Колорадо, септември 1988 г.

Дърк Пит изплува от дълбините на съня, прозя се широко и доволно и се огледа наоколо. Беше пристигнал по тъмно в планинската хижа и пламъците на голямата, обрасла с мъх каменна камина, заедно със светлината от изпускащите силна миризма керосинови лампи едва осветяваха затворената между чворести чамови дъски вътрешност на хижата.

Погледът му спря върху стария часовник на стената. Беше го навил предишната вечер, решавайки, че това е едно от първите неща, които трябваше да направи. После погледна към голямата, покрита с паяжини глава на лос, който бе вторачил в него прашните си стъклени очи. До главата на лоса се намираше панорамен прозорец, разкриващ изумителен изглед към назъбената планинска верига Съуач, дълбоко в Скалистите планини.

Когато и последните следи от сънливостта му изчезнаха, Пит се изправи пред първата си дилема за деня: дали да остави погледът му да се радва на великолепието на гледката, или да се любува на гладко изваяното тяло на конгресменката от Колорадо Лорън Смит, която, седнала гола върху ватирана постелка, се беше вглъбила в йогистки упражнения.

Пит прозорливо предпочете второто.

Лорън Смит седеше с кръстосани крака в поза „лотос“, с извит назад гръб и с подпрени върху постелката лакти и глава. Тази гледка, помисли си Пит, спокойно може да съперничи по красота на Съуач.

— Как се нарича тази неженствена, изкълчена поза? — попита той.

— „Риба“ — отвърна тя, без да помръдва. — Тя е за запазване твърдостта на бюста.

— Лично аз — подметна с престорена помпозност Пит — не си падам по твърдите цици.

— Нима ги предпочиташ увиснали и хлътнали? — Виолетовите очи се отместиха към него.

— Е… не, но с малко силикон тук и там…

— Това му е лошото на мъжкото съзнание — отвърна тя, като изправи гръб и прокара ръка през дългата си коса с цвят на канела. — Вие, мъжете, си мислите, че всички жени трябва да имат гърди с размера на балони като от безвкусните снимки на страниците на шовинистичните списания.

— При желание и това може да стане.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с моите гърди за малък номер сутиен. Те са всичко, което имам.

Пит се пресегна, обгърна тялото й с желязната си ръка и я придърпа към леглото.

— Огромни или малки — той се наведе и целуна последователно върховете на гърдите й, — няма да разреша на никоя жена да обвинява Дърк Пит в дискриминация.

Тя се надигна и гризна лекичко ухото му.

— Цели четири дни заедно! Без телефони, без заседания на комисията, без приеми и коктейли, без помощници, които да се суетят около мене. Прекалено е хубаво, за да е истина. — Тя плъзна ръка под завивката и го загали по корема. — Какво ще кажеш за малко спорт преди закуска?

— А! Магическата дума!

— Коя по-точно — усмихна се накриво тя, — „спорт“ или „закуска“?

— Не, онази, с която преди малко нарече йогистката поза. — Пит скочи от леглото, избутвайки Лорън назад, и тя тупна на пода. — Къде се намира най-близкото езеро?

— Езеро ли?

— Да. — Пит се разсмя при объркания израз на лицето й. — Там, където има езеро, има и риба. Не можем да си прахосаме деня в излежаване в леглото, когато някоя сочна пъстърва е затаила дъх в очакване да налапа въдицата.

Тя наклони глава и го погледна въпросително. Той стоеше пред нея — висок над метър и осемдесет, със стегнато тяло, цялото почерняло от слънцето, с изключение на една бяла лента около ханша. Разрошената му черна коса обгръщаше лице, което, както изглеждаше вечно мрачно, усмихнеше ли се, беше в състояние да стопли препълнена с хора стая. Сега по лицето му нямаше усмивка, но Лорън познаваше толкова добре Пит, че можеше да прочете между бръчиците около невероятните му зелени очи веселото му настроение.

— Ах, ти, самомнителен Херкулес такъв! — нападна го тя. — Ще ме подлъгваш, а?

Скочи на крака, заби глава в корема му и го избута заднешком към леглото. Не се залъгваше нито за секунда, че притежава суперсила — ако Пит не се беше отпуснал и не беше приел инерцията й, тя щеше да отскочи от него като волейболна топка.

Преди той да се направи, че протестира, Лорън се покатери върху гърдите му и го яхна, обгръщайки с ръце раменете му. Той се напрегна, изпъна ръце зад гърба й и стисна меките й задни половинки. Тя почувства как той набъбва под нея и горещината му като че ли проникна през кожата й.

— Риболов, а? — промълви тя с дрезгав глас. — Единственият въдичарски прът, който знаеш как да използваш, няма макара.

Те закусиха по пладне. Пит си взе душ, облече се и тръгна обратно към кухнята. Лорън стоеше до мивката и яростно стържеше почернял тиган. Беше си сложила само кухненска престилка, нищо друго. Той се спря на прага и докато закопчаваше ризата си, се загледа в малките й подскачащи гърди.

— Чудно ми е какво ли биха казали твоите колеги, ако те видеха в този момент — подметна той.

— Майната им на моите колеги — усмихна се тя дяволито. — Личният ми живот изобщо не е тяхна работа.

— „Майната им на моите колеги“ — повтори Пит със сериозен израз, правейки се, че записва думите й във въображаем бележник. — Още едно потвърждение за скандалното поведение на малката Лорън Смит, член на Конгреса, издигната от подкупния седми избирателен район на Колорадо.

— Никак не си забавен. — Тя се обърна и го заплаши с тигана. — В седми район не стават никакви шашми, а аз съм последната в сградата на Капитолийския хълм, която може да бъде обвинена във взимане на подкупи.

— Да де… освен сексуалните ти ексцесии. Само си помисли каква журналистическа сензация ще направят от това медиите. Дори лично аз мога да те разоблича и да напиша бестселър за това.

— Докато не вписвам любовниците си във ведомостта си или не ги забавлявам на разноски на Конгреса, никой не може да ме пипне с пръст.

— А аз?

— Ти плати половината от продуктите, забрави ли? — Тя подсуши тигана и го прибра в шкафа.

— Как мога да си правя реклама като жиголо — попита тъжно Пит, — ако имам евтина жена за любовница?

Тя обви ръце около врата му и го целунало бузата.

— Предлагам ти, когато следващия път измъкнеш някоя свалячка от вашингтонски прием, да й поискаш данни за финансовото й положение.

Боже господи, помисли си Лорън, онзи тъп прием, даден от министъра на околната среда! Тя не обичаше столичния светски живот. Ако подобни сбирки не бяха свързани с интересите на Колорадо или с въпроси за разрешаване от комисията й, след работа тя обикновено се прибираше вкъщи при проскубания си котарак Икабод и който и да е филм по телевизията.

Още от пръв поглед личеше, че Максин Рафърти е от някой от западните щати. Имаше набито тяло, носеше широка басмена рокля, очила без рамки и тънка мрежичка върху синкаво-сребристата си коса. Седеше на предната веранда на къщата от кедрово дърво и четеше детективски роман. Лий Рафърти, източен като върлина, беше приклекнал до стар очукан товарен автомобил платформа и гресираше лагерите на предната полуоска.

Пит се приближи и поздрави:

— Добър ден!

Лий Рафърти извади от устата си загаснал фас и му кимна.

— Здравейте!

— Хубав ден за разходка — обади се Максин, оглеждайки Пит над книгата си.

— Студеният ветрец ободрява — каза Пит.

По лицата на възрастните хора беше изписана дружелюбност, но се забелязваше и характерната за жителите във вътрешността на планината предпазливост към непознатите, особено към онези, за които веднага се разбираше, че са от голям град. Лий избърса ръцете си в омаслен парцал и пристъпи към Пит.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Можете, стига вие да сте семейство Лий и Максин Рафърти.

При тези думи Максин стана от стола си.

— Да, ние сме семейство Рафърти.

— Казвам се Дърк Пит и съм гостенин на Лорън Смит, хижата малко по-нататък по пътя.

Изразът на притеснение по лицата на двамата се замени с широка усмивка.

— Малката Лорън Смит? Познаваме я, разбира се — каза сияеща Максин. — Всички в тоя край много се гордеем с нея, задето ни представлява във Вашингтон и… изобщо.

— Помислих си, че можете да ми дадете известна информация, свързана с тази местност.

— С удоволствие — рече Лий.

— Не стой там като пън — обърна се Максин към съпруга си, — ами донеси нещо за пиене на човека. Сигурно е жаден.

— Разбира се. Какво ще кажете за една бира?

— Няма да откажа — усмихна се Пит.

Максин отвори входната врата и подкани Пит да влезе.

— Ще останете за обяд. — Това беше повече заповед, отколкото покана и Пит нямаше как да се измъкне, затова само сви рамене в знак на съгласие.

Дневната имаше висок таван с греди и спално помещение над нея. Беше обзаведена със скъпи разнородни мебели в стил арт деко и Пит изпита чувството, че се е върнал в началото на трийсетте години. Лий се засуети в кухнята и след малко се върна с две отворени шишета бира. Пит веднага забеляза, че са без етикети.

— Надявам се да обичате домашна бира — рече Лий. — Четири години ми трябваха, докато получа точната смеска между прекалено сладка и прекалено горчива. Докарах я до осем процента алкохол.

Пит я опита. Вкусът й беше по-различен, отколкото очакваше. Ако не бе усетил дъх на квас, спокойно би я препоръчал за продажба в големи количества.

Максин подреди масата и ги покани. Беше поднесла голяма купа с картофена салата, печен боб в гърне и плато с тънки резени месо. Лий смени бързо изпразнените шишета с нови и раздаде чиниите. Картофената салата беше подправена с точното количество киселина. Печеният фасул също имаше необходимата гъстота. Пит не можа да познае какво е месото, но го намери за много вкусно. Въпреки че беше закусил с Лорън само преди час, не можа да устои на аромата на домашно приготвените гозби и се нахвърли върху тях като огладнял полски работник.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— В края на петдесетте идвахме редовно на Съуач на почивка — отвърна Лий. — Но след като се пенсионирах във Военноморските сили, се преместихме да живеем тук. Бях дълбоководен водолаз. Получих кесонова болест, та се наложи преждевременно да изляза в пенсия. Това стана… да, през лятото на седемдесет и първа.

— Седемдесета — поправи го Максин.

Лий Рафърти намигна на Пит.

— Макс помни като слон.

— Да знаете за катастрофирал самолет наблизо, в радиус около шестнайсет километра?

— Нямам спомен за такова нещо. — Лий погледна към съпругата си. — А ти, Макс?

— Къде ти е умът, Лий? Нима забрави за онзи доктор и семейството му, които загинаха, когато самолетът им се разби оттатък Дайъмънд?… Как намирате боба, господин Пит?

— Превъзходен — отвърна Пит. — Дайъмънд близо ли е оттук?

— Беше. Сега от него остана само едно кръстовище и ранчо, пригодено за летовници.

— А, да, спомних си — каза Лий и се пресегна да си вземе още една мръвка. — Беше от ония самолети, едномоторните. Нищо не остана от него, само купчина въглени. На шерифството му отне повече от седмица, за да разпознае останките.

— Това се случи през април седемдесет и четвърта — поясни Максин.

— Мен ме интересува много по-голям самолет — каза Пит. — Въздушен лайнер. Трябва да е паднал тук някъде преди трийсет-четирийсет години.

Максин сбърчи чело и се загледа невиждащо в тавана. Накрая поклати глава.

— Не, не съм чула да е станала самолетна катастрофа от такава величина. Поне не и в този район.

— Защо питате, господин Пит? — поинтересува се Лий.

— В гаража на госпожица Смит намерих едни части от стар самолет. Вероятно баща й ги е прибрал там. Реших, че може би ги е открил някъде наблизо в планината.

— Чарли Смит… — рече замислено Максин, — Бог да го прости. Той съчиняваше далеч повече планове как да забогатее от който и да е безработен, злоупотребяващ със социалните си помощи.

— Сигурно е купил тия части от някой склад в Денвър, за да изобрети още едно от недействащите му приспособления.

— Горкият Чарли, такъв си беше — разсмя се Лий. — Спомням си как, когато се пенсионира, опита да направи автоматична макара за въдица. Пустото му нещо хвърляше стръв навсякъде, само не и във водата.

— Защо го нарекохте „горкият Чарли“?

Лицето на Максин доби скръбен вид.

— Предполагам, поради ужасния начин, по който се спомина. Лорън не ви ли е казала?

— Не, каза ми само, че е станало преди три години.

Лий посочи полупразното шише на Пит.

— Още бира?

— Не, благодаря, тази ми е достатъчна.

— Истината е — продължи Лий, — че Чарли се взриви. С динамит вероятно. Никой не разбра със сигурност. Единственото, което можаха да разпознаят, беше един ботуш и един палец.

— В протокола на шерифа бе записано, че е станало в резултат на неизправност на поредното му изобретение — добави Максин.

— Аз продължавам да твърдя, че това са врели-некипели! — възрази Лий.

— Какви ги приказваш! — Максин хвърли строг поглед на съпруга си.

— Просто имам такова чувство. Чарли знаеше за взривните вещества повече от всеки друг на тая земя. Ами малко ли бомби и артилерийски снаряди е обезвредил из цяла Европа през Втората световна война!

— Не му обръщайте внимание — каза надменно Максин. — Лий си е втълпил, че Чарли е бил убит. Глупости! Чарли Смит нямаше никакви врагове. Смъртта му беше чисто и просто нещастен случай.

— Всеки си има свое мнение — вметна Лий.

— Малко десерт, господин Пит? — попита Максин. — Направила съм тригуни с ябълков пълнеж.

— Благодаря, но не мога да хапна нито залък повече.

— А ти, Лий?

— Вече не съм гладен — измърмори той.

— Не унивайте, господин Рафърти — опита да го утеши Пит. — Изглежда, че и моето въображение се е развихрило прекалено. След като намерих части от самолет насред планината… беше естествено да си помисля, че са от катастрофирал самолет.

— Вие, мъжете, сте такива деца понякога. — Максин се обърна към Пит, усмихвайки се свенливо. — Надявам се да ви е харесал обядът.

— Беше точно по вкуса на чревоугодник — отвърна Пит.

— Май им трябваше още да се поизпържат на планинските стриди. Като че ли останаха малко сурови. Как мислиш, Лий?

— На мен ми бяха вкусни.

— Планински стриди? — удиви се Пит.

— Да — отвърна Максин и поясни: — Така наричаме пържените тестиси на бик.

— Тестиси ли казахте?

— Лий настоява да ги готвя поне два пъти в седмицата.

— Не могат да се сравнят с никакво друго месо — добави Лий и изведнъж се разсмя.

— И не само това — смотолеви Пит и погледна към корема си, питайки се дали Рафъртови имат алка-селцер и в същото време съжали, че не отиде на риболов.

В три часа сутринта Пит беше вече напълно буден. Докато лежеше до сгушената в него Лорън и гледаше през панорамния прозорец силуетите на планините, съзнанието му редуваше образи след образи като калейдоскоп. Само че последното парче от една, както се оказа, напълно правдоподобна мозайка, не пасваше на свободното място. Небето на изток започваше да светлее, когато Пит се измъкна от леглото, обу си къси панталони и тихо излезе навън.

Старият джип на Лорън беше на пътеката за коли. Той отиде до него, взе от жабката едно фенерче и влезе в гаража. Махна брезентовото покривало и огледа бутилката за кислород. Тя имаше цилиндрична форма с дължина, както прецени Пит, близо метър и диаметър четирийсет и пет сантиметра. Повърхността й беше издраскана и вдлъбната на места, но това, което му направи впечатление, беше състоянието на фитингите. След няколко минути насочи вниманието си към носовия колесник.

Двете колела имаха обща ос, която свързваше главините им с шийката на вала във вид на буквата Т. Гумите бяха издути, а протекторите им изглеждаха сравнително запазени. Грубо сметнато, височината им достигаше деветдесет сантиметра и колкото и чудно да беше, все още съдържаха въздух.

Вратата на гаража изскърца. Пит се обърна и видя Лорън да наднича в тъмното помещение. Той насочи светлината на фенерчето към нея. Тя беше облечена само със син найлонов пеньоар. Косата й бе разрошена, по лицето й се четеше смесица от уплаха и нерешителност.

— Ти ли си, Дърк?

— Не — отвърна той, усмихвайки се в тъмнината. — Твоят дружелюбен планински млекар.

Тя изпусна въздишка на облекчение, пристъпи навътре и го хвана за ръката за по-сигурно.

— Не те бива за комедиант. Какво правиш тук?

— Тия неща тук — освети той самолетните части — не ми даваха мира. Но вече съм наясно.

Лорън потръпна в прашния занемарен гараж под смълчаната хижа.

— Ти придаваш важност на такива незначителни неща — измърмори тя. — Нали сам каза, че семейство Рафърти са ти дали логично обяснение за това как са попаднали тия безполезни отпадъци тук. Може би татко ги е взел от някой склад за отпадъци.

— Не съм толкова сигурен — рече Пит.

— Той вечно купуваше стар скрап — възрази тя. — Огледай се наоколо и ще видиш, че гаражът е пълен с неговите чудати недовършени изобретения.

— Недовършени, да, но поне е използвал нещо от другите отпадъци. А до кислородната бутилка и носовия колесник изобщо не се е докосвал. Защо?

— Няма нищо тайнствено в това. Вероятно татко е загинал, преди да се е заловил и с тях.

— Вероятно.

— Е, значи всичко е наред — заяви тя твърдо. — Хайде да се връщаме обратно в леглото, преди да съм премръзнала от студ.

— Съжалявам, но още не съм свършил.

— Какво още има да гледаш?

— Наречи го камъче в обувката на логиката — отвърна той. — Погледни тия фитинги тук.

Тя надникна над рамото му.

— Ами те са счупени. Какво очакваше?

— Ако тази бутилка е била свалена от излязъл от употреба самолет в склада за скрап, скобите и фитингите за тръбите щяха да бъдат махнати с гаечни ключове или срязани било то с горелка, или със специална ножица. А те са изкривени и откъснати под натиска на огромна сила. Същото се отнася и за колесника. Стойката е извита и счупена точно под хидравличния амортисьор. Но едно е странно: счупването не е станало рязко. Както виждаш, повечето от назъбените краища са корозирали, докато ей тази малка част отгоре изглежда почти нова. Като че ли между основната повреда и самото счупване са минали години.

— И какво доказва това?

— Нищо, което да разтърси земята, но показва, че тези парчета не са взети от склад за самолетни отпадъци.

— И това задоволява ли те?

— Не напълно. — Той с лекота повдигна кислородната бутилка, изнесе я навън и я остави в джипа. — Само че не мога да се справя сам с колесника. Ще трябва да ми помогнеш.

— Какво си намислил?

— Нали каза, че ще ходим в Денвър да пазаруваме.

— Е и?

— Ами докато ти изкупуваш града, аз ще занеса тия неща на летището на Стейпълтън и ще потърся някого, който да разпознае от какъв самолет са.

— Пит — рече тя, — ти не си Шерлок Холм. Защо си правиш този труд?

— За да се занимавам с нещо. Ти си си взела работа за тук. А аз се изморих да говоря на дърветата.

— Имаш ме цялата нощем.

— Мъжете не могат да живеят само със секс.

Тя го наблюдава известно време с мълчаливо възхищение, докато той поставяше под наклон две дъски отзад на джипа.

— Готова ли си?

— Не съм облечена подходящо — каза тя, потраквайки със зъби и с настръхнала от студ кожа.

— Тогава си свали това нещо, за да не го изцапаш.

Като в сън тя свали пеньоара си и го закачи на един пирон, питайки се защо жените инстинктивно угаждат на хлапашките прищевки на мъжете. След това двамата — Пит по къси панталони, Лорън чисто гола, повдигнаха и поставиха прашния колесник върху импровизираната рампа и го качиха в джипа.

Докато Пит затваряше задната врата на колата, Лорън стоеше в светлината на ранното утро и оглеждаше калните и мазни петна по хълбока и корема си, питайки се какво я бе прихванало да си избере луд за любовник.

Харви Долан, главен инспектор по поддръжката в областното управление по въздушен транспорт към ФАА, вдигна очилата си към светлината и като не видя да са зацапани, ги намести на носа си, който имаше форма на пирамида.

— Значи казвате, че сте ги намерили в планината.

— Да, на около петдесет километра северозападно от Ледвил, в планинската верига Съуач — уточни Пит. Той почти викаше, за да бъде чут сред грохота на високоповдигача, който в този момент вкарваше през широко отворените огромни врати свалените от джипа носов колесник и кислородна бутилка в хангара за инспекции на ФАА.

— Само това не ми е достатъчно.

— И все пак вие можете да предположите нещо по-обосновано.

Долан сви рамене в знак на колебание.

— То е все едно полицай да намери на улицата малко дете, което се е загубило. Вижда го, че има две ръце, два крака и че е на възраст около две години, вижда с какво е облечено и откъде са купени дрешките му. Детето му казва малкото си име, но не знае нито фамилията си, нито адреса, нито телефонния си номер. Ние сме в същото положение, в каквото е полицаят, господин Пит.

— Бихте ли превели вашия аналогичен случай на езика на фактологията? — усмихна се Пит.

— Моля, вижте — каза Долан с тон на професионалист, извади от малкото джобче на сакото си химикалка и я размаха като показалка. — Пред нас е носов колесник на самолет, самолет, който тежи някъде около трийсет — трийсет и пет хиляди килограма. Това е турбовитлов самолет, тъй като протекторите му не са предназначени за същото напрежение при кацане, на което са подложени протекторите на високоскоростните реактивни самолети. Освен това стойката е от типа, който се произвеждаше до петдесетте години. Следователно възрастта й е между трийсет и четирийсет и пет години. Протекторите са произведени от „Гудиър“, а колесникът е на „Рантул енджиниъринг“ от Чикаго. За съжаление обаче това е твърде малко, за да кажа къде е произведен самолетът и кой е неговият собственик.

— Значи всичко свършва дотук — заключи Пит.

— Много бързо се предавате — каза Долан. — Ето, на стойката виждам ясно четлив сериен номер. Ако можем да определим за какъв тип въздухоплавателно средство е бил предназначен моделът на точно този колесник, чрез серийния номер ще стане много просто да стигнем до производителя и да установим самолета майка.

— Както го казвате, звучи много лесно.

— Имате ли други части?

— Не, само тези намерих.

— Как решихте да ги докарате тук?

— Мина ми през ума, че ако някой може да ги разпознае, то това ще е федералната авиационна администрация.

— За да ни поставите в затруднено положение, а? — усмихна се Долан.

— Нямах никаква зла умисъл — отвърна му Пит също с усмивка.

— Както казах — продължи Долан, — това не ми е достатъчно, но човек никога не знае, може и да извадим късмет.

Той направи знак на оператора на високоповдигача да спре на едно място, оградено с червен кръг на циментовия под. Мъжът кимна и започна да смъква товарната поставка, съдържаща самолетните части. После върна високоповдигача назад, направи деветдесетградусов завой надясно и с грохот продължи към другия ъгъл на хангара.

Долан вдигна кислородната бутилка, завъртя я в ръцете си като познавач, който се възхищава на гръцка ваза, после я остави обратно на земята.

— Няма начин да проследим данните й — отсече той категорично. — Стандартизирани бутилки като тази все още се произвеждат поне за двайсет различни модела самолети.

Долан започна да се вживява в задачата си. Той коленичи и огледа всеки квадратен сантиметър на колесника. В един момент Пит му помогна да го извъртят в друго положение. Минаха пет минути, през които Долан не отрони дума.

Накрая Пит наруши мълчанието.

— Говори ли ви нещо тази част?

— И то много. — Долан се изправи. — Но за съжаление отговорът няма да е достатъчен за джакпот.

— Явно, че шансовете са на страната на поговорката за зеления хайвер — каза Пит. — Мисля, че нямам право да ви създавам повече грижи.

— Глупости! — възрази Долан. — Нали за това ми се плаща. ФАА има десетки картотекирани изчезнали самолети, чиято съдба и до днес не е изяснена. Всеки път, когато имаме възможност да възобновим приключен случай, ние се нахвърляме на него.

— Тогава как ще постъпим, за да установим производството на самолета?

— Обикновено повиквам специалисти по проучвателните работи от инженерния ни отдел. Но сега смятам да действам подмолно и да опитам по кратката процедура. Фил Девайн, началник по поддръжката в „Юнайтед еърлайнс“, е жива енциклопедия. Ако някой може да ни каже нещо от пръв поглед, това е той.

— Толкова ли е добър? — попита Пит.

— Толкова е добър — потвърди Долан с усмивка, — уверявам ви.

— Не те бива за фотограф. Осветлението ти е ужасно.

От устните на Фил Девайн висеше цигара без филтър, докато разглеждаше направените от Долан полароидни снимки на носовия колесник. Девайн имаше бавен, малко превзет носов говор.

— Не съм тук, за да оценяваш художественото ми изпълнение — каза Долан. — Можеш ли да определиш от какъв самолет е този колесник, или не?

— Изглежда ми смътно познат, като от стар В-двайсет и девет.

— Това не ми е достатъчно.

— Какво очакваш да ти кажа от купчина неясни снимки, абсолютно и неопровержимо разпознаване ли?

— Да, надявах се на нещо такова — отвърна невъзмутимо Долан.

Пит се запита дали няма да се наложи да става съдия по борба. Девайн прочете израза на притеснение в погледа му.

— Бъдете спокоен, господин Пит — усмихна му се той. — Харви и аз си имаме установено правило: никога не се държим любезно един към друг в работно време. Но щом часовникът удари пет часа, ние преустановяваме спречкванията си и отиваме да му ударим по някоя и друга бира.

— Които обикновено аз плащам — вметна сухо Долан.

— Вие, които сте на държавна работа, сте в по-благоприятно положение и можете да работите на две места — не му остана длъжен Девайн.

— Във връзка с колесника… — подхвана тихо Пит.

— А, да, мисля, че може да стигна до нещо. — Девайн се надигна тежко иззад бюрото си и отвори един шкаф, пълен от горе до долу с дебели книги. — Това са стари наръчници по поддръжка на самолети — поясни той. — Аз съм може би единственият перко в търговската авиация, който се придържа към тях — и се пресегна направо към едно томче, затиснато между камарата от книги. Извади го и започна да разлиства страниците. След малко намери онова, което му трябваше, и подаде разтворената книга над бюрото. — Това дали ще ви е достатъчно?

Пит и Долан се наведоха напред и се вгледаха в старомодното графично изображение на носов колесник.

— Отливките, съставните части и размерите му — Долан потупа страницата с пръст — са абсолютно същите.

— От какъв самолет е?

— Стратокрайцер „Боинг“ — отвърна Девайн. — Всъщност не бях твърде далеч, като предположих, че е от В-двайсет и девет. Конструкцията на стратокрайцера е заимствана от тази на бомбардировач. Вариантът на Военновъздушните сили е С-деветдесет и седем.

Пит прелисти няколко страници напред и попадна на снимка на самолет в полет. Беше странен на вид самолет. Двупалубният му фюзелаж имаше очертанията на кит с двоен корем.

— Помня, че съм виждал такива самолети в детството си — каза той. — „Пан американ“ ги използваше.

— Както и „Юнайтед“ — добави Девайн. — С тях сме летели до Хаваите. Страшно хубави самолети са.

— И сега какво? — обърна се Пит към Долан.

— Сега ще изпратя серийния номер на колесника до „Боинг“ в Сиатъл заедно с молба да го сравнят със самолета майка. Ще се обадя също така и на Националния комитет по безопасност на транспорта във Вашингтон, където ще ми кажат дали имат самолет, изчезнал над континенталната част на Съединените щати.

— И ако се окаже, че има такъв?

— ФАА ще предприеме официално разследване на загадката — поясни Долан. — А после ще видим какво ще излезе.

Пит прекара следващите два дни в облитане на кръст планините с чартърен хеликоптер. На два пъти двамата с пилота забелязаха катастрофирали летателни машини, но останките им се оказаха с опознавателни знаци и за тях вече се знаеше. След няколко часа във въздуха седалищните му части се бяха схванали от продължително седене, а цялото си тяло чувстваше изтощено от вибрацията на двигателя и тресенето на машината от силните въздушни течения и насрещни ветрове. Въздъхна от облекчение, когато зърна хижата на Лорън и пилотът започна да спуска хеликоптера към близката поляна.

Шейната затъна в меката кафява трева, лопатите на витлото престанаха да тупкат и постепенно спряха да се въртят. Пит откопча предпазния си колан, отвори вратата и скочи на земята, доволен, че най-сетне може да се разтъпче.

— Утре по същото време ли, господин Пит? — Пилотът говореше с оклахомско произношение.

— Да — кимна Пит. — Ще поемем косо на юг и ще огледаме долния край на долината.

— Имате предвид да летим над най-високите склонове, по които не растат гори ли?

— Ако самолетът се е разбил на открито пространство, нямаше да остане скрит трийсет години.

— Абе знае ли човек. Спомням си за един инструктор на реактивен самолет на ВВС, който се блъснал в ската на планината край Сан Хуанс. Ударът причинил срутване на скали и останките от самолета били затрупани под тях. Жертвите и досега са там.

— Надявам се подобен случай да е най-малката ни вероятност — отбеляза уморено Пит.

— Ако искате мнението ми, сър, това е единствената вероятност. — Пилотът млъкна, за да издуха носа си. — Малък лек самолет може да падне между дърветата и да остане скрит цяла вечност, но не и въздушен лайнер с четири двигателя. Никакви борови или трепетликови дървета не са в състояние да скрият останки с такива размери. Но дори и така да е станало, все някой ловец щеше да се е натъкнал на тях досега.

— Готов съм да споделя всяка правдоподобна теория — каза Пит и в този момент зърна с крайчеца на окото си Лорън да тича по поляната към тях. Той затвори вратата, помаха на пилота и се отдалечи, без да поглежда назад, когато чу шума на задействания отново двигател. Хеликоптерът се издигна и забръмча над върховете на дърветата.

Лорън се хвърли в прегръдките на Пит, задъхана от тичане. Изглеждаше бодра и свежа в тесния си бял панталон и червен пуловер с висока яка. Изваяното й лице бе озарено от косите лъчи на следобедното слънце, които хвърляха златисти отблясъци по кожата й. Той я завъртя в кръг във въздуха и долепи устни до нейните, вглеждайки се в блестящите й виолетови очи. Лорън винаги държеше очите си отворени, когато двамата се целуваха или любеха и това развеселяваше Пит. Обяснението й беше, че не искала да пропусне нищо от тези моменти.

Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме въздух и сбърчи нос.

— Пфу, как смърдиш.

— За което се извинявам, но като седиш цял ден зад пластмасов мехур на хеликоптер, така се обезводняваш, сякаш си бил в парник.

— Не е нужно да се извиняваш. Има нещо в мъжката миризма, което възбужда жените. Разбира се, фактът, че вониш също и на бензин и масло, е съвсем друго нещо.

— В такъв случай ще пропусна глътката питие и мигом се отравям към душа.

Тя погледна часовника си.

— Не веднага. Ако побързаш, може и да го хванеш.

— Кого да хвана?

— Харви Долан. Обади се по телефона.

— Как, като нямаш телефон?

— Един горски рейнджър дойде тук и каза да ти предам да се обадиш на Долан в кабинета му. Било важно.

— А къде да намеря телефон?

— Как къде — у Рафъртови.

Лорън раздигна чиниите и занесе поднос с две чаши димящо кафе на терасата. Пит седеше, наклонил назад стола си и вдигнал крака върху парапета. Въпреки студената септемврийска вечер беше облечен с трикотажна риза с къси ръкави.

— Кафе? — попита Лорън.

Той обърна глава като в транс и я погледна.

— Какво? — После смотолеви: — О, извинявай, не те чух да се приближаваш.

Виолетовите очи го огледаха.

— Приличаш на човек, обладан от зъл дух — изтърси тя, без да знае защо.

— Може и да откачам вече — отвърна той с лека усмивка. — За каквото и да си помисля, все ми се привиждат самолетни останки.

Тя му подаде чашата и обгърна с длани своята, за да поеме топлината й.

— И всичко заради тия пусти боклуци на татко. Само те са ти в главата, откакто си тук. Прекалено голямо значение им отдаваш.

— Без обаче да стигам до някакво смислено заключение. — Той отпи от кафето. — Наречи го проклятието на Пит, но не мога да оставя нещата, докато не намеря приложимо разрешение. — Обърна се да я погледне. — Странно ли ти звучи това?

— Знам, че има хора, които се насилват да търсят отговори на неизвестното.

Той продължи да говори все тъй вглъбен в себе си.

— Не ми е за първи път да изпитвам силно интуитивно чувство за нещо.

— И винаги ли си се оказвал прав?

Той сви рамене и се усмихна.

— Честно казано, съотношението ми успех-провал е пет към едно.

— А ако излезе, че спасените от татко части не са от самолет, катастрофирал някъде наблизо тук?

— Тогава ще забравя за тях и ще вляза отново в земния свят на практичността.

По лицата и на двамата се изписа спокойствие. Лорън отиде до него и седна в скута му, опитвайки се да попие топлината на тялото му в студения ветрец, който подухваше откъм планината.

— Все още разполагаме с дванайсет часа, преди да се качим на самолета за Вашингтон. Не искам нищо да развали последната ни нощ тук. Моля те, хайде да се приберем и да си легнем.

Пит се усмихна и я целуна нежно по очите. После, уравновесявайки тежестта й с двете си ръце, стана от стола, повдигна я без усилие, сякаш повдигаше голяма кукла, и я пренесе в хижата.

Разумно прецени, че сега не е моментът да й каже, че утре тя ще се върне сама в столицата, а той ще остане тук, за да продължи разследването си.

Две вечери по-късно Пит, дълбоко потиснат, седеше край масата за хранене в хижата и изучаваше няколко топографски карти. Накрая се облегна назад на стола и разтърка очи. Единственият резултат от усилията му дотук беше една объркана приятелка и тлъста сметка от компанията, от която бе наел хеликоптера.

По стълбите за предната тераса се чуха тежки стъпки и след малко на прозорчето на външната врата се показа бръсната глава и лице с кротки бадемови очи и огромни мустаци като на кайзер Вилхелм.

— Здравейте, вие там, вътре! — подвикна глас, който като че ли излизаше от чифт огромни ботуши.

— Влизайте! — покани го Пит, без да става от мястото си.

Мъжът беше нисък и набит и положително би счупил кантара, прецени Пит, с близо стоте си килограма. Непознатият протегна месестата си ръка.

— Вие трябва да сте Пит.

— Да, аз съм Пит.

— Добре. Намерих ви от първия път. Помислих си да не би да съм свърнал в погрешна посока в тъмното. Аз съм Ейб Стайгър.

— Полковник Стайгър?

— Оставете званието. Както виждате, облечен съм като иманяр.

— Почти не се надявах да уважите молбата ми лично. Можехте да го сторите с писмо.

Стайгър се усмихна до уши.

— Работата е там, че не бих оставил цената за пощенска марка да ме лиши от удоволствието на златотърсачеството.

— На златотърсачество ли?

— Ами реших да убия два заека с един куршум, както се казва. Първо, следващата седмица трябва да изнеса лекция по безопасността на самолетите във военновъздушната база „Чанют“ в Илинойс. Второ, вие се намирате в сърцето на колорадски минен район и тъй като златотърсачеството ми е огромна слабост, реших да отскоча дотук с надеждата да открия малко злато, преди да продължа за лекцията си.

— Можете да се настаните тук. В момента съм сам в хижата.

— Ще се възползвам от вашето гостоприемство, господин Пит.

— Имате ли багаж?

— В колата е, която взех под наем.

— Ами донесете го, а аз в това време ще направя кафе. — После се сети да попита: — Искате ли нещо за хапване?

— Благодаря, но вечерях с Харви Долан, преди да потегля насам.

— Значи сте видели колесника.

Стайгър кимна и отвори старата кожена чанта, която носеше в ръка, и извади от нея една папка.

— Ето — подаде я той на Пит, — това са сведенията за военния „Боинг С-97“, сериен номер 75403, управляван от майор Вайлъндър. Можете да ги прегледате, докато кача багажа си. Ако имате въпроси, просто питайте.

След като разопакова багажа си в свободната стая, Стайгър се настани до Пит край масата.

— Това задоволява ли любопитството ви?

— В този доклад се твърди, че 03 е изчезнал над Тихия океан по време на рутинен полет между Калифорния и Хаваи през януари 1954 година.

— Такива са сведенията от Военновъздушните сили.

— Тогава как си обяснявате наличието на колесника тук, в Колорадо?

— Не е голяма загадка. Вероятно по някое време колесникът на самолета е бил сменен с нов — често използвана практика. Или механикът е открил недостатък в конструкцията, или тежко кацане е счупило стойката, или пък се е изкривил, докато е бил взет на буксир. Десетки различни причини могат да наложат подмяната.

— Такава подмяна отбелязана ли е в донесението за техническото обслужване?

— Не, не е отбелязана.

— Това не е ли малко странно?

— Може би нередно, но не и странно. Персоналът по поддръжката във ВВС е известен с опитността си в отстраняване на механичните повреди, а не във воденето на отчети.

— Тук пише още, че не са намерени никакви следи от самолета и екипажа му.

— Трябва да призная, че тази точка е загадка и за мен. Документацията сочи, че е било извършено разширено претърсване, много по-разширено от обичайните спасителни операции по въздух и вода. И въпреки това резултатът от общите усилия на военновъздушните и военноморските сили може да се нарече голяма кръгла нула. — Стайгър кимна в знак на благодарност, докато поемаше димяща чаша кафе от ръката на Пит. — Такива неща обаче се случват. Архивите ни са пълни със самолети, които са отлетели в забвение.

— „Отлетели в забвение“? Звучи много поетично. — Нищо в гласа на Пит не прикриваше цинизма му.

Стайгър подмина тона му и отпи глътка кафе.

— За следователя по въздушната безопасност всяка неизяснена катастрофа е трън в очите му. Ние сме като лекари, които от време на време изпускат пациента си на операционната маса. Това често не ни дава покой нощи наред.

— А 03 дава ли ви покой? — попита Пит с равен глас.

— Питате ме за злополука, станала, когато съм бил на четири години. Нямам нищо общо с нея. Колкото до мен, господин Пит, и колкото до ВВС, изчезването на 03 е затворена книга. Той ще остане да лежи на дъното на морето цяла вечност заедно с цялата трагедия.

Пит изгледа за миг Стайгър, после му доля още кафе.

— Грешите, полковник Стайгър, много грешите. Отговор има и той не е на пет хиляди километра оттук.

Редом до повечето гладки реактивни самолети „Катлин М-200“ приличаше на летяща жаба. Макар да беше по-бавен по време на полет, той имаше едно компенсиращо качество, което не можеше да се сравни с никой друг самолет с неговите размери — „Катлин“ беше предназначен да каца и излита от трудни терени с товар два пъти по-голям от собственото му тегло.

Слънцето блестеше върху аквамаринените букви, изписани върху фюзелажа на летателния апарат, докато пилотът умело го наклони, за да го насочи към тясната асфалтова лента на летище „Лейк каунти“ край Ледвил. Той рязко спря на шестстотин метра преди края й, после го завъртя и зарулира към плаца, където стояха Пит и Стайгър. Когато се приближи, се видя ясно изписаният от едната му страна надпис НЮМА. Пилотът спря „Катлин“, изключи двигателите и след минута слезе и се запъти към двамата чакащи мъже.

— Много ти благодаря, приятел! — Отправените към Пит думи бяха изречени с кисела гримаса.

— За какво, за безгрижната и напълно безплатна почивка в Скалистите планини ли?

— Не, задето ме измъкна посред нощ от леглото на една червенокоса лудетина, за да стъкмя товар и да го докарам от Вашингтон тук.

Пит се обърна към Стайгър.

— Полковник Ейб Стайгър, да ви представя Ал Джордино, моят понякога способен помощник и винаги главен мърморко от Националната агенция по подводни и морски изследвания.

Джордино и Стайгър се измериха един друг с поглед като двама професионални борци. Като се изключеше гладко обръснатата глава и семитски черти на лицето на Стайгър и закачливата италианска усмивка и гъстата къдрава коса на Джордино, двамата спокойно можеха да минат за братя. В телосложение много си приличаха — бяха еднакви на ръст, еднакви на тегло, дори мускулите, които издуваха дрехите им, като че ли бяха излети от една и съща матрица.

Джордино протегна ръка.

— Полковник, надявам се двамата с вас да не се влудяваме един друг.

— Напълно споделям това пожелание — отвърна Стайгър със сърдечна усмивка.

— Донесе ли съоръженията, които ти поръчах? — попита Пит.

Джордино кимна и добави:

— Наложи се да прибегна до малко хитрост. Ако адмиралът научи за твоя малък потаен проект, отново ще вдигне врява до небето.

— Адмиралът ли казахте? — почуди се Стайгър. — Не ми е ясно като как са се включили ВВС в тази работа.

— Не са — отвърна Пит. — Адмирал Джеймс Сандекър е пенсионер и е главен директор на НЮМА. Има манията да се чумери, когато се извършват тайни експедиции с наемен труд, който не е предвиден във фискалния бюджет на агенцията.

Стайгър изведнъж проумя положението и повдигна вежди.

— Искате да кажете, че сте накарали Джордино да вземе държавен самолет на държавни разноски, за да прекоси половината страна без разрешение, да не говорим за откраднатия товар от апаратура?

— Да, нещо такова.

— Нас наистина много ни бива в тия неща — вметна Джордино без следа от притеснение.

— Спестява сума ти време — добави Пит равнодушно. — Бюрокрацията е такава досада.

— Това е невероятно — каза тихо Стайгър. — Нищо чудно да ме изправят пред военен съд за съучастие.

— Няма, стига да се справим успешно — рече Пит. — А сега, ако вие двамата освободите товара, аз ще ида да докарам джипа до самолета. — С тези думи той вървеше вече към паркинга.

Стайгър се загледа за миг след него, после се обърна към Джордино.

— Отдавна ли се познавате?

— От първи клас. Аз бях побойникът в класа. Когато Дърк дойде да живее в махалата и се появи за първи път в училището, аз му хвърлих един хубав тупаник.

— И му показахте кой е главатарят, нали?

— Не съвсем. — Джордино се пресегна и отвори вратата на товарната кабина. — След като разкървавих носа му и насиних едното му око, той стана от земята и така ме срита в чатала, че цяла седмица ходих изкривен на една страна.

— Описвате го като опасен човек.

— Нека просто да кажем, че Пит има юмруци, но и достатъчно мозък да ги използва на място, както и необикновено умение да преодолява всяко препятствие, било то естествено, или издигнато от човек, което му се изпречи на пътя. Иначе се разнежва пред деца и животни, помага на възрастни дами да се качват на ескалатори. Доколкото знам, не е откраднал един дайм в живота си, нито е използвал дарбите си за лична облага. С две думи, той е голяма работа.

— Мислите ли, че този път е отишъл твърде далече?

— Имате предвид вярата му в несъществуващ самолет ли?

Стайгър кимна.

— Ако Пит ви каже, че Дядо Коледа съществува, по-добре му повярвайте и погледнете под елхата за подаръци.

Пит приклекна на колене в алуминиевата гребна лодка и се зае с фината настройка на телевизионния монитор. Стайгър седеше обърнат към носа и натискаше греблата. Джордино беше в друга лодка на пет-шест метра пред тях и почти не се виждаше от купчината предаватели с акумулаторно захранване. Докато гребеше, държеше под око въжето, което пълзеше по кърмата и изчезваше във водата. В другия му край имаше закачена телевизионна камера, затворена във водонепропусклива кутия.

— Събудете ме, когато започне някой хубав филм на ужасите — провикна се Джордино към лодката зад него.

— Ти не спирай да гребеш — изсумтя Стайгър, — че още малко, и ще те застигна.

Пит не се включи в размяната на закачки. Вниманието му бе съсредоточено в екрана. Студен следобеден вятър духаше от планинските склонове и къдреше гладката повърхност на езерото. Това затрудняваше Джордино и Стайгър, чиито отмалели ръце не смогваха да поддържат двете лодки по еднакъв курс.

До този момент единствените обекти, които преминаха по монитора, бяха разпръснати групи скали, забити в калното дъно, гниещи останки на отдавна мъртви дървета, чиито голи клони като че ли се протягаха към отминаващата камера, и няколко подплашени пъстърви, които се отдръпнаха на безопасно разстояние от нашественика.

— Нямаше ли да е по-лесно да проведем претърсването с гмуркане? — прекъсна Стайгър концентрацията на Пит.

Пит разтърка с длани напрегнатите си очи.

— С телевизионната камера е далеч по-лесно. Освен това на места езерото е дълбоко към шейсет метра. При тази дълбочина времето за престой на гмуркача на дъното се измерва едва в минути. И като се добави и фактът, че след петнайсет метра под повърхността водата става ледена, ето как се събират адски много неудобства. Ще минеш за късметлия, ако тялото ти издържи на студа повече от десет минути.

— Ами ако открием нещо?

— Тогава веднага ще навлека мокро водолазно облекло и ще скоча зад борда, за да го огледам отблизо, но нито секунда по-рано.

Някакво тяло се материализира на екрана и Пит се наведе, за да го види по-добре, закривайки външната светлина с черен плат.

— Мисля, че попаднахме на очаквания от Джордино филм на ужасите — каза той.

— Какво виждаш? — попита възбуден Стайгър.

— Нещо като стара дървена колиба.

— Дървена колиба ли?

Стайгър се наведе над рамото на Пит и се вторачи в екрана. Камерата, намираща се на четирийсет метра под дъното на лодките, предаваше през ледената вода картина на някакво изкривено тяло. Съчетанието от трепкаща през набраздената повърхност слънчева светлина и неясна видимост на тази дълбочина придаваха на изображението призрачен вид.

— Как е попаднала там? — попита удивеният Стайгър.

— Не е кой знае каква загадка — отвърна Пит. — Езерото Тейбъл е изкуствено направено. Щатът отклони реката да тече през тази долина още през 1945 година. Една изоставена дървообработваща фабрика, която се е намирала близо до речния бряг, е била залята, когато нивото на водата се е покачило. Колибата, която виждаме, вероятно е една от старите жилищни постройки.

Джордино върна лодката малко назад, за да погледне и той.

— Липсва й само табелата „Продава се“.

— Удивително добре е запазена — промълви Стайгър.

— Благодарение на сладката вода, чиято температура е близка до точката на замръзването — поясни Пит и добави: — Дотук с местната туристическа атракция. Продължаваме ли?

— Още колко време? — попита го Джордино. — Имам нужда от малко течно захранване, за предпочитане такова, което се лее от бутилки.

— След няколко часа ще се стъмни — обади се Стайгър. — Предлагам да привършваме за днес.

— Гласувам за това. — Джордино погледна към Пит. — Какво ще кажеш, капитан Блай? Да навивам ли въжето на камерата?

— Не, остави го в това положение. Ще го навием, като стигнем до кея.

Джордино непохватно обърна лодката си на сто и осемдесет градуса и загреба към брега.

— Мисля, че теорията ти издиша — вметна Стайгър. — Два пъти минахме по средата на езерото и не спечелихме нищо, освен отмалели до болка мускули и картина на повалена дървена барака. Погледни неизбежното в очите, Пит. Няма нищо интересно в това езеро, освен риба. Като стана дума за обитателите на дълбочините… какво ли не би дал един рибар, за да притежава такива такъми. — Стайгър кимна към телевизионната апаратура.

Пит го погледна замислено.

— Ал, карай към онзи старец вляво от теб, който е хвърлил въдица от брега.

Джордино се обърна в посоката, която сочеше Пит. Кимна безмълвно и промени курса си. Стайгър го последва.

След няколко минути гребане лодките доближиха възрастния рибар. Мъжът вдигна поглед и в отговор на поздрава им докосна ръба на шапката си, обточен с изкуствени мухи за стръв.

— Кълве ли? — провикна се Пит.

— Не е оригинален въпросът ти — измърмори Стайгър.

— Днес върви слабо — отвърна въдичарят.

— Често ли ловите риба в това езеро?

— От двайсет и две години го кръстосвам надлъж и нашир.

— Можете ли да ми кажете коя част на езерото изяжда най-много стръв?

— Не ви разбрах.

— Има ли участък от езерото Тейбъл, където рибарите често губят стръвта си?

— А, да. Близо до бента има един потънал дънер, та той много помага за тая работа.

— На каква дълбочина е?

— Три или четири метра.

— Търся по-дълбоко място, много по-дълбоко.

Мъжът се замисли за миг.

— Има такава дълбока дупка ей там, по посока на голямото мочурище, в северния край на езерото. Миналото лято глътна две от най-добрите ми макари, докато влачех въдицата си в дълбокото. Не ви препоръчвам да си пробвате късмета там. Освен ако нямате собствен магазин за рибарски принадлежности.

— Благодаря ви за информацията — каза Пит и му помаха. — Наслука!

— На вас също — отвърна въдичарят и върна вниманието си към въдицата, чийто прът след малко се изви от яка захапка.

— Чу ли, Ал?

Джордино погледна с копнеж кея, после обърна глава към северния край на езерото, отстоящ на около четиристотин метра. Примирявайки се със скучната си задача, той изтегли нагоре камерата, за да не се влачи по дъното, после приглади ръкавиците си и натисна отново веслата. Стайгър хвърли на Пит убийствен поглед, но и той вдигна бялото знаме.

Половината час преборване със засилващото се вълнение се изниза мъчително бавно. Стайгър и Джордино вършеха работата си, без да отронват звук; Джордино — със сляпа вяра в Пит, Стайгър, пришпорван от мисълта да не се даде на Джордино по отношение на издръжливостта. Пит стоеше залепен за монитора и от време на време подвикваше на Джордино да коригира курса.

Колкото повече скъсяваха разстоянието до мочурището, толкова по-бързо се издигаше дъното на езерото Тейбъл. И ето че блатото и плевелите като че ли изведнъж свършиха и водата потъмня. Те спряха за малко, за да спуснат камерата и продължиха нататък.

Едва изминаха още няколко метра и на екрана се появи заоблен обект. Нямаше ясно определена форма, нито приличаше на част от естествената среда.

— Спрете да гребете! — извика Пит.

Стайгър се отпусна на мястото си, облекчен, че може да си почине, а Джордино се вгледа през тясното разстояние между двете лодки. Беше му добре познат този тон на Пит.

Долу, в студените дълбини, камерата бавно се доближаваше до материализирания на екрана обект. Пит застина неподвижен като пън, когато видя изображението на една голяма бяла звезда на тъмносин фон. Докато изчакваше камерата да продължи „огледа“ си, почувства устата си суха като канзаски прах.

Джордино се бе приближил и поддържаше двете лодки плътно една до друга. Стайгър долови напрежението, вдигна глава и погледна въпросително Пит.

— Видя ли нещо?

— Самолет с военни означения — съобщи Пит, едва сдържайки вълнението си.

Стайгър се промъкна назад и опули очи в монитора. Камерата беше минала над крилото и сега се спускаше отново към фюзелажа. Над квадратен илюминатор се заредуваха думите:

— Мили боже! — ахна Джордино. — Военен самолет!

— Можеш ли да кажеш какъв модел е? — попита развълнуван Стайгър.

Пит поклати глава.

— Не още. Ъгълът, под който мина камерата, не позволи да се видят добре двигателите и носовата част. Тя пресече над лявото крило и както виждаш, сега се движи към опашката.

— Серийният номер трябва да е изписан върху вертикалния стабилизатор — прошепна Стайгър тихо, сякаш се молеше.

Тримата стояха погълнати от неземната гледка, която се разкриваше пред тях. Самолетът лежеше затънал дълбоко в дънната кал. Фюзелажът беше срязан зад крилете, опашната част беше извита под лек ъгъл.

Джордино внимателно потопи веслата си и измести камерата по нов курс, като коригира сектора й на обзор. Разделителната й способност беше толкова висока, че се виждаха дори изравнените нитове на алуминиевата обшивка. Всичко изглеждаше невероятно странно и абсурдно и на тримата мъже им беше трудно да приемат изображението, предавано от телевизионното устройство.

След малко всички затаиха дъх — на екрана започна да се появява серийният номер върху вертикалния стабилизатор. Пит регулира фокуса на обектива, за да са сигурни, че няма да сбъркат нещо при разпознаването на самолета. Първо се появи цифрата 7, след нея 5, 4 и накрая 03. Стайгър се вторачи за миг в Пит с изцъклен поглед. Ефектът от гледката, за която вече се увери, че е истина, беше толкова разтърсващ, че той не беше в състояние да я приеме за истинска.

— Боже мой, това наистина е 03… Не може да бъде.

— Каквото виждаш, това е — подметна Пит.

Джордино се протегна и разтърси ръката на Пит.

— Никога не съм се съмнявал в теб, партньоре.

— Твоето доверие в мен няма да остане незабелязано — отвърна Пит.

— Какво ще правим оттук нататък?

— Ще поставим указателен буй и ще приключим за днес. Утре сутринта ще се гмурнем и ще видим какво можем да открием вътре в самите останки.

Стайгър седеше, клатеше глава и повтаряше:

— Това нещо не би трябвало да е тук… Това нещо не би трябвало да е тук.

Пит се усмихна.

— Явно, че нашият приятел, полковникът, не може да повярва на очите си.

— Не е това — възрази Джордино. — Стайгър има психологически проблем.

— Проблем ли?

— Ами да, не вярва в Дядо Коледа.

Джордино разпръсна съдържанието на папката върху кухненската маса. Бяха общо шест листа. Намерената от Пит в джоба на пилота малка алуминиева пластина къкреше в разтвор, импровизиран от Джордино, за да падне нагарът и да може да се разчете надписът й.

Пит и Стайгър стояха до пращящия в камината огън и пиеха кафе. Камината беше изградена от местен камък и топлината й изпълваше цялата стая.

— Нали разбираш огромните последствия от това предположение? — говореше Стайгър на Пит. — Намекваш за сериозно престъпление, без да разполагаш с никакво солидно доказателство.

— Чуй ме добре — каза Пит — и не се дръж така, сякаш обвинявам вкупом Военновъздушните сили на САЩ в убийство. Аз никого не обвинявам. Да, признавам, че доказателството е косвено, но съм готов да се обзаложа, че всеки патолог ще ме подкрепи. Скелетът в товарния отсек не е на човек, умрял преди трийсет и четири години заедно с екипажа на самолета.

— Откъде си толкова сигурен?

— Няколко неща не се връзват. Първо, нашият неизвестен пътник все още има плът по костите си, докато плътта на всеки от екипажа се е разложила преди десетилетия. Това показва, поне за мен, че мъжът е умрял много по-късно след катастрофата. Освен това ръцете и краката му са вързани за халките на скарата на пода. С малко въображение човек може да си представи почерка на старомодно бандитско убийство.

— Започваш да изпадаш в мелодраматизъм.

— Цялата гледка е пропита с мелодраматизъм.

— Добре, да поразсъждаваме над това, за което знаем, че е истина — продължи Стайгър. — Самолетът със сериен номер 75403 се намира не там, където би трябвало. Но така или иначе е там. И мисля, че спокойно можем да приемем, че истинският екипаж е все още на местата си в него. Колкото до тялото на другия човек, може би просто са пропуснали да споменат за него в доклада. Вероятно е бил назначен в последния момент като резервен бордов инженер или дори механик и той се е завързал за халките в товарната кабина малко преди падането на самолета.

— Тогава как ще обясниш разликата в униформите? Неговата е светлокафява на цвят, а не синя, каквато е на Военновъздушните сили.

— Не мога да добавя нищо повече към това, което ти твърдиш със сигурност, че е бил убит много по-късно след падането на самолета.

— А това е съществено — каза Пит с равен тон. — Аз дори вече имам солидна представа кой точно е нашият неканен гост. И ако съм прав, то фактът, че смъртта му е била причинена от един или повече хора, става неопровержим.

Стайгър повдигна вежди.

— Целият съм в слух — измърмори той. — Кого имаш предвид?

— Това е човекът, построил тази хижа. Името му е Чарли Смит, бащата на конгресменката Лорън Смит.

Стайгър се умълча за известно време, опитвайки се да възприеме чудовищното твърдение на Пит. Най-после каза:

— Какво доказателство можеш да предоставиш?

— Откровено казано, накъсано, оттук-оттам. От достоверен източник научих, че в некролога му е пишело, че е станал на парчета от експлозия на свое собствено изобретение. От него не било открито нищо друго, освен един ботуш и единия палец от ръката му. Добре скалъпено, нали? Чиста работа! Ще трябва да го имам предвид занапред, когато искам да очистя някого. Възпламенявам взрива, после, веднага щом прахолякът се слегне, подхвърлям върху ръба на димящия кратер една обувка и парче от най-разпознавателната част от анатомията на жертвата. По-късно приятели разпознават обувката, а в шерифството, веднага след като взимат отпечатък от палеца, установяват коя е жертвата. Междувременно заравям остатъците от трупа някъде, където никога няма да бъдат намерени. Заключението за смъртта на жертвата ми се определя като нещастен случай и аз спокойно продължавам по пътя си.

— Искаш да кажеш, че от скелета в разбития самолет липсва единият му ботуш и единият палец на ръката му?

Пит кимна в знак на потвърждение.

Натал, Южна Африка, октомври 1988 година

За случайния поглед дебелият мъртъв ствол на баобаба изглеждаше като един от хилядите други такива стволове, издигащи се от североизточната крайбрежна равнина на провинция Натал в Южна Африка. Не можеше да се каже защо дървото бе мъртво и откога. С голите си клони, вкопчили в небесната синева чворести застинали пръсти, и с падналата на места и гниеща под короната му набраздена кора то пак беше красиво по някакъв начин. Имаше обаче една обезпокоителна разлика, която отличаваше този баобаб от останалите — стволът му беше кух и вътре в него бе приклекнал един мъж, който напрегнато се взираше с бинокъл през малък отвор.

Стволът представляваше идеално скривалище, изкопирано от отдавна забравен наръчник на партизанската война. Маркус Сомала, секционен водач на Африканската революционна армия, беше горд с творението си. Само за два часа от миналата нощ той успя да издълбае порестата сърцевина на баобаба и тихомълком да я разпръсне из храстите наоколо. След като се настани удобно в ствола, не му беше нужно да чака дълго, за да изпробва за първи път доколко е надеждно скривалището му.

Малко след пукването на зората един чернокож полски работник от фермата, която Сомала наблюдаваше, мина покрай него, поколеба се, после се облекчи върху ствола на баобаба. Сомала го гледаше и се подсмихваше. За миг си представи как плъзга острието на дългия си и извит марокански нож през отвора за наблюдение и срязва пениса на работника. Представи си го просто за развлечение, за нищо друго. Защото Сомала не се впускаше в глупави действия. Той беше професионален войник и предан революционер, опитен ветеран от близо сто внезапни нападения. Беше горд, че служи на предната линия на ударните действия за отсичане и на последното пипало на английския октопод в Африканския континент.

Бяха минали десет дни, откакто изведе секционната си група от десет души от базовия им лагер в Мозамбик и я прехвърли през границата в Натал. Движеха се само нощем, като избягваха пътеките, познати на полицейските патрули по сигурността, и се криеха в храсталаците от хеликоптерите на Южноафриканските въоръжени сили. Беше дълго и мъчително пътуване. Октомврийската пролет в южното полукълбо беше необичайно студена и почвата под гъстите храсти лепнеше от постоянните дъждове.

Когато най-сетне стигнаха малкото фермерско селище Умконо, Сомала разпредели хората си по места съгласно плана, който му бе даден от виетнамския му съветник. В рамките на пет дни всеки трябваше да проучи по една ферма или военно съоръжение, за да събере информация за бъдещи набези. Сомала бе определил за себе си фермата Фокс.

След като полският работник продължи с равен ход, за да се залови с дневната си работа, Сомала отново вдигна бинокъла пред очите си и огледа пространството около фермата на Фокс. По-голямата част от откритата площ, водеща непрекъсната битка с настъпателните гъсталаци и трева, беше засята със захарна тръстика. Останалата част се използваше за пасища за малки стада от говеда и млекодаен добитък и за насаждения от чай и тютюн тук-там между тях. Зад голямата къща пък имаше парцел с градински зеленчуци за лична консумация на семейство Фокс.

Един хамбар отстрани служеше за складиране храната за добитъка и говеждия тор. На известно разстояние от него се издигаше огромен навес, който покриваше товарните камиони и селскостопанските машини. Наоколо четиристотин метра зад него до криволичещ поток се чупеше ограда, зад която се помещаваха двор с жилищни постройки, които, както предположи Сомала, приютяваха близо петдесет работника и семействата им, както и техните говеда и кози.

Домът на семейство Фокс — или по-точно имението им — заемаше почти цялото било на съседното възвишение и бе красиво озеленен с лехи от гладиоли и кремове, ограждащи ниско окосена морава. Живописната гледка се загрозяваше от телена ограда, висока три метра, по чийто горен край минаваха няколко реда бодлива тел, пазеща къщата от четирите й страни.

Сомала внимателно изучи бариерата. Оградата изглеждаше солидна. Коловете й бяха дебели и несъмнено бяха забити дълбоко в циментова основа. Нищо по-малко от танк не би могло да проникне през тази яка телена мрежа, прецени той и отмести леко бинокъла. В полезрението му се появи мускулест мъж с многозарядна карабина през рамо. Пазачът се облегна нехайно под малък дървен навес до портала. Пазачите могат да бъдат изненадани и лесно отстранени, помисли си Сомала, но тънките кабели, водещи от оградата към сутерена на къщата, бяха смущаващи. Не му беше нужен електроинженер, за да му каже, че оградата е свързана с генератор. Трябваше само да налучка какъв волтаж протича невидимо през телената мрежа. Забеляза също така, че една от жиците влиза под навеса на пазача. Това означаваше, че всеки път, когато порталът се отваряше, пазачът веднага натискаше бутон. Именно това се явяваше ахилесовата пета на защитата на семейство Фокс.

Доволен от откритието си, Сомала се настани удобно в скривалището си и продължи да наблюдава и да чака.

Капитан Патрик Маккензи Фокс, пенсиониран служител от Кралските военноморски сили на Англия, се разхождаше напред-назад по верандата със същата напрегнатост, с каквато навремето крачеше по палубата, когато корабът му приближаваше пристанището за домуване. Той беше мъж гигант, висок близо два метра на бос крак и тежеше над сто килограма. Имаше навъсени очи, тъмни като водите на Северно море при ноемврийска буря. Пясъчнорусата му коса, както и започналата да се прошарва брада в стил крал Джордж Пети бяха сресани грижливо. Фокс можеше да мине за абърдийнски морски капитан, какъвто всъщност беше преди да стане фермер в Натал.

— Два дни?! — възкликна той гръмогласно с шотландския си акцент. — Не мога да си позволя да отсъствам два дни от фермата. Нечовешко е, да, точно това е определението: нечовешко.

Като по чудо чаят в чашата, която размахваше в ръка, не се разплиска навън.

— Щом министърът на отбраната лично те моли да се срещнете, не ти остава друго, освен да уважиш молбата му.

— Но, по дяволите, жено, той не знае какво значи това. — Фокс поклати глава. — Ние сме насред разчистването на нови площи. Освен това премираният бик, който купих в Дурбан миналия месец, трябва да пристигне утре, тракторите имат нужда от ремонт. Не, не мога да тръгна.

— По-добре иди да загрееш колата. — Мирна Фокс остави плетивото си и го погледна. — Вече съм опаковала нещата ти и ти приготвих обяд, за да бъдеш в добро настроение, когато посрещнеш влака на министъра в Пемброук.

Фокс се изправи с целия си ръст до съпругата си и смръщи вежди. Смяташе, че след двайсет и пет години тя все още трябваше да се огъва пред него. От инат опита нова тактика.

— Ще бъде непростимо от моя страна да оставя теб и децата сами, като знам как тия проклети диви терористи се промъкват между храсталаците и колят благочестивите християни наляво и надясно.

— Не бъркаш ли бунта със свещената война?

— Нищо не бъркам! — възрази Фокс. — Та нали оня ден един фермер и жена му бяха нападнати от засада в Уморо.

— Но Уморо е на сто и трийсет километра оттук — отвърна съпругата му.

— Като нищо може да се случи и тук.

— Не, ти ще отидеш в Пемброук и ще се срещнеш с министъра на отбраната. — Изречените от нея думи режеха като нож. — Аз си имам достатъчно друга работа, за да седя на верандата цяла сутрин и да дърдоря празни приказки с теб, Патрик Фокс! А сега поемай по пътя си и гледай да стоиш далече от кръчмите в Пемброук.

Мирна Фокс не беше жена за пренебрегване. Макар и слаба и дребна, тя притежаваше жилавостта на двама яки мъже. Фокс рядко я виждаше облечена с други дрехи, освен с някоя от неговите огромни за нея ризи и сини джинси, напъхани в боти. Тя можеше да върши всичко, което можеше и той: да изражда теле, да строява армията им от местни работници, да поправя сто и една части от механичните съоръжения, да лекува болните и ранени жени и деца на работниците им, да готви като френски готвач. Колкото и да беше странно обаче, тя никога не се научи да шофира или да язди кон и изобщо не се стесняваше от този факт. Поддържаше жилестото си тяло във форма, като всеки ден извървяваше километри пеша.

— Не се притеснявай за нас — продължи тя. — Нали имаме петима въоръжени пазачи. А и Джени и Патрик младши са добри стрелци, могат да улучат главата на мамба от петдесет метра. Не забравяй също, че по оградата ни тече ток. Само да се опитат партизаните да я прескочат, и ще трябва да се сражават със „стария Луцифер“ — и тя посочи към дванайсеткалибровата пушка „Холанд & Холанд“, подпряна до рамката на вратата.

Преди Фокс да направи последен опит да измърмори някакъв отговор, синът и дъщеря му пристигнаха с английски „Бушмастър“ и паркираха пред стълбите за верандата.

— Заредена е догоре, капитане, и е готова за път — извика Патрик младши. Преди два месеца беше навършил двайсет години. В лицето и източеното тяло приличаше на майка си, но на височина стърчеше малко над баща си. Сестра му, с една година по-малка от него, имаше едри кости, голям бюст и лице, посипано с лунички.

— Тате, свърши ми кремът за лице — усмихна се весело Джени. — Ще ми купиш ли един от Пемброук?

— Крем за лице! — изсумтя Фокс. — Значи това било заговор! Ами да, целият ми живот е един огромен заговор, устроен от собствената ми плът и кръв. Мислите си, че можете да я карате и без мен ли? Добре, така да бъде! Но в моя корабен дневник вие всички ще бъдете вписани като една банда размирници.

След като получи целувка от засмяната Мирна и бе сръган да върви от сина и дъщеря си, Фокс с неохота се качи в колата. Докато чакаше пазача да отвори портала, той се обърна и погледна назад към къщата. Съпругата и децата му още стояха на стълбите за верандата. Тримата му помахаха и той им помаха в отговор. След това ръката му отмести напред лоста за предавките и колата потегли по коларски път, вдигайки малък облак прах след себе си.

Влагата тегнеше като мокро одеяло и не позволяваше на водата да се изпарява от отворите. Фокс погледна часовника на арматурното табло. Той показваше четири без двайсет и пет. След час щеше да пристигне в Пемброук. Започна да чувства нарастваща нужда от една здравословна глътка уиски.

Подмина двама млади чернокожи, приклекнали в канавката край пътя. Не им обърна повече внимание и не ги видя как скочиха на крака и се затичаха след прашната диря зад бушмастъра. На стотина метра напред пътят се стесняваше. Едно блато отдясно поддържаше гниеща леха от тръстики. Отляво имаше дере, което се спускаше на трийсет метра към калното корито на малка река. Право пред колата едно момче на около шестнайсет години стоеше по средата на пътя. В едната ръка държеше копие с широко острие, а в другата, вдигната високо, стискаше камък.

Фокс рязко спря. Момчето не помръдна от мястото си и гледаше намръщено и решително брадатото лице зад предното стъкло на колата. Беше облечено с парцаливи къси панталони и мръсна скъсана памучна фланелка, която явно не знаеше какво е сапун. Фокс свали надолу стъклото на прозореца от своята страна и подаде глава навън. Усмихна се и заговори с нисък приятелски глас.

— Ей, момче, ако си си наумил да играеш с мен на свети Георги и дракона, предлагам ти да се откажеш.

В отговор Фокс получи мълчание. После изведнъж през съзнанието му преминаха една след друга три картини и мускулите му се стегнаха. Първо си представи как парчета стъкло са нехайно пръснати в подкопана от дъждовете бразда. После — успоредни следи от гуми, които извиват към гърлото на дерето. И накрая, най-ясното доказателство за нещо много опасно, беше отражението в огледалото за обратно виждане на двете момчета, тичащи зад колата. Едното — дебело и тромаво, беше вдигнало в ръка стара пушка. Другото размахваше ръждясало мачете над главата си.

Боже мой, просветна съзнанието на Фокс. Попаднах в засада, устроена от хлапаци!

Единственото му оръжие беше ловджийски нож в жабката на колата. Семейството му така набързо го накара да тръгне, че той забрави да вземе любимия си 44-калибров магнум.

За да не губи излишно време в проклинане на небрежността си, той превключи колата на заден ход и натисна докрай педала на газта. Гумите зацепиха и отхвърлиха назад бушмастъра, чиято каросерия мина покрай момчето, размахващо мачетето, но закачи другото с пищова и го отхвърли в блатото. Тогава Фокс натисна спирачката, превключи на първа скорост и подкара напред към момчето, което стоеше в готовност да метне копието и камъка.

В очите на чернокожия юноша нямаше капчица страх, когато той стъпи здраво с босите си крака на пътя и вдигна едновременно и двете си ръце. Отначало Фокс помисли, че момчето се е прицелило високо, но след миг чу как копието изсвистя и рикошира в покрива на колата. После предното стъкло се разложи във вид на блестящи тресчици и камъкът тупна на седалката до него. Фокс усети как стъклените парченца се врязаха в лицето му, но единственото нещо, което си спомни по-късно, беше студеният поглед на омраза в очите на нападателя му.

Ударът изхвърли момчето нагоре като гумена кукла и го запокити под предните колела, Фокс натисна докрай педала за спирачката, но с това само влоши положението. Блокираните гуми подскочиха и се плъзнаха върху гъвкавата плът, одирайки кожата от мускулите.

Фокс се измъкна иззад волана и предпазливо тръгна назад. Момчето беше мъртво, черепът му беше смазан, кльощавите му крака представляваха натрошени кървави късове. Пълното момче с пушката лежеше с долната половина потопена в мочурливата вода, а с горната — върху брега. Главата му бе извита назад и почти опираше в гръбнака му. От другарчето му нямаше и следа — беше изчезнало под водораслите в блатото.

Фокс изтръгна пушката от ръката му. Задната част на цевта беше отворена и в пълнителя имаше един патрон. Той го извади и проучи какво е станало. Причината дебелото момче да не стреля, е била в самата пушка — ударникът беше силно изкривен. Фокс метна старата пушка във възможно най-дълбокото място на блатото и видя как тя изхвърли водни пръски и забълбука към дъното.

Долу в дерето лежеше малък товарен автомобил. Двама души — един мъж и една жена — се мъчеха да се измъкнат от зеещите изкривени врати. Бяха тежко ранени и целите покрити от рояци мухи.

Очевидно трите африкански момчета бяха нападнали нищо неподозиращите пътници с камъни, улученият шофьор е изгубил контрол над колата и тя се е търкулнала надолу в дерето. После, самонадеяни и самоуверени от лесната си победа, момчетата са се приготвили да чакат следващата си жертва.

— Глупави хлапета! — смънка под носа си Фокс сред гробната тишина. — Проклети глупави хлапета.

Фокс се чувстваше изтощен и изпълнен със съжаление като бегач на маратон, отпаднал от състезанието на километър преди финала. Той бавно се върна при колата си, попивайки с носна кърпа струйките кръв, които се стичаха по лицето му. Отвори вратата, включи мобилното радио и се свърза с полицейския началник в Пемброук. Когато предаде съобщението си, се изправи и започна да замеря с камъни прииждащите лешояди.

— Закъснява — отбеляза на бурски език Питер де Ваал, министърът на отбраната на Южна Африка. Той спусна прозореца на купето и подаде глава навън, за да огледа пътя, граничещ с железопътния коловоз. Забележката му бе насочена към висок, слаб мъж със завладяващи сини очи, облечен в униформата на полковник от армията.

— Щом Патрик Фокс закъснява — каза полковникът, разклащайки чашата с питие в ръката си, — значи има уважителна причина.

Де Ваал прекара пръсти през гъстата си, къдрава прошарена коса. Той приличаше повече на професор по древни езици, отколкото на командващ втората по големина военна сила на континента, известен с желязната си воля. Не че беше наследил доходна служба. Де Ваал беше петият министър на отбраната вече седем години. Предшественикът му се бе задържал само пет месеца.

— Типично по английски — каза той нетърпеливо. — Англичаните живеят само за да се наливат с джин, да славят кралицата и умело да си придават вид на безразличие. На тях не може да се разчита.

— Ако му кажете в лицето, че е англичанин, хер министър, Фокс направо ще откаже да съдейства. — Полковник Йорис Зееглер пресуши чашата си и отново я напълни. — Фокс е шотландец. Най-почтително ви моля, сър, да не забравяте този факт.

Де Ваал не се показа обиден от непокорния тон на Зееглер. Той приемаше с уважение съвети от своя шеф на разузнаването. Не беше тайна в министерството, че успехът на Де Ваал в разгромяването на настъпленията на външни терористи и потушаването на местни бунтове се дължеше предимно на добре обучени оперативни служители на Зееглер.

— Англичанин или шотландец, все едно. Аз предпочитам да работя с африканци.

— Съгласен съм — каза Зееглер, — но Фокс е най-квалифицираният, който може да ни даде мнение за проекта. Едномесечното търсене по компютър на опитен военен персонал доказа това. — Той отвори една папка. — Има зад гърба си двайсет и пет години служба в Кралския военен флот. Петнайсет от тях е бил корабен инженер. Две години е бил капитан на „Одейшъс“ на Нейно Величество. Последните си години служил като главен инженер в корабостроителницата на английските военноморски сили в Гримзби. Преди единайсет години се пенсионирал и си купил ферма в северната част на Натал.

— И какво показва компютърът ви относно факта, че глези своите африкански работници?

— Трябва да призная, фактът, че предлага на чернокожите и цветнокожите дялове от печалбата на фермата е жест на либерализъм от негова страна. Но наистина не може да се отрече, че Фокс построи най-доброто имение в северен Натал, и то за невероятно кратко време. Хората му са безкрайно предани. Горко на онзи радикал, който се опита да внесе смут във фермата на Фокс!

Де Ваал тъкмо се канеше да изложи поредното си песимистично становище, когато на вратата се почука и в купето влезе млад офицер.

— Извинете, че ви прекъсвам, хер министър, но капитан Фокс пристигна.

— Поканете го да влезе — каза Де Ваал.

Фокс наведе глава, за да мине през ниската за него врата на купето. Де Ваал го изгледа мълчаливо. Не очакваше да види човек с такъв ръст, нито че лицето му ще е прясно издраскано на десетки места. Той протегна ръка.

— Капитан Фокс, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас — каза той на бурски. — Радвам се, че дойдохте.

Фокс стисна силно ръката на Де Ваал.

— Съжалявам, сър, но не говоря вашия език.

Де Ваал гладко премина на английски.

— Простете — усмихна се леко той. — Забравих, че вие, анг… ъ-ъ-ъ… шотландците, нямате отношение към изучаването на чужди езици.

— Ами да, може би сме просто тъпи.

— Извинете, че ви го казвам, капитане, но вие като че ли сте се бръснали с бодлив клон.

— Попаднах в засада. Едни малки дяволчета счупиха предното ми стъкло. Щях да се отбия в местната болница, но вече закъснявах за срещата.

Де Ваал хвана Фокс под мишница и го настани да седне на един стол.

— Мисля, че ще е добре да пийнете нещо. Йорис, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш? Капитан Фокс, да ви представя полковник Йорис Зееглер, завеждащ управление към Южноафриканското министерство на отбраната.

Зееглер кимна и повдигна едно шише.

— Предполагам, че ще предпочетете уиски, капитане?

— О, да, полковник.

Де Ваал отиде до вратата и я отвори.

— Лейтенант Андерс, съобщете на доктор Стеед, че имаме пациент за него. Струва ми се, че ще го намерите да дреме в купето си. — Той затвори вратата и се обърна с лице към събеседниците си. — А сега, едно по едно. Бъдете така любезен, капитане, да ни разкажете подробно за засадата, докато чакаме доктора.

Докторът дойде и започна да преглежда Фокс. Освен две рани, които се нуждаеха от по три шева всяка, останалите минаха дори без превръзка.

— Имали сте късмет, че тези драскотини не приличат на следи от женски нокти, иначе щеше да ви е доста трудно да обясните на съпругата си появата им — пошегува се той, докато затваряше чантата си.

— Сигурен ли сте, че нападението не е било организирано? — попита Зееглер, след като лекарят си тръгна.

— Да, не ми се вярва — отвърна Фокс. — Това бяха просто едни дрипави дечурлига. Един господ знае кой дявол ги е подтикнал да убиват напосоки.

— Опасявам се, че натъкването ви на малолетни кръвопийци не е изолиран случай — отбеляза кротко Де Ваал.

Зееглер кимна в знак на съгласие.

— Вашето премеждие, капитане, съвпада със същия жесток начин на действие при още най-малко двайсет други нападения през последните два месеца.

— Ако искате мнението ми — вметна Фокс, — зад това стои проклетата АРА.

— Косвено вината може да се хвърли върху Африканската революционна армия — потвърди Зееглер и извади тънка като молив пура.

— Половината от чернокожите момчета на възраст от дванайсет до осемнайсет години, оттук до Кейптаун, са готови да си дадат тестисите, за да влязат в нейните редици — допълни Де Ваал. — Това е един вид форма на героично преклонение.

— Трябва да се отдаде на дявола заслуженото — каза Зееглер. — Освен че е добър психолог, Хирам Лусана е също така и добър пропагандатор и тактик.

— Вярно е — вдигна поглед към полковника Фокс. — Много съм чувал за този негодник. Как така именно той стана водач на АРА?

— Сам се пробута. Той е американски чернокож. Изглежда, че е направил големи пари от международен незаконен наркотрафик. Но богатството не му било достатъчно. Мечтаел за власт и величие. Затова продал бизнеса си на френски синдикат, дошъл в Африка и започнал да организира и оборудва своя собствена освободителна армия.

— Струва ми се доста смайващо начинание за сам човек — отбеляза Фокс, — макар и заможен.

— Не е толкова смайващо, когато получаваш помощ и всичко необходимо — поясни Зееглер. — Китайците го снабдяват с оръжие, виетнамците обучават хората му. За щастие нашите сили за сигурност са в състояние да ги разгромяват непрекъснато.

— Но правителството ни положително ще падне, ако станем обект на продължителна икономическа блокада — добави Де Ваал. — Хитрият план на Лусана е да води чиста война според инструкциите. Никакъв тероризъм, никакви убийства на невинни жени и деца. Засега войските му са нападали само военни обекти. По този начин, като се прави на великодушен спасител, той може да спечели пълната морална и финансова подкрепа на Съединените щати, Европа и Третия свят. Веднъж постигне ли целите си, той ще упражни придобитото си влияние, за да прекрати всички наши икономически взаимоотношения с външния свят. И тогава краят на Бялата Южна Африка ще бъде само въпрос на седмици.

— Няма ли начин да се обуздае Лусана? — поинтересува се Фокс.

Де Ваал вдигна рошавите си вежди.

— Има само една възможност, при условие че дадете благословията си.

Фокс се вгледа в министъра с израз на почуда в очите.

— Аз? Но аз съм само един моряк на суша и фермер. Не знам нищо за бунтовническата борба. Каква полза може да има от мен Министерството на отбраната?

Де Ваал не отговори, само му подаде една книга с кожена подвързия, с големината на главна счетоводна книга.

— Нарича се операция „Дива роза“.

Те пристигнаха с изгрева на слънцето. Сомала преброи най-малко трийсет души, облечени със същите полеви униформи, каквато носеше и той. Наблюдаваше ги как изпълзяват от шубраците като сенки и изчезват сред захарните тръстики.

Той огледа акациевото дърво с бинокъла си. Скаутът го нямаше на прикрития си наблюдателен пост. Може би се е измъкнал, за да се присъедини към отряда си, предположи Сомала. Никой от ударните сили не му беше познат. Възможно ли е да са членове на друго бунтовническо движение? Ако е така, защо тогава носеха отличителните черни барети на АРА?

Сомала се изкушаваше до болка да напусне скривалището си в баобаба и да се приближи до нашествениците, но размисли и остана неподвижен на мястото си. Ще чака и наблюдава. Такива заповеди беше получил и той щеше да ги изпълнява.

Фермата на Фокс постепенно се оживяваше. Работниците започваха да се пръсват, всеки по своите всекидневни задачи. Патрик Фокс младши мина през обезопасения портал и продължи към големия каменен обор, където се залови да човърка един от тракторите. Пазачите на портала се смениха. Момчето от нощната смяна тъкмо се спря да поприказва с дошлия да го смени, и в този момент най-неочаквано се строполи безмълвно на земята. Почти веднага след него и другият пазач подви крака и се свлече до него.

Сомала ахна от изненада, като видя как войниците се надигнаха като вълна от захарните тръстики и в свободна редица се устремиха към къщата. Повечето бяха въоръжени с китайски автомати СК-88, но двама от тях приклекнаха и се прицелиха с дългоцевните си пушки с оптичен мерник и заглушител.

Автоматите СК-88 откриха стрелба, която накара Фокс младши рязко да се изправи, но в следващия миг най-малко десет куршума се забиха в тялото му. Ръцете му отхвръкнаха нагоре във въздуха, после краката му се огънаха и той се захлупи по очи върху отворения двигател на трактора. Екотът от залпа стресна Джени, която беше на горния етаж, и тя се втурна към прозореца.

— О, боже! Мамо! — запищя тя. — В двора влязоха войници и застреляха Пат.

Мирна Фокс грабна пушката „Холанд & Холанд“ и се затича към предната врата. Един поглед й бе достатъчен, за да проумее, че защитата е пробита. Африканци в униформи на зелени и кафяви петна вече нахлуваха през отворения портал, чиято електрическа верига бе прекъсната. Тя затръшна вратата, пусна резето и извика на Джени:

— Включи радиото и повикай полицията.

После спокойно седна, пъхна в затвора на 12-калибровата пушка два патрона с едри сачми и зачака.

Пукотевицата от стрелбата изведнъж се усили и се смеси с писъците на жените и изплашените деца на работниците. Дори добитъкът на Фоксови не бе пощаден. Мирна запуши уши, за да не чува мученето от предсмъртната им агония, едва сподавяйки мъката си от унищожената стока. В този момент първият нападател разби вратата, за да влезе и тя насочи двуцевката към него.

Мирна за първи път виждаше толкова красив африканец. Той имаше ярко изразени черти на бялата раса, а кожата му беше синьо-черна. Мъжът вдигна оръжието си с приклада нагоре, сякаш се канеше да разбие черепа й, и се втурна към нея. Мирна дръпна двата спусъка и „старият Луцифер“ гръмна.

Изстрелът от такова късо разстояние почти откъсна главата на африканеца от раменете. Лицето му се пръсна във вид на кости и окървавена сива тъкан. Той отскочи назад, блъсна се във вратата и се свлече на пода, торсът му потрепери от спазми и накрая застина.

С невероятно спокойствие, сякаш беше на състезание по стрелба, Мирна презареди пушката си. В момента, в който затваряше задната част на цевта, други двама мъже нахълтаха през вратата. „Старият Луцифер“ улучи първия право в гърдите и мигом го просна на пода. Вторият нападател бе застигнат от куршума на Мирна точно когато той прескачаше трупа на другаря си и затова се заби по-ниско в него — в слабините му. Мъжът изрева, захвърли оръжието си и се преви надве. Крещейки несвързани думи, той отстъпи назад, препъна се и падна по гръб на верандата, само краката му останаха в стаята.

Мирна отново презареди. Стъклото на единия от прозорците се разби и в тапета на стената до стола й изведнъж се появиха няколко дупки. Тя не почувства нито удар, нито болка. Сведе поглед и видя как синият плат на джинсите й започна да се обагря от кръв.

От горния етаж се разнесе силен гърмеж и Мирна разбра, че Джени стреля към двора с 44-калибровия магнум на капитана.

Следващият африканец действаше по-предпазливо. Той изстреля бързо няколко куршума иззад вратата и изчака малко, преди да влезе. Не чу ответна стрелба и тогава самоуверено пристъпи навътре. Куршумът от двуцевката отнесе лявата му ръка. Той загледа смаян падналия в краката му крайник, чиито пръсти продължаваха да помръдват. От празния му ръкав рукна кръв и закапа по килима. Все още като в транс войникът бавно падна на колене и застена тихо, чувствайки как жизнените сокове изтичат от тялото му.

На Мирна й беше трудно да борави с „Луцифер“ с една ръка. Три куршума от последния й нападател бяха раздробили костите на дясната й ръка от китката до лакътя. Всяко нейно движение беше забавено и тромаво. Новите патрони се изплъзваха между потните й пръсти и се търкулваха далеч от нея.

— Мамо?

Мирна вдигна глава. Джени стоеше на стълбите, в отпуснатата й ръка висеше револверът, върху предницата на блузата й червенееше голямо петно.

— Мамо… ранена съм.

Преди Мирна да отговори, друг мъж влезе в стаята. Джени се опита да вдигне револвера. Но го направи бавно и закъсня. Новодошлият стреля пръв. Момичето се строполи на стълбите и се затъркаля надолу като захвърлена парцалена кукла.

Мирна седеше като вцепенена и стискаше пушката. Кръвта й, която не спираше да тече, изцеждаше силата и замъгляваше полезрението й. Тя гледаше с празен поглед изправения пред нея мъж. Като през мъгла го видя как доближи върха на оръжието си на сантиметър от челото й.

— Простете ми — каза той.

— Защо… — промълви тя, — защо извършихте това ужасно нещо?

В студените му тъмни очи отговор нямаше. За Мирна цъфналите храсти отвън на верандата изригнаха с ярки цветове и миг след това потънаха в непрогледен мрак.

Патрик Фокс не помнеше нищо от шофирането си по обратния път от Пемброук до Умконо. Ръцете му въртяха кормилото, краката му натискаха педалите с вдървени механични движения. Изцъклените му очи не трепваха, докато изкачваше стръмнините и взимаше по сляп инстинкт острите завои.

Сержант от пемброукското полицейско управление го беше открил в един малък магазин, където беше влязъл, за да купи поръчания от Джени крем за лице, и набързо му разказа за трагедията. Отначало Фокс не можеше да повярва. Едва след като се свърза по мобилното си радио в колата с началника на полицията в Умконо Шон Франсис, ирландец по произход, злокобната вест започна да прониква в съзнанието му.

— Побързай да се прибереш, Патрик — изпращя по високоговорителя напрегнатият глас на Франсис. Полицаят му спести подробностите, а и Фокс не настоя да ги узнае.

Слънцето все още грееше високо от небето, когато в полезрението на Фокс се появи фермата му. Почти нищо не бе останало от къщата, освен камината и част от верандата. Всичко друго представляваше купчина пепел. В дъното на двора тлееха гумите на тракторите и изпускаха гъст черен пушек. Полските работници лежаха там, където бяха паднали мъртви. Лешоядите вече се бяха нахвърлили върху труповете на добитъка му.

Шон Франсис и няколко войници от въоръжените сили се бяха скупчили около три тела, покрити с одеяла. Фокс спря изкаляната кола в двора и скочи от нея. Франсис веднага тръгна да го пресрещне, лицето му беше бяло като платно.

— Боже господи! — извика Фокс и се вгледа в очите на полицейския началник, търсейки да открие слаб лъч светлина. — Семейството ми! Какво е станало със семейството ми?

Франсис потърси думи, за да отговори, но не му се удаде и само посочи с глава покритите тела. Фокс го изблъска настрани и тръгна през двора, но яките ръце на полицая се обвиха около гърдите му и го възпряха.

— Недей, Патрик. Аз вече ги разпознах.

— По дяволите, Шон, там лежи семейството ми!

— Умолявам те, приятелю, спести си гледката.

— Пусни ме, трябва да ги видя.

— Недей! — Франсис не охлаби хватката си, макар да знаеше, че не може да мери сили с Фокс. — Мирна и Джени са почти овъглени от пожара. Мъртви са, Патрик. Твоите любими същества вече ги няма. Запомни ги, каквито бяха като живи, а не в този вид.

Франсис чувстваше как напрежението от мускулите на Фокс бавно спада и той отпусна ръцете си.

— Как се случи? — попита тихо Фокс.

— Не разполагам с никакви подробности. Всичките ти работници са избити. Няма дори един ранен, който да каже нещо.

— Все някой трябва да знае… трябва да е видял…

— Ще намерим свидетел. Поне един ще се появи утре сутринта. Обещавам ти.

Тъжният разговор беше прекъснат от хеликоптер, който се приземи в двора. Войниците внимателно качиха телата на Мирна, Джени и Патрик младши в товарната кабина и ги завързаха. Фокс не понечи да отиде при тях. Остана на място и с очи, изпълнени с огромна скръб, проследи хеликоптера, докато се издигаше, за да се отправи към моргата в Умконо.

— Кой е отговорен за това? — обърна се той към Франсис. — Кажи ми кой уби жена ми, децата ми, работниците ми, кой опожари фермата ми?

— В къщата намерихме два куршума от СК-88, овъглени останки от ръка с китайски часовник на китката и отпечатъци на военни ботуши в прахта. Всички тези улики водят към АРА.

— Как така „два куршума“? — избухна Фокс. — Мръсните копелета трябва да са оставили планина от куршуми!

Франсис разпери безпомощно ръце.

— Типично за АРА. Те винаги почистват терена непосредствено след атаката. Затова е трудно да намерим неопровержимо доказателство. Всеки път се изкарват невинни при международни разследвания за тероризъм и лицемерно хвърлят вината на други подобни организации. Ако не бяха полицейските ни кучета, ние никога нямаше да открием употребените патрони, а може би дори и ръката. Следите на нападателите водят от и до шубраците, през захарната тръстика и до къщата. Според мен те са застреляли пазачите по време на смяната им, когато порталът е бил отворен и токът е бил прекъснат. Пат младши беше паднал прострелян върху онзи обгорен трактор. Мирна и Джени лежаха на няколко крачки една от друга в дневната. И тримата са били застреляни безмилостно… Патрик, ако това ще те утеши донякъде, не открихме следи от изнасилване или осакатяване. — Полицейският началник млъкна, за да отпие глътка от манерката. После предложи и на Фокс, който отказа с глава.

— Пийни малко, Патрик. Това е уиски.

Фокс отново отказа.

— Джени се обади в полицията, за да съобщи, че Пат е бил застрелян и че мъже с камуфлажни дрехи нападнали фермата. По всичко личи, че дъщеря ти и Мирна са се отбранявали докрай. Намерихме четири отделни кървави локви в двора зад къщата. А ти сам можеш да видиш, че по оцелялата част от пода на верандата също има кървави следи. Последните думи на Джени бяха: „Божичко, те избиват и децата…“. Тогава ние веднага вдигнахме на крак хората си и се качихме в хеликоптерите. След тринайсет минути бяхме вече тук. Заварихме всичко в пламъци, но нападателите бяха изчезнали. Два взвода и един хеликоптер продължават да претърсват гората.

— А моите хора? — промълви Фокс, сочейки към неподвижните тела, пръснати из двора. — Не можем да ги оставим така, за да ги нападнат лешоядите.

— Съседът ти Брайън Вогъп е тръгнал насам със своите работници, за да ги погребат. Всеки момент ще пристигнат. Дотогава неколцина от хората ми ще държат далече хищниците.

Докато изкачваше стълбите към верандата, Фокс приличаше на човек, който сънува, че се е загубил в гората. Още не можеше да схване същността на трагедията. Струваше му се, че пак ще види трите си любими същества да стоят на верандата, обрамчена от цъфналите храсти. В съзнанието му изплува картината, когато тръгваше за Пемброук, а те усмихнати му помахваха.

Верандата беше оплескана с гной. Кални следи се спускаха от пушещите въглени надолу по стълбите, които рязко свършваха. Доколкото успя да прецени, три или четири трупа са били влачени от къщата навън, преди да бъде подпалена. Кръвта се беше съсирила и хванала коричка от следобедното слънце.

Фокс се облегна на мрежестия прозорец и почувства първото неудържимо потреперване от шока. Къщата, която беше построил за семейството си, не представляваше вече нищо друго, освен овъглени грозни руини, струпани в средата на окосена ливада и лехи от гладиоли и кремове, които се издигаха непокътнати. Дори споменът за това как изглеждаше къщата му започна да се изкривява. Той седна на едно от стъпалата и покри лицето си с ръце.

Така го завари и полицейският началник Франсис, който дойде след половин час и леко го побутна.

— Хайде, Патрик, нека те заведа у дома. Нищо не можеш да направиш, като седиш тук.

Франсис поведе несъпротивляващия се Фокс към бушмастъра и внимателно го настани на пътническата седалка.

Докато колата минаваше през портала, Фокс гледаше право пред себе си, нито веднъж не се обърна назад. Знаеше, че никога повече няма да види или да стъпи във фермата си.

Макар да имаше чувството, че току-що е положил глава върху възглавницата, в действителност Хирам Лусана беше спал цели седем часа, преди да го събуди почукване на вратата. Ръчният му часовник върху нощната масичка показваше шест часа. Той изруга, разтърка очите си с цвят на кафе и седна в леглото.

— Влез!

На вратата пак се почука.

— Казах: влез! — сопна се той високо.

Капитан Джон Мукута отвори вратата и застана мирно.

— Извинете, че ви събудих, сър, но четиринайсета секция току-що се завърна от разузнаването си в Умконо.

— И какво спешно има? Мога да прочета доклада им и по-късно.

Очите на Мукута останаха приковани на едно място в стената.

— Патрулът, секционният лидер, е пострадал. Прострелян е и е настанен в болницата. Състоянието му е критично и той настоява да говори с вас и само с вас.

— За кого става дума?

— Името му е Маркус Сомала.

— Сомала? — сви вежди Лусана и се надигна в леглото. — Кажи му, че идвам.

Капитанът отдаде чест и тихо затвори вратата след себе си, правейки се, че не е забелязал другото тяло под сатенените чаршафи.

Лусана се пресегна и дръпна завивките. Фелиша Колинс спеше като агънце. Ниско подстриганата й ситно къдрава коса блестеше на слабата утринна светлина, плътните й устни бяха леко отворени. Кожата й имаше цвят на какао, заострените й гърди с тъмни, едри зърна се повдигаха при всяко вдишване.

Той се усмихна и остави завивката отметната. Все още сънен се вмъкна в банята и наплиска лицето си със студена вода. От огледалото го погледнаха очи, нашарени с червени нишки. Лицето около тях беше набръчкано и изпито от една нощ, отдадена на алкохол и секс. Той го потупа лекичко с хавлиена кърпа, върна се в спалнята и се облече.

Лусана беше нисък и жилав и имаше малко по-светла кожа от другите мъже в армията от африканци, която командваше. „Американски тен“, подхвърляха те зад гърба му. Но никое от подмятанията за цвета на кожата му или за безцеремонното му държане не беше изричано с неуважение. Подчинените му благоговееха пред него. Той излъчваше онази увереност, присъща на повечето млади борци лека категория в началото на кариерата си, увереност, граничеща с арогантност според някои. Той хвърли още един поглед върху Фелиша, въздъхна и тръгна за болницата.

Патрик Фокс насипваше с лопата лепкава глинена пръст върху трите ковчега на семейството си. Дрехите му бяха просмукани от лекия дъжд и собствената му пот. Негово беше желанието сам да изкопае общ гроб и сам да го зарие. Погребалната служба отдавна беше приключила и приятелите и съседите му си бяха тръгнали, оставяйки го да свърши мъчителната си задача.

Най-накрая той подравни последната лопата пръст, отстъпи назад и сведе поглед. Надгробната плоча още не бе докарана и могилата изглеждаше някак гола и изоставена сред другите гробове, които бяха покрити с трева и оградени от грижливо поддържани цветя. Той падна на колене, бръкна в джоба на захвърленото си настрана сако, извади оттам шепа венчелистчета, откъснати от декоративния храст в двора си и ги пръсна върху влажната пръст.

Фокс даде воля на скръбта си. Не спря да плаче, докато слънцето не се спусна ниско под хоризонта. Не спря да плаче, докато сълзите му не пресъхнаха.

Съзнанието му се върна дванайсет години назад и зареди картина след картина като прожекционен апарат. Видя Мирна и децата в малката къща близо до Абърдийн край Северно море. Видя изненадата и радостта, изписани по лицата им, когато им каза да си съберат багажа, защото се местят в Натал, за да си построят ферма. Видя колко болнаво бяла изглеждаше кожата на Джени и Пат младши до другите им връстници в училището в Умконо и колко бързо двамата добиха загар и здрав вид. Видя с каква неохота Мирна напусна Шотландия, за да промени изцяло начина си на живот, а после обикна Африка по-силно от него.

„Никога няма да станеш истински фермер, докато не изцедиш докрай солената вода от вените си“, често му подхвърляше тя.

Гласът й прозвуча толкова ясно, че той не можеше да приеме факта, че тя лежи под земята, върху която бе коленичил, и че никога вече нямаше да види светлината на деня. Сега той остана съвсем сам и тази мисъл го съсипваше. Когато жена загуби мъж, спомни си, че беше чувал това някъде, тя започва свой живот и запазва силите си. Но когато мъж загуби жена, той е наполовина мъртъв.

Пропъди някогашните щастливи моменти от съзнанието си и се опита да извика на тяхно място неясната фигура на мъж. Лицето нямаше отличителни черти, тъй като беше лице на човек, когото Фокс никога не бе виждал — лицето на Хирам Лусана.

Скръбта на Фокс изведнъж бе залята от прилив на студена ненавист. Той сви ръце в юмруци и заудря с тях влажната земя, докато излее всичките си чувства. После въздъхна дълбоко и започна грижливо да подрежда венчелистчета така, че да изписват имената на Мирна и децата му.

Накрая, когато се изправи несигурно на крака, вече знаеше какво трябва да направи.

Лусана седеше на председателското място на заседателната маса и със замислен поглед въртеше в ръце химикалка. След малко извърна глава към вечно усмихнатия полковник Дук фон Ло, главен военен съветник в АРА, а после огледа един по един офицерите, насядали около масата.

— Някой кръвожаден идиот си втълпява да нападне фермата на най-уважаваните граждани на Натал, а вие седите тук и ме гледате невинно, сякаш нищо особено не е станало. — Той замълча за миг, взирайки се в лицата им. — Хайде, господа, стига вече с тия игрички. Кой стои зад това?

Ло направи поклон с глава и разпери ръце върху масата. С бадемовите очи и ниско подстриганата си права коса той рязко се отличаваше от другите. Заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума.

— Повярвайте ми, генерале, никой под вашето командване не е отговорен. Проучих точното разположение на всяка секция по време на нападението. Никоя от тях, с изключение на секцията, ръководена от Сомала, не се е намирала по-близо от двеста километра от Умконо.

— Тогава как си обяснявате случилото се?

— Не мога да си го обясня.

Лусана задържа за малко погледа си върху Ло, преценявайки изражението на азиатеца. Удовлетворен, че не видя нищо фалшиво в постоянната му усмивка, се обърна и изучи лицата на останалите присъстващи.

Вдясно от него седеше майор Томас Мачита, главният му разузнавателен анализатор. До него беше полковник Рандолф Джумана, неговият заместник-командир. Срещу тях бяха Ло и полковник Оливър Макеир, координатор на пропагандните програми на АРА.

— А вие имате ли някакви теории по случая?

Джумана изправи за десети път свитък документи, за да ги подравни на масата, и избягвайки погледа на Лусана, каза:

— Възможно ли е Сомала да си е въобразил това нападение? Може би го е видял, когато е изпаднал в делириум. Или пък просто си го е измислил.

Лусана сви вежди и поклати раздразнен глава.

— Не забравяйте, полковник, че лично аз приех рапорта на Сомала. Той беше способен човек, най-добрият водач, който сме имали. Не е изпадал в делириум, а и защо да си съчинява приказки, след като знаеше, че умира.

— Няма никакво съмнение, че е било извършено нападение — обади се Макеир. — Южноафриканските вестници и телевизионни новинарски емисии го отразиха широко. Техните съобщения напълно се покриват с това, което Сомала е разказал на генерала, само дето правителствените сили по отбраната още не са открили никакви свидетели, които да дадат описание на нападателите. Имаме късмет, че Сомала е успял да се върне от мисията си и да разкаже всичко, което е видял, преди да умре.

— А видял ли е кой е стрелял в него? — попита Юмана.

— Бил е прострелян в гърба от далечно разстояние — поясни Лусана. — Вероятно от снайперист. Горкият човек се влачил близо пет километра до мястото, където се е намирала разузнавателната му група. Те му оказали първа помощ, а после го докарали в нашия лагер.

Томас Мачита заклати глава с израз на пълно изумление.

— Нещо не се връзва. Съмнявам се, че други освободителни движения ще се облекат и маскират като войници от АРА.

— Кой знае — обади се пак Макеир, — те може би са инсценирали нападението, за да хвърлят вината върху нас и да отклонят вниманието от себе си.

— Аз съм в тесни контакти с моите сънародници, които съветват вашите братя революционери — намеси се полковник Ло. — Всички те са разярени като разбутано гнездо стършели. Никой не печели нищо от нападението над фермата на Фокс. Дори напротив, това още повече затвърдява решението на бели, индианци, цветнокожи, както и много чернокожи да застанат твърдо срещу външна намеса.

Лусана подпря брадичка върху разтворените си длани.

— След като те не са го направили и знаем, че и ние не сме, тогава кого можем да заподозрем?

— Южноафриканските бели — отвърна веднага Ло.

Всички погледи се насочиха към виетнамския съветник. Лусана се вгледа в непроницаемите му очи.

— Бихте ли повторили твърдението си.

— Просто предполагам, че някой в южноафриканското правителство може да е наредил избиването на семейството на Фокс и техните работници.

Всички продължиха да го гледат безмълвно. Най-накрая Мачита наруши мълчанието.

— Не виждам с каква цел.

— Аз също — сви рамене Ло. — Но вземете предвид следното: кой друг има ресурсите да снабди група командоси с оръжие и униформи, които са също като нашите? Освен това, а и най-важното, не ви ли се струва странно, господа, че макар ударната група да се е оттеглила, когато е чула хеликоптерите на въоръжените сили, никой от нея не е бил открит. Факт в партизанския живот е, че на нас ни е необходим минимум един час, за да гарантираме средна възможност за успешно бягство. А по-малко от десет минути преднина на сила, използваща хеликоптери и кучета, е равносилно на самоубийство.

— Аргументите ви са доста интригуващи — отбеляза Лусана, барабанейки с пръсти по масата. — Нито за миг не мога да ги приема за валидни. Но една проверка няма да навреди. — Той се обърна към Мачита. — Имате ли доверен информатор в Министерството на отбраната?

— Да, и то на много високо ниво — отвърна Мачита. — Струва ни доста пари, но сведенията му са напълно сигурни. Странното обаче е, че той никога не се явява два пъти на едно и също място под една и съща маска.

— Изглежда, че е доста загадъчен човек — вметна Джумана.

— Може би — призна Мачита. — Ема се материализира, когато най-малко очакваме.

— Ема ли?

— Това е кодовото му име.

— Тогава въпросното лице или има извратено чувство за хумор, или е травестит — отбеляза Лусана.

— Това не знам, генерале.

— Как се свързвате с него?

— Не се свързвам. Той ни се обажда, когато има полезна информация за продан.

Джумана се намръщи.

— Каква ни е гаранцията, че той не ни снабдява с фалшиви сведения?

— Досега всичко, което ни е предал от министерството, е било сто процента истина.

Лусана погледна към Мачита.

— В такъв случай ще имате ли грижата?

Мачита кимна.

— Ще замина лично за Претория и ще изчакам следващата поява на Ема. Ако някой може да разгадае загадката, то това ще е само той.

Лагерът на Африканската революционна армия всъщност не беше лагер в буквалния смисъл на думата. Това беше някогашен малък университет за португалци по времето, когато те управляваха Мозамбик, преустроен сега в щабквартира. Новият университет за чернокожите граждани бе издигнат по-късно в сърцето на нов град, откъснат от северната вътрешност, край езерото Малави.

Преустроеният лагер представляваше идеална база за армията на Лусана. Общежитията служеха за спални помещения за войските, кафенетата за трапезарии, спортните съоръжения за бойна подготовка. Отделно бяха обзаведени удобни квартири за офицерите и бална зала за приеми.

Конгресменът от Демократическата партия Фредерик Дагът, един от тримата чернокожи от Ню Джърси, беше изумен. Той едва ли не очакваше да види типично революционно движение, ръководено от племенни вождове, въоръжено със съветски ракети, облечено в бозави китайски униформи и декламиращо безсмислени марксистки клишета. Вместо това със задоволство откри организация, работеща по системата на американска нефтена корпорация. Лусана и офицерите му имаха вид повече на бизнесмени, отколкото на партизани.

Всичко по време на коктейла вървеше точно по протокола на приемите в Ню Йорк. Дори домакинята Фелиша Колинс можеше да мине за гордостта на официална вечеря в Манхатън.

Дагът срещна погледа й и тя се извини на групата от сомалийски законодатели, с които разговаряше. Приближи се до него и постави ръката си върху неговата.

— Забавлявате ли се, господин Дагът?

— И то много.

— Хирам и аз се надяваме да поостанете до края на седмицата.

— За жалост утре следобед трябва да бъда в Найроби на събрание на Съвета по образованието на Кения.

— Чувствате ли се удобно в апартамента? Ние сме много малко по-назад от лукса на хотел „Хилтън“.

— Трябва да призная, че гостоприемството ви далеч надхвърли очакванията ми.

Дагът я измери с поглед. Тази вечер за първи път виждаше Фелиша Колинс отблизо. Тя беше певица с три златни плочи, актриса с две награди „Еми“ и една „Оскар“ за трудната роля на чернокожа суфражетка в игралния филм „Пътека от макове“.

Фелиша стоеше спокойна и самоуверена във вечерния си тоалет от зелен крепдешин. Късото й горнище без презрамки беше завързано на талията, а леко прозрачният й панталон загатваше за изваяните й крака. Ситно къдравата й коса беше подстригана ниско.

— Хирам е на прага на величието, както се досещате.

Той се усмихна на високопарното й твърдение.

— Представям си, че същите думи са били казани навремето и за Атила, хунския вожд.

— Сега разбирам защо вашингтонските кореспонденти се тълпят на пресконференциите ви. — Ръката й продължаваше да е върху неговата. — Имате остър език.

— Сигурен съм, че те го наричат „копието на Дагът“.

— С което по-добре се пробива бялото господство, нали?

Той хвана ръката й и я стисна толкова силно, че огромните й махагонови очи се разшириха.

— Кажете ми, госпожице Колинс, какво доведе красива и прославена чернокожа артистка като вас в джунглата?

— Същото, което доведе и чернокожото „ужасно дете“ от Конгреса на Съединените щати — отвърна му тя. — Тук съм, за да помагам на един човек, който се бори за възхода на нашата раса.

— Повече съм склонен да вярвам, че Хирам Лусана се бори за възхода на банковата си сметка.

Фелиша се усмихна подигравателно.

— Разочаровате ме, господин конгресмен. Ако си бяхте направили труда да си научите домашното, щяхте да знаете, че това просто не е вярно.

Дагът се стегна. Ръкавицата беше хвърлена.

Той пусна ръката й и приближи лице на милиметри от нейното.

— От половината свят, който наблюдава африканските нации, чака и се чуди кога те ще се организират и ще премахнат последния бастион на бялото господство, кой друг ще се яви като месия от пустошта и ще предложи поговорка за всеки случай, ако не вашият международен контрабандист на наркотици Хирам Лусана. Като просветление в нощта той се разтоварва от процъфтяващата си дейност и приема каузата на бедната мръсна чернокожа паплач на Южна Африка. Подсилен от лековерното чернокожо мнение и подтикван от световната преса, гладна за личност, каквато и да е личност, красавецът Хирам изведнъж открива усмихнатото си лице на кориците на най-малко четиринайсет списания с общ тираж над шейсет милиона. Така слънцето го огрява от небето и Хирам Лусана става най-обожаваният за всички вярващи по света. Чуждите правителства се надпреварват да го канят на приеми, той изисква и получава баснословни хонорари за поредица от лекции, а наивници като вас, госпожице Колинс, от света на развлеченията, целуват задника му и драскат да влязат в кръга му от светлината на прожекторите.

Прекрасното лице на Фелиша пламна от гняв.

— Говорите преднамерено грубо.

— По-скоро напълно откровено. — Дагът замълча, за да се наслади за миг на яростта на Фелиша. — Какво, мислите, ще се случи, ако Лусана спечели войната си и расисткото правителство на Южна Африка се предаде? Дали и той, като Цинцинат1, ще се откаже от генералския си чин и ще се върне към ралото? Малко вероятно. Почти не се съмнявам, че сам ще се провъзгласи за президент и ще наложи истинска диктатура. После, с огромните ресурси на най-напредналите страни в Африка в джоба си, ще превключи грандиозния си освободителен поход на заден ход и било то със сила, или с хитрост ще погълне по-слабите чернокожи нации.

— Вие сте слепец — прекъсна го грубо Фелиша. — Хирам води живот, изграден на високи морални принципи. За мен е немислимо да повярвам, че той ще продаде идеалите си за лични облаги.

Фелиша не забеляза предупреждението в погледа на Дагът.

— Мога да ви го докажа, госпожице Колинс, и то ще ви струва — финансово имам предвид — един американски долар, ако загубите.

— Ловите риба в пресъхнало езеро, господин Дагът. Явно, че не познавате генерала.

— Нека се обзаложим.

Тя се замисли за миг, после го погледна в очите.

— Дадено.

Дагът се поклони галантно и я съпроводи до Лусана, който разговаряше с офицер от мозамбикската армия. Като видя Дагът и Фелиша да се приближават, той прекъсна разговора си и възкликна:

— А! Ето ги и моите американски приятели. Както виждам, вече сте се запознали.

— Мога ли да поговоря с вас и госпожица Колинс насаме, генерале? — попита Дагът.

— Да, разбира се.

Лусана се извини на армейския офицер и заведе двамата в малко студио, обзаведено удобно в африкански съвременен стил.

— Много е приятно тук — отбеляза Дагът.

— Това е любимият ми стил на обзавеждане. — Лусана ги покани с ръка да седнат. — И защо не, след като са запазени мотивите на нашите предшественици.

— Лично аз предпочитам новите египетски идеи в обзавеждането — подметна равнодушно Дагът.

— За какво искате да говорим? — поинтересува се Лусана.

Конгресменът мина направо на въпроса.

— Ако ми разрешите да съм прям, генерале, единствената причина да разиграете това пищно представление е надеждата ви да ме подмамите да упражня влиянието си върху комисията по външните работи към Конгреса от името на АРА. Съгласен ли сте?

Изразът в очите на Лусана го издаде, че е хванат натясно, но той се досети навреме, че трябва да бъде любезен.

— Моля да ме извините, господин Дагът, но нямах предвид, че е толкова очебийно. Да, вярно, надявах се да ви накарам да дадете вашата подкрепа за каузата ни. Но чак да ви подмамвам? Не, в никакъв случай. Не съм толкова глупав, че да се опитвам да подвеждам човек като вас, който се слави с прозорливостта си.

— Дотук с предисловията. Какво ще има за мен?

Лусана изгледа смаяно Дагът. Най-малко очакваше такава прямота. Плановете му включваха по-заобиколна съблазън. Сега думите на Дагът го завариха неподготвен. Недвусмисленото искане на рушвет го изуми. Той реши да се престори на наивен, за да печели време.

— Не ви разбрах, господин конгресмен.

— Всъщност не е толкова сложно. Щом ме искате в отбора си, ще трябва да си платите.

— Все още не ви разбирам.

— Престанете да ме баламосвате, генерале. И двамата с вас сме от една черга. Не оставихме настрана бедността и дискриминацията, за да стигнем дотук, без да сме взимали нещичко по пътя си.

Лусана се обърна и бавно си запали цигара.

— Искате да открия преговорите с предложение в знак на признателност за вашата служба, така ли?

— Това няма да е необходимо. Аз вече… ъ-ъ-ъ… вече имам наум едно предложение.

— Моля, кажете го.

Усмивка повдигна ъгълчетата на устата на Дагът.

— Госпожица Колинс.

Лусана го погледна изненадан.

— Виж ти, колко било прелестно това предложение. Само че не виждам какво тя би…

— Давате ми Фелиша Колинс и аз ще се погрижа комисията ми да гласува за подпомагане програмата за въоръжаване на вашата революция.

Фелиша скочи на крака, махагоновите й очи захвърляха гневни искри.

— Не мога да повярвам на ушите си!

— Приемете го като малка жертва в името на благородна кауза — каза саркастично Дагът.

— Хирам, за бога, кажи на този надут пуяк да си вдига партакешите и да изчезва оттук.

Лусана не отговори веднага. Гледаше в скута си и изчеткваше въображаема прашинка от острия като бръснач ръб на панталона си. Накрая заговори с тих глас:

— Съжалявам, Фелиша, но не мога да позволя на личните чувства да се намесват.

— Какво безобразие! — Тя го гледаше смаяна. — Вие и двамата сте побъркани, напълно побъркани, ако си въобразявате, че ще можете да ме предавате от ръка на ръка като чувал с брашно.

Лусана стана, приближи се до нея и докосна с устни челото й.

— Не ме намразвай. — Обърна се към Дагът и рече: — Приятно прекарване с трофея, който ми откраднахте!

И излезе от стаята.

Фелиша остана дълго време на мястото си, по лицето й изведнъж се изписа враждебност и смут, после, когато проумя какво е станало, очите й се наляха със сълзи. Нито възрази, нито се съпротивляваше, докато Дагът нежно я придърпа към себе си и я целуна.

— Мръсник! — прошепна тя. — Гаден мръсник! Надявам се, че си доволен.

— Не съвсем.

— Твоята точка от договора ти бе спазена. Какво повече искаш?

Той извади носна кърпа от малкия си джоб и попи замъглените й очи.

— Забравяш — захили се той подигравателно, — че ми дължиш един долар.

Питер де Ваал затвори папката с доклада за касапницата във фермата на Фокс и вдигна поглед; лицето му беше изпито и уморено.

— Още съм потресен от тази жестока и толкова безсмислена трагедия.

Фокс остана безмълвен. Той седеше от другата страна на бюрото на министъра на отбраната и натъпкваше с тютюн старата си лула. В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на автомобилното движение на Претория, приглушен от прозорците с изглед към парка Бъргър.

Де Ваал пъхна папката в едно чекмедже и, избягвайки погледа на Фокс, продължи:

— Съжалявам, че нашите патрули не са успели да заловят диваците, отговорни за това.

— Само един човек е отговорен — каза с мрачно лице Фокс. — Ония, които са извършили клането, са действали под негово разпореждане.

— Знам какво си мислите, капитан Фокс, но ние нямаме доказателство, че зад тази работа стои Лусана.

— Убеден съм, че е той.

— Какво да ви кажа, дори да знаехме със сигурност, той се намира отвъд границите ни и ние не можем да го пипнем.

— Но аз мога.

— Как?

— Като се нагърбя да ръководя вашата операция „Дива роза“.

Де Ваал долови дълбоката омраза и желание за мъст, изпълващи Патрик Фокс. Стана и се доближи до прозореца.

— Съчувствам ви напълно, капитане — заговори той, гледайки към цъфналите тропически дървета, разкрасяващи града, — но отговорът ми е „не“.

— Но защо?

— „Дива роза“ е чудовищен замисъл. Ако операцията се провали, последствията ще се отразят катастрофално на нашето правителство.

— Нищо подобно, по дяволите! — кипна той. — Трагедията с фермата ми е само начален удар. Лусана и проклетата му банда трябва да бъдат спрени, преди цялата страна да е залята от кръв.

— Рискът далеч превишава вероятния успех.

— Аз няма да допусна провал — рече студено Фокс.

Де Ваал имаше вид на човек, разкъсван от съвестта си. Закрачи нервно из стаята, после изведнъж спря и се вгледа във Фокс.

— Не мога да ви осигуря благополучно измъкване, когато му дойде времето. А Министерството на отбраната ще отрече, разбира се, всякаква връзка с операцията, ако бъдете разкрит.

— Разбирам — въздъхна дълбоко Фокс и в следващия миг в главата му изплува една мисъл. — Между другото, по повод срещата ни във влака, господин министър, как успяхте да пристигнете толкова бързо от операционната зала в болницата в Дурбан до гарата в Пемброук?

За първи път Де Ваал се усмихна.

— Чрез проста хитрост. Влязох през главния вход на болницата и излязох през задния. Една линейка ме закара до военновъздушната база „Хайдрийк“, откъдето се качих на военен реактивен самолет и кацнах на писта близо до Пемброук. Влакът всъщност е на президента и аз го бях наел за няколко часа, използвайки пътуването му за основен ремонт.

— Но защо ви е била нужна тази сложна заблуда?

— Често смятам за необходимо да прикривам движението си — отговори Де Ваал. — А както сигурно ще се съгласите, операция „Дива роза“ не е нещо, което трябва да се афишира.

— Така е.

— А вие, капитан Фокс, ще можете ли да изчезнете от поглед, без да събудите подозрение?

Фокс кимна утвърдително.

— Напуснах Умконо, потънал в скръб. Приятелите и съседите ми мислят, че съм се върнал в Шотландия.

— Добре тогава. — Де Ваал отиде отново до бюрото си, написа нещо на едно листче и го подаде на Фокс. — Това е адресът на един хотел, на шестнайсет километра на юг от града. Вземете си стая и чакайте да получите необходимите документи и инструкции, за да търкулнете топката. От този момент правителството на Южна Африка ви смята за мъртъв. — Той отпусна рамене. — Господ да ни е на помощ!

— Господ ли? Не ми се вярва. — Зли пламъчета заблестяха в очите на Фокс. — Искрено се съмнявам, че ще застане на наша страна.

Самолетът на „Еър Малави“ от Лоренсу Маркиш, Мозамбик, кацна на пистата и зарулира към терминала на летището на Претория. След няколко минути воят на реактивните двигатели стихна, стълбата бе спусната и пътниците започнаха да слизат, кимвайки за довиждане на красивите африкански стюардеси.

Майор Томас Мачита се нареди на опашката пред контролно-пропускателния пункт и когато дойде редът му, подаде фалшивия си паспорт на граничния служител.

Белият южноафриканец погледна снимката и името Джордж Ярико под нея и се усмихна.

— Това е третото ви посещение в Претория за този месец, господин Ярико — и кимна към куриерското куфарче в ръката на пътника. — Много го обсипват с работа вашия консул, щом толкова често получава горещи инструкции.

Мачита сви рамене.

— Ами ако външният ни отдел не ме изпрати в Претория, ще ме прати някъде другаде. Не искам да ви засегна, сър, но все пак предпочитам да нося пратки в Париж или Лондон.

Служителят му направи знак с ръка да минава.

— Ще чакам с нетърпение да ви видя отново — подхвърли той след него с подигравателна любезност. — Приятен престой!

Мачита се усмихна, разкривайки всичките си зъби, и нехайно продължи към изхода. Излезе от терминала и помаха на първото такси от дългата редица. Шофьорът кимна и запали двигателя. Но изведнъж, преди още да е потеглил към клиента си, друго такси излезе от края на редицата, изпревари го и спря пред Мачита сред шумната глъчка от гневни протести и сигнали от клаксони от останалите коли, чакащи реда си.

На Мачита му стана забавно. Той метна куфарчето си на задната седалка и се настани до него.

— Мозамбикското консулство — съобщи той на агресивния шофьор.

Мъжът зад волана само докосна с пръсти фуражката си, включи таксовия апарат и потегли. Мачита се облегна назад и разсеяно се загледа през прозореца. Отключи веригата от китката си и я пъхна в куфарчето. Мозамбикският консул, настроен приятелски към АРА, разрешаваше на Мачита и неговите оперативни служители да идват и си отиват под прикритието на дипломатически куриери. След необходимото време на престой в консулството, където се радваха на великодушно гостоприемство, те се настаняваха в някой обикновен хотел и са залавяха с шпионската си работа.

В най-отдалеченото ъгълче на съзнанието на Мачита звънна предупредителен сигнал. Той изправи гръб и се вгледа навън през стъклото. Шофьорът не караше по прекия път за консулството, а навлизаше в оживения търговски център на Претория.

Мачита го потупа по рамото.

— Ей, приятел, аз не съм турист, за да ме развеждаш из града. Поеми по най-краткия път, ако искаш да си получиш полагаемото.

В отговор онзи само сви равнодушно рамене. След още няколко минути лавиране сред потока от коли, шофьорът отби към подземния паркинг под голям универсален магазин. Мачита нямаше нужда от силно развито шесто чувство, за да надуши клопка. Почувства езика си като изсъхнал сюнгер, сърцето му заби силно. Той отвори безшумно ключалките на куфарчето и измъкна автоматичен 38-калибров „Маузер“.

Шофьорът се спусна до най-ниското ниво на паркинга и спря пред най-отдалечената от входа стена. Обърна глава назад и върхът на носа му докосна цевта на оръжието.

Едва сега Мачита видя добре лицето на шофьора. Гладката тъмна кожа и чертите му бяха индиански — почти половин милион от тази раса живееха в Южна Африка. Мъжът запази спокойствие и се усмихна искрено. Нямаше и следа от уплаха, както очакваше Мачита.

— Мисля, че можем да приключим с театъра, майор Мачита — каза шофьорът. — Не сте в опасност.

Мачита стискаше здраво оръжието си. Не смееше да отмести поглед, за да огледа паркинга за тежковъоръжени мъже, за които беше сигурен, че са някъде наоколо.

— Каквото и да стане, и ти ще умреш заедно с мен — закани му се той.

— Много сте емоционален — отбеляза шофьорът. — Или по-точно глупав. Говори зле за човек с вашия занаят да реагира като хлапак, хванат да краде в магазин за бонбони.

— Престани да дрънкаш глупости, човече — сопна му се Мачита. — Що за номер е това?

Другият мъж се разсмя.

— Така говори истинският американски чернокож, какъвто сте вие. Люк Сампсън от Лос Анджелис, наричан още Чарли Лемат от Чикаго, наричан още майор Томас Мачита от АРА и бог знае още с какви други имена.

По гърба на Мачита пропълзяха ледени тръпки. Съзнанието му бясно търсеше отговори, отговори на въпросите: кой е шофьорът и откъде знае толкова много за него.

— Грешиш. Името ми е Ярико, Джордж Ярико.

— Щом така ви харесва — отвърна шофьорът. — Само че, извинете ме, но според мен е по-уместно да ви наричам майор Мачита по време на разговора ни.

— Кой си ти?

— За разузнавач ви липсват някои качества. — Гласът изкусно премина на английски език с едва доловим африкански акцент. — Вече два пъти сме се срещали с вас.

Мачита бавно свали оръжието си.

— Ема?

— О, най-сетне мъглата се вдигна.

Мачита изпусна дълбока въздишка на облекчение и прибра оръжието в куфарчето си.

— Как, по дяволите, разбрахте, че пристигам с този полет?

— Чрез кристална топка — отвърна Ема, давайки да се разбере, че не желае да споделя тайните си.

Мачита се вглеждаше в мъжа на шофьорската седалка, поглъщайки и най-малката подробност от лицето му, от гладката, чиста кожа. Не откри ни най-малка прилика с градинаря и сервитьора в кафенето, които му се бяха представили за Ема предишните два пъти.

— Надявах се да се свържете с мен, но не очаквах, че ще е толкова скоро.

— Дойдох с нещо, което според мен ще заинтересува Хирам Лусана.

— Колко ще бъде този път? — попита сухо Мачита.

Не последва нито миг колебание.

— Два милиона щатски долара.

Мачита направи гримаса.

— Никоя информация не струва чак толкова много.

— Нямам време за спорове — рече Ема и подаде на Мачита малък плик. — Вътре има кратко описание на част от строго поверителна анти АРА стратегия, наречена операция „Дива роза“. Материалът обяснява замисъла и целите на плана. Предайте го на Лусана. Ако, след като го прегледа, се съгласи на цената ми, ще му дам и целия план.

Пликът бе прибран в куфарчето върху веригата за китката и маузера.

— Ще бъде в ръцете на генерала до утре вечер — обеща Мачита.

— Чудесно! А сега ще ви закарам до консулството.

— Има още едно нещо.

Ема го погледна през рамо.

— Целият съм в слух.

— Генералът иска да знае кой нападна фермата на Фокс в Натал.

Тъмните очи на Ема се спряха замислено върху лицето на майора.

— Вашият генерал има странно чувство за хумор. Уликите, оставени на мястото на клането, водят до вашата човеколюбива АРА.

— АРА е невинна. Трябва да научим истината.

Ема сви рамене.

— Добре, ще се погрижа за това.

Той включи на заден ход и излезе от паркинга. Осем минути по-късно остави Мачита пред мозамбикското консулство.

— Последен съвет, майоре.

Мачита се наведе до прозореца му.

— Казвайте.

— Добрият оперативен служител никога не взима първото такси, което му се предложи. Винаги се качвайте във второто или третото поред. Така няма да си имате неприятности.

Заслужено смъмрен, Мачита остана на тротоара, загледан в таксито, което бе погълнато от натовареното автомобилно движение на Претория.

Лъчите на слънцето в късния следобед пропълзяха върху парапета на балкона и огряха отпуснатото тяло, излежало се пред един от най-скъпите апартаменти на хотел „Ню Стенли“ в Найроби, Кения.

Фелиша Колинс беше със сутиен в ярки цветове и подходяща към него конгоанска пола над долната половина на банския си костюм. Тя се обърна на една страна, запали цигара и се размисли над действията си през последните няколко дни. В течение на годините беше спала с много мъже. Този факт не я безпокоеше. За първи път й се бе случило с шестнайсетгодишния й братовчед, когато тя беше четиринайсетгодишна. След време това преживяване избледня. Оттогава до двайсетгодишната си възраст беше имала най-малко десет мъже. Отдавна беше забравила имената на повечето от тях, а лицата им си спомняше съвсем смътно.

Любовниците, които идваха и си отиваха от леглото й през годините, когато тя пробиваше като амбициозна вокалистка, бяха директори на звукозаписни студиа, дисководещи, музиканти и композитори. Повечето й помагаха по някакъв начин да върви към върха. С внезапен успех дойде Холивуд и изцяло нов бурен и охолен живот.

Лица! Колко странно, размишляваше тя, че не можеше да си спомни чертите им, а споменът за спалните и техните мебели й беше все още толкова ярък. Удобните матраци, шарките на тапетите, обзавеждането на баните се бяха врязали в съзнанието й наред дори с различните украси по таваните.

Както за повечето жени, и за Фелиша сексът не стоеше на първо място сред другите начини на забавление. Напротив, безброй пъти й се е искало да се свие сама в леглото с някой хубав роман. Вече и лицето на Хирам Лусана започваше да избледнява като лицата на всички предишни нейни мъже.

Отначало тя презираше Дагът, презираше самата мисъл, че успяваше да я възбужда. Беше го обиждала при всяка възможност, която й се удадеше, а той оставаше неизменно любезен с нея. Нищо, което кажеше или направеше, не го ядосваше. Господи, как я влудяваше това! Едва ли не предпочиташе да се държи с нея като с робиня, за да може да оправдае омразата си, но не ставаше така. Фредерик Дагът беше прекалено хитър. Действаше с нея внимателно и предпазливо като рибар, сигурен, че е уловил рекордно едра риба с въдицата си.

Вратата на балкона се отвори и Дагът прекрачи прага. Фелиша седна и свали слънчевите си очила, когато сянката му падна върху тялото й.

— Дремеше ли?

Тя му се усмихна.

— Не, просто си мечтаех.

— Започва да захладнява. Не е лошо да се прибереш вътре.

Той я хвана за ръка и я издърпа да стане. Тя го погледна лукаво за миг, разкопча сутиена на банския си и притисна голата си гръд в него.

— Все още има време да се полюбим преди вечеря.

И двамата знаеха, че това е закачка. Откакто си тръгнаха заедно от лагера на Лусана, тя откликваше на сексуалните му манипулации с цялата страст на робот. За първи път й се случваше да играе такава роля.

— Защо?

Изразителните й кафяви очи се заковаха в неговите.

— Какво защо?

— Защо напусна Лусана и дойде с мен? Аз не съм мъж, чийто външен вид взима ума на жените. От четирийсет години насам гледам всеки ден грозното си лице в огледалото и не се залъгвам, че изглеждам като филмова звезда. Не бива да се държиш като разменна крава, Фелиша. Не си била собственост на Лусана, не си и моя собственост и предполагам, че няма да бъдеш собственост на никой мъж, който те пожелае. Можеше да кажеш и на двама ни с Лусана да вървим по дяволите, а ти тръгна с мен доброволно, прекалено доброволно. Защо?

Тя почувства, че стомахът й се свива, когато ноздрите й доловиха силната му мъжка миризма и обгърна с длани лицето му.

— Предполагам, че съм скочила от леглото на Хирам в твоето просто за да докажа, че щом той няма нужда от мен, аз мога лесно да се справям и без него.

— Съвършено човешка реакция.

Тя го целуна по бузата.

— Прости ми, Фредерик. В известен смисъл двамата с Хирам те използвахме, той — за да те спечели да съдействаш за подкрепата от страна на Конгреса, аз — за да го накарам по ученически да ревнува.

Дагът се усмихна.

— За първи път в живота си мога да кажа, че съм щастлив, задето някой се възползва от мен.

Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята. Докато умело го разсъбличаше, каза с нисък глас:

— Този път ще ти покажа истинската Фелиша Колинс.

Лусана издигна ръка до нивото на очите си и с ловко движение на китката метна въдицата. Малкото парче сирене, увиснало на кукичката, цопна безшумно в реката и изчезна под повърхността й. Рибата беше там. Инстинктите на Лусана се изостриха от очакване. Нагазил до ханша във водата под сенките на дърветата, надвесени над брега, той започна да навива бавно влакното.

Едва този път — на осмото замятане — имаше клъвнала риба. Тя толкова здраво беше захапала стръвта и тъй силно пляскаше с опашка, за да се отскубне, че въдицата едва не се изхлузи от отпуснатата му ръка. Беше хванал огромна риба от рода на свирепата пираня, обитаваща водите на Амазонка в Южна Америка. Той размота малко от влакното и даде на рибата известна свобода на действие. Нямаше голям избор — въдицата почти се бе огънала надве. После, изведнъж, преди битката да се разгори, рибата заобиколи един потопен ствол, скъса влакното и избяга.

— Не знаех, че е възможно да се примами риба с парче сирене — отбеляза полковник Джумана. Той седеше на земята, облегнал гръб на едно дърво, и държеше плика, съдържащ краткото описание на операция „Дива роза“.

— Стръвта няма значение, ако рибата е гладна — отвърна Лусана и прегази водата до брега, за да сложи нова корда.

Джумана се обърна на една страна и обходи с поглед наоколо, за да провери дали охранителите на Лусана са на местата си и нащрек. Но загрижеността му беше напразна. Едва ли имаше други войници, които да служат по-предано и по-ревностно от тях. Те бяха жилести и сурови мъже, подбрани лично от Лусана не толкова заради безстрашието и здравата им физика, колкото заради интелигентността им. Войниците стояха на пост сред гъсталаците, стиснали здраво оръжието си в ръце.

Лусана се обърна, за да поднови ловуването си.

— Какво е заключението ти от това? — попита той.

Джумана погледна към плика в ръката си и направи скептична физиономия.

— Отмъкване, отмъкване на два милиона долара, нищо друго!

— Значи не приемаш написаното, така ли?

— Да, сър. Честно казано, не го приемам. — Джумана стана на крака и изчетка бойната си униформа. — Според мен този Ема е подхвърлил на майор Мачита трохи за огромна сума. — Той поклати глава. — Този доклад не казва нищо съществено, само посочва, че белите се канят да предприемат огромно терористично нападение някъде в света заедно с група чернокожи, които да минат като последователи на АРА. Южноафриканците не са толкова глупави, че да рискуват международен отзвук на такъв абсурден заговор.

Лусана метна въдицата.

— Добре, да предположим — само да предположим — че министър-председателят Кертсман е видял написаното на стената. Може и да се изкуши да предприеме отчаян риск, едно последно хвърляне на зара.

— Но как? И къде? — попита Джумана.

— Отговорите на тези въпроси, приятелю мой, ще дойдат само с двата милиона американски долара.

— Аз продължавам да гледам на операцията „Дива роза“ като на измама.

— Всъщност планът говори за известна гениалност — продължи Лусана. — Ако ударът цели нанасянето на тежки последствия, тогава набелязаният за жертва народ ще бъде провокиран да престане да съчувства на каузата ни и ще предложи оръжие и помощ за правителството на Кертсман.

— Въпросите нямат край — рече Джумана. — Коя държава е набелязана като цел?

— По моему Съединените щати.

Джумана хвърли плика на земята.

— Не обръщай внимание на тази глупава измама, мой генерале. Използвай парите за нещо по-добро. Вслушай се в предложението ми за поредица от нападения, с които да изплашим белите.

Джумана срещна стоманен поглед.

— Знаеш добре моето отношение към кланетата.

Джумана обаче продължи:

— Хиляда внезапни нападения над градове, села и ферми от единия до другия край на страната ще ни доведат в Претория до Коледа.

— Ние ще продължим да провеждаме изтънчена война — подчерта студено Лусана. — Няма да действаме като примитивна паплач.

— В Африка често се налага хората да се ръководят с желязна ръка. Те рядко знаят какво е най-доброто за тях.

— Кажи ми, полковник, нещо, което винаги съм искал да науча: кой знае кое е най-доброто за африканците?

Лицето на Джумана пламна от гняв.

— Африканците знаят кое е най-доброто за африканците.

Лусана подмина намека му за неговата американска кръв. Почувства какви мисли бушуваха в съзнанието на Джумана: омраза към всичко чуждестранно, огромна амбиция и новооткрит лукс на властта, смесен с недоверие към съвременните начини на управление, и склонност към кръвожадно зверство. Лусана се запита дали не е направил огромна грешка, като беше посочил Джумана за такъв висок команден пост.

Преди Лусана да се съсредоточи върху проблемите, които можеха да възникнат между тях двамата, откъм брега на реката се разнесоха тихи стъпки.

Охранителите се напрегнаха и миг след това се отпуснаха, когато видяха майор Мачита да се задава по пътеката. Той се спря пред Лусана и отдаде чест.

— Един от агентите ми току-що пристигна от Претория с обяснението на Ема относно нападението над фермата на Фокс.

— И какво е то?

— Ема не могъл да намери доказателство, че Въоръжените сили имат пръст в тази работа.

Лусана се замисли.

— Значи сме отново в изходна позиция.

— Изглежда невероятно един отряд да убие близо петдесет души и да не може да бъде разпознат — добави Мачита.

— Възможно ли е Ема да лъже?

— Възможно е. Но каква причина би имал?

Лусана не каза нищо и върна вниманието си към въдицата. Влакното шепнеше над течащата вода. Мачита погледна питащо Джумана, но полковникът отбягна погледа му. Мачита се смути за миг, питайки се какво бе причинило напрежение в атмосферата, което тегнеше над двамата му началници. След продължително неловко мълчание забеляза плика на земята.

— Взехте ли някакво решение относно операция „Дива роза“, генерале?

— Взех — отвърна Лусана, докато навиваше влакното.

Мачита замълча в очакване.

— Смятам да платя на Ема неговите трийсет парчета сребро за останалата част от плана — рече накрая Лусана.

Джумана кипна.

— Не! Това е измама! Дори ти, мой генерале, не си упълномощен да пръскаш тъй лековерно средствата за въоръжаване на армията ни!

Мачита затаи дъх и се напрегна. Полковникът беше превишил ранга си. Но въпреки това Лусана продължи да стои с гръб към брега и спокойно да наблюдава въдицата си.

— Нека ти напомня — каза той през рамо с властен тон, — че лъвският пай от тези средства е мой. А това, което е мое, мога да го използвам за каквото си искам.

Джумана сви ръце в юмруци и вратните му жили се издуха. Тръгна към реката с плътно стиснати устни. Но след няколко крачки изведнъж се закова на място и гневното му изражение мигом изчезна. Той се усмихна и заговори непринудено, но в гласа му се долови горчивина.

— Извинявам се за забележките си. Просто съм преуморен.

Мачита веднага си помисли, че полковникът е по-опасен, отколкото изглежда. Разбра, че той никога няма да приеме положението си на втори човек в йерархията.

— Няма нищо — каза Лусана. — Сега по-важното е да сложим ръка върху „Дива роза“.

— Ще уредя размяната — предложи Мачита.

— Дори нещо повече — продължи Лусана, обръщайки се с лице към брега. — Състави план за разплащането, а после убий Ема.

Джумана зяпна от изумление.

— Значи никога не си възнамерявал да платиш тези два милиона долара?!

Лусана се усмихна.

— Разбира се, че не. Ако беше проявил малко търпение, щеше да си спестиш детинското си избухване.

Джумана не каза нищо. Нямаше какво да добави. Само разтегна устни в широка усмивка и сви рамене. Точно тогава Мачита забеляза лукавите пламъчета в очите му. Джумана не гледаше Лусана право в очите; погледът му бе насочен към реката, на два-три метра от генерала.

— Караул! — извика Мачита, сочейки възбудено нататък. — В реката! Огън! За бога, стреляйте!

Времето за реакция на охранителите не отне повече от две секунди. Изстрелите им прогърмяха в ушите на Мачита и водата изригна във вид на стотици гейзери на половин метър от Лусана.

Шестметрово кафяво люспесто чудовище изскочи над повърхността и се запремята, удряйки бясно с опашка, докато куршумите валяха върху дебелата му кожа като градушка. После стрелбата намаля, огромното влечуго се преобърна още веднъж и потъна под повърхността.

Лусана стоеше като онемял на място, с широко отворени очи, и гледаше как трупът на крокодила се понесе по течението на реката.

На брега Мачита трепереше не толкова, че Лусана се размина на косъм със смъртта, колкото от сатанинския израз на неандерталските черти на лицето на Джумана.

Мръсникът е знаел, помисли си Мачита, знаел е още в мига, в който крокодилът се е отделил от отсрещния бряг и се е насочил право към генерала, без да пророни и дума, за да го предупреди.

Залив Чесапийк, САЩ, октомври 1988 година

Оставаха два часа до разсъмване, когато Патрик Фокс плати на шофьора на таксито и тръгна към ярко осветения портал на дружеството „Форбс Марин Скрап & Салвидж“. Униформен пазач извърна глава от телевизионния приемник и се прозя, когато Фокс му подаде картата за самоличност през сводестото прозорче на порталната будка. Пазачът се вгледа в подписа и сравни снимката с лицето на мъжа пред себе си. После му я върна.

— Добре дошли в Америка, капитане! Моите хора ви очакват.

— Той тук ли е? — поинтересува се нетърпеливо Фокс.

— Вързан е за източния док — отвърна пазачът и пъхна през прозорчето фотокопие на карта на района за спасителни операции. — И внимавайте къде стъпвате. За да пестим електроенергия, нощното осветление е изключено и в пристанищния квартал е тъмно като в рог.

Докато Фокс вървеше към дока, вятърът, духащ откъм залива, донасяше до ноздрите му острия аромат на крайбрежните води. Той вдъхна дълбоко от смесицата от миризми на дизелово гориво, смола и солена вода, която всеки път повдигаше духа му. Стигна до дока и се огледа за признаци на човешка дейност. Нощната смяна отдавна си беше отишла. Само една чайка, кацнала на дървен пилот, го гледаше с едно мънистено око. След още стотина метра Фокс спря пред огромно призрачно очертание, което се издигаше в тъмнината до пристана. Той изкачи подвижното мостче, стъпи на безкрайната на вид палуба и се запъти през стоманения лабиринт към командния мостик.

Малко по-късно, когато слънцето се показа на източния хоризонт на залива, се видя колко разнебитен беше корабът. Но очите на Фокс не виждаха олющената боя, петната от избила ръжда и назъбените следи от горелка. Като баща, чийто син е сакат, той виждаше в него само красотата му.

Вашингтон, окръг Колумбия, ноември 1988 година

В Пентагона началниците на Стайгър бяха умували над доклада му за откриването на „Виксън-03“ близо два месеца преди да го повикат във Вашингтон. Сега Стайгър седеше като на тръни, имаше чувството, че гледат на него повече като на вражески свидетел, отколкото като на главен следовател.

Дори с доказателството пред тях във вид на видеолента, генералите Ърнест Бъргдорф, началник по безопасността във ВВС, и Джон О’Кийф от Комитета на началник-щабовете, изразиха съмнение относно важността на потъналия самолет и заявиха, че нищо нямало да се спечели, ако той бъде изваден на бял свят, освен сензация за медиите. Стайгър се изуми от думите им.

— Ами семействата на екипажа? — възрази той. — Ще бъде престъпление да не ги уведомим, че телата на близките им са намерени.

— Елате на себе си, полковник. Какво добро можем да им сторим с разравянето на стари спомени? Вероятно родителите им са отдавна мъртви, вдовиците са се омъжили повторно, децата са израснали с нови бащи… Нека всички те да продължат да си живеят спокойно живота.

— И все пак остава товарът — настоя Стайгър. — Съществува вероятност товарът на борда на „Виксън-03“ да съдържа ядрени бойни глави.

— Проучихме тази вероятност — каза остро О’Кийф. — Проверихме с компютър описите на всички военни складове и установихме, че никъде не липсват бойни глави.

— Освен това знаете ли, господа, че ядрените материали са били поставени в стоманени касети, които са все още там?

— А не ви ли е минавало през ума, полковник — обади се Бъргдорф, — че касетите може да са празни?

Стайгър се отпусна пораженчески на стола. Все едно че говореше на вятъра. Те се отнасяха с него като с дете с развинтена фантазия, което твърди, че е видяло слон в царевичните ниви на Минесота.

— И ако това е същият самолет, за който се предполага, че е изчезнал над Тихия океан — добави Бъргдорф, — мисля, че е най-добре да не го закачаме.

— Не ви разбирам, сър.

— Военновъздушните сили може и да не са искали да разгласят сериозните причини за огромната разлика в курса на самолета. Помислете за вероятностите. Да се прелетят хиляди километри в обратната посока означава или сериозна повреда на най-малко пет различни приборни системи и несправяне от страна на екипажа, или заговор между целия екипаж да отвлекат самолета с един бог знае каква цел.

— Но все някой трябва да е издал заповед за полета — вметна Стайгър.

— Да, издал е — каза О’Кийф. — Първоначалните заповеди са били издадени от военновъздушната база „Травис“ в Калифорния от полковник Майкъл Ъруин.

Стайгър погледна скептично генерала.

— Заповедите за полет рядко се държат в архива повече от няколко месеца. Как е възможно точно тези заповеди да са останали непокътнати повече от трийсет години?

О’Кийф сви рамене.

— Не ме питайте как, полковник. Но повярвайте ми: последният план на полета на „Виксън-03“ бе намерен в архивите на административната сграда в „Травис“.

— А заповедите, които намерих в катастрофиралия самолет?

— Приемете неизбежното — намеси се Бъргдорф. — Документите, които сте извадили от езерото в Колорадо, са крайно повредени, за да бъдат разчетени с точност. Вие просто сте разчели нещо, което не е написано там.

— Колкото до мен — отсече решително О’Кийф, — обяснението за отклонението на „Виксън-03“ от курса си остава дълбока тайна. Съгласен ли сте, генерале — попита той Бъргдорф.

— Напълно.

О’Кийф погледна към Стайгър.

— Имате ли да добавите още нещо, полковник?

Началниците на Стайгър седяха и чакаха отговора му. Той беше наясно, че не си струваше да говори повече. Беше стигнал до задънена улица. Това, което искаха да му внушат, висеше над главата му като меч, а то беше: или Ейб Стайгър да забрави завинаги за „Виксън-03“, или кариерата му във Военновъздушните сили ще бъде преждевременно прекратена.

Томас Мачита плати входната такса, за да влезе на панаира — един от многото такива пътуващи панаири, които по празници опъваха шатри на много места в Южна Африка. Беше неделя и големи групи от африканци банту и техните семейства се нареждаха на опашка за виенското колело, въртележките, стрелбищата, струпваха се край панаирджийските сцени. Мачита се запъти направо към влакчето на ужасите, както се бе уговорил с Ема по телефона.

Още не беше решил с какъв инструмент да убие Ема. Бръснарското ножче, залепено със скоч за лявата му предмишница, не беше от най-сигурните. Тънкото стоманено острие беше близкобойно смъртоносно оръжие само ако срежеше сънната артерия на жертвата си в момент, когато тя проявеше непредпазливост. Но такава възможност според Мачита едва ли би му се удала, като се имаше предвид огромната тълпа около тях.

В крайна сметка Мачита реши да използва пикела. Той въздъхна с облекчение, сякаш бе разбулил велика научна загадка. Пикелът беше дискретно промушен в сплитката на кошницата, която държеше в ръка. Дървената му дръжка бе махната и на нейно място бе навит няколко пъти изолирбанд. Еднократно бързо забиване на тънкото дълго шило или между ребрата право в сърцето, или в окото, или в ухото — ако можеше отведнъж да улучи евстахиевата тръба — нямаше да остави почти никакви издайнически следи от секреции.

Мачита стисна здраво кошницата, в която бяха и пикелът, и двата милиона долара рушвет. Редът му дойде, той си купи билет и се качи на малкия вагон платформа на влакчето на ужасите. Двойката на опашката преди него — кикотещ се мъж и дебелата му жена — едва се смести на седалката за двама души. Обслужващият влакчето — възрастен човек с вид на скитник, който непрекъснато подсмърчаше, спусна предпазната рамка над краката и дръпна голям лост, стърчащ от пода. Платформата отскочи напред и се плъзна по релсите между две въртящи се врати. След малко женски писъци се разнесоха от затъмнената вътрешност на павилиона.

Мачита се качи на следващата платформа. Отпусна се и се развесели при мисълта за пътуването. Картини от детството изплуваха в съзнанието му, спомни си за подобна разходка с влакче на ужасите, по време на която от тъмнината изведнъж изникваха пред него фосфоресциращи призраци.

Той не забеляза кога възрастният мъж избута лоста, нито реагира веднага след като онзи пъргаво скочи на седалката до него и спусна предпазната рамка.

— Надявам се да ви хареса пътуването — каза глас, който Мачита разпозна като гласа на Ема.

За сетен път загадъчният информатор бе успял да извлече полза от разсеяността на Мачита. Вероятността за лесно убийство тутакси се изпари.

Ръцете на Ема ловко опипаха дрехите му.

— Много разумно от ваша страна да дойдете невъоръжен, уважаеми майоре.

Една точка в наша полза, помисли си Мачита, чиито ръце държаха нехайно кошницата и закриваха пикела.

— Носите ли операция „Дива роза“? — попита той с официален тон.

— А вие носите ли двата милиона щатски долара? — отвърна му с въпрос обгърнатата в тъмнина фигура до него.

Мачита се поколеба и несъзнателно се наведе, когато малката платформа изви под висока купчина от бъчви, която се срути върху тях и увисна във въздуха на сантиметри от главите им.

— Тук са… в кошницата.

Ема извади плик от вътрешния джоб на оръфаното си яке.

— Шефът ви ще намери това за много интересно четиво.

— Стига цената му да не е прекомерно раздута.

Мачита преглеждаше документите в плика, когато две отвратително нарисувани вещици, осветени от ултравиолетова светлина, скочиха към платформата им и се изкикотиха зловещо през високоговорителите. Без да обръща внимание на восъчните фигури, Ема отвори кошницата и огледа печатните знаци на банкнотите на пурпурната светлина. Вещиците се отдръпнаха на скритите си пружини, тунелът отново потъна в мрак и влакчето продължи по пътя си.

Сега е моментът! — помисли си Мачита. Ръката му измъкна пикела от тайното му място и се стрелна натам, където според преценката му трябваше да бъде дясното око на Ема. Но в същия миг влакчето направи остър завой и оранжева светлина бликна върху брадат Сатана, който заплашително размаха вила. Това беше достатъчно, за да отклони ръката на Мачита от целта му. Пикелът мина покрай окото на Ема и се заби в черепа под веждата му.

Смаяният информатор извика, отблъсна ръката на Мачита и издърпа тънкото шило от главата си. Мачита грабна бръснарското ножче от предмишницата си и с опакото на дланта го изви към гърлото на Ема. Но в този момент „дяволът“ стовари вилата си върху китката му и счупи костта й.

Оказа се, че „дяволът“ не е кукла, а един от съучастниците на Ема. Мачита отвърна на удара, като вдигна предпазната рамка и срита маскирания мъж в слабините. В следващия момент влакчето се вряза отново в тъмнината и остави „дявола“ зад себе си.

Мачита се обърна отново към Ема, но видя, че мястото до него е празно. На няколко метра вляво от платформата проблесна за миг дневна светлина — една врата се беше отворила и затворила. Ема бе изчезнал през един от изходите, отнасяйки със себе си кошницата с парите.

— Огромна глупост — заключи полковник Джумана със сатанинско задоволство. — Извини ме, че говоря така, мой генерале, но аз те предупредих.

Лусана наблюдаваше замислен през прозореца мъжете, които извършваха строева подготовка на плаца.

— Грешка в преценката, полковник, нищо повече. Няма да загубим войната само защото бяхме завлечени с два милиона долара.

Томас Мачита, навел глава от срам, с капки пот по челото, седеше до масата и гледаше с празен поглед гипсираната си китка.

— Не можех да знам… — започна той и се скова, когато Джумана скочи на крака с почервеняло от гняв лице, сграбчи плика от Ема и го хвърли в лицето му.

— Не си могъл да знаеш, че са ти скроили номер ли? Глупак такъв! Ето, вижте го нашия прославен шеф на разузнаването, който дори не може да убие човек в тъмното! И на всичкото отгоре му дава два милиона долара за някакъв си плик, съдържащ процедури за разчистване на военни боклуци.

— Престани! — извика Лусана.

Настъпи тишина. Джумана си пое дълбоко въздух, после бавно отстъпи назад и седна на стола си. От очите му продължаваше да струи гняв.

— С глупави грешки — въздъхна той с горчивина — войни за освобождение не се печелят.

— Прекалено се вживяваш, полковник Джумана — смразяващо прозвуча гласът на Лусана. — Ти си великолепен водач и същински тигър в битките, но както на повечето професионални войници, и на теб ти липсва административен подход.

— Моля те, мой генерале, не изкарвай яда си на мен. Той — Джумана размаха пръст към Мачита — е този, който заслужава наказание.

Чувство на безпокойство обзе Лусана. Независимо от интелигентността или образованието африканското съзнание реагираше почти детински спрямо виновните. Кръвното отмъщение все още ги надъхваше с по-силно чувство за справедливост, отколкото сериозните разговори на маса. Лусана погледна уморено Джумана.

— Грешката беше моя. Единствено аз нося отговорността. Ако не бях наредил на майор Мачита да убие Ема, може би сега операция „Дива роза“ щеше да лежи пред нас на масата. Ако съзнанието му не беше заето с мисълта за убийство, вярвам, че майорът щеше да провери съдържанието на плика, преди да даде парите.

— Нима все още вярваш, че планът е валиден? — попита изумен Джумана.

— Да — отвърна твърдо Лусана. — Достатъчен е, за да предупредя американците, когато замина следващата седмица за Вашингтон, за да изразя личното си убеждение пред конгресното заседание по повод помощта за африканските държави.

— Вашите приоритети са тук — обади се Мачита с уплаха в очите. — Моля ви, мой генерале, изпратете някого другиго.

— Никой не е в по-добро положение от моето — увери го Лусана. — Аз все още съм американски гражданин с много връзки на високо ниво, които симпатизират на нашата борба.

— Напуснете ли страната, ще се окажете в огромна опасност.

— Всички ние сме в опасност и тук, не е ли така? — каза Лусана и се обърна към Джумана. — Полковник, ти ще поемеш командването по време на отсъствието ми. Ще те натоваря с изрични заповеди за провеждането на операцията ни. Очаквам от теб да следиш за точното им изпълнение.

Джумана кимна.

В Мачита се надигна страх. Не можеше да не се запита дали Лусана осъзнава, че утъпква пътя към собственото си сгромолясване и отприщва приливна вълна от кръв, която неминуемо щеше да залее цяла Африка.

Лорън Смит стана от стола зад бюрото си, когато Фредерик Дагът бе въведен в кабинета й и протегна ръка, за да го поздрави. Той й се усмихна с най-служебната си усмивка.

— Надявам се да ми простите, че нахлувам така, госпожице ъ-ъ-ъ… конгресмен.

Лорън стисна силно ръката му. Винаги се развеселяваше, когато мъжете заекваха от притеснение, когато се обръщаха към нея с „конгресмен“.

— Радвам се, че дойдохте — отвърна тя и го покани с ръка да седне. После, за негова изненада, му поднесе кутия с пури и той си взе една.

— Това се казва посрещане. Не го очаквах… Ще разрешите ли да запаля?

— Разбира се — усмихна се тя. — Знам, че изглежда някак неуместно жена да предлага пури, но практиката показва, че посетителите ми от мъжкия пол надделяват в съотношение двайсет към едно спрямо женския.

Дагът изпусна голямо кълбо дим към тавана и мина направо на въпроса:

— Вие гласувахте против личното ми предложение за финансова помощ на Африканската революционна армия.

Лорън кимна, но не отвърна нищо, изчаквайки Дагът да се доизкаже.

— Бялото правителство на Южна Африка е на ръба на саморазрухата. От няколко години насам икономиката на държавата поголовно спада. Хазната е почти празна. Бялото малцинство се отнася жестоко и безпощадно към черното мнозинство, като към роби. За десет години, откакто чернокожите поеха управлението в Родезия, африканците от европейски произход станаха безмилостни в отношенията си към техните африканци банту. Вътрешни бунтове отнеха живота на хиляди хора. Тази кървава баня не може да продължава повече. Африканската революционна армия на Хирам Лусана е единствената надежда за мир. Ние трябва да я подкрепим както с финансови, така и с военни средства.

— Останала съм с впечатлението, че Хирам Лусана е комунист.

Дагът поклати глава.

— Опасявам се, че дълбоко се заблуждавате, госпожице Смит. Признавам, че Лусана разрешава използването на виетнамски военни съветници, но лично ви уверявам, че той не е и никога не е бил пионка на международния комунизъм.

— Радвам се да го чуя.

Гласът на Лорън беше бездушен. В нейното съзнание Дагът се опитваше да продаде стока, а тя беше твърдо решена да не я купи.

— Хирам Лусана е човек с възвишени идеали — продължи Дагът. — Той не допуска клане на невинни жени и деца. Не предприема безразборни кървави нападения над села и градове, както правят другите въстанически движения. Неговата война е насочена изцяло към правителствени и военни обекти. Аз например чувствам, че Конгресът трябва да подкрепи лидера, който върши нещата си достатъчно благоразумно.

— О, слезте на земята, господин Дагът. И двамата с вас знаем, че Хирам Лусана е мошеник от класа. Преглеждала съм му досието във ФБР. То не се отличава от досието на престъпник от мафията. Лусана е прекарал половината си живот в затвора за различни престъпления, от покушение до изнасилване, да не говорим за укриване от правосъдието и участие в заговор за бомбардиране на щатската столица на Алабама. След един невероятно доходен въоръжен грабеж той влиза в наркобизнеса и прави цяло състояние. После офейква от страната, за да избегне плащането на данъци. Надявам се да се съгласите, че той съвсем не е типичен американски герой.

— Изобщо не му бе предявено законно обвинение за въоръжения грабеж.

Лорън сви рамене.

— Добре, да поставим под съмнение това престъпление. Но останалите едва ли биха го окачествили като водач на свещена борба за свобода на потиснатите маси.

— Историята си е история — наблегна на думите си Дагът. — Независимо от тъмното си минало Лусана е все още единствената надежда за установяването на стабилно правителство, след като чернокожите влязат в южноафриканския парламент. Не можете да отречете, че е в интерес на американците да го обявят за приятел.

— Защо винаги трябва да сме на нечия страна?

Дагът повдигна вежди.

— Дали не долавям намек за изолация в думите ви?

— Спомнете си какво стана с Родезия — продължи Лорън — само месеци след плана на нашия бивш държавен секретар да прехвърли управлението от бялото малцинство на черното мнозинство. Избухна гражданска война между радикалните фракции, която върна прогреса на страната с десет години назад. Можете ли да обещаете, че няма да сме свидетели на същото, когато Южна Африка направи поклон пред неизбежното?

Дагът не обичаше да бъде притискан до стената от жена, от която и да е жена. Той стана от стола и се наведе над бюрото на Лорън.

— Ако вие не дадете подкрепата си за моето предложение за оказване на помощ, което смятам да внеса в Конгреса, тогава, уважаема конгресмен Смит, се опасявам, че сама ще си изкопаете гроб, толкова голям и дълбок за политическата ви кариера, че няма да можете да излезете от него навреме за следващите избори.

За изненада и гняв на Дагът Лорън избухна в смях.

— Мили боже! Това е неповторимо! Да разбирам ли, че ме заплашвате?

— Не се ли обявите в полза на африканския национализъм, обещавам ви, че ще загубите всеки глас на чернокожото население във вашия район.

— Не вярвам.

— По-добре повярвайте, защото освен това ще станете свидетел на бунтове, които досега не сте виждали в тази страна, ако не застанете твърдо зад Хирам Лусана и Африканската революционна армия.

— Откъде черпите информация? — поинтересува се Лорън.

— Аз съм чернокож и съм наясно с нещата.

— Освен това сте и негодник — каза Лорън. — Разговаряла съм със стотици чернокожи от моя район. Те не са по-различни от всеки друг американски гражданин. Всеки от тях се оплаква от високите данъци, от повишаващите се цени на хранителните стоки и електроенергията така, както и белите, азиатците, индианците и южноамериканците. Вие залъгвате себе си, Дагът, ако си мислите, че нашите чернокожи дават пукната пара за това, че африканските чернокожи обръщат страните си с главата надолу. Не, тях не ги е грижа поради простата причина, че и африканците не ги е грижа за тях.

— Правите тъжна грешка.

— Не аз, а вие правите грешка — възрази рязко Лорън. — Вие създавате размирици там, където няма нужда от тях. Черната раса ще постигне равноправие чрез образование точно както всички останали. Американците от японски произход го направиха веднага след Втората световна война. Когато те се завърнаха от международните лагери, започнаха да работят по полетата на Южна Калифорния, за да изпратят синовете и дъщерите си да учат в университетските колежи, за да станат адвокати и лекари. Сега е ред на чернокожите. И те ще го направят, стига да не бъдат възпрепятствани от хора като вас, които се пишат демагози агитатори при всяка възможност. А сега ще ви бъда благодарна, ако напуснете веднага кабинета ми.

Дагът я гледаше с ярост. После устните му се разтегнаха в лека усмивка. Той протегна напред ръка и пусна пурата си върху килима. След това се обърна и излезе като фурия от стаята.

За разлика от прочутия кораб от аналогичен клас „Монитор“ „Чинаго“ беше известен само на шепа морски историци. Подготвен да влезе в действие през юни 1862 година в Ню Йорк, той веднага получил заповед да се присъедини към военния флот на Федералния съюз, блокирал входа за Савана. Злополучният „Чинаго“ така и нямал шанса да използва оръдията си — на един час път от местоназначението си той бил посрещнат от бурно море и потънал, повличайки със себе си целия екипаж от четирийсет и двама мъже на дъното на дълбочина двайсет и седем метра.

Пит седеше в заседателната зала на спасителния кораб на НЮМА „Висалия“ и проучваше купчина подводни снимки на гроба на „Чинаго“, направени от леководолази. Джак Фолсъм, ръководител на спасителната операция, дъвчеше огромно парче дъвка и чакаше неизбежните въпроси.

Пит не го разочарова.

— Корпусът все още ли е запазен?

Фолсъм измести дъвката настрани от езика си и отвърна:

— Нямаше видими напречни пукнатини. Разбира се, не успяхме да го огледаме целия, тъй като килът е забит дълбоко в дънната утайка, а вътрешността му е пълна с близо метър пясък. Но предполагам, че вероятността да е пропукан надлъжно е малка. Повече от сигурен съм, че ще можем да го извадим в цялостен вид.

— Какъв метод предлагаш?

— С регулируеми резервоари за въздух „Дилинджър“ — отвърна Фолсъм. — Ще ги потопим по двойки от двете страни на корпуса. После ще ги закрепим за него и ще ги напълним с въздух. Това е същият основен принцип, по който извадихме старата подводница „Еф-фор“, потопена край Хаваите през 1915 година.

— Ще трябва да използвате смукателни помпи, за да изхвърлите пясъка. Колкото по-лек стане, толкова по-малка е вероятността корпусът да се разцепи. Дебелите железни листове може да са го запазили, но тежката дъбова облицовка под нея отдавна е изгнила, за да има някогашната си издръжливост.

— Можем също така да свалим и оръдията — каза Фолсъм. — Те са леснодостъпни.

Пит прегледа копието на оригиналния проект на „Чинаго“. Познатата форма на „Монитор“ имаше само една кръгла оръдейна кула, докато „Чинаго“ притежаваше две, по една в двата края на корпуса. От двете кули се подаваха оръдия „Далгрен“, всяко с тегло от няколко тона.

— Тези резервоари за въздух — попита замислен Пит — могат ли да издигнат и потънал самолет?

Фолсъм спря да дъвче и погледна Пит.

— Колко е тежък?

— Седем и половина — осем тона заедно с товара.

— На каква дълбочина?

— Четирийсет и два метра.

Пит едва ли не чу как клетките на мозъка на Фолсъм зажужаха. Накрая ръководителят на спасителната операция продължи да дъвче и рече:

— Аз бих препоръчал дерик-кранове.

— Дерик-кранове?

— Два такива върху стабилна платформа лесно биха повдигнали такава тежест — поясни Фолсъм. — Освен това самолетът е крехко парче желязо. Ако се използват резервоарите „Дилинджър“ и те малко излязат от синхрон по време на издигането, могат да разцепят самолета. — Той млъкна и загледа въпросително Пит. — Защо са тези хипотетични въпроси?

Пит се усмихна.

— Човек никога не знае кога може да му се наложи да извади самолет от дъното.

Фолсъм сви рамене.

— Е, дотук с фантазиите. Да се върнем към „Чинаго“…

Пит внимателно следеше обясненията на диаграмите, които Фолсъм чертаеше на черната дъска. Програмата за гмуркането, резервоарите за въздух, надводните кораби и потъналият броненосец добиваха ясна форма редом с поясненията на Фолсъм за начина на провеждане на операцията. Външно Пит изглеждаше силно заинтересуван, но нищо от това, което виждаше, не достигаше до клетките на паметта му; умът му беше на километри оттук, някъде в дълбините на едно колорадско езеро.

Точно когато Фолсъм описваше процедурата по взимането на буксир кораба, който щеше да бъде изваден на повърхността след цели 125 години, един от екипажа на „Висалия“ надникна през люка и каза на Пит:

— Търсят ви по телефона от сушата, сър.

Пит кимна, обърна се и вдигна слушалката на телефона на полицата зад него.

— Пит слуша.

— По-лесно е да бъде открит снежният човек в Хималаите, отколкото теб — каза глас през атмосферните смущения.

— Кой се обажда?

— Браво бе! — възкликна саркастично гласът. — Аз се бъхтя над бюрото си до три сутринта, за да изпълня молбата ти, а ти дори не можеш да ме познаеш.

— О, Пол, извинявай — разсмя се Пит, — но гласът ти звучи поне две октави по-високо по радиотелефона.

Пол Бъкнър, стар приятел на Пит и агент във федералното бюро за разследване, продължи с по-нисък глас:

— Така добре ли е?

— Много по-добре. Имаш ли отговори за мен?

— На всичките ти въпроси, дори нещо повече.

— Слушам те.

— Ами първо, рангът на мъжа, който според теб е издал заповедите за полета на „Виксън-03“, не е точен.

— Но единствено „генерал“ съвпадаше напълно.

— Не само тази дума е от седем букви. Единствената четлива буква е петата — „р“. Съвсем естествено е да се предположи, че щом „Виксън-03“ е бил самолет на Военновъздушните сили, пилотиран от техен екипаж, заповедите за полета са били издадени от офицер от ВВС.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре, умнико, признавам, че и аз се подведох, особено в частта, където търсенето в архивите на личния състав на ВВС не откри никакво име, което да съвпада с буквите на името на нашия тайнствен офицер. След това изведнъж ми хрумна, че „адмирал“ също е седембуквена дума и петата й буква също е „р“.

Пит изведнъж изпита чувството, че някой го срита силно в слабините. „Адмирал“ — отекна думата в съзнанието му. Никой не би помислил, че самолет на Военновъздушните сили може да е пренасял военноморски товар. После една трезва мисъл го свали на земята.

— А името му? — попита той някак със страх да чуе отговора. — Успя ли да откриеш името му?

— Не представляваше никаква трудност за ум като моя. Малкото име излезе веднага. Шест букви, от които три известни. Първите две липсващи, след това „лт“, пак една липсваща и накрая „р“. Получи се „Уолтър“. След това дойде ред на ключовата дума — фамилното име. Три букви, започващи с „б“ и завършващи със „с“. И тъй като вече имах ранга на човека и първото му име, поразрових се в компютрите на Бюрото и военния флот и бързо получих отговора: адмирал Уолтър Хорейшо Бас.

Пит каза:

— Ако Бас е бил адмирал през 1954 година, сега той трябва да е над осемдесет или покойник, което е по-вероятното.

— Песимизмът няма да те отведе доникъде — вметна Бъкнър. — Бас е бил преуспяващ младеж. Четох досието му. Направо изумително. Получил първата си звезда още на трийсет и осем години. Изглежда, че известно време е бил подготвян за началник-щаб на ВМС, но после, вероятно за неразбирателство с някой висшестоящ, изведнъж бива назначен за командващ второстепенна флотска база край Индийския океан, което за амбициозен военноморски офицер е равносилно да бъде изпратен в изгнание в пустинята Гоби. По-късно, през октомври 1959-та се пенсионира. Идния декември ще навърши седемдесет и седем години.

— Искаш да кажеш, че Бас е все още жив?

— Да, и до днес фигурира в списъка на пенсионерите от ВМС.

— Някакъв негов адрес?

— Бас е собственик на извънградска странноприемница на юг от Лексингтън, Вирджиния, на име „Анкоридж хаус“. Тя е от ония, дето не разрешават влизането на домашни любимци и деца. Има петнайсет стаи със старомодни водопроводни кранове и легла с балдахин.

— Пол, много съм ти задължен.

— Сега ще ме посветиш ли в тайната си?

— Още е много рано.

— Сигурен ли си, че не става дума за някаква измама, за която Бюрото трябва да знае?

— Случаят не е под вашата юрисдикция.

— Разбирам.

— Благодаря ти още веднъж.

— За нищо, приятел.

Пит затвори телефона, пое си бавно дъх и се усмихна. Още едно було върху загадката бе вдигнато. Той реши да не се обажда на Ейб Стайгър още сега.

— Ще можеш ли да ме покриеш за двата почивни дни? — попита Пит и погледна към Фолсъм.

Фолсъм също се усмихна.

— Е, малко ще ми е трудничко да убедя всички, че не е наложително шефът да присъства по време на операцията, но мисля, че все някак ще изкараме четирийсет и осем часа без твоето приповдигнато настроение. Какво се мъти в главата ти?

— Трийсет и четири годишна загадка — отвърна Пит. — Ще изровя отговорите, докато си почивам тихо и кротко в една старомодна странноприемница.

Фолсъм се вторачи в него, но като не видя нищо в зелените му очи, се обърна отново към черната дъска.

По време на сутрешния полет за Ричмънд Пит по нищо не се различаваше от останалите пътници, които дремеха. Очите му бяха затворени, но съзнанието му работеше върху загадката с падналия в езерото самолет. Не е характерно за Военновъздушните сили да потулват такава злополука, размишляваше той. При нормални обстоятелства те щяха да предприемат пълно разследване, за да се разбере защо екипажът се е отклонил толкова много от курса си. Логичните отговори му се изплъзваха. Той отвори очи, когато реактивният самолет на „Истърн еърлайнс“ се приземи и започна да рулира към терминала.

Пит взе кола под наем и подкара към вътрешността на Вирджиния. От прекрасната природа лъхаше смесен аромат на борове и есенен дъжд. Точно по пладне той отби от междущатското шосе 81 и навлезе в околностите на Лексингтън. Без да спира, за да се възхити на старинната архитектура на града, той пое по тесен път на юг. Скоро стигна до оригинална табела, която никак не се връзваше с местността наоколо. С формата на морска котва тя приветстваше гостите с „Добре дошли“ и сочеше към чакълест път, водещ към странноприемницата.

На рецепцията нямаше никой и в първия момент Пит се въздържа да наруши тишината в спретнатото и съвестно почистено от прахта фоайе. Изчака малко и тъкмо когато се накани да удари настолния звънец, влезе една жена, висока почти колкото него. Беше с ботуши за езда и носеше стол с висока облегалка. Изглеждаше малко над трийсет години и беше облечена с джинси и спортна риза, а пепеляворусата й коса беше привързана с червена лента. Кожата й нямаше следи от слънчев загар, но пък беше гладка като на манекенка. Нещо в невъзмутимия й вид, когато изведнъж видя непознат човек, подсказваше, че е жена от висока класа, възпитана да проявява сдържаност при всякакви обстоятелства, дори при пожар или земетресение.

— Извинете — каза тя и остави стола до един красив висок свещник, — не чух колата ви.

— Много интересен стол — отбеляза Пит. — Английски е, нали?

Тя го изгледа с одобрение.

— Да, изработен е в Кентърбъри.

— Много ценни вещи имате тук.

— Адмирал Бас, собственикът, има заслугата за всичко, което виждате. — Тя влезе в рецепцията. — Той е голям колекционер на антични предмети.

— Не знаех.

— Искате ли стая?

— Да, само за тази вечер.

— Жалко, че няма да останете за по-дълго. Местният театър ще има представление вдругиден.

— Ами аз все не мога да подбера подходящия момент — усмихна се Пит.

Нейната усмивка в отговор беше тънка и служебна. Тя завъртя книгата за регистриране и я плъзна към него; Пит написа името си и се подписа.

— Стая номер четиринайсет. Нагоре по стълбите, третата врата вляво, господин Пит. — Беше прочела името му наопаки, докато той се подписваше. — Аз се казвам Хайди Милиган. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете звънеца до вратата ви. Рано или късно ще получа съобщението. Надявам се, нямате нищо против сам да занесете багажа си.

— Ще се оправя. Адмиралът дали е тук? Бих искал да поговоря с него за… за неговите антики.

Тя посочи към двойната стъклена врата в дъното на фоайето.

— Ще го намерите край изкуственото езеро, почиства го от мъртвите водни лилии.

Пит кимна и тръгна натам. Вратата се отваряше към пътека, която се виеше надолу по полегат склон. Адмирал Бас много разумно бе решил да не облагородява площите около „Анкоридж хаус“. Беше оставил боровете и късно цъфтящите диви цветя да растат на воля. Пит забрави за момент целта на посещението си и се наслади на тишината и красивата гледка от двете страни на пътеката към езерото.

Завари там възрастен мъж с ботуши, стигащи до средата на бедрата му, който беше нагазил във водата на два метра от брега и агресивно набучваше с вила изгнилите листа на водните лилии. Адмиралът беше едър мъж и изхвърляше на брега заплетените корени и листа с лекотата на младеж. Не носеше шапка и потта се стичаше от голата му глава и капеше от носа и брадичката му.

— Адмирал Уолтър Бас? — попита Пит.

Вилата спря за миг във въздуха.

— Да, аз съм.

— Господине, името ми е Дърк Пит и бих искал да поговоря с вас.

— Разбира се, казвайте — подкани го Бас. — Моля да ме извините, но ще продължа с тия проклети плевели. Искам да изчистя колкото се може повече до вечерта. Ако не го правя два пъти в седмицата, преди да е дошла зимата, те ще покрият цялото езеро до пролетта.

Пит отстъпи назад, когато едно летящо мокро кълбо пльосна в краката му. Почувства се неловко — адмиралът стоеше с гръб към него и той не знаеше как да започне. Накрая си пое дълбоко въздух и се реши.

— Искам да ви задам няколко въпроса, свързани с един самолет с условно обозначение „Виксън-03“.

Бас продължи работата си, без да спира, но побеляването на кокалчетата на пръстите около дръжката на вилата не остана незабелязано за Пит.

— „Виксън-03“? — сви рамене адмиралът. — Нищо не ми говори. А трябва ли?

— Бил е самолет на Службата за военновъздушен транспорт, изчезнал през 1954 година.

— Това е много отдавна. — Бас се загледа с празен поглед във водата. — Не, не си спомням за такъв самолет — каза той накрая. — И нищо чудно. През трийсетте си години служба във ВМС бях надводен офицер. Специалността ми беше тежкото артилерийско въоръжение.

— А спомняте ли си да сте се запознавали с един майор от ВВС на име Вайлъндър?

— Вайлъндър? — Бас поклати глава. — Не, не си спомням. — После погледна Пит някак несигурно. — Как казахте, че е името ви? И защо ми задавате тези въпроси?

— Името ми е Дърк Пит. Работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Открих стари документи, в които се посочва, че вие сте офицерът, издал заповедите за полета на „Виксън-03“.

— Трябва да има някаква грешка.

— Може би. Вероятно загадката ще се разкрие, когато останките на самолета бъдат извадени и внимателно изследвани.

— Но не казахте ли, че самолетът бил изчезнал?

— Да, но аз го открих — отвърна Пит и загледа Бас в очакване на някаква реакция от негова страна. Такава не последва и той реши да го остави да събере мислите си. Затова каза само: — Извинете, че ви обезпокоих, адмирале. Може би съм объркал някои сведения.

Пит се обърна и тръгна обратно по пътеката за странноприемницата.

— Господин Пит?

Пит се обърна.

— Да?

— В странноприемницата ли сте отседнали?

— Да, до утре сутринта. След това трябва да поемам по пътя си.

Адмиралът кимна. Когато Пит стигна до боровете, ограждащи „Анкоридж хаус“, се обърна да хвърли още един поглед към езерото. Адмирал Бас спокойно продължаваше да набучва кръглите лилии и да ги струпва на брега, сякаш двамата си бяха побъбрили малко за реколтата и времето.

Пит вечеря бавно и спокойно заедно с останалите гости на странноприемницата. Трапезарията беше обзаведена в стила на селска кръчма от осемнайсети век. Стари кремъклийки висяха по стените, калаени съдове и износени селскостопански сечива изпълваха полиците.

Храната толкова се доближаваше до домашния вкус, че Пит си поръча две порции пържено пиле, гарнирано с моркови, печена царевица и картофи и едва му остана място за дебелия резен ябълков пай.

Хайди се движеше между масите, поднасяше кафе и се спираше да размени по няколко думи с гостите. Те бяха предимно хора от третата възраст. Вероятно по-младите двойки, помисли си Пит, намираха спокойствието на извънградската странноприемница за скучно. Той си изпи кафето по ирландски и излезе на верандата. На изток грееше месечина и на светлината й боровете изглеждаха като сребърни. Той се настани на един люлеещ се стол, вдигна крака върху парапета и зачака адмирал Бас да направи следващия си ход.

Луната се бе изместила с двайсет градуса по-високо, когато на верандата излезе Хайди и тръгна към Пит. Спря се на няколко крачки от него и каза:

— Няма по-ярка луна от луната над Вирджиния.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Хареса ли ви вечерята?

— За жалост очите ми се оказаха по-големи от стомаха ми. Направо преядох. Предайте моите поздравления на готвача. Неговите домашно приготвени ястия са същинска поезия за небцето.

От приятелска усмивката на Хайди стана красива в светлината на луната.

— Тя, готвачката, ще се зарадва да го чуе.

Пит вдигна ръце в знак на безпомощност.

— Е, трудно се отърсва човек от старомодното си мислене.

Тя се подпря на парапета с лице към него и изведнъж стана сериозна.

— Кажете ми, господин Пит, защо дойдохте в „Анкоридж хаус“?

Пит спря да се люлее и я погледна право в очите.

— Това като проучване на ефекта от рекламата ви ли е, или просто чисто любопитство?

— Извинете, нямах намерение да ви разпитвам, но Уолтър ми се стори доста разстроен, когато се върна привечер от езерото. Затова си помислих, че може би…

— … се е дължало на нещо, което съм казал — довърши вместо нея Пит.

— Не знам.

— Роднина ли сте на адмирала?

Въпросът се оказа магически, защото жената започна да говори за себе си. Била капитан втори ранг във Военноморските сили, постъпила на военна служба след завършването на колежа в Уелсли; бившият й съпруг бил полковник в морската пехота и непрекъснато й заповядвал като на новобранец; гинекологични проблеми й попречили да има деца; не, не била роднина с адмирала, запознала се с него на семинар в едно военноморско училище, където той изнасял лекция, после започнала да идва в „Анкоридж хаус“ всеки път, когато можела да се освободи от задълженията си. Не се стесни да признае, че преди време двамата имали кратка интимна връзка — от май до декември. Точно когато започна да става интересно, тя млъкна и погледна часовника си.

— Трябва да вървя да видя как се чувстват другите гости — усмихна се тя и изражението й се промени. — Ако ви омръзне да седите тук, можете да се разходите до върха на хълма край странноприемницата. Оттам се разкрива прекрасна гледка на нощен Лексингтън.

Тонът й, както се стори на Пит, беше повече заповеднически, отколкото насърчителен.

Хайди беше само наполовина права. Гледката от хълма не беше просто прекрасна — тя ти взимаше дъха. Луната осветяваше цялата долина и уличните лампи на града блещукаха като далечна галактика. Пит не се бе задържал и минута там, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Адмирал Бас? — подметна той нехайно.

— Моля, вдигнете ръце и не се обръщайте — нареди с рязък тон Бас.

Пит се подчини.

Бас не го претърси от главата до краката, само извади портфейла му и прегледа съдържанието му на светлината на джобно фенерче. После загаси фенерчето и пъхна портфейла обратно в джоба на Пит.

— Можете да свалите ръцете си, господин Пит, и да се обърнете, ако желаете.

— Има ли някаква причина за тази мелодрама? — Пит посочи с глава към револвера в лявата ръка на Бас.

— Изглежда, че сте изровили излишна информация относно въпрос, който трябва да остане заровен завинаги. Трябваше да съм сигурен в самоличността ви.

— В такъв случай сте доволен, че съм този, за когото се представих.

— Да, обадих се на шефа ви в НЮМА. Джим Сандекър служеше под мое командване в Тихия океан по време на Втората световна война. Той ми даде внушителен списък от най-добри препоръки за вас. Освен това искаше да знае какво правите във Вирджиния, след като е трябвало да си вършите работата по спасителна операция край бреговете на Джорджия.

— Не съм уведомявал адмирал Сандекър за моите открития.

— Които, както ми казахте по-рано край езерото, се отнасят до останките на „Виксън-03“.

— Самолетът съществува, адмирале. Аз дори го пипнах.

В очите на Бас светнаха враждебни пламъчета.

— Вие не само блъфирате, господин Пит, но и лъжете. Настоявам да ми кажете защо.

— Случаят ми не се основава на лъжи — отвърна Пит равнодушно. — Имам двама почтени свидетели и снимки на видеолента за доказателство.

По лицето на Бас се изписа израз на недоумение.

— Не е възможно! Той изчезна над океана. Операцията по издирването му продължи месеци наред, но не открихме никаква следа от него.

— Търсили сте на погрешно място, адмирале. „Виксън-03“ лежи на дъното на планинско езеро в Колорадо.

Суровото изражение на Бас като че ли поомекна и на лунната светлина Пит изведнъж видя пред себе си един уморен, грохнал старец. Адмиралът свали пистолета си и с несигурни крачки се запъти към една пейка близо до ръба на склона. Пит протегна ръка да го подпре.

Бас кимна в знак на благодарност и седна тежко на пейката.

— Предполагах, че все някой ден това ще се случи. Не съм чак толкова глупав да вярвам, че тайната ще се запази завинаги. — Той вдигна глава и погледна Пит. — А товарът? Какво е положението с товара?

— Касетите са се откъснали от ремъците, но иначе изглеждат напълно невредими.

— Слава богу поне за това! — въздъхна Бас. — Значи Колорадо казвате. Скалистите планини. В такъв случай майор Вайлъндър и екипажът му изобщо не са напускали щата.

— От Колорадо ли е излетял самолетът? — поинтересува се Пит.

— Мястото за излитане на „Виксън-03“ беше Бъкли Фийлд. — Бас беше обгърнал главата си с ръце. — Какво ли се е случило толкова скоро след това?

— Те са паднали малко след излитане.

— Изглежда, че са имали механична повреда и са се опитали да се приземят на първото открито пространство, което са забелязали. Било е зима, езерото е било заледено и те са помислили, че кацат на поляна. После тежестта на самолета е пропукала леда и той е потънал в най-дълбоката част на езерото, толкова дълбока, че когато напролет ледът се е стопил, той не е могъл да бъде видян от въздуха.

— А ние през цялото това време мислехме… — гласът на Бас заглъхна и той се смълча за известно време. Накрая продължи тихо: — Касетите трябва да бъдат извадени.

— Ядрен материал ли съдържат? — попита Пит.

— Ядрен материал… — повтори Бас едва чуто. — С това ли мислите, че са пълни?

— Датата на полета на „Виксън-03“ може да се свърже точно с времето, когато се извършваха опити с водородна бомба на остров Бикини. Освен това намерих и една пластинка в джоба на един от екипажа, с изписан на нея символ за радиоактивност.

— Погрешно сте го разчели, господин Пит. Вярно, първоначално касетите бяха поръчани за ядрени снаряди за морската артилерия. Но нощта, в която Вайлъндър и екипажът му изчезнаха, те бяха използвани за съвсем различна цел.

— Предполага се, че може и да са празни.

Бас седеше като восъчна фигура.

— Де да беше така! — измърмори той. — За нещастие има и други инструменти за водене на война, освен ядрените. Може да се каже, че „Виксън-03“ и екипажът му са били техни носители.

— Носители? На какво?

— На смъртоносна зараза — отвърна Бас. — Касетите съдържат смъртоносния микроорганизъм „думсдей“.

Докато Пит се опитваше да възприеме чудовищното разкритие на адмирала, двамата мъже изпаднаха в неловко мълчание.

— По лицето ви виждам, че сте шокиран — пръв заговори Бас.

— Микроорганизъм „думсдей“… — повтори тихо Пит. — Това е ужасяващ завършек на цялата тази история.

— Много точно го казахте. На технически език той носеше внушително биологическо наименование, съдържащо трийсет букви, и беше трудно за произнасяне. Военното му обозначение обаче беше кратко и ясно. Ние го наричахме просто „БС“, съкратено от „бърза смърт“.

— Защо говорите за „БС“ в минало време?

Бас сви рамене.

— По навик. Допреди вашето откриване на „Виксън-03“ мислех, че този микроорганизъм вече не съществува.

— Какво всъщност представлява той?

— „БС“ беше последната дума на усъвършенстваното военно въоръжаване. Преди трийсет и пет години един микробиолог на име доктор Джон Ветърли създаде по химически начин изкуствена форма на живот, способна на свой ред да довежда до болестно състояние, което беше и все още е непознато. Доколкото мога да го кажа с прости думи, това е неоткриваем, неопределим бактериологически агент, който е в състояние да направи негоден човек или животно в рамките на секунди и да разстрои жизнените функции на тялото дотолкова, че да причини смърт за времето от три до пет минути.

— Нервнопаралитичният газ не причинява ли същото?

— При идеални условия, да. Но метеорологичните смущения като вятър или буря, или крайни температури могат да разредят смъртоносната доза на нервнопаралитичния или токсичен агент, когато той е изпуснат над обширен район. Докато изпуснатият „БС“ не се влияе от атмосферните условия и причинява локализирана епидемия, която е изключително упорита.

— Но ние сме в двайсетия век. Епидемиите положително могат да бъдат овладявани.

— Да, стига микроорганизмите да бъдат открити и разпознати. Обеззаразителните процедури, ваксинациите със серуми и антибиотици в повечето случаи ще забавят или спрат пламналата епидемия. Но нищо на този свят не е в състояние да спре „БС“, ако вече е заразен дори само сантиметър от даден град.

— Тогава как „БС“ е бил натоварен в самолет в центъра на Съединените щати? — попита Пит.

— Много просто. В продължение на повече от двайсет години военният завод „Роки маунтин“ в околностите на Денвър беше главният производител на химически и биологически оръжия в страната.

Пит не каза нищо, остави възрастният човек да продължи разказа си.

Бас извърна поглед към панорамната гледка в низината, но очите му останаха слепи за нея.

— Март, петдесет и четвърта… — продължи той, сякаш в съзнанието му започнаха да се редуват като кинокадри отдавна забравени събития. — Водородната бомба бе готова да избухне на остров Бикини. Аз бях назначен да ръководя опитите с „БС“, тъй като доктор Ветърли бе финансиран от ВМС, а аз бях специалист по морското въоръжение. Докато светът се концентрираше върху главното събитие, ние провеждахме нашите опити на остров Ронджело, на шестстотин и четирийсет километра на север, където никой не можеше да ни види.

— Ронджело — повтори бавно Пит. — Местоназначението на „Виксън-03“.

Бас кимна.

— Един гол бял коралов остров, който се подава на повърхността сред незнайна морска шир. Дори птиците странят от него. — Бас млъкна и смени положението на краката си. — Бях планирал две серии опити. Първата включваше аерозолно средство, което да пръсне малко количество от „БС“ върху атола. Във втората влизаше бойният кораб „Уисконсин“. Той трябваше да се изтегли на двайсет мили от брега и да изстреля бойна глава с „БС“ от главната си батарея. Този опит така и не се извърши.

— Защото майор Вайлъндър не е доставил веществото — предположи Пит.

— Съдържащо се в касетите — допълни Бас. — Снарядите за морска артилерия, съдържащи „БС“.

— Могли сте да поръчате нова доставка.

— Да, можех — съгласи се Бас, — но истинската причина, поради която преустанових опитите, се дължеше на онова, което установихме след впръскването на аерозола. Резултатите бяха ужасяващи и изпълниха с паника всички, посветени в тайната.

— Да не би островът да се е разрушил?

— Видимо нищо не се промени — отвърна Бас почти шепнешком. — Белият пясък и няколкото палми си останаха същите. Но опитните животни, които бяхме донесли на острова, бяха мъртви до едно. Настоях да изчакаме две седмици, за да дадем време на всички възможни остатъчни ефекти да се проявят, преди да разрешим на учените да изследват резултатите от първа ръка. Доктор Ветърли и трима от помощниците му кацнаха на острова, облечени от главата до петите със защитно облекло и апарати за дишане. След седемнайсет минути всички те бяха мъртви.

— Сериозно?

— Доктор Ветърли беше подценил неимоверно много откритието си. Потенциалът на другите смъртоносни агенти намалява след време. Докато при „БС“ е точно обратното, той запазва силата си. По какъв начин е проникнал през защитните облекла на учените, никога не можахме да открием.

— Прибрахте ли телата им?

— Не, те все още лежат там — отвърна Бас с тъга в очите. — Нали разбирате, господин Пит, жестоката сила на „БС“ е само половината от пагубното му въздействие. Най-страшното е, че микроорганизмът отказва да умре. По-късно установихме, че неговият бацил образува суперсъпротивителни спори, които са способни да проникват в почвата — в случая на остров Ронджело, в коралите — и да живеят там едва ли не вечно.

— Струва ми се невероятно, че след трийсет и четири години никой не може да отиде, обезопасен по някакъв начин, и да прибере тленните останки на Ветърли и помощниците му.

Когато заговори, в гласа на Бас се прокрадваше болка.

— Не можем да посочим точната дата, но нашите изчисления сочат, че човек няма да може да стъпи на остров Ронджело по-рано от триста години.

Наведен над масата за морски карти, Фокс изучаваше комплект хелиографни копия и нанасяше по тях знаци с молив. До него от двете му страни стояха двама едри мускулести мъже с бомбета над почернелите им от слънцето и съсредоточени лица.

— Искам да бъде напълно оголен отвътре всеки отсек, да се махне всяко парче ненужна тръба и електрически проводник, дори и напречните прегради.

Мъжът отляво на Фокс се изсмя подигравателно и рече:

— Да не ви е изпила чавка акъла, капитане. Та нали като се махнат напречните прегради, и той ще се разпадне при най-малкото вълнение.

— Дугън е прав — подкрепи го другият мъж. — Не можеш да изкормиш плавателен съд с тези размери, без да загубиш устойчивостта на конструкцията му.

— Напълно съм съгласен с вашите възражения, господа — отвърна Фокс, — но за да го задържим по-високо на повърхността, газенето му трябва да бъде намалено с четирийсет процента.

— За пръв път чувам да се оголи кораб отвътре само за да се повдигне водолинията му — каза Дугън. — Каква е целта на всичко това?

— Можете да свалите бронята, както и помощната машинария — продължи Фокс, подминавайки въпроса на Дугън. — А докато сте там, свалете и мачтите на оръдейните куполи.

— О, я стига, капитане! — сопна се Лу Мец, началникът на ремонтната работилница. — Вие искате да разрушим кораб, който навремето е бил направо чудесен.

— Да, да, наистина е бил чудесен — съгласи се Фокс. — А в моето съзнание все още е чудесен. Но годините са си казали думата. Вашето правителство го продало за скрап и Африканската революционна армия го купила за своите особено специални задачи.

— Това е другото, което ни вбеси — вметна Дугън. — Направиха го, без да ни бръснат за слива, за да може някаква си банда негри радикали да убиват бели хора.

Фокс остави молива и загледа Дугън с леден поглед.

— Не съм сигурен дали вие, хора, разбирате икономическата страна на положението — каза той. — Онова, което АРА прави с кораба след излизането му от вашата работилница, не бива да засяга расовата ви философия. Важното е, че те плащат както моите, така и вашите надници и на онези от вашите хора, които, ако паметта не ме лъже, наброяват сто и седемдесет души. Но ако настоявате, с радост ще предам вашите чувства на властите, отговарящи за хазната на АРА. Сигурен съм, че те могат да намерят друга работилница, която да се окаже по-отзивчива. А това ще бъде жалко, особено като се има предвид, че техният договор засега е единственият сред документацията ви. Без него всичките сто и седемдесет души ваш персонал ще трябва да бъдат уволнени. Не мисля, че семействата им ще се зарадват, когато открият, че малките ви възражения са изхвърлили мъжете им на улицата.

Дугън и Мец си размениха гневни пораженчески погледи. Мец отмести очи от Фокс и погледна мрачно хелиографните копия.

— Добре, капитане, както кажете!

По устните на Фокс се появи тънка усмивка на увереност, породена от дългогодишното му командване на хора.

— Благодаря ви, господа! А сега, след като изяснихме някои дребни недоразумения, предлагам да продължим.

Два часа по-късно двамата мъже от кораборемонтната работилница напуснаха командния мостик и се запътиха към главния док на кораба.

— Не мога да повярвам на ушите си — смънка Мец. — Този твърдоглав шотландец наистина ли ни нареди да махнем половината надстройка, комините, предната и задна оръдейни кули и да ги заменим с шперплатови листове, боядисани в сиво?

— Точно това нареди — отвърна Дугън. — Вероятно смята, че като намали по този начин теглото му, ще олекоти кораба с петнайсет хиляди тона.

— Но защо тогава ще заменя всичко това с бутафорни структури?

— Знам ли! Може би той и чернокожите му приятелчета очакват да подлъжат Южноафриканските военноморски сили.

— И още нещо — продължи Мец. — Ако купиш кораб като този, за да го използваш в чужда война, няма ли да се опиташ да държиш сделката в тайна? Моето предположение е, че те се канят да вдигнат във въздуха Кейптаун.

— И то с бутафорни оръдия! — изсумтя Дугън.

— Ще ми се да му кажа на това брадато копеле да си вземе договора и да си го завре отзад — заяви гневно Мец.

— Не можеш да отречеш, че ни е притиснал до стената. — Дугън се обърна и погледна към тъмната фигура зад прозорците на мостика. — А не мислиш ли, че е готов за усмирителна риза?

— Смахнат ли е според теб?

— Да.

— Не ми се вярва. Той знае какво върши и точно това ми опъва нервите.

— Според теб какво си е наумила да прави АРА, след като закара кораба в Африка?

— Повече от сигурен съм, че корабът няма да стигне до пристанище — заяви Мец. — Още докато оголваме утробата му, той ще стане толкова нестабилен, че ще обърне корем, преди да напусне залива Чесапийк.

Дугън настани задните си части върху един голям камък и огледа кораба по дължина. Огромната маса от стомана изглеждаше студена и отблъскваща — сякаш си бе поела дъх и чакаше команда, за да пусне на воля огромната си сила.

— Цялата тази работа ми намирисва — рече накрая той. — Моля се на Бога да не направим нещо, за което после да съжаляваме.

Фокс провери отметките върху смачканите морски карти. Първо изчисли известната скорост и колебанията на течението, после обхвата на приливните състояния. Доволен от числата, той проследи миля по миля курса към местоназначението си, запаметявайки всеки буй, фар и знак за ограждане на фарватера, така че да си ги представя в съзнанието, без да обърква точната им последователност.

Задачата, с която се бе захванал, изглеждаше неизпълнима. Дори с най-прецизен анализ на всяко препятствие и успешното му преодоляване, пак щяха да се появят немалко различни фактори, които трябваше да остави на случайността. Нямаше начин например да се предвидят атмосферните условия в определен ден след седмици. Вероятността да се сблъска с друг кораб също не биваше да се изключва. Той не възприемаше незнайните фактори с леко сърце, но мисълта, че можеше да бъде открит и възпрепятстван да продължи, отказваше да се настани в съзнанието му. Той дори се бе зарекъл да не обърне внимание на Де Ваал, в случай че размисли и нареди мисията да бъде отменена.

В дванайсет без десет вечерта Фокс свали очилата и разтърка очите си. Извади една малка снимка в рамка от вътрешния си джоб и се загледа в отдавна сниманите лица на семейството си. После въздъхна и постави снимката върху малък сандък до походното легло, което държеше в командния пункт на кораба. Първата седмица беше спал в капитанската каюта, но вече всички удобства на обзавеждането бяха махнати оттам, дори напречните прегради, които я ограждаха.

Фокс се съблече и напъха огромното си тяло в спален чувал. Хвърли още един поглед на снимката, загаси нощната лампа и потъна в мрака на самотата и безпощадната си омраза.

Де Ваал въртеше цигара между тънките си пръсти.

— Как мислиш, дали Фокс ще спази графика си?

— Един от оперативните ми сътрудници съобщи, че той пришпорва работниците на кораба като садист — отвърна Зееглер. — Затова си мисля, че капитанът ще предприеме операция „Дива роза“ в определеното време.

— А чернокожият му екипаж?

— Те са под засилена охрана на борда на товарен кораб, закотвен край един отдалечен остров от Азорските. — Зееглер седна срещу Де Ваал, преди да продължи: — Когато всичко е готово, екипажът ще бъде прехвърлен тайно в кораба на Фокс.

— Те ще знаят ли какво да правят, като се качат на борда?

— Бяха извършени тренировки с кукли в естествен ръст на товарния кораб. Всеки от екипажа знае какво да прави, след като Фокс хвърли котвените въжета.

— Какво им е казано на мъжете?

— Че са наети да поемат кораба за морски учения и оръдейна практика преди отплаването му за Кейптаун.

Де Ваал остана замислен за известно време.

— Жалко, че Лусана не е наш пътник.

— Такава възможност съществува — отбеляза Зееглер.

Де Ваал го погледна учуден.

— Сериозно ли говориш?

— Моите източници ме уведомиха, че той е заминал за Щатите. Да го проследим през Африка и да знаем предварително какъв е графикът на пътуванията му е почти невъзможно. Той може да се измъкне тихомълком от континента, но не може да се промъкне обратно, без да бъде забелязан. Когато напусне Щатите, аз ще го причакам тук.

— Отвличане. — Де Ваал изрече думата бавно, наслаждавайки се на сричките.

Презокеанският въздушен лайнер БЕЗА-Мозамбик отби от главната писта по една рядко използвана пътека за рулиране и наклони нос, когато пилотът натисна спирачките. Пътническата врата се отвори и един от носачите, облечен в бял комбинезон и червена бейзболна шапка, излезе от вечерния мрак и подпря алуминиева стълба на фюзелажа. Една фигура спря в светлината, струяща от вътрешността на самолета, подаде голям куфар на мъжа на земята и слезе по стълбата. После вратата се затвори и стълбата бе махната. Двигателите нададоха отново вой и машината продължи към терминала на международното летище „Дълес“.

Нито дума не бе разменена, когато носачът подаде на чужденеца комплект работен комбинезон, който той бързо нахлузи. Двамата мъже се качиха на малък електрокар с четири празни платформи за багаж и поеха към хангара за поддръжка на самолетите в отдалечения край на летищния район. След няколкоминутно промъкване между паркираните самолети електрокарът се насочи към ярко осветен портал. Един пазач подаде глава през прозорчето и им махна да минават. Носачът му помаха в отговор и продължи към служебния паркинг, където спря до голяма тъмносиня лимузина, чиято врата шофьорът държеше отворена. Пак тъй безмълвно мъжът от самолета влезе вътре и седна на задната седалка. Шофьорът взе куфара му и го сложи в багажника. Носачът пое обратно с празния електрокар към товарния терминал.

Едва когато автомобилът навлезе в покрайнините на Джорджтаун, Лусана се отпусна и свали белия комбинезон. В минали години той щеше да влезе в Щатите като всеки друг пътник, идващ отвъд океана. Но това беше времето, преди Южноафриканските въоръжени сили да го вземат на сериозно. Страховете на Лусана от убийство не бяха безпочвени. С чувство на облекчение видя как шофьорът спира пред къща, чиито прозорци на долния етаж светеха. Най-сетне някой си беше у дома.

Шофьорът занесе куфара му до входната врата и тихомълком си тръгна. През отворените прозорци долиташе говор от телевизор. Лусана натисна звънеца.

Външната лампа светна и познат глас попита отвътре:

— Кой е?

Той се измести под светлината, за да се вижда лицето му, и отвърна:

— Аз съм, Фелиша.

— Хирам? — в гласа прозвуча изненада.

— Да.

Вратата бавно се отвори, Фелиша беше облечена в прозрачна и сексапилна блуза и дълга пола от меко жарсе, красиво преплетена лента украсяваше главата й. Тя стоеше неподвижно и изчакваше да срещне погледа му. Искаше й се да каже нещо смислено, но умът й като че ли се изпразни. Промълви само:

— Влез.

Той прекрачи прага и остави куфара си на пода с думите:

— Помислих, че може да си тук.

Изненадата в тъмните й очи бързо се замени с хладнокръвие.

— Идваш тъкмо навреме. Току-що се върнах от Холивуд. Записах нов албум и бях на прослушване за роля в телевизионен сериал.

— Радвам се да чуя, че при теб всичко е наред.

Тя го погледна право в лицето.

— Не биваше да ме отпращаш с Фредерик.

— Ако това ще те утеши донякъде, знай, че често съжалявам за прибързаното си решение.

— Мога да се върна с теб в Африка.

Той поклати глава.

— Някой ден, може би, но не сега. Ти си по-нужна за каузата ни тук.

Двамата се обърнаха едновременно, когато чуха стъпките на Фредерик Дагът да се приближават откъм дневната. Беше облечен с халат от лек плат с индийски мотиви.

— Боже мой, генерал Лусана! Значи наистина съм познал гласа ви. — Той погледна към куфара и леко се намръщи. — Никой не ни предупреди за пристигането ви. Да не би да се е случило нещо?

Лусана се усмихна кисело.

— Светът не е безопасен за революционери. Реших, че ще е по-целесъобразно да се върна в Страната на свободата възможно най-конспиративно.

— Но как… авиолиниите… граничните власти… все някой трябва да е съобщил за пристигането ви.

Лусана поклати глава.

— Пътувах в пилотската кабина. Беше уредено да сляза от самолета и да заобиколя терминала „Дълес“.

— Нашите закони не допускат незаконното влизане в страната.

— Какво толкова, аз съм американски гражданин все пак!

Изражението на Дагът се смекчи. Той постави ръка върху рамото на Лусана.

— Ако се вдигне шум, моите хора ще имат грижата да оправят нещата. Но вие сте тук и сега само това е от значение.

— Но защо си прибягнал до този начин? — попита Фелиша.

— Имам основателна причина. — Гласът на Лусана прозвуча подчертано студен. — Моите разузнавачи са разкрили една доста смущаваща информация, която може да постави в крайно неудобно положение южноафриканското правителство на малцинството.

— Това е сериозно твърдение — каза Дагът.

— Не, това е сериозна заплаха — отвърна троснато Лусана.

В очите на Дагът се появи смесица от смут и любопитство. Той кимна към гостната.

— Да идем да седнем, генерале. Имаме много неща да си кажем.

— Какво ще кажете за всичко това? — попита Дагът, който седеше зад бюрото си.

Дейл Джарвис, директорът на Управлението за национална сигурност, се замисли, преди да отговори. Лицето му имаше приятелско, почти бащинско изражение. Късо подстриганата му кестенява коса бе започнала да се прошарва. Носеше туиден костюм и широка червена папийонка, която висеше под адамовата му ябълка така, сякаш всеки момент щеше да се разтопи.

— Според мен тази операция „Дива роза“ е чисто и просто игра.

— Игра ли? Глупости! — вметна раздразнено Лусана, който стоеше прав, подпрян на високата облегалка на един стол.

— Не съвсем — каза спокойно Джарвис. — Всяка нация с усъвършенствано военно производство има отдел с единствената функция да измисля така наричаните в бранша „приложими игри“. Това са неправдоподобни схеми, които са далеч от вероятността да бъдат осъществени стратегически и тактически проучвания, замислени с цел да се борят с непредвидени събития. След това те се прибират в шкафа в очакване да настъпи малко вероятният ден и ако такъв дойде, тогава се изтупват от праха и се пускат в действие.

— Значи това е мнението ви за „Дива роза“? — попита с язвителен тон Лусана.

— Докато не се запозная с подробностите, да — отвърна Джарвис. — Смея да твърдя, че южноафриканското Министерство на отбраната има планове за евентуални фалшиви бунтовнически нападения над половината държави в света.

— Наистина ли вярвате в това?

— Да — отвърна твърдо Джарвис. — Между нас казано, нашето правителство държи скрити някъде много дълбоко и на много тъмно едни от най-безумните сценарии, съчинявани някога от човека и компютъра. Това са заговори за подкопаване основите на всяка държава на земното кълбо — включително нашите западни приятели, мерки за разполагане на ядрени бомби в гетата в случай на масови размирици от страна на малцинствата, военни планове за отблъскване на нашествия от Мексико до Канада… Нито един от хиляда подобни планове няма да бъде използван, но те съществуват и чакат — просто за всеки случай.

— Вид застраховка — вметна Дагът.

— Да — кимна Джарвис, — застраховка срещу немислимото.

— Искате да кажете — избухна Лусана, — че гледате на операция „Дива роза“ като на кошмара на някой идиот?

— Мисля, че взимате тази работа много навътре, генерале — отвърна Джарвис, без да се засяга от гневния изблик на Лусана. — Трябва да погледнете в лице действителността. А вие, както обичаше да казва дядо ми, „купувате нещо слепешката“.

— Не съм съгласен с вас — упорстваше Лусана.

Джарвис свали бавно очилата си и ги прибра в калъфката им.

— Разбира се, генерале, вие сте свободен да поискате неутрално мнение и от други разузнавателни организации, но мисля, че спокойно мога да кажа, че за „Дива роза“ ще получите същото заключение, където и да я представите.

— Настоявам да потвърдите намерението на Де Ваал да осъществи операцията! — изкрещя Лусана.

Овладявайки нарастващия си гняв, Джарвис стана, закопча сакото си и се обърна към Дагът.

— Моля да ме извините, господин конгресмен, но трябва да се връщам в Управлението.

— Разбирам — отвърна Дагът, като стана от стола си и хвана Дагът под мишница. — Ще ви изпратя до асансьора.

Джарвис кимна на Лусана за довиждане, насилвайки се дипломатично да придаде дружелюбен израз на лицето си.

Треперейки от ярост, стиснал ръце в юмруци, Лусана не каза нищо.

Още щом излязоха във фоайето на асансьорите, Дагът каза на Джарвис:

— Извинявам се за безобразното държане на генерала. Но трябва да разберете огромното напрежение, на което е подложен през последните няколко месеца. А и дългият му полет от Мозамбик снощи…

— Да, известно е, че дългите полети със самолет изнервят хората. — Джарвис повдигна едната си вежда. — А не се ли дължи също и на угризения на съвестта заради влизането му в страната през задната врата?

Дагът навлажни сухите си устни.

— Нима сте узнали за това?

Джарвис се усмихна приятелски.

— Рутинна практика. Не се притеснявайте, господин конгресмен, нали това ни е работата — да не изпускаме от очи хора като генерала. Но Управлението за национална сигурност не се занимава със съдебно преследване на граждански нарушения. Нищо няма да навреди на емиграционните власти, ако не разберат за случая. Но ще ви дам един съвет: на ваше място не бих оставил генерала да се мотае из Вашингтон прекалено дълго. Проявата на благосклонност към радикален революционер може да се окаже неблагоприятна за човек с вашето положение.

— Генерал Лусана не е радикал.

Джарвис сви рамене; думите на Дагът не му направиха впечатление.

— Това предстои да се разбере.

Бутонът „надолу“ над асансьора светна. Джарвис понечи да загърби Дагът.

— И още нещо — каза конгресменът. — Една молба.

Звънецът на асансьора звънна и вратите се отвориха. Кабината беше празна.

— Стига да мога да я изпълня. — Джарвис отмести поглед от Дагът към единственото му средство за спасение.

— Проучете операция „Дива роза“. Не искам максимални усилия от вашите хора — каза Дагът и побърза да добави: — Достатъчни са едно-две проучвания, за да се потвърди или отхвърли нейната валидност.

Вратите започнаха да се затварят. Джарвис провря крак между тях, за да ги задържи отворени.

— Ще направя необходимото — отвърна той. — Но ви предупреждавам, господин Дагът, че може и да не харесате онова, което ще открием.

Вратите се затвориха и той изчезна от поглед.

Адмирал Сандекър беше нисък човек с яркорижа коса и сприхав характер. Когато го принудиха да излезе в пенсия от Военноморските сили, той използва значителното си влияние в Конгреса и с мълчаливото одобрение на повечето негови членове оглави новосъздадената тогава Национална агенция за морски и подводни изследвания. Това беше начинание, предопределено да има успех още от самото начало. След седем кратки години Сандекър, който бе поел агенцията с малоброен състав от осемдесет души, я превърна в мощна организация от пет хиляди души научен и технически персонал с годишен бюджет, надхвърлящ четиристотин милиона долара.

Враговете му го обвиниха, че парадира с осъществяването на океански проекти, които трупат повече обществени овации, отколкото истински научни открития. Поддръжниците му пък приветстваха смелата му авантюра да направи океанографията толкова популярна, колкото е космическата наука. Каквито и да бяха качествата и отговорностите му обаче, адмирал Сандекър се беше вкопал толкова здраво в НЮМА, колкото и Дж. Едгар Хувър във ФБР.

Той допи последната глътка от бутилката „Севън ъп“, всмукна от огромната си пура и огледа сериозните лица на адмирал Бас, полковник Ейб Стайгър, Ал Джордино и Дърк Пит.

— Онази част, която ми е трудно да преглътна — продължи той, — е пълната липса на интерес от страна на Пентагона. Изглежда логично — поне за мен, — че докладът на полковник Стайгър относно откриването на „Виксън-03“, придружен със снимки, ги е шокирал неимоверно много. А ето че сега полковникът ни казва, че началниците му се държали така, сякаш са оставили настрана цялата тази работа и са я забравили.

— Зад тяхното безразличие се крие някаква солидна причина — вметна равнодушно Бас. — Генералите О’Кийф и Бъргдорф не правят връзка между „Виксън-03“ и проекта „БС“, защото такава не е спомената никъде.

— Как е възможно?

— Онова, което се научи след смъртта на доктор Ветърли и научния му екип, мотивира всеки, който знаеше за ужасяващите поражения на „БС“, да зарови дълбоко и най-малката улика и да изтрие от паметта си неговото съществуване така, че то никога вече да не излезе на бял свят.

— Искате да кажете, че сте потулили един отбранителен проект под носа на Комитета на началник-щабовете?! — каза изумен Сандекър.

— По прякото нареждане на президента Айзенхауер трябваше да отбележа в докладите си до Комитета на началник-щабовете, че експериментът се е провалил и че формулировката на „БС“ е изчезнала заедно с доктор Ветърли.

— И те повярваха?

— Нямаше причина да не повярват — отвърна Бас. — Освен президента, министъра на отбраната Уилсън, мен и неколцина учени никой не знаеше какво всъщност е открил Ветърли. Колкото до Комитета, проектът беше просто поредният нискобюджетен експеримент в опасното царство на химико-биологичното военно дело. Те нямаха никакви угризения, нито пък задаваха неудобни въпроси, преди да го зачеркнат като провал.

— Каква е била целта да се пренебрегне структурата на Въоръжените сили?

— Айзенхауер беше стар войник, който ненавиждаше оръжията за масово унищожение. — Бас като че ли се смали на стола, докато събираше мислите си. — Аз съм последният жив член на екипа „Бърза смърт“ — продължи той бавно. — За нещастие тайната няма да умре заедно с мен, както се надявах някога, защото господин Пит случайно е открил един отдавна изгубен източник на гибелни поражения. Тогава не разкрих фактите — както и сега няма да ги разкрия — на хората, които ръководят Пентагона, от страх, че те могат да решат да открият товара на „Виксън-03“ и да го съхранят в името на националната отбрана за деня, в който може да бъде използван срещу бъдещ враг.

— Естествено, че ако се стигне до защитата на страната ни… — вметна Сандекър, но бе прекъснат от Бас.

— Изглежда, че не разбирате истинската опасност от микроорганизма „бърза смърт“, адмирале. Нищо, познато досега, не може да спре смъртоносния му ефект. Разрешете ми да ви дам един пример: ако сто и петдесет грама „БС“ бъдат хвърлени над остров Манхатън, той ще убие деветдесет и осем процента от населението в рамките на четири часа. И никой, господа, никое човешко същество няма да може да стъпи на острова в продължение на три века. Бъдещите поколения само ще стоят на брега на Ню Джърси и ще наблюдават как красивите някога сгради се рушат и ронят върху костите на предишните им обитатели.

Лицата на мъжете около масата пребледняха, кръвта им се смрази. Известно време никой не проговори. Всички седяха като вцепенени и си представяха град, погребал три милиона трупа. Пръв наруши потискащата тишина Пит.

— А хората в Бруклин и Бронкс… те няма ли да пострадат?

— „БС“ се разпространява по райони. Колкото и да е странно, смъртоносните бактериологични агенти не се предават чрез човешки контакт или чрез вятъра. Те остават локализирани. Разбира се, ако със самолети или ракети бъде пуснато достатъчно количество от тях, което теоретически да покрие цяла Северна Америка, то целият континент ще бъде лишен от човешки живот до 2300-та година.

— Нищо ли не може да унищожи този микроорганизъм „БС“? — попита Стайгър.

— Само хаш-две-о — отвърна Бас. — „БС“ може да съществува единствено във въздушна среда с високо съдържание на кислород. Бъде ли потопен във вода обаче, той се задушава — като нас, хората.

— Струва ми се странно, че Ветърли е единственият, който е знаел как да го произвежда — каза Пит.

Бас се усмихна леко.

— Никога не бих позволил един човек да запази съдбоносни данни само за себе си.

— Значи сте унищожили документацията на доктора?

— Да, и освен това фалшифицирах всички нареждания и писмени документи, отнасящи се до проекта, до които можах да се добера. Между другото сред тях беше и щурманският план на полета на „Виксън-03“.

Стайгър се облегна назад и изпусна въздишка на облекчение.

— Е, поне тази част от загадката няма да ме гложди повече.

— Но положително проектът е оставил някакви следи — каза замислен Сандекър.

— Скелетите все още лежат на остров Ронджело — вметна Пит. — Кое тогава държи далеч от бреговете му нищо неподозиращите риболовци и яхтсмени?

— Ще отговоря на въпроса в обратен ред — каза Бас. — Първо, на всички морски карти на този район остров Ронджело е обозначен като бунище за циановодород. Бреговете също са обточени с буйове, сигнализиращи за опасна зона.

— Циановодород… — повтори Джордино. — Звучи като вредна таблетка.

— Точно така. Това е кръвен агент, който затруднява дишането. В определени дози той причинява почти внезапна смърт. Това също е отбелязано на картите, както и на шест езика върху буйовете. — Бас замълча, извади носна кърпа и попи потта по голата си глава. — Освен това малкото останала документация, свързана с проекта „БС“, лежи скрита дълбоко в строго секретния трезор на Пентагона, където се държат и документите с гриф „СБО“.

— Какво е това „СБО“?

— „Само за бъдещи очи“ — поясни Бас. — Всяка папка е запечатана и маркирана с датата, на която да бъде отворена. Дори президентът няма право да прегледа съдържанието на документите преди определеното време. Те се съхраняват в специална стая и сред тях са папки за случая с Амелия Ърхарт, различните НЛО, политически скандали, в сравнение с които аферата „Уотъргейт“ изглежда като приключение на бойскаути, и други от този род. Папката с проекта „БС“ например не може да бъде отворена преди 2550-та година. Дотогава, както се е надявал президентът Айзенхауер, нашите потомци няма да са събрали сведения за истинското й предназначение.

Останалите мъже в заседателната зала на НЮМА за първи път чуваха за папките „Само за бъдещи очи“.

— Предполагам — обади се Пит, — че следващият естествен въпрос е защо, адмирале, ни посвещавате във вашата тайна?

— Настоях за тази среща, за да изясня случая с „Виксън-03“, защото се оказах в положение да се доверя на някого и да поискам товарът от „БС“ в самолета да бъде изваден и унищожен.

— Искате прекалено много — каза Сандекър, докато запалваше нова пура. — Ако Пентагонът надуши нещо за това, всички ние може да бъдем дамгосани като предатели.

— Нежелателна вероятност, която не бива да се пренебрегва — призна Бас. — Единствената ни утеха ще бъде увереността ни, че общественото и моралното мнение е на наша страна.

— Абе аз нещо не мога да се видя като спасител на човечеството — измърмори Джордино.

Стайгър погледна твърдо Бас; може би си представяше как за втори път в порядъка на няколко седмици кариерата му във Военновъздушните сили върви към провал.

— Имам чувството, адмирале, че намерението ви да привлечете съмишленици е продиктувано от безумна логика. Къде например се вмествам аз в изваждането на „Виксън-03“?

Стегнатата усмивка на Бас се отпусна.

— Вярвате или не, полковник, но вие сте ключова фигура в нашия екип. Вашият доклад предупреди Военновъздушните сили за съществуването на самолета. За щастие някой от високите етажи на правителството е сметнал за по-удобно да не се хвърля повече светлина върху въпроса. Вашата работа ще бъде да се погрижите наистина никой от Пентагона да не проявява повече интерес към случая.

По лицето на Пит се изписа израз на разбиране.

— Добре, в такъв случай адмирал Сандекър ще осигури финансовата подкрепа от ресурсите на НЮМА, а Джордино и аз ще извършим действителната спасителна операция. А как смятате да унищожим смъртоносното съдържание на касетите, след като ги извадим?

— Ще хвърлим бойните глави в океана — отвърна без колебание Бас. — След време, когато външната им обвивка корозира, водата ще неутрализира смъртоносното им действие.

Пит се обърна към Сандекър с думите:

— Мога да използвам Джак Фолсъм и екипа му, които работят по изваждането на „Чинаго“. За четирийсет и осем часа ще ги прехвърля в езерото Тейбъл заедно с всичките необходими съоръжения.

Адмирал Сандекър беше човек реалист. Изборът му беше ясен. Познаваше достатъчно добре Бас, за да го зачеркне като паникьор. Погледите на всички се извърнаха към дребния на ръст властен директор на НЮМА. Той изглеждаше потънал в мисли сред синкавия дим, който се виеше към тавана. Най-накрая кимна.

— Добре, господа, на работа!

— Благодаря ти, Джеймс — каза с видимо задоволство Бас. — Напълно разбирам риска, който поемаш само по думите на един грохнал, стар морски вълк.

— Според мен шансовете за успех са доста добри — отвърна Сандекър.

— Хрумна ми нещо — обади се Джордино. — Щом като водата убива това вещество „БС“, защо просто не оставим касетите на дъното на езерото?

Бас поклати глава.

— В никакъв случай. Както вие ги открихте, така може да ги открие и някой друг. Далеч по-безопасно е да ги изхвърлим за вечни времена там, където никое човешко същество няма да има достъп до тях. Мога само да благодаря на Бога, че през всичките тези години касетите са останали недокоснати.

— Което повдига друг въпрос — каза Пит и забеляза как Джордино и Стайгър изведнъж сведоха погледи.

Сандекър изтръска пепелта от пурата си в пепелник от черупка на морски охлюв и попита:

— И какъв е той?

— Според оригиналния план на полета „Виксън-03“ е излетял от базата „Бъкли“ с екипаж от четирима души, нали така, адмирал Бас?

Бас го погледна учуден и отвърна:

— Да, четирима бяха.

— Може би трябваше да кажа за това по-рано — продължи Пит, — но се опасявах да не усложня разисквания до момента въпрос.

— Не си от хората, които увъртат нещата — обади се нетърпеливо Сандекър. — За какво намекваш?

— За петия скелет.

— Петия какво?

— Когато се гмурнах до останките на самолета, видях костите на мъж, вързан за скарата на пода в товарния отсек.

Сандекър погледна към Бас.

— Имаш ли представа за кого става дума?

Бас седеше като цапнат с мокър парцал.

— Трябва да е на някой от наземните механици — смънка той. — Вероятно по някаква причина е останал на борда, когато самолетът е потеглил.

— Нищо подобно — заяви Пит. — По костите му все още има плът. Той не е потънал заедно с членовете на екипажа.

— Казахте, че касетите са все още запечатани — рече замислен Бас.

— Да, сър, не видях никакви следи от бърникане по тях — увери го Пит.

— Боже мой, боже мой! — Бас покри лицето си с ръце. — Значи още някой освен вас знае за съществуването на самолета.

— Не можем да сме сигурни — вметна Стайгър.

Бас откри лицето си и погледна Пит с широко отворени очи.

— Извадете самолета, господин Пит. В името на човечеството, извадете час по-скоро „Виксън-03“ от дъното на езерото.

Дейл Джарвис се приготвяше да разчисти бюрото си и да се качи в колата си, която за трийсет минути щеше да го закара у дома при жена му на традиционната петъчна вечеря от свинско печено. В този момент на вратата се почука и в кабинета му влезе Джон Госард, който оглавяваше африканската секция в Управлението. Госард беше постъпил в Управлението за национална сигурност от армията след войната във Виетнам, където служеше като специалист по тиловото управление на партизанските бойни действия. Беше кротък човек с цинично чувство за хумор. По време на войната шрапнел бе улучил десния му крак и сега той накуцваше. Славеше се като голям пияч, но и като човек, който винаги изпълнява изискванията на секцията му за прецизни и подробни данни. Разузнавателните му източници бяха предмет на завист на цялото Управление.

Джарвис разпери ръце в знак на извинение.

— Джон, убий ме, но просто забравих. Наистина имах намерение да приема поканата ти за риболовна разходка.

— А този път ще можеш ли? — попита Госард. — Ще дойдат също Макдърмот и Сампсън от „Съветски анализи“.

— Никога няма да пропусна възможността да покажа на кремълските момчета как да ловят големи риби.

— Добре. Лодката е запазена. Потегляме в неделя точно в пет от кей девет на пристанището за яхти на нос Плъм. — Госард постави коженото си куфарче върху бюрото на Джарвис и го отвори. — Най-случайно възникнаха два мотива да се отбия в твоята светая светих на път за вкъщи. Ето вторият. — Той сложи пред Джарвис една папка. — Давам ти я да я прегледаш през почивните дни, при условие че ми обещаеш да не я прибереш при твоите стари шпионски книги.

Джарвис се усмихна.

— Няма такава вероятност. До какво си се добрал?

— До данните, които ми поиска относно невероятния южноафрикански план, наречен „Дива роза“.

Джарвис повдигна вежди.

— Бързо си действал. Едва днес следобед ти поръчах това.

— Африканската секция не си позволява да оставя нещо да мухлясва — отвърна надуто Госард.

— Има ли нещо, което да узная, преди да започна да го чета?

— Нищо със земетръсни последствия. Цялата работа, както ти подозираше, е въздушна кула.

— В такъв случай Хирам Лусана казва истината.

— Дотолкова, доколкото планът съществува — отвърна Госард. — Особено ще ти хареса сюжетът. Замисълът е страхотно интригуващ.

— Изостри любопитството ми. Кажи ми само как южноафриканците, представящи се за чернокожи от АРА, смятат да извършат нападението?

— Извинявай — усмихна се лукаво Госард, — но това ще разкрие същността на разказа.

Джарвис го погледна със сериозно лице.

— Имаш ли пълна вяра на източника си?

— Да, имам. Странна птица е той. Държи на кодовото си име Ема. Още не можем да установим самоличността му. Но винаги разполага с напълно достоверна информация. Продава я на всекиго и всеки иска да я купи.

— Предполагам, че доста си се изръсил за операция „Дива роза“ — отбеляза Джарвис.

— Не чак толкова. Тя пристигна в пакет заедно с още петдесет други документи. За всичко платихме само десет хиляди долара.

Подкомисията по външните работи по изслушването на предложението за икономическа помощ за африканските нации, с председател Фредерик Дагът, започна заседанието си в полупразната заседателна зала и пред цяла армия отегчени репортери. От двете страни на Дагът седяха конгресмените демократът Ърл Хънт от Айова и републиканецът Роско Майър от Орегон. Лорън Смит седеше сама в другия край на масата.

Изслушването продължи до късно следобед, тъй като представители на няколко държави в Африка трябваше да изложат мотивите си за получаване на финансова помощ. Редът на Хирам Лусана дойде към четири часа и той седна пред комисията. Заседателната зала беше вече препълнена, фотографи щракаха с камерите си, репортери пишеха трескаво в бележниците си или говореха тихичко в микрофоните на касетофоните си. Лусана не обръщаше внимание на вълнението в залата. Седеше зад масата като крупие, което знае, че шансовете са в негова полза.

— Генерал Лусана — започна Дагът, — добре дошли на нашето изслушване! Предполагам, знаете каква е процедурата. Тази сесия е само за събиране на предварителни факти. Разполагате с двайсет минути, в които да изложите становището си, а след това подкомисията ще ви задава въпроси. По-късно нашите мнения и представените факти ще бъдат докладвани пред комисията по външните работи.

— Разбирам — рече Лусана.

— Господин председател?

Дагът се обърна към Лорън.

— Да, госпожице Смит?

— Възразявам срещу появата на генерал Лусана на това изслушване въз основа на това, че той не представлява установено африканско правителство.

В залата се разнесе шепот.

— Вярно е — потвърди Лусана, поглеждайки към Лорън. — Аз не представлявам установено правителство. Представлявам обаче свободния дух на всеки чернокож на Африканския континент.

— Сладкодумно казано — рече Лорън, — но правилата са си правила.

— Не можете да си правите оглушки към молбите на милиони хора от моя народ заради технически подробности. — Лусана седеше неподвижен и говореше с тих глас, който едва достигаше до задните редове на залата. — Най-ценното притежание на човека е неговата националност, без нея той е нищо. Ние в Африка се борим да имаме националност, която ни принадлежи по право. Тук съм, за да моля за достойнство на чернокожите. Не искам пари за оръжия, не искам да пратите ваши войници да се сражават на наша страна. Моля единствено за финансови средства, необходими за закупуването на храна и лекарства за хилядите хора, пострадали във войната си срещу безчовечността.

Това беше добре изиграно представление, но Лорън не се трогна.

— Вие сте умен човек, генерале, и разбирате за какво говоря. Моето възражение остава.

Дагът кимна почти незабележимо на един от помощниците си в дъното на залата и се обърна към Ърл Хънт.

— Възражението на госпожица Смит, член на Конгреса, се взима под внимание. Какво ще кажете вие, господин Хънт?

Докато Дагът изслушваше мненията на Хънт и Роско Майър, помощникът му се приближи зад Лорън и й подаде голям бял плик.

— Какво е това?

— Казаха ми да ви предам, че е много спешно и трябва да отворите плика още сега, мадам. — Мъжът побърза да се отдалечи и излезе от залата през една странична врата.

Лорън отвори незапечатания плик и извади една от няколкото снимки вътре. На нея бе изобразено голото й тяло, преплетено с това на Пит, в една от най-оргийните пози. Тя бързо набута снимката обратно в плика. Лицето й пребледня и по него се изписа израз на страх и отвращение.

Дагът отново се обърна към нея.

— Госпожице Смит, както изглежда, имаме разногласия в подкомисията. Господин Хънт и аз сме съгласни генерал Лусана да бъде изслушан, а господин Майър е на ваша страна. Като председател на това заседание моят глас се счита за двоен, така че нашите гласове надделяват в интерес на честната игра да разрешим на генерала да се изкаже.

Лорън почувства, че косъмчетата на врата й настръхват. Дагът й се хилеше злобно. Не беше трудно да се отгатне по изражението му, че той знае какво съдържа плика. Тя с мъка потисна гаденето, което се надигна в гърлото й, когато в същия миг проумя, че Фелиша я бе предала в името на каузата на Лусана. Мислено се наруга за глупостта си, че се бе оставила да бъде подведена като наивна хлапачка.

— Госпожице Смит?

Нямаше накъде да мърда — беше в ръцете на Дагът. Тя сведе поглед и се разтрепери.

— Господин председател — гласът й издаваше пълното й поражение, — оттеглям възражението си.

Над езерото Тейбъл в Колорадо падаше гъст сняг, когато водолазите от спасителния екип на НЮМА приключиха със срязването на крилата и опашката на „Виксън-03“. След това те нахлузиха две огромни товароподемни примки на осакатения фюзелаж.

След адмирал Бас и Ейб Стайгър пристигна и син товарен автомобил, който докара екип на Военновъздушните сили за разпознаване и изваждане на тленните останки и пет ковчега.

В десет часа всички се събраха и Пит размаха ръце към кранистите. Въжетата на плаващите кранове, спуснати под накъдрената от вятъра повърхност на езерото, бавно започнаха да се изпъват и потреперват от увеличаващото се натягане, дерик-крановете се наклониха с няколко градуса и болтовите им съединения заскърцаха. После изведнъж, сякаш освободили се от огромна тежест, крановете отново се изправиха.

— Изтръгнаха го от дънната утайка — обяви Пит.

В знак на потвърждение Джордино, който стоеше до него с наушни слушалки, кимна.

— Водолазите съобщават, че започва да се издига.

— Кажи на онзи от тях, който работи с примката на носовата част, да я крепи в хоризонтално положение, за да не изпопадат на дъното касетите от срязаната опашна част.

Джордино предаде нареждането на Пит по мъничкия микрофон, свързан с микротелефонната гарнитура на главата му.

Леденият планински въздух бе наситен с напрежение; всички стояха неподвижни, сковани от очакване, и не откъсваха погледи от водното пространство между дерик-крановете. Единствените звуци идваха от подемните двигатели. Въпреки че всички от този екип бяха калени от многобройните спасителни операции, винаги по време на изваждането на корабни или самолетни останки от водата ги обземаха тръпки на вълнение.

В паметта на адмирал Бас се съживи споменът за онази снежна нощ преди много години. Струваше му се невъзможно да свърже образа на майор Реймънд Вайлъндър с безплътните кости, за които знаеше, че се намират в пилотската кабина. Той пристъпи напред, почти нагазвайки във водата, и в този момент почувства остро пробождане в гърдите и лявото рамо.

След малко синята вода под крановите въжета се завихри, доби мътнокафяв цвят и на повърхността за първи път от трийсет и четири години се подаде заобленият покрив на „Виксън-03“. Блестящата му някога алуминиева обшивка бе корозирала до белезникавосиво и по нея бяха полепнали слузести дънни водорасли. Докато разбитият фюзелаж се издигаше над повърхността, от зейналите му рани шурна гъста тинеста вода.

Отличителният знак в синьо и жълто в горната част на фюзелажа беше изненадващо ясен, четливи бяха и думите СЛУЖБА ЗА ВОЕННОВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ. Но „Виксън-03“ вече изобщо не приличаше на самолет. По-лесно можеше да мине за огромен мъртъв кит с подрязани перки и опашка, а висящите отвсякъде усукани кабели и електрически проводници — за червата му.

Ейб Стайгър пръв наруши мълчанието.

— Ето каква е била може би причината за падането му — посочи той дупката в товарната кабина непосредствено зад кокпита, — една от лопатите на витлото се е откъснала.

Бас гледаше злокобното доказателство, без да продумва. Болката в гърдите му се усилваше. С голямо усилие на волята той я пропъди от съзнанието си, докато несъзнателно разтриваше лявата си подмишница. Опита се да види нещо през челното стъкло на самолета, но натрупваната с години дънна утайка закриваше напълно вътрешността. Дерик-крановете бяха издигнали фюзелажа на около три метра над водната повърхност, когато през ума му мина една мисъл. Той се обърна и погледна въпросително Пит.

— Не виждам да е подсигурен импровизиран шлеп. Как смятате да пренесете тялото на самолета до брега?

Пит се усмихна.

— Това е моментът да свалим кука от небето, адмирале. — Той направи знак на Джордино. — Готово! Дай сигнал на „Дъмбо“.

След две минути, като някакъв птеродактил, излетял от мезозойското си гнездо, над върхарите се зададе хеликоптер с тромава конструкция, чийто характерен тупкащ шум от големите му две витла огласи планинския въздух.

Пилотът разположи огромния летателен апарат точно над закотвените дерик-кранове. През отвора в долната му част започнаха да се развиват надолу две въжета с куки в краищата им. Мъжете, обслужващи крановете, ги поеха и бързо ги закачиха за товароподемните примки. След като пилотът издигна малко хеликоптера, поемайки цялата тежест, съединителите от крановите въжета бяха разхлабени и освободени. Много внимателно, сякаш пренасяше товар от изящен кристал, пилотът насочи „Дъмбо“ с висящия под него „Виксън-03“ към брега.

Пит и другите се обърнаха с гръб, за да се предпазят от вихъра от пръски, които надигнаха витлата на хеликоптера. Без да обръща внимание на водните пръски, Джордино се премести на място, където пилотът можеше да го вижда добре, и започна да го упътва с ръце, като същевременно ръководеше спускането му по предавателя на микротелефонната си гарнитура.

Пет минути бяха нужни на „Дъмбо“ да се освободи от товара си и да се загуби от поглед над дърветата. Всички загледаха самолетните останки, без да се приближават. Накрая Стайгър измърмори някаква команда към екипа от ВВС и мъжете тръгнаха почти в строй към товарния автомобил, разтовариха ковчезите на земята и ги наредиха един до друг в права редица. Един от хората на Пит донесе стълба и я подпря на ръба на изрязания отзад отвор към горната товарна палуба. После Пит безмълвно покани с ръка адмирал Бас да влезе пръв в останките от самолета.

След като се озова в товарния отсек, Бас продължи покрай касетите към пилотската кабина. Спря се на вратата и за няколко секунди остана неподвижен; лицето му пребледня и доби болнав вид.

— Добре ли сте, сър? — попита качилият се след него Пит.

Гласът, който му отговори, като че ли долиташе отнякъде много далече.

— Струва ми се, че няма да мога да ги погледна…

— Но се налага — каза тихо Пит.

Бас се облегна на напречната преграда, болките в гърдите му станаха мъчителни.

— Един момент, да се съвзема малко, после ще ида да прегледам бойните глави.

Стайгър се приближи до Пит, стъпвайки внимателно между касетите, сякаш се боеше да не се допре до тях.

— Когато кажеш, ще наредя на моите момчета да се качат на борда, за да свалят тленните останки на екипажа.

— Мисля да започнем с нашия неканен гост. — Пит посочи с глава към товарния отсек. — Ще го видиш вързан за скарата на пода, на около три метра вдясно от теб.

Стайгър обходи с поглед посоченото от Пит място, сви рамене и поклати глава.

— Не го виждам.

— Ти почти си стъпил върху него — рече Пит.

— За бога, казвам ти, че тук няма такова нещо — настоя Стайгър. — Ти какво, ослепя ли?

Пит го избута настрани и погледна надолу. Ремъците бяха вързани за халките на скарата, но тялото, облечено със старата светлокафеникава униформа, го нямаше. Пит гледаше безмълвно празното място на пода, а умът му се мъчеше да приеме, че тленните останки наистина са изчезнали. Той приклекна и огледа отблизо ремъците. Бяха срязани.

В погледа на Стайгър се появи съмнение.

— В деня, когато се гмурна дотук, водата беше леденостудена. Може би така ти се е сторило…

Пит се изправи.

— Той беше точно тук — отсече Пит с тон, който не търпеше възражение.

— Възможно ли е да е изпаднал по време на издигането на корпуса от дъното? — попита плахо Стайгър.

— Не, не е възможно. Водолазите, които придружаваха останките до повърхността, щяха да съобщят, ако са видели да пада каквото и да е.

Стайгър понечи да каже нещо, но изведнъж се обърна към странния приглушен звук, който долетя от другия край на отсека.

— Какво става, по дяволите?

Пит веднага му отговори. Беше разбрал. За миг се озова до просналия се на пода адмирал Бас, който се мъчеше да си поеме въздух; кожата му бе плувнала в студена пот. Непоносимата болка бе изкривила лицето му.

— Сърцето му! — извика той на Стайгър. — Намери Джордино и му кажи да повика веднага хеликоптера да се върне тук.

Пит започна да разкъсва дрехите около врата и гърдите на адмирала. Бас протегна ръка и хвана китката му.

— Бой… бойните глави — промълви той.

— Лежете спокойно. Скоро ще ви закараме в болница.

— Бойните глави… — повтори Бас.

— Всички те са на сигурно място в касетите си — увери го Пит.

— Не… не… не разбирате. — Сега гласът му се чуваше като дрезгав шепот. — Бойните глави… преброих ги… те са двайсет и осем…

Думите на Бас вече едва се чуваха и Пит трябваше да доближи ухо до потръпващите му устни.

Джордино се втурна вътре с две одеяла.

— Стайгър ми каза… Как е той?

— Все още се държи — отвърна Пит и освободи китката си от здравата хватка на Бас. — Ще се погрижа за тях, адмирале — той леко стисна ръката му, — обещавам ви.

Бас примигна и кимна.

Пит и Джордино го покриха с едното одеяло, а другото сложиха под главата му. В този момент се появи Стайгър, следван от двама от неговите хора, които носеха носилка. Едва тогава Пит се изправи и се отдръпна настрани. Хеликоптерът вече се беше приземил, когато Бас бе изнесен от „Виксън-03“.

Стайгър дръпна Пит за ръката.

— Какво искаше да ти каже?

— Че преброил бойните глави — отвърна Пит — и те били само двайсет и осем.

— Надявам се старчето да се оправи — отбеляза Стайгър. — Поне се успокои, че чудовищният товар е изваден най-сетне. Сега не ни остава нищо друго, освен да го изхвърлим в океана и това ще бъде краят на тази история.

— Напротив, опасявам се, че това ще бъде само началото.

— Какви са тия гатанки?

— Адмирал Бас е преброил само двайсет и осем бойни глави.

Стайгър долови вледеняващия ужас в гласа на Пит.

— А колко трябва да бъдат?

— Според адмирала „Виксън-03“ е излетял от базата „Бъкли“ натоварен с трийсет и шест бойни глави, пълни с бактериологичния агент „Бърза смърт“ — отвърна Пит със злокобен глас. — А сега осем от тях липсват.

Вашингтон, окръг Колумбия, декември 1988 година

Сградата на Националната агенция по морски и подводни изследвания — цилиндрична конструкция със зелени отражателни стъкла — се издигаше на трийсет етажа на един хълм в източната част на Вашингтон.

На най-горния етаж адмирал Джеймс Сандекър седеше зад огромно бюро, чийто плот бе изработен от капак на люк, взет от извадения от дъното на протока Албъмарл стар кораб на Конфедерацията. Частният му телефон иззвъня.

— Сандекър.

— Обажда се Пит, сър.

Сандекър натисна един бутон на малък пулт, който включи холографна телевизионна камера. Насред стаята в триизмерна дълбочина образът на Пит се появи като жив.

— Повдигни малко камерата откъм твоя край — каза Сандекър, — че главата ти е като отрязана.

Чрез чудото на сателитната холография лицето на Пит изглеждаше като израснало направо от раменете му, а проектираният му образ, включително гласът и жестовете му, бяха каквито са в действителност. Основната разлика, която никога не спираше да развеселява Сандекър, беше, че той можеше да пъхне ръка през изображението, тъй като то беше лишено от материя.

— Така добре ли е? — попита Пит.

— Е, вече те виждам целия — отвърна Сандекър и мина направо на въпроса. — Какви се последните новини за Уолтър Бас?

Пит, който седеше на сгъваем стол под една голяма палма, с разрошвана от силния вятър абаносовочерна коса, имаше уморен вид.

— Лекарите във военната болница „Фицсимънс“ в Денвър казват, че положението му е стабилизирано. Ако преживее следващите четирийсет и осем часа, има голяма вероятност да се оправи. Веднага щом се почувствал по-добре, щели да го преместят в болницата на Военноморските сили в Бетезда.

— Какво стана с бойните глави?

— Закарахме ги до един страничен коловоз в Ледвил — отвърна бавно Пит. — Полковник Стайгър предложи услугите си да уреди превоза им до пристанището на Сан Франциско.

— Предай на Стайгър, че сме много благодарни за съдействието му. Наредил съм на нашия изследователски кораб край тихоокеанското крайбрежие да бъде в готовност. Шкиперът е инструктиран да изхвърли касетите във водите навътре от шелфа, на дълбочина три хиляди метра. — Сандекър замълча, преди да зададе следващия си въпрос. — Откри ли липсващите осем бойни глави?

Изражението на Пит му даде отговора, преди да го чуе.

— За жалост не, адмирале. Претърсихме основно дъното на езерото, но не открихме и следа от тях.

Сандекър забеляза тревогата по лицето на Пит.

— Опасявам се, че дойде време да уведомим Пентагона.

— Наистина ли смятате, че това ще е разумен ход?

— Какъв друг избор имаме? Ние не разполагаме с необходимите средства за такова мащабно разследване.

— На нас ни трябва само малка следа — настоя на своето Пит. — Има вероятност бойните глави да са складирани и да събират прах някъде. Възможно е дори крадците да не знаят какво всъщност имат в ръцете си.

— Ще приема доводите ти — рече Сандекър, — но преди всичко кой би ги искал? Господи, та те тежат близо тон всяка, а освен това са лесно разпознаваеми на външен вид като излезли от употреба снаряди за морската артилерия.

— Отговорът ще ни даде също и някакво обяснение за убийството на бащата на Лорън Смит.

— Без да има труп, няма престъпление — отбеляза Сандекър.

— Вярвам на очите си — не се предаваше Пит.

— Не мога да променя настоящите обстоятелства. Всички сме изправени пред въпроса как да открием изчезналите бойни глави, което трябва да стане час по-скоро, преди на някой да му е щукнало да се прави на специалист по взривове.

Изведнъж цялата умора по лицето на Пит като че ли се изпари.

— Вие току-що казахте нещо, което ме наведе на една мисъл. Дайте ми пет дни да открия бойните глави. Ако се върна без тях, на ход ще сте вие.

Сандекър се усмихна леко на внезапната възбуда на Пит.

— Аз съм си на ход, както и да погледнеш нещата — отвърна с рязък тон Сандекър. — Волю-неволю поех отговорността от деня, в който ти отвлече летателен апарат и подводна камера на НЮМА.

Пит го гледаше и деликатно си мълчеше. Сандекър го остави за известно време да се поизпоти, разтривайки очите си в това време. После каза:

— Добре, макар и против убежденията си, ще поема този риск.

— Значи сте съгласен?

Сандекър беше отстъпил.

— Имаш пет дни, Пит. Но бог да ти е на помощ, ако се върнеш с празни ръце! — Той натисна бутона за изключване на холографа и изображението на Пит избледня и изчезна.

Беше малко преди залез-слънце, когато Максин Рафърти извърна глава от въжето за простиране и видя Пит да се задава по пътя. Тя продължи работата си и едва когато сложи щипките на последната риза на съпруга си, му помаха за поздрав.

— Господин Пит, колко се радвам да ви видя!

— Здравейте, госпожо Рафърти!

— Лорън в хижата ли е?

— Не, наложи й се да остане във Вашингтон — Пит огледа двора. — А Лий вкъщи ли е?

— Вътре е, оправя мивката в кухнята.

Остър вятър духаше от западната част на планините и на Максин й се стори странно, че Пит беше метнал анорака върху едната си ръка.

— Влизайте направо.

Лий Рафърти седеше край кухненската маса и пилеше част от водопроводна тръба. При влизането на Пит, той вдигна глава.

— Ей, господин Пит? Заповядайте, седнете. Идвате съвсем навреме, тъкмо се канех да отворя бутилка вино от личния си запас.

Пит издърпа един стол.

— И вино ли си произвеждате, освен бира?

— Човек трябва сам да се справя тук, в тази планинска местност — отвърна засмян Лий и посочи късо парче тръба. — Ето това например. Цяло състояние щеше да ми струва, ако бях извикал водопроводчик от Ледвил. Къде-къде е по-евтино сам да си го поправя. Тече от уплътнителния пръстен. И дете може да свърши тази работа.

Рафърти остави ръждясалата тръба върху стар вестник, стана от масата и взе две стъклени чаши и керамична кана от шкафа.

— Исках да поговоря с вас — каза Пит.

— Дадено. — Лий напълни чашите догоре. — Какво ще кажете за онази навалица край езерото? Чух, че били намерили стар самолет. Да не би да е същият, за който се интересувахте?

— Да — отвърна Пит, отпивайки от чашата си, която държеше в лявата ръка, изненадан от приятния вкус на виното. — Именно по тази причина съм тук. Надявам се да ми кажете защо убихте Чарли Смит.

Единствената реакция на Лий беше леко помръдване на едната му посивяла вежда.

— Аз… да съм убил стария Чарли? Какви ги приказвате, по дяволите?

— Спречкване между партньори, решили, че са открили гърне със злато в дълбините на планинско езеро.

Лий изгледа Пит и леко наклони глава.

— Говорите като побъркан човек.

— Последното нещо, което сте очаквали, е някакъв непознат да се появи на прага ви и да започне да разпитва за изчезнал самолет. Вече бяхте направили грешка, че не сте се отървали от бутилката за кислород и носовия колесник. Моите поздравления за артистичните таланти на вас и съпругата ви! Повярвах на театъра ви като лековерен турист. След като си тръгнах оттук, вие сте ме проследили и когато сте ме видели да се гмуркам в езерото, сте бил сигурен, че съм открил самолета и костите на Чарли Смит. Тогава ви е обхванала невъобразима паника и сте извадили Чарли, чиито тленни останки по всяка вероятност сте заровили някъде вдън планината. Защото сте решили, че ако го оставите завързан за ремъците на пода на товарната кабина, шерифът положително е щял да ви свърже с убийството преди три години.

— Без да има труп, нищо не можете да докажете — вметна Лий, запалвайки бавно остатъка от цигарата си.

— В съда това няма да мине — подхвърли нехайно Пит. — Невинен до доказване на противното, да, но случаят е изтъркана класика. Убийство на съсед за собствена облага — това е вашият случай. Да предположим, че започнем от глава първа, в която става дума за един ексцентричен изобретател на име Чарли Смит, който решава да изпробва последното творение на мисълта си — една автоматизирана въдица. При едно от замятанията си тежестите спуснали куката надълбоко и тя се закачила за някакъв предмет. Той започнал да навива кордата и на повърхността се подало нещо. И тогава видял, че това е бутилка за кислород от самолет. Той я вързал и я завлачил с лодката си към брега. Разбира се, най-правилното би било да съобщи на шерифа, но за нещастие Чарли бил любопитен човек и решил първо сам да се увери дали на дъното има самолет. Изнамерил здраво въже и метална рамка и започнал да драгира дъното. Така се натъкнал на счупения носов колесник. Със затвърдени вече подозрения, Чарли надушил сладката миризма на съкровищата и у него се надигнала алчност. Но вместо да постъпи като честен гражданин и да съобщи за откритието си, той се отправил право към Лий Рафърти.

— Защо пък точно при мен?

— Ами като пенсионер от военноморските сили и дълбоководен водолаз вие сте бил на първо място. Осмелявам се да предположа, че водолазните екипировки, които сте използвали, все още се намират в гаража ви. Четирийсет и два метра дълбочина трябва да е било фасулска работа за човек с вашия опит. Странният товар в самолета развихря въображението ви. Какво сте очаквали да има в касетите? Стари атомни бомби може би? Мога да си представя какъв тежък труд е било за вас двамата, мъже по на седемдесет години, да се гмуркате в ледени води и да извадите от дъното на езерото близо хилядакилограмови тежести. Свалям шапка за издръжливостта ви. Надявам се да имам поне половината от физическите ви сили, когато достигна вашата възраст.

— Не беше толкова до издръжливост — усмихна се Лий; той не показваше никакви признаци на страх от Пит. — След като Чарли направи малък взривен заряд, за да разшири дупката на пробития вече фюзелаж, за мен не представляваше никаква трудност да закача въже за касетата, която той после изтегли на брега с автомобила.

— Е, да, с желание всичко се постига — отбеляза Пит и се обърна свойски към възрастния човек: — А после какво, Лий? След като касетата е вече извадена, на теб, бившия военноморски служещ, и на него, бившия специалист по взривяванията, става ясно, че сте се сдобили с плячка, която може да сгрее сърцето на някой адмирал на стар боен кораб. Но каква ли ще е стойността й при днешните цени? Има ли търсене на излязъл от употреба снаряд за морската артилерия за друго, освен за скрап?

Лий Рафърти продължаваше да пили грапавите ръбове на тръбата.

— Доста точно предположение, господин Пит. Не мога да не го призная. Е, не е стопроцентово, но почти толкова. Само че подценихте двама хитри ветерани. Още щом видяхме касетите, разбрахме, че онова, което съдържат, не са бронебойни снаряди. На Чарли му трябваха десет минути, за да разбере, че това са контейнери с отровен газ.

Пит онемя от изненада — двама възрастни мъже се оказаха по-умни от всички тях.

— Как? — попита той кратко.

— На външен вид те приличаха на стандартни боеприпаси за корабна артилерия, но после видяхме, че са направени на принципа на осветителните снаряди. Нали ги знаете — след като достигне предварително зададена височина, парашутът се отваря и тогава малък взривен заряд разцепва главата, възпламенявайки парче фосфор. Само дето дяволската касета е била приспособена да освободи куп малки бомбички, пълни със смъртоносен газ.

— Значи Чарли е решил, че те съдържат газ само като ги е погледнал?

— Той откри и капак на люк за пускане на парашут и така се натъкна на първата следа. После демонтира главата, откачи заряда и надникна вътре.

— Мили боже! — измърмори почти отчаян Пит. — Чарли е отворил бойната глава?!

— Какво толкова? Чарли беше специалист по подривните заряди.

Пит си пое дълбоко въздух и зададе очевидния въпрос.

— Какво направихте с бойните глави?

— Още като ги видях, си рекох: който ги е намерил, негови са.

— Къде са те сега? — попита Пит.

— Продадохме ги.

— Какво? Продали сте ги? На кого?

— На оръжейната корпорация „Фаланкс“ в Нюарк, Ню Джърси. Те купуват и продават оръжие. Свързах се с вицепрезидента — странен тип, който ми приличаше повече на амбулантен търговец на железария, отколкото на търговец на смърт. Казва се Орвил Мейпс. Но както и да е. Той пристигна в Колорадо, огледа снаряда и ни предложи пет хилядарки за всеки един снаряд, който можем да изпратим в склада му. Никакви въпроси не зададе.

— Мога да се досетя какво е последвало — отбеляза Пит. — На Чарли му е станало ясно, че ако тези снаряди бъдат детонирани, той ще бъде отговорен за смъртта на хиляди, а може би и за стотици хиляди души. Докато ти, Лий, си бил по-коравосърдечен. За теб парите са значели повече от съвестта ти. Двамата сте се скарали, после сте се сбили и Чарли е загубил. Ти си скрил трупа му в потъналия самолет. После си заредил няколко пръчки динамит, подхвърлил си единия му ботуш и палеца му в останките и си ридал през целия път до гробищата и на погребението му.

Рафърти изобщо не реагира на обвинението на Пит. Кротките му очи не се отделяха от парчето водопроводна тръба, ръцете му бавно и спокойно изпиляваха срязаните й краища. Какво равнодушие от негова страна, помисли си Пит. Рафърти съвсем не се държеше като човек, комуто предстои да бъде предаден на полицията. По нищо не личеше да се чувства притиснат в ъгъла.

— Жалко, че Чарли не погледна на нещата като мен — каза той след малко с тъжен глас. — Противно на това, което може би си мислите, господин Пит, аз не съм алчен човек. Не се опитах да продам снарядите наведнъж. Просто гледах на тях като на вид спестявания. Имах предвид, че когато на двамата с Макс ни потрябват малко долари, ще се гмурна да извадя една касета и ще се обадя на Мейпс. Той ще изпрати товарна кола, ще вземе стоката и ще ми плати в брой. Чиста сделка, неподлежаща на данъчно облагане.

— Искам да знам как точно уби Чарли Смит.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, господин Пит, но аз нямам склонност да отнемам човешки живот. — Рафърти се наведе напред и по набръчканото му лице се изписа злобен израз. — Макс е по тази част, тя е способна да убива. Застреля горкия Чарли право в сърцето с възможно най-точния изстрел.

— Максин? — Шокът, който разтърси Пит, не дойде толкова от неочакваното разкритие, колкото от проумяването, че е допуснал ужасна грешка.

— Подхвърлете една монета във въздуха на двайсет крачки от Макс и тя ще ви върне рестото. — Рафърти вдигна поглед над рамото на Пит и продължи, кимайки: — Дай знак на господин Пит, че си тук, мила.

Две прещраквания на метал, последвани от тъп звук, отговориха на Рафърти.

— Забитият в пода куршум би трябвало да ви увери, че старата „Уинчестър“ на Макс е заредена и запъната — отбеляза Рафърти. — Някакви съмнения?

Пит стъпи здраво на пода и сви ръка под анорака си.

— Изпробваш ме, така ли, Лий?

— Ами вижте сам. Но ви предупреждавам — никакви резки движения.

Пит бавно обърна лице към Максин Рафърти, чиито добродушни сини очи надничаха над мерника на оръжието й. Цевта беше насочена право в главата на Пит.

— Съжалявам, господин Пит — заговори тя, — но Лий и аз нямаме намерение да прекараме остатъка от годините си в затвора.

— Още едно убийство няма да ви спаси — каза Пит и стегна мускулите на краката си, докато преценяваше мислено разстоянието между себе си и Максин; то беше метър и половина. — Доведох със себе си свидетели.

— Видя ли някой да идва с него, мила? — попита я Лий.

Максин поклати глава.

— Не, вървеше сам по пътя. Наблюдавах го, докато влезе в къщата. Никой не го последва.

— Така си и мислех — въздъхна Лий Рафърти. — Блъфирате, господин Пит. Ако имахте солидно доказателство срещу Максин и мен, щяхте да доведете шерифа.

— Точно това направих — усмихна се Пит и като че ли се отпусна. — Той седи в колата на половин километър оттук заедно с двама негови заместници, които записват всяка наша дума.

Рафърти се напрегна.

— Лъжете, да ви вземат дяволите!

— Той залепи предавател за гърдите ми — продължи Пит, докато разкопчаваше с лявата ръка горното копче на ризата си. — Ето тук, под…

Максин беше наклонила уинчестъра с милиметри, когато Пит отскочи настрани и натисна спусъка на автоматичния колт, който държеше под гънките на анорака си.

Двете оръжия като че ли гръмнаха едновременно.

— Глупак такъв! — изкрещя Томас Мачита. — Кръгъл глупак!

Полковник Рандолф Джумана седеше зад бюрото си и гледаше разгневения Мачита с овладяно снизхождение.

— Имах напълно основателни причини да издам тези заповеди.

— Кой ви упълномощи да нападате селото и да изколите чернокожите ни събратя?

— Пропускате основните факти, майоре. — Джумана свали очилата си за четене и потърка носа си. — Докато генерал Лусана отсъства, аз поемам командването на АРА. И просто изпълнявам неговите директиви.

— Като пренасочвате атаките от военни обекти към мирни селища ли? — сопна му се Мачита. — Като тероризирате нашите братя и сестри, чието единствено престъпление е, че работят като нископлатени държавни чиновници за Южна Африка ли?

— Стратегията, майоре, е да забием клин между бели и черни. Всеки от нашите хора, който се оставя да бъде нает от правителството, трябва да бъде заклеймен като предател.

— Чернокожите служители в Министерството на отбраната, да, но не можете да спечелите подкрепа, като убивате безразборно учители, пощенски раздавачи, железничари… — възрази Мачита.

Лицето на Джумана остана студено и безизразно.

— Ако убийството дори на сто деца ще ни придвижи с крачка към победата над белите, аз няма да се поколебая да издам заповед за екзекуцията им.

У Мачита се надигна вълна на отвращение.

— Как е възможно да сте толкова жесток!

— В стария западен свят има една поговорка — отвърна равнодушно Джумана, — която казва: „Целта оправдава средствата“.

Мачита изгледа полковника и по гърба му полазиха тръпки.

— Когато генерал Лусана чуе това, той ще ви изхвърли от АРА.

Джумана се усмихна.

— Ще бъде много късно. Кампанията ми за всяване на страх и хаос из цяла Южна Африка е необратима. — Лицето на Джумана доби още по-злобен вид. — Генерал Лусана е аутсайдер. Той никога няма да бъде приет напълно нито от племената във вътрешността, нито от чернокожите лидери в градовете като техен човек. Мога да гарантирам също така, че генералът никога няма да седне като министър-председател в кабинета в Кейптаун.

— Говорите като изменник.

— Ще ви кажа още нещо. Вие сте роден в Либерия, преди родителите ви да емигрират в Съединените щати. Кожата ви е черна като моята. Кръвта ви не е замърсена от сексуални сношения с белите като на повечето американски чернокожи. Не е лошо, Мачита, да помислите да насочите предаността си към някого другиго.

Мачита отговори студено:

— И вие, и аз положихме една и съща клетва, когато постъпвахме в АРА — да спазваме принципите, установени от Хирам Лусана. Това, което ми предлагате сега, ме отвращава и аз отказвам да го приема. Бъдете сигурен, полковник, че до един час генерал Лусана ще бъде уведомен за вашата измяна.

Без да каже дума повече, Мачита се обърна и излезе като хала от кабинета на полковника, затръшвайки шумно вратата след себе си.

Секунди по-късно помощникът на Джумана почука на вратата и влезе.

— Майорът ми се стори доста разстроен.

— Имахме дребни разногласия — отвърна Джумана равнодушно. — Жалко, че действа в погрешна посока. Бързо вземи двама от телохранителите ми и иди в свързочния център. Ще завариш там майор Мачита, който се готви да изпрати съобщение до генерала във Вашингтон. Арестувай го.

— Да арестувам майора?! — удиви се помощникът му. — Под какво обвинение?

Джумана се замисли за миг.

— Че предава поверителни сведения на врага. Това ще е достатъчно да бъде заключен в килията в сутерена, докато бъде изправен пред съда и разстрелян.

— Бих искал да ви помогна, но не виждам как.

Лий Рафърти беше прав, помисли си Пит. Орвил Мейпс наистина приличаше повече на амбулантен търговец на железария, отколкото на търговец на оръжие. Рафърти обаче грешеше в едно: Мейпс не беше вицепрезидент, беше се издигнал до поста президент и председател на управителния съвет на „Фаланкс армс корпорейшън“.

Пит погледна ниския набит мъж в сивите му очи и отвърна:

— Проверка на списъците на продажбите ви ще свърши работа.

— Аз не показвам документите си на всеки непознат, който нахълтва тук. Клиентите няма да гледат с добро око на доставчик, който не умее да опази в тайна сделките им.

— Законът изисква от вас да представяте списък на оръжейните продажби в Министерството на отбраната, така че каква е тази дълбока тайна?

— Вие от министерството ли сте, господин Пит?

— Косвено.

— Тогава кого представлявате?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Мейпс поклати раздразнен глава и се изправи на крака.

— Вижте, аз съм зает човек, нямам време за игрички. Сам ще намерите пътя към изхода, надявам се.

Пит остана на стола.

— Седнете, господин Мейпс… ако обичате.

Мейпс се вгледа в чифт зелени очи, твърди като нефрит. Поколеба се, замисляйки се как да отговори на предизвикателната заповед, после склони и бавно седна.

Пит кимна към телефона.

— Всеки от нас двамата знае какво е положението му. Затова ви предлагам да се обадите на генерал Елмър Гросфийлд.

Лицето на Мейпс пламна от вътрешно негодувание.

— Ние с главния инспектор по оръжейни доставки за чужбина рядко се виждаме.

— Чувал съм, че той никак не одобрява продажбите на поверителни оръжия на неприятелски страни.

Мейпс сви рамене.

— Генералът е ограничен човек — отвърна той и се облегна назад. — Мога ли да попитам каква е връзката ви с Гросфийлд?

— Да речем, че той уважава моята преценка повече от вашата.

— Трябва ли да долавям скрита заплаха, господин Пит? С други думи, ако не играя по свирката ви, вие ще се оплачете на генерала, така ли е?

— Моето изискване е съвсем просто — отвърна Пит. — Проверка на местонахождението на снарядите, които сте купили от Лий Рафърти от Колорадо.

— Не очаквайте да ви покажа каквото и да е, мистър! — продължи да се инати Мейпс. — Не и ако не получа логическо обяснение или съответното легитимиране, или в случая съдебно разпореждане.

— Ами ако генерал Гросфийлд го изиска?

— Тогава може и да бъда принуден да ви се доверя.

Пит кимна отново към телефона.

— Ще ви дам частния му телефонен номер…

— Имам го — прекъсна го Мейпс и се разрови в малка кутия с подредени по азбучен ред карти. Намери тази, която търсеше, и я вдигна високо. — Не, че не ви вярвам, господин Пит, но ако нямате нищо против, предпочитам да използвам номер от собствения си телефонен указател.

— Както обичате — отвърна Пит.

Мейпс вдигна слушалката, пъхна картата в телефона с автоматично избиране и натисна бутона на кода.

— Минава дванайсет — каза той, — Гросфийлд вероятно е отишъл да обядва.

Пит поклати глава.

— Генералът си носи сандвичи от вкъщи и обядва в кабинета си.

— Винаги съм го смятал за стиснат — измърмори под носа си президентът.

Пит се усмихна, надявайки се Мейпс да не е забелязал тревогата, скрита зад очите му.

Стайгър приземи плавно реактивния „Спук F-140“ на пистата на военновъздушната база „Шепард“, разположена край Уичита Фолс, Тексас. След като уреди формалностите за наемане на кола от базата, той пое на север към Оклахома. Излезе на щатската магистрала 53 и след малко отби встрани от пътя, защото бе почувствал нужда да се облекчи. Въпреки че беше малко след един часа следобед, на километри по пътя не се виждаше нито кола, нито жива душа.

Стайгър не помнеше да е попадал на толкова равна и пуста местност. Освен един навес и самотна купа сено в далечината не се открояваше нищо друго. Потискаща гледка. Ако някой му пъхнеше пистолет в ръката, Стайгър като нищо щеше да се застреля от меланхолия. Той вдигна ципа на панталона си и се качи отново в колата.

Не след дълго встрани от правия като стрела път в рамките на предното стъкло се появи водна кула, която увеличаваше размерите си с всеки изминат километър. После изникнаха дървета и постройки на малък град и Стайгър подмина табела, която го приветства с добре дошъл в Дейтън сити, кралския град на житния пояс. Той спря край мърлява стара бензиностанция.

Възрастен мъж в работен комбинезон излезе от канала за гресиране и наведе глава до прозореца на пътническата седалка.

— С какво мога да ви услужа?

— Търся гарнизон деветдесет и девет седемдесет и четири на ВЧВ — каза Стайгър.

— Ако имате предвид събирането на обяд там, закъснели сте — предупреди го възрастният човек.

— Отивам по работа — усмихна се Стайгър.

Това не направи впечатление на оклахомеца. Той извади от джоба си омаслен парцал и избърса също тъй омаслените си ръце.

— Карайте до знака стоп в центъра на града и завийте наляво. Няма как да го подминете.

Стайгър спази указанията и след малко отби на паркинга на сграда, чиято модерна конструкция ярко се отличаваше от останалите сгради в града. Няколко коли напускаха паркинга, оставяйки след себе си облаци червен прах. Обядът наистина е приключил, помисли си Стайгър. Той влезе в сградата и се спря на прага на просторна зала с дъсчен под. В няколко чинии на масите се виждаха остатъци от пържено пиле. Трима мъже го забелязаха и му помахаха да се приближи. Единият от тях, висок и слаб, на възраст около петдесетте години, се отдели от тях и тръгна към Стайгър. Имаше червендалесто лице и лъскава, ниско подстригана коса, разделена на път в средата. Той протегна ръка.

— Добър ден, полковник. Какво ви води в Дейтън сити?

— Търся господин Бил Ловъл, началника на гарнизона.

— Аз съм Бил Ловъл. С какво мога да ви бъда полезен?

— Приятно ми е — каза любезно Стайгър. — Името ми е Стайгър, Ейб Стайгър. Идвам от Вашингтон по доста належащ въпрос.

Ловъл му хвърли приятелски, но проницателен поглед.

— Изострихте любопитството ми, полковник. Да не би да сте дошли да ми кажете, че някакъв свръхсекретен руски разузнавателен спътник е паднал в нивите близо до града?

Стайгър поклати леко глава.

— Нищо чак толкова драматично. Издирвам два корабни артилерийски снаряда, които вашият гарнизон е купил от „Фаланкс армс“.

— А, ония два боклука?

— Боклука?

— Да. Искахме да ги използваме на пикника по случай Деня на ветераните. Поставихме ги върху стар трактор и цял следобед се мъчихме да ги взривим, но нищо не излезе. Обадихме се във „Фаланкс“, за да ги сменим — Ловъл поклати глава тъжно, — но те ни отказаха, нямали повече от тях.

Смразяваща мисъл мина през ума на Стайгър.

— Може би не са от типа самовзривяващи се боеприпаси.

— Напротив — поклати глава Ловъл, — от „Фаланкс“ ни увериха, че били артилерийски снаряди за бойни кораби.

— Все още ли са при вас?

— О, да, навън са. Минали сте покрай тях на влизане.

Ловъл поведе Стайгър извън сградата. Снарядите ограждаха входа за гарнизона. Бяха боядисани в бяло, а към външните им страни бяха заварени вериги, обточващи пътеката към входа.

Дъхът на Стайгър секна. Това бяха два от липсващите снаряди с отровно вещество. Коленете му изведнъж омекнаха и той трябваше да приседне на стълбите, за да не падне. Ловъл се вгледа учуден в смаяното изражение на Стайгър.

— Нещо не е наред ли?

— Опитвали сте да взривите тези неща? — попита слисаният Стайгър.

— Изстреляхме поне стотина куршума в тях. Но направихме само вдлъбнатини по главите им, нищо повече.

— Цяло чудо е било… — смънка под носа си Стайгър.

— Чудо ли?

— Те не са пълни с взривно вещество — поясни Стайгър, — пълни са с нервнопаралитично отровно вещество. Самоактивират се едва след като парашутите бъдат пуснати. Куршумите ви не са имали ефект върху тях, тъй като за разлика от обикновените взривни снаряди тези не са пригодени да детонират.

— Божичко! — ахна от изумление Ловъл. — Искате да кажете, че тия неща тук са пълни с отровен газ?

Стайгър само кимна.

— Мили боже, сигурно сме щели да заличим от земята половината страна.

— Дори повече — смънка Стайгър и стана от стълбите. — Бих искал да ползвам тоалетна и телефон… в този ред.

— Разбира се, елате. Тоалетната е вляво по коридора, а телефон има в кабинета ми. — Ловъл замълча за миг и продължи предпазливо: — Добре де… ако ви дадем тия снаряди…

— Обещавам, че гарнизонът ви ще получи други снаряди в отлично състояние за следващото честване на Деня на ветераните.

Ловъл се ухили до уши.

— Това ще е чудесно, полковник.

В тоалетната Стайгър наплиска лицето си със студена вода. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха зачервени и уморени, но излъчваха надежда. Той бе успял да открие две от бойните глави с „Бърза смърт“. Помоли се в себе си Пит също да е извадил късмет.

Стайгър вдигна слушалката на телефона в кабинета на Ловъл и поръча на телефонистката междуградски разговор.

Беше труден избор. Дейл Джарвис се колебаеше между датския ябълков пай и висококалоричната маслена торта. Запрати диетата по дяволите, взе и двата десерта и ги сложи на подноса до чашата с чай. После плати на касата и се настани на една от масите до стената на просторното кафене на щабквартирата на Управлението за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд.

— В скоро време ще има да си патиш от стомаха.

Джарвис вдигна поглед към сериозното лице на Джак Рейвънфут, завеждащ местната дирекция на Управлението. Рейвънфут, човек само от мускули и кости, беше единственият чистокръвен американски индианец, завършил с отличие Йейл, който впоследствие се бе пенсионирал като капитан I ранг.

— Предпочитам да ям мазни и вкусни лакомства, отколкото солена говежда пастърма и варена костенурка, които ти наричаш храна.

Рейвънфут погледна към тавана.

— Като се размислих, не съм вкусвал костенурка, ама хубаво приготвена костенурка от… откакто чествахме победата си край Литъл Биг Хорн.

— Ама вие, индианците, наистина не пропускате случай да жегнете нас, бледоликите — усмихна се Джарвис. — Хайде, сядай.

Рейвънфут остана прав.

— Не, благодаря. След пет минути имам съвещание. Преди малко чух Джон Госард от африканската секция да споменава, че си се занимавал с някакъв проект, свързан със стари бойни кораби.

Джарвис бавно дъвчеше залъка си от ябълковия пай.

— С боен кораб, в единствено число. Е, и какво?

— Мой стар приятел от военноморския флот, Джеймс Сандекър…

— Директорът на НЮМА? — прекъсна го Джарвис.

— Същият. Помоли ме да открия някакви стари, 406-милиметрови снаряди за корабна артилерия.

— И ти си помисли за мен ли?

— Именно бойни кораби се снабдяват с 406-милиметрови оръдия — каза Рейвънфут. — Знам това, защото бях заместник-командир на борда на „Ню Джърси“ по време на Виетнамската война.

— Имаш ли представа за какво са му потрябвали на Сандекър? — попита Джарвис.

— Каза ми, че негов научен екип иска да ги пусне върху коралови образувания в Тихия океан.

Джарвис спря да дъвче.

— Какво?

— Правели някакви сеизмографски проби. Искали да проверят дали бронебойни снаряди, пуснати от самолет на височина шестстотин метра върху корали, ще възпроизведат същия ефект като при земетресение.

— И най-обикновен надземен взрив може да свърши същата работа.

Рейвънфут сви рамене.

— Не се наемам да споря, не съм сеизмолог.

Джарвис вряза виличката в парчето торта.

— Къде предполага Сандекър, че са складирани?

— АРА имала такива.

Джарвис отпи глътка кафе и попи устните си със салфетка.

— Защо трябва да се взимат точно от АРА, след като могат да се намерят в почти всеки оръжеен склад?

— Те били експериментален вид, разработен в края на Корейската война, и никога не били използвани. Сандекър каза, че били далеч по-добри от стандартните снаряди. — Рейвънфут се подпря на облегалката на стола. — Говорих с Госард, той смята, че Сандекър греши — АРА не разполагала с такива. На партизаните им били нужни тия снаряди толкова, колкото на кон хриле, точно така се изрази. Според него снарядите, които търси Сандекър, ръждясвали в някой военноморски склад.

— А ако АРА наистина притежава тия снаряди, как ще постъпи Сандекър?

— Предполагам, че ще й предложи сделка или ще купи снарядите на раздута цена.

Джарвис се облегна назад и забоде виличката си в остатъка от тортата. Вече не беше гладен.

— Бих желал да говоря със Сандекър. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Но може би ще е по-добре да се свържеш с него чрез неговия ръководител на специални проекти. Той оглавява екипа по издирването.

— Как му е името?

— Дърк Пит.

— А, онзи ли, дето извади „Титаник“ преди няколко месеца?

— Точно той. — Рейвънфут погледна часовника си. — Време е да тръгвам. Ако откриеш някаква следа от тези снаряди, ще ти бъда признателен, ако ми се обадиш. Джим Сандекър е стар приятел. Все още съм му задължен за някои негови услуги.

— Можеш да разчиташ на мен.

Джарвис постоя известно време, човъркайки разсеяно в недоядения си ябълков пай, после стана и се върна в кабинета си, потънал в мисли.

Фредерик Дагът и Фелиша Колинс чакаха в лимузината, когато Лорън излезе от централния вход на Капитолия. Те я наблюдаваха как грациозно слиза по стълбите с развети от лекия вятър светлокестеняви къдрици. Беше облечена със синьо-лилав костюм с панталон и жилетка, около врата й бе заметнат дълъг ефирен шал. Куфарчето й беше изработено от същата материя като на костюма й.

Шофьорът на Дагът й отвори вратата. Тя се настани до Фелиша, след като Дагът галантно се премести на едната сгъваема седалка.

— Изглеждаш прекрасно, Лорън — отбеляза Дагът фамилиарно, прекалено фамилиарно. — Нищо чудно, че умовете на колегите ми мъже бяха другаде, като те видяха в този костюм. Сигурно и дума не са чули от изказването ти.

— Жените имат своето предимство по време на дебати — каза тя студено. — Много стилно си облечена, Фелиша.

По лицето на Фелиша се изписа учуден израз. Последното нещо, което очакваше, беше комплимент от устата на Лорън. Тя придърпа надолу ръба на кремавата си жарсена рокля и се постара да избегне погледа на Лорън.

— Радвам се, че пак се виждаме — рече тя тихо.

— Имах ли друг избор? — Лицето на Лорън беше същинска маска на възмущение. — Страх ме е да ви питам какво искате вие двамата от мене този път.

Дагът натисна бутон, за да вдигне стъклената преграда зад шофьора.

— Утре ще бъде гласуването дали да се отпусне, или не финансова помощ за Африканската революционна армия.

— И вие двамата сте подали глави от тинята, за да видите дали съм все още в кошарата.

— Защо отказваш да разбереш — обади се Фелиша, — че в това няма нищо лично. Фредерик и аз не очакваме някакви облаги. Нашата награда ще бъде единствено прогресът на цялата ни раса.

Лорън се обърна да я погледне.

— Значи стигате и до изнудване, за да подпомагате вашата високоморална кауза.

— Ако това означава спасяването на хиляди човешки живота, да — вметна Дагът с такъв тон, сякаш поучаваше дете. — Всеки ден, който удължава войната, носи нови стотици жертви. В последна сметка чернокожите в Южна Африка ще победят, това е предрешен въпрос. По-важното е начинът, по който ще победят. Хирам Лусана не е убиец психопат, какъвто беше Иди Амин. Той ме увери, че когато стане министър-председател, основната му задача ще бъде да даде равни права на южноафриканските чернокожи и че всички демократични принципи, установени от сегашното правителство, ще бъдат запазени.

— Толкова ли сте глупави да взимате за чиста монета думите на един престъпник? — попита Лорън.

— Хирам Лусана е израснал в един от най-престъпните бедняшки квартали в страната ни — продължи търпеливо Дагът. — Баща му напуснал майка му и деветте им деца, когато Лусана бил осемгодишен. Не очаквам да разберете какво значи да сводничиш за кръвните си сестри, за да сложиш храна на масата, уважаема госпожице Смит. Не очаквам да си представите как се живее в жилище с пукнатини, в които са натъпкани вестници, за да предпазват от навяващия сняг, с преливаща тоалетна, защото няма вода, с армия от плъхове, чакащи да залезе слънцето, за да се нахвърлят на мършата. Ако престъплението е средство да съществуваш, тогава ти го прегръщаш с разтворени обятия. Да, вярно, Лусана е бил престъпник. Но когато му се е предоставила възможност да се измъкне от блатото, той я е сграбчил и е впрегнал енергията си в борба именно срещу обстоятелствата, които са го довели до това положение.

— Тогава защо се прави на бог в Африка? — попита предизвикателно Лорън. — Защо не се бори да подобри условията на живот на чернокожите в собствената си родина?

— Защото Хирам пламенно вярва, че нашата раса трябва да има твърда основа, от която да тръгне. Евреите гледат с гордост към Израел, вие, англосаксонците, имате богато британско наследство, докато нашата родина все още се бори да се издигне от нивото на примитивното общество. Не е тайна, че чернокожите, които населяват по-голямата част от Африка, безбожно са я съсипали. Хирам Лусана е единствената ни надежда да поведе чернокожата раса в правилна посока. Той е нашият Моисей, а Южна Африка е нашата Обетована земя.

— Не сте ли прекален оптимист? — вметна Лорън.

Дагът повдигна вежди.

— Оптимист?

— Според последните военни доклади от Южна Африка техните сухопътни войски са навлезли през границата в Мозамбик и са разрушили АРА и щабквартирата й.

— И аз четох същите доклади — каза Дагът, — но това не променя нищо. Временна спънка може би, нищо повече. Хирам Лусана е все още жив. Той ще събере нова армия и аз възнамерявам да използвам цялата си власт, за да му помогна.

— Амин, братко — добави Фелиша.

Тримата толкова се бяха вглъбили в собствените си мисли, че не забелязаха как една кола изпревари лимузината и продължи бавно пред нея. На следващия светофар шофьорът й отби рязко към тротоара и изскочи от колата. Преди шофьорът на Дагът да реагира, мъжът се втурна към лимузината, отвори задната дясна врата и се вмъкна вътре.

Дагът зяпна от изненада, Фелиша се вцепени и стисна устни. Само Лорън изглеждаше леко озадачена.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Дагът и видя над рамото на непознатия, че шофьорът му се пресяга към жабката, за да извади оръжие.

— Никак не сте наблюдателен, толкова ли не ме познахте от снимките? — отвърна през смях мъжът.

Фелиша дръпна Дагът за ръкава.

— Това е той — прошепна му тя.

— Кой? — попита високо Дагът, видимо притеснен.

— Пит. Казвам се Дърк Пит.

Лорън не сваляше очи от Пит. Не го беше виждала няколко дни и едва разпозна в него мъжа, с когото наскоро се беше любила. Около очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване, брадата му беше набола. По лицето му, изпито от изтощение, се бяха появили нови дълбоки бръчки. Тя го хвана за ръката и я стисна.

— Откъде идваш? — попита тя.

— Чисто съвпадение — отвърна Пит. — Бях тръгнал към теб и както минавах покрай стълбите на Капитолия, случайно те видях да се качваш в тази кола. Докато карах след нея, разпознах в гръб конгресмен Дагът.

Шофьорът беше смъкнал стъклената преграда зад себе си и държеше малък пистолет на сантиметри от главата на Пит. Дагът видимо се отпусна. Отново се бе овладял.

— Може би беше време да се срещнем, господин Пит. — Той направи знак с ръка на шофьора, който кимна и свали оръжието.

— Взехте ми думите от устата — каза захилен Пит. — Така дори ми спестявате едно посещение в кабинета ви.

— Канили сте се да ме посетите?

— Да, реших да си поръчам още от тези. — Пит извади няколко снимки и ги размаха в ръка. — Е, вярно, виждал съм и по-добри резултати. Но тия все пак не са правени при идеалните условия на студио, нали.

Лорън притисна ръка към устните си.

— Узнал си за тези гадни снимки?! А аз се стараех да те държа настрана от тази работа.

— Я да видим сега кои да си избера — продължи Пит, сякаш Лорън не беше казала нищо, и започна да подхвърля една по една снимките в скута на Дагът. — А, ето, поръчвам си дванайсет броя от тази и пет от тази…

— Не оценявам патетичния ви опит за хумор — прекъсна го Дагът.

Пит му хвърли невинен поглед.

— Мислех си, че докато сте в порнографския бизнес, няма да имате нищо против да обслужвате клиентите си… или може би трябва да кажа „моделите“ си. Естествено, очаквам да ми направите отстъпка.

— Каква игра играете, господин Пит? — намеси се Фелиша.

— Игра ли? — Пит изглеждаше развеселен. — Няма никаква игра.

— Той може да съсипе политически баща ти и мен — вметна Лорън. — И докато негативите са в него, той ще ни държи в ръцете си.

— Я стига — усмихна се Пит, — конгресмен Дагът е на път да се оттегли от професията си на изнудвач. А и няма талант за това. Още на десетата минута ще вдигне ръце пред един опитен и истински професионалист.

— Като вас ли? — попита Дагът със заплашителен тон.

— Не, като баща ми. Сигурен съм, че го познавате. Сенатор Джордж Пит. Когато му разказах за вашата малка операция, той шеговито ми поиска да му дам комплект от тия снимки за спомен. Нали разбирате, той никога дотогава не бе виждал любимото си момче в действие.

— Вие сте побъркан — процеди през зъби Фелиша.

— Значи сте казали на баща си? — смотолеви Дагът със смаян израз на лицето. — Не ви вярвам.

— Мигът на истината. — Усмивката на Пит продължаваше да трепти в ъгълчетата на устата му. — Името Сам Джексън говори ли ви нещо?

Дагът затаи дъх.

— Значи е проговорил мерзавецът му с мерзавец!

— Изпя всичко като оперна звезда. Мрази ви и в червата си, между другото. Сам няма търпение да свидетелства пред комисията по етика към Долната камара на Конгреса.

В гласа на Дагът се долавяха нотки на страх, когато каза:

— Вие няма да посмеете да покажете тези снимки при разследване.

— Че какво имам да губя? Баща ми се готви да се пенсионира догодина. А колкото до мен, разпространят ли се веднъж тези снимки, вероятно ще трябва да разгонвам с тояга тълпата от половината секретарки в града.

— Егоистична свиня! — това беше от Фелиша. — Хич не ви интересува какво ще стане с Лорън.

— Интересува ме — отвърна кротко Пит. — Като жена тя ще се притесни много, но това ще е малка цена, с която ще плати за това Дагът да прекара няколко години зад решетките, където ще изработва регистрационни табели. А когато го освободят, ще трябва да си търси ново призвание, тъй като партията му няма да го приеме обратно в редовете си.

Лицето на Дагът пламна, той се наведе заплашително към Пит.

— Гадняр!

Пит вторачи в него поглед, който би смразил и акула.

— Конгресът гледа доста неодобрително на отрепка, която използва улични прийоми, за да прокара закон. Беше време, не много отдавна, когато планът ви щеше да успее, господин конгресмен, но днес на Капитолийския хълм има достатъчно честни хора, които ще ви изритат далече от границите на града, ако надушат тази работа.

Дагът се отпусна. Беше сразен и го знаеше.

— Какво искате от мен?

— Да унищожите негативите.

— Само това?

Пит кимна.

По лицето на Дагът се изписа подозрение.

— Наистина ли, господин Пит?

— Не всички плуваме в едни и същи помийни води, господин конгресмен. Предполагам, Лорън ще се съгласи, че за всички нас, засегнатите, ще бъде най-добре да потулим работата. — Пит отвори вратата и помогна на Лорън да слезе. — О, и още нещо: накарах Сам Джексън да се закълне, че ще запази в тайна вашата сделка с него. Не е нужно вие и приятелката ви да продължавате с изнудвания. Ако разбера обаче, че сте ме измамили, няма да ви се размине, мистър. Обещавам ви.

Пит затръшна вратата и се наведе до прозореца на шофьора.

— Готово, приятел, тръгвай.

Лорън и Пит проследиха с поглед отдалечаващата се лимузина. Когато тя се вля в движението, Лорън се надигна на пръсти и целуна Пит по бодливата му буза.

— Това пък за какво беше? — попита я той, усмихнат от удоволствие.

— Награда, задето ме извади от това гнусно положение.

— Пит пак се притича на помощ. За кой ли път ми се наложи да спасявам изпаднали в беда конгресменки. — Той я целуна по устните, без да се притеснява от любопитните погледи на минувачите. — А това е награда за теб, задето си игра на благородничка.

— Защо на благородничка?

— Трябваше да ми кажеш за снимките. Можех да ти спестя много безсънни нощи.

— Мислех, че ще мога да се справя — отвърна тя, избягвайки погледа му. — Жените трябва да могат да се справят сами.

Той я прегърна и я поведе към колата си.

— Има моменти, когато дори заклети феминистки имат нужда да се облегнат на мъжко рамо.

Докато Лорън се настаняваше на пътническата седалка, Пит забеляза малко листче хартия под чистачката на предното стъкло. Отначало помисли, че е някаква реклама и тъкмо щеше да го хвърли, когато любопитството му надделя и той се вгледа в него. Съобщението бе написано с четлив почерк:

Пит инстинктивно вдигна поглед и огледа оживения тротоар, с надеждата да зърне загадъчния куриер. Но напразно — в радиус от стотина метра имаше поне осемдесет души и всеки от тях можеше да е пъхнал бележката под чистачката му, докато той разговаряше с Дагът.

— Познаваш ли някой си Дейл Джарвис? — попита той Лорън.

Тя се замисли за момент.

— Нищо не ми говори това име. Защо?

— Май ми е оставил любовно писъмце — отвърна замислен Пит.

През пролуките на товарния автомобил се просмукваше леден зимен въздух и пронизваше кожата на Лусана. Той лежеше по корем на пода на камиона с вързани ръце и крака. При всяка неравност на пътя главата му се удряше във вълнообразния метален под. Сетивата на Лусана почти не действаха. Качулката на главата му закриваше всичко и не му позволяваше да се ориентира, а въжетата пречеха на кръвообращението му и сковаваха тялото му.

Последният му спомен беше за усмихнатото лице на пилота в бара за пътниците от първа класа на летището. Малкото ясни мисли, които му минаваха през ума оттогава, свършваха винаги с този образ.

— Аз съм капитан Мутаапо — беше се представил високият, слаб пилот, оплешивял чернокож на средна възраст, но с младежка усмивка. Носеше тъмнозелена униформа на „БЕЗА-Мозамбик еърлайнс“ със златни нашивки на ръкавите. — Представител на нашето правителство ме помоли да ви осигуря безопасно пътуване, господин Лусана.

— Предпазните мерки бяха нужни за влизането ми в Съединените щати — беше отвърнал Лусана, — затова дълбоко се съмнявам, че ме грози опасност сега, когато напускам страната и съм заобиколен от американски туристи.

— Независимо от това, сър, аз съм отговорен за вас, както и за останалите сто и петдесет пътника. Длъжен съм да ви попитам дали предполагате, че ще възникнат някакви проблеми, застрашаващи живота ви.

— Не, капитане, не предполагам, уверявам ви.

— Добре — беше се усмихнал широко Мутаапо. — Да пийнем тогава за спокоен и приятен полет. Какво да бъде за вас, сър?

— Мартини, само с лимонов сок, благодаря ви.

Каква глупост от моя страна, помисли си Лусана, докато товарният автомобил ръмжеше, спрял на железопътен прелез. Твърде късно бе проумял, че на пилотите на пътническите самолети е забранено да употребяват алкохол двайсет и четири часа преди полет. Твърде късно разбра, че в питието му е било сложено сънотворно. Усмивката на мнимия капитан замръзна навреме, преди бавно да се забули и да изчезне от поглед.

Лусана не можеше да каже колко часове или дни бяха минали. Нямаше начин да знае, че е поддържан в непрекъснато вцепенение чрез често инжектиране на средно силно успокоително средство. За краткото време, когато му сваляха качулката, пред погледа му се появяваха непознати лица, чиито черти плуваха в лека мъгла и отново изчезваха.

Камионът спря и до слуха му долетяха приглушени гласове. После шофьорът отново включи на скорост и след не повече от километър и половина пак спря.

Лусана чу задните врати да се отварят, почувства как две ръце грубо го вдигнаха и пренесоха вдървеното му тяло върху някаква рампа. От тъмнината идваха странни звуци. Изсвири далечна въздушна свирка, метал издрънча, сякаш се бяха отворили и затворили стоманени врати. Надуши миризма на прясна боя и нафта.

Той най-безцеремонно бе захвърлен на друг твърд под, после стъпките на носачите му заглъхнаха. Следващото нещо, което почувства, беше срязването на въжетата от тялото му. Махнаха и качулката му. Единствената светлина идваше от малка червена крушка на стената.

Близо цяла минута Лусана остана да лежи неподвижен, докато кръвообращението му бавно събуждаше изтръпналите му крайници. Той повдигна клепачи и примижа. Стори му се, че се намира на капитанския мостик на кораб. Червената светлина разкриваше щурвал и широк пулт за управление с многоцветни лампички, чиито светлини се отразяваха върху дълга редица от квадратни прозорци, вградени в три от четирите сиви стени.

До Лусана, държейки качулката му в ръка, стоеше огромен мъж. От легналото си положение върху палубата Лусана го виждаше с размазания си поглед като великан, който го гледаше с мило и усмихнато лице. Лусана не се подмами от вида му, знаеше, че най-закоравелите убийци докарват най-ангелското си изражение, преди да прережат гърлата на жертвите си. Но лицето на този мъж като че ли излъчваше необикновена невинност, без капка кръвожадно намерение. Напротив, гледаше го по-скоро с любопитство.

— Ти си Хирам Лусана. — Дълбокият басов глас отекна в стоманените прегради.

— Да — отвърна почти шепнешком Лусана и намери гласа си за странен; не го беше чувал от почти четири дни.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквах да се запозная с теб — добави гигантът.

— Кой сте вие?

— Говори ли ти нещо името Фокс?

— А трябва ли? — попита Лусана, твърдо решен да се съпротивлява.

— Ау, ужасно е, че толкова бързо забравяш имената на хората, които си убил.

В същия миг на Лусана му просветна.

— Фокс… нападението над фермата на Фокс в Натал…

— Жена ми и децата ми бяха убити. Къщата ми опожарена. Ти дори посече работниците, цели семейства с деца, с кожа като твоята.

— Фокс… вие сте Фокс — повтори Лусана, мъчейки се да събере мислите в опияненото си съзнание.

— Увериха ме, че тази гнусна работа е била дело на АРА — каза Фокс с по-твърд глас, — дело на твоите хора, ти си издал заповедите.

— Аз не съм отговорен. — Мъглата в съзнанието на Лусана вече се разсейваше и той започна да се съвзема, поне вътрешно; краката и ръцете му все още не му се подчиняваха. — Съжалявам за случилото се със семейството ви. Било е нелепо трагично кръвопролитие. Трябва обаче да вините други, моите хора са невинни.

— Ха! Очаквах да отричаш.

— Какво смятате да правите с мен? — попита Лусана без страх в очите.

Фокс погледна през прозорците на капитанския мостик. Навън беше черна нощ и лека мъгла замъгляваше стъклата. В погледа му се долавяше тъга. Той се обърна към Лусана.

— Двамата с теб ще предприемем едно малко пътуване, пътуване без билет за връщане.

Точно в девет и половина вечерта таксито мина през един заден портал на Вашингтонското национално летище и свали Джарвис зад усамотен хангар, разположен в рядко използван участък на аеродрума. Като се изключеше слабата светлина през прашното стъкло на една странична врата, сградата изглеждаше мрачна и неприветлива. Той побутна входната врата и се изненада, че тя не изскърца, докато се отваряше. Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук.

Просторната вътрешност беше ярко осветена от флуоресцентно осветление на тавана. Достопочтен стар тримоторен самолет „Форд“ бе застинал като огромна гъска в средата на циментовия под и закриляше под разперените си криле няколко старомодни автомобила в различна степен на реставрация. Джарвис се приближи до един от тях, който не представляваше нищо повече от ръждясала ламарина. Изпод радиатора му се подаваха два крака.

— Вие ли сте господин Пит? — попита Джарвис. — А вие ли сте господин Джарвис?

— Да.

Пит се измъкна изпод колата и седна до нея.

— Виждам, че лесно сте намерили скромното ми жилище.

Джарвис огледа омазнения гащеризон и разчорлената му коса и попита:

— Тук ли живеете?

— Апартаментът ми е горе — поясни Пит и посочи към остъкленото ниво над пода на хангара.

— Имате много хубава колекция — отбеляза Джарвис, обхващайки с ръка реликвите. — Онази кола там, с черните калници и сребристата каросерия, каква марка е?

— „Майбах-Цепелин“ от 1936-та — отвърна Пит.

— А тази, която ремонтирате?

— Тя е открито ландо „Рено“ от 1912-та.

— Изглежда доста очукана — отбеляза Джарвис, прокарвайки пръст по пласт ръжда.

Пит се усмихна.

— И все пак не е чак в толкова лошо състояние, като се има предвид, че е прекарала седемдесет години на морското дъно.

Джарвис веднага се сети.

— От „Титаник“ ли сте я извадили?

— Да. Разрешиха ми да я взема след спасителната операция на кораба. Нещо като награда за положения труд, тъй да се каже.

Пит го поведе към стълбите за апартамента си. Джарвис влезе и професионалният му поглед бързо пробяга по необичайното обзавеждане. Обитателят явно е „Пантелей пътник“, помисли си той, съдейки по морските предмети, украсяващи стаята. Медни водолазни каски от друга епоха, морски компаси, дървени щурвали, корабни камбани, дори стари пирони, както и шишета, всяко едно прилежно облепено с етикет с името на съответния известен кораб, откъдето е било извадено от Пит. Джарвис изпита чувството, че разглежда музей на един човешки живот.

Той седна на кожения диван след поканата на Пит и погледна домакина си право в очите.

— Познавате ли ме, господин Пит?

— Не.

— И въпреки това не се поколебахте да се срещнете с мен.

— Кой може да устои на такава загадъчна бележка? Не всеки ден намирам върху стъклото на колата си телефонен номер, който да се окаже, че е на Управлението за национална сигурност.

— И сте предположили, разбира се, че сте били проследен.

Пит се настани на коженото кресло и вдигна крака върху една табуретка.

— Хайде да оставим играта на думи, господин Джарвис, и да минем на въпроса. Какво привлече любопитството ви?

— В какъв смисъл?

— Любопитството ви към мен.

— Добре, господин Пит, свалям картите. Каква е истинската цел на НЮМА зад издирването на специален тип тежки корабни снаряди?

— Сигурен ли сте, че не искате нищо за пиене? — попита вместо отговор Пит.

— Да, благодаря — отвърна Джарвис, оценявайки начина, по който Пит печелеше време.

— Щом сте разбрали, че сме излезли на пазара, значи знаете защо.

— Сеизмографски проби върху коралови образувания, нали?

Пит кимна.

Джарвис разпери ръце върху облегалката на дивана.

— За кога сте запланували да проведете тези проби?

— За последните две седмици на март догодина.

— Разбирам. — Джарвис хвърли на Пит благ, почти бащински поглед и заговори по същество. — Ние разговаряхме с четирима сеизмолози, двама от които работят в нашето управление. Те не поддържат вашия замисъл да спуснете 406-милиметрови снаряди от въздуха. Всъщност го смятат направо за нелепо. Освен това научих, че НЮМА не предвижда никакви сеизмологични проби в Тихия океан. С две думи, господин Пит, малката ви добре скроена хитрост няма да мине.

Пит затвори очи и се замисли. Можеше да излъже или просто да откаже всякакъв коментар. Не, заключи той в себе си, алтернативите му се сведоха до нулата, фактически нямаше никаква надежда той, Стайгър и Сандекър да преговарят за бързото връщане на бойните глави с „БС“ от страна на АРА. Тримата бяха провели издирването, доколкото им позволяваха ограничените ресурси. Беше време, прецени той, да бъдат включени и професионалисти.

Той отвори очи и погледна Джарвис.

— Ако имах властта да сложа в дланта ви бактериологически агент, който може да убива без прекъсване в продължение на триста години, какво бихте направили вие?

Въпросът завари Джарвис неподготвен.

— Не разбирам за какво говорите.

— Въпросът остава — каза Пит.

— Оръжие ли е това?

Пит кимна.

Безпокойство обзе Джарвис.

— Не съм чувал за подобно оръжие. Още преди десет години химическите и биологическите оръжия бяха категорично и безусловно анатемосани от всеки гражданин на Съединените щати.

— Моля, отговорете на въпроса ми — настоя Пит.

— Ще го предам на правителството ни предполагам.

— Сигурен ли сте, че това ще е правилният ход?

— Боже господи, какво искате, човече? Случаят е просто хипотетичен.

— Такова оръжие трябва да се унищожи — продължи Пит, а зелените му очи сякаш пронизваха черепа на Джарвис до тила му.

Настъпи кратко мълчание, после Джарвис попита:

— Наистина ли съществува такова?

— Да.

Нещата си дойдоха на място и за първи път, откакто се помнеше, на Джарвис му се прииска да не е чак толкова стриктен в работата си. Той се усмихна и рече:

— Мисля, че сега бих пийнал нещо. А после, както е тръгнало, двамата с вас ще си разменим някои доста тревожни вести.

Докато Пит караше в дъжда, Джарвис изглеждаше като хипнотизиран от ритмичното движение на чистачките на предното стъкло. Най-накрая фокусира погледа си и посочи към пътя напред.

— Май следващият град е Лексингтън парк.

— Да, след шест километра — уточни Пит, без да извръща глава.

— Преди него има денонощна бензиностанция — продължи Джарвис. — Спрете там, за да използвам обществения телефон.

Минути по-късно фаровете на колата осветиха табелата на Лексингтън парк. След около километър зад завоя изникна ярко осветена бензиностанция със сервиз. Пит отби по алеята и спря пред телефонна кабина.

Обслужващият бензиностанцията седеше вътре на топло и сухо, вдигнал крака върху стара нафтова печка. Той остави настрана списанието, което четеше, и отправи подозрителен поглед през мокрите прозорци към Пит и Джарвис. После, като установи, че не се държат като бандити, възобнови четенето си. Светлината в телефонната кабина угасна, след като Джарвис излезе от нея и притича да се прибере отново в колата.

— Някакви пресни новини? — попита го Пит.

Джарвис кимна.

— Моите хора са открили доста обезсърчаваща информация.

— Лошите вести и противното време вървят ръка за ръка — подметна Пит.

— „Айова“ бил изваден от списъците на военноморския флот и продаден на търг. Спечелилият търга е някаква корпорация „Уолвис бей инвестмънт“.

— Не съм чувал за нея.

— Корпорацията е подставена финансова фирма, зад която стои Африканската революционна армия.

Пит отби леко встрани, за да заобиколи дълбока дупка на пътя.

— Възможно ли е Лусана да е дръпнал черджето изпод въздушната кула на южноафриканския министър на отбраната, като е дал по-висока цена за кораба?

— Съмнявам се — отвърна Джарвис и потръпвайки от студ, сложи ръце над топлия въздух, излизащ от вентилационните отвори на арматурното табло. — Убеден съм, че именно южноафриканският министър на отбраната е купил „Айова“ чрез подставената корпорация „Уолвис бей инвестмънт“.

— Май не смятате Лусана за много умен.

— Той просто няма как да научи за това — отвърна Джарвис. — Обща практика е имената на участниците в търговете да се държат в тайна.

— Господи! — смънка Пит. — Продадени са бойните глави от „Фаланкс армс“ на АРА…

— Опасявам се, че ако се разровим малко повече — заговори с напрегнат глас Джарвис, — ще открием, че Лусана и АРА нямат нищо общо с тази работа.

— Това там, право напред, е кораборемонтната работилница на „Форбс“ — каза Пит.

Стигнаха до висока телена ограда, която минаваше покрай пътя. Пит спря пред опънато пред портала въже. Никакъв кораб не се виждаше от гъстата водна завеса, дори дерик-крановете се губеха в тъмнината. Миг преди Пит да смъкне стъклото на прозореца си, пазачът вече се беше приближил откъм неговата страна.

— Какво обичате, господа? — попита той любезно.

Джарвис се наведе над Пит и показа служебната си карта.

— Идваме да проверим дали „Айова“ е все още в работилницата.

— Мога да ви уверя, сър, че той се намира на дока. От шест месеца го преоборудват.

Пит и Джарвис си размениха тревожни погледи при думата „преоборудват“.

— Имам заповед да не пускам никого без пропуск или придружител от управата на компанията — продължи пазачът. — Съжалявам, но ще трябва да почакате до утре сутринта, за да отидете до кораба.

Лицето на Джарвис пламна от гняв. Тъкмо отвори уста да започне да обяснява, когато друга кола спря до тях и от нея слезе мъж, облечен със смокинг.

— Проблеми ли има, О’Шей? — попита той.

— Тези господа искат да влязат в работилницата — отвърна пазачът, — но нямат пропуски.

Джарвис слезе от колата и тръгна към непознатия.

— Името ми е Джарвис и съм директор на Управлението за национална сигурност. Приятелят ми се казва Дърк Пит и работи в НЮМА. От съществена важност е да извършим инспекция на „Айова“.

— В три часа сутринта?! — почуди се мъжът, като гледаше служебната карта. После се обърна към пазача. — Всичко е наред, пусни ги да влязат. — Той се обърна отново с лице към Джарвис. — Може да се объркате по пътя за дока, затова ще ви придружа. Между другото да ви се представя: аз съм Мец, Лу Мец, началник на кораборемонтната работилница.

Мец се върна до колата си и каза нещо на жената на пътническата седалка.

— Това е съпругата ми — поясни той, докато сядаше на задната седалка зад Пит. — Днес празнувахме годишнина от сватбата ни и на път за вкъщи реших да се отбия тук, за да взема едни хелиографни копия.

О’Шей откачи въжената бариера и я пусна на мократа земя. Направи знак на Пит да почака и провря глава през прозореца му.

— Господин Мец, ако видите шофьора на автобуса, попитайте го защо се бави, та не си тръгва.

— Шофьор на автобус ли? — не скри изненадата си Мец.

— Ами да, мина оттук към седем часа вечерта, натоварен с близо седемдесет чернокожи момчета. Отиваха към „Айова“.

— И ти си ги пуснал? — удиви се Мец.

— Всички бяха с редовни пропуски, включително шофьора на товарния камион, който ги следваше.

— Фокс! — кипна Мец. — Какво ли е наумил пък сега този шотландец!

Пит включи на скорост и навлезе в двора на работилницата.

— Кой е този Фокс?

— Капитан Патрик Маккензи Фокс — поясни Мец. — Пенсионер от Военноморските сили. Не крие факта, че някаква банда терористи го е наела да преоборудва кораба. Същински костелив орех е този човек.

Джарвис се обърна към Мец.

— В какъв смисъл?

— Фокс накара мен и бригадата ми да свалим напречните прегради и да направим подобрение на външния вид на кораба. Настоя почти да го оголим отвътре и да заменим половината надстройка с дървени плоскости.

— „Айова“ изобщо не е бил проектиран да плава като тапа — отбеляза Пит. — Ако се променят драстично плавателността му и центровете на тежестта му, още при първата буря ще се прекатури.

— На мен ли го казвате! — измърмори Мец. — Месеци наред спорих с него, но той е безподобен инат. Накара ме дори да сваля двата превъзходни двигателя на „Дженерал мотърс“ и да запечатам валовете им. — Той млъкна и потупа Пит по рамото. — Завийте надясно след онази купчина стоманени листове и като стигнете релсите за дерик-крановете, наляво.

Температурата беше паднала и дъждът падаше като ледена завеса. В светлината на фаровете изпъкнаха две огромни тъмни очертания във вид на кутии.

— Ето ги автобусът и камионът — каза Пит и паркира колата, но остави двигателя да работи и фаровете запалени.

— Не виждам шофьорите — обади се Джарвис.

Пит взе джобно фенерче от джоба на вратата си и слезе от колата. Джарвис го последва, а Мец изчезна в нощта, без да каже дума. Пит насочи светлинния лъч през прозорците на автобуса, после към камиона. И двете превозни средства бяха празни.

Пит и Джарвис ги заобиколиха и видяха, че Мец стои като вцепенен на място с ръце, стиснати в юмруци и прибрани до тялото. Смокингът му беше станал вир-вода, косата му бе полепнала по лицето. Мъжът имаше вид на изваден от водата удавник.

— Къде е „Айова“?

Мец гневно размаха юмруци в нощта.

— Мръсен подлец!

— Кой?

— Проклетият шотландец е отплавал с кораба!

— Господи, сигурен ли сте?

Лицето и гласът на Мец издаваха ярост и отчаяние.

— Много добре помня мястото на бойния кораб. Той стоеше закотвен тук по време на преоборудването му. — Изведнъж видя нещо и се втурна към ръба на дока. — Боже мой! Вижте! Въжетата са все още привързани за кнехтите. Идиотите му с идиоти са изхвърлили вързалата от кораба. Сякаш нямат намерение да го закотвят отново.

Джарвис се наведе и огледа дебелите въжета, които се губеха в дълбините на мастиленочерната вода.

— Грешката е моя. Престъпно нехайство от моя страна, че не бях по-прозорлив.

— Все още не сме сигурни дали ще извършат нападение — каза Пит.

Джарвис поклати глава.

— Точно това ще направят, можете да бъдете сигурни в това. — Той уморено се облегна на един бетонен пилот. — Ех, да ни бяха дали дата и мишена.

— Датата е известна отдавна — каза Пит.

Джарвис го изгледа учудено.

— Нали казахте, че замисълът на нападението е да се предизвика съчувствие към южноафриканските бели и да се провокира американски гняв срещу чернокожите революционери — продължи Пит. — Какъв по-подходящ ден от днешния?

— Сега е пет минути след полунощ, вече е сряда сутринта. — Гласът на Джарвис беше напрегнат. — Какво му е по-специалното на днешния ден?

— Организаторите на операция „Дива роза“ имат съвършено чувство за времето — отвърна Пит със сух ироничен глас. — Днес е седми декември, годишнина от нападението над Пърл Харбър.

Претория, Южна Африка, 7 декември 1988 г.

Питер де Ваал седеше сам в кабинета си в Министерството на отбраната и четеше книга. Беше ранна вечер и през сводестите прозорци все още нахлуваше лятната светлина. На вратата тихо се почука.

— Да — каза Де Ваал, без да вдига глава от четивото си.

Влезе Зееглер.

— Съобщиха ни, че Фокс е предприел операцията.

Лицето на Де Ваал не показа изненада; той остави книгата си настрана и подаде на Зееглер лист хартия.

— Погрижи се дежурният началник свръзки лично да изпрати това съобщение до Американския държавен департамент.

— Признавате вината от името на нашия министър-председател, който е в пълно неведение за операцията „Дива роза“?! — смая се Зееглер. — Мога ли да попитам защо?

Де Ваал кръстоса ръце пред себе си и се вторачи в Зееглер.

— Не виждам причина да обсъждам подробностите.

— Тогава ще ми кажете ли защо хвърлихте Фокс на вълците?

Министърът се пресегна и взе отново книгата си.

— Погрижете се това съобщение да бъде изпратено. На въпросите ще ви бъде отговорено, когато му дойде времето.

— Но ние обещахме на Фокс да направим опит да го спасим — упорстваше Зееглер.

Де Ваал въздъхна нетърпеливо.

— Фокс знаеше, че е мъртъв, още когато прие да командва нападението.

— Ами ако оцелее и се разприказва пред американските власти, признанията му ще се окажат пагубни за нашето правителство.

— Бъдете спокоен, полковник — усмихна се с половин уста Де Ваал, — Фокс няма да оживее, за да се разприказва.

— Струвате ми се напълно сигурен, господин министър.

— Така е — отвърна спокойно Де Ваал, — наистина съм напълно сигурен.

Карл Сведборг, шкипер на траулера „Моли Бендер“, почука барометъра с кокалчетата на ръката си, вгледа се в него, после отиде до масата с морски карти и взе чашата с кафе. Докато отпиваше от нея, хвърли поглед към заледяващата се палуба. Той никак не обичаше противните влажни нощи. Влагата се просмукваше в седемдесетгодишните му кости и увеличаваше болките в ставите му. Трябваше да се пенсионира преди едно десетилетие, но съпругата бе починала, а децата му се бяха пръснали в различни краища на страната и на Сведборг му беше тежко да живее сам в празната къща. Докато можеше да намира койка като шкипер, щеше да плава, докато не го погребяха във водата.

— Поне видимостта е към осемстотин метра — каза той разсеяно.

— Виждал съм и по-тежки случаи, много по-тежки — обади се Брайън Донегол, висок ирландски емигрант с гъста коса, който стоеше зад щурвала. — По-добре да имаме лошо време на излизане, отколкото на влизане.

— Така е. — Гласът на Сведборг прозвуча сухо; той потрепери и закопча догоре вълнената си шуба. — Не пускай щурвала и направи широк завой наляво покрай буя при нос Рагид.

— Не се притеснявай, шкипер. Верният ми белфастки нос надушва фарватерните знаци като хрътка, казвам ти.

Шеговитите подмятания на Донегол рядко успяваха да разсмеят Сведборг. Сега устните му неволно трепнаха в нещо като усмивка, после той заговори със строг и привидно търпелив глас:

— Все пак предпочитам да разчиташ на очите си.

„Моли Бендер“ заобиколи нос Рагид и продължи надолу по реката. Бреговите светлини едва мъждукаха през сгъстяващата се суграшица.

— Нещо се задава по фарватера — съобщи Донегол.

Сведборг взе бинокъл и погледна над носовата част.

— Водещият кораб е снабден с три бели светлини. Значи това е влекач с шлеп зад него. В това мрачно време не мога да различа очертанията му. Но ми се струва, че влачи не само един шлеп. Виждам две бели светлини на триста метра зад влекача.

— Той се движи точно срещу нас, шкипер. Мачтовите му светлини са на една линия с носа ни.

— Какво търси негодникът от тази страна на реката? — запита се на глас Сведборг. — Не знае ли глупакът му с глупак, че когато два плавателни съда се приближават един към друг, трябва да се движат в дясната част на фарватера?

— Ние можем да маневрираме по-лесно от тях — каза Донегол. — Най-добре да го предупредим и да се разминем десен борд с десен борд.

— Добре, Донегол. Мини наляво и му подай сигнал за намеренията ни.

Сигнал в отговор не се получи. Светлините на странния влекач се приближаваха далеч по-бързо, отколкото очакваше Сведборг. Далеч по-бързо от всеки влекач, взел на буксир няколко шлепа, който беше виждал дотогава. Обзе го ужас, когато видя, че другият плавателен съд отби право срещу променения курс на „Моли Бендер“.

— Подай на глупака четири сигнала със свирката! — извика Сведборг.

Този сигнал за бедствие, валиден за вътрешния воден път, прозвучаваше, когато курсът на насрещния плавателен съд или намеренията му не са били разбрани. Двама от екипажа на Сведборг се разбудиха от пронизителните звуци на сирената и все още сънени, влязоха в кормилната рубка, но бързо се разсъниха, когато видяха близостта на светлините на странния плавателен съд. Беше повече от ясно, че той не се държеше като влекач, взел на буксир шлепове.

В останалите няколко секунди Сведборг грабна рупора и изкрещя в нощта.

— Ахой! Отдръпнете се рязко наляво!

Все едно че викаше на призрак. Ничий глас не се чу, никакъв сигнал на сирена не се разнесе в отговор в ледения мрак. Светлините се приближаваха застрашително към безпомощния „Моли Бендер“.

Проумявайки, че сблъсъкът е неизбежен, Сведборг се хвана за долната рамка на прозореца. С последни усилия Донегол трескаво даваше двигателите на заден ход и изви кормилото отново надясно.

Последното нещо, което видяха двамата, беше огромен сив нос в суграшицата, издигащ се високо над кормилната рубка, с масивен стоманен клин, носещ номера 61.

После малкият траулер стана на трески и бе погълнат от ледените води на реката.

Когато Пит влезе във военноморската болница „Бетезда“, беше посрещнат от Хайди Милиган. Русата й коса бе почти скрита под кърпа и въпреки умората в очите й тя изглеждаше жизнена и някак по-млада.

— Как е адмирал Бас? — попита я Пит.

В погледа й се появи напрежение.

— Уолтър упорства, не се предава. Ще се оправи.

Пит не й повярва. Хайди се беше вкопчила в бавно изчезваща нишка на надеждата и храбро се представяше за такава, каквато не е. Той обви ръка около кръста й и я поведе по коридора.

— Дали ще може да разговаря с мен?

Тя кимна.

— Лекарите не го препоръчват, но Уолт настоя, след като му предадох съобщението ви.

— Нямаше да го безпокоя, ако не беше от такава важност — каза Пит.

Тя го погледна в очите.

— Разбирам.

Двамата стигнаха до вратата на болничната стая и Хайди я отвори. Посочи на Пит леглото на адмирала.

Пит ненавиждаше болниците. Едва издържаше натрапчивата миризма на етер, потискащата атмосфера, бездушието на лекарите и сестрите. Отдавна беше взел решение за себе си — когато настъпи неговият час, той ще мре в собственото си легло у дома.

Решението му още повече се затвърди, когато видя адмирала за първи път, откакто му прилоша в Колорадо. Восъчната бледност на старческото му лице като че ли се сливаше с цвета на възглавницата, тежкото му дишане беше в унисон със съскането на респиратора. Тръбички се спускаха до ръцете му и под чаршафите. Мускулестото му някога тяло сега като че ли се беше стопило.

Лекарят в стаята пристъпи към Пит и го потупа по рамото.

— Съмнявам се, че ще има сили да говори.

Главата на Бас се извърна леко в посока към Пит и той направи знак с немощната си ръка.

— Приближи се, Дърк — каза той със сипкав глас.

Докторът сви пораженчески рамене.

— Ще съм наблизо, за всеки случай — съобщи той и излезе от стаята.

Пит придърпа един стол до леглото и се наведе до ухото на Бас.

— Става дума за снаряда с „Бърза смърт“ — заговори Пит. — Как действа той по пътя на траекторията си?

— Центробежната сила… нарезът…

— Разбирам — прекъсна го Пит с тих глас. — Спираловидният нарез вътре в цевта на оръдието завърта снаряда и предизвиква центробежна сила.

— Активира генератор… който… на свой ред активира малък радиолокационен… високомер.

— Сигурно имате предвид барометричен високомер.

— Не… барометричният не действа. — Бас говореше шепнешком. — Тежкият корабен снаряд има висока скорост с плоска траектория… много ниска за точно барометрично отчитане… Трябва да се използва радиолокатор… за сигнал от земята.

— Струва ми се невъзможно, че един радиолокационен високомер може да преодолее силното гравитационно ускорение, след като бъде задействано оръдието — каза Пит.

Бас се насили да се усмихне.

— Лично аз проектирах комплекта. Уверявам те… приборът преодолява първоначалния тласък, след като… се детонира мощният заряд.

Адмиралът затвори очи и застина неподвижно, изтощен от усилието да говори. Хайди се доближи и сложи ръка на рамото на Пит.

— Може би ще е по-добре да дойдете отново следобед.

Пит поклати глава.

— Дотогава ще е много късно.

— Но вие ще го погубите — настоя Хайди и свъси вежди, а очите й плувнаха в сълзи.

Ръката на Бас се повдигна със сантиметър от чаршафа и сграбчи китката на Пит. Той отвори очи.

— Просто ми трябва минута, за да си поема дъх… Не си тръгвай… това е заповед.

Хайди забеляза израза на съчувствие по лицето на Пит и с неохота се оттегли. Пит отново се наведе до главата на адмирала.

— Какво става после?

— След като снарядът стигне зенита си и започне да лети към земята, действащият във всички посоки индикатор на високомера… започва да сигнализира намаляващата височина…

Гласът на Бас заглъхна и Пит зачака нетърпеливо.

— На височина четиристотин и петдесет метра… парашутът се освобождава… забавя спускането на снаряда и активира малко взривно устройство.

— На четиристотин и петдесет метра се отваря парашут — повтори Пит.

— На триста метра устройството се детонира и разцепва главата на снаряда… така освобождава гроздовидна маса от малки бомбички, съдържащи агента „Бърза смърт“…

Пит се облегна назад, размисли се над описанието на действието на снаряда и погледна в чезнещия поглед на възрастния мъж.

— А факторът време, адмирале? Какво е времетраенето между изхвърления парашут и разпръскването на „Бърза смърт“?

— Ох, беше толкова отдавна… не помня вече…

— Моля ви, опитайте да си спомните — настоя Пит.

Бас вече видимо гаснеше. Пребори се да размърда мозъка си, но клетките откликваха мудно. После бръчките на напрегнатото му лице се отпуснаха и той прошепна.

— Мисля… но не съм сигурен… че е трийсет секунди… Скоростта на спускането… около шест метра в секунда…

— Трийсет секунди? — попита Пит, очаквайки потвърждение.

Ръката на Бас освободи китката на Пит и тупна обратно върху леглото. Той затвори очи и изпадна в кома.

„Айова“ се отърва единствено с няколко драскотини по боята на носовата си част, след като се вряза в „Моли Бендер“. Фокс дори не усети сблъсъка. Той можеше да избегне трагедията, ако беше извил кормилното колело силно наляво, но това щеше да отклони линейния кораб от дълбоките води на фарватера и той щеше да заседне в плитчините.

На Фокс му беше нужен всеки сантиметър дълбочина между речния бряг и корпуса на „Айова“. Изтръгването на хилядите тонове стомана без съществено значение в продължение на месеци беше повдигнала газенето му по време на войните от дванайсет метра до малко под седем метра, оставяйки на Фокс тънка като бръснач допустима граница. Огромните въртящи се гребни винтове вече разбъркваха дънната кал, която размътваше килватера на „Айова“ с километри.

Безбройните пътувания на Фокс нагоре-надолу по реката нощно време, за да изследва всеки метър, да маркира всеки буй на фарватера, всяка плитчина, даде резултат. През намаляващата суграшица той различи светещия двоен кръст край остров Сейнт Клемънтс, а след минута-две до слуха му достигна и звукът от камбаната на буя, който проехтя като глас на стар приятел. Той избърса потта от ръцете в ръкавите си. Задаваше се най-опасната част от пътуването.

Откакто бе изхлузил вързалата от кораба, Фокс се притесняваше за дънните плитчини „Кетъл“ — близо деветкилометров участък от реката, представляващ мрежа от плитчини от пясъчни наноси, която можеше да сграбчи кила на „Айова“ и да го задържи безпомощен на километри от целта му.

Той вдигна едната си ръка от щурвала и взе микрофона.

— Искам непрекъснато отчитане на дълбочината.

— Разбрано, капитане — отвърна глас през пукота на високоговорителя.

Три палуби по-долу двама от чернокожия екипаж на Фокс се сменяха да докладват за дълбочините, когато данните започнаха да се появяват на модифицирания ехолот. Те ги предаваха в метри вместо в обичайните фатоми2.

— Седем и деветдесет… седем и шейсет… седем и четирийсет и пет…

Пясъчните плитчини „Кетъл“ започваха да дават знак за присъствието си и едрите месести ръце на Фокс се впиха здраво, като залепени в ръкохватките на щурвала.

Седнал в единия край на дълга заседателна маса в оперативния пункт за извънредни ситуации, намиращ се на деветдесет метра под Белия дом, президентът погледна Дейл Джарвис право в очите.

— Не е нужно да ти казвам, Дейл, че последното нещо, което ми трябва сега, е кризисно положение в малкото оставащи дни до края на мандата ми, особено пък такова, което да не може да почака до утре сутринта.

Джарвис почувства, че нервите му се опъват до краен предел. Президентът беше известен с избухливия си характер. Джарвис неведнъж беше виждал как прословутите му мустаци, любим обект на политическите карикатуристи, бяха настръхвали от гняв. Освен работата си Джарвис нямаше какво друго да губи, затова възрази:

— Не бих вдигнал от сън нито вас, сър, нито началник-щабовете, ако нямах основателна причина да го сторя.

Министърът на отбраната Тимоти Марч си пое въздух и заговори:

— Мисля, че Дейл има предвид…

— Имам предвид това — прекъсна го рязко Джарвис, — че някъде край Чесапийкския залив се навърта банда главорези с биологическо оръжие, което може да унищожи всяко живо същество в голям град и да продължи да унищожава бог знае още колко поколения.

Генерал Къртис Хигинс, председател на Комитета на началник-щабовете, го изгледа със съмнение в погледа.

— Не знам да има оръжие чак с такава унищожителна сила. Напомням ви, че оръжията с отровно вещество в нашия арсенал бяха неутрализирани и разрушени преди много години.

— Това са приказки, за да се хвърли прах в очите на обществото — повиши тон Джарвис. — Но всеки в тази стая знае много добре истината, а тя е, че армията никога не е преставала да разработва и да трупа на склад химико-биологични оръжия.

— Успокой се, Дейл — каза президентът и разтегна устни в тънка усмивка под мустаците си. Винаги изпитваше перверзно задоволство, когато подчинените му почнеха да се карат помежду си. За да разведри напрегнатата атмосфера, той се облегна небрежно назад на стола и преметна единия си крак върху страничната облегалка.

— Предлагам за момента да приемем предупреждението на Дейл като божа истина. — Той се обърна към адмирал Джоузеф Кемпър, началник на военноморските операции. — Джо, тъй като това се очертава като морско нападение, то се стоварва в твоето поле на действие.

Кемпър трудно можеше да се вмести в образа на военен водач. С пълното телосложение и бялата си коса, той по-скоро приличаше на надзирател в универсален магазин. Гледайки замислен бележките, които си бе водил по време на краткото изложение на Джарвис, Кемпър отвърна:

— Два факта подкрепят предупреждението на господин Джарвис. Първо, бойният кораб „Айова“ е бил продаден на „Уолвис бей инвестмънт“. И както показват нашите спътникови снимки, поне до вчера той се е намирал на док в кораборемонтната работилница на „Форбс“.

— А какво е настоящото му състояние?

Без да отговори, Кемпър натисна един бутон на масата пред себе си и стана от стола. Дървеното пано пред отсрещната стена се разтвори по средата и разкри прожекционен екран с размери два и половина на три метра. Кемпър вдигна телефонната слушалка и нареди кратко:

— Започвайте!

На екрана се появи телевизионна картина с висока разделителна способност, заснета от голяма височина над земята. Чистотата и цветовете й далеч превъзхождаха образа на всеки домашен телевизионен апарат. Спътниковата камера проникваше през тъмнината на ранното утро и облачността така, сякаш те не съществуваха, и изобразяваше източния бряг на залива Чесапийк като на пощенска картичка. Кемпър се доближи до екрана и направи кръгово движение с молив, използвайки го като показалка.

— Ето тук виждаме достъпа към река Патъксън и басейна между нос Дръм на север и нос Хог на юг. — Моливът се задържа за миг неподвижен. — Тези малки линии са доковете на кораборемонтната работилница на „Форбс“. Една точка в полза на господин Джарвис. Както виждате, господин президент, от „Айова“ няма и помен.

По нареждане на Кемпър камерите започнаха да се местят към горния край на залива. Товарни кораби, траулери и ракетни фрегати минаваха като на парад, но никой от плавателните съдове нямаше масивните очертания на линеен кораб. В дясната част на екрана се видя Кеймбридж, малко след това в лявата част се появи Военноморската академия в Анаполис, после мостът до нос Сенди, а по-нагоре река Патапско и Балтимор.

— Какво лежи на юг? — попита президентът.

— Освен Норфолк по протежение на четиристотин и осемдесет километра друго населено място няма.

— Е, господа? Дори Мърлин и Худини с общи усилия не биха могли да направят така, че да изчезне един боен кораб.

Преди някой да каже нещо, един от помощниците на президента влезе в заседателната зала и остави лист хартия до лакътя му.

— Току-що е пристигнало съобщение от Държавния департамент — каза президентът, след като прочете съдържанието. — Комюнике от министър-председателя на Южна Африка Кертсман. Спешно ни предупреждава за предстоящо нападение над сушата на Съединените щати от страна на АРА и се извинява за всяко косвено съучастие на неговия кабинет.

— Не мога да си представя, че Кертсман ще намеква за съучастие с врага си — вметна Марч. — Мисля, че той категорично би отрекъл всякаква връзка с това.

— Вероятно иска да се подсигури — предположи Джарвис. — Не е изключено да подозира, че операция „Дива роза“ е попаднала в наши ръце.

Президентът продължи да гледа текста на листа, сякаш не искаше да приеме плашещата истина.

— Изглежда — заговори той с мрачно лице, — адът е на път да се отприщи.

Пит, Стайгър и адмирал Сандекър стояха около чертожната маса в хангара на Пит и изучаваха едромащабна карта на водните пътища в района.

— Фокс е имал основателна причина да промени коренно външния вид на кораба — говореше Пит. — Повдигнал е водолинията с цели пет метра.

— Сигурен ли си, че разполагаш с точните изчисления? — попита Сандекър. — Защото при това положение газенето му остава само седем метра. — Струва ми се невъзможно да е толкова.

— Взех ги от човека, който не може да не ги знае — отвърна Пит. — Докато Дейл Джарвис говореше по телефона с главната квартира на УНС, аз разпитах Мец, началника на кораборемонтната работилница. Той се закле, че точно това са цифрите.

— Но с каква цел Фокс е направил тези промени? — намеси се Стайгър. — Та нали като се свалят всички оръдия и се заменят с дървена имитация, корабът става напълно безполезен.

— Оръдеен купол номер две и цялата му система за управление на огъня си е останала на място — поясни Пит. — Според Мец „Айова“ може да изстреля залп от деветстотинкилограмови снаряди на разстояние най-малко двайсет километра.

Сандекър съсредоточи вниманието си върху запалването на голямата си пура. След като се увери, че гори както трябва, той издуха облак синкав дим към тавана и почука с кокалчетата на ръката си разгърнатата карта.

— Планът ти е налудничав, Дърк. Ние се набъркваме в конфликт, който е извън нашите правомощия.

— Но не можем просто да стоим тук и да хленчим — възрази Пит. — Стратезите на Пентагона ще принудят президента или да нареди „Айова“ да бъде потопен, или да изпрати абордажна група да изземе снарядите с намерението да ги включи в арсенала на армията.

— Но каква е ползата от смъртоносен биологически агент, който не може да бъде контролиран? — попита Стайгър.

— Бъди сигурен, че всеки биолог в страната ще бъде финансиран, за да създаде противоотрова — отвърна Пит. — И ако някой постигне успех, тогава някой ден, някъде, някой генерал или адмирал може да изпадне в паника и да издаде заповед за разпръсване на този агент. Лично аз не искам да остарея със знанието, че съм имал възможността да спася безброй човешки живота, а не съм успял да действам.

— Хубава реч — вметна Сандекър — и съм напълно съгласен с теб, но ние тримата съвсем не сме в състояние да се състезаваме с Министерството на отбраната в откриването на двете изчезнали бойни глави с „БС“.

— Ако можем първо да вмъкнем човек на борда на „Айова“, човек, който да обезвреди снарядите и да ги хвърли зад борда… — Пит не довърши мисълта си гласно.

— И този човек да си ти, така ли? — дръзна да го попита Сандекър.

— От нас тримата аз съм най-подготвеният.

— Не забравяш ли и мен, господинчо? — попита язвително Стайгър.

— Ако всичко друго пропадне, ще ни трябва и опитен човек зад командното табло на хеликоптера. Съжалявам, Ейб, но аз не мога да управлявам такъв, значи избраникът за това си ти.

— Щом поставяш нещата така — усмихна се Стайгър, — как бих могъл да откажа.

— Номерът е да издирим „Айова“ преди момчетата от Отбраната — каза Сандекър. — Макар да е малко вероятно, тъй като те имат предимството на сателитното разузнаване.

— Ами ако разберем накъде се е запътил „Айова“? — вметна захилен Пит.

— Как? — измърмори скептичният Стайгър.

— Разковничето е в газенето му — отвърна Пит. — Има само един воден път по направлението на Фокс, който изисква газене от не повече от седем метра.

Сандекър и Стайгър стояха мълчаливи, с безизразни лица, очаквайки Пит да развърже възела.

— Столицата! — каза най-сетне Пит с пълна увереност. — Фокс се кани да закара „Айова“ до река Потомак и да нанесе удар на Вашингтон.

— Не вярвах, че е възможно — призна адмирал Джоузеф Кемпър, докато гледаше с възхищение изображението на „Айова“ на екрана. — Да преплаваш със стоманена гора деветдесет мили по тясна криволичеща река в глуха доба — това е забележителен подвиг в мореплаването.

Президентът разтриваше замислен слепоочията си.

— Какво знаем за този Фокс?

Кемпър направи знак с глава на един от помощниците, който подаде на президента синя папка.

— Британското адмиралтейство удовлетвори молбата ми за служебното досие на капитан Фокс. Господин Джарвис пък ме снабди с допълнителни сведения от архивите на УНС.

Президентът сложи очилата си и отвори папката. След няколко минути погледна Кемпър над роговите рамки.

— Отлично досие. Който и да го е наел за тази работа, е знаел добре за способностите му. Но защо човек с неговото безупречно минало изведнъж се въвлича в такава странна и рискована авантюра?

Джарвис поклати глава.

— Най-вероятното предположение е, че избиването на жената и децата му от терористи го е накарало да стигне до крайност.

Президентът се размисли над думите на Джарвис и се обърна към началник-щабовете:

— Господа, на разположение съм за вашите предложения.

Генерал Хигинс пръв се възползва от поканата, побутна стола си назад и се приближи до екрана.

— Нашите плановици програмираха няколко алтернативи, базирани на предположението, че „Айова“ има на борда си смъртоносен биологически агент. Затова първо, ние можем да мобилизираме ескадрила от реактивни самолети „Спектър“ Еф едно-двайсет, които да взривят „Айова“ с ракети. Атаката да съвпадне с поддържаща огнева мощ от сухопътни бойни части, разположени на брега.

— Доста е несигурно — вметна президентът. — Ако разрушението не е мигновено и напълно, има вероятност агентът „Бърза смърт“ да се разпръсне във въздуха.

— Второ — продължи Хигинс, — да изпратим екип „тюлени“ от Военноморските сили да се качат на борда на „Айова“ от водата и да обезопасят кърмовата секция, където се намира летателната площадка за хеликоптери. После части от морски пехотинци могат да бъдат спуснати от въздуха и да пленят кораба. — Хигинс замълча в очакване на коментари.

— Ами ако входовете на кораба са заковани с летви — намеси се Кемпър, — как тогава ще проникнат в него морските пехотинци?

Джарвис импровизира отговор на въпроса:

— Според работниците от кораборемонтната работилница бронята и надстройката на „Айова“ са били подменени с шперплатови листове. Морските пехотинци биха могли да проникнат през тях във вътрешността на кораба, при условие, разбира се, че хората на Фокс не ги посекат още при кацането им.

— Ако всичко друго пропадне — каза Хигинс, — последната ни алтернатива е да свършим работата с ядрена ракета със слабо действие.

В продължение на минута никой в залата не продума; всеки се страхуваше да изрази гласно невъобразимите последствия от последното предложение на генерала. Най-накрая, знаейки какво се очаква от него, президентът пое инициативата.

— На мен ми се струва, че една малка неутронна бомба ще се окаже по-практична.

— Сама по себе си радиоактивността няма да унищожи агента „Бърза смърт“ — обади се Джарвис.

— Освен това — добави Кемпър — съмнявам се, че смъртоносните лъчи могат да проникнат през оръдейния купол. Те са почти въздухонепроницаеми, когато са затворени.

Президентът погледна към Хигинс.

— Предполагам, че хората ти са взели предвид ужасяващите възможности.

Хигинс кимна важно.

— Всичко се свежда до прастария избор: да жертваш малцина, за да спасиш много.

— Каква цифра разбираш под малцина?

— Между петдесет и седемдесет и пет хиляди жертви. И може би двойно толкова ранени. Малките общини в близост до „Айова“ и пренаселеният район на Александрия ще бъдат най-сериозно поразени. Вашингтон ще пострада по-малко.

— Кога най-рано морските пехотинци могат да проникнат в кораба? — попита президентът.

— В този момент те вече се качват на хеликоптерите — отвърна генерал Гилфорд, комендантът на морската пехота. — „Тюлените“ също са на път по реката в патрулен катер на бреговата охрана.

— Три бойни единици от по десет души — уточни Кемпър.

Приглушено пиукане се чу до стола на генерал Хигинс. Кемпър се наведе и отговори, послуша малко и постави обратно слушалката. Погледна към Хигинс, който продължаваше да стои прав до екрана.

— Свързочните екипи са поставили камери върху южните скали, за да следят „Айова“ отвисоко — съобщи той. — След секунди започват да предават изображения.

Кемпър още не бе довършил, когато въздушното изображение от спътниковите камери потъмня до черно и бе заменено със снимка на „Айова“, чиято надстройка изпълни екрана.

Президентът бавно си наля чаша кафе, но не отпи. Гледаше „Айова“, а съзнанието му затърси решение, каквото само той можеше да вземе. Най-накрая въздъхна и се обърна към генерал Хигинс:

— Ще подкрепим „тюлените“ и морските пехотинци. Ако те се провалят, свържете се с реактивните самолети и наредете вашите части на брега да открият огън срещу всичко, което се изпречи пред погледа им.

— Ами ядреното нападение? — попита Хигинс.

Президентът поклати глава.

— Не мога да поема товара да наредя масово унищожение на своите съотечественици, независимо от обстоятелствата.

— Разполагаме с половин час до изгрев-слънце — каза тихо Кемпър. — На капитан Фокс му е нужна дневна светлина, за да насочи оръдията си. Всички радиолокационни и автоматични системи са били премахнати от „Айова“ още навремето, преди да е бил изваден от употреба. Той не може да разчита на никаква точност, ако не разполага с наблюдател в района на обстрела или близо до него, който да докладва обхвата и точността на огъня от „Айова“ по радиото.

— Възможно ли е наблюдателят да се е настанил на някой покрив в градската част? — попита президентът, отпивайки от кафето си.

— Не бих се изненадал — отговори Кемпър. — Но той няма да остане дълго там. Ние сме поставили компютризирани триангулационни монитори, които ще го засекат в порядъка на секунди.

Президентът въздъхна.

— В такъв случай това е всичко за момента, господа.

— Още едно нещо, господин президент, което оставих за най-накрая — обади се Хигинс.

— Казвай го!

— Снарядите с „Бърза смърт“. Ако ги изземем недокоснати, предлагам да ги дадем за анализ в лабораториите на Министерството на отбраната…

— Те трябва да бъдат унищожени! — прекъсна го рязко Джарвис. — Никакво оръжие с такива трагични последствия не си заслужава да бъде запазено.

— Опасявам се, че току-що възникна проблем — обади се Тимоти Марч.

Всички погледи се насочиха отново към екрана. Кемпър бързо грабна телефона и извика в слушалката:

— Върнете обратно обективите зад и над кърмата на „Айова“!

Невидими ръце направиха това, което бе казано, и изображението на кораба започна да се смалява, докато камерите увеличаваха обхвата на района. Вниманието на всички веднага бе привлечено от комплект навигационни светлини, които се задаваха от долното течение на реката.

— Какво предполагате, че е това? — попита президентът.

— Хеликоптер — отвърна гневно Хигинс. — Някой проклет цивилен сигурно не е могъл да надвие любопитството си и си е наумил да покръжи малко над кораба.

Мъжете в залата станаха от местата си и се скупчиха до екрана, наблюдавайки безпомощно как неканеният летателен апарат неотклонно се движи към заседналия линеен кораб. Всички се напрегнаха и погледите им издаваха отчаяно безсилие.

— Ако Фокс се паникьоса и открие огън, преди нашите военни части да са заели позиция — обади се почти шепнешком Кемпър, — ще пострадат много хора.

Фокс не се обезпокои от хеликоптера, особено като го видя, че продължи по пътя си. Той не видя обаче човешката фигура, която се спусна от него в сумрака, тъй като вниманието му беше насочено към приближаващия се с висока скорост по реката катер. Предположи, че в него е комитетът по посрещането от името на американското правителство и заговори по микрофона.

— Господин Шейба?

— Да, сър? — отвърна през пращенето гласът на Шейба.

— Моля, погрижете се картечарите да заемат позиции и да се приготвят да отблъснат абордажната група.

„Да отблъснат абордажната група! Боже мой, помисли си Фокс, кога ли за последен път капитан на огромен боен кораб беше дал такава заповед?“

— Това тактическо занятие ли ще бъде, сър?

— Не, господин Шейба, няма да е тактическо занятие. Опасявам се, че американски екстремисти, поддържащи враговете на родината ни, може да се опитат да превземат кораба. Инструктирайте хората си да стрелят по всеки човек, плавателен съд или самолет, който застрашава нашия кораб и екипажа му! Нека хората ви започнат да обстрелват катера с терористи, който се приближава към нас откъм запад!

— Слушам, сър! — Радиото не можеше да прикрие вълнението в гласа на Шейба.

За миг Фокс се изкуши да нареди на нищо неподозиращия екипаж да напусне „Айова“, но това значеше да признае — а той не можеше — че се е готвил да изпрати на смърт шейсет и осем невинни мъже, мъже, подмамени да повярват, че служат на една родина, която се отнася с тях малко по-добре от добитък. Фокс имаше начин да отхвърли от себе си всяко ледено пипало на вината. Той извика в паметта си спомена за опожарената ферма, за овъглените тела на жена си и децата си и решението му да осъществи намерението си бързо се затвърди.

Той отново взе микрофона.

— Главна батарея!

— Главна батарея в готовност, капитане!

— При команда — единичен огън! — Той хвърли още веднъж поглед към изчисленията върху картите до себе си. — Далекобойност: двайсет и три хиляди и деветстотин метра. Пеленг на целта: нула-едно-четири градуса.

Фокс загледа като хипнотизиран как трите дълги цеви на оръдията, стърчащи от купол номер две на главната корабна артилерия, започнаха послушно да издигат огромните си дула до ъгъл от петнайсет градуса, след което застинаха в това положение и зачакаха команда, за да избълват смайващата си огнева мощ. Фокс си пое дълбоко въздух и натисна предавателния бутон на микрофона си.

— Заехте ли позиция, „Ангъс-две“?

— Чакам команда, приятел — отвърна наблюдателят.

— Господин Шейба?

— Готови сме за стрелба, сър.

Е, това беше. Пътуването, започнало от една ферма в Натал, бе следвало безмилостно посоката си именно до този момент. Фокс излезе от крилото на мостика и издигна бойното знаме на АРА върху импровизиран стълб. После се върна в командния пункт и изрече фаталните думи:

— Можете да откриете огън, господин Шейба.

Генерал Хигинс тръшна силно телефонната слушалка върху вилката. Това беше първият му изблик на невъздържаност.

— Изпуснахме наблюдателя им — каза той с горчивина в гласа. — Бяхме засекли местоположението му, но докато най-близкият ни патрул отиде дотам, той изчезна.

— Явно е обигран — отбеляза Тимоти Марч. — Само с една от общо четирите ни коли на пътя, оборудвани с радиосистемата Си Би, откриването на негодника е почти невъзможно.

— Екип от специалните части и градската полиция са поставили барикади по ключовите кръстовища в района на Капитолия — каза Хигинс. — Ако можем да задържим наблюдателя далеч от визуален контакт с неговите цели, той няма как да съобщи на кораба за корекциите на далекобойността. Така Фокс ще стреля слепешката.

Очите на президента бяха приковани в екрана и гледаха тъжно увеличеното спътниково изображение на разрушения паметник на Линкълн.

— Хитро измислено от тяхна страна — измърмори той. — Неколцина жертви едва ли ще се превърнат в нещо повече от заглавие на първа страница на вестниците за повечето американци. Но разрушаването на почитан национален паметник, това вече ще покърти всекиго. Бъдете сигурни, господа, че до довечера мнозина обезумели американци ще излязат на улицата, за да излеят гнева си.

— Ако следващият снаряд съдържа „БС“… — не се доизказа Джарвис.

— Това е нещо като руска рулетка — прекъсна го Марч. — Два снаряда вече бяха изстреляни. Това означава, че вероятността се свежда до две от трийсет и шест.

Хигинс погледна към адмирал Кемпър.

— Изчислихте ли какво е темпото на стрелбата от „Айова“?

— Времетраенето между изстреляните снаряди беше четири минути и десет секунди — отвърна Кемпър. — Наполовина по-забавено в сравнение с някогашната му военновременна ефективност, но доста добро, като се вземе предвид четирийсетгодишното старомодно оборудване.

— Това, което ме озадачава — каза Марч, — е защо Фокс използва само централния оръдеен купол? По всичко личи, че няма намерение да задейства системите в другите два.

— Пази си силите, като изстрелва по един снаряд за ефект. Вторият му изстрел беше сполучлив и той улучи мишената си. Когато следващия път определи далекобойността си, бъдете сигурни, че ще отприщи дулата и в трите купола.

Телефонът пред Хигинс иззвъня. Той вдигна слушалката, послуша известно време и лицето му помръкна.

— Изстрелян е трети снаряд.

Спътниковата камера се върна назад, за да покаже трикилометров радиус около Белия дом. Всички бяха съсредоточили внимание върху гледката от птичи поглед на града и със свити сърца си мислеха, че може би този снаряд ще съдържа смъртоносния агент. В същото време се мъчеха да отгатнат коя ще е следващата мишена. Последвалият взрив във вид на гейзер превърна в прах и камъни петнайсетметров участък от тротоара и две дървета в северната част на Конститюшън авеню.

— Цели се в сградата на Държавния архив — каза президентът. — Фокс има за цел да унищожи Декларацията за независимостта и Конституцията.

— Настоявам, господин президент, да наредите незабавно ядрен удар върху „Айова“. — Обикновено червендалестото лице на Хигинс сега беше посивяло.

Президентът гледаше като онемял; беше прегърбил рамене, сякаш му беше студено.

— Не — каза той след малко.

Хигинс седна тежко на стола си. Кемпър почукваше тихичко по масата с молив, размишлявайки над нещо.

— Има и друго разрешение — заговори той бавно и някак плахо. — Да извадим от строя оръдеен купол номер две на „Айова“.

— Да поразим оръдейния купол? — повтори Хигинс със скептично изражение.

— Някои от нашите „Спектър“ Еф-едно-двайсет носят на борда си ракети „Сатан“ — поясни Кемпър. — Нали не бъркам, генерал Сейър?

Командващият Военновъздушните сили генерал Майл Сейър кимна в знак на потвърждение.

— Всеки самолет е въоръжен със сатани, способни да проникнат през бетон с дебелина три метра.

— Разбирам какво имате предвид — обади се Хигинс. — Но какво ще кажете за точността? Ако не улучите, отприщвате „Бърза смърт“.

— Може да стане — каза Сейър, обикновено мълчалив човек. — Щом пилотите изстрелят ракетите, те ще прехвърлят управлението им на сухопътните части. Вашите хора, генерал Хигинс, са достатъчно близо до „Айова“, така че могат да насочат ракетата в диаметър от деветдесет сантиметра.

Хигинс грабна слушалката и погледна към президента.

— Ако Фокс спазва един и същ интервал на стрелбата си, значи разполагаме с по-малко от две минути.

— Тогава действайте! — каза без колебания президентът.

Докато Хигинс даваше нареждания на частите, разположени около „Айова“, Кемпър прегледа папката с конструкцията на кораба.

— Този купол е защитен със стоманена броня с дебелина между сто и седемдесет и петстотин милиметра — съобщи той. — Може и да не го разрушим, но със сигурност ще изкараме акъла на екипажа.

— А „тюлените“ могат ли да бъдат уведомени за намеренията ни? — попита президентът.

Лицето на Кемпър помръкна.

— Щяхме да ги уведомим, ако можехме, но откакто се качиха на катера, с тях нямаме никаква радиовръзка.

Хирам Лусана не виждаше добре лицето на мъжа, застанал на вратата на неговата стая. Изглеждаше едър човек, но не колкото Фокс — само дотолкова можеше да го види, тъй като светлината от фенерчето го заслепяваше.

— Май сте загубили състезанието по популярност на кораба — чу той глас, който прозвуча повече приятелски, отколкото враждебно.

Тъмната фигура зад светлинния лъч пристъпи към него и започна да разхлабва въжетата около ръцете му.

— Къде ще ме водите?

— Никъде. Но ако искате да дочакате старини, предлагам ви да изчезнете час по-скоро от този кораб, преди да се е пръснал на парчета.

— Кой сте вие?

— Това няма значение, но името ми е Пит.

— От екипажа на капитан Фокс ли сте?

— Не, упражнявам свободна практика.

— Нищо не разбирам.

Пит отвърза лявата ръка на Лусана и все тъй безмълвно започна да освобождава и другата.

— Вие сте американец — продължи Лусана по-объркан от всякога. — Вие ли превзехте кораба от южноафриканците?

— Работим по въпроса — отвърна уклончиво Пит и съжали, че не носи и нож със себе си.

— Значи не знаете кой съм аз.

— А трябва ли?

— Казвам се Хирам Лусана и съм водач на Африканската революционна армия.

Пит отвърза и последния възел, отстъпи крачка назад и освети лицето на Лусана.

— Да, сега ви виждам. Какво е вашето участие? Мислех, че това е изява на южноафриканците.

— Бях отвлечен, когато се качвах на самолета на път за Африка. — Лусана побутна леко светещото фенерче настрани. В този момент през ума му мина мисъл и той попита: — Запознат ли сте с операция „Дива роза“?

— Едва от снощи. Но нашето правителство знае за нея от месеци.

— Не е възможно.

— Щом така мислите. — Пит се обърна и тръгна към вратата. — Но пак ви повтарям: скочете зад борда на кораба, преди представлението да е излязло от контрол.

Лусана се поколеба, но само за миг.

— Почакайте!

Пит извърна глава през рамо.

— Съжалявам, но не разполагам с време.

— Моля ви, изслушайте ме — каза Лусана и пристъпи към него. — Ако правителството ви и медиите узнаят за присъствието ми тук, няма да имат никакъв избор, освен да недогледат истината и да ме посочат за виновен.

— Е, и?

— Разрешете ми да докажа невинността си в цялата тази работа, и ми кажете с какво мога да ви помогна.

Пит прочете искреността в очите на Лусана. Той извади стар автоматичен 45-калибров колт от колана си и го подаде на чернокожия мъж.

— Вземете това и прикривайте гърба ми. Нужни са ми и двете ръце, за да държа фенерчето и плана на кораба, по който да се ориентирам.

Лусана зяпна от изненада и се пресегна механично да вземе оръжието.

— Нима ми имате вяра с това в ръка?

— Разбира се — отвърна нехайно Пит. — Какво ще спечелите, ако застреляте един непознат в гърба? — Той направи знак на Лусана да го последва по коридора към предната част на кораба.

Следвайки плана на кораба, Пит водеше безпогрешно Лусана през лабиринт от тъмни коридори и пътеки, покрай усойни празни каюти и най-накрая стигна до една врата в напречна преграда. Тогава той смачка плана на топка и го хвърли на пода. Лусана се спря послушно и зачака някакво обяснение.

— Къде се намираме? — попита той.

— Пред сектора на погребите — отвърна Пит, после натисна с цялата си тежест вратата, която изскърца и се отвори три четвърти. Пит надникна в слабо осветено помещение и се ослуша. И той, и Лусана чуха мъже да подвикват сред металически трясък на тежка машинария, подрънкване на вериги и бръмчене на електромотори. Звуците като че ли идваха някъде отгоре. Пит предпазливо прекрачи прага.

Високи бронебойни снаряди бяха грижливо поставени на основите си около тръба на подемник; конусовидните им глави проблясваха застрашително на слабата жълтеникава светлина от две крушки. Пит заобиколи снарядите и погледна нагоре.

На горната палуба двама чернокожи се бяха облегнали на достъпите до тръбата на подемника, блъскаха с чукове и ругаеха съоръжението. Взривовете, които бяха разтърсили кораба, бяха повредили механизмите му. Пит се отдръпна от отвора и започна да оглежда снарядите. Те бяха общо трийсет и един на брой, като само един от тях имаше заоблена глава.

Втората бойна глава с „БС“ я нямаше.

Пит извади комплект инструменти, втъкнат в колана му, и подаде фенерчето си на Лусана.

— Дръж това, за да ми светиш.

— Какво ще правите?

— Ще обезвредя един снаряд.

— Ако бъда разкъсан на парчета, мога ли да знам защо?

— Не! — отвърна рязко Пит.

Той се наведе и направи знак на Лусана да приближи светлинния лъч. Ръцете му обгърнаха внимателно главата на снаряда като разбивач, въртящ секретния заключващ механизъм на огнеупорна каса. Напипвайки застопоряващите винтове, той внимателно ги отвъртя с отвертка. Резбите им бяха клеясали с годините и се опъваха на всяко негово усилие. Дано да успея навреме, помисли си Пит; трябваше му време, преди оръдейната прислуга да поправи подемника и да се върне в погреба.

Изведнъж най-неочаквано последният винт се отскубна и носовата част се размърда в ръцете му. Съвсем нежно, сякаш държеше спящо бебе, той я остави настрана и надникна във вътрешността на бойната глава.

След това Пит започна да откача взривния заряд, предназначен да разцепи главата и да изхвърли гроздовидната маса от малки бомбички, съдържащи веществото „БС“. Знаеше, че не се подлага на особено голям риск. Следвайки теорията, че силната концентрация предизвиква треперене на ръцете, Пит спокойно засвирука под носа си и мислено благодари на Лусана, че не му досаждаше с въпроси.

Той сряза жицата, водеща към радиолокаторния високомер и извади взривния детонатор. Спря за момент и извади от джоба на якето си малко чувалче за пари. Лусана се развесели, като видя, че на него бяха изписани думите: банка „Уитън“.

— Не съм го признавал пред никого — рече той, — но навремето ограбих един брониран автомобил.

— Значи можеш да се чувстваш като у дома си — отвърна Пит. Той извади бомбичките с „БС“ от бойните глави и внимателно ги прибра в чувалчето.

— Адски хитър номер за контрабандно пренасяне на стока — отбеляза Лусана със стегната усмивка. — Това хероин ли е или диаманти?

— И на мен ми е любопитно да узная — каза Патрик Фокс, докато се навеждаше, за да влезе през вратата на склада за боеприпаси.

Първата реакция на Лусана беше да стреля във Фокс. Той зае приведена поза за стрелба и изпъна напред ръката си с колта, уверен, че няма да пропусне такава огромна мишена и напълно сигурен, че капитанът изпусна малкото си предимство да стреля пръв.

Лусана навреме успя да се въздържи. Ръцете на Фокс бяха празни, той не беше въоръжен.

Лусана бавно свали оръжието и погледна към клекналия Пит, за да види каква е неговата реакция. Но такава нямаше. Пит продължаваше да пълни чувалчето, сякаш нищо не се бе случило.

— Надявам се, не бъркам, че имам честта да се срещна с Патрик Маккензи Фокс — каза той след малко, без да вдига глава.

— Не, не бъркате, аз съм Фокс. — Той се приближи, без да прикрива любопитството си. — Какво правите тук?

— Извинете, че не ставам — каза Пит нехайно, — но в момента обезвреждам една бойна глава с отровно вещество.

Минаха може би пет секунди, преди Лусана и Фокс да осъзнаят думите му. Двамата си размениха недоумяващи погледи, после ги сведоха към Пит.

— Вие сте побъркан! — избъбри Фокс.

Пит протегна към него ръка с една от бомбичките.

— Това прилича ли ви на обикновен взривен заряд?

— Не, съвсем не — призна Фокс.

— Това нервнопаралитичен газ ли е? — попита Лусана.

— Много по-страшно — отвърна Пит. — Това е смъртоносно вещество с безбожно мощно действие. В пратката ви, изпратена от оръжейния доставчик, са попаднали два снаряда, съдържащи това вещество.

Настъпи угнетяващо мълчание. Фокс клекна и започна да оглежда снаряда и бомбичката в ръката на Пит. Лусана също се наведе, без да е сигурен какво точно гледа.

Скептичният поглед на Фокс бавно изчезна.

— Вярвам ви — рече той след малко. — Виждал съм достатъчно много снаряди, така че мога да забележа разликата — и погледна Пит в лицето. — Всъщност ще ми кажете ли кой сте вие и как попаднахте тук?

— Да, но след като намеря и обезвредя и другия такъв снаряд. На кораба има ли друг склад за боеприпаси?

Фокс поклати глава.

— Не, няма. Трите изстреляни досега снаряди бяха стандартни бронебойни… — Той млъкна, когато една мисъл прониза съзнанието му. — Купола! Всички оръдия там са заредени и готови за стрелба! Другият такъв снаряд трябва да е в една от трите цеви.

— Глупак такъв! — изкрещя Лусана.

Ужасът в очите на Фокс беше явен.

— Още не е късно. Оръдията няма да открият огън, докато аз не подам команда.

— Добре, капитане, двамата с вас ще идем да намерим и неутрализираме снаряда. А вие, господин Лусана, бъдете така любезен да хвърлите това зад борда — и му подаде чувалчето с бомбичките.

— Аз? — ахна Лусана. — Но аз нямам никаква представа как да се измъкна от този плаващ ковчег. Някой трябва да ме упъти.

— Ами хванете пътя по първата стълба, която срещнете, и се качвайте все нагоре. Накрая ще излезете на дневна светлина — увери го Пит.

Лусана тъкмо понечи да тръгне, когато Фокс сложи огромната си лапа на рамото му.

— Ние с теб ще си оправим сметките по-късно.

След това водачът на Африканската революционна армия изчезна в мрака като сянка.

Подтикнат от постъпката на Пит, Фокс се хвърли като побеснял носорог върху двамата мъже. Пит се прекатури на една страна, Ема понечи да вдигне оръжието си към него, но Фокс го изби от ръката му като детска играчка. Тогава Ема стрелна ръка към слабините на Фокс, сграбчи го за члена и топките му и ги стисна безжалостно.

Това беше погрешен ход. Капитанът изрева като лъв, стисна ръцете си в юмруци и ги стовари върху обърнатото нагоре лице на Ема. Чу се пропукване на хрущял и раздиране на кожа. Не беше за вярване, но Ема издържа на удара.

Въпреки че слабините му пареха като нажежено до бяло желязо, Фокс постъпи разумно, като не се опита да избие ръцете, които го стискаха като менгеме. Съвсем спокойно и целенасочено, като човек, който добре съзнава какво върши, той сграбчи главата на Ема и започна да я блъска в металната площадка с цялата сила на дебелите си като пънове ръце и не спря, докато не видя как тилът на Ема се превърна в каша. Когато изля най-накрая яростта си, той се обърна на една страна и ругаейки, започна да разтрива слабините си.

След минута-две се изправи сковано на крака, хвана двамата мъже за яките и ги повлече нагоре по стълбите. След още един ред стълби и няколко метра по коридора, той се озова пред вратата на товарен отсек в горната дясна част на корпуса на „Айова“. Отвори вратата, за да проникне дневна светлина в помещението и огледа раните на Пит. Куршумът бе улучил лявото му слепоочие, причинявайки грозна дупка и мозъчно сътресение. После прегледа и Ема. Малкото кожа, която се виждаше през маската от кръв върху лицето на убиеца, беше посиняла. Фокс пребърка джобовете му и намери само резервен пълнител за пистолета му. Върху дебелия му пуловер беше вързана надуваема спасителна жилетка.

— Ха, дори не можеш да плуваш! — изсмя се подигравателно Фокс. — Но и не мисля, че ще ти се наложи отсега нататък.

Той свали спасителната жилетка и я завърза около гърдите на Пит. После бръкна в джоба си, извади малък бележник и написа няколко реда с къс молив. След това извади от другия си джоб торбичката си за тютюн от змийска кожа, изпразни съдържанието й, пъхна вътре бележника и навря малкия пакет под ризата на Пит. Накрая наду спасителната жилетка.

Фокс се върна при Ема, грабна го за предницата на пуловера и го изнесе през отворената врата. Тежестта на тялото беше доста голяма за ъгъла, под който го тътреше Фокс, и пуловерът се изхлузи през главата му. Нещо в горната част на тялото му привлече погледа на Фокс. Той се взря и видя, че около гърдите му бе усукана стегнато найлонова лента. Той откопча мъничката катарама и лентата се изхлузи, разкривайки две малки хълмчета с розови пъпки.

За миг Фокс се вцепени от изумление.

— Света Богородице! — смънка той.

Ема наистина се оказа жена.

Нямаше начин да се върне процесът, нито да се спре стрелбата. Барутните заряди се детонираха и дулата на средното и дясното оръдия избълваха по един снаряд. В цевта на лявото оръдие обаче бойната глава заседна поради пукнатината, причинена от ракетите „Сатан“ и барутните газове останаха затворени в основата му.

Едно ново оръдие щеше да издържи на огромната експлозия и на колебливото налягане, но това старо, износено и ръждясало оръдие си бе изпяло песента; то се пропука и се пръсна. След части от секундата вулканично изригване на пламък се сгъсти вътре в купола, попадна в тръбите на елеваторите и възпламени чувалите с динамит, складирани на долната палуба.

„Айова“ избълва всичките си вътрешности.

Докато отхвърчаше през отвора на люка, Патрик Фокс видя за миг пълното разрушение и ужасяващата глупост на действията си. Той протегна ръка към любимата си Мирна, за да й поиска прошка и в същия момент бе размазан върху палубата и превърнат в пихтия.

Облекчението, което изпитаха мъжете в заседателната зала, не можеше да бъде описано. Ако ги бяха запитали, всички единодушно биха признали, че никога не са виждали и наполовина толкова прекрасна гледка. Дори усмивката на сдържания по природа генерал Хигинс беше рекордно широка. Задушаващият облак на предчувствието за гибел мигом се разпръсна и всички започнаха да се поздравяват, когато „Минерва“ понесе смъртоносния си товар към безопасна височина.

Президентът се отпусна на стола и си разреши удоволствието да запали пура. Той кимна към Джарвис през кълбото дим.

— Излиза, че ти, Дейл, си ясновидец.

— Беше просто премислено предположение, господин президент.

Адмирал Кемпър вдигна слушалката на телефона.

— Свържете ме с хеликоптера на НЮМА! — нареди той.

— Още не сме се разминали с бурята — отбеляза Хигинс. — Хората в хеликоптера няма да летят до безкрайност.

— Имаме говорна връзка — разнесе се ясен глас по високоговорителите до екрана.

Кемпър заговори в слушалката, без да откъсва поглед от „Минерва“

— Хеликоптер на НЮМА, тук адмирал Кемпър от Комитета на началник-щабовете. Моля, представете се.

Спокоен и ясен глас отвърна:

— Говори Джим Сандекър, Джо. Какво те интересува?

Президентът се изправи на крака.

— Директорът на НЮМА?

Кемпър кимна.

— Знаеш много добре какво ме интересува! — отвърна с рязък тон генералът.

— А, да. Снарядът с „Бърза смърт“. Предполагам знаеш какъв потенциал има.

— Знам.

— И те интересува какво смятам да правя с него ли?

— Такава мисъл наистина ми мина през ума.

— Когато наберем височина хиляда и петстотин метра, пилотът полковник Ейб Стайгър ще поеме по най-пряката въздушна линия към морето, където ще пуснем възможно най-далече от брега това проклето нещо.

— Колко далече ще бъде? — попита Кемпър.

Настъпи мълчание, докато Сандекър се съветваше със Стайгър.

— Зависими сме от горивото, но ще бъде приблизително на хиляда километра на изток от крайбрежието на Делауеър.

— Доколко здраво се държи снарядът?

— Изглежда достатъчно плътно прилепнал. Щеше да ни е от полза, ако не трябваше да разчитаме на приборите и не ни пречеше да се наслаждаваме на гледката пред нас.

— Я повтори.

— Куполът на парашута е прилепнал за челното стъкло и затова можем да гледаме само надолу.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Кемпър.

— Да — отвърна Сандекър, — като уведомите всички военни и пътнически самолети да не се доближават до пътя ни към морето.

— Считай го за сторено. Ще уредя също и спасителен плавателен съд да бъде наблизо до мястото, където ще изхвърлите снаряда.

— В никакъв случай, Джо. Полковник Стайгър и аз оценяваме жеста, но ще бъде глупост да се жертват още хора.

Кемпър не отговори веднага. Очите му се изпълниха с тъга. После каза:

— Разбирам. Край на разговора.

— Има ли някакъв начин да бъдат спасени? — попита Джарвис.

Кемпър поклати глава.

— Тъжната истина е, че адмиралът и полковник Стайгър ще извършат самоубийство. Когато хеликоптерът свърши горивото си и започне да пада, снарядът ще пада заедно с него. След като стигнат височина триста метра, бойната глава ще се пръсне. Останалото се подразбира от само себе си.

— Но те положително биха могли да срежат платното на парашута и да продължат на безопасно разстояние, преди да кацнат принудително — обади се Джарвис.

— Разбирам какво имаше предвид адмирал Кемпър — намеси се Хигинс. — Отговорът може да се види на екрана. Парашутът се явява смъртоносна връв на хеликоптера. Въжетата му са усукани около основата на витлото и висят от другата страна на товарния отсек, където няма врата и няма как да се излезе, за да се срежат въжетата.

— А не могат ли двамата да скочат от хеликоптера, преди да е почнал да пада? — попита Джарвис.

Генерал Сейър се обади:

— За разлика от обикновените хеликоптери тези нямат автоматични командни системи. Те се управляват ръчно през цялото време. Ако се наложи екипажът на такъв хеликоптер да скочи принудително, машината ще падне върху тях.

— Значи нищо не можем да направим? — В гласа на Джарвис се долавяше отчаяние.

Президентът се беше загледал с мрачно изражение в лакираната повърхност на масата и след малко каза:

— Нищо, освен да се молим да успеят да отдалечат този опасен товар на безопасно разстояние от бреговете ни.

— А после?

— После само ще седим безпомощни и ще наблюдаваме смъртта на двама смели мъже.

Двата часа изминаха мъчително бавно за Стайгър и Сандекър; вече вървеше третият. Бяха прелетели над крайбрежието на Делауеър и сега се намираха на осемстотин километра от него над Атлантическия океан. Времето се бе задържало относително спокойно и няколкото гръмотевични облака любезно се бяха отдръпнали от летателния им път.

Всичко, което не беше завинтено за пода, а дори и някои завинтени предмети бяха изхвърлени през вратата на товарната кабина. Сандекър изчисли, че е изхвърлил близо сто и осемдесет килограма. Това и тежестта, изгубена от изразходваното гориво, предотврати прегряването на роптаещите двигатели, които с мъка поддържаха претоварения „Минерва“ във въздуха.

Сандекър седеше облегнат на отвесната преграда на пилотската кабина, тъй като бе махнал всички седалки освен тази на Стайгър. Физическите усилия през изминалите два часа го бяха изтощили. Той дишаше тежко, чувстваше мускулите на ръцете и краката си сковани от преумора.

— Някаква вест… от Пит?

Стайгър поклати глава, без да отмества поглед от приборите.

— Пълно мълчание — отвърна той. — Но и какво можем да очакваме? Той не е чудотворец, я!

— Познавам го като човек, който върши неща, които за другите хора са невъзможни.

— Аз пък мога да разпозная кога някой прави патетичен опит да внуши празни надежди. — Стайгър посочи с брадичка часовника на командното табло. — Два часа и осем минути, откакто последно се свърза с нас. Мисля, че ни е отписал.

Сандекър беше твърде изтощен, за да спори. Като през гъста мъгла той се пресегна, сложи на главата си наушните слушалки и затвори очи. Тъкмо усети, че се отпуска, когато висок глас го сепна.

— Ей, лисия, да не би да дремеш, та пъплиш като охлюв?

— Джордино! — възкликна Стайгър.

Сандекър натисна предавателния бутон.

— Ал, къде си?

— На осемстотин метра зад вас и на шейсет метра под вас.

Сандекър и Стайгър се спогледаха смаяни.

— Не трябваше ли да си в болница? — попита Сандекър.

— Пит уреди да ме изпишат.

— А той къде е? — попита Стайгър.

— Зад теб, Ейб — отвърна самият Пит. — Боравя с приборите на Джординовия „Катлин“ М-двеста.

— Забави се.

— Съжалявам, но тези неща изискват време. Как си с горивото?

— Мокри само дъното — отвърна Стайгър. — Мога да изстискам още осемнайсет-двайсет минути, ако имам късмет.

— Норвежки пътнически лайнер е наблизо и в готовност, пеленг две-седем-нула градуса. Капитанът му е разчистил слънчевата палуба от пътници и шезлонги, за да кацнеш там. Трябва да…

— Ти луд ли си?! — прекъсна го Стайгър. — Пътнически лайнер… слънчева палуба… Какви ги дрънкаш?

Пит продължи, без да се засяга.

— Щом се освободиш от снаряда, поемай към кораба. Няма да го подминеш.

— Как ще ви завиждам, момчета! — вметна Джордино. — Ще се разположите край басейна, ще отпивате май тайс…

— Ще отпиваме май тайс! — повтори изуменият Стайгър. — Боже господи, и двамата сте се побъркали!

Пит се обърна към разположилия се на седалката на втория пилот Джордино и кимна към гипсирания му крак.

— Сигурен ли си, че ще можеш да си служиш с приборите, както си „обут“ с това чудо?

— Единственото, което не ми позволява това чудо — потупа Джордино гипса, — е да почеша крака си.

— Тогава те са твои.

Пит вдигна ръце от командното табло, стана от седалката и тръгна към товарната секция на „Катлин“. От отворената врата нахлуваше студен въздух. Един мъж с бледа кожа и скандинавски черти на лицето, облечен в многоцветен скиорски екип, се бе прегърбил над дълъг, черен правоъгълен предмет, поставен върху триножник с масивни крака. Доктор Паул Вейр явно не си падаше по пътуване посред зима в самолети, в които ставаше голямо течение.

— Ние сме в готовност — каза Пит.

— И аз почти — отвърна Вейр през посинели устни. — Закачам охладителните тръби. Ако около главата и източника на захранване не циркулира вода, съоръжението ще опече вътрешността си.

— Не знам защо, но очаквах по-екзотично съоръжение — подметна Пит.

— Този вид аргонови лазери не се правят за научнофантастични филми, господин Пит. — Доктор Вейр продължи да обяснява, докато извършваше последна проверка на съоръжението. — Те са конструирани да излъчват кохерентен лъч светлина за най-различно приложение.

— И мислите, че ще свърши работа?

Вейр сви рамене.

— Осемнайсет вата, концентрирани в тънък лъч, който освобождава само два киловата енергия, не звучи много, но ви уверявам, че е предостатъчно.

— На какво разстояние искате да се доближим до снаряда?

— Дивергенцията на лъча изисква то да е възможно най-късо. Не повече от петнайсет метра.

Пит натисна бутона на микрофона си.

— Ал?

— Влез!

— Приближи се на петнайсет метра до снаряда.

— На това разстояние турбулентността от витлото на хеликоптера ще ни запремята като прашинки.

— Няма друг начин.

Вейр щракна главния ключ на лазера.

— Ейб, чуваш ли ме?

— Слушам те.

— Замисълът е Джордино да маневрира възможно най-близо до теб, така че ние да срежем въжетата на снаряда с лазерен лъч.

— Значи това е номерът — обади се Сандекър.

— Това е номерът, адмирале. — Гласът на Пит беше мек, почти безгрижен. — Вече заемаме позиция. Поддържайте този курс. Стискайте палци и всички други възможни пръсти, за да успеем!

Джордино боравеше с бутоните внимателно и прецизно като часовникар и доближи „Катлин“ до и малко под „Минерва“. Започна да чувства режещия вятър върху подвижните плоскости и обгърна здраво ръка около ръчката за управление на хоризонталните кормила. От силното тресене всичко, което не беше завързано в товарната секция, дрънчеше шумно. Пит местеше поглед от Вейр към снаряда и обратно.

Главният физик от „Странски инструмънт“ стоеше наведен над главата на лазера. Не показваше никакви признаци на страх или безпокойство. Дори напротив, като че ли се забавляваше от това, което върши.

— Не виждам никакъв лъч — каза по едно време Пит. — Това нещо работи ли?

— Съжалявам, че ще разбия представите ви — отвърна Вейр, — но лъчът на аргоновия лазер е невидим.

— Как ще улучите целта тогава?

— Чрез този трийсетдоларов мерник за пушка — потупа той тръбата, закрепена импровизирано за лазера. — Няма да ми донесе Нобелова награда, но ще свърши работа.

Пит се просна по корем, запълзя и подаде глава над прага на отворената врата. Силното въздушно течение грабна част от превръзката на главата му и тя се развя като знаме в ураган. Снарядът висеше от хеликоптера под лек ъгъл спрямо опашното витло. Пит го гледаше и не можеше да повярва, че в такава малка касета е натъпкана цяла вселена от агония и смърт.

— По-близо — извика Вейр, — поне още три метра.

— Приближи се с още три метра — съобщи Пит по микрофона си.

— По-близо, и ще можем да използваме направо ножици — измърмори Джордино. Ако беше напрегнат, това не му личеше. Дори имаше вид на дремещ човек. Единствено пламъчетата в очите му издаваха пълната му концентрация, необходима за прецизното управление на самолета.

Пит най-сетне видя резултата — усуканите въжета над снаряда започнаха да почерняват. Невидимият лъч стопяваше найлоновите нишки. Колко ли са на брой, запита се той. Може би най-малко петдесет.

— Прегрява се! — Две думи и сърцето прескочи един удар. — Много студ влиза тук от отворената врата — извика Вейр. — Охлаждащите тръби замръзнаха.

Погледът на физика се върна към мерника. Пит видя как няколко въжета се скъсаха и обгорелите им краища се развяха от въздушната струя. Остра миризма на изгорял изолационен материал изпълни кабината.

— Тръбата няма да издържи дълго — каза Вейр.

Още пет-шест въжета бяха прорязани от лъча, но другите останаха непокътнати. Вейр изведнъж се изправи и свали тлеещите си ръкавици.

— О, боже, съжалявам! — извика той. — Тръбата отиде!

Снарядът със смъртоносното вещество продължаваше да виси заплашително под „Минерва“.

Изминаха трийсет мъчителни секунди, преди Пит да наруши мълчанието.

— Вече нямаме лазер — съобщи той кратко по микрофона.

— По дяволите! — изруга Стайгър. — Къде се дяна късметът ни?

— И сега какво? — попита спокойно адмирал Сандекър.

— Пригответе този гъсок за пикиране — отвърна Пит.

— Какво?

— Това е последната карта на масата. Започвай да пикираш. Когато набереш достатъчно скорост, дръпни рязко нагоре. Може би късметът ти пак ще се усмихне, Ейб, и нежеланият пътник сам ще скочи.

— Това ще е много опасно — каза Стайгър. — Ще трябва да го извърша по прибори. Не виждам нищо от този купол, залепен за челното стъкло.

— Ще бъдем до вас — обади се Джордино.

— Но не се доближавайте много, че сме хремави — отвърна Стайгър и отдалечи хеликоптера от самолета зад него.

„Минерва“ се издигна и после се спусна под седемдесетградусов ъгъл. Сандекър подпря крака в основата на пилотската седалка и се хвана с двете ръце за нея. Мъжете в „Катлин“ наблюдаваха напрегнато как носът на хеликоптера се насочи право към морето.

— Намали малко ъгъла на спускане — каза Пит. — Снарядът започва да се издига към задното витло.

— Разбрано — потвърди Стайгър. — Все едно че скачам от високо здание със затворени очи.

— Справяш се добре — увери го Пит.

Хиляда и двеста метра.

Джордино не се стараеше да повтаря с точност действията на Стайгър. Той забавяше хода на „Катлин“, като пикираше с лъкатушене зад „Минерва“. Доктор Вейр, чиято работа бе приключила, тръгна пипнешком към топлата пилотска кабина.

Наклонът на пода на хеликоптера беше толкова остър, че адмирал Сандекър имаше чувството, че е облегнал гръб на стена. Погледът на Стайгър се местеше от висотомера към скоростомера, оттам към изкуствения хоризонт и обратно.

Деветстотин метра.

Пит видя, че куполът на парашута плющи застрашително близо до витлото, но запази мълчание. Стайгър беше достатъчно напрегнат, прецени той, за да чуе ново злокобно предупреждение. А морето като че ли нямаше търпение да посрещне „Минерва“.

Стайгър започна да чувства нарастваща вибрация. Шумът на вятъра ставаше все по-силен с увеличаващата се скорост. За част от секундата му мина мисълта да вдигне ръце и да сложи край на това мъчение. После обаче за първи път през този ден помисли за жена си и децата си и желанието да ги види отново му вдъхна нова решимост да живее.

— Ейб, сега! — проехтя командата на Пит в слушалките му. — Нагоре!

Стайгър дръпна рязко лоста.

Шестстотин метра.

„Минерва“ потрепери от огромното съпротивление, което атакуваше всеки нит на конструкцията му. Хеликоптерът увисна за миг неподвижно, когато снарядът, реагирайки на силата като тежест в края на огромно махало, се изви навън.

Въжетата, останали незасегнати от лазерния лъч, се изпънаха като струни на банджо. После по две — по три започнаха да изтъняват.

Точно когато смъртоносният снаряд създаде впечатлението, че ще се отплесне обратно навътре и ще се сгромоляса върху хеликоптера, се изхлузи и полетя надолу.

— Падна! — извика Пит.

Стайгър беше прекалено изтощен, за да отговори. Сандекър тромаво се изправи на колене и разтърси Стайгър по рамото.

— Насочи се към онзи пътнически кораб — каза му той с глас, в който се долавяше умора, но и дълбоко облекчение.

Пит не изчака да види маневрата на хеликоптера. Погледът му следеше снаряда, чиято синя обвивка се сля със синята морска вода и след малко изчезна под нея.

Проектиран да се спуска със скорост шест метра в секунда, снарядът измина тристате метра, без да взриви бойната си глава. Детониращият механизъм се забави прекалено дълго. При скорост близо сто метра в секунда снарядът, носещ масово изтребление, се гмурна в очакващите го прегръдки на морската бездна.

Пит не отмести поглед, докато не видя как малкото петно бяла пяна от плисъка бе погълнато от безмилостните вълни.