Беше вечер като всяка друга, която прекарваше проснат на дивана.

Живееха в малък апартамент на приземния етаж на стара къща в западната част на Рейкявик, на „Льосвалагата“. Разположена беше в средата на старомодна тераса с три къщи, построени през 30-те години на XX век. Роберт се поизправи на дивана, разтри очи и погледна през прозореца към малката предна градина. Смрачаваше се. Март — можеш да очакваш всякакво време от него, в момента валеше. Имаше нещо успокояващо в трополенето на дъждовните капки по стъклото на прозореца, докато той самият е в безопасност вкъщи.

Учението му хич не вървеше зле. Доста зрял студент беше на двайсет и осем, но вече следваше първа година строителство. Цифрите открай време му доставяха удоволствие. Родителите му бяха счетоводители, живееха в центъра на Арбер, но отношенията му с тях винаги бяха трудни, а напоследък и почти никакви — неговият начин на живот нямаше място в тяхната формула за успех. Бяха направили всичко възможно да го насочат към счетоводството, което беше напълно разбираемо, но той държеше на своето.

Сега учеше в университет, най-накрая, и дори не си беше направил труда да съобщи на старците. Вместо това се бе съсредоточил върху учението си, макар напоследък умът да го теглеше към Вестфьордс. Заедно с няколко приятели държаха там малка лодка и той вече очакваше лятото с нетърпение. Беше толкова лесно да забрави всичко — добро и зло — когато излезе сред морето. Полюшването на лодката беше истински лек за всеки стрес, а духът му се извисяваше като птица, когато бе обгърнат от това пълно спокойствие. Към края на месеца ще замине на запад, за да постегне лодката. За неговите приятели пътуването из фиордите щеше да е извинение за ваканционна запивка. Но не и за Роберт. Сух беше вече две години въздържание, което се бе превърнало в необходимост след периода на сериозно пиене, започнал със събитията в онзи съдбоносен ден преди осем години.

Беше красив ден. На игрището не се усещаше и найслаб повей, беше много топло на слънце, но имаше доста публика. Бяха напът да спечелят убедителна победа срещу неубедителен противник. Очакваха го тренировки с националния младежки отбор, а малко по-късно същото лято — и възможност за пробно участие с норвежки отбор от висшата лига. Агентът му дори беше споменал за интерес, проявен от страна на някакви отбори от английската лига. Старецът адски се гордееше с него. Навремето самият той бил наистина добър играч, но така и не получил шанса да играе професионално. Сега времената се бяха променили, навън имаше много повече възможности.

Оставаха пет минути до края, когато топката бе подадена на Роберт. Той се провря между защитниците, вече виждаше гола и страха, изписан върху лицето на вратаря. Това май ставаше познато изживяване — очертаваше се победа пет на нула.

Изобщо не видя откъде дойде засечката, само усети как кракът му се чупи на три места и почувства жестока болка. Погледна надолу, парализиран от изгарящата агония, и видя отворената фрактура.

Беше гледка, която се запечата в ума му завинаги. Дните, прекарани в болницата, се редяха един след друг като в мъгла, въпреки че нямаше да забрави доктора, който му каза, че шансовете му да играе пак футбол — поне на професионално ниво — са много малки. Затова се предаде напълно и потърси утеха в бутилката, като глътките следваха бързо една след друга. Най-лошата част беше, че макар да се възстановяваше много по-добре, отколкото лекарят бе очаквал, по времето, когато вече бе здрав, беше прекалено късно да върне часовника назад по отношение на футболната си кариера.

Сега обаче нещата бяха доста по-добре. Имаше си Суна, а малкият Кяртан също намери място в сърцето му. Но въпреки това то пазеше и някои тайни спомени, които той се надяваше да си останат скрити в сенките.

Вечерта беше доста напреднала, когато Суна се върна у дома, потропвайки на прозореца, за да му покаже, че е забравила ключовете си. Беше красива както винаги, с черни дънки и сиво поло. Гарвановата ѝ коса, дълга и блестяща, обрамчваше силното ѝ лице. Точно очите ѝ го бяха омагьосали в началото, а почти веднага след това — и великолепната ѝ фигура. Беше танцьорка и понякога сякаш не ходеше, а танцуваше из малкия им апартамент, всяко нейно движение преливаше от уверена грация.

Знаеше, че извади късмет с нея. Заговори я на купон по случай рожден ден на приятел и веднага се харесаха. Имаха връзка от шест месеца, а от три живееха заедно.

Суна засили отоплението веднага щом влезе, беше почувствителна към студа от него.

— Навън е мразовито — каза тя.

Да, студът бавно се промъкваше в стаята.

Големият прозорец на всекидневната не беше херметизиран, както би трябвало, и нямаше спасение от вечното течение.

Животът им не беше лесен, макар че отношенията им ставаха все по-близки. Тя имаше дете, малкия Кяртан, от предишна връзка и водеше горчива битка за попечителството с Бреки, бащата на момчето. Междувременно се бяха споразумели за съвместно попечителство и в момента Кяртан беше при баща си за известно време.

Неотдавна обаче Суна ангажира адвокат и предяви претенции за пълно попечителство. Беше проучила възможностите да продължи балетното си обучение в Англия, въпреки че това бе въпрос, който двамата с Роберт не бяха обсъждали задълбочено. Беше също и новина, която Бреки едва ли щеше да приеме без битка, затова, както изглежда, нещата щяха да завършат с дело в съда. Суна смяташе, че има сериозни доводи в своя полза и накрая Кяртан ще ѝ бъде върнат изцяло.

— Седни, мила — покани я Роберт. — Има паста.

— Ммм, страхотно — зарадва се тя, свивайки се на дивана. Роберт отиде да вземе храната от кухнята, донесе чинии, чаши и кана вода.

— Надявам се да е вкусна — усмихна се той. — Все още съм начинаещ.

— Толкова съм гладна, че няма никакво значение какъв е вкусът ѝ.

Той пусна релаксираща музика и седна до нея.

Суна започна да му разказва за деня си — за репетициите и за напрежението, на което е подложена. Стремеше се към съвършенство и мразеше нещата да се правят през пръсти.

Роберт се зарадва на успеха на пастата си, не че беше нещо изключително, но все пак беше достатъчно добра.

Суна се изправи и взе ръката му в своята.

— Ставай, мили — каза тя. — Време е за танци.

Той скочи и я прегърна, двамата се полюшнаха в ритъма на ленива южноамериканска балада. Плъзна ръка под пуловера ѝ, пръстите му погалиха гърба ѝ и разкопчаха сутиена с едно умело движение. Беше експерт в това.

— Ей, младежо — каза тя с шеговита острота, макар очите ѝ да грееха топло. — Какво си въобразяваш, че правиш?

— Възползвам се максимално от това, че Кяртан е с баща си — отвърна Роберт и двамата се отпуснаха в дълга, дълбока целувка. Страстта им се повишаваше, както и температурата в стаята, и много скоро двамата се насочиха към спалнята.

По стар навик Роберт бутна вратата да се затвори и дръпна завесите на прозореца, който гледаше към градината. Въпреки това нито една от взетите мерки не попречи на звуците от любовната им игра да стигнат чак до съседния апартамент.

Когато отново настъпи тишина, Роберт чу смътно затръшване на врата, приглушено от блъскащия в прозорците дъжд. Първата му мисъл беше, че е задната врата към верандата на гърба на старата къща.

Суна се изправи притеснена и го погледна с безпокойство в очите. Той се опита да потуши собствения си страх с демонстрация на смелост и ставайки от леглото, изскочи гол във всекидневната. Беше празна.

Но задната врата беше отворена и се блъскаше напред-назад от вятъра. Хвърли мимолетен поглед на верандата, само колкото да може да каже, че е погледнал, и побърза да затвори вратата. Там като нищо можеше да има и цял полк мъже, но той не виждаше нищо в тази тъмница.

После обиколи от стая в стая с все по-силно блъскащо сърце, но никъде не се виждаше неканен гост. Какъв късмет, че Кяртан не си беше у дома.

И тогава забеляза нещо, което го държа буден през остатъка от тази нощ.

Втурна се през всекидневната, уплашен за Суна, ужасèн, че ѝ се е случило нещо. Сдържайки дъха си, той се добра до спалнята и я намери седнала на ръба на леглото да облича риза. Усмихна му се леко, неспособна да прикрие тревогата си.

— Няма нищо, миличка — успокои я Роберт с надеждата, че тя няма да усети треперенето на гласа му. — Забравил съм да заключа вратата, след като изнесох боклука, не съм я затворил както трябва след себе си — излъга. — Знаеш какви номера върти вятърът отзад. Стой си тук, ще ти донеса нещо за пийване.

Излезе бързо от спалнята и бързо отстрани това, което беше видял.

Надяваше се, че постъпва правилно, като не казва на Суна за водата по пода, за мокрите отпечатъци от обувки, оставени от неканения гост, който бе нахлул, докато дъждът навън се лееше. Най-лошата част беше, че не бяха само около задната врата. Следата водеше по целия път до спалнята.

Ари Тор Арасон, полицейски служител в Сиглюфьордюр, не можеше да обясни дори на себе си защо се занимава със стар случай, за което бе помолен от напълно непознат човек, и то по време, когато малката общност беше в такъв стрес.

Мъжът, Хедин, му се беше обадил точно преди Коледа, когато главният инспектор на местния полицейски участък беше заминал за ваканция в Рейкявик. Молбата му беше Ари Тор да разгледа отново случай, отдавна затворен и прибран в архива: ставаше дума за смъртта на млада жена. Ари Тор му беше обещал да го прегледа, когато успее, но едва тази вечер най-накрая намери време.

Беше помолил Хедин да се отбие в участъка довечера, като, разбира се, преди това поиска потвърждение, че не е излизал от къщата си през последните два дни и следователно не е заразен. Самият Хедин не беше особено въодушевен да се видят лице в лице, предвид обстоятелствата, но накрая се съгласи на среща, за да обсъдят стария случай.

Инфекцията беше ударила града преди два дни — при посещението на богат пътешественик. Някакъв авантюрист от Франция, който прелетял от Африка до Гренландия и докато бил там, решил да отскочи за една бърза визита до Исландия. На лекия самолет било дадено разрешение да кацне на далечното летище на Сиглюфьордюр, за да може богаташът да посети градския музей на „Ерата на херингата“. Планирал да остане само двайсет и четири часа, но вечерта на пристигането си се разболял тежко.

Първоначално бил диагностициран с необичайно вирулентен грипен щам, придружен от изключително висока температура. Но състоянието му бързо се влошило и мъжът починал на следващата нощ. Специалист по инфекциозни заболявания заключил, че е случай на хеморагична треска, която мъжът вероятно е хванал по време на пътуването си из Африка, без да е имал симптоми досега. Болестта се смяташе за изключително заразна и беше напълно възможно да са я прихванали неизвестен брой хора, докато се е развивала в организма му.

За положението бе уведомена Националната служба за гражданска защита и тестовете, проведени върху проби, взети от починалия, потвърдиха, че наистина е хеморагичната треска, от която се страхуваха. На практика нямаше начин да се справят с нея.

Малко след смъртта на французина беше взето драстичното решение градчето да бъде поставено под карантина. Положени бяха усилия да се издири всеки, който е бил в контакт с починалия, и съответно всеки беше старателно прекаран през всички процедури за дезинфекция.

Скоро се разнесе слух, че медицинската сестра, която била дежурна в онази нощ, също се е разболяла. Поставиха я под наблюдение и Ари Тор чу, че малко по-рано през деня и тя започнала да показва леки симптоми и вече е в изолация.

Положени бяха усилия да се установи къде е ходила, с кого е била в контакт и процедурата по външното дезинфекциране беше възобновена.

За момента обаче всичко беше спокойно. Медицинската сестра беше още в изолация в болницата на Сиглюфьордюр и се изготвяха планове за прехвърлянето ѝ в интензивното отделение в Рейкявик, ако положението ѝ се влоши. Според информацията, спусната на полицията, градът можеше да очаква да остане под карантина поне още няколко дни.

Независимо че нямаше друго развитие, Сиглюфьордюр беше обхванат от паника, напълно разтърсен, естествено, от широкото медийно отразяване. По напълно разбираеми причини хората от градчето бяха ужасени, докато политиците и специалистите настояваха да не се поемат излишни рискове.

Хеморагичната треска вече се наричаше „френската болест“, а градът се бе превърнал в своя сянка. Повечето хора предпочитаха да останат зад заключени врати и да разчитат на телефоните и електронната си поща за връзка с останалите. Никой не бе показал дори слаб интерес да прескочи невидимите стени на града, за да влезе. Работните места бяха затворени, учебните занимания бяха преустановени.

Ари Тор си оставаше здрав и се надяваше, че няма да пипне инфекцията. Не беше дори припарвал до нещастния пътешественик, нито до медицинската сестра. Същото важеше и за Томас, старшия полицейски инспектор на Сиглюфьордюр, върнал се вече от отпуск и поел отново службата с Ари Тор.

Ари Тор се надяваше посещението на Хедин да му даде нещо, което да отвлече мислите му от злощастната инфекция. Имаше смразяващото усещане, че точно така ще стане.

— Роден съм в Хединсфьордюр — каза гостът на Ари Тор. — Бил ли си там?

Седяха в ъгъла за кафе на полицейския участък, спазвайки дистанцията помежду си. Не бяха се ръкували, когато Хедин пристигна.

— Минавал съм оттам, след като откриха тунела — отвърна Ари Тор, докато чакаше чаят му да поизстине малко.

Хедин си беше избрал кафе.

Да, точно така — потвърди той с дълбокия си глас. Изглежда беше резервиран, спокоен човек. Избягваше очния контакт с Ари и гледаше главно масата или кафето си.

— Точно така — повтори той. — Никой не спира там за подълго. Все същият пуст фиорд си е, макар сега хората да минават с колите си през него по цял ден. В старите времена не би могъл да си представиш, че е възможно да видиш толкова много преминаващи.

Ари Тор предположи, че Хедин наближава шейсетте, и много скоро предположението му се потвърди.

— Роден съм там през 1956. Родителите ми се преместили предишната година. Всички вече били изоставили фиорда, а те искали да му вдъхнат живот поне за още малко. Не били сами. Сестрата на майка ми и мъжът ѝ също дошли с тях, искали да опитат да направят ферма.

Той млъкна, отпи внимателно от кафето си и отхапа мъничко от бисквита, която взе от пакета на масата. Изглеждаше леко нервен.

— Имали са къща или земя там? — попита Ари Тор. — Красиво място е.

— Красиво… — повтори като ехо Хедин с отнесен глас, сякаш потънал в спомените си. — Би могло да се каже, но не това изскача в ума ми. Векове наред е било трудно за живот място. Снегът остава до късно и е изключително самотно през зимата — не липсват лавини от планинските склонове. Фиордът е напълно отрязан през зимата, океанът от едната страна, високите планини от другата, беше трудно дори да се добереш до съседна ферма при спешен случай, да не говорим до града отвъд планините.

Хедин подчерта думите си с поклащане на главата и смръщване на лицето. Беше едър мъж, дори малко над нормата, с рядка мазна коса, сресана назад.

— Но за да отговоря на въпроса ти — не, родителите ми не притежаваха ферма там. Предложили им да наемат една, която останала празна, но била все още в добро състояние. Баща ми беше добър работник и винаги е искал да бъде фермер. Къщата била достатъчно голяма за четиримата: родителите ми и сестрата на майка ми с мъжа ѝ. Той всъщност бил затънал в някаква финансова каша и веднага се възползвал от шанса да опита нещо ново. След това съм дошъл аз, година по-късно, така че вече сме били петима… — Млъкна и изсумтя. — Е, това не е съвсем точно, но ще стигна и дотам — добави той.

Ари Тор не каза нищо, остави Хедин да продължи разказа си.

— Каза, че си минавал оттам. В такъв случай едва ли си видял самия фиорд. Това, което би видял от новото шосе, е лагуната на Хединсфьордюр. Тясна ивица земя, Викюрсандюр, която дели лагуната от самия фиорд, това е всичко, което можеш да видиш от пътя. Не че това има някакво значение за това, дето трябва да ти разкажа. Нашата къща беше на лагуната, и все още си е там. Това, което остана от нея. Тя е единствената къща от западната страна на водата, там има много малко равна земя, да знаеш. В сянката на голяма планина се пада, направо в подножието ѝ, така че, естествено, беше истинска лудост да се живее там, но родителите ми били твърдо решени да опитат. Знаеш ли, винаги съм вярвал, че условията — планината и изолацията — са изиграли роля в това, което е станало. Хората лесно могат да загубят разсъдъка си на подобно място, как мислиш?

Мина малко време, преди Ари Тор да схване, че Хедин очаква отговор на въпроса си.

— Ами да. Предполагам — беше най-доброто, което успя да измисли.

Въпреки че трудно можеше да се сравни с Хединсфьордюр, той все още пазеше горчиви спомени от първата си зима в Сиглюфьордюр. Почти не можеше да заспи през нощта, чувстваше се задушен от хватката на тъмнината и надвисналите планини, а падналият сняг в повечето дни изолираше градчето от останалия свят.

— Ти вероятно си по-наясно с това от мен — отвърна той, потръпвайки от спомена. — Какъв беше животът там?

— Аз? Божичко, нищичко не помня. Преместили сме се след… след това, което е станало. Нямал съм дори една годинка, а родителите ми не говореха много за времето в Хединсфьордюр, което е разбираемо, предполагам. Но си мисля, че не всичко е било лошо. Майка ми е разказвала, че съм се появил в красив ден в края на май. Когато съм се родил, тя слязла до водата и погледнала лагуната — съвършено спокойна в онзи слънчев ден — и решила, че трябва да ме нарече Хедин, на името на викингите, които се заселили в Хединсфьордюр някъде около 900 година. Разказваха ми също истории за красиви зимни дни, макар татко понякога да споменаваше как онези високи планини те захлупват през тъмните зимни месеци.

Ари Тор отново усети онова чувство. Спомни си съвсем ясно как му действаше пръстенът от планини, заобикалящи Сиглюфьордюр, когато за първи път пристигна тук преди две години и половина. Клаустрофобията си беше все още в него, въпреки че полагаше усилия да не ѝ позволи да го победи.

— Да се стигне от Хединсфьордюр до Сиглюфьордюр или Олафсфьордюр беше голяма работа по онова време — продължи Хедин. — Най-добрият начин беше по море, но беше възможно и пеша, като се мине през планинския проход Хестскард и надолу към Сиглюфьордюр. Има история от деветнайсети век за жена от една от фермите в Хвандалур, която трябвало да събере дърва за огрев и тръгнала пеша, поемайки по изключително труден маршрут под сипея на източната страна на фиорда. Била бременна по това време и на всичкото отгоре носела и малко дете в превръзка на гърба си… по целия път. Всичко е възможно, когато имаш желание. Това е приказка с щастлив край. Моята не е.

Хедин вдигна глава с горчива усмивка и замълча за миг, преди да заговори отново.

— Старата ни къща не беше далече от пътя, по който бихте се спуснали в Хединсфьордюр, ако идвате пеша откъм Сиглюфьордюр през прохода Хестскард. Сега хората минават този маршрут за удоволствие. Времената се менят, нали? Както и хората. И двамата ми родители са мъртви. Майка си замина първа, татко я последва — каза той печално и отново млъкна.

— Другите също са мъртви, нали? — попита Ари Тор, найвече за да наруши мълчанието. — Искам да кажа, леля ти и мъжът ѝ.

Хедин го изгледа изумен.

— Значи никога не си чул за това, а? — попита той накрая.

— Не, не си спомням.

— Извинявай. Просто приех, че знаеш историята. Тогава всички я знаеха. Но след време всичко се забравя, предполагам, минал е повече от половин век оттогава. Дори най-страшните неща се забравят с годините. Така и никой не откри какво в действителност е станало, дали е било убийство, или самоубийство…

— Наистина ли? Кой е умрял? — заинтересува се Ари Тор.

— Леля ми. Изпила отрова.

— Отрова? — Ари Тор потръпна при мисълта.

— Имало нещо сипано в кафето ѝ. Минало много време, докато доведат лекар. Вероятно животът ѝ би могъл да бъде спасен, ако бе получила помощ по-бързо. Може би го е направила сама с ясното съзнание, че едва ли има голям шанс линейка или доктор да пристигнат навреме. — Гласът на Хедин сега беше станал по-дълбок и бавен. — Присъдата била, че е злощастен инцидент, че е сипала в кафето си отрова за мишки вместо захар. Но според мен това е малко пресилено.

— Смяташ, че някой я е убил? — попита направо Ари Тор, който отдавна се беше отказал да задава неудобни въпроси по тактичен начин. И без това не му се удаваше много.

— Това е най-очевидното заключение според мен. Имаше само трима възможни заподозрени: мъжът ѝ и моите родители. Така че над семейството ми завинаги остана да тегне подозрение, като сянка. Не че хората го споменават. Повечето вярват, че тя сама е отнела живота си. Но днес вече нямат какво толкова да кажат. Преместихме се да живеем в Сиглюфьордюр, след като тя умря, а мъжът ѝ се върна на юг в Рейкявик и прекара остатъка от живота си там. Родителите ми никога не обсъждаха станалото с мен, а и аз не ровех за информация. Естествено е да не мислиш лошо за родителите си, нали така? Но дълбоко в ума ми вечно тегнеше съмнение. Мисля си, че или е извършила самоубийство, или е била убита от мъжа си. Няма да е за първи път. Мъже са убивали жените си и преди, както и обратното — изрече Хедин с въздишка.

— Предполагам, че се досещаш какъв ще е следващият въпрос? — каза сериозно Ари Тор.

— Да — отвърна Хедин и замълча за момент. — Чудиш се защо съм дошъл при теб с този проблем след всичките тези години, нали?

Ари Тор кимна. Канеше се да отпие от чая, който се охлаждаше в голямата керамична чаша на масата пред него, но внезапно мисълта за мишата отрова в кафето на злощастната жена го накара да се откаже.

— Това си е отделна приказка. — Хедин изпъна рамене и се замисли за момент, явно в търсене на правилните думи. — Преди всичко, за да съм напълно ясен, напомням, че се свързах с теб преди Коледа, защото знаех, че поемаш участъка от Томас. Той познава града и всички истории тук прекалено добре, мислех си, че ти ще погледнеш случая с нови очи, макар да съм малко изненадан, че досега не си чул историята. Но има и друга причина. Мой приятел живее долу на юг и есента ходил на среща на Сиглюфьордюрското общество — хора, преместили се от Сиглюфьордюр. Имали вечер на снимките.

Ари Тор повдигна въпросително вежди.

— Да, вечер на снимките — повтори Хедин. — Разглеждали стари снимки от Сиглюфьордюр. Част от забавлението е да разпознават хората на старите фотографии и да записват имената им. Това е начин да се поддържа списък на хората, живели в града през годините.

— И там е станало нещо?

— Точно така. Той ми звънна онази вечер и ми каза, че е видял снимката.

В гласа на Хедин се появи внезапна строгост, по-мрачен тон, който накара Ари Тор да слуша по-внимателно.

— Фотографията била направена в Хединсфьордюр, точно пред къщата, където сме живели… — Той отпи глътка от кафето си, ръката му леко трепереше. — Било е преди смъртта на леля ми, насред зима, денят бил слънчев, но имало дълбок сняг.

За секунда Ари Тор бе обхванат от познатото чувство на тревога, но бързо го избута назад в ума си.

— Обаче в самата снимка нямало нищо слънчево. Трябва да съм бил на няколко месеца по онова време и на фотографията сме били всичките петима.

— Добре де — обади се Ари Тор. — Едва ли може да има нещо чак толкова странно в една семейна снимка?

— Точно там е работата — каза тихо Хедин и се взря замислен в чашата си с кафе, после рязко вдигна глава и погледна Ари Тор право в очите. — На снимката били майка ми, баща ми и аз, и моята леля. Мъжът ѝ Мариус трябва да е бил човекът, който ги снима, или поне аз така си представям.

— Е, тогава кой е бил петият човек? — попита Ари Тор и по гърба му полази тръпка.

Мислите му се завъртяха към старите истории за призраци, появяващи се на фотографии; дали Хедин не намекваше за нещо от този сорт?

— Млад мъж, когото никога не съм виждал. Стои там, в центъра на фотографията, и ме държи в ръцете си. Казано с две думи, никой от хората на срещата нямал представа кой е този човек. — Хедин отново въздъхна. — Кой е този млад мъж и какво е станало с него? Може ли той да е отговорен за смъртта на леля ми?

Изтощен след безсънната нощ, Роберт заля овесените си ядки с прясно мляко. Суна седна срещу него на кухненската маса, изглеждаше свежа като след хубав сън. Сутрешните новини се носеха тихо някъде зад гърба му, доколкото схващаше, беше поредната обикновена мартенска сутрин, като се изключат съобщенията за огнище на някакъв вирус в Сиглюфьордюр. През нощта починал пациент. Роберт усети леко притеснение при мисълта за заразна болест, искрено се надяваше, че е възможно да спрат разпространението ѝ и че ще може да опази семейството си живо и здраво. Тази сутрин обаче имаше на главата си други, по-належащи проблеми от някакво си далечно огнище на вирус.

Имаше чувството, че техният чист, спретнат дом сега е омърсен, заразен от неканения нощен посетител. Кой дебнеше наоколо? Дали той или тя не беше надникнал през прозореца на спалнята и като ги е видял в разгара на страстната им любовна игра, да е решил, че може да нахлуе? А дали не е бил някой жалък воайор? Или беше нещо по-сериозно? Задната врата беше заключена, в това беше сигурен — абсолютно сигурен.

Сети се и че Суна някак беше успяла да загуби ключовете си от къщата. Дали просто някой ги е намерил, разбрал е чии са и е решил да влезе? Или пък са били умишлено откраднати? Това, естествено, беше много неприятна мисъл. Във всеки случай беше ясно, че първата му задача за деня трябва да е да звънне на ключар и да смени всички ключалки.

Протегна ръка към радиото и го изключи. За миг в тясната кухня настъпи тишина, като се изключи дъждът, който продължаваше нестихващата си атака срещу прозореца. Все още валеше като из ведро.

— Не намери ключовете си, нали? — попита той, опитвайки се да скрие тревогата в гласа си.

— Странно — вдигна поглед от вестника Суна. — Не мога да разбера къде са. Категорично бяха у мен вчера на репетицията, сигурна съм, че бяха в джоба на палтото ми. Оставих го във фоайето, заедно с всички останали. Никога не е изчезвало нищо оттам, но предполагам, че всеки би могъл да пъхне ръка в джоба.

— Всеки? — учуди се Роберт.

— Ами да, предполагам.

— Дори някой, който влиза от улицата?

— Да, сигурно — отвърна тя, като го погледна внимателно. — Защо? Всичко е наред, нали?

Той се усмихна насила.

— Разбира се, мила. Просто се чудех… — Поколеба се, преди да продължи. — Чудех се дали не трябва да сменим ключалките, за да сме сигурни.

— Това не е ли малко прекалено? — попита тя, очевидно изненадана. — Сигурна съм, че ще ги намеря.

— Знаеш ме какъв съм… може би прекалявам с предпазливостта. И без това трябваше да го направим — излъга той. — Ключът ми заяжда.

— Не бях забелязала — отвърна Суна, поглеждайки към часовника, докато ставаше. — Ти реши. Трябва да тръгвам, че ще закъснея.

Бързо излезе от кухнята, но спря в коридора и попита:

— Тук ли ще си по обяд?

Роберт трябваше да отиде на лекции, но беше решил да не излиза от къщата, докато не смени ключалките. Не беше излъгал, когато каза на Суна, че е предпазлив по природа.

— Предполагам.

— Бреки ще доведе Кяртан. Ще имаш ли нещо против да не се връщам? — попита тя притеснена.

Роберт нямаше високо мнение за бившия на Суна.

— Няма проблем — отвърна той. — Само още нещо… — започна той, докато тя се готвеше вече да затвори вратата след себе си. — Той не те притеснява, нали?

— Кой, Бреки?

— Да. Знаеш какво каза адвокатът: не трябва да влизаш в контакт с него във връзка със спора ви. От сега нататък всичко ще се урежда между адвокатите.

— Не се тревожи за Бреки, мога да се справя с него — добави тя с усмивка.

Стомахът на Исрюн се сви на възел от страх, когато зае мястото си на седалката в самолета, който щеше да я прибере от Фарьорските острови у дома в Исландия. Полетът до островите беше приятен, но никога нямаше да забрави приземяването: снижаването на машината, подходът, докато се промъква между извисяващите се планини, които бяха ужасяващо близо. Като си затвори очите, само влоши нещата, защото въображението ѝ съвсем се развихри, когато внезапна турбуленция направи кацането още по-драматично. Щом излезе от самолета, човек от екипажа ѝ пожела приятен престой, явно бе забелязал колко е пребледняла.

— Полетът беше приятен — заекна Исрюн. — Като се изключи приземяването.

— Приземяването? — попита той, явно изненадан. — Днес беше абсолютно меко. Добри условия, само малко турбуленция.

Сега, докато закопчаваше колана, тя си каза, че излитането със сигурност ще е по-добро от кацането.

Няколкото дни, прекарани на Фарьорските острови, не бяха за удоволствие, всъщност точно обратното. Много обичаше хората, които познаваше тук, беше идвала няколко пъти с родителите си. Сега обаче беше дошла сама, за да се види с майка си, Ана.

Ана беше родена на Фарьорските острови в семейство на рибари. И двамата ѝ родители сега бяха мъртви, но тя поддържаше близка връзка с двете си сестри, които още живееха на островите. Беше се преместила в Исландия на двайсет години, когато срещнала исландеца Ори, работил на островите едно лято. Разказа на Исрюн, че било любов от пръв поглед. Издигнали си къща в „Копавогюр“, а много по-късно се преместили в предградието „Графарвогюр“. Ана беше завършила специалност „Литература“ в Исландския университет, а Исрюн бе родена няколко години след като майка ѝ се дипломирала.

Ори караше камиони и автобуси, за да изкарва пари, докато Ана, след като завършила образованието си, основала малка издателска къща с намерението да запознае Исландия с фарьорската литература. След като публикувала няколко пре водни книги, решила да разшири бизнеса и с творби за деца. А в последните няколко години опита късмета си и с пътеводители, които се оказаха много успешно начинание.

Макар книгите да им бяха осигурили финансова стабилност, бракът на Ана и Ори не се оказа така стабилен. Ори реши да се включи в туристическия бизнес, като целта му беше да натрупа малко пари във валута. Това беше особено привлекателно по времето, когато по-голямата част от Исландия беше засегната от валутния контрол, въведен след финансовия срив от 2008 г., който ограничи достъпа до чуждестранна валута. Надяваше се да се възползва от пътеводителите на Ана, използвайки ги за реклама на собственото си начинание. Купи един скромен автобус и после добави още един. Вторият беше пословичната капка, която преля чашата. Ана наближаваше шейсетте и бе уредила да продаде издателския си бизнес при условия, които щяха да ѝ позволят да се оттегли от работа. Ори беше седем години по-възрастен от нея, но не показваше никакво желание да намали темпото и изобщо не се зарадва на решението ѝ да продаде бизнеса си. Исрюн седеше и гледаше как спорът между родителите ѝ ескалира в скандали.

— Купих нов автобус — подхвърли той над чинията си една неделна вечер.

— Един не е ли достатъчен? — запита невинно Исрюн.

— Да. Но аз купих още един, поръчах го от Германия.

— Друг автобус? — попита рязко Ана, втренчила поглед в съпруга си, явно опитвайки се да овладее гнева си в присъствието на дъщеря им.

— Взех го на добра цена — продължи той. — Само на сто хиляди километра е, но това е нищо. Освен това има air conditioning — каза той, произнасяйки последните две чужди думи с американския акцент, който бе прихванал по време на едногодишния си престой в САЩ през 80-те години.

— И каква е тази добра цена? — настоя Ана.

— Ще се изплати за нула време, само почакай — избегна той въпроса. — Всичко съм изчислил. Търсенето на услугите на „Голдън Съркъл Турс“ е толкова голямо, че ще е абсолютна златна мина — добави той с гузна усмивка.

— Нали говорихме да намалим темпото? — подхвърли Ана и с това разговорът приключи.

Продължиха вечерята в мълчание. Но Исрюн знаеше, че кавгата ще избухне отново в момента, в който тя излезе.

И сега, два месеца по-късно, Ана си беше отишла. Не само беше продала издателския си бизнес и се бе изнесла от семейния дом, но беше напуснала страната и се бе върнала на Фарьорските острови, където живееше в голяма къща, собственост на една от сестрите ѝ. Ори беше съсипан. Правеше всичко възможно туристическият му бизнес да потръгне, но Исрюн се тревожеше, че прекалено се изтощава. Сега, когато Ана я нямаше, той сякаш се беше стопил наполовина, като че енергията бе изтекла от него.

Идея на Исрюн беше да вземе отпуск между смените си в нюзрума и да отлети за Фарьорските острови, за да се опита да убеди майка си да се върне в Исландия. В хрумването ѝ нямаше много смисъл, но напоследък Исрюн често взимаше прибързани решения. Всъщност опитваше се да съсредоточи вниманието си върху каквото и да било друго, но не и върху наследствената си болест. Беше минала година и половина, откакто за първи път потърси медицински съвет за вероятността да страда от същото, от което бе страдала баба ѝ преди много години, състояние, което може да доведе до образуване на опасни тумори. Съмненията ѝ се оказаха правилни, поставиха ѝ тревожната диагноза, но туморът, който намериха, за щастие, се оказа доброкачествен. Лекарят обаче не остави у нея и капка съмнение, че заболяването ще прогресира в по-сериозна посока. Въпреки това я посъветва да е оптимист и тя се опитваше да е точно такава. Полагаше усилия да живее така, сякаш нищо не е станало, и не съобщи на никого за болестта си, дори на родителите си. Беше ѝ минало през ум да каже на майка си — може би това щеше да е начин да я накара да се върне в Исландия. Но бързо отхвърли идеята, решавайки, че ще е нечестно към всички засегнати. От друга страна, краят на брака на родителите ѝ прибавяше допълнителен стрес към този, който и без това изпитваше в работата си. Лекарят я беше посъветвал да прави редовно физически упражнения, да се храни здравословно и да избягва стреса. На практика беше настоял да остави журналистиката.

— Тогава можеш направо да ме окачиш на бесилката — беше му отвърнала неволно, мигновено съжалявайки за черния си хумор.

Истината беше, че се опиваше от скоростта и възбудата на нюзрума. Работеше в телевизионните новини още от студентските си години с някои малки прекъсвания и обожаваше работата си. Беше създала няколко добри приятелства сред колегите, макар че имаше и такива, които не ѝ желаеха доброто. Всъщност беше убедена, че Ивар, един от тях, непрекъснато крои заговори как да се отърве от нея. Тъй като беше ръководител на една от новинарските смени, в повечето дни той беше и неин шеф и от него зависеше да определи каква задача да ѝ даде. От доста време не ѝ беше възлагал нищо вълнуващо, но това се промени миналото лято. Тя получи награда за работата си по темата за трафика на хора в Исландия и незабавно стана фаворитка на Мария, главната редакторка на нюзрума, което ѝ даде превес над Ивар. От този момент нататък той беше принуден да се съобразява с Исрюн, вероятно основно за да не противоречи на Мария, към чийто пост според Исрюн той се стремеше, но на който и самата тя беше хвърлила око. Независимо от това на всички беше ясно, че любезността му към Исрюн е по принуда.

Пътуването до Фарьорските острови се оказа напълно безрезултатно. Майка ѝ прояви упоритост като цяло стадо мулета — каквато беше и самата Исрюн — и ясно показа, че има намерение да остане там, най-малкото за момента. Исрюн едва не съжали за цената на полета и загубеното в това пътуване време, но сега поне знаеше, че трябва да прекарва повече време на островите. Почти не говореше езика, не бе отделила време да опознае мястото и хората му, не поддържаше връзка с тамошните си роднини и всичко това я накара да почувства дълбока вина.

— Двамата с баща ти вече нямаме нищо общо, миличка — каза Ана на Исрюн. — Поне не и в момента. Ще видим по-нататък.

И тогава дойде въпросът, който беше очаквала:

— Той ли те изпрати?

— Не, разбира се, че не. Не може ли да дойда и да видя майка си по собствено желание?

— Извинявай… разбира се, миличка — отвърна тихо Ана.

— Той не се справя добре — продължи Исрюн.

— Предупредих го, сега ще трябва да се оправя сам. Бяхме достатъчно богати да се пенсионираме. Но тази негова лудост с туристическия бизнес излезе прекалено скъпа.

— Нали няма да позволиш някакви си туристи да съсипят брак, продължил трийсет години?

— Не е толкова просто. Вече всяка дреболия ми лазеше по нервите, сигурна съм, че и за него е било така. Той няма други интереси освен работата си и проклетите автобуси. Искаше ми се да поживеем малко, да попътуваме, да работим в градината, да ходим на концерти и театър. Но той не се интересува от подобни неща. Дори не можех да чета в леглото, защото когато той иска да спи, всички лампи трябва да се угасят. Знаеш ли, Исрюн, доста умора може да се натрупа в течение на толкова дълго съжителство като нашето. Невинаги е лесно. Но и сама ще видиш един ден — отвърна Ана, намеквайки деликатно, че дъщеря ѝ все още е необвързана.

Права беше майка ѝ — бяха минали няколко години от последната ѝ сериозна връзка. Разбира се, голяма роля играеше болестта, както и че трудно преодоляваше и се справяше с ужасното изживяване в миналото. А това означаваше, че нямаше почти никакъв интерес, да не говорим за енергия, да си търси нов приятел.

Полетът от Фарьорските острови към дома беше идеален и от летището Исрюн отиде право на работа, като пристигна точно навреме за смяната си.

— Исрюн! — провикна се Ивар, залепил очи на часовника, когато тя влезе през вратата.

Тя тръгна към него, полагайки усилие да изглежда решителна и уверена. Ивар не беше спечелил никакви награди: тя го знаеше и той го знаеше. И което беше още по-важно, главната редакторка Мария също го знаеше.

Втренчи се в него, без да каже дума.

— Ти си на смяна следващите няколко дни, нали? — попита я той след кратко неловко мълчание.

— Да.

— Може ли да следиш онова нещо в Сиглюфьордюр? Вирусът убиец? Ти беше там миналото лято, нали?

— Няма проблем — отвърна тя, без дори да се усмихне.

Отиде на бюрото си, включи компютъра и потърси номера на местния полицейски участък. Много добре си спомняше времето, което прекара в малкото градче. Ужасяващите събития от миналото ѝ я бяха завели там, но мястото по някакъв начин успя да я вдъхнови да погледне бъдещето с вдигната глава. Сега хората там бяха изправени пред наистина сериозна опасност и тя искрено се надяваше, че няма да се наложи да замине там, докато вирусът още не е овладян.

Томас се появи още в седем сутринта, за да освободи Ари Тор. Новината, че състоянието на сестрата се е влошило, бе съобщена току-що: починала, преди да успеят да я откарат в интензивното в Рейкявик.

Скоро след като Томас пристигна за смяната си, той взе участие в набързо организирана конферентна среща с управители на болници, специалист по инфекциозни болести и представители на Гражданска защита. Разбира се, всички срещи на живо бяха преустановени. Никой не желаеше да бъде следващата жертва.

Томас положи усилие да изглежда невъзмутим по време на разговора, опитваше се да създаде впечатление, че дългът е на първо място, а собственото му здраве — на второ, макар да не се чувстваше точно така. Беше парализиран от мисълта за тази скапана инфекция и правеше всичко възможно да избягва всякакво излизане навън.

Възложиха му да напише прессъобщение за смъртта на медицинската сестра. Струваше му се, че цялата страна е впила очи в ситуацията в Сиглюфьордюр и ги наблюдава от безопасно разстояние. Сякаш градът и жителите му бяха станали лабораторни мишки — заключени здраво в стъклена клетка, която никой не изпитваше и най-малко желание да отвори. Прессъобщението си беше чиста формалност, тъй като новината бързо се беше разпространила, а смъртта на сестрата беше обявена по радиото много преди Томас да се захване да пише своето изявление. Всъщност целта му беше по-скоро да успокои местните граждани и да убеди останалата част от страната, че инфекцията е овладяна, отколкото да съобщи за смъртта на медицинската сестра.

Самият Томас беше в отлично физическо състояние. Инфекцията изобщо не се беше доближила до него. Но беше уморен. Двамата с Ари Тор редуваха смените си, защото в участъка трябваше да има човек по всяко време на деня и нощта. Беше пусната обява за поста на трети полицай в града, но при дадените обстоятелства процесът бе в затишие. За късмет в участъка имаше старо походно легло, така че който поемаше нощните смени, можеше поне да подремне малко.

От една страна, Томас искрено искаше жена му да си е тук, за да му помогне да се справи с положението. От друга, той, естествено, се радваше, че тя е в Рейкявик, където учеше история на изкуството, на безопасно разстояние от вируса… поне за момента.

Неотдавна се беше върнал в Сиглюфьордюр от тримесечен неплатен отпуск в столицата. Жена му живееше в малък апартамент недалече от Университета на Исландия и както изглежда, там се чувстваше отлично. Беше му предложила да поживее малко на юг с нея. Ако му хареса, беше казала тя, може да опитат да продадат голямата си къща в Сиглюфьордюр и да купят апартамент в Рейкявик. Той не бързаше да каже да, но накрая се съгласи да прекара малко време с нея.

Тя много му липсваше, освен това му беше писнало от вечери, притоплени в микровълновата.

Беше тъмно, когато почука на вратата ѝ след дългото шофиране на юг. Тя го очакваше, но въпреки това мястото беше претъпкано с хора: приятели от университета, така каза тя — двама мъже и едно момиче, много по-млади от Томас, седяха на изтъркан син диван пред маса за кафе, видяла и по-добри дни. Той влезе и тромаво се представи. На масата имаше чаши с червено вино, бутилка, пълна наполовина, и още една, която вече беше празна.

— Искаш ли чаша вино? — попита жена му. Той поклати глава.

— Трябва да поспя малко след пътуването.

Очакваше тя да отпрати гостите си възможно най-бързо, но нищо подобно не стана, седяха и си бъбриха чак до два сутринта. Томас лежеше и чакаше в тясното легло в малката спалня като затворник в жалка килия. Леглото беше само за един човек и стана ясно, че е смятала да му го отстъпи, а самата тя да спи на дивана. Можеше да купят друго, ако реши да остане по-дълго от предварително уговорените три месеца. Разбира се, Томас ѝ предложи да се сменят и той да заеме дивана.

Явно трябва да мине малко време, докато и двамата се адаптираме, реши на сутринта. Обаче нищо не се промени. Приятелите ѝ продължаваха да наминават по всяко време на деня, а животът ѝ, изглежда, се въртеше само около лекциите и изпитите, както и стоенето до късно всяка нощ. От своя страна, Томас намираше за невъзможно да се сприятели с нейните състуденти, макар да трябваше да си признае, че и той не полага кой знае какви усилия в тази посока. Някои вечери тя прекарваше в библиотеката на университета, а той стоеше сам в апартамента. В края на трите месеца напълно се беше провалил в опита си да се настрои към ритъма на нейния живот и все още не можеше да разбере как човек, само година-две по-млад от него, може да живее по такъв хаотичен начин.

Връщайки се у дома след престоя си в Рейкявик, беше сигурен поне в едно: не беше срещнала друг. Обаче — което беше също толкова лошо — се бе влюбила в новия си живот. Докато наближаваше малкото градче, сгушено между планините, беше принуден да признае това, което други — техни приятели и познати — несъмнено бяха разбрали от известно време: връзката им наближаваше края си.

Моментът едва ли би могъл да е по-зле подбран, ако изобщо има такова нещо като подходящ момент да се разделиш с детската си любов — Томас все още се бореше да приеме смъртта на своя колега, отнел живота си предишното лято.

И за да станат нещата още по-зле, Ари Тор се беше наранил с нож в същата вечер, когато колегата им умря. За щастие острият нож за пържоли не бе нанесъл сериозна рана, въпреки че се бе разминал на косъм с някои жизненоважни органи. Инцидентът беше разследван и всички присъстващи настояха, че е било злощастна случайност. Всичко това беше много хубаво, но Томас беше сигурен, че Ари Тор се беше сбил с мъжа, държал ножа. Случаят беше затворен и Томас се държеше, все едно нищо не е станало.

Жив и здрав обратно в Сиглюфьордюр, Томас се беше потопил в работата, ако не за друго, то поне за да не мисли за факта, че бракът му се разпада. Сега, при тази заплаха от вируса, определено имаше върху какво да се съсредоточи.

Негова задача беше да осигури доставките на стоки в града по време на карантината. Засега се справяше добре, макар да не беше лесно да се намерят шофьори, готови да влязат тук, изглежда мнозина си представяха, че въздухът бъка от микроби убийци, и оставяха редовните си доставки на спретнати купчини пред входовете на някой от двата тунела, водещи към Сиглюфьордюр. На всичкото отгоре, местните отказваха да излизат от домовете си, освен ако не е абсолютно наложително, и никой не изявяваше желание да застане зад касата на местния кооперативен магазин. Накрая се наложи управителят на магазина да приема поръчките по телефона и след това да разнася покупките по домовете на хората.

Томас въздъхна. Не му оставаше нищо друго, освен да остави тревогите за брака си настрана и да се фокусира върху настоящата криза. След като приключи с изявлението за пресата, следващата му работа беше да звънне на управителя на кооперативния магазин. Тъкмо се канеше да го стори, когато телефонът иззвъня.

Беше младата журналистка Исрюн, онази с белега от едната страна на лицето. Стана известна миналото лято, след като се оказа първата репортерка на мястото на престъплението, когато човек от Сиглюфьордюр беше пребит до смърт в близък фиорд.

Сега звънеше, за да поиска информация за положението в града след оповестяването на втори смъртен случай. Томас беше прекалено зает, за да говори, но си записа номера ѝ и обеща да се обади по-късно.

Преписа телефона ѝ на жълто самозалепващо се листче и го лепна на екрана на компютъра на Ари Тор. Да се оправя с тормоза на пресата, когато дойде по-късно за вечерната смяна.

Роберт изведнъж застана нащрек.

Не беше ли това почукване на прозореца?

Изправи се на дивана. Доколкото знаеше, беше сам в апартамента. Потръпна, когато студеният въздух лъхна гърба му. След това се усети: беше полегнал на отворен прозорец и неусетно беше заспал.

Един поглед към часовника на стената му каза, че е почти обяд. Потръпна отново от студеното течение, усети го в гърлото, а после и в носа си — явно беше простинал.

После скочи: отново чукане, рязко и ясно, вече не беше част от смътен сън. Беше прекалено реално.

Вдигна очи, тялото му се обля в студена пот. Някакъв непознат надничаше през прозореца. За момент така се изплаши, че не можеше да помръдне. Не беше от чувствителния тип хора, но снощните събития бяха разтърсили здраво нервите му.

После поклати глава на самия себе си, спомни си, че очаква ключаря.

Кимна на човека, който чакаше отвън на дъжда, стана, бързо отиде в антрето и пусна мъжа на средна възраст с тридневна брада и сресана назад, мокра от дъжда коса.

— Вече опитах бравата — каза той с нотка на упрек в гласа.

— Опитах да почукам на прозореца и надникнах вътре, за да видя дали има някой. Хич не ми се щеше да се окаже, че са ме преметнали, след като карах трийсет минути до центъра.

— Съжалявам, влез — покани го Роберт. — Звънецът е толкова тих, че едва се чува. Заспал съм за минутка, не чух нищо.

Ключарят старателно избърса обувките си, но не даде знак, че има намерение да ги събуе.

— Какъв е проблемът? Ключалките ли заяждат?

— Ами не точно. Загубихме един комплект ключове, затова всъщност искам да смениш ключалките — тук и на задната врата. По-добре да сме сигурни, разбираш, нали?

Ключарят кимна и веднага се захвана на работа. Роберт беше сигурен, че е чувал тази история достатъчно често.

Направи си кафе, седна на кухненската маса и зачака. Надяваше се, че димящата напитка ще прогони настинката, преди да го е свалила болен, но вместо това успя единствено да си изгори езика. Все още се чувстваше изморен. Истината беше, че неканеният среднощен гост само бе утежнил проблема, който обикновено имаше със заспиването. Оказа се по-трудно, отколкото си бе представял, да се помири с определени събития от миналото си.

— Искаш ли и верижки? — чу ключаря да се провиква от коридора.

Замисли се, поколеба се за момент, после се съгласи. Но не и без нотка вина, когато призна пред себе си, че не е способен да гарантира сам безопасността на семейството си.

Ключарят приключи по-бързо, отколкото бе очаквал. След като той си тръгна, Роберт реши отново да си легне, този път обаче внимателно дръпна завесите и сложи верижките и на предната, и на задната врата, не че щяха да са особено полезни, ако някой реши да влезе със сила. Въпреки взетите мерки имаше неприятното усещане, че го наблюдават, докато лежеше на дивана и се опитваше да изпразни главата си от мисли, което в наши дни е по-лесно на думи, отколкото на дела.

Половин час по-късно още беше буден, звънецът забръмча, но този път го чу ясно.

Не се забърза към вратата, сигурен беше, че ще е Бреки, скапаният бивш на Суна, който връща Кяртан. Винаги беше хранил неприязън към него, макар че така и не се опита да направи истинско усилие да го опознае.

— Много си приличате в някои отношения — беше казала Суна веднъж.

Ясно му беше какво има предвид: той не беше човек, който лесно се отказва, усещаше, че и Бреки е същият.

Отвори вратата, доколкото позволяваше верижката, погледна и отново я затвори, за да я откачи.

— Здрасти — поздрави той с неприязън, като погледна Бреки в очите.

Бяха почти еднакви на височина — приблизително метър и осемдесет. Бреки имаше бръсната глава, рошава брада и необикновено големи очи. Кимна на Роберт и подаде месестата си ръка. Роберт се направи, че не я вижда.

С другата си ръка Бреки държеше детската седалка за кола, в която Кяртан лежеше завит и спеше дълбоко. Момчето беше облечено подходящо за дъжда и коварния студ навън.

— Суна тук ли е? — попита Бреки, докато очите му шареха наоколо.

— На работа е — отвърна Роберт, като пое тежката детска седалка и внимателно я остави на пода.

Бреки сви рамене, обърна се и тръгна към зеления пикап, който беше оставил на средата на тясната уличка.

— Ей — подвикна се след него Роберт и подсмръкна с нос. Кафето изобщо не беше помогнало за настинката. — Ей — повтори той. — Какво правеше тук снощи?

Наблюдаваше внимателно, за да види как бившият на Суна ще реагира на тази провокация. Бреки се обърна и го зяпна с широко отворени очи, на лицето му се изписа озадачен израз.

— Какви, по дяволите, ги говориш? Изобщо не съм припарвал до това място снощи.

Роберт чакаше. Това беше достатъчно засега.

— Сигурен съм, че те видях — отвърна той и затръшна вратата.

Знаеше, че не трябва да вдига такъв шум, но малкото момче изобщо не се събуди. Изчака, докато Бреки и ръждясалата му зелена бракма се разкарат, и после внимателно премести Кяртан от детското столче в количката, която държаха в антрето, за да обиколи квартала в дъжда с новите ключове в джоба.

Накрая на улицата спря, обърна се леко и хвърли поглед през рамо, почти без да мисли.

Не се виждаше никой. Но споменът за снощния неканен гост го преследваше като призрак.

Ари Тор беше готов за нощната смяна, независимо че се чувстваше уморен. Беше опитал да подремне през деня, но не бе успял да се наспи като хората.

И без това не го чакаше много работа. Може би ще може да поспи няколко часа вкъщи с телефона до леглото. Трябваше да звънне на Исрюн, журналистката от Рейкявик, но тя вероятно вече се бе прибрала, така че това щеше да почака за по-късно вечерта.

Трябваше също да се свърже с болницата и със специалиста по инфекциозни болести тази вечер, за да преразгледа положението с тях. Вторият смъртен случай само разпали страховете на хората във връзка с вируса. Във всички средства за масова информация се обсъждаха описанията на симптомите на медицинската сестра — от повръщането до вътрешните и външните кръвоизливи. Вече бе станало ясно пред каква опасност са изправени и никой не искаше да е следващият. От разговорите с главния лекар беше наясно, че болничният персонал живее в страх дори сега, когато бяха въведени най-строгите планове за действие при извънредни ситуации.

По негово мнение след смъртта на сестрата медиите само подклаждаха страховете на хората, докато властите правеха всичко възможно да уверят широката общественост, че ситуацията е под контрол, и се опитваха да внушат, че предвид всички обстоятелства, фактът, че не са заразени повече хора, е триумф.

Независимо от положението Ари Тор чувстваше, че има повод да е радостен сега, когато отношенията му с Кристин, неговата бивша приятелка, вървяха към подобрение. Бяха се разделили отдавна, но той не бе в състояние да я изхвърли от главата си и накрая се бе появил неочаквано на прага на дома ѝ в Акюрейри, където обаче видя друг мъж. Ревността замъгли ума му и той побесня. В завързалия се бой беше намушкан с нож. Той пое вината изцяло върху себе си, но по някакъв странен начин случката сякаш го сближи с Кристин.

Само че през януари в личния му живот последва ново сътресение. Изненадващ телефонен разговор му поднесе новина, която не беше от тези, които въодушевяват човека през мрачните зимни месеци в близост до полярния кръг.

— Ари Тор ли е? — нерешително попита женски глас.

— Да — отвърна той кратко, гласът не му беше познат.

Да го търсят по име в работно време беше рядкост, затова първо си помисли, че е човек, който има някакво оплакване, човек, който смята, че той трябва да си върши работата подобре. Ех, де да беше така.

— Ти вероятно не ме помниш — продължи жената след кратка пауза. — Срещнахме се в Бльондуос.

И това беше достатъчно. Стресна се така, все едно някой го бе зашлевил. Спомняше си я, макар и не съвсем ясно, доколкото бе възможно през мъглата на онова нощно пиянство. Беше червенокосото момиче, с което се запозна на музикалния фестивал и с което спа същата вечер, есента, след като той и Кристин се бяха разделили.

— Да, разбира се, че си спомням — промълви той.

— Трябва да поговорим. — Настъпи изнервено мълчание, после тя продължи. — Когато се срещнахме, аз имах нещо като връзка с един, в оня момент малко си почивахме един от друг… Но скоро след това ние… знаеш… открих, че съм бременна.

Беше изречението, от което Ари Тор се ужасяваше.

— Моля? И мислиш, че детето може да е мое? — попита той.

— Не съм сигурна. Вече скъсах с приятеля си. Първо го оставих да мисли, че детето е негово, но после трябваше да призная, че не съм сигурна. Скоро след това се разделихме. Трябва да направя тест, за да съм сигурна.

Ари Тор беше наясно, че трябва да се съгласи на теста, колкото и да му беше неприятно. В края на краищата, не можеше да откаже.

Но преди да приключи разговора, той попита:

— Момче или момиче е?

— Момче — отвърна тя и в гласа ѝ прозвуча гордост. — На седем месеца. Искаш ли да го видиш?

Ари Тор се поколеба за момент, даде си време да помисли.

— Не, не сега — каза накрая. — Нека първо се убедим, нали така?

Когато остави слушалката обратно върху вилката, го обхвана някакво смесено чувство на страх и вълнение едновременно. Как, по дяволите, ще каже на Кристин за това? Тогава беше взел решение никога да не споменава пред нея за онази краткотрайна авантюра. И без това не беше нейна работа — по онова време не бяха заедно.

Няколко дни след съдбовния телефонен разговор той сериозно обмисляше да запази новината за потенциалното си бащинство в тайна, да не каже и дума на Кристин, докато връзката им все още се възстановява, да я остави в блажено неведение. Но след като отново се бяха сближили толкова много, идеята между тях да стои лъжа, която ще им попречи да станат истинска двойка, започваше да го притеснява все повече и повече.

И така, накрая той събра кураж и ѝ разказа всичко. Тя го прие по-добре, отколкото той очакваше.

— Не е сигурно, че детето е твое — каза.

— Не мога да го изключа напълно.

— Ще преминем по този мост, когато стигнем до него — отвърна тя с повдигане на рамо и лека усмивка.

Но независимо от лекия тон той усети — почти видя — сериозната тревога зад безгрижното ѝ поведение. Ала беше полесно да остави нещата така.

Взеха кръвни проби от Ари Тор, от момченцето и от бившия приятел на жената. Оказа се, че приятелят и Ари Тор са от една и съща кръвна група, затова следващата стъпка беше ДНК тест. Сега всички чакаха резултатът да излезе. Бяха минали два месеца.

Телефонът на бюрото на Ари Тор звънна, откъсвайки го рязко от тези мисли за бурния му личен живот и връщайки го обратно в настоящето.

На линията беше възрастна жена, която живееше сама, макар да беше доста над осемдесетте. Започна да се извинява за неудобството, но каза, че цял ден не може да се свърже с кооперативния магазин, а спешно ѝ трябвали някои неща: рибно филе, малко ръжен хляб и мляко за нея и котката. Ари Тор обеща да се погрижи, като съзнаваше, че управителят на магазина вероятно е много изморен.

Каза довиждане на възрастната жена и си записа да намине през магазина.

Тъй като нямаше какво друго да прави, реши, че спокойствието и тишината на град в карантина му дават идеалната възможност да прегледа още веднъж папката за Хединсфьордюр.

— Не обещавам нищо — беше казал на Хедин, който го бе помолил да разгледа отново случая и да се опита да открие младия мъж от фотографията, ако е възможно.

Първо беше прегледал старите полицейски досиета, но тези, които намери в участъка, изобщо не стигаха до времената, когато биха могли да съдържат нещо свързано със случая, затова трябваше да се задоволи с материалите, които Хедин му беше дал.

Извади тънката папка и започна да проучва снимката, която лежеше най-отгоре върху малката купчина документи. Беше черно-бяла, леко избледняла. Някой, вероятно Хедин, беше написал няколко имена на гърба ѝ — всички от снимката, с изключение на младежа, разбира се. Групата се беше събрала на стъпалата на ниска тухлена къща. Вляво стоеше Йорун, двайсет и две годишната сестра на майката на Хедин, жената, която умряла, след като била отровена. Няма никаква представа колко малко време ѝ остава, помисли си Ари Тор, загледан във фотографията. Трудно беше да се каже точно колко време преди смъртта ѝ през март 1957 г. е направена. Снегът на заден план му подсказваше, че е все още зима, но толкова далече на север лесно можеше да завали сняг и през пролетта, и през есента. Малкото момче Хедин изглеждаше на няколко месеца вече не беше новородено — така че въз основа на рождената му дата Ари Тор предположи, че снимката е направена през есента или зимата на 1957 г. Йорун гледаше сериозно, лицето ѝ бе обрамчено от къса тъмна коса. Носеше вълнен пуловер и късо палто, очите ѝ бяха вперени в земята пред нея, а не в човека зад фотоапарата.

До нея стоеше непознатият младеж. Нищо в него не изглеждаше необичайно, но след като бе чул историята на Хедин, Ари Тор не можеше да се отърве от чувството, че в него има нещо заплашително. На снимката той виждаше момче, което е на грешното място в грешното време, нежелан гост. Според Хедин никой от присъствалите на сбирката за разглеждане на снимки не го беше разпознал, което показваше, че не е от Сиглюфьордюр. Ари Тор предположи, че е на четиринайсетпетнайсет години. Носеше работни дрехи и фотоапаратът го беше хванал с широко отворени очи. Имаше фино оформен нос, устата беше твърдо стисната, а рошавата коса стърчеше във всички посоки. Бебето беше увито във вълнено одеяло, с дебела шапка на главата и младежът го беше притиснал здраво в ръцете си. Но защо той държеше бебето? И каква беше връзката му със семейството?

Родителите на Хедин стояха до него, най-вдясно на фотографията. Гудмундюр, бащата на Хедин, изглеждаше на около трийсетина години. Беше висок мъж, неподходящо облечен за условията — само с работни панталони и карирана риза. Имаше силно лице с ъгловати черти, очите му бяха скрити зад тънки кръгли очила. Не изглеждаше радостен от перспективата да го снимат.

Гудфина, майката на Хедин, изглеждаше унила като сестра си. Имаше голяма прилика между двете, макар че Гудфина бе по-слаба и по-голяма от Йорун, навярно на около трийсет, когато е била направена снимката.

Ари Тор не беше в състояние да обясни защо, но имаше чувството, че хората на фотографията излъчват меланхолия.

Сякаш само малкото момченце, невинно отпуснато в ръцете на младежа, не усещаше тъгата на всички останали.

Ари Тор ги разгледа внимателно още веднъж: първо Йорун, после младежа и бебето Хедин, и накрая двойката Гудмундюр и Гудфина. Не можеше да не забележи, че от всички в групата младежът беше единственият, чиито очи гледаха в апарата. Двете жени гледаха надолу към снега, натрупан пред къщата, а странните очила на Гудмундюр скриваха очите му. Каквато и тайна да пазеше снимката, явно беше добре скрита. Остави фотографията настрана и започна да разглежда вестникарските изрезки, които бяха под нея. Бяха от времена много преди дните на жълтата таблоидна журналистика и непрекъснатия порой от интернет новини. Имаше две къси дописки в национални вестници, и двете съдържащи повече или по-малко еднакви подробности. Двайсетгодишна жена починала, след като погълнала отрова във ферма в Хединсфьордюр. Новината се съобщаваше седмица след събитието, вероятно въз основа на информация, подадена от полицията, и дописникът смело обявяваше, че инцидентът е бил случайност. Името на жената бе пропуснато и в двата текста.

Третата изрезка беше от местния седмичник на Сиглюфьордюр и беше най-пространното отразяване на внезапната смърт на жената. Не даваше много повече подробности от другите две, макар че включваше името ѝ и черно-бяла фотография от Хединсфьордюр. Явно беше направена през зимата, в центъра на снимката беше къщата, с планините от едната страна и езерото от другата. Докато се взираше в гледката, Ари Тор почувства внезапно безпокойство, доста подобно на това, което изпита по време на посещението на Хедин. Самотата на мястото беше почти осезаема, от него лъхаше безнадеждност.

Ари Тор се зачуди дали не трябва да иде с колата до Хединсфьордюр, за да хвърли един поглед на мястото и да огледа руините на старата къща. Почувства нужда да усети атмосферата на този пуст фиорд, който сега внезапно бе станал достъпен през новия тунел, свързващ го директно със Сиглюфьордюр, и за първи път беше отворен за общия трафик. Но съвестта му взе връх, знаеше, че не бива да престъпва ясното указание да не пътува извън границите на града, та дори да става дума само за една вечерна визита до ненаселен фиорд.

Звънът на телефона наруши вечерната тишина. Този път беше Томас.

— Как са нещата, синко? — попита той, гласът му издаваше колко е уморен.

Напоследък беше започнал да се обажда по средата на смените му и да го пита дали всичко е под контрол, макар Ари Тор да подозираше, че истинската причина е желанието му да си поговори с някого.

— Не е зле — предпазливо отвърна той.

— Ще ми звъннеш, ако изникне нещо, нали?

— Разбира се. Между другото… къде се съхраняват старите полицейски досиета?

— Моля…? Колко стари имаш предвид? — явно се изненада Томас.

— Ами повече от петдесет години — 1957.

— За какво са ти притрябвали? — попита подозрително шефът му.

Може би щеше да е добре да разпита Томас за случая. Не беше давал обещания, че ще спазва поверителност.

— Просто преглеждам един стар случай в свободното си време.

— Така ли?

— Жена, която починала, след като се отровила, в Хединсфьордюр. Помниш ли я?

— Чувал съм за случая, разбира се, но когато това стана, бях момче. Хедин ми е стар приятел, роден е там. Леля му е тази, дето умря.

— Точно така. Той ме потърси през зимата, докато ти беше на юг, и вчера най-накрая успях да говоря с него. Събрал е стари вестникарски изрезки за случая и ме помоли да го погледна.

Обещах, че ще видя какво мога да направя. По-късно ще ти разкажа повече — приключи Ари Тор с необичайна решителност.

Странно, но му се искаше да разследва случая сам.

— Е, това, че Хедин рови, не е изненада. Той е любознателна душа, дълги години беше учител. Ще опитам утре да ти намеря досието.

— Има ли друг, който да познава историята, освен Хедин, имам предвид? — заинтересува се Ари Тор.

— Пастор Егерт може би — отвърна Томас след кратък размисъл. — Той познава историята на Хединсфьордюр много добре. Иди да се видиш с него. Може да си направите и един теологичен диспут, докато си там.

— Задължително — каза кратко Ари Тор.

А беше сигурен, че с шегите във връзка с краткия му флирт с богословието вече е приключено. Бяха му необходими три опита, за да намери мястото си в живота, ако наистина го беше намерил. Първият беше с философията, после превключи на теологията, отказа се и от двете.

— Преди да забравя — добави Томас. — Върна ли обаждането на журналистката? Беше Исрюн, онази, която прави всички криминални репортажи.

— Ох. Прав си. Забравих — възкликна Ари Тор.

Веднага след като приключи разговора с Томас, той звънна на мобилния на Исрюн. Тя вдигна на третото позвъняване.

— Ало? — Гласът ѝ беше рязък.

— Исрюн? — попита Ари Тор.

Той рядко гледаше новините, но знаеше коя е тя. Беше я виждал от време на време да прави репортажи за различни криминални случаи и бе прочел интервю с нея в един от седмичниците, след като тя спечели награда за работата си по случая отпреди близо година с трафика на хора в Скагафьордюр, по който и двамата с Томас работиха. Тя имаше белег на лицето, останал ѝ от човек, случайно разлял горещо кафе върху нея, когато била бебе, или поне така си спомняше Ари Тор от интервюто.

— Аз съм — каза тя с отбранителен тон. — А ти кой си?

— Ари Тор от полицията на Сиглюфьордюр. Имаше бележка да ти звънна.

— Забележително бърз си при връщането на обажданията — изобщо не прикри сарказма в гласа си тя. — Може би телефонните линии горе на север също са хванали вирус?

— Тук горе хората правят всичко възможно да избегнат смъртоносната инфекция, така че полицаите са горе-долу единствените в града, които все още ходят на работа — отвърна остро Ари Тор. — Но е хубаво да знаем, че не всеки приема нещата толкова сериозно като нас.

— Съжалявам — извини се веднага Исрюн. — Не исках да те обидя. Всъщност исках само да проверя каква е ситуацията, преди да пуснем материала в новините тази вечер. Разбира се, утре ще пуснем друг, така че всичко, което ми кажеш, ще бъде полезно.

— Ами доста е неприятно. — Раздразнението го подтикна да отговори по-откровено, отколкото нормално би си позволил.

— Правим всичко, което зависи от нас, винаги има един дежурен, но истината е, че всеки момент може да се окаже, че само един телефонен звън ни дели от заразяването с нещо фатално. Ето така стоят нещата тук в момента.

Исрюн явно се стресна.

— Съжалявам. Направо не знам какво да кажа. — Замълча за миг, докато осмисляше това, което ѝ беше казал. После попита с далече по-приятелски тон — Бих искала да направя допълнителен материал за това по-късно през седмицата. Може ли да направим интервю утре по телефона?

— Трябва да мине през началника ми — отвърна той кратко. Обаче му хареса фактът, че тя не си глътна езика от резките му думи. — Макар че едва ли ще е проблем.

— Звучи ми добре — каза ведро Исрюн. — Значи ще се чуем утре.

Приземният апартамент, който Снори Елертсон беше наел в квартала „Тингхолд“ на Рейкявик, беше собственост на възрастна вдовица. Жената беше доста над осемдесетте, но все още живееше на горния етаж. Покойният ѝ съпруг, психиатър, беше обзавел приземния етаж като свой офис някъде в средата на миналия век и когато Снори беше отегчен, се забавляваше да си измисля разговорите, които вероятно са били провеждани тук в течение на години — опитваше се да усети призрачното им присъствие, използвайки живото си въображение. Силното въображение беше от съществено значение за всеки артист, особено за музикант като него. Каква полза от артист без творчески идеи?

Снори седеше пред клавиатурата в полумрака на стаята и се опитваше да завърши новата си композиция. Трудно му беше да се съсредоточи — беше прекалено възбуден от предстоящата среща с хора от музикална компания тази вечер. Най-накрая, след години борба, след безкрайните, зле посетени изпълнения в мърляви барове и всичките му опити да пробие в радиото, най-сетне виждаше по-светло бъдеще пред себе си. След телефонния разговор беше на седмото небе от щастие, а тази вечер щеше да е още една крачка по-близо до договора за запис.

Нямаше много неща, с които да се гордее в краткия си живот, и сега отчаяно искаше да сподели новината с някого. Как му се искаше да каже на родителите си, но знаеше, че идеята не е добра.

Баща му Елерт Снорасон беше известен политик, оттеглил се от работа след дълга и успешна кариера зад гърба си и в парламента, и като министър в правителството. Винаги се беше радвал на уважението на своята партия и на политическите си опоненти, но както Снори знаеше много добре, не беше успял да осъществи най-голямата си мечта — да бъде в правителството като министър-председател. Имаше всички изгледи това да се промени, когато преди малко повече от две години финансовата криза доведе до решението за създаване на обединена национална администрация, като всички партии сформират коалиция. Нямаше почти никакво съмнение кой ще е най-вероятният кандидат за министър-председател: Елерт беше забележително непротиворечива фигура въпреки дългата си кариера, освен това имаше най-дълъг опит в парламентаризма от всеки друг. И което беше най-важно, другите членове на парламента, изглежда, му имаха доверие.

Години наред Снори бе носил на родителите си разочарование след разочарование, докато затъваше все по-дълбоко в живот с алкохол и наркотици. Зависимостта му от бутилката и твърдата дрога излезе от контрол точно по времето, когато баща му се готвеше да заеме най-висшата длъжност в страната. Мечтата на Елерт да бъде министър-председател беше разбита точно когато щеше да се превърне в реалност. Той се оттегли по „лични причини“ и на истинската история никога не беше дадена гласност.

Карла, майката на Снори, никога не беше работила и все пак именно тя държеше всички политическите лостове в ръцете си. Снори изобщо не се съмняваше, че успехът на баща му в политиката до голяма степен се дължеше на проницателността и решителността на майка му, мечтата за кабинета на министър-председателя беше колкото на Елерт, толкова и на Карла. Така че, когато кариерата му стигна до своя неочакван край, разочарованието ѝ беше дълбоко и недвусмислено.

Реакцията ѝ беше изключително сурова. Затвори всички врати за сина си. В редките случаи, когато той им се обаждаше, тя не желаеше да говори с него и повече от две години той не беше канен в родния си дом. Снори подозираше, че Елерт има желание да го приеме обратно, но Клара винаги беше управлявала дома си с желязна ръка.

Студенината на майка му към него окончателно доказа това, което той винаги беше подозирал: в политиката няма място за мекосърдечни хора. Поради това дори и през ум не му беше минало да тръгне по стъпките на баща си.

Е, Елерт наистина беше изпуснал възможността да оглави правителството. И как толкова се беше отразило това на ситуацията в края на краищата? Той пак имаше своята успешна и безупречна кариера зад гърба си. А партията се беше преборила за премиерското място и без него. Неоспоримият му престолонаследник Мартейн — семеен приятел и другар от детството на Снори — бе поел щафетата. Партията извоюва лесна победа в изборите, последвали коалицията, с Мартейн на кормилото — лидер на едно ново поколение с голямо бъдеще пред себе си. Снори имаше всички основания да смята, че старецът не притежава необходимата енергия да издържи още една предизборна кампания, да не говорим да постигне такъв успех като Мартейн.

Но може би Снори наистина имаше основание да се чувства виновен. Шибаната дрога.

Дали пък да не поговори за радостната перспектива със сестра си Нана?

Тя винаги беше заета, но от време на време успяваше да поговори с него, стараеше се да запази мирните отношения помежду им, макар съпругът ѝ невинаги да беше съгласен. Един ден, когато ги срещна случайно на улицата, разговорът беше кратък и хаплив, а докато се отдалечаваше, чу зет си да казва — без съмнение нарочно високо, за да стигне до ушите му — че не трябва да позволяват на наркоман като него да се върти около семейството „за доброто на децата“. Скапано копеле.

Сега обаче Снори беше оставил всичко това зад гърба си и сякаш музикалната му кариера бе напът да потръгне.

Отвори лаптопа си и написа съобщение до сестра си, попита я има ли нещо ново около нея и ѝ каза, че той има добри новини, че се надява да сключи договор за запис. Срещата е довечера в „Копавогюр“. Да видим какво ще излезе, написа той, с мисълта, че Нана живее в голяма самостоятелна къща в същия квартал. Мисля си за теб, докато седя тук в студиото. Надявам се да стане. Предай обичта ми на семейството, добави той, защото много обичаше малките, въпреки че рядко ги виждаше.

Би било хубаво да можеше да си поговори за новината с приятеля си от детинство, а сега министър-председател Мартейн. Разговор над чашка кафе, за да си спомнят миналото и да отбележат успеха и на двамата. Но да говори с младия мъж, който сега заемаше поста министър-председател, беше лесно само на думи, особено след като животът им бе поел по толкова различни пътища.

И двамата бяха показали големи възможности като младежи, но докато Снори се озова в съмнителна компания, Мартейн никога не изгуби от поглед целите си, демонстрирайки леденостудена пресметливост, която бе напълно чужда на Снори. Всъщност независимо от амбициите и фокуса си Мартейн не се отказа от стария си приятел. Когато Снори пропадна в подземния свят на наркотиците, Мартейн продължи да поддържа връзка с него през всичките мрачни години. Но въпреки че приятелството им не беше тайна, като всеки амбициозен политик, той беше внимателен и гледаше да не се срещат на прекалено публични места.

Само че след онези драматични февруарски дни преди две години Мартейн започна да го избягва. Снори го разбираше, не подхождаше на министър-председател, дори и в такава малка страна, да има приятел като него. Отношението му не се промени дори след като Снори направи всичко възможно да промени живота си, мина през курс за лечение с помощта на сестра си, пазеше се чист и се върна към първата си любов — музиката.

Минаваше девет вечерта. Беше повикал такси, защото нямаше собствена кола, а трябваше да отиде до студио в промишлената зона на „Копавогюр“ — десет-петнайсет минути с кола от центъра на Рейкявик. Беше обещал да е там в девет и половина.

Потръпна пред перспективата да мине целия този път пеша. Чувстваше се най-добре в града и се надяваше, че ще успее да намери с какво да се върне.

На излизане се погледна в огледалото, знаеше, че трябва да има подходящ външен вид. Изглеждаш приемливо, помисли си той, прокарвайки пръсти през косата си, която бе започнала да оредява заплашително за толкова млад мъж.

Пусна един компактдиск в джоба на черното си палто и забързано излезе да чака таксито на ъгъла. В тази противна дъждовна вечер наоколо не се виждаше жива душа. Зазяпа се в дъждовните капки, които барабаняха тежко в локва на улицата, в ума му се понесе мотив от класическо парче — красив валс, макар да не беше сигурен кой е композиторът. Навярно някой от фамилията Щраус, реши той.

Таксито зави зад ъгъла, водата от локвата се плисна към него под колелата, успя да отстъпи точно навреме, за да не го опръска. Почувства, че това е щастливата му вечер.

Беше посред нощ, но Роберт все още не можеше да заспи. Нищо необичайно не бе станало тази вечер. Кяртан заспа рано и сякаш нищо не тревожеше Суна, когато се върна от работа. Докато вечеряха — ароматна арктическа лъчеперка – Роберт ѝ каза, че ключарят е дошъл. Тя кимна и се усмихна.

— И ти не се държа грубо с Бреки, когато той доведе Кяртан вкъщи? — попита го тя.

— Разбира се, че не — излъга той.

Тя заспа бързо, уморена от тежките репетиции.

Не само мисълта за неканения гост държеше Роберт буден. Завърнал се беше старият кошмар. По неизвестна причина беше изчезнал за известно време, но напоследък се бе завърнал дори още по-страшен.

Сега лежеше в леглото, поглеждаше към Суна, която лежеше на мястото си отпусната и толкова красива, а в останалото време се взираше в тавана. Кяртан спеше дълбоко в собствената си малка спалня от другата страна на коридора.

Роберт реши да го провери, просто за да е сигурен. Мирът и спокойствието в дома им бяха нарушени и той полагаше усилия да се примири с това.

Предпазливо стана от леглото и отиде в стаята на момчето със сигурни, спокойни стъпки, внимавайки да не закачи нещо в тъмнината. Вратата беше открехната, но не можеше да види дали детето е в леглото си, или не. Внезапно го обхвана ужасяващото чувство, че момченцето е изчезнало, и бързо се спусна към леглото му.

Заля го вълна на облекчение, като видя как Кяртан се обръща в съня си. Всичко беше наред.

Роберт се върна в спалнята и точно се канеше да легне, когато му се стори, че нещо наруши тишината — движение отвън пред прозореца на спалнята.

Завесите бяха спуснати, затова не можеше да види нищо. Остана неподвижен и се заслуша. Нямаше никакво съмнение. Отвън със сигурност имаше човек.

Отиде до прозореца, междувременно проверявайки дали Суна все още спи дълбоко, после внимателно открехна завесите и надникна.

Макар да очакваше да види човек, застанал пред прозореца, това, което видя, го стресна не по-малко.

В средата на градината стоеше фигура в черно. Той или тя беше облечен в някакъв вид дъждобран с вдигната качулка, главата на човека беше сведена и ръцете покриваха лицето.

Роберт се вцепени, не беше в състояние да помръдне. Сърцето му спря за секунда, после заблъска безумно. Втресе го от ужас. Почти неспособен да се овладее, той затвори очи, убеден, че въображението му играе номера. Но когато пак ги отвори, фигурата все още стоеше там. Имаше чувството, че усеща очите ѝ върху себе си, но вероятно и това идваше от въображението му.

Минаха няколко секунди — толкова бавни, че му се сториха векове. Накрая започна да разсъждава логично. Първата му инстинктивна мисъл беше да счупи прозореца и да се нахвърли на негодника. Но не искаше да събуди Суна и Кяртан, освен това предпочиташе да направи нещо трезво и рационално. Нещо, което да не е диктувано от страха му.

Фигурата стоеше там, неподвижна като статуя.

Роберт бързо се измъкна от спалнята, втурна се към входната врата и я отвори възможно най-тихо. Но откачането на проклетата верижка го задържа малко, преди да успее да излезе в градината. Трябваха му само няколко секунди, за да излезе навън, но и те се бяха оказали достатъчни. Градината беше пуста.

Огледа се във всички посоки, но нямаше никаква следа от човек. Черковната портичка от другата страна на улицата, която водеше в старото гробище „Холавелир“, лекичко се полюшваше, като че някой я бе бутнал по-силно при преминаването си.

За момент Роберт беше готов да претича през улицата и да хукне из просторното, тъмно гробище, но знаеше какъв огромен лабиринт представлява то, а нямаше намерение да се отдалечава чак толкова от дома си.

Влезе обратно в къщата, трепереше, имаше чувството, че всяко косъмче по тялото му е настръхнало.

Старата червена бракма все още вършеше отлична работа, макар Исрюн да знаеше, че всеки момент може да предаде богу дух. Беше успяла да я докара до работата и в тази облачна мартенска сутрин.

Времето навън отразяваше настроението ѝ — постоянната летаргия, която я преследваше, откакто болестта ѝ започна да се проявява. Несъмнено беше резултат от непрекъснатата тревога за развитието на заболяването, която разяждаше ума ѝ всеки неин делник. Безпокойството се спотайваше там, докато беше на работа, стоеше там вечерта, промъкваше се в ума ѝ и в нощите, когато не можеше да заспи.

След като спечели наградата за най-добър журналист предишната година, нямаше липса на интересни задачи. Главната редакторка Мария беше взела решението — несъмнено против желанието на екипния ръководител Ивар — че Исрюн ще следи всички криминални случаи.

Но задължението да се справя с безкрайната поредица от ужасяващи събития, минаваща през бюрото ѝ, изобщо не помагаше за повдигане на настроението. В началото на годината дойде новината за опит за убийство горе на север в Исландия, когато пияният потенциален убиец нападнал стар познат в разправия за наследство. След това момиче беше изнасилено от неизвестен извършител в нощен клуб в

„Копавогюр“ и насилникът още не беше заловен. Жертвата не успяла да види добре лицето му, защото било отчасти скрито зад скиорска маска, чувала единствено злобните подигравки, които той шепнел в ухото ѝ, докато я притискал на земята. Исрюн смяташе отразяването на тази история за особено мъчително, тъй като самата тя бе станала жертва на изнасилване преди няколко години. Полагаше усилия да приеме и да се помири с изживяването, но беше успяла да говори за станалото само с една жена — жертва на същия мъж. Непрекъснато се опитваше да се убеди, че най-сетне го е преодоляла, че вече всичко това е зад гърба ѝ, но спомените продължаваха да изскачат внезапно, без никакво предупреждение.

Само преди седмица една млада жена беше починала, след като прекара две години в кома вследствие на брутален и очевидно безпричинен побой с бейзболна бата в собствения си дом в Рейкявик. Съпругът ѝ бил на работа във вечерта на нападението, затова тя била сама вкъщи. Беше още един нерешен криминален случай на брутално насилие. Малка Исландия ставаше все по-опасна с всеки изминал ден.

Исрюн полагаше неимоверни усилия да не позволява на случаите да влизат под кожата ѝ, но хич не беше лесно. Опитваше се да спи колкото може повече, за да поддържа силите си. Но тази седмица явно нямаше да е лесна с късната вечерна смяна снощи и дневните през всички останали дни.

Макар че беше доста напред в играта — вече беше уговорила интервю с Ари Тор, полицейски служител от Сиглюфьордюр. Той беше необичайно откровен по време на телефонния разговор снощи и щеше да е интересно да си поговорят, дори и само за няколко минути. По навик веднага след разговора беше потърсила информация за него в интернет, искаше да разбере как изглежда. Но търсенето не даде никакви резултати, беше наистина мистериозен мъж.

Баща ѝ беше звъннал в края на вчерашната вечерна смяна. Знаеше за посещението на Фарьорските острови и искаше да чуе новини за майка ѝ. Прекалено горд, за да попита направо дали Ана ще се върне у дома, той се въртеше около темата внимателно като риба около рибарска кукичка. Исрюн почти го съжали и се постара да го ободри, като подхвърли, че това вероятно е временна ситуация, макар думите ѝ да се основаваха единствено на личното ѝ убеждение.

По-късно вечерта майка ѝ се обади от Фарьорите уж за да пита как е минало пътуването. Исрюн беше наясно, че всъщност чака новини от баща ѝ, макар да не зададе и един директен въпрос за него. Помисли си, че двамата страшно си приличат и си подхождат наистина идеално.

На редакционната среща в понеделник сутринта получи темите, които трябва да отразява, в това число да наблюдава ситуацията в Сиглюфьордюр, както и да проследи едно съобщение за нападение, станало през нощта в „Хавнастрети“, полицията я чакаше още работа.

Голямата история на деня се появи чак след като редакторската оперативка беше приключила. Ивар и Мария повикаха Исрюн, за да ѝ съобщят.

— Имаме за теб нещо ново, което трябва да разследваш — каза Мария, както винаги директно преминавайки на въпроса веднага щом Исрюн затвори вратата на офиса зад себе си.

Тя седна и зачака, пулсът ѝ леко се ускори.

— Деликатно е — каза Мария. — Става дума за Елерт Снорасон.

Исрюн веднага си представи стария държавник, сдържан и изпълнен с достойнство. Беше взимала интервю от него единдва пъти. Дали не се е забъркал в някакъв скандал на стари години сега, когато се бе оттеглил от политиката?

— Синът му е замесен в инцидент с кола снощи — продължи Мария, правейки пауза за ефект. — В „Копавогюр“. На тиха уличка в индустриалната зона. Няма свидетели, шофьорът не е спрял.

— Как е той… синът? — попита Исрюн.

— Смятат, че е умрял незабавно.

Настъпи кратко мълчание. Исрюн почувства, че жертвата заслужава малко уважение.

— Ще се заема — каза тя накрая.

— Полицията го е приела много сериозно — обади се Мария. — Смятат, че е било жесток удар, на улица, където бързото шофиране изобщо не е лесно. Пътните условия и без това не бяха добри снощи при този дъжд, но полицаите не изключват вероятността да е било умишлено.

— Ще го съобщим в днешните вечерни новини? — попита Исрюн.

До този момент Ивар беше седял мълчаливо, но сега гласът му показа какво точно мисли за въпроса ѝ:

— Естествено.

— И ще съобщим името му?

Необичайно за Ивар, той се поколеба и погледна към Мария.

— Струва ми се възможно — отвърна тя. — Ще следим за споменаване на името му целия ден днес. Бил е добре познат — редовно лице на нощната сцена на Рейкявик, докато не го пипнали с наркотици. Разбирам, че бил някакъв музикант, свирел пред публика, макар да не е имал голям успех. И не трябва да забравяме, че е бил най-близкият приятел още от детските години на почитаемия ни министър-председател. Това само по себе си е история, истинска приказка. Приятели от детинство: единият се издига до върховете, докато другият затъва в наркотици и е убит в дъждовна нощ.

— Да опитам ли да измъкна коментар от Мартейн? Дали ще е тема, по която министър-председателят ще е готов да говори? — попита Исрюн, давайки ясно да се разбере, че въпросът ѝ е към Мария.

— Прави каквото сметнеш за подходящо — отвърна Ивар. — Искам единствено свястна история.

Исрюн кимна.

— Преди да забравя, възнамерявах да направя кратък материал за вируса, който удари Сиглюфьордюр, за да бъде включен в обзорното ни предаване по-късно тази седмица. Съгласни? — попита тя, отново насочвайки въпроса си към Мария.

— Звучи ми добре — усмихна се Мария.

Исрюн беше доволна от одобрението на Мария, а завистливото изражение на лицето на Ивар беше достатъчно да я стопли отвътре.

Беше спокойна нощ.

Ари Тор имаше време на спокойствие да разгледа папката с материалите, донесена от Хедин, но когато усети че клепачите му натежават, реши да си отиде вкъщи, за да поспи малко. Трябваше да застъпи на смяна в полицейския участък по-късно през деня.

Томас го посрещна бодро, когато се върна в участъка.

— Добре дошъл обратно, синко — поздрави го весело той, но доброто му настроение изглеждаше малко насилено. — Събрах документите, които искаше — добави той, все едно угаждаше на своенравно дете.

— Документи? — изненада се Ари Тор.

— Точно така. Старите полицейски доклади за смъртния случай в Хединсфьордюр.

— Благодаря ти. Много любезно от твоя страна.

— В папка на бюрото ти са. А аз ще ти разкажа за… за Сандра.

— Сандра? — възкликна Ари Тор, чудейки се дали нещо не се е случило с възрастната госпожа.

Беше я срещал два пъти по време на разследването на стария писател в Сиглюфьордюр преди две години. Мила жена, много му помогна.

След като случаят приключи, продължи да я посещава редовно в дома за възрастни, ходеше поне веднъж месечно и бяха създали силно приятелство. Ари Тор нямаше свое семейство, така че старата Сандра до известна степен запълваше празнината със своята топлина и доброта. Посещенията при нея бяха като пътуване в отминала епоха, където нещата не бяха така отчайващо объркани.

— Откарана е в болница — каза Томас.

— Болница? — повтори изненадан Ари Тор. — Да не е хванала…? Дори не смееше да го помисли. Знаеше, че Сандра няма да живее вечно, но не беше готов да загуби толкова близък човек, не още.

— Казват, че е много малко вероятно — отвърна Томас. — Навярно е обикновена настинка.

— Говорих с онази журналистка снощи — съобщи му Ари Тор, нетърпелив да смени темата. Не искаше да говори за състоянието на Сандра, по-добре да се преструва, че всичко е наред. — Исрюн. Иска да ме интервюира за положението тук. Какво ще кажеш?

— Както ти решиш, синко — каза Томас за огромна изненада на Ари Тор.

Обикновено Томас предпочиташе да избягва светлините на прожекторите и винаги беше рязък в отношенията си с медиите.

Ари Тор се изненада, че цял ден Исрюн не му се обади. Нали каза, че тя ще му звънне? Може все пак да беше решила да не прави интервюто. Жалко, ако беше така, щеше да му е приятно да се обади на Кристин и да ѝ каже, че са го интервюирали от телевизията, нищо че щеше да е само по телефона.

Кристин му беше звъннала тази сутрин.

— Чух за сестрата, която е починала. Ужасно, нали?

— Да, наистина е ужасно.

— Ти… ти уплашен ли си?

— Не, не особено — излъга той. — Не е чак толкова зле, колкото го изкарват медиите, да знаеш. Съвсем лесно, е като спазваш необходимите предпазни мерки.

— Въпреки това, моля те, стой си вкъщи, доколкото ти е възможно.

— Няма значение дали съм вътре или не — отвърна той. — Навън и без това не се мярка жива душа.

Сега, седнал на бюрото си, започна да чете старите полицейски доклади, които Томас беше изровил за него. Но кратките, чисто фактологични изречения не му дадоха никаква нова представа за случая. Йорун беше умряла в една мартенска вечер на 1957 г., след като изпила миша отрова, сипана в кафето ѝ. В онази нощ времето било много лошо и когато симптомите започнали да се проявяват — с кървенето, типично за мишата отрова — нямало начин да повикат доктор. Всеки от домакинството потвърдил, че в къщата има миша отрова и че я държат в кухнята в буркан, който не се различава по нищо от буркана със захар. По времето, когато полицията и докторът пристигнали на следващия ден, Йорун вече била мъртва. Казала на семейството си, че по погрешка е сипала отровата в кафето си. Е, ако не друго, то поне свидетелските показания на всички съвпадаха по този въпрос.

Ари Тор буквално захвърли доклада, когато го завърши, не вярваше и на дума от прочетеното в него, макар да не се съмняваше, че записаното е точно информацията, която полицията е получила. Съмняваше се обаче в достоверността ѝ. Беше прекалено лесно и удобно решение на един труден случай. Но съзнаваше, че на полицаите е било много трудно да се справят с лъжите, след като никой от семейството не е бил готов да разклати лодката и тримата свидетели са разказали една и съща история.

Беше сигурен, че най-интересната част от доклада е в това, което липсваше в него. Лесно беше да се приеме, че в нощта на смъртта там не е имало друг освен Йорун, Мариус, Гудмундюр и Гудфина и разбира се, техният син Хедин, който по онова време е бил на десет месеца. Младежът от фотографията сякаш бе изчезнал яко дим — изобщо не се споменаваше за него.

След кратко търсене Ари Тор намери номера на председателя на Сиглюфьордюрското общество в Рейкявик. След един телефонен разговор вече разговаряше с мъжа, организирал вечерта на снимките. Представи се, но не като полицейски служител, а по-скоро като човек, който се интересува от определена фотография. Мъжът не се изненада, само попита от коя точно.

— Групова снимка е, направена в Хединсфьордюр — обясни Ари Тор. — Две жени, един… — започна той, но веднага беше прекъснат.

— Да, да. Помня я добре. Не виждаме много снимки от Хединсфьордюр. Беше снимка на Гудмундюр и Гудфина от Сиглюфьордюр. Върнаха се в града, след като опитаха да се занимават със земеделие в Хединсфьордюр. Стана точно след онзи фатален случай там, ако си спомням правилно. — Мъжът понижи глас, когато спомена смъртта.

Ари Тор го изчака да продължи.

— Ти роднина ли си им? — попита мъжът.

— Не, но познавам сина им. Чудех се откъде е изскочила тази снимка?

— Значи познавате Хедин? — възкликна мъжът, но не изчака за отговор. — Свестен човек е.

— Бяха уважавана двойка, нали? — подхвърли Ари Тор. — Имам предвид Гудмундюр и Гудфина.

— Ами… Гудмундюр хич не беше лесен. Никой не искаше да влиза в спор с него. Но се справяше добре сам. Започна с риболов, като беше съвсем млад, после дори завъртя и фирма. Да го кажем така: беше достатъчно богат, че да си позволи да направи грешката с онази авантюра в Хединсфьордюр. Въпреки че, по мое мнение, това си беше доста скъп начин да сбъркаш. Навярно е имало някакви фантазии за очарованието на самотата, за красотата на пустия фиорд, такива ми ти работи. Оттогава никой не е живял в Хединсфьордюр.

— А жена му?

— Тя беше от Рейкявик. И двете бяха оттам — тя и сестра ѝ.

Сестрата, тази, която умря. Не мога да си спомня името ѝ…

— Йорун — подсказа Ари Тор.

— Точно. Йорун. Спомням си, че името на мъжа ѝ беше Мариус, снимката дойде от него. Предполагам, че двете сестри много са си приличали и че и двете не са били възхитени от онзи тесен, тъмен фиорд. Не е живот, подходящ за всеки. И тя изпива отровата, Йорун де.

— Това сигурно ли е? — попита Ари Тор.

— Ами… доколкото си спомням, но вече остарявам, знаеш, това беше обяснението, дадено навремето. Не мисля, че имаше някакви съмнения. Можеш да си представиш колко трудна трябва да е била зимата на подобно място, без електричество. Всъщност там никога не е имало електричество, и телефон няма. Достатъчно трудно беше дори в Сиглюфьордюр, аз се преместих на юг доста отдавна, за да бъда по-близо до семейството си — каза мъжът със съжаление в гласа.

— Каза, че снимката била на Мариус, той не почина ли преди време?

— Да. Преди две години. Мина доста време, докато брат му прегледа всичко. Миналата зима се свърза с нас, всъщност свърза се медицинска сестра от дома за възрастни, където той живееше тогава. Каза, че Мариус е оставил на брат си две кутии със стари фотографии от града и той иска да ни ги подари. Включихме ги в нашата колекция и показахме някои от тях на вечерта на снимките онзи ден. Ще се изумиш колко много хора от тези стари фотографии могат да бъдат разпознати — добави щастливо той.

— Имаш ли телефона на брата на Мариус?

— Съжалявам, нямам го. Но знам как се казва домът, може да опиташ да се свържеш с тях. — Последва пауза и после мъжът прочете името на дома за стари хора. — Мисля, че старчето вече е над деветдесетте. Името му е Никулас Кнутсон.

Психиатърът беше направил всичко възможно да помогне на Емил.

— Емил. Кажи ми как се чувстваш — попита го той. Никаква реакция.

— Ако ти е по-лесно, напиши ми го, Емил — беше му казал с бащинска топлота.

Нищо.

Все едно беше изключен. Нито искаше да говори, нито можеше, не и за нея.

Емил беше на двайсет и седем. Роден и израснал в „Копавогюр“, той напусна бащиния си дом, когато заявлението му за студентски апартамент беше одобрено. Справяше се отлично с компютрите и не му трябваше много, за да реши, че иска да приложи уменията си във финансите. Завърши университета без никакви проблеми, после реши да вземе малко почивка след трите години учене, смяташе, че засега бакалавърската степен му е достатъчна. Беше приел добро предложение от една от големите банки и на теория все още беше неин служител. Точно сега обаче беше в отпуск по болест, на който не виждаше края.

Някои от колегите му бяха захванали собствен бизнес, използвайки натрупаните умения, за да основат свои собствени фирми, но това никога не бе изкушавало Емил. Не притежаваше нито тяхната енергия, нито пионерския дух, необходим за подобно начинание.

Когато завърши образованието си, купи малък апартамент в Рейкявик. Родителите му помогнаха да събере първоначалната вноска, а за останалото взе ипотека. Година по-късно срещна Билджа.

Работеше в същата банка, в която работеше и той, и следваше година след него в университета. Беше я забелязал там, но пътищата им рядко се пресичаха. Когато накрая се запознаха на парти в работата, двамата чудесно си паснаха. Сякаш само няколко мига по-късно тя се премести да живее при него в апартамента му. Бяха повече от любовници, бяха партньори и сродни души, прекарваха всеки възможен момент заедно и правеха планове за бъдещето.

И след това тя изчезна, все едно се беше стопила във вечерния мрак. Стана между една бърза вечеря и съня, който така и не дойде в онази нощ; между опърпания икейски диван и замяната му с новия, който смятаха да купят; между предложението му за брак, изречено на едно коляно, и сватбата, която така и никога не се състоя.

Онази вечер се налагаше да остане до късно на работа в банката. Сега, като хвърлеше поглед назад — а той често поглеждаше и прехвърляше напред-назад в ума си едни и същи мисли — работата би могла да почака. Но като млад човек с бъдеще пред себе си, тогава той си мислеше, че извънредните работни часове си заслужават, и често беше последният, който си тръгва от работа. Билджа беше не по-малко амбициозна, но онази вечер си беше у дома. Имаше намерение да се върне в университета и да продължи образованието си по-късно същата година, затова в онази нощ преглеждаше списъка с материали, които трябваше да прочете месеци преди курсът ѝ да е започнал. Този факт я уби.

После той се върна да живее при родителите си. Нямаше никакво желание да продължи да плаща вноските по апартамента, но знаеше, че родителите му ще се погрижат за тях. Щяха да му помогнат да се изправи. Едва ли биха очаквали от него да се върне да живее там, но поне беше нещо, което можеше да бъде продадено, за да не си докара и финансов банкрут за капак на всичките останали неприятности.

Беше спрял да посещава психиатъра. Не помагаше. Каза му, че повече няма нужда от помощта му, въпреки че това изобщо не беше вярно.

Не говореше много и с други хора, дори и с родителите си.

В старите дни беше много по-общителен.

Но толкова много се бе променило. Сега мислеше само за отмъщение.

Исрюн седеше изтощена в нюзрума и гледаше вечерните новини на големия екран с колегите си.

Беше традиция да гледат новините заедно в края на деня, готови да отговорят, ако звънне някой недоволен — обикновено имаха по няколко такива обаждания всяка вечер — после следваше кратка сбирка, по време на която обсъждаха събитията от деня.

Първият материал на вечерните новини беше нейният. Според полицейския ѝ източник имаше подозрения, че Снори Елертсон е бил прегазен умишлено.

Нямаше начин да не споменат името на починалия в репортажа. Мария бе взела решението, че името само по себе си е новина, тъй като разглеждаха вероятно убийство, а жертвата беше едновременно син на уважавана политическа фигура и стар близък приятел на настоящия министър-председател. Беше обосновала разкриването на името с думите, че зад нападението може да стои политически опонент, който иска да навреди на правителството или дори лично на Елерт. Исрюн не си беше позволила да отиде чак толкова далече, че да спомене това доста свободно предположение в своя репортаж. От друга страна, източникът ѝ не беше изтъкнал причина защо точно полицията не разглежда инцидента като случаен.

Разбира се, тя говори с полицията и посети мястото с оператор. Нямаше много за гледане, но трябваше да има някакви снимки за вечерната емисия. Реши да покаже внимание към семейството и не звънна нито на родителите на Снори, нито на сестра му. Предпочете също да остави министър-председателя на спокойствие за момента. Познаваше слабо Мартейн, както повечето журналисти, и планираше да види дали няма да може да поговори с него или преди, или след заседанието на правителството на следващия ден.

След забързания ден тя с внезапно смущение осъзна, че напълно е забравила да се обади на полицая в онова градче на север, за да се осведоми за развитието на историята с вируса. Вероятно не беше станало нищо особено и историята бе на приключване. Но подобни драматични събития винаги привличат интерес и добрият журналист всеки ден трябва се старае да открива нова гледна точка. Наистина непростимо беше, че забрави. Влезе в една от стаите за интервюта и звънна в полицейския участък на Сиглюфьордюр, използвайки очукания си стар мобилен. В перото за разходи на отдела нямаше достатъчно пари, за да се осигурят последна марка телефони на новинарския екип.

— Полицията — отвърна рязък глас след няколко иззвънявания. Исрюн го разпозна.

— Здравей, Ари Тор, обажда се Исрюн. От новинарската емисия — добави тя след моментно неловко мълчание.

— Да, знам — сопна се той. — Какво стана с интервюто? Получих зелена улица за него.

— Благодаря, страхотно. Ами… — поколеба се тя, преди да продължи, решавайки бързо — и не за първи път — че една дребна лъжа е по-добра от истината. — Не стана за днес… –

„Не стана за днес“, това звучеше по-добре, отколкото да признае, че е забравила.

— Значи изобщо няма да стане?

— Със сигурност ще стане. Но ще ти звънна утре, ако е удобно? Смяната ми вече почти свърши, а имаме нужда от време, за да уредя записа.

— Няма проблем — увери я Ари Тор с доста по-любезен тон.

— Но докато и без това си на линията, кажи каква е ситуацията в момента? Не си се заразил, нали? — попита тя, докато вадеше химикалка от джоба си и се протягаше за лист хартия от масата. Ако се появеше нещо ново, щеше да го предаде на колегите от късната смяна.

— Не, няма такова нещо. Взимам мерки — отвърна той. — Единственият човек, който виждам в момента, е моят главен инспектор.

— Хубаво. Надявам се да си там сутринта.

— Така смятам.

Исрюн се надяваше отговорите му в интервюто на следващия ден да не са толкова кратки. Реши да побутне малко разговора, за да види дали няма да може да събере малко полезна информация, върху която да се разпростре утре. Но знаеше, че трябва да е внимателна. Неведнъж бе подхващала обещаващ разговор, преди да започне записът, само за да види как интервюто ѝ се проваля, защото интервюираният човек започва да се колебае и да заеква. Понякога хората сякаш нямат представа как да повторят пред камерата казаното само преди миг, докато са си бъбрили свободно без включена камера.

— Кажи ми какво основно прави полицията в такова малко градче? — попита тя.

— Не много.

— Какво има пред теб в момента? Той замълча за миг.

— Точно сега убивам малко време, като разглеждам стари доклади.

— Стари доклади? — в гласа ѝ липсваше ентусиазъм. — Нещо вълнуващо?

— Търся решение на нещо, станало преди петдесет години: смъртта на млада жена в Хединсфьордюр. — Тонът му стана по-сериозен. — Но това е само между нас, нали? Стар случай е, който няма нужда да се озове в новините.

— Няма да е новина, докато не го разрешиш — отвърна тя учудена, че въпреки всичко изпитва любопитство. — Ще звъннеш първо на мен, като стане, нали?

— Ами… да. Но не очаквам нищо особено. Не си въобразявам, че ще открия какво наистина е станало или че ще има причина да го съобщаваме на медиите — отвърна той тихо.

— Стари случаи като този винаги са популярни. Хората обичат да виждат, че накрая справедливостта тържествува, такива ми ти работи. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да, знам — промърмори Ари Тор.

— Можем да направим специално предаване, ако разрешиш мистерията — каза тя, опитвайки се да апелира към суетата му, без да мисли сериозно да спази обещанието си.

— Може и да стане интересно — съгласи се той.

Беше захапал въдицата. Сега само трябваше да навива внимателно кордата.

— Кажи с две думи какъв е оня случай? — попита тя, преструвайки се, че изобщо няма интерес. — Трябва да бързам. Последната оперативка ще започне всеки момент — добави тя, за да подбутне малко разговора.

— Става дума за нещо, станало наблизо. Млада жена изпила отрова в Хединсфьордюр през 1957 година или е била отровена.

— Хединсфьордюр? Никой не живее там, нали?

— Не, вече никой, но едно време са живели. Тази жена е една от последните. Били петима. Две двойки и бебето на едната от тях, родило се там. И човекът още си е жив и здрав. Всички останали са мъртви.

— И защо го разследваш?

— Преди няколко дни се появи фотография, навярно направена зимата, преди смъртта на жената. На снимката има младеж, когото никой не може да разпознае. Това поставя някои въпроси във връзка със смъртта на жената.

— Любопитно — съгласи се Исрюн. — И ти мислиш, че има възможност да разследваш сега? Не си представям, че са останали много хора, които да разпиташ след петдесет години.

— Вярно е… Но да видим. В Рейкявик има един старец, братът на един от хората, живели там, ще ми е интересно да си поговоря с него. Получил е в наследство тази фотография заедно с още доста други от брат си. Но това ще трябва да почака.

Сега Исрюн видя през остъклената преграда, че последната оперативка наистина всеки момент ще започне. Тези срещи ставаха, докато хората бяха още по бюрата си или вече на крак към вратата, и бяха много кратки, поради което човек лесно можеше да ги пропусне, ако закъснее дори с минутка.

— И защо? — любопитството ѝ надделя над желанието да бъде навреме за оперативката.

— Старецът е деветдесетгодишен и слухът му е толкова зле, че не иска да говори по телефона. Но умът му още сече като бръснач или поне така ми казаха. Ще ида да го видя следващия път, като сляза долу на юг, ако изобщо някога излезем от тази карантина! — Зад безгрижието на тона му прозираше твърда решителност.

Исрюн се готвеше да приключи разговора, когато Ари Тор внезапно зададе въпрос:

— Чудя се дали би намерила време да идеш да поговориш с него? Едва ли ще ти отнеме повече от няколко минути. Живее в старчески дом там. Бих го направил и сам, но разбира се, не мога да пътувам на юг при дадените обстоятелства.

— Всъщност нямам… — започна Исрюн, но премисли. Хич нямаше да е зле да има полицай, който ѝ дължи услуга. — Ще видя дали не мога да отскоча утре, ако ми остане време.

Записа си името и адреса на възрастния мъж, добави до тях номера на мобилния на Ари Тор, за да може да се свърже лесно с него за интервюто, и приключи разговора.

По времето когато влезе в нюзрума, оперативката беше свършила. Тя взе палтото си, отбеляза напускането на работното място с електронната си карта и излезе в студа на мрачната вечер без дума към някого.

Сутринта беше освежаващо ярка след предишните дъждовни дни. Исрюн тръгна рано от западната част на града за предградието „Брайдхолт“, имаше късмет, че трафикът беше в обратната посока.

След разговора им предишната вечер Ари Тор ѝ беше изпратил имейл, в който ѝ даваше допълнителна информация за случая в Хединсфьордюр, както и някои свои мисли за него, въпроси към стария Никулас и сканирано копие на фотографията.

Рано тази сутрин Исрюн бе звъннала на управителя на дома за възрастни, където живееше деветдесет и три годишният Никулас, и той я осведоми, че старецът е страхотен образ, независимо от проблемите със слуха. Беше се съгласил да се срещне с Исрюн в удобно за нея време.

Отне ѝ по-дълго, отколкото очакваше, да намери мястото, но накрая се справи и пак ѝ остана достатъчно време да говори с него преди сутрешната оперативка в нюзрума.

Оказа се дълга, безлична сграда от осемдесетте години на миналия век, заобиколена от добре поддържани зелени площи, макар дърветата да изглеждаха доста мрачни по това време на годината. Представи си, че градините ще изглеждат великолепно в летен ден.

Никулас я чакаше във фоайето на дома, загледан в голите градини с чаша кафе в ръката — едър мъж, напълно плешив, със силни черти. Беше облечен хубаво, в тъмносив костюм с бяла риза и вратовръзка на райе.

Исрюн обясни какво я е довело при него, като си напомняше през цялото време на разговора да говори високо и ясно и да не споменава, че Ари Тор е полицейски служител. Във всяко останало отношение се придържаше към истината, казвайки му, че са се заинтересували от случая заради мистериозната снимка, която изскочила наскоро. Той само кимна и тя го помоли за разрешение да включи записващо устройство, докато разговарят. Той отново кимна.

— Бих искала да те разпитам за фотографията и за брат ти — започна тя, поставяйки снимката на масата пред него. — Виждал ли си този младеж преди? — попита тя с пръст върху младия човек в центъра на групата с бебето в ръце.

— Не. Никога не съм го виждал. Предполагам, че снимката е направена от брат ми — отвърна той с ясен глас, след което леко се прокашля.

— Тази снимка заедно с другите снимки в кутията ли беше?

— Да. Той и Йорун живяха във Сиглюфьордюр около година. По-голямата ѝ сестра беше женена за местен, както, предполагам, вече знаеш. — Старецът въздъхна. — Мариус се увлече силно по фотографията, докато беше там. Доколкото си спомням, беше около 1954 година. Снимките в кутията бяха главно от Сиглюфьордюр, като изключим тази от Хединсфьордюр и няколко пейзажа от околността. Чудех се какво да правя с тях, тъй като нямам много място в стаята тук. Стар приятел, който е оттам, каза, че трябва да ги даря на Сиглюфьордюрското общество, защото там се интересували от такива неща. Това е цялата история. — Той отпи от кафето си и се приведе към Исрюн. — Виждал съм те по телевизията. Добра работа вършиш.

— Благодаря — отвърна тя невъзмутимо. Не позволяваше нито критика, нито похвала да въздействат на настроението ѝ. — Значи си наследил всичките от брат си?

— Точно така. Нямаше кой друг, ако ме разбираш.

— Богат ли беше?

— Не особено. Притежаваше апартамента си, което изглежда необичайно в днешни дни, и имаше някакви остарели мебели. Имаше малко книги, защото не беше голям читател, горкият. Беше простичък човек. Имаше и малко пари в стара сметка, която не беше пипал с десетилетия, но инфлацията ги беше стопила в незначителна сума — завърши той с усмивка.

— Ти някога ходил ли си на гости на брат ти в Хединсфьордюр?

— И таз добра, не. Никога не съм ходил там. Мястото не ме интересуваше, а и без това бях прекалено зает. Каква работа бих имал на пусто място като онова? Преместването на онова проклето място унищожи брат ми. Така и не дойде на себе си, след като Йорун отне живота си. Сигурен съм, че изолацията беше виновна — каза той, смръщил вежди.

— Не е ли било нещастен случай? — попита Исрюн.

— Тя отне живота си. Мисля, че всеки го знае — отвърна категорично той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен. Мариус често го намекваше, когато говорехме. Каза, че тъмнината се отразила много зле на някои от тях.

Исрюн се изненада от това дребно разкритие. Може пък наистина да е било самоубийство? Но беше решена независимо от всичко да следва линията на въпросите си докрай.

— Как?

— Не навлезе в подробности, не обичаше да говори много за времето в Хединсфьордюр. Но го споменаваше от време на време, изневиделица, без специален повод. Понякога ми казваше, че Йорун не е трябвало да избере пътя, който била избрала. Преместили се в Сиглюфьордюр, защото сестра ѝ Гудфина отишла да живее там. Мариус така и не успя да намери мястото си живота. Беше простичка душа, както ти казах. Не беше нито независим, нито упорит. Лесно се влияеше и не беше силен физически, така че хич го нямаше с тежкия физически труд. Гудмундюр, мъжът на Гудфина, му обеща работа в Сиглюфьордюр. Затова Мариус поработи малко в риболова там, това работеше, когато ги посетих следващото лято. Не беше щастлив. А и работата беше много тежка за него, макар да вярвам, че са му давали по-лека след това. Подозирам, че Гудмундюр го е поддържал. Самият той се справяше много добре — направи добри пари с риболова. Всичко, което мога да кажа, е, че се грижеше за брат ми, даде му покрив над главата долу на юг, след като загуби жена си. Бедният, имаше тежък живот, но сега почива в мир.

— И двамата ли сте родени в Рейкявик? — попита след кратка пауза Исрюн.

— И таз добра, да. И Мариус, и аз сме родени тук. Изобщо не трябваше да се мести на север. Аз никога не съм искал да живея на друго място. — Той се намести на стола си и изпъна рамене. — Би ли поглезила мързеливия старец, като ми капнеш още малко кафе?

— Разбира се — скочи тя с усмивка.

Взе чашата и я напълни от термос в ъгъла на стаята.

Щом отпи от кафето, Никулас продължи разказа си, все едно изобщо не беше прекъсвал.

— Винаги кръшкаше от работа. Аз почнах като съвсем млад в мините, успях да уредя там и Мариус. Трябваше да ми помага, но от него нямаше много полза. Покривах го някак известно време — това, дето не полагаше никакво усилие, но тези неща не минават дълго и го уволниха. Помня, че го прие много лошо. След това се преместих в търговията на дребно, работих дълги години в магазин за мъжко облекло в „Логавегюр“. Млада си, едва ли го помниш. Затвориха го в средата на осемдесетте, скоро след като се пенсионирах. Никога не съм се търкалял в пари, но имах достатъчно за мен и семейството ми. Мариус трябваше сам да се погрижи за себе си.

— Затова ли се премести в Сиглюфьордюр? — попита Исрюн.

— Горе-долу. Едва свързваха двата края тук, в Рейкявик. Затова се отказаха от… — старецът се поколеба, оглеждайки се, все едно търсеше път да се измъкне.

Новинарският инстинкт на Исрюн се включи и тя реши да стигне до дъното на тази история.

— Отказали са се от…? — настоя тя, след което реши да завърши въпроса с предположение. — От детето си?

Представи си младия мъж от снимката. Никулас поседя мълчаливо за малко, после заговори тихо, избягвайки очите ѝ.

— Предполагам, че мога да ти кажа, беше толкова отдавна. Момчето може да е все още живо, не знам… — Отново замълча и Исрюн знаеше, че в момента най-добре е да не се обажда. — Но това няма нищо общо със смъртта на Йорун.

— Имали са дете? — попита тя тихо.

— Имаха. Йорун беше само на двайсет, Мариус не много по-голям от нея. Не бяха в състояние да издържат дете и решиха почти веднага да го дадат за осиновяване. Аз… аз ги подкрепих в това намерение. Познавах Мариус по-добре и от него самия и смятах, че ще му дойде нанагорно, поне по онова време. Нямаше постоянна работа и беше от типа хора, дето узряват късно.

Никулас въздъхна и потърка очите си, може би за да скрие сълзите или просто от умора. Исрюн нямаше намерение да го кара да говори много дълго. Наясно беше, че времето не е на нейна страна, но имаше желание да стигне до края на историята.

— За Йорун това беше много трудно решение — продължи той. — Но не се отказа. Каза, че така е най-добре за детето.

— И какво стана с бебето? — попита тя нетърпеливо след моментна пауза.

— Ами… той — беше момче — беше осиновен, както ти казах. Не знам къде е отишъл, а и те предпочитаха да не знаят. Йорун беше непреклонна, че трябва да са хора, които не познава. При добри хора от провинцията, това каза тя. Разбираш ли, не искаше да рискува да се сблъска със собственото си дете на улицата в Рейкявик — каза той и млъкна. Изражението му показваше вътрешната борба, която го разкъсваше, докато събуждаше тези стари спомени. — Била сигурна, че ще го познае навсякъде и по всяко време.

— И никога не са имали никакъв контакт с него, с момчето?

— Не, доколкото на мен ми е известно. Той беше официално осиновен, всичко беше законно и почтено. Доколкото знам, никога повече не са го видели. — Гласът му затихна почти до шепот.

Исрюн погледна часовника си.

— Искаш ли да ти сипя още малко кафе, преди да тръгна? — попита тя след кратко мълчание. — Трябва да бягам, закъснявам за оперативката.

— Не, няма нужда — отвърна Той. — Но благодаря.

— Ще се обадя, ако има още нещо, което трябва да те попитам.

— Разбира се. Но ще трябва да дойдеш тук. Няма смисъл да се опитваш да говориш с мен по телефона. Не чувам нищичко по него. — Усмивката се бе върнала на лицето му. — Някои от другите, които са по-стари от мен, имат дори интернет в стаите си. Пращат имейли! Представяш ли си? Аз не се спогаждам добре с новите технологии. Това означава, че няма смисъл да ми пращаш съобщения, освен ако не са от ония, дето падат в пощенската кутия.

Исрюн му се усмихна и се сбогува.

Можеше да мисли единствено за момчето на фотографията — за младежа с широко отворените очи и бебето в ръцете.

Възрастният човек беше казал, че детето на Йорун се родило, когато тя била на двайсет, а според информацията на Ари Тор тя е била на двайсет и пет, когато е направена снимката. Следователно по това време момчето им трябва да е било съвсем мъничко, а не тийнейджър, значи младежът на фотографията трябва да е някой друг.

Исрюн запали колата и потегли към нюзрума с този нов въпрос в главата си. Кой беше младият мъж на снимката? И после — какво бе станало със сина на Йорун и Мариус?

Вече закъсняла за сутрешната оперативка, тя се опита да се промъкне в дъното на стаята, но докато сядаше, успя да събори чашата с кафе на колега, така че всички разбраха за късното ѝ пристигане. Кафето се разля по масата и хората около нея побързаха да спасят листовете и бележниците си, но никой не направи нищо за локвата кафе. Исрюн се извини и излезе, за да донесе ролка кухненска хартия, после се върна, посрещната от неловко мълчание, докато попиваше течността.

— Благодаря ти, че се присъедини към нас, Исрюн — посрещна я Ивар, който отговаряше за нюзрума в този ден.

— Съжалявам, че закъснях — отвърна тя и седна. — Проследих една нишка в историята на Снори.

Изобщо не почувства вина, че лъже, каза си, че всъщност лъже само Ивар, а той си го заслужава.

— И каква е тази нишка? — заинтересува се Ивар, като присви очи раздразнен и я погледна навъсен.

— Обещах да я запазя за себе си за момента — отвърна с усмивка тя. — Но очаквам, че скоро ще имам нещо за Мария… и теб. — Направи пауза. — Ще се погрижа и за брифинга на кабинета, ако нямаш нищо против. Искам да видя дали ще успея да измъкна коментар от Мартейн за приятеля му.

Ивар изглеждаше готов да възрази, затова тя побърза да го изпревари:

— Следя също и ситуацията в Сиглюфьордюр. Надявам се оттам да излезе материал.

Ивар я погледна кисело и промърмори нещо под нос. Исрюн пак правеше каквото си иска.

За отмъщение той ѝ възложи задачата да отиде в „Логавегюр“ и да интервюира хората за мнението им относно вдигащите се цени на петрола. И двамата знаеха колко уморително и трудно е да убеждаваш минувачите да споделят възгледите си по актуални въпроси пред камера. Но тя само се усмихна, съзнавайки, че тези негови малки победи нямат отношение към по-голямата картина. Името ѝ вече беше напът да стане по-известно в новините от неговото и скоро можеше да има реалистични очаквания за повишение или прилично предложение от друга телевизия. Мислите ѝ мигновено се насочиха към здравето ѝ. Понякога в забързания работен ден забравяше за болестта си. Обаче, когато най-малко очакваше, тя отново се намърдваше в ума ѝ и тогава я заливаше чувството, че всичките ѝ амбиции, цялата ѝ упорита работа не струват нищо. Предложението за стъпка нагоре в кариерата или онова златно предложение от конкурентна телевизия можеше да дойде, когато тя вече няма да е сред живите.

Опита се да задуши негативните мисли и — това по принцип имаше по-голям успех — да насочи енергията си в положителна посока по начин, който щеше да ѝ помогне в тази конкурентна среда.

Като начало звънна на своя контакт в полицията, за да провери дали той има нещо ново за нея. След няколко опита успя да се свърже с него и се оказа, че резултатите са си заслужавали усилието.

— Снори пратил имейл на сестра си в деня, когато умрял. Провери това — каза ѝ той, но не пожела да ѝ даде повече подробности.

Склонен беше към завоалирани изказвания, искаше да ѝ помогне, но внимаваше да не каже прекалено много. Исрюн беше сигурна, че по този начин той се заблуждаваше, че не нарушава правилата за поверителност. Каза си, че не може да се оплаква. Беше по-добре от нищо.

Не мислеше, че е редно да безпокои сестрата на Снори в ден като този, в идеалния случай би го оставила поне за утре, но реши да изчака и да реши в крачка. Имаше смени през цялата седмица, но ѝ трябваше нещо, което да използва, едно интервю би ѝ свършило отлична работа. Единственият проблем беше, че докато изчаква от възпитание, някой друг журналист можеше да я изпревари със сензацията.

Задачата в „Логавегюр“ да интервюира минувачи за цените на горивата се оказа точно толкова досадна, колкото очакваше. Стана и още по-зле — точно когато беше готова да започне в десет и половина, заваля. Навън имаше много малко хора и повечето от тези, към които се насочи, бяха туристи, които искаха да се възползват максимално от посещението си независимо от времето. Нямаше никакъв смисъл да ги пита за мнението им за повишаващите се цени на горивата в Исландия, макар че вероятно те имаха същите проблеми в страните, от които идваха. Малцината местни, които спря, като на практика препречи пътя им, нямаха време да отговарят на въпроси в дъжда само за да удовлетворят желанието на някакъв си телевизионен екип. Исрюн изпрати няколко гадни мисли по адрес на Ивар и накрая се предаде пред дъжда, след което приклещи няколко невинни жертви в една книжарница и в пощенска станция. Отговорите бяха почти едни и същи. Кой всъщност би бил щастлив да види, че цените на петрола се катерят нагоре? Направи всичко възможно да изцеди повече от събеседниците си с допълнителни въпроси от типа на шофирате ли по-малко, отколкото преди? Кой е най-добрият начин да се справим с проблема? Но знаеше, че това едва ли ще направи материала по-интересен.

След като приключи, вече не си заслужаваше да се връща обратно в нюзрума, тъй като брифингът на кабинета щеше да започне съвсем скоро. Двамата с оператора решиха да се подслонят в колата от вятъра и дъжда и паркираха недалече от Министерския съвет до редицата лъскави държавни коли.

Исрюн реши да използва възможността, за да проведе един разговор. След като бе оставена на изчакване за известно време, я свързаха със специалист по осиновяване в една от правителствените агенции — учтив и съдейки по гласа, млад мъж.

— Добро утро — започна тя, без да се представи. — Търся информация за стар случай на осиновяване.

— Да — отвърна той и Исрюн веднага усети нотка на подозрение в гласа му. — За случай, в който имаш лично участие, ли става дума?

— Не, не точно. Но е древен случай, някъде около 1950. Едно семейство, хора, които познавах, но сега и двамата починали, имаха дете, което дадоха за осиновяване. Те никога повече не го видяха, затова се опитвам да разбера какво е станало с него. Би ли ми помогнал?

— Ама ти наистина ли мислиш, че нещата стават така? — почти се изхили мъжът.

Безцеремонността на отговора му изненада Исрюн. Нервирана, тя се представи официално и добави, че работи по материал, свързан с това осиновяване. Незабавно осъзна, че това единствено ще направи нещата още по-сложни.

Но отговорът на младия служител мина на втори план, защото операторът Рюрик я смушка и посочи групата министри, напускащи Министерския съвет. Тя дочу с половин ухо обидената забележка на младия мъж, че трябва да подаде официално заявление, и прощалния му изстрел, че няма голяма вероятност отговорът на подобно заявление да е положителен. Исрюн набързо приключи разговора и изскочи от колата, последвана спокойно от Рюрик. Той работеше в тази телевизия от години, никога не беше имал провали и не изпитваше големи симпатии към изнервени репортери, които действат като че ли всеки ден им е последен. Двамата с Исрюн се разбираха добре и тя знаеше, че няма смисъл да го пришпорва, той работеше със собствено темпо, винаги беше на правилното място в правилния момент и винаги предаваше висококачествен запис. Обикновено добавяше и няколко общи кадъра на сцената, които Исрюн никога не би се сетила да включи, но винаги бяха полезни, като се стигне до монтажа на окончателната версия и запълването на две минути екранно време с добър материал.

Тъй като нямаше конкретна интересна политическа тема, която да занимава медиите, само няколко журналисти чакаха излизането на министрите. Премиерът Мартейн беше на стъпалата, където отговаряше на млада жена от един от ежедневниците. Исрюн се отдръпна назад и изчака възможност да говори с него, без да бъдат чути от някого от колегите ѝ.

Мартейн излъчваше самочувствието, без което всеки политик е загубен. Късо подстриганата му коса започваше да посивява, въпреки че беше едва в началото на четиридесетте, представителен мъж, който явно се грижеше за себе си. Не беше висок, което изненада Исрюн, когато за първи път го срещна, макар да знаеше колко измамен е телевизионният образ.

Политик до мозъка на костите си, той кимна и се усмихна, докато приближаваше към нея.

— Може ли да разменим две думи? — попита тя, отговаряйки на усмивката му.

— Разбира се, Исрюн.

Забелязала беше, че той държи да използва името ѝ всеки път, когато се срещнат. Знаеше, че всичко е част от неговия безупречен имидж, но въпреки това ѝ въздействаше и ѝ беше трудно да устои на обаянието му. Нищо чудно, че този чар донесе хиляди гласове за партията му.

Тя хвърли поглед към Рюрик, за да му даде знак да включи камерата, но както винаги, той вече я беше изпреварил. Тя се обърна към Мартейн и атакува:

— Исках да чуя реакцията ви за смъртта на Снори Елертсон.

Мартейн за миг остана неподвижен и тя усети, че въпросът го е сварил неподготвен. Обикновено той мислеше бързо и отговорите дори на неочаквани въпроси идваха бързо и безпогрешно. Но този път имаше моментно колебание. Сякаш правеше всичко по силите си да запази невъзмутим вид пред камерата.

— Трудно време за семейството на Снори — каза той накрая.

— Вече изказах личните си съболезнования на Елерт и Клара. Млъкна със сериозно изражение и Исрюн разбра, че той чака Рюрик да спре да снима. Тя обаче не беше готова да отстъпи и реши да опита атака от друг ъгъл.

— Полицията даде да се разбере, че може да е убит. Разискваха ли с вас възможността за повишена сигурност, като се има предвид, че това може да е бил политически мотивиран инцидент?

— Не съм готов да коментирам — каза Мартейн и веднага и двамата с Исрюн осъзнаха, че е направил грешка.

— Благодаря — каза тя и се обърна към Рюрик. — Това е достатъчно — каза му тя и отново се обърна към Мартейн. — Нямах намерение да ви устройвам засада с този въпрос — излъга с любезна усмивка на устните.

— Всичко е наред — отвърна той с най-чаровната си предизборна усмивка.

— Бяхте ли близки приятели? — попита тя.

Мартейн беше внимателен. Камерата можеше да е изключена, но все пак разговаряше с журналистка.

— Познавахме се добре в миналото, преди пътищата ни да се разделят. През последните години не бяхме много близки, но това не означава, че загубата му е по-малко болезнена.

Исрюн реши обаче, че не му трябваше много време да се дистанцира от стария си приятел.

Мартейн погледна часовника си.

— Закъснявам. Приятно ми беше да се видим, Исрюн.

Усмихна ѝ се отново и тръгна към служебната кола, без да хвърли поглед назад.

— Здравей, Ари Тор.

Той веднага разпозна гласа на момичето в другия край на линията.

— Здравей. Някакви новини за теста за бащинство? — попита директно.

— Не. Още няма нищо — отвърна тя.

Не беше изненада: ДНК пробата беше изпратена за анализ в чужбина и нямаше никаква причина да бъде обработена с приоритет.

Тогава защо, по дяволите, му звънеше, след като няма какво да му каже? Зачака мълчаливо тя да каже нещо.

— Ами аз… просто исках да видя как си. Реших да звънна и да се уверя, че не си хванал онази треска. В новините вече няма нищо за нея.

— Така е. Медиите, изглежда, губят интерес, когато темата престане да носи драми — съгласи се той, подозирайки, че момичето има друга причина да звъни, но не му е удобно да я повдигне. — Но не се тревожи. Ще се грижа за себе си. Няма нови случаи и очакваме градът да излезе от карантината до края на седмицата.

Опита се да звучи уверено, но всъщност му беше много трудно да контролира дори собствения си страх от болестта.

— Нямаше ли една медицинска сестра, която почина?

— Да, за жалост. Но хората, които са били в контакт с нея, са наблюдавани внимателно, за да няма друго заразяване. — Веднага осъзна колко коравосърдечно прозвучаха думите му, затова добави: — Беше истинска трагедия, че горката жена загуби живота си.

— На дежурство ли си в момента?

— Да. Този път вечерната смяна. Шефът и аз се опитваме да редуваме смените.

— Може да се видим, когато всичко това приключи — каза тя тихо. — Би било забавно да се запознаеш с момчето.

Ари Тор нямаше идея какво да каже, затова замълча. Беше дал ясно да се разбере, че не е готов да се запознае с детето, преди да се изясни кой е бащата.

— Ще видим — каза той учтиво.

Нямаше смисъл да я отрязва рязко, колкото и тези обаждания да му лазеха по нервите. Като нищо можеше да е майка на негово дете. По челото му изби студена пот, опита се да отблъсне от ума си мисълта, че някъде в Бльондуос може да има негово дете, което никога не е виждал.

— Не е лесно — каза тя все така тихо. — Не е лесно да си сам.

— Аз имам приятелка — отвърна Ари Тор. — Ако момчето е мое, ще направя каквото трябва. Но трябва да разбереш… — Направи всичко възможно да звучи разумно. — Трябва да разбереш, че най-добре е да не избързваме, преди да има определен резултат. Съгласихме се да не го виждам, освен ако не се потвърди, че аз съм баща му.

— Да, да, разбирам. Естествено, че разбирам — каза тя и в следващия момент той чу бебешки плач. Стомахът му се върза на възел. Можеше да е неговият син. — Събуди се, трябва да свършвам. Довиждане — затвори тя телефона.

Ари Тор седеше, сякаш залепен на стола, и си представяше малкото момче, което никога не беше виждал.

Исрюн бе звъннала по-рано през деня и му беше разказала набързо за посещението при Никулас, брата на починалия Мариус. След това му беше пратила в имейл част от записа, който бе направила. Новината за осиновяването изненада Ари Тор. Хедин имаше някъде братовчед, за когото не знаеше нищо, стига мъжът да беше още жив. Знаеше, че трябва да му съобщи за това развитие възможно най-бързо. Беше попитал Исрюн дали момчето може да е младежът от фотографията, но на секундата бе осъзнал, че това е невъзможно.

— Това беше и моята първа мисъл — каза тя. — Но младежът на снимката е твърде голям, за да е той. — След това подхвърли интересна хипотеза. — Малкото момче на снимката… възможно ли е да не е Хедин?

— Какво имаш предвид?

— Приехме, че детето на фотографията е Хедин, и това наистина е най-очевидното обяснение. Но би могло да е друго дете и снимката да е била направена преди раждането на Хедин.

— Но няма никакво съмнение, че е направена в Хединсфьордюр — възрази Ари Тор колебливо.

— Може би преди да се преместят да живеят там. Дори дветри години преди това.

— Значи ти предполагаш…

— Да — прекъсна го тя. — Бебето може да е било синът на Йорун и Мариус, онова, което е осиновено. Родено е някъде през 1950. Няма нищо, което да подсказва, че снимката не е направена тогава. Къщата в Хединсфьордюр е била там по онова време, нали?

— Да, къщата е била там. Но не е вероятно да са се вдигнали да изминат целия този път до Сиглюфьордюр и после до Хединсфьордюр с бебе на ръце, нали? Обаче това би обяснило защо младежът не е живял с тях, когато Йорун е умряла. Може той дори никога да не е живял с тях в Хединсфьордюр и изобщо да не е познавал Хедин — каза Ари Тор.

Все още се съмняваше, но беше благодарен за всяка нова предложена възможност.

Тогава Исрюн смени темата, като му каза, че работи и по друга история — убийство, което, изглежда, ще има отзвук до най-висшите кръгове в правителството.

— Но го запази за себе си — засмя се тя. — Още е неофициално, гледай да не изпуснеш новините довечера — каза и добави, че заради това се налага да отложат пак интервюто.

Ари Тор още се притесняваше за разговора с червенокосото момиче, когато изведнъж си спомни препоръката на Исрюн. Затова бързо включи стария телевизор на съответната програма точно навреме за вечерния бюлетин и видя необичайния спектакъл с хванатия натясно министър-председател. Не се интересуваше много от политика, но често беше виждал Мартейн Хелгасон на екрана — имаше обаятелно, уверено присъствие, винаги разумен и винаги готов с отговор на всеки въпрос, мъж, роден за политик. Този път обаче сякаш не изгаряше от желание да говори за смъртта на Снори Елертсон, макар да не беше тайна, че са били приятели.

След като новините свършиха, Ари Тор се обади на преподобния Егерт, пастора на Сиглюфьордюр. Познаваха се слабо — полицаят и свещеникът в малко градче винаги има какво да обсъждат. Първия път, когато се срещнаха, Егерт вече беше чул за зарязаното богословско образование и прякора Преподобния Ари Тор и беше решил, че той е религиозен човек с голям интерес към църковните дела. Едва ли би могъл да е подалече от истината. Ари Тор не изповядаше никаква вяра, но пък таеше горчив гняв към висшите сили, ако изобщо имаше такива, заради загубата на родителите си още в детството.

Не си направи труда да поправи заблуждението на пастора и преподобният Егерт често споменаваше с явно учудване, че никога не го вижда в църквата. Всъщност Ари Тор беше влизал в черквата на Сиглюфьордюр само веднъж, и то за да присъства на погребението на най-известния син на града — Хроулвюр Кристиансон. Хроулвюр беше умрял след падане в местния театър скоро след като Ари Тор се премести в Сиглюфьордюр. Той упорито беше отказал да повярва, че е нещастен инцидент, и това постави началото на първия му голям случай.

Преподобният Егерт, изглежда, се зарадва на обаждането на Ари Тор и прояви голям интерес към въпросите му, заяви, че винаги е готов да говори за Хединсфьордюр.

— Може да наминеш да поговорим, ако искаш — покани го той.

Ари Тор се замисли за секунда.

— Разбира се.

Здрав си, нали?

Пасторът се разсмя.

— В отлично здраве. Смяташ, че някакъв си вирус ще посмее да нападне божи човек като мен? Никога не съм бил подобре.

Ари Тор реши да приеме поканата му, остави полицейската кола пред участъка и се запъти към къщата на свещеника пеша. Беше красива вечер за разходка, във въздуха се усещаше студ, но небето беше необичайно ясно. По това време на годината времето беше напълно непредсказуемо, в някои дни се редуваха слънце, дъжд и сняг, всичко накуп.

Сиглюфьордюр винаги си е бил спокойно градче, но сега беше прекалено тих. По улиците не се виждаше жива душа. Все едно Ари Тор беше единственият жител на призрачен град. Никой не смееше да си покаже носа навън, нямаше никакви признаци на живот и тишината беше толкова дълбока, та чак притесняваше. Ари Тор вървеше по крайбрежната улица — любим негов маршрут с изключителните си гледки към фиорда, който сега беше спокоен, но въпреки това пак величествен. Къщите, покрай които минаваше, бяха цветни, някои стари, други — с обновена наскоро боя. Зарадва се да види, че градът като че ли преживява нещо като подмладяване.

Къщата на пастора беше на хълм недалече от градската болница, само на няколко минути пеша от полицейския участък. Заобиколена беше от дървета и докато Ари Тор я наближаваше, между тъмните стволове и клони видя как един от прозорците светва. Пасторът така и никога не се беше оженил и през трийсет и петте години, в които бе свещеник на енорията, винаги беше живял сам. Вече на шейсет, той беше роден и израсъл в града.

Ари Тор почука и докато чакаше пасторът да отвори, се загледа във фиорда, малкото градче и впечатляващата му черква, изпъкваща на фона на заобикалящата я тъмнина. Спокойствието беше внезапно нарушено от ято птици, появили се отникъде — вероятно снежни овесарки — които минаха през полезрението на Ари Тор и изчезнаха в нощта така бързо, както се бяха появили.

Вратата се отвори и пасторът застана на прага.

— Влизай, млади момко.

Преподобният Егерт остаряваше достолепно. Беше висок, строен мъж с изразително лице под гъстата сива коса. Носеше вълнени панталони и карирана риза с разкопчано горно копче, както и старомодни очила, окачени на шнур около врата му.

Покани Ари Тор в кабинета си, настани се зад бюрото и махна с ръка на госта си да седне на стар стол.

— Май си много зает напоследък? — подхвърли той весело.

— Може да се каже — съгласи се Ари Тор, докато сядаше.

— Изглежда му се вижда краят, за наша радост — каза пасторът. — Станалото с горката Роза беше ужасно. Познаваше ли я?

— Не лично. Но е била медицинска сестра тук от години, нали така?

— Да — отвърна Егерт. — Но познаваш Сандра, нали?

Ари Тор кимна, наясно, че всяка най-дребна новина се разнася светкавично из малката общност.

— Ходя при нея понякога.

— Днес я видях. Хванала е нормална настинка, но въпреки това е сериозно.

Ари Тор изпита облекчение, че не се е заразила с онази смъртоносна инфекция.

— Чух, че малцина знаят колкото теб за Хединсфьордюр — смени темата Ари Тор.

— Да. Какво искаш да разбереш?

— Разглеждам стар случай, между останалите задачи — отвърна Ари Тор, все още колебаейки се.

— Смъртта ли? — заинтересува се пасторът. — На Йорун? — продължи той, преди полицаят да има време дори да кимне с глава.

— Точно така — потвърди той.

Не се налагаше да подтиква преподобния Егерт да говори.

— Разбира се, знам за случая. Гудмундюр и Гудфина бяха последните жители на Хединсфьордюр. Първо живяха в Сиглюфьордюр и после пак се върнаха тук след ужасното събитие. Другите, които живяха там с тях, бяха Йорун и…

— Спря и се замисли. — Да. Йорун и Мариус, ако паметта не ме лъже.

— Били са сестри, Гудфина и Йорун — успя да вметне Ари Тор.

— Няма нужда да ми напомняш — сопна му се рязко Егерт, но после пак се усмихна. — Там е проблемът с интереса към места като Хединсфьордюр, места, населявани от малко хора през годините: не ти трябва много време да научиш историята им и всичко за хората, живели там.

— Ти живял ли си някога там?

— Боже мили, не. Много е отдалечено. Сиглюфьордюр ми е достатъчно изолиран — засмя се той. — Щях да умра от мъка и самота там, точно както горката Йорун.

Ари Тор понечи да попита дали пасторът е сигурен в това, но замълча и го остави да продължи.

— Ходих до Хединсфьордюр няколко пъти, преди да направят тунела, обикновено пеша. Отличен преход е. Ходих веднъж и по море преди много години, когато се взе решение там да бъде отслужена литургия. Аз бях енорийският свещеник тук, затова се падна на мен. Беше необичайна служба, защото фиордът беше изоставен, но смятахме, че е добра идея да се направи, за да се споменат всички онези, живели там в миналото, и свещениците, водили службите през вековете. Хората от Сиглюфьордюр се стекоха с лодки, за да присъстват на събитието.

Той замлъкна, за да си поеме дъх.

Лампата на тавана не беше включена, но ярката светлина от настолната лампа на бюрото му беше достатъчна, за да осветява стаята, придаваше ѝ топлина и я превръщаше в уютно място, особено когато Ари Тор погледна през прозореца към тъмнината отвън. Върху бюрото имаше струпани високи купчини книги. Бе хвърлил поглед на заглавията, докато пасторът говореше, и забеляза, че макар някои от книгите да бяха богословски трудове, повечето обхващаха други теми. Библиотечните рафтове също бяха пълни с книги, повечето от които старателно подвързани. Зачуди се какво ще стане с тази колекция, когато пасторът замине за среща със създателя си. Възрастният мъж беше бездетен ерген, роля, която вероятно сам бе избрал за себе си. През ума му профуча мисълта за малкото момченце в Бльондуос, което може да беше, а може и да не беше син на един баща пришълец в Сиглюфьордюр, и сърцето му пропусна един удар.

Преподобният Егерт се изправи бързо, но изразът на лицето му показа, че това енергично движение не му се удава лесно, макар да изглеждаше човек в добро здраве и форма. Ари Тор се изненада.

— Млади момко — каза пасторът с усмивка. — Не може да седим тук на топло и светло, когато говорим за Хединсфьордюр. Трябва да го почувстваш — обяви той с глас, който Ари Тор си представи, че използва, когато се обръща към пълна църква.

Егерт грабна връхно палто от куката до задната врата и я отвори широко, пускайки тъмнината да нахлуе вътре.

— Хайде. Може да вземем джипа. — После спря и го огледа от горе до долу. — Облечен си достатъчно топло, тази вечер не е чак толкова студено.

Джипът на пастора беше почти нов и дори на слабата светлина от къщата Ари Тор можеше да види, че е яркочервен. Термометърът на таблото показваше, че е малко над нулата, но все пак беше студено. Искаше му се да си е вкъщи в леглото под топлия юрган, само там не трепереше от студ. Вероятно беше от онези зиморничави южняшки типове, които не могат да свикнат със северния климат.

Беше ясна нощ, макар светлините на града да правеха звездите в небето едва забележими. Погледна през прозореца на колата към планините, но склоновете изобщо не се виждаха, виждаха се само тъмнината и звездите. Бяха стигнали по средата на пътя към тунела, водещ към Хединсфьордюр, когато внезапно се сети:

— Не може да ходим до Хединсфьордюр. Не бива да излизаме от границите на града.

Преподобният Егерт избухна в гръмогласен смях.

— Я ни виж: единият от нас е представител на Бог, а другият — представител на закона и реда. Кой ще ни спре?

Ари Тор нямаше аргумент, с който да възрази на логиката на пастора. И сякаш за да докаже правотата си, Егерт натисна газта и колата се понесе със скорост далече над позволената от закона. Ари Тор реши, че няма смисъл да спори с него, съзнаваше, че преподобният Егерт вероятно е прав.

Дълго време караха потънали в мълчание. Бяха вече в тунела, когато Ари Тор проговори:

— Там е пълна тъмница, нали? Носиш ли фенерче? Пасторът изсумтя презрително.

— Фаровете на колата ще са предостатъчни. Не се тревожи. Ари Тор се оказа прав. Единствената светлина в Хединсфьордюр идваше от тунелите, лееше се от входовете им, водещи към Сиглюфьордюр от едната страна и към Олафсфьордюр от другата. Скоро след като излязоха от тунела, Егерт отби от шосето и спря колата. Към лагуната водеше друг път, който обаче беше затворен. Пасторът слезе от колата, като остави фаровете включени.

Ари Тор се измъкна тромаво от джипа.

— Хайде. Ще минем оттук — каза преподобният Егерт, който явно имаше повече опит в слизането от високи джипове от своя пътник.

Той посочи към серия от дървени стъпала, които се изкачваха над оградата и слизаха от другата ѝ страна, и само за миг ги преодоля, следван от Ари Тор.

Фаровете на джипа осветяваха голяма част от трасето, но не и целия път до лагуната, да не говорим, че изобщо не стигаха до малкия нос на западния ѝ бряг, където лежаха руините на старата къща. Ари Тор никога не беше посещавал самото място, но често бе зървал останките от къщата, когато минаваше през Хединсфьордюр. Новите тунели бяха открити сравнително наскоро. Единият водеше от Сиглюфьордюр до пустия Хединсфьордюр, а другият продължаваше пътя до съседния Олафсфьордюр, град с население от близо осемстотин души. Тези нови тунели улесниха достъпа на хората от Сиглюфьордюр до Акюрейри, най-големия град в северната част на Исландия. И естествено, означаваха също, че Сиглюфьордюр вече е отворен за много повече туристи.

Вървяха един до друг в светлината на фаровете, сенките им на крачка пред тях — дълги и заплашителни. Ари Тор внимателно слушаше пастора.

— Представяш ли си го? — говореше той тихо. — Дори няма нужда да затваряш очи. И без това нищо не се вижда. Сега имаме тунелите, но онези нещастни хора: Йорун, Мариус, Гудфина и Гудмундюр, те е трябвало да прекосят планината пеша. — Вдигна ръка към зъберите в западната част на фиорда. — Това там е проходът Хестскард. Това е най-добрият маршрут за излизане, но дори и в мека зимна нощ като днешната доста ще се замислиш дали да направиш този преход.

Очите на Ари Тор последваха сочещия пръст на пастора. Първоначално успя да различи само смътни очертания на места, които изобщо не приличаха на планински склонове, а по-скоро на загадъчни създания. Гледката му помогна да разбере защо фолклорът държи така здраво умовете на исландците в течение на векове. Ето го сега — придружен от пастор, фаровете на колата стигат далече напред, осветявайки ги ярко отзад, с лесен маршрут за излизане от мястото или към Сиглюфьордюр, или към Олафсфьордюр — и пак е обхванат от неприятно безпокойство. Студената ръка на самотата тежи на рамото му, унинието предизвиква тръпки по гърба му, а тъмнината по-скоро го кара да затвори и стисне очи, вместо да огледа местността около себе си. Сигурността на познатата чернота, когато затвори клепачи, е по-уютна от всичко, което би могло да е там, в непознатата нощ.

Пасторът спря на ръба на ярката дъга, хвърляна от фаровете, на границата, от която пътят пред тях вече не бе осветен. Малко по-нататък той правеше завой и следващата му част оставаше скрита за Ари Тор, макар да му беше ясно, че ако продължат, ще стигнат до лагуната с откритото море в далечния ѝ край.

Преподобният Егерт не спираше да говори:

— Имаха стопанство тук тези две нещастни двойки. Хората се съмняваха, че ще успеят да се справят. Някои са родени фермери. Други не. В лагуната можеше да се лови риба. Правата за риболова вървяха заедно със земята, там, където тя граничи с лагуната. В днешни дни това е спорт, естествено. Знам, че имаха и малко корабче, така че можеха да пътуват до Сиглюфьордюр, ако имаха нужда от нещо и времето позволяваше.

— Предполагам, че са нямали електричество — попита Ари Тор, колкото да даде своя принос за разговора, независимо че отговорът беше очевиден.

— За бога! — възкликна пасторът. — Тук няма електричество, няма и телефон. Доколкото знам, имали са радиостанция на гражданска честота в къщата. Примитивна уредба, макар да не е било кой знае колко отдавна всъщност. Струва ми се, че цялата работа е била замислена като едно голямо приключение. Това е всичко според мен. Гудмундюр можеше да си го позволи. Беше богат човек по тогавашните стандарти.

Очите на Ари Тор започнаха да се адаптират към тъмнината. Вече различаваше покритите със сняг планински склонове. Като погледна нагоре, пред него се разкри осеяното със звезди небе, проблясващият Млечен път — необичайна гледка за човек, който рядко излиза от границите на града.

Замисли се, че звездната светлина е пропътувала невъобразими разстояния, за да стигне до него в този пустинен фиорд на най-северния бряг на Исландия.

— Спомена по-рано, че Йорун е умряла от самотата и страха от тъмнината — обърна се той към пастора. — Какво искаше да кажеш с това?

— Общото мнение беше, че тя е отнела живота си — каза тихо Егерт, застанал неподвижно точно зад кръга светлина, хвърляна от фаровете на колата, сянката му погълната от тъмнината около него.

Мислите на Ари Тор се върнаха към полицейския доклад, в който се казваше, че смъртта на Йорун е злополука: удобно заключение. Местната клюка обаче беше на друго мнение — че е било самоубийство. Доста по-неприятно, но далече по-правдоподобно, помисли си той. Третата възможност — убийството, беше много по-смущаваща перспектива, но Ари Тор чувстваше, че не може да я изключи напълно. Не беше забравил думите на Хедин: че е нямало нищо, което да потвърди дали е било самоубийство, или убийство.

— Бог ми е свидетел — продължи пасторът. — Не мога да се накарам да оправдая самоубийството. Животът е свещен независимо от обстоятелствата, но може би мога да кажа… — Поколеба се за момент, преди да продължи несигурно: — Мога да кажа, че вероятно бих разбрал как се е чувствала. Предполагам, че заради това те доведох тук тази вечер, за да можеш да се поставиш на нейно място. Градско чедо си, също като нея. Не се ли чувстваш притеснен тук?

Ари Тор не отговори. Това, което изпитваше, беше много повече от притеснение, но не искаше да го признае на глас. Беше му студено, нощният въздух ставаше още по-леден от заобикалящата го тъмнина, която сякаш притискаше гръдния му кош, заплашваше да го задуши.

Но дори на такова изолирано място като Хединсфьордюр не цареше пълна тишина. Чуваше се далечният шепот на прибоя, приглушен, но непогрешим. Имаше чувството, че разбиващите се на брега вълни го зоват. Искаше му се да продължи да върви нататък в тъмнината, да види колко далече може да стигне.

Без да осъзнава, вече бе тръгнал, а пасторът побърза да го последва.

— Трябва да внимаваме. Не искаш да паднеш и да се удариш в тази тъмница — предупреди го Егерт със същия тих глас, така че прибоят почти заглуши думите му.

— Ами ако ти кажа, че не са били сами тук? — подхвърли Ари Тор.

— Какво имаш предвид? — попита пасторът с леко потрепващ глас. — Гудфина имаше син, разбира се — добави той.

— Нямам предвид Хедин.

— Тогава какво, за бога, искаш да кажеш? Не е нито моментът, нито мястото за истории с призраци.

— Това не е история за призраци — отвърна мрачно Ари Тор.

— Макар да звучи малко измислена. Призраците излизат ли на снимка?

Бяха близо до брега на лагуната, светлините на колата останаха далече зад тях. Беше почти невъзможно да се види нещо, затова Ари Тор напредваше бавно, съзнавайки, че вървят по път и от двете страни може да има стръмни насипи.

— Не ставай смешен — сопна му се рязко пасторът. Ари Тор реши да изложи фактите.

— Изскочи снимка на двете двойки с малкия Хедин в ръцете на младеж, по-скоро тийнейджър.

— Навярно някой, който е минавал — каза преподобният Егерт.

— Съмнявам се, че оттук са минавали много хора — хладно отбеляза Ари Тор. — И не на всеки ще бъде позволено да държи…

Не можа да продължи, защото пасторът го прекъсна:

— Хубаво, прав си, малко хора минават оттук. Но аз си спомням, че Делия дойде тук приблизително по същото време.

Стояха неподвижни. Ари Тор вече наистина започваше да чувства студа. Би предпочел да тръгнат веднага обратно към джипа. Но чакаше, защото искаше да даде възможност на пастора да довърши мисълта си.

— Коя е Делия? — попита той, предполагайки, че пасторът очаква въпроса.

— Няколко години по-стара е от мен. Баща ѝ беше фотограф, понякога снимаше и с филмова камера. Така и не отиде да учи нещо, след като завърши училище, не я интересуваше нищо друго освен снимането. Остана в Сиглюфьордюр и прекарваше повечето си време в правене на снимки и филми. Пое фотографското ателие на баща си, но работата замря, защото все повече хора се местеха да живеят другаде. Тя също замина на юг, а когато се пенсионира, се върна пак тук.

— И е посещавала Хединсфьордюр?

— Спомням си как веднъж ми каза, че е дошла тук специално за да прави зимни пейзажи. Точно така, сега си го спомням. Запознала се с Йорун. Може още да пази някои снимки, човек никога не знае. Иди да я видиш утре сутринта. А сега мисля, че трябва да тръгваме, какво ще кажеш?

Ари Тор кимна, после осъзна, че пасторът сигурно не го вижда.

— Да вървим — промърмори той. Егерт закрачи бързо към джипа.

Ари Тор понечи да тръгне след него, но спря за миг, обърна се и погледна пак фиорда и звездното небе, наслаждавайки се на красотата. В някакъв момент преди месеци беше дошъл до Хединсфьордюр в най-дълбоката зима, за да види северното сияние. Имаше късмета да хване тези нереални чудеса и няколко възхитителни минути беше стоял като вкаменен отстрани на пътя в абсолютно благоговение пред този природен феномен. Почти можеше да си ги представи сега.

Когато се обърна, пасторът беше изчезнал от поглед.

Знаеше, че Егерт не е много далече, но независимо от това и въпреки здравия си разум потръпна от страх. Не искаше да вика и да помоли пастора да го изчака. Не можеше да позволи да се разбере, че той, полицейският служител, се бои от тъмнината.

Тръгна бавно напред, после извади телефона от джоба си, за да се опита да използва светлината от екрана му. Но слабият лъч само направи заобикалящата го тъмнина още по-дълбока.

Най-лошото бяха фаровете на джипа. Безценни преди, когато бяха зад него, сега те го заслепяваха, не му позволяваха да разбере накъде води виещият се път.

Прекалено късно разбра, че е излязъл от настилката. Загуби равновесие и падна около метър надолу по насипа, стоварвайки се на студената земя. Докато падаше, инстинктивно беше стиснал очи и когато се озова на земята, ги отвори и видя, че гледа право в отвора на водопроводна тръба, минаваща под пътя. Благодари на щастливата си звезда, че не беше ударил главата си в нея. Изправи се с мъка на крака, насинен и изподран, с пареща болка в коляното. Покатери се обратно на пътя и закуца към колата. Този път успя да остане на платното и намери пастора, който го чакаше вече седнал зад волана.

— Чудех се къде си се дянал — каза той и погледна ръката на Ари Тор. — Какво, да му се не види, е станало с теб?

Ари Тор не беше забелязал струйката кръв, която течеше по дясната му длан. Беше я протегнал да предотврати падането и явно я бе одрал на камъните отстрани на пътя.

— Спънах се и паднах — отвърна кратко той.

Пасторът кимна, сякаш го беше очаквал. Пътуването обратно до Сиглюфьордюр мина в мълчание.

Обаждането дойде от сестрата на Суна.

Хейда живееше в Дания, беше десет години по-голяма от Суна, необвързана и без деца. Двете сестри бяха израснали в Рейкявик. Суна рядко говореше за сестра си, но Роберт имаше чувството, че Хейда така и не беше намерила подходяща ниша за себе си в този живот. Бе опитала редица професии, но беше безработна и от известно време живееше в Дания.

Беше я срещал два пъти, като и двата пъти бе намерил за трудно да създаде някаква връзка с нея, защото ясно усещаше, че тя не го харесва. Най-вероятно Хейда смяташе, че Суна би могла да си намери нещо по-добро, реши той.

Сега Хейда беше дошла в Исландия за две седмици. Сигурен беше, че няма пари и проси от родителите си, които в момента бяха на почивка в чужбина. Все още не беше намерила време да се види със Суна, Роберт и малкия Кяртан, но сестрите си бяха уговорили среща за тази сутрин в кафене в центъра, като щяха да вземат и Кяртан с тях. След това планът беше момченцето да остане вкъщи с Роберт, а Суна да отиде на репетиция.

Още не бяха намерили човек, който да гледа Кяртан през деня, макар да обсъждаха идеята. За момента не беше спешно. Работните часове на Суна бяха гъвкави, както и часовете на Роберт в университета, той не се притесняваше да пропусне някоя и друга лекция. Момчето прекарваше време и с Бреки, така че нещата като цяло стояха добре.

Роберт лежеше в леглото. Настинката му се влошаваше, затова дори не направи усилие да стане и да иде на лекции в университета. Вътрешното му притеснение също се беше засилило, шушнейки му, че домът им трябва да е защитен от влизането на непознатия, което сега беше уверен, че го заплашва.

Сега обаче, след обаждането на Хейда, осъзна, че е направил огромна грешка.

Беше се оставил да бъде заблуден.

Трябвало е да вложи енергията си в защитата на семейството си, а не на дома им.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изкрещя той гневно, когато Хейда, жена, която едва познаваше, му съобщи за шокиращия обрат на събитията.

— Кяртан изчезна — отвърна тя с равен глас. — Някой го взе от количката.

— Изчезнал? Къде е Суна?

— Тук до мен, плаче, крещи, чака полицията. Не е в състояние да говори по телефона.

Исрюн усещаше как енергията ѝ намалява с всеки изминал ден. Копнееше за почивка между смените. Напрежението в нюзрума беше достатъчно да постави на изпитание дори хора в отлично здраве заради дългите смени и постоянното тичане от сутрин до вечер.

Каза си, че трябва да изкара още един ден, насили се да стане от леглото въпреки изкушението да се обади, че е болна, което щеше да си е чистата истина, но просто не можеше да се застави да предостави историята със Снори Елертсон на някой друг. Интервюто от предишния ден с министър-председателя беше привлякло вниманието, блогърите и социалните мрежи пощуряха. Асистентката на премиера, млада, талантлива жена с връзки в партията, веднага се опита да влезе във връзка с нея. Исрюн знаеше кой се обажда, но остави телефона да звъни, реши да поизпоти малко младата жена.

Болестта ѝ, както в повечето дни, вземаше своето. Понякога, когато потънеше изцяло в работата си, я забравяше за малко, проклетата му болест или синдром, както го наричаше лекарят. Бил изключително рядко срещан, беше ѝ казал, като че ли това можеше да е някаква утеха. Оказа се, че и баба ѝ е страдала от същото „изключително рядко състояние“. Смяташе се, че старата госпожа е починала от рак, причинен от пушенето. Но докторът беше прегледал медицинския ѝ картон и беше дошъл до заключението, че причината за смъртта ѝ е бил същият синдром, от който сега страдаше и Исрюн. Резултатите от по-нататъшните изследвания подкрепиха теорията, че болестта е генетична, и на Исрюн бяха предложени консултации. По време на тези разговори стана ясно, че заболяването може да бъде наследено от нейните деца, ако реши да има. Туморът, който се бе развил в Исрюн, се оказа доброкачествен и беше отстранен с операция. Тя успя да запази здравословното си състояние в тайна и от семейството, и от колегите си. Но ѝ беше невъзможно да предвиди как ще се развие болестта, дали ще се появят, или няма да се появят още тумори и какъв ще е ефектът от тях, както и евентуалните допълнителни бъдещи странични ефекти, които също биха могли да са част от заболяването ѝ.

В някои дни това ѝ идваше в повече.

Беше пристигнала рано за сутрешната оперативка, но не слушаше обсъждането с голям интерес, умът ѝ беше зает със собствените ѝ задачи. Намираше за голямо облекчение това, че е под крилото на Мария, че има свобода в избора си на теми, без да е необходимо да тича там, където хрумне на Ивар да я прати.

След оперативката реши най-накрая да си уреди среща с Нана, сестрата на Снори. Реши, че си заслужава да послуша съвета на контакта си в полицията и да се опита да разбере за какво се е отнасял имейлът, който той ѝ бе изпратил в деня, когато умря. Обаче мобилният на Нана беше изключен, а нямаше регистриран стационарен телефон, затова най-доброто решение за Исрюн беше да почука директно на вратата ѝ. Може би отиваше малко далече, но беше правила и по-лоши неща.

Беше ангажирала Рюрик за снимките, но го остави да чака в колата, а тя се запъти сама към ниския жилищен блок в „Копавогюр“, където натисна звънеца за апартамента на Нана.

Извърна се от интеркома, за да не бъде разпозната на камерата горе. Изчака и като не получи отговор, звънна повторно, но пак никой не отговори.

— Имаш ли нещо против да почакаме малко? — попита тя Рюрик, когато се върна в колата.

— Всъщност нямам никакво време — отвърна той. — Не си единствената, която прави репортаж за вечерните новини.

В резултат той взе такси, за да се върне, а Исрюн продължи бдението си в новинарската кола. Беше ужасно студен ден и дори това, че запали двигателя и пусна отоплението, не я стопли. В някои дни мразовитият въздух действаше освежаващо, но днес никакво позитивно мислене не би могло да прогони тръпките от студа.

Използва момента, за да премести колата, ясно обозначена с логото на телевизията, по-далече от алеята, водеща към блока.

Беше потърсила снимки на Нана в интернет и сега наблюдаваше за някакъв признак на живот в блока, надявайки се да я види. Мина почти час, преди да се случи нещо. Междувременно Ивар беше опитал да се свърже с нея, но тя реши, че има по-добри неща за вършене от това да му отговори.

Най-накрая пред блока спря стар черен мерцедес. Исрюн се поизправи, мигновено разпознавайки мъжа зад волана. Надяваше се, че нито той, нито пътуващите с него са забелязали телевизионната кола.

Когато той слезе от мерцедеса, Исрюн успя да види Елерт по-ясно. Сякаш беше остарял внезапно — уважаваният държавник се беше превърнал в убит от мъка старец. Разпозна и жената, която вървеше зад него с подпухнали от плач очи, беше дъщеря му Нана. Той я прегърна през рамо и двамата се насочиха към вратата. Клара, съпругата на Елерт, която от време на време се беше появявала в новинарските заглавия, когато съпругът ѝ още беше в политиката, излезе последна от колата и побърза да ги догони. Лицето ѝ беше каменна маска.

Исрюн реши да кове желязото, докато е горещо, и бързо изскочи от колата, като успя да влезе в преддверието точно когато Нана се опитваше да отключи вратата към стълбището.

Тримата се спогледаха и Клара, изглежда, първа осъзна, че Исрюн е журналистка.

Смръщи чело.

— Не говорим с медиите — сопна се тя рязко.

— Не с вас се надявах да говоря — отвърна Исрюн. — Дойдох тук да разменя няколко думи с Нана.

Нана я гледаше безмълвна.

— Сама съм, няма оператор — продължи Исрюн, без да споменава, че диктофонът в джоба ѝ е включен.

— Бихме предпочели малко разбиране — обърна се Елерт към нея с приятелски, почти бащински тон. — Надявам се, че ще го уважите.

Говореше тихо, но независимо от това гласът му изпълни преддверието и за момент настъпи тишина. Имаше основателна причина този мъж цял живот да е в политиката. Всеки забелязваше, когато той заговори.

Но Исрюн не беше готова да се предаде веднага.

— Надявах се, че ще мога да ви помогна. Някой е блъснал сина ви — каза тя. А после погледна към Нана. — Брат ви. Тези случаи обикновено се решават по-лесно, когато медиите изиграят своята роля заедно с полицията. Брат ви ви е изпратил имейл малко преди да умре. Разбрах, че съобщението му е дало на полицията нишка, която да проследи.

Нана кимна с отнесен израз.

— Щеше да идва в „Копавогюр“ — промърмори тя. — Говореше нещо за някакво студио. Беше сигурен, че ще му предложат договор за запис.

— Това изобщо не е нейна работа, по дяволите! — сопна се Клара, обръщайки се към дъщеря си.

Но Нана продължи, все едно не беше чула възражението на майка си:

— Полицията не успя да намери студио никъде по улицата, където таксито го е свалило. Някой го е завел там, за да го убие.

Сега вече Клара даде воля на яростта си.

— Снори, вечната жертва, а? Никой не го е убил. Той сам отне живота си в деня, когато реши, че дрогата е по-важна от семейството му.

Исрюн не успя да сдържи вътрешната си усмивка, когато излезе в режещия вятър навън. Топ историята за тази вечер ѝ беше в кърпа вързана.

Роберт имаше усещането, че земята буквално изчезва под краката му.

Приключи разговора в момента, в който Хейда му каза в кое кафене са, и изскочи навън, без дори да загуби секунда да метне яке върху бялата си тениска. Острият вятър парна голите му ръце, но той беше прекалено зашеметен, за да му обърне внимание. Усети се, че е забравил ключовете от колата вътре, но не си направи труд да се върне за тях. За минутка можеше да изтича до кафенето на „Логавегюр“, където Суна и Хейда се бяха срещнали. До кафенето, където някой беше отвлякъл Кяртан…

На практика той се беше превърнал в баща на момченцето и сега направо му прилошаваше при мисълта, че някой е грабнал невинното дете от количката му.

Побягна надолу по склона покрай старото гробище и изскочи на „Судургата“ с развята от вятъра коса.

Бреки.

Това беше единствената мисъл в ума му. Трябваше да е Бреки. Копелето му с копеле.

Внезапно почувства студа. Тичаше покрай градския съвет, на „Вонарстрети“ почти го блъсна автобус и точно тогава си спомни настинката, с която опитваше да се пребори. Това, че беше навън в такова време, едва ли щеше да помогне. Но не му пукаше, трябваше да стигне при Суна възможно най-бързо, трябваше да намери Кяртан.

Всъщност най-добре щеше да е Бреки да е взел детето.

Бреки никога нямаше да му направи нещо лошо.

Роберт не беше очаквал битката за попечителството да стигне толкова далече. Бреки и Суна се бореха ожесточено, но Бреки винаги беше действал в границите на закона. Бяха се съгласили, че съдът ще има последната дума. Но сега вероятно Бреки очакваше най-лошото от съда — че присъдата ще е срещу него. Гризящата го несигурност може да му е дошла в повече.

Роберт вече започваше да мисли по-ясно. Адреналинът, студът и шокът го накараха да си представи друга възможност — безкрайно по-лоша от тази.

На Исрюн не ѝ трябваше много време, за да очертае в основни линии историята за Снори. Фокусът щеше да е върху това, че е бил подмамен на местопрестъплението, което си беше страхотна сензация. Единственият проблем беше, че нямаше филмов материал, който да върви с нея. Нямаше интервю. Налагаше се да използва кадри от вчерашния репортаж. Историята беше добра, макар че би била много по-подходяща за първата страница на вестник, отколкото за телевизионна новина.

Реши, че няма да е зле да се посъветва с контакта си в полицията. По всяка вероятност той нямаше да иска да каже нищо, но би могъл да я предупреди, ако е тръгнала по грешна следа.

Той отговори веднага на позвъняването ѝ.

— Говорих със сестрата на Снори — започна незабавно тя, без да си прави труда да каже кой звъни, и му предаде подробностите от разговора си с Нана. — Ще бъде нашата водеща новина довечера — каза тя гордо.

— Не мисля — отвърна той кратко, което я изненада.

Дали Нана не беше я излъгала, зачуди се тя, мръщейки чело. По дяволите. Пак добре, че не беше споменала историята пред Ивар.

— Да не би да не съм разбрала нещо? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Не се тревожа за това, което ще кажеш за Снори.

Исрюн си отдъхна с облекчение. Познаваше контакта си достатъчно добре, за да схване, че макар и индиректно, той потвърждава, че тя е на правилния път.

— Това, което имам предвид, е, че някой е отвлякъл малко дете на „Логавегюр“ тази сутрин — продължи контактът ѝ. — Все още не е напълно ясно какво точно е станало, но смятам, че Снори Елертсон бледнее по значение в сравнение с това.

— Дете? — ахна изумена Исрюн. — Искаш да кажеш, че е изчезнало бебе?

— Точно така.

— Мили боже, не мога да повярвам! Искам да кажа, че никой не отвлича бебета в Исландия… Това наистина е шокиращо. Знаеш ли подробности?

— Не, не мога да ти кажа нищо повече. Не е случай, в който участвам, но със сигурност по-късно ще има изявление.

— Ще го очаквам, със сигурност. Надявам се всичко да завърши добре. Горките родители… — После добави: — Някакъв напредък по Снори?

— За нещастие нищо. Шофьорът на таксито не помни да е видял някого наоколо. Прегледахме записите на уличните камери от околността, но никакъв късмет засега.

Веднага щом затвори телефона, тя съобщи на Ивар за отвличането на детето и за последното развитие по случая със Снори Елертсон.

Той също беше чул неясни слухове за липсващо дете, но тя му каза, че работи и по двете теми, с което не му позволи да маневрира и да даде тази вълнуваща новина на друг. Сега имаше повече от достатъчно работа, да не говорим, че вече закъсняваше с интервюто с Ари Тор. Въздъхна и резервира студийно време за тази вечер.

Не ѝ стигаше всичко това, но имаше и имейли от родителите си, които отдавна чакаха за отговор. Всеки от двамата по свой собствен начин се опитваше да използва Исрюн за посредник в спасяването на брака им. Радваше се да помогне, но нямаше нито време, нито търпение да се занимава с това и силно се изкушаваше да започне да препраща имейлите им един към друг и да ги остави да се оправят сами.

Днес имаше и насрочен час при лекаря, нещо, за което се опитваше да не мисли. Почти беше повярвала, че може да забрави да отиде. Напразна надежда.

Използва времето до посещението при доктора, за да направи справка за изчезналото дете, но не намери нищо.

— Седни, Исрюн — каза лекарят, когато тя влезе в кабинета му с кисело изражение на лицето.

Наложило се беше да чака четвърт час повече и изгаряше от нетърпение да си тръгне, доста повече, отколкото обикновено, когато идваше на преглед.

— Как се чувстваш?

— Горе-долу — даде му тя отговора, който винаги даваше. Стори ѝ се, че кабинетът е по-студен, отколкото трябва, и се зачуди дали наистина иска да посещава лекар, който не може да осигури нормално отопление на работното си място. А дали не ѝ влияеше студената атмосфера на мястото: фолиото на прозорците, което осигуряваше конфиденциалност на пациентите в отделението на приземния етаж, сребристосивото бюро, спретнатите библиотечни рафтове, студеният алуминиев стол и мърлявата бяла пейка.

Лекарят я беше изпратил на ядрено-магнитен резонанс, за да провери за възможна поява на други тумори. Тя чакаше изнервена резултатите, за да разбере дали състоянието ѝ се подобрява, или се влошава.

Обаче резултатите още не бяха излезли и въпросите му бяха стандартните, просто я питаше дали е забелязала някой от симптомите, които я беше помолил да следи. Тя седеше безучастна и отговаряше на въпрос след въпрос.

— Говори ли вече с родителите си за това? — попита той накрая, както винаги.

Исрюн знаеше накъде води това.

— Не. Чакам правилния момент.

— Бих искал баща ти да дойде за преглед, както неведнъж съм ти казвал. Трябва да знаем дали и той има същото заболяване.

Исрюн промърмори нещо неразбираемо.

Докторът почака за нормален отговор, но тя също знаеше как да чака.

— Добре, ще го имам предвид — каза тя накрая. — Но знаеш, той остарява и не искам да го тревожа. Дори да е наследил това… състояние… то със сигурност не му е навредило.

Лекарят кимна, изправи се и положи бащински ръка на рамото на Исрюн.

— Обмисли го. Може да си запазиш следващия час на рецепцията. Ще се срещнем след месец и тогава ще видим как изглеждат нещата. Но ще ти звънна веднага щом пристигнат резултатите от скенера. Мога да ти кажа, че съм оптимист — добави той, когато тя стана на крака.

Винаги го казваше, когато Исрюн си тръгваше от кабинета му, но нямаше начин да знае дали не го казва на всеки свой пациент.

Също така винаги ѝ казваше да я кара по-леко, но тя пренебрегваше този съвет, бързо се втурваше към колата си и скоро след това отново беше в нюзрума.

Историята с отвлеченото дете се беше разчула и сега всички медии я бяха подхванали. Все още нямаше обявена пресконференция, но полицията беше излязла с изявление: млада жена седяла в кафене на „Логавегюр“ със сестра си, като оставила спящото си осемнайсетмесечно дете в количката отвън. Детето било взето от количката по някое време между десет и десет и петнайсет. Умоляваха се свидетелите да се обадят в полицията и според полицейското изявление разследването напредвало, проучвали се записите от видеокамерите в околността. Детето още не е открито.

Исрюн потръпна, докато пишеше материала. Нима Исландия вече не е онова приятелско и безопасно общество, което беше едно време. Дали този характерен за Исландия навик да се оставят децата да спят навън в количките си сега ще отмре? Дори закоравели колеги от нюзрума изглеждаха разтърсени от новината.

Тя не спираше да опитва да се свърже с полицейския си контакт, но без успех.

Накрая, когато вече наближаваше седем часа вечерта, той ѝ върна обаждането.

— Налага се да престанеш да ми звъниш за известно време — каза той. — С вързани ръце съм и не мога да кажа нищо.

— Намерихте ли момчето?

— Не.

— Кои са родителите? Имате ли заподозрян?

— Съжалявам. Не мога да кажа нищо. Това е изключително чувствителен случай, Исрюн. Не можем да поемаме никакви рискове, нито да позволим изтичане на информация. Трябва да намерим това дете. Абсолютен приоритет е.

С тези думи той приключи разговора. Нещо, което рядко правеше — да я отреже по такъв начин. Несъмнено всички бяха изнервени.

Историята трябваше да се появи така, както си беше, на практика преработеното прессъобщение на полицията. Исрюн не обичаше такива неща, но този път беше съгласна с контакта си от полицията. Безопасността на момченцето беше по-важна от всякакви сензации.

Томас беше поел нощната смяна, така че Ари Тор найсетне се наспа като хората и пристигна за сутрешната отпочинал. Из града започваха да се виждат хора, осмелили се да излязат от къщите си. Най-смелите или най-глупавите вече пренебрегваха риска от заразяване и излизаха на разходка в студения, свеж зимен въздух. Но нямаше приятни разговори по ъглите на улиците и магазините оставаха затворени. Хората продължаваха да избягват близък контакт при настоящите условия.

Тази сутрин Ари Тор и Кристин говориха по телефона.

— Добре си, нали, Ари Тор? — попита тя явно загрижена.

— Разбира се, а ти? Много ли си заета?

— Лудница е. Освен това се опитвам да поемам колкото може повече смени, знаеш, защото те няма. Чувствам се много самотна да вися вкъщи и да чакам да вдигнат карантината от Сиглюфьордюр.

— Скоро ще е, сигурен съм. Днес има много повече хора по улиците, отколкото вчера, всичко започва да се нормализира.

— Ще внимаваш, нали?

— Разбира се.

— И недей да се правиш на герой, чуваш ли ме, Ари?

— Обещавам.

Вероятността да наруши обещанието си беше много малка. Инстинктът му за самосъхранение се беше включил на пълни обороти и беше решил да не прави нищо освен най-необходимото. Най-добре се чувстваше вкъщи, но когато трябваше да застъпи на смяна, се опитваше да се потопи изцяло в документацията за Хединсфьордюр и да забрави за другите си делнични тревоги. Но проучването на случая с Йорун беше стигнало до застой.

Опитал бе да систематизира основните факти от разследването, така както бяха изложени в докладите. Заможна двойка от Сиглюфьордюр — Гудфина и Гудмундюр — решава да се засели в Хединсфьордюр през 1955 г. с надеждата да съживи запустелия фиорд. Йорун и Мариус, които от година живеят в Сиглюфьордюр и не са финансово добре, се преместват заедно с тях в къщата в Хединсфьордюр. Към края на 1956 или в началото на 1957 г. Мариус снима групичката им плюс неизвестен младеж, който държи бебето Хедин — ако бебето наистина е Хедин. Датата върху гърба на фотографията предполага, че детето на снимката е Хедин. Фиордът е изоставен отново през пролетта на 1957 г.

Ари Тор знаеше също, че преди да се преместят на север, Йорун и Мариус са имали син, роден някъде през 1950 г. Неспособни да издържат семейство, те нямат друг избор, освен да дадат детето за осиновяване. Ари Тор реши, че в онзи момент те не са получили никаква помощ от Гудфина и Гудмундюр, макар последните двама да са били доста заможни.

Няма информация къде е отишло детето, след като е осиновено, но трябва да е било на шест-седем години, когато е направена снимката, което изключва възможността да е младежът на фотографията.

Израснала в Рейкявик, Йорун не е свикнала с условията на север и според полицейските доклади ѝ било трудно да се справя със снега и изолацията.

Една вечер през март 1957 г., по време на силна снежна буря, тя изпива отрова и впоследствие умира. Признава според показанията на другите, че е сложила отровата в кафето си по погрешка. Общото мнение е, че тази версия на събитията е малко вероятна, теорията, че е било самоубийство, е много по-широко приета.

Беше случай, който по всяка вероятност никога нямаше да бъде решен. Напълно възможно беше дори първото разследване да е стигнало до правилното заключение: че Йорун е приела отровата по погрешка, колкото и невероятно да звучеше.

Ари Тор реши, че предложението на пастора да посети Делия фотографката, е добро. След като е пътувала до Хединсфьордюр, за да снима зимни пейзажи, и се е срещала там с Йорун, както преподобният Егерт смяташе, беше възможно тя да има някаква полезна информация.

Пасторът беше повторил предложението си, когато се разделиха след нощното посещение в Хединсфьордюр преди няколко дни, въпреки че Ари Тор се колебаеше дали е разумно да иде да я види, докато градът е още под карантина.

— Не се притеснявай за това — уверил го беше весело преподобният Егерт. — Делия е примряла от страх и с дни не е излизала от къщата си. Живее сама и няма никакъв риск да хванеш нещо от нея.

Пасторът му беше казал къде живее тя и тази сутрин по време на рутинния патрул, ако изобщо имаше нещо, заради което да патрулира, Ари Тор реши да почука на вратата ѝ.

Не му отне много време да намери адреса — малка безцветна къща, покрита с листове гофрирана ламарина. Гушеше се между много по-големи и внушителни сгради като деликатно цвете сред храсталак.

Ари Тор паркира джипа пред къщата. Завесите бяха спуснати и нямаше никакви признаци на живот. Когато се огледа, той забеляза, че в града като цяло липсват много такива признаци, макар че видя фигура, надничаща от прозореца на една от по-големите съседни къщи, която изчезна навътре веднага щом погледите им се срещнаха. Нямаше нищо по-подходящо от посещение на полицията, за да задвижи мелницата на клюките — освен, разбира се, посещение на линейка.

Натисна звънеца и зачака. Никой не отговори, затова потропа силно на вратата. Къщата беше толкова мъничка, че беше немислимо човекът вътре да не го чуе. Изчака още малко и тъкмо беше напът да се откаже, когато чу движение зад вратата.

— Кой е? — попита ясен женски глас, но вратата остана плътно затворена.

Той осъзна, че гласът идва от пощенската кутия.

— Кой е? Не искам никакви посетители — продължи гласът.

— Казвам се Ари Тор. От полицията съм.

— Върви си, млади момко — сопна му се тя. — Не искам никакви зарази.

Капачето на пощенската кутия хлопна.

Ари Тор не искаше да се предаде толкова лесно и почука отново, макар и не толкова решително, колкото първия път.

Капачето на пощенската кутия отново се отвори.

— Какво искаш? — попита Делия с не толкова враждебен глас този път.

— Преподобният Егерт ме посъветва да те посетя — отвърна той, говорейки с висок, ясен глас. Не му се искаше да се навежда, за да говори в отвора на пощенската кутия, защото беше сигурен, че посещението му вече бе привлякло достатъчно внимание от страна на съседите.

— Егерт? — Интересът ѝ сякаш се събуди.

— Точно така. Каза ми, че си ходила до Хединсфьордюр, когато още бил населен, за да правиш снимки.

— Егерт много дрънка — каза тя след кратка пауза.

— Това вярно ли е?

— Разбира се. И така, млади момко, искаш да видиш снимките, така ли?

— Много бих искал. Последва нова пауза.

— Не може ли да почака? Не ми се иска да прихвана тази зараза.

— В добро здраве съм и никога не съм бил близо до хората, които починаха — отвърна Ари Тор. — Ако има някой, който взема повече предпазни мерки от теб, то това съм аз. Не съм се срещал с никого освен с Томас през последните няколко дни, а и двамата сме добре.

— Ами Егерт? Не каза ли, че той те е изпратил да ме видиш? Не си ли се срещал и с него? — попита тя с явно подозрение в гласа.

На Ари Тор вече започваше да му писва. Нямаше никакво намерение да виси пред вратата ѝ цял ден, а и започваше да усеща студа.

— Да, разбира се. Срещнахме се вчера. Забравих да го спомена. Но той се зарадва да се запознае с мен и това говори достатъчно.

Делия изсумтя.

— Егерт е силен като вол. Като че над него бди някаква висша сила, това му е замаяло главата. Шокиращо е колко нехаен е към здравето си, вечно обикаля да види разни болни хора и никога не хваща дори и настинка — възмути се тя и веднага стана ясно, че на мястото на пастора тя щеше да се държи съвсем различно. — Но добре, след като не си бил в контакт с много хора, ще те приема на доверие. Но за бога, не се приближавай прекалено близо до мен.

Капачето на пощенската кутия отново хлопна и вратата се отвори.

Пред Ари Тор застана нисичка възрастна жена с посивяла къдрава коса. Беше елегантно облечена, все едно щеше да излиза, външният ѝ вид изобщо не подсказваше, че на практика през последните няколко дни е била затворник в собствения си дом.

— Аз съм Делия — представи се тя и с жест го покани да влезе във всекидневна, миниатюрна като самата къща.

Той имаше чувството, че пристъпва в антикварен магазин. Мебелите бяха стари, но от най-добро качество, макар да оставяха малко свободно пространство в стаята. Стените бяха покрити с тапет с флорален мотив, а полиците — пълни със стари книги и фотографски албуми, както му се стори. На всяка стена висяха фотографии — всички монохромни снимки от отминала епоха, вероятно правени от Делия и баща ѝ.

— Отдавна ли имаш тази къща? — попита Ари Тор, докато сядаше.

— Имаш ли нещо против да не сядаш толкова близо? — помоли го тя. — Ей там ще е по-добре — посочи табуретка в един ъгъл. — Човек никога не е достатъчно предпазлив, когато тази ужасна зараза коси наред.

Ари Тор не си направи труда да ѝ напомни, че заразата изобщо не „коси наред“, и повтори въпроса си.

— Къщата? А, да, отдавна е на семейството — отвърна тя.

Егерт му беше казал, че Делия е няколко години по-стара от него и сигурно трябва да е на около седемдесет и пет, но тя изглеждаше здрава и в отлична форма за възрастта си.

— Ти си този, на когото казват Преподобния? — попита го тя, когато той отново седна, но вече по-далече от нея.

Той пое дълбоко дъх и кимна. Дали някога щеше да се отърве от този прякор? Но имаше нужда от помощта на Делия, затова се постара да не показва раздразнението си.

— Завършил си богословие?

— Не — насили се той да ѝ се усмихне. — Но може би един ден ще се върна и ще завърша.

— Не мога да те почерпя с нищо. Нямах възможност да пазарувам — добави тя без никаква нотка на извинение в гласа. Просто съобщаваше факт, преди да се заеме за работа. — Значи искаш да разгледаш старите снимки от Хединсфьордюр?

Ари Тор пак кимна.

— Може ли да попитам защо? Не мога да си представя какво там би могло да бъде работа на полицията.

— Разглеждам стар случай, по моя собствена инициатива. Отчасти за да имам някаква работа, докато трае сегашната ситуация.

— Стар случай в Хединсфьордюр? — изненада се Делия. — Не си спомням там някога да е било извършвано престъпление.

— Спомняш ли си Йорун, която живееше там, когато си ходила?

— Да, спомням си, че тя отне живота си. Едва ли има нещо подозрително в това.

— Сигурна ли си, че се е самоубила? — попита Ари Тор. — Полицейският доклад казва друго.

— Разбира се, че се самоуби. Всички казаха така. Не помня каква причина посочиха, когато го съобщиха по вестниците, беше много отдавна. Бях на около двайсет тогава, почти дете — усмихна се тя при спомена.

— Мислиш ли, че все още пазиш… — започна той, но Делия продължи, все едно той не беше отварял уста.

— Знаеш ли, млади момко — каза тя тихо. — Никога не съм вярвала в призраци, но винаги съм била сигурна, че онази нещастна жена Йорун умря просто от страх.

Тя се приведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, после замълча за момент. Ари Тор чуваше само тиктакането на големия стар часовник, изправен до стената във всекидневната, и виенето на вятъра навън.

— Не буквално, нали разбираш — добави Делия. — Тя просто се предаде и изпи отровата, за да не трябва повече да живее с призраците там.

Ари Тор се опита да потисне тръпката, която мина по гърба му.

— Какво те кара да мислиш, че е имало призраци?

— Ами той почти ми го каза сам, когато ги посетих.

— Казал ти? Кой ти е казал? Гудмундюр? Или беше Мариус?

— Не, момчето. Младежът.

— Младежът?

Ари Тор едва не заекна от изумление. Усети как пулсът му скача и посегна за снимката в джоба на якето си, преди да се сети, че не я носи със себе си. Тази информация му дойде като гръм от ясно небе.

— Точно така, момчето от фермата — продължи спокойно Делия, очевидно несъзнаваща ефекта от думите си върху Ари Тор.

— Как се казваше?

— Не си спомням, млади човече. Не говорих много с него. Ако трябва да съм честна, не ме посрещнаха особено топло.

— Как така?

— Не им бях съобщила предварително, че идвам. Бях сигурна, че ще се зарадват на посетител. Баща ми се познаваше с Гудмундюр добре — той и Гудфина бяха живели в Сиглюфьордюр, преди да решат да си опитат късмета в Хединсфьордюр.

Ари Тор кимна и Делия продължи:

— Условията бяха добри, времето беше тихо и красиво. Затова реших да използвам случая и да мина през планинския проход Хестскард. Татко не хареса много идеята, но аз твърдо бях решила да отида. Виждах къщата, докато слизах от планината, видях и млада жена, която стоеше недалече от нея. Отидох да я заговоря, беше Йорун. Държа се много любезно и се готвеше да ме покани вътре. Тогава се появи Гудмундюр с лице като буреносен облак. Изглеждаше изненадан да види непознат. Предполагам, не бяха свикнали да посрещат посетители, особено през зимата.

Тя замълча за момент.

— Срещна ли някакви други хора там? — попита Ари Тор, нетърпелив да узнае повече за младежа.

Виждаше фотографията в ума си, мисълта за нея не го оставяше на мира ден и нощ. Младежът се беше превърнал в загадка въпреки невинния си вид на снимката.

— Не. Не ме поканиха вътре и аз не се натрапих. Имаха малко дете по онова време. Хедин не беше ли роден тогава?

— Помниш ли кога беше това?

— Не много преди Коледа… — Делия затвори очи, докато мислеше. — 1957… не. 1956. Да, така е, да. 1956.

— Хедин е роден същата пролет.

— Познаваш го? Не си ли новодошъл тук?

— Тук съм вече от три години…

— Точно така — прекъсна го тя. — Значи новодошъл.

— Всъщност точно Хедин ме помоли да се разровя в това. Намерил стара фотография от онова време сред нещата на покойния съпруг на Йорун. В средата на групата от снимката стои младеж, който държи бебето Хедин. Но Хедин никога не е чувал за друг човек, който да е присъствал там освен самия него и двете двойки — родителите му и Мариус и Йорун.

— Никога не съм се замисляла за това. Разбира се, бях млада и нехайна по онова време, дори не се зачудих какво прави това момче там. Приех просто, че е част от семейството. А след това, когато Йорун умря, случаят никога не беше разглеждан като нещо друго освен трагично самоубийство. Да не ми казваш, че момчето не е било там, когато това е станало? — попита тя, смръщила лице.

— Да. Прочетох внимателно всички показания. Той не се споменава никъде.

— Колко странно.

Ари Тор си пое дълбоко дъх и зададе въпроса, от който зависеше всичко:

— Каза, че си го взела за част от семейството. Знаеш ли в каква роднинска връзка е бил с тях? — попита той и зачака с надежда отговора на Делия.

— Съжалявам — каза тя и изглежда наистина съжаляваше, че не е в състояние да помогне. — Не попитах. Той излезе и ме попита за апаратурата, която използвах, така че си поговорихме малко. После някой го повика — мисля, че беше Гудмундюр — и той се прибра.

— За какво си говорихте?

— Сега вече опряхме до същината — каза тя замислена. — Тоест до причината тогава да остана с толкова неприятно усещане за тази къща. Оттогава винаги съм била сигурна, че мястото е обитавано от призраци.

Ари Тор обикновено не си губеше времето с истории за привидения, но сега не беше толкова сигурен.

— Спомням си го ясно — продължи Делия с отнесен поглед.

— Понякога има случка или разговор, които помниш с години. Попитах го какво е да живее там, казах му, че не ми прилича на вълнуващо място. Това го свари неподготвен и той промърмори нещо от рода на това, че не било чак толкова лошо място, и млъкна. Поговорихме за някакви други неща, не помня за какво точно, и накрая той призна, че не е най-приятното за живот място.

Ари Тор подскочи, когато старият часовник отброи часа. Делия не му обърна внимание и продължи да говори:

— Каза, че там имало нещо противоестествено, точно това беше думата, която използва: противоестествено. Изненадах се.

— Какво е искал да каже? — попита тихо Ари Тор, все едно момчето беше в облицованата с тапети стая и той не искаше да ги чуе.

— Не пожела да ми обясни. После се разбърза. Предполагам, че ми беше казал повече, отколкото е възнамерявал — замисли се тя. — Уверявам те, че на връщане към дома през планината не се чувствах в безопасност, както се бях чувствала на отиване от Сиглюфьордюр. Знаеш ли, никога повече не отидох там, не и докато тунелът не отвори.

— Пазиш ли още снимките?

— Разбира се. Никога не изхвърлям нищо.

— Тук ли са? — попита Ари Тор, посочвайки към албумите.

— Горе на тавана, но е лесно, ако искаш да ги видиш.

— Повредени ли са? — усъмни се той с надеждата, че не е прав.

Развълнува се пред перспективата да разгледа тези стари фотографии, имаше шанс да открие снимка на младежа.

— Съвсем наред са си, но трябва да сложа проектора.

— Проектор?

— Да — отвърна тя кратко, после явно разбра объркването му. — Помисли си, че говоря за стари снимки, а? — усмихна се тя.

— Искаш да кажеш, че имаш заснет филм в Хединсфьордюр от онова време? — изненада се Ари Тор. — С онова момче? И Йорун?

— Може би — отвърна тя. — Не си спомням. Минаха години, откак последно гледах тази лента. Не беше особено успешна визита, искаше ми се да има повече движение във филма, хората във фермата с онзи фантастичен пейзаж зад тях. Обаче те изобщо не ми съдействаха. По онова време бях пощуряла на тема снимки. Баща ми беше купил стара осеммилиметрова кинокамера и проектор, но той самият предпочиташе фотографията и доста бързо загуби интерес към нея. Но аз страшно се забавлявах да снимам какво става в града. Само какви сметки за проявяването на филмите трябваше да плащат родителите ми! — разсмя се тя.

Ари Тор мълчеше, не искаше да я прекъсва въпреки вълнението си заради възможността да види филма.

— Имам всякакви филми от годините на херингата. Някои от тях са в Музея на Ерата на херингата, останалите са тук — каза тя, после за миг се поколеба. — Жалко, че всичко е толкова неподредено. Обичах да снимам филми, но подреждането никога не ми е било сила. Но трябва да е все някъде тук.

— На тавана? — заинтересува се Ари Тор с учтива усмивка.

— Боя се, че да. Всичко е горе в кутии. Рядко се качвам там напоследък. Когато човек стане на седемдесет, губи желанието да се катери по стълби, да не говорим, че там има и паяци, от които предпочитам да стоя настрана — каза Делия и се ухили.

Ари Тор бързо схвана намека ѝ.

— Аз ще се кача и ще ги донеса, ако нямаш нищо против? — предложи той, отвратен от мисълта за паяците, като в същото време си помисли, че те са далече по-привлекателен вариант от връщането в реалния свят навън.

— Заповядай — отвърна Делия. — Проекторът е в другата стая.

Въоръжен с инструкции къде точно се намират кутиите, които трябва да открие, и със старо, но мощно фенерче в ръка, той се качи по стълбата, която водеше от коридора към тавана. Къщата беше малка и едва имаше място да се придвижи в наблъсканото пространство под покрива. Бързо намери това, което търсеше, слезе долу и остави прашните кутии върху масата във всекидневната.

— Така, да погледнем… — мърмореше си Делия, докато проверяваше съдържанието на кашоните внимателно. — Ето го — скоро каза тя победоносно, вдигайки метална кутия с лента.

— Надявам се филмът още да е наред — добави тя.

Ари Тор донесе проектора от мястото му в килера за метли в кухнята. Оказа се солидна зелена машинка, която сякаш не беше докосната от изминалите години.

— Трябва да го нагласим на кухненската маса — инструктира го Делия. — Насочи го към стената ей там. Една от малкото бели стени в тази къща, ще я използваме като екран.

Пъргавите ѝ пръсти умело вкараха лентата в апарата.

— Гледам понякога филми, затова проекторът е в добро състояние — каза тя, изключи осветлението и дръпна завесите.

Машината оживя. Ари Тор имаше чувството, че за първи път е на кино. Хединсфьордюр отпреди шейсет години се появи в целия си блясък, когато миналото оживя в движещите се кадри. Ярката светлина от проектора осветяваше всяка пукнатина и неравност по стената на кухнята, но това не отнемаше нищо от привлекателността на изживяването.

Ритмичното потракване на проектора изпълни стаята и Делия се изкиска.

— Няма звук. Едно време записвах звука на касета, когато беше нещо по-специално, като концерт или нещо такова. После пусках филма и касетата едновременно. Но в Хединсфьордюр не съм записала нищо.

Ари Тор кимна малко разочарован.

Далечният фиорд беше невероятно красив с дълбокия искрящо бял сняг, покрил всичко наоколо, небето беше почти нереално, сякаш от друг свят — спокойно и съвършено като картина. Първата част на филма беше заснета от планинския проход Хестскард. Нямаше тунел, нямаше трафик, само бяла шир и снежни планински склонове, последвани от кадър на къщата и жена, загледана към фиорда.

— Това Йорун ли е?

— Да, тя е. Можеш да видиш колко спокойна изглежда, застанала неподвижна, унесена в собствените си мисли. Оставих камерата да снима още малко. Тя не ме забеляза веднага.

На Ари Тор му идваше да изкрещи въпроса, който изникна в ума му: „За какво си мислиш, Йорун?“.

Тогава тя се обърна и погледна право в камерата, сякаш беше чула мислите му. От гроба и от дистанцията на всички тези години и десетилетия тя погледна право в очите на Ари Тор.

Веднага я позна от снимката — късата тъмна коса и дрехите бяха съвсем същите: палто върху дебел вълнен пуловер. Единствената разлика беше, че сега тя се усмихваше, докато на фотографията беше разсеяна.

Тя ми се усмихва, помисли си Ари Тор. Имаше необяснимото усещане, че иска да му предаде съобщение или задача, молба да разреши мистерията на смъртта ѝ най-сетне.

— Била е хубава къща в онези дни — каза той в опит да отклони мислите си в друга посока.

Беше здрава бетонна сграда — не прекалено голяма, подобна на много други фермерски къщи, които бе виждал из страната. Предположи или по-скоро се надяваше, че е била боядисана в червено, макар черно-белият филм да не подсказваше цвета.

— Удари я лавина преди години — обясни Делия. — Много след като фиордът беше окончателно изоставен. Ужасно място е за къща, прекалено близо до планината. Днес никой не би и помислил да строи на толкова опасно място.

Сега образите, които проблясваха на кухненската стена, бяха заснети от друго място: виждаше се великолепната лагуна и морето зад нея. Водата, морето и хоризонтът се сляха в едно върху бялата стена. Онзи прекрасен момент отпреди петдесет и пет години бе станал част от днешния ден и после отново се бе оттеглил в миналото, когато момичето с камерата завъртя обектива в друга посока.

Зад камерата беше Делия отпреди петдесет години и бавно правеше кръг, като хвана в кадър първо планините на изток, после извъртя обратно към долината, покрита със сняг, и величествените склонове, в които се гушеше. После спря внезапно, защото пред обектива се беше появила фигура.

Ари Тор се стресна, внезапно осъзнал кого вижда. Беше младежът.

Мистериозната фигура се бе появила в цял ръст на кухненската стена на стара къща в Сиглюфьордюр.

Ари Тор потръпна и внезапно усети студ. Момчето беше със шапка, шал и нещо, което приличаше на палто, но веднага можеше да разпознае лицето му, този невинен израз.

Беше само за един кратък миг, момчето веднага изчезна от кадър, заменено от изглед на къщата, в която беше живяло семейството на Хедин. Издигаше се в западната част на лагуната, близо до мястото, където Делия беше стояла, за да направи своята поредица от снимки.

В къщата се забеляза някакво движение, на прага се появи мъж и камерата остана фокусирана върху него. Мъжът махна с ръка и сякаш започна да вика нещо на момчето и на Делия. След това сцената се промени, обективът се върна отново на лагуната.

— Това беше Гудмундюр — обясни Делия, докато филмът продължаваше да проблясва върху стената.

Ари Тор се отърси от студа на далечния фиорд и се върна в топлината на кухнята.

— Повика момчето да се прибере. Както виждаш, аз продължих да снимам, но не задълго. Не беше лесно да се ходи в дълбокия сняг, наложи се да използвам снегоходките, за да пообиколя — каза тя, после направи пауза. — Беше доста труден характер — промърмори тя, нарушавайки тишината.

— Кой? Гудмундюр?

— Да. Помня го много добре от времето, когато живяха тук. Беше неотзивчив, арогантен човек, свикнал да се налага за всичко.

— Опасен мъж? — попита Ари Тор несигурно.

— Опасен? — Делия се замисли за момент. — Не бих стигнала чак дотам да кажа, че е бил опасен. Не беше сторил зло на никого, доколкото знам, е, поне не беше жесток. Но ще ти кажа, че не беше от типа мъже, с които бих искала да се карам.

Високопроходимият полицейски джип излезе от града с Ари Тор на волана и пое към тунела Хединсфьордюр. Беше възприел философията на пастора и реши, че няма да навреди на никого, ако излезе от границите на града, стига да иде само до изоставения фиорд.

Погледна към връх Холширнан, надвиснал над града. Както много често преди, намери планините, заобикалящи града, за поразителни. Сигурно другаде имаше и по-високи, но в сравнение с дребните къщички върху кръпката земя, тези изглеждаха направо невероятно огромни. Църквата беше найзабележителната сграда в пейзажа, сгушен под планините, а другите къщи с цветните си покриви придаваха последен, но важен щрих на тази великолепна картина.

Хединсфьордюр го посрещна с ярко слънце. Предишното нощно посещение беше далечен спомен. Но призрачната история на Делия още го притесняваше. Какво толкова „ненормално“ беше видяло момчето?

Ари Тор паркира джипа на пътя и се насочи към лагуната, съзнавайки огромната разлика между гледката, която вижда сега, и онази от нощната визита. Спря до водата, където пътеката свършваше, наслаждавайки се на студения, свеж океански въздух, който го ободряваше всеки божи ден тук горе, на север.

Руините на сградата стояха върху парче земя, което навлизаше във водата вляво от него. Осъзна, че стои приблизително на мястото, където е стояла Делия с камерата си преди десетилетия, когато Йорун е била все още жива и целият живот е бил пред нея, когато двете семейства са живели заедно в хармония. А дали не е имало напрежение, стаено под повърхността, още тогава — проблеми или кавги, довели до загадъчната смърт на Йорун в онзи обикновен мартенски ден през 1957?

Реши да отиде до развалините и започна да подбира пътя си между храсталаци и дупки, тъй като нямаше път, така че стигна с доста трудности.

Нямаше много за гледане. Годините и природните стихии не се бяха отнесли приятелски с мястото. Шумът на прибоя в далечината се сливаше с бъбренето на потоците, спускащи се от планинските склонове. Загледа се във водата, която в този момент беше толкова спокойна, че му беше трудно да си представи как този далечен фиорд може да е нещо друго освен земя с неземна красота. Грозната жестокост нямаше място тук. Така ли беше в действителност?

Мислите му се върнаха към Йорун и той се замисли дали е била толкова нещастна, че да отнеме живота си. Затвори очи и беше сигурен, че може да усети присъствието ѝ. Бързо се отърси от чувството, решен да не позволява на въображението си да се развихря.

Почти неуловимо, като призрак, явяващ се посред бял ден, мисълта, която в момента осъзна, че е стояла през цялото време скрита някъде в ума му, изскочи напред. Дали Йорун е била единствената, срещнала смъртта си в този самотен, запустял фиорд, или безименният неизвестен младеж е срещнал същата съдба?

Загледа се във водата.

Вторият концерт за пиано на Рахманинов тъкмо беше започнал, когато телефонът му иззвъня. Ари Тор се беше изтегнал на дивана в апартамента си на „Ейраргата“, опитвайки да се отпусне и почине, преди да реши какво да си направи за вечеря. Не че в хладилника имаше голям избор, щеше да се зарадва на възможността да си поръча пица по телефона, но това беше изключено. Заразата висеше над града като проклятие.

Сиглюфьордюр все още беше под карантина. Мнението, което се налагаше все по-широко, беше, че вече вероятно е безопасно да се вдигнат ограниченията, нямаше нови случаи на заболяване в последните дни, всеки, който е бил в контакт с жертвите, беше под строго наблюдение. Обаче се взе решение вдигането на ограниченията да се отложи още малко. Томас каза на Ари Тор, че се е съгласил с мярката.

— Би било непростимо, ако се заразят още хора само защото сме вдигнали ограниченията прекалено рано — каза той, давайки ясно да се разбере, че затварянето на малкия град за още няколко дни не се смята за голяма жертва.

Ари Тор бързо се изправи, когато чу телефона си. Не му беше приятно да прекъсва хубавия концерт за пиано, независимо дали е в концертната зала, или на компактдиск у дома. Беше парче, което никога не беше слушал на живо, въпреки че беше редовен посетител на концертите на симфоничния оркестър, когато майка му беше жива и свиреше в него. Днес обаче намираше, че посещението на концерти в зала е придружено от чувството за загуба и прекалено много стари спомени.

Погледна екрана на телефона си и изключи музиката, когато видя, че му звъни журналистката. Налагаше се да приеме разговора, защото тя му беше помогнала, макар той да се беше отказал от мисълта, че интервюто някога ще стане.

— Здрасти — каза тя бодро. — Чух, че нещата при вас скоро ще приключат.

— Няма сериозно болни в момента — отвърна Ари Тор, въпреки че в ума му незабавно се появи Сандра, но той побърза да отхвърли мисълта.

— Радвам се да го чуя — възкликна тя, макар в гласа ѝ да липсваше искреност. — Готов ли си?

— Готов за какво?

— За интервюто — отвърна тя нетърпеливо. — Ще се излъчи в новините утре вечер. Обещаха ми няколко минути за материала, за нещо, което да придаде чисто човешка нотка на историята.

— Искаш да кажеш нещо лековато? — рязко каза Ари Тор.

— Точно.

— Не забравяй, че двама души загубиха живота си.

— Хората мрат през цялото време — отвърна тя с хладен тон, който накара Ари Тор да си помисли, че зад думите ѝ се крие нещо по-сериозно, нещо неизречено.

— Добре. Давай да го направим.

— Имаш ли друг телефон? Стационарен евентуално?

— Не, само мобилният.

— Тогава ще трябва да се задоволим с него — каза тя след кратка пауза. — Чувам те добре, а и няма да е дълъг материал. Тук долу е безумно, затова досега нямах време да направя интервюто. Днес изчезна дете.

— Чух. Ужасно е. Има ли новини?

— Колегите ти от полицията не искат да кажат и дума. Цари много особена атмосфера, като че ли всеки участва в обратно броене на секундите до появата на хубавата новина. Но полицията обикновено е добра в тези работи, нали? Трябва да има щастлив край.

Ари Тор не каза нищо, нямаше отговор, който можеше да даде.

— Как върви търсенето на момчето от фотографията? — попита Исрюн след кратко неловко мълчание. — Успя ли да откриеш кой е?

Ари Тор се поколеба.

— Не точно. Но днес го видях.

— Днес? — ахна тя явно изумена.

— На стар филм — отвърна той и ѝ разказа за посещенията си в Хединсфьордюр и разговорите с преподобния Егерт и Делия.

— Братът на Мариус не разпозна момчето на снимката — промърмори Исрюн по-скоро на себе си, отколкото на Ари Тор. — Значи е малко вероятно да е от семейството.

— Поне не и свързан с Мариус и Никулас — отвърна бързо той на фона на концерта за пиано, който се извиси в кресчендо зад гърба му.

Изключи го, тъй като не можеше да му се наслади, докато водеше разговор. Каза си, че следващия път, когато реши да слуша музика, ще изключи телефона си.

Исрюн замълча за момент.

— Може би ще мога да ти помогна.

— Сериозно? Как?

— Мога да го вплета в историята за вируса. Опасната ситуация, изглежда, вече отшумява, така че можем да го превърнем в нещо като поглед върху живота на полицая при тези странни обстоятелства. Мога да кажа, че животът продължава както обикновено, доколкото това е възможно, и полицията трябва да се занимава както с дребните ежедневни неща, така и със сериозните случаи, като например издирването на хора от стари фотографии.

Ари Тор се накани да я прекъсне: обобщението на Исрюн беше доста далече от реалността, в края на краищата. Нормалният делничен живот в Сиглюфьордюр на практика беше замрял по време на карантината, да не говорим, че издирването на адреса на хора от стари снимки изобщо не беше част от работата на един полицейски служител. Би предпочел интервюто да покаже, че работата на полицая дори в един малък град е много по-напрегната. Но реши да я остави да довърши.

— Може да дадем като пример това, което вършиш в момента. И ако можеш да сканираш снимката с момчето и да ми я изпратиш, ще я покажем — довърши тя, доволна от себе си. — Ще се погрижа лицата на останалите да не се виждат, ще оставя само това на Хедин. И без това никой няма да го разпознае на толкова стара снимка. Телевизията ни има голяма публика — добави тя.

Ари Тор мислеше бързо. Нямаше какво да губи.

— Звучи ми добре. Но филмът, който видях, опровергава твоята теория — добави той весело.

— Каква теория?

— Че детето на фотографията може да не е Хедин, а момчето, родено някъде около 1950 година, синът на Мариус и Йорун. Младежът на снимката и на филма е на една и съща възраст, а филмът е заснет през 1956 г. Делия няма причина да лъже, значи снимката е правена приблизително по същото време. Може да се каже, че сега търсим две момчета: тийнейджъра от фотографията и малкото момче, което е било осиновено, сина на Мариус и Йорун.

Исрюн замълча за момент.

— Три момчета — каза тя тихо. — Бебето, което беше отвлечено тази сутрин. Искрено се надявам да го намерят, преди да разберем кои са другите двама.

Суна отказваше да приеме, че Кяртан е изчезнал. Когато Роберт пристигна, тя пищеше с все сили, останала без дъх пред кафенето.

— Това не може да се случва — озъбила му се беше тя. — Не може да съм го взела със себе си тази сутрин. Не е ли с теб?

Роберт се опита да я убеди, че едва ли е отишла в центъра, бутайки празна количка.

— Не ме лъжи! Моля те, кажи ми, че е с теб! — умоляваше го тя с див, отсъстващ поглед в очите. После понечи да се втурне по улицата обратно към къщата им.

Той я прегърна и най-накрая успя да я убеди да седне с него в полицейската кола, където тя, изглежда, малко се поуспокои. Държеше ръката ѝ и правеше всичко възможно да е мил и да я ободри. Отсъстващият, отчаян израз на очите ѝ сякаш забиваше ножове в сърцето му, едва успяваше да се насили да я погледне в лицето.

Накрая, приела, че някой наистина е взел момчето, тя потърси подкрепа в него. И незабавно обвини себе си.

— Как можах да го оставя навън?

Въпросът не беше насочен към Роберт, но той се опита да ѝ обясни, че това е нещо, което никога преди не се е случвало в Рейкявик. Изобщо не би могла да го предвиди.

— Защо не наблюдавах по-внимателно количката? Защо? Роберт забеляза, че сестра ѝ Хейда побърза да изчезне.

— Тръгвам си — беше обявила веднага щом той се появи.

Съвсем в неин стил, помисли си той. Жена, която никога не беше поемала отговорност за живота си, която имаше навик да използва другите и не можеше да подкрепи дори собствената си сестра в подобен момент.

По времето, когато стигнаха полицейския участък, Суна бе спряла да се самообвинява и беше обърнала нападките си към бащата на момчето си.

— Бреки трябва да го е взел. Да го вземат дяволите! Как можа да направи подобно нещо? — Гласът ѝ се повишаваше, гневът ѝ нарастваше. Не направи никакъв опит да скрие чувствата си, изглежда се намираше в някакъв свой собствен свят. — Как можа да го направи? — крещеше тя. — Не можеше ли да се бори в съда?

Роберт я притисна здраво и каза първото, което му хрумна:

— Ще е добре, ако Бреки го е взел — изпусна се той и мигновено съжали.

Суна внезапно осъзна възможността изчезването да няма нищо общо с Бреки и че Кяртан сега може да е в ръцете на непознат. Това ѝ дойде в повече, тя млъкна, вцепени се и Роберт не успя да предотврати сриването ѝ върху студения линолеум на пода в полицейския участък.

— Сигурно е с Бреки — смънка той под нос.

Бяха в стаята за разпити с главния инспектор, който ги информира, че разследването е поверено на него. Опита се да ги убеди, че случаят е с абсолютен приоритет и скоро ще намерят бебето. Но Роберт беше сигурен, че в гласа на полицая се усеща нотка на съмнение, надяваше се само, че Суна не я е доловила.

Тя не реагира по никакъв начин, затова той пак ѝ прошепна:

— Сигурно е с Бреки.

Яростта на Суна избухна с нова сила.

— Намерихте ли баща му? А? Трябва да го намерите! — разкрещя се тя в лицето на главния инспектор.

— Имате ли причина да смятате, че може той е взел детето? — попита човекът бавно и премерено, сякаш не беше спешен случай.

Суна направи объркан опит да обясни битката за попечителството, в която се бяха въвлекли, като Роберт от време на време я прекъсваше, за да даде подробности за Бреки: телефонния му номер, адреса и къде работи. Колкото и да се питаха, и двамата нямаха идея кой друг би могъл да им има зъб.

— Обикновено не свалям очи от него — плачеше Суна. — Но той спеше. Не забелязах нищо необичайно. Никой подозрителен не се навърташе около него.

Главният инспектор помоли да му дадат телефонния номер на Хейда и изпрати полицай да я разпита и да разбере дали тя не е видяла нещо.

— И сте напълно сигурни, че нищо необичайно не се е случвало напоследък? — попита той накрая.

Суна поклати глава и погледна към Роберт.

Той мълчеше. Трябваше ли да спомене липсващите ключове, неканения гост и фигурата в градината? Веднага щом научи за отвличането на Кяртан и побягна като луд към кафенето, бе обзет от неприятно усещане. Теорията му можеше да обясни зловещото внимание, на което бяха обект, но той положи усилие да се убеди, че в това няма нищо вярно, прилошаваше му от самата мисъл, че такава възможност съществува. Овладя се за момент и обмисли положението, прецени предимствата и недостатъците и стигна до извода, че не си струва да се изложи на риска да загуби Суна.

— Нищо необичайно — отвърна той и ѝ се усмихна.

— Обаче аз загубих ключовете си — каза тя внезапно и той се стресна.

— О? — възкликна остро главният инспектор. Изразът на лицето му подсказа, че е ядосан. — Откраднати ли бяха? Имаше ли взлом?

Суна не знаеше какво да каже.

— Не, не мисля — отвърна, все едно това отговаряше и на двата въпроса. — Но Роберт смени ключалките, за да е сигурен.

— О? — възкликна инспекторът, сякаш това беше единствената дума, с която можеше да изрази учудването си. — Някаква специална причина да го направите?

Роберт почувства пронизващия му поглед. Сега трябваше да вземе решение. Да мълчи или да каже всичко? Последното, което искаше, беше да го хванат в лъжа. Замисли се достатъчно дълго, за да предизвика подозрение, както му беше ясно. Почувства отново настинката, която изцеждаше силите му.

— Станах и намерих задната врата открехната — призна той.

— Същата нощ, когато Суна загуби ключовете си. Навярно съм забравил да я заключа, вратата не се затваряше добре. Стара къща е. Но все пак се притесних, затова реших да сменя ключалките.

— Защо не ми каза? — попита напрегнато тя.

— Не исках да те тревожа, мила. Вероятно е случайност.

— Интересно — беше всичко, което главният инспектор каза, когато те излязоха от стаята.

Малко по-късно той отиде при тях да им съобщи, че са разговаряли с Хейда и че тя не е била в състояние да им даде друга полезна информация. Полицията вече разглеждала кадрите от камерите за видеонаблюдение в околността.

— Но още не сме успели да се свържем с бащата на момчето — съобщи им той.

Оставиха ги отново да чакат в стаята за разговори. Суна беше малко по-спокойна — мълчеше, загледана в празното пространство. Роберт не казваше нищо, чакаше, опитвайки да се успокои, че Бреки е взел детето. Смяташе за непростимо, че е отвлякъл момченцето, независимо колко мрачен изглеждаше изходът от спора за попечителството. Вече се страхуваше дори, че Бреки прави планове да измъкне Кяртан от страната. Реши, че вероятно го е обмислил предварително, сигурен, че не може просто да задигне детето от количката и да го занесе вкъщи.

Опита се да насочи мислите си в друга посока. Затвори очи и си представи океана — как седи в малката лодка далече от Вестфьордс, как се наслаждава на тишината и гладкото като огледало море. Беше толкова реално, че почти го подуши. Но въпреки всичко чуваше откъслечните ридания на Суна. Отвори очи, но избягваше да погледне директно към нея. Тя и без това беше в някакъв свой свят, притихнала в стола си, докато плачеше безмълвно.

Когато главният инспектор се върна, на лицето му имаше сериозно изражение. Това изненада Роберт, той избърса потта от челото си и нетърпеливо зачака какво ще им каже.

— Намерихме Бреки, той е горе, на север. Полицията в Акюрейри говори с него — съобщи им инспекторът, после направи пауза. — Пристигнал там рано сутринта, търсел си някаква временна работа, доколкото разбрах. Авиокомпанията потвърди, че се е регистрирал за полета, така че, както изглежда, не е бил в града, когато момчето е изчезнало. Сега проучваме други възможности.

Гласът му беше сериозен, насочи следващите си думи към Суна:

— Имаме психолог, в приемната е и иска да поговорите. Важно е да се погрижим за теб, докато чакаме. Момчето ще бъде намерено. Сигурен съм в това.

Суна кимна и излезе с главния инспектор от стаята, без да каже дума.

Скоро след това той се върна. Погледна Роберт право в очите.

— Така, смятам, че сега трябва да си поговорим само ние двамата — каза той, като затвори вратата след себе си.

От тона му Роберт разбра, че разговорът няма да е приятелски. Усети как отново го облива пот. Толкова изнежен ли беше станал вече, та се плашеше от полицията? Никога досега не му се беше случвало. Или просто настинката го измъчваше и го караше да се чувства слаб?

— Смятаме, че попаднахме на вярната следа — каза инспекторът и седна. — Познаваш ли човек на име Емил Тейтсон?

Беше въпрос от лека категория и Роберт се надяваше, че измъченото „не“, което успя да процеди, беше достатъчно убедително.

Истина беше. Не познаваше мъжа лично. Но знаеше отлично точно кой е. Спомняше си ясно интервюто, което беше прочел, и образът на младия човек се беше запечатал неизличимо в паметта му. За първи път Роберт изпита истински страх.

— Е, нека споделя с теб теорията, която разработих — каза главният инспектор.

След това Роберт седна навън в коридора да чака Суна. Разговорът с инспектора го беше разтърсил дълбоко. Далечни спомени и объркани минали кошмари се връщаха, за да го измъчват.

Накрая Суна се появи с психолога до нея.

— Отиваме ли си вкъщи, скъпа? — попита той.

— Да, моля те — отвърна тя, очевидно доста по-спокойна от преди, макар от изражението на лицето ѝ, от езика на тялото ѝ — от всичко в нея — да беше ясно, че е съсипана от тревога.

Вечерта доста напредна и навън вече беше тъмно. Суна седеше мълчаливо на дивана до Роберт. Той слушаше дъжда, прегърнал я през рамо. Малкият им апартамент се бе превърнал в студено, непознато място.

Избягваше да поглежда към часовника, предпочиташе да не знае от колко време момченцето го няма. Беше сигурен единствено, че го няма отдавна.

Целия ден Роберт не успя да си поеме дъх, да не говорим след разговора с главния инспектор. Не беше намерил време и да хапне нещо. Суна също не беше яла, доколкото му беше известно. Сега имаха време да седнат на масата, но осъзна, че няма никакъв апетит, а предположи, че и на Суна не ѝ е до храна.

Неговият свят се разпадаше пред очите му. Беше започнал нов живот, беше срещнал прекрасно момиче, беше направил дом с нея и бе станал втори баща на малкото момченце.

Опита се да мисли за лодката във Вестфьордс. Сега обаче това не беше толкова лесно — представяше си морето, но то вече не беше спокойно. Сега, когато затвореше очи, имаше чувството, че е в бурно море, а малката лодка газеше все подълбоко във водата.

Най-лошият момент беше, когато и последните въгленчета надежда угаснаха и Емил разбра, че никога повече няма да я държи в обятията си, че мечтите му за бъдеще с нея са мъртви и че животът му е безвъзвратно променен — към по-лошо.

Стараеше се да не задълбава в мисли за това, което малко хора знаеха — че тя носеше дете, че беше бременна в първите месеци. Не се осмеляваше да мисли за това, но дълбоко в него се таеше едва сдържана ярост, жажда за отмъщение.

Направи всичко възможно да живее с надежда след нападението, съмняваше се в думите на лекарите, които сякаш искаха да угасят оптимизма му, като му казваха, че няма избор, че трябва да приеме станалото.

Това никога нямаше да стане. Никога нямаше да се предаде. Седеше до Билджа ден и нощ, държеше ръката ѝ в своята. Надеждата и гневът го крепяха и не оставяха място за скръб.

Съжалението, че бе останал да работи извънредно онази вечер, беше безкрайно. Всеки въпрос, който си задаваше, започваше неизменно с едни и същи две думи: ами ако…?

Разбира се, нямаше никаква представа дали щеше да е в състояние да я спаси. Може би и двамата щяха да завършат в болницата, лежащи в безсъзнание един до друг, умиращи заедно. Може би така щеше да е по-добре. Просто не можеше да си представи живота без нея. Смяташе — понякога дори в сънищата си — че присъствието му би могло да промени нещата, би могло да отклони нападението. Знаеше много добре, че не е здравенякът, при вида на когото хората биха помислили два пъти дали да нападнат, но независимо от това все пак щеше да е пречка, с която би трябвало да се съобразят, когато се окажат притиснати в ъгъла; и че двамата щяха да са по-сериозно предизвикателство, отколкото тя сама.

Не би ли трябвало човек да се чувства в безопасност в собствения си дом? Никой от двама им не беше сторил зло на никого. Но въпреки това в онази студена зимна вечер трагедията бе ударила. Бяха седели заедно пред спагетите си докъм шест часа, говореха си за детето, което беше напът, и за промените, които ще трябва да направят. Билджа нямаше намерение да намалява работното си време през следващите няколко месеца и все още смяташе да продължи следването си през есента.

— Абсолютно добре се чувствам — каза тя. — Когато дойде сутрешното гадене, ще си взема свободен ден.

После той стана, казвайки, че трябва да се върне в работата, за да довърши спешна задача. Беше я попитал дали иска да дойде с него. Наистина ли го беше казал? Май не. Дали не беше предпочел тя да си почива вкъщи на спокойствие? Спомените му от онази вечер бяха много разпокъсани, но беше сигурен, че тя каза, че предпочита да си остане вкъщи и да учи. Беше я оставил, но не беше уверен как се беше сбогувал с нея, а това беше последният път, когато двамата размениха думи.

Когато се прибра вкъщи, първото, което забеляза, беше кръвта в антрето. Трябва да беше видял Билджа веднага, но времето спря, докато той се бореше да повярва на това, което очите му виждаха. Тя лежеше по гръб, облечена с пижамата, която винаги носеше, когато потъваше в учебниците си. Беше абсолютно неподвижна и локвата кръв около главата ѝ изпълни Емил с такъв ужас, че той се вкамени на мястото си. Не можеше да каже колко дълго се взира в нея, преди да извади телефона от джоба си и да повика полицията.

Не беше мъртва. Това беше добрата част, единствената добра част.

Разбира се, беше загубила бебето. И я поддържаха в кома. Но постепенно умираше и Емил чувстваше как собственото му желание да живее отслабва, сякаш в унисон с нейния слаб сърдечен ритъм. Полагаше усилия да е силен, дори в интервютата с журналисти от вестниците и телевизиите, докато се мъчеше да намери някаква справедливост. Умоляваше всички, които имат някаква информация, да се обадят. Разследването остана отворено, имаше някои сериозни съмнения кой би могъл да е отговорен, но нямаше нищо достатъчно солидно, че да се изгради случай върху него. Емил нямаше друг избор, освен да наблюдава как животът на Билджа изтича пред очите му, без да има човек, върху когото да хвърли вината.

Когато накрая, две години след нападението, тя почина, постигайки мира, който заслужаваше, единственото, което държеше Емил, беше гневът. Преизпълнен беше с ярост, която измести всякакво чувство за любов или състрадание. Дълбоко в себе си знаеше, че този гняв е опасен спътник за необузданата му скръб, но по онова време не му пукаше.

Така и не се откри убедителна причина за нападението, макар полицията да имаше своите подозрения въз основа на сведения от информатори в престъпния свят. Невъзможно беше да се свърже нещо с човека, чието име беше изскочило. Теорията беше, че нападението срещу Билджа е било грешка.

Грешка.

Това беше думата, използвана от полицията. Емил бе загубил човека, когото обичаше най-много — и нероденото си дете — заради грешка. Животът му беше разрушен от безразличната съдба.

Само няколко къщи по-надолу на същата улица бил адресът на дребен престъпник и версията на полицията беше, че наркоманските му навици са го вкарали в големи дългове. Главорезите, решени да си съберат дължимото с насилие, ако не плати доброволно, потропали на грешната врата. Емил не можеше да спре да си представя сцената. Билджа навярно е направила всичко възможно да ги убеди, че чукат на грешната врата. Не беше човек, който ще се остави да бъде тормозен, и несъмнено се е ядосала. Нанесли ѝ бяха само един удар и той е бил достатъчен. Смяташе се, че оръжието е било някакъв вид бейзболна бата.

Отмъщението винаги е било част от плана му. Не го беше осъзнал до смъртта на Билджа. Неочаквано обаждане го насочи по следата. Но вече не мислеше логично и го знаеше.

Родителите му бяха сериозно разтревожени за него. Постоянно се опитваха да помогнат, но той беше зрял мъж и можеше да се грижи за себе си. Дори си беше обзавел скривалище: запустяла къща недалече от центъра на града, където можеше да спи на спокойствие, далече от плачливото съчувствие и скръбта в къщата на родителите си. Апартаментът, който двамата с Билджа бяха купили, сега стоеше празен, но той не можеше да си представи да стъпи в него отново. Когато се сетеше за него, не виждаше друго освен кръв.

Засега планът му работеше. Напоследък не пиеше много. Владееше се доста добре. Билджа го заслужаваше. Не знаеше какво ще направи след това. Може би щеше да се предаде. А можеше и да се хвърли в морето. Нямаше никакво значение.

От известно време наблюдаваше къщата на Роберт, беше проследил жена му и детето. Око за око, зъб за зъб, така беше правилно, нали? Хрумна му, че най-доброто наказание, което може да въздаде, ще е да остави Роберт да изживее загубата на собствената си жена и дете.

Но сега се озова с това пищящо дете на ръце, момчето изплакваше очите си и отказваше да заспи. Не беше идеалната ситуация. Държеше бебето в мръсната, порутена стара къща в центъра, място, едно време може би изпълнено с радост, но сега празна черупка — точно като него самия — и трябваше да признае, че няма никаква представа какво да прави понататък.

С удоволствие беше проследил жената на Роберт, после открадна ключовете и една вечер влезе в апартамента им. Първо надникна отвън през прозореца и видя, че бяха заети, след това се промъкна вътре и хвърли поглед в спалнята, където двамата бяха потънали в любовната си игра. Не го забелязаха, затова той се погрижи да остави няколко знака за присъствието си и излезе, без да затвори задната врата след себе си.

Продължи да се спотайва на улицата, надничаше от време на време през прозореца им, наблюдаваше всяко тяхно движение. Беше решил да изплаши Роберт до смърт, преди да предприеме следващата си стъпка.

Тази сутрин беше последвал момичето, когато то тръгна на разходка, бутайки количката пред себе си. Когато остави малкото момче заспало навън пред кафенето на „Логавегюр“, възможността беше прекалено хубава, за да я изпусне.

Сега седеше в тъмнината посред нощ и слушаше безкрайния плач, с който момчето викаше майка си. Нямаше представа какво трябва да направи по-нататък, но чувството колко ужасéн трябва да е Роберт в същия този момент го топлеше отвътре.

Когато Исрюн се появи на работа следващата сутрин, я чакаше неочакван гост.

Беше петият ѝ пореден работен ден, като четири от тях бяха дневни смени. Бяха ѝ предложили и допълнителна смяна в събота, за да се освободи колега, който бе поискал да се разменят, за да си бъде у дома за детски рожден ден. Почти се беше съгласила, решавайки, че ще почива после. Но в момента трябваше да проследява две истории, които оглавяваха списъка ѝ с приоритети: убийството на Снори Елертсон и отвлеченото дете.

Момичето във фоайето се изправи елегантно на крака веднага щом Исрюн влезе.

— Здравей. Вчера се опитах да вляза във връзка с теб.

Червената коса падаше върху раменете ѝ, очите ѝ едва се виждаха под дългия бретон. Бузите ѝ се зачервиха, когато се усмихна на Исрюн. Когато говореше, имаше навика да гледа не към човека пред нея, а нагоре, сякаш е в дълбок размисъл. Често бяха говорили преди и Исрюн беше свикнала с този странен маниер на поведение.

— Здравей, Лара — отвърна тя.

Лара беше съветничка на Мартейн, откакто той стана министър-председател. Преди това беше активистка в младежкото движение на партията. Носеха се истории за връзка между двамата, преди той да встъпи в длъжност, и че тя още продължава. Никога не се потвърдиха, но когато Мартейн и жена му се разделиха, слуховете се засилиха още повече. В онзи момент той беше премиер от шест месеца, официалното обяснение беше, че напрежението от работата ги е повело в различни посоки. Въпреки това Лара беше обект на много сплетни и мнозина смятаха привлекателната червенокоска за основната причина бракът на Мартейн да се разпадне и той да изостави жена си и двете си деца.

— Съжалявам. Напълно забравих да ти се обадя — каза Исрюн. — Денят беше страшно натоварен. Трябва да бързам за оперативка, но имам няколко минути. Да седнем?

Лара отново се настани на дивана, а Исрюн зае стол срещу нея. Имаше доста ясна представа какво бе довело асистентката на министър-председателя тук, но искаше да я остави тя да направи първия ход.

— Посещението е извън протокола — започна Лара. — Мартейн не ме е молил да идвам.

Исрюн се усмихна, не повярва и на дума от казаното.

— Може да говорим неофициално, нали? Исрюн кимна в знак на съгласие.

— Онова твое интервю с Мартейн беше удар под кръста — каза Лара. — Бедният човек не очакваше въпрос за Снори. Били са приятели преди години, това е всичко. След като Снори бил хванат във всевъзможни щуротии, Мартейн вече не искал да има нищо общо с него. Не са се виждали от години. После го прегазват в автомобилна катастрофа… и сега ти разпиташ министър-председателя за това. — Лара направи пауза за ефект. — Не че те обвинявам за това. То си е направо сензация.

Исрюн чакаше Лара да каже, че не трябва да се прекалява, но знаеше, че тези думи едва ли ще бъдат произнесени на глас. Самата тя не бе казала и дума и сега се замисли, че тези млади политици много ги бива в старото изкуство последната дума да е тяхна, много повече от старите политици.

— Мислех си за теб във връзка с нещо друго — продължи Лара. — Мартейн разработва някои идеи, възможно сливане на министерства. Това е тема, която взема много присърце. Предложих да те помолим да направиш материал за това, може би нещо подобно на твоите новинарски репортажи. Ще получиш интервю с Мартейн, за да го обсъдите.

Исрюн хвърли поглед към часовника.

— Звучи страхотно, Лара — заяви тя, макар да не беше готова да бъде купена толкова лесно. — Нека го обмисля, съгласна?

— Разбира се. Но не мисли много дълго. Мартейн иска да го направи скоро — каза Лара, явно без да усети противоречието с предишните си думи, че Мартейн не знае нищо за посещението ѝ. — Имаш мобилния ми номер, нали? Новият?

Исрюн отново кимна.

— Чудесно. Звънни ми веднага щом решиш. — Лара стана и сложи ръка на рамото на Исрюн. — Винаги ми е приятно да се видим, Исрюн.

— И на мен.

Сега вече Исрюн беше сигурна, че Мартейн знае много повече за убийството на Снори, отколкото е готов да признае. Това можеше да се окаже нещо много голямо.

Накрая бяха заспали на дивана, изтощени от тревогите. Пронизителният звън на вратата измъкна Роберт от съня.

Главата го болеше, чувстваше, че настинката му се беше засилила през нощта. Щеше му се да бе поспал по-дълго, макар че спа забележително дълбоко, сякаш подсъзнателно се беше оттеглил в съня, за да се защити от травмите на реалния свят.

Едва минаваше осем. Събудила ги беше Хейда.

— Спяхте ли? — попита тя притеснено, затваряйки вратата след себе си, после влезе във всекидневната, където Суна тъкмо се разбуждаше.

— Мама и татко са на път от Испания — продължи тя, запълвайки тишината, защото Роберт не казваше нищо. — Хванали са полет днес през Лондон, доколкото разбрах.

Суна се огледа объркана, сякаш събитията от предишния ден внезапно нахлуха в ума ѝ. Втренчи се в сестра си, обзета от тревога.

— Къде е Кяртан? Намерили ли са го?

— Не мисля — отвърна Хейда с типичната си нетактичност и липса на съчувствие.

Роберт намери телефона си и видя, че няма пропуснати обаждания. Значи Кяртан не е бил намерен през нощта. Погледна Суна и поклати глава. Тя се свлече обратно с глава в ръцете.

Той незабавно набра номера на главния инспектор, който водеше разследването, но никой не отговори.

— Сигурна съм, че ще го намерят — каза Хейда и се намести на дивана. — Бреки ли го е взел? Винаги си имала лош вкус за мъже.

Роберт се престори, че не я е чул, отиде в кухнята и направи чай. Имаше нужда от нещо топло, с което да започне деня, и едва ли щеше да стигне далече без него.

Сестрите още си говореха или по-скоро Хейда говореше на Суна, когато той се върна с чаша чай за себе си и друга за Суна.

— Роберт — обърна се към него Хейда. — Може да е някое от старите ти приятелчета, от времето, когато взимаше дрога.

— Я престани — сопна ѝ се той остро.

— Все тая, трябва да се грижиш повече за семейството си, за да не стават подобни неща — настоя тя.

Думите ѝ бяха обидни. Роберт тресна чашата на масата и тъкмо се готвеше да ѝ каже да се разкара от апартамента, когато телефонът позвъни.

Всички млъкнаха. Роберт отговори.

— Добро утро, Роберт. Видях, че си ме търсил — чу се гласът на главния инспектор, после млъкна. — Още не сме намерили момчето, но имаме няколко много силни следи. Може ли двамата със Суна да дойдете незабавно в полицейския участък? Най-добре е да стане лично.

Роберт усети как пулсът му се учестява, бесният му ритъм прогони и последната частица душевно спокойствие.

— Веднага идваме — отвърна той.

Отказа категорично да позволи Хейда да дойде с тях, затова я зарязаха в апартамента и незабавно поеха към участъка.

Въведоха ги в същата стая за разпити като предишния ден. На масата имаше кана с вода и няколко стъклени чаши, съвсем в тон със старите столове с окъсана тапицерия и дървената маса, видяла и по-добри дни.

Роберт вдигна каната с вода към Суна, но тя поклати глава.

Той наля чаша за себе си.

— Трябва да са го намерили — каза тя и се усмихна. — Сигурна съм. Така ми се иска да го видя по-скоро.

— Не забравяй какво каза той по телефона, скъпа. Тогава не бяха намерили Кяртан. Нека не храним напразни надежди. Тези неща отнемат време.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за тези неща? — кресна тя, внезапният ѝ гняв го свари неподготвен.

После отвърна поглед от него, сякаш решена да не казва нищо повече.

Главният инспектор дойде след малко. Изглеждаше уморен, не се беше бръснал и имаше кръгове под очите. Личеше си, че не е спал много.

Роберт почувства срам, той все пак беше успял да поспи. А би трябвало да прекара нощта в опити да помогне момчето да бъде намерено. Имаше много стари приятели в подземния свят, на които би могъл да се обади. Тези хора имаха ресурси, но дълбоко в себе си Роберт съзнаваше, че да търси тяхната помощ би означавало да поеме огромен риск. Беше загърбил тази част от живота си и нямаше никакво желание отново да се среща с нея, дори и заради нещо толкова важно като това.

— Напредваме добре — каза главният инспектор, опитвайки безуспешно да се усмихне.

— Къде е той? — веднага попита Суна.

— Не е намерен. Ние…

— Къде е Кяртан? — изкрещя Суна, внезапно скачайки на крака. С едно яростно движение помете каната с вода от масата и тя се разби на пода.

Главният инспектор изобщо не показа изненада.

— Нека останем спокойни, нали? — каза той с тон, показващ, че е виждал достатъчно много гневни изблици.

Суна се срина обратно на стола си, треперейки.

— Имаме силно подозрение чие дело е — каза спокойно той.

— Емил Тейтсон. Двайсет и седем годишен, с диплома за финанси, който работи — или е работил… за банка.

— Какво? Кой е този? — ахна Суна.

Роберт продължи да мълчи. Настинката му пречеше да диша правилно през носа. Имаше чувството, че всеки момент ще се задуши в застоялата атмосфера на стаята за разпити, в този изтърбушен жълт стол.

— Изглежда е излязъл от релси преди две години, след като жена му става жертва на жестоко нападение. След побоя тя остава в кома, но скоро след това умира.

— И защо смяташ, че той е взел Кяртан? — възкликна Суна.

— Както вероятно очаквате, проучвахме възможностите за няколко заподозрени, — заяви главният инспектор, явно с намерение да заобиколи въпроса на Суна — включително и бащата на момчето, който, както изглежда, няма нищо общо с това, а сега този Емил. Разгледахме записите от уличните видеокамери за наблюдение на „Логавегюр“. За нещастие две от трите не са работили, което е повсеместен проблем сега, когато апаратурата вече остарява. Както и да е, на едната от тях може да се различи мъж, който би могло да е Емил. След това успяхме да вземем записите от няколко частни камери от магазини на улицата. От там нататък всичко стана ясно. Емил беше лесно разпознат, държеше в ръце малко момче, което отговаряше на описанието на Кяртан.

Той спря, за да им даде време да осмислят новата информация.

— Къде е копелето? — поиска да знае Роберт.

— Живее с родителите си. Видели са го за последно вчера сутринта. Понякога изчезвал, казаха те, но накрая винаги се връщал. Съсипани са, естествено. Не бил на себе си, откакто жена му била пребита. Родителите ни казаха, че тя наскоро била забременяла, но детето било загубено при нападението. А сега и тя е мъртва.

Никой не продумваше. Суна се беше втренчила в дланите си.

— Изглежда е прекарвал много време с нея в болницата и е преживял огромен шок, когато тя накрая е починала — продължи главният инспектор. — Дълго време ходил на терапевтични сеанси при психолог, но от известно време престанал да се появява за часовете си. Правим всичко възможно да го открием. Родителите му не могат да повярват, че е отвлякъл дете. Казват, че е огорчен и гневен, но не могат да повярват, че може да стигне дотам да отвлече невинно бебе, а те го познават подобре от всеки друг, естествено. Така че сега е само въпрос на време да открием него и Кяртан.

— Пуснахте ли официално изявление в медиите? — попита Роберт.

— Скоро и това ще направим.

— Защо? — обади се Суна с отчаяние в гласа. — Защо Кяртан?

— Имаме определени теории — бавно отвърна главният инспектор. — Не съм готов да навлизам в тази тема сега, а и не ми е главен приоритет. Намирането на бебето е с предимство.

— Защо е взел Кяртан? — повтори настойчиво Суна. Роберт премести стола си по-близо до нейния.

— Нека сега да не мислим за това, скъпа. Главният инспектор се изправи на крака.

— Един от вас ще трябва да изгледа записа от видеокамерата, за да потвърди, че това наистина е Кяртан. Може ли това да си ти, Суна?

Роберт видя изражението на лицето ѝ или по-скоро празния израз, който казваше, че тя няма да е в състояние да го издържи — седеше напълно неподвижна, без да отрони и дума.

— Аз ще го направя — каза той.

— Добре. Ще изпратя човек, който да седи със Суна в това време.

След като приключиха с официалното разпознаване, главният инспектор не позволи Роберт да се върне при Суна, а го заведе в друга стая за разпити — още по-малка, мърлява и клаустрофобична от предишната.

Роберт изобщо не се съмняваше, че мъжът на кадрите държи Кяртан. Надяваше се Суна никога да не види тези записи. На пръв поглед бяха съвсем невинни, но в контекста на това, което беше известно на него, бяха истински зловещи.

— Предполагам, че не си обсъждал миналото си в подробности със Суна — попита главният инспектор, докато сядаше.

— Тя не знае нищо, нали?

— Не — отвърна Роберт, стискайки клепачи с надеждата, че главоболието, което започваше да пулсира в главата му, няма да стане по-лошо. Само то му липсваше сега при всичко останало.

— Разбираш, че ще се наложи да ѝ обясним връзката ти с Емил, нали?

— Нямам никаква връзка с този проклет човек — изръмжа Роберт.

— Тогава подозрението ни за връзка. — Главният инспектор смръщи вежди. — Ще изхождаме от предпоставката, че си невинен, макар аз да имам своите съмнения по въпроса, и то сериозни. Липсата на доказателства не означава, че си невинен като сълза. Е, сигурно е, че Емил очевидно не мисли така, и сега едно малко момченце изчезна. — Той млъкна и се намръщи още повече. — Длъжен съм да кажа, че стига да смятах, че истината ще помогне случаят да бъде решен, щях да разкажа цялата история на приятелката ти веднага. Но от уважение към нея — към нея, разбираш, нали, не заради теб — ще ти дам шанс да го обсъдиш сам с нея. Ще говоря отново с теб по-късно днес, за да видим какво е положението. А дотогава най-добре ще е да ѝ признаеш всичко, в противен случай ще се наложи аз да ѝ разкажа, със свои думи, защо точно нейният син е отвлечен от непознат.

Роберт не каза и дума, когато изскочи от стаята. Голите, студени стени на коридора сякаш се затваряха над него.

Помисли си за Суна, тази прекрасна жена, която му беше вдъхнала нов живот и нова надежда, надежда за по-добър живот и по-светло бъдеще.

Сега се страхуваше, беше сигурен, че мечтите му ще се превърнат в кошмар.

— Интервюто ще е по телевизията довечера — похвали се Ари Тор.

Двамата с Томас седяха в ъгъла за кафе на участъка. Томас беше поел предишната нощна смяна и беше помолил Ари Тор да е там за сутрешната оперативка, за да обсъдят следващите си действия и реда на смените. Очакваха ограниченията на карантината да бъдат отменени тази вечер и новината вече се бе разпространила, както винаги става в малки общности. Животът като цяло беше започнал да се връща към нормалното, някои хора се бяха върнали на работните си места, макар че повечето фирми и магазини оставаха затворени. Обаче из града беше плъзнала новината, че от тази сутрин пекарят е на работа и че има пресен хляб, въпреки че пекарната не беше официално отворена. Въпреки това над града още висеше сянка, жителите и досега бяха разтърсени от смъртта на медицинската сестра, която беше популярна личност и дългогодишен гражданин на Сиглюфьордюр.

— Интервю? — попита Томас с отнесен поглед. — А, да, разбира се. Журналистката, Исрюн, нали?

— Точно тя.

— Това е хубаво, синко — похвали го Томас, но умът му явно беше другаде.

Прокара ръка по оредяващата си коса. Очевидно нещо тегнеше на ума му.

— Да не се тревожиш за инфекцията? — попита го Ари Тор.

— Че вдигат карантината прекалено рано?

— Какво? Да се тревожа? Не, не. Но това ми напомни… Снощи говорих с болницата, за да проверя как е там ситуацията. Старата Сандра се влошава. Ти я посещаваше понякога през последните няколко месеца, нали?

Ари Тор кимна и почувства как стомахът му се свива.

— Да… — поколеба се той.

— Защо не идеш да я видиш? Може да е за последно, ако нещата продължат така. Изключително тежък грип, но няма опасност от зараза.

— Разбира се — отвърна Ари Тор, избягвайки очите на Томас. Известно време седяха мълчаливо.

— Пуснах… — започна Томас, но остави изречението недовършено. Изчака малко, после пак опита. — Виж, синко. Пуснах къщата на пазара.

— Къщата? Твоята къща? Местиш ли се? — попита поразен Ари Тор.

— Точно така, нашата къща. Но не се притеснявай. Няма да ходя никъде, поне още известно време. Говорих с жена ми, тя иска да ида долу, на юг, да се опитаме да оправим нещата. Затова ѝ казах, че ще обявя къщата за продажба, и да видим какво ще стане. Изобщо не съм сигурен, че някой ще се затича за нея. Хората си мислят, че могат да купят къща тук горе, на север, буквално за жълти стотинки, синко. Може би някой ще иска да я наеме от нас, човек никога не знае. Но вече има обява за продажба. Помислих си, че трябва да ти кажа, в случай че я видиш в интернет или във вестника. Нищо не е решено. Не се притеснявай — добави той, все едно сега му е хрумнало, и го погледна с любопитство.

Но сега Ари Тор вече наистина имаше за какво да се тревожи.

Ако Томас се преместеше на юг, тогава щеше да се наложи той самият да реши дали да кандидатства за поста инспектор на полицейския участък в Сиглюфьордюр, или да не го прави, а предпочиташе да не мисли за това все още. Като начало искаше да сложи собствения си живот в ред, да разбере накъде вървят отношенията му с Кристин. Дали не трябваше да се премести в Акюрейри, за да бъде с нея и дори да тръгне с нея, когато дойде време тя да завърши специализацията си в чужбина?

Опита се да не покаже тревогата си.

— Ще видим — каза с усмивка.

Томас си тръгна към къщи. Ари Тор остана сам на дежурство и пое надолу към малкото пристанище за лодки. Беше хубав ден и водата във фиорда блещукаше весело. Дори срещна двама души, които се разхождаха, и им кимна. Те също му кимнаха, но изглеждаха мрачни.

Може би трябваше да посети Сандра, да поседи с нея и да послуша приказките ѝ за това какъв е бил градът едно време. Бяха станали добри приятели, можеха да си говорят буквално за всичко. Тя винаги му казваше да я кара по-леко, да не позволява да го дразнят дребните житейски проблеми, които са без значение, и макар никога да не беше срещала Кристин, го подтикваше да се държи здраво за нея.

Мислите за Сандра му напомниха, че искаше да се свърже с Хедин, преди да излезе интервюто, и най-добре беше да го направи веднага.

Вървеше по дървения пристан, притиснал телефона до ухото си, и чакаше Хедин да отговори, наблюдавайки как шарените лодки се поклащат мирно до кея. Имаше чувството, че усеща пролетта във въздуха, но знаеше, че този спокоен въздух може да е много коварен и времето да стане лошо, преди пролетта да е стигнала до Сиглюфьордюр.

Най-накрая отговор.

— Ало — каза Хедин.

— Здравей. Ари Тор от полицията. Прекъсвам ли нещо?

— Не, нищо. Въртя се из къщата. Нали напоследък няма училище, така че за нас, учителите, няма много работа. Имаш ли някакъв напредък?

— Точно затова се обаждам. Има няколко неща, за които трябва да поговорим отново. Може ли да се видим през уикенда, ако ти е удобно?

— Разбира се — отвърна Хедин с нетърпение в гласа. — Какво откри?

— Все още работя по въпроса, но мога да ти кажа, че някъде из страната имаш братовчед, за когото не знаеш.

— Какви ги говориш? Братовчед?

— Точно така. Йорун и Мариус са имали момче през 1950, но не знам какво е станало с него. Изглежда е бил осиновен. Предполагам, че за Йорун е било много тежко.

— И смяташ, че може да е… жив? — преглътна шумно Хедин.

Ари Тор усети, че зад този въпрос може би се крие нещо повече от любопитство.

— Да ти кажа истината, нямам представа. Защо питаш?

— Мислех си за нещо, което баща ми каза малко преди да умре — отвърна Хедин след кратка пауза. — Старецът през повечето време живееше в свой собствен свят, но от време на време успявахме да разберем за какво говори.

— Спомена ли нещо от значение?

— Не, сигурен съм, иначе отдавна да съм ти го казал. Но предполагам, че може да има нещо общо със сина на Йорун. Може би… не ми е приятно да говоря така… но може би тя не го е дала, когато се е стигнало дотам.

— Какво искаш да кажеш?

— Старецът говореше нещо за това колко добре съм се справил в живота, как лошите гени не са преминали в мен, само добрите. По онова време представа нямах за какво говори, но после той каза… никога няма да забравя думите му… „Просто си мислех, че имаш леля, която отне живот…“ Направих всичко възможно да разбера за какво точно говори, но не успях да изкопча нищо повече от него. Може би беше казал прекалено много, а може и просто да се е объркал.

— Смяташ ли, че е говорел за Йорун?

— Възможно е. Но никога не съм чувал тя да е била въвлечена в убийство, може пък да е имал предвид, че е отнела собствения си живот. Имам и две лели от страна на баща ми, но никога не съм чувал за нещо нередно около никоя от тях. Спомних си всичко това, когато ти каза, че тя е имала дете и никой не знае какво е станало с него. Знаеш ли, може пък тя да е отнела живота на детето по някаква причина?

— Това е шокиращо. Само толкова мога да кажа… — Ари Тор потръпна. — Трябва да поговорим надълго и нашироко утре, стига да намерим време да се срещнем. А, и между другото, довечера по телевизията ще покажат твоята снимка.

— Какво? — изненада се Хайтин.

— Не се притеснявай — успокои го Ари Тор и осъзна, че започва да се държи като Томас. — Никой няма да те познае. Ще бъде снимката, на която си с онзи младеж в Хединсфьордюр. Взеха ми интервю за новините във връзка с инфекцията и ужасната ситуация тук и двамата с журналистката решихме да вмъкнем и тази фотография с няколко думи. Да видим дали някой няма да разпознае момчето.

Хедин замълча за момент.

— Е, какво пък — несигурно провлече той. — Предполагам, че всичко ще е наред.

— Разбира се, че ще е — увери го Ари Тор, подозирайки, че е по-голям оптимист за разрешаването на загадката от Хедин. — Имам и показанията на още един човек, че младежът е живял там с родителите ти, Йорун и Мариус.

— Сериозно? — ахна Хедин, явно заинтригуван. — Живял е там? В нашата къща в Хединсфьордюр?

— Така изглежда. Има заснет любителски филм във фиорда и той се вижда на него.

— Гледай ти! — възкликна Хедин. — Къде го намери?

— От Делия. Познаваш ли я?

— Да, разбира се. Може ли да видя този филм?

— Да, защо не. Всъщност искаш ли да се срещнем у Делия утре вечер, естествено, ако тя няма възражения? Ще говоря с нея и ще те уведомя — каза Ари Тор и приключи разговора.

Остана още един момент да се порадва на мекото време, но все пак във въздуха се прокрадваше студ. Студените северни ветрове на зимата никога не бяха много далече от Сиглюфьордюр, но Ари вече беше свикнал с тях. Снежни дни през май, дори юни, сега не бяха изненада за него.

Ари Тор можеше да разкаже много неща на Хедин, но нищо конкретно. Станалото с леля му си оставаше загадка и той се боеше, че ще си остане такава завинаги. Историята принадлежеше на предишното поколение, може би изобщо не му беше работа да се меси в нея.

Сега мислите му се обърнаха към Сандра, която беше на смъртно легло в болницата. Дали не беше време да се подготви за последно посещение при нея? Искаше да я види, а и тя заслужаваше да я посети, но дълбоко в себе си знаеше, че няма сили да я гледа как умира.

Извади отново телефона си и за да се разсее малко, звънна на Кристин.

— Ще ме дават по телевизията довечера — каза той доста горд.

— По телевизията, сериозно?

— Е, само гласът ми и снимка, но все е нещо.

— Това е чудесно, Ари — каза тя невъзмутимо. Винаги беше спокойна, нищо не можеше да я развълнува кой знае колко.

— Може да го гледаме заедно…?

— Моля? Искаш да кажеш…?

Най-накрая в гласа ѝ се появи някаква емоция.

— Да, опасността е преминала, така че можеш да дойдеш, стига да искаш.

— Разбира се, Ари, разбира се, абсолютно.

— Исрюн! — провикна се Ивар, когато тя отвори вратата на нюзрума.

Исрюн въздъхна, насочи се към него и успя да се насили да пусне една усмивка. Не ѝ хареса самодоволното изражение на лицето му, не че беше нещо необичайно.

— Има съобщение за теб — сопна ѝ се той. — Не знаех, че съм повишен в твоя секретарка.

— Съобщение? — попита тя нетърпеливо. — Какво е?

— Обаждане от дом за стари хора. — И после с излишно висок глас добави: — Искаха да знаеш, че стаята ти е готова.

Явно се надяваше да предизвика смях сред останалите колеги, но шегата му се провали.

— Какво имаш предвид?

— Обади се жена от дома за възрастни в Брейдхолт — ухили се той. — Някой си Никулас искал да се види с теб.

— Аха. Благодаря — каза тя и понечи да си тръгне.

— Не бързай толкова, Исрюн — каза той с известна неловкост в тона. Не притежаваше умението на Мартейн да се обръща към хората по име. — Кой е този човек? Да не е нещо, което пазиш само за себе си?

Тя завъртя отегчено очи.

— Работя по всякакви неща. Това е свързано с историята в Сиглюфьордюр, която Мария ми възложи да направя за допълнителния бюлетин — отвърна тя, наблягайки на името на главната редакторка. — По-добре да звънна на стареца веднага.

— Тя извади телефона от джоба си и си тръгна, лепнала го на ухото си, преди Ивар да има време да се оплаче.

— Точно така, Никулас ме помоли да ти звънна — отговори сестрата от дома за възрастни. — Преглеждал някакви стари вещи и попаднал на кашон с неща, които каза, че ти вероятно ще искаш да видиш. Няма смисъл да се опитваш да говориш с него по телефона.

— Може ли да ми изпратиш кутията? — попита Исрюн, хич не ѝ се пътуваше отново до Брейдхолт.

— Ами предполагам, че бих могла да я изпратя по някое такси, ако ти платиш сметката. Но си мисля, че Никулас наистина би искал да те види, стига да можеш да дойдеш да си я вземеш сама. Не е необходимо да стоиш дълго. Просто старецът няма много посетители.

Исрюн погледна часовника си. Сутрешната оперативка щеше да започне всеки момент. Може би щеше да успее да иде веднага след нея, стига да не се появи някакво развитие по случая с отвличането на детето.

— Ще направя каквото мога — каза тя и приключи разговора, после скролна надолу, за да намери номера на контакта си в полицията. Телефонът иззвъня два пъти, отсреща вдигнаха и незабавно прекъснаха връзката. Това беше вторият път в днешния ден, когато той категорично отказваше да приеме обаждането ѝ.

Едва-що седна и Ивар направи съобщението.

— Има официално изявление от полицията — каза той и замълча, за да се наслади на момента. — Съобщават подробности за човек, когото търсят във връзка със случая на отвличане.

Исрюн отвори широко очи от изненада.

— Кой е? — попита тя след ненужно дълго мълчание.

— Казва се Емил Тейтсон — отвърна Ивар с озадачен израз на лицето. — Трябва да имат солидни доказателства срещу него, след като публикуват името му. Предоставят дори снимката му.

Остави листа с изявлението и разпечатката от снимката на бюрото си, после се обърна към Исрюн.

— Какво имат да кажат приятелите ти ченгета? — рязко попита той.

Тя разгледа снимката, видя мъж, който не ѝ беше познат. Може и да го беше виждала преди, но не беше сигурна. Изглеждаше приятен млад мъж, облечен в раирана риза, усмихнат, с къса подстрижка.

— Не казват много — каза тя. — Ще имам нещо повече за теб в края на деня.

Дръпна прессъобщението и го прочете бързо.

— Този има ли криминални прояви? — усъмни се един от другите журналисти, мъжът от снимката определено нямаше вид на престъпник.

— Точно обратното — каза Ивар. — Завършил е финанси. Полицията не казва много, но аз направих бърза проверка на миналото му.

Исрюн се усмихна вътрешно, сигурна беше, че проверката на Ивар не е стигнала по-далече от натракването на името на човека в търсачката.

— Появи се в новините преди две години, когато приятелката му беше пребита — продължи Ивар, преливащ от важност. — Сигурно си го спомняте. Даде няколко интервюта и критикува полицията за бавното разследване.

Исрюн си спомняше много добре този разтърсващ случай.

— Жената почина наскоро — допълни тя. Ивар кимна.

— Беше ли случаят изобщо приключен? — попита той, въпросът беше насочен към Исрюн.

Сега вече тя беше на своя почва.

— Не. Така и не се стигна до сигурно заключение. Доколкото разбрах, подозренията бяха съсредоточени върху един човек, сега не си спомням името му, но винаги мога да го намеря в старите си бележки. Не беше споменат в медиите, срещу него нямаше веществени доказателства.

— Провери го, ако обичаш — помоли Ивар с неочаквана учтивост. — Не беше ли името Роберт, между другото? — добави той.

Исрюн порови в паметта си, но без успех.

— Не мога да си спомня. Защо питаш?

— Чух тази сутрин чие е отвлеченото дете — каза Ивар, мъркащ от гордост. — Може би ти също си чула?

Исрюн поклати глава, проклинайки вътрешно.

— Майката на детето е момиче на име Суна. Балерина е, живее в „Льосвалгата“ с мъж на име Роберт. Трябва да открием дали той има връзка с този Емил и трябва да го направим веднага.

Когато оперативката приключи, Исрюн мрачно седна пред компютъра си и се зарови в бележките си. Бързо намери името на мъжа, който беше на върха в списъка със заподозрените — всъщност беше единственият — свързан с нападението преди две години: наркоман и известен събирач на дългове.

Тя затвори очи и се опита да овладее гнева си.

По дяволите.

Името на мъжа беше Роберт.

Кратко търсене ѝ даде пълното му име, а националният регистър ѝ съобщи, че живее на „Льосвалгата“ заедно с партньорката си Суна и Кяртан, нейното момченце на година и половина.

Гаден начин да ти започне денят.

Зимното слънце се бореше да пробие през облаците. Емил присви очи и заби поглед в тротоара. Радваше се на топлинката, донесена от някой случаен слънчев лъч. Беше му студено, но имаше много по-важни неща, за които да се тревожи. Беше тръгнал пеша към къщата на родителите си. Освен това беше сам, без онова хленчещо дете.

Безкрайният рев го подлудяваше, но не успя да намери начин да успокои бебето.

Въпреки всичко не беше направил грешка. Роберт беше отнел неговото неродено дете — детето на двама им с Билджа, така че в това, което беше направил, определено имаше справедливост. За миг Емил си беше представил, че това е неговото дете. Хрумнало му беше да вземе детето и да изчезне някъде.

Вървеше бързо по улиците в центъра на Рейкявик. Инстинктивно се държеше далече от бордюрите на тротоарите, явно привлечен от дърветата и храстите, които ограждаха градините — границите на местата, в които хората би трябвало да се чувстват в безопасността на собствения си дом. Билджа беше толкова сигурна, че е в безопасност в дома им — прекарваше вечерите си по пижама, потънала в учебниците си.

Наоколо нямаше други хора, а дори да е имало, Емил не забелязваше тяхното присъствие. Имаше достатъчно неща на главата си и всъщност работата му беше свършена само наполовина. Не можеше да е сигурен колко дълго ще издържи решимостта му, но омразата явно още го държеше. Сигурен беше, че Роберт е виновен за смъртта на жена му и беше решен, че той трябва да си плати за това. Емил не се страхуваше от последствията. Не беше положил истински усилия да прикрие следите си, като се изключи, че стоеше в сенките, за да си осигури пространството, от което имаше нужда, за да завърши това, което бе започнал.

Потърка буза и усети наболата брада. Може би трябва да отдели малко време да се обръсне, като се прибере вкъщи, ако има сили. Усмихна се при спомена как Билджа винаги се оплакваше, ако няколко дни не се обръсне. Призна пред себе си, че вече няма причина да го прави или да се грижи за външния си вид. Бяха му останали само родителите. Те пак ще го обичат безусловно дори когато им каже какво е направил. Щяха да разберат. Майка му щеше да го прегърне, прегръдката ѝ щеше да е топла и успокояваща, щеше да му каже, че накрая всичко ще се подреди добре, че никой няма да го обвини за това.

Слънцето отново се появи. Той спря за момент, вдигна лице към него и затвори очи. По-голямата част от студа си отиде.

Може би това, че взе дете от майка му, беше малко прекалено. После се сети за Билджа, както всеки ден. Единственото, за което избягваше да мисли, беше, че отмъщението му не е толкова сладко, колкото се беше надявал. Направи всичко възможно, за да отмъсти за нея, но не се чувстваше по-добре от това. Не беше го очаквал.

Хейда ги чакаше в апартамента на „Льосвалгата“. С готово кафе и подредена кухненска маса. Беше намерила канелени кифлички във фризера, беше ги затоплила и сложила в чиния в средата на карираната покривка.

Роберт не беше очаквал това от нея. Може би се опитваше по някакъв свой начин да компенсира предишната си грубост. Тя не зададе никакви въпроси и те не казаха нищо. Мълчанието им казваше всичко, момчето още не беше намерено.

В апартамента беше необичайно топло. Връхлетя го чувството, че всичко е наред, че Кяртан спи в леглото си и че събитията от последните няколко дни са отдавна забравени. Не му трябваше много време, за да преодолее това нелепо, фалшиво усещане.

Обществено достояние беше, че полицията иска спешно да говори с Емил, и беше само въпрос на време преди неговото име и това на Суна също да станат широко известни. Имаше вероятност това да не стане, но знаеше, че е по-добре да не таи големи надежди. Въпросът беше колко дълбоко ще се разровят медиите. Дали към него и Суна ще бъде проявено разбиране, когато дойде време за въпросите за миналото им — за неговото минало?

Тримата седнаха на кухненската маса.

— Искате ли да остана тук, в случай че дойде някой? — попита Хейда и сега, когато тя се държеше внимателно и учтиво вече толкова време, Роберт се зачуди дали не я беше преценил неправилно. Но това не продължи особено дълго. — Знаете, че имам резервиран полет за вкъщи следващата седмица, така че няма да мога да помогна след това, ако детето не бъде намерено дотогава.

Суна избухна в сълзи и напусна стаята.

Роберт я последва в спалнята, оставяйки Хейда сама на масата с думите, които още кънтяха в кухнята.

Той затвори вратата след себе си и се постара да утеши Суна. Тя ридаеше неутешимо, потокът сълзи сякаш нямаше край. Не беше времето да ѝ признае защо Емил беше взел момчето, но колко още можеше да отлага?

След малко Суна се овладя до известна степен и се върнаха в кухнята, където Хейда довършваше последната от канелените кифлички.

Може пък да беше добре, че Хейда е тук. Беше извинение да не седне до Суна и спокойно да ѝ разкаже за миналото си. Хейда му осигуряваше отлагане на екзекуцията, докато стоеше там.

Почти се надяваше на чудо, не само че момченцето ще бъде открито, но и че ще се намери начин да спаси кожата си.

Когато телефонът звънна, беше сигурен в две неща: че е полицията и че Кяртан е намерен жив и здрав.

Главният инспектор веднага мина на въпроса:

— Намерихме го — мрачно каза той. — Намерихме Емил, имам предвид — добави той неловко.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Роберт, мигновено съжалявайки за тона си, от който Суна подскочи уплашена.

— Момчето не беше с него. Заловихме го близо до дома на родителите му. Изглежда нямаше представа, че го търсим. Не оказа съпротива. Но трябва да знаете, че всеки наличен полицай търси Кяртан.

Думите му бяха последвани от мъчителна тишина.

— Той каза ли нещо?

Последва ново дълго мълчание.

— Само ни се ухили. Каза, че оставил детето до езерото Тьорнин.

— До езерото? — изкрещя Роберт. Суна отново избухна в плач и посегна да вземе телефона от него. — Мислите ли… мислите ли…? — Не беше в състояние да довърши изречението си.

Хейда прегърна сестра си.

— Трябва да ни вярвате. Организираме претърсване на… на терена. — Главният инспектор явно се опитваше да избегне изричането на глас на това, от което всички се бояха.

— Мога ли да помогна? — попита Роберт.

— Не. Просто стой с приятелката си. Ще се свържем с вас веднага щом намерим момчето.

Роберт усети как сърцето му започна да бие по-бързо, усети отново и пулсиращото главоболие, и настинката, която отказваше да го остави на мира. Стресът от този последен ден го беше изтощил. Разтри очите си в опит да облекчи болката.

Точно сега би дал всичко да е насаме с Емил, като мъж с мъж, само един от тях щеше да си тръгне жив. Но гневът му беше примесен със страх. Страхуваше се от най-лошото за Кяртан.

Изпитваше ужас и от Суна. Времето му изтичаше, скоро тя щеше да чуе за нападението, станало преди две години. Беше сигурен, че няма да бъде достатъчно убедителен, когато отрече участието си в него. Изглежда имаше само един начин всичко това да приключи.

Ари Тор безуспешно претърси вестникарските онлайн архиви от март 1957 г. за некролога на Йорун. Успя да намери само кратка бележка за смъртта ѝ, не беше придружена дори със снимка. Тя беше живяла и умряла в много затворен кръг от хора.

Обади се отново на Кристин.

— Мислех си дали не би могла да донесеш нещо хубаво за ядене довечера: къри или пица. Ще бъде приятно разнообразие.

Тя замълча за момент, достатъчно за да си отбележи, после се съгласи.

— Хубаво. Имаме сделка. Ще пристигна към седем и половина с храната. Да взема ли и бутилка вино? Предполагам, че магазинът ви за алкохол едва ли ще е отворен?

— Сиглюфьордюр никога не е бил толкова сух като сега.

— Как се чувстваш, Ари? — попита го тя загрижено.

— Трудно е, да знаеш, направо си е ад, ако ме питаш. Искаше ми се да си тук, Кристин. — После, преди тя да е успяла да отговори, добави. — Сандра, помниш я, нали?

— Да, разбира се, старото момиче, което продължаваш да посещаваш зад гърба ми — пошегува се тя.

— Хич не е добре.

— О, сериозно? Съжалявам, Ари, вирусът ли е?

— Очевидно не, но тя е в доста напреднала възраст и се тревожа. Като че ли не ми стига останалото.

— Сигурна съм, че всичко ще се подреди. Ще се видим довечера, трябва да бягам — каза тя.

— Прогнозата довечера е, че ще вали сняг — подсети я Ари Тор. — Може да те затрупа тук заедно с мен.

— Мога да се сетя и за по-лоши неща — засмя се Кристин.

По обяд Ари Тор имаше среща с Хелга, главния лекар на болницата. Представители на Гражданска защита вече бяха пристигнали в Сиглюфьордюр и се бяха срещнали с нея тази сутрин. Хелга каза, че обсъждането е било много кратко и в резултат карантината ще бъде официално отменена в шест часа същата вечер.

Изглеждаше така, сякаш от раменете ѝ е свален товар, имаше вид на човек, който не е спал добре от дни.

Що се отнася до Ари Тор, той беше доволен, че мина през тази криза невредим. Избегнал беше заразата, въпреки че беше един от малкото хора, които трябваше да бъдат навън и да обикалят улиците, беше успял дори да си почине доста добре между смените. Беше намерил време даже да се рови в забравен случай, който се беше оказал много по-интересен от доста други — всъщност по-интересен от всички останали случаи, с които полицията в Сиглюфьордюр се беше занимавала тази година.

Вече вървеше към изхода на болницата, когато забеляза врата с надпис „Акушерки“. Спря, хрумна му нещо. Сети се за момчето от Бльондуос — бебето, което би могло да има баща в полицията на Сиглюфьордюр. Съществуваше вероятност да е изпуснал раждането на собствения си син, почувства как го прободе леко съжаление.

Но преди да го връхлетят поредните съмнения, в ума му се появи друга мисъл. Хедин беше роден в Хединсфьордюр, значи там трябва да е отишла акушерката от Сиглюфьордюр, за да помогне при раждането — несъмнено тя е една от малцината, които биха имали причина да посетят жителите на Хединсфьордюр. Възможно ли беше да е все още жива? Бързо прехвърли в ума си датите. Можеше и да има късмет. Ако тогава е била на двайсетина години, сега можеше да е някъде на осемдесет.

Почука на вратата на акушерките, отвори му жена на средна възраст.

— Гледай ти — каза тя. — Посещение от полицията?

— Може ли да вляза за момент? — попита той с усмивка.

— Заповядай — отвърна тя и зае мястото си зад бюро, отрупано с високи купчини документи. — Обикновено трябва да си запишеш час, но в момента цари затишие. Кога е терминът? — попита тя със сериозно лице.

Шегата свари Ари Тор неподготвен и той скри смущението си зад по-официален от обичайното тон.

— Бих искал да проверя за акушерки, работили тук в града, примерно, около средата на миналия век.

— Виж, не съм толкова стара, нищо че вървя към пенсия — отвърна му тя с топла усмивка.

— Възможно ли е да потърсим акушерки от онова време?

По-специално от 1956?

— Не ми е необходимо да търся. Трябва да е била Сигурлюг. Ари Тор незабавно се ободри.

— Къде мога да я намеря?

— Не можеш да я намериш никъде. Почина преди две години.

Значи тази посока е затворена, реши той и се изправи.

— Хубаво. Благодаря. Ще те оставя да се занимаваш със следващото бебе.

— Хм. Тук вече не се раждат бебета. Някои ходят в Акюрейри, а други дори в Рейкявик. Аз просто отговарям за състоянието им по време на бременността, а после им осигурявам помощ след раждането. Безкрайна бумащина, както и сам виждаш — измърмори тя, поставяйки ръка върху едната купчина документи.

Ари Тор седна отново.

— Имаш ли отчетите от онова време? Търся информация за раждане в Хединсфьордюр през май 1956.

— Това трябва да е Хедин, нали? — замислено каза тя. — Той е единственият роден там, доколкото знам.

— Точно така.

— Виж, имаме доклади за всякакви неща. Просто ти трябва време, за да ги преровиш. — Хвърли му поглед и очите ѝ се присвиха с искрици смях в тях. — Би ли искал да видя какво мога да намеря?

— Бих бил много благодарен — каза той притеснен, но от изражението ѝ разбра, че тя чака някакво обяснение. Въпреки това реши да изчака сама да попита.

— Необичайна молба, да знаеш — поколеба се тя. — Може ли да попитам защо се интересуваш от тези документи?

Ари Тор се ухили доволен, че я е преценил правилно.

— Ако успееш да намериш отчета, ще ти разкажа цялата история. Пак ще намина — каза той, ставайки на крака.

— Удоволствието е мое. Ще направя възможното. Първата ми работа в понеделник сутринта ще е да го потърся. Това устройва ли те?

— Би било идеално.

Не че му беше приоритет, но би било интересно да има впечатленията на още един човек, който е бил в Хединсфьордюр по онова време.

Вече навън, стигнал паркинга пред болницата, Ари Тор се завъртя и отново се върна в сградата. Беше дошъл с намерение да пита за Сандра. На рецепцията попита за Хелга и след няколко минути тя се появи.

— Здравей отново — каза Ари Тор. — Съвсем забравих. Исках да питам как се справя старата Сандра.

— Говори много за теб — избегна въпроса му Хелга.

— Възстановява ли се?

— Не бива да обсъждам състоянието ѝ с човек, който не е роднина. Но предполагам, че мога да направя изключение за теб. Полицията трябва да знае как болницата се справя с другите заболявания през този необичаен период.

Ари Тор чакаше нетърпеливо.

— Не изглежда добре, а грипът отслабва силите ѝ. Изтощена е и не мисля, че ще я бъде още дълго. Искаш ли да дойдеш да я видиш? Вероятно в момента е будна. Сигурна съм, че ще ти се зарадва.

Ари Тор погледна часовника си, все едно вече закъснява за друга среща.

— Зает съм през следващия час — излъга той, чувствайки се страхливец. — Ще се отбия тази вечер или утре. Би ли я поздравила от мен?

— Търсят Кяртан, просто трябва да чакаме — каза Роберт, когато Суна малко се поуспокои.

— Защо споменаха езерото? — повиши тон тя.

— Заловили са човека, който го е взел, Суна, той казва, че момчето е добре. Че го е оставил до езерото.

— Не в езерото? Сигурен ли си? Кажи ми, Роберт, кажи ми…

Трябва да знам.

— До езерото, скъпа, казал е до езерото. Сега просто е въпрос на чакане.

Тя се отпусна на пода и заплака.

Наблюдаваше я безпомощен. Все едно чакаше да завърши обратно броене — тиктакаща бомба със закъснител. Накрая щеше да има експлозия, никой не знаеше кой ще оцелее.

— Трябва да тръгвам — обади се Хейда след кратко мълчание.

Нормално Роберт би се зарадвал на тези думи, но сега би дал всичко тя да остане. Нямаше желание да остава насаме със Суна. Беше толкова трудно, нямаше да има никакво оправдание да не ѝ каже истината.

— Не, моля те, Хейда, остани с нас. Ти си част от семейството.

— Съжалявам, но наистина трябва да вървя, Роберт. Но съм тук, звъннете ми, ако нещо стане, нали?

Той въздъхна и кимна. Суна не каза и дума, само простена тихо.

Емил се ухилил, когато полицаите го попитали къде е малкото момченце. Какво, по дяволите, означава това?

Роберт вече беше загубил представа за времето, когато телефонът най-накрая иззвъня. Беше главният инспектор. Роберт отговори със свито сърце. Суна, още на пода, вдигна към него широко отворените си очи.

— Открихме Кяртан. Жив и здрав.

Роберт ахна облекчен и телефонът падна от ръката му.

— Намерили са го — задъха се той, приклекна долу и прегърна Суна. — Намерили са го. Намерили са Кяртан. Добре е. Сега е в безопасност.

Но все едно прегръщаше манекен. Тя стоеше вцепенена и неподвижна в ръцете му, не казваше нищо, не издаваше звук. Не показваше никаква реакция.

Той грабна телефона от пода.

— Не мога да кажа какво облекчение изпитвам — каза той, едва сподавяйки сълзите си. — Къде го намерихте?

— Вярвате или не, но на детската площадка близо до езерото. Малкото човече беше изтощено и гладно, вероятно е било прекалено слабо, за да плаче достатъчно високо, че някой да му обърне внимание. Чак когато пуснали децата от детската градина да си играят, учителите забелязали, че там има плачещо дете.

Роберт погледна Суна и видя, че животът бавно се връща в нея. Нещо като усмивка се разля по лицето ѝ, но беше изкривена, по-скоро гримаса, почти болезнена. После облекчението ѝ взе връх и се изля в потоп от сълзи и плач.

— Идвате насам, нали? — попита той главния инспектор.

— Скоро ще сме при вас. Първо ще повикаме лекар, за да провери състоянието на момченцето.

— Това е чудесно. Благодаря — каза Роберт.

Прегърна пак Суна, усещайки треперещото ѝ тяло до своето. Можеше ли да си позволи да се надява, че вече няма нужда да обсъжда връзката си с Емил с нея? Дали молитвите му не са били чути?

По времето когато главният инспектор и екипът му пристигнаха съвсем скоро след разговора им, Роберт вече беше изпаднал в такава паника, че едва забеляза прибирането на момченцето, липсвало цял ден и цяла нощ. Вместо върху детето, цялото му внимание беше съсредоточено да разгадае какво се крие зад усмивката върху лицето на полицая. Дали просто беше доволен от щастливия изход на случая? Дали щеше да издаде тайните от миналото на Роберт? Вероятно дори го очакваше с нетърпение. А може би нямаше да каже нищо, освен ако Суна не попита. Очакването беше мъчение. Роберт усети, че копнее за едно питие. Не, не просто нещо за пийване, а нещо наистина силно. За първи път от месеци едва понасяше да гледа реалността трезвен.

— Нещата се развиха по най-добрия възможен начин — каза главният инспектор, след като Суна вече бе притискала достатъчно дълго Кяртан в прегръдките си. — Детето изглежда добре сега. Просто има нужда от малко майчина обич. Както ви казах преди, Емил е задържан. — Той направи пауза, после продължи. — Претърсихме мястото му или по-скоро дома на родителите му и намерихме някои интересни неща. Медиите ще се нахвърлят върху това, така че по-добре да сте предупредени. Ще получите много внимание.

Изглеждаше готов да си тръгне и Роберт си помисли, че вероятно ще може да си отдъхне.

Но Суна вдигна поглед, едва откъсвайки очи от Кяртан за момент, и спря главния инспектор на вратата.

— Той каза ли защо го е направил? — попита тя тихо. Роберт усети как светът потъва под него. Главният инспектор го гледаше в очите. Въпросът остана неизречен: „Не си ли говорил с нея?“.

Той седна на дивана, вторачил поглед в пода с надеждата, че лицето му не издава бушуващите емоции. Суна стоеше в средата на стаята, притиснала Кяртан в ръцете си.

— Издирил те е и те е проследил — каза главният инспектор, насочвайки думите си към Суна.

Тя стоеше безмълвна, но шокът в очите ѝ ясно се забелязваше. Веждите ѝ се присвиха и тя отвори уста.

— Смятал е да потърси отмъщение, както подозирахме.

— Отмъщение? — попита изумена Суна.

— Смятал е, че има недовършена работа с Роберт.

Суна мълчеше с отворена уста, докато местеше поглед от главния инспектор към Роберт и отново обратно, очевидно неспособна да проговори.

— Свързано е с нападение, станало през януари преди две години. Имало е нахлуване в частен дом една сутрин, почти сигурно по погрешка, смятаме, че който е нахлул, е сбъркал къщата. Вътре е имало само една млада жена, съпругът ѝ бил на работа. Тя е била жестоко пребита, смятаме, че е била използвана бейзболна бата.

— Спомням си случая… — каза Суна. — Но… започна тя, лицето ѝ беше олицетворение на объркване.

— Тя не се възстанови от раните, почина в началото на тази година. Съпругът ѝ Емил оттогава има значителни психологически проблеми. Не е в състояние да работи и живее с родителите си. По всичко изглежда, че твърдо е бил решен да си отмъсти.

— Но какво общо има това с Роберт? — попита тя сега с рязък тон.

Кяртан нададе вик и започна да плаче.

Главният инспектор се поколеба, преди да отговори:

— По онова време той беше заподозрян. Емил знаеше това. Всъщност Роберт беше единственият ни заподозрян в разследването, но нямаше доказателства срещу него. Така че, боя се, не е точно изненада, че Емил е насочил гнева и мъката си към теб. Това е трагедия от началото до края.

Суна не каза нищо. Обърна се към прозореца и се опита да успокои Кяртан.

Главният инспектор се насочи към вратата. Роберт се изправи на крака и го последва извън стаята. На прага тихо изрече благодарностите си за положените усилия.

Главният инспектор се обърна, изгледа го студено и продължи към колата си без повече думи.

Крачките обратно към всекидневната му се сториха дълги и непосилни. Срещна нетрепващия поглед на Суна.

— Няма да се нервирам — каза тя бавно и тихо. — Не и докато Кяртан е тук. Но не мога да повярвам, че си скрил това от мен. Мога да разбера защо си го направил, но това не означава, че ще ти го простя. — Тя спря и си пое дълбоко дъх, затваряйки очи. — Но трябва да те попитам, Роберт. Ти ли нападна онази жена?

Тишината, която последва, пукаше от напрежение.

Роберт стоеше неподвижен, потта отново потече по цялото му тяло.

— Не… не… Разбира се, че не бях аз, миличка… — накрая вече заекваше, стана му ясно, че тя мигновено прозря лъжата му.

Да го вземат дяволите.

Толкова нечестно беше. Чувстваше се болен, уморен и изцеден. Само една-едничка глътка би му помогнала да мине през всичко това толкова по-лесно. Не се осмеляваше да я погледне в очите, усещаше гнева, излъчван от лицето ѝ.

— Махай се — озъби му се приглушено тя, почти задавена от сълзите си. Повтори го няколко пъти със същия тих глас. — Махай се, махай се, махай се.

Той не каза довиждане, само облече палтото и обувките си и излезе в яркия слънчев ден.

Можеше да мисли единствено как да се добере до центъра и да намери място, където да седне и да си поръча питие.

Знаеше, че ще завърши по този начин. Дълбоко се е лъгал, ако е смятал, че е възможно нещо друго. Суна беше прекалено добра за него. Трудно е за дребен престъпник да започне нов живот, всъщност почти невъзможно.

Дребен престъпник. Усмихна се вътрешно. Нападението не беше дребно провинение, но той имаше оправдание. Беше под влияние на дрогата и не беше с ума си, когато се съгласи да изпълни задачата. Трябваше да е абсолютно просто — прибира парите и използва заплахите. Нищо наистина сериозно. Без истинско насилие.

Помнеше вечерта много добре, независимо че действаше замаян от наркотиците. Беше сигурен, че момичето лъже, като каза, че не познава мъжа, за когото той събираше парите. Страшно ѝ се ядоса. Изпусна нервите си и замахна с батата. Все още виждаше израза на лицето ѝ, когато замахна: чиста изненада. Сякаш не вярваше, че той ще стигне толкова далече. И той не беше вярвал, че може да стигне толкова далече…

Чак когато главата му се проясни и схвана какво бе направил, осъзна, че трябва да престане — да потърси лечение и да каже сбогом на наркотиците.

Независимо от всичко споменът от онази нощ остана завинаги в него, държеше го буден и се връщаше при него в сънищата. Цялата тази кръв, да не говорим за ужасяващия звук от батата върху главата на момичето, когато замахна с все сила.

Разпитваха го отново и отново, но така и не събраха достатъчно доказателства, за да го заковат. Разбира се, той не призна нищо. Сякаш някаква по-висша сила го закриляше. Може би не беше справедливо да бъде наказан за нещо, за което бяха отговорни наркотиците. Като обърна нов лист в живота си, имаше чувството, че е извършил един вид покаяние, с което обещава, че това никога повече няма да се повтори. Но кошмарите не изчезнаха.

Продължи по пътя си към центъра, беше сигурен, че всичко между него и Суна е приключило. Май Емил беше успял да постигне някакво отмъщение в края на краищата.

Упорството ѝ най-накрая се изплати, след безкрайни опити Исрюн успя да поговори с контакта си в полицията. По това време вече бе чула, че момченцето е намерено и заподозреният е арестуван. Нямаше да е единствената с този новина в емисията довечера.

— Най-сетне — каза тя весело. — Май си бил доста зает?

— Представа нямаш дори.

— Поздравления. Страхотно е, че намерихте детето и заловихте извършителя — каза тя. — Случаят е приключен, така ли?

Тишина в телефона.

— Не съвсем — изрече той накрая.

— Какво означава това? — попита тя, усещайки как пулсът ѝ се ускорява.

— Ако ти кажа, трябва да ми обещаеш да не го използваш до утре сутринта, думичка не трябва да споменаваш дотогава. Тази вечер ще има официално изявление.

Исрюн изруга под нос, нямаше избор, трябваше да се съгласи с условието му.

— Онзи човек, Емил, живее с родителите си и претърсихме къщата. Истинската изненада се оказа в гаража — каза той и замълча, явно не беше в настроение да си каже всичко без насърчение.

— Хубаво. Там имаше ли нещо повече от кола? — попита Исрюн.

— Не. Именно колата беше интересна, особено кръвта по предния капак.

— Което значи?

— Колата, изглежда, е участвала в сблъсък или по-скоро в произшествие, от което шофьорът е избягал. Не забравяй: нито дума.

Исрюн мигновено свърза точките, но просто не можеше да повярва на извода си.

— Значи избягал от мястото… имаш предвид Снори Елертсон?

Последва дълго мълчание.

— Разпитваме Емил за станалото — каза той накрая. — Призна, че е бил той. Блъснал Снори.

— Но защо?

— Търсел отмъщение за смъртта на жена си. Според мен е смятал, че Снори е замесен по някакъв начин заедно с приятеля на момичето, чието дете беше отвлечено. Бил решен да отмъсти и на двамата.

За Исрюн не беше трудно да навърже парчетата на историята в едно цяло от малкото информация, с която разполагаше. Същият този човек — Емил — изглежда беше убил Снори и беше отвлякъл момченцето, явно действайки въз основа на предположението, че Снори и този Роберт са свързани с нападението, довело до смъртта на жена му.

Невероятно беше.

Наистина ли синът на националната легенда Елерт Снорасон беше убил хладнокръвно една млада жена? Не се съмняваше ни най-малко, че това ще бъде новината на годината.

Обществена тайна беше, че по едно време Снори имаше проблеми с алкохола, а вероятно и с дрогата, и беше близък с някои съмнителни подземни фигури. Това хвърли сянка върху работата на баща му, но Елерт някак успя да потуши потенциалната буря около действията на сина си.

А дали беше така?

Сети се как възрастният мъж внезапно се беше отказал от политиката скоро преди сформирането на правителство на националното единство, на което той най-вероятно щеше да стане премиер.

Бързо седна пред компютъра си и потърси точната дата на нападението, за да я сравни с датата на оттеглянето на Елерт от обществения живот. Търсенето ѝ показа, че изявлението на Елерт за оттеглянето му като лидер на партията по лични причини е дошло само няколко дни след нападението. Любопитно съвпадение на събитията, реши Исрюн.

Грабна мобилния си и звънна на Лара, личната секретарка на Мартейн, с надеждата, че тя още не е чула новината за Емил.

— Исрюн — поздрави я топло Лара, все едно са стари приятелки. — Радвам се да те чуя.

— Аз също — отвърна Исрюн, имитирайки нейната искреност. — Премислих нещата и бих искала да интервюирам Мартейн за онези промени в кабинета, които е замислил.

— Това е прекрасно! — възхити се Лара. Исрюн се зачуди дали е погледнала към тавана, докато говори по телефона, или това е навик, който я спохожда само когато се среща с хора лице в лице, ако изобщо този израз може да се използва за човек, който никога не те гледа в очите. — Хайде да уговорим среща за следващата седмица, какво ще кажеш?

— Тогава повечето дни няма да съм на смяна — възпротиви се Исрюн. — Трябва да го направим възможно най-скоро, днес би било идеално. Сега, когато отвлеченото дете е намерено, нещата са спокойни, не се случва почти нищо. Това може да се превърне във водещ материал.

— Няма никакъв шанс да го направим днес. Той ще има време най-рано утре.

— Хубаво, дай да определим час — отвърна Исрюн, скривайки разочарованието си. — Кога е свободен?

— Само момент — помоли Лара. — Да проверя програмата му. — Върна се миг по-късно. — Какво ще кажеш за три часа утре? В Министерския съвет?

Предпочита да е на своя територия, помисли си Исрюн и прие предложението.

Само час по-късно червенокосата лична секретарка ѝ се обади. Известно време Исрюн гледа проблясващия екран в ръката си и се чудеше дали да отговори, почти сигурна за какво е обаждането. Явно до Лара беше стигнала новината за полицейското разследване, свързващо Снори с нападението.

— Здравей отново, Исрюн, — гласът на Лара беше напрегнат, но тя явно полагаше усилие да скрие факта, че е под напрежение.

— Здрасти, Лара — отвърна Исрюн, облягайки се в опасно скърцащото нещо, което в лошото осветление можеше и да мине за офис стол. Беше твърдо решена да е безпощадна и да се възползва максимално от разговора.

— Боя се, че ще трябва да отложим интервюто.

— Няма проблем. Свободна съм от два до четири. Ако говориш за по-късно, вече става доста неудобно, тъй като ще имам нужда от време, за да монтирам материала.

— Не, не, не ме разбирай грешно. Ще остане за следващата седмица или дори за тази след нея.

— Задръж за момент. Нали току-що уговорихме срещата?

Защо изведнъж се разбърза да я откажеш?

Лара не бързаше да отговори, затова Исрюн реши да увеличи натиска.

— Да не би Мартейн да има нещо за криене? Нещо, свързано със Снори Елертсон например? Аз лично не мисля, че той има нещо общо с тази история, но сега ти ме караш да подозирам обратното, Лара.

— Не, няма нищо за криене. Изобщо нищо — настоя Лара. — Съжалявам за объркването. Ще се погрижа да стане утре. Три часът.

Исрюн се изненада колко лесно стана. Явно беше, че в момента Лара далече не е в най-добрата си форма.

— Отлично. Дотогава.

Вечерните новини щяха да започнат всеки момент, когато Исрюн се сети за пакета, който трябваше да вземе от Никулас. Не беше обещала нищо, но въпреки това не ѝ се искаше да разочарова стареца.

Беше обещала обаче да се отбие при баща си за вечеря веднага след работа, макар че да го нарече вечеря беше силно преувеличение за това, което знаеше, че най-вероятно ще бъде сложено на масата. Баща ѝ не си падаше по готвенето и със сигурност щеше да поръча пица или да купи печено пиле от магазина на ъгъла. Щеше да сервира пилето цяло, може би само с чипс и кетчуп за гарнитура. Но Исрюн щеше да се зарадва и на тази вечеря, както и на уютната атмосфера, която би ѝ напомнила как стояха нещата едно време. Несъмнено щяха да се хранят пред телевизора и ако имаше късмет, тя щеше да се поотпусне след една изтощителна седмица.

Единственият начин да избегне разочарованието и на баща си, и на Никулас, беше да разочарова Ивар и тя нямаше никакви угризения да го стори. Бързо отиде до бюрото му, където той седеше в огромния стол на дежурния редактор, погълнат от новинарската емисия.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

— И ще пропуснеш оперативката?

Тя кимна. Едва ли щеше да се разисква нещо важно в последната за деня оперативка, но да присъстваш на нея си беше на практика задължително.

— Ще бъда тук сутринта, така че, ако има нещо, ще се видим тогава.

Ивар изсумтя високомерно.

— Няма да съм тук през уикенда. Мария ще е дежурен редактор, така че можеш да обсъдиш нещата с приятелката си утре сутринта. — Не направи усилие да прикрие пренебрежението си. — Заминавай, щом трябва.

С тези думи той се върна обратно към новините.

Разговорът приключи толкова бързо, че Исрюн дори не успя да използва лъжата, която бе приготвила. Ухили се вътрешно и изчезна, преди той да е променил решението си.

Никулас също гледаше новините, когато Исрюн пристигна. Усмихна ѝ се широко, като я видя, и макар с известно затруднение, успя да стане от дивана.

— Здравей. Ей сега те видях по новините — каза той. — Не чух всичко добре, но съм сигурен, че си е заслужавало — засмя се той и я покани с жест към стаята си.

Облягайки се на бастуна си, той я последва бавно, но стабилно.

Кашонът беше до леглото му, където Никулас седна и въздъхна тежко.

— Съжалявам. Беше доста ходене, въпреки че не е много далече — каза той и замълча за момент. — Това са документи на Мариус. Така че са нещо, из което може да се поровиш. Той не си падаше много по писаното слово, затова не е събрал много ненужен боклук. Пазеше само неща, които можеше да се окажат важни: стари влогови книжки и писма, такива работи.

— Ти прегледа ли ги? — наведе се тя към него, говорейки отчетливо. — Има ли тук нещо, на което трябва да обърна поспециално внимание?

— Снощи за първи път прегледах всичко. Никога преди не ми се е струвало необходимо. Това са си негови документи и изобщо не са моя работа. Слухът ми си отива, но все още виждам достатъчно добре — отвърна той.

— Чудесно — кимна тя, колкото да поддържа разговора.

— Не знам дали е така. Предполагам, че бих бил по-доволен, ако можех да се спазаря с Бог за това — каза той и Исрюн го погледна изненадана. — Щях още да се радвам на музиката, разбираш ли? Видял съм всичко, което има за виждане, но е жалко, че вече не мога да се порадвам на една симфония например — въздъхна той, поклащайки разочаровано глава. — Но това са други работи. Вътре не намерих писмо, което би те заинтересувало. Все пак вземи цялата кутия. Задръж я няколко дни, но ще ти бъда благодарен да ми я върнеш скоро.

Исрюн кимна. Никулас взе документ, който лежеше найотгоре на купчината в кутията, и ѝ го продаде. Тя видя, че е писмо от 1950, адресирано до Мариус Кнутсон от неговия зет Гудмундюр. Почеркът беше равен и четлив.

Докато Исрюн четеше, Никулас продължи историята си.

— Това е изпратено, когато момчето — синът на Йорун и Мариус — тъкмо се е родило. Гудмундюр и Гудфина трябва да са чули, че детето ще бъде дадено за осиновяване. Предполагам, че сестрите са поддържали връзка и Йорун е казала на Гудфина. От писмото ще видиш, че Гудмундюр предлага да осинови момчето. Типично за времето е било съпрузите да обсъждат подобни неща, затова Гудмундюр пише на Мариус. Няма нищо друго, което да е от интерес, само новини от Сиглюфьордюр: за времето и за риболова. Споменава осиновяването накрая. Но не се е стигнало до нищо, както ти казах и преди. Накрая момчето е осиновено от непознати. Не знаех, че Гудмундюр и Гудфина са предложили да го вземат те. — Старецът прочисти гърлото си. — Това потвърждава нещо, което винаги съм вярвал: че дълбоко в себе си Гудмундюр е бил щедър човек. Винаги беше готов да направи услуга на някого, който е по-зле материално от него, точно както направи, като намери работа на Мариус горе на север. — Възрастният човек се усмихна.

— А каква беше Гудфина, имам предвид като човек? — попита Исрюн.

— Темпераментът ѝ беше като неговия. В нея имаше решителност, обичаше нещата да стават по нейния начин. Бих казал, че беше властна и доста ревнива. Това е моето впечатление от нея. Смятам, че би предпочела да живее в Рейкявик, отколкото на оня бряг, но като изключим това, никога нищо не ѝ е липсвало.

— Кажи ми едно последно нещо. Смяташ ли за възможно смъртта на Йорун да не е нито самоубийство, нито злощастна случайност?

Никулас се замисли.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Но не мисля, че е вероятно.

— В такива случаи заподозреният обикновено е съпругът. Познаваш брат си добре. Извини ме предварително, ако сметнеш въпроса ми за нетактичен, но мислиш ли, че би бил способен да извърши подобно нещо?

Никулас поклати глава.

— В днешно време трудно мога да бъда шокиран, затова недей да се притесняваш. Освен това въпросът е добър. Но отговорът е „не“. Може би не съм достатъчно безпристрастен, за да ти дам честен отговор, така че само от теб зависи дали ще приемеш мнението ми, или не. Вярно е, че Мариус не се справяше добре, когато беше под напрежение. Не разсъждаваше трезво под стрес. А ония години бяха тежки за тях: той се бореше да запази работата си и хич не им беше лесно да свързват двата края. А нещата само се влошаваха. И тогава Гудмундюр ги покани да идат горе, на север, и му помогна да си намери работа, както ти казах, вероятно го е направил от добро сърце… и за да угоди на жена си, разбира се, която сигурно се е притеснявала за сестра си. Мисля си, че след това Мариус вече нямаше от какво толкова да се оплаква. И дори да е имало гняв по време на някоя кавга — беше си голям побойник в старите времена — знам, че никога не би стигнал до убийство. — Той направи пауза и я погледна. — Ето, това смятам аз — добави спокойно.

Къщата, собственост на Ана и Ори, родителите на Исрюн, беше на тиха, обточена с дървета улица в Графарвогюр. Тънките фиданки, посадени в градината, когато семейството се премести да живее там преди всички тези години, вече бяха големи дървета, които напомняха на Исрюн колко бързо тече времето. Сега Ори разполагаше с всичките двеста квадратни метра на къщата само за себе си и колкото по-дълга ставаше раздялата с Ана, толкова по-изгубен се чувстваше той в огромните ѝ празни пространства.

Исрюн все още пазеше ключа си. Отключи вратата и се насочи направо към всекидневната, където намери баща си да гледа новините, седнал в кожено кресло под гигантска картина. Картина, която Исрюн винаги бе харесвала. Майка ѝ я беше купила по време на командировка в Русия, когато издателският ѝ бизнес процъфтяваше. Близо два квадратни метра, платното на мига привличаше погледа на всеки влязъл в стаята: представляваше група футболисти, застанали в средата на игрището след края на мача, някои от тях вече свалили фланелките си. Мъжете бяха толкова реалистични, присъствието им толкова осезаемо, че сякаш бяха част от семейството. Ори така и никога не хареса картината, но Ана твърдеше, че я е купила на много „добра“ цена. Исрюн беше сигурна, че трябва да е била доста висока, защото скоро след това Ори донесе вкъщи красив акварел от Асгримюр Йонсон, който бе взел на аукцион, и го закачи до телевизора, точно срещу футболистите. От тогава насетне там се водеше студена война между съветския реализъм и исландския романтизъм.

— Радвам се да те видя, скъпа. — Ори стана от стола, за да я прегърне. — Купих печено пиле. Гладна си, нали?

— Умирам от глад — увери го тя и се усмихна, като забеляза бутилката с доматен сос на мястото си на масата до пилето и чипса.

Изгледаха останалата част от новините в мълчание. Последният материал беше интервюто ѝ с Ари Тор в Сиглюфьордюр, което завърши с кратко споменаване на фотографията на неизвестния младеж.

Хич не беше лошо, помисли си Исрюн.

— Как е майка ти? — попита Ори.

— Не сме се чували много след като се върнах от Фарьорските острови. Не би ли било най-добре да ѝ звъннеш през уикенда? — подхвърли тя, любопитна каква ще бъде реакцията му.

Ори се огледа неловко.

— Не мисля… Предполагам, че рано или късно тя сама ще звънне. Сигурно скоро ще ѝ се прииска да се върне в къщата си.

— Струва ми се, че в момента е напълно щастлива на Фарьорите. Може пък просто да има нужда от малко почивка — каза Исрюн. После се опита да смени темата. — Как върви бизнесът?

— Доста добре — отвърна баща ѝ, което по нейно мнение означаваше, че не е толкова зает, колкото би искал. — Вероятно не трябваше да съм толкова ентусиазиран. Знаеш, че майка ти обикновено е права.

— А ти как я караш? Още ли ходиш във фитнеса? — попита тя, докато съвестта ѝ я упрекваше, че все още не му е казала за генетичното заболяване, наследено от майка му.

— Не се тревожи за мен, скъпа. Докторът казва, че имам сърце на трийсетгодишен мъж — усмихна се той, но по лицето му можеше да отгатне, че доста украсява казаното от лекаря.

Да му разкаже ли цялата история?

Можеше, стига да успее да изтръгне обещание, че няма да каже на майка ѝ за болестта. Нямаше нужда Ана да знае. Тя не би преживяла подобна новина. Исрюн знаеше, че в това отношение баща ѝ има много по-стабилен характер.

Помисли си, че сигурно ще е огромно облекчение да може да разговаря за положението с някой друг освен с лекаря си. Беше наистина приятен човек, но само толкова, нищо повече, а и за него тя едва ли беше нещо повече от случай, с който се занимава: номер и пациент, който може да оцелее, а може и да не оцелее.

— А ти как я караш? Не работиш ли прекалено много? — запита баща ѝ.

Това беше нейната възможност. Избор между: „Не толкова добре, колкото бих искала“ или другото — „Добре, благодаря, но онзи ден ми поставиха тази и тази диагноза“.

Поведе битка със себе си да изрече думите. Поколеба се, имаше нужда от още няколко минути, за да подреди мислите си.

— Заета в работата, не смея да откажа смяна, не и в момента — отвърна му с усмивка.

— Справяш се много добре с отразяването на тази криминална история. Но не може ли да правиш нещо по-различно, да поемаш задачи, които не са толкова жестоки?

— Харесва ми и така, както е. Когато стана редактор, тогава ще мога да подбирам и избирам сама.

— Амбиции — каза той с очевидно одобрение. — Такива неща обичам да чувам.

От пилето вече бяха останали само кости и баща ѝ извади филм, взет под наем, доста нов трилър, който Исрюн още не беше гледала. Рядко ходеше на кино и не следеше отблизо света на това изкуство. Беше ѝ приятно да го остави той да решава какво ще гледат. Това си беше семейна традиция от години, Исрюн идваше след работа веднъж седмично и гледаха филм след вечеря, която беше доста по-вкусна от стандартното пиле или пица, когато майка ѝ беше в кухнята.

Тя се настани удобно на дивана, идеалното място за отпускане. Ако имаше късмет, можеше дори да подремне малко по време на филма.

Няколко минути след началото очите ѝ вече се затваряха. Тук се чувстваше спокойна, въпреки че мислите ѝ се понесоха към заболяването и резултатите от скенера, които още очакваше. Ако нещата се окажеха зле, нямаше да има друг избор, освен да разкаже цялата история на семейството и на шефовете си. А може би щеше да е най-добре да го направи веднага в тази приятна петъчна вечер под носовете на руските футболисти?

Звънът на телефона я върна към действителността. Не беше сигурна дали е заспала или не, но в момента беше напълно будна — на екрана беше изписан номерът на нюзрума.

— Да? — отговори тя с уморен глас.

— Здрасти, Исрюн. Не прекъсвам нищо, нали? — попита колежката ѝ от вечерната смяна.

— Не, всичко е наред — промърмори тя.

— Току-що се обади някакъв човек, искаше да говори с теб. Не исках да му давам телефонния ти номер, затова приех съобщението му.

— И?

— Видял материала с полицая, за вируса в Сиглюфьордюр.

Каза, че знаел кое е момчето на снимката.

Карантината в Сиглюфьордюр беше официално вдигната в шест същата вечер. Хората вече бяха започнали да се показват за малко по улиците, готови да поспрат и да поприказват. Обичайната атмосфера започваше да се връща. Градът стана по-ведро място независимо от дъждовните облаци, които се трупаха в небето. Табелка на витрината на кооперативния магазин обявяваше с големи букви, че магазинът ще отвори тази вечер. Ари Тор също беше там, появи се в шест и половина, за да купи малко храна за уикенда. Изборът беше ограничен, но никой не се оплакваше.

Час по-късно Кристин почука на вратата му. С нетърпение очакваше да я види отново, но беше и леко изнервен от срещата, наясно, че този път не може да си позволи да обърка нещата.

Тя беше спазила своята част от уговорката и носеше хубава пица заедно с бутилка червено вино.

Седнаха пред телевизора и гледаха новините, докато хапваха пицата. Седяха един до друг на дивана, точно както винаги го бяха правили преди. Все едно нищо между тях не се бе променило — все едно тя просто се беше преместила заедно с него в Сиглюфьордюр и винаги е била до рамото му. Въпреки това между тях имаше някакво напрежение, сякаш и двамата бяха несигурни какво да кажат на другия. За щастие телевизорът ги спасяваше от прекалено честите неловки мълчания.

Подобно на всички други вечери, които бяха прекарали заедно напоследък, и тази беше като първа среща, но с някакво приятно топло чувство за близост. Ари Тор знаеше, че му е даден втори шанс, за което беше дълбоко благодарен. Но знаеше също, че този шанс щеше да е и последен. Беше помъдрял след раздялата им и усещаше, че с нея бе станало същото. При последните си срещи двамата се бяха отнасяли с много повече уважение един към друг, отколкото преди, но може би и с по-малко страст. Все още беше дълбоко влюбен в нея, но в ласките им като че имаше доста по-малко вълнение. Не беше сигурен дали това е добро, или лошо.

Не беше дежурен тази вечер, както и целия следващ ден.

Погрижи се да изключи звука на телефона си, за да могат да се порадват на вечерта си, без да ги прекъсват.

— Интервюто не беше зле — каза тя, когато материалът за Сиглюфьордюр приключи. Сложи ръка на коляното му. — Жалко, че беше само по телефона. Какво е това за онази стара снимка?

— Добър въпрос — отвърна Ари Тор и ѝ разказа цялата история, започвайки с посещението на Хедин, смъртния случай в Хединсфьордюр и всичко, които той и Исрюн бяха успели да открият заедно.

Това, че разказваше, му помогна да се отпусне и тъй като беше добре запознат с фактите, разказът му течеше добре. Виното също помогна.

— Чудех се дали ще искаш да дойдеш с мен да се видим с Хедин утре вечерта — попита той, надявайки се на съгласието ѝ. Вече беше говорил с Делия и тя му бе казала, че с удоволствие ще покаже филма си на Хедин, като добави колко съжалява, че досега не му е споменала за него. — Той за първи път ще види филма от Хединсфьордюр — обясни той на Кристин.

— Каниш ме на кино? — усмихна му се тя.

— Нещо подобно.

— Звучи добре. Може да излезем и да се позабавляваме навън утре вечер — каза тя, после се наведе и прошепна в ухото му: — Но тази вечер ще се позабавляваме у дома.

Исрюн опита няколко пъти да се свърже с Ари Тор. Писна ѝ и след третото обаждане, на което той не отговори, му изпрати съобщение:

Мъжът, който твърдеше, че знае самоличността на младежа от фотографията, се наричаше Торвалдюр. Имаше телефонния му номер и изгаряше от нетърпение да му се обади и да задоволи любопитството си, но успя да се въздържи. Историята си беше на Ари Тор и беше добре първо да обсъди с него кой от двамата трябва да говори с човека. После реши, че едва ли има някакво значение дали ще говорят с него сега или на сутринта.

Баща ѝ беше сложил филма на пауза, когато тя стана, за да отговори на позвъняването по телефона. Навикът я беше отвел в старата ѝ стая, за да проведе разговора. Когато се върна във всекидневната с телефон в ръката, той се беше преместил от дивана на любимия си стол, където похъркваше мирно.

Няма причина да го будя, усмихна се тя на себе си. Филмът може да почака. Много обичаше стареца си, той неизменно беше добър с дъщеря си — винаги имаше време за нея.

Замисли се за Емил, който беше загубил любовта на живота си, без изобщо да го очаква, в онзи жесток побой. Как ли би реагирала тя, ако беше на негово място? Какво би направила, ако някой почука една вечер на вратата и пребие до смърт баща ѝ с бейзболна бухалка? Потръпна, усети как яростта ѝ се надига дори само при мисълта за това. Би искала отмъщение, нямаше никакво съмнение по въпроса, но докъде беше готова да стигне? Със сигурност не толкова далече, колкото Емил.

Като се замисли обаче, беше ли в състояние дори да си представи, че е в положението на човек, чийто свят се сгромолясва в една-единствена вечер? Престъпленията на Емил бяха непростими и тя беше поздравила полицията за залавянето му. Но може би беше прекалено лесно да стоиш отстрани и да съдиш. Може би беше прекалено сурова в преценката си за този човек, знаеше си, че е склонна към крайни оценки. Но най-малкото трябваше да признае, че би могла да разбере яростта, която го е завладяла. И нямаше никакво съмнение, че си беше разчистил сметките със Снори Елертсон и че отвличането на детето щеше да има траен ефект върху Роберт.

Полицейското изявление беше пристигнало половин час преди излъчването в ефир на новините и съобщаваше, че домът на родителите на Емил е бил претърсен, като споменаваше и за възможната му връзка с убийството на Снори. Исрюн бе свела съобщението до кратък материал, който излезе като част от новинарската емисия.

Беше мъчително да стиска сензационната новина, че Емил е убеден в участието на Снори в смъртта на Билджа, но беше обещала на контакта си, че ще пази новината до сутринта, а не би посмяла да тръгне срещу инструкциите му. Това би било нещо, което можеше да направи само веднъж, а дори и за новина от този калибър не си заслужаваше. Но макар и само за момент, ѝ бе хрумнало да го направи.

Имаше насрочено интервю с министър-председателя за следващия ден, точно когато историята за Емил и Снори щеше да стане публично известна. По принцип интервюто трябваше да е за промените в кабинета, но винаги имаше шанс да измъкне някаква реакция от Мартейн.

Исрюн тръгна към вратата, за да иде до колата си да вземе кутията на Никулас. Преглеждането на старите документи щеше да запълни времето ѝ, докато чака Ари Тор да звънне.

Обратно в старата си стая, тя затвори вратата зад себе си. Леглото ѝ беше там, където винаги си е било, но стаята сега бе превърната в спалня за гости и място за съхранение на книги, за които вече няма място във всекидневната.

Потръпна от неудобство, когато започна да рови в документите на този мъртъв непознат, имаше чувството, че си завира носа в нещо, което не е нейна работа, или надзърта в чужди прозорци. Сложи спестовните книжки настрана, защото от тях не можеше да научи нищо. Обаче писмата бяха наистина интересни. Единствено писмото, за което Никулас ѝ беше споменал, беше от Гудмундюр. Останалите сякаш бяха главно от приятел, който живее във Вестфьордс и рядко е ходел в Рейкявик. В кореспонденцията му с Мариус имаше топлота, истинска загриженост за него и чести въпроси за състоянието на финансите им с Йорун.

„Сложил съм тук нещо малко — завършваше едно от писмата. — За да ви помогна да изкарате зимата. Ще ми ги върнеш, когато ти е възможно.“

В кутията нямаше нищо, написано от самия Мариус. Имаше много вестникарски изрезки, всичките за автомобили: реклами за коли, снимки на лимузини. Исрюн заключи, че Мариус е проявявал специален интерес към тях, но е трябвало да им се радва отдалече. Едва ли е бил в състояние да си позволи кола.

Тя се изтегна на старото си легло и затвори очи.

Тук всички проблеми на света се отдръпваха далече. Болестта ѝ не само изчезваше, но сякаш изобщо никога не бе съществувала. Бъдещето ставаше ненаписана книга с изобилие от възможности пред нея. Почувства се уютно, в безопасност и потъна в дълбок сън.

Ари Тор леко се измъкна от леглото, оставяйки Кристин да спи.

Беше почти полунощ, а си спомни, че е оставил телефона си на една полица долу. Въпреки че не очакваше никакви обаждания, не му се искаше да заспи, без той да е до него.

Слезе на долния етаж, като внимателно стъпи на стъпалото, което скърцаше, с надеждата, че не е събудил Кристин. Взе телефона си и с изненада видя три пропуснати повиквания от Исрюн и съобщение, което ясно обявяваше, че трябва веднага да ѝ звънне.

Обади ѝ се, макар че беше късно, вероятно беше важно.

Исрюн се събуди от спокойния си сън от звъна на телефона. Тръсна глава да се разбуди, като се надяваше Ари Тор да не разбере, че е спала.

— Здрасти, благодаря, че връщаш обаждането — каза тя, неспособна да прикрие умората в гласа си.

— Няма защо. Нещо ново?

— Напипахме следа — отвърна тя със задоволство.

— Сериозно? След новините? Заради снимката?

— Би могло да се каже. Някакъв звъннал в нюзрума, за да съобщи, че знае кой е младежът на фотографията.

— Какво? Наистина ли? — възкликна изненадан Ари Тор. — Тогава тийнейджърът от снимката е още жив? Как е името му?

— Не знам, не бях там, друг е приел разговора. Предадоха ми само съобщението. Мъжът, който звъннал, се нарича Торвалдюр. Помислих си, че е най-добре ти да говориш с него. Имаш ли подръка писалка и хартия?

— Само секунда — помоли я той и скоро беше отново с телефон, притиснат до ухото, докато Исрюн му диктуваше номера. — Благодаря ти. Ще му звънна сутринта. Сега вероятно е много късно, нали?

— Май да — отвърна тя, неспособна да прикрие сарказма в гласа си. — Кажи ми после какво е станало, нямаш представа колко съм любопитна.

— Не се тревожи. Сега сме екип. Беше фантастично да покажеш снимката в новините тази вечер. И беше страхотно, че отиде да видиш стария Никулас.

— Което ми напомня… — промърмори тя, поглеждайки към кутията на пода. — Никулас ми даде за малко кутия с документи на Мариус: вестникарски изрезки, влогови книжки, разни такива неща. Има писмо от Гудмундюр, в което предлага те двамата с Гудфина да осиновят момчето, родило се на Мариус и Йорун през 1950 година. Това така и не е станало, но Никулас, изглежда, смята, че показва добронамереността на Гудмундюр по отношение на младата двойка.

— Това е интересно — замисли се Ари Тор. — Трябва да призная, че се чудя за Гудмундюр. Описват го веднъж като добросърдечен, с желание да помага, а после като арогантен и затворен. Трудно ми е да си го представя. Изглежда е бил доста сложен характер. Или аз тълкувам сведенията грешно?

— Тези хора в Хединсфьордюр трябва да са били доста интересна група — каза Исрюн, без да отговаря на въпроса му. — Никулас каза, че Гудфина обичала нещата да стават по нейния начин, била властна по характер, дори ревнива, от типа жени, които получават това, което искат. Мариус май е бил семпла душа, лесно се водел и командвал.

— На Йорун, изглежда, не ѝ е било лесно — каза Ари Тор. — Трябвало е да се откаже от бебето си, а после да се премести на север в това самотно място. След което се залутала в зимния мрак и умряла. Хедин ми каза нещо, споменато от баща му, което би могло да се отнася за Йорун и сина ѝ.

И Ари Тор ѝ предаде смущаващата история, разказана от бащата на Хедин.

— Това е много интересно — възкликна Исрюн, когато той свърши. — Но намирам за трудно да приема, че Йорун може сама да е убила бебето си. Както и да го погледне човек обаче, за нея трябва да е било много тежко да понася гледката на сестра си с дете на ръце. Това несъмнено е засилило депресията ѝ.

— Повече от вероятно.

— Така, явява се въпрос — обяви Исрюн, щастлива да разнищва историята. — Какъв човек е бил този младеж и как се е отразило присъствието му върху тази изолирана група хора?

— Да се надяваме, че ще открием това утре — каза Ари Тор и Исрюн усети възбудата в гласа му.

За миг се зачуди дали и двамата не гледат на историята като на завладяваща игра, загадка с решение, което не засяга нито един от двама им, просто приятно забавление в дълбоката зима. Дали не забравяха, че хората, които обсъждат, бяха реални мъже и жени, изпитвали радости и скърби? Сега, половин век по-късно, освободени от всякаква отговорност, тя и Ари Тор ровеха в живота на тези хора — дори и в техните лични книжа — за да открият дали един от тях не е извършил убийство. Потръпна леко от мисълта.

— Чакам сведения и от местната акушерка — добави Ари Тор. — Може би тя ще хвърли някаква светлина върху положението там.

— Още ли е жива? — изненада се Исрюн. — Акушерката, изродила Хедин?

— Не, нямаме чак такъв късмет. Жената, която понастоящем е акушерка в Сиглюфьордюр, ще прегледа старата документация. Да видим какво би могло да изскочи оттам.

— Сигурен ли си, че е отишла акушерка от Сиглюфьордюр?

— Защо питаш?

— Защо мислиш, че акушерката е дошла от Сиглюфьордюр, а не от Олафсфьордюр?

— Самите те са били от Сиглюфьордюр, затова го смятам за по-вероятно, а пътуването от Олафсфьордюр е много по-дълго. Но имаш право. Утре ще проверя.

— Утре и двамата ще сме заети, имам нужда от малко сън — хвърли тя поглед към часовника. — Утре съм на смяна, отново.

— Поне имаш някакво разнообразие — горчиво отбеляза Ари Тор. — Нямаш два еднакви дни.

— Това е вярно — отвърна тя замислено, питайки се дали младият мъж не се отегчава в градчето си на северното крайбрежие. — Но хората бързо прегарят на тази работа — добави тя, сякаш за да го окуражи. — А и сигурността в журналистическата работа е нулева. Завиждам ти за твоята. Можеш да останеш на работа в силите на реда, докато се пенсионираш — каза тя през смях, очаквайки същата реакция и от него.

Вместо това последва мълчание.

— Както и да е — продължи тя. — Трябва да приключваме. Има още едно убийство, което трябва да отразя утре. На Снори Елертсон.

— Видях го по новините. Случаят не е ли разрешен вече? — попита той. — Не беше ли убит от похитителя на детето, нали по същата причина е отвлякъл и момченцето? Предположих, че е някакъв вид отмъщение, вероятно Снори е бил замесен в нападението срещу съпругата на мъжа.

Исрюн беше съобщила за разрешаването на случая с отвлеченото дете по време на новините и беше споменала теорията, че Емил е търсил отмъщение за смъртта на жена си. Все още нямаше причина убийството на Снори да бъде намесено официално, но Ари Тор явно беше събрал две и две. Помисли внимателно, преди да отговори. Реши да му се довери.

— Така изглежда, но моля те, не споменавай на никого за това. Може ли да го запазим само между нас двамата? Утре сутринта ще представя материал по него. Можеш да си представиш шоковата вълна, ако се окаже, че синът на Елерт Снорасон е пребил млада жена до смърт.

Последва моментно мълчание.

— Представям си какво ще стане, ако се окаже, че не той го е направил — промърмори Ари Тор. — Че в действителност той няма нищо общо с убийството…

Когато разговорът на Ари Тор с Исрюн приключи, той забеляза, че на телефона му има съобщения и от Томас. Бяха по-учтиви от нейното, но смисълът беше същият.

Томас беше на дежурство, затова му звънна веднага.

— А, скъпи синко. Надявам се, че не те безпокоя. Не беше заспал, нали?

— Не, изобщо не. Какво става?

Усети, че Томас се колебае, след което гласът му се превърна в скръбен бас.

— Новини от болницата, които трябва да ти предам, скъпо момче.

Ари Тор мигновено разбра какво би могло да е.

— Старата Сандра почина тази вечер. Бедното старо момиче. Дошло ѝ беше времето.

Ари Тор не отговори. Стоеше неподвижен и чувстваше как енергията се отцежда от него. В ума му проблесна гледката на полицейска кола, спираща на алеята в дъждовен следобед преди четиринайсет години. Полицаите бяха дошли, за да предадат на младежа лошата новина, че майка му е загинала в автомобилна катастрофа.

— Надявам се, че не си много разстроен. Тя имаше хубав дълъг живот.

— Благодаря, че ми съобщи — кратко отряза Ари Тор. — Ще дойда да се видим утре.

— Почивай си утре, ще се видим в неделя — отвърна Томас.

— Лека нощ.

Ари Тор остана вцепенен на мястото си.

Плака, когато майка му почина, не можеше да контролира потока от сълзи. Сега изпитваше нужда да заплаче, но отказваше да ѝ се поддаде.

Скръбта му беше примесена с дълбоко съжаление. Защо не беше направил усилие да посети старата госпожа?

Докато се влачеше нагоре по стълбите, мислите му се върнаха в студения есенен ден на погребението на майка му.

Легна до Кристин, но не искаше да заспи.

Какъв жалък слабак се беше оказал, искаше да избегне трудното сбогуване. Срамуваше се от себе си и знаеше, че това е нещо, за което ще съжалява до края на живота си.

У дома в малкия си апартамент Исрюн се опитваше да заспи, но думите на Ари Тор не излизаха от ума ѝ.

Въртеше се в леглото, докато накрая успя да намери спокойствие.

Когато на следващата сутрин се събуди обаче, откри, че в главата ѝ се е настанила нова идея.

Ами ако Снори наистина не е бил замесен в нападението върху онази нещастна жена? Ами ако е бил невинен? В случай че е така, защо Емил е бил убеден, че е замесен по някакъв начин в побоя?

Възможно ли е това да е била някаква злостна политическа машинация, дело на противниците на бащата на Снори? В ума ѝ се завъртяха безброй идеи.

Беше първа в нюзрума и веднага щом влезе, се опита да се свърже с контакта си в полицията, макар да знаеше, че доста насилва границите на взаимоотношенията им. Изпитваше лек срам наистина: сега го използваше само като източник на информация, но едно време, макар и за кратко, бяха двойка.

Бяха се виждали няколко пъти и той не криеше интереса си към нея. После, една вечер, тя реши да придвижи нещата крачка напред, да спи с него веднъж и да види къде ще ги отведе това. Беше свестен мъж: приятен и стабилен, да не говорим, че изглеждаше много добре. Покани го в апартамента си, но когато се стигна до решителния момент, тя не успя да се преодолее. Измъкна се с някакви глупави извинения и го помоли да си тръгне. Чувстваше се неловко сама с него, не искаше да го допусне прекалено близо до себе си. Знаеше много добре защо бе всичко това: все още не се беше възстановила от нападението и изнасилването преди няколко години. Вероятно никога нямаше напълно да преодолее изживяването.

Сега отново имаше нужда от него, каза тя на телефонния му секретар, за да отговори само на един-единствен въпрос: откъде беше стигнала до Емил информацията, че Снори стои зад нападението?

Няколко минути по-късно контактът ѝ звънна. Исрюн се оказа права в подозрението си, че вече му е досадила с исканията си, но въпреки това той каза, че може „да разбере амбициите ѝ“. Тя се усмихна вътрешно, наясно беше защо е изпълнен с желание да ѝ съдейства.

— Преди известно време в партията са се носели слухове в подобна насока.

Отговорът, който получи, когато попита за коя партия говори, я изненада: беше партията на самия Елерт Снорасон.

— На Емил звъннал човек, активен в партийните дела по онова време, някой си на име Ной. Изглежда нормален мъж, работи в строителна фирма. Казал му, че чул за участието на Снори в нападението преди две години и че му било неприятно да пази подобен род тайни. Когато момичето, Билджа, накрая починало от раните си, решил да предаде информацията на партньора ѝ, направо добрият самарянин. Всъщност не дал името си, но позвънил от мобилния си на домашния телефон на родителите на Емил, така че не беше трудно да го проследим. Говорих с него, най-невинният човек, когото можеш да си представиш, но успя да завърти цялата тази каша само с един телефонен разговор. Когато го разпитвахме, Емил призна, че това било капката, която преляла чашата. Не забравяй, всичко това си остава само между нас, Исрюн, но според него той винаги е знаел, че Роберт е главният заподозрян, а телефонното обаждане само му дало важната информация, че е замесен и втори човек. Бил решен да си отмъсти и започнал да следи Роберт и семейството му, влязъл във връзка и със Снори и го подвел да иде на тихо място. И там го прегазил.

На Исрюн ѝ прилоша от описанието на контакта ѝ, но се опита да се постави на мястото на Емил: да си принуден да наблюдаваш как партньорът ти постепенно губи битката с живота след жесток побой.

— Ще отворите ли отново случая с нападението върху Билджа?

— Сигурно. Снори се отърва вече, ако мога да се изразя така. Но отново ще разпитаме Роберт. Въпреки това не смятам, че ще успеем да докажем вината му след всичкото това време. Като го гледам, хлъзгав е като змиорка.

Исрюн му благодари за отделеното време и обеща да го покани на питие, когато и двамата са свободни за среща. Незабавно съжали, че го направи, не искаше да му дава никакви надежди, но пък си заслужаваше да поддържа интереса му.

Така, замисли се тя, значи полицията работи по предположението, че Снори е виновен и че зад слуховете има някаква истина.

Само че нейната собствена теория беше точно обратната.

Възможно ли е този Ной или човек, когото той познава, да е разпространил слуха за Снори? Възможно ли беше някой в партията на баща му да стои зад това?

Сега, когато знаеше за политическата принадлежност на Ной, беше въпрос само на няколко минути да намери пълното му име. Беше на трийсет и четири и наистина работеше в строителна фирма. Останалата информация за него в интернет не представляваше специален интерес, не и докато не започна да преглежда неговите снимки в мрежата.

На стара снимка в партийния уебсайт той стоеше до човек, когото Исрюн познаваше много добре. Застанали рамо до рамо, там бяха председателят на младежкото крило Ной и заместничката му, която сега беше съветник на министърпредседателя: Лара.

Ари Тор се събуди.

Беше прекалено рано да звънне на човека, за когото Исрюн му беше казала, че може да идентифицира младежа от фотографията, затова, като внимаваше да не събуди Кристин, той навлече дънките и дебел пуловер и седна навън на верандата пред спалнята. За първи път спеше в главната спалня на къщата, досега се беше задоволявал с една по-малка стая с тесен единичен креват, сякаш не желаеше да признава самотата си, като спи сам в голямо легло.

Къщата беше двуетажна, боядисана в червено, леко занемарена, горният етаж със скосени стрехи. Там бяха спалните: малката и голямата, както и една допълнителна стая, плюс стълбищната площадка с красива ниша с прозорец, под който имаше място за сядане. Таваните бяха ниски, стаите стари и уютни. Долу имаше всекидневна, кухня, стая за гледане на телевизия и старомоден килер за провизии — прекалено голям за сам мъж, но идеален за двама, а вероятно и за по-голямо семейство по-късно.

Наслаждаваше се на свежия планински въздух, седнал навън на балкона на табуретка, която бе изнесъл. Срещата с Кристин, ако изобщо можеше да я нарече така, надмина и найсмелите му очаквания. Може би все още имаше надежда за тях двамата като двойка. Тази къща в Сиглюфьордюр имаше много уютна атмосфера, може би не беше чак толкова лоша идея да се установят тук, стига Кристин също да е щастлива. Във въображението си вече виждаше дечица, които трополят нагоре-надолу по стълбите.

Когато студът започна да си проправя път през пуловера му, той влезе тихо вътре, мина на пръсти покрай Кристин, която спеше спокойно в неговото легло, и слезе в кухнята, където си направи чай, свари кафе за нея и препече филийки. Върна се горе с препълнен поднос.

След закуската в леглото излязоха да се поразходят из града точно когато той започваше да се оживява. Говореха си за ежедневни дреболии, потвърждение, че връзката им отново е в нормалното русло.

Беше почти единайсет, когато Ари Тор се обади на Торвалдюр, докато Кристин пазаруваше за вечеря в кооперативния магазин.

Набираше номера изпълнен с надежда, чудеше се дали вече не е по-близо до срещата с младежа от фотографията лице в лице.

— Ало? — отговори сериозен глас.

— Добро утро — поздрави Ари Тор. — С Торвалдюр ли говоря?

— А кой се обажда?

— Казвам се Ари Тор. Разбрах, че си звъннал в нюзрума снощи, след излъчването на интервюто с мен, когато беше показана снимката на младежа с бебето в ръце.

— Точно така. Ти си полицаят от Сиглюфьордюр? — попита Торвалдюр.

Ари Тор забеляза, че мъжът говори с акцент и че гласът е на стар човек.

— Да, аз съм.

— Радвам се да те чуя. Наричай ме Тор. От години никой не ми е казвал Торвалдюр. Норвежците винаги ми викаха Тор, когато им беше трудно да се справят с името ми.

Сега вече Ари Тор се досети, че е доловил норвежки акцент.

— Дълго си живял в Норвегия, а?

— Да, заминах там, когато бях на двайсет, през 1960. Върнах се едва преди няколко години. Всеки иска да се завърне у дома накрая, нали така? Запознах се с Антон в Норвегия. Веднага го разпознах на фотографията. Направена е в Хединсфьордюр, нали?

— Точно така — потвърди Ари Тор.

— Е, познавах добре Антон. Работеше в петролна компания, когато пътищата ни се кръстосаха. Бях приключил с изпитите си там и двамата дълго време работихме за една и съща фирма. Той никога не е учил в университет. Разбираш ли, не беше завършил гимназия в Исландия. Но имал стипендия и беше учил в някакъв земеделски колеж в Норвегия. Мисля, че беше учил година там, а после дойде да работи в петролната компания. Можеше да прави всичко — истински майстор, да знаеш. Нямаше никакво значение, че нямаше научна степен, мисля си, че би могъл да стигне много високо, наистина. Дълго време бяхме единствените исландци в компанията, затова толкова се сближихме според мен.

— Той още ли е в Норвегия?

— Не, не. Антон почина — отвърна Торвалдюр след кратка пауза. — Получи сърдечен удар преди няколко години. Дори не стигна до пенсия.

По дяволите, изруга наум Ари Тор.

— Съжалявам да го чуя. Има ли семейство в Норвегия?

— Не. Беше женен за кратко за норвежка, но се разделиха. Така че родът приключи с Антон. Беше единствено дете, разбираш.

— От Сиглюфьордюр ли беше? — попита Ари Тор, сигурен, че вече знае отговора.

— Не, беше от бедно семейство от Хусавик. Видях се веднъж с родителите му, когато двамата пътувахме до Исландия. Минахме заедно през планините. Родителите му бяха доста стари по това време, но беше много интересно да се запозная с тях. Следяха живота му в Норвегия, мисля, че много се гордееха с момчето си.

— Спомена стипендия? Значи не родителите му са платили за обучението?

— Господи, не. Не мога да си представя, че биха могли да си го позволят. Не са могли да му осигурят свястно образование дори в Исландия. Трябвало е да работи и да печели хляба си от най-ранна възраст, по онова време там не е имало глезотии. Но защо ме разпитваш за Антон? Какво общо има полицията? — попита Торвалдюр и в гласа му сега се прокрадна подозрение.

— Не, не, не точно — подбра думите си внимателно Ари Тор.

— Всъщност малкото момче в ръцете му ме помоли да видя дали няма да мога да открия кой е този млад мъж. Името му е Хедин, не е имал представа, че в Хединсфьордюр е живял и някой друг освен неговото семейство — т. е. неговите родители, леля му и чичо му.

— Разбирам. Не беше ли лелята, дето изпи отрова и умря?

— Разказвал ли ти е за това?

— Да. Каза, че не било добро място. Каза ми, че по времето когато тя умряла, той вече се бил върнал в Хусавик. Разбрах, че чул новината за това от баща си. Ние двамата доста си споделяхме всъщност. Той говореше за това време от живота си с ужас. Каза ми, че бил в Хединсфьордюр като работник няколко месеца, но никога повече не се върнал там. Не че е било място, дето лесно се стига, даже и да искаш.

— Днес изобщо не е трудно — отбеляза Ари Тор.

— Вярно. Сега живея в западната част на Рейкявик, но ми е хрумвало да направя едно пътуване на север, да огледам новите тунели и Хединсфьордюр, мястото, където е работил Антон. Още ли е там фермерската къща?

— За нещастие върху нея е паднала лавина, но руините ѝ още са там.

— Не ми се струва добра идея там да живее млад човек, не и на толкова изолирано място. Безкрайната тъмнина влияе на душевното състояние на хората, поне така е станало с госпожата от къщата, смятам. Според Антон тя ставала все по-особена с всеки изминал ден. Трудно мога да си представя какво е да живееш на толкова далечно място.

Това подкрепя теорията, че Йорун сама е отнела живота си, помисли Ари Тор. Непрекъснато изникваха подробности колко зле се е справяла с условията там. В този миг се сети, че Торвалдюр още не му е казал кой е платил за образованието на Антон, затова отново го попита.

— Бил е мъжът, който го наел да работи в Хединсфьордюр — отвърна Торвалдюр. — Не си спомням името му. Бащата на малкото момченце. Познавали се с бащата на Антон. Разбрах, че бил доста богат.

— Гудмундюр — промърмори Ари Тор, отново изненадан от щедростта на този човек. — Знаеш ли кога Антон е отишъл в Хединсфьордюр?

— Чакай да видя. Не съм сигурен за годината, но е бил на петнайсет-шестнайсет по това време.

— А кога е роден?

— 1940.

— Значи би могъл да се появи там скоро след раждането на Хедин?

— Струва ми се, да. Имали нужда от помощ, защото бебето отнемало много от времето им. Мисля, че е било есен, когато Антон е отишъл.

— Значи вероятно е било през 1956 — изчисли Ари Тор. — Хедин е роден същата пролет. Антон през цялата зима ли е бил там?

— Да, през най-лошото време на годината. Обикновено говорехме за това, когато се срещахме по Коледа: той често разказваше каква нещастна Коледа е преживял там. Имам чувството, че времето, прекарано в Хединсфьордюр, го е оставило с ужасен страх от тъмнината, който не го напусна години наред.

— И се е върнал вкъщи през пролетта?

— Бил си заминал, когато жената е умряла, както ти казах — отвърна Торвалдюр. — Мисля, че си е тръгнал скоро след Коледа, през януари или февруари. Помолили го да напусне, доколкото си спомням, но му платили надниците до пролетта.

— Знаеш ли кой го е помолил да напусне?

— Този, който платил за образованието му. Доколкото схванах, той е уредил всичко.

— И тази стипендия е била част от уговорката? — попита Ари Тор, мислейки си, че отношението на Гудмундюр към Антон е било наистина много особено.

— Мили боже, не — възкликна Торвалдюр. — Получил я покъсно, малко след смъртта на жената. Мъжът дошъл да се види със семейството на Антон. Той си го спомняше много добре, защото се страхувал, че ще трябва да се върне да работи в Хединсфьордюр, което било последното, дето искал. Но се оказало, че мъжът искал да му благодари за работата, като плати пътуването му до Норвегия и му даде достатъчно пари да учи там една зима. Но накрая нещата се подредиха така, че Антон се върна в Исландия само веднъж като гост. Същото важи и за мен, предполагам. Макар че сега се върнах да живея тук, продължавам всеки ден да се чувствам като турист.

Още една изненада от Гудмундюр. Ари Тор се замисли дали зад цялата тази щедрост не лежи нещо съвсем различно от чистия алтруизъм. Обаче Торвалдюр едва ли щеше да му даде отговор на този въпрос, затова насочи разговора в друга посока, към мнението на Делия, че къщата в Хединсфьордюр е била обитавана от духове.

— Антон споменавал ли е някога, че в къщата има привидения?

— Привидения? — Изненадата в гласа на Торвалдюр беше очевидна. — Не си спомням подобно нещо. Но нямаше и нищо приятно, което да каже за мястото. Повтаряше, че било ужасно за живеене, но не си спомням да е споменавал, че е виждал призраци там.

Тогава Ари Тор му цитира думите на Делия: „Каза, че видял нещо неестествено… или, да, нещо противоестествено“.

Торвалдюр замълча за момент.

— Е, сега, като го спомена, спомням си нещо подобно — каза той накрая.

— А помниш ли какво е искал да каже? — попита нетърпеливо Ари Тор.

— Помня смътно… точно така. Беше нещо за кърменето. Трудно е да повярваш, но е така. Спомена нещо веднъж, когато жена ми кърмеше сина ни, но не си спомням подробности — позасмя се той.

Има нещо зловещо в цялата история, помисли си Ари Тор, някакъв необясним инцидент, пазен в дълбока тайна. Беше сигурен, че се приближава до решението, но трябваше да порови още по-дълбоко.

— И това е всичко, което е казал?

— Доколкото си спомням. Каза само, че като гледал как жена ми кърми нашето момче, се сетил за нещо, което дълги нощи не му давало да заспи. Каза, че било нещо противоестествено, да, мисля, че точно тази дума използва. Странен израз като този ти се забива в главата.

— Много ми помогна — благодари му Ари Тор. — Имаш ли нещо против да ти се обадя пак, ако възникнат други въпроси?

— Заповядай. Не се случва често да разговарям за толкова свестен човек. Имаше малко приятели в Норвегия и не познаваше добре роднините си в Исландия, тъй като беше напуснал страната съвсем млад. Споменът за Антон ще умре с мен.

— Трябва да попитам още нещо — добави Ари Тор. — Изглежда сигурно, че Антон е бил в Хусавик, когато жената е умряла, но струва ли ти се, че съществува, макар и дребна вероятност, да е имал нещо общо с нейната смърт?

— Искаш да кажеш дали не я е отровил той? — попита изумен Торвалдюр.

— Да, има ли такава вероятност?

— Да не си се побъркал, млади човече? — избоботи Торвалдюр, повишавайки глас.

Ари Тор не бързаше да отговори, остави Торвалдюр да продължи.

— Той беше чудесен човек. Самата идея е нелепа. Дума да не става — заяви Торвалдюр, успокоявайки се. — Антон категорично не беше убиец.

В събота следобед Исрюн успя да се свърже с Ной. Когато се представи, той веднага стана подозрителен.

— Моля? Защо ми се обаждаш? Не записваш, нали?

Тя го увери, че няма никакво намерение да записва разговора им.

— Да не е нещо, свързано с електроцентралата, по която работим? — попита той, но по гласа му Исрюн можеше да заключи, че и той не го смята за вероятно. Явно подозираше причината за обаждането, но не затвори, сигурно защото искаше да разбере какво става. — Това е нещо, което не мога да коментирам, не е в моите правомощия. Всички запитвания трябва да минават през служителя, отговарящ за медиите — продължи той.

Изобщо не се поколеба коя тактика да използва с него.

— Въпросите ми нямат нищо общо със строителството — заяви тя бодро. — Искам да те питам за нещо съвсем различно. Можеш да говориш свободно, защото ще се погрижа да не споменавам името ти във връзка с нищо, което си ми казал.

Подбираше думите си внимателно: ако той изпуснеше нещо горещо, тя щеше да го използва по един или друг начин. Единственото, което на практика му обещаваше, беше да не го назове като свой източник.

Събра кураж и продължи:

— Вече знам предостатъчно за тази история, така че можеш да затвориш телефона, ако искаш, но ако го направиш, тогава няма никаква гаранция, че ще запазя името ти в тайна.

— Слушай… — заекна той. — Това да не е за Снори? Или? Беше прекалено лесно, помисли си тя.

— Точно така, за Снори е. Просто се опитвам да оформя общата картина на събитията. Нямам интерес… — изрече тя, после повтори, за да придаде тежест на думите си: — Нямам интерес да те въвличам във всичко това без основателна причина. Мога да си представя, че не искаш да се накисваш.

— Виж… Нямам нищо общо с тази работа… Не мога да си позволя да се появя в новините за някакво убийство. В работата ще побеснеят, разбираш ли?

— Естествено, разбирам отлично. Опитвам да се катеря по стълбичката точно като теб. Живеем в труден свят.

— Именно — съгласи се той с малко по-спокоен тон.

— Вярно ли е, че си казал на Емил, мъжа, който прегази Снори, че Снори е участвал в нападението над приятелката му преди две години.

— Виж, да. Звъннах на човека, защото повече не можех да пазя в тайна какво е станало, разбираш ли? Жена му, или приятелката му, току-що беше починала след онзи жесток побой. Заслужаваше да узнае кой стои зад това, не мислиш ли? — попита той в отчаян опит да намери оправдание за това, което беше направил.

— Разбира се.

— Аз… аз… — заекна той. — Нямах представа, че ще убие Снори! — Въздъхна. — Наистина съм съсипан след вчерашната новина. Имам чувството, че вината е моя. Но направих само това, което трябваше да направя, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Исрюн, която изпита облекчение, че не се налага да изкопчва дума по дума информацията от този човек.

— Но ти как узна, че именно Снори стои зад нападението?

— По онова време в партията се разнесоха слухове малко след като стана.

— И точно когато Елерт щеше да сформира кабинет?

— Точно така. Не би могло да се случи в по-лош момент. Не познавах Снори лично, но всички знаехме какво бреме е той за стареца и за партията. Разбира се, никой от нас не подозираше колко дълбоко е затънал и никой не си е представял, че всичко може да завърши толкова жестоко. Разисквахме го помежду си и се притеснявахме, че може да навреди на партията, ако излезе наяве, особено ако в този момент Елерт вече е станал председател на партията или дори министър-председател.

— Кой ти го каза?

— Не знам. Просто чух, че Снори бил замесен в нападението.

— Не беше ли приятелката ти Лара? — попита Исрюн, налучквайки в тъмното, както се оказа успешно.

— Да… тя знаеше за това. Беше председателка на младежкото крило тогава. Помня, че ни помоли да го запазим в тайна, а на следващия ден съобщи, че Елерт е решил да се оттегли. Така че от този момент нататък това вече не беше проблем на партията, е, не точно. Затова решихме да не казваме нищо.

— Той замълча, после продължи бързо. — Поразен бях, че му се размина. Мисля, че дори не го арестуваха или задържаха. Мога да ти кажа, че го помислих за страшно несправедливо. Вероятно имам прекалено силно развито чувство за справедливост. Мисълта за това не ми даваше мира ден и нощ и когато чух, че горката жена е починала, просто не можех да го пазя повече в себе си.

— Каза, че сте го разисквали в партията. Много хора ли знаеха по онова време?

— Да, така беше. Но не бяхме много, не знам…

Точно както тя подозираше. Вероятно съвсем малко хора бяха чули слуха, но на Ной му беше трудно да го признае, защото вината, че си е мълчал, щеше да стане още по-голяма.

— Ти и Лара?

— Да. И още един-двама. Само ръководството на младежкото крило.

— А Мартейн?

— Мартейн? — попита той изненадан.

— Той знаеше ли за това?

— Не знам. О, добре де… май Лара спомена, че е говорила с него. Те двамата бяха много близки — каза той и Исрюн беше сигурна, че усети намека в гласа му.

— Ти защо не се обади в полицията? Сега или тогава?

— На човек хич не му се иска да го въвлекат в официално полицейско разследване. Нали разбираш? Намерих името на човека много лесно и се свързах с него след няколко позвънявания. Живее с родителите си. Сигурен съм, че постъпих правилно, но по дяволите, сега съжалявам. Най-добре е човек да си държи устата затворена и да не си вре носа в чуждите работи.

— Сигурно си прав — отвърна Исрюн.

— Прекрасна двойка сте — усмихна се стеснително възрастната госпожа на Ари Тор и Кристин.

Беше приел съвета на Кристин да провери дали за раждането на Хедин не е била повикана акушерка от Олафсфьордюр. За негова изненада старата акушерка Бьорг беше все още жива и здрава и точно тя бе помогнала Хедин да дойде на този свят.

Седнаха във всекидневната ѝ в просторна къща в Олафсфьордюр.

— Много е хубаво, че толкова млади хора са дошли да посетят старица като мен, особено в тази студена събота.

Навън времето ставаше все по-лошо, валеше без прекъсване цял ден. Ари Тор бе чувал, че в тези части на страната продължителните валежи причиняват наводнения, така ставаше и в Сиглюфьордюр, когато имаше прекалено много вода и планинските реки не можеха да я поемат. Определено можеше да се каже, че времето е непредсказуемо през цялата година, природните стихии можеха да причинят хаос дори когато не вали сняг.

Макар вече да наближаваше деветдесетте, Бьорг беше много пъргава. Радваше се да се запознае с тях и веднага ги покани вътре. Предложи им палачинки с конфитюр и сметана и топла напитка „Апелсин“. На тавана висеше голям кристален полилей. Всекидневната беше цялата в стелажи с книги, а в пространствата между тях бяха закачени картини и фотографии без някакъв определен ред. Очевидно целта е била да не остане непокрито пространство по стените.

— Не ти липсват книги — отбеляза Кристин.

Ари Тор се радваше, че тя бе дошла с него, защото уменията му да поддържа любезен разговор бяха доста ограничени.

— Трупам ги — отвърна Бьорг. — Точно като баща ми. Това беше къщата на родителите ми, сега е моя. Когато си отида, вероятно ще се превърне във вила за почивка на някои далечни роднини в Рейкявик.

— В отлично здраве си, както виждам — каза весело Кристин.

— Лекар съм, така че би трябвало да знам какво говоря.

— Благодаря, че ни прие — намеси се Ари Тор. — Бях изненадан… приятно, искам да кажа…

— Че още съм жива? — каза Бьорг с усмивка, която показа хубави изкуствени зъби. — И аз понякога се чудя. Да видим сега кога беше? Ще трябва да пресметна наум, малко умствена гимнастика, като в старите дни в училище — каза тя и смръщи чело.

— Петдесет и пет години — помогна Ари Тор. — Хедин ще стане на петдесет и пет през май.

— Божичко — въздъхна Бьорг. — А все едно беше вчера. Времето наистина лети. Трябва да съм била на трийсетина тогава и доста по-приятна за окото от сега. — Тя прокара костеливи пръсти през бухналата си сребриста коса. — И косата ми беше по-добра.

— Помниш оня ден? — възкликна Ари Тор.

— Дали го помня? Беше единственото раждане в Хединсфьордюр, на което съм помагала. Бащата се обади по радиостанцията в Олафсфьордюр. Жена му започнала да ражда и той ме молеше да отида възможно най-бързо. Дойде да ме посрещне, когато слизах по склона на планината. Беше пролет, така че имаше повече светлина, отколкото през зимата. Не съм сигурна, че ще мога да мина подобен маршрут сега — ухили се тя. — Ходила съм до Хединсфьордюр няколко пъти, откак отвориха тунела, приятно ми е да наминавам там на път за Сиглюфьордюр или просто да се отбия за малко и да се порадвам на красотата на мястото. Все още имам шофьорска книжка и мога да карам, макар и само бавничко. Старата ми „Лада“ е в гаража. Едно време имах „Москвич“, но това беше много отдавна — усмихна се тя.

Ари Тор си взе палачинка, надяваше се, че Бьорг ще продължи да разказва, за предпочитане историята за Хединсфьордюр. Но тя, изглежда, очакваше въпроси от него и Кристин.

— Забеляза ли там нещо странно или необичайно? — попита той.

— Не, нищо такова не ми идва наум. Бяха развълнувани, както си е нормално, но не мога да кажа, че успях да си оформя някакво мнение за хората там. Изобщо не ги познавах и никога повече не видях никого от тях. В онези дни пътуването от Олафсфьордюр до Сиглюфьордюр беше много дълго, а съществуваше и обичайното междусъседско съперничество. Хората от Сиглюфьордюр си имаха своя начин на живот, ние — нашия. Сега, разбира се, нещата са много по-добри. Времената се промениха и сме обединени, което не се оказа чак толкова болезнено, в края на краищата.

— Раждането добре ли мина? — запита Кристин.

— Не. Беше трудно. Горката жена трябваше да остане в леглото целия ден. Не си тръгнах чак до следващия ден.

Тя въздъхна.

— Трябва да е било необичайно да прекараш нощта на такова изолирано място — подхвърли Кристин.

— И да, и не. В моята работа човек свиква с всякакви неща. Беше чудно преживяване да видя Хединсфьордюр, а и денят беше много красив. Беше хубаво. Ти ме попита дали не съм забелязала нещо странно — обърна се тя към Ари Тор. — Спомням си, че очаквах фиордът да е мрачен и самотен, но той изобщо не беше такъв. Беше живо, красиво място, грееше слънце. Чак когато влязох в къщата, усетих как тишината и самотата ме затискат. Странно беше. Мога да кажа, че изобщо не се почувствах щастлива в онази къща.

Ари Тор се замисли за руините. Около тях витаеше някакво зловещо усещане, особено когато се приближи съвсем близо до тях. Ако Йорун беше отнела живота си заради депресия, какъвто, изглежда, беше случаят, дали фиордът ѝ беше повлиял толкова зле, или къщата и хората, които живееха там?

— Спомням си, че това, което ми липсваше там, беше музиката, колкото и странно да ти прозвучи — каза внезапно Бьорг.

Тя се изправи и отиде до старомоден грамофон в ъгъла на стаята. В стаята не се виждаха плочи, но на него имаше плоча, когато тя вдигна капака. Тя сложи игличката върху плочата и стаята се изпълни със стара мелодия, английска балада от военните години.

— Вера Лин? — попита Кристин.

— Умно момиче — похвали я Бьорг, като отново седна. — Живях в бурни времена: Световна война, после Студена война и какво ли не още. — Тя отново въздъхна, сякаш тълпящите се спомени ѝ идваха в повече.

— Спомняш ли си хората, които живееха там по онова време? — попита Ари Тор, в момента интересът му към баладите не беше особено голям. — Знаеш ли колко души бяха?

— Четирима. Две двойки. Помня новината за смъртния случай там следващата година. Не се писа много по медиите, но имам чувството, че е било ужасна трагедия.

— Не е ли имало и работник? Младеж? — подсети я Ари Тор, въпреки че след разговора с Торвалдюр знаеше какъв отговор да очаква.

— Не, не си спомням да съм видяла друг човек там, едва ли бих го забравила. Защо питаш?

Ари Тор нямаше желание да се впуска в подробности, затова ѝ зададе друг въпрос.

— Знаеш ли защо не са повикали акушерката от Сиглюфьордюр?

— Сигурлауг? Тя беше няколко години по-голяма от мен и вероятно не е посмяла да тръгне по този маршрут. Мога да ти кажа, че хич не беше лесен.

— Хубаво е, че ти си успяла да отидеш — похвали я Кристин.

— Родила е здраво момченце с твоя помощ.

— Точно така, скъпа — отвърна Бьорг. — Беше работа, която ми носеше много радост. Да помагаш на другите е прекрасно. Ти със сигурност го разбираш. Не каза ли, че си лекарка?

Кристин кимна, но не отговори на въпроса.

— Вероятно ще ти е приятно да видиш момчето, което си изродила там? — предположи тя.

Ари Тор остана с впечатлението, че иска да смени темата.

— Хубава идея — грейна от удоволствие Бьорг. — Ако го видите, може да му кажете, че винаги е добре дошъл тук.

Ари Тор и Кристин обсъдиха в подробности посещението по пътя обратно към Сиглюфьордюр, не споменаха единствено забележката на Бьорг, че са прекрасна двойка.

Дъждът беше спрял, затова Ари Тор се съгласи да се отбият в Хединсфьордюр, тъй като мястото бе събудило интереса на Кристин и тя искаше да види руините на фермерската къща.

— Надявам се, че си с добри обувки — отбеляза той.

Тръгнаха мълчаливо под тежките облаци. Като стигнаха руините, на Ари Тор му хрумна идея. Последния път когато беше тук, се беше запитал дали и Йорун, и младежът не бяха загубили живота си на това място, но сега знаеше, че не е така. Само духът на Йорун почиваше в лагуната.

Частица от него искаше да вярва, че непосредствената близост до мястото, където тя беше починала, го е повела по пътя към истината, че може би Йорун му е пошушнала решението на загадката, но беше прекалено земен по природа, за да повярва в подобна идея. Въпреки това по гърба му пролази тръпка. Сега, когато беше във фиорда, като че можеше да види всичко по-ясно, отколкото преди, фактите и разказите на хората започваха да се напасват в едно цяло. Имаше нужда обаче от още информация, преди да може да провери теорията си.

В този момент небесата се отвориха и рукна дъжд. Ари Тор и Кристин се ухилиха един на друг и хукнаха да се скрият в колата, все едно ги гонеха дяволи. Кристин се опита да завърже лек разговор, когато седнаха в колата, но той само кимаше разсеяно. Трябваше да звънне на Исрюн и да я помоли да провери внимателно влоговите книжки на Мариус, може би отново да прегледа по-задълбочено и някои други негови документи. После щеше да изслуша пак записа от разговора на Исрюн с Никулас и да поговори още веднъж с Торвалдюр. След това можеше да се наложи да помоли Исрюн да зададе още няколко въпроса на Никулас.

Вместо да запали и да потегли към Сиглюфьордюр, той се обърна към Кристин, която му се усмихваше изпод мократа си коса.

— Искам да ти разкажа една странна история… — започна той —… истинска история, която завършва с ужасна смърт точно тук, в Хединсфьордюр преди половин век.

— Благодаря, че дойде — каза Исрюн.

Лара седеше срещу нея в малко кафене недалече от офисите на телевизията. Исрюн бе избрала маса в ъгъла, която щеше да им позволи да говорят на спокойствие, независимо че за момента двете бяха единствените клиенти. Беше убедила Лара да се срещнат под претекст, че иска да се подготви за интервюто с Мартейн.

— Няма защо, Исрюн — отвърна Лара, която изглеждаше необичайно изнервена.

— Трябва да призная… — започна Исрюн бавно, отпивайки глътка от капучиното си — че има и нещо друго, за което искам да поговоря с теб.

— Да говориш с мен? — учуди се Лара и Исрюн видя страха в очите ѝ.

— Поговорих си със стар твой приятел, с Ной. Той ми разказа интересна история. Въз основа на нея имам теория, която… ами предполагам, че може да съсипе кариерата на министър-председателя — изрече Исрюн, без да си прави труда да олекоти удара от разкритието си.

Лара се вкамени, кафето ѝ стоеше недокоснато пред нея. Тази политическа лисица беше на път да рухне и Исрюн беше готова да нанесе удара, като изобщо не възнамеряваше да покаже милост. Беше сложила картите си на масата и сега чакаше да види реакцията.

— Всички сте излъгали за Снори в онзи момент — каза тя, — че той е бил замесен в онова нападение, всъщност Мартейн е задвижил мелницата за слухове, разчиствайки си пътя, за да стане председател на партията и премиер.

— Не! — викна Лара с треперещ глас и вдигна лице, но не за да срещне очите на Исрюн. — Мартейн няма нищо общо с това. Не можеш да му лепнеш такава мърсотия! Отказвам да позволя жълтата преса да го влачи в калта заради някакви необосновани клюки.

Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че трябваше да вдигне чашата към устните си с двете.

— Мартейн няма нищо общо с това? — повтори Исрюн. — Значи е било твоя идея?

Лара трепна. Бръсна огненочервения бретон от очите си.

— Виж… да.

Вече бе казала прекалено много. Исрюн се зачуди дали в момента не прехвърля в ума си вариантите какво да прави: дали сама да поеме вината, или не.

— Да — каза Лара отново след кратка пауза. — Да.

— Значи ти пусна слуха, че Снори е пребил онази жена?

— Да. — Лара бе забила поглед в пода.

— Защо?

— Не беше замислено да се развие по този начин, разбираш ли? В онзи момент Снори беше абсолютно откачил, беше бомба, готова всеки миг да избухне. А баща му щеше да става министър-председател. Рано или късно той щеше да го завлече със себе си. Аз просто ускорих процеса.

— За да осигуриш мястото за Мартейн?

— И да спася партията. Сега сме във фантастично състояние. Мартейн никога не е бил толкова популярен, ще води страната години напред. Досега да сме изчезнали, ако Елерт беше поел кабинета — промърмори Лара.

— Краят оправдава средствата.

— Точно — почти прошепна Лара.

— Ти ли каза на Елерт за слуховете? Лара кимна с лице, пламнало от срам.

— Ами Снори? Той беше убит! — ядоса се Исрюн, повишавайки неволно тон. — Снори беше убит, защото онзи нещастник Емил е бил убеден, че той е пребил жена му.

— Не разбирам как се стигна дотам — простена Лара. — Ние… аз се постарах всичко да затихне, след като постигнахме целта си да накараме Елерт да се оттегли.

— Приятелят ти Ной се обадил на Емил и му разказал историята. Ной повярвал на това, което си му казала, и съвестта започнала да го гризе. Искал Емил да узнае истината. Не всички са силни като теб — изсумтя презрително Исрюн.

— По дяволите…! Значи смъртта на Снори е отговорност на Ной. След като не може да си държи устата затворена…

— Не съм сигурна, че мога да се съглася с теб по този въпрос — сряза я Исрюн. — Защо си взела толкова важно за бъдещето на Мартейн решение вместо него? Защото си му вярвала… или защото между вас двамата е имало нещо повече?

— Това не е твоя работа — притеснено каза Лара.

— И той не е имал представа какво правиш?

— Нямаше никаква представа! — разпалено заяви Лара. — Той е абсолютно чист, почтен човек. Онези от нас, които са близо до него, понякога трябва да взимат трудни решения заради каузата. Така стоят нещата.

— Откъде знаеше, че Снори просто няма да го отрече?

— Той… Виж… Мартейн и Снори бяха добри приятели по онова време. Мартейн го познаваше и самият той ми е казвал, че Снори понякога не идва на себе си по цяла седмица заради алкохол или дрога. В седмицата, когато стана нападението, той беше точно в такова състояние. Помислих си, че това е отлична възможност. Полицията не беше арестувала никого, така че всичко се подреждаше добре, поне за времето, което ни беше необходимо, за да може Елерт да бъде убеден, че е дошъл часът да се оттегли.

Исрюн трудно можеше да повярва, че Мартейн е толкова невинен, колкото Лара се опитваше да го изкара.

— И Снори никога не е чул този слух? — попита тя.

— Разбрах, че са го обсъждали, Снори и Елерт. Мартейн разбрал за разговора им. Но Снори не си спомнял нищо и не бил в състояние да каже къде е бил. Казал, че никога не е нападал никого, но не можел да е сигурен. Баща му не беше готов да поеме риска и веднага се оттегли от политиката. Разбира се, всички се постарахме полицията да не разбере нищо. Така че никой не пострада. Елерт вече остаряваше, а Мартейн беше все така популярен. Ясно беше, че при дадените обстоятелства именно той ще оглави правителството. И точно това стана.

— Никой не пострада? Снори е мъртъв.

— Не съм го убила аз! — викна Лара. После млъкна и каза по-спокойно: — Ще го използваш, нали?

— Можеш да заложиш живота си, че ще го направя — отвърна Исрюн, изправяйки се.

— Ще си подам оставката. Мартейн няма нищо общо с това.

Исрюн остави пари за капучиното си и излезе, без да каже и дума.

Главната редакторка Мария беше дежурен редактор тази събота.

Исрюн се настани на стол в офиса ѝ.

— Изплюй камъчето — подкани я Мария. — Каква е последната сензация?

— Пълната история на една абдикация — отвърна Исрюн, доволна от себе си.

Историята сама се беше написала и щеше да предизвика голям смут. Ясно беше, че сега няма да има интервю с министър-председателя. От офиса му бяха отменили срещата, без да дават причина. За първи път връзките с медиите не се осъществяваха от Лара и в официалното писмо нямаше и найслаб намек за извинение от страна на правителствения служител.

— Нещо ново? — попита Мария.

— Би могло да се каже — отвърна Исрюн. — Всичко е започнало с нападението върху Билджа, жената на Емил.

— Да, знам за нея, тя почина наскоро, нали, без да се върне в съзнание.

— Точно. И така, когато става нападението преди две години, нападателят явно е отишъл на грешен адрес. Роберт е бил главният заподозрян на полицията, но така и не успели да докажат нищо. След станалото Емил не се възстановил психически. Знаел, че Роберт е виновен, но не направил нищо, поне не и веднага. Приблизително по същото време с нападението са били предприети стъпки за създаване на правителство на националното единство начело с Елерт Снорасон. Обществена тайна било, че синът му Снори е безнадежден алкохолик…

— И вероятно наркоман — добави Мария.

— Както знаеш, Мартейн е бил принцът наследник на партията. Бил заместник-председател и като цяло смятан за изключително компетентна личност. Бил също и стар приятел на Снори, въпреки че напоследък направи всичко възможно да омаловажи приятелството им. Снори споделил с него, че е минал през много труден период на пиянство, вероятно съчетано с употреба на наркотици, и че му се губи цяла седмица. По случайно съвпадение нападението над Билджа е станало в същата тази седмица и тук вече нещата стават интересни…

Исрюн направи пауза и видя, че Мария чака нетърпеливо останалата част от историята. Това означаваше точка в нейна полза.

— На някого му хрумнала умната идея да обвинят Снори за нападението, но не публично, а само като слух вътре в редиците на партията. Историята не се разпространила много, но успяла да стигне до ушите на Елерт. Той говорил със сина си, който признал, че няма спомен какво е правил в онзи ден. Елерт бързо си подал оставката по „лични причини“, Мартейн поел ръководството на партията и станал министър-председател на правителството на националното единство. Останалото е история, както казват. Той е млад мъж, който вече е стигнал далече и несъмнено ще остави неизличим отпечатък в нашата политическа история.

Исрюн спря, за да си поеме дъх.

Мария използва възможността, за да зададе очевидния въпрос.

— И на кого е хрумнала умната идея?

— На премиерската съветничка Лара. По-рано днес ми призна, че идеята била нейна и че именно тя се е погрижила лъжата да стигне до Елерт. Няма да пропусна да го спомена в материала си. Останах с впечатлението, че тя ще подаде оставка. Не бих се изненадала, ако двамата с Мартейн скоро обявят връзката си официално, особено сега, когато тя е решила да жертва кариерата си за мъжа, когото обича. Вероятно той ще ѝ намери някаква приятна синекура по-късно, когато всички забравят историята.

— Жертвала се за Мартейн? — Мария скочи на крака. — Той има ли някакво участие в това?

— Тя категорично отрече, че той има връзка с това — каза Исрюн. — Но аз не съм убедена.

Мария мълчеше замислена.

— Това е невероятно. Мислиш ли, че може да свали правителството?

— Трудно е да се каже — отвърна Исрюн. — Лара се е погрижила лъжата да не стигне до много уши, а Мартейн естествено ще отрича, че е знаел нещо.

— А ти как се добра до всичко това? — Сега Мария кръстосваше стаята.

— От един от членовете на партията, човек, на когото Лара е разказала историята за участието на Снори в нападението. Името му е Ной. Когато Билджа починала в болницата, той вече не можел да си държи устата затворена, обадил се на Емил и му разказал цялата история как Снори е пребил Билджа. Не е знаел, че е лъжа. Емил решил, че е време за отмъщение. Предполагам, че през тези две години омразата се е трупала бавно в него.

— Какъв ужас — възкликна Мария. — Значи той си го е изкарал на Снори, който е нямал нищо общо с нападението?

— Не е лесно да се каже доколко ясно е разсъждавал. Със сигурност е вярвал, че Роберт и Снори, и двамата, стоят зад нападението. Подмамил Снори на място, където никой нямало да ги види, и го убил. Изглежда е взел колата на родителите си и е прегазил невинен човек. Знаем какво направи на Роберт, но няма начин да знаем как би могло да завърши това, ако Емил не беше задържан.

Мария седна на мястото си с въздишка.

— Направо не мога да повярвам. Ако разбирам нещата правилно, убит е един невинен, докато Роберт, човекът, който най-вероятно стои зад жестокия побой, може да се измъкне.

— И вероятно ще се измъкне. Но Емил ще бъде обвинен. Ще лежи с години или ще го затворят в психиатрична болница.

— А Мартейн? Можем ли да го заковем?

— Сигурна съм, че той е бил зад това, а не Лара. Очевидно е, не мислиш ли? — обърна се към нея Исрюн. — Знаеш го какъв е. Представя се за страхотен човек, но е абсолютно безмилостен. Има си причини да стигне толкова далече за толкова кратко време.

— И така, как ще подходим към историята? Имаш ли нещо, което може да го уличи?

Исрюн не отговори директно на въпроса.

— Бих искала да пусна лек намек в материала си за новините — отвърна тя.

Знаеше обаче, че ако го направи, ще тръгне срещу здравия си разум, ще се поддаде на гнева и чувство си за справедливост.

— И какво доказателство имаш, че той стои зад тази конспирация? — попита възбудено Мария. — Ако той има пръст в нея, тогава това не е просто сензация, а най-големият политически скандал за години.

Исрюн се поколеба.

— Нямам директно доказателство… но е толкова очевидно…

— Ти да не си полудяла? — кресна Мария по-скоро от разочарование, отколкото от гняв. — Не излъчваме обвинения срещу министър-председателя само защото на теб ти е хрумнала някаква конспиративна теория, Исрюн, знаеш го. Материалът ти за новините може да е за поквара в партията му и за участие на неговата съветничка в ужасна трагедия. Да оставим зрителите сами да си вадят заключенията — реши тя. — Но и така е страхотна сензация — добави тя, възвръщайки си самообладанието.

Исрюн кимна.

През цялото време знаеше каква ще е реакцията на Мария. Смяташе също, че познава Мартейн достатъчно добре, и беше сигурна, че той ще преживее бурята.

В Сиглюфьордюр вече се свечеряваше, беше време да тръгват за Делия. Времето беше доста ветровито, откъм океана нахлуваше свеж северен вятър. Ари Тор бе използвал пълноценно деня си и събра информацията, от която имаше нужда, за да подкрепи теорията си. Двамата с Кристин се бяха върнали отново в Олафсфьордюр, за да посетят за втори път пенсионираната акушерка. Резултатът от разговора им не беше съвсем убедителен, но теорията се оформяше все по-ясно в ума му.

На вратата на къщата му на „Ейраргата“ се почука и когато той я отвори, с изненада видя Томас застанал пред нея. Той влезе бързо, без да чака да го поканят, за да се скрие от дъжда навън.

— Здрасти — усмихна се Ари Тор. — Влизай.

— Съжалявам, че те безпокоя. Зает ли си?

— Не особено. С Кристин се готвехме да излизаме. Отиваме да гледаме заедно с Хедин стар филм от Хединсфьордюр — каза той, решавайки, че това кратко обяснение ще е достатъчно.

— Звучи ми добре — отвърна Томас. — Исках само да разменим две думи на спокойствие.

— Разбира се — Ари Тор го покани с жест във всекидневната. — Кристин се приготвя горе — каза той и в този момент осъзна, че те двамата никога не са се виждали.

Чувстваше, че най-добре ще е нещата да си останат така, предпочиташе да държи света на объркания млад полицай, вкопчил се в Кристин, далече от света на стария сиглюфьордюрски полицай, съсипал целия си личен живот.

— Минах оттук и малко по-рано — каза Томас, след като седна.

— Ходихме до Олафсфьордюр.

— Днес стана нещо — започна Томас сериозно. — Исках да поговорим за това на четири очи.

Ари Тор усети, че го залива вълна от притеснение, не знаеше какво да очаква.

— Днес получих оферта за къщата — започна Томас колебливо.

— Оферта от купувач, а не потенциален наемател, както очаквах.

— Е… не се наложи да чакаш дълго.

— Да. Стана дори прекалено бързо, по-бързо отколкото си представях. Всъщност веднага след като пуснах обявата. Някакъв лекар, който живее в Лондон, но корените му били оттук. Оглеждал се за хубава къща тук горе и каза, че моята му се сторила съвсем като в мечтите му. Направи ми добра оферта, над исканата от мен цена. Каза, че не иска да изпусне възможността.

— Хубаво — каза Ари Тор. — Трябва да го обмислиш внимателно.

Томас погледна встрани.

— Ние вече приехме офертата — каза той притеснен.

— Моля? — почти заекна Ари Тор.

— Да. Жена ми каза, че не можем да си позволим да отхвърлим подобно предложение. Никак не е лесно да се продаде имот тук горе на толкова добра цена.

— Значи ще вземеш отпуск? — попита Ари Тор, сърцето му се разблъска при мисълта за предстоящата промяна.

— Не, момчето ми. Подавам оставка — поправи го Томас с неловка усмивка. — Време е да опитам късмета си другаде. Ще започнем всичко наново долу, на юг.

Ари Тор не каза нищо.

— Постът ми ще бъде обявен за вакантен и бих желал ти да кандидатстваш за него — продължи Томас. — Няма смисъл да казвам, че ще те препоръчам. Не мога да си представя, че ще те подминат.

Беше точно осем часът, когато Ари Тор и Кристин излязоха от колата ѝ пред малката къщичка, облицована с листове гофрирана ламарина. Бурята набираше сила. Вятърът заплашваше да ги отнесе, дъждът се лееше безмилостно. Улиците бяха почти пусти, малко хора изгаряха от желание да се противопоставят на стихиите.

Ари Тор натисна звънеца. Този път не се наложи да провеждат разговор през пощенската кутия. Делия незабавно отвори вратата.

— Влизайте — усмихна им се тя. — Ужасно време, нали?

— Благодаря. Това е… Това е Кристин.

— Радвам се да се запознаем, скъпа — отвърна Делия. — Проекторът е готов в кухнята. Доста тесничко е, така че ще трябва да се посбутаме малко, стига никой да не възразява.

Ари Тор и Кристин я последваха в кухнята, където той забеляза, че има само два стола и табуретка. Делия явно не бе очаквала допълнителен гост.

— Имаш ли още един стол? — попита я той.

Делия кимна, изчезна от стаята и се върна с още една табуретка.

Проекторът стоеше на кухненската маса, покрит със зелено-бялата си пластмасова предпазна обвивка, заедно с чаши за кафе и чиния навити на руло палачинки. На перваза на прозореца горяха две свещи и придаваха на стаята уютна атмосфера, докато бурята вилнееше отвън. Дъждът блъскаше силно по стъклата, а вятърът успяваше да се промъкне през цепнатините в неособено добре уплътнените крила на прозорците на старата постройка. В един момент на Ари Тор му се стори, че къщата ще се срути.

Той седна на едната табуретка, а Кристин се настани на другата до него.

— Да се надяваме, че Хедин ще хареса филма — подхвърли Делия от прага. — Някой ден ще трябва да го прехвърля на видеокасета за него.

— Това е много хубава идея — съгласи се Ари Тор, въздържайки се да посочи, че златната ера на видеокасетите отдавна е отминала.

Делия скочи на крак да отвори вратата веднага щом звънецът прозвуча. Покани Хедин в кухнята. Ари Тор стана, за да се здрависа с него.

Хедин кимна и промърмори нещо неясно. Беше облякъл най-хубавите си дрехи: кариран костюм, който изпълваше до пръсване, бяла риза и червена вратовръзка. Човек лесно можеше да си представи, че тези дрехи са били купувани по време, когато е бил доста по-млад и доста килограми по-лек.

Кристин стана, представи се и му подаде ръка.

— Добър вечер. Казвам се Хедин — каза той, сега вече с поясен глас.

— Настанявайте се всички. Има кафе — обяви Делия. — Приятна промяна е да имам гости, особено в такова време.

Хедин мълчаливо зае място до масата, очевидно без да обръща внимание на жизнерадостното поведение на домакинята.

Делия наля кафе по чашите, предложи мляко и захар и подкани гостите си да опитат палачинките.

— Да започваме ли представлението? — попита тя, включвайки проектора.

— Разбира се — съгласи се Ари Тор и се обърна към Хедин.

— Както знаеш, прегледах отново случая през последните няколко дни. Откако говорихме последния път, се случиха много неща, които хвърлят светлина върху станалото. Когато изгледаме филма, бих искал да споделя с всички вас теорията си за обстоятелствата около смъртта на Йорун.

— Теория? — възкликна изненадан Хедин. — Искаш да кажеш…?

Дишането му стана задъхано, плитко, сякаш се мъчеше да намери правилните думи.

— Трудно е да се каже с абсолютна сигурност какво точно е станало преди толкова много години — каза Ари Тор, опитвайки се да не звучи прекалено авторитетно. — Но мисля, че знам какво се е разиграло в Хединсфьордюр през онази зима.

Делия загаси осветлението в кухнята. Лампите във всекидневната също бяха изключени, така че единствената светлина идваше от свещите на прозореца и самия проектор. Възцари се чувство на очакване, също като в киносалон, преди филмът да започне. Атмосферата в стаята натежа от напрежение, а бурята отвън допринасяше за мрачното, почти зловещо усещане. Хедин промърмори нещо под нос, тежкото му дишане почти заглушаваше бръмченето на проектора. Седеше смълчан, докато образите започнаха да се движат и на кухненската стена се появи Йорун, която им се усмихна. Тази вечер може би щеше да разкрие защо тя бе починала толкова внезапно.

Ари Тор вече беше гледал лентата, но независимо от това филмът имаше същия завладяващ ефект и върху него. Духът на отдавна отминалите времена изпълни кухнята, а красотата на далечния фиорд, великолепен в бялата си зимна премяна, беше почти осезаема.

Ари Тор чу как Хедин ахва, когато на екрана се появи младежът. Кристин сякаш също се почувства странно, като го видя, защото потърси ръката на Ари Тор и я стисна здраво.

— Да му се не види… Това там е татко — промърмори Хедин, когато на заден план се видя Гудмундюр. — Забележително, наистина забележително.

Когато филмът свърши, в кухнята се възцари тишина, сякаш присъстващите имаха нужда от минутка спокойствие, за да намерят пътя си от черно-бялата зима в Хединсфьордюр преди повече от петдесет години обратно към двайсет и първи век.

Силен порив на вятъра разтърси стените на малката къща и ги върна към действителността.

— Така — подхвана Ари Тор в сумрака на кухнята. — Хедин, ако нямаш нищо против, ще обясня накратко каква е моята теория за младежа и смъртта на Йорун?

— Разбира се… Няма какво да крия. Давай. Любопитен съм да чуя какво имаш да ни кажеш. Само искам да помоля нищо от казаното да не излиза от тази стая — помоли той с притеснен поглед към Делия.

— Можеш да ми вярваш, Хедин — успокои го тя.

Ари Тор завъртя табуретката си така, че да може да гледа Хедин вместо кухненската стена.

— Предположението ми е, че смъртта на Йорун е свързана с нещо, което е било чувствителна тема по онова време, тема, която някои хора още смятат за деликатна дори днес. Но найдобре е да започна от самото начало. Трябва да се върнем назад, чак до 1950 година.

— Когато е бил роден синът на Йорун и Мариус? — попита Хедин.

— Точно така. Доказателствата сочат, че двамата са имали син. Сега би бил шейсетгодишен, ако е жив. Обаче не успях да открия какво е станало с него. Йорун и Мариус са били двайсетинагодишни по онова време. Разбрах, че Никулас — братът на Мариус, ги е подкрепил в решението да дадат детето за осиновяване. Мариус нямал работа и двамата не смятали, че ще могат да отгледат дете.

— Това е интересно — отбеляза Делия. — Хедин, трябва да се опиташ да намериш този човек.

Хедин промърмори нещо.

— Всички описват Мариус като мъж, който се води лесно, незрял дори — продължи Ари Тор. — Навярно в онзи момент не е бил готов за бащинство, но описанията хвърлят светлина върху станалото по-късно — каза той и замълча.

— Това напълно съвпада със спомените ми за чичо Мариус — промълви тихо Хедин, толкова тихо, че едва се чу от воя на вятъра навън. — Беше добра душа, но не и силен характер. Тих и отстъпчив, мислех си, че е станал такъв след смъртта на жена си, но може винаги да си е бил такъв. Хората не се променят кой знае колко с остаряването.

— Абсолютно си прав за това — възкликна Делия. — Все още се чувствам така, все едно съм на двайсет. Единствената промяна е тази, която виждам в огледалото — каза тя и забележката ѝ разведри малко атмосферата.

— Интересно е да се сравнят описанията на Мариус с тези, които хората дават на зет му Гудмундюр — продължи Ари Тор.

— Повечето са съгласни, че той е бил пълна негова противоположност: силен, решителен мъж, свикнал да се налага.

— Вярно е. Никой не можеше да разиграва стареца. Винаги получаваше това, което иска, не отстъпваше и на милиметър — каза Хедин с гордост.

— Прав си — съгласи се Ари Тор. — Въпреки това, изглежда, е имал и благородна страна, която никак не пасва на образа, който си бях изградил.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита рязко Хедин.

— Искам да кажа, че явно е направил всичко възможно да се погрижи за зет си и снаха си.

— И има ли нещо странно в това?

— Не е задължително.

— Е, какво е направил Гудмундюр? — попита Делия предпазливо, сякаш не смееше да се намеси в разговора заради напрежението, трупащо се между Ари Тор и Хедин.

— Ами да започнем с това, че е намерил работа на Мариус в Сиглюфьордюр, а после е поканил двойката да участва в авантюрата в Хединсфьордюр, за която приемам, че той е поел разноските — заяви Ари Тор. — Освен това е предложил също да вземе малкото им момченце, преди още да го дадат за осиновяване. Появи се писмо, в което той предлага тази възможност напълно ясно. Но доколкото успях да установя, резултатът е, че бебето е осиновено от непознати хора някъде в страната. Йорун не е искала да поема риска да срещне случайно сина си. Мога да си представя, че след като го е дала, тя никога повече не го е видяла, вероятно Мариус също не го е видял.

— Ще видя ли това писмо? — попита Хедин с решителен тон.

— Може да се уреди — каза Ари Тор. — Но да се върнем на Хединсфьордюр.

Той погледна към стената, където филмът от фиорда бе съживил така ярко сцена от разказа му. Сега там имаше само празен квадрат светлина от проектора.

— 1955 година е. Хединсфьордюр е пуст, но Гудмундюр, Гудфина, Мариус и Йорун решават да си опитат късмета и се преместват да живеят в старата фермерска къща от западната страна на лагуната. Красиво място е, но опасно, точно в полите на извисяващата се над него планина. Не чух никакви други причини за това начинание, освен желанието да опитат нещо ново. Както изглежда, Гудмундюр е бил доста заможен, така че може да е било просто прищявка на богаташ, търсещ приключение. Обаче не съм много убеден в това, мисля, че причините са били съвсем различни и че зад тях се крие решението на загадката.

Ари Тор наведе глава, замълча за момент, после погледна Хедин право в очите.

— Роден си година по-късно, през 1956. — Хедин кимна и Ари Тор продължи. — Същата есен е бил нает работник, който да помага във фермата, тийнейджър от Хусавик. Казвал се е Антон.

— Антон? Това ли е момчето, което срещнах в Хединсфьордюр? — попита Делия.

— Точно така.

— Казвал се е Антон? — попита Хедин тихо. — Мъртъв ли е?

— Да, мъртъв е.

— Това свързано ли е с… В Хединсфьордюр ли е умрял? — продължи да разпитва Хедин.

— Не се притеснявай — отвърна му Ари Тор. — Семейството ти няма нищо общо със смъртта на Антон. Напротив, баща ти се е отнесъл много добре с него, платил е да учи в чужбина.

— Проклет да съм! — възкликна явно поразен Хедин, като почти се изправи, но после си седна обратно на мястото. — Платил е, сериозно? Защо?

— Мисля, че е имал основателна причина да изпрати момчето да учи далече, същото се отнася и за щедростта му към Мариус и Йорун — каза Ари Тор с мрачен тон. — В онази зима Мариус е направил снимката, която разкрива всичко. Както сега знаеш, Хедин, именно Антон те държи в ръцете си като бебе. Бихме могли да си зададем въпроса защо непознат младеж ще държи бебето, но тъй като Антон е бил работник във фермата, в това няма нищо необичайно. Може да предположим, че по времето, когато е направена снимката, той вече е бил част от семейството. После, някъде около Коледа, в един красив зимен ден, млада жена минава през прохода от Сиглюфьордюр, за да прави снимки — продължи Ари Тор, хвърляйки поглед към Делия. — Тя е единствената от нас, която е виждала Антон.

— Както и Хедин — посочи Кристин.

— Вярно е — съгласи се с усмивка Ари Тор. — Но Делия е единствената, която си спомня, че го е срещала.

— Така е — обади се Делия. — Разговорът с момчето Антон… остана в ума ми през всичките тези години. — Тя потъна в замислено мълчание.

— Не си ли говорихте колко трудно е да се живее на толкова изолирано място? — попита Ари Тор, давайки възможност на Делия да разкаже своята част от историята.

— Точно така беше. Имах чувството, че мястото е обитавано от привидения. Имаше нещо зловещо в тъмнината там.

— Привидения? — усъмни се Хедин. — Не вярвам. Родителите ми никога не са споменавали нещо подобно. Не че изобщо някога са говорили много за времето, което са прекарали в Хединсфьордюр, ако трябва да съм напълно честен.

— Младежът каза, че усетил нещо неестествено там — продължи Делия. — Видях, че е изплашен. После Гудмундюр го повика, явно хич не беше доволен, че вижда посетител. Във всеки случай това беше моето впечатление.

— Говорих с близък приятел на Антон и го разпитах. Той си спомни, че са говорили за това, и каза, че било нещо свързано с кърменето.

— Виж ти! А даде ли някакво обяснение? — ахна Делия.

— Приятелят на Антон не можа да ми каже повече, макар аз да смятам, че това се вписва много добре в теорията ми за станалото.

— И каква е тази твоя теория? — настоя Делия.

Тя сякаш беше по-нетърпелива от Хедин да стигнат до задоволително обяснение. Ари Тор си помисли, че сега, когато нещата вече се разплитат, Хедин навярно се е уплашил от истината и би предпочел да не чуе края на историята.

— Ще стигна до това след малко — обяви Ари Тор, доволен, че е в центъра на вниманието.

Чувстваше се като безименен разказвач, като човек, който ще изчезне, щом историята бъде разказана. Но веднага се усети, че такава възможност не съществува. След посещението на Томас избягваше да мисли за бъдещето, възнамеряваше тази вечер да се отпусне, да остави решението дали да кандидатства или не за поста на инспектор в полицията на Сиглюфьордюр за по-късно. Но бъдещето отново се беше изправило пред него, наясно беше, че го чака важно решение. То обаче можеше да почака още малко. Опита се да върне мислите си към историята.

— Първо ще ви разкажа малко повече за Антон — каза той, отново съсредоточил ума си върху Хединсфьордюр. — Младежът не е бил там, когато Йорун е умряла, и както изглежда, Гудмундюр се е погрижил възможно най-малко хора да знаят, че момчето е прекарало зимата там.

Ари Тор чу как Хедин си поема дъх.

— Разбрах, че Антон си е заминал през януари или февруари — продължи той. — Гудмундюр му наредил да си тръгва, но платил надниците му до пролетта.

— Защо, какво е направил? — попита Хедин.

— Абсолютно нищо. Баща ти просто е искал да го разкара от пътя си, след смъртта на Йорун дори му платил да замине за Норвегия, за да учи там. Платил билета му за кораба и за училището през онази зима — отвърна Ари Тор.

Възцари се пълна тишина и дори вятърът като че затаи дъх.

— Гудмундюр е искал да се отърве от работника си? — попита тихо Делия.

— Да. Първо го отпратил от Хединсфьордюр, а след убийството на Йорун не можело да има половинчати мерки. Затова го изпратил далече, извън страната.

Хедин подскочи от изненада, сграбчи ръба на масата.

— Какво каза? Йорун е била убита? — попита той остро с треперещ глас.

— Да. Била е убита. Сигурен съм.

— И кой е убиецът? — сопна се Хедин, в гласа му ясно се долавяше страх.

— Мога да ти кажа, Хедин — отвърна Ари Тор, вживявайки се толкова искрено в ролята на разказвача, че напълно забрави необходимостта да е деликатен в присъствието на засегнати хора. — Най-малкото мога да ти кажа, че майка ти и баща ти са напълно невинни в това ужасно деяние.

Напрежението в стаята беше осезаемо. Хедин промърмори нещо под нос и след това млъкна. Делия не казваше нищо. Кристин беше пуснала ръката на Ари Тор, но сега той потърси нейната и я стисна. Дланта ѝ в неговата му даде увереността, от която внезапно почувства нужда.

Хедин наруши тишината, прочиствайки гърлото си.

— Да не ми казваш, че Мариус е убил жена си? — попита той удивен с нотка на облекчение в гласа.

— Не. Мариус не я е убил.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Гневът на Хедин се надигаше. — Да не намекваш, че… че Антон се е върнал в Хединсфьордюр и е убил Йорун?

— Не, няма накова нещо. Той е напълно невинен. Просто е бил на грешното място в грешния момент и е знаел прекалено много.

— Ама аз… нищо не разбирам — заекна Хедин. — Там не е имало други.

— Освен самия теб, Хедин — каза бавно Делия.

Хедин шумно скочи на крака, в същото време силен порив на вятъра блъсна къщата и всички млъкнаха.

— По дяволите. Няма да слушам повече тези глупости. Та аз съм бил едва на годинка тогава.

Ари Тор също се изправи и постави ръка на рамото му.

— Успокой се. Разбира се, не смятам, че си извършил убийство на десетмесечна възраст.

Хедин пак седна.

Ари Тор също зае мястото си на табуретката, а Делия замърмори под нос с треперещ глас:

— Трябва да е било привидението. Ари Тор не ѝ обърна внимание.

— Да повторим набързо фактите, които привлякоха вниманието ми — каза той твърдо. — Когато започнах да разглеждам случая, говорих с председателя на Сиглюфьордюрското общество. Според него сестрите Йорун и Гудфина са си приличали по характер и изобщо не харесвали мрачните фиорди. И двете израснали в Рейкявик. По принцип винаги когато се заговори за смъртта на Йорун, общото мнение е, че тя е била в деликатно състояние на духа. Изслушах записа на разговора с Никулас и изводът ми е, че той потвърждава това. Той каза и мога да ви цитирам точно думите му…

Ари Тор извади бележник от джоба си и го отвори на страницата, където бе водил бележки, подготвяйки се за срещата тази вечер:

— Никулас е на мнение, че Йорун е отнела живота си — продължи той. — Каза, че бил сигурен в това. За да съм точен, той каза: „Мариус често го намекваше, когато говорехме. Каза, че тъмнината се отразявала много зле на някои от тях“. След като погледнах нещата от тази доста по-различна гледна точка, реших да попитам за това Никулас. Свързах се с него днес и успях да уредя човек от персонала в дома за възрастни да му зададе няколко въпроса, тъй като старецът е прекалено глух, за да използва телефон. Успя да ми даде напълно адекватно обяснение. Да, Мариус често му разказвал колко трудно било за Йорун да се приспособи към условията там, но същото се отнасяло и за Гудфина.

— Тя не ти ли го е споменавала? — обърна Делия очи към Хедин. Ари Тор мълчеше и чакаше.

— Не, не бих казал, че някога го е споменавала — отвърна Хедин унило.

— Да, Никулас останал с впечатлението, че животът в Хединсфьордюр бил много по-голямо изпитание за Гудфина, отколкото за Йорун. Гудфина се мъчела да се справи с дългата тъмнина и изолацията, но за това почти не е споменавано. Навярно Гудмундюр е искал да си държат устите затворени. Отношението към психическите заболявания е било много по-негативно, отколкото е сега.

— Напълно вярно — подкрепи го Делия. — Хората не говореха за подобни неща.

— Подозирам, че Антон е знаел за състоянието ѝ. Според Торвалдюр, приятеля на Антон, „господарката на къщата“ с всеки изминал ден ставала все по-особена и аз приех, че Антон е имал предвид Йорун. Затова говорих пак с Торвалдюр, просто за да се уверя, че не бъркам, но се оказа, че той е имал предвид Гудфина, защото винаги е гледал именно на нея като на „господарка на къщата“.

— Хората често реагират зле на подобни условия — намеси се Кристин. — Това може да доведе дори до клинична депресия, която трябва да бъде лекувана бързо и правилно.

— И така, ако това е бил случаят — продължи Ари Тор, — Гудмундюр вероятно е искал да направи всичко възможно да държи устите им затворени.

— Ти нали каза, че е изпратил момчето да учи в Норвегия? — попита Делия.

— Точно така — отвърна Ари Тор с усмивка. — Човекът е можел да си го позволи, но Антон вероятно е знаел не само това, затова Гудмундюр е имал основателна причина да го изпрати в чужбина.

Хедин отново скочи на крака.

— Какво, по дяволите, намекваш за баща ми, младежо? Той беше добър човек.

— Хайде, хайде — намеси се Делия, която също се изправи.

— Иска ли някой още кафе? — предложи тя и започна да долива чашите на масата, които почти никой не беше докоснал.

— По-внимателно сега — прошепна Кристин на Ари Тор.

— Подозирам, че Гудмундюр е имал своята напълно основателна причина да плати за образованието на Антон и да подкрепя финансово Йорун и Мариус, които са живели в бедност, докато той не ги е спасил — каза Ари Тор.

Той млъкна и в кухнята настъпи оглушителна тишина. Делия изглеждаше притеснена, сякаш би предпочела гостите ѝ да си тръгнат. Хедин остана прав, с буреносно лице.

— Да видим — продължи Ари Тор. — Мариус притежава апартамент без никакви дългове и ипотеки, плюс това има пари в спестовна сметка, които не е пипнал десетилетия наред, пари, изядени вече от инфлацията. Помолих един човек да прегледа внимателно съдържанието на кутията с документите му, да провери сметките му, а също и наличната информация за покупката на апартамента. Две неща изпъкнаха. Едното е плащането на жилището, сумата в спестовната книжка на Мариус, която е била преведена през лятото на 1956 година. Няма начин да се види откъде е дошъл преводът, но подозирам, че е изпратен от Гудмундюр.

— Край. Стига толкова. Тези безкрайни, неподкрепени с нищо теории за баща ми… — възмути се Хедин и тръгна към вратата. — Отивам си.

— Почакай минутка — помоли го Ари Тор.

Хедин спря и се обърна с лице към тях от коридора.

— Успяхме да намерим оригиналните документи за продажбата на апартамента на Мариус в Рейкявик. Първоначално е бил притежание на фирма в Сиглюфьордюр, която е прехвърлила собствеността на Мариус. Това става след авантюрата в Хединсфьордюр и което е още по-важно, няма индикации, че Мариус е платил нещо за апартамента. — Ари Тор погледна в бележника си и прочете името на фирмата.

— По дяволите! — възкликна Хедин, на лицето му се беше изписала тревога. — Това е една от фирмите на баща ми.

— И аз така мисля — отвърна Ари Тор. — Съществува ли вероятност баща ти да е имал толкова голям дълг към Мариус, че да му плати такава значителна сума? Както аз виждам нещата, това са страшно много пари за онова време, освен това му е прехвърлил и собствеността на апартамента. Заслужава да се спомене и това, че Мариус явно никога не е докоснал парите, просто ги зарязал в сметката и оставил инфлацията постепенно да ги обезцени.

Ари Тор млъкна, остави ги да осъзнаят значението на думите, преди да продължи.

— Има още две неща, върху които искам да привлека вниманието ви. Потърсих некролог на Йорун, но не можах да намеря нито един, има само обява за смъртта ѝ. На нея няма снимка на починалата, но това е било нещо обичайно по онова време. От друга страна, никъде не се намират снимки на Йорун дори във връзка с нейната смърт. Това само по себе си не е подозрително, но аз имам чувството, че е било много удобно за Гудмундюр. Най-вероятно е искал да е сигурен, че няма да се появят снимки на Йорун след смъртта ѝ.

— Но защо, да му се не види? — попита Делия.

— После идва това, което Бьорг ни разказа — обяви Ари Тор с поглед към Кристин. — Днес отидохме да я видим в Олафсфьордюр. И да не забравя, Хедин — тя каза, че много ще се радва да те види.

— Моля? Мен? Коя е тази жена? — обърка се Хедин, все още застанал на прага, но вече без намерение да си тръгне.

— Това е акушерката от Олафсфьордюр, която е помагала при раждането ти. Още е жива и много активна за възрастта си.

— Още е жива? Трябва да е изкукала — промърмори Хедин.

— Умът ѝ сече като бръснач — отвърна Ари Тор. — Но защо Гудмундюр е повикал нея, а не акушерката от Сиглюфьордюр? Защо да се изминава това излишно разстояние? Сиглюфьордюр е по-близо и пътят през планините оттам е много по-лесен. Бьорг мисли, че акушерката от Сиглюфьордюр не е посмяла да мине през планинския проход, което е напълно вероятно, но тъй като тя е починала преди години, никога няма да узнаем. Но има и друго обяснение. Струва ми се, че ключът към него е в това, че Бьорг изобщо не познава тези хора и никога повече не ги е видяла.

Всички очи бяха вперени в Ари Тор и той почувства как пулсът му се ускорява.

— Гудмундюр се е свързал с Бьорг, казал ѝ, че жена му е започнала да ражда. Бьорг ни разказа, че било трудно раждане и че майката на Хедин останала цял ден в леглото. Бьорг не се върнала в Олафсфьордюр чак до следващия ден. Отне ми известно време да схвана колко важно е това късче информация и чак след това всичко се подреди.

Ари Тор улови погледа на Хедин. Изражението му остана каменно, докато значението на думите на Ари Тор бавно си пробиваше път в ума му.

— Не… Това не може да е вярно — каза той зашеметен.

— Прав си. Просто не пасва. Възможно е Бьорг да не казва истината, но защо ще го прави? Предполагам, че би могла да е замесена, но впечатлението ми е, че тя си спомня много ясно събитията от този ден. Не си ли съгласна? — обърна се Ари Тор към Кристин.

— Напълно — отвърна спокойно тя.

— А сега някой ще трябва да ми обясни всичко това — каза остро Делия. — Защо не се връзва?

— Ти ли ще ѝ кажеш? — Попита Ари Тор, втренчил очи в Хедин.

Хедин се поколеба, преди да заговори.

— Да… Както казах на Ари Тор, когато за първи път се видяхме, името ми е свързано с Хединсфьордюр. Майка често казваше, че в деня, когато съм се родил, тя излязла до лагуната, било красив слънчев ден, затова решила, че трябва да ме нарече Хедин.

— Смяташ ли, че ти е казала истината? — попита го Ари Тор.

— Защото това не се връзва с разказа на Бьорг, която казва, че майка ти е трябвало да остане на легло през остатъка от деня, защото раждането било трудно.

— Да, смятам, че ми е казала истината — отвърна Хедин, макар и малко несигурно. — Често говореше какъв хубав ден бил. Не разбирам… — започна той, после млъкна с празни очи.

— Простият отговор е, че Гудфина не е твоята майка, Хедин — изтърси безцеремонно Ари Тор, оставяйки всички в малката кухня зашеметени.

— Моля? Не, това не е възможно — каза Хедин с отчаян глас.

— Не е възможно. повтори дрезгаво.

— Това е единственото възможно обяснение — заяви твърдо Ари Тор. — Преди малко казах, че е свързано с нещо, което е деликатна материя и днес, даже в момента се разисква в парламента от депутатите ни. Имам предвид сурогатното майчинство.

— Сурогатно майчинство? — изуми се Делия. — Какви ги говориш?

— Това е термин, създаден относително наскоро, но в същността си е същото: постигане на споразумение с жена да износи нечие дете. Гудмундюр и Гудфина нямат друго дете освен Хедин, което е необичайно за онези времена. Освен това имаме доказателство, че са поискали да осиновят бебето на Йорун и Мариус няколко години преди Хедин да се роди. Възможно ли е това да се е наложило, защото не са били в състояние да имат свое собствено дете, а не просто за да направят живота на Йорун и Мариус по-лек?

— А Йорун е искала детето ѝ да бъде осиновено някъде далече? — попита Делия.

— Да, искала е да бъде осиновено от непознати, за да не се налага да го среща пак. И този път е наложила своята воля, отказала е да позволи на сестра си да осинови нейното бебе. Навярно Гудмундюр и Гудфина са продължили да опитват да имат дете, но без успех. В онези години не е имало лечение на фертилитета и двамата не са имали много голям избор — погледна Ари Тор към лекаря до себе си за потвърждение.

Кристин кимна утвърдително.

— Може и да са ходили на доктор и да са им казали, че проблемът е по-скоро в нея, отколкото в него. Вероятно точно тогава на Гудмундюр му е хрумнала идеята, може би дори още преди да покани Мариус и Йорун в Сиглюфьордюр. Нямали са пари, а Мариус е човек, който лесно се води. Може би финансовото им положение се е влошило още повече и Гудмундюр е видял в това възможност да им помогне да се преместят в Сиглюфьордюр и да намери работа на Мариус, така че двамата да се чувстват задължени. След това вече е можел да им направи предложение, на което не биха могли да откажат. Помолил Йорун да износи дете за него и Гудфина.

— Не вярвам! — провикна се яростно Хедин.

— На Йорун и Мариус е щяло да бъде платено щедро, както показва депозитът във влоговата книжка на Мариус, плащането е щяло да стане след раждането на Хедин. Сигурно всички подробности са били уточнени предварително, за да не би Йорун да се отметне от думата си, след като детето се роди. Но никой не е трябвало да узнава истината, никой не е трябвало да вижда, че всъщност Йорун е бременната и че след това няколко месеца тя е кърмила детето. Решение на Гудмундюр е било да се преместят да живеят в самотния фиорд, под предлог че ще се опитат да разработят фермата. Мнозина са сметнали идеята за безумна, но тя се е оказала идеално прикритие.

— Ти си полудял! — викна Хедин, гласът му се извиси почти в крясък.

— Значи затова не бях добре дошла там, когато отидох да правя снимки? — попита Делия.

— Мога напълно да си представя, че това е била причината — отвърна Ари Тор. — Но когато се е стигнало дотам, вече са имали нужда от повече работна ръка и са взели младежа от Хусавик за работник. Оказало се, че са направили грешка. Подозирам, че той е видял Йорун да кърми бебето, което сигурно му се е сторило странно, тъй като е смятал Гудфина за майката. Гудмундюр едва ли се е зарадвал, че момчето е видяло това.

— Но кой…? — поколеба се Делия, но Ари Тор незабавно разбра накъде се насочва въпросът ѝ… — Но кой е бащата на детето? Кой е бил таткото на Хедин?

Ари Тор насочи отговора си към Хедин.

— Смятам, че Гудмундюр е твой баща — каза той.

— И как е станало? — попита малко притеснена Делия.

— Съмнявам се, че е било нещо сложно. Вероятно снаха му е забременяла от него по старомодния начин, което по всяка вероятност е било част от уговорката. После е трябвало да чакат, тя се оказала бременна и накрая родила. Сигурно са се надявали, че ще се справят сами с раждането. Но накрая повикали акушерка, навярно защото не са искали да поемат никакви рискове.

— Това е причината да извикат акушерка от Олафсфьордюр — досети се Делия. — Тук в Сиглюфьордюр всеки познава всеки и не биха могли да заблудят тукашната акушерка.

— Именно — отвърна Ари Тор. — Гудмундюр вероятно е представил Йорун като Гудфина и се е надявал измамата му да мине, плюс това сестрите много си приличали, поне на фотографията, от която тръгна всичко.

Извади несгънато фотокопие на снимката от бележника си.

— Можете да видите, основната разлика е, че едната от сестрите е по-слаба, и това е Гудфина, тази, за която се предполага, че е родила дете. Това е само подробност, но е още един момент, който помага да приключим тази загадка. Отидох да видя Бьорг още веднъж и ѝ показах снимката, но напълно разбираемо след всички тези години, тя не беше в състояние да потвърди коя от двете жени е майката на детето.

— Ама че история — възкликна Делия, явно развълнувана.

— Значи това е една от причините да няма снимки на Йорун, публикувани след смъртта ѝ.

— Именно — заяви бодро Ари Тор. — Не са искали да поемат риска акушерката да я разпознае по-късно и да осъзнае, че мъртвата жена всъщност е майката на малкото момченце, което е изродила, а не сестра ѝ.

— И кой, дяволите да го вземат, е убил Йорун? — настоя Хедин с измъчен глас.

— Гудфина, разбира се — отвърна Ари Тор.

— Какви ги дрънкаш? — озъби му се Хедин. — Само преди минута каза, че нито майка ми, нито баща ми имат нещо общо със смъртта ѝ… — Гласът му затихна постепенно, когато осъзна смисъла на това, което бе изрекъл току-що.

Делия бързо облече теорията в думи.

— Искаш да кажеш, че Гудфина е леля на Хедин, не негова майка.

— Не мога да слушам повече. Сега пък трябва да повярвам, че майка ми не ми е майка?

Ари Тор за момент се замисли дали да не приключи разказа си дотук, но реши да отдели още няколко минути и да им поднесе и последните части от пъзела.

— Какво беше казал баща ти, Хедин? Че имаш леля, която е отнела живот? Зачудих се за тези думи и осъзнах, че той всъщност е говорил за Гудфина: твоята леля, която е убила майка ти.

— Казах ти го поверително, проклет да си! — викна Хедин. Делия се изправи на крака.

— Става късно. Мисля, че това беше достатъчно — заяви тя. Но Хедин беше на друго мнение.

— И защо е убила Йорун? Кажи ми?

— Разбира се, не мога да съм напълно сигурен, но имам причина да вярвам, че балансът в ума на Гудфина вероятно вече е бил нарушен. Всъщност можем да твърдим същото и за двете. Йорун е износила дете за сестра си и е гледала това дете всеки божи ден.

— А Гудфина не е имала избор, освен да живее с жената, която е спала със съпруга ѝ — добави Делия.

— Ревността също може да е наклонила везните или пък страхът, че Йорун ще си вземе детето, щом се махнат от Хединсфьордюр. Напълно вероятно е Йорун да е заплашвала да го направи. Във всеки случай изолацията се е отразила много зле и на двете. Действията на Гудмундюр, изглежда, подкрепят теорията, че е защитавал свой близък човек, като например съпругата си, жена, извършила убийство. Намерил е апартамент в Рейкявик за Мариус, за да го отдалечи от тях и да купи мълчанието му до известна степен. Мариус по всяка вероятност е повярвал, че жена му се е самоубила, поне такива са спомените на брат му. Сигурно затова си е мълчал и си е отишъл с лъжата, че е било злощастна случайност. Очевидно Йорун е минала през много тежък период, затова за Гудмундюр е било лесно да го убеди, че сама е отнела живота си. Всъщност напълно възможно е никой освен Гудмундюр и Гудфина да не е знаел истината, но и тримата, включително и Мариус, са се наговорили да излъжат полицията, твърдейки, че Йорун им е казала как е взела отровата по погрешка. Гудмундюр и Гудфина са го направили, за да скрият истината, докато Мариус го е направил, за да скрие това, което той е мислел, че е истина.

— И Гудмундюр уредил Антон да замине в чужбина — довърши Делия.

— Момчето сигурно е усещало, че Гудфина изобщо не е добре онази зима и че около сестрите витае отровна атмосфера. Антон е можел да накара хората да се усъмнят — продължи Ари Тор. — Може би е знаел, че показанията в полицейския доклад как мишата отрова стояла в кухнята в буркан, същия като този, в който държали захарта, са пълна лъжа.

Той замълча и се огледа. Стори му се, че кухнята е по-тъмна, отколкото беше преди, после забеляза, че една от двете свещи на прозореца е изгоряла.

Никой не проговаряше, затова Ари Тор продължи, запълвайки тишината.

— Фотографията разказва своя собствена история — приглади той фотокопието върху кухненската маса. — По лицата на Гудмундюр, Йорун и Гудфина не се вижда радост, прави впечатление и колко далече една от друга стоят сестрите. В двата края на групата, и никоя от тях не държи бебето.

Кристин се изправи. Явно ѝ беше дошло в повече. Ари Тор също стана, но още не беше свършил.

— Било е авантюра, която изобщо не би могла да завърши добре и на практика е приключила ужасно. Мариус сигурно е приел апартамента, за да има покрив над главата си. Но така и не е докоснал кървавите пари на Гудмундюр, парите в брой, обещани им за тяхната част в сделката, които накрая са стрували живота на Йорун. Единственото положително нещо от цялата работа е раждането на Хедин — каза той и направи безуспешен опит да му се усмихне.

Хедин го гледаше гневно.

След неловка пауза Ари Тор каза:

— Боя се, че двамата с Кристин трябва да си тръгваме. Тя трябва да се върне в Акюрейри, преди времето съвсем да се влоши — излъга той.

Хедин се отдръпна от прага на кухненската врата, за да им направи път да минат.

— От теб зависи дали ще повярваш или не на тази теория. Но аз съм убеден, че всичко е станало точно така — каза последно Ари Тор.

Не се чувстваше особено добре, запита се защо не се радва, че е разрешил загадката. Когато излязоха под дъжда, вече се съмняваше дали не е трябвало да си замълчи. Беше се постарал да хвърли светлина върху миналото, но като го направи, май само беше влошил нещата. Сега Хедин трябваше да живее с мисълта, че жената, която го е отгледала, може да е убила истинската му майка, без дори да е напълно сигурен за обстоятелствата около случая. Но поне имаше вероятност да намери своя полубрат, стига синът на Йорун и Мариус да беше още жив.

Ари Тор и Кристин се спуснаха към подслона на колата, оставяйки Хедин и Делия смълчани зад себе си.

Предположението на Исрюн, че скандалът ще принуди Лара да подаде оставка, но няма да се отрази сериозно на министър-председателя, се оказа вярно. Той остана твърдо на мястото си, както винаги любезен и благонадежден. Беше се съгласил на ексклузивно интервю по темата, но с друга телевизия, което никак не изненада Исрюн. Малко вероятно беше тя да е сред фаворитите на Мартейн, след като беше разкрила скандала.

Той се представи добре на интервюто, енергично заклейми действията на тези, които са пуснали слуховете, без да е особено критичен към Лара. С усмивка отрече, и то напълно убедително, да е имал каквото и да е участие.

Минаха две седмици. Журналистите и блогърите вече се интересуваха от други теми, както и широката общественост. Историята затихна от само себе си.

Исрюн чу да се говори, че Лара и Мартейн излизат, но нищо не бе потвърдено. Явно успяваха да се държат встрани от светлината на прожекторите. Несъмнено Лара щеше да продължи да стои до рамото на Мартейн и вероятно нямаше да понесе правни последствия за действията си, никой нямаше да я затвори зад решетките за това, че е пуснала слух.

Беше минала една седмица от последното посещение на Исрюн при лекаря ѝ.

— Здравей, Исрюн — каза той приятелски и стомахът ѝ моментално се сви на топка. Чакаше резултатите от магнитноядрения резонанс.

— Здравей — отвърна тя с толкова пресъхнала уста, че едва произнесе думата.

— Получих няколко снимки — усмихна се той. — Всичко изглежда добре.

Тя си пое въздух. Сърцето ѝ сякаш спря да бие за миг. Правилно ли беше чула?

— Моля? — Това беше всичко, което успя да изрече.

— Изглежда добре — повтори докторът. — Нищо не се вижда, никакви туморни образувания. Всичко се развива в правилната посока, Исрюн.

Продължиха разговора още няколко минути. Исрюн почувства еуфория, която не беше в състояние да опише. Макар да знаеше, че състоянието ѝ е непредсказуемо, това категорично беше добра новина.

През следващите дни се чудеше отново и отново дали да обсъди новината с родителите и колегите си.

Баща ѝ Ори най-накрая отстъпи и се обади на Ана, която още беше на Фарьорските острови. Исрюн се чу и с двамата, естествено всеки интерпретираше разговора им по свой начин. Но поне пукнатината между тях сега беше по-малка. Сигурна беше, че ще се съберат най-късно до лятото, но усещаше, че най-добре е да не разклаща лодката с новини за заболяване, което всъщност, изглежда, бе взело добър обрат. Реши засега да го запази за себе си.

Същата беше ситуацията и в работата. Какво би спечелила, ако ги уведоми? Не беше нещо, което изгаряш от желание да споделяш с всеки срещнат. В момента се конкурираше яростно с всички, за да получава най-добрите задачи, и беше сигурна, че не след дълго постът на редактора ще бъде неин.

Но всичко това бяха дреболии в сравнение с новините от лекаря. Имаше чувството, че върви във въздуха.

— Оптимист съм — бе казал докторът. И този път беше склонна да му вярва.

Роберт опита няколко пъти да се свърже със Суна, но тя така и не върна обажданията му. После, един ден, номерът на телефона ѝ вече беше изключен. Разбира се, той знаеше, че никога повече няма да успее да я спечели обратно, но си заслужаваше да опита. Не беше лош човек, не, наистина не беше лош човек или поне така продължаваше да си повтаря той. Виновни бяха единствено наркотиците, заради тях не беше разсъждавал трезво.

След като причината зад отвличането на детето стана публично известна — фактът, че Емил го е смятал за убиеца на приятелката си — общественото мнение обяви Роберт за виновен. Беше призован още един път в полицията за официален разпит, единствено за да бъде спазена процедурата, но всъщност за деянието му нямаше никакви доказателства. Щеше да бъде освободен по законите на правото, но никога нямаше да се освободи от спомена за кръвта, от спомена за бедното момиче Билджа, което умираше с години, след като той замахна и го удари.

Напусна Исландия, отказа се от образованието си, отказа се от всичко. Родителите му се държаха така, сякаш му вярваха, но той виждаше, че знаят истината.

Сега трябваше да опита да започне нов живот в чужбина, което беше лесно на думи, но не и на практика.

Кошмарите продължаваха да го преследват. Нощ след нощ, нощ след нощ.