Нора усещаше, че Конър я наблюдава.

Винаги правеше така, когато тя приготвяше багажа си за поредното пътуване. Облягаше се на рамката на вратата на спалнята в целия си ръст от метър и осемдесет и осем, пъхнал ръце в джобовете на елегантните си панталони, със смръщена физиономия. Ненавиждаше дори мисълта за раздяла.

Макар че обикновено не казваше нищо. Просто стоеше изправен там, потънал в мълчание, докато Нора подреждаше куфара си, отпивайки от любимата си минерална вода „Евиан“. Но този следобед не успя да се сдържи.

— Не заминавай — промълви той с плътния си глас.

Нора се извърна с очарователната усмивка на любяща жена:

— Знаеш, че се налага. Знаеш също, че и аз мразя да заминавам.

— Но ти вече ми липсваш. Просто им кажи „не“, Нора, не заминавай. Прати ги по дяволите.

Още от първия им ден тя бе изумена от уязвимостта му, когато бе с нея. Това бе зашеметяващ контраст с образа му в обществото — на много богат и твърдо действащ инвестиционен банкер със своя преуспяваща компания в Гринич и с филиал в Лондон. Очите му, гальовни като на някое умилкващо се в крачолите кутре, прикриваха същността му на лъв — могъща и горда.

И наистина, въпреки че все още бе сравнително млад — в началото на четиридесетте — Конър бе като истински крал на своята империя. А в Нора, която бе на тридесет и три, той бе открил своята кралица — идеалната сродна душа.

— Знаеш, че мога да те завържа и никога да не те пусна да си заминеш — продължи той, вече с шеговит тон.

— Звучи забавно — игриво откликна тя. Вдигна капака на куфара си, оставен отворен върху леглото, и затърси нещо вътре. — Но преди да ме завържеш, би ли ми помогнал да намеря зелената си жилетка?

Конър най-после се ухили. Тя наистина беше страхотна. Нищо друго нямаше значение.

— Коя жилетка търсиш? Онази с перлените копчета ли? Тя е в големия гардероб.

— Пак ли си обличал дрехите ми? — засмя се Нора.

Тя отиде до вградения гардероб. Когато се върна със зелената жилетка в ръка, завари Конър да я чака до леглото. Гледаше я усмихнат, с игриви пламъчета в очите.

— Охо! — възкликна тя. — Познавам този поглед.

— Какъв поглед? — невинно запита той.

— Онзи, който подсказва, че искаш подарък, преди да замина.

Нора се замисли за миг, преди на свой ред да грейне в многообещаваща усмивка. Пусна жилетката в куфара и бавно пристъпи към Конър, като съвсем преднамерено се спря само на няколко сантиметра от него. Бе само по сутиен и бикини.

— От мен за теб — приведе се тя и прошепна в ухото му.

Нямаше много дрехи за събличане, но той се наслади на всеки миг. Първо нежно я целуна по шията, после плъзна устни надолу по рамото й, като устата му следеше някаква въображаема линия, слизаща надолу към извивките на малките й, фино оформени и щръкнали дръзко гърди. Там устните му се застояха за по-дълго. С едната си ръка галеше нейната, а с другата вече посягаше отзад към закопчалката на сутиена й.

Нора потръпна. Цялото й тяло пламна. Готин, забавен, а на всичкото отгоре превъзходен в леглото. Какво повече би могло да желае едно момиче?

Конър коленичи и я целуна по гладкия корем. Езикът му нежно описваше кръгчета около вдлъбнатината край пъпа й. После, като опря палците си от вътрешните страни на бедрата й, започна да смъква бикините й, без да престава да я обсипва с целувки, все по-надолу.

— О, това е… страхотно — прошепна Нора.

Сега бе неин ред. Конър изправи пред нея високата си мускулеста снага и тя енергично започна да го разсъблича. Бързо, сръчно, но най-вече чувствено.

За броени секунди те останаха неподвижни. Съвсем голи. Вгледани един в друг, попивайки с погледи всяка подробност. Господи, може ли да има миг, по-сладък от този?

Внезапно Нора избухна в смях. Чевръсто, игриво тласна Конър в леглото и той се тръшна по гръб. Вече бе напълно възбуден. Готов за нея. Както му бе щръкнал, напомняше за слънчев часовник, но жив, дори пулсиращ, кой знае как озовал се насред цветните чаршафи.

Нора се пресегна към отворения си куфар, измъкна оттам черен марков колан и го опъна докрай.

Пляс!

— Я да видим сега кой кого искаше да завърже? — попита го тя.

Тридесет минути по-късно Нора, в розова хавлия от гладко кадифе, се спускаше по витата стълба на триетажната къща на Конър с площ хиляда квадратни метра, изградена в стил колониален неокласицизъм. Дори по стандартите на Брайърклиф Манър и останалите предградия на изискания Уестчестър този дом наистина изглеждаше внушително.

Освен това беше безукорно обзаведен — всяка стая представляваше превъзходно съчетание на форми и функционалност, стил и комфорт. Като че ли най-реномираните антиквариати от цял Ню Йорк се бяха надпреварвали да предлагат най-доброто от своите колекции — „Илайш ван Бриймс“, „Ню Канаан Антикс“, „Силк Пърс“, „Селър“.

По стените висяха няколко оригинални платна на Моне, Томас Коул1 и Магрит2. В библиотеката можеше да се види бюро от епохата на крал Джордж III, което някога е било притежание на финансиста Джей Пи Морган. Пак там се съхраняваше кутията за пури, поднесена на Кастро от Ричард Никсън, заедно със свидетелството за нейния произход. А винарската изба в подземието, която побираше четири хиляди бутилки, беше винаги пълна.

Наистина Конър бе наел една от най-добрите декораторки в Ню Йорк. Всъщност той бе останал до такава степен впечатлен от нея, че почти незабавно й определи среща. Шест месеца по-късно тя вече го завързваше в леглото.

А той никога досега не се бе чувствал по-щастлив, по-влюбен и по-жив.

Преди пет години бе открил изумителното чудо на любовта, но съдбата му бе отнела това най-ценно богатство. Мойра, годеницата му, бе умряла от рак. Никога не бе мислил, че отново ще се влюби, докато внезапно не срещна изумителната Нора Синклер.

Нора прекоси мраморното преддверие и мина покрай вратата на трапезарията. Имаше достатъчно време, преди да замине, за да задоволи апетита, който бе събудила у Конър.

Влезе в кухнята. Това бе любимото й помещение в огромната къща. Преди да се запише в нюйоркското училище по вътрешно обзавеждане, тя се колебаеше дали да не се отдаде на кулинарното изкуство. Дори възнамеряваше да замине за Париж, за да се включи към курсовете „Льо Кордон Бльо“3.

И макар че накрая предпочете да украсява домове вместо блюда, готвенето си остана нейна страст. Успокояваше я. Помагаше й да подрежда мислите си. Така бе дори сега, когато се зае с приготвянето на толкова лесна рецепта като любимата на Конър — голям, пикантен двоен чийзбургер с повече лук и разбира се — с хайвер.

След четвърт час тя се провикна:

— Скъпи, почти е готово. А ти?

Облечен отново с шорти и тениска, той слезе по стълбите и застана зад Нора, надвесена над печката.

— Няма друго такова кътче на земята… — поде той.

— … където бих искал да бъда — присъедини се тя. Това бе един от любимите им изрази. Нещо като обща мантра. Или обещание да прекарват заедно колкото е възможно повече време, което с оглед на напрегнатата работа на всеки от тях винаги беше като заслужена награда.

Той се надвеси над рамото й, докато тя режеше една голяма глава лук.

— Хм, никога ли не ти потичат сълзи от лука?

— Не.

Конър се настани на стол до кухненската маса.

— Кога ще дойде да те вземе колата под наем?

— След по-малко от час.

Той кимна, но пръстите му продължаваха нервно да мачкат подложката за чинията.

— А къде живее този твой загадъчен клиент, който те принуждава да работиш дори в неделя?

— В Бостън — отвърна тя. — Някакъв пенсионер, който наскоро си е купил огромна къща от кафяв камък в квартал Бак Бей.

Нора разряза едно солидно сусамено хлебче и го натъпка с всички продукти. Извади от хладилника бутилка светла бира „Амстел“ за Конър и минерална вода „Евиан“ за себе си.

— По-добре, отколкото в „Смит и Воленски“4 — възторжено обяви той още след първата хапка. — Длъжен съм да добавя, че освен това техният главен готвач съвсем не е така чаровен.

— Взех ти „Гретер“, онзи с малините — усмихна се тя.

Според нея „Гретер“ беше най-добрият сладолед — толкова съблазнителен, че си струваше човек да го поръча, макар и чак от Синсинати.

Нора отпи глътка вода и продължи да го наблюдава как лакомо поглъща кулинарното й постижение. Винаги го правеше. Какъв завиден апетит! Браво на него.

— Господи, обичам те — внезапно се разнежи той.

— И аз те обичам. — Нора замлъкна и се взря в сините му очи. — И аз. Дори нещо повече: обожавам те.

Конър разпери ръце.

— Тогава какво чакаме?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тук вече има повече твои дрехи, отколкото мои.

Нора примигна няколко пъти.

— Това ли е твоята представа за предложение за женитба?

— Не. Ето това е моята представа.

Той бръкна в джоба на шортите си и извади елегантна малка кутийка с характерния за „Тифани“ тъмносин цвят. Коленичи пред нея и постави кутийката в ръката й с думите:

— Нора Синклер, ти ме направи невероятно щастлив. Не мога да повярвам, че най-после те открих. Ще се омъжиш ли за мен?

Напълно смаяна, Нора отвори кутийката и пред изумения й поглед грейна огромен диамант. В зелените й очи заблестяха сълзи.

— Да, да, да! О, да, три пъти да! — изкрещя тя. — Ще се омъжа за теб, Конър Браун! Толкова много те обичам.

Бум! Тапата от шампанското шумно изгърмя. „Дом Периньон“, реколта 1985, което той предвидливо бе оставил да се изстудява в хладилника. Заедно с една бутилка „Джак Даниълс“, което пазеше за себе си — в случай че Нора му бе отвърнала с не.

Конър напълни до горе двете високи чаши, вдигна своята и произнесе първия тост:

— Да бъдем винаги щастливи!

— Да бъдем винаги щастливи! — повтори тя като ехо. — И да, три пъти да!

Чукнаха се, отпиха, хванаха се за ръце. Опиянени от любов и пламнали от възбуда, те се прегръщаха и целуваха.

Ала не след дълго празненството им бе прекъснато от автомобилен клаксон. Наетата от Нора кола бе пристигнала и я чакаше на алеята.

След броени минути, докато лимузината потегляше плавно, Нора се провикна на Конър през отворения прозорец до задната седалка:

— Аз съм най-щастливото момиче в целия свят!

През по-голямата част от пътя до летището на Уестчестър Нора не можа да откъсне поглед от пръстена. Конър бе надминал себе си. Диамантът бе най-малко четирикаратов, грижливо шлифован брилянт, с оттенък поне D или дори E, фланкиран с фини багети. Цялата тази прелест меко сияеше в изящен платинен обков. Струваше й се великолепен, невиждано красив. Сякаш бе създаден за нея.

— Ще желаете ли да ви взема на връщане, госпожице Синклер? — попита я шофьорът, докато паркираше лимузината пред входа на терминала на летището.

— Не е необходимо. Погрижила съм се за всичко — каза тя. — Благодаря ви.

Възнагради таксиметровия шофьор с щедър бакшиш, хвана дръжката на куфара си и го повлече на колелцата му навътре в сградата. Премина забързано покрай внушителната опашка пред контролното гише за бизнес класата и уверено продължи към гишето за първа класа. С шума от стъпките в ушите й още отекваше гласът на Конър ведно с началните думи на мантрата, която и двамата толкова много си повтаряха:

— Който не бърза… — започваше той.

— … винаги печели! — довършваше тя.

След плавното излитане на самолета и набирането на височина Нора най-после успя да откъсне очи от годежния пръстен. Разгърна последния брой на списанието „Домове и градини“. Сред забележителните фотоси бяха тези от дома на един от нейните клиенти от Кънектикът, обзаведен по неин проект. Прочете заглавието — „Дързост в Дариен“. Снимките бяха професионални, безупречно изпипани, а съпровождащите ги текстове преливаха от хвалебствия. Единственото, което липсваше, бе каквото и да било споменаване на нейното име.

Точно както го искаше.

След около час и половина самолетът се приземи на летище Логан. Нора се настани в предварително наетия „Крайслер Себринг“. Смъкна покрива, нагласи слънчевите си очила и потегли по шосето към Бак Бей.

Заварените от нея настройки на радиоприемника й подсказаха два факта: първо, в Бийнтаун гъмжеше от местни радиостанции с прекалено приказливи радиоводещи; второ, този, който е ползвал колата преди нея, не е имал опит с возила от този модел. Когато се возиш в открита кола, редно е да се наслаждаваш на приятна музика, а не да търпиш нечие досадно бърборене.

Натисна бутона за търсене и накрая намери станция по свой вкус. Докато насрещният вятър рошеше косата й, а лицето й събираше тен, заляно от лъчите на юнското слънце, тя затананика в такт със състава „Фламингос“, който пееше класическото си парче „Имам очи само за теб“.

Не след дълго Нора се озова пред великолепна стара сграда от кафяв камък, гордо издигаща се на Комънуелт Авеню, точно срещу градския парк. Относителното спокойствие на летния неделен следобед се допълваше от още едно предимство: отпред имаше едно свободно място за паркиране.

— Чудесно.

С ловка маневра намести колата, изключи двигателя и погледна в огледалото, за да пооправи косата си. Дали да си сложи барета? Или без барета? С барета! Преди да посегне към дръжката на вратата, погледна часовника си. Време беше за шоу.

Докато напредваше към високите двойни врати на старата кафява каменна къща, Нора бръкна в чантичката си за ключа, който Джефри й бе дал още когато я бе наел за промяната на интериора. Тъй като в тази огромна къща звънецът отекваше прекалено силно, той й бе дал собствен ключ. Тогава един тъничък вътрешен глас бе прошепнал в главата й: Колко мило.

— Ало? Има ли някой тук? — извика Нора още щом прекрачи прага. — Ало? Господин Уокър?

Спря се в средата на просторното преддверие и се заслуша. До слуха й долетя далечният глас на Майлс Дейвис и неговият великолепен тромпет, разнасящ се някъде откъм втория етаж.

Тя отново се провикна. Но този път чу някакви стъпки високо над главата си.

— Нора, ти ли си? — долетя нечий глас откъм стълбата.

— Да не би да очакваш някой друг? — отвърна му тя. — Не ти го препоръчвам.

Джефри Уокър се спусна бързо надолу към преддверието. Сграбчи я в прегръдките си. Вдигна я високо във въздуха и я завъртя около себе си, после устните им се сляха в дълга целувка. Сетне отново се целунаха.

— Господи, колко си красива! — възкликна мъжът, когато най-после я пусна на пода.

Тя закачливо го ръгна в корема с лявата си ръка. Четирикаратовият диамант на Конър вече бе заменен с шесткаратовия сапфир на Джефри, обкръжен с три по-дребни диаманта.

— Обзалагам се, че същите думи си казвал и на всичките си предишни съпруги — закачливо отбеляза тя.

— О, не, само на онези, които бяха така прелестни като теб. Господи, колко ми липсваш, Нора. На кой мъж не би липсвала?

Те се засмяха и отново се целунаха, силно и страстно.

— И така, как мина полетът? — заговори той.

— Добре като за бизнес класа. А как напредва новата ти книга?

— Е, не е „Война и мир“. Нито пък „Шифърът на Леонардо“5.

— Винаги така казваш, Джефри.

— И винаги е самата истина.

Четиридесет и две годишният Джефри Уокър беше световно признат автор на бестселъри — предимно романи с историческа тематика. Почитателите му бяха няколко милиона, повечето от тях жени. Те харесваха стила му, особено героините със силни характери. Но още повече им се нравеше неговата груба, мъжествена красота, небрежното му облекло, разрошената светлоруса коса и наболата му брада.

Внезапно той вдигна Нора на ръце и я метна през рамо. Тя не спря да крещи, докато той изкачваше стъпалата.

Джефри се насочи директно към спалнята, но Нора пътьом се вкопчи в касата на вратата и го накара да направи завой, за да се озоват в библиотеката. Отдавна бе хвърлила око на любимото му кресло — онова, в което той твореше най-плодотворно.

— Нали винаги казваш, че в него най-добре работиш? — припомни му тя. — Какво ще кажеш да проверим?

Той я спусна върху възглавницата на износеното кожено кресло и пусна някаква мелодия на Нора Джоунс.

Докато дрезгавият глас на любимата им певица бавно изпълваше помещението, Нора се облегна назад и вдигна крака. Джефри сръчно смъкна сандалите й, панталоните, бикините. Помогна й да се освободи от любимата си зелена жилетка, а тя вече се пресягаше към ципа на джинсите му.

— Ти си моят прекрасен, блестящ съпруг! — прошепна тя, докато смъкваше панталоните му.

Вечерта Нора приготви спагети със сос от водка, използвайки всички остатъци от продуктите в хладилника. Добави и салата от пресни краставици и домати, както и една бутилка „Брунело“ от избата на Джефри. Вечерята бе сервирана. Всичко бе изрядно. Точно както той харесваше.

Докато вечеряха, разговаряха за новия му роман, чието действие се развиваше по време на Френската революция. Само преди няколко дни писателят се бе завърнал от Париж. Джефри Уокър много държеше на автентичността в своите описания и неизменно настояваше пред издателя си да посещава местата, за които разказва в романите си. Нора също имаше прекалено натоварен делови график, така че повечето време бяха разделени, а по-рядко — заедно. Все пак намериха време да се оженят — една събота в Куернавака, Мексико, като в неделя вече летяха обратно, за да се приберат у дома. Сключиха брак без никаква суетня, без свидетели, без въобще да се регистрират в Щатите. Много модерен брак.

— Знаеш ли, Нора, хрумна ми нещо — подхвърли той, докато навиваше на вилицата си последните спагети. — Защо да не заминем някъде заедно?

— Може би най-после ще ме заведеш на медения месец, който ми обещаваш толкова отдавна?

Джефри притисна ръка към сърцето си и се усмихна.

— Скъпа, за мен всеки ден, който прекарвам с теб, е като меден месец.

Нора му върна усмивката.

— Чудесно го казахте, господин Прочут Писател, но няма да ви се размине толкова евтино.

— Добре, къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за Южна Франция? — предложи тя. — Можем да отседнем в някой хотел на Лазурния бряг.

— Или Италия? — рече той и надигна чашата си, до горе пълна с вино. — Например в Тоскана?

— Хей, хрумна ми нещо по-добро — защо да не отидем и на двете места?

Джефри отметна глава назад и гръмко се разсмя.

— Типично за теб — заяви той и размаха показалеца си във въздуха. — Винаги искаш всичко. Но защо пък не?

Приключиха вечерята в оживена дискусия относно възможните места за прекарване на меден месец. Изредиха Мадрид, остров Бали, Виена, Ланай. Единственото, за което успяха да постигнат съгласие, докато си поделяха половинкилограмовата опаковка сладолед с вишни, бе да използват туристическа агенция.

Към единадесет се сгушиха в леглото. Като съпруг и съпруга. Влюбени до уши.

На следващия ден, няколко минути след пладне, на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Сентръл Парк, точно срещу Гранд Сентръл Стейшън, една жена изкрещя. Друга рязко се обърна и също се разкрещя. Мъжът зад нея промърмори само гневно Мамка му. След секунди тримата тичаха, за да потърсят прикритие.

Нещо лошо се бе случило. Може би катастрофа с някой влак. Защото всичко това се разиграваше пред най-прочутата железопътна гара в света.

Верижната реакция от страх, паника и пълно объркване много бързо обхвана всички по тротоара. Всички, с изключение на трима.

Единият бе някакъв дебелак с гъсти бакенбарди, оредяла коса и черни мустаци. Облечен в зле скроен кафяв костюм с широки ревери. Още по-широка бе яркосинята му вратовръзка. На тротоара до краката му се виждаше неголям куфар.

Непосредствено до него бе застанала доста привлекателна млада жена, около двадесет и пет годишна. Косата й бе червена, спускаща се до раменете, а лицето й — изпъстрено с лунички. Облечена бе с къса карирана пола и бял потник. През рамото й висеше износена раница.

Трудно можеше да се намерят по-контрастиращи субекти от дебелака и младата жена. Но в този момент те бяха неразривно свързани.

Благодарение на един пистолет.

— Ако приближиш още малко, ще я убия! — изръмжа дебелакът с акцент, типичен за Средния запад. Притисна студеното дуло на пистолета към слепоочието й. — Кълна се, че ще й пръсна черепа! Още в следващата секунда. Никакъв проблем не е за мен да я гръмна!

Заплахата бе отправена към третия участник в сцената: последния останал на тротоара минувач — млад мъж, отдалечен от нападателя и жертвата му само на три-четири метра, облечен с торбести панталони в цвят каки и черна тениска. Изглеждаше като типичен турист. Може би от Запада. Например от Орегон? Или от най-затънтения от всички щати — Вашингтон6? Или може би беглец. Някой, който се оказа в отлична форма.

И тогава той извади пистолет.

Туристът пристъпи крачка напред, насочил дулото право в челото на мустакатия дебелак. По-точно в средата му. Зоната на стопроцентовата смърт. Туриста явно не се вълнуваше от това, че и младата жена бе в обсега му на обстрел.

— Хич не ми пука за нея — хладно отсече той.

— Казах ти да не мърдаш повече! — кресна дебелакът. — Да не си направил ни крачка насам. Стой там, където си.

Ала Туриста въобще не му обърна внимание. Пристъпи още една крачка напред.

— Кълна се, че ей сега ще й пръсна черепа!

— Не, няма — спокойно заяви Туриста. — Защото, ако я застреляш, аз ще застрелям теб. — Пристъпи още една крачка, но след това спря. — Помисли си добре, приятел. Знам, че не можеш да си позволиш да изгубиш от онова, което е в куфара. Но то струва ли живота ти?

Дебелакът присви очи и се намръщи, сякаш го прониза силна болка. Изглеждаше така, като че ли обмисля казаното от Туриста. Или може би нищо не мислеше. После лицето му се озари от маниакална усмивка. Освободи предпазителя на пистолета си със зловещо прищракване.

— Моля тееееее… — изплака младата жена, цялата неудържимо трепереща. — Моля тееееее… — Сълзи рукнаха от очите й. Едва се крепеше на крака.

— Млъквай! — кресна дебелакът току до ухото й. — Затваряй си шибаната уста! Пречиш ми да мисля!

Туриста не помръдваше, сините му очи бяха приковани в едно-единствено нещо: пръста на дебелака, притиснат към спусъка.

И никак не му хареса това, което видя.

Пръстът рязко трепна.

Тлъстото копеле май наистина се канеше да й пръсне мозъка? А това в никакъв случай не биваше да се допуска.

— Ей, чакай! — провикна се Туриста и вдигна ръка. — По-кротко, мой човек. — Отстъпи крачка назад и се засмя. — Кой съм аз, че да те будалкам така, а? Хич не ме бива в стрелбата. И как мога да съм сигурен, че ще улуча теб, а не момичето?

— Точно така — мигом се съгласи дебелакът, притискайки още по-силно към себе си младата жена с тлъстата си дясна ръка. — А сега я ми кажи кой командва тук.

— Ти — почтително кимна Туриста. — Само ми кажи какво искаш да сторя за теб, приятелю. Е, ако пожелаеш, мога да пусна пистолета си на тротоара, става ли? Окей?

Мъжът се втренчи изпитателно в Туриста. После отново присви очи.

— Окей, ама го направи бавно. Много бавно — натъртено се разпореди той.

— Разбира се. Кротко, лека и полека. Какво друго ми остава?

Туриста започна бавно да отпуска ръката си. Иззад най-близката телефонна кабина някой рязко си пое въздух. Същият звук се чу иззад микробуса на някаква фирма за доставки, паркиран на Четиридесет и втора улица. Зяпачите, които се бяха изпокрили, но не откъсваха поглед от разиграващото се пред очите им, си мислеха едно и също: Не го прави, приятел! Не му давай оръжието си! Той ще те убие! А след това ще убие и нея!

Туриста приклекна. Остави предпазливо пистолета на тротоара.

— Ето, сам виждаш, всичко стана чисто и лесно. А сега какво искаш да направя?

Дебелакът се разсмя. Пухкавите му рунтави мустаци заподскачаха под носа му.

— Какво искам да направиш ли? — повтори той, след което смехът му се засили още повече. Едва се удържаше.

Внезапно смехът му секна. Лицето му се стегна. Мъжът отклони пистолета си от главата на младата жена и го насочи към Туриста.

— Това, което искам от теб, е да умреш!

И тогава той направи своя ход.

Туриста.

За частица от секундата, само с едно мълниеносно и безпогрешно движение той се пресегна към крачола на панталона си и измъкна изпод него една 9-милиметрова берета от скрития там кобур. Вдигна ръка напред и стреля. Отекна едно гръмко тряс!, преди някой наоколо да разбере какво става. Включително и дебелака.

Дупката беше с размер на монета от 10 цента. Точно в средата на челото му. За миг той замръзна на място, като огромна статуя на Буда. Зяпачите изпищяха, младата жена с раницата се свлече на колене. Миг след това дебелакът рухна и с грохот се стовари на мръсния тротоар. Кръвта му бликна като фонтан.

Колкото до Туриста, той прибра своята берета в кобура до прасеца си, след което се наведе да вземе другия пистолет. Изправи се и приближи към куфара. Вдигна го и го понесе към един син „Форд Мустанг“, оставен на улицата с включен двигател.

— Желая ви приятен ден, дами и господа — заяви той пред смаяните очевидци, които го съзерцаваха мълчаливо. — А ти… ти си момиче с късмет — поздрави той жената, която уплашено притискаше раницата пред гърдите си.

След което Туриста се настани зад волана на мустанга и потегли.

Заедно с куфара.

Светофарът превключи на зелено и шофьорът на нюйоркското такси натисна яростно педала за газта, сякаш премазваше досадна хлебарка. В резултат едва не премаза един куриер на велосипед — от онази рядко срещана порода дръзки и винаги готови да умрат маниаци, за които червените сигнали на светофарите и стоп знаците по улиците бяха само някаква глупава приумица, повод за майтап.

Таксиметровият шофьор закова спирачките на таксито насред кръстовището, а велосипедистът продължи напред, макар че бегачът му се разклати и едва не закачи бронята на таксито.

— Задник! — изкрещя той само през рамо.

— Също като теб! — провикна се таксиджията и заканително размаха пръст. После се извърна, погледна към Нора на задната седалка и ядосано поклати глава. Едва след това се успокои и продължи да шофира, сякаш нищо особено не се бе случило.

Нора поклати глава и се усмихна.

Толкова хубаво е отново да си у дома.

Таксито продължи лудешкото препускане в южна посока по Второ авеню към Долен Манхатън. След няколко пресечки, изминати в сравнително по-спокойна обстановка, шофьорът включи радиото. Предаваха новините по радиостанция „Канал 1010“.

Някакъв мъж с плътен сладък глас току-що привършваше четенето на извадки от доклада за последната криза с общинския бюджет, когато прекъсна насред фразата, за да обяви извънредно съобщение за поредния трагичен инцидент в центъра на града. След което даде думата на репортерка от мястото на събитието.

Само преди половин час възникнала някаква доста напечена, дори странна ситуация на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Парк Авеню, точно срещу Гранд Сентръл Стейшън.

Репортерката описа как един мъж взел за заложница някаква млада жена, като с пистолет, опрян до слепоочието й, я заплашвал, че ще я застреля, но самият той минути по-късно бил застрелян от друг мъж, който според всички очевидци бил полицай под прикритие.

Само че когато полицаите най-после пристигнали на местопроизшествието, много скоро се установило, че въпросното лице няма нищо общо с полицията на Ню Йорк. Всъщност до този момент, изглежда, никой не знае кой е този мъж. След стрелбата той побягнал от сцената — но задигнал куфара, принадлежащ на убития похитител.

И докато репортерката обещаваше още разкрития, шофьорът въздъхна уморено и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Точно от това се нуждаеше нашият град, нали? — промърмори той. — Още един бандит е останал на свобода.

— Съмнявам се, че всичко е било точно така, както го описаха — обади се Нора.

— Че какво друго може да бъде?

— Говоря за куфара. Каквото и да е станало, независимо от причината, очевидно е било свързано със съдържанието на куфара.

Шофьорът сви рамене, сетне кимна.

— Да-а, навярно имате право. И какво според вас се крие зад всичко това?

— Откъде да знам? — измърмори Нора. — Но мога да се обзаложа, че не става дума за мръсни дрехи.

Някой някога бе казал нещо, което много бе допаднало на Нора, и тя го споделяше от все сърце: истинският живот почти винаги е съвсем различен от този, който водим.

Е, това обаче не се отнасяше за живота на Нора.

На ъгъла на „Мърсър“ и „Спринг“ в Сохо тя нареди на шофьора да спре, плати му и затътри куфара си към двуетажната сграда с изящна мраморна облицовка, в която се намираше нейният апартамент. Там някога се помещавал невзрачен склад, отдавна преустроен в къща с луксозни жилища. Това би звучало абсурдно за всеки друг град, но не и за Ню Йорк.

Нейно владение бе надстройката, простираща се на площ колкото половин етаж. С една дума, квадратурата бе много голяма, което обаче съвсем не бе попречило на Нора да я обзаведе със стил. Мебелите бяха само от Джордж Смит; подовете — застлани с полирано бразилско дърво; кухнята бе плод на дизайнерския талант на Погенпол. Уютно, тихо и елегантно — това бе нейното убежище. Нейното истинско единствено кътче на земята, където бих искал да бъда.

Всъщност съвсем малко хора, от които Нора истински се интересуваше, имаха достъп до това място.

До външната врата дежуреше стражът на Нора — керамична скулптура на гол мъж, метър и осемдесет, дело на Хавиер Марин.

Вътре тя бе оформила два по-интимни къта — единият, по-представителният, бе изцяло в бяла кожа, а вторият — по-семпъл, в контрастно черно. И двата проектирани от нея самата.

Тя обожаваше всичко в своето малко царство и за целта бе обходила антикварните магазини, битаци и художествени галерии от Сохо до Северозападното тихоокеанско крайбрежие, от Лондон и Париж до най-западналите селца в Италия, Белгия, Швейцария.

Никой не умееше по-добре от нея да подбира ценни старинни предмети.

Събираше сребро: притежаваше няколко безценни статуетки на Хермес, както и дузина масивни сребърни купи, които обичаше толкова много.

Събираше стъклени предмети на изкуството: старинни френски рамки за картини; кутии от матово стъкло в бяло, зелено или тюркоазено.

Събираше картини от подбрани колекции от прочути живописци и от изгряващи художници от Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин.

И разбира се, нейната спалня: толкова контрастна, макар може би малко претрупана — със стени в тъмновинено, с позлатени свещници и рамки на огледалата, с резбовани колони от прастаро дърво от четирите страни на леглото й.

Е, опитайте се да сътворите по-стилно обзавеждане. Ако можете.

Нора взе една бутилка „Евиан“ от хладилника и позвъни на няколко души по телефона, като първо се обади на Конър, когото наричаше своя „мъж за издръжка“. По-късно проведе аналогичен разговор с Джефри.

Малко след осем същата вечер Нора влезе в „Бебоу“ в сърцето на Гринич Вилидж. Да, наистина няма нищо по-хубаво от това отново да си у дома.

Нямаше значение, че бе понеделник и заведението бе претъпкано. Сред тихия звън на сребърните прибори, блясъка на кристалните чаши, финия порцелан и леката меланхолия, цялата тази елегантна атмосфера, редовните посетители изпълваха двете нива на ресторанта с възбуждащо, пулсиращо оживление.

Нора почти веднага съзря най-добрата си приятелка — Илейн, която вече се бе настанила заедно с Алисън — друга скъпа приятелка. Масата им бе покрай стената на първия етаж, използван предимно за инцидентни срещи. Премина покрай портиера и се насочи към стълбата. Щом стигна Илейн и Алисън, първата й грижа бе да се разцелува с тях. Господи, тя наистина обожаваше тези момичета.

— Алисън вече е влюбена в нашия келнер — побърза да я осведоми Илейн веднага след като Нора зае мястото си.

Алисън завъртя големите си кафяви очи.

— Само казах, че си го бива. Името му е Райън. Райън Педи. Дори името му е готино.

— Е, и това ако не е любов — включи се в играта Нора.

— Ето, на това се казва подкрепящо обвинението твърдение! — заяви с категоричен тон Илейн, която бе експерт по корпоративно право в „Еджърс, Бек и Шмидъл“, една от най-престижните юридически кантори в града. На всичкото отгоре тези прависти взимаха невъобразимо тлъсти суми само за едночасова правна консултация.

Говореха за вълка, а той не закъсня да се появи. Младият келнер, висок и смугъл, побърза да се изправи до масата им, за да се осведоми за желаното от Нора питие.

— Само една минерална, моля — процеди тя. — С повече мехурчета, нали?

— Не, тази вечер ще пиеш наравно с нас, Нора. Така че няма какво да се спори повече. Тя ще вземе един „Космополитен“.

— Веднага ще ви го донеса. — С чевръсто кимване той се обърна и се втурна да изпълни поръчката.

Нора притисна длан към устата си и поверително прошепна:

— Наистина е сладък…

— Нали вече ти обясних — прекъсна я Алисън. — Жалко само, че е прекалено млад. Сигурно още не е дорасъл, за да има право да консумира алкохол.

— Аз бих казала, че е твърде млад, за да има шофьорска книжка — подметна Илейн. — Или по-скоро ние остаряваме и те ни изглеждат толкова млади? — Сведе глава. — Е, ако е така, значи има защо да се чувствам потисната.

— Спрете! Аварийна смяна на темата! — обяви Нора. Обърна се към Алисън. — И така, кой нов нюанс на черното ще е на мода тази есен?

— Ако щеш, вярвай, но черното наистина може да е на мода.

Алисън си печелеше хляба като редактор по въпросите на модата в „W“7 или както обичаше да казва: единственото списание, което бе толкова дебело, че може да ти счупи палеца на крака, ако го изпуснеш отгоре му. Според нейните обяснения бизнес стратегията на изданието била съвсем проста: да се набляга на въздействащи реклами с колкото може по-мършави модели, издокарани в модни дрешки от елитни дизайнери, които никога не са демоде.

— Какво ново при теб, Нор? — попита Алисън. — Изглежда, вечно си извън града. Приличаш на бродещ призрак, момиче.

— Да, знам, че е истинска лудост. Едва днес се прибрах. Сега е на мода да имаш втори дом.

Алисън завистливо въздъхна.

— Имам си толкова много проблеми с вноските за единственото си жилище… О, това ме подсети за нещо. Казах ли ви за онзи мъж, който се нанесе на моя етаж?

— За скулптора, който си падал по странната модерна музика? — полюбопитства Илейн.

— Не, въобще не става дума за него. Той се изнесе преди няколко месеца — обясни тя и махна с ръка. — Този, новият, съвсем наскоро купи ъгловия апартамент.

— И каква е присъдата? — запита Илейн, юрист до мозъка на костите си.

— Ерген, очарователен и на всичкото отгоре онколог — обясни Алисън, ала внезапно сви рамене. — Е, предполагам, че може да ти се случи и нещо по-лошо в този живот от това да се омъжиш за богат лекар.

Още не бе доизрекла фразата и побърза да закрие уста с длан.

На масата се възцари тишина.

— Стига, момичета, всичко е наред — успокои ги Нора.

— Искрено съжалявам, скъпа — смутено промълви Алисън. — Не съобразих, че…

— Наистина няма за какво да се извиняваш.

— Аварийна смяна на темата! — обяви Илейн.

— Сега и двете се държите като глупачки. Слушайте, само защото Том беше доктор, още не означава, че никога не бива да говорим за лекари, нали? — Нора отпусна ръката си върху ръката на Алисън. — Хайде, разкажи ни нещо повече за твоя онколог.

Алисън изпълни молбата й и трите продължиха да бъбрят безгрижно. Бяха приятелки толкова отдавна, че не можеха да допуснат един ужасен спомен да помрачи срещата им.

Младият келнер се появи с коктейла „Космополитен“ за Нора, след което се зае да им представя специалитетите в менюто. Трите пийнаха, похапнаха, посмяха се, поклюкарстваха на воля. Нора изглеждаше напълно щастлива. Успокоена и отпусната. До такава степен, че нито Алисън, нито Илейн можеха да се досетят, че през останалата част от вечерта мислите й бяха заети само с едно: смъртта на първия й съпруг — д-р Том Холис.

Или по-точно: с неговото убийство.

Чаша с вода и един аспирин. Елементарна превантивна мярка против махмурлук заради питиетата, които погълна след вечерята с Илейн и Алисън. Нора никога не прекаляваше с алкохола, понеже се отвращаваше от мисълта, че може да изгуби контрола върху себе си. Но благодарение на веселата компания на Илейн и Алисън и приповдигнатата атмосфера този път тя си позволи да изпие повече от обичайното.

Не, по-добре две чаши вода и два аспирина.

Накрая нахлузи любимата си памучна пижама и се зае да тършува в долното чекмедже на внушителния си гардероб. Под дебелия слой от кашмирени пуловери се намираше старият фотоалбум.

Нора затвори чекмеджето и изгаси всички лампи, като остави да свети само лампата на нощното шкафче. Настани се удобно в леглото и разтвори албума на първата страница.

— Как започна всичко — прошепна тя на себе си.

Снимките бяха подредени хронологично — фото летопис на нейните преживявания с първата голяма любов в живота й — мъжа, когото тя наричаше д-р Том. Ето снимките от първия им уикенд в Бъркшир; концерта в Тенгълуд; снимките в апартамента им в хотел „Гейбълс Ин“ в Ленъкс.

На следващата страница бяха фотосите от конференцията на медиците във Финикс, където той я бе завел. Отседнаха в „Билтмор“ — един от любимите й хотели, но само ако те настанят в главната сграда на комплекса.

Следваха непринудените сцени от сватбата им в „Консървътъри Тент“ сред Ботаническата градина на Ню Йорк.

После идваше ред на медения им месец в Нейвис8. Това бяха едни от най-блажените седмици в целия й живот.

Междувременно спомените спонтанно се изреждаха в паметта й — празненства, вечери, забавни физиономии с гримаси пред обектива на фотоапарата. Нора неволно облиза горната си устна с езика си. Том имаше горна устна с извивка като тази на Елвис. Или може би като на Бил Клинтън?

Но тук снимките внезапно свършваха.

За да отстъпят на изрезките от вестниците.

Последните страници в албума бяха запазени само за статии от вестниците. Изпълнени с най-различни истории и некролози — вече леко пожълтели от времето. Нора ги пазеше всичките.

Изтъкнат лекар от Манхатън умира вследствие на лекарска грешка, съобщаваше „Ню Йорк Поуст“. Медик — жертва на своята професия, обявяваше „Дейли Нюз“. Както винаги, „Ню Йорк Таймс“ не си позволяваше пресилени заглавия, а само скромен некролог с лаконично заглавие: Д-р Томас Холис, виден кардиолог, почина на 42 г.

Нора затвори фотоалбума и остана в леглото само с мислите за Том и за това, което се бе случило. Всъщност то беше началото на всичко; нейният нов живот. Напълно естествено се замисли за Конър и Джефри. Погледът й се плъзна към лявата й ръка, на която в момента не се виждаше нито един от двата пръстена. Трябваше да вземе решение.

Инстинктивно започна да съставя наум списък със задачите. Грижливо подреден, без нищо излишно. В него изброяваше всичко, което й харесваше у единия, като го сравняваше със сходните качества у другия. Списък с две колони.

Конър срещу Джефри.

И двамата бяха толкова забавни. Разсмиваха я, караха я да се чувства специална. И още нещо не можеше да им се отрече: бяха великолепни в леглото — или където и да е другаде, ако им хрумнеше там да я обладаят. Високи и стройни, в прекрасна форма, красиви като филмови звезди. Не, всъщност бяха по-красиви от филмовите звезди, които й бяха известни.

Честно казано, Нора ги обичаше еднакво. Което още повече затрудняваше избора й.

Кого трябваше да убие?

Първи.

Добре, сега вече нещата наистина ставаха опасни.

Наистина много опасни.

Туриста се настани край ъгловата маса в „Старбъкс“ на Западна двадесет и трета в Челси. Всички маси до една бяха заети от разни безделници и лентяи, но заведението бе безопасно и удобно. Може би дори именно защото наоколо гъмжеше от лентяи и дребни търгаши, пък и за три долара и нещо отгоре можеше да получиш нещо допълнително към кафето си. Например някоя дребна услуга.

Куфарът, който бе задигнал от тротоара срещу Гранд Сентръл Стейшън, сега лежеше на пода между краката му и той вече бе научил това-онова за него.

Първо: нямаше никакъв проблем да го отвори, понеже не беше заключен.

Второ: беше пълен с мъжки дрехи, повечето порядъчно омачкани, както и един кафяв кожен несесер с прибори за бръснене, напъхан на дъното.

Трето: в този несесер покрай обичайните принадлежности за бръснене бе открил нещо доста интересно — компютърно устройство от модела „Флеш-Драйв“9, от онези със софтуерно кодиране срещу непозволен достъп до съдържащите се в тях файлове. Точно заради тази миниатюрна дискета бе цялата дандания, нали? Смешно — устройството бе по-малко от пръста му.

Но такава дреболия можеше да побира доста много сведения. Тази със сигурност.

Туриста вече бе вдигнал капака на своя лаптоп „Макинтош“. Време бе да настъпи мигът на истината. Ако имаше достатъчно смелост. А той имаше.

А сега да започваме!

Включи устройството към компютъра.

Защо онзи мизерен дебелак трябваше да се прости с живота си на Четиридесет и втора улица?

Появи се иконата на устройството.

С мишката Туриста започна да копира файловете в своя компютър. Ето, започваме. Да, започваме! Сега ще може да проследи цялата верига, целия лабиринт.

Само след няколко минути Туриста вече бе готов да се заеме с изучаването на първия файл.

Тогава спря.

Едно хубаво момиче от съседната маса — с черни и червени щръкнали кичури по главата — му хвърляше любопитни погледи.

Туриста най-после погледна към нея.

— Нали си чувала за онази стара шега: аз ще ти покажа какво има във файла, но после ще трябва да те убия.

Момичето се захили.

— А какво ще кажеш за една друга шега: ти ще ми покажеш твоя, а аз ще ти покажа моя?

Туриста прихна от смях.

— Само че нямаш лаптоп.

— Тогава губиш — безучастно сви рамене тя и се надигна от масата, за да си тръгне. — Макар че си доста готин, задник такъв.

— Не е зле да си подстрижеш косата — ухили се в отговор Туриста.

Сега най-после можеше да се съсредоточи изцяло върху изписаното на екрана на лаптопа.

И така, време е да започваме!

Това, което видя на екрана, му се стори смислено — донякъде. Ако въобще имаше нещо смислено в този побъркан свят.

Файлът съдържаше имена на хора, техните адреси, както и имена на банки в Швейцария и на Каймановите острови. С една дума — офшорни10 банкови сметки.

Със съответните парични суми в тях.

Туриста набързо пресметна нещо наум.

Разбира се, полученият от него резултат бе приблизителен, но не се отличаваше кой знае колко от истинския сбор.

Малко над 1,4.

Милиарда долара.

Ню Йорк може би е градът, който никога не заспива, но към четири сутринта дори и там все пак могат да се намерят квартали, в които будните се броят на пръсти. Подобно място бе мръсният, зле осветен паркинг край подземния гараж в долен Ийст Сайд. Заровената на пет етажа под земята бетонна грамада в този миг можеше да послужи като пример за пълна неподвижност. Като някакъв колосален бетонен пашкул. Единственият шум се ограничаваше до глухото бръмчене на флуоресцентните лампи по таваните на пустеещите етажи.

Разбира се, въобще не се чуваше нетърпеливото потропване на средния пръст на мъжа зад волана на един син „Форд Мустанг“ с изгасен двигател.

Вътре в мустанга Туриста погледна часовника си и поклати глава. Средният пръст на дясната му ръка продължи да почуква нетърпеливо по волана. Свръзката закъсняваше за срещата.

По-точно: с цели две денонощия.

Нима срещата ще се провали?

Да не би да са възникнали някакви затруднения? Явно беше точно така.

Десет минути по-късно два автомобилни фара най-после обляха със светлините си отсрещната стена край рампата на съседното ниво на гаража. Появи се микробус — бял шевролет. Отстрани се виждаше емблемата на някаква компания за доставки на цветя. Цветя от Лусил.

О, стига — каза си Туриста. — Камион за доставки на цветя?

Микробусът плавно се приближи към мустанга и спря само на шест-седем метра от него. Двигателят престана да боботи и от кабината изскочи висок слаб мъж, облечен в сив костюм, бяла риза и вратовръзка. Непознатият закрачи към мустанга. Вътре в кабината като че ли остана още един, но лицето му не се различаваше добре в сянката.

Туриста също излезе от колата си и пресрещна високия слаб мъж по средата между двете возила.

— Закъсня — рече той.

— А ти имаш късмет, че си жив — отвърна свръзката.

— Нали знаеш, някои експерти твърдят, че за това се изисквали много умения.

— Давам ти пет точки за изстрела. Казаха ми, че си го улучил точно в зоната на стопроцентовата смърт.

— Е, не беше кой знае какво постижение. Косата на онзи приятел бе пооредяла на челото му. Лесна мишена. Момичето добре ли е?

— Още го преживява, но ще се оправи. Тя е професионалистка. Също като теб.

Слабият мъж бръкна в джоба на сакото си. Опасен жест, който често не води към нищо добро! Но ръката му изскочи навън само с пакет марлборо. Предложи цигара на Туриста.

— Не, благодаря. Отказах ги. По време на великите пости. По-точно преди петнадесет велики пости.

Мъжът запали цигарата си. После духна кибритената клечка.

— Какво се говори сред полицаите в Ню Йорк? — полюбопитства Туриста.

— Не кой знае какво. Да кажем, че се оправят с един конфликтен свидетел.

— Ти си изпратил някого на място, нали?

— По-точно двама. В показанията си твърдят, че си имал козя брадичка и белег на шията.

Туриста се усмихна и потри голата си брадичка.

— Това е много добре. А как мина с представителите на пресата?

— И с тях се разбрахме. Най-голямата загадка, по-важна от твоята самоличност, е съдържанието на куфара. Като стана дума за него…

— Той е в багажника.

Двамата се върнаха при мустанга. Туриста вдигна капака на багажника, извади куфара и го остави на асфалта. Другият мъж надникна вътре.

— Изкуши ли се да го отвориш? — попита той.

— Откъде знаеш, че не съм?

— Не си посмял.

— Да, но как можеш да си сигурен в това?

Мъжът издуха струя синкав тютюнев дим.

— Защото, ако го беше направил, сега ние двамата щяхме да водим съвсем друг разговор.

— Може ли да знам какво означава това?

— Естествено, че не. Ти не си в играта.

Туриста пропусна последното покрай ушите си.

— А сега какво?

— Сега изчезвай. Вече си получил друга задача, нали?

— Задача? Да, вече се занимавам с нещо интересно. Кой е в колата?

— Този път наистина се справи. Той ми каза да ти го предам. Но повече не се занимавай с тази работа.

— Аз наистина съм добър. Ето защо ме повикаха.

Двамата си стиснаха ръцете и Туриста проследи с поглед как слабият висок мъж отнесе куфара в микробуса и потегли. Туриста се запита дали те имат представа, че той вече е запознат със съдържанието на дискетата. Във всеки случай сега определено бе в играта. Макар че никак не му се искаше.

Сутринта бе много натоварена за Нора. Първо трябваше да пазарува в най-натоварения час в „Сентимънтс“ на Източна шестдесет и първа, след което бе длъжна да свърши обещаното на един свой клиент в „Ей Би Си Карпит и Хоум“, близо до Юниън Скуеър. Следваше посещението в изложбената зала в сградата на „Д и Д“ и накрая идваше ред на ангажимента й в Девъншир, в английския градинарски магазин.

Трябваше да купи подбрани мебели за обзавеждането на дома на Констънс Макграт, една от първите й клиентки. Констънс — която не понасяше да я наричат съкратено Кони — наскоро се бе преместила от елегантния си апартамент с две спални в Ийст Сайд в още по-елегантен апартамент, също с две спални, в Сентръл Парк Уест. По-точно в сградата „Дакота“, където бяха снимали филма „Бебето на Розмари“11 и където бе убит Джон Ленън. Бивша театрална актриса, Констънс все още не бе изгубила усета си към драматичното. Тя обясни на Нора причината за преместването си в района около Сентръл Парк със следните думи: „Тъй като слънцето залязва на запад, затова избрах този апартамент“.

Нора харесваше Констънс. Заради нейната щедрост, прямота и способност да предизвиква декораторите да дават най-доброто, на което са способни. Парите не са проблем, бе заявила Констънс. Естествено, след като бе надживяла двамата си съпрузи.

— Докато дишам и живея! — долетя нечий мъжки глас.

Нора се обърна и видя Евън Фрейзър, разтворил ръце за сърдечна прегръдка. Евън бе представител на „Балистър Гроув Антикс“, чиито щандове заемаха внушителна площ на петия етаж.

— Евън! — възкликна Нора. — Толкова се радвам да те видя.

— А аз още повече — не й остана длъжен той. Разцелува я по двете бузи. — За коя баснословно богата клиентка пазаруваш днес?

На Нора й се стори, че съзира доларови знаци да искрят в зениците му.

— Моята клиентка държи да остане анонимна, но за твое щастие е решила да подмени прекалено натруфените си френски мебели с нещо по-традиционно и чисто английско.

— Тогава си попаднала там, където трябва — широко се усмихна той, разкривайки два реда ослепително бели зъби. — Но ти винаги си знаела къде да търсиш най-изисканата стока.

През следващия час Евън разведе Нора из сектора, пълен с английски мебели. Той добре знаеше задълженията си: знаеше какво да говори и какво да не говори. Най-вече какво не биваше да споменава пред Нора Синклер.

Нора мразеше продавачите да й обясняват кой предмет е красив и защо. Никога не допускаше някой да оказва влияние върху оценките й. Тя притежаваше свой неподправен естетически усет. Неин собствен, неподражаем вкус. Донякъде вроден, донякъде придобит и шлифован от опита й. Тя му се доверяваше напълно.

— Нали е разтегателна тази маса? Единично или двойно? — попита тя, като се надвеси над една старинна букова маса, подходяща за просторната трапезария на Констънс.

— Продава се като единично разтегателна — обясни той. — Но може да се приспособи и за двойно удължаване. За нас не е проблем да изпълним всяко желание на клиента.

— Само с единично удължаване ще бъде чудесно.

Хвърли поглед към етикета с цената. Отново си повтори, че няма нищо по-лесно от това да се пазарува за Констънс Макграт. Отстъпи крачка назад за една последна преценка, готова вече да произнесе заключителните думи: Ще я взема!, когато внезапно се спря. Защо да си дава труда да изрича цели три думи, когато можеше да каже само:

— Купувам!

Евън незабавно измъкна един стикер с надпис „Продадено“ и го залепи на масата. Това бе четвъртата й, последна задача за тази сутрин. Заедно със скрина и дивана, които също бе уговорила, можеше да бъде напълно доволна от себе си.

Двамата се настаниха на големия диван, за да може Евън да напише фактурата. Нито дума не бе произнесена за комисионата от десет процента, които Нора получаваше като декоратор. Това просто се подразбираше.

След като се сбогува с Евън, Нора се отби да хапне нещо набързо в „Ла Меркадо“ — един от ресторантите в сградата. Реши, че в крайна сметка нямаше нужда да се отбива в „Д и Д“. Нито пък в Девъншир. Беше приключила с всички покупки в „Сентимънтс“ и „Балистър Гроув“… Докато с една ръка похапваше от салатата „Коб“, с другата извади мобилния си телефон.

Обади се на Констънс и я осведоми за сутрешните покупки. После позвъни на Джефри, а след това и на Конър, за да изпълни задълженията си пред „мъжа за издръжка“.

Сега й предстоеше важна работа в една от адвокатските кантори на Източна четиридесет и девета улица, недалеч от Ийст Ривър.

— И така, госпожице Синклер, с какво мога да ви бъда полезен? — попита Стивън Кеплер.

Нора се усмихна топло.

— Оливия, моля.

— Нека тогава да бъде Оливия. — Иззад масивното си бюро адвокат Кеплер се усмихна широко, дори прекалено широко. — Знаеш ли, че яхтата ми е кръстена „Оливия“?

— Нима? — Нора умело се престори на искрено смаяна от небивалото съвпадение. — Приемам го като добро знамение.

Но като още по-добро знамение възприе тя начина, по който Стивън Кеплер — с два косъма, старателно зализани назад, среден на ръст, на средна възраст и среден по влияние адвокат от средната зона в града — се прехласваше по гърдите и краката й.

Всичко това можеше да й гарантира попътен вятър и безметежно плаване.

Другите адвокати мъже, с чиито визитни картички разполагаше, се оказаха прекалено ангажирани за следващите две-три седмици. Единствено Стивън Кеплер внезапно успя да се освободи, тъй като един от клиентите му се бе разболял. Шансът явно бе много благоприятен за нея, понеже за по-малко от двадесет и четири часа тя успя да си уреди среща с него. Или по-скоро Оливия успя. За това, което Нора си бе наумила, по-разумно бе да използва името на майка си.

— Най-много можеш да ми помогнеш, Стивън, с уреждането на един бизнес — продължи тя. Което, между другото, няма абсолютно нищо общо със съдържанието на сутиена ми.

— Именно в подобни дела съм отличен специалист — кимна адвокатът.

Нора умело успя да прикрие неприязънта си, след като той добави към края на изречението едно недвусмислено намигване и още по-ясен намек под формата на отвращаващо премляскване.

— И къде се намира този бизнес? — попита той.

— На Каймановите острови.

— О! — изрече той и замлъкна. По лицето му премина сянка на загриженост. Новата му привлекателна клиентка в къса пола несъмнено търсеше най-късия път покрай закона, за да не плаща данъци.

— Надявам се, че това не е никакъв проблем за теб — отбеляза Нора.

Отблъскващият оглед, на който я подлагаше Стивън Кеплер, продължи прекалено дълго.

— А, не, не виждам защо… хм… ще се уреди — запелтечи той. — Но работата е в това, че уреждането на бизнес там изисква сътрудничество с така наречените регистрирани посредници. Казано най-просто, това са жители на Каймановите острови, които макар и чисто фиктивно, се упълномощават да оперират от името на твоята компания. Ясен ли съм?

Всичко това отдавна й бе известно, но тя с нищо не се издаде. Задоволи се само да кима с глава като гимназистка, запленена от любимия си преподавател.

— За късмет в момента разполагам с подходящия човек — добави Кеплер.

— Истински късмет — съгласи се Нора.

— Предполагам, че ще искаш да откриеш на островите банкова сметка на твое име, така ли е?

Бинго!

— Да, мисля, че е добра идея. Ще го направиш ли заради мен?

— Всъщност, редно е ти лично да свършиш тази работа — обясни Стивън.

Нора се размърда нервно в креслото.

— О, но това е ужасно неудобство — оплака се тя.

— Така е, знам. — Той се наведе над бюрото. — Е, мога да се обадя тук-там, да използвам връзките си и да уредя нещо по твоя въпрос. Не е изключено да ти спестя пътуването дотам.

— Ще бъде чудесно! Ти си истински спасител.

Той бръкна в чекмеджето на бюрото и измъкна някакъв формуляр.

— Само че ще се нуждая от малко повече сведения за теб, Оливия.

В петък, малко преди залез-слънце, суперлуксозната лимузина се отби от претоварената магистрала номер 9, пое по живописния Скарбъроу Роуд, продължи по също толкова приятното за окото Сентръл Авеню и накрая спря в дъното на алеята за автомобили пред разкошния дом на Конър. Шофьорът едва бе излязъл навън, за да отвори задната врата на Нора, когато откъм входа на къщата изскочи Конър и се втурна към лимузината, явно изгарящ от нетърпение да я види.

— Ела при мен! — размаха ръце домакинът. — Едва не полудях от мисли за теб!

Нора плъзна крака навън от колата и веднага се озова в обятията му. Разцелуваха се горещо, докато шофьорът — скромен, възстар италианец — заобиколи отзад, вдигна капака и извади куфара на Нора от багажника. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне очи от тях. На фона на красивия залез и една от най-разкошните къщи, които бе виждал досега, тази любовна двойка очевидно бе на седмото небе. Мислено си рече: Ако това тук не е върхът на щастието, то тогава не знам какво е.

— Ето, това е за теб — рече Конър, бръкна в джоба на панталоните си и измъкна пачка банкноти, навити на дебело руло. Връчи му една двадесетачка.

— Много ви благодаря, сър — отвърна шофьорът със силен чуждестранен акцент. — Много сте любезен.

— А също е и много готин! — весело възкликна Нора и прегърна Конър през кръста.

Наистина е готин, нали? От тази мисъл тя просто не можеше да се отърве.

Шофьорът реагира със закачливо подхилкване, след което тръгна обратно към колата.

— Желая ви приятна вечер, деца — провикна се той през рамо.

Нора и Конър се засмяха, докато изчакаха за кратко лимузината да обърне по алеята и да се скрие от погледите им.

Тя отново се притисна към Конър.

— Как вървят работите ти? — заинтересува се тя. — Макар че, честно казано, точно сега никак не ми се говори за работа.

— Нито пък на мен — съгласи се той. — Ако само работиш и не се забавляваш…

— … животът ти ще бъде дяволски скучен!

Това също бе една от първите мантри, които си бяха измислили. И все още си оставаше една от любимите им.

— Знаеш ли, можем да го направим тук — внезапно рече тя и му намигна. — Да, тук, на предната морава. За ужас на съседите! Нека да ни зяпат, ако искат. Може да ги вдъхновим за подобни подвизи.

Конър хвана ръката й.

— Всъщност имах по-добро хрумване.

— О, така ли? По-добро от секс с мен? И какво е то?

— Изненада — изрече той. — Ела с мен.

— Искаш да го направим в гаража ли? — попита Нора и се изкикоти предизвикателно.

Конър едва сдържаше смеха си.

— Не, този път не става дума за това — отрече той. — Моята изненада за теб не е точно това. Макар че и твоето хрумване си го бива…

Поведе я около къщата и спря чак когато стигнаха на три-четири метра от фасадата на гаража му с клетки за пет автомобила. Всички врати обаче бяха плътно затворени. Нора застана до него, без да знае какво да очаква.

— Готова ли си? — попита я той.

Конър бръкна в другия джоб на панталоните си — не в онзи с пачката банкноти — и извади оттам дистанционното с пет бутона за отваряне на петте врати на гаража. Натисна средния.

Средната врата бавно започна да се надига.

— Боже мой! — изписка Нора.

Зад вратата, с лице към тях, ги очакваше чисто нов спортен яркочервен „Мерцедес SL500“ със сгъваем покрив, опасан през предния капак с широка бяла панделка.

— Е? — нетърпеливо попита Конър.

Но Нора бе загубила ума и дума.

— Работата е там, че след като ще ставаш моя жена, ще се нуждаеш от собствено превозно средство, не си ли съгласна с мен?

Но Нора все още бе безмълвна и вцепенена.

Реакцията й явно много го забавляваше.

— Май наистина си изненадана?

Нора се хвърли в прегръдките му. Думите внезапно я осениха и тя се развика с все сила:

— Ти си очарователен, абсолютно очарователен! Благодаря! Благодаря! Благодаря! — Изпъна лявата си ръка. — Първо този прекрасен пръстен, а сега и…

— А сега и този ключ — прекъсна я той с тържествен тон, сякаш изричаше още едно от техните любими заклинания, — който между другото те очаква на таблото.

Конър поведе Нора навътре в гаража и нежно я настани на шофьорската седалка. После заобиколи колата от другата страна и по пътя свали бялата панделка от капака на двигателя.

— Хайде! Покажи й на какво си способна, Нора! — развика се той като хлапак, получил щедър коледен подарък, надвесен над вратата от другата страна, преди да се настани на мястото до шофьора.

Като професионален дизайнер, тя веднага оцени високо стила на интериора на мерцедеса. В знак на нямо възхищение леко плъзна пръсти по изящно обработената кожа, в която беше пристегнат воланът.

— Какво ще кажеш? Дали да я изпробваме? — прошепна задъхано.

— Абсолютно си права. Нали за това е купена.

Тя го измери с многозначителен поглед и в ъгълчетата на устните й заигра закачлива предизвикателна усмивка. Ръцете й внезапно се озоваха далеч от ключа на стартера. Настаниха се между бедрата на Конър.

— Ох… — щастливо промълви той и дълбокият му глас пресекна.

Нора бързо се прехвърли от седалката върху Конър. Щом го възкачи с превити колене, тя започна да плъзга пръсти през гъстата му черна коса, докато обсипваше с нежни целувки челото, бузите, брадичката и накрая — устните му. Междувременно припряно разкопчаваше копчетата на ризата му.

— Докъде се отпускат назад тези седалки? — задъхано го запита тя.

— Ами ще трябва да проверим.

Той протегна ръка отстрани на седалката, натисна съответния бутон и облегалката започна да се спуска назад с приглушено бръмчене. Те се заеха с трескаво разсъбличане, сякаш дрехите им бяха обхванати от пламъци. Първо ризата му, после блузата и сутиена на Нора. Следваха неговите панталони, полата й, слиповете му и бикините й.

— Обичам те — промълви Конър, гледайки я право в очите. Невъзможно бе да не му повярва. Както и да не изпита нещо към него.

— И аз те обичам — отвърна тя.

И точно там, в гаража, Нора се впусна в първата езда с новата си кола.

— Знаеш ли, че само в една от всичките стаи в къщата още не сме се любили? — запита я Конър. Изглеждаше така, като че ли пресмята нещо наум.

— Е, мисля, че нощта едва сега започва… — успокои го Нора.

Той я притисна плътно към себе си.

— Ти си ненаситна.

— А пък ти си голям късметлия.

Те вече бяха излезли от гаража и сега се намираха в кухнята. Държаха се за ръка, а със свободните носеха дрехите си.

— Като заговорихме за ненаситност… — започна той.

Тя едва не се задави от смях.

— Защо ли никак не ми е трудно да се досетя какво ще ми поискаш? Добре, скъпи мой нудисте — кимна тя, — какво ще кажеш за един омлет?

— Звучи фантастично. Но да излизаме точно сега? Мога да звънна да ни го донесат от „Стръмния хребет“? Или от „Железния кон“?

Нора недоволно поклати глава.

— По-добре ми кажи с какво да го приготвя. Искам аз да го направя.

— Тогава защо не ме изненадаш? Всъщност нали това е темата на тази вечер — изненадите.

За пръв път Нора усети как внезапен остър спазъм прониза стомаха й. Ето, това беше.

Той се скри в банята за един душ набързо, но преди това внесе куфара й, който бяха зарязали насред бетонираната алея за автомобили. Тя го премести в кухнята и го отвори, за да извади спретнато сгънатите си джинси и бяла памучна тениска.

После, като стар познайник, вътрешният й глас отново заговори:

Хайде, Нора, стегни се!

Облече се и се зае с приготвянето на омлета. Надникна в камерата в хладилника и намери там лук, зелен пипер и парче шунка. Това я устройваше. Реши да го нагости с омлет, приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад.

Вече си взела решение. Всичко това са само нерви. Много добре знаеш, че ще се справиш и с този проблем — нали вече си минала по този път.

На стената в кухнята имаше широка лента от магнетизирана стомана, на която висеше дълга редица от масивни кухненски ножове. Нора се втренчи в тях. Всичките висяха там — заплашителни, безупречно наточени, смъртоносно остри. Тя се пресегна към най-големия нож и го претегли на ръка. Пръстите й неволно се плъзнаха по леката извивка на дръжката, преди здраво да я стиснат.

Забрави за колата. И за пръстена. Най-вече за пръстена.

Първо счупи яйцата, после добави зеления пипер. Наряза шунката на дребни кубчета. Беше застанала с лице към дъската за рязане на продуктите, точно до кухненската мивка, с гръб към вратата. Това не й пречеше да слуша какво й говори Конър.

— Толкова съм гладен, че мога да изям храната в цял ресторант — долетя отвън гласът му, като с всяка следваща дума звучеше по-ясно.

Хайде, направи го, Нора!

Той идваше право към нея.

Хайде, Нора, направи го! Сега!

Отряза още едно парче шунка и се загледа в блестящото острие на ножа. Стисна толкова силно дръжката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Светлините от лампите на тавана се отразяваха и танцуваха по бляскавото стоманено острие.

Все още не бе късно да промени решението си.

Стъпките на Конър вече се чуваха съвсем близо зад гърба й, приближаваха все повече и повече… Усети топлия му дъх във врата си. Той бе зад нея, на сантиметри разстояние. Тя енергично се завъртя и вдигна високо ръка.

— Добра ли е на вкус? — попита тя.

Конър отвори уста, за да поеме от пръстите й парчето шунка. Сдъвка го за броени секунди.

— Чудесна е.

— Добре, защото нямах представа откога тази шунка стои в хладилника — обясни му тя. — Как беше душът?

— Чувствам се превъзходно. Дори мога да кажа, че никога не съм се чувствал толкова добре.

Нора приключи с нарязването на шунката и се зае да реже лука.

Все още не бе късно да промени решението си.

Конър, облечен само с гащета, с отметната назад все още мокра коса, се приближи до хладилника и взе една бира „Амстел“.

— Искаш ли и ти? — попита я той.

— Не, благодаря. Предпочитам моята вода. — Тя извади от хладилника бутилка „Евиан“, като се постара той да забележи това. — Длъжна съм да внимавам с талията си. Заради теб.

Той отвори бирата и отпи една глътка. Погледна косо към Нора.

— Скъпа, добре ли си?

Тя се извърна към него и той видя как една самотна сълза се търкулна надолу по бузата й.

— О! — сепна се тя, побърза да избърше сълзата с опакото на ръката си и да се усмихне насила, преди да отклони поглед. — Мисля, че в крайна сметка лукът все пак ме кара да плача.

Нора приготви омлета на тих огън, без да го прегаря по краищата, точно както той го обичаше. Сервира го пред Конър на кухненската маса. Той щедро го поръси със сол и пипер, след което веднага забучи вилицата си в него.

— Фантастично е! — извика Конър. — Това е най-доброто ти кулинарно постижение досега.

— Така се радвам, че ти харесва. — Тя седна до него, за да го гледа как преглъща следващите парчета.

— И така, с какво искаш да се занимаваме утре? — подхвана той.

— Нямам представа. Може би ще е най-добре да направим няколко кръга с новата ми кола.

— Наистина ли искаш да я изкараме от гаража?

Той се засмя на шегата си и вдигна вилицата, за да набучи още едно парче. Но ръката му застина на половината път до устата. Конър внезапно замръзна…

За части от секундата лицето му пребледня като платно. Главата му започна да се люшка. Изпусна вилицата, тя се стовари върху чинията и шумно издрънча.

— Конър, какво ти е?

— Не мога… — Той едва говореше. — Нищо не разбирам — приглушено промърмори с отпаднал глас. — Внезапно се почувствах много…

Конър рязко притисна длани към стомаха си, сякаш ненадейно го бяха ударили с юмрук. Или пронизали с нож. Очите му диво се завъртяха в очните орбити. Свлече се безжизнено от стола и се строполи на теракотения под с глух удар.

— Конър! — изкрещя Нора, скочи от стола си и се опита да му помогне. — Хайде… — промълви тя, — опитай се да се изправиш.

Той понечи да се изправи на крака, ала коленете му се подкосиха. Тя се видя принудена да го влачи по пода към банята. Конър отново рухна на пода. Нора вдигна капака на тоалетната седалка, а той се опита да се вдигне до ръба й.

— Ще… ще… повърна — зашепна той, опитвайки се да поеме глътка въздух. Започна да се задъхва още повече.

— Чакай, ще ти донеса нещо да изпиеш — извика му тя с глас, дрезгав от паника. — Веднага се връщам.

Тя изтича до кухнята, докато Конър се мъчеше да надигне глава над ръба на тоалетната седалка. Вътрешностите му изгаряха от адски огън, който вече се разпространяваше извън стомаха му. Пот изби от порите на кожата му.

Нора се върна с чаша в ръка. В нея имаше само някаква газирана прозрачна течност. Приличаше на разтворена таблетка болкоуспокояващо.

— Ето, изпий това — нареди му тя.

Конър едва успя да поеме чашата с треперещите си ръце. Не можа да я поднесе до устата си и тя му помогна. Той отпи една глътка, после още една.

— Пий още — подкани го тя. — Трябва да го изпиеш всичкото.

Конър отпи още една глътка и отново се хвана за стомаха. Затвори очи, стисна зъби, а мускулите на челюстта му се опънаха толкова силно, че костите сякаш щяха да пробият кожата.

— Помогни ми — помоли се той. — Моля те, Нора!

След няколко мъчителни секунди молбите му като че ли бяха чути. Ужасните спазми започнаха да утихват. Спряха също така внезапно, както бяха започнали.

— Мисля, че лекарството ти помогна, скъпи — рече Нора.

Конър отново дишаше нормално. Лицето му почти възстанови цвета си. Бавно повдигна клепачи, после широко разтвори очи. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Какво беше това? — попита той.

И тогава всичко започна отново.

Само че сега бе десетократно по-зле. Треперенето на крайниците му прерасна в серия от жестоки спазми, разтърсващи цялото му тяло. Дишането му се ускори, прекъсвано от ужасни пристъпи на задушаване. Лицето му посиня, а очите му се наляха с кръв.

Чашата падна от ръката му и с трясък се разби на парчета. Целият се разтърсваше от силни конвулсии и се гърчеше в нечовешки болки.

Ръцете му се впиха в шията в отчаян опит да поеме глътка въздух.

Опита се да изкрещи. Но не успя. Нито стон не излезе от устата му.

Опита се да се добере до Нора. Ала тя отстъпи крачка назад.

Не искаше да го гледа в това жалко, ужасяващо състояние, но нямаше сила да отвърне поглед настрани. Можеше само да чака, докато най-после треперенето и конвулсиите окончателно престанат.

Завинаги.

Конър лежеше на пода на една от баните в своя разкошен дом с площ над хиляда квадратни метра.

Мъртъв.

Първата задача, с която Нора се зае, бе да прибере парчетата от счупената чаша, пръснати по пода на банята.

Втората бе да изхвърли остатъците от омлета в мелачката за отпадъци, да ги промие оттам, а после внимателно да измие и подсуши чинията и вилицата.

Третата бе да си налее чаша концентрат.

Наля си половин чаша от бутилката с уиски „Джони Уокър“ със син етикет и я пресуши на един дъх. Сипа си още малко и приседна край масата в кухнята. Опита се да събере мислите си. Да проследи всички детайли в плана си. Пое дълбоко дъх и бавно издиша въздуха.

Време беше за шоу.

Нора спокойно пристъпи към телефона и набра номера. Непрекъснато си повтаряше наум: Интелигентните измамници никога не се увличат в подробностите.

След две позвънявания една жена от другия край на линията вдигна слушалката и заяви: „Телефон 911. Спешна помощ“.

— О, боже! — изкрещя Нора в слушалката. — Моля ви, помогнете ми, той вече не диша!

— Кой не диша, госпожо?

— Не зная какво стана, но както се хранеше, така и…

— Госпожо — прекъсна я операторът, — кой не диша?

Нора изхлипа, сякаш дробовете й се раздираха.

— Моят годеник! — изплака тя.

— Задуши ли се?

— Не — извика тя. — Внезапно му прилоша и… и тогава… — Нора млъкна. Според нея недовършените изречения звучаха по-убедително в записите на обажданията до „Спешна помощ“.

— Коя сте вие, госпожо? Какъв е адресът ви? — попита операторът. — Необходим ми е вашият адрес.

Нора редуваше накъсаните фрази с още плач, докато накрая успя да измънка адреса на Конър в Брайърклиф Манър.

— Добре, госпожо, останете до телефона. Опитайте се да се успокоите. Линейката ей сега ще тръгне към вас.

— О, моля ви, побързайте!

Нора прекъсна връзката. Очакваше екипът от „Спешна помощ“ да се появи след шест-седем минути. Следователно само толкова й оставаха на разположение. Предостатъчно за последната фаза от операцията по почистването.

Бутилката „Джони Уокър“ можеше да остане, реши тя, тъй като се виждаше чашата, в която си бе наляла уиски. В края на краищата, кой може да я упрекне, че е решила да се подкрепи с една глътка в ситуация като тази? Но, от друга страна, шишенцето с хапчетата за нищо на света не биваше да остава тук.

Прибра го в куфара, като го напъха на дъното в чантичката си с лекарствата, а нея скри най-долу под дрехите си. Ако някой намери препарата и прочете написаното на етикета, тя ще му обясни, че взима десетмилиграмови таблетки „Зиртек“ заради сезонните си алергии, въпреки че медикаментът не се препоръчва за приемане в големи дози.

Нора затвори куфара и го отнесе в голямата спалня. Изправи се пред високото огледало, за да се погрижи за последните детайли от външността си. Измъкна края на памучната си тениска от джинсите и разхлаби колана си. Сетне се зае енергично да разтърква очите си, за да почервенеят. Примигна няколко пъти, за да ги принуди да пуснат няколко сълзи, колкото да размажат грима й.

Ето, така бе редно да изглежда сцената.

Нора вече бе готова за началото на следващото действие от пиесата.

Наистина бе много вълнуващо. Блъсканица, суетня, шум и бързане. Най-важното трето действие от пиесата.

Мигащите светлини и нарастващият пронизителен вой на сирените внезапно изпълниха алеята пред къщата. Изпаднала в истерия, Нора трескаво изскочи от предната врата и диво се разкрещя:

— Побързайте! Моля ви, по-бързо! О, моля ви!

Екипът от „Спешна помощ“ — двама млади мъже с късо подстригани коси — чевръсто грабнаха чантите си и се втурнаха в голямата къща.

Нора се затича след тях към банята, където Конър лежеше проснат на пода.

Внезапно тя падна на колене и неудържимо се разхлипа, заровила лице в гърдите му. Един от санитарите бе принуден да я извлече до дивана в хола, за да не пречи на опитите за спасяване на пациента.

— Моля ви, госпожо. Оставете ни да си вършим работата. Възможно е да е жив.

През следващите пет минути те опитаха всичко, на което бяха способни, за да върнат Конър Браун към живота, ала усилията им не се увенчаха с успех. Нищо не помогна. Накрая двамата медици си размениха многозначителни погледи — безмълвно признание, че повече нищо не могат да сторят за пострадалия.

По-възрастният от тях се обърна и погледна през рамо към Нора, която стоеше като вцепенена, облегната на рамката на вратата, с привидно шокирана физиономия. Лицето й красноречиво подсказваше какво преживява, тъй че думите в този миг бяха излишни, ала той все пак промълви задължителните две думи:

— Много съжалявам.

Точно според ролята си тя избухна в неутешим плач:

— Не! — изплака тя. — Не, не, не! О, Конър, Конър!

След броени минути пристигна и екипът от полицейския участък в Брайърклиф Манър. Нора много добре знаеше, че това е стандартна процедура. Конър бе обявен за мъртъв и някой от екипа на „Спешна помощ“ бе уведомил полицаите. Алеята за автомобили пред къщата отново се изпълни с мигащи светлини и вой на сирени.

Към тях се присламчиха неколцина от съседите. Същите тези съседи, с които само преди час Нора и Конър се шегуваха весело с идеята да им изнесат безплатно сексшоу.

Полицейският инспектор, който се нагърби с по-голямата част от разпита, се казваше Нейт Пингри. Той бе по-възрастен от своя партньор, инспектора Джо Барейро, и очевидно по-опитен от него. Целта на този първичен разпит бе проста: да се установят всички подробности и обстоятелства около смъртта на Конър Браун. С други думи, предстоеше задаване на задължителните въпроси и попълване на задължителните документи.

— Зная колко ви е тежко в този миг, госпожо Браун, така че ще се опитам да приключа колкото е възможно по-бързо — започна Пингри.

Нора зарови лице в шепите си. Седеше на дивана във всекидневната, където мъжете от спешната помощ я бяха довлекли, като я крепяха под мишниците. Вдигна насълзеното си лице към двамата инспектори Пингри и Барейро.

— Ние не бяхме женени — обясни тя през сълзи. Междувременно забеляза, че двамата полицаи се бяха втренчили в четирикаратовия диамант на пръстена на лявата й ръка, подарен й от Конър. — Ние бяхме само… — Замълча и отново притисна длани към лицето си. — Съвсем наскоро се сгодихме.

Нейт Пингри водеше разпита много тактично. Искрено ненавиждаше тази част от служебните си задължения, но отлично знаеше, че не може да я избегне. От всички необходими за тази професия умения нищо не бе толкова ценно, колкото способността търпеливо да изслушваш даващите показания.

Нора постепенно се съвземаше и обясняваше на двамата полицаи всичко, което можеше да сподели с тях. Спомена как пристигнала малко преди залез-слънце, как приготвила омлет за Конър, като накрая стигна до мига, в който на него му прилошало. Описа как му помогнала да се добере до банята и мъченията, които изпитал той.

Често се оплиташе в показанията и на няколко пъти й се наложи да се извинява, да се връща назад и да се поправя. Но в следващата минута бе способна да разказва с пълна яснота и изчерпателност. Като че ли бе прочела учебниците по криминология, в които се обясняваше, че за смазаните от скръб хора е характерно редуване на мигове на проясняване на съзнанието и замъгляване на разсъдъка поради силното емоционално натоварване.

Дори призна пред полицаите, че тя и Конър същата вечер се бяха любили. Всъщност положи доста усилия, за да изглежда това признание непреднамерено вмъкнато в разказа й. Рапортът на съдебния медик щеше да бъде готов най-рано след един ден, но вече се досещаше какво щеше да се съдържа в него: аутопсията щеше да докаже, че Конър е умрял от сърдечна недостатъчност.

Може би причината е била бурното сексуално преживяване, което понякога можеше да се окаже фатално дори за един четиридесетгодишен мъж. Поне така бе на теория. Или пък стресът в работата му. Или може би е имал опасно наследствено предразположение към сърдечни заболявания? Никой не можеше да бъде сигурен коя хипотеза може да се окаже най-правдоподобна.

Именно както го искаше тя.

След като инспектор Пингри й зададе последния от своите въпроси, той се зачете в бележките, които бе нахвърлял по време на разпита. За него най-важното се оказа това, което Нора му бе разказала. Разбира се, с изключение на онези незначителни детайли в повествованието, описващи как бе отровила Конър и как бе наблюдавала агонията му върху пода на банята.

— Е, госпожице Синклер, мисля, че разполагаме вече с всичко, от което се нуждаем — заяви инспектор Пингри. — Ако не възразявате, бихме искали да направим още един, последен оглед на къщата.

— Добре — тихо се съгласи тя. — Щом смятате, че е необходимо.

Двамата полицаи слязоха долу в коридора, а Нора остана на дивана, който бе купила за малко над седем хиляди долара от „Ню Канаан Антикс“. След минута тя се надигна. Пингри и партньорът му може и да изглеждаха любезни и преливащи от съчувствие, ала моментът на истината тепърва предстоеше.

Но какво в действителност си мислеха те?

С предпазливи стъпки Нора ги настигна, докато те още обикаляха стаите. Стараеше се да остава достатъчно близо до тях, за да ги подслушва, но все пак сравнително по-далеч, за да не я забележат.

След като прекоси коридора на втория етаж, тя узна всичко, което я интересуваше. Двамата мъже се бяха спрели да побъбрят в стаята с видеоиграчките на Конър. Естествено, тук също личаха следите от дизайнерския усет на Нора.

— По дяволите, как ти се струва тази уредба? — рече Нейт Пингри. — Според мен само телевизорът струва повече от една моя заплата.

— Явно това момиче се е готвело да се омъжи за истински богаташ — рече партньорът му, инспектор Барейро.

— Не се шегувай с това, Джо. Не виждаш ли, че никак не й провървя?

— Няма спор по този въпрос. Съвсем малко е оставало да грабне венчалния пръстен.

— Да, а ето че сега й се размина.

Нора се обърна, отдалечи се и тихо слезе по стъпалата. Очите й бяха зачервени, изглеждаше много зле. Но вътрешно чувстваше огромно облекчение. Браво, Нора! Господи, наистина си много добра!

Полицаите не подозираха нищо.

Тя бе извършила идеалното убийство.

За пореден път.

Размотаването на непознати с прекалено сериозни физиономии, влизащи и излизащи от къщата, какофонията от шумове и създаваното от тях безредие продължиха почти два часа. Цялата тази ситуация се стори на Нора изпълнена с горчива ирония: всичко се оживява най-много, когато някой умре.

Накрая бъркотията свърши.

Мъжете от екипа за спешна помощ, полицаите, колата от моргата — всички те си заминаха. Нора остана сама в смълчаната просторна къща.

Сега настана време да се залови за работа. Това, което полицията наистина трябваше да знае, но никога нямаше да узнае.

Кабинетът на Конър бе в отдалечения край на къщата, дори по-правилно бе да се каже, че се намира в обособено крило. Съгласно нарежданията, които той бе съобщил на Нора още при първата им среща, тя го бе обзавела като частен клуб, запазен само за мъже: масивни кожени дивани, лавици от черешово дърво, маслени картини с ловни сцени, които напоследък отново бяха на мода. В единия ъгъл се виждаше пълен комплект средновековна броня. А в другия се мъдреше витрина с колекция от старовремски кутийки за смъркане на енфие. Куп скъпи боклуци.

Нора дори се бе пошегувала, след като приключи с обзавеждането на неговия кабинет:

— Това помещение до такава степен притежава мъжка атмосфера, че дори не е нужно да се пушат цигари, за да се разбере за какво е предназначено.

Но сега, по ирония на съдбата, в тази мъжка обител се намираше само тя. Дори можеше да се каже, че Конър някак си й липсва.

Настани се зад бюрото във великолепното му кресло, произведено от „Гейнсбъро“, протегна ръка и включи компютъра. Той бе от онези конфигурации с по три екрана, позволяващи едновременно да се следят голям брой финансови пазари. Изглеждаше така, сякаш от тази машинария можеше да се командва ракетна атака. Или поне да се насочва приземяването на няколко боинга от най-големите — „Джъмбо Джет“.

Нора въведе първо паролата за специалния достъп на Конър в интернет. Последва кодът за неговата персонално кодирана 128-битова виртуална частна мрежа. Казано по-просто, това бе най-сигурният възможен метод за свързване на две точки в киберпространството.

Точка първа в тази мрежа бе компютърът на Конър.

Точка втора в тази мрежа бе Международната банка в Цюрих.

На Нора й бяха необходими четири месеца, за да се добере до VPN кода. Но сега, като се връщаше мислено назад, тя осъзна, че цялата работа бе свършила само за четири минути. Въобще не бе предполагала, че той толкова очевидно ще го въведе в своя джобен компютър „Полм Пайлът“ под буквата „Б“. Като банков номер.

Разбира се, не бе описал кои сметки с какви кодове са защитени. Това изискваше изморително търсене по класическия метод на пробите и грешките, продължило няколко нощи, докато Конър спеше в леглото.

Въпреки цялата усложненост на набирането на банковата сметка на Конър в швейцарската банка, както и описанията на предимствата от привилегията да бъдеш клиент на тази изтъкната финансова институция, страницата за трансакциите, програмирана от специалистите на Международната банка в Цюрих, се оказа забележително проста и достъпна. Никакви засукани буквени кодове или успокояваща духа фонова музика от Онегер.

Менюто на екрана предлагаше само три възможности, всичко на всичко три опции, изписани съвсем простичко на екрана, без никакви излишни украшения: внасяне, изтегляне, прехвърляне.

Нора кликна с мишката върху прехвърляне и на екрана веднага се появи нова страница, също толкова опростена. В нея бе изписан балансът по сметката на Конър, а най-отдолу имаше прозорче, в което собственикът на сметката трябваше да попълни каква сума иска да прехвърли.

Тя написа сумата.

В сметката имаше 4,3 милиона долара.

Щеше да вземе по-малко.

По-точно — 4,2 милиона долара.

Сега оставаше само да посочи къде да бъдат прехвърлени парите.

Конър не бе единственият финансист, който се ползва от привилегията в своите делови контакти да разчита на VPN линия. Нора написа кода на своята лична банкова сметка, наскоро открита на Каймановите острови. Благодарение на онзи неприятен адвокат по данъчно право — Стивън Кеплер, „кръщаването“ на тази офшорна сметка щеше да бъде наистина впечатляващо.

Тя натисна бутона за изпълнение на командата и се облегна назад в креслото на Конър. На екрана запълзя хоризонтална лента, сигнализираща за хода на трансфера. Вдигнала крака на бюрото, тя внимателно я следеше как бавно, но неотменно напредва.

Две минути по-късно всичко бе официално потвърдено. Нора Синклер бе станала с 4,2 милиона долара по-богата.

Вторият й удар за деня.

На следващата сутрин, малко след като се събуди, тя слезе на долния етаж и се зае да свари кафе, докато все още се прозяваше. Всъщност Нора съвсем не се чувстваше зле. По-скоро нищо не чувстваше.

Мислите й се проясниха едва след първата чаша с димящо кафе. Замисли се какво има да върши днес и какви са най-неотложните й задачи. Трябваше да се свърже с неколцина души, които бе длъжна да уведоми за смъртта на Конър. И да провери какво е положението при Джефри.

Първо се обади на Марк Тилингам. Той бе личният адвокат на Конър и изпълнител на завещанието му. Освен това бе сред най-добрите му приятели. Когато му позвъни, Марк тъкмо излизаше за партията си тенис, както всяка съботна сутрин. Нора си го представи в бяла фланелка, бели гащета и бели маратонки, докато той замлъкна на другия край на линията, шокиран от мрачната вест. Дори му завиждаше донякъде, че е способен да изпитва подобни емоции.

В списъка за неизбежните обаждания следваха най-близките родственици на покойника. Но този списък се оказа с възможно най-малката дължина. Родителите на Конър отдавна не бяха между живите, така че бе останала само една издънка от рода им — сестрата на Конър, Елизабет, с няколко години по-млада от него, която той според настроението си наричаше ту „Лизи“, ту „Лизард“12.

Братът и сестрата цял живот са били много близки, освен в географския смисъл на думата. Лизи живееше на 4800 км — в Санта Барбара в Калифорния, и изцяло се бе посветила на кариерата си на преуспяващ архитект. Рядко се вясваше по Източното крайбрежие, като за последен път това се случило, преди Конър да срещне Нора.

Нора си наля още една чаша кафе и се замисли как най-добре да съобщи на една жена, която не само никога не бе виждала, но с която дори не бе разговаряла, че брат й е починал внезапно на четиридесет години.

Знаеше, че не бе длъжна да се обажда. Можеше, примерно, да помоли Марк Тилингам да го направи. Но Нора знаеше също, че една годеница, искрено влюбена в Конър, сама би сторила това. Така че, след като намери номера на Елизабет в джобния компютър, с който Конър никога не се разделяше, тя отново протегна ръка към телефона.

— Ало? — чу се женски глас, още замаян, ако не и леко изнервен. Все пак в Калифорния още нямаше седем сутринта.

— Елизабет?

— Да, аз съм.

— Името ми е Нора Синклер…

Странно, но сестра му не заплака или поне не се чу плач в слушалката. Вместо това надвисна зашеметяваща тишина, последвана от няколко едва чуто зададени въпроса.

Нора й предаде същото, което бе казала пред полицаите. При това дословно, едва ли не дума по дума, сякаш четеше от записките си.

— Въпреки че все още нищо не може да се твърди със сигурност до приключването на аутопсията — добави тя накрая.

Лизи и този път реагира само с озадачаващо мълчание на другия край на линията. Може би, каза си Нора, това се дължеше на чувството й за вина пред брат й, с когото отдавна не се бе срещала. Или пък внезапно връхлетялото я усещане за самота, след като бе останала единственият жив представител на рода им. А може би бе шокирана също като Марк Тилингам.

— Утре ще взема първия полет — тихо рече Елизабет и добави: — Уредихте ли всичко около погребението?

— Бих искала първо да разговарям с вас. Предполагах, че…

Елизабет се разплака.

— Надявах се да не ви прозвучи ужасно, но то е последното, за което… не мога да си представя как бих могла да… Имате ли нещо против вие да се нагърбите с това?

— Разбира се, че не — успокои я Нора. Тъкмо се канеше да сложи край на тягостния разговор, когато Елизабет преглътна сълзите си и попита:

— Откога сте сгодени с Конър?

Нора замълча. Искаше й се да избухне в сърцераздирателен плач, но размисли. Вместо това изрече с тих глас:

— Само от седмица.

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

След телефонния разговор с Елизабет Нора посвети остатъка от деня на траурните приготовления. Можеше да уреди почти всичко по телефона: от избора на цветя до поръчването на храна и напитки за хората, които трябваше да се съберат в дома му. Но в живота все още съществуват някои задължения — особено свързаните със смъртта, — които е по-добре да се извършват лично. Сред тях бе и изборът на погребален салон.

Но дори и сега Нора отново успя да докаже умението си като декоратор. Зае се с избора на ковчег така, както подбираше мебели за своите клиенти. Конър заслужаваше най-доброто, което в случая се свеждаше до поръчването на царствено изглеждащ модел от лакирано орехово дърво с дръжки от слонова кост. Още в мига, в който погребалният агент й го показа, Нора знаеше, че ще бъде именно този модел.

— Купувам! — реши тя.

— Нора, знам, че точно сега може би не е най-подходящият момент — започна Марк Тилингам. — Но има някои неща, за които се налага да поговоря с теб. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Беше вторник сутринта. Оставаха броени минути до началото на погребалната церемония. Намираха се на препълнения със скъпи коли паркинг край църквата „Сейнт Мери“ на Олбани Поуст Роуд в Скарбъроу. Нора се втренчи в адвоката на Конър през слънчевите си очила марка „Шанел“. Подхождаха великолепно на черния й костюм от „Армани“ и лачените черни обувки от „Маноло“. Двамата бяха застанали под клоните на едно голямо дърво точно до алеята, водеща към гробището.

— Става дума за сестрата на Конър. Тя, разбира се, е много разстроена. Двамата с Конър бяха толкова близки. Елизабет има някои притеснения относно твоите намерения.

— Моите намерения?

— Относно наследството.

— И какво ти е казала Елизабет? Не, остави ме да отгатна, Марк. Елизабет се страхува, че мога да оспоря завещанието на Конър.

— Да го наречем просто притеснение — уточни той. — Според законите на щата годениците не се признават за законни наследници, но това не успя да спре някои личности от опити за…

Нора поклати глава.

— Нищо няма да оспорвам, Марк. Господи! Въобще не се интересувам от наследството. Аз обичах Конър. Искам да бъда пределно ясна: не се интересувам от наследството на Конър. Можеш да го предадеш на „Лизи“.

Марк изглеждаше крайно смутен.

— Разбира се — побърза да заяви той. — Отново искам да те уверя, че съжалявам, задето се стигна до този разговор.

— Тя заради това ли ме избягва?

— Не, не мисля, че е така; тя просто е много разстроена. Като деца двамата с Конър са били неразделни. Родителите им са починали, когато били съвсем малки.

— Само от любопитство: какво й оставя Конър?

Марк се втренчи във върховете на черните си обувки.

— Не съм упълномощен да предоставям такава информация, Нора.

— Но не си упълномощен и да разстройваш жената, която Конър обичаше, при това точно преди погребалната церемония.

Чувството му за вина очевидно надделя над професионалната етика.

— По силата на завещанието на Конър сестра му Елизабет ще има права върху две трети от наследството, включително и къщата — заяви той с приглушен глас. — Както вече ти казах, те бяха много близки.

— А останалото?

— Две негови братовчедки от Сан Диего ще получат солидни суми. Останалото ще отиде за различни благотворителни организации.

— Това е добре — кимна Нора с леко смекчен тон.

— Да, така е — съгласи се Марк. — Конър, макар и посвоему, бе способен на щедри жестове. По дяволите, освен това беше добър в много други отношения.

Нора отново кимна:

— Конър беше изключителен, Марк. Но не трябва ли вече да влизаме вътре?

Службата беше много хубава, тъжна и затрогваща. Църквата „Сейнт Мери“, зад която в далечината се мержелееха очертанията на отлично поддържаното гробище „Слийпи Холоу“, беше безупречно място за подобни траурни церемонии.

Или поне така изглеждаше на всички, освен на Нора. И макар че не бе организирано изреждане на присъстващите за поднасяне на съболезнования на опечалените близки на покойника, хората все пак се отбиваха при нея, за да й кажат по нещо утешително. Тя вече познаваше някои от приятелите и партньорите на Конър, а за други бе слушала от него. Останалите сами се представяха, като добавяха по няколко фрази, за да изразят съпричастността си към нейната скръб.

През цялото време — както в църквата, така и по-късно на гробището — Елизабет Браун се държеше на разстояние от нея. Не че Нора се вълнуваше особено от това. Всъщност сестрата на Конър й направи услуга — именно тя, макар и неволно, подхвана версията, че последният човек, който би желал смъртта на Конър, е жената, която би спечелила милиони, ако се бе омъжила за него.

Но когато се прибраха в Уестчестър, където присъстващите на погребението бяха поканени на събиране в памет на покойния, за да хапнат, пийнат и още веднъж да изкажат съболезнованията си, Елизабет най-после благоволи да се приближи до нея.

— Направи ми впечатление, че не пиеш — заговори я Елизабет. — Дори в ден като този.

Нора държеше в ръка чаша минерална вода.

— О, пия. Но днес предпочитам да се огранича с минералната вода.

— Днес ние двете нямахме много възможности да си поговорим, нали? — продължи Елизабет. — Бих искала да ти благодаря за всичко, което направи за уреждането на службата и погребението. Не мисля, че бих могла да се справя сама. — Очите й отново се насълзиха.

— Няма защо да ми благодариш. Предполагам, че все пак донякъде бях задължена, след като живея тук. Искам да кажа не точно тук, но…

— Знам, Нора. Всъщност точно за това ми се иска да говоря с теб.

Край тях премина един мъж, колега на Конър от Гринич. Елизабет изчака, за да не дочуе някоя фраза от разговора им.

— Хайде — подкани я Нора. — Нека да излезем навън за малко.

Тя поведе Елизабет навън през вратата и после по широките каменни плочи на алеята към оградата. Не след дълго двете жени останаха сами. Може би бе настъпило времето да говорят по-открито?

— Редно е да ти кажа — започна Елизабет, — че имах дълъг разговор с Марк Тилингам. Оказва се, че Конър ми е оставил тази къща.

Реакцията на Нора беше безукорна:

— Наистина ли? Е, това е добра новина. Мога само да се радвам, че остава в семейството. И точно на теб, Лизи.

— О, да, това е много благородно от негова страна. Но последното, което бих сторила, е да се преместя да живея тук — промълви Елизабет. Помълча за кратко, после отметна глава, като че ли не можеше да довърши фразата. Сълзите вече се стичаха по бузите й. — Просто не бих могла.

— Разбирам — рече Нора. — Но можеш да предложиш къщата за продажба, Лизи.

— Да, предполагам, че няма да е трудно да се продаде. Но нищо не ме принуждава да бързам. — След кратка пауза тя продължи: — Именно затова най-много исках да поговоря с теб. Първо, искам да се чувстваш свободна да използваш този дом, докато желаеш. Зная, че това би искал Конър.

— Това е изключително мило от твоя страна — призна Нора. — Но не е необходимо. Ще се справя сама.

— Помолих Марк да поеме всички разходи по поддържането на имота. Поне това ние двамата можем да сторим. Но искам от теб, Нора, да запазиш мебелите и вещите. Нали именно заради тях си се запознала с Конър.

Нора се усмихна. От всяка дума струеше чувството за вина, загнездило се в сърцето на Елизабет. Първоначално тя се опасяваше да не би годеницата на брат й да предяви претенции към наследството му. Но ето че Елизабет бе променила мнението си за Нора и щедрият й жест бе нейният начин да признае, че е сгрешила. Което всъщност си бе точно така. Или поне в чисто финансов смисъл.

Защото вече получих наследството си.

Те стояха пред фасадата на голямата къща и продължаваха да разговарят, докато Елизабет внезапно се досети, че времето е напреднало доста. Оставаха само три часа до обратния й полет за Калифорния.

— По-добре да вървя — рече тя. — Това бе най-тъжният ден в живота ми, Нора.

Нора кимна разбиращо:

— Да, също и за мен. Моля те, нека да поддържаме връзка.

Елизабет се сбогува с нея, дори я прегърна, след което се насочи към таксито, очакващо я на алеята за коли. Нора я проследи с поглед, изправена, сплела ръце пред гърдите си. Но зад сериозната фасада сърцето й биеше ускорено от възбудата. Беше успяла! Във всичко! И с убийството. И с парите.

Нора се завъртя на скъпите си обувки — модел на „Маноло“ — и се насочи обратно към къщата. Но само след две крачки се спря. Стори й се, че чу нещо. Някакъв шум откъм храстите и живия плет. Нещо като прищракване.

Погледна към живия плет и се заслуша… но не чу нищо повече.

Може да е била някаква птица, реши тя.

Но когато й оставаше само една крачка до прага на външната врата, един цифров „Никон Dl-X“ щракна последните няколко кадъра иззад клоните на рододендрона.

Щрак. Щрак. Щрак.

Очевидно Нора Синклер не бе единствената, която бе скроила мащабен план.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, момчето ми.

Баща ми много обичаше да ми повтаря това, когато бях малък. Разбира се, той обичаше също да ми повтаря още много други неща: да изхвърлям боклука, да събирам опадалите в градината листа, да почиствам снега, да не се прегърбвам, а да ходя изправен. Но всичките тези нареждания по своята значимост въобще не можеха да се сравняват с първия му съвет.

Звучи толкова просто. Да, но както ме научи животът — също толкова вярно.

Сега се намирах в офиса си, с който наскоро се бях сдобил. Приличаше по-скоро на някое от онези килерчета, в които чистачките държат метлите и кофите си. Тази дупка бе толкова тясна, че дори Худини би се оплаквал. Подредих върху капака на лаптопа си снимките, които бях направил с цифровия си фотоапарат. Разгледах ги внимателно, една по една. Нора Синклер, облечена в елегантно черно от главата до петите. Нора край църквата „Сейнт Мери“. На гробището „Слийпи Холоу“. Обратно в дома на Конър Браун. На последните снимки тя разговаряше на стъпалата пред къщата със сестрата на починалия — Елизабет. Елизабет бе висока, руса и приличаше на плувкиня от Калифорния. Докато Нора бе брюнетка, не толкова висока, но много по-красива. И двете изглеждаха зашеметяващо, макар и в траурно облекло. Като че ли си поплакаха, след което се прегърнаха.

Но какво точно търсех аз?

Не знаех, но колкото повече се взирах в тези снимки, толкова по-отчетливо отекваха в главата ми думите на баща ми: Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Посегнах към телефона и набрах номера на шефа. По пряката линия. Само след две позвънявания…

— Сюзън — припряно заяви тя. Без „Ало“, без фамилно име. Само едно Сюзън.

— Аз съм. Здравей. Моля за цялото ти внимание — заявих аз. — И така, как ти прозвуча?

— Като някой, който се опитва да ми пробута застраховка.

— А не като типичен нюйоркчанин?

— Искаш да кажеш прекалено нахакано? Не.

— Добре.

— Но по-добре поговори още малко, за да съм по-сигурна — добави тя.

Замислих се за секунда.

— Окей, та значи един мъж хвърлил топа и се възнесъл на небето — започнах аз със същата интонация, която поне на мен ми звучеше като на истински нюйоркчанин. — Кажи ми да спра, ако вече си чувала този виц.

— Чувала съм го.

— Не, не си. Повярвай ми, ще те разсмее.

— Е, предполагам, че винаги има първи път.

Тук е редно да добавя — ако вече не е очевидно, — че шефът и аз отдавна сме се разбрали как да й докладвам. Разбира се, някои мъже никак не обичат да се отчитат пред жени. Помня, че когато Сюзън пое ръководството на отдела, четирима или петима от колегите се опитаха да й създават главоболия още от първия ден.

Ето защо още на следващия ден тя ги уволни. Не се шегувам. Такава си е Сюзън.

— И така, когато този приятел се озовал пред портите на Рая, веднага видял две табели — започнах аз. — На първата пишело: „Мъже, командировани от жените си“. Нашият герой погледнал в тази посока и видял опашка от мъже, дълга двадесетина километра.

— Естествено.

— Без коментар, моля. И така той се извърнал към втората табела. На нея се четяло: „Мъже, които не са командировани от жените си“. И ето ти чудо — в тази посока се мотаел само един тип. Нашият полека тръгнал към него. „Кажи ми, попитал го, защо си застанал тук?“ А онзи го изгледал и му рекъл: „Не знам, но моята жена ми каза да дойда“.

Сега вече млъкнах и наистина след секунди чух приглушен смях от другия край на линията.

— Ето, казах ли ти? Дори Летерман13 не може да се сравнява с мен.

— Звучи донякъде забавно — призна Сюзън. — Но все още не си отчел работата си за деня.

Засмях се.

— Това вече наистина е забавно, като се има предвид, че дори не влиза в преките ми задължения за деня.

— Усещам ли някаква нервност в тона ти?

— По-скоро някакво вълнение.

— Защо? Ти си истински спец в тези неща. Имаш талант за… — Сюзън спря насред фразата. — О, сетих се! Всичко е, защото тя е жена, нали?

— Само искам да кажа, че всичко май ще се окаже по-различно, отколкото предполагах.

— Не се тревожи. Ще се справиш. Няма значение коя е Нора Синклер или какво възнамерява да извърши; ти си оставаш най-добрият в нашата професия — увери ме тя. — И така, кога ще бъде великото запознанство?

— Утре.

— Добре. Даже чудесно. Дръж ме в течение.

— Ще се постарая — рекох. — О, Сюзън?

— Да?

— Оценявам твоя вот на доверие.

— Брей!

— Какво?

— Не съм свикнала да се проявяваш като много покорен.

— Опитвам се. Бог ми е свидетел, че се опитвам.

— Зная това — рече тя. — Успех.

Психиатричната клиника „Пайн Удс“, на бюджетна издръжка от щата Ню Йорк, се намираше в Лафайетвил — приблизително на час и половина път с кола на север от Уестчестър. Освен ако не сте на мястото на Нора зад волана на нейния чисто нов спортен мерцедес. Като взимаше ловко завоите и натискаше педала за газта по правите участъци през горите на Таконик парк със сто и тридесет километра в час, тя скъси с петнайсет минути времето за пътуване до усамотената клиника.

Нора лесно намери място на паркинга, натисна педала за спирачките, изключи двигателя и протегна ръка към бутона за вдигане на покрива. Безупречно. Огледа се в огледалото за обратно виждане и пооправи косата си, разрошена от насрещния вятър по пътя. Гримът й не се нуждаеше от корекции. А и тя почти не се гримираше. После, кой знае защо, мислите й отново се насочиха към сестрата на Конър — онази ледена блондинка. Нещо я притесняваше, когато си спомняше за Елизабет. Може би защото между тях не съществуваше никаква близост.

Нора сви рамене и пропъди неясната тревога. Заключи вратата на колата, въпреки че се намираше в безопасна местност. Днес беше с джинси и семпла бяла блуза с копчета отпред. В едната си ръка носеше книжната чантичка, която й бяха дали в книжарницата. Докато приближаваше към входа на главната сграда с червенеещи се отдалеч едри тухли, не видя жива душа наоколо.

Благодарение на редовните си ежемесечни посещения през последните четиринадесет години тя отлично познаваше разположението вътре в сградата.

Първо бе длъжна да премине през задължителната проверка на гишето до входа. Показа личната си карта със снимка и получи пропуск за посещение в клиниката.

След това се отправи към асансьорите, разположени вляво от гишето. Един от тях бе с отворена врата и очакваше посетители.

През първата година от посещенията си тя натискаше бутона за втория етаж. След дванадесет месеца майка й бе преместена на по-горен. Макар че никой не й призна открито, тя се досети, че колкото по-нависоко се намира стаята на пациента, толкова по-малка е вероятността да бъде изписан.

Нора влезе в кабината на асансьора и натисна бутон 8.

Най-горния етаж.

Старшата сестра Емили Бароус отново имаше тежък ден. Как да не се изнерви, когато компютрите отново бяха блокирали, гърбът я свиваше болезнено, ксероксът бе останал без тонер, цепеше я страхотно главоболие, а някой от нощната смяна бе разлял кафе върху дневника за раздаване на лекарствата.

А пък до обед оставаше още толкова много…

На всичкото отгоре, може би за стотен път — нищо чудно да бе точно стотен — тя бе длъжна да приеме поредната новопостъпила медицинска сестра. При това новата й подчинена, изглежда, имаше досадния навик да се усмихва прекалено често. Казваше се Патси, което на свой ред звучеше твърде приповдигнато.

Двете жени бяха в залата за сестринския персонал на осмия етаж. Един от асансьорите, онзи, който бе точно срещу вратата на залата, спря и вратата се отвори. Емили вдигна глава от изцапаната страница на дневника за лекарства. Към нея приближаваше познато лице.

— Здравей, Емили.

— Здравей, Нора. Как си?

— Тя как е?

— Тя е добре.

В общи линии, Емили и Нора си разменяха все същите кратки фрази всеки месец и лаконичният диалог винаги приключваше по един и същи начин. Майката на Нора винаги бе в едно и също състояние.

Емили погледна Патси. Новата сестра — без да престане да се усмихва — ги гледаше напрегнато и попиваше всяка дума от разговора.

— Патси, това е Нора Синклер — заяви Емили. — Майка й е Оливия, от осемдесет и девета.

— О! — възкликна Патси след кратко колебание. Обичайната грешка за една новопостъпила.

Нора кимна.

— Радвам се да се запознаем, Патси. — Тя пожела успех на новата сестра, преди да поеме по дългия коридор.

В това време гласът на Патси спадна до заговорнически шепот:

— Оливия Синклер… онази, която застреляла съпруга си, нали?

Емили също започна да шепне.

— Така решил съдът. Но оттогава мина много време.

— Мислиш ли, че го е направила?

— О, да, направила го е.

— Нищо не разбирам. А как се е озовала тук?

Емили надникна в коридора. Искаше да е сигурна, че Нора се е отдалечила и няма да ги чуе.

— От това, което ми казаха — и не забравяй, че оттогава е минало много време — Оливия се е държала доста послушно през първите пет години в затвора. Дори я сочели за пример. Но след това започнала да полудява.

— Как така?

— Ами на практика изгубила всякаква връзка с реалността. Започнала да бъбри на някакъв неразбираем свой език. И да приема само храни, чиито имена започвали единствено с буквата б.

— С буквата б?

— Е, можело да бъде и по-зле. Например да си избере х или нещо от този сорт. Буквата б поне й позволявала да яде боб, баница, бонбони, банани…

Патси се замисли напрегнато като състезател в някоя викторина, преди да се намеси:

— Ами бадемов кейк?

Емили примигна няколко пъти.

— Хм… предполагам, че може. Както и да е, накрая Оливия се опитала да се самоубие. И тогава решили да я преместят тук. — Замисли се за кратко. — Или може би първо е бил опитът за самоубийство, а после започнали проявите на лудост. Както и да е, сега знам само, че днес, двадесет години по-късно, Оливия Синклер не знае дори собственото си име.

— Господи, каква тъжна участ! — промълви Патси, която за искрено удивление на Емили умееше да си придава загрижен вид, без дори за миг да престава да се усмихва. — И от какво е болна?

— Нямам представа. Приличало, казват лекарите, на комбинация от аутизъм и Алцхаймер. Понякога говори по малко и сама се обслужва. Но като цяло, всичко е доста безсмислено. Например, ти видя ли книжната чантичка в ръката на Нора?

Патси поклати отрицателно глава.

— Всеки месец Нора й носи по един нов роман за четене. Но всеки път, когато я намира да чете, книгата винаги е обърната обратно.

— Нора знае ли го?

— Да, за съжаление.

Патси въздъхна.

— Е, все пак е добре, че продължава да посещава майка си.

— Така е, само че има още нещо — добави старшата сестра. — Майка й въобще не може да я познае.

— Здравей, мамо. Аз съм.

Нора прекоси малката стая и пое ръката на майка си. Леко я стисна, ала не последва ответна реакция. Не че я очакваше. Нора бе свикнала с това.

Оливия Синклер лежеше в леглото върху завивките. Беше се подпряла върху двете тънки възглавници. Повехнало лице и стъклен поглед. Жената бе на петдесет и седем, но изглеждаше на осемдесет.

— Добре ли се чувстваш? — Нора не я изпускаше от очи, докато майка й бавно се извърна към нея. — Това съм аз, Нора.

— Много си хубава.

— Благодаря. Направих си косата. Заради едно погребение.

— Знаеш, че много обичам да чета — рече Оливия.

— Да, мамо, знам. — Нора бръкна в торбата и извади последния роман на Джон Гришам. — Ето, виж, купих ти нова книга.

Тя я подаде на майка си, ала Оливия не я пое. Нора я остави на масичката до леглото и седна на най-близкия стол.

— Добре ли те хранят?

— Да.

— А какво имаше за закуска?

— Яйца и препечени филийки.

Нора се насили да се усмихне. Това бяха миговете, когато най-много страдаше, когато всичко изглеждаше, като че ли наистина общува с майка си. Ала не можеше да излъже себе си. Неизбежно, подвластна на някакъв инстинкт за самонаказание, тя подлагаше майка си на поредния тест, за да бъде съвсем сигурна.

— Знаеш ли кой е нашият президент?

— Да, разбира се. Джими Картър.14

Нора много добре знаеше, че няма абсолютно никакъв смисъл да я поправя. Вместо това започна да й разказва за работата си, като спомена някои от домовете, които напоследък бе обзавеждала. Например обновяването на интериорите на жилищата на приятелките й в Манхатън. Последваха новините за последните събития в тяхното ежедневие. Илейн здравата се трудела в своята правна кантора. Алисън все още била барометър по въпросите на модата в списание „W“.

— Те наистина са ми добри приятелки, мамо.

Чук, чук, чук — чу се от външната страна на вратата на стаята.

Вратата се отвори и Емили се появи с един поднос.

— Време е за лекарството ти, Оливия. — Старшата сестра се движеше плавно, почти като робот. Наля вода в стъклената чаша от гарафата на масичката до леглото.

— Ето, вземи го, Оливия.

Майката на Нора взе хапчето и го погълна, а сетне изпи водата без никакво забавяне.

— О, това ли е най-новият му роман? — попита Емили, когато погледът й попадна върху книгата, оставена от Нора на масичката.

— Току-що го издадоха — обясни Нора.

Майка й се усмихна.

— Нали знаете колко обичам да чета.

— Разбира се, че знаем — веднага се съгласи Емили.

Майката на Нора протегна ръка към книгата. Отвори наслуки на някаква страница в средата и започна да чете. От книгата, обърната наопаки.

Емили се извърна към Нора — толкова добра и толкова красива.

— О, между другото — започна Емили, преди да си тръгне, — хорът от местното училище ще изнесе концерт долу в столовата. Ще се съберат всички от това крило на клиниката. Ти си добре дошла при нас, Нора.

— Не, благодаря. Вече се каня да си тръгвам. Напоследък съм доста заета.

Емили напусна стаята и Нора веднага стана от стола. На тръгване се приведе над майка си и леко я целуна по челото:

— Обичам те — прошепна тя. — Така ми се иска да можеше да ме чуеш.

Оливия Синклер остана мълчалива. Само проследи с поглед дъщеря си, докато излиза през вратата.

След няколко минути, когато остана сама, Оливия смъкна обложката на новия роман, обърна я и отново я постави на мястото й. След което пак разтвори книгата, с обложката на корицата наопаки, но страниците вътре ги четеше съвсем нормално — от горе надолу.

Току-що бях приключил с почистването на обективите на фотоапарата си — при това за трети път през последните двадесет минути.

Междувременно успях да преброя колко са шевовете по кожата около волана — точно триста и двадесет; сетне промених позицията на седалката си — по-скосена и с по-голям ъгъл за навеждане напред; а накрая от ръководството за поддръжка в жабката научих веднъж завинаги колко е оптималното налягане на гумите за модела БМВ 330i — 13,5 килограма на квадратен сантиметър за предните гуми и 15,75 за задните.

Скуката официално се приемаше като неотменна част от моя занаят.

Може би първо трябваше да й телефонирам. Не, реших аз. Запознаването ни непременно трябва да се проведе лично. Лице в лице. Дори с риск да заспя, докато я чакам в колата да се появи.

Ако знаех, че ще ми се наложи тъй дълго да вися тук, поне щях да си купя понички, от онези с крем — „Криспи“, по 7 долара и 11 цента кутията.

Но къде беше тя?

Десетина минути по-късно видях отсреща на Сентръл Авеню яркочервения спортен мерцедес, който изви към бетонираната алея за автомобили пред къщата на покойния Конър. Колата спря пред входа и тя слезе.

Нора Синклер. Предполагам, че би трябвало да добавя едно: Оу!

Тя се наведе, протегна се към задната седалка и взе една кафява книжна кесия с продукти. И докато търсеше ключа за къщата от всичките ключове на верижката, аз вече бях прекосил половината морава.

Провикнах се:

— Извинете… Хм, извинете!

Тя се обърна. Черният й траурен тоалет, с който я видях на погребението, сега бе заменен с джинси и бяла блуза с копчета отпред. Само слънчевите очила бяха същите. Косата й изглеждаше страхотно — гъста, блестяща, с великолепен тъмнокестеняв оттенък. С риск да се повторя, не ми остава нищо друго, освен да възкликна едно: Оу!

Накрая се озовах точно пред нея. Внимавах много да не преиграя с акцента.

— Вие ли сте Нора Синклер?

Със или без слънчеви очила, винаги можех да кажа кога ме измерват с поглед от главата до петите.

— Зависи. А вие кой сте?

— О, по дяволите, съжалявам. Трябваше първо да ви се представя. — Протегнах ръка. — Крейг Рейнълдс.

Нора премести кесията в другата си ръка и двамата се ръкувахме.

— Здравейте — рече тя, но гласът й все още звучеше предпазливо. — Значи се казвате Крейг Рейнълдс. И?

Бръкнах в джоба на сакото си и извадих визитната си картичка.

— Аз съм служител на застрахователната агенция „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — обясних, след като й връчих визитката. Тя я погледна. — Моля, приемете моите съболезнования за вашата загуба.

При тези думи изражението на лицето й малко поомекна.

— Благодаря.

— И така, вие сте Нора Синклер, нали не греша?

— Да, аз съм Нора.

— Следователно мога да допусна, че сте били много близка с господин Браун.

Дотук бе с поомекването. Тонът й отново стана предпазлив:

— Да, бяхме сгодени. А сега, моля, бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?

Сега бе мой ред да се покажа леко смутен:

— Искате да кажете, че не знаете?

— Какво да знам?

Позволих си кратка пауза, преди да продължа:

— За застрахователната полица на господин Браун. По-точно казано, на стойност от 1,9 милиона долара.

Тя изумено се втренчи в мен. Както би трябвало да се очаква.

— Тогава съм длъжен да ви информирам за още нещо, госпожице Синклер, което очевидно не ви е известно — добавих аз. — Работата е в това, че вие сте посочена като единствения бенефициент.

Нора съумя да запази самообладание, при това го постигна с изключителна лекота.

— Как, казахте, е вашето име? — попита ме тя.

— Крейг Рейнълдс… изписано е най-отгоре на визитната картичка. Ръководя местния филиал на „Сентениъл Уан“ в града.

Докато Нора премести кесията в другата си ръка, за да погледне още веднъж визитната ми картичка, от кесията започнаха да се изплъзват няколко опаковки. Скочих и поех кесията, преди да паднат на земята.

— Благодаря ви — каза тя и протегна ръка, за да поеме отново кесията. — Съжалявам за неудобството.

— Защо не ми позволите аз да внеса това вътре. И без това се налага да поговорим.

Бих могъл да ви кажа за какво си мислеше тя в този момент. Някакъв тип, когото никога дотогава не бе виждала, й предлага да бъде поканен в къщата. Напълно непознат. Един любезен и услужлив непознат. Само че в моя случай ставаше дума за нещо много повече от обикновена любезност — за една доста тлъста застрахователна полица.

Тя отново се взря в моята визитна картичка.

— Не се безпокойте, свикнал съм с посещения по домовете — опитах се да се пошегувам аз.

Тя леко се усмихна.

— Съжалявам. Не исках да изглеждам прекалено подозрителна. Само исках да…

— Предполагам, че сега преживявате много труден период. Така че не е необходимо да се извинявате. Ако предпочитате, можем по-късно да обсъдим подробностите около тази застрахователна полица. Имате ли нещо против да се срещнем в моя офис?

— Не, всичко е наред. Моля, заповядайте.

Нора се запъти към къщата. Аз я последвах. Дотук — добре. Запитах се дали танцува добре. Защото със сигурност ходеше добре.

— С ванилия и лешници?

Тя ме погледна през рамо:

— Моля?

Аз посочих към пакета с кафе, който се подаваше от кесията.

— Наскоро ми се случи да опитам друг вид кафе, с по-модерния крем брюле. Ароматът му е много подобен.

— Не, аз предпочитам само с ванилия и лешници, но признавам, че съм впечатлена от познанията ви.

— Аз пък бих предпочел да притежавам автомобил, способен да вдига сто и четиридесет километра в час. А вместо това се занимавам с тънкостите около ароматите на сортовете кафе.

— Все пак е по-добре, отколкото нищо.

— А, вие сте оптимистка — рекох аз.

— Напоследък не съм.

Аз се ударих по челото.

— По дяволите! Глупаво беше от моя страна. Искрено съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна тя и леко се усмихна.

Изкачихме се по стъпалата пред входа и влязохме в къщата. Преддверието беше по-голямо от моя апартамент. Полилеят над главата ми вероятно струваше повече от годишната ми заплата. Ориенталски килими, китайски вази, боже, какъв размах!

— Кухнята е натам — рече тя и ме поведе зад ъгъла. Когато стигнахме в кухнята, тя също се оказа по-голяма от моето жилище. Нора ми посочи гранитния плот до хладилника.

— Можете да оставите продуктите ето там. Благодаря.

Оставих кесията и се заех с изпразването й.

— Няма нужда да го правите.

— Поне това ви дължа след неуместната ми забележка за оптимизма.

— Наистина, всичко е наред. — Тя се приближи до мен и взе пакета с кафето с ванилия и лешници. — Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Разбира се, благодаря.

Докато чакахме кафето, си бъбрехме само на маловажни теми. Не исках да прибързвам — така рискувах тя да ме отрупа с прекалено много въпроси. Вече се досещах за два-три, които може би нямаше да ми спести.

— Знаете ли какво не разбирам? — започна тя няколко минути по-късно, когато вече седяхме край масата в кухнята с по чаша кафе в ръка. — Конър разполагаше с много пари, нямаше бивши съпруги, нито деца. Защо ще си прави застраховка живот?

— Добър въпрос. Според мен отговорът се крие в това при какви обстоятелства е била съставена тази полица. Разбирате ли, не господин Браун дойде при нас. Ние го потърсихме. Или по-скоро — неговата компания.

— Не съм сигурна, че ви разбрах добре.

— Понякога „Сентениъл Уан“ се нагърбва и с други задачи, а не само със застрахователни полици. Това е начин да подтикваме компаниите към споразумения с нас. За да ги поощряваме, предлагаме на ръководителите на компаниите много изгодни застраховки живот.

— Звучи доста добре.

— Да, по този начин успяхме да осъществим доста сделки.

— На колко, казахте, възлизала застрахователната полица на Конър?

Като че ли можеше да забрави сума от подобен порядък.

— На 1,9 милиона долара — повторих аз. — Това е максималната сума, която може да бъде отпускана на компания от този размер.

Тя смръщи вежди.

— И наистина ли ме е посочил като единствен бенефициент?

— Да, наистина го е сторил.

— А кога е станало това?

— Искате да кажете кога е била уредена полицата?

Тя кимна.

— Съвсем наскоро, както се оказа. Преди пет месеца.

— Предполагам, че това обяснява всичко. Макар че тогава ние се познавахме съвсем отскоро.

Аз се усмихнах.

— Очевидно е изпитвал много добри чувства към вас още от самото начало.

Тя се опита на свой ред да се усмихне, но сълзите, бликнали от очите й и стичащи се по бузите й, не й позволиха. Започна да ги бърше и в същото време да се извинява. Аз пък се постарах да я уверя, че всичко е наред, че разбирам. Всъщност цялата сцена беше дори трогателна. Или тя наистина бе изключително добра?

— Конър вече ми даде толкова много, а ето сега и това. — Тя избърса още една сълза. — А аз бих дала всичко на света, за да бъде сега до мен.

Нора отпи от кафето си. Последвах примера й.

— И така, какво се очаква от мен сега? Предполагам, че ще се наложи да подпиша някакви документи, преди да се извърши плащането, нали така?

Аз се наведох леко напред над масата и хванах чашата си с две ръце.

— Знаете ли, госпожице Синклер, работата е там, че възникна един малък проблем.

Говореше наистина като застрахователен агент, но на Нора все пак не й приличаше на типичен представител на тази професия.

Още от самото начало на познанството им й направи впечатление, че не е зле облечен. Вратовръзката подхождаше на костюма му, който пък бе според стила, господствал в мъжката мода някъде през последното десетилетие.

Освен това имаше особено излъчване. Малцината застрахователни агенти, с които се бе срещала дотогава, притежаваха очарование колкото някой стар кашон. Всъщност Крейг Рейнълдс беше много привлекателен мъж. От онези, с които е приятно да си сътрудничиш. Освен това караше хубава кола. Все пак, каза си Нора, тук е Брайърклиф Манър, а не бедняшки квартал като Източен Бронкс. За да ръководиш филиал на голяма застрахователна компания в този изискан район, си длъжен да бъдеш подходящ за него.

Но все пак предпазливостта не я напускаше.

Наблюдаваше внимателно Крейг Рейнълдс и мислено си водеше бележки — още от момента, в който той за пръв път се появи пред нея, до последния, в който стисна в двете си ръце чашата с кафето и обяви, че бил възникнал малък проблем около застрахователната полица на Конър.

— За какъв проблем става дума? — попита тя.

— В крайна сметка може да се окаже, че въобще не представлява проблем. Работата е в това, че поради сравнително ниската възраст на господин Браун те решиха да разследват застрахователната претенция.

— Кои са тези те?

— Говоря за нашата централа в Чикаго. По принцип всички искания за проверки се заповядват от шефовете ни там, в Чикаго.

— И вие нямате ли право на мнение по въпроса?

— Не и в този случай. Както вече споменах, полицата на господин Браун е била съставена в нашия отдел, който се ръководи от централата в Чикаго. А там винаги държат на установяването на по-тесни контакти с клиентите. Това означава, че ако не беше предстоящото разследване, аз лично щях да отговарям за всички формалности.

— Но след като не сте вие, кой ще се заеме с това?

— Никой не каза името му, но предполагам, че ще бъде Джон ОʼХара.

— Вие познавате ли го?

— Познавам само репутацията му.

— Аха.

— Какво?

— Когато произнесохте името му, вие леко се смръщихте.

— Не, няма нищо тревожно. Чувал съм, че този ОʼХара бил много упорито муле — простете за израза, — но този недостатък се среща често сред следователите по застрахователните претенции. Все пак от всичко, което успях да узная, мога да заключа, че има само рутинно разследване.

Докато Крейг Рейнълдс отново посегна към чашата си с кафе, Нора мислено отбеляза още нещо: не носеше брачна халка.

— Как ви харесва кафето с аромат на ванилия и лешници? — попита го тя.

— На вкус е още по-добре.

Тя се облегна на стола.

Сълзите й вече бяха пресъхнали и тя се усмихна мило на Крейг Рейнълдс. Той беше толкова загрижен и внимателен. Освен това забеляза, че когато на свой ред той й се усмихна, на бузите му се появиха трапчинки. Много жалко, че нямаше пари.

Не че Нора се оплакваше. Седналият на отсрещния стол Крейг Рейнълдс понастоящем можеше да се оцени на 1,9 милиона долара. Това бе неочакван подарък на съдбата, от който нямаше намерение да се отказва. Единственият облак на хоризонта бе това разследване. Дори и да беше рутинна процедура, мисълта за нея я изнервяше.

Но не чак толкова много. Планът й беше много добър и само трябваше да се придържа стриктно към него. Това се отнасяше за полицията, за съдебните медици и за всичко, което можеше да застане на пътя й. Включително и следователите от застрахователната агенция.

Така че, след като Крейг Рейнълдс напусна къщата този следобед, тя реши, че няма да е зле да се махне оттук за няколко дни. И без това планираше да се види с Джефри през този уикенд. Защо да не замине ден по-рано и да го изненада?

Нали в края на краищата беше неин съпруг?

На следващата сутрин, петък, Нора излезе от къщата в Уестчестър и отвори багажника на спортния си мерцедес, паркиран пред входа. Остави вътре куфара. Метеорологът от сутрешното телевизионно предаване й бе обещал само ясно синьо небе и жарко слънце, като температурите щели да стигнат до 26-27°С. Или както обичаха да повтарят в прогнозата за времето: „великолепен ден“, ако въобще имаше дни, в които всичко да бъде великолепно.

Нора натисна бутона на дистанционното и се загледа в плавно отварящия се покрив на колата. В този миг една друга кола неволно привлече вниманието й. Какво, по дяволите, означаваше това?

На Сентръл Авеню, под кленовете и дъба, бе паркирано същото БМВ, което бе там и предишния ден. А на шофьорското място седеше застрахователният агент, със същите слънчеви очила. Крейг Рейнълдс.

Какво правеше тук отново?

Имаше само един начин да разбере. Нора тръгна направо към колата му. Когато се запознаха, той се бе държал толкова приятелски, а сега това… да я наблюдава от колата си. Това й се струваше малко подло. Или още по-лошо — малко подозрително. Именно заради това тя реши да се държи по-предпазливо, да не преиграва.

Крейг видя, че тя се приближава, и побърза да излезе от своето БМВ. Дори тръгна към нея в своя светлокафяв летен костюм. Махна й приятелски с ръка.

Срещнаха се по средата на разстоянието, което ги делеше.

Нора наклони глава и се усмихна.

— Ако не ви познавах по-добре, бих казала, че ме шпионирате.

— Ако наистина бе така, щях да избера по-надеждно прикритие, нали? — Той също се усмихна. — Приемете моите извинения, макар че всичко това не е така, както ви изглежда. Всъщност би трябвало да обвинявате „Метс“.

— Да обвинявам един отбор по бейзбол?

— Да, включително техния главен мениджър. Тъкмо щях да вкарам колата в алеята пред вашата къща, когато „Феновете“ спряха за рекламите си, за да съобщят за уговарянето на мача с отбора на Хюстън. Затова спрях да послушам.

Тя го изгледа недоумяващо.

— „Феновете“?

— Това е една радиостанция, която предава само за спорта.

— Аха, сега разбрах. Значи не ме шпионирате?

— О, не, в никакъв случай. Аз не съм Джеймс Бонд, а само един запален привърженик на „Метс“, притежаващ абонаментна карта за мачовете за целия сезон.

Нора кимна. Този Крейг Рейнълдс или й казваше истината, или бе роден лъжец.

— А за какво сте искали да ме видите?

— Всъщност ви нося добри новини. Джон ОʼХара — онзи, за когото ви разказах, — наистина е бил избран за ръководител на разследването във връзка със смъртта на господин Браун.

— Мислех, че това няма да е добра новина.

— Не, но има и нещо хубаво в цялата тази история. Тази сутрин говорих с него по телефона и той ми каза, че според него няма да има никакви проблеми.

— Това звучи добре.

— А още по-добре звучи това, че аз му предложих да се ускори разследването. Разбира се, той не ми прости и ми изнесе цяла лекция за това как не трябвало да се отдава специално предпочитание на нито един случай, но аз го помолих да направи това заради мен. Както и да е, просто си помислих, че бихте искали да го знаете.

— Оценявам това, господин Рейнълдс. Това наистина е приятна изненада.

— Моля, наричайте ме просто Крейг.

— В такъв случай можеш да се обръщаш към мен само с Нора.

— Много добре, Нора. — Той погледна през рамо към червения спортен мерцедес до тротоара, все още с отворен капак на багажника. — Да не би да заминаваш някъде?

— Да, всъщност да.

— На някое интересно място?

— Зависи от мнението ти за Южна Флорида.

— Хората казват, че там било много хубаво за почивка, но не бих искал да гласувам там.

Тя се засмя.

— Ще го кажа на един мой клиент в Палм Бийч. Или може би не.

— С какво се занимаваш, ако ми позволиш да те питам за професията ти?

— Аз съм специалист по вътрешно обзавеждане.

— Без майтап? Сигурно е много забавно. Искам да кажа, че не са много професиите, при които имаш право да харчиш чужди пари, нали?

— Не, мисля, че не са много. — Тя погледна часовника си. — О, някой май ще закъснее за летището!

— Прощавай, аз съм виновен.

— Е, господин Рейн… — Тя побърза да се поправи: — Крейг. Благодаря, че се отби. Беше много мило от твоя страна.

— Няма за какво, Нора. Ще те уведомя, ако се появи нещо в доклада по разследването.

— Оценявам това.

Те си стиснаха ръцете и Крейг понечи да си тръгне.

— О, знаеш ли? Хрумна ми нещо. Тъй като ще отсъстваш, не би било зле да ми дадеш номера на мобилния си телефон.

Нора се поколеба само за част от секундата. Последното, което искаше, бе да дава номера на телефона си, но, от друга страна, никак не й се щеше да изглежда прекалено подозрителна в очите на този застрахователен агент.

— Разбира се. Имаш ли писалка?

Позвъних на Сюзън веднага след като се върнах обратно в колата. Първите ми две срещи с Нора заслужаваха спешно да докладвам на шефа.

— Наистина ли е много красива?

— Точно това ли е най-важното, което искаш да узнаеш преди всичко останало?

— Абсолютно — рече Сюзън. — Това момиче не би могло да се справи с всичко, което замисля, без да е умопомрачителна красавица. И така, наистина ли е такава?

— Има ли начин да ти отговоря на въпроса и в същото време думите ми да прозвучат като мнение на професионалист?

— Да. Нарича се честно описване на видяното.

— Тогава да — признах аз. — Нора Синклер е много привлекателна жена. Дори може да се каже зашеметяваща.

— А пък ти си свиня.

Засмях се.

— Какво е впечатлението ти от разговорите с нея?

— Още е много рано да се каже нещо по-определено. Тя или няма какво да крие, или умее много добре да лъже.

— Бих заложила десетачка за второто.

— Ще видим дали залогът си струва — казах аз.

— Щом ти си се заел с тази игра, сигурна съм, че си струва.

— Знаеш ли, ако ще ме подкрепяш все така, самочувствието ми ще порасне толкова, че главата ми ще удари тавана.

— Що се отнася до последното, не се и съмнявам.

— Аха, едва сега започнах да разбирам. Според наръчника за действие трябва да разчитам на доверието ти в моите способности.

— Повярвай ми, още не е написан наръчник, обясняващ как да се справям с теб — отвърна ми тя. — Между другото, къде се намираш сега?

— Пред дома на покойния Конър Браун.

— Успя ли да я проследиш?

— Да.

— А на нея колко време й бе необходимо, за да открие присъствието ти там?

— Няколко минути.

— „Метс“ или „Янките“?

— „Метс“ — отвърнах аз. — Стайнбренър е направил далаверата на годината. Или поне до края на сезона.

— Възможно ли е тя да го знае?

— Не. Но малко предпазливост никога не е излишна.

— Амин — въздъхна Сюзън. — А тя повярва ли ти?

— Напълно сигурен съм.

— Добре. Знаеш ли, никога не съм се съмнявала, че ти си най-подходящият за тази работа.

— Оох!

— Какво?

— Ами главата ми удари тавана.

— Интересно какво още ще те сполети по-нататък.

— Зависи от теб, шефе.

— Не се самозабравяй.

— Повече няма да се повтори, шефе.

Сюзън ми затвори телефона.

Нора още не бе изминала два километра, когато внезапно я обзе силно раздразнение, толкова всепоглъщащо, че просто не успя да го преодолее. Насред шосето, някъде край игрището за голф „Тръмп Нашънъл“, тя завъртя мерцедеса на сто и осемдесет градуса. Гумите изсвириха пронизително, воланът се превърташе в ръцете й като пумпал. Каза си, че ако побърза, ще успее да го настигне.

Имаше нещо забавно или по-скоро странно в този Крейг Рейнълдс.

Но това нямаше нищо общо с чувството му за хумор.

Нора натисна рязко педала за газта и спортният автомобил се понесе като вихър, само че този път обратно по току-що изминатия от него маршрут от къщата на Конър дотук. Колата напредваше изключително бързо по тясната, обградена от дървета улица, като пътьом Нора бе принудена веднъж рязко да завърти волана, за да задмине едно едва тътрещо се волво. Малко по-нататък една поостаряла дама, разхождаща своя кокер шпаньол, я изпрати с неодобрителен поглед.

Съвсем за кратко Нора се поддаде на колебанието. Нима се бе превърнала в някаква параноичка? Наистина ли бе нужно да се връща до къщата? Но натрапчивото подозрение, обсебило сърцето й, се оказа по-силно. Още по-силно настъпи педала за газта. Вече почти бе стигнала.

Какво, по дяво…

Нора рязко удари спирачките!

Вече бе стигнала до ъгъла на улицата на Конър, където й оставаше само последният двоен завой. Черното БМВ още бе там. Крейг Рейнълдс не си бе тръгнал.

Но защо не си бе заминал? И какво още правеше тук?

Тя даде на задна и побърза да извърти колата по завоя, за да се скрие зад високия плет и редицата от борове. Оказаха се удобно прикритие, защото засенчваха по-голямата част от колата, но не закриваха гледката. Обаче от това разстояние Крейг Рейнълдс се очертаваше в далечината само като едва забележим силует. Нора присви очи в опит да различи нещо повече. Не можеше да бъде сигурна, но й се стори, че в момента той говореше по мобилния си телефон.

Ала това не трая дълго. Едва бе изтекла една минута, когато стоповете на неговото БМВ просветнаха по улицата, разпръсвайки дима, излизащ от ауспуха на колата. Застрахователният агент най-после си тръгваше.

Нора нямаше представа къде отива той, но бе решена да разбере. Намерението й да изненада Джефри Уокър отстъпи пред новия й план.

Който се наричаше Да открием кой е истинският Крейг Рейнълдс.

Той потегли.

Нора знаеше, че не може да го следва много отблизо. Той познаваше колата й, а това, че бе яркочервена, никак не я улесняваше. Наистина жалко, че нейният мерцедес не може да се преобрази в друга кола с камуфлажни зеленикавокафяви багри.

Селище Брайърклиф Манър, основано през 1902 г.

Още преди да види табелата, Нора се досети, че Крейг се е насочил към центъра на града. Което бе добре дошло за нея. След като преодоля два-три стопа и се справи с натоварения трафик по магистрала 9А, тя едва не го изгуби от поглед.

Познаваше добре този съвсем малък град, тъй като доста пъти бе посещавала дома на Конър. Тук живееха най-различни хора: както прости работници, така и хора от по-изисканите прослойки, от онези, които наскоро бяха натрупали много пари или пък отдавна бяха пръснали наследството на предшествениците си. Грубо изработените стълбове на уличните лампи образуваха стройна редица пред банковите офиси и магазините за деликатеси. По тротоарите се виждаха майки с колички — както количките, така и майките бяха издокарани по последна мода. „Амалфи“, италианският ресторант, който Конър обожаваше, беше препълнен с хора, защото точно сега бе време за обяд.

Нора отново изтръпна от тревога да не изгуби следите на Крейг.

Въздъхна облекчено чак когато зърна как черното БМВ, далеч пред нея, се престрои за ляв завой. Докато тя се опитваше да го достигне, той вече бе паркирал и излязъл на тротоара.

Нора незабавно отби колата към отсрещния бордюр, спря там и го проследи с поглед, докато той се скри в отсрещната тухлена сграда. Тя предположи, че там се намира неговият офис.

Бавно подкара напред. Така успя да види табелата, окачена над прозорците на втория етаж, на която се четеше: Сентениъл Уан Лайф Иншурънс.

Е, вече нямаше място за съмнение — това бе добър знак.

Нора направи няколко завоя и паркира на около четиридесет метра от входа. Дотук — добре. Вероятно Крейг Рейнълдс наистина ще се окаже този, за когото се представя. Но тя все още не бе задоволена. Нещо я глождеше и й подсказваше да не се доверява докрай на това, което виждат очите й.

Реши да чака тук, с поглед, вперен в сградата — двуетажна, най-обикновена, с най-семпли правоъгълни очертания. Наоколо нямаше нищо забележително. Дори не й се вярваше тухлите да са истински. Струваха й се фалшиви, от онези имитационни изолиращи фасадни материали, за които бе гледала по телевизията.

Ала това бдение, за нейно щастие, не продължи дълго. След по-малко от двадесет минути Крейг излезе от сградата и отново се качи в колата си. Нора се изправи в седалката и го изчака да се отдалечи от бордюра.

А сега накъде, застрахователю? Накъдето и да се отправиш, няма да ти липсва компания.

Стигнаха до ресторант „Синята лента“, на няколко километра източно от града, недалеч от извиващо се покрай реката шосе Соу Мил Паркуей. Заведението привличаше с класическия си стил, така че там можеше да се обядва в достолепна старовремска обстановка, в квадратните ниши с хромиран обков, сред зала, отвсякъде опасана с прозорци.

Нора намери място извън паркинга, но не толкова далеч, че да не може да вижда предните врати. Погледна часовника си — отдавна бе минало обед.

Днес бе прескочила закуската и вече бе огладняла. Никак не й помагаше това, че в момента откъм вентилатора на задната стена на кухнята на ресторанта се разнасяха апетитни миризми. Уханието на хамбургери и пържени храни я принуди да затършува в чантата си, за да измъкне половин пакетче с ментови бонбони, останало там кой знае откога.

Приблизително след четиридесет минути Крейг приключи с обяда си. Докато го следеше неотстъпно, Нора забеляза още нещо в него: той несъмнено бе привлекателен мъж, умеещ добре да се владее. Хладнокръвен. И чаровен. И вдъхващ доверие. А на всичкото отгоре — елегантен.

Следенето започна отново.

Крейг се поразмота малко из околността, ала накрая се върна в офиса си. Повтори тази маневра поне десетина пъти през този следобед — който на Нора се стори по-дълъг от цял ден — и също толкова пъти тя се принуждаваше да паркира приблизително на пресечка и половина от офиса му. Най-силно я измъчваше любопитството за това какво ще й донесе вечерта. Имаше ли Крейг Рейнълдс социален живот? С кого общуваше? И срещаше ли се с някоя? Или какво точно представлява неговият дом?

След шест часа някои от отговорите на тези въпроси започнаха да се изясняват.

Светлините в сградата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ угаснаха и след малко Крейг излезе оттам. Но не последва нито отбиване в някой бар, нито някаква пищна вечеря, нито го чакаше някоя приятелка на някой ъгъл. Или поне не тази вечер. Вместо това той се задоволи да си вземе една пица и да се отправи към дома си.

Точно тогава Нора откри, че все пак Крейг Рейнълдс крие нещо: не беше чак толкова добре с парите, колкото му се искаше останалите да повярват.

Като видя квартала, в който живее, Нора веднага разбра, че той харчи почти всичките си пари само за колата и за облеклото си. Апартаментът му в Плезънтвил се помещаваше в овехтяла сграда, обкръжена от също толкова жалки кооперации. Сред тях бяха пръснати само няколко по-добре изглеждащи постройки с черни капаци на прозорците. С невзрачни вътрешни дворове и тесни балкони за всеки апартамент. Никак не бе впечатляващо. Дали Крейг не плащаше огромна издръжка на бившата си съпруга? Или издръжка за децата си от предишен брак? Въобще какво бе миналото му?

Нора реши да постои още малко пред сградите от комплекса „Ашфорд Карт Гардън Апартмънтс“. Може би Крейг Рейнълдс имаше още някакви планове за по-късно.

„Или пък — размишляваше Нора — съм изпаднала в някакъв делириум, след като цял ден нищо не съм яла.“ Като видя кутията с пица, която Крейг внимателно крепеше, стомахът я присви. Нямаше смисъл да се залъгва с ментови бонбони. Крайно време бе да се отбие някъде за вечеря. Може би в „Железния кон“ в Плезънтвил? Да вечеря сама — колко старомодно.

Потегли, доволна от решението си да проследи Крейг чак дотук. Знаеше, че хората никога не се оказват такива, каквито изглеждат. Сега от нея се искаше само да хвърля по един предпазлив поглед в огледалото за обратно виждане. Което й напомни за още едно от любимите й правила: по-добре да си параноик, отколкото после да съжаляваш.

Рекламата в „Уестчестър Джърнал“ твърдеше, че от този апартамент се открива живописна гледка. Накъде — е, това вече не се уточняваше. Фасадата гледаше към някаква странична уличка в Плезънтвил, а задната страна предлагаше също толкова невзрачна перспектива към отдалечената бетонна извивка за местния паркинг, претъпкан с автомобили ветерани, които са били на мода може би най-малко преди три десетилетия.

Ала вътре бе още по-зле.

Навсякъде подовете бяха с линолеум. Кресло с изкуствена черна кожа и любовно канапе за двама, което надали е било свидетел на много любовни сцени. Ако течащата вода и електроснабдяването се възприемат като най-съществените белези за съвременна кухня, е, тогава можеше да се каже, че разполагам с такава. Но искрено се съмнявах, че жълтите шкафчета „Формика“ над мивката някога отново ще бъдат обект на всеобщо увлечение.

Поне бирата бе изстудена.

Оставих кутията с пицата и извадих една бира от хладилника, преди да се тръшна на дивана в средата на моята „просторна“ всекидневна. Добре поне, че не страдах от клаустрофобия.

Посегнах към телефона и набрах номера. Не се усъмних нито за миг, че Сюзън още не бе напуснала офиса.

— Тя проследи ли те? — започна тя веднага щом чу гласа ми.

— Посвети целия си ден само на това забавление — съвестно рапортувах аз.

— Видя ли те да влизаш в апартамента?

— Да, разбира се.

— Още ли виси отвън?

Сега вече можех да си позволя една широка прозявка.

— Това означава ли, че наистина се налага да се надигна от дивана и да надникна през прозореца?

— Разбира се, че не — склони на отстъпки Сюзън. — Вземи дивана със себе си.

Не се сдържах и се ухилих до уши. Как да не обичаш една жена, която може да ти даде такъв мъдър съвет.

Прозорецът до дивана бе закрит от изпокъсана и овехтяла щора. Внимателно се пресегнах и отместих единия й край, за да надзърна към уличното платно.

— Хм — промърморих аз.

— Какво виждаш?

Нора бе паркирала през една пресечка надолу по улицата. Но сега колата й вече я нямаше.

— Предполагам, че е видяла достатъчно — рекох.

— Това е добре. Значи ти е повярвала.

— Знаеш ли, мисля, че тя нямаше да ми повярва, ако се бях нанесъл в някой по-изискан апартамент. Например в Чапакуа.

— Оплакваш ли се от нещо?

— По-скоро констатирам.

— И ще си останеш с констатацията. Само така можем да я накараме да ти повярва — каза Сюзън. — Хубавите дрехи и шикозната кола, които явно не са по джоба ти, те правят по-естествен и по-убедителен.

— Не е ли достатъчно, че съм хубавец?

— А Нора също е хубавица, нали?

— Да. Наистина е така.

— Повече не искам да споря с теб.

— Споменах ли ти за жълтите шкафчета над мивката? Онези, отвратителните, от марката „Формика“?

— Стига, не може там да е чак толкова отвратително — рече Сюзън.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма ти да живееш тук!

— Това е само временно.

— Горещо ти благодаря. По дяволите, това е единствената истинска причина да се спотайвам в този апартамент — заявих аз. — Това само ще ме накара да действам по-енергично.

— Точно това си мислех и аз.

— Не пропускаш нищо, нали?

— Не, доколкото зависи от мен — върна ми го тя. — А сега сериозно: днес си свършил добра работа.

— Благодаря.

Сюзън въздъхна, което ми подсказа, че работният й ден е към края си и тя е доста уморена.

— Окей, а сега нещо официално: Нора Синклер се промъкна зад кулисите по следите на Крейг Рейнълдс. И какво следва?

— Това ще е най-лесното — обясних й аз. — Защото сега е мой ред.

В първокласния салон имаше само едно свободно място. При нормални обстоятелства Нора би съжалявала, че незаетото място не е до нейното. Но обикновено рядко й се случваше да лети с толкова симпатичен спътник на съседната седалка. Отстрани той донякъде приличаше на Брад Пит, само че без венчална халка на пръста си и без Дженифър, увиснала на рамото му.

Още по време на излитането Нора — също без венчална халка на пръста си — скришом огледа съседа си. Беше съвсем сигурна, че и той бе направил същото. Разбира се, че го бе направил. Та кой мъж не би го сторил? Когато изгасна надписът „Затегнете коланите“, тя знаеше, че мъжът до нея е готов да предприеме първата крачка.

— Аз самият съм човек, който държи на реда — рече той.

Тя се обърна и се престори, че едва сега е осъзнала, че си има компания.

— Моля?

— Онази масичка за кафе там. — Той се усмихна широко и кимна към броя на Архитектурен дизайн, разтворен в скута й. На дясната страница се виждаше снимка на просторна всекидневна. — Виждате ли как списанията са разпръснати върху масичка за кафе? — продължи той. — Факт е, че на този свят всички хора могат да се разделят на две категории: подредени и разхвърляни. И така, вие от кои сте?

Нора го погледна право в очите, без да мигне. Като метод за започване на първи разговор с непознат събеседник не можеше да се отрече известна оригиналност.

— Хм, зависи. Зависи от това кой се интересува.

— Е, да, имате право — изрече той и леко се засмя. — Вие очевидно не бихте споделили информация от толкова личен характер с някого, когото въобще не познавате. Моето име е Брайън Стюарт.

— Аз съм Нора Синклер.

Той й протегна ръката си, мускулеста, с добре поддържани нокти, и двамата се ръкуваха.

— А сега, Нора, след като вече се запознахме, мисля, че ми дължиш отговор.

— В такъв случай мога да те зарадвам, като си призная, че и аз съм човек на реда.

— Личи си.

— О, нима?

— Да. — Той леко се наведе към нея, ала не прекалено много. — Имаш вид на много подреден човек.

— Това комплимент ли е?

— Според мен — да.

Тя се усмихна. Може истинският Брад Пит да изглежда много по-добре, но Брайън Стюарт определено не бе лишен от чар. Достатъчна причина за поддържане на безобиден разговор по времето на пътуването.

— Кажи ми, Брайън, какво те очаква днес в Бостън?

— Една дузина алчни, но предприемчиви капиталисти. И една писалка.

— Звучи обещаващо. Мога да се обзаложа, че предназначението на тази писалка ще бъде само едно: да подпишеш нещо.

— Нещо такова.

Нора очакваше той да се задълбочи в темата, която му бе подхвърлила, ала Брайън не откликна. Тя се усмихна.

— Започвам да си мисля, че след като ти признах нещо толкова лично, изведнъж стана много срамежлив.

Той се размърда на седалката, видимо развеселен.

— За втори път съм длъжен да призная, че си напълно права. Добре, щом е така, редно е и аз да бъда откровен с теб. И така, признавам, че миналата година продадох своята софтуерна компания. Днес следобед ще обявя учредяването на новата ми компания. Общо взето, скучна история.

— Не мисля така. Както и да е, моите поздравления. А тези алчни и предприемчиви капиталисти ще инвестират ли в теб?

— Лично аз виждам нещата така: защо да влагам свои пари, когато другите искат да вложат техните пари.

— Напълно съм съгласна с теб.

— Ами ти, Нора? Ще ми кажеш ли какво очаква теб днес в Бостън?

— Един клиент — обясни тя. — Аз съм специалист по вътрешно обзавеждане.

Той кимна разбиращо.

— Следователно този твой клиент има къща в града?

— Така е. Само че няма да обзавеждам тази къща. Той наскоро си купи вила на Каймановите острови.

— Красиво място.

— Зарекла съм се да отида там. Но май ще е само за кратко. — Нора понечи да добави нещо, ала се спря навреме.

— Какво се канеше да кажеш? — попита той.

Тя завъртя очи.

— Не, глупаво е, наистина е глупаво.

— Нищо, кажи ми.

— Работата е в това, че когато споменах за този клиент пред една от приятелките ми, тя веднага ми заяви, че той строи къща там, на Кайманите, най-вероятно защото иска да следи изкъсо парите си, които крие там от Вътрешната служба за контрол на приходите. — Тя поклати глава с престорена наивност. — Искам да кажа, че никак не ми се ще да се замесвам в някакви опасни игри, в нещо, за което нямам никаква представа.

Брайън Стюарт се усмихна разбиращо:

— Това не е чак толкова опасно, колкото може би ти се струва. Ще се изненадаш колко много хора притежават там офшорни банкови сметки.

— Наистина ли?

Той се наведе още по-близо към нея. Сега между тях имаше само няколко сантиметра.

— Всеки е невинен до доказване на противното — прошепна той и посегна към чашата си с шампанско. — Всеки от нас си има някакви тайни, нали?

Нора взе чашата си и двамата се чукнаха. Брайън Стюарт имаше вид на човек, когото може би ще й се прииска да опознае по-добре.

— За тайните — вдигна тост тя.

— За подредените хора — изрече той.

— Какво ще желаете? — попита тя.

Вдигнах глава и измерих с поглед стюардесата — уморена, отегчена до смърт, ала все пак стараеща се да бъде любезна. Тя, заедно с тласканата от нея количка с напитките, най-после се бе добрала до моята седалка.

— Бих искал една диетична кола — рекох.

— О, много съжалявам, но я свърших още преди десет стола назад.

— А ще се намери ли джинджифилова бира?

Погледът й се стрелна надолу по отворените кутии с бира в количката.

— Хм… — промърмори тя. Наведе се и започна да изважда една по една кутиите. — Много съжалявам, но нямам и джинджифилова бира.

— Защо да не опитаме нещо друго тогава — предложих аз с пресилена усмивка. — Какво още ви е останало?

— Харесвате ли доматен сок?

Да, разбира се, обаче само с малко водка и стрък целина.

— Нещо друго?

— Имам една бутилка „Спрайт“.

— Е, вече нямате.

Отне й почти секунда, за да осъзнае, че по този начин исках да й кажа: Да, моля.

Тя наля около половината от съдържанието на бутилката „Спрайт“ и ми подаде чашата заедно с торбичка претцели15. И докато се отдалечаваше с количката, аз вдигнах пластмасовата чаша. Взрях се с присвити очи в мехурчетата — напомняха за шампанското, което Нора вероятно пиеше в първа класа.

Напъхах в устата си един от най-дребните претцели и се опитах да помръдна нозете си. Напразно. Дори и след като сгънах подвижната масичка, краката ми оставаха прегънати под невъзможен ъгъл. Пълното прекратяване на кръвообращението в долните ми крайници бе само въпрос на време.

Да, навярно точно това ме очакваше. Едва тогава осъзнах кой бе лайтмотивът в настоящата ми задача. Казано с една дума: теснотията.

Теснотията в офиса, теснотията в апартамента, теснотията на седалката на последния ред, откъдето бях принуден да понасям миризмите от тясната тоалетна, разположена точно зад гърба ми. Ала не всичко бе загубено.

Ако все пак има нещо много хубаво в това да следиш някого в самолет, то се свеждаше до това, че не е необходимо да се тревожиш дали няма да го изгубиш от погледа си по време на полета. На височина десет хиляди метра нито един разумен човек, загрижен да се отърве от преследвачите, няма да се втурне да се измъква през страничната врата.

Погледнах към тъмносинята завеса, зад която продължаваше пътеката към по-изискания салон. Макар да съществуваше много малка вероятност Нора да се присъедини към нашата бедна прослойка, все пак трябваше да бъда нащрек.

Макар че с тези изтръпнали крака ми бе трудно да мисля за нещо друго.

Преди началото на полета, в чакалнята на летището в Уестчестър, бях сигурен, че Нора не ме е разпознала. Освен бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“, тъмните очила, анцуга и златната верижка, аз си бях лепнал и фалшиви мустаци. Не смеех да отдалечавам разтворения „Дейли Нюз“ на повече от тридесет сантиметра от носа си, така че можех да си позволя спокойно да се усамотя в ъгъла на залата и да оставам инкогнито.

Не, Нора нямаше представа, че си има компания по време на полета. Или поне аз така си мислех. Разбира се, това, което не знаех, си оставаше за мен въпросът на деня:

Какво търси тя в Бостън?

Последвах Нора и нейния елегантен малък куфар на колела надолу към ескалатора и зоната за получаване на багажа. Както винаги, тя изглеждаше еднакво добре и отпред, и отзад. Явно се придържаше към своя утвърден и самоуверен маниер на ходене, като при необходимост на лицето й разцъфваше прелестна усмивка. Нито веднъж не се огледа за знаците, указващи посоките на движение. Следователно нямаше нито капка съмнение, че това далеч не бе първото й пътуване до бостънското летище „Логан“.

Излезе навън, внезапно спря и се огледа наоколо. След няколко минути се изясни каква бе причината.

Не ставаше дума за такси, нито за автомобил на някоя очакваща я приятелски настроена особа от мъжки пол. А само за градския автобус за Ейвис.

Веднага след като тя се скри вътре, аз се втурнах към редицата от таксита.

— Такси!

— Отведете ме до Ейвис! — изревах аз, щом се настаних на седалката зад шофьора.

Той се обърна назад. Печен тип, с толкова набръчкано лице, че приличаше на пътна карта.

— Какво?

— Отведете ме…

— Не, това го чух съвсем ясно, приятел. Исках само да ти река, че за там си има градски автобус.

— Не ми се чака.

— Нито на мен. — Ръгна ме с показалеца си и посочи към задното стъкло. — Виждаш ли такситата зад мен? Не съм чакал тази опашка само за някакви си три долара.

Погледнах напред, където автобусът на Нора неуморно набираше преднина.

— Добре, колко искаш? — примирих се аз.

— Три десетачки. Това е последната ми оферта.

— Две.

— Двадесет и пет долара.

— Дадено. Карай!

Шофьорът наду газта, а аз незабавно се заех за работа. С мобилния си телефон. В паметта му вече бяха запаметени номерата на всички аеролинии, хотелски вериги и компания за коли под наем. Няма как, такива са правилата на професията.

Позвъних в Ейвис. След като изстрадах почти цяла минута в прослушване на ненужни автоматични съобщения, най-после се добрах до първата налична чиновничка.

— И за кога ще ви е необходима колата, сър? — попита тя.

— След пет минути. Може и по-скоро.

— О!

Тя ми обеща да стори най-доброто, на което била способна. В случай че не се окаже чак толкова добро, аз предупредих таксиджията, че може да се наложи да пропилее още малко от скъпоценното си време в моята компания.

Слава богу, не се стигна дотам.

Шофьорът на автобуса, в който пътуваше Нора, явно не бе от онези, дето обичат да си дават зор. След като се мота пет минути по трасето, моето такси успя да стигне до спирката малко след него. Когато Нора седна зад волана на своя „Крайслер Себринг“ със сваляем капак, аз вече бях зад кормилото на поръчания от мен микробус. Точно така: микробус. Бях си наумил, че никой не би очаквал да го преследва едно толкова бавно и невзрачно превозно средство.

Освен това през цялото време на гонитбата се стараех да поддържам известна дистанция от колата й. И това продължи, докато Нора най-после ми даде да разбера, че не е шофьор на раздрънкан градски автобус, а по-скоро състезател от Формула 1.

Ала колкото повече се стараех да я догоня, като че ли толкова повече тя се опитваше да ми се изплъзне. Вместо да се прикривам зад другите возила, аз бях принуден да профучавам покрай тях. Дотук с моя план за микробуса, не вдъхващ никакво подозрение.

Мамка му!

Червен светофар. Вече бях успял да се изплъзна от предишния червен светофар — в последната секунда, разбира се — ала сега се бях озовал на някакво оживено кръстовище. Нора се промъкна, а аз не успях.

Нейният автомобил вече се бе превърнал в едва различима точка в далечината, а аз нищо друго не можех да сторя, освен да псувам и да чакам. Мисълта, че съм препускал като бесен по целия този път само за да я изпусна така нелепо, караше стомаха ми болезнено да се свива.

Зелено!

Настъпих газта и едновременно с това надух клаксона. До дупка. Гумите изсвириха пронизително. Играта се бе променила в класическата гоненица „Настигни ме, ако можеш!“ и аз бях сериозно застрашен от пълен провал. Хвърлих забързан поглед към скоростомера. Сто, сто и десет, сто и тридесет километра в час.

Ето я! Зърнах колата й далеч пред мен. Позволих си въздишка на облекчение и се опитах да скъся още дистанцията помежду ни. Платното тук бе ограничено само до две ленти, а движението не беше претоварено. Така че можех да изпреварвам и изоставам, без да бия прекалено на очи.

Нещата започваха да ми се струват обнадеждаващи.

Ала май избързах с оптимизма.

Трябваше да видя знака на пресечката — онзи, който предупреждаваше за раздвояване на пътя. Бях прекалено зает да следя масивния камион за доставка на матраци, който ми закриваше видимостта, докато се подготвях да го задмина.

Кофти решение.

Натиснах педала за газта до ламарината и се изтеглих отляво на камиона. Ала така изгубих от погледа си крайслера на Нора. Дръпнах напред и опънах врата си до болка, за да видя къде е тя в момента.

Но видях нещо съвсем друго. Големи яркожълти варели! От онези, които ги напълват с вода и ги струпват пред бетонните разделители, така че да могат да поемат удара, ако си решил да се блъснеш в бариерите.

Озърнах се назад към камиона за доставка на матраци. Сега бяхме броня до броня, а шофьорът ме зяпаше с презрителен поглед от височината на кабината си.

Отново отклоних взор към онези големи жълти варели. Те се приближаваха бързо, много бързо.

Тук платната се разделяха. Аз се бях озовал в лявото, докато Нора — в дясното. Трябваше да се измъкна.

Проклет камион!

Веднага щом ми се откри възможност, аз се втурнах напред, ала онзи в камиона също настъпи газта. Натиснах с цялата си длан клаксона и в същото време дадох още газ.

В това време крайслерът на Нора се измъкна напред и се скри зад жълтите варели, след което ускорено пое по дясното платно.

Още бях в лявото платно и се чудех как да се освободя от този капан. Нямаше никакво време за губене.

По дяволите!

Ударих рязко спирачките! Ако не успеех да мина напред, трябваше да изостана отзад. Микробусът, с всичките си два тона, се олюля диво, докато аз гледах безпомощно как камионът с матраците — поне десеттонен — започна да отбива. Едва тогава осъзнах, че проклетникът е искал да се намърда в моето платно.

Не можах да чуя клаксона, проехтял зад гърба ми. Нито скърцането на гумите. Единственият звук, достигащ до ушите ми, беше бясното до пръсване биене на сърцето ми, когато след резкия завой челната броня на моя микробус застърга жестоко масивната задница на камиона, метал в метал.

Разхвърчаха се искри. Изгубих контрол над волана. Завих бясно, едва не се преобърнах. И наистина щях, ако не беше една дребна подробност.

Тряс!

Въздушната възглавница се стовари върху лицето ми, а жълтите варели довършиха останалата работа. Заболя ме адски силно, но знаех, че ще се отърва. Аз бях дяволски щастлив кучи син. Късметлия.

Като се измъкнах от микробуса, движението отново се възстанови. Също като мен, останалите участници в инцидента се бяха отървали само с драскотини. Навсякъде се лееше вода, образуваха се локви, но с това всичко свърши.

Идиот. Бях бесен на себе си. Накрая се окопитих и се обадих по мобилния.

— Изгубих я.

— Какво?! — кресна Сюзън.

— Казвам, че…

— Чух те. Как можа да я изпуснеш?

— Ами… претърпях злополука.

Тонът й се смекчи и в него прозвучаха загрижени нотки.

— Ти добре ли си?

— Да, аз съм наред.

Тогава последва неизбежното:

— Как, по дяволите, можа да я изгубиш от поглед?

— Жената караше като луда.

— Също като теб.

— Говоря сериозно, такова чудо не си виждала.

— И аз говоря сериозно — излая тя. — Не трябваше да я изпускаш.

Наложих си да запазя самообладание. Но Сюзън никак не ми помагаше. Колкото и да се изкушавах и аз на свой ред да се развикам, реших, че е по-добре да стисна зъби и да преброя до десет.

— Имаш право — признах й аз. — Издъних се.

Тя като че ли малко се поуспокои.

— Мислиш ли, че те е забелязала?

— Не. Не приличаше на опит да се измъкне от моето преследване. По-скоро така си кара — бързо и лудешки.

— Колко багаж носеше?

— Един малък куфар на колела. Сама си го влачеше.

— Тогава… добре. Зарежи всичко и се връщай в Ню Йорк. Независимо накъде се е отправила, тя сигурно скоро ще се върне в къщата на Конър Браун.

Реших, че няма да е зле точно сега да сменим темата.

— Всичко ли е наред с подготовката за изравянето? — попитах аз.

— Да, нещата са в ход. Остава да се уредят още няколко документа. Ще те държа в течение.

Казах й „дочуване“ и с това би трябвало разговорът да приключи. Но забравих, че говоря със Сюзън. Явно трябваше да се увери, че съм разбрал колко е разочарована от мен.

— Пожелавам ти безопасен полет на връщане. О, и се опитай за днес да няма повече издънки — нанесе ми последния си удар.

Чух как тя прекъсна и едва тогава бавно поклатих глава. Започнах да крача напред-назад, колкото да угася изгарящия ме отвътре гняв. Но не помогна. Колкото повече крачех, толкова по-зле се чувствах. Напрежението се разпростря из цялото ми тяло и преди да се усетя, се съсредоточи изцяло в юмрука ми.

Тряс!

В резултат моят взет под наем микробус остана с едно стъкло по-малко.

Нора още веднъж погледна в огледалото за обратно виждане. Нещо се бе случило някъде назад по шосето, може би някакъв инцидент.

Ако това, за което си мислеше, се окаже просто едно съвпадение, то значи нямаше нищо общо със странното присвиване в стомаха й. Онова тягостно предчувствие, което не я бе напуснало, откакто бе потеглила от паркинга в Ейвис. Чувството, което би могло да се обобщи с думите „някой те следи“.

Сега, когато пристигна в сърцето на Бак Бей, това досадно усещане като че ли най-после се стопи.

Движението по Комънуелт Авеню бе толкова задръстено, че на нея й се струваше, че не напредва, а едва-едва пълзи. Или че се намира на някой паркинг. По Нюбъри се точеше някакъв масов протестен поход и сега всички околни улици и булеварди трябваше да платят прескъпа цена за това удоволствие. Нора се принуди да направи три обиколки в района, преди да се добере дотам, закъдето се бе запътила.

Разбира се, не бе забравила да си сложи венчалната халка — стори го още докато пътуваше в градския автобус, който взе от летището. След обичайната проверка на външността си в огледалото за обратно виждане в крайслера тя бе напълно готова за действие. Извади куфара от багажника и спусна подвижния покрив на колата. Време е за шоу, бейби.

Както обикновено, когато влезе в къщата, Джефри работеше. Отдавна бе разбрала, че само три неща можеха да го откъснат от писането: ядене, спане и секс, при това, без да са задължително точно в този ред.

Вместо да го извика, Нора предпочете тихомълком да се прокрадне към задния двор на масивния дом. Потънал в работата си на фона на приглушената музика, той нямаше как да чуе тихите й стъпки.

Тя отвори вратата зад килера на иконома и се озова във вътрешния двор. С резбованите дървени решетки, покрити с бръшлян, както и с останалите подбрани декоративни растения, това дворче представляваше идеално уютно местенце, закътано само за интимни преживявания.

Отне й само минута, за да се подготви. Отпусна се блажено върху шезлонга, отрупан с меки възглавнички, протегна ръка към мобилния си телефон и позвъни.

Секунди по-късно чу звъна на телефона в къщата.

Джефри най-после вдигна слушалката.

— Скъпи, аз съм — започна тя.

— О, не ми казвай, че няма да дойдеш.

Тя се засмя.

— Не, няма да ти кажа.

— Почакай, почакай, къде си сега?

— Ами надникни отзад.

Тя вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне как Джефри се появява на прозореца на кабинета си. Квадратната му челюст увисна от изненада, после той избухна в гръмък смях, който се разнесе ясно в мобилния й телефон.

— О… боже мой… — заекна той.

Нора се бе изтегнала на шезлонга, почти гола, ако забравим за оскъдните прашки.

— Допада ли ти гледката? — измърка нежно по мобилния.

— Всъщност виждам изобилие от гледки, които адски ми допадат. И въобще не виждам нещо, което да не ми харесва.

— Чудесно. Само внимавай да не се нараниш, докато търчиш надолу по стълбите.

— Че кой е казал, че ще използвам стълбите?

Джефри рязко разтвори прозореца, сръчно се покатери на перваза и се спусна надолу по улука от медна ламарина. Наистина беше много атлетичен. За най-голяма наслада на Нора.

Ако съществува световен рекорд в дисциплината за най-бързо събличане на мъже, то сега несъмнено бе счупен. Накрая Джефри бавно се настани върху нея, както бе изтегната на шезлонга. Зарови ръце във възглавниците, подаващи се изпод нея, а сетне стегна силните си длани около задника й. Той бе изключително секси, стига да можеш да го откъснеш поне за малко от компютъра му.

Нора затвори очи. Държа ги така през цялото време, докато се любеха. Искрено й се искаше да може да изпитва нещо към Джефри. Каквото и да е. Но нищо. Единствено едно голямо нищо.

Стига, Нора. Знаеш какво трябва да се направи. Няма да ти е за пръв път.

Гласът в главата й сега не звучеше като глас на стар приятел. По-скоро като на някакъв неканен гост, някой, когото почти не познаваше. Опита се да го пропъди. Неуспешно. Това само го подтикна да зазвучи още по-силно. И по-настоятелно. И все по-обсебващо.

Джефри свърши, изтърколи се от нея, останал без дъх.

— Каква страхотна изненада. Ти си най-добрата.

Попитай го дали не е огладнял, Нора.

Искаше й се да се разкрещи срещу тънкия вътрешен гласец. Но би било само загуба на време. Съществуваше само един-единствен начин да го принуди да млъкне.

И тя го знаеше.

— Къде отиваш? — промърмори Джефри.

Нора се бе надигнала от шезлонга, без да промълви нито дума. Тя вече приближаваше къщата.

— В кухнята — провикна се тя през рамо. — Ще видя какво мога да ти приготвя за вечеря. Искам да ти сготвя нещо.

О, братко… какво да правя, какво? Дотук всичко се очертава като пълна катастрофа.

Туриста седеше самотен в малката опушена стая. В компанията само на една бира „Хайнекен“. Вече бе пресушил четири. Или може би пет? Броят на изпитите бири вече нямаше кой знае какво значение за него. Нито мачът на „Янките“, шумът от който се разнасяше от неговия телевизор. Или пък дояждането на пицата с наденички и лук, изстиваща на масата пред него.

Върху капака на своя лаптоп „Макинтош“ той бе струпал купчина изрезки от вестници. Имаше поне десетина статии за престрелката в Ню Йорк. Историята нашумя и повдигна много въпроси, което никак не изненада Туриста. Самият той се бе озовал пред още повече въпроси без отговори. Много мастило се изписа за най-различни догадки и спекулации — някои от тях изглеждаха достоверни, но повечето — напълно откачени. В една кратка бележка, оставена най-отгоре на този куп, се обобщаваше картината: Вдигна се голяма шумотевица. Засега се спотайвай, Турист. Ще поддържаме връзка.

Той се усмихна и отново се зачете в противоречивите показания на свидетелите. Как е възможно, пишеше криминалният хроникьор от „Нюз“, едно и също събитие да е било видяно в толкова различна светлина от очевидците, които са били само на 6–7 метра от местопрестъплението?

— Наистина как така? — гласно произнесе Туриста. Отпусна се на стола и качи краката си на масата. Беше убеден, че самоличността му ще остане в тайна. Беше взел необходимите предпазни мерки, беше прикрил следите си. Все едно бе призрак.

Сега оставаше само една причина за безпокойство, която обаче не му даваше мира.

За какво се отнасяше онзи списък, който той бе копирал? С всичките онези офшорни сметки?

1,4 милиарда долара.

И за какво бе всичко това?

Струваше ли си живота на нещастния глупак пред Гранд Сентръл Стейшън?

Очевидно да.

А струваше ли живота на още някого?

Например неговия.

Определено не.

Дали случилото се не бе част от някаква по-сложна мозайка, чийто смисъл все още си оставаше загадка за него?

Не знаеше, но дяволски много се надяваше да разбере.

Джефри я изгледа тревожно през масата, осветявана само от свещите.

— Сигурна ли си, че всичко е наред с теб?

— Разбира се — отвърна тя.

— Не знам, но ми се стори малко нервна, когато ти предложих да излезем навън, вместо да вечеряме у дома.

— Не говори глупости. Та тук е чудесно! — Нора се опитваше да съгласува езика на тялото към думите си. А това изискваше сериозно съсредоточаване. В момента трябваше да бъде в неговата къща от кафяв камък, заета с приготвянето на последната му вечеря. Вече бе решила.

А ето че седяха в любимия ресторант на Джефри. Нора не помнеше някога да е била по-изнервена. Чувстваше се като състезателен кон в стартовата клетка, пред която вратата не се е отворила.

— Обичам това място — промълви Джефри и се огледа наоколо. Бяха в „Ла Примавера“ в северната част на Бостън. Декорът бе семпъл и елегантен — с безупречно белите колосани ленени покривки, с искрящите сребърни прибори за хранене и приглушено осветление. Тук бе прието да си поръчваш обикновена вода, а не бутилирана. Но тази вечер, честно казано, на Нора никак не й бе до това.

Джефри, както винаги, си поръча осо буко16, а Нора — ризото с гъби порчини. Но нямаше апетит. Виното бе „Поджарело Кианти Класико“, реколта ʼ94. Именно от вино се нуждаеше тя. Когато чиниите бяха отсервирани, Нора се постара да отклони разговора към следващия уикенд. Несвършената работа не й даваше покой.

— Забрави ли — прекъсна я Джефри, — че ще отсъствам, скъпа. Очакват ме на панаира на книгата на юг, във Вирджиния.

— Прав си, съвсем бях забравила. — Идеше й да се разкрещи. — Не мога да повярвам, че ти позволявам да заминеш сам, оставяйки те на разположение на обожаващи те почитателки.

Джефри скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над масата.

— Слушай, измислих нещо — рече той. — Става дума за нашия брак. Или по-точно казано, за потайността в него. Мисля, че не е честно към теб.

— Да си забелязал нещо да ме безпокои? Защото…

— Не, ти наистина проявяваш толкова много разбиране към мен. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Имам най-прекрасната съпруга в света. Крайно време е светът да узнае за нея.

Нора се усмихна, както си бе редно, ала вътре в нея заблестяха ослепително мигащи аварийни светлини.

— Ами какво ще кажат почитателките ти? — подхвана го тя. — Всичките онези жени, които ще те очакват следващата седмица във Вирджиния, жадуващи да видят един от най-сексапилните и най-изтъкнатите ергени според списание „Пийпъл“?

— Майната им! Да им го начукам.

— Та те именно на това и се надяват, скъпи — кимна Нора.

Джефри протегна ръце към нейните и леко ги стисна.

— Ти си толкова търпелива, а аз съм толкова себичен. Но повече няма да е така.

Нора усети, че няма никакъв смисъл да се опитва да го разубеждава. Или поне не тази вечер. Той бе типичен мъжкар. Вече бе решил кое е най-добро за нея и сега никой не можеше да го убеди в противното.

— Ето какво ще ти кажа — поде тя. — Замини на твоя панаир на книгата да омагьосаш там дамите с вида си, с чара си, с ерудицията си, а после, като се върнеш, ще си поговорим по въпроса.

— Дадено — кимна той с тон, който обаче подсказваше нещо друго. — Само че има един проблем.

— За какво става дума? — запита Нора. Искаш още веднъж да ми направиш предложение, насред този претъпкан ресторант!

— Вчера дадох интервю за списание „Ню Йорк“. Понеже исках да започна на чисто, им казах за теб. За женитбата ни в Куернавака. Трябваше да видиш репортерката — едва изчака края на интервюто и хукна, за да вкара тази сензацията в статията си. Попита ме може ли списанието да ни снима заедно. Аз й отвърнах: Естествено.

Лицето на Нора, хладнокръвно като на изпечен покерджия, най-после се сгърчи.

— Това ли си направил?

— Да — измърмори той и още по-здраво стисна ръцете й. — Това не е проблем, нали?

— Не, не е проблем.

Съвсем не, помисли си тя. Това е голям проблем.

На следващия ден, късно следобед, Нора се прибра в дома си в Манхатън. В истинския си дом. Беше й домъчняло за просторния й апартамент, за царящия там комфорт, за тишината и уюта, за всичките ценни вещи, които бе трупала с години. Липсваше й това, което според нея бе нейният истински живот.

Изслуша съобщенията, прилежно запомнени за нея от телефонния секретар, едва когато се потопи във ваната с вода, затоплена до предпочитаната от тялото й температура. Отдавна си бе изработила полезния навик периодично да прослушва записите на всички обаждания. Имаше четири нови. Първите три бяха свързани с работата й и с разни капризни клиенти, недоволни от временното й отсъствие. Но четвъртото бе от Брайън Стюарт, нейния компаньон от първокласния салон в самолета за Бостън. Онзи, който толкова приличаше на Брад Пит.

Съобщението бе кратко, но мило: точно от типа, който харесваше. Брайън подчертаваше колко бил радостен от запознанството си с нея и как очаква с нетърпение да я види отново: „Ще се върна в града към края на седмицата и за мен ще бъде удоволствие да излезем на вечеря. Да ти покажа това-онова из нощния живот на мегаполиса. Обещавам да бъде забавно“.

След като толкова настояваш, Брайън.

Нора излезе от ваната. След това си поръча по телефона да й доставят китайска храна. Сега вече можеше да се заеме със сортирането на пощата си. Приключи доста късно и някъде преди единадесет вече спеше дълбоко в леглото си. Непробудно, като къпано бебе. Спа до късно.

Чак към обед на следващия ден Нора се озова в „Харгроув и синове“ в Горен Ийст Сайд. Намираше магазина за прекалено скучен, тъй като мнозина от продавачите й се струваха по-стари от антиките, които предлагаха. Но беше любимият магазин на един неин клиент — утвърдения филмов продуцент Дейл Минтън, — който изрично бе настоял да се срещнат именно там.

За броени минути Нора се запозна с това, което я интересуваше сред изложените експонати. Но тъкмо се отправяше към поредния кариран диван, когато нечия ръка я докосна по рамото.

— Това ти ли си, Оливия?

Неимоверно възбуденият мъж, изправил се пред нея, се оказа не друг, а самият Стивън Кеплер — среден на ръст, на средна възраст и среден по влияние адвокат от средната зона в града. Онзи, с двата косъма, старателно зализани назад.

— Ъъ… здравей — промърмори Нора. На бърза ръка прерови бележника с имената, запаметен в паметта й, за да изрови името му. — Как си, Стивън?

— Много добре, Оливия. Знаеш ли, извиках те преди малко по име. Не ме ли чу?

Хладнокръвна както винаги, тя моментално си намери нужното оправдание:

— О, това е типично за мен. Колкото повече се увличам в пазаруването, толкова по-малко внимание обръщам на всичко около мен.

Стивън Кеплер се засмя и махна с ръка. И докато продължаваше да я уверява „колко е прекрасно, че отново се срещнахме“, Нора си припомни влюбените му погледи. Как можа да забрави? Ето и сега погледът му бе от лигав по-лигав. Може ли един поглед да е лигав? Е, поне при Кеплер — можеше. Междувременно тя не изпускаше от очи входа на магазина, откъдето очакваше всеки момент да се появи Дейл Минтън. А това щеше да бъде пълна катастрофа.

— И така, Оливия, за кого пазаруваш днес? За себе си или за някой клиент? — попита Стивън.

— За клиент — отвърна тя и погледна часовника си.

И тогава го видя. Буквално в същата секунда Дейл Минтън се появи откъм входа и нахлу вътре с вид на собственик на магазина. Сигурно можеше да бъде, стига да го пожелаеше.

— О, ето го и него — рече тя. Опита се да потисне надигналата се в гърдите й паника, но като си представи как Дейл ще я нарече „Нора“ пред смаяния Стивън или обратното, нервите й се изпънаха до скъсване.

— Ще те оставя да си вършиш работата — каза той.

— Само ми обещай, че някой ден ще мога да те заведа на вечеря. — Определено този тип бе доста настоятелен. Знаеше това, което знаеше и тя — едно „да“ в случая бе най-бързият начин да се освободи от присъствието му. Докато отговорът „не“ би изисквал някакво извинение.

— Да — заяви Нора. — Ще бъде чудесно. Обади ми се.

— Ще го сторя. От следващата седмица съм в отпуск, но когато се върна, ще настоявам да спазиш обещанието си.

Стивън Кеплер се обърна, за да си тръгне, но Дейл Минтън вече бе само на няколко крачки от тях. Опасно близо, ала тя съумя да парира размяната на реплики. И тъкмо се бе поуспокоила…

— Ще се радвам безкрайно да се видим пак, Оливия — шумно се провикна Стивън.

Нора го дари с вяла усмивка и се извърна към Дейл Минтън, който й се стори доста смутен.

— Защо този мъж те нарече Оливия? — попита той.

Нора мислено отправи гореща молба към боговете да не я лишат тъкмо сега от вродената й дарба бързо да съобразява. Молбата бе чута, защото веднага й хрумна решението. Наведе се към Дейл и му прошепна доверително:

— Срещнах го на едно парти, май че беше преди няколко месеца. Казах му, че ме наричат Оливия… поради очевидни съображения.

Дейл кимна, смущението му се стопи, а Нора се усмихна. Нейните два живота оставаха грижливо разделени един от друг.

Поне засега.

Една блондинка обикаляше наоколо, спирайки се ту пред един, ту пред друг от антикварните мебели, като очите й оставаха прикрити зад тъмните слънчеви очила. Играеше си на детектив, но в интерес на истината се чувстваше малко нелепо. Но трябваше да следи Нора Синклер.

Ако това се бе случило някъде другаде извън Ню Йорк, сигурно щеше да се провали. Но тук бе Горен Ийст Сайд в Манхатън. Тук просто се смесваше с останалите в навалицата — тя бе само поредният зяпащ посетител на „Харгроув и синове“.

Блондинката се спря пред един внушителен дъбов скрин с блестящи месингови дръжки и се престори, че се взира в етикета с още по-внушителна цена. Погледът й обаче не се откъсваше от Нора.

Или Оливия Синклер?

Не знаеше как да тълкува репликите между Нора и онзи плешив мъж. Всеки, който има две имена, несъмнено крие нещо.

Продължи да следи Нора, която в момента разговаряше с някакъв по-възрастен мъж. За по-сигурно тя на няколко пъти се отдалечи от двойката. Но се стараеше да не изпусне нито дума от разговора им.

По-възрастният мъж явно бе неин клиент. Очевидно Нора наистина беше експерт по вътрешно обзавеждане. Нейните коментари и предложения, жаргонът й — всичко това недвусмислено доказваше, че отлично знае за какво говори.

Всъщност професията на Нора никога не бе поставяна под съмнение. Под въпрос по-скоро бе останалата част от живота й. Нейният двойствен живот, нейните тайни. Ала за тях поне засега нищо не бе установено. Именно заради това блондинката реши да я следи по-отблизо.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо?

Блондинката се обърна и видя възрастен служител от магазина, леко приведен към нея. С папийонка, сако от туид и очила с телени рамки, стари колкото самия него.

— Не, благодаря — каза тя, като гласът й неволно спадна до шепот. — Само оглеждам. Но не виждам нещо да ми харесва.

След като изгубих следите на Нора в Бостън в онази събота, останалата част от уикенда за мен можеше да се характеризира само с една дума: гадост.

В списъка на спонтанно извършените от мен глупости счупването на прозореца на наетия под наем микробус се котираше на завидно предна позиция. Слава богу, поне не си бях счупил ръката или само така си въобразявах след обстойния медицински преглед, извършен от мен самия. Ако трябва да се сведе този преглед само до един-единствен въпрос, то той звучеше така: Още ли можеш да си мърдаш пръстите, идиот такъв?

След като сутринта в понеделник най-после се изниза, аз се отбих до къщата на Конър, за да проверя дали Нора се е върнала. Не беше. Късно следобед направих същата проверка със същия резултат и накрая реших, че е крайно време да проверя как работи мобилният й телефон.

Отговори ми някакъв мъж.

— Съжалявам, може би съм набрал грешен номер — извиних се аз. — Опитвам се да се свържа с Нора Синклер.

Оказа се, че той въобще не познавал жена с това име.

Затворих и сверих номера, който бях записал, с този от паметта на мобилния ми телефон за изходящи обаждания. Нямаше грешка. Определено бях набрал правилния номер. Само че той не беше на Нора.

Хм.

За миг се втренчих във волана, преди да грабна отново телефона и отново да позвъня. Този път на повикването ми се отзова приятно звучащ глас на млада жена.

— Добро утро. „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

— Много убедително, Моли — казах аз.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Ако не знаех какво става, щях да си помисля, че в момента си с пиличка за нокти в ръка.

Моли беше новата ми секретарка. След като Нора ме бе проследила до работното ми място, бе взето решение персоналът на „филиала“ да се увеличи с още един човек.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах я аз. — Искам да провериш номера на мобилния телефон на Нора.

— Номерът не е ли отбелязан в досието й?

— Може и да е там, но искам само да проверя дали наскоро не го е променила.

— Добре. Дай ми десет минути.

— Давам ти само пет.

— Така ли е редно да се отнасяш към новата си секретарка?

— Права си — рекох. — Да ги направим четири.

— Не е честно.

— Цък, цък, цък… — зацъках аз досущ като хронометър.

Моли бе завършила гимназия само преди две години. И макар — според Сюзън — да беше съвсем зелена и склонна към пропуски в преценките си от време на време, тя се оказа много схватлива ученичка. Затова не се учудих, че ми се обади само след три минути.

— Все още имаме същия номер на нейно име — рече Моли. Продиктува ми го и аз го сверих със записания от мен.

Не се сдържах и се усмихнах. Единствената разлика бе в последните две цифри. Оказаха се разменени.

Любопитно.

Може би аз съм ги объркал. Или пък именно това е искала Нора да си помисля. Или поне е допускала това.

— Нуждаеш ли се от още нещо?

— Не. Това беше всичко. Благодаря.

Казах й „дочуване“ и прекъснах връзката. Преднамерено или не, Нора бе успяла отново да ме надхитри. А сега какво следва?

Още в началото на кариерата си научих, че понякога съществува разлика между информацията, с която разполагаш, и тази, която може да ти свърши работа. Сега бе един от тези случаи. Вече притежавах истинския номер на мобилния телефон на Нора, но трябваше да се преструвам, че нямам никаква представа за него.

С бинтована ръка, криво-ляво успях да й напиша бележка и я напъхах в пролуката на външната врата на къщата на Конър Браун. Сигурен бях, че ще я прочете. Въпросът бе кога.

До края на седмицата Нора трябваше да се прибере в Брайърклиф Манър, за да се опита да приключи с делата си там. Въпреки че сестрата на Конър й бе предложила да остане в къщата за колкото време пожелае, на Нора й се искаше да се махне оттам. Всъщност се надяваше никога повече да не види онази руса кучка.

Предложението, което се канеше да направи на Елизабет Браун, се отнасяше до мебелите. От всичките тези хиляда квадратни метра обитаема площ. Като експерт по вътрешно обзавеждане Нора отлично знаеше кое колко струва. А то наистина струваше много. Всъщност едно малко богатство. Богатство, което би прибрала с най-голямо удоволствие в джоба си и което Лизи с радост щеше да й даде, за да облекчи чувството си за вина.

За целта обаче сега се нуждаеше от малко помощ.

— Тук „Истейт Трежърс“. С какво мога да ви помогна?

— Здравей, обажда се Нора Синклер. Там ли е Хариет?

— Разбира се, Нора. Задръж за секунда.

Нора премести мобилния телефон на другото си ухо. Намираше се на задната седалка на таксито, което бе взела до къщата на Конър.

— Готова съм да се обзаложа, че се обажда моят най-добър експерт по вътрешно обзавеждане — чу се в телефона гласът на Хариет.

— Аз пък се обзалагам, че на всички повтаряш това.

— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват. Как е бизнесът, Нора?

— Доста добре. Именно затова ти се обаждам.

— Да те очаквам ли да се появиш тук, в магазина?

— Всъщност имам една молба към теб, Хариет. Ще ти бъда много задължена, ако посетиш един дом.

— О… И къде трябва да отида? Надявам се, че е в Ню Йорк, нали? Нора? Ще ми кажеш ли името му?

— Брайърклиф Манър. Собственикът на имота беше мой клиент, но наскоро почина.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също — спокойно изрече Нора. — Както и да е, бях помолена да се заема със сделката за неговите мебели от името на наследницата на имота.

— Искаш да ги дадеш на консигнация?

— Точно това имам предвид.

— Посещение на място, така ли? И за колко стаи говорим?

— За двадесет и шест.

— О!

— Знам. Именно заради това ти звъня. Никой не може по-добре от теб да се справи с тази работа.

— Готова съм да се обзаложа, че повтаряш това на всичките си доставчици.

— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват.

На Нора й бяха необходими още няколко минути, за да обсъди някои подробности относно мебелите и да уговори датата, на която Хариет ще дойде, за да огледа обекта. Когато си казаха „дочуване“, колата вече влизаше в алеята за автомобили пред дома на Конър.

Шофьорът взе куфара й, а тя се устреми към входната врата, където я очакваше бележката на Крейг Рейнълдс:

Моля те, обади ми се колкото е възможно по-скоро.

Звънът на моя телефон в офиса бе последван от гласа на Моли:

— Тя е — обяви секретарката.

Усмихнах се. Имаше само една тя, за която можеше да става дума. Нора се бе прибрала в града. Крайно време беше.

— Ето какво искам да направиш, Моли — казах. — Кажи на госпожица Синклер, че сега ще се обадя. После задръж линията и през следващите четиридесет и пет секунди гледай часовника си. След това ме свържи с нея.

— Дадено.

Облегнах се назад в стола си и се загледах замечтано в тавана. Той бе облицован с онези бели звукоизолиращи панели, които просто те умоляват да грабнеш една шепа много добре подострени моливи и да започнеш да ги забиваш в тях. Може би ми трябваше още време, за да събера мислите си, макар че само това правех през последната седмица. Струва ми се, че в радиус от двеста километра не остана нито една разпиляна моя мисъл.

Зън.

Благодаря ти, Моли.

Посегнах към слушалката и се постарах да звуча колкото можеше по-изнервен.

— Ало, Нора, още ли си насреща?

— Още съм насреща — изрече тя.

В момента бях готов да се обзаложа на каквото желаете, че никак не бе щастлива от изчакването.

— Би ли ме извинила за още една секунда, става ли?

Изключих линията, преди да може да възрази. Отново се взрях в тавана. Хиляда сто и едно, хиляда сто и две… Когато преброих до хиляда сто и петнадесет, отново включих линията и започнах с едно дълбоко вдишване:

— Господи, безкрайно съжалявам, че те принудих да ме чакаш, Нора — промълвих уморено, като този път се постарах да звуча колкото се може по-извинително. — Налагаше се да приключа преговорите с друг клиент по другата линия. Да разбирам ли, че си намерила бележката ми?

— Да, преди няколко минути. Вече съм в къщата.

Време бе за поредния тест на способностите й да лъже.

— Как премина пътуването ти? До Мериленд, ако не се лъжа, нали?

— Всъщност бях във Флорида.

Не. Всъщност си била в Бостън, исках да кажа, но не можех. Вместо това промърморих:

— О, да, наистина. Но не бих искал да гласувам там. Добре ли премина пътуването?

— Много добре.

— Знаеш ли, опитах се да ти се обадя на мобилния, чийто номер ми даде, само че се оказа, че той принадлежал на някакъв друг абонат.

— Странно. И кой номер набираше?

— Чакай да проверя. Имам го тук някъде.

Продиктувах го на Нора.

— Това обяснява всичко — каза тя. — Последните две цифри са осем четири, а не четири осем. Боже, надявам се да не е моя вината за това объркване. Съжалявам, ако е така.

О, наистина си я биваше.

— Няма нищо. Може би грешката е моя — казах аз. — Не ми е за пръв път да страдам от цифродислексия.

— Е, важното е, че сега разговаряме.

— Да, така е. Както и да е. Причината, заради която исках да си поговорим, е разследването за застрахователната полица.

— Има ли нещо ново?

— Може и така да се каже. — За миг се поколебах, преди да продължа: — Моля те, не бързай да се тревожиш, но се налага да го обсъдим лично.

— Толкова ли е лошо?

— Не бих го нарекъл точно така.

— Ако новините бяха добри, щеше да ми ги съобщиш по телефона. Признай си, че е така.

— Да, добре, може би новините не са от най-добрите — признах й аз. — Всъщност не би трябвало да се вълнуваш кой знае колко. Разполагаш ли по-късно днес със свободно време, за да се срещнем някъде?

— Мога да се отбия до твоя офис към четири.

И вероятно няма да се нуждаеш от указания как да го намериш, Нора, защото вече отлично знаеш пътя дотук.

— Четири е добре, дори отлично. Само че тук никак не е удобно. Пристигнаха бояджии за ремонта, а изпаренията от боите им са много вредни — бодро излъгах аз. — Знаеш ли къде е ресторант „Синята лента“?

— Разбира се. Намира се недалеч извън града. Често съм била там.

Знам.

— Чудесно — рекох. — Ще се срещнем вътре в четири за по едно кафе. Или, имайки предвид времето, бих могъл да кажа — за една ранна вечеря?

— Не, ако имаме предвид един и същи ресторант.

Засмях се и се съгласих, че е по-добре да се ограничим с кафето.

— Ще се видим там в четири. — С тези думи тя сложи край на разговора.

Можеш да разчиташ на това, Нора.

Ресторант „Синята лента“ не би могъл да се пребори за челно място в класациите за кухня, обзавеждане и обслужване, но в сравнение с останалите крайградски заведения изглеждаше напълно приличен. Яйцата на очи никога не бяха „сополиви“, бутилките с кетчуп почти винаги бяха пълни, а келнерките — макар че трудно биха издържали състезанията по миловидност или тестовете за интелигентност — все пак бяха професионалистки. Приемаха поръчките почти без грешки и не закъсняваха да доливат чашите с кафе.

Щом се появих там в четири и две-три минути, салонният управител ми кимна като на стар познайник. Откакто наскоро се преселих в този район „Синята лента“ се бе превърнал в моето любимо заведение за хранене. И макар да бях сигурен, че наоколо могат да се намерят по-добри свърталища, въобще не си направих труда да ги издирвам.

— Всъщност днес ще бъдем двама — уведомих управителя, който още щом ме видя, автоматично грабна от масата до него само един екземпляр от папката с менюто. Той беше грък и носеше изпоцапана черна жилетка, нахлузена върху изпомачкана бяла риза. Обичайна гледка за подобни заведения.

Нора се появи след няколко минути. Махнах й от мястото си — стратегически подбрано тапицирано в червено сепаре в дъното. Носеше тъмна пола, кремава блуза, която приличаше на копринена, и обувки с високи токчета. Всичко това заради мен ли, Нора? Не биваше да си правиш труда. Тъй като вече бе късно за обяд и рано за вечеря, салонът беше полупразен. Тя лесно ме откри.

Приближи се до мен и си стиснахме ръцете. Аз й благодарих, че се бе отзовала на поканата ми. Направи ми впечатление, че ухае много приятно. Бъди нащрек, Крейг.

Щом Нора се настани, келнерката веднага довтаса до масата, като този път бе малко по-общителна от обичайното за нея, и изрече с усмивка:

— Добър ден, госпожице.

Двамата с Нора си поръчахме кафе, но аз си позволих да добавя към него и резен от ябълковия пай. Не бе препоръчително за талията ми, но реших, че е добър стратегически ход. Искам да кажа: как да не вярвате на някой, който си поръчва ябълков пай?

След отдалечаването на келнерката погледнах към Нора и се уверих, че ще трябва да се постарая да огранича диалога до абсолютния минимум. Езикът на тялото й говореше съвсем красноречиво: стегната, владееща се, напрегната. Беше дошла тук, за да узнае някакви лоши новини и нямаше никакъв интерес да удължава съспенса.

И така, играта можеше да започне.

— Чувствам се ужасно — започнах аз. — През цялото време разпитвах кого ли не за това разследване. Всичките се надпреварваха да ме уверят, че се касаело за напълно стандартна процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. И изведнъж вчера… — Гласът ми пресекна и отчаяно поклатих глава.

— Какво? Какво стана вчера?

— В дъното на всичко е този проклет Джон ОʼХара! — избухнах аз. Е, не стигнах дотам да се разкрещя, но възгласът ми все пак бе достатъчен, за да се обърнат към мен главите на посетителите от съседните две-три маси. — Не знам защо са позволили на такъв тип да оглавява разследванията. Та това просто не е необходимо.

Нора ме погледна и зачака. Състояние, което никак не бе обичайно за нея.

— Той очевидно се е свързал с ФБР — изрекох аз.

Тя примигна учудено.

— Нищо не разбирам.

— Нито аз, Нора. ОʼХара се очертава като най-подозрителния човек, когото някога съм срещал. Вечно си въобразява, че целият свят е вплетен в някакви конспирации. Няма да намериш по-тежък случай от неговия.

— Чудесно, няма що! — Нора се облегна назад и раменете й се отпуснаха. Зелените й очи примигаха смутено. Почти изпитах жалост към нея. — ФБР? Какво означава това?

— Става дума за нещо, което никой опечален, скърбящ близък на някой покойник не би могъл да понесе спокойно. — Последва кратка, но сладникаво — драматична пауза. — Опасявам се, че тялото на твоя годеник ще бъде ексхумирано.

— Какво?

— Да, зная, звучи ужасно и ако мога нещо да направя по този въпрос, няма да си спестя усилията. Ала нямам това право. Поради кой знае каква причина онзи идиот ОʼХара отказал да приеме, че един четиридесетгодишен мъж може да умре от сърдечен удар. Искал да се извършат още изследвания.

— Но нали имаше аутопсия?

— Знам… знам…

— Нима този ОʼХара не вярва на резултатите?

— Не е само това, Нора. Той иска да се извършат по-прецизни тестове. Обикновено аутопсиите от общ вид са… как по-точно да го кажа… е, те си остават от общ характер. Затова при тях невинаги се откриват някои неща.

— Какво искаш да кажеш с това някои неща?

Въпросът й увисна във въздуха заради появата на келнерката. И докато оставяше двете кафета и моя ябълков пай, аз не изпусках Нора от очи. Нямаше съмнение, че чувствата й бяха искрени. Докато мотивацията за тях не ми беше толкова ясна. Дали тя беше една опечалена годеница, или убийца, внезапно застрашена от изобличаване?

Келнерката ни остави сами.

— Какви неща? — повторих като ехо аз. — Ами редица неща, предполагам. Например — говоря само хипотетично, — ако Конър е злоупотребявал с наркотици или е боледувал от нещо, за което е скрил при предварителния медицински преглед, и това не е било записано при съставянето на застрахователната полица… всичките тези неща навярно биха могли да бъдат установени при една ексхумация и така да се анулира застраховката.

— В случая обаче няма нищо подобно.

— Ти го знаеш и ако трябва да бъда напълно откровен — това е извън протокола, — зная го и аз. Обаче за нещастие Джон ОʼХара не го знае.

Нора разкъса на две пакетчето захар от онези, дребните. Изсипа захарта в кафето си. После повтори тази операция с още едно пакетче.

— Знаеш ли какво? — рече тя. — Предай на ОʼХара, че може да си задържи парите. Не ги искам.

— Не е толкова просто, Нора. „Сентениъл Уан“ наистина притежава законните права да прехвърли цялото разследване на полицията, като се постарае преди това да изясни всички противоречия. Може да ти звучи странно, ала в това отношение не разполагаш с никакви шансове.

Тя отпусна лакти върху масата. После стисна глава между дланите си. Когато отново повдигна глава, видях как една сълза се търкулна по бузата й.

— Ти наистина ли се готвиш да изкопаеш ковчега на Конър? — прошепна тя. — Това ли ще направиш?

— Безкрайно съжалявам — започнах аз и наистина в този миг действително се чувствах зле. Ами ако тя се окаже невинна? — Сега разбираш ли защо не ми се искаше да проведем този разговор по телефона? Единственото, което сега мога да ти доверя, е, че ако аз бях на мястото на ОʼХара, никога не бих постъпил така.

Докато изговарях тези думи, аз я следях как подсушава очи с кърпичката си, но в главата ми продължаваха да отекват думите на баща ми:

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Все още не мога да се закълна дали сълзите на Нора бяха искрени или не, но поне едно знаех със сигурност: тя бе започнала да ненавижда Джон ОʼХара. И колкото повече го мразеше, толкова по-лесно щях да спечеля доверието й.

Доста иронична ситуация, длъжен съм да призная.

Понеже Джон ОʼХара въобще не се намираше в Чикаго в централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Вместо това Джон ОʼХара се намираше в ресторант „Синята лента“ и се наслаждаваше на резена ябълков пай, макар че отговаряше на името Крейг Рейнълдс.

Пък и застрахователното дело не беше точно моята игра.

— Как така си й казал, че смятаме да ексхумираме трупа на Конър? — изкрещя Сюзън в слушалката. Толкова бе ядосана, че едва не спука тъпанчето ми.

— Повярвай ми, Сюзън, това е в наша полза — заех се да я убеждавам аз. — Сега Нора повече от всякога вярва, че аз съм на нейна страна. Освен това нали самата ти ми призна, че изкопаването на тялото крие известен риск? Тя можеше сама да разбере за намеренията ни.

— Казах само, че съществува малък риск.

— А пък аз ти казвам, че сега обърнахме нещата в наша полза.

— Ние не сме направили нищо, ОʼХара. Ти си го извършил на своя глава, без дори първо да се допиташ до мен.

— Излиза, че малко съм превишил правата си.

— Излиза, че твърде много си превишил правата си. И това е твоят изпитан номер, нали? И точно заради това си навличаш всички неприятности — промърмори тя. — Имахме сериозни причини да съставим този план за играта, така че всеки от нас двамата трябва да знае във всеки момент какво върши другият.

— Стига, Сюзън, поне се съгласи, че всичко това ще се окаже в наша полза.

— Не е там работата. Искам да играеш в екип, разбра ли? Вече не си ченге под прикритие!

За миг се поколебах, преди да уточня:

— Разбира се. Аз съм федерален агент, работещ под прикритие.

— Няма да е задълго, ако продължиш да го разгласяваш на всеослушание. Никак не обичам каубоите като теб.

През следващите няколко секунди никой от нас двамата не промълви нито дума. Накрая се престраших и наруших тишината:

— Знаеш ли, така повече ми харесваш, отколкото когато ме превъзнасяш.

Сюзън сухо се изсмя.

— Я ми кажи, гений такъв — поде тя, — сега, след като Нора знае, че се каним да изкопаем годеника й, какъв ще бъде следващият ти ход?

— О, това е най-лесното нещо на този свят — уверено заявих аз. — Ще изчакаме резултатите. И ако от нашата лаборатория кажат, че са открили нещо нередно, ще пипнем убиеца.

— Все пак ще са нужни доказателства, че тя го е извършила.

— До които ще се доберем много по-лесно, след като знаем какво трябва да търсим. И къде.

— Ами ако от лабораторията не открият нищо?

— Е, тогава ще съобщя на Нора добрата новина, но ще се постарая да я улича в лъжа.

— Само че забравяш едно нещо.

— И какво е то?

— Че тя наистина може да се окаже невинна.

— И това ми го казва някой, който смята всички за виновни!

— Аз казвам само…

— Не, разбирам те. Всичко е възможно. Но тази жена е замесена в смъртта поне на двама мъже в два различни щата. Ако това е съвпадение, то се получава, че на Нора Синклер дяволски не й върви с мъжете.

— С този довод напълно ме срази — отвърна Сюзън. — Според твоята логика не ни остава нищо друго, освен да я завържем за електрическия стол.

— В това сме много по-добри. За секунда ми се стори, че разговарям с някоя друга Сюзън.

— Като заговорихме за това, какви са напоследък шансовете Нора да се прехласне по новата ти самоличност?

— Незначителни. Просто защото Крейг Рейнълдс не е нейният тип — заявих аз. — Защото няма достатъчно пари.

— Човек никога не знае. Нали преди малко ми каза колко много ти се доверява тя и колко е сигурна, че си на нейна страна. Въз основа на това може да й хрумне за разнообразие да прояви благотворителност и да те удостои с вниманието си.

— Аз имам само един апартамент. При това идеален за благотворителност.

— Нали няма отново да запееш старата песен?

— Не, но ако продължа да прекарвам още много от времето си в онзи приют за бездомници, ще искам да ми се плаща за вредни условия на труд.

— ОʼХара, ако това се окаже най-тежката част от тази задача, може да се каже, че си голям късметлия — окуражи ме Сюзън.

Нора тихо отвори вратата на болничната стая на майка си в психиатричната клиника „Пайн Удс“ и се насили да се усмихне. Днес бе в ужасно настроение и го съзнаваше. Това го усетиха всички, които размениха по няколко думи с нея — старшата сестра Емили Бароус и онази новата, Патси, която посрещна Нора при появата й в клиниката.

За кратко успя да забрави, че предишния ден на обяд се бе срещала с Крейг Рейнълдс. Държеше се така, сякаш той не й бе съобщил за намерението да бъде ексхумирано тялото на Конър.

— Здравей, мамо.

Облечена в жълта нощница, Оливия Синклер се бе излегнала върху завивките на леглото си. Погледна Нора с безизразна усмивка.

— О, здравей.

Облаците, ниско надвиснали над града през целия ден, започнаха да се разкъсват. Слънчевите лъчи най-после успяха да си проправят път до болничната стая през хоризонталните щори. Нора взе стола от ъгъла и го донесе до леглото.

— Изглеждаш добре, мамо.

Всяка дъщеря би казала това. Но разликата при Нора бе, че тя наистина го вярваше. Не гледаше майка си с очите си, а само със спомените. Ако не заради друго, то поне по силата на навика. След като Оливия бе изпратена в затвора, на Нора въобще не й бе разрешено да я посещава. И докато дъщерята растеше, образът на майка й оставаше като замразен във времето. Нора премина през домовете на няколко приемни родители, така че единствено представата й за Оливия бе останала устойчива и непокътната в досегашния й живот.

— Нали знаеш, че обичам да чета.

О, по дяволите!

— Да, зная, мамо. За жалост този път забравих да ти донеса някоя книга. Нещата са… или по-скоро нещата бяха…

Навън на моравата заработи косачка за трева. Равномерното, но мощно бучене на двигателя проникна в стаята и внезапно се почувства като парализирана, неспособна да си поеме дъх. Стоеше като вцепенена и сълзите се стичаха по лицето й. Цялата й фасада рухна и външният свят й припомни за съществуването си. Избърса сълзите си.

— Безкрайно съжалявам, мамо.

За пръв път Нора сподели с майка си за повтарящия се сън, в който вижда как Оливия застрелва баща й. Колко жива бе останала онази нощ в съзнанието й. Помнеше кой какво бе казал, с какво беше облечен, дори и острата миризма на сяра и барут.

Но какво значение има? Тя дори не знае коя съм аз.

Нора сграбчи кърпата от масичката до леглото. Като че ли в нея нещо се бе отприщило, сдържано толкова отдавна. Първо сълзите, после чувствата й. Всичко се изля навън. Тя губеше контрол. Обзета единствено от непреодолимото желание да сподели с някого.

Нора дълбоко пое дъх, до най-големите дълбочини, напъвайки белите си дробове до спукване. Накрая издиша, затвори очи и заговори:

— Извърших някои ужасни неща, мамо. Имам нужда да ти разкажа за тях.

Нора отвори очи, думите на истината вече бяха на върха на езика й. Ала застинаха там. Защото с майка й се случваше нещо ужасно.

Нора скочи от стола и се втурна към вратата. Изскочи в коридора и изкрещя:

— Помощ! Побързайте! Помогнете! Майка ми умира!

Старшата сестра Бароус вдигна очи от медицинския дневник и обърна глава в посоката, от която долетя крясъкът. Веднага позна гласа на Нора.

Забързана, докато заобикаляше ъгъла край сестринската стая, тя извика Патси, която в момента се намираше в склада за лекарства.

Щом стигна до главния коридор, Емили се озърна и видя Нора, диво размахваща ръце. До стаята на Оливия Синклер оставаха още към тридесетина метра, но Емили ги прекоси по-бързо, отколкото би могло на пръв поглед да се очаква от жена с толкова едра фигура.

— Какво има? — извика Емили. — Какво се е случило?

— Не знам — изкрещя Нора. — Тя е…

Емили се втурна покрай нея и нахлу в стаята. Това, което видя, й се стори като сцена от Заклинателят17: Оливия Синклер се гърчеше неудържимо в леглото си, обзета от страхотни конвулсии. Тялото й се изпъваше докрай, докато крайниците й трепереха и се извиваха конвулсивно от непреодолимите спазми. Дрънченето на металната рамка на болничното легло сега бе прераснало в заплашителен грохот.

Ала въпреки всичко, което ставаше в стаята — включително и объркването на Нора, напълно изпаднала в паника — Емили Бароус моментално се успокои. Погледна през рамо, за да провери дали Патси се е появила на прага.

— Дай ми ръката си — нареди тя на младата сестра.

Патси се присъедини към нея със забързани нервни стъпки.

— За пръв път ли виждаш такъв припадък? — попита Емили.

Патси успя само да кимне безмълвно.

— Добре. Ето какво ще направим сега. Първо ще я завъртиш на една страна, за да не се задави, ако започне да повръща — разпореди се Емили. Тя скръсти ръце пред гърдите си и кимна на Патси, която отново бе замръзнала от ужас. — Не стой там, скъпа.

Подтикната към действие, Патси повдигна Оливия на една страна.

— Добре. Сега какво следва?

— Сега ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Да престане кризата.

— Искате да кажете, че това бе всичко, което трябваше да направя?

— Именно. Не се опитвай по никакъв начин да ограничаваш движенията й. Просто следи времето по часовника. В девет от всеки десет случая това не трае повече от пет минути. Ако дотогава не спре, вече ще повикаме някой от лекарите.

Нора не смееше да помръдне, двойно шокирана от факта, че Емили бе превърнала припадъка на майка й в урок за начинаещата сестра.

— Все трябва да можете да направите още нещо!

— Наистина не е нужно, Нора. Повярвай ми, привидно ти изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— Ами езикът й? Няма ли опасност да го глътне, да се задуши и да умре?

Емили поклати глава, опитвайки се да прояви търпение.

— Това е пълна измислица — отрече тя. — Дори е невъзможно да се случи.

Нора обаче не бе сигурна. Канеше се да настоява да повикат лекар, когато всичко внезапно спря. Леглото престана да се тресе, шумът стихна, конвулсиите на майка й — също.

В стаята надвисна тишина. Емили помогна на Оливия отново да се отпусне по гръб, като подпъхна тънките възглавници под главата на болната. Нора се спусна към майка си и се вкопчи в ръката й, дори я стисна с все сила.

За пръв път от толкова много години тя наистина почувства, че ръката на майка й реагира на стискането.

— Всичко вече е наред, мамо — нежно промълви Нора. — Всичко е наред.

— Ето, виждате ли — прошепна старшата сестра Бароус и успокояващо отпусна ръка върху раменете на Нора.

— Знаех си, че си я помислила за умираща, но повярвай ми, скъпа, ще усетиш, когато някой до теб наистина умира. Ще го разбереш.

На два метра под земята?

Наистина не знаех откъде се е появил този израз. Определено не е от гробището „Слийпи Холоу“ край старата холандска църква в Северен Уестчестър. Въпреки че пръстта в гроба на Конър Браун вече бе изкопана до дълбочина от два метра, все още нямаше никакви следи от ковчега му. Чак когато купчината стана два пъти по-висока, най-после чухме глухия удар на гробарската лопата в дървения капак на ковчега.

Добре поне, че не аз копаех в това прочуто старо гробище, където — според някои предположения — били погребани Уошингтън Ървинг18 и неколцина представители на първите поколения от фамилията Рокфелер.

— Би трябвало да нарекат онези телевизионни серии „На четири метра под земята“ — подхвърлих аз на полицая, застанал до мен. Реших, че сигурно не е абониран за телевизионния канал НВО, понеже не реагира на моя опит да се пошегувам. Разбира се, безизразният поглед на полицая можеше да се дължи просто на липсата на чувство за хумор или на умора, съчетана с недоволство.

Целта ми бе да се вмъкнем и измъкнем от гробището колкото е възможно по-бързо и по-дискретно. Това означаваше да наемем малко на брой работници, без никакви шумни машини за изкопната работа и да започнем операцията в тъмна доба, по-точно в два след полунощ. Ярката дневна светлина и масовото присъствие на свидетели бе последното, което исках да ме сполети.

Освен ченгето с каменната физиономия разполагах с трима гробари. След като разположиха наоколо малките фенерчета, те копаха неуморно в продължение на почти цял час. Единственият друг присъстващ беше шофьорът от лабораторията по патология към ФБР. Но той изглеждаше толкова млад, че се съмнявах дали има право на шофьорска книжка.

Изгледах ченгето, изправено до мен:

— Ще има с какво да я запомним тази гробарска нощна смяна, нали?

В отговор не получих нито ухилване, нито дори подсмихване под мустак. Явно все така ще я караме тази нощ, казах си аз.

Затова съсредоточих вниманието си изцяло към зеещата в земята дупка. Върху наполовина изровения ковчег на Конър Браун бяха стъпили трите момчета от гробището. Сега се мъчеха да проврат въжетата през бронзовите дръжки отстрани, които не ми изглеждаха достатъчно здрави.

— Сигурни ли сте, че тези дръжки ще издържат тежестта? — попитах аз.

Тримата вдигнаха глави нагоре.

— Ще издържат — изрече най-едрият, който обаче не бе по-висок от метър и седемдесет. Английският му беше задоволителен. Останалите двама ги биваше само да кимат в знак на съгласие.

Въжетата бяха завързани и тримата гробари излязоха от дупката. Повдигнаха алуминиевата рамка с прикачената към нея ръчна манивела и я поставиха напречно над ямата, преди да вържат другите краища на въжетата.

Внезапно се чу шум!

Какво, по дяволите, беше това?

Никой всъщност не изрече тези думи, но това не попречи шестимата едновременно да обърнем глави. Нямаше никакво съмнение, че всички си мислехме за едно и също. Звучеше като удряне на клони, но можеше да мине и за приближаващи стъпки. Нима Конникът без глава отново бе излязъл за поредната си среднощна езда?

Ние всичките се смразихме и отново се заслушахме. Над нас със стенания и охкания се огъваха клоните на могъщия дъб. В краката ни паднаха няколко листа, мигом понесени от вятъра. Но онзи странен шум не се повтори.

Тримата гробари — които не бяха толкова изплашени, колкото нас, останалите — пак се заловиха за работа и започнаха да въртят на смени манивелата.

Ковчегът на Конър Браун бавно започна да се издига.

Почти бе изскочил от гроба, когато вятърът отново се надигна, ала този път още по-силно. Във въздуха се разнесе студен полъх, от който ме побиха вледеняващи тръпки. Никога не съм бил прекалено религиозен, но не можех да не се терзая от това, което вършехме. Нарушавахме покоя на мъртвите. Намесвахме се в Божествения ред.

Не можех да се отърся от обзелото ме лошо предчувствие.

Тряс!

Звукът проехтя рязко, вятърът го поде и той отекна като ехо в нощта. Не, това вече не бяха вейките от храстите, нито клоните от дърветата. Този път трясъкът беше десетократно по-мощен. Дръжките от едната страна на ковчега се изтръгнаха и капакът зейна, съпроводен със зловещо скърцане. Съдържанието на ковчега се изсипа като в забавен кадър. Трупът на Конър Браун.

— Мамка му! Иисусе Христе! — извика ченгето, застанало до мен.

Ние се втурнахме към ръба на ямата, ала бяхме пресрещнати от ужасна воня на гнило. Гърлото ми се стегна инстинктивно и аз отстъпих назад, но не преди да го видя. Гледката не бе за описване: разложено лице, белееща се и точеща се на влакна плът, очите набъбнали в очните орбити, застинали в стъклен поглед, но втренчени право в мен.

Гробарите ругаеха на смесица от испански и английски, а момчето от лабораторията само клатеше глава. До мен стоеше полицаят. Повръщаше.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попитах аз.

Отговорът дойде под формата на една стълба. Един от гробарите трябваше да се спусне отново в трапа. Това бе единственият начин да се изнесе тялото.

— Моля ви, ще имаме нужда от помощ — заяви най-едрият гробар, който явно бе говорител на групата.

Това бе най-лесното решение, което някога ми се е налагало да взимам.

Обърнах се към ченгето. Той все още се гърчеше зад мен полуприведен, за да изповръща остатъците от вечерята си. Погледна ме с невярващо пребледняло лице:

— Аз ли? — ахна той. — Да сляза долу?

Усмивката ми бе по-красноречива от всякакви слова.

Съжалявам, приятел, но да се беше позасмял преди това на шегите на един скромен агент под прикритие.

Нора не бе сигурна дали са я забелязали, но нямаше съмнение, че са чули нещо. Докато се опитваше да се приближи колкото е възможно по-близо, сухият клон изпука като фишек под краката й. Когато всички извърнаха глави, тя моментално се сви зад най-близкия надгробен камък. Притисна колене към гърдите си и затаи дъх. Сега бе времето да се запита дали не бе поела прекалено голям риск с идването си тук.

Но Нора знаеше, че не можеше да не дойде.

Трябваше да види всичко със собствените си очи, колкото и да бе стряскащо и ужасяващо. Трупът на Конър щеше да бъде изровен от пръстта — наистина ли бяха решили да го направят?

Да, щяха да го направят.

Нора потръпна. Според една стара легенда в това гробище, може би в някой от общите гробове, била заровена вещица. Въпреки пуловера си тя усещаше допира на студената гранитна плоча, на която бе опряла гръб. Съвсем бавно се наведе, за да надзърне иззад надгробния камък. Боже! Пак се бяха заловили за работа. Бяха привързали въжета към някакъв механизъм над гроба на Конър. След това започнаха да издигат ковчега.

Тя гледаше като омагьосана, отказвайки да повярва на очите си. С всяко завъртане на манивелата й прилошаваше все повече и повече. Досега всичко вървеше толкова гладко. Нямаше никакви поводи за безпокойство. Беше свободна и най-после беше излязла на чисто. А сега това…

Но какво, по дяволите, си въобразява този Джон ОʼХара? Задник гаден! Боклук проклет!

Това й подсказа още един въпрос:

Къде, по дяволите, беше той?

Нора не се съмняваше, че като проследи тази нощ Крейг Рейнълдс, ще успее за пръв път да види Джон ОʼХара. Именно това бе най-важната причина, за да бъде тук.

Но той не бе сред работниците с лопатите. Със сигурност не беше и онова ченге. А освен Крейг оставаше само още един мъж, който обаче едва ли можеше да се нарече мъж. Нямаше начин това хлапе да е Джон АʼХара, реши Нора.

Точно тогава от гроба се показа капакът на ковчега. Щом го съзря, тя се извърна настрани. Нямаше сили да го гледа. Облегна се на надгробната плоча, докато сърцето блъскаше бясно в гърдите й.

Ала нищо не можеше да се сравни с това, което достигна до слуха й малко след това.

Някакъв ужасяващ трясък, който се разнесе право от гроба на Конър. Всички мускули в тялото на Нора се опънаха до скъсване. Не разбра какво се бе случило и една част от нея изобщо не искаше да разбере.

Но трябваше да погледне.

Нора надникна иззад надгробния камък.

Очите й се разшириха и ченето й увисна. Едва не изкрещя. Ковчегът на Конър се наклони в единия край и капакът се отвори. Въображението й бързо запълни останалите детайли от грозната гледка. Докато гледаше как полицаят повръща, замалко не последва примера му.

Всъщност тя бе сигурна, че щеше да се стигне дотам, ако друг, по-силен неин инстинкт не бе надделял.

Бягай!

На другия ден Нора се върна в Манхатън и се отправи направо към комплекса за разкрасяване „Блажен отдих“ в близкия квартал Сохо. Закопняла бе за силна разтривка до зачервяване, както и за масаж с топъл балсам. В програмата й следваха маникюр и педикюр. По принцип нищо не отпускаше толкова Нора, колкото подобно блажено глезене на тялото й.

Но три часа по-късно и с четиристотин долара по-малко тя не се чувстваше по-добре. Кошмарните преживявания от миналата нощ още тегнеха над съзнанието й. Вече бе станало късно следобед и само при мисълта да прекара вечерта сама я побиваха студени тръпки.

Реши да звънне на Илейн и Алисън. Може би ще склонят в последната минута да се видят. Но като посегна към мобилния си телефон, промени намерението си.

Осени я друга идея. Може би това бе по-добър начин да се поразсее. Вместо да се чуди какво да измисли, реши да съсредоточи усилията си върху това, което бе реално и достижимо. Взе тефтерчето си с телефоните.

Приготви се, Брайън Стюарт!

Нора се обади на заможния софтуерен магнат, с когото се бе запознала в самолета, за да се поинтересува от плановете му за вечерта.

— Няма нещо, което да не мога да отменя — побърза да отговори той. — Дай ми само няколко минути. — Не след дълго й се обади, явно разчистил графика си и готов да го запълни наново. При това само с Нора.

— Надявам се, утре няма да ти се налага да ставаш рано — предупреди я със смях той. После развълнувано занарежда:

Първо няколко коктейла в бар „Нат Кинг Кол“.

После вечеря във „Вонг“.

А накрая танци до зори в Уест Вилидж, в „Лотус“.

Нора не би могла да бъде по-доволна. Да се позабавлява една нощ в града — особено след прекараните в гробищата мрачни мигове — й звучеше чудесно.

На бутилка „Перие Жуе“ в бар „Нат Кинг Кол“ Брайън Стюарт я забавляваше с весели истории от своето детство. Нора слушаше в захлас и се смееше от сърце на неговите преживявания. В същото време не можеше да не се впечатли от това колко привързан е той към семейството си. От начина, по който говореше за тях, си личеше колко са близки. Това я накара да изпита ревност. През всичките онези години, докато се местеше от едно приемно семейство в друго, тя беше щастлива, ако някой си спомнеше поне рождения й ден.

Не че възнамеряваше сега да разкрива пред Брайън каквото и да било от своето минало.

Относно тази част от живота си Нора бе разработила своя безупречно изпипана версия. Баща — архитект, майка — гимназиална учителка. Тримата живеели щастливо и безметежно сред ниските хълмове край Личфийлд, Кънектикът. И на колкото повече хора го разказваше, толкова повече сама си вярваше. Един ден, надяваше се тя, ще стигне дотам искрено да си повярва, че майка й никога не е убивала баща й, а самата Нора никога не е била свидетел на тази сцена.

Когато се преместиха във „Вонг“ за вечерята, Брайън премина на вино, а Нора — на минерална вода. И колкото повече се изреждаха блюдата и бутилките, толкова по-искрено се забавляваха и наслаждаваха на компанията си. Толкова й бе приятно с него, че вече изобщо не си спомняше за приликата му с Брад Пит. Брайън сам по себе си беше предостатъчно красив.

Да не говорим колко бе забавен, което бе истинска рядкост сред богатите. Ако невинаги, то поне в повечето случаи заможните мъже, с които се бе срещала, се оказваха изключително досадни или просто скучни, невероятно обсебени единствено от собственото си аз. Трудно, много трудно бе да се намери някой, който да е хем богат, хем интересен. Което я правеше още по-щастлива, че бе срещнала Брайън.

Чувствата явно бяха взаимни.

Както се развиваха събитията, май нямаше да стигнат до танците в „Лотус“. Тя се опита да си представи апартамента му. Сигурно е огромен, нищо чудно да заема цял мансарден етаж. Или пък е някакъв склад, или галерия, приспособена за обитаване. Скоро щеше да разбере.

— Добре ли си прекарваш? — попита я той.

— О, по-добре няма накъде.

Събеседникът й се усмихна. Само че това не бе щастлива усмивка. Нещо го ядеше отвътре и той изглеждаше все по-изнервен.

Нора се размърда на своя стол.

— Какво не е наред?

Той се бе заиграл с лъжичката си за десерта, като че ли искаше още повече да опъне нервите й. Очевидно успя.

— Има нещо, което се чувствам задължен да ти призная.

— По дяволите, ти си женен!

— Не, не съм женен, Нора.

— Тогава какво? — попита тя.

Лъжичката за десерта отново влезе в употреба.

— Става дума за нещо друго, което не съм — изрече той с леко запъване. Най-после остави лъжичката на мира и пое дълбоко дъх. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че всъщност аз не съм богат софтуерен магнат.

Думите увиснаха във въздуха, както и последвалата ги тишина. Нора загуби дар слово. Лицето на Брайън почервеня, но не от изпития алкохол. Признанието му подейства еднакво отрезвяващо и за двамата.

— Искам да ти го призная, понеже повече не съм в състояние да те лъжа — добави той.

— А защо ме излъга още щом се запознахме?

— Защото се страхувах, че няма да проявиш никакъв интерес към мен.

Нора примигна.

— А с какво всъщност се занимаваш? — попита тя.

— Автор съм на рекламни текстове.

— А, лъжеш, за да преживяваш. Тогава какви алчни, но предприемчиви капиталисти са те чакали в Бостън?

— Не, само един клиент. Компанията „Жилет“.

Тя поклати глава.

— Нека си го кажем направо: ти си очаквал, че единственото условие да те харесам е, ако си много богат?

— Така си мислех.

— Или защото си решил, че това е единственият начин да преспя с теб една нощ, например тази?

— Това не е вярно.

Тя го изгледа подозрително:

— Наистина ли?

— Добре, има малка доза истина — призна той. — Или поне отначало. Както вече ти казах, не мога повече да те лъжа.

— А имаше ли нещо вярно в това, което ми разказа за себе си?

— Да. Всъщност всичко. Всичко, с изключение на това, че съм приказно богат. Много съжалявам, че те излъгах — добави той. — Можеш ли да ми простиш?

Нора замълча за миг, може би само за подсилване на ефекта, преди да протегне ръка и да поеме неговата.

— Да — изрече тя. — Мога да ти простя. Прощавам ти, Брайън.

Няколко минути по-късно, когато всичко изглеждаше отново както преди самопризнанията на Брайън Стюарт, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна, която се намираше в предната част на ресторанта. Нора я подмина и се запъти право към вратата, за да си хване такси за вкъщи. Запита се за миг колко ли време ще трябва на Брайън, за да проумее, че тя няма да се върне.

Когато Нора мина покрай нея, високата блондинка побърза да прикрие лицето си. Озоваха се толкова близо една до друга, че всяка от тях почувства топлината, излъчвана от тялото на другата. Крайно опасен момент. Не, по-скоро бе грешка от нейна страна.

Блондинката се бе настанила край бара във „Вонг“, отпиваше от своето мартини и през цялото време следеше Нора. Не се съмняваше, че присъства на някоя от нейните срещи — нищо чудно да беше първата с този партньор, понеже не пестеше красноречивия език на тялото си. За съжаление блондинката не можеше да подслушва разговора им, но й бе ясно, че Нора и мъжът с нея щяха да задълбочат общуването си.

Затова внезапното тръгване на Нора беше доста озадачаващо.

Минутите бавно се нижеха. Блондинката набучи маслинката в мартинито с клечката, а през ума й се изреждаха различни възможности. Например — Нора е излязла, за да се обади някому. По-безобидна бе версията, че е поискала да изпуши набързо една цигара. Ала тогава блондинката си спомни, че никога не бе виждала Нора с цигара в ръка.

Жената отново погледна назад към масата, където чакаше мъжът, доскоро забавлявал Нора с шегите си. Изглежда добре, реши тя. От онези, които…

— Извинете — чу тя нечий глас зад рамото си.

Обърна се и видя мъж на средна възраст с прошарена коса, облечен с поло и спортно сако. Изглежда, бе попрекалил с афтършейва.

Блондинката го погледна, без да продума. Той постави ръката си върху свободния стол до нейния.

— Свободно ли е?

— Струва ми се, че да.

Той разцъфтя в приветлива усмивка и се настани на стола.

— Трудно ми е да повярвам, че може да е свободно мястото до толкова хубава жена — започна той и облегна лакътя си на бара. После се приведе към нея: — Мога ли да ви поръчам едно питие?

— Още не съм свършила с това.

— Добре тогава, ще почакам — кимна той разбиращо. — Мога да чакам цяла нощ, ако се наложи.

Блондинката го дари със закачлива усмивка и вдигна чашата си с мартини. За да излее съдържанието й на главата му.

— Е, сега няма да се наложи да чакате толкова дълго — обяви тя.

Стана от стола и тръгна. Но не към вратата. Окончателно убедена, че Нора няма да се върне, тя се насочи към масата, където компаньонът на Нора все още седеше самотен.

— Извинете ме, но не чакате ли Нора Синклер?

Той вдигна глава към нея, леко озадачен.

— Хм… всъщност да, наистина.

— Опасявам се, че няма да се върне.

— Какво искате да кажете?

— Току-що я видях да излиза от ресторанта.

Още по-озадачен, той погледна през рамо към изхода, като очите му трескаво шареха. Накани се да стане.

— Не си правете труда — рече блондинката. — Вече изминаха пет минути.

Той отново седна.

— Нищо не проумявам. Да не сте нейна приятелка или нещо подобно?

— Не, не бих казала. — Тя се настани на стола, на който доскоро седеше Нора. — А ще имате ли нещо против, ако ви задам няколко въпроса?

Нора имаше нужда да се измъкне от Ню Йорк поне за няколко дни. За щастие имаше къде да отиде.

На север по междущатската магистрала I-95 движението въобще не бе претоварено и дори намаля, след като тя се отклони по шосе 395. Но когато до Бостън оставаха около час и половина, всичко се промени. Някакъв огромен влекач, пренасящ трактори, бе блокирал всички превозни средства зад себе си и опашката се бе проточила в продължение на много километри, така че на Нора й оставаше само да съжалява горчиво, че не бе предпочела самолета. Както винаги досега.

Ала не точно това я притесняваше.

След драматичната сцена в гробището и вечерята с Брайън Стюарт — който като всеки донжуан не можеше да мине без встъпителна вечеря — Нора жадуваше да внесе поне малко стабилност в живота си. Да сложи всичко на мястото му. Един почивен ден и шофирането до Бостън щяха да й се отразят добре. Както и да прекара нощта със своя съпруг.

— Боже мой, нима ти липсвам толкова! — възторжено се провикна Джефри, когато тя се появи пред него в преддверието на къщата от кафяв камък. Притегли я в прегръдката си, за да обсипе с целувки устните й, бузите й, шията й. И за да започне всичко отначало. В същия ред.

— Замалко да се изкуша да ти повярвам — подразни го Нора. — А пък аз си бях въобразила, че съвсем си ме забравил след твоя панаир на книгата и всичките онези обожателки от Вирджиния.

— Как мога да забравя за това и за това, и за това? — попита Джефри.

— Напълно съм съгласна с теб — кимна Нора.

Те продължиха с целувките и закачките по целия път по стълбите до голямата спалня. Запратиха дрехите си на пода и сплетоха запотените си тела. Любиха се през целия следобед, а после отново привечер. Най-много някой от тях за кратко да се надигне от леглото — както стори Джефри, за да посрещне момчето с поръчката за виетнамска храна.

За вечеря си бяха поръчали салата „Уаками“, пилета „Куу“ и телешко с лимонов сос. Щом приключиха с угощението, пак се върнаха в леглото, за да гледат прегърнати „Север-северозапад“. Нора обожаваше Хичкок, който за нея бе едно от най-ексцентричните копелета, съществували някога на този свят. Но тъкмо когато Кари Грант изпадна в смъртна опасност, увиснал от скалите под връх Ръшмор19, Джефри се унесе в сладък сън.

Тогава Нора търпеливо зачака съпругът й да заспи още по-дълбоко. И когато накрая чу лекото му похъркване, тя се измъкна от леглото и отиде в хола. Оттам влезе в библиотеката, за да се настани зад компютъра му.

Всичко мина много гладко. Нора лесно проникна в банковата му сметка. Прегледа платежните баланси на Джефри и видя какво бе скътал за черни дни. Около шест милиона.

Моментът на истината приближаваше с ускорен ритъм. Имаше сериозни основания за бързане — трябваше да изпревари появата на фотографа от списанието „Ню Йорк“.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да се погрижи за някои неуредени въпроси в Брайърклиф Манър. Всички те бяха свързани с един застрахователен агент и резултатите от някакви изследвания. Как би постъпил Алфи Хичкок на нейно място? Сигурно би драматизирал допълнително сцената в онова гробище, помисли си Нора и не успя да сдържи усмивката си.

Туриста, горкият, се чувстваше неспокоен, объркан и загубил форма. Имаше поне сто други места, където би предпочел да се озове, но това място — поредното временно убежище — бе именно там, където бе длъжен да бъде в момента.

Все още не бе успял да разгадае списъка с офшорните банкови сметки. Очевидно изброените в този файл хора укриваха данъците си, нали така? Но кои бяха те? И каква бе цената за допускането до този кръг от избраници? И защо този файл се оказа по-скъп от нечий живот?

Вече бе изчел вестника, а сега приключваше и с обемистия роман на Нелсън Демил за Виетнам. Сега се бе разположил на дивана с последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. И тъкмо бе по средата на една статия за бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, чиито надежди за добро класиране тази година внезапно бяха повехнали, когато тишината в стаята бе нарушена.

Зад вратата имаше някой.

Той грабна безшумно пистолета си, лежащ до него на дивана, и се надигна. Отиде до прозореца и повдигна леко единия край на щората, за да надникне към малката веранда.

Там стоеше някакво момче с плоска квадратна кутия в ръка. Зад него на алеята за коли се виждаше една „Тойота Камри“ с включен двигател.

Туриста се усмихна. Вечерята е доставена.

Пъхна пистолета отзад на кръста, под ризата, отвори вратата и поздрави младежа за доставки от пицарията „Пепе“. След пристигането си тук вече бе поръчвал пет-шест пъти от този доставчик.

— Поръчали сте пица с наденички и лук? — попита момчето за доставки. Изглежда, учеше в колеж или може би бе малко по-голямо. Трудно е да се каже заради нахлупената на главата му шапка с емблемата на бейзболния отбор „Ред Сокс“.

— Да. Колко дължа?

— Шестнадесет и петдесет.

— Сигурно си мислиш, че вече би трябвало да зная цената наизуст — промърмори Туриста на себе си. Бръкна в джоба на панталона, но извади ръката си празна. — Почакай за минута, отивам да взема портфейла си. — Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза, че момчето е мокро от дъжда. — Защо не влезеш? — предложи му той.

— Много благодаря.

Момчето пристъпи вътре, докато Туриста отиде в кухнята за портфейла си.

— Навън май доста вали — подхвърли той през рамо.

— Да. Когато вали, имаме повече работа.

— Обзалагам се, че е така. Защо да излизаш да вечеряш в дъждовно време, когато някой друг може да ти донесе вечерята, нали?

Туриста се върна с банкнота от двадесет долара в ръка.

— Ето ти парите — рече той. — Задръж рестото.

Момчето за доставки по домовете му даде пицата и взе двадесетачката.

— Много, много ви благодаря. — Той бръкна под мушамата и се усмихна. — Само че още не сме приключили.

Туриста моментално стрелна ръка отзад към кръста си, но го стори прекалено късно и прекалено бавно. Пистолетът на хлапака вече бе насочен към гърдите му.

— Не мърдай! — извика момчето за доставки по домовете. Заобиколи го, застана отзад и измъкна беретата, натикана отзад в джинсите му. — А сега опри двете си ръце на стената.

— Кой си ти?

— Аз съм този, който ще те накара завинаги да съжаляваш, че не си поръчал китайска храна, ОʼХара.

Джон ОʼХара, или Туриста, се чувстваше невероятен глупак, след като бе позволил да го изиграят така баламски. Не можеше да повярва, че бе изпързалян от това хлапе, от този пъпчив момък, от това сукалче.

— Окей, обърни се, ама по-бавно.

ОʼХара се завъртя само на няколко градуса. Много бавно, според указанията.

— Къде е? — попита момчето. — Куфара. Какво има в него? Къде го скри?

— Не знам. Говоря честно, мой човек.

— Глупости говориш, мой човек.

— Слушай, ще ти кажа истината. Предадох го веднага след като се добрах до него. В един гараж в Ню Йорк.

Момчето за доставки притисна дулото на пистолета до слепоочието на ОʼХара. Силно, за да боли.

— Тогава май няма за какво повече да си говорим, а?

— Ако ме убиеш, до двадесет и четири часа си мъртъв. Ти. Лично ти. Така стават тези работи.

— Не мисля така — отвърна доставчикът на пици и дръпна предпазителя на пистолета си.

ОʼХара се опита да прочете нещо в очите му. Но никак не му допадна това, което видя: студенина и самонадеяност. Това хлапе може би работеше за истинския продавач на файла със списъка. Или пък именно то бе продавачът.

— Окей, окей, задръж така. Знам къде е.

— Къде?

— Там го държа. През цялото време.

— Покажи ми го.

ОʼХара го поведе по коридора към спалнята. Чуваше дори слабия звук от стереоуредбата на съседите. Помисли си дали да не извика за помощ.

— Под леглото — рече той. — Аз ще го измъкна. Това, което ти трябва, е в моята торба с дрехите за пране.

— Ти само стой, където си. Аз ще погледна под леглото.

Момчето за доставки се наведе под леглото и се огледа. Увери се, че там наистина имаше черна платнена торба. Ухили се до уши.

— Не знаеш какво е това, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото, ако знаеше, не мисля, че би спал тук, с него под леглото.

— Тогава за мен сигурно ще бъде истинско щастие да ти го върна.

— Правилно. А сега го измъкни. Но кротко, без усложнения.

— Каква е ролята ти в тази игра? Ти ли си продавачът? Или си само един пратеник?

— Просто извади торбата. Между впрочем аз съм пратеник. Също като моя приятел. Онзи, когото гръмна на Гранд Сентръл Стейшън. Той ми бе като брат.

Туриста приклекна и бавно протегна ръка към торбата.

— Дръж едната си ръка отгоре на леглото — заповяда момчето с пиците.

— Както кажеш. — Докато лявата му ръка стърчеше отгоре върху чаршафа, дясната се напъха отдолу, за да стигне до торбата с дрехите.

И пистолета, залепен отстрани на торбата.

— Напипа ли я? — попита доставчикът на пици. — Само не се опитвай да ми извъртиш някой номер.

— Да, стигнах до нея. Успокой малко топката бе, човек. Нали няма да се изтрепем тук сега за едното нищо?

— Един от нас май ще го отнесе.

ОʼХара ловко изви ръката си и стреля два пъти. Куршумите пронизаха гърдите на момчето, което се строполи мъртво на пода. Всъщност се виждаха две мъртви момчета в двойното огледало, така че гледката бе доста зловеща.

ОʼХара го пребърка за някакъв документ за самоличност. Не се изненада, че нищо не намери. Нито дори портфейл.

Отиде в кухнята за задължителното позвъняване по телефона. Те пристигнаха и се погрижиха за тялото. Дори почистиха кървавите петна по килима. Бяха изключително ефективни. Сега оставаше да бъде свършено само едно нещо.

Той отвори кутията с пицата и си взе резен с наденички и лук. Първата хапка винаги е най-вкусна. А сега, докато предъвкваше храната, изскочиха обичайните въпроси, онези, чиито отговори трябваше да бъдат открити. Кой е изпратил момчето за доставка на пици по следите му? И въобще кой знае, че се укрива тук? Кой искаше смъртта му?

И как да използва всичко това, за да има полза от тези отговори в бъдеще?

О, да, и още нещо: кой можеше да му гарантира, че изобщо имаше някакво бъдеще?

— Какво си намислил, ОʼХара?

— Ами… това-онова. Нали ме знаеш, гледам да се намирам на работа. Какво ново около изследванията на покойния Конър Браун?

— Нищо… досега абсолютно нищо… — разочаровано промълви Сюзън.

След три дни изчакване във временното ми убежище тя ми се обади късно сутринта. Докладът за втората аутопсия на Конър Браун току-що бил оставен на бюрото й. Сюзън ми съобщи, че дори новите, доста по-сложни изследвания показвали в общи линии същия резултат, както при първата аутопсия: починал от сърдечен удар. Никакви следи от скрита намеса. Нищо. Нищичко.

— Наистина ли нищо не се намери, което да се различава от откритото при първата аутопсия? — нетърпеливо повторих аз.

— Само следи от язва в напреднал стадий — рече тя. — Разбира се, когато някой работи във финансовия сектор и умре от сърдечен удар на четиридесет години, това не е кой знае каква изненада.

— Не, предполагам, че не. И така, за последно, нищо друго ли няма?

— О, искаш да кажеш дали има нещо, освен следите от изпадането на тялото от ковчега?

— По дяволите, онова момче от патолабораторията се е разприказвало, така ли?

— Не. Всъщност беше полицаят, който вече трети ден не спира да повръща, и то благодарение на теб.

Усмихнах се, като си спомних за този полицай.

— Работата си беше мръсна, но все някой трябваше да помогне да се свърши.

— Естествено някой, който и да е, само не ти.

— Хей, онзи тип изобщо не се разсмя на шегите ми.

— Не е нужно да ми казваш нищо повече.

— И така, според мен е време да се обадя на Нора.

— Мислех си за това — съгласи се тя. — Може би все пак е по-разумно още да не й казваш за резултатите от изследванията, за да видиш дали няма да се изнерви.

— Ако ставаше дума за някой друг, веднага бих казал да. Но не и за Нора. Единственото, което ще постигнем, ще бъде това, че тя ще стане още по-подозрителна. Опасявам се, че ще се свие обратно в черупката си.

— Сигурен ли си за това?

— Напълно. Мисля, че ако трябва да я притиснем до стената, това ще стане, ако тя повярва, че всичко е екстра.

— Като например вестта, че парите са на път към нейния джоб?

— Именно. Нека да я оставим да се надява, че ще стане с 1,9 милиона долара по-богата.

— Ето, такава новина може и мен да ме накара да се чувствам екстра.

— Не само теб, но и мен.

— Това означава, че ще се наложи да действаш по-бързо — нареди Сюзън. — Използвай извинения от рода на „Чекът вече е изпратен по пощата“, за да можеш да спечелиш малко време.

— Няма да е проблем. Крейг Рейнълдс се е постарал да спечели доверието й. Което ще укрепне още повече, когато й се обадя с добрите новини.

— Помни само едно: винаги имай едно наум, когато си с нея.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Докато се опитваш да накараш Нора да свали гарда си, гледай ти да не свалиш своя.

През обедната почивка Сюзън се отби до „Анджело“ — един от най-старите и най-добрите ресторанти в квартал Малката Италия, не много далеч от централата на ФБР. Доктор Доналд Маркузе я чакаше в усамотеното сепаре в дъното на салона.

— Здравей, Сюзън. Каква чест. Още не вярвам, че успях да те измъкна от офиса!

Сюзън не успя да сподави усмивката си. Доналд Маркузе винаги знаеше как да я накара да се отпусне, най-вече със саркастичните си забележки. Той бе психиатър към Управлението за съдебна медицина, по-точно в Отдела за тежки криминални случаи, така че често му се налагаше да работи за ФБР, но тя не го бе виждала от шест месеца, откакто се бе развела.

— Косата ти изглежда чудесно — подхвана той. Сюзън носеше косата си късо подстригана, като наскоро я бе освежила, подчертавайки кафявия оттенък в цвета й, от което бе станала още по-неотразима.

— Ще те попитам нещо, но само за сведение — поде Сюзън. — Макар да не давам пет пари за подобни глупости, но напоследък това не се ли приема като сексистка забележка?

Докторът сви рамене.

— Моята теория по тези въпроси е следната: след като може да го каже една жена, защо да не може да го каже един мъж? Но не съм уверен дали теорията ми би издържала на по-внимателен анализ.

— Вероятно не. Звучи прекалено логично.

Те предадоха на келнерката поръчките си за обяда, след което се увлякоха в оживен разговор за текущите разследвания и оттам за пороците, заливащи Ню Йорк. По едно време погледът на Сюзън попадна върху часовника й.

— Май за днес почивката ти приключи, познах ли? — попита я Маркузе и се усмихна приятно. — За какво всъщност искаш да поговориш с мен?

През следващите няколко минути Сюзън разказа на психиатъра всичко, което й бе известно за Нора Синклер. После го помоли да се опита да попълни — доколкото бе възможно — празнините в нейните познания за личности като нея. Искаше преди всичко да разбере какво бе превърнало Нора в убийца и към коя категория би могла да бъде причислена.

Вярна на навиците си, Сюзън прилежно си водеше бележки, докато слушаше анализа и разсъжденията на доктор Маркузе. След като се върне в офиса, щеше да прегледа отново тези записки и евентуално да сподели наученото с ОʼХара.

Според Маркузе синдромът „черната вдовица“ се отнасял за жени, които систематично умъртвявали съпрузите си, сексуалните си партньори, а понякога посягали и на други членове на семействата си. Като алтернатива на „черните вдовици“ той посочи жените от категорията „убийца по сметка“. При тях всичко се свеждало до бизнес, понеже основният мотив е печалбата.

— Почти всички жени, обявени за серийни убийци, убиват само заради печалбата — заключи Доналд. Извода му Сюзън прие като напълно достоверен, тъй като бе запозната с изключително богатия му практически опит.

Докторът продължи с обясненията с любезен и спокоен тон. Нора най-вероятно се отличава с неизкоренимото си убеждение, че на никой мъж не трябва да се гласува доверие. Може би в миналото си е била наранена. Още по-вероятно майка й да е била наранена от някой мъж или няколко мъже още когато Нора е била съвсем млада.

— Не е изключено самата Нора да е била малтретирана още като дете. Така беше при повечето от случаите, с които съм се занимавал. Но самият аз не съм склонен да приема толкова лесен отговор. Ще трябва сама да откриеш истината.

Доналд Маркузе най-после престана да говори само за Нора и погледна към Сюзън.

— Тя ти е влязла под кожата, нали? Но това не е типично за теб.

Сюзън вдигна очи от бележника си.

— Тя е твърде опасна, Доналд. Изобщо не ми пука дали е била малтретирана като дете. Тя е много красива, изключително очарователна, но жестока убийца. И няма никакво намерение да престане.

Нямах никакво време за губене. След като приключих разговора със Сюзън, веднага набрах номера на мобилния телефон на Нора. Тя не отговори. Оставих й съобщение и не пропуснах да я уверя, че имам добри новини за нея.

Нора също не си губеше времето. Обади ми се почти незабавно.

— Малко добри новини ще ми се отразят много добре — започна тя.

— И аз така си помислих. Тъкмо затова веднага ти се обадих.

— Не се ли отнася до… — Гласът й изведнъж заглъхна.

— Да, получихме резултатите от втората аутопсия — обясних й аз. — Макар да не съм съвсем сигурен дали това са добри новини за теб, все пак мисля, че ще се зарадваш да узнаеш, че всичките последни тестове потвърждават изводите от първата аутопсия.

Тя нищо не отвърна.

— Нора, там ли си?

— Тук съм — обади се тя след още една пауза. — Имаш право. „Добри новини“ наистина не е точно терминът, с който могат да бъдат описани.

— Може би да го наречем облекчение?

— Може би е това — задавено отговори тя. — Сега Конър най-после почива в мир. — Нора заплака тихо и трябва да призная, звучеше съвсем убедително. След последното подсмъркване тя ми се извини.

— Не бива да страдаш. Зная колко ти е трудно. Или може би зная много малко за твоите преживявания.

— Работата е там, че все още не мога да престана да мисля за това. Наистина ли изровихте ковчега му?

— Това бе едно от най-неприятните ми преживявания, откакто практикувам тази професия.

— Това означава ли, че и ти си бил там?

Настъпи моментът на истината.

— Опасявам се, че беше точно така.

— А какво стана с онзи тип, който е отговорен за всичко това?

— Имаш предвид онази откачалка ОʼХара?

— Да, нещо ми подсказва, че той предпочита лично да се наслаждава при изпълнението на заповедите си.

— Може и така да е — казах. — Но все още е в Чикаго. Между нас казано, той не е от онези, които са склонни да си цапат ръчичките. Добрите новини обаче — и аз мисля, че все още можем да ги наричаме „добри новини“ — включват и това, че ОʼХара най-после реши да престане със своята инквизиция.

— Искаш да кажеш, че той вече никого не подозира?

— О, той винаги ще подозира някого. Всеки или всичко около него. Но конкретно в този случай съм склонен да допусна, че най-после ще осъзнае реалните факти и ще ги приеме такива, каквито са. Така че „Сентениъл Уан“ ще ти изплати 1,9 милиона долара до последния цент.

— А кога ще стане това?

— Остават някои стандартни процедури… Нали знаеш, прехвърляне на документите от отдел в отдел. Бих казал, че до една седмица ще получиш чека. Това звучи ли окуражаващо?

— Повече от окуражаващо. Има ли още нещо, което междувременно трябва да свърша? Да попълвам някакви документи?

— Само да се подпишеш, но чак когато получиш парите. А, да, има още нещо, което трябва да направиш.

— И какво е то?

— Да ми позволиш да те почерпя един обяд, Нора. Заради всичките неприятности, в които те въвлякох, ти дължа поне този жест.

— Всъщност не е необходимо. Освен това не ти си този, който ме въвлече в неприятности. Ти беше много мил. А аз ценя това, Крейг.

— Знаеш ли, май имаш право — засмях се аз. — Тогава да обядваме заедно. Случаят си заслужава да похарча малко от парите на компанията.

— Амин — отвърна тя и на свой ред се засмя. Свободно и с облекчение. Без никакво притеснение. И без никакви задръжки.

Прозвуча като музика за моите уши. Или като звук от падането на нечий гард.

На следващата сутрин към единадесет телефонът в Уестчестър отново иззвъня. Нора побърза да грабне слушалката, защото очакваше Крейг да потвърди часа за срещата им, предвиждана за по-късно този следобед.

Но бе сгрешила.

— Нора, ти ли си?

— Да. Кой се обажда?

— Елизабет. Елизабет Браун.

По дяволите! Сестрата на Конър й звънеше от Санта Моника в Калифорния. Нора замълча, ядосана на себе си, че не бе познала гласа й. В края на краищата нали сега, поне формално, тя бе само гостенка в дома на Елизабет.

Но бързо се успокои. Явно Елизабет продължаваше да изпитва чувство на вина. Сестрата на Конър не би могла да звучи по-мило.

— Безпокоях се за теб — започна Елизабет. — Добре ли си, Нора?

Нора се усмихна на себе си.

— Благодаря ти, Елизабет, държа се. Наистина оценявам загрижеността ти и желанието ти да провериш как съм. Знаеш ли, отначало бях малко обезпокоена дали да остана тук. Разбира се, не желая да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— О, моля те, надявам се, не си мислиш, че ти се обаждам заради това. В момента въобще не мисля за това.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Освен това точно сега нямам никакво свободно време, за да се занимавам с продажбата на къщата, дори и да исках.

— Значи си претрупана с работа?

— Да. Ангажирана съм с две сгради, които се строят по мои проекти, а третата е още на основи.

— Хм, блестящият и вълнуващ живот на един архитект, така ли?

— Бих искала да е така — въздъхна жената в другия край на линията. — Не, опасявам, че се налага да прибягна до това клише, но може би това е най-добрият начин да не мисля само за Конър.

— Разбирам те — съгласи се Нора. — Аз също използвам този метод за лечение. В сравнение с миналия месец сега имам трима клиенти повече. Искам да кажа, трима над броя, който реално може да се вмести в месечната ми програма.

Двете продължиха все в тоя тон още няколко минути. Нищо не смущаваше разговора им. Всяка разменена фраза звучеше напълно естествено, без следа от колебания или двусмислици.

— Знаеш ли, срамота е — обади се Елизабет.

— Какво? За какво става дума?

— За обстоятелствата, при които се запознахме. Оказва се, че ние двете имаме толкова общо.

— Имаш право, така е.

— Може би, ако имаш път насам, можем да обядваме заедно или нещо подобно. Или ако аз прескоча до Ню Йорк?

— Ще се радвам да те видя — рече Нора. — Даже много ми допада. Уговорихме се.

Само в мечтите ти, Лизи.

Малко преди дванадесет и половина паркирах колата си на алеята пред къщата на Конър Браун — винаги така наричах това място: къщата на Конър Браун. И още не бях стъпил на алеята, когато на прага се появи Нора.

Облечена бе в лека лятна рокля без ръкави, на червени и зелени цветя, разкриваща чудесния й тен, да не говорим за прелестните й крака. Настани се в колата ми и първото, което стори, бе да ми съобщи, че умира от глад.

— Значи ставаме двама — обобщих аз.

Потеглихме към градчето Чапакуа, за да проверим кухнята и останалите достойнства на ресторант „Льо Жарден дьо Роа“. Оказа се достоен, изискан, но не и прекалено луксозен. Може би комбинацията от безупречно бели колосани покривки и потъмнели от времето дървени греди се възприема в предградията като истински шик. Избрахме маса за двама в най-отдалечения ъгъл.

Половината от посетителите бяха бизнесмени, а другите половина — група скучаещи дами. Ние двамата — аз в строгия си костюм и Нора с късата си лятна рокля — май покривахме критериите и за двете категории. Категорично мога да заявя без никакво колебание, че Нора беше най-привлекателната жена в ресторанта. Потвърждаваха го главите на почти всички мъже, които не пропуснаха шанса да се извърнат след нея.

Келнерът веднага се появи.

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

Нора се наведе над масата.

— Ще представлява ли затруднение за теб, ако си поръчаме вино?

— Зависи от количеството на виното — отвърнах аз и се опитах да се усмихна. Когато тя ми върна усмивката, побързах да я уверя: — Не, няма да наруша никое правило на компанията.

— Чудесно. — Тя взе листа с вината и ми го подаде.

— Не, ти избери.

— Щом настояваш.

— Да ви изчакам ли за минута? — попита келнерът.

— Не, няма да се наложи — успокои го Нора. Обърна менюто към себе си и незабавно плъзна показалеца си надолу по страницата, като спря някъде по средата.

— „Шатоньоф дьо Пап“ — обяви избора си тя. Решение, което взе за по-малко от шест секунди.

— Ето една жена, която знае какво иска — отбелязах аз, след като келнерът кимна и се отдалечи.

Нора сви рамене.

— Поне когато става дума за вино.

— Аз пък имах предвид по-общия смисъл.

Тя ме изгледа с явно любопитство.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Например твоята кариера. Не мога да се отърва от впечатлението, че още от най-ранните си години си искала да се занимаваш с вътрешно обзавеждане.

— Не е вярно.

— Искаш да кажеш, че не си променяла непрекъснато мебелирането в „Къщата на мечтите“ на твоята кукла Барби?

Тя се засмя. Изглеждаше в много добро настроение.

— Добре, вярно е — призна си тя. — Ами ти? Винаги ли си знаел какъв искаш да станеш?

— Не. Детските ми мечти се простираха само до продаването на лимонада на моя щанд за безалкохолни. В тях нямаше и помен от застрахователни полици.

— Може би именно за това искам да те попитам. Не го възприемай откъм лошата му страна, но не мога да се отърва от противоположното впечатление: че може би си създаден за нещо по-друго.

— Като какво например? Как ме виждаш ти, Нора? Какво бих могъл да върша?

— Не зная. Нещо…

— По-вълнуващо?

— Не мислех да кажа точно това.

— О, да, искаше и това е добре. Не се чувствам обиден.

— И не би трябвало. Всъщност би могъл да го приемеш като комплимент.

Аз се засмях.

— А сега се опитваш да предизвикваш съдбата.

— Не, говоря сериозно. В теб има нещо, някаква вътрешна сила. А освен това си забавен.

Пристигането на нашия келнер с виното ме спаси от задължението да й отговоря. Когато той отпуши бутилката, Нора и аз си разменихме погледи над папките с менюто. Не флиртуваше ли тя с мен?

Не, Айнщайн, вие двамата флиртувате един с друг.

Нора завъртя чашата си, отпи глътка и одобри виното. Келнерът ни наля. Когато си замина, тя предложи тост:

— За Крейг Рейнълдс. За това, че бе така невероятно мил с мен през цялото това изпитание.

Благодарих й и ние чукнахме чашите си, без да откъсваме очи един от друг.

Дори не подозирах, че истинското изпитание едва сега започваше.

Бизнесмените напуснаха ресторанта. Малко по-късно примера им последваха и дамите. От следобедната навалица в „Льо Жарден“ останаха само двама безделници: Нора и моя милост. Ангажирани с ликвидирането на домашно приготвения пастет и салатата от едва покълнали палмови листа, печена сьомга и миди ала Сен Жак — всичко това погълнато с ленива наслада. На масата бяха останали двете чаши с последните капки вино.

От третата ни бутилка „Шатоньоф дьо Пап“.

Повярвайте ми, в първоначалния ми план не се предвиждаше само на един обяд да се опитаме да пресушим половината от избата на заведението. Но след като започнахме, планът бе ревизиран веднъж, после още веднъж. В края на краищата алкохолът е най-могъщият серум на истината. Какъв по-добър начин да разбера нещо повече за Нора от този? Колкото повече разговаряхме, толкова по-добри бяха шансовете ми да я опозная. Или поне в това се опитвах да се убедя.

Накрая аз погледнах през рамо към келнерите, които вече бяха седнали край масите, за да се нахранят и те. Момчето от бара лениво размахваше метлата с дългата дръжка. Обърнах се към Нора.

— Знаеш ли, съществува една едва различима граница между разтакаването и безделниченето и на мен ми се струва, че ние вече определено я прекрачихме.

Тя се огледа, за да разбере за какво й говоря.

— Имаш право — съгласи се с леко смутена усмивка. — По-добре да се махаме оттук, преди той да измете и нас заедно с трохите хляб.

Дадох знак на бездействащия келнер да ми донесе сметката. Оставих му тридесетпроцентов бакшиш, за да ни остави да си заминем без чувство за вина, макар че това бе проява на неразумна щедрост от моя страна. Още едно доказателство, че не бях съвсем трезвен. За Нора бе обяснимо да се понапие. В крайна сметка беше доста слаба. Но въпреки че тежах с около четиридесет килограма повече от нея, и аз не бях пощаден от въздействието на виното.

— Защо да не се поразтъпчем малко — предложих аз, щом се озовахме навън.

Олекна ми, когато тя се съгласи. Да пиеш в работно време — е едно. Но да пиеш и после да шофираш — е съвсем друго. Малко свеж въздух и аз отново щях да бъда във форма.

— Може би няма да е зле да посетим семейство Клинтън — изчурулика Нора. — Те живеят ето там, нагоре по улицата.

Оставих предложението й без отговор. Докато се разхождахме по тротоара покрай фасадите на различните магазинчета, спрях пред прозореца на един магазин за плетива и бродерии, наречен „Сребърната игла“.

— Това ми напомня за майка ми — казах й аз. — Тя обичаше да плете.

— Какви плетива? — попита Нора, която се оказа удивително добър слушател. По-добър, отколкото бих предположил.

— Обичайното. Покривки за маси, възглавнички, пуловери. Всъщност сега си спомних, че веднъж за Коледа, когато още бях ученик, тя ми изплете два пуловера, единият червен, а другият — син.

— Толкова е мило.

— Да, но не познаваш майка ми — рекох аз и вдигнах пръст. — На коледната трапеза се появих с червения пуловер и знаеш ли какво ми каза тя: Какво не му харесваш на синия?

Нора ме удари по рамото.

— Измисляш си го!

Да, така беше.

— Не, истина е — зарекох се аз. Продължихме да крачим бавно напред. — А каква е твоята майка? И тя ли е плетачка?

Нора внезапно се почувства неудобно.

— Майка ми… тя почина преди няколко години.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Тя беше много добра с мен, докато беше жива.

Ние продължихме да вървим мълчаливо.

— Видя ли какво сторих? — поклатих глава аз.

— Какво?

— Прекарахме си толкова чудесно, а сега всичко развалих.

— Не ставай глупав — рече Нора и махна с ръка. — Всичко днес все още си е чудесно. Всъщност днес е един от най-приятните ми дни от доста време насам. Нуждаех се от това.

— Аха, казваш го само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не, казах го, защото ти си този, който ме кара да се чувствам по-добре. И както можеш лесно да си представиш, тези последни седмици бяха ужасни за мен. Но тогава ти се появи буквално отникъде.

— Да, само дето направих нещата още по-мъчителни за теб.

— Отначало — да. Но сега всичко се промени или както се казва: всяко зло за добро.

Опитах се да не трепна от иронията, криеща се в последните й думи. Спряхме на светофара на едно кръстовище и зачакахме да превключи на зелено. Следобедното слънце започваше да слиза под върховете на дърветата и захладня. Нора леко потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. Наистина изглеждаше много уязвима.

— Ето, вземи го — казах аз. Свалих сакото си и го наметнах на раменете й. Докато тя пристегна реверите, за миг ръцете ни се докоснаха. Светофарът вече светеше зелено, но ние не помръднахме нито крачка. Вместо това стояхме на бордюра като заковани, приковали погледи един в друг.

— Не ми иска това да свършва — промълви тя. После Нора се наведе към мен и гласът й спадна до шепот:

— Защо да не отидем някъде, става ли?

Не бе нужно да съм Джони Казанова, за да разбера какво иска да ми каже. Защо да не отидем някъде? Дори Джони Глинената глава не би пропуснал подобен не чак толкова префинен намек. Нора нямаше предвид да се настаним някъде с по чаша кафе в ръка, за да проясним главите си.

Не, единственото неясно за мен до този момент бе следното: как би трябвало да реагира Джони ОʼХара?

По време на обяда нямах нищо против това, че двамата с Нора се чувствахме уютно в компанията си, флиртувахме, забавлявахме се. Всъщност нали това бе целта? Но сега нещата внезапно станаха прекалено уютни.

Възможно ли бе тя да се интересува от мен? Разбира се, не точно от мен. А от застрахователния агент Крейг Рейнълдс.

Може би всичко се дължеше на виното, което бе изпила? Или пък на нещо друго, нещо, което не бях забелязал. Някаква игра, която играеше. Но едно поне бе сигурно: тя не искаше да бъде с мен заради парите ми.

Да продаваш застраховки живот поне официално не беше от професиите, с които можеш да забогатееш. Дори най-добрите в бранша не можеха и да помислят дори да се сравняват с Конър Браун, водещ играч във фондовите операции и всепризнат финансов гуру. Освен това Нора бе видяла къде живея под името Крейг Рейнълдс. Вече знаеше, че моето БМВ и луксозните ми костюми са само за фасада. Ала въпреки всичко това тя го бе изрекла: Защо да не отидем някъде?

Стоях, без да помръдна, потопил поглед в зелените й очи, на онзи ъгъл в центъра на Чапакуа. Откъдето можехме да поемем във всяка посока.

— Последвай ме — казах й аз.

Върнахме се до моята кола, паркирана пред ресторанта. Отворих за нея лявата врата.

— Къде ще ме отведеш?

— Ще видиш.

Заобиколих предницата и се настаних зад волана. Пристегнахме коланите и аз включих двигателя, като го форсирах още там, на паркинга. После натиснах педала за газта и моето послушно БМВ веднага се втурна напред.

Нора се усети още когато не бяхме изминали дори километър-два.

— Ти ме водиш у дома, така ли?

Обърнах се към нея и бавно кимнах.

— Съжалявам — отвърнах.

— Тогава ставаме двама. Но все пак имаш право. Трябва да е от виното. Толкова се срамувам.

Тонът ми, всичките ми жестове, цялото ми държане… може би отстрани да е изглеждало, че ми е лесно да взема това решение, че мисълта да бъда с нея въобще не ми е минавала през ума. Де да беше истина.

Нора безспорно беше красива жена, която на всичкото отгоре ми отправи смайващо предложение. Необходима ми бе всяка частичка от волята ми, за да не забравя защо, в крайна сметка, сега съм с нея.

Все пак не можех да отрека, че помежду ни съществува привличане. И бях сигурен, че тя не се преструва. Пък и дори така да е, защо трябваше да се притеснявам?

Пътувахме в мълчание по последната отсечка от пътя към къщата на Конър. Само веднъж си позволих да я погледна крадешком и нямаше как да не забележа, че роклята й се е повдигнала нагоре. Загорели бедра, стройни и стегнати, подсказващи ми какво губя.

Извих по кръговата алея и спрях. Тогава тя отпусна въдицата.

— Мисля, че мога да те разбера. Вероятно щеше да е грешка. Особено при тези обстоятелства.

— Вероятно.

— Благодаря за обяда. Прекарах чудесно. — Тя се наведе и съвсем леко ме целуна по бузата. Усетих нежното докосване на косата й до лицето ми. Долових парфюма й, много приятен, напомнящ за някакъв цитрусов плод.

— Аз ще… хм… — Изкашлях се. — Ще ти се обадя, когато бъдат готови документите за парите от застраховката, става ли?

— Разбира се, Крейг. Наистина беше чудесен с мен.

Нора излезе от колата и бавно се отправи към стъпалата пред фасадата на къщата. И извън живота ми? Изчаках я, докато изваждаше ключовете от чантичката си. За няколко секунди бях отклонил погледа си, за да променя настройката на радиото. Когато отново погледнах към нея, тя още се опитваше да отвори вратата.

Смъкнах прозореца.

— Всичко наред ли е?

Обърна се към мен и поклати отчаяно глава.

— Проклетата брава нещо заяжда. Не ми стига предишното притеснение, а сега и това.

— Почакай.

Излязох от колата, за да хвърля един поглед на ключалката. Сигурен бях, че ключът стърчи наполовина от нея.

Но се оказа, че нищо не заяжда.

Още щом го натиснах, останалата половина от ключа веднага проникна навътре, плавно, без никакви проблеми. Обърнах се към Нора, която бе на сантиметри от мен.

— Моят герой — промълви тя и притисна тялото си до моето. Краката й бяха удивително стегнати и плътно долепени до моите. Гърдите й бяха заоблени и твърди. Обви ръце около мен и леко ме целуна по долната устна. — Излъгах те. Но никак не съжалявам.

И тогава инстинктите надделяха над волята ми. И гардът ми падна. Напълно.

Защото отвърнах на целувката й.

Като вълна, тласкана от ураган, ние нахлухме в преддверието. Затворих с ритник външната врата зад нас. Какво правиш, ОʼХара?

Все още не бе късно да се спра. Имаше шанс да се оттегля. Трябваше само да престана да обсипвам Нора с целувки.

Ала не можех да спра. Усещах я толкова мека, толкова дяволски сладка в прегръдките ми. Всичко в нея ухаеше съблазнително — тялото й, косата й. Зелените й очи ме омайваха, при това съвсем отблизо.

Нора пое ръката ми и я насочи към роклята си, надолу по вътрешната страна на загорелите си бедра. От допира дъхът й секна. Когато докоснах меките й копринени бикини, тя ме стисна още по-здраво, а бедрата й започнаха да трепкат в такт с докосванията ми. Изохка и бога ми, стоновете й бяха съвсем истински. Пък и защо й трябваше да ме мами?

Сакото и ризата ми отхвърчаха настрани. Панталоните ми ги последваха. Спряхме да се целуваме само за някакви части от секундата — колкото Нора да измъкне роклята нагоре през главата си. „Чукай ме“, прошепна ми тя, останала без дъх. Каза го просто така. Ала от устата й това прозвуча съблазнително и неустоимо.

Нора ме бутна на пода и ме възседна. Скъса бикините си, пое го в ръка и го насочи навътре в себе си. Дори и в този изключително разгорещен момент на дивна езда една мисъл все пак успя да проблесне в главата ми: Свършено е с теб, ОʼХара.

Бях като заслепен. Всичко около мен се завъртя, буквално цялата стая. Стая ли? Още бяхме в мраморното преддверие на къщата на Конър Браун — мъжа, за когото тя бе сгодена. Мъжът, когото може би беше убила. Здравата бях загазил.

Помисли какво правиш. Но следващото, достигнало до съзнанието ми, бе някакъв звън нейде отдолу, откъм краката ми. Отне ми цяла секунда, за да се досетя откъде идва този досаден звън.

От моя мобилен телефон.

Иисусе Христе! Знаех кой е. Сюзън! Проверяваше ме. Няма що, улучила беше най-подходящия момент.

— Да не си и помислил да се обаждаш — предупреди ме Нора.

Не се безпокой, няма да го направя.

Звънът престана, докато ние продължавахме с ездата, неспособни да спрем. В бесен ритъм с невероятен синхрон. Красивата й кафява коса се разпиля върху лицето ми. Беше върху мен; после под мен; на лакти и колене; тялото й, извито в чувствена дъга, тръпнеше, разтърсвано от дълбоки стонове, които ме подканваха за още и още, докато в преддверието не отекнаха виковете ни, когато достигнахме кулминацията.

За две-три минути, ако не и повече, останахме бездиханни, загледани в тавана, безмълвни и потни, опитвайки се да възстановим дишането си.

Накрая примигнах.

— Значи ключът заяждаше, така ли?

— Ами ти беше този, който се хвана на номера.

— Така ли, нима бях аз?

Сега и двамата се разсмяхме, наистина се разсмяхме, сякаш това бе най-смешното, което някога ни се е случвало. Нора още се заливаше от смях, когато се надигна. Така заразително, че да ти се прииска да се смееш с нея.

— Гладен ли си? — попита ме тя. — Искаш ли пържола? Или да ти направя един омлет?

— На всичкото отгоре умееш и да готвиш…

— Ще го приема като отговор „да“. Ако искаш, можеш да си вземеш един душ в стаята за гости. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно.

— Великолепно.

Тя се обърна към мен и ме целуна.

— Не толкова великолепно като теб, Крейг Рейнълдс.

Излязох изпод душа и с опакото на ръката си избърсах замъгленото от влагата огледало, за да се огледам. Поклатих глава. После още веднъж.

Е, този път наистина добре се издъни, ОʼХара.

Работата под прикритие винаги изисква известно пространство за маневриране, но този път стигнах твърде далеч. Бях прекрачил невидимата граница, докъдето се простираха моите задължения, само че не по този начин, за който ще ти окичат медал в сградата на Хувър20 във Вашингтон.

Така че се налагаше да се действа предпазливо, извънредно предпазливо.

— Крейг, добре ли си? — провикна се Нора от най-долното стъпало. Отворих вратата на банята, за да се чуваме по-добре.

— Душът ми се отрази чудесно. Ей сега слизам.

— Добре. Защото омлетът ей сега ще бъде готов.

Сресах косата си назад, отново облякох дрехите си и се спуснах по стъпалата надолу, за да се присъединя към Нора в кухнята. О, боже, тя представляваше страхотна гледка — само по сутиен, бикини и дървена шпатулка в ръка. Да можехте да видите великолепната й фигура, омайната й усмивка…

Направи ми впечатление, че на масата беше поставен само един комплект прибори за хранене.

— Ти нищо ли няма да хапнеш? — попитах я аз.

— Не, вече си взех малко от шунката. — Тя надигна бутилката си с минерална вода. — Така съм свикнала. Да следя за талията си.

— Нали аз ще следя всичко около теб да е наред. Така че нямаш основания за тревога.

Настаних се на стола и се загледах в нея, докато тя се оправяше с тигана върху котлона. И колкото повече я гледах, толкова повече я харесвах. Беше страхотно привлекателна както отзад, така и отпред. А колкото до талията…

— Че какво ти е на талията?

По-кротко, ОʼХара.

Но, честно казано, не можех да спра. Това бе странно чувство, което веднага ми напомни за един отколешен мой познат — полицай, инспектор от Отдела за борба с наркотиците и мой приятел. Наистина беше много добър човек и добър полицай. Докато не направи фаталната грешка. Като последен глупак се зае лично да изпробва стоката и се пристрасти.

Такъв урок не можеше да се забрави.

Дори след душа все още усещах по кожата си уханието на Нора. Още усещах вкуса й. И мислех само за едно — колко силно я желая. Просто не знаех как да се спра.

— Готово, можеш да започваш.

Вперих очи в големия пухкав омлет — приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад, — който тя постави в широката чиния пред мен.

— Изглежда много апетитно. — Вече бях порядъчно изгладнял, може би защото на обяд почти нищо не бях хапнал.

Взех вилицата и вкусих първото късче.

— Забележително.

Тя наклони глава.

— Нали не ме лъжеш?

— Кой, аз ли?

— Ти, точно ти, Крейг Рейнълдс. — Нора се наведе и прокара ръка през косата ми. — Искаш ли бира или нещо друго?

— По-добре чаша вода. — Алкохолът бе последното, от което се нуждаех в момента.

Тя отиде до бюфета, за да вземе чаша, докато аз продължавах с омлета. Честно казано, беше страхотно вкусен.

— Не можеш ли да останеш тук за цяла нощ? — попита тя, когато се върна с чашата вода за мен. — Моля те, остани.

Въпросът й ме изненада, макар че сигурно не би трябвало. Огледах кухнята — може би най-сложно съоръжената кухня, в която кракът ми бе стъпвал. Помещението бе обзаведено от професионалисти и наистина изглеждаше много привлекателно, защото всичко в него бе изпипано до последния детайл. Разбира се, не липсваха кухненски уреди и обзавеждане от най-добрите в света фирми от този отрасъл: „Вайкинг“, „Траулсен“, „Улф“, „Миеле“, „Гаджия“.

Нора погледна към преддверието. Лятната й рокля още лежеше на мраморния под.

— Мисля, че вече е късно да си тръгваш — каза тя.

Имаше право и тъкмо се канех да се съглася с нея… когато изведнъж в стомаха си почувствах нещо много странно.

— Какво не е наред? — попита Нора.

— Не зная — отвърнах. — Ей така, изведнъж започна да ми…

Идеше ми да повръщам из цялата кухня.

Скочих от стола и се втурнах към банята, като едва успях да се добера навреме до тоалетната. Коленичих над седалката и повърнах неудържимо. Отиде целият омлет. Дори и някакви остатъци от предишното хранене.

— Крейг, добре ли си? — провикна се тя откъм вратата на банята.

Не, не бях. Защото се люшках, понесен от приливната вълна на прилошаването и едва се крепях на гребена й. Зрението ми се замъгли. Единствено можех да се опитвам да се закрепя някак си и да се надявам вълната да отмине.

Ако можеше да ме види сега отнякъде онзи полицай от гробището.

— Крейг? Плашиш ме.

Бях прекалено зает да се боря с гаденето във вътрешностите ми, за да се вслушвам в това, което ми говори тя. Твърде замаян и омаломощен.

— Да ти донеса ли нещо? — попита тя.

И както си бях така, с ръце, обхванали порцелановия ръб на тоалетната, внезапно бях обзет от вледеняващ страх: ами ако не ми мине? Именно така се чувствах в онзи миг, безкрайно изплашен, настръхнал и ужасен.

— Крейг, моля те, кажи нещо.

В следващия миг обаче то се случи — пристъпът спря. Странно. За щастие. Изчезна тъй бързо, както се бе появил. Някак си… просто така.

— Добре съм — отвърнах облекчено, все още не смеещ да повярвам, че болката е изчезнала. — Вече съм добре. Ей сега ще дойда.

Надвесих се над мивката, изплакнах си устата и наплисках лицето си със студена вода. Отново се взрях в образа, гледащ ме насреща от огледалото. Сигурно беше някакво хранително отравяне, нали?

Но не можех да се отърся от едно подозрение — че много изкусно ме бяха изиграли. Или казано по-просто, този омлет някак си странно се връзваше с огромната болка, само допреди минута разкъсвала стомаха ми.

Иисусе Христе, ОʼХара. Стегни се!

Върнах се в кухнята при крайно обърканата Нора.

— Изплаши ме, дяволски ме изплаши — промълви тя.

— Съжалявам. Странна работа. — Опитах се да измисля някакво по-приемливо обяснение. — Може би е било заради някое развалено яйце.

— Възможно е. Ох, чувствам се ужасно. О, Крейг! Но нали сега си по-добре?

Кимнах.

— Сигурен ли си? Само не се опитвай да се правиш на герой.

— Да.

— Сега аз съм тази, която се чувства ужасно. Сигурно никога повече няма да хапнеш нещо, приготвено от мен.

— Не ставай глупава, ти за нищо не си виновна.

Долната й устна се нацупи като на дете, заловено в някаква беля. Изглеждаше наранена и уплашена. Пристъпих към нея и я прегърнах.

— Бих те целунал, но сега…

Лицето й внезапно грейна.

— Мисля, че ще мога да ти намеря една четка за зъби. Но при едно условие.

— Какво е то?

— Да се съгласиш да прекараш нощта тук. Още веднъж те моля, умолявам те, от все сърце.

Може би, ако не бе само по сутиен и бикини. Може би, ако в този момент не я държах в прегръдките си. Може би тогава щях да кажа не. Може би, но се съмнявам.

— Но и аз имам едно условие — добавих аз.

— Зная какво се готвиш да ми кажеш и затова няма какво да му мислим повече.

Което означаваше, че тази вечер щяхме да си легнем някъде по-далеч от голямата спалня. Не че всъщност щяхме да спим кой знае колко. Обещах си това да трае само една-единствена нощ. Защото на следващия ден щях да сложа край на всичко. Щях да измисля някакъв друг начин да бъда близо до нея, без да имаме интимни отношения.

Дълбоко в себе си знаех какво ставаше. Чувствах го с цялото си тяло.

Здравата бях хлътнал по Нора.

На следващата сутрин се събудихме от звънеца на външната врата, отекнал силно в целия долен етаж.

Нора скочи от леглото.

— Кой може да е толкова рано?

Аз погледнах часовника си.

— Мамка му!

— Какво?

— Никак не е рано. Почти девет и половина е.

Усмивката, разцъфтяла на лицето й, бе едновременно закачлива и много секси.

— Мисля, че ние наистина се поизтощихме един друг.

— Продължавай да се смееш колкото искаш, само че аз преди един час трябваше да бъда в офиса.

— Не се притеснявай. Ще ти напиша извинителна бележка.

На вратата отново се позвъни. Този път няколко пъти. Звучеше като порив на вятър по време на ураган.

— Който и да е, ще го отпратя на бърза ръка — закани се Нора. Гола и красива, тя се изправи от леглото и се приближи до прозореца. Надникна навън иззад завесите.

— По дяволите! Как можах да забравя!

— Какво си забравила?

— Та това е Хариет.

Нямах никаква представа коя е Хариет, но сега това бе без значение. Знаех само, че никак не ми се искаше тази Хариет или която и да е друга особа да стърчи пред външната врата, особено когато аз съм от другата й страна.

— Нали ще се отървеш от нея, още сега?

— Всъщност не мога. Тя ми прави огромна услуга.

— А какво ще стане, ако ме види тук с теб?

— Е, няма да се стигне дотам. Бях я помолила да огледа мебелите и покъщнината за антикварния й магазин. Просто се спотайвай тук. Ще се постарая да стоим далеч от тази стая. Огледът няма да трае дълго.

За Джон ОʼХара това не бе никакъв проблем; но, от друга страна, Крейг Рейнълдс имаше да върши доста работа.

— Нора, и без това вече съм закъснял за работа — казах аз. — Няма ли начин да се измъкна от задната врата или нещо подобно.

— Тя вече е видяла колата ти отпред. Ако я няма, когато си тръгва, ще започне да ме разпитва. А и двамата не го искаме.

Поех дълбоко дъх и после шумно го изпуснах.

— Колко ще продължи всичко това?

— Нали ти казах вече, няма да трае дълго. — Тя отвори прозореца и се провикна: — Съжалявам, Хариет, ей сега слизам долу. Страхотна шапка имаш, скъпа.

Нора се завъртя и с летящ старт се гмурна обратно в леглото при мен.

— А сега да се разберем за твоя работен ден — рече тя и плъзна ръка под одеялото. — Не смятам, че е добра идея.

— О, не смяташ, така ли!

— Абсолютно не. Мисля, че можеш да си представиш, че си ученик, избягал от училище, и двамата ще се позабавляваме. Какво мислиш?

Нямаше значение какво бях казал. Ръката на Нора, пъхната под одеялото, вече бе й предала какво мисля.

— Предполагам, че мога да си взема един свободен ден.

— Ето, това е проява на характер.

— И на какво ще посветим днешния ден?

Нора се напъха под одеялото, за да провери това, което най-много я вълнуваше.

— Е, ще ти кажа. Ще си устроим нещо като излет.

Отново се надигна от леглото. Боже, колко бе стройна. И гъвкава. И изящна.

— Почакай, не можеш да ме оставиш точно сега — простенах аз.

— Налага се, скъпи. Хариет ме чака отвън, а аз съм длъжна да си сложа все пак някаква дрешка. — Тя надигна одеялото, взря се съсредоточено в това, което се криеше под него, и на лицето й разцъфтя същата закачлива и секси усмивка. — Задръж го така! — заповяда ми.

Лежах в леглото, втренчен в тавана, опитвайки се да подредя мислите си. Вероятно стаята е служела за спалня на прислужницата или бавачката, ала това не й пречеше да бъде доста по-хубава от моята в онзи апартамент. Накрая започнах да кроя планове за останалата част от деня, като обмислях какво да правим двамата с Нора. Но по-важно бе да реша как да балансирам и насочвам деликатните ни взаимоотношения, нашата прохождаща връзка или каквото и да беше това между нас.

Тя сигурно знаеше как да получи това, което иска. Но оставаше въпросът дали това, което иска, съм самият аз. И какво исках аз? Да докажа, че Нора е невинна?

Накрая не издържах и си казах: цялата тази история да върви по дяволите. Единственият въпрос, който реално имаше значение, се ограничаваше до това — имала ли е тя нещо общо със смъртта на Конър Браун… и с изчезването на парите му. Това именно бе работата ми — да търся отговорите на подобни въпроси.

Затворих очи. Но след няколко секунди ги отворих.

Скочих от леглото и изтичах към костюма си, провесен на стола. Грабнах дрънчащия мобилен телефон от джоба на панталоните си и проверих номера на повикващия абонат, макар да знаех кой може да бъде. Беше Сюзън!

Не можех за втори път да я пренебрегна, нали? Тя знаеше, че винаги нося мобилния със себе си и се старая да не излизам от обхват.

Бъди естествен, ОʼХара!

— Здравей.

— Защо шепнеш? — попита тя.

— Защото съм на голф турнир.

— Ха-ха. А къде си всъщност?

— В библиотеката на Брайърклиф Манър.

— Това ми звучи още по-съмнително.

— Обаче е истина. Сега работя върху жаргона си в сферата на застрахователното дело, по-специално застраховките живот.

— Защо?

— Защото Нора задава куп въпроси. Тя се оказа доста умна и проницателна личност. Не знам дали ме изпитва, или просто е любопитна. Но независимо от това трябва да понауча нещо за настоящата си професия.

— Кога за последен път си осъществил контакт с нея?

Нещо ми подсказа, че уточнение от рода на през цялата тази нощ няма да бъде най-подходящият отговор на този въпрос.

— Вчера — отвърнах. — Крейг Рейнълдс я отведе на обяд, за да се извини за безпокойствата, в които я въвлече Джон ОʼХара.

— Добър ход, хитрецо. Ти несъмнено вече си обяснил на Нора за предстоящото изплащане на застраховката, нали?

— Да. Тя изглеждаше облекчена. Тогава обаче започна да ме отрупва с въпроси.

— Мислиш ли, че подозира нещо?

— Трудно е да се каже нещо определено, когато е замесена Нора Синклер.

— От тебе се искаше да я предразположиш към откровеност.

Последните й думи ме накараха да преглътна с усилие.

— Хрумна ми нещо: какво ще стане, ако Крейг Рейнълдс след този обяд я покани на вечеря?

— Искаш да кажеш: нещо като среща?

— Не бих го представил точно в тази светлина. Нейният годеник почина съвсем наскоро. Но да, все пак е нещо като среща. Нали току-що каза, че трябва да я предразположа към откровеност.

— Не знам — промърмори Сюзън.

— Правилно, нито пък аз. Нямам много възможности за избор, да не говорим пък за времето.

— Ами ако тя каже не?

Аз се засмях.

— Подценяваш чара на ОʼХара!

— Едва ли. Именно заради това ти възложиха този случай, приятел. Но както ти самият ми каза преди няколко дни, Нора няма вид на жена, която ще се прехласне по някакъв застрахователен агент.

Прехапах език.

— Лично на мен ми се струва, че ти си по-загрижена да не би Нора да каже да.

— Наистина е така — призна тя. — Но мисля, че имаш право. Няма да се учудя, ако това се окаже най-добрият ни удар.

Тъкмо мислех да изкажа съгласието си, когато отвън чух някакви гласове. Нора и Хариет слизаха по стъпалата, увлечени в разговор.

— По дяволите!

— Какво става?

— Налага се веднага да прекъсна — зашепнах аз. — Току-що библиотекарката ми метна един свиреп поглед.

— Добре, така да бъде. Но слушай: внимавай много, ОʼХара.

— Имаш право. Тази библиотекарка изглежда доста опасна.

— Много смешно, няма що.

Прекъснах връзката и отново се отдадох на съзерцаването на тавана. Мразех да лъжа Сюзън, ала този път нямах избор. Тя искаше да знае дали според мен Нора не подозира нещо. А ето, сега аз си задавах същия този въпрос, но за Сюзън. Дали тя разбра, че я лъжа?

Сюзън беше една от най-малко лековерните личности, които някога съм познавал. Тъкмо заради това тя беше шефът.

Нора се върна, цялата в ослепителни усмивки и изпълнена с жизненост. Трудно можех да й устоя. Тя скочи в леглото и обсипа с целувки гърдите ми, бузите ми, устните ми. Завъртя очи и направи прелестна физиономия, която би могла да спечели завинаги сърцето ми, но при нормални обстоятелства, каквито сегашните със сигурност не бяха.

— Липсвах ли ти?

— Ужасно — признах аз. — Как вървят работите ти с Хариет?

— Чудесно. Казах ти, че няма да се наложи да ме чакаш дълго. Защото съм добра. Няма да повярваш колко съм добра.

— Да, само че не ти бе затворена в тази стая.

— О, бедният ми той! — подразни ме тя. — Нуждаеш се от малко чист въздух, така ли? Още една причина да не се появяваш днес на работното си място.

— Няма да приемеш отговор „не“, така ли?

— Честно казано… не.

Кимнах към стола, където висяха сакото и панталонът ми.

— Добре, но сигурна ли си, че искаш да прекараш два дни с мен, както съм само с тези дрехи?

Тя сви рамене.

— След като вече веднъж успях да ти ги смъкна от гърба, не виждам защо пак да не го направя.

Изкъпахме се, преоблякохме се и взехме нейната кола за предстоящата разходка на свеж въздух. Мерцедеса.

— Къде отиваме? — попитах.

— Остави това на мен — рече Нора и нагласи слънчевите си очила.

Отначало подкара към градския пазар за гастрономически деликатеси, наричан „Виларина“. Естествено, аз се държах, като че ли вече неведнъж съм бил там. И докато обикаляхме сергиите и магазините, тя ме попита има ли нещо, което не обичам да ям.

— Разбира се, като се изключат моите омлети.

— Не си падам много по сардините например. Иначе с всичко останало нямам проблеми.

Нора купуваше с размах, като че ли се стягаше за някакъв малък пир. Накупи най-различни видове сирена, макарони, салати, маслини, сушени меса, както и френски хляб. Предложих да платя. Но тя побърза да отвори чантичката си, като се престори, че не ме е чула.

Следващата ни спирка бе в магазина за напитки.

— Какво ще кажеш днес да сме на бяло вино? Аз самата предпочитам „Пино Гриджо“ — обясни ми.

Тя се увери, че виното е изстудено, и добави и бутилка „Тийфенбрунер“. Вече бяхме напълно готови за нашия импровизиран пикник.

В това се убедих още по-силно, когато Нора ми показа кашмиреното одеяло, което бе поставила в багажника. Сложила го там, докато съм бил под душа.

Продължихме към близкото езеро Покантико и намерихме едно тревисто кътче, тъй усамотено, че най-вероятно никой нямаше да ни безпокои, да не говорим за великолепната гледка към имението на фамилията Рокфелер с всичките онези чудесни възвишения, долини и други красоти.

— Виж, това не е ли много по-приятно, отколкото да ходиш на работа? — попита тя, след като се разположихме на одеялото.

Но аз всъщност работех. И докато си говорехме, похапвайки и отпивайки от виното, аз се стараех, най-внимателно, да измъкна нещо от Нора, което би я уличило в смъртта на Конър Браун, както и за трансфера на неговите пари, откъдето всъщност започна цялото това разследване.

Опитах се да преценя компютърната й грамотност, като уж случайно подметнах за онези защитни програми, тип „Firewall“21, вградени в новия уеббраузър, който използвах в офиса. Когато тя кимна, че има представа за тях, аз добавих небрежно:

— И като си помислиш, че само преди една година свързвах думата firewall с огън…

— И аз съм като теб. Това, което научих, дължа на един от бившите си клиенти, който беше много запален по интернет.

— Да не би да е бил един от тези нови интернет милионери? Господи, какво ще ги правят толкова много пари?

Нора направи една закачлива гримаса.

— За мой късмет много от тези пари отиват за смяна на обзавеждането. Не можеш да си представиш колко се печели от това.

— Сигурно е така. Макар че мога да си представя също какви огромни данъци плащат тези момчета.

— Истина е, разбира се, но предполагам, че си имат начини да ги сведат до минимум — рече тя.

— Искаш да кажеш, че умеят да намират вратички в законите? Или нещо друго?

Тя ме изгледа за миг.

— Да, нещо като вратички в законите.

Нора леко присви очи. Долових в тях колебание, примесено с подозрение. Достатъчно, за да ме накара да сменя темата.

Така премина останалата част от следобеда. Опитвах се да изглеждам забавен и щастлив… като мъж, който се радва на неочаквания си почивен ден в компанията на една красива жена, на която не може да се насити.

Прибирай се у дома, ОʼХара. Бягай оттук, идиот такъв!

Но не побягнах.

След пикника отидохме да се поразсеем с филма, прожектиран в киносалона към Дома на изкуствата в Плезънтвил. И това бе хрумване на Нора. Даваха трилъра на Хичкок „Задният прозорец“ и тя ми призна, че това бил един от любимите й филми.

— Обичам Хичкок. И знаеш ли защо, Крейг? Той е толкова забавен и в същото време показва и тъмната страна от живота. Все едно да гледаш два филма, като плащаш само за един.

Когато прожекцията свърши, ние до такава степен се бяхме натъпкали с пуканки, че решихме да пропуснем вечерята, планирана от Нора в близкия ресторант „Железния кон“. Стоях до нея на градския паркинг, сякаш двамата отново бяхме гимназисти, неуверени как ще завърши тази любовна среща.

Но не и Нора.

— Хайде да отидем у вас — предложи тя.

Изгледах я за миг, наблюдавайки изражението на лицето й. Тя вече знаеше къде живея — онази неприятна дупка, тясна като кутия за обувки. Дали ме изпитваше, за да види как ще реагирам? Или наистина пет пари не даваше къде живея?

— Хм, у нас ли?

— Имаш ли нещо против?

— Не. Но искам да те предупредя, че може да не се окаже това, което очакваш.

— Че какво толкова? Какво очаквам според теб?

— Да кажем само, че далеч не е това, с което си свикнала.

Нора ме погледна право в очите.

— Крейг, аз те харесвам. И само това е важно. Само ти и аз. Разбра ли?

— Разбрах — кимнах аз.

— Мога ли да ти вярвам? Иска ми се да мога.

— Да, разбира се, че можеш да ми вярваш. Аз съм твоят застрахователен агент.

С тези думи ние потеглихме към моя апартамент. Трябва да призная, че на Нора окото й не трепна, когато го видя — за втори път. Агифорд Корт Гардънс, моят дом, моят чудесен дом.

Хванати ръка за ръка, влязохме вътре.

— Трябва да ти призная, че чистачката днес стачкува — заявих с усмивка. — Непоносими работни условия, според нейните претенции.

Нора огледа жилището, подредено надве-натри.

— Всичко е наред — успокои ме тя. — Всичко това ми подсказва, че тук не се срещаш с никоя друга. А това наистина ми харесва.

Предложих й бира и тя прие. Заведох я дори в кухнята, тъй като не се съмнявах, че ще се усмихне презрително при вида на жълтите кухненски шкафчета „Формика“.

Тя отпи малко от бирата и остави на стола червената си кожена чантичка.

— Е, няма ли да ме разведеш още някъде наоколо?

— Та ти видя почти всичко.

— Но имаш спалня, нали?

Казах си, че тук вече трябва да спра, точно сега. Разбира се, ако наистина исках това, ние никога нямаше да се озовем в моята кухня. Би трябвало да й кажа нещо още там, в киното, нещо от рода на „нека да не насилваме нещата“.

Ала вместо това започнахме страстно да се целуваме още преди да стигнем до спалнята. Бях на път отново да се озова с Нора под завивките. Кой знае, това можеше и да послужи като повод за придаване на ново значение на понятието агент под прикритие.22

Но наистина възнамерявах да обърна всичко това в моя полза. И си въобразявах, че зная точно откъде да започна.

— Как така си успял да преровиш чантичката й, без тя да се усети? — попита Сюзън.

Ами, шефе, разбираш ли, след като Нора и аз се отдадохме на див, необуздан секс в моята ергенска бърлога, аз я изчаках да заспи. Тогава се промъкнах в кухнята и претършувах чантичката й.

Но като се позамислих…

— Имам си свои начини — скромно си признах аз. — Нали затова ме избрахте за тази задача?

— Само защото притежаваш опит в проследяването. И защото беше на разположение.

Това беше на следващия ден. Намирах се в офиса, зад бюрото си, и осведомявах Сюзън по телефона за последното развитие на нещата, които бяхме обсъждали при предишния ни разговор: срещата ми с Нора на вечеря. Главната тревога на Сюзън бе, че може би започвам да ставам прекалено настоятелен, а това можеше да подплаши Нора.

Ха.

След като я уверих, че няма за какво да се тревожи, нейното внимание се пренасочи към това, което бях открил в чантичката на Нора.

— Как беше името на онзи тип? — попита тя.

— Стивън А. Кеплер.

— И той е адвокат от Ню Йорк по данъчни дела?

— Поне така твърди визитната му картичка.

— И кога най-скоро можеш да говориш с него?

— Тук възникна нов проблем. Телефонирах му, но се оказа, че ще бъде в отпуск до следващата седмица.

— Разбира се, той може би не знае нищо.

— Или пък знае всичко. Аз съм оптимист, забрави ли?

— Той ще ти заяви, че е длъжен да пази тайните на клиентите си, ако, разбира се, Нора се числи към тях.

— Вероятно точно това ще направи.

— А какво ще правиш ти тогава?

— Както вече казах, имам си свои начини.

— Знам и точно това ме плаши — призна тя. — Не забравяй, че си длъжен да внимаваш много с адвокатите. Някои от тях, колкото и да не ти се вярва, наистина са наясно със законите.

— Много забавно, нали?

— Ще ме държиш ли в течение на всичко? Длъжен си да ме информираш.

— Винаги го правя.

След като затворих, бутнах стола си назад и поех дълбоко дъх. Чувствах се неспокоен и без настроение. Моят компютър в момента се бе превключил в режим на скрийнсейвър, но като се дръпнах назад, за да кача краката си на бюрото, токът на обувката ми докосна интервалния клавиш и екранът светна. Притеглих стола отново към бюрото и отворих на екрана файла на Нора. Започнах да преглеждам снимките, които бях направил с цифровия фотоапарат след погребението на Конър Браун.

Една от тях ми направи по-особено впечатление и се заех да я разглеждам по-подробно.

На снимката бе запечатан момент от разговора на Нора със сестрата на Конър — Елизабет, на стъпалата пред къщата. Нора бе цялата в черно, със същите слънчеви очила, с които ме придружаваше на пикника. Елизабет Браун също изглеждаше доста добре, само че беше блондинка от Калифорния, архитект — поне според данните, които имах за нея.

Наведох се напред и се взрях съвсем отблизо в кадъра. На пръв поглед нямаше нищо необикновено в това, на което бях станал свидетел. Но това беше само на повърхността. Възприятието е едно, а реалността — нещо съвсем друго. Или Нора нямаше какво да крие… или бе успяла да измами всички. Полицията. Приятелите. Елизабет Браун. Иисусе Христе! Можеше ли да стои на онези стъпала и най-спокойно да разговаря със сестрата на мъжа, когото е убила?

Дали Нора бе толкова убедителна? Нима наистина бе толкова ловка измамница? Не можех да кажа със сигурност какво я правеше толкова опасна. Или поне засега.

Знаех само едно: изгарях от нетърпение да я видя отново.

Затворих файла и си казах, че вече не съм способен да се контролирам добре. Трябваше да предприема нещо. Намирах се толкова близо до пламъците, че вече започвах да усещам топлината им. Имах нужда да се махна някъде. Трябва да поохладиш, ОʼХара. Поне за няколко дни.

Тогава ми хрумна една идея. Може би това бе начинът пак да сложа ред в приоритетите си.

Отново набрах номера на Сюзън и й обясних какво искам да направя.

— Имам нужда от два почивни дни.

В сряда следобед Нора излезе от асансьора на осмия етаж на психиатричната клиника „Пайн Удс“. Изпи последната глътка вода от бутилката и я пусна в контейнера за отпадъци. Както винаги, тя се насочи първо към сестринската стая, но този следобед никого не завари там. Нито Емили, нито дори онази новата, Патси. Що за име беше това? Никого нямаше.

— Ало! — провикна се тя.

Не последва отговор, само ехото на собствения й глас.

Нора се поколеба за кратко, преди да реши да продължи надолу по коридора. След всичките тези години въобще не се нуждаеше от упътвания накъде да продължи.

— Здравей, мамо.

Оливия Синклер се обърна към дъщеря си, която бе спряла на прага.

— Здравей — отвърна тя с обичайната си празна усмивка.

Нора я целуна по бузата и притегли стола.

— Добре ли се чувстваш?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

— Да, знам — кимна Нора. Остави чантичката си на пода и посегна към найлоновата торба, която бе взела. От нея извади екземпляр от последния роман на Патриша Корнуел.

— Ето, вземи. Този път не съм забравила.

Оливия Синклер взе книгата и бавно прокара длан по корицата. С показалеца си опипа релефните букви на заглавието.

— Изглеждаш по-добре, мамо. Осъзнаваш ли колко ме изплаши миналия път?

Нора я гледаше втренчено, докато погледът на майка й остана прикован към бляскавата корица. Разбира се, че нищо не осъзнаваше. Стените, които бе изградила, за да се изолира от околния свят, бяха прекалено дебели.

Ала този факт, който обикновено й причиняваше болка при всяко посещение в клиниката, този път й донесе облекчение. От момента, в който майка й бе получила онзи припадък, дъщерята се безпокоеше, че е виновна за това. Нейните сълзи, нейните емоции, внезапният подтик да признае греховете си — всичко, с което не биваше да натоварва майка си — бе предизвикало опасната реакция от страна на Оливия. И колкото повече Нора мислеше за това, толкова повече се упрекваше за случилото се.

Но не и сега.

Само като видя майка си — толкова отнесена, напълно забравила за света — тя се убеди, че онзи инцидент не е имал нищо общо с нея. Може би изглежда странно, но мисълта, че не носи отговорност за кризата на майка си, й вдъхна някаква смътна надежда.

— Мисля, че тази книга ще ти хареса, мамо. Следващия път ще ми кажеш, нали?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

Нора се усмихна. През останалото време от посещението си тя говори само за весели и забавни случки. От време на време майка й я поглеждаше, но през повечето време погледът й бе прикован в изгасения екран на телевизора.

— Добре, мисля, че е време да си вървя — каза Нора след около час.

Тогава видя как майка й взе пластмасовата чаша от масичката до леглото. Беше празна.

— Искаш малко вода? — попита Нора.

Майка й кимна, Нора стана от стола и посегна към каната.

— О, и тя е празна. — Нора взе каната и отиде в банята. — Ей сега ще се върна.

Майка й отново кимна.

После зачака. И веднага щом чу звука от чешмата, Оливия бръкна под одеялото на леглото, измъкна един плик, в който предварително бе поставила писмото си до Нора. Вътре се обясняваха всички онези неща, които толкова отдавна искаше да сподели с дъщеря си, но знаеше, че не бива.

Сега обаче чувстваше, че е длъжна да каже истината на Нора.

Оливия спусна босите си крака от леглото и се протегна към отворената чантичка на Нора, стиснала здраво писмото в ръка. Пусна го вътре. След толкова много години се оказа учудващо лесно.

— Ето къде си била!

Стресната от този възглас, старшата сестра Емили Бароус вдигна глава от стола си в сестринската стая и видя Нора пред себе си, очарователна както винаги. Дори не бе чула стъпките й, толкова се бе задълбочила в четенето на романа.

— О, здравей, Нора.

— Не те видях, когато дойдох.

— Съжалявам, скъпа. Трябва да съм била в тоалетната — обясни Емили. — Днес само аз съм тук за целия следобед.

— А какво стана с другата сестра, онази, която обучаваше?

— Имаш предвид Патси? Днес нещо не била добре. И слава богу, защото сега е по-спокойно и мога да дочета романа. — Емили кимна към разтворената пред нея книга.

— Какво четеш? — заинтересува се Нора. Погледна корицата. Време за милост от Джефри Уокър.

Нора се усмихна.

— Той е много добър.

— Най-добрият.

— Не дразни окото, нали?

— Не и ако си падаш по високи и груби, но представителни мъже.

Емили видя, че Нора се засмя. Това определено не беше притеснената и раздразнителна жена, която помнеше от последното й посещение тук. Нещо повече — сега изглеждаше в много по-добро настроение от всеки друг път.

— Добре ли мина посещението при майка ти, Нора? Струва ми се, че е било точно така.

— Да, така е. Със сигурност мога да кажа, че сега е много по-добре от предишния път. — Нора отметна косата зад ушите си. — Това ми напомни нещо. Трябва да ти се извиня за поведението си онзи ден. Държах се твърде емоционално. Но ти, от друга страна, спокойно пое грижата за всичко. Ти си много добра, Емили. Благодаря ти.

— Няма защо. Но нали затова съм тук.

— Е, радвам се, че беше тук в онзи ден. — Нора сведе поглед към книгата на Емили. — Знаеш ли какво: когато излезе следващата му книга, ще ти донеса екземпляр с автограф на автора.

— Наистина ли?

— Непременно. Познавам господин Уокър. Работила съм за него.

Лицето на Емили разцъфтя в лъчезарна усмивка.

— О, господи, това ще ме накара да се чувствам щастлива за целия ден. Не, не, какви ги говоря? За цяла седмица!

— Това е най-малкото, което мога да направя — топло се усмихна Нора. — В края на краищата за какво са приятелите?

Независимо дали тези думи бяха искрени или преувеличени, на Емили й бе много приятно да ги чуе. Накрая Нора й махна за довиждане и се насочи към асансьорите.

Емили я проследи с поглед, докато натискаше бутона за слизане, после се върна към романа на Джефри Уокър. Вдигна глава едва когато чу шума от затварянето на вратата на асансьора. И тогава я видя.

Чантичката на Нора бе на масата.

Емили знаеше, че Нора вече е стигнала долу в преддверието. Затова позвъни на охраната на партерния етаж. След като затвори телефона, отново се зае с четенето. Но преди да свърши първото изречение, очите й неволно се върнаха към елегантната и скъпа чантичка.

Забеляза, че е отворена.

Илейн и Алисън не можеха да повярват на ушите си. Не бяха свикнали да слушат Нора да им говори за друг мъж — не и откакто съпругът й, Том, внезапно бе починал.

Но точно това правеше тяхната най-добра приятелка, докато вечеряха сред голите тухлени стени на „Мърсър“ в Сохо. Всъщност думата „разговор“ не беше точното описание. По-скоро можеше да се определи като възторжено словоизлияние. Толкова нетипично за Нора.

— От него струи невероятна енергия, скрита под повърхността му. Както и онази негова дарба да те предразполага към доверие, без да се натрапва, което толкова ми допада. Той е съвсем земен, ала въпреки това е специален.

— Брей! Кой да знае, че момчетата по застраховките били толкова секси! — пошегува се Илейн.

— Със сигурност не и аз — призна Нора. — Но Крейг не би трябвало да бъде застрахователен агент.

— По-важно е как се облича — намеси се Алисън, моден редактор до мозъка на костите си.

— Хубави костюми, но нищо старомодно. Обича да носи разтворени яки. Досега не съм го виждала с вратовръзка.

— Добре, нека да го разнищим най-подробно — предложи Илейн и махна с ръка. — Как е в леглото?

Алисън завъртя очи:

— Илейн!

— Какво? Нали всичко си споделяме?

— Да, но те току-що са се запознали. Как е възможно да са правили секс? — Алисън се обърна към Нора с лукава усмивка.

— Правихме секс.

Илейн и Алисън се приведоха напред и се подпряха на масата с лакти.

— И? — възкликнаха двете почти едновременно. Нора, напълно контролираща положението в момента, бавно отпи от своя „Космополитен“.

— Ами сексът беше добър… Не, шегувам се. Беше направо невероятен.

Трите се закискаха като тийнейджърки.

— Толкова ти завиждам… — призна си Илейн.

Нора внезапно стана сериозна и това изненада дори и самата нея.

— Не се чувствам самотна, когато съм с него. Отдавна не съм се чувствала по този начин. Мисля… мисля, че имаме много общи неща.

Илейн се извърна към Алисън.

— Може би търсим не там, където трябва. В един град с милиони ергени тя успяла да срещне господин Невероятен някъде там, в предградията.

— Само не ни каза къде се засякохте — припомни Алисън.

— Имах клиент в Брайърклиф Манър — обясни Нора. — Бях в Чапакуа, в един антикварен магазин, а там беше и той, търсел старинни въдици. Колекционирал ги.

— А останалото е история — додаде Алисън.

— Тя го е забърсала още там — довърши Илейн. — Повтарям: толкова ти завиждам!

Всъщност въобще не завиждаше и Нора много добре го знаеше. Единственото, което изпитваше Илейн, бе щастие — тя искрено се радваше за приятелката си, която доскоро, изглежда, не можеше да преодолее смъртта на съпруга си, но сега явно най-после бе срещнала подходящия мъж. И Алисън също се радваше за Нора.

— И кога ще ни запознаеш с този твой Крейг? — попита тя.

— Да — въздъхна Илейн. — Кога ще можем да зърнем господин Невероятен?

След вечерята Нора се върна в своя апартамент, обзета само от една-едничка мисъл: Крейг. Целият този разговор за техния сексуален живот я подтикна да го желае още по-страстно. И то веднага. Трябваше поне да чуе гласа му. Затова веднага след като се преоблече в пижамата и се покатери на леглото, набра номера му.

Ала той вдигна едва след цели пет позвънявания.

— Да не те събудих?

— Не съвсем — измърмори той. — Бях в другата стая, затънал в четене.

— Нещо приятно ли?

— Не, за съжаление. Обичайните служебни папки.

— Звучи отегчаващо.

— И е така. Още една причина да се радвам, че ми се обади.

— Липсвам ли ти?

— Повече, отколкото предполагаш.

— Същото е и при мен — призна тя. — Да можех сега да бъда при теб… Нещо ми подсказва, че едва ли щеше да продължиш да четеш.

— О, така ли? И какво щях да правя?

— Щеше да ме държиш в прегръдките си.

— А нещо друго?

Нора зашепна в слушалката:

— Щеше да ме целуваш.

— Къде?

— По устните.

— Нежно или грубо?

— Отначало нежно. После грубо.

— А къде са ръцете ми? — попита той.

— По различни интересни места.

— Къде по-точно?

— По гърдите ми. Като за начало.

— Хмм. Добро начало, доколкото си спомням. И къде още?

— По бедрата ми. От вътрешната им страна.

— Оох, харесва ми.

— Почакай, те се плъзгат по-нагоре. Бавно. Ти ме дразниш.

— А това ми харесва още повече.

Нора не издържа. Прехапа долната си устна.

— Също и на мен, честно казано.

— Усещаш ли ме? — прошепна той.

— Да.

— Вътре ли съм?

Щрак.

— Какво беше това? — попита той.

— По дяволите, това е другата линия.

— Не й обръщай внимание.

Нора погледна към изписания върху екранчето номер на обаждащия се.

— Не мога, това е една от моите приятелки.

— Но нали сега ние говорим — възрази той през смях.

— Много смешно, няма що. Задръж за секунда, става ли? Тази вечер вечерях с нея и ако не й отговоря, ще се разтревожи.

Тя превключи на другата линия.

— Илейн?

— Не беше заспала, нали? — попита тя.

— Не. Дори съм по-будна от всякога.

— Почакай, нещо ми се струваш задъхана.

— Говорех по другата линия.

— Не ми казвай… Крейг?

— Да.

— И аз ти позвъних точно по средата на разговора, така ли?

— Няма нищо.

— Прекъснах ви. Съжалявам.

— Недей.

— Исках само отново да ти кажа колко се радвам за теб, скъпа. А сега се връщай към разговора си.

— Така и ще направя.

— Тооооооолкова ти завиждам!

Щрак!

— Още ли си там? — попита Нора.

— Тук съм — потвърди той.

— И така, докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо ми обясняваше защо няма да мога да мигна тази нощ.

— Нито пък аз. Утре ще се заемем с нещо истинско.

Нора го изчака да й каже нещо. Ала вместо това отсреща цареше пълна тишина. За какво си мислеше той?

— Не мога утре — изрече той най-после.

— Защо не можеш?

— Обвързан съм с една от онези работи, заради които ще се наложи да прескоча до централата ни в Чикаго. Всъщност именно за това четях преди малко.

— Какви работи? Не може ли просто да откажеш?

— Бих искал, но това е фирмен семинар. Освен това аз съм един от главните докладчици.

— О! — разочаровано простена тя. — Жалко.

— Ще се върна само след няколко дни.

— А ще ми се обадиш ли от Чикаго?

— Знаеш, че ще го направя. Може дори да продължим оттам, откъдето прекъснахме преди малко.

— Може би, ако си добро момче.

— О, ще бъда, непременно — обеща той. — Не се тревожи за мен.

Но Нора се тревожеше.

Всъщност не спря да се тревожи през цялата нощ. Опасяваше се, че няма да може да заспи от тревога. И се оказа права. Това, което искаше, това, за което копнееше, беше да разбере по някакъв начин дали Крейг й е казал истината. Защото имаше нещо в начина, по който й обясняваше за този семинар. Бе усетила същото смътно съмнение, както когато се срещнаха за пръв път. Нещо не беше както трябва.

На следващата сутрин Нора се събуди още на разсъмване. Нито си взе душ, нито се гримира. Нямаше време за губене. Нахлузи стария си пуловер, нахлупи бейзболната шапка ниско над очите си и подкара на север към Уестчестър. Първо се отби в къщата на Конър в Брайърклиф Манър.

Там смени колата: остави червения спортен мерцедес и се прехвърли в един от другите два автомобила, събиращи прах в гаража. Зелен „Ягуар XJR“.

Така Крейг нямаше да я познае. Освен това тя харесваше този ягуар почти колкото мерцедеса.

Двадесет минути по-късно тя паркира надолу по улицата, където беше апартаментът на Крейг, и се зареди да чака с голяма пластмасова чаша кафе в скута си. Отпиваше по малко, без да откъсва очи от вратата на сградата.

Първия път, когато го бе проследила, не знаеше какво да очаква. Този път беше различно. Той й бе споменал, че някъде по пладне самолетът му ще излети от града.

Някъде към десет външната врата на сградата, онази с олющената боя, се отвори и той излезе. Изглеждаше добре с яркожълтата си тениска и тъмнокафяво спортно сако. Точно навреме, ако бе решил да шофира до летището. Нещо повече — в ръката си държеше куфар.

Тя веднага почувства облекчение.

Но продължи да го следи, докато Крейг се качи в своето черно БМВ. Вчесаната му назад коса още бе мокра от душа. Не се нуждаеше от допълнителни усилия, за да изглежда красив, помисли си тя. Липсваше й, а още не беше напуснал града.

Той пое по късата алея и изви в посоката, където се спотайваше Нора. Тя веднага залегна на предната седалка и го изчака да отмине. Зеленият ягуар беше само една от колите, паркирани край тротоара, макар и най-хубавата.

Тя пое след него, като поддържаше безопасна дистанция, докато накрая й стана кристално ясно, че той се е насочил към летището. Всичко ще бъде наред. Повече от наред. Късно тази вечер ще й се обади от Чикаго и тя ще му признае колко много й липсва. И нямаше да излъже. Щеше да се пошегува, че ще получи телефонен оргазъм.

Мисълта извика усмивка на устните й. Господи, какво става с мен?, запита се тя.

Сега караше на стотина метра зад Крейг. Той продължаваше на югоизток, право към летището край Уестчестър. Тя познаваше отлично този маршрут. По пътя нееднократно се упрекваше. По-добре да си параноик, отколкото после да съжаляваш — това бе една от любимите й мантри, но имаше чувството, че този път прекалява с недоверието.

И преди бе изпитвала подобни съмнения спрямо Крейг, но както и в началото на познанството им, и сега се увери, че са неоснователни.

Неоснователни, докато той не даде ляв мигач.

Към летището в Уестчестър водеха много пътища, но за нещастие този не бе сред тях. Този беше в съвсем различна посока. Когато Крейг даде мигач и зави, Нора мигом разбра, че той отива някъде другаде.

Но не искаше да си прави прибързани заключения. Толкова много неща можеха да се определят като благородни лъжи и тя се надяваше именно на това. Може би бе решил да я изненада с нещо.

След няколко километра тя видя напред табелата, съобщаваща за предстоящото навлизане в Гринич, Кънектикът, и си припомни, че наблизо, в Бетъридж, се намира един от любимите й бижутерийни магазини. Опита се да си представи как Крейг й подарява малка кутийка, привързана с панделка, как й признава, че е предприел това пътуване до Чикаго само за да я изненада с този трогателен подарък — една малка невинна лъжа.

Ала Гринич дойде и отмина.

А с това и надеждите на Нора. Все още не й се искаше да избързва с изводите, но гневът вече напираше в гърдите й — както винаги, когато някой се опитва да я измами. Изпитваше гняв, болка и още много объркани чувства и никое от тях не беше добро.

Точно тогава Крейг навлезе в град Ривърсайд, Кънектикът. По начина на шофирането му се разбираше, че не идва за пръв път. Защо бе всичко това? Накрая той сви в една глуха уличка.

Нора спря зад ъгъла. Огледа се. Къщите тук не бяха големи, но изглеждаха добре поддържани. Доста по-прилични от неговия апартамент в Уестчестър.

Какво правеше Крейг тук, в Кънектикът? И защо носеше куфар? И защо я излъга?

Някъде по средата на уличката БМВ-то сви в алеята зад една червена пощенска кутия. Напрягайки очи заради значителното разстояние, Нора внимателно го проследи, докато той излизаше от колата.

Крейг се разкърши, после изкачи стъпалата пред къщата — с бяла фасада, в колониален стил, със зелени капаци по прозорците.

Преди да почука, вратата се разтвори широко и отвътре изскочиха две момчета.

Те се хвърлиха да го прегръщат, а той ги разцелува така, както не би сторил нито един чичо, вуйчо, братовчед или доброволец от типа „по-голям брат“. Нямаше съмнение: Крейг Рейнълдс явно бе техният баща.

Нима това означава, че… че е женен?

Нора отмести поглед от входната врата и го насочи към една фигура. Сърцето й бясно заби, имаше чувството, че ще повърне. Но щом огледа по-добре жената, разбра, че тя не можеше да бъде госпожа Крейг Рейнълдс. Не и ако той не си падаше по възрастни чужденки с майчинско излъчване. На роклята й все едно бе избродирано „детегледачка“.

Ала тогава зоркият поглед на Нора съзря още една женска фигура. От прозореца на втория етаж се бе надвесила друга жена — привлекателна, макар и само според представите на обитателите на предградията. Тя махна на Крейг. Но върху нея сякаш бе изписано нещо съвсем различно.

Съпруга.

Нора отметна глава назад на седалката на ягуара и изруга като полудяла, натъртвайки на всяка дума:

— Лъжец долен, шибан, мошеник, измет, отрепка, това си ти, Крейг!

Но продължи да попива с очи сцената пред къщата, когато той поведе двете момчета вътре. Не можеше да откъсне очи. Трескаво се опитваше да подреди мислите си. Все още имаше нещо, което не разбираше: защо държеше апартамент в Уестчестър, когато явно живееше тук?

Докато продължаваше да се измъчва в търсенето на този отговор, външната врата отново се отвори. Крейг и двете момчета излязоха, смеейки се и потупвайки се по раменете. Момчетата носеха раници на гърбовете си, а Крейг носеше голяма платнена торба. Всички се качиха в неговото БМВ. Явно заминаваха. Къде ли отиваха?

Нора отмести поглед към знака „Улица без изход“, издигащ се точно пред нея. Включи двигателя. Не можеше да позволи Крейг да премине покрай паркирания наблизо зелен ягуар за втори път тази сутрин.

Зави в най-близката пресечка и спря там, спотаена зад волана, обмисляйки следващия си ход. Не я интересуваше къде отива Крейг с децата си. Очевидно за никакъв семинар в Чикаго не можеше да става дума, нито за неговата роля като главен докладчик. Какво още можеше да узнае тук, освен това, че мами жена си?

Нищо.

Реши да поеме обратно към Уестчестър и да вземе колата си оттам. По-късно по някое време Крейг може би ще й позвъни. Ще бъде доста интересно, нали?

Но преди да тръгне, Нора не можа да се сдържи. Искаше да хвърли един последен поглед на това уютно семейно гнездо, закътано в предградията. Да го зърне по-отблизо. Все още не можеше да повярва на всичко, което бе видяла през последните няколко минути. Крейг сигурно беше някой друг, нали така? Всъщност двамата си приличаха много повече, отколкото тя си бе представяла. Нима на това се дължеше привличането между тях?

Подкара колата надолу по улицата на Крейг и бавно приближи към алеята пред къщата. Внезапно удари спирачки! И се взря. Отстрани върху червената пощенска кутия бе изписано ръкописно едно име, доста избледняло, ала все още се четеше.

Нора наистина не можеше да повярва на очите си.

На пощенската кутия бе изписано: ОʼХара.

Изгаряща от гняв, ярост, мъка от предателството му, с разбито сърце, Нора подкара като демон обратно към Уестчестър. Просто не беше на себе си и кипеше от болка и оскърбление.

Ала освен това в главата й се въртяха стотици въпроси без отговор, опасни въпроси. Защо бе цялата тази измислица за ОʼХара? Имаше ли наистина застрахователна полица? Ами сексът — и той ли бе фактор в играта? Единственото, което знаеше със сигурност, бе това, че тя е излъгана, при това от един експерт в занаята.

Какво ще кажеш за това, скъпа? Да те излъже един професионалист.

Върна се в къщата в Уестчестър и се разбесня, блъскайки и поваляйки всичко, което се изпречеше пред ръцете й. Обърна една маса, разкъса една картина. Запрати една ваза в стената. Парчета стъкло се посипаха навсякъде.

Но Нора бе тази, която бе смазана.

Изпи повече от половин бутилка водка, през цялото време мърморейки на себе си, докато думите й започнаха да се сливат в неясно бърборене. Закле се да му отмъсти, но планирането и заговорниченето трябваше да изчакат. Някъде по средата на следобеда се отпусна на дивана във всекидневната.

Не се събуди чак до сутринта. Мъчеше я силен махмурлук, с остро и пронизващо главоболие, което обаче й направи услуга: накара я да забрави защо се бе напила вчера.

Но не за дълго. Още с първата чаша горещо кафе гневът й се възвърна. Може би от аромата на самото кафе. С ванилия и лешници. Същото кафе, което бе пила с Крейг, след като се бяха запознали.

Само че не се казваше Крейг. И никога не е бил Крейг.

Накрая главоболието й започна да стихва. Вече с малко по-прояснено съзнание тя се зае отново с въпросите, останали без отговор. Първият и най-важният гласеше: защо ОʼХара се бе представил за някой друг.

Забрави за онази застрахователна полица. Всъщност дали въобще „Сентениъл Уан“ съществува?

След като бе видяла офиса му в града, тя бе приела като даденост, че има компания с това име. Но сега всичко се бе променило. Нора грабна телефона. Набра номера на служба „Справки“ в Чикаго и поиска номера на централата на „Сентениъл Уан“.

— Моля, изчакайте — отвърна операторката.

Но Нора не бе убедена, че това можеше да докаже нещо. Затова, след като си записа номера, веднага го набра.

— Добро утро, тук „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — изрече жена с приятен глас.

— Да, мога ли говоря с Джон ОʼХара, моля?

— Съжалявам, но господин ОʼХара е извън града.

— А мога ли да се свържа с неговата гласова поща?

— За нещастие точно сега нашата система за гласова поща е повредена — обясни жената.

— Колко удобно.

— Извинете?

— Няма нищо.

— Ако желаете, можете да оставите съобщение, което ще му предам.

— Не, няма нужда. — Нора понечи да затвори. — Извинете, но как е вашето име?

— Аз съм Сюзън.

— Всъщност, Сюзън, имам още един въпрос. Можете ли да ми кажете дали Крейг Рейнълдс още работи към вашата компания?

— Задръжте така. Ще трябва да проверя в списъка на служителите. Рейнълдс ли казахте?

— Да.

— О, да, ето го. Господин Рейнълдс е шеф на един от нашите филиали в Ню Йорк. В Брайърклиф Манър, ако трябва да бъда по-точна. Желаете ли номера му?

— Разбира се.

Нора го записа.

— Благодаря ви, Сюзън.

— Няма защо, госпожо… — Последва пауза. — Съжалявам, но как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвала.

Нора прекъсна връзката. Веднага посегна към чантичката си и измъкна визитната картичка, която Крейг й бе дал още при първата им среща. Разбира се, номерът бе същият.

— О, добър си, ОʼХара — промърмори тя на себе си, докато взимаше ключовете на колата.

Но с медения им месец бе свършено.

През целия път до Брайърклиф Манър Нора непрестанно държеше пръста си върху бутона „Търсене“ за превключване на станциите по радиото. Никъде не намери приятна музика. В повечето случаи се натъкваше на рап боклуци, от които й идеше да се разкрещи. Ето, най-после го улучи! Не беше на себе си от гняв. Невъзможно й бе да потуши загнездилото се в гърдите й безпокойство. Не се дължеше само на огромното количество изпито кафе. Мислите за ОʼХара бяха опънали нервите й докрай.

Затова, когато мобилният й телефон иззвъня, тя така рязко подскочи, че колата едва не излезе от шосето.

Беше той!

Първата й мисъл бе още сега да се разправи с него, само с няколко думи да му разкрие, че вече знае всичко за неговата подла игра. Но когато протегна ръка към телефона, реши да не избързва. ОʼХара нямаше да се отърве толкова лесно.

Нора погледна първо към екрана на мобилния телефон, където се изписваха номерата на тези, които я търсеха. Но заслепена от слънцето, не успя да го различи. Няма значение, предчувстваше, че е той.

— Ало?

— Къде изчезна?

Дотук с предчувствията. Леко раздразненият глас от другия край на линията принадлежеше на Джефри. Едва сега си спомни, че не бе отговаряла на обажданията му през последните два дни.

— Много съжалявам, скъпи. Тъкмо мислех да ти се обадя — успокоително замърка тя. — Но ти ме изпревари.

Той моментално омекна.

— Боже, започнах да се тревожа за теб, скъпа. Нямах никаква представа къде си.

Трябваше спешно да измисли някакво извинение, но да е по-достоверно.

— Всичко се обърка заради същата онази моя клиентка, проклета да е, толкова ме измъчи. Разбираш ли, говоря ти за същата онази досада, която заплаши, че ще се откаже от услугите ми, ако не я придружа лично при избора на тъканите.

— Как мога да я забравя? Та нали тъкмо тя ни провали миналия уикенд.

Нора замълча. Имаше нещо застрашително в мълчанието й.

— О, не! — извика той. — Не ми казвай.

— Ще се опитам да се измъкна.

— А какво още иска тя този път?

— Иска да посетя къщата й в Ийст Хамптън и да хвърля един поглед на новата й оранжерия. Работата е в това, че тя наистина е сред най-добрите ми клиенти, при това една от първите.

— Забрави ли, че утре е петък, Нора? Кога ще знаеш със сигурност?

Той е бесен. Нарича ме Нора само когато е ядосан.

— Ще ти се обадя още днес, следобед. Повярвай ми, само мисълта, че ще се наложи да прекарам още един уикенд с тази жена, ме подлудява. Липсваш ми.

— И аз се тревожа за теб, скъпа. Струваш ми се доста потисната. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред. — В главата й се мярна лицето на ОʼХара. — Знаеш как понякога само един-единствен човек може да ти опъне нервите до скъсване.

— Това е още една причина да бъдеш с този един-единствен човек, който може да те накара да се почувстваш по-добре — убедено заяви Джефри. — Ще ми се обадиш ли по-късно? Обичам те.

Нора обеща да му позвъни и завърши със задължителното: И аз те обичам, скъпи.

Нора беше доволна от настоящия си „мъж за издръжка“, но вече започваше да й писва. Напоследък й ставаше все по-трудно да съгласува лъжите си, а това означаваше, че се подлага на голям риск. Ала въпреки това нямаше намерение да си пропилее уикенда с Джефри, преди да си разчисти сметките с ОʼХара заради унижението, на което я бе подложил.

След броени минути стигна до центъра на Брайърклиф Манър. Като по чудо, намери място за паркиране, излезе от колата и погледна към фирмената табела над прозорците на втория етаж.

На нея бе изписано: „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Прочете името бавно, за да се увери, че първия път не бе пропуснала нещо. Вече нищо нямаше да приема на доверие.

Никога вече, ОʼХара.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

Нора се взря през слънчевите си очила към приветливата млада жена, седяща зад бюрото — някъде в средата на двадесетте, с интелигентен поглед, явно притежаваща солидна квалификация за тази работа.

— Искам да се срещна с Крейг Рейнълдс. Той тук ли е?

Тя забеляза, че младата служителка се поколеба за миг. Сигурно и тя бе в играта. Трябваше да признае, че не беше съвсем лоша актриса.

— Съжалявам, но точно сега господин Рейнълдс отсъства.

Нора погледна часовника си.

— Да не би да е на обяд? Може би в „Амалфи“?

— Всъщност днес той е в командировка.

— Тогава знаете ли кога ще се върне?

— Предполагам, че в понеделник — промърмори младата служителка. — Имате ли уговорена среща с него? Желаете ли да ви запиша за следващите дни?

— Не. Крейг ми каза да се отбия. Но може би и вие ще успеете да ми помогнете. Дойдох, за да получа копие от застрахователната полица.

В очите на служителката отново се мярна някакво колебание, последвано от кратко проблясване. Но като цяло тя се справяше отлично с ролята си.

— Ваша ли е тази застрахователна полица? — заинтересува се служителката.

— Не, но аз съм бенефициент по нея.

— Разбирам. — Младата жена поклати глава. — За нещастие мога да дам копие от документа само на истинския притежател на застрахователната полица.

Нора погледна към името на служителката, изписано на поставката на бюрото.

— Името ви е Моли, нали не греша?

— Да.

— Е, Моли, работата е там, че ще бъде доста трудно да се изпълни това изискване. Причината е, че истинският притежател на тази застрахователна полица е мъртъв.

— О, господи, много съжалявам!

— Също и аз, уверявам ви. Той беше мой годеник.

Лицето на Моли просветна за миг.

— Да не би да сте госпожица Синклер?

— Откъде знаете за мен?

Моли погледна през рамо, сякаш искаше да подчертае колко е малък офисът.

— Тук работят само двама служители. Затова съм запозната с вашия случай. Още веднъж искам да кажа колко много съжалявам.

Нора свали слънчевите си очила и се втренчи право в очите на Моли.

— В такъв случай предполагам, че няма да бъде проблем да ми дадете копие от застрахователната полица?

Моли примигна два-три пъти, преди да се разтопи в приветлива усмивка.

— Разбира се, че не. Нека само да проверя дали ще мога да я намеря в кабинета на господин Рейнълдс.

И докато служителката търсеше в задната стая, Нора огледа помещението. Офисът наистина бе доста малък, но по всичко приличаше на законно действащ филиал. Навсякъде бе отрупано с папки и разпечатки. Ала все пак нещо не беше съвсем наред. По-точно Моли. За човек, който претендира да е запознат с всичко в офиса, тя прекаляваше с импровизациите.

След малко се върна от задната стая… с празни ръце. Поклати глава.

— Извинете ме, госпожице Синклер, ала не можах да открия вашата полица — обясни тя.

Нора докосна с пръст слепоочието си.

— Знаете ли какво? Току-що осъзнах нещо. Крейг ми бе споменал, че често носел документи в кабинета си в централата в Хартфорд.

— Така ли? О, тогава трябва да е там.

За секунда задържа погледа си върху лицето на Моли. Младата служителка вероятно бе разигравала многократно тази сцена. Но очевидно нейният „шеф“ бе забравил да й нареди да повтаря пред посетителите, че централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ се намира не в Хартфорд, а в Чикаго.

Нора си сложи отново слънчевите очила.

— В такъв случай защо пък да не изчакам до понеделник, когато Крейг ще се върне.

— Ще му предам, че сте идвали тук, нали нямате нищо против?

Сигурна съм, че ще го направиш, Моли.

Нора се върна в колата си и веднага грабна мобилния си телефон. ОʼХара бе объркал целия й живот, превръщайки го в лабиринт от заплетени нишки. Натисна бутон 2 за ускорено избиране на записаните в паметта по-важни телефонни номера. Именно оттук трябваше да започне. Бързината — това бе решаващият фактор в играта. Трябваше да действа бързо и да разплете всички объркани нишки.

— Ало?

— Имам чудесни новини, скъпи — започна тя.

— Отърва ли се от онзи досаден ангажимент?

— Да. Така че ще бъда изцяло твоя за целия уикенд.

— Фантастично! — провикна се Джефри. — Умирам да те видя.

Всичко бе странно притихнало, когато ние тримата потеглихме към нашия много специален лагер, където щяхме да прекараме вечерта. Очакваше ни незабравимо преживяване. Затова всичко трябваше да бъде безупречно.

— Тате, няма ли да ни се карат?

Обърнах се назад към Макс, по-малкия от моите две момчета. Едва шестгодишен, той все още не можеше да се оправя с понятието „отговорност“. Междувременно се оказа, че май баща му е този, който много повече се нуждае от опреснителен курс по темата. Макар и не във връзка с конкретния повод.

— Не, защото разполагаме със специално разрешение за тази вечер — обясних аз.

— Да бе, тъпако — изтърси Джон — младши. — Татко няма да ни вземе със себе си, без първо да попита. Нали така, татко?

Деветгодишният Джон — младши отдавна бе открил противното предимство, от което не забравя да се възползва всеки по-голям брат.

— По-кротко, Джей Джей — скастрих го аз. — Макс зададе добър и доста разумен въпрос. Браво, Макс!

— Да-а! — кресна Макс. — Разумен!

Усмихнах се на себе си и ускорих крачка.

— Хайде, момчета, вече почти стигнахме.

При едно от предишните ни пътешествия ги бях отвел в Мечата планина, за да проследим пътеките на някогашните воини от племето на мохауките. Дори бях завел момчетата за една седмица в парка „Йелоустоун“. А сега имах нужда от нещо по-различно. Или може би просто се опитвах да потуша угризенията си заради вината ми в историята с Нора. Както и да е, бях получил разрешение за една нощ с момчетата и бях решил да си прекараме незабравимо.

Когато стигнахме крайната цел, отново се обърнах към тях:

— Е, как ви се струва, момчета?

Макс и Джон — младши зяпаха с широко разтворени очи и провиснали челюсти. За миг останаха безмълвни… а аз — безкрайно запленен от гледката. Не бяха толкова много местата за отдих в Бронкс, но аз бях сигурен, че съм открил най-доброто.

— Добре дошли на стадиона на „Янките“, момчета.

Синовете ми веднага захвърлиха раниците си и се завтекоха към игрището. Наоколо нямаше жива душа, понеже бе късно следобед. Никой, освен нас тримата. Дерек Джетър23 и съотборниците му играеха някъде по Западното крайбрежие и сега стадионът им бе на наше разположение. Тук, където се бе подвизавал самият Бейб Рут!24 Само заключете, когато си тръгвате, ми бе казал моят приятел. Не му се искаше да бъде в дълг на един агент от ФБР.

Аз отвързах торбата и извадих необходимото оборудване: бухалки, ръкавици, шапки, фланелки, около дузина протрити топки.

— Хайде, кой иска да бие първи?

— Аз, аз, аз!

— Не, аз, аз, нека аз!

И докато последните лъчи на слънцето се скриваха зад огромното табло за резултатите и високите трибуни, ние — моите двама синове и аз, преживяхме незабравими мигове на стадиона на „Янките“.

— Наистина ли ще спим тук? — попита с възторжен тон Джон — младши.

— Разбира се, тъпако! — извика Макс, амбициран да изравни резултата с брат си. — Нали така ни каза татко.

— Точно така, казах го. — Отидох до торбата и взех комплекта с принадлежности за сгъваемата палатка. — А сега накъде ще я ориентираме?

С един пръст посочих към централното поле, а с друг — към хоумбазата.

— Слушайте какво ще кажа. Ще направим компромис и ще я обърнем към трета база. Именно там играеше моят любим състезател от „Янките“, когато бях на вашите години.

— И кой бе той? — полюбопитства Джон — младши.

— Крейг Нетълс — отвърнах. Винаги съм харесвал името Крейг.

Момчетата и аз се заехме с разпъването на палатката. Всъщност повечето работа легна на моите плещи, докато Макс и Джон — младши продължаваха да вилнеят по терена. С пламнали от вълнение лица, се редуваха в нанасянето на ожесточени удари по топката. Беше невероятна радост да ги гледаш отстрани. Може би най-после бях въвел ред в своите приоритети.

Прегръщаха се и се целуваха като двойка разгорещени тийнейджъри в преддверието на къщата в Бак Бей. Нора току-що бе пристигнала.

— Каква наслада — въздъхна Джефри, докато я обгръщаше плътно с ръце и галеше косите й. — Ще те имам до себе си през целия дълъг уикенд. Представи си само.

— Не ставай саркастичен точно сега. Чувствам се виновна, че те отнемам от новия ти роман — каза тя. — Зная колко малко ти остава да го завършиш.

— Ако искаш да знаеш, нямам какво да завършвам.

Тя го изгледа смутено, а той се ухили дяволито.

— Нима си го свършил?

— Вчера, след едно маратонско писане през цялата нощ. По някакъв начин трябваше да преодолея раздразнението, което ме обзе, след като не те открих по телефона.

— Така ли? — учуди се тя и закачливо го тупна по гърдите. — Тогава трябва по-често да те оставям да висиш на телефона, без да можеш да се свържеш с мен.

— Забавно е, че го казваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Това за висенето. Промених края на романа. Точно по този начин умира главният ми герой, увиснал на въжето.

— Наистина ли? Дай ми да го прочета!

— Ще ти го дам, разбира се, но първо искам да ти покажа нещо. Ела с мен.

— Да, господарю мой. Навсякъде ще те последвам.

Той улови ръката й и я поведе нагоре по стълбите. Отминаха библиотеката и се насочиха право към голямата спалня.

— Ако си решил да ми покажеш това, за което си мисля, че искаш да ми покажеш, искам да ти напомня, че вече съм го виждала, скъпи — подразни го тя.

Той се засмя.

— Само за това си мислиш!

Оставаха няколко крачки до вратата на спалнята, когато Джефри спря и се обърна към нея.

— А сега затвори очи — прошепна той.

Нора се подчини и той я въведе вътре.

— Добре, сега вече можеш да си отвориш очите — разреши й домакинът.

Нора още веднъж се подчини на заповедта му. И веднага възкликна смаяно:

— Боже мой!

Погледна към Джефри и после обратно към стената над камината. Приближи се плахо, съвсем бавно. Насреща я гледаше картина с маслени бои — нейният портрет.

— Е, какво ще кажеш за картината?

— Красива е — промълви Нора, преди да съобрази как би могло да прозвучи това на Джефри, след като на портрета бе изобразена именно тя. — Искам да кажа…

— Не, права си, наистина е много красива, не мога да го отрека. — Той я обгърна с ръце, както бе застанал зад нея, и отпусна глава на рамото й. — Не би могло да бъде иначе, нали?

Тя продължаваше да се взира безмълвно в картината, докато накрая очите й се наляха със сълзи. Той наистина много я обичаше. Нямаше място за съмнение. Портретът красноречиво изразяваше това, което изпитва към нея, как я възприема.

Джефри я притисна още по-плътно към себе си.

— Виждаш ли, не те доведох тук, за да ти покажа леглото, а само това платно. — Той погледна през рамо към четирите махагонови колони на леглото. — Разбира се, след като вече сме тук…

Нора се извърна с лице към него.

— Ти наистина знаеш как да вкараш едно момиче в леглото си, нали?

Лицето му светна в самодоволна усмивка.

— Каквото и да ми струва това.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Те се целуваха, докато се събличаха, като в същото време бавно напредваха към леглото. Той нежно я повдигна — стори му се лека като перце в силните му ръце. Положи я на леглото и за миг се спря, загледан в тялото й, преди да легне до нея. Не смееше дори да мигне, защото искаше да се наслади докрай на гледката. И Нора му позволи. Той заслужаваше да се любува на голотата й. Нали беше толкова добър с нея.

Започнаха да се любят много бавно и нежно. Но после продължиха в трескав ритъм, неподвластни на никакви задръжки. Ръцете и краката им се сплитаха като запалени фитили. Докато най-после експлодираха. Или поне Джефри, докато Нора разиграваше перфектно своята роля, също като Мег Райън в Когато Хари срещна Сали, само че без комичен ефект.

Измина минута в прегръдки, без никой да промълви дума. Джефри въздъхна дълбоко и с нежелание се превъртя на една страна.

— Гладен съм — каза той. — А ти?

Нора надигна глава от възглавницата. Нямаше начин да не погледне към портрета на стената и за миг се взря в собствените си очи. Запита се дали има друга жена в света, която да прилича на нея.

— Да — най-после тихо промълви Нора. — И аз съм гладна.

Когато Джефри влезе в кухнята, Нора, с вид на богиня, бе застанала до безупречно лъснатата печка „Вайкинг“.

— Имаше право — обади се той. — Душът ми се отрази много добре.

— Ето, видя ли, нали ти казвах. Нора знае най-добре.

Той надникна през рамото й към тигана.

— Сигурна ли си, че с нищо не мога да ти помогна?

— Не е нужно, скъпи. За всичко съм се погрижила.

Тя посегна към дървената шпатулка. Наистина нямаше с какво да й помогне, нали? Вече бе решила. Когато той седна до масата, тя за последен път подхвърли златистия омлет в тигана.

Няма връщане назад. Трябва да го направя. Точно тази вечер.

— О, забравих да ти кажа — сепна се той. — Онзи фотограф от списанието ще се появи тук следващия уикенд. Каза, че искал в събота следобед да ни направи снимки за статията.

— Да разбирам ли, че вече си обмислил всичко и си взел решение?

— Относно това да съобщя на света какъв истински късметлия съм аз? Да. Джефри Уокър и Нора Синклер са едно благословено от съдбата семейство. Ако не друго, то сега повече от всеки друг път съм готов да обявя пред света, че съм женен.

Тя едва не се задави от смях.

— Какво толкова смешно има?

— Звучиш като бизнесмен, предлагащ акциите си на борсата — обясни му Нора, върна се при печката и изсипа омлета на Джефри в чиния. Време беше да му сервира вечерята.

Тя седна на стола срещу неговия и няколко минути го наблюдава мълчаливо как поглъща хапка след хапка. Изглеждаше безкрайно щастлив и доволен. Пък и защо не?

Накрая Нора реши да наруши тишината:

— Ще ми кажеш ли нещо повече за новия роман? Наистина ли завършва със сцена край бесилката?

Той кимна.

— Описвал съм гилотини, дуели с шпаги, клади и какво ли още не, но никога досега не съм използвал доброто старомодно обесване. — Внезапно вдигна ръце към гърлото си, като че ли се задави точно когато искаше да се засмее.

Нора също се опита да се усмихне.

— Знаеш ли, Нора, трябва да поговорим за…

— Нещо не е наред ли?

Джефри бавно отвори очи.

— Нищо — тихо изрече той със свито гърло. Изкашля се. — Та какво ти казвах? О, да, ние трябва да поговорим за…

Отново спря. Нора внимателно следеше промяната и изражението на лицето му. От лекарството определено имаше ефект, но тя се тревожеше, да не би да не е сложила достатъчно. Досега би трябвало да е много по-зле. Нещо не беше наред.

— Та какво казах? — попита той с глас, напрегнат от стремеж да не демонстрира слабост.

Малко след този последен въпрос той започна да се тресе на стола си. После започна да повтаря като развалена грамофонна плоча: „Ние трябва да поговорим за… да поговорим за… за медения месец“. Накрая не издържа и се хвана с две ръце за корема, гърчейки се от болки. Погледна безпомощно Нора в очите.

Тя стана и отиде до мивката, за да напълни чаша с вода. Докато бе с гръб към него, чевръсто добави праха в чашата — много силна доза простигмин, или както първият й съпруг — кардиологът Том Холис, обичаше да го нарича последния ритник. Комбиниран с хлорхининовия фосфат, който Нора бе забъркала в омлета, този препарат щеше да ускори колапса на дихателната дейност и в крайна сметка да причини сърдечен удар. Цялата тази смес се абсорбираше напълно от организма.

— Ето, вземи това — каза тя на Джефри и му подаде чашата.

Той се разкашля и едва чуто изломоти:

— Ка… какво е това? — запита, неспособен да фокусира погледа си върху шипящата течност.

— Просто го изпий — посъветва го Нора. — То ще се погрижи за всичко. Цоп, цоп. Фъс, фъс.

Той искаше да се добере до отговорите; нуждаеше се от тях, за да направи верни заключения. Трябваше да подреди липсващите парченца от мозайката.

Цялата тази главоблъсканица внезапно се превърна в нещо много лично за ОʼХара. Или Туриста.

Мистериозният файл, който той бе спасил пред Гранд Сентръл Стейшън.

Списъкът с имената, адресите, банковите сметки и сумите в тях.

Младият доставчик на пици, който се опита да го убие.

Но кой стоеше зад всичко това? Истинският продавач, изнудвачът?

Нима бе някой от неговите хора?

Какво искаха те? Знаеха ли, че е направил копие на файла? Или само го подозираха? Или просто искат да се подсигурят, в случай че той притежава тази безценна информация?

Те не ми вярват. Нито аз вярвам на тях.

Уютна и мила картинка.

Накъде е тръгнал светът…

Така че той се опитваше да се възползва от всеки свободен час — както например в деня след чудесното прекарване с момчетата на стадиона на „Янките“, — за да работи върху имената от файла, опитвайки се да подреди пъзела. Но трябваше да признае, че не беше някакъв гений в тази област.

Най-сетне бе стигнал до това заключение.

Всички хора от списъка незаконно прехвърляха парите си в офшорни банкови сметки.

Възлизащи някъде над един милиард долара.

Беше се свързал с няколко от банките, изброени в списъка, но вероятно това не бе правилният подход.

Беше звънял в домовете на неколцина от компрометираните личности. Но и това нямаше да помогне. Какво можеше да очаква от тях? Да си признаят ли?

В късната неделна вечер той четеше страниците за модата в „Ню Йорк Таймс“. Интересът му се дължеше на съвсем други причини. Причини, свързани единствено с Нора Синклер. За да може по-късно да има за какво да разговаря с нея.

И ето че го видя!

Страхотно!

Бинго!

Ето три, не, четири, пет, девет, единадесет имена от списъка — всички присъстваха на едно и също бляскаво светско парти в „Уолдорф Астория“.

Така най-после разбра — изнудването, мошеничествата, паниката, разбра дори защо той е въвлечен да следи всичко да бъде наред. Сега осъзна съвсем ясно защо някой толкова силно жадува да го убие — просто защото той може би знаеше нещо.

Което, както се оказа напоследък, не бе лишено от основания.

ОʼХара вече знаеше много повече, отколкото му се искаше.

И за двата случая, в които действаше под прикритие.

Давай, ОʼХара, давай по-бързо! Размърдай се! Сюзън иска арест, а това означава, че аз трябва да превключа на „ускорен режим“ и дори може да се допусне, че негласно ми е разрешено да заобикалям някои правила. Поне така го тълкувах аз. Разбира се, понякога чувах само това, което ми се искаше да чуя.

Докато седях в стола срещу бюрото на Стивън Кеплер, не можех да не обърна внимание на някои подробности. Първо, адвокатът наистина имаше доста неприятна прическа. Както и прекалено голяма черепна площ за толкова малко коса. Второ, приятелят на Нора — „приятел“ само по данъчна линия, разбира се, днес изглеждаше доста изнервен.

Разбира се, малцина са тези, които не се изнервят в присъствието на агент от ФБР, макар повечето от тях да нямат основания за това.

Постарах се отначало да го поотпусна с кратък и безобиден увод на най-общи теми, след което измъкнах фотографията от джоба на сакото си: отпечатано от принтера копие от една от онези снимки, които бях направил с моя никон още през първия ми ден в Уестчестър.

— Познавате ли тази жена? — попитах аз, като задържах снимката пред лицето му.

Той се наведе през бюрото и бързо отвърна:

— Не, не мисля.

В отговор протегнах ръка, за да може да се взре по-добре.

— Ето, вижте я по-отблизо. Моля ви.

Адвокатът пое снимката и разигра сценка, достойна само за изпълнител на второстепенни роли: смръщи вежди, задържа задълго присвитите си очи върху въпросното изображение, а накрая преигра със свиването на рамене и поклащането на глава.

— Не, не ми изглежда позната — заяви той. — Но дамата наистина е много хубава.

Стивън Кеплер ми върна снимката, а аз се почесах по брадичката.

— Доста странно — констатирах аз.

— Какво му е странното?

— Как така тази хубавица има вашата визитна картичка, а вие твърдите, че не я познавате?

Той се размърда неудобно на стола си.

— Може би някой й я е дал — подхвърли събеседникът ми.

— О, да, разбира се, напълно е възможно. Само че не обяснява защо тази жена ми призна, че ви познава.

Кеплер вдигна едната си ръка към възела на вратовръзката, а с другата приглади зализаната си прическа. Всеки детектор на лъжата моментално би регистрирал подозрително високо ниво на коефициента на притеснение.

— Дайте ми възможност да й хвърля още един поглед. Може ли?

Подадох му я. Оставаше ми само да го съзерцавам мълчаливо, сигурен, че ще стана свидетел на още по-класически пример за недостиг на актьорско майсторство. Както се и оказа.

— О, да, почакайте за минута! Мисля, че зная коя е тя. — Отдели доста време да потропва с показалеца си по снимката. — Симпсън… Сингълтън?

— Синклер — подсказах му аз.

— Разбира се, Оливия Синклер.

— Всъщност Нора.

Той поклати глава.

— Не, сигурен съм, че името й е Оливия.

И това го твърдеше същият този мъж, който преди минута само дето не ми се закле, че нямал ни най-малка представа коя била тя.

— Да разбирам ли, че е ваша клиентка? — запитах. — При това хубава, както казахте. Изненадан съм, че не я помните.

— Ами, да, свърших й една работа.

— Каква по-точно?

— Агент ОʼХара, знаете, че не мога да разгласявам подобна информация.

— Сигурно можете.

— Знаете какво имам предвид.

— Аз ли? Единственото, което знам, е, че твърдяхте, че не познавате една от вашите клиентки, която по случайност е обект на моето разследване. С други думи, излъгахте федерален агент.

— Необходимо ли е да ви припомням, че разговаряте с адвокат?

— Необходимо ли е да ви припомням, че мога да се върна само до час тук със заповед и да обърна офиса ви с главата надолу?

Не откъсвах поглед от Кеплер в очакване той да се огъне. Но вместо това този приятел доказа, че наистина е способен да демонстрира кураж. Всъщност направо премина в дръзко контранастъпление.

— Вашите абсурдни заплахи може и да минават пред някои, но не и пред мен! — декларира той с вирната брадичка. — Винаги съм опазвал грижливо личните тайни на клиентите си. А сега можете да си тръгвате.

Надигнах се от стола.

— Имате право — въздъхнах дълбоко аз. — Вие сте упълномощен да бдите над привилегиите на клиентите си, а аз малко прекалих. Така че искам да ви се извиня. — Отново бръкнах в сакото си. — Слушайте, ето моята визитка. Ако промените намерението си или ако искате да ви бъде уредена полицейска закрила, позвънете ми в офиса.

Физиономията му изведнъж се вкисна.

— Полицейска закрила? Да не се опитвате да ми кажете, че тази жена е опасна? Оливия Синклер? И за какво точно я разследвате?

— Боя се, че нямам право да ви разкривам това, господин Кеплер. Но все пак сърце не ми дава да крия от вас съмненията си, че ако клиентката ви наистина ви е поверила бизнеса си, тя ще държи изключително много на това да не разгласявате подробности за сделките, които й уреждате.

Тонът му се качи с една октава.

— Почакайте за минута… къде е Оливия Синклер сега? Искам да кажа, вие сте по следите й, нали?

— Работата е там, че… — запънах се аз — … наистина бяхме, но я изпуснахме и в момента не знаем къде е тя. Господин Кеплер, не мога да ви разкрия всичко по случая, но все пак ще споделя нещо с вас. Касае се за убийство. По всяка вероятност повече от едно.

Дотук за адвокатския кураж, както и за опазването на личните тайни на клиентите. Когато най-после възстанови способността си да отрони няколко слова, той използва тази своя дарба, за да ме помоли отново да се настаня на стола.

— С удоволствие — кимнах аз.

Последната глава от последната книга на Джефри бе затворена. Неговата банкова сметка беше почти изцяло прочистена — при това без никакви признаци за подозрение от страна на властите. Фотографът от „Ню Йорк Таймс“ никога нямаше да заснеме уговорените снимки, а самото интервю си остана нереализирано. Нора знаеше, че би трябвало да бъде доволна от развоя на събитията в Бостън. Но когато се върна в Манхатън и се прибра в убежището си в Сохо, разбра, че нищо не е наред.

Защото мислеше единствено за ОʼХара.

Поспря се за миг, преди да вземе мобилния си телефон. Предупреди себе си: не биваше да издава това, което й е известно.

Най-после се реши да му се обади и натисна бутона.

— Ало? — Добре, добре, сега ще си побъбрим с лошото момче.

— Там ли е моят партньор за телефонен секс? — попита Нора.

От другата страна на линията се разнесе гръмкият му смях.

— Мамо, ти ли си?

Въпреки всичко тя също се засмя неудържимо.

— О, това беше малко грубичко.

— Смятах, че е забавно.

— И така, господин Рейнълдс, защо не ми се обади от Чикаго? Поради прекалена заетост, предполагам?

— Да, знам. Безкрайно съжалявам — каза той. — Но бях много ангажиран с онзи семинар.

— Трябва да е бил много тежък семинар. Но ти се справи много добре, нали? Показа ли им на какво си способен?

— Не можеш да си представиш.

Нора едва се сдържа да не се разсмее. Имам много по-добра представа, отколкото си мислиш, ОʼХара.

— Слушай — продължи той, — иска ми се да ти опресня представата.

— Да, бих искала. Какво ще правиш довечера?

— Същото, на което посветих целия следобед. Ще работя.

— Мислех, че си се наработил по време на семинара.

— Ако искаш, вярвай, ако искаш — не, но имам да пиша доклад за семинара. Затънал съм до уши в работа като…

— Глупости! — рязко го прекъсна Нора. — Много добре те виждам. Гледаш телевизия. Ако не греша, май е бейзболен мач или нещо подобно.

Той успя да избъбри само две думи, преди да млъкне смаяно:

— Какво, по дяво…

— Надникни навън към алеята за коли, Крейг. Виждаш ли червения мерцедес? А виждаш ли красивото момиче на предната седалка? Ето, тя ти маха за поздрав. Здравей, Крейг.

Нора видя как Крейг се появи на прозореца с безкрайно слисан вид.

— Откога си тук? — провикна се той.

— Достатъчно дълго, за да те хвана в лъжа. Бейзбол, а? Предпочиташ бейзбола пред мен?

— Исках само да отдъхна от съчиняването на доклада. Това е всичко.

— Щом го казваш, сигурно е така. И така, Крейг, ще слезеш ли да си поиграем или какво?

— Защо ти не влезеш вътре?

— Предпочитам една малка разходка — предложи тя.

— Къде?

— Е, това е изненада. А сега зарежи тази работа.

— Като говорим за работа… — опита се той да я спре.

— Сега пък какво?

— Опасявам се, че обстоятелствата около нашата връзка започват да ме притесняват — рече той. — Формално погледнато, ти си ми клиент, Нора.

— Не е ли малко късно за формалности?

Той не каза нищо повече, затова Нора продължи да го притиска:

— Хайде, Крейг, защо не си признаеш, че искаш да бъдеш с мен. Както и аз искам да бъда с теб. Толкова е просто.

— Тъкмо си мислех за това.

— Аз пък си мисля за теб. Не знам какво точно изпитвам, но ти си съвсем различен от всички мъже, които съм познавала досега — изрече тя. — Имам чувството, че мога да споделя всичко с теб.

От другата страна на линията последва пауза.

Той въздъхна примирено.

— Значи разходка, така ли?

Всъщност въобще нямах настроение за разходки на лунна светлина, но ето че вече бях на седалката до нея. Само аз и Нора Синклер.

Покривът на спортния мерцедес беше вдигнат и нощният въздух бръснеше лицата ни, разхлаждащ и освежаващ. Пътят, знаците по него — всичко беше като в мъгла. Нора пое по глухите улици, водещи от Уестчестър към вътрешността, които отдавна бе превърнала в нещо като свой частен аутобан, а аз бях само компаньон в тази дива езда.

Какво, по дяволите, правех аз?

Това беше въпрос, нетърпящ отлагане. Ала за съжаление не разполагах с отговора.

Информацията, предоставена ми така щедро от адвоката Стивън Кеплер — онзи, грижливо зализания, — вече бе предадена на Сюзън. А тя я предостави на компютърните магьосници от Бюрото, които обещаха да впрегнат всичките си хакерски умения, за да проникнат в офшорната сметка на Нора и да проследят нейните депозирания и трансфери. Всичките, до един. Кой можеше да знае колко са те? Момчетата щяха да бъдат особено внимателни с всяка трансакция, свързана с Конър Браун. Както преди, така и след смъртта му. Да им дадем двадесет и четири часа, каза Сюзън. Или максимум тридесет и шест.

Междувременно аз имах само една задача: да стоя по-надалеч от Нора.

Обаче ето че сега тя бе в непосредствена близост до мен — по-прелестна, по-съблазнителна, по-опияняваща откогато и да било. Дали това не бе едно последно предизвикателство?

Или раздяла?

Или временно умопомрачение?

Дали една част от мен не се надяваше онези компютърни магьосници да не открият никаква връзка, да не се натъкнат на нещо съмнително? Ами ако тя се окаже невинна? Или просто исках тя да остане ненаказана дори да бе убийца?

Обърнах се към нея.

— Съжалявам… какво?

Тя бе изрекла нещо, но не можах да го чуя заради силния рев на мерцедеса и заради още по-силния шум в главата ми.

Тя опита още веднъж:

— Попитах те не се ли радваш, че дойде с мен.

— Не зная — извиках в отговор. — Все още нямам представа накъде пътуваме.

— Нали ти казах, че е изненада.

— Не обичам изненадите.

— Не — възрази тя. — Ти не обичаш, когато не можеш да контролираш всичко около себе си. Вече го разбрах.

И преди да успея да й отвърна, тя влезе в рязък завой, като натисни педала за спирачките почти до ламарината. Гумите изскърцаха, мерцедесът се олюля и като че ли за миг се замисли дали да не полети.

Нора отметна глава назад и се засмя срещу вятъра:

— Не се ли чувстваш по-жив от всякога? — изкрещя тя, надвиквайки се с шума на двигателя.

Единствено червеният светофар успя да я накара най-после да намали скоростта.

След като пътувахме малко повече от половин час, ние се озовахме край някакво градче недалеч от езерото Пътнам. Там спряхме на едно кръстовище. Всъщност мерцедесът бе единствената кола, чакаща на светофара. Беше малко преди девет. Помня ясно всяка подробност.

— Не пристигнахме ли вече? — попитах аз.

— Почти — каза тя. — Ще ти хареса, Крейг. Отпусни се.

Погледнах надясно, докато тя си играеше с настройката на радиото. Видях един старец край бензиностанцията на „Мобил“, с шапка с емблемата на университета в Кънектикът, който зареждаше с бензин своя джип „Чероки“. За секунда погледите ни се кръстосаха. Той ми напомни за баща ми. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Светофарът превключи на зелено и Нора отново се усмихна.

— Бързаш ли?

— Да. Дори съм малко нетърпелива. Липсваше ми. Аз липсвах ли ти?

Изминахме няколко километра в пълно мълчание, само радиото се надвикваше с осемте цилиндъра на двигателя. Отначало въобще не се вслушвах в песента, но после внезапно ме осени — та това бе „Хотел Калифорния“. Но като гледах Нора как шофира, по-подходяща бе „Живот на скорост“.

Последва още един завой.

Вече не виждах крайпътни знаци, а пътят ставаше все по-стеснен и тъмен. Погледнах към небето. Колкото и малко светлина да идваше от луната, сега тя се засенчваше от надвисналите дървета. Бяхме навлезли в някаква гъста гора.

— Имам чувството, че сме в „Дисниленд“.

— Дотам ще бъде следващото ни пътуване — засмя се тя.

— Наистина ли знаеш къде отиваме?

— Не се ли доверяваш на моите способности като водач?

— Само питам.

— Разбира се. — Замълча за кратко. — Между другото бях права.

— За какво?

— Наистина не обичаш, когато нещата се изплъзват от контрола ти.

След една минута павираният път свърши, но ние продължавахме да напредваме. Нямаше нищо, освен прахта и камъчетата под гумите на колата. А пътят се стесни още повече. Спортният мерцедес започна да се разклаща силно, аз се обърнах и многозначително изгледах Нора, без да продумам.

— Остава още съвсем малко — обясни тя, все още усмихната.

Разбира се, имаше право, тъй като само след няколкостотин метра навлязохме в една поляна. Опитах се да различа силуета, изникнал пред нас. Беше нещо като малка къща или вила, по-точно хижа, а зад нея се ширеше някакво езеро.

Нора стигна чак до предните стъпала и паркира там.

— Не е ли невероятно романтично?

— Чие е това място? — полюбопитствах аз.

— Мое.

Погледнах към хижата. Зениците ми започнаха да се адаптират и с помощта на мощните фарове на мерцедеса успях да различа дългите дебели греди, оформящи фасадата. Изглеждаше грубовато, но добре поддържано, въпреки че не очаквах Нора да притежава подобна къща.

— Изненада! — възкликна тя. — При това много приятна, нали? Не ти ли допада моята къщурка край водата?

— Допада ми. И защо да не ми допада?

Тя изключи двигателя и излязохме от колата. Мястото беше доста красиво, дори чудесно. Но защо бяхме тук?

— Знаеш ли, не си взех четката за зъби — отбелязах аз.

— Не се безпокой, за всичко съм се погрижила. Погрижила съм се и за теб, Крейг.

Натисна бутона от дистанционното и багажникът на мерцедеса се отвори като с магическа пръчка. Неголямото пространство беше запълнено до предела. Нито един кубичен сантиметър не бе останал неизползван.

— Пристигнала си тук подготвена — промърморих аз, докато оглеждах торбата с продуктите и хладилната чанта. Подготвена за какво?

— Разполагаме с всичко необходимо за една страхотна късна вечеря. Както и с още някои дреболии, включително и четка за зъби за теб. Какво чакаш още?

Подкрепление — това ми се искаше да й кажа. Но благоразумно си премълчах.

Взех торбата и хладилната чанта и изкачихме дървените стъпала. Щом се озовахме вътре, аз поклатих глава и се усмихнах. Отвън къщурката приличаше повече на скромния дом, в който е прекарал детството си Ейбрахам Линкълн. Но отвътре всичко бе изпипано като по лъскавите страници на най-елитните списания за вътрешно обзавеждане. Трябваше да се досетя.

— Това място принадлежеше на един бивш мой клиент — обясни ми Нора, докато разопаковахме хранителните припаси. — Знаех, че той много хареса моята работа. Бях шокирана, когато разбрах, че ми е оставил къщата.

Тя приближи към мен и ме прегърна. Както винаги, ухаеше чудесно, дори по-съблазнително от всеки друг път.

— Стига сме се занимавали с миналото. Нека да си поговорим за бъдещето, за това с какво първо трябва да се заемем. Ще се любим ли, или ще вечеряме?

— Хм, това е доста труден избор — заявих аз с непроницаемо изражение.

Разбира се, не би трябвало да е толкова труден. Тя го знаеше и аз го знаех. Ала тя не знаеше, че наистина бях откровен с нея: рано или късно, трябваше да приключим със секса.

Не можеш да продължаваш така, ОʼХара. Трябва да спреш!

Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Тялото й се притискаше към моето. Мислите ми бясно препускаха, изкушението бе прекалено силно, за да му устоя.

— Може да ме помислиш за луд, но от сутринта нищо не съм хапнал.

— Добре, ти си луд, нека първо да вечеряме. Но има само един проблем.

— И какъв е той?

Тя се обърна и посочи към печката. Тя беше от онези, старомодните, които горят дърва, а вътре никъде не се виждаха дърва за огрев.

— Навън отзад има една барака, на петдесетина метра оттук. Трябва да отидеш там и да донесеш дърва за печката. Мога ли да разчитам на помощта ти?

Взех фенерчето от лавицата до външната врата и излязох навън. Поех към бараката. Но тъмнината бе толкова плътна, че дори лъчът на фенерчето не помагаше много. Никога не съм се плашил лесно от призраци, но все пак се сепнах, когато чух неясни шумове в близките храсти, мрачно надигащи се от двете страни на пътеката.

Къде, по дяволите, е тази проклета барака?

И какво изобщо правех тук?

Най-после я намерих и подредих един наръч дърва в ръцете си, достатъчно, за да ни стигне за през нощта. После тръгнах обратно към хижата. Както казах, макар да не се плашех лесно, всичко наоколо изглеждаше доста призрачно. Може би моето неспокойство се дължеше на онзи възрастен мъж, когото бях зърнал на бензиностанцията край града. На каквото и да се дължеше, не можех да престана да мисля за баща си. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Върнах се с куп дърва и запалих печката. После попитах Нора с какво още мога да й помогна.

— С нищо — целуна ме по бузата тя. — Оттук нататък с всичко ще се справя сама.

Оставих Нора сама в малката кухня и се отпуснах на дивана във всекидневната, зачетен в единственото четиво, което се намираше там — овехтял отпреди четири години брой на списание Долини и потоци. Някъде по средата на една статия за лов на сьомга във водопадите Шийн Лодж в Ирландия Нора извика:

— Вечерята е сервирана.

Върнах се в кухнята и се настаних край масата с печените миди с гарнитура от диворастящ ориз и салата от марули и репички. За пиене Нора бе предвидила „Пино Гриджо“. Обстановката бе като илюстрация от списание Кулинар.

Нора вдигна чашата си и предложи тост:

— За една незабравима нощ.

— За една незабравима нощ — повторих аз.

Чукнахме се и започнахме да се храним. Нора ме попита в какво се бях зачел, докато тя приготвяше вечерята, а аз й разказах за статията за улов на сьомга.

— Обичаш ли да ходиш на риболов? — попита тя.

— Много — кимнах аз. Това бе една малка лъжа, но в следващия миг се улових, че започвам да я раздувам. Такива бяха отношенията ни с Нора. — Знаеш ли, когато най-после на въдицата ти се закачи някоя риба, голяма като онази на снимката в списанието, някоя, която си чакал с часове, това постижение в този миг ти се струва по-ценно от всичко на този свят.

— А къде обичаш да ходиш за риболов?

— Хм… има няколко прекрасни езера и потоци точно в този район. Повярвай ми, тук наистина можеш да уловиш някоя много голяма риба. Но нищо не може да се сравнява с Карибските острови, като Ямайка, Сейнт Томас, Кайманите. Предполагам, че си била там?

— Да. Всъщност, да си призная, наскоро бях на Каймановите острови.

— На почивка?

— Не. Имах малко работа.

— О?

— Възложиха ми да се заема с обзавеждането на крайбрежната вила на някакъв финансист. Великолепно място почти до плажа.

— Интересно — кимнах аз. Взех си още от мидите. — Между другото, мидите са много вкусни.

— Радвам се. — Тя протегна ръка и я отпусна върху моята. — Значи може да се каже, че сега си прекарваш много добре?

— Точно така.

— Прекрасно, защото малко се обезпокоих заради онова, което ми каза по-рано — че съм твоя клиентка.

— Това не са само надути фрази — отвърнах аз. — Нека да погледнем истината в очите: ако не беше смъртта на Конър, ние с теб сега нямаше да сме тук.

— Да, вярно е, не мога да го отрека. Но… — Гласът й заглъхна.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Нещо, което навярно не би трябвало.

— Добре, всичко е наред — опитах се да я успокоя. Огледах се и се усмихнах. — Тук няма никого, освен нас.

Тя леко се усмихна.

— Не исках да прозвучи безчувствено, но ако има нещо, което да съм научила от професията си, то е това, че можеш да се влюбиш не само в една, а в няколко къщи. Защо същото да не важи и за хората?

Вгледах се дълбоко в очите й. За какво намекваше? Какво всъщност се опитваше да ми каже?

— Това ли съществува между нас, Нора? Любов?

Тя издържа втренчения ми поглед.

— Мисля, че е точно това — отново заговори тя. — Мисля също, че започвам да се влюбвам в теб. Това нещо лошо ли е?

Само я слушах как реди думите и едва преглъщах. И тогава като че ли всичките вълнения от тази странна нощ експлодираха в стомаха ми.

Внезапно се почувствах много зле. Да не би да е само реакция на това, което тя каза?

Внимавай, ОʼХара.

Спомних си какво се случи последния път, когато тя ми приготви вечеря. Да не би пък сега някоя мида да е била развалена?

Затова нищо не казах. Надявах се, че ще ми мине. Трябваше.

Но не ми мина.

И тогава, преди да го разбера, загубих всякаква способност да говоря. Не можех дори да дишам.

Без да помръдне от стола си, Нора гледаше как ОʼХара безпомощно се олюлява на стола, как се стовари върху твърдия дървен под и главата му издрънча, а кръвта му бликна от сцепената му дясна вежда. Раната беше доста дълбока, но той като че ли не я усети. Несъмнено много повече го вълнуваше това, което става във вътрешностите му.

С всички беше така.

Все пак от всичките нейни мъже — включително Джефри, Конър и първия й съпруг, Том Холис — този се бе оказал най-коравият. Привличането й към мъжа, когото познаваше като Крейг Рейнълдс, бе дълбоко и искрено. Помежду им винаги бе съществувала някаква загадъчна химия. Може би това бе остроумието му, очарованието му, външността му. Или интелигентността му, по която те двамата толкова си приличаха. Беше най-добрият във всяко едно отношение и винаги щеше да й липсва, винаги щеше да съжалява, че се стигна дотук.

Ала рано или късно, трябваше да се стигне дотук.

Той се гърчеше и давеше в надигналата се в гърлото му слуз. Опита да се изправи, но краката не го държаха. Първото лекарство нямаше да го убие, само подготвяше почвата за второто. Но тя се безпокоеше, да не би да е сложила твърде много.

Напомни си, че трябва да каже нещо, да изглежда загрижена. Предполагаше се, че тя е само един невинен зрител, който не разбира какво става. Уплахата й му изглеждаше искрена.

— Ей сега ще ти донеса нещо. Ще видиш, че ще ти помогне.

Изтича до мивката и напълни една чаша с вода. Без той да забележи, извади от джоба си пакетчето и изсипа вътре праха. Към повърхността на водата се устремиха мехурчета, също като при шампанското. Нора се обърна с гръб към мивката, за да застане с лице към него, но в следващия миг застина от изумление. Той бе изчезнал.

Къде беше отишъл?

Невъзможно бе да се е отдалечил много. Направи две стъпки и до слуха й достигна затръшването на една врата надолу по коридора, чу как ключът се превъртя в ключалката. Беше успял да стигне до банята.

Все още с чашата в ръка, Нора изтича по коридора.

— Скъпи, добре ли си? — провикна се тя. — Крейг?

Чу го как повръща, горкият човек. Макар и ужасяващ, този звук бе за нея добър знак. Беше готов за мехурчетата. Ала преди това трябваше да го убеди да й отвори вратата.

Тя леко почука на вратата.

— Скъпи, донесох ти нещо. То ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Зная, че не ти се вярва, но сам ще се убедиш, че е така.

А когато той не отговори, тя го извика още веднъж. След като и това не помогна, тя започна да удря с юмруци по вратата.

— Моля те, трябва да ми вярваш.

Накрая тя го чу да й отговаря между два пристъпа на повръщане:

— Да бе!

— Говоря сериозно, Крейг, нека да ти помогна — започна да го убеждава тя. — Трябва само да изпиеш това. И болката ще изчезне.

— Няма начин!

Нора започна да се озлобява. Значи искаш да играем твърдо, така ли? Така да бъде.

— Сигурен ли си? — още веднъж попита тя. — Сигурен ли си, че не искаш да отвориш вратата… ОʼХара?

Тя се заслуша в последвалата тишина, представяйки си пълното му объркване. О, как й се искаше сега да може да зърне физиономията му, точно сега, в този момент.

Нора започна да се гаври с него, въпреки че вратата все още ги разделяше.

— Нали това е истинското ти име? Джон ОʼХара?

Това вече го накара да заговори:

— Да — гневно реагира той. — Агент Джон ОʼХара от ФБР.

Очите на Нора се разшириха, щом осъзна, че най-лошите й подозрения се потвърждават. Неочаквано избухна в смях.

— Нима? Впечатлена съм. Виждаш ли, отдавна ти казах, че си роден за нещо повече от един застрахователен агент. Дори си мислех, че…

Той я прекъсна с малко по-укрепнал глас:

— Всичко свърши, Нора. Знам прекалено много за теб и имам намерение да оцелея, за да го разкажа където трябва. Ти си убила Конър заради парите му, също както и първия си съпруг.

— А пък ти си лъжец! — изкрещя тя.

— Ти си тази, която лъже, Нора. Или Оливия? Както и да е, можеш да се сбогуваш с всичките си пари на Кайманите. Но не се тревожи чак толкова — там, закъдето ще заминеш, ще ти осигурят стая и безплатно обслужване.

— Никъде няма да заминавам, задник такъв! Но ти ще заминеш!

— Ще видим това. А сега, ако ме извиниш, ще проведа един разговор.

Нора се заслуша в тоновете на трицифреното избиране, които чуваше през вратата на банята. Той се обаждаше на 911.

Тя отново започна да се смее:

— Ти си пълен идиот! Намираме се насред истински пущинак — тук няма никаква мрежа за мобилни телефони!

Сега бе негов ред да се засмее:

— Ти така си мислиш, скъпа!

Лежах проснат на пода в банята, сред кръв и следи от повръщано, както и някакви слузести течности, отделяни от тялото ми, които не би трябвало да виждат бял ден.

Ала въпреки това бях щастлив като свиня в кочина. Вече нямаше значение дали още ме боли отвън или отвътре, горе или долу. Важното бе, че съм жив.

И можех да разговарям по телефона.

— Тук 911, Спешна помощ…

Сателитът ме бе свързал с централата. Помощта щеше да стигне до мен за броени минути. От мен сега се искаше само да им кажа къде, по дяволите, се намирам в момента.

Веднага заговорих на операторката:

— Името ми е Джон ОʼХара, агент от ФБР. Аз съм…

Стрелят по мен!

Чух как пистолетът изгърмя, видях как дървената врата се разцепи и по пода на банята се посипаха трески. Куршумът прелетя край ухото ми и се заби във фаянсовите плочки зад мен. Всичко това се случи за един миг, но на мен ми се стори като забавен кадър от криминален филм.

Само след секунда последва вторият изстрел. Усетих само силното опарване. С първия куршум бях извадил късмет. Но не и с втория. Улучи ме в рамото, прониза мускула и изскочи отзад. Очите ми се впериха в дупката на ризата ми и бързо нарастващото кърваво петно.

Мамка му, улучи ме!

Телефонът изпадна от ръката ми и за част от секундата аз застинах. Ако бях останал за цяла секунда в тази позиция, смъртта щеше да ме застигне.

Но инстинктите ми все пак надделяха. Претърколих се наляво, по-настрани от вратата, извън линията на стрелбата.

Третият изстрел на Нора изгърмя толкова силно, че куршумът прониза вратата и откърти една фаянсова плочка от стената — при това точно там, където бях само преди секунда. Щеше да ме прониже право в гърдите.

— Как ти харесва това, ОʼХара? — провикна се тя. — Това е моята застрахователна полица!

Не отвърнах нищо. Да се опитвам да разговарям с нея, означаваше да си изпрося още един куршум. Изчаквах тя да се обади, обаче Нора нищо не каза.

Единственият звук, който се чуваше, беше приглушеният глас на операторката от 911, долитащ от моя мобилен телефон, лежащ на няколко метра от мен на пода:

— Сър? Там ли сте още? Какво става там? Отговорете!

Или може би говореше нещо подобно, не помня със сигурност. Но това вече нямаше значение за мен. Единственото, което бе от значение за мен сега, не бе телефонът.

Бавно притеглих левия си крак и вдигнах края на панталона. За предстоящата нощувка сред природата не си бях взел четка за зъби, но бях опаковал нещо друго.

Откопчах кобура и измъкнах 9-милиметровата берета. Ако Нора се готвеше да щурмува вратата, бях готов за нея.

Държах пистолета с две ръце и чаках.

Къде си ти Нора — любовта на живота ми?

В хижата цареше мъртва тишина, дори и от телефона не се чуваше звук. В службата за спешна помощ вече знаеха името ми и макар да не успях да съобщя местонахождението си, сателитите щяха да се справят и без мен. При условие че операторката си знае работата. Трябваше да предупреди началника си, той да предупреди Бюрото, Бюрото да получи координатите чрез импулсите, излъчвани от моя телефон, свързан с глобалната система за позициониране GPS, след което оставаше само да бъде вдигнат по тревога най-близкият полицейски участък. Звучи толкова просто.

От мен се искаше само все още да дишам, когато те пристигнат тук.

Това е свързано с един въпрос: Защо не отвърнах на стрелбата на Нора?

Аз си знаех защо. Не знаех само какво да правя с отговора.

Опитах се да се надигна от пода на банята, без да вдигам шум. Изгарящата болка в рамото никак не ми помагаше при тези мъчителни усилия. Все пак успях да се отдалеча от вратата и да се облегна на стената. С едната ръка държах пистолета, а с другата посегнах към ключа в ключалката. Завъртях го съвсем бавно.

Поех дълбоко дъх и примигнах няколко пъти. Не знаех дали Нора още дебне от другата страна на вратата, но трябваше да разбера. Разполагах с едно предимство — вратата се отваряше навън, към коридора.

Три.

Две.

Едно.

С всичките сили, които ми бяха останали, ритнах вратата. Тя зейна, широко разтворена.

Ниско приведен, изскочих през вратата. С насочен пистолет. Завъртях двете си ръце наляво и надясно, дебнещ за всяко движение. Изравних се с лампата. После зърнах отражението си в огледалото във всекидневната и едва не го прострелях.

Никъде никаква следа от нея.

Бавно поех по коридора към кухнята.

— Ти не си единствената с пистолет в ръка — извиках аз. — Не искам да те убивам.

Никакъв отговор.

Стигнах до вратата на всекидневната. Надзърнах за секунда.

Нищо не помръдваше. Нямаше нито следа от Нора.

Кухнята беше само на няколко метра. Като че ли чух нещо оттам. Някакво скърцане. Може би от стъпки. Тя беше там, застинала в очакване.

Отворих уста, за да кажа нещо. Но не успях да отроня дори една дума. Нещо ме заслепи, при това много бързо. Посегнах към стената, опитах се да се задържа на крака. Но коленете ми се подгъваха като гумени.

Все пак още чувах скърцането. Нима тя наближаваше към мен? Вдигнах ръка и насочих пистолета. Дулото му се поклащаше от треперенето на ръцете ми. Скърцането се усили. Ставаше все по-силно.

Иисусе Христе, ОʼХара!

Но тогава се усетих: това скърцане всъщност беше пукот. Което обясняваше неприятната миризма. Нещо гореше.

Добрах се до вратата на кухнята. Набързо надникнах вътре. Видях тенджера на печката, обгърната в дим. Врящият вътре ориз сега гореше.

Поех дълбоко дъх. И скочих!

Чу се трясък от затръшната врата. Отвън. Нора бягаше.

Измъкнах се от хижата точно когато двигателят на мерцедеса изрева. Първата ми крачка надолу по дървените стъпала беше накриво и паднах настрани. Прониза ме невероятно силна болка.

Нора превключи на скорост тъкмо когато успях отново да се надигна. За секунда ме изгледа през рамо. Погледите ни се кръстосаха.

— Нора! Спри!

— Да бе, как ли не, ОʼХара. Да спра в името на любовта?

Вдигнах ръка, но тя трепереше неудържимо. Прицелих се в задната част на колата, доколкото можех да виждам на оскъдната лунна светлина.

— Нора! — отново се провикнах аз.

Тя стигна до края на полянката и се готвеше да изчезне по прашния път.

Най-после натиснах спусъка, после го натиснах отново, за късмет.

После всичко потъна в мрак.

Вонята на изгорелия ориз, идваща откъм печката, бледнееше в сравнение с миризмата на амонячните соли.

Когато разтърсих глава и отворих очи, видях надвесени над мен двама местни полицаи. По-възрастният поставяше турникет на раненото ми рамо, докато по-младият — някъде към двадесет и две годишен — ме гледаше с невярващ поглед. Не бе нужно да си четец на мисли, за да се досетиш какво си мисли.

Какво, по дяволите, те е сполетяло, приятел?

Но аз също имах един въпрос:

— Хванахте ли я? — успях да изговоря едва-едва.

— Не — отвърна другото ченге. — Макар че още не сме съвсем сигурни кого трябва да издирваме. Единственото, което знаем, е името й. Но как изглежда и с каква кола е побягнала, виж, за това нямаме представа.

Обясних му бавно, със запъване. Дадох пълното описание на Нора, заедно с нейния червен спортен мерцедес и адреса й в Брайърклиф Манър. Или къщата на Конър Браун. Но независимо от това не съществуваше голяма вероятност тя да се е насочила именно там. Не би дръзнала, нали?

По-младият полицай извади радиопредавателя си и предаде тази информация. Освен това попита за линейка — за линейката, предназначена за мен.

— Вече би трябвало да са тук — увери ме той.

— Никога не съм бил персона с висок приоритет — заядливо промърморих аз.

Междувременно неговият партньор довършваше поставянето на турникета.

— Ето, това ще издържи, докато пристигне колата на спешната помощ.

Аз му благодарих. Благодарих и на двамата. Внезапно ми хрумна, че тези двамата много си приличат, че изглеждат като баща и син. Попитах ги и се оказа точно така: полицаите Уил и Мич Крейвънс, съответно. Всичко в тях олицетворяваше нагледно нашите представи за спокойния живот в малкия град.

Опитах се да се надигна.

— Чакай, чакай, почакай — развикаха се двамата Крейвънс. От мен сега се искало само да лежа кротко и да си почивам.

— Трябва ми телефонът.

— Къде е? — попита Мич Крейвънс. — Ще отида да го донеса.

— Трябва да е в банята на първия етаж. Не е зле също да проверите какво става с печката.

Мич кимна към баща си.

— Веднага се връщам.

Докато се бавеше вътре, си припомних какво ми бе споменала Нора: тя притежавала тази хижа, оставена й от някакъв неин бивш клиент.

— Хей, Уил, има вероятност ти да познаваш Нора — казах аз. — Тази хижа е нейна, но й била отстъпена от някакъв неин клиент, който после умрял.

— Така ли ти каза тя?

По начина, с който го произнесе, разбрах какво ще последва.

— Тя спомена ли името на този предполагаем неин клиент? — попита той.

— Не. Но имаше ключове за вратата.

Уил поклати глава.

— Това място принадлежи на Дейв Хейл. Той може и да е бил неин клиент, може и да не е, но мога да те уверя, че е жив и здрав.

— А той, между другото, богат ли е?

Той сви рамене.

— Предполагам. Срещал съм го само няколко пъти. Живее в Манхатън. Защо? Смяташ ли, че е в опасност?

— До тази нощ — вероятно да. Но сега ми се струва, че е в безопасност.

Мич се върна, понесъл моя мобилен телефон в ръка.

— Намерих го.

Взех го и вдигнах капака. Трябваше да се обадя на Сюзън и тъкмо се готвех да набера номера й, когато тя ме изпревари.

— Ало?

— Чукал си не когото трябва — прозвуча един глас. — Здравата се издъни, ОʼХара.

Отново бях сбъркал.

Тя обаче не звучеше истерично. Вместо това бе напълно спокойна. Прекалено спокойна. И едва тогава за пръв път се изплаших от Нора Синклер.

— Ще те нараня там, където най-много ще те заболи. На път съм към твоя дом, ОʼХара… истинския — додаде тя. — Сещащ ли се, Ривърсайд?

Щрак.

Телефонът падна от ръката ми. Свлякох се на пода, защото коленете не ме държаха. Двамата полицаи се спуснаха да ме подхванат под мишниците.

— Какво има? — попита Мич, синът.

— Семейството ми — промълвих аз. — Решила е да унищожи семейството ми.

Те веднага схванаха за какво става дума. Може би всеки полицай би го разбрал, но Уил и Мич Крейвънс — баща и син — разбираха малко повече от другите. Нямаше никакво време да чакат пристигането на линейката за спешна помощ. Скоро щях да започна да кървя още по-силно, така че не биваше да се губи нито минута в тази глуха местност, отвсякъде заобиколена само от гори.

Свих се на задната седалка на тяхната патрулна кола. Мич, който като по-млад имаше по-добри рефлекси, се втурна по тесния път с включени сирени, докато баща му предупреждаваше по радиоканала полицията в Ривърсайд да се отправи към моята къща. Междувременно аз им звънях от моя мобилен телефон.

— Хайде, хайде, хайде, обади се! — мърморех аз, докато чаках някой да се обади.

Звъненето продължаваше.

— По дяволите! Никой не отговаря!

Телефонният секретар най-после се задейства и аз оставих обезумяло съобщение до бившата си жена да отиде веднага у съседите и да изчака пристигането на полицията.

През ума ми преминаваха ужасяващи сцени, една от друга по-страшни. Дали Нора вече е стигнала там? И откъде знае къде е моят дом? Истинският?

Уил изключи радиопредавателя и се обърна към мен:

— Полицията в Ривърсайд ще бъде там до няколко минути. — Той кимна към телефона ми. — Не ти ли провървя?

— Не — отвърнах.

— Там имат ли мобилен?

— Опитвам се да се свържа.

Натиснах бутона за бързо набиране само за да чуя сигнала за свързване с гласовата поща. Оставих същото съобщение със същото зловещо предупреждение. Беше като на кино. Обажда се Джон. Ако ти и момчетата сте у дома, веднага го напуснете! Ако пътувате нататък, въобще не се вясвайте там!

Облегнах се назад и се отдадох на мрачните си мисли. Турникетът се опитваше да възпре надигащия се в кръвта ми адреналин. Усетих, че главата ми отново се замайва. Опитах се да се успокоя и да не мисля за най-лошото. Но се оказа невъзможно.

— По-бързо, момчета!

Вече напредвахме с повече от сто и тридесет километра в час. Прекосихме границата с Кънектикът и се насочихме на юг, право към Ривърсайд. Чувствах се все така напълно безпомощен, докато най-неочаквано не ме осени една спасителна идея. Обади се на Нора!

Може би именно това искаше тя. Може би тя — дано — само се е опитвала да ме сплаши. Ами ако единственото й намерение е било да ме стресне до припадък и да продължи да разиграва играта? Ако й се обадя, тя само ще ми се изсмее злобно. Може би Ривърсайд е само една примамка. Докато тя всъщност може би се намира на много километри в противоположна посока.

Дано.

Набрах номера й.

Звънях й десет пъти подред.

Не се обади гласовата й поща.

Нито самата Нора.

Полицейската радиостанция се задави от пукота, заливащ ефира заради статичното електричество. Ала все пак успяхме да се свържем с една от патрулните коли в Ривърсайд. Полицаят бил пред къщата. Вратите заварил заключени, но няколко лампи светели вътре. Доколкото можел да прецени, вътре нямало никого.

Погледнах часовника си. Девет и десет. Би трябвало да са там. Момчетата обикновено си лягат към девет вечерта.

Уил почука по говорителя на своя радиопредавател.

— Няма ли следи от влизане с взлом?

— Не — гласеше отговорът.

— Проверихте ли при съседите? — попита Мич, докато намаляваше скоростта, за да се справи с приближаващия остър завой. Задните и предните гуми изскърцаха в синхрон, като от стереоуредба.

— По всяка вероятност тя е отишла при Пикот. Къщата им е на отсрещната страна на улицата, точно срещу нашата — добавих аз. — Майк и Марги Пикот. Те са наши приятели.

— Ще проверим и там — каза местният полицай. — Колко ви остава да стигнете до нас?

— Около десет минути — рече Уил.

— Агент ОʼХара, там ли сте? — попита полицаят.

— Тук съм — отвърнах.

— Бих искал да разбия ключалката на една от вратите в дома ви. Нали може? Искам само да проверя дали няма някой вътре.

— Напълно одобрявам. Вземете брадва, ако трябва.

— Прието.

Гласът му заглъхна в поредния изблик на пукота от статичното електричество. Навън сирените разпорваха нощната тишина. Но вътре никой дума не обелваше. Местните полицаи Уил и Мич Крейвънс и аз се бяхме умълчали в очакване на най-лошото.

По едно време улових погледа на Мич в огледалото за обратно виждане.

— Зная, зная, зная. По-бързо.

Мич настъпи здравата педала за газта и съкрати десетте минути на пет. Пристигнахме пред моята къща с петдесетметров спирачен път на финала. Улицата беше залята от мигащите светлини на патрулните коли, оцветяващи нощта в червено и синьо. Групи съседи стояха скупчени по моравите пред домовете си и наблюдаваха зрелището, като се чудеха какво толкова става в дома на семейство ОʼХара.

До този момент почти нищо.

Изтичах към външната врата, но заварих там четирима полицаи, разговарящи в преддверието. Току-що бяха приключили с огледа на помещенията.

— Празно е — обобщи единият от тях.

Отидох в кухнята. В мивката имаше няколко чинии, на шкафа се виждаше поднос с остатъци от руло. Явно бяха вечеряли. Проверих телефона на стената до хладилника. Лампата за получени съобщения светеше, но имаше само едно — моето съобщение.

Всички полицаи, включително Уил и Мич Крейвънс, се бяха събрали в съседната стая, която се ползваше като кабинет. Присъединих се към тях.

— Нуждаем се от план — започнах аз. — Аз самият нямам, а и сега не съм в най-добрата си форма.

Един дребен чернокос полицай на име Николо се зае с ръководството на екипа. Явно действаше бързо и организирано, защото ни съобщи, че вече бил публикуван полицейски бюлетин за издирването на Нора и нейния червен мерцедес в цялата област, обхващаща три съседни щата. Уведомили и колегите си от охраната на летищата. Тъкмо искаше да ми обясни, че искал да използва дома ми като команден център, когато нещо ми хрумна.

Червеният мерцедес… колата… гаража. Не се бях досетил да проверя дали не липсва микробусът.

Направих две стъпки и изведнъж зад гърба ми се разнесе колективна въздишка на облекчение. Обърнах се, за да видя от какво бе предизвикана тя.

Там, до прага на кухнята, стояха Макс и Джон — младши заедно с майка си. Всичките държаха фунийки със сладолед от сладкарницата на Баскин-Робинс.

Челюстите им висяха от гледката на толкова много полицаи. Когато ме видяха, опръскан с кръв и превързан, челюстите им вече стигнаха едва ли не до пода.

Втурнах се да ги прегръщам. В този миг бях толкова развълнуван, че въобще не чух телефонния звън.

Но Мич Крейвънс го чу. Отиде до апарата и тъкмо се канеше да го хване, когато баща му го спря. Уил Крейвънс вдигна пръст пред устата си, в знак да предупреди сина си да пази тишина. После включи говорителя.

— Добре. Явно си имам публика — разнесе се гласът й.

Всички глави в помещението се извърнаха към телефона. Нора несъмнено можеше да се радва на вниманието на многобройна публика. На цялото й внимание, особено на моето.

Но този път се оказа, че не аз бях обект на нейното внимание.

— Зная, че сте там, госпожо ОʼХара — продължи тя със същия спокоен тон. — Исках само да узнаете нещо: чуках се с вашия съпруг. Приятна вечер.

Нора прекъсна връзката.

В стаята надвисна мъртвешка тишина. Погледнах жена си в очите. Всъщност от две години насам — бившата ми жена.

Тя поклати глава:

— А ти още се чудиш защо се разведох с теб, развратник такъв!

Това беше. Оказа се съвсем просто. Краят.

— Здравей, не мога да те позная без твоята раница, Фицджералд — рече Туриста.

— Много смешно, ОʼХара. Аз пък не съм ти благодарила, че ми спаси задника на Гранд Сентръл. Затова — моите благодарности. Мисля, че можех да се справя с него, но не съм сигурна.

Туриста се срещна с момичето с раницата на една маса в едно от заведенията за хранене на летище „Ла Гуардия“. Изнудвачът, продавачът трябваше да се яви в някоя от следващите минути. Ако нещо не се обърка, разбира се.

— Шантава работа, нали? Мислиш ли, че ще се появи? Продавачът? — попита тя.

ОʼХара отпи от своята картонена чаша с кока-кола от „Макдоналдс“.

— Само ако си иска парите, за което мога да се обзаложа. Така че два милиона долара са доста добра причина, за да се появи.

Фицджералд се намръщи и поклати глава.

— Да кажем, че продавачът наистина се появи. Но ние откъде ще разберем дали ще даде всичко, което притежава? Своите копия. Няма ли да се опита да ни изиграе?

— Искаш да кажеш, както ние се опитахме да изиграем него на тротоара пред Гранд Сентръл? По-точно, както стана с неговия покоен посредник.

— Забрави ли, ОʼХара, че той беше от лошите момчета?

— И аз все това си повтарям. Той е от лошите момчета, той е от лошите.

Точно тогава ОʼХара чу сигнала в слушалката, скрита в ухото му:

— Той идва. Знаем кой е. Този път идва лично.

Фицджералд, изглежда, все още не можеше да повярва:

— Че защо ще идва тук? Не се ли е досетил, че може да е капан?

ОʼХара се наведе към нея:

— Ами попитай него. Обзалагам се, че ще ти даде напълно задоволителен отговор.

На тяхната маса се настани мъж, наскоро прехвърлил тридесетте, в тъмносин бизнес костюм, с авиаторски слънчеви очила и с дипломатическо куфарче в ръка. Седна и започна без предисловие:

— И така, значи сте ми донесли парите?

ОʼХара поклати глава.

— Не. Никакви пари. Обаче не бързай да ставаш. Нашите хора са обградили цялата тази зона. Снимат те за Ю Ес Тудей и Тайм. По-конкретно за рубриката Последни вести от затвора „Синг Синг“.

— Правиш голяма грешка, приятел. Май наистина не разбираш, че този път сам се прецака — отвърна онзи с тъмносиния костюм и се накани да стане от стола.

Но ОʼХара рязко го дръпна надолу.

— Очевидно ние не споделяме това мнение. А сега ме изслушай, защото ще ти предложа една сделка. Ти няма да получиш никакви пари за файла, който си задигнал, а след това се опита да ни продадеш. Но в замяна ще ти бъде позволено да се измъкнеш сух от водата. Разбира се, оставяш куфарчето си заедно с всички копия, които си направил. Ние знаем кой си, агент Вайзелтиър. И ако отново се появиш пред очите ни или нещо от това се разчуе, ще те очистим. И не се шегувам, наистина ще те очистим. Ето, това е сделката. Не е много зле, нали?

ОʼХара впери пронизващ и нетрепващ поглед в лицето на мъжа с костюма, Вайзелтиър, който беше аналитик в центъра в Куонтико25 И крадец.

— Схващаш ли какво ти казвам? Загря ли?

Вайзелтиър бавно поклати глава.

— Не ви изнася да ме изправите пред съда. Не можете да си позволите всичко това да излезе наяве. Ето това съм загрял.

ОʼХара сви рамене:

— Ако отново се опиташ да ни изнудваш, ще те очистим. Ето това исках да загрееш.

И тогава той удари силно Вайзелтиър по челюстта. Едва не го срути на пода.

— Също както ти се опита да ме очистиш чрез онзи момък, представящ се за доставчик на пица в Плезънтвил. А сега се омитай оттук. Но ми остави куфарчето.

Все още потриващ с ръка подутата си буза, Вайзелтиър стана от масата.

Леко залиташе, но успя да се отдалечи от масата. С това срещата приключи.

Всъщност не всичко бе приключено. ОʼХара не можеше да спре да мисли — защото той знаеше твърде много за това, което всъщност се бе случило, нали?

Той бе надникнал в куфарчето, бе проверил информацията в устройството „Флеш Драйв“ и бе прочел откъса от статията, публикувана в раздела за Мода и светски събития в Таймс. След това бе събрал две и две. Получи някъде към 1,2 милиарда.

Но може би — само може би — това можеше да се окаже полезно за него.

А може би не.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Здравей, ОʼХара.

— Здравей, Сюзън. Радвам се да те видя.

— Дори и при тези обстоятелства?

— Винаги. При всякакви обстоятелства.

Двамата се бяхме запътили към кабинета на Франк Уолш на дванадесетия етаж в сградата на ФБР в центъра на Манхатън. Сюзън и аз работехме под прякото ръководство на Уолш, макар в повечето случаи да бяхме причислявани към различни отдели. Това е лесно обяснимо, тъй като Франк Уолш контролираше едновременно няколко отдела в централата в Ню Йорк.

— Здравей, Сюзън, Джон — поздрави ни шефът и още с появата ни в неговото царство ни позволи да се запознаем с повечето от предните му зъби. Уолш бе всепризнат майстор в умението да се усмихва, ръкува и предразполага към откровено споделяне, ала това още не означаваше, че е лишен от интелигентност и проницателност. Тъкмо обратното. Но което бе още по-важно, той си оставаше шеф — както на мен, така и на Сюзън.

По негова покана пренесохме разговора в съседното помещение.

— Бих искал поне за малко да се поразведря на чист въздух, при това в компанията на двама от най-добрите в нашия занаят, но за съжаление днес програмата ми е твърде претоварена. Може би няма да е зле да помислим за една вечеря в „Ниъри“ през идните дни. Сюзън, не е позволено да присъстваш на това заседание. Извинявай.

— Разбира се — кимна Сюзън. Тя не намираше Франк за толкова умен, както ми се струваше на мен, но все пак го понасяше.

— И така, да се залавяме за работа — продължи Уолш, когато влязохме в съседната зала. — Изслушването ще започне след малко.

Залата беше неудобна и семпло обзаведена. Витаещата в нея атмосфера най-лаконично би могла да се опише с думите: Здравата си загазил, ОʼХара.

Настаних се на единствения стол срещу дългата маса, където от другата й страна се подредиха членовете на дисциплинарната комисия. В нощта, в която Нора изчезна, аз се озовах в болницата и прекарах там цяла седмица за лечение на раната в рамото ми и за общо възстановяване. Да не споменавам и за малката работа под прикритие, която свърших на летище „Ла Гуардия“. Предполагам, че комисията е искала да ме види отново в добро здраве, преди най-официално да ме изрита по задника.

Франк Уолш започна заседанието с кратък преглед на моето досие. Членовете на дисциплинарната комисия слушаха внимателно, докато магнетофонът пред Франк записваше всяка негова дума:

Агент Джон Майкъл ОʼХара… бивш капитан от армията на САЩ… бивш офицер от полицията на Ню Йорк, два пъти награждаван… Понастоящем специален агент към Отдела за борба с тероризма на ФБР, по-конкретно към Секцията за операции по разследване на финансирането на терористични групировки… Няколко сериозни и значими акции, извършени под прикритие.

— Франк? — чу се някакъв глас. Принадлежеше на един по-възрастен мъж, седнал край далечния ъгъл на масата. Освен че участваше в дисциплинарната комисия, той оглавяваше Сектора за разследване на серийни убийства. Името му бе Едуард Войнтман. — Преди всичко можете ли да ни разясните как така агент ОʼХара бе привлечен в разследването на Нора Синклер?

Потиснах самодоволната си усмивка. Въпросът на Войнтман се свеждаше до деликатното изразяване на онова, което той в действителност желаеше да узнае: Защо, по дяволите, не съм бил осведомен за всичко това?

Уолш смръщи вежди. В повечето компании, да не говорим за правителствените агенции, лявата ръка рядко знае какво върши дясната. Но в тази ситуация разривът в комуникациите бе още по-драстичен. Бяхме стигнали дотам, че дясната ръка не знаеше какво върши един от пръстите й.

Уолш се пресегна и изключи магнетофона. Със спирането на въртенето на лентата изчезна и неговата скованост.

— Ето как стои работата, Ед — започна той. — Съвместните специални сили за борба с тероризма, по-точно тяхното поделение тук, в Ню Йорк, работеха с групата на финансовите експерти от Отдела за борба срещу тероризма и Секцията за вътрешна сигурност, за да следят трафика на пари към и от страната.

Войнтман отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, най-вероятно: Какво разбираш в случая под думата „следене“?, но Уолш го спря с властен жест.

— Не мога да ти кажа нищо повече, Ед, затова няма смисъл да питаш. — Той се изкашля. — Както и да е, стигна се дотам, че ние вдигнахме червен флаг, когато наскоро засякохме един голям трансфер на Конър Браун от Уестчестър. При последвалото разследване се натъкнахме на едно странно съвпадение. Годеницата на тоя приятел — Нора Синклер, преди това била омъжена за един доктор от Ню Йорк, който починал по същия начин. Да не говорим за това, че бил кардиолог. Добрата новина в случая е, че тя вероятно не е свързана с терористите. Лошата — че тази особа навярно е замесена и в двата смъртни случая.

Войнтман отново отвори уста. Първоначалният му въпрос отново напираше на устните му. Като ръководител на Сектора за разследване на серийни убийства случаят определено попадаше в неговата сфера.

Но както и преди, Уолш пак го отряза.

— Ето как стоят нещата — каза той. — Ние не можехме да го прехвърлим към твоя сектор, Ед, без да сме стопроцентово сигурни, че тази Нора не е служела за прикритие на някоя терористична група, колкото и малка да бе тази вероятност. Историята е доста дълга, но казано накратко: заложихме на ОʼХара, защото той притежава опит с всеки от възможните сценарии. Той е работил под прикритие четири години към нюйоркската полиция и неговият профил съответства чудесно на задачата. Той дори участваше в още една разработка през същото това време.

— С други думи, той притежава всички необходими способности и — поне ние мислехме така — можеше разумно да използва главата си. — Той се обърна към мен със стоманен поглед. — Разбира се, имахме предвид онази, която се намира над кръста му.

Уолш отново се пресегна и натисна бутона за запис.

— Но аз не съм съгласен — заяви той.

Последвалите минути бяха посветени единствено на моето сгромолясване.

През следващия час бях отрупан с въпроси, разчепкващи всяка подробност от моето проучване по случая „Нора Синклер“. Всяко решение, което бях взимал, и особено онези, които не бях. Особено последните. Комисията беше безмилостна. Имах усещането, че съм жертвено животно, поднесено на трапезата за ритуалното угощение и всеки бързаше да не пропусне своя дял.

Когато всичко свърши, Уолш благодари на присъстващите, след което се разпореди да бъде опразнено помещението. Предполагаше се, че и аз бях свободен да си вървя. Но именно тогава той ми нареди да остана.

Останалите членове на дисциплинарната комисия се изнизаха и останахме само ние тримата. Уолш. Аз. Звукозаписната уредба. Отначало и тримата мълчахме. В продължение на двадесет, може би тридесет секунди той само се взираше втренчено в мен.

— Трябва ли да давам още обяснения? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не.

— А трябва ли ти да обясняваш нещо?

— Вероятно не. Но все пак искам да ти задам един въпрос. — Той се облегна назад в креслото и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му ме пронизваше като свредел. — Ще получа телефонно обаждане от горе, нали?

Този мъж си оставаше непроницаем.

— Защо го казваш?

— Нека да го наречем предчувствие от моя страна — бавно кимна той. — Ти си прекалено умен, за да се правиш на глупак.

— Мисля, че съм получавал и по-лоши комплименти.

Той пропусна сарказма ми покрай ушите си.

— Ти бе заловен със смъкнати панталони, в буквалния смисъл, но нещо ми подсказва, че си прикрил задника си.

Не отговорих веднага. Исках да разбера дали, ако продължи да говори, ще ми разкрие източника на своето „предчувствие“. Но не го направи.

— Впечатлен съм, Франк.

— Не е нужно — успокои ме той. — И без това всичко е изписано на лицето ти.

— Напомни ми никога да не играя покер с теб.

— Аз обаче все още мога да направя нещата дяволски трудни за теб.

— Напълно наясно съм с това.

— Нищо не може да промени това, което си направил, нито да прикрие издънването ти.

— И с това съм напълно наясно.

Той затвори папката.

— Можеш да си вървиш.

Аз станах от стола.

— О, и още нещо, ОʼХара.

— Какво е то? — попитах.

— Знам всичко за другата твоя задача. Знаех го още от самото начало. Защото съм в играта. Знам, че ти си Туриста.

След няколко минути влязох в кабинета на Сюзън и я заварих с лице към прозореца, загледана в малкото, което можеше да й предложи този дъждовен и мрачен следобед. Не бе трудно да се отбележи символичното значение на факта, че бе обърната с гръб към мен.

— Колко зле мина? — попита ме тя, без да се обръща.

— Наистина беше зле.

— По десетобалната скала.

— Ами… осемнадесет-деветнадесет.

— Не, сериозно.

— Може би някъде към девет — признах си аз. — Но нищо няма да разбера поне до една седмица.

— А дотогава?

— Ще ме завържат за бюрото.

— По-скоро би трябвало да ти вържат нещо друго.

— Само за протокола съм длъжен да отбележа, че това е втората нецензурна шега с моя полов орган, която получавам днес.

— А ти какво очакваше?

— Не знам, но ще ти бъда благодарен, ако не ми се налага да провеждам целия този разговор с гърба ти.

Сюзън се обърна. Изражението й бе сурово и почти непроницаемо, макар че никога не може да се твърди със сигурност какво точно изразява лицето й в даден момент. Но загрижеността и разочарованието не можеха да се сбъркат.

— Ти ме злепостави, Джон.

— Знам — побързах да се съглася. Може би прекалено бързо.

— Не, искам да кажа: наистина ме злепостави.

Не ми оставаше друго, освен да сведа поглед към краката си.

— Съжалявам — кротко промълвих аз.

— По дяволите, знаеш, че да вършиш това в моя отдел, означава да си позволяваш да заобикаляш правилата.

Нищо не отвърнах. Ако познавате Сюзън колкото мен, ще разберете, че тя се опитваше да преодолее ограниченията, налагани й от нейната собствена система от правила. Гневът, безсилието, разочарованието. Ясно ми беше, че не може да продължи, без да изкрещи с цялата сила на натрупания в нея първичен гняв:

— По дяволите, Джон, как е възможно да си чак такъв шибан глупак!

И така си беше.

Когато устоите на стабилността й престанаха да се разклащат, тя си възвърна привичното си спокойно и уравновесено, дори стоическо поведение. Все още пред нас стоеше въпросът за разхождащия се на свобода сериен убиец и задължението ни да го заловим. За съжаление докладите от проверките по места продължаваха да подкопават нашия оптимизъм. Нора като че ли бе изчезнала безследно.

— Какво казват нашите хора на Кайманите? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Сюзън. — Никъде не е забелязана: нито на Карибите, нито в Брайърклиф Манър, нито в апартамента й тук, в града, нито някъде по междинните пунктове.

— Иисусе Христе! Къде ли е тогава?

— Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. — Сюзън сведе поглед към някакъв документ, оставен на бюрото й. На него бе изписан остатъкът от парите в банковата сметка на Нора Синклер, замразени по нареждане на Бюрото. — Или за да бъда по-точна, би трябвало да кажа, че е въпрос за осемнадесет милиона четиристотин двадесет и шест хиляди долара.

Сумата бе впечатляваща.

— Това ми напомни нещо — обадих се аз. — Какво стана с онзи адвокат, експерта по данъчното право? Кеплер?

— Онзи, когото ти притисна до стената?

— Бих използвал термина „убедих“.

— Няма значение как ще го характеризираме, защото Нора не се е обаждала в офиса му.

— Може би, ако го посетя и…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Ти си завързан за бюрото си, забрави ли? А кой знае какво ще се случи занапред. — Опита се да се усмихне, съвсем леко. — Но всяко зло за добро. Ако ти забранят да участваш в операции, може би ще разполагаш с повече време, което да посвещаваш на момчетата си.

— Не знам — признах си аз. — Зависи от това дали тяхната майка ще ми позволи.

Сюзън отново се обърна и пак се загледа през прозореца.

— Знаеш ли, ако беше толкова добър съпруг, какъвто си като баща, ние никога нямаше да се разделим.

Винаги съм се чувствал зле, когато са ме заставяли да седя неподвижно в някакво затворено помещение. А сега се предполагаше, че ще бъда обречен на това досадно занятие за неопределен период от време. Още не бяха изтекли първите два дни, откакто ме привързаха за бюрото, а вече започвах да се побърквам. Имаше доста работа по служебната документация, но аз дори не я подхващах. Единственото, на което бях способен, бе да зяпам през прозорците на кабинета към унилия и посивял център на Ню Йорк. И да се питам:

Къде, по дяволите, е тя?

Съобщенията от нашите агенти по места не ни осигуряваха поводи за радост. Никакви признаци за присъствието на Нора Синклер. Никаква следа от нея. По дяволите, как бе възможно да изчезне така безследно?

Еднообразието на делниците беше влудяващо отегчително. Когато позвъняваше телефонът в офиса, аз изчаквах да звънне още един или два пъти, след което вдигах слушалката и веднага я тръшвах обратно върху гнездото й. Държах се така, все едно на челото ми бе изписано: Внимание! Съд под високо налягане! Опасност от експлодиране!

Ето, телефонът отново звънна. Посегнах към слушалката и отново започна да се повтаря същото.

— ОʼХара слуша — казах аз.

Ала нищо не чух в отговор.

— Ало?

Пак нищо.

— Търсите ли някого?

— Липсваш ми — тихо промълви тя.

Подскочих в стола си.

— Хей, защо не кажеш нещо? — попита Нора. — Не ти ли липсвам? Дори и сексът с мен ли не ти липсва? Дори и това?

Тъкмо се канех да й отговоря — дори бях отворил уста, готов да я залея с поток от озлобена и високопарна тирада, но внезапно се спрях, защото осъзнах колко бе важно да задържа Нора на телефонната линия.

Натиснах бутона за запис на моя телефон, след което натиснах и съседния бутон за включване на веригата за проследяване на обаждането. Поех си дълбоко дъх.

— Как си, Нора?

Тя се засмя.

— О, хайде, поне ми изкрещи нещо гневно в слушалката. Мъжът, когото познавах, не беше от онези, които се сдържат и внимават на всяка своя крачка.

— Може би имаш предвид Крейг Рейнълдс?

— Нямаш намерение да продължаваш да се правиш на застрахователен агент, нали?

— Той не беше истински. Нищо не беше истинско, Нора.

— Иска ти се това да бе вярно. Но точно сега единствената истина е, че и ти не знаеш какво искаш: да ме чукаш или да ме убиеш.

— Напълно съм наясно по този въпрос — опровергах я аз.

— Сега пък заговори нараненото ти его — рече тя. — Като заговорихме за наранявания, как се чувстваш? Онази нощ не ми изглеждаше много добре.

— Не бях. Благодарение на теб.

— Ще ти кажа нещо, ОʼХара. Боли, при това адски, от това, че повече никога няма да се виждаме.

— На твое място не бих бил толкова сигурен в това — процедих аз през стиснати зъби. — Повярвай ми, ще те открия.

— Не е ли прекрасна тази дума? Повярвай ми. Предполагам, че напоследък съпругата ти не е имала много поводи да изговаря тази дума. Боже, колко съжалявам, задето провалих брака ти.

— Е, можеш да си спокойна, защото малко си закъсняла. Тя е моя бивша съпруга от две години насам.

— Наистина ли? Значи си свободен, ОʼХара?

Погледнах часовника си. Разговаряше с мен вече повече от една минута. Поддържай разговора, ОʼХара!

Реших да превключа лоста за скоростите:

— Как се справяш без пари? — полюбопитствах аз.

Тя се изкиска.

— Пари се намират лесно. Стига да ги потърсиш както трябва. Има ги навсякъде.

— За това ли беше всичко? За пари?

— Говориш, като че ли парите са нещо лошо. Но едно момиче трябва да мисли за бъдещето си, нали?

— Това, което ти стори, не може да се нарече спестяване за пенсия.

— Добре, тогава да кажем, че донякъде е било за спорт. Май днес сме много ядосани, така ли е, ОʼХара? Обикновено жените има защо да се ядосват на мъжете си. Събуди се и ще усетиш, че задникът ги гори и пуши, скъпи.

Тя явно започна да се ядосва. Може би бях докоснал някаква болезнена струна в нея. Което беше от полза за моите планове.

— Какво имаш против мъжете, Нора?

— Разполагаш ли с един свободен час? Всъщност с няколко?

— Да. Цялото мое време е на твое разположение.

— Само че се опасявам, че аз не съм изцяло на твое разположение. Време е да приключваме.

— Почакай!

— Не мога да чакам, ОʼХара. Ще ме видиш само в сънищата си.

Щрак!

Извих китката си и се взрях в часовника. Моля те, Господи, прошепнах. Обадих се на момчетата от техническата служба.

— Кажете ми, че успяхте да я засечете!

Последва мъртва тишина, по-болезнена за слуха ми от най-силния шум.

— Съжалявам — чух отговора аз, — но я изпуснахме.

Грабнах телефона със слушалката и всичко останало и го запратих в стената. Разби се на парчета.

Ще ме видиш само в сънищата си.

На следващата сутрин един грък с посивели коси, изпратен от техническия отдел да монтира новия ми телефон, се появи в кабинета ми и първата му грижа бе да огледа замислено изпочупените останки от стария апарат. После ме изгледа с разбираща усмивка, като човек, който е бил свидетел на какво ли не в този живот.

— Просто падна от бюрото ви, нали?

— И по-странни неща са се случвали — промърморих аз. — Повярвайте ми, не си измислям.

След още няколко минути новият телефон заработи и дори веднага звънна. Все пак и това бе някакво събитие. Нали оставах завързан към бюрото, измъчван от скука, да не споменавам за съмненията и угризенията, за цялото онова огромно чувство на вина.

Новият телефонен апарат продължаваше да звъни с все сила.

Първата ми мисъл бе, че Нора иска да продължим разговора, за да издевателства още малко над мен. Но втората ми мисъл беше по-реална. Целият вчерашен разговор с нея подсказваше, че ще бъде последен.

Вдигнах слушалката. Разбира се, не беше Нора.

Беше другата жена в живота ми, която точно в момента бе решила да ми напомни за себе си. Излишно е да се споменава, че отношенията ни със Сюзън точно сега не бяха в най-добрата си форма. Но все пак си оставаха професионални.

— Имаш ли някакви новини от лабораторията по акустика? — веднага я запитах аз. Записът на моя разговор с Нора беше анализиран за евентуално наличие на звуков фон, с цел да се определи местонахождението на повикващия абонат — е, ако не конкретно, то поне в общи линии.

Например шум от океански вълни или дочут разговор на някакъв чужд език. Това, че лично аз не бях чул нищо, още не означаваше, че не би могло да има нещо записано върху лентата.

— Да, получих доклада им — съобщи Сюзън. — Но нищо конкретно не са засекли.

Технически погледнато, това бяха лоши новини, но по начина, по който ми ги съобщи — като че ли ставаше дума за някаква незначителна подробност, — нещо ми подсказа, че това не е всичко.

Очевидно Сюзън знаеше още нещо.

— Какво става? — заинтересувах се аз.

— Какво става ли? Ти все още си оставаш невероятно шибан глупак, Джон. Ако можеше да ме нараниш, навярно отново щеше да разбиеш сърцето ми.

Несъмнено още не ми бе простила.

— Знам това, Сюзън. Но има още нещо, нали?

Тя се засмя над моя опит да демонстрирам интуицията си.

— За колко минути най-бързо можеш да стигнеш до кабинета ми?

Двадесет минути по-късно Сюзън и аз пътувахме на север от Ню Йорк, а след още час и половина път по шосето стигнахме до психиатричната клиника „Пайн Удс“ в Лафайетвил — глухо градче във вътрешността на щата Ню Йорк.

— Това ще те заинтересува — заяви Сюзън, след като излязохме от моята кола и се отправихме към главната сграда — кафява тухлена осеметажна грамада. — Ще се срещнем с един родител. Майката на Нора живее тук, ОʼХара.

Усмихнах се вяло, но мога да кажа, че Сюзън се забавляваше от ситуацията.

Не след дълго се озовахме в малката зала за срещи в психиатричната клиника на най-горния етаж на сградата. От другата страна на масата срещу нас бе седнала старшата сестра на отделението.

Не мога да кажа дали тази едра жена бе изплашена, или просто бе изнервена. Както и да е, тя изглеждаше силно смутена. Срещата с двама агенти от ФБР би подействала по същия начин на повечето хора.

— Агент ОʼХара, искам да ви запозная с Емили Бароус — каза Сюзън, която вече бе разговаряла с хората от клиниката „Пайн Удс“.

Обърнах се към жената и протегнах ръка.

— За мен е удоволствие — заявих аз.

— Мисля, че Емили ще ни предостави ценна информация за Нора — поясни Сюзън.

Седнах на стола с вид на дете, очакващо с нетърпение подаръка си за Коледа. Не изпусках от погледа си тази жена, в бели панталони и скромна бяла блуза, с опъната назад коса, пристегната с шнола. За жена на нейната възраст кожата й беше забележително гладка, почти без бръчки.

— Е — започна тя с леко треперещ глас, — една от нашите пациентки в „Пайн Удс“ е жена, носеща името Оливия Синклер.

Това и аз го знаех.

— Нора е дъщеря на Оливия — продължи Емили. — Или поне сме почти сигурни, че е така. Едва наскоро осъзнах, че всъщност никога не съм виждала доказателство за това твърдение.

— Аз имам това доказателство — намеси се Сюзън. — След като говорих с вас по телефона, Емили, аз поисках досието й от затвора.

Вдигнах учудено вежди и се обърнах към Сюзън.

— Затворническо досие?

— Оливия Синклер е получила доживотна присъда, когато Нора е била шестгодишна — съобщи ми тя.

— И за какво?

— За убийство — отвърна Сюзън.

— Шегуваш се!

Сюзън поклати глава:

— Има и още, ОʼХара. Тя е убила съпруга си. А тяхното дете — Нора — е била там, когато това се случило.

Сюзън продължи:

— Няколко години по-късно Оливия Синклер била изписана от затвора, понеже изглеждала като пациентка, изгубила всякаква връзка с реалността. Тогава именно я прехвърлили в „Пайн Удс“. Междувременно Нора е била подмятана от едни приемни родители на други. Толкова често е била премествана, че се оказа невъзможно да се проследят всичките адреси, на които е живяла.

Сюзън погледна към Емили, която сега изглеждаше напълно объркана.

— Съжалявам — заговори й Сюзън. — Ние разполагаме с предостатъчни основания да предполагаме, че Нора е убила първия си съпруг преди няколко години. Въз основа на това и на всичко, което се случи по-късно, имаме още по-стабилни основания да допуснем, че е убила и втория си съпруг.

— Тя и Конър Браун са били сгодени и планирали да се оженят — казах аз, колкото да опресня паметта на Сюзън.

— А пък аз говоря за Джефри Уокър — опроверга ме тя.

Сега бе мой ред да изглеждам объркан, при това доста по-объркан от Емили.

— Джефри Уокър?

— Нали го знаеш? Писателят, автор на всичките онези глупави исторически романи. Или поне с това се занимаваше доскоро.

— Да, зная го. И казваш, че Нора и той били…

— … женени.

— Иисусе Христе! — възкликнах аз, след като събрах парчетата от пъзела. — Вестниците съобщиха, че умрял от сърдечен удар. Оставете ме да отгатна! Живял е в Бостън, нали?

Сюзън допря пръст до носа си.

— Което именно ни доведе при Емили — рече тя и се обърна към старшата сестра: — Продължавайте, кажете му каквото знаете. Историята е много поучителна, ОʼХара.

Емили кимна и ни помоли да я последваме.

— Ще ви покажа — обеща тя. — Време е да посетим Оливия.

Поехме по болничния коридор, за да се срещнем с майката на Нора — Оливия. През всичките тези години тя ползвала моминското си име — Коновър, — което още повече бе затруднило издирването й.

— Помня, че един ден разговарях с Нора за писателя Джефри Уокър, а на следващия прочетох във вестниците, че е починал — спомена Емили по пътя към болничната стая на Оливия.

Сюзън и аз се ограничавахме само с ролята на слушатели.

— Разбира се, не мисля, че съществува някаква връзка. Както не подозирах, че Нора е изпаднала в беда, докато не го видях по телевизията.

Емили се спря в коридора. Явно искаше да ни каже нещо, преди да стигнем до стаята на Оливия.

— Преди няколко седмици, може би беше преди един месец, по случайност прочетох една бележка на Оливия до Нора. В тази бележка се разкриваше една тайна, която ни изуми. Но в нея се казваше много за самата Оливия, а също и за Нора. След малко ще видите.

Емили продължи по коридора. Премина покрай вратите на няколко стаи и накрая се спря пред една врата и протегна ръка към дръжката.

— Ето, това е стаята на Оливия.

Старшата сестра отвори вратата и аз видях много стара жена, излегнала се в леглото си. Четеше някакъв роман и дори не вдигна глава, когато ние тримата влязохме вътре.

— Здравей, Оливия. Ето ги посетителите, за които ти споменах — изрече Емили с ясен, висок глас.

Най-после Оливия се обърна към нас.

— О, здравейте — рече тя. — Обичам да чета.

— Да, Оливия обича да чете — кимна Емили и се усмихна леко, а след това се обърна към Сюзън и към мен:

— Оливия отдавна ни е заблуждавала, при това доста ловко, относно действителното си състояние. Използвала е всички видове трикове, за да ни накара да повярваме, че е много по-тежко болна, отколкото е в действителност. Веднъж, при едно от посещенията на Нора, тя се престори, че получава пристъп, само защото дъщеря й щеше да разкрие нещо, което не би трябвало. Оливия знае, че ние записваме всички визити при нашите пациенти. Оливия е много добра актриса. Не е ли така, скъпа?

Оливия следеше с напрегнат поглед Сюзън и мен, но същевременно слушаше внимателно това, което говореше старшата сестра.

— Предполагам, че да, така е.

— Е, все пак ние всички се съгласихме Оливия да остане тук при нас, в „Пайн Удс“. А в замяна тя се съгласи да ви помогне.

Оливия кимна, без да откъсва поглед от мен и Сюзън.

— Ще ви помогна — прошепна тя. — Имам ли друг избор? — Едва тогава Оливия остави романа настрани и слезе от леглото.

И докато Оливия отиваше до шкафа, Емили отново заговори:

— Всеки път, когато Нора посещаваше майка си, тя й донасяше по един нов роман за четене, макар че не вярваше Оливия наистина да може да го прочете.

Оливия бе стигнала до шкафа и извади оттам една картонена кутия. Успях да видя, че беше препълнена с книги, но имаше и някакви изрезки, както и пликове.

— Преди две седмици Нора спря да идва. Но тогава започнаха да пристигат колети, адресирани до Оливия. Те бяха изпращани от Нора. В един от тези колети дори намерих една бележка — заяви Емили.

Започнах да се вълнувам. Колети. Сигурно бяха проследили откъде бяха изпращани. Нима Нора бе толкова глупава, че да остави адрес на подателя? Звучеше прекалено добре, за да е истина.

И наистина не беше.

Емили обясни, че нищо в тези колети не разкривало нещо относно местонахождението на Нора.

— Нямаше адрес за връщане на пратките. Нито някаква по-специална пощенска марка или щемпел.

Тя се обърна към Оливия.

— Моля те, дай на агент ОʼХара бележката, която получи.

Аз я взех, разгънах листа и прочетох на глас написаното.

„Скъпа мамо, съжалявам, че не мога да те посетя. Надявам се да ти доставя малко радост с новата книга, която ти изпращам. Както винаги с много любов, Нора“

Прочетох още веднъж тези редове, а после поклатих глава.

— И какво толкова специално има тук?

Сюзън побърза да ми разясни:

— Всичко. Колкото и внимателна да е била Нора досега, този път не е внимавала достатъчно.

Тя се взря в Емили.

Аз се взрях в Емили.

Накрая Емили ни обясни това, което очевидно вече бе споделила със Сюзън:

— Погледнете по-отблизо този къс хартия, агент ОʼХара. Вдигнете го на светлината — добави тя. — Ето, виждате ли го сега? Долу, в десния ъгъл?

Вдигнах бележката към прозореца и я приближих към очите си.

Мили Боже!

Листът бе белязан с воден знак. Обърнах се към другите и видях, че Оливия бе започнала да плаче.

— Тя е толкова добра дъщеря. Толкова много ме обича.

Обляна от следобедното слънце, Нора се разхождаше по частната си тераса само по долнището на светлосините си бански, с неизменната си ослепителна усмивка. Отпи от бутилката с добре изстудена минерална вода „Евиан“, после я притисна към бузата си. Още не се бе уморила от гледката на плажа Байе Лонг и блестящобелия пясък, който като че ли се стопяваше в тюркоазеносините води на Карибско море. Дори тя самата не би могла да го проектира по-добре.

Ла Саманя, разположен на остров Сен Мартен, притежаваше завидна репутация като изключително дискретен курорт. Нора се наслаждаваше на най-дискретната част от него. През деня, скрита зад слънчевите си очила „Шанел“, тя бе една от богатите гостенки на хотелския комплекс, излегнала се край басейна. А през нощта — е, докато тя и Джордан се разгорещяваха в леглото, любезният персонал от румсървиса се грижеше за вечерята.

Всъщност през последните няколко дни, също като на меден месец, те нито веднъж не напуснаха вилата си. Слава богу, в Ла Саманя предлагаха и богат избор в менюто за обслужване по стаите — както за закуска, така и за обяд.

— Скъпа, какво предпочиташ за днес? „Дювал-Лерой“ или „Дом Периньон“? — провикна се Джордан от банята.

Решения, решения, винаги трябваше да се взимат решения…

— Оставям на теб да избереш, скъпи — отвърна Нора.

Джордан Моуч, магнат от Далас, влагащ милионите си в търговията с недвижима собственост, беше роден да взима решения. Най-много пари бе спечелил от забележителния курорт Скотсдейл в Аризона, спечелил си славата като Палм Бийч на Запада. Последното му решение засягаше по-сериозно личния му живот. Колко добър ход се бе оказало решението му да ангажира Нора Синклер за обзавеждането на новата му къща малко извън Остин, а после да я възнагради с една малка разходка до Карибите.

Той отново я повика от банята, но този път във връзка с обяда:

— Скъпа, не съзнаваш ли, че не си подходящо облечена?

— Просто се опитвам да постигна равномерен тен навсякъде по тялото си — отвърна лениво Нора. Тя чу как той се засмя в отговор. — Освен това тук е френската половина на острова, скъпи.

По-рано през същата седмица двамата с Джордан се разходиха покрай Гранд Кейс, над плажа на нудистите край Ориент Пойнт. Колкото до Нора, на нея нищо не й струваше да се съблече и да се чувства като у дома си. Но не и Джордан. Обаче нищо не можеше да се направи. Това бе един от местните обичаи, към който той нямаше намерение да се присъединява. Нора дори не се опита да го убеждава. Тя вече бе усвоила един ценен урок: много богатите мъже със задморски банкови сметки не обичаха да се събличат на публично място. Няма съмнение, че имаше нещо общо с усилията им да крият доходите си.

Нора се върна във вилата и се наметна с една от пухкавите бели роби, каквито изисканите хотели са длъжни да осигуряват на заможните си клиенти. Почувства приятния допир до кожата си. Върна се в леглото при Джордан и се сгуши до широката му гръд.

Но все пак оставаше още един проблем.

Не можеше да избие Джон ОʼХара от главата си. Уханието му, вкуса на кожата му, начина, по който той проникваше в мислите й — по-добре от всеки друг от останалите мъже, с които някога бе имала нещо общо.

А това я вбесяваше. Не искаше тези мисли, не искаше, когато бе в прегръдките на някой друг, Джордан Моуч или който и да е, да си мисли само за ОʼХара. Прекалено много болеше. Какво, по дяволите, не е наред с мен? Аз не съм от тези, които се влюбват!

— Слез на земята, Нора — сепна я гласът на Джордан.

Тя се стресна и побърза да се отърси от неприятните мисли.

— Съжалявам, скъпи — каза тя. — Само си мислех колко идеално е всичко около нас.

Той се усмихна.

— Още един ден в рая.

Тъкмо започнаха да се целуват, когато ги прекъсна почукване на вратата. Обядът бе пристигнал.

Джордан стана от леглото и отвори вратата.

— Благодаря — рече той, когато служителите от румсървиса вкараха голямата си количка за сервиране. Бяха облечени с обичайните маратонки и шорти, с ленени ризи и широкополи сламени шапки.

Внезапно шапките изпопадаха по пода.

— Здравей, Нора. Нали ти казах, че пак ще се срещнем — каза ОʼХара.

— Да не си посмял да разговаряш с нея! — извика Сюзън, измъкна своя пистолет и го насочи точно към Нора, излегнала се в леглото. — Свършено е с теб, кучко!

Тогава тя се обърна към Джордан Моуч:

— А вие… вие сте най-големият жив късметлия на този свят.

Този следобед се оказа доста странен, тъй като се случи нещо неочаквано хубаво: аз разполагах със свободно време и възнамерявах да го прекарам със Сюзън. Мъдро решихме да посетим плажа на Ла Саманя, който ни привличаше със своите внушителни размери и приказната си ослепяваща белота. Нататък по брега имаше следи от някогашно корабокрушение.

— Сигурна ли си, че можем да се доверим на местните хора? — попитах Сюзън, когато ни заляха слънчевите лъчи.

— Ти се държиш, сякаш те са като полицаите от Кийстоун26 или нещо подобно — упрекна ме тя.

Имах предвид местната жандармерия, както наричаха полицията на остров Сен Мартен.

Те се бяха нагърбили със задържането на Нора, докато не бъдат напълно готови документите за екстрадирането й, позволяващи да бъде върната в Ню Йорк.

— Може би ще ти се сторя прекалено недоверчив — продължих аз, — но трудно мога да се доверя на полицаи, носещи шорти. Да не говорим за онези другите, с дългите панталони. Видя ли ги? Те са толкова тесни, че можеше да се разбере кой е обрязан.

Сюзън се обърна към мен с онзи неин недоверчив поглед, с който толкова много пъти бях удостояван.

— Млъкни, Джон, и си пий питието.

Тя имаше право. Както винаги досега.

С нашата полицейска дейност тук бе приключено. Нора се озова на безопасно място в полицейския арест и с това на случая бе сложен край. Проверихме даже как са Макс и Джон — младши, за да сме сигурни, че прекарват добре с дядо си и баба си — родителите на Сюзън, — които продължават да ме харесват напук на всичко.

Бяхме тук само за кратко, макар че двамата заслужавахме да останем повече. Излегнати един до друг на приятните плажни шезлонги в този невероятно скъп курорт, съзерцаващи залеза, докато слънцето напусне приказно красивото оранжево небе. По дяволите, дори намерихме време да поплуваме заедно.

Посегнах към моето маи-таи.

— Да вдигнем тост в чест на старшата сестра Емили Бароус.

Сюзън вдигна чашата си, пълна с пина колада.

Облегнах се назад в шезлонга и въздъхнах дълбоко. Усещах се удовлетворен и облекчен. Освен това обаче усещах и нещо, което не можех съвсем ясно да определя, но не беше много комфортно. Нека да го наречем вина.

Погледнах към Сюзън, която изглеждаше невероятно хубава и спокойна. Бях й причинил толкова много болка, че имаше защо да изпитвам вина. Тя заслужаваше нещо много по-добро.

Поех ръката й и нежно я стиснах.

— Съжалявам, толкова много съжалявам.

Тя стисна моята ръка.

— Знам, че съжаляваш — тихо изрече.

И това беше. Щастлив завършек, ако може така да се каже. Аз с моето маи-таи в едната ръка, стискащ с другата ръката на първата жена, която истински съм обичал. А Нора Синклер скоро ще получи доживотна присъда за извършените от нея убийства.

Разбира се, би трябвало да бъда по-предвидлив.

Следващия петък бях в кабинета на Сюзън в Ню Йорк. Бяха ме призовали. Тя току-що бе приключила разговора си с Франк Уолш.

— ОʼХара, даже не знам как да ти го съобщя.

— Карай направо. Предполагам, че пак съм объркал нещо, така ли?

— Не е това, Джон. Касае се за… те са прекратили съдебното преследване срещу Нора Синклер.

Новината ми подейства като удар в корема. Суров, болезнен и напълно неочакван. Необходими ми бяха няколко секунди, преди въобще да успея да осъзная какво ми се говори.

— Какво искаш да кажеш с това, че са прекратили случая?

Сюзън се взря в мен иззад бюрото си с втренчен, немигащ поглед. В очите й прочетох колко е объркана и ядосана, но това бе много добре контролиран гняв.

За разлика от моя.

Закрачих нервно из кабинета й напред-назад, сипейки проклятия, ругатни и закани от всякакъв род, с една дума всичко, което можа да ми хрумне в момента, включително и да отнеса случая в редакцията на Ню Йорк Таймс.

— Седни, Джон — нареди ми тя.

Не можех да седя кротко на стола.

— Не разбирам. Как са способни на това? Та тя е хладнокръвна убийца.

— Знам коя е тя. Тя е една невероятно подла змия. Освен това е напълно побъркана.

— Тогава защо ще я пуснат да си върви?

— Сложно е за обяснение.

— Сложно ли? Това са глупости. Това е абсолютно неприемливо.

— Съгласна съм с теб — заяви Сюзън с премерен тон. — Ако крясъците и ругатните ще ти помогнат да се почувстваш по-добре, моля. Но когато свършиш с изблиците, ще се убедиш, че нищо не си успял да промениш. Защото сделката се урежда на много по-високо ниво.

Мразех миговете, когато тя се оказваше права. Също както тогава, когато ми каза, че съм прекалено ангажиран със себе си, за да спася нашия брак. С което улучи право в целта.

Най-после седнах и поех дълбоко дъх.

— Добре, но защо?

— Всъщност, ако се позамислиш малко, ще откриеш, че знаеш причината.

Отново беше права. Може да го наречете опит за самоопровергаване или за самозалъгване, но аз винаги подозирах, че осъждането на Нора ще представлява сериозен проблем за „добрите момчета“. Ако имаше процес, прегрешението щеше да излезе наяве, а шефовете на Бюрото никак не бяха доволни от перспективата да понесат част от моя срам. Но все някак щяха да го преглътнат, ако проблемът се свеждаше само до това.

Но аз знаех, че тук се криеше нещо повече, много повече.

По дяволите, аз бях въвлечен в тази игра още когато действах под прикритие като Туриста.

Куфарът бе част от всичко това. Списъкът с имена и банковите сметки също беше част от всичко това.

Моят флирт с обвиняемата бледнееше пред това, което бе причина за много по-сериозна загриженост. Нещо много по-чувствително и потенциално много по-притеснително. Особено ако всичко излезеше наяве.

Франк Уолш го бе загатнал още по време на изслушването на моя случай от дисциплинарната комисия: следенето на трафика на пари към и от страната. Излишно е да се обяснява, че това не се постига чрез доброволци, надзираващи дейността на някоя местна банка. Това се осъществява единствено посредством частни споразумения между Секцията за вътрешна сигурност, ръководството на Бюрото и някои от най-могъщите мултинационални банки. Какво е основанието ми за този извод? Следното: единственото, което може да се окаже по-опасно от една терористична група е терористична група със солидна финансова подкрепа. Логиката се оказва удивително проста, нали? Спрете парите им и ще спрете тях самите. Или — което е още по-добре — открийте парите им.

Така ще откриете и тях.

Но единствените прилагани в тази сфера правила се свеждат до това, че въобще няма никакви правила. Което е само друг начин да се каже, че ако не всички, то поне повечето от правилата се оказват незаконни. Ала никой не се тревожи от този подход. Чрез казината или благотворителните организации големите корпорации навсякъде успяват да купуват безогледно. Всичко и всички в този свят. А ние ги разкривахме. Ако парите се местят, ние ги следим изкъсо. Ако пък парите се местят в пълна тайна, ние вече наистина ги проследяваме, и то под лупа. Кодираните банкови сметки, притежание на частни лица, внезапно се превърнаха в нещо значимо, нещо изключително важно.

Здравей, Конър Браун.

Здравей и ти, Нора.

— И така, това е краят, а? — попитах Сюзън.

— Какво друго мога да ти кажа? За тях Нора представлява по-малката от двете злини. — Тя се усмихна насила. — Искам да кажа, какво са няколко умъртвени богаташи в сравнение с опазването на демокрацията в световен мащаб или нещо от този род. Затова са решили да й подарят свободата, ОʼХара. Ако съдя по малкото, което ми е известно, нищо чудно тя вече да е извън затвора.

Нора забързано обиколи няколко пъти Долен Манхатън със своя червен мерцедес, докато накрая се увери, че никой не я преследва. Нито журналистите, нито полицаите. Никой. Тогава насочи мерцедеса по онази отдавна разнебитена серпантина, приличаща по-скоро на трасе за влакче на ужасите, но иначе по-известна като „Уест Сайд Хайуей“, след което се насочи на север към Уестчестър. Нуждаеше се да остане за малко сама, съвсем сама.

Сега вече можеше да смъкне подвижния покрив, за да се наслади на освежаващия бриз, още повече че караше почти със сто и четиридесет километра в час. Господи, тя бе свободна… и се чувстваше на седмото небе. Това бе най-хубавото, което някога й се бе случвало. Бе решила да се скрие за няколко дни в къщата на Конър, да уреди най-после въпроса с цялата мебелировка там, а после да се заеме с планирането на следващите си ходове.

Звучеше едва ли не смешно, мислеше си тя, но може би вече бе настанало време за по-улегнал живот. Наистина да се омъжи за някого и да си имат едно, даже две деца. В първия миг това хрумване я разсмя, но не го отхвърли напълно. Нали и по-странни неща се случваха — като освобождаването й от затвора.

Преди да се усети, мерцедесът я доведе до къщата на Конър, до сцената на местопрестъплението. Колко странно и колко прелестно бе всичко за нея в този ден. Беше абсолютно свободна; беше се разминала с обвинението в убийство. Всъщност прекараните няколко дни зад решетките — по-точно в прочутия затвор на остров Райкър, недалеч от летище „Ла Гуардия“ — превръщаха днешното изживяване в нещо още по-специално за нея. В необикновено жива и възбуждаща реалност.

Нора тъкмо слизаше от колата, когато й се стори, че чу някакъв звук… което й напомни за Крейг, не, за ОʼХара. Ала за какво бе всичко това? Още не знаеше, освен че привличането помежду им бе огромно и истинско, непреодолимо, реално и съвсем емоционално.

Но нали вече бе приключила с Крейг? Ти го зачеркна от живота си.

Нора влезе в къщата, която й се стори малко загадъчно притихнала и определено мръсна, но не чак толкова занемарена. И без това щеше да остане тук само за кратко. А освен това може да се справи с всякакви трудности, нали така?

Отиде в кухнята и разтвори широко вратата на огромния хладилник „Траулсен“. О, господи, какво бедствие! Загнили зеленчуци… и мухлясало сирене!

Грабна първата бутилка „Евиан“, която бе оставена най-отпред, после бързо затръшна вратата на хладилника, преди да й се наложи да стисне носа си, за да не я задуши неприятната миризма.

— Отвратително, просто отвратително.

Избърса бутилката с една чиста кърпа, отвори я и изпи почти половината на един дъх.

А сега с какво да започне? Може би да се отпусне в горещата вана? Или да поплува в басейна? Или да предпочете сауната?

Ала тогава Нора вкопчи двете си ръце в корема си и усети, че повече не може да се крепи на крака.

Стомахът ми гори, помисли си тя, докато оглеждаше кухнята с трескав поглед… но там нямаше никого, освен нея.

Болката експлодира в непоносим спазъм, изкачил се чак до гърлото й. На Нора й се стори, че вече и да диша не може. Искаше да повърне, ала даже и на това не бе способна.

Тогава се стовари на пода, безпомощна да предотврати дори падането си.

Навярно бе ударила лицето си в теракотата, но дори не обърна внимание на това. Нищо вече нямаше значение, освен този невероятно силен, изгарящ огън, който я разяждаше отвътре. Погледът й се замъгли. Това бе най-страшната болка, която бе изпитвала през целия си живот, поразила цялото й тяло, парализирала изцяло способността й за съпротива.

И тогава Нора чу нещо — някакви стъпки, приближаващи кухнята.

В къщата имаше още някой.

Нора отчаяно се опитваше да разбере кой беше. Кой можеше да бъде? Не виждаше добре. Всичко пред очите й бе толкова замъглено. Имаше усещането, че тялото й се разпада.

— ОʼХара? — провикна се тя. — Ти ли си? ОʼХара?

И тогава видя как някакъв силует се появи на прага на кухнята. Но не беше ОʼХара? Тогава кой?

Някаква блондинка. Висока. Някак си позната, смътно напомняща на… Кого? Най-после тя се изправи пред Нора.

— Коя си ти? — отчаяно зашепна Нора, докато ужасната горещина изгаряше гърлото и гърдите й.

Непознатата жена вдигна ръка… и свали главата си. Не… това бе само нейната коса, по-скоро перуката бе това, която онази смъкна с един замах.

— Това ще ти помогне ли, Нора? — попита тя. — Позна ли ме сега?

Отдолу се оказа с къса пясъчноруса коса — и едва тогава Нора осъзна коя е тя.

— Ти! — ахна Нора.

— Да, аз.

Елизабет Браун — сестрата на Конър. Лизи.

— Отдавна съм по следите ти, Нора. Само колкото да се уверя какво си извършила. Убийца! Дори не бях сигурна дали още ме помниш — процеди тя. — Поначало не съм от най-запомнящите се личности.

— Помогни ми — зашепна Нора. Ужасното изгаряне вече достигна главата… лицето й… навсякъде. Беше кошмарно, най-лошата болка, която можеше да си представи. — Моля те, помогни — замоли се тя. — Моля те, Лизи?

Нора вече не можеше да вижда лицето на сестрата на Конър, ала все пак можа да чуе думите й:

— Няма никакъв шанс за това в ада, закъдето си се запътила, Нора.

Някой бе предал едно мистериозно съобщение в полицията в Брайърклиф Манър: „Залових вместо вас убийцата на Конър Браун. Сега тя е в къщата. Елате и си я приберете“.

От местния полицейски участък се свързаха с мен в централата на Бюрото в Ню Йорк и аз пристигнах в Уестчестър за рекордно кратко време — около четиридесет минути благодарение на безумно бързото шофиране първо през града, после покрай Соу Мил Паркуей, като накрая излязох на магистрала 9.

Заварих половин дузина коли от местната полиция, както и от щатската, паркирани по кръговата автомобилна алея пред къщата на Конър Браун. Съответно и линейката на спешната помощ от болницата в Уестчестър. Поех дълбоко дъх и бавно се измъкнах от колата, ала после не издържах и се втурнах към външната врата. Господи, наистина треперех като лист.

Трябваше да покажа служебната си карта на патрулния полицай в преддверието.

— Те са в кухнята. Намира се направо по корид…

— Зная къде е! — безцеремонно го прекъснах аз.

Осъзнах, че не бях готов за това едва когато прекосих всекидневната и къта за хранене на път за кухнята. Всичко тук ми бе до болка познато и това правеше нещата още по-тежки, макар че всъщност не бях сигурен. Хем бях там, хем не бях, като че ли наблюдавах себе си отстрани, като в някакъв лош, много лош сън.

Експертите от отдела за съдебна медицина вече се бяха заели за работа, което означаваше, че следователите бяха приключили. Познах Стринджър и Шоу от екипите по съдебна медицина. Бях работил с тях преди за кратко, когато замисляхме как да заложим капана на Нора със застрахователната полица.

Тялото й бе още там, проснато край шкафа в кухнята. Край него се търкаляше счупената бутилка с минерална вода. Подът бе посипан с парчета стъкло. Един фотограф от полицията се бе заел със снимките и светкавиците от неговия апарат ми се сториха като експлозии.

— Е, най-после някой е успял да й види сметката. — Шоу се надигна и пристъпи към мен. — Била е отровена. Някакви блестящи идеи?

Поклатих глава. Не разполагах с нито една блестяща идея.

— Нямам. Но ми се струва, че няма да се наложи да чакаме дълго, за да се разреши случаят.

— Получи си това, което си е заслужила, а?

— Нещо такова, макар че това е доста мъчителен начин да си отидеш от този свят.

Отдръпнах се от Шоу, защото се нуждаех от малко тишина, защото имах нужда да се съвзема. Или може би просто ми се искаше да го ударя, което той не заслужаваше.

След което отидох да видя Нора.

Махнах с ръка на фотографа:

— Дай ми една минута.

Коленичих, подготвен — доколкото можех — за най-лошото, за да я погледна в лицето. Беше страдала до самия край, в това нямаше съмнение, но въпреки това си оставаше красива, все още си беше Нора. Дори познах бялата ленена блуза, която толкова често носеше, както и любимата й гривна с диаманти на китката й.

Не знам какво всъщност изпитвах, но ми бе невероятно тъжно за нея. Задавих се. Беше ми малко тъжно и за мен самия, и за Сюзън, и за децата ни. Как, по дяволите, можа да се случи всичко това? Понятие нямам колко дълго съм съзерцавал тялото на Нора, но когато най-после се изправих, видях, че в кухнята всички са притихнали и никой не откъсва поглед от мен.

Неуместен бях тук, знаех го. Точно това би трябвало да бъде второто ми име.

Същия следобед се прибрах в Манхатън. През целия път радиото свиреше с все сила, но нямаше кой знае какво значение. Умът ми бе другаде. Знаех точно какво искам да направя сега; какво трябваше да направя. Смъртта на Нора бе фокусирала нещата съвсем ясно в съзнанието ми. Дори бях сигурен, че никога не съм я обичал. Ние се използвахме един друг и резултатът бе ужасяващо трагичен.

Върнах се в кабинета си и останах там само колкото да грабна една папка. Трябваше да посетя един друг кабинет, и то веднага. Нагоре по високите етажи, където играят големите играчи.

— Ей сега ще те приеме — уведоми ме секретарката на Франк Уолш.

Влязох и заех мястото пред внушителното дъбово бюро на Уолш.

— Джон, на какво дължа това удоволствие? — попита той.

— Искам да си поговорим с теб за някои неща. Между другото Нора Синклер е мъртва.

Уолш се престори на изненадан, а аз веднага се зачудих дали наистина е така. Малко са нещата, които пропускаше покрай ушите и очите си, иначе не би оцелял през всичките тези години начело на централата на Бюрото в Манхатън.

— Предполагам, че това опростява нещата — рече той. — А ти добре ли си?

— Добре съм, Франк.

Той изпъна тънките си съсухрени пръсти.

— Но май не много добре, така ли? Какво не е наред?

— Нуждая се от почивка. Заслужих си я. Така че съм дошъл тук, за да поискам отпуск, Франк, при това платен. Напоследък ми се насъбра доста работа. Редувах двойни смени и всичко останало.

Като че ли най-после успях да изненадам Франк Уолш.

— Хм — промърмори той след кратък размисъл. — Но преди да отхвърля молбата ти, Джон, бих искал да те попитам: има ли още нещо, което би искал да ми съобщиш?

— Направил съм си едно копие — кимнах аз.

И плъзнах папката по бюрото към него.

— И какво има в тази папка?

— Описано е съдържанието на онзи куфар, Франк. В него имаше и някакви дрехи, според мен оставени само за предпазване на устройството от сътресения или в случай че бъде отворено не от когото трябва.

Уолш кимна замислено.

— Изглежда като че ли наистина е било отворено не от когото трябва.

— А може би е било отворено именно от когото трябва. Сюзън каза, че всичко това било в името на световната безопасност. Проследяване на фондовете на терористичните групировки, паричните трансфери към и от чужбина, проверки на всички незаконно открити офшорни банкови сметки. Нали именно в тази връзка ние, напълно случайно, попаднахме на следите от престъпленията на Нора? Точно по това време тя бе прехвърлила голяма сума и ние я заловихме благодарение на тази следа.

Уолш кимна, след което за моя изненада се усмихна широко. Но в усмивката му имаше нещо мазно, което го издаде. Някаква неискреност, примесена със зле прикрита нервност.

— Точно така стана, Джон.

— Приблизително така — възразих му аз, — само че не точно. Сюзън ти е повярвала на историята, Франк, но мен нещо ме смущава. Как се стигна дотам, че ФБР и Секцията за вътрешна сигурност, докато са проследявали фондовете и банковите сметки на терористите, неведнъж са заобикаляли законите? Обществото и медиите ни сигурно ще проявят небивало жив интерес към цялата тази загадка.

Франк Уолш вече не се усмихваше, но продължаваше да ме слуша напрегнато.

— Да, позволих си да надникна в куфара. И когато го сторих, си казах, че някой ден неговото съдържание може да ми послужи за нещо. Просто така, за самосъхранение. Защото тогава все още нямах никаква представа как ще се развият събитията. Отвори този кафяв плик, Франк. Надзърни в него. Но се приготви за нещо, от което ще ахнеш. Или може би не.

Той въздъхна тежко, но отвори плика.

Това, което намери вътре, бе нещо съвсем дребно — колкото човешки пръст. Едно свръхминиатюрно устройство „Флаш Драйв“, от онези, които могат да се свържат към всеки компютър. Предлага се само за 99 долара. Моето копие на оригинала.

— А това тук е разпечатката на файла. С много любопитна информация. От пръв поглед си личи, че въобще не става дума за терористични фондове.

— Така ли? — повдигна вежди Уолш и спокойно поклати глава. — Тогава какво е, Джон?

Сега бе мой ред да се усмихна широко.

— Нали знаеш, не мога да съм напълно сигурен и искам предварително да те уверя, че не съм горещ поддръжник на нито една от нашите политически партии. Честно казано, Франк, през годините ми се е случвало да харесвам президенти и от двете партии. И какъв ме прави това, не знам. Агностик?

— Какво има в разпечатката, Джон?

— Ето какво мисля. Някой в Бюрото проследява парите, внасяни или изтегляни от няколко тлъсти офшорни сметки. Някои хора се опитват да укриват доходите си, които се оказаха приблизително около милиард и половина долара. Но най-странното, Франк, бе това, че всичките имена в тази разпечатка се оказаха дарители или „привърженици“ на опозиционната политическа партия. Какво ще кажеш по този въпрос? Или предпочиташ сам да си отговоря? Добре. Ще ти кажа само, че ако Нора Синклер бе изправена пред съда с обвинение в убийство, това щеше да окаже доста неблагоприятен ефект върху репутацията на Бюрото, както и на управляващата партия. Дори можеше да се стигне до обвинения в погазване на етичните норми и действащите в страната закони. Което би било много по-пагубно за авторитета им, отколкото за моя бе това, че чуках Нора Синклер, за което между другото сега се срамувам безкрайно много.

Надигнах се от стола и едва сега усетих, че краката ми леко треперят. Кой знае защо, може би поради някаква странна причина се протегнах и стиснах протегнатата към мен ръка на Франк Уолш. А може би защото и двамата знаехме, че е време да се сбогуваме.

— Получаваш отпуск, при това платен — заяви той. — Имаш право на почивка, Джон. Заслужи си я.

След това се запътих към вратата, излязох и поех към дома — към Ривърсайд.

Към Макс, Джон — младши и Сюзън — ако тя ме приемеше отново. И да ви призная, ама съвсем честно, през цялото пътуване до Кънектикът се молех само за това.

А Сюзън, моята невероятна, чудесна Сюзън, наистина го направи.