От площадката за наблюдение на Айфеловата кула градът се разстилаше в краката на Магнус Бейн и Алек Лайтууд като дар. Звездите блещукаха, сякаш знаеха, че имат конкуренция, калдъръмените улици бяха ленти от злато, Сена — сребърна панделка, обвита около изящна кутия бонбони. Париж — град на булеварди и бохеми, на влюбените и на Лувъра.

Париж бе и мястото на доста от най-смущаващите премеждия и недобре измислените планове на Магнус, както и на няколко романтични катастрофи, ала сега миналото нямаше значение.

Този път Магнус възнамеряваше да си прекара в Париж както подобава. През четиристотинте години, откакто бродеше по света, беше научил, че където и да пътуваш, компанията е това, което има значение. Погледна през малката маса към Алек Лайтууд, който не обръщаше внимание на блясъка и великолепието на Париж, погълнат от писането на картички до семейството си у дома, и се усмихна.

Всеки път, щом довършеше една картичка, Алек пишеше на края: Ще ми се да беше тук. И всеки път Магнус я грабваше и дописваше със замах: Но не и наистина.

Алек пишеше, привел широки рамене над масата. Знаци се разливаха по мускулестата сила на ръцете му, една руна вече избледняваше на гърлото му, точно под изчистената линия на челюстта. Кичур от вечно разрешената му черна коса падаше над очите му. За миг на Магнус му се прииска да се пресегне и да я отметне назад, но той потисна този порив. Алек се стесняваше от публични прояви на привързаност. Наистина, наоколо нямаше други ловци на сенки, но не можеше да се каже, че и обикновените човеци напълно приемаха подобни жестове. На Магнус му се щеше да не беше така.

— Потънал си в дълбоки мисли? — попита Алек.

Магнус се изсмя.

— Опитвам се да не го правя.

Да се наслаждаваш на живота, беше изключително важно, но понякога изискваше немалко усилие. Да планира съвършената екскурзия в Европа, не се беше оказало лесно. Беше се видял принуден да измисли няколко брилянтни графици съвсем сам. Не можеше да си представи как се опитва да опише доста необичайните си изисквания на някоя туристическа агентка.

„Искате да отидете на почивка?“ — може би щеше да го попита служителката, когато той се обадеше в агенцията.

„Това ще е първата ми ваканция заедно с новото ми гадже — навярно би отвърнал Магнус, тъй като от съвсем скоро можеше да заявява на всеослушание, че излиза с Алек, а той обичаше да се хвали. — Чисто ново.“

Толкова ново, че все още опознаваха ритъма на другия, всеки поглед и докосване бяха стъпка в една територия, едновременно прекрасна и непозната. Понякога се улавяше да гледа Алек или пък Алек да го гледа със сияещо удивление. Сякаш и двамата бяха открили нещо неочаквано, но безкрайно желано. Все още не бяха сигурни един в друг, но искаха да бъдат.

Или поне Магнус искаше.

„Класическа любовна история. Свалих го на едно парти, той ме покани на среща, а после водихме рамо до рамо епична магическа битка между доброто и злото и сега имаме нужда от почивка. Работата е там, че той е ловец на сенки“ — щеше да каже.

„Извинявайте, какво?“ — щеше да попита въображаемата му туристическа агентка.

„Е, нали се сещате. Някога, много отдавна, светът бил пълен с демони. Представете си Черния петък, само че с повече реки от кръв и малко по-малко отчаян рев. Както се случва във времена на отчаяние за благородните и верните (тоест никога за мен), се появил ангел. Той дал на избраните си воини и техните наследници силата на ангелите, за да бранят човечеството. Дал им също така тяхна собствена тайна страна. Ангелът Разиел бил страшно щедър с подаръците. Ловците на сенки и до днес водят своята битка, невидими защитници, сияйни и добродетелни, буквално и неиронично въплъщение на «морално превъзходство». Адски е дразнещо. Те буквално превъзхождат останалите! Със сигурност превъзхождат мен, тъй като аз съм потомък на демони.“

Дори Магнус не можеше да си представи какво би отговорила туристическата му агентка на това. Вероятно просто щеше да изписука объркано.

„О, забравих ли да спомена? — щеше да продължи Магнус. — Има създания, много различни от ловците на сенки: долноземците. Алек е дете на Ангела и син на едно от най-старите семейства в Идрис, родината на нефилимите. Сигурен съм, че на родителите му никак не би им допаднало да го видят как кавалерства на някой елф, вампир или върколак из Ню Йорк. Сигурен съм също така, че биха ги предпочели пред един магьосник. Нас ни смятат за най-опасните и подозрителни от всички долноземци. Ние сме деца на демони, а аз съм безсмъртният син на един позорно известен Велик демон, макар че е възможно да съм пропуснал да спомена това на гаджето си. От порядъчните ловци на сенки не се очаква да заведат някой като мен, за да се запознае с мама и татко. Аз имам минало. Дори повече от едно. Освен това от добрите нефилимски момчета изобщо не се очаква да заведат вкъщи мъже за гаджета.“

Само че Алек беше направил точно това. Беше застанал насред залата на предците си и бе целунал Магнус по устата пред очите на всички нефилими, събрани там. Това бе една от най-огромните и прекрасни изненади в дългия живот на Магнус.

„Наскоро се бихме в голяма война, която спаси цялото човечество от катастрофа, не че човечеството е благодарно, защото дори не знае. Не спечелихме нито слава, нито подобаващо финансово обезщетение, а понесохме загуби, които не бих могъл да опиша. Алек изгуби брат си, а аз — свой приятел, и една почивка ще се отрази добре и на двама ни. Боя се, че за Алек най-близкото подобие на това да се поглези някога е било да си купи лъскав нов нож. Искам да направя нещо хубаво за него и заедно с него. Искам да се отдръпнем от бъркотията, която е животът ни сега, и да се опитаме да открием начин наистина да бъдем заедно. Имате ли маршрут, който бихте могли да ни препоръчате?“

Дори и във въображението му служителката от туристическата агенция му беше затворила.

Не, Магнус беше принуден сам да планира до последния детайл една романтична ваканция в Европа. Само че той беше Магнус Бейн, бляскав и енигматичен. Можеше да се справи с една такава задача със стил. Воин, избран от ангели, и добре облечено дете на демони — влюбени и твърдо решени да се наприключенстват из Европа. Какво би могло да се обърка?

И като стана дума за стил, Магнус накриви алената си барета под шикозен ъгъл. Движението накара Алек да вдигне очи… и не можа да ги откъсне.

— Да не би все пак да искаш да носиш барета? — попита Магнус. — Само кажи. По една случайност у себе си имам още няколко. В различни цветове. Аз съм същинско изобилие от барети.

— Мисля да пасувам — отвърна Алек. — Отново. Но благодаря.

Крайчетата на устните му се повдигнаха нагоре, усмивката му беше несигурна, но истинска.

Магнус подпря брадичка върху ръката си. Искаше да се наслади на този миг, изпълнен с Алек, звездна светлина и възможности в Париж, и да го скъта в себе си, за да му се диви отново след много години. Надяваше се, че след време споменът няма да му причинява болка.

— За какво мислиш? — попита Алек. — Сериозно.

— Сериозно — отвърна Магнус. — За теб.

Алек изглеждаше изненадан от идеята, че е възможно Магнус да мисли за него. Беше едновременно много лесно и много трудно да го изненадаш — зрението и рефлексите на ловците на сенки не бяха шега работа. Било когато Магнус се задаваше зад ъгъла или когато идваше в леглото, което двамата деляха (само за да спят засега, докато или ако Алек поискаше нещо друго), Алек винаги го предусещаше. И все пак можеше да бъде хванат неподготвен от нещо толкова дребно, като това да знае, че е в мислите на Магнус.

Точно в този момент Магнус смяташе, че е крайно време Алек да получи истинска изненада. И по една случайност той разполагаше с такава.

Париж беше първата спирка в пътуването им. Навярно беше клише да започнат романтична европейска ваканция в Града на любовта, ала Магнус вярваше, че класиката неслучайно е класика. Бяха тук почти цяла седмица и той смяташе, че е време да придаде своя стил на нещата.

Алек довърши последната си картичка и Магнус посегна към нея, но после отпусна ръка. Прочете онова, което Алек беше написал, и се усмихна, очарован и изненадан.

Върху картичката до сестра си Алек сам беше добавил Ще ми се да беше тук. Но не наистина. Алек му отправи малка усмивчица.

— Готов ли си за следващото приключение? — попита Магнус.

Алек изглеждаше заинтригуван, но отвърна:

— Имаш предвид кабарето? Билетите ни са за девет часа. Трябва да проверим колко дълго ще ни отнеме да стигнем дотам.

Очевидно бе, че Алек никога досега не беше ходил на истинска ваканция. Непрекъснато се опитваше да планира почивката им, сякаш отиваха в битка.

Магнус махна лениво с ръка, сякаш пропъждаше муха.

— Винаги има време за късното представление в „Мулен Руж“. Обърни се.

Махна над рамото на Алек и той се обърна.

Към Айфеловата кула, поклащащ се несигурно на вятъра, се носеше ярък балон на лилаво-сини райета. Вместо кошница, от четири въжета под балона висеше дървена платформа, върху която имаше маса и два стола. На масата бяха подредени прибори за двама, а в средата ѝ имаше тънка ваза с роза. Свещник с три свещи довършваше подредбата, макар че ветровете, които се вихреха около Айфеловата кула, непрекъснато гасяха свещите. Подразнен, Магнус щракна с пръсти и трите свещи отново пламнаха.

— Ъ — каза Алек. — Можеш ли да летиш с балон?

— Разбира се! — заяви Магнус. — Не съм ли ти разказвал как веднъж откраднах един балон, за да спася френската кралица?

Алек се усмихна широко, сякаш Магнус се шегуваше. Магнус се усмихна в отговор. В действителност беше си взел белята с Мария Антоанета.

— Просто — замислено каза Алек — никога не съм те виждал да караш кола.

Изправи се, за да се полюбува на балона, който беше скрит с магия от очите на човеците. За мунданите наоколо изглеждаше така, сякаш Алек се взира сериозно в нищото.

— Мога да шофирам. Мога също така да летя, пилотирам и управлявам всяко превозно средство, което поискаш. Едва ли ще блъсна балона в някой комин — заяви Магнус.

— Хм.

Алек сбърчи вежди.

— Изглеждаш потънал в мисли — отбеляза Магнус. — Да не би да мислиш за това колко бляскаво и романтично гадже имаш?

— Мисля за това как да те предпазя, ако се блъснем в някой комин с балона.

Докато минаваше покрай Магнус, Алек поспря и отметна един непокорен кичур от челото му. Допирът му беше лек, нежен, но нехаен, сякаш дори не осъзнаваше, че го прави. Магнус дори не беше забелязал, че косата му влиза в очите.

Магнус наклони глава и се усмихна. Беше му странно да се грижат за него, но навярно можеше да свикне с това.

С помощта на малко магия отклони вниманието на мунданите от тях и като стъпи на стола, се покатери върху полюшващата се платформа. В мига, в който и двата му крака се озоваха върху пода, сякаш беше стъпил върху твърда почва. Протегна ръка на Алек.

— Довери ми се.

Алек се поколеба, а после улови предложената му ръка. Хватката му беше силна, усмивката — мила.

— Доверявам ти се.

Последва Магнус, прехвърляйки се с лекота над парапета и върху платформата. Двамата се настаниха на масата и балонът, издигайки се с поклащане, като гребна лодка в развълнувано море, се отдалечи, невидим за човешки очи, от Айфеловата кула. Няколко секунди по-късно се рееха високо в небето, а Париж се разстилаше под тях.

Магнус гледаше как Алек се любува на града от триста метра височина. Беше се влюбвал и преди и нещата се бяха обърквали. Беше нараняван и се бе научил как да надмогне болката. Много пъти.

Други любовници му бяха казвали, че е невъзможно да бъде взет на сериозно, че е ужасяващ, че им идва в повече, че не е достатъчен. Възможно бе да разочарова Алек. Дори вероятно.

Ако чувствата на Алек не се окажеха трайни, Магнус можеше поне да се погрижи това пътуване да бъде хубав спомен. Надяваше се това да постави основа за нещо повече, но ако то бе всичко, което щяха да имат някога, щеше да се погрижи да си е заслужавало.

Кристалното сияние на Айфеловата кула избледня. Хората не бяха очаквали и тя да изтрае дълго. А ето че беше тук, символът на града.

Внезапен порив на вятъра накара платформата да се наклони и балонът пропадна двайсетина метра надолу. Уловени от насрещния вятър, те се завъртяха няколко пъти, преди Магнус да направи категоричен жест и балонът да се изправи.

Алек го погледна, сбърчил вежди, вкопчен в облегалките на стола си.

— Е, как точно се управлява това нещо?

— Нямам представа! — отвърна Магнус жизнерадостно. — Възнамерявах просто да използвам магия!

Балонът прелетя на сантиметри над Триумфалната арка и свърна рязко към Лувъра, снишавайки се над покривите на сградите.

Магнус не се чувстваше така безгрижен, както му се искаше да изглежда. Беше ужасно ветровит ден. Да поддържа балона изправен, стабилен, летящ в правилната посока и неподвижен, беше по-голямо усилие, отколкото би искал да признае. А все още не беше сервирал вечерята. И непрекъснато му се налагаше да пали свещите наново.

Любовните истории изискваха страшно много работа.

Под тях тъмни листа пълзяха по червени тухлени стени покрай брега на реката, а уличните лампи грееха в розово, оранжево и синьо между боядисаните в бяло сгради и тесните калдъръмени улици. От другата им страна бяха градините на Тюйлери, чието кръгло езерце се взираше в тях като око, и стъклената пирамида на Лувъра, прорязана от червен лъч. Магнус си спомни как Парижката комуна бе подпалила Тюйлери, спомни си пепел, издигаща се във въздуха, и кръв по гилотината. Париж бе град, който носеше петната на дълга история и отдавнашна скръб; през ясните очи на Алек Магнус се надяваше те да бъдат отмити.

Щракна с пръсти и до масата се появи бутилка, охлаждаща се в кофичка с лед.

— Шампанско?

Алек скочи от стола си.

— Магнус, виждаш ли стълба дим там долу? Да не би да е пожар?

— Да разбирам, че не искаш шампанско?

Алек посочи към един булевард покрай Сена.

— Има нещо странно в този дим. Носи се обратно на вятъра.

Магнус махна с чашата за шампанско.

— Нищо, с което pompiers1 не могат да се справят.

— Димът започна да прескача покривите. Току-що свърна надясно. Сега се крие зад един комин.

Магнус замълча за миг.

— Моля?

— Добре, димът току-що прескочи Улицата на пирамидите.

Алек присви очи.

— Можеш да различиш името оттук?

Алек го погледна учудено.

— Преди да тръгнем, разгледах много внимателно картата на града. За да се подготвя.

Поредното напомняне, че Алек се подготвя за ваканция така, сякаш се готви за нефилимска мисия, защото това беше първата му ваканция. Магнус погледна гъстия черен пушек, който се издигаше в небето, надявайки се, че Алек греши и те ще могат да се върнат към романтичната вечер, която беше планирал. За съжаление, Алек не грешеше: облакът беше прекалено черен и прекалено компактен; струйки като пипала се проточваха от него и пърхаха във въздуха, пренебрегвайки безцеремонно вятъра, който би трябвало да ги разпръсне. Изведнъж вниманието му беше привлечено от някакво проблясване под струите на дима.

Алек беше на ръба на платформата, приведен плашещо много напред.

— Двама души преследват това… създание от дим. Мисля, че виждам серафимски ками. Ловци на сенки.

— Ура за ловците на сенки — каза Магнус. — Тук присъстващите не се включват в ироничното ми ура, разбира се.

Изправи се и с един решителен жест накара балона да се сниши, осъзнавайки с разочарование, че се налага да погледнат отблизо. Макар зрението му да не бе така остро като това на Алек, подсилено с руна, не след дълго видя под дима две тъмни фигури, които се гонеха по покривите на Париж.

Различи лицето на жена, вдигнато към небето и сияещо като перла. Дълга плитка се развяваше зад нея, като змия от сребро и злато. Двамата ловци на сенки тичаха отчайващо бързо.

Димът се изви покрай редица търговски сгради и над една тясна улица, а после се разстла над жилищен блок, избягвайки тавански прозорци и вентилационни шахти. И през цялото време ловците на сенки го преследваха, посичайки всяко черно пипало, замахнало твърде близо. В тъмния водовъртеж от дим множество жълти светлини като светулки се рояха по двойки.

— Демони иблис — измърмори Алек и сграбчи лъка си, поставяйки стрела в тетивата.

Магнус беше простенал, когато бе осъзнал, че Алек възнамерява да вземе лъка си на вечерята.

— Как изобщо би могло да ти се наложи да простреляш каквото и да било с лък на Айфеловата кула? — попитал бе, а Алек просто се бе усмихнал меко и свивайки рамене, бе преметнал оръжието на гърба си.

Магнус знаеше, че е безсмислено да предлага да оставят парижките ловци на сенки да се погрижат сами за каквото и дразнещо демонично бедствие да се разиграваше пред тях. Алек беше буквално неспособен да обърне гръб на която и да било добра кауза. Това бе едно от най-привлекателните му качества.

Вече бяха доста по-близо до покривите. Платформата се люшкаше застрашително, докато Магнус се промушваше покрай комини, жици и тавански стълби.

Вятърът беше опасно силен. Магнус имаше чувството, че се бие с цялото небе. Балонът се поклащаше, разлюлявайки цялата платформа, и кофичката лед се преобърна. Магнус едва успя да избегне сблъсъка с един висок комин и загледа как бутилката шампанско полетя от ръба, избухвайки във взрив от стъкло и пяна, когато се пръсна върху покрива под тях.

Отвори уста, за да каже нещо за тъжната загуба на шампанското.

— Съжалявам за шампанското — каза Алек. — Надявам се, че не беше някоя от най-ценните ти бутилки или нещо такова.

Магнус се засмя. Алек отново го беше предугадил.

— Вземам само средно ценни бутилки, когато се каня да ги изпия върху платформа на триста метра над земята.

Опита се да компенсира за един порив на вятъра, но се поизсили и платформата се люшна опасно в другата посока като махало и едва не проби дупка в гигантски билборд. Магнус побърза да изправи балона и провери положението под тях.

Роякът иблиси се беше разделил на две, ограждайки ловците на сенки върху покрива отдолу. Уловени в капан, двамата нефилими продължиха да се бият храбро. Русокосата жена се движеше като хваната натясно светкавица. Първият иблис, който им се нахвърли, беше посечен с един замах на серафимската ѝ кама, също като втория и третия. Ала демоните бяха твърде много. Пред погледа на Магнус четвърти демон се хвърли към жената и светещите му очи прорязаха мрака.

Магнус погледна към Алек и той му кимна. Магнус вложи голяма част от магията си, за да задържи балона съвършено неподвижен за един миг. Първата стрела на Алек полетя.

Иблисът така и не стигна до жената. Сиянието на очите му помътня, докато тялото му се стопяваше, оставяйки след себе си единствено стрела, забита в земята. Още трима демони бяха сполетени от същата съдба.

Ръцете на Алек бяха неясно петно от движение, сипещи стрела след стрела към рояка под тях. Всеки път, когато чифт светещи очи се насочеше към ловците на сенки, една стрела го пресрещаше, преди да успее да се добере до тях.

Твърде жалко, че Магнус трябваше да отдаде вниманието си на това да контролира природните стихии, вместо да се любува на гаджето си.

Ариергардът на демоните се обърна към новата заплаха в небето. Трима от тях се откъснаха от нападението над ловците на сенки и се хвърлиха към балона. Двама бяха свалени със стрели, преди да успеят да се доберат до платформата, но Алек нямаше достатъчно време, за да се прицели в третия. Демонът, в чиято зейнала паст имаше редица черни зъби, посегна към него.

Само че Алек вече беше пуснал лъка и бе извадил серафимска кама.

— Пуриел — каза и острието лумна с ангелска сила.

Руните върху тялото му проблясваха, когато заби оръжието в демона и му отсече главата. Иблисът се разпадна, превръщайки се в черна пепел.

Друга група демони достигна платформата и бързо срещна подобна съдба. Това правеха ловците на сенки, за това беше роден Алек. Тялото му беше оръжие, изящно и мълниеносно, оръжие — наточено, за да убива демони и да брани онези, които обича. Алек беше много добър и в двете.

Уменията на Магнус бяха повече в сферата на магията и на модния усет. Улови един демон в мрежа от електричество и отблъсна друг с помощта на невидима бариера от вятър. Алек простреля онзи, който Магнус беше задържал, а след това прониза последния иблис на покрива под тях. Русокосата жена и нейният другар вече нямаше какво да правят. Стояха сред вихрушка от пепел и разруха и гледаха с недоумение.

— Няма защо! — извика Магнус и им помаха. — Беше безплатно!

— Магнус — обади се Алек. — Магнус!

Нотката на истинска тревога в гласа на Алек бе онова, което накара Магнус да си даде сметка, че вятърът му се беше изплъзнал, още преди да почувства рязкото движение на платформата под краката им. Направи едно последно трескаво и обречено движение и Алек се втурна към него, прикривайки тялото му със своето.

— Приготви се за… — изкрещя в ухото му, докато балонът се носеше към земята и по-точно към таблото на един театър, върху което с ярки жълти крушки бе изписано КАРМЕН.

Магнус Бейн полагаше голямо усилие винаги да прави нещата ефектно.

Сблъсъкът определено беше такъв.

Миг преди платформата да се блъсне в буквата Р, Алек сграбчи Магнус за ръкава, издърпа го в груба прегръдка и се хвърли заедно с него през ръба на платформата. Искрящото небе и искрящият град размениха местата си, докато светът се завърташе около тях. Магнус изгуби представа за горе и долу, докато долу не напомни за себе си, като го удари силно. Последва миг на мрак, а после той се озова легнал на тревата, прегърнат от ръцете на Алек.

Примига, за да пропъди звездите, които се бяха появили пред очите му, тъкмо навреме, за да види как балонът се разби в таблото, предизвиквайки впечатляваща експлозия от искри и трески. Газовият пламък, който го бе поддържал във въздуха, подскочи и балонът бързо спадна, докато огнени езици обхващаха и него, и таблото.

От другата страна на улицата вече се събираха зяпачи. Специфичните сирени на парижките полицейски коли долетяха до ушите им, усилвайки се бързо. Имаше неща, които не може да бъдат скрити с магия.

Силни ръце издърпаха Магнус на крака.

— Добре ли си?

Колкото и да бе странно, беше. Безопасното падане от абсурдни височини очевидно бе едно от многобройните умения на ловците на сенки. Магнус беше по-разтърсен от загриженото изражение на Алек, отколкото от падането. Усети, че му се иска да хвърли поглед през рамо, за да види за кого е предназначена тази загриженост, защото не можеше да повярва съвсем, че е за него.

Магнус от векове насам избягваше смъртта. Не беше свикнал някой да се тревожи толкова за това, че отново се е разминал на косъм.

— Не мога да се оплача — отвърна и подръпна ръкавелите си. — Направя ли го, ще бъде само за да получа малко внимание от един красив джентълмен.

За щастие, тази вечер очевидно нямаше представление на „Кармен“, така че нямаше пострадали. Двамата се изправиха на крака и се загледаха в разрухата. За щастие, бяха невидими за прииждащите зяпачи, които много скоро щяха да бъдат озадачени от липсата на пътници в балона. Въздухът притихна, а после таблото се наклони, издавайки пронизителен звук, когато пламъците погълнаха и последната му опора и то рухна на земята, хвърляйки искри и кълбо дим във въздуха. Неколцина души в тълпата се отдръпнаха предпазливо, но продължиха да правят снимки.

— Признавам — заяви Магнус, подръпвайки скъсано парче от ризата си, което плющеше на вятъра, — че тази вечер не се развива съвсем по план.

Лицето на Алек посърна.

— Съжалявам, че провалих вечерта ни.

— Нищо не е провалено. Нощта едва сега започва и все още има време за резервации — отвърна Магнус. — Театърът ще получи щедро дарение от неизвестен благодетел, за да поправят щетите, нанесени от тази необяснима злополука. Ние се каним да си направим нощна разходка из най-романтичния град на света. На мен ми звучи като отлична нощ. Злото беше победено, което също е хубаво.

Алек се намръщи.

— Толкова много демони иблис на едно място е необичайно.

— Трябва да оставим малко зло и за Парижкия институт, та обитателите му да имат с какво да се позабавляват. Би било невъзпитано от наша страна да заграбим всичкото зло за битки. Освен това сме на почивка. Carpe diem. Улови деня, не демоните.

Алек се съгласи със свиване на рамене и усмивка.

— Освен това ти си страхотен с лъка, което е много, много привлекателно — добави Магнус. Според него Алек имаше нужда да чува повече комплименти. Алек изглеждаше изненадан, но му стана приятно. — Добре. А сега. Нови дрехи. Ако някой от парижките елфи ме види в такова състояние, репутацията ми цял век няма да се възстанови.

— Не знам — каза Алек срамежливо. — На мен ми харесва как изглеждаш.

Магнус грейна, но беше непоклатим. Не в катастрофа с въздухоплавателен балон си представяше как разкъсват дрехите му по време на това пътуване. И така — към улица „Сент Оноре“ за едно бързо освежаване на гардероба.

Минаха през няколко магазина, които бяха отворени до късно или можеше да бъдат убедени да останат отворени за един отколешен важен клиент. Магнус си избра блейзър от червено кадифе на шарки над ръждивочервена риза с волани, докато Алек не можеше да бъде убеден да приеме нищо по-нестандартно от тъмен суитшърт на райета под кожено яке с твърде много ципове.

След като приключиха с това, Магнус направи няколко обаждания и с удоволствие съобщи на Алек, че ще вечерят на масата на главния готвач в „Сън в лятна нощ“, най-популярния елфически ресторант в града.

Отвън мястото имаше съвсем обикновен вид, с живописна тухлена фасада. Вътре приличаше на елфическа пещера. Пищен изумруденозелен мъх застилаше пода, стените и покривът бяха от грапав камък, като в пещера. Лиани излизаха като змии от дърветата и се плъзгаха между масите, а неколцина от клиентите гонеха храната си, тъй като ястията им се бяха издигнали над чиниите в опит да избягат.

— Винаги е толкова странно да си поръчвам елфическа храна — подхвърли Алек, след като си избраха салата. — Искам да кажа, в Ню Йорк непрекъснато го правя, но онези места ги познавам. „Кодексът на ловците на сенки“ казва, че не бива да ядем елфическа храна при каквито и да е обстоятелства.

— Това място е напълно безопасно — каза Магнус, дъвчейки едно от листата, докато то се опитваше да изпълзи от устата му. — Напълно, общо взето, безопасно. Стига да платим за яденето, то не е приношение, а покупка. Финансовата трансакция променя всичко. Границата е тънка, но не е ли винаги така, когато става дума за феите? Не позволявай на салатата да избяга!

Алек се засмя и намушка елфическата си салата капрезе на вилицата. Отново онези нефилимски рефлекси, забеляза Магнус.

С мунданските си възлюбени винаги бе внимавал да сведе до минимум съприкосновението им със света на долноземците. За собствената им безопасност и душевно равновесие. Открай време предполагаше, че ловците на сенки също биха искали да сведат до минимум общуването си с долноземците. Нефилимите се държаха настрани, заявявайки, че не са мундани, но не принадлежат и към света на долноземците… Те бяха нещо различно, отделно и може би дори мъничко по-добро. На Алек обаче като че ли му беше приятно да е тук, не изглеждаше стреснат от нищо в Париж, нито в света на Магнус. Може би и той бе толкова щастлив, колкото беше и Магнус, просто да бъдат заедно.

Магнус го улови под ръка, докато излизаха от ресторанта, усещайки твърдите мускули на ръката му до своята. Алек щеше да е готов да се хвърли в битка само за миг, но точно в този момент се бе отпуснал. Магнус се облегна на него.

Тръгнаха по кея „Валми“ и бяха блъснати от силен насрещен вятър. Алек си сложи качулката, закопча якето си и придърпа Магнус по-близо. Магнус го поведе покрай канала „Сен Мартен“, следвайки водата, когато тя направи остър завой. По брега се разхождаха двойки, малки групички хора си бъбреха, разположили се върху одеяла за пикник досами водата. Морски елф с шапка се беше присъединил към една от групичките излетници. Магнус и Алек минаха под желязно мостче, боядисано в синьо. От другата страна на канала звуците на цигулка, съпроводена от барабан, изпълваха въздуха. Парижките мундани можеха да чуят простосмъртния барабанист, но само хора като Магнус и Алек бяха в състояние да видят и чуят елфическата цигуларка, която се въртеше около него, с цветя в косата, които искряха като скъпоценни камъни.

Магнус отведе Алек от оживения канал и пое по една по тиха уличка. Луната оцветяваше редицата ниски, сбутани една до друга сиви къщи с бледо сияние, което се пръсваше в калейдоскоп от сребро между полюшващите се дървета. Свърваха, където им хрумне, оставяйки случайността да ги води. Магнус усещаше как кръвта тупти във вените му. Чувстваше се жив, буден. Надяваше се, че Алек е също толкова наелектризиран, колкото и той.

Хладен въздух го докосна по врата, карайки го да настръхне. За миг Магнус почувства нещо странно. Някакъв сърбеж, натрапчиво усещане, присъствие. Спря и погледна натам, откъдето бяха дошли.

Покрай тях минаваха хора. Все още го усещаше; очи, които гледаха, уши, които слушаха, или пък реещи се във въздуха мисли, съсредоточени върху него.

— Нещо не е наред ли? — попита Алек.

Магнус осъзна, че се беше отдръпнал от него, готов да посрещне заплахата сам. Отърси се от безпокойството си.

— Какво може да не е наред? — отвърна. — Нали съм с теб.

Посегна към Алек и преплете пръсти в неговите; загрубялата му длан се притисна в неговата. Алек се държеше по-свободно нощем, отколкото денем. Навярно се чувстваше по-удобно, скрит от очите дори на онези, надарени със Зрението. А може би всички ловци на сенки се чувстваха по-добре в сенките.

Спряха досами входа на парка „Бют-Шомон“. Светлините на града придаваха меко кафеникаво сияние на хоризонта, там, където той се сливаше с чернотата на нощното небе, нарушавана само от луната. Магнус посочи бледа групичка звезди, които блещукаха вдясно от него.

— Това е Воловар, който пази Мечката, а до него са Северната корона и Херкулес.

— Защо се предполага, че е романтично да си посочвате съзвездията? — попита Алек, но се усмихваше. — Погледни, ето там е… Дейв… Ловецът… а онази там е… Жабата… Хеликоптерът. Съжалявам, изобщо не познавам съзвездията.

— Романтично е, защото така споделяте знание за света — отвърна Магнус. — Онзи, който познава звездите, учи този, който не ги познава. Това е романтично.

— Не мисля, че има нещо, на което бих могъл да те науча — каза Алек.

Все още се усмихваше, но Магнус усети как го жегва болка.

— Разбира се, че има. Какво е това върху опакото на дланта ти?

Алек вдигна ръка и я погледна така, сякаш беше нещо ново за него.

— Руна. Виждал си ги и преди.

— Знам идеята в основни линии. Рисувате руни върху кожата си и черпите сили от тях — каза Магнус. — Не съм съвсем наясно с подробностите. Разкажи ми. Знакът върху ръката ти е първият, който получаваш, нали?

— Да — отвърна Алек бавно. — Руната с окото. Обикновено първо нея слагат на нефилимските деца, руната, която потвърждава, че изобщо са в състояние да носят руни. Тя ти позволява да виждаш през магически прах. Което винаги е полезно.

Магнус погледна тъмната извивка на око върху бледата кожа на Алек. Магическият прах защитаваше долноземците. Ловците на сенки трябваше да бъдат в състояние да виждат през него, защото долноземците можеха да представляват заплаха.

Дали Алек не си бе помислил същото, когато погледна знака върху ръката си? Или просто бе достатъчно мил, за да не го изрече? За да защити Магнус така, както го беше защитил, когато паднаха с балона. Странно — помисли си Магнус. — Но мило.

— Ами тази? — каза и прокара показалец по извивката на бицепса му, гледайки как Алек потрепери от неочакваната интимност на жеста.

Алек се взря в очите му.

— Точност.

— Значи, на нея трябва да благодаря за уменията ти с лъка?

Без да сваля ръка от тази на Алек, Магнус го притегли, така че те се срещнаха по средата на пътеката под меките лъчи на луната. Наведе се и положи мъничка целувка върху ръката му.

— Благодаря — прошепна. — Ами тази?

Този път пръстите му се плъзнаха по гърлото на Алек. Пресекливото дишане на Алек разкъса мекия покой на нощта. Ръката му се обви около кръста на Магнус, притискайки телата им по-плътно, и Магнус почувства ударите на сърцето му през ризата си.

— Равновесие — отвърна Алек задъхано. — Позволява ми да се държа сигурно на краката си.

Магнус наведе глава и устните му докоснаха леко руната, избледняла до сребърна почти невидимост върху гладката кожа на Алек. Алек си пое рязко дъх.

Устните на Магнус се плъзнаха по топлата му кожа, докато не стигнаха ухото му, и той измърка:

— Не мисля, че действа.

— Аз и не искам — промълви Алек.

Обърна лице към това на Магнус и улови устните му със своите. Алек се целуваше така, както правеше всичко — толкова отдадено и с цялото си сърце, че главата му се замая. Пръстите му се заровиха в якето на Алек и през ресниците си видя как още кожа се оголва на лунната светлина. Друга руна, изящна като музикална нота, бе изрисувана под извивката на ключицата му.

— Ами тази? — попита Магнус ниско.

— За издръжливост — отвърна Алек.

— Ти сериозно ли?

Върху устните на Алек се разля широка усмивка.

— Аха.

— Ама наистина. Искам да съм сигурен. Не го казваш просто за да бъдеш секси?

— Не — отвърна Алек дрезгаво и преглътна. — Но се радвам, че според теб е секси.

Магнус докосна с пръстените си кожата под ключицата на Алек и видя как той потрепери от студения допир на метала. Плъзна пръсти по тила му и го притегли към себе си.

— Господи — прошепна, докато го правеше. — Обичам ловците на сенки.

— Радвам се — повтори Алек.

Устата му беше мека и топла, в контраст със силните му ръце, а после вече не беше, целувката стана едновременно обгръщащо удобство и изгаряща настойчивост. Най-сетне Магнус се отдръпна, за да си поеме дъх, защото другият избор бе да притегли Алек в тревата и мрака.

Не можеше да го стори. Алек никога не бе правил нещо такова. През първата им нощ в Париж Магнус се беше събудил в малките часове и бе открил Алек буден и да кръстосва стаята. Знаеше, че не може да не се притеснява понякога за това в какво се бе забъркал. Решението дали да стигнат по-далеч трябваше да бъде изцяло на Алек.

— Мислиш ли, че може да пропуснем кабарето? — попита Алек с обтегнат глас.

— Какво кабаре? — отвърна Магнус.

Без да се бавят, те излязоха от парка и се запътиха към апартамента на Магнус, спирайки на два пъти, защото се оплетоха из тесните улички, и още два пъти, за да се целуват по тъмните ъгли. Щяха да се загубят още по-сериозно, ако не беше проницателното чувство за ориентация на Алек. Ловците на сенки бяха толкова полезни на път. Магнус реши никога вече да не излиза от къщи без някой от тях.

В този апартамент някога той бе революционер и лош художник, през осемнайсети век бяха откраднали всичките му спестявания. За първи път в живота си бе богат и бе изгубил всичко. Оттогава насам още няколко пъти бе губил всичко.

Сега живееше в Бруклин и парижкият апартамент стоеше празен, населяван единствено от спомени. Държеше го по сантиментални причини и защото да се опиташ да намериш хотел по време на парижката Седмица на модата бе същински ад.

Без да си губи времето с ключове, Магнус насочи пръст към входната врата и използва малкото останала му магия, за да я отвори. Двамата с Алек влязоха в сградата, без да престават да се целуват, бутайки се в стените и препъвайки се по стъпалата. Вратата на апартамента му се отвори с трясък и те нахълтаха вътре.

Кадифеният блейзър така и не успя да стигне до апартамента, защото Алек го смъкна със замах и го пусна в коридора пред вратата. Докато прекрачваха прага, той вече раздираше ризата на Магнус. Копчета издрънчаха по пода. Магнус разкопчаваше яростно коженото яке на Алек, докато го притискаше към облегалката на дивана и го събаряше върху възглавниците. Алек падна изящно по гръб, повличайки Магнус върху себе си.

Магнус целуна руната му за равновесие, а после онази за издръжливост. Тялото на Алек се изви под неговото и ръцете му се вкопчиха в раменете на Магнус. Гласът на Алек беше настойчив, докато казваше нещо нещо, Магнус, нещо нещо.

— Александър — промълви Магнус в отговор и почувства как тялото на Алек се надигна под неговото в отговор.

Ръцете на Алек се вкопчиха още по-силно в раменете му. Магнус го погледна с неочаквана тревога.

Алек с широко отворени очи се взираше някъде встрани.

— Магнус. Ей там.

Магнус проследи погледа му и осъзна, че не са сами. В лилавото кресло насреща им седеше някой. На светлината от уличните лампи, която струеше през прозореца, Магнус съзря жена с облак от кестенява коса, сепнати сиви очи и наченките на позната иронична усмивка.

— Теса?

Тримата седяха в дневната в неловко мълчание. Алек беше в другия край на дивана, далече от Магнус. Тази нощ нищо не вървеше по план.

— Теса! — повтори Магнус удивено. — Каква неочаквана поява. И неканена.

Теса седеше и отпиваше от чая си с напълно спокоен вид. Тъй като беше сред най-скъпите и най-стари приятели на Магнус, той смяташе, че би било хубаво, ако имаше поне мъничко извинителен вид. Само че нямаше и следа от такъв.

— Веднъж ми каза, че няма да ми простиш, ако не се отбия винаги когато се намеря в един и същи град с теб.

— Щях да ти простя — увери я Магнус. — Даже щях да ти благодаря.

Теса погледна към Алек. Той беше пламнал. Крайчетата на устните ѝ се извиха леко, но тя беше мила и скри усмивката си зад чашата чай.

— Да кажем, че сме квит. Нали веднъж ти налетя на мен и един джентълмен, когато се намирахме в деликатна ситуация в една планинска крепост.

Полускритата ѝ усмивка трепна. Тя отново погледна към Алек Лайтууд, който имаше косата и кожата на ловци на сенки, които отдавна ги нямаше. Ловци на сенки, които Теса беше обичала.

— Трябва да престанеш да мислиш за това — посъветва я Магнус.

Теса беше магьосница като Магнус и също като него беше свикнала да надживява спомена за онова, което бе обичано и изгубено. Двамата имаха отдавнашния навик да се утешават един друг. Тя отпи глътка чай и усмивката ѝ се върна, сякаш никога не си беше отивала.

— Сега вече мога да го направя — отвърна.

Алек, който следеше тази размяна на реплики, сякаш гледаше тенис мач, вдигна ръка.

— Извинявам се, но вие двамата да не би да сте излизали заедно?

При тези думи разговорът секна. И Теса, и Магнус се обърнаха към него с еднакви потресени изражения.

— Изглеждаш по-ужасена от мен — каза Магнус на Теса — и по някаква причина това ме наранява дълбоко.

Теса му се усмихна лекичко, а после се обърна към Алек.

— С Магнус сме приятели от повече от сто години.

— Окей. Значи, това е приятелско посещение?

В гласа му имаше острота, която накара Магнус да повдигне вежди. Понякога Алек се чувстваше некомфортно в присъствието на непознати. Магнус предположи, че това обяснява тона му. Магнус беше толкова очевидно, смущаващо хлътнал. Немислимо бе Алек да ревнува.

Теса въздъхна. Развеселените пламъчета в сивите ѝ очи угаснаха.

— Ще ми се да беше приятелско посещение — отвърна меко. — Само че не е.

Размърда се леко на мястото си. Движеше се някак сковано и Магнус присви очи.

— Теса, ранена ли си?

— Нищо, което няма да се оправи — отвърна тя.

— Неприятности ли имаш?

Теса му отправи дълъг, непроницаем поглед.

— Не. Но ти имаш.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът на Алек изведнъж стана напрегнат.

Теса прехапа устни.

— Магнус, може ли да поговорим насаме?

— Можеш да говориш пред двама ни — каза Магнус. — Имам доверие на Алек.

Понижавайки глас, Теса попита съвсем тихо:

— Доверяваш ли му живота си?

Ако насреща си имаше някой друг, Магнус щеше да си помисли, че драматизира. Ала Теса не беше такава. Тя обикновено наистина мислеше онова, което казваше.

— Да — отвърна той. — Бих му доверил живота си.

Мнозина долноземци никога не биха споделили нещо тайно с един ловец на сенки, независимо какво казваше Магнус, ала Теса беше различна. Тя взе износената кожена чанта до краката си, извади запечатан с восък свитък и го разви.

— Спираловидният съвет издаде официално нареждане ти, Магнус Бейн, върховен магьосник на Бруклин, да обезвредиш човешкия култ демонопоклонници, известни като „Алената ръка“. Незабавно.

— Разбирам, че от Съвета искат най-добрия — рече Магнус скромно. — Не мога обаче да кажа, че съм във възторг от тона им. Чувал съм за „Алената ръка“. Те са просто пародия. Шепа човеци, които обичат да купонясват, надянали демонски маски. Повече се интересуват от чашката, отколкото от служенето на демони. Аз съм във ваканция и няма да си губя времето с подобни глупости. Кажи на Спираловидния съвет, че ще къпя котарака си. Председателя Мяу.

Спираловидният съвет бе най-близкото подобие на орган на властта, с който магьосниците разполагаха, но беше потаен и не точно официален. Като цяло магьосниците имаха проблем с властта. Магнус — повече от мнозина.

Лицето на Теса потъмня леко.

— Магнус, трябваше да умолявам Съвета да ми позволят да дойда при теб. Да, „Алената ръка“ открай време е пародия. Изглежда обаче, че имат нов лидер, някой, който здравата ги е стегнал. Сега са по-могъщи, имат дълбоки джобове и усърдно привличат нови членове. Вече има неколцина загинали и много изчезнали. Във Венеция беше намерена мъртва фея, а до нея — пентаграм, нарисуван със собствената ѝ кръв.

Магнус се сепна и си заповяда да остане неподвижен. Не беше нужно Теса да казва повече: и двамата знаеха, че кръвта на феите може да бъде използвана за призоваване на Велики демони — някога едни от най-висшите ангели, ала сега паднали неимоверно.

Неизречено между Магнус и Теса беше знанието, че и двамата са деца на различен Велик демон. Поради това Магнус изпитваше особено чувство на родство с Теса. На света имаше съвсем малко деца на Велики демони.

Магнус не беше казал на Алек, че баща му е Принц на Ада. Струваше му се нещо, което можеше да препъне всяка нова връзка.

— Така ли? — попита Магнус, опитвайки се да придаде неутрално звучене на гласа си. — Ако този култ се опитва да призове Велик демон, това е наистина лоша новина. За култа, а вероятно и за мнозина невинни.

Теса кимна и се приведе напред.

— „Алената ръка“ очевидно се кани да посее хаос в Света на сенките, така че от Спираловидния съвет ме изпратиха да се оправя с тях. Бях приела вида на един от следовниците им в седалището им във Венеция, опитвайки се да открия какво са намислили и кой ги оглавява. Ала после, по време на един от ритуалите им, бях изложена на въздействието на отвара, която ме накара да изгубя контрол върху умението си да се превъплъщавам. Едва успях да избягам. Когато се върнах няколко дни по-късно, те бяха изоставили мястото. Трябва да ги откриеш.

— Както често казвам — отбеляза Магнус, — защо аз?

Теса беше престанала да се усмихва.

— Не знам доколко е вярно, но сред долноземците се говори, че новият лидер на „Алената ръка“ изобщо не е нов. Говори се, че основоположникът им се е завърнал.

— И кой, ако смея да попитам, е основоположникът им?

Теса извади снимка и я тръсна върху масата. Снимката беше на картина върху една стена. Беше нарисувана грубо, нескопосно, сякаш от дете, и съдържаше няколко образа на тъмнокос мъж, отпуснат върху трон. До него имаше двама души, които му вееха с палмови листа, трети му се кланяше. Не, не се кланяше, а като че ли масажираше стъпалата му.

Дори и така нескопосно нарисуван, и тримата разпознаха гарвановочерната коса на основоположника, изваяните му скули и жълтите котешки очи.

— Наричат основателя си Великата отрова — каза Теса. — Познат ли ти е? Магнус, говори се, че ти си някогашният основоположник и новият лидер на „Алената ръка“.

По тялото на Магнус пробяга тръпка. А после го обзе негодувание.

— Теса, определено не съм основавал никакъв култ! — възрази. — Дори не харесвам демонопоклонниците. Те са скучни идиоти, които почитат скучни демони. — Той замълча за миг. — Това е нещо, с което бих се пошегувал. — Замълча отново. — Не че бих го направил. Нито дори на шега. Никога не бих…

Гласът му заглъхна.

— Би се пошегувал със започването на култ, който почита демони? — попита Алек.

Магнус махна безпомощно с ръка.

— Аз се шегувам с всичко.

Мунданите имаха израз, когато не си спомняха нещо: „Не ми говори нищо“. Това бе пълната му противоположност. Култ, на име „Алената ръка“… една отдавнашна шега. Това не просто говореше, а му крещеше нещо.

Спомни си как разказва шега преди векове. Рейгнър Фел беше там, почти беше сигурен в това. Спомняше си горещ ден и много дълга нощ. И почти нищо друго.

Пое си дълбоко дъх и си заповяда да запази спокойствие. Старият му приятел Рейгнър беше мъртъв, жертва на наскорошната война. Магнус се опитваше да не мисли твърде много за това. Сега в спомените му имаше дупка. Да опазиш векове живот ясни в ума си, не беше лесно, но Магнус можеше да направи разлика между спомен, който беше замъглен, и такъв, който беше изрязан. Правил бе магии за замъгляване и премахване на спомени. Магьосниците понякога го правеха, за да помогнат на приятелите си да преживеят изпитанията на безсмъртието.

Ала защо би премахнал спомените си за един демонопоклоннически култ? И към кого би се обърнал? Не смееше да погледне към Алек.

— Теса — каза внимателно, — сигурна ли си, че не си се объркала заради красивото лице и шикозното излъчване на Великата отрова?

— На стената има картина. — Гласът на Алек беше спокоен и ясен. — Носиш същия жакет и на двете места.

Вместо към Алек, Магнус погледна към картината, на която бяха изобразени той, Рейгнър Фел и Катарина Лос. Картината беше дело на техен познат върколак с артистични наклонности, така че издайническите им магьоснически белези не бяха скрити с магически прах. Катарина носеше къса рокля, която разкриваше немалко красива синя кожа, а рогата на Рейгнър се извиваха сред гора от напръскани с помада къдрици, зеленото му лице беше в ярък контраст с бялата му връзка, като пролетни листа и сняг. Крайчетата на котешките очи на Магнус бяха сбръчкани в усмивка. Тази картина открай време му беше много скъпа.

И действително носеше същия жакет и на двете картини.

Обмисли и отхвърли вероятността Великата отрова по случайност да е притежавал същата дреха. Тя бе ушита по поръчка за него, подарък в знак на благодарност от личния шивач на руския цар. Струваше му се малко вероятно Дмитрий да е ушил същия жакет за някакъв случаен предводител на култ.

— Не си спомням нищо за „Алената ръка“ — каза той. — Ала спомените може да бъдат подправени. Мисля, че моите са били.

— Магнус — каза Теса. — Аз знам, че ти не си глава на демонопоклоннически култ, но не всички в Спираловидния лабиринт те познават толкова добре като мен. Според тях е възможно ти да стоиш зад това. Искаха да се обърнат към ловците на сенки. Убедих ги да ти дадат възможност да спреш култа и да докажеш невинността си, преди да забъркат когото и да било от Институтите. Ще ми се да можех да сторя повече, но не мога.

— Всичко е наред. — Не искаше да тревожи Теса, така че говореше безгрижно, ала в него бушуваше буря. — Мога да се справя и сам.

От доста време не беше поглеждал към Алек. Чудеше се дали някога ще събере смелост да го погледне отново. Според законите на Съглашението на ловците на сенки би трябвало да се докладва незабавно за демоничния култ и заподозрения магьосник.

Теса бе тази, която погледна към Алек.

— Магнус не го е направил — увери го тя.

— Не е нужно да ми го казваш — отвърна Алек.

Напрежението се отцеди от раменете на Теса. Тя остави чашата си на масата и се изправи. Погледът ѝ се задържа върху Алек и по лицето ѝ се разля усмивка, топла и мила, и Магнус разбра, че в него тя вижда не само Уил, но и Сесили, и Ана, и Кристофър, поколения обични лица, които си бяха отишли. — Радвам се, че се запознахме, Александър.

— Алек — отвърна Алек, който също я гледаше изпитателно.

— Алек — повтори Теса. — Ще ми се да можех да остана и да помогна, но трябва да се връщам в Спираловидния лабиринт възможно най-бързо. Ще отворят Портал за мен. Моля те, грижи се за Магнус.

— Моля? — сепна се Магнус.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна Алек. — Теса, преди да си тръгнеш. Изглеждаш ми… позната. Срещали ли сме се преди?

Изправена, Теса го гледаше отвисоко. Лицето ѝ беше сериозно и мило.

— Не. Но се надявам да се срещнем отново.

Обърна се към стената в дъното, където се отваряше Портал, обливащ в свръхестествена светлина мебелите, лампите и прозорците. През свода от светлина, изрязан във въздуха, Магнус зърна прословуто неудобните столове в приемната на Спираловидния лабиринт.

— Който и да оглавява култа — каза Теса, поспирайки пред Портала, — внимавай. Според мен със сигурност е магьосник. Не научих кой знае колко, но дори като послушница в култа, се сблъсках с могъщи магически бариери и видях заклинания, разваляни с лекота, сякаш не бяха нищо. Имат и свещена книга, за която споменаха, наричана „Червените магически свитъци“. Не можах да се добера до копие.

— Ще поразпитам на Пазара на сенките — каза Магнус.

— Те следят за магии, така че избягвайте да пътувате с Портали винаги когато е възможно.

— Ти използваш Портал и в този момент — изтъкна Магнус, развеселен. — Винаги „слушай какво ти казвам, не гледай какво правя“, както виждам. Ти ще бъдеш ли в безопасност?

Теса беше на повече от век, но беше много по-млада от Магнус, който я бе познавал през почти целия ѝ живот. Никога не бе престанал да изпитва закрилнически чувства към нея.

— Отивам в Спираловидния лабиринт и смятам да остана там. В Лабиринта винаги е сигурно. На вас, от друга страна, вероятно ви предстои да посетите по-опасни места. Късмет. И… съжалявам за ваканцията ви.

— Няма за какво да се извиняваш — каза Магнус.

Теса му изпрати въздушна целувка, докато прекрачваше през Портала, а после и тя, и яркото сияние изчезнаха от дневната на Магнус.

В продължение на няколко мига Магнус и Алек не помръднаха. Магнус все още не бе в състояние да го погледне. Твърде много се боеше какво ще види върху лицето му. Стоеше насред парижкия си апартамент, с мъжа, когото обичаше, и се чувстваше толкова сам.

Хранил бе такива надежди за това пътуване. Ваканцията им едва започваше, а ето че той вече имаше ужасна тайна, която заговорничеше да скрие от ловците на сенки заедно със своята долноземска приятелка. А най-лошото бе, че не можеше да се закълне на Алек, че е напълно невинен. Не си спомняше.

Не можеше да вини Алек, ако в момента преосмисляше цялата им връзка. Излизай с мен, Алек Лайтууд. Родителите ти ме мразят, нямам място в твоя свят, а ти няма да харесаш моя и не сме в състояние да отидем на романтична ваканция, без тъмното ми минало да хвърли сянка над цялото ни бъдеще.

Искаше да се опознаят по-добре. Магнус имаше спечелено с труд високо мнение за себе си и дори още по-високо мнение за Алек. Мислеше, че е извадил наяве всяка мрачна тайна, че се е преборил с всеки демон, че е приел всеки свой недостатък. Възможността да съществуват тайни за него, които дори той не знае, бе смущаваща.

— Теса нямаше за какво да се извинява — каза най-сетне. — Аз трябва да го направя. Съжалявам, че провалих ваканцията ни.

— Нищо не е провалено — заяви Алек.

Ехото на онова, което самият той бе казал по-рано, накара Магнус най-сетне да погледне към Алек. Когато го направи, откри, че той се усмихва леко.

Истината се изля безпомощно от устните на Магнус, както се случваше понякога, когато беше с Алек.

— Не разбирам какво става.

— Ще открием — заяви Алек.

В дългия живот на Магнус бе имало мигове, в които се бе чувствал изгубен, изпълнен с гняв. Може и да не си спомняше „Алената ръка“, ала не бе забравил първия човек, когото беше убил, когато беше дете, с друго име, в земя, която по-късно щеше да стане Индонезия. Магнус бе бил някой, за когото сега се разкайваше, само че не бе в състояние да отмие червените петна от миналото си.

Не искаше Алек да види тези петна, нито да бъде докоснат от тях. Не искаше Алек да мисли за него по начина, по който знаеше, че мислят други ловци на сенки.

В живота на Магнус бе имало други любови, които биха побягнали с писък много преди този момент, а Алек беше ловец на сенки. Имаше своя висш дълг, по-свят за нефилимите от любовта.

— Ако смяташ, че трябва да съобщиш на Клейва — бавно каза Магнус, — ще те разбера.

— Шегуваш ли се? Няма да повторя тези глупави лъжи пред Клейва. Няма да кажа на никого, Магнус, кълна се, че няма.

Изражението на Алек беше ужасено. Магнус беше разтърсен от силата на залялото го облекчение, от това колко много значеше за него това, че Алек не бе повярвал най-лошото.

— Кълна се, наистина не си спомням нищо.

— Вярвам ти. Ще се справим с това. Просто трябва да открием и да спрем онзи, който в действителност стои начело на „Алената ръка“. — Алек сви рамене. — Добре. Да го направим.

Магнус се зачуди дали някога ще престане да се изненадва от Алек Лайтууд. Надяваше се, че няма.

— Ще открием също така защо не си спомняш за това. Ще разберем кой го е направил и защо. Не се притеснявам.

Магнус обаче се притесняваше. Теса вярваше в него, защото беше добра. Колкото и да бе изумително, Алек също вярваше в него. Дори заслепен и зашеметен от облекчение заради Алек, Магнус не бе в състояние да пропъди напълно тревогата, която се надигаше в него. Не можеше да си спомни, така че беше възможно — не много, но възможно — някога да е направил нещо, от което сега би се срамувал. Искаше му се да може да е сигурен, че заслужава вярата на Алек. Искаше му се да може да му се закълне, че никога не е извършил непростим грях.

Ала не можеше.

В първата им нощ в Париж Алек не бе могъл да спи. Беше станал от леглото и бе тръгнал напред-назад из стаята. Час по час поглеждаше към Магнус, който спеше в леглото… леглото, в което спяха заедно. Нищо друго не се беше случило в това легло все още и Алек се разкъсваше между надежда и страх при мисълта за онова, което може би щеше да се случи скоро. Копринената черна коса на Магнус се беше разпиляла по бялата възглавница, кожата му беше наситено кафява на фона на чаршафите. Тънката му силна ръка бе протегната там, където беше Алек доскоро, деликатна златна гривна проблясваше около китката. На Алек му беше трудно да повярва напълно, че това се случва с него. Не искаше да обърка всичко.

Седмица по-късно се чувстваше по абсолютно същия начин. Не го беше грижа дали се борят с някакъв култ, или летят с балон, или дори се бият с някакъв култ от платформата на балон, което започваше да изглежда напълно реално развитие на събитията в живота му. Просто беше щастлив да бъде с Магнус. Никога не си бе представял, че романтична ваканция с някого, с когото наистина би искал да бъде, е нещо, което би могло да му се случи, или дори нещо, което беше нормално да иска.

Все пак не изгаряше от желание баща му да научи за възможността новото му гадже да се окаже основател на демонопоклоннически култ и направо се вледеняваше при мисълта тези слухове да достигнат до Клейва. Рано или късно.

Клейвът щеше да чуе за това от другаде, независимо колко строго пазеха тази информация Алек и Магнус.

Законът е суров, но е закон, казваха ловците на сенки, а Алек отлично знаеше точно колко суров можеше да бъде. Виждал бе как се отнася Клейвът с ловци на сенки, заподозрени, че са извършили нещо нередно. За един долноземец щеше да е много по-лошо. Видял бе как хвърлят в затвора долноземския приятел на Клеъри, Саймън, който не беше направил абсолютно нищо. При мисълта Магнус, който имаше такова искрящо присъствие, да бъде затворен в мрака, Алек буквално потръпваше.

Предишната нощ си бяха легнали малко след като Теса си беше тръгнала, ала Магнус се беше въртял неспокойно в леглото. В един момент Алек се беше събудил за кратко и го бе видял да седи в леглото, вперил поглед в мрака. Когато Алек бе излязъл тази сутрин, Магнус спеше, проснат с разперени ръце и крака, сякаш тялото му се бе предало от изтощение, докато се беше мятал в леглото. Устата му беше отворена. Не беше онова въплъщение на изящество, каквото беше обикновено.

Алек беше свикнал да изпитва смесица от привързаност и раздразнение към хората, които обичаше. Обикновено започваше връзката с чувство на пълно раздразнение и минимална привързаност и с течение на времето раздразнението намаляваше, а привързаността се усилваше. Това описваше развитието на връзката му с Джейс, неговия парабатай и най-близък приятел, а отскоро и онова, което бе изпитвал към Клеъри Феърчайлд, когато се беше появила в живота им. Клеъри също беше изгубила спомени и тяхното възвръщане им беше помогнало да спечелят една война. В онзи случай самият Магнус беше направил магията за забравяне. А ето че сега изглеждаше така, сякаш някой бе бръкнал и в неговите спомени много, много отдавна.

Алек никога не бе намирал Магнус за дразнещ. Не беше сигурен какво означава това. Хаос се въртеше и вихреше около Магнус като облак от брокат и Алек не спираше да се удивява на собствената си търпимост към този хаос.

Сега беше на път към апартамента, прибираше се от сутрешната си тренировка. Беше хладно утро и по-голямата част на Париж беше покрита с пелена от роса. Слънцето тъкмо започваше да наднича иззад сградите на хоризонта.

Апартаментът на Магнус беше стряскащо хубав, ала в него нямаше стаи за тренировка, нито някой, с когото да тренира, така че Алек беше принуден да импровизира. Беше открил басейн недалече от реката. По някаква причина жителите на Париж бяха построили място за плуване близо до място, където можеха да плуват. Мунданите бяха странни.

В крайна сметка Алек беше поплувал в басейна. Косата и дрехите му все още бяха влажни. Жена с огромни слънчеви очила, които не беше възможно да са ѝ нужни, му подсвирна, подвиквайки: „Beau gosse!“2, докато минаваше покрай него.

Алек стигна до сградата на Магнус и изтича до апартамента, вземайки по три стъпала наведнъж. Отвори входната врата, викайки името на Магнус, а после се закова на място.

— Какво, по дяволите!

Магнус беше насред дневната и се рееше на около метър от земята, а около него се въртяха десетки книги и снимки. Три солидни орехови етажерки, призовани от апартамента му в Бруклин, по-голямата част от съдържанието им — разпиляна по пода, заемаха дясната половина на стаята. Един от рафтовете в ъгъла се беше наклонил настрани и изглеждаше така, сякаш съдържанието му всеки миг ще се изтърси през прозореца. Чинии с недоядени сладкиши осейваха масата и столовете.

Цялата стая изглеждаше потънала в черно-бяло статично електричество, което покриваше всичко с призрачен блясък. От време на време ярка бяла светлина обливаше стаята. Всичко това, помисли си Алек, имаше неимоверно, неприкрито демонски вид.

— Магнус, какво става?

Главата на магьосника се обърна, докато очите му не се спряха върху Алек. Бяха изцъклени. Той примига, а после лицето му се проясни.

— Александър, ти се върна. Как мина тренировката?

— Добре — бавно отвърна Алек. — Всичко наред ли е?

— Просто правя някои проучвания. Опитвах се да разбера как, къде и кога би могло да съм изгубил спомен, особено такъв, който покрива времето, необходимо за създаването на демонопоклоннически култ, така че реших да разгледам събитията от живота си в хронологичен ред.

— Звучи така, сякаш ще отнеме известно време — отбеляза Алек.

Магнус говореше бързо, сякаш опиянен от разследването си. А може би беше изпил твърде много кафе. Алек забеляза, че из останалите неща в стаята се реят три френски преси за кафе и половин дузина чаши за кафе.

Магнус му беше казал да не се тревожи, ала изглеждаше така, сякаш самият той се тревожи, и то много.

— Разбираш ли — продължи Магнус, — спомените рядко са изолирани. Те са свързани, родени от други спомени, които им придават значение. Всеки спомен спомага за създаването на нови спомени и им придава значение. То е като гигантска паяжина. Ако накараш един спомен да изчезне, останалите нишки ще увиснат.

Алек се замисли.

— Значи, всичко, което трябва да направиш, е да откриеш спомен, който не води доникъде.

— Точно така.

— Но ако просто си забравил нещо? Не е възможно да си спомняш всеки момент от живота си.

— Ето защо потърсих помощ. — Магнус махна към предметите във въздуха край себе си. — Призовах албумите си със снимки от Бруклин. Преглеждам всички моменти, които биха могли да доведат до създаването на „Алената ръка“, след което ги запечатвам с магия на хартия, така че да мога да ги каталогизирам както трябва.

Алек сбърчи вежди.

— Значи, си правиш нещо като лексикон.

Магнус направи физиономия.

— В очите на някой лаик би могло да изглежда така, да.

Алек погледна към снимките, които се рееха наоколо. На едната като че ли беше изобразен Магнус, носещ се над някаква пустиня върху летящо килимче. На следващата той беше на бал, облечен във викториански дрехи, и танцуваше валс със студено красива блондинка. На трета беше прегърнал през раменете красив възрастен мъж. Алек се приведе напред, присвил очи. Стори му се, че вижда сълзи върху лицето на Магнус.

Преди пръстите му да успеят да се сключат около снимката, тя изпърха настрани, сякаш беше листо, преметнало се във въздуха.

— Точно този спомен е личен — побърза да каже Магнус.

Алек не настоя. Не за пръв път в начеващата им връзка се сблъскваше с миналото на Магнус и той му затваряше вратата. Алек ненавиждаше това, но се опитваше да проявява разбиране. Все още не се познаваха чак толкова добре, но един ден и това щеше да стане. Всеки имаше своите тайни. Някога и Алек беше пазил тайни от онези, които му бяха най-близки. Имаше много причини, поради които Магнус би могъл да задържа някои неща за себе си.

Алек искаше той да е в състояние да му каже всичко. В същото време не беше сигурен дали бе в състояние да се справи с това „всичко“. Спомни си гадното, изплашеното чувство в стомаха си, когато го беше попитал дали с красивата жена с кестенява коса, която Магнус гледаше с такава топлота, някога са били двойка. Беше го обзело такова облекчение, когато те бяха отвърнали, че са просто приятели.

Може би никога нямаше да му се наложи да се запознае с някой от бившите на Магнус. Може би никога нямаше да му се наложи да мисли за тях. Никога. Възможно бе в Ню Йорк да няма никой от тях. Възможно бе всички да са умрели, каза си Алек насърчително, а после се почувства ужасно.

— Откри ли това, което търсеше? — попита, правейки всичко по силите си да замаже моментната неловкост.

— Още не — отвърна Магнус. — Тъкмо започнах.

Алек отвори уста, за да предложи помощта си, но после я затвори. Едно бе да иска Магнус да се разкрие пред него, съвсем друго да се опита да проникне във вихрушката от вековни спомени, обхващащи стотици хора, десетки домове, хиляди събития.

— Това ще бъде дълъг, сложен процес — меко каза Магнус. — Възползвай се от тази възможност, за да разгледаш някои от забележителностите на Париж. Някоя и друга от по-незначителните църкви. Или един от по-малките музеи на изкуството.

— Окей — отвърна Алек. — Ще се върна скоро, за да видя как вървят нещата.

— Страхотно! — каза Магнус с малка, коса усмивка, сякаш за да му благодари за разбирането.

Ето как Алек прекара по-голямата част от деня, разглеждайки някои от забележителностите на града. Знаеше, че Париж е прочут с църквите си, така че реши да посети най-известните. Започна сред тълпите пред „Нотр Дам“ и продължи с впечатляващите витражи на „Сент Шапел“, прословутия гигантски орган в „Сент Йосташ“, умиротвореното сенчесто спокойствие на „Сен Сюлпис“. В „Сент Мари-Мадлен“ съзерцава статуята на Жана д’Арк много по-дълго, отколкото бе очаквал. Жана бе изпъната като за битка, стиснала меч, готова за удар. Лицето ѝ беше вдигнато нагоре, сякаш срещу каквото и да беше изправена, то бе далеч по-високо от нея. Беше много нефилимска поза, макар че, доколкото Алек знаеше, тя не беше ловец на сенки. Решителността и безстрашното, с които се взираше в някакво невидимо чудовище, извисяващо се над нея, бяха наистина вдъхновяващи. При цялата красота на розовите прозорци и коринтските колони, които беше разгледал този ден, изражението върху лицето на Жана бе това, което остана с него часове по-късно.

Във всяка църква, която посещаваше, не можеше да не се зачуди къде ли са скрити нефилимските оръжия. В почти всяка църква на света нефилимска руна посочваше пътя към запас от оръжия, предвидени за употреба в случай на непредвидени обстоятелства. Естествено, би могъл да попита някой от парижките ловци на сенки, само че не искаше да се разчува, че двамата с Магнус са в града. В „Нотр Дам“ прекара няколко минути, разглеждайки каменните подове в търсене на позната руна, ала започна да привлича погледи — повечето посетители гледаха нагоре, не към пода. Така че се отказа; мястото беше огромно и оръжията можеше да са скрити навсякъде.

Общо взето, не привличаше внимание, но преживя един ужасен момент, когато сред множеството на „Пон дез Ар“ зърна две фигури с познати знаци по ръцете. Обърна се рязко и тръгна в обратната посока, свървайки в първата изпречила му се тясна уличка. Когато се показа няколко минути по-късно, непознатите ловци на сенки си бяха отишли.

В продължение на няколко мига остана на оживената улица, чувствайки се ужасно сам. Не беше свикнал да се крие от други ловци на сенки; та те бяха негови колеги и съюзници. Беше необикновено, неприятно усещане. Само че сега, когато трябваше да оправят историята с култа, не му се искаше пътищата им да се пресекат. Не че нямаше доверие на Магнус — дори за миг не вярваше, че Магнус е замесен с „Алената ръка“ сега. Дали обаче бе възможно да се е замесил с тях на шега преди двеста години, през една пиянска нощ? Това не беше толкова немислимо. Щеше му се да се обади на Магнус, но не искаше да го безпокои по средата на проучванията му.

Извади телефона, докато отново поемаше из улиците, и позвъни вкъщи. Няколко секунди по-късно чу познатия глас на сестра си.

— Здрасти! Как е Париж?

Усмивка изви устните му.

— Здравей, Изабел.

Някъде на заден план се разнесе силен трясък и до ушите му достигна друг глас.

— Алек ли е? Дай ми телефона!

— Какъв беше този шум? — попита Алек, мъничко разтревожен.

— А, просто Джейс — отвърна Изабел нехайно. — Долу ръцете, Джейс. Той се обади на мен.

— Не, имам предвид шума, сякаш хиляда варела за боклук падат от небето.

— О, Джейс тъкмо размахваше една грамадна брадва на верига, когато ти се обади. Джейс! Брадвата ти заседна в стената. Не е важно, Алек. Разкажи ми за пътуването си! Как е Магнус? И нямам предвид как се чувства.

Алек се закашля.

— Искам да кажа, как са уменията му и нямам предвид магическите му умения — поясни Изабел.

— Да, разбрах какво имаш предвид — сухо каза Алек.

Не беше като да има отговор за Изабел по този въпрос. Когато двамата с Магнус излизаха заедно в Ню Йорк, на няколко пъти наистина му се беше искало да стигнат по-далеч, само че се бе уплашил от силата на чувствата си. Бяха се целували и бяха правили някои други неща. Това беше всичко засега и Магнус никога не го беше притискал за нещо повече. После бе дошла войната, а след нея Магнус го беше поканил да попътуват из Европа и той беше приел. Беше предположил, че и двамата са наясно какво означава това, че е готов да отиде навсякъде и да направи всичко с Магнус. Беше навършил осемнайсет години, беше възрастен. Можеше сам да взема решения.

Само че Магнус не беше направил никакъв ход. Той винаги бе толкова внимателен с него. На Алек му се щеше да не е чак толкова внимателен, защото него не го биваше особено в разговорите, най-малко пък в неловките разговори за чувства (с други думи — всички разговори за чувства), и не знаеше как да повдигне въпроса за това, че е време да отидат по-далеч. Алек не се беше целувал с никого преди Магнус. Знаеше, че Магнус несъмнено има голям опит. Това го правеше още по-нервен, но в същото време да се целува с Магнус бе най-фантастичното усещане на света. Когато се целуваха, тялото на Алек от само себе си се устремяваше към Магнус, приближавайки се колкото бе възможно, движейки се по онзи инстинктивен начин, по който го правеше само когато се биеше. Не беше вярвал, че е възможно нещо да му се струва толкова правилно, нито да означава толкова много, и ето че сега бяха заедно в Париж, сами, и всичко би могло да се случи. Беше толкова вълнуващо, колкото и ужасяващо.

Несъмнено Магнус също искаше да стигнат по-далеч. Нали?

Мислел си бе, че нещо ще се случи в нощта с балона, само че това с демонския култ обяснимо бе отвлякло вниманието на Магнус.

— Алек! — извика Изабел в телефона. — Там ли си още?

— О… да, извинявай. Тук съм.

Гласът ѝ омекна.

— Неловко ли е? Знам, че първата ваканция заедно е време, което може както да заздрави, така и да развали една връзка.

— Какво искаш да кажеш с това, че можело да заздрави или да развали една връзка? Ти никога не си ходила на почивка с когото и да било!

— Знам, само че Клеъри ми зае няколко мундански списания. — Гласът на Изабел стана по-жизнерадостен. Приятелството между Клеъри и Изабел бе спечелено с усилия, но тя като че ли го ценеше още повече именно заради това. — Според списанията първото пътуване заедно е жизненоважен тест за съвместимостта на една двойка. Именно тогава наистина се опознавате един друг и как си пасвате и решавате дали връзката ще сработи в дългосрочен план.

Алек почувства как в стомаха му ляга буца и побърза да смени темата.

— Как е Саймън?

Това, че повдигна въпроса за Саймън, красноречиво говореше за отчаянието му, тъй като никак не му харесваше мисълта сестра му да излиза с вампир. Макар че като за вампир той изглеждаше свестен тип. Алек не го познаваше много добре. Саймън доста приказваше, обикновено за неща от мунданския свят, за които Алек никога не беше чувал.

Изабел се засмя, като че ли попресилено.

— Добре е. Искам да кажа, не знам. Виждам го от време на време и той изглежда добре, не че ме е грижа. Нали ме знаеш каква съм с момчетата… той е като малка играчка. Малка играчка с дълги зъби.

Изабел беше излизала с доста момчета, но никога не бе заемала такава отбранителна позиция. Може би това изпълваше Алек с подобно притеснение, когато ставаше дума за Саймън.

— Стига само ти да не се превърнеш в неговата играчка — каза той. — Слушай, имам нужда от една услуга.

Тонът на Изабел стана рязък.

— Защо говориш с такъв глас?

— Какъв глас?

— С гласа „Аз съм ловец на сенки и имам официална задача“. Алек, ти си на почивка. Предполага се да се забавляваш.

— Забавлявам се.

— Не ти вярвам.

— Ще ми помогнеш ли, или не?

Изабел се засмя.

— Естествено, че ще ти помогна. В какво сте се забъркали с Магнус?

Беше обещал на Магнус, че няма да каже на никого, но несъмнено Изабел не се броеше.

Извърна се от тълпата наоколо и закри слушалката със свободната си ръка.

— Искам да го запазиш в тайна. Не е нужно мама и татко да научават. Нито пък Джейс.

Откъм телефона се разнесе шумолене.

— Алек, да нямаш неприятности? Мога да бъда в Аликанте до половин час и в Париж — до три.

— Не, не, нищо такова.

Изведнъж си даде сметка, че бе пропуснал да се скрие с магически прах, така че мунданите да не могат да чуят разговора му, ала също като в Ню Йорк, тълпите в Париж минаваха покрай него, без да го забелязват. На разговорите по мобилни телефони, колкото и публични да бяха, не се обръщаше никакво внимание; очевидно това беше универсален закон.

— Може ли да прегледаш архивите на Института за култ, на име „Алената ръка“?

— Разбира се. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Не.

— Ще видя какво мога да направя.

Не го притисна повече. Изабел никога не го притискаше, за никоя от тайните му. Това бе една от многото причини Алек да има доверие на сестра си.

От другия край на линията се разнесе шум от сборичкване.

— Разкарай се, Джейс! — изсъска Изабел.

— Всъщност може ли да поговоря с Джейс за минутка?

Имаше нещо, за което искаше да попита, а не му беше удобно да говори за това със сестра си.

— Е, добре — отвърна Изабел. — Ето ти го.

Разнесе се ново шумолене, а после Джейс се прокашля и каза небрежно, сякаш допреди миг не се беше боричкал с Изабел за телефона.

— Здрасти.

Алек се усмихна.

— Здрасти.

Почти можеше да го види, Джейс, който го беше помолил да станат парабатаи, а после винаги се преструваше, че не се нуждае от такъв. Само че Алек не можеше да бъде заблуден.

Джейс живееше в Нюйоркския институт, откакто Алек беше на единайсет години. Алек открай време го обичаше, намираше го за толкова близък и скъп, че за известно време беше объркан каква любов точно изпитва. Мислейки си за Джейс сега, изведнъж осъзна за кого му беше напомнила магьосницата Теса.

Изражението ѝ — сериозно, ала озарено от тиха светлина — бе досущ като това на Джейс, когато свиреше на пиано.

Алек се отърси от странната мисъл.

— Как е Париж? — попита Джейс нехайно. — Ако не се забавляваш, можеш да се прибереш по-рано.

— Париж е чудесен. Как са нещата?

— Ами моята работа е да изглеждам добре и да се бия с демони. И двете вървят страхотно.

— Отлично. Слушай, Джейс, мога ли да те попитам нещо? Ако искаш нещо да се случи и ти се струва, че може би ще се случи, но другият като че ли чака ти да му дадеш сигнал, че си готов… че може би си готов… не… че определено си готов може би, как трябва да постъпиш? В тази хипотетична ситуация.

Последва пауза.

— Хмм — отвърна Джейс най-сетне. — Радвам се, че се обърна към мен с този въпрос. Смятам, че трябва да дадеш сигнал.

— Страхотно. Да, това се чудех. Благодаря, Джейс.

— Трудно е да отработиш сигналите по телефона — отбеляза Джейс замислено. — Ще помисля над различните сигнали и ще ти покажа, когато се прибереш. Като например един сигнал за „зад теб се промъква демон, пронижи го“, нали? Нужен е обаче различен сигнал, ако зад теб се промъква демон, но аз съм го взел на мушка. Струва ми се логично.

Пак се възцари мълчание.

— Нека отново се чуя с Изабел.

— Чакай, чакай — каза Джейс. — Кога се прибираш?

— Изабел! — заповяда Алек.

Разнесоха се звуците на ново сборичкване, докато Изабел си връщаше притежанието на телефона.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда, за да помогна? Или с Магнус предпочитате да бъдете сами?

— Предпочитаме да бъдем сами — твърдо заяви Алек. — И всъщност трябва да затварям. Обичам те, Изабел.

— Обичам те — отвърна Изабел. — Чакай! Джейс пак иска телефона. Казва, че е възможно да е разбрал погрешно въпроса ти.

Намери Магнус в същата поза, в която го беше оставил. Сякаш изобщо не беше помръднал, ала циклонът от хартия, снимки и книги, който го заобикаляше, като че ли бе станал двойно по-голям и двойно по-хаотичен.

— Алек! — каза той жизнерадостно; изглежда, че настроението му доста се беше подобрило. — Как е Париж?

— Ако бях ловец на сенки, живеещ в Париж — отвърна Алек, — щеше да ми се наложи да тренирам двойно по-усърдно, за да компенсирам всички пъти, в които спирах за кафе и нещичко за хапване.

— Париж — заяви Магнус — е най-невероятният град на света за това да поспреш за кафе и нещичко за хапване.

— Донесох ти pain au chocolat3 — каза Алек и вдигна леко поомачкан бял хартиен плик.

Магнус раздели стената от книги и листове като завеса и даде знак на Алек да пристъпи вътре.

— Открих нещо. Влез. — Алек понечи да остави плика и Магнус поклати глава. — Вземи този pain du chocolat със себе си.

Алек пристъпи колебливо вътре и застана до Магнус. Магьосникът извади сладкиша от плика с една ръка, а с другата махна към един от замръзналите образи, придърпвайки го пред тях — намусен, зеленокож и белокос магьосник, облечен в чувал за картофи и седнал на дървена маса, отрупана с калаени чаши.

Рейгнър Фел — помисли си Алек. Снимката му висеше на стената у Магнус. Той беше споменал, между другото, няколко дни след смъртта на Рейгнър, че двамата са били приятели. За Алек ставаше все по-очевидно, че са били близки. Зачуди се защо Магнус не беше казал, че е така, когато Рейгнър загина, но по това време се намираха в разгара на война. Алек и Магнус все още се опитваха да открият какво са един за друг.

Не можеше да се каже точно, че Магнус го беше скрил от него.

На масата срещу Рейгнър седеше Магнус, гол до кръста, вдигнал ръце с отворени длани. Изглежда, че се опитваше да омагьоса една бутилка.

Магнус щракна с пръсти и снимката потрепери и се увеличи. Той преглътна.

— Съвсем ясно си спомням тази нощ. Играех игра на надпиване. По-рано буквално бяхме изгубили ризите от гърба си от няколко сиренари, които се оказаха опитни картоиграчи. Някъде между четвъртата и деветата кана греяно вино подхванахме задълбочена дискусия за смисъла на живота и по-точно — колко по-лесен би бил животът, ако съществуваше начин да използваме открито уменията си, без мунданите да се посират от страх и да се опитват да ни изгорят на клада при всеки помен от магия.

— Двамата с Рейгнър сте решили, че създаването на демонопоклоннически култ ще направи живота ви по-лесен? — попита Алек невярващо.

— Светът понякога е суров към магьосниците. Понякога ни обзема изкушение да бъдем сурови в отговор.

Възцари се мълчание. Най-сетне Магнус въздъхна.

— Не сме говорили за призоваване на демони. Говорихме за това колко смешно би било да се престорим на демони и да накараме лековерните мундани да правят разни неща.

— Какви неща?

— Каквото поискаме. Да масажират стъпалата ни, да тичат голи из селския мегдан, да замерят свещениците с развалени яйца. Нали се сещаш, нормалните неща, които прави един измислен култ.

— Аха — каза Алек. — Нормалните неща.

— Не си спомням да сме го направили наистина. Би могъл да си помислиш, че основаването на култ е нещо запомнящо се. Всъщност не помня почти нищо след онази нощ. Следващият ми спомен е чак след три години, как отивам на ваканция в Южна Америка. Беше особено силно греяно вино, но три години амнезия ми се струва малко прекалено.

Магнус беше придобил мрачно изражение.

— Този разговор плюс тригодишна загуба на памет не ми изглежда добре. Разговорът е много подозрителен, а загубата на памет е много удобна. Трябва незабавно да открия „Алената ръка“.

Алек кимна решително.

— Откъде ще започнем?

Възцари се дълго мълчание, сякаш Магнус внимателно обмисляше следващите си думи. Гледаше Алек почти недоверчиво. Нима смяташе, че Алек няма да е в състояние да помогне?

— Ще започна, като се свържа с някои долноземци за информация относно култа.

— Какво мога да направя аз? Искам да ти помогна — настоя Алек.

— Ти винаги го правиш. — Магнус се прокашля и добави: — Мислех си, че е срамота да прекъснеш първото си посещение в Париж с глупави проблеми от моето минало и куп заблудени мундани. Днес си изкара добре, нали? Защо не се позабавляваш? Това няма да продължи дълго. Ще се върна още преди да е започнало да ти липсвам.

— Как бих могъл да се забавлявам, ако ти имаш неприятности без мен?

Магнус все още го гледаше по онзи странен, предпазлив начин. Алек не разбираше какво става.

— Винаги можеш да отидеш на кабаре — измърмори Магнус.

Усмихна се, но Алек не отвърна на усмивката му. Това не беше шега. Помисли си за ярките снимки, потрепващи във въздуха, и скръсти ръце.

Алек имаше трима близки приятели: Изабел, Джейс и приятелката им от детинство Ейлийн, която беше по-скоро приятелка на Изабел, отколкото негова. Познаваше ги и се биеше заедно с тях от години. Свикнал бе да е част от отбор.

Не беше свикнал да харесва някого толкова много, но да не го познава като самия себе си. Беше предположил, че след като с Магнус се бяха били рамо до рамо, сега двамата са един отбор. Не знаеше какво да прави, ако Магнус не искаше да бъдат отбор. Едно обаче знаеше.

— Магнус, аз съм ловец на сенки. Да спирам демони и техните поклонници, е част от работата ми. По-голямата част от работата ми. И най-вече някой трябва да ти пази гърба. Няма да отидеш без мен.

Изведнъж се почувства така сам. Беше дошъл на това пътуване, за да опознае Магнус, ала може би беше невъзможно да го опознае. Може би Магнус не искаше да бъде опознат. Може би виждаше Алек като още една от снимките, които се рееха във въздуха, отлитащите мигове, които сега трябваше да положи усилие, за да си спомни.

Защото Магнус искаше да опази историята с демонския култ в тайна и никой от тях не беше сигурен, Алек изведнъж осъзна, че в тайна включваше и него. Ами ако Магнус действително беше извършил нещо ужасно преди стотици години? Ами ако в изгубените спомени Алек откриеше един глупав, безсърдечен или жесток Магнус?

Магнус се приведе напред, като никога сериозен.

— Ако дойдеш с мен, онова, което открием, може да не ти хареса. На мен може да не ми хареса.

Алек се отпусна съвсем мъничко. Не можеше да си представи Магнус да бъде жесток.

— Готов съм да поема този риск. Е, какъв е планът ни?

— Искам имена, местата им за срещи и оригинала или копие от „Червените магически свитъци“ — отвърна Магнус. — И знам точно къде да отида. Слънцето много скоро ще залезе… ще стигнем на Парижкия пазар на сенките тъкмо когато отваря.

— Никога не съм бил на Пазар на сенките — отбеляза Алек. — Този в Париж особено бляскав и елегантен ли е?

Магнус се разсмя.

— О, не! Той е истинска кочина.

— Добре дошъл — заяви Магнус — на Арен дьо Лютес. Бил е гладиаторска арена. Бил е гробище. Сега е шейсет и осмият най-популярен туристически обект в Париж. А тази вечер е мястото, където елфическата ти леля Марта идва, за да си купи месечния запас от забранени от закона очи на тритон.

Стояха пред входа на Пазара — тясна уличка, минаваща покрай древни каменни трибуни. За онези, които бяха надарени със Зрението, уличката излизаше на голям кръг от отъпкан пясък, който все още ясно очертаваше яма за гладиатори, празен, ако не се брояха неколцина души. Ала за обитателите на Пазара това бе лабиринт от сергии, претъпкан с долноземци, хаос от викове и миризми.

Още преди да влязат, вече бяха привлекли изучаващи погледи. Алек ги усещаше и беше неспокоен и нащрек. Едно селки им хвърли разтревожен кос поглед, докато се приближаваше, а после свърна демонстративно.

Алек беше облякъл коженото си яке над пуловера, чиято качулка беше придърпал ниско, за да засенчи лицето си. Меки кожени ръкавици скриваха руните на ръцете му. Не можеше обаче да заблуди никого. Алек никога не можеше да мине за друго, освен за дете на Ангела. Беше очевидно от стойката, изяществото, погледа в очите му.

На нефилимите не беше забранено да посещават Пазара, но не бяха и добре дошли. Магнус се радваше, че Алек е до него, но това усложняваше нещата.

В навалицата от хора, минаващи по тясната уличка, за да излязат на същинския Пазар, изпитаха кратка, но силна клаустрофобия. Миришеше на мокри животни и застояла вода и всички бяха неприятно близо. А после взрив от ярка светлина приветства появата им на онова, което обитателите на Пазара наричаха — La Place des Ombres4. Тук миришеше на горящо дърво и подправки, на тамян и билки, съхнещи на слънцето. За Магнус то беше приятно познато, константа през десетилетия, векове на промяна.

— Парижкият пазар на сенките не е като повечето Пазари на сенките. Той е най-старият в света и има политическа и кървава история. Почти всеки по-значителен конфликт, който долноземците са имали с мундани, нефилими или помежду си преди деветнайсети век, е започвал именно тук. — Магнус претегли внимателно следващите си думи. — Това, което се опитвам да кажа, е да внимаваш.

Когато поеха покрай първите дюкяни, Магнус забеляза, че движението им е съпроводено от напрежение. Долноземците се събираха на групички и си шушукаха. Стрелкаха ги с обвинителни погледи, а някои от търговците спускаха пердето или затваряха прозорците си, когато ги видеха да се приближават.

Челото на Алек беше свъсено, стойката му — скована. Магнус спря, посегна демонстративно към ръката му и я стисна здраво. Един върколак тресна прозорчето на дюкяна си с ръмжене, когато минаха покрай него.

— Бездруго не исках да пазарувам оттам — каза Алек.

— Естествено, че не — отвърна Магнус. — Никой не иска да яде на място, наречено „Вълчи бургер“. Ама че канибалско.

Алек се усмихна, но Магнус предположи, че е само заради него. Очите му продължаваха да оглеждат всичко наоколо, бдителността му беше рефлекс, който му бяха набивали цял живот. Магнус пусна ръката му и го остави да се отдръпне мъничко настрани и назад; знаеше, че Алек си е избрал мястото, откъдето имаше най-добра видимост.

Първата им спирка беше голяма червена шатра, която се открояваше на една от главните алеи. Беше дълга, висока и тясна, разделена на преддверие и просторно основно помещение отзад. Вляво от входа имаше табелка с винена бутилка, пълна с червена течност, на която пишеше: КРЪВТА Е ЖИВОТ. ЖИВЕЙТЕ ДОБРЕ.

Магнус отметна червените завеси и пъхна глава в задната стая, където видя първия (и вероятно единствен) дегустатор на кръв, седнал зад извито махагоново писалище. Пенг Фанг имаше външния вид на млад мъж на двайсет и няколко години и широко, приятно лице с темпераментно излъчване и искрящи очи. Кичур от черната му коса беше боядисан в яркожълто, което му придаваше вид на дружелюбна пчела. Беше покачил крака върху писалището и си подсвиркваше весела мелодия.

Магнус познаваше Пенг Фанг от началото на осемнайсети век, когато кръвопреливанията започнаха да придобиват огромна популярност. Магнус се възхищаваше на предприемчивия дух, а Пенг Фанг имаше такъв в изобилие. Забелязал бе дупка в пазара — както и на Пазара — и я беше попълнил.

— Я виж ти, великият магьосник на Бруклин. — По лицето на Пенг Фанг се разля бавна усмивка на удоволствие. — Отбиваш се, за да си поприказваме? Обикновено се интересувам преди всичко от бизнес, но с теб бизнесът би бил удоволствие.

Пенг Фанг флиртуваше с всички. Беше толкова последователен в това, че Магнус понякога се чудеше дали интересът му е истински. Сега, разбира се, това нямаше значение.

— По работа, боя се — отвърна със свиване на рамене и усмивка.

Пенг Фанг също сви рамене. Усмивката все така не слизаше от лицето му.

— Никога не обръщам гръб на възможността за печалба. Нуждаеш се от съставки за някоя отвара? Имам стъкленица с кръв на драконов демон. Сто процента огнеупорна.

— Ама, разбира се, аз непрекъснато се тревожа дали кръвта ми няма да се подпали. Не, днес не ми трябва кръв. Нуждая се от информация за „Алената ръка“.

— Напоследък доста чувам за тях. — Пенг Фанг погледна през рамото на Магнус и млъкна. Магнус обърна глава и видя Алек да се появява колебливо през завесата. Пенг Фанг стана и го изгледа студено. — Моите извинения, ловецо на сенки. Както виждаш, зает съм с клиент. Може би, ако се върнеш по-късно, ще мога да ти услужа.

— Той е с мен — заяви Магнус. — Александър Лайтууд, това е Пенг Фанг.

Пенг Фанг присви очи.

— Да не съм чул коментари относно името ми5. Очевидно родителите ми не са очаквали момченцето им да стане вампир, когато порасне. Не намирам коментарите относно името ми за забавни.

Магнус реши, че това едва ли е най-подходящият момент да спомене, че Пенг Фанг бе известен като Фанг Фанг сред приятелите си. Пенг Фанг очевидно не проявяваше желание да се сприятели с Алек. Беше вперил поглед в него, сякаш очакваше, че той всеки момент ще му се нахвърли. Разбира се, поведението му не бе напълно необосновано, като се имаше предвид, че ръката на Алек лежеше небрежно върху дръжката на серафимската кама на кръста му.

— Здрасти — каза той. — Тук съм с Магнус. Тук съм заради Магнус. Никой друг ловец на сенки не знае, че съм дошъл. Просто търсим информация за „Алената ръка“. — И след кратко мълчание, добави: — Важно е.

— Какво бих могъл да знам за тях? — отвърна Пенг Фанг. — Нека те уверя, ловецо на сенки, че не въртя бизнес с култове. Всичко при мен е съвсем почтено. Най-обикновен търговец на кръв, който продава най-хубавата законна и лицензирана кръв на порядъчни долноземци. Ако искаш да закупиш кръв, велики магьоснико, на драго сърце ще те посъветвам в избора ти. Ако не, боя се, че не мога да ти помогна.

— Чухме, че имали нов лидер — каза Алек.

— Не знам нищо за него — отсече Пенг Фанг.

— Него? — повтори Магнус. — Е, и това е нещо. — Пенг Фанг се намръщи. — Допреди малко изглеждаше готов да помогнеш.

Тримата останаха в това положение, мълчаливи в продължение на няколко мига, преди Пенг Фанг отново да се настани зад писалището и да започне да прелиства хартии.

— Е, не мога да допусна хората да започнат да говорят, че доноснича на ловците на сенки.

— Познаваме се отдавна — каза Магнус. — Ако ми имаш доверие, можеш да имаш доверие и на него.

Пенг Фанг вдигна очи от листовете.

— Имам ти доверие. Ала това не означава, че ще имам доверие на ловците на сенки. Никой няма доверие на ловците на сенки.

След миг Алек каза с обтегнат глас.

— Хайде, Магнус. Да си вървим.

Магнус се опита да улови погледа на Пенг Фанг, докато излизаха. Той обаче упорито изучаваше листовете, без да им обръща никакво внимание. Магнус и Алек спряха отвън. Скръстил здраво ръце на гърдите си, Алек гледаше неспокойно множеството, което минаваше покрай тях. Изглеждаше така, сякаш е охранителят на Пенг Фанг.

— Извинявам се за това — каза Магнус.

Не можеше да вини долноземците, че бяха подозрителни към ловците на сенки. Не можеше да вини и Алек, задето се чувстваше засегнат.

— Виж — заяви Алек. — Така няма да се получи. Защо не продължиш сам. Аз ще се държа далече от погледите и ще се съберем, когато се сдобиеш с информация.

Магнус кимна.

— Ако искаш да се върнеш в апартамента…

— Нямах това предвид. Исках да кажа ти да продължиш сам, а аз ще се държа настрани и ще те следвам, докато обикаляш Пазара. Няма да се намесвам, освен ако не си в опасност. — Алек се поколеба. — Но ако искаш да си вървя…

— Не, искам да си наблизо.

Алек се огледа мъничко смутено наоколо, а после придърпа Магнус към себе си. Навалицата и шумотевицата на Пазара на сенките се превърнаха в едва доловимо жужене. Възелът от раздразнение в гърдите на Магнус се поразхлаби. Той затвори очи. Всичко беше притихнало, застинало и сладостно.

— Махнете се от шатрата ми! — кресна Пенг Фанг изведнъж, при което Магнус и Алек отскочиха рязко един от друг. Магнус се обърна и го видя да ги гледа сърдито през отвора на шатрата. — Стига си прегръщал ловци на сенки пред магазина ми! Никой няма да си купи кръв от някой, който има сергия за прегръщане на ловци на сенки пред дюкяна си! Махайте се!

Алек се отдръпна назад, за да потъне сред тълпата минувачи. Протегна ръка и прокара пръсти по тази на Магнус, докато се скриваше.

— Ще бъда наблизо — каза тихо, но така, че Магнус да го чуе. — Ще ти пазя гърба.

Пусна го и светът около Магнус се завърна като вихрушка. Алек го нямаше, беше се слял с множеството.

Магнус нави бутилковозелените си ръкави.

Опита се да прогони неловкото усещане, което го бе заляло, когато Алек беше казал: Така няма да се получи.

През следващия половин час Магнус обикаляше между магьосниците и елфите на Пазара на сенките, мъчейки се да купи информация. Сега, когато Алек не беше с него, се сливаше с останалите без проблем. Опитваше се да изглежда нормално, а не така, сякаш се намира под облак от подозрение или е на работа. Отби се през Les Changelings en Cage (сергия с противоелфически амулети, която се държеше от един начумерен магьосник), както и Le Tombeau des Loups (Гроба на вълците, сергия, където се продаваха антивърколашки магии и която очевидно се държеше от вампири). Погали най-различни забранени, странни на вид същества, които, подозираше, скоро щяха да се превърнат в съставки за отвари.

На няколко пъти поспря, за да погледа различни демонстрации на умения на магьосници от далечни земи, тласкан от професионално любопитство. Купи си редки магически съставки, които можеха да се намерят единствено на пазарите в Европа. Щеше истински да зарадва глутница върколаци в Мексико, осигурявайки им отвара, която да възвърне изгубеното обоняние на главатаря им.

Дори успя да си уреди нова задача, след като приключеше с тази неприятна история с култа, разбира се. Рибарска флота в Амстердам си имаше неприятности с пасаж русалки, подмамващи моряците да се хвърлят през борда. Щеше да се свърже с тях.

Не научи обаче нищо за „Алената ръка“.

От време на време поглеждаше назад, опитвайки се да зърне Алек. Нито веднъж не успя да го види.

Именно по време на едно от тези поглеждания назад, усети как го завладява същото чувство, както и по време на разходката, след като балонът им се разби — че го следят недружелюбни очи. Почувства студено усещане за заплаха, като задаващо се лошо време.

Измърмори заклинание, което да го предупреди, ако е привлякъл прекалено внимание, и докосна ушите си с ръце. Начаса усети гъделичкане в лявото ухо, лекичко, като допир с перо. Огледа се наоколо, но не забеляза нищо необичайно. Може би бе просто Алек, държащ го под око.

Минаваше покрай дюкян, пълен с наметала, когато усети по-силен допир, две первания по ухото, които едва не го накараха да подскочи.

— Истинска кожа от селки — каза собственикът на дюкяна с надежда. — Етично отгледано. Или пък какво ще кажеш за това? Козина от върколаци, които искаха да бъдат обръснати, за да бъдат по-аеродинамични.

— Прекрасно — отвърна Магнус, без да спира.

Свърна в една странична уличка, отдалечаваща се от основната част на пазара, а после зави още веднъж и се озова в задънена улица. Усети ново перване по ухото, последвано от подръпване.

Ръцете му лумнаха с магия и той заяви в празния въздух:

— Поласкан съм, но няма ли да е по-добре да престанем с игричките и да поговорим очи в очи?

Никакъв отговор.

Изчака още няколко мига, преди да остави пламъците да угаснат в ръцете му. Върна се до началото на уличката и в мига, в който пристъпи обратно в цивилизацията, почувства силно дръпване по ухото. Някой се взираше изключително настойчиво в него.

— Магнус Бейн! Стори ми се, че си ти.

Магнус се обърна по посока на гласа.

— Джони Рук! Какво правиш в Париж?

Джони Рук бе един от малцината мундани, които притежаваха способността да виждат Света на сенките. Обикновено се подвизаваше на Пазара на сенките в Лос Анджелис.

Магнус го измери с не особено ентусиазиран поглед. Джони имаше късо подстригана мръсно руса коса и едва набола брада; носеше черен тренчкот и тъмни очила (въпреки че беше нощ). В лицето му имаше нещо странно: Магнус беше чул слух, че Джони бил наел феи, за да подобрят за постоянно чертите му, но ако беше така, според Магнус си беше дал парите напразно. Беше известен като Мошеника Рук и беше неизменно верен на образа, който си беше създал.

— Канех се да те попитам същото — отвърна Джони, видимо обзет от любопитство.

— Ваканция — каза Магнус неопределено. — Как е синът ти? Кат, нали така?

— Кит. Добро момче е той. Расте като гъба. Бързи ръце, много полезно в моята работа.

— Караш детето си да пребърква джобове?

— Понякога. Понякога прехвърля разни дреболии, като ключове. Друг път прави разни трикове. Най-различни неща. Има много таланти.

— Не е ли на десетина години? — попита Магнус.

Джони сви рамене.

— Много е напреднал.

— Очевидно.

— Нещо специално ли търсиш на Пазара? Навярно бих могъл да ти помогна.

Магнус затвори очи и бавно преброи до пет. Напук на здравия разум, подхвърли нехайно:

— Какво знаеш за „Алената ръка“?

Джони направи физиономия.

— Култ. Почитат Асмодей.

Сърцето на Магнус подскочи.

— Асмодей?

Джони го погледна рязко.

— Не е име, което чуваш всеки ден — добави Магнус, надявайки се, че това е достатъчно обяснение.

Беше име, което самият той бе чувал по-често, отколкото му харесваше. И по една случайност (както се надяваше), Асмодей бе Принцът на Ада, който му беше дал живот.

Нима би основал култ в името на баща си? Не можеше да се каже, че двамата са близки. Не можеше да си представи как прави нещо подобно, дори на шега.

Дали щеше да се наложи да каже на Алек, че Асмодей му е баща? Алек никога не го беше питал кой е демоничният му родител и Магнус нямаше никакво желание да му каже. Повечето магьосници бяха родени от обикновени демони. За лош късмет на Магнус, неговият баща беше един от деветте принцове на Ада.

— Асмодей? — повтори. — Сигурен ли си?

Джони сви рамене.

— Не мислех, че е някаква тайна. Просто го чух някъде.

Значи, можеше и да не е вярно. Нямаше смисъл да казва на Алек, помисли си Магнус, ако не беше вярно. Теса не го беше споменала, а несъмнено щеше да го направи, ако смяташе, че култът почита баща му.

Магнус си пое дъх малко по-леко. Уви, върху лицето на Джони имаше лукаво изражение, което му беше твърде добре познато.

— Възможно е да знам повече — подхвърли Джони небрежно.

Магнус щракна с пръсти. Малък жълт мехур изскочи от върха им и се наду, докато не ги обгърна. Шумът на Пазара замря, оставяйки ги в сфера от пълна тишина.

Магнус въздъхна тежко. И друг път се бе намирал в това положение.

— Каква е цената ти?

— Информацията е твоя срещу съвсем незначителната цена да ми дължиш малка услуга, която да бъде уточнена в бъдеще.

Джони му отправи широка, окуражителна усмивка. Магнус го изгледа с — както се надяваше — аристократично излъчване.

— Всички знаем до какво водят неуточнените услуги. Веднъж дадох неопределено обещание да помогна някому и прекарах седем месеца омагьосан и живеещ в аквариума на една дриада. Не искам да говоря за това — побърза да добави, когато Джони понечи да каже нещо. — Никакви неуточнени услуги в бъдеще!

— Окей — заяви Джони. — Какво ще кажеш за една точно определена услуга, направена сега? Знаеш ли начин, който би могъл да отклони вниманието на нефилимите от нещо? Или от някого?

— Правиш нещо, което нефилимите не биха одобрили?

— Очевидно. Но сега може би повече, откогато и да било.

— Мога да ти дам едно мазило — предложи Магнус. — То отблъсква вниманието от човека, покрит с него.

— Мазило? — повтори Джони.

— Мазило, да — каза Магнус мъничко нетърпеливо.

— Нямаш ли нещо, което бих могъл да изпия или изям?

— Не. Мазило е. Така се предлага.

— Просто адски мразя да съм целият мазен.

— Е, предполагам, че това е цената — каза Магнус — за постоянната ти престъпна активност.

Джони сви рамене.

— Колко ще получа?

— Предполагам, зависи от това колко знаеш.

Учуди се, че Джони не се опита да се спазари за нещо по-точно; обикновено гледаше да държи преговорите под контрол. По някаква причина очевидно отчаяно искаше да се добере до мазилото. На Магнус не му влизаше в работата защо. Не беше престъпление да избягваш ловците на сенки. Самият той бе срещал мнозина нефилими, които би предпочел да избегне. Не всички бяха очарователни като Алек.

— Според моята информация „Алената ръка“ наскоро са напуснали седалището си във Венеция — каза Магнус. — Някаква представа къде са отишли?

— Не — отвърна Джони. — Знам, че са имали тайно светилище в седалището си във Венеция, където държали свещената си книга. Нарича се Камарата. — Усмивката на Джони стана по-широка и по-зъбата. — В нея се прониква с тайна парола. Ще ти я кажа срещу десет шишета с отварата.

— Мазило.

— Десет шишета с мазилото.

— Едно.

— Три.

— Дадено.

Двамата си стиснаха ръцете. Така се правеше бизнес.

— Добре. Трябва да откриеш каменната глава на козата и да изречеш думата „Асмодей“.

Една от веждите на Магнус подскочи.

— Паролата за влизане в бърлогата на култа, почитащ Асмодей, е „Асмодей“?

— Не знам дали си го забелязал преди — отбеляза Джони замислено, — ала последователите на култове обикновено не са най-блестящото, което светът на мунданите има да предложи.

— Забелязал съм го. Трябва също да знам… кой е източникът ти?

— Не съм обещавал да ти го кажа! — възрази Джони.

— Само че ще го направиш. Защото искаш три бурканчета с мазило и защото ти е в кръвта да бъдеш нелоялен.

Джони се поколеба, но само за миг.

— Магьосник, на име Мори Шу. Бивш член на „Алената ръка“.

— Какво прави магьосник в мундански култ? Би трябвало да е твърде мъдър за нещо такова.

— Кой знае? Говори се, че засегнал новия лидер и сега се укрива и търси закрила. Той ще знае повече за „Алената ръка“ от всеки, който все още не е част от него. До неотдавна беше в Париж, но чувам, че сега е на път към Венеция. Ако му помогнеш, ще ти каже всичко.

Тъкмо когато „Алената ръка“ напускаше Венеция, Мори Шу бе тръгнал натам.

— Благодаря, Джони. Ще ти изпратя мазилото в Лос Анджелис веднага щом се прибера от ваканция.

Жълтият балон започна да се разсейва в златни люспици, които се рееха, блещукайки, на вятъра. Докато той се стопяваше, Джони сграбчи ръкава на Магнус и изсъска неочаквано напрегнато:

— Напоследък доста феи изчезват от Пазарите на сенките. Всички са изнервени. Говори се, че „Алената ръка“ стои зад това. Ненавиждам идеята хората да избиват феи. Спри ги.

Върху лицето на Джони имаше изражение, каквото Магнус не помнеше да е виждал преди, смесица от гняв и страх.

А после какофонията на Парижкия пазар на сенките отново ги заля.

— А сега — промърмори Магнус, — къде е Алек?

— Това твоят ловец на сенки ли е? — Джони се ухили порочно; от предишното му изражение не бе останала и следа. — Определено знаеш как да разбуниш духовете, приятелю.

— Не сме приятели — отвърна Магнус разсеяно, оглеждайки множеството.

Джони се изсмя рязко.

Алек се появи като заек от фокусническа шапка иззад една сергия наблизо. Изглеждаше така, сякаш се беше въргалял в калта.

— Ловецът ти на сенки е мръсен — отбеляза Джони.

— Трябва да го видиш, когато се е издокарал.

— Сигурен съм, че е направо приказен, но по една случайност имам спешен ангажимент другаде. До следващия път, върховни магьоснико.

Джони му отдаде шеговито чест и потъна в тълпата. Магнус го остави да си върви. Много повече бе загрижен за състоянието на гаджето си. Плъзна поглед по него, не пропускайки да забележи калта, полепнала по дрехите му и опръскала щедро черната му коса. Алек притискаше лъка си до тялото, а гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.

— Здравей, миличък — каза Магнус. — Какво ново?

Пет минути след като се отдалечи от Магнус, Алек го видя да пъха ръка в клетка, пълна с отровни, демонични маймуни с хищни нокти. Стисна леко серафимската кама, но се удържа.

Намираше се на Пазара на сенките. Правилата тук бяха различни. Знаеше това.

За щастие, Магнус просто погали едно ръмжащо създание с безгрижна ръка с пръстени, а после се отдръпна от сергията и се насочи към друга, заобиколена от протестиращи върколаци.

— Спрете потисничеството на върколаците от неживите! — извика една жена върколак, размахвайки лозунг, на който пишеше: ДОЛНОЗЕМСКО ЕДИНСТВО.

Магнус взе един памфлет и ѝ се усмихна, оставяйки я зашеметена. Магнус често имаше подобен ефект върху хората. Алек си спомни как го беше гледал търговецът на кръв по-рано. Преди да срещне Магнус, Алек понякога хвърляше скришом нервни погледи към различни момчета: Джейс или ловци на сенки, посещаващи Института, или пък мундани из оживените нюйоркски улици. Сега, когато Магнус беше в стаята, Алек не виждаше друг, освен него. Дали Магнус все още забелязваше, че мъжете са красиви, или намираше жените за привлекателни? Алек почувства как го жегва остро притеснение при мисълта колко хора биха се зарадвали, ако той се провалеше в това изпитание на връзката му с Магнус.

Придърпа качулката си малко по-ниско и продължи да го следва от разстояние.

Магнус влезе в една аптека и се залови да купува разни билки. След това поспря и поприказва с лилавокоса фея, която търсеше злато, за да нахрани базилиска си. После се прехвърли на отсрещната сергия и прекара сякаш цял час, пазарейки се за нещо, която подозрително приличаше на човешка коса.

Алек вярваше, че Магнус знае какво прави. От Магнус се излъчваше увереност без никакво усилие. Винаги изглеждаше, сякаш държи положението под контрол, дори когато не беше така. Това бе едно от нещата у него, на които Алек се възхищаваше най-много.

Магнус продължи напред и Алек го последва по съседната улица. Държеше се достатъчно назад, за да не предизвика подозрение, но в същото време се намираше само на пет скока от него. Наблюдаваше не само гаджето си, но и всички наоколо — от групичката дриади, мъчещи се да го примамят в шатрата си, до мършавата джебчийка с корона от тръни на главата, която го следваше далеч не толкова невинно.

Когато момичето направи своя ход, Алек стори същото, стисвайки шавливите ѝ пръсти, преди да бяха успели да се пъхнат в джоба на Магнус. Хвърли се напред и я издърпа между два дюкяна толкова бързо, че никой не забеляза.

Елфическото момиче се отскубна от него толкова рязко, че едната му ръкавица се измъкна, и тя видя руните му. Бледозеленият цвят се отцеди от кожата ѝ, оставяйки я сива.

— Je suis désolée6 — прошепна и виждайки недоумението на Алек, продължи: — Съжалявам. Моля те, не ме наранявай. Обещавам, че повече няма да го правя.

Беше толкова слабичка, че Алек би могъл да обгърне китката ѝ с палеца и показалеца си. Елфите рядко бяха на годините, на които изглеждаха, но тя като че ли не беше по-голяма от неговия брат Макс, който бе убит във войната. Ловците на сенки са бойци — казваше баща му. — Губим и продължаваме да се бием.

Макс беше прекалено малък, за да се бие. А сега никога нямаше да се научи. Алек винаги се боеше за сестра си и за своя парабатай, които бяха безразсъдни и безстрашни. Открай време отчаяно искаше да ги защити. И през ум не му беше минало, че трябва да е нащрек, за да опази Макс. Беше се провалил пред малкия си брат.

Макс беше почти толкова слабичък, колкото и елфическото момиче. И също като него се бе взирал в лицето на Алек, вдигнал глава, очите му бяха огромни зад стъклата на очилата.

За миг му стана трудно да диша и той извърна поглед. Момиченцето не направи опит да се възползва от възможността да се отскубне от охлабената му хватка. Когато отново я погледна, тя все още се взираше в него.

— Ъм, ловецо на сенки? Добре ли си?

Алек се отърси от замайването си. Ловците на сенки продължават да се борят, отекна гласът на баща му в главата му.

— Нищо ми няма — отвърна с леко одрезгавял глас. — Как се казваш?

— Роуз — отвърна момиченцето.

— Гладна ли си, Роуз?

Устните на момиченцето потръпнаха и то се опита да побегне, но Алек го сграбчи за ризата. Тя го плесна през ръката и като че ли се канеше да го ухапе, когато видя шепа евро в ръката му.

Алек ѝ ги подаде.

— Върви да си купиш нещо за ядене. — Парите изчезнаха в мига, в който отвори ръка. Момиченцето не му благодари, само кимна и хукна нанякъде. — И спри да крадеш — извика Алек след него.

Ето че беше останал без парите, които беше взел със себе си. Когато излизаше от Нюйоркския институт, преметнал сак през рамо, за да започне пътуването си, майка му го беше догонила и беше пъхнала пари в ръцете му, колкото и той да се беше мъчил да откаже.

— Върви и бъди щастлив — казала бе.

Алек се зачуди дали не беше преметнат от елфическото момиче. Възможно бе да е на стотици години, а феите бяха пословични с любовта си към това да мамят смъртните. Реши обаче да повярва, че наистина е онова, което изглежда — уплашено, гладно дете — и това го изпълни с щастие, че е помогнал. Така че парите бяха добре похарчени.

На баща му не му беше харесало, когато Алек бе съобщил, че си тръгва от Института, за да пътува с Магнус.

— Какво ти е казал за нас? — попитал бе Робърт Лайтууд, крачейки из стаята на Алек като уплашена котка.

Някога родителите му бяха последователи на Валънтайн, злия ловец на сенки, започнал неотдавнашната война. Алек подозираше, че Магнус би могъл да му поразкаже това-онова за тях, стига да поискаше.

— Нищо — отвърнал бе сърдито. — Той не е такъв.

— А за себе си какво ти е казал? — попитал бе Робърт. Когато Алек не отговори, той добави: — Пак нищо, предполагам.

Алек нямаше представа как изглежда в този миг, колко уплашен вид има, но лицето на баща му омекна.

— Виж, синко, не може да вярваш, че тази връзка има някакво бъдеще. Не и с долноземец или пък мъж. Аз… разбирам, че смяташ, че трябва да бъдеш верен на себе си, но понякога е най-добре да проявиш разум и да поемеш по различен път, дори ако се чувстваш… ако се чувстваш изкушен. Не искам животът ти да бъде по-труден, отколкото се налага. Толкова си млад и не знаеш какъв е светът наистина. Не искам да бъдеш нещастен.

Алек го зяпна.

— Как точно лъжите ще ме направят щастлив? Преди не бях щастлив. Сега съм.

— Как е възможно да си?

— Да казвам истината ме прави щастлив — заяви Алек. — Магнус ме прави щастлив. Не ме е грижа дали ще е трудно.

Върху лицето на баща му се бяха изписали такава скръб и тревога. Алек през целия си живот се беше страхувал да извика подобно изражение върху лицето му. Положил бе такива усилия да го избегне.

— Алек — прошепнал бе баща му. — Не искам да заминаваш.

— Татко — отвърнал бе Алек. — Ще замина.

Инстинктивна реакция го изтръгна от спомените, когато погледът му бе привлечен от червения кадифен блейзър на Магнус, проблеснал в далечината. Алек дойде на себе си и забърза натам, накъдето бе видял да отива сакото.

Когато го настигна, видя Магнус да свърва в тъмна алея зад редица сергии. Една фигура, обгърната в наметало, излезе от скривалището си и предпазливо го последва в алеята.

Алек нямаше време да ги последва бавно; вече бе изгубил Магнус от поглед, скоро щеше да изгуби и фигурата с наметалото. Втурна се да тича, като се промуши между вампир и пери, уловени в прегръдка, и бутна настрани група върколаци, които търкаляха пръчки. Стигна до началото на алеята и се долепи до стената. Надникна иззад ъгъла и видя фигурата с наметалото да се приближава към незащитения гръб на Магнус.

Сложи стрела в тетивата на лъка си и пристъпи в алеята.

— Не мърдай — каза, достатъчно силно, че онзи с наметалото да го чуе. — Обърни се бавно.

Фигурата с наметалото замръзна, разпервайки бавно ръце, сякаш за да се подчини. Алек дойде малко по-близо, за да види лицето ѝ. Едва успя да зърне тясна брадичка — човешка жена, както изглеждаше, с леко загоряла кожа — когато тя се обърна рязко, разперила пръсти. Алек политна назад, блъснат от ярка светлина, която замъгли зрението му, оставяйки само сянката на жената, тъмен отпечатък върху ослепителното сияние. Изпрати стрелата на сляпо, разчитайки на подготовката си да я насочи добре. Стрелата полетя и тъкмо преди да намери целта си, жената се премрежи от пътя ѝ. „Премрежи“ бе единственият начин да го опише. В един момент стрелата се носеше към нея, в следващия силуетът ѝ се беше извил и разтегнал и тя стоеше до отсрещната стена на алеята.

Жената отново се премрежи и се появи до него. Алек отскочи настрани, избягвайки в последния миг острието на меч. Отби следващата атака с лъка си. Обработеното с адамас дърво изтрака в метала и Алек, все още полузаслепен, замахна ниско с лъка и подкоси глезените на нападателката си, събаряйки я на земята. Вдигна високо лъка си и тъкмо се канеше да го стовари върху главата ѝ, когато тя отново се премрежи и се появи в началото на алеята.

Силен порив на вятъра, повял иззад нея, развя наметалото ѝ настрани. Част от качулката ѝ се отметна назад, разкривайки лявата половина на лицето ѝ под светлината на уличната лампа. Жена с тъмнокафяви очи и тънки устни. Права черна коса до раменете се спускаше покрай лицето ѝ, извивайки се около брадичката ѝ. Оръжието, което носеше, беше корейско, триостър меч, от онези, които бяха създадени, за да нараняват непоправимо човешката плът.

Алек присви очи. Лицето ѝ изглеждаше изцяло човешко, ала в него имаше нещо странно. Беше изражението ѝ, някак особено празно, сякаш тя непрекъснато се взираше някъде много далече.

Пронизителен звук на метал, стържещ по тухли, проряза въздуха зад него, отвличайки вниманието му за миг.

Загадъчната жена се възползва от моментното му разсейване и като вдигна меча над главата си, изрече думи на език, който Алек не разпозна, и го насочи към него. Оранжева спираловидна светлина избухна от върха му и миг по-късно земята в краката му изригна и едва не го повали. Алек се хвърли настрани, извади нова стрела от колчана и я постави в тетивата. Прицели се натам, където беше жената допреди секунда, но тя беше изчезнала.

Алек описа кръг с лъка в ръка и я забеляза, приклекнала на ръба на площадката на една сграда. Той пусна стрелата и се хвърли напред, изскачайки от алеята почти толкова бързо, колкото и стрелата. Жената се премрежи и се появи на една по-висока площадка в същата сграда. Стрелата издрънча в камъка. Жената с наметалото скочи, претъркулвайки се изящно през покрива на един дюкян, след което се изправи, тичайки по покривите на дюкяните.

Алек се втурна след нея, спринтирайки по пътеката зад тях, прескачайки торби с боклук и варели със стоки, въжета и колчета, и щайги. Жената беше бърза, ала скоростта си Алек черпеше от силата на ангелите. Настигаше я.

В края на пазара жената се озова в задънена улица. Приземи се и отново извика нещо на демоничния език. Въздухът пред нея заблещука и се раздра. Започнаха да се оформят очертанията на груб Портал.

Алек извади стрела и я задържа между пръстите си. Хвърли се към жената и тя се обърна към него, очаквайки нападение. Вместо това върхът на стрелата прониза наметалото ѝ, приковавайки я към една сергия.

— Пипнах те.

Алек светкавично зареди лъка си, прицелвайки се в нея.

Жената поклати глава.

— Не мисля така.

Алек не откъсваше очи от оръжието ѝ. Това беше грешката му. Светлина изригна от другата ѝ ръка и той политна във въздуха, размахал ръце, докато падаше. Видя как стената се приближава право към него и се извъртя, така че да я посрещне с крака. Преметна се напред и се приземи, приклекнал в калта.

Светкавично скочи на крака. Като по чудо, лъкът му не се беше счупил и той инстинктивно го вдигна. Жената — магьосницата — беше изчезнала. Всичко, което бе останало, бяха последните следи от Портала, докато той се затваряше и стопяваше. Алек описа кръг, вдигнал лъка си. Свали гарда едва когато се увери, че жената наистина я няма.

Тя беше магьосница, но и обучен воин. Представляваше сериозна заплаха.

— Магнус — ахна Алек.

Изведнъж му хрумна, че няма никаква гаранция, че магьосницата работи сама. Ами ако целта ѝ бе да го накара да се отдалечи от Магнус? Втурна се обратно към алеята, без да си прави труда да избягва нищо, изпречило се на пътя му, събаряйки колчета и палатки. Възмутените викове на обитателите на Пазара на сенките го следваха, докато тичаше.

Слава на Ангела, Магнус изглеждаше напълно невредим, беше излязъл от другия край на алеята, без да забележи нищо, и сега стоеше край един ъгъл наблизо и разговаряше със съмнителен на вид мундан с тренчкот и тъмни очила. В мига, в който го зърна, мъжът се сепна и побягна. Алек разбираше, че долноземците и ловците на сенки невинаги се погаждаха, но започваше да приема отношението на Пазара лично.

Магнус грейна в усмивка, когато го видя, и му помаха да се приближи. Алек почувства как и собственото му изражение омеква. Твърде много се тревожеше. Но като че ли винаги имаше толкова причини за притеснения. Нападения на демони. Усилието да защити онези, които обича, от нападения на демони. Непознати, опитващи се да го заговорят. Понякога всички тези мисли като че ли лягаха на раменете му, невидим товар, който Алек едва успяваше да носи, но който не можеше да остави.

Магнус стоеше, протегнал ръка към него. Скъпоценните камъни по пръстените му блещукаха и за миг той изглеждаше див и странен, но после се усмихна нежно. Алек бе залян от привързаност и усещането за невероятен късмет, че бе успял да спечели привързаността на Магнус.

— Здравей, миличък — каза Магнус и беше удивително, че има предвид него. — Какво ново?

— Ами — отвърна Алек — някой те следваше. Аз я пропъдих. Беше магьосница. Магьосница, готова за битка.

— Някой от „Алената ръка“?

— Не съм сигурен — каза Алек. — Не биха ли изпратили повече от един, ако разполагат с цял култ?

Магнус помисли.

— Обикновено, да.

— Откри ли това, което търсеше?

— В известен смисъл. — Магнус го улови под ръка, без да обръща внимание на калта по дрехите му, и тръгна с него по пътеката. — Ще ти разкажа всичко, когато се приберем, но най-важното е, че отиваме във Венеция.

— Надявах се, че бихме могли първо да си починем. И да заминем за Венеция утре.

— О, да — съгласи се Магнус. — Ще се наспим хубаво, а после ще ми е нужна цяла вечност, докато си събера багажа, така че ще отпътуваме утре вечер и ще пристигнем на сутринта.

— Магнус. — Алек се засмя. — Това опасна мисия ли е, или все още сме на почивка?

— По малко и от двете, надявам се. Венеция е особено красива по това време на годината. Какви ги говоря? Венеция е особено красива по всяко време на годината.

— Магнус. Ще тръгнем вечерта и ще пристигнем на сутринта? Няма ли да пътуваме с Портал?

— Не — отвърна Магнус. — Според Теса от „Алената ръка“ следят използването на Портали. Ще трябва да го направим по трудния начин, като мунданите, и да вземем най-разкошния, най-луксозния влак за романтично нощно пътуване през Алпите. Виждаш ли на какви жертви съм готов в името на безопасността?

— Ловците на сенки биха използвали постоянния Портал в Идрис, за да се придвижат — изтъкна Алек.

— Ловците на сенки трябва да се притесняват за това да оправдаят разходите си пред Клейва. Аз, не. Приготви се. Никоя мисия не е толкова опасна, че да не си струва да бъде изпълнена със стил.

Наспаха се, а после на Магнус му беше нужна по-голямата част от деня, за да си събере багажа.

Призова още дрехи за Алек от един от любимите си бутици, „за непредвидени ситуации“. Алек настоя, че не иска нищо прекалено шикозно, но не можа да попречи на Магнус да призове няколко красиви пуловера без дупки, както и смокинг, който, както го увери, бил абсолютно необходим. Закуската дойде от пекарната на тяхната улица; обядът — от един traiteur7 в другия край на същата улица.

Най-сетне взеха неромантично, но практично такси до Gare de L’est, където Магнус с удоволствие видя как очите на Алек се разшириха, когато луксозните синьо-бели вагони на „Ориент Експрес“ се зададоха и спряха на перона с дълго, пронизително съскане. Няколко мъже и жени с ливреи слязоха и се заловиха да помогнат на чакащите пътници с багажа им.

Алек се заигра с вадещата се дръжка на чантата на колелца, в която Магнус го беше накарал да си прибере нещата. Беше го гледал как тъпче безформения си сак с направено на топка пране, докато накрая, обзет от истинско безумие, бе призовал няколко много хубави куфара от собствения си пурпурен комплект и бе наблюдавал бдително как Алек прибира в тях най-хубавите си и най-подходящи тоалети.

Сега Алек остави багажа си и се приближи до Магнус. Изпъна рамене и се приготви да качи най-големия куфар на Магнус във влака.

— Не, не — спря го Магнус.

Сложил леко ръка върху куфара, той се огледа наоколо с изражение на учтиво объркване. Много скоро един от красиво облечените носачи се появи, протягайки ръка за билетите им, и пое контрол над положението с багажа. Магнус почувства леко жегване на вина, когато младият мъж изпъшка изненадано, напрягайки се да вдигне чантите по стъпалата, ала един щедър бакшиш можеше да компенсира много.

Придружиха ги по коридора на пищно обзаведен спален вагон. Мекият килим, махагоновите стени и разкошните месингови брави и ключове за лампи напомниха на Магнус за годините, които беше прекарал с Камила Белкор, вампирската му любовница.

Камила. Когато връзката им беше приключила, „Ориент Експрес“ все още не съществуваше. Сега той бе туристическо връщане към миналото — все още луксозен, все още удобен, ала останка от една ера, която за почти всички в наши дни беше почти невъобразимо отдавнашна.

Магнус се върна към настоящето. За Алек „Ориент Експрес“ не беше носталгично напомняне за миналото, нито далечен приятен спомен, а приключение в настоящето, приключение с прекрасни ястия сред гора от увенчани със сняг планини, приключение със сън в удобно легло, докато ритмичното полюшвано на влака те приспива.

Стигнаха купето си в дъното на вагона. Верен на думата си, Магнус бе платил за най-луксозната опция — голям апартамент с дневна в предната част и спалня отзад. Между двете стаи имаше мъничка баня с душ, заобиколен от стъклени стени. Стените от лакирано палисандрово дърво и турските акценти придаваха на цялото място декадентска атмосфера. Магнус горещо одобряваше.

— Луксозните ни апартаменти са обзаведени в стила на градовете по пътя ни — обясни носачът, който още се мъчеше да вкара багажа на Магнус вътре. — Този е в стил Истанбул.

Магнус му даде щедрия бакшиш, който мъжът заслужаваше заради усилията си, и затвори вратата след него, обръщайки се към Алек в мига, в който влакът потегли с рязко движение.

— Какво ще кажеш?

Алек се засмя.

— Защо Истанбул?

— Стори ми се глупаво да избера парижкия или венецианския апартамент. Вече видяхме доста от Париж, а ни предстои да видим и доста от Венеция. Така че… Истанбул.

Настаниха се на дивана в дневната и загледаха как пейзажът минава покрай тях. Влакът започна да набира скорост. Само след няколко минути вече беше напуснал гарата и излизаше от Париж. Високите сгради отстъпиха място на жилищни квартали, докато най-сетне се понесоха между зелени хълмове и поля с повяхваща лавандула.

— Това е… — Алек махна с ръка към онова, което ги заобикаляше. — Това е…

Примига, неспособен да намери думи.

— Не е ли страхотно? И така, да се облечем и да отидем на вечеря. Можем също така да разгледаме останалата част от влака.

— Да — отвърна Алек, който почти бе изгубил дар слово. — Вечеря. Да. Добре. Какво обличаш за вечеря в такъв влак? — Наведе се над калъфа за дрехи, докато Магнус го развиваше. — Дали ще ми се размине с хубаво сако и дънки?

— Алек — скастри го Магнус. — Това е „Ориент Експрес“. Ще облечеш смокинг.

Когато ставаше дума за смокинги, Магнус още преди десетилетия се бе научил да бъде пурист. Модните тенденции идваха и си отиваха. Той обичаше ярките цветове и показността, така си беше. Ала саката за вечеря, които беше взел за Алек, бяха черни, с остри ревери и двуредно закопчаване.

Папийонките им бяха черни. Алек нямаше представа как да върже своята.

— Къде бих могъл да се видя принуден да нося папийонка досега?

Магнус трябваше да признае, че е прав, и я върза вместо него, без закачките, които и двамата разбираха, че Алек заслужава.

Тайната на смокинга, знаеше Магнус от десетилетен опит, бе, че всеки мъж изглежда добре в него. А ако и така си привлекателен мъж, като Алек, изглеждаш много, много добре в смокинг. Магнус си позволи един кратък миг на замечтан унес, в който просто се наслаждаваше на гледката на Алек с черна папийонка, играещ си с копчетата на ризата. Алек улови погледа му и по лицето му се разля бавна, лукава усмивка, когато осъзна, че Магнус го беше гледал.

Естествено, не притежаваше никакви копчета за ръкавели. Магнус имаше цял куп идеи за копчета за ръкавели, които да му подари в бъдеще, но за момента бе намерил чифт от своите с формата на лък със стрела, и сега му ги поднесе със замах.

— Ами ти? — попита Алек, докато си ги слагаше.

Магнус отново се обърна към калъфа за дрехи и извади два огромни квадратни аметиста в златна обковка. Алек се разсмя.

Излязоха от купето и тъкмо се канеха да се присъединят към мунданите, които също бяха решили да се отправят към вагон-ресторанта, когато една замаяна нимфа се втурна покрай тях към задната част на влака. Миг по-късно малка групичка видимо пияни духчета се провряха покрай Алек, отивайки в същата посока.

Алек потупа Магнус по рамото.

— Накъде са тръгнали всички тези долноземци според теб?

Магнус погледна тъкмо навреме, за да види как двама върколаци влизат в съседното купе. Когато отвориха вратата, от вагона се разнесе силно пеене. Магнус беше гладен, но любопитството надделя.

— Звучи ми като парти. Да последваме песента на сирените.

Двамата тръгнаха след долноземците и подадоха глави в бара, който се намираше в последния вагон и където като че ли наистина имаше парти, което беше в разгара си. Декорът напомняше на Магнус за незаконния бар, който бе държал по време на Сухия режим. Дълъг барплот заемаше дясната половина на вагона, докато в другата имаше меки лилави дивани. В средата издокаран мъж с брада и кози крака свиреше на роял. Сирена, облечена в рокля от завихрена вода, се бе налегнала върху рояла и развличаше публиката.

Групичка браунита се бяха скупчили в ъгъла, едно от тях подръпваше струните на усукан инструмент, който приличаше на лютня, издялана от клон. Двама елфи пука пушеха лули близо до прозореца, наслаждавайки се на пейзажа. Лилавокож магьосник играеше на зарове с няколко гоблини. Над бара имаше табела, на която пишеше: НИКАКВО ХАПАНЕ. НИКАКЪВ БОЙ. НИКАКВА МАГИЯ.

Във вагона цареше празнично, лежерно настроение. Въпреки големия брой долноземци, всички като че ли се познаваха.

— Накъде сте тръгнали? — попита Магнус един гоблин.

— Към Венеция! — отвърна гоблинът.

Още цял куп гоблини в различни части на вагона извикаха:

— Към Венеция!

Първият гоблин вдигна чашата си, която съскаше и се пенеше смущаващо.

— На партито!

— Какво парти? — попита Магнус в същия миг, в който гоблинът зърна Алек зад него.

— Не, не — каза гоблинът. — Никакво парти. Аз съм на седемдесет години. Понякога се обърквам.

Алек също го гледаше.

— Може би — прошепна той в ухото на Магнус — е най-добре да вървим в ресторанта.

Магнус изпита едновременно облекчение, смущение, раздразнение и благодарност.

— Смятам, че е отлична идея.

В мига, в който вратата се затвори зад тях, Алек попита:

— Винаги ли има толкова много долноземци по влаковете?

— Обикновено не — отвърна Магнус. — Не и ако не отиват на някакво голямо долноземско парти във Венеция, за което на никого не му е хрумнало да ми каже. Което е точно това, което правят сега.

Алек не каза нищо. Никой от тях не спомена, че без него Магнус вече щеше да е на път към това парти. Магнус искаше да му каже, че не го е грижа за никакво парти, че предпочита да вечеря заедно с него, защото Алек имаше значение, а някакво си парти — не.

Подминаха още два вагона за развлечение (вагон за шампанско и вагон за наблюдение), преди да стигнат до ресторанта. Салонен управител ги посрещна на входа и ги отведе до елегантно драпирано сепаре в ъгъла. Малък месингов полилей над тях къпеше масата в топло сияние, а върху покривката имаше плашещо голям брой вилици, лъжици и ножове, подредени в най-различна ориентация спрямо чиниите.

Магнус поръча бутилка „Бароло“ и напълни чашите им, докато пейзажът се носеше покрай прозореца отвън. Вечерята беше печен на фурна омар от Ноармутие с масло и лимонов сок и гарнитура от картофи, пълнени с хайвер.

Алек не беше сигурен за хайвера. А после придоби смутен вид, задето не беше сигурен за хайвера.

— Винаги съм смятал, че хората го ядат просто защото е скъп.

— Не — отвърна Магнус. — Ядат го, защото е скъп и вкусен. Само че е сложно. Трябва да го ядеш бавно, за да усетиш наистина деликатния вкус и сложността му.

Взе парче картоф, сложи му сметана и щедра доза хайвер и го лапна. Задъвка бавно и съсредоточено, затворил очи.

Когато отново ги отвори, Алек се взираше внимателно в него, кимайки замислено. А после избухна в смях.

— Не е смешно — заяви Магнус. — Ето, ще ти приготвя един.

Повтори същото и подаде картофа на Алек с вилицата си. Алек изимитира представлението на Магнус, дъвчейки с пресилени движения, обръщайки очи назад в престорен екстаз. Магнус зачака.

Най-сетне Алек преглътна и отвори очи.

— Всъщност е много вкусно.

— Видя ли?

— Трябва ли всеки път да затварям очи?

— Така е по-вкусно. Почакай… виж.

От Алек се изтръгна едно приятно, удивено „О!“ когато, излизайки иззад един завой, влакът потъна в сърцето на френската провинция. Гъсти, тъмнозелени гори обрамчваха огледални езера, а в далечината планини, увенчани със сняг, бдяха над пейзажа. По-наблизо висока скала се издигаше над спретнати редици лозя като нос на кораб.

Магнус погледа пейзажа, а после лицето на Алек и отново пейзажа. Да види всичко това заедно с него, бе, като да види как светът се ражда отново. Магнус и преди бе пътувал през Парк дю Морван, но за първи път от дълго време насам и той изпитваше удивление.

— В един момент ще прекосим магическите бариери на Идрис и целият влак ще прескочи от близката граница до далечната само за миг. Чудя се дали ще го усетим.

В гласа му се долавяше копнеж, макар Алек да не беше живял в Идрис, откакто бе малък. Нефилимите имаха място, където можеха да се върнат, каквото и да става, земя с вълшебни гори и тучни поля, а в сърцето ѝ — град с блестящи стъклени кули. Дарен им от Ангела. Магнус беше мъж без родина по-отдавна, отколкото можеше да си спомни. Странно бе да види как компасът на душата на Алек се върти безпогрешно и открива дома. Компасът на неговата собствена душа се въртеше безцелно и той отдавна бе свикнал с това.

Седяха уловени за ръце, пръстите на Магнус бяха обвити около тези на Алек, докато двамата съзерцаваха как от изток се задават тежки облаци.

Магнус посочи един от тях.

— Този прилича на змия, която се връзва на възел. Онзи там е като кроасана, с който закусих тази сутрин. Онзи пък… лама, предполагам? Или пък баща ми? Чао, татко. Надявам се да не се видим скоро!

Той изпрати саркастична въздушна целувка.

— Това като със съзвездията ли е? — попита Алек. — Романтично е да описваш на какво ти приличат облаците?

Магнус мълчеше.

— Можеш да говориш за него, ако искаш — каза Алек.

— Баща ми демона или доведения ми баща, който се опита да ме убие? — попита Магнус.

— И за двамата.

— Не искам да си разваляме апетита за омарите — каза Магнус. — Опитвам се да не мисля за тях.

Магнус рядко споменаваше баща си, но след информацията от Джони Рук му беше трудно да го пропъди от мислите си. Непрекъснато се питаше какво ли би могло да означава това, че демонът, когото членовете на „Алената ръка“ почитаха, е именно баща му.

— Вчера си мислех за баща ми — подхвърли Алек колебливо. — Каза ми да остана в Ню Йорк и да се преструвам, че съм хетеро. Е, поне това имаше предвид.

Магнус си спомни една дълга, студена нощ, в която се бе видял принуден да застане между ужасено семейство върколаци и група ловци на сенки, сред които и родителите на Алек. На света имаше толкова много омраза, дори и сред избраниците на Ангела. Взря се в лицето на Алек и видя съмнението и страха, които баща му беше сложил там.

— Не говориш много за родителите си — подхвърли Магнус.

Алек се поколеба.

— Не искам да мислиш лошо за баща ми. Знам, че е правил разни неща в миналото… неща, с които не се гордее.

— Аз също съм правил неща, с които не се гордея — измърмори Магнус.

Нямаше си доверие да каже повече. В действителност Магнус открай време не харесваше Робърт Лайтууд. В една друга вселена би си помислил, че е невъзможно някога да го хареса. В тази вселена обаче и двамата обичаха Алек. Понякога обичта успяваше, колкото и безнадеждна да изглеждаше една промяна, когато всяка друга сила на света беше безсилна. Без обич чудото никога не идваше.

Магнус поднесе ръката на Алек към устните си и я целуна.

Не беше възможно Робърт да е чудовище. Та нали той беше отгледал този мъж.

Довършиха вечерята си в приятно мълчание, поспирайки, за да видят как слънцето обгръща далечните планини в пламъци, докато потъва зад върховете им. Първите звезди започнаха да изплуват върху притъмняващото небе.

Сервитьорът дойде и ги попита дали биха желали десерт или може би дижестив.

Магнус се канеше да попита какво предлагат, когато Алек, с искрици в очите, се усмихна широко на сервитьора.

— Всъщност — каза — мисля, че бихме искали да ни изпратите шампанско в купето. Какво ще кажеш, Магнус?

Магнус буквално беше замръзнал с леко отворена уста. Беше свикнал с двама много различни Александровци: самоуверения ловец на сенки и срамежливото му, неуверено гадже. Този Алек с блясък в очите беше нещо ново.

Алек стана и му подаде ръка, за да се изправи. Целуна го леко по бузата и задържа ръката му в своята.

Сервитьорът кимна учтиво и се усмихна лекичко с разбиране.

— Разбира се. В такъв случай bonne nuit8.

В мига, в който се прибраха в купето, Алек захвърли смокинга си и се отправи към леглото. Магнус усети трепет дълбоко в гърдите си… малко неща бяха по-секси от мъж в риза за смокинг, а на Алек тя стоеше изключително добре.

Благодарейки мълчаливо на ангела Разиел за всички тренировки, на които ловците на сенки трябваше да се подлагат, Магнус измагьоса охладена бутилка шампанско и я сложи върху плота. Вдигна две чаши и се усмихна, когато те се напълниха сами, оставяйки корка непокътнат, докато съдържанието на бутилката намаля. Присъедини се към Алек на леглото, подавайки му едната чаша. Алек я прие.

— За това да бъдем заедно — каза Магнус. — Където поискаме.

— Харесва ми да бъдем заедно — отвърна Алек. — Където поискаме.

— Santé9.

Двамата се чукнаха и отпиха; над ръба на чашата Алек беше впил в Магнус очи, в които все още грееше същият блясък. Магнус можеше да му устои, докато той го гледаше така, толкова, колкото можеше да устои и на пакостите, приключенията или добре ушито палто. Приведе се напред и притисна устни в тези на Алек, които бяха плътни и меки. Дълбока тръпка пробяга по тялото му. Вкуси свежото, тръпчиво вино в устата на Алек, докато прокарваше език по долната му устна. Алек ахна и отвори уста, за да позволи на Магнус да проникне в нея. Преметна ръка около врата му, без да пуска чашата с шампанско, извивайки тялото си така, че колосаните плисета на ризите им се отъркаха.

Припламна син огън и ето че чашите се озоваха върху нощното шкафче до леглото.

— О, слава на Ангела — каза Алек и се излегна, придърпвайки Магнус върху себе си.

Беше същинско блаженство. Стройните ръце на Алек бяха около него, целувките му бяха настойчиви, дълбоки и разтапящи костите. Силното му тяло издържаше тежестта на Магнус без никакво усилие.

Магнус се отпусна, потъвайки все по-дълбоко в бавните, продължителни целувки, в усещането от ръцете на Алек в косата му. Все още се целуваха, когато вагонът внезапно подскочи. Магнус се претърколи настрани и се озова по гръб. Чашите за шампанско бяха паднали върху леглото, разливайки пенливото си съдържание върху тях. Магнус погледна към Алек и го видя да мига, за да пропъди капчиците шампанско от ресниците си.

— Внимавай — каза Алек и като го улови за ръцете, го издърпа от леглото.

Чаршафът беше подгизнал, а Магнус беше паднал върху една от чашите, строшавайки я на парченца. Осъзна, че Алек се беше уплашил да не се пореже. Поколеба се, изненадан повече от загрижеността, отколкото от счупеното стъкло.

— Би трябвало да повикам някой да смени чаршафите — каза той. — Бихме могли да изчакаме във вагона за наблюдение…?

— Не ме е грижа — отвърна Алек, нетипично рязко. След миг се успокои. — Искам да кажа… да. Става. Добре.

Магнус прецени ситуацията и реши, че както често се случваше, решението беше магия. Размаха пръсти и леглото се оправи само — чаршафи полетяха във въздуха сред дъжд от сини искри, а после застлаха леглото с гладка, снежна белота.

Алек се беше сепнал от литналите във въздуха чаршафи и възглавници и Магнус се възползва от тази възможност, за да си свали смокинга и да разкопчае папийонката. След това пристъпи към Алек и прошепна:

— Смятам, че бихме могли да се справим по-добре от „става“.

Отново започнаха да се целуват, но вместо да го поведе към леглото, Магнус го издърпа към душа, улавяйки го за гайките за колана. Изненада пробяга по лицето на Алек, но той го последва на драго сърце.

— Ризата ти е напоена с шампанско — обясни Магнус.

Алек наведе очи към тази на Магнус, която беше станала прозрачна. Изчерви се леко и промълви:

— Твоята също.

Магнус се усмихна, притискайки извивката на устните си до тези на Алек.

— Напълно си прав.

Направи лек жест и от душа потече гореща вода, обливайки и двамата. Магнус видя едва забележимите тъмни извивки на руни под тънката подгизнала материя на ризата на Алек. Сребърни точици от светлина и вода блещукаха в нищожното разстояние между тях. Магнус сложи ръце върху Алек и изхлузи ризата и тениската му през главата му. Струи вода заблещукаха върху голите гърди на Алек, стичайки се по браздите на мускулите му.

Магнус го привлече към себе си и отново започна да го целува, разкопчавайки копчетата на ризата си със свободната си ръка. Усети силните ръце на Алек на гърба си, тънката подгизнала риза — почти никаква преграда и все пак — така непреодолима. Наведе глава и прокара устни по влажната линия на шията му, стигайки до голото му рамо.

Алек потрепери и го притисна към стъклената стена. На Магнус му беше адски трудно да си разкопчае ризата.

Алек улови устата му, преглъщайки стона му. Целувката беше дълбока и настойчива, устните им — движещи се заедно, също така жадни, както и мокрите им ръце. Докато се мъчеше да се оправи с копчетата си, Магнус забеляза странно блещукане във въздуха извън душа, недалече от тавана.

Почувства как Алек замръзна, усетил новото, различно напрежение в тялото му, а после проследи погледа му. Две зловещи сияещи очи примигваха срещу тях през парата.

— Точно сега ли — прошепна Алек до устата на Магнус. — Не може да е истина.

Магнус измърмори заклинание до устните му. Пара изригна от душа и се събра около блещукането. В мъглата изникнаха очертанията на огромно същество с формата на стоножка. Демонът древак скочи.

Магнус изрече още няколко резки думи на демоничен хтонически. Стените на душкабината се замъглиха и втвърдиха в същия миг, в който демонът древак избълва струя разяждаща киселина към тях.

Алек дръпна Магнус на пода и изскочи от душкабината, при което се хлъзна по мокрия под и се блъсна в дървения шкаф от другата страна на стената. Сграбчи несръчно долното чекмедже и го отвори рязко.

Магнус нямаше представа защо, докато не го видя да се изправя със серафимска кама в ръката.

— Мюриъл.

Преди древакът да успее да нападне отново, Алек се хвърли към тавана, замахвайки напред. Двете половини на демона тупнаха на пода зад него и изчезнаха.

— Толкова е странно, че има ангел, на име Мюриъл — отбеляза Магнус. — Мюриъл ми звучи като начумерена учителка по пиано. — Престори се, че вдига въображаема серафимска кама и каза напевно: — Пралеля Мюриъл.

Алек се обърна към него, гол до кръста, с мокър панталон, огряван от светлината на звездите и сиянието на серафимската си кама, и за миг Магнус занемя от неподправено физическо привличане.

— Древакът няма да е сам — заяви Алек.

— Демони — каза Магнус кисело. — Знаят как да убият настроението.

Прозорецът на купето им изригна, посипвайки стаята с дъжд от стъкла и отломки. Магнус в миг изгуби Алек от поглед в облак от прах. Направи крачка напред и бе посрещнат от създание с дълго черно тяло, източени крака и куполовидна глава, завършваща с издължена зурла. То се приземи пред него и изсъска, оголвайки редици назъбени, остри зъби.

Магнус махна с ръка и една локва вода на пода се вдигна и обгърна демона в голям, прозрачен мехур. Демонът загуби ориентация, когато сферата се преобърна. Магнус махна с ръка и топката вода изхвърча през прозореца.

Начаса друг демон зае мястото на предишния. Опита се да го нападне отстрани и замалко да откъсне парче от крака му с щракащите си челюсти. Магнус се дръпна със залитане към леглото, щракайки с пръсти, докато отстъпваше; вратите на гардероба се отвориха и се блъснаха в приближаващото се насекомо.

Това почти не го забави. То изсъска и натроши дървените врати на парчета с яките си челюсти. Тъкмо когато се канеше да скочи, яркото бяло сияние на серафимската кама на Алек се вряза между двете съцветия от очи върху куполовидната му глава, разцепвайки я на две.

Алек издърпа острието от тялото му и заяви:

— Трябва да вървим.

Взе лъка си, давайки знак на Магнус да го последва, и те изскочиха от погрома в купето в притихналия спален вагон навън. След хаоса отпреди миг, тишината в коридора беше странна. Не се чуваше нищо, освен ритмичното потракване на колелата върху релсите и тихата класическа музика, която се носеше от невидими тонколони на тавана. Меки жълти светлини люлееха леко сенките във валс в ритъма на влака.

Алек се огледа напред и назад, стиснал лъка си в очакване на следващото нападение. Зловещата тишина се задържа още няколко секунди, а после го чуха. Далечно потрепване, едва доловимо в началото, като дъждец, ромонещ по покрива. Скоро звукът се усили, тракане и думкане, нарастващо по честота и брой.

Алек се прицели нагоре, докато шумът все повече нарастваше — десетки драскания на нокти по метал, сякаш влакът минаваше през буря.

— Заобиколени сме. Да вървим в съседния вагон. Бързо.

Магнус се отправи към близката врата, но резкият глас на Алек го спря:

— Натам са другите спални вагони. В тях има мундани.

Магнус смени посоката и се втурна към далечната врата следван от Алек. Затичаха по коридора, отвеждащ в последния вагон, където беше барът, пълен с долноземци. Млада жена върколак с рокля от мъниста, която тъкмо минаваше по коридора, се закова на място при вида им.

Пет масивни демони раум нахълтаха през прозорците и тя изпищя. Алек се хвърли върху нея, предпазвайки я с тялото си и пронизвайки демона, който се мъчеше да ги смачка. Пипалата на друг от демоните се обвиха около тях и Алек се претърколи с върколашкото момиче в ръцете си, посичайки пипалата със серафимската си кама.

Един от останалите демони се затътри към звуците, идващи откъм бара. Магнус изпрати взрив от изпепеляваща светлина към него.

— Това демон ли е? — чу как изкрещя някой. — Кой го е поканил?

— Не виждаш ли знака, демоне! — каза друг.

— Всички добре ли са? — извика Магнус и един демон се възползва от моментното отвличане на вниманието му, за да му се нахвърли.

Същински кошмар от пипала и зъби се извиси пред Магнус, само за да изригне и да се превърне в нищо със стрела в гърба. Магнус погледна през мъглата и припламналата светлина към Алек, приклекнал на пода с лък в ръка.

Върколашкото момиче го гледаше със страхопочитание. Тъмният прах на убити демони и тънък слой пот лъщеше върху покритата с руни гола кожа на Алек.

— Напълно грешах за ловците на сенки. От сега нататък можеш да поискаш да сторя всичко за борбата ви против демоните — заяви момичето убедено. — И аз ще го направя.

Алек обърна глава към нея и я погледна.

— Всичко?

— На драго сърце — отвърна момичето.

— Как се казваш? — попита я Алек.

— Жулиет.

— От Париж ли си? — попита Алек. — Ходиш ли на Пазара на сенките там? Познаваш ли елфическо дете, на име Роуз?

— От Париж съм — отвърна момичето. — Познавам я. Тя наистина ли е дете? Мислех, че е просто елфическа измама?

— Следващия път, когато я видиш, ще я нахраниш ли? — помоли Алек.

Върколашкото момиче примига и изражението му омекна.

— Да — отговори. — Мога да го направя.

— Какво става там? — Гоблинът, с когото бяха говорили по-рано, се откъсна от партито и изскочи в коридора. Очите му се разшириха. — Има демонска слуз навсякъде и цял куп нефилимска плът! — извика през рамо.

Алек се изправи и отиде при Магнус, който щракна с пръсти и накара все още мократа тениска на Алек да се появи в ръката му. Алек я грабна с видимо облекчение. Магнус и върколашкото момиче загледаха малко печално как се облича.

След като го направи, Алек улови ръката на Магнус.

— Стой близо до…

Магнус не можа да чуе края. Преди да успее да извика, нещо се обви около кръста му и го издърпа от хватката на Алек, вдигайки го във въздуха. Пронизваща до костите болка го зашемети, изтръгвайки дъха от гърдите му. Чу звук на трошащо се стъкло и усети как стотици мънички парченца се впиват в кожата му.

Светът примига и съзнанието му се завърна миг по-късно с рева на вятър, който виеше в ушите му, и вледеняващ въздух, който брулеше лицето му. Замаян и дезориентиран, Магнус вдигна поглед и видя пълната луна, рееща се над острите планински върхове. Под него влакът летеше по мост.

Самият той висеше във въздуха над една пропаст. Единственото, което го спираше да не полети към смъртта си, бе черното пипало, обвито около кръста му.

Пипалото не беше голяма утеха.

Алек се взираше — все така протегнал ръка, със сърце, забравило да бие — към празното място, където Магнус беше стоял броени секунди по-рано.

Само допреди миг той държеше ръката му. Сега стоеше, посегнал към прозореца, който се бе превърнал в десет хиляди миниатюрни, назъбени парченца, осеяли мекия виненочервен килим.

Разтърси го тръпка; не можа да потисне мисълта за всичко, което беше изгубил в битката в Аликанте. Не можеше да изгуби и Магнус. Би трябвало да бъде боец и войник, сигурна светлина против мрака. Ала ужасът, който го прониза сега, бе разтърсващ и дълбок, по-силен от всеки страх, който бе изпитвал в битка.

До ушите му долетя вик, едва доловим сред воя на вятъра, и той се хвърли към строшения прозорец.

Магнус беше там, провесен във въздуха досами влака. Намираше се в хватката на създание, приклекнало на покрива на влака. То приличаше на дърво, направено от дим, и Магнус беше уловен в черните му клони, с ръце, приковани от тъмни пипала. Под тях зееше огромна пропаст.

Подобната на дим повърхност на демона бълбукаше и се вълнуваше във въздуха. Алек се изкушаваше да изпрати няколко стрели в него, но не искаше да го предизвика, не и докато създанието стискаше Магнус. Магнус също не бе в състояние да използва магия, тъй като ръцете му не бяха свободни. Алек погледна в пропастта; беше прекалено дълбока, за да види дъното.

— Магнус! — изкрещя. — Идвам!

— Чудесно! — изкрещя Магнус в отговор. — Аз просто ще си повися тук дотогава!

Алек се покатери в рамката на прозореца и се закрепи, докато влакът се полюшваше, отправяйки мълчалива благодарност към руната за ловкост, задето му помагаше да запази равновесие. Вдигна ръце и се улови за буквите Т и Е в началото на думата INTERNATIONALE, написана с месингови букви на вагона, над прозореца. Всичко, което трябваше да стори, бе да се издърпа нагоре и да преметне крака на покрива.

Би трябвало да се получи. Беше правил подобни упражнения стотици пъти по време на обучението си. Само че буквата Т не се оказа така добре закачена, както беше очаквал, и сега се отскубна наполовина със стон, пиронът ѝ се изтръгна и огъна. Алек успя да качи само единия си крак на покрива, преди буквата да се откъсне напълно. Трескаво опита да се залови за нещо, разперил ръце и крака върху извития ръб на вагона.

— Добре ли си? — извика Магнус.

— Всичко върви по план!

Алек започна да се пързаля надолу, по няколко бавни сантиметра наведнъж.

Неподправена нужда кипеше във вените му. Отчаянието превърна ръцете му в хищни нокти. Със сила, родена единствено от волята да спаси Магнус, успя да подпре единия си крак на нещо и като се оттласна, се покатери трескаво върху покрива.

Преди да успее да се изправи, нещо солидно и тежко го блъсна изотзад. Пипала се сключиха около краката и кръста му и го стиснаха. Дузини малки червени смукалца се впиха в мокрия плат на тениската му, изгаряйки кожата му.

Алек се взря в големите изпъкнали очи и зейналата паст на демон раум. Издавайки влажен, потракващ звук, чудовището замахна към него. Неспособен да използва лъка или да достигне серафимската си кама, Алек прибягна до единственото оръжие, което имаше на разположение. Вдигна юмрук и го стовари в лицето на демона раум.

Юмрукът му срещна едно изпъкнало око. Лакътят му го удари в муцуната. Продължи да го налага по лицето, докато пипалата не се охлабиха достатъчно, та да успее да се изтръгне с ритници. Падна по гръб и се преметна, приземявайки се приклекнал. Свали лъка си, постави стрела в тетивата и я изпрати в мига, в който демонът замахна към него.

Чудовището отклони първата стрела с пипало, но залитна, когато втората се заби в коляното му. Най-сетне спря нападението си, когато почти от упор третата стрела потъна в гърдите му. Демонът изцвърча в агония, олюля се, изгуби равновесие и се прекатури от влака.

Лъкът издрънча на покрива. Алек изпусна дъха си и сложи ръка върху метала, за да си възвърне равновесието. Тялото му гореше от десетките малки отровни рани, оставени от пипалата на демона. Извади стилито си и като го притисна до сърцето си, си нарисува иратце. В миг тежестта в гърдите му се вдигна, сковаността се стопи.

Алек си пое рязко дъх. Демонската отрова не се лекуваше лесно. Облекчението беше само временно.

Трябваше да се възползва от всяка минута, с която разполагаше.

Заповяда си да се изправи и се съсредоточи върху Магнус, все още уловен в хватката на някакво тъмно, прилично на октопод чудовище. Не приличаше на никой демон, който Алек бе виждал досега, и определено не беше нещо, за което беше чел в Кодекса. Не че имаше значение. Създанието беше пленило Магнус и бягаше.

Алек вдигна лъка си и се втурна след него, прескачайки разстоянията между вагоните. Не откъсваше очи от Магнус, твърдо решен да не го изпусне отново от поглед. Ужасът го тласкаше напред с безразсъдна жар. Едва успя да се задържи върху влака, когато той взе един остър завой.

Изведнъж пътят му беше препречен от няколко демони ненаситни, със съскащи челюсти и отровни скорпионови опашки. Беше необичайно, обади се аналитичен глас на заден план в ума му, толкова много различни демони да нападат едновременно. Те обикновено се придържаха в глутници от собствената си раса.

Което почти сигурно означаваше, че са били призовани. Зад това нападение се криеше зъл умисъл, насочен специално към тях.

Алек нямаше време да проследи тази мисъл по-нататък, нямаше време да се разправя и с ненаситни. Всяка изгубена секунда означаваше, че Магнус бе с една секунда по-далече. Стрелите се посипаха от лъка му, докато той не спираше да тича, жертвайки част от точността си, за да не изостава. Стрела се заби в един от ненаситните тъкмо когато той скачаше, други двама успя да събори от влака с лъка си. Един ненаситен получи стрела в гърлото. Серафимската му кама пронизваше плът, сякаш беше нощен въздух.

Алек спря, облян в кръв, своята и на демоните, и осъзна, че бе посякъл цялата глутница.

Тялото го болеше на сто места, действието на целителната руна започваше да отминава. Ала той не беше свършил. Стисна зъби и продължи, препъвайки се, напред. Демонът от дим беше стигнал до самия край на вагона и бе спрял. Две от пипалата му все още бяха обвити около Магнус, четири се държаха за влака, близо до релсите, а последните две се развяваха във въздуха, сякаш изпитваха вятъра. Не, крайчетата им сияеха със светлина, която описваше все по-сложна плетеница от дири, докато пипалата се движеха, задържайки се до демона, докато влакът бързаше напред.

Алек присви очи и осъзна, че светлината бе червеното сияние на пентаграм, появяващ се във въздуха до влака. Сложи стрела в тетивата и се прицели между очите на чудовището. Стрелата полетя и отскочи безвредно от вихрещата се кожа на демона. Алек изпрати нова стрела — същият резултат. Междувременно пентаграмът се беше отворил и демонът се канеше да пусне Магнус в него. Можеше да го изпрати в друго измерение или пък в някоя бездна.

Алек изпрати нова стрела. Този път се прицели в едно от пипалата, които стискаха Магнус. Прошепна молитва към Ангела и пусна тетивата.

Стрелата потъна в пипалото на около метър от тялото на Магнус. Чудовището се надигна и охлаби хватката си съвсем леко. Магнус начаса се възползва и в мига, в който освободи едната си ръка, я размаха бързо във въздуха. Мрежа от синьо електричество бликна върху единственото пипало, което все още го държеше. Демонът от дим изпищя и пипалата му се дръпнаха назад, освобождавайки Магнус. Магьосникът падна върху покрива на влака със силен грохот и се търкулна, плъзвайки се през ръба.

Алек се хвърли напред, плъзвайки се по студения метал, опасно близо до ръба. Докосна върховете на пръстите на Магнус, но улови само въздух, когато Магнус падаше от влака.

Алек се надвеси над ръба и сграбчи шепа мокър плат. Успя да улови ризата на Магнус с две ръце и задърпа, използвайки всичката си сила.

Зрението му се замъгли от усилието, но ето че Магнус беше в ръцете му, примигвайки с все още зашеметени златни очи.

— Благодаря ти, Александър — каза той. — Уви, октоподното чудовище отново напада.

Алек ги претърколи настрани. Черно пипало се стовари там, където се намираха допреди миг. Замахна, за да удари отново, но Магнус се привдигна и разпери ръце. Син огън преряза едно от размаханите пипала. Рукна черна демонска кръв и демонът прибра раненото си пипало.

Магнус се изправи на крака. Алек понечи да го последва, но го заля вълна на замайване. Ефектът от иратцето бе изчезнал почти напълно и отровата на демоните раум отново течеше, разяждаща, във вените му.

— Алек! — извика Магнус. Косата му се развяваше бурно на вятъра, който бушуваше на покрива на влака. Издърпа Алек на крака, докато демонът от дим отново тръгна към тях. — Алек, какво има?

Алек посегна към стилито си, ала зрението му започваше да отслабва. Чуваше Магнус да го вика, чуваше приближаването на демона. Невъзможно бе Магнус да му помогне и едновременно с това да отблъсне демона.

Магнус — помисли си. — Бягай. Защити се.

Чудовището от дим се хвърли в атака в същия миг, в който тъмна фигура се изпречи между него и Алек и Магнус.

Жена с черна коса и черна наметка, които се развяваха на вятъра. В едната си ръка стискаше триостър меч, който грееше на лунната светлина.

— Назад! — извика тя. — Аз ще се погрижа за това.

Размаха ръка и демонът от дим нададе пращящ писък, като дърво, трошащо се, докато гори.

— Виждал съм я и преди — каза Алек учудено. — Това е жената, с която се бих на Пазара на сенките в Париж. Магнус…

Нов прилив на мъчителна, отровна болка се разля по тялото му. Зрението му се замъгли. Имаше чувството, че са го пребили, удряли в стомаха, че краката му са отсечени изпод него.

— Магнус — повтори.

Небето започна да се продънва, звездите гаснеха една по една, но Магнус беше там и го хвана.

— Алек — повтаряше той отново и отново и гласът му изобщо не приличаше на неговия, който беше хладен и пренебрежителен, и очарователен. Сега той бе хриплив и отчаян. — Алек, моля те.

Тежест легна върху клепачите на Алек. Сякаш всичко в света искаше да ги затвори. Той обаче си заповяда да ги задържи отворени за един последен поглед: Магнус, надвесен над него, необичайните му, прекрасни очи бяха последната светлина, която му оставаше.

Искаше да му каже, че всичко е наред. Магнус беше в безопасност. Алек имаше всичко, което искаше.

Опита се да вдигне ръка и да го докосне по бузата. Не можа.

Светът беше толкова тъмен. Лицето на Магнус избледня и като всичко друго беше погълнато от сега беззвездното нощно небе.

Демонска киселина беше унищожила половината от купето им. Всъщност целият влак беше пострадал сериозно, което бе скрито от очите на мунданските служители и пътници с помощта на хитра комбинация от магически прах и намеци за веселящи се членове на европейски кралски семейства.

Магнус тъкмо възстановяваше дървената ламперия, като междувременно провеждаше и мъничко преобзавеждане, когато чу Алек да се размърдва. Беше едва доловимо движение под завивките, но Магнус го чакаше цяла нощ.

Обърна се и видя как Алек отново помръдна. Побърза да се приближи и застана до леглото.

— Здравей, красавецо, как се чувстваш? — промълви.

Алек протегна ръка, без да отваря очи. Беше мълчалив, ала изпълнен с доверие жест… жестът на момче, което винаги можеше да разчита на любящи ръце и любящи гласове, когато беше болно или ранено. Магнус помнеше, когато самият той се беше появил в Института, повикан, за да изцели Алек от демонски наранявания. Изабел беше в паника, Джейс крачеше напред-назад с преболяло лице.

То беше напомнило на Магнус за отдавна отминали времена, за нефилими, към които бе привързан някога, и колко силно бяха привързани те един към друг. Да види начина, по който Уил и Джем се обичаха, беше променило чувствата му към нефилимите и да види Джейс — спокойния, превъзхождащ всички Джейс — съкрушен заради Алек, го беше накарало да го харесва много повече.

Сега ръката на Алек беше протегната към него и Магнус я пое като предложеното доверие, каквото беше. Кожата на Алек беше хладна. Магнус притисна буза до сплетените им ръце, затваряйки очи за миг, оставяйки облекчението, че Алек е добре, да го залее като вълна. Кожата на Алек беше горяла от треска известно време, ала Магнус имаше голям опит в лекуването на нефилими.

Тъй като ловците на сенки, колкото и да бяха любящи, до един бяха безразсъдни лунатици.

Естествено, Алек се беше държал като безразсъден лунатик, за да спаси живота на Магнус. Отново го видя, закрепен върху покрива на вагона, докато влакът летеше през криволичещи планински проходи, дрехите му — мокри, кожата му — изцапана с кръв и прах. Беше едновременно сърцераздирателно и секси.

— Бил съм и по-добре. — Чаршафите на Алек бяха влажни от пот, но цветът на лицето му се завръщаше. Седна и одеялото се плъзна до голия му кръст. — Както и по-зле. Благодаря ти, че ме излекува.

Магнус приседна и вдигна свободната си ръка над гърдите на Алек. Бледосиньо сияние бликна от дланта му, блещукайки, преди да потъне в кожата на Алек.

— Сърцето ти бие по-силно. Трябваше да ми кажеш да се погрижа за отровата незабавно.

Алек поклати глава.

— Ако не си забравил, един демон октопод се опитваше да те отвлече.

— И като стана дума за това — каза Магнус. — Дълбоко съм ти задължен, задето ми спаси живота. Много съм привързан към него. И все пак, ако се стигне до избор между твоя живот и моя, Алек, не забравяй, че аз вече съм живял много дълго.

Странно бе да го каже. Безсмъртието не бе нещо, за което бе лесно да говориш. Магнус едва си спомняше времето, когато бе млад, но никога не бе бил и стар. Имал бе връзки със смъртни на различна възраст и никога не бе успял да разбере как чувстват те времето. На свой ред те не бяха успели да разберат него.

И все пак да се отдръпне от смъртните би означавало да скъса връзките си със света. Животът щеше да се превърне в едно дълго чакане, без топлота или връзка, докато сърцето му не умреше. След век на самота всеки би полудял.

Алек, рискуващ живота си заради него — това също му се струваше лудост.

Очите на Алек се присвиха.

— Какво казваш?

Магнус преплете пръсти в неговите. Ръцете им почиваха върху завивката, тази на Алек — бледа и покрита с руни, тази на Магнус — мургава и искряща от пръстени.

— Трябва да се грижиш за своята безопасност… на първо място. Тя е по-важна, означава повече от моята.

— Аз бих казал същото за твоята.

— И ще грешиш.

— Това е въпрос на мнение. Какъв беше онзи демон? — Магнус не можеше да не се възхити на дръзкия начин, по който Алек смени темата. — Защо те нападна?

Самият Магнус се беше питал същото.

— Демоните обикновено нападат, това е, което правят — отвърна. — Ако се е насочил специално към мен, предполагам, че ми е завидял за стила и чара.

Алек отказваше да му позволи да отбягва въпроса му. Не че Магнус беше очаквал нещо друго.

— Някога виждал ли си нещо такова? Трябва да открием какъв е най-добрият начин да се преборим с него, ако се появи друг такъв. Само ако можех да отида в библиотеката в Ню Йорк, да прегледам книгите там… Навярно бих могъл да накарам Изабел да го направи…

— Ах, вие неуморими нефилими. — Магнус пусна ръката на Алек, преди той да го беше пуснал пръв. — Не може ли да получавате приливите си на енергия от кофеина, като всички останали?

— Демонът беше майката на люпило демони раум — разнесе се женски глас зад тях. — Нужна е могъща магия, за да бъде примамена да напусне леговището си.

Алек сграбчи одеялото с една ръка, за да се покрие, докато с другата стисна серафимската си кама.

— А, да — каза Магнус, без да повишава глас. — Позволи ми да ти представя новата ни приятелка Шинюн Юнг. Тя накара демона, който ни нападаше, да се изпари във въздуха. Направи отлично първо впечатление.

Алек и Шинюн го зяпнаха изумено.

— Моето първо впечатление — изтъкна Алек остро — бе, че тя ме нападна на Пазара на сенките.

— Моето първо впечатление от теб — отвърна Шинюн — бе, че ти нападна мен. Исках просто да поговоря с Магнус, а ти ми извади оръжие.

— Навярно няма да е зле да си поприказваме, за да изясним нещата — съгласи се Магнус.

Преди това бе прекалено уплашен за Алек, за да се замисли. Шинюн бе коленичила и се бе заловила да му помогне да излекува раните на Алек. В онзи момент това бе всичко, което му беше нужно да знае.

— Да — съгласи се Шинюн. — Защо не продължим този разговор навън? Облечени.

— Подкрепям това предложение — каза Алек.

— Предлагам вагон-бара.

Лицето на Магнус се проясни.

— Определено подкрепям това предложение.

Събраха се в долноземския бар. Той все още беше претъпкан, ала настроението беше осезаемо приглушено след нападението на демоните. Три места едно до друго се освободиха изведнъж, а когато те се настаниха, пред тях се появиха безплатна бутилка шампанско и три чаши, без да са ги поръчвали. Когато Алек се огледа подозрително наоколо, един вампир му намигна и изимитира пистолети с показалци.

Магнус нямаше защо да се притеснява, че долноземците мразят Алек. Поне не и в този влак.

— Не предполагах, че ловците на сенки са толкова популярни сред долноземците.

— Само моят ловец на сенки — отвърна Магнус, докато пълнеше чашите.

Топлата светлина на месинговите полилеи над тях падаше върху лицето на Шинюн. Устните и очите ѝ се движеха, когато говореше, ала останалата част от кръглото ѝ лице — немигващи клепачи и гладки бузи, не помръдваше. Гласът ѝ беше сух и се лееше монотонно от устата ѝ.

Това беше магьосническият ѝ знак, това безизразно лице. Всички магьосници имаха свой уникален белег, който обикновено се появяваше още в ранно детство и често имаше трагични последици. Знакът на Магнус бяха златните му котешки очи. Доведеният му баща ги беше нарекъл прозорци към Ада.

Магнус отново и отново си спомняше как коленичи на покрива на вагона, обезумял от страх, докато Алек губи съзнание в прегръдките му. Беше видял как демонът се стопява в дим около Шинюн, когато тя отметна качулката си и впери поглед в него. Беше я разпознал мигновено… не коя беше, а това, че бе като него. Магьосница.

Беше наистина впечатляваща поява.

— Да поговорим — заяви Алек. — Защо ни следиш? И по-точно защо следеше Магнус на Пазара на сенките в Париж?

— Преследвам „Алената ръка“ — отвърна Шинюн. — Чух, че Магнус Бейн е техен лидер.

— Не съм.

— Не е — остро заяви Алек.

— Знам — каза Шинюн. Магнус видя как напрежението в раменете на Алек отслабна съвсем мъничко. Тъмните очи на магьосницата се обърнаха към него и задържаха погледа му. — Естествено, бях чувала за теб, Магнус Бейн, върховния магьосник на Бруклин. Всички имат да кажат нещо за теб.

— Нищо чудно. Аз съм прочут с модния си усет и гостоприемството на партитата си.

— Вярно е, че всички като че ли ти имат доверие — продължи Шинюн. — Не че ми се искаше да вярвам, че оглавяваш някакъв култ, но напоследък непрекъснато го чувам. „Магнус Бейн е основателят на «Алената ръка»“. Онзи, когото наричат Великата отрова.

Магнус се поколеба.

— Може би. Само че не си го спомням. Спомените ми от онзи период от време са били… променени. Ще ми се да знаех.

Алек му отправи поглед, който, макар Магнус да не беше в състояние да чете мисли, красноречиво издаваше шока му, че доверява на една напълно непозната подобна важна и опасна тайна.

Магнус, от друга страна, изпита странно облекчение да признае на глас, че е възможно да е основал „Алената ръка“, дори и пред една доста странна особена непозната. В крайна сметка нали бе подхвърлил онази шега на Рейгнър. Видял бе снимката, която Теса му беше показала. Знаеше, че му липсват години спомени. Кое бе по-вероятно — че всичко това са случайности или че го беше направил?

Щеше му се да можеше да се върне назад във времето и здравата да се нарита.

— Липсват ти спомени? Мислиш ли, че е възможно „Алената ръка“ да са ти ги отнели? — попита Шинюн.

— Възможно е. Виж, не искам никакъв култ. — Държеше ясно да даде да се разбере какво мисли за култовете. — Не се каня да го оглавя. Искам да го спра и да изкупя каквато и вина да нося за злото, което са причинили. Искам да си върна спомените и искам да знам защо ги няма, но то е по-скоро от лично любопитство. Важното е да няма никакви демонични култове, които изпитват каквото и да било сродство с Магнус Бейн. Освен това съсипаха романтична ваканция, която, мен ако питаш, започваше прекрасно.

Магнус пресуши питието си. След като едва не беше паднал от влака, си беше заслужил едно питие. Повече от едно.

— Действително започваше прекрасно — измърмори Алек, поглеждайки Шинюн по начин, който намекваше, че макар да му бе спасила живота, присъствието ѝ не беше нужно повече.

Магнус се поколеба дали да не подхвърли нещо за това, че на никого не му се отваряше парашутът, но реши, че сега не е моментът.

— Разбирате защо изпитвах подозрение… — започна Шинюн.

— А ти разбираш защо ние може би сме още по-подозрителни! — сопна се Алек.

Шинюн го изгледа яростно.

— Докато не видях как онази майка на люпило демони раум ви нападна — довърши тя. — Познавам „Алената ръка“ достатъчно добре, за да съм наясно с начина, по който действат. Настоящият им лидер явно се опитва да те убие, Бейн. Което означава, че каквото и да се е случило в миналото, сега те смятат за враг. Миналата нощ може и да ги спрях, но те по всяка вероятност ще опитат отново.

— Откъде знаеш толкова много за тях? — попита Алек. — И какво искаш?

Шинюн поднесе чашата към устните си и отпи бавна, предпазлива глътка. Магнус се възхити, не за пръв път, на интуитивния ѝ усет към драматичното.

— Целта ми е същата, както и вашата. Възнамерявам да унищожа „Алената ръка“.

Магнус се почувства неловко от дързостта ѝ да заяви на глас целта, която смяташе, че и той преследва. Искаше му се да възрази, ала колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че тя е права. В крайна сметка вероятно щеше да се стигне дотам.

— Защо? — попита Алек, съсредоточавайки се върху по-важното. — Какво са ти причинили от „Алената ръка“?

Шинюн се загледа през прозореца към отразените бледи кълба на лампите на фона на нощта.

— Нараниха ме много лошо — отвърна и Магнус усети как стомахът му се свива. Ако действително беше основал „Алената ръка“, каквото и да правеха, той бе поне отчасти отговорен.

Ръцете на Шинюн затрепериха и тя ги притисна една в друга, за да го скрие.

— Подробностите не са важни. От „Алената ръка“ правят все повече жертвоприношения, човешки жертвоприношения, естествено, за да призоват Велик демон. Убиват елфи. Мундани. Дори магьосници. — Тя погледна Магнус, без да мига. — Мислят, че това е пътят им към върховно могъщество.

— Велик демон? — възкликна Алек.

Ужасът и отвращението в гласа му бяха напълно разбираеми. Едва не беше загинал от ръката на Велик демон. Стомахът на Магнус все още се свиваше при този спомен. Довърши второто си питие и си наля трето.

— С други думи, най-баналното, най-типичното нещо, което един култ би могъл да иска. Могъщество. Могъщество с помощта на някакъв демон. Защо винаги смятат, че техният живот ще бъде пощаден? Демоните не се славят със своята коректност. — Магнус въздъхна. — Логично е да си помислиш, че култ, основан от мен, ще има по-творчески дух? Освен това бих предположил, че един култ, основан от мен, няма да бъде зъл; тази част си остава изненада.

— Хора, които обичах, са мъртви заради „Алената ръка“ — продължи Шинюн.

— Може би подробностите все пак са важни — подхвърли Алек.

Шинюн стисна чашата си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

— Все още бих предпочела да не говоря за това.

По лицето на Алек се четеше съмнение.

— Ако искате да ви се доверя, вие също трябва да ми имате доверие — заяви тя направо. — Засега единственото, което трябва да знаете, е, че искам да си отмъстя на „Алената ръка“ за престъпленията, които извършиха против мен и онези, които обичам. Това е всичко. Ако сте против тях, значи, сме на една страна.

— Всеки има своите тайни, Алек — меко каза Магнус, който имаше чувството, че се дави в своите. — Ако по някаква причина от „Алената ръка“ се опитват да ме убият, всяка помощ ще ни е от полза.

На Магнус не му бе трудно да извини Шинюн за това, че не иска да сподели миналото си. Та нали той дори не бе в състояние да си спомни своето. Искаше му се да вярва, че да говориш за нещата помага, ала от опит знаеше, че понякога говоренето само още повече влошаваше всичко.

Между тях се възцари тишина. Шинюн отпиваше мълчаливо от питието си. Магнус беше ужасен, и то не за собствения си живот. Непрекъснато се връщаше към мига, в който Алек беше рухнал на покрива на влака, мига, в който с вледеняващ ужас си бе помислил, че той издъхва заради него.

Страхуваше се за Алек, страхуваше се и какво ли бе сторил, което не си спомняше сега.

Нямаше представа за какво мисли Алек, но докато го гледаше, той се усмихна лекичко и се пресегна през бара. Силните му, покрити с белези пръсти се обвиха около тези на Магнус, ръцете им бяха слени в малкото езерце от светлина, хвърляно от свещта.

На Магнус му се искаше да сграбчи Алек и да го целува, докато го остави без дъх, ала подозираше, че Шинюн няма да оцени представлението.

— Имаш право — каза Алек. — Предполагам, че врагът на моя враг е мой приятел, или поне приятелски настроен познат. Най-добре да се обединим. — Той понижи глас. — Само че тя няма да спи в нашите хотелски стаи.

— Всички съгласни ли сме вече? — попита Шинюн. — Защото, простете ми за грубостта, но е адски неловко да присъствам на всичко това. Не съм тук, за да гледам как връзката ви се развива. Просто искам да победя злия култ.

Магнус беше взел решение. За каквото и друго да ставаше дума (било то, че е длъжник на Шинюн, задето бе спасила живота им, или за онова, което „Алената ръка“ ѝ беше причинила), тя знаеше твърде много. Глупаво би било да не я държат близо до себе си.

— Нека се насладим на питиетата си и да приемем засега, че всички сме на една и съща страна. Можеш ли поне да ни разкажеш за по-близкото си минало?

Шинюн се замисли за миг и като че ли също взе решение.

— От известно време съм по петите на „Алената ръка“. Получавах информация от един вътрешен човек в редиците им, на име Мори Шу. Започвах да стеснявам обръча, а после те откриха друг шпионин в редиците си, изоставиха имението си и се укриха. Изгубих всяка нишка, но после чух от достоверен източник, че от Спираловидния лабиринт са ти дали възможност да се разправиш с култа.

— Ако тя е успяла да го научи, може би е стигнало до ушите и на някой друг — каза Алек. — Може би това е причината от „Алената ръка“ да искат смъртта ти, Магнус.

— Може би — отвърна Магнус.

Беше солидна теория, но все още не си спомняше твърде много. Имаше гадното чувство, че не бяха малко нещата, с които бе възможно да е настроил „Ръката“ срещу себе си.

Шинюн не изглеждаше заинтересована.

— Намерих те в Париж, следях движенията ти известно време и реших да те заговоря на Пазара на сенките, когато ловецът на сенки ме нападна.

— Опитвах се да защитя Магнус — каза Алек.

— Разбирам това. Биеш се добре.

За миг се възцари мълчание.

— Ти също — каза Алек.

Лидерът на „Алената ръка“, който и да беше той, знаеше, че те идват. Магнус искаше да бъде в безопасност. Искаше Алек да бъде в безопасност. Искаше всичко това да свърши.

— Да си поръчаме още една бутилка — заяви, махвайки с ръка към бармана — и да вдигнем наздравица за новото ни партньорство.

Бутилката пристигна пред тях и чашите им бяха напълнени. Магнус вдигна неговата в наздравица.

— Е — каза, усмихвайки се лекичко, — напред към Венеция.

Тримата се чукнаха и отпиха. Мислите на Магнус се насочиха към неща по-приятни от демонски култове. Мислеше си за града от течно стъкло и движещи се води, града на канали и мечтатели. Гледаше Алек, здрав и невредим, сините му очи бяха така ясни, гласът му — котва в бурно море.

Осъзна, че бе грешал, мислейки си, че Париж е градът, който ще постави наистина добро начало на връзката им. Още преди историята с култа Алек не беше особено впечатлен от Айфеловата кула или балона, не и по начина, по който Магнус би искал да бъде. Париж бе градът на любовта, но можеше да бъде и градът на повърхностното, на ярките светлини, които се отдръпват и бързо се изгубват. А тази светлина Магнус не искаше да изгуби. Щеше да направи по-добра постановка. Този път щеше да направи нещата както трябва.

Венеция бе мястото за Алек. Венеция имаше дълбочина.

Магнус дръпна пердетата настрани и излезе на балкона на хотелската стая.

— А, Венеция. На света няма друг град като теб.

Алек го последва навън и се надвеси над парапета. Погледът му проследи една гондола, която се плъзна по канала и изчезна зад ъгъла.

— Малко мирише.

— Това е атмосферата.

Алек се ухили.

— Е, атмосферата е доста силничка.

Единственото хубаво на демонската атака от предишната нощ бе, че след десетината заклинания, направени на всички участници, както и на немалко странични наблюдатели, мунданите, които отговаряха за влака, не бяха забелязали силната врява, нито гигантската дупка в един от вагоните им. Пристигнаха във Венеция в десет часа сутринта, почти навреме.

Едно пътуване с водно такси по-късно, вече бяха пристигнали в хотел „Белмонд Киприани“, само на няколко пресечки от бившето седалище на „Алената ръка“.

Магнус влезе обратно в апартамента им и махна с ръка към куфарите си. Те се отвориха и започнаха да се разопаковат сами. Блейзъри и сака хвръкнаха в очакващия ги дрешник, бельо се сгъна и се пъхна в чекмеджетата, обувки се строиха в спретната редичка до вратата, а ценните вещи се заключиха в сейфа.

Магнус отново се обърна към Алек, който следваше движението на слънцето по безоблачното небе с лека гримаса.

— Знам какво си мислиш — каза Магнус. — Закуска.

— Нямаме време. — Шинюн нахълта в апартамента им, без да чука. — Незабавно трябва да претърсим изоставеното им седалище.

Тя, естествено, вече се беше преоблякла в костюм с италианска кройка, който грееше от магии и защити.

Магнус я изгледа неодобрително.

— Не работим заедно от кой знае колко време, Шинюн Юнг, но има нещо, което трябва да научиш за мен възможно най-бързо, и то е, че се отнасям много сериозно към храненията си.

Шинюн погледна към Алек, който кимна.

— Във всеки един момент е възможно да организирам цяла нова стъпка в мисията ни, въртяща се около посещението на някой ресторант или бар. И ако го направя, наистина ще си заслужава.

— Ако е толкова важно… — започна Шинюн.

— Ще се храним по три пъти на ден. Закуската е един от тези три пъти. Всъщност закуската ще бъде най-важният от тези три пъти, защото закуската е най-важното хранене за деня.

Шинюн погледна към Алек, който заяви напълно сериозно:

— Много мисии, целящи да сложат край на някое голямо зло, са се проваляли, защото на някого му е паднала кръвната захар.

— Наистина слушаш, когато говоря! — възкликна Магнус.

Алек отправи на Шинюн извинителна усмивка, на която тя не отговори със същото.

— Добре — каза магьосницата. — Е, откъде започва вашият план за деня?

За щастие, планът за деня на Магнус започваше в ресторанта на хотела. Настаниха се на чист въздух на терасата, любувайки се на парада от лодки, които се носеха покрай тях в лагуната. Алек изгълта две палачинки и се зачуди дали да не си поръча трета, докато Магнус се наслаждаваше на еспресо, най-сложно звучащото ястие с яйца в менюто и искрящия тюркоазен канал.

— Мислех си, че може би Венеция ще ти хареса повече от Париж — подхвърли той.

— Париж ми хареса — отвърна Алек. — Тук също е хубаво. — Стегна се с видимо усилие и се обърна към Шинюн, опитвайки се да подхване разговор: — За пръв път пътувам за развлечение. Досега винаги съм бил близо до дома. Къде е твоят дом?

Магнус бе принуден да извърне лице, вглеждайки се в лодките за миг. Понякога нежността, която изпитваше към Алек, буквално му причиняваше болка.

Шинюн се поколеба.

— Корея беше моят дом, когато имах такъв. Корея на династията Чосон10.

За миг се възцари мълчание.

— Трудно ли бе да си магьосница там?

Шинюн погледна към Магнус и каза:

— Няма място, в което е лесно да бъдеш дете магьосник.

— Така е — съгласи се Магнус.

— Родена съм в малко селце, недалече от планината Кууол. Магьосническият ми знак се прояви късно. Бях на четиринайсет години и сгодена за Йонсонг, красиво момче от добро семейство в селото. Когато лицето ми се вкамени, всички решиха, че съм се превърнала в демон хання или съм обладана от куишин11. Годеникът ми каза, че не го е грижа. — Гласът ѝ потрепери съвсем леко. — Щеше да се ожени за мен, ала беше убит от демон. Посветих живота си на това да преследвам демони в негова чест. През вековете ги изучавах задълбочено. Познавам навиците им. Знам имената им. И никога не съм призовавала демон, нито някога ще го направя.

Магнус се облегна назад и отпи глътка кафе.

— Алек, помниш ли снощи, когато нашата нова позната каза, че не може да ни разкаже нищо за миналото си?

Шинюн се засмя.

— Това е отдавнашна история. Оттогава имах предостатъчно време, за да си създам друго минало, след като оставих всичко онова зад гърба си.

— Е — каза Магнус, — разбирам, че си направила своя избор, но държа да те уведомя, че аз непрекъснато призовавам демони. Е, не буквално непрекъснато. Но когато ми платят за това и то се вмества в рамките на моралния ми кодекс, естествено.

Шинюн се замисли над думите му.

— Но нали не… харесваш демоните. Нямаш нищо против да ги убиваш.

— Те са агресивни, безмозъчни опустошители на нашия свят, така че, да — отвърна Магнус. — Нямам нищо против да ги убивам. Та гаджето ми е ловец на сенки, в името на всичко свято. Буквално в името на всичко свято.

— Забелязах — сухо каза Шинюн.

За миг се възцари неловко мълчание, в което Шинюн измагьоса мъничко, реещо се във въздуха копие на чудовището октопод, с което се бяха били предишната нощ.

— Ще си поръчам още едно еспресо — каза Магнус, махвайки с празната чашка към сервитьора.

— Тази майка на люпило например. Няма кости и може да регенерира собствената си плът. Може да я посичате или пронизвате колкото си искате, но тя възстановява органите и крайниците си твърде бързо, за да се справите с нея по този начин. Вместо това трябва да я разкъсате на парчета отвътре. Ето защо използвах звукова магия.

— Била си се с тях и преди? — попита Алек.

— Преди стотина години си имах работа с една, която тероризираше жителите на хималайско селце.

Разговорът се насочи към лов на демони, което беше изключително отегчително за Магнус, но крайно интересно за Алек. Така че той се облегна назад, отпивайки от еспресото си, оставяйки минутите да си минават, докато в разговора не настъпи пауза. Тогава се прокашля и каза тихо:

— Ако всички сме приключили със закуската, бихме могли да отидем да разгледаме седалището на „Алената ръка“, за което сме слушали толкова много.

Шинюн има благоприличието да придобие малко засрамен вид, докато се връщаха от ресторанта в лобито. Магнус уреди от хотела да им повикат водно такси. Докато то пристигне, Шинюн и Алек отново бяха започнали да си разменят съвети за убиване на демони.

Тайната на Венеция бе, че улиците ѝ представляват непознаваем лабиринт, ала в каналите имаше известна странна логика. Вместо да се лутат из уличките на град, в който нямаше никакви табели и обозначения, водното им такси ги остави съвсем близо до палацото, което им трябваше.

Златните му стени бяха отрупани с бели мраморни колони и сводове, украсени с алена мазилка. Прозорците на онова, което на други места се наричаше приземен, а във Венеция „воден“ етаж, бяха необикновено големи, рискуващи наводняване в името на красотата. Стъклото отразяваше водите на канала, превръщайки мрачния тюркоаз в искрящ нефрит.

Магнус не можеше да си представи как основава култ, но ако трябваше да го направи, лесно можеше да се види как избира точно тази сграда за това.

— Място съвсем по твой вкус — подхвърли Алек.

— Невероятно е — съгласи се Магнус.

— Онова, което най-много се набива на очи обаче, са хората, които непрекъснато влизат и излизат. Приятелката ти Теса не каза ли, че е изоставено?

Венеция винаги беше пълна с хора, които превръщаха улиците в също такова живо движение, както и каналите, но Алек беше прав. През двукрилата врата на палацото влизаше постоянен поток от хора.

— Ами ако „Алената ръка“ все още действа тук? — попита Алек.

— В такъв случай задачата ни става по-лесна — нетърпеливо каза Шинюн.

— Това очевидно не са никакви последователи на култ — изтъкна Магнус. — Погледнете колко са отегчени.

И наистина, мъжете и жените, които влизаха и излизаха от палацото, изглеждаха така, сякаш тичат по задачи. Носеха камари дрехи, кашони или купчини столове. Човек, облечен с униформата на готвач, се появи със съдове за подгряване, покрити с фолио. Никакви роби, маски или стъкленици, пълни с кръв, нито следа от животни за приношения. Някои от тях бяха долноземци, забеляза Магнус.

Той се отправи към най-долноземния от тях — зелен дриад, който стоеше до входната врата и говореше разпалено с един сатир, държащ клипборд.

Когато го видя да се приближава, дриадът се сепна.

— Леле… ти да не си Магнус Бейн?

— Познаваме ли се? — попита Магнус.

— Не, но определено би могъл да ме опознаеш — отвърна дриадът, изпращайки му въздушна целувка.

Зад него Алек се прокашля силно.

— Поласкан съм, ала както чуваш, вече съм заплют. Или по-точно, накашлян.

— Жалко. — Дриадът смушка сатира в гърдите. — Това е Магнус Бейн!

Без да вдига очи от клипборда, сатирът заяви:

— Магнус Бейн не е поканен на партито. Чувам, че е, понеже излиза с ловец на сенки.

Дриадът ги изгледа извинително.

— Хи-то за ов-леца на енки-с — прошепна той силно на сатира. — Ов-лецът на енки-с е тук и може да те у-еч.

— Аха, и освен това разгадах тайния ви език — сухо каза Алек.

Магнус придоби наранен вид и се обърна към спътниците си.

— Не мога да повярвам, че не съм поканен на партито. Аз съм Магнус Бейн! Дори тези двамата го знаят.

— Какво парти? — попита Шинюн.

— Съжалявам — продължи Магнус, — нека да се овладея. Парти, на което Алек не е поканен, не е парти, на което бих искал да присъствам.

— Магнус, какво парти? — повтори Шинюн.

— Според мен на Шинюн ѝ се струва странно — обясни Алек на Магнус съвсем бавно, — че има парти с долноземци, което ще се състои в бившето седалище на „Алената ръка“.

— Ти — обърна се Шинюн към дриада с властен тон. — Какво каза той за някакво парти?

Дриадът придоби озадачено изражение, но отговори достатъчно охотно:

— Балът с маски тази вечер, за да отпразнуваме победата над Валънтайн Моргенстърн във Войната на смъртните. Това голямо място току-що беше обявено за продан и един магьосник го нае за големия купон. Пристигат гости от целия Свят на сенките. Цял куп от нас дойдохме с влак от Париж. — Той изду гърди, бузите му бяха изумрудени от гордост. — Нали знаеш, ако долноземците не се бяха обединили, за да го разгромят, целият свят щеше да е в опасност.

— Ловците на сенки също взеха участие — изтъкна Алек.

Дриадът махна с ръка и около китката му изпърхаха листове.

— Чух, че помогнали.

— Доста хора ли ще дойдат на това тържество? — попита Магнус. — Надявах се да се видя с един приятел магьосник. Мори Шу. Името му в списъка ли е?

Чу как Шинюн си пое рязко дъх зад гърба му.

Сатирът запрелиства страниците.

— Да, тук е. Само че някой ми каза, че може и да не успее да дойде, нещо за това, че напоследък се укривал. Намесени бяха демони.

— Ти, разбира се, си поканен — заяви дриадът на Магнус. — И ти, и спътниците ти. Беше пропуск, че те няма в списъка.

Сатирът послушно отгърна на последната страница и вписа името на Магнус в списъка.

— Дълбоко съм засегнат, че бях изключен от поканите, поради което аз и моите спътници със сигурност ще присъстваме — заяви Магнус надменно.

На дриада му беше нужен миг, за да осмисли думите му, а после кимна.

— Вратите се отварят в осем.

— Ще бъдем там много, много по-късно — заяви Магнус, — защото социалният ни календар е запълнен.

— Разбира се — отвърна дриадът.

Поеха надолу по стъпалата и спряха да се посъвещават.

— Съвършено — каза Алек. — Отиваме на партито, измъкваме се скришом, откриваме Камарата. Нищо работа.

Шинюн кимна в знак на съгласие.

— Вие двамата си мислите, че ще отидете на парти? — попита Магнус. — Облечени по този начин?

Алек и Шинюн се спогледаха. Шинюн носеше строгия си костюм, който беше скъп, но съвсем неподходящ за парти. Триострият ѝ меч висеше на кръста. Алек беше с избеляла тениска и дънки, по които, незнайно защо, имаше боя. Магнус вече беше попълнил гардероба му в Париж, но определено нямаха карнавални маски или пищни костюми, което, що се отнасяше до Магнус, бе отлична възможност да се отдаде на едно от любимите си занимания.

— Хайде, ловци на демони — заяви той церемониално. — Отиваме да пазаруваме.

— Не го казвам често — заяви Магнус, — обаче — та-да!

Беше ги завел в „Le Mercerie“ за нещо, което обещаваше да бъде истински разхитително пазаруване.

Алек и друг път беше ходил да пазарува заедно с Магнус, така че беше запознат с процеса. Чакаше във всеки магазин с половин дузина торби, докато Магнус изпробваше почти всичко — от традиционни костюми, през матадорско traje de luces12, до нещо, което подозрително приличаше на костюм на мариачи. Всеки стил и цвят като че ли прекрасно отиваше на тъмната му коса и зелено-златните му котешки очи, така че Алек не бе сигурен какво точно търси. Каквото и да избереше Магнус, Алек беше сигурен, че щеше да изглежда добре в него.

Настоящият тоалет не беше изключение. Беше обул черен кожен панталон, който обгръщаше дългите му крака така, сякаш мускулите му бяха потопени в мастило. Коланът представляваше метална змия, гайките — люспи, а катарамата — глава на кобра със сапфирени очи. Пуловерът с падаща поло яка бе водопад от среднощно сини и индигови пайети, спускаща се ниско отпред, така че да разкрие не само ключиците му, но и дълга ивица кожа.

Магнус се завъртя, а после се погледна преценяващо в огледалото, с гръб към Алек. От гледката устата на Алек пресъхна.

— Мисля, че изглеждаш… добре — каза той.

— Някакви забележки?

— Ами с този панталон ще ти е трудно да се движиш в битка, но пък няма да е нужно да се биеш. Ако се наложи, аз ще се бия вместо теб.

Магнус придоби изненадан вид и Алек не беше сигурен дали не е казал нещо погрешно. А после изражението на Магнус омекна.

— Оценявам предложението ти. А сега ще премеря само още нещо.

И с тези думи отново изчезна в пробната.

Появи се в костюм без яка, преметнал нехайно през раменете си асиметрична къса пелерина в същия цвят. Шинюн се появи в нещо, което приличаше на смесица от доспехи и булчинска рокля.

Пет минути след като бяха влезли в първия магазин, Алек си беше избрал нещо, което Магнус описа като редингот — черно, със средна дължина отзад. Беше достатъчно свободно, за да може да се движи и бие в него, както и за да скрие стили и серафимски ками. Магнус беше искал да изпробва нещо по-шарено, но Алек бе отказал и той не бе настоял. Ризата отдолу беше копринена и наситено синя, с цвета на очите му.

След като премери няколко доста семпли рокли, Шинюн бе видяла Магнус да изниква от пробната, облечен в златен костюм, вдъхновен от египетска погребална зала, след което се появи в пищен прасковен ханбок13. Магнус ѝ направи няколко комплимента и ето че надпреварата беше в разгара си.

Шинюн се съревноваваше с Магнус. Може би всички магьосници се съревноваваха помежду си. Алек не беше срещал много от тях и нямаше представа.

Опитваше се да не се тревожи прекалено за Шинюн. Магнус очевидно я харесваше, но Алек се чувстваше неловко с непознати и отчаяно искаше да не се покаже още по-неловък по време на романтичното им пътуване. Как се очакваше двамата с Магнус да се опознаят по-добре, когато наблизо винаги имаше още някой?

Може би да не се тревожи беше изгубена битка. Поне се опитваше да не показва, че се притеснява.

Той побутна смаяната продавачка до себе си.

— Откъде имате тези костюми?

Младата жена поклати глава и отвърна на внимателен английски:

— Нямам представа. За първи път виждам тези дрехи.

— Хм — каза Алек. — Странно.

В крайна сметка Магнус се спря на блестящ бял костюм, украсен с нещо, което приличаше на блещукащи драконови люспи, който го обгръщаше в опалесцентна светлина. Носеше наметало с цвят на слонова кост, което се спускаше до коленете, а яката на ризата му беше разкопчана — перлена материя, надиплена до матовата му кожа.

Шинюн беше решила да действа със замах, спирайки се на разкошна черна рокля с огромни панделки, извиващи се около хълбоците ѝ. Изящни сребърни лиани се спускаха от шията ѝ до пода, а зад главата ѝ се издигаше фонтан от цветя.

Помолиха Алек да им помогне с окончателния избор на маски. За Магнус той беше между златна маска с оранжеви пера, разперени в полукръг, и отразяващо сребърно домино, което бе едва ли не твърде ярко, за да го погледнеш. Шинюн се колебаеше между обикновена, закриваща цялото лице мраморна маска и тънка маска от тел, която не покриваше почти нищо, все иронични избори. Алек избра сребърното домино за Магнус и телената маска за Шинюн. Магьосницата я закрепи над безизразното си лице с бегло излъчване на задоволство.

— Изглеждаш добре — каза ѝ Магнус, а после погледна към Алек и му подаде копринена полумаска с наситено синия цвят на полумрак. Алек я прие и Магнус се усмихна. — А ти изглеждаш съвършено. Да вървим.

Сумрак обгръщаше града. Палацото бе украсено с факли, нашарили върховете на стените му. Бяла мъгла се бе разстлала над улиците наоколо, кълбейки се около колони и над канали, придавайки на мястото тайнствено сияние. Алек не беше сигурен дали бе магия, или естествено явление.

Над мраморната фасада на сградата елфически светлинки блещукаха и се движеха, размествайки се на всеки няколко минути, за да изпишат думите ВСЕКИ ДРУГ ДЕН ОСВЕН ДЕНЯ НА ВАЛЪНТАЙН.

Алек не си падаше по партитата, но поне можеше да оцени повода за днешното тържество.

Беше се бил, за да спре Валънтайн Моргенстърн. Би дал живота си, за да го стори. Не се беше замислял особено как гледат долноземците на Валънтайн, който ги смяташе за нечисти и възнамеряваше да изличи петното на тяхното съществуване от земята. Сега осъзна колко уплашени трябва да са били.

Ловците на сенки имаха много прочути воини. Алек не си беше давал сметка какво би било усещането за долноземците да имат долноземска победа и свои собствени герои от войната… не само от един клан, едно семейство или една глутница, а такива, които принадлежат на всички долноземци.

Щеше да е още по-добре настроен, ако върколаците от охраната не бяха настояли да го претърсят щателно. На два пъти. Охраната не беше изглеждала толкова стриктна, докато не забелязаха руните му.

— Това е нелепо — сопна се той. — Бих се във войната, чието спечелване празнувате. На страната на победителите — побърза да уточни.

Повикаха главата на охраната, най-едрия от върколаците (логично, помисли си Алек).

— Просто не искаме неприятности — каза ниско главата на охраната.

— Не съм възнамерявал да създавам неприятности. Тук съм — заяви Алек ясно, — за да празнувам.

— А аз си мислех, че ще бъдете двама — измърмори върколакът.

— Какво? Двама ловци на сенки?

Върколакът сви масивните си рамене.

— Господи, надявам се, че не.

— Приключихте ли вече с партньора ми за танци? — намеси се Магнус. — Разбирам, че не е лесно да свалите ръце от него, но наистина настоявам.

Шефът на охраната сви рамене и махна с ръка.

— Добре, върви.

— Благодаря — отвърна Алек ниско и посегна към ръката на Магнус. Охранителите бяха конфискували лъка и стрелите му, ала той не се притесняваше особено, защото не бяха открили шестте серафимски ками и четирите кинжала, които беше скрил по тялото си. — Тези хора са невъзможни.

Магнус се отдръпна съвсем лекичко, така че Алек не успя да улови ръката му.

— Част от тези хора са мои приятели — каза той. После обаче сви рамене и се усмихна. — Е, някои от приятелите ми са невъзможни.

Алек не беше напълно убеден. Беше натъжен от разстоянието между ръцете им. Двамата влязоха в имението с това малко студено разстояние между себе си.

„Императорски валс“ на Йохан Щраус звучеше във великолепната бална зала. Магнус видя стотици маскирани души в пищни костюми да танцуват в унисон, на музика, която можеше да бъде не само чута, но и видяна. Сякаш изтръгнати от черно-белите нотни листове и превърнати в ярки, живи форми, нотите се рееха във въздуха, носейки се по течения от музикални петолиния и обвивайки се около блещукащите маски и сложните прически на танцуващите.

На тавана грееха съзвездия; не, това беше оркестърът. Звезди се движеха, оформяйки очертанията на хора и инструменти. Първа цигулка бяха Везните, Голямата мечка — втора цигулка. Съзвездието Орел свиреше на виола, докато Скорпионът беше на контрабаса. Орион свиреше на виолончело, Херкулес — на ударни. Звездите свиреха, докато маскираните двойки танцуваха, а музикалните ноти се рееха между тях.

Магнус пое по мраморното стълбище, което водеше от фоайето в балната зала, с Алек и Шинюн от двете си страни, сякаш бяха негови телохранители.

— Принц Адаон — възкликна, разпознал свой приятел.

Принц Адаон, чиято лебедова маска контрастираше прекрасно с тъмната му кожа, му се усмихна над главите на своите придворни.

— Лично познаваш един принц? — попита Алек.

— Не бих искал да имам нищо общо с повечето принцове от Тъмния двор — отвърна Магнус. — Не можеш да си представиш какви неща правят. Могат само да се благодарят, че не съществуват елфически таблоиди. Адаон е най-свестният измежду тях.

В подножието на стълбището се натъкнаха на мъж с лавандулов смокинг и маска на El Muerto, която закриваше цялото му лице; бялата му коса беше пригладена назад. Магнус се усмихна широко.

— Нашият домакин, предполагам.

— Какво те кара да мислиш така? — попита мъжът с британски акцент.

— Кой друг би могъл да организира това парти? Поздравявам те, че не си пожалил усилия. Няма смисъл от половинчати работи. — Магнус протегна ръка и се здрависа с него. — Малкълм Фейд. Отдавна не сме се виждали.

— Тъкмо преди новото хилядолетие. Помня, че когато те видях, ти преживяваше доста шантав период.

— Да. Наричаше се гръндж. Изненадах се да науча, че си се преместил в Лос Анджелис и че са те направили върховен магьосник.

Малкълм повдигна маската си и се усмихна, изражението му беше винаги мило и доста печално.

— Нали? Ама че глупаци.

— Поздравявам те със закъснение — каза Магнус. — Как вървят нещата? Работиш над нещо и то очевидно не е загарът ти.

— О, запълвам си времето с това-онова, едно от тях е планирането на партита. — Малкълм махна с ръка към зрелището на балната зала. Небрежното държание му се удаваше прекрасно, но Магнус го познаваше отдавна. — Радвам се, че се наслаждавате на малкото ми соаре.

Двама души се приближиха зад Малкълм — фея с лавандулова кожа и ръце с ципи между пръстите и някой, когото Магнус познаваше. Джони Рук беше смъкнал слънчевите очила ниско на носа си, което беше необяснимо, при положение че смяташ носенето на слънчеви очила на закрито, посред нощ за обяснимо. Магнус видя как очите му над слънчевите очила се разширяват, когато го познаха, и се извръщат.

— О, познавате ли се? Сигурен съм, че се познавате — каза Малкълм отнесено. — Това е Хаясинт, моята незаменима помощница в планирането на партита. И Джони Рук. Сигурен съм, че и той е незаменим за някого.

Магнус махна с ръка.

— Това са Александър Лайтууд, ловец на сенки от Нюйоркския институт, и Шинюн Юнг, загадъчен воин със загадъчно минало.

— Колко загадъчно — започна Малкълм, но после вниманието му беше отвлечено от появата на няколко палета със сурово месо. Той се огледа безпомощно наоколо. — Някой знае ли за какво е това?

— За върколаците е. — Хаясинт махна на доставчика да се приближи. — Аз ще се погрижа. Възможно е обаче да се нуждаят от теб в салона.

Тя сложи ръка върху искрящата раковина в ухото си и прошепна нещо на Малкълм. Кръвта се отцеди от бездруго бледото лице на върховния магьосник на Лос Анджелис.

— Майчице. Ще трябва да ме извините. Сирените са се настанили до фонтана с шампанско и се опитват да удавят гостите ни в него.

И той се отдалечи забързано.

— Ти беше на Пазара на сенките — каза Алек на Джони Рук, разпознал го най-сетне.

— Не си ме виждал преди — заяви Джони. — Всъщност не ме виждаш и сега.

Той изхвърча от балната зала.

Алек гледаше цялата стая със затворено, подозрително изражение на лицето. Мнозина отвръщаха на погледа му с интерес.

Магнус беше довел ченге на партито. Разбираше това. Не можеше да вини Алек, задето беше подозрителен. Почти всички долноземци имаха минало, изцапано с червено. Вампирите пиеха кръв, магията на елфи и магьосници нерядко се объркваше, върколаците губеха контрол и други хора губеха крайници. В същото време не можеше да вини и долноземците, задето бяха предпазливи. Не беше толкова отдавна времето, когато ловците на сенки украсяваха стените си с глави на долноземци.

— Здрасти, Магнус! — извика магьосница с простичка зелена рокля и бяла маска на чумен лекар, под която се виждаше синя кожа.

— Здравей, миличка — каза той и я взе в прегръдките си. След като я повдигна във въздуха и я завъртя в кръг, я представи гордо на останалите: — Алек, Шинюн, това е Катарина Лос. Тя е една от най-старите ми приятелки.

— О — каза Катарина. — Много съм слушала за теб, Александър Лайтууд.

Алек придоби разтревожен вид.

Магнус искаше двамата да се харесат. Гледаше ги как се гледат един друг. Е, тези неща отнемаха време.

— Може ли да поговорим за малко, Магнус? — попита Катарина. — Насаме?

— Аз ще отида да намеря каменната ни коза — заяви Шинюн и се отдалечи.

Катарина изглеждаше озадачена.

— Просто един от по-колоритните ѝ изрази — каза Магнус. — Разбираш ли, тя има загадъчно минало.

— Аз също трябва да вървя.

С тези думи Алек изтича да догони Шинюн… Магнус видя как се съвещават, изглеждаше така, сякаш обсъждат кой къде да претърси.

— Ще се видим тук, във фоайето! — извика Магнус.

Алек вдигна палци, без да се обръща.

Катарина улови Магнус под лакътя и го отведе, като учителка с непослушен ученик. Намериха си тясна ниша зад ъгъла, където музиката и звуците на партито бяха приглушени. Тя се обърна към него.

— Неотдавна лекувах Теса от рани, които според нея е получила в битка с членовете на демонопоклоннически култ. Каза ми, че ти, цитирам, „ще се погрижиш“ за тях. Какво става? Обясни.

Магнус направи физиономия.

— Възможно е да съм замесен в основаването му.

— Колко много?

— До уши.

Катарина настръхна.

— Изрично ти казах да не го правиш!

— Така ли? — Искрица надежда трепна в гърдите на Магнус. — Спомняш си какво е станало?

Катарина го изгледа притеснено.

— Нима ти не си спомняш?

— Някой е отнел всичките ми спомени, свързани с този култ — обясни Магнус. — Не знам кой, нито защо.

Прозвуча по-отчаян, отколкото му се щеше, по-отчаян, отколкото искаше да бъде. Лицето на старата му приятелка беше пълно със съчувствие.

— Не знам нищо за този култ. Срещнах се с теб и Рейгнър за кратка ваканция. Ти изглеждаше угрижен, но се опитваше да го обърнеш на шега, както правиш винаги. С Рейгнър казахте, че ви е хрумнала блестящата идея да основете култ на шега. Казах ви да не го правите. Това е всичко.

Магнус, Катарина и Рейгнър нерядко бяха пътували заедно през вековете. В резултат на едно запомнящо се пътуване той беше пропъден от Перу. Открай време тези приключения му доставяха по-голямо удоволствие от всички други. Да бъде с приятелите си, бе почти същото като да има дом.

Не знаеше дали някога щеше да има друго пътуване. Рейгнър беше мъртъв, а бе възможно Магнус да е извършил нещо ужасно.

— Защо не ме спря? — попита. — Обикновено ме спираш!

— Трябваше да отведа едно осиротяло дете през океана, за да спася живота му.

— Окей. Това е добра причина.

Катарина поклати глава.

— Изпуснах те от очи само за секунда.

Катарина беше работила в мундански болници в Ню Йорк в продължение на десетилетия. Спасяваше сираци. Лекуваше болните. Открай време беше гласът на разума в тяхното малко трио.

— Значи, съм възнамерявал да основа култ на шега и предполагам, че съм го направил. А сега този култ пародия е истински и има нов лидер. Изглежда, че са се замесили с Велик демон.

Дори пред Катарина Магнус отказваше да изрече името на баща си.

— Изглежда, че шегата е поизлязла от контрол.

— Изглежда, че шегата е на мой гръб. Носят се слухове, че съм новият лидер. Трябва да намеря тези хора. Познаваш ли мъж, на име Мори Шу?

Катарина поклати глава.

— Знаеш, че никого не познавам.

Група пияни феи минаха, препъвайки се, покрай тях. Веселието видимо набираше скорост по децибели и необузданост. Катарина изчака отново да останат сами, преди да продължи.

— Забъркал си се в тази каша и все още имаш ловец на сенки до себе си? Магнус, знаех, че излизаш с него, но това отдавна не е просто забавление. Негов дълг е да каже на Клейва, че ти си основал този култ. Слухът, че ти го оглавяваш, рано или късно, ще стигне до ушите им, независимо дали твоят Лайтууд ще им каже, или не. Нефилимите няма да търсят по-надалече, за да намерят върху кого да стоварят вината. Нефилимите не допускат слабост. В сърцата им няма място за състрадание и милост. Виждала съм децата на Ангела да убиват събратята си, задето са нарушили скъпоценния им Закон. Магнус, става дума за живота ти.

— Катарина — каза Магнус. — Обичам го.

Тя го зяпна. Очите ѝ бяха с цвета на океан, връхлитан от бури и криещ съкровище на дъното си. Тя бе носила чумна маска по време на истински чумни епидемии. Беше видяла толкова много трагедии, а и двамата знаеха, че най-страшните трагедии се раждат от любов.

— Сигурен ли си? — попита тихичко. — Винаги се надяваш на най-доброто, ала този път надеждата е прекалено опасна. Той може да те нарани по-силно от другите. Заради него може да намериш смъртта си.

— Сигурен съм — заяви Магнус. — Дали съм сигурен, че ще сработи? — Спомни си леката студенина, промъкнала се между него и Алек, преди да влязат на партито. Помисли си за всички тайни, които все още пазеше. — Не. Но съм сигурен, че го обичам.

Очите на Катарина бяха тъжни.

— Но дали той те обича?

— Засега. И ако ме извиниш, трябва да отида да намеря каменната коза, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Не — отвърна Катарина. — Но предполагам, че ти желая успех.

През следващия час Магнус се отдаде на задачата да открие глупавата коза. Реши да претърси този етаж, тъй като Шинюн и Алек бяха изчезнали другаде. Залови се да провери грижливо стаите една по една, започвайки от дневната, след това музикалната стая и стаята за игри, използвайки дискретно магия, за да намери скрити ключалки, лостове или копчета, които да отварят таен проход. За съжаление, цялото имение бе така пропито с магия от празненството, че всичките му заклинания за откриване се връщаха изкривени, без категоричен отговор.

Магнус обаче не се отказваше — претърсваше стаите и опипом, докато си проправяше път покрай тълпите, докосвайки обичайните заподозрени: завърташе свещници, издърпваше книги, побутваше статуи. Дръпна шнура на един звънец, който се оказа направен от водорасло, и разкри стая, потопена почти изцяло под вода, в която групичка русалки палуваха с един-единствен вампир.

Вампирът, умопобъркан, на име Елиът, когото Магнус познаваше, му помаха, докато водата около него не се разпени.

— Не ми обръщайте внимание — извика Магнус. — Продължавайте да се плискате.

Всичко изглеждаше съвсем обикновено.

Стигна до салона за пушене в дъното на западното крило. Широка полица до една от стените беше основният орнамент в тази пищно обзаведена стая, пълна със заоблени, меки викториански мебели. Всичко беше чудовищно огромно. Гигантско червено канапе с размерите на автомобил бе поставено до два сини стола с високи облегалки, които изглеждаха така, сякаш бяха предвидени за деца. По стените имаше движещи се тапети и месингови аплици, от грамофоните между които се носеше джаз.

Един дриад — не същият, когото беше срещнал по-рано — седеше в люлка, която висеше от полилея в средата на стаята. Кафеникавосиво канапе висеше вертикално до далечната стена и една жена вампир се бе излегнала удобно в него. Магнус не беше предполагал, че Малкълм се занимава с магии, обезсилващи земното притегляне, но не можеше да не оцени замаха му.

— Изглеждаш така, сякаш една цигара ще ти се отрази добре, Магнус Бейн — долетя женски глас някъде отстрани.

Магнус го проследи и видя жена с махагонова кожа, облечена в шикозна метална рокля, която съвършено пасваше на бронзовата ѝ коса. Маската ѝ беше водопад от златни звезди, които се спускаха от върха на главата ѝ и стигаха под брадичката. Подхождаха си със зениците ѝ, които също имаха формата на звезди.

— Хипатия — каза Магнус. — Благодаря, но ги отказах преди сто години. Карах бунтовническа фаза.

Хипатия Векс беше лондонска магьосница със склонност към бизнеса и недвижимото имущество. През годините пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти и в един момент двамата доста се бяха сближили, ала това беше много отдавна. Преди повече от век.

Магнус се настани срещу Хипатия, в един от малките столове с висока облегалка. Хипатия кръстоса крака и се приведе напред, дръпвайки от цигарата си.

— Чух доста гаден слух за теб.

Магнус също кръстоса крака, но се облегна назад.

— Разказвай. Обожавам гадните слухове.

— Водиш култ, на име „Алената ръка“, към слава и разруха? Ти, непослушно момче.

Магнус си каза, че навярно не би трябвало да се учудва, че Хипатия знае за култа. За разлика от дребен играч като Джони Рук, Хипатия беше играч от висшата лига. В началото на двайсети век беше държала долноземски салон, център на всички скандали в Лондон. Магнус помнеше всички тайни, които бе знаела тогава, а тя беше колекционерка — сигурен бе, че вече е натрупала още много.

— Не отричам, че в един по-общ смисъл на думата действително съм непослушно момче — призна Магнус. — Слава и разруха обаче не са в мой стил. Слухът е напълно неоснователен.

Хипатия сви изящно рамене.

— И на мен ми се стори доста невероятно, но през последните няколко дни слухът се разпространява като пожар. Навярно няма да е зле да се позамислиш как изглежда отстрани да ръководиш цял култ и да излизаш с ловец на сенки? И то не просто ловец на сенки, а сина на двама членове от Кръга на Валънтайн?

— Това не е слух.

— Радвам се да го чуя. Той ми звучи като истинска катастрофа.

— Това е факт — каза Магнус. — А той е истинско удоволствие.

Изражението върху лицето на Хипатия бе същинска наслада за очите му. През всички години, откакто я познаваше, Магнус никога досега не я беше виждал да изглежда шокирана.

— Нека ти напомня, че ти си един от най-прословутите магьосници на света — каза Хипатия, когато се съвзе. — Има долноземци, които те имат за пример. Очите им са върху теб.

— Обикновено. Това е заради елегантната ми красота.

— Не се отнасяй с пренебрежение — рязко каза Хипатия.

— Хипатия, някога да си ме виждала да ме е грижа как изглеждат нещата?

Златни обици се разлюляха до тъмнокафявата ѝ кожа, когато тя поклати глава.

— Не. Но те е грижа за другите и съм сигурна, че те е грижа за този Алек Лайтууд. Знам кой е баща ти, ако случайно си забравил, Магнус. Някога двамата с теб бяхме доста близки.

Магнус не беше забравил.

— Не виждам какво общо има това с Алек.

— Казал ли си му за баща ти?

След дълга пауза Магнус най-сетне отговори:

— Не.

Хипатия се отпусна едва забележимо.

— Добре. Надявам се, че не обмисляш да го направиш.

— Не виждам как ти влиза в работата какво казвам на гаджето си.

— Сигурна съм, че според теб Алек Лайтууд е с безупречен морал, Магнус. — Хипатия внимателно подбираше думите си. — И може би си прав. Представи си обаче в какво положение ще го поставиш, ако научи, че представителят на магьосниците в Съвета е син на демона, почитан от „Алената ръка“, култ, който сее разруха в момента. Ако действително държи на теб, ще скрие това знание и ако някога то излезе наяве, и двамата ще бъдете опетнени заради пазената от вас тайна. А историята е доказала, че нефилимите са способни на жестокост не само към долноземците, но и към събратята си. Особено онези, които не се вписват в статуквото.

— Ние всички имаме демони за родители, Хипатия. Това не е никаква изненада.

— Знаеш не по-зле от мен, че не всички демони са създадени еднакви. Не на всички гледат с такава омраза и страх, с каквито гледат на баща ти. Но след като ти повдигна въпроса, това действително се отразява на всички ни. Балансът на отношенията между магьосници и ловци на сенки от векове е деликатен. Търпят ни, защото талантите ни са полезни. Мнозина от нас имат професионални отношения с Клейва. Ти си един от най-известните магьосници в света и независимо дали ти харесва, или не, начинът, по който изглеждаш в очите на другите, се отразява върху всички нас. Моля те, недей да правиш нищо, което би могло да застраши безопасността, за която се борихме. Знаеш колко трудно я извоювахме.

Магнус искаше да се ядоса. Искаше да заяви на Хипатия да не му се бърка в работата, в любовния живот.

Виждаше обаче, че тя говори сериозно. Напрегнатата нотка в гласа ѝ беше истинска. Страхуваше се.

Той се прокашля.

— Ще го имам предвид. Хипатия, след като очевидно си толкова добре информирана, познаваш ли мъж, на име Мори Шу?

— Да. — Хипатия се облегна назад. Изглеждаше малко смутена от разпаленото си избухване. — Не е ли част от твоя култ?

— Не е моят култ — упорито настоя Магнус.

— Тук е. Видях го по-рано. Може би няма да е зле да си поговорите, да изясните тази работа с култа.

— Може би ще го направим.

— Ако приемеш съвета ми — каза Хипатия, — аз бих се погрижила и за тази нефилимска история.

Магнус ѝ отправи яростно ярка усмивка.

— Непоисканият съвет е критика, скъпа моя.

— Е, всеки сам избира своето погребение. Почакай. Нефилимите осигуряват ли ти погребение, след като те екзекутират?

— Радвам се, че се видяхме, Хипатия — каза Магнус и си тръгна.

Имаше нужда от питие. Проправи си път сред тълпата, докато не намери бар. Настани се и си поръча „Тъмно и бурно“14, в тон с настроението му. Притеснението на Катарина и ужасът на Хипатия бяха оставили отпечатък върху обикновено пълното му с надежда сърце.

Зад бара имаше прозорец и между бутилките Магнус виждаше как на двора отвън танцуват и чуваше слабите звуци на музиката, които се процеждаха през сияещия зелен балон, обгръщащ танцьорите. Беше си представял как танцува с Алек на различни красиви места из Европа, ала ето че не го правеха. Заради нещо от неговото минало.

Щракна с пръсти и в ръката му се появи кристална чаша, която започна да се пълни с кехлибарена течност, докато бутилката на лавицата се изпразваше.

— Здрасти — каза Шинюн, приближавайки се с чаша червено вино в ръка.

Магнус чукна чашата си в нейната.

— Някакъв успех?

— Не. Опитах разни заклинания за разкриване, ала нямаше убедителен резултат.

— И аз срещах същия проблем. — Магнус отпи от коктейла си и се вгледа в неподвижното лице на Шинюн. — За теб култът е нещо лично. — Не беше въпрос. — Говориш за преследване на демони, но отказваш да говориш за култа. Те не просто са убили хора, които си обичала. Изпитваш вина за нещо, свързано с „Алената ръка“. Какво е то?

И двамата гледаха навън, към танцьорите на двора. Минути се проточиха в мълчание.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита Шинюн.

— Зависи от тайната.

— Ще ти доверя тази. Можеш да правиш с нея каквото поискаш. — Тя се обърна към него. — Аз… бях част от тях. „Алената ръка“ се състои главно от човеци, но привличат и магьоснически деца. — Гласът на Шинюн стана ироничен. — Имаше време, когато те почитах. Великата отрова, свещения основател и пророк на „Алената ръка“, поклонниците на Асмодей.

— Асмодей? — повтори Магнус тихо, докато всяка надежда, която бе хранил все още, че Джони Рук греши, се отцеди като кръв, изтичаща от рана.

Спомни си как преди стотици години бе искал да открие кой е баща му. Ето как бе научил, че можеш да използваш елфическа кръв, за да призовеш Велик демон.

Не беше наранил никой долноземец, за да призове баща си. Открил бе друг начин. Погледнал бе баща си в лицето и бе говорил с него, а после се бе извърнал, огорчен до дъното на душата си.

— Разбира се, тогава никой не се опитваше да призове Асмодей — продължи Шинюн. — Това е нещо ново. Ала непрекъснато говорехме за него. Всяко осиротяло магьосническо дете беше негово дете, така твърдеше култът. Мислех за себе си като за негова дъщеря. Всичко, което правех, беше в негова служба.

Магьоснически деца. Магнус си спомни как се бе чувствал той като магьосническо дете, отчаян и сам. Всеки би могъл да се възползва от отчаянието му.

Усети как го завладява ужас. През годините бе чувал името на „Алената ръка“… те бяха шега, както бе казал на Теса и тя се беше съгласила. Дали проблемът бе просто новият им лидер, или те представляваха проблем много по-отдавна, отколкото някой подозираше, и незнайно как бяха успели да скрият истинския си характер?

— Почитала си ме? — Магнус не успя да потисне нотката на отчаяние в гласа си. — Радвам се, че си се излекувала от тази глупост. Колко дълго беше част от култа?

— Десетилетия — отвърна тя горчиво. — Цял един живот. Аз… убивах за тях. Мислех, че убивам за теб, в твое име. — Шинюн замълча. — Моля те, недей да казваш на ловеца на сенки, на Алек, че съм убивала за тях. Може да му кажеш, че съм била част от култа, ако се налага.

— Добре — прошепна Магнус, но не беше сигурен дали го прави заради Шинюн, или заради себе си.

Шинюн бе казала, че мислела за себе си като за дете на Асмодей. Можеше само да си представи ужаса ѝ, ако научеше, че той действително е дете на Асмодей. Спомни си Хипатия и предупреждението ѝ да не разкрива самоличността на баща си пред Алек. Представи си обаче в какво положение ще го поставиш. Историята е доказала, че нефилимите са способни на жестокост не само към долноземците, но и към събратята си. Особено онези, които не се вписват в статуквото.

— Мина повече от един живот, откакто се отскубнах от лапите им. Оттогава се опитвам да ги спра, но не бях достатъчно силна, за да го направя сама, а после се появи този мистериозен нов лидер. Нямаше към кого да се обърна. Чувствах се толкова безпомощна.

— Как стана така, че се присъедини към тях?

Шинюн наведе глава.

— Вече ти казах повече, отколкото възнамерявах.

Магнус не настоя. Той също не говореше за детството си.

— Храбро е да се върнеш и да се изправиш лице в лице с миналото си — каза тихо. — Бих казал „да се изправиш лице в лице с демоните си“, но ми се струва малко прекалено очевидно.

Шинюн изсумтя.

— Предполагам, не знаеш къде се намира Камарата на „Алената ръка“. — Шинюн вече клатеше глава, когато Магнус добави, без особена надежда: — Или пък „Червените магически свитъци“?

— Мори ще знае. Членовете на „Алената ръка“ му имаха по-голямо доверие, отколкото на мен. Някога бяхме близки, но трябваше да го оставя, когато избягах. Минаха години… но ще го позная, ако го видя, а той ще ми се довери.

— Чувам, че бил тук.

Магнус щракна с пръсти и чашата му изчезна с кристално ярко блещукане. Партито беше впечатляващо, но Магнус си прекарваше ужасно. Не беше намерил никакви тайни свърталища, нямаше и следа от този дразнещ загадъчен мъж. Искаше да танцува и да забрави, че има толкова много неща, които не си спомня.

— Ще поразпитам за него — каза Шинюн.

— Добре. — Магнус се изправи. — Аз трябва да се погрижа за нещо.

Обичаше Алек и искаше да положи в краката му миналото и истините си като топове лъскава коприна. Искаше да му каже кой е баща му и се надяваше, че това няма да има значение. Как обаче би могъл да му признае онова, което не си спомняше? И как би могъл да сподели с него тайни, които, както бе казала Хипатия, можеха да му навлекат гнева на Клейва?

Магнус имаше доверие на Алек. Имаше му абсолютно доверие. Ала доверието не можеше да гарантира сигурността на Алек. Освен това и преди се бе доверявал и се бе оказвало грешка. Докато отиваше да намери Алек, гласът на старата му приятелка отекваше в ушите му.

Но дали той те обича?

Алек гледаше как приятелката на Магнус, Катарина Лос, го отвежда. Миг по-късно Шинюн излезе през голямата двукрила врата, вероятно за да претърси земите на имението, оставяйки го сам насред бала.

Алек се радваше, че носи маска. Чувстваше се изоставен на вражеска територия. Всъщност определено би предпочел да го бяха изоставили на вражеска територия пред това да бъде сам насред парти.

Магнус беше казал, че някои от тези хора са негови приятели.

По време на приключенията им в Ню Йорк Магнус винаги изглеждаше толкова независим и самодостатъчен. Алек бе този, който имаше връзки: с останалите ловци на сенки и най-вече със сестра си и своя парабатай. И през ум не му беше минавало, че Магнус също има хора, на които е верен и държи. А сега не го канеха на партита, отхвърляха го от собствения му свят, защото беше с него.

Ако Алек искаше да бъде с Магнус, трябваше да може да се разбира с приятелите му. Магнус винаги полагаше усилие да помогне на неговите приятели. Алек трябваше да намери начин да стори същото, макар че нямаше представа как.

С огромно облекчение си спомни, че има мисия.

Проправи си път през претъпканите коридори, докато не стигна в онова, което трябва да бяха помещенията за прислугата и където множеството бе съвсем малко по-рехаво. Тук неголяма армия персонал (предимно джинове, келпита и духчета) притичваха насам-натам, грижейки се музиката и светлините да не угасват, алкохолът да се лее, а имението да е чисто. Имаше стая, в която около дузина магьосници се редуваха, за да поддържат магиите. Глутница върколаци се грижеха за сигурността.

Алек направи една бърза обиколка по коридора зад трапезарията и влезе в кухнята, само за да бъде изхвърлен от главния готвач, един наистина сърдит гоблин.

Алек побърза да се махне от кухнята. Гоблинът, размахал сатър и шпатула, не можа да го догони.

Никъде нямаше и помен от каменна коза. Алек се опита да намери пътя обратно към партито, където би могъл да попита дали някой не бе виждал този Мори Шу, макар че мисълта да прекъсва непознати, за да ги разпитва, не беше от най-приятните.

Чу слаба музика да се носи иззад една врата и когато я отвори, се озова в стая със стенописи, изобразяващи горски сцени, тънки лиани и дълбоки езера. До стенописа видя две жени да се целуват. Едната беше дребничка и бе облечена в ярколилаво, което грееше в романтичния сумрак. По-високата — жена с дълга сребристоруса коса, пристегната назад и разкриваща извивката на елфическите ѝ уши — повдигна вежда срещу Алек над рамото на спътницата си. Другата жена се изкиска и плъзна ръка нагоре по облеченото ѝ в черно бедро.

Алек излезе заднешком от стаята, затваряйки вратата.

Чудеше се къде ли е Магнус.

В следващата стая, покрай която мина, имаше групичка долноземци, които играеха на карти. Алек подаде глава вътре и разбра за каква игра става дума, когато един от играчите каза на едно брауни с птича маска да си гледа работата и то, очевидно беше изгубило раздаването, стана и започна да разкопчава ризата си.

— О, леле, извинете — каза Алек и понечи да се измъкне.

Едно пикси го сграбчи за ръката.

— Можеш да останеш, ловецо на сенки. Покажи ни някои от руните си.

— Пусни ме, ако обичаш — каза Алек.

Очите на пиксито блещукаха пакостливо насреща му.

— Помолих учтиво — каза Алек. — Няма да го направя отново.

Пиксито го пусна и Алек продължи умореното си издирване на Мори Шу някакви следи от дейността на култ или поне някой, който да не се опитва да го сваля.

В един коридор с лъскав паркет и таван, украсен със златни херувими, се натъкна на момче с маска на Гръмпи Кет и рокерски ботуши; то не беше замесено в никаква сексуална дейност, просто седеше, кръстосало крака и облегнато на стената. Когато групичка феи минаха покрай него, като се кискаха и опипваха, момчето се отдръпна.

Алек си спомни колко плашещи му се бяха стрували тълпите, когато беше по-малък. Приближи се и се облегна на стената до момчето. Видя, че то пише съобщение на телефона си:

— Аз също не си падам по партитата — съчувствено каза Алек.

— No hablo italiano — измърмори момчето, без да вдига глава.

— Ъ — каза Алек, — този разговор се води на английски.

— No hablo ingles15 — заяви момчето, без окото му да трепне.

— О, я стига. Сериозно?

— Струваше си да опитам — каза момчето.

Алек се поколеба дали да не си тръгне. Момчето написа друго съобщение, адресирано до някой, запазен в контактите му като РФ. Алек нямаше как да не забележи, че разговорът е напълно едностранен — момчето изпращаше съобщение след съобщение, без да получава отговор. Последното гласеше:

Странното съвпадение насърчи Алек да опита отново.

— Аз също ставам срамежлив, когато наоколо има непознати — подхвърли на хлапето.

— Не съм срамежлив — презрително заяви то. — Просто мразя всички около мен и всичко, което се случва.

— Е — сви рамене Алек, — понякога тези неща доста си приличат.

Момчето повдигна къдрокосата си глава, побутвайки маската от лицето си, и замръзна. Алек също замръзна, сепнат както от гледката на остри зъби, така и от вида на познато лице. Това беше вампир и той го познаваше.

— Рафаел? Рафаел Сантяго?

Зачуди се какво прави тук вторият в командването на нюйоркския клан. Долноземците може и да прииждаха от цял свят, ала Рафаел никога не му се беше струвал почитател на партитата.

Не изглеждаше такъв и сега.

— О, не, това си ти — каза Рафаел. — Дванайсетгодишният идиот.

Алек не си падаше по вампирите. Та те бяха хора, които бяха умрели. Алек беше видял твърде много смърт, за да иска напомняния за нея.

Разбираше, че са безсмъртни, ала не беше нужно да се фукат с това.

— Току-що воювахме заедно. Бях с теб в гробището, когато Саймън се върна като вампир. Виждал си ме толкова много пъти, откакто станах на дванайсет години.

— Мисълта за теб на дванайсет години все още ме преследва.

— Окей. — Алек реши да не му обръща внимание. — Виждал ли си тип, на име Мори Шу, наоколо?

— Опитвам се да не срещам погледа на никого тук. Освен това не съм нефилимски доносник. Нито привърженик на разговорите с каквито и да било хора, където и да било.

Алек направи физиономия. В този момент една фея се появи с танцувална стъпка. Имаше листа във вдигнатата си високо коса и бе обвита в панделки, бръшлян и почти нищо друго. Препъна се в една проточила се лиана и Алек я задържа да не падне.

— Добри рефлекси! — каза тя лъчезарно. — Както и страхотни ръце. Какво ще кажеш за нощ на бурна забранена страст, с опция да бъде продължена за седем години?

— Ъм, аз съм гей — отвърна Алек.

Не беше свикнал да го казва небрежно, на случайни хора. Странно бе да го изрече и да почувства едновременно облекчение и сянка на някогашния си страх.

Разбира се, за феите подобно изявление едва ли означаваше нещо особено. Елфическата жена го прие със свиване на рамене, а после погледна към Рафаел и грейна. Нещо в коженото му яке или пък в намръщеното му лице очевидно страшно ѝ се понрави.

— Ами ти, вампире без кауза?

— Аз не съм гей — заяви Рафаел. — Не съм хетеро. Не проявявам интерес.

— Сексуалността ти е „не проявявам интерес“? — попита Алек любопитно.

— Точно така — отвърна Рафаел.

Феята се замисли за миг върху това, а после предложи:

— Бих могла да приема формата на дърво.

— Не казах „не проявявам интерес, освен ако не си дърво“.

— Я чакай — каза феята. — Познах те. Ти си Рафаел Сантяго! Чувала съм за теб.

Рафаел махна пренебрежително с ръка.

— А чувала ли си, че обичам, когато хората си тръгват?

— Ти си един от героите на долноземската победа над Валънтайн.

— Той е един от героите на съюза между долноземци и нефилими, който доведе до победата — уточни Алек.

Рафаел престана да изглежда подразнен и придоби гадно развеселено изражение.

— О, нима нефилимите помогнаха мъничко? — попита той.

— Ти беше там!

— Ще ми дадеш ли автограф, Рафаел? — попита феята.

Подаде му лъскаво зелено листо и перо и Рафаел написа ОСТАВИ МЕ НА МИРА върху него.

— Ще го пазя като съкровище — каза феята и изприпка нанякъде, притиснала листото до гърдите си.

— Недей — извика Рафаел след нея.

Единственият отговор бе силен тътен на музика, отекнал по коридорите. И Алек, и Рафаел потръпнаха. Рафаел го погледна.

— Това е най-ужасното парти, на което съм бил — заяви. — А аз ненавиждам партитата. Хората все ме питат дали имам допълнителни суперсили, а аз им обяснявам, че си мислят за Саймън, когото не харесвам.

— Това е малко грубо — отбеляза Алек.

— Трябва да бъдеш груб с новите, иначе никога няма да се научат — отсече Рафаел. — Освен това шегите му са тъпи.

— Невинаги са блестящи — съгласи се Алек.

— Откъде го познаваш? — Рафаел щракна с пръсти. — Почакай, сетих се. Той е приятел с дразнещия ти рус парабатай, нали?

Така беше, макар че Саймън вероятно би се изненадал да го чуе. Алек много добре знаеше как се държи Джейс, когато иска да ти бъде приятел. Не се държеше дружелюбно, което би било твърде лесно. Вместо това прекарваше страшно много време с теб, докато не свикнеш да е наблизо, което очевидно правеше със Саймън сега. Когато двамата с Алек бяха малки, Джейс доста се беше размотавал недружелюбно край него, надявайки се да бъде забелязан и обикнат. Ако трябваше да е откровен, Алек го предпочиташе пред неловките разговори за опознаване.

— Да. Освен това Саймън излиза със сестра ми Изабел — отвърна Алек.

— Невъзможно. Изабел би могла да си намери нещо по-добро.

— Ъ, познаваш сестра ми? — попита Алек.

— Веднъж ме заплаши с един свещник, но не сме си приказвали наистина. Което означава, че между нас съществува идеалната връзка. — Той измери Алек със студен поглед. — Връзката, която бих искал да имам с всички ловци на сенки.

Алек се канеше да се откаже и да си тръгне, когато една красива жена вампир, облечена в ципао16, се зададе тичешком по коридора, а зад прошарената ѝ с лилави кичури коса се развяваха панделки като копринено знаме. Алек я беше виждал в „При Таки“ и из града изобщо, обикновено в компанията на Рафаел.

— Спаси ни, о, безстрашни предводителю — каза приятелката на Рафаел. — Елиът е в един огромен аквариум и повръща в синьо и зелено. Опита се да пие кръв на русалка. Опита се да пие кръв на селки. Опита се…

Рафаел се прокашля, махвайки рязко с глава към Алек.

Той помаха с ръка.

— Ловец на сенки. Тук. Здрасти.

— Опита се да спазва Съглашенията и да се подчинява на всички известни Закони! — заяви жената. — Защото това е идеята на нюйоркския клан за истинска веселба.

Алек си помисли за Магнус и се опита да не изглежда така, сякаш е тук, за да провали партито на долноземците. Все пак между него и тази жена имаше нещо общо — и преди беше виждал ярколилавата дреха, която тя носеше.

— Май те видях по-рано — подхвърли колебливо. — Ти… ти се целуваше с едно елфическо момиче?

— Ще трябва да бъдеш по-точен. Това е парти. Целувах се с шест елфически момичета, четири елфически момчета и една говореща мухоморка, за чийто пол не съм сигурна. Доста секси като за мухоморка.

Рафаел закри за миг лице със свободната си ръка.

— Какво, имаш нещо против ли? — Жената настръхна. — Колко се радвам да видя как нефилимите непрекъснато се натрапват на нашите партита. Поканен ли си изобщо?

— Кавалерствам на долноземец.

Вампирското момиче се отпусна леко.

— О, да, ти си най-новата катастрофа на Магнус. Така те нарича Рафаел. Аз съм Лили.

Тя му помаха вяло. Алек хвърли поглед към Рафаел, който повдигна недружелюбно вежди насреща му.

— Не знаех, че двамата с Рафаел си имаме галени имена един за друг — каза Алек, без да сваля очи от Рафаел. — Добре ли познаваш Магнус?

— Не — заяви Рафаел. — Съвсем бегло. Характерът му не ми допада особено. Нито пък вкусът му за дрехи. Нито пък онези, сред които се движи. Ела, Лили. Александър, надявам се да не се видим отново.

— Реших, че те ненавиждам — заяви Лили на Алек.

— Чувството е взаимно — сухо отвърна той.

За негова изненада, думите му я накараха да се усмихне, преди Рафаел да я отведе нанякъде.

На Алек почти му беше мъчно да ги види как си отиват. Те бяха част от Ню Йорк и макар да бяха вампири и по някаква причина невероятно враждебно настроени лично към него, досега не беше срещал някой, който мрази партитата повече от него.

Само че не можеше да се откаже от издирванията си. Пое надолу и се залови да претърси мазето, където откри зала за боулинг, превърната в импровизирано помещение за дуели. До нея имаше салон, който можеше да бъде описан единствено като стая за оргии в римски тоги. В далечния край имаше басейн за плуване, превърнат в огромно джакузи. Всичко му идваше в повече и го караше да се чувства неловко. И все така нямаше и помен от каменна коза.

Мина през една странична врата и се озова в празен, осветен коридор, отвеждащ в нещо, което приличаше на изба. Звукът от партито беше заглушен от дебелите каменни стени. Алек продължи по коридора и пое по стъпалата в края му, не пропускайки да забележи гъстия слой прах, който покриваше всичко и услужливо издаваше следи от стъпки. Някой беше идвал тук наскоро.

Стъпалата го отведоха в грубо издялана в камъните изба, пълна с дървени бъчви в едната страна и рафтове с храна в другата. Място, от което би излязъл съвършен вход към тайно свърталище. Алек се залови да прегледа бъчвите, търсейки мнимо дъно или скрит лост, или нещо необичайно. Беше стигнал до половината, когато ги чу: далечни гласове и стъргане. Той застина. Наклони глава на една страна и наостри подсиления си с руна слух.

— Някога това беше седалището на „Алената ръка“ — тъкмо казваше мъжки глас с френски акцент. — Не открих обаче никаква следа от активността на култ и всичко сочи, че това е просто едно страхотно парти. Чух дори, че Магнус Бейн бил тук.

— И въпреки това трябва да претърсим цялата сграда — отговори му женски глас. — Представи си само.

Алек извади серафимска кама и се запромъква по посока на гласовете, без обаче да я задейства. От края на стената тръгваше неголям коридор, който се разширяваше във винарна. По стените, от пода до тавана, имаше рафтове, пълни с бутилки. Ослепителна бяла светлина струеше от точка на един от рафтовете и огряваше стаята. Пред него стояха два силуета и изучаваха нещо, което приличаше на малка статуя на Бакхус. Алек различи профила на жената и извивката на елфическо ухо.

Не можа да види добре лицата им на ярката светлина, така че продължи да се прокрадва с меки стъпки. Никой долноземец не бе в състояние да долови приближаването на ловец на сенки, ако ловецът на сенки искаше да остане незабелязан.

Във въздуха полетя кама, минавайки на милиметри от ръкава на черното му сако.

Може би някои долноземци все пак бяха в състояние да чуят приближаването на ловец на сенки.

— Атид! — извика жената и в ръката ѝ лумна серафимска кама.

Мъжът до нея вдигна лък.

— Стойте! — каза Алек и смъкна копринената маска от лицето си със свободната си ръка. — Аз съм ловец на сенки! Името ми е Алек Лайтууд; от Института в Ню Йорк!

— О! — каза мъжът и свали лъка си. — Здравей.

Нефилимската жена, която първа беше извадила оръжие, не го прибра, а дойде по-близо, оглеждайки го изпитателно. На свой ред Алек също я погледна внимателно и я разпозна, бледа като перла, с дълга руса коса, деликатно заострени уши и поразителни синьо-зелени очи. Сега красивото ѝ лице бе строго изопнато.

Това бе елфическата жена, която се беше целувала с вампирското момиче в първата стая, която Алек беше отворил.

Както и нефилимската жена, която бе видял от балона в Париж да преследва един демон по покривите.

Имаше само една нефилимска жена с елфическа кръв, за която Алек беше чувал.

— А ти си Хелън Блекторн — каза бавно, — от Лос Анджелис. Какво правиш тук?

— Това е годината ми за пътуване в чужбина — обясни Хелън. — Бях в Парижкия институт с намерението да продължа към Института в Рим, когато чухме слухове за магьосник, командващ демони и оглавяващ култ, на име „Алената ръка“.

— Какви слухове? Какво си чула и от кого?

Хелън не обърна внимание на въпросите му.

— Оттогава преследвам демоните и този магьосник. Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, ми изпрати покана за това парти и аз дойдох, надявайки се да намеря отговори. Какво правиш ти тук?

Алек примига.

— О. Ъм. На почивка съм.

Осъзна колко глупаво прозвуча. Само че то бе толкова близо до истината, колкото можеше да признае, без да издаде Магнус и нещата да стигнат до там, че да се озове пред Клейва, обяснявайки: Гаджето ми магьосник, без да иска, е основал демонски култ.

Когато имаше трудности, Алек беше свикнал да се обръща към събратята си нефилими. Ако не беше Магнус, щеше да каже на тези двамата за Мори Шу и каменната коза. Биха могли да продължат да претърсват заедно. Само че сега не можеше да го направи. С тези ловци на сенки може и да не бяха на една и съща страна.

Погледна ги и вместо облекчение, че са тук, изпита единствено тревога заради лъжите, които бе принуден да им наговори.

— Тук съм просто за да се позабавлявам — добави неубедително.

По лицето на Хелън пробяга недоверие.

— В подземието на бившето седалище на един култ, по време на долноземско парти, пълно с всякакви съмнителни субекти, въоръжен със серафимска кама?

— Значи, това не е твоята идея за забавление? — попита Алек.

— Чувала съм за теб. Участва във войната. Ти беше онзи с Магнус Бейн.

— Той ми е гадже — заяви Алек.

Нарочно не погледна към другия нефилим, който се държеше мълчаливо назад. Като се имаше предвид онова, което бе видял по-рано, Хелън може би нямаше нищо против еднополовите връзки, ала ловците на сенки нерядко имаха.

Хелън не изглеждаше шокирана. Изглеждаше притеснена.

— Според Малкълм Фейд се носел слух, че Магнус Бейн е магьосникът зад „Алената ръка“ — каза тя.

Значи, мълвата беше достигнала до ушите на нефилимите. Алек си заповяда да запази спокойствие. Малкълм беше върховният магьосник на Лос Анджелис. Хелън живееше в Лосанджелиския институт. Двамата се познаваха. Това не означаваше, че слухът бе стигнал и до останалите от Клейва.

— Не е вярно — заяви с цялата убеденост, на която беше способен.

— Малкълм каза също така, че не го вярва — призна Хелън.

— Добре. Виждам, че държите ситуацията под контрол. Аз ще се връщам на партито.

Хелън мина нехайно покрай него и погледна нагоре по стълбите, за да провери дали там няма още някой. Алек не пропусна да забележи, че все още държи серафимската кама в ръката си, нито че му препречи пътя за отстъпление. Тя се обърна към него и заяви:

— Смятам, че ще е най-добре да дойдеш с нас в Римския институт и да отговориш на някои въпроси.

Лицето на Алек остана все така безизразно, но по тялото му пробяга ледена тръпка. Ако се стигнеше дотам, от Клейва можеха да сложат Меча на смъртните в ръцете му и тогава щеше да е принуден да каже истината. Щеше да е принуден да каже, че според Магнус именно той бе основал култа.

— Смятам, че правим от мухата слон — каза той.

— Съгласен съм — обади се неочаквано мъжът и за първи път привлече вниманието на Алек. Беше невисок и привлекателен, с драматично изобилие от тъмночервена коса и френски акцент. — Извинете, мосю Лайтууд, да сте били в Париж наскоро?

— Да, точно преди да пристигна във Венеция.

— И случайно да сте били във въздухоплавателен балон?

Алек понечи да отрече, но осъзна, че го бяха разкрили.

— Да, бях.

— Знаех си! — Нефилимът се втурна напред и улови ръката му, разтърсвайки я възторжено. — Искам да ви благодаря, мосю Лайтууд. Мога ли да ви наричам Алек? Аз съм Леон Верлак, от Парижкия институт. Възхитителната Хелън и аз бяхме ловците на сенки, на които помогнахте на покрива. Не бихме могли да ви се отблагодарим достатъчно.

Изражението на Хелън издаваше, че тя вероятно би могла да му благодари достатъчно. Или дори изобщо да не му благодари. Алек освободи с усилие ръката си от Леон. Той изглеждаше склонен да я разтърсва още дълго.

— Значи, си бил и в Париж? — попита Хелън небрежно. — Какво изумително съвпадение.

— Да посетя Париж, докато съм на почивка, е съвпадение?

— Би било престъпление да не посетиш Париж! — съгласи се Леон. — Трябваше да се отбиеш в Парижкия институт, докато си бил там, Алек. Бих могъл да ти покажа забележителностите, както сторих за нашата очарователна Хелън, която бих последвал навсякъде. Дори и на това ужасно парти.

Алек премести поглед между Хелън и Леон, опитвайки се да разбере дали са двойка. Хелън се беше целувала с онова вампирско момиче, така че вероятно не бяха, но той беше доста наивен за тези неща. Може би щяха да се сдърпат като двойка и да го оставят да си върви.

— Върви да докараш колата, Леон — нареди Хелън. — Ще можеш да попиташ Алек за всичко, което се сетиш, докато пътуваме към Рим.

— Почакай малко — каза Леон. — Алек ни спаси живота на покрива. Не би го сторил, ако имаше пръст във всичко това. Аз му вярвам. Просто е разследвал подозрителна активност в мазето, или с други думи, нас, както би сторил всеки ловец на сенки. Въпреки че е на почивка.

И той кимна на Алек с благодарност.

— Няма защо — отвърна Алек предпазливо.

— Освен това, виж го само! — продължи Леон. — Очевидно е тук, за да се забавлява. Изглежда фантастично. Казах ти, че трябва да сме с маски. Да оставим горкия човек да се върне към почивката си, Хелън, и да продължим да търсим истински улики.

Хелън погледа Алек изпитателно в продължение на един дълъг миг, а после бавно свали серафимската си кама.

— Е, добре — съгласи се неохотно.

Алек не ги попита за Мори Шу или каквото и да било друго. Отправи се към стъпалата, без да губи нито миг.

— Почакай! — повика го Хелън.

Той се обърна, опитвайки се да скрие ужаса си.

— Какво?

— Благодаря — каза Хелън. — За помощта в Париж.

Изненадан, Алек се усмихна.

— Няма защо.

Хелън му се усмихна в отговор. Беше красива, когато се усмихнеше.

Въпреки това Алек се чувстваше здравата разтърсен, докато се качваше на горния етаж, пробивайки си път срещу течението сред множеството гости на партито, отправили се към дансинга.

Зачуди се дали студеното притеснение, което бе изпитал, докато говореше с Хелън, бе начинът, по който долноземците се чувстваха винаги когато ги разпитваше някой долноземец. Не че можеше да я вини, задето беше подозрителна. На нейно място и той щеше да бъде. Твърде добре знаеше, че всеки би могъл да бъде предател… като учителя му Ходж Старкуедър, който ги беше предал на Валънтайн по време на Войната на смъртните. Подозренията на Хелън бяха оправдани — та нали той действително беше излъгал, или поне беше пропуснал важна информация. Да лъже ловци на сенки, които би трябвало да са на негова страна, беше ужасно. Чувстваше се като предател.

Щеше обаче да се чувства още по-ужасно, ако не беше защитил Магнус. Клейвът би трябвало да защитава хора като него, не да представлява допълнителна заплаха. Алек открай време вярваше в Закона, но ако Законът не защитаваше Магнус, значи, трябваше да бъде променен.

Алек имаше безусловно доверие на може би шестима души в света и един от тях беше Магнус. Не беше очаквал, че да има доверие на някого може да се окаже толкова сложно.

Само ако можеше да намери Магнус. Трудно бе да повярва, че е възможно, ала сега имението бе още по-оживено, отколкото когато бяха пристигнали малко по-рано.

Продължи нагоре, докато не стигна до дълъг каменен балкон, минаващ по протежение на стените на голямата бална зала. Беше удобно място за наблюдение, откъдето можеше да види цялото парти. Беше обиколил балкона само веднъж, когато зърна Магнус да танцува сред множеството долноземци и мундани. При вида на Магнус цялото му тяло се отпусна. Преди да се запознае с него, Алек не беше сигурен дали изобщо бе вярвал, че някога би могъл да бъде напълно себе си и напълно щастлив. А после се беше появил Магнус и невъзможното бе станало възможно. Да го види, винаги беше малък шок, лицето му беше искрица надежда, че всичко ще бъде наред.

В две от стените на балната зала имаше огромни сводове, отворени към нощта, от които стаята се превръщаше в златна сфера, издигаща се между черни води и черно небе. Подът беше просторна шир от синьо, синьото на лятно езеро. Таванът бе осеян с оркестър от съзвездия, полилеят представляваше водопад от падащи звезди, на които феите се люлееха. Пред очите на Алек един елф бутна друг от полилея и той се напрегна, но после от гърба на елфа се разтвориха фини като мрежа тюркоазени крила и той се приземи безопасно сред танцуващите.

Имаше крилати феи, които летяха наоколо, върколаци, които се премятаха като акробати между тълпата, вампирски зъби, проблясващи, когато те се смееха, и магьосници, обвити в светлина. Маски се повдигаха и падаха, факли оставяха дири от огън като горящи панделки, а сребърните сенки на огряната от лунните лъчи вода танцуваха по стените. Алек бе виждал красота в искрящите кули на Аликанте, в изящните движения, с които се биеха сестра му и неговият парабатай, в много познати, обичани неща. Не беше виждал красота в света на долноземците, не и преди Магнус. Ала ето че тя бе тук и само чакаше да бъде открита.

Почувства се зле заради възмущението си, че долноземците претендираха, че победата над Валънтайн е тяхна. Той знаеше какво се бе случило. Нали бе там, биейки се рамо до рамо с тях, и войната бе направила тази златна свобода възможна. Тази победа бе толкова тяхна, колкото и негова.

Спомни си как с Магнус си бяха давали сила един на друг с помощта на руната на обединението, магия, подсилена от връзката между тях, и си помисли: Тази победа е наша.

Двамата с Магнус щяха да се справят и с тази загадка. Щяха да намерят някой, който да им помогне в този лабиринт от златни колони и тъмни реки. Бяха преодолявали и по-трудни неща. Духът му се повдигна при тази мисъл и в същия миг той зърна своя магьосник в тълпата.

Магнус беше отметнал глава назад, искрящо белият му костюм бе изпомачкан като чаршафи сутрин, бялата му наметка се развяваше зад него като лунен лъч. Лъскавата му маска бе накривена, черната му коса — разрошена, стройното му тяло се извиваше в танца, а обвито около пръстите му като десет блестящи пръстена бе сиянието на магията му, обливайки в светлина ту един танцуващ, ту друг.

Феята Хаясинт попадна под ярък лъч магия и се завъртя, улавяйки се за него, сякаш светлината бе панделка на майско дърво. Вампирската жена във виолетовото ципао, Лили, танцуваше с друг вампир, който Алек предположи, че трябва да е Елиът, като се имаха предвид сините и зелените петна около устата и по предницата на ризата му. Малкълм Фейд се присъедини към танца на Хаясинт, подхващайки жига, което здравата я озадачи. Синята магьосница, която Магнус бе нарекъл Катарина, валсуваше с висок елф с рога. Тъмнокожият елф, към когото Магнус се беше обърнал с титлата принц, бе заобиколен от други феи, придворни, предположи Алек, които танцуваха в кръг около него.

Магнус се разсмя, когато видя Хаясинт да използва магията му като панделка и изпрати искрящи серпантини от синя светлина в различни посоки. Катарина отблъсна магията му с блещукаща в бяло длан. Двамата вампири, Лили и Елиът, оставиха една магическа панделка да се обвие около китките им. Не му се струваха от онези, които лесно се доверяват, но и двамата се люшнаха към Магнус с пълно доверие, Лили се преструваше на пленница, а Елиът се поклащаше ентусиазирано, докато Магнус се смееше и ги придърпваше към себе си в танца. Музика и звездна светлина изпълваха стаята и в тази ярка компания Магнус грееше най-ярко от всички.

Алек тръгна към стълбите и се натъкна на Рафаел Сантяго, който се беше облегнал на парапета на балкона и гледаше танцуващото множество; тъмните му очи бяха върху Лили и Елиът, и Магнус. По лицето му играеше малка усмивка. Когато забеляза Алек, лицето му начаса си възвърна смръщеното изражение.

— Намирам подобни невъздържани прояви на радост за отвратителни — заяви той.

— Щом така казваш — отвърна Алек. — На мен ми харесва.

Стигна до подножието на стълбището и тъкмо прекосяваше искрящия под, когато над главата му отекна глас.

— Това е диджей Бат, най-страхотният върколак диджей на света, или поне един от челната петица, на живо от Венеция, защото магьосниците вземат безотговорни финансови решения, и тази песен е за всички влюбени! Както и за хора с приятели, които са съгласни да танцуват с тях. Някои от нас са самотни задници и ще се наливаме на бара.

Започна бавна, сладостна песен с трептящ ритъм. Алек не би повярвал, че дансингът би могъл да стане още по-претъпкан, ала именно това се случи. Дузини маскирани долноземци в официално облекло, които досега бяха стояли до стените, се стекоха към дансинга и Алек се озова, застанал неловко в средата на стаята, докато около него се въртяха танцуващи двойки. Корони от тръни и огромни многоцветни пера препречваха зрението му. Огледа се разтревожено наоколо, търсейки път за бягство.

— Ще изтанцувате ли този танц с мен, сър?

Вместо това видя Магнус, целият в бяло и сребърно.

— Търсех те — каза Алек.

— Видях те. — Магнус повдигна леко маската си. — Ето че се намерихме.

Дойде по-близо и като сложи длан на кръста му, преплете пръстите на другата си ръка с тези на Алек и го целуна. Беглият допир на устните му бе като лъч светлина върху вода, огряващ и преобразяващ. Алек инстинктивно дойде още по-близо, копнеещ да бъде огрян и преобразен отново, а после с неохота си спомни, че имат работа.

— Натъкнах се на ловец на сенки, на име Хелън Блекторн — промълви до устата на Магнус. — Тя каза…

Магнус отново го целуна.

— Нещо страшно интересно, сигурен съм. Не ми отговори на въпроса.

— Какъв въпрос?

— Ще танцуваш ли с мен?

— Разбира се. Искам да кажа… страшно бих искал да танцуваме. Само че… трябва да разрешим това.

Магнус си пое дъх и кимна.

— Ще го направим. Разкажи ми.

До този миг се усмихваше, ала сега усмивката му избледня. Върху раменете му сякаш легна тежест. Магнус се чувстваше виновен, осъзна Алек за първи път, задето беше провалил ваканцията им. Според Алек това беше глупаво — без Магнус за него нямаше да има никаква ваканция, никакво сияние на магия, никакъв прилив на щастие, никакви светлини и музика.

Алек вдигна ръка и докосна маската на Магнус. Виждаше собственото си лице, отразено в нея като в огледало, очите си — широко отворени и сини на фона на искрящия карнавал около тях. Почти не се позна, изглеждаше толкова щастлив.

А после побутна маската нагоре и видя ясно лицето на Магнус. Така беше по-добре.

— Нека първо да танцуваме — заяви.

Обви несигурно ръка около кръста на Магнус, поколеба се и реши вместо това да сложи ръце на раменете му.

Ето че Магнус отново се усмихваше.

— Позволи на мен.

Алек никога досега не се беше замислял особено за танците, ако не се брояха няколко неловки детски опита със сестра му и с приятелката им Ейлийн. Магнус обви ръка около кръста му и започна да танцува. Алек не беше танцьор, но беше боец и откри, че инстинктивно знае как да отвърне на движенията на Магнус и да ги следва. Ето че изведнъж бяха в синхрон, носеха се по пода също толкова изящно, колкото и останалите двойки, и Алек разбра колко бе лесно да танцува наистина с някого… нещо, което дори не бе искал досега. Винаги си бе мислил, че подобни моменти, като от приказка, са за Джейс, Изабел, за всеки друг, но не и за него. И все пак ето го тук.

Полилеят ги обливаше в светлина. Една фея хвърли шепа искрящи звезди от балкона. Миниатюрни блещукащи точици светлина. Алек се наведе леко, така че челата им се докосваха и устните им отново се срещнаха. Усмивките им пасваха съвършено една до друга. Алек затвори очи, ала все още виждаше светлината.

Навярно животът му би могъл да бъде невероятен. Навярно открай време беше така и Магнус просто бе отворил вратата и му бе помогнал да види всички чудеса, които се криеха в него. Всичкия потенциал за щастие.

Устните на Магнус се плъзнаха по неговите. Ръцете му се обвиха около врата на Алек, притегляйки го още по-близо, по-плътно. Тялото на Магнус се движеше гъвкаво до неговото и светлината се превърна в горещина. Магнус плъзна ръка по ревера на сакото му, пъхвайки я вътре, за да положи длан върху ризата на Алек, над трескаво разтуптяното му сърце. Алек вдигна ръка от стройната линия на кръста на Магнус, докосвайки металните люспи на колана му, преди отново да улови ръката му и да преплете пръстите им до гърдите си. Усети как по тила му се разлива горещина и плъзва по лицето му, оставяйки го замаян и смутен, и копнеещ за още. Всяко усещане беше ново… непрекъснато се изумяваше от острата болка на желанието си и нежността, така несъвместими и все пак неразривно оплетени. Никога не беше очаквал нещо такова, ала сега, когато го имаше, не знаеше как би могъл да живее без него. Надяваше се, че никога няма да е принуден да открие.

— Александър, дали… — започна Магнус и шепотът му беше едва доловим сред песента и смеховете наоколо, а гласът му беше нисък и топъл, и единственият звук на света, който имаше значение.

— Да — прошепна Алек, преди Магнус да успее да довърши.

Единственото, което искаше, бе да каже „да“ на всичко което Магнус поискаше. Устата му се сблъска с тази на Магнус, гладна и гореща, телата им се притиснаха плътно. Целуваха се необуздано, сякаш умираха от глад за това, и Алек не го беше грижа дали ги гледат. Беше целунал Магнус насред Залата на Съглашението, отчасти и за да покаже на света какво изпитва. В този миг изобщо не го беше грижа за света. Вълнуваше го единствено онова, което с Магнус създаваха помежду си: горещината и търкането, от което му се искаше да умре, да се отпусне на колене и да придърпа Магнус със себе си.

А после се разнесе силен трясък и лумна огън, сякаш в балната зала бе паднал метеорит, и Алек и Магнус замръзнаха, напрегнати и неспокойни. Нов магьосник се беше появил в подножието на стълбището, очите му бяха приковани в тези на Малкълм Фейд и макар че Алек не го познаваше, определено разпозна повея на тревога и уплаха, преминал през множеството.

Алек се възползва от това, че държеше ръката на Магнус, и го бутна зад себе си, без да разплита пръсти от неговите. Със свободната си ръка извади серафимска кама и промълви името на Ангела. В другия край на стаята диджеят Бат и Рафаел оставиха чашите си върху плота на бара. Рафаел си запробива път през тълпата, за да се добере до своите вампири. Лили и Елиът също бяха тръгнали към него. Алек повиши глас, така че той отекна в мраморната стая така, както светлината на серафимската му кама пламтеше.

— Всички, които искат закрилата на ловец на сенки, да дойдат при мен!

С едната си ръка Алек държеше тази на Магнус, с другата стискаше серафимската си кама. Неколцина от гостите предпазливо се прокрадваха към него и защитата, която той беше предложил. Магнус обходи стаята с поглед, изчаквайки да види кой ще направи първия ход.

Върколакът, който оглавяваше охраната, се втурна по стълбите. Магьосникът в подножието им направи малък жест и върколакът прелетя над множеството на дансинга, удари се в мраморния под и се хързулна чак докато не се блъсна в стената. Катарина начаса изтича при него, помагайки му да се изправи, превит надве и притиснал ръка до ребрата си.

Магьосникът дори не погледна да види какво бе станало с върколака. Беше нисък мъж с брада, змийски очи и кожа на бели люспи. Погледът му се плъзна по множеството, докато се качваше на дансинга.

— Малкълм Фейд. — С буреносно изражение той насочи пръст към върховния магьосник на Лос Анджелис. Струя светла пара изскочи от върха му. — Ти ми открадна партито и имението.

— Здравей, Барнабас — каза Малкълм. — Имение ли си изгубил? Колко тъжно. Надявам се да го намериш.

— Купих това имение преди една седмица! В мига, в който беше обявено за продан! — изрева Барнабас. — В момента стоим насред имението, което ти открадна от мен!

— Ура! Значи си го намерил — отвърна Малкълм.

Алек смушка Магнус.

— Кой е това?

Магнус се приведе напред.

— Барнабас Хейл. Той държи Пазара на сенките в Лос Анджелис. Вярвам, че е бил кандидат за поста върховен магьосник на Лос Анджелис, преди Малкълм да го получи. Между двамата съществува известно съперничество.

— О — каза Алек. — Страхотно.

Барнабас размаха заплашително пръст през стаята.

— Аз щях да отпразнувам забележителната ни долноземска победа! Купих това място за моя Купон на Барнабас. Можех да го нарека Барнапарти. Все още не бях решил! Сега никога няма да научим.

— Някой определено добре се е почерпил тази вечер — измърмори Магнус. — Барнапарти? Сериозно?

Тирадата на Барнабас не беше свършила.

— Ти се спускаш като крадеца, какъвто си, и ми заграбваш лаврите така, както открадна и полагащата ми се по право позиция на върховен магьосник на Лос Анджелис. Е, това парти се отменя! Накара ме да изглеждам като глупак.

Ръката на Барнабас започна да съска и да пуши. Множеството се дръпна назад, отваряйки им повече място в средата на дансинга.

Все повече и повече хора се събираха зад Алек.

— Определено не се нуждаеш от моята помощ за това, Барнабас — отбеляза Малкълм. Ръцете му започнаха да сияят и до върховете на пръстите му се появиха две чаши с шампанско. Той отпи от едната и накара другата да се зарее до Барнабас. — Отпусни се. Наслаждавай се на партито.

— Ето какво мисля за партито ти.

Барнабас завъртя ръка и чашата полетя обратно към Малкълм, изливайки се върху лавандуловия му жакет.

През множеството премина ахване, но Малкълм дори не трепна. Сведе поглед към съсипания си тоалет, извади носна кърпичка и се залови да попие лицето си.

В очите му имаше трескав блясък, сякаш се забавляваше. Някога, знаеше Магнус, Малкълм беше искал спокоен, тих живот. Това беше много отдавна.

— Направих ти услуга — заяви той. — Всички знаем, че уменията ти в организирането на партита не струват. Спестих ти срама на това да дадеш тържество и никой да не дойде.

— Как смееш?

Изглеждаше така, сякаш от главата на Барнабас се вдига пара. Той коленичи и удари с длан по пода, изпращайки бяла ивица от остър лед към Малкълм.

Алек пристъпи напред, сякаш за да се намеси, но Магнус го стисна силно за лакътя и поклати глава.

Малкълм махна небрежно с ръка и ледът се превърна със съскане в пара. А после съзвездието Орион скочи от тавана на балната зала и застана до него. Останалите съзвездия, приемайки смътно човешки очертания, също се спуснаха от тавана, за да се включат в битката на страната на Малкълм. Той посочи лениво към Барнабас и Орион нададе рев и се нахвърли върху ниския магьосник, размахал музикалния си инструмент като сопа. Барнабас го замрази, преди да беше стигнал до него, а после го пръсна на късчета в облак от звездна светлина.

— Това беше първото ми виолончело! — сопна се Малкълм. — Знаеш ли колко е трудно да бъдат заместени?

Съзвездията около него, с прозрачни тела от стотици блещукащи точици звезден прах и вени от светлина, се нахвърлиха върху Барнабас. Бяха прекосили половината разстояние, когато гигантският полилей се събуди за живот и започна да използва множеството си ръце като октопод, сграбчвайки всички съзвездия, които успя да достигне. Мраморният под до Малкълм се напука, метални тръби се показаха от праха и запълзяха към него. Преди да успеят да стигнат до него, таванът изригна.

Повечето от множеството побягнаха през отворените сводове в нощта навън, ужасени. Други, дали по-храбри, или по-глупави, останаха като вкаменени на местата си, неспособни да извърнат очи. Двамата магьосници се замеряха с лед, огън, светкавици и зелени кълба слуз. Имението стенеше, прозорци се пръскаха, ледени мълнии пробиваха дупки в стените, огнени струи бликаха по пода.

Една ледена мълния се удари в стената на няколко крачки от там, посипвайки групичка нимфи с градушка от останки. Алек се хвърли към тях и като грабна парче от пиано, го вдигна над главите им като щит.

— Трябва да направим нещо! — изкрещя на Магнус.

— Или пък — отвърна Магнус — бихме могли да осъзнаем, че това няма нищо общо с нас, и да се махнем от тук.

— Те ще срутят цялото имение. Някой ще пострада!

Магнус разпери ръце и мраморни блокове се изтръгнаха от пода, оформяйки ниска стена, която да защити нимфите от втора ледена мълния.

— Някой определено ще пострада и това по всяка вероятност ще сме ние. — Само че Алек беше минал на режим герой и Магнус нямаше кой знае какво да стори, за да го спре. — И все пак ще се опитам да смекча щетите — добави.

Стаята изстена и се разтресе и една от стените рухна. Рафаел бутна Елиът настрани от падащите отломки, а после отръска нетърпеливо белия мраморен прах от растите другия вампир.

— Не се чувствам добре — каза Елиът. — Сградата ли руши, или аз пих твърде много?

— И двете — отвърна Лили.

— И на мен доста ми се повдига — допълни Рафаел — от идиотското ти държание, Елиът.

— Здрасти, Рафаел — обади се Магнус. — Навярно бихте искали да последвате Алек навън?

Той махна натам, където беше Алек допреди миг. Само че Алек не беше там. Вместо това Магнус видя как парапетът на балкона се откъсна и полетя на парчета към главата на незабелязващата нищо Катарина, която се грижеше за няколко ранени върколаци.

Пред очите на Магнус, Алек, който си беше взел конфискуваните лък и стрели, сега преметнати на гърба му, се хвърли в кръстосания огън, изплъзвайки се на две метални тръби, които се опитаха да го сграбчат, и избягвайки на сантиметри замаха на полилея октопод, който се опита да му откъсне главата. Метна се тъкмо навреме, за да блъсне Катарина настрани, приземявайки се на колене, стиснал сигурно Катарина в ръцете си.

— Да последваме Алек, не ми се струва особено разумно — заяви Рафаел зад гърба на Магнус. — Той като че ли се хвърля право към опасността.

— Ловците на сенки винаги правят така — отвърна Магнус.

Рафаел заразглежда ноктите си.

— Сигурно е приятно да имаш партньор, за когото знаеш, че винаги ще избере теб, а не дълга си или спасяването на света.

Магнус не отговори. Вниманието му беше погълнато от Катарина и Алек. Катарина тъкмо примигваше насреща му с мъничко изненадан вид, когато изведнъж се задърпа и извика предупредително.

Алек вдигна поглед, но вече беше твърде късно. Още едно парче се беше откъснало от тавана и висеше над главите им, всеки миг щеше да падне и да ги смаже. Твърде късно беше за бягство, а Магнус знаеше, че запасите от магия на Катарина са почти изчерпани. Изцеляваше всеки, който дойдеше при нея, и никога не запазваше достатъчно от магията си, за да защити себе си.

Магнус загледа с ужас как Алек я закри с тялото си, приготвяйки се да посрещне срутването, което щеше да ги погребе живи.

Проблесна син огън. Магнус вдигна ръце, които грееха като лампи в сенките.

— Александър! — изкрещя. — Дръпни се!

Алек вдигна очи, изненадан, че не беше смазан. Погледна през разрушената бална зала към Магнус с широко отворени сини очи. Ръцете на Магнус бяха изпънати и с усилие задържаха огромния къс цимент съвсем близо над главите им.

Алек и Катарина скочиха на крака и затичаха през опасната бална зала към Магнус. Още оживели тръби им препречиха пътя, мъчейки се да обвият металните си пипала около глезените на Алек. Той им се измъкна и ги прескочи. Една успя да се увие около глезена му и го препъна. Той бутна Катарина напред и Магнус улови ръката ѝ и я издърпа на безопасно място при себе си.

Каел, чу да казва Алек и видя лумването на серафимска кама.

Един замах посече пипалото около краката му. Алек се добра до Магнус в същия миг, в който Барнабас подпали целия под на залата. Малкълм отвърна подобаващо — приливна вълна вода от канала връхлетя откъм кухнята. Завихри се около краката на Малкълм и го събори, след което се погрижи за Барнабас. Понесени от водната стихия, двамата магьосници бяха изхвърлени от палацото, а Малкълм надаваше тържествуващи викове, сякаш се пускаше по водна пързалка.

Всички, освен вампирите, си поеха дълбоко дъх. Палацото продължи да се руши около тях.

— Промених си мнението — оповести Катарина и като обви ръка около врата на Алек, го целуна по бузата. — Харесвам те.

— О. — Алек изглеждаше смутен. — Благодаря.

— Моля те, грижи се за Магнус — добави Катарина.

— Опитвам се — отвърна Алек.

Катарина хвърли доволен поглед към Магнус над рамото му.

— Най-сетне — промърмори. — Някой, който си струва да задържиш.

— А сега може ли да се махнем от рушащата се сграда? — сопна се Магнус, макар че тайничко беше доволен.

Катарина и Хаясинт се отправиха към вратата, вземайки със себе си няколко раздърпани и ранени долноземци. Вампирите, Жулиет, жената върколак от влака, и много други останаха около Алек.

Той се огледа наоколо.

— Стълбището към горния етаж рухна. Там има затрупани хора.

Магнус изруга, а после кимна. Протегна се и потропа с два пръста по полупразния колчан на рамото на Алек. Проблесна бледа синя светлина и колчанът се напълни.

— Аз ще тръгна след Барнабас и Малкълм и ще се опитам да ги задържа — каза Магнус. — Ти направи онова, което умееш най-добре, и изведи всички на безопасно място.

Той махна с ръце и металните лиани, които допреди малко бяха тръбите на палацото, се изпънаха и образуваха мост над бурната река, водещ навън, където бяха изчезнали двамата магьосници. Магнус погледна назад към Алек, който беше отишъл да разтърве сбилите се върколаци и пиксита. След това се обърна напред, хвърли се към дима и искрите и изчезна.

Със сграда, рушаща се около тях, някои от върколаците се бяха паникьосали. Алек го намираше за разбираемо, но неприятно. Когато върколаците се паникьосат, обикновено хвърчеше перушина. Също така кръв, зъби и черва.

Трима върколаци се приближаваха с ръмжене към групичка ужасени пиксита, които се притискаха едно в друго. Алек изтича и застана между тях, докато хоросанова прах се сипеше като дъжд навсякъде, заслепяваше ги и ги давеше. Алек едва успя да избегне замахване на лапа с остри нокти и се хвърли настрани, когато един от върколаците връхлетя отгоре му.

А после и останалите стигнаха до него и той трябваше да положи огромно усилие, за да не бъде изкормен. Мускулната памет и годините на тренировка си казаха думата, докато танцуваше между замахванията, които се сипеха от всички страни.

Пет дълги нокътя едва не му издраха лицето, а после върхът на друг го поряза през ръката. Остри зъби се докопаха до рамото му и тъкмо се канеха да се впият в плътта му, когато той сграбчи шепа козина и с едно движение запрати върколака назад, така че той се приземи по гръб и се хързулна по пода, докато не се блъсна в купчина отломки.

Последният върколак се препъна в крака на Рафаел Сантяго. Алек побърза да го удари по тила с дръжката на серафимската си кама и върколакът не се надигна повече.

— Стана случайно — заяви Рафаел, с Лили и Елиът зад себе си. — Изпречи ми се на пътя, докато се опитвах да се махна.

— Окей — отвърна Алек запъхтяно, докато бършеше прах и пот от очите си.

Бат, диджеят, се насочи към тях със залитане и Алек завъртя серафимската си кама, така че отново стискаше дръжката ѝ.

— Някой изпусна парче от покрива върху мен — каза Бат, примигвайки по начин, от който повече приличаше на бухал, отколкото на вълк. — Колко невъзпитано.

Алек си даде сметка, че Бат бе не толкова обзет от необуздан, убийствен бяс, колко имаше слабо сътресение на мозъка.

— Полека — каза, когато Бат се свлече до гърдите му.

Огледа се наоколо за най-достойния за доверие човек, някой, който да бъде от неговия отбор. Реши да рискува и пусна Бат в ръцете на Лили.

— Ще го наглеждаш ли вместо мен? — помоли я. — Погрижи се да излезе навън невредим.

— Незабавно пусни този върколак, Лили — заповяда Рафаел.

— Наистина боли да те чуя да го казваш — измърмори Бат и затвори очи.

Лили погледна замислено главата на Бат, отпусната върху лавандуловите ѝ гърди.

— Не искам да го пусна — заяви. — Ловецът на сенки даде този диджей на мен.

Бат отвори едно око.

— Обичаш ли музика?

— Да — отвърна Лили. — Обичам джаз.

— Страхотно — каза Бат.

Рафаел разпери ръце.

— Това е нелепо! Е, добре — сопна се. — Добре. Нека просто се изнесем от рушащото се имение, става ли? Може ли всички да се съгласим на този забавен, несамоубийствен ход?

Алек поведе групичката си към най-близкия изход, събирайки по пътя изостанали феи с прекършени крила и неколцина замаяни или пияни магьосници. Увери се, че са навън, заливайки улиците на Венеция в ярка вълна, от която каналите изглеждаха неподвижни, преди да се обърне към вампирите. Лили беше поверила Бат на Катарина и те всички го гледаха очаквателно.

— Ще ме повдигнете ли да се кача на втория етаж?

— Нищо такова няма да направя — отвърна Рафаел ледено.

— Разбира се, всеки приятел на Магнус… — започна Елиът, а после, срещайки яростния поглед на Рафаел, добави: — е някой, когото не харесваме, определено, нито дори съвсем малко, изобщо.

Горните стъпала на стълбището бяха рухнали и сега площадката бе провиснала под тежестта си. Лили и Елиът повдигнаха Алек над главите си, силата им придаваше бързина на скока му. Той им помаха, преди да се обърне напред, и те отвърнаха на помахването му. Рафаел беше кръстосал ръце.

На горния етаж беше по-тихо, ако не се брояха пращенето на пукащо се дърво от време на време и стонът на отслабените основи на имението. Алек се залови да претърси стаите една по една. Повечето бяха празни, разбира се.

В една от тях се натъкна на плачещо момиче върколак, сгушено в купчина чаршафи. Алек ѝ помогна да скочи през прозореца и я видя как цопна в канала и отплува кучешката.

Намери две перита да се крият в един дрешник. Или поне си помисли, че се крият, преди да осъзнае, че се бяха целували през цялото време и нямаха представа, че партито е свършило. Освен това освободи русалка, която случайно се беше заключила в една от баните.

Беше претърсил целия етаж, когато влезе в библиотеката и се натъкна на групичка надарени със Зрението мундани, надвити от лиани. Същинска джунгла от отковани от пода дъски, тръби и всякакви строителни материали, които бяха оживели и ги бяха обвили като мумии. Библиотеката се намираше точно над балната зала и очевидно част от магията на битката се беше просмукала и тук.

Алек си разчисти път до тях със серафимската си кама, прерязвайки дъските като сърп, жънещ житни класове, и отскубна лампа удушвач от врата на една жена.

Оживелите мебели като че ли започнаха да насочват вниманието си към Алек, сметнали го очевидно за заплаха. Това означаваше, че можа да освободи мунданите, докато дъски, тръби и кръвожадни табуретки се съсредоточиха върху него. Успя да отведе ужасената групичка до прозореца и извика за помощ.

Елиът се появи и се залови да улавя мунданите, докато Алек ги пускаше навън един по един.

— Почти съм сигурен, че знам какво ще ми отговориш — извика му Елиът, — но мнението ти относно това да ухапя тези хора е…

— Не! — изкрещя Алек.

— Просто проверявам, просто проверявам — побърза да каже Елиът. — Не е нужно да се ядосваш.

Алек се поколеба за малко дали да прехвърли и последния мундан навън, но в този миг се появи Катарина, понесла превръзки. Мунданите щяха да бъдат в безопасност с нея.

За сметка на това неговото положение започваше да става притеснително. За всяка тръба, която успееше да пререже, друга заемаше мястото ѝ. Дъски се обвиваха около глезените и китките му. Колкото повече Алек се съпротивляваше, толкова повече го оплитаха те.

Много скоро краката му бяха стегнати плътно от медни тръби, кръстът му — от дъски, а ръцете му — от две греди, които се бяха изтръгнали от стените.

Дървена лиана се обви около кръста му и го стисна толкова силно, че оръжието изпадна от ръката му.

Шинюн се появи в стаята тъкмо навреме.

— Алек? Какво става, за бога? Защо палацото се руши?

Алек я зяпна.

— Къде беше?

— Имаш ли нужда от помощ? — Нетрепващото ѝ, неподвижно лице остана обърнато към него в продължение на още няколко секунди, в които Алек не знаеше дали е развеселена, замислена или се диви на глупостта му. — Бих могла да те освободя с огън — предложи тя и ръката ѝ засия, грейвайки с оранжева светлина, която бързо стана ярка, червена, изгаряща.

Алек почувства горещината ѝ през лианите, които бързо се стопяваха.

С огромно облекчение видя Магнус да се появява. До него крачеше Малкълм, от когото капеше вода.

— Моля те, недей да излагаш на риск живота, нито крайниците на гаджето ми — заяви Магнус. — Привързан съм и към двете. Малкълм, ако обичаш, озапти своите… растения и разни такива.

Светлината в ръцете на Шинюн угасна. Малкълм огледа преценяващо ситуацията и плесна няколко пъти, редувайки коя ръка беше отгоре. С всяко пляскане лианите се отдръпваха.

— Къде е Барнабас? — попита Алек, отърсвайки се от отломките от къщата.

— Насърчих го да си тръгне — отвърна Магнус. — Деликатно.

— Как? — попита Алек.

Магнус се замисли.

— Е, може би не чак толкова деликатно.

Лицето на Малкълм беше още по-бледо от обикновено.

— Това е ужасно. По всяка вероятност изгубих депозита за щети.

— Не си оставил депозит за щети — напомни му Алек. — Открадна къщата от онзи Барнабас.

— О, да.

Лицето на Малкълм се проясни.

Алек улови ръката на Магнус, докато излизаха през развалините навън. Тази връзка между тях беше истинско облекчение, топлото, силно стисване на ръката на Магнус беше солидно обещание, че е в безопасност.

— Е, както казваше Алек — подхвърли Магнус, докато прекосяваха останките от фоайето, — къде беше?

— Бях на двора, когато сградата започна да се руши — отвърна Шинюн. — Нямах представа какво става. Опитах се да се добера до вас, ала имаше хора, които се нуждаеха от помощ.

— С това бяхме заети и ние — каза Алек, докато слизаха по стъпалата пред имението.

Огромно парче мрамор препречваше подножието на стълбището. Малкълм изглеждаше уморен, но двамата с Магнус махнаха едновременно и мраморът се плъзна бавно настрани.

Гаснещата нощ оцветяваше мрамора във виолетово. На калдъръмената уличка отвън все още чакаха шепа изостанали гости на партито. Жулиет възкликна тържествуващо, когато видя Алек и останалите да излизат. Рафаел не го направи.

— Важното — каза Магнус — е, че според мен нямаше жертви.

Мраморът се плъзна изцяло настрани и те видяха мъж, който лежеше по очи отдолу. Беше тъмнокос, на средна възраст, с кожа, посиняла от загубата на кръвта, която бе пропила и вкоравила дрехите му.

В ръката си все още стискаше маска на феникс, нелепо напомняне за отминалото веселие.

— Избързах — тихо каза Магнус.

Коленичи и обърна смазаното тяло внимателно, макар че мъжът отдавна не го беше грижа. Затвори очите му.

Шинюн си пое рязко дъх през стиснати зъби.

— Той е. Мори Шу.

Алек усети как го залива ужас. Никога нямаше да получат отговори от Мори Шу, който лежеше неподвижен и замълчал завинаги на калдъръмената улица.

— И не е бил убит от сградата, паднала отгоре му — продължи Шинюн, а ужасът в гласа ѝ се превърна в ярост. — Бил е убит от вампири.

Всички виждаха дупките на гърлото му, кръвта, проблясваща мрачно на лунната светлина. Нюйоркските вампири направиха няколко крачки назад.

— Не бяхме ние — каза Лили след миг. — Нека да огледам тялото.

— Не, Лили. — Рафаел протегна ръка, за да ѝ попречи да пристъпи напред. — Това няма нищо общо с нас. Тръгваме си още сега.

— Те бяха с мен — каза Алек.

— През цялата нощ? — попита Шинюн. — Изглежда така, сякаш е мъртъв от доста време.

Алек не отговори. По ризата на Елиът имаше кръв, макар да не беше с цвета на човешка кръв. От мисълта вампир да пие от някой безпомощен му се повдигна.

— Ние не пием от магьосници — заяви Лили.

— Млъкни — изръмжа ѝ Рафаел. — Дръж си устата пред нефилимите!

— Вампирите не пият кръв от магьосници — каза Магнус. — Мори Шу не е бил убит от глад. Убили са го, за да му затворят устата. Рафаел и хората му нямат причина да го сторят.

— Дори не го познаваме — обади се Елиът.

— Буквално го виждам за първи път — каза Лили.

— В списъка с гости имаше много вампири — отбеляза Малкълм, — които вече са си отишли. Както и немалко непоканени гости. Включително неприятният натрапник, заради когото всичко се провали. Ще трябва да намеря друго палацо за утре вечер.

— Утре вечер? — повтори Алек.

— Разбира се — отвърна Малкълм. — Да не си мислеше, че това ще е еднодневно победно тържество? Шоуто трябва да продължи!

Алек поклати глава. Не можеше да си представи как някой би искал да продължи да се забавлява след всичко това.

Шинюн беше коленичила до тялото на Мори Шу, търсейки улики. Мори Шу беше магьосник… безсмъртен. Ала никой магьосник не беше неуязвим. Всеки от тях можеше да бъде ранен или убит.

Магнус, който беше вдигнал сребърната маска назад в косата си, спря нюйоркските вампири, преди да успеят да си тръгнат. Алек го чу да понижава глас.

Почувства се виновен, че подслушва, ала не можеше просто да изключи нефилимските си инстинкти.

— Как си, Рафаел? — попита Магнус.

— Подразнен. Както винаги.

— Чувството ми е познато — каза Магнус. — Изпитвам го всеки път когато разговаряме. Това, което имах предвид, е, че знам, че с Рейгнър редовно поддържахте контакт.

За миг се възцари мълчание, в което Магнус се взираше в Рафаел със загрижено изражение, а Рафаел се взираше в Магнус с неприкрито презрение.

— О, питаш ме дали съм смазан от скръб по магьосника, когото ловците на сенки убиха?

Алек отвори уста, за да изтъкне, че злият ловец на сенки Себастиян Моргенстърн беше убил магьосника Рейгнър Фел в наскорошната война така, както беше убил и собствения му брат.

А после си спомни как Рафаел седи сам и изпраща съобщения на номер, запазен като РФ, и така и не получава отговор.

Рейгнър Фел.

Алек усети внезапен и неочакван прилив на съчувствие към Рафаел — тази самота му беше позната. Беше на парти, заобиколен от стотици хора, а ето че седеше и пращаше съобщение след съобщение на някого, който беше мъртъв, знаейки, че никога няма да получи отговор.

В живота на Рафаел трябва да бе имало много малко души, които бе смятал за приятели.

— Не ми е приятно — заяви Рафаел, — когато ловците на сенки убиват колегите ми, но не е като да ми е за пръв път. Непрекъснато се случва. Това им е хоби. Благодаря, че попита. Разбира се, иска ми се да рухна върху диван с формата на сърце и да заридая в дантелената си кърпичка, но все някак се държа. Нали още имам контакти сред магьосниците.

Магнус наклони глава на една страна с лека усмивка.

— Теса Грей — продължи Рафаел. — Много благородна дама. Страшно начетена. Вярвам, че я познаваш?

Магнус направи физиономия насреща му.

— Нямам нищо против жлъчността ти. Тя ми харесва. Не ми допада мрачното ти отношение. Една от най-големите наслади в живота е да се подиграваш на другите, така че поне от време на време покажи някакво удоволствие, когато го правиш. Порадвай се малко на живота.

— Аз съм нежив — изтъкна Рафаел.

— Порадвай се на неживота тогава.

Рафаел го изгледа студено. Магнус махна с ръка, при което пръстените и дирите от магията му пръснаха рояк искри в нощния въздух, и въздъхна.

— Теса. Тя е предвестник на лоши новини и в продължение на седмици ще ѝ се сърдя, задето ми тръсна този проблем. Ако не и по-дълго.

— Какъв проблем? Да нямаш неприятности? — попита Рафаел.

— Нищо, с което да не мога да се справя — отвърна Магнус.

— Жалко. Канех се да се посмея на твой гръб. Е, време е да си вървим. Бих ти пожелал успех с тази твоя история с труп и лоши новини, но… не ме вълнува.

— Грижи се за себе си, Рафаел — каза Магнус.

Рафаел махна пренебрежително с ръка през рамо.

— Винаги го правя.

Вампирите поеха по тъмната улица, край която каналът се разстилаше като сребърна лента. Малкълм отиде при Хаясинт и се залови да обсъжда къде биха могли да организират партито си с много повече интерес, отколкото беше проявил към мъртвия мъж.

Алек се загледа след вампирите.

— Искаше да ти помогне.

Магнус го погледна учудено.

— Рафаел? Съмнявам се. Не е точно от онези, които се притичват на помощ на магьосниците.

Магнус се приближи до Шинюн и се зае да огледа тялото. Алек го остави, сигурен, че ще открие нещо важно, ако имаше такова, и изтича след вампирите.

— Почакайте.

Те продължиха, без да му обръщат внимание.

— Спрете за малко.

— Не говорете с ловеца на сенки — нареди Рафаел на останалите. — Дори не го поглеждайте.

— Добре. Извинявам се, че ви обезпокоих. Забравих, че нямате никакво желание да помогнете на Магнус. Ще си вървя и ще му помогна сам — каза Алек.

Рафаел се закова на място.

— Говори — нареди, без да се обръща. Когато Алек се поколеба, чудейки се как точно да изложи проблема, Рафаел, вдигна пръсти. — Три. Две. Едно…

— Ти на практика ръководиш клана, нали? — попита Алек. — Значи, не може да не знаеш доста за онова, което се случва с долноземците.

— Повече, отколкото ти ще знаеш някога, ловецо на сенки.

Алек направи физиономия.

— Знаеш ли нещо за култ, наречен „Алената ръка“?

— Чувал съм за тях — отвърна Рафаел. — Носи се слух, че Магнус го е основал.

Алек мълчеше.

— Не го вярвам — продължи Рафаел. — И ще го кажа на всеки, който попита.

— Страхотно — рече Алек. — Благодаря.

— И ще поразпитам — отстъпи Рафаел.

— Окей. Дай ми телефонния си номер.

— Нямам телефон.

— Рафаел, очевидно имаш телефон. Когато за пръв път те видях на партито, ти пращаше съобщения от него.

Рафаел най-сетне се обърна и го изгледа предпазливо. Елиът и Лили, които бяха останали назад, се спогледаха. След дълга пауза Рафаел прекоси разстоянието между тях, извади телефона от джоба си и го сложи в отворената длан на Алек. Алек си изпрати съобщение от телефона му. Опита се да измисли нещо лаконично и язвително, но в крайна сметка написа просто ЗДРАСТИ.

Джейс би измислил нещо находчиво и лаконично. Е, все тая. Всеки си имаше своите умения.

— Това е историческо събитие — заяви Лили. — За пръв път от петдесет години насам Рафаел дава номера си на някой, когото е срещнал на парти.

Елиът вдигна клюмналата си глава.

— Това заслужава да се отбележи с питие!

Рафаел и Алек не им обърнаха внимание.

Алек подаде телефона на Рафаел. Той го взе. Двамата си кимнаха.

— Като стана дума за Бейн. Не го наранявай — рязко каза Рафаел.

Алек се поколеба.

— Не — отвърна с по-мек глас. — Никога не бих…

Рафаел вдигна властно ръка.

— Не ставай гнусен, ако обичаш. Не ме е грижа дали ще нараниш скъпоценните му чувства. Захвърли го като непотребен парцал. Ще ми се да го направиш. Исках да кажа просто: не го убивай.

— Няма да го убия — отвърна Алек ужасен.

Кръвта му се вледени при тази мисъл и още повече, когато наведе поглед към лицето на Рафаел. Говореше сериозно.

— Сигурен ли си, ловецо на сенки?

Изрече го по същия начин, по който го бяха правили долноземците на Пазара на сенките, само че звучеше различно, когато ставаше дума да защити някой, за когото Алек на драго сърце би дал живота си, за да го предпази от зло.

Това го накара да се почуди дали, когато го гледаха, обитателите на Пазара на сенките не виждаха заплаха за някой, на когото те държаха.

— Престани, Рафаел — намеси се Лили и хвърли на Алек кратък, учудващо съчувствен поглед. — Хлапето очевидно е влюбено.

— Ъгх — каза Рафаел. — Отвратителна работа. Да се махаме от тук.

Елиът нададе възторжен вик.

— Може ли да отидем на афтър партито?

— Не — отвърна Рафаел с отвращение.

Остави Алек и се отдалечи, без да поглежда назад. След един бърз последен поглед, Лили, а после и Елиът се обърнаха, за да го последват.

Алек остана на улицата в продължение на още един миг, а после се върна при Магнус, който се беше отказал да търси улики и говореше по телефона, уреждайки тялото на Мори Шу да бъде прибрано без много шум. Алек се приближи предпазливо. Наметалото на Магнус висеше от рамене, които бяха малко по-прегърбени от обикновено. Лицето му под изобилието от опръскана с брокат черна коса беше мъничко уморено.

Алек не знаеше какво да каже.

— Откъде познаваш Рафаел? Двамата като че ли се познавате доста добре.

— Веднъж му помогнах малко, предполагам — отвърна Магнус. — Не беше нищо особено.

Магнус беше дошъл и беше излекувал Алек на втория път след като се бяха запознали. Алек помнеше как бе излязъл от делириума и агонията и бе видял необикновените му ярки очи, усетил бе внимателните му, нежни ръце. Боли, беше прошепнал. Знам — отвърнал бе Магнус. — Ще ти помогна с това.

И повярвал му, Алек бе оставил болката да се отцеди.

Споменът бе останал с него, докато той не го последва до прага на Магнус. Магнус не мислеше за него по този начин, но беше мил. Беше толкова мил, че бе в състояние да подцени изцеляването или оказаната помощ като „нищо особено“.

Каквото и да бе направил за Рафаел, вампирът очевидно не смяташе, че е било нищо.

Животът на Магнус беше пълен с необикновени случки и още по-необикновени хора. Алек все още не знаеше много за него, но можеше да научи, а в едно беше сигурен. Сестра му беше казала, че едно пътуване е начин наистина да опознаеш някого, и сега Алек беше напълно сигурен, че в яркия хаос на дългия си необикновен живот Магнус неизменно беше останал добър.

Докато той беше разговарял с Рафаел, две еднакви браунита бяха пристигнали в нещо, което приличаше на огромен зелен пъпеш, покачен върху разхлопани колела. Това, предположи Алек, трябва да беше някаква елфическа линейка, за да отнесе тялото на Мори Шу. Шинюн им даде някакви пари, размени няколко думи на италиански с тях, след което дойде, за да се присъедини към Магнус и Алек. Загледа се в останките от палацото, привличайки и вниманието на Алек натам.

— Ако някога изобщо е имало каменна коза — заяви, — тя е погребана под няколко тона отломки.

— Най-добре да вървим. — Магнус звучеше непривично уморен. — Предполагам, че приключихме тук.

— Почакайте — каза Алек. — Камарата. Така и не я открихме. А според мен не може да е била в онази част от палацото, която беше разрушена.

— С други думи — бавно каза Шинюн, — частта, която се намира над земята. В противен случай щяхме да я виждаме на парчета пред нас.

— Отвън, зад постройката, има стълби — каза Магнус. — Предполагам, че водят в подземието на палацото. Но може би след това отиват и по-далече.

Алек погледна към канала наблизо.

— Колко надалече можеш да строиш под земята тук? Няма ли да се намираш под водата?

— Без магия? Не особено далече — отвърна Магнус. — С магия? — Той сви рамене и по лицето му отново плъзна усмивка. — Кой иска да отидем да разгледаме зловеща тъмница?

Последва дълга пауза, а после Шинюн вдигна бавно ръка.

— Аз също — заяви Алек.

Паметта на Магнус не го беше излъгала. Каменно стълбище се спускаше в мрака в уличката зад разрушеното палацо. Когато стигнаха до тежката дървена врата в подножието на стълбите, Алек запали рунически камък. Шинюн накара лъч светлина да грейне от върха на показалеца ѝ и го насочи наоколо като фенер.

От другата страна на вратата (която Алек отвори с помощта на руна) не откриха нищо по-вълнуващо от влажни пръстени стени, между които имаше празни бъчви и прастари парцали. Свиха зад един ъгъл, после още един и още един, докато най-сетне се натъкнаха на много по-хубава врата, гладка и излъскана, върху която беше гравиран крилат лъв.

Когато прекрачиха прага, Магнус и Шинюн нададоха възбудени възклицания, но Алек въздъхна разочаровано.

— Бях тук. Спомням си тази статуйка на Бакхус.

Магнус я погледна.

— Като за бог на виното и веселието — заяви, — открай време смятам, че Бакхус е облечен прекалено простичко в статуите си.

Шинюн опипваше стените на помещението, търсейки някой таен панел или лост. Магнус беше привлечен от статуята върху постамента.

— Винаги съм си мислел — продължи бавно, — че ако зависеше от мен, щяха да обличат статуите на богове малко по-… забавно.

При тези думи протегна ръка и докосна статуйката на Бакхус. Сини искри изскочиха от пръстите му и в миг диплите на тогата му придобиха цвят и плътност. Магията му преся простичкия бял камък така, сякаш мраморът беше прах, който падна, разкривайки по-ярката, богато украсена статуя отдолу.

Със стържещ звук една част от стената до статуята се отвори и от другата ѝ страна зейна тясно стълбище.

— Колоритно решение — отбеляза Шинюн. — Браво на теб.

Звучеше развеселена.

Алек обаче се взираше в Магнус с особен, замислен поглед.

Магнус пое надолу по стъпалата, следван плътно от Алек. На Магнус почти му се искаше да го няма. Не можеше да надвие ужаса си от онова, което може би щяха да намерят, и това какво ще си помисли Алек за него, когато това стане. Статуята на Бакхус беше шега… шега, която вече изобщо не му се струваше смешна.

Стълбището ги отведе до дълъг каменен коридор, чийто край беше потънал в мрак.

— Как така всичко това не е под вода? — попита Алек. — Нали сме във Венеция.

— Някой от магьосниците на култа трябва да е направил заклинание, за да попречи на водата да влиза вътре — каза Магнус. — Като Мори Шу например.

Или пък аз, не добави на глас.

В края си коридорът се разширяваше в просторно помещение с висок таван, построено за съхраняване на храна. Алек размаха магическата си светлина наоколо, разкривайки множество незапалени свещи из цялата стая.

— Е, това е достатъчно лесно.

Магнус щракна с пръсти и всички свещи лумнаха, обливайки стаята с ярка топла светлина.

Мястото очевидно някога бе представлявало изба. В далечния край имаше калпав, разнебитен олтар — такъв, какъвто пещерни хора биха издигнали, за да почитат бог на огъня. От двете страни на голям каменен блок, издялан в съвършен куб и поставен върху висока платформа, имаше по една дървена колона.

Маса до лявата стена, която приличаше на евтина пластмасова градинска мебел, бе отрупана с тамян, молитвени броеници и невзрачни на вид дреболии, каквито би могъл да си купиш от някое студио за йога.

— Господи, култът ми е толкова просташки — простена Магнус. — Дълбоко се срамувам. Отричам се от последователите си, защото са зли и защото нямат никакъв стил.

— Но това не е твоят култ — каза Алек разсеяно. Приближи се до масата и прокара пръст по повърхността ѝ. — Покрита е с прах. Това място не е използвано от доста време.

— Шегувам се. Придавам си храбър вид.

Магнус хвърли поглед към празния ъгъл на стаята, където коренът на едно дърво си беше пробил път между два камъка. Приближи се и го дръпна. Нищо не се случи. Направи разкриваща магия на ъгъла. Все така нищо.

— Трябва да има още — каза Шинюн. — Къде са следите от извършването на ужасни ритуали? Къде е кръвта по стените?

Алек вдигна малка статуетка и поклати глава.

— Има етикет на производителя. Някой я е купил от магазин за сувенири. Ако това нещо е магическо, аз съм ангелът Разиел.

— Ловците на сенки определено не биха одобрили да излизам с ангела Разиел.

— Но биха били принудени да се отнасят добре с теб — каза Алек, размахвайки статуетката, — ако не искат да ги покося.

— Никога ли не можете да бъдете сериозни? — обади се Шинюн. Отправи се решително към импровизирания олтар, но се препъна и се пльосна на пода. Последва мълчание, в което никой не се разсмя. Магнус и Алек стояха, ококорили очи. След един дълъг миг Шинюн се обади рязко от земята: — Е, някой ще погледне ли поне в какво се спънах?

Докато тя се надигаше и изтупваше дрехите си, Магнус се приближи и коленичи. В пръстения под пред олтара бе вградена малка каменна статуя на коза. Магнус се наведе и промълви в ухото ѝ паролата, която Джони Рук му беше казал.

— Асмодей.

— Какво? — попита Алек.

Магнус нарочно го беше изрекъл толкова тихо, че дори един ловец на сенки да не може да го чуе. Избягваше да срещне погледа на Алек.

Стържещ звук отекна в стаята, удавяйки какъвто и миг да се бе зараждал между двамата. Каменният куб на олтара се разтвори като цвете. Вдигна се във въздуха и се понесе към стената зад него, където се вгради в камъка. Платформата, върху която беше стоял, се натроши на прах. Червено-златна светлина се появи около розетката, в която се беше превърнал каменният куб, очертавайки контурите на врата.

Сияещите очертания кристализираха в пищно украсена позлатена врата, в средата на която имаше голямо овално огледало.

Магнус се приближи и се вгледа изучаващо в нея. Погледна отражението си в огледалото, а после обратно към паянтовата дървена врата, през която бяха влезли.

— Това е повече, отколкото очаквах — каза и посегна към бравата.

Алек и Шинюн в миг се озоваха до него, опитвайки се да му попречат да влезе пръв. Огромното желание на Алек и Магнус да избегнат конфликт означаваше, че Шинюн победи — избута ги от пътя си и натисна вратата. Тя се отвори леко, разкривайки дълъг коридор с нисък таван. Лъхна ги вълна от застоял въздух. Редицата факли на стената трепнаха и пламнаха една по една.

Коридорът направи няколко завоя, карайки не повече от петте минути, в които бяха вървели, да им се сторят безкрайни. Магнус вече нямаше никаква представа къде се намират по отношение на палацото, нито дори на града навън. Ако съм бил аз, а нищо чудно да съм — помисли си — бих тръснал цялото нещо насред лагуната. Пред него Шинюн ахна, когато тунелът се разшири, превръщайки се в последната, както Магнус отчаяно се надяваше, тайна зала. При самата мисъл за връщането обратно му се искаше да полегне и да дремне.

Двамата с Алек последваха Шинюн и разбраха защо бе ахнала. Мястото беше огромно и изглеждаше така, сякаш църква и нощен клуб се бяха събрали, за да прекарат една необуздана нощ.

От двете страни на стаята имаше редици златни пейки, плочки, блестящи като скъпоценни камъни, покриваха стените до тях. В далечния край на стаята висеше голяма картина на красив мъж с издължено слабо лице и остри черти. Почти би могъл да мине за човек, ако не бяха заострените му зъби. Единствената украса, която носеше, бе корона от бодлива тел.

Пред картината имаше каменен олтар, далеч по-впечатляващ от предишния, който се издигаше насред гигантски пентаграм. Малки улейчета бяха издълбани в каменната плоча, отвеждащи от четирите края на олтара към върховете на звездата под тях. Цялото място беше покрито с тъмни червени петна, чиито отсенки бяха различни, но иначе бяха съвсем еднакви.

— Видяхте ли? — заяви Шинюн триумфално. — Кръв по стените. Ето как можеш да си сигурен, че е истински култ.

Алек посочи наляво и по лицето му пробяга объркване.

— Защо до жертвения олтар има богато зареден бар?

Магнус се предаде.

— Е, явно култът наистина е мой, нали? — Той замълча за миг. — Надявам се, олтарът да е бил добавен по-късно.

— Не е задължително — каза Алек. — Възможно е да съществува и друг магьосник, който би искал да има бар до кръвния си олтар.

— Е, ако съществува такъв, бих искал да се запознаем. Смятам, че ще си допаднем.

В бързината да се махнат, последователите на култа бяха оставили след себе си истинска бъркотия. Половината пейки бяха прекатурени, боклуци покриваха по-голямата част от пода, в огнището имаше купчина недоизгорели отпадъци.

В един момент пламъците явно бяха излезли извън контрол, защото няколко от пейките край огнището бяха обгорени. Магнус мина зад бара. Изобилие от алкохол, но никакъв лед, плодове или каквото и да било за украса. Той си сипа три пръста от най-горчивото amaro17 което успя да намери, и тръгна из стаята, отпивайки сърдито.

Спомените бяха могъща магия. Всичко във Вселената имаше спомени — дори събития, места и вещи. Ето как от особено трагични моменти се раждаха призраци, ето защо някои къщи бяха обитавани от духове. Магнус беше готов да се обзаложи, че едно демонопоклонническо светилище, в което се бяха извършвали жертвоприношения, ще притежава солидна доза могъщи спомени, от които да почерпят информация.

Подемайки напев, той тръгна бавно в кръг из светилището. Беше разперил ръце и от върховете на пръстите му бликаше искряща струя бяла мъгла.

Тя се стелеше и полюшваше във въздуха като лениви морски вълни, а после се сгъсти, приемайки очертанията на човешки тела в движение. Това бяха някои от най-силните спомени, оставили отпечатък върху мястото.

Нещо обаче блокираше магията на Магнус. Култът се беше приготвил за това. Магнус се опита да отблъсне силната магическа бариера, която обвиваше мястото. Няколко спомена успяха да се сгъстят в нещо осезаемо, но си останаха бледи и неясни, разсейвайки се след броени секунди.

От тях само три бяха достатъчно ярки, за да се материализират в нещо различимо. Единият беше прозорец със стъклопис, който вече го нямаше и който изобразяваше някой, ужасно приличащ на Магнус, на когото вееха с палмови листа. Другият беше жена, застанала над олтара с индонезийска кама керис в ръка. В третия се виждаха лица, твърде много лица, разкривени в агония. Различи мундани и дори няколко магьосници, но най-вече елфи. Елфическа кръв, с чиято помощ можеше да бъде призован Велик демон.

Когато най-сетне се отказа, Магнус се задъхваше и бе облян в пот. Дишайки тежко, той отпрати с махване на ръка гъстата мъгла, която тегнеше във въздуха около него. След като мъглата се разсея, видя Шинюн, облегната на една от колоните и скръстила ръце на гърдите си. Очевидно беше наблюдавала усилията му с голям интерес.

— Нещо полезно? — попита го.

Магнус се облегна на стената и поклати глава.

— Някой е направил магия, която да ми попречи да открия каквото и да било. Някой наистина могъщ.

— Забелязваш ли нещо странно в тази стена? — попита Шинюн, кимвайки към портрета на мъжа със заострени зъби.

Магнус се беше опитвал да избягва очите на портрета, сякаш баща му, Асмодей, би могъл да го гледа през тях.

Дори ако беше основал култ, несъмнено никога не би замесил Асмодей. Несъмнено не можеше да е имало време, в което е бил толкова луд или безразсъден.

— Аз забелязвам — обади се Алек неочаквано и Магнус се сепна. — Портретът виси на гола каменна стена, самичък. Стената е голяма, защо не са я използвали за нещо друго?

Алек се приближи до огромната картина, откачи я от стената и я сложи на земята, подпирайки я на една от колоните. След това се върна до голата каменна стена и потропа с кокалчета по нея.

Шинюн се приближи и допря длан до стената. Оранжеви пламъци бликнаха от ръката ѝ и обляха камъка. Той засия като вода, оформяйки ниша, покрита със същите искрящи плочки, както и външните стени. В нишата имаше голяма книга, подвързана с телешка кожа и боядисана в тъмноален цвят.

На корицата с позлатени букви бе написано: „ЧЕРВЕНИТЕ МАГИЧЕСКИ СВИТЪЦИ“.

Шинюн я извади от нишата и приседна на камъка, за да я разгледа. Книгата изглеждаше огромна в слабичките ѝ ръце. Когато запрелиства страниците, пожълтелият тънък пергамент пращеше под пръстите ѝ. Алек зачете над рамото ѝ.

Макар и с неохота, Магнус прекоси стаята и отиде при тях.

Страхопочитанието и ужасът се поразсеяха, когато започна да чете свещените догми, изложени в „Червените свитъци“.

— Единствено Великата отрова, той, който е красив и мъдър, и очарователен, и красив, може да отведе благоверните в Едом. Така че угаждайте на Великата отрова с храна и питиета, и бани, и по някой масаж от време на време.

— Написали са „красив“ два пъти — измърмори Алек.

— Защо се нарича „Червените свитъци“ — попита Шинюн, — когато е книга? А не свитък?

— Определено не са много свитъци — каза Алек.

— Сигурен съм, че който и да е този красив, красив основател на култа — гърдите на Магнус се свиха, — е имал своите причини.

Шинюн продължи да чете:

— Принцът желае само най-доброто за децата си. Затова, за да почетете името му, трябва да има огнище, препълнено само с най-качествения алкохол и пури, и бонбони. Съкровищата и даровете, с които отрупвате Великата отрова, символизират обичта между благоверните, така че нека алкохолът се лее, а златото се умножава и винаги помнете свещените правила.

— Животът е сцена, така че я напускайте със стил.

— Единствено благоверните, които правят наистина страхотно питие, ще бъдат избрани.

— Не обиждайте Великата отрова с жестоки дела или лош усет към модата.

— Търсете децата на демони. Обичайте ги така, както обичате своя господар. Не позволявайте да бъдат сами.

— В трудни времена, помнете: всички пътища водят към Рим.

Алек вдигна очи с малка усмивка, която Магнус не можа да разбере съвсем.

— Мисля, че ти си написал това.

Магнус потръпна. Действително звучеше като него. Като най-лошото му Аз, лекомислено и безразсъдно, изпълнено с презрение и чувство за превъзходство. Не помнеше да го е писал. Но почти сигурно го беше направил. Почти сигурно именно той беше Великата отрова. Почти сигурно именно той беше отговорен за „Алената ръка“.

— Това е глупаво — отбеляза Шинюн с отвращение.

— Магнус, не си ли облекчен, че е просто шега? — попита Алек и Магнус осъзна, че усмивката беше от облекчение. — Защо някой би си помислил, че спомените ти за това трябва да бъдат отнети? Това не е сериозно.

Почти му се искаше да се сопне на Алек, макар да знаеше, че е ядосан на себе си. Не виждаш ли какво означава? „Алената ръка“ може и да бе започнала като шега, но се бе превърнала в нещо убийствено сериозно. Хора бяха умрели заради неговата шега.

Магнус беше отговорен не просто за съществуването на култа. Съсипаният живот на Шинюн, приклекнала на камъка пред него, бе доказателство от плът и кръв за стореното от него. Беше казал на последователите си да търсят децата на демони. Беше им заповядал да ги въведат в този култ. Каквито и злини да бе причинил култът, каквото и да бе понесла Шинюн, то беше дело на Магнус.

Много скоро Алек също щеше да го осъзнае. Магнус се прокашля и се опита да придаде лековато звучене на гласа си.

— Е, добрата новина е — заяви, пренебрегвайки въпроса на Алек, — че „всички пътища водят към Рим“. Така че поне знаем къде трябва да отидем сега.

Зората скоро щеше да се сипне над Венеция, огрявайки вода и небе. Градът вече се събуждаше за живот. Магнус виждаше как се отварят магазините, усещаше мириса на прясно опечен хляб и наденички, както и дъха на соления въздух.

Утрото и преобразяваното, което идваше с него, все още не бяха тук. Зората бе само перлена ивица над индиговите води. Сградите и мостовете бяха тъмна лавандула и сребро на слабата, бавно разливаща се светлина. Магнус, Алек, Шинюн и Малкълм, когото бяха намерили да спи, сгушен върху порутените стъпала пред палацото, и бяха взели със себе си, се покатериха в една празна гондола. Магнус я насочи към хотела им и от магията му по повърхността на водата се разпиляха ярки сини искри.

Дрехите му от партито бяха посивели от прах и смачкани, точно както се чувстваше и той. Бяха прекосили мълчаливо безкрайните коридори, врати и стълби, докато не излязоха навън тъкмо когато звездите започваха да угасват, а небето над каналите да изсветлява. Не говореха, а Магнус все така избягваше погледа на Алек. Той беше видимо изтощен. Беше зарязал изпокъсаното си сако някъде в руините на палацото и сега беше по риза, лицето му беше изцапано с пръст и прахоляк. Беше прекарал по-голямата част от нощта в тичане, битки и претърсване, опитвайки се да поправи грешките на Магнус, хвърляйки се към хора и закриляйки ги със собственото си тяло, докато заклинанията на магьосници рушаха мястото около тях.

Сега се беше излегнал на дъното на лодката, опрял гръб о гърдите на Магнус. Магнус усещаше, че цялото му тяло бе отпуснато от умора.

— Съжалявам, че си прекара ужасно на онова отвратително парти — прошепна тихо в ухото му.

— Не си прекарах ужасно — прошепна Алек в отговор, гласът му беше хриплив от умора и тревога. — Нали бях с теб.

Магнус усети как главата му се отпуска тежко до гърдите му.

— Жалко, че партито свърши толкова скоро — подхвърли Малкълм.

— Почти е време за закуска, Малкълм. Освен това сградата рухна. Кой иска закуска?

— Най-важното ядене за деня — промърмори Алек, полузаспал.

Нямаше отговор, дори от Малкълм, който очевидно беше потънал в мисли за злочестините си.

— Барнабас Хейл… просто не е за вярване — заяви той. — Толкова е груб. Радвам се, че ще се пръждоса в друг град. Май беше Флоренция? Или пък…

— Рим — мрачно каза Шинюн.

— А, да. — Малкълм грейна. — Може би Рим.

Възцари се ужасно мълчание, нарушено от Малкълм, който запя, тихо и фалшиво, за изгубена любов край морето. Нямаше значение — мислите на Магнус бяха далече.

Барнабас Хейл отиваше в Рим.

Всички пътища на „Алената ръка“ водеха към Рим.

„Алената ръка“ и нейният лидер, който стоварваше вината за настоящите действия на култа върху Магнус, почти сигурно бяха в Рим.

Магнус познаваше Барнабас Хейл много отдавна и открай време не го харесваше. Появата му във Венеция беше неприятна изненада. Само че имаше голяма разлика между този тип е доста неприятен и този тип избива феи и призова Велики демони, и се опита да ме убие с помощта на майка на люпило демони раум.

Все пак Барнабас беше магьосник с немалко могъщество. Заявил бе, че притежава палацото, значи, беше и богат. Някой, когото да проучат.

— Нуждаем се от сън — заяви Шинюн най-сетне, — а после трябва да отидем в Рим възможно най-скоро.

— Колкото по-скоро отидем там, толкова по-скоро с Алек ще можем да продължим ваканцията си — отвърна Магнус.

Жизнерадостният му тон не прозвуча особено убедително дори в собствените му уши. Утре, каза си той, щеше да се справи по-добре. Щеше да престане да се чувства така смазан под товара на миналото и страха от бъдещето и да се наслаждава на настоящето, както правеше обикновено.

— Сигурна съм, че това ще ви хареса — отвърна Шинюн.

С нейното безизразно лице нямаше как да е сигурен, но според Магнус това беше предложение за мир. Усмихна ѝ се, доколкото изобщо му беше възможно.

— Много е отдаден — продължи Шинюн, взирайки се в Алек. Очите му бяха затворени, ала ръката му беше обвита закрилнически около Магнус дори в съня му. — Никога ли не престава?

Посегна, за да докосне ръката на Магнус, и той усети как мускулите в тялото на Алек се напрегнаха миг преди ръката му да се стрелне напред и да сграбчи китката ѝ.

— Не, не преставам — заяви Алек.

Шинюн застина, а после прибра ръката си. Главата на Алек начаса се отпусна обратно върху гърдите на Магнус и той отново потъна в онова състояние на полусън, което обитаваше в момента.

Гондолата се плъзна под Моста на въздишките — бледа корона в сумрачното небе над тях. Някога затворниците бяха зървали своя град за последен път от този мост, преди да бъдат отведени на екзекуция.

Магнус забеляза, че Малкълм ги гледа, лицето му беше бледо като мрамор. Някога Малкълм бе обичал ловец на сенки. Историята не беше завършила добре. Магнус беше говорил с него веднъж — за надмогването на любовта и продължаването напред, за намирането на нова любов. Малкълм бе поклатил глава. Не искам друга любов — казал бе. — Никога.

Магнус си бе помислил, че това е глупаво.

Навярно всяка любов твърде много приличаше на лудост. Колкото по-дълбока бе една любов, толкова бе по-опасна.

Лодката се плъзгаше по тъмните води. Когато Магнус погледна зад себе си, видя последните искри на магията му да потъват в дълбините им и да изчезват. Те проблясваха, яркосини и ослепително бели, а леките вълнички на канала ставаха ту наситено лилави, ту бледоперлени, ту мастиленочерни под все още неутринното небе. Последно сияние напояваше водата, преди сините искри да потънат. Магнус прокара нежно пръсти през непокорната мека коса на Алек и усети как главата му се обърна лекичко към него в полусъня му. Чу как Малкълм пее и отново си спомни думите му от много отдавна.

Не искам друга любов. Никога.

— Когато си в Рим, Александър — заяви Магнус, — караш мазерати.

Трябваше да отидат в Рим възможно най-бързо, а не можеха да използват Портал, така че Магнус избра следващия най-добър вариант. Шинюн четеше „Червените магически свитъци“ и не им обръщаше внимание, което напълно устройваше Алек.

— Отличен избор — заяви служителят от агенцията за наем на луксозни коли. — Нищо не може да се сравни с едно класическо „3500 GT Spyder“.

Алек се приведе към Магнус.

— Тази кола има и паяк18?

Магнус сви рамене и му отправи неустоимо ярка усмивка.

— Нямам представа. Избрах я просто защото е италианска и червена.

Двайсет минути по-късно тримата се носеха по А13 към Болоня със свален гюрук и вятър, свирещ в ушите им. Шинюн се бе излегнала на задната седалка, опряла крака в прозореца, и от време на време им четеше на глас откъси от „Червените свитъци“. Алек седеше на мястото до шофьора и се опитваше да изпълнява ролята на навигатор с помощта единствено на нагъната като акордеон карта на език, който не разбираше.

Магнус, който шофираше, подхвърли:

— От доста време не съм карал с ръчен лост. Да не съм чул никакви шеги, ако обичате.

Пристигнаха във Флоренция тъкмо навреме за ранна вечеря. Магнус им беше запазил маса в ресторант толкова мъничък, че Алек бе сигурен, че е просто дневната на главния готвач. Предлагаха най-хубавата паста, която беше опитвал някога.

След като се навечеряха, Магнус заяви:

— Не може да шофираме като луди през цялото време. Няма да издържим. Защо не посетим някоя от забележителностите, които си бяхме набелязали. Не сме далече от Градините „Боболи“.

— Защо не — съгласи се Алек.

Шинюн ги последва, стиснала „Червените свитъци“ под мишница, макар че никой не я беше поканил.

Магнус разказваше къде отиват, докато вървяха покрай река Арно, прекосиха Понте Векио и продължиха, като от време на време свърваха, за да се отбият при един или друг уличен търговец. Магнус си купи шал, чифт слънчеви очила, една дзепола19 и наметало, с което приличаше на Фантома на операта.

Стигнаха до амфитеатъра в Градините „Боболи“ и тръгнаха покрай статуите, които го обграждаха, насочвайки се към обелиска в центъра.

— От доста време не сме правили снимка за хората у дома — подхвърли Алек.

Магнус го улови под ръка и го завлече покрай Фонтана на Нептун и Статуята на изобилието, докато не откри скулптура, изобразяваща дебел гол мъж върху гигантска костенурка. Това, заяви той, бе съвършеното място за снимка. Бутна панамената си шапка назад и зае царствена поза от едната страна на статуята, която, обясни на Алек, се наричаше Морганте. Алек се облегна от другата ѝ страна с ръце в джобовете и Шинюн им направи няколко снимки с неговия телефон.

— Благодаря — каза той. — Ще ги изпратя на Изабел и ще ѝ кажа, че си прекарваме страхотно.

— Така ли? — попита Магнус.

Алек примига.

— Ами, да. Искам да кажа, липсват ми Изабел и Джейс, и мама, и татко.

Магнус като че ли изчакваше още нещо. Алек се замисли.

— Клеъри също ми липсва. Мъничко.

— Тя е моето малко сладкишче. На кого не би липсвала? — каза Магнус, ала все още изглеждаше доста напрегнат.

— Наистина не познавам Саймън особено добре — обясни Алек.

Не познаваше кой знае колко хора. Семейството му, в това число и Джейс, новата приятелка на Джейс, както и вампира, който вървеше в комплект с нея. Познаваше и няколко други ловци на сенки. Ейлийн Пенхалоу беше на неговите години и страшно я биваше с камите, само че Ейлийн живееше в Идрис, така че той не би могъл да прекарва време с нея, дори да си беше в Ню Йорк.

Нужни му бяха няколко минути, докато се разхождаха из градините, за да осъзнае, че Магнус може би се притеснява за това какво ще напише на семейството и приятелите си, които почти до един бяха, естествено, ловци на сенки. Никой от тях не би бил склонен да има на Магнус такова доверие, каквото имаше Алек.

Алек се тревожеше за Магнус, за начина, по който се опитваше, прекалено настойчиво, да си прекарва добре. На Алек му харесваше, когато Магнус действително си прекарваше добре, и вече се бе научил да прави разлика между двете. Искаше му се да каже нещо, ала Шинюн беше там, не беше сигурен какво точно да каже, пък и тъкмо в този миг телефонът иззвъня в джоба му.

Беше Изабел.

— Тъкмо си мислех за теб — каза Алек.

— Аз пък си мислех за теб — отвърна Изабел жизнерадостно. — Наслаждаваш ли се на почивката си, или отново си се заел с работа? То май е по-силно от теб.

— В Градините „Боболи“ сме — осведоми я Алек, което беше самата истина. — Как са всички в Ню Йорк? — побърза да добави. — Клеъри да е въвлякла Джейс в още неприятности? Джейс да е въвлякъл Клеъри в още неприятности?

— Това е основата на връзката им, но не, Джейс е със Саймън — докладва Изабел. — Казва, че играят видеоигри.

— Мислиш ли, че Саймън го е поканил? — попита Алек скептично.

— Брат ми — заяви Изабел, — естествено, че не.

— Джейс играл ли е изобщо някога видеоигри? Аз никога не съм играл видеоигри.

— Сигурна съм, че ще се научи. Саймън ми обясни за тях и не ми се струват трудни.

— Как са нещата между теб и Саймън?

— Той получи номерче и се нареди в дългата опашка от мъже, копнеещи отчаяно да им обърна внимание — заяви Изабел твърдо. — Как са нещата между теб и Магнус?

— Е, чудех се дали не би могла да ми помогнеш с това.

— Да! — възкликна Изабел с ужасяващо удоволствие. — Добре направи, че се обърна към мен. Аз съм много по-умела и деликатна в изкуството на съблазняваното от Джейс. Добре, чуй какво е първото ми предложение. Ще се нуждаеш от един грейпфрут…

— Спри! — Алек побърза да се отдалечи от Магнус и Шинюн и се скри зад един висок плет. Двамата се загледаха объркано след него. — Моля те, недей да довършваш това изречение. Имах предвид, че все още остава малкият проблем с култа, за който ти казах. Наистина бих искал да го разрешим, та Магнус да бъде по-щастлив. На почивката ни.

Както и да не бъде повече заплашван от демони и да се отърси от мрачните слухове и още по-мрачната заплаха, която представляваше Клейвът. Това също щеше да направи Магнус по-щастлив, сигурен беше Алек.

— А, да — каза Изабел. — Всъщност именно затова се обадих. Изпратих предпазливо съобщение на Ейлийн Пенхалоу, но точно сега тя не е в Идрис и не може да помогне. Така че не успях да изровя кой знае какво, но все пак се поразтърсих из архивите на Института. Нямаме кой знае колко материали за култовете. В Ню Йорк те са доста малобройни. Вероятно заради цените на недвижимите имоти. Така или иначе, успях да се добера до копие на един ръкопис, който може би ще ти е от полза. Снимах някои от страниците и ще ти ги пратя на имейла.

— Благодаря, Изи.

Изабел се поколеба.

— На заглавната страница имаше рисунка на някой, който ми се стори ужасно познат.

— Така ли?

— Алек!

— Ти казваш ли ми всичките си тайни, Изабел?

Тя замълча за миг.

— Не — отвърна с по-мек глас. — Сега обаче ще ти кажа една. От всички мъже, стоящи на опашката за моето внимание, Саймън може би ми е любимият.

Алек погледна над живите плетове, които грееха, яркозелени, в хладната италианска вечер, и белите мраморни статуи към Магнус, който заемаше различни пози, имитирайки скулптурите. Шинюн не бе в състояние да се усмихне, но според Алек със сигурност ѝ се искаше да го направи. Невъзможно бе да не харесваш Магнус.

— Е, добре. От всички мъже, стоящи на опашката за моето внимание, Магнус определено ми е любимият.

Изабел изписка възмутено. Алек се ухили.

— Толкова се радвам да те чуя да звучиш така — каза изведнъж Изабел забързано. — И няма да разпитвам. Искам само да знаеш, че каквато и тайна да имаш, ще я опазя. Можеш да ми имаш доверие.

Алек си спомни някогашните дни и някогашните страхове, начина, по който Изабел понякога се бе опитвала да започне разговор за момчета и го бе оставяла да му сложи край. Той винаги ѝ се сопваше, ужасен да го изрече на глас и някой да го чуе, ала понякога нощем, когато си помислеше за възможността родителите му да се отрекат от него, да бъде отритнат от Клейва, намразен от Джейс и Макс, единствената му утеха бе, че сестра му знае и въпреки това го обича.

Алек затвори очи и каза:

— Винаги съм ти имал доверие.

Значи, трябваше да каже на Магнус, че е споменал за „Алената ръка“ на Изабел.

— Съжалявам — добави веднага щом го направи. — Свикнал съм да ѝ разказвам всичко.

— Няма защо да се извиняваш — заяви Магнус незабавно, ала върху лицето му отново се появи изражението на тъга, тъга, която той се опитваше да скрие, ала която Алек виждаше прекрасно. — Аз трябва да се извиня… Виж, можеш да казваш на сестра си каквото поискаш. Можеш да казваш каквото поискаш, на когото поискаш.

— Леле — обади се Шинюн. — Това е изключително прибързано, Магнус. Едно е да имаш доверие някому, съвсем друго е да бъдеш безразсъден. Нима искаш Клейвът да те хвърли в затвора?

— Не, не искам — сопна се Магнус.

На Алек му се щеше да каже на Шинюн да млъкне, ала знаеше, че Магнус иска да бъде мил с нея. Така че не го направи.

Вместо това каза:

— Когато отидем в Рим, според мен трябва да мина през тамошния Институт.

— Така че Магнус да го хвърлят в затвора… — започна Шинюн, този път гневно.

— Не! Искам да взема още оръжия. Както и да разпитам, внимателно и дискретно, дали са чули нещо за дейности по призоваване на демони, които биха могли да ни отведат до „Алената ръка“. Единственото, което знаем, е, че отиваме в Рим. Той е голям град. Мислех си обаче, че ще е по-добре, ако… ако отида сам. Аз няма да събудя подозрение.

Шинюн отвори уста.

— Направи го — каза Магнус.

— Не си с всичкия си — заяви Шинюн.

— Имам му доверие — каза Магнус. — Повече, отколкото на теб. Повече, отколкото на когото и да било.

Алек се тревожеше, че доверието на Магнус може би е незаслужено, докато отиваха да намерят интернет кафе близо до Градините „Боболи“, където разпечатаха онова, което Изабел му беше изпратила и което се оказа копие на първите няколко страници от „Червените магически свитъци“.

— Не искам да драматизирам — каза Магнус, — но… ааааааргх. Аааааргх. Защо?! Не мога да повярвам, че проникнахме в тайно светилище в едно зловещо подземие, за да открием нещо, което сестра ти ни изпрати по имейла на следващия ден.

Алек плъзна очи по страницата от славната история на „Алената ръка“, на която Великата отрова нареждаше на следовниците си да рисуват бели ивици върху коне и да направят дървената мишка национално животно на Мароко.

— Наистина е иронично — съгласи се.

— Не е — каза Шинюн. — Иронията не е…

Магнус ѝ отправи яростен поглед и тя млъкна.

Алек сви рамене.

— Не пречи да имаме още едно копие. Шинюн чете книгата. Сега и аз мога да чета.

Все трябва да беше по-лесно от това да разчита картата. Докато вървяха към колата, Магнус погледна към Алек и подхвърли ключовете от едната си ръка в другата.

— Ще напредваме по-бързо, ако се сменяме зад волана — предложи Алек с надежда.

— Някога карал ли си кола с ръчни скорости?

Алек се поколеба.

— Не може да е по-трудно от това да стреляш с лък от гърба на препускащ в галоп кон.

— Определено не — съгласи се Магнус. — Пък и ти притежаваш свръхчовешки рефлекси. Какво е най-лошото, което би могло да се случи?

Метна ключовете на Алек и се настани на мястото до шофьора с усмивка. Алек се ухили широко и изтича до вратата на шофьора.

Магнус предложи няколко тренировъчни кръгчета из паркинга.

— Трябва да вдигнеш левия си крак, докато натискаш газта с десния — обясни той.

Алек го погледна.

— О, не — каза сухо. — Трябва да движа и двата си крака едновременно. Как ще се справя с подобно изпитание за пъргавостта ми.

Отново погледна напред, даде газ и бе възнаграден с пронизителен писък, като банши, уловено в капан. Магнус се усмихна, но не каза нищо.

Все пак много скоро Алек маневрираше съвсем задоволително на паркинга.

— Готов ли си да изнесем представлението на пътя? — попита Магнус.

Единственият отговор на Алек беше усмивка, докато изхвърчаше от паркинга. Възклицание на удоволствие и изненада се изтръгна от него, когато мазератито излетя, занасяйки на тясната улица. Качиха се на едно право шосе и Алек натисна педала на газта.

— Движим се твърде бързо — обади се Шинюн. — Защо се движим толкова бързо?

Ниското дружелюбно ръмжене на малкия червен автомобил изпълни въздуха. Алек погледна към Магнус и го видя как си сложи тъмните очила, подпря лакът на вратата и се подаде навън, усмихвайки се на усещането от вятъра върху лицето му.

Алек се радваше, че може да му даде малка почивка. Освен това дори не си беше давал сметка, че подобно необуздано, драматично шофиране бе нещо, което можеше да прави. Когато си помислеше за коли, мислеше за Манхатън: твърде много автомобили, недостатъчно пътища, бавно и мъчително пълзене през артериите на града. Там да вървиш пеша бе свобода. Тук, в тосканската провинция, тази кола бе особен, вълнуващ вид свобода. Алек хвърли поглед към невъобразимо красивото си гадже с развяна от вятъра коса и затворени очи. Понякога живота му си го биваше. Заповяда си да забрави за сръдливата магьосница на задната седалка.

През следващия час следваха Апенините през сърцето на Тоскана. От лявата им страна се простираха позлатени от залеза поля, ширнали се до хоризонта, от дясната се издигаха редици каменни вили, осеяли хълмовете, които гледаха към зелено море от лозя. Кипарисови дървета шепнеха на вятъра.

Докато пристигнат в онова, което Магнус беше нарекъл планината Кианти, се беше спуснала черна нощ. Алек не погледна картата. Вече се чувстваше доста уверен в уменията си да управлява мазератито, но да се оправя с лоста за скорости през многобройните остри завои, докато караше до ръба на пропаст в тъмното, бе съвсем различно и екзистенциално опасно преживяване.

Ситуацията ставаше още по-обтягаща нервите от това, че фаровете им спечелваха само десетина метра, така че единственото, което можеха да видят, беше тесен участък от пътя пред тях, стръмният склон на планината и ръбът на пропастта. Само една от тези възможности беше добра.

Алек успя да се справи успешно със скоростите на първите няколко завоя, но челото му се обля в пот, която щипеше очите му.

— Добре ли си? — попита Магнус.

— Страхотно — бързо отвърна той.

Изкарваше си прехраната, като се биеше с демони. Това беше шофиране, нещо, което дори мунданите правеха без никакви необикновени умения или руни за подсилване на сетивата. Трябваше просто да се съсредоточи.

Стискаше волана твърде силно и дърпаше рязко лоста всеки път, когато трябваше да смени скоростите за някой остър завой.

Не прецени добре един особено труден завой и изгуби контрол над колата. Опита се да натисне педала за газта и да я овладее, но вместо това натисна спирачката и ето че се завъртяха надолу по стръмното.

Гледката, ширнала се пред очите им, не беше добре дошла. Означаваше, че пропадат в пропастта.

Разпери ръка, за да защити Магнус, и Магнус я сграбчи. Алек бе усещал това странно чувство за свързаност и преди, на един кораб в бушуващо море: Магнус, посегнал към него, нуждаещ се от силата му. Обърна длан под тази на Магнус и преплете пръстите им, изпитващ единствено топлия, силен импулс също да го потърси.

Колата едва бе излязла от пътя, накланяйки се през ръба, когато спря рязко, двете въртящи се предни гуми докосваха единствено въздух и синя магия. Задържа се така за миг, а после се намести и се върна назад върху тясната черна отсечка до пътя.

— Казах ви, че се движим твърде бързо — обади се меко Шинюн от задната седалка.

Алек стискаше здраво ръката на Магнус, допряна до гърдите му. Сърцата на магьосниците биеха различно от тези на човеците. Ударите на сърцето на Магнус му вдъхваха увереност в мрака. Алек вече ги познаваше толкова добре.

— Беше просто една мъничка пропаст — заяви Магнус. — Нищо, с което да не можем да се справим.

Двамата с Алек слязоха от колата. Магнус разпери ръце, сякаш се канеше да прегърне нощното небе. Алек се приближи до ръба и погледна надолу, подсвирквайки при вида на дълбоката пропаст, зейнала в краката му. Погледна настрани — към тесен черен път, отвеждащ до поляна, скътана под скалата — и махна на Магнус да се приближи.

— Доста е опасно да шофираме през нощта. Защо не останем тук?

Магнус се огледа наоколо.

— Просто… тук?

— Ще бъде забавно да нощуваме на палатки. Може да си опечем маршмелоус. Разбира се, ще се наложи да призовеш необходимото отнякъде.

Шинюн беше слязла от колата и идваше към тях.

— Нека да отгатна — каза тя на Магнус с равен тон. — Миличък, твоята идея за нощуване на палатки е, когато хотелът няма минибар.

Магнус примига насреща ѝ.

— Изпреварих те с тази шега — информира го Шинюн.

Магнус вдигна очи към нощното небе. Алек видя сребърния сърп на луната, отразен в златото на очите му. Имаше същата извивка като усмивката, разтеглила устните на Магнус.

— Е, добре — заяви той. — Да се позабавляваме.

Алек остави своето копие от „Червените магически свитъци“, за да види лагера, който Магнус беше измагьосал. Беше предположил, че той ще им осигури палатка, достатъчно голяма, та двама души да могат да спят удобно в нея, и достатъчно висока, та да могат да стоят изправени, без да се навеждат. Именно това беше сторила Шинюн, когато по свое настояване беше призовала собствената си палатка.

Онова, което Магнус бе издигнал, бе не толкова палатка, колкото павилион с надиплени завеси. Вътре имаше две спални, баня, общо помещение и дневна. Алек направи обиколка на огромната конструкция от козя кожа и откри кухня, разположена в дъното, до покрита тераса, на която имаше маса за хранене и столове. Последният щрих беше знаме с римски легионерски орел, забито до входната врата — Магнусовата илюстрация на израза „Когато си в Рим, прави като римляните“.

Магнус повдигна задния отвор на палатката и излезе навън с доволно изражение.

— Какво ще кажеш?

— Страхотно е — отвърна Алек. — Само че не мога да не се зачудя… откъде взе толкова много козя кожа?

Магнус сви рамене.

— Всичко, което е нужно да знаеш, е, че аз вярвам в магията, не в жестокостта.

Разнесе се засмукващ звук, а после от нищото се появи чудовищна конструкция, която изпрати обръч от прах във всички посоки. Там, където допреди миг се намираше палатката на Шинюн, сега се издигаше двуетажна къща на дърво, която закриваше една трета от небето. Шинюн излезе от подобреното си жилище и погледна към Магнус.

Двамата се надпреварваха все по-демонстративно още откакто бяха мерили дрехи в „Le Mercerie“, доказателство, подкрепящо теорията на Алек, че вероятно всички магьосници изпробват взаимно силите си, нещо като магьосническия еквивалент на съперничество между децата в едно семейство. Магнус очевидно просто се забавляваше. Алек подозираше, че Шинюн взема играта малко по-сериозно, но той лоялно поддържаше мнението, че Магнус е по-добрият магьосник от двамата.

— Куличките са страхотни — извика Магнус жизнерадостно. Трудно бе да го надмине човек в умението да прекалява, помисли си Алек. Можеше само да му се възхищаваш. — Какво ще кажеш за една среднощна закуска?

Събраха се около огнището в другия край на лагера, само на няколко крачки от ръба на скалата. Първоначално то беше дело на Магнус, но Шинюн го беше подобрила, така че сега приличаше на кладата на викингско погребение. Огромните пламъци изглеждаха така, сякаш се опитват да изпратят съобщение във Валхала.

Под отчасти скритата луна флотилия облаци изплуваха пред връх Корно, най-високия в Апенините. Рояк светулки танцуваха над главите им, природата се бе събудила за живот около тях — щурци свиреха, сови бухаха ритмично, а вятърът свиреше ниско в долината под тях. Понякога в далечината глутница вълци се присъединяваха към нощната симфония с воя си.

— Звучат така, сякаш са самотни — каза Шинюн.

— Не — отвърна Алек. — Заедно са. Ловуват.

— Ти си специалистът по тази част — каза Шинюн. — Някога и аз бях сама, и ловувах.

— Някога си била част от култ — изтъкна Алек, а после прехапа устни.

В гласа на Шинюн се прокрадна остра нотка.

— Кажи ми, ловецо на сенки, къде са нефилимите, когато долноземците са в беда?

— Бранят ни — отвърна Магнус. — Нали видя Алек във Венеция.

— Беше там заради теб — сопна се Шинюн. — Ако не беше с теб, нямаше да е там. Те ни преследват и ни нараняват, и ни зарязват. Кога беше решено, че едно магьосническо дете струва по-малко, отколкото децата на Ангела?

Алек не знаеше какво да отговори. Шинюн разпери ръце и стана.

— Извинявам се. Изнервена съм, когато сме толкова близо до целта си. Ще се оттегля за тази вечер. Трябва да си отдъхна. Утре ще пристигнем в Рим. Кой знае какво ни очаква там?

Тя им кимна отсечено и се отправи към огромната си палатка, оставяйки Магнус и Алек сами.

— Подозирам, че Шинюн едва ли ще иска да се включи в бурната лагерна песен, която планирах да подхванем — подхвърли Магнус.

Протегна ръка и прокара пръсти по шията на Алек в лека разсеяна милувка. Алек се приведе към допира му. Когато Магнус свали ръка, на Алек му се искаше да я последва.

— Не се тревожи за нея — добави Магнус. — Много магьосници имат трагично детство. Раждаме се в свят, почернен от демони. Трудно е да не се поддадеш на този гняв.

— Ти не му се поддаваш.

— Правил съм го.

Гласът на Магнус беше мрачен.

— Шинюн не е била принудена да се присъедини към култа — каза Алек.

— А аз не бях принуден да основа култ — изтъкна Магнус.

— Това е различно.

— О, да. То е много по-лошо.

Магнус хвърли една съчка в огъня и загледа как тя се сгърчи и почерня, а после се превърна в пепел. Алек не откъсваше очи от него.

Магнус Бейн гореше ярко, ексцентричен и кипящ от живот, неземен и безгрижен. Той беше върховният магьосник на Бруклин, който носеше ярки цветове и искрящ брокат около очите си. Беше от онези, които организират тържество за рождения ден на котката си и обичат когото си поискат, гръмогласно и гордо.

Само че зад ярката светлина имаше мрак. Алек трябваше да открие и тази негова страна, иначе никога нямаше да го познава наистина.

— Мисля, че разбирам за Шинюн — каза бавно. — Чудех се защо настоя да я вземем с нас. Дори ми мина през ума, че може би не искаш да оставаш насаме с мен.

— Алек, аз…

Алек вдигна ръка.

— После обаче разбрах. Чувстваш, че си отговорен за нея, нали? Ако от „Алената ръка“ са я наранили, смяташ, че трябва да ѝ помогнеш. Да поправиш стореното.

Магнус кимна едва-едва.

— Тя е моето мрачно огледало, Александър. В някои отношения тя е онова, в което бих могъл да се превърна аз, ако не бях имал щастието да позная обич и грижа, първо на майка ми, а след това на Рейгнър и Мълчаливите братя. Бих могъл да бъда толкова отчаян, че да се присъединя към „Алената ръка“.

— Не говориш много за миналото си — бавно каза Алек. — Дори не ми каза, че си бил близък с магьосника, който загина. Рейгнър Фел. Били сте близки, нали?

— Да — отвърна Магнус. — Той бе първият, с когото се сприятелих.

Алек наведе очи към ръцете си. Джейс беше първият, с когото се беше сприятелил, но Магнус знаеше това. Магнус знаеше всичко за него. Той беше отворена книга. Опита се да потисне нараненото чувство.

— Е… защо не ми разкажеш?

Искрите от лагерния огън се издигаха във въздуха — мимолетни звезди, лумнали в черната нощ, само за да угаснат миг по-късно.

Алек се зачуди дали да обича смъртен не беше същото за Магнус. Може би това бе просто кратък, незначителен епизод в една дълга, дълга история. Той бе не просто отворена, но и съвсем кратка книга. Тънко томче, в сравнение с летописите на дългия живот на Магнус.

— Защото никой не иска да знае наистина — каза Магнус. — Обикновено не стигам по-далече от това да спомена, че убих доведения си баща, и хората решават, че им стига. Ти вече видя твърде много. Снощи видя „Червените магически свитъци“ всички глупави, лекомислени неща, които съм изприказвал, скрит зад облян в кръв олтар. Можеш ли да ме виниш, ако се чудя всеки път дали това е мигът, в който ще те уплаша дотам, че да си отидеш.

— Ловците на сенки не се плашат лесно. Знам, че се чувстваш виновен, задето Шинюн е била примамена в култа, но ти си искал да помогнеш. Това си помислих, докато четях „Червените свитъци“. Не си казал да вербуват децата, да ги използват. Казал си да не оставят да бъдат сами. Ти си бил сам и не си искал и други магьоснически деца да страдат като теб. Дойдох на това пътуване, за да те опозная по-добре, и наистина те опознавам.

— Сигурен съм, че си научил повече, отколкото си искал — тихичко каза Магнус.

— Научих, че виждаш ръмжащи животни в клетка и протягаш ръка, за да ги погалиш. Приятелят ти загина, а ти дори не ми каза, че си го познавал, но се опита да утешиш един скърбящ за него вампир. Винаги се опитваш да помагаш на хората. На мен и на приятелите ми, не на кого да е, а на Рафаел Сантяго, а сега и на Шинюн и другите магьоснически деца, и вероятно на още много хора, за които не знам, но знам едно: прегледах „Червените магически свитъци“ и видях как се опитваш да помогнеш на деца. Тази част ми звучеше досущ като нещо, което би сторил.

Магнус се засмя накъсано.

— Това ли имаше предвид? Помислих, че имаш предвид… нещо друго. — Той затвори очи. — Не искам връзката ни да се провали заради мен — призна. — Не искам да разруша онова, което имаме, като ти кажа нещо, което ще те отблъсне. Колко истина искаш в действителност, Александър?

— Цялата — заяви Алек.

Магнус обърна очи, по-ярки от светлината на огъня, към Алек и протегна ръка. Алек я стисна силно, пое си дъх и се приготви да посрещне онова, което предстоеше. Сърцето му задумка в гърдите, стомахът му се сви. Той зачака.

— Ъм — каза най-сетне. — Няма ли да направиш някаква магия, която да ми покаже миналото ти?

— О, небеса, не. Достатъчно травматизиращо бе да го преживея веднъж. Канех се просто да говоря за него. Исках да подържа ръката ти…

— О. Ами… добре.

Магнус дойде по-близо. Алек усещаше горещината, която струеше от кожата му. Магьосникът наведе глава, събирайки мислите си. Направи няколко неуспешни опита да заговори и всеки път стискаше ръката на Алек по-силно.

— Ще ми се да мисля, че майка ми ме обичаше — започна най-сетне. — Спомням си единствено, че беше толкова тъжна. Все имах чувството, че трябва да науча някакъв трик, за да открия как да се справям по-добре. Мислех си, че ако се докажа, тя ще бъде щастлива и аз ще бъда достатъчно добър. Така и не открих този трик. Тя се обеси в плевнята. Баща ми изгори плевнята до основи и в пепелта построи светилище, посветено на нея. Не знаеше точно какво съм. Аз не знаех точно какво съм, но беше сигурен, че не съм негов син. Че не съм човек. Един ден, когато въздухът беше горещ като супа, се събудих от гласа му, който ме викаше.

Магнус се усмихна така, сякаш сърцето му беше разбито.

— Използва старото ми име. Онова, което майка ми ми даде. На света не е останал никой, който знае това име.

Алек стисна ръката му още по-силно, сякаш би могъл да го спаси векове по-късно.

— Не е нужно да казваш нищо повече — прошепна. — Не и ако не искаш.

— Искам — заяви Магнус, ала гласът му потрепери, когато продължи. — Доведеният ми баща ме удари няколко пъти, а после ме завлече за врата до изгорените останки от плевнята. От една греда все още висеше почерняло въже. Чувах как водата в потока ромоли. Баща ми ме сграбчи за тила и натисна главата ми във водата. Миг преди да го направи, проговори и звучеше по-меко, отколкото го бях чувал някога. Каза: „Това е, за да се пречистиш. Имай ми доверие“.

Дъхът на Алек секна. Отказваше да го изпусне, сякаш би могъл да го запази за детето, което Магнус е бил някога.

— Не си спомням какво се случи след това. В един момент се давех. — Последва миг мълчание, а после Магнус разпери ръце. Гласът му беше лишен от всякаква емоция. — В следващия изгорих доведения си баща жив.

Лагерният огън изригна в стълб от пламъци, извиващи се във фуния, която се издигна към небето. Алек вдигна ръка пред Магнус, за да го предпази от изпепеляващата горещина.

Стълбът от пламъци угасна почти мигновено. Магнус като че ли дори не забеляза гигантската струя от огън, която беше създал. Алек се зачуди дали Шинюн се беше събудила, но дори да беше, нямаше следа от това. Може би спеше с тапи за уши.

— Побягнах — продължи Магнус. — Укривах се, докато пътят ми не се пресече с този на Мълчаливите братя. Те ме научиха как да контролирам магията си. Открай време съм по-привързан към ловците на сенки, отколкото повечето магьосници, защото вашите Мълчаливи братя ме спасиха от самия мен. Все още мислех, че съм демонско дете и никога няма да бъда нещо повече. Никога не бях срещал друг магьосник, ала Рейгнър Фел беше свързан с едно нефилимско семейство. Мълчаливите братя уредиха той да дойде и да ме обучава. Аз бях първият му ученик. След време той се опита да преподава на нефилимските деца за магията и да не се боят от нас. Казваше, че всичките му ученици са ужасни, но аз съм най-лошият. Непрекъснато се оплакваше. Никога не беше доволен от нищо. Много го обичах. — Устата на Магнус се изви, докато се взираше настойчиво в пламъците. — Малко след това срещнах втория ми приятел, моята приятелка Катарина Лос. Група мундани се опитваха да я изгорят на клада. Аз се намесих.

— Знаех си, че ще науча как спасяваш още хора.

От Магнус се изтръгна тих, изненадан изблик на смях. Алек улови вдигнатите му ръце в своите, сгрявайки ги и придърпвайки Магнус по-близо. Магнус не се възпротиви и Алек го взе в силна прегръдка. Обви ръце около стройното му тяло и го задържа така, усещайки как гърдите им се повдигат и спускат, опрени една до друга.

— Спасил си себе си — промълви в ухото му. — Спасил си себе си, а после си спасил толкова много хора. Нямаше да можеш да спасиш никого, ако не беше спасил себе си. Аз никога нямаше да те открия.

Беше прав за мрака, спотаен в Магнус, и болката, спотаена заедно с него. Всичкият този мрак, цялата тази болка, а ето че въпреки тях Магнус бе ослепителен взрив от живот и цвят, източник на радост за всички край себе си. Благодарение на него, когато Алек погледнеше в огледалото сега, виждаше завършена личност, някой, който не трябва да се крие.

Останаха прегърнати по този начин, докато огънят гаснеше пред тях. Всичко беше притихнало. Алек го държеше с всичка сила.

— Не се притеснявай толкова. Това е само един мъничък култ — каза най-сетне. — Нищо, с което да не можем да се справим.

Усети как устните на Магнус, притиснати в бузата му, се извиват в усмивка.

Няма друг град като Рим, помисли си Магнус, когато куполите на базиликите се появиха на хоризонта пред тях. Разбира се, можеше да каже същото за много градове. Това бе едно от преимуществата на безсмъртието. Винаги имаше нови чудеса на света.

Нищо не можеше да се сравни с Токио и неговата двойственост от култура и технология. Нищо не можеше да се сравни с Банкок — метрополис, ширнал се, докъдето стига погледът. Нищо не можеше да се сравни с чикагския джаз и дебелите му пици.

И разбира се, нямаше нищо толкова уникално забележително, колкото Рим, златния вечен град.

Магнус и Алек бяха заспали край огъня под открито небе. Събудиха се с чуруликане на птички и предутринната светлина, предизвестяваща нов ден. Беше една от най-прекрасните утрини в живота на Магнус.

Съжаляваше единствено, че така и не бяха използвали павилиона, който беше измагьосал. Всъщност не мислеше, че Алек дори бе стъпил в него. Което беше наистина жалко. Магнус много се гордееше с работата си. Но винаги щеше да има следващ път.

Чувстваше се освежен, мисията му беше ясна: да оправят тази работа с култа и да се върнат към романтичната си ваканция. „Алената ръка“ беше в Рим; Магнус щеше да ги открие — и тях, и онзи, който ги оглавяваше — и добре да си поприказва с този крадящ култове, призоваващ Велики демони умопобъркан. Беше доста уверен в способността си да се справи с почти всеки друг магьосник на света. (Дори и Барнабас. Особено Барнабас.) Даже ако култът беше достатъчно умопомрачен, за да е в контакт с Асмодей, Магнус бе почти сигурен, че все още не го бяха призовали. Просто не можеше да повярва, че ако бе тук, баща му вече нямаше да се е свързал с него.

Може би всичко щеше да свърши много скоро.

Сгъна и отпрати всички пособия за лагеруване там, откъдето бяха дошли, Шинюн стори същото и те се качиха в мазератито.

— Недей да се хабиш с картата — заяви Магнус на Алек. — Всички пътища водят към Рим.

Алек се ухили широко.

— Картата обикновено не е на това мнение.

Два часа по-късно вече си проправяха път из улиците на Рим, където ниските линии на мазератито бяха не толкова стилен щрих, колкото мишена за флотилиите от скутери и мънички фиати, които се рояха около тях от всички страни. Рим имаше един от най-ужасните трафици в света, а Магнус беше виждал доста градове с ужасен трафик. Настаниха се в „Палацо Манфреди“, малък хотел срещу Колизея, където, без дори да го обсъждат, единодушно се съгласиха да спят до вечерта в удобни легла със скъпи чаршафи, в красиви хотелски стаи с климатик. Дори Шинюн изглеждаше изтощена, отправяйки се към стаята до тяхната, без да каже почти нищо.

Алек подсвирна, когато прекрачиха прага на техния апартамент. Пусна багажа си, подпря лъка на стената и се излегна върху мекото червено кадифе на разкошния огромен диван.

Магнус направи няколко магии, които да ги предпазват, докато спят, а после се присъедини към Алек на дивана, покатервайки се през облегалката и изпълзявайки върху Алек така, както Председателя Мяу би направил, ако бяха у дома. Излегна се върху тялото му, зарови лице в извивката на шията му и вдъхна миризмата му. Ръката на Алек се обви около гърба му, милвайки го по лопатката. Магнус го целуна под линията на челюстта и потърка леко буза в грапавината на небръснатата му от два дни брада. Почувства как Алек си пое дъх на пресекулки.

— Миришеш невероятно — прошепна Алек. — Защо… защо винаги миришеш невероятно?

— Ъм — измърмори Магнус, доволен, но борещ се със съня. — Мисля, че е сандалово дърво.

— Страхотно е — прошепна Алек. — Ела и ме прегърни. Искам те до мен.

Магнус вдигна поглед към него. Алек беше затворил очи и дишаше дълбоко.

Ела и ме прегърни. Искам те до мен. Може би на Алек му беше по-лесно да изрича подобни неща, когато беше полузаспал. На Магнус не му беше хрумнало, че може би Алек се срамува да казва подобни неща. Мислел си бе, че не иска да ги каже.

Направи това, което го бяха помолили, и притисна тялото си в това на Алек. Краката им се преплетоха. Магнус прокара показалец по бузата на Алек, надолу към устните му. Ресниците му бяха дълги, гъсти и тъмни, извивайки се, за да докоснат връхчетата на скулите му. Устните му бяха пълни и меки, косата му — бъркотия от корава черна коприна. Изглеждаше уязвим по начин, който понякога бе трудно да свържеш с воина със студени очи и лък в ръце, в който се превръщаше в битка.

Магнус се поколеба дали да не го събуди и да предложи да отидат в спалнята. Би могъл да целува тези пълни, меки устни, още повече да разроши тази копринена коса. Докосна бузата на Алек с устни, затвори очи…

Когато отново ги отвори, късното следобедно слънце грееше през високия от пода до тавана прозорец. Магнус изруга изтощението си. Кой знае колко време беше минало и Алек вече не беше на дивана с него.

Откри го на балкона, пред маса, отрупана с всевъзможни деликатеси, сирена, колбаси, хлебчета и плодове. Алек вдигна чаша за шампанско към него.

— Александър Лайтууд — заяви Магнус с възхищение. — Впечатлен съм.

Алек завъртя чашата, широката усмивка беше единствената пукнатина в елегантното му излъчване.

— Просеко?

Балконът беше чаена чаша, пълна с топла слънчева светлина. Седяха там и Магнус изпрати съобщения на всички, за които се сети, разпитвайки дали някой беше виждал Барнабас Хейл. Освен това изяде поне половин килограм прошуто. Да похапне ранна лека вечеря с Алек, макар че трябваше да бързат, беше почти домашно изживяване.

Трябва да се премести да живее с мен — помисли си. — Не, не, твърде рано е, може би когато мине година.

Беше под душа, когато чу повишения глас на Алек. Побърза да грабне една огромна, подобна на облак хавлия и като я уви около кръста си, излезе в гостната на апартамента, в случай че Алек отново е нападнат от демон.

Алек и Шинюн, които седяха в двата края на дивана, замръзнаха. Шинюн побърза да извърне поглед; Алек зяпна. Магнус осъзна, че бе нахълтал в хола само по хавлия, мократа му коса капеше върху голата му кожа.

Неловко.

Щракна с пръсти и ето че носеше виненочервена тениска с V-образно деколте, жизнерадостно копринено шалче и чифт впити дънки. Приближи се с боси крака до Алек и положи лека целувка върху пламналата му буза. Едва след това се обърна към Шинюн.

— Добър вечер. Просеко?

— Тъкмо си тръгвах — отвърна тя.

— Завинаги ли? — попита Алек с надежда.

— Повечето хора не се стряскат чак толкова от това да ме видят полугол — каза Магнус. — Няколко държавни глави го сметнаха за „привилегия“.

Алек направи физиономия. Изглеждаше доста напрегнат. Може би нямаше да е зле да им резервира час за масаж, помисли си Магнус.

— Имам някои контакти в Рим, които няма да се съгласят да говорят с ловец на сенки — каза Шинюн. — Освен това бях затворена в една кола с вас близо два дни. Имам нужда от почивка. Не се засягайте.

— Изобщо не се засягаме — увери я Алек. — Чао, чао.

— Искаш ли кафе? — попита Магнус, чувствайки се мъничко гадно.

— Не мога да остана — отвърна Шинюн.

— Не може да остане — каза Алек. — Нали я чу. Трябва да си върви.

Шинюн махна с ръка — жест, в който Магнус разпозна саркастична имитация на неговото собствено махване за поздрав — и си тръгна.

Магнус обърна глава към Алек и го целуна.

Алек се раздвижи така, както можеше да го направи само един ловец на сенки, бързо и безмълвно. Озова се пред Магнус, смъквайки ризата си, след което плъзна длани по ръцете му, докато го целуваше, дълбоко и отчаяно, и, о, беше станал толкова добър в това за толкова кратко време. Прекъсна целувката само за да развърже шала на Магнус и да издърпа тениската през главата му, след което я метна към прозореца. Магнус обсипа с целувки лицето, ръцете му, подканяйки го по всеки възможен начин. Беше като да се намира насред прекрасна вихрушка. Ръцете на Алек се плъзгаха по мускулите на гърба му, по раменете, по кръста му с неспирни, жадни движения. Магнус се запрепъва назад, нуждаейки се от опора, за да се задържи изправен. Гърбът му се блъсна в стената.

— Извинявай! — Алек изведнъж придоби разтревожено изражение. — Аз… всичко наред ли е, Магнус?

Очите му бяха обезумели и като протегна ръка, Магнус зарови пръсти в косата му и го притегли обратно в прегръдка.

— Всичко е наред, да — промълви. — Обичам те. Обичам те. Ела тук.

Алек се хвърли обратно в прегръдката, целувайки го и смучейки долната му устна, а опиянението от допира на гола кожа до гола кожа замайваше и двамата. Магнус плъзна ръка надолу по корема му, мускулите се очертаваха силни и корави под дланта му. Алек издаде нисък, отчаян звук до устата му, когато Магнус се зае да разкопчае дънките му.

— Магнус, да — прошепна той. — Моля те, да.

Магнус осъзна, че ръката му трепери, докато сваляше ципа му. Алек отметна глава назад, очите му бяха затворени и както предишната нощ красивите им ресници потръпваха, този път от удоволствие. Устните му се разтвориха.

— Почакай — прошепна.

Магнус начаса спря с разтуптяно сърце. Вдигна ръце и ги сложи зад гърба си.

— Разбира се. Можем да изчакаме, колкото поискаш.

Алек посегна, сякаш инстинктивно, за да си го върне обратно. А после отпусна ръце до тялото си и ги сви в юмруци. Плъзна очи по Магнус, преди да откъсне поглед с усилие. Магнус гледаше суровите линии на лицето му и неволно си помисли за непреклонността на ангелите.

— Искам го. — Гласът на Алек беше отчаян. — Желая те по-силно, отколкото съм искал каквото и да било в живота си. Само че… ние сме в това заедно. Тревожиш се заради култа, а аз не искам просто да си откраднем малко време, докато Шинюн я няма… докато ти си нещастен.

Магнус не вярваше, че някога е бил по-трогнат от друга реч, изричана от някой, който си вдига ципа.

— Искам да разрешим това — каза Алек, докато си навличаше ризата. — Трябва да вървя.

Магнус вдигна тениската си от пода до прозореца. Нахлузи я и се загледа в плавните извивки и линии на Колизея, където мъже се бяха били много преди той да се роди.

— Ще ми се да можеше да останеш — каза тихо. — Но си прав. Поне ме целуни за довиждане.

Лицето на Алек имаше особено изражение, сякаш някой го беше наранил, но не съвсем. Сините очи, които Магнус толкова обичаше, бяха почти черни.

Прекоси стаята с един скок и го притисна към прозореца, вдигайки тениската му нагоре, така че гърбът на Магнус се опря в стопленото от слънцето стъкло. Целуна го, бавно и лениво този път, с вкус на съжаление. Звучейки така, сякаш бе пиян, Алек каза:

— Да… да… не! Не, трябва да отида в Римския институт.

Отдръпна се от Магнус и грабна лъка си, въртейки го в ръце, сякаш имаше нужда да държи нещо.

— Ако има каквато и да е необичайна активност на култове или демони, в Института ще знаят. Трябва да използваме всички средства, които имаме на разположение. Не бива да губим време. И така вече проспахме целия ден… кой знае колко далече може да е стигнал култът през тези часове… Трябва да вървя.

На Магнус му се искаше да се разсърди на Алек, задето бяга, но знаеше, че неотложността, която той описва, бе истинска.

— Както смяташ, че е най-добре — отвърна.

— Окей — каза Алек. — Окей. Отивам. Ти остани. Пази се. Недей да пускаш никого. Недей да ходиш никъде без мен. Обещай ми.

Магнус беше бродил из пъклени измерения в халюцинации, предизвикани от демонски отрови, живял бе, гладен и без покрив на главата, на улици, от които сега бяха останали само развалини, изпитвал бе отчаяние достатъчно силно, за да подпали вода, напивал се бе до припадък в пустинята. Не мислеше, че гибел го очаква в един скъп хотел в Рим.

Само че обичаше Алек, задето се тревожи.

— Можем да продължим от там, докъдето стигнахме — каза, облягайки се на перваза. — Нали се сещаш… когато се върнеш.

По устните му се разля бавна порочна усмивка. Алек направи безнадежден, безсмислен жест към себе си, а после към Магнус. А после ръката му застина. Понечи да каже нещо, отказа се, поклати глава и като отиде до вратата, излезе от стаята.

Миг по-късно вратата се отвори рязко и той се върна в стаята.

— Или пък може би трябва да остана.

Магнус отвори уста, но Алек вече беше затворил очи, отпускайки тежко глава върху вратата, и си отговори сам:

— Не. Ще вървя. Отивам. Чао.

Той помаха на Магнус. Магнус щракна с пръсти и в шепата му тупнаха лъскави ключове. Подхвърли ги на Алек, който ги улови инстинктивно. Магнус намигна.

— Вземи мазератито. И не се бави.

Алек вземаше завоите по оплетените улици на Рим прекалено бързо. Мазератито щеше да му липсва. Магнус вече му липсваше.

Мислите му непрекъснато се връщаха към начина, по който беше изглеждал Магнус, когато излезе от банята, кожата му — все още топла от душа, около кръста му — увита хавлия, а силните му мускули и плоският корем — блещукащи от капчици вода. Тъмната му коса беше влажна, слънчевите лъчи го обливаха, златни и меки. Алек най-много го харесваше така, с копринена коса без гел или шипове. Не че не харесваше дрехите на Магнус, но той ги носеше като доспехи, предпазен слой между него и един свят, който невинаги го посрещаше с отворени обятия.

Не бе в състояние да мисли за нищо друго, случило се в стаята. И така вече на три пъти бе обръщал колата, за да се върне в хотела. Последния път беше дал на заден ход в една тясна уличка и беше одраскал мазератито.

Искаше му се Магнус да можеше да дойде заедно с него в Института. Изненадваше се от това колко неспокоен се чувства, когато Магнус не беше пред очите му. Откакто бяха напуснали Ню Йорк, непрекъснато бяха заедно и той бе свикнал с това. Не се тревожеше за друго нападение на демони, или поне не се тревожеше особено. Знаеше, че хотелската стая е защитена от магията на Магнус, а той бе обещал да не я напуска.

Странно. Ню Йорк му липсваше; липсваха му Джейс и Изабел, майка му и баща му, и дори Клеъри. Ала Магнус му липсваше най-силно от всички, а беше далече от него едва от половин час.

Зачуди се какво ли би казал Магнус за това, когато се върнат в Ню Йорк, той да се нанесе при него.

Като всички Институти, и този в Рим бе достъпен единствено за нефилими; като доста от тях. Римският беше скрит с магически прах, така че да изглежда като стара църква, затворила врати. Тъй като Рим бе един от най-гъсто населените градове в Европа, магическата защита бе подсилена, така че Институтът не просто изглеждаше съвсем западнал, ами повечето мундани изобщо не го забелязваха или забравяха за него миг след като го забележеха.

За което можеше само да се съжалява, тъй като Институтът в Рим бе един от най-красивите в света. Приличаше на много от останалите базилики в града, с куполи, високи арки и мраморни колони, ала така, сякаш го виждаш в едно от онези смешни огледала, които издължават отражението. Имаше тясна основа, притисната между две четвъртити постройки. След като се издигнеше над съседите си, той разцъфтяваше и се разпростираше в няколко купола и кулички, като свещник или дърво. Резултатът беше едновременно подчертано римски и приятно органичен.

Алек си намери място за паркиране наблизо, но почувства силно изкушение да си остане в колата и да почете още малко от „Червените магически свитъци“. Вече беше забелязал няколко разлики между копието, което бяха намерили във Венеция, и страниците, които му беше изпратила Изабел. Вместо това се отправи към вратата на Института. Докато вдигаше очи към внушителната постройка, усети, че го изпълва ужас при мисълта за всички непознати вътре, макар те да бяха ловци на сенки като него. Искаше своя парабатай. Какво не би дал, за да види едно познато лице.

— Хей, Алек! — възкликна някой зад гърба му. — Алек Лайтууд!

Алек се обърна и огледа редицата магазини от другата страна на улицата. До малка кръгла масичка пред едно кафене съзря познато лице.

— Ейлийн! — възкликна изненадано. — Какво правиш тук?

Ейлийн Пенхалоу го гледаше над чашата си с кафе. Черната ѝ коса потрепваше до линията на челюстта ѝ, носеше авиаторските си тъмни очила и бе грейнала в усмивка. Изглеждаше много по-добре от последния път, когато Алек я беше видял. Той и семейството му бяха отседнали в имението на семейство Пенхалоу в нощта, в която магическите бариери в Аликанте паднаха. Нощта, в която Макс загина.

— Трябваше да се махна от всичко за известно време. Възстановяват Аликанте, но все още е истинска бъркотия. Майка ми е затънала до уши.

— О, да, тя е новият консул. Поздравления!

Алек дори не можеше да си представи как ли се чувства Джия Пенхалоу — да бъде избрана от всички нефилими да бъде най-близо до Ангела, отговаряща за изпълнението на техния дълг. Алек открай време харесваше майката на Ейлийн — спокоен, умен воин от Пекин. Сега тя можеше да направи много добро. Да оглавиш ловците на сенки, означаваше, че можеш да извършиш големи промени, а Алек все по-ясно си даваше сметка, че светът се нуждае от промяна. Прекоси улицата и прескочи въжето, ограждащо масичките на кафенето.

— Благодаря. Ами ти? — попита Ейлийн. — Какво правиш? И откъде взе тази невероятно готина кола?

— Дълга история — отвърна Алек.

— Как са всички в Ню Йорк? Добре ли са?

Последният път, когато се бяха видели, беше малко след погребението на Макс.

— Да — отвърна Алек тихичко. — Добре сме. Ами ти?

— Не мога да се оплача. Джейс с теб ли е?

— Ъ, не — отговори Алек.

Зачуди се дали Ейлийн има специална причина да го пита. Ейлийн и Джейс се бяха целунали в Аликанте преди войната. Опита се да си спомни какво казваше обикновено Изабел за Джейс на момичетата.

— Работата е там — добави, — че Джейс е красива антилопа, която трябва да бъде свободна, за да тича през равнините.

— Какво?

Може и да го беше объркал.

— Джейс си е вкъщи със своята, ъ, с новата си приятелка. Нали си спомняш Клеъри.

Надяваше се, че сърцето на Ейлийн не е разбито.

— А, да, онова нисичко, червенокосо момиче. — Самата Ейлийн също беше дребничка, но отказваше да го признае. — Знаеш ли, Джейс беше толкова тъжен преди войната, че си помислих, че сигурно има забранена любов. Не подозирах, че е Клеъри, по очевидни причини. Мислех, че е онзи вампир.

Алек се закашля. Ейлийн му предложи глътка от своето лате.

— Не — отговори, когато си възвърна гласа. — Джейс не излиза със Саймън. Джейс е хетеросексуален. Саймън е хетеросексуален.

— С очите си видях белезите върху гърлото на Джейс. Оставил е онзи вампир да го ухапе. Доведе го в Аликанте. Помислих си: напълно в стила на Джейс. Никога не забърква каша, когато и една пълна катастрофа е достатъчна. Я чакай, ти да не си помисли, че аз исках да се повозя на това влакче на ужасите?

— Да?

Като верен парабатай, Алек започваше да намира тона на Ейлийн за мъничко обиден.

— Искам да кажа, Джейс е неоспоримо привлекателен, а аз открай време си падам по русокосите и действително го харесвам. Беше много добър с мен. Прояви истинско разбиране, но се надявам да е много щастлив със своята… каквато е там. Или с онзи вампир. С когото и да е.

— Името му е Саймън — каза Алек.

— Да. Разбира се. — Ейлийн се заигра с чашата си за миг, без да го поглежда, а после добави: — Видях ви, теб и твоя долноземец. Нали се сещаш. В Залата на Съглашението.

Възцари се мълчание, в което неловкостта тегнеше като мъгла във въздуха. Алек си спомни как целува Магнус пред очите на Ангела и всички, които обичаше, както и пред стотици напълно непознати. Ръцете му се бяха разтреперили. Толкова се беше страхувал да го направи, но още повече се беше страхувал, че ще го изгуби, че единият от тях би могъл да загине, без Магнус да научи какво изпитва той към него.

Не можеше да разчете лицето на Ейлийн. Открай време се погаждаше с Ейлийн, която беше по-тиха от Изабел и Джейс. Винаги бе имал чувството, че двамата се разбират един друг. Може би този път Ейлийн нямаше да го разбере.

— Трябва да е било ужасяващо — каза тя най-сетне.

— Беше — призна Алек неохотно.

— Сега, когато го направи, щастлив ли си? — попита Ейлийн предпазливо.

Алек не беше сигурен дали е просто любопитна, или като баща му смята, че животът му ще е по-добър, ако продължи да се крие.

— Понякога е трудно — отвърна. — Но съм много щастлив.

Малка, несигурна усмивка пробяга по лицето на Ейлийн.

— Радвам се, че си щастлив. Все още ли сте заедно? Или е един от онези случаи, в които, когато знае, че и ти го харесваш, вече не те харесва толкова? Може би е било просто привлекателността на онова, което не може да има? Някога тревожил ли си се за това?

— Не и до този момент — сопна се Алек.

Ейлийн сви рамене.

— Извинявай. Мисля си, че може би просто не съм особено романтична. Никога не съм разбирала защо хората толкова се впрягат за връзките.

Алек също не го беше разбирал. Спомни си първия път, когато Магнус го беше целунал и всяка клетка от тялото му бе затреперила в ритъма на една съвсем нова песен. Спомни си усещането за това как парченцата от света най-сетне се подреждат по начин, който имаше смисъл.

— Е — каза, — все още сме заедно. Във ваканция сме. Страхотно е. — Отправи предизвикателен поглед на Ейлийн, а после си помисли за Магнус и добави по-меко: — Той е страхотен.

— Тогава какво правиш в Римския институт, когато би трябвало да си на почивка? — попита Ейлийн.

Алек се поколеба.

— Мога ли да ти се доверя? Да ти се доверя наистина? Говоря сериозно. Доверявам ти се с живота си, но мога ли да ти се доверя с нещо повече от живота си?

— Леле, колко бързо нещата станаха сериозни — каза Ейлийн с широка усмивка, която бързо се стопи при вида на мрачното изражение на Алек. Тя прехапа устни. — Твоята битка е и моя — заяви. — Можеш да ми се довериш.

Алек се взира в нея в продължение на един дълъг миг. А после ѝ разказа толкова, колкото можа: че имало култ, наречен „Алената ръка“, че отишъл на партито на един магьосник в търсене на информация, че елфическото момиче, което бе видял да се целува с момичето вампир, се бе оказало ловец на сенки, на име Хелън Блекторн, че ловците на сенки от Института в Рим може би са били предупредени да са подозрителни към Алек.

— Трябва да открия дали има признаци за демонска активност в Рим, но не мога да кажа на никой друг в Института какво търся.

Ейлийн се замисли над това. Алек виждаше въпросите в очите ѝ, ала устните ѝ бяха стиснати.

— Окей — заяви тя най-сетне. — Да вървим да проверим регистрираната демонска активност за последните няколко седмици. Ще кажа просто, че си мой приятел, герой от войната, който се е отбил на гости. Мисля, че се очакват и други посетители. С малко повече късмет, всички ще са прекалено заети, за да задават въпроси.

Алек я погледна с благодарност. Ейлийн беше много мила.

— Ако твоят магьосник върши злини, ще се наложи да му отсечем главата — добави тя.

Ейлийн беше мила, но може би не особено тактична.

— Не прави нищо такова — заяви Алек. — Ако аз съм герой от войната, значи, и той е такъв.

Видя как Ейлийн се замисли над думите му. След това кимна, допи си кафето и плати сметката. Алек улови ръката ѝ, докато прекрачваха заедно въжетата около кафенето.

Влязоха през гигантската златна двукрила врата на Института и пристъпиха в атриума. Алек подсвирна. Това бе един от най-големите Институти на света. Чувал бе да го описват като „пищен“, което се оказа повече от меко казано. Накъдето и да се обърнеше, виждаше красиви и сложни рисунъци и произведения на изкуството: шестте статуи на стената вляво, гравюрите върху тази вдясно, които сякаш бяха живи, хипнотизиращия, покрит със златни и сребърни плочки купол, извисяващ се няколко нива над тях. Върху тавана имаше думи на латински: Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.20

— Направено е по образец на базиликата „Свети Петър“ — отбеляза Ейлийн, докато прекосяваха вестибюла и поемаха по страничната галерия с колони.

Тя вече познаваше мястото и го поведе през странични коридори, избягвайки по-многолюдните главни коридори. Изкачиха позлатена вита стълба, минаха покрай още десет статуи и няколко дузини стенописи и спряха пред една стъклена врата.

— Трябва да минем през тренировъчната зала, за да стигнем до стаята с архивите — обясни Ейлийн. — Надявам се да е празна, но ако не е, просто ще бъдем дръзки.

— Добре.

Ейлийн бутна стъклената врата с юмрук и се провикна жизнерадостно:

— Герой от войната, направете път!

— Кой? — викнаха дузина гласове едновременно.

Някой изкрещя:

— Джейс Херондейл ли е?

— В името на Ангела, нека да е Джейс Херондейл! — каза друг глас.

Алек и Ейлийн пристъпиха в стая, обляна в светлина като парник; мрамор грееше по пода между тренировъчните тепихи, имаше повече от дузина ловци на сенки в бойни дрехи. На далечната стена висяха мишени, от външните кръгове на които стърчаха стрели. Очевидно италианските ловци на сенки трябваше да се упражняват повечко, но Алек не виждаше защо трябваше да го правят точно сега.

Едно момиче начело на групичката отпусна разочаровано рамене.

— Не е Джейс Херондейл. Просто някакъв тип.

Алек им даваше не повече от две минути, преди да преглътнат разочарованието си и да започнат да задават въпроси. Те бяха твърде много. Не можеше да им даде никакви отговори.

Пое си дълбоко дъх и свали лъка от рамото си. Заповяда си да не се тревожи за множеството наоколо, за култа, за Магнус. Беше се научил да се съсредоточава през многобройните дълги нощи, в които се беше упражнявал с лъка, след като бе осъзнал, че Джейс и Изабел винаги ще се хвърлят в опасностите с главата напред и че той ще трябва да им пази гърба. Не можеше да го направи, ако в главата му отекваха гласове, предупреждаващи го, че ще се провали, че баща му никога няма да се гордее с него така, както Клейвът се гордееше с Джейс, че не е достатъчно добър.

Изстреля по една стрела във всяка от мишените. И петте бяха право в целта. Той преметна лъка през рамо.

— Не съм Джейс Херондейл — заяви. — Но се научих да не изоставам.

Стаята притихна. Той се възползва от това, за да отиде и да вземе стрелите си. Докато го правеше, прибра и всички останали стрели, които стърчаха от мишените. Имаше чувството, че ще се нуждае от тях.

— Защо не продължите да се упражнявате? — предложи Ейлийн. — Ние ще отидем в стаята с архивите.

— Чудесно — разнесе се глас от задната част на групичката. — Защото бих искала да си поговоря с Александър Лайтууд насаме.

Хелън Блекторн се отдели от останалите и като скръсти ръце на гърдите си, впери поглед в Алек.

Ейлийн замръзна. Първият порив на Алек бе да побегне и да скочи през прозореца. После обаче си спомни колко високо се намираха.

Хелън го подкара към стаята с архивите, която стърчеше от Института, така че имаше прозорци от всички страни и само една врата. Ейлийн ги последва. Беше притихнала и изобщо не помагаше. Леон Верлак също дойде, махвайки с ръка на Алек.

Хелън застана пред единствения изход и заяви:

— Е, Алек. Първо отказваш да дойдеш в Рим, за да отговориш на някои въпроси, а после се изнасяш на пожар от Венеция и от сцената на едно убийство и се отправяш към Рим по своя инициатива.

— Не забравяй и всички щети на имущество — каза Алек.

На Хелън не ѝ се стори никак смешно, но Ейлийн се усмихна лекичко.

— Какво знаеш за „Алената ръка“? — попита Хелън. — Къде е Магнус Бейн? Какво се случи във Венеция?

Хелън очевидно се канеше да изстреля още няколко въпроса, но Ейлийн размаха ръка между тях.

— Извинявай.

— Какво!

Хелън като че ли едва сега я забеляза. Очите им се срещнаха.

— Здравей — каза Ейлийн.

За миг се възцари мълчание.

— Здрасти — отвърна Хелън.

Последва още мълчание.

— Ъм, съжалявам — обади се Алек. — Прекалено бях зает с това да ме подлагат на разпит, за да ви представя както трябва. Хелън Блекторн, Ейлийн Пенхалоу. Ейлийн, това е Хелън.

— А аз съм Леон — обади се Леон.

Ейлийн дори не го погледна.

Хелън продължаваше да се взира в Ейлийн. Алек се зачуди дали приятелството му с нея ще я постави под подозрение.

— Е, добре — заяви Хелън най-сетне. — Както и да е. Да се връщаме към въпросите.

— Аз също имам въпрос. — Ейлийн преглътна. — За коя се мислиш, Хелън Блекторн, и защо говориш с приятеля ми, ловец на сенки и герой от неотдавнашната война за Аликанте, сякаш е някакъв престъпник?

— Защото се държи невероятно подозрително! — сопна се Хелън в отговор.

— Алек е изключително честен — заяви Ейлийн като вярна приятелка. — Никога не би сторил нещо подозрително.

— Пътува заедно с Магнус Бейн, за когото се говори, че ръководи култ, отговорен за убийствата на много феи и мундани — отвърна Хелън. — Единствената улика, с която разполагахме, беше бивш последовател на култа, на име Мори Шу, а ето че той бе намерен мъртъв на едно парти, на което бяха и Магнус Бейн и Алек. Освен това по време на същото парти цялата къща беше разрушена.

— Е, когато го представиш по този начин, действително звучи подозрително — призна Ейлийн.

Хелън кимна.

— Въпреки това за всичко има обяснение — каза Ейлийн.

— И то е? — попита Хелън.

— Е, това не знам. Но съм сигурна, че има такова.

Хелън и Ейлийн се взираха яростно една в друга. Хелън, която беше по-висока, я гледаше отгоре. Очите на Ейлийн се присвиха.

— Очевидно и двамата не ме харесвате особено — каза Хелън. — Не ме е грижа за това. Онова, за което ме е грижа, е да разгадая едно убийство и да унищожа демонопоклоннически култ, а по незнайно каква причина вие двамата ми пречите.

— Ако Алек върши нещо нередно — намеси се Леон, — защо ни спаси живота в Париж?

Ейлийн стрелна Алек с поглед.

— Спасил си им живота в Париж? — попита с крайчеца на устата си. Алек кимна. — Страхотно. — Тя отново се обърна към Хелън. — Точно така. Много добър довод от страна на как-му-беше-името.

— Леон — каза Леон.

Ейлийн не му обърна внимание. Беше напълно съсредоточена върху Хелън.

— Значи, смяташ, че Алек е герой от войната и ти е спасил живота, но също така подкрепя зъл култ убийци?

— Не мисля, че той е зъл — отвърна Хелън. — Мисля, че е бил съблазнен и подмамен от злия лидер на демонопоклонническия култ.

— О — каза Ейлийн.

Очите ѝ се бяха извърнали от Хелън при думата „съблазнен“.

— Магнус няма нищо общо с онзи култ — възрази Алек.

— Докато бяхме във Венеция, чух, че Магнус Бейн го е основал — каза Хелън. — Можеш ли да ми обясниш това?

Алек не отговори. Твърдият синьо-зелен поглед на Хелън омекна.

— Съжалявам. Разбирам, че имаш доверие на Магнус Бейн. Наистина го разбирам. Аз имам доверие на Малкълм Фейд и много други. Нямам причина да се отнасям с подозрение към долноземците, както можеш да се досетиш. Не може обаче да не виждаш, че това изглежда повече от подозрително.

— Магнус не е направил нищо — заяви Алек упорито.

— Нима? — попита Хелън. — Тогава къде е, докато ти нахлуваш в Института заради него?

— В хотела. Чака ме.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Да.

Алек извади телефона си. Набра номера на хотела и помоли да го свържат със стаята му. След това зачака, докато телефонът звънеше ли, звънеше и никой не вдигаше.

— Може би е излязъл да си вземе сандвич! — предположи Леон.

Алек набра мобилния номер на Магнус и отново зачака. И пак — никакъв отговор. Този път в стомаха му легна ледена буца. Дали Магнус беше добре?

— Доста неловко — подхвърли Ейлийн.

Хелън изглеждаше така, сякаш ѝ е жал за Алек. Той я погледна яростно.

— Виж — каза тя. — Разполагаме с нещо. Знаем за едно място за срещи недалече от Рим, което „Алената ръка“ използва. Защо не отидем там? И тогава ще видим какво ще открием.

Очевидно бе, че според нея щяха да открият Магнус, оглавяващ един злодейски култ.

— Добре. — Алек прибра телефона си. — Искам да открием „Алената ръка“ по-силно и от теб. Трябва да изчистя името на Магнус от тези обвинения. Ще ти позволя да ми помогнеш с разследването ми.

— Твоето разследване? — повтори Хелън. — Това е моето разследване. А и мислех, че си на почивка.

— Възможно е да бъде едновременно на почивка и да разследва — обади се Ейлийн отбранително.

Двете с Хелън започнаха да говорят една през друга с ниски, напрегнати гласове, подемайки втората си караница в рамките на първите три минути, откакто се бяха запознали. Алек наистина се надяваше Ейлийн да не загази заради него.

Извърна очи от спора и срещна погледа на Леон.

— Не мисля, че имаш нещо общо с този култ — каза му той.

— О — отвърна Алек. — Благодаря ти, Леон.

— Надявам се жарта на Хелън да не попречи на двамата с теб да се сближим.

— Хъ — каза Алек.

Леон очевидно прие това за насърчение, макар че Алек не виждаше защо, и дойде по-близо. Алек се отдръпна към Ейлийн.

— С Хелън имаме много общо помежду си — каза Леон.

— Радвам се за вас.

— Едно от тези неща е, че и двамата харесваме най-различна компания. Ако ме разбираш.

— О. Не разбирам много от това, но отново се радвам за вас.

Алек знаеше, че Магнус е същият. Беше започнал да научава, че съществува цял един свят, от който той бе напълно откъснат, и думи като „бисексуален“ и „пансексуален“, които не беше чувал преди. Изпълваше го мрачна тъга, когато си помислеше за по-младото си Аз, колко отчаяно самотен бе, как бе сигурен, че е единственият, изпитвал някога подобни чувства.

В малките тъмни ъгълчета на душата си понякога Алек се тревожеше. Защо Магнус би избрал него, когато можеше да избере момиче, жена, по-лесен живот? Знаеше колко се бе ужасявал той някога при мисълта за това как ще бъде осъждан.

Но разбира се, ако искаше лесен живот, Магнус нямаше да избере ловец на сенки, нали така?

— Когато всичко това свърши, бих могъл да дойда в Ню Йорк — предложи Леон. — Бихме могли да се позабавляваме. — И като намигна, добави: — Моля те, кажи ми, че този път разбираш намека ми.

— Разбрах го.

— Фантастично! Ще трябва да бъдем дискретни, но мисля, че можем да си изкараме добре. Ти имаш да предложиш много, Алек. Можеш да си намериш нещо по-добро от долноземец със съмнително минало. Хей, имаш ли свободно време тази вечер?

Леон беше красив, предположи Алек. Ако беше дошъл в Ню Йорк, когато Алек беше изпълнен с гняв и нещастие, убеден, че с него никога няма да се случи нищо хубаво, може би щеше да се възползва от предложението му.

— Не. — Извърна се, но после погледна през рамо. — Нека бъда ясен. Не, имам планове за тази вечер, които не включват теб. Не, не проявявам интерес към това да се позабавляваме тайничко. И не. Не мога да си намеря нищо по-добро от Магнус. Няма нищо по-добро от Магнус.

Леон повдигна вежда, докато Алек извисяваше глас. Ейлийн и Хелън забелязаха и обърнаха глави от своя тих, напрегнат спор.

— Леон, да не се опитваш да го сваляш? — попита Хелън Блекторн. — Защо непрекъснато го правиш? Стига си свалял всички наред, Леон!

— Ама животът е кратък, а аз съм красив и съм французин — измърмори Леон.

— Окей. Отиваме на онова място за срещи на „Алената ръка“. Ти оставаш тук, а Ейлийн ще дойде с нас — каза Хелън. — Недей да съблазняваш никого, докато не се върнем. — Тя се обърна към Алек. — Да идем да вземем още оръжия и да го направим. Опитай се да не изоставаш.

Тя излезе от стаята, а Ейлийн и Алек тръгнаха един до друг на няколко крачки след нея.

— Е, отдавна ли познаваш Хелън Блекторн? — попита Ейлийн дрезгаво и се изкашля. — Каза, че си я видял да целува някакво момиче вампир на онова парти? Нали така каза?

Пред очите на Алек изплува образът на Хелън, обвила бледи ръце около вампирското момиче на лунната светлина. Не биваше да го споменава на Ейлийн. То си беше работа на Хелън и вината щеше да е негова, ако сега Ейлийн започнеше да гледа на нея с други очи.

Алек почти не познаваше Хелън, но почувства как го обзема желание да я защити. Беше като да чуе как някой шушука за него, когато беше по-млад и още по-уплашен.

— Не я познавам отдавна — отвърна.

— Предполагам, Джейс ти е казал, че се целунахме — продължи Ейлийн, без никаква връзка. — Имам предвид защо се целунахме. Помагаше ми да си изясня нещо.

Алек я погледна тъжно. Ейлийн открай време му се струваше много здравомислеща, когато ставаше дума за момчета, ала Джейс беше изключението от толкова много правила.

— Моят парабатай не е от онези, които разгласяват подобни неща.

— О — отвърна Ейлийн глухо.

Алек толкова дълго бе хранил отчаяно, невъзможно увлечение по Джейс. Мислил си бе, че то е тайно, но бе открил, че всички знаеха, особено Джейс. Джейс никога не бе имал нещо против. Разбирал бе, че Алек се нуждае от увлечение по някого, който е безопасен. Момче, което, ако Алек му кажеше: „Харесвам те“, нямаше да го фрасне в лицето или да го изправи пред Клейва. Хората можеха да бъдат потресаващо, агресивно ужасни, когато някой беше различен.

Сега това увлечение бе просто спомен. Някога то му се бе струвало част от обичта му към Джейс, обичта, която ги беше направила парабатай, ала сега повече му приличаше на мимолетното лумване на светлина, отразена от метал. Сиянието го нямаше, ала златото на приятелството оставаше, чисто и истинско.

Имаше по-лоши хора от Джейс Херондейл, по които да се увлечеш. Никога не би могъл да осъжда Ейлийн за това. Само че той обичаше Клеъри… по начин, който беше поразил Алек, защото не бе подозирал, че Джейс е в състояние да се влюби така… и това никога нямаше да се промени.

— Бъди мила с Хелън Блекторн — помоли той настойчиво. — Не е нужно да я харесваш, но недей да се отнасяш към нея по-различно, отколкото към който и да било друг ловец на сенки.

Ейлийн примига.

— Изобщо нямах такова намерение. Разбира се, тя е… колега. Ще се отнасям към нея професионално. Това е планът ми за това как да се отнасям към нея. Със спокоен професионализъм.

— Добре.

— Имаш ли телефонния ѝ номер? — попита Ейлийн. — В случай че се окажем разделени или нещо друго?

— Не — отвърна Алек.

В стаята с оръжията Хелън се приближи до тях с пълни със серафимски ками ръце, а русата ѝ коса се извиваше около ушите. От Ейлийн се откъсна въздишка.

— Щяхме да проверяваме за демонска активност — каза Алек на Ейлийн. — В стаята с архивите. Така и не го направихме.

Ейлийн се залови да взема серафимски ками от ръцете на Хелън и да ги слага по себе си.

— Не предпочиташ ли да направим нещо, вместо да се ровим из архивите? Ако това се окаже задънена улица, винаги можем да прегледаме архивите по-късно.

През широките прозорци с изглед към Рим Алек видя как слънцето поема към хоризонта. Градът все още беше златен, ала сега върховете на сградите бяха окъпани в червено.

— Звучи разумно — отвърна и си взе няколко серафимски ками.

По лицето на Хелън се разля нетърпелива усмивка.

— Да вървим на лов.

Магнус беше сам в продължение на десетина минути, по време на които се излежаваше и мислеше за Алек. А после на вратата се почука.

Лицето му грейна.

— Влез!

Остана жестоко разочарован. Не беше Алек, решил все пак да остане. А Шинюн.

— Свързах се с един от моите контакти — започна тя без предисловия. — Имам среща с нея в една долноземска баня… — Млъкна и се огледа учудено наоколо. — Къде е Алек?

— Отиде да види какво ще открие в тукашния Институт.

Магнус реши, че не са нужни по-нататъшни обяснения.

— А, да. Е, ако ти е скучно да стоиш тук сам, винаги можеш да дойдеш с мен в римските бани — предложи Шинюн. — Моят осведомител няма да говори пред теб, но разполага с информация, а ако си наблизо, можем да действаме незабавно. Присъствието ти на подобно място няма да предизвика съмнение. За разлика от това на Алек.

Магнус се замисли над предложението ѝ. От една страна, беше казал на Алек, че ще си остане в стаята. От друга, да действат незабавно по информацията, която щяха да получат, можеше да ги доближи до това веднъж завинаги да приключат с тази отвратителна история. Магнус си позволи един миг, в който си представи как разрешава тази ситуация съвсем сам, как отива при Алек и му съобщава, че всичко е свършило, че вече може да се отпусне.

— Действително харесвам римските бани — заяви той. — Защо не?

Двамата се отправиха към баните Aqua Morte в историческия център на Рим, покрай златните води на Тибър. Беше забравил колко позлатен бе Рим от всеки друг град, като съкровище, донесено от завоевание.

— Вървете си, откъдето сте дошли — измърмори един мъж на италиански при вида на индонезийското лице на Магнус и корейските черти на Шинюн.

Понечи да мине покрай тях, ала Шинюн вдигна ръка. Мъжът замръзна.

— Винаги съм се чудил какво означава това — подхвърли Магнус небрежно. — Аз не съм роден в Италия, но мнозина хора са, макар да не отговарят на твоята представа за това как изглеждат хората, родени тук. Какво мислиш, че родителите им не са от тук или пък дядовците и бабите? Защо хората го казват? Каква е идеята всички да се върнат в мястото, откъдето са дошли най-далечните им предци?

Шинюн се приближи до мъжа, който беше като вкаменен, а очите му потръпваха.

— Не означава ли това — попита Магнус, — че в крайна сметка всички би трябвало да се върнем във водата?

Шинюн махна с пръст и мъжът полетя с един кратък писък в реката. Магнус се погрижи да падне, без да се нарани, и го изтегли с магия до брега. Мъжът се измъкна от водата с шляпане и седна на земята. Магнус се надяваше, че ще се замисли над изборите в живота си.

— Канех се само да го накарам да си мисли, че ще го пусна във водата — поясни той. — Разбирам импулса ти, но просто да го накараме да се бои от нас… — Той не довърши и въздъхна. — Страхът не е много ефективен мотиватор.

— Страхът е единственото, което някои хора разбират — заяви Шинюн.

Стояха близо един до друг и Магнус можеше да усети напрежението в тялото ѝ. Улови ръката ѝ и я стисна лекичко за миг, преди да я пусне. Усети лек натиск на пръстите ѝ в отговор, сякаш и тя искаше да стисне ръката му в отговор.

Аз ѝ причиних това, помисли си, както правеше винаги, четирите думички, които се въртяха до безкрай в главата му винаги когато беше близо до Шинюн.

— Предпочитам да вярвам, че хората могат да разберат много, стига да им бъде дадена възможност — каза той. — Ентусиазмът ти ми харесва, но нека да не давим никого.

— Ама че си сухар — каза Шинюн, ала тонът ѝ беше дружелюбен.

Когато стигнаха до баните, се разделиха: Шинюн отиде да намери своя информатор, а Магнус — да вземе вана.

Aqua Morte бяха бани, които се държаха от вампири, което според Магнус бе доста странна комбинация. Състояха се от четири огромни отоплени минерални бани, всяка — с размерите на олимпийски басейн, и няколко по-малки помещения, пълни с единични вани. Магнус плати за една от тях и отиде да се преоблече.

Вампирският клан, който държеше мястото, не бе от лесните. В продължение на векове бяха използвали баните и като контролирана зона за хранене, докато нефилимите не бяха сложили край на това.

Магнус си каза, че засега тази задача не беше от трудните. Влезе в стаята, която му бяха дали, остави кърпата да се смъкне от кръста му и се потопи във ваната. Пара се вдигаше от почти врялата вода. Беше на границата на нетърпимото, точно както на Магнус му харесваше. Отпусна се в нея, докато единствено главата му беше над водата, оставяйки тялото си да свикне с горещината, усещайки вълните на болка и удоволствие, които го заливаха. Облегна ръце от двете страни на ваната и се облегна назад. Древните римляни са знаели как да живеят.

Имаше няколко синини и натъртвания от нощта във влака, както и тази, когато имението беше рухнало върху тях. Досега те вече бяха избледнели и го боляха само при някои движения. Би могъл да се изцели с лекота, но предпочиташе да оставя времето да лекува раните. Не защото обичаше болката, нищо такова. Когато за пръв път се бе научил да се изцелява, беше посветил огромни количества време и магия, за да пропъжда и най-малката болежка. С течение на вековете обаче бе разбрал, че тези незначителни наранявания са част от живота. Да ги изтърпи, му помагаше да оцени факта, че е здрав и невредим.

Сега бе съвършен пример за това. Можеше да усети как всяка отделна болка и порязване туптят в горещата вода и се стопяват заедно с парата. Затвори очи и се отпусна.

Беше платил за индивидуална стая, но след известно време почувства нечие присъствие наблизо. Преди да успее да каже каквото и да било, някой нахълта грубо във ваната му, раздвижвайки гладката повърхност и изпращайки вълнички минерална вода през ръба.

Няколко остри думи му дойдоха на езика и той отвори очи, готов да ги изрече. Вместо това с изненада видя Шинюн, подпираща се на ръба на ваната, увита в хавлия. Облягаше се на стената до себе си, отпуснала лице на лакътя си.

— О — каза той. — Здравей.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

— Всъщност имам, но няма нищо.

Магнус прокара ръка над повърхността на водата и около кръста му се материализира една кърпа. Не мислеше, че Шинюн се опитва да го сваля, и лично той нямаше проблем с голотата, ала ситуацията беше странна.

Шинюн премести внимателно телефона на Магнус, който той бе оставил върху ръба на ваната, докато посягаше към една кърпа за ръце. Избърса си лицето, макар да не беше нужно. Очевидно печелеше време.

— Научи ли нещо? — попита Магнус. — От информатора си, имам предвид.

— Да — бавно отвърна Шинюн. — Но преди това трябва да ти призная нещо. Чух разговора ти предишната нощ за това, че си убил доведения си баща.

Магнус беше говорил тихо.

— Значи, си подслушвала. С магия.

— Бях любопитна — сви рамене Шинюн, сякаш това я оправдаваше. — А ти си известен и работиш в голяма близост с нефилимите. Мислех, че нямаш проблеми, че водиш живот на безгрижен разкош. Не мислех, че си като мен.

Тя наведе глава. В този миг в нея имаше искреност, каквато Магнус не беше виждал досега. Изглеждаше по-уязвима, по-открита и това нямаше нищо общо с факта, че двамата седяха почти голи в една вана.

Шинюн вдигна очи към него.

— Искаш ли нещо за пиене?

Всъщност не особено, но почувства, че тя не би отказала едно питие.

— Защо не?

Няколко секунди по-късно се появи сребърен поднос с бутилка червено вино и две големи тумбести чаши. Шинюн наля и на двамата и накара чашата на Магнус да се зарее до него. Те се чукнаха.

Шинюн се мъчеше да намери думи.

— Вече знам историята ти. Справедливо е и ти да научиш моята. По-рано те излъгах.

— Да — каза Магнус. — И аз така предположих.

Шинюн пресуши чашата си на един дъх и я остави настрани.

— Когато демонският ми знак се появи, годеникът ми не продължи да ме обича, напук на всичко. Семейството ми ме отритна, цялото село ме отритна… и той също. Мъже дойдоха с лопати и факли, и крясъци, искащи смъртта ми, и онзи, когото бях смятала за свой баща, ме предаде на тълпата. Възлюбеният ми бе този, който ме сложи в дървената кутия, за да бъда погребана жива.

Шинюн се плъзна надолу във ваната, докато не легна почти хоризонтално и единствено лицето ѝ, все така безизразно като посмъртна маска, се подаваше над водата. Очите ѝ се вдигнаха към мраморния таван.

— Все още чувам как пръстта трополи върху ковчега, както тежките дъждовни капки барабанят по покривите по време на тайфун. — Пръстите ѝ се свиха под водата. — Дращих с нокти, докато ръцете ми се раздраха.

Магнус можеше да чуе дращене на нокти по дърво, докато Шинюн обвиваше историята си с магия. Стените сякаш започваха да го притискат, не му достигаше въздух. Отпи глътка вино, за да успокои гърлото си.

— „Търсете децата на демони. Обичайте ги така, както обичате своя господар. Не позволявайте да бъдат сами.“ Те ме изровиха. Заедно, ние убихме всички в селото ми. Избихме ги до крак. По-късно правих и по-лоши неща по нареждане на „Алената ръка“. Те ми казаха да им имам доверие. Бях толкова благодарна. Исках да принадлежа някъде.

— Съжалявам — прошепна Магнус.

Шинюн е аз. Тя е моето мрачно огледало.

— Знам — каза тя. — „Алената ръка“ винаги говореха за теб, техния повелител, който един ден ще се завърне. Казваха, че трябва да те накараме да се гордееш, когато моментът настъпи. Така копнеех да се върнеш. Исках да бъдеш моето семейство.

— Щях да бъда. Само че не си спомнях за култа. Не знаех нищо за теб. Ако бях знаел, щях да дойда.

— Вярвам ти. Имам ти доверие. През целия ми живот са ме учили да ти имам доверие.

Магнус вдигна чашата си.

— Обещавам да направя каквото е нужно, за да ти помогна и да сложа край на това.

— Благодаря ти — каза Шинюн тихичко.

Двамата отново се отпуснаха във ваната.

— Срещнах се с моя информатор. — Гласът на Шинюн си възвърна обичайното делово звучене. — Тя ми каза за едно място за срещи в Рим, където се предполага, че „Алената ръка“ ще се събере. Каза, че лидерът им е бил видян там неотдавна.

— Каза ли дали е Барнабас Хейл?

— Не знаеше името му. Всичко това е информация от втора ръка. Никой от култа не иска да говори. Не и след случилото се с Мори Шу.

— Трябва да кажем на Алек.

— Можем да му изпратим съобщение — предложи Шинюн, — но не от баните; тук няма покритие. Не исках да му кажа, преди да съм казала на теб и… преди с теб да сме имали възможност да поговорим насаме.

За миг Магнус почувства раздразнение, но му се стори дребнаво да се заяжда за това, след като Шинюн току-що му беше разказала как я бяха погребали жива.

— Да го направим сега — заяви и като се изправи, махна с ръка.

Начаса мократа му хавлия се превърна в дънки и тъмносиня риза, обсипана с жълти звезди. Взе телефона си и се намръщи; екранът като че ли беше замръзнал.

Шинюн също направи магия и хавлията се плъзна по тялото ѝ, за да я подсуши. Когато приключи, тупна на пода. От долу Шинюн вече беше облечена — носеше същия черен бизнес костюм, който носеше във Венеция. Потупа се по кръста и по бедрото, проверявайки за двата ножа, които изчезнаха така бързо, както когато ги извади.

Доволна, тя махна към вратата.

— След теб.

Магнус изключи телефона си, за да го рестартира. Ама че момент да се развали. Все пак съществуваха и други начини да изпрати съобщение на Алек. Скоро отново щяха да бъдат заедно; скоро щяха да открият лидера на „Алената ръка“. Много скоро щяха да приключат с всичко това.

Магнус закъсняваше.

Преди да се бяха отдалечили на повече от една пресечка от Римския институт, Алек получи рязко съобщение от Шинюн, осведомяващо го, че телефонът на Магнус не работи. Тя беше получила информация от един от местните си контакти и двамата с Магнус отиваха към някакво място в една гора край града.

Не обясни защо Магнус е с нея, нито къде са били. Когато Алек сподели информацията с Хелън и Ейлийн, те всички се съгласиха, че е логично да се срещнат с Магнус и Шинюн там — очевидно това беше по-скорошна информация от онази, която Мори Шу беше дал на Хелън, и дори ако се окажеше задънена улица, поне всички щяха да са на едно и също място.

Времето течеше и Алек се зачуди дали Шинюн и Магнус не се бяха изгубили, или пък той не беше разбрал правилно указанията. Сигурен бе, че досега би трябвало да са пристигнали или да получат съобщение от Магнус, ако нещо се беше объркало.

Чувстваше се странно, че беше получил съобщение от Шинюн от името на Магнус. Отново провери колко е часът и видя как слънцето потъва зад дърветата. Вечерта ги връхлиташе като враг, а магическата светлина не можеше да направи кой знае колко в една гъста гора. Той погледна към редицата дървета; не виждаше на повече от няколко крачки.

Гората сякаш беше обитавана от призраци. Огромни извити клони се скупчваха заедно, някои — преплетени като любовници, така че беше трудно да се отклониш кой знае колко от тясната пътека. Разцъфнали корони скриваха небето. Сенките на листа танцуваха на вятъра.

— Последователите на култа не могат ли да си намерят стая? — възропта Ейлийн. — В града?

По-рано беше валяло и пръстта се беше превърнала в мокра, хлъзгава кал, по която да се върви беше трудно и мърляво. На Ейлийн ѝ беше особено трудно, тъй като носеше обувки, подходящи за това да седиш в някое кафене, не да вървиш по дирите на злодеи.

— Ето, опитай така. — Хелън извади нож и отряза две дълги парчета кора от най-близкото дърво. След това се отпусна на едно коляно пред Ейлийн и улови петата ѝ в шепи. Ейлийн замръзна, докато Хелън повдигна внимателно крака ѝ и завърза парчето кора за подметката ѝ. След това повтори операцията и с другия крак. — Ето, сега ще имаш по-добро сцепление.

Очите на Ейлийн се разшириха. Алек забеляза с неодобрение, че дори не каза благодаря.

Хелън застана начело и Алек тръгна с по-широка крачка, за да не изостава. Неговите гуменки също се хлъзгаха в калта, но никой не му предложи подметки от дървесна кора. Хелън стъпваше по-леко от него и Ейлийн. Не се движеше съвсем като фея. Алек ги бе виждал да вървят, без да смачкат дори стръкче трева. И все пак не затъваше в калта като тях. Под движенията на воин се долавяше сянката на елфическо изящество.

— Подметките от кора не са елфически трик, ако това си мислите — сопна му се, когато той се изравни с нея. — Научих го от ловците на сенки в Бразилия.

Алек примига.

— Защо бихме си помислили нещо такова? Виж, съжалявам, ако Ейлийн се държи странно. Вината е моя. Казах ѝ какво се случи в нощта на партито във Венеция… имам предвид, когато те видях за пръв път с долноземското момиче.

Хелън изпръхтя.

— Не искаш ли да кажеш с другото долноземско момиче?

— Не — заяви Алек. — Ти си ловец на сенки. Наистина съжалявам. Безпокоях се за Магнус, а никак не ме бива в лъжите. Имаше време, когато бих ненавиждал, ако някой кажеше на един непознат за мен.

— Не се тревожи за това — каза Хелън. — Не е тайна, че харесвам както момчета, така и момичета. Твърде жалко, ако това смущава Ейлийн. — Тя ѝ хвърли скришом поглед през рамо и сви рамене. — Жалко. Това момиче е изпепеляващо секси.

Алек наклони глава на една страна и се усмихна. Мъничко беше изненадан, но беше приятно да говори с Хелън за това, да види колко спокойна и безстрашна бе тя.

— Вероятно — каза. — Не съм специалист по тази част. — А после добави срамежливо: — Но мисля, че моето гадже е страшно секси.

— О, да, нали го видях — отвърна Хелън. — Разбирам защо си си изгубил ума. Просто му нямам доверие.

— Защото е долноземец?

Гласът на Алек беше корав.

— Защото трябва да бъда по-обективна от всеки друг, когато преценявам долноземците — заяви Хелън.

Алек я погледна, извивката на ушите ѝ и слабото сияние на кожата ѝ под елфическите руни. На фона на гората, Хелън повече от всякога приличаше на фея.

— Сигурна ли си, че си обективна?

— Смятам, че Магнус Бейн е основал този култ — отвърна Хелън. — Което го превръща в най-вероятния кандидат за техен лидер. От всичко, което чувам, предводителят им е могъщ магьосник. На света има навярно около дузина магьосници, които отговарят на това описание. Колко от тях бяха на партито?

— Малкълм Фейд.

— Не е Малкълм!

— Не е магьосникът, на когото ти имаш доверие — каза Алек. — Разбирам. Ами Барнабас Хейл?

Хелън се закова на място насред калта и сгъстяващия се мрак.

— Барнабас Хейл е бил там? Не беше в списъка с гости.

— Появи се без покана — обясни Алек. — Така, че имението се срути.

— Знаех, че Малкълм се сби с друг магьосник — измърмори Хелън. — Толкова бях заета да се опитвам да измъкна хората навън, че не видях битката. Предположих, че е бил Магнус Бейн.

Ето още една причина Хелън да е толкова сурова с Магнус. Искала бе да защити Малкълм, своя местен върховен магьосник.

— Не беше Магнус — каза той. — Той застана между тях, за да спре битката. Опита се да изведе хората навън. Също като теб.

На Хелън ѝ беше нужен миг, за да осмисли всичко това. Алек се радваше да види, че тя не знае всичко, и още повече се радваше, че очевидно бе готова да преосмисли нещата. Може би с нейната помощ и с помощта на Ейлийн биха могли да поразпитат дискретно за Барнабас сред ловците на сенки.

— Не познавам никой от тези магьосници — обади се Ейлийн. — Но смятам, че нищо чудно това да е мястото за срещи.

Тя посочи към една неголяма поляна на няколко крачки встрани от пътеката.

Не беше нужно да си ловец на сенки, за да се досетиш, че мястото се използва за окултни дейности. Пентаграмът, прогорен в пръстта под краката им, бе достатъчно красноречив, ала не беше само това. Имаше импровизиран олтар с две огнища от двете страни и няколко резки по дърветата наоколо, които напомняха на следи от дълги нокти. Имаше също така и дълбок кръгъл отпечатък в пръстта. Хелън се приближи до края на поляната и надникна в храстите. Извади кег с бира и го търкулна върху тревата.

— Леле — каза Ейлийн. — От злия култ обичат да купонясват?

— Това е едно от свещените им правила — каза Алек. Хелън го погледна учудено и той обясни: — „Червените магически свитъци“. Свещеният им текст. Аз, ъ, ще ти заема моето копие.

Подаде телефона си със снимките, които Изабел беше направила, на Ейлийн, която го подаде на Хелън без неговото разрешение.

Хелън се намръщи.

— Последната заповед е да не оставят децата да бъдат сами. Това звучи… странно мило. Като за култ.

— Наистина е мило, нали? — каза Алек с равен глас.

Всичко у Магнус беше странно, но мило. Не го изрече на глас, защото Хелън щеше да го приеме като признание.

— Мори Шу беше убит от вампири — рязко каза тя. — Нито Малкълм, нито Барнабас Хейл, нито Хипатия Векс, единствените други магьосници наблизо, които са достатъчно могъщи, не са особено близки с вампири. Докато Магнус Бейн е известен със силните си връзки и дори романтични оплитания с някои от най-ужасните вампири от нюйоркския клан… неколцина от които бяха на партито, където с Мори Шу трябваше да се срещнем. Партито, където той беше убит, преди да успее да каже на някого какво знае.

Алек се надсмя безмълвно на мисълта Магнус да има романтични оплитания с вампири, особено пък криминално проявени такива. Той като че ли гледаше на Лили, Елиът и останалите като на забавни деца.

Макар да беше вярно, че Алек не знаеше почти нищо за любовния му живот. Магнус бе споделил доста за миналото си по време на това пътуване, но не и за тази част от живота си.

Той пропъди тази мисъл.

— Рафаел и Лили не са убили никого на онова парти.

— Кои са те? — попита Хелън. — Вампири ли са?

— Рафаел Сантяго определено е вампир — каза Ейлийн, когато Алек се поколеба.

— Близък си и с тях, така ли?

— Не — отвърна Алек.

Хелън и Ейлийн го гледаха с еднакви загрижени изражения. Не беше нужно те да му казват колко зле изглежда всичко това. Изглеждаше зле.

От Магнус все още нямаше и следа. Гората беше лабиринт, светлината гаснеше. Погледът му се плъзна по дърветата. Много скоро те щяха да потънат в мрак. Нощта бе времето, когато демоните излизаха и когато ловците на сенки вършеха работата си. Алек не се притесняваше от мрака, само че искаше Магнус да ги намери.

Още нещо не му даваше мира, една тревога под океан от други тревоги. Беше като да те ударят през лицето и под вълната на болка да усетиш, че ти се клати зъб.

— Хелън. Каква каза, че е последната повеля в „Червените магически свитъци“?

— Да се грижат за децата.

Хелън звучеше объркана.

— Извинете ме за малко — каза Алек.

Взе телефона си и отиде от другата страна на просеката, прекосявайки пентаграма. Вече няколко пъти се беше опитал да се свърже с Магнус. Сега възнамеряваше да се обади другиму.

Вдигнаха му на второто позвъняване.

— Ало? Рафаел?

— Не са близки — промърмори Хелън. — Само дето му се обажда, за да си побъбрят.

— Знам — каза Ейлийн. — Алек изглежда толкова виновен. Кълна се, че не е, ала всичко, което прави, изглежда наистина съмнително.

— Забрави този номер — изплющя гласът на Рафаел от другата страна на линията.

Алек погледна през притъмнялата поляна към Хелън и Ейлийн, които клатеха тъжно глави към него. Очевидно тази вечер никого не можеше да впечатли.

— Знам, че не си фен на ловците на сенки. Само че каза, че мога да ти се обадя.

За миг се възцари мълчание.

— Винаги така вдигам телефона — заяви Рафаел най-сетне. — Какво искаш?

— Мислех си, че става дума за това какво искаш ти. Мислех, че искаш да помогнеш. Каза, че ще разпиташ за „Алената ръка“. Чудех се дали си научил нещо. Най-вече за Мори Шу.

Останките от двата огъня край пентаграма все още бяха топли, свещите бяха използвани само преди няколко часа. Той коленичи до една от линиите на пентаграма и помириса изгорелите останки: миришеше на обгорена земя, въглен и сол, но не и на кръв.

— Не — заяви Рафаел.

— Окей. Все пак ти благодаря.

— Почакай! — сопна се Рафаел. — Задръж за минутка.

Отново се възцари мълчание, което се проточи доста дълго. Алек чуваше звука на стъпки върху камък, а от много далече — звънлив, ала някак неприятен женски глас.

— Рафаел? — повика го той. — Не всички сме безсмъртни. Така че не можем да висим цяла вечност на телефона.

Рафаел изръмжа подразнено, което бе доста тревожен звук, когато идваше от един вампир. Алек отдръпна лекичко слушалката от ухото си и я доближи едва когато чу Рафаел да изрича истински думи.

— Открих нещо — каза вампирът и отново се поколеба.

— Да?

Тишината между думите на Рафаел бе така празна. Рафаел не дишаше между тях. Вампирите нямаха нужда да дишат.

— Няма да повярваш. Безсмислено е.

— Пробвай — настоя Алек.

— Мори Шу не беше убит от вампир.

— Защо не каза нищо?

— И на кого да го кажа? — озъби се Рафаел. — Просто да изприпкам до някой нефилим и да изтърся: о, извинявайте, господине, вампирите бяха натопени. Да, беше открит труп, и да, липсваше му кръв, но съвсем не чак толкова много, и да, на шията му имаше рани, но те са били оставени от върха на меч, не от зъби, и о, не, господин нефилим, моля ви, приберете тази серафимска кама? Никой нефилим не би ми повярвал.

— Аз ти вярвам — каза Алек. — Случайно да са били оставени от триостър меч?

За миг се възцари мълчание.

— Да — каза Рафаел. — Били са.

Стомахът на Алек се сви.

— Благодаря ти, Рафаел, наистина помогна.

— Така ли? — Гласът на Рафаел внезапно стана още по-подозрителен. — Как?

— Ще предам на Магнус.

— Да не си посмял. Не ми се обаждай отново. Нямам никакво желание да ти помагам отново, когато и да било. Не казвай на никого, че ти помогнах и сега.

— Трябва да вървя.

— Спри — заповяда Рафаел. — Не затваряй.

Алек затвори.

Рафаел начаса се опита да му позвъни отново. Алек си изключи телефона.

— Какво става? — попита Ейлийн. — Защо изглеждаш така?

— Хелън — каза Алек. — Ти спомена Хипатия Векс като една от заподозрените. Значи, Мори Шу никога не е казал изрично, че лидерът на „Ръката“ е мъж?

Хелън примига.

— Не каза нищо, от което да става ясно.

— Хората на Пазара на сенките говореха така, сякаш е мъж — ниско каза Алек. — Заради слуха, че е Магнус. Дори онези, които не вярваха, че наистина е Магнус, казваха „той“, без да се замислят. А двамата с Магнус бяхме толкова заети с това да го защитаваме, че изобщо не се замислихме.

Информаторът от „Алената ръка“, убит на партито във Венеция. Белязан с върха на триостър меч.

В трудни времена, помнете: всички пътища водят към Рим.

Този ред липсваше от версията на „Червените магически свитъци“, която Изабел му беше изпратила. Онази в Камарата бе подправена, добавено бе още едно правило, което да ги насочи към Рим.

А Шинюн Юнг, магьосница, която очевидно беше добре подготвена като воин, чиито движения обикновено бяха бързи и изящни, се беше препънала, погрижвайки се да намерят подправената книга. За да ги доведе тук.

— Трябва да се махаме — каза Алек. — Веднага.

В мига, в който се обърна натам, откъдето бяха дошли, гората около тях оживя. Силен вятър разлюля клоните и орони листата. Въздухът около тях се стопли, температурата се вдигна рязко. Само допреди няколко секунди нощта беше прохладна и свежа, а сега цареше непоносима жега.

Пет огнени колони се издигнаха в краищата на поляната, всяка от тях — висока колкото няколкоетажна сграда и дебела като дънер. Клони и камъни пукаха, пламъци поглъщаха растителността, въздухът натежа и стана почти невъзможно да дишат. Колоните пращяха и изхвърляха големи въглени високо в небето — стотици светулки, завихряни във въздуха.

Тримата ловци на сенки извадиха стилита и бързо си сложиха различни Знаци за защита: Точност. Издръжливост. Сила. И навярно най-важната от всички — огнеустойчивост.

Ейлийн прибра стилито си и прошепна: Йофиил, и пропитите ѝ с ангелска сила ками се появиха в ръцете ѝ. Алек свали лъка си, а в ръката на Хелън лумна ярка бяла светлина, когато тя извади серафимско оръжие и също изрече името на ангел. Алек не можа да го чуе над грохота на пламъците.

— С риск да кажа очевидното — подхвърли Хелън. — О, не. Това е капан.

Те се събраха, опирайки гърбове, в средата на поляната. С оглед на онова, срещу което бяха изправени, думата изглеждаше слаба.

— Глупаво беше да дойдем тук само тримата — каза Алек. — От „Алената ръка“ знаеха къде точно ще бъдем и кога.

— Как? — попита Ейлийн.

Алек постави стрела в тетивата.

— Защото лидерът им… тя ни каза да дойдем тук.

Старинната вила се извисяваше пред Магнус, а изпочупените ѝ кули стърчаха като неравни зъби.

— Тези демонопоклонници определено не се отличават с особена деликатност — отбеляза Магнус и си погледна часовника. — Алек би трябвало вече да е тук.

Шинюн стоеше до него и той буквално усещаше напрежението, което пулсираше в тялото ѝ.

— Може би го разпитват в Римския институт — предположи тя. — Знаеш, че нефилимите няма да погледнат с добро око на онова, което прави. Може здравата да загази. А ако го чакаме още, ще изгубим шанса да заловим „Алената ръка“.

Според информатора на Шинюн по-високопоставените членове на „Алената ръка“ имали среща с групичка потенциални послушници. Възможно бе дори лидерът им също да присъства.

Алек би искал Магнус да го изчака. Магнус искаше да го изчака. Ала Шинюн имаше право. Алек навярно беше принуден да отговаря на трудни въпроси в Римския институт и вината беше само на Магнус.

Най-доброто, което Магнус би могъл да стори, бе да залови лидера и да сложи край на „Алената ръка“. Несъмнено това щеше да удовлетвори нефилимите и да свали всяко подозрение от Алек.

— Това може да е единствената ни възможност — каза Шинюн.

Магнус си пое дълбоко дъх и реши, че колебанието му е абсурдно.

Нямаше нищо, с което да не може да се справи сам. Досега винаги се бе справял чудесно и сам.

— Води — каза на Шинюн.

Влязоха във вилата през онова, което очевидно някога трябва да бе било конюшня, и се заловиха да претърсват стая след стая. Сградата отдавна беше изтърбушена. Счупени шкафове, съдрани гоблени, изпотрошени стъкла покриваха пода. Природата вече бе започнала бавния процес по поглъщането на вилата. Бурени и пълзящи растения бяха поникнали в пукнатините по стените и прозорците. Въздухът беше пропит с миризмата на застояла вода. Всичко беше влажно. От усойния мирис главата на Магнус се замайваше. Беше му малко трудно да диша.

— Злото може да бъде извинено… понякога. Мръсотията… никога — измърмори той.

— Ще престанеш ли да се шегуваш? — измърмори Шинюн в отговор.

— Малко вероятно.

Влязоха в дълга стая с нисък таван и изпочупени рафтове. В един друг живот тя вероятно бе служила като килер. Сега гниещо дърво, напукани камъни и пълзящи растения покриваха стените. Там, където подът беше хлътнал на едно място, се беше събрала вода. Шинюн вдигна пръст и замръзна. Магнус се заслуша. Най-сетне се чу някакъв звук — далечен напев.

Шинюн посочи към другия край на стаята и се запромъква натам, заобикаляйки отдалече мръсната вода на пода. Тъкмо когато се канеше да излезе от стаята, метална подвижна решетка, която очевидно бе в много по-добро състояние от останалата част от мястото, препречи вратата пред нея.

Магнус тръгна към вратата зад тях, онази, през която бяха влезли, ала беше твърде късно. Разнесе се звук на плъзгащ се метал и още една решетка се спусна пред вратата, преди той да успее да стигне до нея. Улови я и дръпна, ала тя отказваше да помръдне. Бяха уловени в капан.

Шинюн се мъчеше да отвори първата решетка. Магнус прекоси стаята и се присъедини към нея. Беше безполезно; решетката беше прекалено тежка. Магнус отстъпи назад и призова магията си с намерението да направи желязото на прах. Ръката му засия с тъмносиня светлина и от връхчетата на пръстите му изскочи струя енергия, ала угасна, преди да успее да стигне до решетката.

Почувства се неочаквано слаб, сякаш току-що беше извършил мощна магия, вместо нещо съвсем обикновено. Примига, опитвайки се да прогони мержелеенето пред очите си.

— Нещо не е наред ли? — попита Шинюн.

Магнус махна безгрижно с ръка.

— Съвсем не.

Шинюн грабна един голям камък от пода и започна да удря по най-ръждясалите части на решетката. Магнус се върна в средата на стаята.

— Какво правиш? — попита Шинюн.

Зелена фуния се надигна около него, развявайки палтото му и карайки косата му да застане на една страна. Призова и последната капчица магия, която притежаваше, за да помогне на фунията да набере скорост, дотам, че заклинанието започна да се разпада. С един последен вик Магнус съсредоточи всичко, което имаше, в бушуващото торнадо и го насочи към вратата, през която бяха влезли. Желязото изскърца и простена, а после решетката се отскубна от камъка и полетя по коридора. Изгуби се в мрака, преди да се блъсне с дрънчене в каменната стена в далечината.

Магнус се свлече на едно коляно, борейки се за въздух. Нещо съвсем не беше наред с магията му.

— Как успя да го направиш? — тихо попита Шинюн. — Как е възможно да си толкова могъщ? Несъмнено вече не ти е останала никаква сила.

Магнус се изправи с усилие и се насочи, препъвайки се, към изкъртения изход.

— Отивам си.

Тъкмо когато се канеше да мине покрай Шинюн, тя протегна ръка и го сграбчи за предницата на ризата.

— Не мисля така.

Магнус се взря в неподвижното ѝ лице на приглушената светлина. Ударите на сърцето му кънтяха в ушите му, сигнализирайки твърде късно за опасност.

— Виждам, че прекрасната ми доверчива природа е била измамена — каза. — Отново.

Шинюн се завъртя, използвайки инерцията на теглото му, за да го запрати през стаята. Магнус опита да се изправи на крака, но бе отхвърлен назад от ритник в гърдите. Отново падна, блъскайки се в здравата решетка. А после чу стъргане на метал, решетката се вдигна нагоре и той почувства как няколко чифта силни ръце се сключиха над лактите му. Не виждаше почти нищо.

Бях изложена на въздействието на отвара, която ме накара да изгубя контрол над превъплътителските си умения, казала бе Теса. Как бе могъл да го забрави.

— Сипала си отрова в питието ми в Aqua Morte — каза, изричайки думите с усилие. — Отвлече вниманието ми, като ми поднесе някаква сълзлива история. Всичко ли беше лъжа?

Шинюн коленичи до него върху мокрите камъни. Магнус можеше да различи само очертанията на лицето ѝ, като маска, висяща в мрака.

— Не — прошепна тя. — Трябваше да те накарам да ме съжалиш достатъчно. Трябваше да ти кажа истината. Още нещо, за което никога няма да ти простя.

Магнус изобщо не се изненада, когато се събуди в тъмница.

От тавана капеше вода и падаше право върху челото му, капки отскачаха от кожата му на всеки няколко секунди, което му напомни за начина, по който Мълчаливите братя го бяха наказвали, за да го накарат да престане да говори в час.

Малко от водата покапа в устата му и той я изплю. Надяваше се да е само вода. Каквото и да бе, имаше отвратителен вкус. Примига, опитвайки се да свикне с новото си обкръжение. Беше обграден от извита стена без прозорци, с желязна порта, която водеше към още мрак, и дупка в далечния край, която бе или отдавнашен път за бягство, или отходно място. Ако се съдеше по миризмата във въздуха, Магнус предположи, че може би бе и двете.

— Вече няма никакво съмнение — заяви, без да се обръща към никого. — Това е най-отвратителната ваканция в историята.

Вдигна очи. Нямаше кой знае колко лунна светлина, ала малкото, която нахлуваше, хвърляше бледо сияние през една кръгла решетка. Мястото приличаше на дъното на цистерна може би или пък на кладенец, не че имаше някакво значение. Седеше върху купчина слама, която изглеждаше така, сякаш вече беше минала през стомаха на някой кон, а ръцете му бяха приковани към стената над главата му. Подът под него беше от дялан камък, така че вероятно все още се намираше в земите на вилата. Той преглътна. Лицето и вратът го боляха. Много. Не би отказал нещо за пиене.

Надяваше се Алек наистина да е бил задържан в Института. Да не е отишъл там, където Шинюн му беше казала да отиде, което, осъзнаваше сега, не беше това място. В Института Алек щеше да е на сигурно място.

Един силует се появи от другата страна на портата. Издрънча метал и тя се отвори със скърцане на панти.

— Не се тревожи — каза Шинюн. — Отровата няма да те убие.

— „Защото аз ще го направя“ — напевно каза Магнус. Шинюн примига насреща му. — Това се канеше да добавиш, нали?

Той затвори очи. Имаше най-ужасното главоболие на света.

— Премерих я много внимателно. Само колкото да те приспи и да заличи магията ти. Искам те на крака, когато срещнеш славната си съдба.

Това не звучеше добре. Когато отвори очи, Магнус видя Шинюн да стои пред него. Беше облечена в снежнобяло, със сребърна бродерия на яката и ръкавите.

— Славната ми съдба? — повтори той. — Винаги е славна съдба. Забеляза ли го? Никой никога не говори за посредствени съдби.

— Не — отвърна Шинюн. — Моята съдба ще бъде славна. Ти не заслужаваш слава. Основал си този култ на шега. Карал си ги да погаждат шеги и да целят болните. Взел си името на Асмодей на присмех.

— Присмехът е най-добрата употреба, която открих за името му — измърмори Магнус.

Гласът на Шинюн беше яростен.

— И двамата би трябвало да сме верни на Асмодей. Той прояви такава благосклонност към теб. Ти не си достоен за него.

— Той не е достоен за мен — отбеляза Магнус.

Шинюн изкрещя:

— Уморих се от безкрайните ти подигравки и неуважение. Дължим на Асмодей живота си. Никога няма да бъда като теб. Никога няма да предам своя баща!

— Своя баща? — повтори Магнус.

Шинюн не му обърна внимание.

— Бях погребана от пет дни, когато „Алената ръка“ ме избави. Казаха ми, че Асмодей ги е изпратил да спасят дъщеря му. Хората на баща ми ме спасиха, защото баща ми винаги бди над мен. Смъртното ми семейство ме предаде и аз ги убих. Асмодей е единственият, който ме обича, и единственото, което имам да обичам. Аз превърнах „Алената ръка“ от подигравка в реалност и ето че настъпи моментът да унищожа последната обида. Време е да премахна теб. Великата отрова. Ще те убия заради обидите към Асмодей. Ще пожертвам безсмъртния ти живот пред него и ще го отприщя в този свят, и ще седя до него до края на вечността като негова обичана дъщеря.

— Да, като стана дума за това — подхвърли Магнус. — Ако притежаваше могъществото на Принц на Ада, щях да го забележа.

— Ако който и да било магьосник притежаваше могъществото на Принц на Ада, вече щеше да властва над този свят — каза Шинюн нетърпеливо. — Всички магьосници са деца на Асмодей, ако докажат, че са достойни за това. Ето на какво ме научи „Алената ръка“.

— Значи, ти си… осиновила Асмодей? Или той е осиновил теб?

Магнус я погледна. Не беше във възторг от това, че е в тъмница. Още по-малко го възторгваше перспективата за безславната му съдба.

Ала все още не можеше да я мрази. Все още разбираше защо е това, в което се бе превърнала, силите, които я бяха оформили, виждаше сенките, които собствените му ръце хвърляха върху миналото ѝ.

— Не ме гледай по този начин! Не искам съжалението ти. — Шинюн пристъпи напред и сключи пръсти около гърлото му. Магнус се задави и започна да се задушава… Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими. Можеше да умре, ако бъдеше лишен от кислород. — Никога не си бил достоен — прошепна тя, докато Магнус се бореше за въздух. — Хората ми никога не би трябвало да те последват. Баща ми никога не би трябвало да те удостои с почести. Твоето място ми принадлежи.

След един миг Шинюн явно осъзна, че е на път да удуши онзи, когото възнамеряваше да принесе в жертва на така наречения си баща.

Пусна го и Магнус падна тежко назад във веригите си, давейки се, докато въздухът нахлуваше в дробовете му.

— Защо? — Той се закашля. — През цялото време, докато ни помагаше, всъщност си ни водила към този капан. Защо просто не ме отвлече в Париж или във влака, или при всички други възможности, които имаше? Защо разигра целия този театър?

— Алек. — Шинюн изрече името така, сякаш беше отрова. — Всеки път, когато бях близо до това да се добера до теб, той ми попречваше. Бях те хванала натясно на Пазара на сенките в Париж, когато той се появи на уличката. Във влака те държахме в ръцете си, докато той не започна да посича демоните ми като житни класове. Алек се разправи с глутницата демони раум и по-голямата част от рояка ненаситни. Всичко, което остана, бе осакатената ми майка на демонско люпило. Не можех да ѝ имам доверие да довърши работата, а не можех да рискувам отново да те изгубя. Реших, че трябва да се държа колкото се може по-близо до теб.

Смехът ѝ бе различен от всеки смях, който Магнус бе чувал от нея досега. Беше жесток, глух и горчив.

— Научих се да се преструвам много добре през вековете в служба на баща ми. Лицето ми е истински дар, та да мога му служа по-добре. Хората не могат да видят какво изпитвам наистина. Виждат върху маската на лицето ми онова, което искат да видят, и през ум не им минава, че под нея аз съм истинска. Давам им онова, което искат да видят, и им казвам онова, което искат да чуят. Само че ловците на сенки не искат нищо от мен, а единственото, което подейства върху теб, бе да те накарам да ме съжаляваш. Толкова ненавиждах да го правя, толкова ненавиждах теб и все пак не можех да престана да те държа под око, да те защитавам, винаги нащрек. Дадох си сметка, че единственият начин да се справя с теб, е като преди това те отделя от Алек Лайтууд.

Магнус си спомни съжалението си по-рано днес за това, че Алек се бе почувствал длъжен да отиде в Института. Сега изпитваше единствено благодарност. Алек щеше да бъде на сигурно място там, а той можеше да понесе всичко, стига Алек да беше в безопасност.

Шинюн щракна с пръсти и няколко мъже влязоха в килията.

— Заведи го в Рова, Бърнард — нареди Шинюн.

— Недей да ме водиш в Рова, Бърнард — каза Магнус. — Ненавиждам думата „ров“. Звучи зловещо и мръсно. Освен това, здравей, зли последователю на култа Бърнард!

Злият последовател на култа Бърнард го изгледа подразнено. Той беше тънък като върлина, с тъмна коса, пригладена назад по начин, който подчертаваше заострената му брадичка и снопчетата косми върху нея, и се опитваше да изглежда властен. Свали железните окови от ръцете на Магнус с ненужна сила. Неподкрепян от веригите, Магнус се плъзна на земята. В този миг дори Бърнард представляваше сериозна заплаха за него. Заповяда си да се изправи, но това бе всичко, на което беше способен. Чувстваше се немощен, замаян и напълно лишен от магия.

Шинюн не беше поела никакъв риск с отровата. Очевидно искаше Магнус да няма никакъв шанс в Рова.

— Само още нещо — каза Шинюн и звучеше така, сякаш се усмихва.

Тя пристъпи по-близо до Магнус.

— Заведох те на място, където не можеш да получаваш обаждания. Направих телефона ти неизползваем. И се свързах с Алек от твое име. — Тя се усмихна. — Заложих капан и за двама ви. Алек Лайтууд много скоро ще бъде мъртъв.

Магнус можеше да понесе всичко, стига Алек да беше в безопасност.

Мрачна експлозия изригна в ума на Магнус, оглушителен рев на агония и ярост. Ярост, каквато много рядко си позволяваше да изпитва. Ярост, която идваше от баща му. Той се хвърли към Шинюн. Бърнард и останалите от култа сграбчиха ръцете му, задържайки го назад, докато той се бореше. Сини искри, слаби и бледи, се появиха на върха на пръстите му.

Шинюн го потупа по лицето, жест, почти достатъчно силен, за да е плесница.

— Надявам се, че си се сбогувал както трябва с твоето дете на Ангела, Магнус Бейн — промълви тя. — Съмнявам се, че ви очаква един и същи задгробен живот.

Огнените колони се издигаха високо над дърветата. Горещината се усилваше, дращеше кожата на Алек така, сякаш можеше да смъкне руните му. Той обмисли бързо стопяващите се възможности пред тях. Колоните бяха на около петнайсет метра една от друга и образуваха нещо като кръг. Ако бяха достатъчно бързи, биха могли да се втурнат между две от тях и да избягат. Ала когато Алек понечи да се хвърли през един отвор между тях, колоните от двете страни се извиха и му препречиха пътя, променяйки формата си за миг и възвръщайки предишната си височина, когато той се отдръпна.

Алек бе виждал ловец на сенки да прескача толкова високи пламъци веднъж, ала той не беше Джейс и не можеше да го направи.

— О, в името на Ангела — каза Хелън.

Алек предположи, че просто оплаква положението им, но когато погледна към нея, видя, че беше затворила очи. Косата закриваше лицето ѝ — представляваше сребърно огледало, което почти отразяваше светлината на пламъците.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Аз съм виновна за всичко.

— Как е възможно ти да си виновна? — попита Ейлийн.

— Мори Шу ми изпрати съобщение с молба за закрила, защото бил преследван от лидера на „Алената ръка“ — заговори Хелън забързано. — Дойде в Париж, за да ме намери. Избрал мен, защото майка ми е фея. Помислил си, че повече ще се разтревожа от убийствата на феи и че ще съм по-съчувствено настроена към долноземците. Трябваше да го взема под своя закрила. Трябваше да разкажа всичко на хората от Парижкия институт, ала вместо това опитах да се справя сама. Исках да открия лидера на „Алената ръка“ и да докажа, че съм Велик нефилим и изобщо не приличам на долноземка.

Ейлийн затисна устата си с ръка, докато я гледаше. Изпод дългите извити ресници на Хелън капеха сълзи и се стичаха по лицето ѝ. Алек непрекъснато местеше поглед, държейки под око огнените стълбове, които като че ли се задоволяваха с това просто да ги държат пленени тук, докато вероятно се появеше нещо по-лошо.

— Ала от самото начало обърквах всичко — продължи Хелън. — Трябваше да се срещна с Мори в Париж, но вместо това от „Алената ръка“ го откриха и изпратиха демони, които да ни убият. Мори Шу побягна. Леон се мъкнеше подир мен и двамата щяхме да бъдем убити, ако Алек не се беше намесил. Въпреки това отново не поисках помощ от никого. Мори Шу може би още щеше да е жив, ако го бях направила. Не исках Клейвът да си помисли, че съм още повече долноземка, отколкото и така ме мислеха.

Ейлийн и Алек се спогледаха. Това, че кръстоносният поход на Валънтайн за нефилимска чистота на кръвта беше разгромен, не означаваше, че тесногръдието, което той бе представлявал, бе изчезнало. Имаше хора, според които Хелън бе омърсена от долноземската кръв във вените си.

— Нищо лошо няма в това да си долноземец — заяви Алек.

— Кажи го на Клейва.

— Клейвът греши — отсече Ейлийн неочаквано силно. Хелън я погледна и тя преглътна. — Знам как мислят — продължи тя. — Веднъж отказах да се ръкувам с един долноземец, а после той стана един от… — Ейлийн отново хвърли поглед към Алек. — Стана един от долноземските герои във войната. Сгреших. Начинът, по който те мислят, е грешен.

— Това трябва да се промени — заяви Алек. — То ще се промени.

— Дали ще се промени навреме за братята и сестрите ми? — попита Хелън. — Едва ли. Аз съм най-голямата от седем деца. С брат ми Марк имаме елфическа майка. Останалите са чистокръвни нефилими. Баща ми тъкмо се бил оженил за една нефилимска жена, когато изпратили мен и Марк в дома им. Тази нефилимска жена можеше да ни отблъсне. Вместо това тя ни обикна. Беше толкова добра с мен, когато бях малка. Винаги се е държала с мен така, сякаш съм ѝ родна дъщеря. Искам семейството ми да се гордее с мен. Брат ми Джулиън е толкова умен. Един ден би могъл да стане консул, както майка ти сега. Не мога да бъда пречка по пътя на онова, което той би могъл да постигне… на онова, което те всички биха могли да постигнат.

Сякаш над живота им не беше надвиснала непосредствена опасност, Ейлийн се приближи до Хелън и улови ръката ѝ.

— Ти си член на Съвета, нали? — попита я. — А си едва на осемнайсет години. Те вече могат да се гордеят с теб. Ти си забележителен ловец на сенки.

Хелън отвори очи и се взря в Ейлийн. Пръстите ѝ се обвиха около нейните. По лицето ѝ пробяга надежда, но бързо угасна.

— Не съм забележителен ловец на сенки. Но искам да бъда. Ако съм наистина добра, ако успея да впечатля Клейва, значи, мястото ми е сред вас. Толкова се страхувам, че ще решат, че не е така.

— Разбирам — каза Ейлийн.

Алек също разбираше. С Ейлийн и Хелън се спогледаха, обединени срещу един и същи самотен страх.

— Съжалявам.

Гласът на Хелън долетя до него, лек като дим.

— Няма за какво да съжаляваш — каза Алек.

— Съжалявам, че не казах на никого какво правим и къде отиваме, и ето че сега ще умрем.

— Е — Алек плъзна поглед по върховете на дърветата, — когато го представиш по този начин, наистина не звучи никак добре.

Забеляза част от огнената стена, която пращеше леко, минавайки над един мочурлив участък от земята. Пламъците там бяха малко по-ниски.

— В случай че наистина умрем — каза Ейлийн, — знам, че току-що се запознахме, Хелън, но…

— Няма да умрем — намеси се Алек. — Хелън, колко високо можеш да скочиш?

Хелън примига и дойде на себе си. Изпъна рамене и се вгледа в пламъците.

— Не мога да скоча толкова високо.

— Не е и нужно — отвърна Алек. — Вижте. — Той се втурна към разстоянието между две от колоните и също като преди, пламъците се наведоха, за да му препречат пътя.

— Е? — попита Ейлийн.

— Ще го направя отново — обясни Алек — и тогава една от вас ще прескочи пламъците, докато са наведени, за да ме спрат.

Хелън погледна огнените стълбове изпитателно.

— Дори и така няма да е никак лесно. — Изражението ѝ стана твърдо, решително. — Аз ще го направя.

— И аз мога — каза Ейлийн.

Хелън сложи ръка на рамото ѝ.

— Аз съм тази, която ни забърка в това, и аз ще ни измъкна.

— Ще разполагаш само с една-две секунди — каза Алек, докато отстъпваше назад, за да се засили. — Трябва да бъдеш плътно зад мен.

— Ще бъда.

Миг преди Алек да се втурне към огнената стена, Ейлийн извика:

— Почакайте! Ами ако от другата страна има нещо още по-лошо?

— Ето защо — заяви Хелън, размахвайки друга серафимска кама — съм тежковъоръжена. Сихаил.

Появи се позната бяла светлина, сиянието на адамаса — успокояващ отпор на червените демонски пламъци около тях.

Алек се усмихна на себе си. Хелън започваше да му харесва. А после се затича.

Сниши се до земята и почувства горещината на пламъците, когато те се наведоха, за да му попречат да избяга. Все така ниско приведен, той се претърколи и чу как Ейлийн нададе тържествуващ вик. Скочи на крака и се отърси от пръстта.

За миг се възцари тишина.

— Хелън? — извика Ейлийн несигурно.

— Демони! Огнени демони! Това са демони! — изкрещя Хелън задъхано. — Стълбовете… са… демони! Бия се с един от тях!

Едва сега Алек забеляза, че един от стълбовете, които се бяха навели, за да му препречат пътя, не беше заел предишната си позиция. Вместо това осъзна, че се взира в гърба на огромна човекоподобна фигура от пламъци, от другата страна на която по всяка вероятност беше Хелън.

Двамата с Ейлийн се спогледаха. Колебливо Алек свали лъка от рамото си и изпрати стрела право в центъра на съседния стълб.

Той изригна в движение, разкъса се и прие очертанията на човекоподобна фигура, в която Алек разпозна демон черуфе. Демонът нададе рев, пламъци като десетки ужасни езици се извиваха в зейналата му паст и се нахвърли върху Алек, протегнал огнени хищни нокти. Движеше се с бързината на горски пожар, стопявайки разстоянието между тях за частица от секундата.

Алек се извъртя, измъквайки се от ноктите му, и опита да се претърколи в посоката на пролуката между неговия демон и този на Хелън, избягвайки на косъм да бъде изкормен и фламбиран. Светът издрънча, когато се удари силно в земята и се хързулна още няколко крачки. Единствено парването на въглен, паднал върху бузата му, го върна в съзнание.

Можеше само да гледа, замаян, как огнен тайфун се носи към него в мрака. Демонът се връщаше за още един рунд.

А после Ейлийн беше там, замахвайки толкова светкавично с камите си, че ръцете ѝ бяха размазано петно. Ангелските остриета имаха ефекта на вода върху демонския огън, превръщайки го в пара там, където минеха през него. Едно прорязване през долната част на тялото му, едно през средата и трето, с което отсече пламтящите му ръце, и демонът черуфе се разпадна в локва от магма, демонска кръв и пара. Ейлийн стоеше, очертана от оранжеви искри.

Втъкна едната кама под мишница и протегна свободната си ръка на Алек. Хелън, опърлена, но невредима, се присъедини към тях, появявайки се през гаснещите пламъци на първия демон, докато той рухваше в пепел. Заедно те се обърнаха към другите огнени демони, които бяха приели обичайната си човекоподобна форма.

Алек се отпусна на коляно и три стрели полетяха във въздуха една след друга, улучвайки един от демоните черуфе в гърдите. От раните му бликнаха струи пламъци. Чудовището изрева и се обърна към него, оставяйки диря от огън след себе си. Алек изпрати още две стрели и отскочи от пътя му, довършвайки го с една последна в окото. Демонът рухна като горяща къща.

Хелън и Ейлийн стояха, опрели гърбове, в тъмната част на поляната, заобиколени от блясъка на адски искри и сиянието на ангелски остриета. Хелън довърши друг демон с едно въртящо движение, което отдели горната половина на тялото му от долната. Алек ги заобиколи предпазливо, държейки се на разстояние, докато пред него не се откри линия за стрелба. Една стрела отсече демонска ръка, още няколко накараха чудовището да залитне, докато се опитваше да нападне Ейлийн. Замахване надолу с кама го довърши.

Хелън омаломощи последния демон с поредица бързи порязвания, надупчвайки магмената му кожа, докато тънки струи пламъци не шурнаха отвсякъде. Ейлийн също се включи и като избегна един огнен юмрук, се втурна покрай чудовището, за да забие оръжието си в гърба му.

В мига, в който и последният от демоните черуфе се сгромоляса, огънят изчезна, оставяйки черни белези по земята и сив пушек, стелещ се в небето. Няколко клона все още горяха, тук-таме земята тлееше, но и там огънят като че ли бавно гаснеше.

— Хелън — каза Ейлийн запъхтяно, — добре ли си?

— Да — отвърна Хелън. — Ами ти?

— Аз съм добре — обади се Алек. — Не че някой се поинтересува.

Прибра лъка си, потръпвайки от движението, но реши, че може да понесе болката. Нямаше време да празнуват победата си — трябваше да разбере къде е Магнус възможно най-бързо.

Хелън изцъка с език.

— Не си добре.

Алек започваше да разпознава изражението върху лицето ѝ — наполовина раздразнение, наполовина загриженост; то бе същото, което самият той носеше постоянно, когато Джейс или Изабел правеха нещо безразсъдно. Тя действително беше по-голяма сестра.

Накара го да седне и му свали тениската, правейки гримаса при вида на червената, покрита с мехури рана. Извади стилито си, притисна го до раната и се залови да му нарисува иратце. Очертанията на руната проблеснаха в златисто и потънаха в кожата му. Алек си пое въздух през стиснати зъби, докато вълнички от студ възпламеняваха нервните му окончания. Когато ефектите на руната утихнаха, на гърдите му бе останало само издуто червено петно върху кожата.

— Вниманието ми беше отвлечено от огнените стълбове и предстоящата ни смърт — подхвърли Ейлийн, — но, Алек, не спомена ли, че лидерът на „Алената ръка“ ни е казал да дойдем тук?

Алек кимна.

— Магьосница, на име Шинюн Юнг, пътуваше заедно с нас. Каза, че била разкаяла се последователка на „Алената ръка“ и че се опитвала да ги спре… но според мен тя е лидерът, когото издирваме. Трябва да намерим Магнус. Той в опасност.

— Почакай — намеси се Хелън. — Да не се опитваш да кажеш, че гаджето ти не е лидерът на „Алената ръка“, но имате спътница, която е? Да не е някакво твое изискване винаги да пътуваш с последователи на култове?

Алек погледна към Ейлийн за подкрепа, но тя разпери ръце, сякаш искаше да каже, че Хелън има основание.

— Не, мое изискване е да пътувам с лидери на култове — заяви той.

Бръкна в задния джоб на дънките си и извади копринения шал, който бе развързал от гърлото на Магнус тази сутрин. Спомни си, че Магнус беше целунал китката му, докато той разхлабваше възела.

Стисна коприната в юмрук и нарисува руна за проследяване върху опакото на дланта си. Нужен ѝ бе миг, за да подейства, а после Алек видя редици от фигури, облечени в бяло и непревземаеми стени. За свой шок, почувства страх.

Не можеше да си представи Магнус да се бои от каквото и да било.

Може би усещаше своя собствен страх.

Почувства също така подръпване, сърцето му сега беше компас, който го водеше в една определена посока. Обратно към Рим. Не, не към самия град, а на юг от него.

— Намерих го — каза. — Трябва да вървим.

— Неприятно ми е да го спомена, но току-що се измъкнахме от смъртоносен капан — изтъкна Ейлийн. — Как бихме могли да сме сигурни, че няма да налетим на друг?

Хелън сложи ръка върху китката на Алек и я стисна здраво.

— Не можем да отидем. Вече допуснах твърде много грешки, като реших да действам сама, и някой плати с живота си за това. Преди малко извадихме късмет. Нуждаем се от подкрепления. Трябва да се върнем в Института и да обясним всичко.

— Моят приоритет е Магнус — заяви Алек.

Знаеше, че Хелън просто се опитва да постъпи правилно. Спомняше си собственото си огромно раздразнение, когато неговият парабатай бе започнал да следва едно момиче в най-различни умопобъркани, предизвикващи смъртта мисии. Усещането беше съвсем различно сега, когато той се намираше на мястото на Джейс.

— Алек — каза Хелън. — Знам, че не искаш да навлечеш неприятности на Магнус…

— Ще отида без вас, ако се налага — прекъсна я Алек.

Не можеше да се върне в Института. Като за начало не искаше да отговаря на цял куп неудобни въпроси — ако се усъмняха, можеха да изпратят някой да донесе Меча на смъртните, за да го накарат да каже истината. А и нямаше време за нищо от това; беше сигурен, че Магнус вече се намира в опасност. Трябваше да опази тайната на Магнус и нямаше време за губене.

Щеше му се Ейлийн и Хелън да дойдат с него, но дори не знаеше как да ги помоли. Не можеше да поиска подобна вяра от тях. Не беше сторил нищо, с което да я заслужи.

— Разбирам, че искаш да го защитиш — каза Хелън. — Ако не е виновен, аз също искам да го защитя. Ние сме ловци на сенки. Ала най-добрият начин да го защитим и да победим „Алената ръка“ е, като използваме всеки ресурс на наше разположение.

— Не — каза Алек. — Не разбираш. Помисли си за семейството си, Хелън. Би умряла за тях, знам. Аз бих умрял за моето семейство… за Изабел, за Джейс. — Той изпусна дъха си. — И за Магнус. Бих умрял и за него. Би било привилегия да умра за него.

Отскубна се от хватката на Хелън и се отправи натам, накъдето го водеше проследяващата руна. Ейлийн се втурна и му препречи пътя.

— Ейлийн — заяви той разпалено. — Няма да рискувам живота на Магнус. Няма да отида в Института, няма да чакам подкрепления. Отивам да намеря Магнус. Махни се от пътя ми.

— Не те спирам — каза Ейлийн. — Идвам с теб.

— Какво? — възкликна Хелън.

Отговорът на Ейлийн не прозвуча особено убедено, но беше твърд.

— Имам доверие на Алек. Аз съм с него.

Алек не знаеше какво да каже. За щастие, нямаше време да обсъждат чувства. Кимна на Ейлийн и те се втурнаха през поляната към пътеката.

— Почакайте — каза Хелън.

Ейлийн се обърна към нея. Алек едва погледна през рамо.

Хелън беше затворила очи.

— „Отиди в Европа, Хелън — казаха. — Не може цял живот да бъдеш такъв домошар, Хелън. Махни се от Лос Анджелис, попий малко култура. Може би дори си хвани гадже.“ Никой не каза: „Един култ и демоните му ще те преследват из Европа, а после един умопобъркан Лайтууд ще те поведе към гибел“. Това е най-ужасната година в чужбина в историята.

— Е, предполагам, че ще се видим отново някой път.

Ейлийн изглеждаше съкрушена.

— Аз си тръгвам — каза Алек.

Хелън въздъхна и направи отчаян жест със серафимската си кама.

— Е, добре, умопобъркани Лайтууд. Води. Да вървим да спасим твоя мъж.

Ровът се оказа вече съществуваща част от вилата, а не нова добавка от култа: кръгъл каменен амфитеатър под нивото на земята. Каменни тераси се спускаха към тревиста кръгла поляна в средата му, където беше издигната сцена от груби талпи. По две срещуположни каменни стълбища се стигаше до поляната долу и до терасите, върху които бяха подредени дървени пейки. Сцената беше празна, ако не се брояха няколко странно посадени лунни цветя в пресичащи се редици. Повечето от тях сигурно бяха смачкани от дървената сцена. Последователите на култа нямаха никакъв респект към тежката работа на градинаря, помисли си Магнус.

Дългите пейки бяха пълни с членове на култа. Всички места бяха заети, а зад тях продължаваха да прииждат още хора. Магнус си каза, че ако му е писано да се превърне в представление, поне беше препълнено със зрители.

Последователите на култа седяха мълчаливи и неподвижни по местата си. Бяха облечени еднакво, с отвратителни шапки федора и с бели костюми, с бели ризи и бели вратовръзки. Сметките им за химическо чистене сигурно бяха астрономически.

Двамата мъже, които наполовина го ескортираха, наполовина влачеха, го смъкнаха по стъпалата и го хвърлиха грубо на поляната до сцената. Магнус се надигна, помаха на тълпата и се поклони театрално.

Не искаше да умре в този банален ров, заобиколен от бледите призраци на минали грешки, но ако трябваше да умре, възнамеряваше да го направи със стил. Нямаше да позволи тези хора да го видят как пълзи.

Шинюн пристъпи на поляната, облечена с дрехи, звезднобели в мрака на нощта, и посочи към него. Бърнард, който идваше след нея, вдигна меча си.

— Облечете го в бяло — заяви Шинюн, — така че знакът на „Алената ръка“ да се вижда ясно върху него.

Магнус скръсти ръце и като повдигна вежди, повиши глас:

— Можете да ме отровите и да ме хвърлите в тъмница. Можете да ме пребиете и дори да ме принесете в жертва на Велик демон. Отказвам обаче да нося бял костюм на вечерно събитие.

Бърнард насочи меча към гърлото му. Магнус се взря в извитото оръжие с презрение. Допря пръст до острия му връх и го отмести настрани.

— Няма да ме пронижеш. Аз съм главната атракция. Освен ако не възнамерявате да принесете Шинюн в жертва на Асмодей?

Очите на Шинюн бяха две бездни от омраза. Бърнард подскочи нервно и побърза да отстъпи назад.

Неколцина последователи на култа задържаха Магнус неподвижен. Шинюн се хвърли към него, изритвайки го със завъртане в гърдите и в корема. Той се преви надве и докато се мъчеше да се задържи на крака и да не повърне, те му нахлузиха насила бяла роба.

Бърнард го бутна, за да се изправи, и го стисна над лактите. Магнус се взря в неумолимата тълпа през замъглени от болката очи.

— Вижте Великата отрова! — провикна се Шинюн. — Вижте нашия основател. Пророка, който ни събра, а после ни отклони от правия път.

— Истинска чест е дори само да бъдеш номиниран — изхъхри Магнус.

Огледа се изпитателно наоколо, макар да не хранеше особена надежда за бягство. Видя, че няколко демони раум охраняваха изходите като разпоредители. Над главите им кръжаха едри летящи създания. Беше прекалено тъмно, за да ги различи, но определено бяха демони, освен ако динозаврите не се бяха завърнали.

— Няма надежда за бягство — заяви Шинюн.

— Кой се опитва да избяга? — попита Магнус. — Позволи ми да те поздравя за високото качество на демоничния ви ритуал. Сигурен съм, че има и добре зареден бар?

— Млъкни, Велика отрово — обади се мъжът от лявата му страна, който го беше стиснал съвсем не дружелюбно за рамото.

— Просто предложение — каза Магнус. — Навярно бихме могли да разрешим това по цивилизован начин, под което имам предвид в разговор на по питие.

Бърнард го зашлеви през лицето. Магнус вкуси кръв и очите на Шинюн грейнаха от удоволствие.

— Очевидно не — каза Магнус. — Значи, остава гладиаторски демонски ритуал за смърт.

Усилен с магия, гласът на Шинюн се издигна над неговия, отеквайки из целия амфитеатър.

— Великата отрова е провалил се пророк на лъжливо учение! Пред вас, мои братя и сестри, аз ще го сразя и ще заема полагащото ми се място на ваш водач, и тогава ще принеса този недостоен глупак в жертва на баща ми. Асмодей ще се въздигне в слава. Дъщерята на Асмодей ще ви поведе!

Думите ѝ изтръгнаха множеството от зловещото му мълчание.

— Прокълната дъщеря. Прокълната дъщеря — започнаха да скандират те.

Магнус бе завлечен върху малката сцена. През мъглата на болка и дезориентация забеляза, че последователите на култа внимават да не настъпят редиците лунни цветя, които ограждаха и минаваха под дървената платформа.

Бърнард току-що бе довършил посипваното със сол на пентаграма в центъра на сцената. Груби ръце сграбчиха Магнус над лактите и го блъснаха в пентаграма. Той седна по турски и опита да си придаде нехаен вид. Бърнард се замъчи със заклинанието, което щеше да запечата пентаграма.

След няколко минути Магнус се прозя шумно.

— Нужда от помощ?

Лицето на Бърнард пламна.

— Млъквай, Велика отрово. Знам какво правя.

— Ако знаеше, нямаше да си тук. Повярвай ми.

Това щеше да бъде унизително слаб и уязвим пентаграм. Ако не беше изгубил магията си, Магнус би могъл да го развали само с един дъх.

Бърнард довърши заклинанието и побърза да се отдръпне, когато от всички върхове на пентаграма изригнаха искри. Магнус размаха ръце, за да задържи въгленчетата настрани от себе си; след миг неколцина от последователите на култа си дадоха сметка, че огънят би могъл да представлява проблем, като се имаше предвид, че сцената е дървена, и заразмахваха ръце и шапки към искрите, за да ги разпръснат.

Започваше същинската част на ритуала.

Шинюн протегна ръка и един от последователите на култа сложи триострия ѝ меч в нея. Тя пристъпи напред, насочила острието към гърлото на Магнус. Замахна и го поряза точно под адамовата ябълка, повърхностна резка и жегване на болка. Магнус наведе поглед и видя алени капки да се стичат по белите му одежди.

— Случайно да ви се намира газирана вода? — попита той Шинюн. — Ако не направим нещо веднага, ще останат петна.

— Ти ще бъдеш изличен — каза Шинюн. — Ще бъдеш забравен. Но първо ще узнаеш какво си изгубил. Време е да си спомниш. Велика отрово.

Шинюн подхвана заклинание. Множеството отново поде своето „Прокълната дъщеря“, но по-тихо от преди. Черни облаци се струпаха над амфитеатъра, мълнии изтрещяха край вилата, веднъж, два, три пъти. Облаците се завихриха в главозамайващ кръг над главите им, образувайки вихрушка, която, предположи Магнус, бе началото на връзката между този свят и другия.

В главата му се разнесе глас, ужасен като врата, отваряща се към непрогледна тъмнина: Да, време е да си спомниш. Време е да си спомниш всичко.

Ярка, неприятно бяла светлина се появи в сърцето на завихрените облаци и ето че започна да се материализира върхът на фуния. Струи от дим или насекоми, или черно електричество се скупчиха около бялата светлина. Върхът на фунията започна да се спуска от небето право към Магнус, който чакаше безпомощно бурята да го достигне. Затвори очи.

Не искаше да умре по този начин, от ръката на една обезумяла, наранена магьосница, пред тълпа заблудени, зле облечени глупаци, с всички идиотски грешки на миналото му, идващи, за да погълнат всякаква възможност за бъдеще. Ако щеше да умре, не искаше последното, което изпитва, да е съжаление.

Така че си помисли за Алек.

Алек, с неговите сърцераздирателни противоречия, срамежлив и храбър, неумолим и нежен. Среднощносините му очи и изражението върху лицето му, когато се бяха целунали първия път. И последния. Не беше предполагал, че целувката им днес щеше да бъде последната. Ала никой не знае кога ще е последната целувка.

Видя всичките си приятели. Всички изгубени смъртни и всички, които щяха да продължат да живеят. Майка си, която никога не бе успял да накара да се разсмее; Ета, с красивия глас, който го беше карал да танцува; първия му нефилимски приятел Уил. Рейгнър, неизменно учител, който си бе отишъл пръв. Катарина с нейните целебни ръце и безкрайно милосърдие. Теса с вярното сърце и невероятната смелост. Рафаел, който би се надсмял над това чувство. Неговата Клеъри, първото и последното дете, което Магнус бе видял да израства, и жената воин, в която знаеше, че ще се превърне.

И отново Алек.

Алек, тичащ по стъпалата на къщата му от червеникавокафяв камък в Бруклин, за да го покани на среща. Алек, вкопчен в него в студената вода, предлагайки му цялата си сила. Смайващата изненада на топлата му уста и сигурните му силни ръце в залата на ангелските му предци. Алек, закрилящ долноземците в палацото във Венеция, проправящ си път до него през облак от демони, опитващ се да го предпази навсякъде и от всичко. Алек, който го избираше пред Клейва, неизменно, без колебание. Алек, обръщащ се против Законите, според които беше живял винаги, за да го защити и да опази тайните му.

На Магнус никога не му бе хрумвало, че би могъл да се нуждае от закрила. Мислел си бе, че това ще го направи слаб. Беше грешал.

Ужасът утихна. Разтреперан, едва способен да помръдне, с мрак, спускащ се към него, Магнус изпитваше единствено благодарност за живота си.

Не беше готов за смъртта, но ако тя дойдеше днес, щеше да я посрещне с високо вдигната глава и името на Алек Лайтууд на устните си.

Болката го връхлетя, рязка и разтърсваща. Магнус изпищя.

Алек взе мазератито и подкара натам, накъдето го водеше проследяващата руна, по криволичещ път, който се извиваше около една планина. Хелън и Ейлийн му крещяха да кара по-бавно. Той не го направи, вземайки завоите с главоломна скорост. Хелън го удари по рамото, а после зяпна.

— В името на Ангела. Торнадо.

Действително приличаше на торнадо. Адски странно торнадо, черни спирали от облаци с ярко бяло сияние в центъра, които се вихреха над една рушаща се вила, кацнала на върха на планината, и озаряваха нощното небе с болнава светлина. Спряха колата насред склона и се взряха в торнадото.

— Как мислите, дали това е мястото? — попита Ейлийн сухо.

— Толкова се радвам, че не доведохме някакви си глупави подкрепления — измърмори Хелън.

Бушуващата фуниевидна заплаха бе раздирана от време на време от мълнии. Гръмотевиците, които отекваха след тях, разтърсваха въздуха и земята под краката им, неестествено близки.

— Трябва да измъкна Магнус от там.

Алек наду двигателя на мазератито и колата полетя по пътя. Хелън и Ейлийн се вкопчиха една в друга, докато колата ги подхвърляше из острите завои.

На края на пътя имаше масивна желязна порта, през която видяха главната сграда на вилата. От двете страни на портата високи каменни зъбери заобикаляха сградата в големи извивки, скривайки се зад нея, несъмнено, за да оградят целия имот.

Едното крило на портата беше отворено, но двама последователи на култа стояха на пост, облечени в бели костюми и шапки, които почти грееха в мрака.

Алек остави колата зад последния завой на пътя, където не можеше да бъде видяна от портата. Тримата слязоха и се запрокрадваха напред, докато не стигнаха незабелязани на двайсетина крачки от стражите. По даден сигнал Ейлийн излезе от прикритието и помаха с ръка. Както бяха предположили, лидерът на култа се беше погрижил магическият прах да няма ефект върху „Алената ръка“, но те възнамеряваха да се възползват от това, че са видими. В частицата от секундата, в която двамата стражи погледнаха към Ейлийн, Алек замери този отляво с камък, улучвайки го между очите и изваждайки го от строя. Когато другият страж се обърна, за да види какво се бе случило с другаря му, Хелън се хвърли мълниеносно към него и го повали на земята. Един удар с лакът и той също беше нокаутиран.

Завързаха бързо последователите на култа и ги скриха зад едни храсти, преди да навлязат в имота на вилата. Алеята отпред бе претъпкана с хаотично паркирани коли.

Алек видя още двама последователи на култа да охраняват входната врата и неколцина, които обикаляха около алеята, но ако не се брояха те, имаше учудващо малко движение.

— Къде са се дянали всички? — зачуди се той.

— Вероятно там, накъдето води проследяващата руна — подхвърли Хелън.

Алек ги поведе покрай вилата, притиснати до стената, докато не стигнаха до задната част на основната къща. Зъберите продължаваха назад, ала гъсто обрасли градини им пречеха да видят по-надалече в имота. Алек провери още веднъж проследяващата руна и посочи към градините.

— Оттук.

— Страхотно — каза Ейлийн. — Това място прилича на злополука, която само чака да се случи.

Хелън кимна.

— Право към торнадото на смъртта.

Когато навлязоха в градините, от къщата вече не можеха да ги видят. Трябваше да си пробиват път през бодливи лиани и гъсти клони, ала вятърът виеше толкова силно, че Алек бе сигурен, че никой не би могъл да ги чуе. Най-сетне градината отстъпи място на поляна, в края на която се издигаха руините на висока каменна стена.

Ейлийн си пое рязко дъх.

Огромен двуног гущер с редица остри зъби на челото крачеше напред-назад пред стената. Създанието имаше и друга, по-ниско разположена уста, пълна с дълги зъби, от които капеха лиги. Дългата му опашка беше покрита с остриета.

Алек присви очи.

— Демон рахаб.

Беше се бил с няколко от тези създания само преди броени месеци.

Ейлийн потрепери и затвори очи.

— Ненавиждам демоните рахаб — заяви разпалено. — Бих се с един от тях във войната и ги ненавиждам.

— Може би не ни е видял? — подхвърли Хелън.

— Подушил ни е — отвърна Ейлийн мрачно.

Алек забеляза, че пръстите ѝ треперят, а кокалчетата ѝ са побелели върху дръжката на оръжието. Хелън протегна ръка и я сложи върху нейната. Ейлийн ѝ се усмихна и охлаби хватката си около камата.

— Може би вятърът ще отнесе миризмата ни настрани — тихо каза Хелън.

Гущероподобният демон вдигна носа си, близна въздуха с език и погледна към тях.

Алек свали мрачно лъка от рамото си.

— Е, засега късметът не ни е изневерил.

И без по-нататъшни встъпления изпрати една стрела в гърдите на демона, карайки го да се олюлее. Още преди стрелата да беше открила целта си, Хелън вече се бе хвърлила напред, стопявайки разстоянието между себе си и демона за две-три секунди. Удар с меча точно над коляното го накара да изреве от болка, а после тя се отдръпна пъргаво настрани, избягвайки замаха на огромните му нокти. По-бързо, отколкото изглеждаше възможно, дългата му опашка замете земята, подкосявайки краката на Хелън изпод нея.

Ейлийн, която междувременно също се беше приближила, скочи и заби кама в гърба на чудовището. То нададе пронизителен, почти недоловим за слуха писък. Ейлийн извади друга от камите си и я заби в гърлото му. Демонът се надигна и замахна към нея с подобен на камшик език. Ейлийн успя да го избегне и вкопчена в него, започна да нанася удари с ярост, каквато Алек никога преди не беше виждал у нея, оставяйки го облян в кръв от десетки рани. Най-сетне скочи от гърба му и като се преметна през глава, се приземи върху меката трева. И ето че Алек имаше отлична мишена. Прицели се бързо и заби още една стрела в незащитения врат на чудовището. То се сгромоляса със силен грохот на земята и изчезна, оставяйки отвратителна миризма във въздуха и петна от демонска кръв по изпотъпканата трева покрай каменната стена.

Ейлийн се приближи до Хелън и ѝ протегна ръка. Хелън се поколеба за миг, но после я стисна и ѝ позволи да я издърпа на крака.

— Благодаря за помощта — каза тя.

Алек прибра лъка си и излезе измежду храсталаците в края на градината, присъединявайки се към тях при стената.

— Страхотен екип сте.

Хелън изглеждаше доволна.

— Така е.

— Ти също помогна — добави Ейлийн лоялно.

Алек повдигна вежда насреща ѝ. След това прибра стрелите си от земята и ги поведе към най-ниската част на рухналия зид; макар да се издигаше високо над главите им, той лесно можеше да бъде изкатерен от обучени ловци на сенки.

От другата страна на зида имаше порутена постройка, по-малка от основната сграда. Пред нея стояха шестима последователи на култа, въоръжени до зъби и греещи като бял неон в светлите си костюми.

— Според проследяващата руна е оттук — тихо каза Алек, посочвайки вратата на съборетината пред тях.

— Право през последователите на култа — въздъхна Хелън уморено. — Естествено.

— Няма страшно. — Ейлийн сложи ръка върху колана с оръжията си. — Аз съм в намушкващо настроение.

— Добре — каза Алек. — Ако се разпръснем…

Не можа да довърши, защото в този миг нощта бе раздрана от писък. Дълъг, протяжен писък на болка и ужас, мъчителен и дълбок, врязващ се в душата. Гласът не можеше да бъде сбъркан.

Вик на ужас се изтръгна от гърдите му, преди да осъзнае какво прави.

— Алек — каза Хелън в ухото му, сграбчвайки го за ръкава. — Запази спокойствие. Ще се доберем до него заедно.

Писъкът на Магнус заглъхна, но Алек вече беше забравил всякакви стратегии, всичките си планове. Хвърли се напред, размахал лъка като тояга.

Последователите на култа се обърнаха изненадано, ала той вече беше стигнал до тях. Смушка най-близкия в корема, докато минаваше покрай него, а после се обърна, завъртайки лъка над главата си, и удари втория в лицето. Третият замахна с юмрук, който Алек улови със свободната си ръка и като завъртя китката си, изви тялото му под жесток ъгъл, след което го блъсна в земята.

Да се биеш с мундани, беше толкова лесно.

Хелън и Ейлийн дотичаха до него, стиснали ками в ръце. Виждайки още двама разгневени ловци на сенки да се присъединяват към онзи, който беше сразил другарите им, останалите трима последователи на култа хвърлиха оръжия и побягнаха.

— Точно така — извика Ейлийн след тях. — И престанете да почитате демони!

— Добре ли си, Алек? — попита Хелън.

Алек дишаше тежко.

— Просто изразходвам малко агресия.

— Така правят ловците на сенки — съгласи се Ейлийн.

— Няма да съм добре, докато не се доберем до Магнус — каза Алек.

Хелън кимна.

— Тогава да вървим.

Прескачайки последователите на култа, те хукнаха през рушащата се сграда, която беше празна, ако не се брояха прахолякът и паяците, и изскочиха от другата страна, озовавайки се в…

Един амфитеатър.

Имаше древен вид, вкопан в земята, с каменни тераси. От трибуните публика от членове на „Алената ръка“, облечени в еднакви бели дрехи, гледаше представлението. Дълги каменни стъпала отвеждаха до голяма дървена платформа, издигната върху тревата и служеща като сцена. Очите на Алек в миг откриха Магнус: коленичил, с наведена глава, насред пентаграм от сол. Шинюн стоеше над него с меч в ръка. Вихрушката, която бяха видели отдалече, сега бе съвсем близо и се спускаше като фуния право към Магнус, бушуваща от пепел и светлина. Цялата сцена като че ли всеки миг щеше да бъде погълната от торнадото или изгорена до основи.

Алек се втурна право към нея.

Земята се тресеше, въздухът вибрираше и Магнус почувства стотици убождания от игли да го пронизват от всички страни. Някаква сила завладя ума му и го усука, мачкайки го като тесто, докато не му придаде напълно нова форма. Той изпищя.

Болка обля света в бяло. Когато примига, прогонвайки заслепяването, видя малка стая с измазан таван и чу познат глас да изрича името му.

— Магнус.

Притежателят на този глас беше мъртъв.

Магнус се обърна бавно и видя Рейгнър Фел да седи зад изподраскана дървена маса срещу самия него… втори Магнус. Един по-млад, не така осакатен от заслепяваща болка Магнус. И двамата държаха големи калаени чаши, и двамата бяха здравата раздърпани, и двамата — страшно пияни. Бялата коса на Рейгнър се извиваше около рогата му като облаци, уловени във витлата на самолет. Зелените му бузи имаха тъмноизумруден цвят.

Изглеждаше абсурдно. Толкова бе хубаво да го види отново.

Магнус осъзна, че бе пленен в собствените си спомени, принуден да гледа.

Приближи се до Рейгнър и той протегна ръка през масата. На Магнус му се искаше той да бе този, към когото приятелят му протяга ръка. Надеждата бе всичко, което бе необходимо; почувства как миналото и настоящото му Аз посягат едно към друго и се сливат. Магнус отново бе мъжът, който бе някога, и всеки миг щеше да се изправи очи в очи с онова, което бе извършил.

— Тревожа се за теб — меко каза Рейгнър.

Магнус размаха чашата си с престорена небрежност. По-голямата част от съдържанието ѝ оплиска масата.

— Изкарвам си страхотно.

— Наистина ли? — попита Рейгнър.

Призраците на стара болка лумнаха в него, живи и свирепи за миг. Първата му любов, онази, която беше останала, бе издъхнала от старост в прегръдките му. Оттогава бе имало прекалено много опити отново да открие любовта. Вече беше изгубил твърде много приятели, а все още беше прекалено млад, за да знае как да се справи с болката.

Имаше и още нещо.

— Ако не си изкарвам добре — отвърна Магнус, — значи, просто трябва да се постарая повече.

— Откакто откри кой е баща ти, не си същият.

— Естествено, че не съм! Вдъхнових се да създам култ в негова чест. Култ, който да прави най-нелепите неща, за които мога да се сетя. Той или ще се провали грандиозно, или ще бъде най-страхотната шега в историята. И в двата случая печеля.

Това не беше начинът, по който бяха говорили преди стотици години, ала спомените се бяха изкривили и променили през вековете и двамата с Рейгнър говореха с думи и изрази от настоящето. Паметта бе странно нещо.

— Това се предполагаше да бъде шега — каза Рейгнър.

Магнус извади дебелата си кесия и я обърна надолу с отвора. Стотици парчета сечено сребро се посипаха върху масата. Всички крадци в таверната млъкнаха.

Целият живот на Магнус беше шега. Толкова дълго се бе опитвал да докаже, че доведеният му баща греши, а ето че истинският му баща се бе оказал Принц на Ада.

Вдигна ръце над главата си.

— Да поръчаме питиета на всички!

В стаята избухнаха възторжени викове. Когато отново се обърна към Рейгнър, Магнус видя, че дори той се смее, клатейки глава и отпивайки голяма глътка от наново напълнената му чаша.

— Е, добре — заяви Рейгнър. — Успявал съм да те разубедя от ужасните ти идеи, под което имам предвид буквално всичките ти идеи, точно нула пъти.

Ако можеше да накара всички други да се смеят, на Магнус несъмнено би трябвало също да му се иска да се разсмее. Ако беше забавна компания, никога нямаше да бъде сам и ако се преструваше, че е добре, несъмнено това щеше да се превърне в истина.

— Добре — продължи Рейгнър. — Да кажем, че основеш този твой мним култ. Как ще го направиш?

Магнус се ухили.

— О, имам план. Фантастичен план. — Щракна с пръсти, при което от тях се разля електричество и подскочи по разпилените на масата монети. — Ето какво ще направя…

Цветните дървени стени на кръчмата, украсени с оръжия, щитове и животински глави, се стопиха. Рейгнър, заедно с всички останали в нея, се превърна в прах и Магнус остана да се взира печално в празното място, където бе седял най-старият му приятел.

А после се озова в друга стая, на друга сцена, в друга земя. Питаше заобиколилото го множество дали някога са се чувствали самотни, дали някога са искали да бъдат част от нещо по-голямо от самите тях. Отпиваше червено вино от бокал и с едно махване на ръка напълни чашите на останалите с пиво. Призова името на Асмодей и всички в стаята се разсмяха от удивление и наслада.

Таванът се стопи и се превърна в открито небе, а полилеите — в стотици трепкащи звезди. Дървените подове, покрити с дебели черги, се превърнаха в зелени поля, оградени с редици грижливо подстригани плетове, от едната страна се издигаше планина. Магнус вдигна ръка и забеляза чашата за шампанско, пълна до половина със златна течност с мехурчета.

— Велика отрова! — скандираха последователите му. — Велика отрова!

Магнус направи сложен жест и ето че се появи маса, върху която имаше пирамида от чаши. От върха се лееше бяло вино, пълнейки всяка чаша по пътя си надолу, създавайки красив водопад. Възторжен вик се изтръгна от множеството и премина през тълпата, като замалко не повлече и сърцето на Магнус със себе си.

Вдигна наздравица за неотдавнашния им успешен грабеж на хазната на един корумпиран граф, чието богатство бяха раздали на различни болници. Последователите на култа му чистеха улиците на града, хранеха бедните, оцветяваха лисици в синьо.

Всичко това — в името на Асмодей.

Култът беше шега. Животът беше шега и това, че неговият никога нямаше да свърши, беше лошата ѝ поанта.

Магнус се приближи до гигантската клада, която гореше в средата на залата. Тръпнещи от нетърпение, всички наоколо се уловиха за ръце и паднаха на колене, когато високо над тях се появи огромната фигура на Асмодей. Магнус беше прекарал по-голямата част от седмицата, работейки над тази илюзия, и особено се гордееше с резултата.

Очакваше множеството отново да нададе възторжен вик, но всички бяха притихнали. Чуваше се единствено припукване на пламъци.

— На това му се казва специален случай — каза гигантският, блещукащо бял Асмодей на верните си следовници. — Шайка глупаци, водени от най-големия глупак, издигнали мое чучело над себе си в глупава пародия на боготворено.

Мястото бе застинало като мъртвите след битка. Всички последователи на култа мълчаха, паднали на колене.

О. Не.

— Здравей, синко — каза Асмодей.

Яркият, главозамайващ вихър, от който Магнус беше уловен, изведнъж застина. Беше се подигравал с името на Асмодей, надсмивал се бе над идеята за почитане. Искал бе действията му да грейнат в небето, да хвърли предизвикателство в лицето и на двамата си бащи.

Направил бе всичко това, защото знаеше, че когото и да повика, никой няма да дойде.

Само че някой беше дошъл. Баща му беше дошъл да го смаже.

Магнус се беше вкаменил, неспособен да помръдне дори пръст. Можеше единствено да гледа как Асмодей излиза от кладата и се приближава бавно към него.

— Мнозина са ме почитали — каза Асмодей, — но рядко името ми е било възгласявано толкова силно, от толкова много усти. Това привлече вниманието ми, а после видях кой ги оглавява. Опитваш се да ми протегнеш ръка, дете мое?

Магнус се опита да каже нещо, но челюстите му бяха затворени с помощта на някаква непозната магия. Единственото, което се процеди измежду стиснатите му зъби, беше тъничък стон.

Срещна очите на Асмодей и поклати твърдо глава. Може и да не беше в състояние да говори, ала искаше пълното му отрицание да е недвусмислено ясно.

Живите пламъци, които бяха очите на Асмодей, угаснаха за миг.

— Благодаря ти, че ми събра тези следовници — изсъска най-сетне. — Бъди сигурен, че ще ги вкарам в добра употреба.

Пот се стичаше по лицето на Магнус. Отново опита да проговори и отново не успя.

Асмодей се усмихна, разкривайки редица остри зъби.

— Що се отнася до теб, като всяко прегрешило дете, нахалството ти трябва да бъде наказано. Няма да си спомняш онова, което си направил, нито ще научиш нещо от него, защото паметта на праведните е благословена, а името на нечестивите ще изгние.

Думите бяха от Библията; демоните често цитираха Светото писание, особено онези, които имаха кралски претенции.

Не — почти се примоли Магнус. — Нека си спомням.

Ала Асмодей бе стиснал челото му с костеливата си хищна длан. Светът бе залян от ослепителна белота, а после от също толкова ослепителен мрак.

Магнус дойде на себе си в настоящето, коленичил пред членовете на собствения си култ, спомените, които баща му беше отнел, се бяха върнали.

Беше на колене. Застанала пред него, Шинюн се беше навела, така че лицето ѝ бе съвсем близо до неговото.

— Видя ли? — попита тя. — Видя ли какво си направил? Виждаш ли какво би могъл да имаш?

Първото, което Магнус изпита, бе облекчение. Дълбоко в себе си винаги се бе притеснявал за това на какво бе способен наистина. Знаеше какво е: демонско дете, син на кралска особа от Ада, винаги боящ се от собствените си сили. Толкова се бе страхувал, че може би бе основал този култ със зли намерения, че го бе използвал за ужасяващи цели, че навярно сам бе изтрил спомените си, така че да не е принуден да живее със знанието за онова, което бе сторил.

Ала не. Беше глупак, но не и злодей.

— Видях — отвърна тихо.

Следващото, което изпита, беше срам.

Изправи се с усилие на крака и се обърна към тълпата — това множество от мундани, които, без да иска, бе събрал заедно и бе превърнал в последователи на култ с една недомислена шега, тази група наивници, които вероятно просто търсеха нещо по-голямо от себе си, увереност, че животът им има смисъл, че не са сами на този свят. Магнус си спомни как изпитва толкова силна болка, че бе забравил, че другите хора имат значение. Беше превърнал живота им в шега. Срамуваше се от това и не искаше Алек да познава човека, който го беше сторил.

От толкова време се опитваше да бъде някой друг. И сега осъзна, вече не изпитваше свирепата болка, която бе изпитвал в онзи отдавнашен ден, когато пиеше заедно с Рейгнър. Особено откакто беше срещнал Алек.

Вдигна глава и заговори с ясен глас.

— Съжалявам. — Думата беше посрещната от слисано мълчание. — Много отдавна реших, че ще е забавно да основа култ. Да събера група мундани, за да погаждаме шеги и да играем разни игри. Опитах се да направя живота по-малко сериозен, отколкото е. Шегата се обърка. Векове по-късно всички вие плащате цената за моята глупост. И за това наистина съжалявам.

— Какво правиш? — попита Шинюн зад него.

— Не е твърде късно — провикна се Магнус. — Можете да обърнете гръб на всичко това, на демоните, които не са богове, и на глупостта на безсмъртните. Вървете и живейте живота си.

— Млъкни! — изкрещя Шинюн. — Това са твоите поклонници! Моите поклонници! Животът им ни принадлежи, за да правим каквото поискаме с него! Баща ми е прав. Ти си най-големият глупак, принцът на глупаците и ще говориш глупости, докато някой не ти пререже гърлото. Лично аз ще го направя. Ще го направя за баща ми.

Тя пристъпи пред Магнус и се обърна към множеството.

— Удари часът на съдбата. Сега е моментът, когато вие, моите братя и сестри, ще бъдете издигнати над всички други, дори над ангелите, и ще отговаряте единствено пред най-великите демони и магьосници. Ще седите в подножието на престола на моя баща!

Тя замълча очаквателно, сякаш се надяваше да чуе възгласи на съгласие. Такива не последваха. В горната част на каменните стъпала в дъното на амфитеатъра Магнус видя да изригва хаос. Последователи на култа се скупчиха на върха на стълбището, само за да бъдат отблъснати мощно назад; неколцина от тях се претърколиха през седалките и стъпалата.

Шинюн се поколеба, а после даде знак на стражите до сцената.

Безредиците се разрастваха и ставаха все по-шумни. Магнус не можеше да види какво става — приличаше на сбиване, в което последователите на култа биваха запокитвани по стъпалата и падаха един върху друг. На по-добре въоръжените стражи близо до платформата им беше трудно да си проправят път през тълпата, за да се доберат до безредиците.

Магнус почувства искрица надежда. Може би някои от последователите на култа бяха размислили и се бяха отказали от глупавия си и опасен план. Може би щяха да се нахвърлят един върху друг — членовете на култове често го правеха — и да забравят за него и за Асмодей. Може би…

— Очевидно — заяви Шинюн, докато в шепата ѝ лумваше оранжев огън — всичко трябва да върша сама.

Понечи да слезе от сцената, но когато стигна до ръба, срещна невидима бариера и бе запратена силно назад. Кръгът от сол и лунни цветя грейна с блед огън.

Магнус настръхна, осъзнал истината: лунните цветя, които ограждаха сцената, не бяха просто за украса. Очите му последваха пресичащите се редици цветя, които минаваха под платформата. Заедно, те образуваха гигантски пентаграм. Много по-голям и по-силен пентаграм. Ала кой го бе направил? Очевидно не беше Шинюн — тя изглеждаше шокирана да се озове пленена в него.

Шинюн се изправи и се взря в лунните цветя. Отново опита да излезе, само за да бъде отблъсната още по-силно. Простена и се надигна, като се олюляваше.

Бърнард стоеше досами пентаграма и ги гледаше сякаш с очакване.

— Какво означава това? — изсъска Шинюн.

Бърнард направи малък подигравателен поклон.

— Приеми най-искрените ми извинения, Прокълната дъще. Работата е там, че макар да си даваме сметка, че ти принадлежиш към по-войнствената ни и агресивна фракция, целите на този култ открай време са в сферата на хедонистичните удоволствия, а не на стриктната отдаденост на злото. Ние, от „Алената ръка“, се съгласихме, че не искаме да следваме безрадостните ти правила, нито да живеем под суровото ти водачество.

— Я виж ти — благо каза Магнус.

— Да не би да възразяваш. Велика отрово? — попита Бърнард.

— Ни най-малко — заяви Магнус. — Нека добрите времена започнат.

Шинюн се взря в Бърнард, а после огледа лицата на хората, които седяха на пейките наоколо. Не бяха тук, за да видят своя пророк, осъзна Магнус. Бяха се събрали, за да гледат кървища и предателство.

— Но аз съм една от вас — заяви Шинюн твърдо. — Мястото ми е с вас. Аз съм вашият лидер.

Бърнард хвърли поглед към Магнус.

— При цялото ми уважение към Великата отрова, знаем колко лесно може да бъде сменен един лидер.

— Какво сте направили? — попита Шинюн.

— Не само ти можеш да общуваш с Асмодей. Не само ти можеш да призоваваш демони, за да ти служат.

— О — каза Магнус. — О, не.

Бърнард продължи, още по-триумфиращо.

— Той идва, когато го призовем!

Магнус затвори очи.

— Злото винаги го прави.

Извън очертанията на пентаграма последователи на култа пищяха, демони ревяха, а в небето кръжаха черни очертания. В пентаграма най-силният звук бе дишането на Шинюн.

— Не искаме никой магьосник да властва над нас — заяви Бърнард. — Искаме абсолютна власт и абсолютни партита. Така че и двамата сте пленени в този пентаграм и възнамеряваме да принесем и двама ви в жертва на Асмодей. Не се засягай. Велика отрово. Нищо лично. Всъщност ти си нещо като модна икона за нас.

— Каквото и да ви е обещал Асмодей, то е лъжа — каза Магнус, ала Бърнард се изсмя подигравателно.

Веднъж призован, един Велик демон покваряваше всички наоколо. Асмодей предлагаше изкушения, на които никой не можеше да устои, и играеше игри, по-жестоки, отколкото смъртните можеха да си представят. Нищо чудно, че Бърнард бе придобил толкова стреснат вид, когато Магнус се беше пошегувал, че ще принесе Шинюн в жертва.

Шинюн никога не беше била врагът. Никога не бе оглавявала наистина „Алената ръка“. От мига, в който Магнус беше изгубил контрол над култа, преди всички онези години, начело бе застанал Асмодей. Открай време беше Асмодей.

Бърнард се извърна, разчитайки пентаграмът да задържи пленниците му. Шинюн се втурна по границите му, сякаш беше обхваната от пламъци. Опита се да направи магия, за да се освободи, ала напразно. Закрещя на последователите на култа да развалят бариерата, но те до един я гледаха абсолютно безстрастно.

Най-сетне се обърна рязко към Магнус и изпищя:

— Направи нещо!

— Не се тревожи, Шинюн. Знам заклинание, което е в състояние да развали почти всеки пентаграм. — Магнус размаха ръце за миг, а после спря и сви рамене. — А, да, забравих. Можех да ни измъкна, само че изгубих силите си, понеже някой ме отрови.

— Мразя те — прошепна Шинюн.

— И ако мога да добавя, Прокълната дъщеря е ужасен прякор.

— Кой го казва! Великата отрова?

— Имаш право — призна Магнус. — Беше игра на думи с истинското ми име. Магнус Бейн21? Признавам, че имам слабост към игрите на думи…

Шинюн си пое рязко дъх. Един крилат демон се сгромоляса с ужасяващ писък сред обзетите от паника последователи на култа. Множеството се раздели и ето го и Алек Лайтууд, стигнал вече до средата на стъпалата.

Магнус беше поразен. Неочакваната болка можеше да те връхлети по същия начин, да те хване неподготвен и да разтърси цялата ти вселена, ала онова, което Магнус изпитваше, не беше болка.

А огромен взрив от главозамайваща емоция: страх за Алек, обич и облекчение, и болезнено отчаяна радост. Алек, моят Александър. Ти дойде за мен.

Последователи на култа се хвърляха към Алек и той ги запращаше настрани. На мястото на всеки, когото повалеше, изникваха трима други. Те го забавяха, но не бяха в състояние да го спрат, не можеше да го направи и никой демон, бил той на земята или в небето. Не беше сам: от лявата му страна имаше русокосо момиче, от дясната — чернокосо. И двете държаха ками в ръце, задържайки множеството настрани от Алек, докато той изпрати дъжд от стрели по друг от демоните, а после повали един от последователите на култа с долната част на лъка си.

Магнус го изпиваше с очи: силните рамене, развяната черна коса, сините очи. Открай време обичаше точно този нюанс на синьото, онази отсянка на последния миг, в който вечерта все още беше пълна със светлина.

Приближи се до блещукащия ръб на пентаграма. Нещо се надигаше в него, заедно с любовта и надеждата. Усещаше как силата му се завръща съвсем близо до него.

Протегна ръка към Алек и пръстите му успяха да пробият искрящите линии на магията, да преминат през магическата мъгла, сякаш беше вода. Ала когато понечи да пристъпи към Алек, се закова на място, сякаш бе срещнал каменна стена.

Да подаде върховете на пръстите си над ръба на пентаграма, нямаше да бъде от особена полза.

— Нищо от това няма значение! — Гласът на Шинюн зад гърба му се извиси като рев. — Баща ми идва! Той ще ви порази вас, неверниците, които би трябвало да бъдат най-верни, лъжливия пророк, отвратителните нефилими. Всички ви! Той ще ме постави до себе си, там, където ми е мястото.

Магнус се обърна рязко, щастието му беше заменено рязко от отвратен ужас.

Цветът се отреждаше от камъните наоколо. Нещо се движеше от най-горния ред и караше камъните да избеляват, докато не се разля във въздуха, оформяйки стълб от бяло статично електричество, който се сля с фунията от облаци и дим, надвиснала над мястото на ритуала. Буря от миниатюрни черни точици бушуваше във вътрешността му. Струйки дим танцуваха в светлината. Въздухът се изпълни с жужене — зловещ шепот от друг свят.

Казах ти, че е време да си спомниш всичко, разнесе се глас в главата на Магнус.

Не беше гласът на собствения му страх, а на баща му.

— Той идва! — провикна се Шинюн.

— Защо? — изкрещя Магнус. — Все още никой никого не е принесъл в жертва!

Идвам, защото моите следовници го пожелаха — каза гласът. — Пътят е достатъчно отворен за мен.

Въздухът беше ужасяващо плътен, усещаше се влажен дъх, който смразяваше вените. Вълна на възбуда, от която на Магнус му се прииска да побегне нанякъде, където и да било, да се махне от там, ала тялото му отказваше да помръдне. Някакъв животински инстинкт дълбоко в него знаеше, че няма място, където щеше да е в безопасност.

Приближаването на Велик демон, подхранван от боготвореното на толкова много поклонници, изпълваше всяко сетиво, унищожаваше всяко друго чувство, докато не останеше единствено ужас.

Над пентаграма статичното електричество започваше да придобива очертания.

Алек знаеше, че противникът ги превъзхожда многократно. Всички, които бяха насядали в амфитеатъра (а те бяха много), се бяха обърнали към тях. Мнозина вече се бяха изправили на крака и посягаха към оръжията си — предимно сопи и тояги, макар че зърна и няколко остриета да проблясват на светлината.

— Леле, има доста последователи на култа — промърмори Ейлийн. — Сигурно са ги докарали с автобус.

Бързата усмивка на Хелън се стопи, когато двама последователи на култа сграбчиха ръката ѝ. Ейлийн смушка единия в гърлото с лакът, а Хелън удари другия в гърдите с глава. Някакъв глупак се нахвърли върху Алек и много бързо бе запокитен назад с юмрук в лицето. Изправен пред стена от дращещи ръце и ритащи крака, Алек изгуби Магнус от поглед.

Единственият начин да се добере до него, бе през тях.

— Дами — заяви Алек, — ще го направим ли?

— На драго сърце — измърмори Хелън сладко-сладко и изрита един мъж в коляното.

Алек избегна зле насочен пестник и отвърна с добре прицелен удар. В паузите между ръкопашните схватки изпращаше стрели по демоничните фигури, които кръжаха в небето.

Можеше да продължи така цял ден. Знаеше как да се движи само в една посока. Към сцената. Към Магнус. Нищо друго нямаше значение, освен да се добере до Магнус.

Можеше да го види в пролуките между хората: стоеше на сцената, сякаш бе държал реч пред събралото се множество. Шинюн беше до него, крещеше и размахваше ръце, но за щастие, все още не участваше в битката. Магнус се извърна наполовина; на гърлото и ризата му имаше кръв, върху лицето му тъмнееше синина.

Сърцето на Алек се сви. И тогава очите на Магнус срещнаха неговите: спусна се един от онези кратки мигове на затишие в битката, като окото на ураган, когато времето сякаш се разтяга. Магнус изглеждаше толкова близо, сякаш Алек би могъл да се протегне и да го докосне, да помилва синините му, да застане между него и множеството.

Спомни си как тича към бруклинската къща на Магнус. Тъкмо бяха започнали да се срещат. Толкова много неща се случваха тогава, в света и в Алек. Войната тъкмо започваше, а той не бе в състояние да се справи с бъркотията от ярост и объркване, и копнеж в сърцето си.

Познаваше Магнус едва от няколко седмици. Нямаше никакъв смисъл в това, че се бе вкопчил в този шанс да го види, когато семейството му мислеше, че тренира, когато лъжите му всеки миг можеха да бъдат разкрити. Толкова се страхуваше през цялото време и се чувстваше така сам в страха си.

Вече имаше ключ — Магнус беше обяснил, че така е по-лесно за него, а около апартамента му имаше достатъчно магически бариери, за да разбере, ако някой друг, освен Алек, влезе с този ключ. Алек беше нахълтал с разтуптяно сърце. Заварил бе Магнус в средата на апартамента, потънал в работа. Носеше оранжева копринена риза и преглеждаше три книги с магии едновременно, разгръщайки страниците с две обсипани с пръстени ръце и вихрушка от сини искри. Стомахът на Алек се свиваше от ужас при мисълта какво би казал баща му, ако знаеше, че е тук.

А после Магнус бе вдигнал глава от книгите с магии, видял го бе и се бе усмихнал. И сърцето на Алек бе спряло да бие трескаво, като затворник, мъчещ се да избяга. Помислил си бе, че не би имал нищо против до края на живота си да стои на прага и да гледа как Магнус му се усмихва.

Сега Магнус се усмихваше по същия начин, въпреки ужаса наоколо, а в ъгълчетата на златните му очи имаше ситни бръчици. Беше сладка, изненадана усмивка, сякаш Магнус бе толкова смаян — и толкова щастлив — да го види, че бе забравил всичко друго.

Алек почти имаше чувството, че би могъл да се усмихне в отговор.

А после Хелън изкрещя:

— Демони шинигами.

От „Алената ръка“ не се шегуваха. От всички крилати демони шинигамите бяха едни от най-лошите. Със зейналата си акулоподобна паст и огромните черни крила, демоните шинигами изпитваха наслада от това да смъкват лицата на хората с нокти и да натрошават костите им на прах.

Върху Алек падна сянка. Той вдигна очи към огромна, озъбена паст и изпрати стрела.

Първият шинигами се размина на косъм с нея и се спусна право към ловците на сенки. Още няколко от събратята му го следваха по петите. Друга стрела събори най-близкия шинигами от въздуха, запращайки го презглава върху пейките. А после останалите демони им се нахвърлиха.

Най-близкият кацна с тъп звук върху стъпалата. Ейлийн се втурна към него и го прониза със серафимските ками, оставяйки дълбоки рани в гърдите му. Чудовището изрева и я удари с крило, събаряйки я на земята, а после се надигна, извисявайки се над нея. Крилата му отблъскваха звездната светлина, превръщайки я в нащърбена черна дупка на фона на нощта. Друг от демоните се вряза сред последователите на култа, принуждавайки ги да се разбягат.

— Иеремиил!

Викът на Хелън се издигна над врявата, докато тя танцуваше между едрите фигури, а белите замахвания на серафимските ѝ ками огряваха нощта.

Алек скочи настрани и избегна един връхлитащ демон, чиито нокти едва не смъкнаха кожата от рамото му. Хвърли се по гръб и прониза крилото на чудовището със стрела. Демонът се сгромоляса на земята, а Алек погледна какво правят останалите.

— Ейлийн, пази се!

Ейлийн вече бе скочила на крака и се мяташе между два демона, посичайки ги с оръжията си. Трети демон се носеше към нея.

Хелън я събори в последния момент и чудовището прелетя над тях, само за да се обърне за ново нападение, оголило зъби с дължината на човешка длан. Хелън се надигна на крака, стиснала раненото си рамо. Отпусна се на колене в мига, в който чудовището скочи, и като замахна нагоре със серафимската си кама, го разсече от пъпа до врата.

— В името на Ангела! — извика Ейлийн. — Това беше невероятно.

Хелън грейна, но не беше задълго. Едва бе убила демона, когато друг кацна пред нея и замахна с увенчано с хищен нокът крило към нея. Този път Ейлийн беше там и отсече крилото в ставата. Хелън го довърши с удар, който го обезглави.

Алек насочи вниманието си към друг от демоните, който връхлиташе върху него, избягвайки да бъде посечен на две от остро крило. Проследи траекторията му и запрати стрела в гърба му. Демонът рухна в основата на амфитеатъра.

— Алек! — изкрещя Ейлийн. — Сцената!

Алек се завъртя в същия миг, в който огромен стълб светлина се спусна от бушуващата вихрушка и удари грейналия пентаграм от цветя, който заобикаляше сцената. Целият амфитеатър бе облян в светлина.

Магнус беше силует, окъпан в изпепеляващо ярка светлина. Алек можеше да различи единствено очите му, които бяха впити в него. Устните му се раздвижиха, сякаш казваше нещо.

А после двамата с Шинюн изчезнаха. Изпепеляваща, ослепителна светлина изпълни пентаграма от лунни цветя, заличавайки всичко в него.

Сърцето на Алек се сви. Хвърли се към сцената, ала на пътя му се изпречи един от последователите на култа. Той го повали с един удар и се вгледа в сепнатото лице на следващия мъж. Заговори тихо, но достатъчно силно, та всички да могат да чуят.

— Ако животът ви е скъп, бягайте.

Най-близките последователи на култа се пръснаха, разчиствайки път на Алек, за да се добере до пентаграма. С бучаща от паника глава той се хвърли към него… и се блъсна в невидима преграда, корава като гранитна стена.

Кльощав мъж с рехава брада стоеше пред последователите на култа край пентаграма, сякаш беше техният лидер. Алек го виждаше за пръв път.

— Къде е Магнус? — попита той.

— Кой си ти? — попита брадатият мъж вместо отговор.

— Ние сме ловци на сенки — заяви Хелън и като се приближи, застана до Алек. Ейлийн зае място от другата му страна. — А вие здравата сте го загазили. Какво става тук? Кой си ти?

— Аз съм Бърнард, лидерът на този култ.

— Съгласихме се да изменим на Великата отрова и на Прокълнатата дъщеря — обади се някой зад него. — Никой не се е съгласявал ти да ни водиш, Бърнард.

Бърнард поаленя над белите си одежди.

— Кой е Великата отрова? — попита Ейлийн.

— Нашият основател Магнус Бейн — отвърна Бърнард.

Хелън си пое рязко дъх.

— Така или иначе, много отдавна обърнахме гръб на неговите повели да се грижим за децата и да погаждаме номера на богатите — увери я Бърнард. — Откакто той си отиде, сме се посветили на злодейства. Някои от нас извършват дори убийства. Напоследък има доста убийства. Като цяло сме зли, но с лежерно отношение към злодейството.

— Значи, Магнус е невинен! В известен смисъл — каза Ейлийн.

Хелън изглеждаше смутена.

Алек не го беше грижа за нищо от това. Проправи си път покрай Бърнард, пое си накъсано дъх и извади серафимска кама от колана си.

— Рагуил!

Оръжието лумна с ангелска светлина.

Да използваш серафимска кама срещу мундан, бе нещо отвратително. Баща му му беше казал, че на никой истински ловец на сенки и през ум не би му минало да го направи.

Преди някой да понечи да го спре, той доближи върха на сияещата серафимска кама толкова близо до гърлото на Бърнард, че яката на бялата му риза почерня и запуши.

— Къде е Магнус? Няма да те питам отново.

Очите на Бърнард побеляха. Устните му се раздалечиха и от гърлото му излезе глас, който очевидно не беше негов. Глас, който тътнеше и пращеше като запалена клада.

Гласът на демон. Гласът на Принц на ада.

— Великата отрова? О, той е тук.

Бърнард махна рязко към окъпания в ужасна светлина пентаграм. В огненото му сърце започнаха да се избистрят бледи сенки, чиито очертания с всеки миг ставаха все по-ясни.

— Намери го — каза демонът в Бърнард. — Ако можеш.

Сцената в пентаграма се проясни и устата на Алек пресъхна от ужас.

Ето че вече виждаше Магнус. Виждаше повече от един Магнус.

— Една от тези двойки биещи се са истинският Магнус Бейн и истинската Шинюн Юнг. Приеми го като тест, малки ловецо на сенки. Ако го разпознаеш, можеш да го спасиш.

Алек стискаше лъка и камата си в ръце, всеки мускул на тялото му беше изопнат. Беше готов да се бие, отчаяно копнееше да спаси Магнус, а ето че се беше вкаменил от ужас.

Сто Магнус Бейновци се биеха за живота си със сто Шинюн Юнг. И стоте бяха съвсем еднакви. Сто Магнус Бейновци в бели одежди замахваха с оръжия към сто копия на Шинюн и всеки от тях би могъл да бъде истинският Магнус. Онзи, който лежеше на земята и чакаше удара, който щеше да го довърши, би могъл да бъде истинският Магнус, отчаяно нуждаещ се от помощта на Алек. Или пък истинският бе онзи, който печелеше двубоя, само за да бъде убит от Алек, опитващ се да му помогне.

— Доста находчива магия, макар да го казвам сам — каза демонът с устата на Бърнард. — Хитра, но в същото време много жестока, защото ти предлага надежда. Всичко, което трябва да направиш, е да разпознаеш истинския Магнус Бейн. Не става ли винаги така в приказките? Принцът може да разпознае истинската си любов дори когато тя е преобразена, лебед сред лебедите, камъче върху бряг, покрит с пясък. — Бърнард се изкиска. — Само ако светът беше вълшебна приказка, нефилиме.

В пентаграма цареше тих ужас, извън него — хаос. А после лумна светлина, която сякаш изличи всичко останало. Всичко извън пентаграма, включително и Алек, изчезна. Остана единствено баща му.

Мъж в бял костюм се рееше в мрака на фунията и гледаше към Магнус и Шинюн под себе си. На главата си имаше корона от бодлива тел и копчета за ръкавели от същото мътно сребро. Спусна се изящно на земята, като вода, бликаща в каменисто речно корито.

Върху лицето на Асмодей имаше презрителна усмивчица, която разкриваше заострени, гладни зъби. Погледна първо към Шинюн, а после към Магнус.

— Носиш ми подарък.

— Татко? — каза Шинюн.

Звучеше почти като дете.

Магнус преглътна ужаса и омразата и отметна нехайно кичур коса от челото си.

— Здрасти, татко.

Очите на Асмодей, както и гладната му полуусмивка бяха приковани в Магнус.

Магнус видя точния момент, в който истината озари Шинюн. За миг тя остана съвършено неподвижна; в следващия мощна тръпка разтърси тялото ѝ, сякаш я беше ударил ток.

Тя се обърна бавно към Магнус.

— Не — простена, гласът ѝ беше по-тих от шепот. — Не може ти да си негов син. Не и негов истински син. Не.

Лицето на Магнус се разкриви в гримаса.

— За съжаление, да.

— Казах ти, скъпа моя, че това ще бъде семейно събиране. — Усмивката на Асмодей стана още по-широка, докато той попиваше болката ѝ. Облиза устните си, сякаш се наслаждаваше на вкуса. — Просто не твоето.

Беше си играл с нея, подлъгвайки я със същата лекота, с която Магнус беше подлъгал последователите на „Алената ръка“ много отдавна.

Шинюн поглеждаше ту единия, ту другия, извръщайки очи, сякаш гледката я изгаряше. Магнус се чудеше дали вижда приликата. Дишането ѝ бе тежко, накъсано. Най-сетне очите ѝ се спряха върху него.

— Ти получаваш всичко — прошепна. — Отне ми всичко.

— Отлична идея — заяви Асмодей. — Защо не направиш именно това, синко? Върни си култа, който създаде. Заеми мястото, за което тя мечтаеше. До дясната ми ръка.

— Не! — изпищя Шинюн.

Парещите ѝ очи се напълниха със сълзи, които покапаха, докато замахваше с меча си. Магнус го избегна, залитайки под нападението ѝ. Шинюн замахна отново и Магнус се хвърли на земята, претъркулвайки се, за да избегне удара. В очите му имаше прах. Не виждаше начин да избегне стоманата и смъртта още дълго.

Трети удар не последва. Магнус вдигна очи, а после се изправи предпазливо на крака.

Шинюн беше замръзнала по средата на замаха си, сякаш всеки момент щеше да падне. Магнус се вгледа в очите ѝ. Обезумели, те се местеха насам-натам. Тялото ѝ се бе вкаменило така, както бе вкаменено лицето ѝ открай време. Единствено очите ѝ бяха живи.

Магнус погледна към Асмодей, който разпери ръце с изразителен жест, който Магнус разпозна. Самият той го беше правил неведнъж, след като извършеше някоя блестяща магия.

— Това вече не го разбирам — каза той. — Позабавлява се. Направи любимия си ход, отправи предложението си, причини толкова болка и ярост, колкото би могъл. Защо ти е да я спираш? Защо не оставиш това да стигне до края си? Не че изгарям от желание да бъда набучен на шиш от една обезумяла последователка на култ, но не разбирам какво целиш.

— Искам да поговоря със сина си — отвърна Асмодей. — Минаха почти два века, откакто разговаряхме за последен път, Магнус. Не пишеш, не се обаждаш, не принасяш жертви на олтара ми. Това причинява болка на един любящ баща.

Приближи се, ухилен като череп, и посегна да го потупа бащински по рамото. Магнус вдигна ръка, за да го отблъсне.

Ръката му мина през тялото на Асмодей.

— Не си тук наистина.

Гротескната усмивка на Асмодей стана невъзможно широка.

— Още не. Не и докато не отнема нечие безсмъртие и не го използвам като моя котва в този свят.

— Моето безсмъртие — каза Магнус.

Асмодей махна с ръка към Шинюн.

— О, не. Нейното ще свърши работа.

Ръката му беше гладка и бледа, пръстите му завършваха с хищни нокти. Магнус видя как очите на Шинюн, единствената подвижна част от нея, се изпълниха със сълзи на унижение.

— Значи, моят живот ще бъде пощаден — каза той. — Колко прекрасно за мен. Може ли да попитам защо? Предполагам, че не е от излишък на бащинска привързаност. Неспособен си на това.

На сцената се появи мек стол с висока облегалка и Асмодей се отпусна в него. Погледът му се плъзна по Магнус.

— Ангелите имат деца. — Гласът на Асмодей бе ужасяваща пародия на баща, разказващ приказка за лека нощ на детето си. — Казват, че те са най-голямата благословия на този свят. Нефилимите, унищожители на демони. Ние, Принцовете на Ада, също имаме деца. Много от тях изгарят, превръщат се в прах и пепел, неспособни да понесат онова, което са, но има и такива, които оцеляват. Те са родени за железни тронове. Казват, че са създадени, за да бъдат най-големите проклятия на света.

На Магнус му беше трудно да диша. Струваше му се, че самият въздух изгаря.

— Имал съм много деца на този свят — продължи Асмодей. — Почти всички ме разочароваха. Неколцина се оказаха полезни за кратко, но едва си заслужаваха усилието. Силите им се изчерпваха или пък умовете им се прекършваха след век. Най-много два. Децата на Великите демони могат да бъдат наистина могъщи, но рядко са издръжливи. Дълго чаках истинско дете, което да бъде проклятие за този свят, и най-сетне се отказах. Децата ми се бяха оказали неспособни да оцелеят дълго в този или в който и да било свят, слаби светлини, молещи се да бъдат изгасени, недостойни за мен. Ти обаче… Ти си силен. Ти се бориш. Издири ме с писък, който би могъл да раздере света. Ти говориш и кръвта на ангелите слуша. Отворил си врати през световете. Извършил си подвизи, които дори не осъзнаваш, че са невъзможни, и продължаваш да водиш веселия си живот. От дълго време те наблюдавам. Демоните са способни да изпитват гордост. Всъщност много сме добри в това. Синко, гордея се с теб.

В гърдите на Магнус сякаш бе зейнала яма, която му причиняваше болка. Много отдавна бе минало времето, когато да чуе подобни думи би означавало нещо за него.

— Колко трогателно — заяви най-сетне. — Какво искаш? Нещо ми подсказва, че не е прегръдка.

— Искам теб — отвърна Асмодей. — Ти си най-могъщото ми дете и поради това си моят любимец. Искам силата ти в моя служба. След всичко, което сторих за теб, искам твоята лоялност.

Магнус избухна в смях. Асмодей отвори уста, за да каже още нещо, но Магнус вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Това си го биваше — каза, бършейки сълзи от смях. — Кога си направил каквото и да било за мен?

За частица от секундата Асмодей се изправи и се озова до него. Шепотът му в ухото на Магнус бе като съскането на пещ.

— Какво казах? Време е да си спомниш всичко.

И той притисна длан с хищни нокти в лицето му.

Очите на Магнус се замъглиха и умът му потръпна с погнуса от нахлуването в него, докато светът се промени за частица от секундата. В един миг той стоеше в средата на пентаграма, в следващия усещаше паренето на жарко слънце върху кожата си. Пот ороси челото му. Направи крачка напред и почувства как под краката му хрущи пясък. Усети мириса на океан и чу шума на вълни, разбиващи се в брега.

Знаеше точно къде и кога се намира и това го изпълни с ужас. Беше на един плаж в края на джунглата, много, много отдавна. В самото начало на първия му живот, на първото и последно място, което бе наричал свой дом.

Внезапно мъчително ясно си даде сметка колко бе малък. Ризата висеше свободно на тесните му раменца, слабите му ръце се губеха под плата. От векове имаше тялото на възрастен, което не се променяше. Забравил бе какво е усещането да е толкова слаб и крехък, така ужасяващо уязвим.

Ясно в горещия въздух той чу нисък, дрезгав мъжки глас.

— Ела тук, момчето ми.

Езикът бе стар малайски диалект, на който никой не говореше от векове. Магнус не го беше чувал, откакто бе дете.

Доведеният му баща излезе от джунглата и удари треперещото момче — Магнус — запращайки го в пясъка.

Магнус трепереше под ударите на баща си. Всички спомени за доведения му баща, които бе положил такова усилие да потисне, го връхлетяха, по един с всяко жегване на болка. В устата му имаше вкус на пясък, влажни дрехи бяха залепнали за кожата му. Целият ужас на онези дни се завърна, цялата ярост. Сви ръце в юмруци, отчаяно копнеещ да направи нещо, каквото и да било.

Почувства как грубите пръсти на доведения му баща се сключват над лакътя му и го издърпват на крака. Повлякоха го през пясъка и между дърветата към старата плевня.

Това беше миналото, неговото минало. Магнус знаеше точно какво предстои и страхът, който изпитваше сега, бе по-ужасен, отколкото първия път.

Плевнята, в която майка му се беше обесила, бе овъглена гробница. На покрива зееха дупки, една от стените беше рухнала под тежестта на надвисналите клони, плевели бяха избуяли между дъските на пода.

В мрака вътре все още висеше прерязано въже. Малък ручей пресичаше единия ъгъл на плевнята, засенчен от останките на покрива. Върху ниска масичка имаше чаша с ароматни пръчици, две купи за приношение и груба скица на жена върху един камък. Магнус погледна рисунката и си спомни печалните очи на майка си.

Детето Магнус вдигна очи към доведения си баща и видя, че той ридае. Магнус почувства срама на момчето, задето го мрази, желанието му да го обича.

Възрастното наблюдаващо Аз на Магнус знаеше какво ще последва.

Доведеният му баща сложи ръка около рамото на момчето и го поведе към ручея. Момчето усещаше сковаността в пръстите на доведения си баща, сякаш той полагаше усилие да не трепери.

А после Магнус почувства как около врата му се сключват груби ръце, когато мъжът сграбчи момчето и го натисна във водата. Погълна го студ и ето че не можеше да диша. Дробовете му се загърчиха отчаяно, изпълнени не с въздух, а с вода. Момчето удряше с юмруци в ручея, съпротивляваше се, ала не бе в състояние да се отскубне от хватката на баща си.

А после нещо изпука във въздуха, като пращенето на съчки под нечии стъпки в джунглата. Първите наченки на магия. Незнайно как, момчето успя да се отскубне от силните ръце на баща си.

Магнус се закашля, давейки се, отмятайки дълги мокри кичури коса от очите си.

— Съжалявам — промълви мъчително. — Ще бъда добър. Опитвам се да бъда добър.

— Това е единственият начин, по който можеш да бъдеш добър — изкрещя доведеният му баща.

Магнус изпищя.

Ръцете на доведения му баща отново се сключиха около врата му, хватката му бе неумолима; запъхтяният му глас изпълни ушите на Магнус. В решителността на тона му имаше ужасяваща нежност.

— Това ще те пречисти — прошепна единственият баща, когото Магнус бе познавал някога. — Повярвай ми.

Отново натисна главата на момчето под водата, този път — толкова дълбоко, че тя се удари в каменното корито на потока. Магнус почувства вкочаняващата болка, усети как коленете му омекват, докато момчето започваше да губи съзнание и да потъва към смъртта.

Магнус се давеше, ала в същото време бе ужасяващо далече от тук. Пред очите му над водата премина сянка.

Шепот изпълни главата на момчето, по-студен и от водата в дробовете му.

— Чуй думите, които ще те освободят. Изречи ги и замени неговия живот за своя. Само един от вас може да оцелее. Възползвай се от силата си или умри.

В онзи момент решението беше лесно.

Спокойствие завладя момчето и заклинанието се изля от устата му във водата. Ръцете му, размахани в паника, застинаха, а после описаха поредица от сложни жестове. Не можеше да диша, но можеше да направи тази магия.

Магнус никога не бе знаел как е направил магията, убила баща му.

Сега вече знаеше.

Момчето изригна в стълб син пламък, толкова горещ, че водата в потока кипна. Огънят плъзна хищно по ръцете на баща му и го погълна.

Писъците на доведения му баща отекнаха в тъмната плевня, където бе умряла майка му.

Магнус откри, че е застанал срещу момчето, и видя своето по-младо Аз да се взира в него. Ризата му бе овъглена, от тялото му все още се вдигаше дим. За миг си помисли, че детето може да го види. А после осъзна, че то се взира в изпепелените останки на доведения си баща.

— Не съм искал нищо от това да се случи — прошепна Магнус на всички свои стари сенки и призраци, на майка си, на доведения си баща и на изгубеното, нараненото дете, което бе някога.

— Само че го направи — каза Асмодей. — Искаше да живееш.

Баща му стоеше до момчето, което Магнус бе някога, и го гледаше през дима.

— Сега върви — промърмори той на момчето. — Справи се добре. Върви и стани достоен. Може би един ден ще се върна за теб.

Магнус примига, за да прогони пушека, и се озова насред сцената на амфитеатъра под тъмно небе.

Земята под краката му се струваше нестабилна, но то бе защото трепереше. Бяха минали само няколко секунди. Шинюн все още беше замръзнала, приковала очи в него с отчаяна напрегнатост. Извън пентаграма, непрозирната чернота започваше да изсветлява в сиво. Магнус почти можеше да различи очертанията на хора, които го гледаха.

Асмодей стоеше до него, преметнал ръка през рамото му в нещо, което бе почти прегръдка.

— Видя ли? Аз те спасих. Ти избра мен. Ти си любимото ми дете, защото аз те закалих в онзи огън. Върнах се за теб, както ти казах, че ще направя. Из всички светове няма никой, който ще те приеме и разбере. Само аз. Единственото, което можеш да бъдеш, е да си мой.

Магнус усети студената тежест на нож в ръката си. Ниският глас на баща му пращеше от адски огън.

— Вземи оръжието, пролей кръвта на Шинюн. Пожертвай я, така че да мога да дойда в твоя свят. Видях всички твои борби и се гордях с всички твои бунтове. Един бунтовник винаги намира отклик у нас, демоните. Всяка болка, която си понесъл, имаше цел, направи те по-силен, мое дете, мое най-древно проклятие. Нищо не би ме зарадвало повече от това да издигна своя достоен син и да сложа всички царства на света в краката му.

Магнус почти можеше да усети ръката на баща си върху рамото си. Топлината на другата му ръка беше върху китката му, сякаш Асмодей искаше да насочи острието към сърцето на Шинюн.

Така както бе напътствал Магнус да убие доведения си баща. Тогава Магнус беше направил избор. Може би беше правилният избор.

— Виждаш ли — каза той сега, — работата е там, че… не искам света. Светът е такава бъркотия. Аз дори апартамента си не мога да подредя. Все още почиствам брокат от абажурите след тържеството за рождения ден на котарака ми, а оттогава минаха месеци.

Въпреки горещината и натиска на ръката на Асмодей, Магнус наведе ножа. Вече беше пораснал, светове и животи го деляха от онова ужасено дете. Не беше нужно да му казват какво да избере. Сам можеше да го направи.

Асмодей избухна в смях и светът се разтресе.

— Да не би да е заради онова момче?

Магнус си беше мислил, че не би могъл да е по-уплашен, докато не осъзна, че неволно бе привлякъл вниманието на Асмодей към Алек.

— Любовният ми живот не ти влиза в работата — заяви с цялото достойнство, на което беше способен.

Знаеше, че Асмодей усеща, че се бои до смърт. Отказваше обаче да му достави удоволствието да го признае.

— Намирам за забавно това, че си успял да оплетеш един от нефилимите в мрежите си. Нищо не е така забавно, както едно предизвикателство, а какво друго е това да поквариш най-чистите сред чистите. Нефилимите горят с такава праведна ярост. Разбирам изкушението да хвърлиш сянка върху цялата тази светлина. Дори нефилимите са податливи на обаяние, на греховете на плътта и на всички бушуващи наслади на ревност, похот и отчаяние. Понякога особено нефилимите. Колкото по-издигнати са, толкова по-смазващо е падението им. Поздравявам те, сине мой.

— Не е нищо такова — заяви Магнус. — Обичам го.

— Така ли? Или това е нещо, което си казваш, за да можеш да правиш каквото си искаш, както стори, когато изгори доведения си баща жив? Демоните не могат да обичат. Ти сам го каза. Всичко, което си, е наполовина мое. Несъмнено, това означава, че си наследил само половин сърце.

Магнус извърна лице. Много отдавна Мълчаливите братя му бяха казали, че магьосниците имат души. Открай време избираше да вярва, че е така.

— Всичко, което съм — заяви той, — е изцяло мое.

— Но дали той те обича? — попита Асмодей и отново се разсмя.

Гласът му бе пародия на този на Катарина, която задаваше на Магнус същия въпрос, казваше му, че няма любов, която би могъл да опази свята и в безопасност от Асмодей.

— Никога не би могъл да обича някого като теб — продължи Асмодей. — Изгарян от магиите на Ада и изпепеляващ всичко, до което се докосне. Може и да те желае сега, ала не си му казал за мен, нали? — Асмодей се усмихна. — Мъдро от твоя страна. Ако знаеше, щях да съм принуден да го убия. Не можем да позволим един от нефилимите да знае за най-древното ми проклятие.

— Не знае — процеди Магнус през зъби. — И престани да ме наричаш така.

— Знаел си, че ако му кажеш истината, ще изложиш на опасност приятелите си магьосници — каза Асмодей и Магнус разбра, с немалко отчаяние, че той пресява спомените му като тесте карти. — Това оправдание обаче ти беше изгодно, нали? Боеше се, че ако Александър Лайтууд научи за родството ти с мен, ще се отвърне от теб с отвращение. Знаеш, че и така ще го направи. Един ден ще те намрази и презре за твоето безсмъртие, докато той погасва. Роден е за праведност, а ти си роден за безкрайна нощ. Твоята поквара няма да му дава мира. Рано или късно, няма да е в състояние да те търпи повече, да търпи онова, което си. То ще го унищожи или той ще унищожи теб.

Гласът на Асмодей вече не беше огън и дим. Сега той беше капки студена вода в океан от отчаяние. Всичко, което изричаше, Магнус и сам вече си бе казвал.

Той сведе поглед към ножа. Емблемата върху дръжката и ножницата — насекомо с разперени крила — символизираше неговия господар. Погледна към Шинюн, чиито очи бяха приковани в острието. Пот се стичаше по лицето ѝ, макар да се бе вкаменила на мястото си.

— Разбираш. Винаги си знаел, че това не може да издържи дълго. — Дъхът на Асмодей раздвижи косата на Магнус. — Нищо никога няма да издържи дълго за теб, освен мен. Без мен ти ще бъдеш наистина сам.

Магнус наведе глава. Спомни си как се препъва в парещия пясък, изпълнен с отчаяние, обвит от мириса на пепелта от целия му живот. Имаше време, когато бе толкова отчаян, че не знаеше какво би отговорил на Асмодей.

Сега обаче знаеше.

Обърна се и като се отдалечи от баща си, пусна ножа на земята.

— Не съм сам. Но дори да бях, отговорът ми щеше да бъде същият. Знам какво е вяра. Знам кой съм и кого обичам. Отговорът ми е: не.

Асмодей сви рамене.

— Така да бъде. Не забравяй, когато умреш, че се опитах да ти дам този шанс. Исках теб, но нямам нищо против да си осиновя някого.

Той махна лениво с ръка и Шинюн падна на земята. Ръката ѝ все още стискаше дръжката на меча. Магнус нямаше представа точно колко бе видяла и проумяла.

Най-сетне способна да се движи, Шинюн се изправи на крака. Погледна първо Асмодей, след това Магнус и накрая меча си.

— Шинюн, дъще моя — каза Асмодей. — Ти беше избрана. Прегърни славната си съдба.

Непроницаемото ѝ лице се вдигна към неговото и тя се приближи — най-вярната му поклонница.

— Така да бъде — заяви Шинюн и заби меча в тялото му.

Ярките очертания на Асмодей се размазаха, докато той не се превърна в блещукане във въздуха, а после отново прие формата си далече от тях, сияещ образ над двамата.

— Предателството ме забавлява. Прощавам ти. Разбирам гнева ти. Познавам болката ти. Това е всичко, което си. Знам колко дълбока е самотата ти открай време. Възползвай се от тази възможност. Сложи край на живота на Магнус и ще имаш всичко, за което винаги си мечтала: баща, легиони от демони на заповедите ти и цял свят, над който да властваш.

Шинюн обърна глава към Магнус. Раменете ѝ увиснаха, а после се изпънаха, мускулите ѝ се напрегнаха в нова решителност. Нахвърли се върху него с меч в ръка и го повали на земята.

Горещите ѝ сълзи капеха върху лицето на Магнус. Заудря го със свободната си ръка, отново и отново. Магнус заопипва земята, за да се добере до ножа, който беше захвърлил, докосна дръжката му с върха на пръстите си, а после си пое дълбоко дъх и го пусна.

Шинюн вдигна оръжието си с две ръце, задържа го във въздуха, а после то се спусна към сърцето на Магнус.

Алек се взираше отчаяно във видението в пентаграма. Оглеждаше всяка Шинюн и всяка от тях изглеждаше еднакво. Вглеждаше се в лицето на всеки Магнус и те до един бяха Магнус. Магнус, размахал оръжие, Магнус, борещ се за въздух на колене, Магнус разперил ръце, Магнус с Шинюн надвесена над гърдите му, вдигнала меч, за да го довърши.

— Шегата е на твой гръб, ловецо на сенки — каза Бърнард, говорейки със своя глас.

Сред членовете на „Алената ръка“ наоколо пробяга вълна от смях. Хелън се обърна рязко към тях, с лумнала серафимска кама в ръката… и искрящи от сълзи бузи. Плаче за мен — помисли си Алек с далечна изненада. — За мен.

— Млъквайте — изсъска тя и смехът утихна.

— Просто смятам, че е страшно забавно — каза Бърнард. — Дойде тук, мислейки си, че е герой. Твърдо решен да срази врага! Само че дори не е в състояние да открие врага. Не знае коя е тя.

Алек опъна тетивата на лъка си и се прицели.

— Не е нужно да знам. Знам кой е той.

Стрелата полетя през искрящата светлина на пентаграма.

Магнус чакаше удара, който така и не последва. Вместо това Шинюн изпищя и отскочи назад със стрела в ръката.

Позната стрела.

— Алек!

Магнус изкрещя и се отскубна. Претърколи се в пръстта и се надигна на едно коляно. Друга стрела мина над главата му, летейки към Шинюн; той се хвърли към неясната фигура, която едва различаваше през блещукането на пентаграма, и пъхна ръка през магическата бариера.

Ето че все пак се оказа полезно това, че бе в състояние да провре върховете на пръстите си отвъд ръба на пентаграма.

Почувства как една ръка стисва неговата. Ръката на Алек, сграбчила го така, както го беше правил на два пъти преди — в студена вода, на ръба на една пропаст, и сега — в пентаграм, затворил Великия демон, който бе най-големият страх на Магнус. Вземи силата ми, казал му бе Алек веднъж и Магнус, който открай време беше принуден да бъде достатъчно силен и сам, бе изумен. И сега в него се вля сила, когато Алек му даде от своята. Магията му се завърна, топла и ярка, страховита и преобразяваща.

Енергия запя във вените му. Зловещата светлина на пентаграма започна да се променя. Магнус пусна ръката му и се обърна към баща си.

— Не — изкрещя Асмодей, сякаш със заповедта си би могъл да върне назад онова, което Магнус бе направил. — Магнус, почакай…

Могъщество изригна от Магнус, обич и магия, и ангелска сила, слени в едно, и бариерите около пентаграма рухнаха. Светът наоколо се завърна — хаос от паднали последователи на култа и демони.

Но Асмодей не беше победен. Докато проекцията му в света на смъртните избледняваше. Великият демон Асмодей, владетел на Едом и Принц на Ада, вдигна ръка и от центъра на пентаграма се надигна дълбока, поглъщаща светлината чернота.

Пелената от завихрени облаци над тях изпращя, вихрушката запулсира и потрепери. Започна да губи формата си и от пукнатини в небето изскочи ослепително бяла и среднощно черна светлина. Земята поддаде под краката им и в средата на пентаграма зейна черна яма, чиято хищна паст засмукваше всичко в бездната. Магнус се запързаля към нея, докато дървената платформа се ронеше в краката му като пръст.

Той падна на колене. Притеглянето се усили, дърпайки всяка клетка в тялото му. Нервните му окончания крещяха и той се вкопчи в изкривените дъски на сцената като в спасително въже.

До него Шинюн правеше същото. Крясък се изтръгна от нея, когато силата на вихъра я вдигна от земята.

— Магнус! Хвани ръката ми.

Гласът на Алек долиташе до него през рушащите се бариери и съскането на умираща светлина. Магнус повдигна глава и се огледа за него.

Земята под краката му се рушеше. Шинюн посегна към него и изпищя, пръстите ѝ се вкопчиха в изцапаното му с кръв сако, докато двамата политаха в мрака…

Спряха рязко, увиснали във въздуха. Ръката на Алек се беше сключила около китката на Магнус. Незнайно как, той се бе хвърлил през унищожения пентаграм и разрушената сцена; беше се протегнал, половината му тяло висеше над ръба на бездната. Опита се да ги издърпа, ала тежестта на Магнус и Шинюн беше прекалено голяма. Хлъзна се напред, сграбчвайки ръба на бездната с една отчаяна ръка.

Страх завладя Магнус. Шинюн все още бе вкопчена в тях. Тримата щяха да паднат заедно.

— Пусни ме — изкрещя той на Алек. — Остави ме да падна.

Очите на Алек се разшириха, пръстите му стиснаха още по-здраво китката на Магнус.

Нещо се раздвижи зад гърба му. Двете нефилимски момичета, които се бяха били рамо до рамо с него, се появиха на ръба на бездната. Едното улови Алек и го издърпа нагоре. Другото посегна към Магнус. Бездната нададе рев на отчаяние, когато Магнус и Шинюн се откопчиха от притеглянето ѝ и се строполиха заедно с Алек върху изгорената земя.

А после тя изчезна.

В странната тишина, която последва, двете момичета се втурнаха към Шинюн и завързаха ръцете ѝ на гърба; Шинюн дори не понечи да се съпротивлява. Магнус седна, борейки се за въздух, и осъзна, че все още стиска ръката на Алек. Все още го държеше… или по-точно, Алек все още държеше него.

Беше мръсен, покрит с пръст, лицето му беше изцапано с кръв, сините му очи гледаха обезумяло. Магнус смътно си даваше сметка, че някъде в далечината все още се щурат хора, че отвеждат Шинюн нанякъде. Той обаче виждаше единствено Алек. Алек, който бе дошъл, за да го спаси.

— Александър — прошепна. — Казах ти да ме пуснеш.

Изведнъж ръцете на Алек се обвиха около него, смазващо силно. Магнус преглътна един дъх, който заплашваше да се превърне в хлип, и зарови лице в извивката между шията и рамото на Алек. Ръцете му се плъзнаха по тила му, по тъмната му коса, уверявайки се, че е жив и невредим, и истински.

Алек го притисна още по-силно. И прошепна в ухото му:

— Никога няма да те пусна.

Разполагаха точно с три секунди, за да се насладят на облекчението от това, че отново са заедно. Отзвукът от провален ритуал с такива размери беше грандиозен.

Последното издихание на ритуала беше неочаквано — мощно изригване на магическа енергия, оглушителен гръм, последван от експлозия, която изпрати гъбовиден облак от прах и дим във въздуха. Магнус обви ръце около Алек, правейки бърза магия, за да ги предпази от летящи отломки.

Когато експлозията най-сетне затихна, Магнус предпазливо свали магическите си щитове. Все още седеше, обвил ръце и крака около Алек, който примигваше и се оглеждаше наоколо.

— Престани да ми казваш да те пусна — каза Алек. — Никога няма да те послушам. Искам да бъда с теб. Никога не съм искал нещо по-силно от това. Ако ти паднеш, аз ще падна с теб.

— Остани с мен. — Магнус взе лицето му в шепи. Отразени в очите на Алек, огньовете, които горяха около тях, се превръщаха в звезди. — Обичам да бъда с теб. Обичам всичко у теб, Александър.

Магнус го привлече в целувка и усети как Алек се разтопява до него, напрегнатите му мускули се отпуснаха. Имаше вкус на горещина и пръст, и кръв, и небе. Магнус усети пеперудено мекия допир на ресниците му до бузата си, когато Алек отново затвори очи.

— Момчета! — разнесе се женски глас. — Радвам се, че отново сте заедно, само че това място все още бъка от последователи на култа. Да вървим.

Магнус вдигна очи към тъмнокосата жена, едно от нефилимските момичета, които бяха помогнали на Алек. Дъщерята на Джия Пенхалоу, осъзна той. А после плъзна поглед по опустошението, което ги заобикаляше.

Въздухът все още бе натежал от магия, част от вилата бе обхваната от пламъци, но опасността като че ли беше отминала. Повече от членовете на „Алената ръка“ бяха избягали; останалите се опитваха да го направят сега или лежаха ранени на земята. Неколцина от най-фанатичните и най-глупавите подстрекаваха останалите да си възвърнат контрола над положението.

— Напълно си права — заяви Магнус на момичето Пенхалоу. — Сега не е време за любов. Сега е време да изчезваме от тук.

Двамата с Алек се надигнаха и се отправиха към предната част на вилата заедно с Ейлийн. Тук като че ли нямаше последователи на култа и демони, поне засега. Хелън вече беше там и бе завързала китките на Шинюн за една строшена мраморна колона.

Шинюн мълчеше, навела глава. Магнус не беше сигурен дали е ранена, или просто отчаяна. Двете нефилимски момичета потънаха в тих разговор и Магнус, който ги гледаше, изведнъж разпозна русокосото от заседанията на Съвета.

— Ти си Хелън Блекторн. От Лосанджелиския институт, нали така?

Сепната, Хелън кимна.

Магнус се обърна към по-дребничката жена.

— А ти трябва да си дъщерята на Джия. Айрийн?

— Ейлийн — избъбри Ейлийн, отворила широко очи. — Не мислех, че знаеш името ми. Искам да кажа, беше доста близко. Видях ви с Алек в Гард от разстояние. Голяма почитателка съм ви.

— Винаги се радвам да се запозная с някой почитател — каза Магнус. — Одрала си кожата на майка си.

Двамата с Джия понякога си разменяха остри забележки за различни членове на Клейва на мандарин. Джия беше приятна дама.

Алек кимна на Ейлийн и Хелън.

— Нямаше да мога да се добера до теб без тях.

— Благодаря и на двете ви — заяви Магнус — за това, че дойдохте да ме спасите.

Златокосото момиче с уши на фея и блекторновски очи потръпна.

— Не дойдох, за да те спася — призна си Хелън. — Възнамерявах да те задържа за разпит. Искам да кажа… преди. Не сега, очевидно.

— Е — каза Магнус, — нещата сработиха доста добре за мен. Така или иначе, благодаря ти.

— Няма никакъв шанс ловците на сенки от Института в Рим да не забележат, че един гладиаторски ринг е изригнал в хълмовете — отбеляза Ейлийн. Облегната на рушащата се мраморна стена, тя погледна жизнерадостно към Хелън. — Поздравления, Блекторн. Най-сетне можеш да повикаш подкрепления.

Хелън не се усмихна в отговор. Вместо това надраска огнено съобщение и го изпрати с пребледняло лице.

— Какво ще кажем на другите ловци на сенки? — попита Ейлийн. — Все още нямам представа какво се случи в пентаграма.

Магнус им разказа съкратена версия на събитията от нощта, пропускайки единствено подробността, че Асмодей му е баща. Знаеше, че би трябвало да им каже, ала думите на Асмодей отекваха в главата му. Ако знаеше, щях да съм принуден да го убия. Не можем да позволим един от нефилимите да знае за най-древното ми проклятие.

Асмодей си беше отишъл, но не беше мъртъв. Магнус мразеше да се подчинява на баща си, но не можеше да стори нищо, което би могло да означава, че ще изгуби Алек. Не и сега.

Докато говореше, Шинюн вдигна глава и той видя очите върху неподвижното ѝ лице да се присвиват, когато осъзна какво пропуска да им каже.

Магнус знаеше, че тя би могла да смъкне маската му. Би могла да каже цялата истина на нефилимите още сега. Прехапа устни, вкусвайки кръв и страх.

Шинюн не каза нищо. Дори не отвори уста. Очите ѝ бяха приковани нейде в пространството, сякаш истинската Шинюн беше далече от тук.

— В крайна сметка Шинюн се опита да спре Великия демон — каза Магнус почти против волята си.

— А после се опита да те убие — изтъкна Алек.

— Нямаше избор — каза Магнус.

— Имаше същия избор, който и ти.

— Тя е изгубена. Отчаяна. Някога и аз изпитвах същото.

Гласът на Алек беше мрачен.

— Магнус, можем да помолим Клейва да прояви снизхождение към нея. Но това е всичко, което можем да направим след стореното от нея. Знаеш, че е така.

Магнус си спомни как гласът на баща му говори за децата на Ангела, родени за праведност. Може би единствената причина да иска милост за Шинюн бе, че самият той бе така несъвършен. Може би бе, защото тя пазеше тайната му, засега.

— Да — отвърна. — Знам.

— Защо изобщо го обсъждаме? — Гласът на Хелън се извиси и се прекърши. — Сега вече целият Институт в Рим идва насам! Знаем, че от Клейва ще наредят да бъде екзекутирана.

Това бяха първите думи на Хелън от известно време насам и гласът ѝ трепереше. Ейлийн я погледна разтревожено. Магнус не я познаваше добре, но беше напълно сигурен, че не съдбата на Шинюн я бе разстроила така.

— Какво не е наред? — попита Ейлийн.

— Толкова силно се опитвах да постъпя правилно, ала грешах за всичко. Ако не бяхте ти и Алек, нямаше да дойда и невинни хора щяха да загинат — отвърна Хелън рязко. — Не такъв ловец на сенки искам да бъда.

— Хелън, ти допусна грешка — заяви Алек. — Клейвът ни казва да не вярваме на долноземците. Въпреки съглашенията, въпреки всичко… това ни е внушено от малки и… — Той не довърши и вдигна поглед към ясните, студени звезди. — Някога следвах правилата, защото вярвах, че това ще опази всички, на които държа, в безопасност. Ала започнах да осъзнавам, че „всички, на които държа“, е по-голяма и по-различна група от онова, което Клейвът е създаден, за да приеме.

— Какво тогава предлагаш да направим? — прошепна Хелън.

— Ще променим Клейва — заяви Алек. — Отвътре. Ще създадем нови закони. По-добри закони.

— Главите на Институти могат да предлагат нови закони — каза Ейлийн. — Майка ти…

— Искам да го направя сам. И искам да бъда нещо повече от глава на Института. Дадох си сметка… че не е нужно да се променям. Нито пък ти, Хелън, или пък ти, Ейлийн. Светът е този, който трябва да се промени, и ние сме тези, които ще го направят.

— Ловците на сенки са тук — изхриптя неочаквано Шинюн. Те я погледнаха. — Вижте.

Права беше. Ловците на сенки от Института в Рим бяха пристигнали. Изсипваха се през портата, оглеждайки със зяпнали уста горящата вила, овъглената земя и последователите на култа (някои от които лежаха на земята, докато други се щураха насам-натам) в белите им костюми.

В мига, в който ги зърнаха, последователите на култа се разбягаха. Ловците на сенки се втурнаха след тях. Смазан от изтощение, Магнус се опря тежко на стената на вилата и загледа веселбата.

Нямаше как да не забележи, че Шинюн също ги гледа. Беше се дръпнала назад, притисната до колоната, и мълчеше.

Клейвът щеше да я убие. От Спираловидния лабиринт нямаше да бъдат склонни да проявят по-голямо снизхождение към нея. Нямаше да има милост за магьосницата, която бе убила невинни хора и едва не бе отприщила Върховен демон в света. Магнус разбираше всичко това и все пак съжаляваше.

Алек стисна ръката му.

Тъмнокоса нефилимска жена се отправи към малката им групичка и заприказва с Хелън на италиански. Магнус разбра, че това бе Киара Малатеста, главата на Римския институт, и че бе едновременно объркана и подразнена.

Най-сетне той се намеси в разговора.

— Хелън е много храбра. Знаеше, че не бива да губи никакво време, ако иска ритуалът да бъде спрян. Дължа живота си на нея и на Ейлийн Пенхалоу.

— Хей — обади се Алек, но се усмихваше.

Магнус го целуна по бузата. Киара Малатеста повдигна вежди, но после сви рамене. Италианците имаха философски възгледи за любовта.

— Магьоснико — каза тя на съвършен английски. — Мисля, че си те спомням от някои срещи на Съвета. Доста от последователите на култа са ранени. Можеш ли да ни помогнеш да ги излекуваме?

Магнус въздъхна и нави ръкавите на отвратителната си, безнадеждно съсипана одежда.

— Тази бъркотия е отчасти моя. Време е за разчистване.

Хелън и Ейлийн се съгласиха да се присъединят към синьора Малатеста и останалите, докато те претърсват мястото за изгубили се последователи на култа или демонска активност. Алек остана, за да надзирава Шинюн и… надяваше се Магнус, да си почине малко.

Въздухът беше натежал от прах, който превръщаше огнените експлозии в небето в мъглива яркост, докато Магнус вървеше през отломките от камъни. Всеки път щом намереше някой ранен последовател на култа, си спомняше как Алек бе дошъл за него и излекуваше пострадалия, сякаш беше приятелката си Катарина.

Най-сетне видя още ловци на сенки да излизат от дима и огъня. Опита се да мисли за Алек, а не за онова, което щеше да се случи с Шинюн.

— О, здравей — каза едно нефилимско момче, заковавайки се на място до него. — Магнус Бейн? Никога не съм те виждал както трябва, отблизо.

Магнус изпръхтя.

— Изглеждал съм и по-добре. — Помисли си за настоящото си състояние, насинен и пребит, облечен с изцапано с кръв, лошо пасващо сако. — Много по-добре.

— Леле — каза момчето. — Дали сърцето ми ще е в състояние да го понесе? Между другото, доста съм близък с Алек. Обсъждахме планове за по-късно. Можеш да се присъединиш към нас. Можем да направим каквото поискаш. — Той намигна. — Каквото и да е.

— Хмм. А ти си?

— Леон Верлак — каза момчето.

— Е, Леон Верлак — провлачи Магнус. — Мечтай си.

Облегнат на пропукана каменна колона, Алек гледаше приятелите си. Хелън и Ейлийн обикаляха из поляната, задържайки всеки член на култа, на когото се натъкнеха. Бяха извадили оръжия, готови да се разправят с всеки изостанал демон, ала Асмодей си бе тръгнал с такава мощ, че тя като че ли ги бе пропъдила до един. Не че и така нямаше предостатъчно за вършене — последователи на култа, полузарити под отломки, малки огньове за потушаване, римски ловци на сенки, които да насочват накъдето трябва.

Магнус лекуваше последователите на култа, които с такова нетърпение бяха чакали да видят как го принасят в жертва. Вървеше спокойно от човек на човек, както бе правила Катарина на партито. Алек винаги можеше да го открие благодарение на сините искри, които изскачаха от върховете на пръстите му. Него ако питаха, действията на Магнус бяха не просто мили, а направо действия на светец.

Обърна се, за да погледне Шинюн. Моето мрачно огледало, казал бе Магнус, но според Алек между двамата нямаше нищо общо. Тя все още бе завързана за мраморната колона, все така зареяла поглед в мрака. За негово изумление, по лицето ѝ се стичаха безмълвни сълзи.

— Искаш да позлорадстваш? — каза тя жлъчно, когато видя, че Алек я гледа. — Бях глупачка. Мислех, че Асмодей е мой баща. Че „Алената ръка“ е мое семейство. Грешах. Винаги съм била сама и ето че ще умра сама. Доволен ли си?

Алек поклати глава.

— Просто се чудех какво ли би било, ако срещнеш някого, който да не те предаде.

— Да не предлагаш да започна да излизам с Магнус? — изсмя се Шинюн подигравателно.

Дори тя, която го бе пленила, готвейки му грозна публична смърт, виждаше истинската му същност. Всеки можеше да я види. Безпокойство се раздвижи в Алек при това напомняне, че несъмнено огромен брой хора искаха да бъдат с Магнус. Не искаше да мисли за това. Може би никога нямаше да му се наложи да мисли за това.

— Опита се да го пронижеш — отвърна той. — Така че очевидно не.

Единственият отговор на Шинюн бе презрителен звук. Алек се опита да не мисли за меча ѝ, спускащ се към сърцето на Магнус.

— Съжалявам, че се опитах да го убия — промълви тя, приковала очи в земята. — Кажи му го.

Алек си спомни Магнус в мига, в който бариерите на пентаграма рухнаха. Беше се обърнал и сякаш природните стихии се бяха обърнали заедно с него. Ръката му бе вдигната, магия се обвиваше около гладката кафява кожа, лъчисто бяла на фона на короната му от черна коса, огън и вятър в светлината на блестящите му очи. Грееше от могъщество, невероятно красив и опасен.

И не бе наранил никой от хората, които го бяха наранили.

Вярвал бе на Шинюн, а тя го беше предала, ала въпреки това щеше да продължи да вярва на хората, знаеше Алек. Самият той се бе доверил на Ейлийн и Хелън, и дори на нюйоркските вампири, и това бе сработило. Може би това бе единственият истински шанс — да рискуваш, като се довериш.

Не искаше на Шинюн да ѝ се размине. Справедливо бе да я накажат за престъпленията ѝ, но Алек знаеше, че ако попадне в ръцете на Клейва, наказанието ѝ ще бъде смърт.

Така да бъде — каза си. — Законът е суров, но е Закон.

Баща му открай време му повтаряше да бъде предпазлив, да не допуска грешки, да не прави нищо на своя глава, да се подчинява на духа и буквата на Закона. Помисли си за Хелън и как се бе опитвала да бъде съвършеният ловец на сенки заради семейството си. Алек, давайки си неловко сметка, че е различен, че неминуемо ще разочарова баща си, винаги се бе опитвал да спазва правилата.

Магнус можеше да срази Шинюн, когато развали пентаграма или в който и да било момент оттогава насам. Вместо това той очевидно и отчаяно бе искал да я пожали. Когато имаше избор, онзи Магнус, когото Алек познаваше, винаги избираше да прояви доброта.

Алек се наведе и разряза въжетата на Шинюн със серафимската си кама, ангелската ѝ мощ беше достатъчна, за да се справи дори с магическите окови.

— Какво правиш? — ахна Шинюн.

Алек и сам не беше сигурен.

— Върви — каза рязко. Когато Шинюн не помръдна, взирайки се в него, той повтори; — Върви. Или предпочиташ да останеш и да се предадеш на милостта на Клейва?

Шинюн се изправи, бършейки сълзите си с опакото на ръката си. В очите ѝ гореше горчива болка.

— Мислиш си, че познаваш Магнус Бейн. Само че нямаш представа колко дълбоки и черни са тайните, които пази от теб. Има толкова много неща, които не ти е казал.

— Не искам да знам — заяви Алек.

Усмивката на Шинюн беше разкривена.

— Един ден ще узнаеш.

Алек се обърна рязко към нея с внезапна ярост. Шинюн преглътна мъчително и побягна толкова бързо, колкото можеше в дима.

Римските ловци на сенки вече бяха в земите на вилата. Може би щяха да я заловят, но Алек ѝ беше дал най-добрия шанс, който можеше. Никой не би могъл да обвини Магнус, Ейлийн или Хелън. Беше го направил сам.

Вгледа се в завихрения прах и светлините, които обливаха небето в тъмнолилаво и яркочервено. Един ден отново щеше да следва правилата. Когато правилата се променяха.

Сепна се, когато две фигури изникнаха от дима, напрегнат и готов да отговори на порой от въпроси от италианските ловци на сенки, но се оказаха само Ейлийн и Хелън. Магнус идваше на известно разстояние след тях. Ейлийн беше най-отпред и зяпна, когато видя Алек да стои сам сред руините, със срязаните въжета в краката.

— В името на Ангела — ахна тя. — Шинюн е избягала?

— Е — каза Алек, — няма я.

Ейлийн затвори уста. Изглеждаше така, сякаш бе отхапала лимон.

— Няма я? — повтори Хелън. — Какво ще кажем на останалите ловци на сенки? „Бяхме пленили опасна престъпница, но я оставихме да ни се изплъзне между пръстите, съжаляваме!“

Казано така, действително не звучеше добре.

Някъде отблизо долетяха викове. Алек виждаше очертанията на фигури в бойни дрехи, водещи пленени членове на култа. Магнус се присъедини към малката им групичка около срязаните въжета. Сърцето на Алек се сви за миг при вида на лицето му, наполовина щастие, наполовина болезнена тревога. Бялата му дреха бе изцапана с пепел и кръв. Беше ранен и изглеждаше толкова уморен.

— Шинюн я няма? — попита и затвори очи за миг. — Почти се радвам.

Това, че Магнус почти се радваше, накара необмисленото решение на Алек да изглежда правилно.

— Слушайте всички — внимателно каза Магнус. — И тримата заслужавате похвали и благодарност за работата, която свършихте днес. Собственоръчно си проправихте път през мундански демонопоклоннически култ, сравнихте със земята една вила в италианската провинция и попречихте на един Принц на мрака да бъде отприщен в този свят. Сигурен съм, че в Института ви очакват похвали и потупвания по рамото.

Ужас се надигна в Алек, сянка на същия студен страх, който бе почувствал, виждайки го на арената, при мисълта, че Магнус може да захвърли живота си, преди той да се добере до него.

— И? — попита предпазливо.

— Клейвът няма да има същата реакция към мен. Аз се намирах в пентаграма тази вечер, аз бях фокусът на това малко соаре. Аз съм този, когото ловците на сенки ще разпитват. Не искам никой от вас да загази, задето дойдохте да ме спасите. Смятам, че трябва да използвате славата на тази голяма, успешно завършена мисия, за да замажете всяка неловкост, която тази ситуация би могла да създаде за вас. Натъкнали сте се на този загадъчен сценарий. Не знаете нищо повече. Кажете им да попитат мен.

Алек размени погледи с Ейлийн и Хелън.

— Спряхме „Алената ръка“ — каза той. — Това е важното, нали?

Ейлийн кимна.

— Един зъл култ се опита да призове Асмодей. Ние тримата ги проследихме и сложихме край на ритуала им, преди да успеят да го направят.

— Освен това затворихме седалището им — добави Хелън. — И спасихме мъжа, когото се канеха да пожертват в ритуала си. Това е истината. Това е всичко, което е нужно да напишем в доклада.

— Не лъжем Клейва — побърза да добави Ейлийн. — Което никога не правя, защото мама ще ми отнеме Знаците и още по-лошо, ще ми каже колко съм я разочаровала. Просто се опитваме да изясним нещата за Клейва и да не им досаждаме с маловажни подробности. Ти нямаш нищо общо с „Алената ръка“, Магнус, освен това, че стана тяхна жертва. Кой го е грижа за древната история?

— Ще обясня, че би трябвало да се обърна към Парижкия институт, когато един магьосник потърси помощ от мен, вместо да се опитвам да свърша всичко сама — продължи Хелън.

— Ако моето име няма да бъде окаляно — заяви Магнус, — то и твоето със сигурност не би трябвало да бъде. Получила си сведения и си ги разследвала с похвална отдаденост. Кой го е грижа защо магьосникът се е обърнал към теб, дали е било заради елфическата ти кръв, или по някаква друга причина? Както резултатът показва, направил е добър избор.

— Не би могъл да направи по-добър — каза Ейлийн. — Ти сложи край на „Алената ръка“. Направи всичко, което можа. Никой друг ловец на сенки не би могъл да се справи по-добре.

Хелън погледна към Ейлийн и по бузите ѝ се разля бледа розовина. Алек с изненада видя върху лицето ѝ чувство, което му беше познато, чувство, което самият той нерядко изпитваше в присъствието на Магнус: несигурно удоволствие от високото мнение на Магнус за него, примесено с прокрадващото се съмнение, че Магнус ще разбере, че то е незаслужено.

Подозираше, че бе пропуснал някои жизненоважни подробности за своите спътници, докато се тревожеше за Магнус.

— Проблемът, разбира се — каза Магнус, — е, че сега, когато Шинюн я няма, Клейвът ще се опита да намери някой, на когото да лепне водачеството на „Алената ръка“.

Алек усети прилив на паника.

— Не и на теб. Не може да го припишат на теб.

Магнус му хвърли изненадващо мил поглед.

— Не на мен, любов моя. Ще измислим нещо.

Млъкна, когато видя да се задават групичка италиански ловци на сенки, претърсващи мястото. Хелън размени няколко думи с техния лидер, докато останалите продължиха работата си.

Четиримата се отправиха към входа на вилата. Алек улови погледа на Хелън.

— Съжалявам, ако успях да объркам нещо.

— Какво ти казах, Алек Лайтууд? — отвърна Хелън. — Където и да отидеш, те следват катастрофи. Рухват сгради. Пленници успяват да избягат. Започвам да свиквам. — Тя хвърли поглед към Ейлийн, която се изчерви. — Мисля, че започва да ми харесва.

Ейлийн се прокашля.

— Знам едно място. Не е нищо особено. Просто малко кафене на брега на Тибър. Навярно бихме могли да излезем някой път. Искам да кажа, когато имаш време. Ако искаш. — Тя се огледа наоколо. — Тази покана беше за Хелън, между другото. Не за теб и Магнус.

— Разбирам — каза Алек, който най-сетне разбираше.

— Това е годината ми за пътуване — бавно отвърна Хелън. — Би трябвало да съм в Пражкия институт следващата седмица.

— О.

Ейлийн звучеше съкрушена.

Хелън като че ли пресмяташе нещо наум.

— Само че след тази голяма мисия една почивка ще ми се отрази добре. Вероятно бих могла да си уредя да поостана още малко в Римския институт.

— Наистина ли? — прошепна Ейлийн.

Хелън спря и я погледна право в очите. Алек и Магнус се мъчеха да се преструват, че са някъде другаде.

— Ако имаш предвид това, което си мисля, че имаш предвид — каза тя. — Ако говориш за истинска среща. С мен.

— Да — отвърна Ейлийн, очевидно зарязвайки всякакво намерение да се прави на равнодушна. — Да, да, да, истинска среща. Ти си най-красивият човек, когото съм срещала някога, Хелън Блекторн. И се биеш като поезия. Когато говореше за семейството си, ми се прииска да заплача. Така че да излезем на кафе или вечеря, или пък бихме могли да отидем във Флоренция за уикенда. Не, почакай, навярно бих могла да кажа нещо по-изтънчено и изискано. Ще прочета няколко любовни романа и ще се науча да се изразявам по-добре. Толкова съжалявам.

Изглеждаше покрусена.

— За какво съжаляваш? — попита Хелън. — На мен ми хареса.

— Така ли? Искаш ли да отидем да закусим?

— Ами, не — отвърна Хелън.

Ейлийн придоби обезсърчен вид.

— Всичко обърках. Кога го обърках?

— Исках просто да кажа — побърза да уточни Хелън, — нека вместо това да отидем на обяд. Така ще можем първо да минем през Института и да се поизчистим. Между пръстите ми има демонска кръв.

— О. — Ейлийн замълча за миг. — Добре. Фантастично! Искам да кажа, окей.

Тя се залови да предлага сложни планове за обяд. Алек нямаше представа как ще успее да уреди джаз банда, но се радваше да я види толкова щастлива — очите ѝ грееха, бузите ѝ бяха зачервени от вълнение. Хелън очевидно си бе помислила, че изглежда повече от щастлива, защото, когато Ейлийн спря, за да си поеме дъх, тя се наведе и я целуна.

Беше бързо докосване на устни до устни, нежна целувка. Ейлийн се усмихна в нея, а после улови лакътя на Хелън и я притегли по-близо. Лъчите на слънцето, което тъкмо се показваше над хоризонта, огряха пръстена на Пенхалоу върху пръста на Ейлийн и го накараха да заблести, докато тя отмяташе косата от лицето ѝ, целувайки я отново и отново.

— Надявам се нещата между тях да се получат — тихо каза Алек.

— Аз реших, че вече са заедно. Хубава двойка. Дами, неприятно ми е да ви прекъсна, но Леон Верлак идва насам.

Хелън и Ейлийн се отдръпнаха една от друга, като се усмихваха. Върху обикновено ведрото лице на Леон имаше необичайно намръщено изражение, когато се появи пред очите им. Буташе Бърнард пред себе си.

Ръцете на Бърнард бяха вързани и той негодуваше яростно.

— Не може да правите това с мен! Магнус Бейн е виновен за всичко!

— Сякаш ще повярваме и на дума от това, което кажеш — процеди Леон презрително.

— Аз съм лидерът на „Алената ръка“, нейният тъмен и харизматичен повелител, силата зад трона, но освен това онзи, който би трябвало да седи в него. Отказвам да се отнасят с мен като с обикновен престъпник!

Леон Верлак хвърли поглед през рамото му към Хелън и Ейлийн, а после към Алек и Магнус. Алек срещна погледа му безизразно.

— Аха — каза Леон и отново побутна тъмния и харизматичен повелител на „Алената ръка“. — Всички имаме гаден ден.

Ейлийн отправи на Магнус и Алек усмивка на бавно разцъфтяваща наслада.

— Предполагам, че това решава проблема с „лидера на «Алената ръка»“.

— Кой да си помисли, че ще се радвам да видя Леон — почуди се Хелън.

— Смятам, че трябва да сключим пакт — каза Алек. — Ние четиримата ще запазим в тайна онова, което знаем за „Алената ръка“. Всъщност бих предпочел да не споменаваме нищо за това на никого в Ню Йорк. Никога.

— Разумно — отбеляза Ейлийн. Бузите ѝ все още бяха порозовели, ръката ѝ бе в тази на Хелън. — Ако Джейс и Изабел научат, че сме се забавлявали така без тях, ще ни убият.

Хелън кимна.

— Ние четиримата изобщо не сме се срещали тук. Нищо от това не се е случило. С нетърпение очаквам един ден да се срещнем, Алек. За първи път.

Ако бащата на Алек чуеше нещо за култа и миналото на Магнус, щеше да стигне до същите заключения, които и Хелън, само че още по-лоши. Алек не искаше това да се случи. Все още вярваше, че ако опознае Магнус, баща му ще види онова, което бяха видели Хелън и Шинюн, онова, което Алек бе видял от самото начало.

Разбира се, на баща му може би щеше да му е приятно да научи, че Алек е бил от голяма полза в една мисия в Рим. Лидерът на „Алената ръка“ беше заловен и те бяха сложили край на култа и на ужасния ритуал. Действително беше възможно от Римския институт да поздравят и тримата за добре свършената работа.

Ала в сравнение с Магнус, одобрението на баща му — на когото и да било от Клейва — нямаше никакво значение. Алек познаваше себе си. Знаеше какво бе направил, за какво се беше бил и за какво щеше да се бие в бъдеще.

И много добре знаеше кого обича.

Прахът бавно се слягаше, лъчите на слънцето се усилваха — ярки бели линии от светлина, къпещи новия ден. Импровизираният амфитеатър, каменните седалки за публиката и вилата, която бе последната крепост на „Алената ръка“, лежаха в развалини под светлината на онова, което обещаваше да бъде ясен есенен ден.

Алек изненада сам себе си, като се разсмя на глас.

Протегна ръка и откри тази на Магнус да го очаква.