— Такуми, трябва да ми направиш една услуга.

Стенният часовник на магазина отмери единайсет. Кацнала на сгъваема стълбичка, с гребен цвете в кока, с одраскани ръце, Мадлин увесваше огромен букет от джел.

— Разбира се, госпожо — отговори младият помощник.

— Престани да ме наричаш „госпожо“! — смъмри го тя и се смъкна надолу по стъпалата.

— Добре, Мадлин — поде отново азиатецът и почервеня.

Да се обръща към работодателката си на малко име означаваше за него интимност, която го смущаваше.

— Искам да предадеш в пощата един колет от мое име — обясни тя и му подаде неголям подплатен плик, в който беше пъхнала телефона на Джонатан.

— Разбира се, госпо…, ъъ, Мадлин.

— Адресът е в Съединените щати — уточни тя и му връчи банкнота от 20 евро.

Такуми погледна адреса:

— Джонатан Лампрьор… Като главния готвач ли? — попита той, докато възсядаше електрическото колело, с което изпълняваше поръчките.

— Познаваш ли го? — учуди се цветарката, която излезе заедно с него на тротоара.

— Всички го познават — отвърна японецът, без да си даде сметка, че е сгафил.

— Искаш да кажеш, че съм царицата на тъпаците? — рече Мадлин.

— Не, хм… съвсем не, аз… — мърмореше смутено той.

Сега Такуми беше аленочервен. Капчици пот блестяха на челото му, беше забил поглед в земята.

— Добре, ще си направиш харакири някой друг ден — подигра му се тя. — А дотогава обясни ми какъв е този тип.

Японецът преглътна.

— Преди няколко години Джонатан Лампрьор държеше най-хубавия ресторант в Ню Йорк. Моите родители ме поканиха там да отпразнуваме университетската ми диплома. Беше митично място: една година отнапред се записваш в листата на чакащите, а оригиналните вкуснотии ги няма никъде другаде.

— Не мисля, че става дума за същия човек — каза тя и посочи плика. — Адресът, който ми даде, не е на ресторант, а на евтина кръчмичка, тя в никакъв случай не е петзвездна.

Такуми сложи пакета в раничката си и завъртя педалите, без да чака повече обяснения.

— Доскоро.

Мадлин му махна леко с ръка, преди да се прибере в магазина.

Думите на помощника й разпалиха нейното любопитство, но тя се опита отново да се заеме с работа, сякаш нищо не се е случило. От мига, в който го отвориха, бутикът не се беше изпразвал. Както Свети Валентин, така и Коледа разбуждаше чувствата: любов, омраза, самота, меланхолия. Дори само тази сутрин пред нея се изнизаха куп клиенти, кой от кого по-оригинални: стар съблазнител изпрати дванайсет букета до дванайсет завоевания в дванайсет различни града; жена на средна възраст поръча орхидеи за себе си, за да направи добро впечатление на колегите в службата; млада американка ронеше сълзи и избираше за парижкия си любовник красива китка, знак за тяхната раздяла. Колкото до кварталния хлебар, той беше измислил като подарък за обожаваната си тъща огромен мексикански кактус с дълги и заострени бодли…

Мадлин беше наследила от баща си любовта към изкуството да отглежда цветя. Водена от своя ентусиазъм, отначало се самоподготвяше, след това завърши „Пивердиерата“, престижното училище за цветари в Анвер. Беше горда, че практикува дейност, имаща пряко отношение към всички големи събития в живота. Раждане, кръщене, първа среща, сватба, одобряване, професионално израстване, излизане в пенсия, погребение: цветята придружаваха хората от люлката до гроба.

Младата жена започна да майстори нов букет, но го остави след пет минути. От главата й не излизаше историята, която й беше разказал Такуми.

Тя мина зад тезгяха, където се намираше компютърът на магазина, и влезе в интернет. Написа „Джонатан Лампрьор“ в Гугъл и получи повече от 600 000 резултата. В Уикипедия имаше дълга статия за готвача, украсена със снимка, която без никакво съмнение беше на човека, когото вчера тя срещна на летището, независимо че на кадъра Джонатан изглеждаше по-млад и по-секси. Смаяна, Мадлин сложи очилцата си и гризейки молив, се запретна да чете:

— Продавате ли украсите?

— Моля?

Мадлин вдигна глава от екрана. Погълната от живота на Лампрьор, тя дори не си даде сметка, че в магазина току-що беше влязла клиентка.

— Продавате ли украсите? — повтори жената, като посочи пастелните дървени етажерки, на които бяха разположени аксесоарите: стогодишни термометри, стари часовници с кукувички, кафези за птици, осеяни с петънца огледала, ветроупорни лампи и парфюмирани свещи.

— Хм… Не, съжалявам, те са част от магазина — излъга Мадлин, тъй като бързаше да й види петите, за да потъне отново в биографията на Джонатан.

От последната част на статията Мадлин научи, че през 2005 г. готвачът е издал книгата „Изповеди на влюбения кулинар“. Ново търсене с две-три маневри я доведе до сайта на ресторантчето „French Touch“, което в този момент Джонатан държеше в Сан Франциско. Видимо сайтът не беше добре поддържан. Имаше няколко примера за менюта по 24 долара: лучена супа, кървавица с ябълки, смокинова торта. Нищо смайващо, достойно за човек, който допреди няколко години е бил начело на най-добрия ресторант в света.

Как се е случило всичко това? — запита се тя, разхождайки се безцелно между елхите и орхидеите. Отиде в края на магазина, подреден като градина, и с невиждащи очи седна на люлката, окачена на огромен клон, който се спускаше от тавана.

Иззвъняването на телефона на бутика я измъкна от размишлението.

Тя стана рязко от люлката и взе в ръка слушалката. Беше Такуми.

— Все още ли си в пощата?

— Не, госпо…, Мадлин. Заради стачката всички гишета са затворени.

— Добре, преди да се върнеш, надзърни в някоя книжарница и ми купи една книга. Имаш ли с какво да запишеш? Ето заглавието: „Изповеди на влюбения кулинар“ от…

Джонатан дръпна рязко верижката, която запалваше неоновото осветление над огледалото в банята. Не можеше да затвори очи. Заради нервността и стомашните болки, които не преставаха да го измъчват, откакто изпи това проклето вино. Заобиколен от ореол от бледа светлина, той претърси чекмеджето с лекарствата, за да намери нещо, премахващо тревожността, и медикамент за гастритните смущения. С двете хапчета в ръка отиде в кухнята, за да ги преглътне с минерална вода.

Къщата беше тиха. Маркус, Чарли и дори Борис отдавна се бяха предали в обятията на бога на съня Морфей. Прозорецът, който се вдигаше и спускаше вертикално, беше оставен полуотворен, но в стаята не проникваше студ. Появи се топъл вятър и леко размърда една бамбукова камбанка, а лунният сърп прониза стъклото и освети екрана на телефона, оставен на бара. Джонатан не устоя на изкушението: натисна копчето и включи апарата, който веднага светна. Кръглата червена точица даваше знак, че Мадлин е получила поща. Някакво шесто чувство, смесено с любопитство, го накара да докосне иконката, за да прочете съобщението. То беше изпратено преди десет минути и колкото да изглеждаше странно, беше предназначено за него…

Реакцията на Джонатан не закъсня. След дванайсет минути той отговори:

Ако тя не му изпратеше джиесема, в никакъв случай той нямаше да се раздели с нейния!

Мадлин се обади след трийсет секунди:

Джонатан въздъхна тежко и изпрати ново съобщение на младата жена:

Кацнала на високото си столче, Мадлин погълна последната хапка от своя сандвич, преди да намери необходимите думи, за да му затвори устата:

Едва беше изпратила имейла и вече очакваше отговор, а той не закъсня:

Тя не можа да скрие усмивката си, макар че изпитваше известно безпокойство. Тази стачка на държавния сектор не й позволяваше да изпрати телефона на неговия собственик и я притесняваше. На плещите й падаше тежестта на отговорност, която не й беше по вкуса. Трябваше ли да предупреди Джонатан за посланието, изпратено от бившата му съпруга, която го беше потърсила от Ню Йорк, за да го помоли да се върне да живее с нея? Неволно Мадлин задържаше важна информация за бъдещето на една двойка и това не й се харесваше.

Младата жена поръча втора чаша вино, която изпи, наблюдавайки през стъклото движението на пешеходците и на колите. Улица „Деламбр“ беше близо до много от големите фирми и в този последен уикенд беше изпълнена с пазаруващи за Коледа. По облените от слънце тротоари вталените манта на парижанките, грейките на тийнейджърите, цветните шалове, детските шапчици, тракащите токчета и дъхът, който излизаше от всички усти, се смесваха в опияняващо движение на цветове и на лица.

Мадлин изпи виното си и малко на градус грабна перото — така е думата, — за да изпрати последното съобщение:

Мадлин кликна върху „Изпрати“ и осъзна, че е извършила дивотия. Но беше много късно…

Излезе от „Пиер&Пол“ и пресече улицата, замаяна от виното.

— Хей, гледай къде вървиш, ГЛУПАЧКЕ! — изтърси й един бобо50, с кичур коса, който му падаше над очите. Той едва не я блъсна със своя велиб51.

За да избегне велосипеда, Мадлин рязко отстъпи, но беше посрещната от клаксона на джип, който напредваше от дясната страна на колелото. Тя се изплаши и едва избягна тежката кола, но стигна до отсрещния тротоар, като пътьом счупи тока на една от ботинките си.

По дяволите! — пое си дъх, като отвори вратата на магазина, за да намери пристан в своята „Необикновена градина“. Обожаваше Париж и ненавиждаше парижаните…

— Наред ли е всичко, госпожо? — запита я Такуми, виждайки, че е в шок.

— Пак не си в час — смъмри го тя, за да съхрани хладнокръвие.

— Извинявай — поде отново азиатецът. — Наред ли е всичко, Мадлин?

— Да, само това проклето токче…

Тя изрече думите с несигурен тон и си наплиска лицето с вода, а след това свали обувките и якето си пред своя опулен помощник.

— Не е необходимо да ме гледаш толкова сладострастно, няма да продължа стриптийза.

Щом видя Такуми да почервенява като божур, Мадлин съжали за поведението си и се опита да прогони установилото се между тях неудобство.

— Можеш да отидеш да обядваш. Не се притеснявай, аз ще свърша всичко.

Останала сама в бутика, младата жена включи трескаво телефона на Джонатан. Той беше отговорил:

На улица „Одеса“ Такуми влезе в малък ресторант, който беше свикнал да посещава. Поздрави собственика и се настани на скътано място във втората зала, не толкова шумна и не толкова населена. Поръча си хилядолистно тесто от домати със свежо козе сирене: специалитет, за който го открехна Мадлин. Докато чакаше поръчката, извади от чантата си джобен речник, за да открие смисъла на думата „сладострастно“ и трудно го намери. Като хванат в прегрешение той имаше ирационалното чувство, че всички клиенти го гледат с обвиняващи очи. Мадлин изпитваше дяволито удоволствие да го провокира и да обърква убежденията и устоите му. Той съжаляваше, че тя не го взема на сериозно и го възприема повече като юноша, а не като мъж. Тази жена го обайваше като тайнствено цвете. Най-често тя беше „голямо слънце“, златиста като слънчоглед, разпръскваща около себе си светлина, доверие и ентусиазъм. Но в някои моменти можеше да бъде потайна и мрачна, подобно на черна орхидея: рядко цвете, търсено от колекционерите, което разцъфваше посред зима в палмовите горички на Мадагаскар.

Клиентът влезе в лош момент. За да го обслужи, Мадлин прекъсна писането на имейла и скри телефона в малкото джобче на престилката си. Беше юноша, на възраст между петнайсет и седемнайсет години, с външност на млад рокер, каквито се срещаха пред училищата в хубавите квартали: кецове „Конверс“, слим джинс, бяла риза, вталено марково сако, умело разрошени коси.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз… хм… искам да купя цветя — обясни той и остави калъфа на китарата си върху един стол.

— Нещата се подреждат. Ако ми бяхте поискали кифлички, щеше да ми бъде по-трудно.

— Какво?

— Нищо, оставете. Какъв букет искате: китка или голям?

— Всъщност не знам.

— В пастелни тонове или многобагрен?

— Какво? — изрече момчето, сякаш му говореха на староеврейски.

Несъмнено не е най-отраканият от своето поколение — помисли си тя и се опита да запази спокойствието и усмивката си.

— Добре, имате ли идея за бюджета, който сте готов да посветите на покупката си?

— Не знам. Мога ли да получа нещо за 300 евро.

Този път тя не успя да удържи въздишката си: ненавиждаше хората, които нямаха никакво съзнание за стойността на парите. За миг няколко спомена от детството й изплуваха на повърхността: годините, когато баща й беше безработен, жертвите на семейството, за да й дадат възможност да учи… Как можеше да съществува такава пропаст между този хлапак, роден със сребърна лъжичка в устата, и детето, което беше била тя?

— Слушай, младежо, нямаш нужда от 300 евро, за да купиш букет. Във всеки случай не в моя магазин. Разбра ли?

— Ми да — отговори той плахо.

— За кого са цветята?

— За една жена.

Мадлин вдигна очи към небето.

— За майка ти или за приятелката ти?

— Всъщност за една приятелка на майка ми — отвърна малко срамежливо.

— Добре, и какво послание искаш да отправиш, като подаряваш букета?

— Послание ли?

— С каква цел й поднасяш цветя? За да й благодариш, че ти е подарила пуловер за рождения ден, или искаш да й кажеш нещо друго?

— Хм… по-скоро второто.

— По дяволите, любовта ли те прави да изглеждаш тъпичък, или винаги си си такъв? — запита тя и тръсна глава.

Хлапето не намери за необходимо да отговори. Мадлин се отдалечи от тезгяха и подреди една китка.

— Как се казваш?

— Джереми.

— А приятелката на майка ти колко е годишна?

— Във всеки случай е по-стара от вас.

— Според теб на колко е години?

Той отново предпочете да не отговори, доказателство, че не беше чак такъв кретен, какъвто изглеждаше.

— Добре, не ги заслужаваш, но ето ти най-хубавото — обясни тя и му подаде един букет. — Това са предпочитаните ми цветя: теменуги от Тулуза, едновременно простички, шик и елегантни.

— Много е красив — призна той, — но на езика на цветята какво означава?

Мадлин сви рамене.

— Остави езика на цветята. Подари онова, което е хубаво и край.

— И все пак — настоя Джереми.

Мадлин се престори, че размисля.

— На онова, което наричаш „език на цветята“, теменугата представлява скромността и свенливостта, но също така тя символизира тайната любов, затова, ако се боиш, че подаръкът ще прозвучи двусмислено, мога да ти направя букет от рози вместо този.

— Не, теменугите напълно ми подхождат — отговори той и пусна широка усмивка.

Плати китката и когато напускаше магазина, благодари на Мадлин за нейните съвети.

Най-после сама, тя отново извади телефона и се зае да завърши посланието:

Обзета от паника, Мадлин остави телефона и се отдалечи, сякаш се стремеше да избегне голяма опасност.

Той знаеше! Този тип беше се ровил в нейния мобилен апарат и беше отгатнал за Естебан и за детето!

Капка пот се плъзна до дължината на гръбнака й. Тя чуваше как сърцето се блъска в гърдите й. Ръцете й трепереха и краката й отмаляха.

Как беше възможно? Бележникът и имейлите й, разбира се…

Неочаквано в корема й се отвори голяма празнота и тя направи върховни усилия, за да не изгуби равновесие. Трябваше да се успокои: само с тези разкрития Джонатан Лампрьор не можеше да я уязви. Докато не сложеше ръка върху други неща, той не беше истинска заплаха.

Но в дълбините на нейния телефон имаше един документ, на който той в никакъв случай не биваше да попада. Нещо, което Мадлин нямаше право да притежава. Нещо, което вече беше разрушило живота й и я беше отвело до портите на лудостта и на смъртта.

На теория нейната тайна беше добре защитена. Лампрьор беше жалък недискретен човек, но не и ас на информатиката, нито пък шантажьор. Той си играеше с нея, забавляваше се за нейна сметка, но ако тя не му дадеше нов импулс, щеше да се обезкуражи.

Поне тя искрено се надяваше да стане така.

Маркус трудно изплува от съня.

Като сомнамбул той се замъкна до банята, влезе под душа, без да сваля нито гащетата, нито ризата си, и остана неподвижен, докато бойлерът се изпразни. Ледената вода го накара да отвори око и след като набързо се избърса, се довлече до стаята, където констатира, че чекмеджето му за бельо беше празно. Всичките му слипове и фланелки бяха натрупани в ракитовата кошница. Канадецът въпросително повдигна вежди. Джонатан, който много пъти го беше предупреждавал, че няма да пере дрехите му, беше изпълнил заканата!

— Джон! — тръгна да се оплаква той, преди да съобрази, че беше събота и в този час ресторантьорът вероятно вече беше напуснал дома, за да осъществи седмичното си посещение на фермерския пазар на „Ембаркадеро“.

Все още замаян, бръкна сред планината от мръсно бельо и нахлузи първите що-годе използваеми дрехи, които му попаднаха.

След това Маркус се запъти към кухнята, а там с опипване намери термоса с китайски Пу’ър чай, който Джонатан приготвяше всяка сутрин. Свлече се на един стол и направо пи от термоса голяма глътка черен чай. Питието сякаш раздвижи неутроните му, той получи внезапно просветление, светкавично се съблече, за да изпере бельото си в мивката с препарат за миене на съдове. След като го изцеди, отвори вратата на микровълновата печка и нагласи програмата на седем минути.

Доволен от себе си, гол-голеничък той излезе на терасата.

— Здравей, пиянде! — посрещна го Борис.

— Здравей, перната ектоплазма — отговори Маркус, като погъделичка перушината му.

В знак на разбирателството им птицата подскочи, наведе глава и отвори човка, предлагайки му предъвкана хапка смесени плодове.

Маркус благодари на приятеля си, след което продължително се протегна на слънце, като се прозяваше така, че челюстта му можеше да се откачи.

— Разкърши си ребрата! Разкърши си ребрата! — развика се папагалът.

Стимулиран от подканянето, Маркус се зае със задачата, която според него беше най-важната за деня: провери водната система, напояваща десетина стръка канабис, скрити зад розовите храсти в градината. Джонатан не одобряваше насажденията му, но си затваряше очите. В края на краищата Калифорния беше най-големият западен производител на индийски коноп, а Сан Франциско символизираше толерантността и контракултурата.

Маркус остана още малко на терасата, за да се порадва на топлината. Прекарал по-голямата част от живота си сред студовете на Монреал, той се наслаждаваше на мекотата на калифорнийския климат.

Върху малкото възвишение на „Телеграф Хил“ трудно можеше да се повярва, че Коледа наближаваше: златните тромпети на жасмина започваха да разцъфват; палмите, сливите и олеандрите блестяха на слънцето; дървените къщи се покоряваха на бръшляна, потулени сред буйна джунгла, сред която пищяха весели врабчета и многоцветни колибрита.

Макар да беше относително рано, няколко разхождащи се слизаха вече по обсипаните с цветя стъпала на стълбата Филбърт. Въпреки пищната растителност къщата не беше напълно защитена от погледите на любопитните. Някои минувачи се развеселяваха, други се шокираха, но никой не оставаше безразличен пред този гол щурак, който дебелашки разговаряше с един папагал.

Маркус не обръщаше внимание, докато някакъв турист не измъкна фотоапарата си, за да обезсмърти сцената.

— Човек вече не може да бъде спокоен и вкъщи! — възропта канадецът и се прибра в кухнята точно в момента, когато часовниковият механизъм на микровълновата печка оповести края на „печенето“.

Любопитен за резултата, отвори фурната и прибра дрехите си. Те бяха не само сухи, но и топли и свежи!

На всичкото отгоре миришат на козуначени кифлички — зарадва се той, подушвайки купчинката бельо.

Облече се пред огледалото, доволен оправи гащетата си, поглади фланелката, като особено се възхищаваше от щампата отпред:

OUT OF BEER

(life is crap)53

Коремът му изкъркори. Изгладнял, отвори хладилника, разтършува храните и си направи една невероятна смес. Върху филия бял хляб намаза солиден пласт фъстъчено масло и го покри със сардини в олио, върху които нагласи кръгчета банан.

Превъзходно! — помисли си и въздъхна щастливо.

Беше преглътнал само няколко хапки от своя сандвич, когато ги видя.

Снимките на Мадлин.

Повече от петдесетина портрета, прикрепени с кабърчета върху корковото табло, притиснати с магнитчета към вратите на металическите шкафове или дори направо лепнати със скоч на стената.

Видимо неговият сънаемател беше прекарал немалка част от нощта да вади снимки. Младата жена беше огледана като под лупа: сама, в двойка, в лице, в профил… Джонатан дори беше увеличил някои отпечатъци, изследвайки очите и лицето.

Озадачен, Маркус спря да дъвче и се приближи към фотографиите. Без да създава впечатление, канадецът упражняваше известен контрол над Джонатан. Защо той бе предприел цялата тази постановка? Каква тайна търсеше да открие в погледа на Мадлин Грийн?

Под лустрото познаваше крехкостта на своя приятел и разбираше, че неговото „възстановяване“ беше мимолетно.

Всеки човек има в сърцето си празнота, белег, чувство за изоставяне и самота.

Маркус знаеше, че белегът в сърцето на Джонатан е много дълбок.

И че подобно поведение не предвещаваше нищо добро.

Смесица от дъжд и сняг падаше по покривите на столицата.

На светлината на нощна лампа, на топло под пухения юрган, Мадлин завършваше последните страници на „Изповеди на влюбения кулинар“, книгата на Джонатан Лампрьор, която Такуми й беше купил същата сутрин.

Легнал от едната й страна, Рафаел спеше от два часа. Когато се присъедини към нея в леглото, той се надяваше, че бъдещата му съпруга ще остави четенето пред перспективата от „гушкане“, но Мадлин беше залепена за четивото и след дълго чакане Рафаел най-накрая заспа.

Мадлин обожаваше да чете в тишината на нощта. Независимо че апартаментът на Рафаел се намираше близо до „Шан-з-Елизе“, това беше мирен пристан, предпазен от сирените на полицейските коли и от виковете на гуляйджиите. Тя погълна прозата на Джонатан със смесица от очарование и отвращение. Книгата датираше от 2005. Лампрьор тогава изживяваше своето звездно време, както свидетелстваше последната страница на корицата, която представяше ентусиазираните и всеобщи положителни критики, на които той се радваше в онзи момент: „магьосник на вкусовите усещания“, „Моцарт на гастрономията“, „най-надареният готвач в света“.

Лампрьор отчетливо подчертаваше своето кредо: кулинарното творение е самостоятелно изкуство, също както живописта или литературата. За него гастрономията не се състоеше само в задоволяване на вкусовите усещания, а включваше художествено измерение. Повече от готвач, той се определяше като творец, сравнявайки своята работа с тази на писателя пред бялата страница, и твърдеше, че практикува „авторска кухня“.

„Отвъд обикновената занаятчийска работа, искам моята кухня да разказва истории и да провокира емоции“, декларираше той.

От тази гледна точка авторът се връщаше към изворите на своето творение, за да идентифицира корените на изкуството си. Как се формираше неговата интуиция? В рамките на какъв процес той комбинираше определен вкус с друг, за да постигне непознато усещане? Каква роля изпълняваше композицията на ястието, както и неговият естетически аспект?

„Любопитен съм за всичко — признаваше той. — Подхранвам моето творение, като посещавам музеи, изложби на художници, като слушам музика, като гледам филми и като съзерцавам пейзажи, но главният ми извор за вдъхновение е съпругата ми Франческа. Затварям ресторанта за цели три месеца, за да се оттегля в ателието си в Калифорния. Имам нужда от този промеждутък от време, за да се възстановя и да подготвя новите рецепти, които ще предложа в «Император» през следващата година.“

Мадлин се изненада от броя на главите, посветени на цветята. Джонатан обилно ги използваше в своята кухня, съобразяваше една част от рецептите си с техните вкусови дадености: бонбони от захаросана латинка, хрупкави хапки от гъши черен дроб с конфитюр от рози, жабешко бутче, карамелизирано с теменужки, сорбе от мимоза и целувки с люляк, заледени бонбони с мак от Немур…

Мадлин усети, че коремът й стърже. Четивото я накара да се почувства гладна! Без да вдига шум, тя се измъкна от леглото и се обгърна със завивка, а след това отиде в американската кухня, от която имаше изглед към покривите. Сложи чайника на печката и отвори хладилника, за да потърси нещо за гризкане.

Хм, няма богат избор…

Разтърси се из шкафовете и успя да открие наченат пакет „Гранола“62. Докато чакаше водата да заври, тя хрупна бисквита и разгледа приложенията на „Изповеди на влюбения кулинар“, където бяха събрани някои от рецептите, които създадоха репутацията на нюйоркския ресторант на Лампрьор. По времето, когато Джонатан господстваше в кухнята, „Император“ предлагаше всяка вечер кулинарно пътешествие, организирано около двайсетина ястия, сервирани на малки порции, по ред, достоен за сценарий на филм, включващи изненада и все нови и нови идеи.

С чашата чай в ръка Мадлин се настани пред екрана на лаптопа. През стъклото на прозореца тя гледаше къдравите снежинки, които се топяха, падайки върху покривите. Донякъде въпреки желанието си, младата жена изпитваше все по-силно привличане към Лампрьор и се вълнуваше от тайната, която обграждаше внезапното му слизане от гастрономическата сцена. Защо един все още млад мъж, на гребена на славата и на върха на своето изкуство, избира изведнъж да опропасти кариерата си?

В Гугъл тя написа името „Джонатан Лампрьор“, последвано от „затваряне на неговия ресторант“, и се задълбочи в търсенето си…

— Ти вече не обичаш мама, нали? — запита Чарли.

Комбито остин се движеше покрай изрязания бряг на Тихия океан. Джонатан и неговият син бяха станали призори. Те напуснаха Сан Франциско по Магистрала 178, като пресякоха последователно плажа с черен пясък на Мюир Бийч и бохемското село Болинас, чиито жители от десетилетия разрушаваха всички информационни табели, за да се предпазят от масов туризъм.

— Е, обичаш ли още мама? — повтори въпроса си хлапакът.

— Защо ме питаш? — рече Джонатан и намали звука на радиото.

— Защото знам, че й липсваш и че тя иска отново да заживеем тримата.

Джонатан тръсна глава. Той винаги бе отхвърлял от съзнанието на сина си мисълта, че раздялата с майка му би могла да бъде временна. От опит знаеше, че детето често продължава да пази тайната надежда родителите му да се съберат един ден и не искаше Чарли да се обляга на тази илюзия.

— Забрави подобна идея, скъпи. Няма да стане така…

— Ти не ми отговори — отбеляза момчето. — Обичаш ли я още, поне малко, а?

— Слушай, Чарли, знам, че ти е трудно и че страдаш от това положение. Моите родители се разделиха, когато бях на твоята възраст. Също като теб бях много тъжен и ги обвинявах, че не са направили усилие да се помирят. Признавам искрено, че ние тримата бяхме по-щастливи, когато майка ти и аз се обичахме. За съжаление, любовните истории не са вечни. Така става. Важно е да разбереш, че това време вече е зад нас и че няма да се върне.

— Хм…

— Ние с мама много се обичахме и ти си плод на тази любов. Дори само заради това аз никога няма да съжалявам за този период.

— Хм…

Пред сина си Джонатан никога не критикуваше Франческа в ролята й на майка. Впрочем ако можеше да я упрекне, че е била невярна съпруга, то за Чарли тя беше великолепна майка.

— Противно на онова, което свързва двойката, връзките между родители и деца траят цял живот — продължи той, повтаряйки дословно съветите на психиатрите, които беше чел. — Ти не трябва да избираш между нас: майка ти ще бъде винаги твоя майка, а аз ще бъда твой баща. Ние двамата сме отговорни за образованието ти и ще те придружаваме в щастливите моменти на твоето съществуване, както и в трудните часове.

— Хм…

Джонатан гледаше пейзажа отвъд стъклото. Лъкатушещ и див, пътят криволичеше покрай океана. С раздробените, спускащи се отвесно към водата скали, брулени от вятъра, това място напомняше повече за Бретан и за Ирландия, отколкото за Калифорния.

Той се чувстваше виновен, че не успяваше да говори на сина си с по-правдиви думи. За Чарли раздялата между родителите му беше брутална и неочаквана. Досега Джонатан внимаваше никога с него да не влиза в детайли относно отношенията с майка му, но дали това беше правилното решение? Да, без съмнение: как да обясниш на едно дете сложността на съпружеските връзки и разрушенията, причинени от измяната? Въпреки всичко той рискува с едно уточняване:

— Не се отказвам от нищо от миналото, но един ден разбрах, че майка ти не е вече жената, която смятах, че познавам. През последните години от нашия брак аз съм бил влюбен в една илюзия. Разбираш ли?

— Хм…

— Стига с твоите „хм“! Разбираш ли или не?

— Не съм много сигурен — отговори детето и направи странна муцуна.

По дяволите, защо му казах това?… — съжали Джонатан.

Изпревариха стадо крави и стигнаха там, закъдето бяха тръгнали: малкото рибарско селище Бодега Бей. Разположено на шейсет километра северозападно от Сан Франциско, то бе получило световна известност благодарение на режисьора Алфред Хичкок, който тук бе снимал повечето сцени от филма си „Птиците“.

В тази зимна утрин крайбрежното селище бавно се оживяваше. Паркираха на почти празния паркинг. Чарли излезе от колата и изтича на понтонния мост, за да гледа морските лъвове, които се печаха на слънце и издаваха доволни крясъци.

На пристанището няколко щанда предлагаха още пърхащи ракообразни, а под навесите на ресторантите малцина „старейшини“79 се поклащаха на люлеещите се столове и въпреки ранния час похапваха огромни криви раци и clam chowders80.

Както беше обещал на сина си, Джонатан нае малко корабче със заострен корпус, което приличаше на марсилска лодка.

— Хайде, юнга, с носа напред!

Водата беше спокойна, чудесна за плаване.

Ореховата черупка се отдалечи от брега и се стабилизира на две мили от пристанището. Чарли извади въдицата и с помощта на баща си закачи червей на кукичката, преди да заметне.

Джонатан провери мобилния телефон на Мадлин, но в тази част на океана нямаше връзка. Наблюдавайки внимателно сина си, той запали цигара и дръпна за първи път, като същевременно гледаше плаващите птици, които обикаляха около кораба. Явно Хичкок се е вдъхновил от тях: мястото бъкаше от всевъзможни пернати: чайки, корморани, бекасини, гоеланди81 — крясъците им се смесваха със сирените за мъгла на плавателните съдове.

— Кажи, защо пушиш, щом от това се умира? — запита Чарли.

Джонатан се направи, че не е чул, и на свой ред зададе въпрос:

— Кълве ли?

Но детето нямаше намерение да прекрати настъплението си срещу тютюна.

— Аз не искам ти да умреш — каза то с влажни очи.

Джонатан въздъхна.

Как да се бориш срещу подобни доводи?

Той капитулира, смачка цигарата си, след като всмукна дима за последен път.

— Доволен ли си?

— Доволен! — отговори хлапето и лицето му просия.

Чарли отвори вратата на дома си и се спусна към салона.

— Виж, чичо Маркус! Хванах две риби!

Разплул се на канапето, клатейки крака, канадецът пушеше цигара с канабис, дебела като фунийка за пържени картофки.

— Странно мирише — рече момчето и си стисна носа. Маркус скочи и скри наркотичната цигара, като я захвърли в кашпата, която стоеше върху ниската масичка.

— Хей, здравей, момченце.

Но Джонатан го порази с поглед.

— Колко пъти ще ти повтарям…? — подхвана той, побеснял от яд.

— Добре де, никой не е умрял — защити се вяло канадецът.

— С твоите дивотии ще ми отнемат правата да се грижа за сина си, така че, да, има смъртен случай!

Джонатан отвори всички прозорци, за да проветри, а в същото време Чарли извади от хладилната чанта още пърхащи костур и малък морски език.

— Те са съвсем свежи! — заяви той много горд с улова си.

— Да, не приличат на чичо Маркус… — добави коварно Джонатан, за да разсмее синчето си.

Вярно е, че неговият сънаемател имаше собствена концепция за „неделното облекло“: измачкани гащета, два различни чорапа и фланелка, която този път беше украсена с листо канабис, което се открояваше върху ямайското знаме.

— Искаш ли плод? — запита Джонатан, подреждайки в хладилника останалата част от провизиите, които беше взел за пътуването.

— Всъщност предпочитам чичо Маркус да ми направи троен сандвич…

— Хубаво — рече готвачът неопределено.

— Почти е готов! — отзова се Маркус и извади необходимите съставки от шкафа.

Чарли си облиза устните и скочи върху една от табуретките, които заобикаляха бара.

Маркус старателно намаза с масло първата филийка бял хляб, замесен с мед, посипа я с какао, преди да я покрие с втора, поръсена с кондензирано мляко, а след това прибави и трета, покрита с кленов сироп.

Чарли захапа сандвича и възкликна с пълна уста:

— М’ого е вкушно, благодаря!

Горд от комплимента, Маркус си приготви същата закуска.

— Ще си направиш ли, Джон?

Джонатан отвори уста, за да откаже — невъзможно е да погълне тази хиперкалорична смес, — но си промени мнението. Защо да обръща гръб на всички удоволствия и на всички моменти на единомислие с Маркус и със сина си? В крайна сметка канадецът имаше много недостатъци, но той внасяше малко веселие и оригиналност в техния дом. И най-вече нямаше равен, който така да успява да разсмее Чарли, докато самият той, затворен в тъгата си, не беше най-лъчезарният баща, за когото един син можеше да мечтае.

— Защо пък не в края на краищата! — съгласи се той и се присъедини към тях на масата.

Сервира на всички по чаша чай Пу’ър, а след това пусна малкото радио и го нагласи на станция, специализирана за калифорнийски рок. Така че в ритъма на инструментите на „Йигълс“85, „Тото“86 и „Флийтуд Мак“87 си излапаха следобедната закуска.

— Знаеш ли какво? Ще запиша знаменития „сандвич трио на чичо Маркус“ в листата на десертите в ресторанта — пошегува се Джонатан. — Сигурен съм, че ще се търси!

Чарли се смееше от сърце, но повдигна очи:

— Защо си разлепил всичките тези снимки? — учуди се детето, като посочи фотосите на Мадлин, които покриваха стената на кухнята.

Джонатан се почувства хванат натясно. От два дни той беше воден от любопитството, но сега му беше трудно да разбере логиката и смисъла на поведението си. Защо животът на тази жена го беше привлякъл толкова? Защо се чувстваше натоварен с нещо като мисия?

— Прав си, ще ги махна — рече почти облекчен от взетото рационално решение.

— Ще ти помогна — предложи Маркус.

Двамата мъже станаха и започнаха да свалят една по една снимките, които покриваха стаята.

Мадлин във Венеция, Мадлин в Рим, Мадлин в Ню Йорк…

— Я, видя ли? Това е Кантона…

— Какво?

Маркус му подаде снимката, която току-що бе отлепил. С кожено яке и вталена шемизета Мадлин се усмихваше пред торта за рожден ден, украсена с двайсет и девет свещички. Събитието датираше отпреди пет или шест години. Тя беше чувствително по-млада, но и не толкова елегантна и женствена, колкото жената, която Джонатан беше срещнал на летището. По онова време имаше по-кръгло лице, момчешки вид и грозни тъмни кръгове под очите.

Снимката беше направена в офис: виждаха се прибрани в папки досиета, малко поовехтял компютър й химикалки, маркери и ножица, подредени в чаша. Независимо че изображението не беше с добро качество, можеше да се различи закаченият на стената постер на Ерик Краля88, облечен с фланелка на „червените дяволи“.

— Знаеш ли къде е направена тази снимка? — запита Маркус.

— Не.

— Според мен в полицейски участък.

— Защо?

Той посочи черен и жълт силует, мяркащи се в дъното.

— Тези двамата са ченгета.

— Глупости!

— Можеш ли да увеличиш снимката?

— Слушай, да не се намираме в сериала „От местопрестъплението“…

— Опитай!

Невярващ, Джонатан грабна лаптопа, на който беше извадил всички снимки на Мадлин, и кликна върху заставката за отварянето на фотошопа, а после задвижи вариообектива. Естествено, равнището на изображението не беше съвършено, но се различаваха много повече детайли.

Не беше невъзможно жълтите петна в дъното на екрана да отговаряха на светлоотразителните жилетки, които носеха някои английски полицаи. Но не беше съвсем сигурно. Докато разглеждаше различни детайли от снимката, друга подробност привлече вниманието му: трите букви GMP, които се мъдреха на чашата на Мадлин.

— GMP? Говори ли ти нещо?

Джонатан отвори прозорчето на навигатора и изписа GMP_ Полиция. Първият резултат отпращаше към сайта на_Greater Manchester Police_: полицията в графство Манчестър.

— Ти си прав, наистина се намираме в полицейски участък.

— Много хора ли познаваш, които празнуват рождения си ден в полицейски участък?

Въпросът остана висящ няколко секунди. Отговорът се налагаше от само себе си: в недалечното минало младата жена е била ченге!

Джонатан разбра, че е открил ключа към загадката, която криеше Мадлин. Но именно сега, когато достигна целта си, беше обхванат от съмнение. С какво право се ровеше сред нейните тайни? Отлично съзнаваше, че човек не навлиза в миналото безнаказано и…

— Гледай!

Обсебвайки компютъра, Маркус беше взел решението вместо него. Беше написал в „Гугъл“ „Мадлин_Грийн_Полиция_Манчестър“.

Получиха се стотици резултати, но първият, който се набиваше на очи, беше статия от пресата, публикувана във вестник „Гардиън“:

Фин и гъст сняг падаше от няколко минути над VII район. Скован от нощния студ, кварталът Фобур дю Рул беше пустинен.

Шофьорът на бяло Пежо Партнер даде мигач и колата се оказа в двойна редица по средата на улица „Бери“. Увит в канадката си с голяма качулка, женски силует излезе от буржоазната сграда и се вмъкна в камионетката.

— Пусни парното, замръзвам! — нареди Мадлин и си закопча колана.

— Пуснато е до дупка — отговори Такуми и потегли. — Хубаво ли прекарахте неделята?

Младата жена избегна да отговори на въпроса и си нахлузи вълнените ръкавици, докато кабината се стопли.

Такуми не настоя. Колата се спусна по улица „Артоа“ и зави надясно, за да излезе на улица „Ла Боети“, а след това и на „Шан-з-Елизе“.

Мадлин разхлаби шала си, извади пакет цигари от джоба си и запали една.

— Мислех, че сте се отказали…

— Стига толкова! Няма да се бъркаш и ти! Знаеш ли какво казваше певецът Серж Гинсбург. „Пия и пуша: алкохолът консервира плодовете, а пушекът — месата.“

Такуми се замисли няколко секунди и отговори:

— Първо, той си е присвоил този цитат от Хемингуей…

— … и второ?

— Второ, и двамата са мъртви, нали?

— Много добре, ако нещо те смущава, отиди да работиш другаде или ме дай под съд, че те правя пасивен пушач!

— Казах това за ваше добро — спокойно отбеляза Такуми.

— Слушай, имаш ли нещо против да ме оставиш на мира? И смени тази станция! — нареди тя и посочи радиото, откъдето се носеше японска версия на „Колко те обичам“, изпълнена от самия Джони Холидей.

Азиатецът извади своето CD, а Мадлин затършува по вълните, докато намери станция за класическа музика, която излъчваше „Бергамска сюита“90. Музиката малко я поуспокои. Тя се обърна към прозореца и загледа снега, който започна да се натупва по тротоарите.

На кръговото кръстовище при вратата „Дофин“ Такуми пое по пътя, който отвеждаше към периферията. Мадлин беше станала накриво, както понякога й се случваше, но лошото й настроение никога не траеше дълго. Той дискретно се прозя. Тези нощни пътувания до Ренжи го очароваха. Жалко само, че трябваше да става така рано… Впрочем не всички цветари си даваха толкова труд. Голяма част от „колегите“ им се задоволяваха да получават цветята директно в магазините си, след като ги бяха поръчали по интернет! Мадлин го убеди, че това не е правилният начин да се упражнява занаята и че първото качество на добрия цветар е да търси и да намира съвършения продукт.

Заради снега пътят беше малко хлъзгав, но това не разваляше удоволствието на Такуми да кара нощем в Париж. Несигурността на движението създаваше атмосфера на опиянение и нереалност. Той продължи по шосе А6 в посока към летище „Орли“ и скоро стигна пред будката за пътна такса, въвеждаща към най-големия пазар за свежи продукти в света.

„Ренжи“ очароваше Такуми. „Търбухът на Париж“ предлагаше половината от рибите, плодовете и зеленчуците, консумирани в столицата. Оттук се снабдяваха най-добрите ресторанти и най-взискателните търговци. Предишната есен, когато родителите на младия японец дойдоха във Франция, това беше първото посещение, което той им организира, доведе ги тук, дори преди да се качат на Айфеловата кула. Мястото беше впечатляващо: истински град, обитаван от хиляди, със свой собствен полицейски участък, своя гара, свои пожарникари, свои банки, свой фризьор, своя аптека и свои двайсет ресторанта! Той обичаше тази възбуда между четири и пет часа сутринта, когато дейностите достигаха пика си сред балета от камиони, които биваха товарени и разтоварвани във вселената от миризми и вкусови усещания.

На контролния пункт Мадлин представи своята карта на купувач, за да проникне на пазара, и Такуми паркира камионетката между авеню „Мареше“ и авеню „Вийет“, на един от покритите паркинги на сектора, предназначен за градинарите и цветарите.

Те избраха висока количка и влязоха в огромния павилион от стъкло и стомана. Двайсет и двата хиляди квадратни метра на павилион С1 бяха посветени само на цветята. Автоматичните врати се отвориха и двамата се озоваха в друг свят, където сивотата на всекидневието отстъпваше място на симфония от багри и миризми.

Ободрена от зрелището, Мадлин си потърка очите, разбуди се напълно и влезе в салона с решителна крачка. Върху пространство, равно на повече от три футболни игрища, петдесетина търговци на едро съжителстваха в този огромен хангар, където пасажите носеха имена на цветя: алея на мимозите, на ирисите, на анемониите…

— Здравей, красавице! — посрещна я Емил, отговорникът на щанда, от който тя купуваше голяма част от продукцията.

Със сламената си шапка, градинските ножици, гащеризона и мустаците си като кормило на велосипед, Емил Фошлеван беше институция. Появил се в „Ренжи“ още при откриването на пазара през 1969 г., той познаваше всички кодове и механизми.

— Да ти приготвя ли късо без захар? — рече и сложи няколко монети в машината за кафе.

Мадлин му благодари с кимане на глава.

— И чай за Катсухи? — попита той, гледайки с подозрение протежето на цветарката.

— Казвам се Такуми — отвърна студено азиатецът — и по-скоро ще изпия едно капучино.

Емил не се поколеба:

— И капучино за Тсашуми!

Младият мъж пое чашката си, без да каже нищо, и сведе глава, разстроен, че не е обект на уважение от страна на търговеца.

— Някой ден трябва да го цапардосаш с юмрук по муцуната — пошепна му Мадлин, докато Емил се беше насочил към нови клиенти. — Не мога да направя това вместо теб.

— Ама… той е старец.

— Три глави е по-висок от теб и тежи два пъти, колкото е теглото ти! Ако това може да те успокои, тормозът над мен продължи шест месеца. Всеки път, когато ме видеше, ме наричаше „Розбив“ или „Мома англичанка“.

— И как сложи край?

— Като му изсипах врялото кафе пред муцуната. Оттогава се отнася с мен като с принцеса.

Такуми се почувства безпомощен. В страната, където беше роден, хората всячески се опитваха да избягват конфликтите, противопоставянията и агресивността.

— Но… защо тук стават такива работи?

— Навсякъде стават — каза тя, смачквайки пласмасовата чашка, преди да я хвърли в кошчето. — И ако искаш да чуеш моето мнение, трябва да се сблъскаш с подобни ситуации, за да станеш мъж.

— Но аз съм мъж, Мадлин!

— Да, но не такъв, какъвто би искал да бъдеш.

Тя го остави да размишлява и отиде да намери Беранжер, една от продавачките на Фошлеван, с която премина през различни щандове. Купи два вързопа зеленина, упорито води преговори за цената на лалетата, паричките и камелиите, но отстъпи в наддаването за три великолепни букета рози от Екватора. Добре се оправяше в „алъш-вериша“ и държеше да купи цветята за толкова пари, колкото те наистина струваха. Такуми отиде, да натовари първата покупка и се присъедини към шефката си в помещението, предназначено за растенията.

С експертен поглед Мадлин се спря на бегонии и незабравки в саксии, докато, тъй като празниците в края на годината го изискваха, помощникът й се погрижи за коледните звезди, които бяха джел, бял имел, поинсетия и кукуряк.

Остави на неговия вкус и прочистващите въздуха растения, които се радваха на нарастващ успех в предприятията, но според нея те бяха скучни до смърт, трябваше й повече време, за да избере белите и пастелните орхидеи, на тях дължеше репутацията на своя магазин.

След това бързо наобиколи парника, където се намираха „джаджите“, които даваха възможност на нейните клиенти да поднасят забавни и не много скъпи подаръци: парфюмирани свещи, „хищни“ растения, малки кактуси във формата на сърце, листа от кафе, посадени в чаши за еспресо…

В отделението за декорации тя се поддаде на внезапното желание да купи един ангел от ковано желязо, който щеше да предизвика фурор на витрината й. Такуми я следваше и попиваше словата й. Въпреки крехкия си силует той смяташе за чест да изпълнява най-трудните задачи и теглеше количка, която ставаше по-тежка след всяко спиране, вдигаше с една ръка чувал с торна пръст от десет килограма или огромни кашпи от теракота.

Вятърът виеше над парниците. През стъклата се виждаха блестящите снежинки, които се спускаха от небето и покриваха асфалта с бяла и ледена наметка.

За да отсрочи момента на схватката със студа, Мадлин удължи престоя си в приветливия пашкул. Покупката на предвестници на пролетта — зюмбюли, жълти нарциси, кокичета — я измъкна от меланхолията. За нея, която ненавиждаше периода на празниците, началото на зимата беше най-тъжният момент на годината, но също така и времето, когато тя изпитваше най-голяма нужда да види как животът се възвръща. Именно това беше за Мадлин истинското обещание на Коледата…

Такуми с усилие затвори багажника. Камионетката беше препълнена до пръсване.

— Хайде, ела, ще те черпя закуска! — предложи Мадлин.

— Най-после нежна думичка!

Те щурмуваха вратата на „Корделиери“ — бистрото, разположено в центъра на градинарския сектор. Около бара множество клиенти дискутираха щяло и нещяло, прекрояваха света пред чаша червено или бяло вино. Някои бяха погълнати в четене на „Паризиен“, други попълваха фишовете за лотото или за конните надбягвания. Немалко от разговорите се въртяха около близките президентски избори: ще бъде ли преизбран Саркози? Дали левицата е предложила по-добър кандидат?

Те седнаха на маса, която се намираше на не толкова шумно място. Мадлин поръча двойно еспресо, а Такуми беше съблазнен от мазен кебап.

— Стомахът ти навярно функционира много добре! Четеш ми морал за пушенето, а ти трябва да внимаваш за своя холестерол!

— Отворен съм към всички култури — оправда се азиатецът и отхапа голямо парче от сандвича.

Младата жена си свали ръкавиците и разкопча канадката, от която извади телефона на Джонатан.

— Още не сте го изпратили — констатира японецът.

— Наблюдателен си.

— Впрочем никак не се учудвам.

— Създавам ли ти проблем? — изрепчи се тя отбранително.

— Не, бях сигурен, че историята на Лампрьор ви заинтригува…

Тя смекчи тона и привидно колебаеща се, му подаде лист хартия, който през нощта беше извадила на принтера.

— Тъй като си живял в Съединените щати, чул ли си нещо по този въпрос?

Обзет от любопитство, Такуми взе в ръце статията и прочете:

— Не знаех, че четете подобна преса — каза той и си сложи очилата.

— Спести ми стрелите си, ако обичаш!

Четирите снимки, които илюстрираха статията, не оставяха никакво съмнение за възможните интерпретации. Те бяха направени на 28 декември 2009 г. в Насау, на Бахамските острови. На тях се виждаше Франческа в компанията на някой си Жорж ла Тюлип. Двойката беше заловена от папарак в райско местенце, наречено Кейбъл Бийч. Макар и „откраднати“, фотосите имаха естетически вид. В светла памучна рокля, бившата манекенка крачеше ръка в ръка с любовника си по плаж от чист пясък, край тюркоазени и блестящи води. Поведението им издаваше техните чувства: усмихваха се и флиртуваха съучастнически — сякаш са сами на света. На последната снимка двете влюбени гълъбчета нежно се целуваха на терасата на кафене с колониална архитектура.

В тази серия от пози имаше нещо сладникаво и ретро, което напомняше за рекламите на Калвин Клайн от 90-те години на XX в.

Обикновено повече склонна да разкрива мъжките забежки, скандалната преса не изглеждаше дружелюбна към „лудориите на Франческа“. Трябва да се каже, че в този лицемерен и двуличен свят всички съставки бяха налице, за да се предаде на измяната измерение на антична трагедия. От една страна, прелюбодейката с фатална красота, която заминаваше на края на света, за да измами съпруга си с най-добрия му приятел. От друга, верният мъж, останал в Ню Йорк, за да се грижи за сина си, и същевременно опитващ се да спаси ресторанта в опасност. Последна, но не най-маловажна, ролята на любовника се изпълняваше с представителност от Жорж ла Тюлип. Човекът беше висок, кестеняв, тайнствен, съблазнител. „Красиво копеле“, което въпреки смешното си име91 имаше фрапираща прилика с Ричард Гиър от най-хубавите му години.

Когато човек се зачетеше по-внимателно в статията, разбираше, че Жорж ла Тюлип е работил като първи помощник на Джонатан в „Император“: той беше най-близкият му сътрудник, а също и негов приятел. Преди да срещне Джонатан, Жорж обикаляше филмовите кастинги и същевременно продаваше хотдог в амбулантна количка, с каквито е пълно в Манхатън. Джонатан имаше способност да разкрива потенциалните възможности на хората. Той подготви Жорж и го направи свой адютант, донесе му стабилност, материално благополучие и CV, което му създаваше сигурност, че ще намира работа до края на дните си. За да му благодари, Жорж беше откраднал жена му…

— Какво мислиш?

— Мисля си, че понякога жените са кучки — отговори Такуми.

— Ако говориш такива простотии — промърмори Мадлин, — смятам да престана да те водя по заведения и…

Но младият японец не я остави да завърши изречението:

— Чакайте! Това име: Жорж ла Тюлип, съм го чувал някъде. Дали не сме му продавали цветя?

— Не, не вярвам. С подобна фамилия щях да го запомня! И освен това бих се учудила, ако той се разхожда из Париж…

Но Такуми не се отказа от идеята си.

— Носите ли компютъра си с вас?

Мадлин въздъхна и извади от чантата си електронния бележник, в който беше записала постоянната си клиентела.

Такуми премести екрана пред себе си и написа „Ла Тюлип“. Не чака дълго и прочете появилите се данни:

— Изпратих му букет пурпурни далии преди осем месеца. Поръчка, която ни възложи вашият колега от XVI район Изидор Брокус. Аз попълних фактурата на името на ресторанта, затова презимето му не ви говори нищо.

— А ти спомняш ли си го?

— Не, оставих цветята на един служител.

Мадлин не можеше да повярва на очите си. Не само Жорж ла Тюлип беше наел отново ресторант, но и живееше в Париж. Няма съмнение, че светът е голямо село…

— Добре, да вдигаме платната — даде нареждане тя. — Ще си доядеш кебапа в колата, но внимавай да не намеря следа от мазнина по седалките!

— В магазина ли се връщаме?

— Да, ти отиваш там; аз имам намерение да направя посещение на „Фанфан Лалето“.

— Но под какъв претекст?

— Мислиш ли, че трябва да имам претекст, за да поговоря с мъж?

Хипнотизиран от екрана на своя компютър, Джонатан препрочиташе за трети път статията от вестника.

Джонатан си почеса главата: тази история несъмнено беше държала в напрежение Великобритания в продължение на месеци, но не бе прекосила Атлантическия океан.

— Чувал ли си да се говори за аферата „Алис Диксън“ или за Палача от Ливърпул? — за всеки случай той запита приятеля си.

— Никога — увери го канадецът.

Естествено. Няма какво да размишлява: хора като Маркус живееха в нереален свят, далеч от действителността. Свят, в който Бил Клинтън беше все още президент, Берлинската стена си стоеше на мястото, там непрестанно се играеше на флипер и на „Пъкмен“93 по баровете.

Идеята възникна от само себе си. Джонатан включи клетъчния телефон на Мадлин и стигна до софтуера, защитен от парола.

ENTER PASSWORD

Той написа „Алис“ и програмата тутакси го прие…

Телефонът съдържаше стотици документи по аферата „Диксън“: бележки, статии, снимки, видеа. Последователно, след като ги оглеждаше на екрана, Джонатан ги прехвърляше в своя компютър, за да ги осмисли внимателно по-късно. В началото реши, че тези файлове представляват нещо като огромно пресдосие за отвличането и убийството на момичето, но колкото повече напредваше, той разбираше защо Мадлин беше сторила всичко необходимо, за да защити данните. Младата жена беше сканирала и копирала всички елементи от досието, представляващо последното й дознание. Тук се намираха собствените й бележки, списъците на взетите отпечатъци от пръсти, разпитите на заподозрените, филмирани по време на задържането им, снимките и точните описания на веществените доказателства, десетки страници с разпити на съседи. Цял куп документи, белязани с печата на „Greater Manchester Police“, които въобще не трябваше да напускат полицейския участък или съдебната зала…

— Какво е това, тате? — запита Чарли, обезпокоен от гледката на серия кървави снимки върху компютъра на баща му.

— Не гледай, скъпи, не са неща за деца — отговори Джонатан и обърна екрана на друга страна.

Той провери скоростта на сваляне на данни. Въпреки че имаше Wi-Fi технология на безжичната мрежа, свалянето не ставаше много бързо и оставаше работа за още най-малко два часа.

— Хайде, ела! Ще поиграем баскет с чичо Маркус — предложи с жизнерадостен глас.

Те излязоха на един от оградените с телени мрежи терени, които се точеха покрай „Левис Плаза“. Играта беше оспорвана. Чарли се бореше с все сили, вкара двайсетина коша и се върна грохнал в къщи. Взе душ, похапна малко риба и заспа пред епизод от „Двама мъже и половина“.

Джонатан го занесе в стаята му. Навън беше паднала нощта. Маркус отново запали наркотичната си цигара, наслаждаваше й се на терасата, сякаш пушеше хаванска пура, и оживено разговаряше с папагала.

Джонатан претърси хладилника и намери бутилка черешова водка, подарена му от руски клиент. Активирайки екрана на компютъра, той си сипа чаша от този еликсир, който според етикета бе дестилиран върху брезови въглища и е прецеден през сито от диаманти.

Провери дали всички данни са пренесени върху твърдия му диск. Мадлин бе отнесла не десетки, а стотици документи. Общо близо хиляда парчета, които оформяха зловещ и трагичен пъзел. Видимо младата жена се беше отдала на тази афера в продължение на шест месеца, беше работила нощ и ден, така че накрая бе оставила там здравето и разума си. Мръсна история, която като нищо можеше да й вземе живота…

Джонатан отвори последните пренесени снимки; бяха нетърпимо ужасяващи. Обхвана го силно колебание. Имаше ли наистина желание и смелост да се набърка в история за изчезване и убийство на дете?

Отговорът беше не.

Обаче, след като изпи чашата водка, си сипа втора и се потопи в ада.

Мадлин повиши тон:

— Трябва да ми обясните ясно нещата, тъй като продължавам да не разбирам. Защо сте чакали ОСЕМ ДНИ, за да обявите изчезването на дъщеря ви?

Седнала пред нея, бледа и със слепнали коси, Ерин Диксън се гърчеше на стола. Чувстваше се зле, трепереше, мигаше виновно и мачкаше пластмасовата си чаша за кафе.

— Знаете какви са подрастващите, по дяволите! Отиват, връщат се. И освен това вече ви казах: Алис винаги е била независима, тя сама се оправяше, тя…

— Тя е само на ЧЕТИРИНАЙСЕТ ГОДИНИ! — прекъсна я студено Мадлин.

Ерин тръсна глава и поиска разрешение да излезе, за да изпуши цигара.

— И дума да не става! — отсече полицайката.

Присви очи и направи пауза. Жената, която разпитваше, беше трийсетгодишна (на нейната възраст), но й липсваха няколко зъба и лицето й, осветено силно от студената светлина на плафониерата, беше опустошено от умора и синини.

Намираше се от час в полицейското управление и беше преминала през всички етапи: първо сълзи, когато съобщи за изчезването на дъщеря си, после агресия и гняв, тъй като разпитът се проточи, а тя се оказа неспособна да обясни в две смислени изречения защо е изчакала цяла седмица, преди да бие тревога.

— А баща й какво мисли?

Ерин повдигна рамене.

— Много отдавна той изчезна… Право да си кажа, дори не съм сигурна в самоличността му. По онова време спях наляво и надясно, без да вземам мерки…

Внезапно Мадлин се раздразни силно. Беше работила пет години в отдела за наркотици и добре познаваше това поведение: тази превъзбуда, неуловимият поглед бяха очевидни знаци за липсата на дрога. Следите около устните на Ерин бяха изгаряния, причинени от лула от пирекс95. Госпожа Диксън беше пристрастена към крека96. И точка.

— Добре, да вървим, Джим! — реши Мадлин, грабна якето и служебното си оръжие.

Докато тя се отби в кабинета на началника си, нейният съекипник отведе Ерин до паркинга и й запали цигара.

Беше десет часът сутринта, но покритото с тъмни облаци небе създаваше впечатление, че нощта продължава.

— Получихме отговор от централната система за спешни повиквания — обяви Джим, след като затвори мобилния си телефон. — Болниците не разполагат с досие на името на Алис Диксън.

— Бях готова да се обзаложа — отговори Мадлин и смени скоростта.

Форд фокусът внезапно направи остро отклонение на мокрия път. Със светещ буркан и виеща сирена, колата се носеше към северните квартали. Дознателката държеше лявата си ръка на волана, а с дясната нагласяше радиото. Тя координираше първите необходими мерки: разпространение на снимката на Алис по всички полицейски участъци в страната, съобщение за изчезването до пресата и до редакциите на телевизионните новини, спешно искане да бъде мобилизиран екип от криминалната лаборатория…

— Карай по-внимателно, ще ни пратиш по дяволите! — оплака се Джим, когато Мадлин опасно едва не се качи на тротоара.

— Не ти ли се струва, че изгубихме достатъчно време?

— Така е, но за десет минути нищо няма да се…

— Страхотен глупак си!

Двете ченгета пристигнаха до кръстовището на квартал за простолюдието. С редиците от къщи от червени тухли, които се простираха, докъдето стигаше погледът, Чийтъм Бридж беше архетип на пострадало от бедствие старо индустриално предградие. През последните години лейбъристите бяха вложили много пари, за да обновят североизточните квартали, но Чийтъм Бридж не се възползва особено от това разкрасяване. Много жилища бяха изоставени, повечето градини пустееха, а кризата, която тормозеше английската икономика, не обещаваше скорошно поправяне на нещата.

Ако секторът не заемаше видно място в туристическите справочници, то какво да кажем за Фарм Хил Роуд, карето от сгради, където живееше майката на Алис? Това беше истински анклав на мизерията, прояждан от престъпност. Мадлин и Джим последваха Ерин Диксън сред редица от съборетини, превзети от самонастанили се бездомници, от проститутки и от продавачи на дрога.

Когато влезе в бараката, Мадлин усети, че й се повдига. Помещението беше угнетяващо и отблъскващо: дюшек направо на пода, прозорци, облепени с картони и с шперплати, смрад на развалена храна… Очевидно Ерин беше подредила своя апартамент като „пушалня“, за да събере малко пари от наркоманчетата, които се навъртаха наоколо. Дори да е предположила, че полицията ще си напъха носа в дома, тя не си беше направила труда да прикрие очевидното: ръчно изработена лула, специално предназначена за пушене на наркотик, стоеше под прозореца редом с празни бутилки от бира и пепелник, в който лежеше почти допушена цигара с хашиш.

Мадлин и Джим размениха тревожни погледи: като се има предвид колко подозрителни лица бяха посещавали мястото, дознанието нямаше да бъде лесно. Те се качиха на втория етаж, отвориха вратата на стаята на Алис и…

Тук всичко се различаваше от видяното в останалата част на къщата. Стаята беше скромна и добре подредена с бюро, етажерки и книги. Благодарение на ароматизатор приятен мирис на ирис и на ванилия се носеше из въздуха.

Друг свят…

Мадлин вдигна очи и разгледа внимателно стените на стаичката, декорирани с билети и програми за спектакли, на които Алис беше присъствала: опери — „Кармен“ и „Дон Жуан“ в „Лаури театър“, пиеса — „Стъклената менажерия“97 в „Плейхаус“, балет — „Ромео и Жулиета“98 в сградата на Филхармоничния оркестър на Би Би Си.

— Извънземно ли е това момиче или що? — запита Джим.

— Да — изсумтя Ерин. — Тя… Тя винаги си е била такава: винаги вглъбена в книгите, рисуването и музиката… Питам се на кого ли се е метнала.

Не на теб във всеки случай — помисли си Мадлин.

Полицайката беше хипнотизирана от откритията си. От двете страни на бюрото имаше репродукции на картини: „Автопортрет“ на Пикасо, датиращ от синия му период, и знаменитата „Ключалката“ на Жан Оноре Фрагонар99.

Джим разгледа заглавията на книгите върху етажерките — класически романи, театрални пиеси.

— Познаваш ли много хлапета от Чийтъм Бридж, които четат „Братя Карамазови“ и „Опасни връзки“100? — запита той, прелиствайки двете томчета.

— Познавам поне едно — отговори Мадлин разсеяно.

— Кое?

— Аз.

Тя прогони спомена от съзнанието си. Раните от детството й бяха още живи и сега не беше време да оплаква съдбата си.

Нахлузи латексови ръкавици, след което отвори всички чекмеджета и претърси цялата стая.

В шкафовете Мадлин намери десетина пакета бисквити с какао и ванилия — „Орео“, — както и малки пластмасови бутилки „Нескуик“ с ягодово мляко.

— Тя се храни почти само с бисквити, които топи в мляко — обясни майката.

Алис си беше „тръгнала“, без да вземе нищо: цигулката й беше оставена на леглото, старият й компютър „Мак“ господстваше на бюрото, а колкото до личния й дневник, той лежеше до крака на леглото. Мадлин го отвори с любопитство и откри вътре банкнота от 50 лири стерлинги, сгъната на четири.

Гневен пламък блесна в очите на Ерин. Видимо тя се ядосваше, че не се е сетила да прерови стаята преди ченгетата.

Лошо предзнаменование — каза си Мадлин. — Ако момичето беше избягало, нямаше да остави след себе си подобна сума.

Екипът, който тя беше поръчала, пристигна. Поиска от криминалната лаборатория да претърси внимателно къщата. С пинсети, скалпели и тампони техническите специалисти взеха множество мостри, които поставяха съответно в херметични туби. Докато мъжете събираха основните веществени доказателства, Мадлин отвори класьор, в който девойката държеше някои от домашните си за училище: бележките й бяха отлични и мненията на учителите — възторжени.

Алис си беше създала културна крепост, за да се спаси от гнусното всекидневие. Използваше образованието и познанията като щит, за да се предпази от насилието, от страха и от посредствеността…

Пет полицейски коли бяха пристигнали във Фарм Хил Роуд. Мадлин размени няколко думи с отговорника на лабораторията, който я успокои, че са намерили достатъчно косми върху четката на Алис, за да имат висококачествени проби от ДНК.

След това полицайката се облегна на капака на колата и запали цигара, гледайки втренчено снимката на Алис. Беше красиво момиче, високо и слабо, което изглеждаше по-голямо за възрастта си. Полупрозрачното й лице, подчертано от дискретни петна червенина, издаваше ирландски произход. Тя имаше бадемово зеленикави очи, които напомняха портретите на Модиляни, и в които можеше да се прочете голямо отвращение, както и ясно изразено желание да скрият красотата си, тъй като в средата, където тя живееше, хубостта й носеше повече неприятности, отколкото удовлетворение.

Какво да очакваш от бъдещето, след като условията за старт в живота са толкова тежки? Как да растеш в тези долни слоеве на обществото, сред наркоманите и чалнатите, без самият ти да станеш малко смахнат?

Може би си побягнала в края на краищата? — Мадлин мислено зададе въпрос на Алис. — Може би си напуснала този покварен квартал, където се срещат само жалки отрепки? Може би си пожелала да се спасиш от тази дебилна майка, която дори не е способна да ти каже кой е твоят баща?

Но Мадлин не вярваше в този сценарий. Алис изглеждаше интелигентно и организирано момиче. Да се чупи от града? Добре. Но къде да отиде? С кого? Какво да прави?

Тя използва фаса, за да запали нова цигара.

Стаята на Алис беше съживила спомените от собствената й история. Както 99% от отрасналите в квартала деца Мадлин беше преживяла хаотично детство между изпадаща в депресии майка и баща, вкопчен в бутилката. Когато поотрасна, се закле да избяга от клоаката, да опита шансовете си другаде. Голямата й мечта беше един ден да живее в Париж! Беше добра ученичка и издържа изпитите си за следване на право, след това реалността на квартала я сграбчи отново и тя влезе в полицията, изкачвайки малко по малко стъпалата в йерархията, но същевременно оставайки плътно свързана със сивотата и тъгата на Чийтъм Бридж.

Тя не се оплакваше от съдбата си, напротив. Харесваше работата си, защото имаше смисъл: да не позволяваш на престъпниците да рушат, да помагаш на семействата да се почувстват по-спокойни в скръбта, като откриваш убийците на техните близки, понякога и да спасяваш животи. Естествено, никак не беше лесно. Тук, както и навсякъде другаде, голямо притеснение измъчваше полицаите. Те не само че не се чувстваха уважавани, но статутът им предизвикваше псувни и заплахи. Такава беше всеобщата действителност, но нещата се усещаха още по-ясно в квартал като Чийтъм Бридж. Наранени колеги криеха професията си от съседите и изискваха от децата си да сторят същото в училище. Хората обичаха ченгетата в телевизионните сериали, но заплюваха тези, които работеха в махалата им… Така че трябваше да се свиква с всекидневния стрес, да се търпи враждебността на населението и липсата на интерес от страна на началството. Да не се учудваш, когато замерят колата ти с камъни и да се примиряваш с остарялата техника: някои брички дори нямаха радио, а компютрите бяха „Пентиум II“…

На моменти беше тежко. Дълбоко вътре в себе си преживявате абсурдността на смъртните инциденти, страданията на битите жени, ужаса на прелъстените деца, болката на семействата на жертвите.

Ако се отдадяха на мрачни мисли и непрестанно живееха в напрежение, някои накрая не издържаха. Миналата година един полицай от нейния отряд беше изтрещял и без видима причина уби дребен бандит при задържането му; преди шест месеца млада стажантка се самоуби в полицейското управление със служебното си оръжие.

За разлика от много свои колеги Мадлин не беше разочарована, не изпадаше в депресии. Тя драговолно остана в „трудния“ квартал, за да порасне по-бързо в йерархията. Нито „старите кокали“, нито новопостъпилите се застояваха тук. Така се откриваха перспективи за кариера… В течение на годините тя си беше спечелила специална позиция, както и известна самостоятелност — това й позволяваше да разследва най-интересните случаи, които бяха и най-мрачни, и най-кървави.

— Момичето не се е оттеглило доброволно, нали? — попита Джим, след като се присъедини към нея.

— Не, ако беше бягство, вече щяхме да я открием, а и тя не би се отказала от 50 лири.

— Като вземем предвид колко пари има Ерин в банката, мисля че можем да се откажем от предположението за отвличане с цел откуп.

— Няма съмнение — потвърди тя, — но все пак трябва да проучим бандата от наркомани, които се въртят около нея; при тези типове винаги може да става дума за отмъщение или за рекет.

— Ще я намерим — заяви Джим, сякаш се опитваше да убеди самия себе си.

Не се намираха в Съединените щати, нито в криминален филм: в съвременна Англия неразкритите афери с изчезвания на малолетни бяха рядкост.

Две години преди това Мадлин и Джим бяха разследвали похищението на момче, отвлечено, докато играело в градината на родителите си. Веднага бе обявена тревога: в рамките на много кратко време бяха разгърнати значими сили за търсене. Благодарение на описанието на колата му похитителят беше задържан няколко часа по-късно и веднага беше започнал да дава показания. Още преди да падне нощта, откриха момченцето, завързано в една колиба, но живо и в добро здраве.

Припомняйки си този епизод, който показваше колко важно е да се действа незабавно, Мадлин избухна:

— По дяволите, каква тъпачка! — изръмжа тя и удари с юмрук по колата. — Да чака осем дни, преди да съобщи за изчезването на дъщеря си! Ще я вкарам в пандиза.

При всяко изчезване първите четирийсет и осем часа са решаващи. Ако след това време търсеният не биваше намерен, имаше голяма опасност той да не бъде открит никога.

— Успокой се! — рече Джим и се отдалечи. — Взех номера на мобилния на девойката. Ще се опитаме да проследим разговорите й.

Мадлин отново погледна снимката и гърлото й се сви. Тя виждаше в Алис по-малка сестра, дори дъщеря… Също като Ерин би могла да забременее от някой тип от квартала на седемнайсет години, когато събота вечер се връщаше от танци, на задната седалка на скапан „Ровър 200“.

Къде си? — прошепна.

Нещо, което рядко се случваше с нея, обзе я непоклатимо убеждение: Алис беше жива. Но дори да е така, Мадлин не си правеше никакви илюзии. Девойката се намираше на гадно място. Вероятно в мрачното и влажно мазе на извратеняк или в лапите на мафията, специализирала се в търговия с бели робини.

Във всеки случай едно беше сигурно.

Тя изпитваше страх.

Ужасяващ страх.

Денят изгряваше над „Телеграф Хил“. Първите слънчеви лъчи блещукаха върху хромираната повърхност на хладилника, внезапно кухнята се събуждаше от мрака и се изпълваше със светлина. Заслепен от отражението, Джонатан вдигна ръка пред лицето си.

Вече е утро…

Изтощен от безсънната нощ, прекарана пред екрана на компютъра, той разтри клепачите си. Очите му горяха, ушите бръмчаха, а мозъкът му бе пренаситен с ужаси.

Стана мъчително, включи кафе машината, но като боксьор, замаян след серия удари, постоя цяла минута, без да реагира, с празен поглед. Не можеше да се отърве от шока, предизвикан от потъването в мрачините. Потрепери; призракът на Алис, придружаван от сянката на Мадлин, все още кръжеше из стаята. В съзнанието му всичко се смеси, убийствената деменция на Палача от Ливърпул, мизерията на Чийтъм Бридж, пораженията от наркотика, двойствената природа на Дани Дойл, кръвта, сълзите, смъртта… Въпреки изпитваното отвращение имаше само едно желание; отново да застане пред компютъра, за да продължи да изследва документите от досието, които все още не беше отворил. Но Чарли скоро щеше да стане и преди да приготви закуска за сина си, той имаше нужда да вземе душ, за да се измие от тази лудост. Остана известно време под горещата струя, сапунисваше се трескаво, за да се освободи от кошмарните образи, които го преследваха. Натрапчиви въпроси го измъчваха като с нажежени клещи и упорстваха. Какви ужасии беше претърпяло от Бишоп клетото момиченце, преди той да го убие? Беше ли направил други разкрития за Алис? Дали Мадлин отново се е срещнала с Дани и най-вече как настървената полицайка от Манчестър беше станала миловидна парижка цветарка?

Джонатан слезе от трамвая близо до катедралата „Грейс“112. Градът беше потънал в непрозрачна белота, която заглушаваше звуците и обгръщаше улиците с воал на тайнство. Той пресече „Пауел Стрийт“ пеша и премина още стотина метра, преди да стигне до болницата „Ленокс“.

— Очаква ме доктор Моралес — обяви на приемното гише.

Тъй като го помолиха да почака в хола, той се стовари на едно канапе и извади от джоба си листа хартия, на който беше отпечатал снимката на Алис.

Лицето на момичето не му даваше мира цял ден. Опитваше се да отблъсне спомена, да си рече, че греши, но не успяваше. Когато срещна Алис Диксън, тя беше кестенява и твърдеше, че се нарича Алис Ковалски, но носеше същия розов пуловер и имаше същата ранимост в погледа.

— Добър ден, Джонатан.

— Добър ден, Ана-Лучия — отвърна той и вдигна очи към красивата млада жена с матова кожа и кехлибарено черни коси.

Доктор Моралес излъчваше елегантност и сдържаност. Ниска на ръст, носеше отворената, за да се вижда блузата й, медицинска престилка така, че тя приличаше на опъната по тялото дреха, която дискретно позволяваше да се оцени стройният й силует.

— Ще дойдеш ли в моя кабинет?

С решителна крачка той я последва в асансьора.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза тя и натисна копчето за шестия етаж.

— Малко повече от година — съгласи се Джонатан.

Мълчаха, докато кабинката се издигаше нагоре. Той беше срещнал Ана-Лучия Моралес още през първите си месеци, прекарани в Сан Франциско. В труден период от живота му. Психиатърката му беше препоръчана от Елиът Купър, хирург от болницата, редовен клиент в ресторанта му, който стана и негов приятел. „Неспособна е да разреши заплетения възел на собствения си живот, но може да помогне на другите, независимо че е прекалено красива за психиатър“ — беше го предупредил старият лекар.

Джонатан отиде на няколко терапевтични сеанса, по време на които до известна степен изпадна под влиянието й, после пак я посети, за да получи успокоителни лекарства, а след това повече не се весна. Психоанализата не беше за него, във всеки случай, още не беше готов.

Една вечер, няколко седмици след последната консултация, случайно срещна Ана-Лучия в бар в „Норт Бийч“. Мястото повече приличаше на пристан за хлапетии, отколкото на „Кафе Костес“113. На сцената самотен китарист изпълняваше стар хит на „Лед Цепелин“, като с единия си крак удряше по кахон114, а с другия управляваше семплер115. Джонатан все още не беше прежалил бившата си съпруга; Ана-Лучия беше зарязана от гаджето си, властен и егоистичен финансов брокер, който живееше в другия край на страната, но беше влязъл под кожата й. Те изпиха по няколко бири, малко пофлиртуваха и се оказаха съвсем близо до възможността да извършат голяма глупост. Всички имаме моменти на крах…

— Не изглеждаш особено във форма — рече тя, за да наруши тишината.

— Имал съм и по-добри дни — призна той. — Всъщност ще те моля за една услуга.

Вратите на асансьора се отвориха към дълъг коридор, който водеше до кабинета на Ана-Лучия: малка стаичка с приятна светлина, гледаща към „Хайд Стрийт“.

— Слушам те.

— Ако си спомням добре, когато идвах на консултации, ти записваше нашите сеанси, нали?

— Да, но те могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка — сети се тя и написа името на Джонатан върху клавиатурата на компютъра си.

Когато се появи досието му, лекарката уточни;

— Има три записа.

— Можеш ли да ми извадиш файловете?

— Естествено, незабавно ще ти ги изпратя по имейла. Това е част от терапията. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Благодаря, това е достатъчно — отвърна той и стана.

— Добре, няма да настоявам.

Тя на свой ред се изправи, свали престилката и я окачи на стенна закачалка.

— Работното ми време приключи, да те закарам ли? — предложи и облече непромокаемо манто от кафява кожа, което я правеше да прилича повече на топмодел, отколкото на лекар.

— Съгласен съм.

Той я последва в подземния паркинг и отидоха до чисто нова кола „Ауди Спайдер“.

— Колко консултации седмично правиш, за да си позволиш такова бижу?

— Не е моя — отвърна тя и завъртя ключа.

Виждам: твоят брокер се е върнал.

— А жена ти?

Джонатан реши, че въпросът е абсурден, и сви рамене.

Кабриолетът пое по „Буш Стрийт“ и зави по „Левънуърт“. Ана-Лучия обичаше да живее опасно. Тя се възползва от дългата дясна ивица на „Калифорния Стрийт“, за да увеличи значително скоростта.

— На какво си играеш?

— Извини ме — рече тя и намали.

Замислена, изкачи в мълчание „Грант Авеню“, а после и „Ломбард“. След малко се реши да констатира:

— Ти приличаш на мнозина други, Джонатан: изгубен в сенчестите си зони. Ще се почувстваш много по-добре, когато се избавиш от бремето на своите призраци.

— Призраците вероятно са леки — усмихна се той.

— Но веригите, които влачат, тежат тонове — не му остана длъжна тя.

Той размисляше над този бърз и находчив отговор през останалата част на пътя, докато тя го остави на върха на „Телеграф Хил“.

— А ти — по-добре ли си? — запита, отваряйки вратата на Спайдъра.

— Не — призна тя, — но това е друг проблем.

— Добре, няма да настоявам.

Усмихна му се и като вихър полетя към светлините на града.

Успокоен, че се прибира, Джонатан отвори вратата на дома си. Маркус беше заспал на канапето пред стар епизод на „Стар Трек“. Той загаси телевизора и след това надникна в стаята на сина си, за да провери дали всичко е наред. Чарли спеше със стиснати юмруци. Беше откъртил пред таблета, помагайки на „Ядосаните патета“116 да се преборят със зелените прасета.

Малко гневен, Джонатан дезактивира електронната плоча. Когато той беше на тази възраст, заспиваше с книга, а не пред екран! Помисли за дългите часове, които прекарваше с „Тин-тин“, с „Тримата мускетари“, с Марсел Паньол117, с Жул Верн, а после, по-късно, със Стивън Кинг и с Джон Ървинг. Всичко това сега му изглеждаше далеч. Телевизията, конзолите за игра, компютрите и телефоните — екраните и електронните мрежи омагьосваха живота от най-ранна възраст. Повече за зло, отколкото за добро.

Дали не съм станал стар глупак? — запита се той, преди на свой ред да се поддаде на чара на компютъра си. Седна пред екрана, за да провери дали имейлите от Ана-Лучия бяха пристигнали.

Имаше три файла mp3, отговарящи на три сеанса, които той бе провел с нея. Знаеше съвсем точно какво търсеше. Пасажът, който искаше да прослуша, се намираше в началото на втория сеанс.

Сложи си слушалките, загаси лампата и се настани на канапето, за да чуе записа.

В първите минути най-вече звучеше невероятно успокоителният глас на Ана-Лучия, която се опитваше да доведе пациента си до състояние на пълна релаксация, подобно на лек хипнотичен сън.

След това тя се насочи към същината на разговора:

След кратко мълчание Джонатан започна своята изповед. От времето на медийната му аура беше свикнал с телевизионните камери и беше врял и кипял в интервютата. Но от две години не се беше „слушал да говори“ и му се стори странно доколко изказът и произношението му по онова време бяха заредени с емоции и страдание:

Докато сваляше слушалките си, Джонатан усети, че по бузата му се стича сълза.

Това стремително спускане по меандрите на най-мрачния период от съществуването му беше мъчително.

Дали Алис Ковалски, която беше срещнал на пътя, беше наистина Алис Диксън, жертвата на Палача от Ливърпул?

Той провери отново и отново датите, но нещо не пасваше. Мадлин беше получила изрязаното сърце на Алис на 15 юни 2009 г. Разполагайки с надежден генетичен профил, научната лаборатория беше идентифицирала органа като принадлежащ на изчезналото момиче. „Без никакво съмнение“, отбелязваше се в доклада.

Но Джонатан беше срещнал Алис Ковалски в нощта на 31 декември 2009-а.

Повече от шест месеца по-късно!

Той отвъртя капачката на бутилката водка и си сипа ободряваща глътка. Все още под въздействието на шока от откритието, се опита да не се въодушевява, дори методично разгледа всички идеи, които му идваха наум.

Първа хипотеза: двете Алис нямаха нищо общо помежду си. Всичко се дължеше на случайността и на съвпадението: същият подплатен суичър, същата емблема на футболния отбор, същата страст към музиката, същата физика. Трудно е да допуснеш, но пък защо не…

Втора възможност: Алис имаше скрита близначка. Не. Това беше глупаво. Защо едната ще живее в богато американско семейство, а другата в бедняшки квартал в Манчестър?

Трета опция: двете Алис бяха едно и също лице. В такъв случай, или лабораторията се заблуждава при анализа на ДНК от сърцето (малко вероятно), или Алис е претърпяла сърдечна трансплантация (не много по-правдоподобно, като се има предвид и че изпратеното в полицията сърце не е било отстранено по хирургическите правила, а направо скълцано).

Последна вероятност: свръхестествено обяснение, един вид възкръсване, но кой вярва сериозно в подобни глупости?

Джонатан продължи да размисля още няколко минути, преди да си даде сметка колко късно е вече. Прибра се в стаята си, но не успя да заспи. Още от първия ден имаше лудешкото усещане, че неговият живот и животът на Мадлин са свързани с невидима връзка. Тази нощ успя да идентифицира липсващата брънка: Алис.

Мадлин, Алис…

Дължеше обяснения на първата.

Имаше да изпълнява дълг към втората.

Пред огледалото в своя апартамент Мадлин дооформяше камуфлажния си вид: шикозен и дискретен грим, високи токчета, за да удължи фигурата си, малка черна рокля от копринена тафта, нито много дълга, нито много къса, леко над коляното. Тази вечер тя се възприемаше като тръгнала „на мисия“ и ако се съди по сексбомбите, които дефилираха в леглото на Жорж, трябваше да бъде привлекателна, щом искаше да успее да го заплете в мрежите си.

Облече мантото от габардин, което й бе подарил Рафаел, и излезе от апартамента, чувствайки се достатъчно пикантна и фатална, за да измами врага.

В този час колите препускаха броня срещу броня. Въпреки студа тя предпочете метрото пред такси и се вмъкна във входа на станция „Распай“.

Монпарнас, Пастьор, Севр-Льокурб…

Влакчето беше препълнено. Повечето от пътниците се връщаха от работа, други излизаха да вечерят или отиваха на театър, имаше и такива, които бързаха да пазаруват за Коледа. Мадлин отвори ръчната си чанта: там лежеше нейният „Глог 17“ — старото й служебно оръжие, което не бе предала — и джобно четиво — „Шведският конник“139, което вярната й книжарка отдавна й беше препоръчала.

Камброн, Ла Мот Пике, Бир Хакейм…

Права срещу допълнителното столче, тя се огледа наоколо. Струваше й се, че все по-малко хора четат в транспортните средства. Както навсякъде другаде, пътниците се взираха в екраните на телефоните си, разговаряха, играеха, слушаха музика. Тя се опита да потъне в романа, но не беше способна да се концентрира. Много народ, много блъсканица и най-вече бремето на вината, което й тежеше на плещите. От събота лъжеше Рафаел. И лъжите й бяха все по-малко невинни. Тази вечер му беше казала, че отива на прощаването с девическия живот на една приятелка. За щастие, той не беше нито подозрителен, нито недоверчив, иначе не би му било трудно да я разобличи.

Паси, Трокадеро, Боасиер, Клебер…

Както се беше надявала, Жорж ла Тюлип не закъсня да се свърже с нея. Едва няколко часа след „инцидента“ той звънна в магазина и й предложи обяд. За да го възбуди, тя отначало отказа, но той настоя и този път Мадлин прие поканата за вечеря. Добре познаваше типовете като Жорж. В психологическите статии в женските списания ги наричаха „неудържими съблазнители“. В реалния живот им се носеше името на секс-маниаци. Въпрос на речник…

Слезе на последната спирка на шеста линия. Още от изхода на метрото беше заслепена от фееричната експлозия на илюминациите. В продължение на повече от два километра, от „Конкорд“ до площад „Етоал“, стотици дървета по най-красивото авеню на света бяха облечени в хоругви от синкави кристали. Дори най-разглезеният парижанин не можеше да остане безразличен пред магията на спектакъла.

Тя пристегна мантото си, тръгна по авеню „Ош“ и продължи до ресторант „Роял Монсо“.

— Възхитителна сте — посрещна я Жорж.

Беше се погрижил добре за нея. Салонът на заведението правеше впечатление с колонадите си, с кожените бежови фотьойли и с играта с различни материи: метални столове край бара, полупрозрачен тезгях…

— Харесва ли ви декорацията? — запита той, докато ги настаняваха на маса в малко дискретно сепаре.

Мадлин потвърди с кимване.

— Почеркът е на Старк140. Знаете ли, че той облече и моя ресторант?

Не, не знаеше.

От този момент нататък тя почти престана да говори, задоволяваше се да бъде красива и да се усмихва, даваше си вид, че е възхитена от любовния флирт на хубавеца Жорж. Приказките му бяха обиграни. С огромно желание той говореше и за двамата, разказваше за своите пътувания, за това как практикува екстремни спортове, за Давид Гета141 и за Армин ван Бюрен142, когото „познавал лично“, за парижката нощ, която според него е „мрачна, ужасяваща и почти мъртвешка“.

— Много е зле: вече почти няма истинска ъндърграунд култура в столицата. Най-добрите диджеи и най-креативните звукозаписни компании се изселват в Берлин или в Лондон. Ако днес наистина искаш да си спретнеш празник, трябва да се качиш на самолета!

Мадлин разсеяно слушаше тези предварително подготвени слова, които той навярно беше произнасял стотина пъти. Когато й носеха ястие — рохко сварени яйца с речни раци и манатарки, телешко филе в собствен сос с моркови… — тя се питаше какво ли би рекъл Джонатан.

След като излапа и последната хапка от своя десерт — невероятно хилядолистно тесто с шоколад и с лимон, — прие да изпие „последна чаша“ у Жорж.

Настани се на седалката на поршето, което отговарящият за колите пред ресторанта бе докарал. Преди да потегли, Ла Тюлип се наведе към Мадлин и я целуна по устата.

Очевидно този тип няма никакви подозрения.

Усмихна му се, престори се, че й харесва и му върна целувката.

Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ кацна на летище „Хийтроу“ в 7 часа сутринта, в мрак, дъжд и мъгла. Това „английско“ време не притесни особено Джонатан: той не беше дошъл тук на почивка. Едва слязъл, смени няколко долара и отиде на гишето на фирмата за отдаване на коли под наем „Херц“, за да получи машината, която предната вечер беше запазил по интернет.

От Лондон трябваше да кара четири часа по магистралата, за да стигне до Манчестър. Първите километри бяха кошмарни: Джонатан имаше чувството, че никога няма да свикне с движението отдясно. Антибритански настроения му минаваха през съзнанието (непрекъснато критикуваха арогантността на французите, но какво да си мисли човек за народ, който отказваше да въведе еврото, продължаваше да поддържа движение отляво и даваше знак за почест, като вдигаше показалеца и средния пръст?), но бързо отхвърли етноцентристките клишета. Пое дълбоко въздух и си каза, че е достатъчно да остане верен на дзен идеята да кара по-бавно и да се концентрира.

След това стигна до кръгово движение, щеше да сбърка посоката, искаше да подаде мигач, но оплете командите и включи чистачките, накрая едва не се бутна в кола от отсрещното платно.

По магистралата караше внимателно, следеше ориентирите и указанията за оставащите километри. В предградията на Манчестър включи джипиеса и посочи на навигатора координатите на полицейския участък в Чийтъм Бридж. Беше отведен до сивееща сграда, пред която усети изблик на вълнение. Мястото беше точно такова, каквото си го беше представял. Тук Мадлин беше работила, тук в една мъглива утрин Ерин Диксън беше дошла, за да съобщи за изчезването на дъщеря си…

В приемната той се осведоми дали детектив Джим Флеърти все още работи там. Тъй като му отговориха положително, попита дали полицаят може да го приеме.

— Имам да му съобщя нови елементи по едно от неговите разследвания.

Рецепционистката говори с някого по телефона, след което го помоли да я последва. Те пресякоха голяма зала, организирана като общ офис, той си спомни, че я е видял на старата снимка от рождения ден на Мадлин. Полицейският участък си беше все същият. През всичките тези години нищо не се беше променило с изключение на това, че постерът на Кантона беше изчезнал и на негово място бе окачен портретът на Уейн Руни145.

Не сте сторили най-доброто, приятели…

Рецепционистката го въведе в кабинета, който Флеърти делеше с млад лейтенант.

— Главният детектив ще ви приеме.

Джонатан поздрави другия полицай и пристъпи навътре в стаята. Флеърти беше прибрал стария постер на Кантона и го беше залепил до афиш за концерт на „Клаш“146.

Точка за него…

Върху корковото табло беше закачил различни снимки — рождени дни, изпращания на колеги в пенсия, всевъзможни чествания, — които датираха от времето, когато Мадлин беше „все още тук“. Най-после, горе вдясно, се виждаше пожълтелият и окъсан плакат, подготвен при изчезването на Алис Диксън. Не само че Флеърти не го беше махнал, но беше поставил редом с него портрета на бившата си съекипница. Очевидното се набиваше на очи: двете жени имаха еднакъв поглед, тъжен и премрежен, същата красота и създаваха чувството, че се намират някъде другаде, в свят, който принадлежи само на тях, далеч от този, който държеше фотоапарата.

— Мога ли да ви помогна? — запита Флеърти и затвори вратата след него.

Джонатан го поздрави. Полицаят имаше приветливо лице, червеникаво-русоляви коси, беше едър и пълен. На снимките беше по-скоро „хубав мъжага“ но сега малко се беше поотпуснал. Най-вече коремът му изскачаше от всички страни: няколко седмици диета „Дюкан“ биха направили силуета му по-съблазнителен.

— Имаме обща позната, лейтенанте — започна Джонатан и седна.

— Коя е тя?

— Мадлин Грийн.

Пламъче грейна в очите на Флеърти.

— Мадлин… Тя не ми се е обаждала, откакто напусна. Как е?

— Мисля, че е добре. Цветарка е в Париж.

— Такива неща чух и аз.

— Всъщност — поде отново Джонатан — не съм тук да ви говоря за Мадлин, а за Алис Диксън.

Флеърти се смути и заплашително свъси вежди. В този момент напрежението се сгъсти и Джонатан вече нямаше никакво желание да го съветва да предприема диети.

— Вие сте шибан гаден журналист, така ли?

— Нищо подобно, аз съм майстор.

— Майстор на какво?

— Майстор-готвач.

Полицаят го огледа и малко поомекна:

— По едно време говорехте по телевизията, нали?

— Да, това съм аз.

— Какво търсите тогава в моя кабинет?

— Имам сведение, което може да ви заинтересува.

Полицаят погледна крадешком колегата си, после обърна внимание на стенния часовник, който показваше 13.

— Обядвал ли сте? — попита.

— Не още. Взех самолета от Сан Франциско и кацнах в Лондон тази сутрин.

— Само за да говорите с мен ли?

— Да.

— Има един бар, който ченгетата посещават, на две улици оттук. Как ви звучи порция риба с пържени картофки?

— С удоволствие — отговори Джонатан и стана, за да го последва.

— Но ви предупреждавам, че не е „Фат Дък“147…

Полицаят не беше излъгал за обстановката. Заведението беше шумно, миришеше на пържено, на бира и на пот.

Още щом седнаха, Флеърти мина на темата:

— Вие изглеждате симпатичен, но ще ви предупредя веднага: аферата „Алис Диксън“ е приключена преди две години, разбрахте ли? Ако сте дошли да ми мачкате топките с откачени теории и псевдо-разкрития, ще ви навра главата във вашата чиния, ясен ли съм?

— Пределно — отговори Джонатан.

Може би той не се изразява по най-подходящия начин — помисли си и погледна през прозореца, където дъждът се сипеше, а тежки черни облаци плътно висяха над града.

— В такъв случай ви слушам — каза Джим и погълна огромно парче от пържената риба.

— Какво се случи с Ерин Диксън? — започна Джонатан.

— Майката на момичето ли? Умря миналата година от свръхдоза. Профука парите, които грабливите птици от телевизията й дадоха. Не разчитайте на мен да изпитам съжаление за съдбата й…

— Защо аферата беше приключена толкова бързо?

— Бързо ли? Получихме сърцето на момичето преди две години и половина, в края на пролетта на 2009-а, десет дни преди арестуването на Харалд Бишоп, Палача от Ливърпул. Имаме доказателство за смъртта на Алис и убиец зад решетките, не ви ли е достатъчно?

— Четох, че Бишоп се е самообвинил за убийства, които не е извършил…

— Да, такива неща често се случват при серийните убийци. Още не знаем със сигурност какво точно е правил Бишоп. Много говори, но не за случаите, за които бихме искали да научим повече. Както немалко подобни на него чудовища, той е напълно смахнат и изключително комбинативен. По време на разпитите се забавлява със следователите: признава нещо, отказва се, говори за друго престъпление. Продължихме да правим анализи на всички тленни останки, намерени в неговата градина. Не сме идентифицирали генетичния профил на Алис, но това не значи, че не я е убил.

Джонатан опита хапка от пържената риба и му стана гадно. Чувстваше се зле в това тясно и горещо като сауна място. Разкопча ризата си и поръча вода „Перие“

— Още ли сте влюбен в Мадлин Грийн? — попита и махна капачката на шишето.

Флеърти го погледна стъписан. В него се надигна глуха ярост.

— Хайде, признайте си, Джим! — продължи Джонатан. — Хубаво момиче е, интелигентна и борбена, със своя слаба страна, която я прави още по-привлекателна. Трудно е човек да не я обича, нали?

Флеърти стовари юмрук по масата.

— Откъде вадите тези…

— Достатъчно е да видя снимките в кабинета ви. Откакто Мадлин си отиде, с колко напълняхте? С петнайсет килограма? С двайсет? Отпуснали сте се. Мисля, че заминаването й ви е изтерзало и че…

— Стига глупости! — рече ченгето и го хвана за яката.

Но това не попречи на Джонатан да продължи:

— Също така според мен вие съвсем не сте убеден, че Бишоп е убил Алис. Запазили сте в кабинета си плаката, съобщаващ за изчезването й, защото за вас случаят никога няма да бъде приключен. Сигурен съм, че вие всеки ден си спомняте за Алис. Дори предполагам, че продължавате да разследвате и че сте намерил нови факти. Не доказателства, които биха позволили дознанието да започне отначало, но достатъчно смущаващи елементи, за да тревожат вашите нощи…

Погледът на Флеърти се размъти. Объркан, той освободи Джонатан от лапите си. Французинът си облече палтото, стана и остави банкнота от 10 лири на масата. Направи няколко крачки под дъжда и пресече улицата, за да се скрие от бурята под стряхата на едно училище.

— Почакайте — извика му Флеърти и отиде при него. — Казахте, че имате да ми предоставите сведения.

Двамата мъже седнаха на дървената пейка под навеса. Течеше коледната ваканция. Школото беше празно и спокойно. Бурята връхлиташе с невероятна сила, над квартала се изсипваше тежък и напоителен дъжд, който заплашваше да удави всичко.

— Аз не съм Дядо Коледа — рече Джонатан. — Преди да ви кажа какво намерих, искам да знам точно докъде са стигнали вашите търсения.

Джим въздъхна, но прие да сподели разкритията си:

— Имате право: независимо че случаят е приключен, в свободното си време аз продължих да следвам някои версии, отворени от Мадлин. Особено една, свързана с интимния дневник на Алис, който винаги ни е интригувал.

— Защо?

— Защото не съдържаше нищо друго освен баналности, нищо наистина „интимно“…

— Изследвахте ли го?

— Да, първо графолог, който потвърди автентичността на документа, а после и химик. Макар че е трудно да бъдат датирани неотдавнашни документи, можем да извадим много неща от няколко надраскани страници. Знаете ли например, че някои производители включват в писалките „химически маркери“, които ни дават представа за годината на производство на мастилото?

Джонатан поклати глава. Джим продължи:

— Мастилото остарява, щом влезе в контакт с хартията. Съставните му части се превръщат в други продукти, които могат да бъдат анализирани чрез хроматография148 и благодарение на инфрачервени лъчи. Ще ви спестя детайлите. Графологичният доклад е категоричен: страниците са изписани от ръката на Алис, но този дневник, който съдържа събития, случили се в течение на повече от една година, е бил спретнат на един дъх!

Джонатан не беше сигурен дали е разбрал всичко. Джим обясни отново откритието си:

— Убеден съм, че става дума за „прочистено“ копие, подготвено от Алис, за да ни обърка.

— Съгласен съм, че това е объркващо, но ми се струва недостатъчно, не е ли така?

— Има и друго — добави Флеърти. — Музикалният инструмент, който намерихме в нейната стая.

— Цигулката й?

— Да. От шест години Алис е взимала уроци при Сара Харис, известна солистка, която я открила, тъй като на доброволни начала сътрудничила в училищата. Понеже тя била надарена, Харис й подарила ръчно измайсторена цигулка с високо качество. Инструмент на стойност от 5000 до 7000 евро…

— Не нея открихте в стаята на Алис, нали?

— Не, извърших експертиза на инструмента: това е скапана цигулка, произведена в Китай, която не струва и копейка…

Този път Джонатан беше принуден да признае, че фактът беше смущаващ. Дали Алис е продала цигулката си, преди да изчезне? Във всеки случай тя не беше с нея на снимките, направени от охранителните камери.

— Потърсих всички възможни решения, но така и не разбирам логиката — призна Джим разочаровано.

— Проверихте ли отново нещата, свързани със сърцето?

— Да не ме взимате за новобранец! За какво си мислите. За трансплантация ли?

— Например…

— Естествено, че проверих! Впрочем не беше много сложно: никой не извършва подобни операции в гаража си и малкият брой органи за присаждане прави задължителна пълната прозрачност. Открих всички младежи, получили ново сърце в месеците след отвличането на Алис. Има само няколко десетки случаи. Лицата бяха идентифицирани, но резултат не постигнахме.

Джонатан отвори ципа на раницата си и извади найлонов плик, съдържащ две надраскани хартиени салфетки, омазани с шоколад.

— Какво е това? — попита Джим, опитвайки се през опаковката да прочете написаното.

Разпозна почерка. Първите редове гласяха:

— Изпратете тези салфетки във вашата лаборатория. Опитайте се да вземете отпечатъци.

— Кажете ми нещо повече — удари на молба полицаят.

— Вижте надписа на гърба и ще разберете.

Джим свъси вежди и обърна найлоновото джобче. По средата на всяка салфетка се мъдреше честитка със златни букви: „Бензиностанции «Тотал» ви желаят хубава 2010 година.“

— Не е възможно: по това време Алис е била мъртва от шест месеца!

— Обадете ми се, когато получите резултатите — отговори Джонатан и му подаде визитната си картичка.

— Почакайте! В Сан Франциско ли се връщате?

— Да — излъга Джонатан. — Самолетът ми излита довечера, имам цял ресторант на главата си.

Стана и в дъжда се върна при колата си.

Даде контакт, включи чистачките и потегли. Съзнанието му беше другаде, опитваше се да свърже елементите, които му поднесе Флеърти. Тази история с дневника, а също и цигулката… Унесен в мислите си, не си направи сметка, че машинално кара в дясната страна. Внезапно насреща му се появи автобус, който летеше бързо. Джонатан извика, завъртя колата с всичка сила и рязко изхвърча напред. Изгуби едната джанта на колелото, издраска бронята и порядъчно се уплаши.

Но беше жив.

Ярко зимно слънце осветяваше пистата.

Същата утрин Джонатан напусна английската сивота и се пренесе в средиземноморската мекота. Щом слезе от самолета, взе такси до Антиб. Движението беше спокойно, шофьорът изостави магистралата и тръгна по главния път, който следваше брега на морето. На крайбрежната алея „Променад дез Англе“ човек имаше чувството, че е пролет или че е попаднал в Калифорния: спортисти бягаха за здраве, възрастни дами и господа разхождаха кучетата си и във времето за обяд много чиновници хапваха набързо, седнали в беседките, и се възхищаваха на Залива на ангелите.

За двайсет минути колата пристигна в Антиб. Пресече центъра на града и тръгна по булевард „Гаруп“. Колкото повече се приближаваше към целта, толкова повече възбудата обземаше Джонатан. Кой живееше в „къщата на Алис“ днес? Беше ваканционен период. Може би девойка, която беше съпроводил преди две години, прекарваше Коледа с родителите си?

— Почакайте ме няколко минути — помоли той шофьора, когато стигнаха до края на задънената улица „Сан Суси“.

Този път порталът беше затворен. Трябваше да звъни доста пъти и да дава опознавателен знак, докато приеха да му отворят.

Премина пеш по чакълената алея, която се нижеше през борова горичка. Аромат на мащерка, на розмарин и на лавандула се носеше във въздуха. Върху каменното стълбище на къщата го очакваше жена на петдесетина години. Тя носеше забрадка върху косите, държеше палитра в ръка и имаше следи от боя по лицето: явно беше я обезпокоил по време на рисуване.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя със силен австрийски акцент, който увеличаваше приликата й с Роми Шнайдер.

Наричаше се Анна Аскин и притежаваше къщата от пролетта на 2001 г. Собственост, която даваше под наем през голяма част от годината, най-често за седмица, на богата руска, английска и холандска клиентела.

Джонатан беше само наполовина изненадан. Явно Алис го беше излъгала: нейните „родители“ не бяха собственици на имението. Вероятно го бяха наели за времето на кратката ваканция.

— Извинете, че ви безпокоя, но се опитвам да намеря семейство, което е наело вашата къща преди две години. Господин и госпожа Ковалски, това говори ли ви нещо?

Анна Аскин поклати глава. Най-често тя самата не се срещаше с наемателите: страстно увлечен по модерното домакинско обзавеждане, нейният съпруг напълно беше автоматизирал къщата. Всичко функционираше посредством кодове и инфрачервени лъчи, интегрирани в мрежа, ръководена от компютър на програма.

— Не зная нищо повече, но мога да проверя.

Тя направи знак на Джонатан да я последва на терасата. Той отиде с нея на широка площадка, от която се виждаха морето и скалите. Редом с триножник на маса от тиково дърво беше поставен преносим компютър, последен писък на модата, от който се разнасяше релаксираща музика. Австрийката отвори таблица „Ексел“, която съдържаше списъка на наемателите.

— Господин и госпожа Ковалски, точно така. Двойка американци. Наели са къщата за четиринайсет дни между 21 декември 2009 и 4 януари. Странно, но са си тръгнали по-рано: къщата е била празна на 1-ви вечерта.

Потеглили са само няколко часа след завръщането на Алис — помисли си Джонатан.

— Имате ли адреса им?

— Не, всичко са платили в брой: 9000 долара, които авансово са внесли няколко седмици по-рано в офиса на съпруга ми в Ню Йорк. Не е често срещано явление, но и преди се е случвало с американци. Те имат своеобразна религия на кеша — каза тя с леко пренебрежителен тон.

— А паричната им гаранция?

— Никога не са поискали да им се връща нещо.

Дявол да го вземе…

— Все пак нима не сте запазили някаква следа от тях?!

— Само имейл адрес. По този начин се свързваме с клиентите си.

Без да храни особена надежда, Джонатан записа адреса на електронната поща: акаунт хотмейл, вероятно създаден само за този случай, който беше невъзможно да се проследи.

Въпреки всичко, той благодари на Анна Аскин за помощта и помоли шофьора да го откара на летището.

В полумрака на кабинета си Джим Флеърти увеличи силата на духалката, но печката, благосклонно предоставена от администрацията, береше душа и изпускаше студен въздух. Толкова по-зле, ще бъде принуден да стои с шал и с вълнено яке. В навечерието на Коледа полицейският участък беше почти празен. По отношение на тревожните сигнали нощта беше спокойна: студът, който парализираше северозападната част на Англия, имаше поне това достойнство, че възпираше престъпността.

Остър звън оповести пристигането на имейл. Джим вдигна глава и очите му заблестяха. Беше пощата, която очакваше: докладът на експерта графолог, комуто беше изпратил фотографията на книжната салфетка, предадена му от Джонатан Лампрьор. Предния ден, когато попълни официалния формуляр, молбата му беше отхвърлена под претекст, че разследването по случая „Диксън“ е приключено и че администрацията няма нито време, нито пари да се занимава с него. Той избра заобиколен път и се обади на една от преподавателките си в полицейското училище: Мери Лодж, бивша ръководителка на отдела за експертизи „Сравняване на ръкописни почерци“ към Скотланд Ярд. Сега тя работеше като консултант за високите митнически тарифи, но прие да му направи услугата безплатно.

Джим прочете и препрочете известието трескаво. Заключенията от доклада бяха двойствени. Изреченията на хартиената салфетка можеше да са от ръката на Алис, но почеркът се променя и еволюира, когато човек расте: новата калиграфия беше по-„зряла“ от написаното на страниците на интимния дневник, което правеше трудно абсолютно сигурното идентифициране.

Джим въздъхна.

Тези шибани експерти никога не искат да рискуват…

Шум. Някой бутна вратата на кабинета, без да си прави труда да чука.

Флеърти вдигна глава и присви очи, за да огледа колегата си Тревър Конрад.

— Тук човек може да измръзне! — отбеляза младият полицай и вдигна ципа на якето си.

— Свърши ли? — попита Джим.

— Предупреждавам те, че за последен път ме караш да се трепя цяла нощ за досие, приключено преди месеци. Да извадя тези отпечатъци не беше лесна работа, повярвай ми… — каза той и му върна найлоновия плик, в който се намираше въпросната хартиена салфетка, изцапана с шоколад.

— Намери ли нещо, което може да се използва?

— Във всеки случай работих като луд. Поставих салфетката в химическа баня. Открих следи, фрагменти, но всичко е прекалено частично.

Той му подаде една флашка и го предупреди:

— Копирах ти всички извлечения, но цари безпорядък: не очаквай да намериш пълна дактилограма.

— Благодаря, Тревър.

— Добре, отивам си. С твоите глупости Кони ще реши, че имам любовница — измърмори младият инспектор и напусна стаята.

Останал сам, Джим включи флашката към компютъра. Тревър беше успял да изолира десетина фрагмента, от които два или три изглеждаха използваеми. Джим вкара данните, увеличи снимките и дълго, като омагьосан, съзерцава сплетените нишки от дъги, затворени контури, бразди, които насищат кожата на нашите пръсти, за да създадат неповторимото своеобразие на всеки от нас.

С боязън се свърза с автоматизирания каталог на отпечатъците. Знаеше, че залага всичко на една карта, но в самотата и в нощния студ му се искаше да вярва в добрата си звезда. Започна сравняването на три форми със стотиците хиляди, съдържащи се в базата данни. Алгоритъмът изпълни пресяването със свръхзвукова скорост. В това отношение английският закон беше един от най-взискателните на света: налагаше едновременното присъствие на шестнайсет точки на съвпадение, за да могат да се приемат два отпечатъка от пръсти като идентични.

Изведнъж екранът замръзна на тъжното лице на Алис Диксън.

Джим изтръпна: отпечатъците на салфетката бяха еднакви с тези на момичето.

Този Джонатан Лампрьор не му беше разправял врели-некипели. През декември 2009 г., повече от шест месеца след като й бяха изтръгнали сърцето, Алис Диксън все още е била жива!

Той усети, че ръцете му треперят, а мислите напираха в главата му. Трябваше да се поднови дознанието. Трябваше да предупреди шефа, медиите, Мадлин. Този път щяха да я намерят. Нямаше нито миг за губене, той…

Глух и неясен шум разкъса нощната тишина.

Изстрелян от упор, куршумът уби Джим на място.

Сянката се беше промъкнала през прозореца.

Облечен от глава до пети с черен комбинезон, убиецът продължи да изпълнява мисията, за която му плащаха. Той постави автоматичния пистолет в ръката на Джим, за да предположат, че се е самоубил, след това, както му бяха поръчали, прибра плика със салфетката, а също и флашката. После вкара един диск в компютъра на мъртвия полицай и въведе вируса „Чернобил 2012“: мълниеносна гадост, която за рекордно кратко време инфектираше програмите, изтриваше съдържанието на твърдия диск и пречеше на машината да се съживи.

Операцията отне по-малко от трийсет секунди. Сега трябваше да офейка. Макар че участъкът беше на три четвърти празен, все пак някой можеше всеки момент да влезе в стаята. Заглушителят, който бе поставен на беретата, беше относително ефикасен. Той намаляваше интензивността на детонацията, без обаче да я свежда до краткото свистене, което се чува във филмите.

Сянката бързо прибра партакешите си. В момента, когато се готвеше да се измъкне през прозореца, чу телефонът на Джим да вибрира върху бюрото. Не можа да се сдържи и погледна смартфона: едно име се изписа на екрана.

— Нищо не може да се направи: Джим не отговаря — констатира Мадлин, като затвори телефона. Таксито спря пред малък ресторант в Гринидж Вилидж.

Джонатан й отвори вратата на колата.

— Нищо чудно, в Манчестър е пет часът сутринта! Вашият Джим спи като заклан, това е всичко…

Дознателката последва французина в заведението. Щом пристигнаха, собственикът веднага разпозна бившия майстор готвач:

— Джонатан! Както винаги е чест за мен!

— Щастлив съм да те видя отново, Алберто.

Мъжът ги настани на малка маса близо до прозореца.

— Ще ви донеса два специалитета на заведението — каза той и изчезна.

Мадлин отново набра номера на Флеърти, но без никакъв успех. Нещо не беше наред…

— Джим е страшен бачкатор. Доколкото го познавам, след това, което сте му разказали, той е употребил цялото си влияние, за да подтикне спешната намеса на научните звена. Сега вече би трябвало да е получил първите резултати.

— Остават два дни до Коледа: службите работят на бавен ход. Ще го потърсите отново утре сутринта.

— Ммм — отстъпи Мадлин. — Всъщност къде предвиждате да спя? Защото, предупреждавам ви, петимна съм за сън и…

— Не се безпокойте, ще отидем при Клер.

— Клер Лизийо? Вашата бивша помощничка в „Император“?

— Да, тя има апартамент недалеч оттук. Позвъних й, за да я помоля да ни приюти. Всичко се нарежда чудесно: Клер няма да бъде в Ню Йорк за Коледа.

— Къде работи сега?

— В Хонконг, в един от ресторантите на Жоел Робюшон155.

Мадлин кихна. Джонатан й подаде книжна кърпичка. Алис може би е жива — помисли си тя и очите й светнаха. Потресена от разкритията на Джонатан, напразно се опитваше да накара вътрешния си глас да замълчи, стараеше се да укроти възбудата си, не искаше да се въодушевява, преди да получи сигурни доказателства.

— Пазете се, пари! — извика Алберто и донесе специалитета на заведението: два кървящи хамбургера с хрупкав хляб, гарнирани с малки лукчета, кисели краставички и картофи соте.

Разположено в северната част на Гринидж Вилидж, на ъгъла на „Юнивърсити Плейс“ и 14-а улица, „При Алберто“ беше един от последните автентични дайнер ресторанти156 в Манхатън. Отворен денонощно, вагон-ресторантът от метал привличаше в ретро атмосфера постоянен поток от сомнамбули, дошли тук да си доставят удоволствието с омлети, френски сандвичи, хотдог, гофрети и палачинки.

Итало-американецът постави млечен шейк пред всяка чиния.

— Тази вечер сте мои гости. Не, Джонатан, не ми противоречи, моля те! Впрочем сигурно ще е за последен път…

— Защо?

— И на мен ми видяха сметката! — рече Алберто и посочи афиш, закрепен на стената.

Той съобщаваше на клиентите, че поради изключително голямото увеличение на наема заведението доживяваше последните си дни и щеше да затвори през пролетта.

— Съжалявам — прояви съчувствие Джонатан.

— Е, другаде ще отворя нещо подобно — увери го Алберто и си възвърна доброто настроение, след което изчезна в кухнята.

Щом той напусна масата, Мадлин се нахвърли на своя сандвич.

— Умирам от глад — призна тя и отхапа голямо парче.

Не по-малко изгладнял, Джонатан побърза да я последва. Лапаха си вечерята и чарът на ресторанта ги приласкаваше. Беше място извън времето, където игриво се смесваха елементи на ар деко, бляскави хромирани части и мебели по поръчка от „Формика“. На стената, зад бара, висеше серия от снимки с автографи от знаменитости — от Уди Алън до кмета на Ню Йорк, — дошли тук да опитат спагети или аранчини157. В дъното на залата от стар джубокс звучеше „Famous Blue Raincoat“, една от най-хубавите песни на Ленард Коен158 въпреки тъгата в нея и странния текст.

С ъгълчето на окото си Джонатан гледаше как младата англичанка поглъща своя хамбургер.

— Странно, първия път, когато ви видях, бях готов да се обзаложа, че сте вегетарианка, която се задоволява с два листа салата дневно.

— Това е само привидно… — усмихна се тя.

Сега беше след един часа през нощта. Настанили се един срещу друг на седалки, облицовани с изкуствена кожа, те се възползваха от минутите на отдих. Въпреки умората и двамата имаха усещането, че се измъкват от дълбок зимен сън. От няколко часа нов адреналин задвижваше по-бързо кръвта във вените им. Джонатан беше отхвърлил вцепенението и неприязънта, в които беше потънал от две години. Що се отнася до Мадлин, тя беше престанала да вярва, че животецът й без резки обрати я предпазва от нейните демони.

Този споделен момент, малко нереален, беше тяхното „око на циклона“: голямото спокойствие преди завръщането на бурята, която щеше да бъде по-брутална и разрушителна. Те не съжаляваха за своя избор, но също така знаеха, че неизвестността се отваря пред тях: бездната, разпитите, страхът… Какво щеше да стане утре? Накъде ще ги отведе разследването? Щяха ли да изправят чела, или щяха да излязат от авантюрата още по-покрусени?

Портативен апарат започна да вибрира на масата. Те едновременно сведоха очи. Машинално бяха сложили телефоните си един до друг. Търсеха Джонатан, но на екрана светеше името „Рафаел“.

— Мисля, че е за вас — каза той и й подаде джиесема. — Не ви липсва дързост да го включите в моя телефонен указател!

— Съжалявам. Той поиска да му дам вашия номер. Не знае, че съм си върнала моя.

Вибрирането продължи.

— Няма ли да отговорите?

— Не, нямам смелост.

— Слушайте, не е моя работа и не знам какво точно сте му казали, когато сте заминали, но мисля, че не бива да оставяте вашия приятел в неведение…

— Прав сте — не е ваша работа.

Портативният телефон престана да подскача. Джонатан погледна младата жена осъдително.

— Той знае ли, че сте тук?

Тя сви рамене.

— Мисли, че съм в Лондон.

— При приятелката ви Жюлиан, нали?

Тя потвърди.

— Сигурно се е свързал с нея — отгатна Джонатан. — Знае, че не сте там.

— Ще му се обадя утре.

— Утре ли? Ще умре от безпокойство! Ще звъни по летища, по полицейски участъци, по болници…

— Стига сте разигравали кино! Защо не „тревога — отвличане“…

— Нямате ли сърце? Никакво съжаление към бедния човек, който се тревожи!

— Дразните ме! И Рафаел не е „бедният човек“!

— Всички сте еднакви!

— Не мислете, че защото имате проблем за уреждане с жените, аз трябва да плащам сметката!

— Не сте честна с него! Кажете му истината.

— А каква е истината?

— Че вече не го обичате. Че е бил помощно колело във вашия живот, патерица, която…

Тя вдигна ръка, за да го удари, но той хвана дланта й и като по чудо избегна плесницата.

— Съветвам ви да се успокоите.

Стана, облече си палтото, грабна своя телефон и излезе на тротоара, за да изпуши цигара.

Неонът на табелата светеше в нощта. Беше кучешки студ, придружен от ледена вихрушка. Джонатан събра длани, за да запази пламъка от запалката си, но бурята беше толкова силна, че трябваше да направи два неуспешни опита, преди да запали цигарата.

Бясна от гняв, Мадлин напусна мястото си, проправи си път до бара, където си поръча двойно уиски и го удави в ананасов сок. В джубокса дълбокият и дрезгав глас на Ленард Коен беше отстъпил място на китарите и ударните инструменти на „Бийтълс“. „I Need You“159, пееше Джордж Харисън. Беше мелодия тип „60-те години“, лека и наивна, която „третият бийтълс“ беше написал за Пати Бойд по времето на тяхната любов, преди тя да го напусне заради Ерик Клептън.

С коктейл в ръка, Мадлин се върна на масата. Наблюдаваше през прозореца този странен мъж, когото познаваше само от една седмица, но който в последните дни беше окупирал мислите й, като направо я обсебваше. Завит в палтото си, той гледаше към небето. Бледата светлина от уличната лампа му придаваше призрачен вид, в него имаше нещо детинско и меланхолично. Прост чар, лице, което вдъхваше доверие. Излъчването му беше трудно определимо — съдържаше и честност, и чистота, и благородство. На свой ред той се взря в нея и в миг настъпи някаква промяна. Обзета от трепет, тя усети как стомахът й жестоко се свива.

Изпълнена беше с неочаквано чувство, сърцето й туптеше, краката й трепереха, вътрешностите й се преобръщаха.

Изненадата я свари неподготвена. Напълно объркана, тя се запита на какво се дължи възбудата, която я оставяше без опорни точки. Не контролираше вече нищо. Силно развълнувана, неспособна да се бори, не можеше да отдели очи от неговите. Сега лицето му й изглеждаше близко, сякаш винаги го беше познавала.

Джонатан дръпна от цигарата и издуха синьо кълбо дим, което, сковано от нощния студ, дълго не се разпръскваше. Той усети вперения в него поглед на Мадлин от другата страна на стъклото, обърна глава и за първи път очите им се срещнаха истински.

Тази жена… Знаеше, че под нейната твърда и студена коруба се криеше чувствителна и сложна натура. Благодарение на нея се беше измъкнал от вцепенението си. Отново чувстваше невероятната връзка, която ги събираше. През последните дни те бяха предприели бързи стъпки един към друг. Бяха подхранвали зависимост един от друг, прониквайки в най-интимните си тайни, оголвайки ранимите си места, крехкостта си, упорството си, откривайки сили и слабости, които си приличаха.

В продължение на няколко секунди те бяха свързани в съвършено съгласие. Омайване, озарение, инстинкт за живот. Преценявайки пътя и поетите рискове, за да стигнат един до друг, бяха длъжни да признаят, че са станали twin souls160 души близначки, които са се разпознали, след като дълго са вървели, за да намерят общата посока. Сега между тях имаше сигурност, копнеж, алхимия. Примитивно чувство, което водеше началото си от страховете и надеждите в детството. Изумителната увереност, че най-после се намираш срещу онзи, който е способен да запълни твоята празнота, да накара страховете ти да замълчат и да излекува раните от миналото.

Мадлин капитулира и се подчини на новото усещане. Беше опияняващо като скок в бездната без парашут и без ластично въже. Тя отново се замисли за тяхната среща. Нищо нямаше да се случи без сблъсъка на летището. Нищо нямаше да се случи, ако не бяха разменили телефоните си по невнимание. Ако тя беше влязла в ресторанта трийсет секунди по-рано или трийсет секунди по-късно, никога не биха се срещнали. Така е било писано. Странен тласък на съдбата, която е избрала да ги сближи в решителен момент. Ангелски повик, както казваше баба й…

Неподвижен в мрака, Джонатан се остави на течението, разкъсван от вътрешен огън, който изпепеляваше връзките с миналото и рисуваше наброските на бъдещето.

Магията продължи по-малко от минута. Изведнъж очарованието изчезна. Неговият телефон иззвъня в джоба му. Беше Рафаел, който отново опитваше късмета си. Този път Джонатан реши да вдигне. Той се върна в ресторанта, отиде до масата и подаде апарата на Мадлин.

— За вас е.

Жестоко завръщане към реалността.

— Получих съобщение от Люк! — възкликна Лорелай, отвори вратата на банята и тикна своя портативен телефон пред очите на съквартирантката си.

С глава, наведена над умивалника, с четка за зъби в ръка, Алис попита:

— Кво иска?

— Моля?

Девойката си изплакна устата и изрече ясно:

— Какво иска от теб?

— Кани ме на вечеря утре вечер в „Кафе Люксембург“!

— Късметлийка си! Не ти ли се струва, че той прилича на Райън Рейнолдс163?

— Във всеки случай има хубаво малко дупе! — рече през смях Лорелай и затвори вратата.

Останала сама, Алис се погледна в огледалото и почисти грима си с мокра кърпичка. Видя отражението на красиво момиче на седемнайсет години, с фино лице, обградено с руси коси. Имаше голямо открито чело, упорита уста и високи скули. Синьо-зелените й очи контрастираха с порцелановия й тен. Тук, в училището, заради физиката и името й всички смятаха, че е от полски произход. Наричаше се Алис Ковалски. Или поне така беше записано в личната й карта…

Тя завърши тоалета си, след това още няколко секунди се заигра с образа си в огледалото, забавляваше се, като бързо сменяше физиономии. Както при упражненията, които провеждаха в часовете по драматично изкуство, се начумери, погледна срамежливо, а после и провокиращо.

После отиде при Лорелай в голямата стая, която си поделяха. Възбудена от близката среща, младата афроамериканска певица беше пуснала Лейди Гага много силно и пробваше пред голямото огледало различни тоалети: черна рокля и яке от туид, за да наподобява героинята от сериала „Клюкарката“, свободно падаща вталена рокля, малко тип джипси, джинси „Хлое“ и цветни обувки ала Камерън Диас…

— Капнала съм от умора — призна Алис и се мушна под завивката.

— Нормално е. Тази вечер ти беше кралицата на бала!

Красивото сопрано намекваше за спектакъла в края на годината, който играеха учениците от тяхната секция: представление на „Уестсайдска история“, Алис изпълняваше ролята на Мария.

— Наистина ли смяташ, че бях добра?

— Беше ослепителна! Толкова надарена си за театър, колкото и за цигулката.

Поруменяла, Алис й поблагодари. В продължение на петнайсетина минути двете девойки не спираха да мелят, припомняха си как е минала вечерта.

— По дяволите, забравих си чантата в гардероба на аудиторията! — усети се внезапно Алис.

— Няма страшно, ще си я вземеш утре.

— Проблемът е, че там са ми лекарствата.

— Тези, които пиеш срещу отхвърлянето на трансплантирания орган ли?

— Най-вече хапчетата срещу високо кръвно — уточни тя и седна на леглото.

Объркана, помисли няколко секунди, после рече:

— Отивам! — отсече и скочи.

Нахлузи долнище на анцуг направо върху нощницата и отвори гардероба, за да си намери пуловер.

По инстинкт, избра наредения най-горе на рафта: памучен суичър в розово и сиво, украсен с емблемата на „Манчестър Юнайтед“. Единствената дреха от предишния й живот.

Обу чифт платнени кецове, без да се грижи да им завързва връзките.

— Ще мина и покрай автомата за закуски — реши тя. — Яде ми се „Орео“ и ми се пие ягодово мляко.

— Ще ми вземеш ли опаковка вафли? — запита съквартирантката й?

— Добре. Доскоро.

Алис излезе от стаята. В коридора атмосферата беше отпускарска. В навечерието на ваканцията цареше празнично настроение. Университетското общежитие приютяваше повече от триста възпитаници на дванайсетте последни етажа на „Линкълн Център“: бъдещи танцьори, актьори и музиканти от петдесетина различни националности! Макар че беше близо два часът през нощта, учениците се нижеха от стая в стая. Мнозина си приготвяха куфарите, за да заминат на сутринта и да прекарат Коледа със семействата си.

Алис излезе в хола и повика асансьора. Докато чакаше, погледна през прозореца светлините на сградите, които се отразяваха в реката. Тя беше все още в еуфория от спектакъла и направи танцова стъпка. Повече от когато и да било в края на тази година изпитваше признателност към живота. Какво щеше да стане с нея, ако беше останала в Манчестър? Дали въобще щеше да е жива до този момент? Вероятно не. Тук, в Манхатън, беше разцъфтяла и въпреки последиците от сърдечната трансплантация живееше като на облак. Тя, момиченцето от Чийтъм Бридж, тази вечер бе изпълнила главната роля в спектакъл на най-престижното артистично училище в Ню Йорк!

Изведнъж през гърба й премина тръпка и тя скри ръце в джобовете на суичъра си. Старата розова дреха съживи спомените и образите от отколешния й живот като вихрушка преминаха през главата й: майка й, кварталът, училището, мизерията, порутените сгради, дъждът, страшната самота и страхът, който никога не я напускаше. Днес тя често спеше неспокойно, но не съжаляваше за решението си. И никога нямаше да съжалява за него.

Тук, в „Джулиард“, всички бяха луди за изкуство и култура. Хората бяха отворени за идеи, толерантни, оригинални и стимулиращи. Животът беше лесен и условията благоприятни за работа: ако искаше, можеше да репетира с цигулката през нощта в звукоизолираните зали, разположени на всеки етаж. Училището разполагаше с немалко аудитории и сцени, с клиника за физиотерапия и с фитнес център…

Когато най-после асансьорът пристигна, Алис натисна бутона за дванайсетия етаж, където се намираше голямата обща зала. Мястото беше оживено: няколко ученици гледаха концерт на гигантски екран, други играеха билярд, имаше и такива, които, седнали в общата кухня, си хапваха палачинки, купени от пекарната „Магнолия“.

— Нямам късмет! — съжали тя, констатирайки, че автоматите за закуски са опоскани.

— Какво не е наред, мила госпожице? — попита един от нощните пазачи.

— Запасите от любимите ми бисквити са изчерпани.

Доста хора денонощно наблюдаваха сградата. В „Джулиард“ не се шегуваха със сигурността: училището даваше приют на деца на дипломати, на короновани глави и дори на дъщерята на един действащ президент.

Преди да се върне към асансьора, Алис купи пакет вафли за Лорелай, както и своята напитка. Този път слезе на по-долните етажи, където се намираха концертните зали. На десетия етаж, когато вратата се отвори, Алис забеляза огромен тъмен силует, който я чакаше. Мъж със скрито под качулка лице насочи пистолет към нея. Тя отстъпи, извика приглушено, но той се приближи и стреля.

Джонатан се събуди внезапно с глава върху рамото на Мадлин. Въпреки че се ококори така неочаквано, се чувстваше учудващо добре. Къщата се беше затоплила. Отвън напираше шумът на вятъра и се усещаше сърцебиенето на града. Той погледна часовника, но още малко остана така, прилепен до нежното и топло тяло. След това си наложи и тихо се отстрани от горещата топка на своята зараждаща се любов.

Навлече пуловер и джинси, после затвори вратата на стаята и слезе в салона. От джоба на палтото си извади фотокопието, което Мадлин му беше дала вечерта: електронната поща, открадната от компютъра на Жорж.

Джонатан се настани зад дъбовото бюро, на което се намираше компютърът. Вероятно Клер беше свикнала да преотстъпва жилището си на приятели: специална лепенка на екрана сочеше паролата, която даваше достъп до системата за „гости“. Джонатан влезе в интернет и отново прочете имейла. Значи Франческа не му беше изневерила с Жорж… Още не можеше да повярва. Защо в такъв случай бе подготвила този гнусен сценарий? Заради каква своя тайна?

Прочете писмото за трети път и особено го впечатли изречението: „Мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата.“ За какво намекваше Франческа? Имейлът беше от месец юни. Мадлин сподели с него, че беше преровила статиите във вестниците от предходните месеци, търсейки имената на Франческа и на Жорж, но не е намерила нищо.

Той се прозина, стана, за да приготви кафе и започна на свой ред да пресява архивите на пресата. Несъмнено, обяснението на мистерията беше някъде тук. След един час, попадна на странна статия в „Дейли Нюс“:

Джонатан не можеше да повярва на очите си. Лойд Уорнър беше мъртъв от две години и той научаваше това едва сега! Лойд Уорнър, финансовият директор на „Уин Ентъртейнмънт“… Човекът, който изключително помогна за сгромолясването му, след като отказа да разсрочи дълга на групата „Император“. За миг споменът за мрачните часове изникна на повърхността: порочният кръг на задлъжняването, фалитът на фирмата, финансовите трудности, с които се беше сблъскала Франческа, за да се бори срещу поемането на контрола от Уорнър и неговите лешояди, техните бивши съдружници, които се бяха превърнали в грабители.

Дали за тази статия намеква бившата му съпруга в имейла до Жорж? Имала ли е тя някакво участие в смъртта на Лойд Уорнър? Но с каква цел, след като този акт по никакъв начин не предотврати фалита на бизнеса им?

Смутен от откритието си, Джонатан набързо разпечата статията от вестника и надраска върху висящата на стената плоча няколко думи, предназначени за Мадлин. След това облече палтото си и грабна ключовете от колата.

Още при пристигането си Джонатан разпозна светлозелената смарт на Клер, паркирана в частната сляпа уличка. Той подкара малкия автомобил и се заслуша в информационна станция на радиото, която съобщаваше:

Нямаше настроение да се занимава с изреждането на световните нещастия. Затвори авторадиото и пое по „Гроув Стрийт“. В този ранен утринен час движението беше рехаво. 7-о авеню, „Варик“, след това по „Канал Стрийт“… Преоткриваше нюйоркската география, преминаваше по трасе, по което беше се движил стотици пъти, когато живееше тук.

Сред потока от жълти таксита забеляза черно ферари в огледалото за обратно виждане. Дори когато имаше пари, никога не беше изпитвал страст към коли, но тази беше различна. Неговият баща му беше подарил модел в умален вид, когато беше дете: „250 GT Калифорния Спайдър“ с късо шаси. Един от най-редките и най-красивите автомобили в историята, произведен само в няколко десетки екземпляра в началото на 60-те години на XX век. Едва успя да обърне глава, когато кабриолетът излезе от колоната вдясно, рязко увеличи скоростта и изчезна в посока към Сохо171.

Тоя е болен…

„Трибека“ беше един от най-скъпите квартали в Манхатън. Тук Джонатан никога не се беше чувствал особено удобно, тъй като намираше мястото лишено от очарование и от хармония.

Той паркира на първото свободно място в близост до дома, в който живееше бившата му жена. „Екселсиор“, внушително здание на петнайсет етажа, построено през 20-те години на XX век. Предприемачите бяха завзели тази стара сграда ар деко, за да я обновят и да я превърнат във високотехнологичен дом, предназначен за клиентела от мултимилионери.

— Здравей, Еди! — поздрави той, влизайки.

Спретнат в кафява униформа със златни лампази, портиерът загуби няколко секунди, докато го познае.

— Господин Лампрьор! Каква изненада… — каза той и си оправи фуражката.

— Бих искал да видя Франческа. Моля ви, предупредете я, че съм във фоайето?

— Ама, още е много рано…

— Настоявам, Еди, изключително е важно.

— Ще потърся госпожата направо на телефона й.

Импозантен физически като Би Би Кинг172, Еди Брок беше, в пълния смисъл на думата „ключовата фигура“ на сградата, той знаеше тайните на всички обитатели: кавги, изневери, малтретиране, проблеми с наркотици… В зависимост от това дали поддържате добри или лоши отношения с него, животът ви може да бъде значително улеснен или да се превърне в ад.

— Добре, господине, тя ви чака.

Джонатан благодари на портиера със знак с глава и повика един от асансьорите, намиращи се в дъното на фоайето. Набра кода, който даваше възможност кабината да го качи направо в апартамента на бившата му съпруга, и вратите се отвориха във вестибюла на мезонета от стъкло, който заемаше двата последни етажа на сградата.

Джонатан отиде до салона, огромна стая с настилка от плочи от вулканични скали и със съвременна мебелировка от светло дърво и от орех. Всичко беше грижливо проектирано и ненатрупано. В две дълги високотехнологични камини, вградени в металическа издатина, весело горяха немирни пламъци, а огромните френски прозорци, гледащи към Хъдсън, хармонично отвеждаха окото от интериора към терасата. Денят се разпукваше, така че светлината беше феерична, смесица от розово, пурпурно и сиво-бяло.

Макар да беше живял тук две години, сега Джонатан се чувстваше като чужденец. Вътрешната градина, терасата от четиристотин квадратни метра, страхотната панорама, портиерските денонощни услуги, персоналът на дома, басейнът с топла вода, дълъг двайсет метра, спортната зала, сауната… По времето, когато беше „Император“, целият този лукс му се струваше нормален. Днес имаше усещането, че някога е изпитвал лудостта на манията за величие, възприемаше се като обикновен смъртен, дошъл да посети боговете на Олимп.

Франческа излезе от стаята на втория етаж и задъхано запита:

— Какво се е случило с Чарли?

— Чарли е много добре. Остана в Сан Франциско с брат ти.

Успокоена, тя слезе по стъклената стълба, която създаваше впечатлението, че жената се рее във въздуха.

Поради ранния час вероятно набързо беше намъкнала черните си джинси и бежовия пуловер от кашмир с V-образна яка. Въпреки всичко изглеждаше безупречно. Имаше надменния вид и поведение, характерни за хора, принадлежащи към семейства, които от няколко поколения живеят в богатство. Парите й всъщност бяха „given, not earned“173. Може би и това обстоятелство ги беше разделило. Той, напротив, сам беше спечелил капитала си… преди да го изгуби.

— Ти го уби, нали? — попита и й подаде листа, върху който беше отпечатана статията за смъртта на Лойд Уорнър.

Тя не наведе очи, за да прочете написаното. Не попита за какво говори той. Остана неподвижна няколко секунди, после се настани на канапето и се зави с карирано шотландско наметало.

— Кой ти каза? Този глупак Жорж ли? Не… навярно не…

— Как се случи?

Тя затвори очи и позволи на спомените да нахлуят.

— Беше в края на декември точно преди две години — започна. — Сутринта ти ме изпрати до летището и аз ти казах, че летя за Лондон, за да посетя един от нашите ресторанти. Беше лъжа. Предната седмица научих, че Лойд Уорнър ще отиде на Бахамските острови в Насау, за да сключи договор за едно от техните казина. Реших също да отида там, за да го убедя да приеме разсрочването на нашия дълг. Когато пристигнах, му оставих съобщение в хотела, молех го да се срещнем на Кълъмбъс. По онова време ти не подозираше дълбоката бездна, в която бяхме изпаднали. Ресторантите ни се разрастваха, но икономическата и финансовата криза възпря възхода ни. Исках „Уин Ентъртейнмънт“ да ни предостави време, за да се издължим, но нямаше начин да говоря с него насаме в Ню Йорк.

— Той дойде ли да се види с теб?

— Да. Вечеряхме заедно. Опитах се да го убедя да не бърза толкова с изплащането на вноските, но той не ме слушаше. Цяла вечер безсрамно ме сваляше, та се принудих да напусна масата преди десерта.

Камериерка влезе в салона, носеше табла с чайник и две чаши. Франческа изчака тя да излезе и продължи:

— Мислех си, че е заминал, но Лойд Уорнър дойде в стаята ми, за да ми предложи сделка. Беше съгласен да направи усилие относно нашето задължение, но при условие…

— … че спиш с него.

Тя потвърди:

— Когато го изпратих по дяволите, той затвори вратата и се нахвърли върху мен. Беше пил повече от разумното, вероятно беше смъркал и немалко кокаин. Развиках се, но в хотела шумно празнуваха сватбари. Отбранявайки се, грабнах една статуя от масичката до леглото — имитация на бронзова фигура от Джакомети174. Много силно го ударих по главата. Падна. Мислех, че е в безсъзнание, но беше мъртъв.

Смаян, Джонатан седна на най-близкия до Франческа фотьойл. Бледа и увита в наметалото, тя изглеждаше съвсем спокойна. Джонатан не можеше да осъзнае дали чувства облекчение, или е обзет от лудешки гняв. Две години мистерия бяха намерили разрешение в няколко изречени фрази. Две години, в които не можеше да се довери никому, тъй като не беше усетил, че жена му има намерение да му изневери… а тя всъщност никога не го беше предавала.

— Защо не повика полиция?

— Мислиш ли, че щяха да повярват в моята история за право на защита? С дълговете, които ни тежаха? С бележката, която му изпратих да дойде да ме види?

— Какво стори с тялото?

— Слязох веднага при наколното жилище, където сме живели ние двамата. Бях решила да използвам корабчето, което хотелът предоставя на разположение на клиентите. Спомняш ли си, един малък „Хакер Крафт“ от махагоново дърво? Прекарах го до понтонния мост и завлякох тялото в кабината. Беше непрогледен мрак. Помолих се да не срещна брегова охрана и хвърлих трупа на този… мръсник на двайсетина мили от брега. Преди това съобразих и му прибрах портфейла и портативния телефон.

— В хотела никой ли не забеляза, че си взела корабчето?

— Не, сватбата мобилизираше цялото внимание на персонала. Смяташ ли, че съм ужасна?

Объркан, Джонатан обърна глава, за да избегне погледа на Франческа. Твърдо решена да стигне докрай, тя продължи:

— Бях в паника. Ако се разбереше за изчезването на Уорнър на Бахамите, щяха бързо да стигнат до мен. Десетки хора ни видяха да вечеряме заедно в ресторанта. Единственият ми шанс беше да не намерят тялото веднага — за тази цел привързах трупа към чугунен слитък, който се използва за баласт, открих го на борда — и всички да решат, че Уорнър се е завърнал в Съединените щати. Като прегледах имейлите в телефона му, попаднах на покана да се регистрира за обратния полет. Свързах се със сайта на въздушната компания и направих необходимото. Беше добре измислено, но трябваше й някой физически да заеме мястото на Лойд. Тогава се сетих за Жорж заради смътната му прилика с Уорнър.

— Жорж ти послужи за алиби ли?

— Да. Като прокарам идеята, че е мой любовник, можех да оправдая присъствието си на Бахамите и да твърдя, че той е бил с мен в хотела. Затова и възложих снимките на местния папарак. При обратния полет той пътува с личните документи на Лойд. Помолих го, когато пристигне в Ню Йорк, да направи покупки с кредитната карта, която намерих в сакото на Уорнър. Няколко дни по-късно, когато беше обявено изчезването на Уорнър, ченгетата бяха убедени, че той се е върнал в Манхатън. Никой нямаше намерение да го дири на Бахамите, докато не намериха тялото му шест месеца по-късно.

— Докъде е стигнало следствието днес?

Без да се докосва до чая си, Франческа взе пакета „Дънхил“, оставен на ниската масичка, и запали цигара.

— Не зная. Според мен са замразили досието. Във всеки случай, никой никога не ме е разпитвал, тъй като аз вечерях не с него, а с Жорж.

Дълго овладяваният гняв на Джонатан изведнъж избухна:

— Защо не повика мен, твоя съпруг? Толкова ли малко доверие ми имаше? Да не ми кажеш за пътуването, не е болка за умиране, но да скриеш убийството!

— За да ви опазя, теб и Чарли! Точно за да не те правя съучастник в убийство! За да не идем в затвора и двамата! Имаше девет възможности от десет планът ми да се провали. Размисли: кой щеше да отгледа нашето дете, ако ни бяха заловили?

Джонатан прие аргумента. Той беше съгласен с нея, една част от него се отнасяше с възхищение към хладнокръвието, желязната логика и висшата интелигентност, благодарение на които Франческа беше успяла да се спаси и да защити семейството си. Би ли бил той способен да осъществи подобен сценарий? Вероятно не. Сигурно щеше да се държи като виновен. Щеше да се поддаде на силните страсти и да се огъне…

Внезапно усещането за абсурд и за хаос, в което го беше тласнала раздялата между тях, изчезна. Случилото се имаше смисъл. Но в същия момент Джонатан осъзна, че сега гледаше Фраческа като чужд човек. Вече нямаше порив към нея, нито някакво чувство, сякаш от този момент нататък невидима бариера ги разделяше окончателно.

Влажно и студено, мрачното мазе миришеше на гнило.

С щракнати в белезници ръце, със завързани с найлоново въже крака, Алис напрегна всичките си сили, за да се опита да изтръгне тръбата. Но канализацията беше солидна и девойката се строполи на мокрия под.

Отчаяно ридание разкъса гърлото й, но остана заглушено заради скоча.

Не плачи!

Тялото й се тресеше. Студът изгаряше крайниците й, хапеше кожата, проникваше направо в костите. Белезниците от стомана нараняваха плътта на китките й, причиняваха жестока болка, която парализираше пръстите й.

Мисли…

Но студът и стресът правеха концентрацията почти невъзможна. Чувство на ужас и на безсилие притискаше гръдта й. Чу се скимтене иззад умивалника. Алис вдигна глава и забеляза муцуната на плъх, голям колкото котка. Отново направи опит да извика. Не по-малко уплашено от нея, животното се стрелна покрай отсрещната стена и се скри под походното легло.

Остани спокойна…

Тя преглътна сълзите си, опита се да отвори челюсти, но изолирбандът я задушаваше, здраво притискаше устата й. Все пак успя да плъзне език под превръзката и с предните си зъби прегриза единия край на лентата, така че освободи долната си устна. Няколко пъти жадно пое замърсения въздух. Сега дишаше по-лесно, но въпреки ниската температура усети, че пулсът й се учестяваше.

Моите лекарства!

Внезапно осъзна, че нямаше възможност да следва предписаните й процедури. Откакто беше подложена на сърдечна трансплантация, чантата й се беше превърнала в истинска аптека. Живееше почти нормално, при условие че приемаше стриктно специално подготвения медикаментозен коктейл: естествено, хапчета срещу отхвърляне на органа, но най-вече лекарства срещу високо кръвно и срещу нарушаване на ритъма.

Лекарят й често я предупреждаваше: ако не взема редовно илачите, има опасност да получи тежко увреждане на бъбреците в разстояние на няколко дни, дори на няколко часа! Процесът може да се отключи всеки момент, особено в случай на обезводняване.

Гърлото й обаче беше сухо и раздразнено. Трябваше да пие вода, за да предотврати възможността капацитетът за всмукване на бъбреците й да намалее. На четири крака, с все така оковани ръце, тя успя да се придвижи по тръбата до мивката, но кранчето се намираше много високо. Обзета от нов порив, напрегна мускули и с неподозирана сила отново се опита да изтръгне тръбата. Наложи се много бързо да отстъпи: при всеки тласък стегнатите челюсти на белезниците се впиваха в кожата и до кръв. Отказа се от битката и се свлече надолу по стената. Легнала на пода, тя имаше чувството, че е завързано животно, подчинено на волята на господаря си. Безпомощна, се реши да лочи застоялата вода, която капеше от тавана.

В противоположния ъгъл на стаята плъхът я гледаше.

Джонатан провря смарта между две коли, перпендикулярно на тротоара, и слезе по „Бауъри“ до 2-ра улица. След като дълго време му се носеше лошата слава, днес кварталът Лоуър Ист Сайд минаваше за едно от най-проспериращите места с малките кафенета и с модните ресторанти. Джонатан отвори вратата на заведението, което предпочиташе — „Пийлс“, за да хапне. Атмосферата тук беше автентична и изпълнена с истинска топлина. Претъпкано между 11 и 13 часа, кафенето беше спокойно сутринта.

Джонатан потърси Мадлин сред окъпаната в светлина зала. Около дълъг бар от светло дърво бохемска и тренди178 клиентела нагъваше палачинки с банан и пиеше капучино.

Мадлин я нямаше. Той се обезпокои. Може би тя съжаляваше за случилото се през нощта? Може би си беше заминала внезапно? Може би…

Телефонът му звънна. „На етажа съм“ — пишеше в есемеса. Той вдигна глава и я видя, наведена над парапета, тя му правеше знак с ръка.

Успокоен се качи по стълбата и седна до нея на масата. Бели стени и светъл паркет, големи прозорци, цветни лампиони: помещението беше много приятно.

— Отдавна ли ме чакаш?

Той не посмя да я целуне, макар да изпитваше силно желание. Тя носеше джинси и вталено кожено сако, което не беше виждал. То подчертаваше колко е слаба.

— Току-що дойдох. Тук е симпатично. Къде беше?

— При бившата си съпруга. Ще ти разкажа — увери я той и седна срещу нея.

Мадлин се опита да гледа естествено; но всъщност го съзерцаваше тъжно, сякаш връзката им се е изгубила… Джонатан се пресегна да хване ръката й, но тя я дръпна. Погледите им се срещнаха, тишината се удължи. Най-после Мадлин деликатно плъзна пръстите си в неговите. Сега беше ясно, че изпитваха нещо повече от обикновено желание един към друг, макар да не бяха готови да определят като „любовна“ силата, която ги свързваше.

С маниашки очила, с риза на квадратчета и с френски мустаци, сервитьор с вид на хипстър179 се приближи, за да вземе поръчката им. Джонатан прегледа менюто и избра еспресо и Monkey Bread180. Мадлин се спря на Blueberry Cream Cookie181 с чаша мляко.

— Взех дрехи на дружката ти. Те са малко вталени, но…

— Стоят ти добре. И не ми е „дружка“. Имаш ли новини от Джим?

— Никакви — отговори тя и помръкна. — Джиесемът му е включен на секретар. Ще се обадя директно в полицейския участък.

Докато Мадлин набираше номера, Джонатан хвърли поглед на екземпляра от „Ню Йорк Поуст“, изоставен на пейката. Вестникът представяше на първа страница аферата, за която той чу да се говори по радиото:

Той спря да чете, когато Мадлин успя да се свърже с участъка в Манчестър. Тя потърси бившия си партньор, но на линията беше детектив Тревър Конрад:

— Мадлин? Радвам се да те чуя…

— От вчера вечерта се опитвам да говоря с Джим. Там някъде ли е?

На другия край на линията полицаят след дълго мълчание изрече:

— Джим е мъртъв, Мадлин.

— Как така? Той ми се обади преди два дни!

— Съжалявам, намерихме го тази сутрин в кабинета му. Самоубил се е.

Мадлин недоверчиво вдигна очи към Джонатан и тихо му прошепна: „Мъртъв е!“ Слисан, той се доближи до нея, за да следи разговора. Младата жена се опита да научи нещо повече:

— Чакай, Джим, когото познавам, не е типът човек, който просто така ще се гръмне. Имаше ли лични проблеми?

— Не вярвам.

— Как се случи това, Конрад?

Манчестърският полицай се поколеба какво да отговори.

— Тече разследване. Не мога да ти кажа нищо повече.

— Не се прави на глупак — Джим беше мой съекипник в продължение на шест години!

Отново последва мълчание.

— Ще те потърся пак след пет минути — заяви той, преди да затвори.

Мадлин изпадна в шок и хвана главата си с ръце. Внезапната смърт на Джим събуди у нея букет от чувства и от мъчителни преживявания. Тя се опита да ги отхвърли, защото не искаше да нарани черупката си. Зашеметен от новината, Джонатан беше объркан. Опита се да я приласкае, но Мадлин се беше затворила в себе си.

— Конрад сигурно ще ме потърси от джиесема си или от кабина. Всички обаждания от участъка вероятно се записват. Предполагам, че той не иска да поема риск.

— Не вярваш ли в тезата за самоубийство?

— Не зная — призна тя. — В края на краищата ти си го виждал много по-скоро от мен.

Джонатан си припомни своята среща с полицая и се опита да обобщи впечатленията си.

— Беше изморен и раздразнителен, обзет от мисълта за разследването на случая Алис Диксън и жаден да открие нови подробности. Но самоубийството е тайнствен жест, трудно предвидим и поправим.

Аз най-добре зная това…

Портативният телефон иззвъня. Беше Конрад.

— Добре, какво искаш да научиш? — запита ченгето.

— Как се е случило?

— Джим се е прострелял в главата, в кабинета си, към четири и половина сутринта.

— Със служебното си оръжие ли?

— Не, с нерегистриран патлак.

— Това не ти ли се струва странно?

— Дразниш ме, Мадлин.

— Всички ченгета, които се самоубиват, го правят със служебното си оръжие!

— Не всички — възрази Конрад. — Познавам едно, което се обеси в стаята си.

Ударът беше неочакван, но Мадлин не се смути.

— Кажи ми нещо повече за оръжието.

— „Берета 92“, снабдена със заглушител.

— Сюрреалистично е! Когато решаваш да си теглиш куршума, хич не ти пука, че ще събудиш съседите!

Аз най-добре зная това — можеше да добави тя.

— Ако следваме тази нишка, има още един смущаващ детайл — призна ченгето.

— Казвай.

— Джим държеше оръжието в дясната си ръка.

— По дяволите!

Флеърти беше леворък.

— Това е странно, но не доказва нищо — рече полицаят.

— Подиграваш ли се с мен?

— Когато опираш дулото до слепоочието си, не е необходима особена точност. Трудно е да пропуснеш целта, която и ръка да използваш…

Мадлин дойде на себе си.

— Върху какво работеше Джим в момента?

Но Конрад не беше разположен да прави повече изповеди.

— Достатъчно ти казах. Трябва да затварям.

— Чакай! Може ли да ми изпратиш последните имейли, получени от Джим в часовете, преди да умре?

— Шегуваш ли се? Ти вече не си на работа, Мадлин!

— Джим беше мой приятел!

— Безполезно е да настояваш. Дори да исках, не бих могъл да го направя.

— Защо?

— Тази сутрин вирус срина сървъра и зарази компютрите ни.

— Намери друго извинение.

— Това е истината. Грижи се за себе си, Мадлин.

Тя отблъсна чашата мляко, която поставиха пред нея, и поръча на нейно място каничка черно кафе. После извади от раничката си лаптопа на Джонатан.

— Донесох твоя компютър. Исках отново да прегледам досието „Диксън“. Ти ми каза, че си го прехвърлил тук. Ще е по-лесно да направя справки, отколкото на моя телефон.

Джонатан включи компютъра.

— Вярваш ли, че Джим е убит?

— Не зная.

— Аз мисля, че са го убили и че престъплението е свързано с това, което е успял да открие за Алис.

— Не се въодушевявай. Преди седмица ти никога не беше чувал да се говори за тази афера.

— Това ми позволява да проследя нещата с бистър поглед.

— Кое те води към подобно заключение?

— Мисля, че полицията и секретните служби са направили всичко възможно, за да потулят това отвличане.

— Въобразяваш си!

— Искаш ли да ти представя смущаващи факти? Охранителните камери! Четох досието: по онова време дузина апарати снимат улиците около колежа на Алис. Дванайсет! И видиш ли, всичките били развалени в този ден. Не ти ли се струва странно?

— Твоята теория за заговор е чудовищна.

— Видях Алис шест месеца след като ти си получила сърцето й в хладилна чанта!

— Никога няма да разберем дали наистина е била тя.

— Тя беше! И тъй като Джим е имал доказателство за това, са го убили!

— Не е достатъчно да твърдиш едно или друго. Трябва да го докажеш.

— Алис не е мъртва, имай ми доверие.

— Тук доверието няма нищо общо.

— Алис не е мъртва — повтори той. — И ако още е жива, значи е претърпяла сърдечна трансплантация. Операция, която обаче не се появява в регистрите на нито една болница. Представяш ли си каква мрежа от съучастници и каква организация са необходими, за да бъде подготвено това? Кой е способен да спретне подобна операция, ако не държавна агенция?

— Прекалено много телевизионни сериали гледаш. Слушай, всички си правеха оглушки за Алис, докато разследвах: и на първо място майка й, наркоманка, която живееше в скапан квартал. Това хлапе не е ничие чедо и не виждам какво общо може да има правителството с цялата тази работа.

Мадлин изпи чаша кафе и после, както се беше случвало стотици пъти в досегашния й живот, потъна в досието на Алис, за да си опресни паметта. Протокол от първия разпит на серийния убиец Бишоп се появи на екрана, както и различни снимки: фотографии от мизерната къща на Ерин, които контрастираха с изображенията на съвършено подредената стая на Алис, с книгите, с афишите за концерти, с кутийките за бисквити „Орео“ и с шишенцата с ягодово мляко.

Но образът на Джим оставаше пуснал корени в съзнанието на Мадлин. Какво беше правил след срещата си с Джонатан? Какво би сторила тя на негово място? Вероятно беше разпоредил графологичен анализ и сравняване на отпечатъците от пръстите. Може би дори беше предприел генетични изследвания. Като се порови в джиесема си, тя откри номера на Таша Медейрос, една от специалистките по ДНК анализ в криминалната лаборатория в Бирмингам. Беше блестяща биоложка, арабия по отношение на процедурите. В миналото двамата с Джим нерядко се бяха обръщали към нея, тъй като тя приемаше да прави спешни анализи, които не преминаваха непременно по законния ред. Таша „контролирано“ си посмъркваше кокаин и Джим, за да запазят добрите си отношения, често й даваше по няколко дози, иззети при залавянето на дребни дилъри.

— Странен морал — позволи си да коментира Джонатан.

— Полицията не е светът на смърфовете! — отбеляза Мадлин и набра номера.

Този ден Таша не беше на работа. Тя си беше у дома с дъщеря си, но потвърди, че Джим я помолил да направи анализ. Била дежурна през нощта и рано сутринта му пуснала резултатите с имейл.

— Спомняш ли си за какво ставаше дума?

— За сравнение между две ДНК.

— Можеш ли да ми препратиш пощата?

— Днес ще бъде трудно.

— Много е важно, Таша. Джим умря. Опитвам се да разбера защо.

— По дяволите…

— Давам ти моя имейл адрес.

— Окей, с Паола ще мина през службата. Ще имаш резултатите след по-малко от час.

На компютъра Джонатан разглеждаше снимките от извършените от Бишоп зловещи престъпления. Той беше признал за убийството на Алис, без да представи никакво доказателство. Сред този поток от кръв и насилие Джонатан внезапно осъзна, че благодарение на всичките ужасии двамата с Мадлин бяха заедно тази сутрин. Ако Алис не беше изчезнала, те никога не биха се срещнали повторно…

Докато бърникаше из телефона си, за да провери достъпа до интернет, Мадлин се зае да изпразни досието с излишните съобщения. То съдържаше трийсетина всевъзможни спама, подканящи я да си поръча луксозни часовници, а също и хапчета за засилване на сексуалната енергия или чудотворни продукти, способни да й помогнат да отслабне с десет килограма за десет дни.

— Виж това!

Сред ненужните реклами един имейл привлече вниманието й. Беше изпратен преди двайсет и четири часа от… Джим Флеърти!

Сърцето й запрепуска. Защо имейлът на Джим е бил филтриран от антиспам програмата? Може би заради многобройните приложения? Тя трескаво провери какво съдържа писмото:

Следваше PDF-документ, както и няколко фотографии. Мадлин прехвърли имейла на компютъра, за да прегледа сведенията на по-голям екран. Те се отнасяха до аутопсията на Дани Дойл, кръстника на Чийтъм Бридж.

— Какво общо има пък този? — попита Джонатан на висок глас.

Наведе се, за да прочете заедно с Мадлин резултатите от аутопсията. Както вече знаеше, бяха намерили тялото на Дани посред изоставени заводски сгради, убит с куршум в главата, с отрязани ръце и крака и с изтръгнати зъби. Екзекуцията се приписваше на украинска банда, чийто шеф беше постигнат от същата гибел няколко месеца по-рано. Протоколът на съдебния лекар беше класически: уточняване на часа на смъртта според трупното вкочанясване, проследяване на следите от барут около раната, анализ на органите и на някои специални елементи — кръв, съдържание на стомаха, ДНК. Достатъчно данни, които без следа от съмнение доказваха самоличността на Дани Дойл.

Както често се случва при аутопсиите след жестоки престъпления, снимките шокираха: изкривено и деформирано от мъченията лице, зеленикав гръден кош, срязан до корема, десетки кръвонасядания, които изпъстряха цялото тяло. Дани беше измъчван и не си беше заминал от този свят в мир. Но какво ли „странно“ бе намерил Джим в тези снимки?

Мадлин използва вариообектива, за да увеличи образите.

— Те са му изтръгнали дори част от ухото — отбеляза Джонатан.

Мадлин свъси вежди и разгледа зоната, която той показваше с пръст. Беше вярно: голяма част от меката част на ухото на трупа беше откъсната. Но тази рана изглеждаше стара. Обаче Дани никога не беше имал срязано ухо за разлика от… близнака му Джони.

— Това не е Дани, брат му е! — извика тя.

Обясни историята на Джонатан: двете бебета излезли от утробата на майка си с пет минути интервал, съперничеството между братята, жестокостта и безскрупулността на Джони, който страдал от шизофрения и няколко пъти бил прибиран в болнично заведение, преди да потъне в алкохолизъм.

Тя се нахвърли на доклада от аутопсията, за да прочете отново параграфа за анализа на органите. Черният дроб на трупа беше засегнат от „дегенерация на тъканта, вероятно дължаща се на просмукване от алкохол“.

Цироза…

— Дани пиеше по чаша от време на време, но никога не е бил алкохолик.

— Как ченгетата са могли да сбъркат?

— „Истинските близнаци“ притежават еднакъв генотип, което прави невъзможно различаването с абсолютна сигурност на тяхната ДНК.

— Сигурна ли си в това?

— Разиграли са се няколко подобни афери, най-вече една кражба в Германия и трафик на дрога в Малайзия. И в двата случая човекът под подозрение имал близнак и правосъдието било принудено да го освободи, тъй като не можело да го идентифицира със сигурност.

— Но ако този труп е на Джони…

— … значи Дани е жив — продължи Мадлин и се замисли.

Поръчаха си нова каничка с кафе. В продължение на няколко минути се измъчваха с догадки, докато Мадлин получи имейла от Таша Медейрос, специалистката по ДНК анализ от лабораторията в Бирмингам.

Изключително заинтригувана, тя кликна на прикачения файл, а Джонатан се наведе през рамото й, за да разгледа заедно с нея документа: той представляваше сложна таблица от петнайсет линии, наредени в шест колони. Всяко квадратче съдържаше цифри. Бяха им необходими няколко секунди, да разберат, че става дума за тест за бащинство.

Подскочиха, когато стигнаха до последния параграф, в който се съобщаваше резултатът. Това, което откриха, ги зашемети:

Преди да умре, Джим бе осенен от гениална интуиция. След три години разследване той успя да докаже не само че Дани Дойл не е мъртъв, но и че е баща на Алис Диксън.

Откритие, което беше заплатил с живота си.

Поразена, Мадлин се дръпна назад на седалката, обзета от внезапна погнуса. Главата й се маеше. Нито Алис, нито Дани бяха мъртви. И още по-изумително: девойката беше дъщеря на кръстника на подземния свят. Но Джим беше убит; самата тя без малко щеше да сложи край на живота си. Десетки хора бяха работили дни и нощи над това разследване. Защо? За кого? Изведнъж тя започна да изпитва съмнение към всичко. Кои бяха жертвите в тази история? Кои бяха виновните? От началото на аферата, щом успееше да осветли някоя сенчеста зона, изникваше нова мистерия, която я отвеждаше към все по-опасна територия.

Тя вдигна очи и потърси подкрепа в Джонатан, но той, прилепил чело към прозореца, се интересуваше от това, което виждаше навън.

— Смятам, че ни следят.

— Шегуваш ли се? — рече тя и се доближи до стъклото.

— Виждаш ли черното ферари, паркирано малко по-надолу?

— Пред галерията „Морисън“185 ли?

— Да, срещнах го два пъти тази сутрин: първо в „Трибека“, а след това в Малката Италия. Колата няма идентификационни номера и не мога да разбера кой я кара.

Мадлин присви очи. От това разстояние беше невъзможно да различи какъвто и да било силует вътре.

— Върви след мен — рече тя решително.

Преди час, нито за секунда не си беше помисляла, че някой може да ги шпионира, но след смъртта на Джим и след всичко което откриха, изпитваше силни подозрения.

Платиха закуската, слязоха по стълбата и напуснаха кафенето. Отидоха при колата си.

— Остави ме да карам — помоли Мадлин.

Настани се и тръгнаха.

— Мислиш ли, че ще ни последва? Може би това разследване ни превръща в параноици…

— Убеди се сама. Готов съм да се обзаложа, че сега онзи автомобил ще потегли.

Ферарито действително се измъкна от мястото, където беше паркирало, и „дискретно“ ги проследи, на двайсетина метра зад тях.

— Не се обръщай — нареди тя. — И си сложи колана.

Количката набра скорост, изкачвайки се по „Бауъри“ към „Купър Скуеър“. Изведнъж Мадлин натисна спирачки и извъртя плътно наляво волана, така че автомобилът рязко премина централната разделителна линия.

— Побъркана ли си? — изкрещя Джонатан и се вкопчи в ръкохватката.

Колата им се пренесе от другата страна на пътя, а ферарито остана там, където бяха допреди малко.

— Затвори уста и отвори очи!

Сега вече двете коли пътуваха в обратни посоки. Когато се срещнаха, Джонатан имаше половин секунда, за да види кой е зад волана.

Беше руса дама, много красива, с белег във формата на звезда, който тръгваше от дъгата на веждата й и разкъсваше бузата до ъгълчето на устата…

— Е?

— Познавам я! — възкликна той. — Сигурен съм, че това е жената, при която отведох Алис преди две години в Кап д’Антиб!

— Тази, която се представи за нейна майка ли?

— Да!

Мадлин погледна в огледалото за обратно виждане. Ферарито летеше на запад през „Астор Плейс“. Интуитивно малката кола зави по „Хустън Стрийт“.

— Ако мине през Бродуей, можем да я проследим, нали?

— Става.

Скръстиха ръце и започнаха внимателно да проучват ситуацията. Няколко секунди по-късно агресивната решетка на радиатора на ферарито се появи на пътната артерия, която пресичаше града по диагонал.

Кабриолетът зави по „Спринг Стрийт“. Потегляйки по следите му, Мадлин се включи в движението. Вероятно шофьорката ги забеляза, защото GTO-то полетя напред и малката количка се оказа далеч зад него.

— По дяволите, ще го загубим!

Това изглеждаше неизбежно: какво можеше да стори един смарт срещу мотор V12 с 280 конски сили? Но Мадлин трудно губеше кураж. Тя не искаше да остане назад и пресече на червено при кръстовището с „Лафайет“.

— Внимавай! — извика Джонатан.

Амбулантен продавач на хотдог беше помъкнал количката си и се опитваше да пресече. Мадлин натисна клаксона и завъртя волана наляво. Търговецът подскочи и направи крачка назад, а смартът блъсна металната количка, която се обърна на земята, върху шосето се изсипаха кренвирши, кетчуп, горчица, пържен лук и кисело зеле.

Колата се отклони и облиза тротоара, но Мадлин успя да я укроти и даде газ, за да отпраши мълниеносно към „Деланси Стрийт“.

— Ти си истински мръсник! Как можа да ме накараш да повярвам, че Алис е мъртва?

— Мади, успокой се…

— Никога няма да ти простя, Даниел!

— Остави ми възможността да се защитя.

Мадлин и Дани вървяха по кея на Уилямсбърг. Близо до водата температурата беше видимо по-ниска и Мадлин се загърна с якето си. Десет метра пред и зад тях, двама бодигардове осигуряваха зоната в съответствие с техните движения.

— Какви са тези палячовци?

— Агенти на ФБР, които работят за Службата на маршалите.

Накрая на нервите си, все още под влияние от току-що преживения шок и от разкритията тази сутрин, Мадлин нямаше никакво доверие на бившия гангстер:

— Кажи ми къде е Алис сега!

— Всичко ще ти обясня, но спри да крещиш, окей?

Дани извади от своя джоб пурета и щракна със запалката си.

— Цялата история започна преди три години и половина — начена той и седна на една от пейките край брега на реката. — Беше месец преди смъртта на майка ми. Тя угасваше в Кристи Хоспитал, болна от рак в краен стадий. Знаех, че изживява последните си седмици и ходех да я видя всеки ден.

Дани остави мъчителните си спомени да потекат. Беше отслабнал. Косите му бяха дълги и обграждаха лицето с отсечени, дълбоки черти. Мадлин се поуспокои и седна до него. Той всмукна от пуретата и продължи:

— Всяка вечер излизах от болницата все по-съсипан. Свикнах да давя мъката си в „Соул Кафе“, пъб на „Оксфорд Роуд“, на сто метра от клиниката. Там видях Алис за първи път. Тя помагаше, прибираше чашите и оправяше покривките. По онова време още нямаше четиринайсет години, независимо че човек можеше да й даде петнайсет или дори шестнайсет. Беше очевидно, че не е на възраст за работа, но никой не го беше грижа.

— Ти я забеляза още от самото начало?

— Да, бях заинтригуван от поведението й: при всяка почивка тя сядаше на маса, за да чете или да си подготвя домашните. И освен това ме гледаше странно, сякаш ме познаваше…

— Говори ли с нея?

— На първо време тя се задоволи само да ме наблюдава, но една вечер дойде и дръзко се обърна към мен. Каза ми, че й е известно кой съм. След това ме попита дали си спомням за майка й, Ерин Диксън…

— Никога не съм знаела, че си се срещал с тази жена.

— И аз самият бях забравил. Впрочем бяха ми необходими няколко секунди, за да свържа определено лице с името. Вярно е, бях спал с Ерин два или три пъти преди петнайсетина години. Тя беше леко момиче, което се отдаваше без превземки. Беше красива, преди да започне да се дрогира, и никога не е била хитруша…

— Това ли отговори на дъщеря й?

— Не, разбира се. Бях смутен, но тя отцепи направо: каза ми, че е разпитвала майка си, че е провела разследване и че, според нея… аз съм нейният баща!

— Повярва ли й?

— Още преди да ми го каже. Беше очевидно.

— Защо? Смяташ ли, че тя прилича на теб?

— Не, убеден съм, че прилича на теб.

Мадлин излезе от кожата си.

— Не си играй с това, Даниел!

— Не казвай обратното! Ти също се привърза към тая хлапачка! Защо толкова се втренчи в това разследване, ако не беше разпознала нея в себе си?

— Защото това ми беше работата.

Но Дойл продължи:

— Това дете беше момичето, което можехме да имаме двамата! Тя беше интелигентна, саможива, образована, толкова различна от всичките идиоти, които ме заобикаляха. Бореше се, смело се сражаваше с живота. За мен беше като подарък от небесата.

— Значи стана ви навик да се срещате?

— Да, почти всеки ден, без никой да знае за това. Пазехме нашата тайна. Опознах я добре и не я излъгах за делата си. Тя ми даде основание да ставам сутрин. За първи път животът ми имаше смисъл.

— Отпускаше ли й пари?

— Помагах й малко, но не исках да събуждам подозрения. Възнамерявах да платя обучението й в добър университет. Дори си помислих да я призная законно, но като имах предвид колко хора искаха да ми видят сметката, не исках да я поставям в опасност. И после се появи този здравословен проблем, който ме тревожеше…

— Сърцето й, нали? — отгатна Мадлин.

С очи, вперени в сиво-синкавите води на Ист Ривър, Дани призна с тъга:

— Изморяваше се от най-малкото усилие. Не се оплакваше, но често беше направо изтощена и на два пъти й прилоша пред мен. Изпратих я в „Праймъри Кеа Тръст“. Лекарят откри сърдечен шум, но без специфични аномалии. За да бъда съвсем сигурен, помолих кардиолога, който се грижеше за майка ми, да направи допълнителни изследвания. Той диагностицира дилатационна кардиомиопатия190. Болестта беше вече в напреднал стадий и тя рискуваше да умре всеки момент.

— Лекарят прие ли да й предпише лечение под фалшиво име?

— Всеки човек си има цена, Мадлин.

— И как й се отрази?

— През първите месеци Алис реагира добре на медикаментите.

Излезе вятър. Малко по малко Мадлин възстанови хронологията на събитията, но много въпроси оставаха висящи.

— Алис знаеше ли в какво си се забъркал?

— Да, никога не съм играл нечестно с нея.

— И това не й ли създаваше проблеми?

— Да кажем, че беше достатъчно интелигентна, за да гледа тесногръдо на нещата.

Мадлин възприе тези думи като критика към себе си, но предпочете да не обръща внимание.

— Никога ли не си възнамерявал да станеш порядъчен?

— Естествено, че да! Но какво си мислиш? Да не би да беше лесно? Просто да щракна с пръсти и готово, нали? Бях в задънена улица: ченгетата ми дишаха в гърба, съперничещите банди искаха кожата ми и дори собствените ми хора чакаха първа възможност, за да ме предадат.

— Алис осъзнаваше ли тези неща?

— Повече, отколкото можеш да предположиш, и именно тя намери разрешението.

— Какво имаш предвид?

— Една вечер пристигна с дебела папка, в която беше събрала десетки статии, измъкнати от интернет. Правни текстове, анализи на конкретни случаи: истинска работа на адвокат. Твърдеше, че е открила магическата формула, която би ни позволила да започнем нов живот.

— И каква беше тази магическа формула?

— Американската програма за защита на свидетели.

Филмът траеше по-малко от трийсет секунди. Показваше в близък план страдалческото лице на младото момиче. Изпаднала в паника, видимо на края на силите си, с тъмни кръгове под очите, Алис гледаше напрегнато към камерата. Призрачната светлина, която я заобикаляше, създаваше впечатление, че я държат в подземие или в килия. Изказът й беше накъсан, прекъсван от ридания. Хълцайки, тя все пак успя да се обърне директно към баща си, за да му предаде исканията на похитителите си:

След това камерата се отдалечи и даде възможност да се види крехкият силует на завързаната към канализационна тръба Алис.

— Получихме този филм сутринта по специален пратеник — обясни Блайт Блейк и стопира картината.

Дани стисна юмруци. Обречен на безсилие и разяждан от чувство за вина, той демонстрира краен песимизъм:

— Отвлечена е преди дванайсет часа. Ако не я намерим много бързо, те ще я убият, каквото и да правя. А без лекарствата си тя е подложена на риска всеки момент да получи бъбречна недостатъчност.

Блайт се настани на масата от ковано желязо, върху която бяха поставени три портативни компютъра.

— Безуспешно се опитахме да локализираме телефона на Алис — обясни тя и прехвърли филма на един от твърдите дискове.

Няколко пъти изгледа заснетия материал, като изолира звука и с помощта на вариообектива се спря на всеки детайл от изображението.

Заинтересувана от тези технически аспекти, Мадлин се приближи към компютрите. Блайт й обясни процедурата:

— В долната част на филма виждаме датата и точния час. Като усилвам звуковата писта, може би ще чуя и едва доловимите шумове: надземно метро, бученето на движението… всичко това може да ни наведе на следа.

— А камерата? — запита Джонатан.

— Изображението е качествено въпреки мрака. Вероятно е нов модел — анализира Блейт.

Направи няколко манипулации и намери компютърна програма, която можеше да установи марката и модела.

— Камерата е „Канон“ с флаш памет, излязла на пазара преди по-малко от година. Ще поискам от бюрото да подготвят списък на последните покупки в магазини или по интернет, но това ще отнеме време.

След това тя изолира един детайл от картината и го представи в едър план.

— Особено ме интересува тръбата! — каза и посочи мястото, където Алис беше закопчана с белезници. — Тя е стара и масивна. На пръв поглед бих казала, че тази канализация е поне на един век, но ще потърся експерти, които ще определят по-точно възрастта й. С малко повече шанс, като сравним получените данни, ще локализираме скривалището.

След това тя се обърна към агента, който беше донесъл флашката с филма.

— Взе ли показания от куриера, Крис?

Мъжът в черно прехвърли един документ от телефона си на екрана на компютъра.

— Той работи за „Байк Месенджър“, агенция за доставки, близо до Уолстрийт, но днес бачкаше за своя сметка. Приел е пакета на ъгъла на „Дътч“ и на „Джон Стрийт“. Изпращачът се появил лично: висок, кавказец, набит, четирийсетинагодишен… Платил в налични, без да си казва името.

— Разполагаме ли с неговия портрет робот?

— Ами… Терънс в момента разпитва доставчика.

— Добре, кажи му да действа скоростно! Искам да разпространя данните му след десет минути. От този момент нататък всяка секунда е скъпа!

Джонатан отвори вратата на банята. Мадлин беше заспала във ваната. Той намери закачен пеньоар и се приближи, за да я събуди нежно. Тя беше бледа, с празен поглед, със забавени движения. Послушно се остави да бъде загърната и разтрита в туниката от хавлиена тъкан.

Беше много опасно да се връщат при Клер или да отсядат в стандартен хотел, където можеха да ги намерят лесно. След като паркираха колата няколко улици по-надолу, те намериха убежище в тази малка стая за гости при Анита Крюк, стара полякиня, която държеше деликатесен магазин в сърцето на Алфабет Сити. Някога Джонатан беше наел дъщеря й като готвачка в „Император“ и Анита не беше забравила услугата. За да бъдат сигурни, че няма да ги открият, бяха изключили телефоните си и ги оставиха в понтиака. Единствените предмети, които взеха със себе си, бяха компютърът и пистолетът на Дани.

Почука се на вратата. Докато Мадлин се шмугна в леглото, Джонатан отвори на Анита. Старата дама им донесе вечеря, на таблата бяха сложени две купи с горещ журек — зеленчукова супа с брашно и с ферментирала ръж.

Джонатан благодари на домакинята и предложи едно от блюдата на Мадлин:

— Опитай, ще видиш, нещо специално е…

Тя гребна с лъжичка от супата и я изплю, тъй като й се догади.

— Вярно е, че е малко кисела, но важното е вниманието, нали?

Без дори да му отговори, загаси светлината и потъна в сън.

Преди да се присъедини към нея, той се приближи към прозореца и погледна през стъклото. Снегът валеше все така силно. Повече от десетсантиметрова покривка застилаше пътя и тротоарите. Къде беше Алис по това време и в този студ? Беше ли още жива? Щяха си да успеят да я освободят от този ад?

Трябваше да бъде реалист: нещата се подреждаха зле. Смъртта на Блайт правеше съвсем хипотетична възможността да се доберат до мястото, където девойката беше скрита.

Думите на Мадлин се завръщаха в паметта му като пророческо ехо: „Тази история започна в кръв и ще свърши в кръв.“

Той все още не знаеше до каква степен тя имаше право.

Алис беше подгизнала от главата до петите. Едри капки пот струяха от лицето й. Тя наведе глава и установи, че алено петно беше избило през анцуга, в долната част на корема. Бъбреците й кървяха. Сега не й оставаше много време. Все така разкъсвана от треската, въпреки всичко тя изплува от делириума и донякъде си възвърна яснотата на мислите.

Не бива да умирам, преди да съм опитала всичко…

Усети, че въжето, което стягаше глезените й, леко се беше разхлабило. За съжаление, не достатъчно, та да можеше да освободи краката си. Нозете й тежаха. Легнала на земята, направи усилие да ги повдигне нагоре и да се хване здраво за тясната преграда, която отделяше тоалетната. В това положение тя започна да търка найлоновата лента в ръба на стената. Мястото беше много грапаво, но беше много трудно влакното да бъде протрито дотолкова, че да се скъса.

Алис се къпеше в пот, мускулите й бяха парализирани от спазми, но ожесточено продължи да прави тези движения четвърт час, докато…

Въжето се предаде!

Възбудена от тази малка победа, тя с облекчение се размърда. Уви, белезниците все така я притискаха към канализационната тръба, но вече нищо не й се струваше невъзможно. Приклекна и пристъпи от крак на крак, за да ги раздвижи. Въпреки слабата светлина разгледа детайлно тръбата. Системата беше поне на един век. Забеляза точка на свързване между две цеви, където ръждата беше започнала да атакува отливката.

Ако това съоръжение се огъне, точно тук му е слабостта!

Застана в удобно положение и с десния ток на маратонката си ритна силно мястото, където тръбите се съединяваха. Цялата структура се разклати, но не се разпадна. Под въздействието на удара металните белезници още повече се впиха в плътта й, но тя вече почти не усещаше болката.

Канализацията щеше да поддаде. Алис беше сигурна в това. За съжаление, атаката й срещу тръбата провокира силен шум, който отекна в цялата сграда. Трябваше да се моли руснакът да не е наблизо…

Във всеки случай какво имаше да губи?

Твърдо решена, тя събра малкото сила, която й беше останала и започна да нанася кой от кой по-яки удари. Интуицията й не я подведе: след като устоя на десетина ритника, тръбата най-после се разхлаби в невралгичната точка.

Алис нададе яростен и победоносен вик.

Освободена от желязната прегръдка, тя се обърна и…

… Страховитият силует на Юри се открои в пространството на вратата. Зловещ смях разкриви подутото му лице.

— Моя малка матрьошке… — рече той и тръгна към нея.

Алис изрева като ранено животно и припадна.