София Антиполис Събота, 13 май 2017 г.

Паркирах наетата кола под боровете до бензиностанцията, на триста метра от входа на училището. Бях пристигнал директно от летището след полет от Ню Йорк до Ница, по време на който не можах да мигна.

Предния ден бях напуснал набързо Манхатън, след като бях получих по пощата статия, посветена на петдесетата годишнина на бившата ми гимназия. Писмото със статията ми беше изпратено на адреса на моето издателство от Максим Бианкардини, който някога бе най-добрият ми приятел, но когото не бях виждал цели двайсет и пет години. Беше ми написал номера на мобилния си телефон, който се поколебах да набера, преди да осъзная, че нямам друг избор.

— Прочете ли статията, Тома? — попита ме той почти без предисловие.

— Затова ти се обаждам.

— Знаеш ли какво означава това?

В гласа му долових познатите нотки, но променени от нервността, трескавостта и страха.

Не отговорих веднага на въпроса му. Да, знаех какво означава. Това щеше да сложи край на досегашния ни живот. Означаваше, че ще прекараме следващата част от него зад решетките.

— Трябва да дойдеш на Лазурния бряг, Тома — каза Максим след кратко мълчание. — Трябва да измислим план как да го избегнем. Трябва да направим нещо.

Затворих очи, обмисляйки последиците от това, което щеше да се случи: мащабите на скандала, съдебните последствия от него, съкрушителният удар, който щеше да нанесе на нашите семейства.

Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че има вероятност да настъпи този ден. Почти двайсет и пет години живях — или се преструвах, че живея — с този дамоклев меч над главата. Периодично се будех посред нощ, плувнал в пот, като си мислех за случилите се по онова време събития и възможността един ден те да бъдат разкрити. В такива нощи пиех таблетка лексотан с голяма глътка японско уиски „Каруизава“, но рядко успявах да заспя отново.

— Трябва да направим нещо — повтори моят приятел.

Знаех, че храни илюзии, защото точно ние в една декемврийска вечер на 1992 г. бяхме заложили бомбата, която сега заплашваше да разруши живота ни.

И двамата знаехме, че няма начин да я обезвредим.

След като заключих колата, отидох до бензиностанцията, която бе само на няколко крачки. Тя беше нещо от рода на американските смесени магазини и всички я наричаха „При Дино“. Зад бензиновите колонки се издигаше боядисана дървена постройка в колониален стил, в която се помещаваха малък магазин и приятно кафене с голяма, засенчена от навес тераса.

Отворих вратата. Мястото не беше много променено и все още притежаваше известен старомоден облик. В дъното на магазина високи столове ограждаха барплот от светло дърво, в края на който бяха поставени плата със стъклени похлупаци, пълни с разноцветни сухи сладки. В останалата част на помещението, както п на терасата, бяха разположени маси с пейки. На стената висяха емайлирани рекламни табели на марки, които вече не съществуваха, както и плакати на Ривиерата от Лудите години. За да поставят повече маси, бяха махнали билярдната маса и аркадните игри, които толкова често бяха стопявали джобните ми пари: „Изпреварване“, „Арканоид“, „Уличен боец 2“. Беше оцеляла само джагата — старата футболна маса „Бонзини“, покрита с протрито зелено сукно.

Не можах да се сдържа да не погаля футболната маса от масивен бук. На това място заедно с Максим бяхме играли часове наред всички големи мачове на „Олимпик“ Марсилия. Картини от тях изплуваха безразборно пред очите ми: хеттрикът на Папен по време на финалния мач за Купата на Франция през 1989 г., ръката на Пата1 2 в мача срещу „Бенфика“, легендарният гол с външната страна на десния крак на Крие Уодъл срещу „Милан“, онази знаменита нощ, когато осветлението на стадион „Велодром“ бе изгаснало. За съжаление, двамата не бяхме празнували заедно победата, която толкова бяхме очаквали — спечелването на Шампионската лига през 1993 г. По онова време вече бях напуснал Лазурния бряг, за да продължа образованието си в едно бизнес училище в Париж.

Потапям се в атмосферата на кафенето. Максим не беше единственият, с когото идвах тук след часовете. Най-незабравимите ми спомени бяха свързани с Венка Рокуел — момичето, в което бях влюбен по онова време. Момичето, в което тогава бяха влюбени всички момчета. Сякаш беше вчера. Всъщност беше преди цяла вечност.

Докато вървях към бара, усетих, че косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, а спомените в съзнанието ми ставаха все по-ясни. Спомних си звънливия смях на Венка, леко раздалечените й предни зъби, ефирните й рокли, невероятната й красота, хладния поглед, с който удостояваше предметите. Спомних си, че в „При Дино“ през лятото Венка пиеше кока-кола чери, а през зимата си поръчваше чаша горещ шоколад с няколко бонбона маршмелоу, плуващи на повърхността.

— Какво ще обичате?

Не повярвах на очите си — кафенето все още се държеше от същата италианско-полска семейна двойка Валентини и веднага щом ги видях, малките им имена изплуваха в ума ми. Дино (Ама разбира се!) бе спрял да почиства кафемашината, за да ме заговори, докато Хана продължаваше да преглежда местния вестник. Той беше напълнял и бе оплешивял, тя вече не беше руса и се бе състарила. Обаче с времето двамата бяха започнали да си подхождат повече. Това се дължеше на регулиращото влияние на старостта — тя караше да повехне удивителната красота и понякога придаваше патина и лустро на хората с по-обикновена външност.

— Едно кафе, моля. Двойно еспресо.

Помълчах няколко секунди, а след това съживих миналото, призовавайки призрака на Венка:

— И една кока-кола чери със сламка и кубчета лед.

За миг си помислих, че единият от членовете на семейство Валентини ще ме познае. Моите родители бяха директори на „Сент- Екзюпери“ между 1990 и 1998 г. Баща ми ръководеше гимназията, а майка ми — подготвителните курсове1, и като такива ползваха жилище в кампуса. Така че аз често идвах тук. Срещу няколко безплатни игри на „Уличен боец“ понякога помагах на Дино да подреди избата си или да приготви прочутите си сладоледи, чиято рецепта знаеше от баща си. Докато жена му продължаваше да не откъсва очи от вестника си, старият италианец взе парите ми и ми подаде поръчаните напитки, но в уморените му очи не проблесна никаква искрица, че ме е познал.

Залата беше три четвърти празна, което беше изненадващо, дори и за съботна сутрин. В „Сент-Екзюпери“ имаше много живеещи на общежитие ученици и по мое време голяма част от тях оставаха в кампуса през уикендите. Възползвах се от това да отида на предпочитаната от Венка и мен маса — последната в края на терасата, под ароматните клони на боровете. Както звездите взаимно се привличат, Венка винаги избираше стола с лице към слънцето. С подноса в ръце, седнах на обичайното си място — това, което бе с гръб към дърветата. Взех чашата си с кафе и сложих чашата с чери колата пред празния стол.

От тонколоните се носеше едно старо парче на „Ар И Ем“ — „Губя вярата си“, в което повечето хора смятаха, че се говори за вярата в Бог, докато в него просто се разказваше за терзанията при една мъчителна, несподелена любов, за объркването на едно момче, което викаше на момичето, което обичаше: „Хей, погледни, аз съм тук! Защо не ме виждаш?“ Казано накратко, това бе историята на моя живот.

Клоните се полюшваха от лекия вятър, слънчевите лъчи блещукаха по летвите на пода. За няколко секунди магията подейства, пренасяйки ме в началото на 90-те години. Пред мен в светлината на пролетното слънце, което проникваше през клоните, призракът на Венка оживя и до слуха ми отново долетяха някогашните ни разпалени спорове. Чух я да ми говори пламенно за „Любовникът“ и „Опасни връзки“. Аз й опонирах, базирайки се на „Мартин Идън“ и „Божествена красавица“. На същата тази маса имахме навика да говорим с часове за филмите, които бяхме гледали в сряда следобед в кино „Стар“ в Кан или в „Казино“ в Антиб. Тя беше вдъхновена от „Пианото“ и „Телма и Луиз“, аз харесвах „Сърце през зимата“ и „Двойственият живот на Вероник“.

Песента свърши. Венка сложи слънчевите си очила „Рей-Бан“, сръбна през сламката глътка от колата си и ми намигна зад тъмните си стъкла. Образът й избледня, докато изчезна напълно, като сложи край на нашия вълшебен разговор.

Вече не бях с нея в топлото, безгрижно лято на 1992 г. Бях сам, тъжен и уморен, преследвайки химерите на изгубената ми младост. Бяха изминали двайсет и пет години, откакто не бях виждал Венка.

Всъщност двайсет и пет години, откакто никой не беше я виждал.

На 20 декември 1992 г., неделя, Венка Рокуел, деветнайсетгодишна, бе избягала в Париж с Алексис Клеман — нейният учител по философия, на двайсет и седем години, с когото бе имала тайна любовна връзка. За последен път те бяха забелязани на следващата сутрин в един хотел в Седми арондисман, близо до базиликата „Сент Клотилд“. След това следите им в столицата се губеха. Никога повече не се бяха появявали в обществото, не бяха се свързвали със семействата си, нито с приятелите си. Буквално се бяха изпарили.

Това беше официалната версия.

Извадих от джоба си статията на „Нис Матен“, която вече бях прочел стотина пъти. Наглед банална, тя съдържаше информация, чиито драматични последствия щяха да поставят под съмнение това, което всички знаеха за този случай. Днес ние сме пристрастени към истината и прозрачността, но истината рядко е такава, каквато изглежда, и в този случай тя нямаше да донесе нито утеха, нито уталожване на скръбта, нито истинска справедливост. Истината щеше да доведе само до нещастие, гонения и клевети.

— О! Извинете, мосю!

Тичайки между масите, един недодялан ученик перна с раницата си чашата с кока-кола. Благодарение на бързите си рефлекси успях да я хвана във въздуха, преди да се разбие на парчета. С няколко салфетки избърсах повърхността на масата, но напитката бе опръскала панталона ми. Отидох в тоалетната. Отне ми пет минути да отстраня петната и още толкова, за да изсуша мокрите места. Щеше да е по-добре да не се появявам на срещата на випускниците, оставяйки у всички впечатлението, че съм си напикал панталона.

После се върнах на мястото си, за да взема сакото си, което бях закачил на облегалката на стола. Като погледнах към масата, пулсът ми се ускори. В мое отсъствие някой бе сгънал на две ксерокопието на статията и бе сложил върху него чифт слънчеви очила — „Рей-Бан Клъбмастър“ с цветни стъкла. Кой си бе направил с мен тази лоша шега? Огледах се. Дино говореше с някакъв мъж до бензиностанцията. Хана поливаше мушкатото си в другия край на терасата. Като изключим тримата улични чистачи в обедна почивка, които седяха на бара, малкото останали клиенти бяха ученици от гимназията, които работеха на лаптопите си или говореха по мобилните си телефони.

По дяволите…

Трябваше да взема очилата, за да се убедя, че това не е халюцинация. Когато ги вдигнах, забелязах, че върху сгънатата статия има надпис — само една дума, написана със закръглен и прилежен почерк.

„Отмъщение.“

Paint It Black, No Surprises, One…

Още от входа на кампуса училищният оркестър посрещаше гостите с парчета на „Ролинг Стоунс“, „Рейдиохед“ и „Ю Ту“. Музиката — колкото ужасна, толкова и неустоима — те съпровождаше до центъра на учебния комплекс — Площада на кестените, където щяха да се проведат сутрешните празненства.

Обхващаща няколко общини — в това число Антиб и Валбон, които често бяха представяни като Френската Силиконова долина, — „София Антиполис“ представляваше истинско кътче от зеленина на твърде бетонирания Лазурен бряг. Хиляди стартиращи фирми и големи компании, специализирани в областта на високите технологии, се бяха установили на територията на нейните две хиляди хектара борова гора. Мястото притежаваше ресурсите да привлича кадри от цял свят — сияйно слънце през три четвърти от годината, близост до Средиземно море и ски курортите в Алпите, много спортни съоръжения и качествени международни училища, сред които на челно място бе гимназията „Сент-Екзюпери“ — върхът на образователната пирамида на департамента Алп Маритим. Учебното заведение, в което всеки родител се надяваше един ден да запише потомството си, уверен в бъдещето, обещано от мотото на училището: „Scientia potestas est“.

След като подминах будката на пазача, минах край административния комплекс и учителската стая. Построени в средата на 60-те години, днес сградите на училищното градче бяха започнали да остаряват, но целият обект си оставаше изключителен. Архитектът, който го бе проектирал, мъдро се бе възползвал от уникалната природна среда на платото Валбон. В тази съботна утрин въздухът беше мек, а небето — тюркоазено синьо. Разположени между борови гори и терени, покрити с храсталаци и варовикови скали, кубовете и паралелепипедите от стомана, бетон и стъкло, хармонично се вписваха в хълмистия пейзаж. По-надолу по склона, разположени около голямо езеро и наполовина скрити от дърветата, се издигаха малки, боядисани в различни цветове двуетажни постройки. Това бяха сградите на общежитието, всяка от които носеше името на човек на изкуството, който бе пребивавал на Лазурния бряг: Пабло Пикасо, Марк Шагал, Никола дьо Стал1 2, Франсис Скот Фицджералд, Сидни Бекет3, Греъм Грийн…

Между петнайсетата и деветнайсетата си година бях живял тук, в служебното жилище, което родителите ми ползваха тогава. Все още пазех ярки спомени от онова време. Най-вече възхищението от боровата гора, което изпитвах всяка сутрин, когато се събудех. От моята стая се разкриваше същата страхотна гледка, която съзерцавах сега — блестящата повърхност на езерото, дървеният понтон и навесите за лодки. След две десетилетия, прекарани в Ню Йорк, бях решил, че предпочитам електриково синьото небе на Манхатън пред фученето на мистрала и песента на цикадите, динамиката на Бруклин и Харлем пред аромата на евкалипт и лавандула.

„Но всъщност вярно ли е това?“ — запитах се аз, заобикаляйки Агората — стъклена сграда, построена в началото на 90-те години около библиотеката, която подслоняваше няколко лекционни или, както и киносалон. След това стигнах пред Историческия факултет — червени тухлени сгради с готическо влияние, напомнящи на някои американски университети. Тези постройки бяха абсолютно анахронични и несъвместими с архитектурната хармония на целия комплекс, но те бяха гордостта на „Сент-Екзюпери“, придавайки на училището патината на Бръшляновата лига, а на родителите на учениците — усещането, че изпращат своите деца в местния „Харвард“.

— Е, Тома Дьогале, търсиш вдъхновение за следващия си роман ли?

Гласът зад мен ме изненада и аз се обърнах, за да видя пред себе си ухиленото лице на Стефан Пианели. С дълга коса, мускетарска брадичка, кръгли очила а ла Джон Ленън и чанта през рамо, журналистът от „Ние Матен“ имаше същия смешен вид, както когато беше ученик. Единствената разлика от онова време бе тениската, която носеше под репортерския си елек, с щампирано на нея прословутото „Фи“ — символът на крайно лявата партия „Непокорна Франция“.

— Здравей, Стефан — отговорих аз, като се здрависах с него.

Двамата направихме няколко крачки заедно. Пианели беше на моята възраст и като мен беше родом от този район. Бяхме в един и същи клас до края гимназията. Спомнях си го като блестящ оратор с дедуктивно мислене, който често поставяше преподавателите ни в затруднено положение. Той бе един от малкото ученици, които имаха политическо съзнание. След зрелостните изпити, въпреки че успехът му позволяваше да се запише в подготвителния курс по политически науки в „Сент-Екзюпери“, Стефан бе предпочел да продължи образованието си във филологическия факултет на университета в Ница.

Факултет, който баща ми смяташе за „фабрика за безработни“, а майка ми — още по-радикална — за „сбирщина от левичарски идиоти“. Но Пианели винаги бе притежавал бунтарска жилка. В Карлон — кампусът на факултета — той се бе присъединил към социалистическото движение и бе преживял първия си звезден миг една пролетна вечер през 1994 г. по време на предаването „Утре младите хора“ на телевизионния канал „Франс 2“. Водещият бе дал думата в продължение на повече от два часа на десетки студенти, враждебно настроени срещу прословутата минимална работна заплата, която искаше да им наложи правителството. Неотдавна бях гледал отново предаването на уебсайта на Националния аудиовизуален архив и бях поразен от самоувереността на Пианели. Бяха му дали два пъти микрофона и той се бе възползвал от това да зададе въпроси и да постави в затруднение опитни политици. Истински вироглавец, който не се притесняваше от никого.

— Какво мислиш за избора на Макрон? — внезапно ме попита той. (Значи си бе останал все така запален по политиката.) — Това е добра новина за хора като теб, нали?

— За писателите ли?

— Не, за мръсните богаташи! — отговори Стефан с блеснали очи.

Пианели беше присмехулник, често недобросъвестен, но въпреки това го харесвах. Беше единственият ученик от „Сент-Екзюпери“, когото бях виждал често след завършването ни, защото всеки път, когато излезете мой роман, той ме интервюираше за вестника си. Доколкото ми беше известно, никога не бе имал амбицията да прави кариера в националната преса, а предпочиташе да си остане независим журналист. В „Нис Матен“ Стефан можеше да пише за всичко, което си поиска — политика, култура, градския живот, и ценеше тази свобода повече от всичко. Това, че беше ловец на сензационни новини с остро перо, не му пречеше да запазва определена обективност. Винаги следях с интерес публикациите му за моите романи, защото той умееше да чете между редовете. Неговите статии невинаги бяха хвалебствени, но дори когато имаше известни резерви, Пианели не забравяше, че зад един роман — същото можеше да се каже за един филм или пиеса често имаше години работа, колебания, спорни въпроси, които човек би могъл да критикува, но е жестоко и суетно да го направиш с няколко изречения. „Вероятно и най-посредственият роман има по-голяма стойност от критиките, които го обявяват за такъв“, ми беше казал той един ден, приспособявайки към литературата прочутата фраза на Антон Его — кулинарният критик от детския филм „Рататуй“.

— Шегата настрана, какво правиш тук, писателю?

Преструвайки се, че няма предвид никаква конкретна цел, журналистът опипваше почвата, подхвърляше ми уловки, като се надяваше да налапам въдицата. Той познаваше част от миналото ми. Може би бе усетил нервността ми, докато опипвах в джоба си очилата, напълно сходни с тези на Венка, и листа със заплахата, която ми беше отправена петнайсет минути по-рано.

— Никога не е зле човек да се върне към корените си, нали? С възрастта ние…

— Стига с тези глупости — прекъсна ме той насмешливо. — Тази среща на възпитаниците е всичко, което мразиш, Тома. Погледни се, с ризата ти „Шарве“ и твоя часовник „Патек Филип“. Не ме карай да повярвам, че си долетял от Ню Йорк, за да правиш балончета с дъвка и да изпееш песента от заставката на „Грендайзер“ заедно с момчетата, които презираш.

— Ето тук грешиш. Аз не презирам никого.

И това беше истина.

Журналистът ме погледна скептично. Неусетно очите му се бяха променили. Сега те блестяха, сякаш бе отгатнал нещо.

— Разбрах — каза накрая и поклати глава. — Дошъл си, защото си прочел моята статия!

От изявлението му ми секна дъхът, сякаш ме бе изритал в стомаха. Как би могъл да знае?

— За какво говориш, Стефан?

— Не ми се прави на паднал от небето.

Отвърнах му възможно най-небрежно:

— Живея в Трайбека. Докато си пия кафето, чета „Ню Йорк Таймс“, а не твоето местно вестниче. За коя статия говориш? За онази, която съобщаваше за петдесетата годишнина на училището ли?

Съдейки по гримасата и смръщените му вежди, явно не говорехме за едно и също нещо. Обаче облекчението ми беше краткотрайно, защото той отговори:

— Имам предвид статията за Венка Рокуел.

Този път изненадата ме накара да застина.

— Значи наистина не си в течение — заключи Стефан.

— Не съм в течение на какво, по дяволите?

Пианели поклати глава и извади бележника от чантата си.

— Трябва да вървя да работя — каза той, когато стигнахме до централния площад. — Трябва да пиша статия за местното си вестниче.

— Почакай, Стефан!

Доволен от постигнатия ефект, журналистът ме остави, като ми махна с ръка:

— Ще говорим за това по-късно.

Сърцето ми биеше лудо. Едно нещо беше сигурно — това не беше краят на изненадите.

Площадът на кестените вибрираше в ритъма на оркестъра и оживените разговори, които се водеха по групички. Величествените дървета, които някога се издигаха тук, отдавна бяха унищожени от паразити. Площадът бе запазил името си, но сега на него бяха засадени канарски палми, чиито изящни силуети те караха да си мислиш за ваканция и леност. Под големи шатри в цвят екрю, украсени с гирлянди от свежи цветя, имаше бюфет и наредени столове. На претъпкания с хора площад сновяха сервитьори със сламени шапки и моряшки фланелки, заети да снабдяват гостите с напитки.

Взех си чаша от една табла, натопих устни в питието и почти веднага излях съдържанието на чашата в една кашпа. Като коктейл за гостите управата на гимназията бе избрала да предложи смес от отвратителен кокосов сок и леден чай от джинджифил. Отидох до бюфета. И там очевидно бяхме заложили на угощение под формата на „лека закуска“. Човек би си помислил, че е в Калифорния или на някои места в Бруклин, където господстваше модата на здравословното хранене. Нямаше характерните за района на Ница пълнени зеленчуци, панирани цветове от тиквички и пица с печен лук, аншоа и черни маслини. Имаше само нарязани повехнали зеленчуци, стъклени купички с лек крем и намазани със сирене препечени филийки от безглутенов хляб, както бе отбелязано.

Отдалечих се от шатрите и седнах най-горе на големите стъпала от полиран бетон, които обграждаха амфитеатрално част от площада. Сложих си слънчевите очила и от моя наблюдателен пост с любопитство заразглеждах бившите си съученици.

Те се поздравяваха един друг, потупваха се по гърба, целуваха се, показваха си най-хубавите снимки на своите малки или по-големи деца, разменяха имейлите си, номерата на мобилните си телефони и се добавяха към списъците си с „приятели“ в социалните мрежи. Пианели не грешеше — бях чужд на всичко това. Неспособен дори да се преструвам. Първо, защото не изпитвах никаква носталгия по моите гимназиални години. Второ, защото дълбоко в себе си бях самотник — винаги имах книга в джоба си, но не и акаунт във Фейсбук, — затворен човек, не особено пригоден за една епоха, която бе привърженик на бутоните „Харесва ми“. И най-накрая, защото не се тревожех за минаващото време. Не бях се депресирал, когато навърших четиридесет години, нито когато слепоочията ми започнаха да се прошарват. Честно казано, дори горях от нетърпение да остарея, защото това означаваше отдалечаване от миналото — съвсем не някакъв изгубен рай, — което ми изглеждаше като епицентър на драма, от която бягах през целия си живот.

Първа констатация от наблюдението на бившите възпитаници — повечето от тези, които бяха дошли, принадлежаха към заможните среди, в които хората се стараеха да не напълнеят много. Плешивостта, от друга страна, беше най-големият бич при мъжете. Нали, Никола Дюбоа? Той беше пропуснал да си присади коса. Александър Муска се опитваше да скрие голото си теме със зализани върху него дълги кичури. Що се отнася до Ромен Русел, той бе избрал да обръсне главата си.

Бях приятно изненадан от паметта си — можех да назова по име почти всички гости от моето поколение. Беше забавно да ги наблюдавам отдалече. Понякога дори увлекателно, защото за някои събитието, изглежда, имаше привкус на реванш срещу миналото. Манон Агостини например. Грозната и срамежлива ученичка се бе превърнала в красива жена, която разговаряше непринудено. Кристоф Миркович бе претърпял същата метаморфоза. „Задръстенякът“, както не се изразявахме още по онова време, вече нямаше нищо общо с постоянно изложеното на обиди пъпчиво и отнесено момче, което помнех, и аз се радвах за него. Съвсем по американски, той демонстрираше без никакви комплекси своите успехи, изтъкваше достойнствата на своя електромобил „Тесла“, говореше на английски с двайсет години по-младата си приятелка, която привличаше много погледи.

От друга страна, Ерик Лафит беше понесъл доста удари от съдбата. Спомнях си го като въплъщение на полубог. Някакъв чернокос ангел — Ален Делон във филма „Под яркото слънце“. Днес Краля Ерик се бе превърнал в тъжен шкембест мъж със сипаничаво лице, приличащ повече на Хоумър Симпсън, отколкото на актьора от „Роко и неговите братя“.

Кати и Ерве Льосаж бяха дошли, хванати за ръка. Те излизаха още от втората година в гимназията и се бяха оженили след завършването й. Кати — умалително име, дадено от съпруга й — всъщност се казваше Катрин Лано. Спомнях си великолепните й крака, които несъмнено още притежаваше, макар че бе заменила минижупа на шотландско каре с тайорно сако и панталон, и перфектния, много литературен английски, който говореше тогава. Много се бях чудил как такова момиче може да се влюби в Ерве Льосаж. Наричан Режи — това беше великата епоха на шоуто на „Ас Нюл“ и мантрата им „Режи е тъпак“, — Ерве имаше посредствена външност, малко мозък в главата, правеше неуместни забележки, задаваше на учителите безсмислени въпроси и най-вече сякаш не осъзнаваше, че приятелката му е сто пъти по-изискана от него. Двайсет и пет години по-късно, с велуреното си яке и самодоволното изражение на лицето си, Режи изглеждаше все така прост. Нещо повече, беше дошъл с каскет с емблемата на „Пари Сен Жермен“. Без коментар.

Но по отношение на облеклото Фабрис Фоконие бе този, който държеше палмата на първенството. Пилот към авиокомпания „Ер Франс“, „Ястребът“ носеше униформата си на командир на екипаж. Гледах го как важничи сред блондинките с високи токчета и коригирани бюстове. Някогашният красавец не беше се занемарил — фигурата му беше все така атлетична, но посребрената му коса, настойчивият поглед и очевидната му суетност вече му пришиваха етикета „стар коцкар“. Преди няколко години го бях срещнал на един самолет за полети на средно разстояние. Той си бе помислил, че ще се зарадвам, сякаш бях петгодишно хлапе, като ме покани в пилотската кабина по време на приземяването.

— Бре, Ястребът доста е остарял!

Фани Брахими ми намигна и ме целуна сърдечно. Тя също се беше променила. Берберка по произход, Фани беше дребна блондинка със светли очи и къса коса и носеше хубави обувки с високи токчета и плътно прилепнали дънки. Горните две копчета на блузата й бяха разкопчани, разкривайки цепката между гърдите й, а вталеният й шлифер издължаваше фигурата й. В един друг живот я познавах като яростен фен на гръндж модата — износени кожени кубинки, безформени карирани ризи, закърпени жилетки и скъсани дънки.

По-находчива от мен, Фани бе успяла да си намери чаша шампанско.

— Обаче не успях да открия пуканки — каза ми, като седна на стъпалата до мен, сякаш щяхме да присъстваме на филмова прожекция.

Както когато беше ученичка в гимназията, тя носеше на врата си фотоапарат „Лайка М“ и започна да снима събралото се множество.

Познавах Фани, откакто се помнех. Максим, тя и аз бяхме заедно в началното училище в квартала „Ла Фонтон“, което наричаха „старото училище“ заради красивите му сгради от времето на Третата република, за разлика от училище „Рене Касен“, построено със сглобяеми елементи, което бе открито по-късно в Антиб. Когато бяхме тийнейджъри, Фани ми беше близка приятелка. Тя беше първото момиче, с което излизах през последната година в основното училище. Един съботен следобед бяхме ходили да гледаме „Рейнман“ и на връщане от киното в автобуса, който ни караше към „Ла Фонтон“, както бяхме и двамата с по една слушалка на моя уокмен в ушите, бяхме разменили няколко неумели целувки. Четири-пет целувки между „Тъй като си отиваш“ и „Само да са нежни“. Бяхме излизали заедно до втората година в гимназия, а после се бяхме разделили, оставайки си приятели. Тя беше от онези зрели, освободени момичета, които през последната година в гимназията бяха започнали да спят безразборно с момчета, без да се привързват към никого. В „Сент-Екзюпери“ това беше рядкост и мнозина я осъждаха. Аз винаги я бях уважавал, защото тя ми изглеждаше като въплъщение на някаква форма на свобода. Фани беше приятелка на Венка, блестяща ученичка и мило момиче — три качества, заради които я обичах. След като завърши медицина, тя бе участвала като лекар в много военни операции и хуманитарни мисии. Бях я срещнал случайно няколко години по-рано в един хотел в Бейрут, където участвах в Панаира на франкофонската книга, и ми беше споделила намерението си да се върне във Франция.

— Забеляза ли някои стари учители? — попита ме тя.

Посочих ѝ с брадичка господин Н’Донг, господин Леман и госпожа Фонтана — преподаватели съответно по математика, физика и естествени науки.

— Прекрасна група садисти — подхвърли Фани и ги снима.

— По този въпрос не мога да не се съглася с теб. В Антиб ли работиш?

Тя кимна утвърдително.

— От две години работя в кардиологичното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. Лекувам и майка ти. Тя не ти ли каза?

От мълчанието ми разбра, че не съм в течение.

— Следим я след лекия й инфаркт, но сега е добре — увери ме Фани.

Бях напълно смаян.

— Отношенията с майка ми са сложни — казах, за да избегна темата.

— Така казват всички момчета, нали? — попита тя, без да се опитва да разбере повече.

После посочи друга преподавателка.

— Тя обаче беше готина! — възкликна Фани.

Отне ми известно време да я позная. Госпожица Девил — американската учителка, която преподаваше английска литература в подготвителния курс по литература.

— Освен това още е красива! — прошепна Фани. — Прилича на Катрин Зита-Джоунс!

Госпожица Девил беше висока метър и осемдесет. С обувки с високи токчета, с прилепнал кожен панталон и елегантно сако без яка, с дълга права коса, която падаше на раменете й. Слаба и стройна, тя изглеждаше по-млада от някои от бившите си ученички. На колко ли години е била, когато дойде в „Сент-Екзюпери“? На двайсет и пет? Най-много на трийсет. Тъй като бях в подготвителния курс по природо-математически науки, тя никога не ми беше преподавала, но си спомнях, че учениците й много я ценяха, особено някои момчета, които почти я боготворяха.

В продължение на няколко минути двамата с Фани наблюдавахме нашите бивши съученици, като се сещахме за различни неща от онова време. Докато я слушах, си спомних защо винаги я бях харесвал. От нея се излъчваше някаква позитивна енергия. Тя притежаваше чувство за хумор, което я правеше още по-привлекателна. Въпреки това в началото животът й не беше никак лесен. Майка й беше красива блондинка с матова кожа, с едновременно нежен и фатален поглед, която работеше като продавачка в един магазин за дрехи на булевард „Кроазет“ в Кан. Когато бяхме в първи клас, тя бе напуснала мъжа си и трите си деца, за да последва шефа си в Южна Америка. Преди да бъде приета в общежитията на „Сент-Екзюпери“, Фани бе живяла почти десет години заедно с баща си, парализиран след злополука на един строителен обект. С двамата й по-големи братя, които, честно казано, не бяха много интелигентни, те обитаваха едно старо общинско жилище — не от местата, които попадат в туристическите справочници за Антиб и квартала „Жуан ле Пен“.

Кардиоложката пусна още няколко леки, но забавни забележки — „Етиен Лабит е запазил тъпашкия си вид“, — след това ме погледна със странна усмивка.

— Животът е преразпределил някои роли, но ти си все същият.

Тя насочи фотоапарата си към мен и ме снима, продължавайки тирадата си:

— Първенецът на класа, изискан, елегантен и представителен с хубавото си спортно сако и небесносиня риза.

— Казано от теб, си давам сметка, че това не е комплимент.

— Не се заблуждавай.

— Момичетата харесват само лошите момчета, нали?

— На шестнайсет, да. Не и на четирийсет години!

Вдигнах рамене, присвих очи и ги заслоних с ръка, за да се предпазя от ярката слънчева светлина.

— Търсиш ли някого?

— Максим.

— Нашия бъдещ депутат? Изпуших една цигара с него до физкултурния салон, където ще се проведе вечерното ни парти. Нямаше вид да бърза да дойде да агитира за себе си. По дяволите, видя ли лицето на Од Паради? Напълно изтощена е, горкичката! I Сигурен ли си, че няма пуканки, Тома? Бих могла да седя тук с часове. Това е почти толкова хубаво като да гледаш „Игра на тронове!

Обаче ентусиазмът й внезапно се охлади, когато видя двама служители да поставят малък подиум и микрофон.

— Съжалявам, ще пропусна официалните речи — каза ми тя и с е изправи.

Застанал от другата страна на подиума, Стефан Пианели си водеше бележки, потънал в разговор със заместник-префекта. Когато срещна погледа ми, журналистът от „Нис Матен“ ми направи знак с ръка, който трябваше да означава нещо като „Не мърдай оттам, идвам“.

Фани изтупа праха от дънките си и в характерния си стил пусна една последна забележка:

— Знаеш ли какво? Мисля, че си от малкото момчета на този площад, с които не съм спала.

Исках да й отговоря нещо духовито, но нищо подходящо не ми дойде наум, защото думите й съвсем не бяха шеговити. Те бяха тъжни и силно преувеличени.

— По онова време ти си падаше по Венка — спомни си тя.

— Така е, признавам. Бях влюбен в нея. Като почти всички тук, нали?

— Да, но ти винаги си я идеализирал.

Въздъхнах. След изчезването на Венка и разкриването на романтичната й връзка с един от учителите в гимназията бяха плъзнали слухове и клюки, превърнали младата жена в нещо като Лора Палмър на Лазурния бряг. Туин Пийкс в родния край на Марсел Паньол.

— Фани, не започвай и ти.

— Както желаеш. Вероятно е по-лесно да си заровиш главата в пясъка. Living is easy with eyes closed, както се пее в песента на „Бийтълс“.

Тя прибра фотоапарата в чантата си, погледна часовника си и ми подаде все още пълната си до половина чаша с шампанско.

— Закъснявам за работа и не трябваше да пия това. Този следобед съм дежурна. Чао, Тома.

Директорката започна речта си — безсъдържателно творение, в писането на каквито някои служители на Министерството на образованието се бяха напълно специализирали. Родом от Парижка област, въпросната госпожа Гирар беше отскоро на този пост. Тя имаше само книжни познания за учебното заведение и говореше общи приказки. Докато я слушах, се чудех защо родителите ми не бяха дошли. Като бивши директори, те трябваше да са поканени. Безуспешно ги бях търсил сред тълпата и отсъствието им ме заинтригува.

След като завърши речта си с „всеобщите ценности, като толерантност, равни възможности и диалог между културите, които винаги е защитавало нашето училище“, директорката започна да изброява „видни личности“, които са завършили гимназията. Аз бях сред тях, наред с дузина други, и когато името ми беше споменато и аплодирано, неколцина души погледнаха към мен. Усмихнах се малко смутено, преди да благодаря с леко кимване.

— Ето, вече си разкрит, писателю — подхвърли Стефан Пианели, като седна до мен. — След няколко минути ще дойдат да ти искат автограф. Ще те питат дали кучето на Мишел Дрюкер лае между снимките и ще искат да узнаят дали в реалността Ан-Софи Лапикс е толкова симпатична, колкото и на екрана.

Замълчах си, за да не го поощрявам, но той продължи монолога си:

— Ще те питат защо уби героя си в края на „Няколко дни с теб“. Откъде черпиш вдъхновение и…

— Остави ме на мира, Стефан. За какво искаше да говориш с мен? Каква е онази статия?

Журналистът се прокашля:

— Не си ли бил на Лазурния бряг миналия месец?

— Не, пристигнах тази сутрин.

— Добре. Чувал ли си за Майските конници?

— Не, но предполагам, че няма да ги гледаме да препускат на хиподрума в Кан сюр Мер.

— Много смешно. Всъщност това е климатичен феномен — захлаждане, което понякога се случва в средата на пролетта и причинява късни студове.

Докато говореше, той извади електронна цигара от джоба на

якето си.

— Тази пролет на Брега времето беше направо ужасно. Отначало беше много студено, а след това дни наред валяха проливни дъждове.

Прекъснах го:

— Давай накратко, Стефан. Не ме запознавай подробно с метеорологичния бюлетин от последните изминали седмици!

Журналистът ми посочи с брадичка колоритните сгради на общежитието в далечината, които блестяха в хиляди цветове под лъчите на слънцето.

— Мазетата на много от тях бяха наводнени.

— Това не е нещо ново. Видя ли какъв е наклонът на терена! Още по наше време това се случваше през година.

— Да, но през уикенда на 8 април водата стигна до преддверията на сградите. Ръководството трябваше да предприеме спешни отводнителни работи и да изпразни напълно сутерените.

Пианели си дръпна няколко пъти от цигарата и издиша нещо, прилично на облаче водна пара, което миришеше на върбинка и грейпфрут. Редом с пурите на Че Гевара, гледката на нашия революционер, който пафкаше билковия си чай, беше абсурдна.

— Учебното заведение изхвърли десетки ръждиви метални шкафчета, които са били съхранявани в мазето от средата на 90- те години на миналия век. Беше наета фирма, специализирана в обработката на едри отпадъци, да ги извози до сметището, но преди това да се случи, някои ученици се позабавлявали да отварят шкафчетата. И познай какво са открили.

— Ти ми кажи.

Журналистът мълча възможно най-дълго, за да подсили ефекта.

— Кожена спортна чанта, в която имало сто хиляди франка в банкноти от по сто и двеста! Малко състояние, останало скрито там повече от двайсет години…

— И в „Сент-Екзюпери“ са дошли ченгетата, така ли?

Представих си полицаите, пристигащи в гимназията, и суматохата, която това беше причинило.

— Определено! И както съм написал в моята статия, те дори бяха много развълнувани. Стара афера, пари, престижна гимназия: не беше нужно да ги подтикват, за да претърсят щателно мястото.

— И какъв беше резултатът?

— Още не е излязла официалната информация, но знам, че са открили върху чантата два пръстови отпечатъка, които могат да се използват.

— И?

— И единият от тях фигурира в базата данни.

Задържах дъха си, докато Пианели подготвяше нова словесна атака. От пакостливите пламъчета, които танцуваха в очите му, разбрах, че тази ще е много болезнена.

— Отпечатъкът е на Венка Рокуел.

Примигнах няколко пъти, докато възприема информацията. Опитах се да помисля какво означава всичко това, но мозъкът ми отказваше да функционира.

— Какви са твоите заключения, Стефан?

— Моите заключения? Това, че съм бил прав от самото начало! — възкликна тържествуващо журналистът.

Освен политиката аферата „Венка Рокуел“ беше другата голяма мания на Стефан Пианели. Преди петнайсетина години той укри бе написал по случая книга в духа на Шубертовите песни, озаглавена „Момичето и смъртта“. Сериозна и изчерпателна разследваща работа, която обаче не бе поднесла никакви сензационни разкрития за изчезването на Венка и нейния любовник.

— Ако наистина бе избягала с Алексис Клеман — каза той, — Венка щеше да вземе тези пари. Или поне щеше да се върне за тях.

Разсъжденията му ми се сториха повърхностни.

— Нищо не доказва, че тези пари са нейни — отвърнах аз. — Фактът, че върху чантата има нейни пръстови отпечатъци, не означава, че парите са й принадлежали.

Той се съгласи с аргумента ми, но контраатакува:

— Все пак признай, че това е смахнато. Откъде са се взели тези пари? Сто хиляди франка! В онези години това беше огромна сума.

Никога не бях разбрал каква точно е тезата му за аферата „Рокуел“, но за него версията с бягството не беше убедителна. Без истински доказателства, Пианели твърдо вярваше, че щом досега Пенка не е дала никакви признаци за живот, значи отдавна е мъртва и Алексис Клеман вероятно е нейният убиец.

— Какво предполага това от юридическа гледна точка?

— Не знам — отвърна той леко нацупено.

— Разследването на изчезването на Венка е прекратено от години. Каквото и да се открие сега, ще бъде с изтекла давност, нали?

Той замислено потърка брадичката си с опакото на ръката си.

— Не е задължително. Съществува много сложна съдебна практика по този въпрос. Днес в някои случаи срокът на давност вече не зависи от извършването на деянието, а от евентуалното откриване на трупа.

Тъй като ме гледаше в очите, реших да издържа погледа му. Пианели несъмнено беше търсач на сензационни новини, но винаги се бях питал откъде идваше неговата мания по този стар случай. Доколкото си спомнях, той не беше близък приятел на Венка. Те не общуваха помежду си и нямаха много допирни точки.

Венка бе дъщеря на Полин Ламбер — актриса, родена в Антиб. Късо подстригана червенокоса красавица, която през 70-те години бе играла малки роли във филмите на Ив Боасе и Анри Верньой. Върхът в нейната филмова кариера беше една двайсетсекундна гола сцена с Жан-Пол Белмондо в „Марсилският клан“. През 1973 г. в един нощен клуб в „Жуан ле Пен Полин“ бе срещнала Марк Рокуел — американски рали пилот, който за кратко се бе състезавал за „Лотос“ във Формула 1 и няколко пъти бе участвал в „Индианаполис 500“. Ала преди всичко Рокуел бе най-малкият син на влиятелно семейство от Масачусетс — основен акционер на верига супермаркети, широко представени в Североизточните щати. Съзнавайки, че кариерата й не върви, Полин бе последвала любимия си в Съединените щати, където двамата бяха сключили брак. Единствената им дъщеря, Венка, се бе родила в Бостън, където бе прекарала първите си петнайсет години, преди да бъде изпратена да учи в „Сент-Екзюпери“ след трагичната смърт на родителите си. Семейство Рокуел бяха сред пътниците, загинали при самолетна катастрофа през лятото на 1989 г. В самолета бе настъпила взривна декомпресия при напускане на летището на Хавай. Трагедията бе оставила трайна следа в съзнанието на хората, защото поради случайното отваряне на товарното помещение шестте реда седалки в бизнес класата се бяха раздробили на парчета и бяха излетели от самолета. Вследствие на катастрофата имаше дванайсет жертви и за пръв път те бяха от средите на най-богатите. Факт, който със сигурност бе допаднал на Пианели.

Заради семейния й произход и държането й Венка въплъщаваше всичко, което той мразеше — богаташка дъщеря от висшата американска буржоазия, елитарна и умна наследница, запалена по гръцката философия, по филмите на Тарковски и поезията на Граф Лотреамон. Едно малко превзето момиче с невероятна красота, което не живееше в реалния свят, а в своя собствена вселена. Едно момиче, което, без да си дава сметка за това, се отнасяше малко презрително с младежи като него.

— Само това ли ще кажеш, по дяволите? — внезапно ме попита ядосано той.

Въздъхнах и свих рамене, правейки се на безразличен.

— Мина много време, Стефан.

— Много време ли? Все пак Венка беше твоя приятелка. Ти я боготвореше, ти…

— Бях на осемнайсет години, бях дете. Отдавна съм оставил това зад гърба си.

— Не се занасяй с мен, писателю. Нищо не си загърбил. Чел съм романите ти. Венка присъства във всеки от тях. Човек може да и открие в повечето от героините ти!

Той започна да ме ядосва.

— Това е евтина психология, достойна за рубриката „Хороскопи“ на твоето провинциално вестниче!

Сега, когато тонът ми стана по-остър, Стефан Пианели беше като наелектризиран. Възбудата се четеше в очите му. Венка го беше подлудила, както вероятно бе подлудила и други момчета преди него, дори и да не беше по същите причини.

— Можеш да говориш каквото си искаш, Тома. Аз ще подновя разследването и този път сериозно.

— Вече претърпя неуспех с него преди петнайсет години — отвърнах аз.

— Откриването на тези пари променя всичко! Според теб какво се крие зад такава голяма сума? Аз виждам само три възможности: търговия с наркотици, корупция или мегаизнудване.

Разтърках очи.

— Съчиняваш филмов сценарий, Пианели.

— За теб случаят „Рокуел“ не съществува, така ли?

— Да кажем, че се свежда до тривиалната история на една девойка, която е избягала с мъжа, когото обича.

Той се намръщи.

— Дори и ти не вярваш в тази хипотеза, писателю. Запомни добре какво ти казвам — изчезването на Венка е като заплетено кълбо. Един ден някой ще успее да дръпне правилната нишка и ще разплете цялата история.

— И какво ще открие?

— Нещо по-голямо от всичко, което сме си представяли.

Станах от мястото си, за да сложа край на разговора ни.

— Ти си този, който трябва да пише романи. Бих могъл да ти помогна, ако търсиш издател.

Погледнах часовника си. Трябваше спешно да намеря Максим. Внезапно успокоен, журналистът стана на свой ред и ме потупа по рамото.

— До скоро виждане, писателю. Сигурен съм, че ще се срещнем отново.

Каза го с тона на полицай, който току-що е снел обвиненията от мен. Закопчах сакото си и слязох едно стъпало. Поколебах се няколко секунди и се обърнах. До момента не бях допуснал грешка. В никакъв случай не трябваше да му давам и най-малкия повод за съмнения, но един въпрос не ми даваше мира. Опитах се да го задам възможно най-равнодушно.

— Не ми ли каза, че парите са намерени в някакво старо шкафче?

— Да.

— В кое конкретно?

— Шкафче, боядисано в бледожълто — цветът на общежитие „Анри Матис“.

— Това не е сградата, в която живееше Венка! — възкликнах тържествуващо. — Нейната стая беше в синята сграда — общежитие „Никола дьо Стал“.

Пианели кимна в знак на съгласие.

— Прав си, вече проверих. Имаш невероятна памет за човек, който е оставил всичко зад гърба си.

Той отново ме изгледа предизвикателно със светнали очи, сякаш току-що ме беше хванал в крачка, но аз издържах погледа му и дори стигнах по-далече.

— Имало ли е име на вратата на шкафчето?

Той поклати глава.

— След всичките тези години всичко е изтрито.

— Няма ли запазени списъци на кого са били предоставени шкафчетата?

— По онова време не се занимавахме с такива простотии — отвърна подигравателно той. — В началото на годината учениците си вземаха което си поискат шкафче — който дойде пръв, пръв си избира.

— А в този случай кое точно е шкафчето?

— Защо искаш да знаеш това?

— От любопитство — нещо, което не липсва на журналистите, както ти е добре известно.

— Публикувах снимката в моята статия. Не я нося със себе си, но беше шкафче А1. Първото в горния ляв ъгъл. Това говори ли ти нещо?

— He. So long, Стефан.

Обърнах се и побързах да напусна мястото преди края на спора ни.

На подиума директорката бе приключила приветствието си и сега говореше за предстоящото събаряне на стария физкултурен салон и полагането на първия камък на „най-амбициозния строеж и историята на нашето учебно заведение“. Тя благодари на щедрите дарители, с помощта на които този проект, който чакал реда си повече от 30 години, скоро щял да стане реалност — „построяването на сграда, предназначена за подготвителните класове, създаването на голям ландшафтен парк и изграждането на нов спортен център с олимпийски плувен басейн“.

Ако все още имах съмнения за това, което ме чакаше, сега те окончателно се разсеяха. Бях излъгал Пианели. Знаех много добре на кого е принадлежало шкафчето, в което бяха намерени парите.

То беше моето.

Физкултурният салон бе бетонна сграда с формата на паралелепипед, построена върху едно плато край боровата гора. До него се стигаше по стръмен път, обграден от големи, седефено- бели варовикови скали, които отразяваха ослепителната светлина на слънцето. Като пристигнах на паркинга, видях самосвал и булдозер, паркирани до сглобяемо хале, и тревогата ми нарасна. В халето имаше цял арсенал от инструменти и строителна техника: пневматични чукове, бензинови къртачи, ножици за метал, багери за манипулиране на материали и багери за разрушаване. Директорката не беше излъгала — това бяха последните дни на стария физкултурен салон. Строителните работи скоро щяха да започнат, а с тях и началото на нашата гибел.

Заобиколих салона, търсейки Максим. Макар че не бях поддържал връзка с него, бях следил отдалеч кариерата му с истинско възхищение и известна гордост. Случаят с Венка Рокуел бе имал противоположен ефект върху живота му, от този, който бе имал върху моя. Докато онези събития ме бяха съсипали и бяха спрели моя устрем, те бяха накарали Максим да преодолее редица задръжки, като му бяха дали възможност да излезе от черупката си и свободата да напише своя собствена история.

След онова, което бяхме извършили, аз вече не бях същият човек. Живеех в ужас, с разклатена психика, което стана причина да се проваля на изпитите последната година на подготвителния курс по математика и инженерство. През лятото на 1993 г. напуснах Лазурния бряг и заминах за Париж и за огромно съжаление на родителите ми, се преориентирах, постъпвайки във второразрядно бизнес училище. В столицата вегетирах четири години. Бягах от някои лекции и прекарвах остатъка от деня в кафенетата, книжарниците и киносалоните в квартала „Сен Жермен де Пре“.

В четвърти курс училището задължаваше студентите да стажуват шест месеца в чужбина. Докато повечето от моите състуденти си осигуриха стаж в големи компании, аз трябваше да се задоволя с по-скромен пост — бях нает за асистент на нюйоркската интелектуалка и феминистка Евелин Уорън. Макар и осемдесетгодишна по онова време, Уорън продължаваше да изнася лекции в университетите из целите Съединени щати. Тя беше изключителна личност, но също така тиранична и капризна жена, която се караше с всички. Бог знае защо, мен ме обичаше. Може би защото бях доста безразличен към промените в настроението й и тя не можеше да ме впечатли. Без да се смята за моя „втора баба“, Евелин ме помоли да остана с нея, след като се дипломирах, и ми помогна да получа зелена карта. Така останах неин асистент до смъртта й, като живеех в едното крило на апартамента й в Горен Ист Сайд.

През свободното си време, а имах много такова, правех единственото нещо, което наистина ме успокояваше — пишех истории. Неспособен да управлявам живота си, аз си измислях прекрасни светове, в които липсваха страховете, които ме измъчваха. Вълшебни пръчки съществуват. За мен те приемаха формата на химикалка „Бик“. За франк и половина човек придобиваше инструмент, способен да преобрази реалността, да я поправи, дори да я отрече.

През 2000 г. издадох първия си роман, който благодарение на отзивите, предавани от уста на уста, влезе в класациите на бестселърите. Оттогава бях написал десетина книги. Писането и популяризирането им заемаха изцяло дните ми. Успехът ми беше реален, но в очите на моето семейство писането на художествена литература не беше сериозна професия. „Като си помисля, че се надявахме да станеш инженер“, ми беше подхвърлил веднъж баща ми с обичайната си деликатност. Постепенно посещенията ми във Франция бяха станали по-редки и сега се ограничаваха до една седмица за представяне на книга и даване на автографи. Имах по- голяма сестра и брат, които почти не виждах. Мари бе завършила Минно-геоложкия университет и заемаше важен пост в Националната дирекция „Статистика на външната търговия“. Не знаех в какво точно се състоеше работата й, но не си представях нещо много забавно. Що се отнася до Жером, той бе истинският герой на семейството. Детски хирург, брат ми работеше от земетресението през 2010 г. в Хаити, където координираше действията на „Лекари без граници“.

Освен това имах Максим.

Моят бивш най-добър приятел, когото никога не бях заменил с друг. Моят побратим. Винаги съм го познавал — семейството на баща му и това на майка ми произхождаха от едно и също италианско село — Монталдичо, в Пиемонт. Преди моите родители да получат служебното си жилище в „Сент-Екзюпери“, ние бяхме съседи в Антиб. От двете ни къщи, построени една до друга на пътя „Сюкет“, се откриваше панорамна гледка към късче от Средиземно море. Моравите ни бяха разделени само от ниска каменна стена и именно там се провеждаха нашите футболни мачове и партита на открито, организирани от нашите родители.

В училище, за разлика от мен, Максим не беше добър ученик. Не беше и двойкаджия, а едно малко незряло момче, което се интересуваше повече от спорт и касови филми, отколкото от изтънчения език на „Възпитание на чувствата“ на Флобер и „Манон Леско“ на абат Прево. През лятото той работеше по поддръжката на плажа в района на кулата „Батри дю Грайон“ в южния край на нос Антиб.

Спомнях си великолепната му външност — изваяно тяло, дълга като на сърфист коса, шорти „Рип Кърл“, маратонки без връзки. Той имаше леко замечтано невинно изражение и руса коса като на подрастващите във филмите на Гас Ван Сант.

Максим бе единственият син на Франсис Бианкардини — известен в района строителен предприемач, който бе изградил местна империя в едно време, когато правилата за обществените поръчки бяха по-гъвкави от сега. Тъй като го познавах добре, знаех, че Франсис е сложна, потайна и неразгадаема личност. Но в очите на хората той изглеждаше недодялан селяндур с големите си ръце на зидар, с наднорменото си тегло, с дебелашкото си поведение и кръчмарските си приказки, които често преминаваха към високопарната реторика на крайната десница. Не му трябваше много да стигне и по-далече. Отговорните за упадъка на страната един след друг падаха на мушката му: „Араби, социалисти, жени, хомосексуалисти“. Доминиращият бял мъжкар от типа консервативен дребен буржоа със закостеняло мислене, който не беше разбрал, че неговият свят вече е изчезнал.

Дълго време потискан от баща си, от когото се срамуваше толкова, колкото и му се възхищаваше, Максим се бе мъчил да намери мястото си. Едва след трагедията той бе успял да се освободи от неговата власт. Метаморфозата бе продължила двайсет години и се бе извършила поетапно. Някога посредствен ученик, Максим бе започнал да учи усилено и бе завършил строително инженерство. След това бе поел фирмата на баща си, превръщайки я във водеща в региона фирма в областта на зеленото строителство. После се беше включил в инициативата на „Платформа 77“ — най- големият инкубатор за стартиращи компании в Южна Франция. Успоредно с това Максим бе заявил пред обществото своята хомосексуална ориентация. През лятото на 2013 г. — няколко седмици след приемането на закона за брак за всички — той бе подписал в кметството в Антиб със своя партньор Оливие Моне — още един бивш възпитаник на „Сент-Екзюпери“, който ръководеше градската медиатека. Днес двойката имаше две момиченца, родени от сурогатна майка в Съединените щати.

Бях събрал цялата тази информация от уебсайтовете на „Нис Матен“ и „Шаланж“, както и от една статия на списание „Монд“, посветена на „Поколението Макрон“. Дотогава редови градски съветник, Максим се бе присъединил — още от основаването й, към партията „Република напред!“ на бъдещия президент на Франция и беше един от първите, които го бяха подкрепили на местно ниво но време на предизборната кампания. Сега той се кандидатираше и депутат от неговата партия от Седми избирателен район Алп Маритим. Традиционно дясно ориентирано, населението бе избирало в продължение на двайсет години, и то още на първия тур, един умерен и хуманно настроен републиканец, който си вършеше добре работата. Допреди три месеца никой не си беше представял, че избирателният район може да промени политическия с и цвят, но през пролетта на 2017 г. нова сила бе заляла страната. Вълната на Макрон заплашваше да помете всичко по пътя си. Изборите несъмнено щяха да бъдат оспорвани, но сега Максим, изглежда, имаше всички шансове да се пребори с досегашния депутат.

Когато най-сетне видях Максим, той стоеше пред входа на физкултурния салон и разговаряше със сестрите Дюпре. Огледах го отдалече — облечен с памучен панталон, бяла риза и ленено сако. Лицето му беше загоряло, с леко изострени черти, очите му бяха изразителни, косата му бе още по-изсветляла от слънцето. Леополдин (госпожица Кариока) и Джесика (госпожица Бимбо) слушаха жадно думите му, сякаш им рецитираше монолога на Родриго1, докато той само се опитваше да ги убеди, че предстоящото увеличение на осигурителната вноска ще доведе до увеличение на покупателната способност на всички работещи.

— Вижте кой е тук! — възкликна Джесика, когато ме видя.

Целунах близначките, които ми обясниха, че са натоварени

да организират танцовата забава точно тук, и прегърнах Максим. Може би моят мозък ми правеше номера, но ми се стори, че от него все така се носи кокосовият аромат, характерен за ваксата за коса, която той използваше навремето.

Трябваше да изтърпим още пет минути разговора със сестрите. В един момент Леополдин ми каза колко много обича романите ми „и по-специално „Трилогия на злото“.

— Аз също много я харесвам — отвърнах, — въпреки че не съм я написал. Обаче ще предам твоята похвала на моя приятел Ча- там.

Макар и казана с шеговит тон, моята забележка засегна Леополдин. Последва неловко мълчание, след това под претекст, че закъсняват с окачването на светещите гирлянди, тя повлече сестра си към някакъв навес, където се съхраняваше украсата за празненството.

Най-сетне останах насаме с Максим. След като се отърва от зорките очи на близначките, лицето му се помрачи още преди да го попитам как е.

— Направо съм съсипан.

Тревогата му нарасна, когато му показах очилата и посланието, които бях намерил в кафенето „При Дино“, връщайки се от тоалетната: „Отмъщение“.

— Онзи ден получих същото в офиса си — сподели той, като разтърка слепоочията си. — Трябваше да ти го кажа по телефона. Прости ми, но мислех, че това ще те възпре да дойдеш.

— Имаш ли представа кой ни ги е изпратил?

— Ни най-малко, но дори и да го знаехме, това нямаше да промени кой знае какво.

Максим посочи с глава към булдозера и халето, пълно със строителна техника и инструменти.

— Работата ще започне в понеделник. Каквото и да направим, сме обречени.

Той извади мобилния си телефон, за да ми покаже снимки на дъщерите си — Луиза, на четири години, и сестра й Ема, на две. Въпреки обстоятелствата му честитих за тях. Максим беше успял там, където аз се бях провалил — беше създал семейство и си бе начертал път, който имаше смисъл и бе полезен за обществото.

— Ще загубя всичко, разбираш ли! — възкликна той, ужасен.

— Не бързай да слагаш тигана на огъня — казах, без да успея да го успокоя.

За момент се поколебах и добавих:

— Ходи ли там?

— Не — отвърна той, като поклати глава, — чаках да дойдеш.

Двамата влязохме във физкултурния салон.

Той бе все така голям, какъвто го помнех. Над две хиляди квадратни метра, разделени на две отделни части — спортна зала със стена за катерене и баскетболно игрище, обградено с амфитеатрално разположени седалки. По повод на предстоящото вечерно празненство — ужасният „купон на бившите възпитаници“ — бяха вдигнати и струпани до стената всички спортни постелки, футболните вратички и спортни мрежи, за да се осигури място за танцуване и да се постави подиум за оркестъра. Масите за пинг-понг бяха застлани с хартиени покривки. Гирлянди и ръчно изработени декорации завършваха картината. Докато вървях през главната зала с винилова настилка, не можех да не си помисля, че тази вечер, докато оркестърът изпълняваше парчета на „Инексес“ и „Ред Хот Чили Пепърс“, десетки двойки щяха да танцуват в съседство с един труп.

Максим ме придружи до стената, която отделяше спортната зала от баскетболното игрище. По слепоочията му бе избила пот, а на сакото под мишниците му се бях образували две тъмни кръгли петна. Последните му крачки бяха несигурни, после той застина на място, сякаш не можеше да се движи повече. Сякаш бетонната преграда го отблъскваше, както се отблъскват два еднакви полюса на магнита. Подпрях се с една ръка на стената, опитвайки се да овладея емоциите си.

Това не беше обикновена преграда. Беше носеща стена, иззидана от бетонни блокчета, дебела почти един метър и дълга около двайсет метра, която пресичаше по ширина целия физкултурен салон. Пред очите ми отново изникнаха разтърсващи картини на поколения тийнейджъри, които в продължение на двайсет и пет години бяха идвали да тренират и да се потят в тази зала, без да знаят, че в стената й е зазидан труп.

— Като градски съветник можах да говоря със строителния предприемач, който ще разруши физкултурния салон — съобщи ми Максим.

— Как точно ще се случи?

— От понеделник ще пуснат в действие багерите, хидравличните чукове и челюстните трошачки. Фирмата разполага с персонал и мощни машини. Тези момчета са професионалисти. Ще им отнеме по-малко от седмица, за да сринат до основи сградата.

— Значи теоретично могат да открият трупа вдругиден.

— Така е — отвърна той шепнешком и ми даде знак с ръка да говоря по-тихо.

— Има ли вероятност да го пропуснат?

— Шегуваш ли се? Абсолютно никаква — каза Максим, като въздъхна тежко и разтърка клепачите си.

— Тялото беше увито в двоен брезент. Дори след двайсет и пет години ще открият куп кости. Работата ще бъде спряна незабавно и ще бъдат направени разкопки, за да се съберат други улики.

— Колко време ще им е нужно, за да идентифицират със сигурност трупа?

Максим вдигна рамене.

— Не съм полицай, но за ДНК анализа и установяването на зъбния статус, бих казал, една седмица. Проблемът е, че междувременно те ще намерят моя нож и железния лост! Несъмнено и други предмети. Тогава направихме всичко много набързо, по дяволите! Със съвременните средства за разследване ще открият следи от нашата ДНК, а може би и пръстовите ни отпечатъци. И макар че те не фигурират в тяхната база данни, ще стигнат до мен, защото името ми е гравирано върху дръжката на оръжието.

— То беше подарък от баща ти — спомних си аз.

— Да, швейцарски армейски нож.

Максим подръпна нервно кожата на шията си.

— Трябва да ги изпреваря — изпъшка той. — Още днес следобед ще съобщя, че няма да участвам в изборите. Движението трябва да има време да излъчи друг кандидат. Не искам да бъда първият скандал по времето на Макрон.

Опитах се да го успокоя:

— Изчакай. Не казвам, че всичко ще се оправи за един уикенд, по трябва да се опитаме да разберем какво се случва с нас.

— Какво се случва с нас ли? Убихме човек, по дяволите! Убихме човек и го зазидахме в стената на този скапан физкултурен салон.

Двайсет и пет години по-рано

Събота, 19 декември 1992 г.

Снегът бе завалял още от ранна сутрин. Едно необичайно и съвсем неочаквано лошо време, което в този ден от коледната ваканция предизвика хаос. „Огромна суматоха“, както казваха в този край. Обикновено на Лазурния бряг бе достатъчно само земята да побелее, за да бъде парализира всякаква дейност. Но този път не прехвърчаха само леки снежинки, а си беше истинска буря, невиждана от януари 1985 г. и февруари 1986 г. Съобщаваха за петдесетсантиметрова снежна покривка в Аячо, десетсантиметрова в Антиб и осемсантиметрова в Ница. Самолетите излитаха със затруднение, повечето влакове бяха отменени, а пътищата — трудно проходими. Да не говорим за ненавременното прекъсване на електрозахранването, което нарушаваше местния живот.

Наблюдавах през прозореца на стаята си кампуса, напълно променен от студа. Пейзажът беше сюрреалистичен. Снегът бе покрил обраслото с ниски храсти поле, превръщайки го в огромна бяла шир. Маслиновите и цитрусовите дървета свеждаха клони под сипещите се снежинки. А пиниите сякаш бяха засадени сред мъгливия декор на някоя от приказките на Андерсен.

Повечето пансионери бяха напуснали благополучно гимназията предната вечер. По традиция коледната ваканция бе единственото време на годината, когато „Сент-Екзюпери“ опустяваше. В кампуса имаше само няколко пансионери, които бяха поискали разрешение да останат в общежитието по време на ваканцията. Те бяха ученици от подготвителните курсове за университета, които се готвеха да положат изпити за много елитни висши учебни заведения, както и трима-четирима преподаватели, които заради снежната буря бяха изпуснали самолета си или сутрешния си влак.

От половин час седях на бюрото си с помръкнал поглед и се взирах отчаяно в условието на една алгебрична задача.

Скоро щях да навърша деветнайсет години. Бях в подготвителния курс по природо-математически науки. От началото на учебната година през септември живеех като в истински ад с усещането, че постоянно съм свръхнатоварен, и често спях само по четири часа на нощ. Ритъмът на работа в подготвителния курс ме изтощаваше и обезсърчаваше. От четирийсетте ученици в моя курс петнайсет вече бяха напуснали. Мъчех се да се задържа, но това бе обречена кауза. Мразех математиката и физиката, а заради избраната специалност се оказах принуден да посвещавам по-голямата част от времето си на тези две дисциплини. Докато аз се интересувах най-вече от изкуство и литература, в съзнанието на родителите ми задължителният път към бъдещето — този, по който бяха поели преди мен брат ми и сестра ми — трябваше да мине през технически или медицински университет.

И макар че подготвителният курс ме караше да страдам, той далеч не беше единствената причина за моите мъки. Това, което наистина ме съсипваше и което бе изпепелило сърцето ми, беше безразличието на едно момиче.

От сутрин до вечер мислите ми бяха заети с Венка Рокуел. Двамата се познавахме повече от две години — откакто дядо й, Алистър Рокуел, бе решил да я изпрати да учи във Франция, за да я отдалечи от Бостън след смъртта на родителите й. Тя беше необикновено момиче — образовано, будно и енергично, червенокосо, с пъстри очи и фини черти. Не беше най-красивото момиче в „Сент-Екзюпери“, но притежаваше магнетично излъчване н някаква загадъчност, които те караха да се чувстваш неустоимо привлечен, преди да си загубиш напълно ума. Онова необяснимо нещо, което караше в главата ти да се загнезди илюзорната идея, че ако успееш да завладееш Венка, ще завладееш света.

Дълго време двамата бяхме неразделни приятели. Аз й показах всичките си любими места в този район — градините на Мантон, вила „Керилос“, парка на фондация „Маг“, уличките на Турет сюр Лу. Ние скитахме навсякъде и можехме да разговаряме часове наред. Бяхме се катерили по Виа Ферата в ски курорта Ла Колмиан, бяхме яли сока6 на провансалския пазар в Антиб, бяхме говорили надълго и нашироко какъв трябва да бъде светът пред генуезката кула на „Плаж дез Онд“.

Ние буквално си четяхме мислите и нашето разбирателство не преставаше да ме удивлява. Венка беше човекът, когото бях чакал напразно, откакто бях достатъчно голям, за да чакам някого.

Доколкото си спомням, винаги съм се чувствал самотен, някак чужд на света, на шума, който го изпълваше, на посредствеността му, която те заразяваше като инфекциозна болест. Известно време си бях мислил, че книгите могат да ме излекуват от самотата и апатията, но човек не трябва да очаква твърде много от тях.

Те ви разказват истории, дават ви възможност да съпреживеете нечий друг живот, но никога няма да ви прегърнат, за да ви успокоят, когато се страхувате.

Освен че озари живота ми, Венка внесе в него и една тревога, тревогата, че мога да я загубя. И точно това се случи.

От началото на учебната година — тя беше първа година в подготвителния курс по хуманитарни науки, а аз в този по природо-математически науки — вече нямахме много възможности да се виждаме, но преди всичко имах впечатлението, че Венка ме избягва. Тя не отговаряше на моите обаждания, нито на бележките, които й пишех, и всичките ми предложения да излезем оставаха без ответ. Някои нейни съученици ме бяха предупредили, че Венка е запленена от техния млад преподавател по философия Алексис Клеман. Носеше се слух, че флиртът им е стигнал дори по-далече и те имат любовна връзка. Отначало не исках да повярвам на това, но сега бях измъчван от ревност и трябваше на всяка цена да разбера как точно стоят нещата.

Десет дни по-рано, в сряда следобед, докато учениците от хуманитарната специалност държаха конкурсен изпит, аз се възползвах от един свободен час, за да посетя училищния пазач Павел Фабиански. Павел ме харесваше. Ходех да го виждам всяка седмица, за да му дам моя екземпляр от списание „Франс Футбол“, след като го бях прочел. Този ден, когато в знак на благодарност той отиде да ми донесе кенче газирана вода от хладилника си, откраднах връзката му с ключове за стаите на учениците в общежитието.

Въоръжен с тях, се втурнах към общежитие „Никола дьо Стал“ — с инята сграда, в която живееше Венка, и методично претърсих стаята и. Знам, че фактът, че си влюбен, не ти дава никакви специални права.

Знам, че съм долен тип и всичко останало, което ви хрумне. Но като повечето хора, които са влюбени за първи път, си мислех, че никога повече няма да изпитам толкова дълбоко чувство към някого. И по този въпрос бъдещето, за съжаление, ми доказа, че съм бил прав.

Другото, смекчаващо вината ми обстоятелство беше, че вярвах, че познавам любовта, защото бях чел романи. Но само ударите в лицето ви учат на истините от живота. През декември 1992 г. отдавна не изпитвах само любовно чувство, а истинска страст. А страстта няма нищо общо с любовта. Страстта е ничия територия, бомбардирана военна зона, намираща се някъде между болката, безумието и смъртта

Докато търсех доказателства за евентуална връзка между Венка и Алексис Клеман, прелистих една по една книгите от малката библиотека на моята приятелка. Мушнати между страниците на един роман на Хенри Джеймс, два сгънати на четири листа паднаха на пода. Вдигнах ги с треперещи ръце и от тях ме лъхна силен аромат, едновременно свеж, дървесен и чувствен. Разгънах листовете. Това бяха писма от Клеман. Търсех доказателства и ето че намерих такива, и то неопровержими.

Намерените писма ме сразиха напълно. Вече не ядях и не спях.

Бях съкрушен, обезумял от мъка. Рязко пониженият ми успех тревожеше учителите и семейството ми. Изправен пред въпросите на майка ми, не можех да не й кажа какво ме измъчва. Разказах й за чувствата ми към Венка и за писмата, които бях намерил. Тя ми отвърна хладно, че нито едно момиче не заслужава да си проваля образованието заради него, и ми нареди да се взема в ръце възможно най-скоро.

Предчувствах, че никога няма да се измъкна от тази пропаст, в която се бях сгромолясал. Макар че далеч не си представях истинския кошмар, който ме очакваше.

Честно казано, разбирах защо Венка се чувстваше запленена от Клеман. Той ми бе преподавал предишната година, когато бях в последния клас на гимназията. Винаги го бях смятал за повърхностен, но признавам, че умееше да се преструва. На моята възраст борбата беше нелоялна. Вдясно на ринга: Алексис Клеман — двайсет и седем годишен, красив, 15-и в ранглистата по тенис, който караше „Рено Алпин“ АЗ 10 и цитираше Шопенхауер. Вляво на ринга — Тома Дьогале, осемнайсетгодишен, който се трепеше в подготвителния курс по природо-математически науки, получаваше от майка си седемдесет франка джобни пари седмично, караше мотопед „Пежо 103“ и прекарваше малкото си свободно време, играейки футбол на своя компютър.

Никога не бях смятал, че Венка ми принадлежи, но тя беше създадена за мен, както аз бях създаден за нея. Бях убеден, че съм правилният човек дори и сега да не беше най-подходящият момент. Чувствах, че ще дойде ден, когато ще имам предимство пред типове като Алексис Клеман, даже и да трябваше да минат години, за да се променят нещата. Обаче докато чаках този ден да настъпи, пред очите ми се нижеха картини как моята приятелка прави любов с този мъж. И това беше непоносимо за мен.

Когато телефонът иззвъня онзи следобед, бях сам вкъщи. Предния ден — първият от ваканцията — баща ми бе заминал за Папеете заедно с брат ми и сестра ми. Родителите на баща ми живееха в Таити от десетина години и през година ние посрещахме Коледа при тях. Тази година посредственият ми успех в училище ме бе накарал да се откажа от пътуването. Майка ми пък бе решила да прекара коледните празници в департамента Ланд със сестра си Джована, която трудно се възстановяваше след тежка операция. Тя трябваше да тръгне на следващия ден и в момента, в качеството си на директор на училищния комплекс, държеше руля на попадналия в буря кораб.

От сутринта телефонът не преставаше да звъни заради силния снеговалеж. По онова време в „София Антиполис“ не можеше да се разчита, че пътят ще бъде разчистен от машини за разпръскване на сол или снегорини. Преди половин час майка ми бе повикана по спешност. Камион за доставки се беше завъртял на заледения път и сега блокираше достъпа до учебното заведение пред будката на пазача. Поради липса на друга възможност за решаване на проблема, тя бе поискала помощ от Франсис Бианкардини — бащата на Максим, който бе обещал да дойде възможно най-скоро.

Така че вдигнах слушалката, очаквайки още едно спешно обаждане, свързано с метеорологичната обстановка, или от Максим, за да отмени срещата ни. Обикновено в събота следобед двамата се събирахме да играем футбол на маса в кафенето „При Дино“, да гледаме видеокасети с филми, да си разменяме дискове с музика, да ходим с мотоциклетите си до „Макдоналдс“ или до хипермаркета в Антиб, а после се връщахме, за да гледаме по телевизията головете от шампионата на Франция в предаването „Ден за футбол“.

— Моля те, Тома, ела!

Сърцето ми се сви. Това не беше гласът на Максим. Беше леко приглушеният глас на Венка. Мислех, че е заминала при семейството си в Бостън, но тя ми обясни, че все още е в „Сент-Екзюпери“, че не се чувства добре и иска да ме види.

Давах си ясна сметка колко жалко може да изглежда поведението ми, но всеки път, когато Венка ми се обадеше, всеки път, когато говореше с мен, ме обземаше надежда и тичах при нея. Така направих, разбира се, и този път, като проклинах слабостта си и липсата на самоуважение и съжалявах, че нямам моралната сила да се направя на безразличен.

Очакваното според синоптичната прогноза кратко затопляне н късния следобед още не бе настъпило. Навън цареше лют студ, усилван от поривите на мистрала, които въртяха вихрено едрите снежинки. В бързината бях забравил да си обуя ботушите или треските и маратонките ми затъваха в снега. Със закопчано до брадичката яке, вървях превит срещу вятъра, нещо като Джеремая Джонсън, преследващ призрачна мечка гризли. Въпреки бързането ми и макар че сградите на общежитието бяха само на стотина метра от служебното жилище на моите родители, ми бяха нужни почти десет минути, за да стигна до сградата „Никола дьо Стал“. В снежната буря постройката бе загубила лазурния си цвят н изглеждаше по-скоро като сива, призрачна маса, обгърната от седефена мъгла.

Фоайето беше пусто и студено. Бяха затворени дори плъзгащите се врати, които даваха достъп до общата стая на пансионерите. Изтупах снега от маратонките си и изкачих стълбите, като ги вземах по четири наведнъж. Като стигнах до коридора, почуках няколко пъти на стаята на Венка. Тъй като не получих отговор, отпорих вратата и влязох в светло помещение, където миришеше на ванилия и смирна — характерната миризма на Арменските листчета.

Венка лежеше със затворени очи на леглото си. Дългата й рижа коса беше почти скрита под пухената завивка, окъпана в млечно- бялата светлина на снежното небе, която влизаше през прозореца. Приближих се до нея, погалих бузата й и сложих ръка на челото й. То пареше. Без да отваря очи, тя промърмори няколко думи в просъница. Реших да я оставя да спи и влязох в банята да потърся някакво хапче за понижаване на температурата. Аптечката бе пълна с антидепресанти, сънотворни, транквиланти, болкоуспокояващи, но не намерих парацетамол.

Излязох от стаята и отидох да почукам на последната врата по коридора. Отвори ми Фани Брахими. Знаех, че мога да й се доверя. Въпреки че не бяхме се виждали често от началото на учебната година — всеки от нас залегнал над учебниците по своите науки, — тя беше вярна приятелка.

— Здравей, Тома — каза Фани, като свали очилата си.

Тя носеше скъсани джинси, протрити кецове и мохерен пуловер размер XL. Благият й искрящ поглед беше почти помрачен от дебелата черна очна линия — грим в тон с албума на „Кюър“1, който се въртеше на грамофона й.

— Здравей, Фани, имам нужда от помощ.

Обясних й ситуацията и я попитах дали има парацетамол. Тя отиде да потърси лекарството, а аз включих газовия котлон в бокса, за да стопля вода.

— Намерих — каза Фани, като се върна.

— Благодаря. Може ли да й приготвиш чай?

— Да, с повече захар, за да не се дехидратира твърде много. Заемам се с чая.

Върнах се в стаята на Венка. Тя отвори очи, преди да се поизправи на възглавницата си.

— Изпий ги — казах, като й подадох две таблетки. — Имаш висока температура.

Венка не бълнуваше, но състоянието й не беше никак добро. Когато я попитах защо ме е повикала, тя избухна в плач. Въпреки треската, въпреки че лицето й бе посърнало и обляно в сълзи, не бе изгубила невероятната си притегателна сила и излъчваше някаква необяснима аура, деликатна и нереална. Нещо като чистия и кристален звук на челеста при изпълнението на фолклорна мелодия от 70-те години на XX век.

— Тома… — прошепна тя.

— Какво става?

— Аз съм отвратителна.

— Глупости. Защо го казваш?

Тя се наведе към нощното шкафче и взе нещо, което първоначално ми заприлича на химикалка, преди да си дам сметка, че е тест за бременност.

— Бременна съм.

Като погледнах малката вертикална черта, която показваше, че тестът е положителен, си спомних някои пасажи от писмата на Алексис, чийто прочит ме бе отвратил: „Скоро ще създадем собственото си семейство. Детето ни ще скрепи завинаги нашите две съдби. То ще има твоята ангелска усмивка и твоите сребристо- сини очи.“

— Трябва да ми помогнеш, Тома.

Бях твърде разстроен, за да разбера каква точно помощ очакваше от мен.

— Не исках, знаеш ли… не исках — измънка тя.

Като приседнах на леглото до нея, тя ми довери между две ридания:

— Вината не е моя! Алексис ме принуди.

Зашеметен, я помолих да повтори и тя каза:

— Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!

Точно това каза. Дума по дума. „Не исках да спя с него.“ Този негодник Алексис Климан я бе принудил да прави неща против волята й.

Станах от леглото, твърдо решен да действам.

— Ще оправя всичко — уверих я аз и се насочих към вратата. — Ще дойда да те видя по-късно.

После излязох, блъскайки Фани, която тъкмо влизаше с поднос, на който носеше чая.

Тогава не знаех, че в последните ми думи има две лъжи. Първо, нямаше да оправя нищо, а тъкмо обратното. Второ, нямаше да се върна да видя Венка. Или по-скоро, когато се върнах, тя беше изчезнала, и то завинаги.

Навън снегът беше спрял, но беше притъмняло от оловносивите облаци, които покриваха небето — надвиснало ниско, смазващо, прелюдия към нощта, която скоро щеше да настъпи.

В мен се бореха противоречиви чувства. Бях излязъл от стаята разярен и възмутен от разкритията на Венка, но изпълнен с решимост. Внезапно нещата придобиваха смисъл — Алексис беше измамник и насилник. Венка все още държеше на мен и ме бе помолила да й помогна.

Сградата, в която живееха учителите, не беше далече. Майката на Алексис Клеман беше немкиня, а баща му — французин. Той бе завършил университета в Хамбург и работеше в „Сент-Екзюпери“ на трудов договор. Като преподавател чужденец, Алексис имаше право на служебна квартира в малка сграда, разположена над езерото.

За да стигна до нея, минах напряко през строежа на физкултурния салон. Положените на земята плочки, основите, бетонобъркачките, тухлените стени бяха почти скрити под дебел слой все още девствен сняг.

Огледах се, без да бързам, за да си избера оръжие, и най-накрая се спрях на един железен лост, оставен от работниците в ръчна количка близо до купчина пясък. Не мога да кажа, че постъпката ми не бе преднамерена. Дълбоко в мен се бе пробудило нещо. Някаква атавистична, първобитна жестокост, която ме наелектризираше. Състояние, в което изпаднах само веднъж в живота си.

Все още си спомням опияняващия въздух, едновременно студен и парещ, чист и солен, който ме изпълваше с енергия. Вече не бях потиснатият ученик, който пухтеше над задачата си по математика. Бях станал боец, воин, който отиваше на фронта без никакво колебание.

Когато най-накрая пристигнах пред жилищната сграда на преподавателите, почти се беше смрачило. В далечината небето хвърляше сребристи отблясъци по тъмната повърхност на езерото.

През деня — включително и през почивните дни — човек можеше да влезе във фоайето, без да звъни или да има ключ. Също като ученическото общежитие сградата беше студена, тиха и пуста. Изкачих се решително по стълбите. Знаех, че учителят по философия си е вкъщи, защото бях чул, че майка ми говори с него но телефона тази сутрин, когато той й позвъни да я предупреди, мс полетът до Мюнхен е бил отменен поради лошото време.

Почуках на вратата, зад която се чуваха звуците на радио. Алексис Клеман ми отвори, без да се притеснява.

— А, здравей, Тома!

Той приличаше на тенисиста Седрик Пиолин — висок брюнет с къдрава, среднодълга коса. Беше с десет сантиметра по-висок и много по-як от мен, но в този момент това изобщо не ме впечатли.

— Видя ли какво време е навън! — възкликна Алексис. — Като си помисля, че планирах да карам ски в Берхтесгаден. Сигурен съм, че там има по-малко сняг от тук!

В стаята беше прекадено топло. До вратата беше сложена голяма пътна чанта. От стереоуредбата се разнесе мелодичен глас: „Предаването „Лез Имажинер“ свърши за днес, но останете с програма „Франс Мюзик“ и Ален Жербер с неговия джаз..?

Клеман тъкмо ме бе поканил да вляза, когато видя железния лост в ръката ми.

— Ти какво… — започна той, като ме погледна с ококорени очи.

Времето за размисли и разговори бе приключило.

Първият удар се стовари от само себе си, сякаш някой друг го

бе нанесъл вместо мен. Той улучи учителя в гърдите, така че дъхът му секна и той залитна. Вторият му счупи капачката на коляното и Алексис изкрещя от болка.

— Защо я изнасили, скапаняко?

Клеман се опита да се хване за барплота, който отделяше кухненския бокс от стаята, но го повлече със себе си при падането. Купчина чинии и бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ се разбиха на настлания с плочки под, без да спрат моя устрем.

Бях загубил напълно контрол. Учителят лежеше на пода, но аз не спирах да го удрям и ритам. Налагах го методично под въздействието на обзелата ме неистова сила. Ритниците се редуваха с удари с металния лост. Картините как този негодник насилва Венка, които се нижеха пред очите ми, разпалваха моето озлобление и ярост. Вече не виждах Клеман. Не принадлежах на себе си. Бях наясно, че съм на път да извърша непоправимото, но не можех да се овладея. Пленник на един гибелен импулс, бях станал марионетка в ръцете на някакъв бог на смъртта.

Аз не съм убиец.

Гласът отекна в главата ми, обаче съвсем слабо. Мярна се като едва доловимо очертание на спасителен изход. Последно повикване преди линията, от която няма връщане назад. Внезапно захвърлих железния лост и застинах на място. Клеман се възползва от колебанието ми. Събрал цялата си останала сила, той ме сграбчи за единия прасец и заради хлъзгавите ми подметки успя да ме просне на пода. Въпреки че беше ранен, учителят за миг се озова върху мен, преминавайки от ролята на жертва в тази на нападател. Той ме притисна с цялата си тежест и ме стисна с коленете си като с клещи, парализирайки движенията ми.

Отворих уста да извикам, но Клеман вече бе грабнал едно парче от счупеното шише. Безпомощен, видях как той вдигна ръка, за да ми нанесе удар с дългото остро стъкло. После времето спря и усетих, че животът ме напуска. Беше един от онези мигове, които сякаш траят минути. Един от онези мигове, които преобръщат живота на много хора.

Внезапно всичко се разви с шеметна бързина. Топла струя кафеникава кръв оплиска лицето ми. Тялото на Клеман се отпусна и аз се възползвах от това, за да измъкна ръката си и да избърша клепачите си. Когато отворих очи, погледът ми бе замъглен, но над тъмната маса на учителя съзрях неясния силует на Максим. Светлата му коса, анцуга „Челинджър“, сивото вълнено яке с апликации от червена кожа.

Максим бе нанесъл само един удар с ножа си. Бързо движение, блестящо острие, малко по-дълго от макетно ножче, което наглед само докосна вратната вена на Алексис Клеман.

— Трябва да се обадим на „Бърза помощ“! — изкрещях аз и станах от пода.

Обаче знаех, че е твърде късно. Клеман беше мъртъв, а навсякъде по мен имаше кръв — по лицето, косата, пуловера, маратонките ми. Усещах кръвта дори на устните и върха на езика си.

За момент Максим застина като мен — отчаян, крайно изтощен, съсипан. Неспособен да каже и дума.

Не трябваше да се обаждаме на „Бърза помощ“, а на полицията.

— Чакай! Може би баща ми е още там! — извика той, излизайки от летаргията си.

— Къде там?

— До будката на пазача!

Максим изхвърча от гарсониерата на Клеман и го чух да слиза па бегом по стълбите, оставяйки ме с трупа на мъжа, когото току- що бяхме убили.

Колко дълго стоях сам? Пет минути? Четвърт час? Обгърнат от тишина, отново изпитах усещането, че времето спря. Спомням се, че за да не гледам мъртвеца, отидох до прозореца и останах там, залепил нос на стъклото. Сега езерото бе потънало в мрак, сякаш някой бе щракнал ключа и бе изключил сребристата светлина, която се отразяваше на повърхността му. Опитах да се хвана за някаква спасителна сламка, но се удавих в отблясъка на снежната пелена.

Взирайки се в бездънната му белота, си дадох сметка какво бъдеще ни чака, защото много добре знаех, че равновесието в нашия живот е нарушено завинаги. В случая не ставаше дума за отгръщане на нова страница, нито дори за края на една епоха. Под снега ненадейно бе зейнала огнената геена.

Внезапно по стълбите се чу шум и вратата се отвори с трясък. Придружен от сина си и своя технически ръководител, Франсис Бианкардини влезе в стаята. Строителният предприемач си беше все същият — с рошава прошарена коса, кожено яке, напръскано с капки боя, с едър торс и наднормено тегло.

— Как си, малкия? — попита той, поглеждайки ме в очите.

Не можах да му отговоря.

Едрата му фигура създаваше впечатлението, че изпълва цялото жилище, но гъвкавата му и решителна походка беше в пълен контраст с пълнотата му.

Франсис застана в средата на стаята и внимателно прецени ситуацията. Безстрастното му лице не издаваше никаква емоция. Сякаш винаги бе знаел, че този ден ще настъпи. Сякаш не за първи път трябваше да се справя с подобна драма.

— Оттук нататък вземам нещата в свои ръце — обяви той, като изгледа последователно Максим и мен.

Мисля, че именно когато чух гласа му — спокоен и уверен, осъзнах, че маската на простоват грубиян, която Франсис Бианкардини показваше в обществото, не съответства на истинската му същност. В този трагичен момент мъжът, който стоеше пред мен, напомняше по-скоро на неумолим главатар на банда. Франсис ми изглеждаше като Кръстник от мафията, но ако съществуваше и най-малката възможност да ни измъкне от ситуацията, бях готов да му се закълна във вярност.

— Това трябва да се почисти — каза той, обръщайки се към техническия си ръководител Ахмед, — но първо иди да вземеш брезент от камиона.

Тунизиецът беше пребледнял и очите му бяха изпълнени с ужас. Преди да се подчини, той не можа да се въздържи и попита:

— Какъв е планът, шефе?

— Ще го зазидаме в стената — отговори Франсис, като посочи с брадичка трупа.

— Коя стена? — попита Ахмед.

— На физкултурния салон.

Днес

13 май 2017 г.

— Никога след това не съм говорил за този епизод с баща ми — увери ме Максим, като запали цигара.

Полираната повърхност на запалката му „Зипо“, украсена с репродукция на японската графика „Голямата вълна край Канагава“, заблестя под слънчевите лъчи. Бяхме напуснали задушната атмосфера на физкултурния салон и се бяхме изкачили на Орловото гнездо — обрасъл с цветя, тесен скален корниз, надвиснал над езерото.

— Дори не знам къде точно е зазидал трупа — каза моят приятел.

— Може би сега е моментът да го попиташ.

— Баща ми умря тази зима, Тома.

— По дяволите, много съжалявам.

Сянката на Франсис Бианкардини се промъкна в нашия разговор. Бащата на Максим винаги ми бе изглеждал неуязвим. Като скала, в която се разбиваха всички, които имаха безразсъдството да го нападнат. Но смъртта е особен противник. Противник, който накрая винаги печели.

— От какво почина?

Максим си дръпна силно от цигарата и поетият дим го накара да примигне.

— Това е доста тягостна история — предупреди ме той. — През последните години баща ми прекарваше по-голяма част от времето си в къщата си в комплекса „Аурелия Парк“. Знаеш ли го?

Кимнах утвърдително. Познавах, разбира се, този луксозен, добре охраняван комплекс на хълмовете край Ница.

— В края на годината районът бе обект на серия кражби с взлом, понякога много брутални. Обирджиите не се колебаеха да проникват във вилите в присъствието на техните обитатели. Имаше редица случаи на задържани насила и измъчвани хора.

— И Франсис стана жертва на такива крадци?

— Да. На Коледа. При все че винаги държеше оръжие у дома, не е имал време да го използва. Бил е вързан и пребит от обирджиите. Умря от инфаркт в резултат на побоя.

Кражби с взлом. Една от язвите на Лазурния бряг редом с бетонирането на бреговата ивица, постоянните задръствания по пътищата и пренаселеността, дължаща се на масовия наплив на туристи.

— Арестуваха ли извършителите?

— Да, шайка македонци. Много организирани типове. Полицията залови двама-трима от тях, които са в затвора.

Облегнах се на парапета. Скалната тераса с формата на полумесец предлагаше спираща дъха гледка към езерото.

— Освен Франсис кой знае за убийството на Клеман?

— Само ти и аз — увери ме Максим. — Познаваше баща ми, той не беше от бъбривите.

— А съпругът ти?

Приятелят ми поклати отрицателно глава.

— По дяволите, това е последното нещо, което искам Оливие да научи за мен. Кълна се в живота си, не съм споменавал за това престъпление на никого.

— Ами техническият ръководител Ахмед Газуани?

Максим отвърна скептично:

— Той беше ням като риба. Освен това какъв интерес би имал да говори за престъпление, в което беше съучастник?

— Той жив ли е още?

— Не. Разболя се от рак и в края на живота си се върна да умре и Бизерта.

Сложих си слънчевите очила. Наближаваше пладне. Високо в небето, слънцето приличаше на нашето Орлово гнездо. Оградена е обикновен дървен парапет, терасата бе колкото опасна, толкова и привлекателна. Достъпът на учениците до нея беше забранен, но като син на директора, аз бях заобикалял забраната и пазех доста вълшебни спомени за вечерите, които прекарвахме тук с Венка, като пушехме, пиехме ликьор от мандарини и се любувахме на отражението на луната в езерото.

— Човекът, който ни изпраща тези послания, неминуемо знае какво сме направили! — възкликна отчаяно Максим, като си дръпна за последен път от цигарата, която бе изпушил до филтъра. — Този Алексис Клеман имаше ли семейство?

Знаех наизуст родословното дърво на учителя:

— Клеман е бил единствен син, а по онова време родителите му са били доста възрастни. Би трябвало и те вече да са покойници. Във всеки случай заплахата не идва от тяхна страна.

— Ами от кого идва тогава? От Стефан Пианели? Вече месеци наред той ми върви по петите. Откакто се включих в предизборната кампания на Макрон, Стефан ме разследва по всички направления. Рови се в стари дела на баща ми. Освен това помниш ли, че написа онази книга за Венка?

Вероятно бях наивен, но не вярвах, че Стефан Пианели ще стигне толкова далече, за да ни накара да се разкрием.

— Той е любопитен и обича да се рови — признах аз, — но не го виждам като автор на анонимни писма. Ако ни подозираше, Пианели щеше да ни го каже направо. От друга страна, той спомена нещо, което ме обезпокои — пари, които са намерили в едно старо шкафче в съблекалните.

— За какво говориш?

Тази информация не беше стигнала до Максим. Запознах го накратко със ситуацията — за наводнението, откриването на спортна чанта, съдържаща сто хиляди франка, свалените от нея два пръстови отпечатъка, единият от които принадлежеше на Венка.

— Проблемът е, че парите са намерени в моето някогашно шкафче.

Малко объркан, Максим смръщи вежди. Впуснах се в по- пространни обяснения:

— Преди моите родители да бъдат назначени в „Сент-Екзюпери“, аз кандидатствах за стая в общежитието, къде живях през втората година в гимназията.

— Спомням си това.

— Когато получиха назначението си и служебното жилище, което им се полагаше, родителите ми ме помолиха да напусна стаята, за да може да се възползва от нея друг ученик.

— И ти го направи?

— Да, само че въпросното момче не използваше шкафчето си и никога не ми поиска ключа за него. Така че ключът остана у мен, макар че не го използвах много, докато Венка не ми го поиска няколко седмици преди да изчезне.

— Без да ти каже, че ще крие в него пари?

— Разбира се! Тази история с шкафчето напълно ми бе изхвръкнала от ума. Дори когато Венка изчезна, не направих никаква връзка с този епизод.

— Все пак е странно, че никога не намериха следа от това момиче.

Облегнат до този момент на една ниска каменна стена, Максим направи няколко крачки, за да дойде при мен на слънце. Той на свой ред ми повтори думите, които вече бях чул няколко пъти от началото на сутринта.

— Никога не сме познавали истински Венка.

— Напротив, познавахме я много добре. Тя беше наша приятелка.

— Познавахме я, без да я познаваме истински — настоя той.

— Какво имаш предвид?

— Всичко доказва, че е била влюбена в Алексис Клеман: писмата, които ти намери, снимките, на които се виждат заедно… Помниш ли снимката от коледния бал, на която тя направо го изпива с очи?

— И какво от това?

— Какво ли? Защо тогава няколко дни по-късно е заявила, че гой я е изнасилил?

— Мислиш, че съм те излъгал?

— Не, но…

— Накъде биеш?

— Ами ако Венка все още е жива? Ако именно тя ни е изпратила тези съобщения?

— Аз също си го помислих — признах, — но по каква причина?

— За да си отмъсти. Защото убихме мъжа, когото обичаше.

Аз кипнах:

— По дяволите, Максим, тя се страхуваше от него! Кълна ти се. Тя сама ми го каза. Това е последното нещо, което ми каза: „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!“

— Може да е казала каквото й хрумне. По онова време Венка често беше леко дрогирана. Тя вземаше ЛСД и всякакви други гадости, които й попаднеха в ръцете.

Сложих край на спора:

— Не, тя дори ми го повтори. Този тип беше насилник.

Лицето на Максим помръкна. За момент той зарея поглед към

езерото, преди да ме погледне отново.

— Ти твърдеше също, че тогава е била бременна.

— Да, това ми каза Венка и ми показа доказателство.

— Ако е било вярно и е родила, днес детето й трябва да е на двайсет и пет години. Може би нейният син или дъщеря искат да отмъстят за смъртта на баща си.

Тази мисъл ми бе минала през ума. Това беше възможност, но ми изглеждаше по-скоро романтична, отколкото рационална. Малко измислен сюжетен обрат като в криминален роман. Това и казах на Максим, без да го убедя напълно. После реших да повдигна въпроса, който ми се струваше най-важен за близкото бъдеще.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, Макс. В началото на 2016 г., като се връщах от представянето на новата си книга, имах разправия с един граничен служител в Роаси. Някакъв кретен, който се забавляваше да унижава един травестит, като го наричаше „господине“. Нещата стигнаха твърде далеч, бях задържан за няколко часа и…

— И са взели пръстовите ти отпечатъци! — досети се той.

— Да, и сега те фигурират в тяхната база данни. Това означава, че няма да има време за маневри. Веднага щом открият трупа и железния лост, ако по него има дори един отпечатък, името ми ще излезе в регистъра и ще дойдат да ме арестуват и разпитат.

— И какво променя това?

Казах му за решението, което бях взел в самолета предната вечер:

— Няма да те издам. Нито теб, нито баща ти. Ще поема цялата отговорност. Ще кажа, че сам съм убил Клеман и съм помолил Ахмед да ми помогне да скрием трупа.

— Никога няма да ти повярват. И защо ще го правиш? Защо ще се жертваш?

— Аз нямам деца, нямам жена, нямам никакъв личен живот. Нямам какво да губя.

— Не, това са чисти глупости! — възкликна Максим, като при- мигна развълнувано.

Под очите му имаше тъмни кръгове, а лицето му бе посърнало, сякаш не беше спал два дни. Вместо да го успокои, моето предложение го притесни още повече. След настойчиви молби най-сетне разбрах каква е причината.

— Ченгетата вече знаят нещо, Тома. Сигурен съм в това. Няма да можеш да ме оневиниш. Снощи ми позвъниха от полицейското управление в Антиб. Обади ми се лично дивизионният комисар Венсан Дьобрюин, който…

— Дьобрюин? Като някогашния прокурор?

— Да, това е неговият син.

Новината не беше особено добра. През 90-те години правителството на Жоспен бе назначило Иван Дьобрюин за окръжен прокурор на Ница със заявената амбиция да се разправи с аферизма, който се ширеше по Лазурния бряг. Иван Грозни, както му харесваше да го наричат, бе пристигнал на Френската Ривиера с гръм и трясък като рицар на бял кон. Той бе останал на поста си повече от петнадесет години, борейки се срещу масонските ложи п корупцията сред висшите длъжностни лица. Магистратът се бе пенсионирал наскоро, за огромно облекчение на някои хора. В интерес на истината, мнозина в района мразеха Дьобрюин и неговите действия а ла Дала Киеза, но дори и критиците му признаваха неговата упоритост и постоянство. Ако синът му бе наследил неговите „качества“, щяхме да си имаме работа с един ловък полицай, враждебно настроен към елита и всички, които малко или повече се доближаваха до него.

— Какво точно ти каза Дьобрюин?

— Помоли спешно да се срещнем, защото имал да ми зададе някои въпроси. Отговорих, че ще се отбия при него този следобед.

— Отиди веднага, щом можеш, за да знаем какво да очакваме.

— Страх ме е — призна Максим.

Сложих ръка на рамото му и като вложих цялата си убедителност, се опитах да го успокоя:

— Това не е официална призовка. Дьобрюин може да е бил надъхан от някого. Вероятно търси информация. Ако имаше нещо конкретно, нямаше да действа така.

Нервността на приятеля ми се излъчваше от всяка негова пора. Той откопча още едно копче на ризата си и избърса избилата на челото му пот.

— Не мога повече да живея с този дамоклев меч над главата. Може би, ако кажем всичко на…

— Не, Макс! Помъчи се да издържиш поне през уикенда. Знам, че не е лесно, но се опитват да ни изплашат и да ни объркат. Да не се хващаме на тази уловка.

Той си пое дълбоко въздух и с голямо усилие като че ли да се съвземе.

— Остави ме да направя свое разследване. Виждаш, че нещата постоянно се променят. Дай ми време да разбера какво се е случило с Венка.

— Добре — съгласи се Максим. — Ще отида в полицейския участък и ще те държа в течение.

Гледах как моя приятел слезе по каменните стълби и пое по пътя, който криволичеше между лавандуловите насаждения. До- като се отдалечаваше, силуетът му се смали и се разми, а накрая съвсем изчезна, погълнат от бледолилавия килим.

Преди да напусна кампуса, спрях пред Агората — стъклената сграда с форма на чиния, която бе построена до Историческата библиотека. (Никой в „Сент-Екзюпери“ не би използвал официалното название „Център за документация и информация“ за едно толкова символично място.)

Разнесе се обедният звънец, който освободи от занятия голяма част от учениците. Тъй като сега бе нужна електронна карта за достъп до читалните, аз пренебрегнах това ограничение, прескачайки автоматично отварящата се бариера, както бях виждал да правят в парижкото метро разни нехранимайковци, безпарични студенти и дори президенти на Републиката.

Като наближих гишето за заемане на книги, видях Елин Букманс, която всички тук наричаха Зели. С холандски произход, тази доста претенциозна интелектуалка имаше категорично, повече или по-малко аргументирано мнение за всичко. Последния път, когато я бях видял, тя беше леко надута четирийсетгодишна жена, която се гордееше с атлетичната си фигура. Сега, с напредването на възрастта, библиотекарката приличаше на някаква бохемска бабка — с кръгли очила, квадратно лице, двойна брадичка, хваната на кок прошарена коса и блузон с малка кръгла якичка.

— Здравей, Зели.

Освен с управлението на библиотеката тя години наред се не занимавала с изготвянето на програмата за киното в кампуса, ръководството на радиото на гимназията и на „София Шекспир Къмпани“ — помпозното име на училищния театрален клуб, на който майка ми посвещаваше много време, когато бе директор на подготвителните курсове.

— Здравей, писателю — отвърна ми Елин Букманс, сякаш бяхме разговаряли за последно предишния ден.

Никога не бях успял да разбера напълно тази жена. Подозирах, че за кратко е била любовница на баща ми, но доколкото си спомнях, майка ми я харесваше. Докато учех в „Сент-Екзюпери“, повечето ученици буквално я боготворяха — Зели бе постоянно в устата им, — като я считаха за душеприказчик, социален помощник и духовен наставник. А Зели — умалително име, което намирах за нелепо — се гордееше с тази роля и дори злоупотребяваше с нея. Водена от девиза „Силна със слабите, слаба със силните“, тя си имаше своите пристрастия, като обръщаше прекомерно внимание на някои ученици — често най-изявените или най-отраканите, — а други напълно пренебрегваше. Спомням си, че обожаваше брат ми и сестра ми, но аз сякаш никога не бях достоен за нейния интерес. Това ме устройваше, защото тази антипатия беше взаимна.

— Какво те води тук, Тома?

От последния път, когато бях общувал с нея, бях написал дузина романи, преведени на двайсет езика и продадени в милиони екземпляри по целия свят. За една библиотекарка, пред чиито очи бях израснал, това трябваше да означава нещо. Не очаквах непременно да ме похвали, но поне да прояви някакъв интерес, което така и не се случи.

— Искам да заема една книга — отговорих аз.

— Първо ще проверя дали картата ти е валидна — каза тя, хващайки се за думите ми.

Преувеличавайки малко шегата, Зели започна да търси в архивите на компютъра си хипотетична библиотечна карта отпреди двайсет и пет години.

— Ето, намерих я! Точно както си мислех, имаш две невърнати книги: „Дистинкцията“ на Пиер Бурдийо и „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер.

— Шегуваш ли се?

— Да, шегувам се. Кажи ми какво търсиш.

— Книгата на Стефан Пианели.

— Той беше един от съавторите на учебника по журналистика, публикуван от…

— Не тази книга, а разследването му по случая на Венка Рокуел, „Момичето и смъртта“.

Тя въведе заглавието в компютъра си.

— Вече не разполагаме с тази книга.

— Как така?

— Тя бе издадена през 2002 г. от едно малко издателство. Тиражът е изчерпан и оттогава не е преиздавана.

Погледнах я спокойно.

— Подиграваш ли ми се, Зели?

Тя се престори на обидена и обърна монитора към мен. Погледнах екрана и установих, че книгата наистина не фигурира в каталога.

— Това е абсурдно. Пианели е бивш ученик. Навремето със сигурност сте купили няколко екземпляра от книгата му.

Зели сви рамене.

— Да не мислиш, че купуваме по няколко екземпляра и от твоите книги.

— Моля те, отговори на въпроса ми.

Малко смутена, тя подръпна твърде широкия си блузон и свали очилата си.

— Неотдавна ръководството на училището взе решение да се махне книгата на Стефан от библиотеката.

— По каква причина?

— Защото двайсет и пет години след изчезването на онова момиче то бе издигнато в култ от някои настоящи ученици на гимназията.

— Онова момиче? За Венка ли говориш?

Зели кимна утвърдително.

— Констатира се, че през последните три-четири години книгата на Стефан непрекъснато е вземана от библиотека. Имахме няколко екземпляра, но списъкът на чакащите беше дълъг колкото ръката ми. Венка често се споменаваше в разговорите на учениците. Миналата година хетеродитките дори поставиха пиеса за нея.

— Хетеродитките?

— Това са членовете на група блестящи, елитарни, феминистки настроени момичета. Нещо като дамско общество, което пропагандира идеите на една нюйоркска феминистка група от началото на XX в. Някои от тях живеят в общежитие „Никола дьо Стал“ п всичките са си направили татуировката, която Венка имаше на глезена си.

Спомнях си тази татуировка — дискретно татуирани на кожата й букви. GRL PWR, или Girl Power. „Силата на жените“. Дока- го продължаваше обясненията си, Зели отвори един документ на компютъра си. Това беше афишът за музикален спектакъл, наречен „Последните дни на Венка Рокуел“. Той ми напомни на обложката на един албум на група „Бел и Себастиан“ — черно-бяла снимка, бледорозов фон, надпис с изящен шрифт.

— Бяха си извоювали правото да провеждат възпоменателни вечери в някогашната стая на Венка, издигайки в зловреден култ някои нейни вещи, и да честват деня на изчезването й.

— Как си обясняваш увлечението на съвременните младежи по Венка?

Зели завъртя красноречиво очи.

— Предполагам, че някои момичета се идентифицират с нея, с нейната романтична любовна история с Клеман. Тя въплъщава някакъв илюзорен идеал за свобода. А изчезването й на деветнадесет години я е обвило във вечен ореол.

Докато говореше, библиотекарката бе станала от стола си, за да търси нещо по металните рафтове, които се простираха зад дългото заемно гише. Най-накрая се върна с творбата на Пианели.

— Запазила съм един екземпляр. Ако искаш, можеш да го прегледаш — каза тя с въздишка.

Прокарах длан по корицата на книгата.

— Не мога да повярвам, че през 2017 г. е наложена цензура върху тази книга.

— За доброто на учениците е.

— Нима! Цензура в „Сент-Екзюпери“! По времето на моите родители това никога не можеше да се случи.

Зели ме изгледа за миг много спокойно, преди да подхвърли язвително:

— Ако не ме лъже паметта, „времето на твоите родители“ не свърши много добре.

Почувствах как в мен се надигна гняв, но успях да запазя привидно самообладание.

— За какво намекваш?

— Нищо — отвърна тя предпазливо.

Знаех, разбира се, за какво намекваше. Управлението на гимназията от родителите ми свърши рязко през 1998 г., и то много несправедливо, когато започнаха да проверяват и двамата във връзка с неясен случай за неспазване на правилата за възлагане на обществени поръчки.

Това беше прекрасна илюстрация на понятието „косвени жертви“. Иван Дьобрюин — тогавашният окръжен прокурор и баща на полицая, който се канеше да разпита Максим, бе решил да свали някои депутати от района, за които подозираше, че получават подкупи, и по-специално от Франсис Бианкардини. Всъщност прокурорът отдавна бе взел на мушка строителния предприемач. Повечето слухове за Франсис бяха нелепи — някои хора дори твърдяха, че той пере пари на калабрийската мафия, — но имаше и такива, които изглеждаха по-основателни. Вероятно за да спечели обществени поръчки, той бе подкупил някои политици. Така че, опитвайки се да свали Франсис, при разглеждането на едно досие прокурорът бе видял да се появяват имената на родителите ми. Франсис бе реализирал няколко проекта в гимназията, без да спазва напълно тръжните процедури. В рамките на разследването майка ми бе прекарала двайсет и четири часа в предварителния арест, седнала на табуретка, в ужасната казарма „Овар“, където се помещаваше полицейското управление на северозападния район на Ница. На следващия ден на първа страница на местния вестник бе публикувана снимка на родителите ми. Черно-бяла фотография, която би се вписала идеално сред слайдовете в някоя презентация за двойки серийни убийци — нещо средно между кръвожадните любовници от Юта и фермерите убийци от Кентъки.

Разтърсени от това изпитание, за което не бяха подготвени, и двамата бяха напуснали системата на националното образование.

Макар че по онова време вече не живеех на Лазурния бряг, случаят ме беше засегнал. Родителите ми си имаха недостатъци, но бяха почтени хора. Те винаги бяха упражнявали професията си в интерес на своите ученици и не заслужаваха тази скандална публикация, която хвърляше съмнения върху всичко, което бяха постигнали. Година и половина след началото на разследването обвиненията се бяха оказали безпочвени и следствието бе прекратено. Но пораженията бяха нанесени. Дори и днес разни тъпаци или притворни хора като Елин „Зели“ Букманс можеха да намекнат злонамерено за този случай с някоя реплика, подхвърлена уж между другото.

Изгледах я предизвикателно, докато тя не сведе поглед към клавиатурата на компютъра си. Независимо от възрастта й, въпреки вида й на благодушна бабка, можех да й размажа физиономията с тази клавиатура. (Все пак аз бях истинският престъпник.) Но не направих нищо такова. Преглътнах гнева си, запазвайки силите си, за да продължа моето разследване.

— Мога ли да я взема? — попитах, като посочих книгата на Пианели.

— Не.

— Ще ти я върна до понеделник, обещавам.

— Не — отвърна непреклонно Зели. — Тя принадлежи на библиотеката.

Без да обръщам внимание на забележката й, пъхнах книгата под мишница и на тръгване й подхвърлих:

— Мисля, че грешиш. Провери в базата данни. Ще видиш, че книгата не фигурира там!

Излязох от библиотеката и заобиколих Агората. После поех по прекия път, който позволяваше да се напусне кампусът, като се мине през полето. Лавандулата беше цъфнала прекадено рано тази година, но ароматът, който излъчваше, не беше този от спомените ми, сякаш нещо се бе объркало. Носен от вятъра, нейният остър, съдържащ леки нотки на камфор мирис ми напомняше за замайващата миризма на кръв.

Неделя, 20 декември 1992 г.

На другия ден след убийството се събудих късно. Предишната вечер, за да заспя, бях изпил две сънотворни хапчета, които бях намерил в семейната баня. Тази сутрин къщата беше празна и студена. Майка ми бе заминала за Ланд още преди зазоряване, а централният бушон беше изгорял и парното беше спряло. Все още замаян, прекарах четвърт час в смяна на предпазителя, преди да успея да пусна тока.

В кухнята намерих залепена на хладилника бележка от майка ми, която ми беше приготвила пържени филийки. От гледката през прозореца на искрящия под слънчевите лъчи сняг имах чувството, че съм в Изола 2000 — ски курорта, където Франсис имаше вила, в която ни канеше почти всяка зима.

Машинално включих радио „Франс Инфо“. Предния ден бях станал убиец, но животът по света продължаваше своя обичаен ход: ужасът в Сараево, гладуващите деца в Сомалия, скандалът със замърсената кръв, шокът от мача на „Пари Сен Жермен“ с „Олимпик“ Марсилия, превърнал се в крах за парижаните. Направих си черно кафе и излапах пържените филийки. Бях убиец, но умирах от глад. Половин час стоях под струите на душа в банята, където повърнах това, което току-що бях изял. После се изкъпах с марсилски сапун, както бях направил и предната вечер, но не ме напусна чувството, че кръвта на Алексис Клеман се е просмукала в лицето ми, устните и кожата на цялото ми тяло и завинаги ще остане там.

След известно време главата ми се замая от горещата пара и едва не припаднах. Бях неспокоен, вратът ми бе схванат, коленете ми се подгъваха, усещах парене в стомаха. Мозъкът ми беше за- тормозен. Неспособен да осъзная и да се справя със ситуацията, усещах, че не мога да разсъждавам. Всичко това трябваше да спре. Никога нямаше да мога да живея така, сякаш нищо не се е случило. Излязох от банята с твърдото решение да отида да се предам в полицията, но в следващата минута вече бях на друго мнение. Ако си признаех, щях да повлека със себе си Максим и семейството му — хората, които ми помогнаха и поеха риск заради мен. Най-накрая, за да не се поддам напълно на тревогата си, облякох анцуга си и излязох да потичам.

Направих три обиколки на езерото — тичах до изтощение. Всичко беше бяло и заскрежено. Бях очарован от пейзажа. Докато порех въздуха, имах чувството, че се сливам с природата, сякаш дърветата, снегът и вятърът ме поглъщаха в кристалната си обвивка. Около мен имаше само светлина и съвършенство. Леден покой, девствена, почти нереална територия. Празна страница, на която започнах да вярвам, че ще напиша следващите глави от моя живот.

Като се връщах към къщи с все още изтръпнали от тичането крака, завих към общежитие „Никола дьо Стал“. Пустата сграда приличаше на призрачен кораб. Напразно чуках — нито Фани, нито Венка бяха в стаите си. Докато вратата на първата стая беше заключена, тази на втората бе отключена, което предполагаше, че обитателката й е излязла за малко. Влязох и останах дълго време в този тих пашкул, където цареше приятна топлина. Присъствието на Венка бе много осезаемо. От стаята се излъчваше меланхолична, интимна атмосфера, почти извън времето. Леглото не бе оправено, чаршафите псе още ухаеха на свеж аромат на парфюм и окосена трева.

Цялата вселена на младата жена бе побрана на тези 15 квадратни метра. По стените бяха закачени афиши на филмите „Хирошима, моя любов“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“, черно- бели портрети на писателите Колет, Вирджиния Улф, Артюр Рембо, Тенеси Уилямс, страница от списание с еротична снимка на Ли Милър от фотографа Ман Рей, пощенска картичка с цитат от Франсоаз Саган, в който се говореше за скоростта, морето и блестящо черно. На перваза на прозореца бяха поставени саксия с орхидея „Ванда“ и копие на статуетката „Портрет на госпожица Погани“ на Брънкуш, което й бях подарил за един от рождените й дни. На бюрото й бяха струпани на купчинка компактдискове с музика: от класиката — на Сати, Шопен, Шуберт, от добрата стара популярна музика — на „Рокси Мюзик“, Кейт Буш, „Прокъл Харъм“, както и със записи на по-авангардни парчета, които тя ми беше пускала, но за мен бяха неразбираеми — на Пиер Шефер, Пиер Анри, Оливие Месиен…

На нощното шкафче забелязах книгата, която бях видял предния ден — стихосбирка на руската поетеса Марина Цветаева. Посвещението от Алексис Клеман — доста акуратно написано на титулната страница, ме потопи в дълбоко униние.

Почаках приятелката си още няколко минути. Стомахът ми взе да се свива от безпокойство. За да изтърпя чакането, включих CD плейъра и пуснах компактдиска „Съндей Морнинг“ — първото заглавие на митичния албум на „Велвет Ъндърграунд“. Едно парче, което доста подхождаше на ситуацията. Нежно, ефирно, гибелно. Чаках и чаках, докато смътно осъзнах, че Венка няма да се върне. Никога. Зашеметен, останах още малко в стаята, търсейки да открия и да запазя дълбоко в себе си частица от нейното все още осезателно присъствие.

През всичките изминали години често се бях чудил с какво толкова Венка ме запленяваше и на какво се дължеше очарователното и болезнено опиянение, което предизвикваше у мен. И винаги то ми бе напомняло за наркотиците. Дори когато прекарвахме заедно времето си, дори когато Венка беше само моя, се появяваше усещането за нейната загуба. Двамата имахме вълшебни моменти — периоди, изпълнени с мелодия и хармония, съвършени като някои популярни песни. Но това спокойствие не траеше дълго. Още докато преживявах тези моменти, знаех, че тяхната красота е като сапунен мехур, който всеки момент ще се спука.

И Венка ми се изплъзваше.

Прибрах се вкъщи, за да не пропусна телефонното обаждане на баща ми, който веднага след дългия си полет от метрополията до Таити бе обещал да ми позвъни в 13 часа. Тъй като телефонните разговори бяха скъпи, а и Ришар не беше много приказлив, разговорът ни беше кратък и малко студен, точно каквито бяха открай време нашите взаимоотношения.

След това успях да изям, без да повърна, пилешкия пай с къри, оставен от майка ми. Следобед опитах с всички сили да отблъсна мислите, които ме връхлитаха, като продължих да правя това, което се очакваше от мен — да уча по математика и физика. Успях да реша няколко диференциални уравнения, но скоро зарязах ученето, защото изобщо не можех да се концентрирам. Дори взе да ме обзема паника. Пред очите ми отново изплуваха картини от убийството. Надвечер, когато майка ми позвъни, бях на ръба на пълен психически срив. Бях готов да й разкажа всичко, но тя не ми даде възможност да го направя. Предложи да отида при нея в Ланд още на следващия ден. След известен размисъл бе решила, че не е добра идея да стоя сам цели две седмици. Преговорът ми по математика и физика щял да бъде по-лесен в семейна среда, аргументира се тя.

За да не се срина напълно, приех предложението й и в снежния понеделник се качих на влака още в ранни зори. Първо пътувах от Антиб до Марсилия, после — в претъпкан влак, който пристигна в Бордо с два часа закъснение. Междувременно последният експрес бе заминал и от Националната железопътна компания бяха принудени да извозят пътниците с автобуси до Дакс. Така след мъчително пътуване, проточило се цял ден, пристигнах в Гаскония чак след полунощ.

Леля ми Джована живееше в стара, изолирана къща насред полето. Покривът на обвитата с бръшлян сграда беше силно повреден и отвсякъде течеше. В края на 1992 г. в Ланд валеше почти непрекъснато. В пет часа следобед вече цареше мрак и човек имаше чувството, че денят никога не настъпва напълно.

Нямам много ясни спомени от онези две седмици, които прекарах в компанията на леля ми и майка ми. В къщата цареше странна атмосфера. Дните се нижеха един след друг — кратки, студени и безрадостни. Струваше ми се, че и тримата се възстановяваме след някакво заболяване. Майка ми и леля ми се грижеха за мен, а аз се грижех за тях. Понякога в онези лениви следобеди майка ми правеше палачинки, които изяждахме, седейки на дивана, като гледахме стари епизоди на сериалите „Коломбо“ и „Агитаторите“ или ентото повторение на „Убийството на Дядо Коледа“.

През целия си престой там не отворих тетрадка по математика или физика. За да се избавя от мъчителната тревога и да избягам от настоящето, правех това, което винаги бях правил — четях романи. Нямам особено точни спомени за онези две седмици, но си спомням отлично всички книги, които прочетох. В края на 1992 г. страдах с близнаците от „Голямата тетрадка“, които се опитваха да оцелеят въпреки жестокостта на хората в една опустошена от войната територия. Чрез поредицата „Фор дьо Франс“ пребродих креолския квартал в „Тексако“ на Патрик Шамоазо, прекосих тропическите гори на Амазонка със „Старецът, който четеше любовни романи“ на Сепулведа. Бях сред танковете по време на Пражката пролет, размишлявайки върху „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Романите не ме изцелиха, но за малко ме освободиха от тежестта да бъда себе си. Послужиха ми като камера за декомпресия. Превърнаха се в защита срещу ужаса, който ме връхлиташе.

През този период, когато слънцето никога не изгряваше, всяка сутрин бях сигурен, че настъпва последният ми ден на свобода. Всеки път, когато по пътя минаваше кола, бях убеден, че това са полицаите, които идват да ме арестуват. А единствения път, когато някой позвъни на входната врата, твърдо решен, че за нищо на света няма да отида в затвора, се качих на покрива, за да мога, ако се наложи, да се хвърля от него.

Така и никой не дойде да ме арестува. Нито в Ланд, нито на Лазурния бряг.

След започването на учебните занятия в началото на януари животът в „Сент-Екзюпери“ възобнови нормалния си ход. Или почти. Всички говореха за Алексис Клеман, но не за да оплакват смъртта му, а за да коментират слуховете, които се носеха — Венка и нейният преподавател, които отдавна имали тайна любовна връзка, били избягали заедно. Както всички скандални истории, тази вълнуваше училищната общност. Всеки добавяше своя коментар, своята пикантна историйка, своята клюка. На тълпата й доставяше удоволствие да очерня другите хора. Веднъж развързали се, злите езици не можеха да се спрат. Дори някои учители, на чиито възвишени възгледи се бях възхищавал, се впуснаха в сплетни. Те настървено се съревноваваха да ръсят остроумни забележки, от които ми се гадеше. Някои преподаватели обаче запазиха достойнство. Сред тях бяха моят учител по френски Жан-Кристоф Граф и госпожица Девил — учителката по английска литература па подготвителния курс по хуманитарни науки. Не присъствах на пойните лекции, но я чух да казва в кабинета на майка ми: „Нека по се принизяваме до посредствеността, защото това е заразна болест“.

Намерих утеха в тези думи и дълго време те ми служиха като отправна точка при вземането на някои решения.

Първият, който наистина се разтревожи от изчезването на Йонка, беше нейният дядо и настойник, старият Алистър Рокуел. Тя често ми го беше описвала като достолепен старейшина, влас- тон и намръщен. Архетипът на индустриалец, издигнал се със собствени сили, който смяташе изчезването на внучката си за потенциално отвличане и следователно акт на агресия към неговата фамилия. Родителите на Алексис Клеман също започнаха да ос тревожат. Синът им бе планирал да прекара една седмица на ски в Берхтесгаден с приятели, към които така и не беше се присъединил, нито бе посетил родителите си, за да отпразнува както винаги с тях Нова година.

Докато изчезването на тези двама души предизвика дълбока тревога в семействата им, силите на реда не бързаха да разгърнат потенциала си за провеждането на сериозно разследване. Първо, защото Венка беше пълнолетна, второ, защото прокуратурата се колеба дълго, преди да заведе дело. Случаят беше много сложен от гледна точка на юрисдикцията. Венка беше с френско-американска националност, а Алексис Клеман с германска. Мястото на тяхното изчезване не беше точно определено. Дали единият от тях бе станал жертва на другия? Или и двамата бяха жертви?

Така след началото на втория срок мина цяла седмица, преди полицаите да се появят в „Сент-Екзюпери“. Тяхното разследване се ограничи само до разпитването на хората от близкото обкръжение на Венка и учителя по философия. След това претърсиха набързо стаите им и ги запечатаха, без дори да повикат на помощ криминолози.

Нещата се ускориха едва по-късно — в края на февруари, след като Алистър Рокуел пристигна във Франция. Бизнесменът бе използвал връзките си и обяви в медиите, че е наел частен детектив, който да намери внучката му. Последва още един полицейски „десант“ — този път на служители на Регионалната съдебна полиция на Ница. Те разпитаха повече хора, в това число мен, Максим и Фани, и взеха ДНК материал за анализ от стаята на Венка.

Постепенно свидетелските показания и иззетите документи позволиха по-добре да се проследи ходът на събитията в неделя, 20 декември, и понеделник, 21 декември. Двата дни, през които Венка и Алексис бяха изчезнали.

Пазачът на училището, Павел Фабиански, твърдеше, че в онази прословута неделя около 8 часа сутринта е вдигнал бариерата на входа на кампуса, за да излезе колата „Рено Алпин“ АЗ 10, управлявана от Клеман. Фабиански беше категоричен — в знак на благодарност Венка Рокуел, седяща на пасажерската седалка, отворила своя прозорец и му махнала с ръка. Няколко минути по-късно двама работници от „Комунална чистота“, които ринели снега на кръговото в квартала „О Сарту“, видели колата на Клеман леко да поднася на кръстовището, преди да поеме по посока на Антиб. Впрочем реното на учителя бе открито точно на Авеню дьо ла Либерасион, паркирано пред една обществена пералня близо до гарата на Антиб. Много пътници от влака за Париж си спомниха, че са видели млада червенокоса жена, придружена от мъж с шапка на „Борусия Мьонхенгладбах“ — любимият футболен клуб на Клеман. Нощният пазач на хотел „Сент Клотилд“, който се намираше на улица „Сен Симон“ в седмия район на Париж, също уверяваше, че в неделя вечер госпожица Венка Рокуел и господин Алексис Клеман са отседнали за една нощ в хотела. Той беше ксерокопирал паспортите им. Резервацията на стаята им бе направена предния ден по телефона и сметката бе платена на място. Консумацията им от минибара включваше една бира, два пакета чипс и един сок от ананас. Нощният пазач дори си спомняше, че госпожицата дошла на рецепцията да попита дали има кока-кола чери, но отговорът му бил отрицателен.

Дотук версията за любовно бягство звучеше правдоподобно. След това разследващите губеха следите на двамата влюбени. Венка и Алексис не бяха закусили нито в стаята си, нито в ресторанта на хотела. Една чистачка ги бе видяла да излизат в коридора рано сутринта, но никой не си спомняше точно кога са заминали. В банята бе открита тоалетна чантичка, съдържаща козметика, четка за коса и шишенце с парфюм, която бе прибрана в помещението, където хотелът съхранява забравени от клиентите вещи.

С това разследването приключи. Така и не се яви надежден свидетел, който да даде информация за присъствието на Венка и Клеман на някое друго място. По онова време повечето хора очакваха да ги видят отново, след като страстите се уталожат. Обаче адвокатите на Алистър Рокуел не се отказаха. През 1994 г. те успяха да се преборят съдът да разпореди да бъде извършен генетичен анализ на пробите, взети от четката за зъби и четката за коса, намерени в хотелската стая. Резултатите потвърдиха, че намерената ДНК наистина принадлежи на Венка, което не даде никакъв напредък на разследването. Възможно бе след това някой упорит или обсебен от случая следовател да бе възобновил разследването — чисто символично, за да не бъде закрит случаят поради изтичането на срока за давност, но доколкото ми бе известно, това бяха последните следствени действия.

Алистър Рокуел се разболя тежко и почина през 2002 г. Спомнях си, че го бях срещнал няколко седмици преди 11 септември 2001 г. на четиридесет и деветия етаж на Световния търговски център, където се помещаваше нюйоркският офис на компанията му. Тогава той ми сподели, че Венка му е говорила много за мен и че ме е описала като мило, порядъчно и чувствително момче. От устата на стареца тези три епитета не прозвучаха като комплименти. Прииска ми се да му отговоря, че съм толкова „чувствителен“, че пребих с железен лост мъж, който бе с една глава по-висок от мен, но естествено не казах нищо. Тогава бях поискал да се срещна с него, за да разбера дали детективът, който беше наел, е открил нещо ново за изчезването на внучката му. Отговорът му беше отрицателен, без да съм сигурен, че ми каза истината.

Мина време. През годините вече никой не се интересуваше да разбере какво е станало с Венка Рокуел. Аз бях един от малкото, който не бе обърнал страницата, защото знаех, че официалната версия не е вярна, а и защото не преставаха да ме измъчват едни и същи въпроси. Беше ли свързано бягството на Венка с убийството на Алексис Клеман? Аз ли бях отговорен за изчезването на момичето, което толкова обичах? Повече от двайсет години се опитвах да си изясня тази мистерия. И все още нямах никакъв отговор.

Като пристигнах в Антиб, паркирах колата, както правех някога, на паркинга на пристанище Вобан, където бяха закотвени някои от най-красивите яхти в света. Точно тук през юли 1990 г., когато навърших шестнадесет години, бях работил за първи път през лятото. Работата беше елементарна, състоеше се във вдигането на бариерата на паркинга, след като туристите платяха по тридесет франка за правото да оставят колите си под палещото слънце. Същото лято бях прочел „По следите на изгубеното време. На път към Суан“ на Пруст — джобно издание, с „Катедралата в Руан“ от Клод Моне на корицата — и бях изпитал първото си любовно увлечение по млада парижанка с къдрава, подстригана на черта руса коса, която носеше красивото име Беренис. Когато отиваше на плажа, тя винаги се спираше пред входа на паркинга да побъбри с мен, макар че доста бързо разбрах, че се интересува по-скоро от певеца Глен Медейрос и групата „Ню Кидс он дъ Блок“, отколкото от терзанията на Шарл Суан и Одет дьо Креси.

Днес автоматична бариера беше заменила нуждата от наемане на сезонни работници за лятото. Взех билета си от автомата, намерих място за паркиране близо до административната сграда на пристанището и тръгнах да се разходя по крайбрежната алея. Много неща се бяха променили през последните двайсет години: достъпът до пристанището беше напълно променен, пътят беше разширен и голяма част от района беше станала пешеходна. Обаче гледката си беше същата. За мен тя беше една от най-великолепни- те на Френската Ривиера — синьото море на преден план, масивният и вдъхващ сигурност силует на крепостта „Форт Каре“, който се извисяваше над гората от корабни мачти, лазурното небе, което се простираше до безкрая, и неясните очертания на планините в далечината.

Днес духаше мистралът, който толкова харесвах. Тук всичко ми напомняше за миналото и събуждаше у мен желанието да се върна да живея на това място, което обичах и което бях напуснал по злощастни причини. Не си правех никакви илюзии — Антиб вече не беше градът от моето юношество, но също като за Ню Йорк, продължавах да харесвам представата, която имах за него. Един специален град, запазен от фалшивия блясък на някои други кътчета по Лазурния бряг. Град на джаза, град на американците от Изгубеното поколение, град, чиито красоти бях разкрил пред Венка, град, който по невероятен начин бе приел повечето творци, които имаха огромно значение за мен. Мопасан бе акостирал на неговото пристанище своята яхта „Бел Ами“, Скот Фицджералд и Зелда бяха отсядали в хотел „Бел Рив“ след войната, Пикасо бе устроил свое студио в замъка „Грималди“, на две крачки от апартамента, в който Никола дьо Стал бе нарисувал най-хубавите си картини. Най-накрая Кийт Джарет — авторът на „саундтрака“ на всичките ми книги — продължаваше редовно да изнася концерти на сцената „Пинед“ в квартала „Жуан ле Пен“.

Минах през Морската порта — разграничителна линия между пристанището и стария укрепен град. В този пролетен уикенд бе доста оживено, но туристическият наплив, който променяше същността на града, все още не беше започнал. Човек можеше да крачи по улица „Обернон“, без да бъде блъскан.

В „Кур Масена“ търговците на зеленчуци и плодове, цветарите, сиренарите и провансалските занаятчии започваха да събират багажа си, но покритият пазар продължаваше да пъстрее с хиляди цветове. Въздухът бе изпълнен с гласовете на хора, говорещи на местния диалект, и хармония от аромати на черни маслини, захаросани цитрусови плодове, мента, сушени домати. На площада пред кметството празнуваха последната предиобедна сватба. Сияещите младоженци слизаха по стълбите сред радостни възгласи и дъжд от розови листенца. Аз бях на светлинни години от цялата тази празнична суетня — дори не ми минаваше мисълта за женитба, — но въпреки това бях завладян от радостта и усмивките по лицата им.

Спуснах се по тясната уличка „Сад“, където баща ми бе живял на младини, към площад „Насионал“ и оттам отидох до „Микеланджело“ — един от най-емблематичните ресторанти в града, който всички тук наричаха „Мамо“ на името на съдържателя му. Навън имаше свободни места. Седнах на една маса и си поръчах местния специалитет — цитронада с мастика и босилек.

Никога не съм имал свой кабинет. Още от подготвителните класове обичах да уча на просторни места — кухнята на родителите ми, читалните на библиотеките, кафенетата в Латинския квартал. В Ню Йорк пишех в заведенията на „Старбъкс“, в хотелски барове, в паркове и ресторанти. Имах чувството, че мисля по-добре в оживена среда, изпълнена с хорска глъч и шума на ежедневието. Сложих на масата книгата на Стефан Пианели и докато чаках да ми донесат аперитива, проверих съобщенията на телефона си.

Имаше един яден есемес от майка ми, която не си правеше труда да бъде любезна: „Зели ми каза, че си дошъл за честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Какво те е прихванало, Тома? Дори не ми съобщи, че си във Франция. Ела на вечеря у дома тази вечер. Поканили сме и семейство Пелегрино. Ще се зарадват да те видят.“ Отговорих й лаконично: „Ще ти се обадя по-късно, мамо.“ Възползвах се от факта, че така и така държа в ръка телефона си, за да изтегля приложението на „Нис Матен“ и след това свалих броевете на вестника от 9-и до 15-и април.

Докато ги преглеждах, бързо попаднах на търсената от мен статия на Стефан Пианели, в която той описваше намирането от ученици от гимназията на пълна с банкноти чанта в едно старо ученическо шкафче. От прочетеното не научих нищо ново и бях много разочарован, че към статията нямаше приложена нито една снимка на въпросната спортна чанта. Тя бе илюстрирана с въздушна снимка на кампуса и с още една на ръждясалите шкафчета в съблекалнята, но в нея се уточняваше, че „някои ученици са разпространили снимки на находката си в социалните мрежи, преди полицията да ги накара да ги изтрият в интерес на правилното провеждане на разследването“.

Замислих се. Сигурно някъде бяха останали следи от тях, но не бях достатъчно добър в търсенето по интернет, за да ги намеря, без да загубя много време. Антибският клон на „Нис Матен“ се намираше съвсем наблизо, на площад „Насионал“, до автогарата. След кратко колебание реших да позвъня на автора на статията.

— Здравей, Стефан, обажда се Тома.

— Вече не можеш да живееш без мен ли, творецо?

— Седнал съм в „Мамо“. Ако си наблизо, каня те да споделиш с мен една агнешка плешка.

— Поръчай я! Завършвам материала си и идвам при теб.

— За какво пишеш?

— За Панаира за възрастни „Пенсиониране и свободно време“, който току-що завърши в конгресния център. Признавам, че с това няма да спечеля наградата „Албер Лондр“.

Докато чаках Пианели, взех книгата му и както и преди, като я погледнах, очите ми се заковаха в прословутата снимка на корицата, която показваше Венка и Алексис Клеман на дансинга. Тя бе направена на новогодишния бал, провел се в средата на декември — седмица преди убийството на учителя и изчезването на Венка. Тази фотография винаги ми причиняваше болка. В разцвета па младостта и красотата си, Венка изпиваше с очи своя кавалер. Погледът й бе изпълнен с любов, възхищение и желание да му се хареса. Те танцуваха туист и фотографът ги бе запечатал за вечността в грациозна и чувствена поза. Нова версия на сцена от филма „Брилянтин“ през погледа на Робер Доано.

Всъщност кой бе направил тази снимка? Никога досега не бях си задавал този въпрос. Някой ученик? Учител? Погледнах за името на фотографа в копирайтната бележка на гърба на книгата, но ме видях нищо друго освен надписа „Нис Матен“, всички права запазени“. Снимах с мобилния си телефон предната корица и я изпратих на Рафаел Бартолети. Рафаел беше много уважаван моден фотограф, с когото живеех на една и съща улица в Трайбека, но преди всичко беше истински творец. Той притежаваше изключителни професионални познания, богато въображение, око за детайла и пресъздаваше по един невероятен и оригинален начин същността на нещата. От години Рафаел правеше всичките ми рекламни снимки, както и тези за задната корица на книгите ми. Харесвах работите му, защото всеки път успяваше да улови в мен искрата, която вероятно бях носил в себе си преди много време, но сега бе угаснала. Неговите снимки ме представяха в най-добрата светлина — по-лъчезарен, не толкова измъчен. Човекът, който можех да бъда, ако животът ми беше по-спокоен.

Рафаел ми позвъни почти веднага. Той говореше френски с лек италиански акцент, който мнозина намериха за неустоим.

— Ciao, Тома. Аз съм в Милано. Снимам за „Фенди“. Коя е красавицата, която си ми изпратил?

— Момиче, което някога обичах. Венка Рокуел.

— Спомням си, че си ми разказвал за нея.

— Какво мислиш за фотографията?

— Ти ли си я правил?

— Не.

— Технически е малко размазана, но фотографът е успял да улови момента. Това е най-важното. Да уловиш важния момент. Знаеш ли какво е казал Картие-Бресон: „Снимката трябва да улови експресивното равновесие в движението.“ Е, твоят човек е направил точно това. Уловил е един кратък миг и го е превърнал във вечност.

— Винаги си ми казвал, че няма нищо по-измамно от една снимка.

— Така е — отвърна той, — но това не противоречи на казаното.

От другия край на линията долетя някаква музика. Чух женски глас, приканващ фотографа да затвори.

— Трябва да вървя — извини се той. — Ще ти се обадя отново.

Отворих книгата и започнах да я прелиствам. Тя изобилстваше от информация. Явно Пианели бе имал достъп до полицейските доклади. Той бе съпоставил повечето свидетелски показания, получени от следователите. Вече бях чел книгата, когато бе излязла от печат, и аз самият бях провел свое разследване през годините, докато живеех в Париж, като бях разпитал всички възможни свидетели. За двайсет минути прегледах книгата по диагонал. В крайна сметка, сглобени в едно цяло, различните свидетелски показания разказваха една и съща история, която с течение на времето се бе превърнала в официална версия — двойката бе напуснала „Сент-Екзюпери“ с автомобил „Рено Алпин“, във влака за Париж „младата жена с огненочервена коса“ бе видяна в компанията на учителя, „носещ шапка на германски футболен клуб с непроизносимо име“, двамата бяха пристигнали в хотела на улица „Сен Симон“, младата госпожица бе питала за кока-кола чери, на другата сутрин ги бяха видели да минават по коридора и после те бяха изчезнали: „Когато сменила нощния пазач, рецепционистката намерила ключовете на стаята върху плота на рецепцията.“ В книгата се повдигаха редица въпроси и се изваждаха на показ някои неясноти, но не се даваха каквито и да било убедителни факти, които да предложат друга достоверна версия. Имах преимущество пред журналиста — Пианели само интуитивно усещаше, че тази история не е вярна, докато аз бях сигурен в това. Клеман беше мъртъв, така че не той бе придружавал Венка през онези два дни. Приятелката ми бе избягала с друг мъж. Фантом, който преследвах без успех от двайсет и пет години.

— Както виждам, здравата си се зачел — подхвърли Стефан, като седна срещу мен.

Вдигнах глава от книгата, все още леко замаян от пътешествието из лабиринтите на миналото.

— Знаеш ли, че книгата ти е включена в черния списък на библиотеката в „Сент-Екзюпери“?

Репортерът си бодна една черна маслина от стъклената паничка, оставена на масата.

— Да, онази стара кукумявка Зели ми каза! Това не пречи на хората, които искат да я прочетат, да я намерят в интернет и свободно да я разпространяват!

— Как си обясняваш големия интерес на днешните ученици към Венка?

— Ами погледни я! — отвърна той, като разтвори наслука колата със снимков материал в книгата си.

Дори не сведох очи. Нямаше нужда да гледам тези фотографии, за да открия безпогрешно сред тях Венка — с бадемовидни очи, отнесен поглед, разбъркани в артистичен безпорядък коси, нацупени устни, игриви пози, понякога целомъдрени, понякога провокативни.

— Венка си бе изградила специфичен имидж — отбеляза Пианели. — Тя олицетворяваше някакъв особен френски шик, нещо средно между Бриджит Бардо и Летисия Каста, но преди всичко бе своеобразно въплъщение на свободата.

Журналистът си наля чаша вода, преди да подхвърли:

— Ако днес Венка беше двайсетгодишна, щеше да е интернет знаменитост с шест милиона последователи в инстаграм.

Съдържателят лично ни донесе агнешката плешка и я наряза пред нас. След като изяде няколко хапки, Пианели продължи да развива теорията си:

— Всичко това далеч не се припокриваше с реалността, разбира се. Нямам претенциите, че я познавах по-добре от теб, но честно казано, зад този имидж тя си беше доста обикновено момиче, нали?

Тъй като не му отговорих, той реши да ме провокира:

— Ти я идеализираш, защото изчезна на деветнадесет години. Но я си представи за момент, че тогава се бяхте оженили. Представяш ли си картинката днес? Щяхте да имате три деца, тя щеше да е наддала двайсет килограма, гърдите й щяха да са увиснали и…

— Млъкни, Стефан!

Бях повишил тон. Той изостави темата, извини се и през следващите пет минути двамата се посветихме на агнешката плешка и салатата към нея. В крайна сметка аз бях този, който поднови разговора.

— Знаеш ли кой е направил тази снимка? — попитах, като му посочих корицата.

Пианели смръщи вежди, после лицето му се изопна, сякаш току-що го бях хванал в нарушение.

— Ами… — започна Стефан, като на свой ред погледна копирайтната бележка. — Предполагам, че фигурира в архивите на вестника.

— Можеш ли да провериш?

Той извади мобилния си телефон от джоба на елека си и написа един есемес.

— Ще се свържа с Клод Анжвен — журналиста, който следеше случая през 1992 г.

— Той още ли работи върху вестника?

— Шегуваш ли се, Клод е на седемдесет години! Живее си спокойно старините в Португалия. Между другото, защо те интересува кой е направил снимката?

Аз избегнах въпроса:

— Като говорим за снимки, прочетох в твоята статия, че момчетата, които са намерили чантата със стоте хиляди франка в ръждясалото шкафче, са публикували снимки в социалните мрежи.

— Да, но ченгетата се погрижиха да ги махнат.

— Обаче ти си се сдобил с тях.

— Познаваш ме.

— Може ли да ми ги изпратиш?

Той потърси снимките в мобилния си телефон.

— Мислех, че тази история не те интересува — подхвърли иронично Пианели.

— Разбира се, че ме интересува, Стефан.

— Какъв е имейл адресът ти?

Докато му диктувах електронния си адрес, внезапно осъзнах очевидното. Вече нямах никакви познати, с които да поддържам връзка в района, докато Пианели винаги бе живял тук. Ако исках да разбера какво се е случило с Венка и кой ни заплашваше, нямах друг избор, освен да работя заедно с журналиста.

— Искаш ли да си сътрудничим, Стефан?

— Какво имаш предвид, писателю?

— Всеки от нас ще разследва изчезването на Венка и ще обменяме информация.

Той поклати глава.

— Ти няма да играеш честно.

Очаквах този отговор. За да го убедя, реших да рискувам.

— За да ти докажа моите искрени намерения, ще ти разкрия нещо, което никой не знае.

Видях как целият се напрегна. Знаех, че стъпвам на хлъзгава почва, но нима не ми се беше струвало винаги, че ходя по ръба на бръснача?

— Когато изчезна, Венка беше бременна от Алексис.

Пианели ме погледна колкото с тревога, толкова и с недоверие.

— По дяволите, откъде знаеш това?

— Самата тя ми го каза. Показа ми теста за бременност.

— Защо не го разкри тогава?

— Защото това си беше нейна лична работа, а и с нищо нямаше да промени разследването.

— По дяволите, разбира се, че щеше да го промени! — възкликна ядосано той. — То щеше да има съвсем друг развой. Щеше да има да се спасяват три, а не два живота. При наличието на бебе щяха да се включат всички медии.

Навярно беше прав. Честно казано, никога не бях мислил за онази вертикална чертичка върху парчето пластмаса като за „бебе“. Та аз бях на осемнадесет години!

Видях как Пианели потъна в размисъл, мърдайки неспокойно на стола си. Той отвори бележника си, за да запише своите хипотези, и му отне доста време, докато се върне към реалността.

— Защо толкова се интересуваш от Венка, щом си я намирал за съвсем обикновена?

Пианели остана верен на себе си.

— Не ме интересува тя, а този или тези, които са я убили.

— Наистина ли мислиш, че е мъртва?

— Тя не може да изчезне ей така. На деветнадесет години, сама или почти сама, без средства.

— Каква точно е твоята теория?

— Откакто откриха онези пари, съм убеден, че Венка е изнудвала някого. Някой, който вероятно не е понесъл да бъде заплашван и на свой ред е станал агресивен. Може би бащата на детето й. Навярно Клеман или някой Друг.

Когато затвори бележника си, няколко билета изпаднаха измежду страниците му. Усмивка озари лицето на журналиста.

— Имам места за концерта на „Депеш Мод“ тази вечер!

— Къде ще бъде?

— В Ница, на стадион „Шарл Ерман“. Да отидем заедно?

— О, не си падам по синтезаторите.

— Синтезатори ли? Личи си, че не си слушал последните им албуми.

— Никога не съм им бил фен.

Той присви очи, за да извика спомените си.

— В края на 80-те години, по време на турне „101“ „Депеш Мод“ беше най-великата рок банда в света. През 1988 г. ходих да ги гледам в зала „Зенит“ в Монпелие. Музиката им беше бомбастична!

Очите му блестяха от ентусиазъм. Аз го подкачих:

— Всъщност в края на 80-те години „Куин“ беше най-великата рок банда в света.

— Леле. И на всичко отгоре си сериозен! Да беше казал поне „Ю Ту“, но…

Двамата спорихме така в продължение на няколко минути, сякаш отново бяхме седемнадесетгодишни. Стефан се опитваше да мс убеди, че Дейв Геън е най-великият певец на своето поколение, а аз твърдях, че няма нищо по-велико от „Бохемска рапсодия“.

После магията изчезна така внезапно, както се беше появила.

Пианели погледна часовника си и скочи от стола.

— По дяволите, закъснявам. Трябва да отивам в Монако.

— За някоя статия ли?

— Да, за тестовете за Голямата награда във Формула Е — Международния шампионат за електромобили.

Той взе чантата си и ми махна с ръка.

— Ще се чуем.

Като останах сам, си поръчах кафе. Бях объркан и имах чувството, че не бях изиграл добре картите си. В крайна сметка бях дал на журналиста храна за размисъл, а в замяна не бях научил нищо.

Мамка му.

Вдигнах ръка, за да поискам сметката. Докато чаках, взех телефона си, за да разгледам снимките, които ми беше изпратил Стефан. Бях му ги поискал за успокоение на съвестта, без да очаквам твърде много.

Обаче грешах. След няколко секунди ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че трябваше да оставя телефона на масата.

Често бях виждал у дома тази мека кожена чанта.

Кошмарът продължаваше.

Еспланадата „Пре де Пешьор“ пред крепостната стена беше почерняла от хора. Сред царящата карнавална атмосфера многоцветни платформи потегляха за традиционната битка с цветя. Зад стоманените бариери се беше събрала гъста и весела тълпа — деца с родителите си, дегизирани тийнейджъри, антибски старци, напуснали площадките си за игра на петанк.

Когато бях дете, битката с цветя обхващаше целия град. Сега от съображения за сигурност на всеки десет метра по трасето стоеше по един полицай, а платформите обикаляха в кръг по авеню „Вердюн“. Въздухът бе изпълнен със смесица от радост и напрежение. Хората искаха да се забавляват без задръжки, но не можеха да забравят терористичния акт от 14 юли в Ница. Изпитах болка и гняв, докато наблюдавах как децата размахват букети с карамфили зад огражденията. Заплахата от атентати бе убила у нас спонтанността и безгрижието. Колкото и да се преструвахме, че не е така, страхът никога не ни напускаше и хвърляше незаличима сянка над радостта ни.

Проправих си път през тълпата, за да се върна на паркинга на пристанище Вобан. Мини Купърът стоеше там, където го бях оставил, но някой бе пъхнал дебел плик от амбалажна хартия под една от чистачките на предното стъкло. Нямаше име, нито адрес. Изчаках да седна зад волана, за да видя съдържанието му. Докато го отварях, отново ме присви стомахът. Добрите новини рядко пристигат с анонимно писмо. Бях притеснен, но далеч не подозирах потреса, който ме очакваше.

Пликът съдържаше десетина леко пожълтели и избледнели от времето снимки. Погледнах първата и в душата ми зейна пропаст. На нея се виждаше как баща ми целува страстно Венка по устата. Кръвта запулсира в слепоочията ми и стомахът ми се сви от позив за повръщане. Отворих вратата на колата, за да изплюя стомашния сок, изпълнил устата ми.

Мамка му!

Шокиран, разгледах по-внимателно снимките. Всичките бяха от едно и също естество. Нито за секунда не си помислих, че са някакъв фотомонтаж. Дълбоко в себе си знаех, че всичко, запечатано на тези фотографии, се е случило наистина. Може би дори част от мен не беше толкова изненадана от тях. Като тайна, която никога не ми е била доверявана, но която е била скътана дълбоко в съзнанието ми.

Баща ми присъстваше на всички снимки. Ришар Дьогале, наричан „Лъвското сърце“ или „Рик“ от близките си. В началото на 90-те години той беше на възрастта, на която бях аз днес. С тази разлика, че аз изобщо не приличах на него. Той беше хубав, изискан, аристократичен. Със стройна фигура, средно дълга коса и разкопчана на гърдите риза. С красиво лице, сладкодумен, обичащ хазарта и насладите, в крайна сметка Рик не беше по-различен от Алексис Клеман, само че беше с петнадесет години по-възрастен от него. Той обичаше красиви жени, спортни коли, лъскави запалки и сака „Смалто“. С болка трябваше да призная, че на снимките той и Венка си подхождаха. И двамата принадлежаха към „расата на аристократите“. Хора, които винаги имаха водеща роля в живота и които, когато сте с тях, ви поставят автоматично в ролята на фигурант.

Всички снимки бяха папарашки, направени на поне две различни места. Веднага разпознах първото — градчето Сен Пол дьо Ванс извън туристическия сезон, с кафенето на площада, старата маслобойна, крепостните стени с изглед към полята, старото гробище, където бе погребан Марк Шагал. Венка и баща ми се разхождаха ръка за ръка в очевидна интимна близост. Много по-трудно бе да определя къде са правени снимките от втората серия. Първо видях кабриолета „Ауди 80“ на баща ми, спрян на импровизиран паркинг сред стърчащи бели скали. После издълбани в камъка стъпала. В далечината — остров със стръмни скалисти брегове, които приличаха на гранит. Чак тогава ми просветна. Това бяха марсилските фиорди. Малкият пясъчен плаж, закътан зад дигата, беше плажът на Залива на маймуните. Плаж на края на света, където баща ми беше водил един-два пъти цялото ни семейство, но който очевидно му беше служил и за тайни любовни срещи.

Гърлото ми пресъхна. Въпреки отвращението, което изпитвах, разгледах снимките колкото се може по-внимателно. В тях се долавяше известна артистичност и прецизност. Но кой ми ги беше изпратил? Кой ги беше направил? По онова време обективите за промяна на фокусното разстояние не бяха толкова съвършени като днес. За да улови толкова детайли, фотографът трябваше да е бил близо до обектите си, и то толкова близо, че за миг се запитах дали снимките наистина бяха направени без знанието на двата персонажа на тях. За баща ми беше сигурно, че не е знаел, но за Венка?

Затворих очи и си представих сценария. Сигурно бяха използвали тези фотографии, за да изнудват татко. Това обясняваше откритото от мен няколко минути по-рано. Когато бях разглеждал на телефона си изпратените от Пианели снимки, бях разпознал един спортен сак от имитация на крокодилска кожа, за който си залагах главата, че някога принадлежеше на Ришар. Щом баща ми беше дал на Венка чанта, съдържаща сто хиляди франка, то е било, защото тя го е заплашила, че ще направи връзката им публично достояние.

Може би дори и бременността си.

Имах нужда от чист въздух. Запалих двигателя, свалих гюрука и поех към морето. Не можех да отлагам повече разговора с баща си. Докато шофирах, напразно се мъчех да се съсредоточа върху пътя. Снимките на Венка не ми излизаха от ума. За пръв път бях съзрял в очите й някаква тъга и несигурност. От баща ми ли се е страхувала? Беше ли Венка жертва или ужасна манипулаторка? Или може би и двете?

Като стигнах до „Ла Сиеста“ — най-известният нощен клуб в Антиб, — спрях на светофара на кръстовището на пътя за Ница. Червената светлина не се сменяше — винаги беше безкрайна. Когато бях петнайсетгодишен, само веднъж не я спазих с моя стар мотопед. За беда онзи ден ченгетата бяха там и ми съставиха акт. За глобата от седемстотин и петдесет франка се говореше месеци наред у дома. Вечното проклятие на добрите хора. Прогоних този унизителен спомен и пред очите ми изплува друга картина. Щрак, щрак. Момичето с фотоапарат „Лайка“. Щрак, щрак. Момичето, което ви снимаше наум дори когато не носеше фотоапарата, провесен на врата си. Нечий клаксон изсвири зад мен. Беше се включила зелената светлина. Знаех кой е направил снимките на баща ми и Венка. Натиснах педала на газта и се отправих към болницата в квартала „Ла Фонтон“.

Намиращ се на мястото на старите оранжерии за цветя, които някога бяха прославили Антиб, „Ла Фонтон“ беше краен квартал в източната част на града. На картата изглеждаше, че се простира досами морето, но реалността бе по-малко идилична. Плаж наистина имаше, но той беше каменист, разположен край пътя и отделен от жилищните сгради с магистрала и железопътна линия. В средата на 80-те години бях учил в кварталния колеж „Жак Препер“ и не пазех много добри спомени за него — нивото на образованието в учебното заведение беше ниско, в него цареше пагубна атмосфера с чести прояви на насилие. Добрите ученици бяха нещастни и само шепа самоотвержени учители горе-долу удържаха положението. Мисля, че без тях, без приятелството на Максим и Фани можех да тръгна по лош път. Когато тримата бяхме приети в „Сент-Екзюпери“, животът ни коренно се промени. Открихме, че можем да ходим на училище без страх.

Сега колежът имаше по-добра репутация и кварталът бе напълно променен. От страната на квартал „Брегиер“, откъдето също се стигаше до болницата, всички стари оранжерии бяха изчезнали, за да отстъпят място на жилищни комплекси и малки луксозни сгради. Тук нямаше никакви туристически забележителности, просто беше жилищен район, наситен с квартални магазини, в който живееха много предприемчиви хора.

Оставих колата на открития паркинг на болницата. Това не беше първото място от началото на сутринта, което веднага ми навя куп спомени. От болницата бях запазил два — лош и хубав.

Беше зимата на 1982 г. Аз бях на осем години. Тичайки след сестра ми в градината — тя беше взела моя Биг Джим, за да го превърне в роб на нейната кукла Барби, — без да искам, съборих една от металните пейки в летния павилион. При падането ръбът на пейката отряза върха на палеца на единия ми крак. В болницата, след като ме заши, един некомпетентен стажант-лекар забрави да сложи марля, преди да залепи парчето лейкопласт директно върху кожата. Раната се инфектира и в продължение на месеци не можех да спортувам.

Белегът си стоеше и до днес.

Вторият спомен беше по-радостен, макар че нещата започнаха зле. Беше лятото на 1988 г. Едно момче от опасните предградия Валорис ме нападна на футболното игрище, след като от пряк свободен удар вкарах гол, достоен за Клаус Алофс. Той счупи лявата ми ръка и ме държаха два дни под наблюдение в болницата, защо- то бях загубил съзнание по време на схватката. Спомних си как Максим и Фани ми идваха на посещение. Те бяха първите, които написаха по нещо на гипса ми. Максим написа просто „Давай, ОМ!“ и „Право в целта!“ защото в онзи момент за нас нямаше нищо по-важно в живота. Фани прекарваше повече време при мен. И досега виждам ясно сцената. Беше краят на учебната година или може би дори началото на ваканцията. Юли 1988 г. Лятото на „Безкрайна синева“. Виждам я на фона на светлината как се привежда над леглото ми, а слънчевите лъчи позлатяват русата й коса. Тя ми написа откъс от диалог от филма, който бяхме гледали две седмици по-рано. Отговорът, който дава Джоана на Жак Майол в края на филма, точно след като водолазът й казва: „Трябва да отида да видя!“ Моментът, в който разбираш, че той ще се гмурне, за да не изплува никога вече от морските дълбини.

„Какво да видиш? Няма нищо за гледане, Жак, там има само тъмнина и студ, нищо друго! Няма никой. А аз съм тук, аз съм жива, аз съществувам!“

Вече съм прехвърлил четиридесетте, но всеки път сърцето ми се къса, когато си спомня тази сцена. Днес дори повече от преди.

Състояща се от мозайка от разнородни по стил сгради, многопрофилната болница бе истински лабиринт. Успях някак си да се ориентирам сред множеството табели. В съседство с главния корпус, построен от дялан камък през 30-те години на миналия век, се редуваха постройки, изградени през следващите десетилетия. Всяка от тях представляваше образец на най-доброто и най-лошото в архитектурата през последните петдесет години — тухлен паралелепипед, стоманобетонен блок върху колони, куб с метална конструкция, зелени площи…

Кардиологичното отделение се намираше в най-новата сграда — постройка с яйцевидна форма, чиято фасада бе умело съчетание от стъкло и бамбук.

Прекосих светлото фоайе и застанах пред рецепцията.

— Какво обичате, господине?

С изрусена коса, дънкова пола с протрити зони, прилепнала тениска и чорапогащник с леопардов десен, дежурната сестра приличаше на клонинг на Деби Хари.

— Бих искал да се видя с д-р Фани Брахими, завеждащ кардиологичното отделение.

Блондинката вдигна телефона си.

— За кого да съобщя?

— Тома Дьогале. Кажете й, че въпросът е спешен.

Тя ми предложи да почакам в малкия вътрешен двор. Изпих три чаши студена вода на чешмата, преди да се отпусна уморено на един от диваните. Затворих очи и пред тях веднага изплуваха снимките на баща ми и Венка. Кошмарът ме бе сварил неподготвен, усложнявайки и помрачавайки спомена за Венка. Отново се замислих над думите, които всички ми повтаряха от сутринта: „Ти не познаваше наистина Венка“ Те се лъжеха. Никога не бих могъл да претендирам, че познавам наистина някого. Бях последовател на аксиомата на Гарсия Маркес: „Всеки човек има три живота — публичен, личен и таен“. Но сега установявах, че при Венка този грети живот обхващаше напълно непозната територия.

Не бях наивен. Давах си ясна сметка, че пазя в сърцето си образ, изграден под влияние на любовната страст, която изпитвах като юноша. Знаех много добре, че този образ отговаря на тогавашните ми въжделения — да изживея чиста любов с романтична героиня, излязла от страниците на „Големият Мон“ или „Брулени хълмове“. Бях си измислил една Венка, каквато бих искал да бъде, а не каквато беше в действителност. Бях й приписал качества, които съществуваха само в моето въображение. Обаче не се осмелявах да призная, че съм грешал напълно.

— По дяволите, забравих цигарите си. Ще отидеш ли да ми донесеш чантата от шкафчето ми?

Гласът на Фани ме изтръгна от мислите ми. Тя хвърли връзка ключове на Деби, която ги улови във въздуха.

— Е, Тома, двамата не сме общували от години и изведнъж вече не можеш да живееш без мен, така ли? — подхвърли ми Фани, като се отправи към автомата за напитки.

За първи път я виждах в ролята й на лекар. Носеше бледосин памучен панталон, туника с дълъг ръкав в същия цвят и шапчица, която придържеше косата й. Лицето й бе значително по-строго, отколкото тази сутрин.

Изпод русия й бретон светлите й очи искряха с мрачна решителност. Истински воин на светлината в борбата срещу болестите.

Коя всъщност беше Фани? Мой съюзник или дясната ръка на дявола? Ами ако Венка не беше единственият човек от миналото ми, когото бях преценил погрешно?

— Трябва да ти покажа нещо, Фани.

— Нямам много време.

Тя пусна една монета в автомата за напитки и изнервена го удари с юмрук, защото избраната от нея вода „Перие“ не падна достатъчно бързо. После ми махна с ръка да я последвам на служебния паркинг. Там свали шапчицата си, съблече туниката и седна на капака на един автомобил, който явно беше нейният — червен „Додж Чарджър“, излязъл сякаш от обложката на стар албум на Ерик Клептън или Брус Спрингстийн.

— Някой бе оставил това под едната чистачка на предното ми стъкло — казах аз, като й подадох плика. — Ти ли го направи?

Фани поклати отрицателно глава, взе плика, претегли го на ръка, без да бърза да го отвори, сякаш вече знаеше какво съдържа. Изумрудените й преди минута очи сега станаха сиви и тъжни.

— Фани, кажи ми, ти ли направи тези снимки?

Подтикната от въпроса ми, тя извади фотографиите от плика.

Сведе очи, хвърли поглед на първите две и ми върна плика.

— Знаеш какво трябва да направиш, Тома. Хвани първия самолет и се върни в Ню Йорк.

— Не разчитай много на това. Ти си направила тези снимки, нали?

— Да, аз. Преди двайсет и пет години.

— Защо?

— Защото Венка ме помоли. — Тя повдигна изхлузената презрамка на потника си и разтърка очи с опакото на ръцете си. — Знам, че всичко това беше отдавна — каза с въздишка, — но твоите спомени от онова време са различни от моите.

— Накъде биеш?

— Признай истината, Тома. В края на 1992 г. Венка беше полудяла. Тя стана неконтролируема, без никакви задръжки. Помниш ли, това беше началото на рейв партитата, дрогата беше навсякъде в гимназията. И Венка не беше единствената, която се друсаше.

Спомних си сънотворните, транквилантите, хапчетата екстази и амфетамин, които бях видял в аптечката й.

— Една вечер, някъде през октомври или ноември, Венка се появи в стаята ми. Каза ми, че спи с баща ти и ме помоли да ги последвам, за да ги снимам. Тя…

Изповедта й бе прекъсната от стъпките на медицинската сестра.

— Ето чантата ви, доктор Брахими! — каза Деби.

Фани й благодари. Тя извади кутия цигари и запалка от чантата си и ги сложи до нея на капака на автомобила. Чантата бе от плетена кожа в бяло и бежово, със закопчалка във формата на змийска глава, чиито очи от черен оникс сякаш криеха смъртоносна заплаха.

— Какво смяташе да прави Венка с тези снимки?

Фани запали цигара и сви рамене.

— Предполагам, че е искала да изнудва баща ти. Говори ли с него за това?

— Още не.

Усетих, че в мен се надига гняв и разочарование.

— Как можа да се съгласиш да го направиш, Фани?

Тя поклати глава и издиша облаче тютюнев дим. Погледът й се премрежи. Фани присви очи, сякаш за да сдържи сълзите си, но аз продължих да упорствам:

— Защо ми причини това? — извиках.

Тя скочи от капака на автомобила и като ме погледна предизвикателно, изкрещя в отговор:

— Защото те обичах, по дяволите!

Чантата й падна на земята. С почервенели от гняв очи, Фани ме блъсна с ръце:

— Винаги съм те обичала, Тома, винаги! Ти също ме обичаше, преди Венка да съсипе всичко.

В пристъп на ярост тя ме заудря с юмруци в гърдите.

— Заради нея ти се отрече от всичко. За да й се харесаш, ти се отказа от своята индивидуалност, от всичко, което те отличаваше от другите момчета.

За първи път я виждах да губи контрол. Дали защото дълбоко в себе си знаех, че има известна истина в казаното от нея, понасях безропотно ударите й като заслужено наказание.

Когато реших, че наказанието ми е достатъчно, аз я хванах внимателно за китките.

— Успокой се, Фани.

Приятелката ми се отскубна от мен и захлупи с ръце лицето си. Напълно сломена, тя се олюля.

— Съгласих се да направя снимките, защото исках да ти ги покажа, за да ти разкрия истинския лик на Венка.

— Защо се отказа?

— Защото по онова време това щеше да те съсипе. Страхувах се да не направиш някоя глупост и да навредиш на себе си, на нея или на баща ти. Не исках да поема този риск.

Тя се облегна на вратата на колата. Наведох се да вдигна чантата й, избягвайки да пипам закопчалката — току-виж ме „ухапала“. Чантата й беше останала отворена и част от съдържанието й се бе разпиляло на земята: бележник, връзка ключове, червило. Докато прибирах предметите в нея, очите ми попаднаха на сгънат на две лист хартия — ксерокопие на същата статия на „Нис Матен“, която ми бе изпратил Максим. На него имаше същия надпис „Отмъщение!“

— Фани, какво е това? — попитах, изправяйки се.

Тя грабна листа от ръцете ми.

— Някакво анонимно писмо. Намерих го в пощенската си кутия.

Изведнъж въздухът стана по-плътен, сякаш беше зареден с отрицателна енергия. Осъзнах, че опасността, която грозеше мен и Максим, беше по-коварна от очакваното.

— Знаеш ли защо си го получила?

Фани беше на края на силите си и едва се държеше на крака. Не разбирах защо бяха изпратили анонимно писмо и на нея. Тя нямаше нищо общо със смъртта на Алексис Клеман. Защо този, който преследваше Максим и мен, бе взел на прицел и нея?

Стараейки се да бъда по-внимателен, сложих ръка на рамото й.

— Фани, отговори ми, моля те. Знаеш ли защо си получила това заплашително писмо?

Тя вдигна глава и видях лицето й — посърнало, изморено, мъртвешки бледо. Очите й горяха.

— По дяволите, разбира се, че знам! — отвърна рязко приятелката ми.

Този път моите крака се подкосиха.

— И… защо?

— Защото в стената на физкултурния салон има зазидан труп.

Дълго време не можах да произнеса нито дума. Положението се изплъзваше от контрол. Стоях като истукан.

— Откога знаеш?

Тя едва се държеше на крака, сякаш се бе отказала да се бори и бе готова да посрещне своята гибел. Угнетена, Фани успя да прошепне:

— От първия ден.

След това се срина. Буквално. Гърбът й се плъзна по капака на колата и тя се строполи на асфалта, потънала в сълзи. Втурнах се да й помогна да стане.

— Ти нямаш нищо общо със смъртта на Клеман, Фани. Отговорни сме само аз и Максим.

Тя вдигна очи към мен и ме погледна с обезумял поглед. След това отново избухна в ридания и се отпусна на земята, като захлупи с ръце лицето си. Клекнах до нея и изчаках да пресъхнат сълзите й, гледайки огромните ни сенки, които слънцето хвърляше на асфалта. Накрая Фани избърса очите си с опакото на ръката си.

— Как се случи? — попита тя. — Как умря?

При дадените обстоятелства нямаше какво друго да направя, освен да й разкажа всичко подробно, посвещавайки я в нашата ужасна тайна. Наложи се да преживея отново трагичната случка, която завинаги ме бе превърнала в убиец.

Когато свърших разказа си, тя изглеждаше видимо по-спокойна. Моята изповед бе успокоила и двама ни.

— А ти, Фани, откъде разбра?

Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и запали още една цигара, от която си дръпна няколко пъти, сякаш тютюнът й помагаше да извика по-лесно в съзнанието си далечните спомени.

— В онази прословута събота, 19 декември, когато се разрази снежната буря, бях учила до късно. По онова време се подготвях да кандидатствам медицина и ми беше станало навик да спя само по четири часа на нощ. Мисля, че това ме побъркваше, особено когато нямах пукната пара да си купя нещо за ядене. Онази нощ бях толкова гладна, че не можех да заспя. Три седмици по-рано съпругата на пазача, госпожа Фабиански, ме бе съжалила и ми беше дала дубликат на ключа за кухнята на ученическия стол.

Пейджърът на Фани иззвъня в джоба й, но тя се престори, че не го е чула.

— Излязох от общежитието в 3 часа сутринта. Прекосих в мрака кампуса и стигнах до стола. По това време всичко беше затворено, но знаех кода за отваряне на противопожарната врата, откъдето се влизаше в столовата. Беше толкова студено, че изобщо не се мотах. Излапах още там кутия бисквити, после взех половин пакет нарязан хляб и един шоколад.

Тя говореше монотонно, сякаш беше под хипноза и някой друг говореше чрез нея.

— Едва когато се връщах към общежитието, си дадох сметка за заобикалящата ме красота. Снегът беше спрял. Вятърът бе прогонил облаците и на небето грееха рой звезди и пълната луна. Всичко беше толкова вълшебно, че вървях, без да откъсвам очи от езерото. Все още си спомням скърцането на снега под краката ми и синята светлина, която хвърляше луната върху водната повърхност.

Докато я слушах, пред очите ми изплува скованият в ледена прегръдка Лазурен бряг. Фани продължи:

— Очарованието се изпари, когато зърнах необичайна светлина в района, където се строеше физкултурният салон. Когато наближих, осъзнах, че не е просто някаква самотна лампа. Целият строеж беше осветен. Дори се чуваше шум от двигател — боботеше някаква строителна машина. Интуицията ми подсказваше да не се приближавам повече, но любопитството ми надделя и…

— И какво видя там?

— Бетонобъркачка, която работеше през нощта. Бях поразена. Някой наливаше бетон в 3 сутринта, и то при този кучешки студ! Усетих нечие присъствие и стреснато подскочих. Обърнах се и видях Ахмед Газуани — бригадира на Франсис Бианкардини. Той ме погледна, почти толкова ужасен, колкото бях и аз. Изкрещях и хукнах презглава, за да се скрия в стаята си, но знаех, че тази вечер съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам.

— Как се досети, че тогава Ахмед е зазиждал трупа на Алексис Клеман?

— Не се досетих, самият Ахмед ми го призна… след почти двайсет и пет години.

— По какъв повод?

Фани се обърна и посочи сградата зад себе си.

— Миналата година той беше хоспитализиран тук, на третия етаж, заради рак на стомаха. Не беше мой пациент, но понякога вечер отивах да го видя, преди да си тръгна. През 1979 г. баща ми бе работил с него на строежа на търговското пристанище в Ница и двамата продължиха да поддържат връзка. Ахмед знаеше, че болестта му е много напреднала. Преди да умре, искаше да облекчи съвестта си и затова ми разказа всичко. Точно както го направи и ти преди малко.

Бях крайно разтревожен.

— Щом е казал на теб, може да е казал и на някой друг. Спомняш ли си кой го посещаваше?

— Всъщност никой. Никой не го посещаваше и човекът дори се оплакваше от това. Той имаше само едно желание — да се върне в родния си край Бизерта.

Спомних си какво ми беше казал Максим: „Ахмед умря у дома си.“

— И сигурно така е направил — предположих аз. — Напуснал е болницата, за да се върне в Тунис…

— … където почина няколко седмици по-късно.

Звънът на пейджъра на Фани отново се разнесе на пустия паркинг.

— Този път наистина трябва да се върна на работа.

— Разбира се, върви.

— Обади ми се, след като говориш с баща си.

Кимнах в знак на съгласие и се запътих към паркинга за посетители. Като стигнах до колата си, не се сдържах и се обърнах. Бях изминал двайсетина метра, но Фани не бе помръднала от мястото си и ме гледаше втренчено. Както беше с гръб към светлината, русите й коси блестяха като жички на вълшебна лампа. От това разстояние чертите й не се различаваха ясно, така че можеше да е на всякаква възраст.

За един кратък миг в съзнанието ми тя пак беше Фани от лятото на „Безкрайна синева“. А аз отново бях онова „различно от другите момче“.

Единствената версия на Тома Дьогале, която харесвах.

С криволичещите си пътища, маслинови горички и добре подрязани живи плетове квартал „Констанс“ винаги ми напомняше за причудливите музикални арабески в някои джаз парчета. Изящни орнаменти, които се повтаряха след всеки завой, обогатяваха се и влизаха в някакво пасторално и безгрижно съзвучие.

Името „Сюкет“ на пътя, където живееха родителите ми, произхождаше от провансалската дума, означаваща хълм или изобщо всякакво земно възвишение. На този хълм, който се извисяваше източно от Антиб, някога се бе издигал замъкът „Констанс“ с прилежащите към него обширни земеделски земи. С течение на времето замъкът бил превърнат в клиника, а след това в жилищна сграда с частни апартаменти. На околните терени изникнали много вили и затворени жилищни комплекси. Родителите ми — и тези на Максим — се бяха заселили тук веднага след моето раждане, по времето, когато булевардът все още бил тесен, обрасъл с трева и малко използван път. Спомнях си например, че там се бях научил да карам колело с моя брат и през уикенда живеещите край него хора често играеха на петанк. Днес пътят беше разширен и трафикът по него беше натоварен. Естествено, не можеше да се сравнява с магистрала А7, но по натовареност не беше далеч от нея.

Като пристигнах пред номер 74 — адреса на вила „Теменуга“, свалих стъклото на прозореца си и позвъних на домофона. Никой не ми отговори, но електрическата порта веднага се отвори. Включих на скорост и поех по тясната, лъкатушеща циментирана алея, която водеше до къщата, където бях израснал.

Верен на марката „Ауди“, баща ми бе паркирал своето комби, модел А4, пред самия вход — така можеше да потегли веднага щом реши, без да е зависим от другите (мисля, че в това поведение прозираше целият Ришар Дьогале). Паркирах малко по-далече на настлана с чакъл площадка до един „Мерцедес Роудстър“, който сигурно беше на майка ми.

Разходих се малко на слънце, опитвайки се да подредя мислите си и да реша какво ще правя тук в този ранен следобед. Къщата се издигаше на върха на хълма и както винаги, бях хипнотизиран от гледката, която се откриваше от нея — стройните силуети на палмите, лазурното небе и море, безкрайният хоризонт. Заслепен от слънцето, заслоних с ръка очите си и като обърнах глава, видях майка ми да ме чака, застанала със скръстени ръце на верандата.

Не бях я виждал почти две години. Докато се изкачвах по стълбите под втренчения й поглед, за да отида при нея, я огледах внимателно. В нейно присъствие винаги се чувствах леко притеснен. Въпреки това детството ми с мама беше спокойно и щастливо, но в края на юношеството ми и в годините на зрелостта ми двамата се бяхме отчуждили. Анабел Дьогале, родена Анабела Антониоли, притежаваше студена красота. От типа на „хичкоковските блондинки“, но без одухотвореността на Грейс Кели или обаянието на Ева Мари Сейнт. Погледнато чисто физически, тя подхождаше напълно на баща ми. Беше облечена с панталон с модерна кройка и яке с цип в тон с него. Русата й коса беше станала почти пепелява, но все още не беше побеляла. Майка ми беше поостаряла след последното ми гостуване при нея. Въпреки че, както ми се стори, осанката й бе загубила достолепието си, тя все още изглеждаше с десет години по-млада от възрастта си.

— Здравей, мамо.

— Здравей, Тома.

Мисля, че леденият й поглед никога не е бил толкова ясен и остър. Винаги се колебаех дали да я прегърна. Всеки път имах чувството, че тя ще направи крачка назад. Този път реших дори да не се опитвам.

Спомних си прякора й — Австрийката, който й бяха дали още като дете в училището в Италия. Семейната история на Анабел не беше лека и това беше единственото извинение, което бях открил за студенината й. По време на Втората световна война дядо ми Анджело Антониоли — пиемонтски селянин, бил принуден насила да постъпи в Италианския експедиционен корпус. От лятото на 1941 г. до зимата на 1943 г. двеста и тридесет хиляди войници от Апенинския полуостров били разположени на Източния фронт — от Одеса до бреговете на река Дон и до Сталинград. Повече от половината никога не се върнали по домовете си. Такъв беше случаят и с Анджело, който бил пленен от съветската армия след Острогожко-Росошанската офанзива. Той бил изпратен във военно-пленнически лагер и починал по пътя към ГУЛАГ. Син на слънчева Северна Италия, Анджело измръзнал до смърт в ледената руска степ, ставайки жертва на война, която не била негова. За още по-голямо нещастие на семейството му, съпругата му се оказала бременна по време на неговото отсъствие, без тази бременност да може да се обясни по друг начин, освен с прелюбодеяние. Плод на греховната любов на баба ми и един австрийски сезонен работник, майка ми се родила като извънбрачно дете. Това деликатно „бойно кръщение“ й бе оставило в наследство необичайна вътрешна сила и равнодушие. Винаги съм бил с впечатлението, че нищо не я засяга или разстройва истински — поведение, което бе пълна противоположност на моята чувствителност.

— Защо не ми каза, че си болна?

Въпросът неволно се изплъзна от устата ми.

— Какво щеше да промени това? — попита тя.

— Просто ми се искаше да го знам.

Тя невинаги се бе държала така дистанцирано с мен. Ровейки из детските си спомени, откривах истински моменти на съпричастие и общуване, особено по отношение на романите и театралните пиеси. И тези спомени не бяха плод на наранената ми душа — в семейните албуми бях виждал много снимки от моето детство и юношество, на които тя се усмихваше, видимо щастлива, че съм й син. След това нещата тръгнаха на зле, без да разбера защо. Сега тя продължаваше да се разбира много добре с брат ми и сестра ми, но не и с мен. От това изпитвах някакво перверзно задоволство. Поне аз имах нещо, което те нямаха.

— Значи присъства на честването на петдесетгодишнината на гимназията, така ли? Но защо си ходил да си губиш времето там?

— Беше ми приятно да видя отново старите си приятели.

— Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите.

Това беше истина, разбира се, но казана така, ми се стори жестока и тъжна.

— Максим е мой приятел.

Майка ми не помръдна, като ме гледаше невъзмутимо. На фона на златистата слънчева светлина тя ми напомняше на мраморните статуи на Дева Мария, които красяха италианските църкви.

— Защо си дойде, Тома? — попита майка ми. — В момента нямаш нова книга, която да популяризираш.

— Би могла да се престориш, че се радваш да ме видиш, нали?

— Защо, ти преструваш ли се?

Въздъхнах. Въртяхме се в омагьосан кръг. У двама ни се бе насъбрала горчивина. За миг бях готов да й кажа истината. Бях убил човек, чийто труп бе зазидан във физкултурния салон на гимназията, и още в понеделник можеха да ме хвърлят в затвора за това убийство. „Следващия път, когато ме видиш, мамо, ще бъда в ареста или зад стъклената преграда на някоя стая за свиждания.“

Вероятно нямаше да го направя, но така или иначе тя не ми даде възможност. Без да ме покани да я последвам, майка ми тръгна по стълбите, водещи към приземния етаж. Очевидно й беше дошло до гуша, на мен също.

Останах за момент сам на верандата, настлана с големи тера- котени плочки. След това чух гласове и отидох до обвития с бръшлян парапет от ковано желязо. Баща ми спореше оживено със стария градинар Александър, който поддържаше и басейна. Имаше теч от басейна. Баща ми смяташе, че има проблем със скимерите1, докато Александър, настроен по-песимистично, предлагаше да разкопае моравата, за да стигне до една от тръбите.

— Здравей, татко.

Ришар вдигна глава и ми махна с ръка, сякаш се бяхме виждали предния ден. Не бях забравил, че именно с него бях дошъл да се срещна, но докато чаках Александър да си тръгне, реших да хвърля един поглед на тавана.

Е, в крайна сметка, така го наричахме. Къщата нямаше таван, а огромен сутерен, в който се влизаше отвън и никога не беше истински обзавеждан, където на площ от сто квадратни метра се съхраняваха ненужни вещи.

Докато в къщата всички стаи бяха отлично подредени, излъскани и обзаведени с вкус, в сутерена цареше неописуем безпорядък, осветен от една мъждукаща лампа. Скритите спомени на вила „Теменуга“. Проправих си път през бъркотията. В предната част на помещението имаше стари велосипеди, тротинетка и ролери, които сигурно принадлежаха на децата на сестра ми. До една кутия с инструменти, наполовина скрита с брезент, се натъкнах на моя някогашен мотопед. Баща ми, който имаше страст към механиката, не бе устоял да не поправи старото возило.

Почистен, боядисан в хубав ярък цвят, с подменени джанти и нови гуми, мотопедът „Пежо 103 MVL“ беше станал като нов и целият блестеше. Ришар дори бе намерил оригинални стикери на „Пежо“! По-нататък бяха струпани безразборно играчки, сандъци, куфари, дрехи. По отношение на дрехите, нито баща ми, нито майка ми се бяха скъпили някога. Още по-навътре в помещението имаше тонове книги — онези, които бяхме прочели, но не бяха достатъчно ценни от литературна гледна точка, за да стоят на рафтовете на библиотеката от орехово дърво в хола. Тук бяха криминалните и любовните романи, които майка ми жадно четеше, документалните книги и не толкова високоинтелектуалните есета, които обичаше баща ми. Докато произведенията на Сан Джон Перс и Андре Малро с кожени подвързии имаха право да стоят достолепно в библиотеката на горния етаж, тези на Дан Браун и „Петдесет нюанса сиво“ събираха прах в сутерена, където се намираше истинското „задкулисие на живота“.

Намерих това, което бях дошъл да търся, в дъното на помещението — два кашона, надписани с моето име, на масата за пинг- понг, които бяха пълни с носталгични спомени. На два тура качих кашоните на горния етаж и ги отворих, за да прегледам съдържанието им.

Сложих на кухненската маса всичко, което малко или повече беше свързано с 1992 г. и можеше да бъде полезно за разследването ми. Една тюркоазена раница „Истпак“, изцапана с бял коректор, папки, натъпкани с карирани листове, запълнени със записките ми от часовете. Училищни отчети, удостоверяващи какъв образцов и послушен ученик съм бил: „примерно поведение в час“, „добросъвестен и старателен ученик“, „показва задълбочени познания“, „притежава съобразителност“.

Прегледах няколко домашни работи, които бяха оставили трайна следа у мен — съчинение разсъждение върху „Спящият в долината“ на Рембо и още едно върху уводния пасаж на романа „Божествена красавица“ от Албер Коен. Дори намерих няколко писмени работи по философия с бележките на Алексис Клеман, който ми преподаваше в последния клас от гимназията. „Интересни разсъждения“ с оценка 14/20 на писмена работа на тема „Може ли да се прави изкуство без правила?“. В друга домашна работа на тема „Възможно ли е да разберем страстта?“ преподавателят ми не се бе скъпил на похвали: „Качествена писмена работа, която въпреки някои лекомислени съждения се основава на добро владеене на материята и е илюстрирана с примери, свидетелстващи за истинска култура в областта на литературата и философията. 16/20!“

Сред другите съкровища в кашона бяха снимка на класа от последната година в гимназията и серия от микстейпи, които грижливо бях подготвил за Венка, но по една или друга причина никога не се бях осмелил да й дам. Отворих кутийката на една от аудиокасетите и прочетох списъка с любимите ми заглавия от онова време. Текстовете и музиката им бяха цялостно отражение на тогавашния Тома Дьогале — момчето, което се различаваше от другите, малко странно, мило, безразлично към модните тенденции, в пълна хармония с дълбоките си чувства: Самсон Франсоа, свирещ Шопен, Жан Ферара, пеещ „Очите на Елза“, Лео Фере, рецитиращ „Един сезон в ада“. Но също така и „Лунен танц“ на Ван Морисън и „Любовта убива“ на Фреди Меркюри, която звучеше като предчувствие.

Имаше и книги. Стари, в джобен формат, с пожълтели страници, с които не се разделях по онова време. Техните заглавия цитирах в интервютата си, когато казвах „още съвсем млад, благодарение на книгите разбрах, че никога няма да бъда сам“.

Де да беше толкова просто!

Една от тези книги не беше моя. Поетичен сборник на Марина Цветаева, с посвещение от Алексис, който бях взел от стаята на Венка на другия ден след убийството.

На Венка,

Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.

Да те обичам, значи да живея.

Алексис

Не можах да се сдържа да не се засмея иронично. Навремето посвещението ме беше заблудило. Днес знаех, че онзи мръсник бе взел тези думи от кореспонденцията на Виктор Юго с Жюлиет Друе. Измамникът си остава измамник докрай.

— Тома, какво правиш тук?

Обърнах се. С градинарски ножици в ръка, баща ми току-що бе влязъл в кухнята.

Като говорех за измамници…

Макар че не беше много сърдечен, баща ми си падаше по прегръдките, въпреки че този път на мен ми се прииска да се отдръпна, когато разпери ръце да ме притисне до гърдите си.

— Как е животът в Ню Йорк? Не е твърде трудно при управлението на Тръмп, нали? — попита той, докато грижливо си миеше ръцете на чешмата.

— Може ли да отидем в кабинета ти? — отговорих, без да обръщам внимание на въпроса му. — Искам да ти покажа нещо.

Майка ми се навърташе наоколо и за момента не исках да я замесвам в това.

Ришар избърса ръцете си, като мърмореше, че още с пристигането си съм започнал се държа потайно, после ме помъкна към своята бърлога на етажа. Тя представляваше просторна библиотека, обзаведена като английска пушалня с честърфийлдски диван, африкански статуетки и колекция от стари ловни пушки. С два панорамни прозореца, стаята имаше най-красивата гледка от всички помещения в къщата.

Още с влизането си му подадох телефона си, на който бях отворил статията на „Нис Матен“ за намерената чанта, съдържаща сто хиляди франка.

— Чел ли си тази статия?

Като поднесе очилата към очите си, без да ги слага на носа си, Ришар набързо я прегледа, след това ги остави на бюрото си.

— Да, смахната история.

Той скръсти ръце, отиде до един от прозорците и посочи с брадичка тревните площи около басейна.

— Няма никакво спасение от тези проклети азиатски катерици. Прегризали са жиците на електрическата инсталация, представяш ли си?

Върнах го към статията:

— Тези пари трябва да са били скрити там горе-долу по времето, когато ти още работеше в гимназията, нали?

— Може би, не знам — отвърна той, като се намръщи, без да се обърне да ме погледне. — Видя ли, че трябваше да отсечем една от палмите? Беше нападната от червен палмов хоботник.

— Не знаеш ли на кого може да е била тази чанта?

— Коя чанта?

— Чантата, в която са намерени парите.

Ришар се ядоса:

— Откъде да знам? Защо ме занимаваш с тази история?

— Един журналист ми каза, че полицаите са свалили два пръстови отпечатъка. Единият от тях бил на Венка Рокуел. Помниш ли я?

При споменаването на Венка Ришар се обърна към мен и седна на един фотьойл с напукана кожена тапицерия.

— Разбира се, момичето, което изчезна. Тя притежаваше свежестта на розите.

Той присви очи и за моя огромна изненада някогашният учител по френска литература започна да рецитира един стих от Франсоа дьо Малерб:

Но за жалост беше от света, където на най-красивите неща е отредена най-лошата съдба.

Бидейки роза, като розите живя — от изгрев слънце до падането на нощта.

Ришар помълча няколко секунди, след това за първи път той поднови разговора:

— Спомена за два пръстови отпечатъка, нали?

— Полицаите все още не знаят на кого е вторият, защото не фигурира в тяхната база данни. Но се обзалагам, че е твоят, татко.

— Ето ти ново двайсет! — възкликна той.

Седнах срещу него и му показах снимките от социалните мрежи, които ми беше изпратил Пианели.

— Помниш ли тази чанта? Вземаше я, когато двамата ходехме да играем тенис. Ти обожаваше меката й кожа с тъмнозелен, биещ на черно цвят.

Очилата пак му потрябваха, за да погледне снимките на телефона ми.

— Не виждам кой знае какво на този малък екран!

Той взе дистанционното от масичката за кафе пред него и включи телевизора, сякаш разговорът ни бе приключил. След това започна да преглежда спортните канали: „Екип“, „Канал+ Спорт“, „Евроспорт“, „Беин Спорт“, спря за миг на прякото предаване на колоездачната обиколка на Италия, а после превключи на двубоя между Надал и Джокович на полуфинала на „Мастърс“ в Мадрид.

— Федерер наистина ни липсва.

Аз обаче не се отказах:

— Искам да погледнеш и тези неща. Не се притеснявай, те са в едър план.

Дадох му хартиения плик. Той прегледа снимките, като хвърляше по едно око и на тенис двубоя. Мислех, че ще се разстрои, но Ришар само поклати глава и попита с въздишка:

— Кой ти ги даде?

— Няма значение! Кажи ми какво означава това!

— Видял си снимките. Искаш да ти дам и подробно описание ли?

Той увеличи звука на телевизора, но аз изтръгнах дистанционното от ръката му и го изключих.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш ей така!

Баща ми отново въздъхна и затърси в джоба на блейзъра си, където винаги се намираше по някоя недопушена пура.

— Добре, оставих се да бъда хванат в капан — призна той, търкаляйки хаванската пура между пръстите си. — Малката мръсница не преставаше да ме сваля. Разпали страстта у мен и аз се поддадох. След това започна да ме изнудва. И аз бях достатъчно глупав да й дам сто хиляди евро!

— Как можа да го направиш?

— Да направя какво? Венка беше на деветнайсет години. Чукаше се безразборно. Не съм я изнасилил. Тя бе тази, която се хвърли в обятията ми!

Скочих от стола си и обвинително насочих пръст към него.

— Знаеше, че е моя приятелка!

— Какво променя това? — отвърна той. — В тези неща всеки е сам за себе си. Освен това, между нас казано, не си загубил много. Венка беше подла кучка. Интересуваха я само парите.

Не знаех какво ме отвращава повече — неговата арогантност или злост.

— Чуваш ли се какви ги говориш?

Ришар се подсмихна, без видимо да изпитва никаква тревога или неудобство. Даже ми се стори, че дълбоко в себе си донякъде се наслаждава на разговора ни. Образът на бащата, който възвръща своята власт над сина си, като му причинява болка и го унижава, явно му доставяше удоволствие.

— Ти си подъл и ме отвращаваш.

Моите обиди най-сетне го извадиха от равновесие. Той на свой ред скочи от фотьойла и застана лице в лице с мен на педя разстояние.

— Ти не познаваше тази девойка! Тя беше наш враг, заплашваше да разруши семейството ни!

Ришар посочи разпръснатите по масата снимки.

— Представи си какво щеше да се случи, ако майка ти или родителите на учениците бяха попаднали на тях! Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток.

За миг се изкуших да му фрасна един юмрук в лицето, за да му покажа, че животът наистина може да бъде жесток, но щеше да е напълно безполезно. Освен това се нуждаех от него, за да ми даде информация.

— Значи даде тези пари на Венка — казах, като си наложих да сниша тона. — И какво се случи след това?

— Каквото се случва с изнудвачите — поиска още, но аз отказах.

Като продължаваше да мачка с пръсти пурата си, той присви

очи, ровейки из спомените си.

— Последния път, когато тя се появи, беше в навечерието на коледната ваканция. Дори донесе тест за бременност, за да ми окаже по-голямо давление.

— Значи детето, което е носела, е било от теб?

Той се ядоса:

— Разбира се, че не!

— Откъде знаеш?

— Не отговаряше на месечния й цикъл.

Обяснението беше мъгляво. Сякаш Ришар си нямаше и най- малка представа за нещата. Но пък той винаги бе лъгал съвсем безсрамно. И най-лошото бе, че след известно време сам си вярваше на лъжите.

— Щом не е било от теб, от кого е било детето?

Баща ми отвърна, сякаш се разбираше от само себе си:

— Предполагам, от онзи кретен, който тайно е спял с нея. Как му беше името на онзи скапан философ?

— Алексис Клеман.

— Да, точно така, Клеман.

Попитах го съвсем сериозно:

— Знаеш ли нещо за изчезването на Венка Рокуел?

— Какво искаш да знам? Нали не мислиш, че имам нещо общо с това? Когато тя изчезна, бях в Папеете с брат ти и сестра ти.

Аргументът беше неопровержим и по този въпрос му повярвах.

— Според теб защо тя не е взела онези сто хиляди франка, преди да изчезне?

— Не знам и не ми пука.

Той запали пурата си, от която се разнесе остра миризма, и пак взе дистанционното на телевизора. Щом го включи, веднага усили звука. Джокович отстъпваше пред Надал. Тенисистът от Майорка водеше с 6:2 и 5:4 и тъкмо биеше сервис, с който да спечели правото да играе на финала.

В стаята цареше тягостна атмосфера. Изгарях от нетърпение да изляза, но Ришар не ме пусна, без да ми изнесе последния житейски урок:

— Време е да станеш по-твърд, Тома, и да проумееш, че животът е борба. Щом толкова обичаш книгите, вземи и препрочети Роже Мартен дю Гар: „Цялото ни съществуване е борба, а животът е продължителна победа!“.

От разговора с баща ми направо ми се повдигаше, но не бях научил нищо ново. Когато се върнах в кухнята, майка ми беше махнала кашоните ми и се бе заела да готви.

— Ще ти направя торта с кайсии, все още ли я обичаш?

Никога не бях разбирал тази черта на характера й — тези резки промени в настроението й. Понякога Анабел сваляше гарда и се отпускаше. Тя ставаше по-нежна, по-искрена, по-слънчева, сякаш внезапно италианската кръв надделяваше над австрийската. В погледа й пламваше искрица, която приличаше на любов. Дълго време бях зависим от тази искрица, дебнех кога ще се появи, търсех я, мислех си, че е предвестник на по-траен огън, но тя никога не се разгаряше. С течение на времето се бях научил да не се заблуждавам. Отговорих й лаконично:

— Не си прави труда, мамо.

— Напротив, за мен е удоволствие, Тома.

Погледът ми срещна нейния и мълчаливо попита: „Защо го правиш?“ Сега косата й не беше хваната на кок и се спускаше по раменете й. Тя беше с цвета на пясъка, който се стелеше по плажовете на Антиб. Очите й блестяха — бистри и прозрачни като аквамарин. Аз настоях: „Защо си такава?“ Но в дни като днешния погледът й беше толкова очарователен, колкото и неразгадаем. Майка ми — тази непозната — дори се усмихна. Вгледах се в нея, докато изваждаше от шкафа брашно и формата за торта. Анабел не беше от жените, с които мъжете си позволяваха да флиртуват. Тя беше въплъщение на непристъпността и създаваше впечатлението, че живее в друг свят, на друга, недостижима планета. Аз самият, докато растях край нея, винаги я бях смятал за прекалено изтънчена за незначителния живот, който водехме, твърде забележителна, за да споделя живота на човек като Ришар Дьогале. Сякаш мястото й беше сред звездите.

Резкият звук на звънеца на портата ме накара да подскоча.

— Това е Максим! — възкликна Анабел, като натисна бутона, за да отвори.

Откъде се взе изведнъж този радостен тон? Тя тръгна да посрещне моя приятел, а аз излязох на терасата. Сложих си слънчевите очила, за да се предпазя от блясъка на слънцето, и видях един ситроен в цвят бордо да минава през портата. Проследих с поглед големия семеен автомобил, който се изкачи по циментовата алея и спря зад откритата спортна кола на майка ми. Когато вратите се отвориха, разбрах, че Максим е довел дъщерите си. Двете миниатюрни и много хубави тъмнокоси момиченца, изглежда, добре се познаваха с майка ми, защото й подадоха ръчички с очарователна непринуденост.

Максим трябваше да ходи в комисариата в отговор на неофициалната покана на Венсан Дьобрюин. Щом вече се беше върнал и беше дошъл с децата си, значи срещата не беше минала много лошо. Когато слезе от колата, се опитах да разгадая емоционалното му състояние по изражението на лицето му. Махнах им с ръка за поздрав и в този момент телефонът иззвъня в джоба ми. Погледнах екрана му. Търсеше ме Рафаел Бартолети, моят „официален фотограф“.

— Здравей, Рафа.

— Чао, Тома. Обаждам ти се по повод на снимката на твоята приятелка Венка.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Тя дори ме заинтригува толкова много, че помолих асистента ми да я увеличи.

— И?

— Докато работех върху нея, разбрах какво ме безпокоеше.

Стомахът ми болезнено се сви.

— Казвай какво.

— Почти съм сигурен, че тя не се усмихва на кавалера си. Не гледа него.

— Как така? А кого гледа?

— Някой друг, който е на шест-седем метра отляво. Според мен твоята Венка дори не танцува наистина с този мъж. Това е оптична илюзия.

— Искаш да кажеш, че снимката е монтаж?

— Съвсем не, но със сигурност е била прекадрирана. Повярвай ми, ragazza се усмихва на някой друг.

Някой друг…

Не можех да повярвам на чутото, но благодарих на Рафа, като му обещах да го държа в течение на нещата. За успокоение на съвестта изпратих есемес на Пианели, за да разбера дали е получил отговор от Клод Анжвен — бившия главен редактор на вестника, който трябваше да познава автора на тази прословута снимка.

После слязох по стълбите, за да се присъединя на моравата към майка ми, Максим и дъщерите му. Веднага забелязах обемистата папка, която приятелят ми стискаше под мишница, и го погледнах въпросително.

— Ще говорим по-късно — подхвърли ми той, като взе от задната седалка една чанта, от която се подаваха плюшено куче и гумен жираф.

Максим ме запозна с децата си — две енергични хлапета с ослепителни усмивки, и благодарение на техните лудории за няколко минути забравихме нашите тревоги. Ема и Луиз бяха очарователни, забавни, неустоими. По поведението на майка ми и дори на баща ми, който се бе присъединил към нас, разбрах, че Максим е чест гост на дома им. Струваше ми се невероятно да видя родителите си в ролята на баба и дядо и за момент дори си помислих, че приятелят ми в известна степен е заел в семейството ми мястото, което бях освободил, когато заминах. Въпреки това не изпитах горчивина. Напротив, почувствах се още по-задължен да го защитя от нашето минало.

След четвърт час майка ми заведе момичетата в кухнята, за да й помогнат в приготвянето на нейната кайсиева торта, чиято тайна се криеше в лавандуловите семенца, с които поръсваше плодовете, а Ришар се върна в кабинета си, за да гледа заключителния етап на някаква колоездачна обиколка.

— Добре — казах на Максим, — а сега да проведем военния съвет.

За мен най-приятното място във вила „Теменуга“ бе павилионът край басейна, който родителите ми бяха построили от камък и светло дърво веднага щом се бяха настанили във вилата. С външната си кухня, летния си хол и полюшващи се от вятъра завеси той приличаше на къща в къщата. Обожавах това място, където бях прекарал хиляди часове в четене, проснат на канапето с дамаска от небелено платно.

Седнах в края на масата от тиково дърво, поставена под сенчест навес, обрасъл с дива лоза. Максим се настани вдясно от мен. Без предисловия му разказах какво ми беше разкрила Фани — в края на живота си Ахмед бе почувствал необходимост да облекчи съвестта си. Техническият ръководител бе признал на приятелката ни, че е зазидал трупа на Клеман във физкултурния салон по заповед на Франсис. А щом го бе казал на Фани, можеше да го e казал и на други хора. Това не беше добра новина за нас, но поне вече не бяхме в неведение и бяхме научили кой е предателят. Е, ако не предател, поне този, чрез когото миналото ни застигаше с пълна сила.

— Ахмед почина през ноември. Ако беше разговарял с полицаите, досега щяха да имат достатъчно време да проверят стените на физкултурния салон — отбеляза Максим.

Въпреки че тревогата все още бе изписана на лицето му, той ми се видя не толкова съкрушен като сутринта, а и се владееше по-добре.

— Съгласен съм с теб. Може да е разказал историята на някого, но не и на полицията. А ти? Ходи ли в комисариата?

Той прокара пръсти през косата на темето си.

— Да, видях се с комисар Дьобрюин. Ти се оказа прав — целта му не беше да ме разпитва за Алексис Клеман.

— А какво искаше?

— Искаше да говорим за смъртта на баща ми.

— За какво по-точно?

— Ще ти разкажа, но първо прочети това. — Максим постави пред мен папката, която бе донесъл. — Разговорът с Дьобрюин ме накара да се запитам дали смъртта на баща ми не е свързана с убийството на Алексис Клеман.

— Не те разбирам.

Той ми обясни:

— Смятам, че баща ми е бил убит от човека, който ни изпрати анонимните писма.

— Тази сутрин ми каза, че Франсис е починал по време на обир, който е завършил зле!

— Знам, но съм омаловажил случилото се тогава. Казано накратко, в светлината на това, което научих в комисариата, сега имам някои съмнения.

Максим ме подкани с жест да отворя папката.

— Прочети това и пак ще говорим. Ще си направя кафе, ти искаш ли?

Кимнах утвърдително. Той стана и се отправи към една малка ниша, където имаше кафемашина и сервиз за кафе.

Започнах да чета досието. То се състоеше от множество изрезки на вестникарски статии, свързани с вълна от кражби с взлом, която бе заляла Лазурния бряг в края на миналата и началото на 2017 г. Около петдесет обира бяха извършени във всички богаташки райони на департамента Алп Маритим — от Сен Пол дьо Ванс до Мужен, включително в луксозните имения в Кан и околностите на Ница. Начинът на действие всеки път беше един и същ. Четирима-петима маскирани души проникваха в къщите, като напръскваха обитателите им със сълзотворен газ, преди да ги завържат и затворят в някое изолирано помещение. Бандата беше въоръжена, жестока и опасна. Основната й цел бяха парите и бижутата. В няколко случая бандитите не се бяха поколебали да измъчват жертвите си, за да получат кода на кредитните им карти или комбинацията за отваряне на сейфа.

Тези домашни обири, които бяха тероризирали района, бяха причинили смъртта на двама души — домашна прислужница, която бе починала от сърдечен удар при нахлуването на бандитите, и Франсис Бианкардини. В „Аурелия Парк“ — луксозния комплекс, където живееше бащата на Максим, бяха извършени три грабежа. Нещо немислимо за място, което се считаше за едно от най-безопасните на крайбрежието. Сред потърпевшите бяха един далечен роднина на саудитското кралско семейство и богат френски бизнесмен, колекционер на предмети на изкуството, меценат и приближен до властта. Последният бе отсъствал от дома си по време на взлома, но разгневени, че не са намерили скъпи предмети във вилата, обирджиите си бяха отмъстили, като бяха унищожили всички картини, закачени по стените на хола. Те обаче не са знаели, че сред тях имало много ценна картина, озаглавена Dig Up The Hatched, от Шон Лоренц — един от най-високо котиращите се съвременни художници на пазара на изкуството. Унищожаването й бе предизвикало вълна от възмущение чак в Съединените щати. „Ню Йорк Таймс“ и „Си Ен Ен“ бяха писали за този обир и „Аурелия Парк“ — някога най-луксозният комплекс на Лазурния бряг — се бе превърнал в нещо като „опасна зона“. В рамките само на три месеца, противно на всякакъв разум, цените на жилищата се бяха понижили с тридесет процента. За да се сложи край на паниката, силите на реда в департамента бяха сформирали специален отряд за борба с взломаджиите.

От този момент следствените действия се бяха ускорили. Извършени били генетични тестове на събраните материали, предприето било подслушване на телефони и мащабно наблюдение. В началото на февруари полицаите бяха нахлули рано сутринта в едно село на италианската граница и бяха задържали десетина македонци — някои с нередовни документи, други вече регистрирани за участие в подобни обири. Полицаите бяха претърсили няколко къщи и бяха открили бижута, пари, пистолети, боеприпаси, компютърно оборудване и фалшиви документи за самоличност. Бяха намерили качулките, ножовете и част от плячката. Пет седмици по-късно бяха задържали главатаря на престъпната група, който се криел в хотел в предградията на Париж. Той също така бил касиерът на бандата и вече бил продал в Източна Европа голяма част от плячката. Обирджиите били отведени в Ница, където им били предявени обвинения, и били задържани в ареста в очакване на процеса. Някои бяха признали за обирите, но не и за този в дома на Франсис. Това не беше изненадващо, защото ги очакваха двайсет години затвор, ако обвиненията им бъдеха преквалифицирани в умишлено убийство.

С треперещи ръце прелиствах вестникарските изрезки със смесица от ужас и вълнение. Следващите материали бяха посветени изцяло на обира и физическото насилие, извършено над Франсис Бианкардини. Бащата на Максим не беше просто обект на брутално отношение. Той беше измъчван и пребит до смърт. В някои статии имаше негови снимки — лицето му бе подпухнало до неузнаваемост, тялото му беше покрито с рани, на китките му имаше дълбоки разрези от белезниците. Сега разбирах по-добре предположението на Максим. В главата ми се оформи хипотеза.

Ахмед бе говорил с някого, който се бе добрал до Франсис и го бе измъчвал до смърт. Навярно за да го накара да признае нещо. Но какво? Неговата вина за смъртта на Клеман? Нашата вина?

Продължих да чета. Една журналистка от списание „Нувел Обсерватьор“, Анжелик Гибал, изглежда, бе имала достъп до полицейския доклад. Нейната статия бе съсредоточена основно върху унищожаването на картината на Шон Лоренц, но споменаваше и другите кражби с взлом в „Аурелия Парк“. По думите й Франсис е бил още жив след бягството на обирджиите. В края на материала си тя правеше паралел със случая на Омар Радад, твърдейки, че Бианкардини е допълзял с последни сили до прозореца и се е опитал да напише нещо с кръвта си на стъклото. Изглежда, бе познавал мъчителите си.

От тази история кръвта замръзна в жилите ми. Винаги бях харесвал Франсис, дори преди онова, което беше направил за нас при убийството на Клеман. Той се държеше добре с мен. Представата за последните мигове от живота му ме ужаси.

Вдигнах глава от документите.

Какво беше откраднато от дома на Франсис при този обир?

Само едно нещо — колекцията му от часовници, но според застрахователната компания тя е струвала поне триста хиляди евро.

Помнех тази негова страст. Франсис беше почитател на швейцарската марка „Патек Филип“. Той притежаваше около десет модела от нея, които много ценеше. В юношеските ми години Франсис винаги с удоволствие ми ги показваше и ми разказваше тяхната история с такова увлечение, че ентусиазмът му завладяваше и мен. Спомнях си неговите часовници от сериите „Калатрава“, „Гранд Компликейшън“ и „Наутилус“, създадени по дизайн на Джералд Джента.

От сутринта ме измъчваше един въпрос.

— Баща ти откога живееше в „Аурелия Парк“? Мислех, че като преди, още живее тук, в съседната къща.

На лицето на Максим се изписа леко неудобство.

— Той сновеше между двете къщи от години, много преди да почине майка ми. „Аурелия Парк“ беше негов строителен проект. В качеството си на предприемач бе инвестирал пари в него и в замяна на това беше запазил за себе си една от най-красивите вили в комплекса. Честно казано, никога не съм искал да стъпвам там и дори след смъртта му предпочетох да оставя пазача да се грижи за имота. Мисля, че вилата беше нещо като ергенска квартира, където той водеше своите любовници или проститутки. По едно време дори се говореше, че организирал там оргии.

Франсис винаги бе имал репутацията на женкар. Спомнях си, че той говореше открито за завоеванията си, но не си спомнях техните имена. Въпреки неговите крайности аз винаги го бях обичал, даже малко против волята си, защото долавях, че е сложна и неспокойна личност. Неговите остри расистки изказвания, както и ксенофобските му и антифеминистки изявления бяха прекалено високопарни и театрални, но най-вече ми изглеждаха в противоречие с действията му. Повечето от работниците му бяха северноафриканци и бяха много привързани към него. Той беше работодател от старата школа — отнасяше се покровителствено с подчинените си, но те знаеха, че могат да разчитат на него. Колкото до жените, веднъж майка ми каза, че те заемат всички отговорни постове в компанията му.

В ума ми изникна спомен, а после още един, по-далечен.

Хонконг, 2007 г. Аз съм на трийсет и три години. Току-що бяха издали третия ми роман. Моят литературен агент организира малка обиколка за неговото представяне в Азия — срещи с читатели във Френския институт в Ханой, книжарницата „Льо Пижоние“ в Тайпе, престижния женски университет „Евха“ в Сеул, книжарницата „Парантез“ в Хонконг. Седя с една журналистка в бара на двайсет и петия етаж на хотел „Мандарин Ориентал“. Хонконгският пейзаж се простира, докъдето поглед стига, но от известно време съм потънал в съзерцанието на един мъж, който седи на десетина метра от нас. Това е Франсис, при все това не го познавам. Той чете „Уол Стрийт Джърнъл“, носи изискан костюм и говори английски достатъчно свободно, за да обсъжда със сервитьора разликата между японското уиски и шотландските блендове. В един момент журналистката си дава сметка, че отдавна не я слушам, и се обижда. Опитвам се да оправя нещата, като си блъскам главата да намеря малко по-остроумен отговор на въпроса й. Когато вдигам поглед, Франсис е напуснал бара.

Пролетта на 1990 г. Още не съм навършил шестнадесет години. Преговарям за зрелостния изпит по френски. Аз съм сам вкъщи. Родителите ми, брат ми и сестра ми заминаха на почивка в Испания. Самотата ми харесва. От сутрин до вечер чета задълбочено книгите, които са включени в учебната ни програма. Всяко четиво ме подтиква към друго, всяко откритие е покана да изследвам благозвучието, художествените качества и съвременните идеи на изучавания текст. В края на една сутрин, като вземам пощата, виждам, че в кутията ни е пуснато писмо за Франсис. Решавам веднага да му го занеса. Тъй като между нашите две къщи няма ограда, минавам отзад и пресичам моравата на Бианкардини. Един от панорамните прозорци е отворен. Без да се обадя, влизам в хола с единственото намерение да оставя писмото на масата и да си тръгна. Внезапно виждам Франсис да седи в един фотьойл. Той не ме чува да влизам, защото от стереоуредбата се носи едно импромптю от Шуберт, което само по себе си е удивително в тази къща, където обикновено се слушат само Мишел Сарду и Джони Кеш. Нещо още по-невероятно — Франсис чете, и то не коя да е книга. Аз не помръдвам, но виждам отражението на корицата в стъклото на прозореца. „Мемоарите на Адриан“ от Маргьорит Юрсенар. Аз съм изумен. Франсис все се хвалеше, че никога през живота си не е отварял книга. Той заявяваше на всеослушание своето презрение към интелектуалците, които живеят в безделие, докато той се трепе на строителните обекти от четиринадесетгодишна възраст. Оттеглям се на пръсти, измъчван от хиляди въпроси. Виждал съм много глупаци, които се опитват да се представят за по-умни, но за пръв път виждам умен човек, който иска да мине за глупак.

— Тате, тате!

Виковете ме изтръгнаха от спомените. Ема и Луиз тичаха към нас от другия край на моравата, а майка ми ги следваше. Инстинктивно затворих папката с ужасите, които съдържаше. Когато двете лудетини се хвърлиха да прегръщат баща си, майка ми ни предупреди:

— Поверявам ви малките. Ще отида да купя още малко кайсии от „Верже дьо Прованс“. — После размаха пред очите ми ключовете на моя мини купър, които бях оставил в панерчето за дребни вещи в антрето. — Ще взема колата ти, Тома. Моята е блокирана от автомобила на Максим.

— Почакай, Анабел, ей сега ще го преместя.

— Не, недей, след това трябва да отскоча до търговския център, а вече закъснявам.

После ме погледна настойчиво и добави:

— А и така, Тома, ти няма да можеш да се измъкнеш като крадец, без да опиташ тортата ми с кайсии.

— Но аз също ще излизам. Имам нужда от колата!

— Вземи моята, ключът е на таблото.

Майка ми тръгна, без да ми даде време да възразя каквото и да било. Докато Максим вадеше от чантата си играчки, за да занимава дъщерите си, мобилният ми телефон иззвъня на масата. Непознат номер. С известно колебание приех обаждането. Беше Клод Анжвен — бившият главен редактор на „Нис Матен“ и наставник на Стефан Пианели.

Мъжът се оказа симпатяга, но беше истинско кречетало. Той ми обясни, че се е установил да живее в Дуро и в продължение на пет минути ми хвали очарованието на тази португалска област. Върнах го към случая на Венка Рокуел, опитвайки се да го поразпитам, за да разбера доколко е убеден в официалната версия.

— Тя не е вярна, но никой не може да го докаже.

— Защо смятате така?

— Просто интуиция. Винаги съм мислил, че всички ние — полицаи, журналисти, роднини — пропуснахме нещо в разследването. Казано накратко, смятам, че дори разследването бе водено в погрешна посока.

— Защо?

— От самото начало ни убягна най-същественото. Не говоря само за някаква подробност, говоря за нещо значимо. Нещо, което никой не забеляза и което насочи разследването в посока, която не водеше доникъде. Разбирате ли какво имам предвид?

Думите му бяха неясни, но разбирах и споделих идеята му. Бившият журналист продължи:

— Стефан ми каза, че търсите човека, който е снимал танцуващата двойка?

— Да, знаете ли кой е той?

— Claro que seiC Беше един родител — Ив Даланегра.

Фамилията ми звучеше познато. Анжвен опресни паметта ми:

— Направих някои проучвания. Беше бащата на Флоранс и Оливия Даланегра.

Сега си спомних Флоранс, макар и доста смътно. Високо и атлетично момиче, което бе с десет сантиметра по-високо от мен. Тя беше в подготвителния курс по биология, а аз в този по физико- математически науки, но карахме заедно часовете по физическо и дори играехме заедно в смесения отбор по хандбал. За сметка на това изобщо не си спомнях баща й.

— Той лично ни предложи снимката през 1993 г., точно след първата статия за изчезването на Венка Рокуел и Алексис Клеман. Купихме я без колебание и оттогава тя беше широко използвана.

— Вие ли прекадрирахте фотографията?

— Не, доколкото си спомням. Мисля, че беше публикувана така, както ни я предостави онзи човек.

— Знаете ли къде живее сега Ив Даланегра?

— Да, намерих информация. Ще ви я изпратя по електронната поща, но се пригответе за изненада.

Дадох му имейл адреса си и благодарих на Анжвен, който ме накара да обещая, че ще го уведомя, ако разследването ми напредне.

— Човек не забравя току-така Венка Рокуел — подхвърли той, преди да си вземе довиждане.

На мен ли го казваш, деденце?

Когато затворих, кафето, което ми беше направил Максим, беше изстинало. Станах да си налея нова чаша. След като се увери, че дъщеричките му са заети с игра, той дойде при мен до кафемашината.

— Още не си ми казал защо те беше повикал комисар Дьобрюин.

— Искаше да разпозная нещо, свързано със смъртта на баща ми.

— Стига си протакал. Какво трябваше да разпознаеш?

— В сряда вечер имаше много силен вятър и морето беше бурно. Вълните изхвърлили много водорасли и боклуци. Онзи ден сутринта момчетата от Службата за градска чистота отишли да почистят крайбрежната ивица.

С отнесен поглед, но без да откъсва очи от дъщерите си, той отпи глътка кафе, преди да продължи:

— На плажа Сали един общински служител намерил торба от зебло, изхвърлена на брега от бурята. Опитай се да познаеш какво е имало в нея.

Поклатих глава в пълно неведение.

— В торбата били часовниците на баща ми. Цялата му колекция.

Веднага осмислих сериозността на това разкритие. Македонците нямаха нищо общо със смъртта на Франсис. Грабежът не беше тяхно дело. Убиецът на Франсис бе използвал умело вълната от домашни обири, за да прикрие своето престъпление. Той беше взел колекцията от часовници само за да симулира кражба с взлом. След това се бе отървал от нея, за да прикрие следите си или защо- то се е страхувал от неочаквано претърсване.

Двамата с Максим се спогледахме, после едновременно обърнахме глави към малките момичета. Пронизаха ме ледени тръпки. Оттук нататък опасността беше навсякъде. По петите ни беше изключително дързък и решителен враг, който не беше, както си мислех в началото, умел изнудвач или някой, който просто искаше да ни изплаши.

Той беше убиец.

Убиец, поел по бойната пътека, който изпълняваше методичен план за безмилостно отмъщение.

Ив Даланегра живееше в голямо имение на хълма Био. Преди да се появя неочаквано у тях, бях се обадил на телефонния номер, който Клод Анжвен ми беше изпратил. Първият късмет — въпреки че живееше шест месеца в годината в Лос Анджелес, в момента Даланегра беше на Лазурния бряг. Вторият — той знаеше кой съм. Двете му дъщери Флоранс и Оливия, с които бях учил в гимназията и които помнех, макар смътно, четяха моите романи и ме харесваха като автор. Така че Даланегра, без да се замисля, предложи да го посетя в неговата вила-ателие на пътя Виняс.

„Очаква ви изненада“, беше ме предупредил Анжвен. Като прегледах уебсайта на Даланегра, неговата страница в Уикипедия и различни статии в интернет, разбрах, че той се е превърнал в истинска знаменитост в областта на фотографията. Неговата кариера беше колкото удивителна, толкова и необичайна. До четиридесет и петата си година Даланегра бе водил живот на образцов гражданин, чудесен баща и глава на семейство. Той бе работил като специалист по управленско счетоводство в малка фирма в Ница и бе живял двайсет години със съпругата си Катрин, от която имаше две деца. През 1995 г. смъртта на неговата майка му бе подействала като катализатор, накарал го да промени изцяло своето поприще. Даланегра се бе развел, бе напуснал работата си и се бе преместил в Ню Йорк, за да се отдаде на своята страст — фотографията.

Години по-късно в негов литературен портрет, поместен на последната страница на вестник „Либерасион“, той споделяше, че по същото време е избрал да признае и своята хомосексуалност. Фотографиите, които го бяха направили известен, бяха на голи тела и открито клоняха към естетиката на Ървинг Пен и Хелмут Нютън. След това, с течение на времето, творбите му бяха придобили личен почерк. Сега той снимаше само тела, които не се вписваха в общоприетите понятия за красота — жени с наднормено тегло или джуджета, модели с белези от изгаряне, инвалиди, болни, подложени на химиотерапия. Хора с необичайна външност, на които Даланегра успяваше да придаде възвишеност. Първоначално настроен скептично, аз бях поразен от силата на творбите му, в които нямаше нищо пошло или грозно. Те бяха по-близо до картините на художниците от фламандската школа, отколкото до политически коректна рекламна кампания, възхваляваща различността на човешките тела. Много изтънчени, с иновативен декор и умело използвана светлина, неговите фотографии приличаха на класически платна, които ви пренасят в свят, където красотата е неразделно свързана с удоволствието, сладострастието и развлечението.

Карах много бавно по тесния път, който се изкачваше между маслинови дървета и подпорни стени, иззидани от дялан камък. На всеки следващ равен участък пътят ставаше по-тесен и водеше към съответния застроен парцел — реновирани стари къщи, по- съвременни сгради, вили в провансалски стил, построени през 70-те години на миналия век. След един остър завой маслиновите дървета с възлести стволове и потрепващи листа изненадващо отстъпиха място на палмова горичка, сякаш бяха пренесли някакво кътче от Маракеш насред Прованс. Ив Даланегра ми беше дал кода за отваряне на портата от ковано желязо. Паркирах пред нея и поех пеша по обградената от палми алея, която водеше до къщата.

Внезапно към мен се хвърли с лай някаква жълточервеникава маса — огромна анатолийска овчарка. Изпитвах панически страх от кучета. Когато бях на шест години, по време на празненството за рождения ден на мой приятел, семейният им босерон изненадващо се бе хвърлил върху мен. Без видима причина той бе впил зъби в лицето ми. Едва не бях загубил едното си око и освен белега в горната част на носа от тази случка ми бе останал неистов страх от кучета.

— Кротко, Одисей!

Пазачът на имението — дребен мъж с мускулести, несъразмерни с тялото ръце, се появи зад овчарката. Носеше моряшка фланелка и капитанска фуражка а ла Попай.

— Стой мирно, куче! — подхвърли той, повишавайки глас.

Късокосмест, с голяма глава, висок осемдесет сантиметра, кангалът ме гледаше предизвикателно, сякаш ме предупреждаваше да не правя и крачка по-нататък. Сигурно бе усетил страха ми.

— Идвам при господин Даланегра — обясних на пазача. — Той ми даде кода за отваряне на портата.

Мъжът беше готов да ми повярва, но Одисей вече бе захапал долния край на крачола ми. Не можах да се сдържа и изкрещях, което принуди пазача да се намеси и да задърпа с голи ръце кучето, за да го принуди да пусне крачола ми.

— Марш оттук, Одисей!

Малко ядосан, Попай се впусна в извинения:

— Не знам какво го прихвана. Обикновено е гальовен като голям плюшен мечок. Навярно се дължи на някаква миризма, която излъчвате.

„Миризмата на страха“, помислих си, като продължих по пътя си.

Фотографът си бе построил оригинален дом — калифорнийска къща с Г-образна форма, изградена от полупрозрачни бетонни блокчета. Голям пейзажен басейн предлагаше невероятна гледка към селото и хълма Био. От полуотворените панорамни прозорци се носеше оперен дует — най-известната ария от второ действие на „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус. Странно, на входната врата нямаше звънец. Почуках, но не получих никакъв отговор — толкова силна бе музиката. Съвсем по южняшки, заобиколих през градината, за да се доближа до музикалния източник.

Даланегра ме видя през стъклото и ми махна да вляза през един от панорамните прозорци.

Фотографът приключваше работата си по някаква фотосесия. Къщата му представляваше просторно жилище, превърнато във фотостудио. Пред обектива му един модел тъкмо се обличаше. Закръглена красавица, която творецът току-що бе обезсмъртил, както се досетих по декора, в позата на Голата маха — шедьовъра на Гоя. Някъде бях чел, че това е последната мания на фотографа — да възпроизвежда творби на световни живописци, използвайки модели с пищни форми.

Декорът не се отличаваше с изискан вкус, но не беше пошъл — голям диван с дамаска от зелено кадифе, меки, поръбени с дантела възглавници, ефирни чаршафи. Всичко това напомняше на вана, пълна с пяна.

Даланегра ми заговори фамилиарно още с влизането:

— How are you, Thomas? Come on влизай, вече приключихме!

Външно той приличаше на Исус Христос. Или по-скоро, ако се придържаме към рамките на живописта, на един автопортрет на Албрехт Дюрер — дълга до раменете, къдрава коса, изпито симетрично лице, къса, добре подрязана брада, втренчени очи с тъмни кръгове под тях. По отношение на облеклото нещата бяха съвсем различни: бродирани дънки, траперско яке с ресни и високи до глезена каубойски ботуши.

— Не разбрах нищо от обяснението ти по телефона. Снощи пристигнах от Лос Анджелес и се чувствам изцеден.

Той ме покани да седна в края на голяма маса от сурово дърво, докато се сбогуваше с модела си. Като разглеждах снимките, закачени почти навсякъде, внезапно си дадох сметка, че сред творбите на Даланегра няма мъже. Низвергнати, изтрити от лицето на земята, те бяха освободили място на жените, позволявайки им да процъфтяват в свят, лишен от мъже.

Като се върна при мен, фотографът първо спомена дъщерите си, а след това актрисата, която бе играла във филма по един от моите романи и която той вече бе обезсмъртил със своите снимки. Когато тези теми бяха изчерпани, Даланегра попита:

— Кажи какво мога да направя за теб.

— Да, аз направих тази снимка! — призна Даланегра.

Бях минал директно на въпроса, тъй като изглеждаше готов да ми помогне, и му бях показал корицата на книгата на Пианели. Той почти я изтръгна от ръцете ми и се взря във фотографията, сякаш не я беше виждал от години.

— Беше на абитуриентския бал, нали?

— Не, по-скоро на новогодишния бал, в края на декември 1992 г.

Даланегра кимна в знак на съгласие:

— По онова време ръководех училищния кръжок по фотография. Тогава бях в сградата и влязох колкото да снимам набързо Флоранс и Оливия. После обаче се увлякох и започнах да щракам наляво-надясно. Проявих филма чак след няколко седмици, когато започна да се говори за бягството на онова момиче с учителя й. Тази снимка беше част от първата серия, която бях заснел. Предложих я в „Ние Матен“ и те веднага я купиха.

— Но тя е прекадрирана, нали?

Той присви очи.

— Така е, имаш опитно око. Трябваше да изолирам двамата главни герои, за да подсиля експресивността на композицията.

— Запазихте ли оригинала?

— Дигитализирал съм всички снимки, които съм заснел с аналогов фотоапарат от 1974 г. насам — увери ме той.

Тъкмо се зарадвах, че ми е провървяло, когато Даланегра се намръщи.

— Всичките ми работи са съхранени на някой сървър или в облак, както се казва днес, но не знам как да получа достъп до тях.

Като видя объркването, изписано на лицето ми, той предложи да се свърже по скайпа с асистентката си в Лос Анджелес. На екрана на лаптопа му се появи съненото лице на млада японка.

— Здравей, Юко, може ли да ми направиш една услуга?

С тюркоазените си кичури, снежнобяла блузка и ученическа вратовръзка, тя изглеждаше като косплейърка, отиваща на косплей ревю.

Даланегра й обясни точно какво му трябва и Юко обеща да се свърже с нас възможно най-скоро.

След като прекъсна връзката, фотографът отиде до кухненския плот и взе блендера, за да си приготви някаква напитка. Той сложи в стъклената купа листа от спанак, парчета банан и добави кокосово мляко. Трийсет секунди по-късно фотографът наля зеленикавото смути в две високи чаши.

— Опитай това! — каза той, като дойде при мен. — Много е полезно за кожата и стомаха.

— Нямате ли уиски?

— Съжалявам, от двайсет години не пия алкохол.

Даланегра изпи на един дъх половината от напитката си, преди да се върне на въпроса за Венка:

— Не се изискваше голям майсторлък, за да снимаш това момиче — каза той, като остави чашата до лаптопа си. — Натискаш бутона и това, което излиза на фотографията, е по-хубаво от реалността. Рядко съм виждал някой, който да притежава такова изящество.

Думите му ме накараха да потръпна. Даланегра говореше така, сякаш многократно бе снимал Венка.

— Така е — отвърна той, когато го попитах за това.

Като долови смущението ми, фотографът ми разказа неизвестна за мен случка.

— Два-три месеца преди изчезването й Венка ме помоли да я снимам. Мислех, че иска да си направи портфолио, за да кандидатства в модни агенции като някои от приятелките на моите дъщери, но тя в крайна сметка сподели, че снимките са за гаджето й.

Той хвана мишката и като кликна с бутона й, отвори браузъра.

— Направихме две много успешни фотосесии. Снимките бяха дигитални, но много ефектни.

— Пазите ли ги?

— Не, това беше част от сделката и аз не настоях, но странното е, че те се появиха в интернет преди няколко седмици.

Той обърна към мен екрана на лаптопа. Беше влязъл в страницата в инстаграм на хетеродитките — феминисткия клуб на „Сент-Екзюпери“, който бе издигнал в култ Венка. Там неговите членове бяха качили двайсетината снимки, за които току-що ми беше разказал Даланегра.

— Как са се сдобили с тези снимки?

Фотографът вдигна рамене в знак на неведение.

— Моят агент се свърза с тях във връзка с авторските права. Те заявили, че са ги получили по електронната поща от неизвестен подател.

Разгледах непубликуваните досега снимки с известно вълнение. Те бяха истинска ода на красотата. Бяха запечатали цялото обаяние на Венка, въпреки че тя беше далеч от съвършенството. Уникалността на красотата й се състоеше в съчетанието на всичките й дребни несъвършенства, които в крайна сметка образуваха един изящен и хармоничен образ, потвърждаващ старата поговорка, че цялото не е механичен сбор от елементи.

Зад усмивката й, зад маската на едва загатнато високомерие долових страдание, което не бях забелязал по онова време. Или ако не страдание, то поне една неувереност, която бях усетил по-късно при общуването си и с други жени. Това бе затвърдило убеждението ми, че красотата също така е духовно преживяване, крехко влияние, което оказваш върху другите или изпитваш върху себе си.

— След това — продължи Даланегра — Венка поиска от мен да й направя снимки, които бяха по-пошли, граничещи с порнографията. Отказах й, защото имах впечатлението, че това е желание на приятеля й, а тя не го искаше наистина.

— Кой беше нейният приятел? Алексис Климан?

— Предполагам. Днес това изглежда нещо тривиално, но по онова време беше малко плашещо. Не исках да се замесвам в подобно нещо, особено след като…

Той замълча, търсейки подходящите думи.

— Особено след като какво?

— Не е лесно да се обясни. Един ден Венка беше лъчезарна, а на следващия изглеждаше отчаяна или съкрушена. Тя ми се струваше лабилна. Освен това едно друго нейно искане ме отказа напълно — предложи ми да я последвам тайно, за да направи снимки, които щели да бъдат използвани за изнудване на някакъв по-възрастен мъж. Това беше неморално и най-вече…

Ясно пиукане извести за получаването на имейл и прекъсна Даланегра.

— А, това е Юко! — възкликна той и погледна към екрана на лаптопа си, после кликна с мишката, за да отвори писмото, което съдържаше петдесетина снимки от новогодишния бал. Фотографът сложи очилата си и бързо намери прословутата снимка на танцуващите Венка и Алексис Клеман.

Рафа се бе оказал прав. Фотографията наистина беше прекадрирана. Сега, след като бе променено фокусното разстояние, снимката изглеждаше съвсем различно — Венка и Клеман не танцуваха заедно. Тя танцуваше сама, гледайки някой друг, който бе с гръб към нея и се виждаше само като неясна фигура на преден план.

— По дяволите!

— Какво точно търсиш?

— Вашата снимка е подвеждаща.

— Като всички снимки — отговори той невъзмутимо.

— Стига сте си играли с думите.

Взех един молив, който лежеше на бюрото, и посочих безформената и неясна фигура.

— Бих искал да разбера кой е този тип. Той може да е свързан с изчезването на Венка.

— Да видим и останалите снимки — предложи Даланегра.

Преместих стола си по-близо до екрана и като се долепих до фотографа, започнах да разглеждам внимателно различните пози.

Той бе снимал най-вече дъщерите си, но на някои фотографии се виждаха и други участници в бала. Тук лицето на Максим, там това на Фани. Групата на учениците, част от които бях срещнал тази сутрин: Ерик Лафит — „Режи е тъпак“, великолепната Кати Лано… Аз самият се появявах на една от снимките, макар че нямах никакви спомени от онази вечер. Леко притеснен, с малко отнесен поглед, с вечната си небесносиня риза и спортно сако.

Групата на учителите — винаги в една и съща конфигурация. Тримата гадняри, които си оставаха все така сплотени, за да се подкрепят: господин Н, донг — садистичният преподавател по математика, който изпитваше перверзното удоволствие да измъчва учениците на черната дъска, маниакално деспотичният физик господин Леман и най-голямата злобарка — госпожа Фонтана, неспособна да наложи дисциплина в час, която по време на училищните съвети си уреждаше сметките по много жесток начин. От другата страна бяха по-човечните учители: госпожица Девил, прекрасната преподавателка по английска литература на подготвителните класове, известна с остроумието си — с цитат от Шекспир или древногръцкия философ Епиктет тя можеше да запуши устата на всеки досадник, и господин Граф — моят бивш наставник и блестящ учител по френски език в девети и десети клас.

— По дяволите, никъде не се вижда човекът, в когото гледа! — възкликнах ядосано, когато стигнахме до края на поредицата от снимки.

Знаех, че се бях разминал на косъм с най-важното разкритие.

— Наистина е вбесяващо — съгласи се Даланегра, като допи смутито си.

Аз не бях докоснал моето — това не беше по силите ми. Светлината в стаята бе намаляла. Пропускащ слънчевата светлина, полупрозрачният бетон превръщаше къщата в своеобразен стъклен балон, в който се отразяваше и най-малката промяна на светлината, пораждайки бледи сенки, които се носеха като призраци.

Въпреки всичко благодарих на фотографа за помощта му и преди да се сбогувам с него, го помолих да ми изпрати снимките по електронната поща, което той веднага направи.

— Знаете ли дали някой друг е снимал онази вечер? — попитах го, вече на вратата.

— Несъмнено някои ученици — отвърна Даланегра. — Обаче това беше преди появата на цифровите фотоапарати. По онова време филмите се пестяха.

По онова време… Този израз отекна в тишината на полупрозрачното студио и ни накара и двамата да се почувстваме ужасно стари.

Качих се отново в мерцедеса на майка ми и изминах няколко километра, без да знам къде отивам. Бях останал разочарован от посещението си при фотографа. Може би бях тръгнал по грешна следа, но бях длъжен да я проуча докрай. Трябваше да открия самоличността на мъжа от снимката.

В Био подминах игрищата за голф, за да стигна до кръговото кръстовище на площад „Браг“. Вместо да продължа към старото село, поех по пътя към Кол, който водеше към „София Антиполис“. Някаква притегателна сила ме накара да се върна в гимназия „Сент-Екзюпери“. Тази сутрин не бях имал смелостта да се изправя пред фантомите, чието съществуване бях отричал твърде дълго.

По пътя прехвърлях отново в ума си различните снимки, които бях видял у Даланегра. Една от тях ме беше разтърсила особено силно. Снимката на един фантом, и по-точно на Жан-Кристоф Граф, бившия ми учител по френски. Премигнах. Спомените се върнаха и ме изпълниха с тъга. Господин Граф беше преподавателят, който ме бе ориентирал какво да чета и ме бе окуражил да напиша първите си текстове. Той беше добър, проницателен и великодушен човек. Висок и слаб, с деликатни, почти женствени черти на лицето, винаги с шал на врата, дори посред лято. Учител, който правеше блестящи литературни анализи, но по отношение на реалността винаги изглеждаше малко дезориентиран.

Жан-Кристоф Граф се беше самоубил през 2002 г. Оттогава бяха минали петнадесет години. За мен той беше поредната жертва на проклятието на благородните хора. Този несправедлив неписан закон, тази отвратителна карма, която тегнеше над някои личности, които бяха твърде крехки и чиято единствена вина бе, че се опитват да се държат добре с другите хора. Не знам кой беше казал, че на човек му се отрежда само съдбата, която може да понесе, но това не е вярно. Най-често съдбата е коварна и порочна кучка, на която й доставя удоволствие да съсипва живота на най-слабите, докато толкова много простаци живеят дълго и щастливо.

Смъртта на Граф ме беше съкрушила. Преди да се хвърли от покрива на своя жилищен блок, той ми бе написал едно много трогателно писмо, което получих в Ню Йорк седмица след смъртта му. Не бях говорил с никого за това. В писмото си Граф споделяше, че е неспособен да се приспособи към жестокостта на живота и че се е уморил от своята самота. Разкриваше и своето разочарование, че в книгите, които често са му помагали да преодолее мрачните периоди в живота, вече не може да намери изход от отчаянието. Той свенливо споделяше, че една голяма несподелена любов е разбила сърцето му. В последните редове на писмото си Граф ми пожелаваше успех и ме уверяваше, че не се съмнява нито за миг, че ще успея в това, в което той се е провалил — да намеря сродна душа, с която да преодолявам несгодите в живота. Обаче Граф надценяваше моята душевна сила — в мрачните си дни все по-често си мислех, че е съвсем възможно да свърша като него.

Като пристигнах в боровата гора, си наложих да прогоня тези угнетяващи мисли. Този път не спрях пред кафенето „При Дино“, а продължих към будката на пазача пред входа на училищния комплекс. Съдейки по външността му, сегашният пазач трябваше да е синът на Павел Фабиански. Младият човек гледаше на телефона си епизод от сериала „Зайнфелд“. Нямах пропуск, но се впуснах в многословни обяснения, заявявайки, че идвам да помогна за подготовката на празника. Той безмълвно вдигна бариерата и отново се загледа в екрана на телефона си. Влязох в кампуса и в разрез с правилата паркирах директно на бетонната площадка срещу Агората.

Като влязох в сградата, прескочих турникета на входа на библиотеката и се озовах в главната зала. Добрата новина бе, че Зели не се виждаше наоколо. Забодена върху корково табло обява напомняше, че сбирките на театралния кръжок, на който тя беше нещо като Велика жрица, се провеждат в сряда и събота следобед.

Млада жена с очила бе заела мястото й зад гишето за заемане на книги. Седнала по турски на стола си, тя бе погълната от четенето на английското издание на „За писането“ от Чарлс Буковски. Жената имаше нежни черти и носеше тъмносиня блуза с кръгла якичка, къси панталони от туид, фигурален чорапогащник и ниски обувки в два цвята.

— Здравейте, вие колежка на Елин Букманс ли сте?

Тя вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна.

Инстинктивно харесах тази млада жена. Харесах стегнатия й кок, който контрастираше с диамантения пиърсинг на едната й ноздра, татуираните арабески, които се виеха зад ухото й и се спускаха надолу, изчезвайки под яката на блузата й, чашата с надпис Reading is sexy, от която пиеше чая си. Рядко ми се случваше такова нещо. Това не беше като влюбване от пръв поглед, а по-скоро бе усещане, което ми подсказваше, че човекът пред мен е от моя, а не от противниковия лагер, нито от огромната ничия земя, населена от всички онези хора, с които никога нямаше да имам нищо общо.

— Казвам се Полин Дьолатур — представи се тя. — Вие нов преподавател ли сте?

— Не съвсем, аз…

— Шегувам се, знам кой сте — Тома Дьогале. Всички ви видяха тази сутрин на Площада на кестените.

— Учих тук доста отдавна — поясних аз. — Може би дори преди да се родите.

— По този въпрос преувеличавате, а ако искате да ми направите комплимент, ще трябва да се постараете повече.

Усмихната, Полин Дьолатур прибра зад ухото си един немирен кичур и спусна крака от стола, за да стане. Сега придобих по- ясна представа какво ми бе харесало в нея. Тя съчетаваше неща, които рядко бяха съвместими: осъзната чувственост, но без грам превзетост, истинска радост от живота и някаква естествена изтънченост, която създаваше впечатлението, че каквото и да направи, то никога няма да е вулгарно.

— Вие не сте оттук, нали?

— Оттук?

— От Южна Франция. От Лазурния бряг.

— Не, аз съм парижанка. Пристигнах преди шест месеца, когато се освободи тази длъжност.

— Навярно ще можете да ми помогнете, Полин. Когато учех тук, се издаваше един ученически вестник, наречен „Курие Сюд“.

— Той и сега се издава.

— Бих искал да направя някои справки в архивите му.

— Ще ви ги донеса. Броевете от коя година ви интересуват?

— Да кажем, учебната 1992–1993 година. Би било чудесно, ако успеете да намерите и годишника от същата година.

— Търсите ли нещо конкретно?

— Информация за ученичка, която учеше в гимназията — Венка Рокуел.

— Разбира се, прословутата Венка Рокуел… Трудно е да не чуеш за нея тук.

— Имате предвид книгата на Стефан Пианели, която Зели се опитва да махне от каталога?

— Имам предвид най-вече онези разглезени момичета, които срещам всеки ден и които се смятат за феминистки, защото са прочели първите три глави на „Разказът на прислужницата“.

— Хетеродитките…

— Те се опитват да се вживеят в образа на това момиче и да го превърнат в нещо като идол, какъвто клетата Венка Рокуел определено не е била.

Полин Дьолатур набра нещо на компютъра си и си записа на листче регистрационните номера на документите, които й бях поискал.

— Идете да седнете, докато ме чакате. Ще отида да потърся папката с броевете на вестника.

Седнах на някогашното си място — в дъното на залата, в една ниша, близо до прозореца. Оттам се откриваше гледка към малко квадратно площадче, което изглеждаше напълно анахронично със своя обрасъл с бръшлян фонтан и калдъръмената си настилка. Обградено с колонада от розов камък, то винаги ми бе приличало на манастирско дворче. Липсваха само грегорианските песнопения, за да се пренесеш в един свят на духовна извисеност.

Поставих на масата тюркоазено синята раница, която бях взел от дома на родителите си, извадих химикалките си и други принадлежности, сякаш щях да пиша есе. Чувствах се добре. Щом се озовах заобиколен от книги и се потопих в академичната атмосфера, ме обзе спокойствие. Усетих почти физически, че мъчителното безпокойство ме напуска. Тази обстановка бе по-ефикасна от успокоително хапче, но определено не толкова лесна за пренасяне.

Изпълнена с миризмата на паркетин и разтопен восък, тази част от залата, която носеше претенциозното име „Литературен кабинет“, бе запазила някогашното си очарование. Чувствах се като в светилище. Старите учебници по литература събираха прах по рафтовете. Зад мен висеше учебната карта на Пол Видал дьо ла Бланш — морално остаряла още когато бях ученик, на която бе изобразен светът от 50-те години на XX в. с тогавашните държави, някои от които днес вече не съществуваха: СССР, ГДР, Югославия, Чехословакия…

Обстановката събуди спомените от младостта ми. Точно тук имах навика да пиша домашните си и да се готвя за изпити. Тук бях написал първия си разказ. В ума ми изплуваха думите на баща ми: „Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток. Животът е битка“, а след това и забележката на майка ми: „Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите“.

Това беше истината и аз се гордеех с нея. Винаги съм бил убеден, че книгите са моето спасение, но дали това щеше да продължи през целия ми живот? Вероятно не. Не се ли промъкваше между редовете предупреждението, което ми бе отправил в писмото си Жан-Кристоф Граф? В един момент книгите го бяха изоставили и Граф се бе хвърлил в бездната. За да разреша случая на Венка Рокуел, не трябваше ли да изоставя защитния свят на книгите и да се сблъскам с мрачния и жесток свят, за който говореше баща ми?

„Поведи битка“, прошепна ми един вътрешен глас.

— Ето вашите вестници и годишника!

Увереният глас на Полин Дьолатур ме върна в настоящето.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита тя, като остави на масата купчина броеве на „Курие Сюд“.

— Не ми изглеждате от хората, които чакат да получат разрешение.

— Защо никога не сте писали за случая с Венка Рокуел?

Каквото и да правех, каквото и да казвах, хората винаги ме връщаха към книгите.

— Ами защото съм писател, а не журналист.

Тя настоя:

— Много добре разбирате какво имам предвид. Защо никога не сте разказали историята на Венка?

— Защото това е една тъжна история, а аз вече не понасям тъгата.

Обаче беше нужно много повече, за да се обезкуражи младата жена.

— Нали точно това е привилегията на писателя? Да пише художествени измислици, за да отправи предизвикателство към реалността. Не само за да я направи по-добра, но и да я победи на собствената й територия. Да я изследва задълбочено, за да може да я опровергае по-добре. Да я опознае, за да я замести съвсем съзнателно с един друг свят.

— Вие ли измислихте тази малка реч?

— Не, разбира се, това са ваши думи. Казвате ги почти във всяко ваше интервю. Но е по-трудно да се приложат в реалния живот, нали?

С тази язвителна забележка тя ме заряза, доволна от постигнатия ефект.

От струпаните пред мен броеве на „Курие Сюд“ взех първо този от януари 1993 г., в който бе публикуван материалът за коледния бал. Надявах се да намеря в него много снимки, но за съжаление, само няколко ученически фотографии илюстрираха атмосферата на вечерта и нито една от тях не ми помогна да идентифицирам мъжа, когото търсех.

Въпреки че бях разочарован, продължих да преглеждам останалите броеве, за да се потопя в атмосферата от онова време. В това отношение училищният вестник се оказа истинска златна мина, от която да добиеш представа за училищния живот в началото на 90-те години. В него бяха оповестени и подробно описани всички прояви.

Прелиствах наслуки страниците, като преглеждах събитията, които съпътстваха училищното всекидневие: спортните постижения на шампионите от гимназията, пътуването на деветокласници- те до Сан Франциско, програмата на киноклуба (филми на Алфред Хичкок, Джон Касаветис, Сидни Полак), програмата на гимназиалното радио, стихотворенията и разказите на участниците в клуба за творческо писане. Жан-Кристоф Граф бе публикувал моя разказ през пролетта на 1992 г. През септември същата година театралният кръжок обявяваше своя репертоар за следващата година. Сред представленията имаше една много свободна трактовка — вероятно написана от майка ми, която се занимаваше с кръжока по онова време — на избрани откъси от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд с Венка в ролята на Момичето от улица „Маре“ и Фани в тази на Лаура Риши. Две светлооки червенокоски — непорочни и съблазнителни, които, ако помнех добре романа, в крайна сметка бяха убити от Жан-Батист Грьонуй. Нямах никакъв спомен дали съм гледал тази пиеса, нито за отзивите, който е получила. Отворих книгата на Пианели, за да проверя дали той е писал за нея в своето разследване.

Журналистът не я споменаваше, но докато прелиствах страниците, попаднах в снимковото приложение на факсимиле на писмата, изпратени от Алексис Клеман до Венка. Прочитайки ги за стотен път, ме побиха тръпки и почувствах същата неудовлетвореност, която вече бях изпитал у Даланегра. Усещането, че съм на косъм от разкриването на истината, но тя ми се изплъзва в последния момент.

Със сигурност имаше връзка между съдържанието на писмата и личността на Клеман, но някаква психологическа бариера ми пречеше да я открия. Някакъв психически блокаж, сякаш се боях от „връщането на потиснатите спомени“, заровени дълбоко в съзнанието ми. Проблемът беше в мен — моята вина, убеждението, че съм отговорен за трагедия, която съм можел да избегна, ако си бях останал момчето, различно от другите. Но по онова време, заслепен от собствените ми терзания и пагубната ми страст, бях пропуснал да забележа залитането на Венка.

Воден от някакво неясно предчувствие, взех мобилния си телефон и се обадих на баща ми.

— Може ли да ми направиш една услуга, татко?

— Казвай каква — изръмжа Ришар.

— Оставих едни неща на кухненската маса.

— Да, тук цари невероятен безпорядък! — потвърди той.

— Сред книжата има мои стари съчинения по философия, виждаш ли ги?

— Не.

— Моля те, погледни по-внимателно, татко, или ми дай мама.

— Тя още не се е върнала. Добре, почакай, ще си сложа очилата.

Обясних му какво искам — да снима с телефона си написаните от Алексис Клеман бележки върху моите съчинения и да ми ги изпрати. Това трябваше да му отнеме две минути, но мина четвърт час, изпъстрен със саркастичните коментари на баща ми. Той се разпали до такава степен, че нашият разговор завърши със следната му забележка:

— На четирийсетгодишна възраст нямаш ли какво друго да правиш, освен да се връщаш към гимназиалните си години? До това ли се свежда животът ти — да ни досаждаш цял ден, като предъвкваш миналото?

— Благодаря, татко, ще се видим по-късно.

Отворих на екрана бележките на Алексис Клеман. Както някои суетни писатели, учителят по философия обичаше да излага на хартия мислите си, но сега ме интересуваше не дълбочината на разсъжденията му, а почеркът му. Увеличих изображението и разгледах внимателно как изписва всяка една буква. Почеркът му беше небрежен, не точно драсканици, а по-скоро като този на лекарите по рецептите — нужно ти е известно време, за да разгадаеш някоя дума или израз.

Колкото повече разглеждах сниманите бележки, толкова повече пулсът ми се ускоряваше. Сравних ги с писмата, адресирани до Венка, както и с посвещението на поетичния сборник на Марина Цветаева. Скоро не остана място за съмнение. Писмата и посвещението бяха написани с един и същ почерк, съвършено различен от този на учителя по философия върху моите съчинения.

Полазиха ме студени тръпки. Любовникът на Венка не беше Алексис Клеман. Имаше друг мъж, друг Алексис. Вероятно този, чиято неясна фигура се виждаше в гръб на снимката, мъжът, с когото бе заминала онази прословута неделна сутрин. „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него“ Думите на Венка бяха истина, но аз ги бях изтълкувал погрешно. През изминалите двайсет и пет години всички ги бяха тълкували погрешно. Заради прекадрираната снимка и слуха, пуснат от учениците, Венка беше свързана с мъж, който никога не й е бил любовник.

Ушите ми бучаха. Последиците от това откритие бяха толкова многобройни, че ми беше трудно да ги осмисля. Първата беше най-трагичната — двамата с Максим бяхме убили невинен човек. Стори ми се, че отново чувам виковете на Клеман, докато чупех ребрата му и капачката на коляното му. Виждах ясно сцената, кадър по кадър, като на филм. Слисаното изражение на учителя, докато го удрях с железния лост. „Защо я изнасили, скапаняко?“ На изкривеното му от изненада лице бе изписано недоумение. Той не беше се защитавал, защото просто не е разбирал в какво го обвинявам. В онзи момент, виждайки изумлението му, в мен бе проговорил някакъв вътрешен глас. Някаква възпираща сила, която ме бе накарала да захвърля оръжието си. И тогава се бе появил Максим.

Със сълзи на очи, аз стиснах с две ръце главата си. Алексис Клеман беше мъртъв по моя вина и каквото и да направех, нищо не можеше да го върне. Напълно смазан, стоях така десет минути, преди да успея да събера мислите си. Анализирах грешката си. Венка наистина бе имала любовник, който се казваше Алексис, само че той не беше учителят ни по философия. Това изглеждаше невероятно. Твърде необозрима хипотеза, за да е истина, но все пак бе единственото възможно обяснение.

„Но кой е бил другият мъж?“ Ровейки в паметта си, си спомних смътно един ученик — Алексис Стефанопулос или нещо подобно. Някакво нафукано гръцко богаташче, син на корабопритежател, което през ваканциите канеше приятелите и приятелките си да го придружават на круиз до Цикладските острови. Достатъчно е да кажа, че аз никога не съм бил сред тях.

Заех се с годишника от учебната 1992–1993 година, който ми бе донесла Полин Дьолатур. По американски маниер изданието бе своеобразен фотографски справочник, в който бяха включени всички ученици и учители, които са били в гимназията през въпросната година. Прелистих го трескаво. Тъй като имената бяха подредени по азбучен ред, открих гърка още на първите страници. Антонопулос (Алексис), роден на 26 април 1974 г. в Солун. На снимката изглеждаше точно както го помнех — къдрава, средно дълга коса, бяла риза, тъмносин пуловер с емблемата на училището. Портретът му ми подейства като детонатор, който възпламени паметта ми.

Спомних си, че той бе едно от малкото момчета, записани в подготвителния курс по хуманитарни науки. Спортен тип, шампион по гребане или по фехтовка. Елинист, не много интелигентен, но способен да рецитира наизуст откъси от произведенията на Сафо или Теокрит. Под лустрото на културата Алексис Антонопулос беше само един глуповат латино любовчия. Трудно ми беше да повярвам, че Венка е била хлътнала по този тъпак. От друга страна, аз не бях в най-добрата позиция да говоря компетентно по този въпрос.

Ами ако по някаква причина, която не можех да си обясня, гъркът бе сърдит на Максим и на мен? Потърсих таблета в чантата си, но си спомних, че го бях оставил в наетата кола, която майка ми беше взела, така че се задоволих със смартфона си, за да направя някои проучвания. Лесно открих следите на Алексис Антонопулос в сайта на „Поен дьо Вю“, в един фоторепортаж от юни 2015 г., посветен на сватбата на шведския принц Карл Филип. Придружен от третата си съпруга, Антонопулос бе един от малкото щастливци, поканени на церемонията. Кликване след кликване успях да скицирам портрета на този тип. Отчасти бизнесмен, отчасти филантроп, гъркът водеше охолен живот, разделяйки времето си между Калифорния и Цикладите. Сайтът на „Венити Феър“ споменаваше присъствието му почти всяка година на прочутата галавечер на АМФАР. Организирана за набиране на средства за подпомагане на изследванията на СПИН, вечерта се провеждаше традиционно по време на филмовия фестивал в Кан в луксозния хотел „Кап Еден Рок“. Следователно Антонопулос бе запазил връзките си с Лазурния бряг, но нищо не ми даваше възможност да установя убедителна връзка между него и нас.

Тъй като не напредвах с разследването си, реших да променя посоката на търсене. Всъщност коя бе първопричината за всичките ни беди? Това бе заплахата от планираното събаряне на стария физкултурен салон. То беше само част от крупните строителни работи, които трябваше да благоустроят територията на училищния комплекс с изграждането на стъклената сграда на нов учебен корпус, свръхмодерен спортен център, разполагащ с олимпийски басейн, и ландшафтен парк.

Този глобален проект беше доста стара идея — за него говореха още преди двайсет и пет години, — но не беше стартиран, защото училището никога не бе успяло да събере огромните средства, които бяха необходими за неговото реализиране. Доколкото знаех, начинът на финансиране на институцията се бе променил през последните десетилетия. Изцяло частна при основаването си, гимназия „Сент-Екзюпери“ се бе превърнала в публично-частна, влизайки много или малко в системата на националното образование, и получаваше субсидии от регионалния бюджет. Обаче през последните години вятърът на бунта бе задухал в гимназията. Силно желание за независимост бе завладяло различни представители на училищното ръководство и настоятелството, желаещи да освободят училището от бюрокрацията. Избирането на президента Оланд бе ускорило процеса. Спорът с администрацията бе довел до известно разделение. Училището бе възвърнало предишната си автономия, но бе загубило държавното финансиране. Таксите за обучение се бяха повишили, но според мен те бяха само капка в морето по отношение на финансите, необходими за планираните строителни работи. За да започне този проект, гимназията трябваше да е получила огромно частно дарение. Спомних си думите, казани от директорката тази сутрин на церемонията по извършването на първата копка. Тя бе благодарила на „щедрите спонсори“, помогнали за стартирането на „най-амбициозния строеж в историята на нашето учебно заведение“, но се бе въздържала да спомене имената им. Това беше следа, която трябваше да проуча.

В интернет не намерих нищо, или поне никаква обществено достъпна информация. По въпроса за финансирането на този строителен обект цареше пълно затъмнение. Ако исках да напредна в разследването, нямах друг избор, освен да се обърна за помощ към Стефан Пианели. Написах на журналиста един есемес, предаващ накратко това, което бях открил. За по-голяма убедителност му изпратих и снимките на образците от почерците — на Алексис Клеман върху моите контролни работи по философия и на тайнствения мъж в посвещението и писмата, адресирани до Венка.

Той ми позвъни на секундата. Вдигнах му с известно безпокойство. Пианели беше отличен опонент, имаше проницателен ум, който му позволяваше да мисли мащабно, но при моето положение трябваше да действам предпазливо. Трябваше да му подавам информация така, че един ден тя да не се обърне срещу мен или срещу Максим и Фани.

— По дяволите, това е невероятно! — възкликна Пианели с ясно изразен марсилски акцент. — Как сме могли да го пропуснем?

Журналистът бе принуден почти да крещи, за да надвика рева на тълпата по трибуните край автомобилната писта „Моите Карло“.

— Свидетелските показания и слухът водеха в тази посока — отвърнах аз. — Твоят приятел Анжвен беше прав — всички са били заблудени от самото начало.

Разказах му за снимката, прекадрирана от Даланегра, и за присъствието на втори мъж на нея.

— Чакай, искаш да кажеш, че името на този тип също е било Алексис?

— Точно така.

Последва дълга пауза, през която Пианели очевидно потъна в размисъл. Струваше ми се, че почти чувам как мозъкът му осмисля чутото. Отне му по-малко от минута да стигне до същото откритие като мен.

— В „Сент-Екзюпери“ имаше и друг Алексис — каза той. — Грък. Постоянно му се подигравахме, като го наричахме Растапоулос, помниш ли?

— Алексис Антонопулос.

— Точно така!

— Помислих си за него, но ще се изненадам, ако той е човекът, когото търсим.

— Защо не?

— Беше тъпак. Не мога да си представя Венка с този тип.

— Никога не се знае, нали? Той беше богато и красиво момче, пък и нима осемнадесетгодишните момичета излизат само с интелигентни младежи? Не помниш ли как се измъчвахме от този факт?

Смених темата.

— Имаш ли информация за финансирането на строителния обект в училището?

Страничният шум изведнъж намаля, сякаш Пианели бе намерил убежище в някое закътано място.

— От няколко години „Сент-Екзюпери“ работи по американски образец: извънредно високи учебни такси, дарения от богати родители, които искат имената им да бъдат увековечени върху учебните корпуси, и няколко стипендии, отпускани на бедни, но достойни ученици, за успокоение на съвестта.

— Обаче заплануваният строеж ще струва милиони. Как ръководството е успяло да събере тази сума?

— Предполагам, че са взели назаем част от парите. Лихвите са ниски в момента и…

— Нито един заем не може да покрие тази сума, Стефан. Не ти ли се ще да проучиш тази следа?

Подозирайки някакъв номер, той отговори уклончиво:

— Не разбирам каква е връзката с изчезването на Венка.

— Направи го, моля те. Просто искам да проверя нещо.

— Ако не ми кажеш какво точно търсиш, трудно ще мога да ти помогна.

— Искам да разбера дали някое физическо лице или компания не са направили значително дарение за изграждането на новите сгради, басейна и парка.

— Добре, веднага ще включа един стажант.

— Не, не и стажант! Случаят е сериозен и объркан. Помоли някой опитен човек.

— Повярвай ми, младият човек, когото имам предвид, има невероятен нюх. Освен това е чужд на кастата, която се опитва да обсеби „Сент-Екзюпери“.

— Значи е човек като теб.

Пианели се изкикоти и ме попита:

— А според теб кой стои зад това финансиране?

— Не знам, Стефан. И докато сме на темата, искам да те питам още нещо. Какво мислиш за смъртта на Франсис Бианкардини?

— Мисля, че е нещо хубаво, така на земята има един негодник по-малко.

Провокативната му шега не ме накара да се засмея.

— Моля те, отговори ми сериозно.

— Не трябваше ли да разследваме случая на Венка? Каква игра играеш?

— По-късно ще ти дам цялата информация, обещавам. Вярваш ли във версията за грабеж, който се е объркал?

— Не и откакто намериха колекцията му с часовници.

Пианели определено беше добре осведомен. Сигурно комисар Дьобрюин му беше дал информацията.

— А какво е тогава?

— Според мен това е свързано с уреждане на сметки. Сам по себе си Бианкардини беше рак, който разяждаше Лазурния бряг: измами, политическа корупция, подозрителни отношения с мафията.

Опитах се да защитя Франсис:

— Тук вече говориш глупости. Връзките на Бианкардини с калабрийската мафия са чиста измислица. Дори прокурорът Дьобрюин не успя да ги докаже.

— Знам това, познавах добре Иван Дьобрюин и имах достъп до някои от неговите досиета.

— Винаги съм обожавал това — съдии, които предават информация на журналистите. Дотук със следствената тайна.

— Това е тема за друг разговор — прекъсна ме той, — но мога да ти кажа, че Франсис бе затънал до шия. Знаеш ли как го наричаха момчетата от Ндрангета? Уърпул! Защото именно той ръководеше голямата пералня, в която перяха парите си.

— Ако Дьобрюин е имал солидни доказателства, Франсис отдавна щеше да е зад решетките.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Стефан. — Във всеки случай видях извлечения от съмнителни банкови сметки, става дума за пари, които са превеждани в Съединените щати, точно там, където Ндрангета от години се стреми да се внедри.

Насочих разговора в друга посока:

— Максим ми каза, че вървиш по петите му, откакто е обявил намерението си да влезе в политиката. Защо вадиш стари кирливи ризи на баща му? Знаеш много добре, че Максим е чист и че човек не е отговорен за делата на родителите си.

— О, така е прекалено лесно! — отвърна журналистът. — С какви пари смяташ, че Максим основа своята прекрасна екологична фирмичка и своя бизнес инкубатор? С каква пари мислиш, че ще финансира кампанията си? С мръсните пари, които онзи негодник Франсис спечели през 80-те години. Така че ябълката е гнила отвътре, приятелю.

— Значи Максим вече няма право да прави нищо?

— Не се преструвай, че не разбираш, писателю.

— Ето това никога не съм харесвал у хора като теб, Стефан — тази непримиримост, тази склонност винаги да обвинявате и да поучавате другите. Нещо като Комитет за обществено спасение а ла Робеспиер.

— А това, което аз никога не съм харесвал у хора като теб, Тома, е умението им да забравят онова, което ги притеснява, способността им никога да не се смятат за виновни за нищо.

Тонът на Пианели ставаше все по-саркастичен. Нашата размяна на „любезности“ очертаваше граница между два според мен несъвместими мирогледа. Можех да му кажа да върви на майната си, но се нуждаех от него. Така че отстъпих:

— Ще поговорим за това друг път.

— Не разбирам защо защитаваш Франсис.

— Защото го познавах по-добре от теб. Междувременно, ако искаш да научиш повече за смъртта му, мога да ти дам малко вътрешна информация.

— Наистина имаш таланта да скачаш от тема на тема!

— Познаваш ли журналистката от „А’Обсерватьор“ Анжелик Гибал?

— Не, името не ми говори нищо.

— Очевидно тя е имала достъп до полицейския доклад. От това, което прочетох, Франсис се е довлачил с последни сили до панорамния прозорец и се е опитал да напише с кръвта си на него името на своя убиец.

— О, да, чел съм тази статия — скудоумните писания на парижките вестници.

— Разбира се, в епохата на изфабрикуваните новини е цяло щастие, че го има вестник „Нис Матен“, за да пази честта на професията.

— Ти се шегуваш, но това в голяма степен е истина.

— Не може ли да се обадиш на Анжелик Гибал, за да събереш малко допълнителна информация?

— Да не мислиш, че журналистите си разменят информация ей така? Ти с всички писатели от Париж ли си приятел?

На моменти този тип можеше да бъде много досаден. Изчерпал всичките си аргументи, прибягнах към по-хитра тактика:

— Ако наистина си по-добър от парижките журналисти, докажи ми го, Стефан. Опитай се да получиш полицейския доклад.

— Уловката ти е доста плитко скроена! Мислиш ли, че ще се вържа на това?

— Така си и мислех. Ти само си чешиш езика. Не знаех, че „Олимпик Марсилия“ се плаши от „Пари Сен-Жермен“. С фенове като теб работата ни е спукана.

— Какви ги говориш? Това няма нищо общо.

Той помълча няколко секунди, след това не устоя и налапа примамливата стръв.

— Разбира се, че сме по-силни от парижаните — каза раздразнено Стефан. — Ще го имаш този скапан доклад. Ние не разполагаме с катарски пари, но сме по-изобретателни.

Спорът ни премина в празно, но приятно бърборене и завърши с това, което винаги ни обединяваше въпреки нашите различия. През 1993 г. „Олимпик Марсилия“ бе донесла на феновете си единствената истинска европейска купа. Купа, която никой никога не можеше да ни отнеме.

Станах, за да си взема кафе от автомата, поставен в задната част на помещението. Малка служебна врата водеше към двора, където човек можеше да разтъпче схванатите си крака. Това и направих, след като се озовах навън, като удължих „разходката си“ до историческите сгради — учебните корпуси в готически стил, построени от червени тухли.

По силата на някакви специални преференции театралният кръжок винаги се бе помещавал в най-красивото крило на гимназията. Когато пристигнах пред страничния вход, се разминах с няколко студенти, които слизаха шумно по стълбите. Беше шест часът вечерта. Слънцето започваше да клони на запад и занятията им бяха приключили. Поех по стълбите, които водеха към малка аудитория, от която се носеше дървесен аромат на кедър и сандалово дърво. Аудиторията беше празна. Навсякъде по стените имаше черно-бели снимки в рамки — едни и същи от двайсет и пет години насам, — показващи нашите най-добри актьори, както и афиши от спектакли: „Сън в лятна нощ“ от Уилям Шекспир, „Размяна“ от Пол Клодел, „Шест лица търсят автор“ от Луиджи Пирандело… Театралният кръжок на „Сент-Екзюпери“ винаги се бе считал за клуб на избраните и аз никога не се бях чувствал комфортно в него. Малко вероятно бе тук някога да се постави мюзикълът „Клетка за луди“ от Жан Поаре или „Кактусов цвят“ от Пиер Барийе. В устава му бе посочено, че в кръжока се приемат само двайсет ученици. Нямах желание да участвам в него дори когато майка ми го ръководеше съвместно със Зели. В нейна защита трябва да кажа, че Анабел бе направила всичко възможно той да бъде отворен за повече ученици и за по-съвременна култура, но старите навици умираха трудно, а и никой не искаше този бастион на добрия вкус и приемането само на отбрани хора да се превърне в някакво подобие на „Деф Комеди Джем“.

Внезапно вратата зад подиума се отвори и на сцената се появи Зели. Пресилено е да се каже, че се зарадва на присъствието ми.

— Защо си дошъл да се мотаеш тук, Тома?

С един скок се присъединих към нея на подиума.

— Посрещането ти наистина стопли сърцето ми.

Тя ме погледна в очите, без да мига.

— Вече не си у дома си тук. Онова време свърши.

— Аз и без това никъде не съм се чувствал у дома си.

— Ще ме разплачеш.

Тъй като имах много неясна представа какво точно търся, хвърлих въдицата наслуки:

— Все още си в управителния съвет, нали?

— Теб какво те интересува? — отговори тя, като нареждаше нещата си в една кожена чанта.

— Ако е така, трябва да знаеш кой финансира строителния обект. Предполагам, че всички членове са били информирани и че въпросът е бил поставен на гласуване.

Тя ме погледна с нов интерес.

— Първият етап се финансира със заем — каза Зели. — Тази част от строителните работи беше гласувана на събрание на управителния съвет.

— А останалите етапи?

Тя вдигна рамене и затвори чантата си.

— Останалите ще бъдат гласувани, когато му дойде времето, но признавам, че не знам откъде ръководството възнамерява да намери тези пари.

Една червена точка за мен. Без никаква връзка ми хрумна друг въпрос:

— Помниш ли Жан-Кристоф Граф?

— Разбира се. Беше добър учител — призна тя. — Деликатно същество, но добър човек.

Понякога Зели не говореше само глупости.

— Знаеш ли защо се е самоубил?

Тя моментално ми зададе контравъпрос:

— Все още ли вярваш, че има еднозначен и рационален отговор, който може да обясни защо хората се самоубиват?

— Преди да умре, Жан-Кристоф ми изпрати писмо. В него ми разкриваше, че е обичал една жена, но любовта му не е била споделена.

— Да обичат, без да бъдат обичани, се случва на много хора.

— Бъди сериозна, моля те.

— За съжаление, съм съвсем сериозна.

— Ти беше ли в течение на тази история?

— Да, Жан-Кристоф ми беше споделил това.

По някаква неизвестна за мен причина моят наставник Граф — най-деликатният и благороден човек, когото познавах, бе харесвал Зели Букманс.

— Ти познаваше ли тази жена?

— Да.

— Коя беше тя?

— Стига си ми досаждал.

— Днес за втори път ми го казват.

— И според мен няма да е последен.

— Коя беше тази жена?

— Щом Жан-Кристоф не ти е казал, не е моя работа да го правя — отвърна тя с въздишка.

Беше права и от този факт ме заболя, обаче знаех причината да не го направи.

— Той не ми го каза от чувство за дискретност.

— Ами тогава уважавай неговата дискретност.

— Ще ти изброя три имена и ти ми кажи дали греша, съгласна ли си?

— Няма да играя тази игра. Не скверни паметта на мъртвите.

Но аз познавах достатъчно добре Зели, за да знам, че няма да може да устои на тази цинична игра, защото макар и за няколко секунди, библиотекарката щеше да има известно превъзходство над мен.

И стана точно така. Докато обличаше сакото си от рипсено кадифе, тя промени мнението си:

— Ако трябваше да предложиш име, с кого щеше да започнеш?

Първото име беше вече в ума ми.

— Не беше майка ми, нали?

— Не! Откъде ти хрумна тази идея?

Зели слезе по стъпалата на подиума.

— Ти ли беше?

Тя се засмя:

— Щях да се радвам да е така, но не бях аз.

Библиотекарката прекоси аудиторията и стигна до изхода.

— Ще затвориш вратата на тръгване, нали? — подхвърли тя отдалеч.

На лицето й бе изписана злорада усмивка. Оставаше ми един последен шанс:

— Венка ли беше?

— Загуби. Чао, Тома! — извика Зели, напускайки амфитеатъра.

Бях сам на подиума пред призрачна публика. Вратата до черната дъска бе останала открехната. Смътно си спомнях тази стая, наричана понякога „сакристия“. Бутнах вратата и като надникнах вътре, установих, че нищо не се е променило. Помещението беше с нисък таван, но доста просторно и служеше почти за всичко — за репетиционна, склад за театралните костюми и реквизита, както и за архив на театралния кръжок.

В дъното на стаята имаше метални стелажи, на които бяха наредени папки и кашони. Всеки кашон беше посветен на отделна учебна година. Намерих кашона на учебната 1992–1993 година. В него имаше рекламни листовки, афиши и голяма тетрадка с кожена подвързия, в която бяха записани приходите от билети за различните спектакли, заявките за доставка, разходите за поддръжка на аудиторията и оборудването.

Всичко беше методично описано, но не с изящния и стегнат почерк на майка ми, а с много по-едрия, закръглен и неравномерен почерк на Зели Букманс. Взех тетрадката и я занесох до единствения прозорец, за да прегледам описа на реквизита. Първоначално не забелязах нищо особено, но при втория прочит ми направи впечатление следното нещо: в протокола от пролетната инвентаризация, изготвен на 27 март 1993 г.» Зели бе отбелязала: „Липсва една рижава перука.“

Опитах се да подходя скептично — тази информация не доказваше нищо, реквизитът се повреждаше много бързо, със сигурност не беше необичайно да изчезне някой костюм или аксесоар. Въпреки това усещах, че това откритие е стъпка към истината — една печална и мрачна истина, към която вървях заднешком.

Затворих вратата и напуснах аудиторията, за да се върна в библиотеката. Прибрах нещата си в чантата си и отидох до входа, където беше заемното гише.

Блестящ поглед, леко пресилен смях, предизвикателно отмятане на косата назад. На десет метра пред мен Полин Дьолатур флиртуваше с двама ученици от подготвителните класове. Две едри, добре сложени руси момчета, които, съдейки по облеклото, думите им и избилата ги пот, се връщаха от оспорвана игра на тенис.

— Благодаря ви за помощта — казах, като й върнах броевете на „Курие Сюд“.

— Радвам се, че ви бях полезна, Тома.

— Мога ли да задържа годишника?

— Добре, аз ще се разбера със Зели, но не забравяйте да ми го върнете.

— Още нещо. Сред изданията липсваше един от броевете — този от октомври 1992 г.

— Да, забелязах това. Вестникът не беше на мястото си. Потърсих да видя дали не е паднал зад рафтовете, но не го намерих.

Двамата тенисисти ме погледнаха злобно. Нямаха търпение да си тръгна, за да си върнат чувственото внимание на Полин.

— Няма значение — казах аз.

Вече се бях обърнал, когато тя ме хвана за ръкава.

— Чакайте! През 2012 г. училището дигитализира всички архиви на „Курие Сюд“.

— И можете да намерите този брой?

Полин ме поведе към кабинета си, докато двамата спортисти, ядосани, че са били засенчени, ни изоставиха.

— Дори ще ви го разпечатам на принтера.

— Чудесно. Благодаря.

Разпечатването отне по-малко от минута, после тя внимателно захвана с телбод листовете и ми ги подаде. Когато протегнах ръка да ги взема, младата жена внезапно ги дръпна.

— Това заслужава покана за вечеря, нали?

Сега се разкри слабостта на Полин Дьолатур — постоянно и неудържимо желание да съблазнява, което сигурно създаваше у нея чувството за неувереност и й костваше много усилия.

— Мисля, че нямате нужда от мен, за да бъдете канена на вечеря.

— Да ви дам ли номера на мобилния си телефон?

— Не, просто искам да получа броя на вестника, който бяхте така любезна да ми разпечатате.

Като продължаваше да се усмихва, тя все пак написа телефонния си номер на разпечатката.

— Какво да правя с него, Полин?

Тя ми отговори, сякаш бе съвсем очевидно:

— Вие ме харесвате, аз ви харесвам, това е начало, нали?

— Нещата не стават така.

— Напротив, от векове нещата стават точно така.

Реших да не й отвръщам подобаващо. Просто протегнах ръка и Полин най-накрая се предаде, подавайки ми разпечатката на вестника с написания върху нея номер. Мислех, че съм се измъкнал леко, но тя не можа да устои да не ме оскърби.

— Разкарай се, глупако!

Днес бе късметлийският ми ден. Изчаках да се върна в колата си, за да прегледам вестника. Интересуваше ме единствено страницата, на която беше публикувана рецензията за спектакъла по „Парфюмът“ на Зюскинд. Написана от ученици, в нея се говореше за впечатляващо представление, като се изтъкваше блестящата игра на двете актриси. Аз обаче се съсредоточих най-вече върху снимките от вечерта. На най-голямата се виждаха Венка и Фани, застанали една срещу друга. Две момичета с огненочервени коси. Почти близначки. Помислих си за филма „Шемет“ на Хичкок и двете му героини Мадлен Елстър и Джуди Бартън — двете лица на една и съща жена.

Обаче ако на сцената Венка бе такава, каквато я познавах, то Фани бе напълно преобразена. Спомних си разговора ми с нея в началото на този следобед. В съзнанието ми изплува една подробност и се досетих, че тя далеч не ми беше казала всичко.

19 часът.

Напуснах училището, за да се отбия отново в болницата в „Ла Фонтон“. Този път, избягвайки регистратурата, се качих направо в кардиологичното отделение. Щом излязох от асансьора, се натъкнах на една медицинска сестра в розов панталон и туника, която възкликна:

— Вие сте синът на Анабел Дьогале!

С черна като абанос кожа, сплетена коса, осеяна с руси кичури, и лъчезарна усмивка, младата жена разпръскваше радостна светлина в потискащата обстановка на болницата. Нещо като песен на Лорин Хил от периода на „Убиваш ме нежно“.

— Казвам се София — представи се тя. — Познавам добре майка ви. Всеки път, когато идва да ни посети, тя ни разказва за вас!

— Сигурно ме бъркате с брат ми, Жером. Той работи за „Лекари без граници“.

Бях свикнал с дитирамбите на майка ми по адрес на по-големия й син и не се съмнявах, че Жером заслужаваше тези похвали. Във всеки случай човек не можеше да се съревновава равностойно с някого, който спасява ежедневно човешки живот в страни, разрушени от война или природни бедствия.

— Не, не, тя ни говори точно за вас — писателя. Вие дори ми написахте посвещение на един от вашите романи чрез майка ви.

— Това ме изненадва.

Но София не отстъпи:

— Книгата ми е в стаята за почивка на медицинските сестри! Елате да видите, тя е в съседство.

Тъй като бе събудила любопитството ми, аз я последвах до една стая в края на коридора. Там сестрата ми подаде е един екземпляр от последния ми роман „Няколко дни с теб“. В него наистина имаше посвещение: „На София с надеждата, че тази история ще ви достави удоволствие и ще ви даде материал за размисъл. Искрено ваш, Тома Дьогале.“ Само че почеркът не беше мой, а на майка ми! Пред очите ми изникна една сюрреалистична картина — майка ми, имитираща моя подпис, за да отговори на молбите на мои читатели.

— И много ли такива автографи съм дал?

— Десетина. Много хора от болницата четат вашите творби.

Това поведение ме заинтригува. Бях пропуснал нещо.

— Майка ми отдавна ли се лекува тук?

— Бих казала от миналата Коледа. Първият път, когато поех грижите за нея, беше по времето на дежурството ми на Бъдни вечер. Беше получила инфаркт посред нощ.

Скътах в ума си тази информация.

— Дойдох да се видя с Фани Брахими.

— Докторката току-що си тръгна — отвърна София. — Искахте да говорите с нея за майка ви ли?

— Не, Фани е моя стара приятелка, двамата бяхме съученици още от началното училище.

Сестрата кимна разбиращо.

— Да, доктор Брахими ми го каза, когато повери на грижите ми майка ви. Жалко, че за малко я изпуснахте.

— Трябва да я видя по важен въпрос, имате ли номера на мобилния й телефон?

София се поколеба, после се усмихна извинително:

— Нямам право да ви го дам, наистина. Но на ваше място щях да отскоча до Био.

— Защо?

— Събота вечер е. Тя често вечеря с доктор Сенека на площад „Аркадите“.

— Тиери Сенека? Биологът?

— Да.

Спомнях си го — ученик от подготвителния курс с научен профил, който бе учил в „Сент-Екзюпери“ една-две години преди нас. Той бе открил медицинска лаборатория в Био 3000 — бизнес района в подножието на селото. Точно в нея родителите ми си правеха кръвните изследвания и медицинските прегледи.

— Значи Сенека е гаджето на Фани? — полюбопитствах аз.

— Може да се каже — потвърди тя с леко неудобство, вероятно осъзнавайки, че е била твърде недискретна.

— Добре, благодаря ви.

Вече бях в другия край на коридора, когато София ми извика любезно:

— Кога да очакваме следващия ви роман?

Престорих се, че не съм я чул, и се качих в асансьора. Обикновено този въпрос ми доставяше удоволствие — беше нещо като закачлив намек от страна на читателите ми. Но когато вратите на кабината се затвориха, осъзнах, че никога няма да има следващ роман. В понеделник щяха да открият трупа на Алексис Клеман и аз щях да бъда хвърлен в затвора за петнайсет или двайсет години. Заедно със свободата си щях да загубя и единственото нещо, което ме караше да се чувствам жив. За да се отърся от тези тягостни мисли, машинално погледнах мобилния си телефон. Имах едно пропуснато обаждане от баща ми, който никога не ми звънеше, и един есемес от Полин Дьолатур, която, неизвестно как, бе успяла да намери номера ми: „Съжалявам за одеве. Не знам какво ме прихвана. Понякога се държа глупаво. П.П.: Измислих заглавие за книгата, която в крайна сметка ще напишете за Венка — „Момичето и нощта“.

Качих се в колата и се отправих към село Био. Беше ми трудно да се съсредоточа върху пътя. Цялото ми внимание бе завладяно от снимката, която бях открил в гимназиалния вестник. С рижа перука Фани, която всъщност беше блондинка, изумително приличаше на Венка. Не беше само цветът на косата, но и телосложението, изражението на лицето, начинът, по който държеше главата си. Тази поразителна прилика ме подсети за упражненията по импровизация, които майка ми, като ръководител на театралния кръжок, даваше на учениците си. Поставяне в реални житейски ситуации, което много допадаше на младите актьори. Упражненията се състояха в последователно превъплъщаване в различни персонажи, които се срещат на улицата, на автобусна спирка, в музея. Наричаше се „Играта на хамелеона“ и Фани се справяше отлично.

Внезапно ми хрумна една догадка. Ами ако Фани и Венка се бяха разменили? Ами ако в онази прословута неделна сутрин Фани беше взела влака за Париж? Изглеждаше малко странно, но не беше невъзможно. Спомних си свидетелските показания, събрани от всички, които се бяха опитали да разследват случая. Какво точно бяха казали училищният пазач, служителите от служба „Чистота“, пътниците в експреса за Париж или нощният пазач на хотела? Че са видели „млада жена с рижа коса“, „хубава червенокоска“, „момиче със светли очи и ръждива на цвят коса“. Достатъчно неясни описания, за да пасват на моята хипотеза. Може би най-после бях напипал онази следа, която бях търсил през всичките тези години! Рационалната възможност Венка още да е жива. По целия път си повтарях наум този сценарий, за да му придам реалност. По някаква неизвестна за мен причина Фани бе прикрила бягството на Венка. Всички бяха търсили Венка в Париж, а тя може би изобщо не беше се качила на онзи влак.

Пристигнах в Био, когато догаряха последните лъчи на слънцето. Общественият паркинг беше препълнен. Наредени в двойна колона автомобили чакаха с включени аварийни светлини някоя кола да освободи място. След като обиколих два пъти селото, без да успея да паркирам, примирен, поех по пътя за Вашет, който се спускаше към малката долина Комб. Най-накрая намерих място на осемстотин метра по-надолу, пред тенис кортовете. В резултат на това трябваше да изкача обратно стръмния склон, от което ми се подкосиха краката и дъхът ми секна. Бях почти на края на мъчителното изкачване, когато получих друго обаждане от баща ми.

— Разтревожен съм, Тома. Майка ти още не се е върнала. Това е много странно. Тя излезе само да направи няколко покупки.

— Ти й позвъни, нали?

— Ами в това е проблемът, забравила е телефона си вкъщи. Какво да правя?

— Не знам, татко. Сигурен ли си, че не се притесняваш напразно?

Бях изненадан от реакцията му, защото майка ми прекарваше живота си в непрестанно скитане и пътуване. В началото на 2000-а година тя се бе записала в една неправителствена организация, която се занимаваше с образованието на момичетата в Африка, и често беше далеч от дома, което сякаш никога не бе безпокоило нейния съпруг.

— Не е напразно — отвърна Ришар. — Чакаме гости и тя никога не би ме зарязала ей така!

Умът ми не го побираше. Баща ми негодуваше, защото жена му не беше вкъщи, за да се занимава с домакинската работа!

— Ако наистина се притесняваш, започни да звъниш в болниците.

— Добре — изсумтя той.

Когато затворих, най-сетне бях стигнал до пешеходната зона. Селото бе още по-живописно, отколкото го помнех. Макар и да имаше известни следи от някогашното господство на рицарите тамплиери, принос за архитектурния облик на Био имаше най-вече населението, дошло от Северна Италия. По това време на деня покритата с патина охра на фасадите придаваше южняшка топлина на калдъръмените улици, създавайки у посетителите впечатлението, че се скитат в някое градче в околностите на Савона или Генуа.

От двете страни на главната улица се редяха магазинчета, които предлагаха традиционни провансалски продукти (canyни, парфюми, изработени ръчно предмети от маслиново дърво), и ателиета, в които бяха представени творбите на местните майстори стъклари, художници и скулптори. Пред масите на открито на един винен бар млада жена дрънкаше бодро на китара, съсипвайки с неумелото си изпълнение репертоара на „Кранберис“, но зрителите наоколо, които пляскаха в такт, внасяха допълнително настроение в тази ранна вечер.

Обаче за мен Био си оставаше свързано с един конкретен спомен. В шести клас бях написал първото си училищно есе за местна случка, която дълбоко ме бе впечатлила. В края на XIX в. без видима причина голяма постройка на една от селските улици внезапно се бе срутила. Трагедията се бе случила вечерта, когато обитателите на сградата се били събрали на трапезата да отпразнуват първото причастие на едно от децата. За секунди клетниците били погребани под руините. Спасителите бяха извадили от развалините около тридесет трупа. Тази трагедия бе оставила траен отпечатък върху хората и дори повече от век по-късно последиците от травмата бяха очевидни — никой не се беше осмелил да построи нова къща на мястото на руините. Останало празно, днес мястото носеше името Площадът на катастрофата.

Когато пристигнах на площад „Аркадите“, за моя голяма изненада установих, че той си бе същият, какъвто го помнех отпреди двайсет и пет години. Площадът се простираше чак до църквата „Света Мария Магдалена“ и от двете страни бе обграден от разноцветни сгради на по два-три етажа с покрити колонади с красиви арки.

Не се наложи да се оглеждам дълго за Тиери Сенека. Седнал на една маса в кафене „Лез Аркад“, той ми махна с ръка, сякаш чакаше мен, а не Фани. С кестенява, късо подстригана коса, правилен нос, добре оформена брада тип катинарче, Сенека не беше се променил много. Той беше облечен небрежно елегантно — памучен панталон, риза с къс ръкав и метнат на раменете му пуловер. Изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от палубата на някоя яхта, и ми напомни персонажите от някои стари рекламни листовки за обувки „Себаго“ или от предизборните плакати от моето юношество, на които кандидатите от Сбор за Републиката искаха да се представят за доброжелателни симпатяги. Обикновено ефектът бе противоположен на първоначалните очаквания.

— Здравей, Тиери — поздравих го аз, като приближих към масата му под едната аркада.

— Добър вечер, Тома. Не съм те виждал от цяла вечност.

— Търся Фани. Разбрах, че щяла да вечеря с теб.

Сенека ме покани с жест да седна срещу него.

— Сигурно скоро ще дойде. Фани ми каза, че те е видяла тази сутрин.

Обагреното в розово небе хвърляше бледи отблясъци върху старите каменни колони. Във въздуха се носеше приятният аромат на подправена с босилек зеленчукова супа и задушени ястия.

— Не се притеснявай, няма да ви развалям вечерта. Искам само да изясня нещо, което ще отнеме две минути.

— Няма проблем.

Кафене „Лез Аркад“ бе истинска институция в живота на Био. Сред неговите редовни посетители са били Пикасо, Фернан Леже и Шагал. Покритите му с карирани покривки маси изпълваха целия площад.

— Тук е все така хубаво! Някога често идвахме с родителите ми.

— Значи ще се чувстваш като у дома си. Менюто също не е променяно от четиридесет години.

Обсъдихме за кратко печените чушки със зехтин, пълнените цветове от тиква, заешкото с ароматни билки и красотата на откритите греди, които поддържаха покрива на галерията. После настъпи дълго мълчание, което реших да наруша.

— Върви ли лабораторията ти?

— Не е нужно да си чешеш езика, Тома — отговори той с почти агресивен тон.

Също като Пианели тази сутрин, биологът извади една електронна цигара и започна да изпуска облачета дим, ухаещи на карамел. Запитах се какво ли си мислеха мъжете като Франсис или баща ми, виждайки днешните младежи да пушат с наслада цигари с бонбонен аромат и да пият детоксикиращи смутита със спанак вместо чаша уиски.

— Известна ли ти е старата тъпа теория за сродните души? — попита Сенека, като ме погледна предизвикателно. — Онази, която твърди, че всички търсим идеалната си половинка. Единствения човек, който може да ни избави завинаги от самотата.

Отговорих, без да се смущавам:

— В „Пирът“ Платон я приписва на Аристофан и аз самият не я намирам за тъпа. Смятам, че е поетична и символиката ми харесва.

— Да, забравих, че винаги си бил голям и непоправим романтик — каза присмехулно той.

Не знаейки какво цели, аз го оставих да продължи:

— Е, знаеш ли, и Фани вярва в тази теория. Разбираемо е човек да мисли така на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст, но ако вярва в това, когато наближава четиридесетте, значи нещо не е наред с него.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Тиери?

— Има хора, които сякаш остават заклещени някъде назад във времето. Хора, за които миналото не отминава.

Имах чувството, че Сенека обрисува мен самия, но не за мен говореше той.

— Знаеш ли какво си представя дълбоко в себе си Фани? Мисли, че някой ден ти ще се върнеш при нея. Тя наистина вярва, че една прекрасна сутрин ще осъзнаеш, че тя е жената на живота ти, и ще пристигнеш на бял кон, за да я отведеш със себе си в едно щастливо бъдеще. В психиатрията това се нарича…

— Мисля, че малко преувеличаваш — прекъснах го аз.

— Де да беше така.

— Откога сте заедно?

Мислех, че ще ми каже да вървя по дяволите, но вместо това той изпадна в откровения:

— От пет-шест години. Имахме истински моменти на щастие и по-трудни периоди. Но знаеш ли, дори когато сме добре, дори когато преживяваме нещо хубаво, тя винаги мисли за теб. Фани не може да се отърси от мисълта, че даденото преживяване ще е по- силно, по-съвършено, ако е споделено с теб.

Свел очи към масата, Тиери Сенека говореше глухо, със свито гърло. Страданието му бе напълно неподправено.

— Знаеш ли, трудно е човек да се състезава с теб — момчето, което е различно от другите. Но с какво толкова си различен, Тома Дьогале, освен с умението си да разбиваш сърца и да предлагаш фалшиви надежди?

Той ме погледна със смесица от неприязън и дълбоко отчаяние, сякаш бях едновременно причината за нещастието му и неговият потенциален спасител. Дори не се опитах да се оправдая, защото казаното от него ми се струваше много смущаващо.

Тиери се почеса по брадата, след това извади телефона от джоба си, за да ми покаже една снимка, която бе сложил като фон на екрана му — осем-деветгодишно момченце, играещо.

— Това синът ти ли е?

— Да, това е Марко. Майка му получи попечителство и го отведе в Аржентина, където живее с новия си съпруг. Мъчно ми е, че не мога да го виждам по-често.

Историята му беше трогателна, но тези неочаквани откровения от страна на човек, с когото никога не съм бил близък, ме накараха да се почувствам неловко.

— Искам да имам още едно дете — каза Сенека. — Иска ми се да е от Фани, но едно препятствие й пречи да направи решителната крачка. И това препятствие си ти, Тома.

Прииска ми се да му отговоря, че не съм неговият психотерапевт и че препятствието може би е той самият, щом Фани не иска да има дете от него, но Тиери бе толкова нещастен и напрегнат, че сърце не ми даде да го съкруша.

— Обаче няма да я чакам до безкрай — каза заканително той.

— Това е ваш проблем, а не м…

Не довърших изречението си. Фани се появи под аркадата и се закова на място, като ни видя да седим заедно. Тя ми даде знак да я последвам и тръгна през площада към църквата.

— Радвам се, че дойде, Тома — каза биологът, когато станах от стола си. — Нещо е останало неуредено навремето и се надявам, че ще го уредиш тази вечер.

Тръгнах си, без да се сбогувам с него, и се отправих към на- стланото със сиви и розови камъни преддверие на църквата, за да се присъединя към Фани в храма.

Още като влязох, ароматът на тамян и опушено дърво ме потопи в атмосферата на смирение, която цареше вътре. Църквата впечатляваше със своята скромна вътрешна украса и красивото стълбище, което започваше от притвора и се спускаше към нефа. Седнала в долния му край, Фани ме чакаше пред масивен свещник, където горяха десетки свещи.

Няма по-подходящо място за изповед!

Носеше джинсите, обувките и блузата, с които я бях видял тази сутрин. Беше закопчала шлифера си и бе притиснала колене до гърдите си, сякаш умираше от студ.

— Здравей, Фани.

Очите й бяха подпухнали, по бледото й лице се четеше умора.

— Трябва да поговорим, нали?

Думите ми прозвучаха по-сурово, отколкото ми се искаше. Тя кимна в знак на съгласие. Канех се да я попитам за сценария, който бях съчинил, докато пътувах с колата, но когато вдигна очи към мен, дълбоката скръб, която видях в тях, ме изплаши толкова много, че за първи път не бях сигурен дали искам да узная истината.

— Излъгах те, Тома.

— Кога?

— Днес, вчера, онзи ден, преди двайсет и пет години. Лъгах те през цялото време. Нищо от това, което ти разказах днес, не отговаря на истината.

— Излъга ли ме, когато ми каза, че знаеш, че в стената на физкултурния салон има зазидан труп?

— Не, това беше вярно.

Над главата й, в червеникавия отблясък на свещите, блестяха картините на стария олтар. В средата на едната от тях с позлатена дървена рамка Милосърдната Дева Мария прегръщаше Младенеца с едната си ръка, а в другата държеше червеникава броеница.

— От двайсет и пет години знам, че във физкултурния салон има зазидан труп — добави тя.

Прииска ми се времето да спре. Не желаех Фани да ми разказва повече подробности.

— Но преди да ми го кажеш, не знаех, че и този на Алексис Клеман също е скрит там — продължи тя.

— Не разбирам.

Не искам да разбирам.

— В онази скапана стена има два трупа! — извика Фани, като се изправи. — Не знаех за този на Клеман, Ахмед не ми каза нищо, но знаех за другия.

— На кого е другият труп?

Досещах се какво ще ми отговори и в ума си вече кроях планове как да отхвърля истината.

— Този на Венка — каза тя накрая.

— Не, грешиш.

— Този път ти казвам истината, Тома. Венка е мъртва.

— Кога е умряла тя?

— Същата вечер, когато умря Алексис Клеман. В онази съдбоносна събота, 19 декември 1992 г., когато бушуваше снежната буря.

— Откъде си толкова сигурна?

Фани на свой ред се загледа в картината на Дева Мария с броеницата. Зад Девата два ангела, обкръжени от сияние, държаха разперени полите на мантията й и подканваха смирените да намерят убежище там. В този момент ми се прииска да се присъединя към тях, за да избягам от жестоката истина. Но Фани вдигна глава, погледна ме в очите и с една дума унищожи всичко, което беше важно за мен.

— Защото аз я убих, Тома.

Когато завърши разказа си, Фани цялата трепереше и бе на ръба на делириума. Тя бе станала от издяланите в камъка стъпала и стоеше по средата на църквата, готова всеки момент да рухне на земята. Като я гледах как залита между дървените пейки, ми заприлича на последната пасажерка на потъващ кораб.

Аз самият не бях по-добре. Почти бях спрял да дишам. Бях поел разкритията й като серия ъперкъти, от които бях на косъм от нокаута и умопомрачението. Мозъкът ми бе неспособен да възприеме поредицата от събития в логична последователност. Фани бе убила Венка, а майка ми активно й бе помогнала за скриването на трупа… Не че отричах истината, но ми се струваше, че тя не съответства на представите ми за характера на майка ми и на моята дългогодишна приятелка.

— Почакай, Фани!

Но тя вече бе изхвърчала от църквата. Секунда по-рано изглеждаше на ръба на припадъка, а сега бе побягнала, сякаш животът й зависеше от това!

По дяволите!

Докато се изкача, препъвайки се по стълбите, и на свой ред изляза от църквата, Фани вече беше далече. Затичах се след нея, но стъпих накриво и си изкълчих глезена. Тя имаше твърде голяма преднина и беше по-бърза от мен. Накуцвайки, прекосих селото и се спуснах възможно най-бързо по стръмния път за Вашет. Когато се добрах до колата си, намерих под чистачката на предното стъкло фиш за неправилно паркиране и като го смачках, седнах зад волана, не знаейки какво да предприема.

Майка ми. Трябваше да говоря с майка си. Тя беше единствената, която можеше да потвърди разказаното от Фани и да ми помогне да отделя истината от лъжата. Включих мобилния си телефон, който бях изключил в църквата. Нямах нови съобщения от баща ми, а един есемес от Максим с молба да му се обадя. Направих го, докато потеглях.

— Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…

Усетих вълнението в гласа му. Не беше точно страх, а неподправена уязвимост.

— Казвай.

— Не по телефона. Да се срещнем по-късно в Орловото гнездо. Току-що пристигнах на партито на „Сент-Екзюпери“, трябва да направя малко агитация.

Докато пътувах, обгърнат от тишината в купето на мерцедеса, се опитах да подредя мислите си. В събота, 19 декември 1992 г., в кампуса на гимназия „Сент-Екзюпери“ бяха извършени две убийства в промеждутък от няколко часа. Първо на Алексис Клеман, а после на Венка. Две убийства, чието съвпадение бе позволило на майка ми и на Франсис да измислят железен сценарий, за да защитят и трима ни — Максим, Фани и мен. Да ни защитят, като първо се отърват от двата трупа, а после — и това бе наистина гениална идея, — като преместят местопрестъплението от Лазурния бряг в Париж.

В този сценарий имаше нещо романтично — съюзяването на родители, готови да поставят всичко на карта, за да спасят младежите, които бяхме тогава, — но мозъкът ми отказваше да го приеме, защото той потвърждаваше смъртта на Венка.

Прехвърляйки в ума си казаното от Фани, реших да се обадя на някой лекар, за да проверя една подробност, която ме беше заинтригувала. Опитах се да позвъня на личния си лекар в Ню Йорк, но имах само номера на кабинета му, който не беше отворен през почивните дни. Поради липсата на други познати лекари реших да се свържа с брат ми.

Да кажа, че с него се чувахме рядко, ще е твърде пресилено. Беше плашещо да бъдеш брат на герой. Всеки път, когато говорех с него, имах чувството, че му отнемам време, което би могъл да посвети на лечението на нуждаещи се деца, и поради това разговорите ни изглеждаха странни.

— Здравей, братле! — каза той, като ми вдигна.

Както винаги, неговият бодър тон, който далеч не беше заразителен, ме напрягаше.

— Здравей, Жером, как е животът при теб?

— Не се отплесвай с празни приказки, Тома. Казвай направо какво мога да направя за теб?

Днес поне улесняваше задачата ми.

— Видях мама този следобед. Ти знаеш ли за нейния инфаркт?

— Разбира се.

— Защо не ми каза?

— Тя ме помоли да не го правя. Не искаше да те притеснява.

Не думай.

— Познат ли ти е медикаментът „Рохипнол“?

— Да, разбира се. Това е една гадост, но днес вече почти не се предписва.

— Ти употребявал ли си го някога?

— Не, защо питаш?

— Информацията ми трябва за романа, който пиша. Една история, която се случва през 90-те години на миналия век. Колко хапчета трябва да се погълнат, за да доведе това до фатален край?

— Не знам, зависи от грамажа на таблетките. Повечето таблетки съдържат 1 мг флунитразепам.

— И?

— Ами бих казал, че зависи от конкретния организъм.

— Не ми помагаш много.

— Кърт Кобейн беше взел рохипнол, опитвайки да се самоубие.

— Мислех, че се е застрелял в главата.

— Говоря за неуспешния му опит за самоубийство няколко месеца по-рано. Тогава в стомаха му били открити около петдесет таблетки.

Фани бе споменала за шепа хапчета, което трябваше да е доста по-малко от петдесет.

— А ако човек изпие петнадесетина?

— Ще бъде силно дрогиран, а може да изпадне и в кома, особено ако ги е смесил с алкохол. Обаче отново зависи от грамажа. През 90-те години лабораторията, която го произвеждаше, пускаше на пазара и таблетки от 2 мг. При такъв грамаж петнадесет хапчета заедно с „Джим Бийм“ са повече от достатъчни, за да те пратят на небето.

Отново в начална позиция…

Тогава ми хрумна съвсем неочакван въпрос.

— Да познаваш случайно доктор Фредерик Рубенс, който е практикувал в Кан преди двайсет години?

— Доктор Злоупотреба! Той бе известен на всички в района и не се славеше с добро име.

— Злоупотреба неговият прякор ли беше?

— Той имаше и други — отвърна със смях Жером — Фредо Наркото, дилърът Фреди Крюгер. Беше едновременно наркоман и доставчик. Беше замесен в наркобизнеса и всякакви други тъмни афери: търгуваше с допинг, с рецепти, занимаваше се с нелегална медицинска практика…

— А лишиха ли го от правото да практикува медицина?

— Да, но доста късно според мен.

— Знаеш ли дали още живее на Лазурния бряг?

— С онова, което поглъщаше и си инжектираше, нямаше как да доживее до дълбока старост. Рубенс умря още когато бях студент. Следващата ти книга медицински трилър ли е?

Беше почти тъмно, когато пристигнах в гимназията. Автоматичната бариера беше оставена вдигната. Трябваше само да се обадя на пазача, който провери дали името ми е в списъка, и въпреки че то не фигурираше в него, мъжът, който ме беше видял няколко часа по-рано, ме позна и ме пусна да вляза, като ме помоли да паркирам на паркинга край езерото.

През нощта кампусът беше прекрасен — изглеждаше по-компактен и хармоничен, отколкото на дневна светлина. Мистралът бе разчистил облаците и небето беше ясно и обсипано със звезди. Още от паркинга декоративните лампи, фенерите и светещите гирлянди придаваха вълшебно очарование на училището и водеха посетителите към местата на тържествата. Те бяха различни за различните випуски. Във физкултурния салон беше партито на випуск 1990–1995 година.

Като влязох в залата, направо ми призля. Гледката ми заприлича на маскарад под надслов „Най-лошото ви облекло от 90-те години на миналия век“. Четирийсетгодишните гости бяха извадили от гардеробите си кецове, прокъсани дънки с висока талия, кожени якета тип „Бъмбър“ и вълнени ризи на шотландско каре. По-спортните носеха торбести панталони, анцузи „Такини“ и якета „Шевиньон“.

Видях отдалече Максим, облечен с фланелка на „Чикаго Булс“. Хората се трупаха около него, сякаш вече беше депутат. Всички говореха за Макрон. Събралите се тук предприемачи, хора, упражняващи свободни професии и мениджъри още не можеха да се съвземат от изненадата, че сега страната се управлява от президент на възраст под четирийсет години, който говори английски, познава механизмите на икономиката и воден от чисто прагматични съображения, изразява публично своето желание да бъдат преодолени старите идеологически различия. Ако нещо можеше да се промени в тази страна, то щеше да се случи сега или никога.

Когато ме забеляза, Максим ми направи знак — след десет минути? Кимнах утвърдително и докато го чаках, се смесих с тълпата. Прекосих залата, за да стигна до бюфета, който по ирония на съдбата беше залепен до стената, където от двайсет и пет години гниеха труповете на Алексис Клеман и Венка. Той бе украсен с гирлянди и стари афиши. Както и сутринта, не почувствах никаква особена тревога. Никакви пристъпи на неразположение. Обаче знаех, че разумът ми е издигнал всички възможни защитни бариери, отказвайки да приеме смъртта на Венка.

— Желаете ли нещо, господине?

Слава богу, този път имаше алкохол. Имаше дори барман, който приготвяше коктейли по поръчка.

— Може ли да ми направите „Кайпириня“?

— С удоволствие.

— Направете два! — каза глас зад мен.

Обърнах се и познах Оливие Моне, съпруга на Максим, който ръководеше Общинската мултимедийна библиотека в Антиб. Поздравих го за двете му прекрасни дъщерички, после си припомнихме няколко забавни истории за „доброто старо време, което невинаги беше чак толкова добро“. Помнех го като малко превзет интелектуалец, а той се оказа чаровен и с много чувство за хумор. След като разговаряхме около две минути, Оливие ми сподели, че от няколко дни чувства, че Максим е много неспокоен. Беше сигурен, че той крие от него причината за тревогите си, както и че аз знам нещо за това.

Реших да бъда наполовина откровен и му казах, че заради предстоящите избори някои от враговете на Максим се опитват да извадят негови кирливи ризи, за да го принудят да се откаже да се кандидатира. Задоволих се с общи приказки, споменавайки мимоходом за високата цена, която се плаща, за да се занимаваш с политика. Уверих го, че съм тук, за да му помогна, и че тези заплахи скоро ще бъдат само далечен спомен.

И Оливие ми повярва. Това беше една от чудатостите на живота. Макар че по природа бях притеснителен, имах странната способност да успокоявам хората.

Барманът ни сервира напитките и след като се чукнахме, двамата се забавлявахме да наблюдаваме облеклото на гостите. В това отношение, също като мен, Оливие си бе останал сдържан. Същото не можеше да се каже за всички останали. Голяма част от жените очевидно изпитваха носталгия по времето, когато носеха блузки над пъпа. Други носеха къси дънкови панталони, рокли с презрамки върху тениски, колиета по врата или квадратни памучни шалчета, увити около дръжките на чантите им. За щастие, никоя от тях не беше посмяла да обуе обувки „Бъфало“ с дебела полиуретанова платформа. Какъв беше смисълът на този маскарад? Просто за забавление или опит да си спомнят отминалата младост?

Поръчахме си още два коктейла.

— И този път не пестете кашасата! — поисках аз.

Барманът побърза да изпълни поръчката ми и ни приготви много силни питиета. Кимнах за довиждане на Оливие и с коктейла в ръка излязох на терасата, където се бяха събрали пушачите.

Вечерта едва бе започнала, а в дъното на залата един тип вече открито продаваше кокаин и хашиш — неща, които винаги бях избягвал. Облечен със старо кожено яке и тениска на „Депеш Мод“, Стефан Пианели се беше облакътил на парапета, като пушеше електронна цигара и пиеше безалкохолна бира.

— В крайна сметка не отиде на концерта, така ли?

Той кимна към едно петгодишно хлапе, което се забавляваше, като се криеше под масите.

— Родителите ми трябваше да гледат Ернесто, но бяха възпрепятствани в последния момент — обясни той, като издиша облаче дим, което миришеше на меденка.

Манията на Пианели си личеше дори от името, което бе дал на сина си.

— Ти ли избра да го кръстите Ернесто? В чест на Че Гевара?

— Да, защо? Не ти ли харесва? — попита той, повдигайки заплашително вежда.

— Напротив, харесва ми — отвърнах аз, за да не го обидя.

— Майка му мислеше, че е твърде банално.

— А коя е майка му?

Лицето му помрачня.

— Не я познаваш.

Пианели ме разсмиваше. Той смяташе за законно да се интересува от личния живот на хората, но не и те от неговия.

— Селин Фьолпен е, нали?

— Да.

Спомнях си я добре. Едно момиче от единайсети А клас, което енергично се опълчваше срещу всички прояви на несправедливост и винаги бе в челните редици на ученическите протестни движения. Женският вариант на Стефан, когото бе последвала във филологическия факултет. Присъединявайки се към движението на крайната левица, те бяха водили съвместно много битки за правата на студентите и малцинствата. Преди две-три години я бях срещнал по време на полет от Ню Йорк до Женева. Беше напълно преобразена. Носеше дамска чанта „Лейди Диор“ и бе придружена от някакъв швейцарски лекар, в когото изглеждаше силно влюбена. Бяхме разменили няколко думи и ми се беше видяла щастлива и разхубавена, което се въздържах да спомена пред Пианели.

— Имам нещо за теб — каза той, сменяйки темата.

Стефан направи крачка встрани и лицето му внезапно бе осветено от една от белите крушки на светещите гирлянди. И неговите очи бяха зачервени и с тъмни кръгове под тях, сякаш не бе спал от много време.

— Да не би да си разбрал кой финансира строителните работи в гимназията?

— Не точно. Запознах моя стажант с нещата, но тайната е добре пазена. Той ще се свърже с теб, когато открие нещо.

Пианели потърси с очи сина си и му махна с ръка.

— За сметка на това успях да хвърля поглед на окончателния проект. Строежът ще е наистина грандиозен. Някои от нещата струват безбожно много пари и не мога да разбера каква е ползата от тях.

— Какво имаш предвид?

— Един проект за голям парк с розови насаждения, наречен „Градината на ангелите“. Да си чувал за него?

— Не.

— Това е умопомрачително. Амбицията е да се построи едно място за преклонение, което ще се простира от днешните лавандулови полета чак до езерото.

— Какво ще рече място за преклонение?

Той вдигна рамене.

— Стажантът ми го каза по телефона. Не схванах всичко, но имам нещо друго за теб.

На лицето му се изписа тайнствено изражение и Стефан извади от джоба си един лист, на който си бе водил бележки.

— Сдобих се с полицейския доклад за смъртта на Франсис Бианкардини. Наистина много е страдал, клетият старец.

— Измъчван ли е бил?

В очите на журналиста проблесна злорадо пламъче.

— Да, и то жестоко. За мен това потвърждава тезата за уреждане на сметки.

Въздъхнах.

— Какво уреждане на сметки, Стефан? Пак ли с твоята история за мафията и прането на пари? Помисли за секунда, по дяволите. Дори и Франсис да е работил за тях, което аз лично не вярвам, защо да го убиват?

— Може би се е опитал да измами момчетата от Ндрангета.

— Но защо? Той беше на седемдесет и четири години и имаше куп пари.

— За тези типове парите никога не са достатъчно.

— Зарежи това, твърде глупаво е. Франсис наистина ли се е опитал да напише с кръв името на нападателя си?

— Не, момичето ми призна, че е измислило това, за да придаде драматизъм на статията си. Обаче той се е опитал да се обади на някого точно преди да умре.

— Знае ли се на кого?

— Да, на майка ти.

Запазих самообладание, мъчейки се да обезвредя бомбата, която ми бе заложил.

— Напълно логично, те са съседи и се познават още от училище.

Пианели кимна, но в очите му се четеше: „Разказвай тези приказки на другиго, приятел, аз няма да се хвана на тях.“

— Знае ли се дали тя му е отговорила?

— Питай я сам — отговори той, като допи безалкохолната си бира.

— Хайде, прибираме се вкъщи, утре имаш тренировка по футбол — подхвърли Пианели, като отиде при сина си.

Хвърлих един поглед в залата. Максим бе все така обграден от малката си свита. В другия край на терасата имаше втори бар — нещо като тайно заведение, — където сервираха коктейли с водка.

Изпих чаша водка с мента, а после и една с лимон. Не беше много разумно, но нямах дете, което да водя вкъщи, нито на тренировка на следващия ден. Не обичах безалкохолна бира, нито спаначен сок, а следващата седмица можех да се озова в затвора.

Трябваше на всяка цена да намеря майка си. Защо беше избягала? Защото се боеше, че ще открия истината? Защото се страхуваше, че може да бъде жестоко измъчвана като Франсис?

Обърнах трета чаша с водка, този път черешова, внушавайки си, че ще разсъждавам по-добре на пияна глава. В дългосрочен план това, разбира се, не беше вярно, но преди да те хване алкохолът, понякога има един кратък период на еуфория — моментът, в който в главата ти се блъскат куп идеи и в който те осенява някое блестящо хрумване, преди да настъпи пълен хаос.

Майка ми бе взела наетата от мен кола. Автомобил, който със сигурност бе оборудван с GPS. Вероятно можех да се обадя в местната агенция и под претекст, че са ми откраднали колата, да помоля да определят местоположението й. Това беше изпълнимо, само че беше събота вечер и щеше да е трудно да се осъществи.

Една последна чаша водка с портокалов сок за из път. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Беше опияняващо, само че нямаше да трае дълго. За щастие, ми хрумна една доста смислена идея. Защо да не пробвам да определя местоположението на моя таблет, който бе останал в колата? Това бе възможно със съвременните проследяващи устройства. Влязох в съответното приложение на моя мобилен телефон. При правилно зададени параметри това нещо бе доста ефективно и работеше почти винаги. Въведох координатите — имейл адреса и паролата ми — и задържах дъха си. На екрана започна да мига една точка. Увеличих изображението. Ако таблетът ми все още бе в колата, сега тя се намираше в южния край на нос Антиб, на място, което ми бе добре познато — на паркинга на плажа Келер, където спираха клиентите на тамошния ресторант и туристите, които искаха да се разходят по крайбрежната пътека.

Веднага се обадих на баща ми.

— Открих колата на мама!

— Как успя?

— Ще ти спестя подробностите, тя е на паркинга на плажа Келер.

— Какво, за бога, прави там Анабел?

Отново долових силната му тревога и разбрах, че той крие нещо от мен. Обаче баща ми яростно отричаше, принуждавайки ме да повиша тон:

— Лазиш ми по нервите, Ришар! Обаждаш ми се, когато имаш проблем, но не ми се доверяваш.

— Добре, прав си — съгласи се той. — Тръгвайки, майка ти е взела нещо.

— Какво е взела?

— Една от ловните ми пушки.

Под краката ми зейна пропаст. Не можех да си представя мама с оръжие. Затворих за миг очи и в съзнанието ми изплува картина. Противоположно на това, което се мъчех да вярвам, всъщност много добре си представях Анабел с ловна пушка в ръка.

— Тя умее ли да борави с нея? — попитах баща ми.

Единственият отговор, който получих, бе:

— Тръгвам за нос Антиб.

Не бях сигурен, че това е добра идея, но не виждах какво друго може да се направи.

— Довършвам тук нещо и след това веднага ще дойда там. Съгласен ли си, татко?

— Съгласен съм, но побързай.

Затворих и се върнах в залата. Там атмосферата се беше променила. Под отпускащото въздействие на алкохола гостите постепенно се освобождаваха от задръжките си. Музиката беше силна, почти оглушителна. Потърсих безуспешно Максим. Сигурно бе излязъл и ме чакаше навън.

В Орловото гнездо, разбира се.

Напуснах физкултурния салон и се заизкачвах по пътеката, която водеше до обраслия с цветя скален корниз. Тя беше осветена от декоративните лампи и фенери.

Като стигнах в подножието на скалистата площадка, вдигнах глава и видях проблясващо в мрака огънче на цигара. Облакътен на парапета, Максим ми махна с ръка.

— Внимавай, като се качваш! — извика той. — През нощта човек наистина може да си счупи врата.

Включих фенерчето на телефона си и предпазливо поех нагоре, като внимавах да не се подхлъзна. Изкълченият ми в църквата глезен упорито ми напомняше за себе си. Всяка стъпка беше болезнена. Докато се катерех по скалистата пътека, си дадох сметка, че вятърът, който духаше от сутринта, е стихнал. Небето бе покрито с облаци и не се виждаха никакви звезди. Бях стигнал до средата на пътя си, когато ужасяващ вик ме накара да вдигна глава. На фона на сивочерното небе се очертаха два силуета. Единият беше на Максим, а другият на някакъв непознат, който се мъчеше да го блъсне през парапета. Изкрещях и се втурнах тичешком да се притека на помощ на приятеля си, но когато стигнах горе, беше много късно. Максим летеше към дъното на десетметровата бездна.

Спуснах се да преследвам нападателя му, но с изкълчения си глезен не можах да стигна много далеч. Когато се върнах долу, малка група от празнуващите се беше скупчила край тялото на Максим и се обаждаше на „Бърза помощ“.

Сълзите замъглиха очите ми. За миг ми се стори, че зърнах призрака на Венка сред бившите гимназисти. Като видение, прозрачно и харизматично, девойката се появи в нощта, облечена в къса вечерна рокля, черно кожено яке, мрежест чорапогащник и кожени боти.

Противно на всякаква логика, призракът изглеждаше по-жив от всички хора около него.

Беше 2 часът сутринта, когато напуснах спешното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. На какво прилича миризмата на смъртта? За мен това е миризмата на лекарства, дезинфектанти и почистващи препарати, която се носи в коридорите на болниците.

Максим бе летял повече от осем метра, преди да се стовари на асфалтовия път. Клоните на храстите и дърветата по склона бяха омекотили падането му, но не толкова, че да предотвратят множеството фрактури на гръбначния стълб, таза, краката и ребрата.

Качвайки Оливие в колата си, бях последвал линейката до болницата и при пристигането бях успял да видях за кратко приятеля си. Тялото му бе покрито със синини, обездвижено с шини и твърда шийна яка. Бледото му, безжизнено лице, скрито под тръбичките на кръвопреливната система, болезнено ми напомни, че не бях успял да го предпазя.

Лекарите, с които Оливие успя да говори, ни бяха казали тревожни неща. Максим беше в кома. Кръвното му налягане беше много ниско и въпреки инжектирането на норепинефрин се беше повишило твърде малко. Той имаше черепно-мозъчна травма, плюс контузия и вътрешночерепен хематом. Бяхме останали да чакаме в чакалнята, но болничният персонал ни уведоми, че присъствието ни е безполезно. Прогнозата беше много сдържана, макар че сканирането на цялото тяло тепърва щеше да позволи по-пълна оценка на уврежданията. Следващите седемдесет и два часа щяха да бъдат от съществено значение за определяне на последиците от събитието. От уклончивите им отговори разбрах, че животът на Максим виси на косъм. Оливие отказа да си тръгне, но настоя аз да отида да си почина.

— Наистина изглеждаш зле, а освен това предпочитам да чакам сам, нали разбираш.

Приех предложението му най-вече защото не исках да съм там, когато полицията дойде да взема показания, и под проливния дъжд се отправих към болничния паркинг. За няколко часа времето рязко се бе променило. Вятърът бе стихнал, а схлупеното, покрито със сиви облаци небе бе прорязвано от мълнии, съпроводени от гръмотевици.

Намерих убежище в мерцедеса на майка ми и погледнах мобилния си телефон. Нямах известия от Фани, нито от баща ми. Опитах се да им позвъня, но никой от тях не ми отговори. Това бе типично за Ришар. Той сигурно бе намерил съпругата си и сега, когато се беше успокоил, останалите можеха да вървят по дяволите!

Включих двигателя, но останах на паркинга. Беше ми студено. Очите ми се затваряха, гърлото ми бе пресъхнало, умът ми все още бе замаян от алкохола. Рядко съм бил толкова изтощен. Не бях мигнал в самолета предната вечер и почти не бях спал по-предната нощ. Сега си плащах скъпо за часовата разлика, злоупотребата с водка и нервното напрежение. Не можех да контролирам мислите си, които се разпиляваха във всички посоки. Унесен от плющенето на дъжда, отпуснах глава на волана.

„Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…“ В ушите ми звучаха последните думи на Максим. Какво искаше да ми каже толкова спешно? Какво толкова сериозно бе открил? Бъдещето беше мрачно. Не бях стигнал до края на разследването си, но започнах да допускам, че няма да намеря Венка.

Алексис, Венка, Франсис, Максим. Списъкът на жертвите в този случай ставаше все по-дълъг. Трябваше да сложа край на това, но как? Ароматът, който изпълваше купето, ме върна в детството ми. Така ухаеше парфюмът, който някога използваше майка ми — „Джики“ на Герлен. Загадъчен и замайващ аромат, който съчетаваше свежестта на уханията на Прованс — лавандула, цитрус, розмарин — и по-дълбокия и траен мирис на кожа и цибетова мас. Известно време се наслаждавах на нотките на парфюма. Всичко отново и отново ме връщаше към майка ми.

Включих лампата на тавана. Зададох си един простичък въпрос — колко струваше такъв автомобил? Може би сто и петдесет хиляди евро. Откъде майка ми бе намерила пари да си купи такава кола? Родителите ми имаха добри пенсии и хубава къща, която бяха купили в края на 70-те години, когато недвижимите имоти на Лазурния бряг все още бяха достъпни за хората от средната класа. Но тази кола не й подхождаше. Внезапно ме осени една мисъл — Анабел н случайно ми беше оставила своя роудстър. Беше го направила умишлено. Пред очите ми изникна сцената от този следобед. Тя ме беше поставила пред свършен факт. Не ми беше оставила друг избор, освен да взема нейната кола. Но защо?

Разгледах връзката ключове. Освен този за автомобила разпознах ключа за къщата, по-дългия ключ за пощенската кутия и още един — доста внушителен, чиято горна част бе обвита с черен каучук. Последните три ключа висяха на луксозен ключодържател от зърнеста кожа с овална форма, на който бяха гравирани два хромирани инициала — А, преплетена с П. Ако А беше Анабел, какво означаваше буквата П?

Включих джипиеса и прегледах предварително записаните адреси, без да открия нищо подозрително. Избрах първия — Дом — и макар че болницата се намираше на по-малко от два километра от квартала „Констанс“, джипиесът изчисли разстояние от двайсет километра със сложен маршрут, който минаваше по брега на морето и водеше към Ница.

Развълнуван, освободих ръчната спирачка и напуснах паркинга, питайки се кое е това неизвестно място, което майка ми смяташе за свой дом.

Независимо от напредналия час и дъжда трафикът беше доста оживен. След по-малко от двайсет минути, следвайки инструкциите на джипиеса, стигнах до целта си — охраняван жилищен комплекс на половината път между Кан сюр Мер и Сен Пол дьо Ванс. Това беше „Парк Аурелия“, където се намираше „ергенската бърлога“ на Франсис. Точно където той беше убит. Спрях на едно закътано място на около тридесет метра от внушителната порта от ковано желязо на комплекса. След вълната от обири през миналата година охраната сигурно бе драстично засилена. И наистина, пред будката за часовите стоеше на пост пазач.

Едно мазерати ме подмина и приближи до портала. Имаше два входа. Този отляво бе предназначен за посетителите, които трябваше да се представят на пазача, докато обитателите на комплекса минаваха през десния. Един сензор сканираше регистрационния номер на колите им и автоматично отваряше портата. Без да изключвам двигателя, отделих време да помисля. Инициалите П и А се отнасяха за „Парк Аурелия“, а Франсис бе един от строителните му предприемачи. Изведнъж си спомних една подробност. Аурелия беше второто име на майка ми. Име, което между другото, тя предпочиташе пред Анабел. Осени ме прозрение — Франсис й беше подарил роудстъра.

Дали майка ми и Франсис са били любовници? Тази мисъл никога не ми беше хрумвала, но сега изобщо не ми се стори странна. Включих мигача и поех по алеята, запазена за обитателите на комплекса. Дъждът беше толкова силен, че пазачът едва ли можеше да различи лицето ми. Сензорът сканира регистрационния номер на мерцедеса и портата се отвори. Щом номерът бе регистриран, това означаваше, че майка ми е била чест посетител на това място.

Като карах бавно, следвах тесния асфалтиран път, който навлизаше сред гора от борови и маслинови дървета. Построен в края на 80-те години, „Парк Аурелия“ се беше прочул с това, че основателите му бяха реконструирали огромен средиземноморски парк, засаден с редки и екзотични дървесни видове. Тяхната дързост, за която много се писа и говори по онова време, не се ограничаваше само дотук — през територията на комплекса течеше и изкуствено създадена река.

В парка имаше само тридесетина вили, доста отдалечени една от друга. Спомних си, че в статията на „Л’Обсерватьор“ пишеше, че къщата на Франсис е с номер 27. Тя бе разположена сред гъста растителност в най-високата точка на комплекса. В мрака различих силуетите на палми и високи магнолии. Паркирах пред портата от ковано желязо, която се извисяваше над гъст плет от кипариси.

Като се приближих до нея, се чу щракване и тя се отвори пред мен. Осъзнах, че ключът, който носех, всъщност е универсален смарт ключ, позволяващ електронен достъп до къщата. Докато вървях по настланата с каменни плочи алея, с изненада чух шум на вода. Не беше само тихо бълбукане, а силен плисък, сякаш река течеше под краката ми. Натиснах външния ключ за осветлението и мигом градината и различните тераси се окъпаха в светлина. Като обиколих вилата, всичко ми се изясни. Подобно на Къщата над водопада — шедьовърът на архитекта Франк Лойд Райт, вилата на Франсис бе построена директно над водния поток.

Това бе модерна сграда, в която нямаше нищо провансалско или средиземноморско, а по-скоро напомняше на някои американски архитектурни стилове. На два етажа, с раздвижени обеми, тя бе изградена от различни материали — стъкло, светъл камък и стоманобетон, и бе в пълна хармония с околната растителност и скалното плато, на което се издигаше.

Цифровата ключалка се отключи веднага щом се приближих до вратата. Опасявах се, че ще запищи аларма. На стената наистина имаше монтирана алармена система, но за момента нищо не

се задейства. И тук само с един електрически ключ се включваха всички лампи. Натиснах го и пред очите ми се разкри впечатляващ със своята изисканост интериор.

На приземния етаж имаше хол, трапезария и открита кухня. В стила на японската архитектура, пространството беше отворено, като различните кътове бяха отделени само с решетки от светло дърво, които пропускаха светлината.

Направих няколко крачки и огледах помещението. Никога не си бях представял така ергенската бърлога на Франсис. Всичко бе изтънчено и в същото време излъчваше топлина и уют — голямата камина от бял камък, светлите дъбови греди, заоблените мебели от орехово дърво. Върху плота на минибара една наполовина празна бутилка бира „Корона“ подсказваше, че някой се е отбивал наскоро. До бутилката имаше пакет цигари и лъскава запалка, украсена с репродукция на японска гравюра.

Запалката „Зипо“ на Максим.

Разбира се, че той бе идвал тук след разговора ни в дома на майка ми. И това, което бе открил, го бе поразило толкова много, че си бе тръгнал набързо, забравяйки цигарите и запалката си.

Когато се приближих до панорамните прозорци, осъзнах, че точно там е бил убит Франсис. Навярно го бяха измъчвали до камината и го бяха изоставили, смятайки го за мъртъв. След това той се бе влачил по настлания с патиниран паркет под до голямата стъклена стена с изглед към реката. Там бе успял да позвъни на майка ми, но не знаех дали се е свързал с нея.

Майка ми…

Усетих присъствието й, то изпълваше тази къща. Разпознах стила й във всяка мебел, във всеки декоративен елемент. Тук тя се бе чувствала у дома си. Някакво изскърцване ме накара да подскоча стреснато. Обърнах се и се озовах лице в лице с нея.

Или по-скоро с портрета й, който висеше на стената в другия край на хола. Насочих се към библиотечния кът, където имаше и други снимки. Колкото повече се приближавах, толкова повече се досещах за историята, която досега ми бе убягвала. Около 15 снимки правеха ретроспекция на паралелния живот, воден от Франсис и Анабел в продължение на много години. Заедно, те бяха пътешествали по света. На отделни фотографии разпознах различни емблематични забележителности: африканската пустиня, заснежената Виена, лисабонски трамвай, водопада Гъдълфос в Исландия, тосканските кипарисови горички, замъка на шотландския остров Елън Донан, Ню Йорк преди рухването на Кулите близнаци.

Настръхнах не толкова при вида на забележителностите, колкото на усмихнатите и ведри лица на майка ми и Франсис. Те са били любовници. В продължение на десетилетия двамата бяха имали всеотдайна, но тайна любовна афера. Неподозирана и трайна връзка, далеч от очите на хората.

Но защо? Защо не са узаконили връзката си?

Дълбоко в себе си знаех отговора. Или по-скоро се досещах какъв е. Той беше сложен и свързан с техните необикновени личности. Анабел и Франсис бяха хора с труден и решителен характер, които навярно бяха намерили взаимна утеха, изграждайки си едно уединено кътче, на което бяха единствените архитекти. Две ярки индивидуалности, които винаги се бяха опълчвали срещу света. Срещу неговата посредственост, срещу ада на обществото, от който постоянно се бяха опитвали да се освободят. Красавицата и Звяра. Две необикновени личности, които презираха условностите, правилата, брака.

Дадох си сметка, че плача. Вероятно защото на снимките, където майка ми се усмихваше, откривах онази друга жена, която познавах в детството си и чиято нежност понякога се появяваше изпод ледената маска на Австрийката. Не бях луд. Не бях сънувал всичко това. Онази друга жена реално съществуваше и днес имах доказателство за това.

Избърсах сълзите си, но те продължаваха да текат. Бях дълбоко развълнуван от този двойствен живот, от тази необичайна любовна история, която принадлежеше само на тях. А нима истинската любов не беше освободена от всички условности? Франсис и майка ми бяха изживели тази чиста любов, докато аз се бях задоволявал само да мечтая за нея чрез книгите си.

Последната фотография на стената привлече вниманието ми. Беше малка, много стара и пожълтяла училищна снимка, направена на селски площад. Надписът с мастило гласеше: „Монталдичо, 12 октомври 1954 г“ На три реда пейки седяха деца на около десетгодишна възраст. Всичките имаха черни като абанос коси, с изключение на едно русо момиченце със светли очи, което беше малко настрана. Всички деца гледаха в обектива, с изключение на едно момченце с кръгло лице и упорито изражение. В момента, в който фотографът бе снимал, Франсис бе обърнал глава и бе вперил очи в Австрийката — най-красивото момиче в училището. Цялата им история бе запечатана на тази снимка. Всичко бе започнало още тогава, в детството им, в онова италианско село, където бяха израснали.

Окачено стълбище от необработено дърво водеше към спалните. С един поглед обхванах разпределението на първия етаж: огромен апартамент с прилежащите му помещения, кабинети, гардеробни и баня. И тук, дори повече, отколкото на приземния етаж, вездесъщността на остъклените повърхности премахваше границата между вътрешността и външния свят. Гледката беше изключителна. Гората изглеждаше на една ръка разстояние, а ромоленето на реката се смесваше с шума на дъжда. През остъклената тераса можеше да се стигне до частично покрит плувен басейн, в който се отразяваше небето, и терасовидна градина, в която цъфтяха глицинии, мимози и японски черешови дървета.

За миг бях готов да си тръгна, опасявайки се какво друго мога да открия. Обаче нямаше време за отлагане. Бутнах въртящата се врата на спалнята и открих още по-интимно кътче. И тук имаше снимки, но този път мои — от всичките ми детски години. През целия ден не ме напускаше усещането, което нарастваше, докато напредвах в своите проучвания — разследвайки случая на Венка, аз разследвах преди всичко собствената си история.

Най-старата снимка беше една черно-бяла фотография. „Родилен дом „Жана дАрк“, 8 октомври 1974 г., раждането на едно много ранно селфи. Франсис държеше фотоапарата. Той бе прегърнал майка ми, която държеше току-що родено бебе. И това бебе бях аз.

Изумление пред лицето на очевидното. Истината внезапно блесна пред мен. Заля ме вълна от емоции. Отдръпвайки се, пречистващата й пяна направо ме зашемети. Сега всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото, но съпроводено с ужасна болка. Не откъсвах очи от снимката. Гледах Франсис и имах чувството, че се гледам в огледало. Как може да съм бил сляп толкова дълго? Сега всичко ми се изясни. Защо никога не бях изпитвал синовни чувства към Ришар, защо винаги бях приемал Максим като брат, защо някакъв вътрешен инстинкт ме караше да защитавам Франсис всеки път, когато го нападаха.

Обзет от противоречиви чувства, седнах на ръба на леглото и избърсах сълзите си. Откритието, че съм син на Франсис, ме бе освободило от тежък товар, но мисълта, че никога вече няма да мога да говоря с него, ме изпълваше с дълбока тъга. Загложди ме един въпрос — знаеше ли Ришар за тази семейна тайна и за двойствения живот на съпругата си? Вероятно да, но не беше сигурно. Може би години наред като щраус бе заравял главата си в пясъка, без наистина да разбере защо Анабел толерираше безбройните му забежки.

Станах и тръгнах да излизам от спалнята, но се върнах, за да откача снимката от родилния дом. Трябваше да я взема като доказателство за произхода ми. Когато вдигах рамката й, открих в стената малък сейф. Клавиатурата на електронната ключалка предполагаше въвеждането на шестцифрен код. Моята рождена дата? Не вярвах нито за секунда, но не можех да не опитам. Понякога очевидното…

Вратата на сейфа се отвори с щракване. Стоманеният шкаф не беше много дълбок. Мушнах ръката си в него и извадих един пистолет. Прословутият револвер, който Франсис не бе имал време да използва, когато са го нападнали. В малка платнена торбичка намерих и десет патрона 38-ми калибър. Оръжията никога не ме бяха привличали. Обикновено те предизвикваха у мен само отвращение. Но заради достоверността на романите ми бях принуден да ги проуча. Претеглих на ръка пистолета. Компактен и тежък, той приличаше на стар модел „Смит и Уесън“, модел 36. Прочутият „Чийфс Спешъл“ с дървена дръжка и стоманена рама.

Какво означаваше присъствието на пистолета зад тази снимка? Че щастието и истинската любов трябва да бъдат защитени по всякакъв начин? Че тяхното завоюване си имаше цена, която би могла да бъде тази на кръвта и сълзите?

Сложих пет патрона в барабана и пъхнах револвера под колана си. Не бях сигурен, че знам как да го използвам, но бях убеден, че сега опасността ме дебне отвсякъде, тъй като някой бе решил да премахне всички, които смяташе за отговорни за смъртта на Венка. И аз със сигурност бях следващият в списъка му.

Бях стигнал до подножието на стълбището, когато телефонът ми иззвъня. Поколебах се дали да отговоря. Никога не е добър знак, когато някой ти звъни от неизвестен номер в 3 часа сутринта. Накрая все пак реших да се обадя. Звъняха от полицията. Дивизионен комисар Венсан Дьобрюин от комисариата в Антиб ме уведоми, че майка ми е намерена мъртва и че баща ми е поел вината за убийството й.

В бурната нощ улиците на Антиб изглеждаха покрити с дебел и лепкав слой боя, която някой непохватен художник бе разлял върху своето платно.

Беше 4 часът сутринта. Аз крачех напред-назад под дъжда пред полицейския участък на авеню „Фрер Оливие“. Въпреки че бях облякъл дъждобрана си, косата ми беше мокра и водата се стичаше във врата ми и се просмукваше в яката на ризата ми. Притиснал мобилния телефон до ухото си, се опитвах да убедя един адвокат от Ница да помогне на баща ми, ако бъде удължен срокът на задържането му под стража.

Имах чувството, че се задушавам под лавината от проблеми, които се стоварваха един след друг върху мен. Час по-рано, когато напуснах „Парк Аурелия“, бях спрян от пътна полиция за превишена скорост. Изнервен до краен предел, бях карал роудстъра по магистралата с над сто и осемдесет километра в час. Бяха ме накарали да духна на дрегера за алкохол и си бях платил за моите коктейли и шотове с водка, като незабавно ми бяха отнели шофьорската книжка. За да продължа пътуването си, нямах друг избор, освен да се обадя на Стефан Пианели да ми се притече на помощ. Журналистът вече бе научил за смъртта на майка ми и ме бе уверил, че ще пристигне възможно най-бързо. Той бе дошъл да ме вземе със своя джип „Дачия“, на чиято задна седалка спеше дълбоко малкият Ернесто. Колата миришеше на джинджифилови меденки и явно никога не бе минавала през автомивка. Докато пътувахме към полицейския участък, той ми бе казал някои неща, допълвайки информацията, дадена ми от дивизионен комисар Дьобрюин. Тялото на майка ми било открито на нос Антиб върху скалите на крайбрежната пътека. Смъртта й била констатирана от служител на общинската полиция, повикан от разтревожени местни жители, които чули изстрел и незабавно се обадили.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа суровата истина, Тома, но майка ти е била убита при ужасни обстоятелства. В Антиб никога не се е случвало подобно нещо.

Лампичката на тавана на дачията беше включена. Пианели трепереше. Беше мъртвешки блед, разтърсен от ужаса, който се бе случил в неговото близко обкръжение. В крайна сметка той познаваше родителите ми. Аз не чувствах нищо, зашеметен от умората, скръбта и болката.

— На местопрестъплението е намерена пушка, но Анабел не е умряла от огнестрелна рана — добави той.

Никак не му се искаше да навлиза в подробности за случилото се и се бе наложило да настоя, за да ми каже цялата истина.

И сега, след като бях излязъл от полицейското управление, се опитвах да обясня на адвоката точно тази истина — лицето на майка ми бе превърнато на пихтия от множество удари с приклад. Баща ми категорично не бе извършил това. Ришар се бе озовал на онова място, защото аз му бях казал за него, и когато бе пристигнал, Анабел вече е била мъртва. Облян в сълзи, той рухнал на скалите и единствената му вина беше, че не откъсвал очи от трупа на жена си и повтарял, ридаейки: „Аз го направих!“ Това твърдение, обясних на адвоката, естествено не биваше да се приема в буквален смисъл. Ясно беше, че думите му са били по-скоро израз на съжаление, че не е могъл да предотврати убийството, отколкото признание за вина. Адвокатът с готовност се съгласи с мен и ме увери, че ще ни помогне.

Когато затворих телефона, все още валеше силно. Скрих се под навеса на една пуста автобусна спирка на площад „Генерал Де Гол“, откъдето проведох две мъчителни телефонни обаждания до Порт о Пренс и после до Париж, за да уведомя брат ми и сестра ми за смъртта на майка ни. Верен на себе си, Жером запази хладнокръвие, въпреки че бе дълбоко потресен. Разговорът със сестра ми обаче беше направо сюрреалистичен. Аз си мислех, че тя спи в дома си, в Седемнайсети арондисман, а тя се оказа на почивка за уикенда с приятеля си в Стокхолм. Дори не знаех, че се е развела предната година. Сестра ми ме уведоми за раздялата с мъжа си, без да спомене нищо за обстоятелствата, довели до нея, а аз й съобщих за трагедията, която бе сполетяла семейството ни. Тя изпадна в неистов плач и нито аз, нито мъжът, който спеше до нея, успяхме да я успокоим.

След това дълго скитах като сянка под проливния дъжд по пустия площад, който бе изцяло наводнен. Сигурно някоя канализационна тръба се беше спукала, като бе отнесла част от асфалта и той бе запушил отводнителните шахти. Все още осветените фонтани изстрелваха в нощта дълги златисти струи вода, които се смесваха с дъжда, образувайки във въздуха стелеща се мъгла.

Мокър до кости, обгърнат от дъжда, с изпепелено от скръб сърце и опънати докрай нерви, аз се чувствах като пребито куче. Гъстата мъгла, която заглушаваше стъпките ми, заличаваше границите на площада, бордюрите на тротоарите и пътната маркировка. Имах чувството, че тя поглъща всичките ми морални ценности и житейски ориентири. Вече не разбирах каква беше моята роля в тази история, която ме гнетеше толкова много години. Едно падане в бездна, което сякаш нямаше край. Сценарий на криминална драма, на който бях по-скоро жертва, отколкото негов автор.

Внезапно светлините на два фара пронизаха мъглата и се насочиха към мен — беше дачията на Стефан Пианели, който се връщаше за мен.

— Качвай се, Тома! — каза той, като свали стъклото на прозореца си. — Помислих си, че няма с какво да се прибереш, и реших да те закарам у вас.

На края на силите си, аз приех предложението му. Предната пътническа седалка бе все така отрупана с боклуци. Както и на идване, седнах на задната седалка до спящия Ернесто.

Пианели ми обясни, че се връща от редакцията на „Нис Матен“. Тъй като броят на вестника бил готов за печат по-рано вечерта, нямало да има материал за смъртта на майка ми в утрешния брой. Въпреки това журналистът бе отскочил до кабинета си, за да напише статия за уебсайта на всекидневника.

— Известните подозрения, които тегнат над баща ти, дори няма да бъдат споменати — увери ме той.

Докато пътувахме край морето към „Ла Фонтон“, Пианели най-накрая ми каза, че случайно е срещнал Фани, когато излизал от болницата, където бил отишъл надвечер, за да получи някаква информация за Максим.

— Тя беше крайно изнервена. Никога не съм я виждал такава.

В изтощеното ми съзнание светна предупредителна лампичка.

— Какво ти каза?

Бяхме спрели на кръстовището до казино „Ла Сиеста“. Най- дългият червен светофар на света…

— Тя ми разказа всичко, Тома. Каза ми, че е убила Венка и че майка ти и Франсис са й помогнали да скрие следите от престъплението.

Сега си обясних състоянието на Пианели по-рано тази вечер — той беше поразен не само от обстоятелствата около смъртта на майка ми, а и от историята на едно друго убийство, която бе научил.

— Каза ли ти какво се е случило с Клеман?

— Не, призна той. Това е единственото парче от пъзела, което ми липсва.

Светна зелената светлина на светофара. Дачията излезе на магистралата и пое към „Констанс“. Бях напълно смазан. Вече не можех да разсъждавам трезво. Имах чувството, че този ден никога няма да свърши, че някаква вълна ще помете всичко. Имаше твърде много разкрития, твърде много трагедии, твърде много смъртни случаи, твърде много заплахи, които бяха надвиснали над скъпите за мен хора. И тогава направих това, което човек никога не трябва да прави. Свалих гарда. Наруших двайсет и пет годишното си мълчание, защото исках да вярвам в човешката природа. Исках да вярвам, че Пианели е добър човек, който ще постави приятелството ни на първо място, преди журналистиката.

Сложих картите на масата — разказах му за убийството на Клеман и всичко, което бях научил днес. Когато стигнахме до къщата на родителите ми, Пианели паркира пред портата и остави двигателя да работи. Останахме да говорим в стария джип още половин час, опитвайки се да видим по-ясно нещата. Той търпеливо ми помогна да възстановя събитията, случили се по-рано този следобед. Очевидно майка ми бе подслушала разговора ми с Максим. Също като мен, вероятно бе забелязала, че посвещението в книгата е написано с различен почерк от този на Алексис Клеман върху моите училищни есета. За разлика от мен обаче, тази подробност й бе позволила да установи самоличността на убиеца на Франсис. После му беше определила среща или го беше проследила до нос Антиб, за да го убие. Накратко, тя бе успяла там, където ние се бяхме провалили — да разкрие едно чудовище, чиято убийствена ярост изглеждаше безгранична.

Проницателност, която й бе коствала живота.

— Опитай да си починеш — каза ми Стефан, като ме прегърна. — Утре ще ти се обадя. Ще отидем заедно в болницата, за да разберем как е Максим.

Въпреки топлите му думи нямах сили да му отговоря и просто хлопнах вратата на колата. Тъй като нямах електронен чип, бях принуден да прескоча портата. Спомних си, че в къщата може да се влезе през подземния гараж, чиято врата родителите ми никога не заключваха. Като се озовах в хола, дори не си направих труда да включа лампата. Оставих чантата си и пистолета на Франсис на масата. Съблякох мокрите си дрехи, пресякох като сомнамбул помещението и се отпуснах тежко на дивана. Завих се с едно вълнено одеяло и потънах в прегръдките на съня.

Бях играл и бях загубил на всички фронтове. Нещастието ме беше съкрушило. Без да съм подготвен, бях преживял най-лошия ден в живота си. Тази сутрин, като кацнах на Лазурния бряг, бях предусетил заплахата от силен трус, но не бях очаквал неговата голяма, жестока и опустошителна сила.

Двигателят на мотопеда беше сдал багажа. Стиснал здраво кормилото, въртях педалите като луд. Приведен напред, станал от седалката, аз се накланях наляво и надясно, сякаш изкачвах връх Ванту с петдесеткилограмов товар на гърба.

Разположена на булевард „Бакон“, в края на нос Антиб, погледната от улицата, вила „Фицджералд“ изглеждаше като някакъв бункер. Въпреки името си, тя никога не бе обитавана от американския писател, но легендите трудно умират на Лазурния бряг, както и навсякъде другаде. На петдесет метра от нея оставих мотопеда на тротоара и прескочих крайбрежната балюстрада. В тази част на носа златистите пясъчни плажове отстъпваха пред една по-насече- на и труднодостъпна крайбрежна ивица. Огромни стръмни скали, изваяни от мистрала, и вертикални склонове, които се спускаха досами морето. Като се вкопчвах в скалните издатини, рискувайки да си счупя врата, изкачих стръмния склон, по който можеше да се стигне до задната страна на вилата.

Поех по площадката от полиран бетон край басейна — дълъг небесносин правоъгълник с изглед към морето, от който по издялани в скалите стълби се стигаше до малък понтон. Изградена на стръмните скали, подножието на вила „Фицджералд“ буквално се миеше от водите на морето. Тя бе една от модернистичните сгради, построени по време на Лудите години, чиято архитектура съчетаваше елементи на арт деко със средиземноморския стил. Боядисаната в бяло геометрична фасада беше увенчана с плосък покрив и тераса, покрита с пергола, обрасла с пълзящи растения. В този час на деня небето и морето се сливаха в един яркосин цвят — цвета на безкрайността.

Под сводеста галерия се помещаваше лятна всекидневна. Минах през нея и попаднах на полуотворен панорамен прозорец, който ми позволи да вляза в къщата.

Като изключим гледката към Средиземно море, а не към река Хъдсън, холът приличаше донякъде на моя лофт апартамент в Трайбека — изчистено пространство, където всеки детайл бе грижливо подбран. От типа места, които се виждаха в списанията или сайтовете за интериор и дизайн. В библиотеката видях почти същите книги като у дома, отразяващи една и съща култура: класическа, литературна, интернационална.

Освен това тук цареше подозрителната чистота, присъща на домовете без деца. Онази малко тъжна студенина на къщите, в които липсват най-скъпите неща в живота — детски смях, плюшени играчки и елементи от „Лего“ във всички ъгли, трохи от бисквити, полепнали по масите и пода…

— Във вашето семейство определено имате навика да се навирате в устата на вълка.

Обърнах се рязко и се оказах на метри от Алексис Девил. Бях я зърнал предната вечер по време на честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Беше облечена семпло — дънки, блуза на райе, пуловер с остро деколте, маратонки, — но тя беше от хората, които изглеждат добре при всякакви обстоятелства. Представителност, подсилена от присъствието на трите кучета пазачи, които я следваха по петите: доберман с купирани уши, американски териер с жълточервеникава козина и ротвайлер.

При вида на кучетата целият се напрегнах. Съжалих, че не бях взел нещо, с което да се защитя. Бях изхвърчал от къщата на родителите си импулсивно, подтикван от гнева. Освен това винаги бях смятал, че моето оръжие е умът ми. Бях научил този урок от Жан- Кристоф Граф, но като си спомних какво бе направила Алексис Девил с майка ми, Франсис и Максим, си дадох сметка, че съм постъпил безразсъдно, действайки толкова импулсивно.

Сега, след като бях стигнал до истината, се почувствах напълно съкрушен. По принцип не очаквах да науча нищо от Алексис Девил. Нима вече не бях разбрал всичко? Ако изобщо можем да разберем нещо по отношение на любовта. Въпреки това си представих много ясно взаимното възхищение, което тези две умни, свободни и красиви жени са изпитвали по онова време. Вълнението от духовното единство, опиянението от плътската близост, екзалтацията от престъпването на моралните норми. Въпреки че това ме смущаваше, двамата с Алексис Девил не бяхме толкова различни. Бяхме обичали едно и също момиче преди двайсет и пет години и никога не бяхме преодолели загубата му.

Висока, стройна, с перфектна гладка кожа на лицето, която не позволяваше да се определи възрастта й, Алексис Девил бе вдигнала косата си на кок. Тя изглеждаше убедена, че владее положението. Кучетата й не откъсваха очи от мен, но Алексис си бе позволила лукса да ми обърне гръб и съзерцаваше снимките в рамка, които висяха почти навсякъде по стените. Прословутите еротични снимки на Венка, за които ми бе разказал Даланегра! С такъв модел фотографът бе надминал себе си. Беше уловил точно смущаващата и опияняваща красота на девойката. Мимолетност- та на нейната младост. Колко дълго живеят розите…

Реших да премина към настъпление.

— Смятате, че все още обичате Венка, но това не е вярно. Човек не убива хората, които обича.

Девил се откъсна от съзерцанието на снимките и ме изгледа студено и презрително.

— Лесно мога да ви отговоря, че понякога убийството е абсолютно доказателство за любов. Но проблемът не е в това. Не аз убих Венка, а вие.

— Аз ли?

— Вие, майка ви, Фани, Франсис Бианкардини и неговият син… В една или друга степен вие сте отговорни за смъртта й. Всички вие сте виновни.

— Ахмед ви каза това, нали?

Тя тръгна към мен, придружена от церберите си. Спомних си за Хеката — богинята на мрака от гръцката митология, винаги заобиколена от глутница кучета, които виели срещу луната. Хеката, която властвала над кошмарите, потиснатите желания, над най- тъмните кътчета на човешкото съзнание.

— Въпреки неоспоримите доказателства аз никога не повярвах, че Венка е избягала с онзи тип — каза оживено Алексис. — Години наред търсих истината. И по някаква зла ирония на съдбата в момента, в който вече не се надявах да я открия, тя ми бе поднесена на тепсия.

Кучетата пристъпваха възбудено и ръмжаха срещу мен. Започна да ме обзема паника. Видът на животните ме парализира. Помъчих се да не ги гледам в очите, но те неминуемо усещаха моята тревога.

— Случи се преди малко повече от седем месеца — продължи Алексис — на щанда за плодове и зеленчуци в един супермаркет. Ахмед ме позна, докато пазарувах, и поиска да поговорим. В нощта, когато умря Венка, Франсис го изпратил да вземе някои от вещите й и да почисти стаята й, за да заличи всички следи, които можели да ви компрометират. Като проверявал джобовете на едно палто, намерил едно писмо и снимка. Единствено той разбрал от самото начало, че Алексис съм аз — тайна, която глупакът пазил в продължение на двайсет и пет години.

Зад привидното й спокойствие долових озлоблението и гнева й.

— Ахмед се нуждаеше от пари, за да се прибере в родината си, а аз исках тази информация. Дадох му пет хиляди евро и той ми разказа всичко — за двете тела, зазидани във физкултурния салон, за онази ужасна декемврийска нощ на 1992 г., през която в гимназия „Сент-Екзюпери“ била пролята кръв, за това, че всички вие сте се измъкнали безнаказано.

— Не е достатъчно да си повтаряш една история, за да стане истинска. Има само един човек, отговорен за смъртта на Венка, и това сте вие. Виновникът за едно престъпление невинаги е този, който е държал оръжието, и вие много добре знаете това.

За пръв път лицето на Алексис Девил се изкриви от раздразнение. Сякаш в отговор на някаква безмълвна заповед на своята богиня трите кучета се втурнаха към мен и ме обкръжиха. По гърба ми внезапно изби ледена пот. Обзе ме неконтролируем страх. Обикновено успявах да овладея фобията си, да се вслушам в разума си, казвайки си, че страховете ми са ирационални и преувеличени. Само че в този случай кучетата бяха свирепи и обучени да нападат. Въпреки страха си продължих:

— Помня каква бяхте по онова време. Спомням си харизмата, която излъчвахте. Всички ученици ви се възхищаваха. Аз най-много. Млада тридесетгодишна преподавателка, блестяща, красива, уважаваща учениците си и способна да ги оцени по достойнство. Всички момичета от подготвителните класове по литература искаха да приличат на вас. За тях вие олицетворявахте известна свобода и независимост. За мен — победата на интелигентността над посредствеността в живота. Вие бяхте женският еквивалент на Жан-Кристоф Граф и…

При споменаването на някогашния ми учител тя се изсмя злорадо.

— А, клетият Граф! И той беше глупак, но от друг вид — образован идиот. Той също не се досети за нищо и години наред упорито ме ухажваше. Пишеше ми пламенни стихове и писма. Идеализираше ме, както вие идеализирахте Венка. Това е характерно за мъжете като вас. Претендирате, че обичате жените, но не ни познавате и дори не се опитвате да ни опознаете. Не ни слушате и не искате да ни чуете. За вас ние сме само пиедестал на вашите романтични мечти!

В подкрепа на думите си тя цитира Стендал и неговия анализ на любовта: „Когато започнете да се привързвате към една жена, вече не я виждате такава, каквато е, а такава, каквато ви се иска да бъде.“

Обаче аз нямаше да й позволя да се измъкне с интелектуалните си разсъждения. Алексис бе погубила Венка с любовта си и исках тя да го признае.

— Противно на това, което казвате, аз познавах Венка. Е, поне преди да ви срещне. И не я помня като момиче, което пие алкохол или се тъпче с лекарства. Вие направихте всичко възможно, за да обсебите съзнанието й, и успяхте. Тя беше лесна плячка за вас — една екзалтирана девойка, която тъкмо откриваше удоволствието и страстта.

— И аз я покварих, така ли?

— Не, мисля, че я тласнахте към наркотиците и алкохола, защото те замъглиха разума й и тя стана манипулируема.

С оголени зъби, кучетата се отъркваха в мен и душеха дланите ми. Доберманът притисна муцуната си до бедрото ми, принуждавайки ме да отстъпя до облегалката на един диван.

— Аз я тласнах в обятията на баща ви, защото това беше единственият начин да имаме дете.

— Истината е, че вие искахте това дете. Само вие!

— Не! Венка също го искаше!

— При тези обстоятелства? Съмнявам се.

Алексис Девил избухна:

— Не можете да ни съдите. Днес стремежът на двойките жени да имат деца се признава, приема се и често се уважава. Манталитетът се промени, законите също, науката напредна. Но тогава, в началото на 90-те години, всичко това се отричаше и отхвърляше от обществото.

— Вие имахте пари, можехте да постъпите по друг начин.

Тя възрази:

— Всъщност нямах нищо! Истинските поддръжници на прогреса не са тези, които хората смятат. Така наречената толерантност на калифорнийската фамилия Девил е само привидна. Всички членове на моето семейство са лицемери, страхливци и жестоки хора. Те не одобряваха начина ми на живот и сексуалната ми ориентация. По онова време отдавна ме бяха лишили от издръжка. Чрез баща ви щяхме да улучим с един куршум два заека — да се сдобием с дете и пари.

Спорът ни беше безсмислен. Всеки държеше на своето. Може би защото беше безполезно да се търси нечия вина и отговорност. Може би защото и двамата бяхме виновни и невинни, жертви и палачи. Може би защото единствената истина, която трябваше да се признае, бе, че през 1992 г. в гимназия „Сент-Екзюпери“ към технопарк „София Антиполис“ учеше едно очарователно момиче, което подлудяваше онези, които допускаше в живота си. Защото, когато беше с нея, човек хранеше налудничавата илюзия, че самото й съществуване е отговор на въпроса, който всички си задаваме — как да оцелеем през нощта?

Въздухът беше наситен с опасно напрежение. Междувременно, усетили своето надмощие, трите кучета ме бяха притиснали до стената. Усещах непосредствената заплаха, учестените удари на сърцето си, лепнещата от пот риза, неизбежното приближаване на смъртта. С един жест, с една дума Девил можеше да отнеме живота ми. Сега, след като бях стигнал до края на разследването си, разбрах, че алтернативата се свежда до един избор — да убия или да бъда убит. Въпреки страха продължих:

— Можехте да си осиновите или вие самата да износите едно дете.

Обзета от неистов, пагубен фанатизъм, тя се приближи до мен и тикна заплашително показалеца си в лицето ми.

— Не! Исках бебе от Венка. Дете, което да има нейните гени, нейното съвършенство, нейното изящество, нейната красота. Едно продължение на нашата любов.

— Знам за рецептите за „Рохипнол“, които сте й осигурявали благодарение на доктор Рубенс. Странна е такава любов, която, за да бъде подхранвана, трябва да държи другия в наркотична зависимост, не мислите ли?

— Ах ти, мръсен малък…

Девил загуби дар слово. Ставаше й все по-трудно да удържа злите си кучета. Почувствах стягане в гърдите, пронизваща болка в сърцето, а след това ми се зави свят. Опитах се да не обръщам внимание на това и продължих неумолимо:

— Знаете ли какви бяха последните думи на Венка, преди да умре? Тя ми каза: „Алексис ме принуди, не исках да спя с него“ Двайсет и пет години погрешно тълкувах думите й и това коства живота на един човек. Но днес знам точно какво означават: „Алексис Девил ме накара да спя с баща ти, но аз не исках да го правя“

Задушавах се. Целият треперех. Имах чувството, че единственият начин да избягам от този кошмар бе да се раздвоя.

— Както виждате, Венка умря, знаейки прекрасно какъв боклук сте. Може да изградите хиляди Градини на ангели и пак няма да успеете да пренапишете историята.

Обзета от дива ярост, Алексис Девил насъска кучетата.

Първи върху мен се нахвърли американският териер. От експлозивната сила на кучето политнах назад. Падайки на пода, ударих главата си в стената, а след това в острия ръб на един метален стол. Усетих зъбите му да се впиват в шията ми в опит да разкъсат сънната артерия. Помъчих се да отблъсна кучето, но не успях.

Тогава се разнесоха три последователни изстрела. Първият повали вкопченото в шията ми куче и накара двамата му помощници да избягат с подвити опашки. Следващите два бяха произведени, докато още лежах на пода. Когато се опомних, видях как от гърдите на Алексис Девил избликна фонтан от кръв и тя се строполи до камината. Обърнах глава към панорамния прозорец. На фона на светлината се открои силуетът на Ришар.

— Всичко е наред, Тома — каза окуражително той.

Точно както ми казваше, когато бях на шест години и сънувах кошмари през нощта. Ръката му не бе трепнала. Тя стискаше здраво дървената дръжка на револвера „Смит и Уесън“ на Франсис Бианкардини.

Баща ми ми помогна да се изправя, оставайки нащрек, в случай че някое от кучетата се върне, за да ни нападне. Като сложи ръка на рамото ми, за миг се почувствах отново онова малко, шестгодишно момче и си помислих за изчезващия вид мъже от предишното поколение, като Франсис и него. Сурови, непреклонни мъже, с ценностна система от друга епоха. Мъже, които днес оплюваха, защото смятаха мъжествеността им за срамна и старомодна. Мъже, които бях щастлив, че съм срещнал два пъти в своя житейски път, защото те не бяха се поколебали да изцапат ръцете си, за да спасят живота ми.