Август

Четири месеца по-рано

Твърде ядосана, за да възрази, Марая седеше в стария кабриолет на Дарил, докато той я караше към града на нежелано от нея питие. Не ѝ пукаше какво прави вятърът с косата ѝ, просто седеше, облегнала лакът на вратата и притиснала с ръка устните си, докато наблюдаваше как морето изчезва зад високата канара. В известен смисъл се радваше на възможността да се махне за малко от къщата.

Дарил се опита да я заговори, но тя не го чуваше добре заради рева на двигателя и свистенето на вятъра. Накрая той се отказа. Почувства се неловко заради мълчанието, на което се натъкваше всяко негово изречение.

Спомени от краткия ѝ семеен живот прелитаха покрай Марая като пътни знаци.

Изражението му онзи път, когато тя си купи скъпи обувки. Първата им годишнина — оплакванията му заради шампанското. Той не пиеше много, за него всяко шампанско беше хубаво. Защо трябвало Марая да купува отлежала бутилка за почти двеста долара? Тя дори помнеше как бе процедил: „Двеста долара“. Все едно беше купила шато в Южна Франция.

Когато се запознаха, бъдещият ѝ съпруг ѝ се стори неуверен човек. Такова беше изражението му, когато го заговори в онзи бар в манхатънския сутерен. Преди него Марая беше имала поредица нахакани гаджета. Талантливи мъже с огромно его и мотоциклети, а повечето и с музикална дарба. Желани от жените. Почти всяка вечер Марая улавяше изпълнения с копнеж поглед на друга жена към нейния кавалер.

Това никога не се случваше със съпруга ѝ. Той изглеждаше добре, имаше хубава коса и мила усмивка. Ала в очите му се спотайваше тъга — неизменно. Може би точно това я беше привлякло към него онази вечер. Марая не помнеше да се е притеснявал колко харчи, преди да се оженят. Поне не дотолкова, че тя да забележи.

Марая поклати глава. Не можеше да повярва, че е била такава глупачка. Много пъти я беше карал да се чувства неловко заради една или друга покупка. Всъщност изобщо не бе там работата.

А в контрола.

От месеци не беше спала със съпруга си. Винаги беше изморен. Винаги работеше до късно в офиса. Понякога се отпускаше след бутилка вино или един джойнт и правеха секс, но тези нощи ставаха все по-редки.

През последната година тя усещаше, че той има тайни от нея. Заговореха ли за живота си преди брака, се умълчаваше и се държеше хладно. Сякаш издигаше преграда помежду им и пазеше някои части от живота си в тайна. Дори когато седяха заедно на канапето, тя виждаше, че е вглъбен в мислите си. Че е някъде далече, макар да я държеше за ръка.

Вече знаеше. Съпругът ѝ изобщо не бе какъвто изглеждаше, животът ѝ не беше какъвто си го бе представяла и явно нищо не се намираше под неин контрол. Возеше се на влак незнайно закъде и пътуването не ѝ допадаше. Беше се опитала да се занимава с разни неща, да си запълва времето. Отначало курсът по грънчарство ѝ се стори добра идея, но после се погнуси от влажната глина под пръстите ѝ. В градчето нямаше спортна зала, затова започна да прави упражнения у дома и после отиваше в кънтри клуба на закуска. Там се запозна с Дарил. Той работеше като сервитьор и Марая го бе забелязала, но не бяха разменили нито дума. Накрая през един уикенд ги събра скуката в Порт Лоунли. След като заряза грънчарството, Марая се записа на курс за леководолази. В онази прохладна декемврийска сутрин тя отиде на яхтеното пристанище, където, за своя изненада, завари Дарил да облича водолазен костюм. Оказа се, че ще ѝ бъде инструктор. Харесаха ѝ усмивката му и онзи негов поглед. Държаха се за ръце под водата, а той се оказа търпелив и внимателен учител. Марая незабавно си запази още един час. След втория урок тя предложи да пийнат нещо и още същата нощ се озоваха в един мотел.

Веднага разбра, че Дарил е специален. Това облекчи вината ѝ. Чувстваше се жива, когато са заедно. Животът се случваше в момента. А в брака си Марая очакваше много от нещата да се случат в бъдеще — когато съпругът ѝ не е толкова зает, когато положението се поуспокои, когато той има време. Дарил винаги имаше време за нея. Не пропускаше да вдигне, когато тя му се обаждаше. Винаги плащаше сметката в мотела и никога не се оплакваше, ако тя не му звънеше с дни.

Освен това в него гореше огън. Усещаха се свързани в миговете на безмълвна прегръдка. Марая се чувстваше едновременно в безопасност и в опасност. Той ѝ даваше нещо, което тя не получаваше от съпруга си — топлота. Помежду им имаше непосредствена, силна, почти космическа връзка. Той я караше да се чувства на двайсет и една — безразсъдна, развълнувана, закриляна и обичана.

Колата описа рязък завой, канарите се отдръпнаха и се показа океанът. Пред тях бяха предградията. Две години преди това Марая беше седяла в новото мазерати на съпруга си на същото това шосе на път за града, след като бяха направили първия оглед на къщата. Докато минаваха покрай големите домове в покрайнините и покрай клуба и после, когато паркираха на главната улица, тя си мислеше, че би могла да изгради живот тук. Мястото притежаваше очарованието на отминала епоха и беше толкова спокойно. Съпругът ѝ сплете пръсти с нейните, усмихна се и каза: „Тук ще бъдем щастливи“.

Известно време наистина бяха щастливи. Той ремонтира къщата с месеци и я боядиса в цвят по свой избор. Когато приключи, започна да отсъства по-продължително. Делови пътувания с клиенти. Голф с приятели в неделя. Когато се прибереше, беше твърде изморен дори за да опита ястията, които тя приготвяше. Не беше страхотна готвачка, но се стараеше, а той не го оценяваше. Старомодното и приятно спокойствие на крайморския град скоро изгуби очарованието си. И животът ѝ се промени. Стана самотен. Марая се почувства зарязана насред нищото.

В Порт Лоунли имаше два бара. Марая беше посещавала и двата само по веднъж.

Единият се казваше „При Кларънс“ и в него свиреше застаряващ пианист, който чрез пианото си сякаш търсеше път за бягство и отчаяно се мъчеше да се отърве от миризмата на дезинфектант и авокадо. Там мохитото струваше дванайсет долара.

В другия бар не знаеха какво е мохито, а ако видеха авокадо, сигурно щяха да го използват като мишена. Сервираха два вида алкохол — бира и бърбън. Но когато там се организираше дамска вечер, барманът понякога избърсваше прахта от бутилка текила.

Местните предпочитаха второто заведение и обикновено бяха единствената му клиентела. От време на време група богати младежи попадаха случайно в бара и след няма и трийсет секунди си тръгваха. Табелата отпред гласеше „Бар Барни“. Барни беше починал преди двайсет и пет години и ако се съдеше по вонята откъм тоалетните, може и да беше погребан под плочките.

Дарил спря пред „Бар Барни“ и Марая го хвана за ръка, докато влизаха, защото нямаше никаква вероятност някой от кънтри клуба да ги види заедно тук. Тамошната префърцунена тайфа не припарваше до „Бар Барни“. Местните жители на Порт Лоунли обслужваха богаташите с вили тук, които не оставяха големи бакшиши и не общуваха с персонала.

Заведението беше празно, ако не се брояха неколцина редовни клиенти, седнали на бара. Марая се настани на маса в единия ъгъл, а Дарил отиде да купи питиетата. Вътре беше тъмно. На отсрещната стена бръмчеше неонова реклама на „Бъдуайзър“, а няколкото лампи, които все още имаха крушки, се мъчеха да хвърлят светлина към Марая.

След кратки преговори със застаряващия барман Дарил донесе две текили, съпроводени с две бири „Милър“.

— Разбирам, че е голяма бъркотия, но би трябвало да се радваш — отбеляза Дарил, докато се настаняваше на кожената седалка до Марая.

Тя го изгледа, поклати глава и се зачуди що за вкус има към мъжете. Бяха или красиви и глупави, или достатъчно умни, за да я лъжат. Беше си имала работа и с двата вида. Жените се заглеждаха по първото ѝ гадже, с което тя се задържа доста време, само че той така и не се загледа по някоя сериозна работа и не похващаше нищо вкъщи. А този, за когото се омъжи, се оказа лъжец. Адски умел при това. Пък и Дарил… понякога ги ръсеше едни. Обикновено Марая приемаше наивността му като част от чара му, но този път тя ѝ дойде в повече. Емоциите ѝ бушуваха, рояха се като мухите около неоновата реклама на „Бъдуайзър“.

— Ама ти сериозно ли? Не разбираш ли какво ми е причинил? — леко повиши тон тя.

— Стига, знам, че е шантаво, но погледни от хубавата страна. Ти си богата.

— Не съм. На коя планета живееш?

Дарил разпери широко ръце и в този момент май не беше съвсем сигурен на коя планета се намира. Марая поясни:

— Има причина той да крие от мен. В живота му се случва нещо друго, от което печели милиони, а аз нямам представа. Защо? Престъпник ли е? Или има друго семейство и напълно различен живот, когато отсъства? Какво става, по дяволите? Освен това следи като ястреб да не похарча ненужно и цент. Определил ми е седмична сума — това знаеше ли го? Триста долара. Направо откача, ако ги надхвърля. Е, сега е мой ред да откача. Схващаш ли?

Дарил кимна разкаяно и посегна към шота си. Марая се чукна с него, усмихна се насила, за да покаже, че не му е ядосана, и двамата пресушиха чашките си. Тя не обичаше текила. Усети противното парене в гърлото и се озърна за резенчето лимон. Дарил не беше донесъл, затова тя отпи бира от бутилката.

— Съжалявам — каза той.

Марая така и не разбра дали ѝ се извинява, че не е донесъл сол и лимон за шотовете, или изразява съчувствие за състоянието на брака ѝ. Тъй или иначе, махна му с ръка да престане.

Студените бирени бутилки бяха мокри и Дарил разсеяно зачопли етикета. Обели парченце и попита:

— Ще му поискаш ли обяснение?

Марая отпи от бирата си, преди да отговори. Честно казано, още не беше решила. Не знаеше как да постъпи. Част от нея искаше да размаха банковото извлечение във физиономията му, но друга част копнееше просто да го напусне и да подаде молба за развод. Дълбоко в себе си съзнаваше колко неразумни са и двата хода. Преди да предприеме крайни мерки, трябваше да разбере откъде са парите.

Чу как Дарил откъсва етикета. Все още не я поглеждаше.

Марая знаеше, че той се тревожи за себе си. Усещаше колко е напрегнат. Не му се искаше тя да го извади на показ пред мъжа си.

Откъде са тези пари? А, между другото, спя с един сервитьор от клуба.

— Не се притеснявай, няма да му кажа за… нас — успокои го Марая.

За малко да изрече: „Не се притеснявай, няма да му кажа за теб“, но се поправи. Тайните пари бяха издигнали бетонна стена между нея и съпруга ѝ и я бяха сближили с Дарил. Марая вече не се притесняваше да облече в думи връзката им. Понякога двамата бяха обсъждали какъв би бил животът им заедно, ако тя напусне съпруга си. Личеше си, че Дарил иска това, но същевременно се тревожи. Беше ѝ признал, че не може да ѝ предложи много. Обслужваше масите в кънтри клуба, учеше хората да се гмуркат, да карат сърф — не можеше да ѝ предложи финансова сигурност и се срамуваше от това. В такива моменти Марая го уверяваше, че не я интересува колко пари печели той, но всъщност копнееше за сигурност. Парите открай време бяха проблем за нея и не ѝ се искаше отново да се притеснява. Може би само заради това се беше вкопчила в брака си. Заради сигурността. Дори в размер триста долара седмично.

Тя бръкна в джоба си и измъкна банковото извлечение. Разгъна го и го сложи върху масата.

Всички преводи бяха от компания „Льобо Ентърпрайзис“. Името ѝ беше познато. Не го чуваше за пръв път. Превъртя го наум и се опита да си спомни дали го е споменавал съпругът ѝ. Отначало нищо не ѝ хрумна, но знаеше, че ако се понапрегне, ще си спомни.

— Чувал ли си за „Льобо Ентърпрайзис“?

Марая забеляза как очите на Дарил се плъзгат по пода, докато размишляваше над въпроса. Няколко секунди по-късно той набърчи чело, но не каза нищо. Затвори очи и скръцна със зъби.

— Има нещо в това име, нали? — попита той.

— Да, странно е. Напомня ми смътно за нещо… Но не изплува на повърхността.

Марая огледа противния бар. Предателството на нейния съпруг заседна като буца в гърлото ѝ, затова гласът ѝ прозвуча задавено:

— Кого заблуждавам? Знам, че не разсъждавам трезво.

— Нещо против да погледна отново? — попита Дарил.

С оптимистична нотка. Достатъчно, та Марая да му даде документа. Докато преглеждаше цифрите в извлечението, той извади мобилния си и започнала пише по дисплея. Усмихна се и каза:

— Кучи син!

— Моля?

— Отговаря! Мамка му, напълно отговаря!

— Какви ги говориш? — попита Марая и извади своя телефон.

— Само минутка, нека да проверя отново — каза Дарил.

Марая нямаше търпение. Натрака името „Льобо Ентърпрайзис“ в полето на търсачката и активира търсенето. Дисплеят се промени и синьо-бяла ивица започна да запълва полето в горния край на страницата. Сигналът в бара беше слаб. Марая се изкушаваше да попита бармана дали нямат безжична връзка. Хвърли поглед към него, но като го видя как човърка дистанционното на телевизора, се отказа.

Дарил завъртя телефона си, показа дисплея на Марая и каза:

— Може би си омъжена за този човек.

Тя погледна телефона в ръката му. На уебстраницата на дисплея се виждаха книгите на писател на име Джей О. Льобо.

— Датите на банковите преводи съвпадат с датите, когато са излезли последните книги на Льобо — поясни Дарил.

Тя кликна върху корицата на една от книгите с изображение на пистолет и змия, спусна се до предоставената информация и провери кога е издадена. Свери с банковото извлечение. Същата дата. Направи го с още две книги и резултатът се повтори. Паричен превод в размер на един милион долара в деня на излизане на книгата.

— Какво означава това? И какво общо има с Пол? — попита тя.

Дарил скръсти ръце и се усмихна самодоволно.

— Не схващаш ли? Страхотно е. Мъжът ти Пол Купър всъщност е Джей О. Льобо.

Марая остави телефона си на масата, зяпна изненадано и попита:

— Кой е Джей О. Льобо, по дяволите?

Марая не беше стъпвала в книжарницата на главната улица. Бързо изпиха бирите си и Дарил я поведе към отсрещния тротоар, а после по една пресечка към „Мишън Букс“. В дясната половина на витрината тя видя пет-шест религиозни книги с чудати заглавия като „Исус и аз“ или „Исус в дигиталната ера“. От другата страна бяха подредени бестселърите: любовни романи, на чиито корици се мъдреха залитащи назад жени, подпрени от голи до кръста здравеняци, кримки с отмерващ времето часовник или мъжки силуети и детски книжки с ярки рисунки.

В средата на витрината обаче, на централното място, Марая видя няколко книги със сходни корици. Изображенията бяха различни, но името беше едно и също. Изписано с бели едри букви.

Джей О. Льобо

Под името на автора имаше надпис. Еднакъв на всяка книга.

Сто милиона продадени екземпляра

— Ама ти сериозно ли? — възкликна тя. — И това да е Пол? Пол да ги е написал?

— Хайде да влезем. Трябва да проверя нещо — подкани я Дарил.

Тя го последва вътре, усети полъха от климатика още щом прекрачи прага, и се изкуши да поостане под хладната струя. Чамовият под и солидните дървени етажерки, боядисани в светлосиньо, придаваха неутралност на помещението и книгите бяха единствените ярки петна. Имаше неколцина клиенти. Две възрастни жени разглеждаха раздела за криминална документалистика. Едната сигурно беше към осемдесетте и жадно поглъщаше текста на задната корица на книга със заглавие „Най-жестоките убийства на сексуална основа“.

На отделна висока етажерка до касата бяха подредени само книги на Джей О. Льобо. Дарил взе една и я разтвори. Прегледа началото, затвори книгата, като задържа средния си пръст между страниците като разделител, и кимна на Марая да се приближи. Пъхна се още по-навътре, в ъгъла за религиозна литература. Там нямаше никой. Тя го последва и застана съвсем близо до него. Той разтвори книгата и ѝ я подаде.

Беше роман с твърди корици и обложка. Посочи ѝ маншетите на обложката, където нямаше снимка на автора. Биографията му се изчерпваше с информацията, че Джей О. Льобо е псевдоним, и с молба читателите да уважават личното пространство на автора.

— Половината шумотевица около тези книги я вдигат журналисти и блогъри, които си въобразяват, че са издирили действителната самоличност на автора, но всъщност никога не са сигурни. Има само теории, нищо повече. Никой не знае кой е Джей О. Льобо — каза Дарил.

После отвори книгата и отгърна титулната страница. На следващата бяха предупрежденията, свързани със закона за авторските права. Издателите ги слагаха с дребен шрифт във всяка книга, но Марая никога не ги четеше.

Дарил държеше книгата отворена и каза:

— Искам пак да видя банковото извлечение.

Тя бръкна в джоба си и му го подаде. Той не каза нищо, но погледът му издаде някакво невероятно откритие. Постави извлечението върху страницата.

— Погледни — подкани я.

Марая недоумяващо прочете поредица цифри, вероятно свързани с отпечатването на книгата, после и предупреждението в духа на закона. Каквото и откритие да беше направил Дарил, явно то убягваше на Марая.

— Какво точно да гледам? — процеди през стиснати зъби.

— Носителят на правата — отговори Дарил с калифорнийска усмивка.

Тя плъзна поглед надолу по страницата. И спря. Прочете въпросния кратък ред и отмести очи към банковото извлечение. Около половин минута повтаряше това действие — гледаше краткия ред в книгата и го сравняваше с написаното в банковото извлечение.

Нямаше нито капка съмнение. Влоговете в банковата сметка на Пол бяха направени от компания „Льобо Ентърпрайзис“. Ето я пак, на страницата от книгата пред нея.

©Льобо Ентърпрайзис.

Призля ѝ. Закри устата си с ръка, обърна се и побърза да излезе от магазина, без да реагира на виковете на Дарил да почака. Не знаеше накъде да поеме и какво да прави, затова просто застана в края на тротоара, наведе се и стисна колене. Пое жадно въздух, затвори очи и преглътна жлъчката, която се надигна в гърлото ѝ. Противен вкус изпълни устата ѝ и тя усети, че ще повърне, ако не се овладее.

Текилата се оказа лошо хрумване. Дълбоко в себе си Марая още се чувстваше скептична към теорията на Дарил — Пол не би я излъгал за такова нещо. Възможно ли бе изобщо да води таен живот като прочут писател мултимилионер? И да не го споделя с нея?

Марая бе имала трудно детство. Жесток баща и майка, която я обичаше, но не можеше да я спаси. Нямаше пари и сигурност, само незначителни кратки мигове на спокойствие от време на време. Някое ходене на кино или пикник в Сентръл Парк бяха единствените ѝ хубави детски спомени. А дори и тогава щастието траеше не повече от един следобед и винаги беше засенчено от опасността, която дебнеше майка ѝ и самата нея, когато се приберат.

Когато беше на десет, се случи онази злополука.

След нея в апартамента в Бронкс останаха само двете с майка ѝ. Докато Марая навърши седемнайсет. Издържаха се със заплатата на майка ѝ, която работеше шест дни в седмицата на щанд за деликатеси. Времената бяха трудни. Живееха в недоимък, но се справяха. Когато майка ѝ почина, Марая се постара да си изгради някакъв живот. Евтин. Намери си работа като стажантка в рекламна агенция в Манхатън, която организираше различни кампании. След стажуването не ѝ предложиха постоянна работа — ясно ѝ дадоха да разбере, че не наемат млади жени, които не могат да си позволят нужния гардероб. Тогава тя се зае да менажира музикални групи, спечели малко пари и смени няколко гаджета, кое от кое по-лоши.

И една вечер в малък бар в Ист Сайд се запозна с Пол. Стана случайно. Марая не обръщаше внимание на повечето мъже, които я свалят. Забеляза го на бара, стори ѝ се толкова унил, толкова тъжен. Заговори го. Той каза, че бандата, която свири, е пълна скръб. Беше нейната банда. Призна му и той се засмя — уточни, че имали най-добрия мениджър в страната, но въпреки това били пълна скръб. Почерпи я с питие и двамата си говориха цяла вечер. Срещнаха се отново няколко дни по-късно и Пол вече не ѝ се стори толкова тъжен. Той беше първият мъж, който не искаше нищо от нея. Приятно му беше просто да бъдат заедно и — невероятно, но факт — не бързаше да я вкара в леглото.

Пол често го повтаряше, но не така, че тя да се почувства отхвърлена.

Хайде да караме полека.

Повтаряше го като мантра. Все едно си оставяше вратичка. Знаеше всичко за нея. Освен за злополуката с баща ѝ. Тя не беше разказвала на никого какво всъщност се е случило онази нощ. Прибягваше до отработената лъжа, че баща ѝ просто е изчезнал. Една нощ заминал и повече не се върнал. Историята за безотговорен баща, който напуска семейството си, беше толкова разпространена, че никой не я подложи на съмнение. Най-малкото Пол. През първите дни от връзката им Марая не научи почти нищо за него.

Той работеше като маркетингов консултант. Не обичаше да говори за работата си. Била скучна. Не, нямал интересни клиенти. Единственото хубаво нещо били заплатата и фактът, че можел да работи от къщи. И двамата му родители бяха починали. Нямаше братя и сестри. Нито приятели.

Когато Марая го притиснеше — дори съвсем леко — да ѝ разкаже нещо за детството си, за колежа или дори откога живее в Ню Йорк, той тутакси се затваряше. Млъкваше или променяше темата. Накрая тя престана да пита.

Беше ѝ обещал по-хубав живот. Марая вече знаеше, че е можел да ѝ осигури чудесен живот, без тя да се притеснява колко харчи и без да се страхува постоянно, че ще свърши като майка си. Той обаче беше избрал да запази този живот само за себе си.

Когато се наведе над тротоара, за да успокои дишането си и да преглътне жлъчката, Марая мерна велурените си ботуши за двеста долара. Токът се беше сцепил преди около седмица и Пол ѝ беше напомнил колко струват ботушите. Поръча ѝ да ги занесе на поправка.

Споменът връхлетя твърде бързо и завладя прекомерно мислите ѝ — толкова бързо, че свят ѝ се зави. Тя повърна на улицата и капчици текила и слюнка опръскаха ботушите ѝ. Дарил я прегърна, отведе я до колата си и я настани на предната седалка. Виеше ѝ се свят и краката ѝ бяха отмалели.

— Да се връщаме в къщата. Кажи ми да спра, ако ти прилошее — каза той.

Марая се преви на седалката и закри очи. Усети първите признаци на връхлитащо главоболие. Щеше да е добре да се скрие от слънцето, затова помоли Дарил да дръпне гюрука. Той сумтеше и пъшкаше, докато се бореше с него. Колата беше класика, тоест великолепна на вид бричка.

Изминаха обратния път в мълчание. Тя изобщо не го погледна, но усещаше как той я стрелва с очи от време на време — напрегнато, готов да спре, дори ако рискува да хлътне в канавка или в царевична нива, само и само да не допусне тя да му съсипе тапицерията.

Скришните погледи на Дарил я разсейваха, но Марая въпреки това разполагаше с време и тишина да поразмисли. Искаше да притисне Пол до стената с разкритието си. В същото време съзнаваше, че той просто ще замълчи. Нямаше да има нито спорове, нито отричане. Щеше да излезе от стаята, както правеше винаги когато тя се опиташе да извади миналото му на бял свят.

Пък и Марая нямаше моралното право. Разкритието бе резултат от нахлуването ѝ в неговото лично пространство. Буквално с взлом. Той ожесточено бранеше уединението на кабинета си. Е, тя вече знаеше защо. Но нямаше уместен начин да му постави въпроса ребром. Нищо не можеше да наклони везните в нейна полза. Ами ако решеше да се разведе с нея, задето е тършувала в бюрото му? Щеше ли тя да има право да използва тези документи в съда по време на развода, след като ги беше откраднала, формално погледнато?

Марая разтри слепоочията си, докато завиваха по алеята за къщата.

— Наистина ли мислиш, че е той? Че Пол е Джей О. Льобо? — попита Дарил.

— Чете много. Детективски романи, кримки, такива неща. Не знам, като че ли е възможно. Защото със сигурност не печели милиони с маркетинг.

Марая се помъчи да разсъждава трезво. Бюрото беше съществен проблем. Дали щеше да успее да го поправи? А после да занесе банковото извлечение на адвокат, за да се опита да го използва срещу мъжа си.

Със сигурност не беше в състояние да чака повече. Пол щеше да отсъства още два дни. Беше ли по силите ѝ да си трае дори още една-единствена нощ? Тайната щеше да я гложди всяка секунда, докато не се изправеше срещу него.

Само при мисълта за сблъсъка сърцето ѝ затуптя по-бързо и по устната ѝ изби пот.

Би трябвало да има друг начин.

Марая слезе от колата, затвори вратата зад себе си и се запъти към къщата. Стъпките на Дарил захрущяха по чакъла, когато я последва. Тя отключи входната врата и отиде право в кабинета.

Искаше да прегледа и другите документи от онова чекмедже. Завари ги на пода и отново ги прехвърли. Трудно ѝ беше да разгадае бележките и разните листчета, но после най-отгоре на един лист забеляза няколко думи, които я накараха да ги разгледа по-отблизо.

Бележки за Неозаглавена книга 6. Сюжет ала Хичкок. Жена вижда вероятно убийство през прозореца на апартамент, докато чака на светофар. Не. Правено е. Тема?

Имаше още подобни бележки на други листове, засягащи мотивацията на героите, фабулата, хронологията на събитията. Марая остави тези листове от едната страна и се зае с изрезките от вестници. Някои бяха относително нови, други бяха стари и пожълтели. Бяха от „Ню Йорк Таймс“, от „Гардиън“, от „Ню Йоркър“, „Тайм“. И всички имаха сходно заглавие или тема.

Кой е Джей О. Льобо?

Застанал зад нея, Дарил четеше през рамото ѝ.

— Той е, нали? — попита. — Боже господи! Прав бях, Марая, Пол е. Това е огромна…

Марая се изправи бързо и го сряза:

— Нито дума на никого. Не бива да се разчува. Обещай ми.

Предупреждението ѝ го накара да се овладее, върна го в реалността. Дарил беше като десетгодишно хлапе на Бъдни вечер. Имаше опасност да стане жертва на вълнението си.

— Можем да използваме това. Да го направим своя път за бягство. Може да бъдем заедно — каза тя.

Вече наистина имаше шанс за по-добър живот. За живота, за който отчаяно копнееше. Просто трябваше да измисли как най-умно да използва лъжата му срещу самия него.

И да намери обяснение за случилото се с чекмеджето. Дори да го поправеше, той щеше да забележи. Пол забелязваше всякакви дреболии. Марая се поколеба, загледана в счупеното чекмедже. Проблемът беше сериозен. Тя не искаше той да разбира, че е тършувала в кабинета му и е видяла документите. Не и докато не измислеше как да се възползва от положението.

На какво ли беше способен Пол, ако тя му потърсеше обяснение? Позамисли се и прецени, че с оглед на наученото през последните няколко часа явно изобщо не познаваше съпруга си. Той би могъл да я напусне, като вземе и парите със себе си, и повече никога да не го види. Беше способен да изчезне. Вече наполовина го беше постигнал. Тя изобщо не познаваше този мъж, който я зарязваше сама със седмици. Студеният му поглед, мрачните настроения. А ето го Дарил — открит, влюбен и всеотдаен към нея, както и тя към него.

Независимо какво още осъзна, Марая знаеше прекрасно, че не може да се конфронтира с Пол по телефона. Не можеше и да мълчи обаче. Негодуванието и гневът от предателството му я връхлетяха едновременно.

Излезе от кабинета, прекоси кухнята и отиде на верандата. Зарея поглед над дюните към морето. Вятърът се беше усилил и прибоят се пенеше. На плажа нямаше никого. Небето беше започнало да притъмнява. Черен облак, натежал от дъжд, се задаваше откъм брега. Чу стъпките на Дарил по верандата още преди той да завие зад къщата.

Не му обърна внимание. Не откъсна поглед от хоризонта и в този миг осъзна точно как ще реагира.

— Добре ли си? Може би трябва да те оставя да асимилираш всичко. Той все още е твой съпруг и аз може би само усложнявам положението.

— Не — възрази Марая. — Не го усложняваш. Само теб имам. Обичам те.

— И аз те обичам.

За пръв път ѝ го казваше.

— Ще трябва да говоря с него довечера. Не мога да отлагам. Ще настоявам веднага да се прибере и да ми обясни. Трябва да го накарам сам да се разкрие. Това е единственият начин. Ако го посрещна с обвинения, той ще се затвори.

— Добре, искаш ли да остана?

— Това ще му дойде в повече. Трябва да се справя сама — отговори тя и погледна към къщата, замислена за строшеното чекмедже.

Трябваше да намери невинно обяснение за пред него. Хем да се измъкне, хем да накара Пол да си развърже езика за съдържанието на чекмеджето.

— Както кажеш. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна? — попита той.

Марая си пое дълбоко дъх.

— Да — каза, обърна се към него с решително изражение и настоя: — Искам да ме удариш, преди да си тръгнеш.

Пръстите на Пол Купър прелитаха по лаптопа. Тракаше уверено по клавишите. Със сила. Винаги развиваше такова темпо към края на романа. Отначало, докато гледаше в празния екран, натискаше клавишите бавно, леко и колебливо. Пръстите му трябваше да напипат пътя си в историята.

Спря, вдигна ръце от лаптопа и отпи глътка зелен чай. Беше си го сварил в малкия апартамент в източния край на Порт Лоунли, който използваше като свой офис. От два дни беше в открито море. Без интернет и почти без сигнал на телефона. Само лаптопът и чаша зелен чай до него на яхтата. Веднага щом джипиесът го предупреди за бурята, Пол съхрани написаното и направи копие, затвори лаптопа и върна яхтата на пристанището. Слава богу, че имаше офис на две крачки. Можеше да продължи да пише относително необезпокояван.

Финалът на всяка книга изискваше от него пълна концентрация. Никакво разсейване.

В този момент всичко зависеше от последния обрат.

Финалът е голяма проклетия, помисли си той.

Всеки писател работи различно. Пол се доверяваше на инстинкта си. И някак винаги успяваше да измисли неочакван край.

Последният обрат на тази книга още не му беше хрумнал. Но скоро и това щеше да стане. Въпрос на търпение.

Остави чашата с чая и върна пръсти върху клавишите да ги поотупа още малко.

Престана да пише насред изречението. Някакво бръмчене в стаята го разсея. Пребърка джобовете си, но не напипа нищо. После отново се разнесе същият звук. Пол стана и извади мобилния си от якето. Пропуснато обаждане от Марая.

Съпругата му рядко оставяше съобщения на гласовата поща. Малко след като започнаха да излизат, тя му приготви вечеря в апартамента си в Ню Йорк. Истинска среща, така го нарече Марая. Вино, салата с печено пиле, а после допиха бутилката на канапето. Докато отиваше в банята, Пол мина покрай телефона ѝ върху ниска масичка. Стар апарат. С шайба. Под него имаше нещо, което приличаше на касетофон, но Пол се досети, че е телефонен секретар. А до него — кутия с касети. Някои празни, други с четливи етикетчета. Всички свързани с „мама“. „Мама, Коледа 1985“ или „Мама, напомняне за видео“.

Когато се върна на канапето, я попита за телефона и телефонния секретар.

— Забелязах ги в коридора. Голяма класика. Нали знаеш, че вече има дигитална гласова поща? И интернет? — пошегува се той.

Тя се усмихна, но зад усмивката ѝ се криеше нещо друго.

— Бяха на мама. Купихме телефонния секретар с пари от застраховката „Живот“ на татко. Тя много обичаше тази машинка. Смяташе покупката ѝ за съдбовен момент в живота си. Направо се побърка от факта че е могла да си позволи телефон и секретар. Често ми звънеше от работа, докато си бях у дома и си пишех домашните. Да се увери, че съм добре, и да ми напомни да настроя видеото да запише „Коломбо“ или „Стар Трек“. Такива работи. Когато се чувствах самотна или уплашена, докато тя беше на работа, си пусках някоя касета от телефонния секретар. Никой друг не се обаждаше, само мама. След като почина, запазих касетите и апарата. Пускам си ги понякога да чуя гласа ѝ.

Споменът извика усмивката на Пол. Марая беше ужасно сантиментална. Когато се преместиха в Порт Лоунли, тя настоя да вземат и проклетия телефон заедно с телефонния секретар. Включиха го, но никой не се обаждаше в къщата, а и самата тя никога не използваше стария апарат, винаги му звънеше от мобилния си.

Погледът на Пол се върна на лаптопа. Обаждането го разсея, навя му спомени. Изцъка с досада — чакаше го работа.

Дисплеят на телефона показваше единайсет и половина. А Пол си мислеше, че е някъде към шест. Не беше вечерял, а заради плътните завеси, с които затъмняваше прозорците на апартамента, нерядко губеше представа за времето. В известен смисъл това беше добър знак. Мислите му бяха в книгата, не в реалността. Остави телефона върху масата и пак седна пред лаптопа.

Този път телефонът светна и шумно завибрира върху масата като пневматичен чук, чак се завъртя. Отново обаждане от Марая.

Необичайно бе да му звъни толкова късно. Пол вдигна неохотно.

— Здрасти. Наред ли е всичко? — попита той.

Най-напред чу дишането ѝ. Задъхано, учестено.

— Боже, Пол, не е! Опитах се да се свържа с теб… влязоха с взлом у дома. Нападнаха ме!

— Господи! Добре ли си?

— Онзи ме удари и аз паднах. Вече го няма. Страх ме е — каза тя, задавена от уплаха.

— Веднага се прибирам. Тъкмо се върнах с яхтата. Заключи всички врати. Револверът ми е в кабинета. Извади го, да не би онзи да се върне. Обади ли се на полицията? — попита той.

Марая се поколеба, преди да отговори:

— Не, звъннах първо на теб. Ей сега ще им се обадя.

И преди Пол да успее да каже още нещо, тя затвори.

Той изруга едва чуто. Гадеше му се от мисълта, че някакъв дребен крадец е посегнал на жена му.

Съхрани файла, затвори лаптопа и ядосано го пъхна в чантата си. Угаси лампите, заключи апартамента и изхвърча по стълбите на улицата. Мазератито го чакаше на паркинга до яхтеното пристанище. Яхтата и колата бяха играчките му, подаръците, които си беше направил. Спортната кола не изглеждаше неуместно в град като Порт Лоунли. Колата на Марая беше доста по-евтина, но тя не си падаше по автомобили. В моменти като сегашния Пол се радваше, че под капака на колата му се крие огромна мощ, но всъщност я беше купил по друга причина — никога не се знаеше кога ще се наложи да изчезне, и то светкавично.

Отключи с дистанционното, влезе, метна чантата на другата седалка и запали двигателя. Пет минути по-късно вече беше на крайбрежния път, подкара със сто и трийсет и съжали, че не е съобразил достатъчно бързо, когато Марая му се обади.

Последното, от което имаше нужда, беше полицията да души в къщата му. Звънна на жена си от колата, но даваше заето. Тя сигурно още говореше с ченгетата.

Пол натисна газта. Фаровете бяха единственият му ориентир, а пътят описваше остри завои покрай зъбати канари. В огледалото мерна примигваща светлина. Червено-синя въртяща се лампа върху покрива на кола. Намали на деветдесет точно навреме. Полицейската патрулка прелетя край него като вихър от вой и синьо-червени светлини.

Пол изруга и удари волана.

Десет минути по-късно спря пред къщата си до полицейската кола. Всички прозорци светеха, входната врата зееше отворена. В прозореца на спалнята се очертаваше силуетът на едър мъж с шапка с козирка. Наблюдаваше него.

Докато слезе от колата и стигне до входната врата, мъжът вече беше в коридора. Ченге. На петдесет и няколко, с мустаци и няколко излишни килограма, поради което коремът му стърчеше над колана с кобура.

— Вие ли сте господин Купър? — попита ченгето.

— Да — отговори Пол и влезе.

— На пътя допуснах, че сте вие. Познах колата, голям звяр. Шериф Ейбрахам Доул — представи се той и докосна шапката си. — Съпругата ви е в кухнята. Доста се е поуплашила, но ще се оправи. Нападателят си е тръгнал. Искам да огледам къщата още веднъж, ако не възразявате.

— Ни най-малко — отговори Пол.

Полицаят се качи на горния етаж, а Пол прекоси дневната и се запъти по коридора към кухнята. Студена тръпка плъзна по гръбнака му, когато видя вратата на кабинета си отворена. Надникна вътре пътьом. След малко щеше да провери по-подробно, но на пръв поглед като че ли нищо не беше пипано. Сигурно Марая беше отворила вратата или за да вземе револвера, или за да пусне шерифа да огледа.

Тя седеше на висок стол до плота в кухнята и притискаше лед към бузата си. Беше го увила в кърпа, но той беше протекъл и беше намокрил косата и лявата половина на лицето ѝ. Като го видя, пусна ледения компрес и се спусна в прегръдката му. Пол я притисна и я целуна по косата.

Прошепна ѝ, че вече всичко е наред, че е в безопасност. Сложи длани върху раменете ѝ и нежно я побутна назад, за да погледне лицето ѝ. Тя наклони глава наляво, сякаш не искаше той да го вижда. Пол нежно докосна брадичката ѝ и повдигна главата ѝ.

Червена следа от удар отстрани на лицето ѝ. Подута буза. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Тя сведе глава, облегна я на гърдите му и го прегърна силно, без да продума, но Пол усети как тялото ѝ се тресе от ридания. Погали я по косата и огледа кухнята. Тук всичко си беше на мястото. Освен пакета с лед върху плота и мобилния на Марая до него.

— Какво се случи? — попита той.

Тя се притисна към него и обясни с пресипнал глас:

— Гледах телевизия, когато чух някакъв шум. Трошене на стъкло. Станах и отидох в кухнята. Реших, че е паднала някоя чаша. Не видях нищо. Казах си, че ми се е причуло, и тръгнах обратно към канапето, когато чух шум в кабинета ти. Отключих с твоя ключ. И тогава го видях.

— Кого видя?

— Някакъв мъж. В черно. С качулка. Не видях лицето му. Опитваше се да отвори бюрото ти. Забеляза ме. Хукнах към телефона в кухнята, но той ме сграбчи за косата в коридора. Обърнах се и изпищях. Тогава ме удари. Паднах, а той сигурно се е уплашил, защото избяга през входната врата.

Бюрото, помисли си Пол.

— Каза ли ти нещо? — попита Пол.

— Не — отговори тя. И после: — Пол, причиняваш ми болка.

Той я пусна. Стискаше я твърде силно, пръстите му бяха потънали дълбоко в плътта.

Тя се отдръпна и Пол отново се взря в лицето ѝ. После се обърна и хукна към кабинета си. Книгите, украшенията и сувенирите си бяха по местата. Лаптопът стоеше непокътнат върху бюрото, обърнато към вратата. Заобиколи го отстрани и видя строшения прозорец. Парчета стъкло се бяха посипали по килима зад работния му стол. Оттук беше проникнал крадецът. Беше счупил стъклото, за да се докопа до дръжката на прозореца, после беше отворил и беше влязъл. Пол се завъртя и огледа бюрото. Горното ляво чекмедже беше отворено със сила и съдържанието му беше изсипано на пода. Той коленичи и набързо прегледа бележките, изрезките от вестници и рецензиите. Това беше личното му бюро в личния му кабинет. Хвърли поглед назад към строшения прозорец. Беше тъмно и брегът не се виждаше. Явно някой го беше наблюдавал. Някой знаеше какво има в това чекмедже. Единственото нещо в тази къща, което можеше да го изобличи, се намираше в бюрото.

Косъмчетата на тила му настръхнаха.

Марая стоеше от другата страна на бюрото. Изглеждаше объркана и наранена. Болеше я не синината на бузата, а нещо друго, много по-надълбоко. Пол го усети.

— Доколкото виждам, крадецът не е взел нищо. Нито бижутата ми, нито ключовете на колата ми, нито лаптопа. Какво е искал? — попита тя.

Пол излъга, без да трепне. Дори сега. Дори жената, която обичаше.

— Не знам — отговори той.

Думите се отрониха с лекота от устните му. Без вина. Съвестта му отдавна се беше отказала от борбата. Обичаше Марая, доколкото изобщо беше способен да обича някого. Лъжите бяха част от тази обич. Открай време.

— Защо е разбил това чекмедже? Ако става нещо, имам право да знам.

— Сигурно е търсел пари или кредитни карти — отговори Пол.

Можеше да се закълне, че за част от секундата по лицето ѝ пробяга погнуса, като че ли пред очите ѝ се случваше нещо неприятно, сгърчи устни, измери го с поглед и после избухна в сълзи.

Той направи крачка към нея, но тя вдигна ръка, излезе от стаята и на вратата се сблъска с шерифа.

— Извинете, госпожо — каза шериф Доул. Отново докосна шапката си и влезе в кабинета. Едрият мъж се движеше бавно, но очите му се стрелкаха бързо — обхождаха стаята. — Като че ли в другите стаи нищо не е пипано, само в тази — каза той.

Мина зад бюрото и коленичи, за да огледа прозореца, а Пол се отдръпна, без да откъсва поглед от него. Шерифът разгледа парчетата стъкло на килима, насочи вниманието си към прозореца и се изправи. Разгледа дръжката, пъхна глава през счупеното стъкло и взе фенерчето от колана си. Пол забеляза, че полицаят взе фенерчето си, без дори да поглежда. И без да опипва с пръсти — измъкна го с едно плавно движение. Явно го беше правил безброй пъти.

— Утре сутрин ще огледам отзад, ако не възразявате. Този тип не се е приземил на верандата ви, дошъл е до тук. Може би е оставил следи в пръстта. В тъмното като нищо ще ги пропусна — обясни шерифът и изключи фенерчето.

— Да, разумно е — съгласи се Пол.

Шериф Доул насочи вниманието си към бюрото. На пода имаше безредна купчина документи. Над тях — отвореното чекмедже.

— Нещо липсва ли, господине? — попита той.

Пол поклати глава и отговори:

— Доколкото виждам, не. Изглежда, Марая го е прекъснала, преди да успее да открадне нещо.

Шерифът кимна и погледна към строшената ключалка на чекмеджето. Другите чекмеджета бяха невредими. Застанал със скръстени ръце, Пол наблюдаваше как шерифът отново оглежда стаята.

— Няма ли да търсите пръстови отпечатъци? — попита Пол.

— Крадците действат с ръкавици. За двайсет и пет години нито веднъж не съм намирал отпечатък от крадец.

— Ами ако този не е бил с ръкавици? Не е ли редно поне да опитате? — настоя Пол.

Мустаците на шериф Доул потрепнаха само веднъж, преди да отговори:

— Може би този път ще го направя. Утре ще изпратя някой заместник-шериф. Сигурен ли сте, че нищо не липсва?

— Утре ще проверя отново, но съм почти сигурен.

— Добре тогава. Малко по-късно ще изпратя кола да намине и да се увери, че всичко е наред. Няма да ви притесняваме. Тогава ще запишем и показанията. Е, пожелавам ви приятна вечер.

С тези думи шерифът докосна шапката си за поздрав, а Пол го изпрати до вратата, затвори и заключи. Въздъхна с облекчение, щом чу колата да потегля. Обърна се и видя, че Марая стои в основата на стълбите и го наблюдава.

— Всичко е наред, скъпа. Вече съм у дома. Легни да поспиш, а аз ще остана буден. Онзи нещастник едва ли е толкова глупав, че да се върне, но ако го направи, ще го чакам.

Марая не отговори. Просто стоеше и се взираше в Пол. С отпуснати край тялото ръце и напълно неподвижно тяло. Неспособен да издържи на погледа ѝ, Пол забоде очи в пода, после се обърна и се върна в кабинета си.

Опита се да си спомни какво е оставил в чекмеджето. Затвори очи и се помъчи да се сети дали е носил вкъщи нещо друго освен едно-две банкови извлечения, преди да постави сейф в офиса си край яхтеното пристанище. Дали ги беше занесъл там? Не беше сигурен.

От години внимаваше. Никакво прахосническо харчене. Е, поне да не е разход, който не може да укрие в данъчната си декларация. Взе колата на лизинг и плащаше вноските през фалшивата си служебна сметка, а яхтата купи без документи. И двете бяха скъпи, но не бяха играчки на милионер — някои от собствениците на вили край Порт Лоунли имаха в гаража си или на яхтеното пристанище къде-къде по-скъпи придобивки. Пол не се набиваше на очи. Държеше главата си наведена, а устата си — затворена.

И въпреки това беше разкрит.

Старо познато усещане изпълзя на повърхността. Усети как плъзва по тялото му, как го завладява. Изпоти се, езикът му пресъхна, раменете му се прегърбиха, а пръстите му се свиха в треперещи юмруци.

Страхът се бе върнал.

Пол извади мобилния си, започна да пише имейл, но после спря. Изтри черновата. Още не се налагаше да я замесва. Ами ако точно тя го беше предала? Не. Излишно се паникьосваше. Не разсъждаваше трезво. Тя не би могла да предприеме нищо по това време. Ако ѝ изпратеше имейл, сигурно щеше да му се обади, а Марая беше горе. Можеше да чуе.

Пол поклати глава. Допускаше страхът да го управлява. Единственият му избор беше да чака и да види как ще се развият нещата. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде готов. Извади от лавицата том от събраните съчинения на Дикенс и бръкна в пролуката. Още си беше там. Недокоснат. Подръка в случай на нужда.

„Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър.

Докато излизаше от алеята пред къщата на семейство Купър, шериф Доул посегна към микрофона на радиостанцията си и натисна копчето два пъти.

— Хайде, връщай се, Ейбрахам. Залови ли нарушителите? — попита гласът на диспечерката.

— Когато пристигнах, отдавна вече се бяха омели, Сю — отговори той.

Сю и двамата щатни заместник-шерифи бяха другите служители на управлението в Порт Лоунли. Бяха добре обезпечени финансово за градче без почти никаква престъпност. Богатите, които финансираха града през туристическия сезон, държаха да бъдат защитени. Не искаха местните да им драскат фераритата или да им опикават розите. Затова допълваха бюджета на силите на реда, като организираха мероприятия за набиране на средства, където едно ястие струваше сто долара, разпродажби на печива и барбекюта. И парите се трупаха по-бързо, отколкото шерифът успяваше да ги похарчи.

Сю работеше с Дойл почти двайсет години. Беше умна, не търпеше глупости и макар да не беше ченге, благодарение на нея в Порт Лоунли имаше толкова висок брой разкрити престъпления. Това отчасти се дължеше на острия ѝ ум и на факта че познаваше почти всеки в града и не пропускаше нито една клюка.

— Как е милата женица? — попита Сю. — По телефона звучеше много изплашена.

— Сдобила се е със синина. Сигурно ще се подуе, но ще се оправи — отговори шериф Доул.

— Какво се е случило? — попита Сю.

— Твърди, че чула шум като от счупено стъкло в кабинета. Когато отключила вратата, заварила мъж с маска, клекнал зад бюрото на съпруга ѝ. Погнал я и я ударил веднъж на път към входната врата.

— Как е влязъл в кабинета? — попита Сю.

Мустаците на Доул потрепнаха.

— Нищо не ти убягва, а?

— Винаги усещам, като си потаен. Хайде, по-добре изплюй камъчето.

— Ами нещо определено не е наред в онази къща. Между господин и госпожа Купър. Усетих някакво напрежение.

Радиото замлъкна за кратко, после отново се разнесе гласът на Сю:

— И какво друго? Казвай.

— Трябва да преподаваш стратегии за разпит, да знаеш. Сигурно е просто дреболия.

— Не е дреболия. И повече не крий нищо от мен, шерифе.

— Добре. Просто никак не ми се връзват нещата. Госпожа Купър твърди, че отключила вратата на кабинета, спипала крадец и го стреснала. Тъкмо бил влязъл през голям отворен прозорец. Защо ще хуква към госпожа Купър, ще я удря и ще бяга през входната врата, като е можел просто да се обърне и да се измъкне светкавично, откъдето е влязъл?

— Крадците са големи глупаци. Може би тя казва истината.

— Може би. Което не обяснява защо дори глупав крадец ще отвори едно от чекмеджетата на старо бюро, когато под носа му има лаптоп за два бона. Може да го пласира на черно в Плейнсфийлд. Като нищо.

— Като нищо — съгласи се Сю. — Утре ще отидеш ли пак?

— Сигурно. Ще взема Блох да запише показанията и да огледа. Не ѝ предавай какво съм ти казал, нека сама се ориентира. Умна е и искам да се уверя, че не действам необмислено. Между другото, да не си се раздрънкала!

— Как пък не! Възмутена съм! — отговори Сю.

— Способна си и си го правила. Онзи път, когато спипахме на паркинга стария Питърсън в колата му чисто гол с надуваема кукла на предната седалка, целият град знаеше още преди да се върна тук.

Тя не оспори обвинението. Беше твърде заета да се киска на спомена.

— Ще пообиколя града да видим дали няма да забележа нещо. До после — каза шерифът.

Сю прекъсна връзката и в полицейската кола настана тишина.

Доул понечи да включи радиото, но се поколеба, когато видя водопада отляво.

Преди десет години беше извадил тяло от вира под водопада. На млада жена. Към трийсетте. Намери я в края на дълго и горещо лято. Гола, с подуто от водата тяло. Ако се съдеше по нараняванията ѝ, беше паднала отгоре. Възможно бе обаче да се дължат и на насилствена смърт. Никой не я потърси. Не намериха ДНК съответствие, не ѝ бяха останали достатъчно зъби, за да я идентифицират по тях, и доколкото Доул можеше да прецени, не беше на снимките на безследно изчезналите, с които разполагаха.

Погребаха я в общинското гробище. Присъстваха само той и Сю.

Винаги когато минеше оттам, Доул се умълчаваше за минута и си спомняше момичето. Повечето полицаи биха определили тази смърт като нещастен случай. Нямаше неоспорими доказателства за убийство. И щяха просто да продължат нататък.

Досието на безименната жертва стоеше най-отдолу в чекмеджето на Доул. От време на време той го изваждаше и проверяваше в актуализираната база данни на безследно изчезналите. Случаят беше отворен и щеше да си остане такъв, докато Доул не откриеше какво се е случило с момичето.

Марая стана в пет сутринта, взе душ, облече се и прекоси на пръсти дневната покрай спящия си съпруг. Излезе навън, качи се в колата си и потегли. Изгряващото слънце освети предното ѝ стъкло, докато колата минаваше през Порт Лоунли. Следващият крайбрежен град беше чак на осемдесет километра, но не се налагаше да ходи до там. На половината път между Порт Лоунли и Порт Хоуп Марая спря в денонощно заведение. Беше съвсем малко, с двайсетина места. Там поднасяха кафето толкова горещо, че да ти олющи зъбния емайл, и сервитьорката не се сърдеше, ако пропуснеш да ѝ дадеш бакшиш.

Тя отвори входната врата и вдъхна мириса на бекон и загорели яйца.

На бара седяха двама мъже. Работници на траулерите от Порт Хоуп. Заведението печелеше от прекалено голямата надценка на лошата храна, която предлагаше по всяко време на денонощието. Ако слезеш на сушата в три през нощта и имаш нужда от сандвич и бира, идваш в „Лоунли Хоуп Дайнър“.

Сервитьорката, руса жена на четиресет и няколко с усмивка на шейсетгодишна, излезе иззад бара, предложи на Марая да се настани в ъгъла и ѝ подаде ламинирано меню, което залепна за масата като намазано с лепило.

— Само кафе — поръча Марая.

В отговор получи единствено кимване. На табелката с името на жената пишеше „Санди“. Отлепването на менюто от масата я позатрудни, но накрая успя и то се отпори звучно като велкро. На масата се появи чаша, която беше напълнена бързо от кана с димящо черно кафе. Марая помоли за захар и сметана, които получи много по-късно, отколкото трябваше. Санди може да се сбогува с бакшиша, помисли си Марая.

Малко след шест Дарил влезе в заведението и се настани срещу нея. Поръча си лате и Марая едва сдържа усмивката си, като видя каква физиономия направи Санди. Осведоми го, че имат черно кафе, кафе със сметана и безалкохолни. Друго не. Дарил си поръча кафе със сметана.

— Не съм мигнала цяла нощ — призна Марая.

— И аз. Много ми беше гадно. За пръв път удрям жена. Как ти е…

Той дори не можеше да го произнесе. Не довърши изречението и просто плъзна пръст по бузата си. Не успя да прикрие потреса си. Предишната вечер беше направил нещо немислимо — беше ударил Марая и се чувстваше отвратително.

Тя се пресегна, стисна ръката му и се усмихна насила.

— Всичко е наред. Аз го поисках, нали така? Наложи се да те умолявам, за да се съгласиш. Извинявай, че те принудих, но нямаше друг начин той да повярва на историята ни. Всичко е наред, просто си го избий от главата.

— Не мога. За пръв път удрям жена. Цяла нощ сновах из стаята, много се притесних за теб — каза Дарил.

— Трогателно е, че се чувстваш толкова зле. Съжалявам. Повече няма да те карам да ме удряш. Ще ти се отплатя, обещавам — увери го Марая.

— Попита ли го за чекмеджето?

— Той не каза нищо, но си личеше, че не е на себе си. Знае, че е оставил в него нещо тайно. Важното е, че не подозира мен. Дойде шерифът. Разглеждат случая като обир.

— Значи напразно се подложи на това?

Марая неволно поглади лицето си отстрани. Отокът беше спаднал, но бузата ѝ още беше зачервена. Дарил сведе глава, за да избегне погледа ѝ, отпи от кафето си и се вторачи в масата. Марая се почувства виновна, че го е принудила да я нарани. Въпреки ръста и физическата си сила той беше кротка душа. Тя потисна чувството си на вина и се вгледа в нежните кафяви очи на Дарил. Радваше се, че го има.

— Не беше напразно — каза Марая. — Така той не ме подозира. Мисли, че някой е нахлул с взлом и е разбил чекмеджето. Заради това си струваше, но… — Замълча и поклати глава. Устните ѝ потръпнаха и тя зарея поглед към шосето през мръсния прозорец. Накрая пое голяма глътка въздух, колкото да се овладее и да продължи: — Попитах го защо някой ще разбива точно това чекмедже. Нищо не ми отговори. Намекнах достатъчно, но той дума не обели. По дяволите, това беше идеалната възможност всичко да излезе на бял свят. Но ударих на камък.

Марая обгърна с длани чашата си и се вторачи в нея. Мазната повърхност на кафето не криеше отговори. Някога бе обичала Пол. В началото на връзката им. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече се променяше той. Сякаш на плещите му тежеше бреме и всеки ден, прекаран с нея, му помагаше да смъкне част от него, да се усмихва по-широко, да се отпусне повече, да бъде себе си. Ала бремето така и не изчезна напълно. Тя очакваше да се получи с времето и любовта да надмогне всичко. Пол най-сетне да я допусне до сърцевината на живота си, на миналото си, на мечтите си. И когато това не се случи, Марая престана да се старае да го освободи от бремето му. Пол постоянно отсъстваше — пътуваше на конференции по маркетинг, на срещи с клиенти или плаваше с проклетата си яхта. Дарил не мъкнеше никакво бреме, нямаше несподелени тайни. Беше открит, прям и… свободен.

Докато пътуваше с колата тази сутрин, установи, че вече не изпитва и капка вина заради връзката си с Дарил. Съпругът ѝ беше някакъв различен човек, който я заблуждаваше, че са семейство. Това беше бракът им — пълна измама. Вече нищо не я задължаваше да се преструва, че е с него. Беше решила да сложи край на жалката пиеса, в която имаше роля. Изпълваше я погнуса дори само при мисълта как я бе лъгал в очите. Желанието ѝ да участва в този театър се бе изпарило.

Трябваше да сложи точка.

Дарил се размърда неловко и попита:

— Какво ще правиш?

Марая се усмихна.

— Искам да разбере, че е разкрит. Ще го изправя на нокти. Да видим какво ще направи. Ще се шокира, когато се събуди и излезе навън. Кара италиански спортен автомобил, а на мен е отпуснал стар нисан и триста долара седмично за домакинството и за личните ми нужди. Преди не роптаех — парите са си негови все пак. Но това не е брак. Пази единствено за себе си не само проклетото мазерати за деветдесет хиляди. Е, това трябва да се промени, Дарил. Оставих му нещо върху колата и се надявам то да го изплаши до смърт.

Болка във врата прониза Пол и той се събуди на канапето. Слънцето беше огряло дневната и го заслепи, щом отвори очи. Той се надигна, примигна и разтри тила си. Няколко възглавници бяха паднали на пода. Сигурно ги беше съборил през нощта. Това обясняваше схванатия му врат.

Беше останал на долния етаж, в случай че нападателят се върне, но няколко часа по-късно прибра револвера и легна на канапето, защото беше твърде изморен да се качва по стълбите.

Още беше с джинсите и тениската си от предишната вечер. Бяха измачкани и миришеха на пот. Усещаше неприятен вкус в устата си. Снощи не си беше измил зъбите. Наложително беше да вземе душ и да се преоблече. Но не и преди кафето с цигара. Нуждаеше се и от двете.

В джобчето на чантата с лаптопа му имаше пакет „Кемъл“ и запалка. Направи си еспресо и излезе с чашата на верандата. Беше много рано. Жена му обикновено ставаше към десет. Имаше време тайно да изпуши цигара отвън. Пол допускаше, че Марая вече знае за навика му да пали от време на време. Той винаги отричаше, но тя не приемаше възраженията му. Така му харесваше. Ако Марая си въобразяваше, че надушва всяко нещо, едва ли някога щеше да ѝ хрумне, че той има друг живот. Искаше тя да живее с илюзията, че знае всичко за него.

Докато пушеше, се замисли за събитията от предишната вечер. Може би беше прибързал със заключението. На дневна светлина нещата не изглеждаха толкова зловещи. Сигурно беше най-обикновен крадец, който, дори да беше докопал банковото извлечение, не можеше да му навреди много. Още не. Невъзможно бе да изтегли парите, нито да направи каквото и да било с банковите данни. Сметката беше на Каймановите острови, защитена с парола. От сигурна по-сигурна.

Пол допи кафето си, качи се горе да нагледа как е Марая и завари леглото им празно. Надникна в банята, повика я и обиколи цялата къща. Нямаше я. Хрумна му, че може да е отишла на брега да поплува рано сутринта. Правеше го много рядко и само когато се беше наспала хубаво. Обичаше да е сама на брега. По това време нямаше никого и плажът щеше да бъде само неин. От задната веранда Пол огледа брега поне на триста метра. Нямаше хавлии на пясъка. Никой не се печеше и доколкото виждаше, във водата също нямаше никого. Пол заобиколи къщата и излезе отпред, където установи, че колата ѝ я няма. Точно преди да се завърти и да влезе вътре за душ, нещо го спря. Нещо подсъзнателно. Нещо странно в сцената пред очите му, което съзнанието му регистрира, но още не беше асимилирало напълно.

Отново огледа алеята пред къщата и видя онова, което смътно беше мернал.

Под чистачката на предното му стъкло имаше бял плик. Пол не помръдна. Само се озърна и огледа храстите и високата трева покрай алеята. Някой му беше оставил бележка. Не беше Марая. Тя не му оставяше бележки. Дори да беше отпрашила нанякъде вбесена, никога не би му написала бележка. Ако искаше да му предаде нещо, щеше да му изпрати есемес или да му звънне, за да даде воля на гнева си. На странно място беше този плик. Който му го изпращаше, можеше преспокойно да се прокрадне до къщата и да го пъхне под вратата или в пощенската кутия в началото на алеята. А вместо това го беше оставил на предното стъкло на колата му. Пол прецени набързо различни предположения въз основа на вероятностите и опита си и отхвърли повечето за броени секунди. Имаше само две причини бележката да е под чистачката му. Първата беше, че е предназначена само за неговите очи. Може би авторът ѝ беше изчакал Марая да излезе и после беше пъхнал плика. Втората причина пликът да е върху колата му беше, че някой иска да види реакцията му, когато той прочете бележката.

Парализира се при тази мисъл. Само очите му се движеха. Бавно огледа всяка педя от високата трева. Всяка могилка. Всеки голям объл камък. Нищо. После се загледа в далечината и остави на периферното си зрение да долови евентуално раздвижване. Не се получи. Вятърът откъм океана поклащаше леко всяка тревичка.

Пол разтърси глава и тръгна към мазератито. Стори му се, че подметките му хрущят по облия чакъл много по-силно, отколкото би трябвало. Като аларма. Тревата се люшна на вятъра, но никой не се изправи, никой не се показа. Глупаво беше да се чувства така. Страхът и тревогата смущаваха мислите му — изпращаха паника и адреналин към всеки активен неврон в мозъка му.

Стигна до колата, впери поглед в предното стъкло, грабна плика и в същия момент чу силен тътен и скърцане. Тялото му реагира инстинктивно — Пол светкавично се приведе към земята. Закри главата си с ръце и избъбра нещо още преди да е формулирал мисъл. Беше машинална реакция.

— Какво беше това, мамка му? — възкликна, преди изобщо да усети, че изговаря нещо. Думите го изненадаха не по-малко от звука, който го стресна.

Изправи се, подпрял длан на мазератито. Предните врати на полицейската кола се отвориха една след друга — първо шофьорската, после другата.

Шериф Доул затръшна вратата и погледна над капака към жената, която го придружаваше. И тя беше с полицейска униформа. Имаше остра черна коса, подстригана късо в леко небрежна, но стилна прическа. Беше по-висока от него, но това не бе трудно. Пол, който беше малко над един и осемдесет, се извисяваше над шерифа предишната вечер. И шерифът, и жената носеха авиаторски тъмни очила. Откъснаха очи един от друг и се заеха да оглеждат околността.

— Уплашихме ли ви? — попита Доул.

Пол промърмори едно „не“ и пъхна плика в задния джоб на джинсите си.

— Реших, че се уплашихте, след като се снижихте така — отбеляза шериф Доул.

Пол се овладя достатъчно, за да отговори сносно, и си помисли, че е най-добре да изясни нещата.

— Не, не, просто се стреснах. Приклекнах още преди да видя колата ви. Заради шума. Нервите ми още са разклатени след снощи.

— Аха — промърмори Доул.

Жената мина покрай него, зави и влезе в къщата през отворената входна врата, без да отрони нито дума.

— Всичко наред ли е? — попита Пол.

— Разбира се — увери го Доул и застана до мазератито. — Това е заместник-шериф Блох. Ще огледа онзи прозорец. Съпругата ви вкъщи ли е?

— Не, излезе.

— Така си и помислих, като не видях колата ѝ. На пазар ли?

— Сигурно. Ами да влезем вътре…

— Не, Блох ще се оправи за няколко минути. Просто формалност. Нали нямате нищо против да уточним някои подробности?

Той извади бележник и химикалка от калъфа на колана си. Отвори бележника на празна страница и се приготви да пише.

Пол му продиктува пълното си име и датата на раждане. Доул си записа всеки отговор бавно и внимателно с плавен и четлив почерк.

— Къде бяхте снощи, когато ви се обади съпругата ви?

— Тъкмо бях прибрал яхтата на пристанището — отговори Пол.

Не искаше никой да разбира за апартамента, защото информацията можеше да стигне до Марая.

Доул вдигна очи от бележките си, устните му се раздалечиха в левия ъгъл на устата и отдолу се показаха лъскави протези. Дори през авиаторските очила си личеше, че Доул трудно успява да го гледа в очите. Слънцето светеше над лявото рамо на Пол, право в лицето на шерифа. Виждаше се отражението му в тъмните стъкла.

— Как казахте, че е името на яхтата ви? — попита Доул.

— Не съм сигурен, че съм го споменавал, но няма значение. Казва се… „Кларънс“ — отговори Пол със запъване.

— По кое време?

Пол направи крачка назад, за да засенчи лицето на шерифа.

— Какво точно питате? По кое време се върнах или по кое време ми се обади Марая?

Може и да се дължеше на светлината, но на Пол му се стори, че единият мустак на Доул потрепна. И макар че Пол зададе въпрос, вместо да даде отговор, Доул си записа всяка негова дума.

— И двете — уточни Доул.

Изтри уста с опакото на дланта си и отново опря химикалката в листа, готов да запише отговора му.

— Не знам точно. Може би около минута преди да ми звънне Марая.

— У вас ли е телефонът ви?

— Да — отговори Пол, преди да му хрумне по-подходящ отговор.

Бръкна в предния си джоб за телефона, поколеба се дали е умен ход, после прецени, че няма избор, извади го и го размаха пред Доул.

— Дайте да си отбележа обаждането и да си запиша номера ви — каза Доул.

Пол намери обаждането в списъка и го показа на Доул, който си записа.

— А кой е номерът ви? — попита той.

Пол му го каза.

— Огледахте ли добре къщата? Липсва ли нещо? — попита Доул.

— Огледах, разбира се. Доколкото мога да преценя, нищо не е откраднато.

Шерифът записа отговора му, прибра бележника и попита:

— Господин Купър, сещате ли за някой, който би искал да навреди на вас или на съпругата ви?

— Не. Струва ми се, че и снощи ме попитахте.

— Така е, но може би тогава не сте разсъждавали трезво.

— Отговорът ми все още е „не“ — каза Пол и скръсти ръце.

— Аха. А да сте забелязали нещо необичайно напоследък? Коли, паркирани на улицата? Нов редовен посетител на плажа?

Пол имаше чувството, че пликът ще прогори дупка в задния джоб на джинсите му. Позамисли се, преди да отговори:

— Не бих казал.

Чуха се твърди подметки, които приближаваха по чакъла зад гърба на Пол, и той се обърна. Заместник- шериф Блох бе излязла от къщата. Подмина мълчаливо Пол и седна в полицейската кола.

— Е, изглежда, засега приключихме — отбеляза шерифът и наклони химикалката си към Пол.

Обикновено хората в Порт Лоунли не бяха разговорливи. Казваха каквото имаха да казват и млъкваха. Затова не беше никак чудно, че шериф Доул се качи в колата си, излезе на заден от алеята и се отправи на изток, обратно към града.

Осемцилиндровият двигател заглъхна в далечината като гръмотевица. Пол извади плика от задния си джоб и го отвори. Вътре имаше само един лист. Сгънат на две. С печатни букви пишеше:

Пол сгъна листа и го пъхна в плика, докато се връщаше на верандата. Беше оставил цигарите си върху масичката до люлеещите столове. Запали си нова с треперещи пръсти, после поднесе пламъка на запалката към плика, докато не пламна. Пусна го в кофата с пясък. Изчака го да се превърне в черна пепел и вятърът да я разнесе.

Знаеше, че съвпадения няма. Нито безпричинно проникване с взлом. Беше разкрит. И в отговор му оставаше да направи само едно. Да потърси помощ. Още един човек знаеше тайната му. Тя можеше да му помогне.

Пол ѝ написа имейл на телефона си и го изпрати.

Перце от пепел прелетя покрай лицето му, понесено от морския бриз. Замисли се за една синя тойота камри, обгърната в пламъци на фона на нощното небе. Беше гледал как резервоарът избухва и как пожарът гасне на зазоряване. По това време очите му вече горяха и усещаше кожата на лицето си зачервена и изопната от топлината. Помнеше как мирисът на пушек остана за дълго в косата и по ръцете му. Но най-ясно помнеше шума от багажника.

Дум, дум, дум.

В онази нощ си повтаряше, че шумът се дължи на пукането на стъкло и пластмаса в пламтящото купе. Да, сигурен беше, че е така. Или поне се убеди в това обяснение. Не бе възможно в багажника да има жив човек. Вече беше мъртъв. Би трябвало да е.

Страхът му умря поради онова, което се случи след онзи пожар.

А сега възкръсна като феникс.

Предстоеше му борба на живот и смърт. Нямаше друг начин да оцелее.

Анонимността изискваше висока цена.

Телефонът избръмча в джоба му. Погледна го. Беше запаметил номера под името „Водопроводчик“. В случай че у Марая се зароди подозрение и реши да прегледа списъка с номерата му. Пол плъзна пръст по дисплея, за да приеме обаждането.

— Добре ли си?

Говореше жена, но гласът ѝ беше плътен и всяка дума звучеше дрезгаво. Като че ли в гърлото ѝ имаше дим. Но въпреки това този глас винаги му действаше успокояващо.

— Не, не съм добре, Джоузефин, разкрит съм.

— Госпожа Купър ни пробутва измишльотини — заяви заместник-шериф Блох.

Докато шериф Доул шофираше от къщата на семейство Купър обратно към града, Блох не гъкна. Завиха по Мейпъл Авеню и вече наближаваха шерифството на ъгъла, когато тя най-накрая реши да проговори. Доул поклати глава, паркира и пъхна език между зъбите си. Блох не говореше много. Обмисляше всичко, не дрънкаше глупости, никога не поздравяваше и не благодареше, но отвореше ли си устата, със сигурност беше за нещо важно. И хората слушаха.

Доул се обърна с лице към нея.

— Разбрала си го още през първите трийсет секунди в къщата. Хайде де, карах чак до там, за да ми дадеш нещо. Изплюй камъчето.

Блох гледаше през предното стъкло, за да избегне погледа на Доул. Усещаше, че той се е вторачил в нея. Нарочно го правеше, опитваше се да развърже езика ѝ, като я кара да се почувства неловко. Блох не възразяваше срещу неловкото мълчание. Тя самата беше едно ходещо неловко мълчание.

— Огледах високата трева от верандата и после отново от прозореца на спалнята горе. Ако някой е лежал в тревата и е наблюдавал къщата на Купър, щеше да има вдлъбнатини в пясъка и смачкана трева. А няма нищо такова. Ако някой е бил там, щях да видя следи. Но нямаше. Никой не се е доближавал до къщата снощи откъм брега.

— Аха, ами останалото? — попита Доул.

— Знаеш за счупения прозорец в кабинета. Ударен е от външната страна. Имаше стъкла по килима. Прозорецът към верандата има дванайсет стъкла. Нарушителят е счупил стъклото най-близо до резето, а то е съвсем малко. Вижда се само отвътре — каза Блох.

Доул не беше забелязал тази подробност. Поредното доказателство, че е постъпил правилно, като я нае миналата година. Интервюира петима кандидати от пет окръга за мястото. Мелиса Блох беше най-неопитна, най-неквалифицирана и с най-лоши препоръки от предишните си шефове, ако не се броеше една блестяща препоръка от Ню Йорк. И не се погаждаше с никого. Най-малко с шериф Доул. По време на интервюто отговаряше кратко и монотонно и не се усмихна нито веднъж — с една дума, беше очарователна, колкото мъртва миеща мечка. По едно време Доул разлисти документите, които беше изпратила, и попадна на препоръката от лейтенанта в тогавашната ѝ служба. Блох работеше в Ню Йорк, в Четиринайсети участък, и искаше да се махне от там. Последният ред от препоръката привлече вниманието на Доул:

… Блох е прекрасен полицай. Умна, трудолюбива и всеотдайна, макар и доста мълчалива.

Доул се съгласи мислено. Беше водил по-приятни разговори с двудневни трупове. Приключи интервюто десет минути по-рано. Тази жена го караше да се чувства неловко. Сигурно въздействаше така и на всички останали.

— Е, ще ви се обадим — каза Доул, изправи се и протегна ръка.

Помнеше, че няколко секунди Блох просто седеше на стола си. После стана, стисна ръката на Доул и го придърпа към себе си. Наведе глава и прошепна:

— Картината зад бюрото ви е наобратно.

Пусна ръката му, кимна и излезе. Доул се обърна и впери поглед в рамкираната репродукция на Дали на стената зад себе си. Часовник с римски цифри на циферблата, който се топеше върху невидима маса насред пустинята, заобиколен от странни форми. Картината висеше на стената през последните пет години. Беше му подарък за рождения ден от сестра му в Албъкърки. Един бог знае колко хора се бяха извървели през кабинета му. Някои дори бяха коментирали картината. Само тя обаче беше забелязала. Сега и Доул забеляза, че часовникът е наопаки. Странните и разкривени форми край него до такава степен бяха ангажирали вниманието му, че не беше догледал римските цифри. Постави стол под картината, качи се на него, свали онази чудесия от стената, обърна я и отново я закачи. Отстъпи малко назад и отново я огледа. Мустаците му потрепнаха — проклетото нещо изглеждаше още по-чудато. Само че не картината имаше значение, а Блох. Доул винаги се доверяваше на инстинкта си, затова я нае. От деня, когато започна работа, тя му беше казала не повече от петстотин думи.

И всяка една беше важна.

По дяволите, трябваше да забележа резето, помисли си той. Който е проникнал в къщата, е влизал в кабинета и преди.

— Какво мислиш за разказа на Марая Купър? Лъжа ли е? Че е спипала човек, нахлул с взлом, той я е нападнал, а после се е втурнал към вратата — попита Доул.

Излишно беше да чува отговора ѝ. Тя само го погледна и поклати глава. Нито една дума не беше вярна.

— Ясно — каза Доул.

Слязоха от колата и минаха през задната блиндирана врата, която водеше направо към килиите. Днес нямаха гости зад решетките. След килиите минаха през друга блиндирана врата и влязоха в главното помещение на шерифството. Сю беше до кафе машината и си наливаше чаша от каничката. Беше ниска и набита, с едра талия и много къдрава коса. Съумяваше да бъде едновременно сърдечна и страховита и така обезоръжаваше повечето хора. Розовата ѝ блуза висеше почти до коленете. Разбира се, Доул ѝ беше поръчал униформа, но тя си остана в найлоновия плик в шкафчето ѝ. Заяви му, че не възнамерява да я носи.

— Заловихте ли вече този фантом? — попита Сю.

— Скоро ще го пипнем — отговори Доул.

Той плъзна очи по редицата бюра и се загледа в бюрото на Блох. Освен папките и панерчетата за пощата забеляза и роман от Джей О. Льобо. В местната книжарница продаваха десетки бройки на ден. Където и да отидеше, някой беше забол нос в книга на Льобо. Доул не обичаше кримките. Винаги отгатваше как ще се обърнат нещата.

Кабинетът на шерифа беше просто стъклена кабинка. Освен снимките на Маккейн и Обама върху бюрото му нямаше почти нищо — един отворен лаптоп и празни панерчета. А картината на Дали властваше над всичко от стената отзад.

Ортопедичен стол за петстотин долара пое тежестта на Доул, който натисна копче на подлакътника на стола, за да активира вибромасажа на кръста си. Винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, освен ако имаше посетител. Доул обичаше да говори с хората си и се стараеше те също да говорят с него без смущение. Стъпалото му се докосна до тънка и оръфана папка.

Досието на анонимната жертва.

Преди десет години я бяха намерили туристи, които забелязали тялото във вира под водопада. Заобиколили хребета, за да намерят телефонен сигнал. Бяха се обадили на Доул. Той си спомняше идеално пътуването си до мястото. В онази сутрин небето беше облачно, през час се изсипваше краткотраен дъжд. Помнеше как чистачките на стария му шерифски пикап скърцаха по стъклото през цялото време. По местното радио звучеше „Къщата на изгряващото слънце“ на „Енимълс“, когато той пое по крайбрежното шосе. Докато караше, си мислеше за всички неща, които би могъл да открие на местопроизшествието. Списъкът му не включваше труп. Мислеше за нещата, които можеха да се окажат там и просто да приличат на труп. Торби за смет. Пънове. Стари дрехи. Тръби. В Порт Лоунли от трийсет години не беше имало убийство. Нито самоубийство.

Когато пристигна, туристите го заведоха на мястото, откъдето той погледна надолу.

Отново заваля и по повърхността на вира затанцуваха тежки дъждовни капки. Намокриха очите и очилата на Доул и барабаняха по тила му, докато той установяваше, че туристите не са сбъркали.

Във водата леко се въртеше голото тяло на мъртва жена.

Доул прогони спомена. Шерифството беше толкова притихнало, че не беше никак трудно човек да се отдаде на мрачни спомени.

Телефонът не звънеше. Никой не говореше. Чуваха се само подрънкването на лъжичката в ръба на чашата с кафе на Сю и тихото бръмчене на климатиците. Доул вдигна ръце зад тила си, облегна се назад и извика Сю в кабинета си.

Тя влезе, затвори вратата от матово стъкло и се настани срещу шерифа.

— За мен кафе няма ли? — попита Доул.

— Сам си сипи, да му се не види — отговори Сю със сияйна усмивка.

— Искам да поразпиташ и да научиш каквото успееш за семейство Купър. Познаваш всички в града. Все някой ще е достатъчно близък с тези хора, за да ни даде повече сведения. И не споменавай за взлома. Господин Купър твърди, че нищо не липсва, това ще кажеш и ако се обадят от някой вестник. Няма нужда пресата да разтръбява случая, че поне петстотин души да започнат да спят със заредени пушки на нощното шкафче.

— Сне ли отпечатъци? — попита Сю.

— Няма смисъл. Ще бъдат само на обитателите. Никой крадец няма да си остави отпечатъците. Чиста загуба на време и ресурс е, ще се озовем отново в изходна позиция.

Сю забоде очи в пода и отново отпи от кафето си. Жестът ѝ подсказа на Доул, че тя премълчава нещо и излива кафе в гърлото си, за да не се изтърве.

— Казвай — подкани я той.

Все едно ѝ даде старт. Сю заговори като картечница. С идеална дикция. Автоматичен обстрел от твърдения и въпроси, поднесени с пронизителен и протяжен южняшки изговор.

— Е, има само счупен прозорец, нали? Нищо не е взето, затова може пък госпожа Купър да си измисля, че е имало нападател. И какво? Не е съвсем престъпление. Може и да е прахосала малко полицейско време, ама, мамка му, Ейбрахам, време за губене имаме колкото щеш. Според мен точно това е случаят. Минаха почти десет години, откакто намери онова момиче в реката. Да не мислиш, че не съм забелязала. Притеснявам се, че придаваш по-голямо значение на този случай със строшеното стъкло, само и само да не мислиш за горката удавница. Предлагам да отидем при пастор…

— Не, не. Не става дума за нищо такова — прекъсна я Доул. — Някои неща просто не се връзват. Не знам какво е станало в онази къща. Не съм сигурен дали изобщо е имало нападател и истински взлом. Но знам какво видях. Видях жена, ударена по лицето. И това ми стига, Сю. Няма да се откажа, докато не разбера какво е станало.

Сателитната навигационна система я осведоми, че пътуването ще отнеме седемдесет и една минути. Всъщност Марая пристигна след почти два часа. Ломакс Сити не приличаше на никой град, в който бе ходила. Беше си едно голямо село. Казиното, металообработващият завод и двете баптистки църкви се бореха за градски статут през седемдесетте. Накрая парите от казиното, които се ръсеха от джобовете на законодателите на щата, обърнаха нещата. Вече нямаше значение. Металообработващият завод не работеше. Поради липсата на свободни пари казиното скоро го последва. И двете църкви обаче се пълнеха в неделя, нищо че паничките им за дарения сега бяха по-празни.

Марая спря колата на едно кръстовище и изруга навигацията, която я уверяваше, че е пристигнала. Озърна се, но видя само бензиностанция, която май беше затворена, и срещу нея търговски център, който също би трябвало да е затворен. Имаше химическо чистене, чиито витрини бяха напръскани с бял спрей, малка банка със знак „Стоп“, щръкнал от счупения ѝ прозорец, и до нея табела с изсветлели букви, която сигурно обозначаваше мястото, което търсеше.

По обед нямаше движение, Марая прекоси кръстовището и паркира, излезе от колата и се приближи към последните помещения в редицата на търговския център. И наистина, намери го.

Изикиъл Дейвид, адвокат.

Табелата сигурно беше струвала доста пари преди десетина години. От известно време не беше почиствана. Слънцето и мъхът бяха повредили сериозно буквите. Щорите на прозорците под табелата бяха спуснати. Не се виждаше дали вътре има някой. Марая отвори вратата и над главата ѝ дрънна звънче. Озова се в чакалня. С кафяв мокет и сгъваеми пластмасови столове. В средата имаше масичка, отрупана с купчини пожълтели вестници и оръфани списания.

В отсрещния край на чакалнята се отвори врата и един пълен висок мъж излезе да я посрещне.

— Госпожа Ърскин? — попита мъжът с глас, който сякаш се разнасяше от тунел.

— Да, Джанет Ърскин — потвърди Марая. — Вие сигурно сте господин Дейвид.

Изикиъл Дейвид имаше библейско тяло в комплект с библейското си име. Главата му приличаше на каменен скрижал. Беше едра, с бръчки на челото, които сякаш онагледяваха различните пластове на вулканичните скали в Гранд Каньон. Темето му беше голо, гладко и съвършено обло, поради което браздите над рунтавите му вежди се очертаваха още по-отчетливо. Нямаше шия, само тяло. И то какво тяло. Все едно си изправил билярдна маса на тясната ѝ страна, напъхал си я в евтин костюм и си мушнал под сакото надуваема топка.

Изпод крачолите на сивия панталон се подаваха малки стъпала в лъскави черни обувки. Марая не успя да прикрие учудването си как е възможно такива стъпала да крепят толкова масивно тяло.

— Заповядайте — покани я Изикиъл.

Той наистина беше едър, но големината на стола зад разхвърляното му бюро я изуми. Приличаше на царски трон. И въпреки това простена и изскърца, щом адвокатът стовари отгоре му внушителния си задник. Марая седна срещу него и го погледна между двете кули от кафеникави папки.

— Вероятно обмисляте развод — отбеляза Изикиъл делово.

Без капка съчувствие. Сигурно препоръчваше развода като положително начинание — като нещо желано, за което плащаш.

— Засега искам само да се ориентирам какви са вариантите. И как ще бъде поделено имуществото — отговори тя.

— Няма проблем. Мога да ви запозная най-общо, но само толкова. Всеки случай е различен, но винаги могат да се излагат доводи и да се договарят споразумения. Затова най-напред имам нужда от някои лични сведения… — каза адвокатът и си записа името, с което му се беше представила Марая. — Адрес? — попита той.

— Предпочитам да не ви го казвам. Поне засега. Търся само съвет и много държа на личното си пространство. Мога да ви платя предварително за едночасова консултация.

Марая извади от чантата си две стодоларови банкноти и ги сложи върху бюрото. Изикиъл остави химикалката, сплете пръсти и погледна към парите.

— Всичко, което ми кажете, е поверително. Защитено е от адвокатската тайна — увери я Изикиъл.

— Нуждая се от най-общ съвет, господин Дейвид, но ако не сте склонен…

Тя остави въпроса да увисне във въздуха и протегна пръсти към парите.

Дебела буца с пет дебели израстъка тупна върху банкнотите. Марая се усмихна и се облегна назад.

— Винаги бих могъл да дам най-общ съвет. Плащате предварително, така че ще ми простите, ако срещата ни не продължи цял час — каза адвокатът.

— Съгласна съм, стига да получа отговори.

— Какво ви интересува? — попита Изикиъл, прибра банкнотите и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Съпругът ми има тайна банкова сметка. Вече не мога да му имам доверие. Ако крие пари… какво ли още пази в тайна? Мисля, че искам да прекратя брака ни. Какви са възможностите в такава ситуация?

Тих съчувствен стон се отрони от гърлото на Изикиъл. Той поклати глава и цъкна с език. Не можеше да предложи на клиентката си по-голяма загриженост.

— Има ли предбрачен договор?

Първият въпрос на адвоката слиса Марая. Устата ѝ се размърда, но не излязоха думи. Преди да се оженят, Пол настояваше да сключат предбрачен договор, за да бъде тя защитена. Така щяла да бъде осигурена, ако се случи нещо, а той нямало да има право на нищо от нейните доходи. Отначало Марая подмина предложението, после възрази срещу него и накрая подписа договора и му го върна, без да задържи екземпляр за себе си. След това съвсем забрави за проклетата хартийка. В дните преди сватбата разводът беше последната ѝ мисъл. Беше намерила мъжа на живота си. Договорът я предпазваше, но изобщо не ѝ хрумна, че ще предпазва и него. Като се замисли сега, предбрачният договор сякаш ѝ нанесе нова рана. Незначителна драскотина, на която не беше обърнала внимание, преди да загнои.

— Да, има предбрачен договор — прошепна тя.

— Разполагате ли с копие от него?

— Не. Прочетох го, преди да подпиша. Беше много отдавна, не съм сигурна за подробностите. Съвсем бях забравила за този договор, докато не го споменахте.

— Кой го състави — вашият адвокат или неговият?

— Неговият.

Едрият мъж избърса носа си с носна кърпа колкото калъфка за възглавница и каза:

— Съжалявам, че го казвам, но договорът най-вероятно облагодетелства съпруга ви. Ще се учудя, ако не е формулиран специално за да пази парите, които държи в тайната си сметка. Положението не изглежда розово, госпожо Ърскин.

Марая нямаше да се предаде толкова лесно. Беше му дала последните си двеста долара и искаше той да си оправдае хонорара.

— Чувала съм, че съдът понякога отхвърля предбрачните договори. Не бих подписала, ако знаех истината. Той ме излъга.

— Това е аргумент. Надали ще постигнем много с него, но със сигурност мога да го използвам. Проблемът са последиците от обявяване на предбрачния договор за нищожен. Не съм сигурен, че ще се окажете в много по-изгодно положение.

— Моля? Защо?

— Допускам, че и двамата сте жители на този щат.

— Да.

— Имате ли деца?

— Не.

— Съпругът ви знае ли, че сте го разкрили?

— Не.

— Сметката, в която са парите, само на негово име ли е?

— Да.

— Ясно. В този щат има закони за разпределение на имуществото. Какво друго притежавате освен парите в тайната сметка?

— Къщата е на негово име. Има и яхта. Имаме и обща банкова сметка, разбира се. И колите ни, но парите, които пази в тайна от мен, са много повече от всичко останало.

Коженият стол проскърца и Марая се стресна. Изикиъл се облегна назад, загледа се към тавана и изду бузи.

— Къщата и яхтата по време на брака ви ли са купени?

— Къщата, да. Яхтата, не.

— Вие работите ли? Допринасяте ли за семейния бюджет?

Марая поклати глава и въздъхна. Съзнаваше, че този тип се старае да я посъветва възможно най-добре, но не я интересуваше. Мислеше само за едно.

— В началото на брака ни имах свои доходи. Вече не. От известно време не работя. Той плаща ипотеката и всички сметки. Вижте, това наистина не ме интересува. Обяснете ми за парите, които той крие. Ще получа ли дял от тях при развода, ако успеем да отхвърлим предбрачния договор? — попита Марая.

— Не искам да знам откъде са парите. Подозирам, че има основателна причина съпругът ви да не желае да ги обяви само като свое притежание по време на бракоразводното дело. Може би данъчните или други власти биха проявили интерес към тях. Ако е така, той ще предпочете да не ги обявява изобщо. Заплахата, току-виж, се оказала достатъчна, за да получите малък процент. Съгласно законите в щата имущество, придобито само от единия съпруг, си остава негова собственост, не семейна и поради това не подлежи на подялба.

Адвокатът говореше бързо и Марая не успя да осмисли всичко, което ѝ каза.

— Извинете, но искате да кажете, че ако се разведа с него, няма да получа нищо от парите в неговата сметка, така ли?

— Нищо. Освен ако не го заплашите, че ще го разобличите. Разбира се, ако парите са законни, няма да имате други козове, ще изгубите и няма да видите нито цент.

— Що за извратено…

— Такъв е законът — прекъсна я Изикиъл. — По време на брака ви съпругът ви има право да придобива средства, които да задържи след евентуален развод, както и всички пари, които е имал преди брака.

Марая затвори очи, притисна длан към челото си и пое дълбоко въздух.

— Не може да бъде — промърмори.

Подът се залюля и тя не знаеше дали да се наведе да повърне, или да се вкопчи в стола, за да не падне. Най-странен беше начинът, по който я обземаше паническият пристъп — сякаш тя стоеше отстрани и наблюдаваше как той връхлита тялото ѝ. Усещаше и виждаше сълзите по бузите си, пребледнялото си лице, изопнато като твърда пластмаса. Треперещите крака, помътения поглед, сгърчените и пресъхнали устни, сякаш докоснали бяло брашно.

Стаята на Изикиъл се беше превърнала във влакче на ужасите, но Марая почерпи сила от едрия мъж, който никак не изглеждаше притеснен. Беше по-скоро отегчен. Сигурно в повечето дни седеше на стола си и през кабинета му се изреждаха клиенти, които се развеждат, пъшкат, плачат и си тръгват.

— Ще ви донеса вода — каза той, надигна се с огромно усилие и ѝ напълни картонена чашка от диспенсъра за минерална вода в ъгъла на кабинета си.

Беше от онези чашки, които приличат на фунийки. Подаде ѝ я, тя я изгълта наведнъж и разля малко по лицето си. Сепна се от струйката към ухото си и това ѝ помогна да овладее гласа си.

— Каква… ужасна… глупачка съм — изстреля тя със задъхани паузи между думите.

— Не, не сте — увери я Изикиъл и леко повиши тон. — Измамил ви е. Виновният е той. Имало е признаци, които всеки би могъл да пропусне. Винаги има. Без значение дали става дума за мъжа или за жената — съпругът, който лъже, използва любовта на другия като щит. Виждал съм го стотици пъти. И жертвата винаги се самообвинява. Веднага престанете. Вижте, аз съм добросъвестен адвокат. Ще изложим някои аргументи в съда, но не ви гарантирам нищо. В най-добрия случай ще успея да ви договоря незначителен процент. А вероятно дори толкова няма да успея. Редно е да ви предупредя отсега.

Марая кимна. Разбра какво ѝ казва Дейвид — истинско чудо би било да получи солидно обезщетение при развода. Усети как сълзите отново рукват по лицето ѝ.

После Изикиъл подметна нещо в опит да я разведри. И други мъже се бяха опитвали да я разсмеят, когато е разстроена. Обикновено това имаше успокоителен ефект. Шегата на Изикиъл обаче си остана в сферата на черния хумор.

— Погледнете от хубавата страна — може пък съпругът ви да получи инфаркт и всичко да стане ваше. Копелето го заслужава.

Краката на Марая престанаха да треперят. Подът си сложи спирачки. Острите нокти на емоцията, които я бяха стиснали, изчезнаха яко дим. Марая благодари на адвоката, стана и си тръгна. Всичко се промени за секундите между затварянето на вратата на кантората и влизането ѝ в колата. Знаеше с какви варианти разполага. Колкото и да бяха ограничени.

Очакваше я дълго пътуване обратно до Порт Лоунли. Имаше много време за размисъл. Не пусна радиото. Шофира в тишина. Чуваше само лекото бучене на гумите по асфалта.

Остави мислите си да блуждаят заедно с чувствата ѝ. Да се колебаят между двата полюса.

Две години по-рано в Сентръл Парк, в една студена неделна сутрин през февруари с Пол. Спаха до късно в нейния апартамент. Старите радиатори не топлеха добре, а и на двамата не им се ставаше да включат електрическата печка. Вместо това правиха секс и за дълго се отдадоха един на друг. Безмълвно. Просто бяха заедно. Никога не се беше чувствала толкова близка с друг мъж. Облякоха се, ядоха палачинки в „Блумс Дели“ на Лексингтън Авеню и после взеха такси до Сентръл Парк. Седнаха на една пейка и загледаха кънкьорите върху леда на езерото, сплели пръсти в ръкавици. През целия ден размениха само няколко думи. Нямаше нужда да говорят.

— Това е най-прекрасният ми ден от много време насам. Извинявай, че понякога се отнасям. В миналото ми има неща, за които не искам да говоря, но се случва да ме завладеят. Извинявай. Обичам те — каза Пол. А погледът му потвърди истинността на думите му.

Цялото същество на Марая преливаше от любов. Беше избавила този мъж от болката му, беше му дарила живот. И сега той щеше да бъде неин завинаги. Беше добър човек. Остана си мълчалив, но вече не се криеше от живота, нито от нея.

Само че не беше вярно. Нищо подобно.

Откакто се преместиха от Ню Йорк в къщата в Порт Лоунли, за да създадат семейство, Марая беше сама. Дори когато Пол беше с нея, мислите му блуждаеха някъде. Обзе я усещане за провал. За нейния провал. Защо не съумяваше да го накара да се отвори? Защо той все заминаваше някъде? И защо прекарваше толкова много време, заключен в кабинета си? Въпросите вече бяха получили прост отговор. Пол имаше таен живот. Миналото му не криеше никаква трагедия — това беше само параван, за да възпира въпросите на Марая.

Той я беше лъгал още от самото начало.

Поне не се беше провалила като съпруга. Отчуждението му не се дължеше на неин недостатък или пропуск. Той просто беше друг човек.

Болката оставаше обаче. Болката, която я беше тласнала към Дарил.

— Себично копеле — процеди тя.

В колата. На себе си. Имаше нужда да го чуе.

Баща ѝ беше пияница и наркоман. Смучеше пари от майка ѝ, за да се друса, всяка седмица прибираше чека със заплатата ѝ. След това отиваше да купи продукти, донасяше ги вкъщи и останалите пари профукваше за евтин алкохол и хероин. Марая не знаеше със сигурност, но допускаше, че баща ѝ чувства съвестта си чиста, ако знае, че съпругата и дъщеря му не гладуват, освен това на улицата намираше достатъчно пари за наема. Майката на Марая не питаше откъде са. През последната година обаче той престана да купува провизии. Харчеше цялата ѝ заплата. Не им оставяше нищо за храна или за наема. И малкото им вещи започнаха да изчезват. Велосипедът на Марая, сешоарът на майка ѝ. Той продаде всичко. Започна и да ги бие. В къщата им открай време имаше насилие, дори в най-спокойните моменти. Накрая Марая се хранеше при съседите и в кухните на Армията на спасението. Гладуваха, затова майка ѝ започна да краде от магазина.

В нощта на инцидента тя беше откраднала салам и една франзела. Седеше в кухнята, олюляваше се напред-назад и плачеше от срам, а Марая се беше проснала в краката ѝ и ръфаше хляба и салама, вперила поглед в тиксото, с което бяха залепени обувките на майка ѝ. Беше петък вечерта. И майка ѝ беше скрила чека със заплатата си. Баща ѝ се появи в апартамента, надрусан с нещо и вонящ на химикали. Беше лято, климатикът беше развален. Майка ѝ го беше свалила от прозореца и го беше оставила на пода. По-добре беше и двата прозореца да стоят отворени, че да става течение.

Той се нахвърли на майка ѝ още с влизането си. Със стиснати юмруци. Заблъска я по главата. Обвини я, че крие парите.

Марая го сграбчи за косата и успя да го дръпне от нея, после той я фрасна, тя се строполи на пода и се хвана за корема. Вдигна поглед и видя как майка ѝ замахва със стола. Стовари го върху главата му, но не го строши в нея. После го блъсна. Баща ѝ се олюля, надрусан и опиянен от ярост и от „черен катран“. За малко да падне през прозореца, но успя да се хване за рамката в последния момент. Задникът му вече наполовина стърчеше над улицата.

Майка ѝ се втурна към него. Отначало Марая се зарадва. Майка ѝ щеше да го спаси, но само след секунда съжали. Баща ѝ нямаше да се промени. Щеше да се съвземе и да ги пребие от бой.

— Бутни го, мамо! — провикна се Марая.

— Копеле! — кресна майка ѝ и го бутна.

Той полетя от дванайсетия етаж.

И те се зарадваха.

Аутопсията показа високо съдържание на алкохол и хероин, затова ченгетата им повярваха, че сам е паднал от прозореца. Пет пари не даваха за някакъв си мъртъв наркоман.

През следващите месеци Марая понякога се питаше дали майка ѝ щеше да го спаси. Какво щеше да се случи, ако тя не се беше провикнала? Майка ѝ я уверяваше колко се радва, че я е насърчила да го направи. Че и бездруго се канела да го бутне, но въпреки това се радвала. Само че когато го казваше, не поглеждаше Марая в очите. Говореше бавно и решително, тракайки с иглите за плетене, и бързаше да смени темата.

Когато им изплатиха застраховката му „Живот“, Марая и майка ѝ си отживяха — вече не се притесняваха за пари. Марая не помнеше да е била по-щастлива.

А ето че се беше озовала с друго себично нищожество.

След като нямаше да получи парите при развода, трябваше да намери друг начин да продължи живота си. Не беше безмозъчна наивница. Беше спипала студенокръвното копеле, а той изобщо не подозираше. Марая копнееше да се прибере у дома, да си събере багажа и да замине с Дарил. Щеше да успее да го убеди. Знаеше, че може да го убеди за каквото и да е. И щеше да напусне Пол. Не му искаше парите.

Но болката си оставаше.

И не беше само болката. Имаше го и страха от новото начало без пари и с партньор, който едва смогва да си плаща наема. Беше прекратила кариерата си, колкото и незначителна да бе. В Порт Лоунли можеше да стане само сервитьорка или барманка — да отваря бири и да налива бърбън. Сълзите отново бликнаха и Марая се уплаши. Струваше ли си да рискува сигурността си заради шанса да бъде щастлива с Дарил, с един мъж, който истински я обичаше? Пол нямаше да я остави да гладува, но все пак беше скрил от нея огромно състояние и явно се канеше да го прави до края на живота ѝ. Без никакво съмнение.

Марая пусна мигача и бавно отби край пътя. Изключи двигателя. Вече валеше силно. Дъждът оглушително барабанеше по покрива. Тя се остави на сълзите. Трябваше да излее всичко. Колата се клатеше от неистовите ѝ ридания и от безмилостния напор на пороя.

С Дарил щеше да бъде щастлива, но много притеснена финансово. С него я очакваше трудно съществуване, което не знаеше дали ще понесе, колкото и да се обичаха двамата. От друга страна, с Пол щеше да има сигурност, но и печална самота.

Може би имаше начин да запази Дарил и да си подсигури известна финансова стабилност. Струваше ѝ се несправедливо, че изобщо се налага да прави избор.

Имаше начин да притежава и двете.

Пол сновеше на първия етаж на офиса си в Порт Лоунли. Спираше през няколко секунди, когато чуеше кола отвън, и надничаше към улицата през дървените щори. Офисът му гледаше към яхтеното пристанище. Яхтите, закотвени там, се поклащаха на лекото вълнение. По радиото съобщиха, че към четири часа се очаква буря. Вятърът се усилваше. Вълните ставаха по-високи, небето беше притъмняло от дъждовни облаци. Беше почти четири.

Отпред спря сив кадилак. Жена с дълга руса коса излезе откъм шофьорското място и погледна нагоре.

Джоузефин Шнайдър. Пол се отдръпна от прозореца и чу звъна на интеркома. Натисна копчето, за да отвори входната врата. Никога не заключваше офиса си. На приземния етаж под него нямаше нищо, само стълбището и входът. Магазинът под офиса му си беше със собствен вход и беше лишен от достъп до неговия етаж. Пък и отдавна беше празен. Пол го купи и го затвори преди една година. Искаше тишина, докато работи.

Ботушите на Джоузефин затропаха по стълбите. Винаги ходеше с кожени ботуши до коленете. Такъв ѝ беше стилът. Влезе насред облак от парфюм „Кристиан Диор“ с развята руса коса. Целуна го по бузата и двамата се прегърнаха. Пол всеки път се учудваше колко здрава е прегръдката ѝ. Тя го пусна, отдръпна се и го измери с поглед.

— Не се храниш, скъпи — отбеляза тя.

— Добре съм, Джоузефин. Всъщност никак не съм добре, но изобщо не е свързано с теглото ми.

— Ама че кошмарна бъркотия!

Джоузефин мина покрай него и стовари бяла пазарска торба върху канапето, последвана от дамската ѝ чанта и сивото ѝ кашмирено палто. Както обикновено, беше облечена за всякакви случаи. Черна пола, черни кожени ботуши, тъмна блуза.

Да пазиш тайна беше равносилно на това да мъкнеш бреме. Пол беше споделил своята с един-единствен човек — Джоузефин. Тя не знаеше цялата история, но знаеше достатъчно. Налагаше се, беше неговата литературна агентка. Олекна му малко, след като сподели тайната си с поне един човек.

— Благодаря ти, че дойде. Аз… няма с кой друг да поговоря.

Джоузефин махна с ръка и зацъка с език. Той едва я чу сред подрънкването на златните гривни на китката ѝ.

— Скъпи, ти си най-важният ми клиент. А това е адска каша. Разбира се, че ще бъда до теб.

Джоузефин беше отраснала в заможно семейство в Ъпър Уест Енд на Манхатън, което личеше дори в говора ѝ — идеалната височина на гласа с нотка на сарказъм. Когато говореше, ръцете ѝ вършеха толкова работа, колкото и устата. Дългите розови нокти проблясваха и пронизваха въздуха почти на всяка сричка.

Докато я слушаше, Пол разтриваше слепоочията си с палеца и показалеца си. Имаше този навик. Черепът му служеше като топка против стрес.

— Просто ми разкажи какво се случи — подкани го Джоузефин.

Той ѝ разказа за проникването с взлом в дома му. За нападението над Марая. За строшеното чекмедже — за евентуалната липса на важни документи, в най-лошия случай на банково извлечение. А после и за бележката, която беше намерил на стъклото на колата.

— Мамка му, абсолютно си прав. Някой те е разкрил. Какво знае Марая?

— Нищо.

— Съвсем нищо? Изобщо ли не си ѝ казал?

Той поклати глава.

— Боже, бракът си е твой, но допусках, че си ѝ казал, след като се оженихте и се преместихте тук — отбеляза Джоузефин и изви вежди.

Тя извади от чантата си пакет цигари, запали си и предложи на Пол.

Той се стараеше да не пуши в офиса си. Понякога палеше в кабинета си у дома, но се стараеше да ги намали, а знаеше, че започне ли да пуши тук, няма спиране. Само след седмица апартаментът щеше да замирише като джаз клуб от трийсетте. Въпреки това не възпря Джоузефин и взе предложената от нея цигара. Трябваше да се успокои. Запали със същата позлатена запалка, а Джоузефин се настани на канапето в очакване на отговор. Пол дръпна от цигарата и заговори, крачейки:

— Не й казах, защото я обичам. Отначало не можех да ѝ се доверя, не я познавах добре. Когато се сближихме, го обмислях, но вече беше твърде късно. А и прекалено опасно. Ами ако неволно се изпусне? Или още по-лошо — ако го направи нарочно?

— Какво си ѝ обяснил, че работиш?

— Казах ѝ, че съм маркетингов консултант. Основателен повод да изчезвам от къщи, за да пиша. Обяснявам, че съм на срещи с клиенти. А после мога да изляза с яхтата или да дойда тук.

— Тя не знае ли за това място?

— Не. И искам така да си остане. Марая разполага с всичко необходимо. Погрижил съм се. Ако ѝ кажа, ще иска да похарчи част от парите. Сигурен съм. А така ще привлечем внимание. Все едно да окачим табела пред къщата. Марая обича да харчи. За нея е важно. Харесва ѝ да се чувства финансово сигурна. Свързано е с миналото ѝ, струва ми се. Отраснала е в бедност.

Умълчаха се. Чуваха се само свистящото издишване на дима от цигарите им и потракването на обувките на Пол по дървения под.

— Интересуват ме две неща. Как изобщо е излязло на бял свят? И второ, какво да предприема, по дяволите? — каза Пол и прикова Джоузефин с поглед.

— Искрено се надявам, че това не беше обвинение — каза тя. Беше му минало през ум. — Не ми ли вярваш? След всичко, което сме преживели?

Джоузефин нищо не беше преживяла. За разлика от Пол.

Тя не беше отговорна за отнетите животи. Нямаше представа какво е. Беше скрил някои неща и от нея. По очевидни причини.

— Имаш ли някакви нови служители? Нови компютърни системи? Кибератаки? — попита Пол.

Джоузефин беше не само литературна агентка на Пол, но и негов буфер. Парите от „Льобо Ентърпрайзис“ прибираше Пол — в брой, лично — и ги прекарваше през клиентската си сметка в „Шнайдър и съдружници“. Дори само заради данъчните облаги петнайсетпроцентовият дял на Джоузефин си струваше.

— Не, нищо такова. Цялата информация е на лаптопа ми. Никой, освен мен не знае паролата. Това е най-защитеното ми работно пространство. Работата ми с другите клиенти минава през компютъра в офиса. Този лаптоп е само за нашите дела. В частна мрежа е и е единственото устройство в нея. Напълно защитен е.

— Тогава как така са ме разкрили след толкова време? — попита Пол.

Джоузефин кръстоса крака, пусна фаса си в чашка от кафе и издуха струя дим, докато отговаряше:

— Не питай мен. Тук съм, защото сме предвидили този ден. Нося ти в чантата си парите за спешни случаи. Двайсет хиляди. Би трябвало да ти стигнат да започнеш другаде.

— Какъв смисъл има да бягам, след като не знам как са ме проследили? Някой си е развързал езика, Джоузефин. Някой от агенцията ти. Не знам кой, но трябва да излиза отнякъде.

— Невъзможно. Веригата се е скъсала другаде. Банката?

Главата на Пол забави въртенето си, както постепенно се забавя монета, която се върти на масата — започва да се клати, после се катурва и застава неподвижно. Дишането на Пол се нормализира, нервите му се поуспокоиха.

Възможно беше да е банката. Не биваше да прибързва със заключенията. Имаше само един начин да разберат със сигурност.

— Ще взема парите, които си донесла, и ще изчезна. Не го приемай лично, но няма да кажа на никого къде отивам. Някакви възражения?

— Нямам против. Ами Марая? — попита Джоузефин.

— Ако изчезна, нея нищо не я заплашва. Аз съм мишената.

Джоузефин въздъхна и го измери с поглед, от който той се почувства като десетгодишен хлапак.

— Не, Пол. Питах какво ще кажеш на Марая, по дяволите. Женен си за нея, забрави ли?

Сватбата им беше скромна. Подписаха в съда. С един гост. Марая имаше приятелка, която им стана едновременно шаферка и свидетел. Май оттогава не я беше виждала. След това вечеряха в скъп ресторант. Без речи, без конфети, без суетня. Точно според желанието му. Пол чувстваше Марая близка. По-близка от всяко друго човешко същество. Но въпреки това помежду им имаше дистанция. Създадена и поддържана от него. Обичаше съпругата си, колкото изобщо бе способен да обича някого.

— Налага се да замина. Не мога да я взема със себе си. Много лесно ще ни проследят. Тя има достъп до общата ни сметка — вътре има близо двайсет хиляди. Има и къщата. Когато се оправя, ще намеря начин да ѝ изпратя още пари. Къщата струва към четиристотин хиляди, така че ще изплатя ипотеката и ще ѝ изпратя още сто хиляди. Това би трябвало да стигне на всеки.

— Но няма да има теб — изтъкна Джоузефин.

— Всъщност тя никога не ме е имала. Не съм сигурен, че някой изобщо би могъл да ме има. На нея поне няма да ѝ се налага да се озърта през рамо до края на живота си. Обичам я и не бих понесъл да ѝ се случи нещо. Тя не бива да се замесва в това. Твърде опасно е — каза Пол.

— Разбирам, но е много жестоко. Трябва да ѝ кажеш.

Той се нахвърли върху Джоузефин и гласът му прозвуча напрегнато:

— Какво да ѝ кажа? Че не познава мъжа, за когото се е омъжила? И между другото, сбогом завинаги… Това ли? Не мога…

— Тя заслужава да получи обяснение.

— Дал съм ѝ всичко възможно. Не мога да ѝ кажа. Никой не бива да знае.

Джоузефин въздъхна.

— Кога ще изчезнеш?

— Утре. Трябва ми време да оправя някои неща, преди да замина. Ще ти се обадя отново преди това. Провери целия си офис. Знам, че не искаш, но го направи заради мен.

Джоузефин вдигна отбранително ръце и каза:

— Ще проверя, но никой не се е добрал до теб през мен, сигурна съм. Няма начин.

Той трябваше да се прибере у дома. Да планира. Да си събере багажа. Утре щеше да напусне този свой живот и всичко в него. Внушаваше си, че след време Марая ще е добре. Щеше да ѝ остави бележка, в която да обясни, че се е наложило да замине. Че без него ще бъде в безопасност. А вероятно и по-щастлива. През последните месеци беше усетил, че тя се отчуждава от него. Помежду им се настани студена невидима мъгла. Може би се дължеше на него, на честите му отсъствия — те не засилваха любовта ѝ към него, а тъкмо обратното. Може би и двамата не бяха за този брак.

Когато се запозна с Марая, беше сигурен, че тя е жената, за която е мечтал. Единствената. Имаше и други преди нея, които беше удостоил със същата пророческа титла. И те наистина се бяха оказали фалшиви пророчици с едно изключение, само че нея вече я нямаше. Част от Пол също си беше отишла с нея. Не допускаше, че отново ще обикне някого, докато не се запозна с Марая. Разбра го още тогава, чувстваше го и сега. Може и да се беше променил. А тя със сигурност беше различна. Преместването в Порт Лоунли предизвика сътресение. Марая харесваше къщата и брега, но мразеше града. Не ѝ допадна като на Пол. Не виждаше колко интересни са хората. Забелязваше само, че няма молове и нощни клубове, че всичко затваря в десет и половина, включително баровете, и че не може да се разхожда по улицата, без някой да я помисли за аутсайдер.

Каквато и беше, разбира се. Тръпката, която съпътстваше тази класификация, не правеше мястото по-очарователно в очите ѝ. Още през първия месец ѝ се прииска да се махне. Пол не ѝ позволи и в онзи ден за пръв път забеляза недоверчивост у нея. Не можеше да повярва, че той иска да останат в Порт Лоунли. Преди години Пол беше прекарал кратко време в градчето с жената, с която се виждаше тогава. Мястото беше специално за нея, затова стана специално и за него. Когато беше тук, се чувстваше по-близо до някогашната си същност. Може би това някак предизвикваше отчуждението му от Марая. Разривът започна малко след като се преместиха в Порт Лоунли. А през следващите месеци прокъсаното ъгълче на взаимоотношенията им започна да се разраства заради работата му, дистанцията и времето. Може би сега щеше просто да ускори неизбежното.

Да, бракът ни и бездруго нямаше да издържи, каза си той.

Всяко екзотично птиче трябва по някое време да излети от клетката, иначе би било жестоко.

Пол можеше да бъде жесток. Налагаше се, за да съхрани тайната си. Щеше да освободи райската си птичка, макар че щеше да го заболи. Просто нямаше друг начин.

Джоузефин стана, оправи дрехите си и остави плика е парите на канапето.

— Е, това е. Трябва да вървя. Имаш да планираш много неща — каза тя.

Той я изпрати по стълбите до входната врата. На стената отдясно на вратата имаше камера. Пол провери. Екранчето показваше улицата и в двете посоки. До тротоара бяха паркирани няколко автомобила. Повечето му бяха познати. Вече беше свикнал с колите на съседите си. Винаги следеше кой е в квартала. Забележеше ли на улицата непозната кола повече от веднъж, записваше си номера ѝ. Обикновено за седмица-две успяваше да разбере чия е. И после всичко отново си беше наред.

Сега погледна камерата мимоходом. Нямаше нищо подозрително.

Пол отвори вратата и дъждът блъсна и двамата в лицето. Джоузефин извади чадър от чантата си, отвори го и започна да се бори с него на входа, защото силните пориви на вятъра ѝ пречеха. Пол я хвана за ръката и ѝ помогна да удържи чадъра. Затова излезе с нея, зави зад ъгъла и се запъти към паркинга на автомобилите под наем точно до Марина Стрийт.

Чувстваше се като дете, което изпраща добрата си леля до колата ѝ в края на Деня на благодарността.

Джоузефин беше обещала да се погрижи за него. И удържа на думата си. Долетя на секундата е усмивка и е парите за спешни случаи.

Чадърът се извиваше и клатеше под проливния дъжд, и почти не я предпазваше. Джоузефин отключи колата с дистанционното и фаровете примигнаха в дъжда. Отвори шофьорската врата, метна вътре чантата си и сви чадъра. Прегърна Пол.

— Внимавай. И известно време не се тревожи кога ще предадеш следващата книга. Установи се някъде и ми съобщи, че си добре. Дай си седмица. И после започни да пишеш. В това си много добър — каза Джоузефин, обхвана лицето му е една ръка, целуна го леко по бузата и се качи в колата.

Пол затвори вратата ѝ. Изпрати я с поглед и се прибра в офиса.

Марая шофираше през сълзи в дъжда.

Когато мина покрай табелата „Добре дошли в Порт Лоунли“, се учуди как се е прибрала толкова бързо. Главата ѝ беше пълна с толкова хаотични мисли, че не помнеше почти нищо от пътуването. Беше стигнала на автопилот.

Гърлото я болеше от рев. Спря на бензиностанцията, купи си цигари и една диетична кока-кола и отиде на пристанището. Кока-колата беше студена и успокоителна. Тя смъкна леко прозореца, запали цигара, дръпна и усети как ѝ запари в гърлото. Отми болката с още няколко глътки. Едри капки дъжд се посипаха в купето през отворения прозорец и по джинсите ѝ се появиха мокри петна.

Нямаше добър изход. Нямаше решение, което отново да оправи нещата. Светът ѝ се беше килнал на една страна и оттук нататък всичко щеше да бъде различно. Мислеше си, че познава Пол. Имаше му доверие. От самото начало знаеше, че той не е като другите. Беше честен. Мълчалив. Травмиран. Мъкнеше бреме, за което не можеше да говори. И Марая влачеше свое бреме, но по някакъв странен начин двамата се допълваха, поне за известно време.

Нещата се променят, каза си тя.

Щеше да го напусне. Щеше да бъде с Дарил. Каквото и да получеше при развода, щеше да бъде достатъчно. Може би половината от парите в общата сметка. Десет хиляди и сигурно малък дял от къщата. Щеше да му каже за Дарил. Да му обясни какво се е случило, колко самотна се е чувствала и може би затова се е влюбила в друг. Не искаше много. Мисълта да излезе на чисто и да напусне този забравен от Бога град с някакви пари в джоба я изпълни с ново вълнение. С Дарил щяха да могат да се държат за ръце и да се целуват пред всички — без срам и страх. Влюбено. Щеше да вземе десетте хиляди и повече да не поглежда назад.

Достатъчно, за да започне на чисто. А ако Пол откажеше, Марая щеше да изиграе коза с Джей О. Льобо. Щеше да заплаши да го изобличи. Той нямаше да рискува това заради някакви нищожни десет хиляди. Кожата ѝ настръхна, като си помисли за предстоящия сблъсък. Беше развълнувана, но и уплашена. Това беше най-лесният начин да се измъкне от тук бързо. Въпреки това коремът ѝ се обърна при мисълта, че Пол е скрил от нея цялото си огромно богатство. Беше се отказала от всичко, за да бъде с него, и нямаше да ѝ е лесно отново да изгради живота си. Кутийката от кока-кола изскърца и Марая усети, че я е смачкала. Течността потече по пръстите ѝ и те станаха лепкави.

Страхуваше се. И беше гневна. Страхът и гневът ѝ се подхранваха взаимно.

Не беше честно. Ама никак.

Дъждът понамаля и тя погледна към града. После към морето. Знаеше със сигурност едно. Това място изобщо нямаше да ѝ липсва. Нямаше търпение да се махне от него. Ако успееше да убеди Дарил да напусне работа и да се премести.

Примигнаха фарове. Някой отключваше кола. Марая се извърна небрежно към единственото нещо, което се случваше край нея. Оказа се кола на петнайсетина метра пред нея, в пресечката. Видя руса жена, която се бореше с чадър.

До нея крачеше мъж.

Жената пъхна чадъра в колата. Носеше черни кожени ботуши и красиво палто. Жените в този град умееха да се обличат. Мъжът ѝ се стори смътно познат. Пусна чистачките. Веднъж.

И се оказа достатъчно.

Жената прегърна Пол, погали го по лицето. Дъхът на Марая секна. Толкова интимен жест бе възможен само след продължително познанство, доверие и нежност.

Жената се качи в колата и потегли.

Пол стигна до края на улицата, зави и се изгуби от погледа ѝ.

В този момент тя осъзна, че причината за честите му отсъствия не е само една. Ясно беше, че онази кола е чисто нова. Такъв джип струваше поне сто бона. Жената носеше скъпи дрехи. Красива. Блондинка.

Бученето в ушите идваше от сърцето ѝ. Марая усещаше как то пулсира в гърлото ѝ. За пръв път получаваше сърцебиене.

Включи на скорост и рязко излезе на платното, с което предизвика нечий клаксон отзад. Беше засякла друга кола. Вече виждаше в огледалото си как шофьорът прави неприлични знаци и ругае. Не ѝ пукаше. Натисна газта и стигна до края на улицата. От Пол нямаше и следа. Не можеше да е потеглил. Всъщност видя колата му празна, паркирана на местата, запазени за яхтеното пристанище.

Зави на кръстовището, подкара бързо и не вдигна крака си от газта, докато четири минути по-късно не стигна до паркинга на Маринър Пойнт. Беше назъбена и остра скала, вдадена в морето. Имаше отъпкана от много крака пътека до края на скалата, под която се виждаше кипяща бяла пяна. Колата на Марая беше единствената на паркинга. Бурята беше възпряла всички останали. Тя слезе от колата, без да обръща внимание на дъжда, който плющеше върху дрехите ѝ, мокреше косата и стъпалата ѝ, размазваше грима ѝ. Прехвърли крак през преградата, която не позволяваше на посетителите да стигнат до самия ръб. Направи пет крачки, почувства пръските от вълната, която в този момент се разби в скалата. Усети върху устните си соления вкус.

Наведе се, облегна длани върху коленете си и изкрещя.

Страхът изчезна.

Остана само гневът.

След четири лениви часа от смяната си на бара в кънтри клуба Дарил я видя.

От сутринта се чувстваше напрегнат. Не му допадаше посоката, в която Марая тласкаше нещата. Сутринта му съобщи, че отива да се срещне с адвокат. Някой, който практикувал извън града. Когато започнаха да се виждат, и през ум не му минаваше, че тя може да се разведе, но нещата се променяха. Хората също се променяха. Може би щеше да успее да я разубеди. Може би част от него не желаеше това. Положението беше деликатно. Това поне му беше ясно.

Барът, в който работеше, беше копие на сто други бара в сто различни кънтри клуба. С дъбова ламперия и бездарни маслени картини с играчи на голф. И още по-бездарни маслени пейзажи. А край бара бяха пръснати старинни стикове, еленски глави и изгубили блясъка си сребърни трофеи, заключени в стъклени витрини. Имаше кожени канапета и кресла с големи декоративни гвоздеи край масите от тъмно дърво. Скочът се продаваше добре — колкото по-стар, толкова по-добре. Съпругите обядваха заедно — капризничеха за храната и се оплакваха от съпрузите си. Те пък се наливаха заедно и роптаеха срещу жените си.

Единствените цветнокожи бяха от обслужващия персонал. Старомоден американски кошмар. Колкото и да бяха богати членовете на клуба, нито един не оставяше приличен бакшиш.

Дарил подръпна предницата на елека си и раздигна няколко чаши от масите, натрупа ги високо в сгъвката на ръката си. Наведе се над една маса, обърна се, когато забеляза раздвижване на входа на бара, и мерна някаква жена да разговаря с Арън, заместник-управителя на бара.

Беше се натоварил с повече чаши, отколкото можеше да носи удобно, затова остави кулата и се зае да бърше масите, които беше разчистил току-що. И междувременно наблюдаваше. Жената беше облечена с дълга розова блуза. Твърде дълга за ниската ѝ фигура. Ситно накъдрената ѝ коса приличаше на каска, която би могла да свали и да остави на високото столче до себе си.

Жената му се стори позната. Може да я беше виждал тук, а може и другаде. Дълго не успя да се сети откъде я познава. Направи връзката едва когато видя бележника, който тя извади от чантата си, докато седеше на бара, защото само два типа хора си водеха бележки в такива бележници по време на разговор — журналистите и ченгетата.

Тази определено не беше журналистка.

Сю. Да, точно така се казваше. Сю. Работеше в шерифството на Порт Лоунли. И преди я беше виждал да излиза от сградата на главната улица и да се качва в колата си. Беше се облегнала на бара и внимателно слушаше Арън. Записваше си.

В клуба не бяха имали инциденти. Нито кражби. Нямаше повредено клубно имущество, в бара не бяха ставали сбивания. Сю беше тук, за да разпитва за Марая, Дарил беше сигурен. В даден момент Арън щеше да ѝ спомене и неговото име, после щеше да се обърне и да го посочи. Шефът му никога нищо не пропускаше, а няколко пъти го беше виждал да разговаря с Марая. И дори се беше пошегувал по този повод, но беше хаплива шега.

— Ние предлагаме определени услуги на членовете, Дарил. Не сме тук, за да ги обслужваме изцяло.

Дори не беше остроумно.

Дарил понесе чашите покрай бара, скрил лице зад тях, влезе в кухнята и ги остави на плота. Погледна си часовника. Имаше още осем часа преди края на смяната му. Чу как Том, управителят на бара, разговаря с шеф-готвача в кухнята във връзка с поръчка на лимони и лайм. Дарил се наведе, отвори съдомиялната, нареди вътре чашите и я пусна.

Телефонът му избръмча в джоба. Марая. Остави я да звъни.

Така му хрумна как да се измъкне. Влезе още по-навътре в кухнята и завари Том да седи до масата с готовите поръчки заедно с готвача и да сравнява записаните поръчки.

— Томи, току-що ми се обадиха по телефона. За някаква авария вкъщи. Нещо против да си взема свободен ден?

— За довечера имаме достатъчно хора. Върви да свършиш каквото трябва. Ще се видим в понеделник — отговори Том.

Дарил благодари на Том, свали папийонката, разкопча яката си и излезе през задния вход. За късмет, колата му не беше запушена от бус за доставки. Качи се в нея и подкара по задните улички, успя да избегне по-голямата част от главната, но накрая зави по нея и почти веднага отново се отклони, когато стигна до един паркинг. Вече валеше като из ведро. Дъждът трополеше по колата.

Дарил угаси двигателя, извади мобилния си и звънна на Марая.

— Здрасти, как… — поде той, но тя го прекъсна.

Говореше задъхано. Гласът ѝ трепереше, пресипнал от плач.

— Пол има любовница — съобщи му тя.

Каквото и да ѝ отговореше, щеше да прозвучи кухо и лицемерно. Дарил искаше да отиде при нея. Да я прегърне. Да я успокои и да я увери, че всичко ще е наред, че ще бъде до нея винаги.

Не получи този шанс. Можеше само да я слуша как хлипа. Помъчи се да ѝ поговори. Отначало тихо. После млъкна, тъй като тя или не можеше, или не искаше да го чуе. След известно време дишането ѝ се успокои, болезненият трепет в гласа ѝ изчезна.

— Искам да дойда при теб. Къде си? — попита Дарил.

Тя отново задиша накъсано.

— Не, не мога да се виждам с никого. Трябва ми малко време. Аз… трябва да асимилирам всичко това. Да го проумея. Нямам доверие на Пол. Вече не го познавам. Искам да… направиш… нещо за мен.

— Каквото пожелаеш — незабавно изстреля Дарил.

— Искам да го проследиш. Колата му е на паркинга до пристанището, но не е отплавал с яхтата си. Тук е, в Порт Лоунли. Проследи го. И ми кажи какво прави. Ще познае моята кола и ще разбере, че съм аз. Много е важно да го направиш. Моля те. Не издържам повече.

— Добре, добре, дишай дълбоко. Успокой се. Ще наблюдавам колата и ще го проследя. Ще видя какво прави. Само не върши глупости, нали? Аз… — Поколеба се, но само за секунда. — Нуждая се от теб, Марая.

Тя затвори. Дарил запали двигателя, отиде до паркинга на пристанището и откри мазератито на Пол. Паркира на петнайсетина метра от него и го загледа през мокрото от дъжда предно стъкло. Замисли се за Марая, за силата ѝ. Някои жени веднага биха стиснали мъжа си за гърлото, и напълно основателно. Марая обаче винаги запазваше хладнокръвие. Искаше да се въоръжи с каквото успее да събере за негодника и едва тогава да го погне.

Умна жена.

Той видя Пол да крачи към мазератито, вдигнал яката на палтото си, с чадър, който се огъваше и извиваше на вятъра. Дарил го изчака да излезе от паркинга и го последва. Спазваше дистанция, когато Пол зави към главната улица, прекоси града и подкара по крайбрежното шосе, което водеше към къщата. Дарил не можеше да спре пред нея, нямаше и къде да скрие колата си. Беше почти сигурен накъде се е запътил Пол, затова зави наляво към брега и паркира там. За късмет, беше престанало да вали.

Излезе от колата, вдъхна мириса на дъжда и океана, усети песъчливите пориви на вятъра по лицето си. Извади непромокаемо яке от багажника си. Облече го, измъкна черен кожен сак и го преметна през рамо. Вдигна качулката си и се отправи към брега. На открито вятърът беше безмилостен.

Въпреки студеното време той закрачи по брега. След половин час видя къщата на Марая. Мазератито на Пол беше паркирано отпред, но колата на Марая я нямаше. Най-напред забеляза това. После видя Пол през прозореца на спалнята към океана. Брегът беше пуст, затова Дарил приклекна зад хребета между тревата и пясъчните дюни. Бръкна в сака и извади бинокъла, с който понякога наблюдаваше птиците. Фокусира го върху къщата. Пол гледаше надолу към леглото, наведе се и оправи нещо, после се приближи към дрешника. Върна се с купчина сгънати джинси, наведе се и се скри от поглед за малко, после пак се изправи и излезе от стаята.

Дарил остави бинокъла и огледа къщата, търсейки признаци на движение. Страничната врата се отвори и Пол излезе, влачейки след себе си куфар. Багажникът на колата му се отвори автоматично още преди да я заобиколи. Натовари куфара, натисна някакво копче и багажникът бавно се затвори, а той се върна в къщата. След малко в кухнята светна. Пол се приближи до хладилника, извади някакви неща и ги сложи на плота. Взе нож и се залови за работа.

Дарил се беше хранил у Марая само веднъж. Беше му казала, че не обича да готви. Не умеела. Единственото, което можела да поднесе на масата, без да го прегори, били спагетите. Дарил я увери, че обича спагети. Тя пуфтя и руга в кухнята и двайсет минути по-късно му поднесе чиния спагети с доматен сос от консерва.

Дарил се усмихна, изяде ги и ѝ каза, че са много вкусни. Не бяха.

Сега измъкна мобилния си от джоба. Марая му звънеше. Вдигна.

— Здрасти, къде си? — попита тя дрезгаво и неравно. Личеше си, че отново е плакала.

— На брега. Пол си е вкъщи.

В този момент на Дарил не му се искаше да казва нищо повече. Тя страдаше и според него това я правеше избухлива.

— Какво прави? Нещо необичайно ли?

Дарил въздъхна. Нямаше друг избор, трябваше да ѝ каже. Нямаше лесен начин да съобщи новината. И го направи.

— Току-що си стегна куфара и го пъхна в колата. Май бележката ти на предното стъкло здравата го е стреснала. Вече няма никакво съмнение. Той е Джей О. Льобо. От плът и кръв.

— Идвам след двайсет минути. Благодаря ти — каза тя, но той не долови признателност.

Думите засядаха в гърлото ѝ — сълзи и болка накъсваха всяко изречение. Дарил чуваше колата ѝ. Чу я как ускори, как лети по пътя. Беше пуснала телефона на микрофон.

— Нали не си… го заговарял?

— Не, разбира се. Искаш ли да почакам край къщата, ако възникне проблем?

— Не. Няма да има проблем — увери го тя.

По тона ѝ Дарил усети, че не е сигурна.

— Не е нужно да се прибираш. Можем да се срещнем на нашето място. Ще донеса бира и бутилка червено вино и ще останем цяла нощ. Трябва да бъдем заедно — каза той.

Остави Марая да прецени предложението. Чакаше търпеливо. Когато най-сетне заговори, гласът ѝ прозвуча сред нов пристъп на плач.

— Не… всичко е наред. Благодаря ти. Много те обичам. Ще ти се обадя — каза тя и затвори.

Дарил изпъна крака, за да прогони спазмите от прасците си, и се изправи. Прибра бинокъла и мобилния и пое обратно към колата си. Стигна до пристанището и се качи на яхтата си. Не беше като тази на Пол, а по-малка и по-стара. Дарил я беше купил евтино и я беше ремонтирал, за да кара с нея учениците си от водолазния курс и да припечелва допълнително. Бурята не му позволяваше да напусне пристанището. Рискуваше живота си, ако излезеше при такова вълнение. Затова облече неопреновия костюм, взе заредена кислородна бутилка и се гмурна отстрани. Полицайката разпитваше в бара и това го бе разтревожило. Би могло да бъде или началото, или краят на разследването им. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че полицайката просто събира най-обща информация за Пол и Марая. Може би щяха да поискат да говорят и с него, защото често обслужваше Марая, когато идваше в клуба. Пол не стъпваше в бара. Може би щяха да го разпитват за това, а може би не. В момента обаче Дарил искаше само да бъде надълбоко в студената тъмна вода. Там намираше идеалното усамотение. Там, долу, където живееха чудовищата.

Несесерът с гримове в жабката на колата неведнъж беше спасявал Марая. Паркира на няколкостотин метра от къщата, в началото на неизползвана пътека, която водеше към стара селскостопанска земя, отдавна продадена на предприемачи, които не правеха нищо и бяха занемарили парцела. Толкова много беше плакала през последното денонощие, че очите ѝ бяха подпухнали, а последното изявление на Дарил отново извика сълзи.

Огледа се в огледалото на колата, провери червилото и очите си — беше свършила прилична работа.

Вдиша дълбоко и издиша. Четири-пет пъти. После излезе на крайбрежния път и след броени секунди стигна до къщата. През целия ден беше мислила за дома си като за „къщата“. Спомни си, че почти винаги го нарича така. Явно не беше приела това място за свой дом.

Видя Пол през страничния прозорец — приготвяше вечеря в кухнята.

Тя слезе от колата, заключи и влезе в къщата.

Беше пуснал музика. Класическа. На нея не ѝ допадаше, но постепенно свикна. На тази музика Марая просто се отнасяше нанякъде, като че ли е фонов шум. Стъпките ѝ по дървения под оповестиха, че се е прибрала. Когато токчетата ѝ затракаха по твърдите бели плочки в кухнята, Пол се обърна сепнато с ножа в ръка и изопнато от страх лице.

— Аз съм — каза тя.

Беше негов ред да диша дълбоко и да притиска ръка към гърдите си. Устните му се извиха в усмивка, която бързо се стопи и изражението му стана сериозно. Без гняв. Само със загриженост може би.

— Вир-вода си. Къде се губиш цял ден? Притесних се — каза той.

Явно бързо си преодолял притеснението, помисли си Марая. Не я попита как е. Дали е добре. Не се приближи до нея с прегръдка или целувка. На копелето не му пукаше за нея.

Мълчание, което звучеше като вой на аларма.

— Премислих случилото се, Пол. Човекът в къщата снощи не е бил обикновен крадец. Какво е искал всъщност? — попита Марая.

Пол разсеяно подмяташе ножа в ръце и отначало не отговори на въпроса ѝ.

— Страх ме е и искам да ми кажеш истината — настоя тя категорично.

Той остави ножа, приближи се към нея и сложи длани на раменете ѝ. Марая се дръпна рязко, скръсти ръце, стисна устни и забоде поглед в очите му, все едно пробиваше стомана.

— Не знам кой е бил и какво е търсел. Уверявам те, не знам. Обикновен крадец, когото си подплашила, преди да смогне да задигне нещо. Това е.

— Криеш нещо — тихо отрони тя.

— Не бих крил нищо от теб — каза той и я целуна.

Марая усети вкуса на лъжата на устните му — горчив и солен. Отдръпна се и се качи горе. Обтегнатите ѝ нерви шумно настояваха да го попита направо.

Просто му кажи, че знаеш!

Тя отвори вратата на спалнята, приближи се до своето нощно шкафче и отвори най-горното чекмедже.

Ако Дарйл не ѝ беше казал, че Пол си е приготвил един куфар с багаж, тя сигурно изобщо нямаше да се прибере у дома. Но сега се налагаше. Трябваше да провери. Пластмасовата опаковка с противозачатъчните беше върху паспорта ѝ. Взе хапчетата и паспорта си и погледна по-навътре в чекмеджето, където обикновено стоеше паспортът на Пол. Предишния ден беше там. Днес вече го нямаше.

Ето го потвърждението. Той щеше да я напусне. Куфарът в колата му, паспортът. Той бягаше, зарязваше я. Парите, русокосата, която го галеше по лицето. Тази ласка не беше за сбогуване, а означаваше, че двамата скоро отново ще се видят. Че раздялата им е само временна. Че той ще се върна у дома, ще си стегне багажа и ще напусне жена си. Предстоеше му друг живот.

Кучи син.

Марая прехапа устната си толкова силно, че потече кръв.

Уж беше силна жена, а Пол бе успял да я контролира с нищожно усилие. Цялата.

Финансите ѝ.

Къщата ѝ.

Чувствата ѝ.

Тялото ѝ.

Марая се съблече и се пъхна под душа. Остави горещата вода дълго да жили кожата ѝ, защото искаше да изпразни съзнанието си. Не се получи. Излезе от душа, подсуши косата си с хавлия и я уви около тялото си. Върна се в спалнята, отметна покривката, пъхна се в леглото и скри глава под възглавницата. Дълго хлипа и стена от гняв, заровила лице в мекия матрак. Искаше ѝ се да слезе при него. Да му се разкрещи. Да му каже, че знае кой е. Че е разкрила всичките му глупости.

Той я повика отдолу един-два пъти, попита дали е добре. Дали иска да вечеря. Дали иска вода. После ѝ каза, че на сутринта заминава. Само за няколко дни.

Въпросите му останаха без отговор. После престана да я вика. Не се качи да провери как е и отначало Марая се засегна, но после се почувства по друг начин. Мислено започна да се разделя с Пол. Беше му дала любов. А той не ѝ беше дал нищо от себе си. Трябваше да си вземе обичта обратно. Да издърпа последните нишки нежност, вплетени в спомените ѝ, във времето и в предметите.

Свали брачната си халка и годежния пръстен. Златото ѝ се стори леко и евтино. Годежният пръстен струваше няколко хиляди долара — нищо работа на фона на действителното богатство на Пол. Марая стисна пръстените в ръката си сякаш в опит да изцеди от тях и последните остатъци от щастие.

Нощта напредваше.

Тя чакаше. През това време прочете на телефона си каквото успя да намери за Джей О. Льобо. Искаше да знае всичко. Да разбере кой е човекът, за когото се бе омъжила, този непознат в живота ѝ.

В четири сутринта стана от леглото и зашляпа боса надолу по стълбите.

Пол спеше на канапето, както и предишната нощ. На пода до него имаше чиния с недоядена храна. Марая излезе на пръсти в коридора и предпазливо взе ключовете за мазератито от купата върху масичката. Там имаше и купчини писма, всичките отворени и спретнато подредени от Пол. Тя се приближи до входната врата.

Бравата изскърца съвсем леко. Марая се измуши от къщата и усети грапавите камъчета под стъпалата си, докато крачеше към колата на Пол. Примига светлина и металните ключалки изщракаха. Марая натисна копчето за багажника и капакът бавно се отвори. Тя бързо дръпна ципа на страничния джоб на куфара му и извади паспорта. Дръпна обратно ципа, затвори багажника и заключи колата.

Притича по чакъла до входа и притаи дъх. Чуваше се само морето. Провря се през вратата и отново притаи дъх, докато затваряше. Стори ѝ се, че цяла минута пуска ключовете на Пол в купата върху масичката, като внимаваше да не издрънчат. Докато минаваше покрай отворената врата на дневната, чу силното му хъркане. Не беше помръднал.

Щом се върна в леглото, Марая написа есемес на Дарил.

Дълго се взира в съобщението, за да повярва, да осъзнае, че това вече е реалност, че наистина се случва.

Не познаваше съпруга си. Той я беше взел и употребил, а сега я захвърляше. Марая беше твърдо решена да не позволи това да се случи, но й отне половин час да събере смелост да изпрати есемеса.

Бракът ми приключи. Ще ми трябва помощта ти.

Отговорът пристигна след пет минути. С тиха вибрация върху матрака.

Каквото поискаш. Ще направя всичко за теб.

Шест и половина в неделя сутринта беше толкова подходящ момент Пол да напусне жена си, колкото и всеки друг. Премисли всичко многократно. Нямаше удачен момент. Просто трябваше да стисне зъби и да го направи.

Нямаше избор.

Останеше ли, щяха да умрат още хора. А Пол не искаше да убива никого. Вече не.

Все пак щеше да вземе револвера със себе си. Най-добре да му бъде подръка за всеки случай.

Стана от канапето, протегна се и отиде в кухнята, където намери лист и химикалка. Цяла вечер се пита дали да не се качи при нея, за да поговорят. Тя заслужаваше повече. Заслужаваше нещо по-добро. Пол се двоумеше какво да напише в бележката и дори дали изобщо да я пише.

Накрая прецени, че не може да замине, без да се сбогува. Щеше да ѝ остави бележка. И щеше да бъде откровен, поне до известна степен.

Отне му няколко минути да я напише. Остави я върху плота в кухнята, затисната с химикалката, и напусна къщата. Качи се в колата си, излезе на заден на шосето и потегли към яхтеното пристанище. Опияняваше го мисълта, че ще се махне от всичко. Щеше да бъде в открито море, в яхтата си, и така веднага щеше да се дистанцира емоционално и физически. Нещо ставаше с мозъка му във водата — сякаш се освобождаваше от обществените условности, които го ограничаваха на сушата. В океана имаше незначителен брой правила, а отговорностите бяха остров, който бе оставил зад гърба си. И въпреки това знаеше, че през следващите седмици и месеци ще усеща бремето на постъпката си. Марая не знаеше, че той има друг живот. Живот като писател. Самотен, изолиран, напълно откъснат от света. Тя не знаеше за парите. Не би могла да знае.

Такива бяха правилата. Не казвай на никого. Пази тайната и всичко ще е наред.

За да не умира никой повече.

Спря на паркинга до яхтеното пристанище и слезе от колата. Извади куфара си, остави го върху асфалта и измъкна разгъваемата дръжка, докато капакът на багажника се затваряше хидравлически. С едно щракване на дистанционното заключи колата. Портата на пристанището беше овързана с тежка верига с голям катинар. Пол имаше ключ, заключи след себе си, като намота веригата двойно за по-сигурно.

Намери яхтата си точно където я беше оставил, и се качи на палубата. Трябваше да отплава с нея. Самолетните билети оставяха следи. Успееше ли да ги избегне, толкова по-добре. Освен това Пол обичаше яхтата си. Обичаше и колата си, макар че сега щеше да се наложи да я остави. Винаги можеше да си купи друга, когато се установи някъде. Засега искаше само да се движи. Яхтата беше идеалното средство да изчезне.

Въпреки времето, което прекарваше на яхтата си през последните години, Пол не беше опитен мореплавател. Беше изкарал курс по оцеляване и курс по безопасност и поддръжка на яхти, но отдавна беше забравил какво са го учили и вече не помнеше дори какво е старборд.

Пол заключи, че най-вероятно изобщо не е нужно да знае тези неща — в крайна сметка това не беше ветроходно плаване. Яхтата беше моторна, а Пол имаше пари за гориво. Горе-долу това беше. И да зареди кухничката с основни продукти като хубаво сирене, багети, много печена шунка, бекон и консерви боб. Едно от най-трудните неща се оказа готвенето на малката печка. Умееше да готви пет-шест неща, но не и на печка с един котлон. Затова всичко бързо се свеждаше до най-основното. Той нямаше нищо против, стига да не забравеше да зареди стойката за вино.

Приключи с проверката на системите на яхтата. Правеше го по-скоро по навик, отколкото за да установи наистина доколко тя е годна за плаване. С течение на времето посъкрати проверките, защото започна да забравя какво търси и защо. Увери се, че навигацията и радиото му работят и че има достатъчно гориво. И това беше. Щом запали двигателя и той забоботи, както си му е редът, Пол потегли бавно. Маневрира между яхтите и скоро излезе от пристанището. Вълните още бяха високи и той се стараеше яхтата да е косо спрямо тях, за да може носът да ги пори и да се носи плавно над водната стена. В открито море беше виждал и по-големи вълни, но и тези бяха високи и плашещи. Един-два пъти се чу доста силен трясък. Сякаш яхтата се издигаше и се приземяваше върху нещо твърдо.

Беше опасно плаване и през по-голямата част от деня той се бори без храна, само с две бутилки вода. Не се осмеляваше нито за секунда да се отдели от щурвала. Късно следобед вълнението се успокои. Атмосферните условия не позволяваха да развие скорост и той установи, че въпреки цялото си старание не се е отдалечил много от брега. Приливите и отливите цял ден го бяха тласкали навътре и обратно.

Изключи мотора, слезе долу и изяде консерва боб, която си стопли на котлона, с малко хляб. Две чаши вино и едно безалкохолно му помогнаха да поседи няколко часа пред лаптопа. Плаването му помагаше да се съсредоточи — писането изискваше пълна концентрация. Повече не помисли нито за Марая, нито за крадеца.

Дистанция.

Умората в гърба и раменете не му пречеше да пише. Някои писатели си имаха навици, които улесняваха писането, но Пол се нуждаеше само от усамотение. Не го смущаваше лекото люлеене, плискането на океана в корпуса на яхтата или крясъците на морските птици горе. Стига да беше сам и единствената музика да са изреченията в главата му.

И обратът, разбира се. Има много различни видове обрат. Книгата щеше да бъде капан. Пол го знаеше. Трябваше само да го заложи. През последните сто страници в главата му съзряваше обратът. Подсъзнателно оставяше знаци — малки следи от капана, щръкнал сред зеленината.

Обратът вече беше изцяло оформен в главата му. Представяше си го съвсем ясно. Героите и фабулата, оголени като механизма на швейцарски часовник. Работеха идеално, докато не стовареше отгоре им чук.

Обзе го вълнение, отчаяна нужда да излее думите върху екрана, преди да се замъглят или да се стопят като пяна в съзнанието му. Ето за това живееше Пол.

Просто обичаше да преобръща нещата толкова неочаквано, че читателят направо да изпусне книгата.

В момента се раждаше един обрат.

Той наистина си бе заминал.

Празна и тиха къща в празен и тих град. Марая почувства неговото отсъствие от живота ѝ по-остро от преди. Не само настоящето ѝ беше празно. Пол сякаш се беше прокраднал в живота ѝ и ѝ беше отнел миналото. Три години. Никога не се беше чувствала толкова самотна. Така осквернена. Любовта, която несъмнено бе изпитвала към него, се беше разкривила, беше се омотала около болката ѝ и я беше превърнала в кървяща рана.

Не ѝ беше останала любов. Беше обичала една лъжа. За нея Пол беше мъртъв.

Тя остави бележката му да се изплъзне между пръстите ѝ и да полети към кухненския плот.

Марая отиде право в кабинета му, отключи вратата и провери зад тома на Дикенс. Беше взел и револвера си. Тя излезе от кабинета, наля си кафе и седна на плота в кухнята.

Часовникът на стената показваше девет и петнайсет. Звънна на Дарил. Остави телефона върху плота и говори по микрофона. Дишаше измъчено през носа и бе обвила с ръце тялото си.

— Добре ли си? — попита Дарил.

— Не, не съм добре. Отишъл си е. Наистина си е отишъл. Не допусках, че ще го направи — каза тя, изстрелвайки думите с кратки и резки дихания.

— Какво ще правиш? Ще се разведеш ли с този негодник?

— Не. Нещата стигнаха твърде далече. Аз… дори не знам кой е. Все едно е непознат, когото току-що съм намерила в мазето. Непознат, който е спал в леглото ми три години. Омъжила съм се за човек, когото изобщо не познавам… — Тя млъкна, задавена от сълзите.

— Всичко ще се оправи, Марая. Полека-лека — нежно я увери Дарил.

— Не! На мен ми се стовари тази гадост. Той ме измами. Отне години от живота ми и ме заряза в това скапано градче. Изгубих всичките си приятели. Изгубих работата си, живота си. Няма да се примиря, Дарил. Ще го направя. И се нуждая от теб.

— Ще ти помогна с каквото мога. Знаеш го.

— Имах нужда да го чуя. Имам нужда от теб. Искам нов живот. Мой собствен живот. Наш живот. Искам да бъда с теб. Завинаги.

Чакаше отговор. И когато го получи, той изпълни тялото ѝ съзнанието ѝ със спокойствие и сигурност, каквито не беше изпитвала от дни.

— Аз също го искам. Повече от всичко. Обичам те, Марая.

— И аз те обичам — отговори тя, по-искрено от всякога.

— Какво ще правиш с Пол? — попита Дарил.

Въпреки наранените си чувства, въпреки душевния смут Марая се замисли как да отговори. Подбра внимателно думите си. Щеше да ѝ бъде приятно да ги произнесе. Така и трябваше. По този начин щеше да даде нов старт на живота си, да го изгради наново, удобно и сигурно с мъжа, когото обичаше истински. Представи си се на далечен плаж. Може би някъде на Карибите. Бял пясък е полепнал по загорелите ѝ крака, изопнати на шезлонга. До нея питие. Слънцето сгрява лицето ѝ. Гледа как Дарил плува в океана. Чифт обувки на „Маноло Бланик“ в пясъка отстрани. Волен живот.

Но ето че си представи Пол с онази блондинка. Двамата също лежат на плажа и се подиграват на глупавата Марая. На безмозъчната съпруга, която дори не е подозирала, че е омъжена за един от най-богатите и най-известните писатели на света. За човек с двайсет милиона долара. Това не бяха „просто пари“.

Това бе цял един свят.

И Марая го искаше. Нещо повече — искаше да се увери, че Пол няма да го има.

Затова бавно, ясно и уверено изрече:

— Ще ми трябва помощта ти да получа дял от парите, дела, който ми се полага. Нищо повече. Ще го направиш ли? — попита тя.

— Да, каквото и да ми коства. Заради нас двамата.

Непринудеността на Дарил беше причината Марая да се чувства в безопасност край него. У този мъж нямаше сиви зони — нещата бяха черно-бели. Прости. Или щеше да направи нещо, или нямаше да го направи.

— Ще го накарам да се върне в къщата. Ще поискаме десет милиона долара, в противен случай ще разкрием самоличността му пред пресата. Ако иска да запази тайната си, ще трябва да си плати.

Чу го как издува бузи. Обмисля и после издиша напрегнато въздуха, който изгаря дробовете му.

— Десет милиона! — възкликна Дарил. — Ами ако откаже? Ако повика ченгетата? Това е изнудване. Този тип си го заслужава, но това не е шега работа.

— Не искаш ли да бъдем заедно? Не искаш ли да имаме достатъчно пари, за да си живеем страхотно?

— Знаеш, че искам. С толкова пари можем…

— Какво? — попита Марая, макар да знаеше отговора.

Искаше да чуе, че го казва. Нуждаеше се от това. Трябваше да знае, че Дарил е с нея, ако тя предприеме тази стъпка.

— … можем да бъдем свободни — каза той.

— Трябва обаче много да внимаваме. Ако пострадаш, няма да го понеса — предупреди Марая.

— Какво имаш предвид?

Марая въздъхна и отговори:

— Пол има пистолет.

— Нали не мислиш, че ще стреля по теб или по мен? Той ти е съпруг, познаваш го, допускаш ли, че ще те нарани?

Марая едва не се изсмя. Добротата на Дарил подхранваше наивността му. Или двете бяха едно и също, не беше сигурна.

— До вчера мислех, че го познавам. Днес нямам представа кой е, нито на какво е способен. Но знам едно: нужен ни е план. Трябва да допуснем, че когато се върне у дома, ще бъде въоръжен и вбесен както никога преди. Но ние ще бъдем подготвени.

Небето над яхтата притъмняваше. Пол бе изгубил представа за времето. Вглъбил се беше в работата си. Погледна телефона си и установи, че още има слаб сигнал. Набра номера на литературната си агентка. Джоузефин вдигна веднага.

— Ало, Пол, добре ли си?

— Добре съм. Разбра ли откъде е изтекла информация?

Тя въздъхна и отговори:

— Нищо не е изтекло. Накарах човек от техническия отдел да провери компютъра ми. Само аз имам достъп до твоята информация. Тя не се съхранява в счетоводните ни база данни. Според човека няма следи от хакерска атака. Променям паролата си през три месеца. От моя страна не може да е изтекло нищо.

Пол стоеше прав в каютата и очите му шареха, докато асимилираше информацията. Върна се в изходна позиция.

— Как са ме открили тогава? — попита той.

— Нямам представа. Сигурен ли си, че не си се напил и не си се изпуснал пред някого?

— Не, не съм. Никога не бих го направил. Трябва да е вътрешен човек.

— Банката. Сигурно е от нея.

Банката. Може би някой чиновник там се беше досетил…

Той поклати глава. Не. Просто не беше възможно. Не допускаше и че Джоузефин може да го е издала. Животът ѝ зависеше от нейните клиенти. А Пол прекрасно знаеше колко специален клиент е. Джоузефин не само продаваше книгите му на издателите, но и му помагаше да укрива парите си. Да пази тайните си — срещу заплащане, разбира се. Високо заплащане.

Нещо друго трябваше да е.

— Къде си? — попита тя.

— Заминах. На яхтата съм.

— Марая как го прие? Каза ли ѝ нещо в крайна сметка? — попита Джоузефин.

Пол изтри устни и отговори:

— Оставих бележка.

Мълчание. И после:

— Тя заслужаваше повече. Дано да си ѝ обяснил как стоят нещата. Някои жени са склонни да се самообвиняват. Смятат, че вината е тяхна, макар да не са направили нищо нередно. Какво ѝ каза?

— Само, че заминавам. И че ѝ оставям къщата и парите в общата ни сметка.

— Двайсет хиляди и къща насред нищото? Ако има ум в главата, ще те погне.

Пол погледна към вълните.

— Няма да може да ме намери. А дори да ме намери и да подаде молба за развод, не може да пипне парите, в случай че адвокатите ѝ разберат за тях. Постарах се да се преместя в подходящия щат. Не искам в никакъв случай парите ми да се появят на някакъв съдебен документ. Веднага ще бъда разкрит. Все едно да окача табела пред къщата. Виж, няма значение, тя не знае за парите. Не знае нищо за мен. И предпочитам така да си остане. Нека поне един човек на света ме мрази, задето съм Пол, а не заради всички останали неща, които съм направил.

— Да не подхващаме тази тема — спря го Джоузефин.

Не ѝ беше казал цялата истина, но се досещаше, че тя вече е събрала две и две. Джоузефин не искаше да говори за убийствата. Намираше го за… смущаващо. Безвкусно. В нейния свят то беше равносилно на това да ядеш супата си с неправилната лъжица. Може би нещата, които знаеше, я дискредитираха донякъде, но докато си оставаха тайна, беше способна да се справи. Джоузефин се гордееше с репутацията си. Ако в литературните среди узнаеха истината, вече нямаше да я канят навсякъде.

— Как върви книгата…

Пол прекъсна разговора и чак тогава отговори на въпроса ѝ.

— Книгата върви добре, Джоузефин. Ще я получиш, когато бъде готова. Майната ти на теб и на твоите срокове.

Засега Пол имаше достатъчно пари за бягството си. Двайсет хиляди. Нямаше да му стигнат за дълго, но планираше през следващите няколко седмици да отиде в банката на Големия Кайман. Да изтегли солидна сума и да прехвърли останалите пари в друга сметка. Може би някъде в Цюрих. За всеки случай, да не би някой в банката да се е досетил. Остави телефона си върху плота до кафеварката и си наля чаша червено вино. Докато я поднасяше към устните си, мобилният му тихо завибрира — беше получил съобщение.

Пресуши чашата и усети тъмното червено вино дълбоко в гърлото си.

Помогна му да се подготви за есемеса. Телефонът му отново завибрира. Вече беше получил две съобщения от Марая.

Сигурно беше намерила бележката сутринта и през целия ден беше кипяла от гняв, преди да му напише нещо. Устата му пресъхна. Тя се чудеше какво става, а той не желаеше да ѝ обяснява. Джоузефин беше права. Марая заслужаваше повече, но поне щеше да бъде в безопасност, което беше основната му грижа. Вкопчил се беше в това като удавник за сламка, но усещаше как потъва в море от черна вина.

Марая го беше спасила. Тя не заслужаваше такова нещо.

Пол беше прекарал в сивкава мъгла времето между горящата кола и деня, в който излезе вторият роман на Джей О. Льобо. Живееше в Ню Йорк. Макар че трудно можеше да го нарече живот. Всяка сутрин ставаше от леглото по-скоро по навик, отколкото от нужда или желание да се надигне. Не спеше. В сънищата му имаше прекалено много насилие и яркочервени пламъци. Обличаше се и излизаше от апартамента, който се намираше на сто и седемнайсет тротоарни плочи от закусвалнята. Шейсет и седем от тях бяха счупени или напукани. Всеки ден ги броеше.

Подът на закусвалнята беше от полиран чам, с петна от кафе, сироп и бог знае какво още. Всички сервитьорки носеха бели маратонки. След като се нахранеше, минаваше по двеста и три плочи до бара. А вътре беше тъмно и подът не се виждаше ясно. Беше от някаква устойчива гума, която залепваше за подметките на Пол. Сядаше на високо столче на бара и гледаше как краката му висят над гумения под, докато се напиваше здравата и вече не можеше да брои плочите по обратния път до вкъщи.

Така минаваха дни и седмици, а Пол не успяваше да свали от плещите си бремето на онова, което беше направил.

Една вечер в бара свиреше някаква група. Бяха дошли рано, за да разположат апаратурата си и да тестват звука. Пол надуши Марая, преди да я види. Приятно цитрусово ухание. После видя ботушите ѝ, краката ѝ в прилепналите джинси и се усмихна на себе си със съжаление.

А после му се случи най-невероятното нещо на света. И досега не можеше да си го обясни, но дамата с ботушите сложи пръст под брадичката му и грациозно повдигна главата му, за да го погледне в лицето. А нейното лице! Красиви сини очи, съвършени черти. Каза му „здравей“. Пол каза „здрасти“. Заговориха се. Вечерта той си тръгна от бара с нея, но реши, че се е загубил. Сградите и магазините не му бяха познати. Известно време се чудеше защо, но после осъзна, че благодарение на жената с ботушите погледът му не е забит в земята. Пол я бе погледнал в очите, но не беше изпитал усещането, че трябва засрамено да отмести поглед. В нейните очи нямаше нито страх, нито погнуса — само доброта. С нея отново се почувства в собствената си кожа. Пое този дар с две ръце. Жената с ботушите се казваше Марая и го беше спасила.

А сега тя искаше да разбере защо я е напуснал. Не ѝ беше дал много по време на брака им. Не можеше. Ако ѝ бе казал за парите, тя щеше да поиска да живее нашироко. А така щеше да привлече внимание. И не след дълго той щеше да бъде разкрит. Не, не можеше да ѝ каже за своя друг живот. Прекалено опасно беше. Вместо това се постара да изгради нов, който можеше да контролира — единствения допустим живот. А това означаваше да контролира и нея.

Какъв глупак беше, задето си въобрази, че ще може да контролира всичко. Искаше му се никога да не я бе срещал. Всичко би било много по-просто. Би си останало постарому — той все още щеше да крачи с наведена глава, забол поглед в тротоара.

Пол отвори съобщенията. Две. Едното беше снимка, другото беше текст.

Снимката се зареди на екрана му.

По дяволите!

Паспортът му. Върху кухненския плот.

Отвори текстовото съобщение.

Пазаруването в неделя следобед беше едно от дребните удоволствия на Марая. Прекарваше часове в музикалните магазини на Четиресет и втора улица, после изпиваше чаша бира и изяждаше парче пай с пеперони. Винаги сама, никога с приятели. Така не се чувстваше виновна, задето се размотава. Нямаше за кого да се тревожи.

Днес следобед беше различно.

Беше шофирала един час до мола и до огромния магазин за строителни материали зад него. В мола беше изтеглила петстотин долара и после беше отишла в съседния магазин.

Беше си приготвила списък въпреки предупреждението на Дарил да запомни какво ѝ трябва, а не да си го записва. Марая все пак си записа, защото в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да забрави нещо важно. Мислите ѝ бягаха — не можеше да задържи нито една за дълго под напора на следващите, които нахлуваха в главата ѝ.

Облечена с джинси, бяла блуза и дънково яке, привързала косата си с червена кърпа, Марая буташе количката по пътеките, избираше разни неща и ги отмяташе с химикалка в списъка си:

Когато напълни количката си, тя се запъти към касата и плати в брой. Пъхна касовата бележка в задния си джоб и се отправи към колата си. Натовари багажника, взе си кафе за из път и се прибра.

В списъка ѝ бяха включени неща, от които една жена би имала нужда за освежаване на дома. Тя възнамеряваше точно това. Прибра се, отвори едната кутия боя с отвертка и разбърка съдържанието ѝ. После изля малко в легенчето, топна четка и я изцеди в ръба, преди да изпробва цвета на стената в кухнята.

Отстъпи назад. Огледа разликата. Може би се дължеше на състоянието ѝ в този момент — живееше едновременно в един свръхреален и свръхнереален свят, — но следата от боята ѝ се стори по-скоро като средство да види за пръв път истинския цвят на стената, отколкото като нов пласт боя върху старата.

Телефонът ѝ завибрира.

Дарил.

— Купих всичко от списъка — осведоми го тя. — Ще постеля найлоните и ще ти изпратя есемес. Ела, според мен той ще се върне довечера.

Обсъдиха плана си най-подробно.

Когато Пол се прибере, тя ще го чака в кухнята, скрила паспорта. Щеше да изглежда така, все едно се кани да боядисва. Един-единствен стол в средата върху найлона, обърнат към вратата за верандата. Марая щеше да накара Пол да седне, за да поговорят. Дарил щеше да приближи зад него, да го сграбчи за ръцете и да го държи, докато Марая донесе свинските опашки и върже китките на Пол за стола, а после — и глезените му. Щеше да го претърси и да му вземе оръжието.

После щеше да му каже всичко: че знае за парите и за Джей О. Льобо. И че трябва да ѝ преведе десет милиона долара, иначе тя ще го издаде пред „Ню Йорк Таймс“. Щеше да му предостави избор.

Марая не знаеше как ще реагира Пол. Ако прибегнеше към насилие с влизането си, тя искаше Дарил да овладее положението и да не се поколебае да го фрасне в устата. На него не му се щеше да го прави и ѝ отне известно време да го убеди, че всъщност по този начин ще я защити. Беше допуснала вероятността Пол да се оплаче в полицията, ако се стигне до физическа разправа. Затова им трябваше найлон за застилане — щяха да предпазят пода, ако някой пострада. След това щяха да махнат найлона и да го изгорят. На пода нямаше да остане кръв. Все едно нищо не се е случило. А при кутиите боя в кухнята найлонът върху пода нямаше да изглежда неуместно.

Марая обмисли всичко многократно.

Това беше единственият начин. За нея планът беше смислен въпреки студената тръпка по гръбнака ѝ — сякаш по него бавно се плъзгаше кубче лед.

Слънцето приличаше на червен портокал, който всеки момент ще се търкулне под хоризонта, когато Пол най-сетне реши да се върне за паспорта си. Провери в джобчето на куфара си, но беше празно. Сигурен беше, че е извадил паспорта от чекмеджето и го е сложил там.

Излегна се на канапето в каютата и гледа в тавана час и повече, премисля всички възможни сценарии. Бяха много, но някои се оказаха по-тревожни от други. Не му се искаше да се връща. Някой го беше разкрил. Ами ако бяха хванали Марая и я бяха принудили да му изпрати есемес, за да го подмами да се върне?

Усети кисел вкус в устата си при мисълта, че Марая може да пострада. Затвори очи и прокле глупостта си. Позволил си бе да вярва, че е възможно да се скрие. Навремето трябваше да отблъсне Марая, да потисне чувствата си. Допусна да се влюби в нея и така я изложи на опасност. Причината се криеше в себичността му. Но дали пък Марая не беше изпратила сама есемеса? Какъвто и да беше сценарият, той още повече се убеди, че е постъпил правилно, като е избягал.

Реши да се върне у дома, да изчака да стане късно през нощта и да се промъкне в къщата по тъмно. Ако Марая спеше, нямаше да я буди. Ако преценеше, че се случва нещо друго, щеше да действа в крачка. Трябваше да вземе револвера със себе си. Ако видеше в къщата още някой освен Марая, щеше да стреля. Единственият сигурен начин да се спаси.

Щом взе решението, той си пое въздух и издиша бавно. Безпокойство плъзна в тялото му и косъмчетата на тила му настръхнаха. Нещо не беше наред. И тогава, когато нищо вече не го разсейваше, Пол забеляза, че яхтата е престанала да се клати.

Надигна гръб от канапето и стъпи на пода, за да обуе ботушите си. Но тутакси вдигна колене към гърдите си и изруга. Чорапите и стъпалата му бяха ледени, все едно ги беше топнал в кофа с лед.

Не, не с лед.

С вода.

Сведе поглед и видя тънък слой вода на пода на каютата.

Мили боже!

Онзи трясък, докато с пълна скорост пореше високите вълни. Сигурно се беше ударил в подводна скала и беше повредил корпуса. Мамка му.

Но всичко по реда си. Пол грабна лаптопа от масата и го дръпна към себе си. Провери дали последната версия на ръкописа се е качила на флашката, после я извади и я пъхна в найлонов плик. Държеше няколко върху масата. Веднъж беше допуснал грешката да слезе от яхтата с флашката в джоба си, но се подхлъзна и падна във водата. Излезе благополучно, но изгуби резултата от тридневна работа.

Затвори чантата и пъхна ръце в джобовете на панталона си.

Искаше му се да бе запомнил повече от курса по безопасност, но все пак реши, че трябва да предприеме нещо. Заряза ботушите. Краката му и бездруго бяха мокри. Изправи се и първата му мисъл беше да се опита да запали двигателя.

Не успя.

Слезе долу и провери помпата в трюма. Яхтата му имаше дървен корпус, построена беше през петдесетте и макар да изглеждаше прекрасно, не беше снабдена с голяма част от по-хубавото предпазно оборудване, което би помогнало в подобно положение. Все пак имаше електронна аларма в трюма. Пол я провери, но алармата беше изключила. Съществуваха резервни системи за сигурност, които го насърчиха да монтира на яхтата, но той реши, че след като тази красавица е плавала шейсет години без система за сигурност, няма да се занимава с това. Сега съжаляваше.

Помпата в трюма също не работеше. От маркуча се беше разляло масло и се беше смесило с водата. Някъде имаше ръчна помпа, но сърцето на Пол беше по-трескаво от мисълта му и той изобщо не можеше да си спомни къде е ръчната помпа и как се действа с нея.

Радиото.

Пол имаше радио на ултракъси вълни. Върна се на кърмата, намери го, включи го и потърси наръчника за употреба, за да види на кой канал трябва да изпрати сигнал за помощ.

Не намери наръчник, започна да ругае и просто да говори по радиото. Погледна навигацията, прочете координатите си и изкрещя по микрофона, че яхтата му потъва.

Никакъв отговор.

Отвори кутията за спешни случаи, извади спасителна жилетка и авариен радиомаяк. Това поне знаеше как се използва. Включи го и видя как червената точка просветва, облече жилетката през глава точно преди яхтата да се килне и да го катурне върху палубата. Пол разпери ръце, за да не падне, но не го направи достатъчно бързо.

Глухото тупване беше последното, което чу, преди светлините да угаснат.

Събуди се в мрак. Задушаваше се.

В яхтата имаше вода, дълбока метър и двайсет, и кърмата беше изцяло потопена в ледените черни води. Още малко и Пол щеше да се удави в собствената си каюта. Опипом излезе от нея и запълзя по главната палуба към носа. Подхлъзваше се по гладките дъски, а от рана на главата му течеше кръв. Озърна се, но виждаше само тъмно море, тъмна нощ и кръв в очите си.

Запали фенерчето на спасителната си жилетка. Яхтата потъваше и ако не скочеше от нея, той също щеше да потъне.

Реши, че всичко ще се нареди. Крайбрежната охрана сигурно вече пътуваше към него. С моторница и с хеликоптер. Всичко щеше да бъде наред. Беше гледал подобни случаи по „Дискавъри“. Веднага щом включиш аварийния си радиомаяк, той започва да изпраща сигнали до централата на крайбрежната охрана. За миг Пол реши, че постъпва както трябва. Щеше да се спаси, ако напуснеше потъващата яхта.

Вече не усещаше краката си, толкова замръзнали бяха. Затова не забеляза промяната в температурата, докато тялото му не се озова във вълните и главата му не потъна за миг, преди отново да се покаже на повърхността, повдигната от спасителната жилетка. Едва тогава усети колко е студено.

Шокът беше страховит.

Сякаш нещо го душеше и в същото време го изгаряше. Устата му зейна за глътка въздух и за да понесе мъчителния студ, който връхлетя тялото му като гюле за разрушаване на сгради. Но въздух нямаше. Само морска вода.

Пол незабавно повърна. Не пое въздух, макар че устата му беше отворена и дробовете му имаха неистова нужда той да диша. Краката му престанаха да ритат във водата. Студът го парализира. За секунда му се стори, че се е гмурнал в течност за акумулатори. Болка раздираше кожата му. Пулсираща, изгаряща болка, която му отнемаше всичко — гласа, въздуха, крайниците.

Но не и мислите. Способен беше да разсъждава ясно. Потапянето в ледената вода беше предизвикало шок. Дори да се отърсеше от него, нямаше да оцелее за дълго във водата. Усещаше, че температурата на тялото му пада бързо и то престава да функционира. Необяснимо защо, изведнъж започна да му става топло.

Знаеше, че ще умре, преди студът да стигне до костите му. Последното, което зърна, преди да затвори очи, беше проблясващата светлинка на спасителната му жилетка, а последната му мисъл беше за Марая.

Пол отвори очи, но видя само чернилка.

Усети огромен натиск върху гърдите си и неочаквано устата му се напълни с вода. Изригна от гърлото му като от спукана тръба и заля лицето му. Той се изкашля, опита се да си поеме въздух, пое малка глътка и понечи да вдигне глава, но не успя.

Над него беше тъмно, но вече имаше още нещо. Звезди.

Шум изпълни ушите му — бръмченето на моторница. Отпусна тежко ръце край тялото си и усети нещо твърдо. Нечие лице се показа над него. Мъж с тъмна едва набола брада и остро лице. Беше облечен в жълто непромокаемо яке и му говореше, но отначало Пол не го чуваше. Очите му натежаха, не виждаше ясно.

— Ей! Остани с мен, приятел! — настоя гласът.

Приятел ли? Пол не разпозна този човек. Може и да го беше виждал, а може и да не беше.

Спеше му се.

Нещо го цапна по бузата, парна го по лицето. Отвори очи и отново видя мъжа точно пред лицето си — крещеше му да остане буден. Пол усети мирис на риба. А ръцете му върху палубата на кораба бяха лепкави.

Рибар.

Беше го спасил рибар.

Пол се усмихна и усети остра болка в краката си, а после се размърда. Човекът го влачеше по палубата. После отново се появи още по-близо, обви с ръце тялото му, помъчи се да го повдигне. Пол усети мириса на улова по кожата на мъжа. Отново му се догади от рибешката смрад и той избълва още морска вода от корема си. А после се озова някъде вътре, вече не беше на студа. Рибарят събличаше дрехите му, разтриваше кожата му, завиваше го с лъскаво сребристо одеяло. Имаше добродушно лице. Ръцете му бяха груби и мазолести. Пол допускаше, че дългогодишното дърпане на въжета, теглене на мрежи и кормене на риба е направило тези ръце твърди като камък.

— Всичко е наред. Ще се оправиш, приятел. Внесох те вътре. Ти си най-големият ми улов за деня — каза той с чист южняшки акцент.

Дълъг и силен смях последва думите му. Успокоителен смях. Беше се разминал със смъртта. Щеше да се оправи, точно както каза рибарят.

На Пол отново му стана топло, но знаеше, че вече е в безопасност. Открай време харесваше рибарите. Бяха истински хора, които излагаха живота си на истински риск. Водеха труден живот, и то без капка отчаяние. Особено този тук. Веселяк, стабилен човек. Пол се унесе.

И едва тогава осъзна, че е оставил лаптопа си на борда. Заедно с парите за път. И телефона. И револвера. Беше изгубил всичко.

Но поне беше жив.

Марая отвори входната врата, когато чу стъпките на Дарил по чакъла. Той се пъхна вътре и тя бързо затвори след него. Хвана го за ръката и впи устни в неговите. Отчасти от страст, отчасти от страх.

— Ченгетата дойдоха днес в клуба. Може би нямаше нищо общо с мен, но се уплаших, да знаеш. Цял час обикалях с колата. Исках да се уверя, че не ме следят. Всичко е наред, просто ме е обзела параноя, съкровище — каза той и я прегърна.

Сърцето ѝ отново се сви от страх при споменаването на полицията, но както каза Дарил, най-вероятно не беше важно.

Беше предпазлив, но имаше и нещо повече. Беше я нарекъл „съкровище“. За пръв път произнасяше тази дума. Тя трепна, когато го чу да използва това нежно обръщение. Такова нещо очакваше да чуе от него чак след като заживеят заедно, да кажем, след година, в дома им, далече от Порт Лоунли.

За миг си представи новия им живот. Той я очарова.

Дарил я притисна в обятията си и Марая се успокои. Обичаше мириса му, уханието му. Силата на тялото му, смекчена от аромата на парфюма, който той винаги използваше. Дъх на цитруси и подправки. Напомняше ѝ за Коледа. Тя положи глава във вдлъбнатината на гърдите му и усети ръката му да гали косата ѝ.

Дарил я пусна, целуна я нежно и тя го поведе по коридора. Той спря на прага на кухнята и я огледа. Марая се усмихна с надежда да остане доволен от работата ѝ.

Всичко освен прозореца насреща беше покрито с дебел найлон. Мивката и плотът под прозореца също не бяха покрити и там имаше остатъци от храна. Спагети в тенджера, паница с червени петна от доматен сос и дъска за рязане, до която още се мъдреше голям нож със следи от жълти чушки и босилек.

По средата на кухнята беше поставен стол.

Дарил огледа и останалите неща, които беше купила Марая, струпани на купчина в ъгъла.

— Взех всичко. Побързай, защото той сигурно ще си дойде всеки момент — каза тя, сграбчи Дарил за ризата и го целуна настървено, преди да го избута към купчината с покупките.

Той се усмихна, извърна се и разкъса чувала с гащеризоните.

Марая взе шепа пластмасови свински опашки и ролка тиксо и ги сложи на плота до Дарил.

— Отворих едната кутия с боя и я оставих на пода, за да я види, когато влезе в кухнята — каза Марая.

Дарил дръпна ципа на белия найлонов гащеризон до гърдите си и вдигна качулката, после се закопча чак до гърлото. Сложи маската на устата си и нагласи ластика на тила си.

— Още не е късно да се откажем — каза той.

Тя обгърна с ръце тялото си за кураж.

— Не се отказвам. Просто искам да съм сигурна, че няма да пострадаме. Трябваше да купя електрошок или нещо такова. Ами ако се съпротивлява и не успеем да го овладеем? Ако влети с револвер в ръка? — попита тя.

— Ще бъда зад кухненския остров. Така ще мога да се движа, без той да ме вижда. Щом чуем колата му на алеята, ти ще излезеш и ще го доведеш тук, ще го накараш да седне, за да поговорите.

— Ами ако не иска? Ако насочи към мен дулото?

Дарил огледа кухнята, видя отворено сандъче с инструменти в ъгъла, до което лежеше отвертка. Върхът ѝ беше изцапан с боя и беше залепнал за найлоновото покривало. Отиде до сандъчето и извади един чук за вадене на пирони.

— Ако те заплаши, ще го фрасна с това.

Студена тръпка пробяга по тялото ѝ.

— Не се тревожи, няма да му позволя да те нарани — увери я Дарил.

Внезапната промяна в тембъра му накара Марая рязко да се извърне. Онова, което видя, отначало я обърка.

Дарил стоеше точно зад нея, на около метър. Изглеждаше страховито в найлоновия гащеризон, но сега Марая видя и чука в ръката му. И веднага осъзна, че допуска ужасна грешка. Всичко можеше да се обърка. Сграбчи я страх още отсега, докато гледаше любовника си.

Мъжът, който току-що я беше нарекъл „съкровище“. Когото тя обичаше повече от всеки друг. Но като го видя облечен така, цялата настръхна. Не биваше да допусне това. Вярно, че Пол я беше предал подло. Другата жена, парите, животът, който ѝ беше отказал. И въпреки това предателството му не оправдаваше риска. Ами ако някой пострадаше зле? Марая не можеше да изложи Дарил на опасност. Беше ѝ твърде скъп. Още не беше прекалено късно, можеше да спре всичко това. Представяше си как Пол го прострелва, а после и нея. Не си струваше за всичките пари на света.

Спри! Откажи се от този план!

Облекчението заля тялото ѝ като студена мъгла. Нямаше да стане. Марая сякаш се събуди от дълъг и страховит сън. Отново в действителността. Отново в безопасността.

Отвори уста, понечи да каже на Дарил, че иска да се откажат, но дъхът ѝ секна. Това вече не бяха неговите очи. Видя в тях някаква жестокост, празнота. За пръв път забелязваше този поглед. Дарил ѝ се стори по-висок. Изгърбената му поза на сърфист беше изчезнала. Беше изопнал гръб, вирнал глава и изпънал рамене. Мускули като въжета се открояваха на шията му.

— Не мога да рискувам, не си струва. Да забравим всичко, да си съберем багажа и просто да заминем.

Думите ѝ не смекчиха нито позата, нито погледа му. Той отговори зад маската:

— Добре, щом така искаш. Вдигай найлоните. Да почистим и да се омитаме от тук.

Тя се извърна с гръб към него и взе стола. Усети огромно облекчение. Майка ѝ беше бутнала баща ѝ през прозореца, за да я спаси. И макар да бяха щастливи заедно след това, Марая знаеше, че майка ѝ носи тежко бреме, макар никога да не говореше за случилото се. Не искаше самата тя да поеме този риск, ако нещата се объркат. Щеше просто да продължи напред. Да се махне от Порт Лоунли. Майната им на парите, имаше Дарил, заедно щяха да успеят.

Започна да се обръща наляво заедно със стола, за да го изнесе от кухнята, но чу как нещо изпука и целият свят се разтресе и наклони, преди да я обгърне мрак.

Докато гледаше как Марая се строполява върху найлоните, Дарил изруга и прехапа устна зад маската. Ударът я беше улучил в лявото слепоочие и във въздуха се разхвърчаха капки кръв. Посипаха се по белия му гащеризон. Той усети дори няколко над веждата си, като пръски от морските вълни.

В удара се таеше сила. Истинска сила. И се беше стоварил точно когато тя обръщаше глава, затова чукът отскочи от черепа ѝ.

Той коленичи до нея и видя, че очите ѝ са затворени, а устата ѝ е зяпнала. Беше в безсъзнание, не мъртва. Дарил отново вдигна чука, удари я отпред по главата и се чу ужасно пукане. Още кръв го обля отмъстително и тялото на Марая се сгърчи. Крайниците ѝ потръпнаха и после се отпуснаха. Едното ѝ око се изцъкли. Не обвинително, не с ужас. Жалко око, което вече не функционираше волево. Конвулсиите на тялото ѝ продължаваха.

Плътният найлон под нея изшумоля — адски неприятен звук в ушите на Дарил. Напомняше му за едно хлапе в училище, което дращеше с нокти по черната дъска.

Отново вдигна чука. Гърчовете се забавиха, после напълно секнаха. Тялото ѝ застина неподвижно.

Той изчака няколко секунди. Погледна надолу към нея — под главата ѝ, върху найлона, се образуваше локвичка кръв. Чукът не беше пострадал много. Главичката му беше понащърбена и тук-там беше одраскан. Чукът на Пол, с който беше ремонтирал разни неща у дома. По дръжката му щеше да има негови отпечатъци и ДНК. Дарил го пусна до Марая.

Изправи се и намери края на найлона, върху който лежеше Марая, откъсна го от тиксото, с което беше закрепен за пода, коленичи и уви тялото на Марая в него. Като коледен подарък. После се надигна и отиде до входната врата. Отвори я, прокара ръка в ръкавица по гърдите си и размаза малко кръв по външната страна. Върна се вътре и внимателно свали гащеризона и маската. Пъхна ги заедно с ръкавиците в плик, който натика в джоба на якето си.

Преди да излезе от къщата, угаси лампите. Качи се в колата си, подкара по алеята и спря в края ѝ. Извади от багажника тежък чук и се приближи към пощенската кутия. Един замах щеше да е предостатъчен. Чукът улучи основата на дървения стълб и пощенската кутия падна в прахта. Отстрани щеше да изглежда така, сякаш някоя кола не е взела правилно завоя и я е съборила. Дарил прибра чука в багажника си и влезе в колата.

В този момент не изпитваше нищо към Марая. Мъртва. Увита в найлон. Вярваше, че всичко се случва по някаква причина. Дори убийството. Точно в този момент Дарил имаше двайсет милиона причини да убие Марая.

Големия Бил Бюканан лапна последния залък от своя сандвич с пастърма и го преглътна със студена кока-кола. Оригна се веднъж, върна кутийката в пластмасовия държач и погледна към морето. Засега диетата му не се развиваше според плана на жена му. През шестте седмици, откакто му поставиха стенд в артерията, беше отслабнал с повече от седем килограма. Безспорно се чувстваше по-добре. Вече не се задъхваше по стълбите и благодарение на разширената артерия и на лекарствата беше станал почти нов човек. Но предишната седмица се беше върнал на работа и вече сигурно беше качил килограм и половина, два.

Като служител на американските пощи той разполагаше с много време, през което никой не го следеше. Ходенето беше полезно за него, затова вече не катереше с микробуса стръмната Корбин Стрийт. Обядваше със салатата, която жена му приготвяше всяка сутрин, и изпиваше бутилка вода. През ден добавяше към салатата и сандвич от деликатесния магазин на Пийт, кока-кола и пликче с чипс. Лесно оправдаваше удоволствието — смяташе, че катеренето по склона и по-голямата му активност компенсират допълнителните калории. Позволяваше си да вярва в тази фантасмагория.

Седнал в паркирания пощенски микробус на входа на някогашната ферма на семейство Пиърсън, той смачка на топка хартията от сандвича си и я натъпка в пластмасовото отделение на вратата. По-късно щеше да я изхвърли. Вече беше почти десет и половина. Работеше от пет. Оставаше му само още един адрес. Запали двигателя и измина последните няколкостотин метра до къщата на семейство Купър. Спря, излезе и отвори задните врати на микробуса. На дъното на чувала с пощата имаше малка купчина писма. Извади ги, отправи се към пощенската кутия, свирукайки, но скоро се закова на място.

Кутията я нямаше.

Е, там беше, но някой я беше съборил.

Може би пиян шофьор не беше преценил правилно скоростта и лекия завой на пътя. Големия Бил Бюканан вдигна пощенската кутия, видя, че е празна, и се запъти към къщата. За последен път беше носил поща в петък сутринта и тогава кутията си беше здрава. Може би не знаеха, че е съборена. Освен това искаше да се увери, че няколкото писма, които носеше, ще стигнат благополучно до получателите си.

Свирукането на Големия Бил секна, когато стигна до входната врата. Беше открехната едва-едва и имаше странно петно. На алеята беше само колата на госпожа Купър. Господин Купър често отсъстваше, но Големия Бил не пропускаше възможност да се полюбува на лъскавата италианска спортна кола. Явно господин Купър беше заминал някъде.

Бил натисна звънеца, почака. Нищо. Почука на вратата с кокалчетата на пръстите си. После отново, по-силно. И тогава си даде сметка, че петното на вратата прилича на кръв.

— Госпожо Купър? — провикна се той. — Госпожо Купър, Бил Бюканан е, пощальонът. Всичко наред ли е?

Тишината го загложди.

Бил колебливо докосна вратата и я побутна. Отново се провикна и попита дали е добре госпожата, дали не се е случило нещо.

Обзе го страх, като прекрачи прага. Не биваше да бъде тук. Нямаше работа в къщата, можеха да го уволнят. Но ако се беше случила злополука?

Бил остави пощата върху масичката в коридора, после надникна в дневната. Нямаше никой.

— Госпожо Купър! — провикна се той отново.

Този път в гласа му се долавяше паника. Вече се потеше под ризата. Свали кепето си и изтри потта от челото си с ръкав. Задъха се, облегна ръка на стената и проточи шия навътре. Не само нямаше никой, но като че ли и всичко си беше на мястото.

Отново се провикна, после реши, че върши глупости. Просто трябваше да си тръгне. Вече беше взел решение, когато сведе очи. Още петна. По пода. Ситни червени капки върху белия килим.

Ако не друго, капките затвърдиха решимостта на Бил да проучи какво е станало и го убедиха, че е постъпил правилно, като е влязъл в къщата. Отново се провикна настойчиво и вече прекосяваше дневната на път за кухнята. Навремето по брега имаше много такива стари къщи и Бил знаеше, че всички са едни и същи. Към кухнята водеха две врати. Едната от дневната, другата от коридора. Бил последва кървавите пръски от дневната до кухнята. Вратата беше затворена.

Стисна топката и я завъртя. Открехна вратата, долови странна миризма и видя още по-странна гледка. Стените, подът — или поне каквото виждаше от тях — бяха покрити с матови сивкави найлони. Вонята го блъсна в носа. Беше му позната, но не знаеше откъде. По носа му се търкулнаха капки пот и паднаха върху ботушите му. Искаше му се отново да извика, но не му стигаше въздух. Не му оставаше друго, освен да отвори проклетата врата.

Бутна я силно.

И се строполи на колене.

По средата на кухнята имаше купчина смачкан найлон. В локва кръв.

Найлонът върху вратата към верандата беше разкъсан, а по стъклото имаше кървави следи от пръсти. Едно от крилата беше отворено.

Болка прониза лявата му ръка, като че ли го бяха ударили с бухалка. Озърна се, но не видя никого. Болката плъзна нагоре по ръката му, в гърдите и чак до челюстта. Ръцете му отупаха джобовете, намери мобилния си и набра номера за спешни случаи.

Съобщи адреса на диспчерката и обясни, че навсякъде в кухнята има кръв и че някой е бил нападнат. Големия Бил чу диспечерката да потвърждава, че изпраща полиция и линейка. Той смъкна телефона от лицето си, вдиша от инхалатора си и помоли диспечерката незабавно да изпратят линейката, защото получава инфаркт.

Шериф Доул слезе от полицейската кола и я заобиколи тичешком. Намести се на пасажерската седалка, затвори вратата и закопча предпазния колан. Заместник-шериф Блох вече се бе прехвърлила през средната конзола и седеше на шофьорското място. И тя си сложи колана, пусна сирената и лампата, после натисна газта. Доул взе радиостанцията и потвърди, че тръгват, след което се опита да получи повече информация от Сю.

В много отношения Доул беше добър полицай. Най-ценното му качество бе, че съзнаваше собствените си ограничения. Никога не би могъл да догони бягащ крадец, можеше да изтърбуши врата на плевня с пушката си, но нищо повече и беше най-лошият екстремен шофьор в историята на окръга.

Блох беше друга работа. Тя пробягваше петнайсет километра всяка сутрин. Понякога Доул я виждаше да тича по плажа. Освен това умееше и да стреля, и да кара бързо. Може би и двете едновременно, каза си той.

Сю не беше получила повече информация от човека, който се бе обадил. Ситуацията беше сложна и тя се мъчеше да запази спокойствие.

Със свистене на гуми колата излезе на крайбрежния път. Доул погледна скоростомера и видя, че показва сто и шейсет километра в час. Стисна дръжката на вратата и се замисли какво трябва да направи, когато пристигнат на местопрестъплението.

Парамедиците идваха от окръжния център. Колкото и да се забавеха Доул и Блох, линейката щеше да дойде след тях. Шериф Доул знаеше, че в багажника си има аптечка и дефибрилатор, и можеше да борави с тях.

Блох натисна спирачката и го предупреди да се държи здраво. Нямаше нужда. Доул усети как коланът притиска гърдите му, а после Блох вдигна крак от спирачката и направи остър ляв завой по тесния път към паркинга. Тялото на Доул политна надясно и рамото му се удари във вратата.

Отново ускорение. Колата шумно пресече ниската телена ограда покрай плажа и се плъзна по пясъка. В този момент Доул си даде сметка, че ако шофираше той, щеше да се забие в дюните или да влезе в морето. Блох не направи нито едно от двете. Тя мина на по-ниска предавка и овладя колата. След кратко лъкатушете и борба с волана колата се изправи, Доул престана да се лашка и Блох посочи през предното стъкло.

— Ето там, отпред.

Доул присви очи, но видя само черни точки върху пясъка в далечината. Явно Блох имаше и по-добро зрение. Скоро точките се уголемиха до фигури, които приличаха на скално образувание. Колкото повече наближаваха, толкова повече подробности се очертаваха пред очите на Доул.

Колата спря на десетина метра от фигурите. Блох изключи сирената, но остави сигналната лампа. Когато слезе, Доул най-сетне видя сцената ясно.

Мъж, притиснал мобилен телефон към ухото си, се втурна към тях. Зад него някой лежеше по гръб на брега. Русокосо момиче се беше навело над тялото в пясъка.

— Къде са парамедиците? — крещеше мъжът по мобилния си.

Блох вече беше преполовила разстоянието до мъжа.

Доул отиде при багажника, отвори го и извади аптечката и дефибрилатора. Хукна тромаво след Блох, която вече разговаряше с русокосото момиче до тялото.

— Тя тичаше насам и пищеше. Имаше толкова много кръв… — обясняваше задъхано момичето.

Кракът на Доул затъна, той се плъзна и се закова върху ситния пясък веднага щом видя кой лежи там.

Половината лице на Марая Купър беше почерняло от кръв и прах, вкоравени и затворили едното ѝ око. Дясното се озърташе панически. Марая явно се боеше от ново изненадващо нападение. Гърчеше се в пясъка и издаваше гърлени викове.

Доул отвори аптечката, подаде на Блох марля и ѝ поръча да притиска леко дълбоката рана на слепоочието на Марая. Тя беше бяла като тебешир от загубата на кръв.

Внимателно, но сръчно той намота бинт около главата ѝ, докато тя ровеше с пръсти в пясъка, дърпаше се, извиваше се и пищеше.

През цялото време Доул шепнешком я уверяваше, че ще се оправи. Щом приключи с превръзката, се зае да проверява жизнените ѝ показатели.

Тя дишаше, но той не успяваше да намери пулс. Или не можеше да го напипа, защото беше крайно неравномерен, или се дължеше на нейното гърчене и мятане.

— Какво се случи, Марая?

Тя не отговори. Той обхвана лицето ѝ с ръце в опит да насочи вниманието ѝ, да я успокои и да добие представа за нападението. Зеницата на дясното ѝ око почти напълно беше изчезнала в ириса. Превърнала се бе в миниатюрна черна точица и не се промени, когато той доближи лицето си до нейното. Доул стисна левия ѝ клепач, залепнал от съсирената кръв, и го отвори. И мигом дръпна ръце.

О, боже!

Зеницата на лявото око на Марая изглеждаше огромна. Доул не беше медицинско лице, но знаеше какво означава това. Марая беше получила някаква мозъчна травма.

— Марая, аз съм шериф Доул. Какво се случи? — попита я по-настойчиво. В далечината се разнесе вой на сирени. Парамедиците щяха да пристигнат всеки момент. — Марая! — кресна той.

Тя престана да се движи, погледна го и проговори. Гласът ѝ беше пресипнал след толкова крещене, в устата и гърлото ѝ имаше кръв, но въпреки всичко Доул я чу да изрича трите думи кристално ясно. Те изпратиха ледена тръпка по тялото му, сякаш бе инжектиран с течен азот.

— Коя е Марая? — попита тя.

Когато пристигнаха, парамедиците поеха нещата в свои ръце. Марая беше в шок, беше получила тахикардия, затова светкавично я завързаха за носилка и я натовариха в линейката.

Доул чу как радиото пращи, когато Сю им даде още информация.

Големия Бил Бюканан занесъл пощата в къщата на семейство Купър. Заварил окървавеното местопрестъпление и се обадил.

Когато парамедиците пристигнали в къщата, Бил вече лежал мъртъв на пода.

Пол усети слънцето с лицето си. Топлина беше плъзнала по бузите му и надолу по тялото. Слънцето грееше ярко. Той виждаше огненото кълбо дори със затворени очи. То прогаряше кръг през клепачите му.

Не чувстваше езика си. Беше залепнал за небцето му, сух и чужд. Той преглътна, почти се задави, но някак успя да изцеди струйка слюнка. Ръцете му бяха натежали и не можеше да ги повдигне. Извърна глава и му се зави свят. Замайването бе последвано от гадене, но коремът му къркореше празен. Нямаше какво да повърне.

Спомените се върнаха бавно. Стаята. Рибарят. Яхтата.

Очите му се отвориха, но той побърза да ги затвори отново, когато светлината от голата крушка на тавана прониза болезнено главата му. Крушката угасна. Пол чу раздвижване и отново отвори очи. Отне му дълго време да привикне с мрака и в периферията на зрителното му поле трепнаха ярки искрици. Усети гадна миризма. На гнилоч и пот. Надушваше миризмата на собственото си тяло.

— Ехо? — обади се той.

В ъгъла светна настолна лампа. Абажурът омекотяваше светлината и Пол успя да огледа стаята без онази пронизваща болка в главата.

Тъмно мазе. Опита се да подпъхне ръце под тялото си и да се надигне, но установи, че не може. Погледна наляво, после надясно. Изруга.

Китките му бяха вързани за леглото. Дръпна ръце към себе си, за да изпита въжето, да усети колко е стегнато. След малко се отпусна изтощен. И тогава го сграбчи страхът. Пол отдавна не му беше позволявал да го завладее така, но този път тялото му потръпна, солени сълзи запариха в очите му и потекоха по бузите.

Той вдигна глава, доколкото можа, и видя мъж, седнал пред леглото. Лицето му оставаше в сянка. Но два предмета на масата с лампата го хвърлиха в дива паника.

Краката му заритаха по матрака, той закрещя и заруга, заопъва въжето, докато китките му прокървиха и на устата му изби пяна.

На масата с лампата имаше лаптоп и пистолет.

Мъжът протегна ръка към кръга светлина и чукна по клавиатурата. Лаптопът оживя. Яркият екран отначало причини болка на Пол, но сега той я посрещна охотно. Болката беше нещо хубаво. Означаваше, че още е жив.

На екрана се появи образ и Пол установи, че гледа новинарска емисия.

— Помниш ли ме? Аз те извадих от водата. В моята къща си. От два дни си тук.

Мъжът се приведе напред и на светлината от екрана на лаптопа Пол смътно различи чертите му. Тъмна брада, сплъстена коса. Волева челюст и светли очи. В сумрака трудно можеше да определи възрастта му, вероятно беше към трийсет и пет, четиресет годишен. Последния път, когато Пол го видя, беше облечен с жълто непромокаемо яке и е ръка върху гърдите му изпомпваше водата от дробовете му.

Рибарят.

— Бих ти казал да се успокоиш, но в момента не ме е грижа как се чувстваш. По новините казват много неща за теб, приятел. Искам да ги видиш. А после ще чуя твоята версия на историята. Ако не ми хареса, или ще те предам на ченгетата, или лично ще те застрелям. Щом съм ти спасил живота, имам право да разбера що за човек си.

Паниката на Пол се уталожи достатъчно, за да осъзнае, че се е забъркал в сериозни неприятности и че трябва да внимава, ако иска да се измъкне. Насочи поглед към екрана.

Водещият съобщи за визитата на президента в чужбина, за бурите, връхлетели Ню Орлиънс, и накрая — местните новини. Полицията още търсеше свидетели, които да са видели Пол Купър преди две вечери.

Появи се негова снимка. Той на яхтата, сниман от Марая през първия месец, след като се бяха преместили тук. Водещият продължи да говори и след като лицето на Пол изпълни екрана. Каза, че яхтата му е потънала в залива и оттогава никой не го е виждал. Крайбрежната охрана преустановила издирването му. Последва интервю с шериф Доул, който търсеше хора, които знаят какво е правила Марая Купър същата вечер…

Пол притаи дъх.

Тя се намирала в стабилно състояние в болницата в Бей Сити след животозастрашаваща мозъчна травма при жестоко нападение в собствения ѝ дом. Шерифът на Порт Лоунли не беше убеден, че това е обикновено нападение с цел грабеж, и насърчаваше жителите на градчето да запазят спокойствие. Доул смяташе, че жертвата е била пребита от съпруга си, изчезналия Пол Купър.

Пол не вярваше, че е възможно да се чувства по-зле, но ето че усети как пропада в черна дупка. Марая беше пострадала. Сериозно. Мислите му се разбягаха в хиляди посоки, лишени от яснота, подтиквани от страх и гняв. Ако шерифът вярваше, че нападателят е той, значи състоянието на Марая не ѝ позволяваше да му разкаже какво се е случило всъщност или пък тя наистина вярваше, че е бил Пол. А може би беше в кома?

Сълзите отново потекоха. Отпусна се безсилно на леглото и се остави на болката. Той беше причината за всичко. Заради него Марая е можела да умре.

Заради Джей О. Льобо.

Едната ръка на мъжа затвори лаптопа, когато водещият премина към други новини. Същата ръка легна върху дръжката на пистолета, оставен на масата.

— Говори, мамка му. Ще броя до пет — нареди той.

Чувствата, които Пол все още изпитваше към Марая, изригнаха в него. Често се случваше. Хората вършеха невъобразими неща от омраза и още по-невъобразими от любов.

— Пет — каза мъжът.

Любовта на Пол към Марая подхранваше гнева му, освобождаваше адреналин в тялото му. Който я беше наранил, щеше да страда. Пол щеше да се погрижи за това.

— Четири.

За да го направи обаче, трябваше да помисли, да се отпусне и да говори незабавно, иначе край.

— Три.

Пол зарови пръсти в матрака, стисна силно и се закотви в настоящето. Следващите думи, излезли от устата му, трябваше да бъдат убедителни и най-добре да казват истината.

— Две — рече онзи и взе пистолета.

— Не съм я наранил аз — отрони Пол.

— Едно.

— Обичам Марая. Затова я напуснах.

Пистолетът застина във въздуха, преди да се е прицелил в него. Мъжът остави оръжието на масата с бавно и плавно движение, което Пол прецени внимателно. Този човек не действаше инстинктивно.

— Не разбирам — каза рибарят.

Устата на Пол отново пресъхна, парещото му гърло се стегна, но въпреки това той заговори накъсано и хрипливо. В съзнанието му най-напред изникна истината. Трябваше да каже нещо убедително, иначе щеше да прекара остатъка от живота си в затворническа килия.

— Имам тайна. Някой… някой я е открил. Допуснах, че може да наранят мен или мой близък. — Успя да преглътне, за да овлажни малко устата си, колкото да каже: — Затова заминах.

Известно време Пол слушаше как дъхът му свири в гърлото и дробовете, без да откъсва очи от човека под лампата в другия край на стаята. Наблюдаваше го как глади брадичката си, а после се привежда напред и обляга двете си ръце на коленете.

Накрая кимна и каза:

— Не обичам тайните, Пол. Не и ако ще останеш тук. Ако каквото казваш е истина, значи някой се опитва да те убие. Някой, който е пробил яхтата ти и едва не е убил жена ти. Доколкото разбирам, ченгетата не търсят друг, само теб. Ти си главният заподозрян. Ако не си наранил жена си — а от разказа ти съдя, че не си, — тогава ще ти помогна. Доверието обаче трябва да бъде взаимно, Пол. Давам ти последен шанс. Разкрий ми тайната си и защо е толкова важна, но не ме лъжи. Ако излъжеш, ще те изхвърля на улицата и лично ще се обадя на ченгетата.

Последно предупреждение. Последно изречение. Погледът на мъжа беше като лазерен лъч. Пол не би могъл да излъже. За пръв път в живота си беше толкова уязвим — завързан за легло в къщата на въоръжен непознат, чийто поглед беше толкова остър, че би пронизал и скала.

Трябваше да мобилизира всичките си сили и едва не повърна, щом го направи, но все пак успя да се понадигне в леглото — поне раменете си, за да гледа мъжа в очите, докато говори.

— Имам пари, много пари… имам двайсет милиона долара в сметка на Кайманите. Някой е разбрал за тях и ги иска.

Рибарят отново взе пистолета и Пол разбра, че току-що е допуснал сериозна грешка.

— С наркотици ли търгуваш, Пол?

— Не, не, не. Нищо подобно. Не е каквото изглежда.

— Изглежда незаконно, ето как изглежда. Кой честен човек ще притежава двайсет милиона в офшорна сметка! А сега ми кажи истината, иначе ще повикам ченгетата. Защото в момента ми се струва, че трябва да ги повикам.

Пол нямаше избор. Можеше да подходи само по два начина, но всъщност единият не беше никакъв вариант. Можеше да каже едно-единствено нещо, което да го избави от това положение. Въжетата на китките и раменете му скърцаха от опъването, но въпреки всичко Пол отрони думи, които изричаше за пръв път:

— Аз съм Джей О. Льобо.

И щом думите заглъхнаха, се закле повече никога да не ги изрича.

— Писателят ли?

— Да, писателят. Когато паднах зад борда, у мен на флашка беше последният ми роман. Имам много пари, но някой се е досетил кой съм всъщност и е по петите ми. Затова е всичко.

Видя как мъжът се наведе, дръпна крачола на джинсите си и се изправи с нож в ръка. Острието улови светлината на лампата и проблесна като пламък. Ръбът му беше леко извит и много остър.

Мъжът безмълвно пристъпи към Пол. Крачка, вещаеща смърт. Беше едър. Висок и мускулест. Пол не успя да разчете погледа му. Усети мирис на риба и дъх на море, когато той се приближи. Странно спокойствие обзе Пол. Беше направил всичко по силите си. Не можеше да каже нищо повече. Искаше само кръвта му да изтече бързо и по възможност да не усети болка. Една последна сълза се отрони от ъгъла на окото му. Разтреперан, той затвори очи, почувства как сълзата се търкулна по бузата му и зачака студения допир на ножа.

Вместо това усети как въжето около китките му първо се затяга, после пада.

Пол погледна към своя тъмничар, който беше срязал въжето.

— Прощавай, но с тези новини… Просто исках да се подсигуря. Извинявай, Пол… или да те наричам „господин Льобо“? Вероятно не. Чел съм книгите ти като повечето хора. Ако мога да ти помогна, ще го направя. Ей там има мивка, а в раклата ще намериш чисти дрехи. Поспи. На сутринта ще дойда да те взема. Спокойно, тук си на сигурно място. И си добре дошъл в дома ми.

Тръпки побиваха Дарил, докато пътуваше от къщата на Марая. В багажника му беше пликът с окървавения гащеризон и окървавените ръкавици, а тялото на Марая още не беше изстинало. Едва ли някой щеше да го намери преди сутринта, когато пощальонът щеше да отиде до къщата и да завари съборената пощенска кутия. После щеше да забележи и отворената входна врата, и кръвта, която той беше размазал по нея. Достатъчно, за да го подмами да влезе вътре и да намери трупа, увит в найлона.

Спокойно. Имаш време, каза си.

Най-важното беше да се прибере благополучно, като внимава да не го спре полиция. Кракът му подскачаше нервно върху педала на газта след всеки светофар, пръстите му трепереха, ако не стискаше здраво волана. Докато минаваше покрай шерифството, усети как мускулите на тила му се напрягат, но не погледна натам. Нито веднъж. Най-сетне прекоси града и пое по стария крайбрежен път, който се спускаше към океана от другата страна на Порт Лоунли. Двайсет минути по-късно стигна до водата. Яхтата му стоеше на частния пристан, а къщата му беше притихнала и тъмна. Дарил паркира и взе плика на излизане от колата. Отзад имаше варел, в който гореше разни неща. Пъхна вътре плика, след това изля течност за запалки и драсна клечка кибрит. Гледаше как пламъците обхващат всичко, после остави варела да се погрижи за останалото.

Резето на входната врата се плъзна и се отвори, после и цилиндричната ключалка. Дарил светна в коридора, спря и се ослуша. Всичките му сетива бяха обострени — приливът на адреналин при втория удар по главата на Марая още му пречеше да мисли.

Дарил извади ключ от джоба си и отключи вратата на мазето. Слезе по стълбите спокойно и ритмично. Лампата в ъгъла на мазето осветяваше достатъчно стълбите. Когато ботушите му стъпиха върху пода на мазето, той спря.

Дъските изскърцаха, когато Дарил стигна до леглото. Там лежеше спящия Пол Купър. Дарил още не го беше вързал. Щеше да го направи, след като Пол поспи още малко.

— Ей, добре ли си? — попита Дарил.

Пол се размърда, обърна се и отвори леко едното си око.

— Къде съм? — попита той със сънен глас.

— На сигурно място — отговори Дарил.

Пол се помъчи да се съсредоточи и преди да се унесе отново, каза:

— Ти ме спаси. Ти си рибарят. Благодаря ти.

— Няма нищо. Радвам се, че те намерих — отговори Дарил.

Пол потъна в сън, а Дарил напълни още една спринцовка със специалната си смес и внимателно я инжектира в тялото му. Беше толкова сръчен, че Пол дори не повдигна клепач, когато той пъхна иглата във вената му. Успокоително и морфин — специална смес, сътворена от Дарил.

— Спи — каза той. — Проблемите ти едва започват.

След инжекцията Пол нямаше да помни разговора им.

Дарил го държа упоен четири дни. Самият той ядеше нудълс, чистеше оръжието си и гледаше новините.

Даваше на Пол да пие вода. И му правеше многобройни инжекции.

Последните новини, поднесени от водещия на емисията, му вдъхнаха известна надежда. Състоянието на Марая Купър беше стабилно, но критично след получената мозъчна травма. Дарил знаеше, че ако му провърви, тя няма да помни нищо. Но се проклинаше. Марая не биваше да оцелее. По новините пиарът на болницата съобщи, че ѝ е направена спешна операция за отстраняване на масивен субарахноидален кръвоизлив.

Ченгетата попълниха празнотите на своята пресконференция. Ейбрахам Доул от шерифството в Порт Лоунли потвърди, че Марая има загуба на паметта, поради което призовава евентуални свидетели да се свържат с тях. От шерифството искаха да разговарят и с всички очевидци, които биха могли да потвърдят действията на Пол Купър. Крайбрежната охрана беше получила сигнал за помощ от него в неделя вечерта — часове преди съпругата му да бъде намерена на брега. Яхтата му беше потънала, а спасителната му жилетка беше открита на няколко мили от мястото на корабокрушението. Водолази оглеждаха останките от яхтата му.

Пол Купър беше изчезнал в открито море. От шерифството отказваха да го изключат от списъка на заподозрените.

Дарил спря телевизора, допи си млякото и остави чашата върху ниската масичка. Много беше внимавал с яхтата на Пол. Дупката, която беше пробил в корпуса, докато се гмуркаше на пристанището, беше нащърбена, за да изглежда като от злополука. Батерията, която беше свързал с алармата в трюма и със самата помпа, просто беше дала на късо. Следователите и бездруго трябваше да използват отвертка, за да прегледат вътрешните вериги, и така щяха да заличат следите от неговите инструменти по болтовете. Не, нямаше начин потъването на яхтата на Пол да бъде проследено до него.

Само Марая можеше да създаде проблеми. Тя беше единственото слабо звено. И нямаше как Дарил да оправи нещата, ако я изпишат от болницата, преди той да приключи. Замисли се за изражението ѝ, преди да стовари чука. Беше ужасена. Задържа този образ пред очите си. Наслади му се.

Почти компенсира отвращението, което изпита, когато я нарече „съкровище“. То беше оставило противен вкус в устата му, жлъчен вкус. Поклати глава, плъзна език по устата си и усети вкуса на супата от нудълс. Каквото и да е, само да заличи онзи вкус.

Оцеляването на Марая беше значително препятствие, но той мислеше, че ще съумее да го преодолее. За късмет, тя не помнеше нищо. Ако беше казала истината на ченгетата, те нямаше да смятат Пол за извършител. Не, щяха да обявят него за издирване.

Засега му вървеше. И трябваше да остане така още малко. Трябваше да осъществи някои промени и да ускори действията си, но Дарил знаеше, че може да продължи с плана си.

Погледна часовника си. Наближаваше четири и петнайсет във вторник следобед. Той взе празната си чаша и я изми в мивката, после я остави да съхне. Отвори си още един пакет нудълс, изсипа го в тенджера с вода и пусна газта. Върху кухненския плот имаше кърпа, а върху нея — различни оръжия. Два ловджийски ножа. Единият с острие, дълго трийсет сантиметра. Закривено от едната страна, назъбено от другата. Другият беше съвсем същият, но по-малък. Дарил пъхна по-малкия нож в калъфа и го пристегна около десния си глезен. Прибра в калъф и по-големия нож, но го сложи в сейфа в краката си.

Остана пистолетът. Той взе колта, зареди го, вкара патрон в цевта и спусна предпазителя, преди да го пъхне под колана на джинсите си. Заключи сейфа, измъкна дъската за плуване изпод кухненския плот, мушна сейфа и върна дъската обратно.

Лаптопът му беше върху масата. Отвори го, натисна един клавиш, после се обърна да си направи кафе. Докато го чакаше да стане, Дарил седна на масата в кухнята и отвори празен документ на „Уърд“.

Отдавна не беше сядал да пише.

Отначало пръстите му не улучваха правилните клавиши. Беше малко несръчен и това се отразяваше в думите на екрана. Изреченията не звучаха плавно, а бяха сковани и накъсани.

Погледна екрана.

Напечата няколко абзаца. Засега стигаше.

Наля си първата чаша прясно сварено кафе и се замисли за Марая.

Беше ударена в гръб. Дарил можеше да обвини Пол, ако паметта ѝ се възстановеше. Да я излъже, че Пол я е нападнал, после е нападнал него и не му е оставил друг изход, освен да избяга, за да се спаси. Каквото и да станеше, Дарил щеше да се справи.

През нощта спа неспокойно, защото знаеше, че на другия ден ще говори с Пол. Беше намалил дозата му, за да премине ефектът ѝ до сутринта. Рано в сряда си облече стария пуловер, с който ходеше за риба, свали колта и лаптопа в мазето, събуди Пол и разигра номера с рибаря. Приятно му беше да слуша как той се гърчи паникьосан. Въпреки че Пол не каза много, Дарил поне успя да изкопчи от него признание за парите. Не му трябваше нищо повече.

Двайсет милиона долара бяха страхотна плячка и Дарил беше наясно, че ще трябва да си ги заработи. Изготви план, който с няколко изключения засега се оказваше добър. Само дето не беше предвидил, че ще му бъде толкова приятно.

Шериф Доул стоеше насред пустотата, която се възцаряваше винаги след зловещо насилие. В къщата не просто нямаше обитатели, а сякаш самият живот я беше напуснал. Тишината беше плъзнала навсякъде, като зараза. Растенията в саксиите щяха неизбежно да загинат, кървавите петна щяха да се отмият, но тъканта на къщата щеше да си остане разкъсана.

Доул и колегите му бяха идвали тук няколко пъти. Беше повикал криминалисти от лабораторията в Ломакс Сити да вземат лаптопа на Пол Купър и да го върнат, щом разбият паролата и проникнат вътре. Не очакваше да намери много, но нямаше да навреди да опита. Заместник-шериф Блох прекара половин ден на местопрестъплението и напълни цял бележник с наблюдения, мисли, теории и въпроси, описа в подробности всичко, което намираше за любопитно.

Вярна на природата си, Блох не желаеше да обсъжда своите разсъждения. В къщата на семейство Купър имаше толкова много улики, но засега те само пораждаха още въпроси вместо някакви отговори.

Доул държеше да отидат там заедно и да говорят. Блох се съгласи малко притеснено, но настоя разговорът да не бъде документиран, за да не би теориите им в даден момент да подхранят тезите на защитата. Доул се съгласи.

Сега, в десет и половина в сряда, Доул стоеше в дневната на семейство Купър, вторачен в очертания с жълто тиксо силует на едро тяло с формата на местния пощальон. Горкият Бил. Докато пристигне линейката, сърцето му беше спряло. Парамедиците се бяха мъчили да го реанимират четиресет и пет минути, но нито инжекцията за разтваряне на съсиреци, нито електрошокът, нито сърдечният масаж и дишането уста в уста бяха успели да съживят Бил Бюканан.

Клетият човек, помисли си Доул. Случайна жертва. Шерифът знаеше обаче, че при всяко жестоко престъпление винаги има и други жертви. Приятели, близки, любими, случайни минувачи. Колкото по-кървав беше инцидентът, толкова по-силна беше травмата на околните. Превземаше телата им през очите или сетивата, а в по-тежките случаи се целеше и в сърцето, и в душата. Доул го беше виждал и преди в други градове, на други места. Умира дете или бива отвлечено и родителите умират малко след това. В смъртния акт не го пише, но Доул знаеше, че човек може да умре от разбито сърце.

Знаеше го, защото едва беше оцелял от такова нещо. Не се беше женил. Жените идваха и си отиваха от живота му, докато беше още млад и работеше на юг, преди да се премести в Ню Йорк. Там срещна онази, която беше много специална. Казваше се Идън и беше на двайсет и пет, когато умря от рядка разновидност на рак. Доул се влюби в нея от пръв поглед — видя я да танцува с приятели една съботна вечер в центъра на Манхатън. Прекараха заедно невероятна година, а после тя се разболя. Месеците на химиотерапия, лечение и болки бяха най-трудните в живота му. Знаеше, че ще я изгуби, а тя отказа да се омъжи за него. Не искаше да го направи вдовец на двайсет и шест. Малко след като Идън издъхна, той прекара една нощ с бутилка уиски и не беше сигурен колко пъти пъха дулото на пистолета в устата си. Така и не дръпна спусъка.

В Порт Лоунли от време на време зарейваше поглед към морето и оглеждаше хоризонта за кораби, готов да нагази във водата и да изчезне. Работата го задържаше. Особено онази анонимна жертва. Не можеше да зареже онзи случай. Трябваше да се опита да открие убиеца ѝ и да ѝ даде име. Дотогава щеше да продължи да оцелява.

Засега Марая Купър също оцеляваше, но беше в изкуствена кома и шансовете ѝ бяха петдесет на петдесет.

Стъпки отвън. Доул отвори входната врата и поздрави Блох. Криминалистите вече бяха идвали. Нямаше нужда от предпазни гащеризони. Тя надяна черни латексови ръкавици, същите като на Доул, и му кимна.

Готова беше.

Известно време разглеждаха кървавата следа по вратата. Размазано петно на седем и половина сантиметра над ключалката. Бяха установили, че засъхналата кръв е от кръвната група на Марая, и очакваха потвърждение чрез ДНК тест, че наистина е нейната. Засега и Доул, и Блох просто допускаха, че е така.

— Убиецът се е измъкнал през тази врата. Кръвта е от ръцете или от ръкавиците му, нали? — каза Доул, застанал в коридора до открехнатата врата и вдигнал ръка на височината на петното.

Лесно беше да си представи как някой хваща вратата на това място и я отваря рязко, за да избяга бързо.

Блох кимна.

Засега отвън нямаше нищо друго интересно, затова влязоха вътре. Капки кръв на пода, кръгли, с малки опашници по периферията, разположени равномерно, което показваше, че са падали вертикално, вероятно под деветдесет градуса.

— Странен стар телефонен секретар — отбеляза Блох и посочи черния касетофон до телефонния апарат.

— Много харесвах тези машинки. Ако някой ти остави съобщение, а ти не искаш да отговориш на обаждането, винаги можеш да кажеш, че лентата се е намачкала — отбеляза Доул.

Касетата в апарата беше нова, неизползвана. Нямаше съобщения. В другия край на стаята имаше грамофон и купчина винилови плочи под него. Доул допусна, че Марая или Пол Купър са си падали по ретро устройствата. Обърна се и погледна надолу по коридора.

Всички тайни се криеха в кухнята.

Доул влезе пръв, обиколи я и застана до хладилника, за да даде на Блох пространство да огледа мястото, където предполагаха, че е била нападната Марая. Разкъсаният найлон, върху който имаше най-много съсирена кръв, беше вдигнат и съхранен като веществено доказателство. Доул беше наблюдавал, докато го вдигаха. И тогава намериха чука — изпадна от найлона. С отпечатъци от един човек. След сравнение с отпечатъците от къщата и от вратите на мазератито бяха почти сигурни, че тези по чука са на Пол Купър. Освен чука от найлона изпаднаха и два нокътя на Марая, които криминалистите отнесоха. Доул настоя те също да бъдат прибрани в пликче за веществени доказателства.

След като отстраниха окървавения разкъсан найлон, намериха ситни пръски по найлона, покриващ задната стена, и кръв по вратите към верандата, но освен това някой тъкмо беше започнал да пребоядисва кухнята. Кутии боя в единия ъгъл, едната отворена, пробно мацване на стената, валяци, четки — всичко необходимо за тази дейност. В ъгъла на кухнята имаше сандъче с инструменти, а до него — отвертка със засъхнала боя на върха.

Блох оглежда кухнята няколко минути, после двамата се качиха на горния етаж. Надникнаха в гардеробите, под леглата, провериха всяко чекмедже. След като претърсиха всичко, слязоха долу.

Блох плъзна вратите на верандата, излезе навън, заслони очи и се загледа към брега. Върна се, кимна и каза:

— Мисля, че Пол Купър е нашият човек, обаче нещо не ми харесва.

— Извършителят почти винаги е някой близък на жертвата. Обзалагам се, че отпечатъците по чука са негови. ДНК пробата ще го потвърди — отговори Доул. — Какво не ти харесва?

Тя поклати глава.

— Знам, че при битовите престъпления не е нужно да има конкретен мотив, но това тук ми се струва предварително планирано.

Доул скръсти ръце, облегна се на плота в кухнята и каза:

— Аха.

— Знаем от касовата бележка в чантата ѝ, че тя е купила всичко това. Имаме и списъка с покупките върху плота. Възможно е наистина да става дума за боядисване, но е страхотно съвпадение. Найлоните предпазват повърхностите от боя, но и от следи от престъпление. Просто е прекалено… удобно.

— Не обичам да е удобно — отбеляза Доул.

— Личи си — отвърна Блох.

— Ей там има сандъче с инструменти. Може би са се скарали, нещата са излезли от контрол и той е грабнал чука, а? Какво му е планираното на това? — попита Доул.

— Найлоните предлагат идеална възможност и той се възползва. Увива и нея, и оръжието.

— Но защо ще я оставя тук? — попита Доул.

Блох въздъхна, погледна през прозореца към синеещия океан и отговори:

— Прекъснали са го. Не е смятал да я оставя тук. Ако е планирал да се отърве от тялото, има само два сигурни начина да го направи. Отнася я до колата, пъхва я в багажника и я откарва надалече. Но е опасно. Въпреки найлона може да прокапе кръв в багажника и да остави още следи за криминалистите. А я погледни натам. Искаш да се отървеш от труп? Ами безбрежният океан е точно на прага ти.

Бурята беше отминала и водата изглеждаше примамливо.

— Ако я пъхне в багажника и я откара до пристанището — поде Доул, — там ще трябва да я извади от колата и да я натовари на яхтата. Много неща могат да се объркат. Един случаен минувач стига. По-лесно е да докара яхтата тук. Шелфът е само около двеста и седемдесет метра, после има дълбок канал. Би могъл да доплува до брега, обаче как ще я качи на яхтата?

— Може да я тегли — отговори Блох. — Ако не иска да рискува да я качва на борда, може да я тегли зад яхтата и после да я пусне в дълбоки води. Никой няма да я намери, само рибите.

— Да, нощем няма кой да го види. Къщата е чиста, просто нещастен случай в морето.

На пристанището нямаше охранителни камери. Не разполагаха с информация кога Пол Купър е заминал с яхтата си, нито защо тя е потънала.

— Не е подал сигнал за помощ по радиото — отбеляза Блох. — Ако яхтата ти потъва, най-напред грабваш рупора. Купър не го е направил. Пуснал е аварийния радиомаяк, но може би е станало случайно по-късно, когато вече е облякъл спасителната жилетка. Освен това от дрешника липсва големият куфар от тройка, които се продават само в комплект, а паспортът му е върху плота. Паспортът на Марая още си е в чекмеджето на горния етаж. Само един човек е заминавал — каза Блох.

— Планът се е провалил с гръм и трясък, когато яхтата му е потънала, а Марая е дошла в съзнание, така ли? — попита Доул.

— Както казах, с оглед на положението тук, има логика, но…

— Но какво? — попита Блох.

— Бил Бюканан — отговори тя.

Доул се оклюма. Искаше му се случаят да се разреши бързо.

Съпруг напада жена си, после претърпява крушение в открито море и го намират мъртъв. Без съдебен процес, без медии — просто и естествено правосъдие. Нищо не би му донесло по-голямо удовлетворение. Проблемът беше, че той самият забелязваше недостатъците на тази версия. А сега Блох също ги беше забелязала. Може би точно това му трябваше. Ако на някого му хрумне идея, тя може да си остане недооформена и забулена в мъгла в съзнанието му. Но когато двама души имат една и съща теория, тя започва да става осезаема и много по-достоверна.

Доул се оттласна с ръце от плота, повика Блох с помахване и тя го последва извън къщата, по алеята към пощенската кутия. Не изчака тя да заговори, избълва тази мъгла от идеи в главата си и видя как те добиват форма в нейните очи.

— Бил Бюканан разреши този случай. Пощенската кутия е била съборена. От минаващ автомобил, нали? Не, според мен не. За да бъде кутията съборена толкова чисто, трябва ударът да е или по подпората, или по самата кутия. Дървото на подпората е разцепено до долу, което може да стане само ако колата мине през него. Непрекъснато се случва. Само че по тревата няма следи от гуми.

Доул забеляза как зад очите на Блох сякаш просветва електрическа крушка. Тя сведе поглед към тревата и огледа района. Нямаше следи от гуми.

— Онзи ден, докато бяхме тук и ти говори с Купър, пощенската кутия си беше на мястото — отбеляза Блох.

Доул я поведе обратно към предната врата.

— Как е влязъл Бил? Ето това ме гложди — каза тя. — Как точно? Не и откъм верандата, защото по обувките му няма кръв. Парамедиците са заварили входната врата широко отворена. Ако пощенската кутия не е била съборена, е нямало да има причина Бил да доближава входната врата — каза Доул.

— Ако Пол Купър е мислел, че е убил жена си, и е смятал да се върне да вземе тялото ѝ, може да се допусне, че би затворил проклетата врата, та никой да не влезе и да не я намери. Вратата си е здрава — няма признаци за влизане с взлом. Прозорецът в кабинета му е счупен, но вратата на кабинета беше заключена. Бил не е можел да влезе в къщата оттам. Единственият му достъп е бил през предната врата, а по нея няма нито драскотина — отбеляза Блох.

Доул прехвърли тежестта на другия си крак, подпря ръце на хълбоците си и каза:

— Причината убиецът да повреди пощенската кутия и да остави вратата отворена е, защото е искал тялото на Марая да бъде намерено.

Умълчаха се за кратко. Чуваха се само вятърът в тревата, приглушеното боботене на прибоя и свистенето на колите, които преминаваха по крайбрежния път.

— Значи нашият нападател може би е жив? — попита Блох.

— Аха. Помолих криминалистите от Бей Сити да огледат пощенската кутия. Едва ли ще се докопат до нещо, но тази сутрин ще дойдат да я вземат. Да ги почакаме вътре. Засега Пол Купър остава главният ни заподозрян. Но не бива да изключваме вероятността да се окаже някой друг. Или пък обръщаме твърде голямо внимание на тази подробност — каза Доул.

— Може би. Какво ще правим до края на деня?

— След като си тръгне екипът от Бей Сити, аз отивам да видя Марая. Боже, дано да прескочи трапа. Може би ще успее да ни каже нещо.

Пол не обичаше нудълс, а още по-малко на закуска. Само че беше толкова отпаднал, че не се възпротиви.

Сутринта рибарят му се представи като Дарил. Попита го дали е гладен и постави пред него димяща купа нудълс в кафеникав бульон. Пол дори не усети вкуса им. Бяха топли и меки и се плъзгаха в гърлото му твърде бързо. Изгълта втората купа също толкова бързо, но този път усети, че бульонът е пилешки. С третата купа се позабави, наслади се на вкуса. Четирите чаши вода изобщо не утолиха жаждата му.

— По-спокойно. Доста изяде. Ще повърнеш, ако не забавиш темпото — предупреди го Дарил, като вдигна празната купа от масата и отново напълни чашата с вода.

И наистина, Пол усети, че му стана тежко на стомаха. Спазмите на глада бяха изчезнали. Останало беше леко гадене. Той насочи вниманието си към лаптопа, отворен на масата срещу него. Дарил му беше дал достъп като „гост“. Пол натисна копчето за връщане назад и прочете последните новини за него и Марая.

Гугъл беше извадил над хиляда материала. Той беше стеснил критериите за търсене и беше стигнал до петата страница на резултатите.

След всяка следваща новина коремът го пристягаше още по-силно.

Колебливо докосна превръзката отстрани на главата си и усети силна болка. Изкачването на стълбите от мазето си беше изпитание. Нямаше представа колко е отпаднал, докато не се опита да се изправи. С дълбоки вдишвания и почивка по средата на стълбите беше успял да стигне до стола в трапезарията, супата от нудълс, лаптопа и водата.

Беше облечен с торбест анцуг и стара бяла тениска, изтъняла от пране. Накрая щеше да поиска дрехите си, но днес сутринта просто не беше в състояние.

Ами ако флашката беше паднала от джинсите му?

Подозираше най-лошото. Докато не се почувстваше по-човешки, Пол не искаше да се изправя пред нов удар. Трудно щеше да преживее загубата на едногодишния труд по романа си. Но в момента флашката беше най-малката му грижа. Не се замисли повече за нея.

Не и след като прочете какво се е случило с Марая.

Някои от статиите в по-долнопробните сайтове описваха нараняванията ѝ много подробно. Спукан череп. С тъп инструмент, за който се смяташе, че е чук. Тежко мозъчно увреждане.

Увита в найлон и зарязана на пода в кухнята да умре.

Две от статиите твърдяха, че разполагат с анонимни източници в шерифството на Порт Лоунли, според които по чука са намерени пръстови отпечатъци на Пол. Разбира се, помисли си той. Чукът беше негов.

След като прочете статиите, имаше чувството, че се дави, че потъва в тъмна вода и накъдето и да се обърне, тя изпълва устата му, гърлото, дробовете и съзнанието му. Студен мрак, който го задушаваше. Каза си, че сигурно го заслужава. Може би изобщо не трябваше да скача от яхтата. Може би щеше да е по-добре на дъното на океана. В тъмното. Затова искаше да мълчи, да се крие. А когато се оказа разкрит, знаеше, че трябва да бяга.

Само да бях заминал по-рано, помисли си.

Дарил прекъсна мислите му:

— Нещо против да попитам какво смяташ да предприемеш срещу всичко това? Може би не е лоша идея да поговориш с ченгетата.

О, от гледна точка на Пол идеята беше много лоша. Той беше главният заподозрян. Щяха да го арестуват и вероятно да го обвинят в опит за предумишлено убийство.

Всички в САЩ се страхуваха най-много от три неща. От терористично нападение. От стрелба в училище. И от американската съдебна система. Не непременно в тази последователност. Пол беше изчезнал, затова дори да се предадеше, най-вероятно нямаше да го освободят под гаранция. Щяха да го затворят заедно с най-опасните престъпници в страната за поне две-три години, преди да види съдебна зала. А процесът щеше да му струва седемцифрено число, дори ако наемеше посредствена кантора. Най-добрите адвокати може би щяха да го отърват, но на каква цена? И колко време щеше да прекара в килия с някой убиец, докато адвокатите му обядват с неговите пари и го таксуват по шестстотин долара на час плюс бакшиша. След две години може би щяха да го освободят, ако оживееше след ареста, а човекът, наранил Марая, отдавна щеше да се е изпарил.

— Ченгетата мислят, че аз съм причинил това на Марая. Не мога да отида в полицията. Прекалено опасно е. Трябва сам да намеря човека, който се е опитал да я убие — отговори Пол.

— И как ще го направиш? — попита Дарил.

— Имам много пари. Мога да купя информация. Една частна детективска агенция ще струва нищожно малко в сравнение с онова, което ще платя на екип от адвокати, само и само да ме отърват от доживотна присъда.

Таймерът на кафеварката щракна и Дарил наля кафе в две чаши. Остави едната пред Пол и се отдръпна назад, облегна се на плота и каза:

— Мисля, че забравяш нещо.

— Какво?

— Всъщност ти нямаш пари. Вече не.

Отначало Пол реши, че това е някаква лоша шега. Или нещо още по-зловещо. Заплаха може би. Седеше неподвижно и наблюдаваше пасивното изражение на Дарил. Мълчанието стана неловко. Пол не се осмели да го наруши. Преди броени часове този човек беше държал пистолет, готов да го използва.

— Не схващаш ли, Пол? — попита Дарил. — Ти на практика си мъртъв. Прекратяват издирването ти. Ще те обявят за мъртъв и парите ти ще отидат един бог знае къде.

Пол се поуспокои за миг, като разбра, че Дарил всъщност не го заплашва. И после осъзна реалността. Ако не отидеше при ченгетата или при бреговата охрана, за да избегне ареста си, щеше да допусне да го обявят за мъртъв. Това влечеше последици. Дарил имаше право. А и не беше възможно да прехвърли парите от разстояние. Достъпът до сметката беше защитен със строги мерки за сигурност. Нито един долар не можеше да бъде прехвърлен без личен подпис и дванайсет цифрен код, въведен ръчно в банката.

— Ако отида в банката, може да ме арестуват. Открият ли, че имам пари, с мен е свършено. От полицията ще следят сметката. Банката ще им докладва веднага щом стъпя там. Ще бъдат задължени.

— Ченгетата са доста умни — отбеляза Дарил. — Като нищо ще намерят парите.

Пол избута кафето си, обхвана главата си с две ръце и се усмихна на нелепата бъркотия, в която се беше превърнал животът му. Каквото и да направеше, щеше да има последици.

Ако се появи — ще запази парите и ще рискува в съда.

Ако се скрие — Марая ще наследи двайсет милиона долара, за които дори не подозира, а той трябва да се надява тя да му даде достатъчно, за да намери копелето, което я е нападнало. Доста неща можеха да се объркат с този план. Твърде много променливи. Достатъчно я беше наранил. Каквото и да се случеше, не биваше да припарва до нея. Беше му скъпа. Присъствието му в живота ѝ беше черен печат и за малко да коства живота ѝ.

Трети вариант — да продължи да се крие и да зареже парите.

Не, нямаше начин. Третият вариант изобщо не беше уместен, както се развиваха събитията в момента — някой беше по следите му, някой, който искаше да го убие. Ако се скриеше и се опиташе да разбере кой е нападнал жена му, щяха да му трябват пари. Парите бяха живот. За него. За Марая. Колко дълго щеше да оцелее тя, преди онзи да се върне да довърши започнатото? Пол трябваше да сложи край на всичко това и да спаси Марая и себе си. Не можеше да допусне още някой да умре заради него. От огромно значение беше да се добере до парите си. Без тях нямаше начин да стигне до края на тази история и да избегне съда.

— Загазил си, приятел — отбеляза Дарил. — Не ти е лесно да прецениш какво да правиш.

— Трябва да се добера до парите си, това знам със сигурност.

Дарил отпи от кафето. Пол стискаше главата си с ръце. И двамата се умълчаха. Водата, която се плискаше в брега отвън, се превърна в ритмичното тиктакане на часовник. Метроном от вода, бетон и време, а птичата песен високо горе звучеше като кларинет.

— Знаеш ли, може би има начин да се заобиколи всичко това — каза Дарил.

Пол смъкна ръце от ушите си и тихо ги отпусна върху масата, после изцяло насочи вниманието си към него.

— Само че не е съвсем законно — продължи Дарил.

— Слушам.

Но в следващия миг Дарил стисна зъби, поклати глава и каза:

— Не, като се замисля, май няма да се получи. Прекалено опасно е.

— Не за пръв път поемам риск. Каквото и да е, нека го чуя. Трябва да имам варианти. Не ми остава голям избор.

— Искам да кажа, че е много рисковано за мен — поясни Дарил.

— Просто ми кажи, моля те.

Скептичните очи на Дарил срещнаха умолителния и настойчив поглед на Пол.

— Добре, но те предупреждавам, че няма да се получи — каза Дарил.

През следващите пет минути той начерта евентуален изход от положението. Начин, по който да се изтеглят парите. Когато приключи, Пол отново промени мнението си за него. Умно копеле, помисли си.

— Може и да се получи — изрече на глас той.

— Не, вече ти казах, рискът е твърде голям. Аз си живея добре, човече. Никакви грижи. Продавам каквото хвана и то ми стига колкото да си плащам сметките. Никой не ме преследва, на никого нищо не дължа, така че нали ме разбираш… Много съжалявам за теб и жена ти, но няма да рискувам малкото, което имам. Не се сърди, ама всъщност не те познавам достатъчно, че да се забъркам в това.

Пол кимна и каза:

— Разбирам. Но аз не те моля да го направиш от добро сърце. Ще ти платя…

Дарил махна с ръка да отхвърли предложението и каза:

— Виж, не мога…

Пол нямаше да се примири с отказ и пресече възраженията на Дарил от корен.

— Ще ти платя два милиона долара в брой — обеща той и тутакси съжали, че е подбрал точно този момент, защото Дарил избълва фонтан от кафе върху него.

— Ама ти сериозно ли? — попита той, докато бършеше брадичката си.

— Сериозно — увери го Пол.

— Брой ме тогава.

От болницата отказаха да пуснат шериф Доул и Блох в стаята на Марая. Той стоеше в коридора, гледаше през стъклото и острата миризма на дезинфектант изпълваше ноздрите му. Тя явно не дразнеше Блох, но очите на Доул винаги засмъдяваха от нея. Марая лежеше зад стъклената преграда, а главата ѝ беше бинтована така, че приличаше на огромно яйце.

Кльощава медицинска сестра с изпъкнали скули ги осведоми за състоянието ѝ.

Отокът в мозъка на Марая спаднал след операцията. Жизнените ѝ показатели били добри, организмът ѝ не отхвърлил стоманената пластина, нямало признаци за инфекция и освен белезите по главата, където хирурзите отстранили фрагмент от черепа ѝ, нямала да има други външни увреждания.

Не било възможно да се предвиди какво ще стане, когато тя дойде в съзнание. Не знаели дали ще помни нещо, нито дали изобщо ще има памет. Съществувала вероятност говорът, равновесието, темпераментът и дори личността ѝ да бъдат неблагоприятно засегнати. През следващите няколко часа въздействието на успокоителните щяло постепенно да отслабва.

Марая можела да се събуди през следващите шест до дванайсет часа, на следващия ден, идната седмица, през следващите шест месеца или никога. Нямало как да предскажат. Доул обмисляше всичко това отново и отново, докато стоеше и наблюдаваше спокойното лице на Марая Купър.

— Няма какво да правим тук — отбеляза Блох.

Той кимна, без да я поглежда, после се извърна и двамата се отправиха по коридора към стаята на медицинските сестри. Доул искаше да го осведомят, ако настъпи промяна в състоянието ѝ. Искаше да присъства, когато тя се събуди. Беше им дал номера на мобилния си телефон и номера на шерифството, но нищо не пречеше да им напомни.

Когато надникна в стаята, отново видя слабата медицинска сестра с ъгловати черти. На табелката с името ѝ пишеше „Маккачън“.

— Моля да ни осведомите, ако има някакви…

— Разбира се, шерифе, вече имаме номерата ви. Не можем да направим много, преди тя да дойде в съзнание. А, искате ли дрехите ѝ? Видях ги в склада днес сутринта, когато започна смяната ми. Още никой не ги е взел.

— Разбира се, дайте ни ги.

— По тях има доста кръв. Когато я докараха, не знаехме какво ѝ се е случило, затова прибрахме дрехите в торба. Като веществено доказателство, нали разбирате. Наложи се да ги срежем, за да я съблечем, но всичко е тук. Сега ще ви ги донеса — каза сестра Маккачън.

Доул вече се беше сблъсквал с тази нова процедура. Ако в болницата заподозрат, че травмите са вследствие на нападение, съхраняват дрехите в дезинфекцирани пликове, в случай че потрябват на разследването. В конкретния случай Доул не можеше да изключи такава вероятност. Щеше да разгледа дрехите в участъка, да ги запечата в пликове и да ги изпрати в криминалистичната лаборатория в Бей Сити.

Сестрата почти незабавно се върна с жълта найлонова торба, вързана със свинска опашка.

— Заповядайте. И не се тревожете, настъпи ли промяна, първи ще научите — обеща тя и им подаде торбата.

Блох се пресегна, пое я и благодари.

— Да тръгваме — подкани я Доул.

В една от стаите за разпит в задната част на шерифството Блох постла найлон върху масата и си сложи латексови ръкавици, а Доул я наблюдаваше. Тя постави върху найлона торбата с дрехите на Марая, извади бележника си и си записа нещо. Документира часа и датата на получаване, помисли си Доул. Той извади служебния фотоапарат от кожения му калъф и направи няколко снимки за всеки случай.

Сигурно нямаше да открият нищо важно, но той трябваше да внимава. Всеки полицай знаеше по някоя история за престъпник, който се е отървал, защото прескъпият му адвокат е разбил на пух и прах събраните от полицията доказателства.

Доул остави апарата, сложи си ръкавици, помоли Блох да снима как е вързана торбата, а после и него, докато го отваря.

Тя остави бележника и химикалката си и направи двете снимки.

Доул държеше отворената торба и помоли Блох да извади първата дреха. Бялата някога тениска сега изглеждаше ръждива. Беше добила тъмния и плътен цвят на кръв върху памук. Цвят, който Доул беше виждал и преди. Много пъти. Блох вдигна тениската с върховете на пръстите си и бавно, почти благоговейно я постави върху найлона и подръпна краищата ѝ, за да я опъне. Светкавицата на фотоапарата просветна и Доул видя как Блох се навежда, за да снима отблизо най-тъмното петно — онова на лявото рамо. Тя обърна тениската и снима гърба ѝ. Доул доволно я прибра в отделен плик и я номерира, докато Блох си водеше бележки.

Направиха същото с всяка друга дреха. Сутиен, чорапи, бельо. Доул забеляза колко съсредоточено и почтително докосва Блох всяка дреха. Джинсите бяха на дъното на торбата. И тях подложиха на същата процедура. Снимка, докато ги изваждат, после, докато ги разгъват върху масата, снимка отпред, близък план на петната. Този път, когато обърна джинсите, за да ги снима отзад, Блох спря.

Беше забелязала нещо. Доул се наведе и присви очи. По задните джобове имаше много кръв, вероятно заради начина, по който Марая е била омотана в найлона и после зарязана. Раните на главата кървяха най-обилно. Кръвта се беше стекла по гърба ѝ. Доул усети как устната му потрепва.

— Има нещо в задния джоб — каза Блох.

Без да се бави повече, Доул внимателно бръкна в левия заден джоб, а Блох продължи да снима. Пръстите му напипаха нещо и той разтвори джоба още малко с показалеца на другата си ръка. Чуха как съсирената кръв пропуква — само това и щракането на дигиталния фотоапарат.

Доул много внимателно измъкна от джоба лист хартия. Беше сгънат на две, а двата му края, които бяха най-близо до отвора на джоба, бяха тъмночервени. Доул остави листа върху найлона, отстъпи, за да може Блох да го снима, и се върна до масата.

Изцапаните краища бяха залепнали от кръвта. Милиметър по милиметър Доул предпазливо ги отлепи, заслушан в шумоленето на хартията.

Разтвори листа и го остави върху найлона. Блох го снима. Двамата се наведоха над него.

Банково извлечение на Пол Купър.

Цял час Пол лежа на леглото в мухлясалото мазе и премисляше дори най-дребните подробности от плана. Често го правеше при писането на романите си. Действията на героите трябваше да бъдат достоверни. С други думи, възможно ли беше това или онова да стане в действителност и щеше ли да свърши работа?

Ако отговорът беше положителен, Пол разглеждаше нещата отново от различен ъгъл. Ако имаше реална вероятност нещо да случи, какво би могло да се обърка?

Каква беше вероятността всичко да се намести в подходящия момент и хората да реагират точно както очакваш? Човешката грешка трябваше да се предвиди за всеки сценарий. Никой не беше съвършен. А и постоянно ставаха засечки.

Пол разигра мислено плана. Прецени всяко „за“ и „против“, всяко „ами ако“, възможните гафове, шансовете за успех и евентуалния провал.

Боже, май наистина можеше да се получи.

Стана, качи се на първия етаж на старата дървена къща и завари Дарил да говори по телефона. Той му направи знак да мълчи.

— Ще дойда по-късно — каза. — В десет часа. Ясно. Ще нося пари. Само приготви всичко — завърши той, затвори, погледна Пол и вдигна палци.

— Намерил си някого? — попита Пол.

— Естествено. Приятелят ми в града познава колкото щеш негодници. Преди време лежа в щатския затвор пет години и се сприятели с разни типове. Ти бил ли си в затвора?

— Не, слава богу. И се надявам да не попадам там — отговори Пол.

— И аз, но е полезно да познаваш хора, които са полежали на топло. Моят човек казва, че този тип го бива и ще да ни свърже. Ще се видя с него довечера. Ти по-добре остани тук.

Пол знаеше, че Дарил има право. От дни показваха снимката му навсякъде. От шерифството в Порт Лоунли сигурно здравата бяха тършували из къщата, за да я намерят. Пол много внимаваше със снимките. Онлайн нямаше нито една. В крайна сметка обаче ченгетата бяха предоставили на медиите негова снимка. Дори един човек да го забележеше зад прозореца на колата, и край.

— Добре, ще остана тук. Да знаеш, че според мен ще се получи — каза Пол.

— Знам — ухили се Дарил.

Шериф Доул рядко се нервираше. Само няколко неща можеха да го вбесят, но никое колкото музиката, която бе принуден да слуша, докато чакаше да отговорят на обаждането му.

Той качи крака на бюрото си и плъзна мишката надолу по текста на екрана. Всички преводи, записани в банковото извлечение на Пол Купър, бяха направени от „Льобо Ентърпрайзис“. Адресът на компанията се оказа пощенска кутия, а общодостъпната информация за нея беше толкова обща, че спокойно би могла да извършва всякаква дейност — от екологичен риболов до фракинг.

Когато пусна „Льобо“ в интернет търсачката, стигна до едно-единствено име. Статията за Джей О. Льобо в Уикипедия беше интересно четиво. Доул знаеше, че ще се наложи да я препрочете. Не можеше да се съсредоточи напълно, докато в едното му ухо звучеше някаква електронна версия на шотландска балада.

Погледна часовника си и каза:

— Осемнайсет скапани минути вися на телефона, а съм говорил само с някакъв оператор в кол център. Явно в банката няма никой. А ако има, трябва да е глух, защото не вдига и не вдига, дявол да го вземе.

Блох не откъсваше поглед от айпада си. Плъзна кутрето си по дисплея и продължи да чете. И двамата бяха забелязали, че плащанията в сметката на Пол Купър бяха от „Льобо Ентърпрайзис“.

— Смяташ ли, че е свързано с този автор на криминални романи? — попита Доул.

Блох сви рамене. Разговорлива както винаги.

— Четеш книги, нали? Чела ли си нещо от него? — попита Доул.

— Повечето му романи. Страшно е добър. Използва много неочаквани обрати, но аз предпочитам Лий Чайлд и Майкъл Конъли — отговори Блох.

Доул издуха топъл въздух през носа си и се постара да се отпусне. Успокоителните звуци на шотландската балада, изсвирена от синтезатор, пораждаха у него желание да пробие стената с юмрук.

На бюрото му имаше купчина доклади, изготвени от екипа му през последните два дни. Не можеше да отлага повече, трябваше да ги прочете. Всичко важно вече беше предадено, но въпреки това искаше да прочете докладите — да се увери, че никой, включително самият той, не е замазал съществени подробности.

Щеше да прочете докладите, щом приключи този разговор. Нямаше друг начин.

Музиката спря и шериф Доул смъкна краката си от бюрото, като че ли човекът отсреща току-що беше влязъл в кабинета му.

— Ало, мога ли да ви помогна? — попита нечий глас.

— Да, благодаря, че ме спасихте от проклетата музика. Доста почаках на телефона, а честно казано, нямам време за губене. Казвам се Ейбрахам Доул и съм шерифът на Порт Лоунли, Съединените щати. Сметка във вашата банка се оказва свързана с разследването на сериозно престъпление, затова се нуждая от помощта ви — каза Доул.

— Разбира се, ще помогнем с каквото можем. Казвам се Алейн. Аз съм един от мениджърите на клиенти. Какво ви трябва?

Доул намери фотокопие на банковото извлечение и прочете номера на сметката, кода и личната информация.

— В тази сметка има много пари. Трябва да разбера как са се озовали там. Освен това съществува вероятност те вече да са изтеглени от нея. Имам основания да смятам, че притежателят на сметката е мъртъв, затова трябва да бъдем незабавно осведомени дори ако един цент от тези пари бъде трансфериран другаде. Нищо не бива да излиза от сметката без предварително разрешение от моя страна.

— Трябва ми съдебна заповед с юрисдикция тук — отговори господин Алейн.

— Ще ви я изпратим по имейла веднага щом ми дадете адреса — каза Доул.

— Опасявам се, че не работим по имейл. В банката ни няма безжична интернет връзка, защото рискът за сигурността е прекалено голям. За спешните случаи разполагаме с факс.

На Доул му се прииска да работи в Първа национална банка на Големия Кайман — без имейл и безжичен интернет, само най-проста техника, с която и той обичаше да работи.

— Добре, ще го изпратим по факс. Заповедта е от щатски съдия, но от консулството ме увериха, че взаимно зачитаме законите си.

— Естествено. Сигурността е главният ни приоритет — отговори банковият служител и приключи разговора.

Доул се обади на Сю и ѝ поръча да изпрати пълномощно до банката. Продиктува писмото по телефона, продиктува и заповед и нареди на Сю да си уговори среща със съдия Каплан, който да я подпише.

— Прочете ли доклада ми? — попита Сю.

— Не, още не — каза той и разтри чело. — Нещо важно ли е, което според теб трябва да знам?

— Не съм си правила труда да напечатам бележките си, за да ме разпитваш по телефона. На рецепцията съм, ако искаш да говориш с мен. Нали помниш къде е, Ейбрахам? — попита тя и затвори.

— Мамка му — изруга Доул.

— Кафе? — попита Блох.

Гласът ѝ го стресна. През повечето време Блох беше толкова мълчалива, че той забравяше за присъствието ѝ.

— Ами да. Всъщност сам ще си налея. Ти занеси дрехите и банковото извлечение в криминалистичната лаборатория в Бей Сити. Твърде дълго ги задържахме.

Когато Доул се изправи, коляното му напомни, че е на петдесет и пет и не е в най-добрата си форма, за да води сериозно разследване.

Кафе машината в модерно оборудваната кухня му изля едно еспресо в дизайнерска стъклена чаша, която Доул подаде на Блох. Тя я пресипа в термочаша с капак и излезе. Доул приготви още две кафета и ги сипа в порцеланова чаша с емблемата на шерифството в Порт Лоунли. Върна се в кабинета си, настани се на стола и започна да чете купчината доклади върху бюрото си, докато Сю печаташе съдебната заповед.

Два часа по-късно беше успял съществено да намали купчината и прескочи няколко доклада, за да стигне до този на Сю. Беше подвързан със спирала, състоеше се от десетина страници гъсто напечатан текст и имаше тъмночервени корици. Блох се върна и се запъти право към кафе машината. Носеше нещо в кутия от стиропор. Доул отгърна доклада на Сю и се зачете. В края на пета страница се разсея. Свали очилата си, които увиснаха върху гърдите му на евтината си златиста верижка.

Изправи се. Заобиколи бюрото и излезе от кабинета си.

Блох беше отворила лаптоп върху бюрото си. Сигурно беше на Пол Купър. Изглежда, компютърните специалисти бяха разбили паролата му и Блох вече имаше достъп. Тя беше свързала друг лаптоп с този на Купър и стоеше права с ръце на хълбоците си, вперила поглед в екрана. Столът ѝ беше на три метра зад нея, все едно се беше изправила рязко и той се беше плъзнал назад на колелцата си.

— Мисля, че трябва да видиш това — каза тя.

— Какво е?

— Още неща за Джей О. Льобо.

Доул придърпа стол към бюрото ѝ и се настани така, че да вижда екрана.

Блох обясни, че е намерила няколко хиляди изображения. Отначало Доул не разбираше как така толкова много изображения са съхранени в компютъра, докато тя не му обясни, че щом някой образ се появи на екрана, той бива копиран и запазен на харддиска. Като призрак. Образът остава там за вечни времена, дори ако човекът, който работи с компютъра, не го е копирал съзнателно.

Блох обясни, че с помощта на програма на Министерството на правосъдието е успяла да извлече изображенията. След това ги беше групирала умалени, за да може наведнъж да вижда петдесет на екрана. Веднага се забелязваше, че повечето са най-обикновени изображения от новинарски или информационни сайтове.

Едно от изображенията обаче тутакси беше привлякло вниманието на Блох. Тя кликна върху него, за да се увери, че е важно. Беше скрийншот. Всъщност два скрийншота. Направени преди повече от десет години. Разговор през някакво чат приложение — Фейсбук или нещо подобно. Изображенията бяха съхранени в папка с надпис „Джей О. Льобо“. Компютърната програма беше определила изображенията като веществени доказателства.

Долната устна на Доул трепна. Облегна се на стола си в очакване Блох да заговори. Скръсти ръце, докато я наблюдаваше как обмисля всевъзможни сценарии. Беше мълчалива, но имаше изразително лице. Леко извиване на вежди. Кимване. Беше взела решение.

Тя стана, отиде до кафе машината, напълни чашата си и излезе на паркинга отзад. Доул я последва. Завари я приседнала на капака на патрулната кола, загледана в нощното небе.

— Нали разбираш, че за да успее това разследване, трябва да говориш с мен? — каза Доул.

Тя кимна, духна кафето си и отпи.

— Ако не те познавах, щях да реша, че се страхуваш да кажеш нещо, да не би да се окаже, че грешиш. Знаеш обаче, че почти винаги си права. Не е срамно да споделиш теория — каза той.

Блох отиде до личната си кола, отвори багажника и донесе книга с твърди корици.

— Не съм чела тази книга — каза тя и я завъртя в ръката си.

Текстът на обложката гласеше: „Дървото с бесилката“ — най-новият роман на Джей О. Льобо, автор на бестселъри с многомилионни тиражи“.

— Защо името на този писател се появява вече два пъти в разследването? По отношение на престъпленията съвпадения не съществуват. Сама го казваш.

— Никой не знае кой всъщност е Джей О. Льобо. Това е псевдоним на анонимен писател. И никой няма представа защо. Загадка само по себе си — отговори тя.

— Смяташ, че Линдзи я е разгадала?

— Първото съобщение е от нея. Допускам, че тя пише на Пол Купър, защото знае, че той е Джей О. Льобо. Иска пари. Уговарят си среща. Второто съобщение… не знаем от кого е. Който и да е, този човек познава Линдзи. Вероятно е от споменатата писателска група. Линдзи е изчезнала. И той знае, че тя се е срещала с Льобо. Иска да я намери.

Доул кимна и каза:

— Значи Линдзи и някакъв неизвестен човек принадлежат към група писатели, в която членува и Пол Купър. Пол уцелва в десетката под псевдонима Джей О. Льобо и Линдзи го предупреждава. Твърди, че му е помогнала с книгата. Може би е правила бележки по ръкописа, преди той да го изпрати на издателя. Иска пари, за да си държи езика зад зъбите. Изнудва го. Гадна работа.

— А може би ѝ е било платено и е изчезнала? — попита Блох.

— Разрових се за Льобо — каза Блох. — Ако двама души знаят кой е той, защо вече не са го разкрили по вестниците? Разкажат ли такава история, ще спечелят цяло състояние. Със сигурност повече от сто хиляди.

Доул вдигна очи към небето. Облаците заплашваха с нова буря. Не се виждаха звезди, а луната беше наполовина скрита зад бързо движещ се облак.

— Ще проверим дали има обявени за изчезнали жени на име Линдзи. Да видим какво ще се появи — каза той. — Едно е ясно: този Льобо крие много тайни. Имам лошо предчувствие. Усещам и още нещо, свързано с тези съобщения. Нещо зловещо, което още не мога да определя ясно.

— Каквото и да се е случило, било е отдавна, преди почти десет години — отбеляза Блох.

Доул застина, обърна се и се втурна вътре.

В главата му току-що се бяха сблъскали две неща.

Срещата на Линдзи на Саут Ридж. Преди десет години. Влетя в кабинета си и намери досието на анонимната жертва. Отвори го и провери датите от вътрешната страна. Не че се налагаше, знаеше ги наизуст. И въпреки това искаше да ги провери. Да се увери. Трябваше да бъде сигурен.

Грабна папката, втурна се при лаптопа на Блох и отново прочете първото съобщение. Блох вече стоеше зад него, когато той отново отвори досието на анонимната жертва.

— Ако е било преди десет години, значи е някъде по времето на случилото се с анонимната жертва. Виж, хронологията съвпада. Първото съобщение. Купър е щял да се срещне с Линдзи на Саут Ридж в Порт Лоунли. Виж датата. Единайсети ноември две хиляди и осма. В неделя, на шестнайсети ноември, извадихме анонимната жертва от реката. Беше престояла във водата няколко дни. Боже, ако се е срещнал с нея в петък, на четиринайсети, значи е тя. Това е Линдзи. Кучият му син я е убил и я е хвърлил от скалата.

Доул вече не виждаше екрана. Скрийншотовете на разменените съобщения се бяха превърнали в размазани бели и сини петна. Усети как ръката на Блох стиска рамото му. И едва тогава осъзна, че плаче.

Пол отвори найлоновото пликче и бръкна вътре. Флашката беше мокра. В долния ъгъл на пликчето се виждаше малка дупка.

— Имаш ли ориз? — попита той.

— Може би има в кутия в бюфета над кафе машината — отговори Дарил.

— Благодаря. Ще се преоблека, после ще проверя.

Слънцето беше залязло, но още беше топло и Пол най-сетне събра смелост да попита за дрехите си и за флашката. За щастие, Дарил беше проверил джобовете му, преди да пъхне дрехите в пералнята. Флашката беше избегнала бясното въртене на центрофугата, но беше изложена на въздействието на морската вода и Пол нямаше представа дали още е в изправност. Занесе сгънатите си джинси, тениската, бельото и чорапите в банята и свали размъкнатия анцуг на Дарил.

Отиде в кухнята и надникна в бюфета. Попадна на отворена стара кутия с ориз. В друг шкаф Пол откри купа. В тази къща не беше трудно да намериш чиста купа — супата от нудълс, изглежда, беше любимата храна на един рибар, който не обичаше риба и с мъка свързваше двата края с улова си.

Пол бързо напълни купата със сух ориз и зарови вътре флашката. Няколко месеца по-рано беше изпуснал мобилния си в тоалетната и на някакъв сайт попадна на съвети как може да се изсуши телефон. Суровият ориз бил най-ефикасното средство.

И наистина, ден по-късно той включи телефона си и той се оказа в изправност.

Нямаше представа дали същото ще свърши работа и за флашката му, просто трябваше да изчака един ден. Имаше си по-големи грижи, но писането беше животът му. Помагаше му да запази здравия си разум, когато около него цареше хаос.

Дарил отвори лаптопа и Пол хвърли един поглед. Дарил се взираше в изглед откъм улицата към някакво напълно непознато за Пол място. Компютърът даде някакъв сигнал — напомняше за ъпдейт на опцията за включване и изключване. Дарил натисна копчето, затвори компютъра, облече черното си дънково яке, вдигна качулката на суичъра си и се озърна за ключовете.

— На плота — посочи ги Пол.

— Благодаря. Няма да се бавя. Четири, най-много пет часа. Не се тревожи, само не излизай.

— Повярвай ми, нямам намерение да си подавам носа от тази къща. Не си струва.

— Така си е. Ако има проблем, номерът на мобилния ми е въведен като първи в паметта на стационарния. Ясно?

— Ясно — отговори Пол.

Дарил взе голям кафяв плик от масичката в коридора, излезе на верандата и затвори вратата зад себе си. След минута Пол чу как ревът на автомобил със спукан ауспух се отдалечава по черния път между дърветата — към цивилизацията. Дарил отиваше на среща на тайно място, за да му купи изход от сложните проблеми в момента.

По телевизията нямаше нищо. Проповеди на евангелисти, реклами на антидепресанти и ортопедични матраци и още триста канала, излъчващи глупости, които никой не искаше да гледа.

Той изключи телевизора, въздъхна и се изправи. Твърде много мисли се въртяха бясно в ума му — за Марая, парите, ченгетата и безспорния факт, че някой го бе разкрил. Някой, който желаеше смъртта му. Главата му сякаш беше пълна със стършели, които жилеха мозъка му с всеки образ, преминал пред очите му. На повечето сцени присъстваше и Марая.

Обзе го желание да пише. Да избяга от този живот за няколко часа и да се потопи в нечий друг свят, в чужди проблеми. Пол никога не постигаше катарзис. Може би другите успяваха, но когато той затвореше лаптопа или оставеше химикалката, животът му нахлуваше обратно като прилив. Винаги се връщаше.

През времето, което беше прекарал в дома на Дарил, не беше забелязал бележник и дори лист хартия. Обичаше да започва нова история по старомодния начин. С химикалка, хартия, лампа и кана кафе.

Поне кафе имаше. Зареди машината, доля вода и я включи. Докато чакаше кафето, огледа дома на Дарил. Двуетажна къща с боядисана ламперия. Долу имаше кухня и дневна. Къщата беше недалече от брега и върху основите ѝ бяха излети тежки бетонни стени, за да не може морската вода да се просмуква нагоре откъм мазето. На втория етаж имаше баня и две добре обзаведени спални. Като че ли никоя мебел не беше произведена след началото на новото хилядолетие и им личеше.

В мазето имаше няколко етажерки с книги, а в дневната — стенна библиотека. Пол се запъти към нея. Мина покрай изключения телевизор и светна настолната лампа до едно кресло, което на свой ред беше сложено близо до библиотеката, вероятно вградена в стената още при строителството на къщата.

Креслото, масичката и лампата образуваха нещо като кът за четене. С ръце на кръста Пол огледа библиотеката. Книгите не бяха подредени по азбучен ред или по жанрове и на всеки рафт имаше всякакви: пожълтели книги с меки корици и относително нови издания с твърди корици. Липсата на организиращ принцип създаваше хаос и Пол беше наясно, че остане ли още в тази къща, гледката на луксозните издания с обложки редом до евтините книжлета ще го подлуди и той ще пререди библиотеката.

Огледа заглавията и видя биографии, трилъри, любовни и исторически романи, три романа на Джейн Остин, още няколко на Дикенс, криминалета и най-различни документални книги. Документалистиката беше със сходна тематика. Имаше специализирана литература по криминалистика, няколко заглавия, посветени на историята на ФБР, много книги за действителни серийни убийци и още повече изследвания на серийните убийства, проведени от криминолози, психолози, профайлъри на ФБР и други специалисти.

Докато правеше проучванията за романите си, Пол беше прегледал няколко книги за серийните убийства, беше проверявал информация в сайта на ФБР и беше прочел доста статии онлайн. За пръв път обаче попадаше на тези заглавия. Посегна към книга с твърди корици, в по-голям формат, която стърчеше над другите по средата на един рафт — „Убиецът в съседната къща: социопатът и съвременният начин на живот“, — но внезапно се отказа и ръката му застина във въздуха. Осъзна, че няма да успее да се съсредоточи достатъчно, за да чете. Всъщност имаше нужда да пише.

Глупак. Нямаше хартия и химикалка, но разполагаше с другото най-добро средство за писане — лаптопа.

Пол се върна в кухнята, наля си кафе и отвори лаптопа. За пръв път го отваряше сам. Екранът светна — Дарил вече беше влязъл с паролата си. Имаше опция за смяна на потребителя. И Пол го направи. Не искаше да нахлува още повече в личното пространство на Дарил, и бездруго вече се бе натрапил в къщата му.

Кликна върху иконката на „Уиндоус“, но нямаше опция за отваряне на „Уърд“. Пол смени потребителите и този път намери „Уърд“. Кликна върху иконката. Екранът се промени и програмата започна да се зарежда. После се отвори.

Пол придвижи курсора, за да отвори празен документ.

После спря.

В компютъра имаше само един документ. И беше от предишния ден. Пол изтри длани в бедрата си. Зачуди се дали да надникне в този документ или не.

Е, нямаше да навреди. Изглеждаше любопитно. Заглавието гласеше „Двоен обрат“.

Пол кликна върху документа.

Отвори го. Прочете го.

После скочи като ужилен и събори стола.

Разтрепери се. Не можеше да се овладее. Усети струйка топла урина да се стича по крака му. Тялото му не помръдваше. Във вените му сякаш рукна течен азот.

Скова го неподправен ужас.

Копелето го беше намерило.

Междущатската магистрала се простираше зад Дарил като неонова река.

Пред него беше Бей Сити. Той слезе от магистралата на първата отбивка и подкара през доковете. Високи кули от контейнери в ярки цветове се врязваха в нощното небе и създаваха измамното усещане, че в града има някакъв живот. А нямаше. Безработицата беше висока, престъпността се покачваше, фирми и магазини фалираха по-бързо от всякога и като че ли никой не можеше да направи нищо по въпроса. Дарил стигна до промишлената зона, където имаше малко работещи фабрики. Призраците на големи изоставени предприятия се извисяваха над всичко като предупреждение за случайния посетител: тук няма живот. Следваха предградията и накрая — самият Бей Сити. Дарил избра обиколен маршрут, за да избегне камерите по светофарите и по-населените райони, накрая мина по безлюдните търговски улици с техните празни туристически капанчета и стигна до най-стария квартал в града.

Тук сградите не бяха толкова хубави. Витрините на човечето магазини бяха заковани с дъски и ако не се брояха наркодилърите, скупчени край варели със запалени огньове по ъглите, улиците бяха почти пусти. Това го устройваше идеално.

Лесно намери старата цигарена фабрика. Срещу нея стърчеше една-единствена сграда — отдавна затворен магазин за алкохол с апартамент над него. Дарил видя, че в апартамента свети. Указанията, които беше получил, го доведоха където трябва.

Замисли се за Пол, който се криеше и го чакаше в Порт Лоунли.

Проклет глупак.

Ухили се, когато си спомни как Пол го беше излъгал — каза му, че има двайсет милиона долара в сметка, защото е Джей О. Льобо.

Нахалник!

Преди да вземе псевдонима Джей О. Льобо, Дарил беше чел работите на Пол в тяхната писателска група. Тогава Дарил имаше друго име, което беше зарязал отдавна. Написаното от Пол беше прилично, но не страхотно. В най-добрия случай — второразредни кримки. Липсваше им… автентичността, която Дарил привнасяше в творбите си благодарение на проучванията си.

Двайсетте милиона бяха много неща — пари, получени чрез изнудване, средство да уличи Пол в престъпление и диря, която беше успял да проследи до края след цели десет години. Пол знаеше истинската му самоличност и тъй като доскоро Дарил не можеше да го намери, му плащаше. През последните десет години го търсеше, опитваше се да го проследи чрез парите, чрез книгите му. Беше дълга борба, но най-накрая беше дала резултат. Щеше да си вземе парите обратно. И да напише нова книга по случилото се.

Открай време знаеше, че Пол не може да отиде при ченгетата и да заяви, че му е известно кой стои зад псевдонима Джей О. Льобо и че тайнственият писател е убиец. Нямаше начин. Не можеше да докаже нищо. Дарил не можеше да освободи Пол, трябваше да се подсигури, че няма да създава неприятности, да го държи на дълга каишка. Историята си я биваше и Дарил се готвеше да я опише цялата.

А Пол щеше да страда заради онова, което беше направил.

Марая беше средството да осъществи плана си. Пешка. Начин да принуди Пол да бяга, заподозрян в убийството на жена си. Само че тя беше оцеляла.

Дарил почти ѝ се възхищаваше. Оказа се издръжлива. И умна. Достатъчно беше само да я побутнеш в правилната посока. Беше успял да се докопа до банковото извлечение на Пол, като открадна писмо от пощенската кутия пред тайния му офис. Направи копия, пъхна го обратно в плика, запечата го и го достави. Знаеше, че освен в офиса Пол има и някакви тайни документи в кабинета си. Иначе защо ще го държи под ключ? Дарил беше оставал нощем в дома му няколко пъти, когато той отсъстваше. Промъкваше се долу, докато Марая спеше, отключваше си и влизаше в кабинета. Чекмеджето на бюрото беше заключено, а ключ не се виждаше. Явно Пол го носеше със себе си. Така му хрумна как ще настрои Марая и Пол един срещу друг. В събота беше донесъл със себе си банковото извлечение и като строши чекмеджето, незабелязано от Марая пъхна листа сред разпилените на пода документи. Манипулирайки Марая, беше постигнал и двете си цели. Беше подплашил Пол достатъчно, за да хукне да бяга, и го беше превърнал в заподозрян в очите на полицията. Принудително го беше въвлякъл в ситуация, в която щеше да се нуждае от пари. А Дарил щеше да се възползва от нея.

Всичко друго, което щеше да произтече от разследването, беше само плява. Щеше да влезе в новата му книга. Поне отчасти. Харесваше заглавието — „Двоен обрат“.

Засега Дарил се съсредоточи над предстоящата задача. Трябваше да си вземе парите от банката на Пол. За целта Пол му трябваше жив. Трябваха му и някои документи.

Остави колата си на пустеещия паркинг на цигарената фабрика и се приближи до страничната врата на сградата, където на тухлите с олющени бели букви пишеше „Алкохол при Кал“.

От тази страна на сградата нямаше улични лампи и той изчака очите му да привикнат към мрака, преди да почука на стоманената врата.

Някъде далече чу двигател на кола. Сигурно през две пресечки. Кола, която още не беше минала по тази улица. Тишината го напрягаше. Беше свикнал да се слива с хората по улиците, да държи главата си наведена, а езика си — зад зъбите. Сред тълпата се чувстваше в безопасност. Тишината в провинцията беше различна, защото там тя беше очаквана.

Градовете не бяха тихи. Поне не би трябвало да са.

Той изчака. Още десет секунди. По стълбите не се чуваха стъпки. Почука отново. Изчака. Впери поглед в шпионката.

Чу се металическо тракане и вратата се отвори със замах.

Отначало Дарил си помисли, че си въобразява. Или пък отпред имаше втора врата, защото в тъмното проникваше светлина само от горните ъгли на рамката. Той заслони очи, примигна и отново се взря.

Този път гледката пред очите му доби смисъл.

Отворил му беше най-едрият човек, когото бе виждал някога. Тялото му беше по-широко от рамката. Сигурно се провираше през вратата странично. Дарил вдигна очи и се поправи. Човекът не само трябваше да се извие настрани, но и да наведе глава, защото лицето му оставаше наполовина скрито зад рамката. Виждаше се само масивната му челюст.

Гигантът приклекна, погледна го и попита:

— Ти ли си Дарил?

Едва тогава Дарил забеляза, че той държи нещо. В ръката си, която би обхванала цялата глава на Дарил, гигантът стискаше пушка с рязана цев.

— Аха, аз… с-с-съм Дарил.

Със заекването се постара да покаже, че е притеснен и нервен. Не искаше този мъжага да види в него някаква опасност.

— Влизай де, закъсня — каза гигантът.

Отдръпна се настрани и Дарил успя да се промуши покрай него. И тогава забеляза веселото пламъче в очите му. Доставяше му удоволствие да всява страх. Дарил се включи в играта, поне засега. Щеше да се преструва на уплашен. Колкото да предразположи този тип.

По къс коридор се стигаше до стълбище. Една гола крушка висеше високо над него. Докато се изкачваше, Дарил чу вратата да се затръшва и след броени секунди усети как стълбището завибрира от тежките шумни стъпки зад него.

Горе вдясно имаше отворена врата, закрита със завеса. Отмести завесата и попадна сред облак дим. Пред себе си видя човек, седнал на канапе. Имаше дълга мръсна коса и беше облечен с къс копринен халат, изпод който се виждаха потни гърди. Под халата човекът беше обут с шорти, а на босите му крака имаше джапанки. Дарил едва не се задави от вонята на трева, пот и алкохол.

Понечи да отстъпи зад завесата, колкото да си поеме въздух, но усети длан върху извивката на гръбнака си, която го тласна навътре към помещението. Озърна се и видя дигитален фотоапарат на стойка, насочен към празен стол. Срещу мъжа на канапето имаше голям плазмен екран. На Дарил му се искаше този човек да бе поглеждал по-често към душа. Вонята на пот го връхлетя отново, този път по-силна, когато онзи се надигна и отиде в отсрещния ъгъл на стаята. Там, до големия прозорец към улицата, имаше няколко настолни компютъра. По пода се виеха черни кабели, някои от които прекосяваха стаята до бюро в другия край, върху което Дарил забеляза шест принтера и два скенера.

— Аз съм Бъни, а ти закъсня — каза мъжът с копринения халат и започна да почуква по монитора на един компютър.

— С-с-съжалявам — заекна Дарил.

— Сядай! — кресна гигантът зад него.

Дарил се стресна, вдигна ръце и незабавно се отправи към канапето.

— Не там. На стола — нареди Бъни.

Дарил спря, запъти се към стола и седна срещу фотоапарата, а Бъни и великанът си прошушнаха нещо през смях. Знаеше, че някои хора намират за забавно да плашат другите. Нещо, което никога не го бе забавлявало. Не го намираше за смешно.

— Свали си якето. Поизправи се малко, не се усмихвай и гледай в обектива — нареди Бъни.

Дарил изпълни нарежданията и пусна якето в краката си. Светкавицата върху фотоапарата изщрака, зареди се и после отново изщрака.

— Добре — каза Бъни.

Докато той работеше на компютъра, Дарил огледа помещението и се постара да не обръща внимание на заплашителния поглед на гиганта. Всеки път, когато плъзнеше поглед към онзи край на стаята, виждаше, че той го гледа както бяла акула — тюлен.

Дарил се наведе напред и забоде очи в пода.

Няколко минути по-късно един от принтерите забръмча, щракна и изплю тънък пластмасов лист.

Бъни се изправи, отиде до принтера и започна да огъва краищата му. На Дарил му се стори, че около средата има перфорация, по която Бъни натиска. След като откъсна от листа розовата пластмасова карта, той взе ножица и заглади ръбовете ѝ. Пъхна картата в черен портфейл и се обърна към Дарил.

— Плати на него — махна той към гиганта, който пристъпи напред и се извиси над Дарил със сведена пушка.

Отначало Дарил се поколеба, но после се облегна на стола, бръкна в джоба си, извади навити на руло банкноти, пристегнати с ластиче, и ги пусна в масивната лапа. Гигантът разви рулото, преброи и провери парите, преди отново да ги навие и да кимне на Бъни.

Бъни отвори едно чекмедже, извади американски паспорт и го подаде заедно с портфейла на Дарил, който огледа произведението му и не намери недостатъци.

— Голям смелчага си, щом си дошъл тук — каза Бъни. — Най-добре не идвай повече. Няма значение кого познаваш, за да се озовеш при нас. Не идвай повече, ясно? Ако те видя отново, ще те убия.

— Добре — отговори Дарил, прибра портфейла и паспорта в предния джоб на джинсите си и успокоително вдигна длани към надвесилите се над него мъже.

Те се спогледаха ухилени. Силата опиянява. Дарил се надигна от стола и протегна надолу ръце да вземе якето си от пода, но вместо това дясната му ръка се отърка в глезена и после, пренесъл тежестта върху стъпалата си, той се изправи.

Впери очи в гиганта и изчака половин секунда, колкото онзи да срещне погледа му. Щом изпъкналите очни ябълки се вторачиха в него, Дарил изстреля дясната си ръка напред.

Изражението на гиганта се промени. Усмивката му изчезна и огромната му уста зейна безмълвно. С лявата си ръка Дарил небрежно взе пушката му.

Бъни нямаше време да реагира на изненадващия му ход. Не разбра какво се случва, докато от разпорения огромен корем на партньора му не изскочиха първите усукани черва като някакво сивкаво извънземно.

Гледката беше толкова ужасяваща, толкова брутална, че Бъни моментално се парализира. Вторачи се в зейналия търбух на гиганта. Не забеляза, че Дарил е насочил пушката към главата му.

— Какви ги вършиш? — попита Бъни, без да откъсва поглед от червата, провиснали от раната на партньора му.

Въпросът прозвуча глупаво.

— Правя проучване — поясни Дарил.

Бъни все още не го поглеждаше. Не видя мъртвешки безизразното му лице, когато натисна спусъка. И лицето на Бъни просто изчезна.

Дарил рязко завъртя пушката надясно и прекъсна крясъците на великана.

Захвърли оръжието, изтри кръвта от ножа си и го върна в калъфа на глезена си. По ризата, джинсите и ботушите му имаше кръв. Не много с оглед на случилото се. Облече си якето, което, кой знае как, не беше опръскано с кръв, и прекрачи потрепващия труп на Бъни.

В този квартал два пушечни изстрела бяха нещо обичайно и често срещано като птича песен. Никой нямаше да повика ченгетата. А дори да ги повикаха, Дарил подозираше, че те изобщо няма да дойдат.

Сигурно разполагаше с неограничено време, но въпреки това се задейства бързо, свали алуминиевите капаци на компютрите и взе всички хард дискове. Когато приключи, намери в тоалетната три бутилки проявител и други запалителни химикали и старателно ги разля навсякъде в апартамента. След това намери запалка до един бонг в ъгъла на стаята. Запали няколко листа хартия за принтер, хвърли ги и наблюдава как стаята пламва.

Последното, което взе, преди да излезе, бяха фотоапаратът и петте бона, които беше дал на Бъни.

Преоблече се на задната седалка на колата си и прибра изцапаните си дрехи в черен найлонов плик. В багажника имаше ключ за гуми, с който натроши харддисковете. Прибра ги в торба за смет заедно с парчетата от фотоапарата, които успя да намери. Картата памет се беше счупила на две. Всичко отиде в торбата.

Дарил намери двама бездомници, които пиеха край варел на двайсетина пресечки от мястото. Даде им по петдесет долара и им каза да отидат другаде. Те си тръгнаха, а той пъхна торбата във варела и постоя няколко минути, за да се увери, че всичко се е подпалило хубаво. Припомни си изражението на гиганта, когато му разпори корема. Някои хора се възбуждат от подобна гледка. Други са във възторг от тази диващина, от силата да отнемеш нечий живот. Повечето психолози отдават тези реакции на сексуалното желание — особено на влиянието на насилието, порнографията или малтретирането през пубертета.

Дарил не беше малтретиран, родителите му бяха страшно мили хора. Беше добър футболист, отличен ученик и послушен син, популярен в училище. Излизаше с момичета, ходеше по купони, забавляваше се и правеше всичко, което един младеж иска да опита. С изключение на алкохола. Дарил така и не проумя притегателната му сила. Сега изпиваше по една-две чаши вино, но никога повече. Отблъскваше го мисълта, че може да не владее сетивата си изцяло.

Наведе лице над пламъците, усети топлината им, но се постара да не вдишва вонята на горяща пластмаса. Замисли се за хората, които беше убил тази вечер.

Честно казано, не беше почувствал абсолютно нищо.

Беше същото като първия път, когато уби някого. Толкова отдавна.

От малък редовно посещаваше местната библиотека. Родителите му го водеха там веднъж седмично и той веднага се влюби в това място. Можеше да си избира каквито книги иска от детския отдел, да ги прочете и да ги върне две седмици по-късно. Безплатно. Деветгодишен вече беше изчел всичко в детския отдел. На петнайсет за пръв път отиде в отдела за документалистика, обзет от някакъв интерес.

Не се интересуваше от Космоса или от наука. Хората, ето какво обожаваше. Понякога вярваше като Холмс, че поведението и навиците на хората може да бъдат изследвани, обуславяни и предопределяни, ако внимаваш достатъчно. Спря пред един стелаж с надпис „Криминална документалистика“. Извади напосоки една книга. На корицата ѝ имаше снимка на жена.

Беше уплашена. Вързана за един стол. Стегната с въжета точно под гърдите.

Той отвори книгата и попадна на още снимки. Мъже. Жени. Мъртви. Осакатени. Простреляни. Заклани. Пребити. Освен снимките имаше и описание на престъпленията. Анализи от полицаи и психолози (доктори, които ти лекуват главата, както ги наричаше майка му). Не му допадна лекуващият глави. Майка му настояваше той да отиде при него. Според нея понякога не успявал да направи правилния избор. По нейно нареждане Дарил няколко пъти отиде да обсъжда постъпките си. По-рано през лятото беше оградил колония от мравки, излезли от мравуняка си, в задния двор и ги беше изгорил на малка клада. А после беше подпалил мравуняка.

Майка му го беше предупредила да не прави такива работи. Да не наранява живи същества. Тя се ядоса не защото не ѝ се беше подчинил. Не, ядоса се, защото той не изпитваше абсолютно нищо. Когато баща му намери кучето на съседите заровено в задния двор, изкристализира необходимостта да го изпратят при доктора да му оправи главата. Казваше се д-р Карсън. И не беше трудно Дарил да го заблуди. Достатъчно беше да каже, че му е мъчно за мравките. И че съжалява за кучето. Угризения, така ги наричаше докторът. Дарил се преструваше, че изпитва точно това. Родителите му го пращаха при д-р Карсън чак докато не напусна дома им, и Дарил до края се преструваше, лъжеше психолога и никога не му каза истината, особено за Изабела.

Изабела пристигна в неговото училище седмица преди шестнайсетия му рожден ден. Учителят я представи пред класа и им обясни, че баща ѝ е в армията. Често го местели и това било третото ѝ училище в Съединените щати. На Дарил му харесаха дългата ѝ руса коса и усмивката ѝ. През нощта написа разказ за нея, първия си разказ, и го скри от родителите си под дюшека. Другите момичета завиждаха на новата ученичка.

Седмица след като дойде в училището, той я срещна случайно край пустеещата сграда на старата болница. Беше сама. Каза ѝ, че търси котка. Навсякъде в квартала бяха разлепени обяви от местни хора, които бяха изгубили котката си. Беше същинска епидемия. Една от собственичките обещаваше награда, ако ѝ върнат рижия котарак на име Бърнард. Дарил убеди Изабела да отиде с него в старата болница, за да потърсят котката заедно. Изабела намери Бърнард и още много други котки в различен стадий на разложение в пещта за горене на отпадъци в мазето. Тя беше малко по-голяма от него. Не се разпищя, както очакваше Дарил. Само се вторачи отвратено в пещта. После се обърна и го погледна със същото отвратено изражение.

— Написах разказ за теб, Изабела — призна ѝ той.

— Да се махаме от тук, това място ме ужасява — каза тя.

— Не искаш ли да разбереш какво се случва в разказа?

Тя се отдръпна рязко от пещта, едва сдържаща паниката си, и каза:

— Искам, но първо да се махнем от тук.

— Ама историята се развива тук. Не може да си тръгнеш. Никога.

Всички от квартала търсиха Изабела седмици наред. Най-вече около шосето и в мочурищата около него, защото Дарил каза на полицията, че там я е видял за последен път да говори с дългокос мъж в червен пикап, паркиран край пътя.

Така и не я намериха, а котките от квартала престанаха да изчезват. Поне за известно време.

След полунощ участъкът най-сетне се изпразни. Доул поръча на диспечерката Шери да го остави на мира и да не го безпокои при никакви обстоятелства. След като го каза, се почувства зле, върна се и отново поговори с Шери, обясни ѝ, че ако нападат сградата или има пожар, може да влезе да го обезпокои, но почти всичко друго може да почака и е за предпочитане с него да се заеме нощната смяна, която в момента патрулира навън.

Разследването беше събрало много нова информация през последните дванайсет часа. А Доул още не беше асимилирал всичко. Нужно беше време да проникне в съзнанието му. Ако не друго, въпросите бяха повече от отговорите.

Прозявка подръпна долната му челюст и затвори очите му, а след края ѝ той остана със затворени очи и облегнат назад на стола си. Можеше да спи и там, нямаше проблем. Не за пръв път чистачката щеше да го събуди в шест сутринта с прахосмукачката.

Прибери се, заповяда си той.

Кимна в знак на съгласие, изправи се, излезе от сградата и се запъти към личния си автомобил — седемнайсетгодишен пикап тойота на триста и двайсет хиляди километра, но без никакво намерение да се предава.

Само да произвеждаха повече коли като неговата тойота!

Когато спря на алеята пред дома си, дясното му коляно направо виеше. Доул бавно се извъртя настрани и слезе от колата. Малката къща в Спринт Хилс, работническо предградие на Порт Лоунли, стоеше тъмна и запусната. Имаше нужда от пребоядисване и от нов бойлер, а ако съседът не му косеше моравата, сигурно щеше да се налага да си проправя път до къщата с мачете.

Пъхна ключа в ключалката и натисна вратата с рамо, за да я отвори. Дървото се беше издуло от лятната жега. В списъка му със спешни задачи още стоеше шкурене на вратата точно както предишното и по-предишното лято.

Той хвърли ключовете върху масата в кухнята, включи осветлението и си приготви сандвич с пастърма, туршия и майонеза. Прокара храната по-бързо с бутилка бира. Твърде изморен да пусне телевизора или да почете книга, той просто се качи горе, изми си зъбите, съблече се и легна в студеното легло.

Половин час по-късно все още беше изморен, но не можеше да заспи.

Протегна ръка и напипа мобилния си на нощното шкафче. Извика на дисплея изображенията, които заместник-шериф Блох беше свалила от лаптопа на Пол Купър. Двата чата, за които бе разговарял с Блох по-рано.

Прочете разменените съобщения от начало докрай, пусна телефона на леглото и се замисли.

Съобщенията от Линдзи бяха смразяващи. Неговата анонимна жертва си пишеше с Пол Купър, уреждаше срещата, по време на която щеше да загине и тялото ѝ да полети от скалата във водата, където Доул я намери преди толкова много години. Още не знаеше нищо за Линдзи. Блох беше прекарала остатъка от вечерта с него, претърсвайки базите данни за изчезнали хора. Във всяка търсенето ставаше по различен начин. Някъде можеше да изпишеш „Линдзи“, другаде се налагаше да търсиш по първата буква — „Л“. Нито една от жените не приличаше на онази, която той беше намерил мъртва. Щяха да продължат да търсят.

Блох заяви, че на следващия ден ще търси във Фейсбук. Линдзи и Льобо се бяха запознали в група във Фейсбук, може би свързана с творческо писане. Вторите съобщения до Льобо бяха от човек, който знаеше за изчезването на Линдзи и знаеше, че истинското име на Льобо е Пол Купър. Защо въпросният човек не беше съобщил за изчезването на Линдзи? Дали още беше жив?

И защо Пол Купър смяташе за необходимо да се крие зад псевдоним?

Като че ли се доближаваше до нещо. Трябваше просто да направи малък скок напред и щеше да стигне.

Блох претърси лаптопа и освен изображенията не намери никакви други файлове, свързани с Льобо — никакви ръкописи, социални медии, нищо, което да подсказва, че той се кани да убие съпругата си, нищо уличаващо и със сигурност нищо незаконно, но историята на Близанията му в интернет беше интересно четиво.

Пол Купър проучваше обстойно социопати и психопати. Редовно преглеждаше списъка на ФБР с най-издирваните престъпници и четеше много за Отдела за поведенчески анализ на Бюрото — службата, която проследяваше и залавяше серийни убийци.

Доул реши, че Пол Купър е жив. Марая някак беше открила, че съпругът ѝ е Джей О. Льобо, от банковото извлечение в джоба ѝ. Сигурно беше поставила въпроса ребром и той я беше нападнал. Така се бяха разиграли събитията дори със съборената пощенска кутия. Пол знаеше много за начините, по които ФБР проследява издирван човек, а да инсценираш собствената си смърт, особено след като съпругата ти едва не е била убита, е удачен начин да изчезнеш. ФБР не издирваше мъртъвци.

— Но шерифството на Порт Лоунли ги издирва — каза Доул на глас.

Дарил затвори входната врата на дома си, влезе в кухнята и включи осветлението. Изпи чаша вода и се озърна. Никъде другаде не светеше, къщата беше притихнала и тъмна. Ослуша се. Помъчи се да долови дори най-слабия шум, за да се увери, че гостът му все още е тук.

Нищо.

Остави чашата, излезе в коридора и забеляза, че вратата на мазето е открехната. Много предпазливо и бавно я отвори по-широко и взе фенерчето от етажерката до вратата. Включи го, насочи го към стълбите и слезе в мазето.

Стъпало. Изчакване. Ослушване.

Стъпало. Изчакване. Ослушване.

Нищо.

Старите дъски скърцаха под тежестта му, но звукът не отекваше силно. Стигна до последното стъпало и седна. Насочи лъча към дървения под върху бетона. Наклони фенерчето. Лъчът стигна до основата на леглото.

Дарил се поколеба. Ако Пол беше решил да избяга, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Ако си беше тръгнал, щеше да се наложи да го издири и да го убие и никога нямаше да си вземе обратно парите.

Освети с фенерчето нагоре и видя Пол заспал в леглото. Той се размърда и Дарил насочи лъча към ъгъла на стаята. Светлината спря върху джинсите на Пол, разля се по закачалката за дрехи.

— О, боже… — възкликна Пол.

— Извинявай, не исках да те будя — каза Дарил.

— По дяволите, човече. Изкара ми ума. Снабди ли се с всичко необходимо?

— И още как. Какво е станало с панталона ти?

— О, сам съм си виновен, толкова съм непохватен. Разлях кафе върху чатала си. Добре че почти беше изстинало. Иначе щях да си сваря топките.

И двамата се засмяха. Дарил усети, че смехът на Пол не е искрен, и това го разтревожи.

Изключи фенерчето и каза:

— Извинявай, че те събудих. Лека нощ.

— Лека нощ — отговори Пол.

Дарил се качи на горния етаж, като се ориентираше на светлината от кухнята. Върна фенерчето на мястото му върху етажерката, излезе в коридора и затвори вратата на мазето. Нямаше търпение да се върне на лаптопа си. Към историята, която зрееше у него вече десет години. Може би последната, която щеше да разкаже. Знаеше, че парите, които е платил на Пол, в крайна сметка ще доведат до един хубав роман.

Време беше да се залови за работа както трябва.

Хвана ключ от ключодържателя, закрепен на джинсите му, и заключи вратата. На сутринта трябваше да стане рано и да отключи. Пол не биваше да заподозре нищо.

Върна се в кухнята, пресегна се над кухненските шкафове и намери кутийка с хапчета зад перваза. Изпи едно и върна кутийката в скривалището. Лекарствата против тревожност го поддържаха в равновесие. Помагаха му да се контролира, да потисне напрежението. Без тях трудно овладяваше импулсите си и трудно смъкваше адреналина след убийство.

Усети, че се е вторачил в пода. Търсеше мокро петно от разлято кафе. Мръсната чаша на Пол беше до мивката, така че отново огледа пода.

Нямаше мокро петно. Провери в коридора, в дневната. Съвсем сухо. Надникна в кошчето за смет в кухнята и видя няколко използвани салфетки.

Помъчи се да прогони мисълта от съзнанието си. Направи си кафе и отвори лаптопа. Натисна копчето, изчака компютърът да зареди програмите и въведе паролата си. Кликна върху „Уърд“ и избра документа, по който работеше. Усмихна се, когато препрочете въведението. Не възнамеряваше да бъде признание, а просто да заблуди читателите, та да не знаят кое е истина и кое измислица. Така му харесваше — непрекъснато да ги принуждава да отгатват. Авторовата бележка изобщо не беше толкова лоша, колкото му се беше сторила предишния ден. Остави я. Това щеше да бъде най-хубавото му произведение. Открай време знаеше, че в историята на Пол Купър се крие книга. Замисли се за заглавието — „Двоен обрат“ му допадаше. Напомняше на първия му роман, който беше нарекъл „Коварен обрат“. Това заглавие сигурно нямаше да хареса на издателите му, но не биха го променили. Новата книга трябваше да има непредвидим финал. Сигурно щеше да му бъде последната. След нея много хора може би щяха да тръгнат да го търсят. И нека. Никога нямаше да го открият.

Дарил усещаше, че Пол го е излъгал тази вечер, но не знаеше за какво.

Ясно му беше, че трябва да внимава повече. Не биваше да подценява Пол. Напомни си, че той е хлъзгав като риба. Човек, който дълго време му се беше изплъзвал. Писател с въображение. Лукав съпруг, който имаше тайни от жена си. И най-вече, напомни си Дарил, Пол беше умен.

Дарил знаеше, че трябва да се концентрира и да си пази гърба. Не можеше да има доверие на Пол. Той беше отчаян.

А отчаяният човек е способен на убийство.

Пол лежеше на леглото напълно буден и слушаше стъпките на Дарил над главата си. Накрая той явно си легна и къщата притихна съвсем. Сърцето на Пол забави ритъм, той затвори очи. Греховете му се бяха върнали да го преследват.

Всичко започна от една писателска група в Ню Йорк. Събираха се веднъж месечно да обсъждат ръкописите си, пиеха бира и ядяха пица, после се прибираха у дома и се чувстваха отвратително заради онова, което са написали. Там се запозна с Линдзи и двамата бързо се сприятелиха. Тя беше от Айова и се беше преместила в Ню Йорк, за да стане писателка. И двамата ѝ родители бяха починали, тя имаше неголеми спестявания, мотивация и талант. Освен това притежаваше дарбата да съветва писателите и нейното мнение се слушаше най-много в групата. Скоро някои от членовете престанаха да идват. Издаването на книга беше трудна работа и все повече и повече хора се отказваха. Пол не се отказа, но вече ходеше на събиранията по-скоро за да се вижда с Линдзи, отколкото по друга причина. Имаха кратък флирт, но Линдзи сложи точка, защото не искаше да разваля приятелството им. Не беше сигурна в чувствата си към Пол и се нуждаеше от малко време да помисли. После се премести в Бей Сити, защото беше по-евтино и спестяванията ѝ бяха на привършване. Искаше да продължи литературните обсъждания и ѝ се щеше да ангажира и Пол, затова създаде писателска група във Фейсбук. Писателите получаваха мнение от Линдзи и Пол, които вече бяха издали по един роман — неособено добре приети дебюти без почти никакви продажби. Двамата се срещнаха се в Порт Лоунли шест месеца след като тя се премести в Бей Сити. Пол идваше в града за пръв път. Линдзи го беше посещавала няколко пъти и много го харесваше. Бяха заедно през целия уикенд, разговаряха, смяха се и се прегръщаха. Когато Пол се върна в Ню Йорк, беше сигурен, че е прекарал два дни с истински сродна душа. Линдзи още не беше сигурна, че иска връзка, и се договориха да си останат приятели засега. Групата във Фейсбук се разрасна през следващите шест месеца и привлече над двайсет нови членове. Повечето бяха пълни бездарници.

С изключение на един. Той изпрати една глава от свой роман на Пол и Линдзи и текстът беше направо невероятен. Пол пазеше ярък спомен за първия прочит. Беше препрочитал началната сцена хиляди пъти. Полицията открива тялото на жертва на убийство. За пръв път му попадаше такова нещо. Сякаш си там. Гледката, мирисът, смразяващите подробности — всичко се беше запечатало ярко в съзнанието му. И Пол, и Линдзи споделиха мнението си с писателя, дадоха му някакви предложения за подобряване: разместване тук-там, съкращаване на някой параграф. Нищо съществено, но така текстът ставаше по-добър.

Малко след това въпросният писател напусна групата. Година по-късно Пол вече беше издал втория си роман, когато му попадна сигнална бройка на дебютен трилър от някой си Джей О. Льобо. Агентката му Джоузефин го беше получила и му го изпрати. Първата глава започваше с абсолютно същата сцена на онзи автор от Фейсбук групата. Ченге ветеран открива тялото на изчезнало момиче сред кости на мъртви котки в пещ за изгаряне на отпадъци в стара изоставена сграда. Пол се обади на Линдзи, изпрати ѝ книгата, тя я прочете и потвърди, че началната сцена е същата, дума по дума. Опитаха се да се свържат с автора, да го поздравят, но той не отговори на съобщенията им.

Пол забрави за случилото се, докато книгата не излезе и не започна да се продава добре. Превръщаше се във все по-голяма сензация и когато се изстреля на върха на класациите, се появи първата статия в „Ню Йорк Таймс“, която обсъждаше не само феноменалния успех на романа, но и загадъчната личност на автора Джей О. Льобо. Мистерията заинтригува първо цялата страна, а после и света.

Изглежда, само Пол и Линдзи знаеха истината. Не спираха да я обсъждат, чудеха се как да постъпят и дали да говорят с пресата. Пол беше открил истинското име на автора чрез лиценза, съпътстващ документа на „Уърд“, качен във Фейсбук групата. Знаеше истинското му име.

Линдзи беше останала без пукната пара. Звънна на Пол и го помоли за заем. Той не можеше да задели нищо. Предложи ѝ на шега да изцеди Джей О. Льобо. Той беше забогатял. Шегата обаче се вгорчи, когато Линдзи заяви, че ще направи точно това. Помогнала му със съветите си, а той можел да си позволи да ѝ подхвърли нещо. Пол я насърчи да опита. Няма да навреди. Пък и знаят истинското му име. Ще си плати, за да запазят тайната му.

Линдзи изпрати съобщение на Льобо и си уговори среща с него.

И двамата с Пол му бяха помогнали за книгата. Предложените от тях промени бяха взети предвид в окончателния вариант на текста. Льобо щеше да спечели милиони, а Линдзи беше закъсала. По онова време тя живееше на крайбрежието, затова си уговори среща с него в Порт Лоунли. Пол чака цяла нощ, изгарящ от нетърпение да научи какво се е случило. Дали онзи ѝ е дал пари. Накрая му омръзна да чака и ѝ се обади. Тя не вдигна. Минаха дни. После седмици. До гуша му дойде да изпраща есемеси и имейли, да я търси по Фейсбук и да оставя гласови съобщения.

Нищо.

Пол се поболя от тревога и писа на Льобо. Осведоми го, че знае кой е и попита какво се е случило с Линдзи. Льобо поиска номера на мобилния му и Пол му го даде. Льобо му звънна веднага.

Използваше някакъв уред за изкривяване на гласа. Пол чу електронен глас — студен и нечовешки.

— Говорил си с Линдзи за мен, нали? И казваш, че знаеш кой съм?

— Точно така, знам. Но това няма значение. Къде е тя?

— Тя допусна грешка, Пол. Заплаши ме. Видяхме се при водопада край Порт Лоунли. Хубаво градче до Бей Сити. Дадох ѝ пари, а тя заяви, че това е само аванс. От вестниците щяла да получи повече. Каза, че Си Ен Ен ѝ предложили половин милион долара за ексклузивно интервю. Това ѝ беше грешката — алчността. Ударих я по главата с камък, съблякох я гола и я хвърлих от скалата.

Изтърси го толкова небрежно, все едно описваше какво е времето.

— Трябваше просто да вземе парите, Пол. Накрая ме умоляваше. Осъзна грешката си. Говореше как някой ден ще живее с теб в Порт Лоунли. Как ще си имате дом, ще си родите бебе. Е, вече няма да стане.

— Копеле проклето! Отивам в полицията — кресна Пол.

— Не го прави. Имам предложение. Не знам къде живееш, нито как да те намеря, но някой ден ще те открия. И ще те убия. Единственият начин да се спасиш е да не ми създаваш грижи, Пол. Ето какво предлагам. Бях богат човек, преди да ме издадат, а сега съм още по-богат. Затова ти предлагам по един милион годишно през първите три години. След това сумата ще стане два милиона годишно. Достатъчно пари, за да не се изкушиш да отидеш в полицията или да се свържеш с пресата, а аз няма да ги усетя много. Уговорихме ли се?

— Майната ти! — изруга Пол и затвори.

Обади се в полицията, но разговорът му с Джей О. Льобо не беше записан и нямаше сведения за изчезнало лице, така че скоро започнаха да го избягват. Взеха го за откачалка. Пол се обади на редактора на Льобо — Боб Креншо — и му каза, че знае коя е истинската самоличност на писателя.

Уговори си среща с Креншо под Манхатънския мост. Боб каза, че ще дойде със зелена тойота. Пол завари колата да гори, а Боб още беше в багажника. Може би жив, а може би не. Постара се да замъгли тази част от спомените си. Не можеше да се добере до него, пламъците бяха много буйни. Просто стоеше и няколко секунди по-късно резервоарът избухна. Пол беше сигурен, както никога в живота си, че отговорността за смъртта на Боб Креншо е негова. Льобо го беше убил, за да запази тайната си. Беше убил и Линдзи. А причината за това беше Пол.

Тайната беше странният живот на Джей О. Льобо. Пол си беше свършил работата преди срещата с Креншо. Беше научил всичко възможно за Льобо. Край него все изчезваха хора. Съученици. Съседи. Колеги. Дори родителите му.

Той се опита да убие и него онази вечер под моста, явно го беше проследил някак. Знаеше за срещата му с Креншо и беше отстранил проблема.

Пол го видя отдалече. Тъмен силует. Хукна презглава и се скри в стар контейнер за смет, пълен с плъхове. Цяла нощ гледа през дупка в контейнера как колата гори. На сутринта излезе, преди да пристигне пожарната. Хора, пътуващи за работа по моста, забелязали пушека и се обадили в полицията. Никой не би се обадил в полицията посред нощ за пожар на запустяло място. От пожарната също не биха се помръднали заради някаква кола, край която нямаше нищо. Не представляваше опасност. Щяха да я угасят на сутринта.

Онази сутрин Пол прекрасно знаеше, че трябва да си плюе на петите. Представяше си, че Льобо вече знае къде работи, че е научил имената на всичките му приятели — сигурно знаеше дори къде живее. И Пол избяга. Скри се в Манхатън. Само че не можеше да работи.

Трябваше да сложи край. Това поне съзнаваше. От полицията никога нямаше да му повярват. Льобо беше съумял да не попада под подозрение. Единственият изход беше или Пол да го убие, или да му внуши, че не представлява заплаха.

В нощта след смъртта на Креншо получи обаждане от същия анонимен номер.

— Чу ли как Боб Креншо крещи, докато гореше? Вземи парите и няма да се занимавам с теб. Историята почти приключи, Пол. Ще станеш богат.

И Пол взе парите. Знаеше, че Льобо цели с това две неща.

Първо, ако полицията някога го залови, ще може да каже, че Пол е знаел всичко и че той му е плащал, за да си държи езика зад зъбите, с което го е превърнал постфактум в свой съучастник. За да се получи, парите трябваше да бъдат сериозна сума. Ченгетата щяха да се досетят, че с плащане над един милион годишно криеш нещо по-важно от истинската самоличност на един писател. Такива пари плащаш, за да прикриеш убийство. Втората причина: Льобо щеше да се опита да проследи Пол чрез парите. Електронното банкиране криеше толкова много капани, че Пол нае човек, излежал присъда за пране на пари, да му помогне да мести парите с единствената цел да ги скрие от човека, който му ги плаща. Това вършеше работа за съвсем кратко време, след което се налагаше да променя системата преди всяко плащане. Накрая се довери на агентката си Джоузефин. Тя послужи като бариера между него и „Льобо Ентърпрайзис“ и прокарваше парите през своите сметки, но въпреки това плащанията стигаха до банката на Пол, без комисионата на Джоузефин, заедно с името на платеца — „Льобо Ентърпрайзис“.

След известно време Пол се почувства в безопасност. Сумите от „Льобо Ентърпрайзис“ постъпваха редовно. Той се постара да не парадира с тях. Всяка голяма покупка оставяше следа. Харчеше съвсем малко от тези пари. И се криеше в Ню Йорк.

След време престана да се страхува. Знаеше истинското име на Льобо, но никога не го беше виждал, а никъде не публикуваха негови снимки. Пол нямаше представа как изглежда този човек. Всеки минувач на улицата можеше да бъде Льобо. Затова единствената му възможност беше да се крие. Накрая си внуши, че не може да бъде намерен.

Годините се нижеха. Пол отново започна да пише. Агентката му знаеше, че той се крие. Беше разказал на Джоузефин истината. Срещу определена сума тя се съгласи да пази тайната му. Льобо продължаваше да издава. И всяка негова книга беше кошмарен разказ за действително убийство.

Дори да можеше да похарчи всички пари, Пол не желаеше да го прави. Бяха кървави пари. А после се запозна с Марая. Не мислеше, че отново ще може да обича, но тя го опроверга. Преместиха се в Порт Лоунли след сватбата. Пол мислеше, че това е последното място, на което би го потърсил Льобо. Линдзи я нямаше и сърцето му дълго беше съкрушено, но искаше и да изпълни нейното последно желание, искаше живот в Порт Лоунли, само че щеше да бъде с Марая, не с Линдзи. Пол си внушаваше, че това ще му помогне да продължи напред, да се справи с вината си. В известен смисъл обаче преместването само влоши нещата и той просто се зарови в работа.

Пол знаеше, че взломът е дело на Льобо. Беше разбил личното му бюро, където Пол държеше статиите и изрезките от вестници за него в опит да проследи движението му и да свърже убийствата в романите му е действителни случаи. В деня след взлома Пол беше видял и бележката на колата си.

Знам кой си. Негодникът дори се беше подписал: Г-н Льобо.

Пол беше разкрит. Налагаше се отново да бяга. Опасяваше се, че Льобо ще навреди на Марая. Затова никога не ѝ разкри истината. Последният човек, на когото беше казал кой е той, умря в агония. Не можеше да я трови с онова, което знаеше. Джоузефин се нуждаеше от дела си от парите на Льобо, затова не би казала нищо на никого. Пол вече съзнаваше, че е трябвало да вземе Марая със себе си. Беше предположил, че тя ще е в по-голяма безопасност без него — в крайна сметка Льобо искаше да се докопа до Пол, не до нея. Но беше сбъркал. А после Льобо го заблуди, че го е спасил от потъващата яхта. Пол се досети, че вероятно той е човекът, който я е потопил.

Потисна болката. Щеше да се справи с нея по-късно.

Льобо някак го беше открил чрез парите. Вероятно чрез банката. А сега си искаше милионите обратно. Това поне се изясни. Беше му представил план как да изтегли парите. Ако искаше само да го убие, Пол щеше да е вече мъртъв. Льобо имаше поне половин дузина удобни възможности.

Страхливец.

Изведе тази дума на преден план в съзнанието си. Пол беше страхливец.

Беше станал причина за смъртта на други хора, за да предпази себе си. Знаеше, че Льобо няма да прекрати убийствата. Навремето не можеше да се обърне към полицията относно Линдзи или теориите си за реалната основа на описаните от Льобо убийства. Не разполагаше с доказателства. Най-вероятно щяха да приемат думите му като налудничави обвинения от завистлив писател. Съзнаваше, че и сега не може да отиде в полицията. Търсеха го за нападението над Марая и той наистина беше съучастник — улики на стойност двайсет милиона долара щяха да убедят всеки съд в това.

Пол реши, че му остава само един ход. Щеше да престане да бяга. Най-напред щеше да вземе парите, така поне щеше да има шанс да оправи нещата с Марая. Щеше да ѝ разкаже всичко и да ѝ подсигури живот, какъвто наистина заслужаваше.

Льобо нямаше да се опита да го убие, преди парите да излязат от банката. Предимството на Пол беше, че знае това. И тогава си даде сметка: открай време подозираше, че този ден ще настъпи, че не е възможно да бяга вечно. Някой ден Льобо щеше да го намери. Може би затова не се беше посветил изцяло на съвместния си живот с Марая. Защото на хоризонта винаги дебнеше нещо мрачно и страховито.

Седна в леглото, отвори очи и даде обещание на Марая.

Щеше да вземе парите. Да ѝ ги даде. И да убие Льобо.

Не беше необичайно шериф Доул да лежи в леглото си буден преди зазоряване.

С напредването на възрастта му беше все по-трудно да спи добре. Никога не се беше женил и рядко споделяше леглото си с жена, затова се беше сдобил с лоши навици. Пиеше твърде много кафе. Хъркаше. Понякога оставяше телевизора да работи в ъгъла на спалнята и не следваше никакъв режим. Пък и не му се искаше да се сдобива с режим. Чаша топло мляко и успокоителна музика, четенето на роман и дори медитацията — знаеше от опит, че тези неща му помагат да заспи. Просто не можеше да свикне да ги прави. За лекарства и дума да не става. Не допускаше лекар да му предпише дори ибупрофен. В този град всичко се разчуваше бързо. Хората скоро щяха да шушукат, че шерифът е сдал багажа. Не, каза си Доул, не ми трябват никакви хапчета, никакъв режим и категорично никаква медитация.

На такава служба човек си отспива, като умре — това си повтаряше често.

Отново се замисли за съобщенията, които Блох беше свалила от компютъра на Купър, а после реши да стане. Единственото малко удоволствие, което си доставяше, беше кафето от неговата адски добра кафе машина. Беше по-стара от колата му, сутрин издаваше кански шум и ако кафето не успееше да го разсъни, шумът от проклетата машина със сигурност вършеше тази работа.

Слънцето започна да се издига зад къщата му, а той седеше на предната си веранда и пиеше еспресо. Третото му за тази сутрин. Често седеше там и мислеше за случая с анонимната жертва. Вече беше получила име, но нямаше минало, нито самоличност.

Доул усети, че чувството за вина го наляга отново. Беше бреме, което тежеше на шията му. Понякога съумяваше да го носи, друг път то го поваляше на земята.

Доул знаеше, че Линдзи е била убита. Не вярваше на заключението на патолога, че е самоубийство.

Кой си съблича дрехите и ги крие на някакъв хребет така, че никога да не бъдат намерени, а после скача?

Още навремето не беше убеден, че е самоубийство. И досега не вярваше.

Обвиняваше се, че не е разкрил истината по-рано. Пол Купър беше Джей О. Льобо, Пол Купър беше убил Линдзи и години по-късно се беше преместил в Порт Лоунли. Доул се укоряваше, казваше си, че е трябвало да забележи нещо у Пол. Да заподозре един убиец, който беше стоял точно пред очите му. Беше нелепо. И въпреки това изпитваше вина. Което правеше теорията му по-реална.

Под една саксия до пейката на верандата беше пъхнал кутия пури. Премести саксията, извади пура от кутията. За разлика от баща си, който винаги лапваше пурата, за да я запали, Доул просто приближаваше пламъка към нея и я завърташе. Щом тютюнът се запалеше, духваше клечката кибрит и тогава дръпваше от пурата. Един играч на покер от Ню Орлиънс го беше научил на този номер. Твърдеше, че така ароматът на пурата не се разваля, защото не вдишваш химическите вещества от пламъка на кибритената клечка.

Пиеше еспресото си. Пафкаше пурата си. Съзерцаваше небето.

В далечината чу свистенето на автомобилни гуми.

После двигател, силно форсиран.

Полицейската кола се зададе по склона с осемдесет километра в час, подскочи във въздуха и се приземи шумно върху настилката. Спря пред къщата насред облак пушек. Заместник-шериф Блох изхвърча отвътре и изкачи на бегом стълбите до верандата.

— Не съм на работа, докато не си обуя панталона — заяви Доул, дръпна за последен път от пурата си и я хвърли над парапета в розовите храсти на съседите.

Блох проследи с поглед полета на пурата, после се обърна начумерено към Доул.

— Котката му сере на моята морава. Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли? Мамка му Блох, още е само седем сутринта.

— Нямаше да съм тук, ако си вдигаше проклетия телефон.

Беше зарязал мобилния си на леглото. Но какво толкова, шерифството беше само на десет минути.

— Някой е в непосредствена опасност ли? — попита Доул.

Блох се обърка за миг и после отговори:

— Не, но прочете ли…

— В такъв случай може да почака. Мозъкът ми започва да работи чак към девет и половина, и то не преди да съм пил кафе и да съм ял бекон с яйца.

— Това не може да чака — каза Блох.

Влязоха вътре и Доул включи кафе машината точно когато тя заговори. След малко чашата на Доул беше пълна, той приготви второ кафе за нея и чак тогава машината млъкна.

— Винаги ли си толкова бъбрива сутрин? — попита шерифът.

— Имаме нов заподозрян — съобщи Блох.

Доул потри лицето си с длан.

— В доклада на Сю е. Марая Купър се е сближила с някакъв келнер от кънтри клуба.

— Това ли е новият ни заподозрян? Някакъв келнер, с когото тя се е сближила? — попита Доул.

— Не е просто някакъв келнер. Сутринта звъннах в клуба. Той не се е появявал на работа през последните няколко дни. И си тръгнал по-рано в деня на изчезването на Пол Купър. Оттогава не са го виждали. Казва се Дарил Оукс.

Пол така и не проумя значението на медитацията.

През лятото в Порт Лоунли имаше повече курсове по йога, отколкото барове. Той беше чел статии, дори ходи на някои от курсовете и си купи онлайн занятия по трансцендентална медитация. Идеята в основата на всичко му се струваше доста стабилна и той копнееше за спокойствие, умиротворение и премахване на тревожността, които трябваше да му донесе медитацията.

Не му се получаваше. Просто не можеше да изключи мозъка си. Мозък на писател, в който всяка откъслечна информация се съхранява в съзнанието и в подсъзнанието и може във всеки момент да бъде отново извадена на бял свят във вид на идея за история или като диалог.

Единственото, което му носеше незабавна полза, бяха дихателните упражнения. Пол се беше научил да контролира дишането си. Понякога това му помагаше да овладее тревожността си, но щом затвореше очи, отново виждаше горящи коли. Не беше в състояние да смени този канал в главата си, колкото и да се опитваше.

Приседнал на ръба на леглото в мазето на Дарил, Пол разтвори длани, разпери ръце и пое дълбоко въздух. Задържа го. Издиша бавно. Каза си мантрата и повтори всичко отначало. Десет минути по-късно виждаше само онази кола и пламъците от прозорците. Въпреки това пулсът му се забави. Установи, че е в състояние да говори, без да заеква на всяка дума, и че вече не трепери.

Не успя да потисне страха. Но забави ритъма на тялото си, а това беше първата стъпка към овладяването на страха. Почувства се по-добре. Имаше нужда от това.

Може би пък медитацията не бе съвсем безполезна. За пръв път постигаше такъв резултат. Сигурно заради факта че ако не се държеше нормално пред Дарил, щеше да загази здравата. Или пък заради липсата на стимуланти — в крайбрежния палат на Дарил нямаше нито капка алкохол.

Внуши си, че е спокоен. Трябваше да бъде спокоен. Иначе щеше да умре.

Даде си сметка, че непосредствената заплаха за живота му го е подтикнала да даде шанс на медитацията. Оцеляването му зависеше от това.

Следващата мисъл извика усмивка на устните му въпреки положението, в което се намираше: допусна, че ако повече хора бъдат пряко застрашени от убийство, новите неща по-лесно ще си пробият път. Мисълта му подейства освобождаващо и беше признателен за това.

Джинсите му още бяха леко влажни, когато ги обу, но щеше да го понесе. Чорапът беше съвсем мокър, но не му трябваше. Дарил му остави няколко чифта вчера. Обу си нови чорапи и бавно тръгна нагоре по стълбите. Вратата беше леко открехната. Тихо я отвори, после спря, когато чу почукване на входната врата.

Тя беше на близо два метра от вратата за мазето. Чу стъпките на Дарил в коридора и инстинктивно притвори вратата на мазето, остави я открехната едва-едва. Лицето на Дарил се появи в пролуката.

— Има някой отпред. Стой тук, не се показвай. Ще го отпратя — тихо предупреди той.

— Кой е? — попита Пол.

Дарил се обърна и погледна през прозореца на коридора.

— Шерифът. Не се тревожи. Само стой тук.

Когато Дарил се обърна, Пол забеляза пистолета, пъхнат отзад в джинсите му. Дарил се пресегна, взе пистолета в ръка, провери го и после го пъхна под домакинска кърпа върху масичката в коридора.

Пол хвана дръжката на вратата и я дръпна към себе си, стесни зрителното си поле, но в същото време можеше да наблюдава Дарил, без той да го вижда.

Никаква скапана медитация не можеше да попречи на сърцето му да думка силно в гърдите му. Усети потта на челото си и стисна здраво челюсти да не му тракат зъбите.

Дарил отвори вратата, запълни пролуката с тялото си и подпря вратата отзад, за да попречи на шерифа да я отвори по-широко.

— Здравейте. Господин Оукс? — попита шерифът.

Пол не го виждаше, но разпозна провлачения говор на шериф Доул.

— Аз съм.

— Имате ли нещо против да ви наричам…

— „Господин Оукс“ е добре — прекъсна го Дарил. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Нещо против да вляза?

— Извинете, шерифе, но в момента не приемам гости. През последните няколко дни не бях добре и вкъщи е разхвърляно.

Мълчание. После тропотът на ботушите на шериф Доул отвън.

— Аха — каза той. — Е, тогава ще поговорим тук. Няма съседи, от които да се притеснявате, нали?

— Няма.

— Бихте ли ми казали къде бяхте през последните няколко дни?

— Тук. Може да съм излязъл на покупки един-два пъти, но както ви казах, беше ми доста зле.

— Личи си по потта върху устната ви. Температура ли? — попита Доул, все едно намекна, че има напълно невинна причина за потното лице на Дарил.

— Нещо такова — отговори Дарил.

Нова пауза. Умишлена. Пол не виждаше шерифа, но знаеше, че този човек с лекота може да измисля въпроси.

— Познавате ли Марая Купър? — попита Доул.

— Видях я по новините. Горката жена. Идваше в клуба от време на време. Обслужвал съм я, говорили сме си… нали разбирате, не ми е приятно да гледам как жена седи сама и пие. Освен това винаги оставяше щедри бакшиши. Не като онези скръндзи, дето и лайното, размазало се на подметката им, няма да ти дадат.

— За какво си говорехте?

— За нищо особено. За времето, за новините, не знам. Просто дреболии.

— Срещали ли сте се извън клуба?

Сега беше ред на Дарил да замълчи. Пол усети тъпа болка в челюстта си, зъбите му изскърцаха. Пусна дръжката на вратата. Едва се сдържа да не нападне Дарил. Този кучи син, който беше строшил черепа на Марая! Заповяда си да запази спокойствие. Да се овладее. Замисли се за парите, заби ноктите си в дланта и целият се разтресе от гнева, който кипеше в гърдите му. Беше потвърждение на нещо, което вече знаеше дълбоко в себе си. Захапа устната си, за да не се разкрещи и да не стовари юмрук в стената.

Дарил се вторачи в земята, пръстите едва докосваха устните му. Все едно правеше всичко по силите си да си спомни и внимаваше какво ще отговори.

Пол знаеше, че Дарил е загазил. Ако кажеше, че не е виждал Марая извън клуба, а шериф Доул беше осведомен, че не е вярно, току-виж, веднага му щракнал белезниците.

— Не, струва ми се — отговори Дарил.

Докато чакаше как ще се приеме отговорът му, лявата ръка на Дарил се плъзна настрани, отметна кухненската кърпа и хвана пистолета. Шерифът и тази, която го придружаваше, щяха да разберат какво става, когато вече е твърде късно.

Пол приклекна. Ако Дарил помръднеше пистолета дори сантиметър, той щеше да изхвърчи от вратата и да го нападне. Може би щеше да стигне преди първия изстрел, но най-вероятно нямаше. Въпреки това, ако Дарил посегнеше към оръжието, щеше да се наложи Пол да опита. Не можеше да допусне още някой да умре заради този тип.

Или заради него.

— Сигурен ли сте, че никога не сте се срещали извън клуба? — попита шерифът.

— Напълно — отговори Дарил с изпъната ръка, готов да насочи пистолета към физиономията на Доул, ако нещата се объркат.

Кръвта бучеше в ушите на Пол, докато чакаше отговора на шерифа.

Ръката на Дарил се напрегна. Пол премести тежестта си на другия крак, готов да се изтласка напред с десния.

Птича песен. Вятърът в боровете. Тихото мърморене на телевизора в друга стая. И едва чутото вътрешно кипене на адреналин в тялото на Пол. Нищо друго.

Той отново прецени разстоянието между себе си и Дарил. Със сигурност нямаше да успее.

Приклекна още малко и отвори вратата.

Доул държеше Блох под око през цялото време, докато стоеше на верандата. Тя се обръщаше, когато той разсейваше Оукс достатъчно, държеше телефона си плътно до тялото и правеше снимки на къщата отстрани и отчасти на онова, което имаше зад нея.

Блох разполагаше с достатъчно време за снимките, а Оукс не им даваше нищо. Доул се напрегна още щом зърна този мъж — изглеждаше невероятно мускулест за сервитьор в кънтри клуб. Нямаше почти никакви тлъстини, а бицепсът му се открояваше под ръкава като топка за софтбол. Поддържаше се във форма.

Не физиката му смути Доул обаче. Не, смути го погледът му. Изражението му. Този тип несъмнено криеше нещо. Поведението му го подсказваше.

В този момент Доул не знаеше какво точно крие Оукс. Въпросът дали се е срещал с Марая Купър извън клуба със сигурност не му хареса. Ама никак. Не му отговори веднага — може би преценяваше дали не държи в ръце някакъв коз, например нечии показания, че Марая Купър и той са се срещали всеки четвъртък следобед в кафенето, за да изпият по едно лате с обезмаслено мляко.

Доул промени позата си, за да се избави от тъпата болка, която се появи в лявото му коляно. Вдигна ръка на хълбока си, изпъна другия си крак и премести центъра на тежестта, за да не натоварва болното си коляно.

Когато вдигна ръка към хълбока си, точно зад кобура на пистолета, Доул забеляза как дясната ръка на Оукс се напряга.

В този момент шерифът се убеди, че нещо не е наред с него. Сякаш беше готов за нападение. Сигурно беше приготвил пистолет на масичката до вратата или тежка цепеница. Плашеща мисъл дори без да вземеш предвид очите му, мъртви като на акула.

Попита го дали е сигурен. Оукс се замисли. Или пък преценяваше кое е по-удачно да измъкне — пистолета или ножа си? Накрая отговори, че е съвсем сигурен.

Доул беше пропуснал адски много неща. Така и не се включи в дигиталната революция, на стълбите му имаше счупена дъска, трябваше да лъсне обувките си, но постоянно отлагаше тези работи, твърдеше, че все някога ще ги свърши. Накрая наистина щеше.

Никога обаче не занемаряваше умението си да стреля. Доул правеше петдесет изстрела през две седмици. И всички попадаха там, където се целеше. Всеки месец ходеше на стрелкова подготовка. Навик, останал му от първите дни на служба, когато беше преминал обучение по близка защита. Можеше да извади оръжието си от кобура и да стреля три пъти за по-малко от три секунди. Като млад беше съкратил времето до две секунди. Сега се задоволяваше с две и половина. Блох беше почти толкова бърза.

Ако Оукс се развихреше, той беше готов.

Шерифът не зададе повече въпроси. Не беше сега моментът. Просто остави нещата да се успокоят. С всеки друг заподозрян Доул щеше внимателно да наблюдава лицето, особено очите. Очите на Оукс бяха мъртви. Почти черни на тази светлина.

Блох мълчеше и просто бдително наблюдаваше през по-голямата част от разговора, но Доул усещаше колко е напрегната. Тя се размърда и пристъпи напред.

— Познавате ли Пол, съпруга на Марая Купър? — попита.

— Не, не бих казал — отговори Оукс.

— Май е време да се връщаме — отбеляза Блох.

Без да откъсва очи от Оукс, Доул направи крачка назад и отговори:

— Може би си права. Много ни помогнахте, господин Оукс. Оставяме ви на спокойствие засега.

Когато се настаниха на сигурно място в колата и вратата на къщата се затвори, и двамата въздъхнаха от облекчение.

— Този тип е изопнат като струна — отбеляза Блох.

— И още как. Забеляза ли яхтата отзад?

— Разбира се. И тайно я снимах с телефона си. Страхотна лодка за келнерска заплата.

— Връщаме се в участъка, подготвяме документите и ги даваме на съдията. Смяташ ли, че имаме достатъчно, за да ни подпише заповед за обиск на къщата му?

Тя кимна, даде на заден и излезе на пътя.

Дарил затвори предната врата, заключи я с резето, обърна се и видя Пол на четири крака в коридора.

— Тръгнаха ли си? — попита Пол.

Дарил подръпна щората и проследи как колата на шерифа излиза на заден по алеята към пътя, после спира и потегля обратно към града.

— Тръгнаха си — каза той и дръпна кърпата от пистолета. Взе го и отново го пъхна в колана на джинсите си. Този път отпред. — Трябваше да стоиш в мазето — отбеляза с равен и небрежен тон.

Пол се изправи и отговори:

— Мислех, че ще стреляш. Може би щяха да ти потрябват още две ръце, за да се измъкнеш бързо.

Дарил поклати глава и каза:

— Не, щях да стрелям само в краен случай. Но въпреки това благодаря. Чу ли какво говорихме?

Докато задаваше въпроса, той се взря в лицето на Пол. Трябваше да разбере дали е започнал да го подозира. Предстоеше им да поемат огромен риск и Дарил знаеше, че няма да успее, ако не може да има доверие на Пол. Забеляза как шията му почервеня, докато обмисляше въпроса му. Може и да беше реакция на посещението на ченгетата, а може и да беше нещо друго.

— Подочух нещо. Не знаех, че работиш в кънтри клуба — отговори Пол.

А, може би това е причината, помисли си Дарил.

— Работех на половин ден. Само с риболов не мога да си плащам наема. Виждал съм жена ти няколко пъти. Казах на ченгето истината — затова си тръгна. Говорил съм с нея за броени секунди. Колкото да минава времето. Това е. Не я познавам.

Дарил отново съсредоточи вниманието си — насочи го към всяко движение, жест и дума на Пол.

— Сигурно. Така де, откъде ще я познаваш.

Дарил знаеше, че в съзнанието на Пол винаги ще тлее някакво съмнение. Така и трябваше да бъде. Единственото несигурно нещо беше дали съмнението ще угасне с времето, или ще се разгори още повече. Нямаше как да отгатне. Можеше само да го държи под око, да се постарае той да мисли за други неща.

А такива имаше много.

— Според мен трябва да избързаме с плана — заяви Дарил. — Шерифът не е глупак. Заместничката му също. Не могат да те намерят, затова се въртят в кръг. Искат да се уверят, че са набелязали когото трябва.

— Кога тръгваме тогава? — попита Пол.

— Ще натоварим сега и ще се опитаме да тръгнем точно след два часа.

— Толкова скоро?

— Да, парите няма да чакат вечно. Ако те обявят за мъртъв, няма да ги видиш повече. Хайде, да се залавяме за работа.

В повечето романи и филми, когато хората се събуждат от кома, рязко се надигат в леглото и се разпищяват.

Драматично е. Зрелищно.

По една случайност Марая Купър дойде на себе си точно по този начин. Само че тя всъщност не се събуди. Не напълно.

Очите ѝ се размърдаха зад клепачите. Сърцето ѝ ускори ритъма си.

Дишането ѝ се учести, гърдите ѝ се пълнеха с въздух, после го издишваха все по-бързо и по-бързо и накрая тя се задъха. Сестрите щяха да забележат повишените стойности на жизнените ѝ показатели, ако бяха в стаята. Ако сестрите бяха заети с нещо друго, единственият начин да разберат, че тя се свестява, беше алармата.

Пулсът ѝ беше много близо до стойностите, които активират въпросната аларма.

В крайна сметка не се стигна дотам. Сестрите дотичаха, когато чуха писъците.

Очите на Марая се отвориха, тя се стресна от звука. От ужасения писък. Няколко секунди ѝ трябваха да разбере, че самата тя издава този звук. И после се разпищя неистово.

Повикаха млад лекар, който ѝ инжектира успокоително, докато сестрите я притискаха към леглото.

Тя не каза нито дума. Само пищеше.

Съзнанието на Марая се беше рестартирало. Тя имаше смътни спомени за мила жена в Ню Йорк, която работи боса на щанда на деликатесен магазин, за мъж с тъжно лице, който ѝ говори тихо и я прегръща, за къща на брега на океана и наклонени от вятъра високи треви край нея.

Не знаеше дали това е собственият ѝ живот, или е сън.

Успокоителното подейства точно когато тя усети пареща болка в главата си.

Последното, което видя, беше найлонова стена, окъпана в кръв.

В шерифството на Порт Лоунли, върху едно обикновено претрупано бюро, бяха подредени книги с твърди корици. Десет романа.

Всички творби на Джей О. Льобо. Блох беше ходила до книжарницата.

— Не забравяй да ги запишеш като разход — предупреди я Доул.

— Чела съм повечето. Трябва да влезем в главата на Пол Купър. Да видим как мисли.

— А какво стана със заповедта за обиск в къщата на Дарил Оукс?

— Сю я печата — отговори Блох.

Почти десет минути тя запознаваше Доул с творчеството на Льобо.

Всеки роман беше различен трилър — с различни герои, в различна обстановка, с различен сюжет. Всички романи бяха световни бестселъри. И никой всъщност не знаеше защо.

— Защо един от най-успешните писатели на света, обожаван от милиони читатели, не се появява публично, за да се радва на признанието си? — попита Доул.

Беше седял и слушал внимателно историята на Джей О. Льобо. Блох никога не беше говорила толкова дълго. Вниманието и мълчанието му я подтикваха да продължава. Започваше да се отпуска и това го радваше. Харесваше я. Дори ѝ се възхищаваше. След време тя щеше да стане много по-добра от него.

Не беше лесно да обстрелваш Блох с идеи. Те се удряха в нея, после се разтичаха по челото ѝ като желе. Тя не беше словоохотлива, но обадеше ли се, със сигурност имаше какво да каже.

— Стига де, сигурно си мислила по въпроса, нали? Защо този човек е анонимен, след като целият свят го обича? Кой е способен да устои на това? — попита Доул, когато най-сетне я прекъсна.

— Аз бих могла — отговори тя.

— Вярвам го — кимна в знак на съгласие Доул, — обаче ти си…

— Какво съм?

— Не си особено разговорлива и общителна, нали?

— Общувам, но не в Порт Лоунли. Майтапиш ли се? Ако ще се срещам с някого, предпочитам да не е с бастун и да няма сменена тазобедрена става.

— Да, ясно. Тук всички сме стари. Малко са хората на твоята възраст. Пол Купър и Марая не са много по-възрастни от теб.

— Така е, обаче не са мой тип. Тъй или иначе, излизам и се виждам с хора. И говоря с тях. Какво, че съм мълчалива? Знам си го.

— Няма да е зле да споделиш предположенията си — отбеляза Доул.

— Не обичам догадките. Обичам да стъпвам на доказателства — отговори Блох.

— Не знаем много, но няма нищо лошо в обоснованите предположения. Впрегни въображението си. Да кажем, че Льобо не е ням отшелник. Да допуснем, че е обикновен човек. Защо не вдигне ръка и не заяви правото си на цялото това обожание?

Тя подръпна брадичката си и отговори:

— Това не е правилният въпрос, шерифе.

Доул потупа с пръст гръбчетата на книгите върху бюрото и каза:

— Написал е всички тези книги. Нямам време да ги чета, така че изплюй камъчето, ако знаеш нещо, което аз не знам. Кой е правилният въпрос?

Блох взе книга със заглавие „Коварен обрат“ и я подаде на Доул. Той я пое с две ръце.

— Това е първата му книга. Прочетох я, когато излезе, но не помня сюжета. Ще трябва да я препрочета. Първите книги нерядко са автобиографични, независимо дали авторът го прави преднамерено. Просто така се получава. Може би ключът се крие в тази книга. Виж, въпросът всъщност е защо Купър ще убива Линдзи, за да запази самоличността на Льобо в тайна? По време на нейното убийство книгата вече се е продавала много добре, но още не е била световен бестселър. Това тепърва предстояло.

— Вече е имал какво да крие. Още от самото начало не е искал да се разбира кой е. Успехът няма нищо общо. Отпреди е имало нещо гнило около Купър. Какво може да е то?

— Не открих нищо, което да свързва Линдзи или Пол Купър с писателска група във Фейсбук. Допускам, че всички профили са изтрити. Имам усещането, че Купър се е опитвал да скрие миналото си. Но досието му е чисто.

Доул отгърна първата страница на „Коварен обрат“, поклати глава и отбеляза:

— Каквото и да крие, струвало си е да убие Линдзи. Поне според него.

— Трябва да е нещо голямо, нали? — попита Блох.

— Несъмнено — отговори Доул.

Прочете първия ред на романа, написан преди десет години, и си даде време да асимилира думите.

„Малко неща на света са по-интригуващи от един труп. Особено ако главата му е извита на обратно.“

Пред очите на Пол Дарил сложи в малък сак риза, джинси, нещата, които беше донесъл снощи, шапка с козирка, пистолета си и два ножа. И лаптопа.

Всичко беше готово.

Натовариха на яхтата бутилирана вода, сандвичи с шунка и този малък сак. Пол си носеше две неща. Флашката беше първото. Струваше му се, че е изсъхнала напълно, но нямаше представа дали е в изправност. Тя беше ценна за него не толкова заради самия роман. А заради мотивацията. Канеше се да направи нещо, в резултат на което можеше да попадне в ареста или да бъде убит. Нужно му беше да вярва, че ще има живот и след като всичко това приключи.

Флашката беше символ на този бъдещ живот. Искаше му се да я запази.

Следобед потеглиха. Дарил управляваше яхтата. Пол седеше на задната палуба, зад кокпита. След мълчание, продължило около един час, Дарил се провикна:

— След три часа ще стигнем Маями. Ще заредим и ще потеглим от там. Когато се съмне, би трябвало да сме близо до Кайманите.

Няколкочасовото взиране в тила на Дарил помогна на Пол да се съсредоточи. Нуждаеше се от него, за да си прибере парите. Нямаше да се справи сам. И все пак понякога се навеждаше напред и попипваше малкия нож в задния джоб на джинсите си. Това беше второто нещо, което взе със себе си. Тайно допълнение към иначе оскъдния му багаж. В кухнята беше действал светкавично и тихо, отворил беше чекмеджето и беше избрал остър нож, който да се побира в джоба му. Дарил не забеляза нищо — проверяваше изправността на яхтата.

Пол се замисли как Дарил беше повредил неговата яхта, а после беше влязъл в ролята на негов спасител. Замисли се за живота, който можеше да има с Линдзи, за последните ѝ минути на тази земя. Зъбите му изскърцаха, мускулите на челюстите му запулсираха. Замисли се за Марая. Какъв ужас беше преживяла заради този изрод! Прииска му се да извади ножа от джоба си и да го забие в тила му. И да завърти острието.

После още веднъж.

Да усети как между пръстите му се стича топла кръв.

Само парите го възпираха да убие Дарил още сега. И ужасяващата мисъл какво би станало, ако не уцели с ножа…

Не, реши да почака. Само един ден. Вземеха ли парите, щеше да намери начин да го ликвидира. Налагаше се.

Защото, щом парите напуснеха банката и се озовяха в ръцете на Пол, Дарил също щеше да се опита да го убие. А той имаше пистолет, нож, превъзхождаше го по ръст и тегло. И беше умен, кучият му син. Само че, когато парите вече бяха на борда, щеше да се отпусне. Не знаеше, че Пол е наясно с истинската му самоличност. А това осигуряваше на Пол предимство. Щеше да го изчака да се разсее с нещо, докато управлява яхтата, и тогава да го нападне. Ако Дарил от своя страна се готвеше да го убие, което явно беше така, щеше да изчака да приберат парите и яхтата да е в открито море. Тогава щеше да извади пистолета. Ако Пол успееше да го докопа преди това, всичко щеше да е наред. Не можеше да избяга без парите. Без тях с него беше свършено.

Яхтата заподскача покрай брега, катерейки вълните от транспортните кораби и пътническите лайнери. Двигателят виеше, корпусът шумно се стоварваше в браздите между вълните, а мирисът и вкусът на морето добиха зловещ оттенък в съзнанието на Пол.

На следващия ден един от двама им щеше да убие другия. Не е дреболия да отнемеш живот. Пол никога не беше изпадал в това положение. А сега от всичко на света най-много искаше да възпре този убиец. Представяше си как прикляка над тялото му, докато животът бавно гасне в очите на убиеца. Тогава щеше да се приведе и да му прошепне, че още от самото начало е бил наясно с плана му. Че е знаел кой е Дарил и е планирал да го убие.

Заради Марая. Заради себе си.

Заради Линдзи.

Преди да отплават, попита Дарил дали може отново да прегледа новините, за да се осведоми за състоянието на Марая. Дарил се смили, той потърси, но не намери нищо.

Важно беше Марая да се оправи. Нещо хубаво трябваше да се роди от толкова много мрак. Пол се вторачи в гърба на Дарил.

Висок, слаб. Мускулестите вдлъбнатини по гърба му бяха идеалната мишена. Пол започна да планира как ще го направи.

Къде ще забие ножа.

Слънцето вече залязваше. В далечината се появиха светлини. Маями. Спирка за презареждане.

Когато стигнаха до яхтеното пристанище, Пол вече имаше план.

Съдия Грифит, мъж на седемдесет и четири години, който подписваше каквото му пъхнат под носа от шерифството, подписа заповедта за обиск и другите документи, които Доул постави върху бюрото му. Доул се намираше в къщата на съдията, в личния му кабинет, дойде в определен от него час, а почитаемият Грифит не прочете и една дума.

Нито погледна снимките, които Блох беше направила в къщата на Дарил.

Съдията дори не изслуша Доул. Въведе го в къщата, после в кабинета, видимо доволен да се откопчи за кратко от съпругата си. Доул няколко пъти се беше виждал с нея и винаги с радост напускаше компанията ѝ. Госпожа Грифит беше много приказлива. Не си затваряше устата. Освен това беше гръмогласна. Дребна като птиче, а с език като ветрогенератор. За късмет, в момента тя беше на горния етаж.

— Стига, шерифе, стига, няма нужда. Сигурен съм, че всичко е абсолютно наложително и изрядно. Ето, заповядай, подписах — каза съдията и му подаде документите.

В този момент Доул се запита какво би станало, ако самият той се окажеше преследван от закона. Съдия Грифит не показваше никакъв ангажимент към професионалните си задължения и дори за миг не се замисляше за Конституцията, поради което процес в неговата съдебна зала сигурно би бил изпитание за всеки подсъдим. Освен ако не беше обвинен в убийството на госпожа Грифит. Тогава сигурно щеше да му се размине по-лесно от очакваното.

— Благодаря, господин съдия — каза Доул и тръгна да излиза от кабинета.

— Бързаш ли? Надявах се да поостанеш, да пийнем кафе и да поздравиш госпожа Грифит — каза съдията.

Доул ускори крачка, буквално изхвърча от кабинета към входната врата и отговори през рамо:

— Съжалявам, господин съдия, трябва веднага да тръгвам. Неотложни дела ме чакат.

Затвори вратата зад гърба си. И малко му дожаля за съдията.

Когато се върна в шерифството, Доул заключи заповедта за обиск в сейфа си. Заповедта за запор на сметката на Пол Купър на Каймановите острови изпрати по факс и имейл и помоли банката за незабавен отговор. Два часа по-късно пристигна имейл от главния юрист, който потвърждаваше, че банката ще спази заповедта съгласно международното законодателство, засягащо прането на пари. Нито цент нямаше да бъде изтеглен или прехвърлен в друга сметка. Двайсетте милиона щяха да си останат в нея и никой нямаше да получи правото да ги докосне. Доул планираше на сутринта да връхлети Оукс със заповедта за обиск. Заключи кабинета си и видя Сю на диспечерския пулт да си пили ноктите със съсредоточеност, която в този късен час го изуми.

— Прочетох доклада ти — каза Доул.

— Поласкана съм — отговори тя, без да вдига очи от ноктите си.

— Недей да си вириш носа. Добра работа. От начало докрай. Исках да те помоля нещо.

Сега вече Сю го погледна.

— Какво мислиш за цялата тази история с Джей О. Льобо? Смяташ ли, че Купър е нападнал жена си? Или е бил другият тип, Оукс? Може би той има пръст в потъването на яхтата на Купър.

Сю свали слушалките от главата си и каза:

— Подозрително е, че Оукс боледува след нощта на нападението. Но ти трябва повече, за да му го припишеш. Много повече. Според мен Купър се е страхувал от нещо. Може да не е искал да откриеш, че е онзи писател… Льоблу.

— Льобо.

— Няма значение. Както и да го погледне човек, господин Купър не е искал шерифството да души около неговите работи. Това е сигурно.

— Защо мислиш така?

— Скъпи, ти може и да си шериф, обаче аз отговарям на обажданията. През последните три години сме имали четири взлома. И всеки е голяма досада за мен. Тези хора не спират да се обаждат и да се оплакват. Ама кога ще заловите крадците? Кога ще ми върнете огърлицата на баба? От къщата на Купър обаче не е било откраднато нищо, а въпреки това госпожа Купър е била цапардосана. Всеки друг мъж щеше да ти диша във врата да заловиш негодника, нахлул в дома му и нападнал съпругата му, но…

— Не и Купър — завърши мисълта ѝ Доул.

— Именно. Няма да се учудя, ако той знае кой точно е влязъл.

Бурмичките в мозъка на Доул се задвижиха. Май всичко сочеше, че Купър е виновен за нападението над Марая и за смъртта на Линдзи.

— Благодаря — каза Доул.

— Е, не беше чак толкова трудно да го кажеш, нали? — промърмори Сю.

На път към къщи Доул отби на банкета и спря. Затвори очи и повтори разсъжденията си наум.

Купър беше разкрит. Някой беше проникнал в дома му и беше открил, че той е Льобо, ако вече не му е било известно. Логично можеше да се допусне, че нападателят е знаел и защо Купър се крие зад псевдонима Льобо.

И това беше Оукс. Някак се беше досетил. Възможно бе той да е нападнал Марая, а може и да беше потопил яхтата на Купър. Сигурно се беше прицелил в парите на Кайманите. Доул се нуждаеше само от стабилна връзка между Оукс, Купър и Льобо.

Включи мобилния си. Обади се на Блох. Щеше да ускори обиска. Каза ѝ да го чака в шерифството в пет сутринта. В пет и половина щяха да нахлуят през предната врата, докато Оукс още спи, да го арестуват, да го обискират и после да претърсят къщата. Дарил Оукс трябваше да отговори на много въпроси.

Утре случаят щеше да бъде разрешен.

Доул го усещаше.

Престоят в Маями се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквал Дарил. През по-голямата част от деня прехвърляше плана в главата си. Мъчеше се да открие слабите места. Разсъждаваше върху вероятностите. Пол беше мълчалив почти през целия ден, но когато наближиха Маями, се обади:

— Трябва ми костюм.

— За какво? Скоро няма да ходим на прием — възрази Дарил.

— Бил съм в банката седем-осем пъти. Винаги елегантно облечен. Там всички са с костюми. Не съм неблагодарен и не искам да те обиждам, но с тези джинси и тази риза изглеждам като беглец.

Дарил го измери с очи през рамо.

— Няма да имаме втори шанс. Всичко трябва да бъде идеално, когато стигнем на Големия Кайман.

— Именно — отговори Пол.

Закотвиха яхтата и Дарил плати на началника на пристанището в брой за престоя и за горивото, добави и една петдесетачка заради късното им пристигане. Пол стоеше зад него и не говореше, скрил лице под една от бейзболните му шапки.

Десет минути по-късно бяха на улица, пълна с барове, ресторанти и нощни клубове. Жегата в Маями беше още по-страшна, а вятърът откъм брега изобщо не помагаше срещу влагата. Потяха се, бяха гладни и изморени. Пред всеки ресторант ухаеше на ароматни подправки и на дим от пури, вътрешните дворове бяха пълни с хора, които вечерят. Щяха да хапнат по-късно.

Дарил махна на такси, което ги заведе в денонощен търговски център. След цял ден на слънце и влагата на Маями, която изпълваше въздуха, климатизираният мол беше блаженство. Намериха магазин за конфекция — не много лъскав, но доста приличен. Пол внимателно си избра синя памучна риза и светлосив еднореден костюм. Намери си чифт евтини кафяви обувки, които на пръв поглед изглеждаха скъпи. Чифт сиви чорапи завършиха ансамбъла. Не му трябваше вратовръзка. Небрежно- елегантният стил беше най-подходящ.

Занесе дрехите в пробната и ги облече. Огледа лицето си в огледалото. Почти седмица не се беше бръснал. Няколко месеца по-рано реши да си пусне къса брада, каквато беше модерна сега. Марая му каза, че с нея изглежда нечистоплътен. Трябваше да си купи самобръсначка и пяна за бръснене. Може би някаква козметика за коса.

Остана доволен от костюма, съблече го, внимателно окачи всички дрехи и излезе от пробната.

Дарил стоеше пред нея, все едно чакаше партньора си.

Пол избра чифт черни джинси, черно спортно сако, шапка с периферия и бяла риза за Дарил, който занесе дрехите на касата, плати в брой и двамата си тръгнаха. Вечеряха мълчаливо в „Макдоналдс“, сложили торбите с покупки в краката си. Не взеха такси до яхтата, тръгнаха пеша, за да може Пол да се отбие в някоя дрогерия и да купи пакет самобръсначки за еднократна употреба, гел за коса и пяна за бръснене.

Деветдесет минути след като пуснаха котва на пристанището, пак потеглиха в нощта сред отраженията от светлините на Маями във водата. Щяха да пристигнат на Големия Кайман преди пладне. Пол се премести в задната част на яхтата, сгуши се на пейката и се опита да заспи. Беше изтощен и с всяка следваща миля сякаш се отдалечаваше от себе си. Всичко му се струваше като сън, но свръхреален. Сетивата му бяха изострени докрай. Усещаше всеки мирис, очите му привикнаха с мрака, а тялото му — с поклащането на яхтата, когато се блъснеше във вълна. Това не беше животът на Пол. Беше изпитание. Странна и смъртоносна игра, в която беше въвлечен по принуда. Не си представяше какви ще бъдат последиците, ако нещо се обърка.

Мислите му се насочиха към Марая. Сега той знаеше какво ѝ е причинил. Тя беше едно от най-хубавите неща в живота му, осквернено от лъжите му. Пол не можеше отново да бъде с нея. Невъзможно беше. Ако преживееше следващите двайсет и четири часа, щеше да се опита да оправи нещата. Закле се. Съвсем сериозно. Ако не го беше срещнала, Марая нямаше да стане жертва на това нападение. През последните двайсет години Пол нито веднъж не се беше молил. Но сега долепи длани и зашепна молитва за Марая. И за себе си.

Запита се дали може да се моли за смъртта на мъжа, който управляваше яхтата.

Ако имаше Бог, дано да бе отмъстителен!

Доул знаеше, че не е нужно да предупреждава Оукс за обиска.

Но нямаше проблем да го направи. Вършеше всичко по правилата. Дори ако бяха наглед безсмислени, той знаеше, че дори най-дребното нарушение може да се обърне срещу него.

— Дарил Оукс, ние сме от шерифството на Порт Лоунли. Имаме заповед за обиск на къщата. Отвори или влизаме! — провикна се той.

Изчака. Преброи до десет. Кимна на Блох.

Тя взе Големия черен ключ. Така наричаше Доул петнайсеткилограмовия стоманен таран, който шерифството беше използвало два-три пъти, откакто го беше купило. И винаги го поверяваха на Блох. Доул нямаше сила. Тя замахна, пристъпи напред и прицели удара отдясно на ключалката.

Дървената врата поддаде, ключалката изхвърча и се удари в стената отзад. С извадени оръжия Доул и Блох нахлуха в коридора. Вече бяха огледали около къщата. Нямаше задна врата. И яхтата не беше тук.

Обходиха първия етаж. После спалните горе и банята. Нямаше никой. Оставаше само мазето. Най-опасното помещение в къщата. Без лесен изход, без начин да огледаш ъглите, преди да се озовеш в средата му, където си лесна мишена.

Блох и Доул включиха фенерчетата си и бавно заслизаха по стълбите. Спираха на всяко четвърто стъпало, за да може Блох да прикляка и да оглежда пролуките между дъските зад и пред тях. Докато тя ги осветяваше и навеждаше глава, за да надзърне долу, Доул също приклякаше и движеше фенерчето си, следейки за евентуално движение пред партньорката си.

Слизането им отне три минути. Доул не бързаше. Можеше да отдели три минути.

Провериха мазето. Нямаше никой, но забелязаха следи от скорошно обитание. Кръгли следи по прахта върху масата, където някой беше оставил чашата с кафето си. Чаршафите миришеха на чисто, въпреки че всичко останало вонеше на плесен. Блох беше педантична, а Доул се улови, че я наблюдава как действа. За всеки случай тя проверяваше и местата, където той вече беше обискирал. Действаха бавно. Усещаха, че в къщата има нещо. Нещо, което трябва да намерят. Странно усещане, но познато на служителите на закона.

В мазето не откриха нищо интересно и половин час по-късно се качиха на първия етаж.

Без да го предупреди, Блох зави наляво и се отправи към кухнята. Доул реши, че трябва да провери дневната. Вратата към нея беше отворена и от там струеше светлина. Доул не помнеше дали е затворил след себе си. Сигурен беше, че излезе от стаята след Блох, така че би трябвало той да е оставил вратата открехната.

Въпреки това отново извади оръжието си и я побутна с крак.

Въздъхна и свали глока. Въобразил си беше. Блох се появи зад гърба му и каза:

— Има резервно зарядно за лаптоп, но ако е имал лаптоп, явно го е взел със себе си. Под мивката видях сейф за оръжие, но е празен. Намерих и смазочно масло и няколко четки, още влажни. Почиствал е оръжието неотдавна. Тук има ли нещо?

Доул не забелязваше нищо особено в дневната. Единственото интересно нещо беше библиотеката. Той се приближи до прозореца и се загледа към морето, сякаш все още виждаше водната диря след яхтата на Дарил. Само че диря нямаше. Бяха го изпуснали.

Обърна се и видя, че Блох разглежда книгите.

— Много документална криминална литература, предимно за серийни убийци. Останалите са наръчници по криминалистика и полицейските процедури — каза тя.

— Сигурно има и пълен комплект дивидита на „От местопрестъплението: Маями“ — отбеляза Доул.

— Съмнявам се — възрази Блох и извади дебел том от един нисък рафт. — Това е книга за методите на работа на профайлърите от Отдела за поведенчески анализ във ФБР. Научно изследване, а не мемоар или популярно четиво, посветено на историята на Бюрото. И май е препрочитана многократно.

Тя наведе книгата и я отвори на страницата, отбелязана с жълто самозалепващо листче. Оказа се глава относно изготвянето на профили на серийни убийци въз основа на почерка им. В полето имаше ръкописна бележка.

Оръжие, избор на жертвите, тип на жертвите, място, прекомерно използване на сила/рани, нанесени от ярост.

— Ако си сериен убиец и знаеш, че ченгетата търсят повторяемост при избора на жертвите ти, най-лесният начин е да променяш оръжието, тактиката, типа на жертвите си и типа жестокост към тях преди и след смъртта им. Направиш ли го, ще бъде почти невъзможно да се открие връзка между убийствата — отбеляза Блох.

Доул кимна и разлисти книгата до края, търсейки още отбелязани страници. Не намери.

— Странно четиво за келнер и инструктор по гмуркане, не мислиш ли? — попита Блох.

Той не ѝ отговори. Не я и чу. Мислите му бяха насочени към рафтовете с книги и жълтите листчета, които стърчаха от тях.

Дарил беше направил сериозно проучване.

Телефонът на Доул завибрира. Търсеха го от криминалистичната лаборатория в Бей Сити.

— Шериф Доул.

— Здравейте, Макс Макалистър от лабораторията съм. Имам нещо, което сигурно ще ви заинтересува. Успяхме да проникнем в телефона на Марая Купър. Разполагам с историята на обажданията и на есемесите. Ще ви ги изпратя веднага в архивиран файл.

Доул му благодари и прекъсна разговора. И едва тогава му хрумна, че няма представа какво е архивиран файл, затова се вторачи в телефона, канейки се да се обади на Макалистър.

Не го направи. Преди да натисне копчето, телефонът му отново завибрира. Търсеха го от непознат номер.

Вдигна, изслуша какво му казват, благодари и отговори:

— Веднага идвам.

Блох чакаше с купчина книги от библиотеката на Дарил в ръка.

— Ще получим архивиран файл с данните от телефона на Марая. И още по-добра новина — обадиха се от болницата. Тя се е събудила.

Пол за пръв път пристигаше на Големия Кайман с яхта. Пътуването му отне много повече време, отколкото със самолет, но поне не се набиваше на очи. Той използва времето мъдро, изми косата и тялото си на малката мивка в каютата, избръсна се и сложи гел на влажната си коса.

Изглеждаше и миришеше като човек за пръв път след потъването на яхтата му. Нямаше търпение да облече костюм и да добави последните щрихи, когато пристигнат. А дотогава щеше да се наслаждава на гледката. Въпреки положението, в което се намираше, красотата наоколо привлече вниманието му. За Пол това беше раят — пъстрите островни птици, които кръжаха над главите им, стадото делфини, които сякаш водеха яхтата към пристанището, мирисът на прясна риба и печено месо по скарите на самия бряг.

Пристигнаха в Джордж Таун и Пол усети позната тръпка на вълнение.

Преоблече се, докато Дарил привързваше яхтата. Приятно щеше да му бъде да излезе навън, да се махне от вонята на своя смъртоносен спътник. Мисълта за Дарил не го напускаше нито за секунда. Дори докато се преобличаше, се постара да го следи непрекъснато през прозорците на каютата. Пъхна малкия нож в джоба на сакото си.

Щом Дарил се качи отново на яхтата, Пол се дръпна от сака му и от прозореца. Явно го беше направил твърде рязко и Дарил бе забелязал това, защото поведението му рязко се промени. Вече не го изпускаше от очи.

Пол беше приключил с обличането. Костюм и риза, обувки с кожена подметка. Излезе от каютата и я отстъпи на Дарил.

Запъти се към бакборда, като се държеше за обезопасяващите метални пръчки на покрива на каютата. Обърна се е гръб към нея, та Дарил да не го вижда през прозорците. Чу как ботушите му тупнаха на пода и тогава нехайно изхвърли всички патрони, които беше извадил от четиресет и петкалибровия му пистолет. Те цопваха тихо във водата и потъваха. Когато изпразни джобовете си, Пол се върна вътре.

Точно навреме.

Дарил дръпна ципа на сака, извади пистолета и се приготви да провери патронника.

— Чакай, остави това тук — властно каза Пол. Дарил замръзна и го погледна. — Не може да го внесеш в банката, а няма къде да го оставиш отвън. Остави го тук.

Дарил въздъхна, пъхна пистолета обратно в сака си като смутен тийнейджър, изправи се и изпъна сакото си.

— Как изглеждам? — попита.

— Изглеждаш… идеално — отговори Пол.

Отидоха с такси до Първа национална банка на Големия Кайман на Елджин Авеню. Властите на острова знаеха, че банковият туризъм е една от главните атракции, затова повечето банки имаха офиси на „Елджин“. Беше широка четирилентова улица с палми, които шумоляха над бентлитата и фераритата, паркирани под тях. Вятърът в палмовите листа напомняше на Пол шумоленето на пачка банкноти от хиляда долара, която разтваряш като ветрило. Сладостен сух звук. Успокоителен, но и екзотичен.

Пол изкачи стълбите пръв, следван на няколко крачки от Дарил.

От двете страни на стъклената врата имаше мраморни колони. Още отвън се виждаше пъстрата мозайка на пода с формата на остров. Сякаш надуши и уханието на ваниловия ароматизатор на въздуха, миризмата на кожените кресла и едва доловимия дъх на гнило, просмукал се навсякъде на острова.

Преди много години Пол избра внимателно банката. Замисли се за това сега, когато отвори стъклената врата и я задържа да мине Дарил.

Новите му обувки отекнаха по пода. Спомни си първото си посещение. Тогава разбра, че е направил правилен избор.

Първа национална банка на Големия Кайман имаше разнообразна клиентела: филмови магнати от Холивуд, строителни предприемачи, управители на хедж фондове, двайсет процента от наркобароните по света, повечето незаконни търговци на оръжие и три от най-големите благотворителни организации на планетата.

Гарантирана поверителност. Абсолютна сигурност. Нулеви данъци.

Трите вълшебства на банкирането за свръхбогатите.

Не можеше да се добереш до сметка тук, ако не внесеш поне пет милиона. Банката имаше разумни такси, а в замяна клиентът не дължеше никакви обяснения. Взема те лимузина от пистата, кара те тук и остава на твое разположение, докато не решиш да си заминеш. Този път нямаше лимузина за Пол.

Този път пристигаше скромно.

Нямаше каси, само рецепция със служителка, която поздравява сърдечно, и петима тежковъоръжени охранители в помещението.

Не можеше да не забележиш тези мъже в черни костюми, изопнати над бронежилетките, с автомати в ръка. Набиваха се на очи. Дори в ъглите. Пол знаеше, че Дарил също ще ги забележи. Вдигна глава и огледа позлатения купол на салона.

Много му допадаше, че банката поверява сигурността си на автомати, а не на охранителни камери. По стените нямаше нито една камера, никъде. И Пол разбираше логиката. „Калашников“ е по-надеждна защита от „Кодак“. А клиентите на банката много държаха на поверителността на всичките си дела. Пол чуваше стъпките на Дарил зад гърба си — отклониха се наляво към кожените кресла до стената.

Пол се приближи към управителката. Висока и доста строга на вид. Черната ѝ коса беше изопната назад, а големите ѝ кафяви очи изглеждаха така, сякаш ластикът на косата ги опъва и разтяга цялото ѝ лице в налудничава, но доволна усмивка. Беше облечена с лилав костюм от туид и виолетова риза. Цветовете на банката.

— Здравейте. С какво да помогна? — попита тя.

— Бих искал да изтегля една сума — отговори Пол.

— Разбира се, господине. Въведете кода си на таблета.

Пред Пол имаше устройство, подобно на айпад. Той въведе кода си. Появи се информацията за сметката му.

Той се опита да преглътне, но установи, че не може. Гърлото му се стегна, гърбът му плувна в пот.

— Опасявам се, че има проблем, господине. Трябва да повикам мениджъра за работа с клиенти. Той ще ви обясни — каза тя и вдигна телефона.

Минаха цели трийсет секунди, докато Пол си даде сметка, че нервно потупва с крак по пода. Вече не владееше нервите си.

Знаеше, че трябва да запази спокойствие. Само така щеше да се получи.

От дъбовата врата зад рецепцията се появи банков мениджър и приближи към тях.

— Господине, има малък проблем — обясни мениджърът. Представи се като господин Алейн. — Опасявам се, че получихме заповед за запориране на тази сметка. Обикновено в подобни случаи успяваме да проявим известна гъвкавост, но не и този път. Нищо не мога да направя — извини се той.

— О, можете — настоя Пол.

Вътрешно крещеше, но външно изглеждаше просто леко развеселен, когато се обърна и повика Дарил на помощ. Очите на охранителите проникваха през кожата му като лазери.

Помнеше как като много млад му се струваше, че времето тече адски бавно. Асансьорът се качваше на втория етаж цяла вечност. Докато лежеше в леглото и не можеше да заспи, броейки секундите, му се струваше, че е минал цял час, а погледнеше ли часовника, бяха минали само десет минути. Пък и домашните си сякаш пишеше цяла нощ, а не половин час.

Само че нищо, абсолютно нищо не отнемаше толкова много време, колкото отне на Дарил да измине шестте метра между кожените кресла и рецепцията.

Животът на Пол беше в ръцете на човека, когото ненавиждаше най-силно на света.

— Кръгла нула — отбеляза Блох и включи сирената и лампите на патрулната кола.

Пътуваха към Бей Сити. Тя проговори за пръв път от един час.

А според шериф Доул беше излишно да го казва.

Бяха изтърбушили цялата къща. И не намериха друго освен книгите. Никаква следа, нищо, което да свързва Оукс с Пол или с Марая Купър. Книгите бяха интересни и Доул усещаше, че Блох продължава да премисля значението им. Беше напълнила с тях половин дузина пликове за веществени доказателства, но сами по себе си те не бяха доказателство за нищо, освен може би за лош вкус или за нездрава мания. Ако намереха нещо непоклатимо, един добър прокурор би могъл да използва и книгите пред съдебните заседатели.

— Може би има нещо на телефона на Марая — каза Доул.

Той съзнаваше, че се хваща за сламка. Подпря се с ръка на таблото, когато Блох рязко натисна спирачката. Светофар. Тя намали, после се включи в движението по Джонстън Авеню под съпровода на гневни клаксони.

Отпред се появи болницата. Доул нямаше представа дали състоянието на Марая ще ѝ позволи да отговаря на въпроси и дали изобщо допускат посетители в стаята ѝ. Второто нямаше значение, защото не можеха да му попречат да говори с нея. Да си шериф си имаше своите предимства, а едно от тях беше професионалната услужливост на колегите му от Бей Сити, благодарение на която нямаше да му откажат достъп до стаята ѝ.

Доул не желаеше да притиска Марая. Знаеше, че ще бъде много уязвима. Вероятно дори нямаше да е на себе си. Може би никога нямаше да си спомни нападението и той се беше примирил с този факт. Вече беше чувал за подобни случаи. Някои неща са твърде болезнени и човешкото съзнание не ги съхранява. Налага се да бъдат изключени, в противен случай ще плъзнат в гостоприемника си и ще го унищожат. Човешката памет бе създадена и да помни, и да забравя. Факт, с който шериф Доул беше прекрасно запознат. Той вече не помнеше лицето на Идън от времето, преди да се разболее. Помнеше обаче фигурите на плочките върху болничния под, вонята на химикалите, които ѝ вливаха, хлътналите жълтеникави бузи, които разтегляха устните в усмивка, когато го съзреше до леглото си. Не можеше да забрави и подпухналото тебеширенобяло тяло на Линдзи във водата, нито нощите, през които я беше търсил. Паметта можеше да бъде и проклятие.

Паркираха на известно разстояние от болницата. Дори не се опитаха да търсят по-близко място. Ако по случайност намереха някое на многоетажния паркинг, можеха да се окажат блокирани там поради застъпване на смените в болницата. По-сигурно беше да останат от отсрещната страна на улицата и да повървят пеша.

Пред асансьорите на партера се бяха струпали много хора, но въпреки нетърпението си да говори с Марая Доул реши да изчака. Изкачеше ли осем етажа по стълбите, после цяла седмица щеше да държи коляното си, увито в лед. Трябваше да запази подвижността си. Поне още малко.

Докато стигнат до етажа, в отделението бяха започнали да влизат посетители. Блох поговори с медицинската сестра, която се беше държала приветливо с нея вчера, и тя ги заведе до стаята на Марая. Пуснаха сестрата да влезе първа. Блох се приближи до стъклото и надникна вътре. Доул направи същото. Важно беше да не я уплашат. Добрите полицаи притежаваха почти инстинктивното умение да подхождат внимателно и бавно към хората, преживели тежки травми.

Осветлението на тавана в стаята беше изключено. Светеше само лампата на стената над леглото, която можеше да се мести, а сега беше насочена към ъгъла, за да не блести в очите на Марая. Освен тази слаба светлина и апаратите наоколо блещукаха мъждливо. От коридора също влизаше светлина, но приглушена от матовото стъкло.

Марая седеше в леглото. Темето ѝ беше покрито с широка превръзка. Тя говореше с медицинската сестра, която я галеше по ръката, за да я успокои. С другата си ръка Марая беше заслонила очи от светлината на лампата.

Сестрата се пресегна нагоре и издърпа лампата на половин метър от стената. Така в стаята стана по-светло. Доул забеляза, че Марая посреща усилването на светлината със стиснати зъби, стегнати мускули на челюстта и леко просъскване, когато си пое рязко въздух. Може би се дължеше на комата или на травмата в главата — шерифът не беше сигурен на кое от двете. Сега, когато вече беше будна, светлината беше проблем за Марая и Доул си даде сметка, че ще трябва да се опита да се справи със създалото се положение.

Сестрата излезе от стаята и каза:

— Влезте, но ви моля да не я разстройвате.

Доул кимна и попита дали са я осведомили какво ѝ се е случило.

— Още не. Обяснихме ѝ, че е получила травма на главата, и толкова. Бъдете внимателни.

Доул отвори вратата и пропусна Блох. Тя влезе първа, направи само една-две крачки в стаята, колкото той да я последва и да затвори вратата. Застанаха на известно разстояние от леглото на Марая. Тя ги наблюдаваше, докато влизат, но не каза нищо. Трудно им беше да разчетат лицето ѝ. Отначало им се стори безизразно, но когато привикна със сумрака, Доул забеляза, че челото ѝ е сбърчено по средата. Зеницата на лявото ѝ око още беше разширена и черна, а другата беше точица насред електриковосиньо езерце.

— Марая, аз съм шериф Ейбрахам Доул. Това е заместник-шериф Блох. Как се чувстваш?

— Болката е поносима. Дават ми лекарства — тихо отговори тя и като обяснение повдигна ръката си и им показа абоката във вената си и прозрачните торбички с течност над главата ѝ.

— Може ли да поговорим? — попита Доул.

Тя не кимна, а затвори и отвори очи с мимолетна полуусмивка, която се стопи толкова бързо, колкото се и появи.

Доул го прие за съгласие.

Приближиха се предпазливо до леглото и приседнаха на ниските столове, тапицирани с изкуствена кожа, от лявата страна на стаята.

— Ако искате да спрем, само ни кажете. Можем да дойдем по друго време. Разбрахте ли? — попита Доул.

— Всичко е наред.

Доул и Блох се спогледаха неуверено. Доул не искаше да възлага големи надежди на разговора. Облиза устни и обмисли първия си въпрос. Нещо, с което да я разговори. Нещо съвсем общо. Не искаше веднага да скача в дълбокото.

— Какво помните? — попита той.

Марая затвори и отвори очи, обърна се към него и заговори внимателно и уверено, а гласът ѝ прозвуча като пукането на сухи клонки в гората.

— Някои неща са ми мътни. Други не — отговори тя.

Доул кимна, но не каза нищо. Искаше Марая сама да се отвори. Мълчанието му наистина послужи като стимул.

— Научих нещо за съпруга си — отговори тя.

— Какво научихте? — попита Доул.

— Като в мъгла ми е. Той има пари. Това помня.

Блох извади мобилния си телефон. Прегледа имейлите си и намери снимката на банковото извлечение, която беше съхранила. Показа я на Марая.

— Джей О. Льобо. Той е писател — поясни Блох. — Според нас съпругът ви вероятно е човекът, написал тези книги. Това би обяснило парите.

— Да. Да, той ме е лъгал. Скарахме се. Това помня.

— Скарали сте се, защото ви е лъгал? — попита Доул.

Очите ѝ започнаха сляпо да търсят отговора.

— Сигурно е било заради това. Помня, че бях в кухнята. Мислех за него. Мислех колко много го обичам. Сигурно тогава ме е ударил.

Доул пое дъх, изчака и попита:

— Обърнахте се и го видяхте, така ли?

— Той ме удари в гръб — каза Марая. — Трябва да е бил той. Няма кой друг. Аз бях в кухнята. Чаках го. Усетих, че нещо ме блъсна в тила. Сигурно се е промъкнал през предната врата.

Доул не знаеше дали тя разказва спомен или убеждава себе, че се е случило така.

Марая замълча, после впери поглед в Доул с непоклатима увереност.

— Той ме удари по главата. Опита се да ме убие.

Двайсет изпотяващи минути.

Толкова отне.

Дарил поговори с господин Алейн три минути. Показа му документ за самоличност.

Пол също показа на господин Алейн документ за самоличност. Господин Алейн се усмихна. И после им каза да почакат.

Петнайсет минути по-късно се появиха две големи кожени чанти, изнесени върху широките рамене на двама едри охранители.

Деветнайсет милиона и триста хиляди долара. Трябваше да платят някакви местни данъци и банкови такси, възлизащи на шестстотин деветдесет и осем хиляди долара. Две хиляди такса за сигурен транспорт. Пол подписа документ, с който позволи да бъде удържана сумата от седемстотин хиляди долара. Охранителите изнесоха чантите с пари до паркирана отпред лимузина, натовариха ги в багажника и поканиха Дарил и Пол да влязат в нея. Беше заредена с шампанско, вода, уиски и джин. Пол не се осмели да докосне нищо, макар че охраната отпред многократно ги подкани да си налеят питие и да се отпуснат. Охранителният екип на банката ги откара на пристанището и натовари чантите на яхтата. Дарил даде десет хиляди бакшиш на началника на пристанището, за да бъде сигурен, че краткото им пребиваване няма да бъде документирано никъде.

Пол имаше чувството, че не си е поемал дъх, откакто влезе в банката. Щом Дарил запали двигателя и изведе яхтата от пристанището, Пол падна на колене, жадно пое въздух, сърцето му ускори ритъм, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат от главата.

Бяха успели. Откаченият план на Дарил беше проработил. Беше предвидил вероятността банката да е замразила сметката и беше преодолял препятствието без засечки. Пол седна зад Дарил и се засмя.

Зад щурвала Дарил също се засмя. Свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и запали двигателя.

Еуфорията им продължи, докато излязат в открито море и островът остане далече зад тях. Дарил намали скоростта, взе сака с дрехите си и го остави на пода до себе си. Никой от двамата не проговори и веселието отмря от само себе си. Издутите кожени чанти бяха долу. На сигурно място. В безопасност. Облекчението заля Пол като хладни и ситни морски пръски.

Но не продължи дълго. Сега беше моментът. Нямаше връщане назад. Той усети как гневът му расте. Чувстваше го в свитите си юмруци, в напрегнатите си рамене и напрежението в основата на тила си. За кратко, не знаеше точно за колко време, си представи съвсем ясно лицето на Линдзи. Образът се преля в лицето на Марая — на легло в болницата, с хлътнал череп. Видя обхванатия от пламъци багажник на кола, усети мириса на горяща плът. Не знаеше дали чува пращенето на огъня, докато той поглъщаше колата, или крясъците и трополенето на човека в багажника. Образите и звуците отлетяха толкова бързо, колкото се бяха появили, и на тяхно място изникна мъжът, който стоеше с гръб към Пол. Щеше да си плати за причинената от него болка.

Докато Дарил оглеждаше хоризонта, зад него Пол измъкна ножа от сакото си. Пристанището още се виждаше, но едва-едва. Плаваха към дълбоки води. Щом Каймановите острови останеха далече назад, Дарил щеше да действа. Пол не можеше да чака повече. Сега беше моментът.

Отначало не беше сигурен как да държи ножа. Усещаше го малък и крехък в ръката си. Изправи се безшумно, бавно пристъпи напред, стисна острието като кама и си каза, че е способен да го направи.

Беше прекрасен ден. Безветрен. Морето беше великолепно синьо. Нямаше никакви облаци.

Пол направи още една крачка. Този човек беше съсипал живота му. Щеше завинаги да се отърве от Льобо.

Един фрегат летеше покрай яхтата, понесъл се с поток от топъл въздух, а две белоопашати тропически птици описваха под него преплетени спирали.

Още една стъпка. Тиха. Бавна. Отвори вратата на кокпита и влезе вътре, а Дарил все още съсредоточено следеше курса на яхтата. Минаха покрай ято чайки, които си почиваха във водата.

Пол вдигна ножа над главата си. Изопна гръб.

Слънцето пръскаше сребристи перли по набраздената вода.

Чуваха се само бученето на двигателя и сомнамбулното блъскане на морето в корпуса на яхтата.

Пол се беше вторачил в тила на Дарил.

Кресна чайка.

Пол изстреля ръцете и торса си напред бързо и мощно, за да забие ножа в гърба на Дарил като пилотонабивачка.

Целеше се във врата му. Между лопатките. С цялото си тяло, с мускулите на гърба и на раменете се постара да придаде допълнителна сила на удара с надеждата да прониже шийните прешлени на Дарил, да прекъсне централната нервна система и да го повали като марионетка с прерязани върви.

Ръката му се разтресе от бързината и мощта на удара. Ножът се заби в плътта на Дарил на малко повече от сантиметър вдясно от гръбнака. Силата на замаха беше толкова голяма, че ножът прониза кожата и потъна в мускула до дръжката, продължи надолу и разтвори осемсантиметрова рана на гърба на Дарил.

Той пусна щурвала, разпери ръце, гърбът му се изви и краката му се огънаха.

Строполи се на колене.

Не извика.

Пол издърпа ножа от раната и го вдигна над главата си за втори удар. В този момент усети ситни и топли пръски кръв по шията и брадичката си. Наклони се назад за втори удар и този път прицели ножа в темето на Дарил. От гърдите му се откърти мощен рев, който се засили, когато се метна напред и замахна с ножа към Дарил.

Не го улучи.

Ръцете на Дарил се изстреляха нагоре и той се люшна наляво. Това беше достатъчно да отклони удара и ножът издрънча по гърба на седалката, а ръцете на Пол се удариха в облегалката за глава.

Пол не можеше да диша. Ножът се хлъзгаше в дланите му. Дарил за малко да му го избие от ръцете. Знаеше, че трябва да направи следващия ход и че той трябва да бъде решителен. А не беше боец.

Отдръпна се назад, сграбчи левия глезен на Дарил с една ръка и го задърпа от седалката и командното табло към откритото пространство, за да му се нахвърли, да го натисне с коленете си и да забие ножа в окото му.

Отначало Дарил се съпротивляваше, вкопчен в седалката, докато Пол се мъчеше да го извлачи.

— Пусни се! — кресна той и разцепи глезена на Дарил с ножа.

Дарил се пусна. Пол го затегли за крака, който оставяше кървава диря.

Пол пусна глезена на Дарил и се хвърли напред с ножа, готов да му изкара въздуха и да довърши работата.

Не забеляза връхлитащия ток на обувката на Дарил.

Направо усети удара по челюстта си и после тялото му рухна върху палубата. Надигна се, но стъпалата му се хлъзгаха по пода. Изгуби ножа. Озърна се, не го видя. Сигурно беше отхвърчал настрани, под седалката. Застана на четири крака, потърси наляво и надясно.

Нямаше го.

Вдигна глава и видя, че Дарил отново стои до щурвала и отваря сака си. Извади пистолета. Пол се изправи и застана срещу дулото.

Щрак.

Изражението на Дарил се промени. По огорченото и едновременно безстрастно лице се изписа объркване. Пол трябваше да вземе решение. Или да рискува, да нападне Дарил и да го стисне за гърлото, или да отстъпи. Да се бори или да бяга.

Пол отдавна се чудеше какво ли е в кръвта ти да шурне онзи първичен прилив на адреналин. Да се втурне ли напред, или да си плюе на петите? След всичко, което беше чел, стигна до извода, че това не е точно въпрос на избор. Тялото ти сякаш поема нещата в свои ръце донякъде — то решава дали да се бие, или да побегне, а съзнателното вземане на решение изобщо не е част от процеса.

Не това се случи с Пол обаче. Тялото му се разтрепери и той усети прилив на адреналин, но вместо да го подтикне към действие, той го закова на място. Все едно тялото му беше свръхтунинговано камаро, а някаква откачалка натискаше педала на газта и гумите се въртяха, но твърде бързо и с прекалено голям въртящ момент, за да ги спреш.

Дарил провери пълнителя.

Беше празен.

Пол само стоеше — гумите му се въртяха като бесни и се късаха върху асфалта.

Дарил отново се наведе над сака си и измъкна нож. Пол беше пропуснал шанса си. Страхът и нерешителността бяха предначертали пътя му. Не би могъл да нападне въоръжен човек. Макар да беше ранен. А и това не беше обикновен човек, а убиец.

Получи един-единствен шанс в миг на просветление, което, за късмет, отново го споходи. Обърна се и хукна към вратата, като пътьом взе и двете кожени чанти. Грабна ги с една ръка, за да си отвори, но те се оказаха прекалено тежки.

Пусна едната чанта, отвори вратата и излезе на задната палуба. Изчака Дарил и го блъсна с вратата, докато той излизаше. Дарил го очакваше, защото беше вдигнал крак в готовност да ритне вратата. Силата на ритника му запрати вратата в лицето на Пол, който политна заднешком и от носа му рукна кръв. Кракът му се удари в перилата отзад и той се прекатури. Щеше да полети с главата надолу към водата.

После усети силно дръпване по рамото, което възпря падането му.

Дарил се беше вкопчил в чантата с една ръка. С другата беше вдигнал ножа над главата си, готов да разпори корема на Пол.

Пол пусна чантата, метна се назад, пое глътка въздух и цопна във водата. Точно когато главата му потъна, видя как Дарил размахва ножа като кама. Острието се заби от външната страна на корпуса на яхтата. Не уцели.

Пол се преобърна във водата и заплува. Риташе с крака, загребваше с ръце. Тялото му крещеше за въздух, но той не се подаде на повърхността. Знаеше, че трябва да се отдалечи от яхтата колкото се може повече, иначе нищо нямаше да има значение. Дори беше за предпочитане да се удави, отколкото да допусне Дарил да го хване.

Очите му смъдяха от солената вода, дробовете му щяха да се пръснат. Започна да усеща спазми в краката, корема и раменете си, зарита силно, обърна се и се насочи към повърхността.

Изплува от водата с отворена уста и облещени очи.

Беше се отдалечил на десет, може би на дванайсет метра от яхтата. Не виждаше Дарил на задната палуба. Очакваше всеки момент двигателят да заработи мощно и яхтата да обърне. За да го премаже във водата.

Мускулите му отново заработиха въпреки болката и Пол се гмурна обратно.

Щеше да му отнеме най-малко един час да доплува до брега. Ако продължаваше да се гмурка и да плува на зигзаг, може би Дарил нямаше да го уцели.

Здравата оплете конците.

Без пари. Без помощ. Без яхта.

Сега не можеше да мисли за това. Едно-единствено нещо го крепеше жив и движеше ръцете и краката му. Страхът. Страхът, че няма да се добере до брега. Пол не се страхуваше, че ще потъне, страхуваше се, че ако не оцелее, няма да има кой да спре Дарил. А той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде убит. Пол не можеше да допусне той отново да нарани Марая. Тя беше мишената, защото беше оцеляла от първото нападение. Дарил щеше да се опита да я убие, ако тя дойдеше в съзнание. Пол непременно трябваше да го спре. Затова заплува, без да обръща внимание на болката, изтощението и импулсивното желание да се отпусне и да потъне на дъното.

Дарил измъкна ножа, който се беше забил от външната страна на корпуса. Вече беше издърпал чантата с парите. Не я изпусна в океана.

С ножа му се получи доста по-трудно. Не беше заседнал, мърдаше се във фибростъклото, затова не проумяваше защо не успява да го извади.

Постара се да дръпне по-здраво, но установи, че дори не може да стисне дръжката. Тялото му увисна немощно на перилата. Внезапно се почувства замаян и стъпалата му се опитаха да намерят опора, за да може да се изправи, но подметките на обувките му се плъзгаха по палубата. Успя да се надигне, погледна надолу и видя кръв под краката си. Гърбът му беше подгизнал от пот и кръв.

Дарил повърна през перилата. После бавно и предпазливо се върна задъхан в кокпита.

Искаше да убие Пол на секундата. Да го изкорми. Да го накълца парче по парче. Да му причини страхотна болка.

Съзнаваше обаче, че не може да направи нито едно от тези неща. Чувстваше са немощен, замаян и адски жаден. Аптечката беше под седалката. Дарил я измъкна, отвори кутията и намери марля и бинтове.

Допускаше, че е минала минута, може би минута и половина, откакто Пол го е пронизал. Това му подейства успокоително. Ако Пол улучил артерия, той вече щеше да е мъртъв.

Щом не беше прекъснал артерия обаче, още имаше шанс. Дарил съзнаваше, че трябва да действа бързо.

Извади марля от кутията и се пресегна зад главата си с дясната си ръка. Щом лакътят му застана хоризонтално, болката се увеличи малко и продължи да се засилва, колкото повече Дарил изпъваше ръката си назад.

Раната беше на адски неудобно място.

Той стисна очи, скръцна със зъби, гърдите му се повдигаха от усилието да си поеме въздух, но успя да сложи марля върху раната, като се наведе напред. Преметна рулото бинт през рамо, като придържаше единия край. Посегна назад към кръста си с лявата ръка, напипа рулото, издърпа го отпред, вдигна го нагоре и отново го прехвърли през рамото си.

По този начин успя да намотае бинта два пъти върху марлята. Пристегна краищата, пребори се с позива да повърне отново и после върза бинта.

Натискът върху раната намали кървенето, но не го спря. Дарил форсира двигателя и насочи яхтата към Маями.

Усещаше как кръвта се просмуква в седалката, в джинсите му.

Нищо не можеше да направи.

Много би му се искало да обърне и да премаже Пол, но щеше да е загуба на време. А време нямаше. Никакъв шанс да се върне на Големия Кайман. Властите там със сигурност вече бяха научили за целта на посещението му. Щяха да го задържат и да го разпитат.

Не, Маями беше единствената възможност. Щеше да плава четири или пет часа с вятъра в гръб, както духаше сега. Щеше да успее. В Маями имаше всякакви шарлатани, които щяха да го закърпят, да му дадат антибиотици и болкоуспокоителни, без да обелят нито дума.

Ако успееше да стигне.

Дарил залепи гръб към седалката, за да притиска раната. Усети как кръвта отново рукна, овладя писъка си и се съсредоточи над управлението на яхтата.

Ще успея, каза си.

Имаше пари, а това беше от значение в момента. Веднъж вече беше открил Пол Купър, щеше да го направи отново.

Стиснал щурвала, Дарил се застави да отвори очи и ги впери в хоризонта.

Усети остра болка в челото и едва тогава осъзна, че е припаднал и е ударил главата си в щурвала. Едва ли за дълго, сигурно за броени секунди, но се уплаши.

Нямаше начин да се прибере в Маями жив. Нямаше начин и да зашие раната. Намираше се в открито море, а ако се върнеше на Големия Кайман, щяха да го арестуват.

Налагаше се да помисли. Нямаше място за грешки. Мисли или си мъртъв.

Дарил изключи двигателя, стана и отиде в задната част на кокпита. От усилието в очите му се стече пот. Щом стигна до пейката, той повдигна седалката и отдолу се показа комплектът, с който се подаваше сигнал за помощ. Извади го, остави го върху масата и го отвори.

Избра сигнална ракета и излезе на палубата. Развърза бинта, съблече ризата си. Застана на палубата с разкрачени крака. Остави тялото си да се полюшва с ритъма на вълните. Вдигна ръка над рамото си. Изкрещя от усилието. По бузите му се стичаха сълзи, когато свали ръката си. Ракетата щеше да привлече вниманието на корабите наблизо. Щяха да дойдат, ако я забележат. Така става в морето. Всеки помага на всекиго независимо от обстоятелствата.

— Майната му — каза Дарил и дръпна капачето на ракетата.

Не се виждаха никакви кораби или яхти. Той не изпращаше сигнал за помощ.

Яркият натриев пламък лумна. Дарил отново се пресегна през рамото си, изопна надолу ръка колкото можа и доближи пламъка към раната. Непременно трябваше да спре кървенето и единственият му вариант беше да обгори раната. Цвърченето на кожата и миризмата на горяща плът го връхлетяха едновременно и той изкрещя към слънцето, както крещи само умиращ.

— Как се отваря архивиран файл, за бога? — попита Доул.

Стана и се отдръпна от бюрото си. Блох се настани на неговото място, а той скръсти ръце, поклати глава и изду бузи.

Приспособяването към някои видове техника просто не ставаше толкова плавно както към други. Блох го измери с унищожителен поглед и хвана мишката. Щракна бързо няколко пъти и каза:

— Принтера се.

Принтерът до бюрото му забръмча. Започна да печата листове. Доул взе първия, погледна го и го захвърли върху бюрото пред Блох.

— Нищо не разбирам. Какво е това, по дяволите? — попита.

Блох взе листа и го разгледа.

Списък с есемеси. Всичките от Марая до други номера. Без входящите есемеси. Само нейните съобщения, датите и времето на изпращане.

Блох стана, взе листовете от принтера, а той продължи да бълва още и още. Тя започна да ги чете лист по лист.

— Добре. Значи преглеждат телефона и компютърна програма намира изпратените съобщения. После друга програма намира получените съобщения. Трябва да ги съчетаем. Като пъзел — обясни Блох.

Доул завъртя очи, вдигна ръце и каза:

— А уж новите технологии ни улеснявали живота. Мразя пъзелите.

Блох овладя усмивката си. Изчакаха принтерът да приключи. Нужни бяха двайсет минути и две презареждания с хартия, но накрая разполагаха с купчина хартия. Може би шестстотин листа.

Двамата заедно разчистиха бюрото на Доул и си разделиха страниците. Беше извършена дисекция на мобилния телефон на Марая и сега те трябваше да го сглобят отново, за да видят цялата история.

Купчина листове най-отзад в снопа съдържаше историята на обажданията. Доул избра обажданията от деня преди взлома до времето на нападението над Марая и ги остави отделно.

Заедно подредиха съобщенията на спретнати купчини по дати и ги напасваха със съответните отговори. Не им отне чак толкова много време да разпределят листовете.

След още десет минути Доул каза:

— Не мога да чета това. Така е разположено… бъркотия от съобщения и номера. Не може ли просто да разгледаме хубаво проклетия телефон?

Блох кимна и каза:

— Да проверим първо най-новите. Докато ги имаме. Телефона може да вземем и после.

Доул се съгласи неохотно. Отново се опита да прегледа съобщенията. На някои от листовете имаше имена, които може би щяха да съответстват на имена от указателя на Марая. Химическо чистене. Молби за благотворителна помощ. Доул ги прехвърли набързо, докато намери история на есемесите с телефонен номер, който отсъстваше от указателя на Марая. Отначало реши, че в тях няма нищо, но после сред подробностите с дребен шрифт забеляза датата и часа на едно-единствено съобщение.

Изпратено беше в деня след взлома.

Бракът ми приключи. Ще ми трябва помощта ти.

— Погледни това. Провери в твоята купчина за отговор, виж дали имаш такъв от номер, който не е запаметен в телефона. Само номер — каза Доул.

Няколко минути по-късно Блох го намери.

Един есемес. Единственият записан.

Каквото поискаш. Ще направя всичко за теб.

Датата и времето съвпадаха. Това беше отговорът на съобщението от Марая.

Преди Доул да каже нещо, Блох вдигна телефона, обади се на криминалистите в Бей Сити и ги помоли да проследят номера, от който е изпратен есемесът.

— Помолиха да изчакам — каза.

— Мили боже — възкликна Доул. — Мразя тези хакерски щуротии.

— Личи си — увери го Блох.

— Предпочитам полицейската работа. Да чукам по вратите на хората. Да гледам някого в очите — поясни Доул.

След няколко напрегнати минути Блох се оживи. Взе писалка и започна да си записва. Зададе няколко въпроса, после затвори.

— Предплатен номер — каза тя.

— Какво? Нали уж беше мобилен телефон? — попита Доул.

— И този е мобилен — каза Блох и поклати глава. — Нещо като телефон за еднократна употреба. Зареждаш му картата с някаква сума. Почти е анонимно. Знаем само, че в картата е имало двеста долара, когато телефонът е бил купен в магазин в Манхатън преди две години. Оттогава може да е сменил собствениците си. Такива телефони струват по десет долара в магазините за втора употреба из страната.

— На кого е изпратила есемеса? — попита Доул.

— Доколкото виждам, на някого, който се опитва да я убеди, че я обича. Тя няма роднини. Поне аз не открих. Изглежда, Марая или е заблуждавала някого, или е имала любовник.

— Дарил?

— Възможно е това да е връзката, която търсим.

Долната устна на Дарил потрепна и той попита:

— Казваш, че мобилният е купен в Манхатън, така ли?

— Да, имам адреса. Искаш ли да им се обадя и да проверя дали не водят някакъв архив?

Доул погледна часовника си.

— Не, хайде направо да отидем. Следобед може да сме в Ню Йорк. Искам да проверя някои неща.

— Какви например? — попита Блох.

— Например адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. Този магазин за мобилни телефони. И също…

— Какво?

Доул се изправи, завъртя се и взе един от романите на Льобо. Отгърна го на страницата с авторските права и отговори:

— Издателите на Льобо. Флатайрън Дистрикт. Ню Йорк.

Десет минути по-късно Сю беше купила билети за Доул и Блох за следващия полет до Ню Йорк, а Блох караше като бясна към летището.

Доул се видя с време да поразмишлява и реши да предупреди полицейското управление в Манхатън. Просто от учтивост. Звънна на Сю и я удостои с честта тя да го направи.

— Обади се на детектив Мик Лонд от Седемдесет и първи участък. Обясни му, че се налага да отида да поговоря на място с някои хора и искам да избегна неприятности с юрисдикцията. Той ще разбере. С Мик се знаем отдавна. Но в никакъв случай не се обаждай на издателите. Не искам да откажат да ни приемат. Въпросът е твърде важен, за да оставя някакъв превзет костюмар да ми се надува.

После затвори. Каза на Блох да отпусне малко газта. Беше убеден, че е по-вероятно да загине на път за летището, отколкото в самолета. Особено когато Блох беше зад волана.

— Радвам се, че още имаш приятели в Ню Йорк. Аз изгорих мостовете, преди да замина.

— Така ли? Сержантът ти е на друго мнение. Написал ти е страхотна препоръка. Видях я в досието ти.

— Защото искаше да се отърве от мен — каза Блох.

По лицето ѝ плъзна неприятно изражение, като че ли беше вкусила нещо кисело и искаше да го изплюе. И го направи посвоему, като смени темата.

— Мислиш ли, че Марая ще се справи в съда? — попита Блох.

Доул смяташе, че тя ще се справи, стига Блох да не я кара до съда — клетата жена щеше да трепери от уплах, ако трябваше да преживее нещастието да бъде возена от Блох.

— Жената е желязна. Спомените ѝ не са много ясни, но ще бъдат, докато дойде време да застане на свидетелското място. Винаги бих заложил на Марая Купър срещу който и да било адвокат на обвиняемия.

— Ще трябва да ѝ направят медицинска експертиза — отбеляза Блох.

— Това зависи от прокурора. Отначало звучеше колебливо, но преди да си тръгнем, вече ми се стори много убедителна. Знам, че когато я намерихме на брега, беше пълна развалина, но тогава имаше мозъчен кръвоизлив. Състоянието ѝ се подобрява с всеки изминал ден.

— Значи Оукс отърва кожата? — попита Блох.

— Така изглежда. Не намерихме нищо в къщата му. Не е ходил на работа от няколко дни и твърди, че бил болен. Само толкова. Не е достатъчно за арест. Може да изровим нещо друго за него. Току-виж, този предплатен мобилен се окаже негов. Не знам, не ми се вярва. Оукс не ми изглежда голям романтик. Фактът, че според Марая с брака ѝ е свършено, само уличава допълнително съпруга ѝ, обаче…

— Обаче какво? — попита Блох.

— Може би Оукс не е нападнал Марая, но пък може да е помагал на Купър, нали?

— Защо ще помага на Купър? — попита Блох.

— Според мен човек с двайсет милиона долара в банката може да си подсигури помощ, ако му потрябва, не мислиш ли? — попита Доул.

Блох кимна и каза:

— И все пак. Много е рисковано при такъв интерес от медиите.

Доул се хвана здраво, докато Блох вземаше завоя и бръсна леко ръба на тротоара.

— Оставам с впечатлението, че Оукс няма нищо против да поеме някои рискове, ако парите си заслужават — отбеляза Доул.

— Парите ли? Чакай малко, ами ако гледаме всичко наопаки? — попита Блох.

За миг Доул си представи картината в кабинета си. И как Блох му казва по време на интервюто си, че тя е наопаки, и си тръгва.

— Ами ако Марая е имала връзка с Дарил Оукс? После открива, че съпругът ѝ е Льобо и че има двайсет милиона в банката. Казва на Дарил. Може би той я насърчава да заплаши Пол, че ще го издаде, и да вземе част от парите. Може би обещава да избяга с нея и с няколко от милионите на мъжа ѝ. А всъщност Дарил използва Марая, за да се добере до парите. Това повече прилича на типа, с когото разговаряхме пред къщата му — отбеляза Блох.

— Добре. Но кой е наранил Марая? Все още изглежда, че е бил Купър, нали?

Блох не отговори. Натисна педала на газта и се вкопчи във волана. Стигна до летището за трийсет минути и паркира на най-близкия паркинг, на място с надпис „Паркирането забранено“, рискувайки да им сложат фиш за глоба. Двамата се запътиха към терминал 1 на летището в Бей Сити. Билетите ги чакаха на гишето и двамата чекираха пистолетите си през системата за пътуване на полицаи.

Летищната охрана не провери никой от двамата и те минаха направо и се качиха на самолета преди всички останали. Полетът до Ню Йорк беше три часа и половина. Блох си носеше разпечатките от телефонните данни. Щеше да ги прегледа по време на полета. Доул си носеше нещо друго. Канеше се да прочете за пръв път роман на Джей О. Льобо. Не беше първата книга, която се канеше да прочете след препоръка на Блох. Нито беше най-новата на автора. Беше я избрал напосоки — роман, озаглавен „Ангелските водопади“. Когато колесникът на самолета се откъсна от пистата, той разгърна книгата. И още преди да прочете първата страница, заспа.

Пол Купър стовари разнебитеното си тяло на брега пред погледа на двама слисани рибари. Проверяваха мрежите си, готвеха се да излязат в морето с катамарана. Пол полежа на белия пясък, за да успокои дишането си и да даде отдих на преуморените си мускули, но не за дълго. Ако си позволеше да остане още малко, щеше да се схване и нямаше да бъде в състояние да помръдне няколко часа.

С мъка се изправи, отупа пясъка от мокрите си дрехи и поздрави рибарите. Тръгна през плажа към шосето. Личеше си, че местните за пръв път виждат бял човек, който изплува от морето. Е, за всяко нещо си има първи път.

Пол обаче не за пръв път започваше от нулата. Няколко пъти през живота си беше оставал без нищо. Веднъж изгуби апартамента си заради необслужвана ипотека. Взеха му и колата, купена на лизинг. Раздели се дори с кучето си, защото изгуби работата си.

Разбира се, всичко това се промени след появата на Джей О. Льобо.

От плажа се излизаше направо на двулентов път. Отдясно Пол видя търговски център в далечината с бензиностанция отстрани. Отправи се в тази посока и пътьом изстиска ризата си. Топлината му помогна. А онова, което слънцето не можеше да оправи, влагата щеше да прикрие.

Когато стигна на бензиностанцията, не изглеждаше по-зле от всеки друг, прекарал целия ден навън. Само дето миришеше на море и обувките му жвакаха на всяка стъпка. На задната стена на бензиностанцията имаше няколко телефонни автомата. Първият беше откъртен от стената и кабелът висеше от слушалката върху вилката. Вторият апарат изобщо нямаше слушалка. Третият беше в изправност. Пол набра номера на оператора и помоли да го свържат с Ню Йорк за сметка на отсрещната страна. Даде номера на агентката си и зачака.

Мина цяла минута, дори две, преди да чуе прещракване и операторът да го осведоми, че се е свързал.

— Боже, Пол! — възкликна Джоузефин. — Мислех те за мъртъв. По новините съобщиха, че си изчезнал. Разбираш ли? Не си ли гледал? Къде беше? Поболях се от тревога. Звъних на ченгетата и им казах да се свържат с Порт Лоунли… нали знаеш какви са безполезни? Нищо не направиха. Марая също е пострадала. Някакъв шериф съобщи по телевизията, че ти си я нападнал, но аз не му вярвам. Моля те, кажи ми, че си добре и че всичко това е огромна грешка.

— Не съм и докоснал Марая. Ще ти обясня по-късно, но сега трябва да ми помогнеш. Имам нужда да ми изпратиш малко пари. Има „Уестърн Юниън“ на Парейд Стрийт на Големия Кайман. Ще можеш ли да ми изпратиш пет хиляди там?

— Разбира се, ще мога, но… Направо не ми се иска да те питам, Пол, но какво стана с парите за път, които ти дадох, а и с парите в сметката ти?

Пол подпря челото си с длан и отговори:

— Няма ги. Изчезнаха. Всичките. Нищо не мога да направя. Нещата се промениха, Джоузефин. Бях прав, Льобо ме откри.

— Боже мой! Къде си? Идвам да те взема, после ще отидем в полицията и ще оправим тази каша.

— Не, не мога да отида в полицията. Търсят ме за опит за убийство, а нямам доказателства. Открай време е така, този тип не оставя следи. Сам трябва да се погрижа.

— Нищо не можеш да направиш сам.

— Налага се. Отдавна трябваше да сложа край на тази история. Сега обаче ще го направя.

Макар да работеха в малко и спокойно градче, служителите в шерифството на Порт Лоунли действаха с шеметна ефикасност. Доул установи, че Сю вече им е осигурила автомобил и придружител, който ги очакваше на летището, когато кацнаха. Придружителят им беше млад мъж на не повече от двайсет и пет години, който държеше айпад, на чийто екран се мъдреше снимката на шериф Ейбрахам Доул. Отначало Доул си помисли, че от нюйоркското управление са решили да пречат на разследването му, но после огледа хубаво младия мъж с айпада. Не беше ченге. Когато приближиха, той се представи като Мартин от „Авис“. Поведе Доул и Блох към багажното, откъдето си взеха оръжията, а после ги качи на електрическа количка, която десет минути по-късно ги остави до колата им под наем. Сив седан. Доул подписа документите, даде на Мартин двайсет долара бакшиш и го отпрати.

Изчака Блох да извади на заден колата от паркомястото, преди да се настани на предната седалка. Купето миришеше на пържено пиле и на лимонов ароматизатор.

— Това трябва да е колата, която винаги дават на ченгета в командировка — отбеляза Блох.

Тя не за пръв път шофираше в Ню Йорк. Беше живяла известно време в Ню Джързи и почти година беше работила в Ъпър Уест Сайд в Манхатън. Животът в града беше прекалено скъп, затова беше пътувала всеки ден. Баща ѝ беше служил в същия участък, Доул се беше осведомил. Не я попита защо е напуснала, пък и, честно казано, не искаше да знае. Допускаше, че тя не се разбира добре с хората — това поне беше ясно като бял ден. Беше поискала да я прехвърлят от Ню Йорк и не се беше установила никъде, преди да пристигне в градчето Порт Лоунли, което отначало ѝ се беше сторило като междинна спирка. Поредното място, откъдето щеше да се прехвърли нататък. Само че остана. Доул познаваше досието ѝ до последната подробност. И му се искаше тя да остане завинаги.

Поеха по Парк Сентръл Паркуей към Рандъл Айланд, после по „Франклин Делано Рузвелт“ до следващия изход към парка. Блох помоли Доул отново да ѝ каже адреса. Той го продиктува от бележника си, тя кимна и пое по Второ Авеню към центъра, докато стигнаха до Осемдесет и пета улица.

Блох паркира, двамата излязоха и повървяха на изток по Осемдесет и пета, докато не стигнаха тухлена сграда с големи прозорци и с американското знаме на входа.

Блох отново попита за адреса. Доул го повтори, а Блох провери на някакво приложение на мобилния си. Въведе адреса и приложението ги осведоми, че са на точното място.

— Да му се не види! — изруга Доул.

— Не предполагаше, че ще бъде толкова лесно, нали? — попита Блох.

— Със сигурност, обаче очаквах нещо повече.

Бяха дошли на адреса, където беше регистрирана фирмата „Льобо Ентърпрайзис“. Източна Осемдесет и пета улица № 229, Манхатън. Само че това не беше адрес на фирма.

С големи алуминиеви букви над входа пишеше Американски пощи, клон Грейси Стейшън.

Влязоха вътре и Доул остави Блох да говори. Макар че и двамата бяха с униформа на служители на закона и с оръжия на коланите, това не попречи на петима души да се обадят, когато изпревариха опашката и Блох поиска да говори с директора.

Доул обичаше Ню Йорк и той му липсваше. Когато се премести тук на работа в полицията направо от дома си в провинциална Алабама, си мислеше, че никога няма да си тръгне. Накрая си тръгна заради Идън. След нейната смърт започна да го преследва животът, който беше отказан и на двамата.

Виждаше лицето ѝ навсякъде: на масите до витрините на кафенета, които посещаваха често, и в неоновото сияние на дъждовните локви на Таймс Скуеър, а нощем в метрото улавяше отражението ѝ в прозореца, докато се разминаваха с друг влак. Усещаше и уханието ѝ. Беше останало в апартамента, по чаршафите, по дрехите му. Виждаше лицето ѝ в излъсканата повърхност на своя служебен „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. Трябваше да се махне, осъзнаваше го. А завръщането сега усещаше като нахлуване в чужд живот. Спомените сякаш не бяха точно неговите, не му причиняваха същата болка, но все пак му бяха някак познати. Даде си сметка, че градът наистина му липсва. С него го свързваха и хубави спомени.

След малко нисък оплешивяващ мъж с риза на петна дойде да говори с тях. Потвърди, че пощата поддържа пощенски адреси на различни фирми. Конкретната пощенска кутия — тази на „Льобо Ентърпрайзис“ — се намирала в сградата. Всеки месец различна куриерска служба пристигала с разрешение да изпразни кутията. Това беше. Удариха на камък.

— Още ли мислиш, че тропането по вратите е правилният начин? — попита Блох.

— Често се стига до задънена улица. Така поне имам усещането, че се движим. Хайде да проверим магазина — каза Доул.

Двайсет минути по-късно Доул и Блох влязоха в магазин, който приличаше на минимаркет.

— Сигурна ли си, че това е адресът? — попита Доул.

— Това е.

Вътре установиха, че са прави — наистина беше минимаркет.

Мъжът на касата беше на петдесет и няколко, блед и потен, с набола брада и стар жълт пуловер върху тениска е яка. Имаше вид на човек, който се кани да поиграе голф на игрище в Чернобил.

— Извинете, ние сме полицаи — показа му значката си Доул, но не достатъчно бързо, та човекът да не забележи, че значката не е от Ню Йорк. — Бихте ли ни помогнали? Знаете ли дали преди това не е бил магазин за мобилни телефони?

— Не сте от нюйоркската полиция — отбеляза продавачът.

— Не, не сме. Не сме полицаи от този щат, но сме упълномощени и имаме съдействието на нюйоркската полиция. Е, имало ли е тук магазин за мобилни телефони преди две години?

— Не, открай време си е това. Откакто го купих през деветдесет и втора.

— Вие ли сте собственикът? — попита Доул.

— Да, аз.

Блох се вторачи в мъжа с пуловера и каза:

— Вдигнете си заплатата.

— Колежката ми иска да каже, че явно магазинът върви добре, след като сте тук от толкова отдавна. Кажете ни за мобилните телефони. Разполагаме с данни, които показват, че сте продали мобилен за еднократна употреба преди две години.

— Още ги продаваме — отговори мъжът и посочи към стъклената витрина под плота.

Доул отстъпи назад, разгледа витрината и видя два малки мобилни апарата в пластмасови вакуумирани опаковки.

— Случайно да пазите данни на кого сте продали телефона? Конкретният купувач е взел карта с лимит двеста долара, която сигурно също е купил от вас — каза Доул.

— Няма начин. Много хора купуват предплатени карти, когато си вземат телефон. Не пазя данните.

Блох огледа магазина, посочи охранителната камера зад собственика и попита:

— А имате ли записи на камерата от онова време?

— Не, развалена е. Не работи от години.

— Ами разписки от плащане с кредитни карти? — попита Доул.

— Тук се плаща само в брой — каза мъжът и им посочи табела вдясно от касата, на която пишеше: „Само в брой. Без карти“.

Последен шанс, помисли си Доул и попита:

— Помните ли мъж, който е купил от магазина мобилен телефон и предплатена карта за двеста долара?

— Не помня дори последния си клиент. Съжалявам. Нямам представа.

Доул и Блох се спогледаха.

— Ако няма да купувате нищо, може да си закарате задниците обратно в земите на Талахаси — каза мъжът.

— Ню Йорк ми липсва — каза Блох.

В четири и трийсет и пет Доул и Блох влязоха в офис сграда във Флатайрън Дистрикт. Фоайето беше от светъл чам и камък, е витрини, в които бяха изложени книги с твърди корици. Рецепционистката стоеше зад мраморен плот, а зад нея на табло беше изнесен списък на фирми. Имената бяха само няколко. Едно от тях беше истинската причина за посещението им, но така и така бяха в Ню Йорк, провериха и адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. В крайна сметка беше им на път.

Рецепционистката се обади по телефона и им каза да седнат — щели да дойдат да ги вземат. Няколко минути по-късно висока руса жена с джинси, черен пуловер и фалшива усмивка се появи на рецепцията и им съобщи, че ще имат десет минути за среща с господин Фулъртън, но преди това трябвало да ѝ обяснят за какво ще говорят с него.

— За Джей О. Льобо. Въпросът е сериозен, госпожо — отговори Доул.

Името заличи фалшивата усмивка от лицето на жената и тя се представи:

— Казвам се Сара. Последвайте ме горе и ще може да поговорите насаме с господин Фулъртън.

Заведе ги до асансьор, който ги качи на четиринайсетия етаж. Попаднаха в открит офис с бюра, купчини ръкописи и книги навсякъде. Повечето служители бяха млади жени. В дъното на помещението, в ъгъла, имаше кабинет със стъклени стени. Сара задържа вратата, за да влязат. Блох мина първа, следвана от Доул. Зад бюро с гранитен плот седеше много висок мъж на шейсет и няколко години, облечен спретнато в тъмносин спортен панталон, синя риза и тъмносива жилетка. Имаше прошарена чуплива коса и непринудена усмивка. Когато влязоха в кабинета му, той стана зад купчина страници и излезе иззад бюрото да се ръкуват.

— Тео Фулъртън, издател. Радвам се да се запознаем. Познавам Порт Лоунли. Със съпругата ми прекарвахме лятото там с децата, когато бяха малки. Красиво място. Какво ви води насам?

— Аз съм шериф Доул, това е заместник-шериф Блох. Надяваме се да ни помогнете във връзка с наше разследване — каза Доул. — Едно име изникна по време на разследването и се нуждаем от информация. Става дума за Джей О. Льобо, господине.

Доул наблюдаваше внимателно Фулъртън и забеляза как той леко сбърчи чело при споменаването на това име. Фулъртън погледна към Сара, после към Доул и челото му се изглади. На лицето му грейна нюйоркска усмивка.

— Той е нашето златно момче, шерифе. Допускам, че сте проучили и знаете за автора толкова, колкото знам и аз. Заповядайте, седнете.

Доул се настани в коженото кресло и прехапа устна, за да прикрие болката в коленете си. Фулъртън се върна зад бюрото си, облегна се назад и наклони глава, готов да слуша.

— Надявам се, разбирате, че не можем да навлизаме в подробности за разследването, но отделът ми може би разполага с информация, свързана със самоличността на жител на Порт Лоунли, когото смятаме за Джей О. Льобо.

— Знаете името му?! — възкликна Фулъртън и изпъна гръб, а после се приведе напред, облегна лакти върху бюрото и стисна ръце.

Приличаше на дете, което очаква да получи подарък за рождения си ден.

— Разполагаме с име. За жалост, в момента този човек е обявен за изчезнал. Трябва да ви кажа, че има вероятност да е мъртъв. Не мога да ви дам повече информация, но искам да разбера какви са взаимоотношенията ви с Льобо — каза Доул.

Прецени, че е най-добре да не споменава на Фулъртън, че ако намери Льобо, ще го арестува и ще го обвини в опит за убийство. Фулъртън може би нямаше да бъде толкова отзивчив, ако знаеше, че Доул иска да пъхне златното му момче зад решетките поне за трийсет години.

— Мили боже, разбира се, ще ви помогна с каквото мога. Но аз никога не съм се срещал с Льобо. Никой от издателството не го е виждал. Не знаем много за него. Изпраща ръкописите си с куриер, на когото плаща в брой. Пликовете са адресирани лично до мен. След като книгата мине през редактор, изпращаме ръкописа до пощенската му кутия. Той нанася промените и го връща при нас. Това е контактът, който имаме с него.

— Ами договорите, заплащането, тези неща? — попита Доул.

— По имейл. Той ми изпраща кодиран имейл. И преди да ме попитате — знайте, че е задънена улица. Някои от нашите компютърни специалисти веднъж се опитаха да намерят айпи адреса на имейла, но се оказа, че писмото се препраща през много държави. Както и да е, след като получа ръкописа, преговаряме и когато постигнем споразумение, изпращаме договор, той подписва, връща го и ние плащаме първата половина от аванса на фирма „Льобо Ентърпрайзис“.

— Какъв е адресът на банковата сметка на тази фирма? — попита Блох.

— Опасявам се, че не мога да разкрия тази информация без съдебно разпореждане. Както сигурно допускате, договорът съдържа строга клауза за поверителност. Не мога да ви дам тези данни, дори да исках, макар че не виждам как биха ви помогнали.

Очите на Фулъртън бяха приковани в Блох, а нейната химикалка се движеше по листа.

— Защо няма да ни помогнат? Опитваме се да намерим този човек.

— Адресът на банковата сметка е като адреса на фирмата — същата пощенска кутия.

— Да, но може би имате повече информация, не само адреса на сметката — изтъкна Доул. — Вижте, господин Фулъртън, би трябвало в това издателство все пак да има някой, който се е срещал с него. Хайде сега…

— Не, наистина няма. Вече не.

— Но навремето е имало. Сега си спомням, първият му редактор, нали? — попита Доул.

— Да, Боб Креншо. Вече не е с нас.

— Но би трябвало да имате досиета на авторите си с адрес и други данни — каза Доул.

Фулъртън погледна Сара, барабанейки с пръсти по бюрото, и кимна.

Тя излезе от кабинета.

— Ще ви покажа цялата информация, която имаме за Льобо — каза Фулъртън.

Сара се върна в кабинета с два листа за писма и ги подаде на Доул. Още топли от принтера.

Оказа се най-обикновен въпросник. Като адрес Льобо беше посочил номера на пощенската кутия, която Блох и Доул бяха огледали преди малко. Дата на раждане, лична история, истинско име, ако работите под псевдоним — всичко това беше оставено празно.

— Както виждате, този човек открай време е потаен — каза Фулъртън.

— Аз ли не знам! — отговори Доул. — Значи редакторът, който първи е работил с Льобо, Боб Креншо, е напуснал издателството, така ли?

— Да, много тъжно.

— Имаше ли семейство или близки колеги, с които евентуално да е говорил за Льобо?

— Не, Боб беше затворен човек. Беше разведен, нямаше деца и не поддържаше връзка с бившата си жена, но не знам какво е правел в извънработно време. Вече обсъдихме това с полицията тогава — каза Фулъртън.

Тихото скрибуцане на химикалката на Блох по бележника рязко секна — това беше нещо ново.

— Какво имате предвид под „тогава“? — попита Доул.

— Когато ни съобщиха за Боб — отговори Фулъртън.

— Какво ви съобщиха? Не ви разбираме — обади се Блох.

Фулъртън извърна глава и се загледа в силуета на Манхатън. Доул проследи погледа му и се полюбува на гледката: Флатайрън Билдинг гордо се извисяваше над Пето Авеню и Мадисън Скуеър Парк. Сякаш Фулъртън искаше да вижда яркия образ на живота, който кипеше под него, докато отговаря на въпроса. Може би, помисли си Доул, така издателят цели да намали злокобната тежест на думите си.

— Боб Креншо изгорял в багажника на автомобил на запустяло място под Манхатънския мост. Боб е бил убит.

Сара наведе глава. Доул не каза нищо. Само слушаше как химикалката на Блох отново скрибуца по страницата.

— Льобо беше ли заподозрян в убийството? — попита Доул.

— Не, разбира се. Защо да бъде? Вижте, Боб имаше много проблеми. Случаят не беше разрешен, но не е имало никаква враждебност между Льобо и Боб, иначе Льобо щеше да смени издателите си. Искам да ви помогна, но не мога да ви кажа много повече.

— Работите с този човек от години. Все трябва да можете да ни кажете за него нещо, което ние не знаем — настоя Доул.

Фулъргън сведе очи и отговори:

— Знаете ли колко е трудно да напишеш един роман с неочакван обрат?

— Не знам — отговори Доул.

Фулъртън се приведе напред, насочи вниманието си изцяло към Доул и каза:

— Според мен това е най-трудното нещо за един писател. Льобо всеки път буквално избива рибата. Никога не можеш да допуснеш какво ще се случи. Редактирам ръкописите му съвсем леко, но въпреки това се натъквам на съпротива. Този човек обожава анонимността си, но по някакъв странен начин страшно се гордее с работата си.

— Гордее се, значи?

— Знам, че е налудничаво. Но ако не обоснова солидно всяка поправка в ръкописа, той просто не я приема. Оставам с впечатлението, че брани произведенията си със зъби и нокти. И така трябва да бъде. Знае колко е добър. Знам, че е парадокс, но такова е моето усещане. Ако си създал нещо страхотно, защо ще се криеш и няма да си припишеш заслугите?

— Последен въпрос — името Пол Купър говори ли ви нещо? — попита Доул.

— Мисля, че съм чувал за него. Той е средно добър автор на криминални романи. Мисля, че е клиент на Джоузефин Шнайдър. Тя се опита да ми продаде негова книга преди години, но аз я отказах.

Слънцето изгря, когато Дарил за втори път мина с яхтата покрай къщата си. Крайниците му бяха като олово и ако не бяха адреналинът и морфинът в тялото му, със сигурност щеше да изпадне в безсъзнание, преди да успее да се прибере.

Даде газ и подмина къщата, щом забеляза, че входната врата е отворена. Не широко. Просто беше открехната. Но достатъчно, за да забележи, че не е плътно прилепнала към рамката.

Ченгетата бяха правили обиск. Знаеше го. И въпреки това трябваше да провери, да бъде абсолютно сигурен. Ако го бяха погнали, това щеше да се отрази на ходовете му.

Имаше само един начин да разбере.

Единственото му желание беше да легне и да заспи. Не беше мигвал два дни. Пренощува в кабинета на дружелюбен лекар в Маями, изпи антибиотиците с топъл скоч, после захапа кожения си колан, докато докторът го закърпи. Когато се добра до кабинета, вече беше много зле. Блед, трескав и все още с усещането, че в гърба му е забит нож. Нямаше време да изчака морфинът да подейства истински. Лекарят беше поискал да му се плати предварително, както беше обичайно за такива случаи, и след като преброи банкнотите и ги заключи в метална кутия, се захвана за работа.

Почисти гърба на Дарил с медицински спирт и махна коричката, за да потече чиста кръв. След това заши раната и сложи марля, която превърза с бинт, омотан около гърдите. На Дарил започна да му се гади, но морфинът пресече болката, когато лекарят пристегна превръзката. Твърде късно. Дарил изгуби съзнание за няколко минути, а когато се свести, се оказа на пода и лекарят се мъчеше да го вдигне.

Добра се някак до яхтата, изведе я от пристанището и се пребори със световъртежа, болката и високата температура. Беше се нагълтал с антибиотици и знаеше, че повърне ли ги, на сутринта ще има сериозни проблеми. Със силата на волята се справи някак с мрака и вълните по обратния път към Порт Лоунли. Към дома си.

И отворената врата.

Дарил угаси двигателя на около осемстотин метра западно от къщата си, на пристан в частен имот. Някаква вила. За късмет, собствениците ги нямаше. Иначе щеше да се получи неловко.

Не му се искаше да оставя парите в яхтата, взе кожените чанти, качи се на дървения кей и тръгна към горичката в края на имота. Проклетите чанти опъваха шевовете на раната му. Усещаше, че тя вече сълзи. Струйка кръв потече по гърба му. Или поне се надяваше да е кръв. Кабинетът на лекаря в Маями не беше особено хигиеничен. Дарил нямаше да се учуди, ако между лопатките му се стича гной.

Вместо да си помисли най-лошото, той се застави да повярва във вероятната истина. Че шевовете му са се обтегнали заради тежестта на чантите. И че просто е текнала малко кръв. Реши да заложи не на лекаря, а на спирта, с който той беше дезинфекцирал раната, и на огромната доза антибиотици.

Дърветата в тази част на окръга осигуряваха хубаво прикритие. Достатъчно, за да може той да стигне невидим откъм пътя, докато приближаваше къщата си. Теренът обаче се оказа труден. Голямо усилие му струваше да прекоси неравната земя с двете тежки чанти, които непрекъснато се заканваха в ниските клони и причиняваха болка в гърба му.

Двайсет минути по-късно стигна до края на горичката. От там виждаше къщата си. Входната врата. Остави чантите, приклекна и зачака.

Почиваше си.

Ослушваше се.

По пътя не минаваха коли. Нямаше и паркирани наблизо автомобили. Беше тихо, чуваха се само птичи песни.

Дарил намери голям дъб, зад който имаше кух пън. Никой не можеше да го види, че оставя чантите там, никой нямаше да дойде да рови в някакъв стар пън. Реши, че тук е по-безопасно, отколкото на яхтата. Внимателно остави чантите вътре и закрачи покрай дърветата, докато не се приближи максимално до къщата, без да излиза от прикритието си. Застана на едно място, ослушваше се и наблюдаваше, накрая стигна до заключението, че къщата е празна. Зад прозорците не се виждаше никакво движение, вътре не светеше, от комина на парния котел не излизаше пара, която да издава, че се случва нещо.

Със ситни стъпки и ниско приведен, Дарил се отправи към дома си. Щом излезе на открито, си даде сметка колко е уязвим. Адреналинът му скочи до небето и той притича до къщата, скърцайки със зъби от болка.

На вратата беше забодено копие от съдебна заповед. Документите му, телефона, къщата — шерифството в Порт Лоунли имаше право да прегледа всичко.

Проклятие.

Стана му адски неприятно, че са ровили из нещата му. Зад заповедта имаше списък на вещите, които бяха взели. Само книги. Не беше важно. Не му трябваха. Точно преди да наругае ченгетата, че са оставили входната врата отворена, забеляза, че всъщност я бяха разбили. Не са могли да затворят проклетата врата. И не бяха предприели нищо, за да обезопасят къщата му след обиска.

Дарил влезе вътре и осезаемо усети присъствието им. Не, не присъствието, а следите от него. Лек мирис на прах. Тънки трески от изкъртената врата. Чинии и чаши, разпилени на входа на кухнята. Погледна на другата страна и видя книги по пода. Бяха обърнали всичко с главата надолу, както само ченгетата умеят. Вратата към мазето зееше отворена. Устата му пресъхна. Отвори я още малко и смръщено заслиза към тъмното помещение. В основата на стълбите намери фенерче. Отново си пое дълбоко дъх и го включи. Бяха претърсили мазето.

Леглото още си беше на мястото. Но мебелите бяха разместени, чекмеджетата на шкафа бяха на пода.

Подът. Него не бяха пипали. Освети с фенерчето задния ъгъл, покрит със спечена пръст — беше си непокътнат. Върна се горе, изключи фенерчето. Въздъхна с огромно облекчение и се качи на втория етаж.

В гардероба си завари купчина дрехи на пода, а закачалките висяха празни на пръта. Ченгетата бяха тършували усърдно и бяха разхвърляли всичко.

Метна на леглото риза, панталон и чисто бельо. Съблече се, изми се и се облече. Пое по обратния път към горичката, взе чантите и бързо се върна на яхтата. Този път почти ги влачеше по земята, за да не изопва шевовете на раната. На пристана беше тихо като при пристигането му. Над водата се стелеше ниска мъгла. Златистото сияние на слънцето я озаряваше. Като пламък на свещ зад фина бяла коприна.

Дарил натовари чантите, запали двигателя, отдели се от пристана и остави Порт Лоунли зад гърба си. Няколко часа преди да акостира, си мислеше, че това ще е последното му идване в Порт Лоунли. Вече знаеше, че едва ли ще е така.

Налагаше се да замине за известно време. На спокойно и безопасно място. Да си отпочине, да се излекува. Когато се зае с тази задача, предполагаше, че по това време вече ще е приключил. Канеше се да замине веднага щом докопа парите. Пол и Марая обаче още бяха живи. А сега и ченгетата го разследваха.

Слава богу, не бяха погледнали под пода на мазето. Нямаше да се върнат да тършуват из къщата. Бяха приключили с обиска. И бяха пропуснали главната находка.

И все пак работата не беше доведена докрай.

Дарил трябваше да свърши още много неща.

— Здравей, Марая, казвам се Чад и съм от екипа, който лекува мозъчната ти травма. Удобно ли ти е в това легло? О, така ми се струва. Нещо против да седна? Благодаря. И така… Ако говоря прекалено бързо или ако усетиш, че се унасяш, докато обяснявам, или ако искаш да повторя нещо, само ми кажи: „Чад, един момент, приятел“. Съгласна ли си?

Чад беше облечен с джинси и яркожълта тениска с надпис „Исус спасява“, а докато гледаше рижата му коса, белите му зъби и веселата усмивка и слушаше напевния му глас, Марая не беше сигурна дали е будна, или сънува. Чад нахлу в стаята ѝ с преиграна загриженост и вече беше приседнал на леглото ѝ. Говореше ѝ като на дете от детската градина.

— И така, мила, главата ти е преживяла Големия взрив. Не се съмнявам, че вече са ти го обяснили, но аз съм тук, за да те запозная с още някои неща, които може да преживееш вследствие на сериозния удар, и с какво можем ние да ти помогнем.

Марая гледаше вторачено Чад. С безизразно лице.

— Може да имаш проблеми с паметта, известни трудности с говора и с координацията, дори кошмари. Да. А сега, мила, искам да знаеш, че нашата програма прави всичко това значително по-поносимо. Утре ще опитаме психотерапия, ще направим и някои изследвания. Знаеш ли, че лекарите и парамедиците са те помислили за мъртва? Оказва се, че имаш нещо, наречено васкулит. Още отпреди травмата. Не се тревожи, след удара по главата лекарите са го диагностицирали и ще те лекуват. Не е нужно да се тревожиш, ние ще си сътрудничим с лекарския екип, за да открием основната причина, ясно?

Васкулит. Лекарите го бяха споменали. И те като Чад я уверяваха, че няма причина за тревога. Марая не се тревожеше. Кръвното ѝ открай време си беше ниско, а сестрите доста я бодяха и ѝ правеха синини, когато се опитваха да ѝ вземат кръв. И майка ѝ беше същата — с лоши вени. Изобщо не беше нужно Чад да обяснява всичко това с интонация като от Дисни Чанъл.

— Сега, не се притеснявай от гадните въпроси, които ще ти задам — не целят да те подведат. Не че от отговорите ти зависи дали ще те приемат в колеж или нещо подобно. Най-обикновени въпроси са, не се тревожи — почти измяука Чад.

Марая мълчеше.

Чад докосна ръката ѝ и я погали нежно.

— О, мила, толкова много ми напомняш за моята по-голяма сестра. Двете щяхте страшно добре да се разбирате. Хайде сега, какво има, мила, да не ти е отхапал някой езика? — попита Чад.

— Майната ти, Чад. Майната и на сестра ти. А сега се махай от стаята ми, иначе аз ще ти причиня мозъчна травма. Макар че, ако съдя по облеклото ти, мозъкът ти явно вече е увреден — каза Марая.

Вторачи се в зяпналата уста на Чад. Наистина имаше хубави зъби.

— Чад? — обади се тя.

— Да? — изписука той.

— Забелязвам, че още си тук. Какво не разбра, по дяволите? Да го повторя ли по-бавно? Нещо не ти е добре ли?

— Възможно е — отговори той.

— Омитай се от стаята ми, по дяволите, и отиди да си ближеш раните другаде.

Струваше ѝ се, че Чад ще ревне, докато излизаше от стаята ѝ. Не съжаляваше за онова, което му беше казала. Изобщо. Всъщност дори ѝ беше приятно. С пронизителното си гласче и е положителната си нагласа той сякаш бе жертва на живота. Човек, когото можеш да тъпчеш и да тормозиш. Фактът, че Чад го допускаше, предопределяше съдбата му. Сам си го просеше — поне в съзнанието на Марая. Човек, обречен да бъде последен поред, последен в любовта, онзи, от когото винаги се възползват и после захвърлят.

Марая вече не искаше да чува за жертви. Беше приключила с тази гадост. Усещаше дясната си половина натежала. Дясната ѝ ръка нямаше сила. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да помръдне десния си крак. Половината ѝ тяло сякаш беше пълно с олово. Умъртвено, безчувствено.

Ведрото насърчаване нямаше да ѝ помогне. Марая съзнаваше това. Положителната нагласа и тя да върви по дяволите заедно с Чад.

Марая мислено си зададе посока. Начерта си ясна цел. Щеше да мине през физиотерапия. Щеше да работи усърдно — по-усърдно от всеки. Щеше да се поти, да се напряга и да се бори с болката. Веселите физиономии и аплодисментите нямаше да я измъкнат от тук.

Не.

Тя знаеше, че разполага с неизчерпаем запас от сили. Нещо вреше и кипеше дълбоко в нея.

Омразата.

Марая изпитваше омраза и ярост. Това би трябвало да ѝ стигне. Да ѝ бъде по-полезно.

След няколко месеца щеше да се възстанови. Да укрепне. Да стане по-силна. По-бърза.

Беше допуснала Пол в живота си, а той я беше предал. Беше я наранил. Трябваше да го убие, когато бе имала тази възможност. У дома посред нощ с някой от проклетите кухненски ножове. Не трябваше да разчита на Дарил. Той беше прекалено мекушав. Замисли се за чука, който я връхлиташе, за Пол, който размахваше онзи чук. Не виждаше лицето му, но знаеше, че е той. Сигурно беше научил за нея и за Дарил.

После мрак. И през цялото време усещаше онзи мирис в носа си. Никога нямаше да го забрави. Мириса на прясна боя и на кръв.

Доул прекосяваше устремно летището на Бей Сити, но Блох го сграбчи за ръката и го дръпна да спре.

— Трябва да направим нещо. Купър е изчезнал. Няма следи, няма как да се доберем до него. Как ще заловим този тип, по дяволите? — попита тя.

Преди да излетят от Ню Йорк, се бяха опитали да се свържат с Джоузефин Шнайдър, литературната агентка на Пол Купър.

Шнайдър отказа среща с тях. Не успяха да преодолеят дори портиера на офис сградата, където беше агенцията ѝ. Тя отказа да говори по телефона, а секретарката ѝ директно ги отряза — не искаше да ѝ предаде никакво съобщение. Шерифството в Порт Лоунли нямаше юрисдикция в Ню Йорк. Доул се свърза със свои колеги там. С полицаи, които биха му направили услуга, макар прекрасно да съзнаваше, че заведе ли нюйоркско ченге в офиса на Шнайдър, ще стане по-зле. Според Фулъртън агентката на Купър била сериозен играч и имала приятели в кметството. Нямаха изход. Не им оставаше друго, освен да се приберат у дома. Което никак не се хареса на Блох и тя се муси по време на обратния полет. Сега, на летището, неудовлетворението ѝ беше изплувало на повърхността.

Доул се взря в големите ѝ очи, въпросително вперени в него, после зарея поглед над рамото ѝ. Зад нея имаше заведение за бургери. Летищен ресторант, но въпреки това Доул прецени, че на един бургер няма какво толкова да му сбъркаш.

— Умирам от глад. Хайде да хапнем — настоя той. Мина покрай Блох, усещайки погледа ѝ с тила си, сякаш го напичаше следобедно слънце. — Ще поговорим, докато се храним.

Поръчаха си чийзбургери и печени картофи на бара и отнесоха салатите и кока-колите си на една маса. Блох изглеждаше изморена и ядосана. Тя беше истинска рядкост за полицията. Умна, способна и отдадена на работата си. Човек можеше да стане ченге по много причини. Някои хора искаха да помогнат на общността си. Доул познаваше такива полицаи. Не бяха останали много, но още ги имаше. Други се присъединяваха заради усещането за власт или защото бяха от семейства на полицаи, или защото смятаха тази работа за трамплин към нещо друго, например към политиката на местно ниво. А имаше и още една категория. Тръпки побиваха Доул от тази мисъл, но не можеше да отрече, че някои ставаха полицаи, за да убиват.

— Ти защо стана полицай? — попита той.

Блох сдъвка хапката си, изтри устни със салфетката и отпи голяма глътка кока-кола. Остави чашата си и отговори:

— Заради семейството ми.

Доул задържа чашата пред устните си, отпи, остави я и попита:

— Задължиха ли те?

— Баща ми беше полицай. Трийсет и пет години. Арестуваха го с още петима полицаи. За рекет срещу закрила, а и решили да си организират свой бизнес: момичета, кокаин, оръжия, каквото се сетиш.

Доул замълча в очакване Блох да продължи да разказва, но след минута установи, че се налага да я подкани. Тя понякога казваше неща, които бяха ясни за самата нея, но никой друг не можеше да разбере.

— Значи стана полицай… по каква причина?

— Баща ми нямаше нищо общо с другите петима. Просто му бяха приятели, но той не участваше в рекета. Всички твърдяха, че татко е знаел и не е предприел нищо. Не са го подкупили. Опитали се, но той отказал. Просто се преструвал, че не забелязва какво става, нали разбираш?

— Осъдиха ли го?

— Умря преди процеса. Получи инфаркт.

— По дяволите. Съжалявам, Блох. И ти реши да изчистиш семейното име, така ли?

Появи се сервитьорката с чиниите им и прекъсна разговора. Доул гризна от едно хрупкаво лучено кръгче и зачака отговора на Блох. Трудно ѝ беше да говори за това. Темата беше болезнена. Личеше си. Общуването с нея беше още по-мъчително от обикновено.

— Отначало да. Исках хората да помнят татко такъв, какъвто беше всъщност — добър човек. Но когато станах полицай, установих, че ченгетата не мислят по този начин. Началниците ми казваха, че татко е страхотен полицай. Обикновените униформени ченгета също. Татко не беше издал колегите си и за тях това беше най-важното. Исках да разбера какво е да принадлежиш към една група хора, в която каквото и да направиш, ще бъдеш защитен. Често се местех и навсякъде се оказа едно и също. Ченгетата се пазят един друг. Татко говореше за приятелите си, все едно са членове на семейството му. Може би съм искала да принадлежа към всичко това. Аз… не общувам лесно с хората.

Доул не отговори.

— Как ще заловим този тип? — смени темата тя.

Той въздъхна. Когато Блох зададе този въпрос за пръв път преди десет минути, той вече изпитваше неприятното усещане, че знае отговора. А сега вече нямаше как да го избегне.

— Парите са най-добрият ни шанс. Той ще се опита да изтегли двайсетте милиона — отговори Доул.

— Но ние ги запорирахме със съдебна заповед, не може да ги пипне — възрази Блох.

— Това не означава, че няма да пробва. Ще проверя дали има опит за прехвърляне на средства.

Доул погледна часовника си, намери прекия телефон на банката на Големия Кайман и го набра от мобилния си. Служителката на рецепцията го свърза с господин Алейн.

— Проблем ли има, шериф Доул? — попита господин Алейн.

— Надявам се, че няма, господине. Искам само да проверя дали сте получавали искане за прехвърляне на парите от сметката на Пол Купър.

— Извинете, но не ви разбирам, шерифе.

— Питам във връзка със съдебната заповед, която ви изпратихме. Помните ли? Обсъдихме го. Не е точно във вашата юрисдикция, но допускам, че банката ще уважи заповедта и ще запорира сметката.

След пет дълги секунди от отсрещната страна господин Алейн попита:

— С шериф Доул ли разговарям?

— Да, разбира се. Мислех, че вече знаете. Проблем ли има? — попита Доул, който усети как коремът му започва да се стяга.

— Изглежда, е станало недоразумение, шерифе. Обяснете ми отново как точно да ви помогна.

— Искам да разбера дали сте получавали искане за прехвърляне на парите от сметката на Пол Купър.

— А, разбирам. Е, тъй като сметката е закрита, не пазим данни за никакви искания, свързани с нея. Системата ни не ги отразява.

— Закрита ли? Имате предвид запорирана, нали?

— Не, закрита е. Господин Купър закри сметката, след като изтегли средствата.

Доул едва не получи инфаркт. Блох не откъсваше очи от него. Усети промяната в настроението му по време на разговора.

— Пол Купър е изтеглил парите от тази сметка, така ли? Двайсет милиона долара? — попита Доул.

Столът на Блох изскърца по пода, тя се изправи, затвори очи и вдигна ръце към главата си, все едно пред очите ѝ току-що беше станала катастрофа.

— Да, господине. Останаха по-малко от двайсет милиона, след като плати банковите такси и ние му удържахме местните данъци.

Кръвта на Доул кипна и той не успя да се въздържи:

— Господин Алейн, дайте ми една причина да не долетя на секундата да ви арестувам!

Господин Алейн остана невъзмутим.

— Защото, шерифе, бях оторизиран да прехвърля парите.

— Кой ви оторизира?

— Вие, разбира се — отговори господин Алейн с огромно задоволство.

— Аз съм ви оторизирал?! — смая се Доул.

— Да, вие дойдохте заедно с господин Купър, показахте ми служебната си карта, обяснихте, че запорът на сметката е чисто и просто недоразумение и че като проява на добра воля сте придружили лично господин Купър, за да се погрижите той да се прибере благополучно с парите.

Доул говори още двайсет минути и най-сетне приключи.

— Моля те, кажи ми, че той ще ни изпрати записа от охранителните камери в банката — каза Блох и отново се настани на мястото си срещу Доул.

— Няма охранителни камери. Банката не използва камери в зоните за клиенти — каза той.

— Мамка му!

— И преди да ме попиташ, нямат и фотокопие на служебната ми карта. Някакъв негодник просто е отишъл там и се е представил за мен. Явно е бил хубав фалшификат. По дяволите!

— Значи Купър е изчезнал. Повече няма да го видим, нали?

Изядоха мълчаливо чийзбургерите си. Доул премисляше разследването. Стъпка по стъпка. Бяха в задънена улица. Искаше му се и Блох да го признае.

— Освен ако не го накараме сам да дойде при нас — каза Блох.

Автомобилите на шерифството на Порт Лоунли се поддържаха безупречно. Не скъпяха средства. Полицейската кола, която спря на паркинга, беше получила четири нови гуми само две седмици по-рано. На връщане към шерифството Блох прелетя с колата през Бей Сити, по шосето и по тесните улички на Порт Лоунли и паркира сред мириса на пушещи спирачни дискове и две почти гладки задни гуми. Остави доста каучук по улиците на Бей Сити.

Доул и Блох влязоха в шерифството и завариха Сю да печата бясно на лаптопа си. Не звъняха телефони, нямаше арестанти в килиите, а заместник-шериф Шанкс още работеше по лаптопа на Купър.

— Готова ли е черновата, Сю? — попита Доул.

— Сипете си кафе и ще я донеса. Не разбрах всичко, което ми продиктувахте от колата, двигателят много бучеше — обясни Сю и стрелна Блох с неодобрителен поглед.

Блох вдигна рамене, не каза нищо и последва Доул към кафе машината. Наляха си от каната и Доул поведе Блох към кабинета си.

Седяха мълчаливо, всеки с кафето си. Доул се ободри. Нуждаеше се от кофеина. Отвори чекмеджето на бюрото си, извади шишенце с ибупрофен и изгълта три хапчета без вода. Сю влезе с бележника си и с три листа. Подаде единия на Доул, другия на Блох и после седна със своето копие. Облегна бележника си на ръба на бюрото и извади химикалка, готова да коригира напечатания текст.

Прочетоха го в мълчание. Блох направи няколко бележки в полетата и плъзна химикалката си по няколко думи.

Когато приключиха, тримата поседяха няколко минути мълчаливо.

— Изпрати го в Ню Йорк — поръча Доул.

Сю се изправи и излезе. Доул се свърза по телефона с Фулъртън и го осведоми за прессъобщението, което се канеха да пуснат. Искаше да му съобщи новината по телефона.

Не всеки ден издател научава, че златното му момче е мъртво.

Изчакаха половин час, Доул и Блох обсъдиха последните подробности, после звънна телефонът. Фулъртън. Подкрепяше ги.

Сю се върна в кабинета на Доул с три листа, защипани заедно. Подаде ги на Доул и обясни:

— Господин Фулъртън изпрати тези промени по имейл.

Доул прочете страниците и ги подаде на Блох. Тя също ги прочете, кимна и каза:

— Можем да действаме.

Сю се почеса по главата.

— Защо излизате с това прессъобщение, Ейбрахам? — попита тя.

— Няма да допуснем този тип да ни се изплъзне. Затова ще пуснем прессъобщението — каза Доул.

— Но това не е вярно, Ейбрахам. Не съм съгласна да заблуждаваме пресата — възпротиви се Сю.

— Виж, според Фулъртън казваме истината. Той смята Льобо за мъртъв. Не е важно дали лъжем пресата, Сю. Важното е да заловим потенциален убиец — каза Блох.

И взе листовете от Блох.

— Въпреки това не разбирам с какво ще ни помогнат тези лъжи — отбеляза Сю.

— Ще задействат егото му — поясни Доул. — Ако Фулъртън е прав, Льобо ще бъде в тълпата. За нищо на света не би пропуснал възпоменателната церемония. Фулъртън я организира, а няма човек, който да устои на изкушението да присъства на собственото си погребение. Това би трябвало да е достатъчно, за да го подмами. Никой не е способен да пропусне такъв шанс. Той ще присъства, сигурен съм.

— Така е — обади се и Блох. — Освен това ще имаме време да опознаем този тип по-добре.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да прочетем книгите му? — попита Доул.

Блох кимна. Доул въздъхна. Не си падаше по трилърите. Винаги се досещаше каква ще е развръзката.

Преди Доул да си тръгне, двамата с Блох седнаха и прегледаха докрай есемесите и телефонните обаждания. Някои изходящи обаждания бяха до предплатения телефон в деня на нападението. Тъй като нямаше как да проследят собственика на телефона, не можеха и да тълкуват разменените есемеси. Решиха да поставят предплатения телефон под наблюдение, за да може, когато някой го използва отново, шерифството в Порт Лоунли да получи известие за местоположението на телефона. Съществуваше огромна вероятност той да не бъде използван никога повече, но поне се подсигуряваха.

Наложително беше обаче да разтълкуват есемесите, които Марая беше изпратила на Пол в деня на нападението. Блох ги намери в разпечатките.

Снимка на паспорта му, последвана от текстово съобщение:

Да си забравил нещо?

Какви игри играе тя, запита се Доул. Трябваше да научи.

Пол ядеше салата със скариди в един рибен ресторант в Южна Флорида, когато чу новината по телевизията.

Местният водещ обяви, че човекът, смятан за загадъчния писател Джей О. Льобо, е загинал при зловеща злополука с яхта.

Пол дояде купата си и плъзна вилицата по ръба, за да обере и последните остатъци от соса. Поръча си още една бира, изпи я бавно и се загледа в екрана в очакване да повторят новината.

Петнайсет минути по-късно отново я чу. Замисли се за Марая, за статията, която беше прочел по-рано сутринта. Тя се възстановяваше и полицията твърдеше, че е идентифицирала нападателя ѝ. Този път по новинарския канал представиха историята на Льобо и Пол видя няколко души да си чешат езиците в дискусия пред публика. Звукът беше намален, но той успя да проследи дебата. Знаеше, че Марая сигурно също гледа.

Тя така и не разбра необходимостта му от абсолютно уединение. От предпазни мерки.

Пол плати в брой, излезе и тръгна към автогарата. Купи си билет за първия автобус, който пътуваше на запад. Възпоменателното събитие щеше да се проведе в Лос Анджелис с надеждата да привлече не само писатели, а и филмови звезди и режисьори. Най-важна беше публичността.

Той отвори портфейла си и преброи колко пари са му останали. Какво ли щеше да прави, ако не беше Джоузефин? Беше му изпратила достатъчно за месец-два, ако живееше пестеливо, дори след като плати петстотин долара на Луис, капитана на риболовното корабче, който го откара от Големия Кайман до Маями без паспортни проверки и без да му задава въпроси. И още петстотин долара, с които Луис му купи револвер.

Пол разполагаше с известно време. Трябваше да планира нещата старателно. Ако се окажеше прав, щеше да има още един шанс с Дарил. Шанс да сложи точка.

Преди да замине, трябваше да направи само още нещо.

Автогарите бяха едно от малкото останали места, където можеше да намериш уличен телефон. При това работещ.

Пол напълни телефона с монети от двайсет и пет цента и набра по памет номера на мобилния на Марая. Преди набирането да приключи, той стовари слушалката върху вилката и чу как монетите му се изсипват на дъното на апарата. Отново ги пусна, но този път набра домашния си телефон. Имаше голяма вероятност мобилният на Марая да е при ченгетата. Не искаше те да чуят какво ще ѝ каже. Тя можеше да им съобщи, ако пожелае, но Пол искаше да ѝ предостави избор. Беше я разочаровал. Беше я излъгал. И не я беше обичал достатъчно.

Телефонът започна да звъни.

Пол си представи лицето на Марая. Мекотата в погледа ѝ. Искрата, която заблестяваше в очите ѝ, преди да я целуне.

Включи се допотопният телефонен секретар. Пол си представи как лентата се върти в касетофона. Заговори. Искаше да каже толкова много неща. Всичко се изля в порой от вина, сълзи и гняв.

— Излъгах те. Криех неща от теб, които не биваше да пазя в тайна. Отначало се страхувах. Боях се, че ако ти кажа кой съм всъщност, той ще започне да преследва и теб. Бях голям глупак. Аз не съм Джей О. Льобо. Дарил е Льобо, онзи тип от кънтри клуба. Чуваш ли ме? Ако получиш това съобщение, знай, че е от мен. Много съжалявам, Марая. Обичам те. И съжалявам. Аз изнудвах Дарил. Принудих го да ми плаща, за да запазя в тайна кой е и какво е направил. След като те опознах, не можех да ти кажа. Не ти разкрих истината, защото се срамувах от постъпката си и не исках да те изгубя. Накрая, когато Дарил ме откри, трябваше да бягам, за да те спася. Всичко обърках. Оплетох конците. Виновен съм. Изгубих и парите. Дарил ги взе. Не му вярвай. Не се доближавай до него. Той е убиец. Ще се опитам да сложа край на цялата история. Заради двама ни. — Замълча и накрая повтори: — Обичам те.

Пол затвори, изтри сълзите от лицето си и се запъти към автобуса. Качи се и седна най-отзад. Край него нямаше други пътници. Провери револвера в джоба си. Пълен патронник. Прибра го. Намести се на седалката и се приготви за дългото пътуване.

Скоро всичко щеше да приключи. По един или друг начин той трябваше да сложи точката. Вече нямаше връщане назад.

Марая се вторачи в дисплея на мобилния си. На него се виждаше снимката, която беше направила на паспорта на Пол върху кухненския плот.

— Помните ли да сте правили тази снимка? Заснета е с камерата на мобилния ви. И сте я изпратили с есемес на Пол — обясни Доул.

Тя отново погледна снимката. Отмести очи, затвори ги и се концентрира.

Усещаше съзнанието си като пъзел с липсващи парченца. В паметта ѝ имаше бели петна там, където не следваше да има. Но въпреки това Марая знаеше, че спомените са някъде вътре. Нищо не беше заличено, просто в момента не се виждаше. Сякаш някои от спомените и чувствата ѝ бяха недостъпни, обгърнати в бяла мъгла.

Поклати глава и каза:

— В момента не си спомням. Не знам защо съм изпратила това съобщение.

Доул кимна.

Плъзна пръст по дисплея към следващото съобщение. Показа го на Марая.

— Това помага ли? — попита.

Блох остави химикалката.

— Не, не помня есемеса до Пол. Помня, че се карахме, но не знам за какво — отговори Марая.

В този момент тя разбра, че ще се възстанови. Щеше да се оправи и да стане същата като преди. Какво облекчение. Разбра го, когато видя, че е способна да излъже за снимката и есемеса. За нищо на света нямаше да даде на ченгетата да разберат, че заедно с любовника си е планирала да потърси сметка от Пол, да поиска част от парите, а ако той откаже — да го изнуди. Паспортът трябваше да го подмами в капана.

Не беше нужно ченгетата да го знаят. Стигаше им да знаят, че помни как онзи чук се стовари върху главата ѝ.

Всеки път, когато в съзнанието ѝ изникваше този образ, тя усещаше остра болка в черепа — рязка и жестока. Беше застанала с гръб, чукът я удари отзад. Трябва да беше Пол. Дарил не бе способен на такова нещо, той я обичаше, той не можеше… Не разбираше защо полицаите ѝ задават тези въпроси. Нали вече им беше разказала всичко, което знае?

Доул кимна и каза:

— Марая, не искаме да те напрягаме с тези въпроси. Разговорът ни не се записва. Искаме да разберем дали помниш нещо важно. Ако не, добре. Възможно ли е съпругът ти да е смятал да те напусне? И да си установила, че си е забравил паспорта. Нещо такова?

Марая бавно затвори очи, после отново ги отвори. Така потвърждаваше. Внимаваше да не си мърда главата. Днес сутринта болката беше много силна. Тъкмо предстоеше да изпие следващата доза болкоуспокоителни, когато пристигнаха Доул и Блох. От лекарствата ѝ се доспиваше, а тя искаше да запази волята си, доколкото е възможно, затова поръча на сестрата да почака, докато полицаите си тръгнат.

— Може би, не съм сигурна. Не знам.

— Марая, познаваш ли човек на име Дарил Оукс? — попита Блох.

— Името ми е познато — отговори Марая. Най-неангажиращият отговор, който ѝ хрумна.

Блох взе телефона, върна няколко изображения назад и извика есемесите, разменени с номер, който не беше в указателя на Марая. Просто номер без име.

— Това неговият номер ли е? — попита Блох.

Марая прокара пръсти по челото си, примигна.

— Аз… аз не се чувствам много добре днес. Болката. Може ли да направим това друг път? Просто не мога да мисля трезво — каза Марая.

През пръстите си видя как полицаите се спогледаха. Не можеше да се закълне, но ѝ се стори, че устната на Доул потрепна — мустакът му мръдна.

— Разбира се. Някой друг път — отговори Доул.

Доул вървеше след Блох по коридора на болницата. Тя се носеше напред с широки плавни крачки. Наложи се той да се забърза, за да не изостане много. Беше по-висока от него. Пък и всяка стъпка предизвикваше остра и разяждаща болка в тялото му.

Стигнаха до паркинга и патрулната кола. Блох отвори шофьорската врата, остана така за секунда, после я затръшна, без да се качи. Доул стоеше от другата страна и двамата се спогледаха над покрива на автомобила.

— По дяволите! — изруга Блох.

— Виж, това не променя много нещата — отбеляза Доул.

Тя облегна лакти върху покрива, обхвана главата си с ръце и каза:

— Променя всичко.

— Не е вярно. Може би Марая е имала връзка с Дарил, но какво от това? Научила е, че съпругът ѝ се кани да я напусне, изпратила му е есемес, че си е забравил паспорта. Пол не е резервирал никакви пътувания, бил е излязъл с яхтата си. Есемесът ѝ е саркастичен. Марая не му напомня, че си е забравил паспорта, за да му услужи.

Блох кимна.

— Тя е категорична, че я е нападнал Пол. Може би сега това звучи по-смислено. Открила е тайния му живот като писател, потърсила му е обяснение, той се е опитал да я напусне, но е забравил паспорта, върнал се е у дома, избухнал е спор, вероятно за милионите в сметката му, и той я е халосал по главата с чука. Засега това е версията ни.

— Според мен Дарил я е зашлевил, не някакъв си крадец — каза Блох.

Доул погледна към синьото небе. Беше горещо, а той беше изморен.

— Възможно е. Знаем, че влизането с взлом е инсценирано. Само чекмеджето е пострадало. Мисля, че тя е намерила там банковото извлечение на Льобо. Използвала е Дарил да ѝ помогне да нагласи версия, с която да обясни чекмеджето. Накарала го е да я удари. Така е имала време да помисли, преди да потърси сметка на Пол.

— Виж, имаме време да прочетем проклетите книги, да проучим Льобо още малко и да се подготвим. Пол ще дойде на събитието. Главата си залагам.

Блох кимна, но намръщеното ѝ изражение си остана.

— Разполагаме с достатъчно улики срещу Пол. И нямаме никакви срещу Дарил. Изневярата не е престъпление. Какво те гложди? — попита Доул.

Тя го погледна, но той вече знаеше какво ще му каже.

— Пощенската кутия. Тя ме гложди, не мога да я впиша в нашата версия. Просто не се връзва.

Август

Тя чу врявата и разбра, че Пол сигурно е там. Дарил спря и се обърна да огледа тълпата, докато двамата излизаха заедно от театъра. Марая се позабави, преди да отправи поглед към мястото, където беше настанала суматохата. Не знаеше как ще реагира, когато види Пол за пръв път от месеци. Сърцето ѝ заби по-бързо. Шията ѝ пламна. Долната ѝ челюст затрепери. Дишането ѝ се учести.

Страх.

Нямаше причина да се страхува физически от Пол. Беше обградена от въоръжена охрана. Инстинктът ѝ за самосъхранение пораждаше ужаса. Отдавна се питаше ще почувства ли нещо, като го види. Ето това я плашеше. Че щом зърне Пол, старата ѝ същност ще се трогне. Ще се разбуди.

Марая беше оцеляла след покушение над живота си. И ненавиждаше Пол заради това. Ненавиждаше и себе си, че е живяла с мъж, способен да ѝ причини такова нещо.

Истината беше, че Марая, която беше нападната в собствената ѝ кухня, не оцеля. Онази Марая умря на студените плочки.

Тази беше различна.

Всичко започна с физическите тренировки и физиотерапията. Болницата намери физиотерапевт, който беше по-подходящ за Марая. Работата беше трудна. Лявата половина на тялото ѝ нямаше никакви сили. Мина цяла седмица, преди да съумее да си служи както трябва с вилицата. Общите двигателни умения отнеха повече време. Учеше се да ходи, все едно се учеше да кара колело. Неща, които преди бе правила машинално, сега отнемаха огромно физическо усилие и мисъл. Трябваше целенасочено да задвижва десния си крак — действително да си го помисли, преди кракът да ѝ се подчини. Пред залата имаше коридор. Едната страна на квадрат около малка и спокойна градина. Всеки от четирите коридора беше дълъг двайсет и седем метра. Със светли плочки на пода. С тревистозелена стена от едната страна и дълги прозорци от другата, гледащи към градината. Стъпка по стъпка, с помощта на проходилка и плувнала в пот, Марая успя да измине шест метра през първия ден. Девет на следващия. На третия ден падна на третия метър. Не ѝ беше добър ден, но не се разплака. Продължи да се бори. В края на седмицата преодоля две трети от коридора. Две седмици по-късно го измина целия, както и половината от следващия.

Месец след като беше приета в болницата, Марая обходи квадрата без чужда помощ. Упражненията с гирички помогнаха да възстанови координацията си. Изгради нови невронни връзки, научи се и как да компенсира трудностите. Не на сто процента, но в голяма степен.

Психотерапията ѝ приключи след първия сеанс. Беше твърде болезнено. Твърде рано, за да осмисли нещата. Терапевтът разговаря с нея за мозъчната травма и за влиянието ѝ върху съзнанието на Марая. Обясни ѝ, че преживяното от нея е било като обгарянето на повърхността на гъба. Пламъците увреждат гъбата, отварят дупки на мястото на мехурите с въздух, а на други места спояват тъканта. Обясни ѝ, че понякога може да се натъква на празнини в паметта си и че поради травмата мозъкът ѝ може да се опита да запълни тези празнини. С фалшиви спомени, така ги нарече. Пренасочване. Марая изпитваше пронизваща болка, докато терапевтът ѝ говореше, затова го сряза да млъкне, по дяволите.

Той заключи, че не е готова за психотерапия. Още не.

Марая не се интересуваше от нищо друго освен от физиотерапията. От психолозите я заболяваха зъбите дори. Не обърна внимание и на невролога. Казваше се Брайън. В повечето отношения ѝ допадаше. Беше висок и атлетичен. Слаб, мускулест и с дълги крайници. Винаги носеше жълта вратовръзка, толкова ярка и безвкусна, че направо щяха да ѝ изхвърчат очите. Ето това не ѝ допадаше много. Показа на Марая компютърна снимка на мозъка ѝ. Изображенията от скенера я плашеха. Не можеше да ги гледа. Брайън обясни, че той и колегите му трябвало да направят някои изследвания. Марая реши, че повечето от тях са глупави или с глупави названия. Уисконсинският тест с подреждане на карти или нещо такова, при който ѝ показваха карти и искаха от нея да ги съчетава. Не беше като онази игра, която си спомняше, че е играла с майка си. Тези карти не си подхождаха, някои от тях изобщо. После пък трябваше да гледа примигващи светлини, докато преценяват реакцията на очите ѝ. Направиха ѝ още снимки на скенер, а следващата седмица — и други изследвания. Едно от тях включваше игра на хазарт. Това ѝ хареса.

Третата ѝ среща с Брайън я отегчи. Пък и той пак носеше онази вратовръзка. Марая чуваше думите му само откъслечно.

— Травма на фронталния лоб… промени в поведението… увредена памет… невъздържаност… поемане на риск… импулсивност… умора при концентрация…

А през цялото време на Марая ѝ идваше да сграбчи Брайън, да го изчука на стола му и после да го удуши с противната му неоновожълта вратовръзка. Не го направи. Брайън я възпря, когато се опита да сграбчи вратовръзката му.

Изписаха Марая от болницата, но тя не искаше да се връща в къщата. Отиде на хотел в Бей Сити. Предплати за цяла седмица. Още не беше готова да се занимава с чистене и готвене. Всъщност и не искаше. Шерифът се отнесе добре с нея. Обаждаше ѝ се, често я посещаваше в болницата. А след като я изписаха, редовно ѝ изпращаше имейли. Тя винаги му отговаряше. Трябваше да го запази на своя страна. Да, беше убедена, че Пол се е опитал да я убие. Така и не каза на Доул, че е планирала да изнудва Пол.

На третата нощ от престоя ѝ в хотела я потърсиха по телефона. Дарил. Зарадва се, когато чу гласа му. Подейства ѝ успокоително. Сякаш беше обляла със студена вода изморените си стъпала след дълга разходка в града.

Дарил поиска да се срещнат. Тя му каза да дойде в хотела и на следващата вечер той наистина пристигна. Марая отвори вратата, сложи ръка върху устните му и го отведе в леглото си. След това разговаряха и тя отговори на всичките му въпроси.

Не, не беше казала на полицията за плановете им да отправят предизвикателство към Пол.

Да, от полицията я уверявали, че според тях Пол наистина е писателят, известен с псевдонима Джей О. Льобо. Шериф Доул ѝ обяснил всичко най-подробно при последното си посещение в болницата. Тогава, докато двамата седяха в градината, Доул ѝ бе казал, че макар всички да мислят Пол за мъртъв, той не е убеден, че е така. Щели да организират възпоменателна церемония за Льобо и Доул силно се надявал Пол да се появи там. Издателите канели Марая и макар да не ѝ се искаше да отдаде почит на мъжа, който се беше опитал да я убие, прецени, че е важно да изгради някакви взаимоотношения с издателите. Искали да се договорят с нея за авторските права. Предстояло ѝ да забогатее. Щели да ѝ дадат допълнителна охрана, специално за нея.

Доул я предупредил да му се обади незабавно, ако Пол се свърже с нея. Шерифът попроучил Джей О. Льобо и онова, което намерил, никак не му допадало. Съпругът ѝ бил много опасен човек и най-вероятно бил отговорен за смъртта на доста хора, включително на млада жена на име Линдзи. Въпреки спокойната градина, ромоленето на водата от фонтана и уханието на рози край нея Марая се бе уплашила.

Лежеше до Дарил на хотелското легло и само го гледаше. Беше му разказала всичко, което се беше случило, и се почувства по-добре. И двамата бяха голи, прегърнати. Приятен ѝ беше познатият допир до кожата му. Когато ръката ѝ се плъзна по гърба, тя усети нещо неестествено и се отдръпна.

— Какво е това?

— Пол ми го причини. В кухнята ти, помниш ли? Чух нещо, излязох навън да проверя и когато се върнах…

— Какво?

— Ти лежеше на пода. Помислих те за мъртва. И тогава той заби в гърба ми онзи чук за вадене на пирони.

— Мили боже — прошепна тя и закри устата си с ръка.

— Отблъснах го и се измъкнах. Не отидох в спешното. Нещата бяха излезли извън контрол. Бях се побъркал от тревога. А после ме връхлетя треската. Беше ми адски зле и докато се оправя, ти вече се беше събудила в болницата. Едва не умрях. И двамата се разминахме на косъм със смъртта. Толкова съжалявам, скъпа. Направо не бях на себе си известно време. Мислех, че съм те изгубил.

Марая се притисна към него и го целуна.

— Как ме откри? — попита тя.

— От болницата ми казаха, че са те изписали. Реших да ти дам малко време, преди да се обадя. След всичко, което се случи. Не биваше да отварям онова чекмедже на бюрото на Пол. Много съжалявам. Чувствам се отговорен — каза Дарил.

Тя сложи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи, и каза:

— Вината не е твоя.

— Мислиш ли, че Пол е надушил какво планираме и затова ни е нападнал?

Марая се умълча, галейки косъмчетата на гърдите му, после каза:

— Може би. Вероятно. Няма значение. Но как ме намери тук?

— Отбих се в къщата. Още беше затворена, затова допуснах, че си в Бей Сити. Открай време мразиш Порт Лоунли, а знаех, че този хотел ти харесва. Отсядали сме и преди… е, за една нощ. Вечеряхме в ресторанта долу. Пол беше заминал някъде. Ти каза, че искаш да отидем на място, където не се налага да се крием, а можем да седнем и да хапнем като истинска двойка. Накрая останахме да пренощуваме.

Марая имаше съвсем смътен спомен за това. Помнеше Дарил със смокинг, но не помнеше мястото. Вече беше свикнала с тези празноти в спомените. Те бяха като черни дупки в съзнанието ѝ. Някои неща бяха ярки и живи, други бяха там, но сякаш обвити в мъгла, а трети просто бяха изчезнали. Заличени. Марая помнеше уханието на майчиния си парфюм — единственото шишенце, което беше имала някога. Не помнеше обаче сватбата си с Пол, нито какво е яла предишния ден.

— Не помня — призна тя, преметна крак върху тялото на Дарил и се качи върху него. — Да си създадем нови спомени.

Животът ѝ през седмиците преди възпоменателната церемония се състоеше от дни, прекарани в леглото с Дарил, вечери с него, ходене на кино и лениви неделни сутрини на безкрайно кафе в местните заведения. Бяха заедно. И Марая изпитваше нещо, подобно на щастие.

Сега, в прегръдките на Дарил, на червения килим пред театъра, тя се обърна и погледна към шериф Доул, притиснал с коленете си нейния съпруг. Срещна погледа на Пол. И в крайна сметка изпита някакво чувство.

Съжаление.

Само съжаление.

Чу го как ѝ крещи нещо, но не разбра какво ѝ казва. Дори да го беше обичала, не беше тя, а онази, другата Марая.

Марая, която беше умряла в Порт Лоунли.

От лосанджелиската полиция им съдействаха повече от очакваното. Откликнаха на молбите на Доул и дори отпуснаха на Блох цивилен автомобил с уговорката тя да отиде отново след няколко месеца и да проведе опреснителен шофьорски курс за техните инструктори по майсторско шофиране. Пожелаха го, след като ги придружиха в автомобила под наем от летището на Лос Анджелис, само дето придружаващата кола не успяваше да догонва Блох.

Доул знаеше, че тя е много повече от умел шофьор.

Стояха пред стаята за разпит и преглеждаха бележките си. На пода до краката на Доул имаше кашон. Блох се беше подготвила педантично за този ден. Имаше над сто страници с бележки, списък с въпроси, които беше запаметила, и две чанти, пълни с веществени доказателства, за чието описание и съхранение им бяха помогнали от управлението в Лос Анджелис. Арестът беше извършен там, затова и разпитът трябваше да се проведе там. След като разпитаха Пол Купър, той щеше да се изправи пред съда. Заместник областният прокурор беше инструктиран от полицейските шефове да поиска прехвърлянето на делото в Порт Лоунли. Уредиха всичко и успяха да направят така, че случаят да не попада в полезрението на ФБР. Бяха идеално подготвени.

— Според теб трябваше ли да арестуваме Дарил на церемонията? — попита Блох.

— Не. И стоя зад това решение. Засега всички улики сочат към Купър. Марая ще получи някакви пари. Допускам, че Дарил ще се позавърти край нея заради парите.

Блох кимна.

— Готова ли си? — попита Доул.

Тя отново кимна, изсумтя и плъзна палец по носа си като боксьор.

— Добре тогава — каза той.

Блох отвори вратата и я задържа да мине Доул, който взе кашона и го внесе вътре. Влязоха в тясна стая с маса и столове, завинтени за пода. По средата на масата стърчеше стоманена халка. Пол Купър седеше на стол, а белезниците на ръцете му бяха закопчани за халката. Един от служителите на лосанджелиското управление вече беше поставил дигитална видеокамера в ъгъла, която беше настроена и подготвена да заснеме разпита.

Доул остави кашона на пода и се настани на един от столовете срещу Пол. Блох седна до него. Столът до Пол остана празен. Той каза, че не му трябва адвокат. Единственото му желание беше да се махне от тук.

Блох обясни, че ще записва разпита. Стана и включи дигиталната камера. Доул напомни на Пол, че вече са му прочетени правата.

Въпросите бяха старателно подготвени, редактирани и преписани на чисто.

— Господин Купър, обяснили сме ви какви права имате и защо сте тук. Да минем направо на въпроса. Ще ни кажете ли защо сте се опитали да убиете съпругата си?

— Не съм нападал жена си — отговори Пол. — Не съм го направил аз.

Колкото и подготвени да бяха за разпита, Доул се изненада от поведението на Купър, който беше видимо уплашен. Несъмнено. Беше арестуван за няколко сериозни престъпления — включително по две обвинения в опит за убийство и едно в планиране на убийство. Доул можеше да добави още обвинения, но засега ги държеше в тайна. Обвинението в планиране на убийство и това за втория опит за убийство сигурно щяха да се сведат просто до незаконно притежание на оръжие — предположенията му произтичаха от случилото се след възпоменателната церемония. Дори е оглед на всички обстоятелства обаче и на естествената тревога на Купър след ареста му нещо в начина, по който говореше той, озадачаваше Доул. Този човек беше напълно убеден в правотата на думите си.

Той беше имал повече време от Доул и Блох да се подготви за този разпит. Доул допускаше, че дори е репетирал този момент. Напълно естествено при създалото се положение. Знаеше, че и Блох усеща същото, но ще сподели преценката си след разпита. Нямаше да допусне заподозреният да я смути толкова лесно и на толкова начален етап.

— Разполагаме с много улики, които ви свързват с нападението над съпругата ви, господин Купър. Най-добре би било да не губите времето на всички. Имали сте основателна причина да нападнете Марая, нали? Е, сега е моментът да ни разкажете — подкани го Блох.

— Казах ви, не съм я нападал. Бил е Дарил Оукс.

— Защо мислите, че е той?

Мълчание. Никакъв отговор. Купър си пое дъх, прикова погледа на Блох за три секунди, после извърна глава и въздъхна дълго и измъчено.

Този човек има да ни казва нещо, но няма да го направи или е убеден, че не може, помисли си Доул.

Или подмамваше Блох в капан.

— Както знаете, господин Купър, при разследване на престъпление трябва да разглеждаме внимателно уликите. Те ни водят. Би трябвало да сте наясно. Проучвали сте този въпрос за книгите си. Нали пишете за убийства и разследващи полицаи?

Той се поизправи на стола си и отговори:

— Какво общо имат книгите ми? Не трябва ли да говорим за Льобо?

Думите му бяха като удар в слабините за Блох и Доул. Но те не го показаха. Заподозрените често казват неочаквани неща по време на разпитите. Двамата трябваше само да се придържат към първоначалния си план, поне засега. По-късно щяха да разполагат с предостатъчно време за глупашките му извинения.

— Ние задаваме въпросите в тази стая, господин Купър — сряза го Блох. Не че искаше да е нападателна. Целта на първите въпроси беше да разклатят Купър, да го накарат да омекне преди няколко навременни внезапни удара. — Наистина ли искате да играем така? Знаем, че вие сте нападнали Марая. Кажете ни защо и няма да се налага да минаваме през това. Положението ви в съда ще се подобри, ако признаете сега — каза тя.

— Не съм аз. Просто я попитайте — отговори Купър.

Блох и Доул се спогледаха. Беше време да запретнат ръкави. Доул ѝ подаде първата улика. Картонена кутия.

Дълга около трийсет и пет сантиметра и широка дванайсет. Едната стена на кутията беше от прозрачна пластмаса. Вътре имаше чук. По дръжката и главата му още се виждаха тъмни петна от кръв. Бяха засъхнали и хванали коричка.

— Това е вашият чук, използван при нападението на Марая Купър. Намерихме отпечатъци по него. Само вашите — обясни Блох. Остави чука отстрани и извади дебел напечатан документ, захванат с телбод в единия ъгъл. — Това е препис от клетвените показания на Марая. Твърди, че е намерила банково извлечение в чекмеджето на бюрото ви.

Доул ѝ подаде плика със следващата улика. Прозрачен плик с окървавеното банково извлечение.

— Ето това извлечение. В него пише, че имате двайсет милиона долара. Марая не е знаела за парите и ви е поискала обяснение…

— Не! — възрази Купър.

— Нападнали сте я жестоко. Спукали сте ѝ черепа и сте я увили в найлон, за да я отнесете на яхтата си.

— Не! — повтори Купър.

Доул извади снимки, на които се виждаше дупка в корпуса на яхтата, и ги плесна върху масата.

— Канели сте се да инсценирате своята и нейната смърт. Но нещо се е объркало. Яхтата се е напълнила с вода прекалено бързо. Изоставили сте я и сте изчезнали — каза Блох.

— Не!

— Искали сте всички да повярват, че сте мъртъв, за да изчезнете с парите. Знаем, че сте изпразнили банковата сметка.

— Парите са мои. Спечелил съм си ги.

— Тогава защо не ни казахте открито? — попита Доул.

— Защото със сигурност щяхте да решите, че аз съм нападнал Марая. Той това целеше — отговори Купър.

— Кой е целял това? — попита Блох.

— Дарил Оукс — отговори Купър.

Блох се облегна назад и скръсти ръце. Отстъпваше ред на Доул.

— Заместник-шериф Блох ви обясни, че ние анализираме уликите. Това правим. Просто ни дайте доказателства, че Оукс е нападнал Марая и е натопил вас — каза Доул.

Докато говореше, си помисли за пощенската кутия, счупена и паднала в тревата в началото на алеята към къщата на Купър. Започваше да омеква към Купър. Трябваше обаче да върви натам, накъдето го водеха уликите. В момента нищо не свързваше Оукс с всичко това.

— Ако ви кажа… — започна Купър и поклати глава.

Доул разпери ръце и попита:

— Ако ни кажете какво? Хайде, това е шансът ви. Няма да получите втори.

— Няма да ми повярвате.

— Опитайте — настоя Доул. — Защото в момента Марая твърди, че сте я нападнали. Ако греши, обяснете ни защо. Кажете ни истината.

— Не мога — отговори Купър.

— Защо не можете?

— Защото тогава ще умрете — отговори Пол.

На Блох ѝ дойде до гуша. Тя се наведе, взе купчина книги и започна да ги реди върху масата. Шумно ги стоварваше една върху друга. Книгите се трупаха. Всички романи на Джей О. Льобо. Блох взе „Горящият човек“ и го тупна точно пред Купър.

— Героят на втория ви роман. Жертвата, изгоряла в автомобил, защото знаела твърде много. Прилича на онова, което се е случило с редактора ви Боб Креншо.

Купър поклати глава.

— Искаме да ни кажете повече за жената в третия ви роман, „Ангелските водопади“. Намерена е в един вир чисто гола, а самоличността ѝ така и не е била установена. Според книгата ви е убита от бившия си любовник. Разбрала негова тайна — че той всъщност е сериен убиец, който живее под фалшива самоличност.

Купър не каза нищо.

— Истинското ѝ име е Линдзи, нали?

Очите на Купър неволно плувнаха в сълзи. Името беше предизвикало болка. Той скри лицето си в шепи, наведе се напред и облегна лакти върху масата. Веригата около китките му се обтегна.

— В петия ви роман има един мъж…

— Спрете — каза Купър.

— О, мога да продължа, господин Купър. Ние просто прочетохме книгите и някои убийства имат забележителна прилика с реални убийства, останали неразкрити. Мисля, че вие сте убиецът. Мисля също, че сте описали тези престъпления в книгите си. Видяхме съобщенията в компютъра ви. Линдзи се е досетила кой сте. Станало е ясно, че всъщност вие сте Джей О. Льобо и че причината да пазите истинската си самоличност в тайна е, че сте убиец. Според мен ви очаква смъртна присъда, господин Купър, освен ако не започнете да ни съдействате — предупреди го Блох.

За известно време се възцари мълчание. Чакаха отговор. Постепенно раменете на Купър се разтресоха. Беше скрил лице в шепите си, затова не можеха да видят изражението му. А после се разнесе и звукът.

Смях. Само че без капка веселие. Беше празен и уплашен смях.

Купър дръпна ръцете си и разкри отчаяната си усмивка.

— Нищо не сте разбрали — каза той. — Вече нямам избор. Ще ви разкажа какво се случи всъщност. Ще отида в затвора заради своето участие. Заради мълчанието си. Затова че взех парите. Проявих се като страхливец и си го заслужавам. Но поне ще знаете истината. Аз не съм Джей О. Льобо. Както ви казах, Дарил Оукс е Льобо.

— Хайде да направим почивка — предложи Доул.

Купър се облегна назад и си пое дъх. Доул и Блох изключиха камерата, излязоха от стаята и затвориха вратата зад гърба си.

Доул се облегна на стената и заби поглед към тавана.

— Не ми казвай, че вярваш на тази щуротия — обади се Блох.

— Пощенската кутия — напомни ѝ Доул.

— Какво за проклетата пощенска кутия? — попита тя.

Доул се оттласна от стената и тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — извика след него тя.

— Ще се видя с Марая. Искам да поговоря с нея. И бездруго обещах да ѝ звънна след разпита на Пол. Може би вместо това просто ще се отбия в хотела ѝ. Ти продължавай с него. Повече те бива в това от мен.

Дарил се изненада колко добре понесе Марая днешните събития. Наистина беше различен човек. Силна. Без задръжки.

Много повече като самия него.

Сега му беше още по-забавно с нея, отколкото преди. Преди тя беше само пешка на шахматната дъска. Сега беше царица.

Качиха се с асансьора на десетия етаж. В хотела течеше голям ремонт. Сутринта, след като излязоха от стаята си, Дарил и Марая видяха как хора от персонала внимателно свалят картини от стените в коридора, увиват ги с муселин и ги подават на пиколото, което ги подрежда в количка за багаж.

Вечерта, когато асансьорът отвори врати, Дарил усети мириса на прясна боя. През деня бяха пребоядисали коридора на този етаж. В приятно тъмнозелено. Марая също усети мириса на боя и още стискаше носа си с пръсти.

Стигнаха до вратата и Марая извади електронната карта. Спря. Дълго души въздуха. Тук, в края на коридора, боята миришеше още по-силно. Тя стрелна Дарил с очи и на него не му хареса погледът ѝ. Имаше нещо неизречено. Марая прокара картата, влезе в стаята и каза:

— Ще си взема вана.

Стаята приличаше по-скоро на апартамент. С просторна баня, в която имаше двойна мивка, голяма вана и душкабина. Бюро, канапе и телевизор в отделно помещение до спалнята. Плъзгаща се стъклена врата извеждаше на балкон с масичка и два стола, откъдето се виждаше надписът „Холивуд“, ако нямаше мъгла.

Марая влезе направо в банята, пусна чантата си на плочките и завъртя кранчето. Дарил приседна на леглото и я загледа как се съблича, докато ваната се пълни. После той стана, отиде до бюрото, отвори лаптопа си и въведе паролата за интернета. В стаята нямаше други шумове освен шуртенето на водата, която пълнеше ваната — не работеше телевизор, не се чуваше музика.

Дарил помнеше как миришеше кухнята в къщата в Порт Лоунли през онзи последен ден. Марая беше отворила кутия с боя и беше мацнала малко по стените за по-голяма убедителност. Миризмата беше същата като в коридора. Обонянието може да предизвиква спомени точно както и всяко друго сетиво, може би още по-силно от слуха или зрението.

Погледът ѝ в коридора. Сетивната памет беше много силна. За някого можеше да е уханието на познат парфюм, за друг мирисът на конкретна марка цигари или цвете — това беше предостатъчно да потопи съзнанието си в спомени и носталгия.

Тя знаеше.

Той провери имейла си на лаптопа. Покупката на имота в Медина беше осъществена. Ключовете го чакаха в кантората на неговия агент по недвижими имоти.

Точно навреме. Марая се оказа полезна, но вече не беше разумно и безопасно да я остави жива.

Дарил се изправи и провери малкия си сак. Беше си приготвил всичко освен чиста риза — тя още висеше в гардероба. Взе ризата, сгъна я и я пъхна в сака. Беше готов да потегли.

Чу, че ваната продължава да се пълни. Марая беше затворила вратата, без той да усети, и звукът вече долиташе приглушено. Тя открай време обичаше да си взема дълги горещи вани. Нерядко, преди да си тръгне от тези тайни любовни срещи, той ѝ пълнеше ваната и я гледаше как се пъхва вътре. Знаеше, че когато ваната се напълни и тя се излегне във водата, ще разполага най-малко с половин час, преди температурата да падне толкова, че Марая да излезе.

Провикна се към нея през вратата:

— Чака те чаша вино, когато излезеш от ваната.

— Чудесно. Червено, моля — обади се Марая.

Вместо да налее виното, не се въздържа и използва времето да поработи. Беше към края на първата редакция на ръкописа си, последното произведение на Джей О. Льобо. Започна да пише. Нова сцена, която се развиваше в хотел като този. Когато завърши сцената, прочете написаното и направи някои дребни поправки. По-късно щеше да промени още повече имената, за да не бъде истината съвсем очевидна за представителите на властите, които прочетат книгата. Искаше истината да присъства в романа, но замъглена, в случай че някога го докопат.

Дарил престана да пише и се надигна от лаптопа. Приближи се до вратата на балкона и я отвори.

Време беше Марая да излезе и да изпие чаша вино.

Марая слушаше ритмичното шуртене на водата във ваната и се взираше в огледалото над мивката. Застанала пред нея по бельо, тя внимателно свали грима си с тампонче. Изхвърли го в кошчето и докато си вземаше второ тампонче от пакета, огледа рафта за тоалетни принадлежности зад мивката. Стори ѝ се доста празен. Бяха останали само нейната четка за зъби, нейната паста и козметичните тампони. Отначало не отдаде голямо значение на този факт, но после се вгледа по-внимателно. Явно Дарил беше прибрал четката си за зъби. Марая надникна в кошчето и видя пластмасовата му самобръсначка.

Трябваше да останат в хотела поне още седмица. Защо той си беше прибрал нещата?

Споходи я мимолетен образ. Паспортът. Паспортът на Пол. Върху кухненския плот. Мирисът на боя стана по-силен. Едва не я задави. А бояджиите не бяха влизали в стаята им. Нищо в банята не беше пребоядисано, но въпреки това усещаше миризмата.

Марая затвори очи. И тогава видя Дарил прав с бял найлонов гащеризон. Очите му бяха мъртви.

Коленете ѝ изведнъж се подкосиха и тя се вкопчи в мивката, за да не изгуби равновесие.

Какво ми става, по дяволите, запита се тя и стисна главата си с ръце, сякаш за да не допусне черепът ѝ да се разцепи.

И тогава го видя отново. Ярък образ. Отвън нямаше шум, който да разсейва Дарил, който да го накара да излезе от кухнята. Единственият човек в онази стая в мига на нападението над нея беше Дарил. Огромна болка я повали на колене. Тя изохка. Опипом затърси чантата си на пода до роклята. Извади телефона си, набра номера на Доул и после спря.

Дарил беше пред вратата, питаше я дали иска вино. Да, отговори му, червено. Едва потисна писъка, който напираше да изригне от гърлото ѝ.

Поклати глава. Обзе я паника. Замисли се за Пол онзи ден. Канеше се да застреля Дарил. Не нея. Още от самото начало е бил Дарил. Тя беше объркала всичко. Беше допуснала чудовище в живота си.

А какво ѝ беше извикал Пол? „Обиди се малко ти…“

Повтори фразата многократно.

Обиди се малко ти. Обиди се малко ти…

Целият въздух изхвърча от дробовете ѝ. Протегна едната си ръка, за да намери опора, и едва не изпусна телефона.

Не беше това.

Беше: „Обади се майка ти“.

Набра номера на телефонния секретар. На телефонния секретар на майка си в Порт Лоунли. Беше един от първите модели, който предлагаше достъп до съобщения от разстояние. Марая набра кода. Започна да слуша.

Имаше едно съобщение.

Пет минути по-късно Марая затвори. Взе хавлията от радиатора отстрани, запуши си устата, разрида се и се запоклаща напред-назад, докато тялото ѝ се гърчеше от сълзи и от срам.

След малко остави хавлията. Вода опръска тила ѝ. Тя се обърна и спря кранчето на ваната. После източи малко вода, за да не наводни банята.

Вторачи се във вратата.

Марая съзнаваше, че от другата страна на вратата стои убиец. Нямаше изход. Той я наблюдаваше внимателно тази вечер, когато се прибраха в стаята. Изведнъж Марая ужасно се уплаши и забеляза, че тялото ѝ трепери неконтролируемо.

Набра номера на Доул. Никой не вдигна. Остави задавено съобщение, после прибра телефона обратно в чантата си. Толкова силно трепереше, че не бе в състояние дори да говори.

Вина. Болка. Страх.

Беше предала Пол.

Знаеше, че може да направи едно-единствено нещо. Да проясни мислите си. До гуша ѝ беше дошло от тази бъркотия. Пол беше имал глупостта да вземе парите. И да скрие това от жена си. Но тя си каза, че никой не е по-глупав от самата нея. Не само се беше влюбила в убиец, а го беше приела отново в леглото си, след като я беше нападнал. Усети в стомаха си как ѝ се гади.

Какво направих?

Нямаше изход. Нямаше изход. Нямаше изход.

Беше ѝ писнало от мъжете. От баща ѝ, съпруга ѝ, любовника ѝ.

Всички я бяха наранили, бяха я използвали и я бяха оставили да умре.

Не искаше повече болка. Не искаше повече страх. Нито вина. Нито срам.

Не желаеше този живот.

Дарил отвори вратата на банята. Не видя Марая да стои права, явно лежеше във ваната. Светлината беше приглушена. От сцената лъхаше покой. Замисли се как ще я опише в книгата, после пристъпи вътре.

— Искаш ли чаша…

Думите замряха в гърлото му, когато погледна към ваната.

Водата беше тъмночервена. Като че ли някой беше изпуснал бурканче червено мастило в нея. Тялото на Марая лежеше отпуснато във водата, мъртвите ѝ очи бяха изцъклени срещу затъмнените крушки на тавана. Едната ѝ китка беше подпряна на ръба на ваната и пръстите ѝ още бяха извити около пластмасовата самобръсначка, която той беше изхвърлил в кошчето сутринта.

Забеляза дълбоката зейнала рана на китката ѝ, от която се стичаше кръв. Наведе се и видя, че Марая е прерязала и другата си китка, която беше във водата.

Ваната беше почервеняла от нейната кръв. Кръв по бръснача. Бръсначът в ръката ѝ. Рани по китките ѝ. Знаеше, че ако може, не бива да променя нищо в сцената. Вършеше му идеална работа за неговите цели.

Извади козметичен тампон от пакета до мивката, уви го около пръста си и докосна китката ѝ. Няколко пъти премести пръста си — търсеше пулс.

Не намери.

Марая се ужасяваше от възпоменателната церемония. Страхуваше се от Пол, от онова, което би могъл да направи. Дарил също беше напрегнат. Опасяваше се, да не би срещата ѝ с Пол да разбуди някой спомен, потопен от мозъка ѝ под болката и кръвта. Но не беше очаквал това. Взе чантата ѝ, извади телефона и го провери.

Нямаше скорошни обаждания. Всъщност не беше записано нито едно обаждане — може би Марая беше изтрила всичко. Той не знаеше. Възможно бе телефонът ѝ просто да не съхранява историята на обажданията. Написа имейл до шериф Доул — предсмъртно послание, после избърса телефона и го пусна на пода. Обърна се и излезе от банята с тампона в ръка.

Нямаше време за губене. Прибра лаптопа си, пъхна го в сака заедно с тампона, който щеше да изхвърли по-късно, и изруга на излизане от стаята.

Зъбите му скърцаха. Челюстта му се движеше. Беше бесен.

Сцената наистина му харесваше. Описанието как Марая чете за собствената си смърт броени мигове преди тя да се случи. Абсолютна наслада, която нямаше да изпита. Чувстваше се измамен. Беше му откраднала убийството.

Освен това тази вечер се налагаше да поработи над книгата. Не можеше да допусне тази аномалия в ръкописа си. Щеше да го човърка като кърлеж в плътта му.

Трябваше да пренапише изцяло проклетата сцена.

Да му се не види.

Марая го беше надхитрила.

Доул спря на трийсетина метра от входа на хотела. Не можа да намери по-близко паркомясто. Разбира се, служител на хотела можеше да паркира вместо него, но Доул мразеше да плаща на някакво хлапе да му паркира колата.

Ел Ей не понасяше на Доул.

Повече от четиресет години паркираше автомобила си сам. Нямаше да променя навика си сега.

Изключи двигателя на колата, която му бяха дали от лосанджелиското управление. Зелен понтиак, който май беше на последни издихания. Затвори вратата и се приведе зад волана.

Дарил тъкмо подаваше билетчето си на служителя пред хотела. И носеше сак. Излезе на тротоара, като се стараеше да държи главата си наведена. Да не поглежда никого в очите. Да бъде незабележим.

Доул искаше да поговори с него, но нещо го възпря. Искаше да види къде отива и дали е отседнал в хотела. Нямаше да е зле да знае къде може да го намери, ако решат да го приберат на сутринта, след като поговореше с Марая.

Докато Дарил стоеше на тротоара, Доул извади мобилния си. Беше му се сторило, че вибрира, докато пътуваше насам. Старата кола нямаше телефонна система, а Доул не искаше някоя пътна камера да го улови с телефон в ръка, особено в автомобил на местната полиция. Щеше да изглежда зле.

Имаше пропуснато обаждане от Марая. Ново съобщение на гласовата поща. И имейл от нея. Най-напред прочете имейла.

Беше писмо, каквото оставят самоубийците. После провери пропуснатото обаждане. Имейлът беше изпратен половин час след обаждането. Набра номера на гласовата си поща, притисна телефона към ухото си, другата му ръка стискаше волана, а в гърлото му клокочеха емоции, които заплашваха да изригнат.

След първите десет секунди от гласовото съобщение Доул прикова погледа си върху Дарил.

На фона на шуртенето на вода Марая го осведомяваше, че е объркала всичко. Намирала се в банята в хотела, а Дарил бил отвън. Била в капан. Той бил нападателят ѝ. Вече си спомнила. Пол бил невинен. Последната ѝ молба не беше за помощ.

— Няма да пристигнете при мен навреме. Никой не би могъл. Просто заловете негодника. Пол ми е разказал всичко, оставил ми е съобщение на моя телефонен секретар. Казва истината. Льобо трябва да бъде спрян. Дарил трябва да бъде арестуван. Хванете го. Не го оставяйте да се измъкне.

Съобщението свърши. Доул заблъска с юмруци по волана. Пред хотела спря черен джип, служителят на хотела излезе отвътре и подаде ключовете на Дарил. Той се качи и се включи в уличното движение.

Доул няколко пъти пробва да запали двигателя на понтиака, преди да успее. Последва Дарил. Опита се да звънне на Блох. Телефонът ѝ беше изключен. Явно още беше в стаята за разпити с Пол.

По дяволите, знаеше си. Беше го надушил. Най-напред му го подсказа пощенската кутия. Някой искаше тялото да бъде намерено — същият този някой искаше да натопи Пол за убийството на Марая. Тя беше оцеляла. Но сега Доул изобщо не се съмняваше, че вече е мъртва. И че той преследва убиеца ѝ.

Остана през няколко коли, държеше джипа под око, но не се приближаваше прекалено.

Беше взел присърце последното желание на Марая, стисна го между скърцащите си зъби.

Нямаше да допусне Дарил да се измъкне. Щеше да го спре.

В този момент Доул осъзна и още нещо. С яснотата, с която познаваше сърдечната болка, загубата и вината. Все негови стари познайници. Осъзна, че Дарил ще съумее да обърне разследването срещу Пол. Че има огромна вероятност негодникът да опровергае обвиненията. Марая беше оставила предсмъртно послание на Доул, но един добър адвокат щеше да го представи като налудничави брътвежи на самоубийца, жертва на тежка мозъчна травма.

Доул се зарадва, че Блох не отговори на обаждането му. Нямаше повече да се опитва да се свърже с нея. Нямаше да вика подкрепление. Жертвите нямаше да получат справедливост в съдебната зала.

Той щеше да спре Дарил.

Обаче със сигурност нямаше да го арестува.

Два часа след като напусна хотелската стая, Дарил стоеше пред огледалото в банята си. Къщата в Лос Анджелис не беше нищо особено. Стара постройка в испански колониален стил. С голям приземен етаж, три спални горе и мансарда на покрива. В ясна сутрин виждаше магистрала 501 и превозните средства, които се движеха в ранната мъгла като привидения.

Сега беше късно вечерта. Наближаваше десет.

Много неща се бяха променили през последния час. Дарил си обръсна главата. Най-напред с електрическа машинка, после с бръснач. Беше отишъл на възпоменателната церемония с набола брада. Добре оформена. Сега я превърна в козя брадичка, осеяна с бели косми. За целта внимателно изсветли участъци с боя върху памучен тампон. Освен това се сдоби със силен тен. Това се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. Преди винаги посещаваше козметичен салон, където му правеха изкуствен тен. Този път използва шише скъп автобронзант. Нужно беше много внимание и отнемаше доста време да разнесеш лосиона равномерно по кожата си, без да оставиш тъмни петна по шията или ръцете си.

Върна се в спалнята, облече анцуг и тениска и отнесе лаптопа си в мансардата горе, която му служеше за кабинет. Отвори го и прочете сцената за смъртта на Марта. Колкото и да му харесваше, трябваше да се раздели с нея.

Убиваш любимците си. Не правят ли така най-добрите писатели?

Маркира текста и точно преди да го изтрие, чу шум.

Застина напълно неподвижно и се ослуша. Тихото бръмчене на вентилатора на лаптопа му. Нищо друго. И въпреки това не помръдна. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Не чуваше нищо, но знаеше, че в къщата има някой.

Изправи се бързо и тихо слезе в спалнята. Извади пистолет със заглушител от сейф в дрешника. Провери го. Беше напълно зареден. С патрон в цевта. Обу си маратонки, после се върна в кабинета горе. На площадката отново се ослуша, но не чу нищо.

Нямаше значение. Той знаеше, че в къщата има някой.

Доул наблюдаваше как Дарил паркира в гаража на испанската къща, която гледаше към магистралата. През цялото време беше карал поне през три коли зад джипа на Дарил. Най-трудно му беше да спазва разумна дистанция от автомобила пред него.

Каза си, че понтиакът, който му бяха отпуснали, можеше да бъде и къде-къде по-лош. Свикна с него, но по спирачките имаше много работа. Или захапваха, или не. Не можеше просто да намали скоростта. Или спира, или не, така стояха нещата.

Доул не проумяваше как не катастрофира. Но ето че пристигна невредим.

Изчака повечето лампи в къщата да угаснат. Провери оръжието си. После излезе от колата и се приближи към къщата. Не забеляза да има аларма. Нямаше лепенки по прозорците или кутии по стените, които да предупреждават евентуалните крадци за охранителна система. Нямаше и камери по ъглите.

След като обиколи имота, набеляза две места, откъдето да се опита да влезе. Можеше да отвори с шперц задната врата или да се промъкне през прозореца на кухнята.

Предпочете вратата. От задната страна на къщата нямаше осветление. Само ограда и малък двор го деляха от вратата. Не го биваше много в прескачането на огради. Тази беше от дървени плоскости, високи около метър и половина. Поне беше здрава. Доул се набра на ръце, преметна единия си крак през оградата, после и другия и скочи на земята. Остра болка прониза и двете му колена. Изруга едва чуто, разтри ставите си и пропълзя през двора.

Приклекна пред задната врата. Ослуша се.

Никакви съседи, кучета или светлини от тази къща, нито от другата до нея. Вдигна крачола на панталона си и потърси предмета в ботуша си. Намери го — калъфче с шперцове, което винаги си носеше. В Порт Лоунли имаше много вили, които стояха празни през зимните месеци. Доул беше изгубил бройката на случаите, когато беше влизал в такива имоти, за да изключи алармата, задействана от някоя миеща мечка. Обикновено собствениците се намираха на четири-пет часа път и предпочитаха шерифът да си отвори, да изключи и да програмира наново алармата, а после да заключи.

Поради което Доул си служеше доста сръчно с шперца.

Провери ключалката. Цилиндрична, вероятно с шест щифта. Избра инструмента си опипом и отключи вратата за по-малко от две минути.

Прибра калъфчето, сложи длан върху пистолета на хълбока си и пристъпи тихо в тъмната къща. Притвори вратата, но без да щраква ключалката. Можеше да му потрябва бърз изход.

Стисна зъби заради острата болка в коленете, която усещаше при всяка тиха стъпка, и тръгна из къщата. Кухнята и дневната бяха празни.

Изкачи няколко стъпала от стълбата и видя част от коридора. В банята светеше.

Стъпки над него.

Доул спря. Притаи дъх.

Чу скърцане на панти. Характерен звук. Някой отваряше стар прозорец. Доул се прокрадна в коридора. Вече чуваше колите по магистралата, но шумът им долиташе отгоре. После чу още един звук точно над главата си. На покрива имаше някой.

Доул предпазливо се заизкачва по стълбите към мансардата. Извади оръжието си, когато погледът му се изравни с площадката. Надникна през перилата и видя малък кабинет. Върху бюрото светеше лампа. До лампата - изцяло отворен прозорец. Доул присви очи.

Вече се движеше бързо. Не го интересуваше дали вдига шум. Влетя в кабинета с насочен пистолет. Беше празен. До едната стена имаше малко легло. Втурна се към отворения прозорец и надникна навън. Пистолетът следваше погледа му.

На покрива нямаше никой. На улицата долу също. Беше изпуснал Дарил. Доул прибра пистолета си в кобура. Стъпи на перваза на прозореца и се хвана за рамката е две ръце. Канеше се да излезе на покрива, за да провери дали няма оттам да се открие по-хубава гледка към улицата и към целия покрив. Дарил или отдавна се беше изпарил, или щеше да се опита да се прехвърли на съседния покрив.

Доул усети присъствие зад гърба си и в следващия миг чу:

— Имам пистолет. Не мърдай. Ти си нарушител.

Замръзна на мястото си, не се обърна, но глокът на хълбока му го призоваваше.

— Слез от прозореца. Вдигни ръце да ги виждам и не мърдай — нареди гласът.

Доул върна стъпалото си на пода и бавно пусна рамката. Вдигна празните си ръце и каза:

— Аз съм полицай, не стреляй.

— Обърни се бавно с вдигнати ръце — нареди гласът.

Доул се подчини, като се стараеше да не смъква ръце дори сантиметър. Видя мъж, приклекнал зад леглото в ъгъла. В ръката му имаше пистолет със заглушител, насочен право към него. Отначало не го позна.

Беше плешив мъж със силен слънчев загар. С прошарена козя брадичка. После, когато се вгледа по-добре, забеляза познатото очертание на челюстта, но всъщност най-издайнически бяха очите. Доул никога нямаше да забрави тези зловещи очи.

— Здрасти, Дарил — каза Доул. — Или да те наричам Льобо?

— По-умен си, отколкото мислех. На колене!

Тежестта на осъзнаването се стовари върху Доул като наковалня, падаща от небето. Това беше. Последните му мигове. Не се уплаши. Искаше да се противопостави, това беше сигурно, но знаеше, че е възможен един-единствен резултат.

— Преди да падна на колене, ми кажи едно — ти строши пощенската кутия, нали? За да може пощальонът да намери тялото на Марая.

— Щях да използвам колата, за да я съборя. Но се притеснявах да не остане следа от бояда по стълба, пък и щеше да се наложи да сменя гумите. Ни така, ни иначе. А сега на колене — заповяда Дарил.

— Убил си Марая тази вечер, нали? — каза Доул.

— На колене.

Доул се усмихна. Не беше най-добрият шофьор, нито най-умният в управлението, не можеше да тича, едва не си строши коляното, докато прескачаше оградата, и сигурно трябваше по-рано да навърже всичко това. Не му оставаше друго, освен да стреля.

Често тренираше. Вадеше оръжието и стреляше. Уцелваше мишената. Личният му рекорд беше пет изстрела за по-малко от три секунди.

Доул издиша и светкавично посегна към пистолета си.

Още не го беше извадил от кобура, когато усети първия куршум.

Вторият изобщо не усети.

Дарил хвана заглушителя в едната си ръка, а с другата отвъртя пистолета.

Погледна надолу към тялото на Доул.

Мръсна работа. Прибра пистолета в джоба на панталона си, заглушителя — в другия, заобиколи трупа и го хвана за краката. Извлече Доул от кабинета, търкулна го по едното и по другото крило на стълбите, чак до долния коридор. Последва го, прескочи безжизнената му ръка и отключи вратата на мазето. Докато мъкнеше Доул към нея, забеляза кървавата следа на пода. Лесно щеше да я почисти. Подът беше от полирано дърво. Навсякъде в къщата имаше такъв дървен под. Дори по стълбите и площадките. Трябваше само да смени килима в кабинета.

Докато тялото на Доул падаше по стръмните и опасни стъпала към мазето, Дарил чу как някаква кост изхрущя и се счупи.

Нямаше значение. Отново хвана ботушите на Доул и го завлачи зад стълбите, към участъка с мека пръст. Два и половина на три метра. На задната стена беше облегната лопата. Дарил запретна ръкави. Пръстта се копаеше лесно и скоро се натрупа купчина. Той остави пистолета на мястото му в кобура на Доул, но взе ключовете за колата, мобилния и портфейла му. Повдигна торса му, завъртя се и го метна в изкопа. След няколко минути щеше да намери колата му и да я премести в някой от не толкова хубавите квартали на Лос Анджелис. Щеше да остави ключовете, телефона и портфейла в колата. Всичко щеше да изчезне за броени минути.

Затрупа го лопата след лопата, после заглади пръстта и облегна лопатата на стената. На сутринта щеше да разчисти. И да бетонира този участък. Когато купи къщата, подът на мазето беше пръстен.

С течение на времето Дарил водеше гости в мазето. Убиваше ги, заравяше ги и бетонираше отгоре. Сега, като огледа помещението, установи, че е останал съвсем малко пръстен под. В помещение с големина петнайсет на девет метра беше успял да закопае много трупове и да излее много бетон. Опита се да си спомни колко души е заровил тук.

Твърде много, за да ги преброи.

Още един нямаше да промени нищо.

А съществуваше и къщата в Порт Лоунли. Доул не беше проверил пода на мазето. Всеки, който се изпречеше на пътя на Дарил в Порт Лоунли или Бей Сити, свършваше в мазето. Не бяха много, половин дузина. Не като в Бостън. Първия си бетонен под завърши преди четири години. В някои от другите къщи все още имаше място обаче. В къщата в Ню Йорк. В Остин. В Орландо. В Уайоминг. Във втората му къща в Лос Анджелис. Във Вашингтон. Във Финикс. В Хюстън. А сега и в новата къща в Медина.

В къщата в Медина имаше много място. Новата му покупка. За пет милиона. Скромна цена за градчето, сред чиито жители бяха Бил Гейтс и Джеф Безос. Медина беше малък и сигурен милионерски рай с изглед към залива на Сиатъл. Дарил нямаше търпение да се нанесе там.

— Изникна нещо друго. Трябва отново да обсъдим тази история. Не ме интересува колко пъти сте я разказали. Разкажете ми пак за Джей О. Льобо, иначе, Бог ми е свидетел, няма да излезете от тази килия. Доул е изчезнал. Нямам време за глупости.

Пол забеляза слюнката в ъгълчето на устата на Блох. Само след секунда тя щеше да се метне през масата в стаята за разпит и да го стисне за гърлото. Пол беше прекарал двайсет и четири часа в ареста, изправиха го пред съда и го обвиниха в опит за убийство. Предстоеше да го откарат обратно в Порт Лоунли, когато Блох се появи в ареста и го осведоми, че трябва да поговорят във връзка с нова информация. Пол не виждаше смисъл да премълчава нищо. Съзнаваше, че трябва да сътрудничи.

— Ще ви кажа. Не искам да пострадат още хора — отговори Пол.

Отново ѝ разказа истинската история. Същата като преди. Не пропусна никакви подробности.

— Всеки, на когото съм се доверил за Льобо, е бил убит. Трябва да спасите Марая. Откъснете я от Дарил.

Блох прехапа устна. Доул беше отишъл при Марая предишната вечер. А още не можеше да го намери.

— Къде да го търсим? Какви други имоти притежава? — попита Блох.

— Не знам. Къщата в Порт Лоунли, преди имаше апартамент в Манхатан, но го продаде. Наистина не знам дали има жилища другаде.

Блох се изправи, без да продума, и излезе от стаята.

С парите, които взе от „Уестърн Юниън“, Пол си купи прилични дрехи и се настани в хотел в Бей Сити. Смяташе да си отпочине и да не мисли за предстоящия съдебен процес. Условията за освобождаването му под гаранция му забраняваха да се свързва с Марая. Затова не го направи. Пък и нямаше смисъл. Не и след начина, по който го беше погледнала пред театъра. Вместо това Пол се обади в шерифството в Порт Лоунли, съобщи името на хотела и номера на стаята си. Щяха да проверят, за да се уверят, че той наистина е там. Не искаха да го изпуснат.

Дълго стоя под душа, уви се с хотелска хавлия и се отпусна тежко на леглото. Дори не пусна телевизора. Не искаше да рискува да се види по новините. Унесе се.

Събуди го почукване на вратата. Пол стана, надникна през шпионката да види кой е отвън. Въздъхна, оброни глава и неохотно отвори на Блох.

Тя влезе в стаята мълчаливо. Пол забеляза, че не е с униформа. Черни джинси, черни боти, черно кожено яке, закопчано до шията.

— Вече се обадих в шерифството. Не съм нарушил условията — каза Пол.

Блох впери в него подигравателен поглед и се настани на кресло в ъгъла на стаята. Пол остана прав.

— Откъде според теб знам, че си тук, Пол? Известно ми е, че си се регистрирал в хотела. Трябва да поговорим.

— Може би и адвокатът ми трябва да присъства.

— Ами добре, обади му се, щом искаш. Аз ще си тръгна. Ако ще говорим, ще стане на четири очи. Мисля, че ще проявиш интерес — каза тя.

Пол прокара пръсти през косата си, въздъхна и каза:

— Давай. Какво има?

— Хакнах телефона на шериф Доул. Има обаждане от Марая. Оставила му е съобщение на гласовата поща, че Дарил е Джей О. Льобо. Оттогава никой не го е виждал. Колата, която му дадоха от лосанджелиското управление, е намерена изгоряла в Саут Сайд. Никой не знае как се е озовала там.

— Боже, Марая добре ли е? — попита Пол.

Внезапно му прилоша, коремът му се стегна и болката плъзна по тялото.

— Според мен Доул е погнал Дарил. Не се е обадил за подкрепление. Звъннал е само на мен. Разказах му за баща си — прикриваше едни типове от участъка си. Подкупни ченгета във всяко отношение. Доул знаеше, че това правило ми е известно. Ченгетата не портят ченгета. Мисля, че е тръгнал по следите на Дарил, но не за да го арестува, а за да го убие. Само че Дарил го е изпреварил.

Блох каза всичко това с унило изражение. Разочаровано, наскърбено. Седеше прегърбена, със стиснати юмруци. В гърдите ѝ бушуваше ярост, която тя едва сдържаше.

— Къде е Марая? — попита Пол пресекливо. Прокашля се, прочисти гърлото си.

— Стана точно както ти каза. Всеки, който знае истинската самоличност на Льобо, умира. Помогни ми да го намеря. Това трябва да спре.

— Ще помогна, но моля те, просто ми кажи. Марая е… — Той не можа да го изрече.

Поведението на Блох се промени, погледът ѝ омекна, ръцете ѝ се отпуснаха. Тя се облегна назад в креслото и заговори тихо:

— Най-добре седни.

Пол приседна на ръба на леглото.

— Пол, Марая се е самоубила.

Марая намести лаптопа. За малко да се плъзне и да падне от бедрата ѝ. Отпи от чашата с пиня колада и я остави на пясъка до обувките си „Маноло Бланик“.

Съсредоточи се в екрана. Имаше срок.

Блох я беше прикрила. Новината след престрелката в Медина беше за смелата полицайка Мелиса Блох, която проследила до Медина престъпник, нарушил гаранцията си, и го застреляла, след като той убил двама души. Мъж и жена, чиито имена не бяха разкрити пред медиите.

Седмица след като Марая се върна в Бей Сити, тя се обади в Ню Йорк на човек на име Фулъртън. Работеше в издателството, публикуващо книгите на Льобо.

— Господин Фулъртън, аз съм Марая Купър. Благодаря ви за любезността на възпоменателната церемония, но се чувствам много виновна. Трябва да ви кажа истината. Преди се страхувах да се разкрия, но вече нямам избор. Льобо не е мъртъв. Аз съм Джей О. Льобо. Имам нова книга и бих искала да договорим условията, но засега ви моля всичко да остане в тайна.

Две седмици след телефонното обаждане Марая получи договора с издателството за пет милиона долара, адвокатски екип, който издирваше имотите на Льобо и парите. Нямаше да допусне никой друг да ги докопа. А Марая притежаваше и средството да се сдобие с всичко.

Новият ѝ роман щеше да се казва „Двоен обрат“. Беше почти завършен, когато взе ръкописа от къщата. В лаптопа имаше копие и тя нанесе някои дребни поправки. Първо, налагаше се да пренапише края. Истинският автор беше използвал измислени имена като Марта, Сол и Дарън. Тя върна действителните имена на главните герои. Авторовата бележка в края на книгата остави непроменена, защото отговаряше на целите ѝ. Никой освен участниците в историята нямаше да разбере кое е истина и кое измислица. А те всички бяха мъртви, бяха останали само двете с Блох, която никога нямаше да разкрие пред никого истинските събития.

Марая отпи отново от своята пиня колада, вдигна очи към ясното синьо небе над Барбадос и отново сведе поглед към ръкописа. Наближаваше края. Препречете напечатаното току-що.

Марая маркира текста, който току-що беше прочела, и го изтри. По-късно трябваше да измисли нещо по-добро.

Понякога истината е прекалено жестока.

Много хора заслужават признателност за помощта им във връзка с този роман. Идеята за него ми даде моята съпруга Трейси. Благодарен съм ѝ за това и за подкрепата, коментарите и предложенията. Нищо не мога да върша без нея.

Благодаря и на моите редактори, блестящите Франческа Патхак и Кристин Копраш, които направиха книгата много по-хубава и ме подтикнаха до границите на историята. На Емад, Хариет, Кейти и целия екип в издателство „Орайън“. На Ейми, Боб и всички във „Флатайрън Букс“. На Юън и литературна агенция „Ей Ем Хийт“ за вашата подкрепа, мъдрост и професионализъм.

На Лука Весте, че прочете началните страници и ме насърчи да продължа с тази книга.

На писателите, които са ме подкрепяли и са ми помагали.

На Джеймс Ло и Куентин Бейтс за познанията по мореплаване и за помощта да потопя една яхта.

На Клоуи и Ноа. На Лоли.

На татко.

На семейството и приятелите ми.

На търговците на книги навсякъде по света, които продават романите ми.

И на теб, читателю.

Благодаря на всички!