Мина „Глийсън“ №1, Глийсънбърг, Западна Вирджиния

1902 г.

Нещо у този румен младеж със златна коса изглеждаше подозрително. Един от надзирателите, които наблюдаваха миньорите, вървящи покрай релсите към входа на „Глийсън 1“, го посочи на шефа си от агенция „Пинкертън“1.

Младежът стърчеше над работниците от Италия и Словения и дори над местните момчета. Но не височината му бе необичайна. Нито пък тънкото му жилаво тяло. Работата бе тежка, а до отдалечените въглищни райони храната достигаше бавно и трудно. В баровете по разкаляната главна улица на градчето не даваха безплатен обяд.

Един от миньорите, куцукащ на дървения си крак, се спъна в някаква траверса и връхлетя върху друг, който пък се подпираше на патерици. Младежът се плъзна към тях и ги подхвана с толкова леки и плавни движения, сякаш танцуваше. Мнозина осакатяваха на тази работа — младежът обаче стоеше на двата си крака и все още имаше всичките си пръсти.

— Не ми прилича на беден работник — презрително се усмихна надзирателят.

— Наблюдава като котка всичко, което се движи — отвърна агентът от „Пинкертън“, който носеше бомбе, револвер под палтото си и блекджек2, привързан към китката.

— Може би е от стачниците?

— Ще му се прииска да не е!

— Направете път!

Една електрическа лебедка опъна метален кабел между релсите. Миньорите, строителните работници и обслужващият персонал на мините отскочиха встрани. Кабелът придвижваше редица от няколко вагонетки от мината към върха на стръмен склон, където беше механизмът за обръщане. Там въглищата се разпределяха и се товареха в шлепове, които ги откарваха към Питсбърг по река Мононгахела.

Високият млад миньор поздрави Джим Хигинс, който стоеше на ръчката за дерайлиране. Работата му беше да дерайлира вагонетките, ако се скъса кабелът, за да не полетят обратно в недрата на мината.

— Ченгетата те наблюдават! — предупреди го Хигинс.

— Не съм стачник.

— А ние, стачниците, искаме просто да живеем като човешки същества, да храним семействата си и да дадем образование на децата си.

— Ще те уволнят.

— Не могат да уволнят всички. Въглищната промишленост се разраства, а работната ръка не стига.

Хигинс беше смелчага. Налагаше му се, защото иначе трябваше да признае, че собствениците няма да се спрат пред нищо, за да държат профсъюза вън от Западна Вирджиния. Работниците, уволнени, задето са казали добра дума за профсюъза получаваха в добавка и шут за цялото си семейство, което биваше изхвърляно от бараките, които наемаха от „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“. А ако Глийсън надушеше сред работниците си организатори на стачка, агентите на „Пинкертън“ ги изпровождаха до Пенсилвания, пребити почти до смърт.

— Хигинс! — провикна се един надзирател. — Казах ти да смажеш лебедката!

— Трябва да стоя на мястото си, докато излизат вагонетките.

— Прави каквото ти казвам! Смазвай лебедката на всеки час.

— А кой ще спре вагонетките, ако се скъса кабелът?

— Качвай се и смажи лебедката, да те вземат дяволите!

Джим Хигинс не продължи да спори, а се затича по стръмния склон, покрай пълните с въглища вагонетки, които се тътрузеха към върха.

Младият рус миньор се приведе, за да мине през укрепения с дървени подпори вход на мината, и се спусна по тунела. Беше попрочел това-онова за мините, преди да дойде тук. Строго погледнато, релсовият път не вървеше през тунел, който по дефиниция трябваше да преминава през цялата планина, а през адит. Адитус, спомни си той от латинския в пансиона, значеше „вход“. Но изход нямаше. Единственият път навън от него беше пътят назад.

Младежът премина в галерия, която пресичаше пътя на вагонетките и повика едно момче, което отваряше дървените врати за въздуха от вентилационните шахти.

— Хей, Сами! Фелър от телеграфния офис ми каза, че твоите „Пайрътс“ са победили „Бруклин“ вчера. Осем на пет!

— Еха! Мерси, господине!

Сами никога не бе доближавал бейзболно игрище от Голямата лига, всъщност никога не се бе отдалечавал на повече от петнайсет километра от кухината, където компанията „Глийсън“ бе попаднала на богати залежи в питсбъргския геоложки пласт под Пенсилвания, Западна Вирджиния и Охайо. Баща му обаче работел като спирач в железопътната компания „Би & Оу“, преди да загине в катастрофа, и често се връщал у дома с истории за големите игри и с бейзболни картички на прочути играчи.

Младежът подаде на Сами шарена литография на първия бейзмен на Рочестър — Хари О’Хейган. През август О’Хейган бе извършил чудо — сам бе направил трипъл3, и всеки мъж и момче в Америка още говореха за това.

— Нюйоркчани си удрят главата в стената, задето го продадоха — каза той и попита по-тихо: — Виждал ли си Роско?

Роско беше шпионин на Глийсън, предрешен като общ работник.

Момчето кимна в посоката, към която се бе упътил и младежът.

Той последва извивките на галерията, която се спускаше надолу в продължение на стотици метри и накрая спираше при залежа. Там се захвана за работа — помагаше в товаренето на извлечените от скалата парчета въглища, които опитните миньори вадеха с помощта на кирки или динамит. Младежът получаваше четиресет цента за всяка петтонна вагонетка, натоварена през дванайсетчасовите му смени, шест дни в седмицата.

Във въздуха тегнеше въглищен прах и се кълбеше на облаци, които скриваха светлината на електрическите крушки. Ниският таван се крепеше от подпорни и напречни греди, разположени на метър една от друга, за да не се срути под тежестта на скалите, притискащи въглищата.

Тук, встрани от главния маршрут на релсите, мулета с кожени оглавници дърпаха вагонетките. Едно от мулетата, женска с малки копита и дълги уши, което според миньорите значеше силно животно, ненадейно спря. Юстъс Маккой, местният мъжага, който вече цял ден се оплакваше от махмурлука си, изруга и дръпна юздата. Животното обаче вкопа крака в земята и не искаше да помръдне, а ушите му шаваха при всяко проскърцване на подпорите.

Юстъс свали колана си и понечи да удари мулето. В този момент русият младеж хвана ръката му.

— Синко, разкарай се от пътя ми! — викна гневно Юстъс.

— Ще я накарам да тръгне. Просто нещо я стресна.

Юстъс, също толкова висок, но доста по-широкоплещест, сви юмрук и се нахвърли върху младежа.

Младежът го спря. Юстъс изпсува и замахна отново. В този момент в гневното му лице се забиха два удара в елегантна комбинация — твърде бързи за окото и също толкова силни. Юстъс се просна на релсите. Гневът и желанието му за схватка се бяха стопили.

Миньорите се спогледаха изненадани.

— Видя ли това?

— Тц!

— И Юстъс Маккой не видя.

Младежът каза няколко кротки думи на мулето и то тръгна напред. После помогна на Юстъс да се изправи и му подаде приятелски ръка, която другият мъж пое с крива усмивка:

— Не са ме удряли толкова силно, откак веднъж взех шишето с уиски на дъртия. Отде го научи това раз-два?

— В Орегон — излъга младежът.

Истинското му име бе Айзък Бел, частен детектив от агенция „Ван Дорн“, който имаше заповед да издирва профсюъзни саботьори. Това беше първият му самостоятелен случай и трябваше да е под дълбоко прикритие. Затова собственикът на мината не бе казал за него нито на надзирателите, нито на служителите по сигурността на собствената си компания. Страхопочитанието по лицата на миньорите обаче подсказа на Бел, че е направил сериозна грешка.

Годината беше 1902-а. Детективите на „Ван Дорн“ си печелеха репутация на ценни кадри, които си разбират от работата, а мотото им: „Никога не се предаваме! Никога!“ се мълвеше все по-често от обитателите на затворите из цялата страна. Младият Бел бе принуден да признае, че сигурно е единственият човек в цялата агенция, достатъчно тъп, за да издъни прикритието си с лъскави боксови хватки.

Роско, шпионинът на Глийсън, го гледаше замислено. Но това нямаше значение. В крайна сметка имаха един и същ работодател. Бел щеше да оправи положението с него, но със саботьорите беше по-сложно. Всеки, който чуеше, че е защитил някакво клето муле с йейлски майсторлък в мъжественото изкуство на самоотбраната, нямаше да остане заблуден задълго.

Вагонетката, за която се държеше Бел, стържеше по стените на тунела. Ударите прекъснаха кабелите на лампите и влакчето продължи да се носи в пълен мрак.

Бел се притисна към студената стена на вагонетката, за да намали максимално разстоянието, което тялото му щеше да прелети при удара във въглищната стена. Едва ли имаше още много до нея в дъното на тунела. Внезапно влакчето излезе от релсите. Металът запищя, врязвайки се косо в стената на тунела, а вагонетката на Бел се замята като див кон. Вместо обаче да увеличи заплахата, това спаси живота на детектива. Влакчето забави скоростта си. Когато накрая с трясък се удари във въглищния пласт, Бел здравата се трясна в стената на вагонетката, но не толкова, че да пострада сериозно.

Последва тишина — плътна като мрака наоколо. Бел скочи на земята и се затича към изхода, като се плъзгаше с ботуши по релсите, за да е сигурен, че няма да се отклони и няма да се удари в нещо. Тичаше колкото може по-бързо с протегнати напред ръце и с надеждата, че ще успее да спре, преди да е разбил лицето си в някое препятствие.

Трябваше да се измъкне час по-скоро от галерията, ако не иска да загине в тъмния тунел. В мрака дебнеха много по-страшни опасности от сблъсък с някакво препятствие. Вентилаторът бе спрял да се върти и смъртоносните руднични газове бързо с натрупваха. Те можеха да вдигнат цялата мина във въздуха. Слава богу, мислеше си Бел, че повечето хора от дневната смяна вече бяха навън, а миньорите от нощната още не беше слезли в мината. Само момчетата на вратите стояха на пост.

Внезапно мракът просветля. Нима беше стигнал до изхода? Не е възможно! След това осъзна, че светлината иде иззад гърба му — газовете проблясваха, преди да се запалят. На трепкащата светлина внезапно зърна в краката си едно момче. Малчуганът пълзеше по релсите.

— Ставай! — викна му Бел. — Долу газовете ще те задушат. Бягай!

Той избута момчето пред себе си и двамата затичаха пред пламъците, които ги погнаха по нанагорнището. Кълбящият се зад тях дим съдържаше въглероден оксид, газ без цвят и мирис, който можеше да ги убие за минути, ако преди това не пламнат като факли или ако не ги затисне таванът на галерията.

Рязко спряха. Тунела за извоз бе блокиран. Влакчето беше счупило стълбовете въглища, които крепяха тавана и той се бе срутил. Една-единствена стенеща греда се държеше още и оформяше процеп, не по-широк от половин метър.

— Мога да мина, господине. Ще повикам помощ.

— Почакай малко — Бел се провря в процепа и подпря с гърба си гредата, която щеше да се прекърши всеки миг.

— Добре, момче — изпъшка той. — Измъквай се!

Момчето не се поколеба.

Бел го последва, лазейки по корем. Тъкмо успя да измъкне краката си и гредата проскърца страховито и подаде. Тонове въглища изреваха в тясното пространство.

— Да вървим!

Момчето с ужас се бе вторачило в камънаците, които за малко не ги убиха.

— Размина ни се — нехайно подхвърли Бел, за да го успокои, а когато и това не помогна, попита: — Видя ли дали Сами се измъкна?

— Умря… Влакчето…

— Хайде! Да се махаме!

Двамата отново затичаха напред, но ги спря още едно срутване. Не виждаха светлина, макар да бяха по-близо до изхода. Но за сметка на това чуха удари на кирки. Някой копаеше. Двамата сграбчиха по един камък и заудряха по скалите, за да ги чуят хората от другата страна.

Ударите на кирките се чуваха все по-близо. Скоро пред очите на Бел проблесна светлина. Първото лице, което се показа през малкия отвор, беше това на Джим Хигинс, който беше организирал спасителния отряд. Десетимата мъже с него разчистиха камъните, за да могат Бел и момчето да се измъкнат.

Щом ги видяха, мъжете викнаха радостно. После очите им се насочиха към отвора. Но от там не се показа никой. Радостта на мъжете се стопи.

— Само двамата ли сте? — попита Хигинс.

— Малкият Сами е загинал — отвърна тихо Бел. — Други не видях. Дай ми кирката, ще ви покажа пътя.

Преди мъжете да успят да минат през отвора, от дълбините на мината се чу експлозия и спасителите вече знаеха, че дори да копаят цяла нощ и цял ден, няма да открият никого и нищо.

Въпреки това бяха готови да тръгнат, но отново спряха. Този път не заради експлозия, а заради неколцина полицаи с палки, водени от един пинкертън, който се провикна още отдалеч:

— Джим Хигинс!

— Тук съм, тъкмо се канехме да копаем.

— Джим Хигинс, арестуван си!

— За какво?!

— За убийството на момчетата в мината.

— Ама, нищо такова…

— Напуснал си поста си на ръчката за дерайлиране и не си спрял вагонетките.

— Надзорникът ми нареди да смажа…

— Тия работи ще ги разправяш на съдията — сряза го пинкертънът.

Джим Хигинс изправи рамене и вирна брадичка.

— Натопихте ме! Разбрали сте какъв съм. Разбрали сте, че побоят не помага и сте решили да ме извадите от играта. Първо ръчката за дерайлиране, за да съм по-далеч от работниците, а сега едно от платените ви съдийчета ще ме бутне в затвора, без да съм виновен, нали? Всички знаем, че съм невинен!

— Не — подсмихна се едно от ченгетата. — Никой няма да те тикне в затвора. Отиваш на бесилото.

После полицаите го сграбчиха го и го поведоха навън.

Джим Хигинс се обърна и се втренчи в Айзък Бел:

— Има още там, откъдето идвам!

— Тази верига беше чисто нова — каза отговорникът по механизмите в мината, огромен мъжага с телени очила. — Лично аз съм я слагал. Не може да се скъса.

— Казват, че и едно слаба брънка е достатъчна, за да се скъса — отвърна Айзък Бел.

Двамата мъже стояха до лебедката на върха на склона и пред очите им релсите се спускаха стръмно към входа на мината. Неколцина механици трескаво монтираха временни вентилатори, а стотина спасители стояха и ги чакаха да свършат, за да се прочисти мината от отровните и запалими газове. Едва тогава щяха да влязат в галериите, където бяха останали другарите им.

Механикът се наежи.

— Не слагам слаби брънки, синко! Оглеждам всяка една по отделно.

— Чудя се — каза Бел, — дали пък кабелът не се е скъсал.

— Много се чудиш, господинчо!

Бел се усмихна приятелски и в сините му очи разцъфна нещо теменужено.

— Понеже аз карах влакчето до дъното на мината, ми е много чудно кой и защо го пуснал надолу.

— А! Ти си тоя, дето се е опитал да го спре? Дай да ти стисна ръката, синко! Смело момче си!

— Ще ми се да бях успял — отвърна Бел. — Но се чудех…

— Не се чуди, кабелът си е наред. Ела да видиш!

Механикът поведе Бел към огромна макара, около която бе навит дебел почти три сантиметра стоманен кабел. Пръстът му посочи здрав възел на края.

— Ето този накрайник пречи на кабела да заяжда. Виждаш ли, че накрайникът е непокътнат? Обезопасителите също не са помръднали.

— Значи все пак се е счупила брънка във веригата.

Механикът поклати глава.

— Ако успеят да извадят веригата от бъркотията долу, обзалагам се, че е здрава като в деня, когато я сложих. Направена е от стомана с примеси на молибден. Знаеш ли какво е това, синко?

Бел знаеше, но прост работник — сигурно не, затова поклати глава.

— Чувал съм, но не знам точно какво е.

— Сплав, създадена от френски металурзи. Много по-здрава е от обикновената стомана. Молибденът не се чупи.

— Тогава как се е случило? — попита Бел.

— Може да е била скобата.

— Каква скоба?

— Въртящата се скоба, която свързва кабела с веригата. Правим я такава, за да се захваща кабелът по-лесно, а се върти, за да се разпределя тежестта. Обзалагам се, че тя е подала.

— Често ли се чупят тези скоби?

— Никога! Е, почти никога…

— А дали не е била твърде малка за целта?

— Не! Сам съм я слагал. Издържа по-голяма тежест от тази която трябва да крепи. Не мога да си представя какво е станало…

Бел тъкмо се чудеше дали има някакъв достатъчно учтив начин да попита механика още нещо, за да продължи разговора си с него, когато при тях се появи един от охранителите на мината и изгледа Бел подозрително.

— Какво си плещите вие двамата?

Механикът не се стресна. Беше ценен кадър и си знаеше мястото. Но Айзък Бел, нищо и никакъв миньор, трябваше да отстъпи, освен ако не събереше смелост да го погледне в лицето с риск за работата си и да му каже да върви по дяволите.

Бел обърна гръб на охранителя и закрачи надолу.

— Къде отиваш, бе? На теб говоря!

— Поправиха вентилаторите — обади се през рамо Бел. — Отивам със спасителите. Ти ще дойдеш ли?

Охранителят не искаше да влиза в мина, пълна с отровни и запалими газове, и не отговори. Бел се присъедини към спасителите, които вече опъваха нови кабели от динамото и работеха здраво с кирките и електрическите бургии, за да разчистят извозния тунел и галериите.

Щом пристигна в Питсбърг, Айзък Бел се изкъпа два пъти.

Първия път в квартирата си за пет цента, където беше оставил багажа си и където успя да свали достатъчно въглищен прах от себе си, за да го допуснат в нафукания клуб „Дюкесн“ — богато обзаведен в псевдоримски стил и извисяващ се насред Златния триъгълник, точно там където река Мононгахила се сливаше с Алигейни, за да образуват река Охайо. В клуба Бел се изкъпа втори път и след това облече безупречния си бял костюм.

Като мина покрай портиера в преддверието, го помоли да предаде на господин Ван Дорн, че го чака на бара. След това младият детектив влезе в любимото място за запой на индустриалците и железопътните магнати, които управляваха столицата на американската стоманено-въглищна империя.

Бел старателно беше проучил тази империя и разпозна мнозина от мъжете в огромното помещение. Но човекът, който мигновено привлече вниманието му, седеше като крал сред придворни пред огромна камина, украсена с издялани акантови листа и махагонови сатири в реален размер. Мъжът с казваше Джон Глийсън, по прякор „Черния Джак“, безскрупулният собственик на „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“4.

Ако експлозиите и загиналите предишния ден деца в собствената му мина го притесняваха, определено успяваше да го скрие много добре. Вместо това с усмивка, подобна на кривите усмивки на сатирите за себе си, той се надсмиваше над останалите магнати.

— Когато разкарам профсъюзите от Западна Вирджиния, ще продавам въглища по-евтино от всички в тази стая и ще ви иззема клиентите.

Един достолепен старец поморавя.

— Дядо ми е един от основателите на този клуб, господине, и без колебание ви заявявам, че сте лешояд!

— Но горд лешояд! — стрелна в отговор Глийсън. — Ако не ме подкрепите срещу профсъюза, ще изкупя кокалите ви на търга за банкрутирали.

Възрастният мъж се врътна и изфуча ядосано навън. Другите обаче замълчаха и се отпуснаха облекчено, когато някой се сети да насочи разговора към победната серия на „Пайрътс“.

— Ето те и теб, Айзък! — чу се жизнерадостният глас на Джоузеф ван Дорн, който влезе през вратата. Той пое протегнатата едра длан на Бел в собствената си, още по-огромна, но с извънредно добре поддържани нокти, и я раздруса мъжки. Ван Дорн беше висок, с голям гръден кош и още по-голям търбух. Размерите му обаче никак не намаляваха неговата пъргавина. Прехвърляше четирийсетте и косата му сериозно беше започнала да оредява — приличаше на замогнал се в Далечния Изток морски капитан или на ковач, изобретил инструмент, от който е натрупал състояние. Изглеждаше дружелюбен и усмивката лесно се появяваше на лицето му и в полуприхлупените му тежки клепачи. Гъстите му червеникави бакенбарди се сливаха с още по-яркочервена брада. Целият му вид с нищо не подсказваше, че този мъж е бич за подземния свят, а мнозина осъдени престъпници още се питаха как така са се заблудили.

Основателят и главен детектив на агенция „Ван Дорн“ трудно се впечатляваше и почти никога не се сконфузваше, но след като се огледа наоколо, попита тихичко младия Бел:

— Как пък успя да се намърдаш тук?

— Бащата на приятеля ми от Йейл, Кени Блуум, ме препоръча.

— Знаят ли какво работиш?

— Не, сър. Използвам „Дагет“ за фасада.

— Браво! Тук можеш много неща да научиш. Та какъв е този спешен доклад?

Бел се беше разбрал да им запазят маса в едно тихо ъгълче и побърза да поведе Ван Дорн натам. Но още преди да успее да продума, шефът му заговори:

— Няма да повярваш, Айзък. Току-що се срещнах с президента!

— Черния Джак?

— Не с Глийсън. С президента!

— Не ви разбирам?

— С президента на Съединените американски щати! Самият Теди Рузвелт! Голям като света. Здрависахме се. Но да знаеш, че е по-дребен, отколкото изглежда на снимки. Обаче е огън човек.

— Чудесно, сър! А сега да ви кажа, че открих нещо в мината…

— Получихме страхотна работа, Айзък! Принц Хенри пристига в Америка, немският принц Хенри Пруски. И ние сме една от агенциите, които ще го пазят. Затова Теди ме покани в Белия дом. Казвам ти, Айзък, ако „Ван Дорн“ опазят принц Хенри от анархистите, ще влезем право в бърлогата на охолството.

— Поздравления, сър! Чудесни новини!

Бел знаеше за мечтата на Ван Дорн да разшири агенцията и да има бюра не само в Чикаго, но и във всеки по-голям град, а може би някой ден дори и в Европа. Предложението да охраняват принц Хенри несъмнено бе дошло в резултат от работата „по осем дни в седмицата, тринайсет месеца в годината“ и шефът разбираемо се вълнуваше.

— Докладвай бързо, Айзък! След час имам среща с шефа на питсбъргската полиция. Ще организират голям приветствен банкет за принц Хенри точно тук, в този клуб.

Бел трябваше да намери начин да привлече вниманието на Ван Дорн и да получи разрешение да разследва инцидента в името на справедливостта, макар да бяха наети от въглищната компания.

— Мотото на „Ван Дорн“: „Никога не се предаваме! Никога!“ е основано на принципи, нали?

— Разбира се! Никога не си затваряме очите за престъпления. Никога не изоставяме невинни.

— Това бе първото, на което ме научихте, сър. Бяхме в Чикаго, в бара на Джими Армстронг, и казахте: „Невинните са неприкосновени и…

Бел замълча.

Джоузеф ван Дорн довърши кредото, което собственоръчно набиваше в главите на всичките си хора:

— … и дълг на силните е да ги закрилят.“

— Момчетата, убити в инцидента вчера, са невинни, сър. Членът на профсъюза Джим Хигинс е невинен. Но катастрофата не беше случайна.

Очите на Ван Дорн пробляснаха и Бел разбра, че е успял да привлече вниманието му.

— Можеш ли да посочиш кои са саботьорите?

— Не е бил саботьор.

— Моля?

— Не и в този смисъл. Не е дело на профсъюза.

— А чие тогава?

— На провокатор.

— Какво, по дяволите, приказваш? Стига увърта! Саботажът си е саботаж.

— Не е, сър. Не и в този смисъл.

— Спри да ми говориш за „този“ смисъл, а кажи най-сетне в кой смисъл.

— Счупената брънка на веригата, която предизвика катастрофата, е била счупена умишлено, смея да кажа, от провокатор.

— С каква цел?

— В името на по-тежко престъпление.

— Какво по-тежко престъпление?

— Не знам — призна Бел. — Имало е подобни прецеденти, когато провокатори са били използвани, за да се изфабрикуват доказателства срещу членове на профсъюза. Но не мисля, че в случая става дума за нещо такова.

Ван Дорн се облегна на стола и кръстоса ръце на гърдите си.

— Радвам се да го чуя. Скъпичко ще му излезе на Джак Глийсън да си срине мината, само за да намери извинение да арестува стачници.

— Знам. Затова се чудя…

— А ти къде беше, когато са саботирали вагонетките? Не те ли изпратих, за да предотвратяваш такива неща?

— Съжалявам, че не оправдах доверието ви, сър.

Ван Дорн се взираше сурово в него почти половин минута. Накрая продума:

— И до това ще стигнем. Какво видя?

Бел му описа какво е подхранило подозренията му, че не става дума за саботаж — самоубийствения ефект на подобно начинание под земята, странния белег от длето, успеха на въгледобивната компанията в подкопаването на усилията на профсъюза след ареста на Хигинс.

Джоузеф ван Дорн отново се втренчи в младежа.

Бел посрещна с хладнокръвие погледа на работодателя си. Шефът беше крайно амбициозен, но честен и отговорен човек.

— Противно на преценката си — каза той накрая, — ще ти разреша да разследваш смътната си хрумка една седмица. Но само една!

— Благодаря, сър. А може ли да викам хора на помощ?

— Не мога да отделя никого. Тази обиколка на принца ще ми глътне цялата работна ръка. Сам си, момче!

Откъм богато обзаведената трапезария се разнесе глъчка. Свитата на Черния Джак се поклащаше важно към богато отрупаните маси. Глийсън тресна с юмрук по една от тях и гръмко се врече:

— Ще унищожа миньорските профсъюзи веднъж завинаги!

По-възрастните собственици го посъветваха да внимава, защото пенсилванския профсъюз е силен, а зимата иде и не могат да си позволят стачка.

— Народът няма да търпи милиони да мръзнат в собствените си домове.

— Собствениците на антрацитните мини вече са с по два милиона назад, за да плащат, да хранят, да приютяват и да въоръжават пет хиляди души въглищна полиция5. Мътните го взели, ако увеличим заплатите на всички миньори с по десет цента, ще платим по-малко, отколкото плащаме на тези ченгета!

Глийсът отново тресна по масата и сребърните прибори подскочиха.

Сервитьорите се хвърлиха да спасяват кристала.

— Господа, повтарям! Ще унищожа миньорските профсъюзи веднъж завинаги!

— А няма ли да е по-разумно просто да дадем на миньорите малко увеличение и да прекратим недоволството им в зародиш? — попита един от собствениците.

— Преди онзи проклет диктатор Рузвелт да се е намесил и да поиска да признаем легитимността на профсъюза — добави друг.

Ван Дорн прошепна на Бел:

— Хората около Теди ми казаха, че най-много му се иска да сложи край на стачката.

Джак Глийсън посрещна с присмех приказките за компромис.

— Ако миньорите се разбунтуват, ще смажа стачката им, както съм правил винаги досега — изперчи се той.

Бел пошушна на Ван Дорн:

— Чух го на бара. Той иска стачка, ако това ще навреди на конкурентите му.

— Твърд мъж — отвърна шефът му. — И много способен.

Ван Дорн също беше твърд мъж, но не чак толкова безчувствен, та да крие топлите чувства към протежето си. Бел бе негов личен помощник и любим младши детектив откакто завърши Йейл.

— Внимавай, Айзък! Чу какво каза Глийсън. И миньорите, и собствениците сплетничат, за да спечелят каквото и да било преимущество, а залозите в тази война са високи. Явно всички се окопават и се готвят за битка до смърт. Гледай да не се озовеш между двата лагера.

— Ще внимавам, сър!

— Каквото и да правиш, не избирай страна!

— Да, сър. Обещавам!

— Не ти вярвам.

Бел сковано изпъна гръб.

— Сър, дадох ви дума!

— Знам, че ще нарушиш обещанието си и ще сториш нещо необмислено в мига, в който чувството ти за справедливост заговори.

— Не ви разбирам…

— Виждал съм те как действаш. Сърцето ти е отворено за онеправданите. За разлика от повечето привилегировани като теб хора ти забелязваш съществуването на онеправданите. Това те издига много над останалите, което навярно е похвално, но не си търси сам смъртта, като се опитваш да преобърнеш естествения ред.

Айзък бел се прибра в квартирата си за пет цента, навлече миньорските дрехи, плати на хазяйката и пое обратно към мините. Стигна до Моргантаун, Западна Вирджиния в пътнически вагон на „Б & О“, а после измина оставащите дванайсет километра през стесняващата се долина по новопостроената железопътна линия за Глийсънбърг. Последната спирка на вагонетката беше до съда — скалъпена набързо дървена постройка, свита между река Мононгахела и някакво стръмно възвишение. До нея се виждаше по-големия и значително по-здраво построен склад на компанията „Глийсън“. В постройката на съда се помещаваше мировият съдия, най-висшата законова инстанция в околността. Едно мазе в сградата пък бе превърнато в затвор.

Бел се упъти към затвора.

Разполагаше само с една седмица, за да докаже предположенията си или поне да заинтересува шефа. Докато пътуваше насам с влака, се чудеше откъде да започне и реши, че най-продуктивната първа стъпка в това разследване е да убеди пазачите в затвора да го пуснат при Хигинс. Профсъюзният деятел си разбираше от работата. Беше работил върху организирането на стачката и със сигурност беше научил на кого от миньорите може да вярва, от кои полицаи да се пази, кого сред високопоставените чиновници да се опита да дръпне на своя страна. Бел нямаше търпение да види как Хигинс ще реагира на предположенията му, че има провокатор и кой според него би могъл да бъде той и какво цели.

Край входа на затвора се тълпяха миньори със семействата си. Бел елегантно премина през тълпата, като докосваше вежливо периферията на шапката си, когато се разминеше с някоя жена, и внимателно пристъпваше встрани от дечурлигата в краката си. Тълпата бе смълчана и сериозна. Лицата на някои жени бяха подпухнали от плач. Това бяха майките на вратарчетата, досети се Бел. Колко ли от тези жени бяха загубили момчетата си? А колко ли от момчетата бяха единствените работници в семействата си?

Хората си говореха тихо, като паство в църква, което чака да започне службата. И докато Бел минаваше през събраното множество, дочу приглушените им обвинения. Повечето бяха към Джим Хигинс, а не към компания „Глийсън“.

Полицията на компанията — дебели възрастни мъже — охраняваше затвора и Бел се боеше, че ако обстановката се нажежи и тълпата се разгневи, както се случва със събрани на едно място скърбящи хора, тези мъже няма да могат да опазят Хигинс. Обикновено подобни групички от пазачи се предвождаха от агенти на „Пинкертън“, но сега не се виждаше такъв. Засега тълпата беше спокойна и пазачите владееха положението. Щом Бел се приближи, те препречиха входа.

— Бих искал да посетя Джим Хигинс — рече им Бел.

— Без посещения!

— Свещеникът му в Чикаго ми изпрати телеграма, помоли ме да го нагледам.

— Не ме е еня, ако ще и папата да ти е пратил телеграма. Без посещения!

— Свещеникът изпрати и пари. Мислеше, че малко финансова подкрепа може да му осигури удобство, докато пристигнат адвокатите му.

Ченгето навлажни устни. Искаше подкупа.

Бел посегна към джоба си. Ала възрастният мъж поклати глава.

— Имам заповед — без адвокати, без свещеници, без посещения!

— Вече опитах — чу се женски глас иззад Бел. — Щом не позволяват на сестра му да го навести, няма да позволят и на свещеника му.

Айзък Бел се обърна към звънливия глас. Щом очите им се срещнаха, през главата му като локомотив-беглец премина отчаяната мисъл: Ако ченгетата са отказали на нея да влезе, сам Бог няма шанс!

Жената бе изумително божие творение — сиви бляскави очи надничаха изпод коса, черна като беззвездна нощ.

Бел свали кепето си и протегна ръка.

— Айзък Бел — представи се той. — Не знаех, че Джим има сестра.

— Мери Хигинс — отвърна жената и скептично изгледа ръката на Бел. — Не знаех, че Джим има свещеник.

— От чикагската му енория — обясни високо Бел, за да го чуе и ченгето.

Мъжът слушаше с подозрение разговора между двамата.

— Джим е атеист — рече жената и му обърна гръб.

Бел я последва през тълпата и я настигна на спирката на вагонетката.

— И вие ли сте атеистка?

— Още не. Кой, по дяволите, сте вие?

— Запознахме се с Джим в мината. Опитваше се да ме привлече в профсъюза.

— Защо не е успял?

Бел сви рамене.

— Честно казано, боях се да не ме уволнят.

— Защо тогава го посещавате в затвора?

— Мисля, че изтегли късата клечка.

— Това, което правите, ще ви докара уволнение също толкова сигурно, колкото и членството в профсъюза. Какво е работата с вас, господин Бел?

Бел имаше добър слух за необичайни изрази и разпозна „каква е работата с вас“ като английски или австралийски. Може би жената бе живяла в чужбина. Или четеше романи.

— Докато ви обяснявам „каква е работата“ — отвърна той с усмивка, — ще ми направите ли честта да се присъедините към мен за чаша чай? Мисля, че в магазина на компанията могат да ни предложат.

— Не бих изхарчила и цент в този магазин. Както и в който и да било магазин на компанията.

— Не знам къде другаде предлагат чай.

— Точно в това е въпросът, не мислите ли, господин Бел? Компанията има монопол върху всичко и работниците нямат избор, освен да плащат ненормалните и цени. Плащат им в купони, вместо с истински пари, които могат да харчат само в магазина на компанията. Превърнали са ги в крепостници.

— Или изполичари.

— Роби.

— Явно брат ви не е единственият профсъюзен деятел в семейството ви.

— Напълно сте прав! — Около очите и се появиха едва забележими бръчици от лека усмивка, докато обхождаха чертите на младия хубавец пред нея. — Само че идеите на Джим са твърде благоразумни като за мен.

— Напълно ли сте сигурна, че няма да направите изключение за един чай?

— Абсолютно! — отсече Мери Хигинс.

После обърна очи към редицата съборетини, квартири и временни постройки край разкаляната уличка и погледът и спря върху един бар с фенер зад прозореца.

— Има и други начини. Елате с мен! — каза тя.

Бел погледна към растящата тълпа край затвора и последва Мери Хигинс. Тя вървеше целенасочено и бързо. Полите на роклята и се поклащаха от дългите крака под тях. Когато пристъпи на дървения тротоар, полите разкриха ниски ботуши, а малко над тях — красиви глезени.

Има фигура на момиче от танцова забава и поглед на училищна възпитателка, реши Бел.

В мига, в който прекрачиха в бара, се появи съдържателят и отдалече завика:

— Забранено за дами!

Мери Хигинс го прикова с още една от леките си усмивки, изгледа го право в очите и рече:

— Някъде зад бара е канцеларията ти и там има кана горещо кафе. Чудя се дали с този господин не бихме могли да си купим по чаша кафе и да го изпием на бюрото ти?

Челюстта на съдържателя висна.

— От къде знаете?

— Баща ми притежаваше бар и обичаше да казва, че ако пиеш каквото продаваш, ще свършиш в приюта за бедни.

— Разбирал е от работата си — отвърна съдържателят. — Елате!

Мери Хигинс запристъпва решително напред, а полите и вдигнаха прахоляк от пода.

В канцеларията съдържателят се извини:

— Нямам мляко обаче…

— Няма нужда — рече тя и хвърли бърз поглед към Бел, който кимна в съгласие.

— Ще ви оставя… насаме — и добави рязко. — Надявам се, на всички ни е ясно, че това не е любовно гнезденце.

В очите на младия миньор проблесна опасна искрица и мъжът побърза да се извини:

— Не исках да намеквам, че…

— Благодаря! — пресече го Мери Хигинс и махна с ръка.

После седна зад грубото бюро и направи знак на Бел да вземе едно от буретата, предназначени за сядане.

— Господин Бел, вие сте загадка.

— Как така, госпожице Хигинс?

— Облечен сте като миньор, но говорите като конте от Пето авеню, което се опитва да звучи като миньор и отчайващо се проваляте в опита си да скриете маниерите си на човек от привилегированата класа. Кой сте вие и какво искате?

Бел увеси нос — самото олицетворение на смущението, ако не и на вината. Тя имаше изключително зорко око и внимателен слух, тъй че Бел не се изненада, че е забелязала пробойните в маскировката му. От нея можеше да излезе добър детектив. Още откакто я видя беше забелязал проницателния и поглед и си бе приготвил защита, решен да остане в ролята си колкото се може по-дълго. Никога не се отклонявай от версията си, беше му казал веднъж Уиш Кларк, като онагледи урока си със здрава глътка уиски. Покажи на хората, че си безобиден пияница, обърни внимание на детайлите и запази същността. Колкото по-близо е до истината версията ти, толкова по-малко неща ще имаш за отричане.

Бел рече:

— Ще започна с това кой съм. Права сте. Роден съм сред привилегии. Баща ми обаче изгуби всичко през Паниката от 93-а6. Майка ми почина, а баща ми се застреля — дали от срам или от скръб, не знам. От тогава познавам само теглила. Но съм горд да кажа, че намерих мястото си под слънцето с двете си ръце.

Мери Хигинс рязко погледна към ръцете му и младият детектив се благодари за мазолите от работата с лопатата.

— „Принцове и властелини както се издигат, тъй и падат“? — цитира тя Оливър Голдсмит.

— „Крехки са сполуките им като стъкло от дъх раздуто“ — довърши Бел.

— Искате да повярвам, че отидохте на посещение при брат ми от едната доброта?

— Само това мога да му предложа.

— Нещо в историята ви не струва, господин Бел. Не се опитвайте да лъжете дъщеря на миньор.

— Мислех, че е притежавал бар.

— Измислих го, за да можем да изпием по чаша кафе на спокойствие — отвърна тя. Явно умееше не по-зле от Бел да изкривява истината в полза на целите си. — Може да сте загубил именията си, но начинът, по който сте живял, ви пречи да видите, камо ли да разберете конфликта между капиталистите и работническата класа.

— Не чак цял живот.

— Същността на войната за справедливост лесно може да се изрази в две изречения: Не може да има мир без справедливост. Не може да има справедливост без равенство.

— Добре казано — похвали я Бел. — Краснорчива сте, досега никога не бях мислил за случващото се по този начин.

— Нямам намерение да съм „красноречива“, господин Бел. Красноречието е шлака, отпадък, както и дрънкулките в именията ви.

— Надеждите на брат ви са по-скромни. Думите му бяха: „Единственото, което искаме е да живеем като човешки същества, да изхранваме семействата си и да образоваме децата си.“

— Брат ми е плах мечтател. Той трябва да разбере, че няма да спечелим войната за справедливост, докато работниците и капиталистите не станат равни и докато работникът не разполага с капитала си.

— На брат ви първо му трябва адвокат. Умен адвокат, който да убеди съдията, че Джим няма как да бъде обвинен за случилото се в мината. Компанията му беше възложила втора задача — да смазва лебедката. Отдалечи се твърде много от поста си. Когато го арестуваха, каза, че всичко е задето са научили, че е стачник и са нагласили ситуацията, за да го неутрализират.

— Не съм изненадата. Нито пък, че брат ми не е успял да прозре замисъла им. Както казах, той е мечтател.

Съдържателят влетя в офиса, изпаднал в паника.

— Трябва да си вървите! Затварям! Адът се изсипа на земята.

Навън слънцето вече захождаше зад планината и в долчинката тъмнината се сгъстяваше. Духна студен вятър, а от реката плъзнаха влага и мъгла. Сградата на съда тънеше в сенки.

Тълпата пред нея се беше утроила. Преди хората шепнеха, а сега вече викаха. Майки се отдалечаваха с децата си, сякаш усетили приближаващата се опасност. По главната улица се стичаха още мъже, помъкнали бейзболни бухалки и дръжки на кирки.

— Какво викат? — попита Мери, макар със сигурност да бе чула. Просто не искаше да повярва.

— Убиец — отвърна Бел. — Стой тук! Ще видя какво мога да сторя.

— На въжето!

Бел изкачи стъпалата на съда, точно когато развилнялата се тълпа започна да иска линч.

— Да увисне!

— Убиец!

— Шпионин!

— Я се спрете!

Бел имаше мощен глас и когато викна, думите му стигнаха до най-отдалечените хора в множеството. Бел вдигна ръце и сякаш стана двойно по-висок. Заговори бавно, отчетливо и силно:

— Джим Хигинс не е шпионин! Джим Хигинс е честен и работлив човек, като всеки от нас!

— Шпионин!

Бел посочи с показалец миньора, който бе извикал.

— Кой ти каза, че Джим е шпионин? Хайде, човече, кажи ни! Някой, когото познаваш? На когото вярваш? Кой?

Миньорите се спогледаха и после отново впериха очи в Бел.

— Джим Хигинс е толкова човек на компанията, колкото и всеки от вас!

Мъжъте стояха нерешителни и объркани. Отзад обаче някой се провикна:

— Убиец! Убиец!

На гаснещата светлина на деня не се виждаше кой вика. Сенчест силует с нахлупена над очите шапка се понесе през тълпата. Още десетина души подеха:

— Убиец! Убиец!

Както стоеше на стълбите, Бел видя тълпата, която като вълна заприижда към затвора.

Охраната на затвора отстъпи назад.

— Стойте на поста си, хора! — извика им Бел.

— Убиец!

Ченгетата се разбягаха. Вече никой не стоеше между затвора и тълпата, освен един млад детектив от агенция „Ван Дорн“.

Бел извади армейски колт от палтото си и го насочи към тълпата. После заяви хладно:

— Ще застрелям първия, който пристъпи насам!

Мъжете отпред, които бяха достатъчно близо, за да видят очите му, му повярваха веднага. Поколебаха се и отстъпиха назад.

— Господине, какво да ви вземат дяволите сте намислил?

Малкият влекач бе съвсем обикновен, с плоска палуба и комин между руля и въглищната пещ. Бел тъкмо беше хванал една лопата и се канеше да отвори вратата на пещта, когато от някакво намотано въже се надигна сънен възрастен нощен пазач с дълга брада като от Гражданската война.

Когато видя черния, висок силует на детектива на фона на пожара на брега, той посегна към револвера на кръста си.

Бел мълниеносно го измъкна от ръцете му.

— Сър, искам да взема влекача за малко. Бихте ли ми позволил?

— Не, сър! Той не е ваш. Принадлежи на компания „Глийсън“. Не мога да ви позволя да го откраднете.

— Не ме карайте да ви хвърлям през борда! — сопна му се Бел, ала се молеше старецът да повярва на заканата му, защото в противен случай не знаеше какво да прави.

Мъжът примигна, хвърли бърз поглед към черните води и рече:

— Не ми се е доплувало още.

— Влекачът има ли пара?

— Не много. Преди време хвърлих малко въглища в пещта.

— Хвърлете още!

— Ами, добре… Всъщност, аз не ви помагам да го откраднете — просто не мога да го оставя да се разбие в скалите, накъдето се е запътил.

Бел подаде пара към буталата, усети задвижването на витлото и завъртя руля. Малката лодка спря да се носи без посока и пое уверено срещу течението. Бел я насочи към отдалечилия се каменен вълнолом и се опита да изкара още малко мощност от нея. Парната стрелка показваше, че лодката има само толкова сила, колкото да се движи полека накъдето иска детективът.

Старецът хвърли още въглища в пещта и я затвори.

— Синко… ти карал ли по река досега?

— Не, сър!

— Но май си карал парни машини.

— Само яхти.

— Яхти ли? Господин Глийсън има яхта. Кръстил я „Мононгахела“, като реката… Гледаш ли как гори съдилището? Викам, скоро ще стигне и до магазина на компанията.

Мери Хигинс, помисли си Бел, сигурно скача от радост.

Влекачът подмина шлеповете и стигна до вълнолома. Мери и Джим не се виждаха. Бел огледа внимателно брега и ги зърна да тичат към него. Преследваха ги трима мъже. Бел възви към тях.

Един от преследвачите размаха бейзболна бухалка и изпревари останалите двама. На два метра зад Мери, той я вдигна високо. Бел пусна руля, извади колта, прицели се внимателно и изстреля последния си куршум. Мъжът изпусна бухалката и се строполи.

Приятелчетата му се препънаха в него.

— Страшно стреляш! — отбеляза с възхищение старецът. — Т’ва ще ги научи.

Бел заби носа на лодката в мекия бряг.

— Скачайте! — викна той.

Мери се покатери с мъка и подаде ръка на брат си. Джим също се качи на борда. Бел даде на заден ход, завъртя руля отривисто и пое към отсрещния бряг.

Бел се събуди и очите му потънаха в кървавочервено утро, което надничаше през процепите на вагона. Отначало си помисли, че го е събудила болката в ребрата, но после осъзна, че е било проплакването на Мери в съня и.

Тя ненадейно извика, а Бел я прегърна през раменете и леко я раздруса.

— Добре си, Мери! В безопасност си! Аз съм тук!

Тя се озърна, потърка очи и отново отпусна глава на гърдите му.

— Сънувах кошмар… Извинявай… Извинявай, че те събудих.

— Не си ме събудила, вече бях буден. Добре ли си?

— Да — Мери трепереше цялата.

— Какво сънува?

— Преди пет години, когато бях на осемнайсет, бях на шествие с още хиляди жени. Искахме хляб за децата. Вървяхме цяла нощ към Питсбърг. Преди да влезем в града обаче, въглищната полиция ни посрещната с насочени пушки. Губернаторът им заповядал да стрелят на месо.

Тя притихна.

— И какво стана? — попита Бел.

— Трябваше да се оттеглим. Видях очите на онези мъже. Щяха да го направят. Щяха да натиснат спусъците, до един щяха да го направят… Както в Хеймаркет, в Пулман, в Хоумстед, в Латимър.

Бел никога не беше чувал за Латимър.

— Често ли сънуваш това?

— Вече по-рядко.

— А по-трудно ли ти беше на следващото шествие? Подозирам, че си ходила на следващо?

— Разбира се!

Ала на първият му въпрос не отвърна. Бел се заслуша в тракането на колелата. Усещаше как сърцето и бие ускорено.

— Мислех, че в Пенсилвания е най-зле — прошепна тя. — Най-богатите железници, мини, коксови залежи, стоманени рудници… всичко е в Пенсилвания. Щатските законодатели гласуваха основаването на въглищната полиция, за да ги пазят от работниците. Компаниите държат законодателите. Могат да правят каквото си поискат с тях и законът вечно ще е на тяхна страна.

— Но вече не мислиш, че в Пенсилвания е най-зле?

— В Западна Вирджиния е по-зле. Глийсън и шайката му дори не се преструват, че убийството е под достойнството им и не обръщат никакво внимание на закона. Профсъюзът няма ни едничък съюзник в целия щат… Къде е било имението на баща ти?

— В Бостън. Не се отклонявай от историята.

— Къде в Бостън?

— В Бек бей — излъга той.

Ако тя изобщо знаеше нещо за Бостън, щеше да знае, че фамилия Бел от площад „Луибърг“ са основали Националната банка на САЩ, която имаше дълга история на разцвет особено по време на финансови кризи като тази от 1893 г. Мястото, което бе назовал вместо това, беше квартал на новобогаташи, които печелеха и губеха парите си с еднаква лекота, точно както и бе казал по-рано.

— А къде си научил онзи номер с пистолета?

— Онова с ударника ли? — попита той, докато обмисляше отговора си.

— Стреля четири пъти за време, за което повечето хора стрелят веднъж. Да не си бил в Испанската война?

Колкото по-близо е до истината, толкова по-лесно е да поддържа версията.

— Избягах с един цирк като малък.

Мери се подпря на лакът и се взря изненадано в очите му. Айзък Бел вече беше сигурен, че тя е най-красивата жена, която бе виждал някога.

— Безрасъден хлапак ли си бил, или смел?

— Бях авантюристичен хлапак, а циркаджиите са много, много мили хора. Акробатите и стрелците ми станаха близки приятели. Научиха ме на страхотни неща.

Свирката се чуваше все по-често, докато влакът пухтеше по един наклон и оповестяваше, че наближава някакъв град. Бел надникна през вратата. Димът на Питсбърг се кълбеше тежко на хоризонта и скоро се затътрузиха между леярни и фабрики. От двете страни на Мононгахела се редеше гора от комини, а самата река беше два пъти по-широка, отколкото при Глийсънбърг, и беше пълна с влекачи, които бутаха върволици от шлепове. Навсякъде се виждаха черни планини от въглища, готови за горене във фабриките за стъкло, във високите пещи на леярните, в откритите огнища, в коксови фабрики, в жилищни сгради, както и в пещите на стотиците локомотиви, дърпащи хиляди вагони по железопътни линии с по осем, десет, дванайсет перона.

— Колко души притежават всичко това? — Мери стоеше на вратата до Бел. — Двама? Трима? А колко са работниците? Сто хиляди? Петстотин хиляди? Милион?

Влакът подмина редица огромни високи пещи — сърцето на завода за стомана „Хоумстед“, който се простираше на стотици декари от двете страни на реката.

— Форт Фрик — изрече горчиво Мери. — Така го нарекоха работниците. Фрик построи ограда, за да пази от нас стрелците си от „Пинкертън“. Стреляхме се с детективите. Десетки загинаха. Губернаторът изпрати жандармеристи с картечници. Арестуваха целият стачен комитет. Слава богу, съдебното жури не ги осъди, но унищожиха профсъюза.

Айзък Бел знаеше за битката при „Хоумстед“. Цялата страна знаеше. Хенри Клей Фрик, управителят на „Хоумстед“, беше спрял стачкуващите след няколко стълкновения. Беше се случило отдавна, още когато Бел беше ученик. Мери сигурно също е била ученичка, но говореше така, сякаш е било вчера.

— От тогава изритаха профсъюзите от всички фабрики за стомана в Пенсилвания.

Преминаха покрай „Хоумстед“ и наближиха депото.

— Трябва да скочим преди да стигнем депото, за да избегнем железопътните детективи — каза Бел. — Ще го направим щом машинистът позабави. Стой до мен. Няма да се смилят над теб, само защото си жена.

Мери обаче не го слушаше.

— Виж! — каза тя и посочи огромен бял надпис, толкова нов, че буквите му още не бяха покрити със сажди.

ТЕРМИНАЛ НА „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩА“

Благодарение на проучванията си Бел бързо разпозна гигантската платформа за изсипване на въглища, която се извисяваше над построените едно до друго на малка издатина в реката железопътно депо и пристан за шлепове. Това беше последното нововъдение в транспортирането на въглищата. Механични конвейри вдигаха въглищата от шлеповете до платформата. От нея те заваляваха в две посоки и пълнеха стотиците вагони, поели на изток към крайбрежието, както и големите модерни шлепове, укрепени със стомана за пътуването по Охайо и Мисисипи.

Мери се ядоса на името.

— „Обединени“?! Защо просто не го нарекат „комбинат“?

Бел се ухили.

— А ще си доволна ли на „единни“?

Тя не отвърна на усмивката му. Ала в очите и сякаш имаше смях, когато му каза:

— Ако ти ще се задоволиш с „монопол“.

— Добре, да го затвърдим с ръкостискане? — докоснаха пръстите си и останаха взрени един в друг, пазейки равновесие в движещия се влак. Накрая Бел сграбчи Мери в обятията си и я целуна.

— Не трябваше ли да скачаме? — попита тя след известно време.

Влакът все още се движеше твърде бързо, за да скочат и Бел чак сега се сети, че след като влакът е празен, може и да не забави преди да стигне депото.

Спирачките най-сетне изскърцаха, но наистина вече бяха сред плетеница от релси във всички посоки. На всичко отгоре около депото имаше здрава ограда. Бел обаче мерна една пролука близо до реката, на двайсетина релси от тях.

— Готова?

— Готова!

Бел скочи пръв и се приземи така, че гърдите му отново пламнаха. Успя да се задържи на крака и протегна ръце към Мери. Хвана я преди да се е препънала и паднала.

— Да вървим! Трябва да се махнем от тук колкото се може по-бързо.

Прекосиха всички двайсет релси и вече тичаха през последните няколко метра, когато иззад един повреден служебен вагон изскочи някакъв железопътен детектив с изпомачкан торбест костюм, мръсно бомбе и сопа в ръка.

— Хей, вие двамата, спрете!

— Не ни закачай! — обърна се към него Бел. — И без това се махаме от тук.

— Махате се, я! Право в затвора. И ти, и твоята никаквица.

Детективът посегна към Мери.

Бел застана между тях, изчака мъжът да замахне със сопата и го изненада с комбинация от крошета — същата, с която бе пратил на земята Юстъс Маккой в мината. Мъжът се строполи на земята, стиснал брадичката си. Но случилото се не беше останало незабелязано. Още трима детективи тичаха към тях и в движение вадеха пистолетите си. Бел знаеше, че трудно ще ги удържи, а това означаваше, че Мери ще остане беззащитна. Не му трябваше много време, за да вземе решение. Приклекна до поваления мъж и му прошушна нещо набързо.

Псевдополицаи като него бяха на дъното в йерархията на пазителите на реда, само крачка по-нагоре от наемните биячи. Малцина от тях биха отказали услуга на детектив от „Ван Дорн“, защото всички до един мечтаеха един ден услугата да им бъде върната под формата на покана за работа в агенцията.

— „Ван Дорн“, Питсбъргски офис. Спри ги, преди да нараня някого!

— Мамицата му! Що не каза, че си вандорнец! — изруга мъжът. — Почти ми счупи ченето.

— Тихо!

— Момчета, чакайте! — Провикна се мъжът. — Всичко е наред. Той е от „Ван Дорн“.

— Какво?! — очите на Мери Хигинс блеснаха, а лицето й — пламна.

— „Пинкертън“! — викна тя и здравата зашлеви Бел. — Ти си пинкертън!

— Не, Мери, не съм пинкертън, а от „Ван Дорн“ — опита се да обясни Бел.

— Каква е разликата, по дяволите? Всичките сте стачкоизменници!

Тя го зашлеви отново и закрачи решително към пролуката в оградата.

— Да я спрем ли?

— Няма да можете — каза Бел. — Пуснете я да си върви.

— Добре дошъл отново, господин Клей.

Мъжът, който стреля по Бел пред затвора, влезе в елегантния си офис на Уолстрийт, където подчинените му го посрещнаха с почит и страх. Хенри Клей беше собственик и главен следовател на детективската агенция „Хенри Клей“ в Ню Йорк. Управителят на офиса, секретарката, шефът на отдела по проучванията и телеграфистът седяха на бюрата си с изпънати гърбове, а биячите, готови да вършат мръсната работа, се бяха подредили в коридора отзад. Клей бе извънредно културен мъж — с великолепни дрехи и изтънчен вкус. Прочутият писател Хенри Джеймс неведнъж се бе наслаждавал на компанията му, напълно неосведомен — и лишен от обичайната си добра преценка за хората, че Клей преследва така свирепо амбициите си, както гладна анаконда преследва жертвата си.

Клей беше израсъл в бохемска бедност, отгледан от майка си, която се мъчеше да свързва двата края, като рисуваше портрети. Беше го кръстила на баща му — или поне тя така твърдеше: безмилостния минен барон Хенри Клей Фрик, дясната ръка на Андрю Карнеги.

Хенри Клей бе на трийсет и пет. Бе получил добро образован, благодарение на джентълмените — приятели и клиенти на майка му. Намираха му чудесни пансиони. Ала престоите му там бяха кратки като приятелствата на майка му. Винаги бе аутсайдер, и в „Коуейт“, във „Филипс Андовър“, „Екзитър“, в академия „Диърфийлд“ и в „Свети Павел“. Търкаше едни и същи скамейки, макар и винаги за кратко, с наследниците на най-големите американски богатства. Богатства, за които самият той ламтеше.

На петнайсет години Клей избяга от дома си и стана шпионин на пинкертъните в профсъюзите. Тъкмо беше навършил осемнайсет години, когато в Чикаго излъга за службата, която заема в „Пинкертън“, и стана най-довереният служител на големия детектив Джоузеф Ван Дорн. Ван Дорн бе видял невероятните заложби на Клей — остроумието и физическата му сила, и хранеше надежди, че първият му помощник ще му помогне да изгради мощна детективска агенция.

Ван Дорн лично усъвършенства боксовите умения на Хенри Клей и го научи да стреля и да се бие с хладно оръжие. И докато превръщаше Клей в смъртоносно оръжие, го научи и на финия детективски занаят.

Клей още съжаляваше горчиво за деня, в който се разделиха с Ван Дорн.

Ван Дорн отказа да го направи партньор, защото според него Клей се интересувал повече от това да печели приятели сред индустриалците, отколкото да залавя престъпници. Ван Дорн беше разочарован не по-малко от Клей, така както всеки е разочарован от първия си голям провал, а и подозираше младия си помощник — макар и да не можеше да го докаже, за бомбата, която постави началото на смъртоносните размирици в Хеймаркет8.

Клей от много години не бе виждал Ван Дорн. Ала и двамата знаеха почти всичко един за друг. Ван Дорн оглавяваше екип, който постоянно растеше и агенцията му скоро щеше да има представителства в цялата страна, а по-младият Клей още чакаше големия си пробив, като ухажваше богати и влиятелни финансисти.

Хенри Клей влезе в кабинета си и затвори вратата. До прозореца върху стойка седеше мощен месингов телескоп, правен за началници на пристанища. Клей огледа през него кабинетите на уолстрийтските магнати. Освен че умееше майсторски да чете реч по устните, той си допълваше тези разговори с информация от подкупни инженери и механици, които бяха монтирали телефоните и личните телеграфни линии на богаташите така, че достъп до тях да има и Клей.

Тази сутрин Клей насочи телескопа към „Целувката“, скулптурата за сто хиляди долара на Аугуст Роден, която красеше офиса на един стоманен магнат, когото познавачите от Уолстрийт поставяха по безмилостност дори над Фрик. Той беше финансовият колос, изковал от старите империи на Карнеги и Фрик корпорацията „Юнайтед стейтс стийл“ — самият съдия Джеймс Конгдън.

Съдия Конгдън не отстъпваше и на йота в битката си срещу стачниците. Клей се взря в устните на стария съдия, който редеше пламенна тирада пред някакъв свой посетител — очевидно богат собственик на мина, който го слушаше внимателно.

— Работниците ще правят каквото си искат, когато вече не им се налага да работят, защото машините ще започнат да вършат работата им. Но дотогава ще се съобразяват с мястото си в дома господен, доколкото това зависи от мен! А то зависи! След като ги заменят машините, един Бог знае как ще си прекарват времето.

Съдията се завъртя с изненадваща за възрастта си бързина към бюрото и написа следната бележка:

Ще има огромна печалба в това да им осигуряваме забавление!

Посетителят му кимна раболепно.

Клей премести телескопа към лицето на госта и изпита удоволствие от уплашената му физиономия.

— Черния Джак Глийсън! — прошепна на себе си детективът. — На Уолстрийт не си такъв големец, нали?

Глийсън стоеше в кабинета на съдията и нервно мачкаше перифериата на шапката си, докато Конгдън мачкаше самия него в ръцете си. Съдията от време на време извръщаше лице от прозореца и Клей не разбираше всичко от разговора, но беше пределно ясно кой командва парада. Най-големият въглищен барон в Западна Вирджиния не можеше да се мери с уолстрийтския бог, готов на всяка цена да консолидира промишлеността на страната. Парите на Конгдън контролираха не само заводите за стомана и коксовите фабрики, които изкупуваха въглищата, но и железниците, които едновременно използваха тези въглища и определяха на какви цени да ги извозват.

— Чел ли сте Дарвин? — попита с презрение Конгдън.

— Не мисля, господин Конгдън.

— Слабите загиват, силните оцеляват!

— О, да, сър! Разбирам какво имате предвид.

— Господин Дарвин си разбира от работата. Не мислите ли?

— Да. Слабите умират… загиват… Винаги ще има бедни… Така е устроен светът.

— Устройството на света — прекъсна го безцеремонно Конгдън, — ни води до въпроса как да копаем въглища по-евтино от останалите. Не мислите ли?

Хенри Клей, който като майка си също рисуваше, макар и далеч не толкова добре, оприличи лицето на Конгдън на студена, недокосната от слънцето крайбрежна канара, непрестанно жулена от прибоя. Само по лицето ставаше ясно, че съдия Конгдън е най-могъщият мъж на Уолстрийт и Хенри Клей се изпълни с надежда, че скоро самият той ще стане част от тази двигателна сила, неумолима като чистия ефирен огън на небесата.

Джоузеф ван Дорн излезе с важна стъпка от луксозния хотел „Кадилак“ на „Бродуей“, където току-що бе договорил да вземе под наем няколко помещения за чисто новото си нюйоркско бюро, и пое към срещата с Айзък Бел. Обикновено пестеше разходите, но който и да е клиент, видял прекрасната варовикова фасада на хотела, не би се пазарил особено за тарифите на агенцията. А и още щом прекосеше облицованото с мрамор фоайе под непреклонните погледи на първокласните детективи на „Ван Дорн“, договорени да работят в хотела в замяна на отстъпка от наема, и се понесеше нагоре в позлатения асансьор, клиентът щеше да се счита за късметлия, че агенция „Ван Дорн“ се е съгласила да разгледа случая му.

На Четирийсет и седма улица някакъв червенокос млад господин се закова на място и впери поглед в него. Ван Дорн отвърна на погледа му. Бледите белези по челото на мъжа показваха опит в юмручния бой, макар едва ли да бе натрупан в професионални турнири. Мъжът изглеждаше богат — носеше изискан костюм от туид и бомбе, а часовникът му висеше на тежка златна верига. Но лицето му бе изтерзано, а в очите му блещукаха сълзи.

— Добре ли сте, господине? — попита Ван Дорн.

Отговорът дойде с напевен ирландски акцент:

— А, да, ще ме прощавате, господине. Не можех да не забележа… — и мъжът преглътна мъчително.

— Какво има, младежо? — акцентът от дъблинското юношество на Ван Дорн беше почти изгубен насред звуците на чикагската му реч.

— В името на Бога, господине, вие сте одрал кожата на стария ми татко!

— Баща ви?

— Все едно се е вдигнал от гроба, за да се разходи по Бродуей! — Мъжът се сепна: — Е, не исках да ви бавя…

— Не, не, не! Не се притеснявайте, младежо.

— Великолепните мустаци, алени като зората, острият поглед, високото чело… — мъжът тръсна глава, изумен и тъжен.

— Кога си е отишъл от този свят? — попита внимателно Ван Дорн.

— Ей сега, на Великден. Тъкмо си мислех, че съм се примирил и се появявате вие. Мил сте, задето се спряхте, господине. Не се затормозявайте с мен и секунда повече.

Младежът се поклони учтиво и се извърна, макар лицето му още да носеше белезите на изумлението, преживяно току-що.

Джоузеф Ван Дорн бе прозорлив детектив и далновиден бизнесмен, но и добър човек, затова се провикна след мъжа:

— И аз имах подобен случай, когато си отиде моят старец. Не ви обещавам, че ще стане по-лесно, но лека-полека ще престанете да мислите за това всеки ден.

— Надявам се да сте прав… Бяхте много добър… Господине, за мен ще е голямо удоволствие да ви почерпя едно питие.

Ван Дорн се поколеба. Вече закъсняваше за срещата с Айзък Бел, но този младеж пред него изглежда се нуждаеше повече от компания, а и бе събрат по кръв.

— Разбира се!

— Има едно уютно местенце зад ъгъла — каза червенокосият и протегна ръка. — Финърти. Джак Финърти.

Двамата си стиснаха ръцете и се отправиха към бара. Барманът поздрави Финърти с топло „Добре дошъл“ и наля два бушмилса.

Ван Дорн почака, за да може Финърти да се наговори за баща си, а после попита с надежда да смени темата:

— Какво работите, господин Финърти?

— Въглища — отвърна Финърти. — По-точно супервъглища.

— Какво е това?

— Модерно чудо. Учените са разработили метод да се освободи цялата енергия, скрита във въглищата — една кофа отделя топлина колкото цял вагон. Представете си параход, който пресича целия Атлантически океан само с едно зареждане с гориво. Или гражданин, който си държи целия запас за зимата в скрина.

— Никога не съм чувал за подобно нещо!

— Скоро ще чуете…

Внезапно Финърти дръпна златната верижка и извади часовника си.

— Да го вземат мътните! Трябва да бягам. Обещах на инвеститорите да посетя заседанието на борда. Имам само десет минути да стигна до Уолстрийт. Добре, че я има градската железница — макар че чакам трепетно да завършат скоростната метро линия. Колко се радвам, че се срещнахме, господин Ван Дорн! Бяхте много мил с мен, точно когато имах нужда.

Ван Дорн се ръкува отново с младежа, но задържа за миг ръката му и попита:

— На какъв етап от разработката е това изобретение?

Финърти се озърна и сниши глас.

— Не бих се изненадал още следващата зима да се извият опашки за супервъглища. Особено ако миньорите продължат да стачкуват.

— Как се справяте с инвеститорите?

— Почти съм запълнил квотата. Трябва да бягам, но ето визитката ми. Може би ще се срещнем отново.

Натрапникът заинтригува Джеймс Конгдън.

Можеше мигновено да повика помощ по някой от телефоните на бюрото си. Или сам да застреля мъжа с револвера, който държеше винаги до себе си. А можеше да активира и „бариерата срещу луди“. Но засега Конгдън беше по-скоро любопитен. Защо подобен елегантно облечен мъж би се промъкнал през задния вход.

Сякаш за да докаже, че притежава също толкова изискан вкус за изкуство, колкото и за дрехи, мъжът направи коментар на скулптурата в кабинета, сякаш наистина разбираше за какво говори.

— Оценявам познанията ви за античното изкуство — рече непознатият.

Съдия Конгдън отвори тръбата, през която даваше нареждания на хората си в останалите помещения.

— Антично ли? Фукате се единствено с невежеството си. Огюст Роден направи тази скулптура преди две години.

— Но за разлика от оригинала, тази по-съвършена репродукция, която сам сте поръчал, показва мъжките форми в класически гръцки стил — непокрити, вместо скрити зад някой крайник.

Конгдън изсумтя:

— Превзет начин да кажеш, че му се виждат въдицата и тежестите.

Натрапникът сякаш свали за миг изисканата си маска.

— В присъствието на подобна красота — рече сковано той, — предпочитам да се изразявам „превзето“.

Конгдън извади пистолета си.

— А аз пък не знам кое предпочитам. Дали да наредя да те пребият до смърт, или да те застрелям сам, който и да си ти.

— Привилегия на богатите е да избират — отвърна Хенри Клей. — Но бихте пропуснал най-голямата възможност в живота си. Ще ви отправя неустоимо предложение.

— Рядко се изкушавам.

— Но когато се изкушите, сър, обикновено се възползвате.

Клей хвърли многозначителен поглед на страстните любовници на Роден. След това кимна одобрително към бронзовата статуетка на бюрото на съдията, която изобразяваше последната му съпруга, разголила сластните си форми.

— Казвам се Хенри Клей. По рождение съм син на художничка, а по занаят — частен детектив. Не ви заплашвам с нищо, само ви предлагам възможности. И го правя с цената на голям личен риск, защото наистина може да наредите да ме пребият или убият.

— Значи си падаш по залозите?

— Да, сър. Залагам живота си, че ще прозрете що за възможност ви предлагам.

— И каква е тя?

— Да унищожите миньорските профсъюзи „Обединени миньори“ на изток и „Западната федерация на миньорите“ на запад и да ги спрете веднъж завинаги. Ще минат двайсет години, преди на континента отново някой миньор да посмее да направи профсъюз, камо ли да организира стачка. Ето ви и добавката. Ще знаете предварително в какви браншове да инвестирате, браншове, които ще процъфтят, когато унищожите профсъюзите.

— И как ще стане това?

— Всякак. Нямам задръжки.

Конгдън поклати глава.

— Не! Рискувам всичко, ако те заловят и се раздрънкаш.

— И какво ще струва думата на един нищо и никакъв детектив срещу тази на великия съдия Конгдън?

Конгдън го прикова с поглед.

— „Великият съдия Конгдън“ възнамерява да стане президент на САЩ. За нещастие, това означава да убедя невежите, че срещу мен и дума не може да се каже.

— Може да скрепим сделката си с по едно кимване. Без подписи и без договори. Няма как да се запише кимване.

— Без договор разчиташ на напълно неоснователната надежда, че някак ще те възнаградя. Ами ако не го направя?

— Нямам нужда от възнаграждението ви.

— Защо тогава?

— Ето от какво имам нужда — прекъсна го Клей и започна да отброява на пръстите си с добре поддържани нокти. — Неограничени средства, за да свърша работата. Определена информация, която само вие притежавате. Пропуски за всички железопътни линии и използване на частни влакове. Разрешение да изпращам и да получавам съобщения по частните телеграфни линии на брокерите ви.

— Забранено било от Междущатската търговска комисия външни лица да използват тези линии — прекъсна го Конгдън със саркастичен тон.

Клей се засмя. Брокерите се сещали за закона само когато им е изгодно.

— Скоростта и поверителността са част от добрия бизнес — добави той.

Чудесно знаеше, че няма да му се налага да напомня на Конгдън как собствениците и ползвателите на частни линии могат да изпреварят конкурентите си, които си служат с по-бавните обществени линии на „Уестърн юниън“.

— Във всеки град, в който действам, ще обменяме информация бързо и поверително през бюрата ви там.

— Това може да ме издаде — рязко му напомни Конгдън.

— А инвеститор от вашия калибър не държи ли контролни пакети акции във фирми за частни телеграфни услуги?

Конгдън пренебрегна комплимента и попита:

— Но какво ще получиш ти от всичко това?

— Репутация. Ясно е, че ще ми се отплатите богато, когато успея. Но дори да не го направите и да ме измамите, няма да има значение. Ще съм във вътрешния кръг.

— Как?

— Агенция „Хенри Клей“ ще представлява президенти и крале, когато управниците на тази страна научат кой се е справил с профсъюзите. Когато вие станете президент, позицията ми ще укрепне още повече.

Конгдън премисли предложението на Клей. Умееше да преценява хората изключително точно. Мъжът внушаваше уважение дори само с външния си вид, а освен това притежаваше поглед на човек, който умее да довежда докрай това, с което се е захванал.

— Защо си толкова сигурен, че предложението ти ще ми хареса?

— Защото ви проучих, съдия Конгдън. Разбирам ви. Аз съм най-добрият детектив в страната.

— Мислиш, че ме познаваш, така ли? Я погледни пак статуята. Внимателно се вгледай в Целувката. Виждаш ли нещо необичайно?

Хенри Клей се вгледа. Приведе се към мрамора и очите му обходиха внимателно страстната прегръдка между мъж и жена.

— Виждам великолепна статуя.

— Привлича те, нали?

— Наистина. Всъщност съм по-близо до нея, отколкото бях преди миг. Но какво точно искате да видя?

— Вдигни глава!

Прозорецът на тавана, през който светлината галеше мрамора, беше обрамчен от гипсов фриз, осеян с дупчици.

— Виждам дупчици във фриза. Почти незабележими са.

— Сега свали поглед.

— Не разбирам, сър.

— Свали поглед!

Клей стоеше на мраморен кръг, също осеян с подобни дупчици.

— Ще ви кажа две неща за богатството, господин „Най-добър детектив“ — рече Конгдън. — Богатството привлича откачалки. Старият ми приятел Фрик беше прострелян и за малко да умре, заради един луд, който нахлу в кабинета му преди десет години. Тогава се замислих за собствената си безопасност. Разбирате ли сега какво ви казвам?

— Казахте „две неща“.

— Според общото схващане, въглищата са източник на всички богатства. Като повечето общи схващания и това е напълно погрешно. Въглищата са просто гориво. Засега е най-доброто гориво, но скоро ще го измести по-добро гориво. Нефтът започва да надига глава, но учените ще измислят нещо още по-добро, без съмнение. Истинският източник на богатства през последните сто години, както и през следващите сто, ще е парата — горещата пара, създадена от кипяща вода, която пък се нагрява от най-евтиното и богато в дадения момент гориво — дърва, въглища, нефт, каквото измисли науката след това… Парата задейства буталата в локомотивите. Парата върти турбините, които създават електричество. Парата нахлува в тръбите на модерния градски здания като моето, за да ги отоплява.

Конгдън се пресегна към бронзовата статуетка на жена си и я погали с изкривените си от артрит пръсти.

— Парата попарва плътта. Парата от най-простия чайник може да опари ръката ти толкова жестоко, че да не можеш да си представиш по-силна болка. Скоро след нападението над Фрик, една десетсантиметрова вертикална тръба в сграда като тази се счупила. Парата минала през стените, все едно били от хартия. Всички хора в злощастния офис загинали моментално. Намерили ги още на бюрата им, плътта им омекнала и сварена, кошмарна гледка. Това ме накара да се замисля за нападението над господин Фрик. Това, което е трябвало да монтира в кабинета си — и каквото съм монтирал в своя, е захранвана от пара „бариера срещу луди“.

Конгдън сви юмрук около статуетката.

— Забелязваш ли нещо необичайно по тази статуетка?

Клей се вгледа по-внимателно и видя какво е пропуснал. Фигурката бе прикрепена към бюрото.

— Виждам малка панта.

— Която превръща статуетката в ръка. Когато я дръпна, ще отворя вентил, през който ще преминат сто шейсет и пет градуса по Целзий под формата на пара, право от централното котелно отделение на улица „Кортланд“ и ще се окажат върху кожата ти, най-добър детектив Клей.

Хенри Клей отново погледна дупчиците по пода и тавана.

— Ще се свариш за секунди. Най-дългите и най-ужасяващи секунди в живота ти.

— Парата ще убие и вас.

— Нищо подобно! Дупчиците са изчислени така, че да пуснат достатъчно пара само за теб.

— Добре — рече Клей, — хванахте ме натясно. Ако дръпнете ръчката, мъртъв съм.

— Болезнено мъртъв!

— Болезнено мъртъв.

Джеймс Конгдън държеше здраво ръчката и не отлепваше поглед от Хенри Клей. Не можеше да не признае, че в този тип имаше нещо — дори да изпитваше страх, Конгдън не го виждаше. Всъщност, истинската сила сред останалите качества на Клей беше да вижда ясно неизбежното и да го приема спокойно. Контролен пакет акции, вложен в подобен човек, си беше солидна инвестиция.

— Ако ти дам неограничени средства, поверителна информация, достъп до всякакви железопътни и телеграфни услуги, как ще използваш всичко това?

— Само аз знам подробностите.

Конгдън се намръщи.

— Смелчага си, щом не отстъпваш в подобна ситуация. Или пък си идиот.

— Предпочитам да мисля за себе си като за решителен човек — отвърна Клей, без изобщо да се замисля. — В този свят може да се разчита само на решителността. Това е моето предложение и повтарям: подробностите ще са известни само на мен.

— Да предположим засега, че тактиката е ваша работа — прие Конгдън. — Ами стратегията?

— Нужно ви е да унищожите профсъюзите. Вестниците вече са на ваша страна. Те ще разкажат онази история, която вие пожелаете. А аз ще ви осигуря историята.

— Каква е историята?

— Собствениците, които Бог е преценил да възнагради със собственост, ще защитят онова, което им принадлежи, и свободата си от убийци-агитатори.

— И как ще започне тази история?

— С война в мините.

— Как?

— Знаете ли за инцидента при мина №1 на Глийсън?

— Един вагон се изплъзнал, няколко работници умрели и четири дни производството било спряно. Ти ли беше в дъното?

— Както и в края. Преди миньорите да се върнат на работа, изпепелиха затвора и съдилището на Глийсън. Бих нарекъл това малка война.

— А аз добро начало — съгласи се Конгдън. — Направо като трипъла на Хари О’Хейган.

— Хоумрън, ако се брои и пожарът.

— Дори по-добре от О’Хейган. Но съм дълбоко разочарован.

— От какво, сър?

Джеймс Конгдън въздъхна театрално тъжно.

— Бариерата ми за лунатици ще трябва да почака друг лунатик — каза той, пусна ръчката и направи жест на Хенри Клей да седне до него.

— Страшна армия ти е дал господин Ван Ворн, хлапе: два куци коня и един весел пияндурник.

— Уиш има дълги периоди, в които не близва — защити приятеля си Айзък Бел.

Уоли Кисли, който в яркия си кариран костюм приличаше повече на застаряващ амбулантен търговец, отколкото на частен детектив, се ухили на стария си приятел Мак Фултън.

Фултън, известен с ледения си поглед, винаги се обличаше в черно и приличаше на човек, когото никой с всичкия си не би попитал накъде е тръгнал.

— Ей, Мак, каква е разликата между пияницата и удавника?

— Де да знам, Уоли. Не знаех, че има разлика.

— Удавникът потъва във водата, а пияницата — в уиски.

— Хей, Уоли, а какво вика удавникът на случаен минувач? — не му остана длъжен Фултън.

— Хвърли ми въже!

— А какво вика пияницата?

— Хвърли ми бутилка!

И двамата избухнаха в смях и обърнаха очи към Бел.

Той не се смееше, а лицето му беше каменно.

— Работих с Уиш в Уайоминг и Ню Орлиънс. Умът му е остър като бръснач.

— Счупената бутилка също е остра.

— Помня също така как вие, куци коне, поехте обучението ми от господин Ван Дорн. И как не бяхте чак толкова куци, че да не можете сами да опразните бар, пълен с момчетата на Хари Фрост.

— Е, обучението ти приключи вече.

Бел разбра, че старите детективи не се шегуват. Кисли го изгледа сериозно. А Мак Фултън премина направо на въпроса.

— Кой ръководи екипа сега?

— Случаят е мой, аз го ръководя — отвърна Бел.

— Неотдавна ти сменяхме пелените в Чикаго — не се сдържа Кисли.

— Оттогава мина време и научих как да си ги сменям сам.

Двамата стари детективи мълчаха, а лицата им бяха помръкнали. Накрая Мак рече бавно:

— Човекът, които ръководи екип, трябва да може да сменя пелените на всички в екипа и да движи разследването напред.

— Виждате точно този човек.

— Виждам хлапе, което се бръсне едва от вчера! — отвърна Фултън.

— И ми говори с някакви френски думички — клъвна го Кисли. — „Провокатьор“?! Що за дума за някакъв келеш, който нахъсва тълпата?

— Да, защо не просто „надъхвач“?

— Или агитатор?

Противоречеше на вътрешните правила на Айзък Бел да удря мъже, два пъти по-възрастни от него, но в момента силно се изкушаваше да го направи.

В този момент на прага застана Алойзиъс „Уиш“ Кларк.

Беше едър и червендалест, но се движеше като котка почти безшумно.

— Здрасти, Уиш! — поздрави го Бел.

— Здрасти, хлапе — кимна му Кларк.

— Тъкмо обсъждахме кой ръководи екипа — осведоми новодошлия Мак Фултън.

Уиш Кларк не продума. Имаше малки сини очички, толкова хлътнали в подпухналите и осеяни със спукани морави капиляри бузи, че хората, свикнали да свързват уискито с помътен разсъдък и меланхолия, биха пропуснали пламъчетата на интелигентност и добродушие у тях. Кларк неочаквано се усмихна и отговори на въпроса, който се появи в главите и на тримата — откога Уиш стои на прага и какво от разговора е успял да чуе.

— Този случай е на Айзък. Следователно хлапето е шефът.

— Не само ония миньори имат нужда от профсъюзи — промърмори недоволно Уоли Кисли.

— И за да приключим темата — започна Уиш, известен с неумиращата си любов към английския език, — „келеш, дето настървява тълпата“ звучи твърде силно и неелегантно, „агитатор“ не се използва в този смисъл, а „надъхвач“ е твърде обща дума. „Провокатьор“, казано „по френски“, Уолт, а иначе казано „агент-провокатор“, описва точно това, срещу което Айзък подозира, че сме изправени. Умник, който подвежда едни недотам умници да извършат престъпления, които ще ги насадят на пачи яйца.

— С каква цел?

— С такава, която още не сме открили, следователю Кисли.

— По седлата, господа! — плесна с ръце Бел. Извади три билети от жилетката си и им ги раздаде. — Влакът тръгва от Западна Вирджиния. Всички на борда!

— Последна спирка, господа! — обърна се Айзък Бел към тримата си спътници, когато вагонетката от Моргантаун спря в Глийсънбърг. — Съберете колкото можете повече информация преди стъмване. Ще се срещнем в онази кръчма, където господин Ван Дорн ни е платил вечеря — и посочи „При Райли“, мястото, където Мери беше успяла да измоли кафе от съдържателя.

— Най-любимата ми част от разследванията са пътуванията — рече Мак Фултън, докато обхождаше с поглед главната улица.

Очите му се плъзнаха по неваросаните постройки на администрацията на компанията, по няколкото кози, лющещи кора от сухи дървета, по купчини натрошени камъни, покрити със сажди и разкаляни склонове, от които стърчаха дънери на отдавна изсечени дървета.

— Да… какви забележителности ни очакват само…

— И какви широки хоризонти… Арчи, вземи торбите — и Уиш Кларк подаде багажа на младшия детектив, но задържа най-тежката чанта — необикновено дълга и с подсилено дъно. Всеки път, когато я оставяше на земята, тя издрънчаваше приглушено.

— Явно някой е подпалил затвора — Арчи смигна на Бел. — А както гледам и по-голямата част от съдилището. Така ли се отърва от тълпата?

— Една госпожица ми помогна… Добре, момчета, да се раздвижим.

— Кой поема Арчи? — попита Мак Фултън.

— Вие двамата — отвърна Бел, а после се обърна към Арчи: — Трябва да им помагаш да се качват по стълби и да прекосяват улицата, че вече са стари.

Уиш Кларк се отправи към магазина на компанията, а Айзък Бел — към входа на мина номер едно. Вече без дегизировката си, той даде на главния пинкертън писмо, което досега не бе използвал.

— Какво пък е това? Не ни трябват други детективи! Нали ние сме детективи.

— Подписал го е Черния Джак, което означава, че имате заповед да дадете фенер на всеки от агенция „Ван Дорн“, който поиска, и да му се махнете от пътя. Искам фенер!

Донесоха му. Пинкертъните бяха на нокти, несигурни какво да правят, но и затова по-внимателни с грубостите.

— Къде ще ходиш с това?

— На разходка — отвърна Бел. — Елате, ако искате — предложи той, защото знаеше чудесно, че пинкертънът никога не би пристъпил вътре.

— Миньорите говорят за стачка.

— Кога са започнали тези приказки? — попита Бел, като си спомни думите на Джим Хигинс: „Там, откъдето идвам, има още много“.

— Проклетите тъпанари не щат отново да работят. Целият град ще отиде по дяволите. Няма да се учудя, ако някои тръгнат след теб.

— Ще рискувам — усмихна се Бел, вдигна фенера и се отправи към укрепения с дървени греди вход.

Вентилаторите работеха, а в галериите дрънчаха кирките на миньорите, чуваше се приглушеното тракане на електрически свредели и грохот на взривове. Бел видя вратарчето, на което беше помогнал да избяга, и му махна приятелски, но момчето не го позна с костюма и меката шапка и се уплаши, че е привлякло вниманието на детектив.

Бел спря и подаде на малчугана една златна монета. Детето се ококори със смесица от удивление и ужас.

— Спокойно! — рече му Бел. — Дядо ми ми остави малко пари. Задръж я или я дай на майка си или на баща си.

— Нямам такъв… баща, де…

— На майка си тогава.

Бел продължи по тунела, а момчето подвикна зад гърба му:

— Пинкертън ли си, господине?

— Не. Вандорнец съм.

— Еха! — възкликна момчето.

Очевидно разбира за какво става дума, за разлика от Мери Хигинс, помисли си Бел с горчивина.

Детективът стигна до края на тунела. Разбитото влакче го нямаше и тунелът беше удължен. Бел стигна до най-ниската галерия, преброи четири подпорни греди и зад четвъртата опипом намери пукнатината, където бе скрил скъсаната стоманена брънка.

— Аз имам пистолет!

Айзък Бел изплува от сумрака с по една заредена и готова за стрелба двуцевка във всяка ръка.

— Даже два. Хайде, момчета! Лапичките във въздуха!

— Стреляй с по една ръка, синко, и добре ще се посмеем, докато те гледаме как се връщаш обратно на улицата на кълбета — изрепчи се един от пинкертъните.

— Ти ще чакаш в Ада следващата партида твои приятелчета, да ти кажат кой се е смял и кой — не. Хвърляйте оръжията и вдигайте ръцете!

По-умните пинкертъни видяха погледа на младия детектив, пуснаха пистолетите и вдигнаха ръце. Глийсънците само го изгледаха кръвнишки и вдигнаха рамене.

— Хвърлете оръжието! — сопна им се един от пинкертъните.

Детективите на Глийсън се подчиниха неохотно и шестимата се затътрузиха вкупом навън, както ги бе подканил Уиш преди малко.

Мак Фултън направи знак на Арчи да прибере оръжията от земята.

— Ето ти и първия урок, младши детектив Арчи. Щом те заплашват, значи си близо до нещо.

— Близо до какво? — попита Уиш Кларк. — Всеки миньор, с когото говорих — а говорих поне с двайсетина, смята, че веригата се е скъсала по естествен път. Също така се кълнат, че ако онова момче от профсъюза влезе сега тук, ще го обесят на гредите. Но пък, от друга страна, очевидно има нещо, което се носи във въздуха.

— Готови са за стачка? — попита Бел.

— За нещо… не съм сигурен за какво. Мисля, че пожарът в съдилището ги е направил по-уверени.

— Мразят Глийсън — особено парната му яхта — намеси се Фултън, — мразят и ченгетата, но не обвиняват нито него, нито тях за влакчето.

Впечатлението ми е, че ще се разбунтуват, ако се намери кой да ги поведе.

— И аз това чух — съгласи се Уоли Кисли. — Смятат, че катастрофата е инцидент. Неколцина обаче ми казаха, че винят компанията, задето дали на онзи Хигинс да върши две неща едновременно. Но Уиш е прав, когато Айзък е изгорил съдилището, са добили смелост.

— Всъщност не съм изгорил съдилището — уточни Бел.

— Е, държал си палтото на дамата, докато го е правила.

— Един механик ми каза, че тези вериги никога не се късат — намеси се Арчи Абът.

— Вероятно същият, който я е поставил — вметна Мак и останалите се засмяха.

Айзък Бел хвърли скъсаната брънка на масата. Тя издрънча тежко отгоре и.

— Какво ще кажеш, Уоли? Какво мислиш, че е скъсало това?

Уоли внимателно разгледа веригата и прокара пръст по ръба.

— Виж ти!

— Какво?

— Сякаш някой я е треснал с длето. Виждаш ли как острието я е прерязало наполовина?

— И аз това си помислих — рече Бел.

— Добре. А сега?

— Скъсала се е пред поне стотина души, които биха забелязали, ако някой я е удрял с длето.

— Ив Питсбърг така каза, помня. Но виж, изглежда досущ като ударена с длето.

— Как е станало тогава?

Кисли се облегна и поглади бузите си, все едно по тях има брада.

— По няколко начина… Например да си помогнеш с чук.

— Което няма как да е станало — каза Мак Фултън.

— Да убедиш орел да го пусне от трийсет метра от въздуха.

— Което също няма как да е станало.

— Да го засилиш с експлозив.

По лицето на Мак цъфна усмивка.

— Което може и да е станало!

— Айзък, помниш ли нещо да е прогърмявало тогава? — попита Кларк.

— Сигурно всички околовръст са чули. Но как е бил детониран?

— С възпламенена живачна експлозивна капсула.

— Как може да се постави?

Уоли Кисли побутна брънката. Вдигна я и я подуши.

— Може да е била залепена с катран.

— Длетото може да е било късо.

— И да е било оваляно в катран… Но това е много неудобно за носене. Много…

Уоли Кисли зарея поглед към тъмната улица. Айзък Бел забеляза, че експертът по експлозивите все повече се отказва от идеята за засиленото с динамит длето.

Арчи Абът погледна Бел въпросително. Двамата се усамотиха на бара.

— Виждали са всичко — каза Бел тихо. — Просто се опитват да си спомнят нещо, което би съвпаднало с този случай.

— На колко години са, по дяволите?

— Кой знае? Уоли вече беше един от големите агенти, когато разследва онази бомба в Хеймаркет. Сигурно са прехвърлили петдесетака.

— Невероятно!

Накрая, лека-полека, като лампа, в която фитилът се разгаря, лицето на Уоли просветна. Той се обърна към Мак Фултън.

— Мак, знаеш ли за какво си мисля?

— За динамит.

— Несъмнено голям скок спрямо барута. Патентован е през 1867 г. от Алфред Нобел.

— А той направил толкова пари и се почувствал толкова виновен, че миналата година започнал да раздава пари наляво и надясно — за най-добър физик, пацифист, поет, даже даде на онзи, дето изобрети рентгеновите лъчи, как му беше името…

— Знаеш ли още кой трябваше да спечели Нобеловата награда миналата година?

— Розания — отвърна Фултън.

— Лорънс Розания.

Бел и Кларк се спогледаха.

— Кой е този? — попита Арчи.

— Касоразбивач от Чикаго — отвърна Бел. — Крадец на бижута.

— Най-добър с динамита от всичките си събратя — обясни Кисли с нарастваща усмивка.

— Включително и от другата страна на океана — включи се Фултън, — откакто реши да се пробва в Европа. Ако онези са заслужили Нобелова награда и всички тия пари, той я е заслужил още повече.

— Та какво с този Розания? Къде го виждате в тази работа? — не се стърпя Бел откъм бара.

— Не! Той краде бижута. Твърде е наперен, за да се влачи по мини, дори да искаше да ги саботира. По-скоро си мисля за една негова кражба от миналата година. Помниш ли, Мак?

— Специално оформен заряд.

— Понякога го нарича „кух“.

Бел и Арчи се върнаха на масата.

— Някакъв големец, политик, си купил сейф с петнайсетсантиметрови стени от стоманени и железни плочи — започна да разказва Мак.

— В случай, че някой строителен магнат или шеф на полицията изпита нужда да пази парите си след работното време на банките, този политик щял да им помогне, като им ги съхранява — обясни Уоли на Арчи.

— За общественото благо, да, разбирам — кимна Арчи.

— Някакъв касоразбивач — продължи Мак, — опитал да го взриви. Малоумникът сложил доста динамит — нали били дебели стените на сейфа, та било нужно да е повечко. Но вместо стените на сейфа, отнесъл покрива на къщата. След известно време Розания научил, че политикът купил диаманти за момичето си. Розания взривил дупка в петнайсетсантиметровата стена от стомана и желязо, достатъчно голяма, за да си вкара ръката. Все едно изрязал дупка в картон. И никой не го чул.

— Как? — попита Бел.

— Розания винаги е забил нос в някоя книга — отвърна Фултън.

— Прочел за някакъв учен във Военноморската изследователска станция в Нюпорт — намеси се Кисли, — на когото му хрумнала идея, която той нарекъл „кух заряд“. Понякога го наричат „оформен“, защото кухината дава точна посока на взривната вълна. Вместо да отвее за втори път покрива на оня политик, Розания насочил цялата сила на динамита в посоката, която искал — през стената на сейфа. Тихо пропукване. Дупка с диаметър десет сантиметра.

— Взел ли е диамантите? — попита Арчи Абът.

Мак Фултън изгледа младежа удивено.

— Какво? Разбира се, че не, получил диамантен прах и късчета.

— Мислех, че диамантите са неразрушими.

— И Розания така си мислел.

Уоли Кисли се засмя.

— Хората в касоразбиваческия бранш явно имат още какво да учат. Но, Айзък, ако саботьорът е сложил кух заряд, не са му били нужни пръчки динамит, които всеки би видял от километър. Даже не му е било нужно длето. Зарядът е свършил цялата работа. Това което си чул, е било слаба експлозия, насочена право към брънката. Скъсало я е като с длето.

— Но как е успял да прикрепи заряда? Веригата непрестанно се е люшкала насам-натам.

Кисли сви рамене.

— Не е било нужно зарядът да е прикрепен дълго време. Може да го е закачил с тел. Каза, че така и не си намерил скобата. Сигурно е натъпкал целия заряд вътре.

— Вероятно не си я намерил, защото от нея са останали само стружки — обясни Мак Фултън.

Бел се втренчи във Фултън. За секунда сякаш подът се разлюля под краката му. Като сън, който човек си спомня дни по-късно, видя златисти очи, очи на вълк, и сякаш отново усети мощния юмрук и въглищния газ, насред който си мислеше, че е видял скобата. Тръсна глава, чудейки се как да подреди разбърканите си спомени, и попита:

— Не е нужно много движение, за да избухне възпламенителна капсула, нали? Колко време би минало, преди движението да задейства детонатора?

— Няколко минути.

— Саботьорът е бил в мината, когато е сложил експлозива.

— Несъмнено! Мацнал го е с малко катран, докато влакът го е подминавал.

— Хладнокръвен ще да е бил, знаейки, че влакът може да го прегази, преди да успее да се измъкне от мината.

— Направо луд — съгласи се Уиш Кларк. — Знаел е какво може да му се случи, но не може да не му го признае човек, че явно е много хладнокръвен.

— И си разбира от работата — довърши Уоли Кисли.

— И всичко това подкрепя тезата на Айзък — заключи Уиш. — С подобен непредсказуем прозорец от време преди взрива, кой миньор би рискувал живота на събратята си?

— Човек се чуди какво ли ще измисли този тип от тук нататък.

— Време е за по едно питие — каза Уиш и изпразни бутилката в чашата си. — Уоли е прав, напипахме нещо.

— Да, докато Глийсън не ни уволни.

— Когато това стане — рече Бел, — ще опитам да убедя господин Ван Дорн да ни позволи да останем още малко.

— Не разчитай на това.

В този момент им донесоха вечерята и групичката се зае да обсъждат какво ли е било месото в чините им, преди да го спипа готвачът. Уиш Кларк отиде на бара и даде знак на Бел да отиде при него.

— Ако искаш да продължим да търсим провокатора, не припарвай до телеграфа.

— Защо?

— И ако видиш към теб да се приближава хлапе с телеграма, бягай презглава. Шефът не може да ти дава заповеди, ако не може да те открие.

— Мерси, Уиш. Добър съвет! — ухили се Бел.

— Искаш ли още един?

— Кажи?

— Когато се бръснеш следващия път, защо не оставиш намира областта между горната си устна и носа?

— Да си пусна мустак?

— Ще изглеждаш малко по-възрастен и хората ще те възприемат по-сериозно.

Бел се ухили отново.

— Онези пинкертъни ме взеха на сериозно. Пуснаха оръжията, все едно щяха да им изгорят ръцете.

— Така си беше — отвърна Уиш и изпразни чашата си. — Макар че човек би си помислил, че взеха насериозно двете рязани пушки насреща си.

— Винаги си ми казвал, че най-сигурно се печели бой с нож, като си носиш пистолет. Те имаха толкова много пистолети, че реших, че ми трябват рязани пушки.

— Правилно си решил, Айзък. Но говорейки от името на групичката ни, мога да те уверя, че всички много се радваме, че не получихме някоя сачма от пушките ти или куршум от някой от техните пистолети. Ситуацията със сигурност вървеше в тази посока. Господин Райли навярно също е благодарен, задето и бездруго изтерзаното му пиано е още цяло… Във всеки случай, помисли дали някой здрав, гъст мустак няма да премахне нуждата от това да размахваш артилерия колкото за цял полк — и махна към съдържателя за още една бутилка.

— Май си жаден днес? — подметна му Бел.

Уиш Кларк се усмихна приятелски.

— Колко си наблюдателен, Айзък! Добър детектив ще излезе от теб.

— Хей, господине? Господине?

Едно момче шепнеше настоятелно откъм прага.

— Махай се от тук, бе! — изрева Райли. — Никакви хлапета в бара ми!

Бел позна вратарчето, на което днес даде монета.

— Няма проблем, Райли. Ще се оправя с него. Влез, синко. Какво има?

Момчето се озърна боязливо и се вмъкна с плаха стъпка. Стискаше една торба. Гледката на четирима детективи от агенция „Ван Дорн“, вперили скептични погледи в него над чиниите си, го закова на място. Бел го поведе към една ъглова маса.

— Райли, ще донесеш ли един сок от бъз?

— Единственото безалкохолно тук е кафето.

— Искаш ли кафе?

Момчето кимна.

— Да, господине.

— Добре, донеси кафе с много захар. Направо донеси две кафета. Как се казваш, синко?

— Люк.

— Аз съм Айзък. Какво мога да сторя за теб?

— Наистина ли си от „Ван Дорн“?

— Да. Както и тези господа на масата.

— Всички ли?

— Защо питаш, Люк?

— Не ви казах истината за тате.

— Каза, че нямаш баща.

— Имам.

— Чудесно. Къде е?

Люк се огледа и прошепна:

— Крие се от ченгетата.

— Защо?

— Профсъюзът изпрати още организатори от Пенсилвания.

Бел кимна и отново си спомни думите на Хигинс, че след него ще дойдат и други.

— Ченгетата хванаха единия и с бой го накараха да издаде другите — устните на Люк се разтрепериха и той се втренчи в масата, макар очевидно да не гледаше нея, а да си представяше как ченгетата могат да пребият и баща му.

— Чии имена, Люк? На баща ти?

— Предупредиха го и той успя да се измъкне.

— На какво мирише? — попита Уоли Кисли.

— На вечерята ти — отвърна Мак Фултън.

— Не са тия бизонски курешки. Нещо хубаво е. Хей, момче, какво има в торбата!

Люк я стисна още по-здраво.

— Това за баща ти ли е? — шепнешком попита Бел.

— Да, господине — също толкова тихо отвърна момчето. — От мама.

— Защо дойде?

— Реших, че ако сте частни детективи, може би… — момчето неуверено замълча.

— Може би какво, Люк?

— Може да ви наема да го защитавате от ченгетата. Или да му помогнете да се измъкне?

— Детективите струват много пари — каза Бел внимателно.

— Нямам пари… освен тия, дето вие ми дадохте. Но се чудя дали не мога да ви дам нещо друго.

— Какво?

— Разни неща, които чух.

— Къде си ги чул?

— В бара на Джейк, където ходят ченгетата…

— Джейк пуска ли малки момчета в бара?

— Изкачваме се откъм реката, под мазето, и ги чуваме как викат горе.

Уоли подвикна отново:

— Какво имаш в торбата, момче?

— Бекон, бисквити и печени картофи, господине.

Вандорнците погледнаха към чиниите си, а след това към торбата на Люк.

— Имам идея! — каза Уоли Кисли.

— Не! — спря го Бел. — Люк има мисия и трябва да отнесе тази вечеря на някого. А ние ще му помогнем.

Намусените лица на хората подсказаха на Бел, че може и на него скоро да му скроят някой бунт.

— Господа! Уоли, Мак и Арчи ще отидат до магазина на компанията за бекон, брашно, мас, кафе, захар, мляко, масло и картофи, ще ги отнесат на майката на Люк и ще и платят пет долара, за да приготви храна за няколко дни.

— А ти и Уиш какво ще правите, докато пазаруваме, готвим и чакаме? Ще изядете манджата на хлапето ли?

— Не, ще го придружим.

— Чакай малко, Айзък — рече Уиш. — Сигурен ли си, че искаш да заемаш страна в цялата тази работа?

Пещерата, където се криеше бащата на Люк, бе избрана така, че да може да се вижда кой приближава. Бел беше попитал момчето дали баща му е въоръжен — имал пушка за катерици, така че детективът изпрати детето да предупреди, че идват приятели.

— Не заемаме ничия страна — отвърна Бел. — Господин Ван Дорн наблегна специално на това, докато обсъждахме случая. Но ме предупреди и да не стоим в небрано лозе между двата лагера, а най-добрият начин да избегнем това е да сме на крачка пред всички. Не си ли съгласен?

— Самият аз не бих го казал по-добре.

— Ето, момчето идва.

Люк ги поведе по склона — сечище. Бел прецени по гредите на входа, че това е стара мина, издълбана в хълма от някои от местните, които вероятно са копали за гориво за домовете си, преди „Глийсън консолидейтед“ да разработи находището. Зийк, бащата на Люк, не рискуваше да пали огън. Срещу студа имаше само едно тънко одеяло. Учтиво попита Бел и Уиш дали са яли и след това заръфа лакомо сухарите. С пълна уста им обясни, че от Пенсилвания идвали още профсъюзници и че още десетки ще се присъединят към тях и всички заедно ще вдигнат стачка.

От подножието на хълма от време на време се дочуваше пуфтенето на локомотив оттатък реката, свирката на някой малък параход, смях от баровете, а веднъж издрънча и вагонетка. Трепкащите светлинки на Глийсънбърг пък изглеждаха отдалечени и по-слаби дори от немощната лунна светлина, която се процеждаше през речната мъглица.

— Люк, може би ще е добре да кажеш и на татко си какво си чул — каза по някое време Бел.

— Кажи, моето момче?

— Ченгетата казаха, че евтините работници идват.

— Какви евтини работници? От къде?

— Италианци и поляци.

— Ще им блокираме вагоните. Може би дори ще накараме братствата от железопътните линии да спрат влаковете.

— Боя се, че няма да е толкова лесно — намеси се Бел. — Това, което е чул Люк, предполага, че компанията ще ги докара по реката от Питсбърг.

— Не е възможно!

— Така са казали.

— Казвам ви, не е възможно! Дори не сме започнали стачката. Какво би ги накарало да докарат евтини работници? От къде знаят за плановете ни? Току-що сме ги направили. А и какво правите вие тук?

Вместо да отговори, Бел попита:

— Нуждаеш ли се от помощта ни?

— Каква помощ? Да се бием със стачкоизменниците ли? Едва се прехранваме. Как ще ви плащаме тарифите?

— Тате, помолих ги да ти помогнат да избягаш — каза Люк.

— Не мога да бягам, сине. Трябва да остана тук. Тук е битката.

— Ама…

— Няма ама!

— Но пинкертъните казват, че ще извикат войници, ако стачкувате.

— Надявам се да не е вярно.

Бел наостри уши. Някакъв странен шум го накара да излезе от пещерата. Уиш го последва.

— Какво пък е това?

— Прилича на музика.

Шумът се поусили, сякаш се носеше по изпаренията от реката в ниското.

— Гледай ти! — възкликна Уиш. — Позна ли го?

Бел затананика тихичко.

Нямаха представа откъде идва музиката. Никой от баровете долу не можеше да си позволи да наеме оркестър. Със сигурност не беше раздрънканото пиано на Райли. Чуваха се цигулки, обои, пиано, кларинети и контрабас. И макар да нямаше съмнение, че в Глийсънбърг има бордеи, никой от тях не можеше да си позволи да устрои подобна забава.

— Ето там! — посочи Бел. — Виж, във водата.

Голяма парна яхта зави по реката. Цялата светеше — от носа до кърмата, а прозорците и страничните и прозорчета озаряваха нощта по-ярко от градчето и луната, взети заедно. Бел разпозна елегантните извивки на „Хересхоф“, марка великолепни яхти, произвеждани в Роуд Айлънд. Беше твърде далеч, за да види оркестъра, но се чуваше краят на „Мъжът, надвил казиното във Монте Карло“, следван плавно от началото на „Лесна печалба“.

— Обзалагам се, че това е яхтата на Глийсън, „Мононгахела“.

— Нямам нищо против да посетя такава забава — рече замечтано Уиш.

— А какво плава след яхтата? — попита Бел.

Тъмен силует, много по-дълъг от яхтата и поне четири път и по-широк, пъплеше след нея. Едва след поредния завой двамата мъже успяха да видят светлините на влекач с навързани зад него десетина шлепа. Оркестърът поде поредната мелодия.

Мощна парна свирка удави музиката. Влекачът се завъртя тромаво и пое към пристана.

Люк и баща му също излязоха от пещерата.

— Празни шлепове от Питсбърг — отбеляза Зийк.

Бел напрегна очи. Не беше сигурен, но му се стори, че по шлеповете нещо помръдва, като добитък за кланица.

— Не са празни — каза той.

— Кой по дяволите би влачил въглища срещу течението?

— Не носят въглища… Пълни са с мъже.

Бел и Уиш се спогледаха и поклатиха удивено глави. Стачниците щяха да видят голям зор. Докато се организират, корабът на Черния Джак Глийсън бе довел евтината работна ръка направо до прага им.

— Ох, тате, толкова съжалявам… — възкликна Люк.

Зийк не помръдваше, отпуснал рамене, и слепешката потърси ръката на сина си.

„Мононгахела“ спря насред реката. Влекачът добута шлеповете до пристана и скоро в мрака се заклатушкаха фенери — полицията на Глийсън отвеждаше работниците нагоре по пристанищната уличка.

— Какво…

Бяла мълния в реката освети водата от бряг до бряг, а хълмовете заприличаха на черно-бели гравюри. Озари ярко и платформата за разтоварване на въглища над бараките на работниците, пълните с въглища шлеповете, привързани към кея, както и хилядата евтини работници — всички чужденци, стиснали багажа си под мишница.

Бел се опита да разбере откъде дойде тази светлина — надпалубните конструкции на „Мононгахела“ летяха нагоре. Каютите, мостикът и коминът се отделиха от продълговатия корпус на яхтата. За половин секунда сякаш самите те плаваха във въздуха.

Гръмовен двоен залп изрева като оръдие на боен кораб.

Макар да бе високо над реката, Бел усети топлината от експлозията по лицето си.

Над водата, града и хълмовете се разстлаха тишина и мрак. Музика нямаше. В тъмното се зъбеха огромни пламъци. Корпусът на яхтата гореше.

— Какво стана?! — Извика Люк.

— Парния котел се е взривил — отвърна Зийк.

— Господ Бог се намеси и порази Сатаната с мълнията си!

Бел и Уиш отново се спогледаха, изпълнени със съмнение.

Младият детектив продума пръв.

— Струва ми се, че някой е помогнал на Господ Бог с около петдесет килограма динамит. Първо динамитът, след това парният котел.

— Айзък, синко — рече Алойзиъс Кларк. — Виждам, че лека-полека овладяваш професията.

— По-добре да слезем и да видим с какво можем да помогнем.

В гостната на Блуум хаус, най-хубавото имение в Питсбърг, голямата забележителност бе органът. Трапезарията, грейнала от свещи и електрически лампи, можеше без проблем да побере трийсет и шест души. Прислужници с ливреи крачеха уверено със сребърни подноси от далечната кухня. Но Р. Кенет Блуум, бащата на Кени — училищния приятел на Айзък — не изглеждаше доволен. Нито пък гостите му, отбеляза си наум Бел. Всички те бяха железопътни магнати, собственици на фабрики за стомана или нещо друго, което позволяваше по дрехите им да блещукат скъпи бижута, а по ръкавелите — диамантени копчета.

Блуум старши, червендалест и твърде пълен, за да успее да стане без усилие, подпря двете си ръце на масата и се изправи с труд. Най-накрая успя да вдигне чашата си.

— Няма да кажа, че го харесвах, но беше един от нас. Господа, за Черния Джак Глийсън — покосен от профсъюзите! Нека почива в мир!

— Да почива в мир! — разнесе се по протежение на масата.

— И нека профсъюзите да горят в Ада! — провикна се някой в далечния край.

Бел отпи малко вода.

Кени Блуум, който щеше да наследи антрацитните мини в Пенсилвания от майка си, както и железниците „Рединг“ и битумните залежи от баща си, смигна на Бел.

— За мъртвите или добро, или нищо — промърмори той. — Но ако можехме да говорим каквото искаме… — отпи голяма глътка от уискито си и смени темата. — Толкова се радвам, че дойде, Айзък. Тези вечери много ми дотягат.

— Благодаря, че ме покани.

Кени се ухили.

— Е, не ми даде много голям избор, нали, господин Мним Застраховател?

— И все пак ти благодаря.

Някъде от средата на масата главният прокурор на Пенсивалния надигна глас.

— Профсъюзът ще си плати за това безчинство! Взривени кораби! Ранени работници, които са търсели в Глийсънбърг честно препитание. Реката — блокирана. Превозът на въглища — спрян.

— Глисън — убит.

— Да, това също. Тези бесни псета ще си платят!

Кени пошушна тихо на Бел:

— Трябва и ще платят, но този говори безсмислици. Прокурорът на Западна Вирджиния има правото да опита пръв. Убиха Черния Джак на територията на неговия щат.

— Не съм убеден, че профсъюзът има нещо общо с това — възрази Бел.

Военната прецизност на саботажа от онази нощ му се струваше много отвъд способностите на стачниците. Огледите на парния котел на влекача само подкрепиха скептицизма му.

Но Кени, който беше започнал с уискито още преди вечеря, не го слушаше. Вместо това се перчеше пред всички в техния край на масата със събитията в антрацитните мини.

— Монтирахме картечница „Гатлинг“ на капака на един „Мерцедес Симплекс“ и заварихме няколко стоманени плочи, за да пазим шофьора.

— Свърши ли работа?

— Дали свърши работа? Бих казал да — подсмихна се Кени. — Стачниците му викат „лимузина Смърт“.

Начело на масата пък Блуум старши говореше за исканията на стачниците.

— Осемчасовият работен ден ще съсипе въглищната промишленост.

— Напълно вярно!

— И ми писна да слушам безсмислици за безопасност на труда. Миньорът сам си е виновен, ако не се грижи за безопасността на работното си място.

— Така е! — съгласи се друг минен барон. — Не е моя вината, ако отказва да работи както трябва и стърже по опасна жила, без да се подсигури с подпори.

— Рискът е част от занаята. С тези падащи цени имаме късмет, че още не сме фалирали.

Бел отбеляза обърканото изражение на един от по-възрастните собственици, който се обади от другия край на масата:

— Нечовешките цени, които плащаме за превоза на въглища, също ни убиват.

Блуум старши отвърна с напрегната усмивка:

— Ръцете на железниците са вързани, господин Морисън.

— От кого, господине? Не и от правителството, нали?

— И от тях, но все пак сме длъжни да се отчитаме пред инвеститорите си.

— И отново обвинявате Уолстрийт. Едно време не беше така. Сами си бяхме господари. Ако банките искаха пари, бяха добре дошли да инвестират при нас, но нямаха дързостта да ни казват как да добиваме въглища и как да ги превозваме.

— Е, господине, времената се менят.

Кени наблюдаваше баща си със замислено и леко тревожно лице. Бел му каза:

— Май ще трябва здраво да поемеш юздите, когато железницата премине у теб.

— Защо смяташ, че аз ще дърпам юздите?

— Ти си единственият му син и работиш с него, откакто завърши „Браун“.

— Нищо не би ми харесало повече — отвърна Кени. — И се мъча всячески да се науча възможно най-бързо, но може би изборът няма да е мой.

— Баща ти не може да не предпочете теб.

— Разбира се. Уредено бе, още когато завърших. Но какво ще стане, ако те не ме предпочетат?

— „Те“? — Бел вече подозираше възможният отговор.

— Банките.

Бел хвърли поглед към господин Блуум. Дори с всичките си хвалби и големи приказки, богатият и влиятелен железопътен магнат Р. Кенет Блуум старши не можеше да контролира империята си.

— Кои банки? — попита Бел.

— Нюйоркските.

— Кои нюйоркски банки?

Кени сви рамене.

— Не знаеш ли? — не отстъпваше Бел.

— Нямам право да издавам.

Бел впери поглед в приятеля си.

— Нямаш право?! Звучиш като някое адвокатче, а не като момчето, което заедно с мен избяга в цирка.

— Почти умряхме тогава.

— А забавлявахме ли се?

— О, да!

— Кои банки?

Кени Блуум се ухили. На Бел му се стори, че приятелят му е пиян, смутен и малко уплашен.

— Нека отговоря на настоятелното ти питане с въпрос. Какво смяташ, че е създаването на корпорацията „Американска стомана“, начало или край?

— Начало или край на какво?

— Тук сме като птиците додо, Айзък. Решителният едноличен собственик на питсбъргска мина ще изчезне. Както и едноличната железница, която го превозва. Уолстрийт ни избива. Черния Джак Глийсън беше додо. Както и всеки мъж на тази маса. Просто някои от тях не го осъзнават още.

— Не и ти. Ти си млад, а годината е 1902-а. Тъкмо започваме.

Кени Блуум му подаде театрално ръка.

— Ръкувай се със сина на додото.

Бел се усмихна също толкова криво, колкото и Кени.

— Ако толкова искаш да разбереш кои са банките — прошепна му Кени, — търси във вестниците кой е консолидирал Карнеги и Фрик и ги е превърнал в „Американска стомана“.

Бащата на Бел беше банкер в Бостън. Бостън беше далеч от Ню Йорк и банките в двата града работеха различно. Но ако Айзък бе научил нещо от баща си, то беше, че диригентите винаги се криеха.

— Няма да са във вестниците, Кени. Тези, които дърпат конците, са останали зад кулисите — каза Бел.

Кени извади една картичка от джоба си и я подаде на Бел.

— Ето ти железопътен пропуск, ще ти свърши работа навсякъде в страната. Отиди в Бостън и питай баща си.

— Не си говорим.

— Защото си детектив?

— Иска ме в банката.

— И какво ще правиш?

— Ще работя като детектив.

— Лоша работа. Баща ти е много свестен.

— Знам, страхотен е — каза Бел и посочи пропуска. — Може ли да го задържа?

— Дядо ти ти е оставил предостатъчно. Можеш да си позволиш да си купиш билет.

— Ще ми се да го задържа въпреки това — каза Бел. — Парите говорят, но пропуск от сина на додото говори на висок глас.

Прислужниците отнесоха черупките от стриди и чиниите от супа и донесоха хайвер, херинга и пастет. Бел премина от шампанско на бяло вино, а Кени остана на уиски.

— Ще купите ли мините на Глийсън? — попита Бел.

— Някой ни изпревари. Изяде цялата му компания с парцалите.

— Кой?

— Нямам никаква представа.

— Явно не е бил някой питсбъргски додо — рече Бел.

— Братко — каза Мери Хигинс — Връщам се в Питсбърг.

Джим от известно време се притесняваше, че сестра му ще направи точно това. В Западна Вирджиния хиляда миньори бяха изгонени от бараките си в Глийсънбърг. Някои се бяха приютили в палатков лагер — обичайната съдба на работници, заменени от по-евтина работна ръка. Някои обаче бяха поели на тълпи към Питсбърг с надеждата, че вестниците ще подемат историите за мъже, жени и деца, оставени да мръзнат под студения дъжд без хляб и препитание и ще предизвикат симпатията на хората. Можеше и да се получи. Можеше дори президентът Рузвелт да събере смелост и да се намеси.

Хиляда души, поели през богатата на въглища долина на Мононгахела имаха добри шансове да удвоят броя си, а после да го удвоят отново и отново, докато преминават покрай стотиците мини по пътя. Десет хиляди, двайсет хиляди или петдесет хиляди души пред портите на Питсбърг можеха да сложат началото на всеобщата стачка, за която мечтаеше Хигинс. Но самият той се колебаеше дали да стане част от всичко това.

Убийството на Черния Джак промени настроенията за лошо. Губернаторите заплашваха да повикат жандармерия. Обвинители започваха дела. А собствениците на мини бяха спрели с претенциите за въздържаност.

— Предостатъчно сме заети и тук. Стачката на хората от топилните е пълен провал.

— Прочети това! — Мери пъхна в ръцете му един „Денвър поуст“ и извади изпод леглото пътната си чанта.

Джим зачете.

— Какво е това? Знаем, че Глийсън е бил взривен.

— Продължавай да четеш. Разбираш ли какво е станало после?

— „Потъналите шлепове блокирали реката за четири дни.“

— При Питсбърг реките не са дълбоки, нали? — попита Мери.

— Не особено. Мон е не повече от три метра, на много места и по-малко, в зависимост от валежите. Алегени — горе-долу същата.

— А Охайо?

— Отново същата… Защо?

Погледът на Мери гореше.

— Защо? — попита той нетърпеливо.

— Всеки евтин работник, който е поел към Питсбърг, трябва да бъде превозен първо с влак към източните градове, а после на запад — с шлеп.

— Не разбирам — каза Джим.

Разбираше чудесно, но не искаше да го каже на глас.

Мери го каза вместо него:

— Шлеповете край Глийсънбърг са блокирали реката за четири дни. Един товар само, братко, само един! А какво ще стане в Питсбърг, ако много, много повече шлепове потънат и блокират реката?

— Няма да се превозват въглища — каза Джим Хигинс.

— Никакви въглища за фабриките в Питсбърг. Никакви въглища за източните градове. Никакви товари по течението на Охайо.

— Но миньорите вече тръгнаха на протест. Ами шествието? То е мирно.

— Те ще имат нужда от всяка помощ, която може да им се окаже. Това ще им помогне.

— Саботажът е война, Мери!

— Въглищата са кръвта на капиталистическата класа.

— Войната значи смърт.

— Точно така, братко! Без въглища капиталистическата класа ще загине.

— Една дама иска да те види, Айзък.

— Дама ли? — Бел се прозя и вдигна кръвясал поглед от поредната купчина вестникарски изрезки. — Какво дама?

Грейди Форър махна очилата си, отърка ги в ризата си и се замисли.

— Бих я охарактеризирал като тип „красива дама“ със снежнобял цвят на кожата и черни къдрици.

Бел скочи на крака.

— Сивоока?!

— Очи като перли на лунна светлина.

— Да влезе… Не, чакай! По-добре да я посрещна в главния офис. Къде е сега?

— На рецепцията.

Бел закопча палтото си над кобура под мишницата, приглади мустаците си и се спусна към главния офис. Детективи, които в момента нямаха работа, се бутаха пред шпионката, за да видят дамата на рецепцията.

Бел нахлу през вратата.

Мери Хигинс се извърна от прозореца. Пред очите и трепкаше слънчев лъч.

„Напълно съм загубен!“, помисли си Айзък Бел.

Гласът и беше още по-мелодичен, отколкото го помнеше.

— Няма да се извинявам, задето те шамаросах.

— Първия или втория път?

— И двата. Не съжалявам!

— Още ме боли челюстта — рече Бел, — но не ти се сърдя.

— Защо?

— Заслужих си го. Подведох те.

— Определено!

— Извинявам се!

Мери го изгледа.

— Няма нужда. Вършил си това, което шефовете ти са искали от теб и си се намърдал между шамарите.

— Настоявам да ти се извиня.

— Не ти искам извинението. Няма да го приема!

— А какво би приела?

— Може да опитаме пак с чаша чай — каза тя с усмивка.

— Ами закуска? Миналия път я пропуснахме.

— Може и закуска.

— Чувам хубави неща за ресторанта на партера. Имаш ли нещо против да се храниш с капиталисти?

— Ще го приема като възможност.

— За какво?

— Да наблюдавам врага отблизо — отвърна тя.

— Усмихваш се, но не мога да преценя дали се шегуваш или не.

— Не и докато миньорите вървят през долината на Мононгахела.

— Ти била ли си там?

Мери кимна.

— Бойният дух е висок, но прогнозите са за дъжд.

Помещението за закуска на хотела беше претъпкано. Бел подкупи главния сервитьор и той ги настани на последната свободна маса. Мери не пропусна размяната на пари и когато седна и постави салфетката в скута си, рече:

— Правилно ли би било да предположа, че баща ти не е изгубил имението си по време на кризата от 93-та?

— Да, правилно би било. Освен това съм роден на площад „Луибърг“.

Мери извади сгъната вестникарска страница от чантичката си и я постави до себе си.

— Значи си Бел от банка „Америкън стейтс“.

— Това е банката на баща ми, да. Откъде знаеш толкова за Бостън?

— Защо работиш като детектив?

— Защото искам.

Мери го изгледа продължително и тъкмо да продължат разговора, гласът на шумен мъж от съседната маса, вероятно продавач на едро, прогърмя в ушите им:

— Следващата година блузите и полите ще бъдат изместени от пълен костюм — цяла дреха… Как знам ли? Париж обявява подобни комбинации за плебейски, особено ако платовете на двете части са различни, както и цветовете им. Ню Йорк ще поведе промяната, а жените ви в Чикаго ще са на същото мнение.

Мери погледна надолу към сивата си блуза и синя пола и се усмихна.

— Значи имам плебейски вид?

— Изглеждаш прекрасно! — не се сдържа Бел.

— Имам предвид, стилно.

— Наистина ли вярваш, че вандорнците са различни от пинкертъните.

— Със сигурност! А откъде познаваш Бостън?

— А с какво са по-различни?

— Вярваме, че невинните са неприкосновени.

— Това звучи много хубаво, но са просто думи.

— Това е наше кредо. Преди обаче да продължим, виждам, че сервитьорът се е упътил към нас, ресторантът е пълен и трябва да поръчаме, преди да ни подмине. Какво искаш?

— А ти?

— Всичко, стига да не ми избяга. Стоял съм буден цяла нощ и умирам от глад.

— Дойдох пеша от ферибота до тук и аз умирам от глад. Ще ям каквото и ти.

Бел взе менюто.

— Добро утро — рече на сервитьора. — И двамата искаме кафе, палачинки от елда с червени боровинки, пържени банани, омлет с гъби и телешки дроб. — Мери кимаше одобрително. Бел попита: — С лук?

— И с бекон.

— Чухте дамата. Може ли да получим кафето възможно най-скоро? — и за пореден път попита Мери: — Откъде познаваш Бостън?

— Работя като учителка. Завършила съм Латинския девически лицей.

— Значи си родена в Бостън.

— Не. Родителите ни се преместиха там, за да можем с брат ми да посещаваме лицей. Баща ми си намери работа като капитан на влекач — тя се усмихна. — Да, знам какво си мислиш. Барът беше просто по друго време, в друг град. Баща ми постоянно си сменяше работата.

— От всичко е разбирал значи?

— Можеше да овладее всичко до съвършенство. Освен хората. Беше точно като Джим. Сърцето му се скъса, когато вече не можеше да отрича пред себе си, че съществуват зли хора. Тогава се отказа от влекача.

— Какво промени мнението му?

— Доста от работниците по корабите се оказваха хора, упоени и отвлечени, за да вършат тежката моряшка работа.

— Но капитаните на влекачи би трябвало да са свикнали с това. Никой опитен моряк не би се изненадал да се събуди на километри от сушата с ужасно главоболие.

— Баща ми се изненада, когато разбра, че е истина.

Пристигна кафето. Бел потърси погледа и над чашите и попита:

— Какво пише в този вестник?

— Това е причината да дойда.

— Мислех, че си дошла, за да се извиниш.

Мери Хигинс не се засмя, а само побутна изрезката през масата.

— Прочети това.

Бел погледна заглавието и и върна листа.

— Четох го снощи — и изрецитира абзаца по памет: — „Ясно е, че голяма част от доказателствата за съществуването на Въглищен тръст, както и доказателства, че железниците държат голяма част от акциите на въглищните мини в страната, както и че комбинирането на тези два факта води до контрол на цените на въглищата и превоза им до всеки по-важен град, може да даде Джим Хигинс, президент на общия стачен комитет. Хигинс вероятно ще бъде повикан от главния прокурор по време на разследванията, които ще започнат скоро.“

Мери гледаше Бел със зяпнала уста.

— Имам фотографска памет.

— Разбрах. Аз също имам фотографска памет и винаги съм се чудела дали очите ми се движат, докато извиквам нещо от паметта си. Сега вече знам.

— Как така брат ти е президент на стачния комитет?

— Имаше смелостта да се самопредложи.

— А как се е сдобил с тези доказателства?

— Изнесе ги през задния вход на профсъюза в Денвър, докато пинкертъните разбиваха предния.

— А как са стигнали тези доказателства чак до Денвър?

— Преместиха ги от Питсбъг и Чикаго, за да са в безопасност.

— Е, явно не се е получило… Брат ти разбира ли в каква опасност е?

— Не мисли за това.

— Но ти мислиш — Бел можеше да се досети какво ще последва.

Мери каза:

— Ще го убият и ще изгорят доказателствата, преди главният прокурор да прати повиквателна. Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако не го пази детектив, който твърди, че невинните са неприкосновени.

Бел кимна. Надяваше се точно на това. Така щеше да има поглед отблизо върху профсъюзите и организаторите им. Можеше да стигне и до самоличността на провокатора, ако се окажеше бивш стачник, например. Но всичко това означаваше, че ще му трябват и още помощници.

— По-добре да се видим с шефа — каза Бел и дръпна Мери за ръката.

— Ще я следиш!

— Моля?! — попита Бел, който тъкмо се заемаше с нова порция вестници, когато Ван Дорн влетя в стаите на отдела по проучвания.

— Разбери какво е намислила!

— Мери ли? Какво имате предвид?

— Ако знаех, нямаше да има нужда да те пращам по петите и. Имам предчувствие, че е намислила нещо голямо и това не ми харесва.

— Ами брат й?

— Подозирам, че няма нищо общо с него.

— Но ще го пазите, нали?

— Разбира се! Нали дадохме дума. Сега върви! Не и позволявай да се измъкне. И не и позволявай да те види.

Бел следеше Мери Хигинс от разстояние, като гледаше да не приближава много, но и да не я губи от поглед. Стараеше се да държи колкото може повече минувачи между нея и себе си и непрестанно слагаше и сваляше палтото и шапката си, за да сменя силуета си.

Заповедта на Ван Дорн още кънтеше в ушите му. Ако не я беше видял как хвърля лампата, която подпали съдилището в Глийсънбърг, можеше да възрази, че е невинна или поне да се отнесе към думите на шефа с повече съмнение. Но беше видял на какво е способна, както и победоносното й изражение онази вечер. Затова я последва, крайно заинтригуван и доволен, задето беше близо до нея, макар да зарязваше собствения си случай.

Мери беше лесна за проследяване — високият й ръст я отличаваше от тълпата по тротоарите, а и вървеше устремено напред, без да се обръща. От ниските облаци покапа дъжд. Мери си купи червен шал от един продавач на Двайсет и трета улица.

Спря на Четиринайсета, където Бродуей и Четвърто авеню се пресичаха на площад Юниън. Там се заслуша в някакъв мъж, който държеше реч за стачките и за войната на САЩ срещу филипинските бунтовници.

— Три пъти „ура“ за анархията! — изрева мъжът и тълпата поде вика му.

Мери Хигинс пусна малко пари в шапката му и отмина. После сви на изток към претъпкания еврейски квартал и Бел скъси дистанцията, за да не я изпусне от поглед.

— Не си купувайте говеждо!

Групи жени се тълпяха край месарниците и викаха към домакините, излизащи отвътре с покупки:

— Бойкотирайте Говеждия тръст!

По ъглите имаше полицаи — едри мъже със сини униформи и високи шлемове.

Бел почти изгуби Мери в една тълпа от жени, които крещяха една на друга.

— Децата ми са болни! Трябва да ядат!

Айзък успя да се шмугне между тях и изтича след Мери. Вече не се притесняваше дали ще го забележи, или не. Във въздуха трептеше някакво мрачно напрежение — същото като преди опита за линч на Джим в Глийсънбърг. Жените, касапите и намусените полицаи щяха да загърбят скоро и последните останки от цивилизовано поведение, а Мери Хигинс се намираше сред тях.

— Клетите жени. Прави бяха. Ченгетата ги нападнаха като казаци.

Джон Клагарт я водеше към една закусвалня, където се хранеха работниците, копаещи тунелите за новата метролиния. Там Клагарт й натика в ръцете едно горещо кафе.

— Ако дадете на ченгетата дяволска работа за вършене, ще използват дяволски методи — рече той.

— Всеки американец трябва да тъне в земята от срам заради това, което се случва.

— Цялото правителство за нищо не става — въздъхна Клагарт. — Гнило е до сърцевината си.

— Три пъти ура за анархията — рече горчиво Мери.

Клагарт поклати глава.

— Анархията е шега. Доникъде няма да стигнеш с нея. Трябва да се направи нещо истинско. Нещо, което тия кръвопийци капиталистите ще усетят като удар и което ще ги събори по гръб.

Мери реши, че мъжът срещу нея има необичайно интелигентен вид. Макар да имаше телосложение, подобно на копачите, които ядяха долнопробната си наденица и грахова супа край нея, този мъж излъчваше изисканост, която и напомняше за Айзък. И подобно на Айзък притежаваше твърдия поглед на мъж, свикнал с успеха, рядкост сред работниците. Разбира се, не беше хубав като Айзък, нито пък толкова открит.

В очите му имаше някаква особена отдалеченост, почти празнота. Отначало и се беше сторило, че са лешникови, но сега виждаше, че са изключително рядък цвят — кехлибарени. В опушения сумрак на закусвалнята изглеждаха почти златисти. Ала не лъщяха като злато. Бяха непрозрачни като мед. Ако, както подозираше Мери, Джон Клагарт криеше тайни, очите му никога не биха го издали. Ала каквито и тайни да криеше, това не я интересуваше. Нямаше нужда от чиято и да било топлина и откритост.

— Знам начин да ги съборим по гръб — рече тя.

Пороят заплашваше да се превърне в наводнение и Бел не можеше да види нищо дори на двайсетина метра пред себе си. Дъждът бе изпразнил улиците, така че на младия детектив му се стори, че през празното пространство вижда една самотна тичаща фигура. Дългото палто на мъжа се ветрееше. Той явно се беше насочил на запад към улица „Елм“.

Бел хукна след него. Бягаше бързо и успя за нула време да скъси разстоянието между себе си и мъжа, но в този момент непознатият ненадейно се скри в една дупка на тротоара. Бел скочи след него и се приземи на дървена платформа на около метър под улицата. Видя дървена стълба, втурна се по нея и се озова в на пръв поглед безкраен тунел, осветен от електрически крушки. Явно това беше покритият изкоп за метрото.

Тунелът приличаше на добре уредена и много голяма въглищна мина. Беше десет пъти по-широк и поне пет пъти по-висок. Електрическите крушки го изпълваха със светлина. Вместо несигурни дървени подпори, тук всичко се крепеше на редици стоманени колони, подпиращи трегерите по протежението на целия тунел. От трегерите с вериги бяха увесени огромни вентилационни тръби — около които земята бе старателно разровена.

Бел обърна очи към посоката, която би трябвало да извежда към центъра на града. Натам светлините ставаха по-ярки, а в обратната посока отслабваха. Далеч напред се виждаше непознатият, който лъкатушеше между работници, кранове и колички. Внезапно мъжът спря, подаде нещо на един от работниците с количките и отново се затича. Когато Бел стигна до работника, той и още един едър юначага зарязаха работата си и препречиха пътя му. Стискаха по шепа долари.

— Никакви ченгета!

— Не му вярвайте! — извика Бел. — Махнете се от пътя ми!

— А защо да вярваме на теб?

Бел нанесе два светкавични удара на първия мъж, препъна втория и продължи да тича след непознатия. Онзи имаше преднина от поне петдесетина метра. Бетонът изведнъж свърши. Напред землистия под на тунела се беше превърнал в лепкава кал. Мястото се стесни, а броят на работниците се увеличи. Стоманените колони отстъпиха на дървени греди и трегери, а от време на време през дупки в тавана се виждаше небето, от което се лееше дъжд.

Бел имаше чувството, че тича с километри, и че силите няма да му стигнат да вдигне крака си от калта на следващата крачка. Ала мъжът отпред не спираше, напредваше бързо по неудобния терен, подминаваше стреснатите работници, без да им обръща внимание и разблъскваше онези, които не успяваха да се отдръпнат навреме от пътя му.

Внезапно се чу тътен на гръмотевица и земята се разтресе. Над главите им затрополиха трамваи. Просветнаха лампи. Вентилационните тръби се поклащаха на веригите си. Бел не спираше да тича, пренебрегвайки размаханите по негов адрес юмруци и гневните викове на работниците. Внезапно разкаляният под изчезна, изчезнаха и работниците с кирките и лопатите. Стените станаха каменни. Явно, копаейки в посока към гара „Гранд сентръл“, строителите бяха стигнали до манхатънската шиста. Каменният пласт тук беше близо до повърхността.

Тунелът приличаше повече на мина, с груби стени, нисък таван и боботенето на бормашини.

Освободен най-сетне от лапите на калта, Бел ускори рязко крачка. Мъжът пред него явно вече бе уморен, защото започна често да се препъва. Бел почти го настигаше. Още по-добре, помисли си младият детектив, защото тунелът скоро щеше да свърши. Единственият път щеше да остане една от шахтите, откъдето работниците изнасяха към повърхността със стоманени кофи изкопаната скала. Това, че непознатият имаше поне четири пистолета, а той — само два ножа, не тревожеше Бел.

Внезапно мъжът се покатери по една от наклонените стени, която водеше към открита галерия и се шмугна под въжетата, опънати, за да обезопасят района. Отгоре се лееше светлина. Явно имаше отвор към улицата. Един работник затича натам.

— Изчезвай от там, проклет идиот! — провикна се той. — Там е нестабилно!

Един лъч падна върху непознатия и Бел видя победата в очите му — явно мъжът разполагаше с някакво известно само нему преимущество. Бел се затича още по-бързо. Мъжът използва една канара, паднала от стената на галерията, за да се покачи още нагоре. Каменните пластове се издигаха стръмно. Един огромен къс скала се плъзна по стената като спортна шейна по заледен склон. Бел настигна работника, който не спираше да вика:

— Това ще те утрепе! Слез от там, идиот такъв! Какво правиш?… Ще ни избиеш всички!

Мъжът беше взел отнякъде едва кирка и с нея се придърпваше нагоре по ронливата скала.

— Ще започне нова лавина! — изкрещя работникът. — Бягайте, момчета! Бягайте!

Бел обаче продължи преследването. Непознатият беше стигнал до отвора и размахваше кирката, за да го разшири и да се измъкне. Към Бел се затъркаляха камъни. Мъжът всеки момент щеше да се измъкне през дупката. Бел извади един от ножовете и го хвърли.

Острието бе прицелено точно и се заби в петата на левия крак на мъжа, докато той изчезваше нагоре. Скалите около отвора се разтрошиха и огромна вълна от камък се плъзна надолу, профуча покрай Бел и се сгромоляса на пода на тунела. Ударната вълна помете Бел и той се понесе след каменната лавина. Падна и едва успя да се изтърколи встрани, за да избегне парче скала, дълго десетина метра, което полетя към него.

За щастие канарата се подпря на стената на тунела и Бел успя да се покатери по нея, както по стълбище. Излезе на повърхността на ъгъла на Четвърто авеню и Трийсет и седма улица, точно навреме, за да види как няколко огромни къщи от червеникав пясъчник се люшкат като по време на земетресение. На тротоара се отвори дупка, фасадите се отделиха от къщите и се сринаха в тунела.

Бел виждаше стаите на жилищата, все едно бяха кукленски къщи. Обитателите търчаха надолу колкото им държаха краката. Бел се затича натам, за да помогне. Улови с периферното си зрение движение в една от пресечките на Трийсет и седма улица. Влак на градската железница набираше скорост по Трето авеню в посока към центъра. За най-задния му вагон се беше вкопчил непознатият и докато влакът се скриваше, той махна за довиждане на Бел.

— Много доволен от себе си изглеждаш — каза Джеймс Конгдън.

Хенри Клей се прицели в Целувката и метна шапката си през кабинета на съдията.

— И с право — отвърна той. — Войната ни сред въглищните залежи се движи по план.

— От това, което чета по вестниците, щеше да се движи по план и без скъпите ти намеси.

Клей нямаше намерение да се съгласи толкова лесно с това, че победата му е незначителна. Малкото заиграване с Айзък Бел му беше доставило голямо удоволствие. Беше измамил, обезоръжил и унижил младия детектив на Джоузеф Ван Дорн. А това, че Бел следваше Мери Хигинс, само доказваше блестящия избор на Клей. Бел — или по-вероятно Ван Дорн, подозираше това, което Клей вече знаеше със сигурност от източниците си в профсъюза: Мери Хигинс беше предизвикала дерайлирането на влака в Денвър. Със способностите и изобретателността си тя бе много опасен елемент, а Джо ван Дорн очевидно долавяше това и затова плановете на Клей за младата бунтарка му се струваха още по-добри.

— Не вярвайте на всичко, написано във вестниците.

— Обеща ми, че ще спечелим тази война точно чрез тях — сопна му се Конгдън.

— Обещавам, че ще спечелим. Вестниците ще унищожат профсъюзите, когато успеят да убедят хората, че единствено собствениците са в състояние да спрат провокаторите.

— Кога, по дяволите, ще се случи това? Иде зима, а миньорите вече стачкуват. Какво чакаш?

— Светоизместващо събитие.

— За това ще ти трябва земетресение.

— Намерих си земетресение.

— За какво говориш, по дяволите? Спри да си играеш с мен, Клей. Какво земетресение?

Хенри Клей се усмихна, напълно уверен в ефекта от думите си.

— Прекрасно земетресение. Всъщност, светоизвместващо с красотата си.

— Жена?!

— Прекрасна жена с голям размах. По-умна, по-корава и по-смела от всеки член на профсъюз в тази страна. Единствената и слабост е, че е толкова отдадена на „справедливата война“, че направо са и се кръстосали очите.

— Искам да се срещна с нея.

— Казах ви в началото, че подробностите са моя работа — студено отказа Клей.

— Тактиката е твоя работа. Стратегията е моя. Земетресението влиза в категорията „стратегия“. Ще се срещна с нея!

Уиш Кларк чакаше Бел на перона. Лицето му беше подпухнало и мораво, а очите му блестяха като яркосини точици на него.

Бел скочи от вагона, още преди влакът да спре напълно.

— Намерихме ли Лорънс Розания?

— Главният посредник за продажбата на крадена собственост в града ми каза, че копелето е толкова самоуверено, че преговаря за откуп за бижута, които още не е откраднал.

— И как разбра? — попита Бел, дълбоко впечатлен.

Уиш смърдеше на спиртоварна, но колцина детективи можеха да измъкнат такава информация от посредник на черно?

— Дължи ми услуга — отвърна Уиш.

— Явно голяма.

— Така си е. Не го застрелях, а имах право да го направя и той го знае. Освен това се дразнеше, че крадец на бижута има наглостта да подбива цените на най-големия си конкурент. Напомних му, че господин Розания няма конкуренти, но онзи не беше в много добро настроение.

— Каза ли ти какво планира да открадне Розания?

— Огърлица с петнайсеткаратов розов диамант във формата на сърце и цяла върволица двукаратови бели диаманти край него.

— Това стеснява кръга на целите до „много богатите“.

— Никой никога не е твърдял, че Розания не си разбира от работата. Така или иначе, ще наблюдаваме черноборсаджията, както и конкурента на Розания, а когато нашият касоразбивач се покаже с плячката, ще го спипаме.

— Кога?

— Скоро, поне така мисли моят човек.

— Не, нямаме време да седим и да го чакаме — каза Бел.

— Само няколко дни.

— Ами ако Розания реши да се покрие? Ако реши да действа предпазливо и да остави нещата да се уталожат, преди да продава. Може да отнеме седмици. Нямаме седмици.

— Готов съм да чуя и по-добри идеи — каза Уиш. — Имаш ли?

— Прати съобщение на Грейди Форър в нюйоркския офис.

— Кой е този?

— Новият, за когото ти разказвах, шефът на отдела по проучванията.

— Цял отдел? Кога пък сте го направили?

— Преди около месец — отвърна Бел. Уиш доби съвсем объркан вид и Бел си спомни думите на Ван Дорн, „Един Бог знае къде е Уиш Кларк“. — Шефът работи бързо, разширява агенцията.

— Какво ли ще измисли още модерната епоха? — престори се на удивен Уиш. — Добре, какво да му пиша на този Фуриер?

— Форър, Грейди Форър. Много му сече пипето. Кажи му да се разтърси из пресата за богати чикагци, отишли да пазаруват бижута в Ню Йорк.

— Никой няма да пише във вестника, че господин Дебеловрат е купил ново колие с диаманти?

— Ще четем между редовете. Особено в светските хроники. Сравни купувачите в Ню Йорк с поканените на скорошни балове в Чикаго и ще се опитам да разберем какви са плановете на господин Розания.

— Искаш да го прекъснем насред работата?

— По-скоро след нея.

— Хубав план, Айзък, два заека с един куршум.

— А и ще го настроим за приказки.

— Много модерна идея, това за господин Форър и светските хроники. Аз, понеже съм старомоден, ще посетя „Блек Соушъл“ и „Литъл Ексчейндж“.

— С каква цел? — попита предпазливо Бел. И двете места бяха барове.

— Защото „Литъл“ е ей-там — отвърна Уиш и кимна към ярко осветен бар на ъгъла. — „Блек“ е също на един хвърлей от гара „Ла Сал“, където спира „Туентиът сенчъри“.

— И?

— Когато влаковете пристигат от Ню Йорк и е време да си ходят, експресните куриери на „Пенсилвания спешъл“ отиват до „Литъл“ за по едно. А момчетата от „Туентиът сенчъри“ надигат чаши в „Блек“. Дали пък тези тежковъоръжени господа, чиято работа е да пазят ценни вещи, няма да си спомнят кои пътници са се връщали от Ню Йорк с бижута в сейфовете?

Бел се съгласи, че тактиката на Уиш е по-добра.

— Не се коси, синко — потупа го Уиш. — Ти пък се сети да спипаме стария крадец с плячката. Аз просто измислих малко по-бърз начин да го хванем.

— Все повтарям на господин Ван Дорн, че си най-умният детектив в цялата агенция — ухили се Бел.

— Мога да си представя колко се радва да го чуе.

Бел откри Уиш Кларк пиян в „Литъл ексчейндж“. Успя да го изведе от бара, да го натика в една едноместна карета и даде на кочияша петдоларов бакшиш да го откара в „Палмър хаус“, където се намираше квартирата на агенцията в Чикаго.

Уиш го сграбчи за ръката, докато Бел се опитваше да затвори вратата.

— Ни’кви б’жута на „Пънсилвания спеш’л“.

— Ще проверя в „Блек“ при куриерите на „Туентиът сенчъри“.

— ’Звиняай, че те раз’чаровах, Айш’к. Ама п’някога…

— Обещай ми нещо, Алойзиъс.

— К’вото…

— Легни си! Ще имам нужда от теб утре сутрин.

Кочияшът дръпна юздите и каретата потегли.

Бел пое пеша надолу по улица „Кларк“, през железопътното депо на улица „Харисън“ и изчака една шхуна с високи мачти да премине, преди да прекоси Южния канал на Чикагкската река по един стар сгъваем чугунен мост. Мостът се разгъва твърде дълго време и Бел си спомни, че докато чиракуваше в Чикаго, хората бяха надигнали глас този мост да бъде заменен с по-нов. Но корумпираните градски съветници не можаха да се разберат кой да свърши работата и кой да плати за нея.

Подобно на „Литъл Ексчейндж“ и „Блек Соушъл“ беше едно ниво над обикновен работнически бар, понеже се намираше на улица „Ла Сал“, на последната гара за влаковете от Ню Йорк. Питиетата не бяха евтини, а безплатният обяд беше подобаващо богат, сервиран от готвач в бяло, който се трудеше над последната дума в готварството — парна плоча от неръждаема стомана. Клиентите бяха бизнесмени, чиновници и търговски представители с хубави костюми, спортни жилетки, часовници на верижка, шапки и вратовръзки.

Влаковите куриери лесно се познаваха, ако човек знаеше какво да търси. Макар и облечени като останалите, имаха неотклонните, сурови погледи на хора, които можеше и да не преживеят поредната си задача. Пазеха големи суми пари, злато, облигации и бижута, заключени в укрепени вагони, и често се сблъскваха с маскирани крадци, чиито методи на нападение варираха от дерайлиране на влакове до взривяване на вагони с динамит и разстрел на оцелелите. Тези куриери бяха известни с това, че отвръщаха на стрелбата.

Бел, подобно на всеки от екипа на „Ван Дорн“, често се возеше безплатно в куриерските вагони, тъй като мъжете там с готовност приемаха компанията на въоръжени детективи, които си знаят работата. Бел поздрави неколцината, с които се познаваше, купи им питиета и разбра кои работят в „Туентиът сенчъри лимитед“, където се возеха хора, способни да си позволят петнайсеткаратови диаманти.

Бел ги разпитваше вече от няколко часа, когато влезе Уиш с чист костюм и уверена крачка и се насочи право към каната с кафе. Изгълта една чаша наведнъж, наля още една и отиде при Бел.

— Как се справяме?

— „Туентиът сенчъри“ имат пет влака — отвърна Бел. — Говорих с куриерите на четири от тях, но не извадих късмет. Петият пристига всеки момент. А ти как се справяш?

— Нищо ми няма — рече Уиш и обходи бара с присвити очи. Леко се поклащаше на място, но по нищо друго не му личеше, че преди броени часове е бил мъртвопиян. — Ето го и твоят човек, Бен Лент. Возил съм се с него. Бива го.

Бен Лент беше нисък, но набит тип. Белезите по бузите му приличаха повече на следи от куршуми, отколкото от юмруци. Поздрави топло Уиш и се пошегува, че чашата в ръката му не бива да е кафе. После се ръкува с Бел. С Бен Лент, слязъл току-що от последния влак за деня, удариха джакпота. Бел описа огърлицата, която Розания искал да открадне.

— Госпожа Стамбо.

Бел и Уиш се спогледаха.

— Госпожа Стамбо?

— Роуз Стамбо?

— Самата тя. Още си я бива, ако смея да отбележа. Дойде лично във вагона, за да ми каже да й пазя колието.

Уиш се ухили на Бел.

— Съмнявам се, че твоят Форър с неговите светски страници щеше да стигне до госпожа Стамбо.

Бел се съгласи. Госпожа Стамбо никога не би стигнала до светските страници. С лекота можеше да си позволи подобно бижу, но огромното й богатство не беше нито наследено, нито припечелено по обичайния начин. Роуз Стамбо от четирийсет години държеше най-хубавия бордей в Чикаго.

— Страхотно бижу ще да е, Розания рискува линч, ако го хванат — каза Уиш. — Всички обичат госпожа Стамбо, включително представителите на реда. Помниш ли, Айзък, отведох те при нея веднъж.

— Как да не помня — Бел си спомняше съвсем ясно пищната дребна блондинка на неопределена възраст с подканящо пламъче в сините очи. После се обърна към Лент: — Кога се видяхте с госпожа Стамбо?

— Миналата седмица.

— Утре в „Палмър хаус“ има благотворителен бал за новинарите. Мислиш ли, че ченгетата ще я пуснат? — попита Бел.

— Навсякъде ще я пуснат, нали се пенсионира.

— Още ли живее на „Диърборн“?

— Премести се в имение на Северния бряг.

Освободен от платното, Лорънс Розания бързо си върна самообладанието, отупа фрака си и поизглади якичката си. Огледа стаичката без прозорци, където го бяха откарали Бел и Кларк, и реши, че няма как да избяга, преди самите те да го пуснат. Това, че искаха нещо от него, беше добре, и се надяваше да се измъкне от тази каша, без да влезе зад решетките. Това, че Уиш Кларк беше един от двамата, му гарантираше честно отношение, стига да не сбърка и да подцени интелекта му. Младият хубавец, който обясни какво искат от Розания, също се държеше като джентълмен, и скоро разговорът премина на малки имена.

— Благодаря за ясното обяснение, Айзък. Благодаря и на теб, Алойзиъс. Винаги се радвам да се видим. Значи, доколкото разбирам, нещата стоят така: ще ви кажа каквото искате да знаете и вие ще ме пуснете.

— Не — отвърна Айзък Бел. — Ще ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, и тогава ще те пуснем.

— Или — добави Кларк, — няма да ни кажеш каквото искаме да знаем. Ще върнем това в джоба ти на дамата, на която принадлежи, а теб ще те предадем на ченгетата. Помисли си.

— Реших — каза незабавно Розания. — Какво искате да знаете?

— Кажи ни за всички свои познати, които експериментират с оформени заряди.

Розания окръгли очи.

— Искате да ви предам самоличността на всеки крадец, който експериментира с оформени заряди?

— Едва ли са чак толкова много — стрелна го Уиш.

— Доста отбрана групичка сме — съгласи се Розания. — А и членовете оредяват след всеки неуспешен експеримент. Всъщност, не знам дали ще ми повярвате, но останах само аз. Тези заряди са по-сложни, отколкото си мислят хората.

Изражението на Бел можеше да замрази вода.

— Лорънс! Не си играй с търпението ни!

— Нито пък с добрината ни! — добави Уиш.

— Добре, какво ще кажете да ви дам информацията, да запазя половината от това в джоба си, а другата да дам на вас, и после по живо по здраво?

Бел извади часовника си на дебела златна верижка и го отвори.

— Десет секунди!

— Щом настоявате… Познавам само двама, които не само са оцелели, но и са задобрели доста напоследък.

Назова ги.

Бел погледна Уиш.

Уиш поклати глава.

— Тези са като теб, Лорънс, не биха се лишили от добрата си работа, за да разрушават въглищни мини.

— Мини ли? — повтори Розания. — Какво намеквате?

— Искаме всяко име — поясни Бел. — Не само крадците. Всички!

За пръв път, откакто бяха издебнали Розания в засада, той се притесни.

— Откъде да знам кога някой не е крадец?

— По-добре да си разбрал, за твое добро е.

— Няма да ви хареса отговорът ми.

Уиш кимна на Бел, че е негов ред да е лош. Бел рече:

— В този случай няма да ти хареса реакцията ни.

— Не, сериозно говоря! Мога да ви го опиша, но не мога да ви дам име, защото не го знам.

— Кажи ни каквото знаеш.

— Много е едър, висок е колкото теб, Айзък, но е по-широк в раменете от теб, Уиш. Много е интелигентен. Много е пъргав и силен. Говори като от Чикаго, но никога не съм го виждал наоколо. Така че може би е малко по-голям от мен и е напуснал града, преди да вляза в бизнеса. Носи шапка с мека периферия и я спуска ниско над очите си. Бръсне се всеки ден. От косата му съм видял само няколко кафеникави кичура изпод шапката.

Бел реши, че Розания като цяло описва нападателя му в Гробницата.

— Какъв цвят са очите му.

— Трудно ми е да кажа, светлината беше слаба.

Кларк се намеси:

— Лорънс, обикновено си по-наблюдателен. Наблюдателният касоразбивач е свободен касоразбивач. Както и жив. Слабото осветление, доколкото те познавам, би те накарало да го огледаш още по-внимателно.

— Забравяте, че се опитвах да науча по-пипкавите моменти при взривяването на сейфове, а не да идентифицирам непознати.

— Сини?

— Не. Някаква отсянка на кафявото.

— Кехлибарени?

— Редки са — отвърна Розания. — Но може и такива да са били.

— Откъде знаеш, че не е крадец? — попита Уиш.

— Добър въпрос. Повече ми биеше на ченге, честно казано.

— Какво точно ти биеше на ченге у него?

— Трудно е да се каже. Имаше нещо авторитетно в излъчването му. Като при вас. Като нищо може да минете за полицаи.

— Как така? — попита Бел.

— Не искам да се обиждате, но думи като „убедителен“, „самоуверен“ и „арогантен“ добре ви описват, както и него.

— В момента се мъча да не ти се обиждам — успокои го Уиш Кларк.

— И е дошъл чак до тук, за да изучава оформените експлозиви? — попита недоверчиво Бел.

— Не, не, не! Не казах това. Срещнахме се в Нюпорт.

— Роуд Айлънд, Вирджиния или Калифорния? — попита Уиш.

— Роуд Айлънд, във Военноморската база — предположи Бел.

— Къде другаде? Този, за когото ви говоря, пиеше в един бар там, както и аз. И двамата се разговорихме с един и същ торпеден специалист. От ония, дето само от едно нещо разбират. От нас тримата само той не можа да загрее защо му задаваме всички тия въпроси. Добре, че не се оказахме чужди шпиони.

— Сигурен ли си, че онзи другият не е бил шпионин?

— Беше си касоразбивач отвсякъде. Знаеше какво да пита. Всъщност, хрумна ми да си разменим визитките. Да се съберем за обща задача.

— Но преди малко каза, че не бил крадец.

— Така ли? По-скоро имам предвид, че разбираше от касоразбиваческа работа, но се държеше повече като полицай.

— Ченге с кехлибарени очи — каза Бел.

— Вероятно кехлибарени. И много приличаше на ченге.

— Беше ли въоръжен? — попита Бел.

— И питаш! Голям револвер под палтото, а като свали ръка на масата, китката му така изтропа, сякаш криеше оръжие в ръкава си.

— А ножове?

— Защо питаш?

— От любопитство.

— Имаше нож в ботуша си.

— Как разбра? — попита Кларк.

— Отряза една пура на Уийлър.

— Кой е Уийлър?

— Мозъкът. Арсеналът му беше още една от причините заради които реших, че не е крадец. Никой уважаващ себе си крадец не носи такива пушкала. Беше въоръжен точно като вас двамата.

Айзък Бел и Уиш се спогледаха.

— Благодарим ви, господин Розания. Много ни помогнахте.

— Удоволствието беше мое. И с това, господа, ще ви пожелая приятна вечер.

Розания пое към вратата. Спря рязко, когато прищракаха петлетата на два пистолета.

— Не забравяй да си изпразниш джобовете!

Мъжете с бомбетата последваха Бел и Уиш Кларк на моста и извадиха ножовете си. Чу се изщракване от изскачането на автоматичните остриета. Чуха го и детективите, макар и на седем метра разстояние.

Водените от Мълдуун полицаи спряха под повдигащия механизъм на моста и препречиха пътя оттам.

Уиш остави пушката в чантата.

— Явно силите на реда са се подредили да гледат бой с ножове.

— Неутрални наблюдатели — потвърди Бел.

— Освен ако не вкараме огнестрелни оръжия в уравнението.

— В този случай ченгетата ще ни застрелят.

— Как си с ножовете?

— Имам малък за хвърляне в ботуша.

— Бих си го задържал за последно — каза Уиш и се разтършува в чантата си. — А, виж ти! Какво ще кажеш за нож боуи? — и той извади трийсетсантиметрово, наточено от двете страни острие.

— Колко имаш?

— Само един. Да хвърляме монета?

— Задръж си го. Ще взема един от техните — каза Бел и се засили към мъжете, фиксирал с поглед високия в средата.

На около два метра от тях Бел се престори, че ще изрита дебелия отдясно, но отскочи от опорния си ляв крак и се завъртя на деветдесет градуса. Десният му ботуш одраска носа на този в средата и се заби право в лицето на ниския отляво, който се строполи като обезглавен.

Бел взе ножа от моста.

— Благодаря!

Уиш се озова веднага до него, размахал своя нож.

— Бягайте, момчета, докато още имате лица!

Дебелият грозник нападна с изненадваща бързина и умение. Острието му прониза празното пространство, където допреди секунди се намираше Уиш. Боуито разряза ръкава на палтото му и го поряза от китката до лакътя. Онзи пусна ножа, изкрещя и избяга, стиснал ръката си.

Остана само високият. Очите му прескочиха от острието на Бел към това на Уиш, от което капеше кръв. Замахна към Уиш. Бел на свой ред замахна с всичка сила. Ножът наниза китката на нападателя и остана там, докато онзи се олюляваше.

Уиш Кларк се засмя дрезгаво.

— Сега трябва само да се разберем с полицията. Айзък, внимавай!

Острието сякаш изскочи от нищото.

Първият повален се беше свестил и бе станал на крака. Стиснал падналия до него нож, рязко беше замахнал към гърдите на младия детектив.

Бел се опита да избегне удара, ала острието летеше към него. Също толкова ненадейно, колкото бе лъснало, острието се скри, спряно от Уиш Кларк, който изсумтя и се препъна назад, хванал се за гърдите.

Бел заби юмрук в лицето на нападателя с цялата си тежест, прекатури го през моста в реката и улови приятеля си, докато падаше.

— Уиш!

— Добре съм, добре съм…

Но не беше добре и Бел усещаше как тялото му се отпуска в ръцете му.

Увери се, че не са прекъснати артерии. Слава богу, от раната не шуртеше кръв. Бел метна Уиш на рамо, взе чантата му и се затътри към полицейския файтон.

Кочияшът и полицаят в него го изгледаха студено.

Бел им отвърна с още по-леден поглед и заяви:

— Капитанът на управлението ви е стар приятел на моя шеф, Джо ван Дорн. Със сигурност не бихте искали да научи, че тази вечер сте били на хонорар, нали?

Кочияшът погледна към Мълдуун и компания. Полицаите пристъпваха от крак на крак, но не се притичваха на помощ.

— Прав си.

— Закарайте ни право в болницата и сме квит.

— Джейк — каза кочияшът на този до себе си, — скокни долу и направи така, че на господата да им е удобно отзад.

Бел постави Уиш на една от дългите пейки и приклекна до него, за да не се изтърколи. Кочияшът дръпна юздите и файтонът се понесе през града.

— Спри да се мъчиш да говориш — каза Бел.

Уиш му даде знак да се приближи.

— Казах ти, мустакът върши работата, взеха те на сериозно.

Айзък бел докладва на Джоузеф ван Дорн в личния му кабинет двайсет минути след като фериботът на пенсилванската железница спря край Двайсет и трета улица.

— Намушкаха Уиш. Не е засегнат жизненоважен орган, но ще се възстановява поне една-две седмици.

— Едно време беше почти невъзможно да намушкаш Алойзиъс Кларк. Предупредих го сума ти пъти, че пиенето не прощава.

— Не е от пиенето — отвърна Бел. — Получи нож, който беше предназначен за мен.

Ван Дорн сведе очи.

— Съжалявам, Айзък! Не биваше да го казвам. Ще се оправи ли?

— Намерих му най-добрия лекар в Чикаго.

— Агенцията ще поеме разноските.

— Вече ги поех аз.

Настъпи неловко мълчание. Бел чакаше, защото не искаше да продължи пръв. Най-накрая Ван Дорн се почувства принуден да попита:

— Как мина с Розания?

— Както се надявах. Наистина изучава оформените заряди. Както и провокаторът ни.

— Виж ти!

— Розания дори се е срещнал с него в Нюпорт, извън торпедната станция.

— Сигурен ли си, че не те е подвел?

— Напълно! Описа мъж, който приличаше на този, когото видях аз. Смяташе, че има чикагски акцент, но се закле, че не го е виждал преди в града.

— Значи онзи се е изнесъл от града, преди Розания да влезе в бизнеса.

— А като се има предвид с какво се сблъскахме Уиш и аз, бих казал, че този тип има добри връзки с чикагската полиция.

Ван Дорн сви рамене.

— За чикагската полиция най-красноречивото нещо са парите.

— Така или иначе, имате приятели там, сър.

Бихте ли могъл да поразпитате?

— Няма да останем приятели дълго, ако просто отида да подпитвам напосоки. Имаш ли някакво име?

— Засега името му ми е неизвестно и нямам предположения — призна Бел и отново млъкна.

След известно мълчание Ван Дорн попита:

— Къде са останалите от екипа ти?

— Уебър и Фийлдс са в Питсбърг, заедно с Арчи. Мак откри, че един от местните шерифи крои тайни планове да екстрадира водачи на профсъюзите обратно в Западна Вирджиния заради убийството на Черния Джак.

Ван Дорн подсвирна впечатлен.

— Мак явно здраво се е разровил, за да открие това.

— Уоли твърди, че приятелката на шерифа нещо си е харесала Мак.

— Не бих предположил, че Мак още го бива с жените.

— А Уоли пък е събрал информация за нападение по железниците.

— Що за нападение?

— Ще взривяват подпори на мостове, смята Уоли.

— Безумци! — поклати глава Ван Дорн.

— Безумството е навсякъде, сякаш Питсбърг се готви да посрещне протестиращите. Половината долина на Мон ще се присъедини към тях по пътя. Затова пинкертъните и полицията по въглищата и желязото предлагат награди на освободени затворници, които да се изправят срещу стачкуващите.

— За бога! Как разбрахте за това?

— Арчи се внедри в полицията по въглищата и желязото.

— Но той е младши детектив!

— Убеди ги, че бяга от ченгетата в Айдахо, задето пребил миньор до смърт с голи ръце. Посрещнаха го като изгубен брат.

— Много е опасно да оставиш младши детектив сам на подобно място. Твърде опасно! Ами ако го усетят? Няма нужния опит, а и без подкрепа, един Бог знае какво може да му се случи.

— Всеки, който предизвика Арчи Абът на боксова схватка, бързо ще спре да се съмнява в историята му.

— Ще поздравя Арчи за постигнатото, но искам да го разкараш от там, колкото се може по-бързо.

— Не се тревожете. Вече го преместих, за да следи един недотам опасен човек.

— Кого?

— Искате да знаете какво е намислила Мери Хигинс, нали? Е, аз също.

— Имаме ли някаква следа?

— Върнала се е в Питсбърг. Все още отказва помощ от „Ван Дорн“. Затова пратих Арчи.

Ван Дорн се усмихна леко.

— Сигурно имаш огромно доверие на това момче, за да му позволиш да следи девойката, по която си падаш… О, не го отричай, Айзък!

— Надявам се Арчи още да помни единствения боксов мач, който е губил — отвърна Бел с усмивка.

— Добре, а сега на работа! Какъв е следващият ти ход?

Усмивката се смъкна от лицето на младия детектив и той изгледа шефа си продължително.

— Ще открия кой е провокаторът.

— Така ли?

— С ваша помощ.

— С моя ли? Какво имаш предвид?

— Вижте това.

Бел бръкна в ботуша си и постави метателния си нож на бюрото на Ван Дорн.

— И какво точно да видя?

— Дадохте ми го вие.

— Давам по един такъв на всичките си чираци.

— Мъжът, който ме нападна онзи ден имаше същия.

— Значи си разбира от работата. Ножът е хубав.

— Беше абсолютно същият!

— Купувам ги от един ножар в Кънектикът. Хората му правят хиляди подобни ножове. Какво ти се върти в главата, Айзък?

Бел каза:

— Този мъж знаеше много неща за мен. Знаеше за пистолета в ръкава ми.

Джоузеф Ван Дорн се разсмя.

— Айзък, ако беше непознат, с когото се сблъсквам в тъмно мазе, бих проверил за пистолет в ръкава ти толкова бързо, че свят щеше да ти се завие.

— Знаеше и за деринджъра в джоба ми.

— И за такъв бих те претърсил. Макар че първо бих ти погледнал кобура под мишницата и бих разкарал тежката артилерия.

— Точно това направи най-напред.

— Както казах, всичко, което ми описваш, показва, че това е човек, който може да се грижи добре за себе си в подобни ситуации, нищо повече.

Бел вдигна ножа за хвърляне. Закрепи го на един пръст и го подхвърли леко с другия.

— Господин Ван Дорн, помните ли кой ме научи да хвърлям ножове?

Ван Дорн се засмя.

— Аз. Е, поне се опитах. Ти беше толкова твърдоглав и настояваше да го правиш отгоре надолу, както са те учили в цирка.

— Защото така ножът лети по-надалеч и се забива по-дълбоко.

— Може да изглежда впечатляващо — стрелна в отговор Ван Дорн, — но е по-бавно и по-неточно.

— От кое?

— От кое ли? Знаеш от кое. Какво намекваш?

— Моля ви, кажете го!

Ван Дорн го погледна объркано. Накрая веждите му се събраха питащо, когато осъзна какво всъщност го пита ученикът му.

— Отгоре е по-бавно, отколкото отстрани… И по-неточно.

— И като си говорим за точност, основното му оръжие е колт „Бисли“.

По лицето на Ван Дорн пробяга странна сянка. Той неволно подръпна брадата си.

— Да — рече бавно. — Както казах професионалист отгоре до долу.

— Господин Ван Дорн, познавате го.

— Ако го познавам, ще го спипам. Кой е?

— Не знам името му.

— Как изглежда.

— Едър, с широки рамене, стъпва леко.

— Цвят на косата?

— Не знам.

— Очи?

— Жълти.

Ван Дорн се вцепени.

— Сигурен ли си?

— Видях ги!

— А Розания?

— Розания не беше толкова сигурен. Но го видях два пъти. Първо в мината, а после и при Гробницата. Очите му са жълти — златисти, почти вълчи.

Ван Дорн скочи и грабна шапката си.

— Къде отивате?

— Ще се погрижа за това!

— Ще дойда с вас!

— Да не си мръднал! — закова го с поглед шефа му. — Ще се погрижа за това сам!

Ван Дорн така силно блъсна вратата на кабинета си, че тя се тресна в стената на една от детективските кабинки и навред се разпиляха карти и плакати за издирвани престъпници, а матираното стъкло се пръсна. Шефът изхвърча тичешком по широкото стълбище на хотела, изфуча през фоайето и на улицата се развика:

— Такси! Ти! Спри!

— Уолстрийт! — викна на стреснатия кочияш.

Докато Бел успее да стигне до улицата, таксито вече завиваше зад ъгъла с бясна скорост.

Айзък бел изхвърча от железницата на спирката на улица „Ректор“, скочи надолу по стълбите, мина напряко през гробището на църква „Света Троица“ и се затича по Бродуей, лъкатушейки между трамваи, фургони, автомобили, каруци със стока и карети. Спря в началото на Уолстрийт, като се молеше да е стигнал преди Джо ван Дорн. Никога не беше виждал шефа толкова разстроен и знаеше, че ще действа безразсъдно, а това бе опасно състояние за среща с провокатора.

Къде обаче да го открие?

Уолстрийт се простираше почти на километър от изцапаните със сажди гробове в двора на „Света Троица“ до пристаните на Ийст ривър. А от двете му страни се редяха безчет сгради. Двуместната карета, на която беше скочил Ван Дорн, бе една от хилядите подобни, а от кочияша Бел видя само омачканата шапка и че е възрастен мъж.

Някои кочияши носеха високи цилиндри. На тях Бел не обръщаше внимание, докато тичаше по Уолстрийт. Сети се, че най-лесно може да се ориентира по изтощения кон, плувнал в пот от галопа от Четирийсет и трета улица. Попадна на един такъв на втората пресечка. Конят седеше разкрачил предните си крака, свел глава и ужасно запъхтян.

— Сега ще съм готов, сър! — каза кочияшът. — Не е толкова зле, колкото изглежда. Само си поема дъх — и дръпна юздите на животното.

Бел продължи да тича — кочияшът бе с цилиндър.

Още една пресечка нататък по улицата се беше струпала тълпа и задръстваше движението — бяха обградили една празна двуместна карета. На паветата имаше кон. Старик с омачкана шапка беше коленичил до него и го галеше по главата.

Бел се провря през множеството и му подаде десетдоларова банкнота.

— За ветеринаря. Къде отиде клиентът ви?

Старецът посочи безмълвно една малка, добре поддържана сграда с офиси.

Бел изтича натам и се провикна на портиера:

— Едър мъж, червенокос, с брада?

— Профуча покрай мен като подивяло гризли.

Бел изтича във фоайето и хвана за раменете пиколото на асансьора.

— Едър мъж, рижа брада, на кой етаж е?

Пиколото се поколеба и извърна лице.

Бел стисна куртката му.

— Този мъж ми е много ценен! На кой етаж отиде?

— Десетия.

— Закарай ме!

— Господине, не мисля, че трябва да се качвате там.

Бел го избута от кабинката, затвори я и натисна ръчката за издигане. Подмина десетия, върна се обратно и отвори кабинката, като изскочи в обърнат с главата надолу офис. Столове и бюра се валяха навсякъде, както и строшено стъкло, а петима мъже в шарени гангстерски дрехи лежаха на килима.

Още петима висяха от ръцете и краката на Джоузеф ван Дорн. Шести редеше юмруци по лицето му. Вече беше насинил едното му око и бе разбил устната му, но Ван Дорн като че ли не забелязваше и продължаваше да се бори с останалите петима.

Бел извади пистолета си и стреля два пъти в тавана.

— Следват главите ви! — изрева той. — Пуснете го!

Гангстерите не се сплашваха лесно. Никой не помръдна, освен този, който удряше Ван Дорн. Мъжът посегна към джоба си и Бел стреля незабавно. Тежкият едрокалибрен куршум го метна към отсрещната стена.

— Пуснете го! — викна Бел.

— Ако го пуснем, ще започне пак.

— Можете да си заложите парцалките! — изфуча Ван Дорн.

Бел стреля отново и повали още един от мъжете, който се опита да извади револвер от колана си. Останалите пуснаха Ван Дорн. Той мигновено зашемети двама и ритна един от падналите, който се надигаше с нож в ръка. Айзък Бел го настигна, а Ван Дорн извади тежък пистолет с автоматично презареждане.

— Гнидите ми налетяха, още щом влязох.

— Къде е човекът ни?

— Не е при тази измет. Добре, момчета. Чакахте мен, нали?

Никой не отвърна.

— Къде е? — извика Ван Дорн. — Къде е копеленцето?

Един дребен плъшок с подуто око и липсващи зъби изскимтя:

— Господине, само си вършим работата. Не щяхме никой да нараняваме.

— Единайсет срещу един? — попита недоумяващо Бел. — И не искахте да наранявате никого?

— Трябваше само да го набием.

— Млъкни, Марвин!

Един малко по-възрастен от останалите, очевидно шефът, пристъпи напред и каза:

— Ако ви е грижа кое е добро за вас, ще се обърнете и ще си ходите, все едно нищо не е било.

— Дръж ги на мушка! — Ван Дорн подаде на Бел пистолета си. Бел насочи и двете оръжия към гангстерите, а Ван Дорн вдигна един телефон от пода.

— Централа? Дайте ми полицията!

— Хей, к’во прайш?

— Подавам оплакване.

— Не се прави така.

— Едно ще ви обещая — отвърна студено Ван Дорн. — Следващия път, когато опитате да пребиете вандорнец, няма да подадем оплакване. Ще ви хвърлим направо в реката.

— Ама…

— Отговаряй! Къде е Клей?

— Не знам. Не ми дава обяснения.

— Къде са хората от офиса му?

— Избягаха, когато започна боят.

— От кога работите за Клей?

— От години.

Джоузеф Ван Дорн още стискаше телефона и пъхтеше.

— От кога ме чакате?

— Два дни… ама, няма да викнеш ченгетата, нал’ тъй?

— И ще сте ми длъжници, „нал’ тъй“? — попита Ван Дорн

— Естествено!

— Да ви е ясно едно — само ми дайте повод и ще дойда да си прибера вересиите.

— Ясно!

— Добре! Приемам! Взимай си момчетата и се омитайте тихо. Има ли кой да се погрижи за простреляните?

— Мда…

— Добре. Не забравяй — длъжници сте ми!

— И на мен! — изръмжа Бел.

— Това чу ли го? — Ван Дорн посочи към Бел.

— И на него. Когато дойдем да ви разпитваме, ще отговаряте кратко, ясно и честно. Ясно?

— Ясно! — отвърна гангстерът. — Да си стиснем ръцете?

— Я марш оттук!

Айзък бел се събра с екипа си в Питсбърг. Първата му работа беше да разкаже на Уоли Кисли, Мак Фултън и Арчи Абът за събитията в Ню Йорк. Арчи отвърна с една от любимите поговорки на Уебър и Фийлдс:

— Щом си им бръкнал в носа, значи си близо до целта.

— Ако бяхме близо — отвърна Бел, — щяхме да знаем какво планира Хенри Клей сега. Но нямаме никаква представа. Нито пък знаем кой му дава нареждания. Знаем само, че имаме провокатор, който не се свени да пролее кръв и работи за безскрупулен шеф.

Мери хигинс бързо измина разстоянието от квартирата си на улица „Рос“ до брега. Лесно се отличаваше в тълпата по червения шал, който Бел я беше видял да купува от уличния продавач в Ню Йорк. Но и без него той не можеше да пропусне изправения й гръб и решителната и стъпка.

В промишлен град като Питсбърг дрехите на обикновен работник бяха най-простата дегизировка, а Уиш Кларк винаги казваше „Давай го простичко“. За да може да проследи Мери, Бел си беше сложил широко палто, работен комбинезон и ботуши, а яркорусата си коса бе скрил под плетена шапка.

Арчи Абът вървеше след Бел и ту изоставаше, ту изтичваше напред, когато Бел му дадеше знак. Улиците се пълнеха с мъже и жени, които се връщаха от работа, а Бел учеше Арчи на това, на което го бе учил преди време Уиш — на изкуството да останеш незабелязан в преследване.

Мери прекоси Първо авеню и стигна до квартал с малки цехове и работилници.

— Засега върви все към същото място — пошепна Арчи.

Почернените от сажди покривни подпори на покрития мост на улица „Смитфийлд“ се очертаваха в елегантна геометрична форма на фона на мърлявото небе. Вместо обаче да се качи на някой тролей, за да прекоси Мононгахела по моста, или пък да тръгне по тротоарите му, Мери Хигинс тръгна по една странична уличка, която се виеше надолу към брега на реката.

— Точно като вчера — прошепна Арчи в ухото на Бел. — Гледай сега!

В канала на реката се бяха подредили шлепове в редици от по десетина и по протежение на брега се простираха чак до моста на Върха — частта от Питсбърг, където Мон се сливаше с Алегени. Шлеповете бяха празни и се поклащаха върху водата. Оттатък реката, всичко, освен най-ниските части на връх Вашингтон и възвишенията Дюкесн, се губеше в дим. Слънцето почти се беше скрило и нощта настъпваше бързо.

Мери Хигинс се огледа за пореден път.

— Скрий се! — прошепна Бел и двамата се скриха зад едно дървено стълбище, което се катереше по стената на една от сградите. Когато вдигнаха глави, Мери се беше качила на един от шлеповете и вървеше по дървените дъски, които го свързваха с останалите шлепове, чак до средата на реката.

— Много умело пази равновесие — отбеляза Арчи.

— Баща и е бил капитан на влекач. Живели са на лодка.

— Мислех, че е от въздългите крака.

Бел изгледа приятеля си мрачно и Арчи млъкна.

Мери прекоси десетина реда шлепове и стъпи на една от лодките по края на малката флотилия.

— Тази лодка беше ли там вчера? — попита Бел.

— Точно там, където е сега. И вчера отиде там.

— Колко време остана там?

— Час и четири минути.

Бел кимна одобрително. Мак и Уоли учеха Арчи да докладва точно.

— Останалите шлепове същите ли бяха?

— Да.

— Откъде си сигурен? Всички си приличат.

— Виждаш ли шлепа в средата, с белия камбуз отгоре? — Арчи посочи подобната на барака постройка с комин от готварска печка. — На същото място е, където беше и вчера.

На Бел му се стори странно, че всички тези шлепове остават неподвижни по една толкова оживена река. Очакваше по тях да щъкат хора, които ги приготвят за потегляне, товарене или разтоварване. Една върволица празни шлепове вървеше нагоре по реката. Явно бе тръгнала от пристан някъде между Върха и язовира на остров Дейвис. Някакъв огромен влекач пък помагаше на натоварения с въглища конвой на „Обединени въглища“ да поеме надолу по течението.

— Опитах да приближа — рече Арчи. — Един от пазачите ме видя и реших да си плюя на петите.

— Ще опитам и аз — каза Бел. — Свирни, ако видиш пазач.

Той тръгна покрай пристана и се качи на един шлеп малко по-надолу по брега. Заскача от планшир на планшир, а очите му бяха вперени в сумрака. Стигна до най-външния ред шлепове и оттам пое към лодката, където се скри Мери, като се оглеждаше за нея или за други хора. Палубата беше празна. От комина се процеждаше тънка струйка дим. Нямаше видими приготовления за отпътуване, явно вътре гореше печка. Бел усети аромат на кафе.

Остана на шлепа и закрачи покрай корпуса на лодката. Един кръгъл шлюз беше отворен и от него се разливаше светлина, чуваха се и гласове. Бел тихо се примъкна току до шлюза и кабината. Говореше Мери. Звучеше ядосано.

— Още колко дълго ще седим тук?

— Докато той се върне.

— Трябва поне да преместим шлеповете нагоре по течението. Свалили сте ги твърде надолу, тук не е добре да потъват. Под нас има само един мост.

— Както казах, госпожице — чу се отново мъжки глас, — никъде няма да ходим, докато шефът не каже.

— А къде е господин Клагарт?

— Не каза.

— А не каза ли кога ще се върне?

— Не.

— Тогава мисля, че трябва да започнем сами.

— Сестро — прекъсна я друг мъж с подигравателен тон, — ние нищо няма да започваме без шефа.

— Предвиждат се още валежи. Водите се надигат. Скоро реката ще е твърде дълбока. Не може просто да стоим и да чакаме.

— Да чакаме ли? — каза подигравателният. — Аз не бездействам. Може да пийна. Даже още сега.

Чу се изпукване от изваждане на тапа.

— Пред господин Клагарт не бихте посмели да го направите — прозвуча гласът на Мери.

— Както казахте и вие, господин Клагарт го няма… Ей!

Чу се как бутилката се търкулва и се разхвърчава на парчета.

— Какво правиш, ще го вземат… — кресна подигравателният.

Бел понечи да се притече на помощ на Мери, но бързо приклекна, защото вратата на кабинката се отвори с трясък. Мери излетя навън и се качи на най-близкия шлеп. Първият от мъжете изкрещя отвътре:

— Луд ли си? Пусни я да върви! Ако я докоснеш, Клагарт ще те утрепе… Госпожице! Госпожице!

От вратата надникна една глава. Бел зърна зализан перчем и жилетка, типични за професионален картоиграч или букмейкър.

— Ще се върне след два-три дни. Не бива да ви казвам, но елате тогава. И не се тревожете, ще започнем да потапяме шлеповете в секундата, когато той дойде.

Мери подхвърли през рамо едно ледено „След като ги преместите нагоре по реката“ и продължи.

Бел се притисна към стената. Вторият от мъжете се взираше умърлушено към счупената бутилка в краката си. Приличаше на попреминал зенита си бияч от бар. Букмейкърът влезе вътре и затвори вратата.

— Това е една ядосана жена.

— Не бих искал да съм на мястото на Клагарт, когато се върне.

— Той ще се оправи с нея.

— Не и ако промени решението си за потопяването на шлеповете.

— Можеш да си заложиш и последния петак, че няма да си промени решението.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото има големи планове. Шлеповете са само част от тях.

— А тя знае ли за това?

— Не.

— Много съжаляваме, господин Бел! Изпуснахме го само за секунда и той се изчезна.

Майк Фланъри и Тери Фейн набързо го повишиха в „господин Бел“, след като се провалиха в задачата си да пазят клиент, преследван от пинкертъни, полицията по въглищата и стоманата и може би дори убиец, нает от Въглищния тръст, за да не свидетелства Хигинс пред главния прокурор. Бел беше сигурен, че сега щеше да последва ласкателство.

— Къде го видяхте за последно?

— На терминала на „Обединени въглища“.

— И какво правеше там, по дяволите?

Терминалите на „Обединени въглища“ се намираха на пет километра нагоре по течението от Златния триъгълник, където Хигинс и стачният комитет бяха наели главната си квартира. От палатковия лагер, където походът по Мононгахела бе спрял в едно трамвайно депо, затворено още от лятото, в покрайнините на Макийкспорт, ги деляха десет километра надолу по течението.

— Не знаем, господин Бел. Вчера го придружихме два пъти. Просто стоеше там и зяпаше.

— А защо не го потърсите там?

— Защото ще се покрие, ако ни види да идваме.

— Когато походът спря, той ни обвини, че му се пречкаме — обясни Тери.

— А ние просто искахме да се уверим, че никой няма да го гръмне или да му забие нож между ребрата.

— Но не спираше да ни обяснява колко свестен и разбран човек сте вие, господин Бел, та решихме, че ако види вас, няма да побегне.

Добре отрепетирано ласкателство.

— Добре, Майк, ти наблюдавай стаята му. Тери, ти следи щаба на стачниците. Аз ще отида да го потърся.

— Опитайте със скарата.

„Скарата“ беше открит електрически трамвай, който водеше извън Златния триъгълник и се движеше по релси, успоредни с тези на влаковете на „Обединени въглища“. Трамваят предоставяше чудесна гледка към локомотивите, повлекли празни вагони под платформата. От време на време Бел зърваше товарните пристани, оградили Върха. На Бел цялата операция по товаренето му се струваше съвършена, всеки вагон и всеки шлеп бяха като зъбчато колелце в добре смазана машина. Видя на една от спирките на трамвая Джим Хигинс с ръце в джобовете и скочи на земята.

— Как я караш, друже?

— Не особено добре, Айзък. Никак даже.

— Какво има?

— Собствениците са въоръжили всеки бродяга, когото са намерили. Пускат затворници и им дават сопи. Пречат на похода, а въздухарите сред нас не спират да викат как трябвало работещите хора да вземат оръжията на тези, които стрелят по тях, и да ги избият.

— Ако това се случи, губернаторът ще повика гвардейци с пушки и картечници — отвърна Бел.

— Знам. Вече ги е известил да се готвят. Но кибритлиите се самонавиват един друг и от думи не им остава място в главите за разум.

— Майк и Тери ми казаха, че си им се изплъзнал.

— Имах нужда да остана сам, за да помисля.

— Казват ми и че с нещо ти се нравят тези машини пред нас.

— Те са последният писък на технологията — отвърна неясно Хигинс. Извърна поглед от питащото изражение на Бел и смени темата. — Трябва някак да убедя стачния комитет да спре кибритлиите.

— Боя се, че имам лоши новини — каза Бел.

— Сега пък какво е станало?

— Стачният комитет току-що е бил натоварен на частен влак към Моргантаун, Западна Вирджиния.

— Какво?

— Окръжният шериф на Алегени ги е предал на съд за убийството на Черния Джак Глийсън.

Раменете на Джим Хигинс увиснаха.

— Не те взривиха яхтата му.

— Знам — каза Бел, — тогава бяха в Чикаго. Но ще отнеме месеци да го докажем.

Хигинс се огледа къде да седне, не видя подходящо място и се взря безпомощно в Бел.

— Сега всичко зависи от мен. Но ми пречат на всеки ход.

— Може би Мери ще помогне.

— Не мисля — поклати глава Хигинс.

— Знаеш ли какво е намислила? — попита Бел направо.

— Пое по собствен път.

— В опасност ли е? — не отстъпваше Бел.

— Ако вярвах в Бог, щях да кажа „един Бог знае“ — Джим Хигинс вдигна поглед към огромната платформа за изсипване на въглища. Внезапно, за изумление на Бел, миньорът изправи гръб. Усмихна се леко, сякаш си взимаше окончателно сбогом с надеждата или самоилюзиите.

— Който е построил тази платформа, си разбира от работата. Превърнал я е в център на разпределение на въглища във всички посоки.

— Ефикасно е — рече Бел. — Чух, че заради това фалират по-малките въглищни депа.

— От това място можеше да излезе много красив парк.

— Моля?

— Вода от три страни, реката лъкатуши край него. На няколко спирки от града е. Представи си голямо виенско колело на мястото на тази платформа. Места за пикник… Басейн… Въртележки… Бейзболни игрища… Хиподрум…

Бел вдигна глава към скритото от дим небе.

— На човек ще му трябва много силно въображение да си представи всичко това.

— Представи си и палатковия ни лагер тук, вместо в Макийспорт. Иде зима. Ако можехме да окупираме това място, щяхме да го закрием. Промишлените пещи ще угаснат, хората ще измръзнат по домовете си.

— Започваш да говориш като сестра си.

— Може би тогава ще ни послушат… — той се обърна към Бел. — Не е нужно да го закриваме. Ако бяхме тук, в позиция да го закрием, биха видели опасността и биха започнали преговори. Ако можехме да ги заплашим с това, щяхме да се разберем за нещо справедливо и да се върнем на работа.

— Да, би могло да се случи — рече Бел предпазливо. Някой армейски генерал можеше да види ползата от плана на Хигинс: обградени от три страни от вода, щяха да са в по-добра позиция да защитават този терминал. Адмирал обаче щеше да види и че се вкарват сами в капан.

— Но как да преместя десет хиляди миньори от Макийспорт тук с всички частни ченгета, стачкоизменници и гвардейци по пътя?

Бел внимаваше да следва предупреждението на шефа и да не взима страна, но се притесняваше, че Хигинс си затваря очите за потенциалната опасност. Затова попита внимателно:

— А мъжете биха ли изоставили семействата си?

— Не… — поклати глава Джим. — Но, Айзък, това трябва да се случи. Трябва да намеря начин да ги докарам тук.

— Рисковете са огромни. Има и много жени и деца.

— По-рисковано е да останат там, където са сега. Лагерът в Макийспорт е в отчайващо състояние. Това е просто едно трамвайно депо. Има само няколко маси за пикник, място за плуване, закрити увеселения. Направено е за работници, които искат да прекарат приятен уикенд.

Бел кимна. Навред из страната трамвайните компании строяха паркове в края на маршрутите си, за да привлекат повече пътници натам.

— Но как са успели да влязат стачниците?

— Ченгетата в Макийспорт се направиха на ударени. С радост се съгласиха да останем извън границите на града. Сега обаче трамвайната компания заплашва да спре водата и тока. Пълна бъркотия е — твърде много хора са се струпали на едно място, хигиената е отчайваща, не можем да се грижим за болните. А тук ще сме в границите на Питсбърг. Наблизо има болници, лекари, чиста вода, храна, благотворителни организации и църкви, които да помогнат, репортери, които да видят всичко със собствените си очи. Не биха ли повлияли на кибритлиите?

— Но докато стигнете до тук, може да предизвикате клане.

— Ще трябва да поемем този риск — Хигинс стисна устни и изправи гръб.

Айзък Бел видя, че спокойният и умерен профсъюзен деятел е взел решение да поведе битка, която не биваше да започва — срещу бандити — стачкоизменници и частна полиция, подкрепена от щатската гвардия.

Напук на благоразумието и на заповедта на Ван Дорн, младият детектив рече:

— Знам по-добър начин.

— Какъв?

— Начина на Черния Джак Глийсън.

— С Мак сме твърде дърти, за да ни уволни шефът — засмя се Уоли Кисли. — Дори за дивотия като тази, която предлагаш. Няма да уволни и Арчи, той е само тъп чирак… не се обиждай, Арчи.

— Не се обиждам. Преподавателят ми по класическа литература в Принстън изрази подобно мнение в петостъпен ямб.

— Но ти, Айзък, ти тъкмо градиш кариера. Не можеш да си позволиш да те уволни — знам, че си богат, а ти знаеш, че не говоря за пари. Ако искаш да правиш име като детектив, няма по-добро място от „Ван Дорн“. Ако обаче шефът те спипа, ще те уволни без никакво съмнение.

Бел се надигна и закачи шапката си на един пирон в кабинката, където се бяха събрали. Седяха край малка масичка, покрита с мушама. Намираха се в кухничката на една от лодките в Мононгахела. Готварската печка миришеше на олио и кафе. Навън беше тъмно. Люкът бе отворен и от там нахлуваха шумове и лек вятър откъм реката.

— Благодаря ти за загрижеността, Уоли. И на теб, Мак. Но тази „дивотия“ е правилният избор. Надявам се и господин Ван Дорн да го разбере.

— Не бих се обзаложил на това.

— Аз не се обзалагам. Просто рискувам.

Арчи дръзна да предложи нещо по-оптимистично.

— Може господин Ван Дорн да види това преместване на стачниците в града като акт на човеколюбие.

— А може президентът Рузвелт да подари мините на миньорите — иронизира го Мак Фултън.

— А после — добави Уоли, — да обяви държавата ни за Съединени социалистически щати.

— Разбрахме се, значи — прекъсна ги Бел. — Джим, колко кормчии успя да намериш.

— Петима със сигурност.

Бел се зае да смята наум. Надяваше се на повече лодки, за да не са твърде големи и тромави шлеповете. Пет лодки, двайсет шлепа на всяка, по сто човека във всеки шлеп, наблъскани като сардели в консерва. Десет хиляди души, ако стигнеха до брега, без да ги усетят пинкертъните. Бог да им е на помощ, ако потънат.

— Ами механици?

— Те са като раци — пустинници. Никога не напускат лодката.

— А помощници на палубата?

— Не са много, но ще им помагат миньорите.

— И ще се преструват на моряци.

— Свикнали са с тежък труд — отвърна Хигинс. — И цял живот са разнасяли насам-натам товари, по-тежки от самите тях.

— Ще свършат работа — успокои ги Бел.

Трябва да свършат, добави той на ум.

Уоли и Мак въздъхнаха престорено тежко.

— Добре, Айзък — каза Мак. — Кога ще го направим?

Бел и Хигинс се спогледаха.

— Според кормчиите довечера пак ще има черна мъгла.

— Довечера — съгласи се Бел.

— Шшшт! Полиция!

Но не беше питсбъргската полиция, нито дори ченгетата по въглищата и стоманата, а Мери Хигинс. Хората от охранителните служби бяха предупредили, че се е упътила към тях. Влетя в кабината с пламнало лице. Изгледа брат си кръвнишки, а после и останалите.

— Къде са мъжете, които бяха тук?

— Тръгнаха си по здравословни причини — рече Мак Фултън.

— Какво правиш тук? — обърна се тя гневно към Бел.

— Взимаме назаем шлеповете ви — отвърна той. — И се благодари, че ги открихме преди полицията или пинкертъните.

— Искаш да ви благодаря?

— Да. Можеш да благодариш, като не ни се пречкаш.

Тя се обърна вихрено към брат си.

— Ти ли му каза?

— Само потвърдих това, което сами бяха открили.

— Защо?

— За да не умреш или да те тикнат в затвора.

— Върви по дяволите, братко! И ти, Айзък Бел!

Бел последва Мери на палубата. Тя се взираше в покритата с мъгли река и преглъщаше сълзите си.

— Всичко провали…

— Мери?

— Остави ме намира!

— От стореното от теб досега все пак ще излезе нещо хубаво. Тези шлепове ще спасят похода на миньорите и живота им.

— Как?

— На брат ти му хрумна да премести палатковия лагер на терминала на „Обединени въглища“. Ще превозим миньорите и семействата им с шлеповете. На терминала позицията ви ще е по-добра и изгодна.

— Наистина ли го мислиш?

— Мисля, че няма как да стане по-лошо от това, което е в момента.

Мери кимна и рече тихо:

— Видях ги този следобед. Не могат да останат там… истина ли са думите на брат ми?

— Джим не те е предал. Само потвърди догадките ми.

— Бива те в догадките, Айзък.

— Не беше трудно да се досети човек — отвърна Бел. — Няма друга причина да потопиш сто шлепа, освен за да блокираш доставките на въглища.

— Но откъде си разбрал, че това съм възнамерявала?

— Следих те, Мери. Проследих те до тук, до тази лодка. Чух те, като се караше с онези двамата.

— Но… аз внимавах. Гледах никой да не ме следи. Пинкетръните са навсякъде.

Бел се усмихна и рече спокойно:

— Казах ти, че вандорнците са различни.

— По-потайни? — попита тя и му се усмихна едва доловимо.

Бел я хвана за ръцете и когато тя не се възпротиви, каза:

— Мери, веднъж ми каза, че не е достатъчно да знаеш кое е редно. Ако знаеш кое е редно, трябва и да го сториш.

— А ти кой си, та да преценяваш кое е редно?

— Имам очи и уши. Стачниците са изолирани и измъчени. Брат ти беше толкова отчаян, че искаше да се измъкнат от Макийспорт с бой. Щеше да настане клане. Тези шлепове — твоите шлепове, могат да ги спасят. Този план дори нямаше да ни хрумне, ако не беше успяла да събереш всички тези съдове на едно място. — Той махна с ръка към покрилите тази част на реката шлепове. — Но бих казал, че ще ги използваме много по-правилно, отколкото ти си възнамерявала.

Мери Хигинс отново се обърна към Бел.

— Не ми се ще да се отказвам. Но беше добър план, нали?

— Добър не е първата дума, която би ми хрумнала, но определено беше хитроумен план.

— Да се надяваме, че и твоят е такъв.

— Моля се да е. Хората са твърде много, за да си позволим да грешим.

— Желая им късмет!

— Кой е господин Клагарт?

В мига, в който Бел изрече името, усети, че е трябвало да изчака.

Мери присви очи.

— Детективът си е детектив, нали така?

— Явно не съм достатъчно „потаен“, за да съм добър.

— Много бързо ще надобрееш, ако продължаваш така — Мери се врътна и понечи да се отдалечи.

Бел вече не можеше да се откаже от започнатото. Трябваше да знае дали Клей и Клагарт са един и същ човек и имаше само един бърз начин да го стори.

— Очите му жълти ли са?

— Защо питаш?

— Защото ако са, е използвач.

— Върви по дяволите!

Е, ето го отговорът, помисли си Бел.

— Знаеш ли, че и той е детектив?

— Довиждане, Айзък! — Мери стъпи на дъската, водеща към шлеповете.

— Казва се Хенри Клей — продължи Бел. — Провокатор е. Настройва собствениците и миньорите един срещу друг. Използва те за игричката си. Ако беше успяла да потопиш шлеповете, щеше да получи точно каквото иска. Миньорите щяха да операт пешкира.

— Игричката не е негова.

— Моля?

Мери тръсна яростно глава.

— Нищо!

Бел я сграбчи за ръката.

— Как така не е негова?

— Пусни ме!

— Чия е? Някой друг ли нарежда?

— Нямам представа.

— Но знаеш, че Клей отговаря пред някого, нали?

Тя поклати глава. Бе твърде тъмно, за да може Бел да види изражението и. Опита се отново да измъкне искрен отговор от нея.

— Кой плати за тези шлепове?

— Първо това го попитах — отвърна тя.

— А той какво ти отговори?

— Банкови обири. Събрали парите с банкови обири.

— Къде?

— В Чикаго.

— Ами ако ти кажа, че тези обири са извършени от няколко различни банди и половината вече са заловени?

— Бих казала, че пак се правиш на детектив.

Мак излезе от кабината и подвикна:

— Айзък! Ако ще го правим тази вечер, нямаме и секунда за губене.

Една от лодките — влекачи се показа от мъглата и се удари в шлеповете. От нея се изсипаха няколко миньора с въжета и се огледаха смутено, сякаш чакаха някой да им даде заповед.

— Сега или никога, Айзък!

— Мери, утре ще говорим.

Мери се смъкна на един от шлеповете и пое към брега.

— Къде отиваш?

— Не само ти можеш да действаш, Айзък.

— Ще внимаваш ли? — подвикна след нея Бел.

— Защо да внимавам? Нали ще ме следваш.

— Не и тази вечер. Тази вечер не мога — той разпери ръце към лодката и шлеповете.

— Тогава довечера ще рискувам.

— Клей е смъртно опасен.

Мери Хигинс спря и се обърна към Бел. От комина на влекача изригнаха пламъци и искри и озариха бледото и лице. С грейнали очи и вдигната брадичка, изглеждаше като богиня — нечовешки красива и нечовешки уверена в себе си. Бел недоумяваше как може да е такава броени минути след такова разочарование. Отговорът и се заби като леден нож в сърцето му.

— За мен не е смъртно опасен.

Печално прочутата „черна мъгла“ на Питсбърг беше мръсна смесица от речна мъгла и въглищен дим от всевъзможните цехове, леярни, фабрики, параходи и локомотиви. Черната мъгла беше гъста, мазна, трудна за дишане и почти непрозрачна. Когато кормчията на влекача освети шлеповете, които буташе, лъчът от електрическия му фар се върна като отразен в огледало.

— Шлеповете са там някъде — пошегува се той с Айзък Бел, застанал до рамото му.

Казваше се капитан Дженингс, опитен мъж с раздвоена, пожълтяла от тютюн брада. Параходът му се казваше „Камила“ и беше с нисък корпус и две палуби, около трийсет метра дълъг, с лопатно колело на кърмата, широко колкото целия съд. Лоцманската кабина им осигуряваше добра гледка към кълбящите се напред мъгли, както и вляво и вдясно.

— Усеща се в кормилото, ако редицата се развали и шлеповете се пръснат. Добре сме, не го мисли, момко. Няма нужда да гледам, когато усещам — капитанът изплю тютюн в една кутия с дървени стърготини. — А каквото не усещам в кормилото, усещам с краката си. Течението си личи от поклащането на парахода. Помня всяко движение на водата под себе си.

Бел обаче се запита как кормчията би видял друг влекач, който идва насреща му. Дженингс беше побелял, така че очевидно бе оцелявал десетилетия в реката, но въпреки това Бел попита.

— Ако се усъмня в нещо, бия звънеца за стоп — отвърна кратко Дженингс.

Бел погледна назад и зърна мътна светлина, навярно втората колона шлепове зад тях. Насочваше ги синът на Дженингс. Останалите три влекача зад него не се виждаха. Бел беше поставил хладнокръвния Арчи, отраснал в подобна среда, на последния влекач. На този пред влекача на Арчи се намираше Уоли, а пред него беше Мак. И ако можеше да се благодари за нещо, то това бе именно черната мъгла, която му пречеше да се обезпокои твърде много.

Отпред сред мрака се показа зловеща червена пелена. Равномерно растеше и се разгаряше по-силно.

— Какво е това?

— Пещите на „Джоунс & Лафлин“. Наблюдавай внимателно, ще видиш нещо, което не се забравя. Там!

Върволица от червени кълбета сякаш се понесе над реката. Бел недоумяваше, докато накрая острият му взор не долови трегерите на мост.

— Това е…?

— Мост за разтопен метал.

Когато шлеповете отпред се плъзнаха под моста, Бел зърна върху него локомотив, повлякъл няколко товарни вагона. На всеки вагон имаше мъждукаща в червено огнена купчина.

— Какво носят тези вагони?

— Разтопена стомана от пещите до фабриката за разточване. Страшна работа, а?

Когато минаха под моста, кормчията завъртя щурвала, висок колкото него самия, и влекачът започна широк завой. Отляво нещо се белееше. Повей на вятъра успя да разпръсне мъглата за миг и Бел забеляза върха на терминала на „Обединени въглища“. Продължаваше да работи, а бялата светлина бяха електрическите прожектори. Оставаха им десет километра черни води. Поне час. След това натоварваха хората и още десет километра в обратната посока. Черната мъгла се сгъсти.

Ненадейно Бел долови движение до тях. Фарът на „Камила“ попадна върху вълнолом. Преминаха достатъчно близо, за да видят цимента между камъните.

— Мостът „Браун“ — обясни Дженингс. — На прав път сме.

Малко след огромното скупчване на фабрики и работилници димът се поразсея, точно навреме, за да видят натоварени догоре двайсет шлепа и влекач, устремени право към тях — бързодвижещ се остров от въглища.

— По дяволите! — изръмжа кормчията. — Това е капитан Анди. От всички възможни срещи тази вечер…

— Какво има?

Дженингс плю в кутията със стърготини.

— Капитан Анди притежава три парахода, така че клони към капиталистите. Ако признаем, какво сме намислили, все едно сме си мушнали главите в кошер.

Той наду свирката. Свирката на влекача насреща им отвърна. Докато се разминаваха, двата влекача насочиха фаровете си един към друг, а кормчиите излязоха от кабините си, за да се поздравят.

— Накъде сте? — попита капитан Анди.

— Глийсънбърг! — извика в отговор Дженингс.

— Внимавайте за ония стачници при Макийспорт. Чух, че са си намерили оръдие.

— Откъде пък ще имат оръдие, капитан Анди?

— Откраднали го. Стачници са, нали тъй?

Дженингс махна на другия кормчия за довиждане и каза на Бел:

— Само се надявам момчетата зад мен да му кажат същото.

Скоро минаха под още един мост за разтопен метал, по който се движеха огнените сокове на пещите „Кери“. Подминаха и един трамваен мост. По него пристъргваше трамвай с весело грейнали прозорци.

— Мостът „Уест Брадък“ — каза Дженингс. — От тук до Макийспорт е лесно. Само няколко железопътни моста.

Черната мъгла продължаваше да се разрежда. Бел вече виждаше влекача зад техния и светлините на още два зад него.

— Дано никой не ни търси — каза капитан Дженингс. — Много видими станахме.

Бел не се тревожеше дали някой ще ги види. Стига да се движеха, кой на брега би им обърнал внимание? Бяха тръгнали под прикритието на мъглата, а сега вече не се отличаваха с нищо от останалите плавателни съдове. Бел не се боеше и че Мери Хигинс ще ги предаде. Тревожеше го най-вече дали „Клагарт“ не се е върнал точно навреме, за да види последния влекач да поема от моста „Смитфийлд“. Засега обаче изглежда никой не ги преследваше.

Бел излезе от кабината и слезе по едни стълби в кухнята, където един от опитните помощници на Дженингс плашеше около десетима миньори с алигаторите, които се струпвали във водата, колчем някой неопитен работник паднел през борда.

— А и, момчета, мисля, че забелязахте колко е близо до водата главната палуба. Понякога гадините просто се качват. Сноват насам-натам и си търсят нещо за ядене.

— Цял живот съм бил в Западна Вирджиния, никога не съм видял алигатори в Мон — рече един от миньорите.

— Защото всички се събират в Питсбърг — и ветеранът смигна на Бел.

Бел се обърна към миньорите.

— Почти сме до депото. Когато стигнем, там ще има много объркани хора. Надявам се вие, момчета, да поддържате реда, докато успеем да натоварим всички.

— Не бих се тревожил толкова — провлачи западновирджинецът. — Стачният комитет организира комитети по всичко. Комитет по питейната вода, готварски комитет, комитет срещу псуването, комитет по отбраната. Можеш да се обзаложиш, че досега вече имат и комитет по качване в шлеповете и комитет по слизане от шлеповете.

Разказвачът на историите за алигатори се надигна.

— Аз пък организирам комитет по акостирането. Капитанът ще свърши най-голямата работа, като ни докара до брега, но искам всеки от вас да е готов да скочи на сушата с въже.

След двайсет минути с почти осем възела скорост срещу течението, „Камила“ успя да провре шлеповете през върволица от земекопни машини, които според капитан Дженингс били етап от строежа на шлюзове и язовир при Брадък.

— Крайно време беше. От тук нататък при засушаване Мон така се източва, че човек може да ходи по дъното.

Земекопачките работеха и през нощта. Имаме късмет, помисли си Бел, тъй като светлината от земекопачките можеше да осигури прикритие за светлините на влекачите.

— Ето го депото и парка до него — посочи Дженингс.

Бел вече беше забелязал високото виенско колело и по-точно силуета му на фона на покрайнините на Макийспорт. Ако досега бе имал съмнения за „дивотията“ си, те се изпариха в мига, в който видя множеството мъже, жени и деца с вързопи в ръце.

— Къде е Комитетът по отбраната? — подвикна Бел от най-горната палуба, докато капитан Дженингс подреждаше шлеповете по протежение на брега.

— При портите.

— Удържат пинкертъните.

Фарът на Дженингс освети терена навътре в сушата и Бел видя нещо, което никога нямаше да забрави. Мери Хигинс беше казала, че от началото на похода досега, хората са се увеличили на десет хиляди. Беше число, трудно за въобразяване, докато фарът на „Камила“ не освети множеството.

— Когато шлеповете ти се напълнят, поемай незабавно обратно — каза той на капитан Дженингс. — Ако не съм се върнал, тръгвай без мен.

Бел пое надолу от главната палуба и скочи на разкаляния бряг. Миньорите разглобяваха една будка за студени напитки и полагаха дъските и в калта. Бел продължи навътре към сушата, през цели декари от хора, понесли вързопите и палатките си, усукани около върлини. Мина под виенското колело и заобиколи езерото. Когато тълпата най-сетне оредя, той стигна до оградата, разделяща парка от същинското депо.

Миньори с пушки пазеха портите, които бяха барикадирани с дъски, траверси и дори разглобени от депото релси. Стрелците бяха обърнали гръб на тълпата и на влекачите, съсредоточени върху случващото се оттатък портите.

— Къде е Фортис?

Миньорът, който ръководеше отбраната, бе суров мъж на около четирийсет и се намираше в будката за продажба на билети. Имаше вид на човек, който отдавна не бе спал.

— Господин Фортис? Аз съм Бел. Джим Хигинс каза, че покривате изтеглянето.

— Крайно време беше. Виж ги тия юнаци.

Бел надникна през процеп в дъските. В депото бяха включени всички светлини, а огромните порти зееха. Виждаха се десетки стачкоизменници със сопи, които се криеха от дъжда. Един трамвай, спрял извън депото, привлече вниманието на детектива. Вътре седяха двайсетима мъже с уинчестъри.

— Пинкертъни?

— Да, в този, към който гледаш. В другия са ченгета от полицията по въглищата и стоманата.

— Къде е гвардията?

— Засега правителството ги държи в Макийспорт. Но един от шпионите ни каза, че онези затворници са готови за нападение в четири сутринта. Боя се, че ще избързат, когато разберат за шлеповете.

— Сигурно и те имат шпиони.

— Хванахме трима тази вечер. На никого няма да доносничат.

— Какво сте им сторили?

— Спечелиха ни време — дойде неясния отговор.

Бел рече:

— Искам да съм сигурен, че вие, момчета, ще сте на последната лодка.

— Приготвили сме се да бягаме.

Бел вече беше забелязал ръчните колички, покрити с платнища.

— Какво има тук?

— Пушки, амуниции, динамит.

Бел се зачуди дали не е въвлякъл агенцията си в истинска война.

— Трябват ли ви непременно тези експлозиви? — попита той.

— За да сме сигурни, че няма да ни спипат неподготвени.

— Ще се върна при вас, когато натоварим и последния човек.

При реката Бел установи, че товаренето напредва бавно. Когато „Камила“ най-после пое обратно по Мононгахела и конвоят на сина на капитан Дженингс спря на брега, Бел извади часовника си. С тази скорост щяха да извадят късмет, ако разтоварят и последните шлепове на терминала на „Обединени въглища“, преди да се вдигне сутрешната мъгла.

Хенри Клей забеляза един младши брокер да чака под уличната лампа на пристана в Уийлинг, Западна Вирджиния, където „Цар Вулкан“ спря за презареждане с въглища. Разпозна типа служител, който използваха клоновете на комисионерите, тайно контролирани от съдия Конгдън — късо подстриган и старателно сресан, изгладен костюм и колосана яка, въпреки късния час, и изпълнена с надежда усмивка, че ще успее да впечатли някого от големците в Ню Йорк.

— Господин Клагарт? — попита мъжът, окръглил очи пред най-големия параход, който някога бе виждал, обширен като стоманолеярна и два пъти по-черен.

— От офиса ли си?

Нямаше ги белият костюм и сламената шапка, нямаше го и ленивият акцент. Беше рязък и отривист — черния му фрак бе суров като прясно пребоядисания „Цар Вулкан“, а скъпата му кадифена шапка бе накривена под делови ъгъл. Беше влязъл изцяло в ролята на ценен сподвижник, командирован от големия град, за да управлява проекти, твърде важни, за да бъдат доверени на простосмъртни.

— Има телеграма за вас, сър! По частната линия.

Младежът му подаде плик и наблегна на важността му с прошепване:

— Шифрована е!

— Това значи, че е поверителна и не бива да я огласяваш така на публично място — сопна му се Клей.

Бе почти полунощ. Пристанът беше отдалечен от останалите и пуст, с изключение на огнярите от „Цар Вулкан“, които караха нови въглища за парахода. Брокерът запелтечи извинително.

— Дано си научил урока си — отвърна великодушно Клей. — Чакай там, докато те повикам и ти продиктувам отговора.

Клай отпрати брокера със студено кимване, застана под лампата, отвори плика и заскърца със зъби. Вътре имаше стандартна бланка:

Пишеше, че съобщението е получено в осем и четиресет и осем вечерта, местонахождението на подателя бе изписано като „Ню Йорк“.

А това на получателя, за негово изумление, бе „Джон Клагарт“ с букви с големината на тези на цирков афиш.

— Младежо!

— Сър?

Клей му направи знак да се приближи и мрачно промълви:

— Уведоми служителите в офиса, че ако съдбата отново ме довлече в Уийлинг, трябва да използват за частни телеграми не стандартния формуляр, а празен лист хартия без никакви имена.

Беше му се наложило да дава този инструктаж във всеки клон досега, дори в чикагския, макар че би трябвало да са пределно наясно с това. Единствената причина, поради която малоумниците не бяха изписали името на Конгдън в графата „подател“ бе, че никой не знаеше, че той притежава „Тибодо & Марзан“.

Самото съобщение, изписано на ръка, съдържаше няколко реда четирицифрени числа. Клей го прочете бързо и дешифрира числата наум. След това смачка листа.

— Тръгваме! — и скочи на стъпалата към парахода.

— Отговор, сър? — подвикна брокерът.

— „Върхът. След девет часа.“ Изпрати го шифровано, незабавно.

Съдия Конгдън беше разярен. Шпионите му в Питсбърг били видели, че миньорите се местят от Макийспорт. Клей беше готов да захвърли смачканата телеграма във водата, но си спомни за урока, който току-що даде на младежа, приглади листа, сгъна го няколко пъти и го сложи в един от скритите си джобове, където държеше и визитките си.

— Тръгваме, казах! Приберете стълбата!

Огнярите се втурнаха на борда. Моряците хвърлиха въжетата. Вдигнаха стълбата и „Цар Вулкан“ бавно се заотдръпва обратно във водата.

Клей се заизкачва към лоцманската кабина.

— Тръгвайте! Какво чакате? Пълен напред!

Кормчията се суетеше край руля.

— Накъде?

— Питсбърг!

— Не знам дали сме натоварили достатъчно въглища.

Клей прекоси пищната кабина с три крачки и натисна и двете двигателни ръчки до „Пълен напред“.

— Изгорете мебелите, ако трябва! Закарайте ме до там!

За ден и половина изминаха шестстотин километра. Оставаха им сто и двайсет до Питсбърг.

— Каква е максималната скорост?

Кормчията завъртя руля и параходът се устреми напред.

— Реката тече бързо, а и с този дъжд… Девет възела — отвърна той.

Клей изглади телеграмата и я прочете отново. Що за безумие. Написаното не се беше променило. Натика я обратно в джоба.

При тази скорост им трябваха десет часа, за да изминат сто и двайсет километра.

— Увеличете до десет възела.

— Не знам дали…

— Намалете водата в котлите и увеличете налягането. Ще направите повече пара с по-малко вода.

— И по-лесно ще се взривим.

— Още пара! Правете каквото искате, но се движете с десет възела!

Конгдън имаше право да беснее. Стачниците се движеха с шлепове. Шлеповете на Клей. Един бог знае накъде са тръгнали, но това със сигурност не беше на добро. Нима Мери Хигинс беше променила решението си? Едва ли. Не, това намирисваше на работа на Айзък Бел.

Параходът разполагаше с най-новите съобщителни тръби. Клей извика по една от тях надолу към дърводелеца, който бързо се качи, търкайки гуреливите си очи.

— Прикрепете оръдието!

— Сега ли?!

— И картечницата „Гатлинг“ също!

Когато четвъртата върволица шлепове се показа от тъмното, натоварена с две хиляди миньори, съпругите и децата им, Айзък Бел пристъпи на напречната греда на влекача „Сейди“ и даде знак на Арчи на свой ред да започнат да товарят. Капитан Дженингс беше предупредил, че „Сейди“ е най-стария от параходите, реликва от Гражданската война, която бе минала през сражението при Виксбърг, и когато слезе от нея, Арчи потвърди, че помпите и не спрели да работят, за да компенсиран пробойните в корпуса.

— Не пускай никого на онзи шлеп — каза му Бел, като посочи шлепът най-отпред, най-далеч от парахода. — Пазя го за динамита на Комитета по отбраната.

Бел изтича към портите през вече опустелия парк.

Фортис, ръководителят на Комитета, се олюляваше от изтощение.

— Дано да сте готови за нас. Затворниците се готвят да нападнат.

Бел отново погледна през процепа в портата. Двайсетина от стачкоизменниците си бяха стъкмили нещо като таран от релси. Зад тях се бяха подредили поне още петдесет, всички със сопи. Пинкертъните също слизаха от трамвая и се разполагаха на позиции.

— Къде са частните полицаи?

— Виж покрива.

И Бел зърна силуетите им на фона на мъждукащия Макийспорт. Клечаха зад острите покриви на депото, насочили пушки към портите.

— Трябва да измислим нещо по-добро от бягство с престрелка, за да се изтеглим.

Отговорът на Фортис бе сурово напомняне, че Бел взима страна във война, която вече е започнала.

— Осигурили сме посрещане за тарана, което ще ни спечели време… почакай! Сега пък какво са намислили?

От входа на едно от депата излезе трамвай и спря точно там, където една извивка на релсите сочеше право към портата. Ако релсите продължаваха до портата, то трамваят би бил електрически таран. Само че не продължаваха. Бел се вгледа по-внимателно и видя, че предните прозорци на трамвая ги няма. На тяхно място стачкоизменниците бяха монтирали фарове от други трамваи.

Бел обърна гръб на портата, точно когато всички фарове блеснаха едновременно. Миньорите, притиснали лица към процепите извикаха, временно ослепени. Бел грабна пушката от най-близкия миньор, присви очи и се качи на барикадата, след което стреля няколко пъти в сиянието. Пушката имаше пет куршума. Когато Бел я изпразни, останаха два фара. Той извади армейския си колт, подпря го на едната си ръка и стреля още два пъти.

Депото отново потъна в тъмнина. От земята се надигнаха сенки и стачкоизменниците, изпуснали тарана си, докато се криеха от стрелбата, отново го вдигнаха.

— Бягайте! — извика Бел. — Бягайте!

Мъжете хукнаха към шлеповете — двайсетина миньори тичаха, бутайки ръчни колички, а десетина стреляха напосоки зад себе си, докато стачкоизменниците щурмуваха портата. Веднъж. Дваж. Бел също тичаше и чакаше третият удар да разруши портата.

Оранжева светкавица освети мрака, последвана от мощна експлозия и викове на уплашени стачкоизменници. Миньорите нададоха радостен възглас и Бел разбра, че Комитетът по отбраната е минирал портата.

— Това ще научи тия копелета! — извика Фортис.

И ще даде на гвардията причина да нападнат, помисли си Бел.

„Сейди“ наду свирката. Миньорите вече бяха близо и от влекача се дочуха окуражителни гласове. Миньорите напрегнаха всички сили и забутаха ръчните колички през калта към шлеповете.

Айзък тичаше пред тях.

— Сложете динамита в най-предния шлеп, по-далеч от хората.

Колкото повече наближаваха, толкова по-трудно ставаше да бутат.

— Тук ще качим динамита! — извика Фортис.

— Има място в този пред нас. Тук, момчета!

— Динамитът става нестабилен на влага — възрази Бел. — А вие го мъкнете в дъжда!

— Защо казваш на миньор как да борави с експлозиви?

Бел сграбчи в желязна хватка по-възрастния мъж.

— Нестабилен значи, че може да избухне от само себе си. Отдалечете го от хората.

— Няма да позволя на някакъв с жълто около устата…

Бел вдигна пистолета.

— Ще отнеса главата на всеки, който сложи динамит другаде, освен на най-предния шлеп.

— Това оръдие ли е на предната палуба? — попита Арчи.

Бел заслони очи с ръка.

— Да — отвърна той.

— Откъде по дяволите са го взели?

— И по-точно кои са и какво искат? — допълни Бел.

— Не мога да прочета името на парахода.

— „Цар Вулкан“.

Черният исполин наближаваше.

Една по една жените, разпъващи палатки, а после и мъжете, вдигащи барикади, спряха. Десет хиляди души застанаха неподвижно и зачакаха черното привидение да се завърти в реката и да насочи оръдието си към тях. Параходът се движеше много бавно, а огромното колело почти не се въртеше във водата, приближавайки все повече и повече.

Накрая спря и застана напреки на течението. На палубата не се виждаше жива душа — нито моряци, нито огняри. Котелното и вратите към двигателите бяха затворени, а лоцманът не се виждаше зад блесналото на слънцето стъкло. Десет хиляди души затаиха дъх.

Накъде поведох тези хора, запита се Айзък Бел.

Параходът наду свирка и всички подскочиха.

След това пое напред, разпори течението, зави към заводите на „Хоумстед“ и се скри.

— Къде отива? — попита Арчи.

— Бих предположил, че отива за пинкертъни — каза Бел. — Ще трябва да разберем. Но ако съм прав, тогава миньорите държат сушата, а собствениците — реката. И ако това не е началото на война, не знам какво е тогава.

Айзък Бел не можеше да открие Мери Хигинс. В стаята и се беше нанесъл друг наемател, а хазяйката не знаеше къде е отишла Мери.

След това отиде при палатковия лагер. Израженията на питсбъргските ченгета, които наглеждаха лагера от една пряка разстояние, подсказваха на Бел какви са страховете им — сред миньорите имаше ветерани от армията, участвали в Испанска и Филипинската война. Тези мъже си знаеха работата.

Бяха монтирали желязна порта, през която можеше да минава само по един човек. Бел им показа пропуска си, подписан от Джим Хигинс. Едва тогава го пуснаха. А докато минаваше през портата, от него не откъсваха очи стратегически разположени стрелци. На върха на платформата за въглища също имаше съгледвачи, които имаха чудесна гледка към града в три посоки. Никое раздвижване от страна на гвардейци или полицаи нямаше да остане незабелязано. А в плитчините до брега стачкуващите бяха потопили шлеповете, с които бяха пристигнали и така бяха направили груб вълнолом, който пречеше на полицейските катери да приближат.

Двете хиляди палатки, разположени в спретнати редици, допълваха усещането за военен лагер. По пътечките между палатките сновяха заможни жени от питсбъргските църковни организации и ръководеха изграждането на кухни и разпределението на питейната вода. Присъствието на тези дами навярно бе не по-малка пречка за полицаите от наличието на стрелци. Още повече, че съпрузите им бяха сред големците на града — Бел се замисли развеселен колко ли от тях спяха по клубовете си, докато отмине стачката. Но въпреки стегнатата организация, палатковият лагер се крепеше на косъм, както личеше и от думите на една от строгите матрони, покрай които мина Бел.

— Всичко е добре, докато не завали.

Бел откри Джим под един навес. Той също не беше виждал Мери и нямаше представа къде е. Призна, че се тревожи за нея и помоли Бел да и предаде, че брат и отчаяно се нуждае от помощта и.

Докато Бел излизаше от лагера, вдигна глава и не сдържа усмивката си. Някой бояджия с чувство за хумор беше променил надписа на терминала за въглища: „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩАРИ“

Профсъюзният щаб в центъра на града бе изоставен. В него беше останал само един възрастен мъж, който наглеждаше зданието. Той също не беше виждал Мери Хигинс, нито пък имаше вести от или за нея.

Бел откри Майк и Тери в една задна стаичка — пиеха кафе до една готварска печка.

— Ще ви дам възможност да избирате, момчета. Джим Хигинс се е окопал на терминала, така че може да се върнете в Чикаго или да се присъедините към екипа ми.

— Господин Ханкок и господин Ван Дорн съгласни ли са?

— Ще говоря с тях — отвърна Бел. Ако трябваше, щеше да им плаща от собствения си джоб. В момента имаше нужда от хора.

— Какво искате от нас?

— Открийте накъде е поел големият черен параход. Имам чувството, че трябва да започнете от Макийспорт. Но накъдето и да отишъл, искам да знам чий е и накъде се е упътил. Не вярвам да е пристигнал случайно.

Бел очакваше те да оставят кафетата си и да се изправят, но Тери и Майк не помръднаха.

— Има ли нещо, господа?

— Всъщност, не, Айзък.

— Тръгвайте тогава.

— Добре — двамата се спогледаха и поклатиха заговорнически глави. — Но има едно нещо.

— Какво?

— Чухме, че разпитваш за госпожица Мери.

— Виждали ли сте я?

— Да. Така де…

— Кога и къде?

— В баровете край реката.

— С кого?

— Говореше с много хора.

— Ако я видите отново, последвайте я. Междувременно намерете черния параход. Ще се върна утре.

— Къде отиваш?

— В Синсинати. Ако има нещо спешно, пратете ми телеграма за влака на Р. Кенет Блуум, младши.

— А откъде познаваш човек със свой собствен влак, Айзък?

— Избягахме заедно в цирка.

Дори след няколкодневния запой, Корт Хелд не можеше да повярва на късмета си с продажбата на „Цар Вулкан“. И почти не можа да повярва, когато друг мъж в бяло, макар и по-висок и по-млад, влезе в кабинета му, за да попита дали са му останали още големи параходи.

— Колко големи, сър?

— Плаващи палати.

— Имам още един.

— Разбрах, че имате два.

— Имах. Току-що продадох единия.

— На кого?

— Не бих могъл да ви кажа. Трябва да зачитам личното пространство на клиента.

За изненада на Хелд високият младеж, не по-възрастен от него самия, се изсмя силно.

— Е, това доказва всичко.

— Кое доказва всичко, сър? Не съм сигурен, че ви разбирам.

— С един заможен господин често участваме в приятелски надпревари. Започнахме в бизнеса, като купувахме най-различни неща под носовете си — фабрики, железници, банки, но отскоро гледаме повече да се забавляваме. Състезавахме се с яхти през Атлантическия океан. Той спечели. С малко. Състезавахме се с влакове от Сан Франциско до Чикаго. Аз спечелих, с петдесет дължини. Сега ме предизвика на надпревара с параходи. От Питсбърг до Ню Орлиънс и обратно.

— Звучи като много добра идея.

— Да, само че явно е планирал нещата отрано и е купил единствения наличен съд. Но сега ми казвате, че имате друг?

Корт Хелд смигна.

— Едно ще ви кажа, сър, не си купи най-бързия.

— Така ли било?

— Точно така. „Цар Вулкан“ е по-здрав, но не е толкова бърз като „Бялата дама“.

— И защо?

Корт Хелд сниши глас и се озърна из празната корабостроителница.

— Много по-тежък е. Правителството го искаше подсилен, за да може да си служи с оръдия.

— Значи „Цар Вулкан“ е много по-силен, така ли?

— Палубата, по-точно — зашепна Корт. — Да ви кажа правичката, всеки параход е лодка повече на хартия, отколкото наистина. Много бързо се износват и повреждат. Нашите са най-добрите, но и те не траят дълго.

Бел си спомни думите на капитан Дженингс за крехкостта на параходите.

— Преди да купя парахода ви, искам да съм сигурен, че той вече е купил своя. Разбирате, състезаваме се и в надлъгването. Наскоро добре го измамих и иска да ми го върне. Затова искам да се уверя, че няма да ме принуди да си купя параход, от който не се нуждая.

— Винаги може да пътувате с него.

— Колко време е пътят от тук до Питсбърг?

— Казах ви, сър, бърз е. Ще стигне за не повече от два дни.

— Частният ми влак ме откара за четири часа. Така че не възнамерявам просто да пътувам, но искам да се състезавам с парахода, ако наистина има състезание. Питам ви отново, кой купи другия параход?

— Казваше се Смит.

— Смит ли?

— Смит. Знам. И аз се разтревожих, като чух името.

— Не мисля, че бих приел чек от човек от друг град с фамилия Смит.

— Нито пък аз, сър. От всеки Смит, само пари в брой.

— Много пари в брой е носил със себе си.

— Плати с облигации.

— Това е рисковано. Как получихте гаранция за тях?

— От едни нюйоркски брокери — „Тибодо & Марзан“. Техен представител ме отведе право към един от клоновете им тук и излязох с парите.

— Как изглеждаше?

— Не толкова висок, колкото вас, по-широкоплещест. Тъмна коса, от това, което се виждаше под шапката му.

— Брада?

— Гладко избръснат.

Бел поклати глава.

— Може би се е обръснал нарочно… все се шегувам с него, че с брада изглежда стар. Какъв цвят бяха очите му?

— Странни. Като мед, като на змия. Побиваха ме тръпки от тях.

— Ха сега… Не е той.

— Какво искате да кажете?

— Неговите са сини.

Бел се изправи.

— Съжалявам, господин Хелд. Гнидата се опита да ме подлъже да си купя параход.

— Но може да е купил своя в Луивил или Ню Орлиънс.

— Е, ако разбера, че го е сторил, ще се върна.

Бел сложи шапката си и пое към вратата, чувствайки се леко виновен от разочарованото изражение на Хелд. Хрумна му нещо необичайно — план, който можеше да промени баланса на силите в Питсбърг и дори да разреши проблема там.

— Господин Хелд, познавам няколко души, които биха искали да си купят параход.

— Изпратете ги при мен и ще ви направя отстъпка.

— Не бих приел. Но проблемът е, че тези хора нямат много пари.

— „Бялата дама“ струва доста.

— Разбирам. А бихте ли обмислил да го дадете под наем?

— Може би.

— Ще кажа на тези мои приятели. Междувременно, ще ви платя да го заредите с въглища и да го подготвите за плаване до утре.

— До утре ли?

В очите на Бел проблеснаха студени пламъчета.

— Сигурен съм, че ще мога, като се замисля — рече Хелд. — Ще е готов до утре.

Бел плати на Корт за въглищата и труда и скочи на трамвай обратно към търговския район. Спря в едно бюро на „Уестърн юниън“ и изпрати дълга телеграма до Джим Хигинс за „Бялата дама“, като му препоръча да събере няколко души с опит в работата на параходи. След това намери клона на „Тибодо & Марзан“.

Стоеше навън и четеше позлатените букви на прозореца, докато се чудеше как Уиш Кларк или Джо ван Дорн биха измъкнали информация за някой си Смит от нафукани брокери, които имаха чудесни причини да не я дават.

Започна като показа визитката на „Дагет, Стейпълс & Хичкок“, застрахователна компания от Ню Инглънд с дълги традиции. Джоузеф ван Дорн се беше споразумял със застрахователите негови детективи да използват от време на време прикритието на фирмата им в замяна на дискретни разследвания.

Повикаха самия управител на клона. Зад приятната усмивка на брокера личеше сериозен бизнесмен.

— „Дагет, Стейпълс & Хичкок“? Много се радвам да се запознаем, господин Бел. Какво ви води дотук чак от Хартфорд?

— Шефовете ми ме изпратиха на разузнавателен обход.

— Е, брокерите и застрахователните компании са потенциални партньори, а не противници, затова ми се струва, че сте започнал огледите си на правилното място. Може ли да ви предложа питие в кабинета си?

Двамата се проучваха взаимно над чашите с уиски — управителят опипваше почвата за статута на Бел в компанията, а Бел пък подхвърляше имената на бащите на свои приятели и на бизнесмени, за които бе чел в папките на Грейди Форър. Отказа втора чаша уиски и рече:

— Поискаха от мен да проуча липсващи облигации от Чикаго.

— Липсващите облигации никога не са добра новина. Който ги притежава, може да ги осребри, а който ги е изгубил — не. Но няма нужда да го обяснявам на застраховател.

— Фирмата ми не би и опитвала да ги възстанови, както казвате, това би било невъзможно. Само че живо ни вълнува мъжът, в чиито ръце са попаднали.

— Ако липсващи облигации са се оказвали в ръцете на един и същи мъж, както намеквате — отвърна сухо управителят, — не съм изненадан, че ви интересува.

Засега управителят ловко отбиваше атаките на Бел, сякаш можеше да предвиди какво следва от това неформално посещение. Младият детектив каза:

— Не бих се изненадал, ако се досещате какъв ще е следващият ми въпрос.

Управителят отвърна с хладна усмивка.

— Последните изчезнали облигации са железопътни от по двайсет и пет хиляди долара.

— А може ли да попитам от коя железопътна компания?

— Възможни са много варианти. Собственикът — предишният собственик, по-точно, много е обичал тази форма на валута и е притежавал различни видове.

— Разбирам.

— От откраднатите от сейфа му ни вълнуват три, които са били осребрени тази седмица в един от клоновете на издателя.

— Моят клон ли? — попита управителят.

— Нека уточня, че не намекваме за нищо нередно от ваша страна или от страна на господин Корт Хелд.

— Надявам се да е така.

— Със сигурност е така, във вашия случай. Но, макар и рядко, понякога установяваме, че бизнесмен в неприятна финансова ситуация е готов да върши необмислени неща. Тъй или иначе, радвам се да кажа, че това няма нищо общо с господин Хелд, освен че господинът, от когото е получил облигациите, може би е човекът, когото разследваме.

Управителят мълчеше.

— Казва се Джон Клагарт — наруши мълчанието Бел.

— Не е той.

— Понякога се нарича и Хенри Клей.

— Не и този път.

— Може ли да ви го опиша?

— Моля.

Бел описа Клей, като завърши с очите му.

Управителят каза:

— Наричаше се Смит. Облигациите бяха на железница „Ню Хейвън“.

— Благодаря ви — каза Бел, макар да бе разочарован. Почти очакваше управителят да се опита да прикрие Клагарт. „Тибодо & Марзан“ имаха клонове навсякъде в Средния Запад и биха били добро прикритие за частен детектив или провокатор.

— Чудя се дали няма още нещо, което да съобщя на шефовете си за господин Смит? Имате ли нещо друго, което да ни помогне да го проследим? Надявам се, ясно ви е, че фирмата ни го счита за решителен крадец, който няма да се спре.

— Най-после стигнахте до същината, младежо.

— Каквото и да било. Нещо необичайно?

Мъжът се надигна рязко от стола си.

— Не, сър! Не помня нищо.

Бел също се изправи. Не му вярваше. Беше напипал оголен нерв. А навярно го бе поставил и в позиция, в която управителят не искаше да бъде, затова каза:

— Един от хората, с които работя, който ме научи на много неща в занаята, веднъж ми каза, че най-трудното нещо на света е да накараш някого да направи нещо правилно по грешните причини.

— И кой е занаятът ви, господин Бел?

— Частен детектив съм.

— Надявам се, не мислите, че съм шокиран от признанието ви. За коя агенция?

— „Ван Дорн“.

— Аха, добра репутация имате… е, най-после решихте да сте открит с мен. Ще рискувам и също ще съм открит с вас. Смит ме смути. Първо, кой, да го вземат мътните, ще си купува плаващ палат в наши дни? Второ… събуди инстинктите ми. От друга страна нямаше причина да не осребрим облигациите — дори бяхме задължени, тъй като нашата фирма е издателят.

— Ако законността на облигациите не е била под въпрос, какъв е бил проблемът тогава?

— Докато беше тук, по частния ни телеграф пристигна съобщение за него.

През Бел сякаш мина електричество. Джакпот!

— Видяхте ли съобщението?

Бел се опитваше да звучи небрежно, но едва ли можеше да заблуди мъжа срещу себе си.

— Беше кодирано. Само числа.

— Значи ли това, че той работи за вашата фирма?

— Не. Съвсем сигурен съм, че не работи. Ако работеше за нас, защо не би ни се представил?

— Как тогава е имал достъп до частния ви телеграф?

— Фирмата позволява определени волности на добрите си клиенти. Понякога повече, отколкото би трябвало. По закон външни хора не могат да си служат с нашите телеграфи, но понякога се прави.

— Доколкото разбирам — каза Бел, надявайки се да го насърчи към още признания, — това е въпрос на бизнес.

Частните телеграфи му бяха добре познати. Агенцията му използваше такъв. Но искаше да чуе историята на управителя. Нещо караше мъжа да се чувства некомфортно.

— Да, въпрос на бизнес. Съобщенията по частен телеграф са по-евтини, по-бързи и несъмнено по-удобни.

— И по-лични.

— Да.

— А изпрати ли той отговор на телеграмата?

— Беше кратък. Вероятно потвърждение, но и то беше кодирано.

Бел зададе още един въпрос, чийто отговор знаеше.

— Кодовете нещо необичайно ли са?

— Не и сред брокери. Разумно е да крием ордерите си, в случай, че някой оператор наруши клетвата за поверителност.

— И какво смятате за онзи „Смит“?

— Да кажем, че е приятел на фирмата. Специален клиент. На нюйоркската фирма, имам предвид. Аз самият не съм го виждал никога, но явно се познава с някого в Ню Йорк.

Бел се изправи и подаде ръка на управителя.

— Оценявам откровеността ви!

Какво каза управителят преди малко? Фирмата позволява волности… може би повече, отколкото би трябвало.

— Може ли да ви попитам още нещо?

— Давайте!

— Любопитно ми е защо?

— Какво защо?

— Защо бяхте така искрен?

Управителят изпъна рамене.

— Марк Твен казва, че в деня на Страшния съд мисли да се върне в Синсинати, защото сме били с двайсет години назад във времето. Аз нямам проблем с това. Старомоден съм. Не ми харесват брокери, които си позволяват частни телеграфи и така получават предимство пред останалите. А „Тибодо & Марзан“ едно време също не беше компания, която ги харесваше.

— Приятно пътуване? — попита Кени. — Що за шега е това?

— Извратена шега — отвърна Бел, спомняйки си с прискърбие за капитан Дженингс, убит, задето помагаше на протестиращите, както и за Майк Фланъри и Тери Фейн, на които бе възложил задача, която се оказа не по силите им.

— Какво значи това „трипъл“?

Подът се разтресе, както и прозорците, когато влакът изтрополи бясно по един железен мост.

— Къде е кондукторът?

— Не знам. Сигурно във вагон-ресторанта.

— Сигурен ли си?

Бел бързо закрачи към задния край на вагона и отвори вратата към вестибюла. Колелата ревяха по релсите, а платненото покривало плющеше. Бел отвори вратата на вагон-ресторанта и пристъпи вътре. Вагонът се клатеше неконтролируемо.

— Кукс! Кондуктор Кукс! Тук ли сте?

Готвачът подаде глава от кухнята.

— Много бързо се движим, господин Бел. Мисля, че се движим по-бързо, отколкото някога съм виждал този влак да го прави.

— Къде е господин Кукс?

— Не съм го виждал, откакто спряхме за вода.

Бел се затича напред. Кени си наливаше поредното питие и промърмори недоволно под нос:

— Тресем се като лодка в буря. Какво по дяволите става?

— Това е първото, което ще попитам машиниста ти — отвърна Бел и тръгна към локомотива. Вратата на вагона беше залостена. Беше стоманена — нямаше как да се отвори, освен с динамит.

— Заключени сме! — съобщи той на Кени.

— Нещо не е наред. Движим се с над сто и трийсет километра в час.

Влакът взе рязко един завой. Фланците на колелата пристъргаха по релсите.

— Трипъл — сякаш на себе си рече Бел. — Ние сме следващите. Отвлякъл е хората и е застопорил газта с нещо.

— Спирам влака! — Кени се хвърли към червената дръжка на ръчната спирачка на стената в предния край на вагона.

Бел хвана ръката му.

— Ако натиснем ръчната спирачка при тази скорост, ще дерайлираме.

— Но трябва да спрем. Усещаш ли това? Скоростта продължава да се увеличава — Кени остави чашата. — Айзък, движим се към Питсбърг със сто и петдесет километра в час.

— Много ли си пиян?

— Твърде много ме е страх, за да съм пиян.

— Добре. Помогни ми да изляза през прозореца.

— Къде ще ходиш?

— В локомотива.

Бел свали прозореца. Вятърът нахлу със сто и петдесет километра в час и разпиля всичко из купето. Бел свали палтото си и подаде глава през прозореца. Въздухът го връхлетя като приливна вълна. Провря се навън, седна на рамката и се опита да се изправи. Вятърът почти го издуха.

— Ще направя преграда! — извика Кени. Отвори прозореца пред Бел и се показа навън до кръста. Бел опита отново. Кени спираше вятъра с тялото си и детективът успя да се изправи, макар да му трябваше цялата му сила, за да се задържи. Ако се пуснеше, за да се набере върху покрива, щеше да падне. Кени бързо се ориентира в ситуация и се провикна:

— Чакай малко!

След това седна на прозореца, за да блокира пътя на вятъра към горната част на тялото на Бел.

— Недей! Ще паднеш! — извика Бел.

— Бях също толкова добър акробат като теб — отвърна Кени. — Е, почти.

С огромно усилие, от което подбели очи, пълничкият Блуум успя да се изправи на прозореца.

— Върви! — изръмжа Кени.

Без да губи и секунда, Бел се качи на покрива. Кени беше доста добър акробат в цирка, но от тогава не бе вдигал нищо, по-тежко от чаша. Вятърът на покрива беше още по-силен. Бел легна по корем и се запромъква напред насред вълма от дим, пара и гореща пепел от пещта на локомотива. Най-сетне стигна до предния край на вагона. Три метра го деляха от покрива на тендера. В по-близката му част бяха струпани въглища, а далечната имаше стоманен резервоар за вода, с плосък покрив, по-нисък от покрива на вагона, където се намираше Бел.

Вятърът правеше скока невъзможен. Бел събра длани и изпъна ръце, сякаш се готвеше да се гмурне. Скочи. Дланите му се удариха в резервоара. Бел се сви на кълбо. Прекатури се напред, плъзна се по влажната повърхност и размаха диво ръце, за да намери къде да се хване.

Залови се за ръба, придърпа се и падна върху купчината въглища, след което се покатери по тях и погледна в кабината на локомотива. Беше празна. Само пламъците на пещта я озаряваха. Бел слезе по стълбата в предния край на тендера и скочи в кабината — горещ, тъмен лабиринт от ръчки, клапи, измервателни уреди и тръби.

Бел разбираше достатъчно от локомотиви още от малък, когато четеше с наслада за тях, а след това бе ходил на обиколки из депата на Кенет старши. Остави реверсивната ръчка по средата и потърси газта.

Газта не помръдваше. Бел погледна по-внимателно. Саботьорите бяха сложили скоба, за да стои в отворена позиция. Бел махна скобата и натисна газта леко напред, за да спре подаването на пара в цилиндрите.

Десетките тонове стомана, желязо, въглища и вода просто продължиха напред. Бел внимателно натисна автоматичните пневматични спирачки на вагоните зад него и намали налягането с около четири килограма, което задейства и спирачките на локомотива.

Запищя метал и локомотивът се замята диво. Беше прекалил. Увеличи отново налягането и опита по-внимателно. Накрая влакът се забави до около седемдесет километра в час и за огромно облекчение на Бел, той установи, че вече контролира положението.

Тъкмо навреме. В далечината се появи червен фенер. Един спирач неистово, почти панически, размахваше знака стоп. Пътнически влак беше спрял на релсите и чакаше сигнала на диспечера, за да продължи.

— Изтичах обратно възможно най-бързо — извика спирачът. — Добре, че ме видяхте. Ако ни ударите с петнайсетина километра в час, някой може да пострада.

— Да, добре стана — промърмори Бел.

Докато чакаше влакът отпред да продължи пътя си, той провери стрелките на налягането и на нивото на водата, след което добави още вода в пещта и вкара още въглища. След това последва пътническия влак към Питсбърг. Докато пресичаха река Алегени, Бел видя пожар на Върха. Явно все още тлеещите отломки от „Камила“. Но в небето се виеха пламъците на по-голям пожар в края на Златния триъгълник. Изглежда пожарът в профсъюзния щаб се бе прехвърлил и към околните сгради.

Мери хигинс поднесе никелова манерка към устните си и наклони глава назад. Лъскавата и черна коса проблесна на слабото слънце, което едва-едва се процеждаше през дима.

— Не знаех, че пиеш — каза Хенри Клей.

Тя за пореден път се зачуди как е възможно толкова жесток мъж да е същевременно и толкова консервативен.

— Баща ми имаше бар. Научих се да пия отрано.

— На коляното му? — усмихна се Клей.

Мери изглеждаше прекрасна с дългото си палто, което беше заела от хазяйката си и с шапката с пера и широка периферия, която я бе убедил да приеме като подарък, след като повечето и принадлежности бяха изгорели в щаба. Мери и Клей се качиха с лифта до връх Вашингтон и сега седяха в малък парк, откъдето едва-едва виждаха през мъглата Златният триъгълник, Мононгахела, Алегени и Охайо. Той беше облечен като за работа: редингот, мека шапка и бастун, в който се криеше острие.

— Тате казваше, че едно момиче трябва да се научи да носи на пиене.

— А не ми ли беше казала, че е притежавал влекач?

— Барът бе по друго време и в друг град. Постоянно сменяше работата.

— От всичко е разбирал, а?

— Можеше всичко да овладее до съвършенство. С изключение на хората — точно като брат ми Джим. Сърцето му се скъса, когато осъзна, че на този свят има и лоши хора. — Тя отново отпи. — Баща ми казваше също „Никога не пий сама“. Искаш ли?

— Още дори не е обед.

— Защо да отлагаме? Заповядай! — Мери му подаде манерката с усмивка.

Клей я претегли в длан.

— Върни ми я, ако няма да я използваш — подкачи го Мери и сивите и очи заблестяха.

Клей наклони манерката към нея, тост.

— Защо да отлагаме? — и я надигна към устните си, а после я върна на притежателката й.

— Ще се видим от другата страна — каза Мери и отпи една дълга глътка.

Пресушиха манерката и Клей предложи:

— Ще отида да взема още.

Мери притисна слепоочията си.

— Ох, клетата ми глава! Това беше ужасна идея.

— Какво имаш предвид?

— Трябва ми кафе! Трябва ми много кафе. — Мери стана, олюля си и се обърна към Клей: — Хайде, ще сваря малко у нас.

Върнаха се обратно по склона и си взеха двуместна карета през моста Смитфийлд към квартирата и. Стаята беше малка, но обзаведена и по-скъпа от общите квартири досега. Струваше си парите заради възможността за уединение. Беше измолила да плаща наема от стачния фонд на брат си. Влязоха в стаята и Мери направи силно кафе в кухничката. Поднесе го на Клей във всекидневната. Надяваше се, че комбинацията от уиски и кафе с много захар ще скрие вкуса на хлоралхидрата.

Клей не само не усети нищо, но помоли за втора чаша, която разля на панталоните си и внезапно припадна с леко изненадан поглед.

Мери претърси джобовете му и портфейла му, но не откри нищичко за поръчителя на провокациите. Разочарована и невярваща, тя провери отново всичко. И отново не откри нищо. Претършува визитките му, мислейки си, че може там да намери визитка на работодателя му.

Откри лист хартия, прегънат неколкократно, така че да влезе между визитките. Разгъна го. Беше частна телеграма до Джон Клагарт от някакъв нюйоркски брокер. Захвърли я на креслото. Всяка дума беше кодирана и безполезна.

Можеше да стигне до Ню Йорк и до брокерите. А после какво? Да ги убеди да разкодират текста?

Ръката на Клей се обви около глезана й.

Тя погледна надолу. Беше се събудил и я наблюдаваше с присвити очи.

— Какво правиш? — попита той.

— Претърсвам ти джобовете — отвърна Мери. Какво можеше да каже — портфейлът му бе в скута й, а телеграмата до нея.

— Защо?

— Защото все не искаш да ми кажеш кой плаща за всичко това. Той ли ти е изпратил телеграмата?

— Защо те интересува толкова?

— Защото се опитва да ни унищожи.

Клей измърмори:

— О, Мери, за бога…

В този момент тя осъзна, че хлоралхидратът го кара да бълнува.

— Как се казва?

— Не разбираш!

— Опитвам се да разбера.

Тя се вгледа в очите му. Аптекарят я бе предупредил, че наркотикът може да приспи човек или да го доведе до състояние на делириум, или да го накара да се гърчи в агония. Клей дали осъзнаваше, че е буден? Знаеше ли собственото си име? Със сигурност разпознаваше поне нея. Той бе вперил в нея помътнелите си очи, а устните му помръдваха.

— Мери, когато приключа, може би двамата… ще давам пари за прогресивни каузи.

— Какво искаш да кажеш?

— Важните мъже… богатите мъже правят това за съпругите си… — той отново се унесе.

— Какво правят за съпругите си? — попита Мери. Трябваше да го накара да говори.

— Съпрузите на реформаторките им плащат сметките. Когато приключа, ще правя това.

— Когато приключиш с кое?

— Мери! Правя нещо много важно.

— Да, да, знам.

— Искам да разбереш!

— Опитвам се… разбирам.

— Ще съм във вътрешния кръг.

— Разбира се.

— Толкова много бих могъл да ти предложа.

— Вече го правиш — отвърна тя. — Ти си специален.

Като никога той пренебрегна ласкателството и рече:

— Но не бих могъл да го направя без него.

Мери сякаш успя да надникне в странния ум на мъжа срещу себе си и каза:

— И той не е могъл без теб.

— Точно така! Значи разбираш! Колкото и да е силен — най-силният мъж в страната, не можеше без мен.

— А той знаел ли е това? — попита тя.

— Не иска да го знае — отвърна горчиво Клей. — Мисли, че не му трябвам.

— Но това не е така!

— Точно така! Дори той се нуждае от мен. Най-важният мъж в света. Мери, той е Джеймс Конгдън. Най-силният мъж на Уолстрийт. Най-могъщият мъж в стоманата, въглищата, железниците… Но му трябвам…

Божичко, помисли си Мери, Клей е скочил направо на върха. Съдия Джеймс Конгдън караше Фрик да изглежда като касапин, който мами клиентите си с бекона.

Клей я наблюдаваше и чакаше. Тя каза:

— Джеймс Конгдън е щастлив, че те има.

— Благодаря ти! — отвърна Клей. — Благодаря ти за думите!

Хенри клей караше тясна, покрита каруца с две високи колела отзад и две ниски отпред. Каруцата беше много по-тежка, отколкото изглеждаше, предвид надписа „Хейзълууд“ и самуните хляб, които се подаваха в предния край на каруцата. Двете силни мулета полагаха сериозни усилия, за да я теглят.

Клей вървеше до тях с поводите в ръка. На мястото на каруцаря, до самуните хляб, седеше блага на вид жена на средна възраст, стиснала библия. Бузите й бяха кръгли и розови, косата й вдигната в скромен кок, а очите й — нащрек.

— Ченгета! — изшептя тя.

— Просто прави каквото ти казвам и всичко ще е наред — успокои я Клей, макар да не се тревожеше за нея. Беше хладнокръвна и бе минала през много стачки из мините.

Полицаите, мръзнещи в мръсносините си униформи, кръстосваха пред барикадата от преобърнати трамваи, вдигната от стачниците, за да пазят палатковия лагер. Полицаите бяха прогизнали от непрестанните дъждове през последните няколко дни, скучаеха и бяха гладни. Женицата им подхвърли топъл хляб.

— Не можем да ви пуснем, госпожо.

— От църквата е. В лагера има гладни деца.

— Смилете се поне над малките! — помоли Хенри Клей.

— Имаме заповеди — без оръжия и без храна.

Клей привърза поводите към каруцата, кимна на ченгето отпред да се отмести и извади от палтото си почти пълна бутилка уиски.

— Гледайте да не ви види някой, но ми се стори, че ви е студено.

Клей почти повърна от миризмата. Наркотикът на Мери го беше оставил с разбунен стомах, ужасно главоболие и странни сънища. Но не можеше да си спомни нищичко от случилото се между тях в апартамента. Знаеше само, че си е заминала и му е задигнала колта. Не можеше и да предположи каква е целта й. По заръка на Бел ли го беше упоила? Но тя го мразеше. А и ако го бе сторила от името на вандорнците, те щяха да го арестуват, още докато хърка в несвяст. Ченгето му говореше нещо.

— Ей това е добро пиене.

— Задръж бутилката.

— Май много обичате тия стачници.

Клей кимна към жената.

— Това е голямата ми сестра. Грижеше се за мен, когато бях малък. Какво да я правя? Иска да им носи хляб.

— Добре, добре. И аз не искам деца да умират от глад. Влизай. Не се връщай от тук обаче. Мини от другаде, в случай, че дойде сержантът.

— Мерси, приятел!

Ченгетата се отдръпнаха. Хенри Клей почука на барикадата. Двайсетина мъже отместиха трамвая, а мулетата набиха крак, за да извлачат каруцата през гърбицата по пътя. Когато върнаха трамвая на мястото му, главата на Комитета по отбраната Джак Фортис поздрави Клей с името Джон Клагарт и ги поведе към лагера. Жената подхвърляше хляб на клекналите пред палатките си хора, но скоро хлябът свърши. Жената, без да продума, продължи пеша под дъжда. Каруцата се търкаляше покрай палатките и нагоре по разкаляното възвишение, докато стигна до зида в основата на платформата за въглища.

— Оставете я тук! — нареди Фортис.

Клей кимна одобрително. Стачниците добре бяха подбрали мястото. От тук се виждаше целият завой на реката.

Отвързаха мулетата и ги отведоха. Дърводелци и един ковач се събраха с лостове, чукове, гаечни ключове и длета и бързо разглобиха каруцата. Отнесоха я парче по парче — предни колела, стени, таван, седалка.

Занаятчиите и особено подбраните хора на Фортис, всички до един ветерани от испанската война, се загледаха доволно в това, което остана — оръдие, дълго метър и половина и далекобойност три километра. Беше „Хочкис“, качено на своя собствена каросерия, която представляваше фалшивите високи колела на каруцата. Оръдието тежеше над триста килограма. Преносимо и точно, това оръдие бе доказало ефективността си повече от двайсет години, избивайки диваци в Индианските войни, испанци на хълма Сан Хуан, а в момента се използваше, за да взривява филипински бунтовници с шрапнелите си.

Фортис повиши глас.

— Благодаря ти, Джон Клагарт! Това ще изравни силите. Ти си истински приятел на работническата класа.

Хенри Клей отвърна:

— Щеше ми се да мога да ви донеса повече снаряди. Само трийсет са. Но когато „Цар Вулкан“ влезе в обхват, би трябвало да можете да пробиете достатъчно дупки в него, за да го потопите. Още по-добре, да взривите някой котел. Помнете, котлите са точно под колелото. Ако успеете да ги улучите, ще неутрализирате техните собствени оръдия.

— И да потопим гвардейците — рече Фортис.

— И пинкертъните — допълни Клей. — И полицията по въглищата и стоманата. Късмет, момчета! Бог да е с вас!

Един щатски шериф се качи на железопътния ферибот от Джърси до улица „Кортланд“, заедно с един затворник, който познаваше Мери Хигинс от профсъюза. Мъжът извърна глава, за да не я разкрие. Мери тъкмо беше купила сандвич от спирката на ферибота. Отнесе го при шерифа и го попита:

— Може ли да го дам на затворника ви?

Усмихна му се и той и позволи.

След това пътят до Уолстрийт бе кратък.

Поспря се на гробището на „Света Троица“, след това пред високите прозорци на „Тибодо & Марзан“. Приличаше на банка.

Наблизо откри сградата на Конгдън, най-високата на цялата улица. Портиерът изгледа със съмнение палтото и шапката и и я попита кого търси. Гласът й я предаде. Бе изгубила самообладание. Тя измърмори нещо неразбираемо и побърза да се отдалечи. Хвана един трамвай до центъра, стиснала револвера на Клей в чантата си, после се поразходи и се върна обратно на Уолстрийт с железницата на Трето авеню. Портиерите се бяха сменили. Новият също беше учтив и също толкова скептичен към палтото и шапката й.

— Господин Джеймс Конгдън, моля.

— На последния етаж — каза той и посочи асансьора.

Пиколото на асансьора беше длъгнесто хлапе, което в един по-добър свят щеше да е още на училище. Попита я за етажа, а когато му каза, я помоли:

— Бихте ли ми дала името си, госпожице? Трябва да се обадя предварително на етажа на господин Конгдън.

Дотук с ненадейното нападение, помисли си Мери и на глас каза:

— Мери Хигинс.

Той съобщи името и по вътрешната линия и се заслуша.

— Иска да знае коя сте.

— Приятелка на господин Клей.

— Казва да ви кача.

Стигнаха до малко фоайе с бюро, зад което стоеше жена на средна възраст. Тя и посочи няколко свързани помежду си стаи.

— От там. Затваряйте всяка врата след себе си, моля.

Мери Хигинс мина през първата врата, затвори я и пое към тази пред себе си. Всяка следваща стая тънеше във все по-голямо мълчание. В третата стая вратата беше затворена и тя почука.

Силен мъжки глас се обади:

— Влез!

Тя влезе в стаята и ахна.

— Скулптурата е „Целувката“ на Огюст Роден. Харесва ли ви?

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала.

Мери едва откъсна очи от белия мрамор — в другия край на стаята се намираше бюрото на Конгдън. Изглеждаше по-възрастен, отколкото във вестникарските скици, но беше много висок и когато се надигна, гърбът му бе изправен.

— Моля! Разгледайте я! Докоснете я, ако искате.

Тя доближи скулптурата почтително.

— Какво искате?

— Искам свят, където всеки може да види тази статуя.

— Не и в този живот — отвърна студено Конгдън.

Прозорците на кабинета имаха двойни стъкла. От улицата не се чуваше нищо. По стените висяха картини, най-вече на голи жени в прозрачни воали, в стила на Френската академия. На бюрото се мъдреше още една гола жена, този път във формата на бронзова статуетка.

— Съпругата ми — рече Конгдън и погали бронза. — Може да докоснете скулптурата, ако искате. Мраморът поне мен винаги ме е привличал.

Мери постави ръка върху ръката на мраморната жена.

— Какво искате още? — попита Конгдън. — Защо сте дошла?

— Искам да престанете да се месите и да оставите миньорите да се организират сами, както и да им плащате справедливо.

— Хигинс ли ви беше името? Да, разбира се. Вие сте сестрата на Джим Хигинс, нали?

Мери кимна.

Конгдън рече:

— Дори да исках, а не искам, говорите с грешния човек. Не притежавам въглищни мини.

— Контролирате ги. Контролирате цената на въглищата и цената на транспортирането им. Моля ви, не обиждайте интелекта ми. Дори да не притежавате нищо официално, затягате и свивате кесиите им, както си искате. Ако има един човек в тази страна, който може да разреши съществуването на профсъюз и да предложи честно заплащане на миньорите, това сте вие.

— Да предположим за миг, че бих могъл. Какво печеля аз?

— Благосъстоянието на обществото, когато равенството роди справедливост.

— Равенството ражда в най-добрия случай посредственост, а в най-лошия — скотство.

— Ако откажете, ще разкрия плана ви да предизвикате насилие в мините.

— И как ще го направите?

— Ще убедя Хенри Клей да признае всичко, което сте сторили и всичко, което планирате.

Джеймс Конгдън я погледна със замислена усмивка. Накрая рече:

— Да ме вземат дяволите… знаете ли, не се съмнявам, че можете да го сторите. Подозирам, че сте изключителна млада жена. Не бих се изненадал, ако сте вникнала достатъчно в Клей, за да можете да контролирате крехките му емоции.

— Двамата с вас си приличаме — рече Мери.

— В какво?

— Бистър ум и съобразителност.

— Приемам го за комплимент. Но в по-важни неща не си приличаме. Аз искам да градя — вие искате да рушите. Вие обичате човечеството — аз го мразя. Аз съм стар, а вие млада. И много, много красива — той я огледа внимателно. — Обиждам ли ви, като го казвам?

Мери огледа картините отново. Спря се върху статуетката. Той търкаше гърдите й с палец.

— Е? Обиждам ли ви?

Мери обви ръце около мраморната двойка.

— Предвид влечението ви към жените по принцип, бих се обидила, ако не ме забележите.

— Браво! Да минем по същество. Ще ви направя предложение, млада госпожице. Няма дори да ви моля да се преструвате, че намирате за привлекателен мъж, който може да ви бъде дядо. Не ме интересува дали съм привлекателен за вас или за някого другиго. Интересува ме да притежавам. И нямам нищо против да си платя за нещо, за да го притежавам. Това е най-видният признак на успеха. В замяна на това ще живеете охолно в сравнение с почти всички жени на този свят. Независимо дали избера да съм с вас, или не. Ако ли не, ще получите щедра издръжка, основана, разбира се, на това колко време сте била моя.

— Колко е голяма издръжката в сравнение с обикновените ви служители?

— Няма място за сравнение. Малцина получават издръжки и не се въргалят в пари, които не са си заслужили.

— Ако искате да ме притежавате, колко ще ви струва?

— Нищо няма да ви липсва.

— Автомобил?

— Разбира се.

— Апартамент на Пето авеню?

— Стига единственият ключ да е мой.

— Може ли идвам да гледам отново статуята?

— Всяка вечер.

— А бих ли могла да получа яхта?

— За това ще трябва да положите допълнителни усилия.

— Надявах се да го кажете.

По лицето на Конгдън се изписа широка усмивка.

— Очевидно се разбираме прекрасно, нали? Нека ви успокоя по един въпрос. Мога да ви гарантирам, че в копринената постеля един старец би могъл да ви поднесе и неочаквани изненади.

— Изненадвали са ме само веднъж в живота ми и не беше в копринена постеля.

— И къде е било това?

— На товарен влак. Върви по дяволите, Конгдън!

Конгдън, видимо изненадан, разпери ръце и наглед неволно постави ръка на статуетката на голата си жена.

— Но, току-що казахте, че се надявате…

— Надявах се да ми дадеш достатъчно кураж и да ми влееш достатъчно омраза, за да те застрелям. И успя, благодаря! — Мери извади револвера на Хенри Клей от чантата си и го подпря на статуята на Роден.

Вените по дланта на Конгдън се издуха, когато стисна още по-здраво бронзовото изображение на жена си.

— С яхтата ли прекалих?

Тя се опита да отговори, ала не успя. Накрая прошепна:

— Подозирам, че всички си имаме граници.

— Какво имате предвид?

— Не мога да убия друг човек, дори най-лошият на света. — Тя свали пистолета. — Не мога да го направя…

— Аз мога — каза той, натисна статуетката с всичка сила и отскочи назад, в случай, че шестте метра разстояние не се окажеха достатъчни.

Изрева пара. Горещи, остри като игли струйки се спуснаха от тавана и се вдигнаха от пода, обгръщайки Мери. Тя изпищя само веднъж. Конгдън се изненада. Очакваше да отнеме по-дълго време. Ала тя загина за миг. До тук с мъчителната смърт, помисли си той. Умря само за миг. Вероятно изобщо не бе осъзнала какво я беше сполетяло.

Той се върна предпазливо до бюрото си и вдигна ръчката. Беше хладна. Струите бяха изчезнали, само прозорците бяха замъглени от влага. Бузите му бяха влажни и тънък слой капчици покриваше полираното му бюро. Облакът се беше разсеял. На Конгдън му се прииска да се бе подготвил предварително. Обикновено предвиждаше последствията от действията си. Ала не се беше сетил да подготви някакво покривало, с което да скрие трупа.

„Бялата дама“ се понесе към поредния завой в реката при маркера за 40-ия километър, след което продължи към Питсбърг, обгърната от кълба черен дим.

— Надушва депото! — рече кормчията, един от двамата, които Бел беше наел в Синсинати.

— По-бързо! — подкани го Бел и кормчията звънна в парното отделение.

Измъчените пещи на парахода изреваха. Миньорите на Джим Хигинс се заеха да хвърлят още въглища. Механикът пък рискуваше докрай с нивата на налягането.

При маркера за петнайсетия километър, Бел видя как хоризонтът се смрачава от смога над града. Надвисваха и гръмотевични облаци, пронизани от светкавици. Дъждовни струи заплющяха по водите на реката.

Скоро се показаха хълмовете на Питсбърг. От дима се показаха високи здания. „Бялата дама“ излезе от река Охайо и продължи нагоре по Мононгахела, след Върха и под мостовете на Златния триъгълник. Петдесет и пет минути след маркер за петнайсетия километър и четиресет и четири часа след Синсинати по часовника на Бел, огромния параход спря лопатъчните си колела.

От тръбите изпуфтя пара, която заглуши свирката на парахода и „Бялата дама“ спря в началото на палатковия лагер на миньорите.

Миньорите, които досега се бяха трудили на борда, помогнаха на тези от брега да я вдигнат на един пристан, импровизиран от един от потопените шлепове.

Миньорите, съпругите и децата им, жените от църквата, реформатори и вестникарски репортери — всички зяпнаха.

Бел също зяпна, не по-малко изумен. Последния човек, когото очакваше да го посрещне, повлякъл голямата си пътна чанта, бе Алойзиъс Кларк.

— Хубава лодка, Айзък!

— Какво правиш тук?

Уиш пусна торбата и си пое дъх.

— Не можех да пропусна ежегодната танцова забава в „Дюкесн“.

— Стигнал си чак до Питсбърг за един бал?

— Доста голям бал. Всички важни клечки бяха там. Дори срещнах полковник Джей Филип Суигърт от щатската гвардия на Пенсилвания. Обича да говори, особено след като пийне.

— Чудесно! — Бел понечи да тупне Уиш по рамото, за да го поздрави.

— Да не скъсаш шевовете — спря го Уиш.

Бел замръзна.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Не изглеждаш съвсем здрав… какво каза полковникът?

— Пристигаш точно навреме — отвърна вече сериозно Уиш. — Гвардейците, пинкертъните и частните полицаи ще се изсипят на борда на „Цар Вулкан“ още тази сутрин. Веднага ще се упътят надолу по течението. Мисля, че ще им трябват не повече от два-три часа да стигнат дотук, зависи колко бързо се натоварят. Ще разпръснат тези шлепове с оръдието си и след това всички ще се изсипят на брега.

Бел подвикна на миньорите, грижещи се за пещта на „Бялата дама“:

— Напълнете го с въглища и нахранете момчетата. Връщаме се обратно на работа.

Миг след това още повече се изненада, когато видя капитан Дженингс от взривения влекач „Камила“. За миг си помисли, че вижда призрак. Но капитанът не беше призрак, а само скърбящ баща.

— Онази нощ сменихме лодките. Убиха момчето ми.

— Съжалявам, капитане!

— Аз ще поема парахода. Познавам тази част от Мон по-добре от момчетата от Синсинати.

— Много по-голям е от „Камила“.

Дженингс вече се качваше по стълбите.

— Параходите са си едни и същи. Реките не са.

— Пристигна писмо за теб — рече Уиш на Бел, като извади плик от жилетката си. — Женски почерк.

Подаде му плика и отстъпи встрани, за да даде на Бел възможност да го прочете насаме.

Бел го разкъса — беше от Мери и съдържаше само два реда.

Прочете го отново, след това и трети път. Накрая Уиш се приближи.

— Много умърлушен си за човек, на когото му предстои морска битка.

Бел му показа писмото.

— Пиши й.

— Не знам какво да кажа. Не знам къде да го изпратя.

— Нищо, пак й пиши. Ако не го направиш, един ден ще съжаляваш. Имаш малко време, преди да настане хаосът.

Бел си намери едно по-спокойно място, докато огнярите товареха въглища на парахода с ръчни колички, и се опита да напише отговор в бележника си. Думите не идваха. Взря се в претъпкания палатков лагер. От върха на платформата непокорно се вееше червен флаг. Всички наблюдаваха напрегнато реката и се подготвяха за нападение. Видя Арчи Абът, който тичаше надолу по склона и махаше с ръка, за да му привлече вниманието. В този момент Бел разбра какво трябва да напише.

Той спря да пише, мъчейки се да проясни мислите си. Арчи почти беше стигнал до него и не спираше да го вика. Бел отново започна да пише.

— Айзък! — Арчи скочи на пристана, запъхтян. Говореше тихо и бързо. — Миньорите имат оръдие.

— Какво?

— Чух, че някой — вероятно нашият приятел господин Клей, им е осигурил оръдие. Открих го. Виж, там най-отгоре на платформата. Току-що му махнаха покривалото.

Бел погледна накъдето сочеше приятелят му. Оръдието беше на колела. Седеше полускрито зад чували с въглища и дебелата зидария в основата на платформата.

Бавно върна погледа си към Арчи и каза:

— Първият изстрел на миньорите по „Цар Вулкан“ ще даде на гвардията извинение да слязат на брега и да стрелят безогледно. Освен ако миньорите не извадят късмет да потопят кораба с първия изстрел, което е много малко вероятно.

Дори да успееха, това само щеше да забави неизбежното.

— Какво ще правиш, Айзък?

— Хвърляйте въжетата! — нареди Бел.

Двамата с Арчи се затичаха по платформата за качване на парахода. Бел извика Мак и Уоли на стълбите до колелото.

— Трябва да ги държим далеч от палатковия лагер.

Кабината на щурмана, където се намираха, беше на пет палуби над реката и оттам Бел виждаше голяма част от лагера. От другата страна на барикадите, издигнати от струпани трамваи, синьото множество на питсбъргската полиция сновеше нервно насам-натам.

— Само чакат някой да им отвори пролука — измърмори Мак Фултън. — Нямат търпение да счупят няколко глави.

Капитан Дженингс стоеше, хванал двуметровия рул, мрачен и съсредоточен. По команда на Бел, той позвъни в котелното, за да сигнализира „Заден ход“, след това завъртя леко руля и заобиколи импровизирания пристан.

Мъже от Комитета по отбраната натрошиха шлепа — пристан и така го добавиха към стената от вече потопени шлепове, полупотънали в калта.

Бел рече:

— Разположи ни между тях и Върха.

Дженингс възви и се обърна срещу течението. Високата стоманолеярна пречеше да се види какво има зад следващия завой. За миг, който им се стори цяла вечност, имаха цялата река за себе си.

— Писа ли на Мери? — попита Уиш.

— Трябваше да й го кажа лично… Ето ги!

Високите комини на „Цар Вулкан“ се показаха и се плъзнаха покрай стоманолеярната. Движеше се бързо и връхлетя, преди „Бялата дама“ да стигне до средата на реката. Внезапно, без никакво предупреждение, оръдието на кърмата на „Цар Вулкан“ избумтя.

Изпищя снаряд, разпени реката и експлодира в един от шлеповете, блокирали брега. Във въздуха се разлетя дървесина.

Бел се приближи до капитан Дженингс.

— Той има оръдие, а ние — не. Можеш ли да се блъснеш в него?

— Можеш да се обзаложиш! Кажи на момчетата си долу да усилят налягането.

Бел извика заповедта към котелното.

„Цар Вулкан“ отново стреля. Експлодира втори шлеп. Третият изстрел излетя нагоре. Мина през ред палатки и склонът на хълма сякаш се разтресе, а стотици хора се разбягаха с писъци.

— А аз какво да правя? — попита Бел.

— Кажи ми дали онези отсреща имат капитан от Мон или от Синсинати.

— Не знам.

— Ако е от Синсинати, когато стигне до завоя, може да се натресе лошо. Там има напречно течение, което ще го ритне в кърмата и ще го отнесе към брега.

Оръдието отново избумтя. Четвърти снаряд улучи шлеповете. Айзък Бел си помисли, че от него се очаква да спре войната, а не да я загуби.

— Какво правиш, Айзък? — Уиш, Уоли и Мак се изправиха зад гърба му.

— Ще се обърнем напреки, за да качим хората. Пълен назад, капитан Дженингс, а после обърни!

— Не и докато не ги блъсна!

— Назад!

— Не можеш да ги оставиш да победят.

— Хенри Клей не иска да спечели. Иска хаос. Няма да играя по неговата свирка!

Мак Фултън дръпна чукчето на своя „Смит & Уесън“ и каза на кормчията:

— Шефът казва да дадеш заден.

Една-единствена ръчка в котелното изключи и двата двигателя наведнъж. Когато спряха те, спря и рулят.

Бел прегърна през раменете скърбящия капитан.

— В момента те не са нищо повече от уплашени глупаци. Като нас… натиснете руля, капитане. Нека да качим тези хора.

Бел се обърна към хората си.

— Стреляйте по всеки, който се опита да извади оръжие. Няма значение какво. И се оглеждайте за Клей. Гвардейците са най-много, затова вероятно ще носи тяхна униформа.

После Бел поведе хората си към главната палуба. Капитан Дженингс стигна на позиция до горящия „Цар Вулкан“.

Бел разположи Уоли, Мак и Арчи там, където щяха да наближат лодките. Уиш Кларк раздаде оръжия и настоя да остане във вихъра на събитията. Каза, че ще си пази шевовете с рязана пушка. Бел се изкатери едно ниво нагоре, за да наблюдава отвисоко.

Огънят се разпростираше. Сухото дърво и прясната боя го подхранваха и той неумолимо и бързо пълзеше към носа на „Цар Вулкан“. Изплашените хора се струпаха на кърмата. Бел видя, че повечето носят сивокафяви униформи на щатската гвардия. Полицията по въглищата и стоманата пък носеше типичните си тъмни униформи. Познати с бруталността си, полицаите сега изглеждаха ужасени, а мнозина от коравите пинкертъни бяха изгубили бомбетата си в паниката.

Разстоянието между двата парахода намаляваше.

Стачкоизменниците драпаха истерично към перилата.

Бел сложи длани около устата си и се провикна:

— Хвърлете оръжията!

Пушките и сопите се пръснаха по палубата.

Уиш Кларк вдигна пушката си към небето и стреля.

— Всички!

Пистолетите и блекджековете също изтрополиха в краката на мъжете на „Цар Вулкан“.

Един пинкертън вдигна паднал „Колт“ с автоматично презареждане и го плъзна крадешком в палтото си. Мак Фултън го застреля без колебание. Останалите обърнаха джобовете си с подчертана готовност.

Двата корпуса приближаваха все повече. Мъжете се подготвиха за скок.

— Ръцете горе! — изреваха вандорнците.

Пламъците неочаквано се наклониха към тях, понесени от повей на вятъра.

Корпусите се блъснаха и Бел почти падна. Стотици мъже се изсипаха на „Бялата дама“, ритайки и биейки се, за да стигнат по-бързо до безопасно място. Бел се качи на едно перило, за да вижда по-добре. Всички от „Цар Вулкан“, с изключение на гвардейците, дори пинкертъните, се бяха слели в обезумяла тълпа, искаща едно единствено нещо — да се махне от горящия параход, и беше почти невъзможно да различи сред тези хора отделни лица. Само гвардейците още държаха ръце във въздуха, вярвайки, че ако следват заповеди, няма да бъдат застреляни.

Хенри Клей беше майстор в сливането с околната обстановка, затова Бел беше напълно сигурен, че се е престорил на гвардеец. Но дори и те бяха толкова нагъсто, че Бел все така не можеше да ги отличи един от друг. Бел отчаяно се концентрира върху по-едрите войници, с телосложение на Клей.

Бел се фокусира върху един, който прескочи на „Бялата дама“ с наведена глава. Качи се за секунда и се блъсна в този пред себе си, когато гвардеецът зад него го бутна и се закрепи за торбата му.

Торбата му!

Вместо паласка, носеше „Мериъм Пак“, достатъчно голяма, за да побере бомба.

— Спрете този мъж! — изкрещя Бел.

Уоли Кисли се хвърли след Хенри Клей.

Трима души направо го прегазиха.

Бел видя как шахматният му костюм изчезва сред множеството. Скочи от перилата на палубата, приземявайки се върху неколцина паднали мъже. Изправи се бързо и затича след Клей, който бягаше към кърмата като разблъскваше хората от пътя си. Внезапно пое напряко през товарната палуба.

Бел продължи след него.

Клей извади пистолет и стреля три пъти, без да губи и секунда. Два от куршумите профучаха покрай лицето му, а третият проби периферията на шапката му и тя отхвърча от главата му. Бел спря, прицели се внимателно с армейския си колт и стреля точно когато Клей се обръщаше отново. Куршумът одраска вдигнатата му длан, въпреки че бе прицелен към главата му. Пистолетът на Клей излетя встрани. Но раната не го забави и той скочи на стълбите към котелното, свали от раменете си торбата и я сграбчи за презрамките.

Бел знаеше, че е поел към пещите и иска да взриви някой котел.

Съсредоточи се върху фигурата му на върха на стълбите и внимателно се прицели.

Колтът изрева. Изстрелът блъсна Клей назад. Той посегна към гърдите си и торбата се изплъзна от ръката му, но продължи нагоре. Сграбчи падналата торба с другата ръка и се стрелна към най-близката пещ. Бел отново се прицели. Огнярите, уплашените от изстрелите и рикоширащите куршуми, се пръснаха зад разни прикрития и попречиха на Бел да се концентрира. Хенри Клей изтича край отворената пещ и хвърли торбата вътре.

Торбата падна върху купчина червени въглени и край нея се разпиляха искри. За половин секунда, времето, необходима на Бел да стигне до торбата, тя вече се беше разгоряла. Трябваше да я извади незабавно.

Бел грабна едно от греблата на огнярите и се пресегна в огъня, улови презрамката и дръпна. Тя се скъса. Отново вкара греблото и този път хвана торбата и я извади. Тя падна димяща в краката му.

— Дръпни фитила! — извика Бел на най-близкия миньор и се понесе след Хенри Клей, който търчеше към кърмата.

Нямаше вече накъде да тича, когато стигна до мястото, където се срещаха палубата и двайсетметровото колело на кърмата. Бел го настигна. Клей се обърна с усмивка и деринджър в здравата си ръка и стреля. Куршумът раздра дланта на Бел. Палецът и пръстите му се свиха конвулсивно. Пистолетът му падна на палубата и се плъзна между кърмата и колелото.

Клей се усмихна широко.

— Много дълго чаках този миг! — каза той и натисна спусъка.

Бел вече замахваше към него, надявайки се, че единственото, което би забавило детективът — престъпник, ще е голямата му уста. Юмрукът му се заби в челюстта на Клей.

Куршумът профуча край Бел.

Той финтира с ранената си дясна ръка и нанесе още един мощен ляв в лицето на Клей. Клей залитна към края на кърмата.

— Предай се! — извика му Бел. — Всичко свърши!

Клей го изгледа невярващо.

— Никога не е свършило!

Сега беше негов ред да настъпи със своя ляв прав. Опита се да вдигне ранената си дясна ръка, но не можа. Очите му се изпълниха с ярост и той изгледа младия детектив, сякаш бе предател.

— Арестуван си! — заяви Бел. — Ще препоръчаме на властите да те пожалят, ако разкриеш кой плаща за всичко това. Кой е шефът ти?

— Никога не е свършило! — повтори Клей. Замахна отново със здравата си ръка. Бел пое удара и отвърна. Клей отново се олюля.

— Не можеш да се биеш с мен с една ръка, откажи се.

— Никога не е свършило! — заяви отново Клей.

Но още докато произнасяше тези думи, се извърна.

Бел осъзна в миг, че Клей бе толкова отчаян, че щеше да избере почти сигурната смърт — да скочи между кърмата на „Бялата дама“ и колелото и. Без Хенри Клей нямаше да може да разбере кой е работодателят му.

Бел се хвърли към него — колкото и да беше бърз Клей, Бел го изпревари. Сграбчи куртката на Клей и го повлече по края на кърмата. Този път обаче се обади раната на младия детектив. Палецът и останалите му пръсти нямаха достатъчно сила. Клей се отскубна и се хвърли в кипящите води.

Бел се загледа надолу към дирята от колелото, но тялото на Клей така и не се показа на повърхността.

— Ще ми се да бях там, за да го видя как се дави — каза Ван Дорн. — Научих го на всичко, което знам. Чак накрая осъзнах в какво съм го превърнал. Започвам да се чудя дали няма да създам още едно чудовище — Ван Дорн поклати глава, потърка червените си бакенбарди и погледна Бел изпитателно.

— Спокойно, Джо — рече Мак Фултън. — Айзък е просто детектив.

— Доста добър при това — добави Уоли Кисли, — стига да се научи да ги хваща живи.

— Или поне да им намира труповете.

Вандорнците чакаха влака в един бар, близо до гара „Юниън“. Принц Хенри от Прусия се връщаше в родината си и шефът ги връщаше обратно в Ню Йорк.

— Колко беше разстоянието между парахода и колелото? — попита Арчи.

— Около метър — отвърна Бел. — Но за да оцелее, без да го видя, би трябвало да се гмурне под лопатките на колелото и да остане там много дълго.

Бел превърташе наум падането на Клей. С горчивина съзнаваше, че ако го беше хванал жив, щеше да е много по-близо до залавянето на истинския провокатор.

— Е, поне стачката приключи — рече Ван Дорн. — Миньорите не са особено доволни, но отново ще работят, а семействата им ще живеят в къщи, а не в палатки.

— В къщи на компаниите — уточни Бел.

— Да, разбира се. Младата ти приятелка показа ли се?

— Още не — Бел нямаше представа къде е Мери.

Уиш Кларк влезе, понесъл неизменната си чанта.

— Уиш изглежда сякаш е изгубил най-добрия си приятел.

— Или е изпуснал пълна бутилка — каза Мак.

Уиш не седна.

— Синко, имаш ли секунда? — попита той Бел и отиде на една отдалечена маса.

Бел го последва.

— Седни, Айзък.

— Какво има?

— Докато са разглобявали останките от черния параход, са открили…

— Тялото на Клей?

— Съжалявам, Айзък! Открили са момичето ти.

— Какво?

— Обгорена до смърт, когато се е пръснал котелът. Изглежда сякаш е участвала в саботажа.

— Не може да бъде! — дъхът на Бел секна.

— Може би не, синко. Ти ми показа писмата й. Може да е сторила, това, което е смятала за свой дълг.

— Къде е… къде е тя?

— Запомни Мери, каквато е била, Айзък.

— Трябва да я видя.

— Не, Айзък. Вече я няма. Не и тази, която помниш. Нека остане тази, която помниш.

Бел се обърна към вратата. Уиш му препречи пътя.

— Няма проблем. Просто трябва да кажа на брат й — успокои го Бел.

— Джим знае.

— Как е?

— Отказва да повярва. Кълне се, че му е писала как ще ходи в Ню Йорк, за да се изправи срещу човека, който контролирал Хенри Клей.

— Срещу кого?!

— Не е написала.

— Тогава ще го открия, ако ще да ми отнеме всяка свободна минута — заяви Бел.

Уиш Кларк постави ръка на рамото на Бел.

— Само помни, синко, че за тези, които никога не се отказват, времето е винаги на тяхна страна.