитания и след това предлага услугите си да ги задоволи — разбира се, срещу тлъст хонорар. Преди младоженецът и младоженката се срещали в семейната всекидневна, където парите от зестрата преминавали от ръцете на единия баща в ръцете на другия. Днес ухажването се случва в барове и кафенета, а парите преминават от ръцете на влюбените в тези на сервитьорите. Все повече пари потъват в банковите сметки на модни дизайнери, фитнес инструктори, диетолози, козметици и пластични хирурзи, които ни помагат да пристигнем в кафенето във вид, който максимално се доближава до наложения от пазара идеал за красота.

Държавата също наблюдава все по-внимателно семейните отношения, най-вече тези между родители и деца. Родителите са длъжни да изпращат децата си в контролирани от държавата училища. Правата на онези от тях, които упражняват насилие над децата си или злоупотребяват с тях, биват ограничавани. При нужда държавата дори може да вкара родителите в затвора или да прехвърли децата им в приемни семейства. До неотдавна самата идея, че държавата може да попречи на родителите да бият и унижават децата си, била отхвърляна незабавно като нелепа и неосъществима. В повечето общества родителският авторитет бил свещен. Зачитането и подчинението спрямо родителите били сред най-строго зачитаните ценности и родителите можели да правят каквото желаят, включително да убият новородените си деца, да ги продават в робство или да омъжат дъщерите си за два пъти по-стари от тях мъже. Днес родителският авторитет е в отстъпление по всички фронтове. Младежите са все по-освободени от принудата да се подчиняват на родителите си, макар родителите да биват обвинявани за всичко, което не е наред в живота на децата им. Мама и Тате имат същия шанс да бъдат оправдани пред фройдисткия съд, колкото обвиняемите в показен сталинистки процес.

Също като нуклеарното семейство и общността не може да напусне нашия свят, без да бъде открит неин емоционален заместител. Държавата и пазарът днес задоволяват по-голямата част от материалните нужди, които преди са удовлетворявали общностите, но сега те трябва да намерят заместител и на племенните връзки.

Държавата и пазарът правят това, като създават „въображаеми общности“, обединяващи милиони непознати, които обслужват национални и търговски интереси. Въобразената общност е общност от хора, които не се познават, но си въобразяват, че се познават. Този тип общности не са съвременно изобретение. Царствата, империите и църквите са функционирали в продължение на хилядолетия като въобразени общности. В Древен Китай десетки милиони хора се възприемали като членове на едно семейство, чийто баща бил императорът. През Средновековието милиони вярващи мюсюлмани си въобразявали, че са братя и сестри в голямата общност на исляма. Въпреки това през по-голямата част от историята тези въобразени общности свирели втора цигулка, пригласяйки на общностите, съставени от няколко десетки души, познаващи се добре един друг. Тъкмо те задоволявали емоционалните потребности на своите членове и имали решаваща роля за тяхното оцеляване и благосъстояние. През последните две столетия тези традиционни общности се разпадат, поради което се налага въобразените общности да запълват създалия се емоционален вакуум.

Двата най-важни примера за възхода на тези въобразени общности са нацията и консуматорското племе. Нацията е въобразената общност на държавата. Консуматорското племе е въобразената общност на пазара. И двете са въобразени общности, тъй като е невъзможно всички потребители или всички граждани на една държава да се познават взаимно по начина, по който са се познавали селяните в миналото. Нито един германец не познава лично останалите 80 милиона членове на германската нация или останалите 500 милиона потребители, съставляващи европейския обединен пазар (създаден от Европейската общност, еволюирала впоследствие до Европейски съюз).

Консумеризмът и национализмът полагат изключителни усилия да ни накарат да си въобразяваме, че милиони непознати принадлежат към една общност, че споделят общо минало, общи интереси и общо бъдеще. Това не е лъжа, но все пак е въображаемо. Също като парите компаниите с ограничена отговорност и човешките права, нациите и консуматорските племена са интерсубективни реалности. Те съществуват единствено в колективното ни въображение, но въпреки това мощта им е неизмерима. Докато милиони германци вярват в съществуването на германската нация, изпитват вълнение при вида на нейните национални символи, предават на поколенията нейните национални митове и са готови да жертват парите, времето и собственото си тяло за германската нация, Германия ще си остане една от най-големите сили в света.

Нацията прави всичко възможно да прикрие своята въображаема същност. Повечето нации претендират, че са естествени и отколешни, създадени в далечното минало чрез смесване на почвата на родината с кръвта на народа. Това обаче обикновено е преувеличено. Нации са съществували и в далечното минало, но значението им било далеч по-малко отколкото днес, тъй като и значението на държавата било много по-малко. Жителят на средновековния Нюрнберг може и да чувствал своята преданост към германската нация, но бил далеч по-лоялен към своето семейство и своята общност, които задоволявали повечето от неговите потребности. Освен това каквото и значение да са имали древните нации, малка част от тях са оцелели до наши дни. Повечето съществуващи нации са еволюирали след началото на индустриалната революция.

Средният изток осигурява изобилие от примери за това. Сирийската, ливанската, йорданската и иракската нация са продукт на произволните граници, начертани през пустинните пясъци от френски и британски дипломати, които не зачитали нито местната история, нито географията и икономиката. През 1918 г. тези дипломати решили, че жителите на Кюрдистан, Багдад и Басра вече ще бъдат „иракчани“. Французите са онези, които са определили кой ще бъде сириец и кой ливанец. Саддам Хюсеин и Хафез ас Асад направиха всичко възможно да развият и вкоренят произведените от англичани и французи национални идентичности на управляваните от тях държави, но бомбастичните им речи, прославящи древната иракска и сирийска нация, кънтяха на кухо.

Излишно е да добавяме, че една нация не може да се направи от нищото. Онези, които опитвали да изградят Ирак и Сирия, са използвали реален исторически, географски и културен строителен материал, формиран преди столетия и хилядолетия. Саддам Хюсеин си присвоява наследството на халифата на Абасидите и на Вавилонската империя и дори нарича едно от елитните си бронетанкови формирования дивизия „Хамурапи“. Това обаче не осигурява на иракската нация древна история. Ако опека торта, използвайки брашно, олио и захар, които са престояли две години в килера ми, това няма да означава, че и тортата е на две години.

През последните две десетилетия националните общности постепенно са изтласквани от племената на потребителите, чиито членове също не се познават взаимно, но споделят едни и същи консуматорски навици и интереси, поради което се преживяват като част от едно племе и се самоопределят като такива. Това звучи странно, но примери отново не липсват. Феновете на Мадона например съставляват отделно консуматорско племе и се самоопределят основно чрез това, което купуват. Те купуват билети за концерти на Мадона, дискове, плакати, тениски и рингтонове и това определя тяхната идентичност. Феновете на Манчестър Юнайтед, вегетарианците и природозащитниците са примери от същия тип. Те също се определят преди всичко от това, което потребяват. Това е опорният камък на тяхната идентичност. Германски вегетарианец например е много вероятно да избере да се ожени за френска вегетарианка, вместо за германка, консумираща месо.

Революциите през последните две столетия са така бързи и толкова радикални, че променят основните характеристики на социалния ред. Традиционно социалният ред е устойчив. Всъщност самата дума „ред“ означава стабилност и непрекъснатост. Резките социални промени са изключение, а повечето социални трансформации са резултат от натрупване на множество малки промени. Хората често си мислят, че социалната структура е вечна и неизменна. Семействата и общностите може и да са се борели да променят мястото си в тази структура, но самата идея, че могат да променят самата структура, им била чужда. Затова се опитвали да се примирят със статуквото, казвайки си, че „нещата са такива, каквито са, и винаги ще бъдат такива“.

През последните две столетия темпото на промените се ускорява до такава степен, че социалният ред придобива динамичен и податлив характер. Днес той е в състояние на неспирна промяна. Говорим ли за революции в ново време, обикновено се сещаме за тези от 1789 г. (френската), 1848 г. (либералната) и 1917 г. (руската). Факт е обаче, че в наши дни всяка година е революционна. Днес дори трийсетина годишен човек може да разказва на съмняващите се тийнейджъри: „Когато бях млад, светът беше съвсем различен.“ Интернет например навлиза в широка употреба в началото на 90-те години, т.е. едва преди 20 години. Днес не можем да си представим света без него.

Затова всеки опит да дефинираме характеристиките на днешното общество напомня за стремежа да определим цветовете на хамелеона. Единствената неизменна характеристика е неспирната изменчивост. Хората са свикнали с това и повечето от нас разглеждат социалния ред като нещо гъвкаво, което можем да уредим и усъвършенстваме според желанията си. Основната цел на древните владетели била да укрепят традиционния ред или дори да възстановят отминалата златна епоха. През последните два века за политиците стана типично да обещават, че ще разрушат стария свят и ще изградят по-добър на негово място. Дори най-консервативните политически партии се кълнат единствено да запазят нещата такива, каквито са. Всички обещават социални реформи, реформи в образованието, икономически реформи — при това често обещанията се спазват.

Точно както геолозите очакват тектонските движения да доведат до земетресения и вулканични изригвания, така и ние можем да очакваме, че драстичните социални промени ще доведат до кървави изблици на насилие. Политическата история на XIX и XX в. често бива разказвана като поредица от носещи смърт войни, изтребления и революции. Според това разбиране също както детето с нови обувки скача от локва в локва, така и историята прескача от едно кръвопролитие в друго — от Първата световна война към Втората световна война, а после към Студената война; от арменския геноцид към еврейския геноцид, а после към геноцида в Руанда; от Робеспиер към Ленин и Хитлер.

В това има известна доза истина, но така добре познатият списък с бедствия е донякъде заблуждаващ. Ние се фокусираме прекалено върху локвите, забравяйки сухата земя около тях. Епохата на късната модерност е свидетел не само на безпрецедентни нива на насилие и жестокост, но също и на мир и спокойствие. Чарлс Дикенс пише за Френската революция, че тя е „Най-хубавото и най-лошото време“. Това може да се окаже вярно не само за Френската революция, а и за цялата епоха, на която тя е вестител.

Това се отнася с особена сила за седемте десетилетия, изминали от края на Втората световна война. През този период човечеството за пръв път се изправя пред възможността за пълно самоунищожение и преминава през голям брой войни и геноциди. Въпреки това тези десетилетия са несъмнено най-мирната ера в човешката история. Това е удивително, тъй като през тези десетилетия се наблюдават повече икономически, социални и политически промени, отколкото в предишните периоди. Тектонските плочи на историята се движат с бясна скорост, но вулканите остават безмълвни. Новият еластичен социален ред изглежда способен да овладее и дори да провокира радикални структурни промени, без да предизвика насилие. (За детайлен обзор на нетипичната за човека миролюбивост, проявяваща се през последните няколко десетилетия, вж. Steven Pinker, The Better Angels of Our Nature: Why Violence Has Declined (New York: Viking, 2011) [На български: Пинкър, Ст., 2015, „По-добрите ангели на нашата природа. Защо насилието е намаляло“, София, изд. „Изток-Запад“, прев. Елена Филипова]; Joshua S. Goldstein, Winning the War on War: The Decline of Armed Conflict Worldwide (New York: Dutton, 2011); Gat, War in Human Civilisation.)

Повечето хора не осъзнават колко мирни са времената, в които живеем. Нито един от нас не е бил жив преди хиляда години, така че е лесно да забравим с колко много насилие е бил изпълнен светът. Колкото по-редки са войните, толкова повече привличат вниманието ни. Повече хора сред нас мислят за войните, бушуващи днес в Афганистан и Ирак, отколкото за мира, на който се радват хората в Бразилия или в Индия.

Още по-важно е това, че за нас е по-лесно да осъзнаем страданията на отделните хора, отколкото на цели народи. От друга страна, за да разберем макроисторическите процеси, трябва да отчитаме мащабните статистики, а не личните преживявания. През 2000 г. войни са причинили смъртта на 310 000 души, а престъпността е отнела живота на още 520 000 души. Всеки от тях е един свят, изличен от лицето на земята или едно почернено семейство. От друга страна, от гледна точка на макростатистиката това са едва 1,5% от починалите през 2000 г.

През същата тази година 1,26 милиона души са загинали при пътни инциденти (2,25% от общата смъртност), а 815 000 души са се самоубили (1,45% от общата смъртност). (‘World Report on Violence and Health: Summary, Geneva 2002’, World Health Organisation, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2001/en/whr01_annex_en.pdf . За нивото на смъртност в предходните епохи, вж. Lawrence Н. Keeley, War before Civilisation: The Myth on the Peaceful Savage (New York: Oxford University Press, 1996).)

Данните за 2002 г. са още по-удивителни. От 57 милиона починали едва 172 000 са загиналите във военни конфликти и 569 000 са жертва на престъпления (общо 741 000 души, чийто живот е отнет насилствено от други хора). За сравнение, самоубилите се са 873 000. (‘World Health Report, 2004’, World Health Organisation, 124, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2004/en/report04_en.pdf ) Оказва се, че в годината след атаките от 11 септември, въпреки всички приказки за войни и тероризъм, средният човек по света е било по-вероятно да се самоубие, отколкото да бъде убит от терорист, войник или наркодилър.

В повечето части на света хората си лягат нощем, без да се страхуват, че посред нощ съседното племе може да обгради селото им и да избие всички. Заможни граждани на Великобритания пътуват ежедневно от Нотингам до Лондон през Шърудската гора без да изпитват страх, че банда весели разбойници в зелени одежди могат да им устроят засада и да отнемат парите им в полза на бедните (или, което е по-вероятно, да ги убият и да вземат парите за себе си). Учителите вече не бият учениците, родителите не продават децата си в робство, когато нямат пари, а жените са наясно, че законът забранява на съпрузите им да ги бият и да ги затварят вкъщи. На все повече места по света това се превръща в норма.

Отстъплението на насилието се дължи до голяма степен на възхода на държавата. През цялата история повечето насилие е било следствие на локални вражди между семейства и общности. (Данните показват, че дори днес локалната престъпност е далеч по-смъртоносна от международните войни.) Както видяхме, първите земеделци, които не познавали други типове политическа организация освен локалната общност, били жертви на жестоко насилие. (Raymond С. Kelly, Warless Societies and the Origin of War (Ann Arbor: University of Michigan Press, 2000), 21. Вж. също Gat, War in Human Civilisation, 129-131; Keeley War before Civilisation.) С възхода си царствата и империите обуздали локалните общности и нивата на насилие спаднали. В децентрализираните царства на средновековна Европа на 100 000 жители били убивани между 20 и 40 души. В последните десетилетия, когато държавата и пазарът са станали всемогъщи и традиционните общности са изчезнали, убийствата са едва девет на 100 000 души и повечето от тях са в слаби държави като Сомалия и Колумбия. В централизираните европейски държави средното ниво е едно убийство годишно на 100 000 жители. (Manuel Eisner, ‘Modernization, Self-Control and Lethal Violence’, British Journal of Criminology 41:4 (2001), 618-638; ‘World Report on Violence and Health: Summary, Geneva 2002’, World Health Organization, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2001/en/whr01_annex_en.pdf ;‘World Health Report 2004’, World Health Organisation, 124, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2004/en/report04_en.pdf )

Определено има и случаи, в които държавата използва своята сила, за да убива собствените си граждани и те изпъкват в колективните ни спомени и страхове. През XX в. десетки или дори стотици милиони души са избити от силите за сигурност на собствените им държави. Въпреки това, погледнато от птичи поглед изглежда, че контролираните от държавата съдилища и полицейски сили са увеличили нивото на сигурност в световен мащаб. Дори при потисническите диктатури обикновеният човек е много по-малко вероятно да загине от ръцете на друг човек, отколкото в предмодерните общества. През 1964 г. в Бразилия е установена военна диктатура, която управлява страната до 1985 г. За тези 20 години режимът избива няколко хиляди бразилци. Хиляди други са хвърлени в затвора и са подложени на мъчения. Дори и в най-лошите години обаче обикновеният бразилец от Рио де Жанейро е било далеч по-малко вероятно да загине от човешка ръка от средния член на племената ваорани, аравете или яномамо. Това са туземни народи, живеещи в сърцевината на амазонските дъждовни гори, където няма армия, полиция и затвори. Антропологическите изследвания показват, че между една четвърт и половината от мъжете в племето загиват рано или късно в резултат от насилствени конфликти заради собственост, жени или престиж. (Walker and Bailey, ‘Body Counts in Lowland South American Violence’, 30.)

Вероятно може да се спори дали насилието в рамките на националните държави се е увеличило, или е намаляло след 1945 г. Никой не може да отрече обаче, че насилието в международен мащаб е ударило дъното. Вероятно най-очевидният пример за това е рухването на европейските империи. Винаги в историята империите са потушавали въстанията с железен юмрук, а когато настъпел нейният край, всяка империя използвала всичките си сили, за да предотврати краха си, което обикновено било съпътствано от кръвопролития. След края настъпвала анархия и борба кой да вземе властта. След 1945 г. повечето империи избират мирно преждевременно пенсиониране. Тяхното рухване беше относително бързо, спокойно и методично.

През 1945 г. Великобритания владее около една четвърт от нашата планета. Трийсет години по-късно нейната територия обхваща няколко малки острова. Междувременно тя остъпва колония след колония, при това без кръвопролитни престрелки, без да загуби повече от 1000 войници и без много други жертви. Поне известна част от заслугите, които обикновено се приписват на Махатма Ганди, трябва да бъдат отдадени на Британската империя. На нейно място изникват множество независими държави, повечето от които установяват стабилни граници и съжителстват мирно със своите съседи. Вярно е, че десетки хиляди души загиват по време на предсмъртната агония на Британската империя, а на няколко места отстъплението й води до разпалване на етнически конфликти, довели до смъртта на стотици хиляди души (най-вече в Индия). Въпреки това, сравнявайки техния брой със средните стойности за дълги периоди от време, можем да кажем, че изтеглянето на Британската империя от нейните колонии протича изключително мирно и дисциплинирано. Френската империя е по-упорита. Нейното рухване води до кървави ариергардни сражения във Виетнам и Алжир, отнели живота на стотици хиляди души. Все пак французите също се изтеглят от другите свои владения бързо и ненасилствено, оставяйки след себе си уредени държави, а не хаос.

Крахът на съветския блок през 1989 г. е още по-мирен въпреки избухването на етнически конфликти на Балканите, в Кавказ и Централна Азия. Никога преди това такава велика империя не е изчезвала така бързо и тихо. Съветската империя не е преживявала военни поражения с изключение на това в Афганистан, външни инвазии, въстания или мащабни кампании на гражданско неподчинение от типа на водената от Мартин Лутър Кинг. Към 1989 г. СССР все още разполагат с милиони войници, десетки хиляди танкове и самолети, а също и с ядрени оръжия, достатъчни да изличат цялото човечество няколко пъти подред. Червената армия и армиите на държавите от Варшавския договор остават лоялни на властващите. Ако нейния главнокомандващ Михаил Горбачов беше издал заповед, Червената армия щеше незабавно да открие огън по подчинените на империята народи.

Въпреки това съветският елит и комунистическите режими в цяла Източна Европа (с изключение на Румъния и Сърбия) решават да не използват дори и малка част от военната сила, която имат на свое разположение. Когато осъзнават, че комунистическата система е изчерпана, те се отказват от употребата на сила, признават провала си, стягат багажа си и се прибират вкъщи. Горбачов и колегите му се отказват без бой не само от съветските завоевания от Втората световна война, но също и от много по-старите завоевания на царисткия режим в Прибалтика, Украйна, Кавказ и Централна Азия. Ужасяваща е самата мисъл какво би се случило, ако Горбачов беше избрал да се държи като сръбските управници или като французите в Алжир.

Независимите държави, появили се на мястото на империите, проявяват забележителна незаинтересованост към войната. С много малко изключения след 1945 г. нито една държава не е нахлувала в друга, за да я завладее и погълне. Подобен тип завоевания са поантата на политическата история от незапомнени времена. Това е начинът, по който възникват повечето велики империи. Повечето владетели и техните поданици биха очаквали нещата да си останат така. Завоевателни кампании като тези на римляните, монголците и османците днес не са възможни. След 1945 г. нито една независима държава, призната от Обединените нации, не е била завладявана и заличена от картата на света. Ограничени международни конфликти все още избухват от време на време и все още в тях намират смъртта си милиони души, но войната вече не е норма, а изключение.

Мнозина вярват, че изчезването на международните военни конфликти е специфично за богатите демокрации в Западна Европа. В действителност мирът достига Европа, след като вече се е възцарил в други части на света. Последните истински войни в Южна Америка са войната между Перу и Еквадор през 1941 г. и войната между Боливия и Парагвай през 1932-1935 г. Преди тях на континента не е имало истинска война от 1879-1884 г., когато Чили воюва от едната страна, а Боливия и Перу — от другата.

Рядко разглеждаме арабския свят като особено мирно място. Въпреки това само веднъж откакто арабските държави са получили независимост някоя от тях е започвала пълнокръвна военна операция срещу друга (това е иракската инвазия в Кувейт през 1990 г.). Разбира се, имало е множество погранични сблъсъци (например между Сирия и Йордания през 1970 г.), както и въоръжени интервенции на територията на друга държава (например на Сирия в Ливан), множество граждански войни (в Алжир, Йемен и Либия), както и цял куп преврати и бунтове. Въпреки това, ако изключим войната в Залива, между арабски държави не е имало открита война. Ако разширим обхвата до целия мюсюлмански свят, ще добавим само още една война — тази между Иран и Ирак. Не е имало войни между Турция и Иран, Пакистан и Афганистан или Индонезия и Малайзия.

В Африка ситуацията не е чак толкова розова. Дори и там обаче повечето въоръжени конфликти са граждански войни и преврати. След като африканските държави придобиват своята независимост през 60-те и 70-те години на XX в. малко са онези от тях, които са провеждали завоевателни кампании срещу свои съседи.

В миналото също е имало периоди на относително спокойствие, например в Европа между 1871 и 1914 г., но те винаги са свършвали зле. Този път е различно. Причината за това е, че истинският мир не е просто отсъствие на война, това е нейната неприемливост. В света никога досега не е имало истински мир. В периода 1871-1914 г. войната в Европа си остава вероятна възможност, а нейното очакване доминира в мисленето на армейските командири, политиците и обикновените граждани. Това лошо предчувствие си остава валидно за всички други мирни периоди в историята. Неотменимият закон на международната политика гласи: „За всеки две съседни държави съществува правдоподобен сценарий, според който до една година между тях може да избухне война.“ Законът на джунглата е в сила както за Европа от края на XIX в., така и за средновековна Европа, Древен Китай и класическа Гърция. Макар Спарта и Атина да не воюват през 450 г.пр.Хр., съществува правдоподобен сценарий, според който между тях би могла да избухне война през 449 г.пр.Хр.

Днес човечеството най-после се е избавило от закона на джунглата. Най-после има истински мир, а не просто отсъствие на война. За повечето държави не съществува правдоподобен сценарий, според който между тях може да избухне пълнокръвен военен конфликт в рамките на една година. Каква би могла да бъде причината догодина да избухне война между Германия и Франция? Или между Китай и Япония? Или между Бразилия и Аржентина? Може и да има незначителни погранични сблъсъци, но само истински апокалиптичен сценарий може да доведе до конвенционална война между въпросните държави през 2014 г. и аржентинските бронирани дивизии да се окажат в околностите на Рио де Жанейро, докато бразилските бомбардировачи сравняват със земята предградията на Буенос Айрес. Догодина такива войни биха могли и да избухнат между някои държави, например между Израел и Сирия, Етиопия и Еритрея или САЩ и Иран, но това биха били изключения, които потвърждават правилото.

Разбира се, в бъдеще ситуацията би могла и да се промени и ретроспективно погледнато начинът, по който възприемаме света днес, да се окаже изключително наивен. Въпреки това от историческа гледна точка дори тази наивност е удивителна. Никога преди мирът не е бил така вездесъщ, че хората дори да не могат да си представят да избухне война.

Учените са се опитали да обяснят това щастливо стечение на обстоятелствата, излагайки теориите си в повече книги и статии, отколкото бихте искали да прочетете сами, определяйки действието на няколко фактора. Първо и преди всичко, цената на войната се е покачила драстично. Нобеловата награда за мир, заедно с всички останали награди от този тип би трябвало да бъдат връчени на Робърт Опенхаймер и останалите създатели на атомната бомба. Ядрените оръжия превърнаха войната между суперсилите в колективно самоубийство, поради което днес не може да се говори за световно господство чрез силата на оръжието.

Второ, успоредно с повишаването на цената на войната намаляват възможните облаги от нея. През по-голямата част от историята една държава би могла да се обогати, като ограби и присъедини към територията си земите на друга държава. По-голямата част от богатството се състояло в обработваеми земи, добитък, роби и злато, затова грабежът и окупацията били лесни. Днес богатството се състои основно от човешки капитал, технологични познания и комплексни социоикономически структури като банките. Всички тези неща е трудно да бъдат пренесени от едно място на друго или дори да бъдат присвоени.

Вземете например Калифорния. Нейното богатство е натрупано първоначално благодарение на златните мини. Днес то се гради на силиций и целулоид, благодарение на Силициевата долина и Холивуд. Какво би се случило, ако китайската армия нахлуе в Калифорния, стовари милион войници на плажовете на Сан Франциско и щурмува вътрешността на щата? Едва ли ще спечели нещо особено. В Силициевата долина няма силициеви мини. Богатството на Калифорния се генерира от умовете на инженерите на „Гугъл“ и холивудските сценаристи, режисьори и майстори на специалните ефекти, които ще бъдат сред първите, които ще отлетят в другата част на света, например в Бангалор или Мумбай, много преди китайските танкове да преминат с грохот по Сънсет булевард. Не е случайно, че малобройните пълнокръвни международни войни, които все още се водят днес по света, от рода на иракската инвазия на Кувейт, се случват на места, където богатството има старомодни материални измерители. Кувейтските шейхове може и да отлетят надалече, но не могат да вземат със себе си нефтените кладенци.

Докато войната става все по-малко доходоносна, мирът е по-рентабилен от всякога. В традиционните земеделски икономики търговията на далечни разстояния и чуждестранните инвестиции играят второстепенна роля. Съответно мирът не носи кой знае какви печалби, като изключим спестяването на свързаните с войната разходи. Ако, да кажем, през 1400 г. Англия и Франция не били във война, това означавало, че французите не трябва да плащат извънредни данъци и да търпят унищожителните английски нахлувания, но иначе това не се отразявало върху джобовете на всеки от тях. При съвременните капиталистически икономики външната търговия и инвестициите имат решаващо значение, поради което мирът носи осезаеми дивиденти. Докато Китай и САЩ поддържат мирни отношения, китайците ще печелят, изнасяйки стоки в САЩ, търгувайки акции на Уолстрийт и възползвайки се от американските инвестиции.

Не на последно място, в глобалната политическа култура се наблюдават дълбоки трансформации. Много елити в историята — хунските вождове, викингските аристократи и ацтекските жреци например разглеждали войната като ценност сама по себе си. За други тя била неизбежно зло, от което е най-добре да се възползваш в максимална степен. Ние живеем през първия период в историята, когато елитът е миролюбив — политиците, бизнесмените, интелектуалците и хората на изкуството наистина виждат войната като зло, което може да бъде избегнато. (В миналото също е имало пацифисти, например ранните християни, но в редките случаи, когато те добивали достатъчно власт, бързо забравяли за повелята „да обърнат и другата буза“.)

Между изброените четири фактора е налице цикъл с положителна обратна връзка. Заплахата от ядрена гибел благоприятства пацифизма; когато пацифизмът разширява влиянието си, войните спират и търговията процъфтява, а тя на свой ред увеличава както ползите от мира, така и цената на войната. С времето този цикъл създава допълнителни препятствия за войната, които в крайна сметка могат да се окажат решаващи. Затягащата се мрежа на международните връзки подкопава независимостта на повечето държави, с което намалява вероятността някоя от тях да отвори кутията на Пандора. Повечето държави вече не участват във военни конфликти по простата причина, че не са независими. Макар жителите на Израел, Италия, Мексико или Тайланд да живеят с илюзията, че са граждани на независими държави, техните правителства не могат да провеждат самостоятелна икономическа или външна политика и в резултат вече са неспособни да започнат или провеждат самостоятелно пълнокръвна война. Както стана дума в единайсета глава, свидетели сме на формирането на глобална империя. И тя като предишните налага мир в своите граници. И тъй като тези граници се разпростират навсякъде, Световната империя по същество налага световен мир.

Нима съвременната епоха е време на безсмислено изтребление, война и потисничество, както свидетелстват окопите на Първата световна война, ядрената гъба над Хирошима и жаждата за кръв на Сталин и Хитлер? Или пък това е епоха на мир, както свидетелстват окопите, които никога не са пресичали Южна Америка, ядрените гъби, които не са изникнали над Москва и Ню Йорк, или кротостта, която излъчват лицата на Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг?

Отговорът зависи от това кога задаваме този въпрос. Отрезвяващо е да осъзнаем в каква степен гледната ни точка към миналото зависи от събитията от последните няколко години. Ако тази глава беше писана през 1945 или 1962 г., вероятно тя щеше да рисува далеч по-печална картина. Тъй като обаче е писана през 2012 г., тя излъчва повече жизнерадост.

За да задоволим както оптимистите, така и песимистите, можем да обобщим, че се намираме на прага между рая и ада, сновейки нервно между портите на единия и предверието на другия. Историята все още не е решила какъв ще е краят и поредица от случайности могат да ни тласнат във всяка от двете посоки.

Последните 500 години са свидетели на поредица от забележителни революции. Земята се превърна в една обща екологическа и историческа сфера. Икономиката се развиваше експоненциално и днес човечеството се радва на приказни богатства. Научната и индустриалната революция ни осигуриха свръхчовешки възможности и практически неограничен източник на енергия. Социалният ред беше трансформиран из основи, както и политиката, ежедневието и начинът ни на мислене.

Нима обаче сме по-щастливи? Дали богатството, което човечеството натрупа през последните пет столетия, ни донесе едно новоизнамерено задоволство? Дали откриването на неизчерпаеми енергийни източници е нашият път към блаженството? Обръщайки поглед назад, нима седемдесетте бурни хилядолетия след когнитивната революция са направили света едно по-добро място за живот? Дали покойният Нийл Армстронг, чиито стъпки все така си стоят по безветрената Луна, е бил по-щастлив от безименния ловец събирач, който преди 30 000 години е оставил отпечатък от ръката си върху стените на пещерата Шове? Ако не, какъв е смисълът да въвеждаме земеделието, да създаваме градове, писменост, да сечем монети, да полагаме основите на империи, да развиваме науката и индустрията?

Историците рядко си задават такива въпроси. Те не се питат дали жителите на Урук и Вавилон са били по-щастливи от своите предшественици, прехранвали се със събирачество, или дали възходът на исляма е донесъл повече радости в живота на египтяните, или дали рухването на европейските колониални империи в Африка е повлияло положително на начина, по който се чувстват жителите на континента. Но това са най-важните въпроси, чийто отговор можем да очакваме от историята. Повечето днешни идеологии и политически програми се основават на мъгляви идеи относно истинския извор на човешкото щастие. Националистите вярват, че политическото самоопределение има решаващо значение за щастието на хората. Комунистите постулират, че всеки ще бъде безкрайно блажен, щом бъде установена диктатура на пролетариата. Капиталистите твърдят, че единствено свободният пазар може да гарантира най-голямо щастие за най-много хора, генерирайки икономически растеж и изобилие от материални блага и същевременно учейки хората да бъдат предприемчиви и уверени в собствените си възможности.

Какво би се случило, ако задълбочени научни изследвания опровергаят тези хипотези? Ако икономическият растеж и увереността в собствените възможности не правят хората по-щастливи, каква е ползата от капитализма? Какво би станало, ако се окаже, че поданиците на големи империи като цяло са по-щастливи от гражданите на независими национални държави и например алжирците са били по-щастливи под френско управление, отколкото в своя собствена държава? Какво би показало това относно процеса на деколонизация и относно ползата от националното самоопределение?

Това са хипотетични възможности, защото до този момент историците са избягвали да поставят тези въпроси, камо ли да им отговарят. Изследвали са историята на практически всичко — политиката, обществото, икономиката, пола, болестите, сексуалността, храната, облеклото, но рядко са се спирали, за да помислят как всичко това влияе на човешкото щастие.

Макар малцина да са изследвали щастието в дългосрочен исторически план, почти всеки учен или обикновен човек има някакво макар и неясно разбиране по въпроса. Според стандартното виждане възможностите на хората са ставали все повече в хода на историята. И тъй като обикновено възможностите се използват за облекчаване на страданията и осъществяване на стремежите, то следва, че би трябвало да сме по-щастливи от своите средновековни предшественици, а те би трябвало да са по-щастливи от ловците събирачи от каменната епоха.

От друга страна, това прогресивистко разбиране е неубедително. Както вече видяхме, новите склонности, типове поведение и умения не винаги правят живота ни по-добър. Когато хората се научават да отглеждат растения по време на земеделската революция, тяхната колективна способност да се справят с предизвикателствата на околната среда нараства, но участта на много отделни хора става далеч по-тежка. Земеделците трябва да работят повече от събирачите, за да си набавят не толкова разнообразна и полезна храна, а на всичкото отгоре били по-уязвими за болести и експлоатация. По сходен начин разгръщането на европейските империи увеличава драстично колективните възможности на човечеството, като допринася за циркулацията на идеи, технологии и земеделски култури, успоредно с което разкрива нов търговски потенциал. Това обаче едва ли е било особено хубаво за милионите африканци, индианци и австралийски аборигени. Съзнавайки доказаната склонност на хората да злоупотребяват със своята сила, изглежда наивно да вярваме, че колкото повече власт придобиваме, толкова по-щастливи ще бъдем.

Някои противници на този възглед заемат диаметрално противоположна позиция. Те твърдят, че между възможностите и щастието е налице обратна зависимост. Според тях властта развращава и когато човечеството трупа все повече власт, то създава един студен, изпълнен с бездушни механизми свят, който не е пригоден за нашите реални потребности. Еволюцията е формирала така телата и умовете ни, че те да служат на ловци събирачи. Преходът към земеделие, а след това и към индустриално производство ни е обрекъл на противоестествено съществуване, което не дава възможност за пълен израз на вродените ни наклонности и инстинкти, съответно за удовлетворяване на най-съкровените ни копнежи. Нищо в изпълнения с удобства живот на градската средна класа не може дори да се доближи до чистата радост, преживявана от група на ловци събирачи след успешен лов на мамути. Ето защо всяко ново изобретение поставя поредната преграда между нас и Райската градина.

Това типично за романтичните натури акцентиране върху тъмната сянка, която се крие зад всяко поредно откритие, е точно толкова догматично, колкото и вярата в неизбежността на прогреса. Вероятно сме загубили връзката с нашия вътрешен ловец събирач, но това не е чак толкова лошо. Например през последните две столетия съвременната медицина е намалила детската смъртност от 33 до по-малко от 5%. Може ли някой да се усъмни, че това е голям принос към щастието не само на децата, които без нея биха загинали, но също и на техните сродници и приятели?

Един по-нюансиран подход би бил да потърсим средния път между тези две крайности. Преди научната революция не е имало ясно изразена корелация между човешките възможности и щастието. Средновековните селяни може наистина да са били по-нещастни от техните предшественици ловци събирачи. През последните няколко столетия обаче хората са се научили по-мъдро да се възползват от новооткритите си възможности. Триумфалните успехи на новата медицина са само един от примерите за това. Други безпрецедентни успехи са рязкото спадане на насилието, практическото изчезване на международните войни и практическото елиминиране на гладните епидемии.

Това обаче също би било прекалено опростенческо разбиране. Първо, то основава оптимистичната си преценка върху прекалено кратък исторически период. Мнозинството от хората са започнали да се радват на плодовете на съвременната медицина едва след 1850 г., а драстичното спадане на детската смъртност е характерно за XX в. Гладните епидемии продължават да върлуват сред голяма част от човечеството чак до средата на XX в. При китайския Голям скок напред през 1958-1961 г. умират от глад между 10 и 50 милиона души. Мащабните военни конфликти стават рядкост едва след 1945 г., най-вече поради ядрената заплаха. Ето защо макар и последните няколко десетилетия да са безпрецедентна златна ера за човечеството, е твърде рано да кажем дали тя свидетелства за радикални промени в хода на историята, или е ефимерен епизод, плод на щастлива случайност. Мислейки за настоящето е прекалено изкушаващо да възприемем гледната точка на западняк от средната класа на XXI в. Не трябва да забравяме обаче и гледните точки на уелския миньор, китайския пушач на опиум или тасманийския абориген от XIX в. Труганини е не по-малко важна от Хоумър Симпсън.

Второ, дори мимолетната златна ера от последния век може да се окаже първата крачка към бъдеща катастрофа. През последните няколко десетилетия ние нарушавахме екологичното равновесие на планетата по безброй нови начини, което изглежда вероятно да има злокобни последици. Множество данни показват, че рушим самите устои на човешкото благополучие с нашата безразсъдна потребителска оргия.

Накрая, можем да се поздравим с безпрецедентните постижения на Homo sapiens само ако напълно се абстрахираме от съдбата на всички останали животни. Голяма част от прехваленото ни материално богатство, пазещо ни от глад и болести, е натрупано с цената на страданията на лабораторните маймуни, дойните крави и прекарващите живота си на поточната линия пилета. През последните два века десетки милиарди от тях са подложени на експлоатация в индустриални размери, чиято жестокост няма аналог в аналите на планетата. Дори да приемем само една десета от това, което твърдят защитниците на правата на животните, то съвременното индустриализирано земеделие може да се окаже най-голямото престъпление в историята ни. Когато правим оценка на глобалното щастие, е погрешно да отчитаме единствено щастието на заможните мъже от Европа. Вероятно е погрешно и да отчитаме единствено щастието на хората.

До този момент обсъждахме щастието, сякаш то е продукт на материални фактори от рода на здравето, храненето и богатството. Според тази гледна точка ако хората са по-богати и по-здрави, те са и по-щастливи. Дали обаче това наистина е така? Философи, свещеници и поети са си блъскали главите върху въпроса за същността на щастието в продължение на хилядолетия и са стигнали до извода, че социалните, етическите и духовните фактори имат толкова голямо значение, колкото и материалните условия. Вероятно хората в днешните благоденстващи общества страдат от отчуждеността и безсмислието въпреки материалния си просперитет. А може би не толкова заможните ни предци са намирали удовлетворение в общността, религията и връзката си с природата.

През последните десетилетия психолозите и биолозите поеха щафетата в изследването на онова, което прави хората наистина щастливи. Дали това са парите, семейството, генетични фактори или може би добродетелите? Първо трябва да определим онова, което подлежи на измерване. Общоприетата дефиниция за щастие е „субективно преживявано благополучие“. Според това разбиране щастието е нещо, което чувстваме вътре в себе си, усещане за моментно удоволствие или трайно удовлетворение от начина ни на живот. Но как да го измерим отвън? Вероятно бихме могли да попитаме хората как се чувстват. Тогава психолозите и биолозите, които се стремят да оценят колко щастливи се чувстват хората, би трябвало да им дават въпросници и след като ги получат попълнени, да изчислят резултатите.

Един типичен въпросник, целящ да оцени субективно преживяваното благополучие, би предложил на интервюираните скала от 0 до 10, по която да измерят съгласието си с твърдения като „Чувствам се удовлетворен от това, което съм“, „Мисля, че си струва да живея живота си“, „Оптимист съм по отношение на бъдещето“ и „Животът е хубав“. След това изследователят ще сумира числата и така ще изчисли общото ниво на субективно благополучие на интервюирания.

Такива въпросници се използват, за да се намерят корелации между щастието и обективни фактори. Едно изследване например сравнява 1000 души, печелещи по 100 000 долара годишно, с 1000 души, печелещи по 50 000 долара. Ако изследването покаже, че първата група демонстрира средно ниво на субективно благополучие 8,7, а втората — едва 7,3, то изследователят има основания да стигне до извода, че е налице положителна корелация между богатство и субективно благополучие. По-простичко казано, парите ни правят щастливи. Същият метод може да се използва, за да определим дали хората, които живеят в демократични държави са по-щастливи от тези, които живеят в диктатури, и дали женените са по-щастливи от неженените, разведените и овдовелите.

Това осигурява на историците, които могат да изследват богатството, политическата свобода и нивото на разводите в миналото, основа за съпоставка с днешния ден. Ако хората се чувстват по-щастливи при демокрация, а женените са по-щастливи от разведените, то историкът има основания да твърди, че процесът на демократизация през последните няколко десетилетия е допринесъл за всеобщото щастие на човечеството, докато повишаването на дела на разводите свидетелства за противоположна тенденция.

Този начин на мислене не е лишен от недостатъци, но преди да забодем пръст в някои от пробойните му, струва си да разгледаме резултатите, които той ни осигурява.

Един интересен извод е, че парите наистина ни правят по-щастливи. Това обаче е вярно само в определена степен, отвъд която те нямат кой знае каква роля. За хората в дъното на икономическата стълбица повече пари означават повече щастие. Ако сте самотна майка в Америка, която изкарва 12 000 долара годишно като чистачка, и изведнъж спечелите 500 000 от лотарията, вероятно субективното ви благополучие ще се увеличи рязко и трайно. Ще можете да храните и обличате децата си, без да затъвате в нови и нови дългове. От друга страна, ако сте изпълнителен директор, който изкарва 250 000 долара годишно, и спечелите 1 000 000 от лотарията или пък бордът на управляваната от вас компания изведнъж реши да ви удвои заплатата, вероятно ще изпитвате по-високо ниво на удовлетвореност само няколко седмици. Според емпиричните данни почти сигурно това няма да има кой знае какво значение за това как се чувствате за по-дълъг период от време. Ще си купите по-шикозна кола, ще се преместите в разкошна къща и ще свикнете да пиете „Шато Петрюс“ вместо калифорнийско каберне, но всичко това скоро ще стане обичайно и ще спре да ви прави впечатление.

Друго интересно откритие е, че болестите намаляват щастието в краткосрочен план, но са източник на трайни страдания само ако състоянието на болния непрекъснато се влошава или болестта е свързана с непрекъсната и изтощителна болка. Диагностицираните с хронични заболявания като диабет обикновено се чувстват потиснати за известно време, но ако състоянието им не се влошава, те се приспособяват към новите условия и оценяват щастието си по същия начин като здравите хора. Представете си, че Луси и Люк са двама близнаци от средната класа, които се включват в изследване на субективното благополучие. На връщане от психологическата лаборатория колата на Луси е ударена от автобус, част от ребрата й са счупени, а един от краката й остава трайно увреден. Докато спасителите разрязват колата, за да я извадят, телефонът й звънва. Обажда се Люк, който крещи в слушалката, че е спечелил джакпот от лотарията — 10 000 000 долара. Две години по-късно тя куцука, а той е много по-богат отпреди. Когато психолозите проведат втория етап на изследването обаче, двамата вероятно ще дадат същите отговори като сутринта на онзи съдбовен ден.

Семейството и общността изглежда имат по-голямо значение за щастието в сравнение с парите и здравето. Хората със здрави семейства, които живеят в сплотени общности, предлагащи им подкрепа, са много по-щастливи от хората, чиито семейства са дисфункционални и които не са намерили (или дори не са търсили) общност, от която да бъдат част. Бракът е изключително важен. Множество изследвания показват, че има изключително тясна корелация между добрия брак и високото ниво на субективно благополучие, а също между лошия брак и нещастието. Тя е в сила независимо от икономическите условия и телесното състояние. Безпаричен инвалид с любяща съпруга и вярно семейство, който е част от оказваща му подкрепа общност, може да се чувства далеч по-добре от отчужден милиардер, при условие че бедността му не е крайно тежка, а заболяването му не се влошава и не е свързано с много силни болки.

Това показва, че е възможно изключителното подобряване на материалните условия през последните два века да се уравновесява от разпада на семейството и общностите. Ако е така, то средният човек в наши дни може и да не е по-щастлив от онзи, живял през 1800 г. Дори свободата, която ценим така високо, може да не допринася чак толкова за нашето щастие. Можем да изберем своите съпрузи, приятели и съседи, но и те могат да изберат да ни напуснат. Тъй като отделният човек разполага с непозната преди власт да определя собствения си път в живота, оказва се все по-трудно той да изгражда трайни връзки. Ето защо водим все по-самотно съществуване сред разпадащи се общности и семейства.

Най-важното ни откритие е това, че щастието в действителност не зависи от обективни условия като богатството, здравето или принадлежността към общност. По-скоро то зависи от отношението между обективните условия и субективните очаквания. Ако си искал волска талига и си получил волска талига, си доволен. Ако си искал чисто ново ферари, но си получил втора ръка фиат, се чувстваш ограбен.

Това е причината печалбата от лотарията да има в дългосрочен план същото отражение върху щастието като увреждането в резултат от пътна злополука. Когато нещата вървят добре, очакванията ни се покачват и затова можем да се чувстваме неудовлетворени дори и при драстично подобряване на обективните условия. Когато нещата вървят зле, очакванията се свиват и съответно дори при тежко заболяване можем да се чувстваме толкова щастливи, колкото преди.

Бихте могли да възразите, че за да стигнем до този извод, не ни трябват цял куп психолози с техните досадни въпросници. Пророците, поетите и философите са осъзнали още преди хиляди години, че чувството на удовлетвореност от това, което си, е далеч по-важно от получаването на повече от онова, което искаш. Все пак е добре, когато съвременни изследвания, подкрепени с цял куп числа и диаграми, достигат до същите изводи като тези на мъдреците от миналото.

Ключовото значение на очакванията има голямо значение за вникването в историята на щастието. Ако то зависеше единствено от обективни условия като богатството, здравето и социалните връзки, би било относително лесно да изследваме динамиката му в хода на историята. Откритието, че то зависи от субективни фактори, прави задачата на историците далеч по-сложна. Ние разполагаме с цял куп успокоителни и обезболяващи, но очакванията ни за спокойствие и удоволствие, както и нетърпимостта ни към неудобства и безпокойства са нараснали в такава степен, че е напълно възможно болката да ни причинява повече страдания, отколкото на нашите предшественици.

Трудно е да приемем този начин на мислене. Проблемът е в една заблуда, вложена дълбоко в душите ни. Когато се опитваме да отгатнем или да си представим колко щастливи са другите хора днес или в миналото, ние неизбежно поставяме себе си на тяхното място. Това обаче не върши работа, тъй като налага собствените ни очаквания върху материалните условия, при които те са живели. В съвременните благоденстващи общества е обичайно да взимаш душ и да си сменяш дрехите ежедневно. Средновековните селяни обаче не се къпели с месеци и почти никога не сменяли дрехите си. Самата мисъл да живееш по този начин, сред мръсотия и зловония, за нас е отблъскваща. Въпреки това въпросните селяни сякаш не са страдали особено от всичко това. Те били свикнали с миризмата на отдавна непрана риза. Не можем да кажем, че те са искали да сменят дрехите си, но не са можели да си го позволят — истината е, че са получавали тъкмо това, което са искали. Ето защо — поне по отношение на облеклото — те били доволни.

Ако помислим малко, това не е чак толкова удивително. Все пак нашите братовчеди шимпанзетата рядко се мият и никога не си сменят дрехите (защото нямат такива). Не се отвращаваме и от домашните кучета и котки, които също не взимат душ и не сменят козината си ежедневно. Въпреки това ги галим, прегръщаме и целуваме. Малките деца в нашите благоденстващи общества често мразят да се къпят и са нужни години обучение и наложена от родителите дисциплина, за да възприемат този предполагаемо привлекателен навик. Всичко е въпрос на очаквания.

Ако щастието се определя от очакванията, то два от стълбовете на нашето общество — масмедиите и рекламната индустрия — може би несъзнателно пресушават извора на удовлетвореност, от който черпим всички ние. Ако сте осемнайсетгодишен младеж, живял в малко селце преди 5000 години, вероятно ще си мислите, че изглеждате добре, тъй като в селото има едва 15 мъже, половината от които вече са стари, покрити с белези и бръчки, а другата половина са все още малки деца. Ако обаче сте съвременен тийнейджър, е много по-вероятно да не се чувствате добре в своята кожа. Дори всички останали момчета в училище да са пълни грозници, вие няма да се съизмервате с тях, а с филмовите звезди, атлетите и супермоделите, които виждате всеки ден по телевизията, във Фейсбук или по гигантски рекламни плакати.

Затова може би недоволството на Третия свят се дължи не само на бедността, болестите, корупцията и политическото потисничество, но и на самата видимост на начина на живот на Първия свят. Средният египтянин е далеч по-малко вероятно да загине от глад, болести или насилие при режима на Хосни Мубарак, отколкото при Рамзес II или Клеопатра. Материалните условия, при които живеят мнозинството египтяни, никога не са били по-добри. Затова вероятно бихте си помислили, че през 2011 г. те ще се разтанцуват по улиците, благодарейки на Аллах за своето благополучие. Вместо това те се разбунтуваха и свалиха Мубарак. Причината е, че не сравняваха себе си с предците си от времето на фараоните, а с американски съвременници.

Ако това е така, дори безсмъртието би могло да е причина за недоволство. Представете си, че учените открият лек за всички болести, ефективни терапии срещу стареене и регенеративни лечения, които правят хората вечно млади. По всяка вероятност непосредственото следствие ще бъде невъобразима епидемия от гняв и безпокойство.

Тези, които няма да могат да си позволят новите вълшебни лекарства, иначе казано мнозинството от хората, ще бъдат вбесени до краен предел. През цялата история бедните и потиснатите са се успокоявали с мисълта, че поне смъртта е една за всички, че богатите и могъщите също ще умрат един ден. Бедните обаче няма да могат да намерят покой, ако знаят, че те самите ще умрат, докато богаташите ще бъдат млади и красиви завинаги.

Дори и малцинството от хората, които могат да си позволят новото лечение не биха изпаднали в еуфория, тъй като ще имат много неща, за които да се тревожат. Макар новите терапии да удължават живота и младостта, те няма да могат да възкресяват мъртвите. Колко ужасна е мисълта, че ние и близките ни можем да живеем вечно, но само ако не ни блъсне камион или някой терорист не ни взриви на малки парченца. Потенциално безсмъртните ще започнат да избягват и най-дребните рискове, а агонията им от загубата на съпруга, дете или близък приятел ще бъде непоносима.

Социалните учени раздават въпросници за субективното благополучие и съотнасят получените резултати със социоикономически фактори като богатството и политическите свободи. Биолозите използват същите въпросници, но съотнасят отговорите с биохимични и генетически фактори. Откритията им са поразителни.

Биолозите твърдят, че нашият умствен и емоционален свят се управлява от биохимични механизми, формирани от милиони години еволюция. Като всеки друг аспект на нашето състояние на ума, субективното ни благополучие не се определя от външни параметри като заплата, социални връзки и политически права. По-скоро то е продукт на функционирането на комплексна система от нервни влакна, неврони, синапси и различни биохимични субстанции като серотонин, допамин и окситоцин.

Никой не става щастлив от това, че е спечелил от лотарията, купил си е къща, получил е повишение или е открил истинската любов. Хората са щастливи само поради едно — приятни усещания в телата им. Онзи, който е спечелил току-що от лотарията или е намерил нова любов, подскача от радост не заради парите или своя любим. Той реагира на поток от хормони, изливащи се в кръвта му, и буря от електрични сигнали, просветващи в различни части на мозъка му.

Противно на всички надежди да създадем рай на Земята нашата биохимична система, изглежда, е програмирана така, че да поддържа относително постоянни нива на щастие. Самото щастие не е продукт на естествен отбор — генетичната линия на щастлив отшелник ще бъде прекъсната, а тази на двойка вечно неспокойни родители ще продължи. Ето защо вероятно не е изненадващо, че еволюцията ни е формирала така, че да не бъдем нито прекалено нещастни, нито прекалено щастливи. Тя ни дава възможност да се насладим на внезапен щурм от приятни усещания, който никога не трае особено дълго. Рано или късно те отстъпват и на тяхно място идват неприятните преживявания.

Еволюцията е осигурила приятни усещания като награда за мъжките индивиди, които предават гените си, сношавайки се с годни да раждат женски. Ако сексът не беше съпътстван от такова удоволствие, малцина мъжки биха си давали целия този труд. В същото време еволюцията е направила така, че приятните усещания да бъдат мимолетни. Ако оргазмът продължаваше вечно, изключително щастливите мъжки щяха да умират от глад, тъй като нямаше да проявяват интерес към храната, съответно нямаше да си правят труда да търсят поредната годна да ражда женска.

Някои учени сравняват биохимията на човека с климатик, поддържащ постоянна температура в жега и студ. Събитията оказват временно влияние на температурата, но климатикът винаги я връща на едно и също ниво.

Някои климатици са нагласени на 25 градуса, други на 20. Нивото на щастие също се различава при различните хора. По скалата от 1 до 10 някои хора са родени с жизнерадостна биохимия, караща настроението им да се люшка между 6 и 10, стабилизирайки се около 8. Тези хора са щастливи, дори ако са заобиколени от непознати в голям мегаполис, загубят спестяванията си при крах на борсите или бъдат диагностицирани с диабет. Други хора са прокълнати с мрачна биохимия, клатушкаща се между 3 и 7 и постигаща стабилност около 5. Тези безрадостни индивиди си остават потиснати, дори когато получават подкрепата на сплотена общност, спечелят милиони от лотарията и са здрави като олимпийски атлет. Всъщност ако нашият мрачен приятел спечели 50 милиона долара сутринта, открие лечение за СПИН и рак по обяд, помогне за сключването на мирен договор между Израел и Палестина следобед, а вечерта открие изчезнало преди година свое дете, той ще си остане неспособен да изпита по-силно щастие от предопределеното седмо ниво. Неговият мозък просто не е създаден да изпитва радост и толкова.

Помислете за миг за семейството и приятелите си. Някои от тях изглеждат бодри и радостни независимо от това какво им се случва. Има и такива, които са вечно недоволни, без значение какви дарове им предлага животът. Въпреки това вярваме, че ако сменим работата си, оженим се, завършим писането на поредния си роман, купим си нова кола или успеем да изплатим ипотеката, ще изпитаме пълно блаженство. Когато постигнем това, което желаем обаче, не изглеждаме по-щастливи. Купуването на автомобили и писането на книги не се отразява на нашата биохимия. Те могат и да я стимулират за един миг, но тя веднага се връща в изходно положение.

Как да съвместим този факт със споменатите по-горе открития на психолози и социолози, според които женените са по-щастливи от неженените? Първо, трябва да отбележим, че те се отнасят до корелации, съответно причината и следствието може да не са такива, каквито учените си мислят. Вярно е, че женените са по-щастливи от неженените и разведените, но това не означава, че бракът прави хората щастливи. Може да се окаже, че щастието ни кара да сключваме брак — по-точно че серотонинът, допаминът и окситоцинът пораждат и поддържат брачните връзки. Хората, които се раждат с високо ниво на щастие, са щастливи през повечето време. Те са по-атрактивни съпрузи и съответно има по-голяма вероятност да сключат брак. По-малко вероятно е и да се разведат, тъй като е далеч по-лесно да се живее с щастлив и доволен човек, отколкото с потиснат и неудовлетворен. Ето защо е вярно, че женените имат по-високо средно ниво на щастие от неженените, но това не означава, че стара мома, предразположена към черни мисли поради своята биохимия, веднага ще стане по-весела, ако успее да хване в мрежите си бъдещ съпруг.

Към това следва да добавим, че повечето биолози не са фанатици. Те твърдят, че щастието се определя основно от биохимията, но същевременно приемат, че психологическите и социалните фактори също имат някаква роля. Нашият мисловен климатик има някаква свобода на движение в рамките на фиксирани граници. Практически невъзможно е да преминеш горната и долната емоционална граница, но бракът или разводът могат да ни тласнат към едната от тях. Някой роден със средно ниво на щастие 5 никога няма да танцува по улиците, обхванат от дива радост, но добрият брак може да го накара понякога да достига до ниво 7 и да избягва униние от ниво 3.

Ако приемем биологичния подход към изследването на щастието, то историята ще се окаже лишена от особена важност, тъй като повечето от историческите събития не оказват пряко влияние върху биохимията. Историята може да доведе до промяна на външните стимули, предизвикващи отделянето на серотонин, но няма да влияе върху достиганите от него нива, съответно няма да прави хората по-щастливи.

Нека сравним един средновековен френски селянин с днешен парижки банкер. Селянинът е живял в студена кирпичена колиба в непосредствена близост до кочината, докато банкерът се радва на великолепен апартамент, пълен с всякакви технологични джаджи и гледка към Шанз-Елизе. Интуицията ни казва, че банкерът би трябвало да е по-щастлив от селянина. От друга страна, кирпичените колиби, шикозните апартаменти и Шанз-Елизе не могат да определят нашето настроение. Това прави серотонинът. Когато средновековният селянин завършвал строежа на своята кирпичена колиба, невроните в мозъка му секретирали серотонин и той достигал ниво 10. Когато през 2013 г. банкерът направел последната вноска за своя прекрасен апартамент, невроните в мозъка му отделяли сродно количество серотонин той също достигал ниво 10. За мозъка няма никакво значение дали апартаментът е по-уютен от колибата, или не. Единственото, което има значение, е, че нивото на серотонина в момента е 10. Съответно банкерът няма да бъде и на йота по-щастлив от своя пра-пра-пра-дядо, бедния средновековен селянин.

Това е в сила не само за частния живот, а и за големите събития от историята. Да вземем например Френската революция. Революционерите били доста заети — обезглавили краля, дали земя на селяните, написали декларация за правата на човека, отменили привилегиите на благородниците и започнали война срещу цяла Европа. Нищо от това обаче не оказало каквото и да било влияние върху биохимията на французите. Въпреки всички политически, социални, идеологически и икономически трансформации, предизвикани от революцията, нивото на щастие си останало същото. Спечелилите жизнерадостна биохимия от генетичната лотария били еднакво щастливи преди и след революцията, а родените с мрачна биохимия мрънкали срещу Робеспиер и Наполеон също толкова язвително, колкото и срещу Луи XVI и Мария-Антоанета.

Ако това е така, каква е ползата от Френската революция? Ако тя не е направила хората по-щастливи, то за какво е бил целият хаос, страхът, кръвопролитията и войната? Очевидно биолозите никога не биха щурмували Бастилията. Според тях хората може и да са мислели, че политическите революции и социалните реформи ще ги направят по-щастливи, но биохимията им отново и отново ги мами.

Има само един исторически процес, който има реално значение. Днес най-после съзнаваме, че ключът към щастието е в нашата биохимия и съответно можем да спрем да си губим времето с политика и социални реформи, преврати и идеологически спорове и вместо това да се концентрираме върху единственото нещо, което може да ни направи истински щастливи — промяната на нашата биохимия. Ако инвестираме милиарди за изследване на химията на мозъка и разработим подходящите препарати, можем да направим хората много по-щастливи отпреди, без да са нужни никакви революции. „Прозак“ например не сваля тиранични режими, а увеличава нивата на серотонина, избавяйки хората от депресията.

Нищо не изразява по-добре тезата на биолозите от мотото на Ню ейдж: „Щастието извира отвътре.“ Парите, социалният статус, пластичната хирургия, красивите домове, властовите позиции — нищо от това няма да ви направи щастливи. Трайно щастие извира единствено от серотонина, допамина и окситоцина. (Следните текстове са добра начална точка за запознаване с психологията и биохимията на щастието: Jonathan Haidt, The Happiness Hypothesis: Finding Modern Truth in Ancient Wisdom (New York: Basic Books, 2006); R. Wright, The Moral Animal: Evolutionary Psychology and Everyday Life (New York: Vintage Books, 1994); M. Csikszentmihalyi, ‘If We Are So Rich, Why Aren’t We Happy?’, American Psychologist 54: 10 (1999): 821-827; F. A. Huppert, N. Baylis and B. Keverne (eds.) The Science ofWell-Being (Oxford: Oxford University Press, 2005); Michael Argyle, The Psychology of Happiness, 2ntl edition (New York: Routledge, 2001); Ed Diener (ed.), Assessing Well-Being: The Collected Works of Ed Diener (New York: Springer, 2009); Michael Eid amd Randy J. Larsen (eds.), The Science of Subjective Well-Being (New York: Guilford Press, 2008); Richard A. Easterlin (ed.), Happiness in Economics (Cheltenham: Edward Elgar Publishing, 2002); Richard Latard, Happiness: Lessons from a New Science (New York: Penguin, 2005))

В дистопията на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят“, публикувана през 1932 г. по време на пика на Голямата депресия, щастието е върховна ценност и наркотичните средства изместват полицията и избирателната система, превръщайки се в основа на политиката. Всеки взима ежедневно синтетичен наркотик, наречен „сома“, който кара хората да се чувстват щастливи, без да вреди на тяхната продуктивност и ефикасност. Световната държава, която властва над цялата планета, никога не е застрашавана от войни, революции, стачки и демонстрации, тъй като всички хора са изключително доволни от начина си на живот, какъвто и да е той. Визията на Хъксли за бъдещето е далеч по-тревожна от „1984“ на Оруел. Светът на Хъксли изглежда чудовищен на повечето читатели, макар те да не могат да обяснят защо. Всички са щастливи през цялото време. Какво лошо има в това?

Смущаващият свят, описан от Хъксли, се основава на биологизаторското допускане, че щастие и удоволствие са едно и също. Да бъдеш щастлив е същото като да изпитваш приятни телесни усещания. Тъй като нашата биохимия налага ограничения върху обема и продължителността на тези усещания, единственият начин да изпитваме по-високо ниво на щастие за продължителни периоди от време е като манипулираме тази биохимия.

Някои учени обаче оспорват тази дефиниция за щастие. В едно прочуто изследване Даниъл Канеман, носител на Нобелова награда за икономика, кара различни хора да си припомнят свой типичен работен ден, минавайки от случка на случка и определяйки в каква степен са харесвали това, което изпитват тогава. Оказва се, че начинът, по който повечето хора се отнасят към собствения си живот, е на пръв поглед парадоксален. Да вземем например отглеждането на дете. Канеман открива, че от гледна точка на моментите на радост и на мъка това се оказва доста неблагодарна работа, свеждаща се основно до смяна на пелени, миене на чинии и справяне с отчетливо неприятни гневни изблици. Въпреки това повечето родители твърдят, че децата им са техният основен извор на радост. Означава ли това, че хората не знаят какво в действителност е добро за тях?

Това е единият възможен отговор. Друг гласи, че откритието на Канеман показва, че щастието не се измерва чрез това колко повече са приятните моменти спрямо неприятните. По-скоро то се свежда до това да разглеждаш живота си в неговата цялост като смислен и стойностен. Щастието има съществен когнитивен и етически елемент. Ценностите са това, което определя дали ще се виждаме като „нещастни роби на малък диктатор“, или „полагащи изпълнени с любов грижи за един нов живот“. (Daniel Kahneman, Thinking, Fast and Slow (New York: Farrar, Straus and Giroux, 2011); Inglehart et al., ‘Development, Freedom and Rising Happiness’, 278-281.) Както е казал Ницше, ако имаш „защо“, можеш да понесеш почти всяко „как“. Смисленият живот може да носи изключителна удовлетвореност въпреки всякакви трудности, а безсмисленият живот е ужасна участ — независимо с какви удобства бива съпътстван.

Макар хората от всички култури и във всички епохи да са изпитвали едни и същи болки и удоволствия, смисълът, който те са приписвали на живота си вероятно е варирал значително. Ако това е така, то историята на щастието би могла да се окаже далеч по-динамична, отколкото мислят биолозите. При това този извод не задължително е в полза на съвременната епоха. Ако оценяваме живота минута по минута, вероятно можем да кажем, че през Средновековието той е бил тежък. От друга страна, ако тогава хората са вярвали в обещанието за вечно блаженство в отвъдния живот, вероятно животът за тях е бил далеч по-смислен и стойностен от този на хората в нашето секуларизирано време, което ни обещава само пълно забвение. Запитани „Удовлетворени ли сте от живота си като цяло?“, хората от Средновековието може би биха го оценили доста високо по скалата на субективното благополучие.

Значи нашите предци от Средновековието са били щастливи, защото са намирали смисъл в живота си благодарение на една колективна заблуда — животът в отвъдното? Точно така. След като никой не оспорвал фантазиите, защо им било на тях самите да го правят? Доколкото можем да кажем, от чисто научна гледна точка човешкият живот няма абсолютно никакъв смисъл. Хората са продукт на слепи еволюционни процеси, лишени от цели и намерения. Действията ни не са част от някакъв божествен космически план и ако утре планетата Земя се пръсне на части, вселената вероятно ще продължи обичайния си ход. Доколкото сме в състояние да преценим, липсата на човешката субективност няма да се отрази на случващото се. Следователно какъвто и смисъл да приписват хората на своя живот, това е една заблуда. Отвъдните смисли, които хората през Средновековието проектирали върху своя живот, са не по-малко илюзорни от тези, които хуманизмът, национализмът и капитализмът предлагат на днешните хора. Ученият, който твърди, че животът му има смисъл, защото увеличава запаса от човешките знания, войникът, който вярва, че животът му има смисъл, защото воюва в защита на родината си, и предприемачът, който намира смисъл в създаването на нова компания, са в плен на същата илюзия като техните средновековни аналози, намирали смисъл в Светите писания, кръстоносните походи и строежа на катедрали.

Следователно, изглежда, щастието се свежда до съгласуване на собствените ни заблуди с доминиращите в рамките на общността, към която принадлежим. Докато моите лични разкази са в синхрон с тези на хората около мен, мога да се убеждавам, че животът е смислен и да извличам щастие от тази си убеденост.

Това е доста потискащ извод. Наистина ли щастието се основава на самозаблуда?

Ако щастието предполага изпитване на приятни усещания, то за да бъдем по-щастливи трябва да прекроим биохимията си. Ако щастието се основава на усещането, че животът ни е смислен, то за да бъдем по-щастливи, трябва да се самозаблуждаваме по-ефективно. Има ли и трета възможност?

И двете разгледани по-горе схващания споделят допускането, че щастието е някакъв вид субективно преживяване (на удоволствие или смисъл) и съответно, за да оценим степента, в която хората са щастливи, е достатъчно да ги попитаме как се чувстват. За много от нас това изглежда логично, тъй като доминиращата религия в епохата ни е либерализмът. Според него субективните преживявания са неприкосновени, те са върховният източник на всеки авторитет. Кое е добро и кое лошо, кое е красиво и кое грозно, кое трябва да правим и кое не се определят от това как всеки от нас сам усеща нещата.

Либералната политика се основава на идеята, че гласоподавателите знаят най-добре кое е най-добро за тях и няма нужда от някакъв Голям брат, който да ни казва какво да правим. Либералната икономика се основава на идеята, че потребителят винаги има право. Либералните изкуства твърдят, че красотата е в очите на наблюдателя. Студентите в либералните училища и университети биват обучавани да мислят самостоятелно. Рекламите ни призовават: „Просто го направи!“ Екшъните, пиесите, сериалите, романите и заразителните поппесни непрекъснато ни втълпяват: „Бъди верен на себе си!“ „Вслушвай се във вътрешното си аз!“ „Следвай гласа на сърцето си!“ Класически израз на това разбиране дава Жан-Жак Русо: „Това, което чувствам, че е добро, е добро. Това, което чувствам, че е лошо, е лошо.“

Хора, отгледани от деца с подобни лозунги, са склонни да вярват, че щастието е субективно усещане и че всеки отделен човек знае най-добре дали е щастлив, или нещастен. Тази убеденост е характерна за либерализма. Повечето религии и идеологии в историята твърдят, че има обективни критерии за добро и красиво, а също и за това какво трябва да правим. Те се отнасят с подозрение към усещанията и предпочитанията на обикновения човек. На входа на храма на Аполон в Делфи поклонниците били посрещани с надписа: „Познай себе си!“ Това означава, че обикновеният човек не познава истинския си аз и съответно не може да знае какво е истинско щастие. Фройд вероятно би се съгласил с това. (Парадоксално е, че докато психологическите изследвания на субективното благополучие се основават на способността на хората коректно да оценяват своето щастие, основанието за съществуване на психотерапията е, че хората в действителност не познават себе си и понякога имат нужда от помощта на професионалисти, за да се освободят от вредните навици.)

Същото се отнася за християнските теолози. Свети Павел и свети Августин били съвсем наясно, че повечето хора биха предпочели да правят секс, вместо да отправят молитви към Бог. Доказва ли това, че сексът е ключ към щастието? Не според тях двамата. Това доказва единствено, че човешката природа е греховна и хората лесно биват въвеждани в изкушение от Сатаната. От гледна точка на християнството мнозинството от хората са в общо взето в същото положение като пристрастените към хероина наркомани. Да си представим, че психолог провежда изследване на щастието сред група наркомани. Техните отговори на неговите въпроси показват, че всеки от тях изпитва щастие единствено когато си инжектира хероин. Означава ли това, че психологът трябва да заключи, че хероинът е пътят към щастието?

Идеята, че собствените ни усещания не са надежден път към истината, не е типична единствено за християнството. Що се отнася до познавателната ценност на усещанията, дори Дарвин и Докинс могат да намерят общ език със свети Павел и свети Августин. Според теорията за себичния ген естественият отбор кара хората, също като останалите организми, да избират онова, което е добро за възпроизводството на техните гени, дори да е лошо за тях като индивиди. Повечето мъже прекарват живота си в тежък труд, грижи, съревнование и борба, вместо да се радват на кротко блаженство, защото тяхната ДНК ги манипулира, преследвайки собствените си себични цели. Също като Сатаната, ДНК използва мимолетни наслади, за да омае хората и да ги постави под своята власт.

Повечето религии и философии възприемат подход към щастието, различаващ се съществено от този на либерализма. (D. М. McMahon, The Pursuit of Happiness: A History from the Greeks to the Present (London: Allen Lane, 2006)) Особено интересна е позицията на будизма, тъй като той отдава на въпроса за щастието по-голямо значение от която да е друга религия. В продължение на 2500 години будистите систематично изследват същността на щастието и неговите причини, поради което сред научната общност се наблюдава засилващ се интерес към тяхната философия и медитативни практики.

Будизмът споделя с биологическия подход към щастието една ключова предпоставка — разбирането, че то е продукт на процеси, протичащи в нашето тяло, а не резултат от събития във външния свят. Изхождайки от тази предпоставка обаче, той достига коренно различни изводи.

Според будизма повечето хора отъждествяват щастието с приятните усещания, а нещастието — с неприятните усещания. Поради това те приписват огромно значение на начина, по който се чувстват, стремейки се да изпитват колкото се може повече удоволствие и колкото се може по-малко болка. Каквото и да правим в живота си, независимо дали се почесваме по крака, наместваме се по-удобно в стола си или водим световни войни, ние се стремим към постигане на наслада.

Проблемът според будизма е в това, че усещанията ни са само мимолетни вибрации, променящи се неспирно като вълните на океана. Ако преди пет минути съм се чувствал радостен и изпълнен с решимост, сега тези усещания могат да ме напуснат и да изпитвам тъга и обезсърчение. Затова ако искам да изпитвам приятни усещания, трябва неспирно да ги преследвам, отбягвайки неприятните. Дори и да успея в това начинание, ще трябва да започвам отново и отново, без никога да постигам трайно възнаграждение за всичките си усилия.

С какво са чак толкова важни тези ефимерни достижения? Защо да се боря така упорито за постигането на нещо, което изчезва веднага щом съм го хванал в ръцете си? Според будизма коренът на страданието не е усещането за болка, тъга или безсмислие на живота. По-скоро истинският му корен се крие в безспирното и безсмислено преследване на ефимерни усещания, пораждащо напрегнатост, безпокойство и неудовлетвореност. Заради него умът ни никога не постига покой. Той не е доволен дори когато изпитваме наслаждение, тъй като изпитва страх, че то скоро ще спре, придружен от стремеж да го запази и усили.

Хората постигат освобождение от страданието не когато изпитват някакво чезнещо наслаждение, а по-скоро когато проумеят непостоянната природа на всички усещания и погасят своите желания. Това е целта на будистките техники за медитация. Когато медитирате, трябва да наблюдавате внимателно своите тяло и ум, наблюдавайки неспирното пораждане и отминаване на всички усещания и осъзнавайки колко напразни са поражданите от тях копнежи. Когато копнежът изчезне, умът става спокоен, ясен и удовлетворен. Различни усещания продължават да се пораждат и отминават — радост, гняв, скука, похот — но след като се отървем от желанията си, ние можем да ги приемем като това, което са. Тогава ще заживеем в настоящето, вместо да се отдаваме на празни блянове по възможното.

Постигнатото по този начин спокойствие е така дълбоко, че нито един от онези, които прекарват живота си в трескаво преследване на приятни усещания, не може дори да си го представи. Представете си човек, седящ от десетилетия край морския бряг, приветствайки определени „добри“ вълни, стремейки се да предотврати тяхното разбиване в брега и същевременно отблъсквайки определени „лоши“ вълни, стремейки се да избегне тяхното доближаване. Ден след ден той стои край морето и се занимава с това влудяващо упражнение. В крайна сметка сяда на пясъка и просто оставя вълните да идват и да се отдръпват сами. Какъв покой би изпитал тогава!

Тази идея е така чужда на съвременната либерална култура, че когато западното Ню ейдж движение се натъква на прозренията на будизма, то ги превежда на либерален език, с което ги преобръща наопаки. Неговите последователи често твърдят: „Щастието не зависи от външни условия. То зависи само от това, което ние самите усещаме. Хората трябва да спрат да се стремят към външни постижения като богатство и социален статус и да възстановят връзката с вътрешното си аз.“ Иначе казано, „щастието извира отвътре“. Това е точно същото, което твърдят и биолозите, но е точно обратното на това, което твърди Буда.

Буда би се съгласил със съвременната биология и с Ню ейдж, че щастието не зависи от външни условия. Неговото по-важно и далеч по-дълбоко прозрение е, че истинското щастие не зависи и от вътрешните ни преживявания. Всъщност колкото повече значение им придаваме, колкото повече желания ги съпътстват, толкова повече страдаме. Препоръката на Буда е да спрем не само преследването на външни постижения, а и на вътрешни преживявания.

Време е да обобщим. Въпросниците за субективно благополучие целят да го определят посредством вътрешните ни преживявания, поради което разглеждат стремежа към щастие като преследване на конкретно емоционално състояние. От друга страна, много традиционни философии и религии като будизма приемат, че ключът към щастието е самопознанието — разбирането на това кои сме в действителност. Повечето хора погрешно се идентифицират със своите чувства, мисли, влечения и антипатии. Когато изпитват гняв, те си мислят: „Аз съм гневен. Това е моят гняв.“ Поради това те прекарват живота си в отбягване на едни усещания и стремеж към други, без да осъзнават, че те не са своите усещания, че неуморното преследване на тези усещания е причина за всички страдания.

Ако това е така, то цялото ни разбиране на историята на щастието може да се окаже погрешно. Може би не е чак толкова важно дали очакванията на хората намират удовлетворение и дали те се радват на приятни усещания. Основният въпрос е дали хората са наясно с истината за самите себе си. Какви са свидетелствата, които показват, че днес ние сме в по-непосредствен досег с тази истина в сравнение с древните събирачи или средновековните селяни?

Учените започват да изследват историята на щастието едва преди няколко години и все още са на етапа на формулиране на изходни хипотези и търсене на подходящи изследователски методи. Прекалено рано е да приемаме категорични изводи, слагайки край на дебат, който едва сега започва. Важно е по-скоро да усвоим колкото се може повече алтернативни подходи и да поставяме правилните въпроси.

Повечето исторически изследвания се фокусират върху големите идеи на великите мислители, смелостта на воините, милосърдието на светците и креативността на творците. Те ни казват много за сплитането и разплитането на социалната тъкан, за възхода и упадъка на империите, за въвеждането и разпространението на технологиите. Въпреки това те не ни казват как всичко това се отразява върху отделните хора с техните радости и страдания. Това е най-голямата празнина в историята. Нека започнем да я запълваме.

В началото на тази книга историята беше представена като следващ етап в спектъра на физиката, химията и биологията. Човекът е подчинен на същите физични сили, химически реакции и процеси на естествен отбор като всички останали живи създания. Естественият отбор може и да му е осигурил много по-широко поле за изява, отколкото е предоставено на който и да било друг организъм, но то все пак има своите граници. От това следва, че въпреки всичките си усилия и достижения Homo sapiens е неспособен да преодолее биологично фиксираните си граници.

В началото на XXI в. обаче това вече не е така: ние прекрачваме тези граници. Започваме да нарушаваме законите на естествения отбор, поставяйки на мястото им законите на интелигентния дизайн.

В продължение на почти 4 милиарда години всеки отделен организъм на планетата е еволюирал по силата на естествения отбор. Нито един организъм не е създаден от интелигентен творец. Жирафът например се е сдобил с дългия си врат благодарение на съперничеството между древните му предшественици, а не по прищявка на свръхинтелигентно създание. Просто жирафите с по-дълъг врат имали по-добър достъп до храна и съответно имали по-многобройно поколение от онези с къси вратове. Никой и определено нито един жираф не си е казвал: „Дългият врат ще позволи на жирафите да хрупат листа по горните клони на дърветата. Хайде тогава да удължим вратовете им.“ Красотата на теорията на Дарвин е в това, че тя прави излишно допускането на интелигентен създател за целите на обяснението на дългите вратове на жирафите.

В продължение на милиарди години интелигентен дизайн не бил възможен, тъй като нямало интелигентни създания, които да сътворяват различни неща. Микроорганизмите, които съвсем доскоро били единствените живи създания, са способни на удивителни подвизи. Микроорганизъм от един вид може да вложи генетичен код от съвсем други биологични видове в своята клетка, което му осигурява нови възможности, например устойчивост към антибиотици. Въпреки това — доколкото ни е известно — микроорганизмите нямат съзнание, нито цели в живота или способност за планиране.

На определен етап от еволюцията организмите от рода на жирафите, делфините, шимпанзетата и неандерталците се сдобили със съзнание и способност за планиране. Но дори един неандерталец да можел да си представи пернато създание, което е толкова дебело и бавно подвижно, че да може лесно да го улови щом огладнее, той нямал възможност да превърне тази своя фантазия в действителност. Вместо това трябвало да ловува птици, създадени от естествения отбор.

Първите знаци, че това е напът да се промени, датират отпреди около 10 000 години, по време на земеделската революция. Хората, мечтаещи си за дебели и бавноподвижни пилета, открили, че ако съчетаят най-тлъстата кокошка с най-туткавия петел, част от тяхното потомство ще бъде едновременно тлъсто и туткаво. Ако съчетаеш част от неговите представители едни с други, ще получиш генетична линия от тлъсти и туткави пилета. Това било порода, непозната в природата, създадена от интелигентен творец — не бог, а човек.

Все пак, сравнен с всемогъщите божества, Homo sapiens имал ограничени способности. Той можел да развъжда селективно различни видове, заобикаляйки или ускорявайки процесите на естествен отбор, които оказвали влияние на пилетата в природата, но не можел да създава напълно нови характеристики, които отсъствали в генетичния запас на птичия вид. В този смисъл отношението между Homo sapiens и пилетата напомняло на много други симбиотични връзки, които често възникват самостоятелно в природата. Той оказвал специфичен селективен натиск върху пилетата, карайки по-дебелите и бавноподвижни да се размножават, също както опрашващите пчели оказват селективен натиск върху цветята, карайки по-яркоцветните да се размножават.

Днес проточилото се 4 милиарда години господство на естествения отбор е изправено пред съвсем ново предизвикателство. В лаборатории, пръснати по целия свят, учените проектират нови живи създания. Те напълно безнаказано престъпват законите на естествения отбор, неограничавани дори от изходните характеристики на живите организми. Бразилският биотворец Едуардо Кац решава да сътвори през 2000 г. ново произведение на изкуството: флуоресциращ зелен заек. За целта Кац се свързва с френска генетична лаборатория и предлага финансиране за създаването на светещ заек с определени характеристики. Френските учени взели ембрион на най-обикновен бял заек, вкарали в неговата ДНК ген от зелена флуоресцираща медуза и хоп, готово! Ето, мосю, вашия флуоресциращ зелен заек. Кац нарекъл заека Алба.

Невъзможно е да обясним съществуването на Алба въз основа на законите на естествения отбор. Тя е продукт на интелигентен дизайн. Освен това е и предвестник на бъдещето. Ако потенциалът, за който свидетелства, бъде реализиран напълно и човечеството не се самоунищожи междувременно, то научната революция може да се окаже по-значима от всички останали революции. Тя може да се окаже най-важната биологична революция след появата на живот на Земята. След продължила 4 милиарда години епоха на естествен отбор Алба бележи началото на нова космическа ера, в която животът се ръководи от принципите на интелигентния дизайн. Ако това се случи, то цялата история на човека до този момент ще може да се разглежда ретроспективно като процес на експериментиране и усвояване на умения, водещи до революционализиране на играта на живота. Този процес трябва да се разглежда в космическа перспектива, в мащаб от милиарди години, а не от гледна точка на човешката история с нейния мащаб от хилядолетия.

Биолозите по целия свят водят битка с движението на интелигентния дизайн, което се противопоставя на преподаването на Дарвиновата теория на еволюцията в училищата, твърдейки, че сложността на биологичните организми доказва, че трябва да съществува създател, чийто ум е претеглил всичките им характеристики предварително. Биолозите имат право по отношение на миналото, но по ирония на историята може да се окаже, че защитниците на интелигентния дизайн имат право по отношение на бъдещето.

По времето, когато е писана тази книга, изместването на естествения отбор от интелигентния дизайн може да се случи по един от три начина: чрез биологично инженерство, проектиране на киборги (създания с органични и неорганични компоненти) и създаване на неорганичен живот.

Биологичното инженерство е съзнателна човешка намеса на биологично ниво (например чрез имплантиране на гени), целяща да модифицира формата, способностите, потребностите или желанията на организма в съгласие с определена културна идея, както се случва с Едуардо Кац неговите художествени предпочитания.

Няма нищо ново в биологичното инженерство като такова. Хората го прилагат от хилядолетия, за да придадат нов облик на самите себе си и на други организми. Елементарен пример е кастрацията. Хората кастрират бикове от поне 10 000 години, за да ги превърнат във волове. Воловете са по-малко агресивни, съответно по-лесно се обучават да теглят плуг. Хората са кастрирали и собствените си момчета, за да ги дарят с пленителен глас и способност да изпълняват сопранови партии или да ги превърнат в евнуси, на които може да бъде поверен надзора над султанския харем.

Скорошното развитие в разбирането ни за функционирането на организмите чак до клетъчно и дори атомно ниво разкриват невъобразими преди това възможности. Днес ние можем например не просто да кастрираме мъж, а да променим пола му чрез хирургически и хормонални манипулации. Това не е всичко. Представете си смесицата от удивление, отвращение и смайване, предизвикани през 1996 г. от появата на следната фотография във вестниците и по телевизията:

Не, фотошоп няма нищо общо. Това е необработен кадър, показващ реална мишка, на чийто гръб учените са имплантирали хрущялни клетки от крава. Учените са способни да контролират растежа на нова тъкан и в случая да й придадат формата на ухо. Процесът може скоро да позволи на учените да създават изкуствени уши, които след това да бъдат трансплантирани на хора. (Keith Т. Paige et al., ‘De Novo Cartilage Generation Using Calcium Alginate-Chondrocyte Constructs’, Plastic and Reconstructive Surgery 97:1 (1996), 168-178.)

Дори по-удивителни постижения могат да бъдат постигнати чрез генно инженерство, което повдига различни етически, политически и идеологически въпроси. Не само набожните монотеисти се противопоставят на идеята хората да поемат ролята на Бог. Много убедени атеисти са не по-малко шокирани от идеята, че учените изземат функциите на природата. Активистите, защитаващи правата на животните, заклеймяват страданията на лабораторните животни при генетични експерименти, но и на селскостопански животни, които биват оформяни, без да бъдат отчитани собствените им потребности и желания. Защитниците на човешките права се страхуват, че генното инженерство може да се използва за създаване на свръхчовеци, способни да превърнат всички останали в свои роби. Лоши пророци споделят апокалиптични видения, в които биодиктатори клонират безстрашни войници и покорни работници. Преобладава чувството, че прекалено много възможности се разкриват пред нас прекалено бързо и нашата способност да модифицираме гените надминава способността ни да използваме мъдро и прозорливо тази способност.

По тази причина понастоящем използваме малка част от потенциала на генното инженерство. Повечето от изкуствено създадените организми са сред онези с най-малко политическо лоби — растения, гъби, бактерии и насекоми. Например генетични линии на Ешерихия коли, бактерия-симбионт, обитаваща червата на хората (която излиза на преден план, когато напусне червата, причинявайки смъртоносни инфекции), са модифицирани така, че да произвеждат биогориво. (David Biello, ‘Bacteria Transformed into Biofuels Refineries’, Scientific American, 11 януари 2010) Ешерихия коли и няколко вида гъби са модифицирани така, че да произвеждат инсулин, което намалява цената на лечението на диабета. (Gary Walsh, ‘Therapeutic Insulins and Their Large-Scale Manufacture’, Applied Microbiology and Biotechnology 67:2 (2005), 151-159.) Ген, извлечен от арктическа риба, е вкаран в картофи, което ги прави по-неподатливи на замръзване. (James G. Wallis et al., ‘Expression of a Synthetic Antifreeze Protein in Potato Reduces Electrolyte Release at Freezing Temperatures’, Plant Molecular Biology 35: 3 (1997), 323-330.)

Бозайници също са подлагани на генно инженерство. Ежегодно млекодобивната индустрия губи милиарди долари заради мастита — заболяване, поразяващо вимето на дойната крава. Понастоящем учените експериментират с генно модифицирани крави, чието мляко съдържа лизостафин — химикал, атакуващ бактериите, причиняващи заболяването. (Robert J. Wall et al., ‘Genetically Enhanced Cows Resist Intramammary Staphylococcus Aureus Infection’, Nature Biotechnology 23:4 (2005), 445-451.) Цената на свинското месо спада, тъй като все повече потребители избягват вредните за здравето мазнини в шунката и бекона. Има обаче надежда, свързана с все още експериментална порода свине, в чиито геном е въведен генетичен материал от червей. Новите гени карат свинете да превръщат вредните омега-6 мастни киселини в техния полезен за здравето братовчед — омега-3. (Liangxue Lai et al., ‘Generation of Cloned Transgenetic Pigs Rich in Omega-3 Fatty Acids’, Nature Biotechnology 24:4 (2006), 435-436.)

В бъдеще създаването на прасета с полезни за здравето мазнини ще бъде детска работа. Генетиците са успели например да увеличат шесткратно средната продължителност на живота на червеи, а също да създадат мишки гении с усъвършенствана памет и способност за учене. (Ya-Ping Tang et al., ‘Genetic Enhancement of Learning and Memory in Mice’, Nature 401 (1999), 63-69.) Полевките са дребни и жилави гризачи, на вид напомнящи мишки, и повечето от тях имат склонност към безразборен секс.

Има обаче един вид, чиито представители формират трайни моногамни връзки. Генетиците твърдят, че са изолирали гените, отговорни за тяхната моногамност. Ако въвеждането на този ген може да направи един Дон Жуан сред полевките във верен и любящ съпруг, нима няма да се окаже, че можем да манипулираме генетично не само индивидуалните способности на полевките (и хората), но и социалната структура на техните общности? (Zoe R. Donaldson and Larry J. Young, ‘Oxytocin, Vasopressin and the Neurogenetics of Sociality’, Science 322:5903 (2008))

Генетиците не се опитват да трансформират само съществуващи животински видове. Те се опитват да съживят и отдавна изчезнали създания. Не става дума само за динозаври като в „ Джурасик Парк“. Екип от руски, японски и корейски учени наскоро секвенираха генома на древни мамути, открити замръзнали в сибирските ледове. Сега те планират да вземат оплодена яйцеклетка на слон, да заместят слонската ДНК с реконструирана ДНК на мамут и да я имплантират в утробата на женски слон. След около 22 месеца те очакват да се роди първият мамут от 5000 години. (Terri Pous, ‘Siberian Discovery Could Bring Scientists Closer to Cloning Woolly Mammoth’, Time, 17 септември 2012 г., посетено на 19 февруари 2013 r.; Pasqualino Loi et al,,Biological time machines: a realistic approach for cloning an extinct mammal', Endangered Species Research 14 (2011), 227-233; Leon Huynen, Craig D. Millar and David M. Lambert, ‘Resurrecting ancient animal genomes: The extinct moa and more’, Bioessays 34 (2012), 661-669.)

Защо обаче да спираме дотук? Професор Джордж Чърч от Харвардския университет наскоро предложи след завършването на проекта за секвениране на генома на неандерталците да имплантираме реконструирана неандерталска ДНК в човешка яйцеклетка и така да създадем първото неандерталско дете от 30 000 години. Чърч твърди, че той може да направи това за нищожната сума от 30 милиона долара. Няколко жени вече се кандидатираха за ролята на сурогатни майки. (Nicholas Wade, ‘Scientists in Germany Draft Neandethal Genome’, New York Times, 12 февруари 2009 г., https://www.nytimes.com/2009/02/13/science/13neanderthal.html )

За какво са ни неандерталци? Някои твърдят, че ако можем да изследваме живи неандерталци, ще си отговорим на някои от най-вълнуващите въпроси за произхода и предимствата на Homo sapiens. Сравнявайки неандерталски с човешки мозък и набелязвайки структурните разлики между тях, вероятно можем да идентифицираме биологичните изменения, довели до появата на съзнанието такова, каквото го познаваме. В добавка има и етическо основание — някои твърдят, че ако Homo sapiens е отговорен за изчезването на неандерталците, то е наш морален дълг да ги възкресим. Ако разполагаме с неандерталци, те биха ни свършили някаква работа. Много индустриалци биха били щастливи да плащат на един неандерталец да върши черната работа на двама човеци.

Защо обаче да спираме с неандерталците? Защо да не се върнем на чертожната дъска на Бог и да проектираме един по-добър Homo sapiens? Способностите, потребностите и желанията на Homo sapiens имат биологична основа, а геномът му не е по-сложен от този на полевките и мишките. (Мишият геном съдържа около 2,5 милиарда нуклеотидни бази, а нашия — 2,9 милиарда, т.е. само с 14% повече.) (Robert Н. Waterson et al., ‘Initial Sequencing and Comparative Analysis of the Mouse Genome’, Nature 420:6915 (2002), 520.) В средносрочна перспектива, вероятно след няколко десетилетия, генното инженерство и други типове биологично инженерство могат да ни позволят да правим съществени промени не само в нашата физиология, имунна система и продължителност на живот, а също и в нашите интелектуални и емоционални способности. Ако генното инженерство може да създаде гениални мишки, защо не гениални хора? Ако можем да създадем моногамни полевки, защо да не заложим в хората вярност към брачните им партньори?

Когнитивната революция, която превърна Homo sapiens от незначителен примат в господар на света, не налага забележими физиологични промени и не се отразява дори върху размера и формата на неговия мозък. Вероятно тя е породена от няколко малки промени във вътрешната структура на мозъка. Вероятно друга малка промяна ще бъде достатъчна да разпали втора когнитивна революция, пораждайки съвсем нов тип съзнание и трансформирайки Homo sapiens в нещо съвсем различно.

Вярно е, че все още ни липсват уменията да го постигнем, но, изглежда, няма непреодолими технологични бариери пред създаването на свръхчовеци. Основните пречки, които забавят изследванията върху хора, са етически и политически. Без значение колко убедителни са етическите аргументи, трудно можем да си представим, че те още дълго ще спират следващите стъпки в тази посока, ако залогът е възможността животът ни да се удължи неограничено дълго, да бъдат победени нелечимите болести и да бъдат усъвършенствани когнитивните и емоционалните ни способности.

Какво би се случило например, ако бъде разработено лекарство за болестта на Алцхаймер, което има страничен ефект — подобрява съществено паметта на здрави хора? Кой тогава би искал да спре изпитанията му? И щом веднъж то бъде разработено, коя ще бъде тази правораздаваща институция, която ще го направи достъпно само за болните от Алцхаймер, лишавайки от достъп до него здрави хора, които биха искали да се сдобият със суперпамет?

Неясно е дали биологичното инженерство ще успее да възкреси неандерталците, но пък изглежда вероятно то да смъкне замесата, скриваща от очите ни вътрешната природа на Homo sapiens. Бърникането в гените ни не е задължително да ни убие. От друга страна, ако се увлечем с него, можем да спрем да бъдем хора и да се превърнем в нещо различно.

Има и друга нова технология, способна да промени законите на живота. Киборгите са същества, съчетаващи органични и неорганични компоненти. Такива са например хората с бионични ръце. В известен смисъл днес почти всички имаме бионични приставки, тъй като дадените ни от природата сетива и биологични функции са разширени чрез устройства като очила, пейсмейкъри, протези, компютри и мобилни устройства (които улесняват мозъка ни в съхраняването и обработката на данни). Балансираме на ръба на това да се превърнем в истински киборги, разполагащи с неорганични компоненти, неотделими от собственото им тяло, които ще модифицират техните способности, желания, характер и личностна идентичност.

Агенцията за иновативни изследвания в областта на отбраната (DARPA), финансирана от американското министерство на отбраната, вече е превърнала някои насекоми в киборги. Идеята е да се имплантират електронни чипове, детектори и процесори в тялото на муха или хлебарка, които биха позволили на оператор (човек или компютър) да контролира от разстояние движенията им и да ги използва за добиване и предаване на информация. Една подобна муха може да си седи кротко върху стената във вражеската щаб-квартира, подслушвайки строго секретни разговори и разбира се, ако не бъде уловена от паяк, да ни информира какво планират враговете. През 2006 г. американският Център за подводна война (NUWC) съобщи за намерението си да създаде акули киборги. Съобщението гласеше: „NUWC разработва невронен имплант, целящ да позволи контролиране на поведението на животното приемник.“ Разработчиците се надяват да идентифицират магнитните полета, създавани от подводници и дълбоководни мини, с помощта на природните умения за засичане на магнитни полета на акулите, които превъзхождат всеки създаван до момента от човека детектор. (Bill Christensen, ‘Military Plans Cyborg Sharks’, Live Science, 7 март 2006 г., посетено на 10 декември 2010 г., https://www.livescience.com/603-military-plans-cyborg-sharks.html)

Хора също биват превръщани в киборги. Слуховите апарати от най-ново поколение биват наричани „бионични уши“. Това са импланти, улавящи звука чрез микрофон, поставен във външното ухо. Имплантите филтрират звуците, идентифицират човешките гласове и ги преобразуват в електронни сигнали, които биват изпращани директно в централния слухов нерв, а оттам — в мозъка. (‘Cochlear Implants’, National Institute on Deafness and Other Communication Disorders, посетено на 22 март 2012 r., https://www.nidcd.nih.gov/health/cochlear-implants)

„Ретина Имплант“, финансирана от правителството германска компания, разработва очна протеза, която ще позволи на слепи хора поне частично да си възвърнат зрението. Тя включва микрочип, който се поставя във вътрешността на окото. Фотоклетките му абсорбират попадащата върху тях светлина и я преобразуват в електрични импулси, стимулиращи функциониращите нервни клетки в ретината. Нервните импулси от тези клетки стимулират съответните зони в мозъка, което поражда зрителни усещания. Понастоящем технологията позволява на пациентите да се ориентират в пространството, да четат и дори да разпознават лица. (Retina Implant, https://www.retina-implant.de/en/)

Джеси Съливан е американски електротехник, който през 2001 г. в резултат то нещастен случай губи и двете си ръце до рамото. Днес той използва бионични ръце, разработени от Института за рехабилитация в Чикаго. Специално свойство на новите му ръце е, че те се управляват със силата на мисълта. Нервните сигнали, пристигащи от мозъка на Джеси, се превръщат от микрокомпютри в електрически сигнали, които движат ръцете. Когато Джеси иска да вдигне ръка, той прави същото, което несъзнателно прави всеки обикновен човек, и ръката му се повдига. Тези ръце могат за извършват по-ограничен набор от операции в сравнение с органичните, но все пак позволяват на Джеси да осъществява повечето от ежедневните си дейности. Сходна бионична ръка наскоро беше поставена на американката Клодия Мичъл. Тя е военнослужеща, загубила ръката си при инцидент с мотор. Учените вярват, че скоро ще имаме бионични ръце, които не само ще се движат със силата на мисълта, но ще могат и да връщат сигнали обратно в мозъка, с което ще позволят възстановяване на усещането за допир. (David Brown, ‘For 1st Woman With Bionic Arm, a New Life Is Within Reach’, Washington Post, 14 септември 2006 г.)

Понастоящем тези бионични ръце са второкачествен заместител на своите органични първообрази, но пък имат неограничен потенциал за развитие. Те могат например да бъдат направени много по-силни от истинските — с такава ръка без проблем може да бъде нокаутиран дори световният шампион по бокс. Освен това, те имат предимството, че могат да се подменят или да бъдат отделяни от тялото и да се използват от разстояние.

Учените от университета Дюк в Северна Каролина наскоро демонстрираха това с маймуни резус, в чиито мозъци бяха имплантирани електроди. Електродите приемат сигнали от мозъка и ги препредават към външно устройство. Маймуните са тренирани да контролират с мислите си отделените от тялото им бионични ръце и крака. Една от тях, наречена Аврора, се научила да контролира бионичната си ръка в синхрон с биологичните. Подобно на индуистка богиня, Аврора вече разполагала с три ръце, една от които можела да се намира в друга стая или дори в друг град. Тя можела да си седи в лабораторията в Северна Каролина, да си чеше гърба с едната ръка, главата — с другата и да вземе банан, намиращ се в Ню Йорк с третата (въпреки че все още не е способна да изяде плода от разстояние). Друга маймуна, Идоя, се сдобива със световна слава през 2008 г., контролирайки двойка бионични крака в Киото, Япония, от своя стол в Северна Каролина. Краката тежали 20 пъти собственото й тегло. (Miguel Nicolelis, Beyond Boundaries: The New Neuroscience of Connecting Brains and Machines — and How It Will Change Our Lives (New York: Times Books, 2011).)

Синдромът на заключения човек е състояние, при което се губи напълно или почти напълно способността за движение на тялото, като същевременно когнитивните способности остават непокътнати. Пациентите, страдащи от този синдром, до момента могат да комуникират с външния свят само помръдвайки очи. На неколцина пациенти бяха имплантирани електроди в мозъка; стремежът е получените с тяхна помощ сигнали да се преобразуват не само в движения, но и в думи. Ако експериментите са успешни, пациентите най-после ще могат да комуникират пряко с външния свят и дори да използват технологията, за да четат мислите на други хора. (Chris Berdik, ‘Turning Thought into Words’, BU Today, 15 октомври 2008 г., посетено на 22 март 2012 г., http://www.bu.edu/today/2008/turning-thoughts-into-words/ )

Сред проектите, по които се работи в момента, безспорно най-революционен е опитът да се разработи двупосочен интерфейс, позволяващ на компютрите да разчитат сигнали от човешкия мозък и да изпращат към него сигнали, които той може да интерпретира. Представете си какво би станало, ако чрез такъв интерфейс свържем мозъка си директно с интернет или пък свържем няколко мозъка един с друг, създавайки нещо като мозъчен интернет? Какво би се случило с нашата памет, съзнание и личностна идентичност, ако мозъкът ни се сдобие с пряк достъп до хранилището на колективната памет? При тази ситуация един киборг би имал достъп до спомените на друг, но не като чуе разказ за тях, прочете ги в автобиография, или си ги представи, а като си припомни пряко, сякаш са негови собствени. Какво би се случило с личностната и половата идентичност, когато умът стане колективен орган? Как можеш да познаеш себе си и да следваш мечтите си, ако тези мечти не са в собствения ти ум, а в колективно хранилище на стремежите?

Подобен киборг повече няма да бъде човек, нито дори биологичен организъм, а нещо напълно различно. Това би било фундаментално различен тип същество, философските, психологическите и политическите последици от чиято поява не бихме могли да осмислим напълно.

Трети начин, по който можем да променим законите на живота, е като създадем небиологични организми. Най-очевиден пример са компютърните програми и вирусите, които са способни да еволюират независимо от нас.

Днес генетичните алгоритми са сред най-интересните феномени в света на компютърните науки. Чрез тях учените се опитват да подражават на генетичната еволюция. Много програмисти мечтаят да създадат програма, способна да се учи и еволюира напълно самостоятелно от своя създател. При това положение програмистът ще дава просто началния тласък, а неговото творение ще бъде в състояние да се развива в посока, непредвидена нито от неговия създател, нито от който и да било друг човек.

Прототип на такава програма вече е налице — нарича се компютърен вирус. Вирусите плъзват из интернет, възпроизвеждат се под формата на милиони копия, като същевременно биват преследвани от хищници — антивирусни програми и други вируси, стремящи се да заемат тяхното място в киберпространството. В някои случаи при копирането на вируса може да възникне грешка — компютърна мутация. Възможно е тя да се появи, тъй като създателят на вируса е заложил в програмата му от време на време при копирането му да се появяват случайни грешки. Възможно е и тя да е непредвидена. Ако случайно се окаже така, че модифицираният вирус по-успешно избягва антивирусните програми, без да губи способността си да прониква в други компютри, той ще се разпространи из цялото киберпространство. Така мутантът ще оцелее и успешно ще се възпроизвежда. В хода на времето киберпространството ще се напълни с нови вируси, които никой не е създал в този им вид, и те ще бъдат подложени на неорганична еволюция.

Можем ли да твърдим, че те са живи създания? Зависи от това какво разбирате под „живи създания“. Те определено са продукт на нов еволюционен процес, напълно независим от законите и ограниченията, характерни за биологичната еволюция.

Представете си и друга възможност — например че архивирате съдържанието на мозъка си в преносим харддиск и след това стартирате негова симулация на своя лаптоп. Дали тогава вашият лаптоп ще може да мисли и чувства като човек? Ако отговорът е да, дали това ще сте вие самият? А какво ще стане, ако компютърните програмисти създадат съвсем нов дигитален ум, съставен от компютърни програми и този нов ум разполага с понятие за Аз, самосъзнание и памет? Ако пуснете тази програма на своя компютър, дали тя ще има характеристиките на личност? Ако пък я изтриете, трябва ли да бъдете обвинени в убийство?

Вероятно скоро ще разполагаме с отговорите на тези въпроси. Проектът „Човешки мозък“, по който се работи още от 2005 г., цели да пресъздаде човешкия мозък в компютър, като електронните вериги в компютъра ще симулират невронните мрежи в мозъка. Ръководителят на проекта твърди, че при достатъчно финансиране в рамките на едно или две десетилетия ще разполагаме с изкуствен човешки мозък, който ще може да говори и да се държи като обикновен човек. Ако проектът постигне успех, това ще означава, че след 4 милиарда годишно лутане из света на органичните съединения животът най-после ще успее да си пробие път към обширните сфери на неорганичното, готов да приеме форми, непроницаеми дори за най-разюздаиата фантазия. Не всички учени са съгласни с тезата, че умът ни работи по начин, аналогичен на днешните дигитални компютри. Ако това е така, то днешните компютри няма да могат да го симулират по адекватен начин. Въпреки това би било необмислено категорично да отхвърлим тази възможност, без да й дадем шанс. През 2013 г. проектът получи финансиране от 1 милиард евро от Европейския съюз. (Jonathan Fildes, ‘Artificial Brain “ 10 years away“’, BBC News, 22 юли 2009 г., посетено на 19 септември 2012 r., http://news.bbc.co.uk/1/hi/8164060.stm )

Понастоящем е реализирана незначителна част от тези възможности. Въпреки това през 2013 г. светът постепенно се освобождава от оковите на биологията. Способността ни да преобразуваме не само света около нас, но преди всичко собствените ни умове и тела се развива с главоломна скорост. Все повече сфери на дейност напускат отъпканите си коловози. Юристите се налага да преосмислят въпросите за неприкосновеността на личните данни и личностната идентичност, правителствата — здравните грижи и социалното равенство, спортните асоциации и образователните институции — честната игра и постиженията, пенсионните фондове и трудовите пазари — да се приспособят към един свят, в който шейсетте години са новите трийсет. Всички те са изправени пред главоблъсканиците на биологичното инженерство, киборгите и неорганичния живот.

За секвенирането на първия човешки геном са нужни 15 години и 3 милиарда долара. Днес можете да направите това за няколко седмици срещу няколкостотин долара. (Radoje Drmanac et al., ‘Human Genome Sequencing Using Unchained Base Reads on SelfAssembling DNA Nanoarrays’, Science 327:5961 (2010), 78-81;‘Complete Genomics’уебсайт: http://www.completegenomics.com/ Rob Waters, ‘Complete Genomics Gets Gene Sequencing under $5000; https://techcrunch.com/2009/09/24/paypal-co-founder-and-founders-fund-partner-joins-dna-sequencing-firm-halcyon-molecular/ ) Ерата на персонализираната медицина, която съобразява лечението с особеностите на вашата ДНК, вече започна. Семейният лекар скоро ще може да ви осведоми, че има завишен риск да се разболеете от рак на черния дроб, но пък няма нужда да се притеснявате особено от инфаркт. Той ще може също да определи със сигурност, че популярно лекарство за дадена болест, което помага на 92% от хората, ще бъде безполезно за вас и вместо него трябва да приемате друго хапче, което е смъртоносно за други хора, но вие имате нужда точно от него. Пътят към усъвършенстването на медицината лежи открит пред нас.

От друга страна, напредъкът на медицината поставя пред нас нови етически дилеми. Етиците и юристите вече се борят с щекотливия въпрос за личната неприкосновеност на нашата ДНК. Да имат ли право застрахователните компании да искат данни за нашата ДНК и да увеличават изплащаните от нас вноски, ако открият в тях свидетелства за склонност към рисково поведение? Ще трябва ли да изпращаме нашата ДНК вместо професионална автобиография на потенциалните работодатели? Ще има ли правото някой от тях да предпочете кандидат за работа, ако неговата ДНК изглежда по-обещаващо? Или в такъв случай ще имаме правото да съдим работодателя за генетична дискриминация? Да бъде ли разрешено на компании, разработващи генномодифицирани животни, да получават патенти върху тяхната ДНК? Ясно е, че можем да притежаваме конкретно пиле, но можем ли да притежаваме цял вид пилета?

Подобни дилеми бледнеят пред етическите, социалните и политическите последици от проекта „Гилгамеш“ и нашия потенциал да създаваме свръхчовеци. Универсалната декларация за човешките права, финансирани от различни правителства по света медицински програми, националните здравноосигурителни компании и националните конституции по света признават, че хуманното общество трябва да осигури на всички свои членове адекватно медицинско лечение и да ги поддържа в достатъчно добро здраве. Всичко това е чудесно, докато медицината се занимава основно с предотвратяване и лекуване на болести. Какво би се случило, когато интерес за нея стане усъвършенстването на човека и създаването на нов елит?

Нашият свят, светът на късната модерност, се гордее с това, че за пръв път в историята е признал фундаменталното равенство на всички хора, макар да е напът да създаде най-неравното от всички общества. През вековете висшите класи винаги са вярвали, че са по-умни, по-силни и в общи линии по-добри от нисшите. Като цяло те се заблуждавали. Едно бебе, родено в семейството на бедни селяни, можело да бъде точно толкова интелигентно, колкото наследника на короната. С помощта на новата медицина претенциите на висшите класи скоро могат да станат обективна реалност.

Това не е научна фантастика. Сюжетът на повечето фантастични романи описва свят, в който хора, същите като нас, се възползват от върхови технологии — движещи се със светлинна скорост космически кораби и лазерни пистолети. Етическите и политическите дилеми, имащи отношение към тях, са заимствани от нашия свят, те пресъздават емоционалните и социалните напрежения на фона на един футуристичен пейзаж. От друга страна, технологиите от бъдещето имат потенциала да преобразят самия Homo sapiens, заедно с неговите емоции и желания, а не само използваните от нас превозни средства и оръжия. Какво е един космически кораб в сравнение с вечномлад киборг, лишен от сексуалност и възможност да се възпроизвежда, който може да споделя пряко мислите си с други създания, чиято способност за запаметяване и концентрация превишава хиляда пъти нашата, който никога не е гневен или тъжен, но притежава емоции и желания, които дори не можем да си представим?

Фантастичните романи рядко описват подобно бъдеще, тъй като то по дефиниция не може да бъде описано точно. Създаването на филм за живота на подобен суперкиборг би напомняло на опита „Хамлет“ да бъде представен пред публика от неандерталци. Бъдещите господари на света вероятно ще се различават от нас повече, отколкото ние от неандерталците. Докато ние и неандерталците сме хора, нашите наследници ще бъдат по-скоро богове.

Физиците определят Големия взрив като сингулярност. Това е точка, в която всички познати ни природни закони губят валидността си. Времето също не съществува. Затова е безсмислено да казваме, че нещо е съществувало „преди“ Големия взрив. Може би с бърза крачка се приближаваме към нова сингулярност, в която всички понятия, чрез които осмисляме нашия свят — аз, ти, мъж, жена, любов, омраза, — ще станат неприложими. Всичко случващо се отвъд тази точка за нас няма да има смисъл.

През 1818 г. Мери Шели публикува „Франкенщайн“ — разказ за учен, създал изкуствено същество, което излиза извън контрол и сее опустошение около себе си. През последните два века същата история е разказвана отново и отново по безброй начини. Тя се е превърнала в един от стожерите на новата митология на науката. На пръв поглед историята на Франкенщайн цели да ни предупреди, че ако се опитаме да си играем на Бог и да създаваме сами живот, ще бъдем наказани сурово. Тя има и по-дълбоко значение.

Митът за Франкенщайн показва на Homo sapiens, че дните му са преброени. Освен ако не настъпи ядрена или екологична катастрофа, разказва той, технологическият напредък скоро ще доведе до заместването на Homo sapiens с напълно различни създания, притежаващи не само различен физически облик, но и различен когнитивен и емоционален свят. За повечето хора това е изключително тревожна перспектива. Иска ни се да вярваме, че в бъдеще хора също като нас ще пътуват от планета на планета с бързи космически кораби. Не допускаме възможността създания с нашите емоции и личностна идентичност вече да не съществуват, а мястото ни да бъде заето от непознати за нас форми на живот, пред чиито способности нашите бледнеят.

Намираме утеха в идеята, че доктор Франкенщайн е създал ужасяващо чудовище, което трябва да унищожим, за да спасим самите себе си. Разказваме историята по този начин, защото това предполага, че ние сме най-добрите възможни същества и никога не е имало и няма да има по-съвършени от нас. Всеки опит да бъдем усъвършенствани е обречен на провал, тъй като дори телата ни да може да бъдат подобрени, човешкият дух е неприкосновен.

За нас не би било лесно да проумеем факта, че учените могат да създават духове също както и тела и че някой доктор Франкенщайн от бъдещето един ден може да създаде нещо, което наистина да ни превъзхожда — нещо, което да гледа на нас със същото снизхождение, с което ние се отнасяме към неандерталците.

Не можем да бъдем сигурни дали днешните Франкенщайновци са в състояние да осъществяват това пророчество. Бъдещето е неизвестно и би било изненадващо, ако прогнозите от последните няколко страници до една бъдат осъществени. Историята ни учи, че онова, което изглежда непосредствено предстоящо, може никога да не се случи поради непредвидени пречки, а други невъобразими възможности да станат действителност. Когато започва ядрената епоха през 40-те години на XX в., се появяват много апокалиптични прогнози за света през 2000 г., а когато „Спутник“ и „Аполо 11“ разпалват въображението на хората, се появяват много пророци, според които до края на века ще живеем в космически колонии на Марс и Плутон. Малка част от тези предсказания се сбъдват. Но пък никой не успява да предвиди интернет.

Ето защо не бързайте да си купувате застраховка срещу бъдещи съдебни дела, заведени от дигитални създания. Онези блянове или кошмари, които обсъдихме по-горе, са просто стимуланти за въображението. Следва да приемем сериозно единствено идеята, че следващият етап от историята ще включва не само технологични и организационни трансформации, но и дълбоко преобразяване на човешкото съзнание и личностна идентичност. Всичко това може да има толкова далечни последици, че самият термин „човек“ да се окаже неприложим. Колко време ни остава до този момент? Никой не знае. Както вече стана дума, според някои до 2050 г. някои хора вече ще са постигнали безсмъртие. По-умерените прогнози отнасят този момент към следващото столетие или хилядолетие. От гледна точка на 70 000 години човешка история какво са няколко хилядолетия?

Ако наистина завесата е напът да се спусне пред сцената на човешката история, то може би ние сме представители на последните поколения, които следва да потърсят отговор на въпроса: какви искаме да бъдем? Пред този въпрос, известен като въпрос за усъвършенстването на човека, бледнеят всички спорове, които в момента водят политици, философи, учени и обикновени хора. Наистина днешните разногласия между различните религии, идеологии, нации и класи по всяка вероятност ще изчезнат заедно със самия Homo sapiens. В случай че потомците ни наистина достигнат ново ниво на съзнание (или пък притежават нещо различно от съзнание, което дори не можем да си представим), то изглежда съмнително, че християнството или исляма ще представляват интерес за тях, че социалната им организация ще бъде изградена според комунистически или капиталистически принципи или че полът им ще бъде определим просто като мъжки или женски.

Въпреки това големите дебати относно историята си остават значими, тъй като поне първото поколение от боговете на бъдещето ще бъде формирано от културните идеи на сътворилите ги хора. Дали те ще бъдат създадени по образ и подобие на капитализма, исляма или феминизма? Различните отговори на този въпрос могат да насочат пътя им в напълно различна посока.

Повечето хора предпочитат да не разсъждават по този въпрос. Дори в рамките на биоетиката предпочитат въпроса „Какво не трябва да правим?“. Допустимо ли е да провеждаме генетични експерименти върху с хора? А с абортирани фетуси или стволови клетки? Етично ли е да клонираме овце? А шимпанзета? Ами хора? Всички тези въпроси са важни, но е наивно да мислим, че можем просто да натиснем спирачка и да спрем научните проекти, целящи да усъвършенстват Homo sapiens, да го превърнат в нещо различно. Всички тези проекти са неразривно свързани с проекта „Гилгамеш“. Попитайте учените защо изследват човешкия геном, опитват се да свържат мозък с компютър или да създадат негова симулация в компютър. В девет от десет случая ще чуете стандартния отговор: правим това, защото искаме да лекуваме болести и да спасяваме човешки животи. Въпреки че последиците от пресъздаване на човешки ум в компютър не се свеждат до възможността за лекуване на психологични заболявания, това е стандартното оправдание, тъй като никой не би го оспорил. Тъкмо по тази причина проектът „Гилгамеш“ е флагманът на науката. Той оправдава всичко, което тя прави. Доктор Франкенщайн е застанал върху раменете на Гилгамеш. Тъй като е невъзможно да спрем Гилгамеш, не можем да спрем и доктор Франкенщайн.

Можем единствено да се опитаме да повлияем на посоката, в която те ще поемат. Тъй като може би скоро ще сме в състояние да променяме дори и желанията си, вероятно истинският въпрос е не „Какви искаме да бъдем?“, а по-скоро „Какво ни се иска да искаме?“ Дори и онези, които не се ужасяват от този въпрос, вероятно не са го обмисляли подобаващо.