Днес стана нещо интересно. Умрях. Колко ужасно, биха казали някои. Каква трагедия. Тя бе толкова млада. Целият живот бе пред нея. Във вестника ще пишат колко ярко съм горяла и колко млада съм си отишла. Погребението ще бъде скромно… неколцина хлипащи приятели, още толкова подсмърчащи роднини и съседи. Как само ще се стараят да утешат бедния ми съпруг Грей. Ще обещават да бъдат винаги подръка при отглеждането на нашата дъщеричка без мене. Колко печално, ще повтарят те. Какво си е мислила тая?

Но с времето тази печал ще избледнее, животът на всички ще се върне към нормалния ритъм и аз ще се превърна в спомен, който мъничко ги натъжава, който им напомня за това колко бързо свършва всичко, но и такъв, който извиква на лицата им усмивка. Защото имаше и добри времена. Толкова много прекрасни моменти, когато пиехме прекалено, смеехме се като обезумели, наобиколили скара с огромни пържоли.

Те ми липсват и аз си спомням всички много добре, но не по същия начин. Защото животът ми с тях бе като опушено стъкло, внимателно изградена лъжа. И макар аз да ги познавам до един и дори да обичам част от тях, никой не познава истински мене. Те знаят само онова, което пожелах да споделя с тях, и дори част от него бе също измислица. Ще ги помня така, както се помни един хубав филм. Красиви сцени и реплики ще изникват в съзнанието и ще ме разчувстват за пореден път. Но в крайна сметка ще ми е ясно, че прекараното с тях време е плод на въображението, мимолетно като страница от роман.

Сега съм застанала върху носа на товарен кораб. Той се носи в нощта с изненадваща за размерите му скорост, хвърля настрани огромни пенести езици, докато пори високите вълни. Водната повърхност наоколо е черна. Лицето ми е мокро от пръски и така обветрено, че вече изтръпва. Само преди седмица изпитвах такъв ужас от вода, че през ум не би ми минало да я доближа дотолкова, та да ме намокри. Но днес имам много други страхове, а с този трябва да се справя.

Мъжът от рула вече на два пъти маха към мене, показва ми с широко, загребващо движение на ръката, че трябва да се прибирам вътре. Аз пък вдигам своята в отговор, за да му кажа, че всичко е наред. Тук изпитвам физическа болка, а точно това е, от което имам нужда. Но по-важно е друго: носът на този кораб е най-отдалечената точка от живота, който загърбих. Разстоянието трябва да стане още по-голямо, за да се прибера и може би да поспя малко.

Усещам във врата си горещия дъх на моя преследвач. За него никога няма да се превърна просто в спомен. Винаги ще остана цел, нещо, което аха-аха ще докопа. Познавам неговия неутолим копнеж, неговото търпение и неумолимост. Сърцето му бие веднъж на всеки мои десет удара. Толкова съм уморена. Питам се сега тук, изправена над ледените води, дали преследването ще види своя край тази нощ и кой от двама ни ще умре, наистина ще умре, когато това стане.

Стоя на носа и се държа здраво за рейлинга1. Повтарям си, че смъртта е лесен изход. Винаги достъпен. Трябва само малко да се наведа напред, да пусна рейлинга и ще полетя в мрачната пропаст. Но няма да го направя. Не и днес. Всекиму е мил животът, нали така? Дори за най-окаяните между нас, за ония, чийто дъх не струва пукната пара. И все пак мисълта за тази възможност, достъпна и лесноосъществима, си е една утеха.

Най-накрая студът и вятърът ми идват много. Обръщам се, за да тръгна към миниатюрната каюта, и го виждам: кръгло бяло око на прожектор, а под него — зелената и червена навигационни светлинки. Корабът е твърде далеч, за да се чуе шумът от двигателя му. Само този светлинен триъгълник подскача в мрака. Искам да дам знак на капитана, но той вече не се вижда при руля. Понечвам да се изкатеря горе и да го предупредя, но не знам дали има смисъл. Поколебавам се за миг и решавам, че за мен ще е най-добре да си намеря някакво скривалище. Ако той ме е открил, никой не е в състояние да ми помогне. Установявам, че не съм изненадана, изобщо не ме учудва обстоятелството, че ме е намерил. Очаквах това.

В гърдите си долавям познатото туп-туп, когато поглеждам надолу с мисъл за черното изкушение. Би било върховно предизвикателство да му отнема единственото нещо, което така жадува, последно средство да му покажа, че животът ми принадлежи единствено и само на мен. Но споменът за едно мъничко обло личице с дълбоки кафяви очи, оградено от руси къдри и с толкова мила усмивка ме задържа върху палубата. Тя не знае, че мама е умряла днес. Надявам се да не й се наложи да жали за мене, да порасне съсипана и опустошена от моята ранна кончина. Затова трябва да остана жива. За да мога един ден — дай Боже скорошен — да се върна при нея, да й обясня защо съм й дала точно това име, да я взема в обятията си и да стана майката, която винаги съм мечтала да бъда.

Но най-напред трябва да се боря и да победя. Не знам колко сили за борба са ми останали, но ще се боря. Не толкова за покрусената, обезсърчена жена, в която съм превърната, колкото за моята дъщеря Виктория.

Моята майка ме кръщава Офелия с мисълта, че по този начин проявява литературен вкус. Не си дава сметка за това, че всъщност демонстрира влечение към трагичното. От друга страна обаче, изобщо не съм убедена, че тя схваща самата концепция на трагедията, както родените в охолство не съзнават, че са богати и дори не допускат съществуването на друг вид живот. За нея името звучи красиво, напомня й за някакво цвете, знае, че е от някаква известна история (пиеса или роман, не би могла да каже). Извадила съм късмет все пак, тъй като алтернативата й била Полита или Джипси Роуз2. Офелия съдържа поне някакво внушение за достойнство.

С тези мисли бутам количката в местния супер сред купища лъснали зелени ябълки, хрупкави салати, тлъсти портокали и здрави, матовочервени чушки. До болка познатият мъж от щанда за меса ми маха с ръка и ме дарява с нещо, което — сигурна съм — смята за пленителна усмивка, но тя само кара кожата ми да настръхне. Всеки момент очаквам да чуя „Здрасти, сладурано“ или „Здравей, съкровище“. Все се питам какво ли има у мене, което го кара да проявява подобен ентусиазъм. В никакъв случай не съм открита или сговорчива личност. Разбира се, не мога си позволи да бъда и прекалено резервирана. Поглеждам отражението си в лъскавата метална повърхност на витрината, за да се убедя, че то е сдържано и хладно, без да бъде отблъскващо. Образът ми е изкривен и насечен от разнообразните дефекти по ламарината.

— Здрасти, скъпа — обажда се той с изискан жест и лек поклон.

Аз се усмихвам хладно, по-скоро леко повдигам крайчеца на устните си. Той грейва в усмивка.

Превърнала съм се в оня тип жени, който би притеснил силно собствената ми майка. През повечето време връзвам в силно дръпната назад конска опашка току-що измитата си, все още влажна руса коса. Простотата на тази „прическа“ ме привлича много. Нося прости, удобни дрехи — панталони от груб плат и голяма за ръста ми бяла блуза, под дебело моряшко яке. Нищо особено, ако не смятаме обувките и чантата, които струват колкото две заплати на майка ми. Тя непременно би забелязала подобно нещо. Не би се зарадвала. По-скоро щеше да се огорчи и разлюти. Не разбирам защо трябва да се хабят толкова емоции. Това е само един факт. Ясен и прост, каквито са всички факти. Е, повечето. Но все още я виждам в спомените си, виждам мекия прасковен тен на лицето, високите скули, дълбоките кафяви очи. Същите като на дъщеря ми.

— Ани! Здравей!

Пак съм при плодовете, макар да не си давам сметка за това какво ме е върнало там. В ръка държа лъскава зряла мандарина. Сигурно съм се вторачила в нея, сякаш е магическа сфера от кристал — опитвам се да прозра в бъдещето. Вдигам поглед към съседката си Ела Сингър, която ме наблюдава загрижено и донякъде развеселено. Не знам от колко време трае това или от колко време аз самата съм се вторачила в мандарината. Ние сме нещо повече от съседки — приятелки сме. Всички в квартала ми викат Ани, даже и Грей — един Господ знае защо.

— Къде беше? — пита ме тя.

— Извинявай — отвръщам с усмивка и бързо тръсване на глава. — Малко се бях отнесла.

— Да не ти е зле?

— Не. Нищо подобно.

Тя кимва и сама избира няколко мандарини.

— Къде е Вики?

Всички жени от квартала, учителките и майките на нейните приятелки я наричат Вики. Аз не ги поправям, но всеки път потръпвам вътрешно, когато чуя това име. То не е нейното. Нарекла съм я Виктория, защото това има определено значение за мен, а надявам се — след време — да има и за нея. Вярно, нарекох я така в един период на голяма самоувереност. Но Грей ме разбра и прие. В ония дни и двамата се радвахме на отлично самочувствие. Аз продължавам да се стремя към него, макар че напоследък, поради причини, които не мога да обясня, то започва да ми изневерява.

— У мащехата на Грей е. На плуване при баба — казвам аз и пускам плода в прозрачно пликче. Мандарината издава свеж, приятен аромат. Плодовете са на ръба на презряването. Имам усещането, че всеки миг ще се пръснат от сокове и сладост. Някаква старица се промъква край нас, отпусната тежко върху алуминиева конструкция за опора при ходене. От невидими тонколони се носи обезобразена, тенекиена версия на „Не стой толкова близо до мен“ от „Полис“.

— Това е добре — отсъжда Ела. — Значи можем да седнем за по едно капучино.

Поглеждам часовника си, все едно се питам дали ще успея да вместя и това мероприятие в бездруго претоварената си програма, макар и за двете да е ясно, че нямам какво друго да правя, а Виктория ще се забави още дълги часове с нейното плуване, после любимия обяд и игри със съседските деца. Те са до едно по-големи момчета, но тя ги върти на пръста си като някаква кралица. А те я боготворят заради това.

— Като едното нищо — казвам аз и приятелката ми се засмива.

— Великолепно. Ще те изчакам в кафето, докато свършиш. — Има предвид онова малко местенце на плажа, където винаги отиваме.

— До скоро.

Тя тръгва. Много харесвам Ела. Толкова е открита, блага и добронамерена, така доверчива и неизменно сърдечна. Кара ме да се чувствам като някаква коравосърдечна кучка. Усмихвам се и махвам леко с ръка. Сърцето ми играе. Сигурно кофеинът му е дошъл много за днес и сега протестира пред перспективата за още. Може би ще трябва да се задоволя с един билков чай.

На път за касата виждам някакво намусено момиче на петнайсетина години, застанало до майка си. Толкова е кльощаво, че кокалите му ще пробият джинсите. Устните й са влажни и лъскави от розова помада. Притиска мобифон към ухото си и гризе нокътя на десния си палец.

— Веднага престани с това, Тейлър — обажда се майката и дърпа пръста от устата й. Двете се споглеждат като гангстери от враждуващи банди. Питам се дали ние с Виктория ще стигнем до подобен момент, до този проклет сблъсък на поколенията. Не знам защо, но не го вярвам. Постоянно се страхувам, че ще ми бъде отнет луксът да се разправям с дъщеря си — тийнейджърка.

Отивам да прехвърля покупките в колата. Виждам Ела да се измъква от паркинга и ми показва с пръсти: пет минути. Отива до тях да остави продуктите, преди да се срещнем на плажа, а и аз ще направя същото — двете живеем съвсем наблизо. Така ще предотвратим възможността пилето да се размирише, сладоледът да протече — все банални безпокойства, които ценя високо заради тяхната простота и относителна безопасност. Но когато захлопвам багажника, отново го усещам.

Все едно слънцето внезапно пропада зад плътен облак и небосклонът почернява отведнъж. Само че нищо такова не се е случило. Във Флорида цари ясен, хладен за сезона ден. Паркингът е претъпкан с коли на майки и детегледачки с отрочета на всякаква възраст, разпуснати от училище за великденска ваканция. Чувам смехове, писък на чайка. Усещам соления аромат откъм Мексиканския залив. Но вътрешно потръпвам — по вените ми тече ледено мастило.

Вмъквам се в спортната си кола, вкопчвам пръсти във волана и правя опит да се успокоя. Подобни пристъпи на паника съм имала вече. Обикновено протичат бързо, също като кратките летни бури в нашия район. През последните няколко дни обаче зачестяват, изненадват ме със своята свирепа неотвратимост. Грей ги нарича фалшива тревога, но за мене са по-скоро нещо като система за ранно предизвестяване.

Сегашният е по-дълбок, по-силен и тъмен, отколкото съм свикнала. Истински ме е страх, потя се и побледнявам. Дишането ми е затруднено и аз хвърлям уплашени погледи към огледалата за обратно виждане. Нищо необичайно. От този контраст ми се вие свят и даже се нервирам: денят навън си е все така ясен, а хората из паркинга си живеят от нищо необезпокоявани.

След известно време потеглям, все още разтреперана, и поемам много внимателно по късия път към дома. Минавам през бариерата за живеещи в селището и махам с ръка на охраната, бавно дефилирам покрай абсурдно пищни фасади, кротнали под короните на високи палми, с покриви от извити керемиди и оформени като делфини, фламинго или миниатюрни копия на самите къщи, ярко боядисани пощенски кутии. Последни модели скъпи коли се мъдрят върху павирани алеи.

Докато паркирам в моята, съседката полива цветята си и ми махва приятелски с ръка. Отговарям на поздрава, докато отварям гаражната врата с помощта на дистанционното върху вътрешното огледало за обратно виждане. С мисълта за евентуален безсмислен разговор, затварям вратата зад гърба си, преди да изляза от колата. Изключвам двигателя и оставам известно време неподвижна. Сърцето ми се успокоява. В безопасност съм, казвам си аз. Тази къща е сигурна. Треперенето също започва да отслабва. Дишането ми се нормализира. Натискам един бутон върху контролното табло и чувам телефонен сигнал.

— Набери баба — казвам аз.

— Набирам баба — отговаря автоматът лаконично. Виктория умира за този номер. Всеки път се кикоти като побъркана, когато го чуе.

Само след едно позвъняване се обажда равен мъжки глас:

— Ало?

— Ани е на телефона — казвам с ясното съзнание, че думите ми излизат неравномерно от устата. Това не му убягва. Следва пауза. Той никога нищо не пропуска.

— Здрасти, Ани. — Неизменно спокойният глас на моя свекър Дру. Представям си го разположен зад дъбовото бюро на своя домашен кабинет, окичен с всичките му дипломи и военни отличия, както и със снимки на колеги от специалните части на военноморските сили — странни, зърнести образи на млади мъже, чийто вид е прекалено щастлив, за да се върже с оръжията в ръцете им. — В басейна са.

— Всичко наред ли е? — питам аз и сама се мразя заради глупавия въпрос.

— Всичко при нас е наред — отговаря той с твърда увереност. Тя ме успокоява в същата степен, в която ненавиждам собствените си прояви на слабост пред него.

— А при тебе как са нещата? — пита той след кратка пауза. Опитвам се да не обърна внимание на леката пренебрежителна нотка.

— Добре — отвръщам твърде бързо аз. Налага се да повторя по-бавно и безгрижно, за да замажа нещата. — Всичко е наред. Не ги притеснявай. Ще мина към два да я взема.

Затварям, преди да е попитал още нещо, и започвам да разтоварвам покупките. Докато ги подреждам из кухнята, пускам телевизора. От екрана ме поглежда печално кльощава блондинка. Надписът под образа й гласи: Трупът на жената е открит в централната част на Флорида — шести поред за последните пет години. Гъгнив мъжки глас зад кадър нарежда с тежък местен акцент за липсата на улики и сходството в отделните случаи. Бързо изключвам апарата — само това ми липсва в момента.

Правя опит да се освободя от обзелото ме безпокойство и да се захвана с работите си за деня: среща с Ела за по кафе, няколко дребни задачи, а след това да прибера Виктория от къщата на Дру и Вивиан. Докато стигна до тази последна фаза и видя моето момиченце, черното чувство ме е почти изоставило. Но не съвсем. Мъкне се подпре ми като някакво привидение.

— Всичко наред ли е, скъпа? — пита ме Вивиан, докато поемам детето на ръце. (Тя е голяма вече за това, глезиш я, Ани, все ми повтаря Грей.) Виктория отпуска цялата тежест на умората си връз мене, облъхва ме с неописуемо приятна смесица от аромати на лосион против слънце, хлор и бебешки шампоан.

Изпробвам една измъчена усмивка с думите:

— Фалшива тревога. — Всички сме наясно с този жаргон.

— Сигурна ли си? — пак пита тя.

Забелязвам, че е уморена, а под очите й личат сиви, подути полумесеци. Изражението й е смесица от загриженост и обич. Предизвиква у мен желание да се разридая в обятията й. Няма да е за първи път.

Зад гърба й се вижда Заливът, чиито талази мият неохотно брега. Цялата задна стена на къщата е от стъкло. Плувният басейн отвън сякаш се простира до океана, но това е само внимателно създадена илюзия. В това семейство сме царе на този номер.

— Мами се тревожи — шепне Виктория в шията ми. — Не се тревожи, мами.

Тя ме стисва с ръчички. Аз отвръщам на прегръдката.

— Не се тревожа, скъпа — успокоявам я аз. — Просто съм поизморена.

Знам, че не ми вярва. Трудно се лъже дете. И не бива да се опитва.

— Обади ли се на Грей? — пита Вивиан с чупка във веждите. Ухае на лимоново дръвче. Хваща ме за ръка и леко я стисва.

Опитвам се да изобразя нещо като безгрижна, самоосъдителна усмивка и казвам.

— Нямаше защо.

Тя ме поглежда скептично, обаче не казва нищо повече, само ме целува леко по бузата, след това Виктория, за да ни обгърне и двете с огромните си ръце. Докато се спускам по алеята за автомобили, забелязвам Дру да гледа подпре ни от горния етаж.

Същия следобед, докато Виктория спи в стаята си, аз съм се разположила на верандата, вперила взор в океана, и обмислям начините, по които мога да умра.

Спускам се по тясна ръждива стълба и забързвам в дълъг коридор, като се опирам с ръце о стените. Осветлението е мъждиво и примигващо. Мъча се да не забравя, че номерът на моята каюта е май 203. На борда има още петима мъже, освен капитана, но не виждам никого от тях.

Стигам до вратата на каютата, туткам се известно време с бравата и най-накрая влизам в миниатюрното си убежище. В противоположния на вратата край се вижда тясна койка. Под нея има чекмедже, в което съм прибрала нещата си. Коленича пред него, издърпвам го и след като отварям ципа на чантата, започвам да ровя вътре. Намирам каквото търся: деветмилиметров „Глок“, черен и хладен. Проверявам пълнителя, изваждам от чантата резервен и го пъхам в джоба на палтото. Глокът потъва зад колана на джинсите. Упражнявала съм движенията за изваждането му оттам и заемане на позиция поне милион пъти. Ръката ми ще знае какво да стори, дори ако мозъкът е изключен. Рефлекси. По същия начин обучават военните. Съпругът ми, който е бил и в известен смисъл още си е такъв, лично ме обучи.

Преценявам възможностите. За пореден път самоубийството взема връх заради своята лекота и окончателност. Атаката идва на второ място, като обиколен път към първия краен резултат. На трето е спотайването и изчакването. Нека се поизпоти. Нека се сблъска с наетите за охраната ми мъже, а сетне да ме открие на борда на този кораб, да намери мястото, където го чакам с пистолет в ръка.

Бумтежът в гърдите ми е спрял и сега се ослушвам за звуци от започнала битка, но не долавям нищо друго, освен далечния ритъм на корабната машина. Изобщо не ме е страх или пък страхът до такава степен се е превърнал в неразделна част от мене, че ми прилича на покой.

Баща ми е майстор на татуировки и патологичен лъжец. Последната му черта е май единствената, на чиято устойчивост мога да разчитам — почти всяка произнесена от него дума е лъжа. Просто не може да се справи с това.

— Как си, тате? — ще попитам аз.

— Великолепно — ще каже той. — Събирам багажа.

— Закъде? — ще попитам пак малко скептично.

— Утре тръгвам на плаване из Средиземноморието.

Или пък:

— Казвал ли съм ти, че служих в Специалните части?

— Така ли? — подхващам играта аз, но слушам с половин ухо. — Кога?

— Във Виетнам.

— О! Разкажи ми.

— Не мога. Прекалено болезнено е — по-добре да го забравя.

И така си я караме. Вече не се и притеснявам особено много, отчасти защото той никога не лъже за важни неща. Само за глупости. Също като хълцавица: изригва от него невикана, нечакана, неустоима. Аз обикновено му играя по гайдата, защото при всичките му лъжи у него има нещо истинско. Макар да е пълна нула като баща, той ме обича и — убедена съм в това — винаги ме е обичал.

Когато вдига телефона, чувам равномерен шум. Това е жуженето на иглата за татуиране. Ателието му „Боди Арт“ е разположено на улица „Грейт Джоунс“ и макар да не е нещо повече от една дупка — петдесет квадратни метра, — там идват хора от цял свят заради неговото изкуство. Рокзвезди, супермодели и даже (така се говори) бунтовни млади представители на саудитския кралски двор. Той ми разправя всичко това от години, но аз, разбира се, не мога да му вярвам. Най-накрая ми изпрати една изрезка от „Вилидж Войс“ с посветена на него статия и от нея разбрах, че в този случай говори истината. Какво ще кажете, а?

— Всичко наред ли е? — пита той снишил глас, когато разбира, че съм аз.

— Екстра — отвръщам. — Екстра я караме.

Той замълчава за миг и аз усещам, че е доловил лъжата. Знаем си и кътните зъби. Чувам диханието му, докато обмисля какво да ми каже. Спомням си не едно или две подобни тежки мълчания по линията за далечна връзка — от едната страна аз, отчаяна до немай-къде, а от другата той, без желание да ми помогне. Накрая проговарям:

— Кажи ми го пак, тате.

— О, миличка — отвръща той с лека въздишка, — стига вече. Мислех, че си надживяла всичко това.

Аз въздишам на свой ред и чувам Виктория да бъбри с куклите си в другата стая.

— Толкова си хубава — казва на една. — Отвън, но и отвътре. Ти си умна и силна. — Имитира мене и това ме кара да се усмихна.

— Опи, чуваш ли ме?

Баща ми винаги е намирал пълното ми име идиотско. Нарича ме „О“ или „Опи“, а понякога „Оп“. Сякаш и трите не са още по-идиотски. Мисля, че ги използва, за да дразни майка ми. И наистина я дразнеше невероятно много. Но глупавите прякори си останаха в употреба. Поне между двама ни.

— Кажи ми го само веднъж — обаждам се аз, като се мъча да прогоня истерията от гласа си.

Затварям очи и си представям лицето на моя баща, кафяво и набръчкано от хилядите часове, прекарани върху неговия Харли Дейвидсън. На младини е носил черната си коса като гъста, дълга до под раменете грива. Никога не съм виждала цялото лице на тате, скрито под гъста, черна брада. Когато го видях за последен път, преди доста години вече, и брадата, и косата бяха преполовили пътя към сиво-бялото. Вечно носи джинси и тениска, а на краката — ботуши. В гласа му се долавят следите, оставени от безброй цигари и тонове уиски.

— Бяхте деца и двамата, когато пристигнахте тук. Ти и той — започва тате, защото знае, че именно от това място искам да започне. Не ми хареса от самото начало. Имаше нещо не наред в погледа. — Той ръмжи ядосано. — Хич не ми харесваше, дето все около него се въртеше. Това ме караше да ревнувам. Макар да не си признаваше, знаех, че си в голяма беда. И аз те предадох, дете, още съжалявам за това.

Аз само слушам и си спомням.

— Трябваше да му видя сметката още тогава. Или пък да извикам полиция, или нещо друго. Но аз нищо не сторих. Това е най-големият ми грях като баща. А се мъчех да ти бъда приятел.

Моят баща има множество грехове като баща, а главни сред тях са лъжата и склонността да ме изоставя. Опитите му да ми бъде приятел не заемат първо място в личния ми списък на неща, заради които трябва да съжалява, но аз не му казвам това.

— Оставих те да се криеш известно време при мене. Представа нямах за това колко на зле са отишли нещата. Наистина.

Чувам накъсан вой от сирена. Някой влиза в ателието и се закашля. Долавям как баща ми захлупва микрофона с шепа и се обръща към някого с думите:

— Не можеш ли изчака една минута, мама му стара?

— Никога не си правил подобна татуировка — напомням му аз. — Нито преди, нито след това.

— Вярно е — отвръща бързо той. — Направих на онова копеле татуировка, каквато няма друга по света. Негов проект, мое изпълнение.

— Не може да се повтори — обаждам се аз.

Отвръща ми с презрително сумтене:

— Не и от когото и да било в бранша. А пък аз ги знам до един. Това е произведение на изкуството, което исках да запазя за тебе, но ти не прояви никакъв интерес.

Това е вярно. Никога не съм се интересувала от татуировки. Животът е сам по себе си суров — оставя предостатъчно белези. За какъв бяс доброволно да се подлагам на иглата? Пиърсингът е друго от нещата, които съм успяла да избягна. Не обичам хора, които намират удоволствие в болката.

— Разкажи ми за татуировката.

Той въздъхва, преди да продължи, сякаш съжалява, задето ми е уйдисал на акъла.

— Никога не бях виждал подобно нещо и това отчасти ме мотивира да я направя. Великолепен проект. Бурно море, вълни се разбиват в щръкнали като зъби на акула канари, множество сенки и полутонове, цял куп скрити образи, даже и очертанията на момичешко лице. На твоето лице, Опи.

Така научих.

Не е нужно да я описва. Виждам я съвършено отчетливо в съзнанието си. Този образ ме спохожда често в съня ми, а понякога и наяве.

— И когато видя рисунката, няма начин да е грешка?

Тишина.

— Не, моето момиче. Не може да се сбърка. Той е мъртъв, Опи.

— Викай ми Ани.

Знам, че ненавижда името Ани дори повече, отколкото Офелия. Мисли го за много обикновено. Но не е по-обикновено от неговото собствено: Теди Марч. Всичко живо му вика Мечо4. Както и да е, бих дала мило и драго да бъда обикновена.

— Мъртъв е, Ани. И никога повече няма да ти навреди. Нито на тебе, нито другиму. Той не можа да те убие тогава. Ти се бори и победи.

Харесвам звученето на тези думи. Искам те да попият в съзнанието ми и да се превърнат в моя истина. Патологичен лъжец или не, но притежава верен усет за нещата, който всеки път ме успокоява.

— Недей принася собствения си живот в жертва заради него — продължава той. — Нараняваш себе си, а също и Виктория. Както и оня твой съпруг. Стегни се, дете.

Това е моят малък ритуал, неща, които трябва да чуя, за да се успокоя. През последните няколко години с всичко това в главата единствено те са в състояние да ми вдъхнат кураж, да ме убедят, че е безопасно да се живее моят живот. Но този път нищо не върши работа. Нямам представа защо. Все едно виждам знаци, които никой друг не е в състояние да забележи: както кучето търчи в кръг, когато някакви неуловими вибрации го предупреждават за предстоящо земетресение. Все си повтарям, че това не е истина, че всичко е само в моята глава. Най-неподходящото за тях място, разбира се. Може би наистина трябва да се обърна пак към лекар.

Няколко месеца след като с мама сме вече във Флорида и аз съм се установила с неохота в новото училище, тя започва да се държи някак странно. Обичайните й маниакални еуфории и унили депресии са заместени от постоянно равнодушие, което при нея изглежда необикновено и в известна степен свръхестествено.

Първоначално промените са едва забележими. Най-напред установих, че е престанала да се гримира. Тя е красива жена с елегантна фигура и копринена руса коса. Също като косата, веждите и миглите й са бебешко руси, така че остават невидими без намесата на аркансил и гримьорски молив. Без грим изглежда уморена, изхабена. Цял живот се е отнасяла с изключително внимание към външния си вид.

„Красотата е власт“, обича да ми повтаря тя, макар нито един път да не е демонстрирала действието на тази власт.

Една събота сутрин седим двете в кухнята. Аз ям овесени ядки и гледам анимационни филми по малкия черно-бял телевизор, който държим върху кухненския плот, а тя се стяга за дневна смяна в ресторанта. Древният климатик се бори със сетни сили срещу августовската жега, но въпреки това усещам капки пот да се стичат по челото и горната ми устна.

Поглеждам към мама, облегната на плота. Пие кафе, преметнала чанта през рамо. Погледът й е празен, вторачен в нищото, някъде много надалеч оттук.

— Мами, няма ли да си „сложиш лицето“? — питам аз, като преднамерено имитирам собствената й интонация, с която всеки път изрича тази фраза.

— Не — отвръща тя безучастно. — Вече не слагам грим.

— И защо?

— Защото е вулгарно. Франк смята, че с него приличам на пачавра.

Повдига ми се от тези думи, макар по онова време да не знам защо.

— Така ли каза?

Тя кимва.

— Казва, че не може да заспи нощем при мисълта за това, как аз се шляя насам-натам в такъв вид, а на мъжете им текат лиги с надеждата, че могат да ме имат за жълти стотинки. Казва, че трябва да показвам лицето си такова, каквото го е Бог създал. И е прав.

Не знам какво да отговоря. Но дори тогава, на шестнайсет — почти седемнайсет — разбирам, че има нещо толкова гнило в цялата работа, че човек не знае откъде да я подхване.

— Мами — казвам аз, — това са бабини деветини.

— Мери си приказките, Офелия — сопва се тя и вперва гневен поглед в мене. — Не съм те възпитавала да ги дрънкаш такива. Когато Франк се прибере у дома, няма да позволи подобно нещо.

Тя отново насочва поглед през прозореца, сякаш очаква някого от много далеч.

— Мами, Франк ще се прибере при електрическия стол. Не у дома.

Тя отново ме поглежда и казва злобно:

— Не говори такива неща.

— Но това е истината, мами, и ти я знаеш.

— Офелия, ти въобще не чуваш какви ги дрънкаш. — Повишава глас. — Има нови доказателства. Те по безспорен начин установяват, че Франк не може да е извършил онова, в което го обвиняват. Той е невинен. Бог не ще позволи един невинен да загине заради престъпления, които не е извършил. — Гласът й е вече писклив, а очите — налети със сълзи. Тя захвърля празната чаша върху плота и излиза без дума повече.

Обсъждали сме това вече сто пъти. Аз и моят психоаналитик. Този първи момент, когато установих, че с мама става нещо нередно, нещо ужасно лошо.

— Как се почувствахте след нейното излизане онази сутрин?

— Стана ми зле. Уплаших се.

— Защо?

— Защото тя бе… друга. А и не исках Франк да „се прибира у дома“. Приемах го като един етап, който трябва да бъде изминат от нея, етап, който ще свърши зле като всички останали, а накрая ще се върнем в Ню Йорк.

— Страх ли ви беше от него?

Този въпрос изглежда малко глупав.

— Той бе осъден за изнасилване и убийство — отвръщам аз бавно.

Лекарят кима почтително, обаче не казва нищо. Чака ме да продължа. Когато не го правя, сам се обажда:

— Майка ви го е смятала за невинен. Това невъзможно ли е? Мнозина са осъдени за престъпления, които не са извършили. — Той казва това, за да продължим разговора, да ме насърчи при защитаването на собствената позиция. Но аз се чувствам повече подразнена, отколкото улеснена.

— Да, мама го смяташе за невинен — казвам аз. Не мога да забравя онези идиотски посещения, при които поставят длани един срещу друг върху стъклената преграда, докато някой от пазачите не им кресне да престанат. Спомням си как ме гледа и разпитва за училище. Помня онези спокойни очи и тих глас. Нещо у него събужда желание да хукна презглава накъдето ми очи видят. — В погледа му има смърт. Дори когато се усмихва, в него нещо липсва. И всички тези промени у мама. Щом й оказва подобно влияние иззад решетките, какво ли би станало, ако наистина дойде да живее с нас?

Лекарят замълчава за момент.

— Какво смятате, че бихте могла да предприемете в онзи момент, за да промените хода на последвалите събития? — пита той най-накрая.

Това е въпросът. Имаше нещо през оная сутрин в караваната. Убедена съм, че това е бил последния момент, в който е имало възможност събитията да се пренасочат. Да бях само догонила мама и настоятелно поискала да ми обясни за какво говори. Ако й бях казала, че ми призлява, че умирам от страх, че Франк е виновен и не може, никога не бива да заживява с нас, може би щеше да ме послуша. Споделям това с психоаналитика.

— Мислите ли, че наистина би дала ухо, Ани?

— Сигурно никога няма да узная.

Той оставя казаното да витае из въздуха. Чували сме го и двамата поне сто пъти. Но неизвестно защо то никога не излиза с лекота от устата ми.

— Какво точно направихте тогава?

— Довърших си овесените ядки и догледах филмчетата. Казах си, че тя е побъркана, че е идиот. И пропъдих мисълта за това от главата си.

— Бива ли ви в това отношение?

— Да гоня нежелани мисли? Уха!

Кабинетът му е неудобен. Плюшената кушетка е мека и евтина. Тя по-скоро ме кара да се чувствам нащрек, отколкото да предразполага. Климатичната инсталация се престарава и е доста студено. Върхът на носа ми е премръзнал, макар слънцето навън да прилича на разтопено, а обилната му светлина да се отразява от меката зеленина на океана.

Не съм легнала върху кушетката, а седя кръстосала крака в единия й край. При първия сеанс ми каза, че мога да се излегна, ако от това ще се чувствам по-спокойна, но аз отвърнах, че няма да е така. Той се е разположил насреща ми в огромно кресло, което запълва без усилие, а помежду ни има ниска масичка с цветни албуми отгоре: на Пикасо, Рембранд, Реноар. Положени са сериозни усилия помещението да прилича на дневна, а не на лекарски кабинет. Всичко тук е изкуствено: масата, полиците за книги, бюрото — всичко е направено от евтин талашит, покрит с фурнир. Всичко е от типа „направи си сам“, дето пристига в кашон под формата на купчина плоскости и торбичка с болтове и гайки, както и с приложено указание за сглобяване. Има вид на временно, а това не успокоява особено. Струва ми се, че би следвало да е направено от солиден дъб — тежко и непреходно. Отвън би трябвало да бушува типичен за есента в Нова Англия ден с пожълтяващи листа и лек намек за предстоящ сняг. А той самият трябва да носи пуловер. Кафяв.

Не си води бележки и никога не записва разговора ни. По този пункт останах непреклонна. Не искам да оставям материална следа от собствените си мисли където и да било. Той е съгласен. Казва, че ще постъпим така, както аз намеря за добре. Но винаги се питам дали не сяда да надраска на бърза ръка всичко веднага след излизането ми. Защото неизменно помни дословно всеки наш разговор.

Макар да споделям с него много неща, запазвам доста други в тайна. Посещавам го от дъжд на вятър вече над година, след като ми е препоръчан от Вивиан (Приятел е на Марта. Марта ли? Е, не я ли помниш Марта? Дето събираше дарения миналия август? Както и да е. Чух, че е невероятен.) По време на сеансите разкривам истината по отношение на чувствата си, но променям имената на всички участници в моята история. Има много неща около мен, които той няма да научи никога.

— Ани — обажда се сега докторът, — защо се връщаме към това?

Разтърквам очи с всичка сила, сякаш по този начин съм в състояние да прогоня цялото натрупано напрежение.

— Защото го усещам.

Вдигам поглед към неговите благи, топли очи. Харесвам външния му вид, даже и без кафяв пуловер: възрастен мъж със сиво-бяла коса, с толкова загоряло и набръчкано лице, че прилича на стара ръкавица за бейзбол… но не в лошия смисъл. Носи подобни на моите панталони, риза от фина тъкан и плетени сандали. Не прилича много на психиатър, а повече на любимия ти вуйчо или на приятен съсед, с когото обичаш да си побъбриш край пощенската кутия.

— Вие не го усещате, Ани — казва той с тих, но твърд глас. — Мислите си, че е така, но то не е. Трябва много да внимавате с езика, на който разговаряте със себе си. Назовете случая с името му. Епизод, панически пристъп, или нещо друго. Не си въобразявайте, че ви обзема психическо усещане за присъствието на един мъртвец.

Кимвам. Знам, че има право.

— Защо ми е толкова трудно? — питам аз. — Толкова реално изглежда. И много по-зле от когато и да било досега.

— Коя дата сме днес? — пита той.

Аз се замислям и отговарям. Разбирам накъде бие и поклащам глава.

— Не е това.

— Сигурна ли сте?

Сега не казвам нищо, защото не съм сигурна, разбира се. Не съм сигурна нито в това, нито в каквото и да било друго нещо. Може и да е прав.

— Но аз не помня.

— Някаква част от вас си спомня. Макар съзнанието да не допуска някои събития, споменът за тях е жив вътре в него. Той напира да излезе на повърхността, да бъде разбран, приет и освободен. За тази цел прибягва до всякакви способи. Когато сте достатъчно силна, за да се изправите лице в лице срещу тях, всички спомени ще се върнат. Сега сте по-силна от мига, в който се запознахме, Ани. Може би е настъпил часът да видим някои от тези демони. Може би именно поради тази причина чувството е толкова силно именно сега.

Като го гледам си мисля, че може и така да е. Може би наистина съм в състояние да надникна в онези мрачни кътчета вътре в мене, да се опълча срещу онова, което е притаено там, ида го победя.

— Той е мъртъв, Ани. Но докато не се справите със спомена за нещата, които ви е причинил, за вас той ще продължава да живее. Никога няма да се освободите от него.

Това звучи като слабо ехо от думите на моя баща, както и на Грей. С мозъка си разбирам, че са прави. Но сърцето и кръвта ми говорят друго, също като африканската почва на газелата или килимът от борови иглички — на горското мишле. Аз съм плячката. Знам мястото си в хранителната верига и трябва да бъда постоянно нащрек за всяка нова миризма, за всяка сянка.

Клекнала съм в ъгъла на каютата. Край вратата. Когато тя се отвори с трясък, аз ще остана зад нея. Дишането ми се е забавило, а краката болят от положението, което съм заела кой знае откога. Чувам буботенето на машината. То не е променено и започвам да се питам да не би пък всичко да си е наред. Възможно е дори да не е имало никакъв друг кораб в далечината, казвам си аз. Може да е игра на нощта и звездите, на собственото ми параноично въображение или пък комбинация от всичко това. Тъкмо съм почти готова да приема подобна възможност, когато на вратата се чука силно. Така се уплашвам, че подскачам цяла и удрям болезнено глава в стената отзад.

— Ани — обажда се приглушен мъжки глас. — Вътре ли си?

Разпознавам австралийския акцент на един от наетите да ми помогнат мъже. Отварям му. Погледът му моментално пада върху пистолета, затъкнат в панталона ми. Кимва одобрително.

— Някаква лодка ни следва — казва той.

Погледът на светлите му очи е проницателен, а мускулите яки. Мъча се да се сетя как се казва. Всичките имат такива едни ръбести имена, дето звучат като удар в ченето. Дакс май беше. Точно така, Дакс.

— Може да са рибари, бракониери и даже пирати. Поздравихме ги, но не отговарят.

Очите му обхождат помещението. Проверява бравата, люка и видимо намира каютата за сигурна, доколкото може да бъде. Все така прави. Всичките го правят. Постоянно проверяват периметъра за евентуална слаба страна. Това ми се нрави.

— Загаси лампата и заключи. Когато се уверя, че си в безопасност, ще дойда да те взема.

— Добре — отвръщам аз с усилие гласът ми да прозвучи също така твърдо и уверено като неговия.

Той излиза, хвърлил съчувствен поглед през рамо, и аз заключвам вратата след него. Тя изглежда крехка като картонена. Гася и отново клякам зад нея.

В деня след сеанса се чувствам по-добре. Би могло да е от остатъчното действие на хапчето, което Грей ме накара да изпия снощи, за да заспя по-лесно. Както и да е. Важното е, че сега, седнала с него в залятата от слънчеви лъчи кухня, за да пием кафе, аз съм свободна от лошото предчувствие.

— Помогна ли ти посещението при доктор Браун? — пита Грей.

Споменаването на това име от неговата уста е някак обезкуражаващо. Правя всичко възможно да разделям двете половини от собственото си Аз. Тук съм Ани, съпруга на Грей и майка на Виктория. Там съм психически пострадала, преследвана от травмите на своето минало. Не желая тези две половини да се допират.

— Да, всичко е наред — отвръщам аз с възможно най-безгрижен вид. — Той смята, че е във връзка с този период от годината.

Грей слага ръка върху рамото ми. Заминава от града за няколко дни. Нямам представа къде отива или кога ще се върне. Това е част от съвместния ни живот.

— Вивиан може да дойде тук, или пък вие двете да отидете у тях? — предлага мъжът ми, като се мъчи да не звучи загрижено и да не покаже тревога в очите си.

— Не, не. Няма нужда. Наистина. Ако потрябва, ще й се обадя.

Обичам Вивиан, мащехата на Грей, но не мога да понасям начина, по който ме гледа понякога: все едно съм скъпоценна и крехка дрънкулка в ръцете на едва проходило дете. Всеки момент мога да бъда изпусната и разбита на хиляди парченца. Дали пък не ме мисли за лоша майка? Дали се тревожи за Виктория? Предпочитам да не задавам въпроси, чиито отговори не ща да чуя.

Обсъждаме с Грей някои дреболии от ежедневието: за безобразния градинар, който обаче е прекалено приятен като човек, за да го изхвърлим, за водопроводните тръби, които издават странен шум при пускане на топлата вода, и не е ли време да извикам водопроводчик, за това, че новата учителка в забавачката изглежда симпатична. После Грей се надига за тръгване. Прегръща ме здраво. Аз се притискам силно към него и го целувам в устата. Не казвам: „И да внимаваш.“ Нито: „Звънни като пристигнеш.“ „Обичам те“ са моите думи. А сетне добавям:

— До скоро.

И той тръгва.

— Хич не ми се ходи на забавачка днес, мами — обажда се Виктория от детската седалка зад гърба ми. Караме по крайморското шосе. Подготвителното училище е само на десетина минути път от дома. Стара плантаторска къща, преустроена в забавачка, където късметлии момиченца и момченца пеят, играят и рисуват, учат букви и числа.

— Не ти ли се ходи?

— Не — отвръща лаконично тя. Гледа ме в огледалцето за обратно виждане с най-невинен вид и добавя: — Може да имаш нужда от мене днес.

Сърцето ми се свива. Наистина съм лоша майка. Четиригодишната ми дъщеричка е доловила моето състояние и се пита дали може да ме остави сама, или не.

— Защо казваш такова нещо, Виктория?

Виждам я в огледалото да свива рамене. Попипва с пръсти апликациите върху розовата си раничка.

— Де да знам — казва тя, като провлачва думите по оня неописуемо сладък неин начин. — Есперанса каза, че ще прави курабии днес — може да й помагам.

— Така ли? — казвам аз с облекчение. — И мислиш, че аз не бих могла да се справя?

— Можеш, но когато ти помагаш, сладките загарят отдолу и вкусът им е неприятен.

Аз съм отвратителна готвачка. Това е известно на всеки, който ме познава.

— Е, тогава ще те изчакаме да се прибереш и после ще се правят курабийки.

Тя се усмихва широко и започва енергично да кима с глава.

— Добре.

Въпросът е уреден. Оставям я пред къщата, където бъбря известно време с други майки. Преди да се върна в колата, хвърлям поглед през прозореца, за да видя как Виктория навлича червена роба, преди да започне рисуване с пръсти. Усещам познато парване под лъжичката. Винаги става така, когато я оставям някъде. Дори в това прекрасно, малко училище.

Когато се прибирам, Есперанса я няма. Сигурно е по задачи или е отишла да купи забравеното от мен оня ден — всеки път пропускам по нещо, дори когато си нося списък. Усещам аромата на прочутото й чили6 откъм пръстения гювеч, значи най-вероятно е отскочила до мексиканския магазин за пресни тортили7. Вземам недопитата чаша кафе и тръгвам към горния етаж. Набирам кода на вратата за кабинета на Грей и се вмъквам вътре.

Тук цари полумрак — външните решетести капаци не са отворени. Крайно мъжко помещение: всичко е в кожа и дъб. Шкафовете за книги се издигат до тавана, огромен глобус се мъдри върху стойката си в един ъгъл, самурайски меч виси на стената. Гледам го и си мисля колко нехарактерно е за Грей да провеси подобно нещо. Отново личи ръката на Дру. Единственият принос на Грей към този интериор е снимката на двете ни с Виктория, поставена върху бюрото.

Потъвам в огромното кожено кресло и включвам компютъра. Вторачила съм се в огромния дисплей, докато той изпълнява целия си предварителен репертоар от образи и звуци. След като е заредил, въвеждам собствената си парола и влизам в Интернет.

Докторът ме помоли да посветя известно време на усилието да изровя от паметта си заключени в нея неща, да изследвам огромните бели полета, свързани с миналото ми. Решила съм да сторя това веднага след като направя едно последно нещо, за да се уверя, че всичко е наред.

Въвеждам името му в мощна търсачка, за която плащаме допълнително, и през следващите два часа чета за извършените от него престъпления, преследването му и настигналата го в крайна сметка смърт. След това отварям съставеното от Грей досие по случая и чета записките, които са правени в хода на едно разследване, продължило две години и в рамките на пет щата. Разглеждам снимки от местопрестъпления, попивам кървища и ужасии, запечатани върху тях. Когато приключвам, обзема ме усещане за облекчение. Премествам се върху кожения диван, където се просвам в цял ръст, затварям очи и започвам да дишам дълбоко и равномерно. Но колкото по-силно се стремя към своите спомени, толкова по-дълбоко в съзнанието ми потъват те. Това ме дразни и обърква и решавам да потичам малко навън.

Тичам по плажа, минавам край пусти зимни жилища, които приличат повече на пълноценни хотели, отколкото на частни къщи. Небосклонът е станал от бледосин сивкав, а в далечината се чуват трясъци от приближаваща гръмотевична буря. Събиращите се кълбести облаци са като меки хълмове от бяло и черно на сребърния фон на небето. Те са красиви и застрашителни. Усилвам темпото. Искам да усетя болка и крайна умора. Искам да се свлека на земята, когато свърша, да ме заболи главата от изтощение.

Отминавам последната къща и навлизам в природния резерват. Плажната ивица напред е пуста, на изток се виждат обрасли с див овес пространства, полюшват се високи треви, извисяват се палми от всякакъв вид. През няколко стъпки малки табели предупреждават минаващите да се придържат към бреговата ивица и да не нагазват в прилежащите треви, защото там гнездят птици и костенурки, а територията им е под закрила на държавата. Направо не е за вярване, че е възможно да съществува толкова усамотено местенце в днешна Флорида с цялото й интензивно строителство, с пръкналите се, сякаш изникващи изпод земята жилищни комплекси. Местните жители се майтапят, че строителният кран е новият символ на щата. Високо ценя усамотението, в което живеем, и се питам с тревога колко ли още ще продължи. След малко спирам, изтощена и без дъх, за да свърна назад. Забавям малко темпото в търсене на оня ритъм, който ще ми позволи да изтичам цялото разстояние до дома.

Заливът обикновено представлява сравнително спокойна водна повърхност. Топлите му, мързеливи вълни са разочарование за всеки, очаквал да чуе характерния за атлантическите брегове рев. Днес обаче те са високи и могъщи, водите им имат зловещия цвят на оръжейна стомана. Небето се смрачава все повече и ми става ясно, че може да не изпреваря бурята. Не е особено разумно да се превърнеш в единственото стърчащо нещо върху самотен плаж, когато затрещят мълнии. Мисля си, че е все още прекалено рано и твърде прохладно за този тип време. Отново засилвам темпото, макар мускулите ми да възразяват.

Вятърът се засилва, а пред себе си съзирам нещо, което не забелязах да лежи там на отиване. Все още е далеч отпред, безформена тъмна маса, легнала наполовина във водите на океана. Чувал със смет може би. Или струпани водорасли. Някоя умряла, по-голяма риба. Нещо ме кара да забавя ход и да заобиколя предмета. Но няма откъде, а гръмотевичният тътен е приближил съвсем. Облаците се озаряват от мълнии. Продължавам напред.

Тревите и дивият овес вече танцуват и свирят под напора на вятъра. Нещото, което току-що съм забелязала пред себе си, помръдва. Може да е от вятъра, но знае ли човек. Независимо от заплахата на бурята, отново забавям крачка.

Мъча се да остана колкото е възможно по-далеч от предмета, докато минавам край него. Не спирам да го разгледам, както би направила Виктория. Тя никога не пропуска да върне обратно в морето всяко изхвърлено от него същество и плаче неутешимо в случаите, когато е закъсняла да го спаси. Аз нямам вече сърце за това. Всички ние сме изхвърлени на брега, бъхтим се, лутаме се, търсим пътя към дома. Всеки за себе си — това е моят лозунг напоследък.

Сърцето ми подскача, когато установявам, че нещото е обърнат с гръб към мен човек. Черните му дрехи са подгизнали. Целият е омотан във водорасли. Виждам щръкнала върху пясъка едната му, мъртвешки бледа ръка. Спирам и се оглеждам. Никъде не се вижда жива душа. Небето е вече почти черно, бурята е съвсем близо. Знам, че трябва да продължа на бегом. Да се прибера бързо, да извикам помощ по телефона. Но аз забавям крачка до ходом и приближавам човека. Спомням си, че сякаш помръдна преди малко. Но може да е било от вятъра, който опъва дрехите му. И все пак си казвам: Ами ако е жив? Мога да го спася.

— Е-хей! — подвиквам високо към човека, който е най-вероятно изхвърлен от вълните труп. Не изпитвам страха, който би трябвало да ме завладее. Само някакво неудържимо любопитство. — Чувате ли ме?

И в този момент долавям страховито стенание, глухо и басово. На няколко километра оттук тъничка бяла мълния разцепва небосклона. Приближавам се, без да мисля, хващам го за рамото и го обръщам възнак. И виждам лицето му — лицето, което винаги виждам, бледо и ужасяващо, с дълбок белег на бузата, със зейнала уста и втренчен поглед.

От дълбочината на гръдния му кош се долавя хъхрене:

— Ти ми принадлежиш.

Събуждам се върху дивана, а отвън вилнее следобедна буря. Дъжд се лее като из ведро. Гърдите ми се надигат тревожно. Цялата съм в пот.

— Госпожо Ани! — Есперанса чука на вратата. Ставам да й отворя. Когато го сторвам, тя забива поглед в краката си, сякаш нещо я притеснява. Тя е младееща жена на четирийсет и няколко, с красиво лице и млечнокафеникава кожа, а очите й, кафяви и дълбоки, са от онези, в които мъжете така лесно се давят. Поглежда ме загрижено. И по-рано е ставала свидетел на събуждането ми след подобен сън. Аз би трябвало да съм притеснената. Сигурно съм извикала и това я е довело пред вратата. Не знам и не питам. И двете се правим, че нищо не е станало.

— След половин час трябва да приберете госпожица Виктория — съобщава кротко тя.

Кимвам и поглеждам часовника си. Преглъщам ядните слова: Да не мислиш, че съм забравила дъщеря си? Тя много я обича и добре се грижи за всички ни, докато аз се излежавам върху дивана. Никога не изразявам пред нея друго чувство, освен благодарност.

— Благодаря, Есперанса.

Не може да бъде: унесла съм се, както клеча зад вратата. До такава степен съм изтощена. Нямам представа преди колко време идва Дакс, за да ми каже за онази лодка. Може да е станало преди броени минути, а може преди часове. През илюминатора виждам, че слънцето още не е изгряло, а върху нощния небосклон няма и намек за някакъв светлик.

Нозете и стъпалата ми са изтръпнали и цели в онези особени тръпки, които предизвиква дългото оставане в подобна поза. Изправям се с мъка и се раздвижвам. Докато описвам малки кръгове в тясната каюта, за да възстановя нормалното кръвообращение в крайниците си, започва да ме обзема все по-силна тревога. Нещо не е наред. Правя още няколко нервни обиколки, преди да разбера какво ме притеснява. Не чувам машината. Корабът е спрял.

Не знам защо е така, но изведнъж се усещам като хваната в капан лисица. Заключена съм в миниатюрната кутийка на моята каюта. Когато ме открие, няма да има накъде да бягам. Сякаш е предвидил този ход, тази стъпка от вечния ни танц. Но за първи път, откак се познаваме, не ще позволя да ме водят, да ме въртят както си искат. Тази нощ аз ще водя.

Открехвам съвсем мъничко вратата и надниквам в пустия коридор. Чувам корабния генератор да заглъхва и всичко потъва в абсолютна тъмнина. Направо съм като сляпа. Изваждам пистолета и тръгвам по коридора с опрян в стената гръб. Насочвам се към трапа, който извежда на палубата.

След ранен и до немай-къде здравословен обяд от риба, макарони и сирене плюс малко броколи, които никой не докосва, Есперанса, Виктория и аз се залавяме с приготвянето на шоколадови курабийки. По-точно Есперанса и Виктория се занимават с това, докато аз наблюдавам с благоговение, чучнала край бара, който отделя кухнята от дневната. Все не мога да се нарадвам на разнообразните, най-обикновени неща, които прави щерка ми. Например да пуска миксера, стъпила на високото си столче. Тя е толкова важна малка личност — да не повярваш, че е излязла от собственото ми тяло.

— Май ванилията не е достатъчно — опитвам се да помогна с нещо аз.

— О, мами — въздиша Виктория.

Крия усмивка в чашата билков чай. Решила съм: никакъв кофеин повече. Определено не се нуждая от допълнителни стимулатори.

Слънцето залязва, за да обагри в пурпур целия хоризонт. Пропъдила съм съня колкото може по-надалеч, за да остана при дъщеря си. Когато сладките са готови, трите ги изяждаме още топли. Запалила съм огън в камината на верандата и двете помагаме на Есперанса да упражнява английския си, докато слънцето отправя последен поклон към света. Застудява и трите се прибираме.

— Кога си идва татко? — пита Виктория, докато се изкачваме да я къпя.

— Скоро.

— Колко скоро? — не е доволна от отговора ми тя.

— Скоро — повтарям и слагам длан върху главицата й.

Тя кимва с малко печален вид. Яд ме е, че не мога да й кажа повече. Нищо не знам, а и да знаех, нямаше как да й съобщя къде ходи нейният баща.

Докато я насапунисам и оставя да си играе във ваната, тя е забравила за бедния Грей. Цялото й внимание е погълнато от разигралата се между господин Жабок и господин Паток драма — двамата са се обзаложили за това, кой плува по-бързо. Аз насърчавам с възгласи господин Паток, когато в банята се появява Есперанса.

— Търсят ви по телефона, госпожо Ани — казва тя, като заема мястото ми край ваната.

— Кой?

Тя свива рамене с притеснен вид. Видимо търси нужните думи, но накрая се предава и казва:

— No se. Pero pienso que es importante.

— Казва, че не знае, но мисли, че е важно — превежда моята малка лингвистка.

Отивам при телефона. Сърцето ми бие силно, докато крача по коридора към спалнята. Всеки път се плаша, когато телефонът звъни в отсъствие на Грей. Все чакам онова обаждане. Все си повтарям, уж че ако нещо наистина се случи, те ще пристигнат лично.

— Ало.

— Ани.

Баща ми е. Гласът му е напрегнат. Не би трябвало да ми звъни. Всъщност и аз не би трябвало да звъня на него. Но от време на време, както стана онзи ден, не устоявам на изкушението. През последните години ставаме малко нещо небрежни. Това е част от прекалено високото самочувствие, което се мъча да култивирам.

— Откъде се обаждаш?

— От един приятел.

— Какво е станало?

— Днес един тип идва в ателието да пита за Офелия. Каза, че е ченге, но не беше. Плешив дебелак, който направи цял театър с огромния си пистолет в кобур под мишницата.

— Е? — Цялата работа е в това, че не знам лъже ли или не.

— Сериозно — обажда се той в настъпилото мълчание. — Не се майтапя.

— Какво му каза?

— Казах, че дъщеря ми е починала преди повече от пет години.

— Добре. — Това е единствената дума, която съм в състояние да изцедя. Цялото ми тяло е напрегнато. Стиснала съм слушалката като луда.

— Той не ми повярва. Не беше дошъл само да подпитва. Явно знаеше нещо. Опита да се държи приятелски с мене. Каза, че имало голяма награда за всяко сведение около теб. Аз му се нахвърлих като някой откачен, започнах да се тюхкам и вайкам заради безвременната ти смърт, да хленча как така си позволява подобни номера с бедния старец. И той се омете на бърза ръка.

— Но не бе полицай, казваш.

— В никакъв случай. Ченгетата винаги си личат. Даже и лошите. Те до един са убедени, че законът е винаги на тяхна страна. Тоя беше прекалено мърляв даже за градско ченге.

— Добре — пак казвам аз, защото не знам какво друго да сторя.

— Внимавай — отвръща татко и затваря.

Оставам за миг така, със слушалка в ръка. Не знам какво да мисля за чутото от баща ми. Офелия е мъртва от толкова отдавна. Толкова дълго е вече мъртва, че не допускам някой друг, освен мене самата, да си спомня за нея. Оставям слушалката, за да я вдигна отново и да набера номер.

— Ало? — обажда се Дру.

— Можеш ли да се отбиеш по-късно? Ани е.

— Разбира се — отвръща той след миг колебание. — Има ли нещо?

— Не съм сигурна.

Прибирам се от Ела по плажа. Виждам светлините на собствената си къща отпред, на не повече от триста-четиристотин метра. Виждам, че стаята на Виктория свети и се усмихвам при мисълта за това, как на Есперанса винаги се удава да я прати в леглото без много приказки. Аз обикновено се виждам в края на операцията легнала на пода до леглото, увлечена в безкраен разговор с нея, докато цветният силует от нощната й лампа кръжи по стените и тавана.

— Не се ли умори, Виктория? — ще попитам аз.

— Не, мами. Не съм — ще каже тя, за да потъне в сън няколко минути по-късно.

Проблемът се състои в това, че аз обичам тези минути и нямам нищо против да седя с нея, докато заспи. А тя го знае. Нося я на ръце и я приспивам, откак се е родила. Все разправят, че не бива да се прави това, защото щяло да им се превърне в навик и ще трябва да го правите и когато вече не ви се ще, че никога нямало да се научат на „самодисциплина“. Но аз знам, че ще настъпи ден, когато ще плача за тези моменти. И си мисля, че ако човек не може да отдели половин час за приспиване на детето си, ако приеме, че за него е по-добре да се съдира от рев всяка вечер, та да се научи кой командва тук, май би било по-добре за такъв изобщо да няма деца. Тъкмо си мисля за това, когато дочувам:

— Офелия.

Аз спирам стресната и рязко се обръщам назад, за да съзра пустия плаж. Погледът ми бързо го обхожда. Тревата и дивият овес шумолят тихичко под напора на вечерния бриз, също както в онзи мой сън. Няма никого — нито пред мен, нито отзад. Сърцето ми се качва в гърлото. Гласът е нисък, мъжки, прилича повече на ръмжене. Поемам дълбоко дъх и затичвам.

— Офелия. — Спирам и отново се обръщам. Като изключим баща ми, никой не ме е наричал с това име от години. Даже Дру го произнася с известно дистанциране, все едно говори за някого, напуснал този свят много отдавна. В сегашния ми живот никой друг не го знае.

И в този момент го съзирам: висока, набита фигура на мъж, който се надига от тревата. Нищо не мога да различа — нито лицето, нито цвета на дрехата му. Той е само една черна сянка, която излиза от друга черна сянка като някакъв облак дим. Стоим така известно време. Целият свят е погрознял и изкривен.

Съзнанието ми се мъчи да оцени ситуацията. Реално ли е всичко това? Или е нов сън? Ужасяващата ничия земя между истинското и въображаемото?

Решавам да размисля по въпроса по-късно, а сега се впускам в бесен спринт към дома. Даже не поглеждам назад, за да разбера дали ме гони. В главата ми има само една мисъл: час по-скоро да се прибера при Виктория.

С парещи от напрежение бели дробове изкачвам дървените стъпала към задната ни порта, за да прелетя през нея като изстреляна. Сега спирам и се обръщам. Виждам черната сянка да се приближава, но е изостанала доста, мълчалива и ефимерна. Няма закъде да бърза. Толкова е сигурен, че не си дава никакъв зор.

— Офелия — чувам донесено от вятъра това име. Сякаш идва отникъде. Започвам да се мотая с ключовете при задната врата. Пръстите ми са станали непослушни под действието на адреналина. Обръщам поглед назад, но не го виждам. Най-накрая успявам да отключа, блъсвам вратата зад себе си и я заключвам трескаво. Активирам алармената система с треперещи пръсти. Понечвам да спусна щорите за ураган, но в този миг усещам присъствието на Есперанса и насочвам поглед към нея.

— Госпожа Ани, какво е станало? — Лицето й е изкривено от тревога. Сигурно е чула трясването на вратата. Прибира полите на халата около пижамата си, гледа ме, а после наднича през стъклените прозорчета на вратата към плажа.

— Има някого там. На брега — казвам аз със страховит шепот. Изключвам външното осветление и започвам да се взирам в мрака. Есперанса ме наблюдава със смесица от страх и жалост в погледа.

— Госпожа Ани — обажда се тя предпазливо, — сигурна ли сте?

— Сигурна съм, Есперанса — отвръщам аз, макар сега, в закътания уют на къщата, вече да не съм. Всичко бледнее, като да не се е случвало никога. Въпросът е там, че не мога да бъда сигурна, предвид онова, което е ставало с мен.

Тя отново гледа навън. И очите й се разширяват. Дръпва се от вратата и ме поглежда с невярващ израз.

— Има някого.

Виждам фигурата в края на пътеката ни към плажа. Стои си там. Ужасяващ пристъп на страх се бори с чувството на облекчение, родено от факта, че всичко е истинско — въображението ми не си прави шеги с мен.

— Заключено ли е навсякъде? — питам я аз. Обзета съм от внезапна увереност. Знам какво трябва да правя. Земните заплахи могат да бъдат държани надалеч с помощта на ключалки и други технически средства… поне за известно време.

Тя кимва енергично, без да отделя очи от фигурата.

— Сигурна ли си?

Кимва отново. След това се обажда:

— Ще ида да проверя.

Изчезва забързано и я чувам да проверява брави и прозорци. Отивам в кухнята, като следя фигурата през прозореца и набирам телефона на Дру, а кръвта бие неуморно в ушите ми. Разказвам случилото се.

— Там ли е още? — пита рязко Дру.

— Да. И Есперанса го видя. — Струва ми се, че непременно трябва да добавя това за по-голяма достоверност.

— В никакъв случай не звъни в полицията. Идвам веднага. — Той затваря.

Оставам все така вперила поглед навън и отпускам слушалката върху вилката.

Есперанса се връща с мобифон в ръка.

— Обадих се на полицията — съобщава тя и поглежда навън. Сърцето ми спира. Понечвам да й кажа, че не е трябвало да го прави, но се спирам. Би изглеждало подозрително. Ще трябва да се преструвам.

Гледам нашия посетител. Толкова е неподвижен. Излъчва някакво несломимо спокойствие — хищникът е така уверен в сигурната си плячка, че не иска да бърза. Когато долавям далечния вой на сирените, той просто потъва в мрака, който го е родил. Изчезва.

Днес се навършват пет години от мнимата му смърт. Докторът е прав: макар да не помня нищо от случилото се в онази нощ, скритото в дълбоките гънки на паметта се събужда за живот с редовността на годишните времена. Страховит ужас и непреодолим копнеж битуват рамо до рамо в мен. Случвало ми се е и по-рано. Но не така.

Клинично болните от депресия, както и лицата с функционални психически увреждания, непрекъснато играят нещо като „обича ме — не ме обича“ със своите лекарства. Имам нужда от тях, нямам нужда. Имам-нямам. След като си ги вземал известно време и химическият баланс на мозъка се с пооправил донякъде, непременно ти попада някоя статия, посветена на опасността, която създава продължителната употреба точно на твоето лекарство, и ти започваш да си мислиш, че всеки път, когато не си бил в състояние да се измъкнеш от леглото седмици наред, причината се е крила в собствения ти мързел. Започваш да си внушаваш, че когато не вземаш лекарството, умът ти е по-услужлив и продуктивен. И така пропускаш една доза или две. А сетне ги спираш изцяло. За пореден път.

Разбира се, има хора, които не се нуждаят от продължително медикаментозно лечение. Трябва им, колкото да преодолеят някакъв тежък период — смърт на любимо същество, развод или нервен срив. Възможно е някой безотговорен лекар да предпише медикаменти при най-обикновена потиснатост, която лесно се преодолява посредством насочвано самовглъбяване. Когато хора от втората група спрат да вземат лекарството си, не е голяма работа. Но за някои други нещата изобщо не стоят така. Не знам аз в коя категория попадам. Но знам следното: ако Есперанса не бе видяла мъжа, когото видях аз, по никакъв начин не можех да бъда сигурна в това, видяла ли съм го, или не съм.

В моя живот има периоди, през които в резултат от натрупани травми съм се откъсвала от реалността и съм изчезвала — в буквален и преносен смисъл. Ходила съм при цял куп лекари и съм получавала най-различни диагнози за тези състояния: един ги определя като „фуги“, друг — като „психосоматични затъмнения“. Според един доктор съм била бисексуална. Никоя диагноза не се припокрива с която и да било от останалите, нито пък пасва съвсем точно към параметрите на моите „пристъпи“ и за мене не е много ясно какво ми има в клиничен смисъл.

Сънувала съм сънища, които не се различават от действителността, и съм преживявала действителни случки, които много наподобяват сънища. Озовавала съм се в автобуси, без да знам накъде са се насочили, виждала съм се седнала върху градинска пейка в непознати градове, без да имам и най-малка представа как съм стигнала дотам. Огромни късове от моя живот са загубени някъде. Черни дупки в съзнанието ми поглъщат много месеци и дори години. Не ми се е случвало подобно нещо, откак се роди Виктория, но аз знам, че тези „пристъпи“ постоянно ме дебнат в мрака, също като лешояди, които кръжат над окуцял койот в прерията.

Гледам как полицаите по плажа търсят с фенерчетата си мъжа или поне следи от този, който ме преследва на път за вкъщи. Седя върху дивана с Виктория в скута. Тя се е свила на малко кълбо и смуче ухото на любимото си мече, полузаспала вече, след като я разбудиха воят на сирените и тропотът на мъже из къщата. Стискам я здраво. Тя е моята котва към този свят. Ела седи върху друг диван с изнервен вид и си гризе ноктите.

— Не вярвам на очите си — проговаря тя. — Изглеждаш толкова спокойна.

Обаждането на Есперанса има за резултат пристигането на три полицейски коли с униформени плюс двама цивилни полицаи, които привличат вниманието на всичко живо наоколо. Селището е мирно и тихо — рядко се случва нещо в него. Това телефонно повикване разнообразява вечерта на всички. Повечето съседи се обаждат по телефона или пристигат лично да се уверят, че всичко е наред. Ела поверява на съпруга си задължението да забавлява последните гости на коктейла, докато тя идва, за да остане при нас.

— Най-вероятно е някой безобиден скитник — казвам аз уж безгрижно.

Дру ми хвърля бърз поглед от креслото, в което се е разположил. Той е напрегнат и не го крие особено успешно с тези побелели от стискане на облегалката кокалчета на пръстите. Вивиан стои зад него, вторачена със загрижена физиономия в нощта.

— Казах ти да не викаш шибаните полицаи — съска зло в ухото ми той при пристигането си. Взел ме е в обятията си, така че всички присъстващи си мислят, че ме прегръща. Мирише на пури. — Къде ти беше акълът?

— Есперанса се е обадила.

Той сумти презрително.

— И на двама ви казах да си наемете нелегално пребиваваща слугиня. Те не викат полиция.

Той ме пуска и поглежда неодобрително, с което ми напомня колко много ми е противен. Дру е подобен на планина мъж, студен и далечен като Еверест и горе-долу толкова леснодостъпен. Даже да се качиш чак там, нямаш търпение да се разкараш.

— Ани — обажда се Ела и ме гледа сериозно. — Някой те е преследвал до вас. Това не е шега работа.

Един от цивилните влиза през вратата, която води към басейна. Вече по няколко пъти съм споделила с полицаите, че не бих могла да разпозная мъжа, че не съм забелязала друг път да ме следят, че не съм се забъркала в любовна история с някое старо гадже или случаен сваляч. Аз си имам, разбира се, моя теория, само че тя не е от естество да бъде споделяна.

— Ако трябва да бъдем честни, госпожо Пауърс, не можем да направим кой знае какво — обажда се полицаят, като затваря вратата подпре си. Неизвестно поради каква причина той ми допада. Излъчва спокойствие и има вид на внимателен човек, наблюдателен и лишен от склонност към прибързване.

— Видях следи от стъпки от плажа насам. По-малките стигат до къщата. Те ще трябва да са вашите. По-големите спират в края на двора ви. Технически погледнато, който и да ви е последвал, не е стъпил в собствеността ви. А дори да го бе сторил, пак нямаше да вземем отпечатъци и да започнем да издирваме производителя на обувките, освен ако…

— Освен ако не ме беше убил — допълвам аз, усетила погледа на Дру върху себе си. Дали това именно не би разнообразило неговата вечер?

Ченгето се прокашля и прокарва загоряла ръка през посивялата си коса.

— Точно така. Всъщност изобщо нямаше да се появя тук, само че напоследък нещо зачестиха взломовете из околността. В нормалния случай пристигат униформени, за да съставят доклад.

— Това е великолепно — отсъжда Ела. — Направо е страхотия. — Тя владее начина на изразяване, характерен за разглезените богаташи, само че не в неговата отблъскваща форма. Просто звучи наивно. — И как ще заспи тя тази нощ?

Поглеждам я. Иска ми се да й кажа, че не съм спала от години.

— Тази къща разполага с добра алармена инсталация — отвръща мъжът. — Дръжте всичко заключено, а можете да си помислите и за куче.

— Куче? — повтаря Ела. — Това ли я съветвате да направи?

Хвърлям пълен с извинение поглед към полицая.

Дру запазва мълчание. Вивиан идва и присяда до мен, като полага длан върху бедрото ми. Търся в израза на лицето й признаци за осъждане или укор. Но откривам единствено съчувствие и загриженост. Както и сянка от нещо друго, което не мога точно да определя.

— Госпожо Пауърс — започва ченгето. Всички ме гледат. Задал ми е някакъв въпрос, който аз, потънала в мисли, не съм чула. — Сигурна ли сте?

— Съжалявам — отвръщам аз и разтърквам носа си със свободната ръка. — За какво да съм сигурна?

Той изчаква малко.

— Че нямате представа кой би могъл да ви преследва?

— Да, разбира се.

От погледа му разбирам, че не ми вярва. Хрумнало му е нещо. Поглежда Дру, после пак мене. Гърбът ми се сковава от напрегнатата атмосфера в стаята.

— Добре — казва Ела, като се надига. — Каза, че е сигурна. Ако не можете да направите нищо повече, бихте могли да си тръгнете и да я оставите да си почине малко.

Полицаят й хвърля ядосан поглед, а аз се взирам във Виктория, която, независимо от всичките приказки, е успяла да се унесе в сън. Вслушвам се в нейното дълбоко, успокояващо дишане.

Мъжът оставя визитка върху масичката за кафе и отново поглежда към Дру.

— Ако имате нужда от нещо през нощта, госпожо Пауърс, позвънете ми. Аз съм дежурен до сутринта.

— Благодаря — отвръщам аз. — Много сте отзивчив. Наистина.

Той ме гледа несигурно. Ако съм прозвучала саркастично, не съм имала подобно намерение.

След като полицаите си отиват, аз отнасям заспалата си дъщеря в леглото и убеждавам Ела да си върви у тях.

— Обади ли се на Грей? — пита тя, докато чакаме на предната веранда съпругът й да я вземе.

— Да — лъжа уверено аз.

— Идва ли си?

— Каза, че ще се опита — отвръщам аз и свивам рамене.

Отговорите ми май не й харесват, но тя се въздържа от коментар. Прегръща ме и силно ме притиска към себе си.

— Ако нещо стане, веднага се обади. Сериозно ти говоря. Веднага.

— Добре — обещавам аз.

Гледам я как се спуска по стълбите, докато колата на мъжа й спира отдолу. Той махва през прозореца, но не излиза от нея. Винаги се държи резервирано, хвърля ми странни погледи. Май не ме харесва много-много и не знам защо. Може би долавя, че и аз крия много неща. Може би не му вдъхвам доверие. Колкото и да се мъча да се прикривам, явно не успявам докрай.

Не мога да накарам Дру да си тръгне. Вивиан иска да си върви, а той настоява да прекара нощта върху дивана. Хич не му пука за мен, но се безпокои заради Виктория. Сто на сто щяха да се опитат да я вземат със себе си, ако допуснеха, макар за миг, че бих могла да се съглася.

— Няма нужда, Дру. — Все едно говоря на шапката си.

— Това е удоволствие за него — обажда се Вивиан, докато мята чанта през рамо. — Дай на старо куче да се намира на работа. А не искате ли вие с Виктория и Есперанса да пренощувате у нас?

— Не. Тук сме си добре — казвам аз.

Тя ме прегръща.

— Не оставяй Дру да ти се качва на главата — шепне тя. — Той се безпокои за теб, нищо, че се държи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Кимвам и си мисля кой ли има полза от такова безпокойство. Тя си тръгва, а аз оставам за малко на вратата с ръка върху топката. Усещам погледа на Дру върху врата си.

— Може цялата работа да се окаже буря в чаша вода.

Обръщам се с лице към него. Както е седнал, виждам само очертанията на тялото му. Нищо от лицето.

— Той ли е бил, Дру? — питам аз. Къщата въздъхва при включване на климатика и хладната му струя близва врата ми.

Дру кръстосва ръце пред гърдите си.

— Той е мъртъв и това ти е известно.

— Кой тогава? Кой знае това име?

— Някой се ебава с тебе, момиче. Ще разберем кой. Не се притеснявай. — Думите му са доброжелателни, но тонът не е. Той не приближава, нито застава на светло.

— Добре — отвръщам аз.

— Върви да поспиш.

В полумрака на спалнята коленича и бъркам в моя тайник. Ровя известно време, докато напипам онова, което търся — малка облечена в кадифе кутийка. Отварям я. Вътре има златно колие, оформено като половинка от сърце. В скривалището си държа и други, по-практични неща, като например деветмилиметров „Глок“ с муниции за него, канадски паспорт с моя снимка и неизвестно чие име и двайсет хиляди долара, разпределени в четири спретнати пачки по пет. Има и малка черна тетрадка, в която съм записала важна информация. Например номера и PIN-кода на банкова сметка, в която държа известна сума, както и координатите на един мъж, обещал ми още преди много време, че ще ми помогне да изчезна при необходимост. Възможно е завинаги.

Още не е пукнала зората, когато чувам Грей да влиза на долния етаж. Прекарала съм нощта в нещо като бдение, вперила поглед през прозореца в очакване неясната сянка отново да се надигне сред тревата. Но нищо такова не се случва. Някаква двойка се появява, за да поплува в океана и си тръгва обратно в нощта със сплетени ръце. В четири часа пробягва младеж или момиче с момчешка структура — не може да се каже в мрака. Виждам подскачащата фигура да преминава край къщата, за да се върне след двайсетина минути. Би трябвало да изпитам известно облекчение от това присъствие, но баналните прояви на всекидневието ме разочароват.

Долавям приглушените звуци от разговора на Грей с баща му. Представям си как Дру му разказва случилото се снощи, почти долавям авторитетния глас, виждам пренебрежителния израз на очите му. После се чуват стъпките на Грей, който взема по две стъпала на един път. Той спира пред вратата и я отваря предпазливо, в очакване да ме завари заспала.

— Какво има? — пита Грей, след като ме вижда седнала до прозореца. Видът му ме успокоява и дразни едновременно. Нещо в него в момента или може би събитията от вечерта, а също така съвпадението на тази ужасна годишнина с годишнината от деня на нашето запознанство ме връща към мига, в който го видях за първи път.

— Той се върна — отвръщам аз. Не знам дали наистина го вярвам. Вслушвам се в оставената от думите ми следа в пространството. Грей влиза в спалнята, затваря вратата зад гърба си и пали лампата. Чувам отварянето и затварянето на входната врата. Спортната кола на Дру се пробужда и потегля от алеята.

— Ани — мълви Грей тихичко.

— Този път е по-различно. Не мога да го обясня, но не е същото.

Той присяда върху леглото. Виждам синина под дясното му око. Долната устна е разцепена и подута. Не му трябват повече белези. Тялото му е цялото в следи от наранявания. Пробивано, разкъсвано и никога незаздравяващо напълно. В това отношение си приличаме. Кожата ми е безупречна, обаче съзнанието е накълцано като неговата кожа.

Разказвам му случката на плажа. Той слуша с прикован върху лицето ми поглед. Почуква с крак по пода. Винаги прави така, когато е съсредоточен върху нечий разказ или когато взема решение. Млъквам, а той остава за известно време смълчан, сякаш търси подходящите думи. Задава няколко въпроса. Видяла ли съм лицето му? В какво бил облечен? Духаше ли много?

— Дру каза ли ти за обаждането на баща ми? — питам аз, когато Грей се надига и тръгва към балконската врата. Гледа към плажа. Облаците са се пръснали и над него се лее призрачна лунна светлина.

Кимва.

— Може би именно това те плаши, Ани. Може би това прави нещата по-различни сега. — Протяга ръка към мен и аз заставам до него пред вратата. Сочи ми прозореца.

— Виж колко много светлина. Виж онази двойка, дето се разхожда по пясъка.

Там има младо момиче в джинси и пуловер, хванало за ръка висок и строен младеж. Те вървят бавно, полюшвайки ръце.

— При толкова силна светлина би следвало да забележиш някаква характерна особеност.

— Там имаше някого — отвръщам бързо аз. — Есперанса също го видя. Полицаите откриха следи от стъпки.

— Не се съмнявам, че е имало някого. Но той не е бил Марлоу Гиъри. — Обръща се към мен и докосва лицето ми. — Не е ли възможно да си видяла някого, да си се уплашила силно, а съзнанието ти да свърши останалото?

Не отговарям веднага. Сетне промълвявам:

— Той ме нарече Офелия.

Грей се отдалечава и просва в цял ръст върху леглото с дълбока въздишка. Аз оставам при вратата и го гледам.

Не е красив. Не и в класическия смисъл на тази дума. Но в осанката му има нещо, което кара жените да забравят за външния вид. По-стар е от мен с дванайсет години. Около него сякаш съществува твърда обвивка, която не си сигурен дали искаш да разчупиш. Не съществува никаква причина да се влюбвам в него. Всъщност обстоятелствата на запознанството ни не благоприятстваха началото на интимна връзка. При първата среща той ми закопча белезници и ме хвърли отзад в колата си. Не знаеше какво да прави с мене, а не можеше да ме остави така, както ме намери. Поне това ми каза по-късно. Аз бях почти умряла от глад и смахната от мъка и страх. Всеки друг на негово място би ме оставил да си троша главата. Би могъл да ме предаде на полицията или да ме остави в някоя болница, но той не го направи.

— Обикнах те, преди да го разбера — каза ми той един път.

— Тогава защо ми сложи белезници?

— Обичах те, но ти нямах доверие. Не можеш да се довериш на пребито куче. Не и преди то да ти се довери.

— Това сравнение не е особено ласкателно. — Макар сигурно точно на такова да съм приличала: на зверски пребито куче, което не може да различи протегната за ласка ръка от тази за удар.

Той ме докосва по своя особен начин, за да смекчи казаното. Дланта му нежно гали тила ми, за да премине през челюстта и да остане върху бузата.

— Извинявай.

Не съществуваше никаква причина за нас двамата да оставаме заедно или дори да се виждаме, след като ми осигури помощта, от която имах нужда, и направи така, че Офелия да изчезне напълно. Влюбих се в него, защото бе първият нормален човек в живота ми. Първият, който ми даде някаква сигурност. Защото идваше всеки ден, дори когато отказвах да му говоря, когато го нагрубявах и гонех. Когато го мразех. Той неизменно се връщаше.

Мъча се да си спомня това сега, докато наблюдавам как се надигат и отпускат гърдите му. Настанявам се отново върху стола. След малко се питам дали пък не е заспал. Понякога се връща толкова изтощен, че заспива посред някоя караница или докато се любим. Гледам да не се засягам в подобни случаи.

— Ани — обажда се най-накрая той с въздишка. Изправя се и идва при мен, за да коленичи. Взема ръцете ми в своите и ги докосва за миг с устни. После добавя: — Каквото и да се случва в момента, кълна ти се за следното: Марлоу Гиъри е мъртъв.

В течение на часовете бдение през тази нощ аз си внуших, че Марлоу не е умрял в онази нощ, че Грей ме е лъгал през всичките тези години. Измислих поне пет различни начина, по които би могъл да оцелее. Изкривеното ми въображение изплете цяла мрежа наоколо и аз бях напълно сигурна. Но сега, когато Грей е до мен, съм повече склонна да приема, че съзнанието ми си прави шеги. Отново. Може би Дру има право. Може би наистина някой знае тайната ми и се опитва да ме тормози. А може би, както казва Грей, просто съм се натъкнала на някакъв непознат, докато въображението ми е свършило всичко останало.

— Добре ли си сега? — пита той, след като аз не проговарям. Докосвам лицето му с пръсти, опипвам внимателно нараненото око, разцепената устна. Около устата му личат дълбоки бръчки, но те не го състаряват. Правят изражението му по-мъдро. Обичам го. Наистина. И знам, че той също ме обича. Виждам го в бурните глъбини на очите му. Моето първо убежище.

— Той ме нарече Офелия — повтарям аз.

— Сигурна ли си?

Вече не съм. Бях потънала в дълбок размисъл. Духаше силен вятър. Може би трябва отново да вземам лекарства, да преодолея плътната мъгла, която се спуска над живота ми, да преборя тази духовна летаргия. Поне ще знам кое е реално. Това не е малко, нали?

— Не знам.

— Ще разберем какво е станало — казва той. — Ще научим кой е ходил при баща ти. Кой е бил на плажа. — Той потупва матрака. — А междувременно не прави глупости.

Гледам го с празен поглед.

— Не допускаш ли, че мога да знам какво криеш отдолу?

Изпитвам срам. Мълча.

— Знам, че така се чувстваш по-сигурна. Само не загубвай самообладание.

Отпускам се на пода до него и го оставям да ме прегърне. Искам да си припомня какво е усещането. Не искам да го забравя, когато си отида.

— Ясно ми е какво сте намислили вие двамата — съска мама. Издебнала ме е в тоалетната и шепне право в ухото ми. — Виждам как се гледате.

В гласа й има отрова. Това е ревност. Виждала съм този израз и по-рано.

— Нямам представа за какво говориш — отвръщам аз, докато разглеждам зъбите си в огледалото над умивалника с гръб към нея. Тя ме е сграбчила за ръката и ме е привлякла към себе си.

— Това си е чисто кръвосмешение — казва тя, а дъхът й пари ухото ми. — Той ще ти бъде брат.

Мама и Франк възнамеряват да се венчаят в затвора. Отвратителна история. Само при мисълта за това ми се гади. Така силно ме е стиснала, че очите ми се насълзяват. Но по-скоро ще я оставя да ми изтръгне ръката от рамото, отколкото да се разрева пред нея. Примигвам често и извръщам лице встрани.

— Не знам какво имаш предвид — повтарям аз.

Очите й са се превърнали в две черни дупки, от които струи омраза. Когато се ядоса, красивото й лице се изкривява в страховита гримаса с оголени жълти зъби и сбърчени вежди. Долавям аромата на кафе от дъха й, както и на белина от сервитьорската униформа.

— Няма да позволя на дъщеря си да се превърне в курва — заявява тя.

Дори в този момент ми е ясно, че тя пет пари не дава за моята чест или морал. Не се опасява от това, че шестнайсетгодишната й дъщеря е хлътнала до уши по някакъв, който явно има сериозен проблем. Просто не може да понася, когато някой обръща внимание на мене, а не на нея. Това я кара да се чувства остаряла.

Полагам неимоверни усилия да оставя лицето си безизразно, а тялото — покорно в ръцете й, докато тя изсипва връз мен няколко цитата от Библията. Никога не съумява да ги предаде точно, дъвче ги и прави да звучат тъпо. Като не среща реакция, пуска ме и се оттегля с израз на отвращение върху лицето.

— Който сее вятър, жъне бури — заявява тя с висок глас, докато се отдалечава. Чувам я да фучи и трещи из караваната, а накрая изхвръква от нея с неубедителен шум от затръшнатата врата, която е прекалено лека, за да издаде нещо по-внушително.

Всички жънем бури, не е ли така?

Узряла съм за него. Толкова много са празнотите в мен, които той би могъл да запълни, че е цяло чудо, дето не съм изчезнала изцяло.

— Тя ревнува, Офелия — промълвява приближилият се зад гърба ми Марлоу. Разтапям се, когато чуя името си от неговите уста. Отношението ми търпи непрекъснати метаморфози. Ненавиждам го, обичам го, отново го намразвам, когато стигаме до „Хамлет“ в часовете по литература. Но когато Марлоу го произнася, то отново се ражда за живот: О-фе-е-ли-я. О-то е късо и остро. Е-то е протяжно и меко, сякаш го гали с език. Крайната сричка излиза като дихание.

Виждам отражението на лицето му до своето в огледалото. Гали раменете ми, а сетне ме прегръща изотзад. Крия поглед от неговия. Никога не съм обичала да ме гледат как плача. Противно ми е чувството за уязвимост.

— Мразя я — обаждам се аз. И го мисля, но по начин не по-различен от оня, по който всяко момиче на моите години ненавижда своята майка.

Когато вдигам поглед от ръцете си, той продължава да ме наблюдава в огледалото с някакво криво подобие на усмивка върху лицето. Разбирам, че моят насочен срещу мама гняв му харесва и това ме успокоява.

— Ще ми се да е мъртва — обаждам се аз, а от тези думи се чувствам крайно неудобно. Но когато виждам усмивката му, душата ми се изпълва с чувство на облекчение.

Когато гневът на юношеството бушува в установени от родителско присъствие граници, той се нажежава до бяло, но прегаря бързо. Когато такива граници няма, изпепелява всичко по пътя си.

Няколко дни след изпълнението си в тоалетната мама ме принуждава да я придружа при избирането на сватбената й рокля. Отиваме с автобус до огромен склад за дрехи втора употреба и започваме да се ровим из купища рокли, достигнали различна степен на опустошение. Една е лекьосана с червено вино, на друга е отпрана подплатата. Този ден мама е в прекрасно настроение. Изпълнена е с момичешко въодушевление. Дори и да си спомня, че само преди два-три дни ми е насинила ръката и ме е нарекла курва, обвинила ме е в кръвосмесителни апетити спрямо бъдещия доведен брат, с нищо не го показва. Днес иска да бъде щастлива — не й се мисли за мен.

Какво ще кажеш за тази, Офелия? О, виж я само! На Франк страшно ще му хареса.

Седнала съм в опърпаната пробна и я гледам как се върти пред огледалото, цяла отдадена на фантастичните представи за бъдещо щастие. Видът й носи следи от преживяното, но тя е все още красива жена. Косата не е вече така блестяща, а кожата е доста суха и с бръчки покрай устата и очите. Но тя притежава от онази истинска хубост, която става по-зряла с годините, а не напуска човек едновременно с младостта. Докато я наблюдавам този ден, аз си мисля, че би могла да има когото си пожелае, да се превърне в каквото си поиска, а ето я сега тук — върти се пред огледалото в чужда сватбена рокля, готова да се омъжи за един осъден на смърт убиец. Сякаш още преди да се роди, добрият Господ я е белязал с надпис „Ритни ме отзад!“. И всеки срещнат по-късно, всяко житейско обстоятелство не пропускат да се подчинят на инструкцията свише.

— Защо ме гледаш така? — пита мама.

Аз излизам от транса, в който съм изпаднала, и се поглеждам в огледалото, свъсена и мълчалива.

— Мами — започвам аз, — наистина ли ще го направиш?

Тя сяда върху стола до моя. Потърква чело с пръсти.

— Защо не се радваш заради мене, Офелия? — пита ме тя шепнешком. — Искам само да водим нормален живот. Не го ли заслужаваме?

Тя изважда от чантичката си книжна салфетка, за да попие сълзите, които не съм забелязала.

— Мами — повтарям аз. Тя изглежда така посърнала й състарена. Изпълнена от печал.

— Моля те, Офелия — отвръща мама, като пуска салфетката в скута си и ме хваща за ръцете. — Много те моля. Аз го обичам.

Обичала го. Колко тъжно. Франк Едуард Гиъри, любимият на моята майка, е осъден на смърт заради убийствата на три жени във Флорида през периода март 1979 до август 1981 година. Заподозрян е в още няколко убийства, но следствието не успява да се добере до улики и доказателства, с които да го свърже убедително с тях. Всичките му жертви са руси и красиви миньонки. И трите оставят впечатление за една крехкост, която заплашва да ги начупи на мънички парченца всеки миг. До една приличат поразително на майка ми.

— Какво й казахте вие? — настоява психоаналитикът, макар да сме обсъждали този епизод не един път. Той е сред онези, които натрапчиво присъстват в спомените ми. Като някаква следа по пътя към мига, от който няма връщане назад.

— Казах й, че много се радвам за нея. Че ще се опитам да стана по-голям оптимист.

— Но не сте изпитвала нищо подобно.

— Не — отвръщам лаконично аз. — В никакъв случай.

— Защо й казахте това в такъв случай?

— Нямам представа.

Той започва да разглежда пръстите на ръцете си. Това не е подходящ отговор за неговия кабинет. Не ми се иска да го обсъждам или трябва да си помисля — стават. Но нямам представа е симптом за провал.

След малко добавям:

— Наистина исках тя да бъде щастлива. И нямах желание отново да ми заразправя за ония нови доказателства, заради които щели да го освободят. За това, че Бог не би допуснал да загине един човек заради престъпления, които не е извършил. Не ми се слуша за нейните молитви и за частния детектив, когото е наела, докато ядем пържени филийки или остатъците от храна, които мъкне от ресторанта. Не исках да навлиза в нейния фантастичен свят. Господи! Може би аз също исках да бъда малко щастлива.

Той мълчи, оставил думите да витаят из помещението, докато се върнат отново към слуха ми.

— Това е добре, Ани — промълвява най-накрая психоаналитикът. — Това наистина е добре.

Пробуждам се от звука на думите му в ушите си. Напоследък сънувам сеансите от онова време, потъвам в необикновена смесица от едновремешни събития и провеждани при него разговори. Не знам защо става така. Той сигурно би казал, че подсъзнанието ми се престарава.

Грей спи дълбоко до мене. Ще спи до обяд — толкова е уморен. Трудно е да се каже кога е спал за последно в легло и дори кога изобщо е спал. Навличам тихо джинсите и пуловера си, за да изляза в коридора. Не е отронила ни звук, но аз знам, че дъщеря ми е будна. Винаги ме очаква сутрин — това си е нашето време.

Обикновено отиваме до плажа. Започнахме да го правим, още когато проходи и аз я оставям да отива толкова надалеч, колкото я държат краката. Оставям я да бяга от мен, за да усети вкуса на свободата. На плажа тя е в безопасност. Не може да изчезне нито за миг от моя поглед, всяко падане е върху меко и може да прибере всяко нещо, което намери. Прозоречните рамки и лавици в нейната стая са затрупани със съкровища: изсушени парчета корал, мидени черупки от всякакъв вид и размер, блестящи, шарени камъчета.

Днес вали като из ведро, а след снощи плажът изобщо не ми изглежда безопасен. Минавам през коридора и се вмъквам в стаята й. Виждам короната на косите й, виждам лекото движение на завивката. Старая се да остана незабелязана, в случай че все пак още не се е събудила. Ако е така, няма да я тревожа. Но когато я доближавам, тя рязко отмята завивката и подскача.

— Бум! — крясва моята дъщеря, цяла засияла от удоволствие.

Аз се преструвам на стресната, а след това я поемам в обятията си и я засипвам с целувки.

— Бр-р-р-р — пръхтя аз в шията й, а тя се залива от безсилен кикот. — Тихо, тате спи.

— Той върна ли се?

Измъква се от прегръдката ми и литва като светкавица по коридора. Не мога да се състезавам с Грей. Той е суперродител. Аз съм само домашна вещ, която бърше повърнато, изгаря курабии или разресва сплъстени коси. Той е неизчерпаем източник на забавления, всякога готов за борба, игра на криеница или четене на приказки. Не мога да я настигна и предотвратя скока й върху леглото, където се друсва с цялата си тежест върху гърдите на Грей. Той се събужда със стенание. Дъщеря ни се свира под завивката, полудяла от удоволствие.

След няколко минути, през които успява да изтормози сънения още Грей, едва успявам да я увещая да му отпусне още малко сън, докато тя закуси с мене долу. Днес само пресните вафли вършат работа. Сядаме в единия край на масата и ядем намазани с фъстъчено масло и конфитюр топли вафли. Навън дъждът е спрял и оловносивите облаци са се разкъсали, за да надникне през тях ведро синьо небе. Вятърът вилнее с все сила. Погледът ми е прикован в мястото, където бе застанал снощи моят гост, и слушам с половин ухо брътвежа й за момиченцето, което не й дало от червената си боя по време на рисуване и момченцето, което всеки път си носи одеяло от къщи. Събитията от снощи видимо не са оставили никакви следи в съзнанието на Виктория.

Опаковаме се здравата и излизаме. Златното слънце е надникнало отгоре и плажът става отново гостоприемен. От края на двора ни тя хуква към водата в очакване да я подгоня. Но някакво златно сияние от пясъка привлича погледа ми. Навеждам се и вземам предмета. Той представлява златно колие — половин сърчице.

Виждала съм такива момичета в училище — онези момичета с копринени коси и тела на жени, чиито приятели карат лъскави спортни коли, водят ги до училище, купуват им рози за Свети Валентин, а те самите носят подобни колиета. Сега ми е ясно колко банални са те, колко евтини и безвкусни. Тогава обаче винаги, когато съзирах подобно украшение около шията на такова момиче, нещо ме бодваше отвътре. Нещо като завист, ама не съвсем. По-скоро тъжно любопитство. Какво ли е да носиш подобно украшение, да се чувстваш част от нещо цяло, а не да просиш внимание и благоволение. Бе по-скоро болка, усещане за вътрешна празнота.

След онази вечер при дървото-паразит в края на нашия паркинг аз се влюбих в Марлоу по начин, който е възможен само веднъж в живота. В мен се разпали могъщ пожар. Сега ме е срам от изпепеляващата сила на онази любов. И нещо повече: срамувам се от яркостта, от силата на спомена за нея. До ден-днешен, когато барометърът спадне, а навън се разрази лятна буря, аз неизменно си спомням онова бурно лято, когато той се намести в моя живот, докато навън валеше като из ведро всеки божи ден. Спомням си какво значи да обичаш без ограничения, без разум и сметка. Когато пораснем, се научаваме да не обичаме така. Но като почти деца не познаваме друг начин на обичане. Падането е толкова сладко, че не допуска никаква мисъл за това къде и как ще се приземим.

Понякога не мога да си спомня какво съм закусвала, но споменът за времето с Марлоу е жив във всяка клетка от тялото ми, макар да съм се опитвала да го забравя. Независимо от целия ужас на онова, което последва. Толкова много неща съм забравила, но това не. Спомням си как в един момент прозрях, че това не може да трае дълго, също като летните бури, които превръщат улиците в порои, но които са толкова кратки, независимо от гръмотевиците, вихъра и светкавиците си.

Поглъщам всеки миг с ненаситността на ослепяващ, решила да попия всеки нюанс, всеки цвят, всеки оттенък, всяка подробност: уханието му на сапун и дим, остротата на четината му под моите устни. Начинът, по който стихията блъска тънките стени на нашата каравана, по който дъждът барабани, докато ние сме в безопасност вътре, а мама е на работа или на посещение при Франк.

Имам рожден ден. Ставам на седемнайсет. Преди да тръгне за работа, мама прави палачинки и забучва свещ в купчината им. Двамата с Марлоу ме поздравяват с песен. Мама ми подарява една блуза, която съм си харесала много отдавна, мъничка, блеснала в розово кутийка за гримове с шишенце лак за нокти в нея, червило, петнайсет долара и картичка с надпис: На моята красива дъщеря. Мисля, че отгоре имаше образ на принцеса от приказките. Тя е много мила през този ден, истинска любяща майка. Спомням си това, помня, че се чувствах направо неудобно от толкова внимание.

Тя излиза след закуска, като ме прегръща и целува преди това, обещава да донесе пица за вечеря, както и истинска торта.

— Какво ще си пожелаеш за рождения ден, Офелия? — пита ме той, когато оставаме насаме и аз раздигам чиниите от масата. Този въпрос, както и сериозният тон, с който е зададен, ме карат да застана нащрек. Има някакъв особен, грозен привкус. Вече съм се научила да го разпознавам и се боя от него. Не защото ме е нагрубил по какъвто и да било повод, а защото усещам, че се усамотява в някакво място, където не мога да го последвам. Погледът му опустява, тялото се отпуска. В състояние е да изчезва така за дълги часове, а сетне се завръща при мен, като пробуден от сън. Прекалено наивна съм, за да разбера, че това не е нормално. Поне така си го обяснявам.

— Да бъда с тебе — отвръщам аз, защото знам, че именно това иска да чуе. Спомням си златното сияние на слънцето през оня ден, което направи жилището ни да изглежда по-малко окаяно от обикновено.

— Завинаги ли? — пита той с протегната ръка. Аз я поемам, а той ме привлича върху скута си. Притиска ме здраво, заровил лице в шията ми. Аз го обгръщам с ръце.

— Завинаги — шепна едва чуто и вдъхвам неговото ухание. И го вярвам с всяка клетка на тялото си, както само едно момиче на тези години, превърнало цялото си същество в приказка е в състояние да го направи.

Той ме пуска и вади от джоба си малка черна кутийка. Аз мигом я грабвам с щастлив писък, който го кара да се усмихне. Отварям я и половинката златно сърчице блясва насреща ми. Той разтваря яката на ризата, за да ми покаже втората половинка около собствената си шия.

— Ти си моя — казва той, докато закопчава колието около врата ми. Тези думи прозвучават толкова странно за слуха — пронизват го като ледена висулка. Но когато се извръщам да го погледна, той се усмихва. Никой не ми е казвал подобно нещо до този момент. Действа ми като наркотик — не ми стига.

Разказвам това на моя психоаналитик. С никого не съм го споделяла преди. Срам ме е от начина, по който го обичах, от нещата, които си позволявах да правя, за да запазя тази любов. Също като мама. Дори по-лошо.

Докторът ми казва с познатия успокояващ глас:

— Не чувствата към определено лице ни правят влюбени в него, Ани, а това, как то ни кара да се почувстваме. За първи път в живота вие сте се превърнала в център на нечие внимание, едничък обект на нечия любов. Не да дебнете искрица истина да заблести сред купищата бащини лъжи, не да жадувате майчината любов да ви издигне над нуждата от мъжко внимание. Вие сте най-главното. Или поне той ви е накарал да се почувствате така.

Долавям правотата на казаното, но го приемам като клиничен поглед върху любовта. Нима не е нещо повече? Не е ли нещо по-съществено от образа на двама души, които си държат взаимно огледало? Задавам този въпрос.

— Да, при една здрава връзка има много повече. Има взаимопомощ, уважение, привличане, страст. Има възхищение към другия, към неговия характер и личностни черти. — Сетне докторът пита: — Какво точно обичахте у него? Разкажете ми.

Но когато се опитвам да намеря отговор на този въпрос, образът му ми се изплъзва, скрива се нейде из гънките на моята памет. Зрялата жена, която го е надживяла, не може да си спомни какво точно е обичало момиченцето, каквото е била.

Евтиното украшение блещука в ръката ми. Спомням си как неугледното бижу ме накара за известно време и за първи път в живота си да се почувствам обичана. Чувам и ехото от един глас — глас, който чух снощи на плажа: Когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма, нашата връзка, Офелия. Ще оставя моята огърлица на някое място, където ще я намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл да те прибера.

— Какво има, мами? — Виктория се е върнала и ме наблюдава с несигурен израз на лицето. Аз витая някъде. Успяла съм да тикна украшението в джоба си.

— Нищо, миличка — отвръщам аз, отпуснала длан върху главата й.

— Изглеждаш уплашена — казва детето. Толкова е мъничка, а косата й се развява в златен вихър от вятъра.

— Не съм уплашена — казвам с пресилена усмивка. — Искаш ли да се надбягваме?

И тя хуква с писък. Гоня я до водата, като я оставям да стигне преди мене. Когато я улавям, вдигам телцето й във въздуха и правя с него широк кръг. Сетне я притискам към себе си и я оставям върху пясъка. Тя отново побягва. През цялото време се преструвам, че не си давам сметка за едно нещо: времето ми изтича.

Вървя по коридора и си мисля за дъщеря си. Тя е моят щит, тя е моят меч. Всичките ми действия до момента, а и оттук нататък са подчинени на идеята да я предпазя, за да мога да се върна при нея. Полагам усилия да се овладея, независимо от адреналиновия пристъп. Страхът винаги ме поставя в неблагоприятно положение. Прави ме бавна и непохватна. Сторила съм един куп грешки под натиска на страха.

След като машината не работи, корабът започва да се клатушка в открито море и ми става лошо. Спирам в основата на трапа, който води към откритата палуба. Чувам шума на вятъра, както и ударите на вълните по бордовете. Напрягам слух да доловя звуци от човешки глас, но няма нищо. Нищо, освен накъсаното ми дишане в собствените ми уши.

Започвам да се изкачвам по стълбата, притиснала гръб към стената. Дланта ми е до такава степен изпотена, че ме е страх да не изпусна пистолета. Стискам го здраво, когато излизам на палубата. Студ и силна миризма на сол ме удрят в лицето. Морската повърхност е напълно черна. Палубата е пуста от носа до кърмата. Светлините на мостика са угаснали, както и всички останали.

Изведнъж оставам като парализирана. Не мога да се върна в каютата, но не мога и да се движа тук, на открито. Не знам какво да старя. Затварям за миг очи и се мъча да овладея дишането си. Водата ме вика — усещам страховитата мощ на привличането й.

Детектив Рей Харисън не блести с нищо. Поне от пръв поглед. Той е от хората, които остават незабелязани в кварталния супер и които не привличат с абсолютно нищо погледа. Среден на ръст, той ще отвори вратата пред вас, вие ще му благодарите и никога повече няма да си спомните за него. Но докато го гледам от прозореца на втория етаж как приближава къщата, сърцето ми забучава като парна машина. Златното украшение в джоба на джинсите направо ги прогаря. Слизам да го посрещна, преди Есперанса да ме е изпреварила.

Спомням си го от снощи: изглеждаше симпатичен. Любезен и лишен от притворство. Хареса ми. Но в същото време у него има нещо, което никак не ми допада, и за което си мисля, докато му отварям. Подозрение. Днес той е като вълк, застанал на прага ми.

— Здравейте, детектив Харисън — проговарям аз с най-добрата си фалшива усмивка, изобразена върху лицето. — Да не ни следите? — Застанала съм на прага и внимавам да не го предразположа нито с дума, нито с жест.

Той се усмихва с присвити очи. Забелязвам няколко неща около него: часовникът му е стар и монтиран към гъвкава метална гривна, дъхът му намирисва на лук, а ноктите са изгризани.

— Всичко наред ли е наоколо след нашето оттегляне снощи? — пита той.

— Да — отвръщам с кратък смях и махване на ръка. — Мисля си, че Есперанса малко прекали с това извикване на полицията.

Той продължава да кима с внимателен поглед, насочен покрай мене към вътрешността на къщата.

— Вие май също бяхте позагубила ума и дума — отбелязва той.

Ума и дума, повтарям наум аз. Звучи ми някак не на място. Непрофесионално и малко пренебрежително.

— Само за момента — заявявам аз. — Днес, на слънчева светлина, цялата работа ми се вижда малко глупава, ако трябва да кажа истината. Даже се притеснявам в известна степен заради разкарването на всички ви. Почти ми се ще да бе имало истинска причина за пристигането на толкова народ. — Много приказвам.

— Нали за това сме назначени — казва детективът.

Настава неловка тишина.

— Би било прекрасно все пак — подхваща отново той, — ако мога да ви задам още няколко въпроса.

— Относно?

— Мога ли да вляза?

Хванала съм се здраво за вратата и чувам шума на собствената си кръв.

— Не виждам какво още бихме могли да обсъждаме. Разказах всичко, което стана снощи.

— Само за минутка, госпожо Пауърс. — Досега лековат и приятелски, тонът му става малко по-сериозен. Престанал е да се усмихва и кима с глава. Фиксира ме с поглед.

Давам му път да мине, макар да съзнавам, че правя грешка. Не ми се ще да си помисли, че скривам нещо. Усмихвам се отново и му предлагам чаша вода, която той отказва. Докато го водя към дневната, изучава обстановката с внимателен поглед.

— Ако не е прекалено нахално да попитам, с какво се занимавате вие и вашият съпруг? — пита той, докато се настанява удобно върху дивана.

Няма и следа от онова, с което ми се е харесал снощи. Не усещам изобщо любезността и съчувствието, които ми се стори, че долових тогава. Сега очите му са присвити и наблюдателни. Излъчват досадно самодоволство.

Имам усещането, че не бива да лъжа, но го правя. По силата на навика.

— Аз съм майка и домакиня, а Грей — застрахователен инспектор.

Ъгълчетата на устните му се повдигат нагоре.

— Това обаче не е истина, нали, Ани? Мога ли да ви наричам Ани?

Не отговарям. Само го наблюдавам.

— Вашият съпруг и баща му са собственици на компания. Казва се „Пауърс и Пауърс“. Нали така?

Свивам рамене.

— В интерес на собствената ни сигурност е никой наоколо да не знае това.

— Разбирам. Трябва да се внимава.

— Какво общо има всичко това с нашия въпрос, детектив? — питам аз. Останала съм права под арката, която води към дневната. Опряна на стената, съм обхванала тялото си с ръце.

— Би могло да се окаже, че има. Възможно е този досадник от снощи да е свързан по някакъв начин с работата на вашия съпруг. — Изважда малко тефтерче и започва да прелиства страниците му. — Те се определят сами като „съветници по сигурността“, но са нещо повече от това, нали?

— Това е приватизирана военна организация — чува се гласът на Грей. Току-що е станал, но не му личи. Целият е внимание.

Детективът е видимо изненадан — очаквал е да съм отново сама. Бързо се изправя и подава ръка.

— Детектив Рей Харисън — представя се той. — Снощи бях дежурен на 911.

Грей се накланя към него и се здрависва с характерни отривисти движения.

— Благодаря ви, че сте се погрижил — казва той със спокоен, равномерен тон.

Съпругът ми измерва детектива с безизразен, оценяващ поглед и гостът сякаш потръпва. Гледа покрай Грей, като че ли е съзрял нещо интересно върху стената зад него. Настава напрегнато мълчание. Грей не задава въпроси. Мълчи и наблюдава детектив Хари сън.

Най-накрая той се прокашля и казва:

— Когато научих естеството на вашия бизнес, веднага си зададох въпроса, дали не може да има връзка между него и притеснителя на вашата съпруга.

Сега полицаят гледа към вратата. Не е седнал отново на дивана. Стои прав, с ръце в джобовете. Полюлява се от пети на пръсти и после обратно. Изразът на самодоволен котарак е напуснал лицето му. Страхливец, казвам си аз. От типа грубияни, които тормозят някое хилаво детенце на игрището, а сетне разтварят ръце и се блещят невинни, когато се появи учителят.

— Силно се съмнявам в съществуването на подобна връзка — казва Грей. — Повечето ми дела са извън страната. А в малко вероятния случай да бъде подхваната лична вендета срещу ми, мога да ви гарантирам, че проблемите ще бъдат значително по-сериозни от това, някой да се навърта край къщата.

Двамата мъже се състезават известно време в гледане втренчено един към друг, докато гостът ни се отказва и насочва поглед към мен.

— Просто предположение — казва той. Явно има още много неща за казване, но вече е изгубил желание за приказки. — Простете за безпокойството.

Харисън поема към вратата и Грей го следва.

— Само още едно нещо — обажда се той, когато Грей му отваря вратата. — Видях, че госпожа Пауърс е родена в Оклахома, а пък аз мога да се закълна, че долавям нюйоркски акцент в нейния говор.

Видял, къде е видял? Да не би да ме е проверявал след снощи? Да се е ровил в шофьорското ми досие или другаде?

— Родена съм в Оклахома, но още като бях дете цялото ни семейство се пресели в Ню Йорк.

Ако продължи да разпитва по-упорито, всички тия лъжи няма да издържат дълго. Но той само се усмихва и ми хвърля продължителен поглед.

— Ще водим случая като опит за незаконно проникване — казва той докато излиза на стълбите. — Може да научим нещо повече около самоличността на снощния посетител. Приятен ден.

Грей ме е хванал за ръка. Стиска я здраво, докато гледа след колата на детектива.

В деня, когато започна да подозира, че не съм онази, за която се представям, детектив Рей Харисън е доста объркан. Той не е корумпиран или поне не напълно. Както и не е особено почтен. Вземал е неправилни решения, движил се е по непозволени пътища, спускал се е в опасна близост до скалистото дъно. Всичко това личи от пръв поглед. Кара последен модел форд, никога не закъснява с вноската по ипотеката си, никога не взема болнични. А дългове има. И то много. На практика е затънал до шия. Ляга и става с мисълта за тях. Не може да погледне жена си в очите. От всичко това му става лошо. Повръща кръв заради язвата си. А дългът му е от такова естество, че няма кой да му помогне. Не става дума за пари, които има да дава на някоя банка или търговец. Детективът има проблем с комара. И по-точно с навика си да губи често, и то големи суми. В деня преди Есперанса да го извика по телефона, той е получил по пощата снимка, на която се вижда съпругата му да вкарва деветмесечната им дъщеричка в колата си на един търговски паркинг. На гърба пише: „Къде са ми парите?“

В такъв неуютен ъгъл е притиснат детективът, когато му хрумва, че нещо около моята история не е съвсем наред. Започва да души по малко наоколо. Не особено упорито, а по-скоро по навик. Първата лампичка светва, когато установява наличието на абсолютно празно банково досие. Втората се запалва от издадената едва преди пет години шофьорска книжка. И накрая свидетелството за раждане от Оклахома, след като той така ясно долавя нюйоркския ми акцент.

Детектив Харисън има набито око по отношение на нещата и тяхната стойност: къщата ни край брега, пръстенът на ръката ми, тайната, която укривам. Преценява едно-друго и решава да заложи, както е свикнал да прави от години.

Докато двамата с Грей наблюдаваме оттеглянето му, аз нямам и най-малка представа за всичко това. Посещението му е просто поредната зла поличба.

Когато се опитвам да си представя Марлоу от времето на нашата младост, не постигам особено голям успех. Паметта ми изневерява, пробутва ми някакви избелели и неясни образи. Виждам белотата на кожата му, черните очи, формата на ръката, но като цяло образът е мъгляв и потрепва, все едно го наблюдавам през дебел слой вода.

Забравила съм го. Това се дължи отчасти на празните петна в съзнанието ми. Огромни късове информация са заключени някъде вътре в мен. Но за друга част е виновен сам той. Защото като всички мошеници, и Марлоу има хамелеонски нрав. Той винаги е такъв, какъвто е нужно в момента, за да ме държи под контрол: любвеобилен или дистанциран, нежен или жесток. А може и никога да не съм се доближавала до истинската му същност. Може докторът да е прав относно естеството на любовта. На неговата поне.

Първоначално на Марлоу не му се говори много-много за баща му. Ако повдигна този въпрос, той бързо променя темата. Или пък говори за него с неясни фрази в минало време, също като за някакъв далечен роднина, когото помни от ранното детство. Прави понякога рядък коментар от рода на: Баща ми обичаше миризмата на портокалов цвят. И баща ми имаше такава червена шапка. Баща ми донесе бейзболна бухалка за петия ми рожден ден. Спомените му го спохождат ярки и двуизмерни. Когато за първи път повдигам въпроса, той реагира много особено. Говорехме си в леглото, споделяйки задигната от чантата на майка ми цигара.

— Ти не знаеше ли какво прави? — питам аз. Дръпвам леко, за да не се закашлям, и му подавам цигарата.

— Не, разбира се. Бях още дете.

— Как е можело да не знаеш? — настоявам аз, загледана в кожичките на ноктите си, оглозгани и сухи като тези на мама. — Не си бил чак толкова малък.

Той не отговаря и аз го поглеждам най-накрая. Странна работа. Облегнал се е на стената, забравил е цигарата между пръстите си. Погледът му е празен, отправен наникъде. Сякаш спи с отворени очи.

— Марлоу.

Вземам цигарата от ръката му и я пускам в консервата от безалкохолно, която използваме вместо пепелник. Цигарата угасва с остро съскане. Разтърсвам го за раменете с мисълта, че сигурно ме будалка нещо. Само че той пада бавно на една страна върху леглото и полага глава редом със старото мече, което имам откак се помня. Остава в това положение близо час, докато аз го увещавам и моля, крещя и плача, галя го и го разтърсвам. Вече се готвя да позвъня на 911, когато той идва на себе си, изтощен и отпаднал.

— Какво стана? — пита ме той, стреснат от зачервените очи и уплашената ми физиономия. Сякаш се пробужда от дълбок сън, протяга се и се прозява. Разтърква очи с юмрук.

— Ти се отнесе нанякъде — отвръщам аз, щастлива да чуя отново гласа му.

— А — казва той и свива рамене. — Случва ми се от време на време. Нещо като пристъп.

— Много се уплаших. Ама наистина.

— Няма нищо — отрязва ме Марлоу и аз не настоявам повече.

Малко по малко безрадостната картинка на живота му с Франк започва да се очертава. Двамата ходят на църква, на пазар и разходка с някаква потрошена, черна кола, която никога не е напълно в ред. Франк Гиъри е овдовял и печален хубавец, самотен, но с добра работа и красива къща. Марлоу от своя страна е красив тийнейджър, който расте без майка. Двамата заедно са неустоима примамка за определен тип жени.

— Имаше нещо повече от външния им вид — разправя Марлоу. — Не бе само цветът на косите или очите, не става дума единствено за физиката им. Те приличат на кучета, които търсят къде да захапят. Баща ми все попадаше на такива, които заслужават да бъдат наказани по някакъв начин.

В известен смисъл издирваше жени, които сами търсят него по свой начин. Разпознаваше ги без усилие. След известно време и аз се научих на това. Започнах преди него да усещам коя ще ни придружи у дома.

А жените са все от един дол дренки: прехвърлили четирийсетте, бивши хубавици, които стареят бързо, прекалено слаби, непознали брака, жадни за нещата, споходили техни близки и приятелки с относителна лекота. Но при тях не се получава. Един бие, друг забърсва съседката, трети попада в затвора за подправяне на чекове. Всичките до една имат зад гърба си дълъг списък от провали, насилие и зависимост. Сервитьорки и танцьорки по бикини, продавачки в денонощни магазини или камериерки в мотел. Франк Гиъри търпеливо изслушва печалните им истории, оставя ги да си поплачат на рамото му, може би сам пуска някоя сълза от мъка по покойната съпруга, както и за самия себе си и трудното му бащинство.

Според Марлоу прелъстяването не трае повече от час-два. И ако не си тръгнат още преди вечеря, гостенките го правят на другата заран в багажника на собствената им кола. Повече са от три. С положителност — спомня си Марлоу. Но не знае колко повече. Твърди, че по онова време нямал представа какво точно става. Никога не е ставал свидетел на нещо, което да го стресне или уплаши, чак до деня, в който се появява полицията, за да прибере неговия баща. Все още се чудя как е могъл да не знае. Какво си е мислел за тия жени, които пренощуват у тях, а после не ги вижда никога отново. Но предпочитам да не настоявам много-много.

В течение на годините — от ареста на Франк до появяването му пред нашия праг — той се мести от роднина при роднина, за да го вкарат най-накрая в програма за приемни родители. Никога не ми е хрумвало да се запитам защо не успява никъде да се задържи, защо никъде не остава по-дълго от два-три месеца. Приемам, че просто така става, след като майка ти е починала, а баща ти — в затвора. През годините в Ню Йорк имах възможност да се запозная с достатъчно на брой сираци, за да се убедя колко е трудно за тях да намерят семейство, в което да ги искат и обичат и доколко е невъзможно, да си намериш истински дом и родители.

— Никой не иска син на осъден насилник и убиец да се навърта в близост до собствените му деца — казва ми той един път. — Даже и да си го приел като член на семейството.

Но аз подозирам, че не е само това. Има някаква смущаваща тишина около Марлоу, някаква изострена предпазливост, която ме смущаваше още тогава. Тези странности ме плашат, но и силно интригуват. Неговата загадъчност е неустоима.

Казва, че през първите дни след ареста не вярвал на нито дума от обвиненията срещу баща му. Но с течение на времето и освободен от влиянието на Франк, започнал да си спомня разни неща. Един път намерил цяла колекция дамски портмонета в килера. Друг път — женска обувка. Представлявала евтин сандал със счупен ток. Една ранна утрин забелязал баща си да товари някакъв завит в бяла материя вързоп в багажника на колата. Стари дрехи за благотворителни цели — обяснил той на сина.

— Тия неща започнаха да спохождат съзнанието ми като кошмарни видения — споделя Марлоу с мен. — Лежа в нечие чуждо легло, самотен и уплашен, а в главата ми напират неща от ранното детство. Може да съм бил прекалено малък, за да ги проумея тогава, а може би е трябвало да ме отделят от него, за да разбера що за човек е. Де да знам.

Започва да си задава въпроси, свързани с майката, която уж ги била напуснала, оставила ги на произвола на съдбата. Макар Франк да се определя като вдовец, сам казва на Марлоу, че майката избягала една нощ с някакъв механик. Той още носи нейна снимка в портфейла си. Захабена и омекнала от годините. Тя е блондинка с деликатни черти в рокля на цветя. Застанала е под някакво дърво, а наоколо й капят листа. Загледана е в нещо, което остава извън кадър. Не се разделя с тази снимка никога, макар веднъж баща му да го набил заради този навик.

Едва по-късно си давам сметка за това, че той говори за всички тези неща без сянка от някакво чувство, сякаш вътре в него има буца лед. В моите представи тази трагедия крие много романтика. Наподобява намерена от мен ранена птица. Залъгвам се с мечтата, че съм в състояние да го излекувам и да му даря покой.

Междувременно майка ми се залъгва със собствените си фантазии. На всеки шест седмици взема автобуса за Щатския затвор на Флорида, където прекарва определеното й време със своя годеник, разделена от него чрез бронирана стъклена стена. Тя нито един път не е целунала, прегърнала или дори докоснала мъжа, за когото възнамерява да се венчае. И навярно никога няма да го стори… Разнася това обстоятелство наоколо като някакъв орден за храброст.

— С решетки и въоръжена охрана не можеш да разделиш сърцата, които се обичат. Не можеш да попречиш да се изпълни волята Божия — обича да повтаря тя.

Цялото си свободно време използва за лобиране в полза на идеята да се проведе нов процес над Франк. Пише писма, свързва се с Центъра за граждански права, който е специализиран в безплатно обжалване на смъртни присъди. Наетият от нея частен детектив й казва, че арестувалият Франк полицай е прословут със своята склонност към насилие и подхвърляне на доказателства, както и че съвсем неотдавна една присъда над арестувано от него лице е била отменена именно на такова основание. Това, изглежда, й дава надежда наред с обстоятелството, че Франк не признава нито едно от престъпленията, заради които е осъден, неизменно твърди, че е невинен, даже пред лицето на уличаващ го очевидец.

Изглежда, когато трошката му се разваля веднъж, той е принуден да пренесе на гръб опасния си товар по някакъв второстепенен път на Флорида. Било тъмно и той не вижда самотната жена, която го наблюдава от прозореца на разположена малко навътре от пътя къща. Може да не е забелязал дори самата къща, докато е минавал край нея с вързопа на рамо на път към намираща се в същата местност карстова бездна, известна на местното население под названието „Литъл Блу“.

— Това е някаква старица — заявява мама. — Било е тъмно. Откъде изобщо знае какво точно е видяла? Франк не е единственият мъж в цяла Флорида, който има такава кола.

Свидетелката почива от удар след произнасяне на присъдата. Майка ми тълкува това обстоятелство като наказание заради стореното на Франк зло.

— Сам Господ Бог я порази, задето съсипа един човешки живот — казва тя с непоколебима увереност.

Дори безспорните веществени доказателства не са в състояние да убедят моята майка: кръвта и русите коси от багажника на колата, портмоне на жена с шофьорската й книжка вътре, обгорели частично в някаква ръждива тенекия, открита в задния двор на Франк, намерените из цялата къща отпечатъци на две от жените, в чието убийство го обвиняват.

— Ченгетата постоянно подхвърлят улики по този начин — заявява тя. — А пък този, дето го арестува? Той е мръсник. Били са под силен обществен натиск. Нужно им е жертвено агне и Франк просто им изглежда подходящ за тази роля.

Преставам да се разправям с нея, но когато ме праща до пощата с писма за губернатора, правозащитни организации и всякакви други активисти, аз ги хвърлям на боклука. Дори да не вярвам особено много в Бога по онова време, всяка нощ се моля Франк да пукне на електрическия стол, преди да е нанизал брачна халка върху пръста на моята майка под погледите на въоръжени тъмничари в затворническия параклис, или да се видя в отвратителната розова рокля, която мама ми купи, за да се явя там като нейна шаферка.

Очите ми са стиснати здраво и аз съм цялата скована от страх, когато някой измъква пистолета от ръката ми. Поглеждам изведнъж, за да съзра Дакс.

— Какво точно ти убягна от моите нареждания? — интересува се той с остър шепот. Хваща ме за рамото и ме побутва към кърмата.

— Къде отиваме? — питам го аз.

— Трябва да се измъкнем от този кораб.

Едва сега забелязвам, че дрехите му са целите в кръв. Когато се обръща с лице към мен, виждам кръв и по него.

— Да напуснем кораба? И къде ще отидем? — Поглеждам към яростните вълни. Само чернота.

— Има острови наблизо. Ей там — казва той с простряна над нищото ръка.

Не ги виждам. Търся с поглед другия кораб, чиито светлини бях засякла, но от него няма и помен, или пък е спрял машината и клечи наблизо с угасени светлини. Нямам представа какво става наоколо, но съм като парализирана от страх и не съм в състояние да мисля за нищо друго. Спирам на място, като принуждавам и него да спре.

— Къде са останалите?

Той не ми отговаря. Спуска се по стълба на кърмата, за да стъпи върху тясна платформа, към която е привързана лодка. Тя се мята във всички посоки като механичен бизон, а на мене ми става лошо само като я гледам.

— Майтапиш се сигурно — обаждам се аз откъм горния край на стълбата. — Искаш да се убием и двамата ли?

Той вдига поглед към мен и протяга ръка.

— Всички други на кораба са мъртви — казва мъжът. — Твърде много подценихме противника. Или тръгваш с мен, или загиваш тук още тази нощ.

— Нищо не разбирам — опъвам се аз. Съзнанието ми е потънало в мъгла. Цялата ситуация ми изглежда като сън, напълно лишена от реалност.

— Мъртви — повтаря Дакс с висок глас, който ме кара да подскоча. — Не дишат. Ама хич. И няма шанс да го сторят отново.

Думите му са като удар с юмрук в челюстта. Олюлявам се под техния напор. Мъртви са останалите четирима добре обучени, бивши военни като Грей мъже. Поглеждам назад към притъмнелия кораб, където няма ни движение, ни звук. Кораб-призрак. Паника започва да залива съзнанието ми.

— Кой го направи? — чувам гласа си.

Дакс започва да се изкачва към мен.

— Не знам — отвръща той, без да ме поглежда. — Пристигна цял отбор. Добре подготвен. Взеха ме за умрял и ме оставиха там, където си лежах. — Вятърът се засилва и той напряга глас, за да го чуя. Водните талази се блъскат в бордовете, лодката удря кърмата. — Реших, че следваща поред си ти. Очаквах да те няма или да те открия убита. Лодката, с която пристигнаха, я няма.

— Ами тогава да запалим отново нашия двигател. — Тия води сигурно са пълни с акули. Онази лодчица ми прилича на чинийка за ордьовър. Изведнъж мисълта за смъртта в тези черни води ми се вижда по-малко привлекателна отпреди.

Дакс е отново до мене и прокарва озадачено пръсти през косите си.

— Двигателят е мъртъв — казва лаконично той. — Който го е сторил, е лишил кораба от възможността да се движи. Оставили са те тук. Което ме навежда на мисълта, че или ще се върнат, или са минирали корпуса и той ще литне във въздуха по някое време. Така че да се омитаме оттук. Начаса.

— Няма — заявявам аз.

Дакс ми хвърля тежък поглед. Някога е бил хубав мъж, но очите му ми разказват за нещата, които е направил и видял. Кожата му е набръчкана и обветрена. Устата представлява тънка ивица. Уста, която не познава усмивка. Отново ме хваща за рамото. Дали пък няма да ме завлече насила в лодката?

— Искам си пистолета — казвам аз, докато се опъвам.

Той присвива очи към мене и след кратко колебание изважда оръжието от колана си и ми го подава.

— Да вървим — повтаря той и ме дърпа към стълбата.

— Ти върви — отвръщам. — Аз не мога. Всичко трябва да свърши, и то тази нощ. По един или друг начин. Не мога да я карам все така. Ще се кача в онази лодка — и после какво? Ще висим на някакъв остров, докато се разсъмне? Или ще плаваме, докато свършим бензина? Та да заприличаме на мюре.

— Вече нямаме връзка над час. Преди да се случи което и да било от тези неща, тук ще пристигне втори екип, за да ни помогне. — Вече крещи от озлобление, а не само за да го чувам. Погледът му шари по хоризонта, сякаш очаква вече да съзре светлините на втори кораб.

— Когато се появят, отведи ги обратно — обаждам се аз. Гласът ми е спокоен и равен, но изобщо не се чувствам така.

— Не се прави на идиот — отвръща той и ме стиска по-здраво. В погледа му прочитам загриженост и малко презрение. — Толкова не си в час, че нямаш и най-малка представа срещу кого си изправена.

— Ти работиш за мен, нали така? — питам аз и той кимва утвърдително. — Тогава се смятай за уволнен.

Той поклаща глава, но отпуска хватката си и не прави опит да ме спре, когато хуквам към мостика. Преди да вляза вътре, чувам шума от двигателя на малката лодка. Обръщам се, за да видя как бялото петно потъва в мрака на нощта. Сърцето ми се свива. Питам се колко ли е голяма сторената от мене току-що грешка и какво ли ще ми струва.

Когато се ражда Виктория, аз съм потресена от вида й. Толкова мъничко вързопче, а главицата й се губи в шапката за новородено. Изобщо не прилича на онези гласовити бебета, които гръмко заявяват пред целия свят намеренията си да останат в него задълго. Тя е толкова тихичка и кротка, почти като някакъв външен и неутрален наблюдател. Поглеждам в дълбоките й кафяви очи, но не съм сигурна в онова, което съзирам там. Тя изглежда уморена и донякъде поразена. Може би дори разочарована. Сякаш не може да реши да остане ли тук, или не. Дишането й е едва чуто, мъничките крайници са толкова крехки. Имам усещането, че може да изчезне всеки миг. На няколко пъти в продължение на тази първа нощ ставам от леглото, за да надникна в нейното кошче. Искам да проверя не дали още диша, а дали изобщо е там.

Виктория винаги проявява по-голяма склонност да остане под грижите на Грей, макар да изглежда още по-миниатюрна върху огромния му гръден кош. Виждам я как изпуска едва чута въздишка и съвсем лекичко повдига ъгълчетата на устата си. Понякога, докато я преобличам, а тя вперва в лицето ми тези свои наблюдателни очи, почти мога да се закълна, че чувам мислите й: Сигурна ли си, че знаеш какво правиш на това място? Достатъчно опитна ли си за онова, с което си се заела? В ръцете на Грей е съвсем кротка, сякаш разбира, че е в пълна безопасност на това място, в обятията на тези огромни и можещи ръце. При мен не е дотам убедена.

Често сънувам, че ми я вземат. Малкото сън през тези първи безредни седмици е накъсан от кошмари. Сънувам как пристигат сестрите в родилната зала и ми я вземат, докато аз крещя обезумяла от безпомощност подир тях. Сънувам как я завеждам за първи преглед при педиатъра, а там не ми позволяват да остана с нея, като се позовават на очевидната ми липса на квалификация. Събуждам се останала без дъх, обзета от чувство за срам и безсилна ярост, което ме изгаря като жарава.

Когато започвам да излизам с нея от къщата, непрекъснато се страхувам, че ще я забравя някъде, ще я зарежа без да ща — я в супера, я в банката. Представям си с най-живописни подробности как се подхлъзвам и изпускам дръжката на детската количка, за да я гледам безпомощно да се устремява срещу уличния трафик. С две думи, през повечето време се чувствам напълно безполезна.

— Всяка млада майка страда след първото раждане от подобни страхове — ще ми каже моят психоаналитик. — Това е нормална реакция срещу рязката житейска промяна и неимоверното нарастване на кръга от отговорности. Виктория е изцяло зависима от вас във връзка със самото си оцеляване на този свят. Съзнанието за това няма как да не ви се отрази особено тежко. От друга страна, не разполагате с подходящ образец за подражание. Макар собствената ви майка да е правила всичко наопаки — вие сте оживяла, все пак.

— На косъм — отвръщам аз. Всеки път ме обхваща детинско озлобление, когато той пропусне да осъди напълно и безапелационно личността на моята майка. Особено в контекста на разговор, чийто обект е Виктория.

— Добре — казва той с нотка на разбиране в гласа, — нека бъде така. Разберете обаче следното: обстоятелството, че собствената ви майка не ви е дарила достатъчно любов, не означава, че самата вие започвате на чисто, с любовен дефицит по отношение на Виктория.

Не схващам особено добре връзката и това явно проличава от израза на лицето ми.

— Искам да кажа, че не е необходимо вие да се чувствате отговорна спрямо детето си във връзка с онова, което майка ви е пропуснала да дари на своето момиченце. Това няма да ви направи по-добра майка. Детето се нуждае от цялостно изградена и здрава във всяко отношение майка. Такава, която да бъде в известна степен ясно разграничена от него самото. Иначе, когато раздялата започне да настъпва по силата на естествените закони, тя ще добие усещането, че ви ограбва с нещо. Ще разбере, че нуждата ви от нейното физическо и духовно присъствие е прекалено голяма. Всичко това ще й насади усещане за болка и вина, ще затрудни емоционалното й развитие. Сега разбирате ли?

Издавам очакваните звуци, които означават положителен отговор, но все пак не проумявам как е възможно една майка да обича детето си прекалено много. Само на мъж може да хрумне подобна дивотия.

Следобедът след посещението на детектива, докато Виктория е все още на забавачка, а Грей се занимава с нещата, които обикновено прави в кризисни моменти, аз отнасям спестяванията си в едно от шкафчетата, давани под наем в чакалнята на една от автогарите на града.

Тя е малка и мърлява, разположена само на една пряка от полицейския участък. Някакъв бездомник отпива от завито в кафява хартия шише и ме наблюдава от пейката, на която се е излегнал. Усещам погледа му върху врата си, докато намествам чантата в шкафчето и прибирам ключето с оранжева капачка върху облата част. Чувствайки се подозрителна и в известна степен глупава, си задавам въпроса, кое добронамерено или заслужаващо уважение съображение може да накара един нормален човек да скрие най-ценните си притежания в заключено шкафче на някаква автогара. Скитникът не сваля поглед от мен, докато напускам чакалнята и се отправям към колата си. Той е сух, мръсен и носи карирана риза в бяло и червено, джинси и разпарцалосани стари маратонки.

Не го съдя. Един път аз самата се оказах полегнала върху някаква пейка, неумита, лишена от каквато и да било представа за местонахождението си. Питам се дали този мъж, също като мене, е душевноболен. Но той не ми изглежда уплашен или разтревожен. Има вид на уютно разположил се и лишен от тежки грижи. Питам се какво ли си мисли за мене и моята задача, изпълнявана с толкова видимо чувство на вина. Но предполагам, че и той не прави опит да ме съди.

На връщане спирам на една бензиностанция. Следващото по подозрителност нещо след шкафчетата под наем са телефонните автомати по бензиностанциите. Може би защото неизменно ги свързвам с всичките отчаяни разговори, проведени от мен с моя баща именно от подобни апарати. Видът им ме кара да си представям потърсили на такова място убежище от проливен дъжд, избягали от дома тийнейджъри, огънали се най-накрая пред отчаянието и страха, за да се обадят у дома и да повикат родителите на помощ. Или пък за неверни съпрузи, които бързат да се обадят скришом на незаконните си партньори. Единствено подобни осъдителни обстоятелства биха могли да накарат човек да се свре в миниатюрна метална кутийка, за да допре устни и ухо до нечиста телефонна слушалка.

Купувам фонокарта с пари в брой и се насочвам към автомата. Набирам номера, който помня наизуст.

— Оставете съобщение — предупреждава безизразен мъжки глас. — Без имена или номера. Ако не ви познавам, не би трябвало да ме търсите.

Този глас извиква в съзнанието ми спомен за огряна от слънце обща стая, ухание на приготвяна за много хора храна из въздуха, весели звуци от намален телевизор, по който излъчват някаква игра. Ние самите играем на карти по пижами, както правим всеки ден от месец насам, привлечени един към друг най-вече от обстоятелството, че сме единствените двама пациенти, които имат някаква връзка с реалността. Всички останали само се лигавят наоколо с празен поглед, за да нададат по някой писък от време на време, или да извикат високо нечие име.

Той се казва Оскар или поне така твърди. Съобщава още, че е в депресия и има склонност към самоубийство. Споделя намерението си да се метне от Веразано12, но говори за това прекалено дълго и ченгетата го изпреварват: пристигат и го прибират, едва успял да прекрачи парапета.

— Нека да изчезнат достатъчно на брой хора и светът вече няма да изглежда истински. Нищо няма значение.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнат“? — питам го аз, но не съм сигурна, че искам да науча отговора.

Той се прокашля и хвърля поглед наоколо. Напомня ми с нещо известната снимка на Алберт Айнщайн, макар и много по-млад, с щръкнала като на безумен във всички посоки коса и ясни, светли очи.

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много са хората, които желаят или имат нужда да си отидат от този свят.

Също като мене, казвам си аз, вторачила поглед в картите.

— Вярно?

— Обръщат се към мене — шепне той, след като се накланя напред. Потупва се по гърдите и допълва: — Аз уреждам подробностите.

— Разбирам — отговарям възпитано аз.

— Да — повишава глас той, обзет от внезапно негодувание. Отпуска ръка и виждам картите му. — Ти не ми вярваш, само защото съм на това място. — Обгръща с жест помещението, посочва апатичните зомбита, вперили празни погледи в различни посоки.

— Е, мога да ти кажа следното — продължава той, след като не проговарям: — Човек трябва да бъде някой или поне да познава някого, за да го допуснат тук. Това място не е за когото и да било.

Запазвам мълчание, като си спомням, че Грей ме осведоми за познанството на своя баща с главния лекар на тази скъпа частна болница, предназначена за привилегировани. Това е място най-вече за бивши военни, предимно от специалните части. Мъже с травмирана психика от преживяното.

— Което ме навежда на следния въпрос, драга госпожичке: коя си ти, да те вземат мътните?

— Аз съм никой.

Той изсумтява.

— До един сме такива.

— Дама купа — обаждам се аз. — И вземам.

Видяла съм, че има купи, когато без да ще показа картите си. И двамата мамим, а това ни прави равни.

Сега произнасям единствената кодова дума, съобщена от Оскар преди години при изписването му от болницата.

— Може и никога да не ти потрябва — казва той. — Може ние двамата повече да не се видим. Но за всеки случай.

— Изчезвам — произнасям думата аз и затварям.

Струва ми се абсолютно невероятно да ме помни и познае след толкова години, но нямам друга алтернатива, освен да следвам получените тогава инструкции. А може да е луд, също като мене, и това обаждане ще остане без каквито и да било последици. Но както и да е, докато потеглям от бензиностанцията, главата ми започва да се върти, а стомахът се свива на топка. Завива ми се свят, когато се надвесвам над ръба на моя живот и поглеждам надолу. Остава само да се прекатуря и да изчезна.

Всичко, което последва, се случва с такава бързина, че аз оставам с впечатлението за светкавично източващ се пейзаж край прозореца на бърз влак. Ако щете вярвайте, но мама успява да издейства втори процес за Франк. Младият и напорист адвокат от организацията за безплатна защита на осъдени на смърт гори от нетърпение да завоюва име в средите на гилдията и подобен процес е направо дюшеш за него. След няколко телефонни разговора, редица писма с изрезки от вестници и събраните от частния детектив на мама данни, адвокатът приема да сезира съда с искане за нов процес.

Изправен пред доказателствата за професионалната нечистоплътност на провелия следствието срещу Франк полицай и показанията на очния лекар на покойната свидетелка, според които тя не е била в състояние да различи много нещо през онази нощ, съдията приема, че са налице достатъчно нови аргументи за насрочване на втори процес.

Един ден се прибирам у дома, за да заваря майка си изправена на стълбата пред нашата каравана в обкръжението на десетки репортери. Те се носят около нея като мушици край електрическа крушка и буквално я заливат с въпроси. Тя е красива и с царствена осанка — никой не би допуснал, че е само сервитьорка с девети клас образование. Говори с апломба на човек, врял и кипял в дебрите на правораздавателната система, със самоувереността на убедена в правотата си жена. Застанала зад тълпата, аз слушам мама да грачи за своя кръстоносен поход, за своята вяра и пълна убеденост в невинността на Франк Гиъри. Свят ми се завива, когато разбирам от всичките приказки, че новият процес ще започне само след месец.

Пробивам си път през множеството и отблъсквам ръката на мама, която се опитва да ме представи на репортерите. Оставам глуха за въпросите им, зададени с крещене.

— Какво ти става? — пита недоволно майка ми, след като влиза след мен в караваната. — Сега всяка жива душа ни гледа под лупа. Трябва да окажем подкрепа на Франк.

Аз оставам безмълвна. Имам усещането, че главата и гръдният ми кош ще се пръснат всяка секунда под напора на обзелите ме недоверие и гняв. Как е възможно да се случи подобно нещо?

— Нали ти казах, Офелия — триумфира тя. — Казах ти, че Бог не би допуснал да загине невинен човек. — Държи се така, сякаш вече са го оправдали и всеки момент ще се домъкне у дома.

В отчаянието си изстрелвам на един дъх всичко, което съм научила от Марлоу за портмонетата и дамската обувка със счупено токче. Тя се усмихва презрително, изправя рамене и издава брадичка напред.

— Показанията на Марлоу са извадени от доказателствата по делото. И знаеш ли защо, Офелия? Защото е патологичен лъжец, също като твоя баща. Детски психолог е направил съдебна експертиза, съгласно която не може да се вярва на казаното от Марлоу. Никоя жива душа не е виждала тези портмонета или обувка.

— Мамо! — крещя аз. — Той е насилник и хладнокръвен убиец. Ще убие и тебе!

Удря ме така, че свитки ми излизат. Оставам като зашеметена, с пламнало лице и бръмнала глава. Очите ми се наливат със сълзи. Майка ми прави стъпка назад, затваря очи и разтрива чело с пръстите на двете си ръце.

— Офелия, кълна ти се — мълви тя с тежка въздишка, — ти събуждаш най-лошите страни у мене.

Оставям я да вика подпре ми и прекосявам улицата към разположения точно срещу нашия паркинг телефонен автомат. Сигурна съм, че сега вече няма как баща ми да не дойде и да ме прибере.

— Искам да говоря с баща си — уведомявам аз жената, която приема телефонните обаждания в ателието му. Мисля, че се казва Тауни.

— Офелия, миличка — отвръща тя с напрегнат глас. — Няма го. — Нещо в интонацията й кара гърлото ми да пресъхне.

— Къде е отишъл? — питам аз, като се мъча да не оставям гласът ми да трепери. — Кога ще се върне?

— Ми аз мислех, че ти е казал, миличка.

— Какво да ми е казал? — Гласът ми се пречупва и повече не мога да сдържам риданията, които се надигат в гърлото ми. Следва продължителна пауза, докато се овладея, стиснала телефонната слушалка в ръка.

— Ми той си купи нов Харлей — съобщава жената с тих глас. — Тръгна към Калифорния и не знаем кога ще се прибере. Може след месец, може и повече.

Веднага се сещам за казаното от Марлоу: Той няма да те прибере.

— Нямам никаква връзка с него — продължава онази. — Но ако се обади случайно, ще му съобщя, че си го търсила.

Затварям без дума повече. Подпирам се на стената на будката, за да не падна. Имам усещането, че някой е пробил голяма дупка точно през средата ми и сега в нея свисти леден вятър. Не знам колко време оставам на това място, за да лея горещи, гневни сълзи.

Дру и Вивиан са у дома, когато се връщам. Пият с Грей кафе, а видът им е сериозен и угрижен. Всички извръщат погледи към мене при влизането ми през вратата откъм гаража. Малкият кухненски телевизор е включен с намален звук. Отново съзирам лицето на убитата жена. Толкова е тъжна на подбраната за случая фотография. Не можаха ли да изровят някоя по-свястна? Не знам защо тази ме притеснява, но определено го прави.

— Какво става тук? — обаждам се с престорен смях. — Интервенция? — Сигурно са разбрали какво съм сторила. Проверявам каната с длан, за да видя дали е още топла. Наливам си кафе. Когато се обръщам към тях, погледът ми е прикован към черната повърхност на течността.

— Безпокоим се за тебе, Ани — казва Вивиан. — Изглеждаш толкова… уплашена.

— Нищо ми няма — уверявам я аз и вдигам поглед към тях.

— Къде беше досега? — пита Грей, като става и се приближава до мен.

— Навън. Карах. Размишлявах. — Обзета съм от раздразнение и гняв. Писнало ми е да се отнасят към мен като към душевноболна. Минали са повече от четири години от последния пристъп. Знам какво ги притеснява: обезпокоени са от последното затъмнение, понеже не съм имала подобно, откак се роди Виктория. Но аз не съм отговорна за нищо пред тези хора.

Грей ме прегръща и гневът ми се уталожва начаса, а мястото му заема чувството за вина, предизвикано от току-що изречената лъжа. Обзета съм от внезапна несигурност във връзка с планираното бягство, което замислям като отговор на отправените ми в моя свят заплахи. Изражението на лицата им ми напомня за това, че те могат да са реални, но могат да бъдат и напълно измислени.

— Чудехме се дали да не вземем Виктория при нас за уикенда, Ани — обажда се Вивиан от мястото си край масата. Тя е едра, силна жена, но посвоему красива и женствена, с изискан и спретнат, стоманеносив кок, безупречна кожа и квадратни, розови нокти. Облича се неизменно в коприна и памук. — Така ще можете да останете за малко насаме с Грей.

Нищо не казвам, но раздразнението и гневът ми се връщат. Непрекъснато ми се намеква, че имам нужда да остана свободна от присъствието на Виктория. Или идеята е тя да остане без мене, без лудата си майка? Ако възразя, ще изглеждам себична, разстроена, или и двете заедно.

— Само за довечера и утре вечер — успокоява ме Вивиан. — Ще я заведем на училище в понеделник заран, а ти ще си я прибереш следобеда.

Дру не обелва дума. Пие си кафето и гледа през прозореца. Той никога не отваря уста, освен при крайна необходимост. Оставя Вивиан да говори за двамата. Грей разправя, че истинската му майка не била силна като Вивиан, че воденият от Дру начин на живот й бил неприятен, че много страдала. Прекарала известно време по болници, макар спомените на Грей да са мъгляви. Допускам, че онова, което наистина помни, му причинява повече болка, отколкото е склонен да признае.

Разказвал ми е как й носел чаши с вода и някакви сини хапчета, докато тя лежала безмълвна в спалнята със спуснати завеси. Нощем плачела, когато си мислела, че синът й е вече заспал. Следвали дълги отсъствия, по време на които оставали само двамата с бащата. Майка ти се нуждае от почивка, сине. Не е добре.

Виждала съм снимки на тази майка, слаба и нещастна на вид, сгушена като мъниче под покровителствената ръка на Дру. На някои от по-старите снимки се вижда момиченце, малко херувимче като Виктория. Това е сестрата на Грей, починала преди неговото раждане. Нещастен случай, за който Дру никога не говори. Удавила се по някакъв начин… в басейн, вана или в морето — Грей не знае. Темата е съвършено табу. Никога не се обсъжда между двамата, откакто познавам сина и бащата. Мисълта за удавеното дете, обвеяното в забрава момиченце, чието име не знам, ме кара да потръпна. Ненавиждам водата.

— Искам да останем за малко сами — шепне в ухото ми Грей. Отново поглеждам Дру, който продължава да зяпа през прозореца, сякаш няма нищо общо с цялата работа. Но за мене е ясно: идеята е негова. Вивиан и Грей са само войници. Имало е и други такива разговори — за красивата къща, в която никога не съм имала желание да живея, за чудесното подготвително училище, до което — по мое мнение — Виктория още не е дорасла, за луксозните семейни ваканции, които не мога да понасям.

Чувствам се като в капан. Нямам друг избор, освен да приема. Не ми е оставена възможност да кажа „не“, да посоча, че точно в този момент не ми се ще да оставам без дъщеря си, та макар и само за две денонощия. Бих изглеждала опака и неразбрана при така стеклите се обстоятелства.

— И за нас е важно, Ани — продължава Вивиан.

Това е другият им номер: извъртат нещата по такъв начин, че все едно им правя голяма услуга, все едно ако откажа, ще проявя неблагодарност към тях след всичко, което са направили за мен. Измъквам се от прегръдката на Грей под претекст, че ми трябва сметана от хладилника.

— Нямам нищо против, Вивиан — казвам аз. — Разбира се, че нямам.

Известно ми е, че те обожават моята дъщеря, а Виктория се радва на всяка прекарана с тях минута. Тя ще бъде възхитена и дори няма да погледне втори път назад към двама ни с Грей. Без дума повече, вземам чашата и поемам нагоре да й приготвя багажа. Усещам погледите на тримата, забити в гърба ми, докато излизам.

След малко Грей ме настига по стълбата.

— Защо правите това? — питам го аз, след като сме влезли в стаята на Виктория, а той затваря вратата. Отвсякъде ни се усмихват щастливи кукли и плюшени животинки. Стените са сини, а на тавана са нарисувани облаци и звезди. Стаята е претъпкана с играчки от всякакъв вид, има мъничка маса с четири столчета, купища игри и книги. Това е любимата ми стая, мястото, което сама съм създала за моята щерка.

— Честно ли? — пита той, докато се разполага върху леглото на Виктория, сяда на покривката, която представлява истински взрив от жълти, розови и оранжеви цветя. — Много съм обезпокоен. Искам да я отведат за известно време, докато се ориентирам в събитията. Не си ли съгласна с мен?

Кимвам намусено и сядам до него.

— А и думите ми са напълно искрени. — Той отпуска длан върху бедрото ми и нежно го притиска. — От месеци не сме оставали сами. Искам да бъда известно време с теб.

— Имаме си домашна прислужница — отговарям аз. — Разполагаме с колкото си искаме свободно време.

Оставям го да ме привлече към себе си. Отпускам се цялата върху него. Не обичам да взема страната на Дру и Вивиан срещу мен. Всички те са такива едни силни, самоуверени. А аз съм нещо като сламка, повлечена от техния поток.

— Винаги правиш каквото той поиска — заявявам аз и Грей настръхва. Това е стара разпра, чувствително място за двама ни. Споменаването му е покана за кавга.

— Не е така — отвръща той сурово. — И ти много добре знаеш, че не е.

— Вярно е — настоявам аз и той ме пуска.

— Тук не става дума за баща ми.

В гласа му долавям познатите гневни тонове — винаги се появяват, когато се караме заради Дру.

— Чия е идеята? — питам аз. — Да се отведе Виктория за известно време, та да имаш възможност да се ориентираш в събитията?

Грей отива до една лавица и взема стъклена топка с падащи вътре в нея снежинки. Вдига я срещу светлината. Вътре личи силуетът на Ню Йорк отпреди 11 септември. Фигурата му е масивна и ъгловата, извисява се като мрачна кула на фона на палаво оцветените плюшени мечета и кукли. Мълчанието е неговият отговор.

Съвместната работа на Грей и неговия баща е нещо като примирие, като спиране на огъня. След тревожно юношество и много сблъсъци в хода на зрелите години, двамата най-накрая стигат до зелена светлина в своите отношения. Мисля, че това се харесва на Грей — той не желае връщане към състоянието на война. Разбирам го, но не го приемам с удоволствие. Непрекъснато се разправяме по този повод, но без следа от положителен резултат.

— Знаеш добре, че не съм луда — заявявам аз ни в клин, ни в ръкав, след като и двамата сме мълчали няколко минути, всеки потънал в собствените си яростни мисли. Изпитвам вътрешна нужда да направя подобна декларация.

— Знам го — съгласява се тихо той и отново присяда до мен. По лицето му познавам, че се връща във времето на някои мои отвратителни състояния. Понякога си мисля, че тези спомени не му позволяват да съзре колко напред съм отишла в сравнение с ония времена. Безпокои ме мисълта, че в неговите очи може да си остана завинаги побърканото момиче, което е намерил и спасил. Може би вътрешно иска точно това.

— Според доктора днес съм по-силна от когато и да било.

— Така е — отвръща Грей. — Тук не става дума за душевното ти здраве. Съществуват някои реални заплахи, които трябва да преценим. В компанията на баща ми Виктория се намира в по-голяма безопасност, отколкото при Есперанса, нали така?

Има право и аз го знам. Но защо тази логика ме дразни?

Защо всяка фибра от моето тяло потръпва от негодувание при мисълта да бъда разделена от дъщеря си точно в този момент? Но аз приемам. Къде ще вървя.

Двамата с Грей приготвяме розовото куфарче на Виктория и отиваме да я вземем от училище заедно с Вивиан и Дру. Тя остава възхитена, което можеше да се очаква. Все едно отива в Дисниленд. Целува небрежно и двама ни, след което се настанява отзад в спортната кола на дядо си. Виждам мъничката й ръка да маха за довиждане от задното стъкло. И те изчезват. Едва овладявам порива да хукна след тях.

— Защо просто не казахте „не“? — пита психоаналитикът ми същия следобед.

— Защото те имат право — аз съм уплашена.

Проблемът се състои в това, че не мога да му разкрия истината във връзка с неканения посетител, разговора на моя баща с един непознат, за полицая и неговите въпроси. Много неща не знае за мене моят доктор, не знае, че някога съм била друг човек. Че онзи човек допусна някои съдбоносни грешки. Той си мисли за мен като за Ани Пауърс, в миналото Ани Фаулър. Убеден е, че съпругът ми работи в застраховането. Знае за моите кошмари, затъмнения, познава клиничната ми анамнеза и е наясно с решението ми да спра хапчетата. Знае също така, че съм добре и в стабилно състояние след раждането на Виктория. Познава една история от моето минало, в която имената са променени, за да бъдат защитени виновните, между тях и аз. Но няма никаква представа за известни особено важни подробности, както и за естеството на някои съвсем реални заплахи от настоящето. Допускам, че той си дава сметка за някои неща, за това, че ми помага само дотолкова, доколкото му позволявам.

— Даже и така да е. Имате право да кажете онова, което мислите, Ани. Дори когато други хора могат с пълно основание да поискат нещо, вие не сте длъжна да се съобразявате с тях.

Знам, че е прав и му го казвам. Сетне добавям:

— Както и да е, те вече я отведоха.

— Трябва да го имате предвид при следващ случай. Можете да откажете, дори когато мотивите изглеждат неразумни за всеки един от тях. Поради някои травмиращи житейски обстоятелства ви се е случвало да се откъсвате от действителността и през тези периоди не сте била в състояние да стигате до правилни оценки и да вземате адекватни решения. Но вече изтекоха близо пет години от последния подобен случай. Вникнала сте в корените на своето заболяване и съумявате да го надмогвате даже без лекарства. Същността ви не се определя от онези житейски епизоди. Не позволявайте на съпруга си и останалите да правят грешка, като приемат обратното.

Има право, разбира се, макар да не знае много неща. Същностните истини, свързани с живота ни, понякога битуват отделно от събитията на всекидневието. Той смята, че Грей ме е намерил на някаква автобусна спирка, закарал ме е в пристъп на човеколюбивост в болница и по силата на невероятни обстоятелства се е влюбил в мен, докато ме е посещавал по време на моето възстановяване. Всичко това не е много далеч от истината, но не е и пълната истина.

— Грей се влюбва във вас, докато сте болна и душевно нестабилна — напомня ми докторът.

— Значи може би не иска да ме вижда силна?

— Мислите ли, че това е възможно, Ани?

— Не знам.

Хората като Грей се чувстват в свои води, най-вече, когато има някаква криза за оправяне. Точно от такива имате нужда, когато наоколо всичко се руши и събаря. Но когато нещата са относително нормални, не се ли чувства той мъничко не на място? Мисля си за нашето семейство и всички неща, които трябва да скриваме, всичките наши тайни.

Флорида лежи върху лабиринт от варовикови проходи, система от сухи и влажни пещери и тунели. Прилича на пчелна пита и това се нарича карстова топография. Тя е покрита с тънък слой кварцов пясък, а е създадена в резултат от продължило милиони години въздействие на водите върху варовиковите скали. Това е цял един свят, населен от същества, които не могат да живеят на повърхността. Понякога си мисля за всички тези потайни местенца на Флорида, за техния влажен мрак, за смълчаните проходи и си казвам: тук ми е мястото.

Повечето от нас не живеят в сегашно време. Съществуваме в някакви обиталища на духа, където съжалението и недоволството от миналото съжителстват със страховете ни за бъдещето. Понякога изобщо не си даваме сметка за онова, което протича около нас — до такава степен сме затънали в тези пътешествия из времето. Преди да се роди Виктория, можех да прекарвам по цели дни в опити да се ориентирам в нещата, които са ме сполетели, в лабиринта от допуснати грешки. Тънех в соса на собствения си гняв и самопрезрение, систематизирах начините, по които съм била предадена от моите майка и баща, създавах ролята си на жертва и я играех като за „Оскар“.

Майчинството промени всичко това. Виктория ми даде първоначален тласък. Тя ме принуди да съсредоточа вниманието си върху нейните нужди, да живея съобразно с наложената от нея програма. Когато играя с нея, когато я храня и преобличам, когато просто я наблюдавам, всичко свързано с минало и бъдеще губи значение. Знам, че тази наша близост ще продължи само ограничено време, че в рамките на един кратък период тя ще се отдалечи от мен, за да заживее собствен живот. Не искам да пропилявам и една секунда в размисли за онова, което може да стане, което ще стане. Любовта те кара да усетиш момента. Същото прави и смъртният страх.

Аз съм напълно тук и сега, докато изкачвам стъпалата към мостика. Влитам вътре, за да съзра мъртвото тяло на капитана, който ми бе махал с ръка съвсем неотдавна. Между очите му зее дупка от куршум, а върху лицето е изписан израз на пълна безметежност. Прескачам го, за да стигна до контролните уреди и почти губя равновесие. Подът е целият омазан в кръв. Още едно тяло е простряно край вратата. Отбелязвам си тези обстоятелства, но нямам време да осъзная целия ужас на ситуацията.

Впервам поглед в прекъсвачите и бутоните пред себе си. Никога не съм стъпвала на мостика на подобен кораб. Нямам представа как се пуска машината му или пък какво трябва да се направи след това. Отвън няма нищо друго, освен катраненочерна тъмнина. Цари пронизващ студ — дъхът ми белее в мрака, — но аз съм цялата в пот поради стреса. Започвам да въртя копчета и да натискам бутони както ми падне, но след няколко безплодни минути се отказвам. Отпускам се върху капитанското кресло и започвам да попивам обстановката — мъртвата нощ, безжизнения кораб, бездиханните тела наоколо, отсъствието на едничкия човек, който би могъл да ми помогне. Отпратен от мене самата. Мисълта ми трескаво преценява моите ограничени възможности. Наистина ли отпратих Дакс, понеже искам да се изправя срещу врага? Или защото ми се ще да се предам? Не зная. Но знам, че трябва да поема отговорността за този момент на отчаяние. Поне отчасти. Аз нося не по-малка вина от когото и да било във връзка с начина, по който се разви животът ми.

Пръстите ми опипват златното украшение на шията. Усещам острите ръбове на разрязаното сърце. След като изоставих семейството си, аз го окачих за първи път от пет години насам. Сторих го, за да призная правотата му: аз му принадлежа. И това ще остане така до момента, в който се изтръгна от тази зависимост.

Погълната съм от тишината. Никога не съм усещала подобно нещо. Затварям очи и се моля на Бога, в чието съществуване не съм убедена. И в този момент долавям далечното бръмчене на двигател от бързоходна лодка. Надежда и ужас се сблъскват пред входа на съзнанието ми. Или пристига помощ, или предстои моята последна схватка. Само времето ще покаже.

Около седмица след като се разчува новината за успеха, постигнат от моята майка в нейната кампания за извоюване на нов процес над Франк, някаква жена се появява пред нашата каравана, за да говори с нея. Тя чука силно по вратата и аз отварям с очакване хазяинът да поиска закъснелия наем — до болка познат сценарий. Но вместо него пред прага съзирам дребна женица с воднисти очи и потръпваща цепка вместо устни.

— Дошла съм да видя Карла Марч — обажда се тя. — Гласът й е боязлив, почти дрезгав шепот. Но в него се усеща решителност. В държането й долавям безпогрешно присъствието на твърд дух.

— На работа е — отговарям аз. — Ще се прибере след няколко часа.

— Ще почакам — заявява посетителката и преди да реагирам по какъвто и да било начин, се настанява на един от белите пластмасови столове, които държим отпред. Мама си мислеше, че вечер ще седим на тях двете. Само че влажността и комарите ни принудиха да се крием вътре под закрилата на климатика. Непознатата сяда с решителен вид, стиска чантичка в скута си, изправя рамене назад и вперва поглед в посоката, от която е дошла.

— Искам да кажа, поне четири часа. Може би повече — добавям аз с мисълта, че сигурно не е разбрала.

— Няма значение, млада госпожице — заявява решително непознатата, като изважда от чантичката си библия и не поглежда към мен. Ръцете й са покрити с парченца суха, напукана кожа, а ноктите и кожичките им са целите изръфани. Кожата е сбръчкана, а под очите личат дълбоки сенки на умора. И все пак, независимо от окаяния външен вид — пола от щампован на цветя памучен плат с провиснала подплата, бяла, закопчана догоре блуза също от памук, пожълтяла по яката и маншетите, бели обувки, боядисани, с цел да се скрият цепките и охлузените места по кожата им, — тя внушава усещане за гордост и праведност. Притеснява ме и аз не желая присъствието й тук.

— Какво искате? — питам я.

Тя ме поглежда и отговаря отчетливо:

— Искам да говоря с вашата майка и няма да помръдна от това място, преди да съм го сторила. — Интонацията й не приканва към следваща реплика.

Влизам вътре и гледам телевизия, занимавам се с домакинска работа, започвам да приготвям вечерята. През цялото това време жената седи отвън, чете и кима едва-едва с глава, сякаш се съгласява с някакъв невидим събеседник. Опитвам се да се обадя на мама, но киселият германец, дето му работи, не й дава да припари до телефона.

— Не може — излайва той насреща ми и трясва слушалката.

Следобедът прелива във вечер, а онази жена не помръдва от мястото си. Най-накрая се надига, когато майка ми приближава с бавна стъпка и цигара в ръка. Тя е потънала в мисли. Погледът и е забит в земята. Не забелязва жената, чак докато застава пред самата врата, където пуска фаса на земята и го размазва с пета.

— Вие ли сте Карла Марч? — чувам гласа на непознатата.

Отварям вратата, за да съзра жената, застанала пред майка ми, вдигнала нещо към лицето й.

— Коя сте вие? — отвръща с остър въпрос мама. — Какво искате? — Видът й е уморен. Личи си, че е изкарала тежък ден.

— Казвам се Джанет Паркър — отвръща посетителката като изправя рамене. — Това е снимка на дъщеря ми Мелиса.

Лицето на майка ми побелява.

— Трябва да си тръгнете още сега — промълвява тихо тя, а очите й започват да шарят наоколо. Мъчи се да разбере дали някой не ги наблюдава. — Нямате право да идвате тук.

Джанет Паркър нито се отстранява от пътя на мама, нито отпуска вдигнатата към очите й ръка. Най-накрая майка ми въздъхва ядно и грабва снимката. Забелязвам, че ръката й потръпва, докато присвива очи срещу образа в отслабващата светлина на вечерта.

— Дъщеря ми бе добър човек, който загина по ужасяващ начин — проговаря Джанет Паркър така, сякаш е упражнявала репликата хиляди пъти. — Тя не заслужаваше такава участ.

Мама прави опит да се промъкне покрай нея, но жената не позволява, като я стисва здраво за китката.

— Уби я Франк Гиъри — заявява посетителката с глас, който се извисява до потрепващ писък. — Той я преби и удуши, докато в същото време я изнасилваше. — Жената замълчава за момент в опит да се овладее. Продължава с дрезгав глас: — А след това захвърли тялото й в една карстова дупка.

Отново замълчава, докато цялото й тяло започва видимо да се олюлява. Мама е като хипнотизирана от тази жена. Не отлепя от нея погледа на широко отворените си очи. Джанет Паркър въздъхва дълбоко, на пресекулки. Този път гласът й заглъхва в ридание:

— И тя остава самичка там цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода.

Мама изпуска снимката на земята и се мъчи да освободи китката си от хватката на непознатата.

— И вие имате дъщеря — проплаква жената, като насочва показалеца си към мен. — Вижте я. Млада и хубава, с цял един живот пред себе си.

Аз оставам зяпнала, докато мама ме блъсва навътре в караваната и заема мястото ми на входа.

— Едничката ми утеха досега бе мисълта, че той ще умре заради стореното — продължава Джанет Паркър с по-спокоен глас. — Че ще се пържи в ада.

Тя вече не повишава тон и не ридае, но гласът й ме кара да се чувствам крайно неловко. Ще ми се да сведа очи, но не съм в състояние да отделя поглед от нея.

— Франк Гиъри е погрешно осъден невинен човек — заявява мама. Гласът й прозвучава жалко и глупаво. Убедеността му избледнява пред бездната омраза и мъка на онази жена. — Съжалявам заради вашата загуба, но Франк не е убил дъщеря ви.

Жената свежда глава и въздиша дълбоко.

— Намериха портмонето й в неговия дом — едва промълвява тя, а лицето й е зачервено и цяло в сълзи, които не си дава труд да избърше.

— Подхвърлено е било от полицията — отвръща мама. — Съжалявам.

И захлопва вратата пред лицето й. Другата жена се хвърля отгоре й. Започва да удря с юмруците на двете си ръце.

— Той я уби. Той уби малкото ми момиченце. Моето малко момиченце! — Гласът й достига мощта и височината на зверски рев. Тя не престава, дори когато наоколо се събира любопитна тълпа.

Мама се заключва в стаята, а аз оставам парализирана в кухнята, заслушана в страховития лай на жената отвън. Той не престава, дори когато полицията пристига и я отвежда насила. Никога не можах да забравя звуците на този глас. През всичките години след това той остава да кънти в съзнанието ми като безответен зов на отчаяние и безпределна мъка. Тогава ме смразява — зная, че е поличба.

Когато я отвеждат, майка ми се появява отново.

— Господи — казва тя с груб смях. — Ама че побъркана кучка.

Излиза, за да се върне след малко с връзка от шест кутии бира, купена в денонощния отвъд улицата. Отваря една от тях и се разполага пред телевизора, който не е включен. Остава смълчана пред мъртвия екран. След няколко минути бирата е изпита. Тя става и си взема нова кутия. Няма такова нещо като една бира, когато става дума за моята майка.

Аз я оставям насаме с бирата и затварям вратата на стаята зад гърба си. Чувам я да се препъва от караваната навън и знам, че отива за още бира. Мама обича да пие. Това й е слабост, с която се бори непрекъснато. Щом му отпусне края, животът на двете ни се превръща в ад.

Знам какво предстои. Ще пие до безсъзнание. Утре ще бъде махмурлия и особено зла. В течение на няколко дни ще се измъчва, а сетне ще започне да лочи при всяка възможност. В крайна сметка ще се озовем там, където бяхме, преди да открие Исус и да изтрезнее последния път — ще се мъкне у дома неизвестно откъде, побесняла или изпаднала в сълзливо умиление, потънала в нездрава пот, или пък ще създава впечатление, че горе-долу в съзнание, преди да се строполи на пода или върху тоалетната. След това ще я уволнят. Ясно виждам как започваме да се плъзгаме по широките първи кръгове на низходящата спирала.

Когато се връщам, в къщата цари атмосфера на пустота. Няма да има обедни преговори (Изяж три парчета броколи, Виктория, и след това можем да помислим за десерт.), никакви приключения в банята (Продължава гонката между господин Паток и господин Жабок), няма мигове на упоителна тишина, малко преди тя да се унесе в следобеден сън. Всички отрадни ритуали на деня са отменени.

Докато си наливам чаша кафе — не че много ми е изтрябвал допълнителен кофеин, — чувам Есперанса да трополи из пералното помещение. Викам я по име, но тя не отговаря. Решавам да я изчакам и по-късно да съобщя, че е свободна през останалата част от деня. Освен това хич не ми се остава съвсем сама в тази къща, която никога не прилича на дом в отсъствието на Виктория.

Грей е заминал в офисите на „Пауърс и Пауърс“ само преди три четвърти час. За какво — един Бог знае. Лично аз съм влизала в тях само два-три пъти. Мястото не е особено голямо и представлява просторно помещение, разделено на работни кутийки, плюс няколко зали за конференции, оборудвани с дълги дървени маси, въртящи се столове, огромни монитори и специална екипировка по последната дума на техниката. Прилича на който и да било офис, откъдето се ръководи какъвто и да било бизнес — антисептичен, безличен, с аромат на лошо кафе и прегорени в микровълнова печка пуканки. Централният принтер е задръстен, някой трябва да смени гигантската бутилка над охладителя за вода, край компютърните дисплеи се мъдрят снимки на деца и съпруги.

Работата на Грей не е чак такава „мисия невъзможна“, каквато изглежда на пръв поглед. След края на Студената война подобни фирми започват да се появяват в света на военните, за да играят роля, по принцип отредена на армията. „Пауърс и Пауърс“ се определят сами като частни консултанти по проблемите на сигурността, както отбеляза детектив Харисън, и това е самата истина. Но, от друга страна, те изпращат свои сътрудници със задача да помогнат при задушаване на революцията в Сиера Леоне, при уталожване на кризисните процеси в остатъчна Югославия или за изграждане на различни структури в Косово. Подобни приватизирани военни компании предоставят специализирани услуги, свързвани винаги по-рано с представата за държавната армейска машина. Когато работят заедно с признати и установени държавни апарати, те могат да се окажат особено ефикасни. Когато обаче действат на своя глава — а такива случаи има повече от достатъчно, за да бъдат оправдани хорските тревоги, — тези компании, разполагащи с елита на паравоенния потенциал из цял свят, могат да оказват определен дестабилизиращ ефект върху признатите и установени държавни администрации.

„Пауърс и Пауърс“ държат на служба малко по-малко от хиляда бивши служещи в специалните части, както и в органите на полиция, ЦРУ и ФБР. Услугите им варират от преговори за освобождаване на заложници до екстремни действия, от военна подготовка и тактически операции до лична охрана и фирмена сигурност. За тези услуги им плащат правителства, частни фирми и отделни лица. Дейността им предизвиква крайно противоречиви отзиви, поради което Дру и Грей предпочитат да не се приказва много-много за нея. Малцина от познатите ни знаят с какво именно се занимава компанията. Това остава неизвестно даже за останалите сънаематели на офиссградата. Дори аз не съм в течение на конкретните операции в който и да било даден момент. Установила съм, че това не ме притеснява. Изглежда се чувствам по-уютно от останалите хора в атмосфера, изтъкана от тайни и лъжи.

Като използвам отсъствието на Грей, отивам до близкото интернет кафе на плажа. Поръчвам си кафе с мляко и влизам в един акаунт, който съм създала преди много време. Сред купищата безполезни реклами откривам съобщение от Оскар. То гласи следното: „Какво има, Ани?“

Изненадана съм от това, че ме помни, макар да го бе обещал. И малко ме е страх. Нещо в мене таи надеждата той да е вече излязъл от бизнеса.

Оставам за миг неподвижна, не мога да реша какво да отговоря. Оглеждам се и виждам някакво момиче по хавлия, чиито отворени краища разкриват горната част на бикини. Тя е бледоруса и загоряла. Отпива от кутия калорична напитка и броди из Мрежата. Възрастен мъж с риза без ръкави, шорти и джапанки я наблюдава над ръба на чаша кафе. Личи си надеждата да му излезе късметът. Няма.

„Имам основания да приема, че миналото ме догонва — пиша аз. — Трябва ми схема за бягство.“

Изпращам съобщението и чакам, докато отпивам от кафето си. То е слабо и пенесто. Изпитвам нужда от едно нюйоркско кафе. Кафе, което да те фрасне като боксьор в носа. Над главата ми е монтиран включен на CNN телевизор. На екрана показват фотографии на убитата жена, а надписът гласи: „Подражателско убийство?“ Звукът е намален, а през екрана пробягват оградени в карета бели надписи:

Отклонявам погледа си, а сърцето ми започва оглушително и бързо да тупти в ушите. Не искам да гледам повече.

Проверявам пощата. В нея вече има съобщение.

„Преминавам към режим на постоянна готовност — пише в него. — Започни да разпространяваш слуха, че имаш ново хоби. Искаш да се запишеш в курсове за леководолази. Когато си убедена, че подготовката ти е завършена, знаеш какво да сториш. Не прибързвай. Действай професионално.“

Допивам кафето и обмислям прочетеното. Седнала в кафенето, с поглед върху стареца сваляч, добивам усещане за нещо нереално, все едно съм отново завладяна от ония мои сънища. Казвам си, че още нищо не е направено. Все още съм в нормалния свят. Все още съм Ани Пауърс.

След малко излизам от кафенето и се насочвам към колата. Изпитвам ужасна болка зад дясното око. Докато пъхам ключа във вратата, забелязвам момичето от партито на Ела. Застанала е до входа на кафенето, но аз не я видях, когато излизах. Облегнала се е върху каменната стена с още по-размъкнат вид, но хубава като безстопанствено пале. Тръгвам към нея, а тя започва бързо да се отдалечава. Следвам я.

— Ей — провиквам се аз. Нямам представа нито защо го правя, нито пък какво ще й кажа, ако я спра. Отчаяно искам да науча името й. Тя свършва наляво и изчезва от погледа ми, а аз почти се затичвам. Когато стигам до ъгъла, нея я няма. Оглеждам внимателно улицата. Ни помен от момичето. Сърцето ми кънти така, сякаш току-що съм приключила маратонска дистанция. В гърдите ми напира познат страх. Връщам се при колата, влизам вътре и се заключвам. Дишането ми е затруднено, а пред очите трептят бели кръгове. Обзета съм от истинска и всеобхватна паника. Опитвам се да се успокоя посредством контролирано дишане, както ме е учил моят психоаналитик. Запалвам колата и включвам климатичната инсталация. Тя блъвва отначало горещ, а миг по-късно леден въздух. Започвам да се успокоявам. Виждам лицето си в огледалото за обратно гледане. То представлява гротескна маска на страха.

— Какво ти става? — питам се на глас. — Я се стегни.

След известно време, когато съм се успокоила и овладяла в известна степен вътрешния трепет, подкарвам към къщи. Болката зад окото се е изострила донемайкъде.

Заварвам Грей край кухненската маса.

— Къде беше? — пита ме той с престорено небрежен глас.

Сигурна съм, че е забелязал липсата на вещите под кревата. Усещам притеснението му заради мен и нещата, които съм в състояние да сторя. Онова, което най-много харесвам у него, е способността му винаги да ми осигурява свобода, да ми оставя простор за съмнение.

— До магазина — отвръщам аз, като пускам върху плота пазарски найлонов плик с неща, от които нямам нужда — шампоани, лакове за нокти и други подобни. Той се изправя и се приближава до мен. Хвърля бърз поглед върху плика и аз знам, че не мога да го заблудя с безцелните си покупки. Хваща ме за ръка.

— Седни за малко — обажда се Грей, като сочи един стол.

Докато сядам, той плъзва върху масичката пред мен долнокачествено цветно изображение от принтер. Мъжът на него е с надупчена кожа на месесто лице, счупен нос и мъртъв, гаден поглед.

— Познаваш ли го? — пита Грей.

Болката в главата ми е вече толкова силна, че започва да ми се гади. Черна пелена се спуска над съзнанието ми.

Разтривам глава с пръсти.

— Не — отвръщам.

— Сигурна ли си?

Поглеждам отново, но не мога да фокусирам погледа си.

— Мисля, че не.

Той се настанява до мен и вперил поглед в образа, потупва с пръсти хартията.

— Отидох в офиса и се обадих на баща ти по една от специалните линии. Той ми описа неотдавнашния си посетител. Оказа се, че е оставил име и телефон. Името, разбира се, е измислено. Номерът е на пейджър. Името обаче, Бъди Браун, е едно от цял списък, използван от някой си Саймън Бригс. Той е ловец на глави. Не от ония, дето издирват нарушили условията на гаранцията заподозрени, а по-скоро нещо като частен детектив, но от безскрупулните. Такъв се наема, когато издирваш някого, без да се интересуваш в какво състояние ще ти го доставят. Списъкът на криминалните му изяви е дълъг и колоритен.

— Защо ще търси Офелия? — питам аз. Пронизалите стъклото на прозореца слънчеви лъчи са прекалено ярки и аз засланям очи с длан.

— Това именно трябва да установим — отвръща Грей. — Работата е там, че той май работи за другиго.

Взирам се в образа и отново затварям очи, за да ги разтрия.

— Какво ти е? — пита Грей след минутка. — Изглеждаш пребледняла. — Отпуска длан върху ръката ми.

— Просто главоболие. — Усещам погледа му, но отказвам да го срещна.

— Може да си го виждала, но да не си спомняш.

— Не — отвръщам аз, като отказвам да призная, че това е не само възможно, а и твърде вероятно, предвид първоначалната ми реакция на това лице. Отпускам глава в дланите си. Много ми идва. След миг ще се увия в пашкула на болката за дълги часове.

— Де да знам — признавам най-накрая.

Оставям Грей да ме заведе горе. Настанява ме в леглото и спуска щорите. Чувам го да търси хапчетата ми против мигрена в банята, да налива вода в чаша. Когато се връща при мен, аз сядам в леглото и гълтам лекарството. Много е добър в грижите по мен.

По време на онази тягостна първа вечеря, която провеждаме четиримата след пристигането на Франк у дома, мама се суети, Марлоу е вперил поглед в масата, а аз съм вцепенена от страх, докато новодошлият си сипва в чинията и яде с видима наслада.

— Е, сега вече сме истинско семейство — оповестява майка ми, настанена до Франк край миниатюрната ламинирана маса в нашата каравана.

— Точно така — съгласява се Франк, като потупва ръката на мама. Тя му се умилква като домашна котка.

Аз съм така потисната, че дори нямам сили да я подиграя заради това. Единственото, което успявам да сторя, е да се взирам в ръцете му и си спомням изпълнения с мъка вой на Джанет Паркър. Нито за секунда не съм допускала, че Франк е невинен. Оправдателната му присъда се основава върху лошото професионално досие на разследващия полицай, който имал навика да подхвърля улики, както и върху показанията на очния лекар, за когото прокурорът заявява, че е подкупен. Франк извади невероятен късмет. А ръцете, които са отнели живота на неустановен брой жени в хода на годините, сега сипват картофено пюре в собствената ми чиния.

Франк е висок и мълчалив мъж с присвити сини очи и дълги пръсти. Русата му коса побелява, а тънките устни се губят в месестите черти на лицето. Говори тихо, с дрезгав глас, почти шепот. Оставям го да ме наблюдава, докато се храня.

— Метнала си се на майка си, момиче — нарушава най-накрая мълчанието той. Думите му прозвучават като предупреждение и аз усещам как космите по ръцете ми настръхват. Мама ми отправя отровен поглед. Казвам си, че трябва да бъда по-ниска от тревата.

Пред караваната са се събрали неколцина протестиращи — близки на негови жертви. Те скандират невисоко, но настоятелно: „Убиец! Убиец! Убиец!“. Всички се правим, че не чуваме.

— До края на седмицата се изнасяме оттук — съобщава Франк, като става и се изправя до прозореца. С вампирските си пръсти отдръпва пердето и тежко въздъхва с устремен навън поглед. Скандирането се усилва.

Спомням си, че в оня момент ми мина мисълта за това, че ако е невинен, няма начин да запази такова спокойствие. Щеше да възнегодува срещу извършваната спрямо него несправедливост. Но той е само леко раздразнен, може би отвратен, сякаш презира тяхната мъка и гняв. Това са емоции, които не разбира. Обръща се и забелязва моя втренчен поглед. Очите му са безизразни, празни, очертани от тъмни кръгове. Навеждам ме на мисълта за ямата, в която е спуснал тялото на Мелиса Паркър. В този поглед не може да се прочете абсолютно нищо.

Щатът изплаща на Франк известно обезщетение. Около десет хиляди долара. Той ги използва заедно с още малкото пари, които има, за първоначална вноска при покупката на конеферма, разположена по средата на нищото — Флорида. Удържа на думата си и седмица след излизането му от затвора всички вече живеем на това място. Случва се толкова бързо, че нямам време да протестирам. От караваната вземаме единствено дрехите си. Всичко останало е осъдено от него да бъде изоставено като непотребен боклук.

Новата ни къща е разположена върху осемдесет декара земя, на цял километър от пътя. Напълно изолирани сме от съседите, оградени с портокалова горичка на изток и малка мандра на запад. До най-близкия град е половин час път с кола.

Докато караме по дългата алея за коли, за първи път ми минава през ума, че тук мога да си крещя, докато ми окапе главата, и никой няма да разбере.

Събуждам се първата сутрин в новата си стая. Слънцето зад прозореца блести върху росната трева. Долавям шум от приглушено потропване на конски копита. Животните обикалят отреденото им пространство, пръхтят и цвилят в умърлушен хор. Би било най-прекрасното местенце за живеене, ако го нямаше умопомрачителният страх от мъжа, който спи в едно легло с майка ми.

Намесата на Франк в нашия живот прилича на снежна пелена: всичко побелява и потъва в мълчание. Включително майка ми, която е станала крехка като замръзнала и му играе безропотно по гайдата. Бъхти се в ранчото като някаква ратайкиня, готви и чисти по начин, останал напълно непознат за мен до момента. Едва обелва някоя дума с мене, колкото да ми възложи някаква задача. Докосва ме само когато сключим ръце за молитва преди хранене.

Що се отнася до мене, аз съм като на автопилот. Навличам торбести, безлични дрехи, за да не привличам погледа на Франк. Ходя в новото си училище денем, а привечер се заемам с отредената ми във фермата работа. Всяка вечер повтарям безуспешните опити да се свържа по телефона с баща си. Желанието ми да се карам с мама е парализирано от страха пред Франк. Той сякаш обладава някаква пакостна енергия, която парализира волята на всеки един от нас.

Надявала се бях двамата с Марлоу да сме издухали, преди Франк да се настани под един покрив с нас. Но моят приятел забравя обещанията си. Присъствието на баща му го променя коренно. Той става също така неестествен като него. Няма и помен от страстта, която твърди, че питае към мен, ако изключим мрачните погледи, които ми хвърля, когато е сигурен, че никой не вижда. Аз го преследвам, опитвам се да открадна някой миг насаме. Но той ме отбягва, докато една нощ се събуждам от неговото присъствие в стаята.

Сядам в леглото, а сърцето ми се преизпълва с надежда.

— Марлоу.

Той не отговаря.

— Какво ти е? — питам го аз, докато той остава неподвижен в ъгъла. След един продължителен момент надеждата ми повяхва, а на нейно място разцъфва черното цвете на страха. Питам се колко ли време стои така и ме гледа и главно — защо?

— Той няма как да узнае, че помежду ни е имало нещо — обажда се най-накрая Марлоу и пристъпва напред в кръга светлина, където мога да го виждам.

— Мислех, че ще се махнем — отвръщам аз. Старая се да говоря с равен и безизразен глас. Не искам да му дам възможност да проникне в моя свят, да разбере колко съм уплашена, колко съм тъжна и колко много се нуждая от него.

— Не можем — отвръща лаконично той. — Ще ни открие. А когато го стори, ще те убие. Нямам право да обичам каквото и да било.

Прекалено отчаяна съм, за да доловя ненормалното в тези думи. Разбирам единствено, че и той ме предава, както всички останали досега.

— Но ти ми обеща — проплаквам аз с детински глас, който звучи жалко дори в собствените ми уши.

— Това беше преди — отвръща лаконично той. — През ум не ми е минавало, че ще го пуснат.

Вече съм виждала как Марлоу следва баща си по петите и чака с кучешки поглед най-малкия знак на внимание.

— Ти не искаш да го оставиш — обвинявам го аз.

— Нищо не разбираш — отвръща Марлоу и присяда до мен на кревата. — Никой не може да го остави.

Той бе изглеждал толкова силен, толкова по-мъдър от когото и да било сред моите познати. А сега виждам само едно уплашено хлапе. Същото като мен.

— След седем месеца навършваш осемнайсет — промълвява той немощно. — Тогава ще можеш да си излезеш законно. Аз ще стана на толкова след месец и отивам в морската пехота. Там няма как да ме докопа.

Чувство за безнадеждност ме залива цялата и аз заравям разплакано лице във възглавницата. Той не прави опит да ме утеши. Седи си край мене, докато аз роня безутешни сълзи. Мисля си, че няма край натрупаната в мен мъка. Мисля си, че няма да ми стигнат сълзите, за да я изплача цялата.

И ето че чувам следното:

— Може би има един начин, Офелия. Питам се обаче дали ще намериш достатъчно сили.

Нещо в гласа му ме кара да настръхна, макар и донякъде обнадеждена.

— Какво имаш предвид? — питам аз все още с лице във възглавницата.

— Това е единственият начин — казва той, като се притиска към мен. Разтрива гърба ми с длан. За първи път ме докосва от седмици насам. Аз се изправям и се отпускам в обятията му, оставям го да ме прегърне. Толкова е приятно усещането отново да бъдеш близо до него, близо до някого.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — повтарям аз.

Той се надвесва отгоре ми и ме целува. Тялото ми пламва от желание. Той се пъхва под завивките и започва да го опипва. Мама допуска грешка в това отношение. Никога не съм спала с Марлоу. Още съм девствена. Само се натискаме като луди. Сега виждам какво дете съм всъщност. Колко съм жадна за ласка. Нуждая се просто от физическа близост с някого. Тя ми заменя плътската любов. След няколко минути, докато съм още разгорещена и искаща, обзета от нужда, той се отдръпва.

— Няма да стане — казва Марлоу. — Още не си готова за това. Много си млада.

Той става от леглото и се връща при прозореца.

— На този ден след един месец вече няма да ме има — казва той.

— Не съм толкова млада — заявявам. Свивам се на кълбо, обхванала коленете с ръце. — Не ме оставяй сама.

Той се връща при леглото. Вдигам пръст и проследявам с него очертанията на устните му.

— Всичко бих сторила.

— Кажи го — настоява той.

— Аз ти принадлежа.

Когато хората си мислят за Флорида, те виждат в своето въображение портокали и розови фламинго, палмови дървета, плажове и синьо-зелен океан. Мислят си за Дисниленд и освежителни коктейли. Флорида е леконравна и натруфена, преизпълнена с кич на всяка крачка, тъкмо място за семейна ваканция. Всичко това го има, разбира се. Но тя крие варварско сърце, кипяща среда, която може лесно да избухне, ако не са желязото и бетонът, които ги държат в яка клетка. Тук има множество незасегнати от цивилизацията места: сенчести горички, дълбоки каверни в скалиста почва, стотици километри подземни проходи и пещери, огромни площи блата. Има части от Флорида, които светкавично възстановяват първоначалния си вид, стига да им се даде възможност. Техните мръсни, влажни пръсти ще се протегнат и ще ни стиснат в зловонен юмрук. Точно така се чувствам, когато мисля за своя живот.

Вървя из мола с Ела. Който и да ни погледне, ще си рече: ето ти две жени с много време и пари за прахосване. Хората ще си кажат, че нямаме друга грижа, освен тази да мамим мъжете си при всяка възможност, или да търсим нови лечения за болни от функционално разстройство на вниманието деца. Докато изучавам една безобразно скъпа ръчна чанта от витрината на „Гучи“, в ухото ми гръмва изстрел. Подушвам изгорял барут. Виждам гръдният кош на Франк Гиъри да се разкъсва, а сам той да пада по стълбището назад. Чувам мама да пищи. Не знам откъде пристигат тези кървави образи. Не знам дали не сънувам.

— Виждаш ми се нещо завеяна — обажда се Ела, когато сядаме за по кафе в ресторантската част. — Всичко наред ли е?

— Да — отговарям безгрижно. В съзнанието ми се е загнездил образът на Саймън Бригс. Той е главоболието, от което не мога да се отърва. Лицето му, тлъсто и грозно, ми е познато, без да го разпознавам. Толкова други неща не мога да си спомня — хора и събития се сипят между пръстите ми като ситен пясък. — Просто напоследък… не спя добре.

— Ами, най-вероятно — произнася тежката си присъда тя, — още си уплашена от кошмара на онази среща на плажа. И аз на твое място нямаше да мигна.

Уплашена. Пак тази дума.

— Навярно е така — съгласявам се безучастно аз.

И двете отпиваме от кафето.

Замълчавам за малко и казвам:

— Ще взема да изкарам един леководолазен курс.

Тя ме поглежда над ръба на чашката.

— Мислех, че те е страх от водата.

— Така е — признавам аз, като отпивам нова глътка от черната, нагарчаща течност. — Но дъщеря ми расте. Искам да й покажа, че страховете трябва да се надмогват.

Тя кимва предпазливо. Много е дипломатична. Никога не бърза да съди. Харесвам това й качество.

— Може би е по-добре да започнеш с уроци по плуване — подхвърля деликатно тя. — В басейн, нали разбираш?

— Огнено кръщение — отвръщам аз с усмивка.

Тя ми хвърля неуверен поглед.

— Добре, добре — бърза да успокои топката Ела.

— Ами — казвам аз като оставям с лек звън чашката си върху линийката, — тренировките започват именно в плувен басейн.

— Това е добре — отвръща тя весело. — Знаеш ли какво? Гордея се с тебе. Това е страхотно.

Телефонът й звънва и Ела го поднася към ухото си с извинителна усмивка към мен. По тона на гласа й познавам, че е съпругът. Гласът омеква. Извръща глава от мен. Аз гледам хората наоколо, мисля си за Грей, който се мъчи да установи кой ли ме издирва. Мисля си за Виктория, която е при баба и дядо. Броя часовете, които остават, докато отида да я взема от училище утре. Убивам времето. Би следвало да се прибера у дома и се отдам на медитация. Да разбера кой е тоя Саймън Бригс и каква е ролята му в моя живот. Но ми се струва, че някаква част от съзнанието ми не допуска това. Така поне смята моят психиатър.

— Трябва да поемам — казва Ела и захлопва мобифона. Изглежда напрегната.

— Станало ли е нещо? — питам нежно аз.

— Да — отвръща тя с изкуствен смях и леко махване на ръка. И двете сме лъжкини. Надявам се за нейно добро да лъже за по-малко ужасни неща от мен.

— Ами пантофите ти?

— Ще почакат засега — отвръща тя. — Идваш ли?

Поклащам бързо глава, допивам кафето и се изправям.

— Искам да купя някои неща за Виктория.

— Добре — казва Ела и пъха чантата си под мишница. — Жалко.

Махам й за довиждане.

— Не се безпокой за това.

Изглежда пребледняла и с леко зачервени очи. Тя никога не говори за съпруга си или за техните отношения, освен в най-широк контекст. Толкова е зает. Толкова много пътува. Много се грижи за мен. В негово присъствие изглежда напрегната и неспокойна.

Понякога срещите ни биват прекъсвани от неочаквани обаждания, като това сега. Акълът ми стига да не любопитствам. Предпочитам да не накърнявам хорските фасади. Така ограничавам донякъде възможността те да започнат да ровят около моята.

Тя хуква към паркинга, а аз гледам подпре й, докато се загубва напълно от погледа ми. Ще ми се да бях по-добра приятелка на Ела, но не съм.

Когато се обръщам, за да си взема чантата и пазарската торба, срещу себе си виждам детектив Рей Харисън. Стомахът ми се преобръща, когато съзирам израза на очите му. Те са гладни.

— Дайте да си поговорим, Ани.

— Следите ли ме? — питам аз. Гласът ми неволно скача с цяла октава и някаква жена от съседна маса се извръща да ме погледне.

— Не правете сцени — казва той с усмивка. — Не можете да си го позволите.

Усмихвам се в отговор и го оставям да ме хване под ръка. Вдигам торбите от пода и двамата се насочваме към изхода.

— Тази чанта, дето сте си я купила. Тя струва повече от домакинския бюджет на жена ми за цял месец.

В гласа му се долавя някаква смесица от смайване и укор. Аз замълчавам.

— Пазарът на военни наемници сигурно процъфтява.

Има предвид бизнеса на Дру и Грей, макар те самите да не използват подобни термини във връзка с него. И наистина, след 11 септември бизнесът, както той се изразява, цъфти.

— Една от най-големите трудности, свързани с полицейската професия, е това да гледаш как престъпниците живеят много по-добре от теб.

Вървим двамата между редиците паркирани коли. Не знам накъде сме тръгнали и най-накрая спирам. Нямам намерение да отида в пустата част на паркинга с този човек, полицай или не.

— Какво искате? — питам аз.

Той се оглежда. Наоколо гъмжи от народ. Хора щъкат насам-натам. Бутат детски и пазарски колички. Влизат и излизат с новите си коли. Той пуска ръката ми и, като пъха ръце в джобовете си, започва да се люлее на пръсти и пети. Не съм сигурна дали си дава сметка за това, но този навик го прави да изглежда по-млад и невинен.

Продължава с фалшивата си усмивка. Минувачите биха си казали, че сме просто двама съседи, случайно сблъскали се в мола, които сега си бъбрят най-приятелски. Усещам, че интересът му към мен не е професионален, не е законен. Ако беше така, отдавна да ми е нахлузил белезниците и подкарал към участъка със служебната си кола. Тези разсъждения не ми повдигат особено много духа.

— Искам да кажа, че целият ми живот преминава в тежък труд в името на семейството, данъците и старините. За всяка ваканция, за всеки нов уред или ремонт сме принудени да планираме и пестим, разбирате ли? И изведнъж, не щеш ли, влизам в гаража на някакъв престъпник, а вътре — джип за сто хиляди. Или пък виждам в къщурката му плосък екран и аудиосистема, които струват колкото годишната такса на детето ми в частно училище. И си казвам: Ето ти тук един, който не дава пет пари ни за закона, ни за човешкия живот, и пак си живурка като принца от приказките. Казвам ви, мога да пукна понякога заради подобни работи. Наистина.

Има нещо сълзливо в това иначе справедливо негодувание. Започвам да проумявам гледната му точка, но казаното не звучи някак си искрено.

— Какво искате? — повтарям въпроса си аз.

— Нека ви кажа едно-друго за Ани Фаулър. Тя е родена в малко градче в Оклахома, където прекарва целия си кратък живот до деня, в който става жертва заедно с детенцето си на някакъв пиян шофьор. Това се случва преди няколко години. Тя била добро момиче, хубаво и сладко. Спазвала всички правила, което не попречва на някакъв долен задник да я смете от лицето на земята, без капка уважение към нещо или някого. Ето, това имам предвид. То е, което ме съсипва, разбирате ли?

Сърцето ми подскача в гърлото, а стомахът се преобръща.

— А след това — продължава оня — над нея се извършва ново посегателство от страна на втора личност, също така лишена от уважение към живи и мъртви. Някой открадва самоличността на убитата. Някой, който има основание да се безпокои във връзка с миналото си, открадва номера на нейната социална осигуровка, за да започне нов живот. От какво ли бяга този човек, питам се аз? Или от кого? Трябва да е нещо доста опасно, каквото и да е то.

— Правите някаква грешка — уведомявам го аз. — Нямам и най-малка представа за какво говорите.

Той изважда слънчеви очила от джоба на ризата и си ги слага.

— Госпожо Пауърс — започва той със същата неискрена усмивка. Имам усещането, че всеки миг тя ще му разполови лицето. — Мога ли да ви наричам Ани? Ани, виждате ми се малко пребледняла. Няма да ви задържам. Сигурно искате да се приберете час по-скоро при семейството си.

Той се извръща и си тръгва. После спира и се връща назад. Мога да се обзаложа, че е изиграл стотици пъти тази сцена в своето въображение.

— Знаете ли, Ани, всеки от нас има свой таен живот, нещо за себе си, което не би искал да споделя. Това ми е ясно. Ей Богу. Въпросът се състои в това, каква е цената на тази тайна? Колко сме готови да платим, за да си остане тя вовеки закопана? Ще ви оставя да поразмислите върху този въпрос.

И ме зарязва, загледана подпре му. Не се обръща назад, а просто влиза в паркирания наблизо джип и отпрашва навън.

Вече е почти тъмно, когато се събуждам в колата си на паркинга пред сградата на доктора. Слънцето е изчезнало под линията на хоризонта, небосклонът е станал синьо-черен. Периферното ми зрение е почти парализирано от непоносима мигрена. Напрягам сили, за да се ориентирам, да отделя реалното от фантазията. Отново виждам лицето й, пропитите с кръв дрехи. Виждам моя доктор, проснат върху бюрото, от което по пода капе кръв.

Не съм обладана от ужаса, който би бил обясним в подобна ситуация. Чувствам се поразена, изтръпнала. Поглеждам часовника си. Изтекли са едва четирийсет минути от края на сеанса, което изглежда невероятно, предвид произтеклите от тогава събития. Върху жакета ми има голямо петно кръв, което е все още влажно, макар бързо да съхне. Измъквам се от дрехата и я смачквам на топка. Не искам да виждам кръвта. След това оставеният върху таблото клетъчен телефон започва да звъни. Включвам го.

— Здрасти, Ани.

Веднага разпознавам гласа. Детектив Харисън. Замълчавам.

— Чудех се, дали времето ви е стигнало за обмисляне на нещата.

— Защо ми причинявате това? — питам аз. Гласът ми прозвучава истерично дори в собствените ми уши. Цяла треперя, когато пъхам ключа в контакта. — Вие ли го извършихте?

Оттатък настава тишина, сякаш полицаят се мъчи да прецени думите и интонацията ми.

— Какво се е случило, Ани? — пита той. Звучи обяснимо загрижено. — Къде сте?

— Защо правите всичко това? — повтарям аз. Харисън трябва да е. Сторил го е по някакъв начин. Знае всичко за мен и иска да ме докара до лудост. — За пари ли? Ще получите колкото поискате.

— По-спокойно — обажда се той. Гласът му е кротък и увещаващ. Изглежда има опит в общуване с истерици. — Какво се е случило?

Нещо в този глас ми припомня какво точно съм харесала у неговия притежател през онази първа вечер. Макар да се опитва да съсипе живота ми, той е готов да отложи това за момента и отново бъде полицай, за да ми помогне. На път съм да разкажа за доктора, но понеже не съм сто процента сигурна, че е мъртъв, нито че не съм го убила именно аз, решавам да си затрая. Думите ми биха признали, че съм душевноболна или убийца, а може би двете заедно.

— Какво е станало, Ани? — пита с по-твърд глас той.

Но този глас е вече изтънял и далечен. Затварям апарата и го хвърлям върху седалката до себе си. Потеглям от паркинга и се насочвам към дома.

Пътят върху тясна дига, който води към нашето островче, не е особено натоварен тази вечер. Спирам за момент, грабвам жакета от седалката и като изтичвам до парапета, го запращам надолу. Гледам известно време как се плацика върху водната повърхност, а сетне тичам обратно в колата и потеглям. Твърде бързо. Видът на притаена край ограничителен знак патрулна кола ме кара да намаля скоростта до позволената.

Махвам с ръка на охраната, когато влизам през бариерата в нашето селище. Прозорци блестят в светлина, премигват телевизионни екрани, а на улицата все още играят деца, макар да се е стъмнило съвсем. Всичко е толкова спокойно, така нормално. Не ми е мястото тук. Никога не е било.

Паркирам колата в алеята и тръгвам към къщата, макар да ми се ще да затичам. Влязла вътре, чувам Грей да приготвя вечеря в кухнята.

— Закъсняваш — подвиква той с усмивка в гласа, когато ме чува да влизам.

Върху масата горят свещи, а в огромна тенджера на печката къкрят омари. Когато ме поглежда, усмивката му посърва, а лицето пребледнява. Краката ми се подгъват, когато протяга ръце към мен, и аз потъвам в обятията му.

— Какво е станало? — пита той. Уплашеното му лице показва колко зле изглеждам. — Какво е станало, по дяволите?

Няколко часа по-късно двамата с Грей се връщаме в кабинета на доктора. Разказала съм всичко, което се е случило. Обсъдили сме хиляди пъти всяка подробност. Накарал ме е да се изкъпя и докато аз трия до болезнено червено кожата си под горещата струя на душа, Грей унищожава дрехите ми. Питам се защо го прави: дали наистина допуска възможността аз да съм убила доктора? Не задавам въпроси.

Оставяме колата на вече празния паркинг. Очаквам да заварим куп полицейски коли, линейки, както и автомобили на медиите. Очаквам да видя инспектор Харисън. Вместо всичко това заварвам море от асфалт, проснато чак до плавателния канал. Високите улични лампи хвърлят призрачна, жълтеникава светлина, когато Грей паркира колата. Стомахът ми се бунтува. Няколко прозореца на офиссградата все още светят. Нощен дежурен седи на рецепцията и чете евтин роман.

— Изчакай тук — казва Грей с ръка върху бедрото ми.

— Не — отвръщам аз и освобождавам предпазния колан. — Идвам с тебе.

Той не се опитва да спори, изчаква да изляза от колата и ме прегръща през рамо. Приближаваме сградата. Пропъдила съм мигрената с помощта на лекарство, но тя ме дебне като някакъв хищник в мрака.

— Всичко е наред — успокоява ме Грей.

Пазачът с вид на остарял булдог поглежда с досада към нас над ръба на книгата си. Очите му са безизразни, а тънките устни се губят в месесто лице.

— Имах час при лекар — съобщавам аз. — Забравих си горе телефона.

— Ще се наложи да изчакате до утре — отвръща онзи. — Сградата е затворена.

— За мене е много важно — настоявам аз.

— Съжалявам.

Стодоларовата банкнота, предложена от Грей, променя нещата. От вида му личи, че би отстъпил и за петдесет. Той кимва безразлично и се надига от стола, който проскърцва с облекчение. Смита от повърхността на бюрото огромна връзка ключове и вземаме асансьора за седмия етаж.

— Повреден ли беше този асансьор? — питам аз.

— Не, доколкото ми е известно.

Цяла съм в пот, а напрежението ми нараства с всеки метър, който ни приближавало седмия етаж. Грей е въоръжен и ръката му почива върху дръжката на скрития под сакото пистолет. Сега е във върхова форма — спокоен и хладнокръвен. Когато слизаме на етажа, коридорът е пуст. Свети само аварийната лампа.

Завеждам ги пред вратата на доктора, която е затворена и заключена. Нещо става, но не знам точно какво. Пазачът не усеща напрежението ни.

— Сигурна ли сте, че е тук? — пита той, докато отключва вратата и я отваря широко. В този момент разбирам, че табелката с името на лекаря липсва от вратата. Чакалнята е празна. Няма столове, няма маси със списания отгоре им. Прекосяваме помещението към кабинета. Той също е празен. Бюрото, етажерките за книги, вазата от Мурано15 върху масичка край прозореца, евтината и неудобна мебелировка — всичко е изчезнало. Грей обхожда стаята, прокарва пръсти по прозоречната рамка. Погледът му оглежда пространството. Веждите се сбърчват, а сетне погледът се спира върху мен.

Отивам до банята и отварям вратата. Виждам собственото си отражение в огледалото насреща. Изглеждам измъчена и уплашена.

— На седмия етаж ли сме? — питам аз. Оглеждам се за пореден път: свалени са даже електрическите ключове и осветителните тела. Нищо в това помещение не може да го свърже с кабинета, който посещавам толкова години вече. Търся по стените по-светли петна на местата, където знам, че висяха дипломи и снимки, но не откривам нищо. Върху стъклото на прозореца няма и помен от кръв.

— Да, госпожо — отвръща пазачът, като ми хвърля подозрителен поглед. — Мислех, че ви е известно нещо, което аз не знам. Защото този етаж е празен от месеци насам. Чака ремонт. Някаква агенция за търговия с недвижими имоти щяла да се нанася.

Не знам какво да кажа. Премигвам често, за да пропъдя сълзите на объркване и унижение, засланям лице с длан, та никой от двамата да не види израза му. Срамувам се и ме е страх с еднаква сила.

— Сигурна ли сте, че именно тази сграда търсите? — опитва се да бъде любезен пазачът.

Кимвам мълком, понеже нямам доверие на гласа си.

— Имате ли указател за наемателите долу? — намесва се Грей.

— Мисля, че да — отвръща пазачът. Сега изглежда неуверен, пристъпя от крак на крак, избягва да срещне погледа на Грей. Виждала съм подобно държане и преди. Нещо като объркване и притеснение обзема хората, когато се изправят пред човек, който явно не е с всичкия си.

Държи се на дистанция, докато вървим по коридора към асансьора. Съзнанието ми преценява различните алтернативи: сбъркан етаж, офис или сграда. Докторът е мъртъв. Някой е отнесъл тялото и почистил всичко останало. Или пък, както красноречиво се изрази Дру, някой се ебава с мене. От лицето на Грей не личи да обсъжда същите възможности като мен. Стиснал ме е за ръка така, сякаш го е страх да не търтя нанякъде.

Долу на партера пазачът връчва на Грей указателя на сградата. Забелязвам, че страниците са чисто нови. Името д-р Пол Браун липсва върху тях.

— Този указател има вид на съвсем нов — отбелязва Грей. — Кога е печатан?

Пазачът свива рамене.

— Новичък изглежда — съгласява се той, като наднича над рамото на Грей. — Може да се е преместил. Де да знам.

— Вие лично познавате ли го? — намесвам се аз. — Доктор Браун?

Той поклаща глава.

— Само че аз съм винаги нощна смяна. Пристигам по време, когато повечето кабинети са вече заключени. Всъщност никого не познавам от работещите в тази сграда.

Мъжът ме гледа вече със съжаление. Взема листче от чекмеджето и надрасква отгоре му име и номер.

— Някой да е изнасял нещо от тук през последните няколко часа? — питам аз, като полагам неимоверно усилие да не допусна истерични нотки в гласа си. Налагам върху лицето си маска на пълно спокойствие. Научила съм се в подобни моменти да скривам под спокойна повърхност бушуващите недра. Животните винаги прикриват своя страх или болест — природата не допуска безнаказани прояви на слабост.

— Не, не. Нищо подобно не е ставало тази вечер — отвръща мъжът, като ми подава листчето. — Това е номерът на дневния портиер. Той трябва да знае повече.

Грей му благодари и ние си тръгваме. Мълчим по пътя до колата — никой от двамата не знае какво да каже. Сядаме и продължаваме да мълчим известно време. Разглеждам таблото, понеже няма накъде другаде да насоча поглед. Не мога да се насиля да погледна Грей в очите.

— Не съм го измислила този доктор — обаждам се най-накрая аз. — Нито пък случилото се при него днес.

— Знам — отвръща Грей малко прибързано. Навярно иска да ме успокои. Отпуска длан върху бедрото ми. Когато намирам сили да срещна погледа му, съзирам в него любов. Това кара мускулите по гърба ми да се отпуснат, а дишането — да се успокои.

— Видях я — казвам аз, спомнила си този образ и цяла потръпваща. — Видях Офелия.

Тревогата вече се е настанила във всяка гънка от лицето му.

— Видяла си някого — отвръща той. — В ужаса на момента въображението ти си прави шеги с теб.

— Виждала съм я и преди това на едно парти и на улицата. Само че тогава не можах да я позная.

Той мести ръка от крака върху рамото ми и леко ме стиска.

— Какво говориш, Ани? Ти самата си Офелия. Тя не е някаква различна личност.

— Знам — сопвам се аз.

— Какви ги говориш тогава?

Поемам дълбоко дъх.

— Нищо, не знам.

— Нямаше прах по рамката на прозореца — отбелязва той, като променя темата. Не иска да говорим за Офелия. Иска да боравим с факти, с емпирични дадености, а не с духове и халюцинации. — Ако помещението е било празно седмици наред, щеше да има прах.

— Така ли? — възкликвам аз, усетила надеждата да разхлабва малко скобата около гърдите ми. — Какво ще рече това?

— Би могло да означава, че там е станало нещо днес, а след това някой е изнесъл мебелите и е почистил основно. — Грей издиша шумно. Дали вярва на думите си, или ги казва, за да ме успокои? Не знам и не питам.

Както и да е, сещам се какво мисли той. Иска да му позволя да се срещне с доктора. Но аз никога не съм допускала това. Не искам сегашният ми щастлив домашен живот да се докосва по какъвто и да било начин до кошмара на миналото ми. А може би точно в това се състои цялата ми глупост: да повярвам, че е възможно да разделя отделните си части, да предпазя личността, която съм днес, от пагубното влияние на онази, която съм била… особено предвид обстоятелството, че сегашната ми личност е измислена, създадена, с цел да избягам от собственото си сърце, от миналото и делата си.

Ти ми принадлежиш. Но не гласа на Марлоу чувам сега. Този е на Офелия.

Те стоят на пътя в дъжд и пек, в буря и гръм, вдигнали плакати с образи на своите дъщери, сестри, майки и скандират: „Убиец! Убиец! Убиец!“ Внимават да остават в чертите на общинския път. В повечето случаи не са склонни към насилие. Независимо от това, полицията би могла да разпръсне групата, наречена „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, но не го прави. Жителите на нашия нов град не проявяват особена симпатия към Франк. Нито пък полицията.

Виждам ги, когато тръгвам за училище сутрин, и обикновено когато се прибирам привечер. Те изглежда действат на смени, едни и същи десет или петнайсет души, които заемат местата си на пътя, точно срещу нашата ферма. На два пъти виждам Джанет Паркър, която изглежда още по-изпита и сбръчкана, отколкото бе онзи път пред караваната. Мъката и болката я изяждат и тя постепенно изчезва. Всеки път, когато я видя, си спомням за дъщерята, пусната от Франк в мътната вода.

Тук е и някакъв мъж, баща на една от жертвите на Франк, който има вид като да е пъхнал пръст в електрически контакт всеки път, когато го съзре. Внезапно се превръща от отпуснат и уморен човечец в напрегнато от омраза и гняв желязно тяло. Той започва да крещи и да сипе мръсотии.

Сутринта, след като бях наблюдавала Франк да товари неидентифицирания предмет в колата си, Гневният Мъж (както бях започнала да го наричам в мислите си) направи опит да ни замери с камък, но останалите от групата го възпряха. Той припадна в ръцете на някаква жена.

— Тези хора трябва да се махнат — казва мама същата сутрин, подразнена от тяхната скръб и страдание. Тя ме кара на училище, а редом е седнал Марлоу. — Франк дори го няма в колата. Защо им е да хвърлят камъни по нас?

— Иска да отмъсти — обажда се Марлоу. Всички впиваме поглед в огледалцето за обратно гледане.

— Иска да отмъсти на неподходящи хора — заявява майка ми. Дори да си спомня за признатото пред мен относно Франк, с нищо не го показва. Даже не съм си направила труда да й кажа какво съм видяла през нощта, защото няма да повярва и най-вероятно моментално ще го изпее пред Франк. Страхът се е притаил в мен като огромен камък, чиято тежест не ми позволява да ходя изправена. Спомням си я в употребяваната булчинска рокля да пърха наоколо като някаква Пепеляшка, с убеждението, че никой не забелязва опърпания подгъв или дупките от цигари — историята на нейния живот.

През целия този ден аз минавам от час в час, без да участвам, без да чувам какво ми се говори. Имам усещането, че съм напуснала рамките на нормалния живот, че условията, при които съществувам, до такава степен ме отделят от всички останали, че вече съм лишена от средства за общуване с този свят. Може би тогава именно започва процесът на отчуждение или алиенация, както го наричат. Нищо вече не ми изглежда истинско. Навсякъде се стеле мъгла. Тази промяна трябва да е била очевидна, тъй като мнозина от онези, които ме тормозят заради Франк, започват да ме избягват. Учителят ми по обществени науки ме кара да остана след часовете и ме разпитва за домашните условия. Всичко наред ли е? Признавам, че не те познавам достатъчно добре, Офелия, но напоследък наистина не приличаш на себе си. Обажда се на майка ми — сам ми го казва, — за да я информира относно катастрофалния спад в оценките ми, но тя не реагира. Учителят ти по английски от предишното училище съобщава, че си била изключително талантлива в съчиненията, че си прочела невероятно много за момиче на твоята възраст. Тук не ставаме свидетели на нищо подобно, Офелия. Можем ли да ти помогнем по някакъв начин? Той е видимо загрижен, та сърце не ми дава да му кажа, че никой не го е еня нито за мен, нито за оценките ми.

Това е друг от моментите, за които често си мисля. Този учител ми подаваше приятелска ръка и ако я бях поела, може би животът ми не би продължил да следва смъртоносната крива на своето развитие. Но вече съм отишла твърде далеч, прекалено много съм се отчуждила от света, за да съм в състояние да разпозная щастливата възможност за избавление, когато я съзра.

Когато слизам от автобуса този следобед, аз прекосявам незабавно пътя, за да не се натъкна на протестиращите. Трябва да призная, че обикновено не ме закачат. Вероятно са разпознали нещастната жертва в мое лице, изоставена безпомощна на същия произвол, от който са пострадали те самите. Неизменно ми хвърлят по някой изпълнен със съжаление или подозрение поглед, когато тръгвам или се връщам от училище. Днес виждам Джанет Паркър, която гледа насам. Тя бавно вдига към устните си чашка кафе. Отклонявам поглед от нея и съзирам застаналия редом Марлоу. Сякаш шепне нещо в ухото й. Бързо се извръщам и, забила поглед пред себе си, поемам по дългата отсечка до входа на къщата.

В музиката фугата е действие, при което различни тонове се съчетават, с цел да развият обща тема. Гласовете се преплитат едни в други, всеки допълва останалите, за да създадат заедно многопластова, но единна част от цялата композиция. В психологията същият термин се свързва с разпадане на личността, пристъпи на амнезия или объркване, обща потиснатост и обикновено е следствие от дълбока емоционална или психическа травма. Не съм надарена в никаква степен в музикално отношение, но познавам до болка фугата. Поне така казват.

Но това не е никаква фуга, това най-последно бягство от самата себе си. За първи път в живота знам с положителност коя съм и какво трябва да сторя. Това е целенасочено бягство, с цел да предпазя дъщеря си от ефекта на сторени от мен самата грешки, да я предпазя от жената, която съм била. Ако не успея да го направя, по-добре да кара нататък без мене.

Корабът е започнал да се клати страховито и аз съм се вкопчила в парапета край стената, докато се връщам назад в каютата. Вятърът вие с незнайна сила и аз си мисля за Дакс и малката му лодка: дали ще оцелее в огромния океан, ако реши да се върне за мене. В стомаха ми бушува истинска революция и едва се сдържам да не повърна, докато влизам в каютата и затварям вратата зад себе си. Отново клякам в тясното триъгълно пространство, което ще се образува при отваряне на вратата. Слушам воя на вятъра и грохота на разбунтуваните вълни.

Не след дълго дочувам бумтене на мощен двигател, а после стъпки по палубата отгоре. Изваждам пистолета от колана и неговата тежест в дланта ме успокоява. Обзета съм от всепоглъщащо усещане за облекчение, нещо като еуфорията, която ме залива след края на мигренен пристъп, когато настъпва онази чудотворна лекота, заела мястото на непоносимата болка. Не е лошо да си отново Офелия и се изправиш пред нещата, които Ани в никакъв случай не би могла да понесе. Спомените са се върнали по местата си. Знам всичко. Не че съм горда от това знание, но поне съм отново цяла.

Грей е този, който ми дава името Ани Фаулър. Някой от компанията му се погрижи за документите ми — шофьорска книжка, паспорт, социална карта, — та да мога да се подвизавам по света под чуждо име. Но аз направих от Ани нещо, което Офелия винаги е мечтала да бъде: съпруга и майка с голяма къща и хубаво дете, със съпруг, който я обожава — човек съвършено различен от собствената й майка. Миналото на Ани не е белязано от срам или съжаление, тя не е преследвана от спомена за неща, които е сторила, или за такива, които са сторени на нея самата. Превърнах се в Ани — богата и облагодетелствана, зависима от Грей като опора, зависима от Виктория като смисъл в живота. Също като всички останали, и аз изоставям Офелия, оставям я да изгори в бушуващите пламъци.

Докато тежките стъпки приближават, аз се радвам на нейното завръщане. Тя е толкова много неща, които Ани не може да бъде. Тя е темпераментна, докато Ани е уравновесена. Офелия е изпълнена с ярост, докато Ани е вцепенена от страх. И за разлика от Ани, любящата съпруга и грижовна майка, принцесата на богатските квартали, Офелия Марч е студена като камък убийца.

Вече отварят вратите с ритник. Повече от един човек има в коридора и проверяват каютите една по една. Не знам колцина са, нито колко каюти има още преди моята. Но съм готова.

Когато ритват моята врата и тя литва към стената, аз изчаквам да се затвори отново, преди да открия огън. Мъжете са двама. И двамата носят маски, очила, предпазни жилетки. Улучвам единия в рамото и той надава вик на ужасяваща болка. Вторият получава куршум в жилетката и ударът го запраща в стената. Излитам от помещението, но в коридора ме изненадват още двама. Те на бърза ръка ме обезоръжават и връзват ръцете ми. На главата нахлузват тежка качулка. Всичко става с такава бързина, че се намирам в пълен мрак, преди да осъзная какво точно ме е сполетяло. Чувам тъп удар и в мозъка ми блясват светкавици. Преди да загубя съзнание, имам достатъчно време, за да помисля дали в случващото се има нещо повече от онова, което съм очаквала. Виждам образа на дъщеря си, а после нищо.

— Повечето време го нямаше — казва Грей за своя баща. — А когато си е у дома, по-добре да го няма. Навъсен и мълчалив, вперил поглед в телевизора, или пък сърдит на майка ми заради нещо, което е купила или направила в негово отсъствие. А аз кръжа наоколо — жадувам и ме е страх от неговото внимание. От време на време получавам потупване по гърба или пък ходим да хвърляме топка, или строим къща в клоните на някое дърво — неща, които бащи и синове могат да опитат да правят заедно. Но никога не се получава като хората. Все се прибираме с усещането, че сме се провалили по някакъв трудноопределим критерий. Просто няма връзка помежду ни. Никаква.

Той често пъти ми разправя подобни неща, дори когато мисли, че не го чувам или че не ми пука. Седи в стаята ми в Психиатричната болница на Ню Джърси, където ме е настанил под името Ани Фаулър, и приказва. Аз се взирам в пространството и не реагирам. Не че съм изпаднала в пълна апатия, но сякаш нямам желание за живот. Не говоря, почти не ям и през цялото време гледам през прозореца как падат листата на дърветата, а отгоре минават облаци. Нямам представа защо си губи времето в приказки пред мене, една непозната. Какво иска той? Защо просто не ме зареже тук?

— Мама пък бе толкова печална. През цялото време. Сега си давам сметка, че е била клинично болна. Депресия. Но в ония времена бе просто лишена от подкрепа, както и от съзнанието за това, че се нуждае от лечение. Така и не се оправи след загубата на дъщерята, моята сестра, която не познавам. Мисля, че и баща ми не можа да се оправи. Сигурно така се случва с всички деца на семейство, което е загубило друго дете. Не можеш да намериш точното си място.

Той говори и говори часове наред, сякаш цял живот е трупал думи в съзнанието си, за да ги излее необезпокояван пред гарантиран мълчаливец като мен. Може би в известен смисъл и аз съм за него първи сигурен пристан, някой, който не може да го съди заради греховете му или загубата на вяра.

— След гимназията постъпих във флота. Всички бяха доволни и горди с мен. А пък аз исках просто да им избягам. Мислех си, че точно това трябва да сторя. Нали и баща ми го бе направил навремето. Представа нямах с какво точно се захващам. Ни най-малка. Може би приличам повече на мама, отколкото на баща си. Не бях замесен с подходяща мая за нещата, които ми предстояха.

Установявам, че го слушам внимателно, макар по онова време да го ненавиждам. Метър и осемдесет мускулна маса, белези и тежък поглед. Намирам го грозен, с недодялани устни и чело. Издава остра миризма на сапун, а понякога и на алкохол. Не мога да реша спасил ли ме е този човек, или ме е унищожил напълно. Уби Марлоу, моята първа любов. Измъкна ме от лапите на един убиец, доведе ме в болницата и идва при мен всеки ден, носи книги и списания, бонбони и дребни подаръци, които образуват непипнати все по-голяма купчина в шкафа до банята.

Разказва ми как след края на първата война в Залива бил освободен с почести и отличия от военноморските „Тюлени“17. Напуска бесен и лишен от илюзии по отношение на военните и самото правителство. Бесен на баща си, който го е насочил към чужда на природата му кариера, бесен и на себе си, защото не умее нищо друго на този свят. Мести се от Флорида в Ню Йорк, пие прекалено много, свършва по някоя и друга работа, дето не е много за приказки, но пасва на квалификацията му.

— Виждал съм и съм вършил някои наистина гнусни неща — признава той. — Те нямаха никакво значение или смисъл. Никога от злото не може да произтече добро, поне доколкото аз знам. Гадеше ми се от всичко още тогава. Представа нямах какво ще правя през остатъка от живота си. Колко дълго бих издържал натрупания върху мене товар.

Приемам да бъда настанена в болница, както и да ми сменят името, понеже не виждам никакъв друг изход. Това — или затвор. Нямам къде другаде да отида. Знам, че не мога да очаквам помощ от родителите си. Но най-вече искам да се освободя един път завинаги от Офелия и нещата, които е извършила, доколкото ги помня поне. В това отношение си приличаме с Грей. И двамата искаме да се справим с едно минало, което си е изглеждало съвсем наред някога, но изпъква като чудовищна грешка в светлината на съвремието.

— Когато те намерих, помислих, че може ти да се окажеш онази, която превръща всичко погрешно в правилно — казва той една вечер, около месец след постъпването ми в болницата. — Реших, че ако се справя при тебе, това би оправдало в известен смисъл досегашните ми грешки.

— Глупости — отвръщам аз за първи път. Не искам да бъда негова индулгенция. Не желая да ставам онази, която ще му оправя бакиите. — Така не става в живота. Той не е кантар.

— Не е ли? — пита моят гост, като се изправя в стола, върху който се е отпуснал от сума време. — Тогава как се оправяме след всяка своя грешка?

— Не се оправяме — казвам аз и го поглеждам в лицето също за първи път.

Той се обляга назад и се засмива безрадостно.

— Значи линеем, изпълнени от съжаления чак до самата си смърт?

— Сигурно това и заслужаваме — казвам аз и отново го загърбвам.

Той изчаква малко и казва:

— Надявам се да грешиш.

Изпускам Грей, понеже оставам прекалено дълго изтръпнала в колата. Не знам какво да сторя: да го гоня, или направо да се прибирам? Неволно карам към мястото, където лежи бездиханното тяло на Саймън Бригс. В пристъп на безпросветна глупост излизам от колата и го приближавам. Ушите ми звънят непоносимо.

Тъмна локва кръв се процежда изпод трупа. Моторът на колата му продължава да бръмчи. И сега в съзнанието ми блясва като светкавица споменът за това, къде съм виждала този човек. Облягам се върху камионетката, за да запазя равновесие. Пореден скапан мотел нейде из Запада. Току-що излязла изпод душа, аз съм се завила в едно от маломерните и тънки хотелски пешкирчета. Той седи на кревата, захапал дебела пура. Мърляво копеле, с лекета по дрехите и черно под ноктите. От дупката на едното му ухо е протекла малко ушна кал. Убедена съм, че смърди, но вонята от пурата скрива това.

— Нямам нищо против теб — съобщава той, сякаш продължава прекъснат за миг разговор. — Той ми трябва. Помогни ми — и ще ти дам десет на сто от наградата. Освен това ще си затворя очите, докато се измъкнеш.

И това е всичко, което си спомням. Паметта ми потъва в черен облак. Помогнала ли съм? Как съм се измъкнала? Гледам мъртвото му тяло. Покоят на смъртта не може да се сбърка. Здравият разум в мене крещи да се махам веднага от това място. Но нещо по-силно от него ме кара да надникна в кабината на камионетката. Отгоре ми фучи трафикът. Шумът от гумите е като постоянен шепот. Вратата откъм шофьора зее отворена. Върху седалката на пътника виждам кутия евтини пури, червена запалка във форма на голо женско тяло, празна кутия от диетично безалкохолно и недояден сандвич със сирене. Вътрешността на кабината вони на лук, фасове и немито тяло. Светът ще стане несъмнено по-чист в отсъствието на Саймън Бригс.

Посред целия боклучарник съзирам дебел плик от груба хартия. Много ми се иска да го прибера, но не смея да пипам нищо в колата. Протягам ръка и го хващам за ръбчето с върховете на пръстите си, без да докосвам нищо друго. Докато го вдигам внимателно, струпаните отгоре му боклуци се сриват на пода.

Пликът е тежък, но аз не губя време в разглеждане, а бързам с него към колата. Влизам вътре, пъхам плячката под седалката до моята и изчезвам от това място. Когато се включвам в магистралата на път за дома, започвам да се питам защо Грей си тръгна, без да претърси камионетката. Знае, че Саймън Бригс ме издирва, че детектив Харисън е по петите ми, но въпреки това оставя всичко там, за да го намери полицията. Нещо не се връзва.

Телефонът ми звънва. Отново е Харисън. Този път отговарям.

— Какво искате, детектив? Пари ли? Кажете какво ви трябва и ще го получите, за да ме оставите на мира.

— За пари ставаше дума вчера. Сега вече не знам.

Карам прекалено бързо. Сменям лентата без мигач и една тойота отзад надава възмутен рев. Вдигам ръка за извинение.

— Клетъчните телефони убиват — съобщава детективът. — Знаеш ли, че докато караш със слушалка в ръка, си също толкова опасна, колкото и пияна?

Отказвам се да говоря. Той явно е от ония типове, които няма да кажат нищо по същество, преди да настъпи избраният от тях самите момент, независимо от това, колко реплики са изцедили от събеседника. Той следва сценарий — моето участие не е наложително.

— Да се срещнем — предлага Харисън.

— Сериозно — дразня се вече аз. — Знаеш ли какво? Я да вървиш на майната си!

— Не, не, ти върви на майната си, Офелия! — Произнася името натъртено, с вълчи хъс в гласа.

Стомахът ми се преобръща.

— Ти да не си откачил? — питам аз. — Имаш ли поне малка представа с кого разговаряш? Или изнудваш толкова много хора, та си загубил връзка с реалността?

Той въобще не ми обръща внимание. Само казва къде ще ме чака. Някакъв паркинг за почивка на трийсет километра от мястото, където се намирам. Нямам намерение да отивам там. Да не съм луда!

— Трябва да се прибирам. Отсъствието ми не може да остане незабелязано. Имам семейство, детектив.

Той надава гаден смях.

— Искам да ти кажа следното: нищо си нямаш ти, освен ако аз не реша.

И затваря. Стискам онемелия телефон в ръка. Паника и отчаяние пробиват болезнена дупка в сърцето ми. Звъня на Грей, но той не отговаря. Не му оставям съобщение. След още няколко километра, през които обмислям възможностите си, излизам от магистралата, минавам отдолу и поемам в обратна посока. Ще се срещна с него, казвам си. Ще му дам каквото поиска. И той ще си тръгне. Точно както казва Грей. А защо не отиде при него, ами застреля Саймън Бригс, един Господ знае. Сега не ми е до това. Трябва да приключа и да се прибера.

Когато двете с Виктория се изтърсваме неканени в дома на Вивиан същия следобед, забелязвам нещо в израза на лицето й, което не съм виждала никога преди. Случва се в мига, когато погледите ни се срещат през дебелото стъкло на входната й врата. То трае само миг и при едно по-различно състояние на духа, изобщо не бих го забелязала. Това е страх. Вивиан е най-храбрата жена, която ми се е случвало да познавам, и като виждам сега това лице, сърцето ми отива в петите.

— Каква изненада — казва тя с широка и топла усмивка, докато отваря вратата пред нас. Но вече е късно. Тайната е споделена. Влизам вътре с Виктория на ръце. Тя мигом протяга ръчички към баба и аз я предавам за мечешка прегръдка, последвана начаса от чуруликане относно събитията на деня. Вивиан прави всички необходими за случая забележки и възклицания, докато трите се придвижваме към кухнята. Аз си наливам чаша вода, а Вивиан приготвя препечен сандвич със сирене, който реже на малки кубчета, защото така го харесва Виктория. Поглеждам през дебелите двойни стъкла към сините води на безкрайния басейн, обзета от черни мисли, докато двете най-важни жени в моя живот си бъбрят безгрижно като чифт австралийски папагалчета.

След закуската Виктория се уединява в професионално обзаведената специално за нея стая за игра, а Вивиан сяда насреща ми край масата. Опира се с кръстосани ръце върху масата и чака. Разказвам й всичко.

Когато приключвам, вдигам поглед и виждам, че тя е обронила глава. След малко я вдига и аз виждам очите й пълни със сълзи.

— Толкова съжалявам, Ани.

Аз се надвесвам към нея.

— Защо, Вивиан? За какво съжаляваш?

— О, Господи — казва тя. Оня израз е отново върху лицето й, но сега се задържа. — Нямаше труп, Ани. Никакъв. Трупът на Марлоу Гиъри така и не бе открит.

— Нямаше труп — повтарям като електронна играчка аз.

— Тогава изглеждаше толкова убедително, Ани. Той трябваше да загине. Не би могъл да оцелее. Но всички мислехме, че няма да се оправиш, ако разбереш, че тяло не е намерено.

Разглеждам лицето на Вивиан, очарователните бръчици около молещите очи, меката плът на бузите, поруменели сега от притеснение. Станала е изведнъж непозната и чужда — тази жена, която обикнах повече от собствената си майка. В известен смисъл не й се сърдя, задето ме е лъгала през всичките тези години. Мога да разбера мотивите й. Мога дори да приема, че го е сторила за мое добро. Но въпреки това ме е яд. Обгръщам здраво тялото си с ръце, за да неутрализирам внезапното присвиване на стомаха. Гледам цветята върху масата: нежнорозови и бели лалета, свели грациозно главици над ръба на вазата. Не искам да си спомням времената, когато споделях страха си от това, че Марлоу Гиъри може да е останал жив. Не искам да си спомням колко пъти Дру, тя, Грей и баща ми са ме лъгали по този въпрос, отнасяли са се с мен като към малоумна, повтаряли са без умора историята за този измислен труп.

— Защо ми го казваш едва сега, Вивиан? — питам аз, когато смятам, че вече мога да се доверя на гласа си. — Какво се е променило?

Тя май не ме чува. Продължава да говори.

— Ти бе обладана от ужас пред този човек. Знаех, че си в опасност. Мислех си, че с течение на времето всичко ще се подреди от само себе си. Но по-късно започнах да се питам дали някаква част в теб, може би онази, която не иска да помни много-много, не е все още свързана с него. Лекарят трябваше да ти помогне.

— Доктор Браун ли? Той е знаел коя съм? Познавал е миналото ми?

Тя отклонява поглед и мълчи.

— Ти ме заведе при него — казвам аз и си спомням първия сеанс. Спомням си как тя ме кара дотам и чака, докато приключим. — Каза, че бил помогнал на някаква твоя приятелка.

— Знам — отвръща Вивиан. — Това ми наредиха да ти кажа.

— Кой?

— Той знаеше всичко за теб и трябваше да ти помогне да се справиш с положението по свой собствен начин и в рамките на определен от самата тебе срок.

Той всеки път разбираше, когато лъжа или скривам нещо от него. В чакалнята нито един път не видях друг пациент. Никога не си водеше бележки, но паметта не му изневери нито един път. Сега си спомням всичко това. Защо не ми е направило впечатление по-рано?

— Кой ти нареди да ми кажеш така? — настоявам аз, когато разбирам, че не иска да отговори.

— Когато се позакрепна, поисках от Грей да ти каже, че тялото на Марлоу не е открито. Мислех си, че трябва да го знаеш. Но той отказа. Искаше да те предпази. Винаги го е искал и ти знаеш това, нали?

Тя хваща ръката ми и здраво я стиска, отправя ми напрегнат поглед, от който изпитвам неудобство. Изпитвам страх. Но не се дръпвам от нея.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Вивиан? — Навеждам се към нея и на свой ред стискам ръката й. — Обясни ми.

Очите й се насочват към нещо зад гърба ми. Обръщам се и виждам Дру да стои на прага. Прилича на буреносен облак. Свъсени вежди, мрачен поглед, зачервен врат.

— Не трябваше да го правиш, Вив — казва той остро.

Тя се изправя в стола си, изпъчва гърди насреща му, вирва брадичка.

— Крайно време е. Беше наша грешка. Трябва да го знае.

— Изобщо не трябва — възразява Дру. — Гиъри е мъртъв. С труп или без труп. Никой не го е ни чувал, ни виждал оттогава — обръща се към мене той, а веждите му се изпъват в една обща, гневна черта.

Те си разменят погледи. Виждам, че спорът помежду им е стар. Толкова пъти са чували острите си реплики по същия повод, че сега нямат нужда от думи. Вивиан искаше да ми каже още неща, но присъствието на Дру слага край на тази възможност.

— Никой не е чувал и за Офелия Марч през тези години, но ето, тя седи тук.

И двамата обръщат погледи към мене. Вивиан е така тъжна. Не мога да разгадая израза на Дру.

— Коя е тая Офелия? — намесва се Виктория. Гледа ме с широко отворени очи.

— Никоя, миличка — отвръщам аз и протягам длан да я помилвам. — Героиня от една книга. — Ставам и вдигам дъщеря си на ръце. Трябва да е влязла, докато разговаряме. Не е ясно кога е станало това и какво е успяла да чуе. Всичките ми въпроси ще останат сега без отговор. Това няма значение всъщност — те лъжат и двамата.

Грабвам дрешката на Виктория и чантата й от масата. Вивиан и Дру понечват да ме спрат, но се отказват. Няма да правят сцена пред внучката си, я. Добре че поне нея уважават в достатъчна степен.

— Отиваме ли си? — пита детето.

— Да — отвръщам аз. Виждам, че изучава лицето ми, понеже не може да усети нищо от интонацията. Поглеждам я с усмивка, на която тя неуверено отговаря. Излизам без повече приказки, спускам се по стълбите и отивам при колата. Виктория крещи назад:

— Чао, бабо! Чао, дядо!

Те двамата стоят пред прага и махат с дървени ръце на дъщеря ми.

— Ядосаха ли те? — пита тя, докато я настанявам в детската седалка. Адреналинът ме прави непохватна и свръхсъсредоточена — цялото ми внимание е концентрирано върху закопчаването на предпазните колани около дъщеря ми. След като не отговарям, тя повтаря въпроса. Не искам да я лъжа, но и не ми се ще да отговарям цял ден на въпроси след това. Без да промълвя дума, аз я целувам по бузката и разрошвам косите й. Затварям вратата откъм нея и се насочвам към шофьорското място, като през цялото време усещам върху себе си погледите на Вивиан и Дру.

— Ти си луда — заявява Виктория, когато излизаме от алеята на пътя. — Учителката казва, че няма нищо лошо в това, но човек трябва непрекъснато да споделя чувствата си, мами.

— Това е добър съвет, Виктория. Само че понякога нещата се оказват по-сложни.

Тя кимва със сериозен израз на разбиране, а аз се питам що за урок съм й дала в конкретния случай. Не ще е добър, в това съм сигурна.

Докато карам, гневът ми се уталожва и адреналинът слиза до поносими равнища. Изчезването на Дру и Вивиан от огледалцето ме облекчава. Грей ми е разправял, че преди всяка операция хората изпитват невероятно напрежение, което обаче мигом изчезва, щом гръмне първият изстрел. Всички притеснения относно това, дали ще останеш жив и здрав, изчезват и остава единствено действието. Днес най-после разбирам какво точно е имал предвид.

Грей ни чака у дома. Когато влизаме в къщата, той скача от дивана. Виктория тича към него и той я вдига, за да я прегърне горещо. Тя се кикоти по уникалния неин начин, който кара сърцето ми да се свие.

— Как е моето момиче? — пита я той.

— Мама се ядоса страшно на баба и дядо — отвръща тя най-сериозно.

— Няма нищо. Понякога ни ядосват хора, които обичаме — отвръща той, като я оставя на пода и поглежда към мен. От погледа му разбирам, че вече е говорил с Дру и Вивиан.

— Знаеш ли какво? Горе Есперанса има една изненада за теб.

Виктория не чака втора покана. Гледам как се втурва по стълбите. Мъничките й обувки трополят по дъските.

Гледаме се известно време. Нищо не мога да прочета върху лицето му.

— Защо уби Саймън Бригс? — обаждам се аз след цяла вечност. Слънцето залязва и в стаята притъмнява. Чувам шума от прибоя. Чувам смеха на Виктория горе. В кухнята ври зрял боб.

Той мръщи вежди и отваря уста, за да отрече. Спирам го с ръка.

— Проследихте. Видях с очите си.

Грей извръща глава и въздъхва дълбоко.

— Защото не можах да разбера за кого работи — отвръща най-накрая той. — Открих леговището му. Предложих му пари в замяна на информация за работодателя му, както и за това, да отиде при него — който и да е той — и да му заяви, че не може да те открие, че си мъртва и така нататък. След като му дадох парите, той ме излъга: каза, че работи за полицията. Тогава го убих. Надявах се да дам по този начин ясен знак на господаря му. — Грей свива рамене.

— Как разбра, че лъже?

— Разбрах.

— Жив ли е той, Грей. Марлоу. Жив ли е?

Не ми отговаря, само ме фиксира с поглед. Усещам, че иска да протегне ръце към мен, но помежду ни се издига висока, непроницаема стена.

— Жив ли е? — питам отново.

Най-накрая промълвява:

— Не знам, Ани. Наистина не знам.

Изчаквам думите да потънат в съзнанието ми. Колкото и да е странно, чутото ме успокоява. Действа ми добре да чуя от неговите уста нещо, което съм знаела през цялото време. Усещам се по-силна, по-сигурна при мисълта, че не съм чак толкоз откачена, че инстинктите ми не са ме подвели напълно.

— Какво стана с доктор Браун? Кой бе той?

— Познат на баща ми. Военен психиатър, който се занимава с изпаднали в стрес в резултат от военни и паравоенни операции пациенти. Смятахме, че ще ти бъде от полза.

Не споделям наученото от детектив Харисън. Още не съм сигурна. Той може да намери обяснение за всяка моя дума. Не зная на кого да вярвам. За Харисън не може да се каже, че е света вода ненапита.

— Какво стана с него?

— Не знам, Ани. Това е самата истина.

Самата истина. Интересна фраза. Човек я казва тогава, когато всяка друга излязла от устата му би прозвучала като лъжа.

И тогава я виждам. Застанала е отвън, с опрени върху стъклото длани. Истинска като мен самата, което не означава чак толкова много. Виждам я най-сетне такава, каквато е: едно момиче, излъгано и предадено от всички, които обича. Вечно очакващо спасението, което така и не идва.

— Ани? — обажда се Грей.

— Не ме наричай така. Това не е моето име.

Застанала съм на ръба на карстовия отвор и гледам надолу в мрачните глъбини. Черно е като катран и също толкова гостоприемно. Сърцето ми боботи като дизел в гърдите и се мъчи да изскочи през устата. Всички нервни окончания сърбят, направо съм се поболяла от ужас. Всяка моя фибра изгаря от копнеж да драсне нанякъде, но вече не мога да направя такова нещо. Единствено желанието да защитя моята дъщеря ми дава сили да продължа, да облека непромокаемия костюм, който подава инструкторът. Той вдига бутилката на гърба ми и краката ми почти се подгъват под нейната тежест. Животът на Ани Пауърс свършва. Все едно земята се е разтворила, за да я погълне без следа.

Мундщукът е в устата ми, маската — пред лицето. Чувам гласа на Джанет Паркър в главата си: И тя остава самичка там, цели три месеца, сама в студената и тъмна вода. Бебето ми. Самичка в тъмната, ледена вода. Винаги съм носила тези страдалчески вопли в душата си, но чак когато сама се сдобих с дъщеря, успях да вникна в цялата дълбочина на този кошмар.

— Готова ли си, Офелия?

Вдигам ръка към шията си и опипвам ръба на половинката сърце.

— Готова съм.

Той изглежда притеснен, сякаш долавя страха ми, болката ми. Може би са изписани върху лицето. Може би ги долавя в дишането ми.

Спускам се във водата и потъвам под повърхността. Тя ме очаква — Офелия, така млада и крехка, рее се във водното пространство като някакъв ангел. Кожата й е сива, дългите коси потръпват под напора на течението. Тя е очарована да ме види, поема ме в скована прегръдка. И ето че съм отново едно цяло.

Аз съм Ани. Аз съм Офелия. Аз съм Джанет Паркър и дъщеря й Мелиса. Аз съм мъртва и скърбяща. Аз съм майка и дъщеря. Чернотата ме поглъща.

Днес се случи нещо непоправимо. Умрях. Ужасна злополука. Нещо стана накриво по време на изпита ми за разряд. Поддаваше се на паника — ще си спомни моята инструкторка. — Страхуваше се от вода. Не бе подготвена за гмуркане от такъв характер.

Ела ще се върне към разговора ни пред мола, когато се шегувах по повод бойното си кръщение. Тя ще изпита за миг неоправдано чувство за вина с мисълта, че би могла да ми попречи в това начинание.

Няма да открият нито моето тяло, нито това на инструктора. Ще намерят дрехите, ключовете и портмонето ми в непромокаема торба върху задната седалка на колата, оставена недалеч от дупката, в която сме се спуснали. До нея е паркиран стар додж, регистриран на името Блейк Уудс от град Одеса във Флорида. Той е пълен с куп повредени принадлежности за гмуркане: скъсани неопрени, бутилки с дефектни кранове, подлежащи на ремонт регулатори. Но самият Блейк Уудс не съществува. Адресът върху шофьорската му книжка е фалшив, инструкторският лиценз е също плод на престъпна фантазия.

В крайна сметка, след като спасителните групи се уморят да бродят безполезно из просторните пещери, тесни проходи и слепи коридори, ще излезе на бял свят един плавник. Той е последен писък на модата, чисто нов и съвсем досущ като един от онези, които съм купила неотдавна от местен специализиран магазин. Скоро след това издирването на телата ще бъде преустановено.

Поради какви подбуди някой, който се ужасява от вода, би почнал да се занимава с подводно плуване? Кой е мъжът, представил се за неин инструктор? Защо ще я води в карстов лабиринт, след като целта е да получи сертификат за гмуркане в открито море? Ще има множество въпроси, но твърде малко отговори. Но такива неща се случват непрекъснато във Флорида и то с много по-опитни от мене хора. Хора, които се спускат във водните пещери, за да не се появят никога повече. Сред всички мислими хобита това е най-смъртоносното. Не е за начинаещи. Подозрително, ще отсъди полицията. И напълно безсмислено. Толкова тъжно. Защо, Ани?

Лежа в непрогледен мрак, кръвта нагарча в устата ми с вкус на метал и си мисля дали след всичките мними умирания, този път съм пукнала наистина. Може би това е смъртта: продължително скиталчество в мрака, вечен процес на отсейване на сън от реалност в хода на земните ти дела. Питам се мъртва ли съм, или жива, кой от животите ми е истинският. Като Офелия? Или като Ани?

Опитвам се да помръдна и веднага повръщам. Тялото ми се сгърчва от това и след малко пресъхва, кръв и жлъч изгарят гърлото ми. Лежа върху мокър метал. Замръзвам. Започвам да треперя като тръстика. С оглед на болката и гаденето следва да съм жива. Допускам, че смъртта има не дотам физиологически измерения.

Мракът наоколо е абсолютен. Няма искрица, няма светлик. Не мога да съзра ръката пред лицето си. Звуците от дишането ми отекват в метални повърхности над и около мене. Няма местенце по тялото, което да не ме боли, сякаш ме е прегазил валяк. Опитвам да се осъзная, да се сетя какво е станало с мен, как съм попаднала на това място. И си спомням кораба. Сещам се за Дакс, който отплава в малката си лодка. Спомням си мъжете, които загинаха, за да ме спасят, мъже, чиито съпруги познавам от банкети и церемонии по награждаване, все служители на „Пауърс и Пауърс“. Спомням си качулката и удара по главата.

Тъкмо съм се примирила с пълната тъмнина, когато в очите ми блясва остра, бяла светлина. Тя ме оставя също толкова сляпа, колкото и тъмницата преди миг. Може би е Господ, казвам си. Но нещо ми говори, че надали заслужавам лична аудиенция. Най-вероятно Той е изпратил някой от прислугата да се оправя с мене.

— Офелия Марч — реве глас, който сякаш прелива от всички страни. Болката, която ми причинява в ушите, е сравнима с тази от светлината за очите ми. Заемам позиция на ембрион, скривам глава с ръце.

— Къде е той, Офелия?

Гласът ми е напълно изгубен, но съумявам да издам някакво гърлено мучене на болка и мъка.

— Къде е Марлоу Гиъри?

Отначало си мисля, че не съм чула добре. След това въпросът прогърмява отново.

Разбирам с нарастващ ужас, че съм допуснала огромна грешка. Започва да ми просветва още на кораба, когато ми нахлузват качулката. Но чак сега си давам ясна сметка за това, колко здраво съм се прецакала. Сменила съм кожата си и съм оставила собствената си дъщеря с най-дълбоко убеждение — или поне страх, — че Марлоу Гиъри се е върнал за мен. Оставих Ани да умре, за да устроя една последна среща между него и Офелия. А сега внезапно и с кристална яснота разбирам, че не Марлоу е този, който ме преследва. И никога не е бил.

Ани смята, че Марлоу Гиъри е мъртъв и заровен в необозначена яма някъде из Мексико в отредено за сиромаси, Джон Доуовци18 и починали, но никому ненужни затворници гробище. Представя си го изтегнат в прост чамов ковчег, под стотици килограми пръст и си живее спокойно. Вярва на всички лъжи, с които я гощават околните, понеже иска да им вярва. Но Офелия Марч е от стара коза яре. През цялото време тя го е преследвала. Сега най-после разбирам това. При всички тези необясними събуждания в автобуси и влакове, тръгнали неизвестно закъде, тя се е домогвала до него.

Детектив Харисън се чувства като смъртно болен, комуто са съобщили за фатална грешка в диагнозата. Чак свят му се вие от чувството на облекчение. След като Грей изплаща дълговете му, а сам той се записва в анонимна група за лечение на хазартна зависимост, полицаят е като новороден. Край на телефонните заплахи, край на писмата със снимки на жената и детето му. Язвата престава да кърви.

Ако само преди година някой му бе казал, че ще се запише в програма за анонимна терапия, би го праснал в муцуната. Но изповедите пред непознати в покоя на една разположена недалеч от плажа църква наистина го пречистват. Тук има възможност да изкаже на глас сторените от него неща (по-голямата част) и да слуша други, които са вършили много, много по-лоши, които са стигали до дъното, за да се ударят толкова лошо, че едва имат сили да продължат. Тук не е самотен. И дори не е най-лошият от цялата пасмина.

За пръв път от месеци е отново в състояние да люби жена си. Вече не усеща онази ужасяваща топка от вина и страх, която се стаява в гърдите всеки път, когато погледне невръстната си дъщеричка Емили. А на първо място, отново си спомня какво е да си полицай, добър полицай — едничкото нещо, което истински е желал да бъде. Нахвърля се върху работата с устрема на новопокръстен. И той наистина се чувства като такъв — изцяло подновен.

Наслаждава се на еуфорията, която изпитва човек, съумял да се откъсне от злокобните последици на собствените си дела. И ако все още го влече към комара, ако продължава да изпитва дълбоко вълнение при звуците на хазартна игра, каквато и да било — по радиото, по телевизията в участъка, — ако засега не намира сили да заличи номера на агента в паметта на клетъчния телефон, той си казва, че тия работи не стават за един ден.

Междувременно го спохожда най-значимият случай в полицейската му кариера и цялото му внимание е насочено натам. Той го разглежда като възможност за изкупление на по-раншните служебни грехове. Две отвратителни убийства, свързани с една жена, която се представя под фалшива самоличност. Разбира се, това обстоятелство трябва да се запази в тайна, също като неговото споразумение с Грей. Ето защо детектив Харисън си скъсва подметките от тичане, за да открие друга връзка между Саймън Бригс и Пол Браун. Убеден е, че ще намери такава. Той е като пуснато по гореща следа гонче.

А после аз умирам. Когато научава новината, извикан да разследва мястото на инцидента, той едва успява да прикрие усмивката си. Не че ме е мразил или желал злото, тъкмо напротив. Независимо от всичко той ме харесва в известен смисъл. И въпреки това детектив Харисън не жали за мен, докато се занимава с този случай. Той си знае защо.

Както се полага на едно добро ченге, каквото иска да бъде, Харисън добросъвестно проучва оградения около карстовата дупка периметър. Изследва и намерените в колата ми предмети. Но когато открива дебелия плик, който съм прибрала от камионетката на Бригс, той, неизвестно защо, не го включва в списъка на откритите на мястото на инцидента вещи. Прибира го във вътрешния джоб на сакото си, за да го пъхне малко по-късно под седалката на собствената си кола, като внимава никой да не забележи.

Подробно разпитва опечаленото ми семейство и приятелите.

— Не мога да си представя защо го направи — хлипа в негово присъствие Ела, седнала край кухненската маса. — Та тя се ужасяваше от водата. Ще ми се да я бях разубедила. Но не исках да й се меся.

Детектив Харисън я потупва окуражаващо по рамото с мисълта, че дори в това състояние, тя си остава една много привлекателна жена.

— Беше ми приятелка, разбирате ли? Моя приятелка. Това значи много в нашия ужасен свят. Много.

— Съжалявам, госпожо Сингър. Наистина съжалявам.

— Дали ще открият тялото й? — пита тя, като бърше очи. Трудно й е да говори заради риданията. — Не бих го понесла, ако не я открият.

— Не знам, госпожо. Не е лесно да се каже при тези пещери. Водолазите не са намерили още нищо.

— Не ви ли се струва понякога, че освен болки и разочарование, друго няма? — пита го тя. — Не ви ли изглежда така понякога?

— Какво имате предвид? — пита внимателно Харисън, като си мисли, че жената пред него е прекалено красива и богата, за да си позволи толкова нещастен вид.

— Имам предвид живота, детектив. Понякога е толкова суров.

И в този момент загубва контрол над себе си, кръстосва ръце върху масата и като отпуска глава върху тях, избухва в неудържими ридания. Моята бедна, скъпа приятелка. Той седи до нея с длан върху гърба й. Виждал го е толкова пъти преди. Не се чувства чоглаво или притеснен. Съчувства й. Остава там, докато тя се овладее малко.

Мъката на Ела, самообвиненията й, всичко това е понятно и съвършено искрено според полицейския детектив Харисън. Той го усеща с кожата си. Моят съпруг, от друга страна, изобщо не оставя същото впечатление, макар да изглежда уморен и изцеден, когато в дните след инцидента бива посетен от детектива.

— Защо ще се спуска точно на това място, след като я е страх от водата? — пита го той. — Всички — приятелката й, инструкторката — казват, че е изпитвала ужас от водата. Гмуркането изглежда твърде странно хоби при човек, който не смее да нагази дори в плитката страна на басейна.

Грей клати глава.

— Ани бе твърдоглав човек. Навила си бе на пръста, че трябва да надмогне страха в името на Виктория. Не искаше детето да я види как се огъва пред някакъв ирационален страх. А след като един път е решила нещо, няма никакъв начин то да й се избие от главата.

Детективът кимва с разбиране. Целият разпит е един малък цирк, разбира се, тъй като и двамата са наясно по въпроса за възможностите на полицая — той е с вързани ръце. Но за това не се говори и всеки от двамата съвестно изиграва своята роля.

Харисън обикаля къщата, колкото да се каже, че го е сторил, броди из тъмните стаи с Грей зад гърба си, без да знае какво точно търси.

— Къде е дъщеря ви? — пита той на излизане.

Грей пуска въздишка и трие очи с юмрук.

— Пратих я с баба и дядо й. Те са на морска обиколка из Карибите. Не искам да я наранявам с нещата тук. Още не съм намислил как да й кажа.

Това изглежда разумна постъпка. Но детектив Харисън има усет към лъжата. Грей Пауърс е човек, който трябва да скрива много неща, и напрежението от това усилие му личи. Но това не е мъж, който жали покойната си съпруга. Загубата на обичано същество оставя човека изпразнен, с кух и замаян поглед, който много трудно се имитира. Жалеещите могат да ридаят неудържимо като Ела, да крещят от ярост, или да потънат дълбоко в себе си. Изобщо, докато се мъчат да вникнат в смисъла на смъртта, те реагират по най-разнообразни, непредвидими начини. Но според мнението на детектив Харисън Грей няма този напълно объркан, замаян вид, на който е бил толкова пъти свидетел.

— Тук нямаше ли икономка? — пита детективът, застанал на изхода.

— Дадох й малко почивка, докато Виктория отсъства.

— Бих искал да говоря с нея.

— Няма проблем — приема с готовност Грей. Изчезва за малко и се връща с адрес и телефон, написани на малко листче. — Живее при сестра си.

На раздяла двамата мъже се изправят един срещу друг.

— Съжалявам за вашата загуба, господин Пауърс — казва детективът с нещо като усмивка на лицето и едва доловим сарказъм в гласа. Но ако Грей изобщо ги е забелязал, с нищо не показва това.

— Благодаря ви — отвръща той и затваря вратата.

— Къде си се дянала, Офелия? От кого бягаш? — пита на глас Харисън, докато колата му напуска ограденото селище, в което живях и аз, и се възхищава на къщите наоколо, за които може само да мечтае. Гледа дечица със скъпи велосипеди. Гледа лъснатите туловища на последни модели от най-скъпи европейски и американски марки. Усеща слаб гъдел, който не иска да признае. Съсредоточава цялото си внимание върху друга мисъл: той нито за една секунда не е повярвал, че съм мъртва. Напротив, твърдо убеден е в обратното. Ако още играеше на пари, готов е да заложи живота си за това твърдение.

Цяла съм болка. В мен няма нищо друго, освен агонията на моето тяло и съзнание. Не мога да кажа колко пъти преминавам от пълен мрак към ослепяваща светлина, от абсолютна тишина към гърмящия глас, който пита, а аз не мога да отговоря. Може да съм прекарала на това място часове, а може и денонощия. В момента е тъмно и това ме облекчава донякъде, макар тялото ми да е вкочанено от двата пръста ледена вода, в която лежа. Размърдвам се от неудобство. Челюстите ми са стиснати.

Открива се светъл правоъгълник и някакъв мъж, дребен и слаб, влиза през врата, за чието съществуване не съм подозирала. Стъпките му отекват в металната кутия. Той спира на сантиметър от тялото ми. Не мога да видя лицето му. Отново настава светлина. Не така остра, както преди, но все пак силна, от която затварям очи, после ги отварям като цепки, преди да ги стисна отново. Правя го няколко пъти и попривиквам със светлината. Лицето е далечно познато, ъгловато и набраздено. Очите са малки и воднисти, устните — сухи и стиснати. Но не е Марлоу.

— На това може да се сложи край. Може да свърши — обръща се той към стената. Не иска да гледа към мене — било от жалост, било от отвращение. Мъча се да стана и така силно ми се завива свят, че почти загубвам съзнание.

— Само ми кажи къде е той, Офелия. — Гласът е спокоен и уморен.

А аз съм напълно объркана. Не мога да си представя от къде на къде ще си мисли, че знам каквото и да било за Марлоу Гиъри. Но не мога да го кажа. Думите просто не излизат от гърлото ми. Той остава там не зная колко дълго, втренчил поглед в стената. Очаквам да ме ритне или нещо такова, но не го прави. Просто си стои.

— Не знам — успявам да се обадя най-накрая. — Кълна се. Нямам представа къде може да бъде.

Гласът ми само малко се различава от грака на безпомощна гарга.

Той разтрива слепоочията си с израз на безкрайна умора. Опитвам се да запомня това лице.

— Ани Фаулър може и да не знае — казва тихо той, — но Офелия Марч знае много добре. Очите му са като от кремък. — Много добре.

— Не е така — възразявам аз. — Не е. Нищо не помня. — Полагам усилия да не захлипам пред него, но не успявам. Трескаво преравям върналите се напоследък спомени. Дали не е възможно някъде из техните гънки, сред потрошената и разбъркана моя психика, да се крие истината за това, къде е бил Марлоу през всичките тези години? Старая се, но истината бяга от мен, изплъзва се. Ако мога да я пипна, бих го сторила. На всяка цена.

— Не искам да ти причинявам повече болка, Офелия — обажда се мъжът.

— Ами недейте тогава — отвръщам аз, мотивирана главно от отчаяние.

Цялото му тяло се напряга. Той се отпуска на колене в ледената вода и приближава зачервено като евтин бонбон от гняв лице до моето. Усещам мириса на дъха му, докато шепне свирепо:

— Кажи ми онова, което искам да знам, Офелия.

Сега го разпознавам. Това е Гневният мъж — един от ония, които дебнеха пред къщата ни. Същият, който се опита да ни уцели с камък в колата. Не знам какво да мисля при това откритие. Мъча се да стана, да избягам от него, макар разумът ми да повелява просто да поставя тази информация в едно от многото празни места в съзнанието си. Нямам сили за това. Обгръща ме мрак.

Когато идвам отново на себе си, Гневният мъж го няма. Светлините не са угасени. Сядам с усилие и се оглеждам. Няма нищо за гледане, освен железни стени и една оставена върху краката ми снимка. Вземам я. Тя е на Виктория, на моето бебче, на моето малко момиченце. Очите й са затворени, лицето — призрачно бледо. Русите й коси са разпилени наоколо като хвърлено от ореол сияние. Устата е залепена с тиксо, а ръцете — вързани. Изглежда невъзможно мъничка и крехка.

Всяка рационална мисъл, останала до момента в съзнанието ми, сега го напуска и аз започвам да пищя. Това е гърлен рев, който се надига от някакъв скрит първичен център вътре в мен. Той съществува самостоятелно, извън мене. Чувала съм го стотици пъти по-рано, в кошмарите си, свързани с Джанет Паркър. Надигам се и приближавам вратата. Блъскам по нея.

Гласът отново забумтява от говорителите, които сега виждам окачени под тавана:

— Да започнем отначало. Къде е Марлоу Гиъри.

Продължавам да лежа във водата, но вече не ми е студено.

— Чувството на романтична любов е зле насочено — казва ми докторът. Той седи скръстил крака в металната ми стая. Гласът отеква, тенекиен и влажен, от нейните стени и тавана. — Човешките същества обичат да чуват от любимия онова, което сами мислят за себе си. Ако си дълбоко убедена, че не чиниш пукната пара, естествено е да обичаш човека, който се отнася към теб по съответния начин. Именно затова си обичала толкова дълбоко Марлоу.

— Защото мисля, че нищо не струвам ли?

— А не мислеше ли? Не те ли учеха точно на това твоите родители с думи и дела? Ако не лишена от стойност, то поне от каквото и да било внимание?

— Но той не се е отнасял към мен като към парцал.

— Не и от началото. Те никога не го правят от самото начало. Малцина се ненавиждат до такава степен или така открито, че да приемат подобно отношение от първия ден. Ако те бе нагрубявал от самото начало, ти щеше да го напуснеш и той би се лишил от възможността да установи над теб контрола, който е съумял да изгради в крайна сметка. Това е номерът на всеки насилник. Издига те на пиедестал, за да може сетне да те стъпче в земята парче по парче.

Аз се съгласявам, макар това да не отговаря съвсем на истината. Но вече съм научила, че понякога истината въобще не прилича на такава. Жестоко бях съдила майка си заради нейната любов към един убиец, мразила я бях заради тази слабост, заради това че е готова да плати най-висока цена за късче долнопробно подобие на любов. Но Офелия прави същото.

— Когато човек загуби напълно контакт с преценката за собствената си стойност, със собствената си идентичност, узурпаторът го убеждава, че той единствен на света е в състояние да обича подобна отрепка. Любовта, дарена от него в началото, е висота, която помниш и към която непрекъснато се стремиш с упованието на наркоман. Тя никога повече не идва. Но вече е късно — налапала си въдицата.

— Той ме обичаше — заявявам аз с жалко упорство.

Докторът бавно поклаща глава.

— Офелия, той е психопат. Те не могат да обичат.

— Нищо чудно, че са ти отнели лиценза. — Думите ми рикошират към мен — ядни и пълни с омраза. — Ти си само един тъп знахар. — Истината може да ни докара до такива грозни изстъпления.

Той се усмихва приятно и тихо цъка с език.

— Овладей се.

— Съжалявам — казвам аз.

Вдига ръка.

— Добре. Намираш се под известен стрес. Разбирам това.

— Не мога да му кажа онова, което иска да узнае.

— Не можеш, или не искаш?

— Не знам къде е той — писвам аз с една октава по-високо.

— Напротив, знаеш. Отговорът е някъде вътре в теб.

Събуждам се внезапно. Докторът, моят мъртъв лекар, не е при мене в стаята. Аз съм сама, стиснала в шепа изпомачканата и скъсана снимка на дъщеря си. Изглежда съм драскала по хартията в опит да се добера до нея и да я спася. Изглаждам я с пръсти, доколкото това е възможно.

— Виктория — произнасям високо името й аз, колкото да го чуя. Аз й причиних всичко това. Нещата, от които най-много се боим, в крайна сметка се стоварват отгоре ни — това е природен закон. Полюлявам се със снимката в ръце, мразя Марлоу Гиъри, мразя Гневния мъж, а най-силно мразя себе си.

Разбира се, докторът от съня ми е прав. Марлоу бе психопат и убиец, също като баща си. И също така, разбира се, никога не ме е обичал. Но това не пречи аз да го обичам, да му се отдам по начин, който е достъпен единствено за нагрубявани и пренебрегвани тийнейджърки, щастливи да загинат като девственици на жертвения олтар. Той ме манипулира и използва, но аз го приемам с благоговение. Всеки път, когато убие, а аз остана бездейна край него, една част от мене умира, за да остана накрая безжизнен труп.

И сега, макар да изглежда странно, тук се чувствам като възкръснала. Питам се къде ли се е скитала Офелия. Какво знае тя, което е останало неизвестно за Ани. Подозирам, че е ходила да го търси. Спомням си думите на Вивиан от последната ни среща: Ти бе обсебена от него. Част от тебе, може би онази част, която не помни особено много, е все още привързана към него.

Въпросът е: Защо? Дали не се опитва да се върне при Марлоу? Да бъде отново с него? Нима е до такава степен отчаяно, глупаво, безнадеждно влюбена? Не зная отговора на този въпрос. Но в едно съм сигурна: Офелия знае къде се намира той. Трябва само да я накарам да сподели с мен.

— Чувате ли ме? — крещя аз в празното пространство.

Тишината се нарушава от тихо жужене, но то идва от флуоресцентната лампа над главата ми. Съска и пращи почти непрекъснато. Изключили са прожектора, с който ме заслепяваха — виждам го в по-далечния ъгъл на помещението. Радвам се, че се отказаха от този технически прийом. В противоположния ъгъл се мъдри наблюдателна камера. Под обектива й примигва червена светлинка.

— Къде е дъщеря ми? — крещя още по-високо аз с устремен право в камерата поглед. Отново тишина, след която долавям бръмчене на говорител.

— Не искам да й причинявам зло, Офелия — обажда се Гневният мъж е накъсан от електронни смущения глас, който звучи като от едновремешна презокеанска линия. — Знам какво е да загубиш дете. Не го пожелавам никому. Дори на тебе.

— Не я наранявайте — обаждам се бързо аз, а гръдният ми кош се стяга. — Ще го намеря.

Шумотевицата от говорителя изпълва цялото помещение.

Трябваше да поискам да я чуя, преди да се съглася, но отчаянието ми е твърде голямо, за да се сещам за подобни трикове.

— Ще си спомниш ли? — пита гласът. — Ще ме заведеш ли при него?

— Ще направя всичко, което поискате — отвръщам аз с глас като на пребита, каквато съм. — Само не я наранявайте. Не причинявайте зло на моето момиченце.

Давам си сметка за това, че отново плача. Дотолкова съм забравила срама, че даже не бърша сълзите си.

Когато пристигаме двамата с Марлоу в ателието на баща ми в Ню Йорк, аз приличам на хваната в паяжина муха, омотана и упоена, без следа от мисъл за бягство в главата. Дори не моля за помощ. Все още сме в началото на нашето бягство, минали са едва три седмици от събитията в ранчото и властите не са съвсем наясно с нещата. На този етап сме все още само бегълци. Това, разбира се, остава непонятно за мен в оня момент. Аз смятам, че сме издирвани като съучастници на Джанет Паркър в убийство, както и в качеството ни на подпалвачи. Дълбоко в себе си все още отказвам да приема реалността на случилото се в бензиностанцията. Всъщност то напълно е напуснало моето съзнание и памет. Сънувам кървав ореол от коси върху бял линолеум и се будя с натежало сърце.

Баща ми не задава въпроси. Пуска ни да спим в стаята, която е била моя при отдавнашните ми гостувания. Тя представлява малко, спартански обзаведено помещение в дъното на апартамента му, над ателието за татуиране. Покривката на леглото е розова, а тази на креслото е съшита от множество разноцветни парчета. Решетката пред радиатора е все така розова, каквато съм я боядисала аз на дванайсет години. Тук е и парцалената кукла с коса от червена прежда, облечена в черна тениска на „Ангели от преизподнята“19. Правила ми я е някаква стара приятелка на татко. Както и може да се очаква, нарекла съм я Харлей.

— На вашите години и аз избягах от къщи — казва баща ми, докато ни води нагоре към стаята. Току-що сме се появили в ателието. Той не показва изненада от срещата. Не знам кога се е върнал от пътуването, нито дали изобщо е заминавал. И не питам. — Оттогава се грижа сам за себе си.

Казва го с някакво несигурно чувство на гордост, което предизвиква разочарование у мен. Искам да е ядосан, да ми се накара, да ми помогне в намирането на спасение от тази насочена надолу спирала, в чийто водовъртеж усещам, че съм увлечена. Но начаса разбирам, че такова нещо няма да има.

Марлоу и баща ми са като две топки, които отскачат една от друга при допир. След първото ръкостискане, което прилича на примирие след тежка схватка, повече не се поглеждат един друг. Марлоу стърчи цяла глава над баща ми. Татко изглежда крехък и спаружен редом с него. Още едно разочарование: в моите представи той е бил винаги едър мъж, могъщ и силен. А сега ясно личи, че изобщо не може да се мери с Марлоу — нито физически, нито в което и да било друго отношение.

Ако правилно помня, прекарваме там три денонощия. Те се сливат в едно в моите спомени. Двамата с Марлоу не правим почти нищо друго, освен да ядем и спим в полумрака на задната стая — до такава степен сме изморени и изтощени. Аз срещам определени трудности при опитите да разгранича състоянието на сън от будното. Беглите спомени за разговори с баща ми много наподобяват сънища: разпитва за времето във Флорида… казва, че знае за опитите ми да се свържа с него… съжалява, че бил заминал. Приказваме за татуировката, която се съгласи да направи на Марлоу. Суети се нерешително около мен, сякаш не може да реши как именно да постъпи в този критичен момент от живота ми. Аз имам остра нужда от помощ, но той е глух за безмълвния ми зов.

На четвъртата сутрин чувам тихо драскане по вратата, преди да я видя леко открехната. Баща ми ме вика с ръка. Едва разсъмва. Слънцето процежда първите си лъчи през процепите на спуснатите щори.

— Опи — шепне той.

Измъквам се изпод ръката на Марлоу и следвам баща си по коридора към неговата дневна. По средата на помещението се мъдри огромна маса, заобиколена от сгъваеми метални столове. Така вони на фасове, че ме заболява носът. Край вратата има малък и мръсен кухненски бокс. Миниатюрната мивка е пълна с мръсни съдове, а плотът около нея е претъпкан с празни бирени бутилки.

Баща ми се обляга върху рамката на един от прозорците. Над рамото му виждам кафявите покриви на ниски съседни постройки отвъд улицата. Някой си е направил там малка градинка, в която е подредил платнени столове и слънчобран на ивици. Чувам шума от ранното улично движение под прозорците. Баща ми изглежда по-стар от образа в моите представи, тежките дни в живота му са оставили дълбоки следи върху това лице. Прегърбил се е, а под очите му личат дълбоки сенки.

Аз сядам върху масата и оставам там, изпълнена от копнеж да се хвърля в обятията му. Но моят баща не е по нежностите. Най-много да ме потупа по гърба или да подложи буза за целувка. Това е всичко, поне що се отнася до мен.

— Майка ти се обажда, Опи.

Забивам поглед в краката си и забелязвам, че лакът по ноктите ми се е излющил.

— И ти изпя, че съм тук.

Той поклаща глава.

— Не.

— А тя какво каза?

Той въздъхва.

— За пожара. За убийството на съпруга й. Зле е тя, Опи. А вие двамата сте в голяма беда. Защо не ми ги каза тия неща?

Аз свивам рамене и разглеждам коленете си. Те са ожулени и мръсни, костеливи и непривлекателни.

— Какво общо има това с тебе?

Той прави знак с глава към спалнята ни.

— Не ми харесва това момче, Опи. Има нещо в него, дето не е наред.

Гласът му стига до мен приглушен и гъгнив, все едно имам памук в ушите. Не му отговарям. Не мога. Знам, че Марлоу ни чува. Не мога да обясня как, но чувствам това. Цялото ми тяло е напрегнато от надежда и страх. Ето го моментът, който очаквам цял живот: сега баща ми ще направи решителната крачка и ще ме спаси.

— Трябва да ми кажеш едно нещо. — Той се приближава до мен и нежно повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите.

— Добре — отвръщам аз. — Какво?

Питам се как ли ще го направи, по какъв начин ще ме измъкне от Марлоу. Дали пък вече не е се е обадил в полицията и те не чакат отвън? Сама не мога да повярвам колко силно желая да е именно така. Колкото и да съм влюбена в Марлоу, дваж повече ме е страх от него, от стореното от него и от още по-лошото, което предстои. Всичко това се таи едновременно в мен, парализира ме от страх. Аз съм едно момиче, изпаднало в крайна нужда от помощ.

— Трябва да ми кажеш, че всичко е наред — мълви той тихо. — Че няма никакви проблеми.

Обръщам сега поглед назад към оня момент и се опитвам да не мразя своя баща. Не е само неговата слабост, която намирам за жалка и осъдителна, но също зле прикритото желание да се измъкне от цялата тази каша. Той иска от мен да облекча собствената му съвест.

Давам му онова, което иска, защото съм добила голям опит в това отношение.

— Всичко е наред — казвам аз с фалшива усмивка и бързо кимване с глава. — Ще си намерим някое местенце на запад. Аз ще се дипломирам и ще започна работа. Скоро ще навърша осемнайсет — ставам голяма. По-голяма, отколкото си би ти, когато си започнал самостоятелен живот.

Камък му пада от сърцето — вижда се с просто око. Отпуска ръка край тялото си и въздъхва. Усмихва ми се едва-едва. Не му се налага да бъде баща, да заема твърда позиция, да излезе напред и да предприеме трудните стъпки, за които аз нямам сили. А и не би знаял как стават тия неща.

Сяда до мен върху масата. Изважда бала пари. Дебело, плътно руло, пристегнато с гумено пръстенче.

— Тук са близо хиляда долара — казва той тихо. Кимва към спалнята. — За тебе са. Не за него. Това е неприкосновеният ти резерв. Ако нещата не потръгнат, с тяхна помощ ще се върнеш у дома.

Не знам за кой точно дом говори. В оня миг съзнавам, че единственият мой дом е при Марлоу. Вземам парите. Те натежават в дланта ми. Сърцето също натежава.

— Въпрос на време е полицията да се изтърси тук — съобщава той с шепот. Погледът му е забит в пода. — Вероятно няма да е днес, но не ще се забавят много.

— Да си вървим ли?

— Ако не искате да ви върнат във Флорида.

Не мога да се доверя на гласа си, а в гърдите ми се надува като балон отчаянието.

— Нали даваш дума, че си добре? — мълви той след продължителна тишина.

Събирам сили да го погледна в очите и казвам:

— Кълна се.

Той ме потупва нежно по гърба, целува ме по челото и бърза да излезе от стаята. Чувам стъпките на обутите му в тежки ботуши нозе надолу по стълбите. Оставам за момент така, все още таяща слаба надежда да чуя забързания му тропот назад, или пък шумно нахлуване на полицията, но нищо подобно не се случва, а звукът от стъпките става все по-далечен и слаб, докато приключва със захлопване на вратата към улицата.

— Казах ти, че никога няма да те прибере. — Обръщам се и виждам застаналия отзад Марлоу. Изражението му е смесица от триумф и съжаление. Отпуска ръка върху рамото ми. Плътта ми се смразява от този допир.

Започнатата върху лявата половина на гърдите му татуировка се простира към рамото. Тя е намазана с антибиотик, линиите са подути, видимата част от кожата е силно зачервена. Сигурно боли, но той с нищо не го показва.

Подавам му парите и той ги прибира в джоба си. Това е така естествено, че никой не помисля за друга възможност. Допирам буза до здравото му рамо, така че да вижда лицето ми. Той ме гали по врата и тила. Обхващам с ръце тънкия му, здрав кръст.

— Никой друг не ти трябва, Офелия — казва той. — Ти принадлежиш на мене.

Независимо от обстоятелството, че Саймън Бригс е заел разнебитената стая в мотел „Съншайн“ едва четирийсет и осем часа преди своята смърт, помещението представлява същата смрадлива бърлога, каквато е и колата му. По-малко от денонощие е изтекло от предполагаемата ми смърт, а детектив Харисън вече стои посред стая номер 206 и я оглежда внимателно. Върху чергата на пода са пръснати като цветя из поляна мазни опаковки от готова храна, от леглото зеят две празни кутии от пица, върху перваза на прозореца са строени като войници в крива редица празни консерви от бира. Върху захвърлено край тоалетната чиния списание се търкалят бонбонени хартийки.

Детектив Харисън ненавижда мръсотията и самата мисъл за Бригс буди у него желание да се изкъпе. Но независимо от цялата си мърлявщина, дебелият демонстрира завиден професионализъм: колекцията му от вестникарски материали на тема Офелия Марч. Ани Пауърс е събрана най-старателно. Няма и помен от телефонен разговор, който да издаде връзката с неговия работодател. Сред купищата останали боклуци Харисън открива опаковка от клетъчен телефон, но самият апарат не може да бъде намерен нито тук, нито в колата на Бригс, нито из дрехите на масивното му тяло. Или го е захвърлил някъде, казва си Харисън, или някой го е задигнал. Бригс вероятно не е знаел, че съобразно новия федерален закон полицията може да изиска записите на водените от телефона, чийто сериен номер стои върху опаковката, разговори. Това на свой ред е много сложен процес, който би отнел седмици. А детектив Харисън знае, инстинктивно усеща, че не разполага със седмици, нито дори с дни, ако наистина е загрижен за моята съдба.

Нахлузва ръкавици и започва да изучава съдържанието на кошчето край вратата. Усеща върху врата си внимателния поглед на жената, която оглавява групата за първоначален оглед и която сигурно се пита до каква степен този полицай ще й съсипе района.

— Дишай спокойно, Клер — проговаря той, без да се обръща, — ще внимавам много.

— Дреме ми — отвръща тя. — Ако насереш мястото, толкова по-зле за тебе. Случаят си е твой.

Той не й обръща внимание и продължава да се занимава с боклука. Близо до дъното открива свито на топка парче хартия. Вниманието му е привлечено от качеството й — плътна и лъскава. Той внимателно я разгръща и приглажда върху пода. На листа има някаква драсканица, нещо като човешка фигура с пушка в ръце, а около нея — безредни черти, сякаш някой се е опитвал да разпише писалка. Надраскан е и телефонен номер, който Бригс се е опитал да заличи с маркер, но цифрите продължават да се четат. В горната част на листа е отпечатана в синьо шапка, „Помощ в Мъка“, а под нея уебсайт адрес: www.facethefear.com.

— Намери ли нещо? — интересува се Клер.

— Пореден боклук — отвръща той, като отново смачква листа на топче.

— Обикновено на това попада човек в подобни кошчета — казва тя и се засмива на собствената си шега. Харисън също се усмихва, макар изобщо да не му е до смях.

Когато жената отмества поглед от него, той пъха топчето хартия в джоба си, след което още известно време се преструва, че оглежда празните консервени кутии.

След като приключва със стаята и оставя експертите да си вършат работата, детектив Харисън насочва вниманието си към изгарящата от желание да бъде от полза семейна двойка млади индийци, които притежават и управляват мотела. Мъжът е слаб като вейка, с дебели стъкла на очилата, огромен нос и миниатюрна долна челюст. Жена му представлява рядка гледка, издокарана в нещо като скъсен вариант на розово-златно сари, спуснато над сини джинси. Това е по-скоро опит за налагане на мода, отколкото стремеж към традиционното облекло, казва си полицаят. С огромните си, подобни на бадеми и украсени с дълги мигли очи, както и с приятните за окото телесни очертания като на пясъчен часовник, тя кара детектива на няколко пъти да хвърля крадешком поглед към нея — с най-голямото, подобаващо за случая уважение, разбира се. Макар и винаги верен на съпругата си, Харисън има око за красотата и си позволява да й се наслаждава от разстояние.

Съпругът дарява Харисън с широка, глуповата усмивка. Жената смръщва вежди. Тя е неспокойна, притеснена от присъствието на полицията. Мъжът се държи така, сякаш това е най-вълнуващото и приятно нещо, което му се е случвало от месеци насам. Заведението им е бъкано с техника, всички свързани с дейността им данни се запаметяват от компютър, наблюдателни камери са монтирани на най-невероятни места. Бригс се регистрира под името Бъди Браун около 48 часа преди да открият мъртвото му тяло. Плаща в брой и се легитимира с шофьорска книжка от Ню Йорк, която собственикът прилежно сканира в компютърната памет. Не се е обаждал по телефона, нито е използвал Интернет от стаята си.

Двойката върти индийски ресторант към хотелската част. Въздухът е наситен с аромат на къри и печено месо, който кара стомаха на полицая да зароптае, когато се настанява в офиса зад рецепцията, за да се заеме с преглед на записите от камерата, наблюдаваща коридора пред стая 206. Възникналите въпроси са значително повече на брой от отговорите на тях. Мъжът се придвижва като войник, предпазливо и уверено. Явно си дава сметка за наличието на камери, защото постоянно държи лицето си извърнато встрани от техните обективи. Не му се налага да се мотае с ключалката, тъй като разполага с магнитна карта, която му осигурява лесен и мигновен достъп до стаята. Бави се в нея не повече от десет минути и излиза, както е и влязъл — с празни ръце.

Макар тези записи да не струват пукната пара в съдебна зала, Харисън разпознава безпогрешно Грей по осанката и походката, по заплашителната мускулатура на раменете и врата. Мъжете обръщат по-голямо внимание на чуждите мъжки фигури, отколкото биха признали — по такъв начин определят собственото си място в глутницата. Харисън е запомнил тези рамене, както и споходилата го мисъл за това, че няма да е особено приятно да се види изправен срещу командваните от тях юмруци.

Според автоматично въведеното върху записа време, Грей се появява в мотела по-малко от час след предполагаемия момент на убийство, като носи магнитната карта от стаята в джоба си.

— Открихте ли нещо? — интересува се младият собственик, изникнал зад гърба на детектива.

— Остави го на мира — скастря го съпругата, кацнала върху висок стол зад рецепцията. — Остави го да си свърши работата, та да се изметат всичките оттук.

Мъжът не й обръща внимание и продължава да стърчи с онази широка усмивка върху лицето си. Явно продължава да намира цялата работа за изключително забавна, независимо от факта, че присъствието на глутница полицаи в сградата, както и на колите им върху паркинга може и да не се окаже силно стимулиращ бизнеса фактор. В днешно време всеки си мисли, че живее в телевизионно риалити шоу. Хората не умеят веднага да различат действителните събития от онова, което се случва по телевизията. Харисън е забелязал през последните години, че престъпленията, дори най-варварските сред тях, както и процесът на разкриването им са станали „шик“. За този хотелиер обстоятелството, че негов клиент е застрелян, не представлява трагичен инцидент, който да го плаши. То е крайно интересен феномен, за който ще съобщи по имейла на приятелите си, ще го обсъжда до късно през нощта с жена си.

— Може би — отвръща Харисън. — Има ли начин да получа копие от този запис — между 9:10 и 9:30?

Младият мъж кимва енергично.

— Ще ви го прехвърля върху преносима памет. Само я включвате към вашия компютър — и готово. Можете да ми я върнете, след като прехвърлите данните върху вашия твърд диск. Става ли?

— Великолепно — отвръща детективът, без да има и най-малка представа каква е тая преносима памет. — Много добре. Благодаря ви.

— А какво открихте? — пита индиецът, докато, все още ухилен, кълве като кокошка по клавиатурата. — Сигурно нямате право да ми кажете. Добре, не казвайте. Сигурно е страхотен кеф да си детектив. И аз исках да стана, ама нашите не дадоха. Не преставам да си мисля за това — през цялото време. Обаче Миранда, жена ми, споделя мнението на родителите ми…

Той кара нататък, но Харисън не го слуша. Мисли си за Грей, който влиза в стаята на Бригс веднага след убийството му. Какво може да се направи с това? Този въпрос се върти неумолимо из главата му. Къде би могло да се използва най-пълноценно? Може ли да помогне на кариерата ми? Колко би платил Грей Пауърс за него? После идва на себе си и се изчервява от срам. Така мисли предишният Харисън. Сега става дума за мене, да се помогне на Ани Пауърс или каквото й е там името. Но ако й помогне, като в същото време помогне на себе си, нима няма да е по-добре?

— Мисля, че тук ще умра.

Марлоу го казва делово и без сянка от чувство. Сякаш това изобщо не го засяга. Мисълта за смъртта му е нещо, с което не мога да се справя. Тя ме изпълва с истинска буря от надежди и ужас. Намираме се някъде между Таос и Санта Фе. От пътя съзираме стара черква от кирпич, която белее като морски фар. Той е спрял без обяснения, излиза от колата и се насочва към нея. Следвам го и вдишвам аромата на хвойна и градински чай, който изпълва въздуха.

Сградата е тъмна, тежките врати от дърво и ковано желязо са заключени. Надничам през стъклото и съзирам огънчета на оброчни свещи да мъждукат като светулки. Той ляга върху тревистата ивица отсам оградата и аз присядам до него. Отпуска глава върху скръстените си ръце и въздъхва дълбоко. Пустинният въздух е хладен, небето над нас е изпъстрено със звезди. Аз съм градско чедо — не съм и подозирала за съществуването на толкова много звезди.

— Ако стане очевидно, че ще ни заловят, ще умра.

Оставям тези думи да висят във въздуха известно време.

— Ще се самоубиеш ли? — питам най-накрая.

Той поклаща глава, извърнал към мене тия тъмни очи, които вече не мога да понасям. Щом ги погледна, и чувам писъци, виждам потоци от кръв.

— Не — казва той. — Ще направя така, че да изглежда като да съм убит. Всички ще ме мислят за мъртъв, но аз ще бъда жив и ще се крия.

Казаното звучи тогава детински, нещо като хлапашка фантазия. Но ние сме си хлапаци. Това е, което забравям винаги. В моите мисли Марлоу е титан, колосален източник на енергия и мощ, комуто съм се отдала изцяло, поради всяка възможна причина човек да стори подобно нещо. Но всъщност той няма още двайсет и една.

Отпуска длан върху бедрото ми.

— Ще трябва да се държа далеч от тебе известно време. Може би няколко години. При липса на труп, те ще те наблюдават постоянно. Ще чакат да дойдеш при мен, или пък аз да дойда при теб. Но когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма. Това е нашата връзка.

— Къде ще отидеш? — питам аз, за да му угодя, понеже знам колко бързо озверява, ако не го сторя.

Той свива рамене.

— Не мога да ти кажа. Те ще те измъчват, за да се докопат до мен. А ти си слаба. Ще се огънеш.

Тогава се разплаквам. Крия лице в сгъвката на лакътя си, за да не види, но няма как да овладея потръпването на раменете си.

— Не се тревожи, Офелия — обажда се той, като сяда и ме обгръща с ръце. Гласът му е нежен и мил. — Ще се върна за тебе. Обещавам.

Но не заради това се оказах жертва на съкрушителната печал, която се таи в гърдите ми. В този момент аз разбирам, че никога няма да се освободя от него. Че докато съм жива, той ще остане под кожата ми, в кошмарите ми, винаги близо до мен.

— Когато дойде време да се съберем пак, ще оставя колието на място, където да го намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл за тебе. Това ще е нашият знак.

Той се забавлява с цялата работа, с драматизма на положението, кара ме да плача. Всичко това дава храна на фантазиите му относно нас и онова, което става с нас. По онова време аз съм разстроена и объркана също като него, играя своята роля в неговите фантазии, представям се като жертва.

Седим мълчаливи известно време. Сълзите ми са пресъхнали и сега се вслушвам във воя на някакъв койот в далечината. И тогава:

— Искам да знаеш едно нещо, Офелия. Трябва да го кажа някому. — Гласът му е станал плътен и чужд.

— Какво?

Той се взира мълчаливо в безкрайната равна пустош около нас толкова продължително, че вече не чакам отговор. И не настоявам, защото вътрешно треперя пред евентуалните му думи.

— Тези жени — започва той с особен смях и поклащане на глава. — Те нямат абсолютно никакво значение. За никого.

— Кои? — питам аз, макар раменете да ме болят нетърпимо от напрежение, а юмруците ми са свити така, че дланите започват да кървят под натиска на ноктите.

— Жените, дето ги мъкнеше баща ми у дома. Повечето от тях бяха зарязани даже от родителите си. Никой не ги е жалил. Никой.

Сещам се за Джанет Паркър, която вие пред прага ни.

— Това не е вярно — възразявам аз.

— Вярно е — сопва се той и се озъбва насреща ми като някакъв пес, какъвто всъщност е.

Не възразявам. Само слушам, докато ми разправя как самите те отчаяно търсели изход от своя окаян живот, търсели наказанието, което отлично съзнавали, че заслужават. Как смъртта била милостиня за тях, как светът отделял много повече внимание на липсата им, отколкото на предишното им присъствие.

— Марлоу — промълвявам аз, когато той най-после млъква. Старая се да говоря тихо, както му харесва на него. — Какви ги дрънкаш?

Нощта сякаш се е разтегнала. Секундите се превръщат в часове, огласявани от вой на койоти.

— Баща ми не е убивал онези жени — казва той, а думите му избухват над нас, подемат вихрен танец и се устремяват към небесата. Кожата му е мъртвешки бледа, очите — празни черни дупки, като на евтина маска. — Не и всичките.

— Кой тогава? — питам аз, макар отговорът да ми е известен.

— Той я уби пред очите ми — продължава Марлоу, без да ми обръща внимание. — Не съм ти го казвал, но тя не ни напусна, не е избягала. Един път загори кекса, дето го приготвяше за закуска. Прасна я с такава сила, че тя падна и си разби главата в ъгъла на кухненския плот. Рухна върху пода толкова тежко, с така неестествено извит врат, че бе ясно като бял ден: докосна земята вече мъртва.

Той замълчава, а аз се вслушвам в дишането му, което става изведнъж тежко, макар лицето да си е все така безизразно, а очите — сухи.

— Не изглеждаше истинско. По-скоро като нещо, което гледам по телевизията. Майка ми бе глупава и слаба. Все се навърташе около баща ми, стъпваше като върху яйчени черупки. Но аз си я обичах и не исках да умре.

Не смея да шукна.

— След това излъгах, за да го отърва от затвора. Когато хората, при които работеше, изпратиха полицията, той каза, че е избягала. Изтеглила малко пари от банката и откраднала кола. Те му повярваха. Повярваха и на мене, когато казах, че съм я видял да излиза през нощта. Казах, че последните й думи били: Марлоу, миличък, бягай в леглото, отивам да ти купя мляко за закуска.

Край нас се чува някакъв шум. Живо същество следва пътя си по спечената пръст на пустинята. Нещо мъничко.

— Никога не съм му простил това. След известно време домъква някаква у дома. Русо чудовище, трепереща и ненужна торба кокали. — Той надава неприятен смях, без да отлепя поглед от онази невидима точка в далечината. — Естествено, че няма да го оставя да я замени с това чучело. Аз не мога да имам друга майка — той няма да има нова курва.

Продължава да ми разказва без сянка от чувство за жените, които е убил, като се стреми да се покаже в светлината на жертва — малкото момченце, лишено от майчина ласка, което иска да отмъсти. Но аз слушам с половин ухо. Цялата съм изпълнена от писъци на болка.

Франк, изпълнен от чувство за вина, прикрива следите и в крайна сметка поема вината за извършеното от сина му. Защото толкова много го обичал, както пояснява Марлоу. Няма как да разбера дали казва истината, пък и какво значение има. Аз не съм вече на онова място. При звука на този глас, душата ми литва нагоре към звездите и се зарейва високо над нашите тела. Поглеждам надолу, за да видя двама души, седнали върху тревата край бяла църквица: единият разправя спокойно за убийства, а другата желае смъртта.

По-малко от седмица след изчезването ми в малък параклис край плажа протича заупокойна служба. Съседи, приятели и колеги се събират в тясното пространство. Денят е жарък и климатичната инсталация не може да се справи със задачата си. Хората се потят, веят си с каквото имат подръка, ронят сълзи при словоизлиянието на Грей, който обяснява колко ме обича, как съм променила целия му живот и съм направила от него един по-добър човек. Казва, че съм оставила всичко добро от себе си в лицето на дъщеричката ни Виктория.

Детектив Харисън стои най-отзад и наблюдава тълпата. Подозрително му се струва отсъствието на Дру, Вивиан и Виктория. Ама че цирк, казва си той. Никой не би направил заупокойна служба за човек, който още се води изчезнал, освен ако не иска да убеди другиго в самата смърт. За останалите Грей изглежда съсипан от непоносима мъка, но детектив Харисън вижда човек, понесъл бремето на колосална лъжа.

Някаква жена седи на първия ред и ридае. Разпознава я даже в гръб. Това е Ела, красиво гримирана в своята скръб, със събрани в идеален кок коси, с безупречно семпла рокля и идеален маникюр.

След службата Харисън остава в сянката на дърветата, за да наблюдава разотиващите се опечалени. Търси някого, който е самичък, някой, чието място не е тук. Установява, че повечето мъже са колеги на Грей, всички с вид на военни, добре сложени и потайни, вечно нащрек за обкръжаващата ги обстановка. Разпознава съседи в лицето на някои от по-възрастните — виждал ги е в нощта на първото си идване у нас. Не съзира обаче никого, който да събуди по-особен интерес.

— Не биваше да идвате — казва му Ела, която го е забелязала и приближава. — Вие не й бяхте приятел.

Дъхът й мирише леко на алкохол. Той я поглежда и преценява наум: тя е неадекватна и май едва се държи на краката си. Очите й са зачервени.

— Има ли кой да ви закара? — пита внимателно полицаят.

— Никой от тия тук не й бе приятел — изтърсва тя ни в клин, ни в ръкав на висок глас. Хората се обръщат към тях на път към колите си. — През живота си не съм видяла ни един от тях.

Той слага ръка върху рамото й.

— Нека ви закарам у дома, госпожо Сингър.

— Имам си кола — заявява тя опърничаво.

— Ще я приберете по-късно — настоява детективът.

Тя изненадващо не почва да се разправя.

— И кои са тия хора? — доразвива мисълта си Ела, отпусната цяла върху ръката му, докато я води към колата.

— Къде е дъщеричката? Къде са Дру и Вивиан. Питах Грей. Каза, че не било моя работа. — Млъква за момент и клати глава. — Нещо тук не е наред.

Той й отваря вратата и Ела се вмъква вътре с известно усилие. Харисън влиза откъм другата страна, запалва колата и се нарежда за излизане от паркинга. Синьото небе посивява, натежали тъмни облаци прииждат откъм морето.

— Убили са я, нали? — обажда се тя, като гледа през страничния прозорец навън.

— От къде на къде ви хрумна подобно нещо?

Тя свива рамене.

— Мъжът на плажа онази нощ. След тази среща тя стана съвършено различна. Не приличаше — де да знам и аз — на себе си. Може би се страхуваше от нещо. Не знам.

— Разказвала ли ви е някога за миналото си? — пита той, докато кара към нашето селище. При пропуска се е образувала опашка от коли, които отиват у нас за помена. Ела посочва тяхната улица и поклаща глава.

— Не, не е. Знам, че Ани е израснала в централната част на Флорида и двамата й родители са починали. Няма други близки, освен Виктория и Грей. Никога не говореше за миналото си. Имах чувството, че не й е приятно да я питат и затова никога не съм го правила.

Сърце не му дава да й каже, че Ани дори не е нейното истинско име.

— Как се разбираше със свекъра и свекървата? — пита детективът.

— Обичаше Вивиан. Но с Дру… там нещо не беше в ред, ако ме питат мене.

— Така ли?

— Той я мразеше или поне тя бе на това мнение. Смяташе я недостойна за Грей. Но тя и по този въпрос не говореше много-много. И аз не настоявах.

— За какво си говорехте тогава?

Тя изчаква малко.

— За патъци — казва Ела и избухва в кратък, истеричен смях, който прераства в ридание. Той се опасява да не излезе от релси, но приятелката ми се оправя сравнително бързо. След малко Ела обърсва сълзите, като внимава да не размаже аркансила от миглите си. — Аз съм много лоша приятелка, нали? Нищо не знам за Ани.

Той спира в алеята им.

— Приемала сте я каквато е в момента, госпожо Сингър. Ние знаем за хората само онова, което те ни позволяват да узнаем. Вие сте зачитали нейната лична сфера и сте прекарали добри времена заедно с нея. Според мен това ви прави прекрасен приятел. Наистина го мисля.

Тя изважда салфетка от чантичката и си бърше носа.

— Благодаря — казва Ела и кимва. — Тя стори същото за мен.

Остават така за малко в алейката, а вятърът люлее високите палми, които шушукат помежду си, споделят всичко, което са видели и което няма да кажат никому. Притъмнялото небе е готово да се разцепи.

— Ами оная нощ на плажа? — обажда се Ела, като се навежда напред и поглежда небето. Харисън отново си отбелязва колко е красива с тези нейни тънки черти и царствено издължена шия.

— Какво за нея?

— По време на партито тя реши, че е видяла някакво момиче, което познавала. Облечено в джинси и тениска.

— Коя е била тя?

Ела бързо свива рамене.

— Нямам представа. Познавах абсолютно всички присъстващи, включително прислугата, която е идвала и при други случаи преди това. Тя изглеждаше доста разстроена от това и си тръгна почти веднага.

— И какво мислите по въпроса?

— Мисля, че нито една жива душа в къщата ми онази вечер не е изглеждала по описания от нея начин, никой там не бе по-млад от четирийсет и с положителност не е бил облечен в джинси и тениска.

Той си спомня вечерта на оня паркинг. Спомня си погледа ми, който следи нещо зад гърба му, сякаш наблюдавам някого. Видял е страх върху лицето ми тогава, и то толкова истински, че е посегнал за пистолета си.

— Мислите, че Ани си я е въобразила? — Тя има вид на изненадана, все едно че тази мисъл не й е минавала през главата. Сетне промълвява: — Не знам. Помня израза на лицето й. Изглеждаше като обезумяла. И сигурно бе в известен смисъл. — Ела се усмихва нервно и прокарва длан по брадичката си. — Не знам за какво ви ги разправям тия неща. Те с нищо не ви помагат, нали?

— Трябваше да ми ги кажете — отвръща Харисън. — Човек не знае иззад кой храст ще изскочи заекът. — След малко добавя: — Споменавала ли е нещо за лекар пред вас?

Тя поклаща глава.

— Какъв лекар?

— Ами за една организация, наречена „Помощ в мъка“?

Тя вдига вежди и мисли известно време.

— Не — отвръща най-накрая и започва да разтрива слепоочията си. Случвало му се е да види фолксвагени по-малки от камъка на пръстена й. — Никога не е споменавала подобно нещо.

— Имала ли сте понякога усещането, че иска да избяга нанякъде? На много хора им се случва. Способна ли бе на подобно нещо според вас?

Тя поклаща глава енергично и без колебание.

— В никакъв случай. Не и без Виктория. Тя боготвореше това момиченце. — После добавя: — И вие не го допускате, нали? Че просто се е чупила?

— Искам да обхвана всички хипотези. При липса на труп, сме длъжни да проследим всички възможни варианти.

— Е, това не е никакъв вариант. Тя не би тръгнала без дъщеря си.

— Добре — казва той, като я дарява с усмивката, от която има нужда според него. — Много ми помогнахте. Много, наистина.

Тя го поглежда с благодарност.

— Значи това е разследване на убийство. Появявате се на заупокойната служба и прочее. Също като по телевизията.

— Просто се опитвам да си свърша работата докрай — отговаря уклончиво той.

Ела кимва, понечва да каже още нещо, но се сепва, благодари му за докарването и хуква към входа на къщата, защото в този момент дъждът руква като из ведро. Той я наблюдава докато затвори вратата зад себе си.

Харисън продължава по улицата и паркира недалеч от нашата къща. Докато наблюдава влизащите и излизащи опечалени, той си мисли за мен, за Марлоу Гиъри и за всички неведоми пътища на любовта. Преминалият в градушка дъжд принуждава хората да търчат от колите към къщата и обратно, прикрили глави с дреха или чанта, а той си мисли за това, че ако иска да разбере какво е станало с Ани Пауърс, ще трябва да се върне в миналото, за да предвиди бъдещето.

Дълбоко в дивите и блатисти вътрешности на Флорида, посред пищна, тъмна зеленина и застинали над гъмжащи от живот водни повърхности, живее дивата орхидея. В течение на последните сто години любители, учени и бракониери нахлузват високи ботуши и грабят това деликатно растение с камиони, за да го разпратят из най-далечните кътчета на света. Сега то се среща толкова рядко в диво състояние, че защитниците на околната среда се борят със зъби и нокти да опазят намалялата популация, а търсенето му стига небивали висоти. Най-легендарен представител на вида е призрачната орхидея. Снежнобял, с деликатно завити на фунийки венчелистчета, лишеният от листа паразит никога не докосва повърхността, а се рее над нея като призрак, откъдето идва и названието му. Историята на Флорида е записала имената на хора, които са лъгали и крали, сражавали се и загивали в името на призрачната орхидея, която цъфти само един път в годината.

Тази идея винаги е допадала на детектив Хари сън, мисълта за хора, които рискуват живота си в името на недълговечния обект на своята страст. Понякога той сам се причислява към обществото на тези мъже. На фона от лъжи, в зловонното блато на убийци и грабители, той издирва свежото бяло създание, което е чисто, извисено над мръсотията и смуче живот от въздуха.

Също като ловците на диви орхидеи, той е готов да предприеме нерадостното пътешествие през мрака и сенките към целта, която по-слабо мотивираните не биха и помислили да преследват. Той е в състояние да седи пред компютъра, докато го заболят очите и главата. Може да се обади без резултат на сто места, да измине хиляда километра, да приказва с десетки навъсени и неприятни портиери, но никога няма да се откаже от целта. Просто през ум не му минава възможността да не открие онова, към което се е устремил.

Вечерта след моята заупокойна служба и разговора с Ела той се чувства като ловец. Останал е сам пред бюрото си в участъка. Всички други детективи са се прибрали по домовете. Някъде звъни телефон, другаде се чува радио, което дъни хип-хоп дивотии. Някой вдига тежести в салона на горния етаж — чува силния тътен при отпускането им върху пода.

Не разполага с кой знае какво. Уебсайт адрес, името на убит психоаналитик, работил без разрешение, грижливо подредена колекция вестникарски изрезки на също така убит ловец на глави, изчезнала жена с фалшива самоличност, която по една случайност се оказва бивша приятелка (заложница, според някои) на един сериен убиец. И, разбира се, нейният съпруг, бивш военен и сегашен собственик на тясно свързана с делата на военните компания, който поради някаква причина се появява в хотела на Саймън Бригс час след неговото убийство.

Обадил се е на жена си Сара да не го чака и да заключи къщата за през нощта, защото ще се прибере утре заран. След това зарежда търсачката и започва своята продължителна и самотна експедиция в дирене на призрачната орхидея.

Той обича Интернет, обича начина, по който може да се проследи дадена информация до другия край на света, до най-скритата миша дупка, при което търсенето те завежда из места, за чието съществуване не си подозирал.

Започва с www.facethefear.com. Няма кой знае какво. Само бяла страница с надпис: Никое друго чувство не лишава разсъдъка от цялата му мощ до степен, каквато постига страхът. След като кликва върху надписа, излиза друга страница, върху която се виждат мъж, прегърнал ридаеща жена, и друг надпис: Може би сте загубили някого в резултат от насилническо действие или сам сте станали жертва на такова. Ив двата случая целият ви свят е променен, а в живота ви е отворена, дълбока празнота. През нея прониква най-зловредният и безмилостен звяр: СТРАХЪТ. По-зъл от всеки престъпник, по-злокобен от делата на който и да било убиец, страхът ще ви отнеме всичко, което е останало от живота. Само един път извежда от омагьосаната гора и вие трябва да го поемете. Трябва да се опълчите срещу онова, от което ви е страх най-много. Ние ще ви покажем как.

Даден е номер за връзка и той е изненада вижда, че кодът е местен. Търси адрес, но не намира такъв и бързо съобразява, че номерът е на клетъчен апарат. Набира го от собствения си мобилен телефон, чийто номер не се появява върху дисплея на търсения абонат и още преди да е чул сигнал свободно, се разнася мъжки глас: Поздравяваме ви. Направихте първата стъпка. Оставете името и телефонния си номер и ние ще ви потърсим. Ако не сте готов да сторите това, значи сте се обадили преждевременно.

— Здравейте — започва детективът, като се мъчи да говори с треперлив и несигурен глас. — Казвам се Рей и бих желал да науча нещо повече относно вашата програма. — Затваря, а в стомаха му остава някакво неприятно усещане.

След като търси още информация за тази организация и не намира нищо, изпраща имейл до приятел във ФБР, за да научи дали те не разполагат с нещо повече относно „Помощ в мъка“. Следват още часове с кафета, напрежение на очите, схванат врат, бродене из виртуални коридори, отваряне на въображаеми врати, търсене на хора, които не искат да бъдат намерени. Към полунощ неговата представа за търсача на дива орхидея става по-малко привлекателна, не така романтична.

Спомня си мислите, които го спохождат по време на заупокойната ми служба. Че трябва да се върне в миналото, ако иска да предугади бъдещето. Въвежда името Франк Гиъри. Докато проследява старите статии относно процеса, присъдата, кръстоносния поход на майка ми, новия процес и освобождаването, след това убийството, извършено от Джанет Паркър, той си мисли що за кошмар е бил този мой живот.

Оттук отива към следващи съдебноследствени действия, извършени въз основа на нови, свързани с ДНК технологии, посредством които се доказва без сянка от съмнение авторството на Франк в три убийства, заради които е бил осъден първоначално.

В статията се казва, че пак въз основа на ДНК анализи може да се установи, че Марлоу Гиъри е съучастник или дори извършител на няколко от останалите убийства. Почеркът на извършените от него престъпления по време на федералното му издирване съвпада с този при убийствата, приписвани на неговия баща.

Попада на цитат от Алан Паркър, съпруг на Джанет Паркър и баща на Мелиса:

Харисън чете по-нататък, че именно Алан Паркър е основател на организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“. Тя също настоява за преразглеждане на доказателствата въз основа на новите технологии.

Звънът на телефона го стряска. Събаря празната чаша за кафе, когато протяга ръка към слушалката. Тя тупва на пода с тъп звук, но не се счупва. Върху синкавия дисплей примигва надпис: „Непознат абонат“.

Харисън се обажда:

— Ало.

Но в слушалката няма друго, освен статични смущения.

— Ало — повтаря полицаят. Сърцето му забива по-бързо. Не е намислил какво да каже, ако се обадят хората от „Помощ в мъка“.

— Харисън — чува се плътен мъжки глас. — Майк се обажда. Едва сега видях имейла ти.

Харисън изпитва огромно облекчение. Поглежда часовника и вижда, че е почти един през нощта.

— Останал си до късно — отбелязва той.

— Както обикновено. Ама и ти май?

— Да — отвръща детективът и разтърква очи. Разменят си незначителни любезности, интересуват се за жените и децата. После:

— Та викаш… „Помощ в мъка“, значи? Прозвуча ми познато и се поразрових малко. Регистрирани се в щат Флорида. Адресът обаче е П.К.21

— Кои са основателите? — пита Харисън, като записва номера на кутията.

Чува Майк да чука по клавишите на компютъра.

— Някой си Алан Паркър. Основал е организацията преди близо пет години. Регистрирани са като консултанти при траурни случаи. Няма заведени оплаквания във връзка с дейността им. Нямат и печалби. Не са под ничие наблюдение… официално.

— Какво ще рече официално?

— Ами преди две-три години в южната част на Калифорния е регистриран инцидент. Някакъв мъж, който бил осъден заради това че като футболен треньор на едно училище блудствал с две момчета и лежал шест години по този повод, бил убит в дома си. Жестоко убит, кастриран, с разбита глава… прекалена работа.

— И полицията се заинтересувала от близките на пострадалите — отгатва Харисън.

— Точно така. Само че не откриват никакви улики по отношение на когото и да било от тях. Така че няма осъдени. Става ясно все пак, че един от бащите се е свързал с „Помощ в мъка“ и това е станало около половин година преди излизането на убития от затвора. Казал, че има нужда от консултация, за да преодолее яростта и страха във връзка с безопасността на детето си. Това е всичко.

— Значи…

— Смущаващо в цялата работа е обстоятелството, че проникването в дома на убития е извършено като по военен учебник, а самият той бил вързан и приведен в безпомощно състояние по начин, прилаган също от военните. И така, имаме това професионално проникване и обезвреждане на жертвата, последвани от жестока разправа над нея. Много странна работа. — Майк млъква и Харисън го чува да дъвче нещо. Дъвченето продължава по-дълго, отколкото детективът би приел за възпитано.

— Не разбирам. Смяташ, че „Помощ в мъка“ са свързани по някакъв начин с военните ли? — пита най-накрая полицаят.

— Хм — мучи Майк все още с пълна уста. — Извинявай, цял ден не съм хапвал. Алан Паркър е бивш тюлен от морската пехота. Една от дъщерите му е станала жертва на сериен убиец на име Франк Гиъри. Двамата с жена му създават организацията „Близки на загиналите от ръката на Франк Гиъри жертви“, след като самият Франк е пуснат на свобода в резултат от — както смятат мнозина — издевателство над правосъдието. По-късно Джанет Паркър откача и застрелва Франк Гиъри в собствената му къща.

Харисън почти усеща миризмата на дивеча.

Организацията се саморазпуска, но Алан Паркър продължава да мобилизира общественото мнение с искане за преразглеждане на събраните улики. В края на краищата става ясно, че е възможно Марлоу, синът на Франк Гиъри, да е убил дъщерята на Алан Паркър. Самият той се загубва за известно време от общественото пространство, за да се появи по-късно отново.

Като вземат предвид военното минало и извършеното от жена му убийство, във ФБР допускат възможността тази организация да се занимава със саморазправа. Проведено е рутинно разследване и понеже не се стига до нищо положително, то е наскоро след това прекратено.

Детектив Харисън си пробива път през последните гъсталаци дива растителност и излиза на открито, където ярки слънчеви лъчи проникват през балдахина на дървесни корони. Осветена от тях, призрачната орхидея се рее във въздуха, бяла и потръпваща, след толкова дълго очакване.

Сара е прочела някаква дивотия и решава, че не бива да ядат червено месо. И така в дома на Харисън започва да се готви китайско сирене, ориз и пилешко, риба и зеленчуци. Но каквато и да е приготвената храна, тя неизменно се изхитря да има вкус единствено на соев сос. Цялата къща вони на соев сос. Детективът никога не се оплаква от готвенето на жена си. Изяжда прилежно каквото му поднесат и я засипва с комплименти. Оценява факта, че изобщо се занимава с това, че държи да е сготвила нещо за него, когато се прибира у дома, че повечето пъти го изчаква, за да се нахранят заедно, освен ако не е станало прекалено късно.

Макар да е предупредил по телефона, че ще закъснее и казва да не го чака, когато прекрачва прага на входната врата, Харисън я сварва върху дивана в дневната. Покрита с одеяло, тя гледа късен филм с намален звук. Брад Пит и Анджелина Джоли съсипват цяла къща на екрана, като се стрелят един друг с огромни пистолети. Вижда русата корона от косите на Сара, докато затваря вратата зад гърба си и реактивира алармената система.

Тя бързо сяда с уплашен вид, сякаш е прекъснал дрямката й.

— Какво правиш тук? — пита той.

— Ходих до бебето — отвръща тя с прозявка. Вдига дълги, грациозни ръце, за да се протегне. — Реших да погледам малко и да те изчакам.

Той присяда до нея. Взема я в обятията си и усеща сънената топлина на нейното тяло. Ухае на ягоди, сигурно от шампоана.

— Приготвила съм ти пилешко със зеленчуци по китайски. Да го претопля ли?

Усеща някакво потреперване в гласа й.

— Недей, благодаря — отвръща Харисън, — ядох вече. Огромен, мазен хамбургер, от който капе стопена тлъстина с много кетчуп и майонеза. — Той показва с ръце колко е голям хамбургерът и добавя: — Също и пържени картофи. Пак много мазни.

Тя бърчи нос и пръхти с погнуса.

— Само да знаеш какво има вътре — казва тя, като го потупва по бузата.

— Да, но ще си умра щастлив — отвръща Харисън и сваля сакото.

В този момент ги съзира. Върху масичката край дивана се мъдри купчина банкови извлечения. Видът им кара стомаха му да се преобърне. Поглежда я и вижда, че следи израза на лицето му.

— Знаеш ли, че никога не съм се сещала дори за тия неща? — казва тя с лек смях. Потрива слепоочието си, след което обгръща тялото си с ръце. Прехапва устни, сякаш ще заплаче всеки миг. — Гледах едно предаване по телевизията. Някакъв специалист разправяше, че жените били поставени в неблагоприятно положение при брак, понеже нямали представа от финансовото състояние на семейството. Това ми се стори нормално, обаче в същия миг осъзнах, че нямам и най-малка представа за състоянието на банковата ни сметка.

Тя въздъхва дълбоко.

— И си казах: вече имам дъщеря, не искам да я срамя с една майка, която дори не знае как да плати сметките си онлайн. Ако с теб се случи нещо, ще се видя в небрано лозе. А ти си ченге, сам знаеш. Възможно е да ти се случи нещо.

Той не отделя поглед от лицето й. Гледа тези очи, широко отворени и насълзени.

— Сара…

— Толкова млади се оженихме — прекъсва го тя бързо. Аз дойдох при теб буквално от къщата на родителите си. Винаги някой се е грижил за мене, Рей. Но сега се появява едно същество, което очаква аз да се грижа за него.

Той понечва да заговори, но тя го спира с ръка.

— Не проумявам тези огромни тегления от спестовната ни сметка. И после тази вноска — добавя тя, като вдига купчинката. Той забелязва почерка й, както и някои отбелязани с маркер места. Хартийките потрепват в ръката й. Чува по бебешкия интерком как дъщеричката му сумти и се върти в съня си. — Ще ми обясниш ли всичко това, Рей?

В ума му се прескачат стотици лъжи, стотици начини да извърти така нещата, че тя да се почувства неудобно, задето си е позволила да го нападне по този начин. Такава му е професията в края на краищата, в това е най-добър: посредством хамелеонска промяна на собствената си личност да убеди другия, да го предразположи, да го накара да повярва в онова, което той иска. Но сърце не му дава да се оплита в нови тайни, в нови лъжи. И докато седи пред нея в техния уютен дом, докато й разправя всички лоши неща, които е вършил, една скрита част от неговата същност се радва безмерно. Радва се за това, че най-накрая тя научава цялата истина за него.

Когато откриват детектив Харисън, всички са поразени. Толкова почтен човек, така много заслужил пред обществото, съпруг и баща, прекрасен полицай. Кой би повярвал, че ще се хване с някаква долнопробна проститутка от покрайнините и след като се надруса здравата с хероин, ще загуби съзнание в колата си, където го намират колегите му след анонимно обаждане по телефона.

Какъв ужас, повтарят всички. Приказва се, че жена му го изритала от къщи. Трябва да е получил нервен пристъп — никога преди с него не се е случвало нещо подобно. Никаква дрога — приятелите му са категорични по този въпрос. Даже и с алкохола не е много на ти, добавят те. Чува се оттук-оттам нещичко за комар. Има доста озадачаващи трансакции по спестовната му сметка. Колко тъжно.

Той негодува и беснее, когато го арестуват и подлагат на обичайната за всеки правонарушител процедура. Приятелите му полицаи не могат да го погледнат в очите. Той им разказва всичко: за дълговете от комар, за моята фалшива самоличност, наученото за „Помощ в мъка“ и Алан Паркър, за това, как го изработва Ела Сингър в нашата къща. Това е постановка, реве побеснял той, целяща да му попречи в разследването. Но думите звучат като брътвеж на побъркан. Никой не му обръща внимание. Смахнал се е човекът — споделят другите ченгета по съблекални и кафета след работа, — сигурно е от хазарта и заради жена му.

Съдията е благосклонен към него: задължителна терапия и общественополезен труд. Когато идва на себе си, признава наркотичната си зависимост по съвета на защитника от Доброволната организация за взаимопомощ на служителите на реда. Признава и комарджийските проблеми. Настаняват го в така наречената „Ферма“ — крайградска клиника, в която се лекуват полицаи в подобно на неговото положение. Пуснат е в неплатен отпуск до регистриране на положителен резултат от лечението. Защитникът му го успокоява с твърдението, че няма начин да го уволнят, тъй като наркоманията в полицейските среди се разглежда като професионално заболяване, което подлежи на лечение, а не на наказание. Но за всички е ясно — край с неговата кариера.

Харисън обаче открива с изненада, че е напълно в състояние да понесе всичко това. Седмиците на унизително лечение от зависимост, която съществува единствено в хорското въображение, безкрайните дни и нощи, през които разсъждава върху грешките в своя живот, довели до загубването на единствената работа на тоя свят, с която би искал да се занимава. И когато се върти без сън в тясното и неудобно легло нощем, лишен от близостта на любимата жена и детето си, измъчван от мисли за това, колко зле ги е прецакал, той все пак знае, че ще преодолее всичко, което му се случва, понеже Сара му вярва. Тя го поглежда в очите и разбира, че казва истината. И вярва, че все пак, по един или друг начин, заедно те ще оправят нещата някой ден.

Усещам допира на малко топло телце до себе си, долавям познатото ухание на бебешки шампоан. Не отварям очи. Страх ме е да не се окаже сън. Тя се върти и леко покашля, а душата ми се изпълва с надежда.

— Мами, още ли спиш?

Отварям очи и се виждам в залята от слънчева светлина стая. Светлината е така ярка, че нищо не мога да различа. Отново затварям очи, а сетне ги отварям едва-едва, докато привикнат. Виждам отпуснатия в някакво кресло Грей, който гледа през прозореца. Долавям ритмичното бипкане на кардиограф.

— Мами.

— Мами спи, Виктория — обажда се Грей, изнервен и тъжен.

— Не спи — възразява детето ядосано. — Очите й са отворени.

Той ни поглежда, а после скача внезапно и се приближава до леглото.

— Ани — казва Грей и полага длан върху челото ми. Той въздъхва дълбоко и аз успявам да видя сълзи в очите му, преди да ги закрие засрамен с длан. Усещам тежест в белите дробове, боли ме главата, но никога в живота си не съм била по-щастлива при вида на други двама души.

— Той е мъртъв — опитвам се да кажа на Грей, но гърлото ми е сухо и болезнено. — Няма го вече.

Той поклаща глава с объркан вид, сякаш не разбира за какво му говоря. Целува ме по челото.

— Опитай се да се отпуснеш — прошепва Грей.

— Мами, много дълго време спа — намесва се Виктория. — Цели дни.

Гледам съвършеното й личице — очите, извитите като на купидон устнички, млечнобялата кожа, коприненото злато на косата — и вдигам ръка да я погаля. Вълни на облекчение преминават през тялото ми. Тя е в безопасност.

— Всичко наред ли е, Виктория? — питам аз, когато най-накрая намирам сили да се отдръпна от нея. Търся по лицето й следи от насилие или стрес. Но тя изглежда прекрасно — поздрава и щастлива от всякога.

— Какво стана? — обръщам се аз към Грей. — Как я върна?

Но в този миг стаята се изпълва с лекари и медицински сестри. Грей взема Виктория и двамата застават до прозореца, докато ме опипват и мачкат.

— Как се чувствате, Ани? — интересува се лекарка с любезни азиатски черти. Тя е миниатюрна и красива, с леко гримирано лице.

— Тежи ми на гърдите — оплаквам се аз.

— Това е от вдишания дим — обяснява тя, като допира стетоскопа до гръдния ми кош. — Дишайте дълбоко, ако обичате.

— Какъв дим? — питам аз, след като съм вдишала и издишала с мъка.

— От пожара — отвръща лекарката с длан върху рамото ми. — Опасявам се, че трябва да мине известно време, преди да установим със сигурност дали пораженията върху дробовете ви са с постоянен или временен характер.

— Нищо не помня — казвам аз с поглед към Грей, който ми се усмихва. В израза на лицето му има нещо необичайно, някакво притеснение и загриженост. Познавам този израз и ми става чоглаво.

— Ще се справите. Няма място за притеснения — казва лекарката и ме потупва. — Няма закъде да бързате. Първо трябва да се оправите.

Следващите няколко часа преминават в суматохата на прегледи и изследвания. Разбирам, че съм се нагълтала с дим от някакъв пожар. Но аз не помня пожар. Когото и да попитам, получавам глупави, уклончиви отговори. Най-накрая ми дават нещо, за да се „отпусна“. Заспивам. Когато се събуждам отново, отвън е тъмно. Немощна лампа мъждее наблизо и в нейната светлина съзирам Грей, който дреме на стол край леглото ми. Протягам ръка към него и той се стряска от допира й, а сетне се привежда над мен и я стиска здраво.

Разказвам му всичко, което се случи, макар да ме боли от приказките. За убитите на кораба мъже, за Дакс и отвличането ми, за полета до Флорида, за Гневния мъж и конфронтацията с Марлоу. Той слуша мълчаливо и ме гледа. Изчаква да се изприказвам, без да ме прекъсва.

— Къде е Виктория? — питам внезапно аз. — Нищо не разбирам. Как успя да я върнеш?

— Ани — започва Грей, отпуснал ръка върху главата ми.

Но аз вече го прекъсвам с нов въпрос:

— Кога разбра, че я няма?

— Ани…

— Как е тя? — питам аз, докато се изправям с усилие. — Наистина ли е добре? Не вярвам той да й е сторил нещо лошо. Как са Вивиан и Дру?

— Всички са добре — отвръща той, като се премества от стола върху ръба на леглото ми. Нежно ме връща назад върху възглавницата.

— Сигурно много си се притеснил — обаждам се аз, като гледам сенките под очите му, дълбоките бръчки по лицето. — Толкова съжалявам.

— Моля те, Ани — прекъсва ме Грей с тон, който ме кара да млъкна на секундата. — Трябва да ме изслушаш.

Сграбчвам ръба на чаршафа и установявам изведнъж, че цялото ми тяло е напрегнато, сякаш се готвя за скок. Изражението на Грей — свъсени вежди, стиснати устни, бягащи от моите очи — ми казва, че нещо не е наред. Не смея дори да помисля какво именно.

Той си поема дълбоко въздух.

— Виктория никога не е отсъствала, Ани, никога не е била в опасност. Пратих я на плаване с Дру и Вивиан. През цялото време бе с тях.

— Не може да бъде — отвръщам аз със свито сърце. Адски искам да ме разбере и да ми повярва. — Слушай, те и двамата са вътре в играта. Те са помагали на Алан Паркър с идеята, че помагат на мен. Но Паркър отиде прекалено далеч и аз трябваше да я спася, като го заведа при Марлоу.

Грей разтърква очи с двете си ръце, преди да ги отпусне върху раменете ми и да ме погледне в очите.

— Не, Ани. Нищо подобно не се е случвало.

— Напротив — възразявам вече ядосана. — Точно това се случи. Дру и Вивиан не са ти казали, понеже са наясно, че никога не би подхванал такава игра.

Той клати бавно глава, без да отделя поглед от моя.

— Не, мила — нежно казва той.

— Как тогава загинаха всички онези мъже на кораба? Ами Дакс — този, дето искаше да ме спаси, — с него какво стана?

Той клати отново глава, сякаш не намира думи. В гърдите ми се надига нещо като паника. Чувам някой да се смее в коридора и внезапно долавям монотонните звуци на един куп машини, предназначени да наблюдават и контролират живота в човешкото тяло. Някъде откъм пода се носят тенекиените звуци от голям джазов оркестър. Дишането ми е затруднено.

— Но аз ги видях.

Той хваща ръката ми и си играе с нея, върти пръстена.

— Ти така и не стигна до кораба в Маями. Изчезна след гмуркането и не се появи при човека, който трябваше да те отведе на борда.

Чувам думите му и не мога да повярвам на ушите си. Той ме мисли за луда.

— А и никога не съм имал служител на име Дакс, Ани.

Сърдечният монитор забързва: 107, 108, 109. Протягам ръце, за да види синините от борбата ми на оня кораб.

— Откъде са тези синини?

Той нежно разтрива ръцете ми.

— Не знам, мила. Нямам представа какво се е случило с теб. Но ти не се появи на кораба, който те очакваше. Аз се побърках да те търся от мига, в който си се измъкнала от придружителите си. Най-накрая ми се обадиха от участъка, в чийто район попада ранчото на Франк Гиъри. Открили те в безсъзнание от погълнатия пушек в плевнята. Всичко наоколо горяло. Имотът е изоставен от години. Местните жители го мислят за обитаван от духове. Някакви деца забелязали дима и повикали полицията.

— Пожар.

— Ти си го подпалила.

— Не може да бъде. Аз убих Марлоу Гиъри. А после…

После — какво? Нищо не помня. Спомням си бяла светкавица пред очите, докато пред мене изтича кръвта на Марлоу.

— Намериха ли труп? — питам аз. — Той бе обезобразен, ранен. Движеше се с бастун.

— Не, Ани. Сама си била. Нямало е никакъв труп.

— Но той не бе в ранчото — бързам да се намеся аз. — Беше в една каравана далеч оттам, в гората. Никой на този свят не знае за съществуването й, освен мен. Точно затова им бях нужна, не разбираш ли?

Грей изглежда съкрушен. Хваща ръката ми.

— Няма нищо, Ани.

— Сигурно Алан Паркър е уредил да махнат тялото — казвам аз. И сега разбирам, видяла уплашения израз на Грей, че думите ми звучат като брътвеж на побъркана.

— Ти не ми вярваш — отбелязвам отчаяна аз.

Грей отпуска длан върху главата ми, роши косите ми, гали ме по врата. Приближава лице до моето.

— Вярвам, че ти го вярваш — шепне той. Аз се вкопчвам в него, притискам глава към тялото му.

— Баща ми — започвам отново, но вече без всякаква надежда. — Той отгатна къде може да се крие Марлоу.

Притиска ме по-силно.

— Баща ти каза, че някой е влязъл с взлом в ателието и е ровил в старите му албуми с татуировки. Намерил един от тях, разгърнат на татуировката, която правил на Марлоу. Оставен бил върху бюрото. Веднага ми се обади.

— Не може да бъде. — Отдръпвам се от Грей и го принуждавам да ме погледне в очите. — Той ми помогна да стигна до Флорида. Негов приятел има частен самолет.

Грей не казва нищо. Само обронва глава. А аз започвам да хлипам.

— Защо постъпваш така с мен? — питам аз. Внезапно ме обхваща слабост. Завива ми се свят. Гърдите и гърлото ми се свиват от болка при всяко ридание. Грей протяга ръце и аз се притискам към него.

— Всичко ще се оправи, Ани — казва той, а думите му се вият около мен като змии. — Всичко ще се оправи.

Психически срив, казват докторите, предизвикан от завърналите се спомени — реакция на желанието за съединяване на двете части — светлата и тъмната — в единното цяло на личността и може би на жаждата за отмъщение над човека, който е опропастил юношеството и целия ми живот. Всичко е фантазия на болното ми съзнание, което се стреми да намери своето равновесие. Къде съм била през седмиците на моето отсъствие? Как съм се добрала до фермата по средата на Флорида? Никой не знае.

Новата ми лекарка — симпатична блондинка с пухкави устни и лек британски акцент — смята, че цялата работа е започнала в мига, когато съм видяла майка си по телевизията и съм научила за „Помощ в мъка“. Нещо във връзка с тяхната препоръка човек да се изправи срещу страховете си ме е подтикнало към изработването на този сложен сценарий, по който мога да сторя именно това — да избягам от създадения от мене фалшив живот, за да подгоня мъжа, когото винаги съм смятала за свой преследвач, да се изправя лице в лице с него и да го убия. Тази фантазия е дремела в мен като резервен вариант — като скритите в матрака на леглото неща, като координатите на Оскар. Лекарката смята, че онова последно убийство, извършено недалеч от ранчото на Франк и така широко отразено в медиите, е станало причина за отключване на целия процес. А когато съм научила от Вивиан, че тялото на Марлоу не е открито, съм решила да действам.

— Смъртта на Ани Пауърс слага начало на едно пътешествие и на една схватка, в хода на които трябва да си пробиете път с бой до Марлоу, да го убиете, за да спасите дъщеря си — казва тя със своя спокоен, разсъдителен глас. — Вярвала сте, че само по този начин можете да върнете Офелия към живот, да я отървете от Марлоу, което никой друг не е в състояние да стори. И едва след като се справите с това, можете да спасите дъщеря си.

Тя е толкова въодушевена от собствената си теория. Личи си от начина, по който се привежда напред и се взира в лицето ми със своите светли, издължени очи.

— Вие нито за миг не сте повярвали в неговата смърт. Хората не могат, не им е присъщо да вярват в подобно нещо при липсата на труп. Именно затова съществуват погребенията: за да се убедим, че смъртта наистина е дошла, че човекът си е заминал завинаги. Инстинктът ни казва, че той не може да умре, не може в един момент да е тук, при нас, а в следващия да е изчезнал окончателно. Вашите близки ви убеждават в неща, които противоречат на инстинкта ви. Когато научавате за лъжите им, вие се убеждавате, че през цялото време сте били права. Някогашните заплахи на Марлоу са живи в подсъзнанието ви. Ето тук се крие спусъкът, който слага начало на цялата история.

Не се разправям с нея. Известно ми е, че от това само изглеждам още по-луда.

— Допускам, че макар този епизод да е силно травмиращ за вас, все пак се чувствате по-добре, отколкото когато и да било през последните години. Права ли съм?

Права е. Мръсотията, докарана от Марлоу в моя живот, е почистена. Може и да съм го пуснала в къщата на майка си, оставила съм го да съсипе абсолютно всичко, но накрая се изправих и го победих. Той е най-накрая мъртъв.

— Интересно е обаче обстоятелството — разсъждава тя гласно, — че когато се изправяте насреща му, той е обезобразен и болен. Това изглежда изразява започналото отслабване на неговото влияние върху вас. Остава ви само да нанесете финалния удар.

Аз кимам мъдро.

— Мисля, че сте права.

Ако тя долавя нотка неискреност в гласа ми, не го показва. Драска нещо в бележника си. Личи, че намира моя случай за особено интересен.

Колко лесно се обяснява всичко, все пак. Саймън Бригс: хищник, който по някакъв начин установява, че Офелия е жива. Не работи по ничия поръчка, но има остра нужда от пари. Изнудва ни, защото е наясно с необходимостта да крием самоличността ми. Кой го убива? Разбира се, ние знаем, че е Грей. От гледна точка на полицията обаче това би могъл да свърши който и да било от враговете му, както и някой недоволен клиент. Когато човек води живот като неговия, няма начин да стигне до друг край, освен с куршум в мозъка до някакъв изоставен паркинг.

Ами бедничкия доктор Браун? Властите са по петите на този практикуващ без разрешително шарлатанин. Чакат го огромни глоби и затвор. Обира си крушите на бърза ръка. Правил го е и по-рано. А видяното от мен? Е, не може да ми се вярва, нали така? А кой ли го е убил? Някой разлютен пациент… какво ли не са в състояние да направят подобни хора.

Непознатият на плажа може да е бил Бригс, който подготвя почвата, като ме разстройва психически. А може да съм си въобразила. Видяла съм някакъв случаен непознат, а въображението ми е свършило останалото. Колието, за което твърдя, че съм намерила. Другата половина, която пазя от толкова години, също липсва от кадифената си торбичка в матрака. Това кара лекарката и всички останали да мислят, че нищо не съм намерила на плажа.

— За вас това е символ — обяснява лекарката, — при това важен. Вие сте разполовена от Марлоу, разделена от истинската ви същност. Убедена, че сте намерила другата половина от колието, вие тръгвате по пътя към заветната цел — вашата цялост. — Лекарката ми е изключително доволна от своята версия.

Само че майка ми наистина е загинала при автомобилна катастрофа в пияно състояние преди година. В моите фантазии за това ме уведомява Марлоу. Но аз трябва да съм го чула отнякъде, може да съм прочела в Интернет и, неспособна да го асимилирам, съм го затаила дълбоко в своето подсъзнание. А в хода на последния ми пристъп тази информация изплува на повърхността заедно с всички останали спомени.

И най-накрая, „Помощ в мъка“. Какво да кажем за тях? Просто специализирана консултантска организация, известна с използването на някои оспорвани методи, като хипноза, самовглъбяване, както и връщане на пострадалия на местопрестъплението, негови посещения при насилника му в затвора, присъствие по време на екзекуция, но във всички случаи — непричастна към отвличания, мъчения, убийства и пр. И да, наистина до неотдавна тя е ръководена от Алан Паркър, баща на Мелиса и съпруг на Джанет. Но той живее в провинцията и се бори с рака на белите дробове. Състоянието му не позволява да пътува. Още една информация, на която съм попаднала кой знае как и съм притаила за по-сетнешна употреба в коронното сред всички останали мои „затъмнения“.

Добрата новина след всичко това е обстоятелството, че моята нова лекарка не ме смята за наистина душевноболна — в смисъл за постоянно. Не намира да страдам от химически дисбаланс — нещо, което се лекува с хапове до края на живота. Убедена е, че страдам от посттравматичен стрес, който е започнал с убийството на Франк Гиъри, чийто неволен свидетел ставам. Ужасите, които виждам в продължение на прекараното с Марлоу време, задълбочават травмата. Възприемането на фалшива самоличност и опитите да се отърва от Офелия само влошават нещата. Лекарката е убедена, че ако се бях предала на полицията, изтърпяла каквото наказание ми отредят и се бях подложила на терапия, щях да продължа занапред като Офелия Марч при значително по-малко терзания.

Съгласна съм, разбира се. Приемам безапелационно всяка нейна дума. Правя всичко необходимо, за да оцелея в живота такъв, какъвто е. Приспособявам се, както съм правила винаги.

Понеже съм така послушна, пускат ме у дома, при семейството ми. Няма да ми повдигат обвинение заради палежа на плевнята в имота на Франк Гиъри. Технически погледнато, тя ми принадлежи. Това е и една от причините, поради които съм я подпалила, както смята моята нова лекарка. Понеже олицетворява последната ми връзка с Франк и Марлоу Гиъри.

— Огънят е пречистваща стихия — пояснява тя. И е права: аз много се радвам за това, че ранчото днес представлява купчини пепел. Дано някой го изравни напълно и построи мол отгоре му.

Дала съм съгласие общината да продаде мястото за своя сметка. В замяна на това няма да се повдигат никакви обвинения срещу мен. Чиста работа.

От друга страна, Офелия Марч няма да бъде преследвана за съучастничество в деянията на Марлоу Гиъри. Тъй като кръстосахме толкова много щати, а Марлоу изкла сума ти свят, случаят е от федерална юрисдикция. Сега-засега, никому във ФБР не е дошло на ума да се занимава с мен. Приемат ме като жертва, а не като съучастник. Всички ме съжаляват, никой не ме обвинява за нищо. Името на Офелия още не се е появило във вестникарските заглавия. Благодарна съм за това, но се опасявам, че е временно.

Благодарение връзките на Дру и Грей кражбата на чужда самоличност също минава метър, така че всичко изглежда безупречно.

Връщам се към спокойните, празни дни на обичайното си съществуване. Ела идва да ме вижда всеки ден, след като Виктория отиде на училище. Разказвам й всичко. Тя ме слуша по начин, който остава недостъпен за Грей. Той изпитва известно нетърпение, необходимост да оправя нещата и да ги държи под контрол, да успокоява, особено когато е убеден, че става дума за събития, протичащи единствено в моето съзнание. Не от това имам нужда. Аз се нуждая от някого, който да слуша с дълбокото разбиране, че онова, което разправям, е от огромно значение за мен. Независимо дали се случва само в главата ми, или не. Ела изглежда разбира това. Тя е търпелив и заинтригуван слушател. Също като моята лекарка.

— Ани ли да ти викам, или Офелия? — иска да знае тя днес, докато пием кафе. Излегнали сме се върху ярки плажни кърпи, проснати върху широки и удобни шезлонги. Въздухът е топъл, усеща се лек бриз. Чайки грачат над ленивите вълни — бият се за нещо, която една от тях е успяла да отмъкне от някакъв боклук. Вече три седмици съм си у дома.

— Мисля, че Ани е по-добре, все пак — отвръщам аз. Обмислила съм го, разбира се. — Решила съм да се прекръстя на Ани Офелия Пауърс. Вече не съм онази, но тя все още е част от мене.

Ела кимва с разбиране.

— Знаеш ли какво, Ани? — обажда се тя с усмивка. — Изглеждаш добре. Много по-добре от когато и да било. По-солидна и съсредоточена.

— Цяла — уточнявам аз.

— Да.

Марлоу Гиъри е мъртъв. Аз го застрелях и видях живота да изтича от жилите му. Най-накрая спасих Офелия. Тя е в безопасност. Има си дом и близки, които я обичат. Не говоря за това. Няма смисъл.

Седим мълчаливи известно време и пием кафе. Чувам новото момиче на име Бриджит да изпуска чаша в кухнята. Става на сол върху плочите. Грей я нае след напускането на Есперанса. Тя е хладна, докато Есперанса бе жарка, кльощава, за разлика от нея, кротка в сравнение с експанзивната си предшественичка. Не че е лоша, просто е различна. Исках да се обадя на Есперанса, но тя явно се е върнала в Мексико да се грижи за умиращата си майка, а там няма телефон. Обещала е на Грей да се върне, след като майка й почине. Опасявам се, че е напуснала заради мене. Много липсва на двете ни с Виктория. Но поради отсъствието й ние ставаме някак по-близки.

Отивам да проверя дали Бриджит е добре. Нищо й няма. Само е изпълнена със съжаление за стореното. Опитвам се да я успокоя и отново съжалявам за Есперанса.

Когато се връщам, Ела чете вестник.

— Знаеш ли какво стана с оня полицай, дето идва тук първата вечер? — пита ме тя.

— Рей Харисън ли?

— Да.

Не ми е известно дали тя знае за това, как ни изнудваше и се питам дали е редно да говоря по този въпрос. От известно време не се бях сещала за него. Сега си мисля за последната ни среща край басейна, където вземах уроци по гмуркане. Спомням си как разговорът ни ме отведе до Вивиан, която пък ми съобщи за неоткритото тяло на Марлоу. Тя твърди, че никога не е споменавала дума за доктор Браун, както и че въобще не е използвала подобни загадъчни фрази, като „така ме накараха да казвам“. И тя била заблудена от него, както всички останали. Излишно е да споменавам, че отношенията ни са охладнели. Тя се чувства неудобно в мое присъствие. Поддържаме привидно добри отношения заради Виктория. Дру ме е отсвирил напълно.

— Какво за него?

Тя ми подава вестника и аз прочитам за пропадналото ченге, за курвата, хероина, комара и мистериозната вноска по спестовната му сметка.

Поглеждам Ела, а тя ме е наблюдавала. Бърчи вежди, когато погледите ни се срещат.

— Шантава работа, а? — обажда се тя, а в очите й виждам странни пламъчета, сякаш сензационната статия й доставя особено удоволствие.

— Да — отвръщам аз, като сгъвам вестника и се облягам назад със затворени очи. Усещам ласката на слънцето върху лицето си. Обзема ме тревога. Нещо в прочетеното току-що не е наред. Но точно сега не мога да се разправям с проблемите на Рей Харисън. — Шантава.

Започвам да установявам, че никога не оставам сама. Или Грей е при мене, или Ела, или Бриджит. Не ме оставят насаме даже с Виктория, освен сутрин, докато я водя на училище. Не че ми висят над главата, но в къщата постоянно има по някого и винаги някой е с мен, когато излизам за едно или друго. Като знам какво мислят за мене, не мога да им се сърдя. Ще потърпя известно време, но рано или късно ще ми писне. Засега давам най-доброто от себе си, понеже искам да остана при семейството си, а не да ме заключат в някоя гумена стая на майната си.

— Мами — обажда се Виктория в колата на път за училище тази сутрин.

— Да, Виктория.

— По-добре ли си? — Тя гледа отражението ми в огледалцето за обратно виждане. Леко е смръщена.

— Да — отвръщам аз. — Много по-добре.

Виждам я да се усмихва и насочвам отново поглед към пътя отпред. Сетне чувам:

— Не искам повече да оставам при баба и дядо.

Това звучи странно и аз отново поглеждам в огледалцето, за да видя, че веждите й са пак смръщени.

— Защо, скъпа?

— Просто не ща. Искам да си стоя при тебе и тате. Ти не трябваше да заминаваш, а те не трябваше да ме водят с тях. — Виждам, че го е обмисляла. Сърцето ми леко се свива.

Усмихвам й се и решавам да не питам повече.

— Никъде няма да заминавам и ти не трябва да ходиш никъде, щом не ти се ходи. Нали?

— Да — казва тя, но усмивката й не се завръща.

През останалата част от пътя я наблюдавам в огледалото и се питам дали пък да не задълбая малко въпроса. Но докато стигнем училището, тя си е пак предишната Виктория, оживена и бъбрива, чурулика за предстоящата изява в „Покажи и кажи“24. Домъкнала е Клод и Изабел. Не се съмнявам, че ще пожъне колосален успех.

След като оставям Виктория, не се прибирам направо. Противна ми е мисълта да прекарам остатъка от деня около Бриджит, която, между нас казано, е още по-некадърна готвачка и домакиня, отколкото съм аз. Започвам да си мисля, че е оперативен работник от службата на мъжа ми, чиято главна задача е да ме държи под око.

Намирам се в интернет кафето край плажа. Поръчвам си кафе с мляко и като се свирам в най-отдалечения ъгъл, започвам да сърфирам из Мрежата с помощта на един от лаптопите. Опитвам се да намеря потвърждение на някои от нещата, които се случиха с мен. Но, както се оказва, не е нужно да ми вярват околните. Аз знам какво се е случило. Знам, че не съм луда. Знам, че срещнах Марлоу и го премахнах от този свят. Това знание ме излекува и би следвало да съм напълно доволна. Какво са сторили Алан Паркър и „Помощ в мъка“, за да потулят нещата, не е моя работа. Направих опит да се свържа с баща си и да поговорим за онази нощ, но без успех. Започвам да се тревожа за него.

Пръстите ми висят над клавишите. Искам да измисля начин да се свържа с Алан Паркър, с други лица, потърсили услугите на неговата организация, както и с баща си, в отсъствие на Грей. Край тоалетните има телефонен автомат. В края на краищата не правя нищо от намисленото. Май ме наблюдават. Всички са толкова доволни от моя „напредък“. Не е сега моментът да разлайвам кучетата. Трябва да съм у дома при детето си.

— Не ви оставят сама, нали? — Обръщам се и виждам млада жена, седнала на масата зад мен. Има бебе, което спи безметежно в количката си. Пепеляворусата коса на жената е събрана отзад в стегната конска опашка. Лицето й е бледо до сивота. Под очите личат тъмни кръгове на умора. Не я познавам.

— Моля?

— От сума време се мъча да ви сваря някъде насаме — казва тя.

— Познаваме ли се?

— Не, вие не ме познавате, госпожо Пауърс. Казвам се Сара Харисън. Съпруга на Рей Харисън.

Поглеждам я в лицето и се мъча да установя какво може да иска. Дали няма да последва нов опит за изнудване? Една отчаяна жена има нужда от пари? Не, не е това. Нещо в израза на лицето й ми го казва. Очите са широко отворени и откровени. В нея се чувства сила и присъствие на духа.

Няма престъпен вид. Уплашена е, току поглежда към вратата, а сетне към бебето. То много прилича на Рей Харисън и единствено розовата дрешка ми подсказва, че е момиченце. Спомням си времената, когато и Виктория бе така мъничка и крехка. Не мога да се удържа и докосвам патешкия пух по главичката. Бебето въздъхва, но не се събужда.

— Трябва да поговоря с вас — казва Сара.

Извръщам се настрани. Ако някой ни гледа, нека си мисли, че просто се любувам на детето. Забивам поглед в компютъра.

— Какво мога да сторя за вас, госпожо Харисън?

— Чухте ли какво стана с моя съпруг?

Кимвам.

— Съжалявам — казвам аз. И наистина съжалявам за всички тях, а най-вече за това невинно момиченце.

— Онова, което му се случи, стана, защото искаше да ви помогне.

— Не разбирам — казвам аз. Давам си сметка, че звуча дистанцирано и хладно. Но в този момент не мога да си позволя друго отношение. Тя изглежда така неустрашима, докато споделя последните събития в живота на своя съпруг, вестникарската версия плюс всичко онова, което той е установил в хода на разследването си.

— Смятат, че е имал нервен припадък, свързан със слабостта му към хазарта. Никой не му вярва за „Помощ в мъка“, нито за нападението с електрошок, извършено над него. Мислят го за луд.

— Ако всичко това е истина, върху тялото му трябва да има следи от електрошока.

— Има следи — отвръща тя. — Но никой не вярва в произхода им. Вашата приятелка Ела Сингър е разпитвана само за да се отбие номерът. — Тя млъква и се засмива горчиво. — Тя и съпругът й били възмутени. Тя била помогнала с всички сили в разследването, а ето какво получавала за награда. А съпругът видимо играе голф с кмета. — Думите й са натежали от обида.

Спомням си пламъчетата в погледа на Ела, когато ми подава оня вестник. Нищо не ми е казала за обвиненията срещу нея самата, разбира се. И във вестника нищо не пише за тях. Ако я запитам направо, сигурно ще ми каже, че е искала да ми спести тревогите — и без това си имам достатъчно свои. И може да е права. Трудно ми е да си представя Ела с електрошок в ръка, но май не е невъзможно.

— Да приемем за миг, че ви вярвам — започвам аз. — Какво мога да направя в случая?

— Вие май не разбирате — казва жената. — Аз не ви моля за помощ. Сама се опитвам да ви помогна. Те искат да ви накарат да свикнете с мисълта, че сте луда. А вие не сте. Моят съпруг ви стори зло и сега осъзнава това. Иска да поправи грешката си. И аз го искам.

— Добре — отвръщам аз. — Може би е истина. Но с какво бихте могла да ми помогнете, Сара?

Бебето отново въздъхва тихичко. Виждам малкото розово вързопче с ъгълчето на окото си.

— Може би с нищо. Исках само да знаете, че живеете в змийско гнездо. Съпругът ви, най-добрата ви приятелка, а също така свекърът и свекървата — лъжат до един. На практика ви държат като затворник. Макар и в златна килия.

Замълчавам и отпивам от кафето с надеждата тя да не види, че ръката ми трепери.

— Има едно интересно нещо, което е открил моят съпруг и заради което е отишъл оня път в дома ви. Той научава, че „Помощ в мъка“ са клиенти на „Пауърс и Пауърс“.

Аз продължавам да мълча и тя отново заговаря:

— Приятел на Рей работи във ФБР. Той го е снабдил със списък на клиентите. Поради обясними причини властите държат непрестанно под око тези приватизирани военни компании. Нека ви попитам следното: що за услуги би могла да предоставя една военна организация на друга, която е създадена, с цел да помага на хората при мъка?

Уместен въпрос. Дотолкова уместен, че не ми се ще да отговарям на него. Допивам кафето си.

— Ако всичко това е истина, Сара, значи се излагате на голям риск. Трябва да мислите за бебето си.

— Аз точно за него мисля — отвръща остро тя. — Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Мъжът ми е направил доста грешки и част от тях са свързани с вас. Но се опита да поправи нещата и плаща голяма цена — кариерата, репутацията си. Ние не сме в състояние да направим кой знае какво по въпроса. Но и двамата сме на мнение, че ви дължим истината. Моят съвет е такъв: вземете дъщеря си и се махайте час по-скоро от това семейство. Бягайте. С всички сили.

Аз се изправям. Не искам да чуя нищо повече. Вдигам сака и го мятам през рамо.

— Нали имате достъп до компютъра на мъжа си. Открийте списъка на клиентите и ще разберете дали ви казвам истината, или не.

Оставям пари върху масата — бакшиш за обслужване, което не съм получила. И се отправям към изхода.

— Ако не искате да го сторите заради себе си, Ани, направете го заради дъщеря си.

Излизам, без да се обръщам назад.

В условията на карстова топография съществува едно явление, което се нарича „изчезваща река“. В определени точки водата пропада през мънички отвори във варовиковото дъно и по незнайни канали достига до подземни пещери. Там тече като всяка река, понякога се слива с други, но всичко това става в пълен мрак и дълбоко под повърхността на земята. И най-накрая, сякаш отникъде, водата се процежда отново през камъка, за да се появи над земята, понякога на стотици километри от мястото на пропадането.

В тези подземни условия процъфтява животът на хиляди пригодили се към влагата и мрака същества — паяци и мушици, стоножки и гущери. В хода на еволюцията те са загубили очите си, а кожата им е станала прозрачна. Дори най-малка доза светлина е смъртоносна за тях.

Офелия се спусна под земната повърхност, за да се покаже отново като Ани. Техните жизнени потоци се сляха, само за да потънат отново в мрак. Мислех си, че ще изляза на светло един път завинаги. Но може би е истина, че вече не мога да различавам светлината от мрака. Вероятно съм напълно приспособена към живота си такъв, какъвто е сега.

Карам известно време без определена цел, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце. Дробовете ми не са се оправили след поглъщането на дима и сега ми е трудно да си поема дълбоко въздух. Карам край плажа, после свървам из улиците на нашето малко и старомодно океанско градче, наблюдавам туристи с ужасяващи слънчеви изгаряния, тийнейджъри с излети, идеални тела, да се суетят наоколо боси и по бански, загорели пенсионери с безгрижен вид и бастуни. След малко се успокоявам, но думите на Сара Харисън продължават да кънтят в ушите ми. Искам да се прибера. Да се престоря, че никога не съм я срещала. Мъча се да си внуша, че и тя е продукт на изкривеното ми съзнание, поредна моя фантазия. Но не става. Казаното за собствената й дъщеря отеква в съзнанието ми: Искам тя да знае, че в живота има и други неща, освен собствената сигурност. Че когато допуснеш грешка, не можеш да продължиш нататък, ако не се опиташ с всички сили да я поправиш. Тази простичка истина боде. Усещам, че отново се отказвам от себе си. Този път в името на дъщеря си.

За тази вечер сме планирали гостуване у Дру и Вивиан. Перспективата ме изнервя и притеснява. Не се чувствам уютно в компанията на Вивиан, откакто съм се върнала. С Дру не разговарям изобщо. Вечерята у тях е последното нещо, което бих искала да ми се случи. Но Грей ме убеждава, че това е необходимо за всички завръщане към нормалното, отправна точка, от която ще продължим напред като едно семейство. Не че го мразя заради тая работа, ама почти.

На два пъти съм го сгризала за нещо, докато се приготвяме, и сега ме избягва. Виктория е раздразнителна и леко лигава, може би заради моето настроение, което всеки път се оказва заразително по отношение на нея. А може да си има собствени причини. Не иска да тръгва, както ми е и казала, мрънка за пица и видео. Питам я защо на иска, след като съм я нагласила в новия тоалет, купен след срещата ми със Сара — искам да имам някакво оправдание в очите на Бриджит за това, че не съм се прибрала веднага.

— Винаги си обичала да ходиш у баба — започвам аз, докато закопчавам твърдите копчета на гърба на розовата рокля, която носи над розов чорапогащник. Тя придържа косата си, за да ме улесни.

— Не, не обичам — заявява Виктория заинатена. — Предпочитам пица и видео.

Виждам опечалено увисналите ъгълчета на устните й в огледалото насреща. Нежно я извръщам, за да застанем лице в лице. У нея няма и следа от Марлоу — лицето й е досущ моето.

— Какво има, Виктория? — питам аз почти шепнешком.

Тя забива поглед в краката си.

— Нищо. — Прилепя се до мен и ме прегръща с мънички ръчици през шията. Аз също я прегръщам и се готвя да попитам отново, обаче в същия миг на прага се появява Грей.

— Как може да се уреди човек с такава прегръдка? — пита той и детето се хвърля към него със светнало лице. Няма и помен от предишната печал. Той я подхвърля във въздуха и силно я прегръща. Двамата се усмихваме един на друг над главата й, а тя се кикоти от удоволствие. Грей я оставя на пода.

— Всички ли са готови? Татко се обажда току-що. Вивиан е сложила месото на скарата.

Може и да забелязва, че двете с Виктория преставаме да се усмихваме, но не дава вид.

Обикалям стаите на нашата къща, заслушана в ехото от живота, който сме водили в нея. Прозорците са отворени, въздухът е наситен с влага. Чувам шума на океана, долавям соления му аромат. Ако нещо ще ми липсва занапред, то е близостта на водната шир, пясъкът по краката, писъкът на чайки във въздуха, звънът на окачените на верандата китайски дрънкулки под напора на бриза. Но Ню Йорк също има своята особена красота. И по свой начин е в по-голяма степен мой дом, отколкото това място някога е било, независимо от цялата си красота.

Малкото мебели, които вземаме, са вече на път да бъдат разтоварени в безобразно скъпото жилище, разположено в характерна за Ню Йорк сграда от кафяви тухли откъм източния край на площад „Томпкин“. Кварталът не е много изискан — дума да няма. Нищо общо с тукашното луксозно селище и шикозната къща. Но жилището си е наше, наш избор, по нашите възможности, наш дом. Всичко друго остава зад гърба ни…

Минавам от стая в стая, за да се уверя, че оставяме всичко в ред, че не сме забравили нещо, което ще ни трябва. Изпитвам известна носталгия, за която нямам обяснение. Грей и Виктория са отишли да свършат едно-друго… да закрият банковите сметки, да й купят собствено куфарче за пътуването утре.

След като съм обиколила цялата къща, заставам пред стъклените врати на долния етаж, които гледат към залива, и в този миг усещам нечие присъствие зад гърба си. Завъртам се на пети и виждам в дневната детектив Харисън.

— Беше отворено — казва той с извинителна нотка в гласа.

Изглежда отслабнал и блед, но много самоуверен. Изпълнена съм с чувство на благодарност към него и жена му и сега се радвам да го видя. Ще ми се да го прегърна, но не го правя. Усмихвам се с надеждата да не изглеждам студена и дистанцирана.

— Кафе? — питам го аз.

— С удоволствие.

Наливам му чашка, но самата аз се въздържам. Вече потръпвам от изпитото до момента и предчувствам настъпващото главоболие. Сядам на дивана, а той остава прав.

— Как е семейството? — питам.

— Добре сме — отвръща той. — И вярвам, че ще станем по-добре. Имам си собствена табела: „Рей Харисън — частен детектив“. И дори съумях да намеря двама-трима души, които нямат нищо против с делата им да се заеме наркоман с криминално досие. — Той се засмива леко и това размива в известна степен тежката горчивина, оставена от думите му.

— Както и да е, дошъл съм, за да ти донеса това — продължава той. Приближава се и ми подава сгънат лист хартия. Разгъвам го и виждам чек на стойност сумата, с която ни изнуди.

Опитвам се да му го върна.

— Задръж го. Ще ни платиш, когато си стъпиш на краката.

Той вдига ръка.

— Не. Така трябва да бъде. Обещал съм на жена си.

Кимам с разбиране и оставям чека до себе си. Мълчим неловко известно време — никой от двама ни не знае какво да каже. Отношенията ни са толкова шантави — не оставят място за светски разговор.

— Има някои неща, които бих могъл да споделя — обажда се Харисън. Поклаща се напред-назад с ръце в джобовете. — Но може би това не е нужно. Сигурно искаш да продължиш живота си, без да се обръщаш назад.

Не съм говорила с Дру или Вивиан от вечерта, когато напуснахме дома им. Грей поиска от баща си да изкупи неговия дял от фирмата и Дру прие. Отказа обаче да каже каквото и да било по повод отношенията си с „Помощ в мъка“, откъде знае кой е бащата на Виктория, както и да даде някакво обяснение за случилото се с мен. Грей се опитва да стигне до истината по свои пътища, но неизменно опира в стена. Решаваме, че е най-добре — в наш собствен, както и на детето интерес, да приемем това неведение.

— Мислех, че няма да науча истината до края на живота си — започва детективът, — но оня ден в офиса ми се яви един човек.

— Кой?

— Стара твоя приятелка — отвръща той с крива усмивка. — Моя не е, разбира се. Но тя ми разказа всичко.

— Ела ли? — питам нетърпеливо аз. — Къде е тя? Капаците за ураган са затворени. Няма я от седмици. Нито се обажда, нито пише. Ще се наложи да си тръгнем, без да се сбогуваме.

Той поклаща загадъчно глава.

— Не знам какви са плановете й. Но съм сигурен, че ще ти се обади, Ани. В някой от близките дни.

Докато изважда друга хартия от джоба си, за да ми я подаде, главоболието ме напада. Този път е снимка… размазана, черно-бяла снимка надве момчета във военни униформи, прегърнати през раменете… едното се усмихва, а другото не. Отнема ми секунда да разбера кого виждам, като в първия миг приемам единия младеж за Грей. Но сетне разпознавам и двамата: Дру Пауърс и Алан Паркър — по-млади, по-слаби, почти неприличащи на мъжете, в които са се превърнали. В ъгълчето личи надпис: Река Басак, 1967, Виетнам.

— Нищо не разбирам — казвам аз, а подът се размърдва под мен. — Какво означава това?

— Двамата са били „тюлени“ във Виетнам. Познават се открай време.

Попивам бавно това сведение и виждам как всичко се подрежда. Но главата ме боли страшно и ми е трудно да се концентрирам.

— Имам си теория — обажда се Харисън. — Искаш ли да я чуеш?

Не искам, но кимвам утвърдително.

— Мисля, че преди години, когато Алан Паркър е решил да отмъсти заради дъщеря си, той е потърсил съдействието на старата си дружка Дру. По това време „Пауърс и Пауърс“ е вече преуспяваща в своето поприще фирма. Направих някои проучвания и стигам до извода, че Дру е дал на Паркър един от хората си, който се заема със задачата да издири Марлоу Гиъри. Мъжът се казва Саймън Бригс. По-късно, когато Паркър основава „Помощ в мъка“, „Пауърс и Пауърс“ му осигуряват живата сила, необходима за въздаване на извънсъдебно правосъдие.

Обмислям чутото. Нищо чудно да са близки. Виждам ги и двамата: арогантни, груби мъже, които си въобразяват, че делата им са мотивирани от любов към техните деца, без да разбират, че любовта няма нищо общо с властването над хората.

— Тогава срещата на баща ми с Грей и тяхната уговорка за мен е плод на случайността, така ли? Или не?

Харисън обронва за миг глава. Изглежда обмисля дали да каже онова, което иска. След това започва:

— Баща ти, Теди Марч, известен още като Мечето, е служил в същия взвод. Във Виетнам.

Избухвам в смях.

— А стига бе! Баща ми!?

Но веднага се сещам за всичките му приказки по повод Виетнам. Историите за „тюлени“, които винаги съм приемала като лъжа. Така и не му повярвах.

Детектив Харисън изважда нова снимка. На нея виждам баща си, Дру и някакви други мъже в лодка, която плава в мътна река посред джунглата. Всички са сериозни, напрегнати, нащрек. Баща ми е още момче с едва набола брада и цигара, виснала от устните. Той е жилест и мускулест, с тъмни очи и квадратна брадичка. Дру прилича на по-масивен и не така привлекателен вариант на съпруга ми — млад булдог с мръсен поглед и свъсени вежди.

— Тия мъже, тия бащи, всички те търсят своите деца — казва Харисън, като поглежда към стъклените врати. — Дъщерята на Алан Паркър е убита от Франк Гиъри, синът на Дру се е отчуждил и го няма от години, дъщерята на Теди е пленница на Марлоу Гиъри. Обединява ги общата задача да се представят като добри бащи по едничкия начин, който им е познат.

Обмислям всичко това — сложните комбинации, непочтеността и измамите, които са необходими, за да се проведе всичко случило се.

— Интересно е, че и двете, ти и Мелиса, ставате жертва на двамата Гиъри. Странно съвпадение. Карма, може би.

Това е нашата карма, нашата връзка. Думите на Марлоу отново звучат в главата ми.

Харисън продължава:

— Единственото, което не е запланувано, е влюбването на Грей в тебе.

— Не може да бъде — заявявам аз, макар подсъзнателно да си давам сметка за това, че може, и още как. — Прекалено много са променливите в това сложно уравнение, твърде много съвпадения. И моят баща ли е потърсил помощ от Дру? Така ли е попаднал на Грей? Използвали са мен, за да подмамят Грей, понеже са знаели, че няма да устои на предизвикателството да спаси едно беззащитно момиче?

— Пол Броард — твоят доктор Браун — е разполагал с огромен опит в манипулиране на човешката психика. Би следвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Чувствата ми — безредна смесица от гняв, недоверие и страх — изглежда си пробиват път върху лицето ми, защото из един път Харисън започва да съжалява за идването си. Той поглежда към вратата и вдига ръце.

— Съжалявам, Ани. Знаеш ли какво? Това е само теория. Смуча си я от пръстите.

— Ами Бригс? — питам бързо аз, като продължавам да обмислям чутото, да търся слаби места в неговата теория.

— Той е отдавнашен служител на „Паурс и Пауърс“. Това поне го знам със сигурност. Но изглежда Грей не го е знаел. Като не успял да разбере за кого работи, той го застрелял, за да бъдеш в безопасност.

Чувствам се изтощена, главата ми кънти от болка, а в ушите ми нещо непрекъснато звъни. Опитвам се да осъзная какво означава всичко това, да приема, че сме били пионки в ръцете на тези мъже — на моя баща включително, — и то още отпреди двамата с Грей да се срещнем. От тези мисли ме втриса и започвам да усещам, че всяко чувство ме напуска. Благодарна съм за това.

— Що се отнася до мен, аз започвам да им преча — казва Харисън. — И те ми съсипват живота.

Сещам се за казаното от Сара Харисън по повод нападението над мъжа й, извършено от Ела с помощта на електрошок. Не знам какво да мисля за това. Исках да питам самата Ела, но тя изчезна от хоризонта. Коя е тя, тази жена, дето я мислех за приятелка? Трудно ми е да дишам. Всеки път след натравянето с дим ме заболяват дробовете, когато се развълнувам. Опитвам се да забавя дишането си. Харисън изглежда долавя мъките ми.

— Виж какво — обажда се той и прави крачка към стъклената врата, — може би си извадила късмет в този случай, Ани. Караш нататък, разбираш ли? Моят живот е съсипан. Но ти… ти прогони своите демони и победи. Можеш да си тръгнеш заедно със семейството си и да започнеш на чисто.

Аз се засмивам. Смехът ми, остър и горчив, прозвучава грозно в стаята.

— Искаш да кажеш, просто да забравя? Мисля, че за всички ни е ясно докъде водят подобни отрицания.

— Не говоря за отричане на фактите, Ани. А за едно ново рождение.

Изправям се и отивам до прага на стъклената врата. Гледам как вълните ближат брега. Поемам солен въздух и се питам дали детективът е прав.

— Възможно ли е? — питам аз. — Възможно ли е всичко това да се заличи и да се започне отначало? От една нова Ани? Или миналото ще се мъкне незабелязано подпре ми, докато някой ден, когато най-малко очаквам, ще се стовари внезапно отгоре ми?

Чувам гласа си да отеква в празното помещение. Харисън не отговаря.

Продължавам да наблюдавам брега. Потъвам в мисли, а след това установявам, че главоболието ми отслабва.

— Може и да е възможно — отговарям сама на въпроса си. — Ани?

Обръщам се и виждам Грей. Застанал е зад мен със странно изражение на лицето — нещо средно между загриженост и лека насмешка. Сами сме.

— С кого говориш? — пита той.

Главоболието си е отишло, но на мястото му нахлува паника. Минавам край него и той се опитва да ме задържи, но аз се изплъзвам. Вдигам три листчета от дивана — два касови бона от супера и една бебешка снимка на Виктория. Няма чек, няма стари снимки от Виетнам.

Оглеждам помещението още един път в очакване детектив Харисън да се появи от кухнята с чаша кафе в ръка. Но не. Смачквам хартиите и ги натъпквам в джоба си. Отивам до прозореца, за да видя, че колата на Грей е блокирала алеята. Нямам сили да го попитам дали не е видял друга кола на идване.

— Ани — обажда се отново Грей и се доближава до мен. Сега тонът му е настоятелен: — С кого говориш?