Ако той можеше да бъде поправен, кои грешки бихме се опитали да избегнем? Коя болка, кои угризения, кои съжаления бихме избрали да заличим?

Хеликоптерът на Червения кръст се спусна от небето в уречения час.

Кацнало върху високо плато и заобиколено отвсякъде с гори, селцето се състоеше от стотина първобитни жилища, изградени в повечето случаи от трупи и клони. Мястото изглеждаше изгубено, извън времето, далеч от туристическите зони на Анкор и Пном Пен. Въздухът бе напоен с влага и калта покриваше всичко.

Пилотът не посмя да спре двигателя. Неговата задача бе да върне в града медицинския екип, изпълняващ хуманитарна мисия в района. Нищо особено при хубаво време. За нещастие намираха се в средата на септември и поройните дъждове, които се лееха неспирно, силно затрудняваха управлението на машината. Що се отнася до горивото, запасът му бе ограничен, но така или иначе достатъчен, за да прибере всички до благополучно пристанище.

При условие, че няма туткане…

Двама хирурзи, един анестезиолог и две медицински сестри излязоха тичешком от импровизирания диспансер, в който работеха от ранни зори. През последните седмици бяха обиколили околните села, лекувайки според силите си пораженията на маларията, СПИН-а и туберкулозата, грижейки се за хората с ампутации и снабдявайки ги с протези. Бяха кръстосвали из това ъгълче на страната, където в почвата се криеха хиляди противопехотни мини.

При подадения от пилота знак четирима от петимата лекари се шмугнаха в хеликоптера. Последният, мъж на шестдесетина години, остана малко назад с поглед, вперен в групата камбоджанци, които бяха наобиколили машината. Той все не се решаваше да отпътува.

— Трябва да тръгваме, докторе! — извика му пилотът. — Ако не потеглим веднага, няма да хванете самолета.

Лекарят кимна. Той вече се канеше да се качи в бучащата машина, когато погледът му се срещна с този на малко детенце, свито в прегръдката на възрастен мъж. На колко ли години бе то? На две? Най-много на три. Малкото му личице бе ужасно деформирано от отвесна бразда, която бе разцепила горната му устна. Тежка вродена малформация, която го осъждаше до края на живота си да се храни само със супи и течности и която нямаше да му позволи да произнесе и една-единствена дума.

— Хайде, побързайте! — с умолителен тон се обърна към него една от сестрите.

— Трябва да оперираме това дете! — изкрещя лекарят, опитвайки се да надвика свистенето на перките, които се въртяха над главите им.

— Нямаме време! Пътищата са непроходими поради наводненията, а хеликоптерът ще може да се върне за нас след много дни.

Но лекарят не помръдваше, неспособен да откъсне очи от малкото момченце. Той знаеше, че в този край на света бебетата, родени със „заешка устна“, обикновено биваха изоставяни от своите родители поради някои древни обичаи и предразсъдъци. Попаднали веднъж в сиропиталище, техният недъг им отнемаше всякакви изгледи да бъдат приютени в приемно семейство или осиновени.

Сестрата реши да премине в нападение:

— Вдругиден трябва да сте в Сан Франциско, докторе! Графикът ви на операции е изключително напрегнат, имате участия в конференции и…

— Заминавайте без мен — отсече най-сетне лекарят и тръгна да се отдалечава от машината.

— В такъв случай оставам с Вас! — решително заяви сестрата, скачайки на земята.

Нейното име бе Емили. Беше млада американка, която работеше в една и съща болница с него.

Пилотът поклати глава и пусна тежка въздишка. Хеликоптерът се издигна рязко, застина за кратко на едно място, след което се понесе на запад.

Лекарят пое детенцето на ръце: то бе бледо и затворено в себе си. Придружен от сестрата, той го отнесе в диспансера и отдели немалко време да му говори, за да разсее тревогата и страха, преди да пристъпи към анестезията. Щом бе приспано от упойката, той грижливо отлепи с помощта на скалпела меките тъкани на небцето и ги разтегна, за да покрие целия му свод. После приложи същия похват, за да възстанови и оформи устните и да дари на момченцето негова истинска усмивка.

Когато операцията бе приключена, лекарят излезе да поседне на верандата, покрита с мушама и суха вършина. Процедурата се бе оказала доста продължителна. Той не бе спал повече от две денонощия и усети как умората изведнъж го обзема. Запали цигара и се огледа около себе си. Дъждът се бе успокоил. През една пролука в облаците бликаше сноп ослепителна светлина, в който се открояваха червеното и оранжевото.

Не съжаляваше, че бе останал. Всяка година прекарваше по няколко седмици в Африка или Азия като сътрудник на Червения кръст. Тези хуманитарни мисии никога не го оставяха безразличен, дори се бяха превърнали в нещо като наркотик, в средство да избяга от добре смазания и подреден живот на началник-отделение в една калифорнийска болница.

В мига, в който смачкваше угарката си, усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се и разпозна възрастния мъж, който държеше детето на ръце при заминаването на хеликоптера. Човекът бе нещо като старейшина на селцето. Традиционната дреха, в която бе облечен, покриваше силно прегърбеното му тяло, а лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки. Той поздрави лекаря, като поднесе събраните си длани към брадичката, държейки същевременно главата си изправена и гледайки го право в очите. После с движение на ръката покани чужденеца да го последва в своето жилище. Там му предложи чаша оризов алкохол и след известно мълчание отрони първите си думи:

— Той се казва Лу-Нан.

Лекарят се досети, че ставаше дума за името на детето, и се задоволи да кимне с глава.

— Благодаря, че му върнахте лицето — добави старият камбоджанец.

Хирургът прие с подобаваща скромност тези благодарности и почти притеснен, извърна погледа си. През прозорчето без стъкло можеше да различи тропическата гора, гъста и зелена, която се разстилаше съвсем наблизо. Изпитваше странно усещане от това, че само на няколко километра, малко по-нависоко в планините на Ратанакири, все още обитаваха тигри, змии и слонове…

Отнесен в своите размисли, той едва долови смисъла в думите, произнесени от стареца, който го бе попитал:

— Ако знаехте, че има възможност някое от всички Ваши желания да бъде изпълнено, кое бихте си избрали?

— Моля?

— Кое е Вашето най-голямо желание на този свят, докторе?

Лекарят се замисли най-напред за някакъв духовит отговор, но, победен от умората и обзет от неочакван прилив на емоции, промълви:

— Бих искал да видя отново една жена.

— Една жена?

— Да, единствената… единствената, която е била важна за мен.

И там, в това затънтено местенце, далеч от очите на Запада, някаква особена тръпка, тържествена и вълнуваща, премина между двамата мъже.

— Тази жена, Вие знаете ли къде се намира сега? — попита го старият кхмер, изненадан от простотата на подобно желание.

— Тя е мъртва отпреди тридесет години.

Азиатецът леко сбърчи вежди и потъна в дълбок размисъл. После, след кратко мълчание, той се изправи с достойнство и се запъти към дъното на стаята, където, върху сковани с подръчни средства етажерки, бе струпана част от неговите богатства: изсушени морски кончета, корени от женшен, сплетени една около друга отровни змии във формалин…

Възрастният мъж се порови малко в тази натурия, докато намери това, което търсеше.

Когато се върна при лекаря, той му подаде миниатюрно стъклено флаконче.

В него имаше десет малки златисти хапчета…

Неделен септемврийски следобед е. Отгоре блести небето на Флорида…

Зад волана на един „Форд Тъндърбърд“ с вдигнат гюрук е седнала млада жена. С развети от вятъра коси, тя кара с доста висока скорост, изпреварвайки почти всички изпречили й се коли, преди да навлезе в платното, водещо към терминала на летището, и да спре за кратко пред залата за заминаване. Точно толкова, колкото е необходимо да остави мъжа, настанил се на предната седалка до нея. Той взема своя сак от багажника и се навежда към прозореца, за да дари целувка на своята шофьорка. Хлопване на вратата и ето, че вече е навлязъл в сградата от стъкло и метал.

Той е Елиът Купър. Отличава се с привлекателна физика и елегантна походка. Лекар е в Сан Франциско, но коженото яке и немирните коси му придават вид на хлапак.

Мъжът се упътва по навик към гишето за регистриране, за да си вземе бордната карта: Маями — Сан Франциско.

— Хващам се на бас, че вече ти липсвам…

Изненадан от познатия глас, Елиът стреснато се обръща.

Неговата спътница е застанала до него и му хвърля поглед с изумруден блясък, смесица от предизвикателност и крехкост. Облечена е в джинси и прилягащо по тялото й сако от еленова кожа с надпис мир и любов, под което се вижда тениска в цветовете на Бразилия, нейната родина.

— Я ми кажи колко време мина от последния път, когато те целунах? — пита я той, плъзвайки ръка по гърба й.

Най-малко една минута.

Цяла вечност…

Той я прегръща и я притиска до себе си.

Тя, това е Илена, жената на неговия живот. Познава я от десетина години и й дължи всичко добро и красиво, което носи у себе си: професията си на лекар, отвореността си към другите и известна взискателност към начина, по който води своя живот…

Елиът се учудва на нейното завръщане, защото винаги са имали съгласие по въпроса, че трябва да избягват дългите сцени на прощаване: и двамата са наясно, че тези няколко допълнителни минути в края на краищата се заплащат с повече страдание, отколкото утеха.

Така е, защото нещата при тях са доста сложни. Илена живее във Флорида, той — в Сан Франциско.

Тяхната любов от далечно разстояние протича в условията на часовата разлика, отмервана от четирите часови пояса и четирите хиляди километра, които разделят Източното от Западното крайбрежие.

Разбира се, след всички тези години те биха могли да уредят нещата така, че да заживеят заедно. Но не го бяха направили. В началото, защото се бояха от изхабяването на връзката им. Защото всекидневието — в замяна на едно по-спокойно битие — би ги лишило от тези възторзи и този луд сърдечен ритъм, които изпитват при всяка от своите срещи и които представляват кислородът на тяхното съществуване.

После, всеки от тях бе устроил живота си в своята професионална среда. Той — обърнат към Тихия океан, тя — към Атлантическия. След безкрайното следване в Медицинския факултет Елиът бе получил мястото на хирург в една от болниците на Сан Франциско. Що се отнася до Илена, тя живее в Орландо и се занимава със своите делфини и китове в „Океански свят“ — най-големият морски парк в света, където работи като ветеринарен лекар. От няколко месеца посвещава също така изключително много време на една организация, за която вече започва да се говори в обществото: „Грийнпийс“. Основано преди четири години от група пацифисти и еколози, сдружението на „воините на дъгата“ се бе прочуло благодарение на откритата си борба срещу ядрените опити. Ала Илена се бе присъединила към тях най-вече за да участва в кампанията на „Грийнпийс“ срещу изтребването на китовете и тюлените.

С две думи, и двамата водят доста напрегнат живот. Наистина нямат кой знае колко време за скучаене. Въпреки това… Всяка нова раздяла е все по-непоносима от предишната.

Моля всички пътници от полет 711 по направление Сан Франциско да се насочат към изход №18 за настаняване на борда…

— Това твоят самолет ли е? — пита го тя, разкъсвайки прегръдката му.

Той кимва в знак на потвърждение, а после, понеже добре я познава, решава да й зададе въпроса си:

— Ти като че ли искаше да ми кажеш нещо, преди да замина?

— Да. Ще те придружа до зоната за качване — казва му тя, като го хваща за ръка.

И докато върви редом с него, Илена се впуска в тирада, произнесена с онзи южноамерикански акцент, който направо го разбива.

— Знам много добре, че светът се е устремил към катастрофа, Елиът: „студената война“, комунистическата заплаха, надпреварата в ядреното въоръжаване…

Всеки път, когато се разделят, той я гледа, сякаш я вижда за последен път. Красива е като огнен пламък.

— … изтощаването на природните ресурси, да не говорим за замърсяването, за изсичането на тропическите гори или за…

— Илена?

— Да?

— Какво всъщност искаш да ми кажеш?

— Бих искала да си направим дете, Елиът…

— Тук, веднага, на летището? Пред цялата тази тълпа?

Това е всичко, което бе намерил да й отговори. Щипка хумор, за да прикрие своята изненада. Но Илена не изпитва желание да се засмее.

— Не се шегувам, Елиът. Дори те съветвам да помислиш сериозно върху това — натъртено произнася тя, след което пуска ръката му и се отправя към изхода.

— Чакай! — крещи той в желанието си да я задържи.

Последно повикване за г-н Елиът Купър, пътник от полет № 711 по направление…

— По дяволите! — изругава той, стъпвайки ядосано върху ескалатора, водещ към зоната за качване на борда.

Когато се озовава в горния му край, той се обръща, за да й махне за последен път с ръка.

Ярко септемврийско слънце залива с лъчите си залата за заминаване.

Елиът вдига ръка.

Но Илена вече е изчезнала.

Нощта вече бе паднала, когато самолетът кацна в Сан Франциско. Полетът бе продължил шест часа и в Калифорния вече минаваше девет.

Елиът се канеше да излезе от терминала и да хване някое такси, когато внезапно промени решението си. Там е работата, че умираше от глад. Объркан от думите на Илена, той не се бе докоснал до храната, поднесена в самолета, а знаеше, че хладилникът у дома е празен. На втория етаж бе забелязал рекламните светлини на закусвалнята Голдън Гейт, в която вече бе идвал с Мат, най-добрия си приятел, който го придружаваше понякога в пътуванията му до Източното крайбрежие.

Седна на бара и си поръча салата, две печени хлебчета и чаша шардоне. Уморен, с нарушен от дългия полет дневен ритъм, той си разтърка очите, след което купи няколко жетона за телефон и се упъти към кабинката в дъното на залата. Набра номера на Илена, но отговор така и не получи. Поради разликата в часовите пояси във Флорида вече минаваше полунощ. Илена сигурно вече се беше прибрала, но очевидно не държеше особено да разговаря с него.

Подобно нещо можеше да се предвиди…

И все пак Елиът не съжаляваше за начина, по който бе отвърнал на това толкова важно желание на Илена. Истината бе, че той не искаше да има дете.

И толкова.

Тук нямаше проблем или колебание в чувствата: той обожаваше Илена и, така да се каже, имаше любов в излишък. Но любовта не беше достатъчна. Защото в средата на седемдесетте години на този прословут XX век човечеството като че ли не вървеше в правилната посока и — за да бъде съвсем откровен — той не държеше да се нагърби с тежката отговорност да доведе на бял свят едно ново създание.

Доводи, които Илена изобщо не желаеше да слуша.

Елиът с неохота се върна на бара, довърши вечерята и си поръча кафе. Беше нервен и без дори да забелязва, стискаше пръстите си, карайки ставите да пукат. В джоба на сакото си напипа пакета с цигари, който със своите размери отдавна издаваше своето присъствие, и не устоя на изкушението да запали една.

Знаеше, че трябва да спре с пушенето. В неговите среди все повече се говореше за вредите от тютюна. От петнадесетина години епидемиологичните изследвания показваха, че никотинът предизвиква зависимост и пристрастяване, а в качеството си на хирург Елиът знаеше отлично, че при пушачите рисковете от рак на белите дробове, както и податливостта към сърдечно-съдови заболявания бяха доста по-високи. Ала по подобие на повечето лекари, и той далеч повече се грижеше за здравето на другите, отколкото за собственото си здраве. Трябва също така да се подчертае, че живееше в епоха, когато пушенето в ресторантите или самолетите бе нещо съвсем нормално. Епоха, когато цигарата все още бе синоним на изисканост, на културна и социална освободеност.

Скоро ще спра да пуша — помисли си той, изпускайки колелца дим, — но не и тази вечер… Чувстваше се прекалено потиснат за подобно усилие.

Разсеян и отнесен, Елиът се загледа с блуждаещ поглед през голямата витрина и именно тогава го видя за пръв път: мъж в светлосиня пижама — крайно неподходящо облекло за този час и това място, — който го наблюдаваше от другата страна на стъклото. Наложи се да присвие очи, за да го разгледа по-добре. Човекът гонеше шестдесетте, имаше все още спортен вид и къса, леко побеляла брадичка, която го правеше да прилича на един позастаряващ Шон Конъри. Елиът разтърка клепачите си. Какво правеше този тип с голи крака и пижама в толкова късен час насред аерогарата?

Младият лекар не би трябвало да се притеснява особено от всичко това, но някаква непозната сила го накара да стане от стола си и да излезе от заведението. Човекът изглеждаше съвършено неориентиран, сякаш бе пристигнал от нищото. Колкото повече Елиът се приближаваше към него, толкова повече чувстваше как го завладява нарастващото чувство на дискомфорт, което не смееше да признае дори пред самия себе си. Кой беше този човек? Може би пациент, избягал от някоя болница или дом за душевноболни… В такъв случай, в качеството си на лекар, не беше ли негов дълг да му помогне?

Когато се озова на не повече от три метра от него, Елиът най-сетне разбра какво го бе смутило толкова много: този човек много му напомняше за неговия баща, починал преди пет години от рак на панкреаса.

Смутен, той се приближи още повече. Отблизо приликата бе наистина поразителна: същата форма на лицето, същата трапчинка на бузата, която и той самият бе наследил…

Ами ако това е той…

Не, трябваше да се стегне и да дойде на себе си! Баща му бе мъртъв, и то съвсем мъртъв. Елиът лично бе присъствал на полагането на тялото му в ковчега и на последвалата кремация.

— Мога ли да Ви помогна с нещо, господине?

Мъжът отстъпи няколко крачки назад. Изглеждаше също толкова смаян, колкото бе и самият Елиът, и излъчваше противоречивото впечатление на сила и безпомощност.

— Мога ли да Ви помогна с нещо? — повтори той.

Човекът насреща се задоволи да промълви:

— Елиът…

Но как така този мъж знаеше неговото име? И този глас…

Да кажеш, че Елиът и баща му никога не са били близки, би било чист евфемизъм. Но откакто си бе отишъл, Елиът понякога съжаляваше, че не бе положил в миналото далеч повече усилия, за да го разбере по-добре.

Зашеметен и с пълното съзнание за абсурдността на своя въпрос, той не можа да се сдържи и го попита с прегракнал от вълнение глас:

— Татко?

— Не, Елиът, аз не съм твоят баща.

Странно, но този смислен отговор не го успокои ни най-малко, сякаш някакво предчувствие му нашепваше, че най-удивителното тепърва предстои.

— Кой сте Вие тогава?

Мъжът сложи ръката си на рамото му. Някаква позната искрица проблесна в неговите очи и той се поколеба няколко секунди, преди да отвърне:

— Такъв, какъвто ме гледаш, това си ти, Елиът…

Лекарят отстъпи крачка назад, после се сви като ударен от гръм; мъжът завърши своето изречение:

— … това си самият ти, Елиът, тридесет години по-възрастен.

Аз, тридесет години по-възрастен?

Елиът разпери ръце в знак на недоумение.

— Какво искате да кажете с това?

Мъжът отвори уста, но нямаше време да му даде други обяснения: от неговия нос внезапно бликна струйка кръв, която се разля на едри капки върху горнището на пижамата му.

— Дръжте си главата назад! — нареди му Елиът и посегна да извади от джоба си книжна салфетка, която бе взел на излизане от заведението. С нейна помощ той се опита да спре кръвта, течаща от носа на човека, когото сега вече разглеждаше като свой пациент.

— Няма нищо, ще мине — каза му той с успокоителен тон.

За миг съжали, че не носи със себе си медицинската чантичка, но за щастие кръвоизливът бързо се успокои.

— Елате с мен, трябва да Ви наплискам лицето с малко вода.

Мъжът го последва, без да оказва съпротива. Но когато наближиха тоалетните, той внезапно бе разтърсен от краткотрайни пристъпи на треперене, сякаш бе изпаднал в епилептична криза.

Елиът понечи да му помогне, но другият рязко го отблъсна.

— Остави ме! — настоя той, отваряйки вратата на една от тоалетните клетки.

Възпрян в своя порив, Елиът предпочете да го изчака навън. Чувстваше се отговорен за този човек и съвсем не беше спокоен за неговото състояние.

Каква смешна история! Най-напред тази физическа прилика, после тази съвършено налудничава фраза — аз съм ти, Елиът, тридесет години по-възрастен, — а сега и това кръвотечение от носа и тези пристъпи на тремор.

Ах, по дяволите, какъв ден!

Но този ден изобщо не се канеше да свършва, защото след известно време, преценявайки, че е изчакал достатъчно, той реши да влезе в тоалетните.

— Господине?

Тоалетните представляваха тясно и много дълго помещение. Елиът огледа най-напред редицата мивки. Никой. Не се забелязваше нито прозорец, нито авариен изход. Следователно мъжът би трябвало да е в някоя от кабинките.

— Тук ли сте, господине?

Никакъв отговор. Боейки се, че може да е припаднал, лекарят припряно отвори първата врата: никой.

Втората врата: никой.

Третата, четвъртата… десетата врата: празно.

В объркаността и отчаянието си Елиът вдигна очи към тавана: нито една плоскост не изглеждаше да е била отмествана.

Това бе невъзможно и въпреки всичко трябваше да приеме очевидното: мъжът бе изчезнал.

Елиът рязко отвори очи. Забеляза, че лежи напряко на леглото. Сърцето му биеше в бесен ритъм, а тялото му бе плувнало в пот.

Гаден, отвратителен кошмар!

Той, който никога не можеше да си спомни какво е сънувал, сега се събуждаше, завладян от това необикновено видение: както бе бродил из летището на Сан Франциско, бе попаднал на… свой двойник. Но далеч по-млад двойник, който изглеждаше също толкова изненадан да го види, колкото и самият той. Случилото се изглеждаше толкова истинско, толкова смайващо, сякаш наистина някаква сила го бе запратила тридесет години назад в миналото.

Елиът натисна копчето, управляващо отварянето на щорите, след което хвърли тревожен поглед към флакончето със златистите хапчета, сложено върху нощното шкафче. Отвори го и ги преброи: бяха останали девет. Вечерта, преди да заспи, бе глътнал едно от любопитство. Дали не стоеше точно това хапче в дъното на мистериозните му съновидения? Старият камбоджанец, който му го бе дал, не бе казал нищо за въздействието на тази субстанция, дори тържествено му бе препоръчал „никога да не злоупотребява с него“.

Елиът мъчително се изправи и се насочи към панорамния прозорец, от който се откриваше неповторима гледка към океана, остров Алкатрас и моста Голдън Гейт. Изгряващото слънце хвърляше над града гранатовата си сутрешна светлина, която всеки миг променяше своите нюанси. В открито море пъплеха платноходи и фериботи под ритмичния звук на сирените за мъгла и въпреки ранния час няколко души правеха сутрешния си крос, изкачвайки се по Марина Грийн — обширната морава, която граничеше с плажната ивица.

Тази привична картина донякъде го успокои. Изминалата бурна нощ бързо щеше да се забрави, в това едва ли можеше да има съмнение. Тъкмо се бе убедил в правилността на подобно заключение, и ето че стъклото на прозореца отрази смущаващи подробности: един тъмен ореол се бе разпрострял върху горнището на неговата пижама. Той се наведе, за да разгледа по-внимателно петното.

Май че е кръв?

Сърдечният му ритъм рязко се ускори, но това не трая задълго. Навярно му бе потекла кръв от носа през нощта и той бе пренесъл това събитие от действителността в своя сън. Познати неща, класическо действие на подсъзнателното, няма какво човек да обезумява.

Наполовина успокоен, той премина в банята, за да си вземе сутрешния душ, преди да потегли за работа. Нагласи струята и застина за миг неподвижен, потънал в мислите си, докато помещението се изпълваше с пара. Нещо все още терзаеше съзнанието му. Но какво? Започнал бе вече да се съблича, когато някакъв внезапен проблясък на интуицията го накара да бръкне в джоба на пижамата си. В него имаше хартиена салфетка, изцапана с кръв. Под потъмнелите червени петна съвсем ясно се очертаваше рисунката на най-известния мост в града, над който бе разположен надписът: кафетерия „Голдън Гейт“ — летище Сан Франциско.

Сърцето му отново започна бясно да бие и този път бе далеч по-трудно да възвърне нормалния му ритъм.

Дали пък не го бе споходила някаква болест, предизвикваща временно умопомрачение?

Преди няколко месеца, при извършването на фиброскопски изследвания, той бе узнал, че е болен от рак на белите дробове. Честно казано, това не го бе изненадало кой знае колко: човек не пуши безнаказано по повече от пакет на ден в продължение на четиридесет години. Опасностите от подобно поведение му бяха пределно известни и той ги бе приел. Така си беше, сблъскал се бе с един от рисковете на живота. Никога не се бе стремял да води някакво стерилно съществуване, нито пък да се предпазва на всяка цена от превратностите и ударите на битието. По някакъв парадоксален начин той вярваше в съдбата: нещата се случват, когато трябва да се случат. И човек е длъжен да понесе последствията от тях.

Обективно погледнато, това беше много гаден вид рак: една от формите, които се развиват най-бързо и които се лекуват най-трудно. През последните години медицината бе напреднала в тази област и новите медикаменти позволяваха животът на болните да бъде значително удължен. Но за подобни неща бе вече прекалено късно: туморът не бе разкрит достатъчно рано и изследванията бяха показали наличието на метастази в други органи.

Бяха му предложили класическото лечение — коктейл химио- и лъчетерапия, — но той бе отказал. В този стадий на болестта нямаше особен смисъл да се опитва каквото и да било. Изходът от битката вече бе предизвестен: оставаха му няколко месеца живот.

Засега той успяваше да прикрива болестта си, но знаеше, че няма да може да отлага нещата до безкрайност. Кашлицата му ставаше упорита, болките в ребрата и рамото ставаха все по-силни и от време на време го обземаха внезапни пристъпи на отпадналост, докато всеобщото убеждение беше, че той е неуморим.

Спохождаха го страхове, но не от болката. Това, от което най-много се боеше, беше реакцията на околните. Особено на Анджи, двадесетгодишната му дъщеря, студентка в Ню Йорк, и на Мат, най-добрия му приятел, с когото бе споделял всичко.

Елиът излезе от банята, избърса се припряно и отвори гардероба. С придирчивост, по-голяма от когато и да било, заизбира какво да облече: риза от египетски памук, италиански костюм, изискана вратовръзка. Докато се подготвяше, сянката на болестта изчезна. Нейното място бе заето от образа на мъж, който все още бе в своята сила, все още се отличаваше с приятен и привлекателен вид. Съвсем доскоро, благодарение на несъмнения си чар, той успяваше да излиза с млади и красиви жени, които понякога не достигаха и половината на възрастта му. Но тези връзки бяха мимолетни. Всеки, който се бе докоснал по-отблизо до Елиът Купър, знаеше много добре, че само две жени изпълваха неговия живот отначало докрай. Първата бе дъщеря му Анджи. Втората се наричаше Илена.

Тя беше мъртва от тридесет години.

Елиът излезе на тротоара и бе посрещнат от слънцето, вълните и вятъра. Спря се за миг, за да изпита наслада от раждащия се ден, след което отвори вратата на малък гараж. Там се пъхна в старата оранжева Костенурка1, последна останка от отдавна отминалата епоха на хипитата. Със смъкнат гюрук колата предпазливо се вля в движението по булеварда, за да се изкачи по „Филмор стрийт“ към викторианските сгради на „Пасифик Хай“2. Досущ като във филмите, улиците на Сан Франциско, стръмни и полегати, образуваха забавни „руски хълмчета“3. Но Елиът вече бе преминал възрастта, когато ускоряваше колата така, че да подскочи във въздуха при преминаването на билото им. Достигнал до „Калифорния стрийт“, той зави наляво и пресече пътя на едно трамвайче, което превозваше първите подранили туристи към Китайския квартал. Преди да достигне до тази част на града, той влезе в подземен паркинг между два блока зад Грейс Катедрал и малко след това вече бе пред входа на Медицински център „Ленъкс“, където, работеше повече от тридесет години.

В качеството си на завеждащ отделението по детска хирургия Елиът беше смятан за един от първожреците на болницата. На този пост обаче бе издигнат наскоро, с голямо закъснение спрямо забележителните му постижения. През своята кариера той се бе посветил изцяло на пациентите, опитвайки се — нещо рядко при хирурзите — да не се ограничава с чисто техническата страна на лечението, а да държи сметка и за емоционалната й съставка. Почестите и наградите изобщо не го впечатляваха, да не говорим, че никога не се бе опитвал да си изгради мрежа от връзки чрез неделни турнирчета по голф или разходки край бреговете на Тахо4. И все пак, когато се налагаше някое от децата на неговите колеги да бъде оперирано, в повечето случаи те се обръщаха именно към него — знак, който означаваше твърде много в този занаят.

— Можеш ли да ми анализираш ето това?

Елиът подаде на Самюъл Белоу, завеждащия болничната лаборатория, малко найлоново пликче, в което бе пресипал дребните частици вещество, полепнали по дъното на флакончето със златистите хапчета.

— Какво е това?

— Очаквам ти да ми кажеш…

Сетне мина като порив на вятъра през кафенето, изгълта на големи глътки първата си доза кофеин, преди да се качи в хирургическия блок, където се преоблече и присъедини към малкия си екип, състоящ се от анестезиолог, медицинска сестра и интернистка от Индия, която бе на стаж при него. Пациентът бе крехко седеммесечно бебе на име Джак, страдащо от цианогенна кардиопатия. Тази сърдечна малформация, която възпрепятстваше правилното снабдяване с кислород на кръвта, придаваше мъртвешко излъчване на неговото личице, вдървяваше пръстчетата и оцветяваше устните му в синьо.

Докато се подготвяше да разреже гръдния кош на кърмачето, Елиът не можа да сдържи тръпката безпокойство, наподобяваща сценичната треска на артистите преди излизането им пред публика. В откритите сърдечни операции наистина имаше нещо чудодейно. Колко такива бе извършил? Несъмнено стотици, дори хиляди. Преди пет години един телевизионен екип бе направил за него репортаж, в който цветисто бе възхвалил „златните му пръсти“, способни да зашият кръвоносни съдове, тънки като карфица, с помощта на невидими за невъоръженото око конци. Ала всеки път беше все същото напрежение, все същият страх да не би да допусне фатална грешка.

Операцията продължи повече от четири часа, през които функциите на сърцето и белите дробове бяха деактивирани и поети от специална машина. Превърнал се, така да се каже, в сърдечен водопроводчик, Елиът запуши дупката между двата вентрикула и отвори един от белодробните пътища, за да избегне преминаването на венозната кръв към аортата. Това бе изключително прецизна работа, изискваща голяма опитност и пълна концентрация. Ръцете му не потрепваха и на милиметър, но част от съзнанието му бе другаде — надвесено над собствената му болест, от която му бе непосилно да се абстрахира, заето със странното съновидение от предходната нощ. Осъзнавайки изведнъж своята разсеяност, той се почувства така, сякаш са го хванали на местопрестъплението, и се съсредоточи изцяло върху така отговорната си задача.

Когато всичко приключи, Елиът обясни на родителите, че е прекалено рано, за да прецени дали операцията е била успешна. През следващите няколко дни детето ще бъде под специални грижи в интензивното отделение, където ще продължи да бъде на командно дишане, където, малко по малко, дробовете и сърцето му възвърнат отново своята работоспособност.

Все още в хирургическите си панталони и блуза Елиът излезе на болничния паркинг. Слънцето, достигнало вече почти до зенита си, го заля с ярките си лъчи и за частица от секундата той се почувства зашеметен. Беше изтощен, на края на силите си, с глава, гъмжаща от въпроси: беше ли разумно да отрича болестта си, както постъпваше досега? Беше ли почтено да продължава с операциите, след като рискуваше да изложи на опасност живота на своите пациенти? Какво щеше да стане тази сутрин, ако насред операцията се бе почувствал зле?

За да даде тласък на мисълта си, той запали цигара и с истинска наслада пое първата глътка дим. Това беше единственото предимство на този вид рак: сега можеше да пуши, колкото му душа иска, никотинът с нищо нямаше да промени развитието на болестта.

Лек бриз го накара да потръпне. Откакто знаеше, че скоро ще умре, бе станал по-чувствителен към всичко, което го заобикаляше. Усещаше почти физически пулса на града, който сякаш се бе превърнал в жив организъм. Болницата се възвишаваше на един от хълмовете му — Ноб Хил. Оттук като че ли можеха да се доловят всички вибрации на пристанището и кейовете. Елиът дръпна от цигарата за последен път, преди да смачка угарката. Решението бе взето: ще спре да оперира в края на месеца и ще съобщи на дъщеря си и на Мат за своето положение.

Така, край на всичко! Няма връщане назад. Никога повече не ще извършва единственото нещо, за което се усещаше действително пригоден: да лекува хората.

Елиът продължи още известно време да разсъждава върху жестокото решение, което бе взел, и се почувства стар и нещастен.

— Доктор Купър?

Елиът се обърна и видя зад себе си Шарика, индийската интернистка, която му бе асистирала цялата сутрин. Бе успяла да се преоблече, сменяйки хирургическите одежди със светли джинси и красива блузка с тънки презрамчици. Тя почти срамежливо му подаде пластмасова чаша с кафе. Всичко в нея излъчваше красота, младост и жизненост.

Елиът пое напитката и се усмихна в знак на благодарност.

— Дойдох да си взема сбогом, докторе.

— Да си вземете сбогом?

— Моят стаж в Съединените щати приключва днес.

— Наистина — припомни си Елиът, — и сигурно заминавате за Бомбай.

— Благодаря, че ме приехте и че бяхте толкова мил с мен. Научих много от Вас.

— Благодаря за Вашата помощ, Шарика, Вие ще станете добър лекар.

— А Вие сте велик лекар!

Елиът поклати глава, притеснен от гръмкия комплимент.

Младата индийка направи крачка напред и се приближи към него.

— Мислех си… мислех си, че бихме могли днес да излезем на вечеря.

За по-малко от секунда матовата й кожа бе станала яркочервена. Тя бе срамежлива и очевидно й бе струвало немалко да му направи подобно предложение.

— Съжалявам, но това е невъзможно — отвърна й Елиът, крайно изненадан от насоката, която разговорът придоби.

— Разбирам — промълви Шарика.

Тя замълча за няколко секунди, след което добави:

— Моят стаж приключва официално в осемнадесет часа. Тази вечер Вие вече няма да бъдете мой надзорник, а аз няма да съм Ви подчинена. Ако, разбира се, това Ви възпира…

Елиът я погледна по-внимателно. На колко години бе тя? Двадесет и четири? Двадесет и пет най-много. Той никога не й бе правил двусмислени намеци и сега се чувстваше неловко.

— Не става дума за това.

— Странно — каза тя, — аз винаги съм имала усещането, че не съм Ви безразлична…

Какво можеше да й отговори. Че част от него вече бе мъртва и другата скоро щеше да я последва? Че любовта според някои няма възраст, но че подобно твърдение е пълна глупост…

— Не знам какво да Ви кажа.

— Тогава не казвайте нищо — промълви тя, обръщайки му гръб.

Силно притеснена, Шарика вече се бе отдалечила, когато си спомни нещо.

— Ох! Бях забравила — извика тя, без да се обръща — на рецепцията са получили известие от Вашия приятел Мат: той Ви чака вече половин час и започва да се притеснява…

Елиът изскочи като попарен от болницата и в движение хвана първото попаднало му такси. С Мат се бяха договорили да обядват заедно и той страшно бе закъснял.

Както съществува любов от пръв поглед, точно така съществува и приятелство от пръв поглед. Мат и Елиът се бяха срещнали преди четиридесет години при наистина извънредни обстоятелства. Привидно всичко би трябвало да разделя двамата мъже: Мат беше французин, екстровертен, любител на красивите жени и на житейските наслади; Елиът беше американец, по-скоро затворен и саможив. Двамата бяха купили един лозов масив в Напа Вали — долината, наричана от някои Калифорнийския Перигор5. Вината, които произвеждаха — доста прилично каберне совиньон и превъзходно шардоне с аромат на ананас и банан, — се бяха сдобили с добра слава благодарение на яростните усилия на Мат да ги рекламира из цялата страна, а също в Европа и Азия.

За Елиът Мат бе приятелят, който ще бъде край него дори когато вече не са му останали приятели; човекът, когото би повикал посред нощ, ако се наложи да изнесе труп от къщата си.

Междувременно Елиът бе излязъл извън всякакви поносими граници на закъснението и Мат със сигурност щеше да му чете конско…

Изисканият ресторант Белвю, в който двамата редовно обядваха, се издигаше в непосредствена близост до булевард „Ембаркадеро“6 и осигуряваше великолепна гледка към морето. С чаша в ръка Мат Делюка скучаеше повече от половин час на откритата тераса, обърната към Бей Бридж, Острова на съкровищата7 и небостъргачите от деловия център на града.

Тъкмо се канеше да си поръча трета чаша, когато телефонът му иззвъня.

— Привет, Мат, извинявай, но ще позакъснея.

— Само недей да бързаш, Елиът. Отдавна съм свикнал с твоята доста своеобразна представа за точност…

— И таз добра! Да не би да се готвиш да ми направиш някоя сцена?

— Опазил ме Господ, приятелю: та ти си лекар и това, че спасяваш човешки животи, ти дава всякакви права. Тук две мнения не може да има.

— Точно това е, което си мислех, ти ми правиш сцена…

Мат не можа да сдържи усмивката си. С прилепен за ухото телефон той напусна терасата и влезе в огромната зала на ресторанта.

— Искаш ли да поръчам вместо тебе? — предложи му той, приближавайки се към витрината с морските дарове. — Гледам тук пред себе си един краб, който може да бъде удостоен с честта да ти бъде поднесен за обяд…

— Имам ти пълно доверие.

Мат затвори телефона и с едно кимване към майстора готвач подпечата участта на нещастното създание.

— И един печен краб, ако обичате!

Четвърт час по-късно Елиът прекоси тичешком просторната зала, облечена в скъпи дървени ламперии и огледала. След като се спъна в колелцето на количката за десерти и едва не събори един келнер, той най-сетне се настани срещу своя приятел на любимата им маса. Първите му думи обаче представляваха ясно предупреждение:

— Ако все още държиш на нашето приятелство, избягвай да произнасяш в едно и също изречение думите „закъснение“ и „пак“.

— Нищо не съм казал — увери го Мат. — Бяхме резервирали тази маса за дванадесет часа. Сега е един и двадесет, но аз нищо не съм казал. По-добре ми разкажи как мина престоят ти в Камбоджа?

Елиът едва бе произнесъл няколко думи, когато се задави в продължителна кашлица.

Мат му поднесе голяма чаша с газирана вода.

— Не кашляш ли прекалено много, а? — попита разтревожено той.

— Не се притеснявай.

— Все пак… Не трябва ли да си направиш едно малко прегледче? Да речем, едно малко скенерче или нещо от тоя род…

— Доколкото си спомням, лекарят на тази маса съм аз — отвърна му Елиът, отваряйки менюто. — И тъй, какво благоволи да ми поръчаш?

— Не се сърди, приятелю, но намирам, че изглеждаш, сякаш снощи здравата си препил.

— Много ли комплименти смяташ да ми направиш още?

— Чисто и просто се тревожа за теб: прекалено много работиш, не си почиваш достатъчно.

— Добре съм, казах ти вече! Просто тази мисия в Камбоджа малко ме поумори…

— Не трябваше изобщо да ходиш там! — отсече Мат с изразителна гримаса. — Ако мен питаш, Азия…

— Напротив, беше много обогатяващо за мен. Но нямаш представа каква чудесия ми се случи.

— В смисъл?

— Срещнах един стар камбоджанец, на когото помогнах, и той, досущ като духа от лампата на Аладин, ме попита кое е най-съкровеното ми желание…

— И ти какво му отговори?

— Поисках му нещо невъзможно.

— Да спечелиш най-сетне една игра на голф?

— Престани да се занасяш.

— Добре де, кажи ми…

— Казах му, че бил желал да видя отново един човек…

В този миг Мат разбра, че приятелят му говори сериозно, и лицето му смени изражението си.

— И кого би искал да видиш отново? — попита го той, макар вече да знаеше отговора.

— Илена…

Невидим воал на тъга покри лицата на двамата приятели. Но Елиът не позволи да бъде обсебен от меланхолията. Докато келнерът поднасяше предястията, той отново започна да разказва на своя приятел смайващата история за флакончето с хапчетата, а после и подробности за потресаващия кошмар, който бе преживял през последната нощ.

Мат се опита да му повлияе успокояващо:

— Ако искаш да чуеш моя съвет, забрави тази история и вдигни малко крака от педала.

— Не можеш да си представиш колко поразителен и смущаващ беше този кошмар и същевременно колко реално изглеждаше всичко. Беше толкова… толкова странно да се видиш отново на тридесет години.

— Наистина ли смяташ, че точно тези хапчета са предизвикали всичко това?

— Че какво друго?

— Може да си изял нещо не съвсем прясно — предположи Мат. — Ако ме питаш, прекалено често се вреш в тези китайски дупки…

— Престани да бръщолевиш…

— Говоря съвсем сериозно. Никога повече недей да стъпваш в коптора на тоя мошеник Джоу: неговата патица по пекински всъщност е някое нещастно куче, сигурен съм…

Останалата част от обеда премина в шеги и добро настроение. Мат притежаваше скъпоценния дар да разпространява бодрост и веселие около себе си. Когато бе заедно с него, Елиът забравяше всички мрачни мисли, всички тежки грижи, всички отговорности. Разговорът бе възприел закачлив тон и се водеше на далеч по-повърхностни теми.

— Видя ли момичето на бара? — попита Мат, лапвайки хапка фламбиран банан. — Гледа към мен, нали?

Елиът се обърна към бара в дъното на залата: една красива русалка с бедра до сливиците и очи на кошута лениво смучеше своето сухо мартини.

— Това е момиче на повикване, старче, не виждаш ли?

Мат поклати глава.

— Безкрайно си далеч от истината.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Говориш така, защото се е вторачила в мен, а не в теб.

— Колко години й даваш?

— Двадесет и пет.

— А ти на колко години си?

— На шестдесет — призна си Мат.

— Ето защо това е момиче на повикване…

Мат се съвземаше няколко секунди от удара, след което бурно се възпротиви:

— Никога не съм бил в по-добра форма!

— Човек остарява, приятелче, ако все още не си разбрал. Такъв е животът и мисля, че и ти би трябвало лека-полека да се примириш с този ход на нещата.

Мат оцени тези очевидни заключения с гримаса на досада и недоволство.

— Добре, аз те оставям — обяви Елиът, надигайки се от масата. — Отивам да спася някой друг живот. А ти? Каква е програмата ти за днешния следобед?

Мат хвърли поглед към бара, за да установи с прискърбие, че русалката оживено разговаря с млад клиент на заведението. Само допреди няколко години той би бил способен да скочи и да изтръгне красавицата от лапите на този звяр, но сега се чувстваше гроги — като боксьор, решил да приеме един бой в повече.

— Колата ми е на паркинга — извика той, догонвайки Елиът. — Ще те придружа до болницата. Какъвто съм старец, може пък да имам нужда от едно малко прегледче…

— Не сме ли добре тук? — попита Мат, излягайки се върху пясъка и посочвайки с ръка към огромния, заобиколен от хълмове залив, който се простираше пред очите им.

През тези години двамата приятели все още не се бяха обуржоазили. Не можеше и дума да става да си губят времето в обеди по ресторанти. Настъпеше ли пладне, те предпочитаха да се срещнат на плажа, за да изгълтат на крак по някой хотдог, преди да се върнат на работа.

Беше прекрасен ден, окъпан в ярка светлина. В далечината, обгърнат в лека мъгла, Голдън Гейт като че ли плаваше върху килим от млечни облаци.

— Прав си, старче, тук сме малко по-добре, отколкото в затвора! — потвърди Елиът, захапвайки стръвно своя сандвич.

— Днес имам да ти известя една велика новина — заяви Мат с тайнствен вид.

— Така ли? Казвай да чуем.

— Имай малко търпение, драги, изненадата ще я получиш за десерт…

Около тях, дошла да се възползва от последните мигове на циганското лято, се вихреше група младежи, облечени по последния писък на модата: клош панталони, тънки лъскави пуловерчета и бакенбарди при мъжете; дълги шарени туники, велурени сака и всевъзможни джунджурии по косите при жените.

Мат пусна своя транзистор и попадна на тазгодишния хит: очарователната мелодия на Хотел Калифорния в изпълнение на „Игълс“.

Подсвирквайки си припева на песента, той обиколи плажа с поглед.

— Видя ли момичето отдясно? Гледа насам, нали?

Елиът се обърна дискретно: изтегната върху голяма плажна кърпа, една красива млада жена, изящна като нимфа, гризеше безгрижно своя италиански сладолед. Тя кръстоса стигащите до сливиците си бедра и хвърли един белтък към двамата приятели.

— Твърде е възможно.

— Е, как я намираш? — продължи да задава въпроси Мат, отвръщайки на поздрава й.

— Напомням ти, че в моя живот вече има друг човек.

Мат отхвърли довода му, така да се каже, с опакото на ръката си:

— Знаеш ли, че само пет процента от млекопитаещите живеят по двойки?

— И какво от това?

— Какво чакаш да не се присъединиш към нормалните деветдесет и пет процента, които не си усложняват живота с подобни принципи?

— Не знам дали Илена би споделила твоето мнение…

Мат погълна последната хапка от своя хотдог, хвърляйки тревожен поглед към своя приятел.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Изглеждаш ми, сякаш снощи здравата си препил.

— Престани с любезните си комплименти, ставаш досаден!

— Просто се тревожа за теб, старче: прекалено много работиш, не си почиваш достатъчно.

— Работата е здраве.

— Разбрах: пак си ходил при оня китайски шарлатанин, в оная дупка точно под вас…

— Господин Джоу?

— Именно. И сигурно пак си ял патица по пекински?

— Страхотна вкуснотия.

— Според мен ти е сготвил някоя „улична превъзходна“…

Един продавач на сладолед прекъсна словесната им престрелка:

— Какъв аромат за господата: ванилия, карамел, кокос?

Елиът повери избора на своя приятел, който бе щастлив да поръча и за двамата. Щом сладоледаджията отмина, разговорът тутакси продължи оттам, докъдето бе стигнал:

— Как мина пътуването ти до Флорида? Изглеждаш ми нещо угрижен…

— Вчера вечерта ми се случи нещо изключително странно — призна Елиът.

— Цял съм слух.

— Срещнах един човек на летището.

— Жена, нали?

— Мъж… шейсетинагодишен.

Мат изслуша все по-начумерен разказа за странната среща с тайнствения посетител, завършила с изчезването му в тоалетните на летището.

Изминаха няколко секунди, преди да му отвърне с подобаваща гримаса:

— Мдаа! Положението е далеч по-тежко, отколкото предполагах.

— Кълна ти се, че всичко е самата истина.

— Виж какво, приятелче: крайно време е да вдигнеш малко крака от педала.

— Нямай грижа за мене.

— Че от къде на къде ще ме е грижа за тебе, Елиът? Заявяваш ми, че някакъв твой дубликат бил дошъл от бъдещето, ей така, да завърже малко лафче с тебе. Какво по-естествено от това? Дубликати под път и над път. Остава и да се угрижа…

— Прекрасно! Хайде да сменим малко темата.

— Какво прави твоята възлюбена Илена?

Елиът извърна глава към океана и за няколко мига погледът му се зарея в тънките пластове бяла мъгла, които се увиваха около металните стълбове на Голдън Гейт.

— Иска да си родим дете — отвърна той със замечтан глас.

Лицето на Мат грейна.

— Та това е страхотно, нали мога да се кандидатирам за кръстник?

— Не искам да имам дете, Мат!

— Така ли? И защо?

— Много добре знаеш защо: светът е станал прекалено опасен, прекалено непредвидим…

Мат вдигна очи към небето.

— Господи, старче, ти съвсем си изкукуригал! Та нали ще бъдеш тук да закриляш своето отроче! Илена също. Пък и аз ще приложа цялото си старание. Нали за това са родителите, да бдят над децата си?

— Лесно ти е на тебе да бръщолевиш: правиш се денем и нощем на плейбой, сменяш си приятелките като носни кърпички. Изобщо не те чувствам готов да създадеш свое семейство…

— Така е, защото не съм имал късмета да срещна момиче като Илена. Подобни работи могат да се случат само на тебе. По цялото земно кълбо имаше само едно такова момиче, но ти вече го хвана. Само че си прекалено глупав, за да си дадеш сметка…

Елиът заби поглед в далечината и нищо не му отвърна. Една голяма вълна шумно се разби о пясъка на плажа и хвърли пръски пяна в тяхната посока. Необходими бяха само няколко минути, за да се върне доброто настроение и разговорът да се прехвърли върху по-лекомислени и весели неща.

Когато прецени, че „моментът на изненадата“ е настъпил, Мат се порови в чантата си и извади от нея бутилка шампанско.

— Какво празнуваме? — попита го Елиът.

Мат едва сдържаше своята възбуда.

— Ето това е! Най-сетне открих това, което търсех, приятелю! — възкликна той, а думите му бяха съпроводени с острия пукот на освободената от гърлото тапа на шампанското.

— Жената на твоя живот?

— Не!

— Начин да нахраниш всички гладуващи по света?

— Нашия имот, братле! Нашата бъдеща плантация! Страхотен терен по склоновете на голям хълм с абсолютно потресаваща дървена къща на върха…

Преди няколко години Мат бе изкарал свидетелство за пилотска правоспособност. Купил си бе стар хидроплан и печелеше прилични пари, разхождайки туристи над залива на Сан Франциско. Ала от известно време целият се бе вдал в един малко налудничав проект да развият заедно с Елиът свое собствено винопроизводство в Напа Вали.

— Уверявам те, че това е най-добрият момент да се инвестира в подобно нещо — обясни му той с приповдигнат тон. — Засега в долината има само няколко имения, но виното е бъдещето на Калифорния. Това е нашето червено злато, разбираш ли… Ако подкараме нещата, без да се туткаме, ние ще сме победителите!

Не особено убеден, но доволен от щастието на своя приятел, Елиът му обеща да види съвместния им имот следващия уикенд и се заслуша развеселен в тирадите на своя партньор за бъдещото им финансово могъщество, докато алармата на часовника не го върна към действителността.

— Добре, оставям те — каза той, докато ставаше и се протягаше. — Отивам да спася още няколко живота. А ти? Каква ти е програмата за днес следобед?

Мат се обърна, за да провери дали красивата русалка не бе отплувала нанякъде. Сякаш го бе очаквала, тя му изпрати едно красноречиво намигване.

Мат целият засия. Беше млад, беше красив, целият живот бе пред него.

— Струва ми се, че има един човек, който очаква да му направя едно малко прегледче…

Заседнало в задръстването, таксито се влачеше по „Хайд стрийт“. Елиът плати сметката и хлопна вратата. Болницата не бе далеч: при тази скорост щеше да стигне по-бързо до нея пеша. Запали цигара и пое по улицата с бърза крачка. Всеки път, когато наближаваше своето работно място, изпитваше някаква смътна тревога. Едни и същи въпроси неизменно възникваха в съзнанието му. Щеше ли да бъде на необходимата висота, щеше ли да бъде достоен за всички очаквания? Щеше ли да вземе правилните решения? Нямаше ли да погуби някой свой пациент?

Все още не бе достигнал онази възраст, на която хората се чувстват неуязвими. Нямаше черупка, нито вътрешна броня, която да го защитава. Дотогава безпогрешно бе преодолявал всички препятствия по пътя си: блестящо следване в Бъркли, където дори бе прескочил един курс, учебна практика в Бостън, четири години работен стаж и няколко специализации по педиатрия за самостоятелна клинична кариера. Всеки път бе излизал с възможно най-ласкавите оценки.

И все пак понякога го обземаше известна несигурност дали бе роден за тази работа. Разбира се, съществуваше удовлетворението, че се грижиш за другите, че се чувстваш полезен. Понякога в края на работния ден, когато имаше усещането, че неговите действия са били решаващи за спасяването на някой пациент, той напускаше болницата в истинска еуфория. Сядаше в колата и се понасяше по крайбрежния булевард с натиснат до дъното педал на газта. Беше се борил за човешки живот и бе спечелил. Тези вечери, в продължение на няколко часа, Елиът се чувстваше равен на Бог. Ала блаженството никога не траеше особено дълго. Винаги имаше утре, вдругиден, по-вдругиден, когато някой пациент, „който не би трябвало да умре“, си отиваше в ръцете му.

Елиът погледна часовника си, стъпка угарката и забърза крачка. Силуетът на болницата вече се открояваше на стотина метра пред него.

Дали наистина съм роден за тази работа? — запита се отново той.

Що ли за лекар щеше да излезе от него? Бе избрал този път, за да изпълни свое отдавнашно обещание след важно събитие, което бе разтърсило живота му. Не съжаляваше за своя избор, но имаше дни, когато завиждаше на Мат за неговия далеч по-безгрижен живот. От десет години насам нямаше време за нищо: нито за четене, нито за спорт, нито за други интереси извън своята професия.

Влезе във фоайето на болницата, взе си лекарската блуза и се качи на втория етаж. Огледалото в асансьора отрази лицето на един уморен мъж. Бе изминала цяла вечност, откакто не бе спал осем часа без прекъсване. Нощните дежурства го бяха обучили да накъсва съня си и да спи, свит на топка, на порции по десет минути, така че вече не можеше да се излежава до късно сутрин дори през почивните дни.

Тласна вратата на една зала с блестяща от чистота настилка, в която го чакаше Лин, интернистът от отделението за спешна помощ.

— Бих искал да чуя Вашето мнение за един педиатричен случай, доктор Купър — обърна се той към него, представяйки му същевременно г-н и г-жа Романо, които го придружаваха.

Той — нисичък брюнет от италианско-американски тип — веднага предизвикваше симпатиите на околните. Тя — по-едра, руса, северен тип. Чудесен съюз на противоположностите.

Те не са тук заради себе си, а заради своята дъщеричка Анабел, която току-що е пристигнала в отделението и лежи в безсъзнание върху едно от леглата в стаята.

— Майка й я намерила в това състояние, като се върнала на обяд. Подозираме, че може изобщо да не се е събуждала от сутринта — обясни Лин. — Поисках пълни изследвания и д-р Амендоса й направи преглед на томоденсиометъра.

Това бе нов медицински апарат за дистанционни изображения на вътрешните органи, който започваше да се разпространява из болниците по целия свят под името „скенер“.

Елиът се приближи до изпадналото в кома тяло. Анабел бе момиче на петнадесетина години, възприело едновременно нещо от светлия тен на майка си и мургавината на баща си.

— Оплаквала ли се е напоследък от главоболие или гадене?

— Не — отвърна майката.

— Дрогирала ли се е?

— Не!

— Възможно ли е да си е ударила главата насън или да е паднала от леглото?

— И това не.

Преди да я прегледа, Елиът усети как животът се изплъзва от детското тяло и как смъртта, сгушена в ъгъла на залата, бе вече тук и чакаше своя час.

И все пак началото на прегледа изглеждаше по-скоро успокояващо: Анабел дишаше добре, сърцето и дробовете й функционираха нормално. Елиът провери корнеалния рефлекс. И тук нищо тревожно.

Ала нещата престанаха да изглеждат добре при прегледа на зениците. Въртейки внимателно главата на малката пациентка от дясно на ляво, Елиът установи, че очите не следват движението на главата. После, при натиск върху гръдната кост, пръстите на момичето се свиха по един доста обезпокоителен начин.

— Това не е добър знак, нали? — попита г-н Романо. — Да не би да има някакъв проблем с мозъка?

Елиът остана предпазлив:

— Твърде рано е да стигаме до каквито и да било заключения. Нека да изчакаме резултатите от изследванията.

Тези резултати пристигнаха няколко минути по-късно. Когато закрепи радиографската снимка върху проектора, младият лекар вече подозираше какво ще види на нея. Тъй като бяха в университетска болница, той остави на интерниста правото пръв да обяви диагнозата:

— Едем на нивото на малкия мозък, нали?

— Точно така — потвърди с нежелание Елиът. — Церебрален хеморагичен едем.

Той излезе от тъмната стаичка, за да отиде при родителите на Анабел.

— Е, докторе? — попитаха го те в хор, още щом се показа на вратата.

Той ги погледна със съчувствие. Би искал да им каже нещо успокояващо, като например: всичко е наред, малката ще се събуди всеки момент. Но това не бе истината.

— Искрено съжалявам, но Вашата дъщеря е претърпяла мозъчен удар и състоянието й е безнадеждно.

Най-напред всичко като че ли замръзна в стопкадър, настъпи пълна тишина, която сякаш можеше да продължи вечно, докато най-сетне двамата родители не разбраха смисъла на това съобщение. Майката извика сподавено, докато бащата отказваше да се примири:

— Но тя диша нормално! Тя все още е жива!

— Засега е така, но тя има кръвоизлив, който ще продължи да нараства, докато засегне и центровете, контролиращи дишането, и тогава те ще престанат да функционират.

— Може да я закачите за респиратор! — извика майката.

— Да, госпожо, можем да я сложим на командно дишане, но това няма да промени нищо.

Олюлявайки се, бащата се приближи до тялото на своята дъщеря.

— Как… как е възможно да е получила мозъчен удар? Та тя няма и петнадесет години…

— Това може да се случи на всекиго и по всяко време — уточни Елиът.

Яркото слънце продължаваше да нахлува през прозореца, обливайки стаята с нахална светлина и галейки златистите коси на момичето. Тя изглеждаше само заспала и наистина бе трудно да се повярва, че никога нямаше да се събуди.

— Няма ли поне да й направите операция? — с изумление продължаваше да пита майката, която така и не можеше да повярва на случилото се.

Съпругът й се приближи до нея и я хвана за ръката. Елиът я потърси с поглед и каза с много мек глас:

— Всичко е свършено, госпожо, много ми е мъчно да Ви го съобщя.

Би предпочел да остане с тях повече време, да поеме върху себе си поне частица от тяхното нещастие, да намери някоя успокоителна дума, макар да знаеше, че в подобна ситуация такава дума в езика не съществува.

Но на вратата се бе появила медицинската сестра от неговото отделение с тревожното напомняне, че е наложително по най-бързия начин да се яви на своето работно място. Предстоеше му операция, насрочена за 15 часа, и той вече бе успял да закъснее.

Преди да напусне помещението, Елиът би следвало да остане докрай верен на своята професия и да попита родителите дали биха дали съгласието си органите на дъщеря им да бъдат използвани за трансплантации. Със сигурност щеше да последва сюрреалистичен разговор, в който задачата му би била да ги убеди, че смъртта на дъщеря им би могла да помогне за спасяването на други човешки същества. Да, Елиът би трябвало да изпълни професионалните си задължения докрай, но днес не чувстваше в себе си достатъчно кураж да го направи.

Излезе от залата крайно потиснат и същевременно преливащ от гняв. На път към операционния блок се отби в тоалетните, за да си наплиска лицето.

Никога няма да имам деца — закле се той, гледайки яростно своето отражение в огледалото. — Никога няма да имам деца, за да не умрат някой ден пред очите ми! Толкова по-зле, ако Илена не разбираше това…

Орландо, Флорида

1976 год.

Нощта бе паднала отдавна, когато Елиът се озова на крайбрежния булевард. Паркира на своята алея и влезе в красивия средиземноморски дом, който обитаваше от тридесет години. Още с влизането му датчикът автоматично задейства вътрешното осветление: помещението се изпълни с преливащи синкави отблясъци, които създаваха впечатлението, че къщата се къпе в сиянието на морските вълни.

Елиът прекоси всекидневната и библиотеката, преди да достигне до кухнята. Откакто дъщеря му бе заминала за Ню Йорк, домът бе празен и спокоен. Нехранимайко, старият бежов лабрадор, бе умрял преди дванадесет години, без да бъде заместен от друго животно. Елиът извади бутилка бяло вино от хладилника и си наля една чаша. Измъчван от болката, впила се в гръдния му кош, той с мъка изкачи металната стълбичка, която водеше към горния етаж. Спря се за няколко секунди в стаята и отвори чекмеджето на нощното шкафче, откъдето извади флакончето с хапчетата, за което не бе спрял да мисли през целия ден.

Сетне излезе на терасата, която предлагаше изумителна гледка към яхтеното пристанище и залива. Изпита удоволствие да чуе привичното подсвиркване на Морския орган — забавна конструкция в най-предната част на дигата, която издаваше разнородни звуци в ритъма на вълните, връхлитащи върху нейните тръби.

Такова чудо може да съществува само в Сан Франциско — помисли си той, настанявайки се в стария плетен стол.

Бръснещият вятър го накара да потръпне. Както сутринта, така и сега той се загледа в деветте хапчета от флакончето със смесица от вълнение и недоверчивост.

Нямаше ни най-малка представа какво съдържат в себе си, но изпитваше силно желание да повтори снощния експеримент. Всъщност не хранеше никакви илюзии: тези хапчета нямаха отношение към съновидението му от предишната вечер.

И въпреки това колко примамливо бе да опита отново…

С бавно движение той тръсна едно от тях върху дланта си, но застина в кратко колебание.

Ами ако това беше отрова или някоя от онези екзотични гадости, които водеха до разстройство на съзнанието?

И това бе възможно, но пък, от друга страна, какво чак толкова рискуваше? Така или иначе ракът съвсем скоро щеше да се пребори за кожата му.

Малко по-рано или по-късно… — помисли той, глътвайки хапчето с помощта на глътка вино.

Отначало не се случи нищо. Елиът се сви още по-дълбоко в своя фотьойл и зачака. Болестта го караше да се чувства стар и износен.

Прокара наум лентата на събитията от последните часове, разсъждавайки върху своето внезапно и болезнено решение да не оперира повече след края на месеца.

Гаден, отвратителен ден — помисли си той, преди да затвори очи.

И да заспи…

— Мързелуваме, значи?

Елиът отвори очи и подскочи толкова рязко, че падна от фотьойла. С нос, забит в праха на терасата, той вдигна очи към небето. Един мъгляв силует се открояваше сред светлините на звездите: тази на човека, когото снощи бе срещнал на летището. Със скръстени на гърдите си ръце той го гледаше с лека усмивка, очевидно доволен от номера, който му бе скроил.

— Какво правите на моята тераса? — гневно изригна младият лекар.

— Твоята тераса всъщност е моята тераса… — отвърна странният посетител.

Разкъсан между изненадата и досадата, Елиът гневно се изправи. Със стиснати юмруци той се приближи до своя събеседник и в продължение на няколко секунди двамата мъже се гледаха в пълна тишина. Погледнато отстрани, на ръст бяха съвършено еднакви.

— Мога ли да знам каква игричка играете? — попита го Елиът със заплашителен тон.

Другият избягна въпроса, отговаряйки кротко:

— Не можеш да разбереш, нали?

— Какво да разбера?

— Истината…

Елиът повдигна рамене.

— И каква точно е истината?

— Истината е, че аз и ти сме един и същи човек.

— Истината е, че Вие сте луд за връзване!

— А ти, моето момче, малко бавно загряваш.

Елиът огледа по-внимателно човека, който стоеше пред него.

Тази вечер той вече не носеше измачканата пижама от снощи, а памучен панталон, чиста риза и добре ушито сако. Този тип имаше присъствие и дори известна харизма. Ако не беше несвързаното му бръщолевене, би приличал по-скоро на бизнесмен или учен, отколкото на пансионер в някой дом за хора с умствени разстройства.

Елиът възприе възможно най-убедителния тон в опит да вразуми пришълеца.

— Слушайте, мисля, че страдате от тежко заболяване. Сигурно има лекар, под чието наблюдение сте, и…

— Лекарят съм аз.

По дяволите, как удар нахалост — помисли си Елиът, почесвайки се по главата, без тя да го сърби. Как ли би било редно да постъпи в подобна ситуация? Да повика полицията? Или линейка? Или SOS — луди за връзване? Поне наглед този човек не бе склонен към насилие, но дали пък нямаше да започне да буйства?

— Хората, на чиито грижи сте поверени, сигурно много се тревожат в момента. Ако ми кажете името си, бих могъл да открия адреса и да Ви отведа у Вас.

— Казвам се Елиът Купър — отвърна спокойно натрапникът.

— Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Защото Елиът Купър съм аз.

— Искаш ли да погледнеш документите ми? — предложи възрастният мъж, изваждайки портфейл от джоба си.

Целият този разговор по-скоро го забавляваше.

Елиът огледа документа, който пришълецът му подаде, и не повярва на очите си: на личната му карта се мъдреха собствените му имена и същата дата на раждане като неговата! Единствено снимката издаваше около тридесет години разлика във възрастта.

Това още нищо не значи — помъчи се той да възвърне спокойствието си. — Всеки може да си набави фалшиви документи.

Но кой би седнал да си прави този труд и с каква цел?

Ако се замислеше по-задълбочено върху последните събития, човек можеше да им даде едно-единствено обяснение: цялата тази история не бе нищо друго, освен номер, погоден му от Мат. Елиът се залови за тази идея като удавник за сламка, без обаче да се почувства напълно убеден. Със сигурност Мат беше голям зевзек и бе способен на всякакви дивотии. Но чак пък до такава степен… Пък и ако искаше да му скрои някакъв номер, той едва ли щеше да бъде толкова интелектуален. По-скоро щеше да бие някъде малко под кръста.

Ако искаше да ме избудалка, Мат по-скоро щеше да ми изпрати орда стриптийзьорки или пък някоя елитна проститутка — помисли си Елиът. — Едва ли щеше да ми натресе някакъв шейсетгодишен тип, който да се преструва, че е другото ми „аз“.

Потънал в тези си размисли, Елиът забеляза прекалено късно, че мъжът се бе придвижил съвсем близо до него. Лицето му бе станало много по-сериозно. Той хвана младия лекар за ръката и се взря напрегнато в очите му.

— Слушай, момчето ми, колкото и невероятно да ти изглежда всичко това, аз наистина намерих начин да се върна тридесет години назад.

— Как ли пък не.

— Трябва да ми повярваш, дявол да го вземе!

— Но това, което ми говорите, е пълна безсмислица!

— Ако е пълна безсмислица, обясни ми как успях да изляза от тоалетните на летището, без да ме видиш?

Този път Елиът не намери какво да му отвърне. Да, този тип сигурно бе откачалка, но някои от доводите му бяха безупречни.

— Господине… — започна той, но другият го прекъсна:

— Остави това „господине“, става ли?

В този миг серия жалостни скимтения и лай се разнесоха откъм стаята. Лекарят сведе поглед и се извърна с изненада. Бог знае как, малкият лабрадор бе успял да се довлече до горния етаж и въпреки болезнената си рана надаваше радостни джавкания, за да извести за своето присъствие.

— Нехранимайко! — извика непознатият, като че ли виждаше някакво привидение.

Преливащо от радост, животинчето се хвърли в прегръдката му и започна да му ближе ръцете и да го души навсякъде, сякаш ставаше въпрос за някакъв ритуал между тях.

— Виждали ли сте това куче? — попита го младият Елиът, който се чувстваше все по-обезоръжен.

— Разбира се, това е моето куче!

— Вашето куче?

— Нашето куче.

Работата ставаше все по-дебела. Този тип направо му лазеше по нервите. Но за да се отърве от него, може би бе по-добре да предприеме друга тактика: да се престори, че му е повярвал.

Затова замълча за няколко секунди, а после го попита с възможно най-сериозния тон:

— Ама Вие наистина ли идвате от бъдещето?

— Бихме могли да определим ставащото и по този начин.

Елиът се помъчи да остави впечатление, че се съгласява, после направи няколко крачки по терасата и се облегна на балкона. Там той заоглежда улицата, сякаш отчаяно търсеше нещо.

— Странно — дочу се след малко гласът му. — Не виждам никъде Вашата машина на времето. Къде сте я паркирали — на улицата или в моя хол?

Възрастният мъж не можа да сдържи леката си усмивка.

— Да, добра си ми е машината. А ти никога ли не си се замислял за кариера в шоубизнеса?

Вместо отговор Елиът реши да постави точката над i-то:

— Слушайте, старче, не Ви познавам, не зная откъде идвате, но мисля, че не сте чак толкова смахнат, колкото човек може да си помисли, като слуша брътвежите Ви. Всъщност точно обратното, сигурен съм, че си правите някакъв майтап.

— И с каква цел?

— Понятие си нямам, пък и да Ви кажа честно, изобщо не ми пука защо. Всичко, каквото искам сега, е да се разкарате от моята къща и Ви предупреждавам, че това е последният път, когато Ви отправям подобна учтива молба.

— Успокой се, момчето ми, и това ще стане съвсем скоро. Но вместо да вдигне котва, мъжът се настани в плетения фотьойл и бръкна в джоба, за да си извади цигарите: пакет в червено-бяло с прословутото си название, изписано в черно.

Елиът отбеляза, че това беше същата марка цигари, които и той имаше навика да пуши, но подобно нещо не можеше да го разтревожи: тази каубойска марка беше една от най-разпространените.

— Забележи — поде мъжът, издишвайки облак дим и оставяйки запалката пред себе си, — пределно ми е ясно, че никак, ама никак не ми вярваш. С времето човек полека-лека губи своята увереност, но аз много добре си спомням какъв бях на млади години: учен, който се кълнеше единствено в логиката и разума.

— А сега какъв сте?

— Човек на вярата.

Лек ветрец подухна на терасата. Беше прекрасна топла вечер в началото на есента. За модерните времена на глобално замърсяване небето изглеждаше неестествено бистро, осеяно с хиляди звезди, а Луната, пълна и близка, блестеше със загадъчната си синкава светлина. Очарован от мекотата и спокойствието на природата, мъжът допуши цигарата си и смачка угарката в пепелника пред себе си.

— Може би вече е време да ме приемеш такъв, какъвто съм, Елиът: твой съюзник.

— Натрапник и нахалник, ето какъв сте Вие.

— Но натрапник и нахалник, който знае всичко за тебе.

Младият лекар се ядоса:

— Има си хас: Вие знаете всичко за мен, защото сте другото ми аз. Нали това е налудничавата Ви мисъл? Но какво в действителност знаете за мен? Марката цигари, които пуша, датата ми на раждане… Нещо друго?

Елиът бе изпаднал в пристъп на гняв, защото изпитваше страх. По някакъв неописуем, невъобразим начин той бе почувствал, че съотношението на силите се бе преобърнало, и се досещаше, че възрастният мъж все още не бе изстрелял всичките си патрони. Сякаш за да потвърди усещането му, последният заговори със сподавен глас:

— Знам неща, които ти никога и на никого не си казвал — нито на най-добрия си приятел, нито на жената, която споделя живота ти.

— Какво например?

— Неща, които изобщо не би искал да чуеш.

— Давайте, удряйте да видим. Аз нямам какво да крия.

— Да се хванем ли на бас?

— За какво искате да си говорим?

Мъжът се замисли за миг, после предложи:

— Искаш ли да си говорим за твоя баща?

Въпросът го зашлеви като плесница, която той така и не разбра откъде му е дошла.

— Какво общо има моят баща с цялата тая работа?

— Въпреки че той така и не пожела да го приеме, твоят баща бе алкохолик, нали?

— Това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно! В очите на обществото той бе уважаван бизнесмен, любящ съпруг и добър баща на семейство. Но в интимния свят, в твоите очи и в очите на майка ти, нещата стояха съвсем другояче, нали?

— Какво знаете Вие за тези неща?

— Ще видиш, че знам всичко. На стари години той се поуспокои малко, но когато ти беше малък, той здравата те пердашеше понякога, не си ли спомняш?

Тъй като Елиът бе онемял, мъжът продължи:

— Обикновено бесовете го прихващаха привечер, след няколко обърнати чаши. Когато беше особено пиян, се нервираше бързо и това да раздава удари, да бие беззащитните около себе си, го успокояваше…

Като боксьор, притиснат до въжетата, Елиът поемаше крошетата на думите, без да реагира:

— В продължение на много години ти понасяше всичко безропотно. Понякога дори го предизвикваше, не беше ли така? Защото знаеше, че ако изпусне достатъчно парата с тебе, няма да се ожесточава срещу майка ти.

Мъжът остави да минат няколко секунди, след което попита:

— Искаш ли да продължавам?

— Искам да ми се махнете от главата!

Той се наведе към младия лекар и му пошушна доверително на ухото, като важна тайна:

— Ти беше на десет години, когато един следобед се прибра от училище и завари майка си със срязани вени, надвесена над ваната, в която изтичаше кръвта й…

— Долен мръсник! — избухна Елиът, сграбчвайки мъжа за реверите на сакото.

Ала той, невъзмутим, завърши това, което имаше да каже:

— Ти бе пристигнал точно навреме, за да я спасиш. Вдигна телефона, за да се обадиш на бърза помощ, но тя те накара да й обещаеш, че никому никога няма да кажеш какво си направил. А ти й помогна да счупите стъклото на душ-кабината и тя излъга лекарите, че се е подхлъзнала на мокрия под и си е срязала ръката. Това беше вашата голяма тайна. Никой никога не узна за това.

Двамата мъже стояха изправени един срещу друг, гледайки се напрегнато очи в очи. Елиът бе засегнат право в сърцето. Не бе предвидил подобно безмилостно разнищване на най-съкровените семейни тайни. Не тази вечер, не по този начин. Тези спомени бяха дълбоко заровени, почти напълно потиснати, но раната все още бе жива.

Болезнена.

— Отначало ти мислеше, че си постъпил правилно, само че две години по-късно майка ти скочи от дванадесетия етаж на вашия блок.

С всяка произнесена от този тип дума Елиът получаваше по един тежък ъперкът.

За пръв път от много време той имаше непреодолима нужда да се разплаче. Чувстваше се беззащитен, попилян, нокаутиран.

— Оттогава насам не спираш да мислиш, че носиш част от отговорността на нейното самоубийство, че нещата биха могли да бъдат съвсем различни, ако бе проговорил за случилото се. Навярно би могла да получи психологическа подкрепа или да бъде лекувана в клинични условия. Да продължавам ли?

Елиът отвори уста, за да протестира, но от нея не излезе никакъв звук.

Макар да изглеждаше и той развълнуван, мъжът отново се хвърли в опасните води на истината. За накрая бе подготвил последното си откровение, което стовари върху Елиът като завършващ смъртоносен удар:

— Ти говориш, където завърнеш, че не искаш да имаш дете, защото днешният свят е злокобен и бъдещето се очертава апокалиптично, но това не е истинската причина, Елиът…

Младият лекар смръщи вежди. В този миг дори той не знаеше с какво би могла да свърши тази тирада.

— Ти не искаш да имаш дете, защото винаги си мислил, че твоите родители не са те обичали. И днес, на свой ред, ти се съмняваш дали си способен да обичаш своите собствени деца. Невероятно е как функционира човешкото съзнание, нали?

Елиът не отрече. Ето, достатъчни бяха само три минути, за да може някакъв тип, когото никога през живота си не бе виждал, да разбие на пух и прах всичките му житейски жалони, цялата му увереност, да го накара да се съмнява в какво ли не. Жалка купчина малки тайни — ето какво сме всички ние.

Един доста по-силен порив на вятъра връхлетя върху терасата. Мъжът вдигна яката си, приближи се до Елиът и сложи ръка върху рамото му с очевидното желание да го успокои.

— Не ме докосвайте! — извика младият лекар, отдалечавайки се към парапета. Нещо като че ли го бе хванало за гърлото и го душеше, а в главата му цареше пълна бъркотия. Имаше смътното усещане, че му убягваше най-важното: истинската цел на тези откровения.

— Добре, да допуснем, че всичко това е вярно — каза той, втренчен в своя тайнствен посетител. — Само дето не мога да разбера какво очаквате от мен.

Възрастният мъж поклати глава.

— Нищо не очаквам от теб, момчето ми. Съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм дошъл заради тебе.

— Но тогава…

— Ако съм се решил да се върна, то е за да я видя, нея…

Той отново бръкна за портфейла си, но този път извади от него една снимка, която подаде на Елиът.

Фотография на Илена в Сентрал парк: замахнала е, за да хвърли снежна топка. Лицето й сияе от радост, бузите й са поруменели. Това бе любимата му снимка. Бе направена миналата година в Ню Йорк и оттогава насам не напускаше никога портфейла му.

— Но как сте успели да се докопате до тази снимка? Само посмейте да се доближите до Илена и ще Ви откъсна главата като на пиле…

Мъжът се изправи на крака, без да дочака края на това словоизлияние. Сякаш моментът да се сбогува бе дошъл, защото погали кучето по главата и направи няколко крачки към вътрешността на къщата. Едва тогава Елиът забеляза, че е разтърсван от същите тръпки, както предишната вечер на летището точно преди да изчезне.

Този път обаче нямаше да го остави да му се изплъзне така безнаказано!

Втурна се, за да го хване, но… прекалено късно. Мъжът бе напуснал терасата, затваряйки плъзгащата се врата зад себе си.

— Отворете тая скапана врата! — изкрещя лекарят, барабанейки по стъклената повърхност, простираща се от единия до другия край на терасата.

Благодарение на специален флуоресцентен гел стъклото се оцветяваше вечерно време в изключително изискан зеленикав цвят. Тази находка на архитекта превръщаше стъклото в нещо като огледало без амалгама. Затворен на терасата, Елиът се оказа от погрешната страна: тази, която не позволяваше да наблюдаваш какво става вътре, а само да бъдеш наблюдаван оттам.

— Отворете! — отново извика той.

Последва кратко мълчание, нарушено от приглушения глас иззад вратата:

— Не забравяй какво ти казах: аз съм ти съюзник, не враг!

Не трябваше в никакъв случай да оставя този тип да си тръгне ей така. Сега Елиът искаше да знае повече. Без да му мисли много, той грабна един стол от ковано желязо и го запрати с всичка сила към стъклената врата, която се пръсна на множество малки блестящи парченца. Елиът нахлу в дома, слезе по стълбата, обиколи всички помещения и дори излезе на улицата.

Никой.

Когато се върна на терасата, малкият лабрадор, натъжен и оклюмал, виеше в нощта.

— Няма нищо, моето момче, всичко ще се оправи — промълви Елиът, вземайки животинчето на ръце. — Всичко свърши.

С кучето под мишница Елиът се втурна към колата си. Трябваше да разкаже на Мат за всичко, което му се случваше. Първият му рефлекс бе да се обади на Илена, но затвори, преди тя да вдигне слушалката. Как да й изложи преживяното, без да мине за пълна откачалка? Не, по-добре да почака, за да научи повече, и чак тогава да я безпокои с тази налудничава история.

Отвори вратата на Костенурката и настани своя нов приятел на задната седалка. Започваше да се привързва към малкия лабрадор, който изглеждаше угнетен не по-малко от него след странното приключение, което му се бе наложило да преживее.

Елиът напусна крайбрежния булевард и се отправи към италианския квартал. Нощта бе доста напреднала и движението бе сравнително слабо. Пое по „Ломбард стрийт“ и взе осемте завоя, остри като ухото на фиба, които й бяха спечелили славата на най-криволичещата улица в света. Тя наистина беше великолепна и напълно заслужаваше своята знаменитост, ала тази вечер Елиът бе прекалено угрижен, за да се любува на цветните туфи и илюминациите по нея.

Бързайки да пристигне, той прекоси североизточния квартал „Норт Бийч“, профучавайки край кулите близнаци на Италианската катедрала — където преди няколко години Мерилин Монро се бе омъжила за Джо ди Маджо, — за да пристигне на върха на Телеграф хил. Мястото бе прелестно, почти сюрреалистично, човек имаше усещането, че част от полския простор се бе приютила в центъра на метрополията. Оттук градът се виждаше като на длан, а на заден план се извисяваше Коит Тауър9 — кулата в стил „ар деко“, която блестеше с бяла светлина. Растителността, многобагрена и изобилна, представляваше оазис за орляци от птички: врабчета, диви папагали, дроздове, косове…

Елиът взе на един дъх дървената стълба, която се виеше сред рододендрони, олеандри и бугенвилеи, обслужвайки малките къщички в стил „ар деко“, накацали по хълма. Достигнал до средата, той се спря пред вратата на една доста разхвърляна и неподредена градина. Както всеки път, когато идваше тук, той прескочи оградата и се затича към верандата на дървената къщичка, откъм която се носеше прочувственият припев на Марвин Гей. Понечи да почука на вратата, но тъй като тя се оказа отворена, влезе вътре, без да даде какъвто и да било знак за своето присъствие, изгаряйки от нетърпение да доведе своите грижи и тревоги до знанието на своя приятел.

— Мат, тука ли си? — извика той, прониквайки в хола. — Не можеш да си представиш какво ми се случи…

И тук Елиът застина на място. Върху ниската маса до прозореца той забеляза две чаши шампанско, стърчащи до плато с различни видове макарони. Из помещенията се носеше приятният аромат на индийски тамян. Елиът сбърчи вежди и обходи с поглед помещението, откривайки чифт дамски обувки на високи токчета до камината, сутиен в пастелни тонове, захвърлен върху канапето, и дантелени дамски гащички, покриващи главата на една статуетка. По всичко личеше, Мат не беше сам. Естествено, това бе за предпочитане, защото ако самият той носеше подобно бельо, между тях едва ли би могло да има нещо общо! Елиът тъкмо се канеше да се измъкне, стъпвайки на пръсти, когато…

— Хей, здрасти!

Той се обърна като крадец, хванат на местопрестъплението. Пред него, в Евино облекло, стоеше младата жена, която бяха срещнали по-рано на плажа…

— Мммм… Добър вечер — заекна той, отклонявайки погледа си. — Страшно съжалявам, че…

Положила с фалшива срамежливост едната си ръка върху гърдите, а другата — върху долната част на корема, тя пристъпи с люлееща се походка, пръскайки около себе си съблазън и чувственост.

— Мат не ми беше казал, че и ти ще се включиш в увеселението — каза тя с дяволити нотки в гласа.

— Не, моля Ви… Не искам дори да зная за какво намеквате. Аз просто дойдох за…

— Какво търсиш тук по това време, мога ли да знам? — прекъсна го Мат, който междувременно бе изникнал отнякъде. Цялото му облекло се състоеше в един чаршаф, увит около талията му.

— Аз очевидно преча — констатира Елиът.

— И прозорлив, поне на пръв поглед! Позволи ми все пак да ти представя Тифани, тя е в града, за да участва в конкурса за момиче на Джеймс Бонд.

— Много ми е приятно. Хм… Не Ви подавам ръка, защото виждам, че Вашите са заети.

Тифани му отговори с блестяща усмивка без дори и следа от зъбен камък.

Елиът се обърна към своя приятел:

— Слушай, Мат, имам нужда от помощ…

— Сега, веднага? В този момент? Не може ли да свършим тази работа утре? — разтревожи се младият французин, виждайки как му се изплъзва възможността да прекара нощта с едно прелестно създание.

— Добре, няма проблем, ще ти се обадя утре — съгласи се разочарованият Елиът. — Извинявай, че те обезпокоих.

Той вече бе направил няколко крачки към вратата, когато Мат, разбирайки изведнъж, че за безпокойствието на неговия приятел би трябвало да има важна причина, го хвана за рамото.

— Чакай, старче, разкажи ми какво ти се е случило.

В другия край на хола Тифани бе събрала вещите си и чувствайки се излишна, бе преценила, че е време да си ходи.

— Добре, момчета, оставям ви да се оправите помежду си — заяви тя, приключвайки да се облича. — Щом предпочитате момчешките игрички…

— Не, не, не, не, не! — разтревожи се Мат, опитвайки се да я задържи. — Това изобщо, АМА ИЗОБЩО не е това, което си мислиш! Елиът е мой ПРИЯТЕЛ!

— Не се притеснявай, миличък — увери го тя, напускайки къщата. — В Сан Франциско сме все пак, знам какво е в този град…

Полугол, Мат хукна подир нея през градината, заклевайки се във всички богове, че не е гей, като същевременно се опитваше и да получи номера на телефона й — нещо, което младата жена, ядосана, задето са я изоставили, отказа да му даде. Мат удвои усилията си, но един внезапен порив на вятъра откъм Тихия океан отнесе чаршафа, който му служеше за тога. Гол като червей, той грабна първата попаднала му под ръка саксия с цветя, който се оказа кактус с плоско стъбло, и реши да я използва в качеството на смокиново листо. Със завидно упорство той продължи известно време да подтичва зад Тифани, която въпреки своите остри като игла токчета се носеше по стръмната улица с бързината на млада газела. В един съседен дом светнаха лампите, някъде хлопна капак на прозорец. Събудена от врявата, възрастна дама провря глава през полуоткрехнат прозорец. Забелязвайки възмутената физиономия на своята съседка, Мат тръгна да се оттегля от полесражението, решен по най-бързия начин да се добере до своята крепост. Той почти бе достигнал до входната врата, когато се подхлъзна на последното стъпало на дървената стълба и се просна на площадката, при което бодлите на кактуса се забиха в най-чувствителното място на неговата анатомия.

Ревейки от болка като див звяр, той затвори зад себе си вратата, след което насочи обвинителен пръст към Елиът:

— Надявам се, че наистина имаш ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНА ПРИЧИНА да ми погодиш тоя номер!

— На прага съм да полудея, това достатъчно ли е?

— Искаш ли да ми доставиш малко удоволствие: престани да ме гледаш така! И най-вече, не си отваряй устата!

— Нищо не съм казал — увери го Елиът, мъчейки се да прикрие усмивката си.

— Хайде, продължавай — изръмжа Мат, изнасяйки се към своята стая. — Първо ще се облека, а после ще обсъдим твоя проблем.

Елиът се пресели в кухнята и сложи да стопли вода, за да приготви кафе. Въпреки обещанието си той не се въздържа и извика на Мат:

— Искаш ли един съвет? Използвай пинсетката за епилиране!

В малката къщичка на Телеграф хил напрежението бе спаднало с една степен. Мат бе поработил върху своето тяло и сега бе навлякъл джинси и пуловер. Освежен и благоразположен, той се бе разположил на масата в очакване на своя приятел.

— Е, ще ми разкажеш ли какво ти се е случило? — попита го той, наливайки си чаша кафе.

— Той се върна — каза без заобикалки Елиът.

— Чакай да позная: твоя пътник във времето, нали така?

— Да, появи се у дома, на терасата.

Мат се намръщи, отпивайки от предложената му напитка, и сложи две бучки захар в чашата си.

— И все същите ли дивотии разправя?

— Продължава да твърди, че това съм аз, но тридесет години по-възрастен.

— Странно като симптоматика, нали, докторе?

— Прав си, всичко това наистина е смущаващо: той знае страшно много неща за мен. Интимни неща, много лични…

— Може би иска да те шантажира за нещо?

— Дори и това не иска. Твърди, че е тук, за да види още веднъж Илена.

— Във всеки случай, ако срещнеш още веднъж твоя приятел от бъдещето, не забравяй да му поискаш сведения за бъдещите спортни резултати или за движенията на борсовите индекси…

Мат отново направи смешна гримаса при отливането на следващата глътка кафе. Добави още три бучки захар и лъжичка мляко, разбърка ги и довърши изречението си:

— Така де, поне да изкараме някой друг долар покрай тази щуротия.

— Ти май не ми вярваш, а? — разочаровано попита Елиът.

— Напротив, вярвам, че има някакъв тип, който ти досажда, но не, не вярвам, че идва от бъдещето.

— Де да го беше видял как се изпари, просто изчезна… — промълви замислено Елиът.

— Знаеш ли какво? Започваш наистина да ме тревожиш. Припомням ти, че в нашия дует палячото съм аз…

Мат стана, за да изхвърли съдържанието на своята чаша в мивката, мърморейки недоволно:

— Бррр, знаеш ли какво представлява твоето кафе? Претоплена отвара от стара маратонка!

После отново се върна към своята аргументация:

— Редно е да ти припомня, че от двама ни аз съм тоя, дето е малко налудничав и екстравагантен, дето има право да се прави на смахнат и да ръси, където свари, файтонджийски шеги и закачки. Ти обаче си гласът на разума и мъдростта. Затова не обръщай естествения ход на нещата, не сменяй ролите.

— Говориш като източен мъдрец, това обаче не ми пречи да имам твърде лоши предчувствия по отношение на този тип. Той ме плаши и каквото и да казва, не съм сигурен дали ми иска само доброто.

— В такъв случай трябва да го открием и да му смачкаме малко гребена — каза Мат, грабвайки бейзболната бухалка, която се търкаляше на неговото канапе.

— Остави тия работи — въздъхна Елиът. — Този човек е два пъти по-възрастен от нас.

— И как според теб бихме могли да се качим при него?

Елиът се замисли за миг, след което установи:

— Приказките на тази особа са толкова екстравагантни, че са възможни само две обяснения: или е душевно болен…

— Или?

— Или казва истината.

— Ако нямаш нищо против, да се придържаме към първата възможност.

— В такъв случай ще трябва да се обадим във всички болници и психиатрични институции от областта, за да видим дали не им липсва някой пациент.

— Добре, задействаме се още на минутата! — възкликна французинът, грабвайки слушалката на телефона. — Ако този тип съществува, обещавам ти да го намерим.

Елиът отвори остъклените врати на библиотеката, за да потърси телефонния указател. Върху етажерките в качеството на литературни шедьоври гордо стояха няколко специализирани изследвания по лозарство и пълната колекция на Плейбой.

— Известно ли ти е, че в този свят има и други средоточия на интерес, освен жените и виното? — отбеляза Елиът.

— Така ли? — с престорено учудване отвърна Мат. — Защото, колкото и да разсъждавам, не виждам особено кои са те.

Възвърнали веднъж обичайното си състояние, двамата приятели се впуснаха да се обаждат на болниците и специализираните домове в Калифорния в желанието си да узнаят дали човекът, когото търсеха, не се намираше в списъка на лицата, напуснали ги наскоро без лекарско разрешение. Трябва да кажем, че от няколко години психиатричните болници бяха подтиквани да пускат на свобода част от своите обитатели. За да понижи данъците, губернаторът на щата — някой си Роналд Рейгън — бе решил да ореже драстично бюджетите им. Политика, която той смяташе да проведе в далеч по-голям мащаб, ако успееше да се сдобие с президентския мандат.

Елиът и Мат не жалеха труда си, но след час усилена работа се видяха принудени да признаят, че не бяха постигнали никакъв резултат. Задачата им беше прекалено трудна, а и моментът от денонощието не бе особено подходящ за подобна дейност.

— Тоя тип е човекът-невидимка — изрева Мат, затръшвайки телефонната слушалка. — Искаш ли да продължаваме?

— Мисля, че не действаме както трябва. Всъщност аз не искам нищо друго, освен едно доказателство.

— Доказателство за какво?

— Доказателство, че този индивид и аз сме различни личности.

— Приятелю, ти наистина си се чалнал. За първи път те виждам в такова състояние и позволи ми да ти кажа, че точно в този момент — не дай Боже да се наложи — не бих искал ти да си този, който ще грабне скалпела да ме оперира. Отпусни се, мой човек! Вземи си малко отпуска, отведи Илена на Хаваите за една седмица да се попечете на плажа и да се помотаете безгрижно, и ще видиш, че твоят малък свят ще възвърне своето равновесие.

Мат се тръшна на своето канапе и пусна телевизора, попадайки по средата на поредния епизод от серията „Коломбо“. От екрана, между две разсъждения относно качествата и ролята на своята съпруга, прочутият лейтенант се опитваше да подведе някакъв престъпник, тласкайки го да дава все по-объркани и противоречиви показания.

— Жалко, че този субект не е оставил нещо у вас — проломоти Мат между две прозявки.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят пътешественик във времето… Жалко, казвам, че не е оставил у вас някакъв предмет със своите отпечатъци. Бихме могли да ги анализираме, както във филмите.

Елиът застина в минутно колебание, припомняйки си до най-малките подробности срещата със своя „посетител“, след което стисна с всичка сила раменете на своя приятел.

— Мат, ти си гений, знаеш ли?

— Това е светата истина — потвърди французинът. — Жалко само, че ти си единственият, който е в течение на този факт. Но защо всъщност ми казваш това?

— Той остави своята запалка! Почти съм сигурен в това: той изпуши една цигара пред мен и остави своя „Зипо“ върху масичката на терасата.

Възбуден до крайност, Елиът грабна сакото и ключовете си.

— Връщам се вкъщи.

— Идвам с тебе — обяви Мат, настигайки го на вратата.

— Не бих искал да караш кола в подобно състояние.

— Благодаря за загрижеността.

— И после, да не мислиш, че ще те изоставя в момент, когато започва да става интересно.

Двамата приятели напуснаха къщата и заслизаха по дървената стълба.

— Ще вземем моята кола — предложи Мат, — никога не мога да се почувствам удобно в твоята тенджера.

Когато пристигнаха на паркинга, те установиха, че великолепният „Шевролет Корвета“ на Мат бе превърнат от Тифани в материал за писане. По цялата дължина на предното стъкло се мъдреше огромен надпис с червило:

— Много симпатична приятелка имаш — отбеляза Елиът.

— Трябва да отбележиш, драги, че тя все пак е оставила телефонния си номер — изрече тържествуващо Мат, измъквайки една визитна картичка, защипана под чистачката. — Наистина в мен би трябвало да има нещо неотразимо.

Докато приятелят му енергично търкаше огромните букви върху стъклото, Елиът отиде да прибере малкия лабрадор от Костенурката.

— Не мога да повярвам! Ти и куче ли имаш вече? — удиви се Мат, блещейки се насреща му. — Мислех, че не се спогаждаш особено много с животните.

— Да речем, че това е едно много специално куче.

Мат се настани зад волана и закопча колана си.

— Че какво му е специалното? Може би кара кола и ще ти служи като шофьор?

— Да, и освен това го научих да говори.

— Сериозно?

— Хайде, потегляй и ако си достатъчно послушен, ще ти изпее и Марсилезата.

Мат даде газ и мощната спортна кола се понесе в нощта. Елиът се чувстваше лек, сякаш бе смъкнал от гърба си тонове тревожност и безпокойство. Няколко минути се бяха оказали достатъчни самочувствието му отново да подскочи до обичайните си стойности. Бе се поуплашил наистина, този мъж бе съумял да го засегне болезнено, разкривайки две-три семейни тайни. Но сега увереността и доброто настроение се бяха възвърнали. Щеше да вземе запалката и да телефонира на един приятел от полицията. Анализът щеше да покаже, че пръстовите отпечатъци на този тип са различни от неговите, и всичко щеше да си дойде на мястото. Тогава вече можеше да звънне на Илена и да се посмеят над цялата тази шантава история. В очакване на бъдещите събития не беше зле да се позабавлява, дракайки се с Мат.

— Знаеш ли какво, изобщо не си длъжен да излизаш с момичета, които имат коефициент на интелигентност колкото един охлюв.

— Защо ми казваш това?

— Защото намирам хубавицата отпреди малко за една голяма бяла птица, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Мат пое удара с пълно спокойствие, позволявайки си само да отбележи:

— И все пак видя ли чифта…

— Размерът на гърдите не е единственият критерии, за да излизаш с една жена — прекъсна го Елиът. — Ти вече си на тридесет години, мислех, че си минал този първичен период от живота, но сега виждам, че това все още не се е случило.

Мат изобщо не се трогваше:

— Все пак и физиката е важна.

— Да, важна е за това, което си мислиш, а после?

— После какво?

— Ами да си говорите, да се интересувате един от друг, да обменяте възгледи…

Мат повдигна рамене:

— Ако искам да водя беседи, ще ти звънна на тебе. Няма нужда да излизам с Нобелова медалистка за тази работа.

— Ей! Докато си мислеше за телесата на голямата бяла птица, успя да изпуснеш отклонението.

— Изобщо не съм го изпуснал — отвърна Мат с известно притеснение, — ще мина по една пряка отбивка, която ти изобщо не познаваш.

Гореспоменатата пряка отбивка представляваше всъщност удължение на нормалния път с доста километри. Едва десетина минути по-късно те се озоваха в търсения квартал. Елиът пухтеше от нетърпение, но прояви достатъчно деликатност, за да не направи повече никаква забележка.

Едва колата бе спряла пред къщата, и той се втурна към нея, отключи светкавично вратата, качи се на горния етаж, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, и се озова на терасата. В този миг го гонеше един-единствен страх: запалката да не е изчезнала.

За щастие това не се бе случило. Тя си беше все там, сложена в края на масичката.

— Ама какво става тук? — попита Мат, съзирайки късчетата стъкло, които покриваха пода. — Да не си се бил с Кинг Конг?

— Ще ти обясня после. А сега трябва да се обадя на един човек.

— Минутка, приятел, не бързаш ли като теле пред майка си? Сега е два през нощта. Сан Франциско не е „градът, който никога не спи“, объркал си се на кое крайбрежие се намираш! В този час повечето нормални хора отдавна са в обятията на чичо Морфей.

— Звъня на полицията, Мат.

Елиът се свърза с централния комисариат, за да попита дали детективът Малдън е на работа тази нощ. Тъй като се оказа, че е улучил, веднага го свързаха с бюрото на следователя.

— Добър вечер, господин Малдън, на телефона е Елиът Купър. Прощавайте, че Ви безпокоя, но имам спешна нужда от Вас. Ще Ви помоля за една голяма услуга.

Очаквайки пристигането на полицията, двамата приятели се върнаха на терасата.

— Не знаех, че имаш приятели сред ченгетата — отбеляза с изненада Мат. — Как се запозна с този елемент?

— Този човек водеше разследването при самоубийството на майка ми — отвърна уклончиво Елиът. — Той много ми помогна навремето и оттогава поддържаме връзка. Ще го видиш, той е много свестен.

Двамата приятели се бяха приближили до масата и внимателно разглеждаха запалката, забравена от самообявилия се за „пътешественик във времето“. Бе сребърен модел „Зипо“, инкрустирана с малки блестящи звездички и с надпис в горната си част: Millenium Edition.

— Странен надпис — отбеляза Елиът.

— Аха — съгласи се Мат, коленичейки, за да я разгледа още по-отблизо. — Изглежда ми, като че тази запалка е била произведена в ограничена серия за отбелязването на нещо…

— … преминаването в третото хилядолетие — завърши мисълта му Елиът, давайки си сметка за важността на това, което току-що бе изрекъл.

— Я остави тия глупости, говориш, каквото ти падне на езика! — реши, изправяйки се, Мат.

Няколко минути по-късно една полицейска кола спря пред къщата и Елиът изтича, за да посрещне детектив Малдън. Той беше полицай от старата школа, един позастаряващ Хъмфри Богарт, с шлифер и филцова шапка, но с телосложението на боксьор. Бе започнал от най-ниското стъпало, изучавайки своя занаят в школата на уличния живот. Откакто преди четиридесет години бе започнал да кръстосва Сан Франциско, градът вече нямаше никакви тайни от него.

Ала възрастният полицай не бе дошъл сам. Той представи на Елиът своя нов колега, детектив Дъглас, млад инспектор, завършил наскоро полицейската школа, специализирал криминология. С грижливо причесани назад коси Дъглас бе самото олицетворение на елегантността: носеше отлично ушит костюм и съвършено пристегната вратовръзка. Дори в два часа през нощта.

— Какво ти се е случило, Елиът? — попита го Малдън, излизайки на терасата и посочвайки на свой ред купчините парченца стъкло. — Да не са стреляли по прозореца ти?

— Бих искал да вземете отпечатъци от тази запалка — обясни наивно Елиът, сякаш ставаше въпрос за най-обикновена формалност.

Като старателен ученик Дъглас вече бе извадил бележник и писалка.

— Налице ли е взлом или кражба? — осведоми се той.

— Не съвсем — отвърна Мат. — Това е малко по-сложна история…

— Ако не подадете жалба, не можем да направим нищо за вас! — отбеляза младият инспектор с нотка на раздразнение.

— Спокойно, Дъглас! — намеси се Малдън.

Елиът бе започнал да разбира, че ще срещне немалки трудности при даването на каквото и да било обяснение. Под претекст, че иска да им направи кафе, той отведе стария полицай в кухнята, за да си поговори на четири очи с него.

— Сега, Елиът, обясни ми какво се е случило — настоя Малдън, палейки пурета и издишвайки облак дим.

Тъй като младият лекар запази мълчание, Малдън си припомни първата им среща. Въпреки че оттогава бяха минали почти двадесет години, споменът за нея бе толкова свеж, сякаш се бе случила вчера.

Една дъждовна вечер той бе повикан, за да установи самоубийството на жена, хвърлила се от високите етажи на жилищен блок в централната част на града. Според документите, които бе намерил в трупа й, тя се казваше Роуз Купър. Изпълнявайки задълженията си, той трябваше да съобщи ужасната новина на нейния съпруг и на невръстния й син.

По това време Елиът бе навършил едва дванадесет години. Малдън си спомняше за него като за привлекателно, интелигентно и чувствително момче. Не бе забравил и срещата си с баща му: делови мъж, който като че ли не се бе трогнал особено от известието за смъртта на жена му. Но това, което Малдън помнеше най-добре, бяха белезите и синините, които бе забелязал по ръцете на детето.

Още по-точно казано: стигматите. Които той по-скоро бе отгатнал, отколкото видял. Може би именно тази му изострена интуиция го правеше добро ченге: Малдън „подушваше“ нещата. А в конкретния случай ги усещаше още по-силно, защото той също бе имал баща, който редовно го бе „възпитавал“ с помощта на колана си, връщайки се у дома след края на работното време в завода.

Разбира се, би могъл и да си затвори очите: по онова време никой не обръщаше особено внимание на подобни неща. Но той се бе върнал да види Елиът на другия ден. Бе се възползвал от това, за да подхвърли на баща му няколко кратки изречения, да му покаже, че „знае“ и че ще го държи занапред под око. Така неусетно Малдън бе продължил да наглежда Елиът и да се интересува от успеха му в училище. Такъв бе неговият малко утопичен възглед за занаята му: една полиция, близка до хората, която да не се ограничава само с преследването и залавянето на престъпниците.

Полицаят пое чашата с кафе, която му бе протегнал лекарят, и си потри очите, за да прогони нахлуващите спомени. Трябваше да се съсредоточи върху сегашните проблеми.

— Ако не ми кажеш нищо — настоя Малдън, — няма да мога да ти помогна.

— Това ми е пределно ясно — потвърди Елиът, — но…

— Но какво?

— Когато майка ми си отиде, Вие настояхте да Ви имам доверие и ми обещахте, че когато имам нужда от помощ, Вие ще бъдете край мен…

— Това продължава да е в сила, синко.

— Е добре, днес аз имам нужда от Вас. Имам нужда не само от полицая, но и от приятеля Малдън: от полицая — за да направи този анализ на отпечатъците, и от приятеля — за да ми се довери дори ако засега не мога да му дам никакво свястно обяснение.

— Мда — въздъхна Малдън, — търкаляш красиви фрази, но аз не мога да предприема изследване на пръстови отпечатъци просто ей така! Необходими са разрешения, трябва да се пишат доклади. Когато се вземат отпечатъци, се вика бригада от техническата лаборатория. На всичко отгоре подобно нещо може да се проточи няколко дни, дори няколко седмици…

— Но резултатът ми трябва много бързо!

За минута Малдън потъна в размишления, чешейки се усилено по главата. От известно време неговата звезда в комисариата бе помръкнала. Официално го упрекваха, че пет пари не дава за официалната йерархия и често използва не съвсем праволинейни методи, за да постигне целта си. Всъщност не можеха да му простят праволинейността, че бе тласнал прекалено далеч едно разследване за корупция, засегнало редица важни клечки в градската община.

Малдън знаеше, че го държат на мушка и че новият му помощник бе прикрепен към него най-вече за да го следи в изчакване да направи погрешната стъпка. Достатъчно много причини, които би трябвало да го подтикват към предпазливост и благоразумие, но, от друга страна, той бе длъжен да изпълни даденото обещание. Обещание, което бе дал преди двадесет години на едно дете, което току-що бе загубило своята майка.

— Върти ми се една идея как да вземем отпечатъци, без да минаваме през обичайната процедура — заяви той внезапно.

— И как ще стане?

— Ще видиш — отвърна му той с тайнствен вид. — Това е толкова според правилника, колкото да теглиш един шут по задника на шефа, но ще се опитам да мине.

Върнал се веднъж в хола, той изпрати Дъглас да купи две тубички от много рекламираното ново лепило Super Glue, появило се съвсем наскоро на пазара.

— И къде, по дяволите, ще намеря подобно нещо в два през нощта? — ядоса се Дъглас.

Малдън даде на своя помощник точния адрес на един магазин за фотоапарати, който бе отворен през цялата нощ и който продаваше това лепило, защото бе производство на Кодак.

Докато Дъглас бе навън, за да изпълни поставената му задача, полицаят коленичи, за да разгледа на свой ред странния надпис, гравиран върху запалката.

— Millenium Edition? Какво ще рече това? — попита той, обръщайки се към Мат.

— По този въпрос знаем не повече от Вас — призна Мат, отваряйки кутия с Кока-Кола.

— Надявам се поне, че не сте си оставили пръстите върху нея? Ако не, край с отпечатъците…

— Вие за какви, за селяндури ли ни вземате? — възмути се Мат. — И ние сме гледали Старски и Хъч.

Малдън метна унищожителен поглед към младия човек, а после се обърна към Елиът.

— Ще ми трябва една картонена кутия.

— Колко голяма.

— Кутия за обувки ще ми свърши работа.

Елиът се зарови из вградения шкаф в своята стая, където намери картонена кутия за обувки с надпис Стан Смит.

През това време Малдън се бе снабдил с малката лампа, красяща ниската масичка на терасата. Той махна абажура и сложи ръката си върху все още запалената крушка, за да провери топлината й.

Няколко минути по-късно Дъглас вече се бе върнал, носейки гордо двете тубички Super Glue. С идването си в участъка той бе решил, че Малдън вече е изпята песен, но с течение на времето бе принуден да признае невероятната изобретателност на стария полицай, който с всеки изминал ден го удивляваше все повече и повече и от когото само за няколко седмици бе научил далеч повече за полицейското майсторство, отколкото през трите години обучение в академията.

— Всичко е готово — обяви Малдън, — представлението може да започне.

— Ще вземете пръстови отпечатъци с помощта на картонена кутия и две тубички лепило, така ли? — попита недоверчивият Мат.

— Точно така. И това, момчето ми, не можеш да го видиш по телевизията дори в Старски и Хън.

Малдън помоли Мат да му даде кутията от Кока-Кола, която той току-що бе пресушил. После извади от джоба си ножче и сряза с него горната й част. Именно в тази малка, пригодена с подръчни средства купичка той изстиска двете тубички лепило и я постави редом със запалката.

Сетне взе нощната лампа и използва топлината на електрическата крушка, за да стопли лепилото. Не след дълго зловонни изпарения започнаха да изпълват пространството. Малдън покри запалката и алуминиевото съдче с картонената кутия, след което се обърна с тържествуващ вид към своята публика.

— До дегустацията остават само няколко минути — обяви той с доволна усмивка на устните.

— И какво точно означаваха всички тези фокуси? — попита го Мат, който се отнасяше с все по-голямо недоверие към действията на полицая.

Без да сваля очи от кутията, Малдън възприе професорски тон, за да обясни на неверника:

— Химическото название на това лепило е цианоакрилат…

— Очарован съм да го науча — подметна Мат.

Малдън му хвърли гневен поглед, който означаваше, че не ще позволи повече на никого да прекъсва обясненията, и Мат прекрасно схвана това послание.

— Под въздействието на топлината парите на цианоакрилата ще бъдат привлечени от аминокиселините и липидите, които са основните съставки на човешката пот, съдържаща се в отпечатъците.

— И ще се получи полимеризация — каза Елиът, който вече бе започнал да разбира какво става.

— Поли-какво? — попита Дъглас, който се чувстваше все по-свойски в компанията на останалите трима.

— Полимеризация — обясни Малдън. — Това ще рече, че парите на лепилото ще се насложат върху невидимия с просто око пръстов отпечатък и ще образуват отгоре му нещо като защитна обвивка, която хем ще го прояви и ще го направи видим, хем ще позволи доброто му съхраняване.

Мат и Дъглас изгледаха възрастния полицаи с известна недоверчивост. При все това те присъстваха на новаторски експеримент, който само след няколко години щеше да революционизира работата на следователите в целия свят.

Елиът пък не изпускаше от погледа си картонената кутия, тръпнейки в очакване да узнае какво щеше да му разкрие тя.

Малдън почака още малко, след което реши, че опитът бе продължил достатъчно време, и повдигна кутията: бял еластичен налеп се бе образувал на три места върху запалката, разкривайки съвсем ясно следите от три отпечатъка.

— Прекрасна работа — възкликна Малдън, навеждайки се към малкия предмет. — На пръв поглед имаме великолепен отпечатък от палец върху едната страна, и бих казал… от края на показалец и от среден пръст върху другата.

Той внимателна опакова вещественото доказателство в носната си кърпа и го пъхна в джоба на шлифера.

— Ако правилно съм те разбрал — каза той, обръщайки се към Елиът, — ти искаш да сравня тези отпечатъци с това, което притежаваме в нашите архиви.

— Не точно това — уточни лекарят: — искам да ги сравните с моите.

Допълвайки думите с действия, той извади от вътрешния джоб на сакото си една писалка и капна няколко капки мастило върху масата, след което натопи един по един своите пръсти и положи отпечатъците от тях върху чист лист от своя бележник.

Малдън прибра листа и погледна Елиът право в очите.

— Макар да не разбирам логиката на всичко това, ще направя каквото е необходимо, защото аз също имам доверие в теб.

Лекарят кимна мълчаливо, което в случая бе начин да благодари на полицая. Що се отнася до Мат, той се реши най-сетне да зададе още един въпрос:

— А много ли време ще Ви отнеме да сравните двете серии отпечатъци?

— Ще се заема с тях още щом пристигна в участъка — увери го Малдън. — Тъй като са много добри, надявам се да получа резултатите доста бързо.

Елиът придружи двамата полицаи до тротоара. Докато Дъглас отиваше да докара колата, Малдън му обеща:

— Ще ти се обадя веднага щом свърша.

После, след миг на колебание, попита:

— Апропо, още ли сте заедно с твоята бразилка, хубавата Илена?

— Още — отвърна Елиът, изненадан донякъде от подобен въпрос. — Между нея и мен има…

Леко позасрамен, той не завърши изречението си, но Малдън бе схванал същината.

— Разбирам — каза той, навеждайки глава. — Когато някой влезе в твоето сърце, той остава там завинаги…

Елиът погледна с вълнение стария полицай, който бавно се отдалечаваше. Той знаеше, че вече няколко години той бе опората на жена си в непосилната и предварително загубена битка срещу болестта на Алцхаймер.

И че гонгът на последния рунд с нея щеше съвсем скоро да прозвучи.

Бе станало три часът призори, но на Елиът не му се спеше. Той бе откарал Мат у дома и бе прибрал своята Костенурка. На връщане отби до една бензиностанция на „Маркет стрийт“. Потънал в своите мисли, той механично пълнеше своя резервоар, когато една беззъба жена започна да вика по него. Тя тикаше пред себе си количка, пълна с всевъзможни партакеши, и изглеждаше пияна или дрогирана. Без никакъв повод това човешко подобие изля върху него порой псувни, но той не й обърна внимание. Два дни месечно работеше като доброволец в Свободна клиника — общинска болница за лечение на хора в тежко социално положение — и знаеше, че през нощта градът променя своя лик. В туристическите пътеводители и във филмите Сан Франциско бе винаги представян откъм своята най-привлекателна страна с живописните си квартали, с човешките си размери и с многобройните си зелени пространства. Непрекъснато се напомняше, че градът бе символът на революцията на хипитата. И наистина „Фриско“ бе преживял своя звезден час преди десет години, когато, следвайки проправената от Джанис Джоплин и Джими Хендрикс пъртина, хиляди „деца на цветята“ бяха дошли да се настанят във викторианските къщи на „Хейт-Ашбъри“10.

Но Лятото на Любовта11 отдавна бе отминало. Движението на хипитата малко по малко бе угаснало, подкопано от своите крайности. Джоплин и Хендрикс бяха мъртви, успели да поживеят на този свят едва по двадесет и седем години: Джими — натъпкан със сънотворни и задавил се при опита да повърне съдържанието на стомаха си; Перлата — взривена от страховита свръхдоза хероин.

В края на тази 1976 г, свободната любов и животът в комуна вече не интересуваше почти никого. Много неща, но най-вече дрогата бе предизвикала невероятни опустошения. Набедени, че отварят духа и освобождават личността от нейните задръжки, ЛСД, метедринът и хероинът предизвикваха тежка зависимост, преди да убият морално и физически. В клиниката Елиът бе свидетел на страшните последствия: свръхдози, хепатити, предизвикани от мръсни игли, пневмонии, „лоши пътувания“12, завършващи трагично със скачане през прозореца.

Към това се прибавяше и проблемът на ветераните от Виетнам, някои от които се вливаха във все по-многобройните редици на бездомниците. Американските войски се бяха оттеглили от Сайгон преди около една година и множество бивши войници, травматизирани от преживяното „там“, се лашкаха между мизерния живот в крайните квартали и пълното изключване от обществото.

Елиът плати за налетия бензин и прекоси града с отворени прозорци, преосмисляйки за пореден път тази невероятна среща, която се бе състояла по-рано вечерта. Откакто се бяха разделили с Мат, той отново се бе почувствал самотен и обезоръжен. Защото нямаше как да не признае: всичко, което този човек бе казал, отразяваше самата истина — от побоищата, които му бе устройвал неговият баща, до чувството за вина, което бе изпитал при самоубийството на майка му.

Защо никога не бе обсъждал всичко това с Илена? Защо никога не бе понечвал да разкрие своите слабости пред жената, която обичаше?

Ами Мат? И на него не бе казал абсолютно нищо. Дали поради най-обикновена мъжка срамежливост? Не, истината бе малко по-различна: просто така му бе по-удобно. С Мат всичко бе леко и фриволно. Общуването с него бе приятно и забавно, прекрасен начин да се предпазва от тежките реалности на този свят и същевременно да се зарежда със сили, когато отговорностите на професията започваха прекалено много да му тежат.

В крайна сметка, въпреки че никой никога не бе измислил по-добро средство от любовта и приятелството, за да направи живота си поносим, несъмнено имаше ситуации, от които човек можеше да се измъкне единствено със собствени сили.

На няколко километра от Елиът детектив Малдън бе влязъл в своя кабинет на третия етаж в централния комисариат и се приготвяше да действа. Бяха изминали едва няколко минути, откакто се бяха разделили след доста тежко пререкание със своя помощник, който го бе упрекнал, че в работно време се е занимавал със случай от частен характер. Малдън знаеше, че Дъглас има силни връзки и че открито се надява да го отстрани с надеждата да постигне бърза кариера. Когато този глупак го бе заплашил с рапорт до началството, Малдън му бе казал всичко, каквото мисли за него, преди да го изпроводи в най-далечния кабинет. Колко жалко: Дъглас би могъл да стане добро ченге, той притежаваше всички качества, но не бе избрал добрия начин, за да стигне дотам. По негово време като че ли хората не се мъчеха да успеят на всяка цена, отстранявайки другите от своя път. А може би Малдън вече бе остарял. Може би младото поколение беше носител на нови ценности: по-голяма амбиция, повече индивидуална инициатива, както понякога призоваваше губернаторът Рейгън по телевизията.

Малдън допи чашата с кафе. Този път не се съмняваше, че Дъглас ще изпълни своите заплахи. Толкова по-зле. Ако важните клечки от ръководството на полицията в града вземеха главата му, той чисто и просто щеше да напусне работата си, за да прекарва повече време в болницата с Лиза. Така или иначе, пенсионирането му наближаваше. В очакване на събитията поне щеше да помогне за последен път на Елиът, извършвайки работата, за която той го бе помолил.

Започна с проявяването на отпечатъците върху запалката, намазвайки ги с флуоресцентен оцветител. После с помощта на фотоапарат направи серия от снимки, които трябваше първо да се проявят, а после — да се увеличат. Чак след това щеше да започне истинският анализ. Погледна часовника си с безпокойство. Чакаше го къртовска работа. Нощта едва ли щеше да му стигне.

Преди да се върне в своя квартал, Елиът мина през един денонощен супермаркет. Купи си цигари, както и пакет кучешка храна.

— Здравей, Нехранимайко — извика той, отваряйки външната врата.

Едва бе стъпил на терасата, и лабрадорът дотича и започна да ближе върховете на пръстите му, както бе постъпил два часа по-рано с непознатия посетител.

— Няма нужда да се престараваш — предупреди го той, изсипвайки гранулите в импровизирана купичка.

Остана за миг да погледа кученцето, изненадан от приятното усещане, което получаваше от неговото присъствие. Сетне помете купчините стъкла и изпуши няколко цигари, зареял поглед в празното пространство и преселил се в спомените от детството. На всеки пет минути поглеждаше тревожно към телефона в очакване на присъдата, която анализът на отпечатъците щеше да определи. Въпреки че цялата тази история бе доста смехотворна, така и не успяваше да се освободи от напрежението, сякаш очакваше резултата от медицински анализи, които можеха да разкрият развитието на смъртоносна болест в организма му.

Помощник-детективът Дъглас скъса рапорта, който току-що бе натракал на пишещата машина. Стана и слезе до партера, за да се озове в стаята, служеща за почивка на полицаите. Тази вечер участъкът бе удивително спокоен. Дъглас приготви две чаши кафе, след което се върна на третия етаж и почука на вратата, зад която се намираше кабинетът на Малдън.

Вместо отговор Малдън нададе кратко ръмжене, което Дъглас реши да изтълкува като покана да влезе.

— Нещо да помогна? — попита той, подавайки глава през леко открехнатата врата.

— Става… — отвърна възрастният полицай със сърдит тон.

Дъглас подаде на своя колега една от чашите кафе и огледа внимателно обстановката.

Закачени на една от стените, дузина силно увеличени снимки позволяваха проникването на чуждия поглед в лабиринта на пръстовите отпечатъци. Ченгетата обичаха отпечатъците: Единствените свидетели, които никога не заблуждават и не лъжат — обичаха да казват хората от занаята. Разположени една до друга, снимките образуваха забавно пано, наподобяващо огромна топографска карта: меки очертания, разклонения, хребети, малки островчета, способни да влизат в безкрайно количество съчетания. Пръстовият отпечатък е уникално произведение на изкуството, притежание на всеки индивид, което се оформя през утробния период на човешкия живот. В корема на майка си зародишът претърпява множество по-малки или по-големи стресови напрежения, които, редувайки се в произволен порядък, скулптират меките тъкани на бъдещите пръстчета. Всичко се случва преди шестия месец на бременността. След това малките фигурки се втвърдяват и не променят очертанията си чак до смъртта.

В полицейската школа Дъглас бе научил, че всеки пръст притежава около сто и петдесет характерни точки. За да се реши дали два отпечатъка са идентични, достатъчно бе да се установят съвпаденията между тези малки характерни белези. За да придобие правна стойност, заключението от подобно изследване би трябвало да се основава върху съвпадението на поне дузина общи точки.

— Да се залавяме с работата — предложи той на своя началник.

От погледа на Дъглас се излъчваше доброта.

От фигурата на Малдън се излъчваше търпение.

Те двамата образуваха един добър екип.

Когато денят влезе в своите права, Елиът реши да си вземе душ. Облече чисти дрехи и излезе от къщи, за да поеме своята смяна в болницата. По пътя му се наложи да запали фаровете и да пусне в действие чистачките. За няколко часа времето изцяло се бе променило. Небето, тъй чисто в началото на нощта, бе покрито с тежки облаци, вещаещи една от онези дъждовни сутрини, които бележат настъпването на зимата.

Включи радиото, за да чуе новините. Всички до една бяха тревожни: опустошително земетресение в Китай, военни репресии в Аржентина, петролен разлив край бреговете на Франция, клане в предградието на Йоханесбург Совето, а в Хюстън някакъв обезумял мъж се бе барикадирал в дома си и стреляше по минувачите на улицата.

През това време в Америка на скандала Уотъргейт президентската кампания достигаше своята кулминация, за да се види кой, Картър или Форд, щеше да направлява съдбините на страната през следващите четири години.

В нежеланието си да слуша повече тази черна статистика, Елиът смени станцията и завърши своето пътуване с бийтълсите и Let It Be.

Тъкмо бе влязъл във входното фоайе на болницата, и един от охранителите го повика.

— Има обаждане за Вас, докторе!

Елиът пое подадената му слушалка.

— Резултатите вече са готови — разнесе се в ухото му гласът на Малдън.

Лекарят пое дълбока глътка въздух, преди да се реши да попита:

— И какво излиза?

— Отпечатъците са идентични.

На Елиът му бяха потребни доста секунди, за да възприеме информацията.

— Сигурен ли сте за резултатите?

— Абсолютно сигурен. Проверихме всичко няколко пъти.

И все пак Елиът все още не бе готов да допусне очевидното.

— Погледнато в най-общ аспект — заинати се той, — какви са шансовете две различни личности да имат идентични отпечатъци?

— Един на няколко десетки милиарда. Дори еднояйчните близнаци имат различни отпечатъци.

Тъй като не последва никаква реакция от страна на Елиът, Малдън потвърди още по-ясно своето заключение.

— Не знам какъв ти е проблемът, Елиът, но и двете серии отпечатъци произхождат от една и съща личност. Няма и не може да има никакво съмнение. И тази личност си ти.

Стъклените стени пропускаха светлината във вътрешността на къщата, позволявайки на слънцето да се разхожда по стените и да залива с лъчите си паркета от калифорнийски орех.

Облечен в стари дънки и мъхест пуловер, Елиът слезе по металическата стълба, която водеше към кухнята. Това бе неговият почивен ден и затова мислеше да закуси без никакво бързане. Изкъпан и прясно обръснат, той се почувства развеселен. Тази сутрин болестта не се усещаше, сякаш призракът й се бе отдалечил и бе сторил място на невероятния епизод, който бе преживял предишната нощ.

Приготви си портокалов сок и купа с мюсли, които се канеше да опита в градината. Денят се очертаваше светъл и ясен. Няколко бегли образа от среднощното му пътешествие все още се блъскаха в главата му. Чувството, което изпитваше, не бе толкова слисаност, колкото въодушевление. Все още не знаеше какви вещества съдържаха хапчетата, но въздействието им беше потресаващо! Особено това второ „пътешествие“ му бе позволило да си изясни доста подробности. Струваше му се, че вече е малко по-наясно с механизмите на завръщането му в миналото.

Първо, скокът му в миналото бе всеки път един и същ: тридесет години с точност до минута. Първата вечер бе видял датата, отразена върху едно от светлинните табла на летището, а на сутринта вестникът, поставен върху масичката на терасата, му бе дал необходимата информация.

После, можеше да пренася предмети в миналото, понеже дрехите му го бяха последвали и в двете му пътешествия досега. По същия начин бе в състояние да донася предмети от миналото в настоящето: хартиената кърпичка с петната от кръв бе очевидно доказателство за това.

От друга страна, имаше неща, които все още не му бяха съвсем ясни: краткостта на престоя му в миналото например. Двадесетина минути всеки път, твърде малко. Точно колкото да размени няколко думи със „своя дубликат“, и вече бе обзет от тръпките, известяващи завръщането му в бъдещето.

Но може би все още бе твърде рано, за да се открива някаква логика в тези закономерности. Във всеки случай, едно нещо бе сигурно: възможността за пътуването във времето се осъществяваше с посредничеството на съня.

Елиът се прибра обратно и седна пред екрана на своя компютър. Той бе хирург, но какво всъщност знаеше за съня и съновиденията? Твърде малко, бе редно да си признае. Бе погълнал тонове познание по време на своето обучение, но и бе забравил немалко неща. За да освежи паметта си, влезе в мрежата и прекара следващия час в справки с една медицинска енциклопедия онлайн.

Добре де, това го знаеше. Нещо друго?

Парадоксален сън? Този термин му говореше нещо.

Тъй, и къде са съновиденията в цялата тази подредба?

При прочитането на последните числа Елиът остана замислен. Значи нашият човешки живот бе съпроводен със стотици хиляди съновидения! Това бе очарователно и същевременно плашещо. Усещайки, че е на прав път, той си позволи да запали една цигара, а после продължи да чете, за да научи, че:

Последното откритие го накара да се размърда на стола. Всичко съвпадаше: предишната вечер той бе заспал към 22 часа и се бе „появил“ 30 години назад във времето около 23.30 часа. Следователно времетраенето на пътешествието му бе около 90 минути: същия отрязък от време, колкото е необходимо за достигането на първата фаза на парадоксалния сън!

Ето значи как функционираше цялата работа: през периода, когато мозъчната дейност рязко се активизираше, веществото в златистото хапче предизвикваше това връщане в миналото. Подобни заключения можеше да изглеждат невероятно глупави, но той бе достигнал до онзи етап в живота си, когато, не вярвайки в абсолютно нищо, бе готов да повярва в абсолютно всичко.

С няколко движения на мишката той продължи своето изследване на този тайнствен континент, за да установи, че ако науката бе разкрила много неща по въпроса как хората сънуват, тя не казваше кой знае какво по въпроса защо. В много отношения сънят си оставаше нещо твърде загадъчно. Както всяка друга програмирана дейност на тялото или мозъка, сънят трябваше да има някаква функция, някаква цел…

Но каква?

Никой все още не бе дал научен отговор на този въпрос.

Разбира се, съществуваха многобройни езотерични бълнувания, чиито корени бяха още в епохата на Древния Египет и които разглеждаха сънищата като знаци, изпратени от боговете или от някакъв невидим свят. Но можеше ли съвременният човек да вярва на подобни глупости?

Елиът разсъждаваше за тези различни хипотези, когато телефонът иззвъня и прекъсна размислите му. Той вдигна слушалката и разпозна гласа на Самюъл Белоу — завеждащия болничната лаборатория, комуто бе дал задачата да изследва частички от хапчетата, взети от дъното на флакончето.

— Готов съм с резултатите от твоите анализи — съобщи му Белоу.

1976 год.

Елиът е на 30 години

Елиът дебнеше през прозореца идването на таксито, което бе поръчал. След като бе цапуркал из мръсните води в своя гараж, той бе сметнал, че никога няма да се отърве от отвратителната миризма, която се бе прилепила за кожата му, но хубавият горещ душ и чифтът чисти дрехи го бяха възвърнали към един по-цивилизован вид. За да спре наводнението, той бе завъртял спирателния кран и се бе видял принуден да използва банята на съседите. Оставаше му само да извика водопроводчик, но тази работа можеше да почака няколко часа. Най-важната и неотложна задача сега бе да отиде в града, за да се срещне с дъщеря си, която щеше да се появи направо от летището.

Погледна се в огледалото. На външен вид все още оставяше добри впечатления, но „отвътре“ всичко се пукаше по шевовете: болки в гръдния кош, мускулни спазми, бодежи в гърба и корема… Ракът вършеше своето дело — бавно, но сигурно.

В търсене на някакъв стимулант Елиът започна да тършува в едно от чекмеджетата на аптечката от лакирано дърво, но единственото, което успя да открие, бе наполовина изпушена цигара, съдържаща не само тютюн. Порови се в джобовете си, но не можа да намери запалката си: един „Зипо“, подарък от дъщеря му по повод настъпването на новото хилядолетие. Ядосан отиде чак в кухнята, където запали угарката джойнт с кибритена клечка. Не бе особен привърженик на леките наркотици и не се впускаше да защитава медицинските качества на канабиса. Въпреки това днес щеше да си позволи тази малка доза самолечение. Дръпна здраво два-три пъти от запалената цигара и глътките дим го накараха да се почувства малко по-силен и здрав. После затвори очи, за да изпразни съзнанието си от всякакви мисли, до мига, в който резките звуци на автомобилен клаксон не го извадиха от дълбокото му самовглъбяване.

Бе подранил няколко минути, когато пристигна в Loris Diner, любимия ресторант на дъщеря му. Качи се на етажа, където сервитьорката го настани на малка масичка до стъклената витрина, гледаща към „Пауъл стрийт“ Кацнал върху висока табуретка, Елиът се забавляваше да наблюдава хореографията на готвачите, които печаха стекове, бъркаха яйца, запържваха парчета бекон върху огромна готварска плоча. Това бе доста оригинално заведение, изцяло украсено в стил 50-те години на предходния век, в което се сервираха щедри порции класическа американска храна — от тази преди холестерола и изнурителните режими. Тази, която, следвайки добрия тон, всички подлагат на унищожителна критика, но която всички тайно обожават: бургери, пържени картофи, сладоледи, млечни шейкове. В средата на помещението шарен джубокс озвучаваше пространството с хитовете на Елвис, докато в дъното над поредица флипери висеше, окачен за тавана с плетеница от кабели, един истински класически „Харли-Дейвидсън“

Когато идваше тук, Елиът винаги имаше усещането, че е потънал в атмосферата на „Завръщане в бъдещето“, и при всяко отваряне на вратата едва ли не очакваше да види как на прага се появява Марти Макфлай, следван от д-р Браун и техния верен Айнщайн17. Точно тези мисли се въртяха в главата му, когато в залата влезе нов клиент. Но това не бе Марти…

Това бе една млада жена с прави руси коси, която разпръскваше около себе си истинска светлина.

Една млада жена на двадесет години.

Едно младо момиче.

Неговата дъщеря.

Анджи.

Видя я, когато тя се упъти към познатата маса, и за миг я разгледа, без тя да усеща, че е наблюдавана.

Нямаше никакво съмнение, че със своя кашмирен пуловер, дълъг и мъхест, със своята велурена пола (прекалено къса, ако питаха него), със своите чорапи от блестяща черна материя и своите кожени ботуши тя изглеждаше феноменално. За нещастие Елиът не бе единственият, който я гледаше: на съседната маса един млад мухльо се възторгваше пред своите приятели от приближаващата се към тях „атомна бомба“. Елиът му хвърли злостен поглед. В качеството си на баща той проклинаше без изключение всички тези носители на тестостерон, които виждаха в дъщеря му единствено обект на сексуалните си щения.

Най-сетне Анджи го забеляза и радостно вдигна ръка, за да го поздрави.

Докато вървеше към него, радостна и въздушна, той окончателно и безвъзвратно осъзна, че дъщеря му безспорно бе най-доброто нещо, което бе създал през целия си живот. Естествено Елиът не бе първият родител, изпитал подобно усещане, но то придобиваше друг смисъл сега, когато бе разкъсван от болестта и когато смъртта се готвеше да спечели последната си битка.

И като си помисли човек, че толкова дълго не бе искал да има свое дете!

Бе израснал в потискаща семейна обстановка между алкохолизма на баща си и душевната крехкост на майка си. Не онзи вид детство, което би го подтикнало да стане баща на свой ред. Дори и днес най-жилавите спомени, запазени от онези времена, бяха картините на насилие и страх, и той знаеше, че те бяха заключили зад девет врати неговия път към бащинството. Бе доста сложно да се обясни защо: несъмнено страхът, че не умее да обича и че може да причини на свой ред огорчения и болка на околните…

Във всеки случай едно бе сигурно: идеята да стане баща го връщаше с такава сила към страданията от времето на своето детство, че бе отказал на единствената жена, която някога бе обичал, да си имат свое дете.

И мисленото връщане към онези събития караше сърцето му да се стяга, пронизвано от нетърпима болка.

После Илена си бе отишла и десетте години, изтекли след нейната смърт, се бяха превърнали за него в безкраен кошмар. Бе навлязъл в тунела на безнадеждността, държейки глава над водата единствено благодарение присъствието на Мат и на своята работа, в която се бе вкопчил като в спасителен пояс.

Разбира се, бе срещал и други жени, но те бяха прекосили живота му, без да се спрат в него, пък и самият той полагаше достатъчно грижи в никакъв случай да не ги задържа край себе си. Ала един ден по време на медицински конгрес в Италия пътят му се бе кръстосал с този на една кардиоложка от Верона. Това всъщност бе кратка авантюра, привличане за времето на един уикенд, след което изобщо не бяха поддържали каквато и да е връзка. Само че девет месеца по-късно тя го бе известила, че е родила на бял свят момиченце и че то е от него. Този път Елиът бе поставен пред свършен факт. Нямаше начин да отстъпи, още повече, че майката не притежаваше майчин инстинкт и в никакъв случай не желаеше да отгледа сама това дете. Три месеца след раждането Елиът бе отишъл да прибере Анджи от Италия и по „взаимно съгласие“ детето остана да живее при него с възможност да вижда майка си само през ваканциите.

Без изобщо да се е подготвял, той се бе превърнал в баща и животът му се бе преобърнал из основи. След дълъг преход през царството на сенките съществованието му отново бе придобило смисъл. Занапред всяка вечер, преди да заспи, неговият последен жест бе да се убеди, че сънят на малкото създание не е смущаван от нищо. Оттук насетне думата „бъдеще“ отново бе влязла в неговия речник, заемайки почетно място заедно с такива ключови термини като „биберон“, „пакет пелени“ и „адаптирано мляко“.

Разбира се, имаше повече от всякога и замърсяване, и разграждане на озоновия слой, и свят, който бавно вървеше към своята гибел, и консуматорско общество, което той понасяше все по-трудно, и неговата работа, която не го оставяше и минута свободен. Но всички тези доводи имаха нищожна тежест в сравнение с едно бебе, тежащо няколко килограма, с неговите блестящи очи и невинната му усмивка.

Днес, докато я гледаше да върви към него в ресторанта, той си припомняше първите години, когато я бе отгледал съвсем сам, без дори да наеме жена, за да му помага. В началото бе сметнал, че няма да се справи, и дори за малко се бе поуплашил. Какво трябваше да прави, за да се превърне в баща? Елиът нямаше и понятие, да не говорим, че това се оказа тайна, необяснена никъде и от никого. Да, той бе хирург педиатър, но този факт не се оказа от кой знае каква полза във всекидневния живот. Ако имаше нужда да й зашие коремчето или да й направи четворен байпас на сърчицето, той би бил полезен, но за радост случаят не бе такъв.

После бе разгадал голямата тайна: човек не се ражда баща, той става такъв. Като непрекъснато мисли кое би трябвало да е добро за неговото дете, и според това насочва всяко свое действие, всяка своя постъпка.

Бе чакал четиридесет години, преди да разбере, че нямаше друг отговор, нямаше друго решение, освен любовта.

Точно това, което не бе престанала да му повтаря навремето Илена, но през тези години Елиът имаше навика да й отговаря: „Де да беше толкова лесно“.

А то беше. То беше съвсем лесно.

— Привет, татенце — каза Анджи, навеждайки се, за да го целуне.

— Здравей, Wonder Woman18 — отвърна й той, намеквайки за късата й поличка и дългите до бедрата ботуши.

— Как мина полетът ти?

— Много бързо: спах през цялото време!

Анджи се настани на табуретката срещу него, слагайки върху масата голяма връзка с ключове и миниатюрен хромиран мобилен телефон.

— Гладна съм като вълк! — заяви тя, грабвайки менюто, за да провери дали любимият й хамбургер е все още там.

Успокоена по този въпрос, тя се впусна в ентусиазиран разговор, сипейки хиляди анекдоти, свързани със следването й по медицина и с живота й в Ню Йорк. Анджи бе интелигентна и великодушна млада жена, настроена много идеалистически и вечно загрижена да върши добро във всичко, с което се захваща. Елиът не я бе подтиквал особено да избере медицинската кариера, но тя бе обърната към другите и твърдеше, че е наследила това си качество от него.

В този момент я намираше спокойна, лъчезарна, великолепна.

Хипнотизиран от звънкия й смях, леещ се на големи порции, той се питаше как ще се реши да й извести за своята болест. Никак не е лесно за едно двадесетгодишно момиче да научи изведнъж, че баща му е болен от рак в терминална фаза и че има само два-три месеца живот пред себе си…

Елиът добре познаваше своята дъщеря. Дори след заминаването й за Ню Йорк те бяха останали много близки. Въпреки своя вид и тяло на жена, тя все още бе едно чувствително дете и той се съмняваше, че би могла да реагира по улегнал и уравновесен начин на тежката истина, която щеше да й разкрие.

В своята професия по няколко пъти седмично той бе принуден да известява на неутешими хора, че тяхното дете, родител или близък не е преживял операцията. Това винаги бе труден момент, но с времето Елиът се бе научил да приема и това измерение на своята професия.

Да, в качеството си на лекар той бе във всекидневно съжителство със смъртта, но все пак ставаше дума за смъртта на други хора, не за неговата…

Разбира се, изпитваше известен страх от това, което го чакаше. Не вярваше нито във вечния живот, нито в прераждането. Знаеше, че това, което го очакваше, бе не само краят на земния му живот, но също и краят на живота му изобщо. Тялото му щеше да бъде изгорено в някой крематориум, Мат щеше да разпръсне пепелта му на някое симпатично място и баста! Край на играта!

Ето какво би искал спокойно да обясни на дъщеря си: че тя не би трябвало да се тревожи за него, защото той щеше да се справи с положението. Пък и при една по-обективна преценка смъртта не бе най-нетърпимата, върховната несправедливост: той не би махнал с лека ръка на възможността да поживее няколко допълнителни десетилетия, но все пак би било редно да се признае, че бе имал достатъчно време да вкуси от сладостите на живота, да изпита радостите, мъките и изненадите в него…

— А ти добре ли си? — попита внезапно Анджи, измъквайки го от размишлението.

Погледна я с нежност, докато тя повдигаше непослушната къдрица, падаща върху сините й очи.

Усети как гърлото му се свива и как го залива мощна вълна на чувства и вълнение.

По дяволите, точно сега не е моментът да се отстъпва!

— Трябва да ти кажа нещо, миличка…

Малко по малко усмивката на Анджи изчезна, сякаш тя предчувстваше вече лошата новина.

— Какво има?

— Имам тумор в белия дроб.

— Какво? — извика тя, не можейки да повярва.

— Имам рак, Анджи.

Смаяна, тя остана безмълвна няколко секунди, а после попита със сподавен глас:

— Ти ще можеш ли, ще можеш ли… да се оправиш?

— Не, миличка, навсякъде има метастази.

— Мамка му…

Зашеметена, тя се хвана с две ръце за главата и остана така известно време. Когато отново я изправи, една сълза се стичаше по бузата й, но очевидно все още не бе изгубила всякаква надежда.

— Но… не се ли консултира със специалисти? Има нови технологии за лечение на рака със стволови клетки. Може би ако…

— Много е късно… — прекъсна я той с недопускащ възражение тон.

Анджи изтри сълзите си с ръкава на своя пуловер, но от това нямаше никаква полза: сълзите й течеха съвсем сами, без тя да може да ги спре.

— И откога го знаеш това?

— Два месеца.

— Но… защо не ми каза нищо?

— За да те предпазя, за да не ти причинявам мъка…

Тя изведнъж се нервира:

— Значи от два месеца насам всеки път, когато си говорим по телефона, ти ме оставяш да те засипвам с моите скапани проблемчета, без да сметнеш за необходимо да ми кажеш, че си болен от рак!

— Ти започваше първата година от болничната си практика, Анджи, това бе един доста напрегнат период за теб и…

— Мразя те! — извика тя, ставайки от масата.

Той се опита да я задържи, но тя го отблъсна и напусна, тичайки, ресторанта.

Дъждът се лееше като из ведро, когато Елиът на свой ред излезе от заведението. Небето бе покрито с дебело наметало черни облаци и гръмотевицата тътнеше почти непрестанно. Лекарят съжали, че не бе взел нито чадър, нито шлифер, защото лененото му сако бе успяло да прогизне за по-малко от две секунди. С мълниеносна бързина той разбра, че няма да му бъде много лесно да се добере до Анджи. Движението бе блокирано, такситата и автобусите — превзети с пристъп.

Първото му намерение бе да отиде до обръщалото на трамваите при кръстовището на „Пауъл“ и „Маркет стрийт“, но бързо се отказа от тази идея: дъждът не бе обезкуражил туристите, които напираха към това място, за да видят как операторите обръщат мотрисите в обратната посока едва ли не със силата на една човешка ръка. Прецени подобно чакане за безкрайно и се изкачи към площад „Юнион“ с надеждата да хване някоя от тях в движение. Но първите две, които преминаха покрай него, бяха до такава степен натъпкани, че дори и не опита своя шанс. В замяна на това успя да се вкопчи на стъпалото на третата в момента, в който тя изкачваше най-стръмната част от своя маршрут.

Остана в трамвая чак до последната спирка — „Фишерманс Уорф“, старото рибарско пристанище на Сан Франциско, днес колонизирано от ресторанти за туристи и магазинчета за сувенири. Треперейки от студ, Елиът отмина сергиите с морски дарове, където продавачите, демонстрирайки невероятно красноречие, ловко лишаваха от живот пълзящите във всички посоки крабове, преди да ги хвърлят в огромни тенджери, врящи по тротоарите, в очакване на поредния лакомник. Дъждът бе удвоил своята сила, когато пристигна на площад „Гирардели“. Мина покрай старата шоколадова фабрика и се упъти към Форт Мейсън19.

Мокър до кости, пронизван от тръпки, той продължи с бърза крачка своя път. Вятърът духаше с оглушителен вой и се смесваше с дъжда, за да го шиба с водните си камшици по лицето. При това физическо усилие болките в дробовете и в долната част на гърба бяха оживели, но те не можеха да му попречат да открие своята дъщеря. Той знаеше къде тя има навика да ходи в мигове на тъга и униние.

Най-накрая Елиът успя да стъпи върху пясъка на плажа, простиращ се между Марина Грийн и стария военен терен на Криси фийлд. Морето се бе разбушувало и огромни вълни хвърляха парцали пяна на десетки метри навътре в сушата. Елиът присви очи: Голдън Гейт почти бе изчезнал, погълнат от мъглата и ниските облаци. Плажът бе пуст, целият покрит с дебела дъждовна пелена. Изтича още няколко метра по него, викайки с всички сили:

— Анджи! Анджи!

Отначало му отговаряше само вятърът. Очите му се замъглиха и се почувства слаб и раним, почти на края на силите си.

После отгатна нейното присъствие, без да разбира много добре къде точно се намира, а след малко дочу и гласа й:

— Татко!

Анджи тичаше към него, пронизвайки водните бариери, издигнати от пороя.

— Не умирай, татенце! — молеше го тя през сълзи. — Моля те, не умирай!

Той я притисна към себе си и двамата дълго останаха в силна прегръдка, измокрени, изтощени, сломени от мъка и отчаяние.

Докато утешаваше дъщеря си, Елиът се закле пред себе си да се бори с всички сили срещу смъртта и да я накара да отстъпи до последните възможни граници.

Сетне, щом настъпеше съдбовният миг, той щеше да си отиде с умиротворена душа, защото знаеше, че нещо от него щеше да просъществува отвъд небитието.

Тогава разбра, че може би и това бе една от причините хората да си раждат деца.

Приключил нощното си дежурство, Елиът излезе от болницата в прохладата на ранното утро. Потънал в мислите си и измъчван от многото тревоги, той не забеляза веднага струпването на хора, образувало се в единия край на паркинга. Там, сред многото линейки и един противопожарен камион, Мат изнасяше представление пред неголяма група медицински сестри. Елиът го погледна, полуразвеселен, полуядосан: с бежовото си велурено сако и неподражаемата си риза с яка в стил „лопатка за торти“, Мат имаше доста смешен вид. Един подранил Траволта, той се кълчеше в ритъма на дискомузиката, бликаща от автокасетофона му. Все още бе тъмно, но фаровете на неговата Корвета осигуряваха осветлението, необходимо за импровизирания му спектакъл.

— You Should Be Dancing! — провикна се той с превъзходен фалцет, имитирайки тембъра на Би Джийс.

Широката усмивка, разкриваща раздалечени предни зъби, му придаваше детински вид, но и несъмнена привлекателност, така че въпреки всичките си резерви Елиът нямаше как да не изпита възхищение пред неговата пробивност и липса на комплекси.

— Какво, по дяволите, правиш тука? — попита го той, приближавайки се към колата.

— You Should Be Danciiiiiiing! — повтори французинът, хващайки своя приятел за рамото.

Той се опита да го въвлече в своите палячовщини, но лекарят отказа да се включи в играта:

— Ти да не си пил? — попита го разтревожено той, душейки лицето му, от което се носеше миризма на алкохол.

— Дай ми една минутка, за да приветствам моята публика, и ще ти обясня всичко от игла до конец.

Елиът смръщи вежди и седна в откритата Корвета, докато Мат се изстъпи пред медицинските сестри, за да изиграе последния си танц. Покорени от симпатичния кандидат-циркаджия, те силно аплодираха неговото представление, готови да се разотидат по своите отделения.

— Госпожици и госпожи! За мен беше чест! — увери ги той, приключвайки спектакъла с дълбок поклон.

После, вдъхновен от своя малък успех, французинът прескочи вратата на колата и по чудо падна право в седалката, без да се натътрузи на някоя неприятна за седалището му част.

— А сега затегни колана! — извика той, обръщайки се към своя приятел.

— Какво те е прихванало посред нощ? — ядоса се Елиът.

Без да отговори на въпроса му, Мат включи на задна скорост и със свистене на гумите обърна колата на сто и осемдесет градуса.

— Минах през вас и ти приготвих багажа — обясни му той, сочейки към куфара, затиснат между седалките. — Апропо, твоята бутилка уиски е изпразнена успешно…

— Как така си ми приготвил багажа?

— Да, самолетът ти излита в 9 часа.

— Какъв самолет, да те вземат мътните?

Мат подаде мръсна газ и с ново свистене на гумите излетя от паркинга. Няколко резки движения на волана и колата вече се носеше по булевард „Ван Нес“, където допълнително настъпване на газта освободи скритите в осемте цилиндри на двигателя 300 конски сили и позволи Корветата с лекота да надхвърли сто километра в час.

— Ехей! Да си чувал за такива неща като ограничение на скоростта? — провикна се Елиът, вкопчвайки се в седалката.

— Съжалявам, но наистина не сме много напред с времето…

— Бих ли могъл поне да знам къде отиваме?

— Аз не отивам никъде — отвърна спокойно Мат. — Затова пък ти отиваш да видиш Илена във Флорида.

— Какво?

— Програма е следната: сдобряваш се с нея, искаш й ръката и се заемате да направите две или три прекрасни деца…

— Ти да не си изкукуригал?

— Мисля, че в този момент човекът, на който леко му е мръднала чивията, си ти, Елиът. Признай си честно, тази кукундрелска история за пътешественика във времето доста ти е разстроила мозъка.

— Тя не ми е разстроила мозъка, защото наистина ми се случи!

Мат отказа да поднови този спор и каза с помирителен тон:

— Поговори с Илена, сложи отношенията между вас в ред и ще видиш, че всичко ще се подреди от само себе си.

— Но аз не мога да изчезвам ей така, както ми падне! Знаеш ли колко операции имам планирани за тази седмица и…

Мат го спря с категоричен жест:

— Ти си хирург, не си Бог! Болницата ще намери някой да те замести.

Внезапно Елиът се почувства силно изкушен от перспективата да се озове при жената, която обичаше. Той усещаше необходимост, нещо повече, належаща нужда да го стори, но все още не бе готов да остави сърдечните му влечения да вземат връх над професионалната дисциплина.

Още повече, че минаваше през труден период: началникът на неговото отделение, страховитият и всяващ страх д-р Амендоса, следеше под лупа работата му и не пропускаше повод да я принизи и омаловажи.

— Слушай, Мат, благодаря ти за твоята помощ, но не мисля, че това е добра идея. Работя в тази болница едва от няколко месеца и все още трябва да се доказвам в нея. Да не говорим, че шефът на отделението ме смята за аналфабет и некадърник. Ако изчезна за няколко дни, той ще ми го върне тъпкано и никога няма да ми даде титулярно място.

Мат повдигна рамене:

— Аз си заформих едно лафче с твоя Амендоса: той е съгласен да ти даде отпуска до следващия понеделник.

— Ти какво, майтап ли си правиш с мен? Говорил си с д-р Амендоса?

— Разбира се.

— Разбира се, „майтапиш се с мен“, или разбира се, „говорил си с д-р Амендоса“?

Мат поклати глава:

— Твоят прочут доктор достатъчно ясно бе видял, че не си съвсем наред през последните дни. И за твое сведение, той те цени много високо.

— Хайде стига глупости…

— Казаха ми го медицинските сестри. В болницата Амендоса разправя наляво и надясно, че си страхотен хирург.

— Наляво и надясно, но не и на мен… — оплака се Елиът.

— Да, и аз съм тук именно за това — да ти сложа понятията на мястото, когато са се объркали.

На хоризонта облаците постепенно се стопяваха, пропускайки през себе си бледорозова светлина, обещание за предстоящ хубав ден. Мат бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам самолетен билет.

— Имай ми доверие, аз знам кое е добро за теб.

Елиът усети как съпротивата му се обезсилва, но направи последен опит да се съпротивлява.

— Ами Нехранимайко?

— Не се тревожи за твоето мъниче. Ще ходя всеки ден да го храня.

Приключил с доводите, лекарят в края на краищата прие да вземе билета, давайки си същевременно сметка за огромния си късмет да притежава подобен приятел. За миг си припомни странните обстоятелства около тяхната среща, състояла се десет години по-рано и свързана с трагичен епизод, за който и двамата никога не споменаваха. Тази сутрин би искал да каже нещо на Мат, за да му засвидетелства своята признателност, но — както винаги — така и не успя да намери точните думи и в крайна сметка стана така, че тишината бе нарушена от гласа на французина:

— Ако не те бях срещнал, нали знаеш къде щях да бъда сега?

Тъй като Елиът повдигна рамене и не каза нищо, Мат сам даде отговора:

— Щях да бъда мъртъв.

— Престани с твоите глупости, ако обичаш!

— Може да са глупости, но това е самата истина и ти много добре го знаеш.

Елиът скришом погледна своя приятел. Измачканите дрехи на Мат и зачервените му очи издаваха една безсънна нощ. Но това не бе единственият признак, който безпокоеше младия лекар: опасното поведение на неговия приятел, прекомерната употреба на алкохол, честите му внушения за смъртта и периодично възкресяваните признаци на миналото…

В този миг очевидността се набиваше на очи: Мат също преминаваше през период на депресия! Доброто настроение, което той афишираше навсякъде и при всички обстоятелства, скриваше страданието и сенчестите страни на неговата личност, а естествената му жизнерадостност на няколко пъти бе отстъпила място на мрачни мисли и безнадеждност.

— Искаш ли да ти кажа едно нещо — поверително каза младият французин: — всяка сутрин, като стана от леглото, гледам небето и морето и си казвам, че ако все още съм тук, за да се наслаждавам на всичко това, то се дължи изцяло на теб.

— Ти си пиян, Мат!

— Аха, пиян съм — призна той. — Ти спасяваш живота на хората, а аз гледам да се накъркам. Защото не съм способен на нещо по-голямо, освен да свалям момичетата и да се правя на интересен…

Замълча за няколко секунди, сред което добави:

— Но знаеш ли какво? Може би това е моята мисия на земята: да се грижа за тебе и да ти помагам, доколкото мога.

Последните му думи бяха изречени съвсем сериозно. В опит да прикрие своето вълнение и да не допусне настаняването на гнетящо тежко мълчание, Елиът обърна разговора към далеч по-незначителна тема:

— Бива си я твоята система! — подсвирна той, разглеждайки радиокасетофона, последен писък на модата и техниката, инсталиран съвсем наскоро в колата му.

— Е как! Усилвател 2х5 вата — уточни Мат, доволен, че може да говори за други неща.

— Купи ли си последната касета на Боб Дилън?

Мат изхихика:

— Дилън е изпята песен, старче! Бъдещето е ето това!

Мат се порови из жабката и извади оттам касета с великолепна обложка, издържана в черно и бяло.

— Брус Спрингстийн? — прочете Елиът надписа върху обложката. — Никога не съм чувал това име.

Мат се зае да му разказва всичко, което знаеше за този рокаджия, който жънеше успех след успех, възпявайки живота на простолюдието в Ню Джърси.

— Ще видиш, приятелю — обяви той, пъхайки касетата в апарата, — тази музика е истински динамит.

Когато прозвучаха акордите на Born to Run, слънцето вече запалваше първите си лъчи. До края на пътуването си към летището двамата приятели се оставиха да ги носят звуците на музиката, унесени всеки в своите мисли…

Най-сетне летището се очерта на хоризонта. Мат навлезе с добра скорост в детелината, която водеше към пътническите терминали и като поклонник на спортното каране, си позволи едно кратко изскърцване на спирачките пред залата за заминаване.

— Хайде, побързай.

Елиът грабна своя куфар и се насочи, подтичвайки, към стъклените врати. Бе изминал десетина метра, когато се обърна към Мат и му извика:

— Ако самолетът се разбие и стигна първи на небето, да ти запазя ли едно местенце?

— Естествено — съгласи се Мат. — Едно топло местенце до Мерилин Монро… и не много далече от теб.

Дами и господа, нашият самолет скоро ще започне снижаване към Орландо. Моля всеки да заеме своето място, да повдигне облегалката и да се увери, че коланът му е закопчан.

Елиът изостави кръглото прозорче и се обърна към вътрешността на самолета. Той бе полупразен. Въпреки че Мат не бе пропуснал да подчертае своето недоверие, младият лекар вече не се съмняваше в това, което бе преживял, и през цялото пътуване не бе престанал да се вглежда в лицата на пътниците, питайки се дали сред тях няма да срещне „своя шестдесетгодишен дубликат“. Откакто пръстовите отпечатъци бяха потвърдили идентичността на странния посетител, той очакваше следващото му посещение със смесица от тревога и нетърпение.

Самолетът кацна леко и пое към терминала. Без да губи време, Елиът взе своя куфар, нае кола и пое по посока към „Океански свят“. След нощното дежурство и шестчасовия полет, по време на който бе неспособен да заспи, чувстваше цялото си тяло вдървено, а съзнанието си — замаяно от умора. Свали стъклото на елегантния Форд Мустанг, за да поеме малко свеж морски въздух. Тук климатът бе много по-мек, отколкото в Сан Франциско. Есента все още не бе засегнала Флорида, която се наслаждаваше на продължителния си летен сезон. Излезе на International Drive и се загледа в прекрасните морави и чисто новите хотели, строени като в шпалир около пътя. Атмосферата на постоянен празник цареше в този град. Всичко това можеше да изглежда и неестествено, но Елиът реше да не разваля радостта от непосредствените възприятия.

След като остави колата на огромния паркинг пред „Океански свят“, той се поколеба дали да позвъни от някоя кабина, за да извести Илена за своето пристигане. В крайна сметка предпочете да я изненада и плати входния билет като всички останали туристи.

Самият воден парк представляваше истински малък град, който се бе разпрострял върху шестдесет хектара и се обслужваше от няколкостотин постоянни работници. Като добър познавач на целия комплекс Елиът знаеше мястото, където щеше да намери Илена. За да отиде дотам, той прекоси населения с розови фламинго хълмист парк, който се разстилаше около тропическия аквариум, мина покрай малкия изкуствен плаж, служещ за сборно място на гигантските костенурки. Сетне заобиколи ограденото пространство, където неколцина мързеливи алигатори киснеха във водата на две езерца, и най-сетне се озова пред басейна с косатките.

Съоръжението бе впечатляващо: шестте косатки на „Океански свят“ живееха в басейн, дълбок дванадесет метра и побиращ четиридесет и пет милиона литра морска вода. В момента течеше пауза между два спектакъла и пейките бяха почти пусти. Промъквайки се предпазливо, Елиът зае място на един от по-задните редове, за да наблюдава служителите от зоопарка, грижещи се за могъщите делфини. Не му бе нужно кой знае колко време, за да забележи Илена. Тя бе единствената жена в групата. Стегната в красив бански костюм, тя изпълняваше ролята на зъболекар, стържейки с фреза повредения зъб на едно от огромните млекопитаещи, което бе застанало срещу нея със зинала уста. Елиът потръпна и се сети за звероукротителите в цирка, които слагат главата си в устата на лъва, макар да знаеше, че Илена не би харесала подобно сравнение…

Висока и стройна, тя бе красива като сирена. Блестяща като диамант, попаднал в купчина стъклени мъниста. Понякога, когато отиваха заедно на ресторант или влизаха в някой магазин, той я пропускаше да влезе първа и за миг хората се питаха какъв ли би трябвало да е мъжът, който би могъл да съпровожда едно толкова приказно момиче. Когато най-сетне погледите се обръщаха към него, струваше му се, че винаги в тях се чете известно разочарование.

Около басейна двама „делфиногледачи“ се въртяха около Илена, привлечени като с магнит от възпламеняващата й хубост. Добра приятелка, тя се смееше на техните шеги, държейки ги същевременно на прилична дистанция.

Беше ли той на необходимата висота, за да притежава такава жена? Бе ли успял да я направи щастлива?

В течение на години бе избягвал подобни въпроси, задоволявайки се да изживява настоящия миг, но днес приемаше да си ги постави.

Те продължаваха да се обичат, това бе сигурно, но животът и работата бяха ги разделили в известна степен. Поради разстоянията и изграждането на своите кариери двамата изживяваха своята връзка на пресекулки.

Често пъти се питаше какъв щеше да е животът му, ако не я бе срещнал десет години по-рано. Без никакво съмнение Илена го бе направила по-добър: не бе чужда на лекарското му призвание, дала му бе сигурност и увереност, бе отворила очите му за реалностите на света. А той? Какво бе направил той за нея? Какво й бе донесъл? Може би едно прекрасно утро тя щеше да се събуди и да забележи, че е пропиляла своето време, оставайки редом с него.

Тогава несъмнено щеше да я загуби.

Да те загубя… — прошепна й той отдалече, сякаш можеше да го чуе.

Във всеки случай, той бе сигурен в едно: щеше да направи всичко възможно този ден никога да не настъпи. Що се отнасяше до това, което би могъл да й донесе… Дали би приел да напусне своята работа в болницата и своя живот в Сан Франциско, за да заживее с нея в Орландо? Не се решаваше да отговори на този въпрос и въпреки това се чувстваше способен да даде живота си за нея — нещо, което в края на краищата не бе чак толкова лошо.

Окрилен от това свое заключение, той стана, преценявайки, че е крайно време да прекрати любовните попълзновения на двамата красавци, които не спираха да кръжат около Илена.

— Хей, малкия! — извика той по посока на един невръстен хлапак, който продаваше балони, напълнени с хелий.

— Да, господине.

— По колко ги даваш?

— Два за долар.

Елиът му подаде двадесет долара, което бе напълно достатъчно, за да купи цялата му стока. Прикрит зад този нов свой щит, той с тиха стъпка тръгна да се приближава към басейна.

— Тази зона е забранена за публиката! — прекъсна похода му един от служителите.

Елиът познаваше някои от работещите тук, но не бе срещал дотогава този младеж. Изгледа го и забеляза неприкрита агресивност в погледа му.

Ама че тип! От тия, за които разликата между хората е единствено в това кой може да пикае по-далече — помисли той, продължавайки пътя си въпреки предупреждението.

Във всеки случай няма да позволя на този глупак да ми развали изненадата.

Ала другият не мислеше така.

— Вие глух ли сте или се правите, че не чувате? — извика той, блъскайки Елиът.

Последният за малко да падне и в стремежа си да запази равновесие, изпусна връвчицата на балоните.

— Кретен! — изрева той, ядосан, в лицето на своя нападател.

Младият служител застана пред него в бойна стойка, с присвити юмруци.

— Какво става тука? — извика Илена, затичвайки се към тях.

— Тоя тип си мисли, че се намира у дома си! — обясни й младежът, сочейки към Елиът.

Докато пълните с хелий балони се издигаха към небето, Илена с изненада откри лицето на мъжа, когото обичаше повече от всичко на света, и за миг се спря в изумление.

— Добре, Джими, аз ще се заема с него — каза тя, след като се отърси от своята почуда.

Младокът с неохота тръгна да се отдалечава от Елиът.

— Малко лайно! — измърмори той по негов адрес.

— Голям глупак! — отвърна му Елиът в същия стил.

Докато противникът му се оттегляше, пръхтейки от недоволство, Елиът и Илена се гледаха в пълно мълчание, лице в лице, на два метра един от другиго.

— Бях в по работа наблизо, така че…

— Аха! Признай си по-добре, че не можеш да минеш без мен.

— Да не би пък ти да можеш?

— Аз тук съм заобиколена с тълпи мъже… Би трябвало да се безпокоиш…

— Безпокоя се, нали затова съм тук.

Тя го погледна с предизвикателен вид.

— Всъщност бива си го твоя номер…

— Съжалявам за спречкването с тоя „Джими“.

— Няма защо да съжаляваш: аз много обичам да се биеш за мен…

Той посочи нагоре с пръст.

— Бях ти купил това.

Тя вдигна очи към небето: тласкани от вятъра, балоните се носеха в неизвестно направление.

— Ако това беше твоята любов, тя май отлетя.

Той поклати глава.

— Любовта не отлита по този начин.

— И все пак трябва да внимаваш, тя не е дадена веднъж завинаги.

Огрян от косите лъчи на слънцето, залязващо зад редицата палми, Елиът се приближи към Илена.

— Обичам те — каза й той простичко.

Тя се хвърли в прегръдките му и той я завъртя както когато бяха на двадесет години.

— Мислех си за едно нещо… — каза той, поставяйки я обратно на земята.

— Какво? — попита тя, все още прилепена за устните му.

— Какво ще кажеш да си направим едно дете?

— Тук, веднага? — отвърна тя, спомняйки си за отговора на Елиът отпреди няколко дни. — Пред косатките и делфините?

— Защо пък не?

Илена паркира своя „Тъндърбърд“ в края на алеята, покрита с едър бял чакъл. От нея се откриваше прелестна гледка към очарователна къща с открита розова тухла, заобиколена от бели пиластри и завършваща с покрита тераса.

От няколко месеца насам тя бе наела първия етаж от мис Абът, свадлива бабичка, наследница на богата бостънска фамилия, която обаче прекарваше по-голямата част от годината във Флорида, тъй като мекият й климат бе по-подходящ за нейния ревматизъм. Мис Абът, която не бе особено в крак с времето, държеше на това нейната къща да бъде обитавана от „членове на доброто общество“. Неведнъж бе предупреждавала Илена, че съществува пълна забрана да води „мъже“ в нейния дом, който „не е долнопробен хотел за транзитни пътници“.

Илена сложи показалец на устните си, за да покаже на Елиът, че не бива да вдига шум. Къщата имаше заспал вид и мис Абът бе малко глуховата, но при всяко положение трябваше да бъдат внимателни. Двамата излязоха от колата, без да хлопват вратите, и в индийска нишка тръгнаха да се качват по малката аварийна стълба, която позволяваше да достигнат първия етаж, без да влизат през централния вход.

Елиът вървеше пръв, ругаейки наум. Изобщо не бе очарован от предложената му роля на непълнолетен момчурляк, комуто се налага да нарушава вечерния час. Зад него с лекотата на газела се качваше Илена, която приемаше всичко като забавна игра до мига, когато…

— Илена, Вие ли сте?

Входната врата се бе отворила и отвътре вече бе изпълзяла мис Абът.

— Добър ден, мис Абът, прекрасен следобед, нали? — подхвърли й младата жена със съвършено безгрижен вид.

— Какво правите там, Илена? — попита хазяйката, смръщвайки вежди.

Изпълнена с подозрителност, тя се отдалечи малко, за да огледа цялата стълба, но Елиът вече бе успял да се шмугне в апартамента.

— Аз… Аз мислех, че Вие спите, и не исках да Ви безпокоя — обясни Илена.

Възрастната дама повдигна рамене, но изражението й бързо се смекчи.

— Ще бъдете ли така добра да изпиете чаша чай с мен?

— Ммм… разбира се…

— Приготвила съм едни сладки, които много искам да опитате. Точно ги вадя от фурната.

— Искате да кажете, че…

— Приготвила съм ги по стара рецепта, която съм наследила от моята баба. Ще Ви я запиша на една картичка, ако Ви интересува.

— Само не бих искала да Ви затруднявам.

— Не, мила моя, изобщо не ме затруднявате — възкликна възрастната жена, завличайки я в салона. — Та това е удоволствие за мен.

По тона на последната реплика Илена отгатна, че мис Абът може би не е чак толкова оглупяла и е съвсем наясно с нейния номер.

Останал сам в малкия апартамент, Елиът бе започнал да проявява признаци на нетърпение. С лисичи стъпки той излезе от стаята и опита да хвърли поглед от горния етаж. С голямо разочарование бе принуден да установи, че Илена се бе оставила да бъде обсебена от хазяйката на къщата. Разположила се царски в един люлеещ се стол, с чаша чай в ръка, тя слушаше с разсеян вид старата Абът, която четеше списъка със съставките, необходими за приготвянето на прочутите й сладки, и подробно ги коментираше.

Разбирайки, че любимата му е заклещена долу и още дълго няма да може да се измъкне, Елиът се върна в стаята и за да уталожи нетърпението си, се зае да тършува из голямата стая, ухаеща на тамян и канела. Помещението бе уютно, с много свещи, разположени навсякъде, с шарени възглавнички и няколко индийски украшения. В единия ъгъл стоеше изправена акустична китара редом с екзотичен тамбурин и тетрадка с партитурите на песните на Джоан Бейс и Леонард Коен. На стената в дъното бе окачен афиш на френски филм — Жул и Жим, — който Мат бе донесъл при последното си пътуване до Париж. Върху нощното шкафче, сред купчината монографии по психология на животните, той забеляза томче на Агата Кристи, както и някакъв роман с крещяща обложка на автор, който бе непознат за него: Кери от Стивън Кинг. Елиът разсеяно прочете представянето на задната корица.

Уф — помисли си той, оставяйки книгата, — още един автор, за когото след пет години никой няма да се сеща…

Продължавайки изследователската си дейност, Елиът забеляза някакъв странен апарат: нещо като печатна платка, разположена в дървена кутия и свързана с телевизионен екран. Илена я бе купила през лятото в прочутия Байт шоп в Сан Франциско за доста кръглата сума от шестстотин долара. Младата жена имаше дух на истински учен и изпитваше страст към тези нови машини, които някои наричаха „микрокомпютри“. Елиът нямаше особени познания в тази област. В не чак толкова далечното бъдеще, бе му казал някой, такива компютри ще има в почти всеки дом, както това сега става с хладилниците и пералните машини. Размишлявайки по този въпрос, той само повдигна рамене.

И все пак, тласнат от любопитство, той прочете няколко странички от лежащата на бюрото документация. Въпреки репутацията си на сравнително просто устройство благодарение на своята клавиатура и вградения си касетофон, Елиът не можа да разбере абсолютно нищо. Нещо повече, оказа се съвършено неспособен да каже за какво точно подобна машина би могла да служи. Единственото, което съумя да запомни, бе странният начин, по който нейните създатели бяха избрали да нарекат своята компания: Apple Computer.

С подобно име едва ли ще ви засипят със заявки за продажби, момчета! — помисли си той, ала така и не посмя дори да пусне апарата.

Вместо това се хвърли на леглото и грабна книжката на Стивън Кинг, която започна да прелиства в очакване на Илена. След около половин час бе погълнал почти сто страници.

Със сигурност не е чак толкова зле… — призна той почти насила, докато точно в този миг някой тръгна да отваря вратата на стаята.

През прозореца дърветата бяха започнали лека-полека да се обличат в есенната си премяна, пропускайки в стаята мека светлина.

Усмихната и закачлива, Илена го гледаше със съзаклятнически вид. Бе облечена в избелели дънки, носеше светла памучна риза, кожени сандали и гривна с тюркоази ма китката.

— Надявам се поне да си донесла няколко парчета от сладкиша на госпожата — каза той с шеговит тон. — Започнах да огладнявам.

— А аз се надявам добре да си отпочинал — отвърна тя, хващайки се за думите му и успявайки да разкопчее две копчета на ризата си.

— Това пък защо?

— Защото ще имаш нужда от много сили.

Тя блъсва вратата с крак и се упътва към прозорците, за да дръпне пердетата, той я хваща, опитва се да я завлече в леглото. Отначало тя го отблъсва, но само за да го привлече към себе си, преди да го залепи за стената.

Той хваща лицето й с длани. Косите на Илена все още са влажни и ухаят на морска вода. Тя му разкопчава колана и пуска джинсите му да паднат на земята. Той й сваля ризата, без много да го е грижа за копчетата. Тя вкусва сладостта на езика му, когато устните им се открехват. Тя обвива ръце около шията му и той я повдига, а тя го стяга с бедрата си през кръста.

След кратка битка със сутиена й той обхваща с длани гърдите й, плъзва ръка по голия й корем, после още по-надолу. Кратко простенване. Ти и аз. Неговото име, прошепнато на ухото му. Хладни ръце, които галят гърба му и се качват по прешлените на гръбнака като по стълба към небето.

Притискат се към облегалката на един фотьойл, събарят го, коленичат на килима, после се прилепват към стената. Тя се изправя над него, но той я привлича към своя торс. Тя сдържа дъха си, стяга се и се разтърсва цялата от ледена тръпка, а после — от изгаряща вълна. Утробата й стене и цялото й тяло се отпуска в екстаз.

Навън е задухал вятър. Мощни пориви карат стъклата да треперят, един от капаците се отваря внезапно, блъскайки някаква саксия, която се счупва с трясък. В далечината лае куче и някой крещи неразбираеми думи.

Но те изобщо не искат да знаят за навън, за хората, за кучетата.

Вече нищо няма значение, освен това пиянство да се изгубиш в другия, това замайване да се хвърлиш в бездната и тази боязън да разкъсаш връзката.

Сега тя се хваща за всичко, до което може да се добере: неговите коси, аромата на неговата кожа, вкуса на неговите устни. Сърцето й бие толкова бързо, че пулсът му е почти болезнен, но тя не иска този момент да спре.

После настъпва нещо като празнота, като някаква кухина в стомаха и нещо в нея се скъсва.

Тогава тя има чувството, че е извън времето, че не докосва земята, че е вечна.

Че с това усещане е изстреляна много далеч.

В друго пространство.

Другаде…

Двамата останаха изтегнати в тишината и тъмнината на стаята, сгушени един в друг, с преплетени бедра и слети като в една-единствена длан пръсти. Нощта вече бе паднала и бе довела със себе си прохладата, но в сферата на техните тела имаше само топлина и защита.

Сънят вече бе започнал да ги обзема, когато телефонът рязко иззвъня. С един скок Илена се отърси от своята нега, уви се в първия попаднал й подръка чаршаф и сне слушалката от стенния телефон.

Кратка тишина, после:

— Добре, идвам веднага.

Тя затвори, а после се обърна към Елиът:

— Съжалявам, любими…

— Само не ми казвай, че трябва да излезеш.

— Имам спешен случай.

— Кой беше? Някой делфин? Някоя косатка, която не може да заспи, ако не й изпееш приспивна песен?

— Липсва един от трупата за спектакъла и само аз бих могла да го заместя.

Тя се качи на леглото и започна да му масажира раменете.

— Какъв спектакъл, за Бога? Та вече е 7 часът!

— До края на сезона правим и нощни представления.

— Но вече е почти октомври. Сезонът е свършил!

— Не се заблуждавай, скъпи, тук е Флорида и навън все още е топло.

Преди да стане, тя му даде последна целувка.

— Можеш да останеш тук, ако искаш. Не се притеснявай за мис Абът: тя си ляга рано и ако искаш да знаеш моето мнение, тя прекрасно разбира, че ти си тук…

— Предпочитам да те придружа — отвърна той без никакво колебание.

— Боиш се да не ме ухажват прекалено?

— Не, но мернах една красива продавачка на цветя в магазинчето за сувенири. Ще отида да й правя компания, докато ти участваш в твоето представление.

— Направиш ли го, убивам те, без да мигна — предупреди го тя, замервайки го с голяма възглавница.

За няколко секунди тя събра своите дрехи и светкавично се облече.

— Виж ти, колко си бърза, и какви радикални решения… — възкликна Елиът, закопчавайки ризата си.

— С тези работи е така. И не си въобразявай, че всичко е постигнато в любовта! Ако трябва, това може и да е последната нощ, когато си лягаме заедно…

— Във всеки случай беше хубаво.

— А това вече е пълна глупост.

— Кое?

— Това, което каза току-що!

— Нямам ли право да кажа, че беше хубаво?

— Не.

— Защо?

— Защото разваля магията!

Ама че работа са това жените…

— Всички мигове, които прекарваме заедно — добави той, обличайки сакото си, — ги пазя в моето съзнание като малки филмчета.

— А това пък беше много мило — каза тя, затваряйки вратата зад себе си.

Продължавайки играта със старата Абът, Елиът слезе през аварийната стълба. Докато извършваше това упражнение и Илена не можеше да го чуе, той промълви с шеговит тон, говорейки сякаш на самия себе си:

— Малки филмчета, които ще си прожектирам често в главата, ако някой ден се озова в старчески дом, грохнал и безпомощен. Само за да си спомня колко сме били щастливи двамата.

По този въпрос той нямаше никакви съмнения и бе съвсем наясно колко справедливи са думите му…

Панорамната зала на „Морско кафе“ позволяваше на посетителите да отпиват от своята чаша, наслаждавайки се на неподражаемата гледка към басейна с косатките, разположен няколко метра по-долу. След по-малко от четвърт час косатките убийци и техните ръководители започваха своето шоу, смесица от хореография и смели акробатични номера.

Седнал на една маса, Елиът гледаше как пейките се изпълват малко по малко за последния спектакъл на деня. Един сервитьор му донесе бутилката „Будвайзер“, която бе поръчал. Благодари му учтиво с пестелив жест.

Заведението тънеше в мек здрач. До бара дует от китарист и певица изпълняваше акустичните версии на най-нашумелите песни на Карол Кинг, Нийл Йънг, Саймън и Гарфънкъл…

Унесен в китарените акорди и все още под впечатлението от любовните часове, прекарани с Илена, Елиът не забеляза мъжа, който бе седнал току-що на съседната маса.

Пое глътка бира, после машинално запали цигара.

— А, значи ти си ми отмъкнал запалката!

Като хванат на местопрестъплението Елиът рязко се обърна към онзи, който бе произнесъл последните думи. Седнал на кожената пейка до него, човекът — за когото вече знаеше, че е неговият по-възрастен дубликат — го гледаше със закачливо пламъче в очите.

Елиът не бе изненадан от тази негова нова поява. Бе се подготвил за нея, а и тя му връщаше поизгубеното самочувствие, защото бе доказателство, че всички събития, които му се бяха случили напоследък, не бяха негово бълнуване или налудничави видения.

— Знам всичко… — едва произнесе той с треперещ глас.

— Какво знаеш? — попита го другият.

— Знам, че сте ми казали истината. Знам, че Вие, това всъщност съм… аз.

Мъжът стана от своето място, свали сакото си и седна срещу него.

— Бива си я твоята идея за татуировката — призна той, повдигайки ръкава на ризата си чак до мястото, където се редяха татуираните букви.

— Знаех, че ще я оцените.

Сервитьорът се приближи до масата им и установи, че на нея се е появил нов клиент.

— Какво ще искате, господине? — попита той по-възрастния от двамата мъже.

— Същото — отвърна събеседникът му, посочвайки бирената бутилка. — Моят приятел и аз често имаме едни и същи вкусове.

Двамата мъже не можаха да прикрият своите усмивки и за пръв път в приглушената светлина на това кафене между тях като че ли се установи някакво странно съзаклятничество. Мина почти цяла минута, без никой от тях да проговори. Всеки по свой начин се наслаждаваше на чудноватата близост, която се бе установила между тях.

Необикновено усещане, сякаш бяха намерили някой от най-близките членове на своето семейство, изгубил се от погледа им в продължение на много години.

Най-сетне Елиът не успя да сдържи напиращите в главата му въпроси:

— Мамка му, как го правите това?

— Пътешествието във времето ли? Ако това би могло да те успокои, и аз се чудя не по-малко от теб.

— Не, това е някакво умопомрачение!

— Да — потвърди възрастният лекар — това е умопомрачително…

Елиът дръпна дълбока глътка от цигарата, която бе запалил. В главата му всичко се бе разбъркало в пълен безпорядък.

— И как е там, при вас?

— Искаш да кажеш, през 2006 година ли?

— Да…

— Какво искаш да знаеш?

Въпроси, имаше купища въпроси да му зададе: десет, двадесет, сто, хиляда… Да започнем със следния:

— Как върви светът?

— Не по-добре от сега.

— Студената война…

— Свърши отдавна.

— И кой победи: руснаците или ние?

— Ако беше толкова просто да се каже…

— Не е имало трети световен конфликт, нали? Не е имало ядрена война?

— Не, но има други проблеми: околната среда, глобализацията, тероризмът и всички последствия от 11 септември…

— 11 септември?

— Да, случи се нещо на 11 септември 2001 година, в Световния търговски център в Ню Йорк.

— Какво?

— Слушай, не знам дали е добре да ти разказвам всички тези неща…

Жаден за още информация, Елиът не позволи мълчанието да вземе връх.

— Ами аз, аз как съм?

— Справяш се криво-ляво.

— Успях ли да стана добър лекар?

— Ти вече си добър лекар, Елиът.

— Не, това, което искам да кажа, е, че… Станал ли съм по-солиден? Успях ли да свикна с това, че някои пациенти умират? Научих ли се да се дистанцирам в такива случаи?

— Не, човек не привиква към смъртта на пациентите. И именно липсата на „прекалена дистанция“ е онова, което ти е помогнало в най-голяма степен да останеш добър лекар.

В продължение на няколко секунди Елиът се почувства до такава степен зашеметен, че кожата по цялото му тяло настръхна. Никога не бе разглеждал нещата под този ъгъл.

После се сети, че времето е ограничено и че няма как да постави всички въпроси, които възникваха в съзнанието му. Тогава се съсредоточи върху главното:

— Имам ли деца?

— Една дъщеря.

— А… — възкликна младият лекар, без да знае дали трябва да се радва на това. — А добър баща ли съм?

— Мисля, че да.

— А Илена? Тя добре ли е?

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Лесно Ви е да го кажете: Вие имате всички отговори.

— Де да беше точно така…

Той отпи глътка бира и на свой ред извади кутия „Марлборо“ от джоба си.

— Да Ви върна ли запалката? — предложи Елиът, приближавайки пламъка на юбилейното „Зипо“ към цигарата на възрастния лекар.

— Можеш да я запазиш. Така или иначе, един ден тя все едно ще бъде твоя…

В дъното на залата двамата музиканти бяха започнали песента Вчера на „Бийтълс“.

— Каква музика слушате в бъдещето?

— Нищо по-добро от това — увери го неговият събеседник, потропвайки с крак в ритъма на мелодията.

— А те успяха ли да се съберат отново?

— Бийтълсите ли? Не, никога, и това няма как да стане: Ленън бе убит, а Харисън почина преди две или три години.

— А Маккартни?

— Той още е на линия.

Внезапно в заведението настъпи тишина, отбелязваща началото на водния спектакъл. С едно и също движение двамата мъже се обърнаха към огромния басейн с косатките, докато водещите програмата влизаха под аплодисментите на многобройната вече публика.

— Това е тя, нали? Нали това е Илена? — попита възрастният мъж, присвивайки очи.

— Да, днес тя замества един от участниците.

— Слушай, не мога да остана твърде дълго и след няколко минути сигурно отново „ще изчезна“. Затова не се сърди, но през останалото време, което ми остава тук, бих искал да погледам само нея.

Без наистина да разбира защо се е завърнал във времето, Елиът остана ням свидетел как неговият двойник се надигна от стола си и напусна заведението, за да се настани на един от последните редове пейки.

Елиът е на 60 години

Бяха поели на път рано призори.

Вятърът духаше силно в южна посока, прогонвайки облаците от небето и отнасяйки със себе си първите нападали есенни листа. Елиът бе на волана на мощния „Тъндърбърд“ карайки по пътя към Маями, а Илена приключваше нощта на съседната седалка.

Младата жена си бе уредила два свободни дни и двамата бяха решили да си подарят един удължен уикенд в Кий Уест, където живееше чичото на Илена. Това бе краткотрайното бягство от обичайния ритъм и напрежение, което още преди години си бяха обещали, но което непрестанно бяха отлагали за някой по-удобен момент. Човек винаги има чувството, че времето е пред него…

За десети път през последните пет минути Елиът се обърна, за да се убеди, че нищо не смущава съня на неговата любима. Погледна я, сякаш бе някакъв крехък и скъпоценен предмет, над който би трябвало денонощно да бди. Равномерното и спокойно дишане на младата жена бе пълна противоположност на вълнението, което клокочеше в неговата душа.

Би трябвало да гребе с пълни шепи от радостите на кратката ваканция и от възвърналата се хармония между него и жената, която обичаше. Умът му обаче скиташе другаде, съвършено потресен от това, което неговият двойник му бе разкрил. В главата му все още отекваха някои от неговите думи и заплашителните нотки в тях: Илена скоро ще умре… защото ти я уби. Всичко това изглеждаше абсурдно, но поне засега трябваше с прискърбие да признае, че всичко, което другият му бе разказал, в крайна сметка се оказваше съвършено точно.

Бе разсъждавал през цялата нощ върху всичко това и бе стигнал до нещо, което не можеше да си обясни: ако Илена трябваше да умре, защо неговият пътешественик във времето не му бе дал повече сведения, за да му помогне да я спаси? И най-вече защо бе заявил, че това е последният път, когато се връща, за да се срещат?

— Пътя трябва да гледаш, не мене! — укорително се обади Илена, която бе отворила очи и се протягаше на седалката.

— Проблемът е, че си много по-красива от пътя…

Докато тя се протягаше към него, за да го целуне, той внезапно почувства непреодолимо желание да й разкаже всичко: ето, срещнах един човек, който идва от бъдещето и който ми каза, че ти скоро ще умреш. А сега внимавай: този човек всъщност съм аз, но когато вече ще съм на шестдесет години.

Отвори уста, но от нея не излезе нито дума. Не можеше да й разкаже подобна история чисто и просто защото в нея липсваше всякакъв смисъл. Човек може да настоява пред свой приятел или пред жената, която обича, да повярват в невероятното, но само при условие, че това невероятно остава в обсега на реалността. В дадения случай всички граници бяха преминати. И Илена би могла не повече от Мат да му бъде съюзник в битката, която той бе принуден да води съвсем сам и за която като че ли нямаше да му стигнат силите. Чувстваше се смазан от тежестта на това, което му се случваше, и отново си позволи да се усъмни в душевното си здраве.

Но периодът на униние не продължи много. Разбира се, че имаше съюзник: … своя двойник! Трябваше просто да го принуди — независимо с какви средства — да се върне отново и да го подкрепи в тази борба. Последния път му бе хрумнала идеята за татуировката като начин за изпращане на послание напред във времето. Този път трябваше да изобрети нещо друго.

Но какво?

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

Бурята беснееше над Кий Уест, лишавайки от електричество всички сгради на острова. Елиът не можеше да заспи. Без да буди Илена, която бе дълбоко заспала на леглото до него, той запали газената лампа и реши да проучи къщата на Ърнест Хемингуей.

Осветявана от зигзагите на мълниите, тя бе разтърсвана от дъжда и поривите на вятъра като кораб в окото на бурята. Докато се изкачваше по централното стълбище, мощна гръмотевица накара всички стъкла на прозорците да иззвънтят. Лекарят потръпна, помисли за секунда да се върне обратно, но после повдигна рамене.

Само това оставаше — да се поддава на страха в толкова решителен момент от живота си!

Качи се на горния етаж и пристъпи по скърцащия паркет до кабинета на писателя. Отвори полека вратата и ето че нещо му скочи в лицето, издавайки грозно съскане.

Котка!

Бе чел някъде, че Хемингуей обожавал тези животни и имал край себе си петдесетина парчета. Опипа лицето си: котката добре бе използвала ноктите си, успявайки мимоходом да му одере бузата.

Очевидно между мен и животните…

Елиът отброи няколко крачки в кабинета, откривайки с удивление личните предмети на великия писател: старата му пишеща машина, която го бе последвала в Испания по време на Гражданската война, керамична пластика, подарена му от Пикасо, колекция от перодръжки, африканска маска със заплашително изражение, десетки изрезки от пресата, многобройни снимки…

В тази стая цареше някаква магическа атмосфера. Добре е да се подчертае, че между ходенето на риболов и запоите татко Хемингуей бе успял да напише в Кий Уест няколко шедьовъра, след които Сбогом на оръжията и Снеговете на Килиманджаро.

Съвсем не е зле — помисли си Елиът и в този миг светлината се върна най-сетне.

Той духна пламъчето на лампата и се приближи до един стар грамофон. С много внимателни движения сложи първата плоча, която му попадна подръка, и няколко секунди по-късно звуци на цигулка и китара се смесиха в стаята: Джанго Райнхард и Стефан Грапели, най-добрият джаз през тридесетте…

Ала изведнъж игличката на грамофона излезе от улея си и лампите запремигваха, преди стаята отново да потъне в тъмнина.

Ама че съм глупак! — укори се Елиът. — Защо ми трябваше да гася лампата?

В кабинета не можеше да се различи почти нищо, освен потоците вода, които се стичаха по прозорците. Младият лекар остана доста време застинал в тъмното с надеждата, че светлината всеки момент ще се върне.

Внезапно той почувства нечие присъствие, последвано от дишане и металически шум.

— Кой е тук? — попита той с не съвсем уверен глас.

Вместо отговор на няколко метра пред него проблясна пламъчето на запалка. Разпозна горящите очи на своя двойник, които го гледаха в нощта.

— Искаш обяснение, момчето ми? Е, добре, идвам да ти го дам…

Старият лекар запали фитила на лампата, след което се настани в един фотьойл с кожена тапицерия и се обърна към Елиът.

— Кажете ми какво ще се случи на Илена! — извика последният с присъщата на младостта му пламенност.

— Седни и престани да крещиш.

Изгарян от нетърпение, Елиът с неохота се съгласи да седне от другата страна на бюрото. Неговият събеседник се порови във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади една снимка.

— Казва се Анджи — обясни му той, подавайки снимката. — На двадесет години е и е човекът, на когото държа най-много от всичко на света.

Елиът разгледа внимателно фотографията на младата жена.

— Майка й…

— Не, майка й не е Илена — прекъсна го старият лекар, досещайки се за въпроса.

— Защо?

— Защото когато дъщеря ми се роди, Илена бе мъртва отпреди десет години.

Елиът пое информацията, без да мигне.

— И защо би трябвало да Ви вярвам?

— Защото нямам никаква причина да те лъжа.

Тогава младият лекар зададе въпроса, който го измъчваше още от сутринта:

— Дори да допуснем, че всичко това е вярно, защо казвате, че аз съм я бил убил?

Мъжът отсреща направи кратка пауза, сякаш за да претегли добре всяка дума, която щеше да каже:

— Ти я уби, защото я обичаш зле.

— Достатъчно се наслушах на подобни глупости! — избухна Елиът, скачайки от мястото си.

— Ти я обичаш, сякаш имате целия живот пред себе си… А това не е начинът, по който трябва да се обича.

За миг Елиът се замисли върху този довод, но бързо го отхвърли. Ала проблемът не бе в това. Сега, в този момент, той трябваше да измъкне от човека насреща колкото се може повече сведения, а не да философства за любовта. Ето защо съсредоточи разговора върху единственото нещо, което наистина го интересуваше:

— Какво би трябвало да се случи, та Илена да умре?

— Ще има произшествие.

— Произшествие? Какъв вид произшествие? И кога?

— А, не! Не разчитай на мен да ти кажа подобно нещо!

— И защо?

— Защото не искам да я спасиш…

В течение на няколко секунди Елиът остана онемял, неподвижен пред дъждовната пелена, която покриваше стъклото. Чувстваше, че разговорът му убягва и че не е способен вече да схваща логиката му:

— Но, дявол да го вземе, нали сега е паднала възможността… Сега или никога! Намерили сте начин да се връщате назад във времето. Нима ще оставите жената на Вашия живот да умре?

— Не мисли, че скачам във въздуха и щракам с пръсти! — нервира се възрастният мъж, стоварвайки юмрука си върху масата. — През тези тридесет години не съм мислил за нищо друго! Само да можех да се върна назад, само да можех да я спася, само да можех…

— Е, добре, престанете да мислите! Направете го!

— Не!

— И защо не?

— Защото ако спасим Илена, ти ще устроиш живота си с нея.

— Е, и?

— Е, и няма да се роди Анджи…

Елиът продължаваше да не разбира:

— Но къде е проблемът? — попита той, повдигайки рамене. — Ще имам други деца…

— Други деца? Пука ми за твоите други деца! Аз не искам да загубя моята дъщеря! Не искам свят, в който Анджи не съществува!

— Аз пък няма да оставя Илена да умре — отвърна решително Елиът.

Преизпълнени с гняв, двамата мъже бяха скочили от местата си. Застанали прави, на няколко сантиметра един от друг, те се гледаха яростно в очите, готови да изиграят последния си коз:

— Мислиш, че ти водиш танца, защото си по-млад, но без мен никога няма да разбереш как е умряла Илена, и затова няма да можеш нищо да направиш, за да я спасиш.

— Във всеки случай, ако Илена умре, изобщо не се надявайте, че ще стана родител на Вашата Анджи!

— Когато станеш баща, ще ме разбереш, Елиът: един баща не изоставя своето дете дори за да спаси жената, която обича…

Двамата дълго останаха така, вперили погледи един в друг, всеки барикадиран в своята крепост. Съзаклятничеството, което ги бе сближило по време на последната им среща, бе отстъпило място на противопоставянето.

Водеше се борба на един мъж срещу самия себе си, в две различни възрасти от своя живот. Всеки бе готов да се бие докрай: единият — за да спаси своята жена, другият — за да не загуби своята дъщеря.

И точно когато разговорът бе навлязъл в задънена улица, по-възрастният от двамата съзря възможния изход:

— Колко далеч си готов да стигнеш, за да спасиш Илена?

— Колкото е необходимо — отвърна Елиът, без да трепне.

— От какво си готов да се откажеш?

— От всичко.

— Е, тогава може би имам една идея…

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

В края на краищата двамата мъже седнаха един до друг на пейката от местен орех, която се намираше в съседство с бюрото. Зад тях през прозореца на равномерни промеждутъци нахлуваше отблясъкът от фара на Кий Уест, хвърляйки силуетите на торсовете им върху стената и паркета.

— Ти искаш да спасиш Илена и това е съвсем разбираемо, но ще можеш да го направиш само ако дадеш дума, че ще съблюдаваш неизменно три условия…

— Три условия?

— Първото, да не говориш с никого за това, което ни се случва. Нито с Илена, разбира се, нито дори с Мат.

— Аз имам пълно доверие на Мат — възпротиви се Елиът.

— Тук не става дума за доверие, това е въпрос на върховна опасност. Слушай, убеден съм, че правим грешка, ужасна грешка, като тръгваме да се опълчим на съдбата! Сигурен съм, че все някой ден ще трябва да си платим много скъпо за това. Аз съм готов да поема този риск заедно с теб при условие, че ти няма да замесиш никого другиго в тази работа.

— Какво е второто условие?

— Ако успеем да спасим Илена, ще трябва да я напуснеш…

— Да я напусна? — попита смаяно Елиът, не можейки да повярва на ушите си.

— Да я напуснеш и никога повече да не я виждаш. Тя остава жива, но през останалите години на твоя живот ще трябва да действаш така, сякаш е мъртва.

Елиът остана вкаменен, давайки си изведнъж сметка за ужаса, който съпътстваше подобно решение. Отвори уста, но никаква дума не успя да излезе от нея.

— Напълно съзнавам, че искам от теб нещо кошмарно — съгласи се възрастният лекар.

— И какво е третото условие? — едва успя да промълви Елиът с пресъхнала уста.

— След девет години, на 6 април 1985 година, по време на един конгрес по хирургия в Милано, ще срещнеш една жена, която ще прояви интерес към теб. Ти ще отвърнеш на нейните аванси и ще прекарате заедно уикенда, през който ще бъде зачената нашата дъщеря. Ще трябва да действаш точно така и никак другояче, защото това е единственият начин да спасим едновременно и Илена, и Анджи.

В небето отново заплашително прогърмяха мощни гръмотевични удари.

Тъй като Елиът не отговаряше нищо, неговият двойник уточни:

— Това е цената, която трябва да платим, задето искаме да променим естествения ход на нещата. Но ти си свободен да откажеш.

Възрастният мъж се изправи и закопча своето палто, сякаш се подготвяше да излезе в проливния дъжд.

Тогава Елиът разбра, че няма друг избор, освен да приеме този договор. За частица от секундата щастливите години, които бе преживял с Илена, преминаха пред очите му. В същия миг осъзна с кристална яснота, че това щастие съвсем скоро ще приключи и че ще трябва да се подготви за поредица от дълги безрадостни години.

Неговият двойник тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато Елиът подскочи и протегна ръка, за да го задържи.

— Приемам! — извика той.

Другият не се обърна, а само отговори:

— Скоро пак ще се върна.

След което затвори вратата зад себе си.

Октомври,

ноември,

декември…

Трети месец без новини от бъдещето!

На пръв поглед всичко бе възобновило своя нормален ход. Елиът се грижеше за своите пациенти в болницата; Илена се тревожеше за своите косатки; Мат не бе видял повече Тифани, но работеше като вол за уреждането на всички проблеми около плантацията с лозови насаждения, която бяха купили заедно с Елиът.

Макар че се опитваше да се държи храбро, младият лекар живееше в постоянен смут, тревожейки се при всяко, дори и най-невинното, действие на Илена и дебнейки непрестанно за нова поява на своя двойник.

Но другият не се бе появявал напоследък…

Ето защо имаше дни, през които Елиът започваше да храни надежди, че цялата тази история е била само лош сън. Ами ако тези срещи бяха протекли единствено в неговата глава? В края на краищата подобно нещо не бе невъзможно: поради вездесъщия стрес все повече и повече хора падаха жертви на „прегаряне“, на професионална преумора, която можеше да ги доведе до тежка депресия, та дори до загуба на представа за действителността. Може пък и той да е станал жертва на подобна патология? Може би нещата отново бяха влезли в обичайния си ред и този епизод би трябвало да остане просто един лош спомен?

Толкова би искал да вярва във всичко това…

Зимата бе предявила своите права над Сан Франциско, сковавайки града в тежък студ и навъсена сивота, развеселявана единствено от коледните украси и илюминации.

През тази сутрин на 24 декември Елиът пристигна в болницата, излъчвайки добро настроение. Това бе последното му дежурство преди почивните дни. Илена трябваше да пристигне привечер, а на сутринта двамата щяха да заминат за Хонолулу, за да прекарат една безгрижна седмица под кокосовите палми и блестящото слънце.

Денят все още не бе настъпил, когато една линейка влетя с вой на сирените си в болничния паркинг. В нея се намираше носилка, а върху носилката — жена с много тежки обгаряния.

Всичко бе започнало половин час по-рано, когато пожарникарите бяха повикани, за да изгасят пожар в сграда на „Хейт-Ашбъри“. Това бе стара и порутена постройка, използвана често от наркомани и клошари. В нея някъде около пет часа, в най-лошия миг от тежък хероинен bad trip, млада жена бе изляла върху себе си туба с бензин и бе драснала клечката.

Наричаше се Емили Дънкан. Бе на двадесет години и имаше още само няколко часа живот.

Тъй като отделението за бърза помощ имаше спешна нужда от хирург, Елиът незабавно бе повикан за подкрепление. Когато се наведе, за да прегледа пациентката, той изпита потрес от ужасното състояние на раните.

Уврежданията се простираха върху цялото тяло на младата жена: изгаряния от трета степен, които деформираха краката, гърба, гръдния кош… Почти всички коси бяха изгорени и лицето й не личеше под дълбоките открити рани. Върху бюста и цялата предна част на тялото огромно констриктивно20 изгаряне стягаше гръдния й кош, сякаш могъщ звяр го бе захапал в своите челюсти и безмилостно го душеше.

За да улесни дишането Елиът избра да извърши два странични разреза, но в момента, в който приближи скалпела до нейния торс, усети как ръката му се отдръпва от тялото. Тогава затвори очи за секунда, стремейки се да прогони всякакви емоции и да възвърне концентрацията си. В крайна сметка професионализмът взе връх над чувствата и той започна операцията, без да трепне.

През по-голямата част от сутринта медицинският екип се занимаваше с Емили, правейки всичко възможно, за да осъществи най-правилното лечение и да успокои ужасните болки, които я измъчваха.

Твърде бързо обаче стана ясно, че младата жена не можеше да бъде спасена. Нейните рани бяха прекалено дълбоки и всеобхватни, дихателните й способности — твърде слаби, а бъбреците й отказаха да функционират. Ето защо се задоволиха да я стабилизират и да чакат…

В началото на следобеда, когато Елиът отвори вратата на стаята, в която Емили лежеше, той я намери покрита с бинтове и набодена с игли за вливане на серуми. Бе изненадан от странното спокойствие, което цареше в болничната стая, един вид прелюдия към предстоящото злокобно бдение над болната, смущавано единствено от ударите на сърцето, изскачащи върху екрана на монитора.

Елиът се приближи до леглото и погледна младата жена. Кръвното й налягане оставаше тревожно, въпреки че въздействието на хероина бе преминало и тя, по всичко изглежда, се бе върнала в съзнание.

Може би достатъчно, за да разбере, че е осъдена…

Той взе една табуретка и седна мълчаливо до това момиче, което не познаваше и за което не можеше повече нищо да направи. Не бяха открили никакви нейни близки и никой не бе тук, за да я съпровожда в последната й битка. Елиът би предпочел да бъде някъде другаде, но не избягна този отчаян поглед, който се бе вкопчил в неговия. В него се четеше ужас, но също и въпроси, на които той нямаше отговор…

В един момент тя се опита да промълви нещо и думите и бяха отправени към него. Елиът се наведе към нея, повдигна кислородната маска и му се стори, че чува: „Боли ме“. За да успокои болките й, реши да увеличи дозата морфин. Тъкмо щеше да го изпише върху болничния лист, когато изведнъж разбра, че Емили не му бе казала: „Боли ме“, а:

— Страх ме е…

Какво можеше да й отговори? Че и него самия го бе страх, че изпитваше угризения, задето не бе в състояние да я спаси, че в ден като днешния в главата му се прокрадваше мисълта, че животът няма смисъл?

Би предпочел да я грабне на ръце и същевременно да й изкрещи в лицето напиращото в душата му възмущение. Защо бе този жест на лудост? Благодарение на какъв низ от обстоятелства човек се озовава във воняща изоставена сграда, дрогиран до неузнаваемост? Каква болка оправдава решението да се полееш с бензин, за да изгориш като факла, когато не си навършил дори двадесет години?

Би предпочел да й изкрещи всички тези думи. Ала не това са призвани да вършат лекарите в болниците…

Тогава той се задоволи да остане с нея, обгръщайки я с цялото си съчувствие, на което бе способен. Защото нямаше никой друг, който да го направи. Наближаваше Бъдни вечер, болницата работеше в намален състав и най-вече системата не предвиждаше подобно нещо: системата бе предвидена да лекува, не и да съпровожда в последния път.

Емили дишаше все по-трудно и непрекъснато бе разтърсвана от силни тръпки.

Елиът знаеше, че въпреки морфина тя жестоко страда. Знаеше също, че никога няма да забрави нейните очи, които отчаяно се вкопчваха в неговите.

Човек вярва, че е видял всичко в своя занаят, но това не е вярно. Човек вярва, че знае кое е най-лошото, но най-лошото винаги предстои. И винаги се намира нещо по-лошо от най-лошото.

Така измина един час, после два. В петнадесет часа, когато приключваше работното му време, Елиът стана полека.

— Ще се върна — обеща той на Емили.

Излезе в коридора и повика асансьора. Трябваше да предупреди Илена, да й обясни, че не ще му бъде възможно да я посрещне на летището и че ще се върне най-вероятно някъде около полунощ.

В залата за прием намери празна телефонна кабина и набра номера на „Океански свят“, надявайки се тя все още да не е тръгнала оттам. Попадна на телефониста и помоли да го свърже с офиса на ветеринарния лекар.

— Ало? — дочу се гласът на Илена.

— Здравей… — започна той, но веднага си даде сметка, че говори с празно пространство.

Извърна глава: някой бе сложил ръка върху телефонната вилка и бе прекъснал разговора.

Неговият двойник.

— Днес е денят… — предупреди го възрастният мъж.

— Какъв ден?

— Днес Илена трябва да умре.

В мълчаливо съгласие двамата лекари се качиха на терасата, заемаща голяма част от покрива на болницата. На различни свои възрасти те бяха идвали тук, за да изпушат по някоя друга цигара, без да се подлагат на укорителните и често пъти обвинителни погледи на своите колеги. Знаеха, че на това място могат да намерят малко спокойствие.

Елиът кипеше от притеснение, нетърпелив да научи всички подробности, но неговият двойник сложи ръка на рамото му и леко го стисна, за да го възпре.

— В никакъв случай не бива да провеждаш този разговор.

— Защо?

— Защото Илена няма да разбере.

— Какво няма да разбере?

— Че я пренебрегваш, за да останеш с една пациентка след края на дежурството. Не си я виждал от три седмици: тя очаква да я посрещнеш на летището и да прекарате заедно вечерта.

Елиът се опита да се оправдае:

— Тази млада жена… толкова е ужасно всичко това, което преживява. Тя си няма никого и…

— Знам — промълви съчувствено възрастният мъж. — Преди тридесет години проседях цялата нощ до нея и никога не можах да я забравя.

От силната емоция гласът му се бе променил. Той продължи:

— Ала на сутринта, когато напусках болницата, ме очакваше най-страшната новина на света: жената, която обичах, бе мъртва.

Елиът разпери ръце в знак на неразбиране.

— Нима може да има някаква връзка между тази пациентка и смъртта на Илена?

— Ще ти разкажа всичко — обеща възрастният мъж. — Само искам да знам, че нашият договор все още е в сила.

— Разбира се, че е в сила — потвърди Елиът.

— Тогава слушай: ето какво ще се случи, ако проведеш този телефонен разговор.

Възрастният лекар започна своя разказ. Той говори дълго, с трескав приглушен глас, в който прозираше дълбоко съжаление.

За да го слуша по-добре, Елиът бе затворил очи. В съзнанието му картините на събитията се нижеха като кадри на игрален филм…

Илена: Ало?

Елиът: Здравей, аз съм.

Илена: Няма нужда да настояваш, няма да разбереш какъв ти е подаръкът, преди да настъпи вечерта!

Елиът: Слушай, миличка, имам един проблем…

Илена: Какво се е случило?

Елиът: Не мога да те посрещна на летището…

Илена: Мислех, че приключваш в три часа.

Елиът: Така е, приключих дежурството…

Илена: Но?

Елиът: Но трябва да остана с една пациентка. Млада жена, която се е опитала да се самоубие тази сутрин в някакъв изоставен бордей…

Илена: Дрогирана, предполагам?

Елиът: Какво значение има това?

Илена: Ако добре те разбирам, искаш да ми кажеш, че ще прекараш Бъдни вечер в болницата с някаква наркоманка, която познаваш едва от няколко часа?

Елиът: Само върша моята работа.

Илена: Твоята работа! Да не би да мислиш, че на този свят само ти имаш работа?

Елиът: Слушай…

Илена: Уморих се да те чакам, Елиът.

Елиът: Но защо реагираш по този начин?

Илена: Защото изминаха десет години, откакто те очаквам, а ти дори не забелязваш това.

Елиът: Ще говорим за тези работи утре сутринта…

Илена: Не, Елиът. Няма да дойда в Сан Франциско. Обади ми се в деня, когато ще си сигурен, че искаш да свържеш живота си с мен.

Елиът остана стъписан няколко минути в телефонната кабина. На три пъти грабваше слушалката, готов да позвъни на Илена, за да й се извини и да уреди нещата. Въпреки това не го стори, защото бе неспособен да изостави младата жена, агонизираща два етажа по-нагоре в болничната сграда.

Илена изчака половин час пред телефона, а после, разбирайки, че Елиът няма да й позвъни отново, накъса гневно самолетния си билет на малки парченца и го захвърли в кошчето за смет. Пак там полетя и подаръкът, който той никога нямаше да види: часовник с гравирани нейни инициали.

Излезе от кабинета си напълно смазана и се усамоти в частните градини на парка, където изплака всичките си сълзи пред розовите фламинго и алигаторите, които пет пари не даваха за нейните мъки.

После реши да отмени отпуската си и да поднови своята работа. Посвети остатъка от следобеда на обичайната си обиколка, като че ли нищо не се бе случило. Нощта отдавна вече бе паднала, когато приключи проверките с посещение при своята любима косатка.

— Здравей, Анушка. И на теб май не ти върви напоследък, милинка!

От няколко дни най-възрастната косатка в „Океански свят“ бе изпаднала в тежка депресия, отказвайки да се храни и да участва в представленията. Гръбната й перка бе увиснала, а кротостта й бе отстъпила място на необичайна агресивност както към хората, които се грижеха за нея, така и към животните, с които споделяше басейна. Причината за подобно поведение бе очевидна: нейната дъщеря, едва осемгодишната Ерика, и бе безцеремонно отнета и откарана в Европа, за да вземе участие в научна програма за възпроизводството на китообразните. Едно пътуване в самолет, продължаващо повече от двадесет часа, в желязна клетка, без дори присъствието на специалист, който да я успокоява!

Истинска лудост…

Докъдето й стигаха силите, Илена бе сторила всичко, за да се противопостави на това решение. Изтъквала бе най-вече травматизиращите последствия от подобно откъсване на животното от неговата общност, обяснявала бе, че членовете на стадата косатки, които живеят и се придвижват заедно, не се разделят никога в естествената си природна среда. Но напразно. Загрижено преди всичко за финансите, ръководството не се бе вслушало в нейните препоръки. Имаше и още нещо. Водните паркове се стремяха да изпреварят възможна бъдеща забрана за улов на китообразни и затварянето им в изкуствена среда, опитвайки се да развиват условията за възпроизвеждане на вече пленените екземпляри.

— Хайде, миличка!

Илена се бе навела над водата, за да привлече косатката към ръба на басейна, но Анушка не отговори на нейните призиви. Тя кръжеше бясно в средата на съоръжението, надавайки жални звуци и тревожно свистене.

Илена се боеше от рязък спад на имунната й защита: противно на видимостта тези мастодонти бяха много раними, силно зависими от нападенията на всевъзможни микроби. Бъбречните и белодробните им инфекции бяха нещо съвсем обичайно. Джоаким, господстващият в басейна мъжкар, имаше горчив опит в това отношение, тъй като преди около шест месеца едва се бе оправил от тежък сепсис. Такава понякога е съдбата на гигантите: да бъдат побеждавани от възможно най-малките организми.

Все по-често Илена чувстваше вътрешен дискомфорт, когато ставаше въпрос за живота на китообразните в подобни съоръжения. Пленници между четири стени, шляпащи в морска вода, пълна с всевъзможни химикали, хранени с витамини и антибиотици, делфините и косатките от аквапарковете съвсем не водеха идеалния за тях живот, за какъвто ръководствата им искаха да го представят на посетителите. Що се отнася до представленията, те наистина бяха впечатляващи, но не бяха ли и те по своята същност подигравка спрямо този животински вид, чиито когнитивни възможности не бяха чак толкова далеч от тези на човешките същества?

Изведнъж без видима причина Анушка започна да се носи с огромна скорост, нанасяйки страховити удари с глава по металната преграда на басейна.

— Не прави това! — извика й Илена и побърза да грабне един дълъг прът, с който се помъчи да отклони животното.

Вече бе виждала косатки със самоубийствени наклонности и й бе ясно, че Анушка се стреми да си нанесе тежки рани. Разтревожена, тя й хвърли няколко риби, за да осуети зловещите й намерения.

— Полека! Полека, хубавице!

Постепенно движенията на животното загубиха своята мощ и изглеждаше, като че ли Анушка е възвърнала своето спокойствие.

— Много добре, Ануш! — похвали я Илена, видимо успокоена и тя.

… додето не забеляза дългата ивица кръв, обагряща повърхността на водата.

— О, не!

Нанасяйки си тези тежки удари, косатката силно се бе наранила.

Младата ветеринарна лекарка се наведе над водата. На пръв поглед раната бе някъде около челюстта на животното.

Илена би трябвало да спази златното правило на укротителите: никога да не извършва никакви действия спрямо косатка, когато последната е агресивна, и да я придружава във водата само когато е абсолютно сигурно, че тя е настроена дружелюбно и ще съдейства на човека.

Би трябвало да задейства алармения сигнал.

Би трябвало да предупреди своите колеги.

Би трябвало…

Но намирайки се все още под впечатлението от спречкването с Елиът, Илена бе свалила гарда.

И тя се хвърли в басейна, където Анушка бе възобновила френетичното си рондо.

Когато усети приближаването на Илена, косатката се нахвърли върху нея, отваряйки огромната си паст, сякаш за да я захапе и да я отвлече към дъното.

Илена се измъкна, но косатката бе по-силна. Всеки път, когато младата жена се опитваше да излезе на повърхността, животното й преграждаше пътя и я задържаше под водата, без да й дава никаква възможност да си поеме дъх.

Илена бе забележителна плувкиня, способна да остане много минути в апнея.

Но човек не може да се бори дълго време срещу животно, дълго шест метра и тежащо четири тона…

Коледа е.

В това утро на 25 декември калифорнийската мекота бе отстъпила място на намусеното време и студа. Сан Франциско притежава известна прилика с Ню Йорк и човек почти можеше да повярва, че скоро ще започне да вали сняг.

Къщата е изпълнена с тишина, потопена в бледата светлина на изгрева. Сгушена до рамото на Елиът, Илена спи спокоен сън. Младият лекар, точно обратното, е с изопнатата и мъртвешки бледа физиономия на човек, който не е мигнал цяла нощ.

Елиът обръща глава към Илена, целува я нежно, внимавайки да не я събуди, и няколко минути я съзерцава неподвижен, знаейки, че тези мигове са последните, които двамата прекарват заедно. За сетен път вдъхва аромата на косите й, докосва с устни кадифената нежност на кожата й, заслушва се в музиката, отронваща се от ударите на нейното сърце.

После забелязва, че мълчаливи сълзи капят върху чаршафа. Тогава нахлузва пуловера, навлича дънките и излиза от стаята, без да вдига никакъв шум.

Така и не успява да повярва, че ще трябва да я напусне! Знае, че е сключил договор със своя двойник, но сега, когато Илена е спасена, кой можеше да му попречи да остане с нея? Какви ответни наказателни мерки би могла да предприеме онази възрастна откачалка, за да го принуди да съблюдава своята част от договора?

Смазан от тъга, той скита от стая в стая, надявайки се, без много да вярва в това, че всеки миг ще срещне своя дубликат, за да му изкрещи в лицето своя гняв и своето възмущение. Ала другият не се показва отникъде. Онзи Елиът, шестдесетгодишният, бе изпълнил своята част от договора и сега бе дошъл неговият ред да сдържи обещанието си.

Елиът влиза в кухнята и се тръшва върху един стол. Близо до входа са струпани готовите багажи за пътешествието до Хаваите, което нито той, нито Илена ще осъществят през живота си. Защото знае много добре, че няма друг избор, освен да я напусне. Усеща дълбоко в себе си присъствието на някаква сила, дочува някакъв глас, който го тласка да действа в тази посока. Той, Елиът, вече не е нищо друго, освен марионетка, чиито конци са дърпани от незнайна сила зад кулисите.

Стъклената маса връща отражението на лицето му, изпито и разкривено. Чувства се празен, разбит, разглобен, изгубил всякакво доверие в самия себе си, всякаква представа за начина, по който светът съществува.

От първия ден, в който бе срещнал своя двойник, той има впечатлението, че живее във вселена, която вече не се подчинява на никакви закони. В плен на страха от непознатото, той не може да намери покой, не яде, не спи, спохождан е от всякакъв вид невъзможни въпроси. Защо дадено нещо се случва точно на него? Тази среща късмет ли е, или пък проклятие? На себе си ли е, или разсъдъкът му е помрачен? Измъчва се до смърт, че няма човек, с когото може да сподели своя проблем.

Край, чува се шум: паркетът проскърцва и Илена влиза в стаята, облечена в обикновени гащички и една от неговите ризи, която е вързала на височината на талията.

Отправя му закачлива усмивка, тананикайки една от песните на АББА. Елиът знае, че това е последният път, когато я вижда щастлива. Толкова е красива, колкото не би трябвало да е позволено, и двамата са влюбени един в друг, както никога.

Въпреки това само след няколко секунди всичко ще се сгромоляса…

Илена се приближава до Елиът, обгръща с ръце шията му, но много бързо си дава сметка, че нещо не е наред:

— Какво има?

— Трябва да поговорим. Не искам повече да играем театър.

— Какъв театър?

— Ние двамата…

— За… За какво говориш?

— Срещнах една друга жена.

Ето, всичко трая само няколко секунди. Две секунди, за да се срине една десетгодишна любов. Две секунди, за да бъдат разделени двете лица на една монета…

Илена разтрива очи, сяда пред Елиът, мисли все още, че става дума за някаква неумела шега, или че все още не се е събудила, или че не е чула правилно…

— Шегуваш ли се?

— Имам ли вид на шегобиец?

Тя го поглежда, поразена. Очите му са зачервени, а чертите на лицето — разкривени. Истина е, че от няколко месеца неведнъж го е усещала напрегнат, тревожен, в плен на безпокойство. Тогава тя чува своя глас да го пита:

— И коя е тази жена?

— Не я познаваш: една медицинска сестра, с която даваме дежурства в Свободна клиника.

Всичко продължава да изглежда до такава степен нереално, че този път е почти сигурна: не може да бъде нищо друго, освен лош сън. Не за пръв път й се присънват подобни кошмари. И това е поредният от този род, но както винаги, ей сега ще приключи. Но продължавала чува гласа си:

— И откога се виждате?

— От няколко месеца.

Тук вече тя не знае какво да отговори. Само разбира, че всичко, каквото е градила в продължение на десет години, внезапно безмилостно се е срутило. През това време Елиът продължава започнатото разрушение:

— Ние двамата стигнахме вече до едно положение, при което нещата не вървят — констатира той.

— Никога не си ми казвал нещо подобно…

— Не знаех как да ти го кажа… Помъчих се да ти го съобщя постепенно…

Как би искала да си запуши ушите, за да не слуша повече! В своята наивност тя все още храни надеждата, че целият този разговор не ще стигне по-далеч от признанието за обикновена изневяра.

Но Елиът е решил другояче:

— Най-добре е да се разделим, Илена.

Би желала да му отвърне, но това е прекалено болезнено. Безсилна, чувства как по бузите й се стичат сълзи.

— Не сме женени, нямаме деца… — продължава Елиът.

Би искала Елиът да спре да говори, защото думите му са като удари с нож, които той й нанася право в сърцето, а тя не би могла да издържи дълго на подобен ритъм. Тогава, забравила всякаква гордост и всякакво достойнство, тя му признава, унесена в горестен порив:

— Но ти си всичко за мен, Елиът: моя любовник, моя приятел, моето семейство…

Дори се приближава към него, за да се хвърли в прегръдките му, но той отстъпва.

Тя му хвърля поглед, който го разкъсва целия. Когато вече е убеден, че няма какво повече да добави, той все пак отваря уста и успява да изрече:

— Ти май не разбираш: аз вече не те обичам, Илена.

Утрото на Коледа е и все още е рано.

След необичайно мързелива сутрин Сан Франциско постепенно започва да се събужда. В този град, който почти винаги е в движение, улиците са почти пусти и повечето магазини са затворени.

В много домове настъпва празничен ден: децата вече са станали и бързат да отворят своите подаръци, дочуват се песни и музика, летят радостни викове. На други места, точно обратното, е дошъл един труден ден — ден, в който самотата тежи далеч повече от обичайното. Край площад „Юнион“ скитниците се изтягат на общинските пейки. В болница „Ленъкс“ след мъчителна бурна нощ двадесетгодишно момиче е починало от ужасните си изгаряния. Някъде в квартал „Марина“ влюбена двойка току-що се е разделила…

Едно такси се приближава до къщата от стъкло, отнасяйки Илена към летището.

На свой ред Елиът напуска квартала. Сломен от мъка и срам, той кара през града, едва не причинявайки на няколко пъти катастрофи с други коли по улиците. В китайския квартал магазините са отворени. Елиът паркира, влиза в първото кафене, което намира по пътя си, и направо нахълтва в тоалетните.

Докато повръща цялото съдържание на стомаха си над тоалетната чиния, изведнъж усеща нечие присъствие зад себе си. Присъствие, което вече се е научил да разпознава и да посреща с боязън…

Обръща се с рязко движение, за да нанесе на своя двойник мощен удар, който го изхвърля върху покритата с плочки стена.

— Всичко това е само заради Вас!!!

Зашеметен от удара, възрастният лекар се свлича до стената. Надига се мъчително, съвзема се малко по малко от удара, докато Елиът продължава да му крещи в лицето:

— Вие сте виновен да си тръгне! Заради Вас я изгубих завинаги!

Дълбоко засегнат, по-възрастният от двамата се втурва срещу по-младия, хваща го за врата и забива коляното си в слабините му.

После двамата мъже стоят един до друг, възстановявайки се от понесените удари в атмосфера на униние и горчивина.

Елиът пръв нарушава тишината, изхлипвайки:

— Тя беше целият ми живот…

— Знам много добре… Затова и я спаси.

Двойникът слага ръка на рамото му и в опит да го утеши, отбелязва:

— Без теб тя щеше да е мъртва.

Елиът вдига глава и поглежда това друго свое „аз“, което стои насреща му. Странно: той изобщо не успява да го разглежда другояче, освен като отделна личност. В сравнение с този мъж, в чието лице все не успява да разпознае себе си, той все още не е преживял и половината му живот. Другият има тридесет години преднина: тридесет години опит, тридесет години срещи и запознанства…

А може би и тридесет години угризения и тъга?

Той вече усеща, че неговият пътешественик във времето се кани да го напусне. Разпознава характерните му потрепервания и бликащата от носа му кръв.

Наистина възрастният лекар грабва книжна салфетка, за да спре кръвотечението. Този път наистина би искал да остане по-задълго, защото знае, че на по-младото му „аз“ предстоят много трудни години. Съжалява, че не е могъл да намери подходящите думи, за да му помогне, ала в същото време му е пределно ясно, че словото е твърде немощен съюзник пред лицето на страданието и враждебността.

Най-много му е мъчно, че всяка от срещите им се бе изродила в пререкание и неразбирателство, сякаш ставаше дума за отношения баща-син, които все още не бяха надхвърлили стадия на упорито и систематично противоборство.

И все пак отказва да си тръгне, без да му е дал нещо повече от ритник с коляно в топките. Убеден, че това е последният път, когато вижда себе си на млади години, и развълнуван от спомена за безпределната тъга, която бе негова спътница през онзи далечен период от живота му, той се опитва да каже няколко утешителни думи:

— Ти поне ще живееш, знаейки, че Илена е жива някъде по света. А аз живях с нейната смърт, която тежеше на съвестта ми. Вярвай ми, между двете неща има огромна разлика…

— Я ми се пръждосай от главата…

… е единственото изречение, което получава в отговор.

Няма съмнение, не е лесна работа да общуваш със самия себе си! — мисли си той в мига, в който бива засмукан в меандрите на времето.

Последната картина, която мозъкът му запечатва, е образът на неговия двойник, показващ среден пръст в неговата посока.

Елиът излезе от тоалетните бесен и накипял.

Какво бе направил, за да заслужи подобна участ?

Откакто бе напуснал Илена, в съзнанието му изникваше една и съща картина: начинът, по който тя го бе погледнала, когато бе заявил, че не я обича вече. Почувствал бе колосалната й покруса и въпреки това се бе ожесточил дотам, че да продължи да я унижава.

Разбира се, бе направил всичко това заради нея, за да й спаси живота, само че тя никога нищо нямаше да узнае! И през цялата останала част от живота си неизменно щеше да го презира…

Впрочем същото, което и той изпитваше в този момент: презираше се до такава степен, че изобщо не искаше да бъде самият той.

Мрачен и потиснат, Елиът се настани на бара и поръча чаша оризов алкохол, която изгълта на един дъх. Би искал тутакси да умре. Запали цигара, поръча втора чаша, после — трета.

Обикновено не пиеше повече от чаша по един или друг повод и най-вече за да достави удоволствие на Мат, който бе изтънчен познавач на вината. Като син на алкохолик Елиът бе видял отблизо опустошенията на алкохола и в съзнанието му той винаги се асоциираше с побоищата, които бе претърпял от своя баща, когато последният губеше контрол над себе си.

Но днес той търсеше точно това: да изгуби контрол, да унищожи своята личност, да се превърне в някой друг. Когато поиска поредната чаша, китайският барман за миг се поколеба дали да му сервира, разбирайки отлично, че този клиент не бе в нормално състояние.

— Я ми дай това! — изкрещя Елиът, изтръгвайки бутилката от ръцете му и подхвърляйки банкнота от десет долара върху бара.

Сетне излезе на улицата, притискайки бутилката към гърдите си. Стигна до колата си, седна зад волана и отпи няколко големи глътки.

— Гледай, татко, аз съм като теб! — изрева той, преди да тръгне. — Аз съм като теб, татко!

И това бе само началото.

Да намериш дрога в Сан Франциско не представляваше никаква трудност. Тъй като неведнъж бе приемал наркомани в болницата или в Свободна клиника, Елиът в крайна сметка се бе запознал с техните навици и с местата, които те посещаваха.

Ето защо пое към „Тендърлойн“ — квартал, който трудно би могъл да бъде препоръчан за каквото и да било, но в който лесно щеше да си набави каквото търсеше. В продължение на десет минути кръстосваше улиците на този зловещ район, истинска човешка клоака, преди да забележи един разпространител, когото познаваше: негър от Ямайка, който казваше, че се нарича Ямда.

Елиът вече бе подал две жалби срещу него, защото често имаше нахалството да продава своята стока направо на територията на Свободна клиника, търгувайки с болните в процес на дезинтоксикация. На няколко пъти двамата бяха влизали в ожесточени разпри, а последния път дори бяха стигнали до бой.

Наистина Елиът би могъл да си намери друг дилър — такива съвсем не липсваха в това прекрасно кътче, — но когато човек е решил да падне възможно най-ниско, унижението също се превръща в част от играта.

Като го забеляза, Ямда придоби най-напред разтревожен вид, ала не след дълго разбра, че Елиът е дошъл в качеството на клиент.

— Какво, докторе, търсим голямата тръпка, а? — произнесе той, придружавайки думите си с ехидно хихикане.

— Какво можеш да ми предложиш?

— Колко кинти имате?

Елиът отвори портфейла си: в него имаше седемдесет долара — достатъчно, за да си плати голямо количество от която и да било гадост.

— Изберете своята отрова — предложи Ямда с тържество в гласа: хашиш, метедрин, ЛСД, хероин…

В периоди на умиротворение човек винаги си мисли, че ги е победил.

Представя си, че с течение на времето е успял да им стъпи на шията.

Че ги е отдалечил за добро.

Завинаги и за вечни времена.

Но това рядко е така.

В повечето случаи нашите Демони са винаги край нас, сгушени някъде в сянка.

Дебнейки неуморимо мига, в който ще свалим гарда.

И когато любовта си отива…

С пристигането си у дома, Елиът изтича по стълбите и се устреми към банята. Доволен, че вижда отново своя господар, малкият лабрадор изтича, за да изрази своята радост, но…

— Разкарай се! — изкрещя лекарят, замахвайки с крак по посока на кученцето, но успявайки под влиянието на алкохола само леко да го засегне.

Нехранимайко нададе остър писък и въпреки враждебното отношение направи повторен опит да се приближи, последвайки Елиът в банята. Това обаче не бе в негова полза, защото последният го хвана за кожата на врата и най-безцеремонно го изхвърли по стълбите.

Останал сам, Елиът се затвори в малкото помещение и отвори аптечката, за да извади от нея спринцовка и игла. Треперейки, той извади от джоба си топчетата хероин, които Ямда му бе продал.

Бързо, да си инжектира каквото и да било, за да си пръсне главата. Той не искаше да лети, нито да освободи духа си като онези диванета хипитата. Това, което търсеше, бе истинско пропадане, тотален мозъчен нокаут. Каквото и да е, само да забрави. Каквото и да е, само да изчезне оттук. Да се озове другаде, където нито ще бъде тревожен от своя двойник, нито от спомена за Илена.

Някакво място, където не ще бъде самият той.

Сложи топчето в стъклена чинийка, в която добави малко вода. После с помощта на запалката загря белия прах, след което го прецеди през парче марля. Заби иглата в подгизналия тампон и засмука субстанцията, която си инжектира в една вена, изпъкваща в свивката на лакътя.

Докато гореща вълна заливаше тялото му, той нададе вик на облекчение и почувства как потегля в кошмарно пътешествие към дълбините на своето същество, готов да се срещне с най-мрачните и най-отвратителните страни на своето „аз“.

Сан Франциско, 1976 год.

Няколко часа по-късно…

Мат е на 30 години

Когато отвори очи, Елиът се почувства обзет от треска. Трепереше, сякаш бе болен от грип. Но не беше грип. Беше тази гадост ракът, който го бе хванал в клещите си и към който се прибавяха и вторичните последствия от пътуването във времето. Мъчително се изправи, довлече се до банята, за да повърне в мивката. Скоро щеше да умре, но все още не ставаше въпрос за днес или утре. Както вече си бе създал навик, провери количеството на хапчетата: още четири. Много пъти досега се бе клел, че няма да гълта от тях, но този път беше абсолютно сигурно: никога повече кракът му нямаше да стъпи в миналото!

Пъхна се под душа и малко по малко възвърна силите си. Само преди няколко минути бе напуснал своя двойник след жестоко скарване в тоалетните на някакъв китайски ресторант. Хлапакът не изглеждаше кой знае колко добре и Елиът се упрекваше, че не е съумял да намери нужните думи, за да го успокои и утеши.

Облече се бързо пред огледалото в стаята.

Надявам се, че няма да правиш никакви глупости — помисли той, гледайки се в огледалото, но обръщайки се всъщност към онзи, по-младия.

Хвърли поглед през прозореца: в това коледно утро неколцина любители на сутрешните кросове вече тичаха по пясъка на плажа, докато върху ливадата на Марина Грийн младо момиче играеше на фрисби с кучето си.

Седна в колата и въпреки хладното утро я подкара с отворени прозорци, опиянявайки се от въздуха и от простичкото усещане, че е жив. Откакто знаеше, че краят му е близо, изпитваше любопитна смесица от еуфория и потиснатост. Намираше се лице в лице със смъртта, но също и с истината. За пръв път успяваше да изживява пълноценно настоящето, да удължи всяка секунда, сякаш му бе последната.

Прекосявайки с прилична скорост „Норт Бийч“, той се насочи към Коит Тауър. С Мат се бяха разбрали да се срещнат за малко излизане с яхта: спокойна мъжка разходка около залива, по време на която бе решил да му разкрие отдавна пазената тайна: природата на заболяването му и близостта на раздялата.

Ама че коледен подарък…

Честно казано, не знаеше много точно как щеше да реагира Мат. Приятелството им, което продължаваше от памтивека, никога не бе преставало дори и за миг. То представляваше някаква странна алхимия, изградена от привързаност, другарство и стеснителност, започнало преди четиридесет години по време на тежък инцидент, който бе останал един от най-решителните мигове в живота му.

Докато караше към северния край на града, Елиът си спомни този ден през далечната 1965 година, когато бе срещнал по едно и също време Мат и… Илена.

Ню Йорк, 1965 год.

Елиът е на 19 години

Високо в небето, в сърцето на мъглата и вятъра, една птица със сребриста перушина пронизва облаците, за да се спусне над Сан Франциско. Летейки като стрела, тя прелита над Алкатрас и Острова на съкровищата, преди да кацне върху една от двете кули на Голдън Гейт. Огромен и елегантен, прочутият мост се е прехвърлил през залива с почти двукилометровия си разкрач до Саусалито. Неговите огромни колони, здраво закотвени в Пасифика, не се боят нито от ледените течения, нито от дебелата мъгла, която се увива като бръшлян около конструкцията му от огненочервен метал.

Кацнала над вълните, птицата навежда глава, за да се взре в живота на хората, които се движат в безредната си суетня двеста метра по-долу.

На моста колите се разминават и се изпреварват в непрестанен балет, организиран около шест пътни платна, отворени за движението. Всичко е един непрестанен шум, клаксони и метал, който вибрира.

Изведнъж в алеята, предназначена за пешеходци, се появява жена, крехка и деликатна, подобна на въжеиграч, който ходи по тънко въже.

Готова да падне.

Илена не би могла да обясни за какво е дошла тук. Тя просто се бе почувствала неспособна да се качи на самолета, за да се върне във Флорида. Тогава бе поискала от шофьора на таксито да я върне обратно в града. После, тъй като трябваше да отиде все някъде, тя се бе оставила на нозете си да я отнесат, където пожелаят, и те я бяха довели тук.

Застанала е на ръба, надвиснала е над бездната, измъчвана от непоносимо страдание, за което допреди малко дори не е подозирала. Всички около нея я смятат за силна, уравновесена и разумна, но този образ е само за пред хората. Истината е, че тя е ранима, обезоръжена, в плен на простичкото изречение — аз вече не те обичам, Илена, — което за по-малко време, отколкото дори е нужно за произнасянето му, бе взривило небосвода и хоризонтите й, изсмукало бе всичките й сили, цялото й желание за живот.

Приближава се до защитната ограда, за да погледне океана. Гледката е опияняваща и предизвиква замайване. Вятърът духа с ледените си вихрушки, вълните се блъскат и изхвърлят във въздуха снопове пяна, която създава впечатлението, че морето започва да ври и кипи. Елиът бе целият й живот. Какво ще представлява тя без него?

Илена се чувства слаба, изгубена. Болката, която я е обзела, е прекалено силна, непоносима и непреодолима. Внезапно мисълта, че животът продължава, я изпълва с по-голям страх от мисълта за смъртта. Тогава разбира защо нейните стъпки са я довели дотук.

И се хвърля в бездната.

Падането от височината на Голдън Гейт продължава четири секунди.

Четири секунди сетно, безвъзвратно пътуване.

Четири секунди в истинската ничия земя между два свята.

Четири секунди, в които човек не е вече съвсем жив…

… и все още не е мъртъв.

Четири секунди в празното.

Жест на свобода или лудост?

На храброст или на слабост?

Четири секунди, след които тялото се удря във водата със скорост 120 км/ч.

Четири секунди, след които…

… човек умира.

Сан Франциско, 25 декември 1976 год.

Елиът е на 30 години

17 ч. 31 мин.

Болницата бе заспала под непрестанния плисък на дъжда.

Илена си почиваше със затворени очи в полумрака на малката болнична стая. Над нея бе разпростряна паяжина от апарати за вливане, а от устата й стърчеше тръбичката на изкуствен респиратор.

Седнал до нея, Елиът леко придърпа нагоре одеялото, сякаш се боеше да не се простуди. Покъртен, той протегна треперещата си ръка към лицето на младата жена. Когато докосна кожата й, почувства как два остри бръснача се опряха до неговото сърце.

Зад подпухналите й черти и посинелите устни усети един живот, който се бореше да не угасне.

Живот, който се държеше на тънък конец.

Готов всеки миг да се скъса.

Вратата на стаята полека се отвори. Елиът се обърна, мислейки, че е влязла медицинската сестра на етажа.

Но не беше тя.

— Трябва да я оперираме! — обяви неговият двойник с недопускащ никакво възражение тон.

Елиът подскочи.

— От какво да я оперираме?

— От екстрадурален мозъчен хематом.

Обезумял, младият лекар повдигна клепачите на Илена, но никакво отклонение в статуса на зениците не издаваше наличието на хематом.

— Откъде подобно заключение?

— От доклада за смъртта й. А ако я беше подложил на скенер, и ти вече щеше да знаеш това…

— По-полека — защити се Елиът, — намираме се едва в 1976 год. Апаратурата непрекъснато излиза от строя, софтуерът забива в 50 процента от случаите, това не Ви ли е познато?

Другият изобщо нямаше време да му отговори, съсредоточен да изучава дългите ленти с кардиограмите.

— Нареди да приготвят един операционен блок, бързо! — каза той, посочвайки стенния телефон.

— Почакайте, тя има многобройни увреждания на гръдния кош: ако я отворим веднага, има голям риск да не издържи.

— Да, а ако не я отворим, рискът ще се превърне в неизбежност.

Елиът помисли за миг върху този довод, преди да изрази друго съмнение:

— Мичъл никога няма да оперира Илена само по някакви предчувствия.

Другият повдигна рамене:

— Ако смяташ, че ще оставя Мичъл да я оперира…

— Е, кой тогава?

— Аз.

Елиът бе съгласен да се впише в това „аз“. Оставаше обаче още един проблем:

— Няма как да извършим операцията само двамата! Ще ни трябват най-малко един анестезиолог и една медицинска сестра.

— Кой е дежурният анестезиолог?

— Саманта Райън, струва ми се.

— Бъди в блока след десет минути! — каза той, напускайки стаята. — Ти подготвяш Илена за операцията, аз се заемам с Райън.

Шестдесетгодишният Елиът се втурна в големия, почти празен хол на етажа, където се носеше миризма на етер. За да бъде по-незабележим, той бе сменил сакото си с бяла блуза. Познаваше болницата като петте си пръста и нямаше никакви проблеми да намери залата за почивка, където се бе приютила Саманта Райън.

— Здравей, Сам — каза той, запалвайки лампата.

Привикнала към накъсания сън на нощните дежурства, младата жена веднага скочи и поднесе ръка пред очите си, за да се предпази от досадната светлина. Въпреки че физиономията на този човек не й бе съвсем непозната, тя бе неспособна да я свърже с някакво име.

Елиът й подаде чаша с кафе, която тя прие, отмахвайки същевременно няколко непокорни кичури коса, падащи върху лицето й.

Тя бе доста необичайно момиче: тридесетгодишна, с ирландски произход, хомосексуална, практикуваща католичка. Работеше в болницата от две години, след като бе скъсала със своето семейство и се бе преместила в Сан Франциско от Ню Йорк, където баща й и братята й бяха стълбове в полицейското управление на града.

През следващите години Елиът и тя щяха да станат добри приятели, но по това време Саманта бе самотна, затворена в себе си и чувстваща се неуютно сред хората. Никой не знаеше да има приятели в болницата, където бе тръгнал прякорът й аутистката.

— Имам нужда от Вас за една операция, Сам.

— Веднага ли?

— Веднага. Екстрадурален мозъчен хематом на пациентка с респираторни проблеми.

— Момичето, което е скочило от моста? — попита тя, отпивайки глътка кафе.

— Точно така.

— Тя няма да успее да се измъкне — обяви спокойно младата лекарка.

— Бъдещето ще го покаже — отвърна й Елиът.

Саманта разгъна алуминиево фолио, в което имаше няколко бисквити.

— Кой ще я оперира? — попита тя, потапяйки една от тях в своята напитка.

— Аз.

— Но кой всъщност сте Вие?

— Някой, който Ви познава.

Погледът на младата жена се кръстоса с този на лекаря и за миг тя почувства, че губи почва под краката си, защото я жегна усещането, че този човек четеше в съзнанието й като в отворена книга…

— Трябва да побързаме — заяви Елиът.

Саманта поклати глава.

— Мичъл е титулярът. И дума не може да става да правя нелегални операции — още утре ще съм уволнена.

— Има известен риск — съгласи се Елиът. — И все пак Вие ще ми помогнете…

— Не Ви дължа нищо — каза тя, повдигайки рамене.

— На мен — не, но дължите нещо на Сара Лийвз…

Той така и не довърши изречението си, но тя го изгледа, изплашена до смърт. Сара Лийвз беше нещастна проститутка, която бе приета в болницата преди две години в много тежко състояние — пребита и наръгана няколко пъти с нож. Оперираха я по спешност, но тя така и не оживя.

— Тъкмо бяхте започнали работа в болницата и този ден бяхте дежурна — припомни й Елиът. — Вие сте добър анестезиолог, Сам, един от най-добрите, но онази вечер напълно объркахте конците…

Саманта затвори очи и за хиляден път си припомни ужасната сцена отпреди две години: лоша манипулация, два неподлежащи на смесване продукта, грешка на начинаещ лекар и бедната жена така и не се събуди.

— Вие бяхте достатъчно ловка, за да прикриете грешката си — призна Елиът, — пък и е редно да се признае, че смъртта на една проститутка не можеше никого да затрогне.

Саманта продължаваше да слуша със затворени очи. Бе допуснала тази грешка, защото бе много потисната. Цялата истина бе, че онази вечер умът й бе съвсем другаде. Някъде в Ню Йорк — при своя баща, който я нарича „мръсница, парцал, малка курвичка“, при своята майка, която повтаря думата „срам“ на всеки три секунди, и при своите братя, които я притискат да напусне града.

Когато отвори очи, тя изгледа стъписана Елиът.

— Откъде знаете всичко това?

— Знам го, понеже Вие ми го разказахте.

Саманта поклати глава. Не бе посмяла да разкаже за този инцидент на никого, дори на свещеника в изповедалнята. В замяна на това от две години насам чувстваше далеч по-голяма потребност от вярата в Бог, от неуморни молитви към Него, сякаш това бе начинът да изкупи вината си. Повече от всичко на света би искала да се върне назад, да направи така, че този прокълнат ден изобщо да изчезне от календара. Колко пъти се бе обръщала с гореща молба към Небето да й даде възможността за изкупление!

— Да спасите един живот, за да изкупите една смърт… — каза Елиът, който отгатваше накъде текат мислите й.

След няколко секунди колебание Саманта закопча блузата си и каза:

— Качвам се в операционната зала.

Елиът тъкмо се канеше да я последва, когато усети как ръката му започва да трепери.

Нима е дошло времето?

Той бързо се вмъкна в тоалетните, които за щастие бяха празни в този късен нощен час. Паникьосан, той чувстваше как ще изчезне. Наведе се над мивката, за да си наплиска лицето. Противно на Саманта Райън, той не вярваше в Бог, което обаче не му попречи да Му отправи гореща молба:

Оставете ме да я оперирам! Позволете ми да остана малко по-дълго!

Ала Бог, в Когото той не вярваше, изобщо не Го бе грижа на всичките му клетви и заклинания, така че Елиът нямаше друг избор, освен да се остави да бъде засмукан от меандрите на времето.

Събуди се през 2006 год., проснат във фотьойла пред своето бюро. Разтревожен, погледна електронния часовник, поставен върху една етажерка: 02 ч. 23 мин.

Все още имаше малко време при условие, че тутакси отпътува в миналото. Трескаво погълна още едно хапче, но от това не произлезе нищо. Естествено: веществото упражняваше своето въздействие само по време на сън. А той бе прекалено възбуден, за да заспи по желание. Затова хукна по коридора, повика асансьора и слезе в болничната аптека. Там намери ампула с Хипносен — лекарство със силен сънотворен ефект, използван при подготовката на пациентите преди анестезията. Качи се по най-бързия начин в своя кабинет и веднага грабна лекарската си чанта, за да извади от нея еднократна спринцовка. Дозира неголямо количество от медикамента, което инжектира в една от вените си. Ефектът на сънотворното не закъсня, въвличайки Елиът в страната на сънищата и химерите.

В същия миг през 1976 год, тридесетгодишният Елиът приключваше подготовката на Илена за операцията. Бе й обръснал главата и се канеше да изключи респиратора. За да може да диша по време на пренасянето й до операционната зала, той прикрепи към стърчащата от устата й тръбичка надуваем балон и по възможно най-дискретния начин се качи в хирургическия блок.

Там го чакаха Саманта Райън и една медицинска сестра. Двойникът му обаче го нямаше, но не след дълго някой почука по стъклото. Възрастният лекар му направи знак да се дезинфекцира и Елиът отиде при него, без да пророни и дума. Най-сетне събрани заедно, двамата хирурзи издърпаха ръкавите чак до лактите и започнаха да се приготвят в пълна тишина, търкайки методично ръцете си с антисептично вещество, преди да надянат по една лека блуза и да допълнят хирургическото си снаряжение с маска, ръкавици и книжна шапка.

После двамата почти едновременно влизат в операционната зала.

Елиът застава отстрани, оставяйки своя двойник да ръководи манипулациите. Другият, много съсредоточен, много спокоен, съгласува всички действия по пренасянето на Илена върху операционната маса. Поддържа главата й в подходящо положение, избягвайки всякакво извъртане или накланяне. Знае, че има увреждания на прешлените, и не иска да ги утежнява с резки движения.

Най-сетне операцията започва. Възрастният лекар чувства как в гърдите му се надига особено вълнение: от два месеца насам е престанал да оперира и е заживял с мисълта, че никога повече през живота си няма да държи скалпел в ръката си. Движенията му са прецизни и пестеливи. С времето се бе научил да владее напрежението на тези екстремни моменти. Знае къде точно трябва да я отвори, ръцете му не треперят, всичко върви добре, докато…

— Кой ви е дал разрешение да оперирате!

Мичъл е влязъл в залата и е пребледнял от гняв. Погледът му се спира последователно върху Саманта Райън, Елиът и неговия двойник.

— Кой е този тук? — пита той, повдигайки брадичка по посока на възрастния хирург, който спокойно отбелязва:

— Не сте стерилен, доктор Мичъл, и на всичко отгоре сте пропуснали, без да забележите, един хематом.

Мичъл сърдито поднася маската към устата си и обещава:

— Тази работа няма да ви се размине така лесно!

— Бъдете така добър да се дезинфекцирате — повтаря Елиът, принуждавайки лекаря да излезе, разярен и освирепял.

Операцията продължава в обстановката на неочаквано спокойствие и ведрост. Навън бурята беснее, чува се как дъждът плющи по стъклата и тече във водосточните тръби. Младият Елиът гледа своя два пъти по-стар двойник със смесица от възхищение и недоверчивост. Възрастният Елиът остава напълно съсредоточен върху своята работа. За него е очевидно, че дори всичко да протече добре, дълбочината и размерите на хематома, съпроводени с дихателната недостатъчност на Илена, правят прогнозите за оцеляването й твърде несигурни. Знае, че дори в най-добрия случай коматозното й състояние ще доведе до исхемични увреждания с тежки последствия.

Какви са шансовете й да се оправи?

От медицинска гледна точна, пет на сто да оживее.

И може би едно на хиляда да няма тежки увреждания.

Ала през своята дълга кариера Елиът бе свикнал да разглежда тези числа с известна доза сдържаност. Виждал бе как пациенти, на които лекарите не даваха повече от три месеца, продължаваха да живеят повече от десет години след това. Ставал бе свидетел как рутинни операции завършваха по възможно най-драматичния и неприятен начин.

Тези мисли се въртяха в главата му, когато струя кръв оплисква лицето му. Ето от това се страхуваше най-много: рана на синуса, притискана от хематома. Кръвоизливът е много силен, но той е предупредил сътрудниците си и кръвта внимателно бива попивана. Елиът полага големи усилия, за да контролира емоциите си, съсредоточавайки се единствено върху зоната на хирургическата интервенция, без да мисли, че пациентът на масата е Илена. Защото ако вместо оперираните тъкани започне да вижда нейния образ, ръката му неминуемо ще започне да трепери и погледът му може да се замъгли.

Операцията продължава спокойно и методично до мига, в който Мичъл отново нахлува в залата заедно с един от началниците на отделението. Двамата установяват тежко нарушение на правилника, но не се опитват да прекъснат операцията, която, общо взето, върви към приключване. Предусещайки първите потрепервания, възрастният Елиът се обръща към своя млад двойник и му предлага:

— Оставям те да я затвориш.

Снема блузата и шапката, маха окървавените ръкавици и поглежда ръцете си: те бяха издържали напрежението, без да трепнат, и то далеч по-дълго, отколкото бе очаквал.

— Благодаря — шепне той, без да знае съвсем точно кому отправя тази своя признателност.

Това бе неговата последна операция. Най-важната в целия му живот.

В мига, когато изчезва в гънките на времето под втрещените погледи на присъстващите, той си казва, че е успял да изпълни своя дълг.

Оттук насетне изобщо не го е страх да умре.

Когато отвори очи, Елиът лежеше върху студения под на своя кабинет, къпейки се в локва кръв. Мъчително се изправи и поднесе ръка към своя нос, който течеше като чешма. За пореден път кръвоносните му съдове бяха платили своята лепта за пътешествието във времето и му трябваха няколко хемостатични тампона, за да спре най-сетне кръвотечението.

Докато навън започваше да се развиделява, един въпрос не спираше да го безпокои: дали бе успял да спаси Илена?

Седна пред компютъра, за да направи справка в електронния указател. Предишната вечер търсенето по името Илена Крус бе останало без отговор. Елиът направи нов опит в рамките на Калифорния. Този път търсенето стигна до нещо: адрес в Уивървил — селище в северните части на щата.

Лъжлива писта? Лъжлива радост?

Имаше само един начин да разбере.

Напусна кабинета, слезе в приемното фоайе и след кратка спирка при машината за кафе се упъти към колата си, стояща на болничния паркинг. Ако караше с прилична с скорост, можеше да бъде в Уивървил за по-малко от шест часа. Старата Костенурка бе също като него уморена, но той се надяваше, че и тя на свой ред щеше да издържи на изпитанието. Поне още известно време…

Пое на път рано призори. Слънцето все още не бе изгряло, но силните дъждове от предишната вечер бяха пребоядисали небето в метално синьо.

Излезе от Сан Франциско по магистрала №101 и много бързо изгълта първите двеста километра.

Малко след Леджът напусна магистралата, за да следва панорамния път, който лъкатушеше чак до Ферндейл и заобикаляше нос Мендосино. Блъскан от огромните вълни на Пасифика, пътят следваше всяка извивка на брега, катерейки се по отвесните канари, стъпили в морската бездна. Елиът продължи да пътува покрай брега до Арката, където стъпи на магистрала №299, единствения приличен път, който пресичаше планините в направлението изток-запад. Областта бе запазила първичния си див облик и правеше впечатление с огромните си секвои, обширните защитени зони и сребристите си борове и ели.

Елиът бе карал повече от пет часа, когато достигна Уивървил, който се оказа малко откъснато от света селце в сърцето на планината. Паркира Костенурката на главната улица и влезе в една бакалия, за да попита къде живее Илена Крус. Посочиха му горски път в края на селото, по който той предпочете да тръгне пеша. След около двадесетина минути забеляза малка дървена къща, построена по склона над пътя. Някъде наблизо в гората се чуваше шумът на падащи води. Елиът се спря, прикривайки се зад голяма секвоя, оцеляла от масовата сеч, провеждана тук преди около век. Сложи и двете си ръце на челото, за да се предпази от непослушните отражения на светлината в клоните на дърветата и присви очи.

Една жена седеше под стряхата на хижата с лице към заснежените планини.

Този следобед Елиът я видя само откъм гърба, но дори и за секунда не се усъмни, че беше тя.

Двамата бяха разделени в продължение на тридесет години. Сега бяха разделени от тридесетима метра.

За миг той бе почти убеден, че ще прекоси това пространство, че ще й разкаже всичко, че ще я притисне в прегръдките си и че ще усети още веднъж уханието на косите й.

Но вече бе прекалено късно. Последните му пътешествия във времето значително го бяха изтощили. Повече от всякога знаеше, че животът е зад гърба му и че окончателно е загубил битката с болестта, която го разяждаше.

Тогава той седна до ствола на това хилядолетно дърво и се задоволи само да я съзерцава.

Въздухът бе свеж, покоят — пълен и в това самотно и безметежно място Елиът най-сетне се почувства освободен от тежестта на времето и от мъката си.

За пръв път през целия си живот той бе в мир със себе си.

Сан Франциско, 1976 год.

Девет часът сутринта.

Елиът е на 30 години

Лятна нощ в Сан Франциско.

С поглед, зареян в нищото, Елиът пуши цигара на любимото си място за уединяване — покрива на болницата. Градът се простира в нозете му, но той не му обръща никакво внимание. Не е виждал Илена, откакто я прехвърлиха в Маями, и умира от мъка.

Внезапен порив на вятъра вдига облаче прах. Младият хирург поглежда часовника си, а после смачква угарката от цигарата си. След пет минути му предстои операция, шеста за деня.

Да живее като призрак, да се опиянява от работа, да се нагърбва с всички дежурства…

За да не се остави да умре.

Илена отваря очи, когато денят вече изгрява над Маями.

Шест месеца вече тя е просната върху болничното легло с опустошено тяло, с натрошени крака. Преживяла е вече четири операции, ала това все още далеч не е краят.

В душата й пък е още по-зле. Всичко е хаос, зверове, които реват и вият, врати, които се блъскат и скърцат.

Говори малко, отказва всички посещения: на Мат, на колегите си от аквапарка…

Чувства се толкова ранима. Безсилна. Безпомощна.

Как да се изтръгнеш от обятията на болката и на срама?

Със свален гюрук Мат кара като бесен по магистралата, водеща към Сиатъл. Внезапното и жестоко скъсване с Елиът е опустошило живота му. Той също е изгубил всичките си хоризонти и всичко, в което е вярвал дотогава. Чувства се самотен и нещастен. Тогава неизбежно си мисли за Тифани — момичето, пълно с изненади, което той бе имал глупостта да изпусне. Сега е готов на всичко, за да я намери отново. Вече месеци наред през почивните дни неуморно кръстосва четирите краища на страната. Единствената му отправна точка е нейното име и един телефонен номер, който отдавна е невалиден.

Защо тя? Мат дори не си поставя този въпрос. В замяна на това е сигурен в едно нещо: трябва да намери тази жена, защото предчувства, че тя може да бъде опората в неговия живот.

Неговият стожер.

Три минути преди смъртта…

Легнал върху дивана на верандата, загърнат в няколко одеяла, Елиът гледа за последен път как слънцето залязва над Сан Франциско.

Той целият трепери и въпреки кислородната маска диша едва-едва.

Струва му се, че цялото му тяло ще се разпадне всеки момент.

Прекрасно зимно слънце огряваше зеленеещите се алеи на гробището Грийнууд, придавайки му облика на парк.

Току-що бяха положили ковчега в земята и онези, които желаеха да си вземат последно сбогом с Елиът, минаваха покрай зейналата яма, за да хвърлят в нея шепа пръст или цвете.

Анджи първа извърши този ритуал, придружена от своята майка, която бе пристигнала от Милано. Сетне се изредиха неговите колеги, както и многобройните му пациенти, които бе оперирал в продължение на последните тридесет години. Ако не бе шест стъпки под земята, Елиът би останал изненадан от това пришествие. Присъствието на един човек обаче би стоплило особено много сърцето му: това на детектив Малдън; прехвърлил вече деветдесетте, той храбро пристъпваше към гроба, подкрепян от своя бивш колега, капитан Дъглас, който днес ръководеше най-важния полицейски участък в града.

Церемонията приключи половин час по-късно, непосредствено преди падането на нощта. Дошлите да изпратят Елиът в последния му път скоропостижно се разпиляха, насочвайки се към уютното и успокояващо пространство на своите коли. Прибирайки се вкъщи, мнозина от тях си помислиха: И аз един ден ще се озова на същото място; и веднага след това: Дано да е колкото се може по-късно!

Малкото гробище бе опустяло, единствено ветровете продължаваха да се разхождат из него.

Когато се увери, че е останал сам, един мъж, който се бе държал встрани по време на церемонията, посмя най-сетне да се приближи към гроба.

Мат.

Жена му Тифани го бе убеждавала да не идва. Тя не виждаше необходимост да бъде почитана паметта на един човек, който не му е отронил и дума в продължение на тридесет години.

Но Мат все пак бе дошъл.

Със смъртта на Елиът изчезваше цял един пласт от младостта му, както и надеждата за помирение, която винаги тайно бе кътал в душата си.

Защото Мат непрестанно си мислеше, че преди тридесет години се бе разминал с нещо важно, което така и не бе разбрал. Как иначе би могъл да си обясни внезапната промяна на Елиът и грубото му отношение към него? Как би могъл да си обясни, че бе прогонил Илена, с която изживяваше съвършената любов?

Толкова много въпроси, на които вече никога нямаше да получи отговори.

— Избра да отнесеш всички тайни със себе си, приятелю — въздъхна в безсилието си той.

Докато стоеше пред прясно положената плоча, спомените занахлуваха в съзнанието му. А това бе болезнено. Някога двамата бяха толкова близки. Макар приятелството им да бе започнало преди повече от четиридесет години, на него му се струваше, че това е било едва вчера.

Мат клекна пред надгробния камък и дълго време остана така неподвижен. Мълчаливи сълзи се стичаха по бузите му и капеха на земята. С напредването на възрастта очите му понякога се разплакваха съвсем сами и той не бе в състояние да направи каквото и да било, за да ги спре.

Докато се изправяше, подхвърли една реплика — отговор, изпълнен със смесица от лукавство и горчивина, на изречена преди тридесет години шега:

— Тъй като ти си отиде пръв, в твой интерес е да ми запазиш това шибано място в рая…

Тъкмо се канеше да се отдалечи, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Вие би трябвало да сте Мат…

Той се обърна, изненадан от непознатия женски глас.

Млада жена, облечена в дълго черно палто, бе застанала пред него.

— Аз съм Анджи, дъщерята на Елиът — каза тя, подавайки му ръка.

— Мат Делюка — представи се той.

— Баща ми ме бе предупредил, че на погребението му Вие ще сте този, който ще остане най-дълго до неговия гроб.

— Ние с него бяхме приятели — обясни, почти притеснен, Мат. — Много близки приятели…

Остави няколко секунди изречението си недовършено, след което уточни:

— … но това бе много отдавна, преди твоето раждане.

Оглеждайки внимателно младото момиче, Мат бе поразен от приликата й с Елиът. Анджи бе наследила хармоничните черти на баща си, но не и неговата тревожност. Тя бе красива млада жена, отворена и разцъфтяла, която въпреки голямата си мъка изглеждаше щастлива и радостна от живота.

— Баща ми остави това за Вас — съобщи тя, подавайки му торбичка от противоударна хартия.

— А? — произнесе удивено той, приемайки пакета.

Анджи се поколеба за миг, а после добави:

— Няколко седмици преди смъртта си той ми каза, че ако някой ден ми се случи нещо лошо…

— Да? — изрече той, за да подтикне младата жена да довърши започнатото изречение.

— Ако имам някакви неприятности, да не се колебая и да Ви потърся.

Трогнат и разчувстван от този знак за доверие, Мат преглътна вълнението си и я увери:

— Разбира се, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

— До скоро, може би — добави тя и се отдалечи като сянка.

Мат изчака, докато се изгуби от погледа му, след което се обърна към гроба на Елиът.

— Можеш да разчиташ на мен — увери го той. — Аз ще бдя над нея.

После излезе от гробището. Чувстваше, че на душата му бе далеч по-леко, отколкото бе на идване.

С блеснали очи Мат караше по магистрала №29 по посока на Калистога, малкото градче в Напа Вали, край което се простираше лозовата му плантация. Тифани бе на обиколка в Европа за промоцията на техните вина, а той не държеше да се прибере сам в Сан Франциско в една студена и празна къща.

Премина през Оуквил и Санта Хелена, за да се добере до стопанството, което представляваше голямата му гордост. Мат бе богат човек. Цели тридесет години не бе жалил усилия и труд, за да превърне своето имение в едно от най-представителните в цялата област.

Едно натискане на копчето на дистанционното, и автоматичната бариера му даде път към вътрешността на винарната. Прекоси градините, съчетани с прелестни езерца, след което паркира колата си в края на изискана алея, покрита с отбран чакъл. Старата дървена къща, съборена много отдавна, бе отстъпила своето място на красива постройка с класически форми в модерно изпълнение.

Мат поздрави пазача и слезе направо в мазето за дегустация. То представляваше просторна зала, украсена с картини и скулптури на известни художници: Фернан Леже, Дюбюфе, Сезар, както и един баснословно скъп Баскиа, който бе подарил на Тифани за последния й рожден ден.

Осветлението грееше меко, придавайки на паркета приятен златист отблясък. Мат седна на една дъбова пейка и с вълнение отвори хартиената опаковка, любопитен да види какво е могъл „да му завещае“ неговият приятел. В торбата откри кутия от светло дърво, съдържаща две бутилки вина, които той огледа с голямо внимание: Шато Латур, 1959 год.; Шато Мутон Ротшилд 1982 год. Най-добрите години за две от най-реномираните изби в Медок28: едно от малкото съвършенства в нашия не особено качествен свят…

Трогнат от това намигване на Елиът, Мат извади една бутилка от леглото й и с изненада откри голям бележник с корици от изкуствена кожа, лежащ на дъното на кутията.

За по-малко от секунда настроението му премина от веселост към изненада, после към възбуда. С разтуптяно сърце и треперещи ръце посегна към кутията и отвори бележника. Той съдържаше стотина страници, изпълнени с грижлив почерк, в който Мат веднага разпозна този на своя приятел.

Зачитайки се в първата страница, той усети как настръхва кожата по цялото му тяло.

Бе два часа сутринта.

Със зачервени очи Мат приключваше четенето на смайващия разказ, който неговият приятел му бе оставил. Срещата на Елиът със своя двойник, пътешествията във времето, странният договор за спасяването на Илена… Тази история, на която той не бе пожелал да повярва преди тридесет години, се връщаше днес при него, но вече в нова светлина.

Мат затвори тетрадката и се изправи с мъка. Виеше му се свят, бутилката „Шато Латур“ бе преполовена, но и цялата не бе достатъчна, за да уталожи безкрайната болка на угризенията и съжаленията.

Какво да прави сега? Да изпразни бутилката, за да удави мъката в алкохола? Прецени за миг тази възможност, но бързо се отказа от нея. Мина зад бара за дегустации и си наплиска лицето със студена вода. Сетне облече палтото си и излезе в нощта. Леден вятър го връхлетя на няколко порива. Елиът бе мъртъв и той не можеше нищо да промени. За разлика от това имаше едно нещо, което все още можеше да направи.

Ала имаше ли право на това?

Достигайки до паркинга, той се отказа от лимузината в полза на служебния джип. Преди да напусне плантацията, включи системата GPS-и вкара в нея данните на адрес в Северна Калифорния.

После пое към планините.

Пътува цялата нощ, навлизайки в заснежени области. Все още бе зима и пътищата бяха хлъзгави, плътна мъгла обгръщаше всичко и намаляваше видимостта.

След Уилоу Крийк насмалко да остане без гориво: спасението му дойде в лицето на дебелия собственик на местната бакалия, който се съгласи да му продаде туба гориво на цената на златото. Когато пристигна в Уивървил, мъглата най-сетне се бе вдигнала и на пресекулки се показваше слънцето, което осветяваше със своите лъчи заснежените върхове на Тринити Алпс.

Мат пое по един горски път и не след дълго пристигна пред малка дървена къща, в която вече бе идвал заедно с Тифани.

При шума от двигателя на джипа Илена бе излязла на верандата.

— Мати! — провикна се тя с разтревожен глас.

Той й помаха с ръка и побърза да стигне до преддверието, за да я притисне в прегръдките си.

Всеки път, когато я поглеждаше, изпитваше особено чувство, смесица от състрадание и респект. Илена се бе борила през целия си живот: отначало — за да преодолее тежките поражения по своето тяло, а после — за да защитава каузи, които му бяха скъпи.

— Изглеждаш в прекрасна форма — установи той.

— А ти, точно обратното, в главата си като някакво митично чудовище! Какво се е случило, Мат?

— Ще ти обясня, но първо ми направи едно кафе.

Двамата влязоха в къщата. Вътрешността й бе подредена с вкус, представляваше сполучлива смесица от традиционна дървения и изискани дизайнерски решения. Панорамни прозорци, камина, приятни пространства, последно поколение информационни технологии: налице бе всичко, което превръщаше това място в уютна и удобна извънградска вила.

— Е? — попита Илена, натискайки копчето на машината за еспресо. — Да не би жена ти да те е изгонила?

— Още не — отвърна Мат, изобразявайки нещо като усмивка.

Погледна я с цялата нежност, на която бе способен. Въпреки изпитанията, през които бе преминала, Илена продължаваше да излъчва изумителен чар. В Станфорд, където продължаваше да ръководи няколко курса, тя бе разглеждана като една от „звездите“ на университетския комплекс. В тази люпилня на интелектуалци и Нобелови медалисти съвсем не бяха малцина оптимистите, които бяха опитвали какви ли не стратегии за съблазняването й, но в крайна сметка винаги бяха се оттегляли от полесражението с подвити опашки. Мат знаеше, че след ужасния инцидент Илена се бе отказала от всякакъв любовен живот. В болницата се бе борила, за да оцелее след многобройните хирургически операции. В лоното на „Грийнпийс“ бе работила настървено срещу лобита и правителства. Но никога не бе срещнала отново любовта…

— Ето ти твоето кафе — каза тя, поставяйки на масата поднос с две димящи чаши и чиния с подбрани видове бисквити.

Една котка с дълга копринена козина важно влезе в стаята, за да поиска и тя своята закуска.

Илена я взе в скута си и я дари с няколко ласки. Тъкмо се бе насочила обратно към кухнята, когато Мат рязко й съобщи причината за своето посещение:

— Елиът почина.

Дълбока тишина за миг завладя къщата. Илена пусна персийката, която се оттегли с недоволно мяукане.

— Цигарите ли? — попита тя, обръщайки се към Мат.

— Да, рак на белите дробове.

Тя поклати глава. Лицето й оставаше невъзмутимо, но Мат забеляза, че очите й блестяха.

После излезе от хола, насочвайки се към кухнята заедно с котката, която я последва по петите й.

Останал сам, Мат въздъхна. Погледът му се зарея по посока на ледниците, които се спускаха от върховете на планините подобно на потоци обезцветена лава.

Внезапно трясък от счупени съдове накара цялата къща да потрепери. Мат се втурна към кухнята, където намери Илена, сринала се върху един стол. Обхванала с ръце главата си, тя даваше воля на своята мъка. Мат коленичи до своята приятелка и я прегърна с цялата си обич, на която бе способен.

— Аз толкова го обичах… — промълви тя, облягайки се на рамото му.

— Аз също…

Илена вдигна към него очи, пълни със сълзи:

— Въпреки всичко, което ни стори, аз продължавах да го обичам.

— Трябва да знаеш едно нещо… — измърмори Мат.

Изправи се и извади големия бележник от джоба на палтото си.

— Елиът ми е оставил това, преди да умре — обясни той, подавайки го на Илена.

Тя пое тетрадката с трепереща ръка.

— Какво е това?

— Истината — отвърна убедено Мат.

После излезе от къщата и се качи в колата.

Смаяна, Илена излезе на верандата, опитвайки се да го задържи.

Но Мат вече бе отпътувал.

Сутрешният въздух бе мразовит въпреки хубавото време. Илена взе голям шал и покри раменете си, преди да се настани в люлеещия се стол.

Отвори покрития с изкуствена кожа бележник, тутакси разпозна почерка на Елиът и почувства как някакво желязно острие се заби в сърцето и разкъса душата й.

След като прочете първите редове, разбра, че щеше да получи отговор на въпроса, който тридесет години не й даваше покой.

Защо ме изостави, Елиът?

Мат караше като автомат по посока на Сан Франциско.

Тъжен и угнетен.

Посмъртната изповед на Елиът отначало му бе донесла известна утеха, която бързо бе отстъпила място на меланхолията, а после — на унинието.

Честно казано, това помирение post mortem придаваше на цялата история някакъв недовършен привкус. А Мат бе по-скоро поклонник на епикурейството. Той вярваше, както обичаше да казва, в живота. „Да умреш красиво“, да си отидеш в мир, да оставиш положителна равносметка за своето съществуване — всичко това бяха за него празни приказки.

Това, което би искал, бе да бяха си казали с Елиът каквото имаше да си казват, и да се бяха сдобрили. Да бяха се качвали от време на време на яхтата за обичайната си обиколка на залива, да бяха пили аперитиви в кафенетата на старото пристанище, да бяха похапвали пъстърва При Френсис, да бяха се разхождали из горите на Сиера Невада…

Да бяха живели.

Ала не трябваше да мечтае. Елиът бе мъртъв, а и на него не му оставаше кой знае колко.

В наивността си винаги бе смятал, че всичко в крайна сметка ще се оправи. Но животът не бе пожелал да стане така и годините бяха изтекли…

Бе станало три следобед. Колкото повече се приближаваше към града, толкова по-усилено ставаше движението около него. Спря за малко на една бензиностанция, за да зареди и да похапне нещо.

В тоалетните си наплиска няколко пъти лицето, сякаш очакваше, че този жест ще прогони умората и старостта му. Огледалото отрази една доста смачкана физиономия. Стомахът му къркореше, а съзнанието му бе угнетено от умората и тъгата.

Откъде обаче идваше това впечатление, че се бе разминал с много съществена подробност? Още от предишната вечер имаше нещо, което го измъчваше. Кръгът не му се струваше напълно затворен, но така и нямаше отговор защо.

Поръча си сандвич и седна на една маса до прозореца, откъдето се загледа с отсъстващ поглед в прелитащите по магистрала №101 автомобили.

Сетне с виновна наслада заби зъби в сандвича с бекон. Откакто изследванията бяха показали притеснителни равнища на холестерола в кръвта, жена му, сиреч Тифани, бе издала категорична забрана за подобен род храни.

Но днес тя не бе тук, за да се погрижи за него.

Между две хапки той все пак си направи труда да извади кутийката с антихолестеролно лекарство, което винаги носеше в джоба си. Блистерчето бе почти празно. Извади последната капсула и я погълна, съпровождайки я с няколко глътки кафе.

Това машинално действие накара някаква ключалка в съзнанието му да се превърти и да се отвори.

Заряза сандвича и кафето, и хукна като луд към джипа в студа.

Защото току-що бе разбрал онова, което го бе човъркало в продължение на толкова много часове!

Бе чел и препрочитал разказа на Елиът. Той ясно бе обяснил, че старият камбоджанец му бе дал десет хапчета. А Елиът бе осъществил само девет пътешествия във времето!

Десет хапчета; девет пътешествия.

Къде бе останало последното хапче?

Мат се добра до града за по-малко от половин час.

Нещо препускаше в неговата глава.

Една малко налудничава идея, представляваща обаче мехлем за стегнатата му душа.

Пое по булевард „Марина“ и както в добрите стари времена паркира колата си пред дома на Елиът. Надявал се бе да завари вътре Анджи, но очевидно къщата бе празна. След като звъня и блъска немалко време по вратата, той заобиколи постройката и прескочи оградата, попадайки в задното дворче. То почти не се бе променило с годините. Старият кедър от Аляска, винаги на своя пост, разгръщаше могъщата си корона и докосваше с клоните си големите остъклени повърхности на сградата. Мат бе почти сигурен, че за разлика от околните къщи в дома на Елиът няма аларма. Съблече палтото си, нави го около ръката си и нанесе удар с лакът по панорамния прозорец на кухнята. Стъклото бе дебело, но що се отнася до физическата сила, Мат все още бе в добра форма. Когато стъклото се счупи, той провря ловка ръка между острите му парчета и отвори вратата отвътре.

Нахлу в къщата и в продължение на цели три часа обикаля двата етажа от единия до другия край, претърсвайки методично всяка стая, отваряйки всички възможни чекмеджета, ровейки се из всеки шкаф, повдигайки дори няколкото разкривени паркетини с надеждата да се добере до последното хапче.

Ала така и не откри нищо.

Нощта вече бе паднала, Мат се канеше да се прибира, когато погледът му се спря върху една снимка на Елиът, разположена сред цяла поредица фотографии на Анджи.

Тогава даде воля на гнева и разочарованието си:

— Добре се подигра ти с нас, а, старче? — извика той към портрета на Елиът.

Захвана се да го ругае, сякаш последният се намираше от плът и кръв пред него:

— Всичко това са кръгли глупости, нали? Залъгалки, които си съчинил, за да оправдаеш поведението си…

Приближи се до снимката и заби поглед в този на лекаря:

— Не е имало никакъв камбоджанец, нали! Не е имало никакви хапчета! Не е имало никакви пътешествия във времето! Ти се беше побъркал преди тридесет години и си продължил да полудяваш още повече чак до своята смърт!

В неудържим жест на раздразнение Мат грабна рамкираната снимка и я запрати срещу стената.

— Гадняр!

После, напълно изчерпан и изтощен, той се срина във фотьойла до бюрото.

Нужно му бе доста време, за да си възвърне някакво подобие на спокойствие.

Сега вече стаята тънеше в пълен мрак.

Мат се надигна, за да запали малката лампа, поставена върху един боядисан скрин. Сред парчетата стъкло той изрови снимката на Елиът и я сложи на един от рафтовете на библиотеката.

— Няма да се караме, нали!

Библиотеката…

Приближи се до нея. Спомняше си деня, когато бе дошъл тук, за да пъхне телеграмата между страниците на един атлас. Изправен пред редиците книги, той обходи с поглед заглавията, докато стигне до това, което търсеше. Грабна стария атлас, издуха финия слой прах и разтърси сборника с карти и графики.

Нищо, после изведнъж някакво предчувствие, последен жест, отчаян опит да не изпусне своята мечта…

Взе ножа за разрязване на книги, който лежеше върху бюрото, и го заби в тънкото пространство, което разделяше подвързията и гръбчето на книгата. Усети известна съпротива и след няколко допълнителни движения оттам върху паркета изпадна малко найлоново квадратче.

Мат го грабна с примряла душа. Представляваше миниатюрно херметически затворено пликче, което той незабавно отвори и изтръска съдържанието му върху дланта си.

В шепата му сега проблясваше малко златисто хапче…

Мат се опита да не се поддава на емоцията, но бе направо пометен от мощен изблик на адреналин.

Последното хапче.

Последното пътешествие…

Какво да прави сега?

Какво е било намерението на Елиът, когато е решил да запази тази последна възможност за връщане в миналото? И защо бе избрал да скрие хапчето точно на онова място, в онова скривалище, което само той, Мат, можеше да знае?

Французинът крачеше напред-назад във всекидневната, поставяйки си безброй пъти все същите въпроси, когато телефонът му иззвъня.

Погледна екранчето му и разпозна номера, който бе изписан.

— Илена?

— Да, аз съм, току-що изчетох бележника…

Говореше със сподавен глас, опитвайки се да сдържа пристъпите на страх и силна емоция.

— Това е някаква безумна история, Мати, трябва да ми разкажеш нещо повече.

Мат не знаеше какво да й отговори. Затвори очи и потърка клепачите си.

Разбира се, Илена трудно можеше да повярва на разказа на Елиът. Нима и би могло да бъде другояче? Как да я убеди да приеме и повярва на тази невероятна история, след като досега дори не е подозирала що за непреодолима драма бе разтърсила живота на нейния любим?

— Засега не мога нищо да ти обясня — отвърна Мат.

— О, да, ти ще ми обясниш! — ядоса се Илена. — Стоварваш се в дома ми, принуждаваш ме да разбутам спомени, които от тридесет години се мъча да погреба, и изчезваш като крадец!

— Аз ще ти го върна, Илена.

— Кого?

— Елиът.

— Ти също си полудял! Елиът е мъртъв, Мат. МЪРТЪВ!

— Аз ще ти го върна — повтори Мат. — Имаш думата ми.

— Престани да ме изтезаваш! — изрева Илена и прекъсна разговора.

Мат върна телефона в джоба си. Застана пред панорамния прозорец, напръскан от ситни капки дъжд. Чувстваше се спокоен и решителен. Сега всичко му изглеждаше ясно.

Това последно хапче бе предназначено за него.

Намери бутилка минерална вода в хладилника и отпи голяма глътка, за да успее — много намясто казано — „да прокара хапчето през гърлото“29.

Готово.

Няма вече връщане назад.

Върна се в хола, седна в един фотьойл и опъна краката си върху бюрото.

Сега му оставаше само да чака.

Но да чака какво?

Храносмилателни смущения?

Стомашни спазми?

Или да се върне на свой ред тридесет години назад…?

Мат чакаше и продължаваше да чака.

Напразно.

Разочарован, той се качи на горния етаж, претърси банята и намери шишенце със сънотворни лекарства. Глътна две таблетки, слезе в хола и се опъна на канапето.

Затвори очи, преброи трицифрено число овце, отвори очи, смени позата, угаси светлината, отново я запали…

— Мамка му! — изкрещя той, подскачайки като ужилен.

Прекалено възбуден, за да потъне в сън, той облече палтото си и излезе от къщата под ледения дъжд, сипещ се над Сан Франциско. Хукна, колкото му държаха краката, за да се подслони в колата. Потегли с мръсна газ, качи се по „Филмор стрийт“, за да поеме в крайна сметка по „Ломбард стрийт“. Зимата бе дошла, настъпила бе полунощ и улиците бяха празни.

Стигнал бе до най-високата част на Рашън хил — мястото, където улицата се спуска към „Норт Бийч“ в поредица от завои, подобни на ухото на фиба, — когато сънят се стовари върху него със страшна сила. Изведнъж остра болка прониза врата му, съзнанието му се замъгли, усети как кръвта му закипя в слепоочията. Загуби съзнание и се стовари върху волана, без дори да успее да паркира.

Джипът се блъсна в тротоара, прегази два масива с хортензии, след което се заби в една метална бариера.

1977 год.

— Господине! Добре ли сте, господине?

Когато Мат отвори очи, той се бе захлупил върху волана на своя джип. От двете страни на автомобила двама полицаи чукаха по прозорците, обезпокоени от неговото състояние.

Мат се изправи мъчително и отключи вратите.

— Ще повикам линейка! — реши единият от служителите, съзирайки ризата му, напоена с кръв.

Мат наистина не бе на себе си. Главата му бучеше, а тъпанчетата направо като че ли се бяха спукали. Излезе от колата, прикривайки с ръка очите си, за да се предпази от светлините. Всичките му крайници бяха вдървени, сякаш бе спал в продължение на месеци.

Полицаите напираха с въпросите си. След като бе пробил металните парапети, мощният автомобил бе приключил движението си върху стълбището, което се спускаше по най-стръмната улица на света. Мат представи документите си, пое цялата отговорност за произшествието, прие да извърши теста за алкохолно опиянение, който се оказа отрицателен.

Освободен от своите задължения към полицията, той напусна „Ломбард стрийт“, без да дочака пристигането на линейката.

Бурята от вечерта бе отстъпила място на хубаво утро, ветровито, но слънчево.

Замаян и зашеметен, Мат достигна до квартал „Марина“, провлачвайки леко крака си. В съзнанието му всичко се бе объркало. В този миг той не бе сигурен в нищо. Бе ли сънувал това свое пътешествие във времето? Бе ли успял да спаси Елиът?

Когато пристигна пред къщата на своя приятел, той задумка като луд по входната й врата.

— Отваряй, Елиът! Отваряй тази скапана врата!

Но къщата бе празна.

Ако времето не бе изтрило тяхното приятелство, несъмнено тяхното приятелство не можеше да е изтрило времето.

Изтощен и душевно съсипан, Мат се свлече, облян в сълзи, върху ръба на тротоара. Остана проснат така, додето едно такси не свърна на ъгъла на „Филмор стрийт“ и не спря пред него.

Илена излезе от колата, изпълнена с надежда, но Мат й отправи отрицателен знак с глава, показвайки, че се бе провалил.

Не бе сдържал думата си, не бе се оказал способен да върне обратно Елиът.

Илена пресече улицата и направи няколко крачки по посока на плажа. Голдън Гейт бе съвсем наблизо и за пръв път тя бе добила куража да погледне към този прокълнат мост, от който се бе хвърлила преди тридесет години.

Той продължаваше да се отличава с онзи магнетичен блясък, който го правеше толкова впечатляващ.

Като хипнотизирана от светлината на утрото, Илена тръгна към морето.

На брега един мъж вървеше по заливания от вълните пясък.

Когато той се обърна, Илена успя да види лицето му и сърцето й болезнено се сви.