За пръв път в живота си Кал си помисли, че домът, в който е израснал, е малък.

Баща му Алистър спря колата. Излязоха тримата с Пакостник, който хукна през тревата с лай. Нямаше куфар, който да извадят, нито някакъв друг багаж. Кал беше тръгнал от дома на Майстор Джоузеф с празни ръце.

Не съвсем с празни ръце — обади се Аарън в главата му. — Аз съм с теб.

Кал опита да сподави усмивката си. Щеше да бъде странно, ако баща му го видеше да се хили без причина, особено предвид факта, че нямаха много поводи за усмивки. Силите на Майстор Джоузеф бяха победени от Магистериума, но на висока цена. Загинаха мнозина, а Аарън, най-добрият приятел на Кал, бе съживен — но само за да умре отново.

Поне така мислеха всички.

— Добре ли си? — присви очи Алистър. — Тъжен ми изглеждаш.

Кал се отказа да сдържа усмивката си.

— Просто се радвам, че съм вкъщи.

— Не те упреквам — прегърна го баща му.

И отвътре къщата му се стори някак по-малка. Отиде в спалнята си, а Пакостник го следваше по петите. Беше странно да го вижда като обикновен вълк със зелени очи, а не въртящи се като на обсебен от Хаоса. Кал посегна надолу и почеса ушите на четириногия си приятел, а вълкът се прозя, като тупаше с опашка по земята.

Обиколи стаята си, напосоки вдигаше разни предмети, а после ги оставяше. Старата му униформа от Желязната година. Гладки камъчета от пещерите на Магистериума. Негова снимка с Аарън и Тамара, всичките ухилени до ушите.

Тамара! Стомахът му се сви.

Не беше говорил с Тамара, откакто тя бе коленичила над тялото му на бойното поле пред крепостта на Майстор Джоузеф. В онзи миг му се струваше възможно тя да го обича по начина, по който той искаше, ала последвалото мълчание му подсказа друго. Все пак едно бе да искаш някой да оцелее, а съвсем друго — да разговаряш с него, след като е станало ясно, че ще прескочи трапа.

Тамара не искаше Кал да съживява Аарън, а след като го направи, смяташе, че Аарън не е на себе си. И той наистина се държеше по странен начин. Оказа се, че да върнеш душата в леко разложено тяло дава някои странични ефекти. По ирония на съдбата сега, когато говореше в главата на Кал, Аарън звучеше много повече като предишното си „аз“. Но Тамара нямаше представа, че Аарън е все още жив, а Кал бе сигурен по предишните й реакции, че няма да се зарадва, ако разбере. Тя вече го смяташе за зъл магьосник или поне изкушен от тъмната страна.

А Кал не искаше да мисли за това, тъй като от всички хора на света Тамара винаги бе вярвала най-много в него.

И все пак знаеш, че трябва да й кажем, нали?

Кал се стресна. Макар Аарън да бе прекарал заедно с него времето в лечебницата на Магистериума при възстановяването му от прекомерната употреба на магия на Хаоса в битката с Алекс, да свикне с това как друг човек чува и отговаря на мислите му, беше отвъд мислимото.

На вратата се потропа и след кратко изчакване влезе баща му.

— Гладен ли си? Мога да изпека сандвичи със сирене, а може да си поръчаме пица.

— Сандвичите ще стигнат — отвърна Кал.

Алистър ги приготви внимателно, като намаза тигана с масло, така че хлябът да се изпече добре. Отвори и консерва с доматена супа. Той не беше голям готвач, но за Кал да вечеря с него и да подава храна на Пакостник под масата, бе много по-добре от това да преглъща деликатесите, които Майстор Джоузеф правеше за пировете си.

— А сега… — поде Алистър, след като седна и двамата започнаха да се хранят. Доматената супа беше солено-сладка, каквато трябваше да бъде, а сиренето сорт „пименто“ бе приятно люто. — Трябва да поговорим за бъдещето ти.

— Бъдещето ми? — Кал вдигна объркан поглед от супата.

— Навлизаш в Златната година от Магистериума. Всички смятат, че си научил… ъъъм… достатъчно магия за Сребърната година, за да те смятат за готов. Ще минеш портата веднага щом се върнеш в училище наесен.

— Не мога да се върна в Магистериума! — каза Кал. — Всички там ме мразят.

— Едва ли още те мразят толкова — приглади разсеяно косата си Алистър. — Отново си герой. — Бащата на Кал в много отношения беше страхотен, но чувството му за такт имаше нужда от доошлайфане. — Така или иначе ти остава още само една година. Майстор Джоузеф вече го няма. Би трябвало да е спокойна.

— А Колегиумът?

— Няма нужда да ходиш в Колегиума, Кал — каза Алистър. — Дори мисля, че ще е по-добре да не ходиш. Аарън вече го няма. Ти си последният Макар. Ще опитат да те използват и никога няма да ти имат вяра. Няма да имаш нормалния живот на маг.

Кал си помисли, че всъщност едва ли има маг с нормален живот.

— Какво ще правя тогава? В нормален университет ли да се запиша?

— Аз нямам висше образование — каза Алистър — и не съм го закъсал. Двамата с теб може да си починем и да попътуваме малко. Ще те науча как да се оправяш. Може да си отворим семеен бизнес някъде. В Калифорния например… Ще се наложи да си сменим имената и старателно да избягваме Асамблеята и Магистериума, но си струва жертвата.

Кал не знаеше какво да каже. В момента идеята да си няма повече работа с Асамблеята и техните възгледи за Макарите или ненавистта, която хората изпитваха към Константин Мадън, Врага на Смъртта, чиято душа живееше в тялото на Кал, му се струваше идеална. Обаче…

— Виж… трябва да ти кажа нещо — рече Кал. — Аарън всъщност не си е отишъл.

Алистър се намръщи угрижено.

Дано не си изкара акъла, помисли си Кал.

— Какво имаш предвид? — попита внимателно баща му.

— Ами… той е в главата ми. Все едно живее в мен.

Нямаше нужда да му казваш — обади се Аарън. Това бе нахално от негова страна. Преди малко му бе заявил, че трябва да съобщят новината на Тамара.

Алистър кимна бавно и по раменете на Кал се разля чувство на облекчение. Баща му приемаше нещата добре. Може би дори имаше идеи какво да направят.

— Това е добър начин да погледнеш на нещата — каза накрая Алистър. — Справяш се много добре. Скръбта е нещо тежко, знам това. Но най-добрият вариант е да запомниш човека, когото си изгубил, и…

— Не ме разбра — прекъсна го Кал. — Аарън ми говори. Чувам го.

Ала Алистър продължи да кима.

— И аз се чувствах така понякога, след като майка ти почина. Все едно чувах гласа на Сара да ми се кара. Особено когато веднъж те оставих да изпълзиш навън и ти се натъпка с пясък, понеже не внимавах.

— Пясък ли съм ял? — изуми се Кал.

— Но това изгражда имунитет — реши да се защити Алистър. — Ето, всичко ти е наред!

— Може да ми е наред — отвърна Кал, — но друго имам предвид. Аарън наистина, ама наистина е с мен.

Алистър нежно постави ръка върху рамото на сина си.

— Знам, че е така.

И Кал нямаше сили да отговори след това.

През нощта преди да напусне дома, за да започне последната си година в Магистериума, Кал остана буден в леглото си. Бе опаковал дрехите си за пътуването утре, когато щеше да облече червената униформа на ученик от Златната година. Спомни си как бе намирал Алекс Страйк за готин в униформата му на абитуриент, уверен и с много приятели. А сега Алекс бе мъртъв. Кал бе доволен от това. Алекс бе убил Аарън и си заслужаваше всички беди, които го бяха сполетели.

Кал — прошепна Аарън, — не мисли за това. Просто трябва да оцелееш в утрешния ден.

— Ама всички ще ме мразят — намръщи се Кал.

Баща му не беше съгласен, но Кал бе почти сигурен, че е прав. Може и да бе заел правилната страна в последната битка, да бе спасил Магистериума, но си оставаше носителят на покварената душа на Константин Мадън.

Пакостник изскимтя и бутна с нос ръката му, а после опита да се завре под завивките му. Това беше сладко, когато беше кученце, но като пораснал вълк си бе направо опасен, макар вече да не бе обсебен от Хаоса.

Стига, Пакостник — помисли Аарън и Пакостник отдръпна глава, като премигна. — Той ме чува! Аарън като че ли остана очарован от този факт.

— Представяш си разни неща — каза Кал.

На вратата се почука.

— Кал? — попита Алистър. — Да не говориш по телефона?

— Не! — извика Кал. — Говоря си… с Пакостник.

— Добре. — Алистър като че ли се поколеба, но стъпките му се отдалечиха.

Тамара, Пакостник и аз сме с теб — каза Аарън. — Докато се държим заедно, всичко ще е наред.

Докато пътуваше към Магистериума, седнал отпред до Алистър в неговия сребърен „Ролс-Ройс Фантом“, модел 1937, Кал си спомни пътуването си след Железния изпит преди четири години. Спомни си как баща му бе казал, че ако се провали на тестовете, няма да му се наложи да ходи до училището за магове, което бе хубаво, защото, ако отидеше, можеше да умре в тунелите. Сега Кал знаеше за какво всъщност се бе притеснявал баща му — откритието, че в сина му се е настанила душата на Константин. И всичко, от което Алистър се бе страхувал, вече се беше случило — освен умирането в тунелите.

За което все още не беше късно.

Винаги ли мислиш за най-лошото възможно нещо? — попита Аарън. — Като онези точки за Черен лорд. Наистина трябва да поговорим за това.

— Не ме съди — каза Кал.

— Не те съдя, Калъм — погледна го особено Алистър. — Макар да бе много мълчалив по целия път.

Кал наистина трябваше да спре да отговаря на глас на Аарън. А Аарън наистина трябваше да спре да се рови в спомените му.

— Добре съм — каза Кал на баща си, — само леко напрегнат.

— Последна година — обеща Алистър и зави по пътя, който водеше към пещерите на училището. — След това маговете няма да могат да твърдят, че си опасен заради липсата на обучение, и да те занимават с простотиите си. Последна година и завинаги се освобождаваш от тях.

След няколко минути Кал излезе от колата и метна торбата през рамо. Пакостник скочи подире му и подуши вятъра. Другите ученици излизаха от автобус, включително новаците, минали Железния изпит. Изглеждаха мънички и Кал се усети, че се притеснява за тях. Неколцина го погледнаха нервно, посочиха го с пръст и започнаха да си шушнат. Той спря да се терзае и му се прииска Уорън, чудатият гущер, който живееше в пещерите, да се появи и да го отведе в някой дълбок процеп.

Това определено би ти спечелило точки за Черен лорд — заяви Аарън.

— Спри да ровиш в мозъка ми — промърмори Кал под нос.

Алистър го доближи, прегърна го за сбогуване и го потупа по рамото. Кал смаян установи, че вече са еднакви на ръст.

Чуваше как всички около тях шушукат, усещаше погледите, отправени към него и баща му. Когато Алистър се отдръпна, беше стиснал зъби.

— Ти си добро момче — каза той. — Не те заслужават!

Кал въздъхна и го отпрати с поглед, а после навлезе в пещерите на Магистериума. Пакостник го последва в тръс.

Всичко му беше познато, но и различно. Познаваше мириса на камъни, усилващ се, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тунелите. Начинът, по който другите ученици го гледаха и си шепнеха, също му бе познат, но сега бе далеч по-неприятно. Дори някои от Майсторите го правеха.

Кал забеляза, че Майстор Рокмапъл го зяпа, докато приближава вратата на общата стая, и му направи гримаса. Почука с гривна по вратата и тя се отвори. Влезе вътре с очакването стаята да е празна, но сбърка. Тамара седеше на дивана, вече облечена в униформата си на ученичка от Златната година.

Защо помисли, че ще отсъства? — попита го Аарън. — Това е и нейната стая.

Този път Кал не отговори на Аарън гласно, но това бе само защото ушите му бучаха и можеше да мисли единствено за Тамара. Колко е красива, колко е лъскава косата й, сплетена на плитка, как у нея всичко изглежда съвършено — от изящно оформените й вежди до искрящо чистата униформа.

Това беше много странно — установи Аарън. — Целият ти мозък все едно изпуши или нещо подобно. Кал! Земята вика Кал! Чуваме ли се?

Трябваше да каже нещо поне защото тя все още го гледаше, все едно очаква да я заговори.

Чувстваше се обаче дрипав, непохватен и глупав. Не знаеше как да обясни, че може би е взел грешните решения, но те са се оказали правилни накрая, и не й се сърди, задето е избягала с Джаспър и го е оставила в централата на Черните лордове с Майстор Джоузеф и Алекс, така че вероятно не бива да му се сърди, че е съживил Аарън…

Нищо такова не казвай — твърдо настоя Аарън.

— Защо? — попита Кал и се усети, че пак го е направил на глас.

Сподави подтика да вдигне ръка пред устата си, което само щеше да влоши нещата.

— Защо? — изправи се Тамара от дивана. — Само това ли имаш да ми кажеш?

— Не! — отвърна Кал, но после осъзна, че не е мислил какво трябва да каже.

Повтаряй след мен — заяви Аарън. — Тамара, знам, че имаш причини да ми се сърдиш, че трябва да се преборя, за да спечеля отново доверието ти, но се надявам един ден отново да бъдем приятели.

Кал си пое дълбоко дъх.

— Знам, че имаш причини да ми се сърдиш — каза той и се почувства още по-глупаво, доколкото това бе възможно, — и че трябва да се преборя да спечеля отново доверието ти, но се надявам един ден отново да бъдем приятели.

— Ние и сега можем да бъдем приятели, Кал — омекна изражението на Тамара.

Не можеше да повярва, че това е подействало! Аарън винаги знаеше какво да каже и сега, понеже живееше в главата му, Кал също знаеше! Това беше страхотно!

— Добре — каза той, тъй като не получи нови инструкции. — Чудесно!

Тамара се приведе и разроши козината на врата на Пакостник, което накара вълка да се оплези от щастие.

— Добре изглежда, въпреки че вече не е обсебен. Дори не ми се струва различен.

Сега й кажи, че те е грижа за нея, направил си лоши избори и съжаляваш за тях — подсказа Аарън.

Няма да кажа това — помисли в отговор Кал. — Ако й кажа, че ме е грижа за нея, ще ми се изсмее. Но ако не кажа нищо друго, всичко това може да отмине.

В отговор получи мълчание. Начумерено мълчание.

— Мисля за теб — каза Кал и Тамара се изправи.

И двамата с Пакостник го погледнаха изненадани.

— Взех лоши решения. Наистина лоши. Най-лошите, които някой някога е вземал.

Пресоли манджата — скара му се Аарън.

— Исках да си върна Аарън — продължи Кал и Аарън притихна в ума му. — Двамата с Аарън сте най-добрите ми приятели, заедно с Пакостник, но той не ме съди.

Пакостник излая. Устните на Тамара потрепериха, сякаш се сдържа да не се усмихне.

— Не искам да те притискам — каза Кал. — Помисли колкото време трябва, преди да решиш как се чувстваш. Просто искам да знаеш, че съжалявам.

Тамара дълго остана смълчана, а после дойде до него и го целуна по бузата. По тялото на Кал мина искра и той едва сподави подтика да я прегърне.

Отвратително! — каза Аарън.

— Това не означава, че съм ти простила или отново сме там, където бяхме и преди — отдръпна се Тамара. — Не сме гаджета, Кал.

— Знам — отвърна Кал.

Не очакваше друго, но усети тъпа болка в сърцето си.

— Но сме приятели — каза тя и очите й заблестяха предизвикателно. — Виж, всички тук вярват в различни неща за теб. Не знаят как си съживил Аарън. Знаят, че Майстор Джоузеф те е отвлякъл и че си помогнал да победят него и Алекс.

— Това… — каза предпазливо Кал — … звучи добре?

— Знаят обаче и че носиш душата на Врага на Смъртта. Всички го знаят, Кал. Не знам как ще успеят да разберат, че ти не си той.

— Мога да си остана в стаята цялата година — огледа се Кал наоколо. — Ще се храня, като измагьосвам наденици болоня. Както направи Майстор Руфъс, когато пристигнахме за пръв път.

— Няма да стане — поклати глава Тамара. — Първо, нямаме никаква болоня. Второ, ще излезем и ще се изправим срещу тях. Трябва да имаш нормален живот на маг, Кал. Трябва да покажеш на всички, че си си ти, а не някакво чудовище.

Няма да живея като маг — помисли си Кал. — Това решава нещата.

Аарън не каза нищо. Кал бе почти сигурен, че не бива да споменава на Тамара предложението на баща си да прескочи Колегиума и да напусне света на маговете. Самият той не знаеше какво да мисли за този вариант.

— Добре — каза той, — навит съм. Къде да идем тогава? В Галерията?

— Първо имам да ти дам нещо — изненада го Тамара.

Тя отиде в стаята си, като разлюля плитка, а след това се върна с нож в ръка. С ножа на Кал, сътворен от майка му, с дръжка и ножница, украсени с виещи се орнаменти.

— Мири! — пое си дъх той и взе оръжието. — Благодаря ти, Тамара!

Сега, ако някой те закача в трапезарията, ще можеш да му отрежеш главата — весело помисли Аарън.

Кал се задави, но за щастие Тамара го отдаде на емоцията и го потупа по гърба, докато поривът не отмина.

Кал изпита дежа вю, когато влезе в трапезарията. Чувстваше се на познато място, но нищо не беше както трябва. Осъзна причината — познаваше малко от другите ученици. Големите бяха завършили. Не познаваше никого от Желязната и почти никого от Медната или Бронзовата година. Дори учениците от Златната и Сребърната година му се струваха различни. Някои имаха подобни на мъх бради. Кал посегна към собственото си лице. Трябваше да се обръсне тази сутрин. Така и Тамара щеше да е по-доволна.

Съсредоточи се — каза му Аарън.

Ако Аарън беше тук в различно тяло, нямаше да забрави да се обръсне. Щеше да оформи брадата си с естествени умение и сигурност и всички щяха да му се възхитят.

Скоро ще намерим тяло — подкрепи го Аарън.

Чакай малко! Какво? — помисли си Кал.

Но преди да може да се разтревожи истински относно това, Тамара го извика до масата с храна. Със стомах, сякаш вързан на възел по пътя към Магистериума, той не бе ял много, но с Тамара до себе си се чувстваше много по-добре и установи, че умира от глад.

Взе си зелени лишеи, няколко парчета голяма гъба и подобни на лилави топки кнедли в син сос.

Вземи си и торта от репи — каза Аарън. — Хубава е.

Кал никога не бе опитвал тортата от репи, която му изглеждаше като направена от безоки риби, но този път си сипа няколко парчета в чинията. Взе чаша чай и последва Тамара. Намери маса, на която щяха да са само двамата, остави подноса си и се огледа, все едно предизвикваше някого да се приближи.

Никой не го направи. Мнозина гледаха към масата им и си шепнеха, но никой не идваше.

— Хей, как е Кимия? — попита накрая Кал, колкото да наруши мълчанието.

Тамара завъртя очи, но се ухили изненадващо.

— Наказана е да не ходи в Колегиума за цяла година, задето е била гадже с Черния лорд Алекс и се е присъединила към злата му злодейска армия.

— Леле! — наклони глава Кал.

Вдигна очи и видя едни хлапета от Желязната година да приближават към масата им. Три момчета — едното бледо, със светлоруса коса, друго тъмнокожо и къдраво, а третото бе цялото в лунички.

— Здравей — каза бледото хлапе, — аз съм Аксел. Наистина ли си Врагът на Смъртта?

— Не е Врагът! — отвърна Тамара.

— Е — каза Кал, — не мога да отрека, че нося душата му. Но съм друг човек. Няма нужда да се боите от мен.

И трите момчета от Желязната година бяха направили крачка назад, когато ги заговори, затова не бе сигурен доколко ги е убедил. Гледаха го, все едно очакват да оголи зъби. Тогава Джаспър се появи зад него.

— Разкарайте се, зайци! — извика той, което ги накара да подскочат и да избягат до масата си.

Джаспър се разсмя гръмогласно. Беше с дори по-странна прическа отпреди — едновременно рошава и бодлива — и бе облякъл кожено яке над униформата си.

— Не ни помагаш — каза Тамара. — Трябва да се отнесем с разбиране към тях, не да ги плашим като малки деца на Хелоуин.

— И аз се радвам да те видя — изплези й се Джаспър, след което отиде при Селия.

Кал не можеше да не погледне към Селия, която носеше панделка вместо клипсовете за коса от предишните години. Някога бе много добра негова приятелка и дори бе искала да станат гаджета. Сега обаче не желаеше дори да го погледне.

— Здрасти!

Кал се извърна и видя Гуенда с поднос в ръка. Тя седна срещу тях и започна спокойно да се храни. Кал я гледаше изненадан. Това момиче или не следеше клюките в училище, или наистина не се впечатляваше от нищо.

— Какво става? — попита тя.

— Аз съм Врагът на Смъртта — отвърна Кал, в случай че не беше чула.

— Знам бе — завъртя очи тя. — Всички знаят. Жалко само за Алекс, беше хубавец.

— Не беше хубавец, а злодей — отвърна Тамара.

— Злодей, да. И това го знаят всички — каза Гуенда и махна през стаята. — Кай! Раф! Я елате тук!

Кай и Раф бяха застанали до маса с голям супник. Спогледаха се, свиха рамене и се присъединиха към тях. И двамата кимнаха на Кал, преди да започнат да ровят в храната си.

— Джаспър и Селия отново са заедно — каза Гуенда и ги посочи с вилицата си.

Кал проследи погледа й и видя, че Джаспър и Селия наистина са си взели подносите на отделна маса и са залепили устни като за шнорхели. Джаспър бе заровил пръсти в русата коса на Селия.

— След голямата битка при Майстор Джоузеф Селия реши, че Джаспър е герой — каза Раф, — и моментално се влюби в него.

— За втори път — уточни Гуенда. — Преди това го беше зарязала.

Скоро всички си говореха за това кой с кого ходи или е скъсал в училище, кои са новите Майстори и какви филми дават в Галерията. Аарън остана притихнал в ума на Кал и слушаше. Всичко беше нормално до такава степен, че Кал започна да се отпуска.

Точно тогава Селия се откъсна от Джаспър и улови погледа на Кал. Очите й бяха студени като лед. Джаспър опита да я издърпа, но тя скочи на крака и приближи масата на Кал.

— Ти! — сякаш излая тя и го посочи с пръст. Цялата зала притихна, все едно бяха чакали точно това. — Ти си Врагът на Смъртта!

— Селия, ти не разбираш… — скочи на крака Тамара.

— Разбирам. Всичко разбирам! Той измами всички ни! Константин Мадън е бил зъл и подъл, а сега Кал се вмъкна в Магистериума и Аарън Стюарт умря заради него!

Не беше заради теб — тихо се обади Аарън. — Не я слушай.

Но Кал не можеше да не я слуша.

— Селия — появи се зад нея Джаспър и я хвана за раменете, — хайде, ела. И без това е по-скоро Нескопосаният приятел на Смъртта.

Тя обаче отметна ръцете му от себе си.

— Имам роднини, които щяха да са още живи, ако не беше ти — каза Селия. — Константин Мадън ги изби. Това означава, че ти си ги избил. Точно както уби и Аарън.

— Не съм убил Аарън — успя да изрече Кал.

Лицето му пламтеше, пулсът му бе ускорен. Цялата трапезария го гледаше.

— Все едно си го направил! — сопна се Селия. — Обсебените от Хаоса и слугите на Врага те търсеха под дърво и камък, ти си едничката причина да дойдат в Магистериума!

Нещастният Кал не можа да се сети какво да отговори.

Вината не е твоя — обади се Аарън. Ала грешеше.

— Съжалявам — отвърна накрая Кал. — Не помня да съм бил друг човек, освен Кал, но бих направил всичко, за да си върна Аарън. Всичко, само и само да не бе умирал.

Селия сякаш изгуби устрема си. Тя погледна към хората, седнали на масата с Кал, и към Тамара. Очите й заблестяха особено, все едно преглъщаше сълзите си.

— Искаш да направиш така, че аз да изглеждам лошата — каза тя.

— Помниш ли как разпространяваше слухове за Аарън? — попита Тамара. — Не си съвършена, Селия.

Вратът на Селия поаленя.

— Кал е Врагът на Смъртта, мегаломан и чудовище. Но предполагам, че понеже не клюкари, е страхотен човек.

— Кал е добър човек и герой — каза Тамара. — Заради него армията на Врага е победена, а Майстор Джоузеф е мъртъв.

Последното е моя заслуга — каза Аарън и това едва не накара Кал да се задави от смях. Ако го бе направил, целият Магистериум щеше да реши, че Селия е права за него.

— Това е номер — каза Селия. — Знам, че е номер, дори всички да сте твърде глупави, за да го видите.

С тези думи тя се завъртя на пети и излезе от трапезарията.

— Все още обсъждаме… ъъъ… проблемите си — каза Джаспър и хукна подире й.

Кал се изправи. Вече не му се оставаше тук.

Всички го гледаха, а той искаше просто да започнат часовете и да остане сам с Тамара и Майстор Руфъс. Не можеше да се прави, че всичко е нормално.

Тогава проехтя съобщение:

— Всички чираци да се отправят към главната зала. Часовете от първата половина на деня са отменени за общо събрание.

Стомахът на Кал се сви. Беше сигурен, че това е свързано с него.

Застанал в Голямата зала, Кал си спомни първия път, когато бе стъпил там, заслушан в думите на Майстор Руфъс, с толкова силно биещо сърце, колкото и сега. Спомни си как се дивеше на блестящия под от слюда, скалните стени, оформени от течаща вода, огромните сталагмити и висящи сталактити, искрящата синя река, която се виеше през залата и те караше да внимаваш къде стоиш, макар пространството да бе огромно.

Тогава се беше страхувал от безоките риби и да не се изгуби в тунелите. Но сега тези грижи сякаш принадлежаха на друг човек.

Тамара го изненада, като стисна ръката му. Дали това означаваше, че все още го харесва? Че отново може да станат гаджета? Джаспър си бе върнал Селия, а беше пълен дървеняк. Може би и Кал имаше шанс.

Селия е проста пръчка — каза Аарън, което бе нетипично хапливо за него. — Не биваше да ти наговаря онези неща.

— Мислех, че харесваш Селия — каза Кал и Тамара го погледна изненадана.

Беше го изрекъл тихо, но явно недостатъчно.

— Харесвам я — каза тя, — или поне я харесвах. Но когато ти наговори онези неща, все пак обиди всички ни. Сега мисли, че сме твои безмозъчни слуги.

Тя цялата пламна от яд.

— Да ходи да яде безоки риби!

Все повече ученици се събираха в празната зала. Кал бе принуден да застане по-близо до Тамара, но нямаше нищо против.

— Какво стана с идеята, че трябва да подхождаме с разбиране към хората?

— Всяко правило си има изключения — отвърна Тамара. — Виж, на Селия може да й дойде акълът, просто е страшно…

Звук като от масивен метален гонг отекна над главите им. Метална магия. Кал почувства как вързаната за бедрото му Мири вибрира в тон. Чу се звук от всмукване и внезапно Майстор Руфъс надвисна над тях и ги погледна отвисоко. Зад него имаше още магове, някои познати, други не. Майстор Норт бе във въздуха от едната страна, а Майсторите Рокмапъл и Милагрос от другата.

Кал не бе виждал Майстор Руфъс от бойното поле. Полазиха го тръпки при спомена. Едва не бе загинал. Твърде голям бе шансът да изгуби всичко, за което се беше борил.

— Ученици — гръмна гласът на Майстор Руфъс, подсилен от въздушната магия, — извикахме ви, понеже знаем, че сте измъчвани от слухове и тревога. Действително, магическият свят е в дълбока криза. Майстор Джоузеф, служителят на Врага на Смъртта, опита да ни унищожи в името на Константин Мадън. Ала той бе победен.

Думата отекна гордо.

— Всички имаме близки, минали на страната на Врага от страх или за лична изгода.

Учениците започнаха да си шушнат. Кал осъзна, че мнозина зяпат Джаспър, и внезапно в паметта му изплува почти забравеният спомен как страж от Асамблеята отвежда бащата на Джаспър от бойното поле с вързани ръце.

— Мнозина от тези магове сега са в Паноптикона или в плен на Асамблеята. Отнасяйте се към тези, които имат такива роднини, със съчувствие. Тяхното огорчение от обичните им хора е достатъчно силно.

Джаспър стана морав и сведе очи към пода.

— Това трябва да ни е за урок, че не бива да оставяме страха да ни владее — каза Майстор Руфъс. — Злите езици, подозрението към вашите другари чираци, всичко това иде от страха. Ала в сърцето на един маг няма място за страх. Страхът от смъртта тласна Константин Мадън по пътя към безумието. Когато страхът ни владее, забравяме кои сме в действителност и на какво добро сме способни.

Тълпата притихна.

— Между нас има такива, от които може да се боите, понеже не ги разбирате — продължи Майстор Руфъс. — Калъм Хънт, нашият Макар, затвори последната глава от мракобесното завещание на Врага на Смъртта. Когато настъпи моментът за избор, той избра реда и законността, доброто и човещината. Винаги ще има зло, което се надига, за да ни завладее, но и добро, за да го победи.

Руфъс кръстоса ръце пред гърдите си.

— Искам аплодисменти за Калъм Хънт.

Ръкоплясканията бяха доста вяли. Тамара пусна ръката на Кал, за да може да ръкопляска, а другите бавно се присъединиха. Не беше като на мач след гол, но бе по-добре от нищо. Звукът заглъхна бързо, след като Майстор Руфъс и останалите магове слязоха на земята и величествено тръгнаха из залата, давайки знак, че срещата е приключила.

— И сега какво? — попита Кал, който се отдръпна, когато другите ученици започнаха да излизат.

Не искаше допълнително внимание към себе си.

— Имаме време — сви рамене Тамара. — Предполагам, че може да се върнем в стаите си.

— Добре — отвърна Кал със смесени чувства.

Искаше да остане насаме с Тамара, но се притесняваше, че може би не знае какво да й каже. Все пак едничката причина тя да не му се сърди, беше в това, че Аарън му бе диктувал какво да каже, а тя харесваше нещата, които Аарън говори, може би защото всъщност бе харесвала него. Поне така бе помислил Джаспър. Така мислеше и Кал, ако трябваше да бъде честен. Всички харесваха Аарън повече от него. Защо с нея да е различно?

Нали ти каза, че те харесва — каза Аарън и Кал направи гримаса.

Нямаше против това, че Аарън чува мислите му, но му се искаше някак да скрие какво мисли за самия Аарън.

Искаш, но не можеш — подразни го Аарън.

Кал въздъхна и тръгна отново по коридорите на Магистериума, като опитваше да не мисли за нищо. Може би можеше да изведе Пакостник на допълнителна разходка. Вълкът обичаше да тича на воля.

Кал размаха гривната си пред вратата на стаята им и след като тя се отвори, завари Майстор Руфъс да ги чака вътре. Бе седнал на дивана и гледаше към Кал и Тамара изпод рунтавите си изразителни вежди.

— Добре дошъл обратно в Магистериума! — каза той. — Надявам се, че си щастлив отново да бъдеш тук.

— По-приятно е, отколкото в Паноптикона — каза Кал. — Голяма реч дръпнахте.

— Да — каза Майстор Руфъс, — и аз си я харесах. Надявам се да сте готови за следващия урок. Може и да сте научили достатъчно за магията, за да преминете Сребърната порта, но не сте овладели същите заклинания като останалите групи чираци. Ще трябва да се понапънете, за да ги настигнете.

— Страхотно — завъртя очи Кал.

Майстор Руфъс не обърна внимание на коментара му.

— Както Тамара знае, в края на Златната година даваме награди на учениците. Те ще ви помогнат да продължите напред в Колегиума и света на маговете като цяло. Няма време да се туткате, ако искате да постигнете нещо.

— Шегувате се — каза Кал. — Каквото и да направя по време на Златната година, хората ще продължават да мислят за мен като за онзи тип, който някога е бил Врагът на Смъртта.

— Може би — каза Майстор Руфъс. — А Тамара?

Кал се огледа виновно.

— Тя ще се справи страхотно — каза той и наистина му се искаше да е така.

При мисълта, че Тамара може да не получи наградите, които заслужава, се почувства ужасно. Тя бе най-добрата от всички по време на Железния изпит. Беше най-добра във всичко. Ако не спечелеше, щеше да е заради него. Неслучайно имаше нужда от Аарън, за да знае какво да каже.

— Ще опитам — каза Тамара и сръчка Кал. — И двамата ще се опитаме.

Кажи й, че ще дадеш всичко от себе си — рече му Аарън.

— Ще направя каквото мога — каза Кал, а Тамара и Майстор Руфъс го погледнаха изненадани.

— Радвам се да го чуя — рече Майстор Руфъс и се изправи на крака. — Готови ли сте да започваме?

Кал се сепна. Не бе осъзнал, че уроците предстоят веднага.

— Май да — каза той.

Струваше му се, че Тамара го гледа някак особено, но когато излязоха в коридора, застана до него и дори удари рамото си в неговото, така че може би си въобразяваше. Майстор Руфъс закрачи пред тях, като си проправяше път през тълпите ученици, които отново бяха тръгнали към главната зала.

Майстор Руфъс ги превеждаше през не толкова претъпкани коридори, а после надолу към естествено каменно стълбище, което слизаше в пещера с размерите на катедрала. В центъра блещукаше син подземен басейн. Кал бе забравил колко красив може да бъде Магистериумът.

— Какво съм изпуснал?

— Всичко — каза Тамара, но без злоба. — По-добър контрол над огнената магия, над бурите, времето, металообработването…

Кракът на Кал го заболя силно, докато стигне покрития с камъчета под на пещерата. Той го бе счупил като много малък и така и не се бе възстановил. След няколко операции вече беше сигурен, че това никога няма да се случи. Бяха пристигнали и други ученици — Кал видя Гуенда, Селия, Раф, Кай и увесилия нос Джаспър. Майстор Милагрос също беше там, като им обясняваше, че ще се разделят на отбори. Назначи Селия и Джаспър за капитани.

— Страхотно — промърмори Кал на Тамара, — сега никога няма да ме изберат.

Селия избираше първа и се спря на Раф. После дойде редът на Джаспър. Той мина покрай чакащите ученици като младши офицер, който оглежда униформите на войниците във филм. Дори присви едното си око и задъвка въображаем тютюн. Кал си помисли, че прекалява.

— Труден избор, труден избор — обяви накрая Джаспър и спря, скръстил ръце зад гърба си, — много добри кандидати.

— Джаспър, давай малко по-бързичко — обади се Майстор Руфъс. — Става дума за едно упражнение, няма да ходим на световно първенство.

Джаспър въздъхна, за да подчертае колко е неразбран.

— Калъм Хънт — избра той.

Чу се изненадано мърморене и дори Тамара ахна. Кал бе твърде смаян, за да помръдне, докато Тамара не го бутна по гърба. Той отиде до Джаспър, а всички ги гледаха. Селия почервеня от яд, а Джаспър я погледна тъжно.

— Не разбира защо те избрах — каза той, след като Кал застана до него.

— То и аз не разбирам — отвърна Кал.

— Така е справедливо — продължи Джаспър. — Връщам жеста, задето направи вярното решение на бойното поле и спаси толкова човешки животи. Сега сме квит.

Кал повдигна вежди. Беше неприятно да те изберат последен, но това, че са го извикали пръв, не му се струваше равностойна замяна, задето е спасявал човешки животи.

— Знам — каза Джаспър, — не трябваше да го правя. Но що да сторя, когато прокълнат съм с благородство? Не би ме разбрал.

— Никой не може да те разбере, Джаспър — отвърна Кал, а Аарън избухна в смях.

Докато говореха, отново бе настъпил редът на Джаспър. В бърза последователност той избра Гуенда, Тамара и Кай, докато Селия се спря на Синди и Малинда от Златната година.

— Това ще е тъпо — каза ведро Гуенда, когато всички се събраха заедно. — Джаспър, какво си мислеше?

— Постъпи благородно — защити го Кал.

— Иска в отбора да е с хора, на чийто фон да изглежда по-кадърен.

Джаспър я погледна смъртно обиден, ала не възрази.

— Отбори! — каза Майстор Милагрос, като привлече вниманието им към себе си. Носеше някаква кошница. — Искам всеки чирак да вземе една от металните пръчки и да я омагьоса така, че тя да намери друг метал. В Магистериума има изобилие от метални резерви. Вие решавате кой метал искате да засечете. Отборът, който намери най-много метали през следващия час, печели.

Кал погледна към Майстор Руфъс и му стана ясно, че учителят им чака да вдигнат ръце и да попитат нещо от сорта на „как да омагьосаме пръчките“?

— Късмет! — пожела Майстор Милагрос и двата отбора се отправиха да изпълнят задачата.

Майстор Руфъс поклати глава и Кал се почувства сякаш вече се е провалил на някаква важна задача.

Той почувства метала в ръката си хладен и по-тежък от очакваното.

— Добре — каза на отбора си, — какво правим сега?

Гуенда завъртя очи и прибра един кичур зад ухото си.

— Видя ли, Джаспър?

Благодарността на Кал за това, че Гуенда бе готова да седне до него, бързо се изпаряваше.

— Бях в затвора, а после ме отвлякоха — сопна се Кал. — Не съм бил на плажа с мелба в ръка.

— Аз чух, че Тамара те била отвлякла — каза Кай, като я погледна любопитно.

— Просто ни помогни — каза Тамара — за доброто на отбора.

— Добре — примири се Гуенда. — На практика караме пръчките да търсят метал вместо вода. Пресегнете се в метала и помислете какво искате да намери. Пръчките имат късчета други метали в тях, така че може да ги накарате да търсят злато, мед, алуминий или каквото там се сетите.

— Най-умно е да разделим металите — каза Тамара, което бе наистина умно.

— Аз ще поема волфрама — кимна Гуенда. — Кай, ти вземи медта. Тамара, ти вземи златото, а…

— Аз съм капитанът на отбора — напомни им Джаспър. — Аз ще взема златото. За Тамара остава среброто. Другото е наред. На Кал може да оставим алуминия.

Кал дори не бе сигурен какво точно представлява алуминият, освен фолио, в което баща му убиваше остатъците от вечерята. Нямаше какво да направи обаче, освен да се съгласи.

— Хубаво — каза той и се съсредоточи върху металната пръчка в ръката си.

Опита да си представи, че е вълшебна пръчка. В крайна сметка, макар че по телевизията в света на нормалните хора маговете често вадеха пръчки и казваха „Абракадабра“, в живота беше доста по-различно. Щеше да размаха тази пръчка и тя да го отведе към най-скучния измежду всички метали. Пък после можеше да си увие в него сандвич с лишеи.

Кал се съсредоточи и опита да намери нещо подобно на фолиото, с което бе израсъл. Съсредоточи се в сребристия сияен отблясък, докато не почувства резонанс.

Справяш се — окуражи го Аарън.

Кал почувства движение в металната пръчка, която държеше. Тя се завъртя леко и после се изпъна, като едва не го издърпа напред. Той се остави да го води като Пакостник на каишка. Чуваше гласовете на останалите да коментират възбудено и невярващо, докато търсеха собствените си метали. Бързо се насочи към езерото. Запита се дали пръчката няма да опита да го удави. Може пък алуминият да е на три метра дълбочина. Потрепери леко и се успокои, когато установи, че пръчката опитва да го накара да заобиколи огромна скала.

Установи, че се провира в тясно пространство между скалата и каменната стена. Точно когато стана твърде клаустрофобично, то се разшири леко. Кал влезе в пространство, малко по-голямо от телефонна кабина, а над него се виждаше таван, висок като в катедрала. Огледа се наоколо. Пръчката бе спряла да трепери, но Кал не видя нищо подобно на алуминий.

Внимавай — каза внезапно Аарън. Кал се отдръпна точно когато нещо профуча покрай ухото му и удари пода. Той зяпна. Блещукаше леко. Очевидно бе топка алуминий.

Той остана задълго загледан в нея.

— Ама аз ли…

— Калъм Хънт — обади се дрезгав съскащ глас, който Кал познаваше отлично.

Той изви врат назад и видя огнения гущер, увиснал на камъка над главата му. Лъскавите люспи на Уорън блестяха на светлината, а златисточервените му очи се въртяха като огнени колелета.

— Подарък за теб.

Уорън ли му бе дал алуминия? Кал се наведе да го вдигне, а когато се изправи, погледна гущера с подозрение и попита:

— Защо ми помагаш?

— Старите приятели се подкрепят — изсмя се Уорън и килна глава на една страна. — Не очаквах да видя и двама ви.

Мисля, че долавя присъствието ми — каза Аарън някак изнервено.

— Кал? — промъкна се Гуенда иззад тях. Кал едва не подскочи. — Какво…

Внезапно тя млъкна и загледа Уорън с ококорени очи.

— Това огнен елементал ли е?

— Това е Уорън — каза Кал, — един познат гущер.

— Колко грубо! — изсъска Уорън. — Та ние сме приятели.

— И говори — изуми се Гуенда. — Къде го намери?

— Той ме намери — отвърна Кал. — Уорън се показва само когато иска. Какво става, Уорън? Услуга ли искаш?

— Дойдох да те предупредя — отвърна гущерът. — В света на елементалите са плъзнали слухове. Чух ги от водните елементали в реките и от въздушните в небето. Дошъл е нов велик.

— Велик? — премигна Гуенда. — Велик какъв?

— Металните елементали говорят за писъците на Аутомотонес — заяви Уорън.

— Аутомотонес обаче умря или потъна в Хаоса — каза Кал. — Стига, Уорън. Няма никакъв смисъл в думите ти.

Уорън изсъска раздразнено.

— Краят е по-близо, отколкото си мислиш.

— Това прозвуча зловещо! — Гуенда едва не изтърва пръчката си.

— Спокойно — рече й Кал, — той винаги все това повтаря.

— Кал! — извика отнякъде Тамара, явно разтревожена. — Кал, къде си?

— Колко много приятели имаш! — Езикът на Уорън се стрелна и облиза собственото му око, навик, за който Кал смяташе, че трябва да остане скрит за други очи.

Тамара се появи от тясното пространство и примигна първо към Гуенда и после към Уорън.

— Стори ми се, че чух как говорите с някого и…

Гласът й замлъкна. Вероятно сега разбра колко излишна е тревогата й, че Кал говори с някого.

— Какво става?

— Нищо особено — каза Кал по същото време, когато и Гуенда отговори:

— Зловещият гущер изрече зловещо предсказание.

Тамара скръсти ръце и погледна строго към Кал.

— Каза нещо за писъците на Аутомотонес или нещо подобно — призна той, — но аз му обясних, че Аутомотонес е в Хаоса. Аарън го прати там, когато търсехме баща ми.

Така беше — доволно потвърди Аарън.

Кал се обърна да посочи Уорън, ала малкият елементал бе изчезнал и той гневно вдигна ръце.

— О, хайде стига! Уорън! Върни се!

— Значи така се случват при вас нещата — коментира Гуенда. — Идва някакъв шантав гущер и всичко отива по дяволите. Трябва да се биете с гигантски елементали и обсебени. Да знаете, че аз няма да участвам.

— Че ние не сме те и канили — отвърна сърдито Кал.

Но е права, така стават нещата при нас — каза Аарън.

Точно тогава се чу звън, подобен на далечна камбана, последван от гласа на Майстор Милагрос, която ги викаше. Кал не можеше да повярва, че упражнението вече е свършило.

— Вие намерихте ли нещо? — попита той.

— Не мисля, че в тунелите има сребро — поклати глава Тамара.

— Аз намерих жила волфрам и я отбелязах — самодоволно рече Гуенда. — Тръгнах да търся втора и попаднах на вас.

Провряха се през тунела и завариха Кай и Джаспър развълнувано да маркират на картата какво са намерили. Кал забеляза, че той единствен има част от метала. Надяваше се това да е хубаво, но когато го показа на Майстор Милагрос, тя погледна алуминиевата топка с озадачено изражение.

Малинда и Синди бяха намерили много от металите си по стените. Отборът на Селия очевидно печелеше, но никой от Майсторите не го коментира.

— След като сте намерили толкова много метал в Магистериума, утре ще идете в библиотеката и ще откриете какви са свойствата на всеки — обяви Майстор Милагрос. — С какви видове магия са свързани металите? Как бихте могли да изработите оръжие от намереното днес? Искаме да видим плановете и идеите ви.

Селия тежко въздъхна. Очевидно очакваше награда, а не домашно.

— Днес ще направим още нещо — продължи Майстор Милагрос. — То се прави доста рядко, но не за пръв път. Майстор Руфъс и аз обсъждахме как най-добре да продължите обучението си и решихме, че Гуенда и Джаспър ще станат чираци на Майстор Руфъс, а аз ще взема някои ученици, останали без Майстори след последната битка. Сега всички са натоварени и това е начин да помогнем.

„Джаспър?! Защо вселената ме мрази?“ — помисли си Кал.

Тамара скръсти ръце пред гърдите си. Кал не бе сигурен какво означава това, но със сигурност не беше от радост.

Селия обаче беше готова направо да избухне. Явно бе ядосана, че гаджето й отива в друга група чираци, при това заедно с Врага на Смъртта. Това нямаше да оправи отношенията й с Кал.

— За Джаспър е ясно, че от самото начало иска да е чирак на Майстор Руфъс — каза Гуенда. — Но защо аз?

— И ти помоли да се презапишеш, забрави ли? — попита Майстор Милагрос.

За миг Гуенда изглеждаше, все едно ще се задави, и Кал внезапно си спомни как идваше в стаите им да се оплаква, че Джаспър и Селия се натискат. Бе попитала дали може да убеди Майстор Руфъс да я вземе за чирак. Явно не го беше обсъждала само с тях.

— Но това беше Бронзовата година и определено не съм искала да се местя с Джаспър! — каза Гуенда, което съвършено описваше и чувствата на Кал.

Той се запита дали от нея няма да излезе приятен съквартирант.

Но колкото и да ги харесваше, щеше да е странно да има нови чираци в групата. Винаги си бяха само тримата — той, Тамара и Аарън. Все още бе така, макар Тамара да не го знаеше. А и имаше важна работа с Тамара. Как можеше да завоюва сърцето й отново, ако Джаспър дебнеше наоколо през цялото време? Кога щяха да намерят време да разговарят?

И как ще намериш начин да й кажеш за мен? — попита Аарън. Нещо в тази мисъл накара Кал да си спомни, че Аарън може да се почувства все едно го заменят.

— Джаспър и Гуенда, трябва да се преместите при Тамара и Кал. Взимайте си нещата, а ние ще направим ново заклинание на гривните ви — каза Майстор Руфъс. — Довечера ще се видим лично, за да преценя силите и слабостите ви.

Джаспър кимна. Изглеждаше шокиран. Бе прекарал цялата Желязна година в опити да влезе в групата чираци на Майстор Руфъс, който бе най-известният измежду всички учители на маговете и имаше око да избира чираци, които вършат големи дела, за добро или зло. Бе обучил Константин Мадън, но и водещи магове от Асамблеята и Колегиума. Сега Джаспър най-после получаваше своя шанс.

— Добре — каза бавно той, все едно още се опитва да осмисли случващото се.

Гуенда го побутна отзад. Селия отиде при Майстор Милагрос, вероятно за да се оплаква. Кал реши, че е най-добре да се върне в стаята си и да подготви Пакостник, така че да не ухапе новодошлите.

Тамара тръгна с него.

— Какво мислиш за предупреждението на Уорън? — попита тя.

При всичко станало досега, това бе последното нещо, което Кал очакваше да го пита, но Тамара бе от хората, които трудно се разсейват с глупости.

— Възможно ли е Аутомотонес наистина да се е измъкнал от бездната? — попита Кал, макар да не очакваше отговор.

Не — отвърна Аарън. — Невъзможно!

— Не знам — каза Тамара, — но тази вечер може да потърсим информация в библиотеката. Може да има друг елементал като Аутомотонес.

— Братовчед? — попита Кал. — И мислиш, че приятелите на Уорън са ги объркали, понеже Аутомотонес е по-известен?

— Това трябва да е — погледна го ядосана Тамара. — Аутомотонес е по кориците на всички списания за елементали.

Това си го биваше — разсмя се Аарън.

О, я млъквай — помисли си Кал, като се хвана като удавник за сламка за нещо, което Тамара бе споменала между другото.

— В библиотеката ли ще ходим довечера?

Заедно? На среща?

— По-добре ще е да проверим, просто за да сме сигурни — кимна Тамара. — Уорън обича да дразни, но в някои случаи е бил прав.

Тя поглади брадичка с ръката си.

— Ще ни трябва помощ с тези книги. Може да викнем и Джаспър. Нали вече ни е съквартирант.

Значи няма да е среща, осъзна Кал. Аарън му пя весели песнички по целия път през коридорите на пещерата, за да го ободри.

Преместването не отне много бреме. Гуенда обичаше кучета и за изненада на Тамара и Кал двамата с Джаспър се съгласиха да ги придружат до библиотеката вечерта преди срещата си с Майстор Руфъс. Гуенда изглеждаше любопитна, а що се отнася до Джаспър — Кал никога не бе сигурен защо той върши каквото и да било. Джаспър изпрати с тъжен поглед Селия, която отиде с половината ученици от Златната година към Галерията, после изправи рамене и последва Кал и Тамара в библиотеката. Това бе едно от любимите места на Кал в Магистериума не защото бе голям любител на четенето, а заради хубавите спомени с Тамара и Аарън.

Четиримата минаха под надписа ИСТИНСКОТО ЗНАНИЕ Е СВОБОДНО И НЕ СЕ ПРЕКЛАНЯ ПРЕД НИЧИЯ ВЛАСТ и седнаха на една от дългите дървени маси в центъра.

— Ами добре — каза Тамара, като пое командването, — ето какво търсим! Информация за Аутомотонес. Дали има други елементали като него. И Хаосът… Може ли нещо да се върне в Хаоса? Знаем ли нещо за царството на Хаоса?

— Ти не знаеш ли? — погледна Гуенда към Кал. — Нали си маг на Хаоса?

— Не, никаква идея — поклати глава той. — Мога да изпращам разни неща в Хаоса, но нямам представа какво има от другата страна.

Всички се разделиха в различни части от библиотеката. Кал се озова в секцията с магии на Хаоса, където имаше много книги, за които той виновно осъзна, че вероятно е трябвало да прочете — книги за историята на маговете на Хаоса, значението на противотежестите и дори откриването на магията на Хаоса. Тъкмо се протягаше към книга на име „Бездна и душа за начинаещи“, когато Аарън заговори.

Трябва ти тяло — каза той. — Не мога да остана завинаги в главата ти.

Кал се облегна на лавиците. Знаеше, че този разговор му предстои, и щеше да почувства облекчение, ако остане сам в главата си, но въпреки това тези думи му прозвучаха като отхвърляне. Освен това нямаше представа как да го постигне.

— Не е проста работа да се намери тяло — промърмори той.

Може би на някой умрял?

— Не можем да използваме мъртвец. Нали това стана последния път. Държеше се странно, понеже мозъкът ти бе умрял. А това бе след като натъпках душата ти обратно в теб. Представи си какво би било в тяло на случаен човек… Не става и с бебе. Това се е случило с мен. Губиш всичките си спомени. Ставаш друг човек. Малък и безпомощен.

Не искам да съм бебе — прозвуча ужасен Аарън. — И определено не бих искал да избутвам душата на дете.

— Можем да идем до болницата — каза Кал, като осъзна колко зловещ става целият разговор — и да намерим някой умиращ?

Та да си умра в него!

— Не може ли да го излекуваш с магия? — предложи Кал, макар да знаеше, че това не е реалистично. Никой от тях не разбираше много от лековита магия.

Тогава трябва да го съживим и да го оставим да живее — каза Аарън с дразнещото си благородство, което подсказа на Кал, че Аарън си е добре. Вече беше жив и не бе страховито немъртво чудовище. На Кал му се искаше да спрат така, докато всичко е наред, дори това да означаваше Аарън да живее вечно в черепа му.

— Ако продължиш да отхвърляш предложенията ми, ще си останеш така — напомни му Кал.

Иззад близката лавица книги чу някой да се смее и надникна, притеснен, че са го чули как си говори сам. Вместо това видя как Тамара седи край маса и клати крака, а Джаспър до нея й казваше нещо, което очевидно й бе смешно. Кал присви очи.

Ще измислим нещо. — Гласът на Аарън прозвуча някак отчаяно.

Може да убием някого — помисли си Кал, като присви очи още повече, докато гледаше как Тамара се смее, а Джаспър се пъчи. Очевидно флиртуваше с нея. — Например Джаспър.

Няма да убиваме Джаспър. Не искам да ставам убиец.

Ти вече очисти Майстор Джоузеф — помисли си Кал и се изненада от себе си. Не би казал това на Аарън на глас. Не искаше да споменава нищо, случило се в онези ужасни моменти. Но не можеше да спре да го мисли. — Откъсна му главата като презрял домат…

Не бях на себе си — възрази Аарън, а Кал не каза нищо. Чу Тамара да се смее отново, но нямаше сили да гледа. Тя не му беше гадже. Можеше да излиза с Джаспър, ако поиска, макар при тази мисъл на Кал да му се прищя да си удари главата в сталактит.

Нямаше смисъл да се ядосва и на Аарън. Нищо от случилото се не бе по негова вина. Беше заради Майстор Джоузеф. Заради Алекс Страйк. Заради Константин Мадън. И заради самия Кал.

Да скачаш от тяло в тяло винаги ще е убийство — помисли си тъжно Аарън. — Винаги убиваш нечия друга душа. Затова е Зло. Затова делото на Врага на Смъртта бе неправилно. Вместо да спре смъртта, предизвика повече смърт.

Предполагам, че си прав.

Кал отнесе „Бездна и душа за начинаещи“ на масата, където Гуенда вече бе седнала до Тамара и Джаспър. Говореха си за Аутомотонес. Тамара и Джаспър разказваха на Гуенда за битката в стария паркинг на Алистър и по-точно за подвизите на Пакостник.

Помниш ли? — помисли си Кал, но Аарън бе замлъкнал в ума му.

Не беше честно. Съжаляваше, че е наранил чувствата на Аарън, но бе невъзможно да не мисли глупави и ужасни неща. А ужасни неща плуваха в съзнанието му непрекъснато. Не можеше да ги спре. В миналото едва се бе удържал да изрича най-лошите си мисли на глас. Как можеше да се въздържи да ги мисли? Освен това Аарън можеше да се скрие в главата му и да не разкрива нищо. Може би неговите мисли бяха дори по-лоши от тези на Кал, но Кал нямаше как да го узнае.

Чу обаче как Гуенда говори откъм затрупаната с книги маса.

— Значи Кал те е отмъкнал до огромната автоморга, за да търси баща си, и си бил нападнат от елементал, но пак не ти е казал, че е Врагът на Смъртта?

— Мисля, че му е било трудно да го признае — каза Джаспър, с което изненада Кал. — Вероятно дори не е знаел дали ще му повярваме. Аз не бих. Разбира се, щях да се направя, че му вярвам, понеже бях отвлечен и никога не бива да казваш на похитителя си, че е луд.

— Теб често те отвличат — каза Гуенда без грам съчувствие.

— Вярно е, точно както го казваш — каза Джаспър — И защо защитавам Кал отново? Той е причината, поради която ме отвличат!

— Защото сте супердобри приятели? — обърка се Гуенда. — Ти си му помощник. Или поне един от помощниците.

— Важно е, че го отбеляза — рече Тамара, — понеже Пакостник е главният помощник.

— Не, не, не и не! — каза Джаспър, видимо ужасен. — Не може да мислите за мен по такъв начин! Аз съм негов съперник! С Кал винаги ще заставаме един срещу друг в битки за слава и любов! И колкото пъти загубя, толкова и ще спечеля! Аз съм големият му съперник!

— Щом казваш… — прие Гуенда.

Кал се усмихна въпреки всичко.

— Трябва да се видим с Майстор Руфъс — погледна към часовника си Гуенда. — Радвам се за това, понеже тук е скучно. Не мога да повярвам, че дойдохме заради предупрежденията на някакъв гущер.

— Уорън е бил прав и преди — намеси се Кал, без да е сигурен дали защитава гущера, или себе си. — Ще върнем тези книги обратно по местата им и ще продължим да търсим, докато не открием нещо.

— Както искаш — отговори Гуенда и изцъка на Джаспър, който я изгледа потресен. — Хайде, да не губим време.

— Хората цъкат на кучета — възмути се Джаспър, докато следваше Гуенда из стаята. — Не можеш да ми цъкаш!

— Цък — каза весело Гуенда. — Цък, цък.

Възмущението на Джаспър заглъхна, понеже двамата с Гуенда се отдалечиха и вече не ги чуваха. Тамара поклати глава и раздели товара на книгите между себе си и Кал.

— Може би сме параноични — каза тя, докато излизаха от библиотеката. — Може пък Уорън наистина да не е имал нищо конкретно предвид.

— Никой не може да ни обвини след всичко, което преживяхме — каза Кал.

Искаше му се Аарън да се появи в главата му и да му каже какво да отговори на Тамара, която изглеждаше уморена и разтревожена. Аарън обаче продължи упорито да мълчи.

— Предполагам, че си прав — наклони глава Тамара.

Какво ли си мислеше? На Кал му идеше да блъсне главата си в стена, но бяха стигнали до стаите си и Тамара отваряше вратата с гривната си. Хвърлиха книгите на масата. Кал искаше да й предложи да идат до Галерията да хапнат, когато Тамара вдигна „Бездна и душа за начинаещи“ и я отвори напосоки.

— Противоположността на Хаоса — прочете тихо — е човешката душа.

После шумно си пое дъх.

— Кал… съжалявам. Не за това, че ти казах да не съживяваш Аарън, а задето не опитах да разбера защо си имал нужда да го направиш. Всички ти повтаряха, че си виновен за смъртта му. Сигурно си мислел, че единственият начин да поправиш нещата, е като го съживиш.

Ако трябваше да бъде честен, Кал бе знаел, че това е лоша идея. Не знаеше обаче какво друго може да направи или каже.

— Не исках да съживя Аарън само за да се почувствам по-добре — обясни той. — Искам да кажа… да, наистина се чувствах виновен. Но и изплашен. Винаги се боях какво може да стане, ако не се наблюдавам постоянно заради възможността да стана истински злодей. Аарън обаче бе мой приятел и вярваше в мен, а аз не исках да е мъртъв. Това бе всичко.

Очите на Тамара заблестяха, едва сдържаше сълзите си.

— А аз избягах и те изоставих — каза тя. — Сигурно си смятал, че вече изобщо не вярвам в теб. Разбрах, че съм сбъркала, веднага щом се върнах в Магистериума. Смятах, че маговете ще ни спасят, че Асамблеята ще помогне, че те са възрастни, а ние деца. Но те се оказаха безсилни. Не могат да оправят всичко.

— Никой не може — рече Кал.

Тамара изглеждаше толкова тъжна, че той отчаяно искаше да я прегърне — но дали тя би искала това?

— Не е твоя вината, че си им повярвала.

— Вярвам в теб — каза тя. — Ти си мой приятел, Кал, а аз…

— Не бих искал да сме само приятели — каза той.

Тя го погледна ококорена, сякаш не можеше да повярва, че е казал това. Кал усети как ударите на сърцето му отекват през цялото тяло. И сам не вярваше какво бе изрекъл.

— Извинявай — каза той, — просто това е истината. Харесвам те, Тамара. Всъщност аз…

Тя се надигна на пръсти и го целуна. Кал се почувства като ударен от гръм. Първия път, когато се бяха целунали, бе твърде смаян, за да реагира, но този път уви ръце около нея, както му се искаше отдавна. А Тамара прегърна него и усещането бе върховно. Тя погали нежно бузата му, докато той я целуваше, а това бе дори още по-върховно. Ухаеше на розова вода и Кал бе почти сигурен, че това е най-хубавата целувка, която някой някога е получавал в историята, и би взела златен медал от Олимпийските игри, ако там имаше такава дисциплина.

ХЕЙ, АЗ ОЩЕ СЪМ ТУК! — развика се Аарън в главата на Кал и го накара да се отдръпне от Тамара. Той очевидно бе ужасен от целувката.

— Кал? — попита Тамара объркана.

Гледаше го замечтано усмихната, което го подтикваше да я целуне отново, но се сети, че тя сигурно ще се разяри, ако разбере за Аарън.

— Ъъъм… мисля, че избързваме. Че трябва да…

И ето че мислите го изоставиха.

СПРЕТЕ! — извика Аарън.

— Спрем — повтори Кал.

Тамара примигна. Изглеждаше обидена.

— Добре — каза тихо тя, — но мислех, че го искаш.

— О, искам го! — каза Кал, може би твърде нетърпеливо. — Наистина, ама наистина. Само че просто…

Мисля, че трябва да изчакам и да видя дали ти наистина си сигурна — рече Аарън.

Кал повтори думите. Звучаха хубаво и мъдро. Зряло. Тамара обаче отново го гледаше странно.

Искам да сме сигурни, че връзката ни почива на взаимно доверие — подсказа Аарън.

Кал изрече и тези думи, като опита да прозвучат убедено. Да изглежда като човек, който вярва в това, което говори. Тамара скръсти ръце пред гърдите си и присви очи към него.

— Говориш като Аарън — каза след кратка пауза.

— Но това е хубаво, нали? — отговори той.

— Не е лошо — каза тя, което не прозвуча съвсем като съгласие. — Предполагам, че той липсва и на двама ни по различен начин.

После постави топла длан върху бузата му.

— Лека нощ, Кал!

И се прибра в стаята си, като остави Кал сам да легне на малкия си креват. Пакостник скочи и направи няколко кръга, преди да седне право върху краката му, но Кал не можеше дори да се подразни от това. Нещата вървяха толкова добре с Тамара, та почти бе забравил, че пази още една тайна. Вече го бе търпяла толкова дълго. Дали изобщо щеше да му повярва?

Кал — намеси се Аарън, — трябва да ти кажа нещо.

Знам какво искаш да кажеш — отговори Кал, като си спомни колко страхотен бе мигът, когато двамата с Тамара бяха заедно и нищо друго нямаше значение.

— Че трябва да й повярвам. Знам. Трябва да й кажа. Просто искам всичко да е нормално.

Не е това. Намерих нещо в главата ти. Нещо странно.

Нещо в главата му? Кал затвори очи и усети как го наляга огромна умора. Каквото и да знаеше Аарън, не искаше да го чува.

— Не сега — каза той. — Просто не сега.

Кал сънуваше, а в съня си бе възрастен маг в град, който не познаваше. Вдигна ръце и черните мълнии на Хаоса проблеснаха между тях. Изпита усещане за увереност и всепомитаща сила. Тя му напомни какво изпитваше, когато Хаосът течеше през тялото му, само дето сега знаеше как да го насочва.

Сигурно това бе чувството да си като Константин Мадън.

Черният пламък се изстреля от пръстите му. Все едно бе гръмовержецът Зевс — можеше да изпепели целия свят без усилия. С няколко движения на пръстите си насочи унищожителния огън, като започна да поваля маговете, които се мъчеха да избягат. Огньове изригнаха от покривите на сградите. Една часовникова кула гореше. Нямаше противотежест, но това беше без значение. Вече нищо нямаше значение.

Само силата.

Кал се събуди със стон. Косата му бе залепнала за челото от пот. Отне му няколко дълги мига, за да си спомни кой е и къде е — в леглото си в Магистериума.

Изрита завивките, като се надяваше студеният въздух да го разбуди и откъсне от съня. Той бе ужасен, но и някак прекрасен…

Добре ли си? — попита притеснен Аарън.

Мисля, че да — отвърна Кал. — Просто сънувах кошмар.

Това бе Константин — каза Аарън. — Спомените му. Няма какво друго да е било.

И преди съм имал странни сънища — възрази Кал. — Невинаги означават нещо.

Извинявай за преди — каза Аарън. — Нека само ти кажа какво намерих, става ли? После може да се разберем как да се оправим с целувките… докато съм тук.

— Ще се оправим, като не се целувам, ясна ми е работата — въздъхна тежко Кал. Поне в спалнята си можеше да разговаря с Аарън, без някой да помисли, че е полудял. — Давай.

В главата ти има нещо заключено — каза Аарън. — Не знам как да го опиша, но тук е като в огромна стая без прозорци. Мога да усещам това, което не виждаш. Има потоци, емоции, които минават покрай мен, а мислите ти са като думи в главата ми. Но докато не разговаряхме, почувствах, че се ударих в заключена врата по средата на стаята. Вътре в нея е затворено нещо.

— Като потиснат спомен? — попита озадачен Кал.

Мисля, че това са спомените на Константин — отвърна Аарън. — Мисля, че някой ги е затворил там, така че да нямаш достъп.

— Но защо някой би направил това?

Нямам представа — раздразнено отвърна Аарън. — Може би, когато си скачал от тяло в тяло, бебешкият ти мозък е заключил всички тези спомени, понеже не е могъл да ги обработи.

Звучеше съвсем логично.

— А може би са щели да ме накарат да осъзная, че съм възрастен, пленен в бебешко тяло. Може би Константин е смятал, че ще полудее от това?

Не зная, но мисля, че трябва да ги отворим.

Кал скочи от леглото и поклати глава, макар да знаеше, че Аарън не може да го види.

— Само това не!

Но защо?

— През цялото време, докато бях с Майстор Джоузеф или около Анастасия Таркуин, те настояваха да си спомня какъв съм бил като Константин Мадън, понеже смятаха, че неговите спомени ще… де да знам, ще заместят моите. Ами ако от тези спомени спра да бъда Кал?

Аарън замлъкна за дълго.

Мислех, че тези спомени ще са като моето присъствие в главата ти. Аз пак съм си аз, въпреки че чувам мислите ти.

— Но душата на Константин бе моя. Може би ще ги чувствам като мои спомени. Но дори да не стане така, ако тези спомени са много, много лоши?

Бе уплашен, осъзна той, не само от възможността да се превърне в Константин, но и да се изправи срещу всички ужасни неща, които бе сторил.

Ами ако си спомнеше нещо чудовищно? Например смъртта на собствената си майка?

Не бях помислил за това — призна си Аарън. — Но ако някога решиш да погледнеш в спомените, знай, че и аз съм в главата ти. Ще направя всичко, за да може и ти да останеш.

— Нека помисля върху това.

Кал се почувства като страхливец.

Беше рано, но знаеше, че няма да може да заспи отново. Вместо това стана, взе кърпата и новите си дрехи и отиде в банята, а Пакостник го последва. Изкъпа се бързо, докато Пакостник пукаше сапунени мехурчета с език, кихаше и после им ръмжеше.

След банята Кал се върна в стаята си и с изненада видя как Джаспър прави гимнастика гол до кръста в общата стая.

— Какво правиш?

— Загрявам за предстоящия ден — отвърна Джаспър, все едно Кал бе странният от двамата. — Настройвам се да правя магии.

— Аха! Ясно.

Докато разходи Пакостник и се върне, и двете момичета бяха станали — Гуенда с лилава копринена кърпа над плитките си, Тамара, прозяваща се, докато носеше пастата си за зъби към банята. Реалността беше, че Джаспър и Гуенда наистина бяха новите съквартиранти на Кал и част от неговата група чираци, а той не бе сигурен как се чувства заради всичко това. От друга страна, поне не го бяха заварили да целува Тамара.

Кал тъкмо бе оставил малко кучешка храна за Пакостник, когато вратата се отвори и влезе Майстор Руфъс.

— Днес, чираци, ще продължим да се обучаваме за металите както от научна, така и от магическа гледна точка. Кал, ще се присъединиш към нас след среща с маг от Асамблеята.

— Това не звучи добре — каза Кал.

— Срещата е неформална, а господин Раджави ме увери, че няма да отнеме много време от часовете ти.

Майстор Руфъс май не беше особено загрижен, което бе успокояващо. А и Кал познаваше господин Раджави. Може би срещата нямаше да се развие зле.

— Татко е дошъл? — попита Тамара.

— Каза ми да ти пратя поздрави — рече Майстор Руфъс. — Съжалява, че не може да те види, но има правила за срещите на чираците с гости.

Освен ако чиракът не бе Макар, който освен това можеше и да е Черен лорд. Тогава човек имаше много гости.

— Кал, господин Раджави ще те чака в кабинета ми. Ще придружа останалите до трапезарията.

И с тези думи те излязоха, като оставиха Кал да яде зърнена закуска и после да отиде до кабинета на Майстор Руфъс сам.

Кал пое по пътеката, минаваща покрай една от многото подземни реки в Магистериума. Тя светеше в зловещ син цвят от светлината на мъховете. Той се оглеждаше за Уорън и дори извика името на малкия гущер няколко пъти, а гласът му отекваше в пещерите. Беше сигурен, че ще види Уорън по време на късия път с лодката, но като слезе на далечния бряг, реши, че Уорън го отбягва.

Когато стигна до вратата на Руфъс, Кал почука и чу зад нея гласа на господин Раджави:

— Влез!

Кабинетът изглеждаше както обикновено. Същите документи, натрупани до стените, изпълнени с това, което Кал вече разпознаваше като алхимически уравнения. Големия диван го нямаше, заместен с още книжни лавици, а старата работилница бе сменена с нова, от лъскав чист материал — кварц, предположи Кал.

Бащата на Тамара седеше зад бюрото на Руфъс.

О, боже! — помисли си Кал. — Бащата на Тамара!

А той току-що бе целунал дъщеря му. Да не би господин Раджави да бе дошъл за това?

Не бъди толкова глупав — каза Аарън. — Да не мислиш, че е телепат?

Кимия била наказана, че е излизала с Черния лорд Алекс. Така му беше казала Тамара. Беше добре известно, че господин Раджави не одобрява децата му да излизат с Черни лордове.

Кал седна на стола срещу бюрото с ококорени очи. Господин Раджави го загледа, без да се усмихва. Носеше скъпо изглеждащ черен костюм и дебел златен часовник на китката си. Брадата му бе идеално подкъсена.

Трябва да кажа нещо за Тамара — помисли си Кал.

Изобщо не трябва — разтревожено се обади Аарън.

Трябва да го успокоя — възрази Кал.

За кое? Ти целуна Тамара. Просто си дръж устата затворена, Кал.

— Намеренията ми са благородни! — внезапно каза Кал. Искаше да добави още нещо, но Аарън забръмча в главата му като гигантска пчела.

— Това е прекрасно, синко — примигна господин Раджави. — Добре е да чуя, че макар да носиш душата на Константин Мадън, искаш да живееш почтено.

Едва се измъкна — промърмори Аарън.

Поне бе спрял жуженето на пчелата. Кал се размърда неспокойно в стола.

— Ще карам по същество — каза бащата на Тамара. — Майка ти, Анастасия Таркуин, пита за теб.

— Тя не ми е майка — вълна от гняв заля Кал и изпари предишното му смущение. — Тя е майка на Константин Мадън, а аз не съм той.

— Харесвам увереността ти — усмихна се тънко господин Раджави — и знам, че дъщерите ми имат високо мнение за теб. Но пък аз вече се тревожа, когато дъщерите ми харесат някого.

Може би трябва да му кажеш, че си целунал Тамара — каза Аарън. — Голям гадняр е.

Винаги е бил такъв — отвърна Кал. — Не си го видял, понеже не се държеше така с теб.

Кал веднага съжали, че си е помислил това, но не искаше да проточва тишината, докато се мъчи да обяснява какво е искал да каже на Аарън.

— Ако имате предвид Алекс Страйк, и аз се радвам, че умря — каза рязко Кал, — но не искам да виждам Анастасия.

— Тя е в Паноптикона — каза господин Раджави, — процесът срещу нея беше този следобед. Осъдиха я на смърт.

Това разтърси Кал. Опитваше се да не го покаже, но ръцете му стискаха облегалките на стола. Може би трябваше да се съгласи да я види, но когато опита да си се представи в Паноптикона, от другата страна на вълшебното стъкло, се почувства ужасно. Освен това нямаше какво да каже на Анастасия. Не можеше да й помогне. И не искаше да се прави, че е нормално да го нарича Константин.

Помисли си за спомените, които Аарън бе намерил заключени в главата му. Може би, ако ги погледнеше, щеше да изпита някои от чувствата, които тя се надяваше да намери в него. Това обаче само го изпълни с още повече решителност да не ги отключва.

— Трябва ли да отида? — попита Кал.

— Разбира се, че не — отвърна господин Раджави.

Изглеждаше облекчен от това, че Кал отказва. Може би и той не искаше момчето да ходи в Паноптикона.

— Ако промениш мнението си, обади се на Майстор Руфъс.

Кал се изправи, решил, че срещата е приключила, но господин Раджави остана на мястото си. След един неловък миг Кал отново седна.

— И нещо друго ли има?

— Предложение. Скоро завършваш Магистериума. Когато завършиш Златната година, ще бъдеш истински маг, при това изключително могъщ, Макар. Искам да отидеш в Колегиума. Ще направя така, че да те приемат в най-добрите специалности. Ще ти проправя пътя да станеш много важен маг, може би дори член на Асамблеята. Искаме обаче да спреш да използваш магия на Хаоса без изричното разрешение на Асамблеята. Искаме да бъдеш нашият Макар.

Кал бе смаян. Не беше като да използва магията на Хаоса през цялото време и за удоволствие. Но това бе същият господин Раджави, който беше карал Аарън да прави фокуси с магията на Хаоса на едно от тържествата си. Как можеше това да е правилно, а неговото — не?

Може би Асамблеята ще разреши и на теб да правиш фокуси с магията на Хаоса на тържества — каза с изненадващ цинизъм Аарън.

— Но как бихте разбрали? — попита Кал.

Господин Раджави повдигна вежди. Кал предполагаше, че това не звучи като въпрос от човек, който смята да живее почтено.

— Е — каза господин Раджави, — ще ти изберем нов маг за противотежест.

Нов маг за противотежест? Кал бе изненадан от това колко го отвращава тази мисъл. Аарън бе най-добрият му приятел. Затова се бе съгласил да стане противотежест на Аарън и после той да бъде неговата.

Аз все още съм ти най-добрият приятел — каза Аарън. — Ако започнеш да мислиш за мен като за умрял, наистина ще се уплаша.

— Ами ако не се съглася? — попита Кал на глас.

— Дано се съгласиш — отвърна магът едновременно с обещание и закана.

— Трябва да помисля върху това — колебливо рече Кал.

Господин Раджави се изправи и му протегна ръка, той я стисна. Отново осъзна колко е пораснал. Вече гледаше надолу към главата на господин Раджави.

— Помисли си добре — каза господин Раджави. — Очаква те бляскаво бъдеще.

Кал сковано се прибра през тунелите, мислейки върху предложенията за Анастасия и Асамблеята. Мислеше и за Алистър и обещанието му след края на годината да пътуват и да си отворят малък бизнес на ново място и с нова самоличност.

Присъедини се към работата на останалите от групата. Тамара оформяше метала си в блестящ кръг, течен и запленяващ. Джаспър ръчкаше късчета злато, докато Гуенда опитваше да оформи каша бронз в гривна. Майстор Руфъс стоеше на една скала.

Изглеждаше отчаян.

Ако Кал заминеше с Алистър, никога повече нямаше да ги види, но ако приемеше предложението на Асамблеята, щеше да ги вижда когато си поиска. Можеха да отидат заедно до Колегиума. Нямаше да прави повече магия на Хаоса, но той и не я обичаше особено. Може би господин Раджави дори нямаше да накаже Тамара, ако станеха гаджета.

Забравяш само едно нещо — каза Аарън.

И какво е то? — попита Кал.

Мен.

На обяд в трапезарията Гуенда и Тамара си говореха оживено. Джаспър изглеждаше потънал в скръб и често гледаше близката маса, където седеше Селия, обкръжена от приятелите си от Златната и Сребърната година. Кал разпозна някои от тях — мълчаливо момче с кестенява коса на име Чарли и момиче с къса подстрижка, чието име май беше Джеси. Другите обаче му бяха напълно непознати. Осъзна, че вероятно е така, защото бе прекарал много време извън Магистериума — и дори когато беше тук, общуваше главно с верните си приятели Аарън и Тамара и почти не забелязваше останалите.

Понякога Джаспър махаше с ръка на Селия. Тя великодушно отвръщаше на поздрава му, като игнорираше останалите на масата му. Тамара извъртя очи — всички наоколо се смееха и закачаха, освен Кал, който си мълчеше. Усещаше колко напрегнат е Аарън, който винаги бе обичал такива големи компании, наслаждаваше се на шегите и привързаността на останалите.

Чувствам се като призрак — каза му Аарън. — Виждам всичко, но не мога да направя или кажа нищо.

— Какво става с вас, Джаспър? — попита накрая Гуенда след поредното странно махване от Селия. — Вие двамата гаджета ли сте, или не?

— Сложно е — каза Джаспър. — Селия иска да се отрека от Кал и да подам оплакване, че са ме преместили в групата чираци на Майстор Руфъс.

— Това е нелепо — каза Кай. — Половината в училище биха убили да бъдат ученици на Руфъс.

— Той изглежда си пада по убийци — сякаш излая Селия, която очевидно бе чула разговора им и ги гледаше кръвнишки.

Всички снижиха гласове.

— Очевидно не можеш да направиш това — прошепна Гуенда.

— Не, разбира се — отвърна Джаспър.

— Кал е твой приятел — добави Раф.

— Не е до това — възрази Джаспър. — Не мога да й слугувам! Един Де Уинтър не прави каквото му кажат! Един Де Уинтър е независим!

Кал си помисли, че бащата на Джаспър изобщо не е независим. Беше заключен в Паноптикона и бе опетнил името Де Уинтър. Джаспър обичаше да се оплаква, и то много. Но все за малки неща. Никога за положението на баща си. Сигурно обаче това го измъчваше.

— Селия не може да се държи до безкрай толкова глупаво — каза Тамара. — Невероятно е, че получава каквато и да било подкрепа.

— Мисля, че половината училище е на нейна страна — каза тихо Кай. — Има много хора, които не харесват Кал и му нямат вяра. Някои дори смятат, че той е Врагът на Смъртта в униформа от Златната година.

— Ами хората, които всъщност ме харесват? — попита Кал.

Беше му прилошало.

— Ето ни на тази маса — отговори Гуенда.

— Не сме само ние! — възрази Тамара. — Има и други хора, които те харесват, Кал. Освен това и Пакостник те харесва. Както и Уорън.

— Уорън не харесва никого — отвърна Кал и избута чинията си.

Помисли за мечтата си да отиде в Колегиума. Все така ли щеше да я кара?

Внезапно Кай се изправи. Кафявите му очи срещнаха тези на Кал и той тъжно поклати глава.

— Съжалявам — каза и отиде на масата на Селия.

Всички го изгледаха втрещени.

— Той е гадже на Чарли — наруши мълчанието Раф, — който е напълно на страната на Селия. Трябва да го разберете. Беше му много трудно.

— Това си е подготовка за битка — каза мрачно Джаспър.

Не прозвуча като шега. Кал почти си представяше тънката червена линия, разделяща масата му от тази на Селия.

Докато ровеше с вилица из лишеите си, той осъзна, че трябва да направи нещо.

Само че не знаеше какво.

Упражненията следобед се проведоха в гората и включваха ученици от Златната и Желязната година. Големите трябваше да придружат по-малките деца, докато разглеждат района около Магистериума и опитват да овладеят научената наскоро магия.

— Не ги оставяйте да се изгубят — каза Майстор Руфъс. — Това ще е добре за всички ви: да се грижите за по-малките магове, да им помагате и да разберете колко далеч сте стигнали със собствените си занимания.

— Никой няма да иска да си партнира с мен — каза Кал на Тамара, а после се почувства леко засрамен.

Приятелите му и без това трябваше да понасят враждебността на близките си заради това, че са приятели с Кал. Нямаше нужда и да им мрънка.

— Може пък да има някой малък злодей — потупа го успокоително по рамото Тамара.

Той я изгледа кръвнишки, а тя му се усмихна бодро.

— Само така. Малкият злодей ще те хареса такъв.

Джаспър междувременно се пъчеше с мисълта, че някой ще се впечатли.

— Имам много мъдрост, която да предам на младите — поясни той на Гуенда. — Важното е да си намеря достоен чирак.

— Мисля си, че никой от тях не те заслужава — каза му Гуенда и той кимна замислен.

— Права си.

— О — добави тя, — знам.

След като минаха през Портата на Мисиите, Кал забеляза, че гората е странно тиха. От дърветата не се чуваше птича песен. Не свиреха дори щурци.

Погледна към останалите. Тамара и Майстор Руфъс също бяха замръзнали. Тишината бе наистина зловеща. Гората никога не бе тиха — винаги се обаждаха птици, чуваше се шумоленето на животни в далечината. Но сега нямаше нищо. Кал се готвеше да каже нещо на Майстор Руфъс, когато портите на Магистериума отново се отвориха и още чираци излязоха с Майсторите си. Внезапно стана трудно да чуеш тишината заради човешката глъч.

— Вече ви разпределихме — каза Майстор Рокмапъл достатъчно силно, че другите чираци да млъкнат. — Ще извиквам име на ученик от Златната година, а после и на партньора му от Желязната година.

През дърветата повя вятър и в мига, след като Майстор Рокмапъл млъкна, Кал отново се притесни, когато чу повея на вятъра през клоните и нищо друго. Нито звук от животно. Но пък се чуваше звукът на нещо друго. Смътно познато на Кал.

— Рокмапъл — каза Майстор Руфъс, — мисля, че трябва да се върнем и да отложим упражнението за друг…

Тогава Кал си спомни. Това бе звукът, който бяха чули с баща му на Ниагарския Водопад. Страхотен тътен, все едно въздухът се цепеше.

Сред чираците се чу жужене, но нямаше време да направят каквото и да е било. Преди Майстор Руфъс дори да довърши изречението си, над гората се появи елементал.

— Дракон! — ахна Тамара.

Драконът бе огромен, лъскав и змиевиден, с малки ципести криле и огромни зъби. Очите му блестяха в яркочервено. На гърба му седеше човек с дълго наметало, което се вееше на вятъра.

Кал протегна ръка към Тамара — тя я хвана и я задържа. Усети как Аарън трепери от ужас и неверие в главата му.

Ездачът беше Алекс. Променен, наистина, но можеше да го познаеш въпреки ореола от мрак, който обкръжаваше главата му. Очите му бяха огромни черни дупки, които потрепваха, сякаш бяха пълни със звезди.

Беше невъзможно, но бе оцелял.

Чираците запищяха. Хората се затичаха обратно към Магистериума. Не всички познаха, че е Алекс, но разбраха, че не идва за хубаво. Кал и Тамара останаха на място, а Майстор Руфъс застана така, че да ги скрие.

Той е мъртъв! — Аарън явно беше смаян. — Трябва да е мъртъв. Хаосът го засмука.

Драконът отвори огромните си челюсти и избълва струя черен пламък, който подпали върховете на околните дървета. Те блестяха без светлина или топлина. Кал си спомни съня си, черният огън, който изстрелваха ръцете му. Драконът бълваше чист Хаос.

— Всички бързо се прибирайте! — извика Майстор Руфъс и махна на учениците да бягат. — Тамара! Кал! Махайте се оттук!

Майсторите също тичаха и обкръжиха учениците, за да ги преведат през портите на Магистериума. Децата от Желязната година тичаха и се спъваха едно в друго от нетърпението си да стигнат до портите.

— Чакайте! — извика някой от Майсторите. — Не се разделяйте!

Закъсня. Драконът на Алекс се стрелна надолу и сграбчи две деца от Желязната година. Едното бе Аксел, малкото момче, което бе гледало любопитно Кал при пристигането си в Магистериума. Изглеждаше ужасен, но не плачеше. По-скоро опитваше да ухапе ноктите на дракона. До него едно момиче от Желязната година пишеше и се мъчеше да се освободи. Драконът обаче ги стисна и се издигна в небето, без да ги изпуска от лапите си.

Алекс се ухили върху дракона си и изкрещя, а гласът му отекна над цялата гора.

— Спрете! Всички Майстори от Магистериума да спрат на място! Аз съм Александър Страйк, първият Погълнат от Хаоса в историята! Ще унищожа всички ви, ако не изпълнявате заповедите ми!

Погълнат от Хаоса? Кал погледна към Майстор Руфъс, но той не изпускаше Алекс от очи. Изглеждаше вбесен. Всички Майстори бяха ядосани, но спряха на място. Знаеха, че нямат избор. Чуваха как вятърът разнася писъците на децата от Желязната година.

Кал се извърна към Тамара, която трепереше от гняв.

— Трябва да направим нещо! — каза тя.

Черните пламъци се разпространяваха из гората.

Огън, помисли си Кал. Беше угасявал такъв огън и преди.

И едва не умря — възрази Аарън. — Сега, без противотежест…

А Алекс продължаваше да говори:

— Първо, освободете Анастасия Таркуин от плен или ще хвърля тези сополанковци в огъня и после ще избия останалите. След като ги видите как изгарят живи.

Из тълпата се разнесе мърморене. Анастасия Таркуин? Не всички знаеха, че тя е мащеха на Алекс. Дори Кал бе смаян, че Алекс го е грижа за нея до степен да поиска да я освободи от затвора.

Майстор Руфъс отговори, като пристъпи напред:

— Имаме нужда от време. Трябва да се свържем с Паноптикона.

Алекс се хилеше злорадо. Кал можеше само да си представя какво удоволствие изпитва от това да заповядва на старите си учители.

— Искам торнадо телефон до пет минути или ще ги препека.

Майстор Рокмапъл се извърна и хукна към Магистериума.

— Кал и Тамара — отвърна Алекс и извърна звездния си поглед към тях. Лицето му приличаше на пергамент, иззад който блести ярка черна светлина. — Срещаме се отново!

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Трябваше да си останеш в бездната! — извика Кал, докато съсредоточено опитваше да изсмуче въздуха от огъня на Хаоса, разпространяващ се из гората.

Но колкото и да дърпаше, пламъците не трепнаха. Те не бяха истински огън, който има нужда от кислород. Кал не беше сигурен от какво имат нужда, но докато магията му течеше по тях, не усети нито топлина, нито светлина. Страхуваше се, че щом обратното нещо на Хаоса е човешката душа, пламъкът разяжда самата същност на света.

Не можеше да угаси огън по такъв начин, но си оставаше Макар. Трябваше да може да го овладее. Запрати силите си към пламъците Хаос, като се концентрира върху целта да спре разпространението им. Изглежда работеше. Огънят започна да намалява, тъй като нямаше какво повече да поглъща.

— А ти не биваше изобщо да се раждаш — каза му с насмешка Алекс. — И си пародия на всичко, което Врагът на Смъртта е бил, жалка имитация.

— Той е Погълнат — каза Тамара на Кал. — Все едно е елементал. Би трябвало да можеш да овладееш елементал на Хаоса, нали?

Добра идея — обади се Аарън.

Кал се усмихна обнадежден. Ако можеше да овладее Алекс, щеше да му е трудно да се удържи да го накара да направи нещо глупаво или унизително — след като, разбира се, пуснеше двете деца. Той отново се пресегна, този път не към огъня, а към самия Алекс…

… само за да удари стена от слузесто нищо. Усети как Алекс притегля силата му и я издърпва обратно със сила, която усети като физическо натоварване. В каквото и да се бе превърнал Алекс, вече беше твърде могъщ, за да го подчини.

Майстор Рокмапъл се бърна тичешком от Портата на Мисиите с Майстор Норт и господин Раджави — който очевидно не бе напуснал границите на Магистериума. Майстор Норт носеше торнадо телефон.

Тамара погледна към баща си. Той отвърна бързо на погледа й, но не я заговори, което вероятно бе верният ход. Беше по-умно да не напомня на Алекс за връзката помежду им. Да не му дава идеи как да нарани когото и да било от тях.

— Не можем да му се подчиним — каза Майстор Норт, а после забеляза децата, които висяха, склещени от ноктите на дракона.

И двете се паникьосваха все повече, сигурни, че ще бъдат хвърлени в огъня на Хаоса.

— Засега — каза господин Раджави и активира торнадо телефона.

От другия край отговори страж от Паноптикона. Кал разпозна униформата и потрепери.

— Искам да изведете Анастасия Таркуин и да се подготвите да я освободите. Но първо я доведете тук. Трябва да я видим и да сме сигурни, че е добре, докато я пускаме — каза господин Раджави.

— Анастасия Таркуин? — попита смаяният страж. — По чие нареждане?

— По нареждане на Асамблеята, от чието име говоря — каза господин Раджави.

Изглежда стражът осъзнаваше бавно с кого говори и какво става. Пребледня и избяга.

Алекс се хилеше самодоволен върху дракона си. Драконът разтвори нокти и момичето се изплъзна, а писъкът й стигна до тях. После драконът я хвана отново, все едно е топка и той си играе с нея. Момичето не спираше да пищи.

— Спри! — извика господин Раджави. — Даваме ти каквото искаш! Просто върни децата…

— Ще ги върна като пърленки — изсмя се Алекс.

На Кал му хрумна, че това бе човекът, който Алекс винаги бе искал да бъде. Така си представяше, че трябва да изглежда един враг на Смъртта. Кискащ се маниак.

— Децата са невинни — каза Майстор Руфъс. — Нищо не са ти направили. Вземи мен.

— И Дрю беше невинен — изръмжа Алекс. Кал с мъка се сдържа да не му припомни, че това изобщо не е вярно. Не смяташе, че ще помогне. — А вие го убихте. Всичките. Вие преподавате лъжи!

— Ще побеснее — прошепна Тамара пребледняла. — Трябва да направим нещо…

— Тя излиза! — извика Майстор Норт.

През вихъра на торнадо телефона видяха Анастасия в торбестата затворническа униформа на Паноптикона. Двама яки стражи я превеждаха през входа на затвора. Очевидно бе невредима.

— Пуснете я! — излая Алекс.

Стражите отстъпиха, а Анастасия се огледа невярващо. Беше очевидно, че няма представа какво се случва. Гласът й бе едва доловим през телефона.

— Какво става? Кой е там?

— Пусни децата! — извика Руфъс.

— Хмм — усмихна се неприятно Алекс, — трябва ли?

— По-добре ще е да го сториш! — извика Тамара. — Всички знаят как изглежда Анастасия, а също че е предателка! Ако не стигнеш до нея пръв, всеки маг може да я върне в затвора или нещо по-лошо!

Алекс оголи зъби и цялата тълпа се напрегна. Драконът се стрелна напред и се спусна, разтворил челюсти. Двамата ученици от Желязната година паднаха към земята и се забавиха точно преди да я ударят, но и двамата се изправиха за облекчение на Кал. Аксел обаче придържаше едната си ръка. Кал предположи, че Майсторите не са успели да забавят падането му достатъчно.

Майстор Рокмапъл изтича към децата. Драконът на Алекс отстъпи назад и избълва струя черен пламък.

— Няма да ме следвате! — каза Алекс и протегна ръка.

От нея бликна мрак. Кал отново си спомни съня си. Цял град, разкъсан от Хаоса.

Мракът се оформи като вихрушка, черна, засмукваща всичко фуния. Разпростря се над Магистериума, като притегли към себе си камъни и листа. Изпепели земята, над която преминаваше.

Беше най-близо до Майстор Рокмапъл, понеже той бе изтичал да прибере децата. Майсторът вдигна ръце и от тях бликна огън. Запрати пламъците по Хаоса със строг поглед… но черната вълна се стрелна напред и го погълна. Той изчезна с крясък в бездната.

Всички отново запищяха и се затичаха към Магистериума, но телата направиха блокада пред портите. Бяха хванати в капан отвън. Това щеше да е касапница.

Кал протегна собствената си ръка напред и се пресегна към себе си. Противотежестта на Хаоса е душата. Той знаеше за докосването на душата, начина да черпи енергия от собствената си жизнена сила, и безразсъдно посегна към нея, като пренебрегна почти физическата болка, която изпита, докато загребваше.

Използвай мен — извика Аарън. — Използвай и моята енергия!

Но Кал само поклати глава. Косата му се развяваше на вятъра, предизвикан от бездната на Хаоса. Тамара го дърпаше за ръка в опит да го изтегли назад. Той изкриви пръсти така, както го бе направил в съня си.

Бездната започна да се чупи на парчета като черен прозорец.

Но после мракът обгърна Кал и той усети как пропада.

Кал се събуди внезапно. За миг помисли, че е изгубен в Хаоса, докато не чу познатото жужене на гласове и характерния минерален мирис на пещерите в Магистериума. Той се изправи и стресна Майстор Амарант. Беше в лечебницата. Отпусна се и се облегна на възглавницата.

Магът се наведе над него. Медната й коса бе дръпната назад, а змията й се бе увила около главата като огромна превръзка. Днес бе ярко жълто-зелена, а докато Кал я гледаше, първо стана синя, после лилава. След миг по люспите й се появиха червени ивици.

Едва не умря — каза Аарън в главата му.

Помнеше нещо такова. Нещо за дупката, изтръгната в Хаоса, и как опита да я затвори, докато докосваше собствената си душа.

Опитах да те задържа, но чувствах, че ми се изплъзваш — продължи Аарън. Беше паникьосан и уплашен. Кал мислено предположи, че това е логично, тъй като ако умреше, Аарън също щеше да си отиде.

Изобщо не става дума за това! — започна Аарън, но Майстор Амарант го прекъсна.

— Въпреки препоръките ми приятелката ти още е тук — каза тя.

За един ужасен миг Кал си помисли, че тя говори на Аарън, но после се завъртя и видя Тамара да седи на болничното легло до него. Тя свали учебника по анатомия, в който се бе зачела, и се приближи до леглото му.

— Извинявай — каза той, макар да не бе сигурен дали го казва на нея, или на Аарън, — предполагам, че не ме бива в това да побеждавам враговете си.

— Не говори глупости — каза му с любов Тамара. — Няма за какво да се извиняваш.

Изобщо не ме разбираш — каза Аарън. — Нямаше да умра. Ако изхабиш душата си, щях да остана сам тук.

На Кал му хрумна, че и това е вариант Аарън да си намери тяло.

Не е смешно — отвърна Аарън.

Тамара седна на стола до леглото му. Усмихваше се и Кал изпита невероятно облекчение да я види. Нещата не изглеждаха добре, преди да изгуби съзнание.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Като цяло — отговори Тамара. — Ти разкъса торнадото на Хаоса, завихрено от Алекс, а след това припадна и не забелязах какво точно става.

Тя се изчерви.

— Но на практика Алекс избяга в суматохата. — Тя прехапа устни. — Изгубихме Майстор Рокмапъл.

— Съжалявам — каза отново Кал.

Знаеше, че е закъснял с реакцията си.

— Казах ти, вината не е твоя — каза Тамара, като се върна към обичайния си назидателен тон, а после добави: — Не знам обаче какво ще правим с Алекс. След като ти припадна, успях да говоря с татко. Той каза, че Алекс е прав. Никога досега не е имало Погълнат от Хаоса. Макарите вече са толкова малко. Същото важи и за маговете, които стават Погълнати. Досега Макар не се е справял. Не знаем как може да го спрем. Дори не знаем много за Погълнатите. В света на маговете не е прието да се признава, че това се случва.

Кал си помисли за Раван, сестрата на Тамара, както и за Майстор Маркус, учителя на техния учител Майстор Руфъс. И двамата бяха станали Погълнати и наистина бяха зловещи. Не бяха нито съвсем хора, нито съвсем елементали. Кал никога не знаеше на чия страна са и никой не бе сигурен каква част от предишната им личност е оцеляла.

А Алекс се беше запазил чудесно. Беше същият отвратителен гадняр, какъвто бе и преди да стане Погълнат от Хаоса. Просто много по-силен.

— Лоша работа — каза Кал. — Нямам идея как да го спра.

— И аз — въздъхна Тамара.

Не можеш да й признаваш такова нещо — каза Аарън. — Кажи нещо окуражаващо.

— Но съм сигурен, че ще измислим нещо — някак немощно рече Кал.

Тамара се намръщи.

Кажи й, че ако работим заедно, ще намерим начин да победим Алекс, както сме правили винаги.

Кал повтори думите. Опита се да ги каже по начина, по който Аарън би ги казал.

— Не — вдигна ръка Тамара, — съвсем не. Защо изобщо говориш по такъв начин? Онзи Кал, когото познавам, никога не би го казал. Той би предложил да си оберем крушите и да избягаме нейде надалеч, където да живеем под прикритие. После с голямо нежелание би извършил някакъв подвиг.

Тя го загледа подозрително.

— Тук става нещо.

Кал направи гримаса и се сети за баща си, който неотдавна наистина бе предложил да избягат на далечно място. Тамара го познаваше твърде добре. Не можеше да отлага повече.

— Ох! — изпъшка той. — Аарън е в главата ми.

— Кал, не се шегувай! Не е сега моментът за това.

— Не се шегувам и не лъжа — прошепна рязко Кал. — Когато Аарън умря на бойното поле, душата му премина в мен. И не като онзи полу-Аарън, когото съживих, ами истинският Аарън. Душата на Аарън е жива и е в главата ми.

Тамара го зяпна. Очевидно се питаше дали той няма нужда от по-тежки лекарства.

Кажи й, че можеш да го докажеш.

— Дай ми шанс и ще го докажа — каза Кал.

След дълго колебание тя кимна.

Нека аз да говоря — каза Аарън. — Само за минута.

Кал не знаеше какво има предвид, но кимна.

Тамара вече се взираше в него, очевидно забелязала, че й кима без причина. Но на Кал вече не му пукаше. Трябваше някой да повярва, че ставащото е истина.

Давай.

— Тамара — заговори Кал. Не искаше да го казва, но думата излезе сама от устата му. Застана неподвижен, все едно слушаше Аарън. Какво ли щеше да каже сега?

— Помниш ли първата нощ след Железния изпит? — попита Аарън.

Тамара кимна ококорена.

— Кал си легна рано. Седяхме в хола и ти ми каза да не се притеснявам, задето е в групата ни с чираци, тъй като няма да изкара и седмица.

Тя се взря в очите на Кал.

— Може и да си го казал на Кал.

Беше добър знак, че се държи, все едно говори с Аарън. Но бе странно. Кал беше дал на Аарън разрешение да контролира тялото му, но това не му харесваше.

— Добре — отвърна Аарън през устата на Кал. — Какво ще кажеш за това тогава? Когато лятото останах във вашия дом, баща ти не спря да обикаля с бялата роба със златен ръб. Един ден ти я облече и се направи на него, но той те хвана и ме видя да се смея. Помниш ли? Толкова се уплаших да не ме изхвърли, но той просто отмина и се направи, че това не се е случвало.

— Аарън! — извика Тамара и обгърна с ръце Кал. Ридаеше. — Наистина си ти! Никой друг не знае това.

— Не мога да повярвам — промърмори Кал. Беше му приятно да държи Тамара, но нищо от това, което бе казал Аарън, не му харесваше. — И двамата сте искали да се отървете от мен! Гадняри такива!

Тамара се отдръпна с очи, блеснали от сълзите.

— Мина ни — каза тя.

Кал не беше сигурен, че му е минало, но бе доволен, че му вярва. Когато тя го погледна отново, видя нещо в лицето й, което не бе виждал досега.

— Кал — каза тя, — сбърках. Направил си нещо невероятно. Не знам как си успял, но си върнал Аарън от мъртвите.

— И това е добре — каза Кал, без да е наясно как да направлява толкова тежък разговор. — Нали?

Очевидно е така — отвърна Аарън.

— Не спирам да мисля за нещо, което каза, когато дойде в Магистериума и тепърва опознаваше света на маговете — рече Тамара. — Не можеше да разбереш защо Врагът на Смъртта е толкова плашещо име. Помниш ли какво каза? „Кой би искал да е Приятел на Смъртта“?

Кал не помнеше да го е казвал и поклати глава.

— Много си мислих, че няма нищо лошо в това да не искаме повече смърт. Всички бихме искали да я няма. Не в това бе проблемът на Константин. Това, че върна Аарън, е невероятно и хубаво. Прекрасно е. Кал, ти направи нещо, което никой друг не е правил досега.

— Но има два проблема — каза Кал, макар да не искаше да влошава мнението й за себе си. — Първо, Аарън бе в общи линии засмукан в главата ми, докато опитваше да ме предпази да не бъда унищожен от Хаоса. Не съм сигурен, че мога да го повторя. И второ… ъъъм… трябва да намерим тяло на Аарън.

— О, да — съгласи се Тамара.

Преди да започнат да обсъждат етиката на кражбата на тела, Майстор Амарант се върна. Зад нея вървеше маг от Асамблеята, когото Кал позна, но не помнеше името му. Змията на Майстор Амарант бе приела агресивен оранжев цвят, а главата й се местеше във въздуха над рамото й, все едно искаше да удари новодошлия.

— Калъм — каза Майстор Амарант, — въпреки препоръките ми маговете от Асамблеята са дошли в Магистериума и искат да се срещнат с теб и приятелите ти. Човек би предположил, че ще имат малко повече търпение, но се оказва, че не ги бива в чакането.

Магът от Асамблеята гледаше все по-измъчено и нещастно, но не захапа стръвта.

— Много съжаляваме — каза той, — но това е спешен случай. Алекс Страйк ни изпрати исканията си. И двамата сте част от тях.

Асамблеята заседаваше в голяма каменна стая около кръгла маса, край която Кал бе сядал и преди. Най-вече когато бе донесъл главата на Константин Мадън в торба. Беше голям удар — или поне така мислеше Кал тогава.

Когато двамата с Тамара влязоха, с изненада видяха, че Джаспър вече е там. Той говореше шепнешком с един от членовете на Асамблеята. Кал приближи достатъчно, за да чуе, че разговорът засяга бащата на Джаспър, който в момента бе затворен в Паноптикона. Ако Анастасия бе осъдена на смърт, какво ли беше наказанието на бащата? Едва ли е в голяма беда, опита да успокои сам себе си Кал. Иначе Джаспър щеше да му каже. Но като видя суровите лица на маговете, усети как го полазват тръпки.

— Достатъчно, достатъчно! — остър глас прекъсна разговорите, когато Кал и Тамара заеха местата си.

Майстор Руфъс седна пред тях със скръстени ръце. Още няколко учители от Магистериума седяха около него.

— Достатъчно! Нека да въведем ред — призова маг Грейвс, сърдит старец, един от най-влиятелните магове в Асамблеята. — Имаме работа за вършене.

Всички замълчаха. Кал опита да улови погледа на Джаспър, но той се взираше в собствените си сплетени ръце.

— Днес преживяхме тежка загуба — каза Майстор Норт. — След дълъг живот, посветен на себеотрицателна служба на своите събратя магове, почина Майстор Рокмапъл.

— Не просто почина — поправи го Майстор Милагрос със зачервени очи. — Беше засмукан в Хаоса. Кой знае къде броди душата му сега!

— Той спаси двама ученици — каза Майстор Руфъс — и ще бъде запомнен като герой. Но герой бе и Кал.

Той погледна маг Грейвс.

— Ако не бе нашият Макар, Александър Страйк можеше да убие още повече невинни.

— Заради Александър Страйк заседаваме — отговори Грейвс и надигна един лист от каменната маса с изражение на погнуса. — Тук са неговите искания, които ни изпрати, след като е бил видян в Паноптикона да „спасява“ Анастасия Таркуин от заслужено наказание.

— Пратил е писмо? — прошепна Тамара. — Кой прави това в наши дни?

— Какви искания? — сопна се Майстор Норт.

Останалите магове се разшумяха.

— Няма причина да изпълняваме исканията му! — сякаш излая Майстор Тайсуке. — Той вече не държи заложници! Не бива да му сътрудничим!

— Всички ние сме негови заложници — каза Руфъс. — Никой не знае какво може да стори един Погълнат от Хаоса.

— Може да изгори гората — каза Тамара, — да създава черни дупки на Хаоса, които само Кал може да обезвреди. А и Кал едва не умря, докато го правеше.

Маг Грейвс я изгледа странно.

— Тамара Раджави — каза той, — мислех, че би искала да чуеш списъка му с искания, предвид факта, че си вътре. Или предпочиташ да дуднеш?

Кал хвана ръката на Тамара под масата, преди тя да скочи и да залепи един шамар на Грейвс, който се прокашля, намести си очилата и започна да чете:

— Това е нелепо! — викна Майстор Тайсуке в мига, в който Грейвс завърши четенето. Стана и удари с ръка по масата. — Не може да пише това! Звучи като писмо на разглезено дете! Що за искания? Иска имение и какво още? Наказание за враговете му? Мацка? Да не смята да играе ролята на злодей от приказка?

— Той вярва, че дъщеря ми Кимия е влюбена в него — каза господин Раджави. — Тя е глупава девойка, ала посрамена от това, че я е подвел. Последното нещо, което би искала, е да се върне при него.

Грейвс го погледна скептично, но не коментира.

— Видях Алекс — продължи господин Раджави. — Не прилича на момчето, което помня. Носеше огромна пелерина и изглежда се забавляваше от това, че ни плаши. Неговите искания може да ни звучат детински, но той има силата да си ги получи. За мен това го прави още по-страшен. С голям човек можеш да се разбереш, ала едно дете е капризно.

— Погълнат от Хаоса — каза маг Грейвс след малко. — Нямаме опит с нещо подобно, нали?

Настъпи гробна тишина.

— Явно не — каза той след малко. — Калъм, какво знаеш за това като Макар?

Кал се прокашля и усети как се паникьосва. Това бе от типа ситуации, в които никога не се справяше добре. Винаги казваше нещо неправилно.

Ти всъщност нищо не знаеш — рече му Аарън. — Кажи истината.

— Познавам един гущер — каза Кал. Чу как Аарън пъшка в главата му, но въпреки това продължи. — Той ме предупреди за нещо друго… нещо, изпратено в Хаоса. Предполагам, че Алекс е изкарал елементали на Хаоса със себе си. Като дракона.

— А ти можеш ли да станеш Погълнат? — попита Грейвс, без да се впечатлява от думите му.

— Моля? — зяпна Кал.

Грейвс намести очилата си.

— Ако използваш силите си да манипулираш Хаоса без противотежест, можеш сам да станеш Погълнат. Ще бъдеш създание на Хаоса, а не истински човек. Но може би ще успееш да победиш Алекс. Ще бъде голям подвиг.

Кал продължи да го зяпа. Не можеше да повярва на дебелоочието на Грейвс, но после си спомни как Аарън бе знаел, че се отнасят добре с него само защото планират да го помолят да умре за тях. Сега Кал бе единственият Макар. За нещастие на Асамблеята Кал не беше толкова благодарен.

Значи си ме смятал за будала — коментира Аарън.

— Не! — отвърна Кал и осъзна, че е отговорил на Грейвс по-грубо, отколкото бе възнамерявал.

— Кал е прав. Няма да направи това. Би било самоубийство — намеси се Майстор Руфъс и предотврати повече прекъсвания. — Кал, Джаспър, Тамара, искам да разберете какво се случва, понеже беше риск да ви кажем, че Алекс ви иска като трофеи. Риск, който не всички тук смятаха, че трябва да поемем.

Той загледа мрачно Грейвс. Онзи отвърна на погледа му.

— След като узнахте исканията на Алекс и знаете каква опасност представлява той лично за вас, бих ви разбрал, ако не искате да имате повече нищо общо. Алекс смята, че никога не бихме ви казали това, че ви иска за свои затворници, понеже би ни било страх, че ще избягате. Аз обаче ви вярвам. Вярвам, че няма да избягате, защото невинни хора ще бъдат засегнати от смърт и опустошения. Не възнамеряваме да ви предаваме на Алекс, но предлагам да започваме тази кула — така той ще реши, че му сътрудничим, а това ще ни спечели малко време. Трябва да използвате това време. Кал, ти си последният Макар. Потърси решението в себе си. Открий вътрешната си сила. Разбери как можеш да победиш Алекс.

Всички се вторачиха в Кал.

Кажи, че ще дадеш всичко от себе си — посъветва го Аарън.

— Ако ще правя това сам — каза Кал строго — и ще трябва да побеждавам Алекс, макар да съм само ученик, тогава и аз ще поискам нещо от вас. Каквото и да направя, каквото и да потрябва на мен и приятелите ми, за да унищожим Погълнатия от Хаоса, не искам да ми се пречкате. Искам да помогнете. Стига сте се отнасяли с мен като с враг. Като с Врага на Смъртта. Ясен ли съм?

Настъпи мълчание. Лицето на Майстор Руфъс бе неразгадаемо. Кал се запита дали не е прекалил.

Грейвс свали очилата си на масата и присви очи към Кал.

— Разбираме, господин Хънт — каза той. — Съвсем ясно се изразихте.

— Хубаво — каза Кал и се изправи. За негово облекчение Тамара и Джаспър също станаха, видимо готови да го последват. — Тогава ще дам най-доброто от себе си.

Кал успя да се прибере в стаите им, преди прилива на храброст да отмине. Гуенда ги чакаше нервно и в погледа й имаше нещо, което изцеди остатъците от силите на Кал. Той се просна на дивана и зарови лице в ръцете си.

— Не мога да направя това — каза той. — Просто не мога.

Тамара седна до него на дивана и се протегна към ръката му. Кал забеляза, че Джаспър вижда жеста й, но не прави нищо. Какво значение имаше в момента дали той или някой друг подозира за взаимоотношенията им?

— Ще ти помогнем — каза Тамара.

Беше щастлив да не чуе от нея, че всичко ще е наред. Бе твърде умна, за да го каже. Знаеше, че в такъв момент обещанията са празни. Затова даваше такива, които може да спази.

— Няма да си сам. — Тя вдигна поглед. — Нали, Джаспър?

— Разбира се — кимна той.

И аз ще бъда до теб — добави Аарън. — Помниш ли когато и аз лежах така на дивана? Тогава метнах обувката си, защото знаех, че да съм Макар означава, че ще трябва да умра за Магистериума.

— И аз ще помогна — обади се и Гуенда, а после замълча. — Чакайте! За какво обещавам помощта си?

Джаспър набързо й разказа за срещата и за съобщението от Алекс.

— Искаш да кажеш, че трябва да откриете начин да победите Погълнатия от Хаоса? — каза невярващо Гуенда. — Всъщност чакай. Че ние трябва да открием начин да победим Погълнат от Хаоса, тъй като аз току-що дадох обещание? Не мога да повярвам! Винаги съм се чудела как умници като Джаспър и Тамара биват въвлечени в тези дивотии. Вече знам.

— Без майтап — каза Джаспър, — как успяваме да се наврем в такива ситуации? Кой би искал да се занимава с това?

— Ако не искате, няма нужда да го правите — рече Кал.

— Не бъди глупав — смъмри го Джаспър, — има нужда, естествено. Не искам, но ме разбираш. Какъв е първият ни ход?

— Смяташ ли, че Алекс има съюзници? — попита Гуенда, като седна до масата. — Освен Анастасия Таркуин, предполагам…

— Не и като Майстор Джоузеф — отвърна Кал. — Алекс не е врагът на Смъртта. Целта му не е да спре гибелта и страданията. Той иска само сила. Много хора, които са следвали Константин и последователите му, не биха застанали зад Алекс.

— А какъв беше този дракон? — попита Гуенда. — Трябва да е бил елементал на Хаоса, но беше огромен. Дали не беше Аутомотонес? Затова ли ни предупреждаваше Уорън?

— Аутомотонес е съвсем различен гигантски елементал, но след като Алекс се е върнал, никой не знае какво още се е довлякло с него — отговори Тамара. — Трябва да предполагаме, че дори да няма последователи, може да контролира достатъчно чудовища, така че директната атака да е твърде рискована.

— Никой не знае как да спре Погълнат от Хаоса — каза Кал. — Аз дори не знам достатъчно за Погълнатите. Маговете не обичат да говорят за тях.

— Така е — въздъхна Тамара. — Когато сестра ми Раван стана Погълната, семейството ми започна да се държи като че е умряла. Смятаха, че така е по-добре. Но когато имах нужда от помощта й, тя дойде. Все още ме смята за своя сестра.

— А тя човек ли е? — попита Гуенда някак неловко.

— Това няма значение — поклати глава Тамара.

Кал бе видял Раван, докато тя извеждаше него и Джаспър извън Паноптикона, като кула от ужасяващ пламък. А последния път, когато я бе зърнал от разстояние, помагаше на Тамара и Джаспър да се измъкнат от Майстор Джоузеф. Тогава бе ствол от огън.

Не забравяй и бойното поле — каза Аарън. — Появи се и там.

— Алекс е същият боклук, какъвто си беше и преди — каза Кал, — но Раван… Хей, можеш ли да се свържеш с нея?

— Какво имаш предвид? — попита Тамара.

— Можем да питаме Раван за Погълнатите — рече Кал, — за силите и слабостите им. Тя може да ни помогне да разберем как да победим Алекс.

— Маговете все още я издирват — рече Джаспър. — Не им харесва, когато Погълнатите щъкат насам-натам. Ако я хванат, ще я върнат в Магистериума и отново ще я задържат под ключ.

— Няма да им позволим да я хванат — каза Кал и хвърли към Тамара поглед, който се надяваше да изглежда невинен и обнадежден.

— Мда — въздъхна тя, — мога да се свържа с нея. Но ако реши да ни отговори, поема риск. Може да не иска да го направи.

— В момента и без това са ни малки шансовете — каза Кал.

— Междувременно може отново да потърсим Уорън — предложи Гуенда. — Обзалагам се, че той знае повече, отколкото показва.

— Той винаги знае повече, отколкото показва — призна Кал.

— Е — рече Джаспър, — време е да измъкнем истината от него. Трябва да разпитаме гущера. Ще вземем ярка светлина, ще го вържем на стола и ще му кажем, че ще спи с рибите, ако не ни каже всичко, което знае.

— Той винаги спи с рибите — повдигна вежди Тамара. — Поне когато не ги яде.

— Можем да го примамим с чиния храна — предложи Гуенда. — Какво ли ще му е по вкуса?

Те обсъждаха това известно време, след което направиха магия, отидоха до трапезарията, взеха мрежа и преровиха собствените си чекмеджета с боклуци, за да напълнят чиния с нещо, за което бяха сигурни, че би предизвикало интереса на Уорън. В нея имаше пещерни щурци, безоки риби, скъпоценни камъни и мъх с вкуса на захарен памук.

Четиримата тръгнаха из пещерите с Пакостник по петите им, като викаха „Уорън!“, а накрая оставиха чинията и зачакаха.

Нищо не се случи. Джаспър взе да си подсвирква. Гуенда започна да играе морски шах с Тамара.

— Краят е по-близо… — каза на висок глас Кал с надеждата малкият гущер да не може да се сдържи да завърши любимото си изречение.

— Какво? — попита Гуенда и после извика, когато Уорън излезе от сенките.

Той измина най-краткия път до чинията и лапна един щурец.

— Вкусно! — каза Уорън. — Много благодаря за хубавата храна.

— Уорън — каза Кал, — нуждаем се от помощта ти.

— Уорън отгатна това. — Гущерът изяде още няколко щуреца, пренебрегвайки мъховете. — Видели сте Погълнатия от Хаоса, нали? Вече знаете за какво ви предупреждаваше Уорън.

— Да, знаем — каза Кал.

— Но за в бъдеще бихме се радвали на по-конкретни предупреждения, да знаеш — каза Джаспър, който напълно се провали в опита си да хване Уорън и да го разпита. — Казвай какво имаш предвид, но без заобикалки.

Гущерът го погледна мрачно и изяде последния щурец.

— Елате с Уорън. Искам да ви покажа нещо.

— Той винаги ли говори за себе си в трето лице? — прошепна Гуенда, докато следваха Уорън.

— Невинаги — отвърна Кал. — Непостоянен е.

Гуенда промърмори нещо от сорта, че не може да повярва как се е включила в това. Беше късно, а коридорите бяха мрачни от затъмнената светлина. Не срещнаха ученици, докато бързаха подир яркия гущер, който завиваше толкова ловко, че скоро всички изостанаха. Кал усещаше, че спътниците му се чувстват неловко, докато земята около тях се спускаше надолу и стените се покриха с влага. Сякаш чувстваше тежестта на цялата планина над главата си.

Стигнаха до проход, който приличаше повече на процеп в скалите. Беше ужасно тесен. Уорън се провря през него, като очевидно очакваше останалите да го последват. Пакостник, който не можеше да мине, започна да обикаля разтревожено пред входа.

Кал погледна Тамара, която си пое дъх и се промъкна в пространството след гущера. Трябваше да вървят настрани, за да напредват, а камъкът притискаше гърбовете и коремите им. Кал чу как Джаспър се оплака, задето е ял толкова мъхове на вечеря.

„Нека не умра заклещен тук — помоли се Кал — и ще сторя всичко по силите си, за да победя Алекс.“

Той чу как Тамара въздъхва облекчено и след миг се измъкна от тясното пространство като коркова тапа. Около него имаше стени от втвърдена вулканична скала, черни и назъбени. Горещината бе нетърпима. Джаспър и Гуенда започнаха да охкат веднага щом излязоха от процепа. В далечината се чуваше как огън пука като гръмотевици.

— Къде сме? — огледа се Джаспър.

Широк коридор минаваше пред две дълги редици с клетки, чиито решетки бяха направени от искрящо злато, в което бяха издълбани огнени символи. Кал бе идвал тук и преди, но беше влязъл през кабинета на Анастасия Таркуин.

— Тук държат Погълнатите от елементите — каза тихо Тамара. — Тази област е за огъня.

— Уорън? — каза Кал. — Какво правиш, Уорън? Как се озовахме тук?

— До всяко място може да се намери таен път — каза Уорън, — а и тук има някой, който иска да те види.

Той се затича по коридора. След миг четиримата ученици го последваха. Беше непоносимо топло и на Кал му се струваше, че всяка глътка въздух изгаря дробовете му. Тамара и останалите също изглеждаха зле. Радваше се, че Пакостник не е с тях — кожухчето от козина щеше да го измъчи.

Повечето килии бяха пълни с неща, които приличаха на горящи клади. Някои бяха сини или зелени, но повечето — червени и златни. В една килия от тавана капеше лава като огнен дъжд, а във въздуха се въртеше огнено колело.

Тамара спря пред празна клетка. Вътрешността беше от почернял камък. Устната й потрепери.

— Раван — каза тя и докосна решетките.

— Сестра ти е свободна.

Гласът изпука зад гърбовете им като самия огън и Кал веднага разбра чий е. Учениците се обърнаха към срещуположната клетка.

Маркус, Погълнат от пламъка, седеше на горящ трон в клетката. Той беше целият от черен пушек, с изключение на двете горящи очи от пламък. Някога бе учител на самия Майстор Руфъс, преди да допусне огънят да го обсеби.

Уорън отиде с писукане в килията на Маркус и се уви около единия пушещ крак, след което се покатери на коляното му. Маркус го почеса по гърба. Уорън притвори очи и замърка. Кал бе виждал много странни неща, но трябваше да признае, че това бие всичко.

— Леле! — смая се и Гуенда.

Кал отиде до решетките на клетката, колкото посмя по-близо, без да се изгори.

— Маркус, трябва ни помощта ти — каза той. — Ти си ни помагал и преди.

— И какво получих в замяна? — запита Маркус. — Останах си в килията.

— Вършел си добро някога — решително напомни Тамара. — Помогна ни да надвием Майстор Джоузеф.

— И сега неговият чирак се надига, по-могъщ от самия него — каза Маркус. — Може би победата е невъзможна, деца на Руфъс.

— Той стана мой учител съвсем наскоро — каза Джаспър. — Само казвам.

— Маркус, какво знаеш за Алекс Страйк? — попита Кал. — За Погълнатия от Хаоса?

— Чух слухове, че такова създание се е появило — каза Маркус. — Първоначално не повярвах. Да бъдеш Погълнат от Хаоса, е да бъдеш победен от Бездната, онуй, което го няма. Празнотата в центъра на бурята.

— Повярвай — каза Тамара. — Аутомотонес също ли се е върнал?

— Мнозина се върнаха — каза Маркус. — Погълнатият бе прокуден в Хаоса, ала успя да пробие портал към нашия свят и да се върне. Със себе си доведе ония, които смяташе, че могат да му помогнат. Великия дракон Аздака. Аутомотонес. Най-свирепите обсебени от Хаоса, запращани в бездната. Всички се върнаха с него.

— А Стенли? — попита Джаспър.

— Кой, по дяволите, е Стенли? — обади се Гуенда.

Дори самият Маркус изглеждаше озадачен.

— Той беше обсебен, верен на Константин — въздъхна Кал, — тоест на мен. Дори не мисля, че се казваше Стенли. Ние му дадохме това име.

— Стенли — повтори Гуенда.

— Забравете за Стенли — каза Тамара. — Маркус, трябва да разберем как се убива Погълнат от Хаоса.

— Да, така е — потвърди Маркус.

— Защо искаше да ни видиш? — запита Кал, потен и ядосан. — Уорън каза, че си го накарал да ни доведе тук.

При споменаването на името му гущерът се покатери върху рамото на Маркус и започна да го масажира, както котките правят, като подаваше език към нагорещения въздух. Кал разбра, че са по-близки, отколкото бе смятал.

— Всъщност ти самият потърси Уорън — уточни Маркус. — Накарах го да ви доведе при мен заради Руфъс. Ако не бях станал Погълнат, Майстор Руфъс нямаше да е така разсеян и нямаше да позволи на Майстор Джоузеф да докопа Константин. Всички носим вина за появата на Врага на Смъртта. Бих искал да изкупя моята, като помогна да надвиете тази нова заплаха.

— Супер! — каза Кал. — Ами помогни ми тогава. Помогни ни!

— Всичко, от което имаш нужда, вече е с теб — погледна го Маркус с горящите си очи.

— Това не ни помага! — каза Кал. — Просто кажи какво имаш предвид! Стига гатанки!

— Късмет, магове! — рече Маркус, а после избухна в колона от пламък.

Когато огънят затихна, в клетката беше само Уорън. Скъпоценните камъни по гърба му блестяха по-ярки от всякога.

— Сега ще ви върна у дома — каза малкият гущер и се затича пред тях, без да чака отговор, като ги остави да подтичват зад него.

— Това беше Майстор Маркус — каза Гуенда задъхано. — Не мога да повярвам, че го познавате. Нито че току-що говорихме с него. Той е легенда. И то ужасна. Ужасна легенда.

— Аха — каза Джаспър. Изглеждаше леко пребледнял. — Толкова сме готини!

Кракът на Кал го болеше, докато се катереше по тунелите. Беше му горещо и въобще не се чувстваше готин. Пред Асамблеята се бе държал така, сякаш без проблем може да намери начин да спре Алекс. Но докато се насочваха към не толкова задушните части на Магистериума, усети как го обзема отчаяние.

Ще се оправим — каза Аарън, но изглежда и сам не бе сигурен в това.

Уорън се спря и се спусна на една скала над поток, който минаваше през пещерите. Бяха се върнали сред познати части на Магистериума.

— Краят настъпи — каза Уорън.

— Чакай — отвърна Гуенда, — мислех, че е по-близо, отколкото си мислим.

— Краят настъпи — повтори Уорън, а после изчезна в сенките.

— Винаги ли го казва? — обърна се Гуенда към Кал. — Кажи ми, че това е нормално.

— Ами не е — отвърна Кал.

— Забрави загадките на Уорън — каза Тамара, като изтупа униформата си и отметна кичур коса зад ухото си. — Може би го мислим прекалено много. Може би просто ни трябва оръжие.

— Какво оръжие? — погледна я Джаспър.

— Това трябва да разберем — отвърна му тя с пламенен поглед.

След няколко часа вече бяха покрили масата, дивана и голяма част от пода в общата стая с книги, които взеха от библиотеката. Пред всеки имаше купчина за прелистване в търсене на оръжия, които биха могли да свършат работа срещу Алекс.

Оказа се, че маговете са направили много неща през годините, макар малко от тях да можеха да се сравняват с Алкахеста, който можеше да убива владеещите Хаоса със собствената им магия и който Алекс бе модифицирал, за да открадне Макаровите сили на Аарън, но после, за щастие, бе унищожен. Повечето бяха полезни, но скучни предмети, като ножове, които се връщаха в ръката на човека, който ги е метнал. А други бяха просто странни.

— Намерих брадва, която при всяко хвърляне обезглавява три гълъба — намръщи се Джаспър и вдигна очи от книгата, която четеше, — но кой би измислил подобно нещо?

— Някой, който не може да понася гълъби — прозя се Гуенда.

Точно тогава на вратата се почука. Кал стана да отвори и видя няколко ученици от Първата година, сред които бяха Аксел и момичето, отмъкнато от дракона.

— Просто исках да ти благодаря — каза Аксел, — понеже си страхотен.

— Аз съм Лиза — каза момичето и подаде една рисунка на Кал. — Искахме да знаеш, че никога няма да повярваме на лошите неща, които казват за теб. Ти си супер и ни спаси, а аз нарисувах картинка за това.

Кал взе картината и я зяпна. Не можеше да отрече, че наистина е добре нарисуван. Лицето си бе неговото, ала тялото бе далеч по-мускулесто и освен това ризата му бе разкъсана, за да разкрие плочките му.

— Ъъъъ… — изломоти смутен.

Тамара взе листа от ръцете му.

— Това е невероятно — каза тя с ентусиазъм, за който Кал бе сигурен, че е подигравателен. — Наистина си талантлива. Ще я окачим на стената.

— Не, няма — отвърна Джаспър, който щеше да се влюби в картинката, ако беше за него.

Благодари им — каза Аарън. — Кажи им, че рисунката е страхотна.

Предвид това, че Селия разправяше наляво и надясно колко зъл е Кал, той не можеше да си позволи грубо отношение към феновете си. Може би тези малчугани от Желязната година щяха да му помогнат да си върне подкрепата на останалите ученици.

— Благодаря ти — каза той на Лиза. — Страхотна е.

— Наистина — съгласи се Тамара.

— Просто искахме да знаеш — каза Аксел, — че каквото и да ти потрябва, ние сме насреща. Наистина. Готови сме на всичко.

— Толкова сте сладки! — възкликна Тамара, но Кал се усмихна доволно.

Е това вече бе дар, с който знаеше какво да прави.

— Това е страхотно! — каза той. — Както виждате, ние сме много заети. Защо не ни вземете малко пай от лишей с вкус на пица от трапезарията! Освен това ми трябват следните книги от библиотеката…

— Кал! — прекъсна го Тамара.

Той я погледна невинно и каза на децата:

— Може би засега стигат и лишеите с вкус на пица.

— Те не са ти лични слуги — заяви Тамара.

— Може да установиш, че са — каза Кал, а после си призна. — Мисля, че печеля точка за Черен лорд.

— Какво? — попита Тамара.

— После ще ти кажа — отговори той, като осъзна, че може би не иска тя да узнае за точките на Черния лорд. И определено не искаше те да се броят от гледащите го по особен начин Джаспър и Гуенда.

Ако в тези книги няма оръжие, ще трябва да подходим сериозно — каза Аарън. — Знам, че не искаш да се ровиш в спомените си, но те може да са едничката ни надежда да победим Алекс.

Няма да помогна никому, ако отново се превърна във Врага на Смъртта — помисли в отговор Кал.

Липсваха му дните, в които вярваше, че да излъже на изпит или да открадне последното парче пица, е достатъчно, за да стане злодей. Спомените бяха опасни и опасно изкусителни. Какво щеше да стане, ако спасеше света, но изгубеше себе си? А и ако станеше Константин дали изобщо щеше да иска да победи Алекс?

Кал залегна отново над книгите, но с всяка прелистена страница усещаше, че вариантите пред него намаляват.

Докато прегледат всички книги, пайовете от лишеи се бяха превърнали в далечен спомен. Бяха ядосани и гладни.

Накрая Гуенда се изправи и протегна ръце над главата си.

— Добре — каза тя, — трябва ни почивка.

— Смяташ ли, че Алекс си почива? — попита Джаспър. — Злото не знае почивка!

— Но ние не сме зли. Гуенда е права — отвърна Тамара. — Нека отидем до Галерията да поплуваме. Трябва да оставим умовете ни да си починат и да видим дали няма да ни хрумне нещо ново.

— Захарта може и да помогне — съгласи се Кал, — особено с кофеин.

— Хубаво тогава — каза Джаспър, след като осъзна, че всички са срещу него, — но няма да окачаме онази рисунка на Кал на стената.

— Съгласна — отвърна Тамара. — Ще я окачим на хладилника.

И го направи.

Изненадващо Галерията бе пълна с ученици. Кал мислеше, че след травматичните изживявания от предишния ден, особено смъртта на Майстор Рокмапъл, мястото ще е тъмно и угнетено. Но вместо това бе претъпкано с хора, които викаха и отчаяно опитваха да се излъжат, че си изкарват добре.

— Отрицание — сви рамене Тамара, докато се оглеждаше наоколо и виждаше как децата скачат в топлите и студените басейни от скалите.

Бяха извадили меки дивани от златно кадифе и един тон студенти се бяха излегнали отгоре им. Пиеха напитки в ярки цветове — синьо, зелено, оранжево и розово.

— Хората имат нужда да се разсеят, нормално е.

Гуенда и Джаспър вече бяха отишли до дългия каменен бар със закуски и пълнеха чиниите си със сладки и хрупкави сухи лишеи с вкус на начос. Кал взе един студен чай, а Тамара — чаша с нещо, пълно с ягоди и огромни лишеи.

Всички се насочиха към меките дивани, когато Кал внезапно спря. Селия седеше там с Чарли и Кай. Беше с жълта блуза на цветя и се смееше. Изглеждаше щастлива и хубава — поне до момента, в който не се обърна към него. Тогава лицето й замръзна.

— Може би трябва да идем някъде другаде — промърмори Кал.

— Виж кой имал нахалството да се покаже тук — обади се някой.

Не беше Селия, а момче с дънкова риза и плувки, с червена коса и дълги тънки крака. Кал смяташе, че го познава, но не бе сигурен.

Това е Колтън Маккармак — каза гласът на Аарън в главата му. — Беше приятел на Дженифър Мацуи, преди тя да умре.

Кал усети студена буца в стомаха си. Той бе върнал Джен Мацуи към живот като обсебена. Не го беше сторил съзнателно, но бе ужасно.

— Вижте, не искам неприятности — вдигна ръка Кал, — ще седнем някъде другаде.

— Неприятности ще има, докато си в Магистериума — обади се момичето до Колтън. Тя беше с къса черна коса с боядисан в яркосиньо бретон.

Йен Ли — каза Аарън. — Гаджето на Колтън.

Ти ВСИЧКИ ли в Магистериума познаваш? — попита Кал с раздразнение.

Хей, опитвам се да помогна — ядоса се и Аарън.

— Вие бяхте гъсти с Алекс, нали? — приведе се напред Колтън.

— Какво искаш, Колтън? — настоя Тамара, опряла ръце в бедрата си. — Алекс се престори на наш приятел и уби Аарън, който бе противотежест на Кал. Със сигурност не сме му големи фенове.

— Оставете Кал на мира — обади се Кай, който изглеждаше леко смутен и се прокашля. — Видяхме как спаси онези деца. И унищожи магията на Хаоса, призована от Алекс Страйк. Очевидно е на наша страна!

— Прекалено очевидно — отвърна Колтън. — Алекс вече получи каквото искаше. Мисля, че е било нагласено да изглежда, че Кал се бори с Погълнатия, а всъщност двамата са съюзници!

— Съюзници? — повтори Джаспър. — Кой може да повярва на такава глупост?

— Ами ти? — обърна се Колтън към Джаспър. — Татко ти не беше ли с Майстор Джоузеф? Държиш се, все едно имаме причина да смятаме, че си лоялен към маговете, ама когато Кал се измъкна от затвора, го чакахте двамцата с Тамара. А пък Кимия, сестрата на Тамара, е гадже на Алекс. Всички знаят, че сте покварени като него!

Джаспър се сви при споменаването на баща му, а ярост изпълни сърцето на Кал.

— Я се разкарай! — сякаш излая той. — Никой не е съюзник на Алекс. Джаспър дори не ми е такъв фен и смятаме да рискуваме живота си за вас, така че ако не искате да се биете вместо мен с Погълнатия, може би ще е по-добре да ни оставите на мира!

— Селия е права за теб — каза Колтън. — Не може да ти се има вяра. Нито на теб, нито на хората около теб.

С тези думи той се отдалечи, следван от гаджето и приятелите си.

Кал и останалите се запътиха към стаите си с натежали сърца. Гуенда, която не бе спомената от Колтън и не бе обвинявана в злодеяния, вероятно в момента претегляше възможните предимства и недостатъци на това да е техен приятел. Кал бе почти сигурен, че сметката не излиза в негова полза.

Когато отвори вратата с едно махване на гривната си, Кал видя, че каменната стена гори. След миг огънят започна да изписва букви.

Да се срещнем на мястото в часа на твоята възраст.

Буквите се превърнаха в пепел и после изчезнаха, като не оставиха нищо след себе си.

— Още безумия — каза мрачно Гуенда.

— Това е съобщение от Раван — обясни Тамара. — Тя общува с огън, това е езикът й. А и почеркът е нейният.

— Добре — каза Джаспър, — но как може да разберем какво има предвид?

— „Мястото“ вероятно е същото, на което я срещнахме миналата година — предположи Тамара. — Дворът на Магистериума.

— Навън? — попита Гуенда.

— Ами „часът на твоята възраст“? — зачуди се Тамара. — Дали няма предвид рождения ми ден?

— Или часът, в който си родена? — намеси се Джаспър. — Но откъде можеш да знаеш това, освен ако не звъннеш на майка си, разбира се.

Шестнайсет часа — каза Аарън.

Кал отвори уста да каже, че Аарън е разбрал какво има предвид, но си спомни, че това ще е грешка.

— Четири следобед — каза вместо това, — понеже тя е на шестнайсет.

— Но това ни дава само двайсет минути! — възкликна Гуенда и всички се втурнаха навън.

Кал повика Пакостник. Той вече не бе обсебен от Хаоса, но никога не се знаеше кога може да ти потрябва верен вълк. Тичаха по коридорите на Магистериума към Портата на Мисиите. Когато излязоха навън, Кал нямаше как да не си спомни за пристигането на Алекс на гърба на дракона, най-вече защото в далечината строяха тъпата му кула. Магове хвърчаха във въздуха, повдигаха каменни блокове с вълшебство, поставяха ги един върху друг и укреплението растеше. Може и да бе нелепо, но го строяха, а времето на Кал изтичаше.

— Това е мястото — каза Тамара, когато пристигнаха в горичката.

Покатери се на една скала и седна.

Зачакаха, опивайки се от мириса на борови иглички. Някъде в далечината зави вълк и Пакостник наостри уши.

Раван се появи внезапно, като искра, издигнала се от огнище. На Кал му заприлича на обикновено момиче въпреки огнения ореол и това, че лявата й ръка бе цялата от пламък като горящ Алкахест. Очите й горяха, а косата й сипеше искри. Но имаше фигурата на момиче, а Кал се смути, когато видя приликата с Тамара. Побиха го тръпки — сам не беше наясно защо.

Понеже се ужасяваш само при мисълта нещо подобно да се случи с Тамара — каза Аарън. — А това е защото харесваш Тамара. Влюбен си в нея.

Я не ми се бъркай в личните дела — помисли си Кал. — Не ти влизат в работата.

Докато съм тук, влизат. Освен това се надявам да ви се получи.

— Раван — изправи се Тамара, осъзнала, че в момента тя е неофициалният говорител на групата, — благодаря ти, че дойде.

— Ти си ми сестра — каза Раван, а от устата й се посипаха искри, докато говореше. — Искаше да дойда, ето ме. Какво има?

Тамара започна да си играе с гердана си.

— Трябва да разберем как се убива Погълнат.

Раван се изсмя. Звукът бе като гърмящи фойерверки. Джаспър отстъпи няколко крачки назад. Очевидно се притесняваше да не го подпалят.

— Защо ми е да ти казвам това?

— Защото в противен случай Алекс Страйк ще убие мен, а също и Кимия — отвърна Тамара.

Раван спря да се смее и се надвеси, цялата в пламъци, докато Тамара обясняваше какво се случва: строежът на кулата, исканията на Алекс, неспособността на Кал да го нарани с Хаоса.

— Не искаме да нараняваме друг Погълнат — довърши Тамара, — но трябва да се отървем от Алекс, Раван. Иначе той може да убие много хора.

— Виждам — каза Раван. — Веднага ти казвам, не съм чувала за Погълнат от Хаоса досега. Погълнатите се убиват като останалите елементали — унищожава ги противопоставящият им се елемент. Аз мога да бъда убита от воден Погълнат или много водна магия, която да угаси пламъците ми завинаги.

Внезапно гласът й сякаш се изпълни с ужас.

— Хаосът обаче…

— Противоположността на Хаоса е човешката душа — каза Кал. — Няма такова нещо като Погълнат от душата.

— Не може и да има — отвърна Раван. — Няма как човек да бъде погълнат от собствената си душа. Това е като да бъдеш убит от живота.

— Какво да правим тогава? — попита Гуенда. — Не може да го целим с души!

— Не зная — отвърна Раван. — Ако можех, щях да ви помогна.

Тамара изглеждаше съкрушена.

— Ако чуеш други елементали или Погълнати да говорят как може да се отървем от Алекс, кажи ми, моля те!

— Ще го направя, малка сестрице. Пази се. Потрябвам ли ти, ще дойда отново.

С тези думи Раван избухна в огнено торнадо, завъртя се във въздуха и се разпадна на искри, все едно никога не е била тук.

Четиримата останаха смълчани. Надеждите им бяха угаснали. Умът на Кал бушуваше. Трябваше да има друг вариант, друга идея, някой, когото да могат да попитат за съвет. Пакостник излая, когато една от искрите приближи опасно до козината му. Кал си помисли, че дори той май е депресиран.

В далечината сред дърветата отекна вой.

— Какво е това? — изправи се рязко Джаспър.

— Вероятно е някой от обсебените вълци… — предположи Гуенда.

От началото на обучението им в Магистериума горите гъмжаха от обсебени. Орденът на Безредието дори се бе преместил, за да ги изучава. После Асамблеята ги прибра и макар Кал да ги бе спасил от незавидна участ, вече не бяха в горите.

— Може би са се върнали? — каза Тамара, като подскачаше от камък на камък и вървеше към началото на леса.

Отново долетя вой, този път от много по-близо. И срещу тях се появи един от вълците, после още и още. Тъмна фигура, все едно изрязана от хартия, а на мястото, където трябваше да се намира тялото, нямаше нищо. Гърбът на Пакостник настръхна.

Това не бяха обсебени от Хаоса вълци. Вече не. Тези се бяха върнали от бездната с Алекс и вече бяха елементали на Хаоса, далеч по-могъщи и ужасяващи.

В центъра на дланта на Тамара заблестя огън, топка, която се увеличи, когато тя застана пред вълците. Пакостник оголи зъби и се втурна към зверовете.

— Не! — извика Кал и хукна подир вълка, но се препъна.

Падна болезнено на коленете си. В същия миг Гуенда скочи, за да застане до Тамара, вдигнала ръце. Малки парченца желязо и никел започнаха да се изтръгват от земята, когато Гуенда призова метал, а после полетяха към съществата на Хаоса, които прииждаха от гората, за да ги обградят.

Няколко завиха и отстъпиха, а металът пробиваше дупки в подобните им на пушек тела. Кал виждаше през раните им дърветата от другата страна.

— Застанете гръб в гръб! — извика Джаспър.

Кал се изправи на крака, готов да върне елементалите в Хаоса. Ала те бяха приближили Тамара твърде много. Не можеше да е сигурен, че ако отвори портал, тя няма да пропадне през него като Майстор Рокмапъл.

Пакостник дойде до Тамара и застана между нея и съществата на Хаоса, като не спираше да ръмжи.

Трябва да направим нещо — каза Аарън, което не бе особено окуражаващо.

Кал запрати снаряд от енергия на Хаоса, като се прицели в един от приближаващите вълци. Създанието изчезна, разпръснато от нищото в нищо.

Два вълка се втурнаха към Гуенда от противоположни посоки едновременно и тя издърпа метал, за да го изпрати срещу единия от тях. Уцели съществото в гърлото и го накара да полети назад. Джаспър се метна пред другия вълк, като създаде огромен порив на вятъра, който изпотроши клоните на дърветата зад вълка и го издуха към една скала.

Тамара пусна огън срещу вълците около себе си, ала други заеха местата им. Кал започна да се паникьосва, докато стреляше снаряди Хаос напосоки към вълците. Гуенда продължаваше да ги цели с метал, а земята около нея се покри с кратери, но изглежда започваше да се отчайва. Скоро металът щеше да свърши, разбра Кал. Лицата на Тамара и Джаспър бяха изопнати от изтощение. Вълците бяха твърде много и твърде близо до Тамара, Гуенда и Пакостник. Нямаше как да ги запрати обратно в бездната, преди да ги докопат. Един от тях се метна към шията на Тамара, а челюстите му изщракаха срещу кожата й.

„Спомените!“ — помисли си паникьосан той. Ако имаше спомените на Константин, щеше да знае какво да направи. Константин бе Врагът на Смъртта. Той можеше да се оправи в такава ситуация.

Кал си пое дълбоко дъх.

— Аарън…

Сигурен ли си — поиска да разбере Аарън.

— Отключи ги — каза Кал. — Давай.

Добре тогава.

Усещането бе, че нещо в главата на Кал се къса. Падна на колене и притисна ръце до слепоочията си. Пакостник изтича до него и вдигна лапа. Кал сведе глава заради огъня и метала, които хвърчаха наоколо. Кракът го заболя пронизващо, точно както и главата.

Аарън — помисли той. — Каквото и да правиш, не мисля, че…

Сякаш някакъв катинар в ума му се строши и вратата, която бе заключена за него, се вдигна като бент на язовир. Мозъкът му се наводни от образи. Осъзна, че Пакостник започва да вие ужасено и отскача, за да се свие.

Сила изпълни Кал, брутална и ужасяваща. Той се изправи на крака, а гората около него сякаш се разтапяше. Други спомени изместиха гората — на древни дъбрави с могъщи дървета, между които криволичеха черни пътеки и дебнеха страховити елементали чудовища.

И през всичко това Кал видя нещо, което не бе виждал досега. Хаос, живия Хаос, като черни линии, които опасваха света. Небето и земята бяха потъмнели от тях. — „Затова Хаосът има такава сила — помисли си той — понеже е част от всичко, всяко камъче и всяко дръвче, и всяко облаче, около и във всички неща. Той бе биещото сърце на света.“

Пресегна се с две ръце, все едно да хване нещо просто като чаша или камък. Сграбчи виещите се възли на Хаоса, реещи се около него, и ги събра в едно, за да сплете огромен черен пламък между ръцете си.

Чуваше как другите крещят името му, ала това вече беше без значение. Много добре знаеше какво прави. Нейде из ума му и Аарън крещеше. Кал разпери ръце и черният огън избухна от пръстите му, като порази елементалните вълци и ги разкъса на мънички частички.

Джаспър се бе хвърлил пред Гуенда и Тамара. Тримата го гледаха смаяни, докато вълците ставаха на пепел, а черният огън затанцува нагоре и надолу по ръцете на Кал, трещейки като гръмотевица.

— Кал! — извика Тамара. — Кал!

Ала Кал не я чуваше. Той виждаше и чуваше само черния огън и помнеше само пламъците. Всъщност спомените се изливаха като неконтролируема вълна в главата му. Докато пропадаше в мрака, се чу как пищи.

Намираше се в ледена пещера. От студа дъхът му кристализираше във въздуха. Чувстваше го въпреки дебелия си кожух и защитната магия. Гърдите го боляха ужасно, а всички около него бяха мъртви или умираха. Ако не действаше бързо, щеше да стане един от тях.

Беше дошъл да нанесе удар върху слабите, старите и малките. От дългия си опит знаеше, че страхът е по-осезаем от могъществото. Не му доставяше удоволствие да убива деца, старци и болни. Ала именно човек, които има най-малко скрупули, печели — а той държеше да спечели. Бе готов на всичко, все едно колко е ужасяващо, и държеше да го извърши лично, а не да възложи работата на някой слуга.

Не бе очаквал такава сбирщина от слабаци и дечица да отговори по такъв начин. Обсебените, които беше взел със себе си, бяха унищожени, убити за втори път, а той бе ранен. Зле ранен.

Тялото му изневеряваше, сърцето биеше по-слабо, дробовете се пълнеха с кръв. Чудеше се кого да избере за ново тяло. Сара Хънт, която бе запратила ножовете в гърдите му? Беше успял да завърти някои от остриетата обратно към нея и сега тя бе облегната на стената и го гледаше, смъртно ранена, с предпазлив, но остъкляващ се поглед. Не, тя едва ли щеше да живее още много. Огледа бабите и дядовците, опитали да защитят децата с телата си.

Но само за да загинат с тях.

Дочу слабичък плач и видя едно бебе, което бе още живо. Държеше го мъж, Деклън Новак, братът на Сара. Деклън се бе свлякъл на стената до сестра си. Магът направи някои бързи изчисления. Нямаше представа дали силата му на Макар ще се прелее с него в това дете. Винаги досега бе внимавал да обсебва тяло на Макар — ако силата не го последваше, можеше просто да си умре и да не се занимава повече.

Направи мъчителна крачка и се приближи до бебето, без да обръща внимание на Сара, която го умоляваше да не го закача. Детето ревеше, което обаче бе добър знак. Беше силно дете, което може да оцелява. Имаше черна коса и гневно размахваше юмручета.

Бебе. Нямаше да може да прави магии или да напусне пещерата. Щеше да е беззащитен. Щеше да му се наложи да разчита на шанса някой да дойде. По-лошото беше, че един недооформен ум можеше да бъде разбит от всичките му спомени. Тялото на Константин обаче си отиваше бързо. Нямаше да изтрае достатъчно дълго, че да намери друг кандидат.

Спомените му трябваше да се заключат в този уязвим нов ум, реши бързо той. Това бе добро решение — само когато станеше маг, достатъчно силен и мъдър, че да намери спомените сам в главата си, щеше да може да ги освободи. Щеше да получи цялата мъдрост, която някога е притежавал, чак когато е готов за нея. А все пак без спомените си нямаше никога да върне прежната си слава.

А той, Маугрис, Жътварят на Души, Поглъщащият животи, Врагът на Смъртта, бе роден за слава. Завинаги, до края на времето.

Пое си дълбоко дъх, последния в това съсипано тяло, а душата му се измъкна от останките на Константин Мадън и се натика в плачещото бебе на име Калъм Хънт.

„Не сте видели всичко от мен“ — закле се той.

Кал се събуди с крясък, а после продължи да крещи. Някой го бе вързал за легло, по стените имаше следи от пламъци. Кал не помнеше да ги е правил. Не помнеше обаче и самите стени, нито пък стаята.

— Кал?

Беше гласът на Джаспър. За миг Кал се укроти. Знаеше кой е до него. Или поне така мислеше, докато стаята не се наклони и всичко не се изплъзна отново. Започна да му се струва, че е на хиляда места едновременно, че много хора минават пред него и опитват да го заговорят. Хиляда гласове крещяха. Магове от Асамблеята, мъже и жени с почерняла от огъня кожа размахваха юмруци.

— Победих ви в Прага! — изрева Кал на един от тях. — Правил съм го неведнъж и ще го направя отново!

— Това наистина не звучи добре — чу пак гласа на Джаспър и отново се намери в тялото си.

Китките му бяха вързани за рамките на голямо легло, чиито драперии бяха накъсани, подгизнали и димящи. Раменете го боляха.

— Аз съм — каза Кал с дрезгав глас. Гърлото го болеше. — Къде е Аарън?

Тук съм — обади се Аарън в главата му. — Кал, трябва да се съвземеш. Избутай спомените и ги заключи отново. Беше прав…

Джаспър изглеждаше притеснен, макар Кал да нямаше представа какво търси до леглото му.

— Аарън е мъртъв — каза той. — Кал, знаеш ли кой си? — После изтича до вратата. — Тамара! Той говори!

В стаята влезе момиче с развята коса, тъмна като кожата й. Беше красива. Кал я познаваше, но споменът за това избледняваше от ума му. Той стисна въжетата, овързали китките му, и опита да се задържи.

— Какво става? — попита. — Какво стана?

Момичето — Тамара, Тамара! — приближи до леглото му, а очите й плуваха в сълзи.

— Кал, какво е последното нещо, което си спомняш?

— Ледената пещера — каза Кал и двамата го загледаха с ужас точно преди той да рухне отново в безумието.

Отново се намираше в огромна каменна стая. Константин Мадън вървеше напред-назад пред огромен гранитен подиум, а обичайната му маска бе спусната над белязаното лице. На подиума имаше гроб, а върху него лежеше тялото. Маугрис лесно го позна. Познаваше добре и двамата братя Мадън. Това бе Джерико, братът на Константин.

Джерико бе намерил покой в смъртта, но Константин не спираше да крачи напред-назад. Обикаляше цялата стая, а сребърната маска, прикриваща лицето му, блестеше. Не спираше да говори на брат си, отново и отново му обещаваше, че ще го възкреси, че не е трябвало да умира, че в Магистериума ще си платят, че самата смърт ще бъде унищожена.

Маугрис го наблюдаваше с интерес. Той разбираше омразата към смъртта. Бе прекарал поколения и векове в избягването й. Погледна надолу към фините, ала сбръчкани пръсти на ръката си — този път женска — и разбра, че може да изкара без проблеми още две-три десетилетия в това тяло. Но в сегашното си състояние Константин можеше и да не оцелее толкова дълго. Щеше да изгори целият. Имаше само амбиция и хъс без никаква стратегия. Майстор Джоузеф бе постъпил разумно, като го отдели от Магистериума и хората, които бяха загрижени за него.

Маугрис си позволи миг задоволство и гордост за отглеждането на този маг. Човек, пречупен достатъчно, за да бъде манипулиран, достатъчно, за да пречупи и детето. Беше отличен избор за чирак. И все пак той никога не бе подозирал Майстора си в нещо различно от надъхване на собствените му амбиции.

И никога не бе подозирал, че тя е Макар. Устата на женското тяло се изкриви в усмивка. Последният път, когато натрупа сила и опит да завладее света на маговете, бе достатъчно отдавна, че да не може да го свържат с идвалите преди. Това бе смисълът да се криеш няколко поколения: даваш време на света да забрави. Но този нов Макар бе пробвал някои интересни експерименти. Не беше успял да върне мъртвите, но бе дал на Маугрис идея за армия.

За непобедима армия.

Беше време да се превърне в Константин Мадън.

Където е текло, пак ще тече…

Кал отново отвори очи. Беше се върнал в каменната стая с леглото. Следите от изгаряния вече ги нямаше по стената, но не бе сигурен дали си ги е въобразил, или са ги измили. Чу как някой вие. Пакостник? Вълците на Хаоса?

— Кал — долетя мек глас и той извърна глава, — вече помниш ли кой си?

Селия беше там, а рядката й руса коса бе отметната назад с превръзка. Лицето й бе толкова бледо, че това, което изпъкваше, бяха зачервените й от плач очи. Кал се намръщи в опит да си спомни коя е. Тя не го харесваше.

Какво ли беше направил? Дали не е изпепелил кулата й? Изгорил ръцете й? Убил семейството й? Храчил в супата й? Толкова много престъпления се въртяха в главата му.

— Кал? — каза тя отново и той осъзна, че не е отговорил.

— Ти — изграчи той и я посочи обвинително с пръст.

Беше направила някаква пакост, това помнеше.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Знам, че сигурно се чудиш защо съм тук, след като се държах толкова ужасно. Наистина бях ужасна. Бях уплашена. Имах семейство тук, в Магистериума, когато баща ти и ти — и като казвам ти, имам предвид не теб, а него…

Тя спря да говори, видимо оплетена в собствените си думи.

— Когато Константин е бил в училището, никой не е вярвал, че ще се превърне във Врага на Смъртта. Знаели са, че се е хвалил, задето е Макар, и е вярвал, че може да направи неща, които никой друг не може, но не изглеждал толкова лош. Докато не станал. Много мои роднини са загинали във Войната на Маговете и докато растях, ме предупреждаваха отново и отново колко е трябвало да си смел, за да се опълчиш на Константин, но ако някой би посмял да го направи, нищо от това нямало да се случи.

„Да, това беше — помисли си Кал. — Избих семейството й.“

Кал — стресна го глас в главата му. — Трябва да се съсредоточиш, Кал. Да прогониш спомените.

— Знам, че това не е извинение — каза Селия, — но е някакво обяснение, а държах да го получиш. Сбърках и съжалявам.

— И защо ми казваш всичко това сега? — поиска да разбере той.

Защо бе решила да му прости, след като беше права? Не можеше да му се има вяра. Той дори не беше сигурен дали е Кал.

— Едва не загина, за да спасиш Джаспър — каза тя. — Константин не би направил това. Може би щеше да стори някакви други неща, за да изглежда готин, но не мога да се сетя за различна причина да рискуваш живота си, освен това, че Джаспър, Тамара и Гуенда са ти приятели. После се сетих как извеждахме Пакостник и колко ужасно би било всички да мислят нещо лошо за мен по причина, която не мога да контролирам. И си помислих, че не е честно, дето едва ли не трябва да умреш, за да си подобря мнението за теб. След това разбрах, че не си добре, и се запитах дали нещата не биха стояли различно, ако не бяхме… не бяхме…

— Не биха — кресна той, но после стената отново се наклони и дробовете му се изпълниха с пушек.

Стоеше на палуба на кораб и видя как цяла армада гори в далечината. Видя как маговете скачат в морето, но щом стигнеха до водата, пипала се протягаха от дълбините, за да ги завлекат надолу. Трябваше да я предупреди. Момичето. Момичето, което съжаляваше.

— Това са елементали — каза й той бързо. — Чакат под вълните. Ако те хванат, ще те удавят.

— О, Кал! — чу я да казва с мек глас, който се разтърси от ридания.

Лежеше на тясно дървено легло. Знаеше, че умира. Дъхът му излизаше на пресекулки и чувстваше тялото си така, все едно в жилите му тече не кръв, а огън.

Не това бе планирал за живота си. Беше брилянтен ученик в най-добрия Магистериум в империята. Учителят му, Майстор Януш, бе най-мъдрият и най-могъщ измежду маговете и го бе избрал пръв на Железния изпит. Беше Макар, който оформяше Хаоса. Предстоеше му дълъг живот, изпълнен с власт и богатства.

И тогава започна кашлицата. Първоначално я пренебрегна като следствие от преумора и дългите нощи, в които работеше в лабораторията, която споделяше с Майстора си. После една нощ кашлицата го накара да се превие и видя първите капчици кръв по пода.

Майстор Януш бе извикал най-добрите земни магове да го изцерят, ала те не успяха да направят нищо. Силата бе отслабнала със здравето му. Той се бе превърнал в затворник в мансардата си. Хранеше се само когато хазяйката или Майстор Януш му носеха храна. Чакаше неизбежното с гняв.

Докато един ден не го осъзна.

Винаги го бе знаел. Противоположността на Хаоса е човешката душа. Но никога не се бе замислял какво всъщност означава това. От деня, когато го направи, той бе лежал в кревата си, обмисляше възможностите, чудеше се какъв метод да избере, каква възможност…

Вратата на мансардата се отвори. Беше Майстор Януш. Мъж в разцвета на силите си, той доближи леглото на умиращия маг. Човекът в кревата мразеше някогашния си учител. Как смееше да има здраве и бъдеще, когато вече бе живял толкова много?

Кипна още повече, когато Майстор Януш започна да се суети с възглавниците му и използва огнена магия, за да запали свещта до леглото му. В стаята вече притъмняваше. Заслуша се в по-възрастния маг, който ломотеше безсмислици как щял да се оправи скоро, веднага щом времето се оправело.

— Глупости! — каза той, като накрая не издържа. — Ще умра. Знаеш го не по-зле от мен.

Майстор Януш спря. Изглеждаше съкрушен от скръб.

— Горкичкият Маугрис! — каза той. — Толкова е жалко. Можеше да станеш велик Макар, един от най-великите, които светът е познавал. Жалко, че ще умреш толкова млад.

Ярост връхлетя Маугрис. Не му искаше съжаленията.

— Щях да бъда най-великият Макар, когото историята някога е познавала! — изрева той. — Светът щеше да трепери пред мен!

Точно тогава Майстор Януш допусна голяма грешка. Той се приближи и протегна ръце.

— Трябва да се успокоиш, момчето ми…

Умиращият маг се пресегна с цялата си сила — не тази на тялото, а на ума. Идеята, която го изгаряше отвътре, оживя с гръм и трясък. Той умееше да манипулира Хаоса. Защо да не започне да манипулира и душата?

Пресегна се в Майстор Януш с ръце, направени от пушек и пустота, и видя как очите на другия мъж се ококорват. С всичка сила изтръгна душата си от това, което я задържаше в тялото, и я натика в Майстор Януш. Чу тенекиения писък на мага, когато душата му бе изблъскана в нищото…

След няколко мига вратата се отвори. Хазяйката бе чула шума и се качи горе. Видя пред себе си това, което бе очаквала — умиращият й млад наемател бе издъхнал и лежеше блед и неподвижен в кревата си. Майстор Януш стоеше насред стаята, а на лицето му бе изписано замаяно изражение.

— Момчето — попита тя. — Почина ли?

Тогава Майсторът направи нещо много странно. Ухили се до ушите.

— Ами да — каза той, — умря. Аз обаче ще живея вечно.

— Аарън — беше гласът на Тамара. — Аарън, знам, че си там.

Кал отвори очи. Все едно бе вдигал щанги. Селия я нямаше, ако изобщо беше идвала всъщност. Тамара седеше до леглото и държеше едната му ръка. Беше обаче странно, че го нарича Аарън. Бе почти сигурен, че не се казва Аарън. Но само почти. Спомени се въртяха в главата му — обсебено от Хаоса вълче, горяща кула, чудовище от метал, стая пълна с магове, той бе един от тях. Изби ги един по един, така че никога да не могат да се изправят срещу него. Гледаше ги как падат и се смееше…

— Аз бях Жътварят на Душите — изграчи той, — Качулатият сокол, Людмила от Прага, Проклятието на Люксембург, Командирът на Бездната. Аз изпепелих всички кули на света и разделих моретата. Смъртта ще умре преди мен!

Тамара простена задавено.

— Аарън — каза тя, — знам, че си там. Знам, че Константин прави всичко това. Той се опитва да прогони Кал от ума му!

Не е Константин — завъртяха се думите в ума на Кал. Не знаеше какво точно обясняват, но бяха от изключителна важност. Установи, че излизат сами от устата му:

— Не е Константин — изпъшка той, — друг маг е, дори по-зъл и много по-древен. Спомените му бяха заключени, но ние ги отключихме и те поглъщат ума на Кал.

— Аарън — разшири очи Тамара и си пое рязко дъх. Тялото й се приведе напред. — Аарън, трябва да спасиш Кал, да заключиш обратно тези спомени! Огради ги със стена! Кал, ти трябва да му помогнеш. Трябва да му позволиш да го направи.

За миг изглеждаше, че отново е паднал в блатото на спомените, че времето пак се хлъзга и отива настрани, но тогава дойде друго чувство, като хладен плат на челото му. Това бе, както когато някой влезе в разхвърляната ти стая и я оправи, докато те няма, но подрежда всичко на мястото му, точно където ти би го поставил.

— Аарън? — каза Кал.

Успя да се отдели отново от потока.

Тук съм — каза Аарън. — Знаеш ли кой си?

— Да — отговори Кал.

Тамара го гледаше притеснено от края на леглото, като очевидно не бързаше да определя дали това, че Кал си говори сам, е добър или лош знак.

И кой е това? — попита Аарън. Звучеше, все едно се опитва да примами котка.

— Калъм Хънт. — Той се обърна към Тамара. — Вече съм добре. Знам, че съм Калъм Хънт. Спомних си… спомних си много неща.

Тя въздъхна тежко и се облегна на таблата на леглото.

— Колко време изкарах… така?

Стомахът му къркореше. Водопадът от спомени сякаш беше едновременно мигновен и безкраен. Все още ги чувстваше да шептят в крайчеца на ума му.

— Пет дни — каза Тамара и Кал я зяпна.

— Дни? — повтори той.

— Нека ти донеса малко храна.

Тя се изправи. Кал я хвана за китката.

— Трябва да ти кажа някои неща — рече бързо той.

Тамара се усмихна леко, което не пасваше на обичайната й непримиримост.

— По-късно — каза тя, а той бе твърде изтощен и изцеден, за да възрази.

Изпрати я с поглед до вратата, а после бавно и мъчително се надигна и седна в леглото. Цялото тяло го болеше, а кракът най-много от всичко.

В спомените от другите тела кракът не го болеше, но това не му липсваше. Беше ужасно да си зъл, безсмъртен маг. А да бъдеш пленен от спомените, бе като да се удавиш. Бореше се да се върне в съзнание, както би се борил за глътка въздух. Не знаеше как Аарън ги бе контролирал.

Добре ли си? — попита той Аарън.

И после, понеже бяха сами, добави на глас:

— Страх ли те е?

Да — отвърна Аарън и за един дълъг момент в главата на Кал имаше само тишина. — И да.

Тамара се върна с чинии с лишеи и сладки газирани напитки. Гуенда и Джаспър я следваха, като носеха още повече храна — сандвичи и пица. Наредиха всичко така, че Кал да може да си взема лесно, без да става от леглото. Скоро завивката му бе покрита от чинии с храна.

Гуенда и Джаспър седнаха до Кал, а Тамара се върна при вратата.

— Трябваше да кажем на Майстор Руфъс, когато се събудиш, но искахме да говорим с теб, преди да го направим — каза тихо тя и после щракна с пръсти. — Има още някой, който иска да те види.

Влезе Пакостник. Изглеждаше малко унил и погледна нервно към Кал. Като за вълк разбираше всичко.

— Хей, момче — каза с дрезгав глас Кал, като си спомни как Пакостник му бе избягал в гората.

Вълкът се приближи и подуши ръката му. Очевидно остана доволен, тъй като легна на пода и вдигна лапи във въздуха.

— Майстор Руфъс смята, че си се поболял от прекомерна употреба на магия на Хаоса — каза Джаспър, но гласът му издаваше съмнение.

Вероятно беше чул как Кал бълнува за спомените си, в които бе опустошавал цели градове.

— Не е това — каза Кал.

Никой не изглеждаше изненадан. Гуенда взе сандвич и го захапа.

— Вижте, трябва да ви кажа и обещавам, че това е последната тайна, която ще пазя в живота си. Ако се появи друга, ще опитам да я избегна.

Лъжец, каза част от него. Част, която не беше Аарън, но не можеше да скрие от него. В крайна сметка Гуенда и Джаспър все още не знаеха, че в него живеят две души. Но поне беше казал на Тамара. Поне от нея нямаше други тайни.

— Доообре — каза бавно Гуенда, — значи помниш, че си бил Константин?

— Горе-долу — каза Кал, — но помня и нещо друго.

— Предишни животи? — предположи Джаспър.

— Точно. Но представи си, че вместо да се прераждам, съм маг, който се е научил да изблъсква душите на живи хора и да натиква собствената си в телата им.

— Прескачаш от тяло в тяло? — сбърчи нос Гуенда.

— Точно така — отвърна Кал. — Представете си сега, че този маг скача само от Макар на Макар, понеже не иска да изгуби силите си. Представете си го… мен… че избутвам душите на Макари през историята и се превръщам в различни Черни лордове.

— Колко? — попита Тамара.

Гуенда стана и тръгна към вратата. Кал въздъхна. Предполагаше, че е трябвало да очаква това.

— Къде отиваш? — попита Джаспър.

Кал искаше да му каже да млъкне и да не кара Гуенда да разкрива ужасното нещо, което си мисли, понеже Кал нямаше нужда да го чува. Но не го направи, защото не искаше и Джаспър да си тръгне. И особено много не искаше Тамара да ги последва навън.

Гуенда обаче се върна след миг с дебела книга със заглавие „Макарите през историята“.

— Добре — каза тя и очите й заблестяха игриво, — ти ли си бил Чудовището от Морвония?

— Май не, като се замисля — отвърна Кал. — Поне не помня такова нещо.

— Пропуснал си някои от злите магове през историята значи — каза Тамара.

— Качулатия Сокол? — попита Гуенда.

— Да, за съжаление.

Веждите й подскочиха. Тамара се наведе да види страницата, която четеше Гуенда.

— Гадост! — каза тя. — Пише, че е използвал магията на Хаоса, за да смачка вътрешностите на жертвите си. Гнусно като магически миксер.

— Ям в момента! — каза Джаспър с пълна с лишеи уста.

— Ами Людмила от Прага? — попита Гуенда.

— Определено да — кимна Кал.

— Хвала! Тя е изпратила рояци пчели срещу мъжете на Прага, понеже един от тях се развел с нейна приятелка — засмя се Гуенда.

— Няма какво да хвалите Черните лордове — каза Джаспър и се обърна към Кал. — Виж сега. Много неща сме преживели заедно. Толкова много, че реално не ми пука кой точно зъл магьосник си бил в миналия си живот.

— Животи — поправи го мрачно Кал.

— Минало-заминало — каза Джаспър.

— Но си бил Константин Мадън — отвърна Гуенда, — нали?

— Да, но не съвсем. Изглежда, оригиналният зъл маг Маугрис е проследил Константин, след като той става Врагът на Смъртта. Скочил в тялото му и никой дори не забелязал разликата, понеже Константин вече бил доста гаден. Това обаче обяснява защо никога след това не опитал да възкреси Джерико, а само го преместил в мавзолей. На Маугрис не му е пукало.

— Не мога да си представя спомени на такъв човек да се стоварят в главата ми по такъв начин — потрепери Тамара. — Нищо чудно, че беше толкова дезориентиран.

Представа си няма даже — каза Аарън.

Кал кимна. Нарочно не беше казал, че ако душата му е започнала живота си в тялото на някой на име Маугрис, тогава спомените не му принадлежат. Принадлежаха му и още как, макар да му се искаше да не е така.

— Има обаче още нещо — добави той — аз… искам да кажа Маугрис… е живял наистина дълго. Видял е много неща. Включително друг Погълнат от Хаоса.

За миг замълчаха и го загледаха.

— Сериозно? — попита Гуенда. — Да не се бъзикаш? Маугрис е виждал Погълнат от Хаоса?

Кал кимна.

— Знаеш ли как може да спрем Алекс? — попита Тамара.

Тя буквално беше затаила дъх.

— Има начин — каза той. — Маугрис успял да филтрира Хаоса от Погълнатия, с който се е бил. Според правилата на алхимията му трябвали четирима Погълнати от четири различни елемента, за да го направи. Но ако можем да филтрираме Хаоса от тялото на Алекс, може да се бием нормално.

Аз искам да го набия нормално — каза Аарън. — Да му смачкам тъпата физиономия.

— Значи ще оживее? — попита Тамара.

Кал не можа да прецени дали не е разочарована от това, но кимна.

— Ако бе погълнат от повече време, нямаше да има много останало от него, но мисля, че пак ще е достатъчно силен, за да е опасен. Не забравяйте, че той си остава Макар.

— Значи и той може да го направи — каза Джаспър. — Може да скочи в друго тяло, докато умира, като този Маугрис.

— Ама той не знае как се прави това — възрази Кал.

— Не знаел той. Мисли като Черен лорд, Кал! — каза Джаспър. — Той знае какво е направил Константин Мадън. Знае как е оцелял след Леденото клане.

— Джаспър е прав — кимна Тамара. — Трябва да сме много внимателни.

В главата на Кал се зароди смътна идея.

— Поне имаме план — каза Гуенда, която си взе газирана напитка и отпи от нея. — Мислех, че никога няма да измислим такъв. Това всъщност си е вълнуващо.

Джаспър поклати глава, все едно му е мъчно за благоразумната Гуенда от миналото.

Кал помисли, че след като е бълнувал в несвяст пет дни, няма да може да заспи, но се оказа, че след яденето и приказките е изтощен. Виденията не му бяха позволили да си почине. Но за щастие тази нощ спа, без да запомни сънищата си.

Когато звънецът удари, той се изправи, протегна се, почеса Пакостник и отиде до общата стая. Майстор Руфъс беше там и го чакаше.

— Калъм — каза той, — радвам се да те видя на крака. Всички се страхувахме за теб, което напоследък става обичайното ни състояние. Много рискове поемаш след смъртта на Аарън. Колко пъти прекали с магията си? Колко пъти прави магия, която би била опасна даже ако имаше противотежест, каквато в момента нямаш?

Кал погледна към пода.

— Избери си друга противотежест и го направи скоро. Този човек няма да е Аарън, но може да ти спаси живота.

Кал пак не продума.

— Не мога да ти кажа да внимаваш повече, не и когато Асамблеята те изпраща срещу Алекс — тежко въздъхна Майстор Руфъс, — но ако го правиш, защото се чувстваш виновен…

— Не е така — бързо отвърна Кал.

— Смъртта на Аарън не е по твоя вина.

Майстор Руфъс постави ръка върху рамото му.

Кал кимна неловко.

Прав е — каза Аарън.

— Нищо от случилото се не е по твоя вина, Кал. Това е, все едно да се обвиняваш, че си се родил.

Майстор Руфъс зачака за миг, все едно очакваше Кал да отговори, но той не го направи.

— Мислех си — продължи Майстор Руфъс — за собственото си положение. Как човек понякога се озовава в неловка ситуация.

— Ще кажеш на съпруга си? — попита Кал. — Че си маг?

Възрастният мъж се усмихна с горчивина.

— Да, ако оцелея след всичко това, да.

На вратата се почука. Майстор Руфъс отиде и отвори широко вратата. От другата страна беше Алистър. Изглеждаше посърнал и с изпито лице, все едно не е спал няколко нощи. Косата му бе разчорлена.

— Кал! — възкликна той, избута стария си учител, дойде при Кал и го прегърна.

— Баща ти много се притесняваше за теб — каза Майстор Руфъс, когато Алистър спря да тупа Кал по раменете и се изправи да го погледне. — Дойде в Магистериума веднага щом ти се поболя и оттогава не е мръдвал оттук.

— Мисля, че чух гласа ти — каза Кал и си спомни думите на баща си, оплетени сред другите спомени и посетители.

— Руфъс — прокашля се Алистър, — може ли с Кал да останем насаме за малко?

— Разбира се.

Учтив както винаги, Руфъс излезе.

Алистър и Кал седнаха на дивана. Пакостник дойде да души панталона на баща му, след което се сви на кълбо и заспа на обувката му.

— Добре, Кал — каза Алистър, — знам, че това не беше грип или нещо от този род. Какво стана? Крещеше, че си опустошавал градове и си марширувал пред армии? Това с Врага ли е свързано?

Внимавай какво му казваш — предупреди Аарън, когато Кал отвори уста. — Ако реши, че си в опасност, ще въвлече целия Магистериум в това.

Кал осъзна, че приятелят му е прав, затова разказа на баща си редактирана версия на събитията: че спомените на Константин са били заключени в главата му, че ги е отприщил, когато е решил, че му трябват, за да спаси приятелите си, че те са го залели, но си е върнал контрола и отново ги е заключил.

— Това хич не ми харесва — отговори Алистър, който вече се изправяше от мястото си. — Да извикаме Майстор Руфъс. Сигурно има нещо, което маговете могат да направят, за да заключат тези спомени завинаги или направо да ги махнат.

Не — предупреди Аарън. — Ако почнат да ровят тук, никой не знае какво могат да намерят.

— Чакай — каза Кал, — какво са ти казали? Знаеш ли за Алекс Страйк?

— Момчето, Погълнато от Хаоса? Да, но…

— А казаха ли ти, че очакват от мен да го победя?

— От теб? — свлече се обратно на дивана Алистър. — Но ти си само едно хлапе.

— Аз съм единственият им Макар — каза Кал — и никой друг не знае как да победи Погълнат от Хаоса.

Алистър го загледа с ужас.

— Колата ми е паркирана отвън — каза тихо той. — Не можеш да останеш тук. В нормалния свят ще се скрием лесно.

— Но тогава много хора ще умрат — възрази Кал.

— Ала ти ще оцелееш — каза Алистър и погледът му заблестя.

На Кал му стана мило, че за Алистър животът му е по-важен от всичко останало на света, но единственото нещо, което можеше да отличи Кал от Константин или Маугрис, бе да отказва да мисли по същия начин.

Отново си спомни Петостишието с реда, който добави:

Кал живее.

Отново и отново мислеше за това със срам. Сега му се струваше, че този ред обяснява причината, поради която се бе превърнал в чудовище.

В няколко различни чудовища.

Кал — каза Аарън. — Всеки иска да живее.

И всеки заслужава да живее. Дори това да означаваше, че Кал ще рискува живота си.

— Наистина трябва да опитам — каза той на баща си. — Дори имам план. Но ми трябват няколко Погълнати, които да помогнат. Познавам Погълната от огъня, но ми трябват трима други за останалите три елемента.

— Какво ще стане с тях? — попита Алистър.

— С тях нищо, но те ще го филтрират — поклати глава Кал. — Ще го изтръгнат от Хаоса. После ще са в нашата ситуация. Влезли в битка с много ядосан Макар.

Алистър закрачи из стаята. Накрая поклати глава и каза:

— Ами познавам един тип.

— Така ли?

— В Ниагара. От войната. Тогава стана Погълнат. Може и да ни изслуша, ако сме убедителни.

— Можеш ли да ме закараш?

— Какво? — попита Алистър. — Сега ли?

— Кога, ако не сега?

Кал събуди приятелите си, като затропа шумно по вратите им.

Около час по-късно фантомът на баща му летеше по междущатската магистрала, а Пакостник бе подал глава през прозореца. Розовият му език се развяваше на вятъра. Кал седеше на предната седалка с него, а Тамара, Гуенда и Джаспър седяха отзад.

Вече бяха спрели в ресторант за бързо хранене и бяха опустошили кутия с пилешко. В скутовете им имаше студени безалкохолни напитки.

— Това е дори по-добро от лишеите — каза щастлив Джаспър, докато дъвчеше едно бутче.

Радиото бе настроено на някаква джаз станция. Кал облегна глава назад и се замисли за бъдещето си. Победеше ли Алекс, щеше да покани Тамара на среща. На истинска среща. Тя обичаше суши, което означаваше, че ще отидат на рибен ресторант. После можеха да отидат на кино или да се разходят и да си вземат сладолед. Започна да си го представя и така си мечта, докато не се сети, че не е сам в главата си. Веднага опита да помисли за нещо друго.

Трябваше да купи нова каишка на Пакостник. Да, това бе безопасна тема.

И да ми намериш ново тяло — напомни му Аарън. — Ако искаш да целуваш Тамара, без аз да ви гледам.

Кал въздъхна.

— Вие сте много добри деца, щом помагате на Калъм — каза Алистър.

Кал се почувства засрамен, все едно беше на седем години.

— Нали някой трябва да го убеди да се пази от неприятности — ухили се Тамара.

— Ами трябва, ама не си ти този някой — каза Джаспър.

— Защо си такъв? — удари го по рамото Гуенда.

— Хората ме обичат — отговори Джаспър.

— Как тогава вървят нещата със Селия? — поинтересува се Гуенда.

Джаспър се намръщи.

— Още ли ти е ядосана, задето си приятел с Кал?

— Ще се оправим — отвърна Джаспър.

— Чух, че на нея не й допада фактът, че баща ти е в затвора като съюзник на Врага — каза Гуенда и сви рамене, когато всички я загледаха. — Какво? Чувам това-онова.

— Казах, че ще се оправим — процеди Джаспър, стиснал устни.

— Тази Селия не ми допада — обади се Алистър.

— Всъщност тя дойде да ме види, докато бях болен — каза Кал, — и се извини.

— Стига бе! — ококори се Тамара.

— Нали ви казах! — възкликна Джаспър.

— Извинила се е на Кал — засмя се Гуенда. — Може да тръгне с него.

— Но… — обади се Тамара.

— Но какво? — погледна я невинно Джаспър.

— Нищо.

Тамара скръсти ръце и се загледа през прозореца. Свечеряваше се, а на пътя имаше съвсем малко коли. Джипиесът показваше, че се намират в Пенсилвания, близо до парка „Алегени“. Високи дървета разперваха клони от двете страни на пътя.

Алистър погледна развеселен към Кал, но не каза нищо и разговорът се насочи към други теми. Кал остана притихнал. Мислеше си какво му предстои.

След около още половин час Алистър сви от пътя към един мотел, който обещаваше, че предлага вечеря — според неоновия надпис черешов пай и чийзстек. Алистър ги изпрати в отделни стаи и им каза да го чакат навън след четирийсет и пет минути за вечеря.

Кал обличаше новата си риза и правеше каквото може, за да приглади рошавата си коса, когато на вратата се почука.

Беше Джаспър, облечен с риза, на която пишеше „Сърдитите еднорози също се нуждаят от любов“.

— Какво си облякъл? — примигна Кал.

Джаспър влезе и седна на леглото. Кал тежко въздъхна. Не помнеше Джаспър някога да е чакал разрешение, за да влезе.

— За Селия ли ще ми говориш пак? — попита Кал.

— Не — каза след кратка пауза Джаспър. — За татко.

Баща му, който е в Паноптикона заедно с останалите съученици на Майстор Джоузеф — подсказа Аарън.

Знам! — каза Кал. — Просто нямам представа защо иска да говори с мен за това.

Може би очаква съчувствие.

— Един от маговете на Асамблеята ми каза, че смятат да екзекутират всички магове, застанали на страната на Майстор Джоузеф.

— Аз… — зяпна Кал.

— Няма защо да ти пука — махна с ръка нетърпеливо Джаспър, — но просто сме на опасна мисия, за да помогнем на Магистериума. Ако успеем, ще бъдеш герой.

Той кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ако това стане, искам да се застъпиш за татко пред Асамблеята. Ще направят каквото искаш. Кажи им да го пуснат.

За миг Кал почувства, че светът отново се накланя, но не защото спомените на злия маг се преплитаха с неговите, а просто защото това не бе неговата роля.

Той не беше герой. Джаспър не трябваше да идва при него и да моли за услуги, все едно е важен човек.

Тази роля беше запазена за Аарън.

Хей — обади се гласът в главата му. — Добре ми е ти да си героят. Добре щеше да ми бъде и тогава, ама друг нямаше. Сега отново няма друг освен теб.

— Ако успеем с мисията, ти също ще бъдеш герой — кимна Кал. — Ще можеш и сам да ги помолиш.

— Просто кажи, че ще го направиш — погледна го със съмнение Джаспър. — Ти си Макар.

— Не мога да им наредя да го освободят, но мога да им кажа да не му издават смъртна присъда — каза Кал, — както и да настоявам за справедлив процес.

Джаспър въздъхна тежко.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Искаш ли да си плюем на ръцете?

— Не, вярвам ти — направи гримаса Джаспър. — А и това е отвратително.

Кал се ухили. Беше доволен, че Джаспър отново се държи нормално. Заедно отидоха до ресторанта на мотела. Алистър, Гуенда и Тамара вече седяха в едно сепаре. Бяха си поръчали напитки — кафе за Алистър и млечен шейк за момичетата.

Светлината над тях бе жълтеникава и премигваше. Мазилката беше стара и напукана. Но зад витрината имаше страхотни на вид торти с череши и кокосови стърготини. Устата на Кал се изпълни със слюнка.

Джаспър седна до Гуенда и Тамара и така Кал трябваше да седне до Алистър. Тамара му се усмихна през масата.

Сервитьорката дойде и взе поръчката им. Джаспър поиска оранжада и огромен бургер с бекон. Тамара — сандвич с риба тон. Гуенда си поръча гирос, а Алистър — пържоли и яйца. Кал избра свинска пържола с пържени картофки и палачинка с шоколад. Както и две кюфтета алангле за Пакостник.

— Имам новини — каза Алистър. — Чух се с Майстор Руфъс по торнадо телефона. Кулата на Алекс е почти готова. Могат да го мотаят още не повече от три дни. Майстор Руфъс каза, че дотогава трябва да сме изпълнили мисията си.

— Три дни? — изуми се Кал. — Как ще намерим трима Погълнати толкова бързо?

— Един по един — отвърна Алистър. — Нека първо убедим Лукас. Той може да ни насочи към други Погълнати.

— А ако не може? — попита Кал, което никак не прозвуча героично.

— Наистина ли мислиш, че този план ще сработи? — попита Алистър.

Кал кимна.

— Значи ще намерим начин — увери го баща му.

Вечерята им пристигна, но макар да изглеждаше великолепно, Кал не усети вкуса й.

После цялата нощ се въртя в завивките си, като спеше на пресекулки. Пакостник го близна по лицето, за да знае, че е с него. Това му помогна, но все се будеше отново и отново. Когато зората настъпи и слънцето огря прозореца, се ококори напълно буден.

Беше време да отидат до Ниагара.

Кал влезе в колата, като внимаваше да не разлее вътре огромната чаша с кафе. Днес не бъбреха — всички бяха нервни и напрегнати. Даже Джаспър изяде само пет хамбургера и едно пликче с картофки, когато спряха в „Макдоналдс“.

След два часа всички в колата, освен Пакостник, Кал и Алистър, бяха задрямали.

— Съжалявам — каза Алистър, като погледна в задното огледало, за да е сигурен, че другите спят, — задето ти предложих да избягаме.

— Не, беше прав — изненада се Кал. — Още отпреди това. Изобщо не биваше да ходя в Магистериума.

— Не — поклати глава Алистър, — рано или късно Майстор Джоузеф щеше да ни намери. Бях си заровил главата в пясъка. И грешах. Нямаше да знаеш как да се предпазиш от него. Можеше да загинеш заедно с всички хора, които спаси.

Кал притихна. Толкова често мислеше за борбата със злото вътре в себе си, че никога не спря да помисли какво добро може да е сторил.

После и Кал задряма. Събуди се на бензиностанция от миризмата на кафе и топли канелени кифлички. Изпи част от кафето, протегна се, отиде до тоалетната и реши да не си мие лицето с кафеникавата вода от чешмата.

Пи още кафе в колата и изяде три кифлички с глазура. Когато пристигнаха на паркинга на парк „Ниагара“, беше готов да зажужи на седалката си като колибри от цялата тази захар.

Намериха къде да паркират колата и продължиха пеш, без да обръщат внимание на аквариумите и другите увеселения. Отправиха се право към центъра за посетители. Там им обясниха, че могат да отидат до наблюдателната кула, да вземат асансьора до подножието на Водопада и да се качат на лодка. Дори имаше място, наречено „гнездото на гарвана“, където беше сигурно, че водата ще опръска лицата им.

Кал се чудеше дали асансьорът няма да е стъклен, но беше от обикновен метал. Когато стигнаха до дъното, вратите се отвориха сред оглушителен шум. Излязоха на палубата. Виждаха туристите да влизат и излизат на червени дървени платформи, облечени с яркожълти мушами. Платформите бяха свързани с дървени мостчета, водещи нагоре и надолу.

Водопадите се изливаха толкова наблизо, че Кал занемя, макар да не бяха дошли заради гледката. Когато водата удряше камъните на дъното, избухваше в бяла мъгла, а после се изливаше на потоци над скалите отвъд водопада с невероятна скорост.

— Хайде — каза тихо Алистър, — последвайте ме.

Той ги поведе през няколко моста, като си проправяха път между туристите, облечени с мушами. Бързо се намокриха, а кракът на Кал започна да го боли. Алистър се движеше целенасочено към ръба на платформата и им даде знак да приближат, а после пъргаво скочи. Помогна на Кал за следващия скок — беше късо падане — а останалите, включително Пакостник, бързо се приземиха зад тях.

Намираха се на тясна пътека, която водеше до водата.

Нещо подсказа на Кал, че това е път на маговете, невидим за окото на нормалните хора. Може би самият факт, че никой не вървеше по него. Може би това, че единствените следи в прахта не бяха отпечатъци от човешки крак, а печати, които изглеждаха като символи на елемента на водата.

Слънцето бе изгряло и ги изсуши, докато вървяха по пътеката. Шумът заглушаваше всеки разговор, който не се състоеше от крясъци. Алистър спря на място, където пътеката излизаше над водата в малък нос, събра ръцете си в шепи около устата и извика:

— Лукас! Чуваш ли ме, Лукас?

— Вижте! — внезапно ахна Тамара. — Там! Едно хлапе се дави!

Тя посочи.

Едно момче с жълта мушама явно се беше хлъзнало въпреки всичките перила и предпазни мерки. Беше паднало в течение, което се пенеше около скалите, и бе отнесено, завъртяно от водата като листо. Изчезна за миг под водата, после отново излезе на повърхността. Кал не можеше да прецени дали е в съзнание, или не, нито колко силно се е ударило в скалите.

— Трябва да направим нещо — викна Тамара и изтича до ръба.

— Опитай да го вдигнеш. Двамата с Джаспър ще се съсредоточим в успокояването на водата. Гуенда, направи така, че никой от останалите да не забележи — каза Кал.

Джаспър кимна. Гуенда сбърчи лице съсредоточено и усили мъглата, за да ги скрие. След това усили и две от дъгите, така че да са достатъчно красиви, за да разсеят зяпачите. Това може би нямаше да попречи на семейството да забележи какво става, но означаваше, че никой друг няма да гледа.

Кал никога не беше показвал особено добри умения с водната магия, но сега се пресегна с нея и опита да овладее потока на теченията, за да разчисти пътя на Тамара. Видя, че Джаспър е съсредоточен в забавянето на водата около момчето, което бавно се надигаше във въздуха и плуваше към тях. То отвори очи и ги погледна, но когато го направи, Кал видя, че те са пълни с вода. Магията на Тамара го приближаваше, но с това той все по-малко и по-малко приличаше на момче. Кожата му се размърда и стана прозрачна, все едно изобщо не бе направено от плът. После се разпадна на локва, в която нямаше дете, а само един жълт мушамен дъждобран.

— Какво стана? — извика Джаспър.

От водата се изстреля гейзер и от него се появи човекоподобна фигура.

— Преминахте изпитанието ми — избълбука тя. — Кажете сега какво искате?

— Лукас, позна ме кой съм, нали? — попита Алистър.

— Алистър Хънт. — Мъжът бе прозрачен, но водата оформи ясна картина на чертите му, дори неясните очертания на къдрава коса. — Отдавна не сме се виждали.

— Това са синът ми и негови приятели. Идваме да те помолил за една услуга — каза Алистър.

— Услуга?

— Нуждаем се от помощта ти. Появил се е Погълнат от Хаоса, който иска да заеме мястото на Константин Мадън и да зароби света на маговете.

— Иска да нарани много хора — каза Джаспър, — може би и да унищожи човечеството.

— И какво мога да направя аз по въпроса? — попита Лукас.

— Ако застанеш заедно с още трима Погълнати, ще можеш да филтрираш Хаоса от него — каза Кал. — Отново ще бъде само маг и ще можем да го победим. Татко ми каза, че си се борил във войната. Алекс е последният от слугите на Константин с реална сила. Когато бъде победен, войната най-после ще свърши.

— Воювах в миналото, когато бях човек — каза Погълнатият, — ала вече не съм.

— Можеш да живееш където поискаш — каза Тамара, — но си избрал това място.

— Харесвам Ниагара. Допада ми силата на водопада и течащата вода.

— И хората — допълни Тамара. — Можеше да си в морето, далеч от всички останали. Или в някоя от големите реки на света. Можеше дори да избереш откъснат от света водопад. Ти обаче си избрал място, където винаги има хора. Подложи ни на изпитание, като ни показа човешко дете, изпаднало в беда. Мисля, че въпреки всичко още те е грижа за хората.

— Може би е така — завъртя се бавно във водата Лукас. Гуенда и Джаспър го гледаха с почуда. — Права си, че идеята човечеството да бъде унищожено не ми допада. Ще ви помогна.

Раменете на Кал се отпуснаха от облекчението.

— Страхотно — каза той. — Познаваш ли други Погълнати? От други елементи?

— Струва ми се, че планът ти е зле измислен — намръщи се Лукас.

— Раван, Погълната от огъня, вече е на наша страна — каза бързо Тамара. — Трябват ни само Погълнати от земята и въздуха.

Лукас се замисли и издаде звук като плясък на вода.

— Може би Грета — каза той. — За последно чух, че живее в дупка близо до земята.

— Грета Кузмински? — попита Алистър. — Станала е Погълната от земята? Защо? Пръстта ли е обичала, или е мразела хората?

— Мрази хората — каза Лукас. — Беше предадена от Асамблеята. Бяха готови да обещаят всичко, за да се бие на тяхна страна срещу Константин, но след примирието не изпълниха нито едно от обещанията си. Ще ви кажа къде точно може да я намерите, но ще ви е трудно да я убедите, както направихте с мен.

— Страхотно — каза Гуенда. — Знаех си, че това е прекалено лесно.

— Не познаваш ли друг земен Погълнат? — попита Джаспър. — Някой по-дружелюбен?

— Не — отвърна Лукас.

После, както бе обещал, даде подробно упътване как да намерят Грета. Кал опита да го запамети.

— Късмет ви желая. Когато сте готови, докоснете водата и произнесете името ми. Така ще ме призовете при себе си.

С тези думи той се разпадна във водата, като се превърна в пяна и мъгла.

По пътя към колата Тамара изстискваше плитките си, а на Кал му се струваше, че подгизналите му дрехи тежат петдесет кила. След като се озърна, за да е сигурна, че никой не я гледа, Тамара призова достатъчно огнена магия, за да създаде миниатюрно огнище, на което всички да се стоплят. (Освен Пакостник. Той подскачаше наоколо и се отръскваше от водата.)

— Коя е тази Грета? — попита Кал баща си. — Да не ти е старо гадже?

— Гадна съученичка. Предполагам, че не се е променила особено.

Алистър протегна ръце към огъня. Изглеждаше замислен за нещо.

— Жалко, че е чак в Тампа. Дълъг път ви предстои.

— Не трябва ли да кажеш „ни предстои“? — изненада се Кал.

— Мисля, че се сещам за един Погълнат от въздуха — поклати глава Алистър. — Но няма време да го търсим заедно. Няма да се приберем навреме. Вие ще трябва да убедите Грета. Аз ще ви чакам в Магистериума.

— Искаш да взема колата? — попита Кал.

Фантомът бе най-ценното притежание на Алистър, той се грижеше за него, като го лъскаше и ремонтираше всеки уикенд. Кал не можеше да повярва, че баща му би му го поверил.

— Просто бъди внимателен — каза Алистър и извади пачка с банкноти от по двайсет долара, а след това бръкна в джоба си да извади ключовете. — Ти си добър шофьор и свястно хлапе. Ще се оправиш.

Кал погледна ключовете и парите. Помисли си дали да не предложи да полетят, но знаеше, че със собствената си магия нямаше да стигнат далеч, а нямаха време да издирват елементал, който да ги пренесе. Попита баща си:

— Какво ще правиш?

— Имам приятел, който да ме откара. Не се тревожи. Ще бъда в Магистериума с Погълнат от въздуха в уреченото време.

Той потупа Кал по гърба, а после промени решението си и го прегърна силно.

— Почти приключихме.

Алистър го пусна и махна на другите. После засвирука и тръгна през паркинга към пътя.

— Мислите ли, че наистина може да убеди Погълнат от въздуха? — попита Гуенда.

— Да се надяваме — каза Кал, като седна на шофьорското място и хвана волана.

За последно бе седял на това място като малко момче. Тогава се преструваше, че шофира, като бръмчеше уста.

Тамара седна до шофьора и остави Гуенда на задната седалка с Пакостник и Джаспър.

Кал завъртя ключа и натисна педала на газта.

Помниш ли, когато трябваше да карам, понеже ти знаеше как? — попита Аарън.

Още не съм сигурен, че знам как — помисли в отговор Кал.

Тамара пусна радиото, докато Кал внимателно излезе от паркинга и насочи колата към пътя.

— Имаш книжка, нали? — попита Гуенда.

— Условно — каза той.

— Какво трябва да означава това? — попита тя разтревожено.

— Пробна е — каза той. — Не съм се обучавал много в затвора, по време на отвличането и после когато едва не умрях.

Това не успокои Гуенда, но Джаспър не изглеждаше разтревожен. Той погали Пакостник и погледна през прозореца.

— Обичам пътуванията — каза той, докато гледаше променящия се пейзаж — и игрите на път. Трябва да пробваме някоя.

Гуенда го удари по рамото.

— Оу! — извика той.

— Удари другарчето си — усмихна се тя. — Какво? Мислех, че харесваш игрите на път.

Той се протегна и я погъделичка под мишницата, като я накара да избухне в смях. Пакостник излая и опита да се премести.

— Гуенда е страхотна — каза Кал на Тамара, като ги гледаше в огледалото. — Най-сетне някой, който харесва Джаспър дори по-малко от мен.

Тамара завъртя очи, все едно е казал нещо идиотско. Кал нямаше представа какво толкова глупаво е казал, но не искаше да си го признае, затова остана загледан в пътя.

Може би ревнуваше. Не искаше той да прави комплименти на друго момиче. Но пък не изглеждаше особено разтревожена. Беше се облегнала на прозореца и гледаше минаващите покрай тях коли леко усмихната.

След няколко часа обаче вече никой не се усмихваше. Бяха уморени, неспокойни и гладни. Пътят минаваше обратно по маршрута, по който бяха дошли, пак през Пенсилвания, а после през Западна Вирджиния, Вирджиния, Северна и Южна Каролина, а накрая през Джорджия и Флорида. Щеше да им отнеме почти едно денонощие — осемнайсет часа — за да стигнат навреме. Кал пресметна, че могат да го разделят на два дълги дни каране с преспиване в хотел.

Накрая спря на паркинга на един „Тако Бел“. Ролс-ройсът потрепери леко, когато угаси двигателя му, и това притесни Кал. Надяваше се да не му се наложи да поправя прочутата с капризите си кола.

— Задникът ми е изтръпнал — каза Тамара, когато излезе от колата. — Да си вземем храна за вкъщи и да намерим място за сън.

Всички умираха от глад, затова се върнаха с олюляване до колата, натоварени с газирани напитки и пликчета с такоси. Джаспър опита да намери хотел през телефона си, което доведе до много крясъци и грешни завои, след които Кал трябваше да променя посоката наново. Накрая стигнаха до хотел „Червеният покрив“ и Джаспър използва кредитната карта на баща си, за да ангажира трите свободни стаи.

— Тамара и Гуенда ще спят заедно — обяви той — аз и Кал ще имаме собствени стаи.

Последваха викове на недоволство, но Джаспър поясни, че той е платил за стаите и затова ще има собствена, а ако някое от момичетата иска да спи в една стая с Кал, това си е тяхна работа. Накрая ядоха студени такоси и начоси в двора на хотела, докато слънцето залязваше в далечината.

Вечерта Кал дълго лежа, без да може да заспи. Чувстваше, че тежестта за всичко е върху неговите плещи. Трудно му беше да се съсредоточи, когато знаеше, че той е причината всички да са тук, за да се готвят за борбата с Алекс, а също и за всичко гадно, което някога се бе случвало на тоя свят.

Което преувеличаваше нещата само малко.

Това не е вярно — каза Аарън.

На вратата се почука. Кал се надигна от леглото. Питаше се дали Джаспър не иска друга услуга. Но не беше Джаспър. Беше Тамара.

— Мога ли да вляза? — попита нервно тя.

Беше по пижама и обута с пухкави чехли. Прасковеният цвят на пижамата караше кожата й да изглежда бляскава.

— Ами, ъъъ… — отвърна Кал.

Просто кажи да — подразни се Аарън.

— Разбира се — каза Кал и се дръпна от вратата.

Радваше се, че не е с най-окъсаните си панталони и беше облякъл чиста риза. Освен това се беше изкъпал около пет пъти, понеже още му бе гадно от подгизването в Ниагара.

Тамара влезе и седна на ръба на леглото. Беше съвсем на ръба и изглеждаше, че може да падне.

— Кал — каза тя и се заигра с гердана си, — виж, исках да поговорим за…

— Ще ми станеш ли гадже? — изтърва думите Кал.

О, не, не сега — изпъшка Аарън.

— Млъквай! — каза Кал.

— Знам, че говориш с Аарън — повдигна вежди Тамара. — Може би ще е по-добре да проведем този разговор насаме.

А, давайте — каза Аарън. — Аз и без това нямам какво да правя.

— Аарън казва, че и без това няма какво да прави — повтори Кал.

— Не съм сигурна, че това е много романтично — вметна Тамара.

— Но това е проблемът — каза Кал. — Познаваш ме от малък и винаги си виждала добро в мен, въпреки че съм бил седемнайсет различни зли магове.

Осемнайсет, но кой ти брои — каза Аарън.

— Знаеш истината за мен — продължи Кал, — цялата истина. Която никой освен Аарън не знае. И винаги си вярвала в мен. Освен може би в началото, но… Караш ме да върша добрини, Тамара. Да спасявам хора, само и само да те зарадвам.

— А не защото наистина искаш да ги спасиш? — попита тя.

Кал се усети, че може би леко е объркал нещата.

— Ами понякога искам — отвърна той, — но друг път бих се радвал някой друг да свърши тази работа.

— Откровен си — усмихна се Тамара — Давай.

— Ами искам да излизаме заедно. Знам, че съм объркал сериозно живота ти и в момента съм обсебен от най-добрия ни приятел, без дори да броим цялата история с Врага на Смъртта. Разбирам защо може да ти е писнало от мен. Но ако не ти е, ако се питаш как се чувствам, искам да сме гаджета.

— Кал, наистина те харесвам — угасна усмивката на Тамара.

Ох! — каза Аарън, което не подобри настроението на Кал.

— Всичко е наред — прекъсна я Кал, понеже вече знаеше отговора, но не искаше тя да го изрича. — Няма нужда да ми казваш нещо веднага. Просто помисли за това. Можеш да ми кажеш, след като се оправим с Алекс.

Тя остана притихнала за дълъг, разбиващ сърцето миг и после въздъхна.

— Сигурен ли си, че искаш да изчакаш?

Кал кимна и сподави фалшива прозявка.

— Трябва да поспим — каза той.

Тамара се приведе и го целуна по бузата, което го обърка и сгорещи. Когато тя излезе, усети болка на съжаление. Може би трябваше да я извика обратно и да чуе ужасното нещо, което има да му казва.

Но не го направи.

И не спа много.

Флорида беше гореща и лепкава. Колата нямаше климатик, поради което бяха свалили прозорците, за да се разхладят. Минаха през град Талахаси край едно блато близо до река Сопчопи, което според Лукас Грета бе превърнала в свой дом.

Кал зави по пътя, по който го насочи джипиесът от телефона на Джаспър, но го направи с лека тревога. Беше черен път, който изобщо не бе подходящ за старата елегантна кола.

Минаваха покрай реката, която бе гладка и с цвета на кафе. Наоколо имаше кипариси, покрити с мъхове. Корените им се протягаха в реката като пръсти. Една змия — Кал реши, че е пепелянка — плуваше спокойно, минавайки през гъстите лилии, покрай нещо, което Кал взе за муцуна на алигатор.

Пътят бързо се разкаля и някак изчезна.

— Сигурен ли си, че трябва да карам натам? — попита Кал.

— Не — отговори Джаспър, — джипиесът иска да завием отново, а завой няма.

Колата забави, отчасти защото Кал бе натиснал спирачките и отчасти защото калта стана по-дебела. Кал имаше неприятно усещане, че колата затъва леко в калта.

— Трябва да излезем — каза Тамара. — Веднага.

— Не можем да оставим колата тук — отвърна Кал. — Татко ще ме убие, ако не я върна.

— Ние знаем ли изобщо къде сме? — попита Гуенда.

— Телефонът ми знае — отвърна Джаспър, — но може би ще е по-добре да продължим пеш оттук.

Излязоха от ролс-ройса, стъпвайки несигурно в калта. Когато се отдалечиха от колата, изглеждаше, че тя е потънала още малко.

— Това плаващи пясъци ли са? — попита Тамара.

— По дяволите! — хвана се за главата Кал. — Мислех, че плаващи пясъци има само по филмите! При това в тъпите филми! Не съм и подозирал, че са истински!

— Можем да я измъкнем с магия — напомни му Гуенда.

Гумите бяха изчезнали почти напълно.

— Всички да се съсредоточат.

Гуенда, Джаспър и Кал призоваха въздушната магия, докато Тамара се пресегна към земната. Кал се съсредоточи във въздуха, бутащ колата, който образува почти солиден лист между калта и метала. С отвратителен жвакащ звук колата отскочи от блатото и бе избутана на около метър до края на черния път, а после и безцеремонно изпусната надолу, когато изтеглиха магията си.

При дрънченето и стърженето на метала, когато ролсът удари земята, Кал направи гримаса. Дали щеше да остане в движение? Колко пукнатини се бяха появили?

В момента нямаше време да мисли за това.

— Насам — каза Джаспър, без да изпуска телефона си.

Последваха го по пътеката до реката, заслушани в жуженето на насекомите, квакането на жабите и постоянната птича песен над тях.

Влажната жега тежеше на гърбовете им, а комарите летяха на цели облаци, като издаваха мъчителен високочестотен шум. Кал беше споходен от неприятната мисъл, че Лукас ги е пратил за зелен хайвер. Може би Грета не съществуваше.

Джаспър спря и разтърси телефона.

— Какво става? — попита Тамара.

— Няма сигнал — каза той, след като го разтърси отново.

— Шегуваш се — каза Гуенда. — Какво ще правим сега? Близо ли сме изобщо? Имаш ли представа накъде трябва да вървим?

— Натам — каза Джаспър и махна неопределено през водата към една горичка.

— Грета! — извика Кал, като накара няколко птици да полетят от близките клони. Поне една от тях бе мишелов, което бе притеснително.

— Извиняваме се, че те безпокоим, но Лукас каза, че може би ще можеш да ни помогнеш!

Нямаше отговор. Кал се почувства победен, все едно е провалил всичко. Макар че всъщност Джаспър бе прецакал всичко с тъпия си телефон. Кал отвори уста да го каже.

Недей — каза Аарън. — Няма време да обвинения. Освен това се обзалагам, че той вече се чувства зле.

Кал се намръщи и погледна към Джаспър, който продължаваше да размахва телефона си.

— Може да преплуваме реката — предложи той.

— Няма начин — каза Гуенда, — водата е пълна с алигатори, сигурна съм.

— Може да прелетим и да видим дали няма да изскочи нещо — рече Кал.

Точно тогава повърхността на реката потрепери. Спряха и се загледаха.

Стояха на място, където реката променяше посоката си. Самата вода бе с мътен кафеникав цвят. Високи кипарисови дървета опасваха бреговете.

— Май това беше алигатор — каза нервно Гуенда. — Те понякога излизат на брега и изяждат някой човек.

— Откъде знаеш толкова много за алигаторите? — поинтересува се Джаспър.

— Понеже ги мразя! — каза тя. — Те са като динозаври с огромни зъби и… Какво е това?

Реката образува водовъртеж, който излезе от водата и се завихри около кипарисите. Внезапно се чу шумно смукване и плясък като вулкан, изригнал навътре. Дърветата започнаха да потъват във водата.

— Дупка! — каза Тамара. — Виждала съм клипове с такива! Назад!

Всички отстъпиха и загледаха изумено как дърветата и земята на ръба на реката биват повлечени надолу от отворилата се дупка с гаден шумен звук. Дърветата се счупиха с хрущене, клоните се строшиха, когато бяха завлечени под повърхността на водата, която закипя и разкри нещо огромно — великанка от прах и кал. Устите им увиснаха, когато създанието се издигна пред тях. Риби и огромни червеи закапаха от тялото му, а над блатото се разнесе невероятна смрад като от гниещи боклуци. Великанката отвори масивните си кафяви очи.

— Опитва се да ни уплаши — изсъска Тамара, когато другите отстъпиха назад със звуци като пред повръщане. — Лукас ни предупреди, че тя мрази хората.

— Получава й се — каза Джаспър, като примигваше от сълзите в очите си. — Страх ме е.

— Махайте се, магове! — каза Грета.

Гласът й прогърмя. Още кал падна от нея и пльосна в блатото.

— Приятно ми е да се запознаем — прокашля се Кал. — Калта и червеите изглеждат яко… ъъъ… някак могъщи.

Грета се протегна и счупи едно дърво на две.

— Това можеше да е гръбнакът ти — промърмори Джаспър.

Ласкателствата няма да помогнат — каза Аарън. — Но мисля, че тя мрази Асамблеята.

— Виж — каза Кал, — съжаляваме, че те безпокоим. Но нямаме избор. Нуждаем се от помощта ти.

Грета примигна и във водата се посипа кал.

— Но защо да искам да ви помагам?

— Знаем, че Магистериумът те е изоставил по време на войната — каза Кал. — Оставили са те да станеш Погълната и после са те прокудили.

Грета кимна.

— На земята се е появил Погълнат от Хаоса — каза Кал. — Казва се Алекс. От Магистериума му строят огромна златна кула. След няколко дни ще ни изпратят при него, та да може да ни убие.

— Това не е вярно — изсъска Тамара, но се спря. — Всъщност технически е вярно.

— Какво ми пука? — каза Грета, но вече говореше замислено. — Какво са направили маговете за мен?

— Двама други Погълнати ни помагат — каза Гуенда. — Раван огнената и Лукас водният.

— Асамблеята ще е принудена да признае какво си направила за тях — добави Кал. — Ще ги е срам заради отношението им към теб.

Грета тихо изръмжа. Кал осъзна, че ужасната смрад вече я няма и самата Грета изглежда някак различна — вече не ръсеше червеи и риби. Вместо това по скалистото й тяло никнеха цветя, както и шарени гъби.

— Асамблеята трябва да признае позора си — каза Грета. — Ние сме Погълнати, а не елементали. Магове. Не бива да ни държат по затвори. Да се отнасят с нас като с чудовища.

— Това е начин да покажеш, че Погълнатите не са чудовища. Че могат да спасяват хората — каза Кал, — а ако Алекс не бъде спрян, не се знае какво още може да унищожи. Той може да съсипе целия свят. Това ще засегне и теб, и другите Погълнати.

— Погълнатия от Хаоса обича ли жаби? — прогърмя замислено Грета.

Всички притихнаха. Дали щеше да е по-добре, ако каже, че ги обича — или пък не?

Мисля, че трябва да кажеш „не“ — каза Аарън. — Алекс нищо не обича.

— Сигурно иска да ги унищожи — каза Кал.

— Значи трябва да бъде спрян — рече Грета. — Обичам жабите. Те са мои приятели.

— Кажи ни как да те призовем — каза Кал. — Обещавам, че ще го направя само когато всички Погълнати са се събрали и е настъпил часът да се бием с Алекс.

Нещо изскочи от земята между краката на Кал. Блестящо парче кварц, подобно на друза.

— Удари това в камък — рече Грета — и ще дойда при вас.

Тя лениво перна нещо във водата — алигатор, чиято зелена зъбата глава се подаде за миг.

— Искам да видя позора на маговете.

Когато великанката потъна във водата, Джаспър въздъхна тежко.

— Надявам се, това да е за добро.

— Не умряхме — рече Гуенда. — Пак е нещо.

Стигнаха обратно до колата, без да ги нападат алигатори и жаби или пък под краката им да зейне огромна пропаст. Колата не бе потънала в друга дупка. Още по-добре беше, че когато Кал я запали, тя не се задави. Не звучеше по същия начин, както когато Алистър им я остави, но се движеше достатъчно добре, за да я изкарат от черния път.

Щом излязоха на магистралата, едно появило се стържене в колата се усили. Кал продължи да кара, като изпрати малко охладителна магия към двигателя.

Продължиха на север, кални, нахапани от комари и изтощени. Спряха за бургери на границата с Вирджиния и стигнаха до пещерите на Магистериума през нощта.

Златната кула се издигаше високо в небето. На лунната светлина изглеждаше завършена.

Имаха още един ден. Само още един ден, преди да им се наложи да се изправят отново срещу Алекс.

Кал паркира колата в ъгъла на едно сечище пред портите. Заедно с Пакостник и другите чираци влязоха вътре. Бяха твърде уморени дори за разговори. Кал смяташе да си вземе душ, но щом стигнаха в стаите си, заспа на леглото с калта по панталоните.

На сутринта Кал се изми и отиде да закуси в трапезарията, макар че стомахът му се свиваше. Тамара, Джаспър и Гуенда неотклонно бяха до него.

— Мислех, че татко ти вече те чака — рече Джаспър.

— Сигурен съм, че ще дойде — отвърна му Кал и се опита сам да го повярва.

Може би Алистър вече беше тук. Бяха закъснели, може и да бе в друга част на училището. Може би просто не го бяха видели.

Кал затрупа чинията си с гъби и лишеи, но след като седна, установи, че не може да хапне каквото и да било. Обзе го страх, че трябва да се изправи срещу Алекс, че трябва да изпълни обещанието си към Грета… притесняваше се как ще мине всичко.

Колтън Маккармак дойде до масата им. Червената му коса лъщеше като ново пени. Двама от приятелите му вървяха след него, но спряха, преди да приближат твърде много.

— Направихме залагания дали ще избягаш.

— Дано не си изгубил много пари — отвърна Кал. — Чакай… надявам се така да е станало.

Когато беше нервен, Кал ставаше сприхав и имаше нужда от някого, върху когото да излее раздразнението си.

— Говорихме за Алекс и си го спомняхме какъв беше. Готин тип. Не би сторил подобни неща — сякаш излая Колтън.

Тамара го изгледа толкова убийствено, че Кал се изненада как косата на Колтън не пламна, при това без да му прави магия.

— Защо тогава не идете да поговорите с готиния тип Алекс? — изправи се Кал. — Щом сте такива добри приятели, може да те направи свой пръв слуга.

Джаспър се разсмя.

— Ако е такъв, какъвто ти твърдиш, сигурен съм, че имаш нещо общо с това — разгневи се Колтън. — Направил си му нещо и си го покварил. Ти си злодеят.

— Я стига! — каза Селия, като се приближи и спря с ръка Колтън. — Кал ще постъпи смело утре.

— Не и ти — изгледа я Колтън, тропна с крак и си отиде.

— Късмет! — каза Селия на Кал тихо и последва Колтън, след като метна особен поглед към Джаспър.

— Какво беше това? — зачуди се Тамара.

— Видяхме се сутринта — сви рамене Джаспър. Изглеждаше смутен. — Май няма да решим проблемите си.

Кал бе твърде разсеян, за да се интересува от романтичния живот на Джаспър. Мислеше за Алекс, беше го смятал за дружелюбен, забавен и свестен. Добър човек, като Аарън. Това обаче се бе оказало повърхностно впечатление. В душата си Алекс беше отвратителен от самото начало.

Всички мислехме, че е готин — каза Аарън. — Така искаше той.

Но и Кал, разбира се, носеше зла душа. Може би Колтън бе прав за злодеянията му, понеже внезапно той осъзна как ще спечели. Не беше план, който можеше да опише като дело на добър човек.

— Тамара — каза Кал, — мога ли да поговоря с теб за секунда.

Точно тогава Майстор Руфъс приближи до масата им.

— Радвам се, че всички сте се върнали. Но получих съобщение от бащата на Кал, че са го забавили. Ще дойде тук утре. Днес обаче Асамблеята иска да ви види всичките. Искат да преговорите финалния план. Ако сте закусили, елате с мен.

Четиримата ученици се изправиха. Докато следваха Майстор Руфъс извън трапезарията, Кал хвана ръката на Тамара.

Сигурен ли си — попита Аарън.

— Трябва да ти кажа нещо — рече й Кал, — понеже обещах, че няма да имаме повече тайни.

По пътя към Асамблеята й прошепна на ухо всичко, което е намислил. Тя не възрази и не му каза, че вършат нещо нередно. Само попита:

— Смяташ ли, че ще проработи?

— Надявам се — отвърна Кал и отидоха да се изправят срещу Асамблеята.

Маговете от Асамблеята винаги изглеждаха сериозни, но този път все едно бяха на погребение. Кал погледна по дългата дървена маса и разпозна лицата на Майстори от Магистериума и хора от важни семейства като Раджави. Маг Грейвс бе над всички тях като председател.

— Господин Хънт — каза Грейвс, като направи жест към Кал и Тамара да дойдат и да застанат пред масата.

Тя беше на импровизиран подиум, така че всички да ги гледат отвисоко, някои безизразно, други жалостиво.

— Разбираме, че сте изготвили план.

— Правилно сте разбрали — каза му Кал, като опита да излъчва увереността, която никога не бе смятал, че има. — Ще изтръгнем Алекс от Хаоса.

— Смятате, че изобщо е възможно? — каза Майстор Милагрос. — Това никога не е правено!

— Правено е всъщност — каза Кал. — Нужни са четирима Погълнати, които да представляват всеки от елементите.

— Искате да ви осигурим Погълнати от килиите ни? — каза Грейвс. — Това е невъзможно!

— Няма нужда — сряза го гневно Тамара, — ние си съставихме собствен отбор.

— Макар че вие обещахте, че ще ни сътрудничите и помагате — добави Кал.

— Обещахме да не пречим — отвърна Грейвс — и не сме го правили.

— Ами не започвайте сега — каза Кал, — понеже целият план зависи от това дали аз, Тамара и Джаспър ще успеем да направим исканото от вас. В замяна обаче и ние ще поискаме нещо.

— Какво е то? — попита Майстор Норт.

— Да пощадите Алекс Страйк — каза Кал.

В стаята се разнесе мърморене. Кал чу думите „предател“, „никога“ и дежурното „враг“. Гневът се надигна у него и той си позволи да го изпита. Беше по-добре от това да е уплашен.

„Не съм този, който мислите, че съм — помисли си той. — Много по-лош съм.“

Тамара надвика врявата.

— Научихме, че може би Алекс не контролира себе си. Може би е заробен от някой друг, по-силен. Може да не носи вина за никое от деянията си.

Джаспър обърна глава към Кал, а Гуенда се намръщи. Това направи и Майстор Руфъс. Всички видимо искаха да го прекъснат, но не го направиха.

— И кой може да е този някой? — поиска да разбере Грейвс. — Видяхме го да води армия обсебени от Хаоса. Дори да е бил заробен от Майстор Джоузеф, магията трябва да се е прекъснала в мига, в който Джоузеф е загинал.

— Мащехата му. — Кал си пое дълбоко дъх. — Анастасия Таркуин.

Всички се втренчиха в него, а после се спогледаха. Анастасия Таркуин бе една от тях, Маг от Асамблеята. Чак след битката бяха осъзнали измяната й, както и коя е всъщност — майката на Константин Мадън, която тайно бе помагала на Майстор Джоузеф да докопа Кал, с надеждата той да си спомни миналото си.

— Всичко, което искам, е, ако се окаже, че не е действал по своя воля, да не бъде хвърлян в Паноптикона — каза Кал. — Знам какво е да те съдят, да мислят, че си зъл, когато обстоятелствата са те притиснали в една посока и не ти е останал никакъв избор.

— И наистина вярвате, че случаят с Алекс е такъв? — повдигна рунтавите си вежди Майстор Руфъс.

— Знам какво е да мислиш, че не можеш да се върнеш, че нямаш надежда за втори шанс.

Кал опита да изглежда възможно най-симпатичен и героичен, но се притесняваше, че се случва обратното.

— Ако вярваш, че можеш да победиш Алекс и да го плениш жив — каза Грейвс, — значи смяташ, че може да бъде отведен като затворник.

— Това е нелепо — загледа ги невярващо господин Раджави. — Той ще си остане неконтролируем Макар.

— Няма, няма — бързо добави Кал. — Като филтрираме Хаоса от него, ще изгуби и силите си на Макар. Ще бъде обикновен маг.

— Това е лудост! — Грейвс бавно поклати глава.

— Помислете за всичко, което знае — каза внезапно Тамара. — Магията на Майстор Джоузеф, тайните на Анастасия. Ако умре и не научим тези неща…

Очите на Грейвс заблестяха.

— Нали разбирате, че ако се бунтува или съпротивлява, ще се наложи да го убием — каза той.

— Разбира се — съгласи се Кал, — това е ясно. Просто смятаме, че това е добър човек, контролиран напълно от Анастасия.

— След като бъде победен, ще трябва да го доведете пред Асамблеята, за да докладва всичките си престъпления и каква роля е играла Анастасия в тях. После ще решим на какво да повярваме — каза Грейвс.

— Разбирам и благодаря — каза Кал, — но има още нещо. Искам да промените политиката си за Погълнатите.

— Не говориш сериозно! — каза Майстор Норт.

— Напълно сериозен съм — рече Кал. — Ако те ни помогнат да победим Алекс сега, ще трябва да получат справедливо отношение. Не да се отнасят с тях като с престъпници и чудовища.

— Повечето си живеят кротко — внезапно се обади Джаспър. — Никой не казва, че не бива да арестувате Погълнат, сторил нещо лошо, но е грешно да ги възприемате като злодеи, без да им давате шанс.

— Това е заради сестра ти — присви очи Грейвс, — нали, Тамара?

— Раван е добър пример — потвърди момичето. — Тя никога не е правила нещо лошо.

Джаспър изкашля подобие на думи, които прозвучаха като „бягство от затвора“. Никой не му обърна внимание.

— Тя помогна да победим Майстор Джоузеф — каза Тамара — и за награда я преследват.

— Защото е опасна — каза Грейвс.

— Много неща са опасни — тихо каза госпожа Раджави. Мъжът й я погледна, все едно иска да й каже нещо, но тя гледаше право напред.

Тамара продължи:

— Асамблеята може да реши, че съм пристрастна, но бих искала да кажа, че срещите с Раван ми разкриха, че макар Погълнатите да се променят, те не стават елементали. Трябва да се отнасяме с тях по-добре и ще си спечелим отлични съюзници.

— Това е много необичайно — прокашля се Грейвс.

Кал зачака. Не искаше да отстъпва повече.

— Ще обсъдим проблемите и ще ви информираме за решението си — каза леко пораженски Грейвс, — а сега искаме да ви пожелаем късмет. Готови сме да помогнем, щом Алекс бъде… изтръгнат. Ще бъдем там, готови с щитове, за да сме сигурни, че той няма да извика още същества на Хаоса. Ще бъдем свидетели на смелостта ви.

„Но няма да помогнете“ — помисли си Кал, а на глас каза:

— Ами благодаря, страхотно. Като приключим, ще се върнем и ще обсъдим каква награда искаме.

— Награда? — заекна Грейвс. — Каква награда?

— Ще ви съобщим — обеща Кал и се ухили към Джаспър. Ако успееха, освобождаването на бащата на Джаспър от затвора щеше да е фасулска работа.

Напуснаха Асамблеята заедно. Докато излизаха, Кал дочу как разпитват Майстор Руфъс и се почувства леко гузен. Но не беше време за терзания.

— Какво стана всъщност? — попита Гуенда.

— Какво имаш предвид? — невинно рече Кал.

— Наистина ли смяташ, че Алекс е контролиран от друг човек?

Тя го погледна по начина, по който гледаш някого с убеждението, че може да разбереш дали те лъже. А Кал се надяваше това да не е вярно.

— Може би — каза той.

— Хубаво, не ми отговаряй. Връщам се в стаята си. Джаспър, идвай.

И Гуенда сърдито се отдалечи. Джаспър изненадващо я последва без коментар.

Тамара въздъхна. Изглеждаше гузна.

Знаете, че още не сте направили нищо, нали? — каза Аарън в главата на Кал.

Какво имаш предвид? — попита Кал.

Няма да ти хареса, но има още един човек, когото трябва да навиете.

Кал имаше лошото предчувствие, че вече знае отговора.

Анастасия Таркуин. Трябва да я убедите да потвърди историята ви, а тя няма да го направи.

Кал обясни на Тамара проблема с Анастасия Таркуин и че според Аарън трябва да се свържат с нея.

— Но аз дори не знам как да направя това! — добави той.

— Можем да й се обадим по торнадо телефона — каза Тамара.

— Така няма да стане! — отвърна Кал. — Алекс вероятно я тормози по някакъв начин. Не мисля, че й е възможно да си говори по телефона.

— Ако е така, ще пробваме нещо друго.

Тамара се обърна и се отправи към кабинета на Руфъс.

Не искам да говоря с нея — помисли си Кал. — Никога не знам какво да й кажа.

Чуй ме — успокои го Аарън. — Бил съм известно време в сиропиталище. Знам как да говоря с хора, които искат да им викаш „мамо“.

Кал не можеше да възрази на това. Последва Тамара до кабинета на Руфъс по път, който ги преведе покрай подземна река. Спомни си първия път, когато той, Тамара и Аарън бяха пътували заедно през нея. Бяха на лодка с Руфъс и гледаха в почуда как той призовава водни елементали, които да бутат лодката. Кал си спомни как смехът на Тамара и Аарън отекваше по стените на пещерата.

Водата си спомня какви сме били… — обади се Аарън.

Кал изсумтя. Стигнаха до кабинета на Майстор Руфъс и Тамара отвори вратата. Торнадо телефонът бе на бюрото на Руфъс и за пръв път Кал забеляза снимката до него. На нея Руфъс беше прегърнал мъж със златни рамки на очилата. Изглеждаше симпатичен човек, може би собственик на книжарница или киносалон. Кал се запита как ли ще се почувства, когато разбере, че е омъжен за таен магьосник нинджа.

Тамара опря ръка на стъклото, зад което се вихреше торнадо телефонът.

— Анастасия Таркуин — каза тя.

Пушекът зад стъклото се завъртя и сгъсти. Кал видя очертанията на нещо, което приличаше на съвременно таванско помещение — широко пространство с дърво, хром и големи прозорци, които гледаха към място, за което предположи, че е град Ню Йорк. Анастасия седеше до голяма метална мивка и вдигна очи изненадана, когато пушекът се събра на лицето й.

— Кой е? — изсъска тя и се огледа.

— Аз съм, Калъм Хънт.

Изражението на Анастасия се промени. Тя се поколеба и каза:

— Не е безопасно да разговаряме. Може да се върне всеки момент.

— Явно има предвид Алекс — промърмори Тамара.

Кажи й, че ти е липсвала — подсказа Аарън.

— Липсваше ми — каза Кал.

Тя едва ли щеше да му повярва. Беше отказал да я посети в затвора. Изражението й обаче омекна.

— Нека се видим в изоставеното село на Ордена — каза тя. — Там ще можем да поговорим.

От далечината се чу звук на отваряща се врата и тя отчаяно им махна:

— Изчезвайте! Ще се видим след час!

Тамара вдигна ръка от стъклото и образът вътре отново се разпадна в облак дим, но не и преди Кал да види как Алекс влиза в мансардата. Изглеждаше сякаш излъчва тъмнина дори през механизмите на телефона.

— Гнусно ми е — каза Кал, загледан в дима.

— Не толкова, колкото вероятно ще се чувстваш след разговора с нея — сряза го Тамара. — Селото не е близо, трябва да тръгваме.

— Не мисля, че е редно да идваш — каза Кал, знаейки, че на нея това няма да й хареса.

— Идвам, разбира се — каза тя, — не се дръж глупаво.

— Това може да е капан — каза Кал. — Мисля, че Анастасия беше искрена, но може да реши, че за да ме опази, трябва да ме отвлече отново. Това винаги съществува като възможност.

— Тогава ще ти помогна да се измъкнеш — каза Тамара.

— Ако обаче Анастасия дойде, по-лесно ще бъде убедена в правотата ни, ако съм сам — въздъхна Кал.

Искаше му се Тамара да го придружи, но знаеше, че не бива.

Поне имаш мен — каза Аарън.

— Хубаво — рече Тамара, — няма да извървя целия път с теб, но ще застана на върха на хребета, за да съм сигурна, че нищо лошо няма да се случи. Ако Анастасия те отвлече или предаде, поне мога да съобщя на маговете и да тръгнем след вас.

— Добре — въздъхна Кал.

Измъкнаха се през Портата на Мисиите. Когато минаха покрай другите ученици на излизане, Кал забеляза, че някои си шепнат, но не личеше да го одумват. Не се мръщеха и не изглеждаха уплашени. Вероятно самият той бе изглеждал така все някога, когато гледаше как по-големите ученици излизат на важна мисия.

Тръгнаха заедно през гората. Тамара хващаше Кал за ръка, когато трябваше да минат през каменист участък или да прескочат дърво. Кал си помисли за нощта, в която тя бе дошла в хотелската му стая, за разговора, който не бяха довършили. Може би трябваше да каже нещо? Но сега не беше идеалният момент да говорят за връзката си, тъй като съществуваше реалната възможност Анастасия да му откъсне главата с въздушна магия веднага щом го види. Когото излязоха на хребета, все още се мъчеше да реши какво трябва да каже.

Тамара го целуна по бузата.

— За късмет — каза тя при изненаданото му изражение. — Късмет и на Аарън. Ще се справите чудесно.

Това прозвуча малко странно, но Кал се зарадва.

— Ако чуеш ужасен жалостив писък, значи съм аз — каза той и тръгна надолу по хълма.

Анастасия го чакаше права сред останките от селото на Ордена на Безредието, а зад нея се рееше въздушен елементал. Къщите изглеждаха дори по-порутени, а земята беше обрасла с повече бурени от последния път, когато идваха тук. Тогава се биха с Алекс и Аарън загина. Беше смущаващо да са на същото място, със сходни позиции на играчите.

Не думай — каза Аарън. В гласа му имаше нервност, която притесняваше Кал. Все пак бяха на мястото, където Аарън бе загинал. Опита да прогони тази мисъл, за да не я споделя с него.

Анастасия му се усмихна още щом го видя. Той отвърна на усмивката й. Опита се да изпита съчувствие. Все пак тя беше обичала Константин, въпреки всичко, което бе направил. Бе го обичала достатъчно, за да го върне в Магистериума и да действа зад кулисите така, че да му осигури безопасност, дори след като се бе превърнал първо в чудовище, а после и в напълно различен човек.

Тя обичаше Константин по начин, сходен с този, по който Алистър обичаше Кал. Но баща му едва ли би търпял глупостите за Врага на Смъртта. А може би грешеше. Може би Алистър щеше да го обича дори ако бе станал Черен лорд.

Кал не беше сигурен в какво предпочита да вярва, но наистина му стана съвестно за Анастасия.

Кажи й, че си отключил част от спомените си — подсказа Аарън, — но не казвай какви. Кажи й, че съжаляваш, задето не си я спомняше преди.

— Трябва да ти кажа нещо, Анастасия…

Тя го погледна със смесица от колебание и надежда.

— Наистина не те помнех преди, съжалявам — каза Кал, — но след като Алекс дойде тук, осъзнах, че Константин е заключил спомените си в главата ми. Притеснявал се е, че умът на бебе няма да може да ги понесе. Направил е всичко, за да не си ги спомня, преди да съм готов.

— А сега готов ли си? — попита с копнеж Анастасия.

— Предполагам — отвърна Кал. — Нападнаха ни вълци и спомените просто се върнаха сами. Видях се как вървя напред-назад пред гроба на Джерико.

Кажи й, че си видял и нея — бързо вметна Аарън.

— Успях да видя и теб, мамо — каза Кал. — Разбрах колко си ме обичала. Колко си се притеснявала за мен.

Лицето на Анастасия се изкриви. Внимателно поставеният грим се размаза от сълзите, които потекоха по бузите й.

Кажи й, че вината не е нейна.

— Нищо от случилото се с мен не е по твоя вина — повтори Кал.

— О, Кон! — изхлипа тя и се хвърли към него.

Прегърна го силно. Кал заби пети в меката пръст, за да не бъде съборен. Беше висок колкото Анастасия, обаче тя имаше силата на истерията в себе си.

— Но сега отново имам нужда от помощта ти — каза Кал.

Много бързаш, бъди мил!

— Моля те — добави Кал, — става дума за Алекс.

Анастасия се отдръпна от него объркана.

— Знам, че той е много ядосан — каза тя. — Обвинява теб, а не бива. Не разбира как си забравил. Сигурна съм, че щом му обясниш…

Кал сподави насмешката. Да се обяснява на Алекс!

— Няма да мога да го направя — каза той. — Магистериумът е нагласил нещата така, че двамата с Алекс да се сбием. Искат от мен да го убия.

— Варвари! — потъмня лицето на Анастасия. — Да изправят брат срещу брата…

Не може да мисли за нас като за братя! — възмути се Кал.

Не бива да й противоречиш — вразуми го Аарън. — Накарай я да разбере опасността. И двамата с Алекс може да умрете.

— Знаеш колко съм силен — каза Кал, като опита да я погледне по начина, по който вероятно Константин би го направил. — Ако двамата с Алекс влезем в битка, ще се убием взаимно.

— Но той е Погълнат от Хаоса! — със страх го погледна тя.

— Не мисля, че някой от нас ще оцелее. Затова се нуждая от помощта ти.

— Можем да избягаме — предложи Анастасия. — И тримата. Да живеем заедно. Аз и двамата ми синове.

Очите й се насълзиха.

— Не и докато Алекс е Погълнат от Хаоса — каза Кал. — Това е болест, която трябва да излекувам. Докато Хаосът го яде отвътре, той ще ме мрази. Един ден ще намрази и теб.

— Погълнатите не може да бъдат излекувани! — възрази Анастасия.

— Може. — Кал опита да излъчва увереност и спокойствие, докато Аарън му говореше тихо. — Всичко съм измислил. Магистериумът иска да се срещнем в битка, а аз знам как да извлека Хаоса от него. Щом това се случи, той ще се оправи — но само ако им кажеш, че Алекс е извършил всичките си престъпления по твоя воля.

— По моя воля? — отдръпна се тя. — Но с какво ще помогне това?

— Те вече мислят така.

Не й казвай, че ти си им пуснал тази муха в главите.

Кал не му обърна внимание.

— Не трябва да мислят, че вината е в него, иначе ще го намерят и на Луната само и само да го убият. Ти обаче можеш да поемеш вината и да се измъкнеш.

Кажи й, че не е вина. Кажи й, че ще бъде героиня. Мнозина ще сметнат, че е постъпила правилно.

Кал си пое дълбоко дъх.

— Много хора не са съгласни с начина, по който светът на маговете взема решенията си — каза той. — Избиват Макарите в Европа, затварят Погълнатите като животни. Съсипаха Константин от обвинения, когато той… когато аз опитвах да сложа край на смъртта и страданията.

Анастасия кимна, без да го изпуска от поглед. Кал чувстваше, че изнася най-важната реч в живота си.

— Сигурен съм, че ако тропнеш по масата и проговориш, мнозина ще ти симпатизират — каза Кал — и можеш да избягаш с въздушния си елементал. Нека бъде наоколо.

Поговори й за бъдещето — каза Аарън.

— Магистериумът ще помилва Алекс и тогава ще дойдем при теб, за да изоставим света на маговете завинаги. Ще прекараме целия си живот на път.

Помисли си за почти същите думи, които бе изрекъл Алистър, умолявайки го да напусне Магистериума.

— Така ще бъдем заедно.

Сивите очи на Анастасия заблестяха.

— Много добре — каза бавно тя, — но трябва да ми опишеш как точно ще протече този план.

Кал се чувстваше гузен, докато вървеше нагоре по хълма. Когато видя Тамара на върха, изражението му бе мрачно.

— Не се ли получи? — попита тя.

— Получи се — каза той. — Просто си мислех, че може би разбирам защо хората се боят от маговете на Хаоса. Може би са прави.

— Не е честно, че трябва да вършиш всичко това само защото си Макар. — Тамара постави ръка върху рамото му. — Не беше честно с Аарън, не е честно и с теб. Ние сме още деца. Може би не както когато дойдохме в Магистериума, но все пак сме твърде млади, за да носим отговорността за толкова много други хора. Мисля, че се справяш блестящо.

— Щом ти смяташ така, тогава е вярно — каза Кал.

Тамара го хвана за ръка и не го пусна по целия път обратно до Портата на Мисиите. Когато минаха през нея, Джаспър и Гуенда ги чакаха с гробовни физиономии.

— Какво е станало? — попита тревожно Кал.

Гуенда изглеждаше измъчена и го полазиха ледени тръпки.

— По-добре ела — каза Джаспър. — Веднага.

И той тръгна през тунелите с такава бързина, че Кал на два пъти трябваше да го моли да не бърза толкова. Когато пристигнаха в общата стая, Майстор Руфъс ги чакаше там и изглеждаше много сериозен.

Пред него имаше Погълнат от въздуха. Той се бе появил във формата на сивкава мъгла, която излизаше от очертанията на тялото, за да изчезне във въздуха. Чертите му ставаха все по-неясни с размърдването на подобното му на облак тяло.

Кал можеше да види очилата, формата на лицето, дори призрачната посивяла коса. Позна го веднага.

Погълнатият беше баща му, Алистър.

За миг болният крак на Кал едва не поддаде. Той падна настрани и се хвана за масата. Всички мисли го напуснаха. Не искаше да повярва в това, което вижда. Не искаше да вижда това, което бе пред него. Не искаше да го разбира.

— Татко! — каза той смазан.

Тамара ахна.

Наистина много те обича — каза Аарън, което прозвуча неправилно на Кал и в същото време бе вярно.

— Татко! — повтори той и фигурата го приближи, за да го прегърне с мъгла и вятър.

В докосването нямаше никаква утеха. Бе твърде нечовешко и студено.

— Кал — каза гласът на Алистър, — съжалявам. Но това е единственият начин, по който мога да ти помогна.

— Можехме да намерим някой друг — изплака Кал.

— Нямаше време — отвърна Алистър.

— Но ти мразиш магията! — извика Кал, вече ядосан.

Просто не беше честно баща му да жертва себе си.

Нищо от случващото се не беше честно, но Алистър не трябваше да се отказва от всичко.

— Как ще продаваш сега в гаража? Как ще си поправяш колите? Как ще ги караш изобщо? — Той захлипа. — Какво ще стане с живота, който бяхме планирали заедно?

— Трябваше да ти помогна, Кал — каза Алистър. — Ако нещо се случи с теб, животът губи смисъл… Ти си моят син.

— А ти си неговият баща — каза Тамара. — Не биваше да го правиш! Кал има нужда от теб!

— И аз не го исках — каза Алистър. — Ще ми липсва ходенето на кино, съвместната работа по колите, да извеждам Пакостник на разходка, да бъдем баща и син. Да остарея, да си играя с внуче на коляното ми…

Тамара изглеждаше покрусена.

— Може би това е целта, която трябваше да платя, задето не казах на Кал истината за магията преди всичките тези години — каза Алистър. — За всичките пъти, когато не посмях да му се доверя. Трябва да вярваме в хората, които обичаме.

— И сега повече от всякога е важно Асамблеята да промени правилата за Погълнатите — каза тъжно Джаспър, — за да може Алистър да посещава Кал, а Тамара да се среща с Раван…

— Раван! — ахна тя. — Трябва да я извикаме заедно с останалите. Не трябва ли да сме в кулата на Алекс призори?

— Алистър — гръмна гласът на Майстор Руфъс, — ти постъпи благородно. Направи голяма жертва. Дори Магистериумът да откаже помощ, аз ще направя каквото е по силите ми.

— Благодаря ти, стари учителю — каза Алистър, — ще ви чакам пред Портата на Мисиите призори.

Той се разпадна във въздуха и изчезна. Кал се смъкна на масата. В момента не му пукаше за Алекс. Не го бе грижа за нищо освен за баща му. Не можеше да мисли за каквото и да било друго освен за Алистър и за това как той хем е добре, хем никога повече нямаше да е добре. Вцепени се целият. Чувстваше тялото си като чуждо.

— Тамара, Гуенда, Джаспър — каза Руфъс, — подгответе се за утре. Приготвили сме нови униформи за всички ви. В тях са вплетени заклинания, които отблъскват злите магии.

Не знаех, че могат и това — изуми се Аарън.

— Калъм, моля те, остани за малко — добави Руфъс. — Искам да те питам нещо.

Другите излязоха, Тамара го стори с нежелание. Кал виждаше, че тя иска да остане с него, а и той трябваше да се подготви. Тръгваха веднага след съмване. Ала усещаше, че няма сили да се изправи. Стореното от Алистър бе като последна капка преди преливане.

— Кал — каза Майстор Руфъс, — трябва да разбереш нещо.

Кал вдигна поглед.

— Имал съм много ученици през годините — продължи Майстор Руфъс. — Някои от най-добрите, завършвали Магистериума. Както и някои от най-лошите.

Кал го гледаше тъповато. Очакваше Майстор Руфъс да му каже, че той е бил горчиво разочарование.

— Знам, че не бях до теб винаги, когато се нуждаеше от мен. Чувствах, че повече от всички ти имаш нужда да бъдеш оставен на мира. Често пъти бе болезнено да не ти подам ръка. Но дори когато получи възможността да избягаш, вместо да се изправиш срещу Погълнатия от Хаоса, ти не го стори. Мисля — и Майстор Руфъс наклони глава, — че с теб се гордея най-много измежду всичките си ученици.

Хм! — обади се Аарън.

— Ще бъда с теб утре — продължи Руфъс. — Каквото и да стане, ще бъда до теб и Тамара. За мен няма по-голяма чест от това.

— Благодаря, Руфъс — прокашля се Кал.

Учителят кимна и излезе по начина, по който винаги го правеше — решително и безцеремонно. Кал се отправи към стаята си, уморен до припадък. Пакостник, който бе затворен там, заскача развълнуван около него. Кал се просна на леглото и опита да заспи.

Не вярваше, че ще може, но изтощението го надви.

Когато се събуди, беше в по-поносимо настроение. Все още бе уплашен за баща си, но вече започваше да смята, че да си Погълнат от въздуха не е най-лошото нещо на света. Поне баща му нямаше да остарее и да умре като нормалните бащи. Алистър щеше да живее по-дълго от Кал. Вече нямаше да му прави вечеря и да се грижи за него както досега, но той и без това не бе най-великият готвач на света, а и Кал вероятно щеше да следва в Колегиума.

Ако не умреше още днес.

Позитивизмът ти не трае дълго — кача Аарън.

— Познаваш ме — съгласи се Кал, — не съм лесен съквартирант, особено в една глава. Но се радвам, че сме заедно и че си в ума ми. Каквото и да се случи, ти си най-добрият и страхотен приятел за всички времена.

Не всички биха се зарадвали на това, че съм тук — каза Аарън. — И почти никой не би рискувал това, което смяташ да направиш, за да ме върнеш към живот. Винаги се държиш, все едно трябва да си благодарен, задето съм твой приятел, и това само защото съм мил, учтив и мога да карам хората да ме харесват. Но аз съм този, който трябва да ти бъде благодарен, Кал. И наистина съм благодарен.

Кал се ухили. Чувстваше се леко смутен, но изненадващо спокоен, докато обличаше дрехите, осигурени му от Магистериума. Върза ботушите, пъхна Мири в колана и излезе в общата стая. А там Гуенда и Джаспър се мляскаха на дивана. Това бе като да излезеш на разходка в поле с цветя някоя прекрасна утрин и да те сгазят с валяк.

Отвратително! — измрънка Аарън.

— Очите ми! — извика Кал и размаха ръце във въздуха. — Ослепях!

Тамара излезе от стаята си точно навреме, за да види как Джаспър и Гуенда отскачат един от друг.

— Какво става? — намръщи се тя. — Чух викове!

Вратът на Джаспър беше ален.

— Ние… ъъъ… обсъждахме някои въпроси помежду си.

Гуенда гледаше срамежливо към земята, леко усмихната.

— Това ме хвана неподготвен — каза Кал, леко замаян.

— Шегуваш ли се? — сръчка го с лакът Тамара. — Чакам го от цяла вечност! Защо мислиш бе целият онзи флирт в колата?!

— Флирт? — попита Джаспър.

Сега вече бе ядосан. Но Гуенда и Тамара се спогледаха усмихнати.

— Хайде — каза Тамара, — ще закусим и после отиваме на битка с Черния лорд. Истинският Черен лорд.

Хапнаха бързо. Гуенда и Джаспър се държаха за ръце през цялото време и Кал се запита дали не трябва да целуне Тамара, да я хване за ръката или нещо подобно. Не беше честно нескопосаният Джаспър да разбира повече от Кал за момичетата, а понякога дори и за магията.

Тамара те харесва — каза Аарън. — Не забравяй, днес сме оптимисти.

— Ти всеки ден си оптимист — промърмори под нос Кал.

В този миг някой почука на вратата и нямаха повече време за разговори. Майстор Руфъс ги чакаше отпред заедно с Майстор Милагрос и маг Грейвс от Асамблеята. Бяха донесли и вълшебно въже.

— Няма да ви вържем здраво — каза Грейвс, — но трябва да се държим, все едно изпълняваме заповедите му.

— Тамара — каза Майстор Милагрос, — сестра ти е тук и иска да говори с теб.

— Раван? — попита Тамара.

— Още не е призована. Кимия иска да разговаря с теб. Чака те пред портите.

Кал внезапно си спомни, че Алекс бе искал да му предадат и Кимия, тъй като явно смяташе, че тя все още му е гадже.

Помнеше и последния път, когато бе видял Кимия. Беше се хвърлила на врата на Алекс, докато той се смееше злорадо. Тамара я гледаше като ритната в корема, така че и Кал не я харесваше особено.

— Добре — видимо преглътна Тамара, — съгласна съм да се видим.

Тръгнаха по коридора след Майстор Руфъс. Оптимистичното настроение на Кал бързо се превърна в напрежение, докато минаваха покрай групи от мълчаливо зяпащи ги ученици. Беше почти сигурен, че повечето от тях не разбират какво става, но знаят достатъчно, за да са сигурни, че е нещо лошо. В крайна сметка мнозина бяха видели как Алекс ги напада, и всички виждаха златната кула, която се издигаше на хоризонта като нож, насочен срещу небето.

Кал продължи неволно да запаметява всичко около себе си с поглед. Вратата към старите им помещения, онези, които бе споделял с Тамара и Аарън. Пътят към трапезарията. Криволичещият път до библиотеката. Блестящите редици камъни в стените. Стълбите, които водеха към Галерията. Не можеше да спре да се пита дали не ги вижда за последен път.

Внезапно се чу силен лай. Пакостник изскочи от вратата на стаите им и се втурна след тях. Едва не блъсна Кал, като скочи с лапи на гърдите му и заскимтя отчаяно.

— Какво става? — потупа го Кал по главата. — Какво не е наред, момчето ми?

Нищо — каза Аарън. — Иска да дойде с нас.

— Просто иска да дойде с нас — каза Тамара. — Не трябва да го оставяме.

— Но той вече не е обсебен вълк — каза Кал. — Не е честно да го взимам.

— Не е ли по-добре — каза Руфъс, — че иска да те придружи, защото те обича и е верен на теб, а не на Хаоса? Той е твоят вълк. Спечелил си е правото да върви редом с теб.

Така излязоха от Портата на Мисиите като група от шестима — Майстор Руфъс, Тамара, Гуенда, Джаспър и Кал, а Пакостник вървеше най-отзад.

Кал видя Кимия веднага. Чакаше с господин и госпожа Раджави, бяха се сгушили заедно в малка семейна група. Всички гледаха притеснено към Алистър, който се рееше до група магове от Асамблеята — близо, но не прекалено.

Предвид случилото се с Раван, Кал чувстваше, че не бива да обвинява Раджави, задето гледат баща му уплашено. Сигурно всички Погълнати ги ужасяваха.

Въпреки това ги обвиняваше.

Тамара веднага се откъсна от групата и изтича към семейството си, докато Кал и останалите се отправиха към Алистър и маговете. Пакостник и Кал поздравиха Алистър, който разроши косата на Кал с въздушна ръка, като размърда кичурите, без да ги докосва наистина. Пакостник започна да души Алистър и се разлая разтревожен, когато мина през краката му. Около тях се бяха събрали още магове от Асамблеята, които се консултираха с други магове, непознати за Кал. Те обясняваха нещо за кулата. Очевидно наистина я бяха построили с телевизионни стаи и множество спални, но бяха използвали същите омагьосани материали, които използваха за Паноптикона. За Алекс щеше да е много по-трудно да призовава същества на Хаоса вътре — а те планираха да запечатат входа веднага щом Кал и приятелите му влязат.

Щяха да могат и да виждат какво става през тези материали и ако е възможно да помагат на Кал.

— Макар че това би позволило на Алекс Страйк да призове още елементали на Хаоса — вметна Грейвс.

Кажи му, че нямаме нужда от помощ — каза Аарън. — Хората обичат да им казват такива неща.

Но какво ще стане, ако ни потрябва помощ? — поиска да знае Кал.

Просто го кажи — отвърна Аарън. — Той не би помогнал, каквото и да му кажеш. Но ще реши, че си смел, и ще те хареса повече.

Понякога Аарън можеше да е малко страшен.

Даже много.

— Ще се справя с Алекс — каза Кал.

Грейвс изглеждаше облекчен. Преди да е дал още някое празно обещание, Кал се насочи към Тамара, която се сбогуваше със семейството си.

— Казах на всички колко съжалявам — обясняваше Кимия. — Нямах представа колко злобен е Алекс. Мислех, че ще е забавно да имаме наша собствена организация. Алекс ми каза, че от Асамблеята са излъгали всички, че Константин всъщност е умрял отдавна и просто искат останалите магове да се боят от тях. И когато осъзнах, че това е вярно и че Константин наистина е загинал, повярвах и в останалото. Не ми е и хрумвало, че ще нарани Аарън. Ако го знаех… всичко щеше да е различно.

— Той искаше да нарани много хора и го направи — погледна я сестра й подозрително.

— Рискувах с някого, когото харесвам — каза Кимия и погледна към Кал. Това беше много нечестно. Добре де, поне малко нечестно. — Сбърках. Но съм тук, за да помогна да го победим.

Тамара изгледа сестра си без топлота или доверие. Понякога Кал забравяше какъв инат може да бъде.

— Няма да бъдеш вързана — каза тя на сестра си. — Трябва да действаш първа. Влезеш ли вътре, трябва да направиш така, че Погълнатите да имат всичко необходимо, за да се появят. Включително Раван.

При споменаването на Раван се чу тих взрив и тя се появи като струя от дим и огън.

— Раван — каза Тамара и въздъхна облекчено, — ти дойде.

Погълнатата от огъня приближи. Вече се виждаха очертанията на тялото й, дългата коса и младото лице, оформени от пламъци.

— Малкото ми семейство, направено от восък и прахан — заговори тя. — Боите ли се от мен?

— Не мога да гледам — поклати глава госпожа Раджави и извърна обляното си в сълзи лице.

— Не искаш да ме виждаш ли, майко? — потръпна Раван. — Мигар ще се отнесеш с мен като с непозната?

— Раван — каза госпожа Раджави с безкрайна тъга в гласа, — познавахме те някога, ала не знаем коя си ти сега.

— Може би съм непознаваема — потръпна отново Раван, — ала въпреки това ще изгоря заради вас.

— Дъщеричките ми! — захлипа госпожа Раджави. — О, Раван! О, Тамара и Кимия, нима ще изгубя всички ви? Как може да се случи това? Защо с нашето семейство?

Тамара и Кимия приближиха, за да успокоят майка си.

Кал винаги бе изпитвал смесени чувства към семейство Раджави. Те се бяха държали студено с него, макар да бяха мили с Аарън. Струваха му се строги и безмилостни. Но когато осъзна, че могат да изгубят всичките си деца, Кал отстъпи, за да ги остави на спокойствие.

Натъкна се на Майстор Руфъс.

— Кал — каза той, — време е да призовеш и другите двама Погълнати.

Кал последва Майстор Руфъс в центъра на рехавия кръг от магове. Джаспър и Гуенда вече бяха там. Маговете гледаха притихнали как Джаспър призовава малък басейн, който забълбука около краката му, после коленичи и го докосна.

— Лукас! — извика той и отскочи изненадан назад, когато басейнът се изстреля нагоре в колона и оформи фигурата на Лукас, Погълнатия от водата.

Маговете ахнаха, а неколцина и отстъпиха.

Сега беше ред на Кал. Той извади кварца на Грета от джоба си, наведе се и го удари с цялата си сила в скалата. Той се разби на блестящи фрагменти. Всички ги загледаха в очакване.

Нищо не случи.

— Действа ли? — изсъска Джаспър в ухото на Тамара.

— Ехо — каза отегчен глас и всички се обърнаха, за да видят Грета като громоляща купчина скали да кръжи в края на кръга, — тук съм.

Двамата с Лукас си махнаха. Алистър бавно отиде до тях, а и Раван се плъзна в същата посока, като изпускаше искри с движението си. Всички магове се отдръпнаха, за да освободят пространство на Погълнатите, а може би и за да не са близо до тях.

Кал чу викове и се обърна — Гуенда спореше разпалено с Майстор Руфъс.

— Но аз трябва да ида — каза тя, — аз съм в групата чираци! Помогнах им да намерят Погълнатите!

— Категорично не, Гуенда — поклати глава Майстор Руфъс. — Кал, Джаспър и Тамара отиват поради изискванията на Алекс. Няма да пожертвам друг ученик без причина!

— Но причина има — настоя Гуенда. — Мога да ги защитя!

Тя се завъртя към Кал.

— Кажи му, че трябва да дойда с вас.

Кал се поколеба.

— Гуенда, ти беше страхотен приятел и от началото на Златната година на няколко пъти ни спаси задниците. Съжалявам, че преди не те оценявах. Алекс обаче никога не би разрешил да дойдеш с нас. Щом те забележи, ще отприщи Хаоса.

Очите на Гуенда заблестяха гневно, но Кал разбра, че тя осъзнава правотата му.

— Не искам да ви изоставям — каза момичето.

— Не може ли да дойде с учителите и Асамблеята? — обърна се Кал към Майстор Руфъс. — Редно е.

— Ще видя какво мога да направя — въздъхна Майстор Руфъс.

— Всички слушайте! — отекна подсиленият глас на маг Грейвс от Асамблеята. — Калъм Хънт, Тамара Раджави, Джаспър де Уинтър, моля ви, застанете пред мен.

Тамара се отдалечи с нежелание от семейството си. Джаспър се откъсна от Лукас и след няколко секунди всички застанаха пред маг Грейвс заедно с Пакостник, който се бе сгушил до Кал.

— Този обсебен вълк… — започна гневно Грейвс.

— Не е обсебен — каза Кал. — Обикновен вълк си е.

Грейвс се загледа в Пакостник, който отвърна на погледа му с нормални широки зелени вълчи очи.

— Можех да се закълна…

Тамара се изсмя, но веднага сподави звука. Грейвс я изгледа кръвнишки.

— Вържете им ръцете — каза той.

Майстор Милагрос и Майстор Норт се появиха зад тях. Кал и останалите поставиха ръце зад гърба си и учителите започнаха да навиват омагьосан метал около китките им. Кал знаеше, че е необходимо, но гневът въпреки това го изгаряше.

— Когато ударите веригите една в друга бързо три пъти поред, те ще паднат — каза им Грейвс, — но също така ще бъдат унищожени, затова, моля, не ги тествайте предварително.

Тамара го погледна виновно. Явно бе смятала да пробва точно това.

Алистър се завъртя във въздуха и се превърна във вятър, след което засвири около главата на Кал.

— Ще бъда с теб — обеща той и след миг една метална свирка падна в окованите ръце на Кал.

Той я стисна здраво с пръстите си. Когато погледна Джаспър, видя, че в джоба му е пъхната бутилка вода. Тамара имаше жълъд, а Кимия — кутия кибрит, която изглеждаше опърлена от едната страна, все едно Раван не е искала да спре да гори.

— Пригответе се — каза Грейвс. — Ще прелетите до кулата.

Маговете около тях се издигнаха във въздуха. Кал също се издигна нагоре и усети как въздухът фучи под него, но Алистър бе толкова близо, че макар и с оковна магия не можеше да се уплаши. Спомни си колко много бе искал да е безтегловен, да може да лети, за да не се мъчи с болния си крак. Ала това бе детска мечта. Проблемите му не можеха да се решат с един фокус.

Може би със сериозна магия обаче ще могат — каза Аарън в главата му.

Прелетяха над полета и сиви магистрали, които се виеха под тях. Гората и Магистериумът останаха далече назад.

Кал извърна поглед и видя Пакостник да се носи във въздуха, размахал лапи. Косата на Тамара, която летеше недалеч, се вееше като знаме. Тя го погледна и му се усмихна окуражително. Златната кула се извиси, докато приближаваха. За сграда, построена набързо, колкото да забави Алекс, бляскавата кула бе едновременно красива и застрашителна. Кал се питаше за какво може да послужи след днешния ден.

Надяваше се да не се превърне в негова гробница. Приземиха се на тревата пред единичната врата на кулата. Веднага щом краката им докоснаха земята, черен облак затъмни небето и даде знак за пристигането на Алекс с гръм, който удари участък с нападала шума и я овъгли, като накара всички да подскочат.

— Ах, това наивно дете! — поклати глава Грейвс.

Алекс се появи със свитата си в небето. Все още яздеше своя дракон на Хаоса, но сега облеклото му бе дори по-гиздаво. Беше облечен в черно — разбира се! — с огромни ботуши с масивни сребърни катарами във формата на мълнии. На раменете му се вееше плащ.

Това истински плащ ли е? — почуди се Аарън.

Няма какво друго да е — помисли си Кал.

Косата на Алекс бе повдигната с гел. Зад него летяха два елементала на Хаоса, непостоянни във формата си на коне. Ту им поникваха криле, ту копитата им се разтягаха в пипала на октопод. Кал се досети, че един от тях е за Анастасия, а другият вероятно за Кимия.

Когато Алекс кацна, плащът му изплющя във въздуха. Кал забеляза короната от черен метал на главата му. Разклоненията й напомняха на зъби. И макар да знаеше, че това е добре преценено и Алекс цели да постигне една илюзия, Кал се върза и усети да го полазват тръпки.

— Магове от Асамблеята и други важни персони, доволен съм, че се преклонихте и направихте пожеланото от мен, като с това признахте превъзходството ми — високо произнесе Алекс. — Построили сте приятна кула. Смятам да управлявам тихо и кротко от нея, без да ви безпокоя особено много. Не искам да правя гнусотии като Врага на Смъртта. Няма да съживявам хора и животни. Не ми приляга. Просто искам да покажа на всички колко съм готин и страшен.

— Имаш предвид всички в света на маговете? — попита леко гневно Грейвс. — Все пак възнамеряваш да запазиш голямата тайна за магията, нали?

Алекс се изкикоти, закискаха се и създанията около него. Това бе далеч по-страшно от приказките му. Може и да беше само едно наивно дете, както бе казал Грейвс, но имаше огромна сила и чудовища на разположение.

— Кое да пазя? — подигра се той.

— Тайната за света на маговете! — гръмна гласът на Грейвс. — Не казваме на онези, които не притежават магия, за съществуването й! Това подлага на риск и тях, и нас! Достатъчно трудно бе да построим тази глупава кула, без да ги плашим с магията, необходима за това…

— Кулата ми не е глупава — каза Алекс и махна небрежно по посока на Грейвс.

Черни пламъци изригнаха от пръстите му и погълнаха мага от Асамблеята. За броени секунди от него не бе останало нищо освен овъглена трева.

Кимия изпищя, но сподави вика си с огромно усилие, тъй като Алекс й се намръщи. Маговете също се развикаха. Гласовете им отекнаха на поляната. Джаспър гледаше загрижено към Гуенда. Тамара само мрачно поклати глава.

Майстор Руфъс пристъпи напред в почернелия кръг.

— Алекс Страйк! — каза той.

— Майстор Руфъс — изсмя се Алекс. — Джоузеф не спираше да дудне за теб. Великият маг, учителят на Константин Мадън. Но аз бях твой асистент и не видях нищо велико. Константин постигна всичко въпреки теб, а не заради теб.

Погледът му се премести върху Кал и устата му се изкриви в усмивка.

— Виж как оплеска нещата с Калъм.

— Ако искаш, постъпи с мен, както стори с Грейвс — каза Руфъс и Кал се напрегна.

Не мислеше, че би понесъл Алекс да изличи учителя му от лицето на земята. Щеше да се наложи да се освободи от оковите си, а това би съсипало всичко.

— Тогава обаче няма да постигнеш нищо. Ще има война с маговете, а ти сам каза, че не я искаш. Предпочиташ да те оставят на мира.

— Не е лъжа — отвърна Алекс, като разглеждаше ноктите си.

— Ще е по-лесно и за теб, и за обикновените хора да не знаят за маговете — продължи Руфъс. — Помисли какво можеш да направиш. Ще ги измамиш с магията си и ще натрупаш милиони.

— Ама теб наистина си те бива, Руфъс — разсмя се Алекс. — Хубаво тогава, няма да им показвам магията си.

Той обърна сияйните си звездни очи към Кимия.

— Ела тук, сладурано. Нали още си ме обичкаш?

Кимия се усмихна бляскаво. Кал се почувства неспокоен, когато тя изтича през тревата към Алекс и го хвана за ръка. Или беше голяма актриса, или пак възнамеряваше да ги предаде. Алекс се приведе и я целуна. Тамара издаде звук на погнуса. Целувката, за щастие, бе кратка и Алекс я прекъсна, като прегърна Кимия с една ръка.

— Заложниците да излязат напред — каза той — и да тръгнат към входа на кулата.

Кал погледна Тамара и очите им се срещнаха. Поне бяха заедно в това, а с тях бе и Аарън. Тримата срещу целия свят. Кой би предположил, че изборът на Руфъс ще ги превърне в най-важните хора в живота на Кал? Той погледна към Джаспър и изпълненото му с решителност изражение. Кал никога не бе предполагал, че ще станат приятели, но Джаспър някак винаги бе на мястото си, за да му подаде ръка, когато животът му е в опасност — обикновено със саркастичен коментар, но на мястото си. Пристъпи напред и другите го последваха. Стигнаха до мястото, където земята се превръщаше в чакъл. Тя все още бе разровена от краката на маговете, строили кулата. Пакостник изтича до Кал, като се притисна до болния му крак, за да го защити.

Кал се извърна, за да погледне през рамо. Маговете от Асамблеята му се сториха невъобразимо далече. Виждаше само Гуенда и Руфъс…

Алекс завъртя китка и запрати стена от пламъци на Хаоса към тях. Кал сподави вика си, когато осъзна, че не ги напада, а вдига блокада. Огънят се издигна във всички посоки около тях, като отряза Джаспър, Кал, Тамара, Пакостник и Алекс от маговете, но им позволяваше достъп до кулата.

— Нека разгледаме новия ни дом — подигра им се Алекс. — Калъм, води!

Кал погледна за последно към огъня, който го разделяше от Майстор Руфъс, и се затътри към тежката дървена врата на кулата. Не можеше да я отвори, затова остана на място, докато един от елементалите на Хаоса не приближи. Той протегна пипало към вратата, но когато я докосна, на мястото на дръжката просто се появи дупка.

— Аутомотонес! — извика Алекс. — Направи го ти!

Грамадният метален елементал изникна от пушека около тях и тръгна към вратата. Кал го зяпна — бяха се борили с Аутомотонес веднъж и едва не бяха изгубили живота си.

Аутомотонес се наклони към предната врата, а очите му, които бяха зъбни колелета, се завъртяха с жужене. Ръката му се стрелна напред и в края й се появи вибриращо ръмжащо острие. Той сряза вратата, докато голямо парче от нея не падна на земята.

„Алекс трябва да поправи тази врата — помисли си Кал. — Определено не е от хората, които планират нещата дългосрочно.“

Аутомотонес отстъпи назад и всички влязоха вътре, макар и без желание. Първият етаж бе голяма кръгла стая. Беше съвършено празна, имаше само килим и вити стълби.

Кал тръгна нагоре и другите го последваха.

Вторият етаж бе огромна стая с масивни прозорци, през които се виждаха върховете на дърветата. Имаше множество дивани и малка кухня, както и огромен киноекран като този в Галерията, където Алекс прожектираше филми. Кал не бе сигурен къде трябва да отиде, затова се насочи към далечния ъгъл. Тамара тръгна подире му, следвана от Джаспър.

— Сега — каза Кал.

Той дръпна три пъти белезниците си и ръцете му се освободиха. След това вдигна свирката до устата си и я наду. Не се чу звук, само зафуча силен вятър, който обиколи стаята, преди да се събере в Алистър и да изчезне отново. Зад него се материализира Лукас, а после и Грета. Но и тримата изчезнаха, когато Алекс влезе в стаята. Кал скри ръцете си зад гърба, макар вече да не бяха оковани. Тамара и Джаспър направиха същото.

Алекс се ухили нагло и обиколи помещението, за да се наслади на новите си придобивки. Държеше Кимия за ръка, а плащът му се развяваше зад гърба. Кал смяташе, че усмивката на лицето на момичето е принудена. Надяваше се да е така.

— Не е зле, нали? — каза Алекс и размаха ръка, за да покаже цялото пространство — мраморния под, големите дивани с възглавниците им и огромния телевизор.

— Майко! Прибрах се!

Анастасия — обади се Аарън. — Разбира се, че и тя е тук.

— Алекс? — всички замръзнаха, когато Анастасия долетя откъм стълбите за горния етаж.

Беше облечена в бяла рокля и носеше ефирна бяла пелерина. Ледената й коса бе вързана на стегнат кок.

Изгледа Кал от глава до пети. Той не можеше да разчете изражението й. Почувства хлад в стомаха си — ами ако е видяла случилото се с Грейвс през прозореца? Ами ако е размислила за всичко?

Спокойно — каза му Аарън.

Но и той май беше уплашен.

Анастасия прекоси стаята, за да застане до Алекс, който грейна и погледна отвисоко Кал с ухилена гримаса, която изглеждаше прекалена, все едно я е репетирал пред огледало.

— Наистина смяташе, че в Магистериума ценят живота ти достатъчно, за да те спасят, нали, Кал Хънт? — изсмя се той. — Но те предадоха и трима ви. Те са страхливци, както всички магове. Изчетох всички книги в къщата на Майстор Джоузеф и през цялото време си мислех колко жалки сме станали. Маговете някога са били важни хора. Използвали са силите не само за да пазят хората от елементалите. Но ти скоро ще умреш, Калъм. И тогава всички ще трябва да признаят, че аз съм най-великият маг в историята, победителят над Врага на Смъртта.

— Не си ме победил — каза Кал. — Магистериумът ме окова, не ти.

— На никого не му пука за подробностите! — изрева Алекс. — На никого не му пука за истината! Смяташ ли, че хората ги е грижа, че Константин е обичал брат си, а майка му — самия него? Не, понеже това е скучно. Няма да им пука и за това, че Магистериумът ме е улеснил за убийството ти. За тях ще е важно само че съм го направил.

— Но няма да убиеш Тамара, нали? — каза Кимия. — Тя ми е сестра.

— Тя е вярна на Врага, Кимия — поколеба се Алекс.

— Може да убием двете момчета и да залостим девойката в тъмницата — предложи с мек глас Анастасия.

— Ама вие и тъмница ли си имате? — попита Джаспър.

— Естествено, че си имаме тъмница — сопна се Алекс. — И мълчи, ако не те питам нещо, Де Уинтър. Трябваше да си ми верен. Баща ти беше верен на Майстор Джоузеф.

— Баща ми сбърка — каза тихо Джаспър, а Кал го зяпна.

Не го беше чувал да признава това досега.

— Казах ти да мълчиш! — развика се Алекс.

— И ако не го направя? — попита Джаспър. — Ще ме убиеш ли?

— Достатъчно — каза Кал, — може би няма да се наложи някой да умира. Може да сключим сделка.

— Без повече сделки, Хънт! — отсече Алекс. — Този път нямаш с какво да ме изкушиш. Не искам да възкресявам мъртвите. Не искам и власт. Искам само да си отмъстя. — Той се ухили. — Искам да се наредите пред мен.

Черните звезди в очите му заблестяха като игли на спринцовки.

— Първо Тамара. После Джаспър. И накрая теб, Кал. Ще ви убия в този ред и ти, Макарю, ще видиш как приятелите ти умират!

— Нали каза, че няма да нараняваш Тамара! — извика Кимия.

— Промених решението си — отвърна Алекс и вдигна ръка.

Тя блестеше с черна светлина, ореол от мрак около пръстите му.

Кимия се отдалечи от него и посегна към кибрита си с треперещи пръсти.

Алекс се завъртя към нея, а от ръцете му се издигна дим. Кал се обърна да погледне към пребледнелите Тамара и Джаспър, но те само поклатиха глави, все едно искаха да кажат „не сме готови още“.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Алекс гневно.

— Просто… — измънка Кимия, но не можа да измисли какво да каже.

Отстъпи пред Алекс, видимо ужасена. Кибритът се изплъзна от пръстите й.

— Щеше да ме предадеш! — настоя Алекс. — Мен! Кой друг би те измъкнал от жалкия ти предишен животец?

— Не това ми обещаваше! — каза Кимия. — Никога не ми каза, че ще убиваш!

— И ти си решила да сплетничиш срещу мен с тези отрепки! — поклати глава Алекс.

Той вдигна ръка и мълния на Хаоса се оформи в дланта му. Тамара полетя към него, без да крие, че ръцете й са отвързани. Той я отблъсна с една ръка, подсилен от Хаоса. Ръцете на Кал също се вдигнаха ведно с яростта, която го обзе. Как смееше това чудовище да докосва Тамара? Как смееше да заплашва приятелите му?

Все още призоваваше Хаоса в себе си, когато Алекс пусна мълнията от черен огън и тя се изстреля право към Кимия. В същия момент Хаосът експлодира от ръката на Кал.

Двете светкавици мрак се срещнаха във въздуха, ала никоя не се разпадна. Удариха се една в друга и рикошираха в стената на кулата, като направиха камъка на прах.

— Еха! — изуми се Джаспър.

Хаосът бе разбил камъка, метала и стъклото и сега на стената на кулата имаше дупка с размерите на камион. От другия край на дупката се виждаше полето пред кулата. Стената от пламъци на Хаоса затихваше, макар да изглеждаше, че маговете все още не могат да я прекосят. Неколцина обаче сочеха към кулата.

Огромното метално лице на Аутомотонес изпълни празното пространство. Кимия изпищя. Тамара се протегна към сестра си и я дръпна на земята. Жълъдът се търкулна от ръката й. Джаспър събори бутилката вода от джоба си и тя се удари в пода, като намокри всичко. Кал измъкна свирката от джоба си и я стисна в една ръка.

Анастасия се приведе и взе кибрита.

Алекс се обърна към Кал, отново ухилен.

— Значи сте мислели да се биете с мен! Затова сте дошли тук доброволно! Магистериумът и Асамблеята са искали да ми погодят номер, но ти ще си платиш пръв.

— Ще си платя аз, ама някой друг път — отвърна Кал.

— Аз съм Хаосът! — кресна Алекс. — Превърнах се в Бездната!

— Стига крещя — отвърна Кал. — На никого не му пука в какво си се превърнал.

Алекс го зяпна. Кал не можеше да се сдържи и се ухили. Зад Алекс се появи Алистър. Въздухът се сгъсти, за да оформи огромната му фигура. Пакостник се разлая, когато Лукас се издигна от локвата на пода и заблестя в сребристо. А от разбития жълъд на Тамара се появи Грета, река от прах и земя, издигаща се нагоре.

— Какво е това? — завъртя се Алекс и вдигна ръка невярващо. — Това са Погълнати! Но какво търсят тук? Защо сте тук?

— Анастасия — извика Кал, — запали кибрита.

Белите й очи се извърнаха към него със странно изражение.

Мамо. Трябваше да кажеш „мамо“ — напомни му Аарън, но вече беше късно. Кал не го бе направил и сега тя знаеше, че я е лъгал.

Анастасия приближи до него и очите й заблестяха. Едно сиво петно прелетя между тях — Пакостник — и захапа Анастасия за китката. Тя изпищя и изтърва кибрита. Алекс запрати друга мълния на Хаоса към Пакостник, но вълкът отскочи и черният огън се разби в стената на кулата. Още камъни се посипаха по пода.

— Караш ме да съсипвам собствената си кула! — извика Алекс на Кал. — Винаги съсипваш всичко!

Кал не можеше да го отрече. Това бе суперсилата му. По-мощна от уменията на Макар.

Кимия отново вдигна кибрита и с треперещи ръце запали една клечка. Тя светна и в следващия миг Раван пламна към живот сред тях.

Погледна към сестрите си и се ухили злокобно.

— Готови! — тихо призова Кал.

Готови — отвърна Аарън.

— Какво правите? — извика Алекс, когато Погълнатите се втурнаха към него.

Беше все едно светът се разпада навътре в себе си. Всеки елемент се сблъскваше с Хаоса — силата на въздуха, пламтящото сърце на огъня, неумолимостта на водата, могъщата тежест на земята. Те се стовариха върху Алекс с унищожителната сила на хиляда тайфуна, разкъсващи нивите, хиляда вулкана, избухнали със сила, достатъчна да затъмни небето, хиляда земетресения, поглъщащи цели градове, хиляда наводнения, отнасящи села в разпенили се вълни. Бяха, но и не бяха хора. Кал закри лицето си с ръка, докато свирепо разкъсваха Хаоса, обкръжил Алекс, все едно късаха с голи ръце мазните парчета тъмнина, разтварящи се във въздуха.

Алекс зави в агония, която уплаши Кал. Ами ако го убият? Ами ако успеят да унищожат тялото му? Това не беше част от плана.

Аутомотонес отметна глава назад и изрева, а после щракна с челюсти към Джаспър, които обаче се завъртя на пети и пусна огън по Аутомотонес, взрив след взрив от пламъци, които накараха металното чудовище да отстъпи назад. Зъбните му колелета и металните плочки почервеняха от огъня.

Добре е да видим, че Джаспър най-после е овладял огнената магия — каза Аарън.

Аутомотонес отново се олюля към тях. Черният пламък на Хаоса отвън бе угаснал и маговете се втурнаха към кулата, като удряха по затворените врати долу. Кулата се разтърси.

Алекс продължаваше да крещи. Той отметна глава назад с вой и мрак бликна от очите му — две дълги следи чернота, които се изстреляха във въздуха. Кимия викаше с цяло гърло. Тамара изгради въздушен щит, за да я защити.

Алекс завъртя глава на една страна. Бе обкръжен от Погълнатите, а от очите му се стичаха черни сълзи.

— Майко! — изграчи той и протегна ръка. — Майко!

Анастасия тръгна към него, а по лицето й бе изписан ужас. Лицето на Алекс се изкриви и той изстреля една последна мълния на Хаоса. Беше слаба — Кал усети това — но все пак достатъчно мощна. Удари Анастасия в гърдите, повдигна я във въздуха и я стовари на земята. На гърдите й се появи черна дупка.

Алекс замръзна.

Сега — каза Аарън.

Кал си спомни всичко, което бе учил някога за докосването на душата, и запрати концентрацията си към Алекс. Можеше да види душата му — как свети, как сияе. Вече не бе потъмняла от Хаоса. Усети я, все едно я държи в ръце, пулсира и блещука, увита от възли омраза, болка и амбиция. Кал видя хлапето, което искаше да бъде популярно, което се радваше да бъде асистент на Майстор Руфъс, но никога не смяташе, че е постигнало достатъчно. Момчето, което изработваше сложни илюзии от филмите, махаше на приятелите си, но най-вече на себе си. Победителят, който накрая печели всичко. Кал видя Алекс, почувствал се изоставен след смъртта на баща си, останал самичък с маниакална и амбициозна жена. Видя как собствената му амбиция израства като бурен. Видя омразата към Кал, негодуванието към него, жаждата за победа на всяка цена.

Кал видя всичко това, душата на Алекс — цяла, човешка и грешна.

А след това опита да я избута с всички сили от тялото му. Усети ужасно ехо от действието си. Живееше в откраднато тяло, а сега крадеше още едно. Но макар и изнемощял, Алекс бе Макар и се бореше за оцеляване, мъчейки се срещу съзнанието на Кал, принуждавайки физическото тяло на Кал да падне на колене.

Никога няма да ме победиш — обяви гласът на Алекс и отекна в главата на Кал. За миг Кал се почувства, сякаш го изтръгват от корен. Ами ако му бе трудно да остане в тялото, защото то не е негово? Ако не успееше да го задържи дори след като Аарън го напусне?

В гърдите му се надигна паника. Тежестта от натиска на Алекс го просна на земята, опрял лакти в нея, напъващ рамене.

„Не мога да се справя — помисли си той. — Не мога.“

Може би сам не, но двамата заедно ще се справим — долетя гласът на Аарън, сигурен и уверен. Той прибави мислите си към тези на Кал и двамата се изляха обратно в Алекс, принуждавайки го да опъне ярките нишки, които придържаха душата му към тялото, и така докато не го избутаха в нищото.

Нишките се изопнаха и скъсаха, а той си отиде, без дори да извика или изхлипа. Кал не знаеше къде отиват душите и предполагаше, че никой не знае — но бе сигурен, че е някъде отвъд дори бездната.

Аарън! — призова мислено Кал. — Аарън, твой ред е.

Все едно чу как душата на Аарън си поема трепереща колеблива глътка въздух. Кал се протегна към Аарън за последно — към своята противотежест, към душата, която му бе най-позната в целия свят. Сякаш ръцете му милваха душата на Аарън и я задържаха само за миг, преди да я пуснат.

Лицето на Алекс се размърда и той си пое глътка въздух със стон.

Аарън? — помисли си Кал. — Успяхме ли?

Но отговор нямаше. Само отекваща тишина в ушите на Кал. Беше сам. Досега не бе осъзнал колко е отвикнал да бъде сам в главата си.

Звуците се върнаха, когато Кал осъзна, че битката продължава. Драконът на Хаоса бе изял друга част от кулата. Дузина магове се бяха издигнали до втория етаж, подпомогнати от Алистър и силата на въздуха, и се присъединиха към Джаспър и Тамара в битката срещу Аутомотонес. Грета, Лукас и Раван също участваха — Грета целеше с камъни елементалите на Хаоса, Лукас насочваше потоци вряла вода към тях, а Раван стреляше огнени снаряди.

Кимия държеше Анастасия сгушена в скута си и изглежда опитваше да я запази жива.

Кал се изправи с олюляване.

— А-Алекс?

Алекс отвори очи и Кимия ахна. Те отново бяха сини, а не черни или посипани със звезди. Алекс се закашля мъчително и опита да се изправи на колене. Изглеждаше замаян.

Жестовете бяха познати. Изобщо не се движеше като Алекс, а като Аарън. Сърцето на Кал се вдигна в гърлото. Въобразяваше ли си, или планът им наистина бе успял?

Майстор Руфъс долетя от стълбите и влезе в стаята. С него дойдоха и Норт и Милагрос. Загледаха се в сцената пред тях — Анастасия умираше, Погълнатите кръжаха в стаята, огромни парчета падаха от стените.

А Алекс беше в центъра на всичко.

— Алекс! — извика Кал. — Алекс, спри създанията на Хаоса. Покажи им, че си на наша страна.

— Спрете! — извика Алекс с глас, който едновременно беше и не беше негов. — Спрете, същества на Хаоса! Заповядвам ви!

Драконът застина. Аутомотонес изрева. Чуха се крясъци и извън кулата, когато другите създания на Хаоса го чуха.

— Върнете се в Хаоса! — извика Алекс. — Там, откъдето дойдохте!

Още майстори се скупчиха около Норт, Руфъс и Милагрос. Всички гледаха Алекс, който беше застанал с разперени ръце и нареждаше на съществата на Хаоса да се разпръснат.

— Отиват си! — каза смаяна Милагрос. — Вижте!

През разбитата дупка в стената Кал виждаше как съществата на Хаоса се обръщат и отстъпват, предвождани от Аутомотонес. Докато вървяха, изглеждаше, че проблясват и изчезват едно по едно, оставяйки само петънца мрак като малки облачета дим в небето.

Маговете от Магистериума ликуваха. Раван, Лукас, Грета и Алистър бяха изчезнали, вероятно разтревожени, че няма да ги приемат добре сега, когато опасността бе преминала.

— Кал, ела тук!

Кимия трескаво му махаше с ръка. Тамара коленичи до нея и призова земната си магия, за да изцери Анастасия.

Кал не пробва да й попречи. Нищо вече не можеше да помогне на Анастасия. Тя му се усмихна, а по зъбите й изби кръв.

— Кон… — прошепна едва чуто.

Тамара прехапа устни и бузите й пламнаха. Винаги бе мразела, когато Анастасия нарича Калъм е името на Константин Мадън.

— Кон — каза отново Анастасия, — знам какво направи. Знам.

Кал се протегна и я хвана за ръката. Не би искал тя да е ранена. Никога не беше искал някой да пострада.

— Съжалявам — каза й той. — Наистина. Много съжалявам.

— Понякога си много различен от сина ми, изобщо не си приличате — каза тя и после повиши тон. — Магове от Магистериума, имам да направя едно последно признание.

Алекс бе отстъпил назад.

— Аз контролирах Алекс — каза Анастасия и всички магове я слушаха с притаен дъх. — Аз стоях зад всичко случило се. Не Майстор Джоузеф или Константин Мадън, а аз. Всички те бяха мои пионки. Вие бяхте мои пионки.

— Но как? — настоя Майстор Норт. — Как го направи?

— Учих се от най-добрите — каза тя. — От моя син Константин, Врагът на Смъртта. Той държа Джерико в плен години наред, принуди го да бъде негова противотежест и да къса парчета от душата си. Когато Алекс ми стана доведен син, бързо започнах да го контролирам. Първо за дребни неща. После да бъде верен слуга на Майстор Джоузеф. Нямаше избор, освен да се подчини на заповедите му.

Тя се закашля и изпръска с кръв белите си дрехи.

— Правете с него каквото искате. Хич не ми пука. Никога не съм го обичала.

— Защо тогава ни казваш всичко това? — настоя Майстор Руфъс.

— Искам си признанието! — изграчи Анастасия. — Аз го направих Погълнат, аз си поисках кулата. Магистериумът ми отне сина, ала накрая обслужваше всяко мое желание.

Тя погледна към Кал. Той се принуди да й се усмихне и нещо в лицето й се отпусна.

— Повече не можете да ме нараните — прошепна тя и затвори очи.

Главата й увисна безжизнена.

Тамара извика. Гуенда изтича през стаята до Джаспър и той я прегърна с мрачно изражение на лицето.

Алекс следеше всичко с пепеляво лице.

— Какво направих? — попита той.

Това звучеше като логичен въпрос, изкрещян от дъното на душата му. Той се обърна към маговете и Майстор Руфъс.

— Трябва да ме арестувате. Някой трябва да ме арестува.

— Чакайте — викна Кал. — Чухте Анастасия. Тя го е принудила да извърши всички тези неща, да стане Погълнат от Хаоса. Съгласихте се да му простите.

— Съгласихме се да го разпитаме — каза Майстор Норт. — По-скоро Грейвс го направи. А сега Грейвс е мъртъв благодарение на него.

Алекс наведе глава. „Аарън — помисли си Кал, — Аарън, погледни ме.“

Но той не го направи. Кал не знаеше дали да мисли за него като за Алекс, или като за Аарън. Не знаеше дали душата на Аарън е цяла в тялото на Алекс, или се гърчи в агония, смазана от ужас и вина или още милион различни неща. А може би душата му бе разкъсана. Може би вече не бе никой. Нито Алекс, нито Аарън.

И тогава Кал забеляза Пакостник. Вълкът приближи до Алекс и подуши нежно ръката му, както някога бе правил с Аарън. А Алекс — Аарън, трябваше да е Аарън! — се протегна надолу и го помилва по главата.

Кал видя как и Майстор Руфъс гледа към вълка с присвити очи. Но преди да каже нещо, господин и госпожа Раджави се изкачиха по стълбите и се втурнаха през стаята, за да прегърнат Тамара и Кимия.

— Справихте се, милички — каза госпожа Раджави, като целуна и двете. — Вие сте героини. Толкова се гордея с вас!

Кал тайно смяташе, че само Тамара заслужава похвала, ала задържа това впечатление за себе си.

Алистър се появи със завихряне на въздуха и стресна всички.

— Другите си отидоха — каза той. — Изглежда, че най-после всичко е свършило.

— Веднага щом пуснат Алекс — настоя Кал и баща му го погледна много объркан.

Аарън — понеже Кал бе напълно сигурен, че Алекс е Аарън, само дето му се искаше да каже нещо, за да го потвърди — не каза нищо.

— Достатъчно — каза Майстор Руфъс. — Да се махаме от тази кула. Никой няма да пострада, ако задържим… Алекс. Ще му сложим белезници до процеса пред Асамблеята.

— Ще вземем и тялото на Анастасия до Колегиума, за да я подготвим за погребение — каза Майстор Камерън, един от маговете, когото Кал познаваше от краткото си посещение в Колегиума по време на Бронзовата си година.

Руфъс кимна. Бе видимо, че сега всички го гледат, както доскоро бяха гледали Грейвс.

— След като сме сигурни, че никой друг не е зле ранен, ще решим какво да правим с Алекс.

— И кой те назначи за началник? — попита Майстор Норт, който явно не бе схванал какво става.

— Помолиха ме да се присъединя към Асамблеята и се съгласих. Дълго време исках да стоя настрани от света на маговете. Не е лесно да си известен с това, че си обучил един от най-злите ни врагове. Ала този път се съгласих. — Майстор Руфъс изглеждаше сериозен. — Може ли сега да заведем учениците на безопасно място? Достатъчно рискуваха за нас.

Кал опита да каже нещо на Аарън, но Майстор Норт вече го левитираше във въздуха. Тамара също се протегна към Аарън, но той мина, без да хване ръката й. Погледите на Тамара и Кал се срещнаха, а в тях се четеше един и същи въпрос.

Беше ли Аарън в това тяло и ако отговорът бе „да“ — чувстваше ли се добре?

Пътят на връщане към Магистериума изминаха като насън. Кал се намери първо в лечебницата, където Майстор Амарант го затрупа със завивки. Тамара и Джаспър също бяха завити до него. Долетя новината, че Анастасия е била обявена за починала, което всички вече знаеха.

Гуенда дойде и ги запрегръща. Доведе Раф и Кай със себе си. Те също прегърнаха Джаспър и поздравиха Тамара и Кал. Съобщиха, че цялото училище празнува и всички се държат, все едно никога не са подозирали Кал. Той им повярва, тъй като те двамата също се държаха, все едно никога не са подозирали Кал.

Алистър дойде и каза, че четиримата с Грета, Лукас и Раван са се измъкнали от Магистериума, преди да ги затворят с Алекс. Имаше обещанието на Майстор Руфъс, че на предстоящата среща ще се измисли по-добра система за отношение към Погълнатите, но дотогава щяха да се крият.

— Ще те видя при завършването ти — обеща Алистър на Кал — и не се бой за мен. Трябва да се върна у дома, за да съм сигурен, че за всичко се грижат както трябва.

Спряха за миг и Алистър се протегна да докосне бузата на Кал. Чувството бе като повей на вятъра.

— Толкова съжалявам! — каза бързо Кал. — Това се случи заради мен. Сега си Погълнат от въздуха и никога няма да можеш отново да си поправяш колите или да ходиш на кино…

— Ще ходя на кино — каза нежно Алистър. — Ще се вея най-отзад и няма да плащам за билети!

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Кал.

— Чуй ме, Кал. През целия си живот исках да направя нещо повече. Да победя Врага на Смъртта. Да отмъстя за Сара. Сега осъзнах, че това чувство си е отишло. Най-после успях да направя достатъчно.

— Като унищожи Алекс? — попита Кал.

— Като отгледах теб — отвърна Алистър. — Ти си добър човек, Кал, а също и боец. И страхотен маг.

Очите му заблестяха.

— Нямам думи да изразя колко се гордея с теб.

Сърцето на Кал затупка ускорено и му се прииска да попита баща си кога ще се приберат вкъщи, но Майстор Амарант ги гледаше строго, задето разговарят. Алистър намигна и изчезна.

— Майстор Амарант — въздъхна Кал, — чудех се дали бих могъл да почивам в стаята си. Нищо не ме боли, но съм много уморен.

Майстор Амарант го изгледа подозрително. Той предположи, че тя е срещала много деца, които искат първо да влязат, а после да се измъкнат от кабинета й. Змията й, навита като шал на раменете, смени цвета си от небесносиньо на жълто.

— Щом смяташ, че ще си по-добре там — съгласи се тя. — Но ако главата ти се замае или се почувстваш немощен, веднага се връщай.

— Може ли да ида с него? — каза Тамара, като се изправи и свали завивката си.

— Предполагам, че да — вдигна ръце Майстор Амарант. — В крайна сметка коя съм аз, че да преча на героите от Магистериума с дреболии като това дали са добре?

Джаспър изглеждаше също готов да поиска да си тръгне, но когато Гуенда дойде и прегърна всички, внезапно получи болка в крака, която изискваше Гуенда да стои до леглото му и да му повтаря колко храбър е бил.

Кал се измъкна в коридора, Тамара го последва.

— Ще видим Аарън, нали? — попита тя.

— Ако успеем да стигнем до него — кимна той. — Вече нямаме ключ…

— Веднъж Уорън ни изведе дотам — каза Тамара и извика малкия гущер. — Уоооръъън, къде си? Всичко вече свърши. Справихме се. Победихме. Но ни трябва помощта ти за последно.

Един език изплющя, перна Тамара по носа и я накара да го потърка яростно.

— Отвратително! — извика тя. — Това е гадно, Уорън!

Гущерът елементал изсъска с хрип, който можеше и да е смях. После изпълзя от тавана, като нарастваше с всяко движение. Скъпоценните камъни по гърба му блестяха с ярка светлина, докато растеше и растеше. Когато приключи, вече бе по-едър от Пакостник, а устата му бе пълна със зъби от скъпоценни камъни.

— Еха! — възхити се Кал. — Не знаех, че можеш да правиш това. Защо не си ми казвал?

— Миналото е в бъдещето ти — каза Уорън, — а бъдещето ти е в миналото.

Кал въздъхна и осъзна, че няма шанс Уорън да му даде ясен отговор.

— Можеш ли да ни изведеш по таен път до мястото, където Аар… Алекс е задържан?

— Още една тайна? Да, Уорън ще опази още една тайна. Уорън ще ви изведе до това място. Но ще бъдете длъжници на Уорън и някой ден Уорън също ще поиска услуга в замяна.

— Мислех, че спасяването на света ще е достатъчно — каза язвително Тамара.

Уорън не й обърна внимание и тръгна. Беше по-лесно да следват голямата му версия. Все още можеше да се катери по тавана, което изнервяше Кал, защото се страхуваше да не се пльосне отгоре му.

Минаха през тайния тунел към затворите на елементалите, огнената зала и после въздушната, където странни фучащи елементали бяха затворени в клетки от бистър кристал, който напомни на Кал за времето в Паноптикона.

Лесно забелязаха Аарън. Той седеше на пода в малка килия.

Майстор Руфъс крачеше напред-назад пред нея.

— След няколко минути ще бъдем в Асамблеята — каза той, — но първо искам да разбера какво става.

Аарън погледна към стената. За Кал бе шокиращо колко много прилича на Аарън, а не на Алекс. Като че ли формата на лицето му бе леко променена. Кал знаеше, че той никога няма да каже истината на Майстор Руфъс, не и когато отговорът можеше да докара неприятности на Кал и Тамара.

— Какво имате предвид с това какво става? — каза Кал. — Чухте Анастасия. Алекс бе заробен от нея и сега е свободен.

Руфъс повдигна изразителните си вежди.

— А вие какво търсите тук? Нямате работа на това място. Но може би и тук няма никаква тайна.

— Ъъъм… — беше единственото, което каза Кал.

Когато Аарън не беше в главата му, бе много по-трудно да намери отговори, които да допадат на учителите му.

— Не ви вярвам и това е — поклати глава Руфъс. — Да контролираш някого е сложна магия, която изисква постоянно наблюдение. А Анастасия Таркуин рядко посещаваше Магистериума.

— Тя беше тук по време на Бронзовата година — каза Тамара, — когато Алекс стана лош.

— Дори ако е бил контролиран — отвърна Руфъс — и смъртта й го е освободила, той би си останал Алекс Страйк. Пакостник обаче го поздрави като един от вас. Някой, когото познава и обича.

Аарън поклати леко глава в килията. На Кал му се искаше пак да може да чуе мислите му, за да разбере какво се опитва да му каже.

— Много се зачудих, когато казахте, че искате Алекс да получи втори шанс — каза Руфъс. — Мислех, че няма да му простиш никога, задето е убил Аарън. А ти започна да настояваш да го пощадим. И ето го тук, цял и невредим. Освен това вече не е Алекс.

— Какво имате предвид? — преглътна Тамара.

— Много добре знаете какво имам предвид — каза Руфъс, — но искам да го чуя от вас. Нека си изясним нещо. Срещата на Асамблеята, която ще реши какво ще се случи с Алекс, започва след броени минути. Ако не ми кажете нищо, ще се боря с всички сили той да остане затворник. Ако ми кажете истината, може и да ви помогна.

— Това не са добри условия.

— По-добри няма да получите — скръсти ръце пред гърдите си Майстор Руфъс.

— Добре де — каза Кал и заряза всякакви претенции. — Това не е Алекс, а Аарън.

Аарън сведе поглед към земята. Майстор Руфъс не изглеждаше особено изненадан.

— Значи Аарън не е умрял на бойното поле.

— Душата му остана с мен — каза Кал. — Отнесох го в главата си. Но знаех, че той има нужда от тяло, а Алекс го бе убил. Без причина. Беше честно той да върне живота на Аарън, като му даде тялото си.

— Ти знаеше ли за това, Тамара? — попита Руфъс.

Тамара стисна ръката на Кал. Въпреки напрегнатия момент Кал усети топлината на пръстите й. Докосването й му даде увереност и той изправи рамене.

— Знаех всичко — каза тя. — Съгласих се да защитавам Кал и Аарън. Ако Аарън не бе овладял тялото на Алекс, Алекс щеше да продължи битката, докато не убие Кал и още много хора. Видяхте как постъпи с Грейвс. Сега един добър човек е жив заради стореното от нас.

— Как раздавате смърт и живот! — изуми се Майстор Руфъс. — Същински малки богове. Кажете, в мен ли е вината? Може би в преподавателските ми методи има нещо, което кара учениците ми да достигат нива на върховна арогантност?

Последните думи бяха изречени по-високо от нормалното за Руфъс дори когато им се караше.

Кал се сепна, но тогава заговори Аарън.

— Вината не е ваша. Или ако е, то е защото винаги избирате Макари.

— Продължете, господин Стюарт — погледна го косо Руфъс.

— Магията на Хаоса не е като другите — въздъхна Аарън. — Обзалагам се, че в Магистериума има много хлапета, които са използвали заклинанията си за щуротии. За изработка на фалшиви скъпоценни камъни, които да продават. За омагьосване на вълшебни предмети, които да карат немагичните хора да ходят на куц крак. За излъчване на филми с фалшив край. Дотам стигат изпитанията с обикновена магия. Изпитанията с магия на Хаоса водят… дотук.

— Звучиш като себе си, Аарън — каза Руфъс. — Щях да съм удивен, ако не бях бесен.

— Не искаме повече неприятности — каза Кал, — и тези ни дойдоха в повече. Ако си спомняте, дори не исках да ходя в училището за магове.

Руфъс го погледна, сякаш се канеше да възрази, но Кал не му позволи.

— Грешах за това. Само се опитвам да кажа, че нямаме намерение да си играем повече с живота и смъртта или нещо от този род. Отиваме в Колегиума, където ще си живеем живота.

— Хубаво тогава — каза Майстор Руфъс. — Ще обмисля думите ви и ще взема решение по време на срещата на Асамблеята.

Той махна с ръка и стената, която държеше Аарън затворник, падна.

— Дори ако не можеш да кажеш цялата истина — посъветва той Аарън, — бъди искрен.

Тамара отиде до Аарън и го прегърна силно.

— Толкова съм щастлива, че се върна — каза тя и Кал усети как го жегва познатата ревност.

Но я прогони. Беше щастлив, че приятелят му се е върнал в света на живите.

Аарън дойде при него и го прегърна силно.

— Благодаря ти — каза му с мек глас — за всичко. За живота си. За това, че си моя противотежест и баланс. Винаги ще бъдеш.

— Елате — каза Майстор Руфъс, като накара Аарън да върви пред него. Махна с ръка и на китките на Аарън се появиха белезници. — Да не закъснеем за срещата на Асамблеята.

Кал и Тамара последваха Майстор Руфъс. Излязоха от затвора на елементалите и минаха през няколко отекващи зали, докато не стигнаха в същата огромна стая, която Асамблеята бе използвала и преди. Това бе същата маса и този път в центъра беше Аарън, така че всички да го гледат. Кал си спомни какво бе чувството.

— Алекс Страйк — заговори госпожа Раджави и Кал чу яростта в гласа й, — ти уби един от нашите членове пред очите ни. Отговорен си за още много смърт и разрушения. Твърдиш, че си бил под влиянието на Анастасия Таркуин. Имаш ли доказателства за това?

— Нейните самопризнания — отвърна Аарън. — Всичко, което направих, бе под нейно влияние.

— Помниш ли времето, когато си бил контролиран? — настоя Майстор Норт. Той седеше на мястото, заемано доскоро от Грейвс. — Помниш ли стореното от теб?

— Нямам никакъв спомен от съществуването си като Погълнат от Хаоса — поклати глава Аарън. Кал осъзна, че това е вярно. — Или измяната ми към Магистериума. Аз съм лоялен маг на Магистериума и мразя Майстор Джоузеф.

Изрече го със страст, която трудно можеше да бъде престорена.

— Надявам се, разбираш, че това е трудно за вярване — намеси се Майстор Милагрос, макар гласът й да бе по-нежен. — Видяхме как опожари гората около Магистериума. Измъчваше деца и уби Майстор Рокмапъл.

— Това също бе дело на Анастасия — каза Аарън.

Вече изглеждаше изнервен, вероятно защото наистина лъжеше, а това винаги го караше да се чувства неудобно. Не Анастасия, а Алекс бе извършил тези неща.

„Но сега и двамата са мъртви“, помисли си Кал и опита да го предаде в главата му със силата на волята си. Сега му липсваше възможността да си говори с Аарън наум. „Не ги нараняваш. Няма значение какво мислят хората за тях. Важното е ти да си добре.“

— И защо тя би направила всичко това? — попита Майстор Руфъс с неразгадаемо изражение на лицето. — Защо използва теб, за да се опита да разруши училището и Асамблеята?

— Тя мразеше всички магове и ги обвиняваше за смъртта на синовете си — отговори Аарън. — Първоначално помислих, че ще й бъда като нов син, но всъщност бях предмет, който тя използва. Беше научила разни неща от книгите на Константин. Успя да задържи късче от душата ми, с което да ме контролира, точно както Орденът на Безредието контролира животните в гората. Когато всички разбраха за Аарън, реши да действа. Пое контрол над мен и ме накара да го убия и да открадна силите му на Макар.

— Това беше добро — прошепна Тамара, като сръчка рамото на Кал със своето.

Имаше предвид, че е излъгал добре.

Из стаята се разнесе мърморене.

— Тя призна това — каза някой.

— Ами ако той лъже? — попита друг.

— Ами ако са действали заедно? — додаде трети.

— Мисля, че е време да гласуваме — каза Майстор Норт. — Всички, които са за приемането на историята, разказана от Алекс Страйк като истинска, и за връщането му в Магистериума, да вдигнат ръка.

Кал знаеше, че двамата с Тамара нямат право на глас, но Тамара гледаше родителите си с няма молба. След дълго колебание и двамата вдигнаха ръка. На Кал му се стори, че мнозина го правят, но ръката на Майстор Руфъс остана долу. Това го шокира. Аарън също се загледа в учителя си пребледнял от ужас.

— Хубаво — каза Майстор Норт и си записа. — А сега нека вдигнат ръка всички, които искат да изпратим Алекс Страйк в Паноптикона.

Също толкова ръце бяха вдигнати нагоре. Сред тях бе и тази на Майстор Милагрос. Но Руфъс отново не зае позиция.

— Руфъс? — направи пауза Норт с химикалка в ръка.

— Гласувам въздържал се — каза Руфъс с глас, сух като чакъл.

— Имаме равен резултат — сви рамене Майстор Норт. — Трябва да гласуваш, Руфъс.

— Трябва да гласува за него! — прошепна Тамара.

Тя погледна към Аарън. Кал едва се удържаше да не скочи. Ноктите му бяха забити толкова силно в дланите, че го боляха.

Майстор Руфъс се изправи на крака.

— Само едно нещо може да разкрие истината — каза той. — Вместо да гласуваме на сляпо, бих искал да видя Калъм Хънт и Александър Страйк да минават през Петата порта.

Стаята избухна. Лицето на Майстор Руфъс остана безизразно в суматохата, непоклатимо като скала в буен поток.

— Кал е мой чирак, а Алекс мой помощник — добави Руфъс. — Казвам ви, че и двамата са готови. Петата Порта, Портата на Златото, е за добри дела в света, за онези, които искрено искат добро. Ако портата се отвори и ги пропусне, значи са научили урока си. Имайте предвид, че Константин така и не мина през тази порта. Напусна училището, преди да го помолим. Ако Алекс мине през Златната порта, трябва да приемем, че той има добро сърце и всичко сторено от него е вследствие на обстоятелствата.

Маговете притихнаха, заслушани в думите на Руфъс. Когато той приключи, настъпи пълно мълчание.

— Много добре — каза накрая Майстор Норт. — Самият аз бих искал да видя тези двамата изпитани от Портата. В алхимията златото се смята за най-чистия измежду всички метали. Портата на Златото ще провери какво има в сърцата им. Ако се провалят, ще гният в Паноптикона завинаги. Няма да има следващи шансове. Вървете си в стаите, облечете униформите и се подгответе.

— Ако те ще минат през портата — каза Тамара, — и аз отивам с тях.

— А ако се провалиш, ще споделиш ли съдбата им? — попита я Майстор Норт.

Майстор Руфъс не изглеждаше доволен.

— Не — изправи се госпожа Раджави, — разбира се, че не. Никой не се съмнява, че Тамара е действала от името на Магистериума и света на маговете. Съдбата й не бива да бъде поставена под въпрос.

— Оставете дъщеря ни на мира — изправи се до жена си господин Раджави.

— Аз измъкнах Кал от затвора и вярвам в Алекс — каза Тамара на маговете — до степен, че съм готова да споделя съдбата им. Минавам през портата с тях. Ако тя ме отхвърли, не заслужавам нещо по-различно.

— Тамара… — промълви Кал.

Вярваше, че тя ще мине през портата, но не искаше призрака на Паноптикона да виси над главата й.

— Отлично — отвърна Майстор Норт, като прекъсна Кал. — Тримата вървете и се подгответе. Ще ви видим в Коридора на завършващите.

Цялото тяло на Кал трепереше от освободеното наполовина напрежение, докато се връщаха към стаите си в Магистериума. Тамара вдигна ръка. Аарън се бе задъхал, все едно се бореше с паникатака.

— Мисля, че се справихме — каза Кал вече в общата стая. — Само трябва да минем през финалната порта. Завършихме Магистериума, без да ни вкарат в затвора.

Аарън кимна бавно, въздъхна и седна на дивана.

— Да се надяваме Златната порта да ни пусне. Благодаря и на двама ви, че ме върнахте към живот. Беше странно да го кажа, но още по-странно е да го постигна.

Тамара го удари по рамото.

— Добре дошъл отново! — каза тя и Аарън я прегърна.

И двамата се усмихнаха. Кал също се ухили.

— Какво е чувството да се върнеш? — попита Кал.

Аарън се обърна към него и макар лицето му да бе на Алекс, беше лесно да види другия дух отвътре.

— Имаш предвид да не ти дрънча в черепа? Малко е странно, все едно това тяло е костюм, които не ми е съвсем по мярка. Но е тихо и спокойно. Да живея в твоята глава бе като да живея в някакъв тайфун от самообвинения, инат и нелепи идеи.

Той се извърна към Тамара.

— Сериозно. Трябва да чуеш мислите, които не изрича на глас. Една от идеите му да победим Алекс включваше дъвка, кламери и…

— Добре, стига!

Кал прекъсна Аарън и започна да го бута към стаята на Джаспър. Надяваше се там да има допълнителна униформа.

— По-добре да се подготвим. Не бива да караме маговете да чакат.

Двамата с Тамара се отправиха към стаите си, за да се преоблекат. Пакостник спеше в леглото на Кал, вирнал лапи във въздуха. Кал изпита тревога — кой щеше да се грижи за Пакостник, ако не успееше да мине през последната порта? Потърка главата на вълка и се насочи към гардероба си.

Чиста тъмночервена униформа от Златната година висеше там. Предишните дрехи на Кал бяха съсипани, целите покрити с кал и кръв. В един момент завършването им през годините бе започнало да се размива. Това не беше първата порта, която минаваха в различен момент от останалите си съученици. Щеше обаче да бъде последната.

Преоблече се и отиде да вземе Мири, която стоеше на нощната му масичка. Закачи я на колана си. Беше готов.

Но не съвсем. На вратата му се почука и Тамара се промъкна в стаята. Тя също беше облечена в униформата от Златната година, бузите й бяха зачервени, а косата й вързана на плитка. Кал реши, че изглежда красива, и бе облекчен от това, че в главата му няма никой, който да му се смее. Можеше просто да гледа Тамара и да си мисли колко е хубава, и дори ако един ден тя решеше, че не го харесва, и дори ако този ден бе днес, докато беше негова приятелка, всичко идеше да е наред.

— Дойдох, защото исках да ти кажа нещо — заговори тя. — Нещо, което не успях да ти кажа преди.

— Какво? — притесни се леко Кал.

— Това — отвърна тя и го целуна.

За миг Кал се притесни, че няма да може да мръдне от изненадата. После прегърна Тамара и отвърна на целувката й. Почувства се сякаш лети. Тя го прегърна около врата и го притисна още по-близо до себе си. Целувката им бе невероятно мека и сладка, а в същото време звезди и комети избухваха в мозъка му.

Тамара се отдръпна леко и в очите й имаше сълзи.

— Ето — каза тя, — това не можех да направя, докато Аарън бе в главата ти.

— Искрена ли си? — каза той. — В смисъл… наистина ли ме харесваш? Защото… аз те обичам, Тамара. Искам да ти бъда гадже.

Вече трудно щяха да останат само приятели. Явно бе полудял временно. Загледа я притеснен, когато очите й се присвиха. Боже, ще вземе да каже „не“! Ще каже, че го е целунала, за да се разделят, или от съжаление, или понеже е смятала, че той така и така скоро ще умре.

— И аз те обичам — каза тя, — а идеята някоя друга да ти е гадже, адски ме дразни. По-добре да съм аз.

Този път Кал я целуна и тя се изправи на пръсти, за да отвърне на целувката му. Още се целуваха, когато Пакостник се разлая. Разделиха се със смях, а вълкът започна да драска по вратата на спалнята му.

— Ох, това означава, че там има някого — каза Тамара. — Предполагам, че трябва да видим дали не е Майстор Руфъс.

Излязоха в хола, хванати за ръце. Не беше Майстор Руфъс. Бяха Гуенда и Джаспър, който погледна хванатите им ръце и повдигна вежди.

— Във въздуха ухае на любов — каза той.

— Млъквай, Джаспър — цапна го Гуенда леко по лакътя.

— Аха — глуповато изломоти Кал.

И той можеше да ги закача, че се целуват, но в момента не искаше да се закача с никого. Беше твърде щастлив и твърде уплашен. Странна комбинация.

— Трябва да ви отведем до последната порта — каза Джаспър. — Маговете чакат. Не е честно, че вие ще завършите по-рано, а аз не. Така определено ще спечелите по-хубаво място в Колегиума. — Той въздъхна. — Но поне татко ще оцелее.

Кал кимна. Не можеше да се принуди да съжали, че бащата на Джаспър остава в затвора, задето бе помагал на Майстор Джоузеф, но бе щастлив, че нищо друго няма да му се случи, защото съчувстваше на приятеля си.

— Колегиумът вероятно ще ни забрани да стъпваме там — каза той в опит да оправи настроението му, — за да не вземем да го изравним със земята по погрешка.

— Аха — каза Тамара, — а изборът между това да завършиш рано или да те пратят в затвора, не е особено труден.

Точно тогава Аарън излезе от стаята на Джаспър. Всички замръзнаха. Носеше униформа, която всъщност му ставаше, затова Кал предположи, че тя не е на Джаспър.

Усмивката на Аарън издаваше нервност, но и надежда.

— Преди… не бях на себе си. Но сега съм добре. Надявам се, че можете да ми простите.

— Вече си от нашите, нали? — попита Джаспър и Аарън кимна.

— Хм! — погледна го Джаспър преценяващо.

— Хайде — каза Гуенда, — нека разберем какъв е отвътре.

Заедно тръгнаха през пещерите на Магистериума, като минаха покрай стая с дълги сталагмити и изпускаща пара кал, която затопляше въздуха. Минаха през друг праг и се озоваха в Залата на завършващите. Арка, която Кал не бе виждал досега, блестеше със златна светлина. Думите „Прима Материя“ бяха издълбани в стената отгоре, сякаш осветени от жлебовете си.

Малка тълпа се бе събрала като свидетели. Майсторите Руфъс, Милагрос и Норт. Господин и госпожа Раджави. Гуенда и Джаспър пожелаха на Кал и Тамара късмет, преди да прекосят залата и да застанат до учителите си и маговете от Асамблеята.

Майстор Руфъс се бе усмихнал някак тънко, но се отпусна, когато влязоха.

— Тамара, Алекс, Кал, готови сте да минете през финалната порта на Магистериума, Портата на Баланса. Предишните ви обучения позволиха да минете през контрола, афинитета, сътворението и трансформацията. Преди много време минахте през Първата порта, Портата на Контрола, и се превърнахте в истински магове. Сега, щом преминете Портата на Баланса, няма да бъдете просто магове, но и бойци на доброто в света на магията. За да преминете през портата, трябва да оставите настрана собствените си желания и емоции, за да помогнете на другите. Ако виждате портата, значи сте готови да бъдете изпитани. Тамара Раджави, ти си първа.

Тамара пристъпи напред и мина през портата с изправени рамене. Както бе направила с първата порта преди години, вдигна ръка да я докосне, а после се скри от погледа им.

— Сега е твой ред, Алекс Страйк.

— Добре — каза Аарън.

Изглеждаше притеснен. Обърса длани в панталоните си и доближи портата. След това си пое дълбоко дъх и мина през нея, като също изчезна.

Кал не виждаше никого от тях. Не знаеше дали са минали от другата страна. Виждаше само неумолимото изражение на Майстор Руфъс и очите на останалите магове, които очакваха присъдата му.

— Твой ред е, Калъм Хънт — обяви Майстор Руфъс.

Кал преглътна и тръгна към портата.

— Чакайте! — извика глас. — Спрете!

Кал се завъртя и изненадан видя Алистър. Изглеждаше както винаги, само краищата му бяха леко размазани и не носеше очилата си. Погледна към Майстор Руфъс и Кал осъзна, че учителят му трябва да е извикал баща му за церемонията.

— Трябва да приключваме с това сега — каза Майстор Норт.

Алистър изчезна и се появи отново само на метър от Кал, който пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха бързо. Алистър бе започнал да се чувства плътен. Кал почти усещаше материята на якето му.

— Някога аз минах през Портата на Баланса — прошепна Алистър. — Ти също ще се справиш. Ти си мой син.

— Знам.

Невероятно спокойствие обзе Кал. Той пусна баща си. Някъде някой мърмореше, че в Залата на завършващите е допуснат Погълнат, но никой не направи нещо по въпроса.

„Много неща са се променили в Магистериума“, помисли си Кал, като направи последната стъпка към Портата на Баланса. Зад него се чуха окуражаващи викове — от Алистър, Гуенда, Джаспър, дори от господин и госпожа Раджави.

Не беше сам. Беше подкрепян, а от другата страна го чакаха най-добрите му приятели.

Пое си дълбоко дъх и мина през портата.

Озова се в окото на буря. Пред очите му минаха сцени от живота му — ледената пещера, старият скейтборд, кухнята на Алистър, пълната с ученици трапезария, лекциите на Майстор Руфъс, смехът на Аарън и Тамара, Пакостник като малко вълче, скрито в якето на Кал. Любов към всички тези неща се издигна в него и изпълни сърцето му.

Видя как златната кула пада, как Алекс лети на дракона си, как Дрю е провесил Аарън над чудовището на Хаоса, как Анастасия издъхва, как Майстор Джоузеф го гледа. Не изпита гняв. Беше над тези неща. Беше победил тези хора. Доброто в него бе победило и около него нямаше чужди спомени — нито на Константин Мадън, нито на Маугрис. Само негови спомени.

Разбра кой е.

Калъм Хънт.

Бурята утихна. Спокойствието, което я последва, бе почти оглушително. Стоеше от другата страна на портата с Аарън и Тамара, които му се усмихваха. И тримата се бяха справили. За миг тълпата не ги виждаше, макар Кал да виждаше маговете в далечината, загледани с трепет към портата. След миг илюзията щеше да се разпадне, но сега бяха заедно и невидими.

— Справихме се — каза Тамара и хвана Аарън с една ръка и Кал с другата. — Заедно.

Кал и Аарън също се хванаха за ръце.

— Трябва да се закълнем, че няма да сме като другите господари на Хаоса — каза Аарън на Кал, стиснал силно ръката му, — че няма да сме като Маугрис. Че когато остареем и часът ни удари, ще си отидем. Че няма да повтаряме старите ужаси.

— Няма да крадем тела — кимна Кал.

— Но ще се пазим — добави Тамара, — вие един друг, аз вас двамата. Ако някой наруши обета, другите двама трябва да го спрат. И аз съм една от вас. Разбрано?

Аарън се усмихна и в погледа му имаше нещо странно, нещо, което не се бе показвало в тези някога чужди очи.

— Заклевам се — каза той, — заклевам се в Дявола и в Бога. Докато съм жив, никога повече няма да открадна чуждо тяло.

Кал го погледна в очите.

— И аз се заклевам — каза той. — От сега нататък ще играем по правилата.

Той се усмихна на Аарън и сподави внезапния порив на съмнение. Вече бе добър човек. Вече и двамата бяха добри хора.

Просто трябваше да си останат такива.