На пейките зад мен нямаше репортери. В съдебната зала нямаше и зрители. Нито разтревожени роднини. Само аз, клиентката ми, прокурорът, съдията, стенографката и една секретарка. А, да, и охраната — човекът седеше в ъгъла и скришом гледаше бейзболен мач на смартфона си.

Намирах се на Сентър Стрийт №100, в малка зала на осмия етаж в сградата на Наказателния съд в Манхатън.

Нямаше никой друг, защото никой друг не даваше пет пари. Всъщност и прокурорът не се интересуваше особено от случая, а съдията изгуби интерес още щом прочете обвинителния акт: притежание на наркотици и свързани с тях принадлежности. Прокурорът, който цял живот бе заемал този пост, се казваше Норман Фолкс. Оставаха му шест месеца до пенсия и си личеше. Горното копче на ризата му беше разкопчано, костюмът му изглеждаше като от времето на Рейгъновото президентство, а двудневната му брада беше единственото наглед чисто нещо по тялото му.

Почитаемият Кливланд Паркс, който водеше делото, имаше лице като спаднал балон. Облегна глава на ръката си и се наведе от съдийската маса.

— Още колко ще чакаме, господин Фолкс? — попита съдия Паркс.

Норм погледна часовника си, сви рамене и отговори:

— Извинете, Ваша чест. Той трябва да дойде всеки момент.

Съдебната секретарка прошумоли с някакви документи пред себе си.

В залата отново настана тишина.

— Господин Фолкс, отбелязвам за протокола, че като опитен прокурор сигурно знаете колко се дразня от закъсненията — каза съдията.

Норм кимна. Отново се извини и пак подръпна яката на ризата си, а лицето на съдия Паркс започна да променя цвета си. Колкото по-дълго седеше Паркс, толкова повече поруменяваше. Това беше най-силната проява на възбуда от негова страна. Никога не повишаваше тон, нито размахваше обвинително пръст, но кипеше от гняв. Добре известно беше колко мрази неточността.

Клиентката ми, четирийсет и пет годишната бивша проститутка Джийн Мари, се наведе към мен и прошепна:

— Какво ще стане, ако ченгето не се появи, Еди?

— Ще се появи — отговорих.

Знаех, че той ще дойде. Но знаех и че ще закъснее. Бях се погрижил да стане точно така.

Планът ми можеше да проработи само ако прокурорът беше Норм. Бях подал искане за снемане на обвиненията два дни по-рано, малко преди пет часа, когато служителката в деловодството вече си беше тръгнала. Практикувах от години и имах ясна представа колко бързо се обработват документите и се насрочва заседание. В деловодството чакаха толкова много молби, че едва ли щяха да назначат заседание преди днес, пък и доста щяха да се затруднят да намерят свободна зала. Обикновено исканията се разглеждаха към два часа, но и прокурорът, и адвокатът научаваха в коя зала ще се проведе заседанието едва няколко часа по-рано. И бездруго нямаше значение. Сутринта Норм щеше да бъде зает с отправяне на обвинения, аз също имах работа. Обикновено молиш някой съдебен служител да провери в компютъра номера на залата. След като получи потвърждение за мястото на заседанието, всеки друг прокурор би се обадил на свидетелите си, за да ги уведоми къде се очаква да се явят. Не и Норм. Той нямаше мобилен телефон. Смяташе, че ни облъчват с всякакви вредни лъчения. Бях се постарал да намеря Норм по-рано сутринта в съда, за да му съобщя къде ще се проведе заседанието следобед. Той разчиташе свидетелят му да направи каквото се очаква от него — да провери на таблото в коя зала да се яви. Само че аз го изпреварих.

Таблото се намира в зала 1000 в сградата на съда — канцеларията. Във въпросната канцелария освен опашките от хора, които чакат да платят различни глоби, имаше и бяла дъска със списък на разглежданите дела в съответния ден. Предназначението на таблото е да осведомява свидетели, полицаи, прокурори, студенти по право, туристи и адвокати къде в сградата и по кое време ще се гледа дадено дело. Един час преди началото на заседанието се качих в канцеларията, застанах с гръб към чиновничката, намерих искането си, изтрих номера на залата и написах друг. Дреболия. Не можеше да се мери с продължителните и рисковани операции, които провеждах цели десет години, докато се занимавах с измами. Откакто станах адвокат, понякога си позволявах по някое дребно прегрешение като едно време.

Знаейки колко се чака за асансьор в тази сграда, допусках, че съм забавил свидетеля на Норм с десетина минути.

Полицай Майк Грейнджър влезе в залата с двайсетминутно закъснение. Не се обърнах, когато чух вратата да се отваря. Просто слушах стъпките на Грейнджър — крачеше почти толкова бързо, колкото барабаняха по бюрото пръстите на съдия Паркс. Но после чух още нечии стъпки. Тогава вече се обърнах.

След Грейнджър бе влязъл мъж на средна възраст със скъп костюм, който се настани отзад. Разпознах го на секундата: въздълга руса коса, холивудски зъби и бледо лице на човек, който работи на закрито. Руди Карп беше от адвокатите, чиито дела се отразяваха по новините, появяваше се в юридическите предавания и на кориците на списания и притежаваше всички необходими умения, за да си заслужи известността. Беше официалният адвокат на звездите.

Не се познавахме. Движехме се в различни кръгове. Руди вечеряше в Белия дом два пъти годишно. Съдия Хари Форд и аз пиехме евтин скоч веднъж месечно. По едно време се бях предал на алкохола. Вече не. Веднъж месечно. Не повече от две питиета. Владеех се.

Руди махна с ръка. Обърнах се и видях, че съдията е вперил поглед в Грейнджър. Обърнах се отново и Руди пак махна. Едва тогава осъзнах, че маха на мен. Отвърнах на поздрава, обърнах се и се постарах да се съсредоточа. Не проумявах какво търси в моята съдебна зала.

— Благодаря, че се присъединихте към нас, господин полицай — каза съдия Паркс.

Майк Грейнджър беше ветеран от Нюйоркската полиция — от глава до пети. Той пристъпи наперено, свали оръжието си, изплю дъвката си и я лепна върху кобура, преди да го остави върху масата на обвинението. Оръжията бяха забранени. Дори ченгетата трябваше да предават пистолетите си на охраната на съда. Тя си затваряше очите за ченгетата ветерани, но дори те не си позволяваха да сядат на свидетелското място с оръжие.

Грейнджър се опита да обясни защо е закъснял. Съдия Паркс го прекъсна с тръсване на глава — ще говорите на свидетелското място.

Чух въздишката на Джийн Мари. Черните корени на изрусената й коса бяха прораснали и пръстите й трепереха, когато ги поднесе към устата си.

— Не се тревожи. Вече ти обясних, че няма да се върнеш в ареста — уверих я.

Носеше нов костюм с панталон специално за съда. Добре й стоеше, придаваше й малко по-самоуверен вид.

Докато аз успокоявах Джийн Мари, Норм започна процедурата, като призова Грейнджър на свидетелското място. Полицаят се закле и Норм го преведе през основните стъпки от ареста на Джийн.

В онази нощ, когато минавал покрай ъгъла на Трийсет и седма улица и Лексингтън авеню, забелязал Джийн да стои пред салон за масаж с голяма хартиена торба в ръка. Грейнджър познавал досието й като бивша проститутка. Спрял, приближил се. Представил се и й показал значката си. В този момент забелязал „принадлежностите за наркотици“ да стърчат от торбата на Джийн.

— Какви бяха тези принадлежности? — попита Норм.

— Една сламка. Обикновено наркоманите я използват да смъркат дрога. Съвсем ясно я видях да стърчи от торбата й — каза Грейнджър.

Съдия Паркс не беше изненадан, но въпреки това завъртя очи. Не е за вярване, но през последните шест месеца половин дузина афроамериканци бяха арестувани и задържани от Нюйоркската полиция заради притежание на принадлежности за наркотици, понеже намерили у тях сламки, обикновено щръкнали от чаши с безалкохолно.

— И какво направихте после? — попита Норм.

— Видя ли у някого принадлежности за дрога, за мен това е основание за обиск. Госпожица Мари има и предишни нарушения, свързани с наркотици, затова претърсих торбата и намерих на дъното пет пликчета с марихуана. Арестувах я.

Май на Джийн не й мърдаше затворът. Второ наркопрестъпление за дванайсет месеца. Този път нямаше да има условна присъда. Щеше да влезе на топло най-вероятно за две-три години. Спомних си, че всъщност вече бе излежала някакво време за това закононарушение. Беше прекарала три седмици в килия, преди да намеря кой да я измъкне под гаранция.

Бях разпитал Джийн за ареста. Каза ми истината. Джийн винаги ми казваше истината. Грейнджър спрял до нея, защото му се искало да се позабавлява безплатно на задната седалка на колата си. Джийн му заявила, че е приключила с тези работи. Затова той слязъл от колата, сграбчил хартиената торба, която носела, и като видял вътре тревата, запял друга песен — заявил й, че отсега нататък иска петнайсет процента от печалбата й, иначе щял да я арестува незабавно.

Джийн отговорила, че вече плаща десет процента на двама патрулиращи от Седемнайсети участък, но явно те не си вършели работата. Ченгетата познаваха Джийн и никак не им беше трудно да си затварят очите. Въпреки миналото си тя беше патриотка. Продуктът й беше стопроцентово американска марихуана от държавно лицензирани ферми във Вашингтон. Повечето клиенти на Джийн бяха възрастни хора — пушеха, за да облекчават артритните си болки или глаукомата си. Бяха й редовни клиенти и не създаваха проблеми. Джийн казала на Грейнджър да се разкара, затова той я арестувал.

Разбира се, не можех да докажа нищо от това в съда. Изобщо нямаше да се опитвам.

Когато Норм седна, аз се изправих, прокашлях се и нагласих вратовръзката си. Разкрачих крака, отпих глътка вода и събрах сили. Отстрани изглеждаше, че влизам в кондиция и се каня да дъвча ченгето поне няколко часа. Взех лист от масата и зададох на Грейнджър първия си въпрос:

— Господин полицай, в показанията си твърдите, че обвиняемата е държала торбата с дясната си ръка. Знаем, че става дума за голяма хартиена торба. Трудно се обхваща с една ръка. Допускам, че я е държала за дръжките, нали?

Грейнджър ме погледна, като че ли се опитвам да му хабя ценното време с банални и глупави въпроси. Той кимна и усмивка разтегли ъгълчето на устата му.

— Да, държеше торбата за дръжките — отговори.

После погледна самоуверено към масата на обвинението, за да им покаже, че владее положението: личеше си, че Норм и Грейнджър са обсъждали законната употреба на сламките, докато са се подготвяли за днешния ден. Грейнджър със сигурност беше готов. Очакваше голям спор с мен относно сламката, дали тя се използва само за безалкохолни напитки и тъй нататък.

Седнах без нито дума повече. Първият ми въпрос беше и последен.

Забелязах как Грейнджър ме изгледа подозрително, все едно не беше сигурен дали току-що не съм го преджобил. Норм потвърди, че няма намерение да разпитва свидетеля отново. Грейнджър напусна свидетелското място, а аз помолих Норм да ми даде три веществени доказателства.

— Ваша чест, първото веществено доказателство е торбата. Ето тази торба. — Вдигнах прозрачния запечатан плик с кафява торба с логото на „Макдоналдс“.

Наведох се и взех своя торба от „Макдоналдс“. Вдигнах я за сравнение.

— Тези торби са с еднаква големина. Торбата е дълбока петдесет сантиметра. Взех я тази сутрин със закуската си — поясних.

Оставих на масата двете торби и взех следващото веществено доказателство.

— Това е съдържанието на торбата, иззето от клиентката ми в нощта на ареста й. Веществено доказателство номер две.

В запечатания найлонов плик се виждаха пет пакетчета с марихуана. Заедно не биха напълнили дори купичка.

— Третото веществено доказателство е обикновена сламка от „Макдоналдс“. Сламката е дълга двайсет сантиметра — поясних, когато я вдигнах да я покажа. — Днес сутринта взех същата.

Показах и своята сламка, после я оставих отново върху масата.

Пъхнах тревата в своята торба от „Макдоналдс“ и я вдигнах пред очите на съдията. След това взех сламката, задържах я вертикално и я пуснах в торбата с една ръка, придържайки дръжките с другата.

Сламката изчезна от поглед.

Подадох торбата на съдията. Той я погледна, извади сламката и я пусна отново вътре. Повтори действието няколко пъти и дори изправи сламката върху пакетчетата с марихуана. Сламката остана на повече от десет сантиметра от горния край на торбата. Знаех го, защото бях пробвал същото.

— Ваша чест, стенографката ще бъде най-точна, но според моите бележки полицай Грейнджър заяви „съвсем ясно я видях да стърчи от торбата й“. Защитата е съгласна, че е възможно сламката да се показва, ако горният край на торбата е навит. В показанията си обаче полицай Грейнджър потвърди, че клиентката ми е държала торбата за дръжките. Ваша чест, хващат се за сламка… образно казано.

Съдия Паркс вдигна ръка. Беше чул достатъчно от мен. Завъртя се на стола и насочи вниманието си към Норм.

— Господин Фолкс, разгледах тази торба и сламката заедно с предметите, които са се намирали на дъното. Не съм убеден, че господин Грейнджър би могъл да види сламката да стърчи от тази торба. Поради което не намирам основание за обиск и всички улики, събрани при този обиск, са недопустими в съда. Включително сламката. Силно съм притеснен от склонността на някои полицейски служители напоследък да окачествяват сламки за безалкохолни напитки и други безобидни предмети като принадлежности за наркотици. Тъй или иначе, вие не разполагате с доказателства в подкрепа на основателен арест, поради което снемам всички обвинения. Сигурен съм, че искате да ми кажете много неща, господин Фолкс, но няма смисъл — опасявам се, че сте адски закъснели.

Джийн се метна на шията ми и едва не ме удуши. Потупах я по ръката и тя ме пусна. Сигурно няма да й е до прегръдки, когато получи сметката за хонорара ми.

Съдията и служителите му се изправиха и напуснаха залата.

Грейнджър гневно изхвърча навън и на излизане ме отстреля с изпънат показалец. Не ми пукаше, бях свикнал.

— Кога да очаквам да обжалваш? — попитах Норм.

— В някой друг живот — отговори той. — Грейнджър не арестува дребни риби като клиентката ти. Сигурно зад ареста се крие нещо друго, което ние с теб никога няма да узнаем.

Норм събра нещата си и напусна след клиента си. В залата останахме само двамата с Руди Карп. Той ме аплодираше с искрена усмивка.

Изправи се и каза:

— Поздравления, беше… впечатляващо. Ще ми отделите ли пет минути?

— За какво?

— Ще се съгласите ли да станете втори адвокат в най-големия процес за убийство, воден някога в този щат?

Кейн видя как мъжът с карираната риза, който отключи вратата на апартамента си, замръзна от изумление. Видя объркването му и се запита какво си мисли този човек. Отначало беше сигурен, че мъжът е решил, че вижда собственото си отражение — все едно на вратата му беше позвънил шегобиец, вдигнал срещу него огледало в цял ръст. А после, когато осъзна, че няма огледало, потърка челото си и се отдръпна от прага, мъчейки се да проумее какво вижда. Кейн за пръв път го доближаваше толкова. Беше го наблюдавал и снимал, беше му подражавал. Сега го измери с поглед от глава до пети и остана доволен от работата си. Самият той беше облечен със същата риза като мъжа на прага. Беше боядисал косата си в същия цвят и след леко подстригване, бръснене и малко грим беше успял да докара съвсем същата форма на оредяващата коса около слепоочията. И очилата с черни рамки бяха същите. Дори сивият му панталон имаше избеляло петно на левия крачол долу, на дванайсетина сантиметра от долния ръб и на пет от вътрешния шев. Обут беше със същите боти.

Кейн насочи вниманието си към лицето на мъжа и отброи три секунди, преди онзи да осъзнае, че не става дума за шега и че не стои пред отражението си. Въпреки това мъжът сведе поглед към ръцете му, за да се увери, че са празни. Дясната ръка на Кейн държеше пистолет със заглушител, отпуснат отстрани до тялото.

Кейн се възползва от объркването на жертвата си. Силно блъсна мъжа в гърдите, за да го принуди да отстъпи още по-навътре. Влезе в апартамента, затвори вратата с ритник и я чу как се затръшна.

— В банята, веднага, в опасност си — каза Кейн.

Мъжът вдигна ръце и устните му се раздвижиха беззвучно, докато се мъчеше да намери думи. Каквито и да било. Нищо не му хрумна. Той просто се придвижи заднешком по коридора към банята си, докато не усети как задната част на бедрата му опира в ръба на порцелановата вана. Високо вдигнатите му ръце трепереха, очите му оглеждаха обстойно тялото на Кейн, паниката му се боричкаше с объркването.

Кейн също не можеше да откъсне очи от човека в банята и откри незначителни разлики във външния вид. Отблизо установи, че е по-слаб от мъжа поне със седем-осем килограма. Цветът на косата му беше сходен, но не съвсем същият. А и този малък белег, точно над горната устна, на лявата буза. Кейн не беше забелязал белега на снимките, които направи пет седмици по-рано, не го видя и на снимката от шофьорската му книжка в базата данни на Службата за превозни средства. Може би белегът се беше появил, след като бе направена снимката. Тъй или иначе, Кейн знаеше, че това не е проблем. Беше изучил холивудските техники за гримиране — с помощта на слаб и бързосъхнещ латексов разтвор можеше да направи точно копие на почти всякакъв белег. Улучил беше само цвета на очите — беше същият като на контактните му лещи. Помисли си, че сигурно ще се наложи да добави по-тъмни сенки около очите си и леко да изсветли кожата си. Носът беше проблем.

Но разрешим.

Не е идеално, но не е зле, помисли си Кейн.

— Какво става, по дяволите? — попита мъжът.

Кейн извади от джоба си сгънат лист и го хвърли в краката на мъжа.

— Вземи го и го прочети на глас — нареди той.

Мъжът приклекна с треперещи крака, взе листа, разгърна го и го прочете наум. Когато отново погледна към Кейн, той държеше малък дигитален диктофон.

— Сега на глас — заповяда.

— Вз-з-земи каквото поискаш, с-с-само не ме наранявай — примоли се мъжът и скри лицето си от Кейн.

— Ей, слушай внимателно — животът ти е в опасност. Нямаме много време. Ще дойдат да те убият. Успокой се, аз съм полицай. Тук съм, за да заема твоето място и да те предпазя. Защо според теб съм облечен точно като теб? — каза Кейн.

Мъжът надникна между пръстите си, отново измери с поглед Кейн, присви очи и заклати глава.

— Кой ще иска да ме убие?

— Нямам време за обяснения, но въпросният човек трябва да ме помисли за теб. Ще те отведем от тук на безопасно място. Преди това обаче искам да направиш нещо. Нали разбираш, изглеждам като теб, но гласът ми е различен. Прочети написаното, за да чуя гласа ти. Трябва ми ритъмът на речта ти, да чуя как говориш.

Листът трепереше в ръката на мъжа, който зачете на глас колебливо, като пропускаше думи и заекваше.

— Спри. Успокой се. В безопасност си. Сега опитай отново, започни отначало — нареди Кейн.

Мъжът си пое дъх и опита пак.

— За миг бях в чужд скърцащ плюшен фотьойл — прочете мъжът с озадачено изречение. — Какво е това?

Кейн натисна стопа на дигиталния диктофон, вдигна пистолета и го насочи към главата на мъжа.

— Изречението е фонетична панграма. Дава ми основна представа как произнасяш звуковете. Съжалявам, излъгах те. Аз съм онзи, който ще те убие. Повярвай ми, иска ми се да разполагахме с повече време да се опознаем. Това щеше много да улесни нещата — каза Кейн.

Изстрелът проби дупка в небцето на мъжа. Двайсет и втори калибър със заглушител. Без изходна рана. Без да се налага да чисти кръв и мозък, без куршум, който да изчовърква от стената. Чиста работа. Тялото на мъжа се строполи във ваната.

Кейн пусна пистолета в мивката, излезе от банята и отвори входната врата. Огледа коридора. Беше пуст. Почака. Никой не излезе. Никой не беше чул нищо.

Срещу входната врата на жилището имаше малък килер. Кейн отвори вратата, взе сака и кофичка със сода каустик, които беше оставил там, върна се в апартамента и отиде в банята. Ако можеше да убие мъжа и да премести тялото, щеше да свърши работата другаде, и то много по-ефективно. Обстоятелствата налагаха различен подход. Не можеше да рискува да мести тялото, дори на части. По време на петседмичното наблюдение, което беше предприел, Кейн беше виждал мъжа да излиза от апартамента си не повече от десетина пъти. Той не познаваше никого в сградата, нямаше приятели, семейство, работа и най-важното — нямаше посетители. Кейн беше сигурен, че е така. Само че в сградата и в квартала познаваха този мъж. Той поздравяваше съседи във фоайето, убиваше време с продавачки в магазини, такива работи. Бегли познанства, но въпреки това ги имаше. Затова Кейн трябваше да звучи като него, да изглежда като него и да се придържа колкото се може по-близо до ежедневието му.

С едно явно изключение. Ежедневието на този мъж щеше да се промени по невероятен начин.

Преди да се заеме с тялото му, Кейн трябваше да се заеме със своето. Отново се взря отблизо в лицето на убития.

Носът.

Носът му беше леко изкривен наляво и по-дебел от неговия. Сигурно бе счупен преди няколко години и човекът или беше без здравна застраховка, или нямаше пари, а може би и желание да го оправи.

Кейн бързо го съблече, сгъна старателно дрехите му и ги остави в дневната. Взе хавлия от банята, намокри я под крана на мивката и я изстиска. Направи същото и с една кърпа за лице.

Нави хавлията, докато не се получи стегнато руло с дебелина около осем сантиметра. Провеси кърпата върху дясната половина на лицето си, но се постара да покрие носа. Хавлиеното руло беше достатъчно дълго, за да го върже около главата си.

Кейн хвана с една ръка бравата и придърпа вратата към лицето си, докато ръбът й докосна изпъкналата част на носа му. Кърпата за лице щеше да поеме удара от острия ръб на вратата, за да не се сцепи кожата. Кейн наклони леко глава наляво и покри лявата половина на лицето си с лявата си длан. Усети как мускулите на шията му се напрягат, как натискат към лявата му длан и същевременно назад, към тила му. Така главата му нямаше да отхвърчи наляво при удара.

Кейн преброи до три, отдалечи вратата от себе си, после рязко я дръпна и ръбът й удари носа му. Главата му издържа. Носът — не. Чу изпукването на костта. Отсъди, че е строшена по звука, защото не усети нищо.

Вързаната хавлия предпази главата му от удара на вратата, а орбиталната кост — от счупване. Подобна фрактура щеше да предизвика кръвоизлив в окото и щеше да се наложи операция.

Кейн развърза хавлиеното руло, махна и кърпата за лице и ги хвърли във ваната върху краката на мъжа. Огледа се. После погледна носа на мъртвия.

Още малко. Стисна носа си от двете страни и го изви наляво. Чу хрущенето на счупените кости. Все едно бе увил в кърпа зърнена закуска и бе стиснал силно. Отново се погледна в огледалото.

Много добре. Можеше да прикрие с грим синината, която неизбежно щеше да се появи около носа и очите.

Облече костюма за химическа защита, който беше сложил в сака заедно с другите неща. Съблече мъжа във ваната. Във въздуха литна облаче бял прах, когато Кейн отвори капака на кофичката със сода каустик на прах. Беше развъртял крана за топлата вода и струята скоро достигна нетърпима температура. Кожата на мъжа се зачерви. Струйки кръв се виеха като червен дим в горещата вода. Кейн изсипа три черпака сода каустик във ваната.

Когато три четвърти от нея се напълни, той затвори кранчето. Измъкна от сака си голямо гумирано платно и покри ваната. Разпечата тиксо и с дълги парчета се зае да залепва гумираното платно за фаянса.

Кейн познаваше най-различни начини да се отърве от едно тяло, без да оставя следи. Смяташе този конкретен начин за много ефикасен. Процесът се основаваше на алкална хидролиза. Биокремацията разграждаше на клетъчно ниво кожа, мускули, тъкани и дори зъби. Сода каустик, разтворена в подходящото количество вода, разтопяваше човешко тяло за по-малко от шестнайсет часа. След това Кейн щеше да има вана, пълна с кафеникавозелена течност, която просто щеше да източи в канализацията.

Останалите зъби и кости щяха да са избелени и крехки и той лесно щеше да ги натроши с тока на обувката си. Кейн знаеше, че идеалният начин да се отървеш от смлени кости е да ги изсипеш в кутия с прах за пране. Смесваха се лесно и на никого нямаше да му хрумне да търси там.

Единственото друго нещо във ваната, за което трябваше да се погрижи, щеше да е куршумът, а него можеше да хвърли в реката.

Чиста работа, точно както обичаше той.

Доволен от направеното досега, Кейн поклати глава и излезе в тесния коридор. До входната врата имаше масичка с купчина отворена поща. Най-отгоре, с гордо набиваща се на очи червена лента върху бялата хартия, видя плика, който беше снимал няколко седмици по-рано — призовката за съдебен заседател.

На Сентър Стрийт, точно срещу сградата на съда, видях паркирана черна лимузина. Шофьорът стоеше на тротоара и държеше отворена задната врата. Руди Карп ме беше поканил на обяд. Бях гладен.

Шофьорът беше паркирал лимузината на три метра от павилион за хотдог, на който се мъдреше физиономията ми върху рекламно пано, закрепено за долната част на павилиона. Нямаше нужда да ми се напомня, че разликата между мен и Руди е от небето до земята. Щом се качихме в лимузината, той прие обаждане по мобилния си телефон. Шофьорът ни откара в ресторант в южната част на Парк авеню. Дори името му не можех да произнеса. Май беше френско. Руди прекрати разговора си веднага щом слязохме от лимузината, и отбеляза:

— Обожавам това място. Правят най-хубавата крем супа вишисоаз в града.

Не знаех дори какво е вишисоаз. Сигурен бях поне, че не е животно, но се престорих на всезнаещ и последвах Руди вътре.

Сервитьорът се засуети около госта си и ни настани в дъното, далече от оживените маси с клиенти за обяд. Руди седна срещу мен. Беше от ресторантите с покривки, салфетки от плат и тихо пиано, което се чуваше отнякъде.

— Харесва ми осветлението тук. Много е… атмосферно — отбеляза Руди.

Толкова „атмосферно“ беше, че се наложи да чета менюто на светлината от дисплея на мобилния си телефон. Беше на френски. Реших да си поръчам същото като Руди и толкова. Чувствах се неловко тук. Не ми допадаше да избирам от меню, в което нямаше цени до имената на ястията. Не си падах по такива места.

Сервитьорът прие поръчката ни, наля две чаши вода и се отдалечи.

— Е, да се залавяме за работа. Харесваш ми. Наблюдавам те от известно време. Имаш няколко страхотни съдебни дела през последните години. Онова на Дейвид Чайлд беше твое, нали?

Кимнах. Не обичах да говоря за старите си дела. Предпочитах тези неща да си остават между мен и клиента ми.

— Освен това си водил няколко успешни дела срещу Нюйоркската полиция. Написали сме си домашното. Голяма работа си.

От тона му заключих, че най-вероятно е наясно и каква слава ми се е носела, преди да стана адвокат. Но за живота ми като измамник се чуваха само слухове. Никой нищо не можеше да докаже и исках да си остане точно така.

— Допускам, че знаеш над кое дело работя в момента — каза Руди.

Знаех и още как. Вече почти година виждах физиономията му по новините всяка седмица.

— Представляваш Робърт Соломон, филмовата звезда. Процесът започва следващата седмица, ако не греша.

— Започва след три дни. Утре е изборът на съдебни заседатели. Бихме искали да се присъединиш към екипа. Можеш да поемеш подготовката на няколко свидетели. Според мен стилът ти на работа ще ми е от полза. Затова съм тук. Ще бъдеш втори адвокат, ще поработиш две седмици и в замяна ще получиш повече безплатна реклама, отколкото можеш да си представиш, а ние ти предлагаме хонорар от двеста хиляди долара.

Руди ми се усмихна и разкри съвършените си избелени зъби. Приличаше на собственик на сладкарница, който предлага на улично хлапе толкова шоколад, колкото може да изяде. Изглеждаше добронамерен. Но колкото по-дълго мълчах, толкова по-трудно му ставаше да задържи усмивката си.

— Като казваш „ние“, кого точно имаш предвид? Мислех, че ти командваш парада в „Карп“.

Той кимна и отговори:

— Така е, но когато се води процес за убийство срещу холивудска звезда, винаги има още един играч. Моят клиент е филмовата студия. Те ме помолиха да представлявам Боби, те плащат сметката. Какво ще кажеш, момче? Искаш ли да станеш известен адвокат?

— Не ми се ще да се набивам на очи — отговорих.

Лицето му посърна.

— Стига де, това е дело за убийство, процесът на века! Помисли си! — настоя Руди.

— Не, благодаря.

Руди не го беше очаквал. Облегна се на стола си, скръсти ръце и каза:

— Еди, всеки адвокат в града дава мило и драго, за да се докопа до масата на защитата в този процес. Знаеш го. Заради парите ли е? Какъв е проблемът?

Сервитьорът се появи със супите, но Руди го отпрати. Придърпа стола си по-близо до масата, приведе се и облегна лакти в очакване на отговора ми.

— Не се превземам, Руди. Прав си, повечето адвокати са готови на всичко, за да се докопат до място в защитата, само че аз не съм повечето адвокати. Ако съдя по онова, което прочетох във вестниците и видях по телевизията, Робърт Соломон е убил онези хора. Не възнамерявам да помогна на убиец да се измъкне, колкото и да е известен, колкото и пари да има. Съжалявам, но отговорът е „не“.

Усмивката за пет хиляди долара все още не слизаше от лицето на Руди, но той вече ме гледаше косо и кимаше леко.

— Разбирам, Еди. Какво ще кажеш за четвърт милион?

— Не е заради парите. Не защитавам виновни хора. Отдавна минах по този път. Това струва много повече, отколкото може да се купи с пари — отговорих.

Изражението на Руди показа, че е проумял, и усмивката му изчезна за известно време.

— Е, в такъв случай нямаме проблем. Боби Соломон е невинен. Нюйоркската полиция го е натопила за убийствата.

— Нима? Можеш ли да го докажеш?

Руди се поколеба.

— Не, но мисля, че ти можеш.

Кейн се взираше в голямото огледало в спалнята. Под рамката беше затъкнал десетки снимки на мъжа, който бавно се разлагаше в собствената си вана. Кейн ги беше донесъл със себе си. Трябваше да проучи мъжа още малко. Една снимка — единствената, на която беше успял да го снима седнал — привличаше вниманието му повече от другите. На нея мъжът беше на пейка в Сентръл Парк и ронеше трохи на гълъбите. Краката му бяха кръстосани.

Креслото, което Кейн беше довлякъл от дневната, беше с десетина сантиметра по-ниско от пейката в парка и той трудно успяваше да нагласи краката си под точния ъгъл. Кейн никога не кръстосваше крака — изглеждаше му неудобна и неестествена поза — но беше перфекционист в имитацията. Това бе от първостепенно значение за успеха.

Открил беше дарбата си на имитатор като ученик. В междучасието Кейн имитираше учителите пред съучениците си и те се спукваха от смях. Самият той никога не се смееше, но вниманието му допадаше. Харесваше му да чува как се кикотят, макар да не проумяваше каква е връзката между техния смях и неговите имитации. И все пак поднасяше изпълненията си от време на време. Помагаха му да се впише. Като дете често се местеше: почти всяка година ново училище, нов град. Майка му все губеше работата си заради болест или проблеми с алкохола. После в квартала им се появяваха обявите със снимки на изчезнали домашни любимци.

Обикновено тогава идваше време да се преместят.

Кейн беше развил способност бързо да опознава хората. Умееше да се сприятелява за нула време и не му липсваше практика. Имитациите му разчупваха леда. Момичетата от класа преставаха да го гледат особено след няколко дни, а момчетата го включваха в разговорите си за бейзбол. Не след дълго Кейн освен учителите имитираше и знаменитости.

Изпъна гръб и се опита да преметне единия си крак върху другия като на снимката. Десният прасец върху лявото коляно, с изпънато дясно стъпало. Кракът му се плъзна по коляното и той се наруга. След кратка пауза повтори панграмата, която беше записал да произнася мъжът точно преди да пусне куршум в главата му. Изрече думите, прошепна ги тихо, после постепенно извиси глас. Кейн прослуша записа много пъти — съсредоточено, със затворени очи. Гласът можеше да бъде и по-чист — все още долавяше страха в него. Дълбокото гърлено трептене придаваше колебливо звучене на някои думи. Кейн се помъчи да ги изолира и ги повтори уверено, изпробва как ще звучат без страха. Гласът на записа беше доста плътен. Кейн смъкна своя с една октава, пийна малко мляко, примесено с пълномаслена сметана, за да смаже гласните си струни. Получи се. След като се поупражнява и вече чуваше верния тон в главата си, той беше убеден, че ще съумее да го повтори или поне да постигне максимално подобие и без да задръства гърлото си с млечни продукти.

След още петнайсет минути записът и речта на Кейн звучаха еднакво.

Този път той успя да преметне единия си крак върху коляното на другия и да го задържи там. Изправи се доволен, отиде в кухнята и отново застана пред хладилника. Докато си наливаше мляко, беше забелязал вътре продукти, които му допаднаха. Бекон, яйца, вакуумирано сирене, пакетче масло, поразмекнати домати и един лимон. Реши да си приготви бекон с яйца и може би да си изпържи филийки, за да си подсигури нужните калории. Трябваше да качи няколко килограма, за да достигне теглото на жертвата си. В крайна сметка сигурно щеше да си остане по-слаб и да се наложи да подпъхне нещо около корема си, но той винаги подхождаше методично. Ако можеше да се доближи максимално до желаното тегло, като изяде огромна мазна порция, щеше да го направи.

Намери тиган под мивката и приготви храната. Докато ядеше, почете от списанията за риболов, които намери на масата. Заситен, избута чинията. В зависимост от развоя на събитията тази вечер може би нямаше да има възможност да яде отново преди полунощ.

Довечера той наистина щеше да бъде доста зает.

Прецених, че си е струвало да изчакам заветната супа. Имаше вкус на праз, картофи и зехтин. Не беше лоша. Никак не беше лоша. Разговорът секна веднага щом Руди позволи на сервитьора да ни поднесе супата. Ядяхме мълчаливо. След като се уверих, че той е приключил, оставих лъжицата си, попих устни със салфетката и му посветих цялото си внимание.

— Мисля, че делото те изкушава. Допускам, че би желал да научиш повече подробности, преди да вземеш решение, прав ли съм? — попита Руди.

— Точно така.

— Ще сгрешиш, ако ми откажеш. Това е най-сензационното дело, което някога ще се гледа на Източното крайбрежие. След броени дни трябва да изнеса пред съдебните заседатели встъпителната си реч. Работя по случая от самото начало и много се постарах да запазя стратегията на защитата в тайна. Елементът на изненада е от решаващо значение за един съдебен процес. Знаеш го. В момента твоето име не фигурира в екипа ни. Каквото и да ти разкрия сега, няма да е защитено от поверителността между адвокат и клиент.

— А ако подпиша споразумение за поверителност? — попитах.

— То не струва дори колкото хартията, на която ще бъде отпечатано — отговори Руди. — Мога да облепя цялата си къща със споразумения за поверителност, но знаеш ли колко от тях са спазени? Сигурно няма да стигнат дори да си избърша задника с тях. Става дума за Холивуд.

— Значи няма да ми разкриеш нищо повече за случая? — попитах.

— Не мога. Мога да ти кажа единствено следното: убеден съм в невинността на момчето — отговори Руди.

Искреността подлежи на имитация, а клиентът на Руди беше талантлив млад актьор. Умееше да се преструва пред камерата. Но въпреки цялото му перчене и обиграност Руди не можеше да скрие истината от мен. Бях с него едва от половин час, може би малко повече, но думите му ми прозвучаха непресторено, убедено. Докато говореше, не забелязах физически и вербални тикове — съзнателни или несъзнателни. Изказът му беше плавен. Чист. Можех да се обзаложа, че казва истината — той вярваше, че Робърт Соломон е невинен.

Но това не беше достатъчно. Не и за мен. Ами ако Руди се окажеше измамен от манипулативен клиент? От един актьор?

— Виж, искрено съм признателен за предложението, но се налага да…

— Чакай — прекъсна ме Руди, — не ми отказвай още. Дай си малко време. Преспи и ми съобщи решението си утре сутринта. Може пък да размислиш.

Руди плати сметката, включи щедър бакшиш и двамата излязохме от ресторанта. Шофьорът на лимузината слезе от колата и отвори задната врата.

— Да те откарам донякъде? — попита Руди.

— Колата ми е зад съда — отговорих.

— Няма проблем. Нещо против да минем по Четирийсет и втора улица? Искам да ти покажа нещо.

— Добре.

Руди гледаше през прозореца, облегнал ръка на подлакътника, и леко потупваше устните си с пръсти. Обмислях всичко чуто. Бързо се досетих защо той иска да се включа в делото. Не бях напълно сигурен, но имах въпрос, който щеше веднъж завинаги да изясни нещата.

— Знам, че не можеш да ми разкриеш подробности, но ми кажи едно. Допускам, че няма важна улика, която да доказва, че Робърт Соломон е бил натопен от полицията, и която се е появила чудодейно през последните две седмици, нали?

След кратко мълчание Руди се усмихна. Знаеше какво си мисля.

— Прав си. Няма нови улики. Нищо ново през последните три месеца. Е, предполагам, че си се досетил за всичко. Не го приемай лично.

Ако искаха да ме наемат да оборвам Нюйоркската полиция, значи щях да бъда единственият от екипа на защитата, който да се занимава със свидетелстващите полицаи. Единственият, който щеше да злепоставя ченгетата. Ако се получеше — страхотно. А ако съдебните заседатели не реагираха добре, щяха да ме изхвърлят от екипа. Руди щеше да обясни на журито, че съм бил нает едва седмица по-рано и че обвиненията, които съм отправил към полицаите, не идват от клиента ни. Че съм се отклонил сериозно от предвиденото. Така той щеше да остане в добри отношения със заседателите каквото и да се случеше. Екипът можеше без проблем да се лиши от мен — зависеше от това дали щях да изляза герой, или наивна жертва.

Умно. Много умно.

Вдигнах поглед и видях, че Руди сочи през страничния прозорец на лимузината. Приведох се напред и проследих с очи погледа му до билборд, рекламиращ нов филм със заглавие „Вихърът“. Билбордовете на Четирийсет и втора улица не бяха евтини. Филмът също не ми изглеждаше евтин. Беше скъпа научна фантастика. От надписите в долния край ставаше ясно, че главните роли се изпълняват от Робърт Соломон и Ариела Блум. Чувал бях заглавието. Всеки в страната, който бе пускал телевизора си през последната година, го беше чувал. Продукция за триста милиона долара с участието на Робърт Соломон и съпругата му Ариела Блум. Арестът на новото холивудско лошо момче за убийство гарантираше широко и неистово медийно внимание. Жертвите бяха две: началникът на охраната на звездната двойка Карл Тоузър и съпругата на Боби Ариела Блум. В момента на убийствата Боби и Ариела бяха женени от два месеца. Тъкмо бяха заснели първия сезон на своето риалити шоу. Твърдеше се, че този съдебен процес ще е по-шумен от процесите срещу О Джей Симпсън и Майкъл Джексън, взети заедно.

— Поставиха този билборд миналата седмица. Пиар за Боби, но филмът не излиза на екран вече почти цяла година. Няма и да излезе, ако бъде осъден. Също и ако бъде оправдан след дълъг процес. Единственият начин да пуснат филма и студиото да си върне парите е да докажем веднага пред целия свят, че той е невинен. Подписал е договор за още три филма със същото студио. Робърт е златната им кокошка. Трябва да направим така, че да може да изпълни договора си. Иначе студиото ще изгуби огромна сума. Много милиони. Всичко е заложено на карта в този процес, Еди. Нужен ни е категоричен резултат в наша полза, и то бързо.

Кимнах с разбиране. Може би Руди наистина беше загрижен за Робърт Соломон, но не колкото за парите на студиото. И кой би могъл да го вини? В крайна сметка той беше адвокат.

Всички издания във вестникарските будки на Четирийсет и втора улица съобщаваха новината за предстоящия процес.

Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че процесът ще е кошмар. Доколкото можех да преценя, възможен беше конфликт между Боби и студиото. Ами ако младежът поискаше да се признае за виновен или да сключи сделка с прокуратурата, а студиото не му позволеше? Ами ако беше невинен?

Поехме на юг от Четирийсет и втора улица към Сентър Стрийт, а аз започнах да премислям какво бях чувал за случая по новините. Двама полицаи бяха откликнали на обаждането на Соломон на 911, след като бе намерил съпругата си и началника на охраната си мъртви.

Соломон пуснал ченгетата в къщата. В коридора на втория етаж заварили съборена масичка. И строшена ваза до нея. Масичката се намирала пред прозорец към задната градина, опасана със зид. На етажа имало три спални. Две от тях били тъмни и празни. Не светело и в голямата спалня в дъното на коридора. В нея намерили Ариела и шефа на охраната Карл, проснати на леглото голи и мъртви.

Соломон бил изцапан с кръвта на жена си. Явно имаше и други улики, които прокуратурата щеше да изтъкне като неопровержимо доказателство за вината на Соломон.

Изходът на делото бе предрешен.

Или поне аз така смятах.

— Ако Робърт не ги е убил, тогава кой? — попитах.

Колата зави по Сентър Стрийт и намали пред сградата на съда.

Руди каза:

— Съсредоточили сме се върху тезата, че той не е извършил убийството. От полицията са го натопили. Като по учебник. Виж, разбирам, че решението е важно. И оценявам моралната ти позиция. Помисли си тази вечер. Ако решиш, че искаш да се включиш, ми се обади. Както и да се развият нещата, аз се радвам, че се запознахме — завърши той и ми подаде визитката си.

Колата спря, ръкувах се с Руди, шофьорът излезе и ми отвори вратата. Застанах на тротоара и проследих с поглед как лимузината потегля. Дори без да съм видял документите, се досещах, че ченгетата смятат Робърт за виновен и най-вероятно са запретнали ръкави да направят така, че той да бъде осъден. Повечето полицаи искат просто да прибират лошите зад решетките. Колкото по-ужасяващо е престъплението, толкова по-голяма е вероятността ченгетата да напаснат уликите към обвиняемия. А това не е законно. Може и да е морално оправдано, но ченгетата не бива да изопачават веществените доказателства, защото следващия път, току-виж, вкарали в затвора невинен човек.

Познавах няколко полицаи. От свестните. Те ненавиждаха онези свои колеги, които подправят улики, дори повече, отколкото адвокатите на защитата.

Завих по Бакстър Стрийт и потърсих колата си. Син мустанг. Нямаше я. Озърнах се. И тогава видях, че паякът я товари на платформата.

— Ей, това е моята кола — провикнах се и тичешком пресякох улицата.

— Ами тогава да си беше платил за паркирането, приятел — отговори пълничък служител с яркосиня униформа.

— Платих — уверих го.

Човекът поклати глава, подаде ми фиш за глоба и посочи колата ми, докато я товареха. Отначало не разбрах какво ми сочи, но после забелязах — под чистачката на предното ми стъкло беше пъхнат хартиен плик от „Макдоналдс“, от който стърчаха трийсет-четирийсет сламки. На кафявата хартия пишеше нещо с черен маркер. Гумите се приземиха върху платформата, а аз скочих горе при колата и грабнах плика. Съобщението гласеше: „Закъсня“.

Изхвърлих плика в близкия контейнер за смет, извадих мобилния си и набрах номера от визитката, която ми беше дал Руди.

— Руди, Еди се обажда. Размислих. Искаш да погна нюйоркските ченгета, нали? Да вървят по дяволите. Ще прочета документите като адвокат на Робърт, но при едно условие. Ако след като се запозная с тях, преценя, че той е виновен, ще се оттегля.

По което и да е друго време през годината можех да отида в адвокатска фирма „Карп“ за десет минути. Моята кантора, която тайно от хазяина ми използвах и за жилище, се намираше на Западна Четирийсет и шеста улица, близо до Девето авеню. Увих шала около шията си, загърнах се по-плътно с палтото и към пет и половина излязох. Имах достатъчно време пътьом да си взема парче пица и нещо безалкохолно, и то без да бързам. Слънцето вече беше залязло и тротоарите бяха започнали да се заледяват. Трябваше да пристъпвам бавно, ако исках да стигна невредим. Местоназначението ми — Таймс Скуеър №4. Навремето сградата се казваше Конде Наст Билдинг — легендарен екологичен небостъргач с четирийсет и осем етажа, изцяло на слънчева енергия. Хората вътре караха на продукти с логото на движението „Справедлива търговия“, на биокафе и комбуча. Пресгрупата „Конде Наст“ се беше изнесла от тук няколко години по-рано и се беше преместила в Световния търговски център. След нея се бяха нанесли адвокатите.

Влязох във фоайето след шест. Трийсетина метра излъскани плочки между входа и рецепцията, облицована с бял мрамор. Таванът сигурно беше на повече от двайсет и пет метра от пода и беше изработен от полирани стоманени плоскости, прегънати така, че да приличат на бронята на огромен звяр.

Ако Бог имаше някъде фоайе, едва ли щеше да изглежда по-различно от това.

Токовете на обувките ми потракваха равномерно, докато се приближавах към рецепцията. Озърнах се, но никъде не видях кресла или канапета. Ако ти се наложеше да чакаш, явно трябваше да стоиш прав. Мястото сякаш нарочно беше проектирано така, че да се чувстваш дребен. Стори ми се, че доста дълго се придвижвах до рецепцията, където съобщих името си на слаб младеж с розова кожа, облечен с костюм, който сякаш щеше да премаже птичите му гърди.

— Очакват ли господина? — попита той с британски акцент.

— Имам уговорена среща, ако това питате — отвърнах аз.

Устните му се извиха така, че да излъчват дружелюбие. Не излъчваха. Сякаш беше лапнал нещо гадно, но отчаяно се мъчеше да скрие отвращението си.

— Скоро ще дойдат да ви посрещнат — увери ме той.

Кимнах в знак на благодарност и започнах да описвам бавни криволици по плочките. Телефонът в джоба ми избръмча. На дисплея пишеше „Кристин“ — жена ми. През последните осемнайсет месеца тя живееше в Ривърхед и работеше в средно голяма адвокатска фирма. Дванайсетгодишната ни дъщеря Ейми се вписа добре в новото си училище. Раздялата ни продължаваше няколко години. Започна заради моето пиянство, но чашата преля след поредица от дела, които изложиха на опасност семейството ми. Преди година с Кристин обмисляхме да се съберем отново, но не можех да поема този риск. Не и преди да приключа с правото. Неведнъж решавах да се откажа, но нещо все ме възпираше. Преди да се пропия, бях допуснал грешката да се доверя на клиент и да го отърва. Оказа се, че е виновен, и аз през цялото време го знаех някъде дълбоко в себе си. Той бе наранил човек много тежко. Бях принуден да живея с тази мисъл. И непрекъснато да изкупувам стореното.

Откажех ли се, престанех ли да помагам на хората, сигурно щях да издържа шест месеца, преди отново да ме загризе вината. Беше като татуировка, която тежи сто килограма. Докато се борех за клиентите си, на които вярвах, постепенно се отърсвах от това бреме. Щеше да отнеме време. Надявах се и се молех Кристин да ме чака.

— Еди, зает ли си утре вечер? Ще правя шницели, а Ейми много иска да те види — каза Кристин.

Необичайно. През уикендите пътувах до тях да се виждам с Ейми. За пръв път ме канеха в делничен ден.

— Всъщност май ще поема ново дело. Голямо е, но винаги мога да отделя няколко часа. По какъв повод? — попитах.

— О, нищо специално. Към седем и половина?

— Ще дойда.

— Ела в седем и половина, не в осем или осем и половина, нали?

— Обещавам.

Отдавна не ме бяха канили на вечеря. Напрегнах се. Искаше ми се отново да бъдем семейство, но работата ми навличаше всякакви неприятности у дома. През последните няколко години си блъсках главата как да уравновеся практиката си. Заемах се със случаи, които ми създаваха проблеми. А семейството ми не го заслужаваше. Напоследък по-силно от всякога усещах необходимост от промяна. Дъщеря ми растеше, а аз не бях до нея всеки ден.

Промяната беше наложителна.

Ехо от стъпки привлече вниманието ми към дребна жена със строго лице и черен костюм. Дългият бретон на иначе късата й руса коса подскачаше отривисто, докато токчетата й оповестяваха нейната поява.

— Господин Флин, последвайте ме, ако обичате — каза тя с едва доловим немски акцент.

Последвах я до очакващия ни асансьор. След броени секунди се озовахме на етажа на адвокатската фирма. Отново по бели плочки стигнахме до стъклена врата с надпис Кантора „Карп“.

Зад вратата беше като във военна зона.

Фирмата беше голяма, цялата разположена в едно огромно помещение с изключение на две зали със стъклени стени отдясно. Екраните на лаптопите озаряваха лицата на армията на Руди. По бюрата не се виждаше нито лист хартия. В едната стая, която явно беше заседателна зала, видях няколко костюмари, насочили вниманието си към дванайсет човека с ежедневно облекло. Примерно жури. Някои от големите адвокатски кантори обичат да изпробват стратегията си, като инсценират процеси със съдебни заседатели, предимно безработни актьори, които подписват дебели и плашещи споразумения за поверителност в замяна на тлъст дневен хонорар. За разлика от адвокатите актьорите лесно се плашат от такива споразумения.

В другата стая видях Руди Карп — седеше сам начело на дълга маса. Въведоха ме при него.

— Сядай, Еди — махна той към мястото до себе си.

Съблякох палтото си, метнах го на един стол и седнах на масата. Беше по-малка от онази в заседателната зала. Имаше девет стола. По четири от двете страни и един начело за Руди. В другия край на стаята забелязах шкаф, пълен с награди. Статуетки, фигурки и кристални плакети от различни уважавани институции като Американската асоциация на юристите. Сигурно Руди настаняваше клиентите си от тази страна на масата, точно срещу трофеите върху шкафа отсреща. Това беше част от рекламата, но не се съмнявах, че до голяма степен задоволява и собственото му его.

— Приготвил съм ти документите, вземи ги и можеш да прочетеш необходимото през нощта — каза Руди.

Блондинката се приближи, взе тънък сребрист лаптоп от другия край на масата и го сложи пред Руди. Той го завъртя и го побутна към мен.

— Всичко необходимо е на харддиска. Опасявам се, че от тук не излиза нищо на хартия. Край служителите ни непрекъснато дебнат репортери. Налага се да проявяваме свръхбдителност. Всички, които работят по случая, имат по един защитен макинтош. Интернет достъпът на компютрите е прекъснат, затова те се свързват помежду си през блутут сървър с парола. Можеш да вземеш този лаптоп.

— Предпочитам да чета на хартия — казах.

— Знам, и аз предпочитам, но не можем да поемем риска дори един лист да излезе от кантората преди процеса. Надявам се, че разбираш.

Кимнах, отворих капака на лаптопа и веднага ми беше поискана парола.

— Засега забрави за това. Искам да се запознаеш с още някого. Ако обичате, госпожо Канард…

Жената, която ме бе довела, се обърна и излезе, без да каже нито дума.

Пръстите ми барабаняха по лъскавия лакиран дъб на масата. Изгарях от нетърпение да се заловя за работа.

— Защо смяташ, че ченгетата са натопили Робърт Соломон? — попитах.

— Адски ще се подразниш, но няма да ти кажа. Направя ли го, ще се съсредоточиш над тази поредица от улики. Искам сам да си направиш изводите. Ако и двамата стигнем до еднакви заключения, ще съм по-уверен, докато излагам тезата ни пред заседателите — отговори Руди и погледът му се стрелна към примерното жури в съседната зала.

— Имаш основание. Е, как върви фиктивният процес? — попитах.

— Недобре. Провели сме четири такива досега — три присъди „виновен“ и едно жури, което не можа да вземе решение.

— В какво съотношение бяха гласовете?

— Трима гласуваха „невинен“. По време на интервютата след процеса тези трима казаха, че ченгетата не успели да ги убедят, но не ги смятали за корумпирани. Границата е много тънка. И точно затова ти ще я прекосиш сам. Ако не успееш, провалът е твой. Ние продължаваме без теб и оправяме щетите. Разбираш, нали?

— Точно така допуснах и аз. За мен няма значение. Просто още не съм сигурен дали искам да се включа. Трябва да прочета делото и тогава ще реша.

Преди да довърша изречението си, Руди се изправи. Не откъсваше поглед от вратата. Към стаята се приближаваха двама едри мъже с черни палта. Къси прически. Големи ръце. Дебели вратове. Приближиха се още двама. Със същия ръст. Същите прически. Същите вратове. Следваше ги дребен млад мъж с тъмни очила и кожено яке. Един от грамаданите отвори стъклената врата, влезе вътре и пропусна дребния младеж да мине. Той влезе в кабинета, а охраната се оттегли и затвори вратата.

Осланяйки се на спомените си от големия екран, очаквах Робърт Соломон да е приблизително с моя ръст и тегло. Около един и осемдесет и пет. И осемдесетина килограма. Мъжът пред мен беше малко над един и шейсет и сигурно тежеше колкото едната ръка на някой от охранителите си. Коженото яке висеше от слаби и тесни рамене, а заради впитите джинси краката му изглеждаха като клечки за зъби. Тъмната рошава коса падаше върху лицето му, а очите му бяха скрити зад големи тъмни очила. Приближи се до заседателната маса и аз се изправих, когато той ми подаде бледата си костелива ръка.

Поех я внимателно. Не исках да го нараня.

— Това ли е човекът, Руди? — попита той и аз тутакси се почувствах, все едно го познавам.

Гласът беше силен и мелодичен. Нямаше никакво съмнение — това беше Робърт Соломон.

— Да, той е — потвърди Руди.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Флин.

— Казвайте ми Еди.

— Еди — повтори той, сякаш изпробваше как звучи.

Не успях да се отърся от баналната тръпка, когато произнесе името ми. Рекламираха това хлапе като следващия Леонардо ди Каприо.

— Казвай ми Боби.

Той стисна ръката ми вяло, макар и любезно. Издърпа стола до мен и всички седнахме. Руди ми подаде документ и ме помоли да го прочета и подпиша. Прегледах го. Доста строг договор за поверителност. Докато прелиствах страниците, усетих как Боби, който седеше от дясната ми страна, свали тъмните си очила и прокара пръсти през косата си. Беше красив. С високи скули и искрящи сини очи.

Подписах договора и го върнах на Руди.

— Благодаря. Боби, искам да знаеш, че Еди още не е дал съгласието си да се включи в екипа ни. Ще прегледа документите и тогава ще вземе решение. Еди не е като повечето адвокати. Той се ръководи от свой… кодекс може би е твърде силна дума. Да го кажем така: ако след като приключи с документите, Еди прецени, че си виновен, ще се оттегли. Ако реши, че си невинен, може би ще ни помогне. Страхотен начин да практикуваш право, не мислиш ли? — каза Руди.

— Харесва ми — отговори Боби и сложи длан върху рамото ми.

Двамата се гледахме известно време. Безмълвно. Просто се взирахме един в друг. И двамата изпитателно търсехме нещо. Нито за миг не забравях, че Боби е талантлив актьор.

— Уважавам начина ти на работа. Искаш да прочетеш документите. Нямам нищо против. В края на краищата уликите на прокуратурата нямат значение. Поне за мен. Не съм убил Ари. Не съм убил Карл. Някой друг го е направил. Аз… аз ги намерих, разбираш ли? Голи в леглото ми. Още ги виждам всеки път, когато затворя очи. Не мога да прогоня гледката от главата си. А онова, което са направили с Ари… То е просто… о, боже, никой не бива да умира така. Искам да видя истинския убиец, изправен на съд. Ето това искам. Бих го гледал как се пържи на електрическия стол.

Тъжно е, че невинни хора се оказват обвинени в престъпление. Случва се всеки божи ден. Виждал съм предостатъчно невинни хора да бъдат обвинени, че са наранили любимите си същества, за да знам кога някой казва истината и кога лъже. Лъжците нямат този поглед. Трудно ми е да го опиша. Четеш болка и загуба. Но винаги има и нещо повече. Страх и гняв със сигурност. И още нещо — парещо усещане за несправедливост. Участвал съм в толкова много подобни дела, че почти го виждам да танцува в ъгълчето на очите като пламъче. Някой убива близките ти, любимия ти човек или приятел, теб те изправят пред съда, а убиецът остава на свобода. Нищо не може да се сравни с това. Погледът е еднакъв навсякъде по света. Обвинен несправедливо, невинният човек изглежда еднакво в Нигерия, Ирландия, Исландия и където си пожелаете. Ако вече сте виждали този поглед, никога няма да го забравите. Той е рядкост. Има ли го, невинността все едно е татуирана на челото на човека. Сигурно и Руди го беше виждал. И затова искаше да се срещна с Боби. Знаеше, че ще доловя тази невинност и че тя ще повлияе на решението ми повече, отколкото ако прочета материалите по делото.

Боби Соломон имаше този поглед.

И аз разбрах, че трябва да му помогна.

Прекарах неусетно половин час в компанията на Боби. Каната кафе му развърза езика, а аз изпих две чаши, докато го слушах. Беше син на фермер от Вирджиния. Нямаше братя или сестри. Майка му ги изоставила, когато бил шестгодишен. Заминала с някакъв китарист, с когото се запознала в бара. Боби и баща му останали сами във фермата. Като дете той лесно се приспособил към този начин на живот и отвикнал веднага щом осъзнал, че може би има възможност и за друг.

Тази идея го осенила един съботен следобед, когато бил на петнайсет. Приятелката му посещавала театрален кръжок, а Боби погрешка отишъл да я вземе един час преди да приключи репетицията. Решил да влезе и да погледа, вместо да чака отвън.

Този ден променил всичко. Боби просто бил зашеметен. За пръв път гледал театър. Не го разбирал, не проумявал въздействието му. Почувствал се странно, защото открай време обичал филмите, но не се бил замислял нито как се правят, нито за участващите актьори. Започнал да засипва приятелката си с въпроси, защото много искал да научи повече за актьорската игра. Записал се в кръжока още следващата седмица и шест седмици по-късно стъпил на сцената на самодейния театър. И вече нямало връщане назад.

— Баща ми направи нещо много специално за мен. В деня, когато навърших седемнайсет, той продаде няколко животни и ми връчи хиляда долара. Боже, тогава ми се струваха като цялото богатство на света. Не бях виждал толкова много пари. Бяха предимно десетачки и петарки с петна от пръсти и какво ли още не. Истински пари на търговец на добитък, нали разбираш?

Предполагах, че Боби вече е натрупал доста милиони. Въпреки това очите му блестяха, докато говореше за онази пачка банкноти от баща му.

— Сгънах парите много внимателно, пъхнах половината в портфейла си, а другата половина в джоба си. После татко каза, че ми е купил билет за автобуса до Ню Йорк. Господи, това беше най-хубавият ден в живота ми. И същевременно най-лошият. Осъзнавах, че годините на баща ми напредват. Не можеше да се грижи сам за фермата. Но това нямаше значение за него, той искаше да ми осигури шанс да си опитам късмета.

Кимнах.

— Получих шанса си благодарение на татко. Седем години работих като пиколо и сервитьор и бях ветеран по явяване на всякакви прослушвания. Получавах по-малко от половината дребни роли, за които кандидатствах. И после един ден се озовах на подходящото място в подходящия момент и попаднах на Бродуей. Първите две години бяха трудни — татко се разболя и аз непрекъснато сновях до фермата и обратно. Той присъства на премиерата ми. Видя ме в главна роля в пиеса на Бродуей. Не живя много след това. Не доживя, когато ми се обадиха от Холивуд. Щеше да му хареса.

— А запозна ли се с Ариела? — попитах.

Боби поклати глава.

— Не. Щеше много да му допадне.

Той наведе глава. Преглътна. Разказа ми историята.

Запознали се на снимачната площадка. Независима продукция, озаглавена „Шунка“. История за съзряването. Нямали общи сцени във филма, но прекарвали цялото си свободно време заедно. По онова време Ариела вече била изиграла второстепенни роли в пет-шест холивудски филма. Кариерата й набирала сила. В независимата продукция изпълнявала първата си главна роля и разчитала филмът да стане хит и нейна визитна картичка. Оказало се точно така. Изгряващата й звезда озарила и кариерата на Боби. Не след дълго двамата станали най-популярната двойка в киното. Получили главните роли в научнофантастичен епос и подписали договор за риалити формат.

— Бъдещето ни изглеждаше страхотно — каза Боби. — Точно затова не проумявам нищо. Бях много щастлив с Ари, всичко вървеше прекрасно. Тъкмо се бяхме оженили. Ако имам възможност, когато давам показания, ще попитам прокурора защо според него бих убил жената, която обичам. Това е безумие — заяви той, отпусна се на стола си и потърка чело, зареял поглед през прозореца.

Лесно ми хрумнаха десетина причини, поради които човек в неговото положение би убил младата си съпруга.

— Боби, тъй като има вероятност да работя по делото, искам да знаеш, че приемам всяка среща като подготовка за процеса. Ако чуя да казваш нещо неуместно, ще се чувствам длъжен да те предупредя, за да не го кажеш в съдебната зала, разбираш ли? — отбелязах.

— Да, да. Какво направих сега? — попита той и се изправи на стола си.

— Каза, че ще зададеш въпрос на прокурора. От теб ще се иска да отговаряш на въпроси. Само това се очаква от свидетелските показания. Най-лошото нещо, което може да се случи, ако зададеш на прокурора такъв въпрос, е той действително да ти отговори. Прокурорът може да каже, че ти си убил Ариела Блум, защото вече си получил от нея всичко, което си желаел, защото не я обичаш, защото си се влюбил в друга, а не си искал сложен развод, защото си открил, че тя е влюбена в друг, а не си искал сложен развод, защото си бил дрогиран или пиян, защото си изпитал внезапен пристъп на ревност или пък тя е открила най-тъмната ти тайна…

Млъкнах. Щом произнесох думата „тайна“, очите на Боби се оживиха и обходиха стаята, преди да се спрат върху лицето ми. Това ме притесни. Отначало хлапето ми допадна. Но вече не бях толкова сигурен.

— Не искам да има тайни помежду ни. Същото важи и за теб, Руди — заяви Боби.

Двамата с Руди понечихме да го предупредим да не ни разкрива нищо, което може да компрометира защитата му, но закъсняхме. Преди да успеем да го спрем, Боби ни разказа всичко.

Преди месец Кейн изгуби цял ден, за да успее да заеме това паркомясто. Беше си намерил друго наблизо и остана там, докато не се освободи онова, което всъщност искаше. Тогава премести колата си на него. В момента седеше на шофьорската седалка на своето комби и пиеше кафе от термос. Знаеше, че си струва. Закритият паркинг на Таймс Скуеър се намираше срещу Конде Наст Билдинг. Ако паркираш на осмия етаж и заемеш някое от десетте места отляво, ще имаш доста добра видимост към отсрещната страна на улицата. Беше достатъчно високо, за да се вижда какво се случва на улицата, а освен това адвокатската фирма „Карп“, където светеше денонощно, се падаше на нивото на очите. С помощта на малък дигитален бинокъл Кейн наблюдаваше как екипът на защитата се подготвя за процеса. Видя как колегите на Руди Карп обсъждат критично встъпителната му реч, дори беше гледал няколко инсценировки на съдебния процес.

И най-важното, Кейн беше наблюдавал как Карп и консултантът по избора на заседатели окачиха големи ламинирани снимки на една дъска в дъното на заседателната зала. Бяха на мъже и жени, измежду които щеше да бъде избрано журито. Някои от снимките се сменяха през седмиците, докато двамата уточняваха подробностите и се опитваха да изберат предпочитания от тях съдебен състав. В онази вечер стана ясен окончателният избор.

Кейн подслушваше и срещите за обсъждане на стратегията в просторния личен кабинет на Руди. След бърз оглед на кантората през бинокъла му хрумна как да постави вътре подслушвател, и то след само няколкодневно наблюдение. Имаше известен риск, но не беше голям. Видя как Руди взема пратката от секретарката си, отваря кутията и разглежда трофея. Представляваше разкривен и усукан метал, закрепен за кух дървен постамент. На месингова плочка пишеше: „Руди Карп, Световен адвокат на годината, ЕАМА“.

Придружаващото писмо поясняваше, че ЕАМА означава Европейска асоциация на младите адвокати. Едно от първите неща, които Кейн чу от микрофона, вграден във фалшивата награда, беше как Карп диктува благодарствено писмо, което да бъде изпратено до пощенската кутия в Брюксел, ангажирана от Кейн. От наблюдателницата си на паркинга Кейн видя и как секретарката поставя наградата до останалите.

Това се случи преди три седмици. Сега до процеса оставаха два дни и Кейн се чувстваше уверен. Инсценираните процеси бяха довели до осъдителни присъди. Адвокатите спореха помежду си. Боби Соломон все повече добиваше вид на човек на ръба на пълен нервен срив. И като капак на всичко от филмовото студио не бяха никак доволни. Оказваха огромен натиск върху Руди. Холивуд искаше съдът да признае Соломон за невинен, а засега парите им не успяваха да подсигурят това. Изпълнителните директори на студиото не проумяваха какво не е наред.

Кейн беше на седмото небе.

После видя окончателните дванайсет съдебни заседатели, избрани от защитата. Нямаше гаранция, че накрая те ще влязат в журито, освен това няколко пъти беше виждал снимката на мъжа, на когото приличаше в момента, само че тази вечер го нямаше. Налагаше се Кейн да внесе свои уточнения в списъка.

И докато обмисляше това, забеляза младия адвокат, който седеше в кабинета на Карп. Беше получил лаптоп. И бе подписал договор. В момента разговаряше с Боби Соломон. Нов адвокат. Соломон му разказваше историята на своя живот. Опитваше се да го омае. Да предизвика загрижеността му.

Кейн притисна слушалките към ушите си и се заслуша.

Флин. Така се казваше адвокатът.

Нов играч. Реши вечерта да проучи Флин. В момента нямаше време за това. Кейн извади мобилния си — евтина еднодневка — и набра единствения номер в паметта на апарата.

Обади се познатият глас:

— Работя. Ще трябва да почака.

Човекът, който вдигна, имаше плътен и звучен глас. Авторитетен глас.

— Не може да чака. И аз работя. Искам тази вечер да следиш движението на полицията. Ще посетя приятел и не желая да ме прекъсват — каза Кейн.

Наостри уши за някакъв признак на съпротива или неохота. И двамата съзнаваха прекрасно характера на взаимоотношенията си. Не беше нито партньорство, нито съдружие. Кейн командваше нещата. Открай време. И така щеше да си остане.

Мъжът се умълча за малко, но дори това кратко и безмълвно забавяне подразни Кейн.

— Налага ли се да провеждаме разговор? — каза остро той.

— Не, не се налага. Ще се включа и ще слушам. Къде смяташ да ходиш? — попита мъжът.

— Тук-там, ще ти пратя есемес с местоположението по-късно — отговори Кейн и прекъсна разговора.

Той действаше предпазливо. Преценяваше рисковете при всеки свой ход. И въпреки това понякога животът му сервираше изненади. Пътна блокада, докато се придвижваше към целта си например. В повечето случаи съумяваше да се справи сам, но понякога се нуждаеше от помощта на човек, който да проникне в базите данни или да му набави информация, недостъпна за обикновените граждани. Такива хора бяха неизменно полезни, а конкретно този се беше доказал.

Не бяха приятели. Кейн и мъжът бяха извън тези неща. Когато разговаряха, мъжът се преструваше, че споделя убежденията му, и го уверяваше в своята всеотдайност към неговата мисия. Кейн знаеше, че това е лъжа. Мъжът не се интересуваше от идеологията на Кейн, а само от методите му: от простия акт на убийството и от удоволствието, което носеше.

„Не искам да има тайни помежду ни. Същото се отнася и за теб, Руди…“, бе казал Соломон. Кейн чу думите му съвсем ясно. Остави мобилния и насочи вниманието си към кабинета на Карп, който седеше с гръб към прозореца. Кейн не виждаше лицето му. Флин седеше отдясно на Карп, но беше извърнат към Боби Соломон. Кейн се приведе напред и заслуша.

Лоши дела няма. Има само лоши клиенти. Моят ментор, съдия Хари Форд, отдавна ме беше научил на това. И правотата му се потвърди. Неведнъж. Спомних си съвета на Хари, докато седях на кожения стол до Боби Соломон.

— С Ариела се скарахме същата вечер, когато беше убита. Затова излязох от къщи и се запих. Аз… аз… исках да го знаете. В случай че повдигнат въпроса. Скарахме се, но, бога ми, не съм я убил! Обичах я — каза Боби.

— За какво се скарахте? — попитах.

— Ари искаше да подпиша договора за втори сезон на „Семейство Соломон“, нашето риалити шоу. На мен ми беше страшно неприятно камерите да ни следят непрекъснато, просто беше прекалено. Нали разбирате? Не можех да го направя. Затова се скарахме. Но и с пръст не съм я докоснал, никога не се е стигало дотам. Просто заявих, че няма да го направя, и излязох.

Боби се облегна на стола си, изду бузи и вдигна ръце на главата си. Имаше вид на човек, който е свалил бреме от плещите си. И после се разплака. Взрях се изпитателно в него. Изражението му издаваше само едно — вина. Не разбрах обаче дали е вина заради резките думи, които беше разменил със съпругата си, или за нещо друго.

Руди се изправи, разпери ръце и подкани Боби да го прегърне. Двамата се притиснаха в прегръдка. Чух как Руди прошепна:

— Разбирам, разбирам, ясно? Не се тревожи. Радвам се, че ми каза. Всичко ще се нареди.

Когато най-сетне се откъснаха един от друг, забелязах, че очите на Боби блестят. Той подсмръкна и изтри лицето си.

— Добре, това е засега. За тази вечер — каза Боби. Сведе очи към мен, протегна ръка и каза: — Благодаря, че ме изслуша. И извинявай, че се разчувствах. Виж, в момента ми е адски трудно. Радвам се, че ще ми помогнеш.

Изправих се. Този път той стисна ръката ми по-здраво. Вгледах се отблизо в лицето му. Главата му още беше клюмнала. Усетих как ръцете му треперят от напрежение. Въпреки бодигардовете, модерните дрехи, маникюра и парите Боби Соломон беше едно уплашено хлапе, застрашено да прекара остатъка от живота си в затвора. А може би всичко това беше само преструвка. За пред мен. Безспорно имаше талант. Но биваше ли го достатъчно, за да ме заблуди?

— Обещавам да направя всичко по силите си — уверих го.

Той постави лявата си длан върху китката ми и здраво стисна ръката ми със своята десница.

— Благодаря ти. Не искам нищо повече.

— Благодаря, Боби — каза Руди. — Това е всичко за тази вечер. Ще се видим утре сутрин в съда за избора на съдебните заседатели. Колата ще те чака в осем и петнайсет. Отиди да поспиш.

Боби ни махна и си тръгна. Бодигардовете го наобиколиха незабавно — не поемаха никакви рискове. Изведоха го от кантората, обграден от дълги кашмирени палта.

Обърнах се към Руди. Седнахме.

— Е, откога знаеш, че Боби и Ариела са се карали заради своето риалити? — попитах.

— От самото начало. Допусках, че сам ще признае в даден момент. Явно имаш силно влияние над него. Пред теб се разкри веднага.

Кимнах и отбелязах:

— Ти постъпи мило — създаде му усещането, че сваля бреме от плещите си. Ще се почувства по-уверен.

Лицето на Руди помръкна, той сведе очи към бюрото си и притисна върховете на пръстите си. След малко вдигна глава, взе лаптопа от масата и ми го подаде.

— Доказателствата срещу Боби са съкрушителни. Има съвсем малък шанс. Но аз ще направя всичко възможно да го увелича. Прегледай уликите довечера, за да видиш срещу какво сме изправени.

Взех лаптопа, отворих го.

— Не е проста работа да убиеш хладнокръвно двама души. Особено съпругата си и човек, когото познаваш прекрасно. Рядкост е някой, който не е проявявал насилие преди, да направи нещо толкова крайно. Боби имал ли е психически проблеми? Ако медицинският му картон не съдържа сведения за насилие, може би си струва да го покажем на прокуратурата — отбелязах.

— Няма да използваме медицинския му картон — отговори Руди категорично. Натисна копче на телефона и нареди: — Трябва ми сигурен транспорт.

Долових нещо в гласа му. Или не беше съгласен с разбиранията ми относно тази част от делото, или криеше нещо. Каквото и да беше, предполагах, че не е много важно, иначе обвинението щеше да го намери и използва. Засега оставих нещата така.

На екрана на лаптопа имаше прозорче с искане за парола. Руди написа нещо на листче и ми го подаде.

— Ето паролата. Ще се погрижим да се прибереш благополучно в кантората си с лаптопа, затова помолих служител от охраната ни да те придружи, ако не възразяваш.

Замислих се колко е студено навън и как ще трябва да се прибера пеша.

— Има ли кола въпросният служител? — попитах.

— Разбира се.

Погледнах бележката. Паролата беше „Невинен1“. Затворих лаптопа, изправих се и се ръкувах с Руди.

— Радвам се, че вече официално си на борда — каза той.

— Предупредих те, че ще прегледам документите, преди да реша — уточних.

Руди поклати глава.

— Не. Обеща на Боби да му помогнеш. Да направиш всичко по силите си. Вече си в екипа. Вярваш му, нали?

Каква полза да крия?

— Да, така мисля.

Но вече се е случвало да греша, помислих си.

— Същият си като мен. Разбираш, когато клиентът ти е невинен. Просто го усещаш. Не познавах друг с това умение. До тази вечер — каза Руди.

— Аз не съм Боби Соломон, Руди. Не е нужно да ми целуваш задника. Знам, че си го повикал, за да се срещна с него. Искал си да го погледна в очите. Да го подложа на изпитание. Да взема решение. Знаел си, че ще му повярвам. Изигра ме. И макар да не го смятам за убиец, не съм сигурен, че не е преметнал и двама ни.

Руди вдигна ръце.

— Виновен съм. Което не променя факта, че сме изправени пред кошмарен сценарий. Човекът е невинен. Да, добър актьор е, но никой не се отървава от обвинение в двойно убийство само като изпълнява роля.

Мъжът, който влезе в кабинета, беше толкова едър, че трябваше да отвори и двете крила на вратата. Беше висок приблизително колкото мен. Плешив. И широк колкото заседателната маса. Черен панталон и черно палто, закопчано до шията. Скръсти ръце на гърдите си, стисна длани. Сигурно беше пет-шест години по-възрастен от мен и явно беше боксьор. Кокалчетата на ръцете му бяха колкото орехи.

— Това е Холтън. Той ще се погрижи ти и лаптопът да бъдете в безопасност.

Руди се наведе, измъкна алуминиево куфарче изпод бюрото и го постави отгоре. Холтън се приближи, разменихме любезни поздрави и той се зае с куфарчето. Отвори ключалките, вдигна капака и настани лаптопа в леглото вътре. Проследих с поглед как затвори капака, заключи го и извади чифт белезници от джоба си. Закопча китката си за дръжката на куфарчето, взе го и каза:

— Да вървим.

Вече се бях запътил към изхода заедно с Холтън, когато Руди ми даде последен съвет:

— Докато четеш документите, не забравяй какво се случи тук днес. Не забравяй какво си усетил. Не забравяй убеждението си, че този човек е невинен. Ние с теб трябва да се постараем да си остане невинен.

Кейн изключи микрофона веднага след като чу изповедта на Робърт Соломон. Заключи комбито и се прехвърли в сив форд. Настани се на шофьорското място с лице към изходната рампа на паркинга. От мястото си виждаше достатъчно добре улицата долу, за да забележи черния джип, с който адвокатска фирма „Карп“ транспортираше хората си.

Двигателят на форда забоботи.

Без да откъсва очи от пътя, Кейн се наведе над съседната предна седалка и отвори жабката. Измъкна колт четирийсет и пети калибър и извади пълнителя. Пръстите му напипаха патроните вътре. В колата се чу тихо приплъзване, когато Кейн пъхна обратно пълнителя, последвано от металическо щракване на механизма, когато той вкара първия куршум в патронника.

Пред него по улицата се движеше червен корвет.

Колтът получи ново убежище в предния джоб на якето на Кейн. Часовникът показваше седем и петнайсет.

Всеки момент, помисли си Кейн.

Надяна кожени ръкавици. Харесваше му мирисът на кожа. Напомняше му за една жена, която познаваше навремето. Тя ходеше с черно кожено яке, бяла тениска и джинси. Кейн помнеше ситните й къдрици, светлата й кожа, смеха й, вкуса на устните й. И най-вече — черното кожено яке. Онази натрапчива миризма. И как кръвта сякаш се задържаше върху кожата, преди постепенно да се просмуче в нея, сякаш якето я отпиваше бавно и продължително.

Кейн стисна волана.

Заслуша се в триенето на кожа в кожа — ръкавиците по волана. Замисли се какъв звук издаваше коженото яке на младата жена, докато размахваше ръце в жалък опит да го отблъсне. Не се разпищя. Нито веднъж. Устата й се отвори, но от гърлото й не излезе звук. Само ципът на якето скърцаше, а то шумолеше, докато тя го блъскаше с ръце. Хрумна му, че звукът напомняше шепот.

Свистене на гуми по боядисания бетон. Светлина от фарове. Кейн погледна по посока на звука и светлината и видя пикап, който се спускаше по рампата от горния етаж. Не искаше пикапът да попречи на видимостта му. Запъти се към изхода. Спря. Камерата прочете номера му. Бариерата започна да се вдига. Кейн потегли с форда.

Докато наближаваше улицата, го задмина черен джип, който спря пред Конде Наст Билдинг. Кейн се огледа надясно. После наляво. Нямаше движение. Постара се да излезе бавно, за да не привлича внимание. Имаше достатъчно място да мине покрай спрелия джип, но Кейн не искаше да го прави. Спря зад него и с облекчение видя как Флин и бодигардът на „Карп“ излизат от сградата и се отправят към джипа. Докато оглеждаше двойката, Кейн остана с впечатлението, че адвокатът представлява също толкова сериозна физическа заплаха, колкото и охранителят. Твърде тъмно беше, за да различи лицата им, но проследи походките. Бодигардовете на Боби бяха толкова многобройни, че трудно ги различаваше един от друг — страшно си приличаха. Този обаче беше набит, широкоплещест и мускулест и се движеше сковано. Охранителите изглеждаха еднакво и имаха еднаква походка, но Флин ходеше като танцьор. Или боксьор. Винаги в превъзходно равновесие. Уверено. Беше висок и як. Мъж, навикнал на физически труд като по-млад. Флин имаше поведение на боец.

Бодигардът носеше едно от онези куфарчета. Фирмата имаше строга политика на сигурност по отношение на лаптопите. Нямаше как хакери да проникнат в тях от разстояние, нямаше друг начин за достъп освен с някоя от индивидуалните адвокатски пароли, които се сменяха всеки ден. Ако разполагаше с време, Кейн би могъл да хакне лаптопа, но най-напред трябваше да го докопа. Без фирмата да разбере. Кейн си имаше начини, познанства и пътища за достъп в сградата на адвокатска фирма „Карп“. Невъзможно беше да изнесе лаптоп от сградата, защото охранителните камери покриваха всеки сантиметър. Обаче страшно искаше да се добере до един. Вътре беше цялото дело на Соломон.

Кейн потръпна при мисълта да се добере до файловете. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Той изпусна накъсана въздишка.

Адвокатът и бодигардът се качиха в джипа и се включиха в движението.

Кейн ги последва.

По това време движението в тази част на Манхатън буквално пъплеше. Което устройваше Кейн. Искаше да се добере до това куфарче.

Смартфон — разбира се, нерегистриран — стоеше на поставка отдясно на волана. Кейн влезе в Гугъл и потърси „Еди Флин, адвокат“. За негова изненада, първите няколко страници се оказаха вестникарски статии. Минали дела на Флин. Прегледа ги и прецени, че Флин представлява съществена заплаха в съдебната зала. Този тип беше опасен. Прехвърли няколко страници — същите истории, но качени в различни блогове и медии. Фирмата на Флин нямаше собствен уебсайт. Кейн откри само адрес и телефонен номер на сайта на „Жълти страници“.

И наистина, двайсет минути по-късно джипът отби вдясно и спря на Западна Четирийсет и шеста улица. На адреса, който Кейн беше открил в интернет. Той паркира отляво и угаси двигателя. Грабна телефона от поставката, пъхна го в якето си, излезе от колата и отвори багажника. Преди това се огледа, за да се увери, че зад него няма никой. Беше чисто. Под едно одеяло Кейн държеше комплект кухненски ножове, изработени по поръчка. Избра нож за филетиране и сатър. И двата в предпазни кожени калъфи. До одеялото беше приготвена отворена раничка. Кейн пъхна ножовете в нея, дръпна ципа и я метна на гръб. Дори след като убиеше мъжете, Кейн щеше да се нуждае от куфарчето с лаптопа. Преди много години беше научил, че най-лесният и бърз начин да отрежеш крайник е свързан по-скоро с добро касапско умение, отколкото с физическа сила. Ако започнеше да удря със сатъра по китката на мъртвеца, най-вероятно щеше да се наложи да нанесе от пет до десет удара, за да отсече ръката. Повечето щяха да бъдат поети от мускулите и сухожилията на китката, което щеше да му отнеме трийсетина секунди. Вместо това Кейн планираше за пет секунди да прокара филетиращия нож през мускулите и плътта на китката, за да оголи костта. След това с един-единствен удар на сатъра, който тежеше близо килограм и половина, щеше да довърши работата. Смяташе, че ще успее за петнайсет-шестнайсет секунди.

Кейн придърпа над лицето си козирката на шапката, затвори багажника и пресече улицата.

Бодигардът с куфарчето, привързано за китката му, вече беше излязъл от джипа. Застана с гръб към Кейн и протегна ръка към задната дясна врата. Светлината от най-близката улична лампа не беше достатъчна Кейн да го разгледа добре. Деляха ги петнайсетина метра. Флин също излезе от джипа. Позна го по походката. Кейн бръкна в джоба на якето си, обхвана пистолета и леко притисна спусъка.

Дванайсет метра. Флин закопчаваше палтото си и се канеше да поеме по стълбите към кантората си.

Кейн чу как точно пред него се затръшва вратата на автомобил. Възрастен мъж с тъмносин костюм заобиколи капака на нисък зелен кабриолет и се качи на тротоара съвсем близо до Кейн в светлината на уличната лампа. Запътил се беше в същата посока. Отиваше в кантората на Флин. Кейн не виждаше лицето му, само прошарената коса на тила.

Канеше се да извади оръжието и да избута мъжа от тротоара, когато онзи вдигна ръка и се провикна:

— Ей, Еди!

Флин се обърна по посока на Кейн. Бодигардът също. И двамата бяха на стълбите, по-високо от него. Кейн наведе глава. Виждаше гърдите им под ръба на козирката си, но не и лицата. Не искаше да рискува да срещне погледите им. Последното, от което имаше нужда, беше някой да го разпознае. Докато се обръщаше, бодигардът рязко отметна палтото си и стисна пистолета. И двамата с Флин бяха с лице към Кейн.

Беше изгубил момента на изненада. Щяха да го видят как вади оръжието си. И предвид средното време за реакция бодигардът вероятно щеше да успее да стреля най-малко два пъти. Затова той трябваше да бъде първата му мишена.

Ботите на Кейн трополяха по плочите на тротоара. Сърцето му отмерваше още по-бърз ритъм. Кръвта бучеше в ушите му. Почти усещаше парливия мирис във въздуха след стрелбата. Приятна хладна тръпка плъзна по гръбнака му. Ето това беше. За това живееше Кейн. За това превъзходно очакване. В плавна последователност той издиша, вдигна лакътя си и бързо измъкна дясната си ръка изпод якето.

Бях се качил на третото стъпало към входната врата, когато чух някой да ме вика по име откъм улицата. Веднага усетих как Холтън застана нащрек. Почти не продума, докато пътувахме, само ме попита дали ми е удобно. Отговаряше вежливо, но едносрично на опитите ми да завържа разговор. Добър шеф ли е Руди Карп? Да, Холтън бил частен охранител, но с Карп се работело лесно. Отдавна ли работи за него? Да. Обича ли бейзбола? Не. А футбола? Не. Отказах се, реших, че внимава в пътя и не бива да го разсейвам. На стълбите пред входната врата се изненадах, когато той реагира отбранително. Всъщност не предприе нищо. Просто се подготви. За каквото и да било. Завъртях се в посоката, откъдето беше долетял гласът, и видях съдия Хари Форд да ми маха от тротоара. Класическият му стар кабриолет беше паркиран на улицата.

Тъкмо да махна на Хари в отговор, когато забелязах човека зад него. Беше нахлупил бейзболна шапка ниско над очите си. Не виждах лицето му на светлината на уличната лампа. Козирката го криеше. В онзи момент обаче лицето не беше важно. Повече ме заинтригува дясната му ръка — беше пъхната в якето му, като че ли се канеше да измъкне пистолет.

С периферното си зрение установих, че Холтън е приковал очи в него и ръката му е върху кобура на кръста. Устата ми пресъхна, дишането ми стана плитко. Тялото ми замръзна. Примитивните инстинкти, които все още бях запазил, бяха съсредоточени върху мъжа, който се приближаваше с ръка под якето си. Тялото ми нямаше нужда от нищо, което да го разсейва — нито дишане, нито мисъл. Всеки мускул и нерв се напрегнаха до краен предел. Цялата ми енергия премина на режим оцеляване. Не помръдвах. Ако онази ръка се покажеше изпод якето с оръжие, бях готов да се хвърля към вратата.

Температурата падаше. Виждах как тънкият лед, образувал се току-що по тротоара, блести на сребристата светлина на уличните лампи като натрошен кристал.

Мъжът се изравни с Хари и рязко измъкна дясната си ръка от джоба. Протегна я към нас. Държеше нещо черно и лъскаво. Чух глухото приплъзване на пистолета, докато Холтън го измъкваше от кожения кобур. Поех огромна глътка въздух и се свлякох на колене. Ръцете ми скриха главата.

Тишина. Никакъв изстрел. Никакво проблясване на цев. Никакви куршуми, които улучват тухлите над главата ми. Усетих едра длан да ме потупва по рамото.

— Всичко е наред — каза Холтън.

Вдигнах поглед. Хари стоеше до мъжа с бейзболната шапка.

И двамата гледаха дисплея на мобилния телефон в ръката на мъжа. Хари вдигна очи от телефона и посочи на запад по Четирийсет и шеста улица. Мъжът кимна, каза нещо на Хари и вдигна телефона. Дори отдалече различих карта на големия дисплей. Мъжът отмина моята сграда и се запъти на запад.

— Боже, Холтън. Ще ми докараш инфаркт — възкликнах.

— Извинявайте, но предпазливостта не вреди.

— Еди, какви ги вършиш, по дяволите? — попита Хари.

Изправих се, отупах палтото си и се приведох над перилата.

— Ами явно проявявам предпазливост. Какво искаше този тип?

— Беше някакъв турист. Помоли да го упътя — обясни Хари.

Озърнах се през рамо. Мъжът държеше мобилния пред себе си и продължаваше да върви. Беше с гръб към мен. Проследих го с поглед, докато се отдалечи, после отново се обърнах към Хари.

— Решихме, че има пистолет. Приближи се някак целеустремено. Виждал ли си го преди? — попитах.

— Не знам, лицето му беше скрито под шапката. Но дори да не беше, нямаше да мога да ти кажа много, без очила съм — отговори Хари.

— А как шофира до тук? — попитах.

— Внимателно.

Хари си тръгна адски вбесен. Не обичаше адвокатите да се опитват да изиграят системата. Според него Руди Карп предизвикваше съмнение относно безпристрастността на Хари.

Не е проблем съдии и адвокати да се сприятеляват. Съдиите не зарязват приятелите си адвокати, щом ги изберат на съдийското място — остават близки извън съда. Същото важи за прокурорите и адвокатите. А когато се окажат заедно в съда, играят по правилата. Допустимо е. По една-единствена причина. Ако са противници в съдебната зала, преустановяват общуването помежду си, докато трае процесът. Ето защо, докато бях част от защитата на Боби Соломон, и дума не можеше да става да се виждам с Хари. И точно това го беше подразнило най-много.

Извадих лаптопа от куфарчето, включих го и се обадих на Руди Карп.

— Еди, не е възможно вече да си прочел всичко — каза той.

— Още не съм започнал. Просто пийнах по едно с моя приятел Хари Форд.

Мълчание.

Чаках Руди да каже нещо. Чувах го само как диша. Част от мен копнееше той да си признае. Друга част от мен искаше да мълчи и да се гърчи известно време.

— Руди, сигурно трябва да се откажа.

— Не, не, не. Не се отказвай. Трябваше някак да те закача за делото. Освен това си отличен адвокат, Еди. Нямаше да те включим в екипа, ако не мислехме, че те бива.

— Защо да вярвам на думите ти?

— Виж, казвам ти истината. Имаме нужда някой да погне ченгетата. Ще свършиш страхотна работа, като подхванеш нещата от тази страна. Не ти е за пръв път. Ако не се получи и удариш на камък, ще те уволним, за да останем чисти пред журито. А щом си близък приятел на съдията, може пък той да не ни изкара през носа твоя неуспех, нали така?

Беше умно. В града имаше много добри адвокати. И много, които умело въртяха ченгетата на шиш в съдебната зала.

Но те не бяха близки приятели на Хари Форд.

— Ако очакваш Хари да бъде снизходителен към клиента ти заради мен, много грешиш.

— Не се притеснявай, не подлагам на съмнение морала на съдията. Той няма да прояви пристрастие спрямо нас. Не твърдя подобно нещо, но тази стратегия е опасна. Ако заседателите не се хванат, съдия Форд няма да допусне това да се отрази зле нито на клиента ни, нито на теб. Само толкова. Което не го прави предубеден, а справедлив.

Беше мой ред да си прехапя езика. Исках да предупредя Руди, че напускам. Че веднага ще върна лаптопа по Холтън. Екранът му настояваше за парола. И докато обмислях какво да кажа, написах „Невинен1“ и пред очите ми изникна образът на Боби Соломон. Боби и Ариела по Коледа с пуловери в къщата си от кафяв камък пред коледната елха. На снимката се виждаха двама млади, които несъмнено се обичаха. В погледите им се таеше обещание. Обещание един към друг. Откажех ли се, щях да предам Боби. И то по неоснователни причини.

— Не обичам да ме използват. Искаш да участвам в делото, но цената ми току-що скочи.

— Разбирам защо се ядосваш, но бюджетът ни не е неограничен. Може би ще успеем да ти предложим малко повече пари, за да не таиш лоши чувства. Какво ще кажеш за още двайсет и пет процента?

— Какво ще кажеш да стана партньор в „Карп“? Младши партньор. С пълни осигуровки. И сам ще избирам делата си. Не ми трябват пари, колкото да изкарам следващите шест месеца. Трябва ми постоянна работа, без главата ми да е на дръвника.

— Сериозна молба — каза Руди.

— Сериозно дело — контрирах.

Той замълча. Чувах го как си мърмори, докато обмисля отговора.

— Какво ще кажеш за двугодишен договор като старши адвокат? Две години ще си създаваш портфолио като всички останали старши адвокати, после ще те направим младши партньор. Това е най-доброто, което мога да ти предложа — каза Руди.

— Приемам първоначалния си хонорар и тази уговорка — казах.

Парите бяха добре дошли, но се нуждаех и от работа. Кристин искаше да имам нещо постоянно и да не замесвам семейството си в неприятности. Това щеше сериозно да подпомогне отношенията ни и да ни подсигури бъдеще.

— Дадено — съгласи се Руди.

— Страхотно. А сега какво друго не си ми казал за делото?

— Нищо, кълна се. Прочети документите. Отново ти се извинявам за съдията. Не че щеше да остане тайна. Рано или късно щеше да научиш — още щом стъпиш в съда. Виж, според мен Боби е невинен. Усещам го. Знаеш ли колко рядко ми се случва? Готов съм на всичко за това хлапе. Прочети документите и ще се увериш, че защитата ни е стабилна. Звънни ми сутринта. Очаква ме избор на съдебни заседатели в девет.

Затворих. И се запитах докъде беше склонен да стигне Руди, за да спаси клиента си.

Пръстите ми се плъзнаха по тъчпада и на екрана се появиха файлове. Нямаше интернет браузър, нямаше никакви приложения, само тези файлове. Общо пет. Показания и клетвени декларации. Снимков материал. Криминалистични експертизи. Свидетелски показания на защитата. Вещи лица на защитата.

Взех молив от бюрото и го завъртях между пръстите си. Помагаше ми да мисля, не знам защо. Освен това поддържаше сръчността на ръцете ми. Преди да стана адвокат, вършех всякакви измами. Някои изискваха умение да отмъкна портфейл, връзка ключове или мобилен телефон. Баща ми все повтаряше да поддържам ловкостта на пръстите си — което означаваше упражнения за рефлекси и бързина. Затова мислех по-добре, ако вземех молив или чип за покер и го плъзгах по кокалчетата на пръстите си.

Първите три файла съдържаха аргументацията на обвинението. Файловете, озаглавени „Свидетелски показания на защитата“ и „Вещи лица на защитата“, съдържаха материалите, събрани от „Карп“. Повечето адвокати биха посегнали първо към материалите на обвинението, биха отворили становищата и клетвените показания и биха ги прочели дума по дума. Всяко едно е отделна история. Спомените на конкретен човек. Взети заедно, те изграждат цялата история — версията, в която обвинението щеше да се опита да убеди съдебните заседатели.

Най-лошото на такива разкази е, че обикновено не са надеждни.

Моят подход е малко по-различен. Истинската история е в снимките. Снимките от местопрестъплението не лъжат. Те не са свидетели и не могат да допуснат грешка, не могат да скрият истината. И ми помогнаха да си представя какво обвинение срещу Боби Соломон щях да изградя, ако бях прокурор. Когато се води процес за убийство, не е достатъчно да знаеш каква ще е защитата ти — трябва да предвиждаш ходовете на обвинението и да се подготвяш за тях.

Снимките се заредиха на екрана като галерия. Имаше и едно видео. Пуснах го.

Екранът стана черен и за момент си помислих, че не се е заредило както трябва. После установих, че е от охранителна камера пред нечия входна врата. Виждаше се улицата долу. Мъж със суитчър и черни джинси се качи по стълбите към входната врата. С наведена глава. Не откъсваше поглед от дисплея на айпода си. Преглеждаше някакъв списък. Бял кабел свързваше устройството със слушалките. Мъжът спря на вратата и когато тя се отвори, леко повдигна глава. Достатъчно, за да видя зърнисто изображение на бледо и слабо лице и края на големи тъмни очила. Мъжът изчезна от кадър, вероятно беше влязъл вътре.

Таймерът показваше 21:02.

Видеозапис на Боби Соломон, който се прибира у дома малко след девет.

Изключих видеото и се върнах на снимките. Още от първата личеше, че някой от прокуратурата е присъствал на местопрестъплението. На първата група снимки се виждаше входната врата. Умно.

Обикновена дебела дървена врата. Боядисана в тъмнозелено, и то неотдавна. Снимките бяха направени в онази нощ и прясната боя лъщеше на ярката светкавица. По средата имаше масивна месингова топка. Близък план на топката показваше, че е в безупречно състояние. Боята край нея не беше издраскана. Ключалката не беше повредена. Вратата бе напълно невредима.

При положение че на горния етаж имаше двама убити, снимките на най-обикновена врата надали бяха най-важното за нюйоркските полицаи. Тяхната цел беше да заловят убиеца. Всяка минута, която прекарваха на местопрестъплението, би трябвало да обслужва точно тази цел. Нагласата на прокуратурата е друга. Те искат да се уверят, че след залавянето му убиецът ще бъде осъден. Част от целия процес е да предвидиш евентуалната стратегия на защитата — че Ариела Блум и Карл Тоузър са били убити от външен човек — и да я пресечеш още в зародиш.

Входната врата беше невредима.

Отворих следващите снимки. Това беше началото на историята. Поредица снимки, направени в антрето, дневната, кухнята, коридора на втория етаж, стаите за гости — във всяка стая, където нямаше два трупа.

Интериорът беше сходен в цялата къща. Модерен. Минималистичен. Всичко беше в бяло, сиво и бежово. С отделни цветни акценти тук-там. Пурпурна възглавничка върху сивокафеникаво канапе. Абстрактно червено платно на стената в кухнята и импресионистичен пейзаж в пастелни сини нюанси над бялата камина в дневната. Всичко изглеждаше безупречно чисто и подредено. Като къща от каталог. Нямаше личен отпечатък. Нищо не показваше, че вътре живее млада двойка. Може би заради професията си просто не се задържаха у дома.

След десетминутно разглеждане на снимките получих отговори на някои въпроси. Имаше задна врата. Беше заключена и ключът още беше в ключалката от вътрешната страна. От външната страна на задната врата имаше черна метална решетка. С катинар. Не виждах следи от повреда на нито една от двете врати.

Мокетът беше почти бял. Като еднодневна снежна покривка на пода. Мека. Пухкава. Цялата къща беше застлана с такъв мокет. Дори едничка капка кръв би се забелязвала лесно. Нямаше нито една.

Единствената снимка, която се набиваше на очи, беше от коридора на втория етаж. Преобърната масичка пред голям прозорец и счупена ваза на пода. Масичката беше богато гравирана. Хората плащат скъпо и прескъпо за такива оригинални мебели. Следващата снимка беше първата, на която се виждаше местопрестъплението. Насилствената смърт разказва собствена история. Написана от жертвите. Чрез техните рани. По кожата им. Понякога в очите им.

За пръв път виждах такова нещо.

Фотографът на Нюйоркската полиция беше заснел първия кадър, застанал в основата на леглото. Ариела лежеше по гръб от лявата страна, близо до прозореца към улицата. Карл лежеше до нея. Завивката беше смъкната на пода откъм Карл. Ариела беше само по бикини. Ръцете й бяха до тялото, краката — събрани. Зяпнала уста. Отворени очи. Червен торс. В пъпа й се беше събрала кръв. Забелязах по-тъмни петна навсякъде по кожата на гърдите й. Прободни рани. Чаршафът под нея също беше червен. Пръски кръв само по шията. Нищо по лицето или по краката й.

Карл лежеше гол на дясната си страна, с лице към Ариела. Краката му бяха сгънати в коленете, торсът му беше извит напред. Доколкото можех да видя, по него нямаше нито един белег. Никакви прободни рани. Никакви синини. Изглеждаше в пълен покой. Като че ли просто се беше сгушил до жената и беше умрял. Едва на снимката на гърба му открих причината за смъртта. Тилът му беше хлътнал. Имаше малко кръв — тъмночервено петно под главата, но съдейки по формата на раната, заключих, че е убит с един-единствен удар. Вероятно на това се дължеше положението на тялото му — беше със свити крака и наведена от силата на удара глава, в ембрионална поза.

Подобно на ченгетата, адвокатите по наказателни дела свикват да виждат ужасяващата окончателност на живота, насилието, което изписваме взаимно по телата си. Такава е човешката природа. Виждаш ли нещо достатъчно често, то престава да има същото значение, престава да има същото въздействие като първия път.

Но аз така и не свикнах с насилствената смърт. Молех се никога да не свикна, защото част от мен щеше да умре и да не се възроди повече. А аз се нуждаех от нея. Добре беше, че изпитвам болка. Мъж и жена бяха жестоко изтръгнати от света — беше им отнето всичко, което са имали в живота, и всичко, което са могли да станат. В главата ми се въртеше една дума. Невинни. Невинни. Невинни. Изобщо не го заслужаваха.

Щрак.

Погледнах към ръката си и установих, че съм престанал да въртя молива. Стисках го толкова силно, че неусетно го бях счупил. Каквото и да изискваше от мен работата ми, имах дълг към Ариела и Карл. Човекът, който им беше причинил този ад, трябваше да бъде наказан. Ако този човек беше Боби, законът трябваше да се разправи с него. Кой знае защо, докато гледах жертвите, още повече се усъмних, че Боби е способен на такова нещо.

И после си спомних. Дълбоко в себе си всеки от нас е способен на насилие.

Съдейки по нещата, които бях виждал, причините за смъртта не съответстваха точно на публикациите в медиите. Вестниците и телевизията твърдяха, че двете жертви били накълцани по време на неистово нападение от ревност. Не това виждах на снимките. Пък и по тялото на Карл нямаше прободни рани. Плъзнах се надолу да разгледам друга група снимки и попаднах на близък план на бейзболна бухалка на пода в спалнята. Изглежда, дебелият й край беше причинил травмата на главата на Карл.

Разигравах събитията наум, но видяното беше непоследователно. Убиецът беше имал достъп до къщата. Беше се промъкнал някак или беше влязъл с ключ, беше се качил в спалнята и беше заварил Ариела и Карл в леглото. Карл вероятно бе станал първата жертва. Логично беше най-напред да се ликвидира по-сериозната заплаха. Ударът с дървена бухалка по тила с достатъчно голяма сила трябва да е бил шумен. Много шумен. Нямаше начин този звук да се приглуши, без да се намали вредата от удара. Въпреки това обаче по Ариела нямаше следи от самоотбрана. Нямаше порязвания или синини по ръцете и дланите. Като че ли още първата прободна рана е била фатална. Или поне достатъчно сериозна, за да я обездвижи.

Нещо в тази сцена не беше както трябва.

Оставаха ми две колекции от снимки и приключвах. В едната имаше снимки на Боби Соломон. Беше облечен с червен суитчър, бяла тениска и черни джинси. По ръкавите на суитчъра имаше кръв. По ръцете му също. И никъде другаде.

Последният набор от снимки ме разтревожи. Бяха направени в моргата. Карл Тоузър гол върху стоманената маса. За пръв път забелязах на гърлото му тънка морава синина, дълга около осем сантиметра.

Като че ли е бил ударен с тънък метален прът или нещо е било пристегнато за кратко около гърлото му. Не това ме притесни обаче. Натъртването не беше причината за смъртта, може би беше просто синина, кръв, събрала се в мастната тъкан на шията му, когато сърцето е престанало да бие.

Не, тревогата ми предизвикаха следващите няколко снимки. Онези, на които се виждаше устата му в близък план.

Под езика му имаше нещо.

Фотографът беше заснел видео, за да улови този последен обрат. Пуснах записа. Видях как в устата на Карл се пъхват дълги пинцети. След като бяха измъкнати, между тях имаше нещо, което отначало не разпознах. Каквото и да беше, озова се върху стъклена табличка и с него се заеха други пинцети. Приличаше на сгъната бележка, прикрепена към малък конус. Конусът като че ли беше колкото капачка на химикалка. Пинцетите разтвориха бележката и камерата се приближи.

Това не го пишеше по вестниците. Абсолютно никъде.

Не беше бележка, а банкнота. Банкнота от един долар, сгъната многократно. От обратната страна на банкнотата е държавният печат на Съединените щати. В ъглите на банкнотата е цифрата „1“ зад думата „един“. Това изображение е разположено върху нещо като паяжина. Банкнотата беше сгъната така, че всяко ъгълче приличаше на фигура или знак върху крило. Четири крила, разперени от конична форма в центъра. Само дето конусът беше сложно нагънатата средна част на банкнотата.

Убиецът беше направил от банкнотата пеперуда и я беше пъхнал в устата на Карл Тоузър.

След като се отказа от опита да се добере до куфарчето, Кейн обиколи квартала. Когато се върна до колата си, дишането му се беше нормализирало. Вече не усещаше ръцете си тежки. И беше престанал да чувства пулса си във върховете на пръстите. Метна раничката на предната седалка и зачака.

Двайсет минути по-късно мъжът с елегантния костюм напусна сградата на Флин. Кейн видя как се качва в кабриолета си и потегля. Пулсът се върна в пръстите му и той внезапно започна да усеща оръжието в джоба на якето си. Само бодигардът и Флин. Сега бодигардът със сигурност щеше да е нащрек. В последната секунда Кейн реши да не стреля по мъжете на улицата. Прекалено се забави, преди да измъкне оръжието. Охранителят го беше изпреварил. Затова Кейн измъкна телефона си и помоли да го упътят. И толкова по-добре, помисли си. Иначе бодигардът щеше да го застреля.

Той заскърца със зъби при мисълта за лаптопа в апартамента на Флин. Отново огледа сградата. Не можеше да разбере какви охранителни камери има вътре, нито колко са обитателите. Може да имаше и портиер.

Двигателят забоботи, борейки се с ниските температури. Кейн включи на скорост и бавно потегли. Обеща си да се върне, когато е готов. Засега трябваше да свърши нещо друго.

Караше на изток, към реката. Мина по цялата Четирийсет и шеста улица до Второ авеню и после по „Франклин Делано Рузвелт“. Движението още беше натоварено и той напредваше бавно. Кейн не беше нюйоркчанин. Въпреки това почти не поглеждаше навигацията.

Улиците на Манхатън се пресичаха под прав ъгъл — като решетка. Озовеш ли се там за пръв път, няколко минути с карта са ти достатъчни, за да се ориентираш. На карта островът приличаше на печатна платка. Пускаш ток и работи. Според Кейн не хората, не жителите на Манхатън бяха електричеството, необходимо за захранване на платката. Не и колите. Нито влаковете.

А парите. Манхатън се захранваше от парите.

Докато чакаше в задръстванията, той гледаше отражението си в страничното огледало. Носът му се беше подул. Може би прекалено. Заради него цялото му лице изглеждаше подпухнало. Отбеляза си наум по-късно да го наложи с лед, за да поспадне отокът. Освен това трябваше да използва повече грим, защото синината започваше да си личи.

Всеки друг щеше да умира от болка. Не и Кейн. Той беше специален. Това му беше казала майка му.

Не познаваше тялото си. Държеше го на разстояние.

Когато беше на осем, Кейн установи, че не е като другите. Падна от ябълково дърво в градината. Падна лошо. Беше се покатерил нависоко и тупна на земята от най-високите клони на дървото. Не се разплака. Той никога не плачеше. Бързо се изправи и се накани отново да се покатери на дървото, но установи, че не може да стисне клона с лявата си ръка. Китката му изглеждаше подута. Беше необичайно, затова той отиде в кухнята да попита майка си защо китката му е толкова смешна. Докато влезе, китката му беше станала тройно по-голяма и все едно някой бе пъхнал топка за тенис под кожата му. Кейн и досега си спомняше как се бе разкривило лицето на майка му, когато видя ръката му. Обади се на „Спешна помощ“, но накрая й омръзна да чака, уви две пакетчета замразен грах около китката му, настани го в старата кола и лично го откара в болницата.

Никога не беше карала толкова бързо. Кейн много точно помнеше онова пътуване. По радиото свиреха „Ролинг Стоунс“, а лицето на майка му лъщеше от сълзите. От паниката гласът й звучеше пронизително и неистово.

— Всичко е наред, всичко е наред. Не се плаши. Веднага ще те оправят. Боли ли те, миличък? — попита тя.

— Не — отговори Кейн.

Рентгенът в болницата показа множество фрактури. Китката трябваше да бъде наместена, преди да се гипсира. Лекарят обясни колко спешен е случаят и ги увери, че ще направят всичко възможно да облекчат с райски газ болката по време на манипулацията. Малкият Джошуа отказа да вдиша нещото със странна миризма, което му пуснаха през тръбата, и неведнъж сваляше маската.

Не плака по време на манипулацията. Лежеше съвсем неподвижно и слушаше в безмълвен захлас приглушеното потракване на натрошените си кости, докато лекарят натискаше и дърпаше китката му. Една медицинска сестра залепи на тениската му стикер с похвала, че е храбър пациент. Джошуа я увери, че не иска лекарства. Беше си добре.

Отначало медицинският персонал отдаде поведението му на шок, но майката на Кейн знаеше, че става дума за нещо повече. Настоя да направят изследвания на сина й. Кейн и до днес не знаеше откъде бе намерила парите за изследванията. Най-напред лекарите решиха, че нещо не е наред с мозъка му. Той не проплака, докато дупчеха кожата му с игли. Чувал беше думата „тумор“, но не знаеше какво означава. Скоро изключиха вероятността от някакво образувание в мозъка. Новината зарадва майката на Кейн, но тя продължаваше да се тревожи, затова направиха още изследвания.

Година по-късно Кейн беше диагностициран с рядко генетично заболяване — вродена аналгезия. Рецепторите за болка в мозъка му изобщо не функционираха. Малкият Джошуа не изпитваше болка и никога нямаше да изпита. Кейн си спомни как в кабинета на лекаря майка му беше посрещнала новината със смесица от радост и страх. Радваше се, че синът й няма да познае физическата болка, но въпреки това се боеше. Кейн още си представяше майка си на онзи стол в лекарския кабинет. Беше облечена със същата синя рокля, с която беше и в деня, когато той падна от дървото. И имаше същия уплашен поглед.

Кейн се бе наслаждавал на всичко това.

Чу зад себе си клаксон, който го подкани да потегли и го върна в настоящето. Час по-късно беше в Бруклин. Изключи двигателя, слезе от колата и изпрати местоположението си на своя човек.

Кейн щеше да бъде предупреден веднага в случай на обаждане до Нюйоркската полиция.

Мина покрай редици еднакви триетажни къщи с дворове, обитавани от хора от средната класа. Оградите бяха прясно боядисани. Стигна до дома на човека, който се казваше Уоли Кук.

Лицето на Уоли фигурираше на дъската в „Карп“ като техен първи избор за съдебен заседател — предпочитаха го пред всеки друг. Беше убеден либерал, който даряваше печалбата от бизнеса си на частен детектив на Съюза за защита на гражданските свободи, а през уикендите тренираше детския отбор по бейзбол.

Кейн не можеше да разчита, че прокурорът ще възрази срещу избора на Уоли, а беше прекалено опасно той да влезе в журито. Освен това Уоли намаляваше шансовете на Кейн да попадне сред избраниците на защитата.

На алеята пред къщата бяха паркирани микробус и автомобил. Прозорецът на първия етаж светеше. Жена на трийсет и няколко години крачеше из стаята, прегърнала бебе. Уоли ги доближи, целуна жената и се изгуби от поглед. Кейн извади ножа си за филетиране и се запъти към входната врата.

Прегледах останалите файлове по делото на Соломон за по-малко от два часа. Голяма част можех да преценя с четене по диагонал. Показания на полицаи, които разказваха за извършването на ареста, дълги криминалистични доклади, свидетелски показания. Имаше няколко основни улики.

Обаждането на Боби Соломон на спешния телефонен номер, направено в 0:03 ч. Разполагах не само с препис, но и с аудиозаписа. Боби явно беше изпаднал в сляпа паника, давеше се в сълзи, гняв и страх и в огромната си лична загуба. Всичко това се долавяше в тона му.

Само с едно движение на китката Кейн стисна ножа от другата страна. Докато минаваше покрай микробуса на алеята, той се наведе и рязко плъзна върха на ножа по задната гума от страната на шофьора. Микробусът се килна, когато разрязаната задна гума просъска и спадна. Кейн нахлупи шапката си още по-ниско, прибра ножа в джоба си, изкачи няколкото стъпала до входната врата и натисна звънеца.

След малко му отвори самият Уоли. Кейн за пръв път можа да го разгледа добре. Отблизо Уоли изглеждаше като човек, който наближава четирийсет. Косата около слепоочията му оредяваше, лицето му беше червендалесто. Кейн надуши алкохол в дъха му, а червената следа над горната му устна издаваше, че Уоли току-що е гаврътнал голяма чаша червено вино. Което обясняваше руменината на иначе суровото му лице.

Изражението му омекна, когато видя Кейн. Когото и да бе очаквал, явно изглеждаше съвсем различно от човека на прага.

Кейн заговори с южняшки акцент — често го използваше. Незнайно защо, думите му звучаха по-благонадеждно така. Хората му вярваха.

— Извинете, че ви притеснявам — поде Кейн. — Минавах оттук и забелязах, че гумата на буса ви е съвсем спаднала. Може би вече го знаете, но все пак реших да ви предупредя като добър съсед.

Кейн се обърна. Постара се да прикрие лицето си, вдигнал високо шала и свел поглед. Явно номерът беше успял.

— О, много ви благодаря — каза Уоли. — Коя гума казахте?

— Ето тази, ще ви покажа.

Уоли излезе от къщата и последва Кейн до задната част на микробуса. Приклекна, за да огледа гумата, и Кейн застана до него.

Нямаше улична лампа наблизо, а светлината от къщата не стигаше чак до алеята.

— Боже, някой направо я е разпорил! — възкликна Уоли.

Опипа дупката с пръсти. Изглеждаше като резка, прокарана с остър и твърд предмет. Тръгна да се изправя и каза:

— Ей, благодаря ви за…

Но застина. Със свити колене, вдигнати ръце и разперени длани. Озова се срещу пистолета на Кейн, който се постара Уоли да забележи оръжието, като го насочи право в лицето му.

Когато Кейн заговори отново, от топлия му южняшки акцент не бе останала и следа. Гласът му звучеше равно и сурово.

— Не говори. Не помръдвай. Когато ти наредя, ще тръгнем към колата ми. Ще ти задам няколко лесни въпроса и ако ми отговориш, ще те пусна да се прибереш. Ако ми създаваш проблеми или не ми отговориш, ще се наложи да попитам нещо жена ти.

Пред дулото на пистолета се образува облаче от учестен дъх. От паника краката на Уоли се разтрепериха, не можеше да откъсне очи от Кейн. Търсеше лицето му, скрито в тъмната сянка. Кейн си представяше, че светлината, която сякаш излъчваха очите му, е видима за мъжа срещу него и че освен нея той не вижда нищо друго — само две светли точици в тъмното.

— Изправи се — нареди Кейн. — Или да отида да задам въпроса си на жена ти? Съвсем простичък е. Кое ще я разстрои повече: ако те прострелям в лицето или ако забия ножа си в окото на бебето ти?

Мъжът се изправи. Изпъкналата му адамова ябълка се размърда, когато той преглътна от паника. Кейн му направи знак да тръгне пред него. Уоли се подчини.

— Завий надясно в края на алеята, тръгни по улицата и застани до дясната предна врата на комбито. На няколко крачки зад теб съм. Ако побегнеш, умираш. Бебето също.

Стигнаха мълчаливо до края на улицата, като Кейн стискаше пистолета под якето си. На улицата нямаше жива душа. Твърде студено и късно беше за разходка. Уоли зави надясно, както му беше наредено. Спря до дясната предна врата на комбито на Кейн.

— Какво искаш от мен? — попита Уоли, а страхът думкаше в гърдите му като по барабан.

Кейн отключи колата и заповяда на Уоли бавно да се качи. Двамата влязоха вътре едновременно и Кейн насочи пистолета към Уоли, докато се настаняваше на шофьорското място. Затвориха вратите. Уоли гледаше право напред, трепереше и се задъхваше.

— Дай ми мобилния си — каза Кейн.

Уоли сведе очи за няма и секунда. Кейн забеляза — Уоли погледна към пистолета, който той държеше ниско в лявата си ръка, насочен към него. Уоли се изви, за да бръкне в джоба на панталона си.

— Бавно — нареди Кейн.

Уоли извади смартфона си, плъзна пръсти по дисплея и той светна, но тъй като продължаваше да трепери, го изпусна. Пресегна се. В купето на комбито не светеше, затова Кейн виждаше само светлината от дисплея на телефона на пода. Достатъчно, за да забележи как потрепва крачолът на Уоли. Кейн застина и се пресегна, но твърде късно. Уоли рязко се изправи и заби автоматичен нож в десния крак на нападателя си. Кейн стисна китката му още докато той завърташе острието, за да рукне кръв. Кейн обаче стискаше твърде силно и Уоли не успя да измъкне ножа.

Кейн стовари дулото на пистолета си върху темето му. Още един удар, този път с дръжката в слънчевия сплит. Уоли пусна ножа. Кейн го видя как изхриптява и се мъчи да си поеме въздух. Повечето частни детективи носят резервно оръжие, а Кейн не се беше сетил да обискира Уоли, преди да го качи в колата. Долепи дулото на пистолета до главата на Уоли и погледна надолу към ножа в крака си с нехайно безразличие.

— Съсипа ми панталона.

— Как… Как… Какво ти има, човече? — попита Уоли.

Държеше се за темето, поемаше болезнени глътки въздух и се опитваше да проумее какво се разиграва пред очите му. Кейн изобщо не реагираше на ножа в бедрото си. Лицето му не се разкриви от болка. Не извика. Не скръцна със зъби. Пълно безразличие към една сериозна рана.

— Чудиш се защо не викам ли? Дай ми телефона си, иначе ще те накарам ти да се развикаш — нареди Кейн.

Този път Уоли се наведе бавно, взе телефона си и му го подаде. Кейн свали оръжието. Уоли погледна към него, вдигнал ръце пред лицето си в очакване на пистолетен изстрел.

— Мамка му, толкова се постарах панталонът да е същият — възкликна Кейн. — Не се тревожи, няма да те застрелям — увери го той и прибра пистолета във вътрешния джоб на якето си. — Обаче ще задържа ножа ти. Ето, вземи моя.

Ръката му се стрелна толкова бързо, че Уоли не смогна да реагира — още изглеждаше уплашен, сякаш очакваше да бъде нападнат. Кръвта забълбука от дупката в черепа му, пробита от ножа на Кейн, който запали двигателя, натисна главата на Уоли под таблото и потегли. Включи фаровете. Таблото също светна и озари в оранжево хромираната основа на острието, щръкнало от крака на Кейн. Не смееше да извади ножа, за да не прокърви обилно. Нуждаеше се от спокойно място да се оправи и да се отърве от тялото на Уоли.

Петнайсет минути по-късно намери промишлена зона. Транспортни депа, заводи и гаражи. Вече затворени за деня, а някои — от години. Кейн влезе в открит паркинг пред изоставен завод и отиде чак до телената ограда в дъното. Нямаше улични лампи и охранителни камери. Слезе от колата и смени регистрационните номера. Обикновено успяваше да се справи за пет минути. Този път не. Трудно му беше да коленичи заради забития нож, пък и кракът му беше останал без сила. Кейн изтри отпечатъците от телефона на Уоли и го захвърли върху чакъла на паркинга. Издърпа трупа от колата и го стовари до телефона. В багажника си имаше туба с бензин. Обля Уоли и телефона му, после ги запали и погледа няколко минути. Озърна се — никой и нищо чак до реката. Тялото сигурно щеше да лежи тук седмица, че и повече, преди да го открие някой. А когато ченгетата го намереха, щеше да им отнеме най-малко още седмица да го идентифицират по зъбите. Предостатъчно време Кейн да си свърши работата.

Щеше ли полицията изобщо да узнае, че на Уоли му е предстояло да изпълни обществения си дълг? Може би. Като не отидеше в съда на следващия ден, щяха да му изпратят призовка да се яви и да обясни отсъствието си. Всичко това щеше да отнеме най-малко няколко дни.

Един час по-късно Кейн спря на мястото си на паркинга срещу „Карп“. Почака няколко минути да угаснат лампичките на сензора за движение и етажът да потъне в мрак. Най-напред взе аптечката от задната седалка и я отвори. С остра ножица проряза панталона си, за да се покаже острието, забито в бедрото му до основата си. Всяка сериозна рана по собственото му тяло неизменно предизвикваше интереса на Кейн. Той не усещаше нищо, но знаеше, че най-вероятно мускулът е засегнат надълбоко. Накуцваше, докато сменяше номерата на колата, но не беше сигурен дали не е просто защото още не е извадил острието. Хубавото беше, че явно не бяха увредени основни артерии, иначе щеше да кърви на връщане към Манхатън.

Знаеше, че трябва да действа бързо. Двигателят още работеше тихичко. Кейн угаси фаровете и натисна запалката на таблото. Приготви марля и бинт и дръпна ножа. Пресече кървенето с превръзката. Равномерен поток кръв. Остана доволен. Знаеше, че ако кръвта блика на ритмични струи в синхрон с пулса му, ще се наложи да отиде в болницата. И щеше да предизвика въпроси.

Запалката изхвръкна навън.

Всеки нормален човек на мястото на Кейн би се гърчил, пищял и хапал устни от болка, преди да припадне. Той обаче трябваше просто да се съсредоточи и да се постарае да не изпусне запалката, докато я пъха дълбоко в раната. Задържа я. Когато кървенето престана, Кейн върна запалката на мястото й и вдяна конец в игла. Действаше вещо. Не за пръв път кърпеше собствената си кожа. Усещането беше все същото. Леко щипване и изопване на кожата, но не неприятно. Той превърза раната с много марля и лейкопласт. Слезе от колата и раздвижването му задейства осветлението. Придържайки якето си пред крака, Кейн се качи в другата си кола, събу съсипания и окървавен панталон и навлече черни джинси, които държеше под предната дясна седалка заедно със суитчър и шапка на „Никс“.

Прибра се в апартамента изморен. Съблече се бавно пред огледалото и огледа крака си. Нямаше много кръв. Надяваше се до утре кървенето да спре.

Очакваше го важен ден.

Пекарната на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица и Бродуей предлагаше хубаво кафе и още по-хубави палачинки. Колата ми още се намираше на наказателния паркинг, затова бях дошъл с метрото по-рано, за да изпреваря навалицата. Разполагах с малко време за закуска. Изядох солидна порция палачинки с гарнитура от хрупкав бекон и изпих две чаши кафе, докато чаках Харпър. Осем и петнайсет. А вече имаше опашка от строителни работници, служители от офисите и туристи, които чакаха за своите сутрешни гевречета.

Видях Холтън, преди да видя Харпър. Влезе, забеляза ме и стигна до средата на заведението, преди Харпър да се покаже зад него. Не че беше ниска, причината беше по-скоро Холтън. Ако застанеше пред буик от 1952 г., щеше да го закрие целия. Харпър беше малко под средния ръст, слабичка и стегната, с конска опашка. Носеше джинси, боти с връзки и кожено яке, закопчано догоре. Холтън беше със същия костюм и носеше същото куфарче, закрепено с белезници за китката му.

— Смяната ми приключва в девет и половина. Тогава ще дойде Яни. Той ще наглежда лаптопа, докато се върна на работа в полунощ — обясни Холтън.

— Добро утро и на теб — отговорих.

— Не се сърди на Холтън, Еди. Спа на канапето ми. И ти на негово място щеше да си кисел — намеси се Харпър.

— Ама той наистина ли спи? Мислех, че като му свърши батерията, просто се включва в контакта.

— Е, ако Руди Карп смяташе, че това е възможно, вече щеше да ми е наврял батерия в задника — увери ме Холтън.

Беше станал много дружелюбен. Сигурно се дължеше на Харпър. И двамата бяха бивши служители на правоохранителните органи. Имаха много общи неща.

Харпър се настани срещу мен. Холтън до нея. И двамата си поръчаха гевречета, а аз прецених, че се нуждая от още кафе.

— Значи имаш позволение от прокурора за малката си разузнавателна мисия, а? — попита Харпър.

— Имам. Говорих с един помощник-прокурор и той уреди нещата с Нюйоркската полиция. Медийният интерес е толкова голям, че къщата се е превърнала в нещо като светилище за феновете. Наложи се полицейският комисар да одобри специално допълнително дежурство, за да осигури денонощното присъствие на полицай пред входната врата. Иначе хората ще нахлуят вътре, ще разпердушинят всичко, за да си вземат нещо за спомен, и ще се снимат за „Холивуд Рипортър“. Дежурният полицай знае, че идваме — отговорих.

Харпър кимна и побутна Холтън, който й се усмихна в отговор. Личеше си, че си е паднал по нея. Приличаше на ученик с глуповатата си усмивка.

— Казах ти, че няма да е проблем да влезем. Трябва да имаш повече вяра — отбеляза Харпър.

Холтън вдигна ръце, за да признае поражението си.

Бях изчел документите по делото. Харпър също. И двамата имахме предостатъчно опит и знаехме, че колкото и снимки на местопрестъплението да видиш, нищо не може да се сравнява с личното посещение. Имах нужда да усетя мястото, околността, разположението на стаите. А и да се уверя, че Руди и ченгетата не са пропуснали нещо.

— Е, какво мислиш за делото? — попитах.

Лицето на Харпър мигом се навъси. Тя отмести очи към масата и се прокашля.

— Да кажем, че не съм убедена колкото теб. Според мен клиентът ти има да обяснява много, а още не го е направил — отговори тя.

— Смяташ, че лъже за убийствата, така ли?

В този момент им поднесоха закуската. Умълчахме се, докато сервитьорката се отдръпне.

— Той лъже за нещо — отбеляза Харпър. — За нещо важно.

Разговорът замря, докато двамата се хранеха. Не им отне много. Холтън почти засмука гевречето си, а Харпър ядеше така, все едно се зарежда за трудно пътуване. Изобщо не усещаха вкуса. Отпивах от кафето си и чаках.

Харпър изтри устни със салфетка и се облегна на стола си. Нещо й се въртеше в главата.

— Не преставам да мисля за пеперудата — каза тя.

— Да, знам. За отпечатъците на Боби и за следите от ДНК на двама души. Според Руди ченгетата са подхвърлили ДНК уликите. Може и да се окаже прав.

Двамата с Холтън кимнаха едновременно.

— Да, не разбирам как ДНК на Пена може да попадне в лабораторията на Нюйоркската полиция — каза Харпър. — Мътна работа. Но мен ме притеснява повече самата пеперуда. Снощи се помъчих да направя такава. Оказва се, че оригамито с доларови банкноти е доста популярно. В Ютюб има клипчета с обяснения. Отделих четирийсет и пет минути, докато си почивах от файловете. Но не успях да направя пеперуда. Който и да я е изработил, явно е отделил сериозно време. И то преди убийството. Адски безсърдечно е да постъпиш така с мъртвец. Изпращаш послание.

— Мислих над това. Не знам как прокуратурата ще представи тази пеперуда, но най-вероятно като доказателство, че Боби не е убил Карл и Ариела в изблик на ревност. Както каза ти, постъпката е безсърдечна. Издава намерение и умисъл — отбелязах.

— Наистина е странно. Почти ритуално. Като че ли е свързано по-скоро с убиеца, отколкото с жертвата. Може би му отдавам прекалено голямо значение, но звъннах на един приятел от Отдела за поведенчески анализ. Той ще провери базата данни. ФБР има регистър на ритуалните убийства. Там разполагат с цял екип, който търси закономерности в поведението. Почеркът може да се окаже сходен с някой друг — обясни Харпър.

Холтън отброи няколко банкноти, като ги разпери между пръстите си. Държеше лаптопа в скута си, а дългата верига подрънкваше, докато той се занимаваше с банкнотите.

— Руди вече опита — каза той. — Цял екип дни наред търсеше сходен почерк, но все стигаха до задънена улица. ФБР отказва да говори с нас, затова сами проучихме нещата с помощта на материали от пресата и познати в полицията. Доникъде не стигнахме. Може би на твоя човек ще му провърви повече.

Сервитьорката вдигна чиниите и остави сметката.

— Аз ще я оправя — отсякох и извадих няколко банкноти.

Харпър и Холтън възразиха. Особено Холтън. Бившите ченгета се стремят да не бъркат в джоба на адвокатите. Но явно нямаха възражения да получават хонорар.

— Аз ще платя — каза Холтън и побутна двайсетачката на Харпър. — Закуската е за сметка на „Карп“. Ще я мина за разход.

Той извади няколко разнородни банкноти и ги остави на купчинка на масата. Най-горната привлече вниманието ми. Портретът на Уошингтън беше отдолу, а от обратната страна се виждаше държавният печат на Съединените щати. Пирамида, увенчана с Всевиждащото око, а в другия край — орел зад щит на ивици, който стиска в ноктите на единия си крак маслинова клонка, а в ноктите на другия — сноп стрели. В този момент нещо се раздвижи дълбоко в съзнанието ми. Инстинктът ми подсказа, че банкнотата в устата на Карл е ключът към всичко.

Тримата завихме и поехме по Западна Осемдесет и осма улица. Стигаше чак до реката, но ние нямаше да ходим толкова далече. Подминахме църква, няколко магазина и един хотел. И после от отсрещната страна на улицата видяхме къщата. Триетажна, от кафяв камък, с полицейска лента пред вратата. Отпред имаше униформен полицай, който бе седнал да си почине на стълбите. Беше по-дребен от Холтън, но въпреки това едър мъж с обръсната глава и дебел врат. На улицата се бяха струпали десетина души. Всичките в черно. На оградата на къщата бяха закачени цветя и снимки на Ариела. Групата беше оборудвана със сгъваеми столчета и дъждобрани. Стояха по цял ден, вероятно ежедневно. Под дървото срещу къщата горяха свещи. Плакат на Ариела в цял ръст обвиваше дънера му.

Докато се качвахме по стълбите, полицаят стана, кимна и притисна пръст към устните си. Очите му се стрелнаха над рамото ми, после ми намигна и каза:

— Влезте, господа полицаи.

Кимнах. Феновете пред къщата скърбяха за Ариела. Нямаше тениски или плакати с образа на Боби. Ако тълпата разбереше, че представляваме Боби, току-виж, играта загрубяла. Полицаят повдигна жълтата лента и открехна входната врата, колкото да се вмъкнем вътре един по един. Чух шума от стъпки, когато феновете се спуснаха напред с надеждата да надникнат вътре.

— Назад — изкомандва ченгето.

Всички влязохме и той затвори вратата зад нас.

— Тези хлапета са откачени, дяволите да ги вземат — каза той.

Харпър се приближи към него с протегната ръка.

— Здравейте, казвам се Харпър — представи се тя усмихната.

Дълго беше работила при федералните и още се чувстваше свързана с правоохранителните органи.

Полицаят пъхна ръце в джобовете си и отговори:

— Дръпни се, кучко. Никой нищо да не пипа. И след половин час да сте се омели.

— Добре дошла в света на адвокатите по наказателни дела, Харпър — казах аз.

Сутринта, преди да излезе от апартамента, Кейн отметна платнището върху ваната. Пресегна се, отпуши сифона и пусна душа. След броени минути вече плакнеше крехки бели кости. Постара се да събере всички кости и зъби, уви ги в кърпа и ги натроши на прах. След това ги изсипа в кутията с праха за пране и я затвори. Куршумът беше в джоба му. Щеше да се озове в реката или в някоя улична шахта, когато излезеше. И готово. Взе си душ, смени превръзката на раната си, облече се, гримира се, увери се, че благодарение на ледения компрес подутината на лицето е спаднала значително, облече си якето и излезе на улицата.

Скоро след това Кейн се присъедини към опашката за проверка пред Наказателния съд на Сентър Стрийт. Колоните бяха две. Хората от страната на Кейн държаха писма с червена лента като доказателство, че са повикани да бъдат съдебни заседатели.

Двете колони се придвижваха бързо и не след дълго Кейн влезе и се спаси от студа. Не накуцваше въпреки раната си. Не изпитваше болка, затова и походката му не беше променена. Обискираха го и го накараха да пусне якето си през скенера. Днес не носеше чанта. Никакви оръжия. Прекалено рисковано беше. След проверката го насочиха към асансьорите и му казаха да се яви пред служителка на съда, която чакала на съответния етаж. Кейн открай време се чувстваше неловко в препълнени асансьори. Хората воняха. Афтършейв, дезодорант, цигари и телесни миризми. Кейн наведе глава и пъхна носа си в дебелия шал.

Усещаше треперене под лъжичката и се помъчи да го потисне.

Вратите на асансьора се отвориха и той последва тълпата по тесен мраморен коридор към кръглолика служителка зад малко гише. Зачака реда си. Придаде си леко смутено изражение. Проверка на призовката, на документите за самоличност. Озърташе се, барабанеше с пръсти по токата на колана си. Служителката изпрати жената преди Кейн в голяма стая от дясната страна на гишето. Тръпка пробяга по тила на Кейн. Все едно някой беше доближил нагорещена крушка до кожата му. Приятната тревожност беше награда за него. Той обожаваше това усещане.

— Призовката и документ за самоличност, господине — прикани го служителката.

Беше с ярко червило, което се беше размазало по предните й зъби.

Кейн подаде документа за самоличност и призовката и погледна над рамото на служителката към стаята вдясно зад нея. Тя сканира баркода на призовката, погледна документа за самоличност, вдигна очи към Кейн и каза:

— Влезте и седнете. След малко ще започне видеопрезентацията. Следващият…

Кейн пъхна документа за самоличност обратно в портфейла си. Той не беше негов, а на мъжа, който изчезна във ваната си предишния ден. Овладя желанието си да размаха юмрук във въздуха. Невинаги минаваше през проверка толкова лесно. Беше избрал прецизно мишената си. Понякога дори с помощта на латекс, боя и грим не успяваше да постигне приемлива прилика. Например в Северна Каролина. Снимката на документа за самоличност беше отпреди десет години. Дори самият човек не приличаше на нея. Тогава служителката в съда се беше взирала в Кейн и шофьорската книжка цели две минути, дори повика началника си, преди да го пусне. Но тук, в Ню Йорк, щастието му се усмихна.

Стаята, в която влезе, не беше боядисвана от много години. По тавана още имаше никотинови петна от времето, когато на призованите за съдебни заседатели бе позволено да пушат, докато очакваха как ще се развият нещата. Кейн се присъедини към още двайсетина души. Всеки седеше на стол, към едната ръкохватка на който беше прикрепен подвижен плот. Друга служителка се приближи към Кейн и му подаде два листа. Единият се оказа анкета, а другият беше информационна брошура „Често задавани въпроси“.

На стената срещу столовете бяха поставени два големи монитора. Кейн попълни въпросника може би прекалено бързо. Озърна се и видя, че другите гризат химикалките, докато обмислят отговорите си. Целта на анкетата беше да отстрани онези, които познават някой от свидетелите или основните участници в предстоящия съдебен процес. Съдържаше и най-общи въпроси, целящи да се установи някаква предубеденост. Никой от тях не създаде проблеми на Кейн — умееше да изглежда безпристрастен на хартия.

Щом всички оставиха химикалките, екраните оживяха. Той изпъна гръб, сложи ръце в скута си и насочи вниманието си към филмчето. Петнайсетминутен видеоматериал, изготвен от съдии и адвокати с цел да разясни на потенциалните съдебни заседатели какво представлява един процес, кой ще бъде в съдебната зала и каква роля ще има, и, разбира се, каква безпристрастност се очаква от членовете на журито. Изискваше се да бъдат непредубедени, да не обсъждат процеса с никого преди края му и да внимават какви улики им се представят. За работата си всеки заседател щеше да получава по четирийсет долара дневно или от работодателя си, или от съда. Ако процесът се проточеше повече от трийсет дни, съдът по свое усмотрение можеше да им отпусне по още шест долара дневно. Щяха да им подсигуряват обяд. Нямаше да им възстановят разходите за път или паркинг.

През паузите, когато филмовият разказ прекъсваше за смяна на сцената, Кейн оглеждаше мъжете и жените край себе си. Много от тях гледаха телефоните си, а не видеото. Някои внимаваха. Други като че ли дремеха. Кейн погледна отново към екрана и тогава го забеляза.

Мъж с бежов костюм, застанал до вратата. Беше почти плешив, а малкото коса от двете страни на главата му бе прошарена. Човекът беше пълен, но не дебел. Имаше излишни десетина-дванайсет килограма, не повече. Очилата се бяха смъкнали почти до върха на носа му и сякаш всеки момент щяха да паднат. Главата му бе наведена и дебелият му палец се стрелкаше по смартфона. Двойната му брадичка се очерта на светлината от дисплея и той заприлича на злодей от стар филм на ужасите. Кейн успя да зърне и тъмните хлътнали очи на мъжа. Бяха тъмнокафяви, почти черни. Малки и безмилостни. Изобщо не гледаха в смартфона. Те преценяваха потенциалните съдебни заседатели един след друг. Поспираха четири, най-много пет секунди на всеки. Съсредоточено. После се отместваха към следващия.

Вероятно единствено Кейн забеляза мъжа. Не го виждаше за пръв път. Знаеше името му. Никой друг не му обръщаше внимание. А мъжът искаше точно това. Беше се облякъл в ненатрапчив костюм. С бяла риза и бледа вратовръзка, сякаш купувани много отдавна. А костюмът — най-малко преди десет години. В лицето му също нямаше нищо отличително. Дори да седиш цял час в метрото срещу този човек, десетина секунди след като излезеш, няма да можеш да си спомниш нищо за него.

Казваше се Арнолд Новослик. Беше нает от „Карп“ за консултант по избора на съдебни заседатели за делото срещу Соломон. През последния месец Кейн беше прекарал нощ след нощ в закрития паркинг и беше наблюдавал как Арнолд размества лицата по корковата дъска в кантората. Сформиран беше цял екип, който да проучи всички потенциални съдебни заседатели в списъка. Да ги снима. Да се рови в живота им, в социалните медии, които ползваха, в банковите им сметки, семействата им, убежденията им. Човекът, чиято самоличност Кейн открадна, се беше появил на тази дъска. Както и другият, когото изгори на един изоставен паркинг предишната вечер.

В редица отношения Арнолд беше лакмусов тест за Кейн. Ако някой можеше да забележи, че е откраднал живота на един от потенциалните съдебни заседатели, това щеше да е Арнолд. Той наблюдаваше кандидатите — виждаше кои се отнасят сериозно и кои не.

Изведнъж Кейн си даде ясна сметка, че след миг очите на Арнолд ще се спрат върху него. Рязко си пое дъх при тази мисъл. Стана му горещо. Потта беше негов враг. Гримът му можеше да се разтече и синините около очите му да се покажат. Загледан в екрана, Кейн разсеяно свали шала и разкопча яката на ризата си.

И тогава усети върху себе си погледа на Арнолд. Искаше му се и той да го погледне, за да се увери. Всеки негов нерв и инстинкт го подтикваха да завърти глава към Арнолд. Но не го направи. Главата му остана решително обърната към екрана. Улови Арнолд с периферното си зрение. Не беше сигурен, но той като че ли беше зарязал телефона и се взираше настойчиво в него.

Кейн се размърда на мястото си. Все едно беше попаднал в светлината на полицейски прожектор. Страшно му се прииска видеото да свърши. Тогава щеше да може да се озърне. Да провери какво прави Арнолд. Всеки миг беше мъчение.

Най-сетне видеото свърши и Кейн погледна към Арнолд. Той се бе вторачил вдясно от него. Беше преминал към друг заседател. Кейн извади прасковена салфетка от джобчето на ризата си и леко попи чело. Потта не беше толкова много, колкото се бе опасявал. По салфетката остана съвсем малко грим. Приблизително с цвета на хартията. Този път той беше проявил предвидливост.

Чу как служителката се придвижва от дъното към предната част на помещението. Ботушите й кънтяха по паркета. Зад нея Кейн видя друга колона потенциални съдебни заседатели, които чакаха да влязат.

Служителката се обърна към насядалите хора.

— Госпожи и господа, благодаря ви за вниманието. Моля ви да отбележите номера си на потенциален заседател отгоре на листа, да оставите анкетата в синята кутия в дъното на стаята и да последвате колегата ми Джим в съдебната зала. Преди да излезете, в случай че не ви е обяснено — това е стаята на журито. Ако не ви изберат, моля да се върнете тук и да изчакате съдебен служител. Не може да си тръгнете веднага, въпреки че не сте избрани. Благодаря.

Кейн бързо събра вещите си и се запъти към дъното на стаята. Колкото по-близо се намираше до челото на колоната, толкова по-големи бяха шансовете му да влезе в журито. Пусна попълнената анкета в кутията и се подреди зад жена на средна възраст с къдрава кестенява коса и зелено палто. Тя се извърна и му се усмихна.

— Вълнуващо, нали?

Кейн кимна. Ето това е. Можеше да планира и да се труди усърдно, дори да внася смъртоносни промени сред кандидатурите, за да увеличи шансовете си да бъде избран от защитата, но вече всичко се свеждаше до малко късмет. И преди беше стигал до този момент и се беше провалял. Напомни си, че сам е създал късмета си, че е по-умен от всички в тази стая.

Вратите в дъното се отвориха и Кейн видя някакъв коридор. Коридорът за съдебната зала. Най-сетне, след толкова много време.

Моментът беше настъпил.

Три метра твърд дървен под деляха входната врата от белия мокет, с който беше застлана цялата къща. Всички старателно избърсахме крака на изтривалката. Полицаят ни наблюдаваше, облегнат на вратата. Преди да влезем, забелязах малката черна камера над входната врата. Огледах антрето, но не видях никъде контролен панел за аларма.

— Ето там — каза Харпър.

Беше открила не панела, а мястото, където се е намирал. В стената вдясно от вратата имаше четири дупки от винтове. Дори малко прах от мазилката се беше посипала по перваза на пода.

— Къде е панелът? — попитах.

— Вероятно са го свалили за оглед — обясни Харпър.

Отбелязах си да попитам Руди, когато се видим по-късно.

Антрето беше достатъчно широко, за да вървим тримата един до друг. Наложи се Холтън да поизостане, когато стигнахме масичката до стената отляво. Изглеждаше старинна. Може би беше от палисандрово дърво. Върху нея имаше незапалена лампа редом с телефон, рутер за интернет и купчина неотворена поща. Стълбището беше отдясно.

Холтън свърна наляво, към кухнята. Изглеждаше по-просторна, отколкото си я представях по снимките. Вътре нямаше нищо необичайно. Надникнах в дневната. Канапето и креслата бяха разпрани. Пълнежът стърчеше от седалките. Едно нещо липсваше от полицейските досиета. И бяха разпитвали Боби най-подробно за него — не можеха да намерят ножа, с който бе намушкана Ариела.

На първия етаж имаше кабинет и стая, все още пълна с кашони. Баня и още две спални. Нищо съществено. От голям прозорец на стълбищната площадка се откриваше хубава гледка към задната градина. Беше малка, оградена със зид и обрасла в трева и бурени. Не видях стълба край зида. Във всеки случай, задната врата беше заключена. Никой не би могъл да проникне в къщата оттам.

Семейната спалня беше на втория етаж. Качихме се горе. С Харпър начело.

Преобърнатата масичка под прозореца в коридора липсваше. Виждал я бях на снимките от местопрестъплението заедно със счупена ваза на пода.

Семейната спалня криеше всички тайни. Харпър влезе първа. Спря, дръпна горната част на тениската си изпод якето и закри носа си.

— Прашно е. Горките ми синуси — каза тя.

И тук нямаше почти никакви мебели. Нощно шкафче с лампа за четене. Тоалетка. И двете бели. Огледалото на тоалетката беше обточено с четирийсетватови крушки като в театрална гримьорна. Леглото беше антично, с овална бяла табла от ковано желязо. По нея имаше декоративни детайли — цветя, боядисани в червено.

Матракът си беше на мястото. Червеникавокафяво кръгло петно от едната страна на леглото, където бе лежала Ариела. От страната на Карл не виждах петна от кръв. Харпър потисна кихавицата си. Къщата беше стояла празна почти година. Вътре миришеше на мухъл, но в тази стая беше и много прашно и се долавяше още някаква миризма. Стори ми се, че надушвам мирис на ръжда и на развалено сирене. Мирис на стара кръв.

Затворих очи и се помъчих да не обръщам внимание на Харпър. Превъртах през главата си снимки от местопрестъплението, заснети от полицейския фотограф. Мислех за чаршафите на пода, за бухалката в ъгъла, за позите на Ариела и на Карл в леглото.

— Ченгетата не са намерили ножа, нали? — попита Харпър.

Без да отварям очи, отговорих:

— Не. Проверили са всички ножове в къщата. По никой не намерили следи от кръв, а остриетата не отговаряли на раната. Претърсили градината, тавана. Обърнали всичко с главата надолу. Допускам, че сигурно са проверили и канала.

Ножа го нямаше. Което ни даваше шанс. Дъските на пода проскърцваха под мокета. Отворих очи и бавно заобиколих леглото. По мокета нямаше капка кръв освен едно петно в ъгъла — от бухалката.

Харпър смъкна тениската си от носа, изви ръка и извади бутилка с вода от задния джоб на джинсите си. Развъртя капачката и отпи. Сигурно беше поела вода и през носа, защото се задави и кихна. Водата потече между пръстите й, когато тя се опита да закрие уста.

— По дяволите, извинете — каза тя и отново вдигна тениската върху устата си.

— Добре ли си? Това е само вода, не се тревожи — успокоих я.

Приближих се и видях малко влажно петно върху мокета и няколко капки върху леглото. Коленичих и подсуших мокета с носна кърпа.

— Съжалявам, Еди.

— Няма нищо.

Понечих да стана и да избърша матрака, но спрях. Отгоре имаше капчици вода. Не бяха попили. Харпър се пресегна и ги бръсна. Опипах матрака. Беше сух като кремък.

И двамата се вторачихме в петното от кръв на леглото. После се спогледахме.

— Мамичката му! — възкликна Харпър.

Кимнах. Тя извади бутилката с вода от джоба си и капна малко на матрака. Водата си остана отгоре на едри перли. Почакахме.

Трийсет секунди по-късно водата още беше там. Харпър тупна дисплея на телефона и чух изщракването на дигиталната камера.

— Трябва ни чаршаф — отбеляза Харпър.

— Изпреварих те — отговорих.

Вече бях отворил вратите на вградения гардероб.

В две от крилата имаше дрехи на Ариела. В третото намерих намачкано спално бельо. Вероятно преди е било сгънато, но ченгетата бяха претърсили всеки сантиметър от къщата за оръжието, с което е била убита Ариела. Измъкнах един чаршаф и го постлах върху петното, после го сгънах още веднъж. Харпър легна отгоре. Аз до нея. Спогледахме се. Харпър се усмихваше. Не я бях виждал, след като приключихме един случай около година по-рано. Бях прекарал многобройни часове с нея — работехме заедно, разговаряхме, вкопчвах се в седалката на колата й от страх за живота си, докато тя шофираше.

През цялото това време нито веднъж не ми беше хрумвало какви невероятни очи има.

— Аммм… хммм — разнесе се нечий глас.

Надигнах се и видях Холтън, който стоеше на прага и се прокашляше.

— Да не би да прекъсвам дрямката ви? Или нещо друго? — попита той.

Двамата станахме от леглото. Харпър дръпна чаршафа, сгъна го, мина покрай мен и го върна в гардероба. Бузите й бяха пламнали, но ъгълчетата на устата й още бяха повдигнати в усмивка.

— Опитвахме се да отървем задника на Боби Соломон. Май в крайна сметка ще се окаже невинен — каза Харпър.

Телефонът й звънна. Тя прие обаждането и излезе на площадката. Докато говореше, с Холтън се спогледахме неловко. Харпър приключи разговора си, върна се в спалнята и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Холтън я изпревари.

— Не съм изморен. Мисля да се обадя на Яни и да поема смяната му. Уговорката ни за питие по-късно остава, нали? — попита той.

Харпър направи крачка назад, докосна косата си, но тя си беше прилежно пристегната с ластичето.

— Разбира се — отговори. — Момчета, току-що ми се обади Джо Уошингтън. Говорил е с нашия човек в Бюрото и май сме се докопали до нещо, но трябва веднага да отидем.

— Къде? — попита Холтън.

— На Федерал Плаза. Вероятността не е голяма, но, току-виж, сме се сдобили с друг заподозрян за убийствата.

Кейн последва върволицата от хора и влезе в съдебната зала през страничната врата. Веднага забеляза, че репортерските пейки са празни. Потенциалните съдебни заседатели щяха да седнат там. На този етап от процеса нямаше нито зрители, нито представители на пресата. Кейн видя Руди Карп на масата на защитата до Боби Соломон. Арнолд Новослик се бе настанил в края на масата, до Руди. Соломон седеше с равнодушно изражение.

Прокурорът се усмихваше. Кейн го беше проучил най-подробно. Арт Прайър. Оказа се по-висок, отколкото той бе очаквал, след като го гледа на няколко пресконференции през последните шест месеца. Светлосин костюм по поръчка обхващаше широките му рамене. Бяла риза, жълта вратовръзка, а от горното джобче на сакото му се подаваше и жълта кърпичка. Светлокестенявата коса, лицето с тен, гладките ръце и искрата в зелените му очи превръщаха Прайър в интересна фигура за наблюдение. Движенията му бяха бавни и грациозни. Беше човек, който целува старици по бузата и пъха пръсти в портмонетата им в мига, в който докосне кожата им със студени устни. Беше от Алабама. Роден и отраснал там. Беше практикувал основно в южните щати. Много пъти го бяха притискали, но никога не се беше кандидатирал за окръжен прокурор, губернатор или кмет. Прайър нямаше политически амбиции. Обичаше да бъде в съдебната зала.

Кейн мислеше, че прецизно е пресметнал кога да се включи в колоната. Първите дванайсет души се настаниха на предните пейки, а Кейн оглави тези, които щяха да заемат втория ред. Ако седиш на първия ред, понякога изглеждаш твърде нетърпелив. Беше установил, че юристите се отнасят подозрително към хора, които много искат да бъдат съдебни заседатели. Обикновено те преследваха свои си цели. Кейн не можеше да си позволи някой да си помисли, че той има своя цел.

Седна и за пръв път погледна директно към предната част на залата. Постара се, но му беше трудно да прикрие изненадата си. Русата съдийка, която трябваше да гледа делото, вече не седеше на съдийското място. Вместо нея там се беше настанил мъжът, когото Кейн видя да слиза от зеления кабриолет пред кантората на Еди Флин. За миг застина. Не се осмеляваше да помръдне, за да не го забележи съдията. Кейн не обичаше изненадите. Това бе нетърпимо. Ами ако съдията го познаеше? Замисли се за разговора им на улицата. Кейн беше говорил със своя глас, когато помоли мъжа да го упъти. Не с гласа, който бе упражнявал. Не с гласа, който използваше сега. И беше направил всичко възможно да скрие лицето си под бейзболната шапка.

Съдията гледаше заседателите, докато те се настаняваха по местата си. Очите му попаднаха върху Кейн, който отвърна на погледа му. Сърцето му биеше до пръсване. Доколкото успя да види, лицето на съдията остана безучастно. Кейн се постара да успокои нервите си.

Беше съвсем близо до целта.

Изборът на съдебни заседатели продължаваше вече два часа, а съдията едва бе преполовил втория ред. Проблемът беше, че започна от другия край, не откъм Кейн. До голяма степен от съдията зависеше как протича изборът на заседатели. Кейн беше виждал много различни подходи. Тъй като имаше елемент на произволност, съдиите не спазваха строга процедура. Някои просто напосоки прочитаха номер от списъка. Други смятаха, че кандидатите за съдебни заседатели не влизат и не сядат в определен порядък, така че разположението им и бездруго съдържаше силен елемент на случайност. Съдия Хари Форд, както се представи самият той, предпочиташе този подход — по реда на местата.

Той изнесе реч относно ролята на съдебните заседатели и обясни как протича едно наказателно дело. Кейн беше чувал всичко това и преди, но за пръв път толкова ясно обяснено.

Започна изборът. Най-напред дадоха думата на тези, които искаха да си направят отвод. Шестима имаха почивки, които бяха резервирани и заплатени, болни роднини или уговорени медицински прегледи, поради което бяха освободени.

След това ги подхванаха с въпросите.

Разпитваха ги един по един, обвинението и защитата ги приемаше или отхвърляше. Защитата имаше право на ограничен брой отхвърляния на заседатели, без да посочва причина. Можеха да го направят дванайсет пъти. След това бяха длъжни да посочат причина за непригодността на даден заседател. Една от жените беше отхвърлена от защитата, без да й зададат дори един-единствен въпрос. Определен брой съдебни заседатели бяха застигнати от същата съдба и защитата имаше право на едно последно отхвърляне. Прокурорът беше отхвърлил само един човек, като доказа, че той е отдавнашен фен на Боби Соломон.

Кейн заби нокти в дланите си. Не заради болката. Не усещаше болка. А защото така не мърдаше с ръце, държеше ги неподвижни. Не искаше да излъчва притеснение. Не и сега.

Десет съдебни заседатели бяха приети и от двете страни. Оставаха за запълване само две места. В ложата на журито имаше четири празни стола. Два за съдебни заседатели, два за резерви. Един мъж зае свидетелското място, за да отговаря на въпроси. Представи се като Брайън Дейл. Женен, но без деца. Мениджър в „Старбъкс“. Беше се преместил в Ню Йорк заедно със съпругата си преди шест години от Савана, Джорджия. Руди Карп не му зададе много въпроси. Арнолд вече беше приключил с проучването си на Брайън и Руди го прие за заседател. Кейн забеляза, че това се случва за пръв път. Защитата не прие нито един друг заседател, без да му зададе въпрос. Явно много го искаха в журито, отсъди Кейн. Замисли се за снимките на Брайън, които беше направил. Той беше по-близо до естественото тегло на Кейн. Слаб, мускулест. Среден на ръст. Със сходна костна структура, особено на носа. Нещата се свеждаха до избор между сегашната самоличност на Кейн и Брайън Дейл.

— Прокурорът има ли въпроси? — попита съдия Форд.

— Само един-два, Ваша чест — отговори Прайър, изправи се и закопча сакото си.

Кейн с удоволствие слушаше гласа му. Звучеше, все едно пчелен мед се изливаше в дулото на пушка.

— И така, господин Дейл, виждам, че сте благословен с тайнството на брака.

— Точно така. Вече шестнайсет години.

Кейн гледаше как Прайър приближава към свидетелското място. Пристъпваше наперено, но му отиваше. Не изглеждаше арогантно. Заслужена привилегия.

— Прекрасно, нищо не е по-важно от връзката между съпруг и съпруга. Как се казва жена ви?

Усмивка напираше да пробяга по устните на Кейн. Знаеше, че Прайър вече разполага с тази информация. Беше просто игра. Прокурорът се готвеше да изхвърли Брайън от журито, а онзи изобщо не подозираше.

— Марта Мери Дейл.

— Хубаво име, ако позволите да отбележа. А сега си представете, че довечера се прибирате при Марта Мери. Пристъпвате прага и веднага усещате как ухае на домашно приготвена храна. Марта Мери е готвила с часове. Измивате се, сядате да вечеряте и Марта Мери ви пита как е минал денят ви. Представете си, моля, че не й отговорите. Представяте ли си такъв сценарий, господин Дейл?

— Да, но всъщност винаги казвам на Марта Мери къде съм ходил. В брака ни няма тайни.

— Нека първи ви поздравя за това. Представете си обаче, че не отговорите на Марта Мери. Според вас тя ще се отнесе ли подозрително, задето премълчавате?

— О, да, господине.

— Ами ако Марта Мери ви обвини, че се срещате с друга жена, с която имате незаконна връзка? Ако не разсеете страховете й, тя ще си помисли най-лошото за вас, нали така?

Брайън кимна и каза:

— Основателно ще си помисли, че се е случило нещо лошо.

— Разбира се. Ако човек е обвинен в отвратително престъпление, но си мълчи и предпочита да не заяви пред съдебните заседатели, че е невинен, това според вас не е ли подозрително?

— И още как, господин Прайър — отговори Брайън.

Обаянието на Прайър не познаваше граници. Той се приближи до свидетелското място, тупна Брайън по рамото и каза:

— Благодаря за отзивчивостта ви, господин Дейл. Предайте поздравите ми на Марта Мери. — Завъртя се и докато се връщаше към масата на обвинението, каза през рамо: — Ваша чест, отхвърлям господин Дейл с мотива, че не може да издаде безпристрастна присъда.

— Приема се — оповести съдията.

Кейн си помисли, че Прайър вероятно е най-добрият прокурор, който е виждал. Току-що отхвърли приемлив за защитата съдебен заседател, прибягвайки до собствената й тактика. Единственото важно нещо при избора на заседателите беше безпристрастността.

— Нещо неправилно ли казах? — разпери ръце Брайън със смутено изражение.

— Заемете място в стаята за изчакване, господин Дейл. Служителката ни ще ви обясни всичко — нареди съдията. — Напомням нещо на останалите. Както обясних още отначало, обвиняемият не е длъжен да доказва нищо. Ако той предпочете да не свидетелства, както има право, вие не бива да си вадите заключения от това негово решение.

Един от съдебните служители се приближи към Дейл и го изведе навън.

Кейн се засмя тихо. За малко да вземе самоличността на Брайън. Сега изпитваше единствено облекчение за това, че се е разколебал. В края на краищата Марта Мери се оказа решаващият фактор. Тя беше висока метър и осемдесет и тежеше над сто и трийсет килограма. До нея Брайън изглеждаше като дребосък.

Кейн знаеше, че няма как да смести и двамата във ваната им.

— Следващият кандидат, който е наред, моля — каза съдията.

Кейн се изправи и тръгна към свидетелското място.

Докато отивахме в централата на ФБР на Федерал Плаза, Харпър ни разказа какво вероятно е открил партньорът й Джо Уошингтън. Холтън караше, Харпър беше на предната седалка, а аз — на задната. Приведох се напред, за да я чуя какво говори. Едно е да се опитваш да убедиш заседателите, че клиентът ти не е извършил убийство. Много по-лесно ще го докажеш, ако посочиш кой друг може да е извършителят.

Харпър обясняваше положението на Холтън. Аз само слушах.

— Когато напуснах Бюрото, бях на нож с колегите ми. Партньорът ми Джо обаче запази добри отношения с тях. Повече го бива с хората. Затова той звънна на един от старите си приятели и го помоли да се порови в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Не намерил нищо. Приятелят на Джо му предложил да поговори с Втори отдел за поведенчески анализ. И да провери дали там няма да се сетят за нещо. Оказва се, че един от агентите може би разполага с полезна информация.

Втори отдел за поведенчески анализ във ФБР се занимаваше със серийни убийства на възрастни хора. Екипът знаеше за серийните убийства повече от почти всяка друга правоохранителна служба на света. Програмата за задържане на извършители на тежки престъпления (ПЗИТП) и Националният информационен център по престъпността (НИЦП) поддържаха бази данни и информираха силите на реда за неразрешени престъпления в цялата страна.

— Кой е агентът? — попитах.

— Една анализаторка, Пейдж Дилейни. Според Джо през последния месец работи в нюйоркската централа. Помага на местните за убиеца от Кони Айланд — отговори Харпър.

— Каква е връзката й с нашия случай?

— Може и да няма връзка. Може и да има нещо. Никак не ми хареса, че местопрестъплението е толкова чисто. Ако Соломон е убиецът, справил се е адски добре за новак. Никаква чужда ДНК по жертвите, никакви рани от самоотбрана по тях, никакви драскотини или порязвания по самия него. Убил е двама души много лесно? А после е пъхнал еднодоларова банкнота със своите отпечатъци и ДНК в устата на Карл? Не ми се връзва. Има нещо странно в тази история, но пък аз не вярвам особено и във версията на нашия клиент.

— В този случай има много нелогични неща — отбелязах. — Излиза, че без да напуска къщата, Боби някак е успял да скрие ножа, с който е убил Ариела, но е оставил бухалката, с която е убил Карл, в спалнята със своите отпечатъци по нея. След което се е обадил на ченгетата и им е съобщил, че е открил телата. Не се връзва, нали? Само че прокурорът няма да представи нещата така. Бухалката е на Боби. По нея са неговите отпечатъци. Ще твърдят, че той не е искал местопрестъплението да бъде съмнително идеално. Иначе ще изглежда инсценирано. Ще кажат, че пеперудата е сложена, за да ни прати за зелен хайвер или да отправи някакво извратено послание. Допуска грешка и оставя своята ДНК на местопрестъплението? Незначителен гаф. Така или иначе, ще твърдят, че Боби е планирал всичко предварително.

Харпър притисна тила си към облегалката и след малко каза:

— И това е възможно, Еди. Може пък прокурорът да е пипнал когото трябва. Да чуем какво ще ни каже Пейдж Дилейни. Изпратих списък с данни, които говорят за почерка на убиеца, и нещо в него е привлякло вниманието на ФБР, иначе нямаше да се съгласят на среща.

Холтън ни остави на Федерал Плаза, паркира и се присъедини към нас във фоайето на Джейкъб Джавитс Билдинг. Реши да ни изчака там. Аз взех лаптопа. Холтън прецени, че тук той е на сигурно място. След щателно претърсване, сканиране на обувките ми и на лаптопа ни пуснаха на двайсет и третия етаж. Оставих Харпър да ме води. Беше работила тук няколко години и познаваше мястото.

Което не я спаси от злобните погледи на двама агенти на рецепцията, докато чакахме да се появи нейният човек. А чакахме дълго. Двайсет минути по-късно, точно когато се канех да оставя Харпър да се оправя сама, към нас се приближи жена с избелели сиви джинси и черен пуловер. Пейдж Дилейни изглеждаше на петдесет и няколко и остаряваше красиво. Беше със стегната фигура и прошарена коса. С очила върху тънкия нос. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре и придаваха дружелюбно изражение на лицето й.

Тя се ръкува с Харпър. Мен удостои с поглед, с какъвто адвокатите на обвиняеми в крайна сметка привикват. Последвахме я по дълъг и тесен коридор до една заседателна зала. Върху масата имаше затворен лаптоп. Седнахме — аз и Харпър от едната страна, а Дилейни срещу нас пред лаптопа. Свали очилата си и ги остави върху масата.

— Как я караш като частен детектив? — попита тя.

— Приятно е да нямаш шеф — отговори Харпър.

Аз мълчах, това не беше моят свят. Агентите, и бивши, и настоящи, имат специална връзка помежду си. Оставих Харпър да задейства чара си.

— Джо Уошингтън ти изпраща поздрави — каза тя.

— Винаги е бил много мил. Радвам се, че работиш с него. Джо е свестен човек. Сигурно не разполагате с много време, затова да се залавяме за работа — каза Дилейни, отвори лаптопа и завъртя екрана, за да може и двете да четат имейла на Харпър.

— Повечето от тези неща, които сте изпратили, не могат да се определят като индивидуален почерк, който системата да разпознае — каза Дилейни. — Ние събираме информация от възможно най-много местопрестъпления, но само специфичното и уместното. Дали убиецът е използвал особено оръжие или е оставил специфичен знак върху тялото, написал е послание или очевидно следва някакъв сценарий — всичко, което може да се определи като индивидуален почерк. Благодарение на този почерк идентифицираме жертвите на серийните убийци. Понякога почеркът е преднамерен — убиецът разиграва своя фантазия. Друг път е подсъзнателен акт. Ако виждаме повтарящ се модел, разглеждаме съответната особеност като вероятен индивидуален почерк и я вкарваме в ПЗИТП.

— Базата не показа нищо за нашия случай — отбеляза Харпър.

— Системата не е идеална. Не всички правоохранителни служби използват ПЗИТП. Някои полицаи просто не си правят труда. Пък и убийците променят начина си на действие. В повечето случаи системата разчита на полицаите да вкарват данните и да проверяват, когато тя сигнализира за нови престъпления. Освен това, ако дадено престъпление бъде разкрито, то не влиза в системата. Целта й е да помага на полицията да залавя извършителите на тежки престъпления, да идентифицира хора и да открива изчезнали. Не публикуваме данни за престъпниците, които са били заловени и осъдени. Това е основната слабост на системата.

Харпър се облегна назад и скръсти ръце.

— Защо да е слабост? — попита тя. — Приключените случаи на убийство не са от значение.

— Системата не отчита погрешните присъди — обадих се аз.

За пръв път, откакто бяхме седнали, Дилейни регистрира присъствието ми. Помълча, после кимна.

— Той има право. Изследване на Националния регистър на оправдателните присъди ни показа, че един от двайсет и петима, получили смъртна присъда в Съединените щати, е невинен. Всяка година биват отменяни от петдесет до шейсет присъди за убийство. А това са много случаи, които не влизат в нашите бази данни и не биват проследявани за индивидуален почерк, и то без да броим невинните, които нямат адвокат и не могат да обжалват присъдите си. Агентът, с когото е разговарял Джо, ме познава. Той прецени, че нещо от материалите, които ни изпратихте, може да представлява интерес. Още не знам дали е така, но се радвам, че ни потърсихте. Последната особеност от списъка ви — еднодоларовата банкнота…

Дилейни замълча. Сякаш искаше да каже още нещо, но знае, че не може. Двете с Харпър бяха доста различни. Ако Харпър имаше теория по даден случай, тя се заинатяваше и непременно я проверяваше. Притежаваше бърза мисъл и физическа енергия, която вливаше във всичките си занимания. У Харпър гореше огън. Дилейни обаче не се палеше на мига. Беше човек, който задълбочено премисля нещата. Заприлича ми на харддиск, който бръмчи, докато решава някаква задача.

Харпър мълчеше. Аз също не се обадих. Пасивно насърчавахме Дилейни да ни каже още. Тя не го направи. Знаех, че ще се опита да изкопчи от нас колкото е възможно повече информация, преди да ни разкрие нещо. Харпър също го знаеше. Това беше обичайна практика за ФБР.

— Трябва да видя банкнотата, за която говорите — каза Дилейни.

— Имаме само снимки — отговори Харпър.

— Носите ли ги?

Харпър кимна и за да придаде тежест на думите си, сложи ръце върху масата. И застина. Стараех се да не се намесвам — тя знаеше правилата на играта.

Никой не помръдваше, никой не казваше нито дума. Накрая Дилейни поклати глава и се усмихна.

— Може ли да ги видя? Иначе не мога да ви помогна.

— Да се споразумеем. Ние ще ти покажем снимките. Ако са от значение, ти ще ни дадеш онова, с което разполагате вие. Всички свалят картите на масата.

— Не мога да го направя. Участвам в много деликатно разследване и…

Изправих се шумно и оставих краката на стола да простържат пода. Харпър се надигна от мястото си и тогава Дилейни вдигна ръка.

— Чакайте. Мога да ви разкрия някои подробности. Не всички. Но само ако преценя, че имат отношение към вашия случай. Не знам по кое дело работите и няма да се наложи да питам, ако се окаже, че банкнотата няма връзка. Седнете, моля ви. Нека да видя снимките и ако са онова, което търся, ще ви разкрия колкото мога повече.

С Харпър се спогледахме. Седнахме. Отворих куфарчето, извадих лаптопа и го включих. Намерих снимките на пеперудата от еднодоларова банкнота и завъртях екрана така, че всички да го виждаме.

Дилейни се вторачи в снимката и след пет секунди отсече:

— Не, не виждам връзка. Имате ли снимка на разгърнатата банкнота?

Сърцето ми се сви. Видях унинието на Харпър. Раменете й се отпуснаха, брадичката й увисна към масата.

Въздъхнах. За кратко се бях обнадеждил, че това може да се окаже доказателството, което ще ме убеди в невинността на Боби Соломон.

— Разбира се — отговорих, прехвърлих набързо снимките и показах съответната на Дилейни.

— Съжалявам, поне проверихме една задънена улица — промърмори Харпър.

Кимнах и в този момент Дилейни привлече вниманието ми. Кожата около очите и на челото й се изопна. Устните й помръднаха беззвучно, когато доближи очи към екрана. Пресегна се и измъкна от бюрото си скицник. Изглеждаше стар и поизтъркан. Ъгълчетата на листовете се бяха извили. Дилейни го отвори, намери един лист някъде по средата и съсредоточено се взря в екрана.

— Трябва да науча всичко за делото, по което работите. Незабавно — отсече тя.

— Какво? Забеляза ли нещо? — попита Харпър.

Дилейни подмина въпроса, извади молив от чантата си и започна да си отбелязва нещо в скицника. Вторачваше се в екрана, после отново насочваше вниманието си към листа. Не отговори на Харпър, а на свой ред изстреля въпрос, гледайки към мен:

— Какви оперативни знания имате относно серийните убийци?

Усетих студена тръпка по кожата си.

— Само каквото съм чел по вестниците. Не е много — отговорих.

— Обикновено са бели мъже, между двайсет и пет и петдесет години, самотници, социално непригодни, с интелигентност под средната и нерядко страдат от психично разстройство — каза Харпър.

Съвпадаше с малкото, което знаех аз. Надигнах се от стола и видях, че Дилейни драска нещо по едно маслиново листо от изображението на държавния печат в скицника си. Отново вдигна глава и забелязах как държи молива над снопа стрели и движи устни. Броеше. Моливът й се спусна върху рисунката и тя отново започна да си отбеляза нещо.

— Почти нищо вярно — отбеляза Дилейни. — В Отдела за поведенчески анализ ги наричаме рецидивисти. Може да принадлежат към която и да е етническа група. Да са на всякаква възраст и да действат без причина. Много от тях са женени и имат голямо семейство. Може да спиш до такъв човек и никога да не разбереш. Лошите социални умения и ниската интелигентност са разумни предположения, но невинаги се оказва така. Повечето серийни убийци успяват дълго да избягват ареста благодарение на начина, по който избират жертвите си. В много случаи жертвите на рецидивистите не ги познават. Дори най-глупавият сериен убиец може да действа с години, преди да го заловят. Един процент обаче са изключения. Те имат силно развити социални умения, феноменален коефициент на интелигентност и каквото и да е онова в главите им, което ги кара да убиват, то може да остане скрито дори от най-близките им приятели. Тях не ги залавяме често. Най-подходящият пример е Тед Бънди. Противно на онова, което гледате по телевизията, тези убийци не желаят да бъдат заловени. Никога. Някои правят и невъзможното, за да не влязат в затвора, включително като прикриват убийствата. На други тайно им се иска стореното от тях да получи публичност, но и те не искат да бъдат заловени.

Дилейни завъртя екрана. Увеличи държавния печат от обратната страна на банкнотата. Оцветяването, което бях забелязал и пренебрегнал, заемаше целия екран. Върху печата имаше нещо, което изглеждаше като три мастилени петънца. Едно върху стрела. Второ върху маслиново листо и трето върху звездата най-близо до върха на групата звезди, отляво над главата на орела.

— Какво гледаме? — попитах.

Дилейни завъртя скицника си и го побутна към нас. Беше рисунка на държавния печат, на която някои от маслиновите листа, стрели и звезди над орела бяха щриховани с молив.

Вгледах се в екрана. Едно маслиново листо, един връх на стрела и една звезда бяха маркирани с червено мастило на банкнотата, намерена в устата на Карл.

— Три пъти досега съм виждала такива знаци върху банкнота. Отбелязала съм ги на тази рисунка — каза Дилейни. — Едната банкнота намерихме сгъната и пъхната между пръстите на крака на мъртва майка на две деца. Другата беше върху нощното шкафче в евтин мотел до убит търговец на микробуси. Последната, която съм виждала, беше в ръката на мъртъв собственик на ресторант. Според мен това е модел — почерк на убиец от онзи един процент изключения. Делото, по което работите, може да се окаже свързано с едно страшилище, разследвано от Отдела за поведенчески анализ. Според мен това е най-изкусният сериен убиец в историята на ФБР. Никой не го е виждал. Разполагаме само със знаци върху банкноти от един долар, затова според някои анализатори той дори не съществува, но онези, които смятат, че съществува, го наричат Банкнотата. Така че най-добре веднага ми разкажете всичко за делото.

Кейн пое Библията с дясната си ръка и прочете клетвата от листчето, сякаш искрено вярваше във всяка дума. Съдебният служител взе Библията от него, а Кейн каза името си, както го помолиха, и застана на свидетелското място.

Карп и Новослик, консултантът по избор на съдебни заседатели, доближиха глави и си зашушукаха. Накрая съдията се прокашля, Карп се изправи и зададе въпрос. За Кейн нямаше значение какъв ще бъде въпросът. Знаеше как да отговаря на Карп. Знаеше какво търси защитникът у един съдебен заседател.

— Сещате ли се за нещо, което би ви попречило да изпълните дълга си в това съдебно жури? — попита Карп.

Безсмислен въпрос. Кейн го знаеше. Вероятно и Карп го знаеше. Просто проверяваха как ще реагира той.

Кейн отклони поглед настрани. Замълча. Примигна няколко пъти. После отново погледна към Карп и накрая каза:

— Не, нищо не ми хрумва.

Отговорът нямаше значение. Важното беше Кейн да покаже на адвокатите на защитата, че се замисля. Знаеше, че те ще се отнесат благосклонно към мислещ съдебен заседател и че не е задължително той да бъде неприемлив за обвинението.

— Благодаря ви, Ваша чест. Защитата приема този съдебен заседател — кимна Карп.

Прайър се завъртя на мястото си и каза нещо на помощник-прокурора, който седеше зад него. Разговорът беше кратък. Прайър се изправи и огледа Кейн, който на свой ред слушаше шумоленето на хартия и шептенето на хората в залата. Съдебното жури беше жив, дишащ организъм. Всички бяха самостоятелни личности. Заедно обаче се превръщаха в звяр. Звяр, който Кейн трябваше да опитоми.

Бяха минали може би три-четири секунди, откакто Прайър се изправи. На Кейн му се сториха минути. Залата притихна. Шумоленето на хартия секна. Шептенето престана. Прайър измерваше с поглед Кейн. Очите им се срещнаха за съвсем кратко. Нямаше дори секунда. И все пак в онзи миг помежду им се случи нещо. Кейн изпита усещането, че двамата са се споразумели.

— Обвинението няма въпроси, Ваша чест, и засега ще се въздържи от мнение.

Съдията каза на Кейн да седне в ложата на съдебните заседатели. Той се изправи, напусна свидетелското място и седна на първия ред, почти в края.

Мина още един час, защитата и обвинението отхвърлиха нови петнайсет души. Прайър се въздържа от мнение за седем души, както бе направил с Кейн. Кейн огледа ложата — бяха внесли допълнителни столове и сега там имаше двайсет мъже и жени.

Прайър отхвърли още един мъж, защото като дете беше участвал в театрални постановки и би могъл да има далечно познанство с Боби Соломон. Прокурорът не седна обаче, а огледа претъпканата ложа. Без да бърза, измери с поглед и двайсетимата. След това взе бележника си и се приближи към съдията.

— Ваша чест, обвинението иска да благодари на госпожа Маккий, госпожа Макъл, господин Уилсън и господин О’Конър за тяхната служба. Обвинението смята, че съдебното жури е сформирано.

Мъж с прошарена коса се изправи през четири стола отдясно на Кейн и започна да си проправя път. Успя да се провре покрай коленете на другите, защото бяха жени и по-дребнички, но се наложи Кейн да стане и да излезе на пътеката, за да го пусне да мине. Високата жена отляво на Кейн се изправи на пътеката, за да могат Кейн и освободеният заседател да излязат от реда.

— Всички съдебни заседатели да се преместят колкото се може по-надясно — нареди съдия Форд.

Мъжът мина покрай Кейн, но когато самият той понечи да се върне на стола си, установи, че високата жена е седнала на него. Беше се върнала в ложата преди Кейн и се беше преместила надясно заедно с останалите в изпълнение на нареждането на съдията. Жената вдигна поглед към Кейн и се усмихна учтиво, докато той сядаше на мястото, което тя беше топлила през последния половин час. Кейн не отвърна на жеста й. Жената беше на петдесет и няколко, с кестенява коса и светлосин пуловер. И последният човек, освободен от Прайър, си тръгна от реда зад Кейн.

— Госпожи и господа, вие сте нашите съдебни заседатели — оповести съдията. — Първите шестима от задния ред и първите шестима от предния са нашето жури.

Кейн се озърна.

— Отдясно наляво — уточни съдията. — Другите четирима, госпожата и двамата господа на задния ред, както и господинът от предния са резервите.

Високата жена не беше отнела само стола на Кейн. Беше отнела и мястото му сред съдебните заседатели. Изглеждаше доволна. Кейн се оказа резерва. Щеше да наблюдава процеса. Нямаше да има достъп до стаята, в която заседава журито. Нямаше да може да гласува. И то заради жената до него.

Кейн наблюдаваше как заседателите полагат клетва и всеки от тях получава номер. На него се падна номер тринайсет. Другите резерви бяха номер четиринайсет, петнайсет и шестнайсет.

Съдията ги предупреди да не четат вестници, да не гледат новини, да не допускат в живота си никакви коментари на медиите. След това се закле и служителката на съда, която щеше да се грижи за журито и да следи то да спазва правилата.

Високата жена с пуловера, която беше заела мястото на Кейн и сега бе съдебен заседател номер дванайсет, наклони глава към него и прошепна:

— Много интересно, нали?

Кейн само кимна.

Акцентът й беше от Ню Джърси. Кейн усети в дъха й изпушените сутринта цигари. И си спомни за майка си. Опита се да се съсредоточи над тези спомени, само и само да не мисли за неуспеха си да попадне в журито. Ако започнеше да си припомня цялата подготовка…

Всичко отиде на вятъра. Разпиля се като пепел. Съдията заговори и пресече гнева, надигащ се в гърдите на Кейн.

— Господа юристи, отделихме два дни за избор на съдебни заседатели, но приключихме по-рано. Предлагам да не пилеем времето на съда. Процесът започва утре сутринта — оповести той.

— Готови сме, Ваша чест. Клиентът ми би желал възможно най-скоро да реабилитира името си, за да може полицията да залови истинския убиец — каза Карп.

Съдията изви вежди и го стрелна с поглед. Кейн знаеше, че адвокатите на Соломон ще се възползват от всяка възможност да внушават на заседателите, че клиентът им е невинен. Кейн допускаше, че някои ще повярват, ако го чуват достатъчно често.

Служителката на съда, която щеше да отговаря за журито, ги изведе един по един в студен коридор с бежови стени. Кейн се нареди зад жената с пуловера. Друга служителка минаваше по редицата и раздаваше формуляри и брошури за това как да успокоят началниците си и как да си потърсят хонорара.

Жената със синия пуловер се облегна на стената, погледна Кейн с престорена усмивка и протегна ръка. Въпреки фалша й той усети безграничната жизненост, която струеше от нея. Беше жена, която сигурно приготвяше торти за възрастни хора и им внушаваше колко признателни следва да й бъдат за вложения труд.

— Аз съм Бренда. Бренда Коволски — представи се тя.

Кейн се ръкува с нея. Представи се с фалшивото си име.

— За пръв път съм съдебен заседател. Искрено се вълнувам. Знам, че не бива да говорим за делото, просто исках да споделя какво невероятно преживяване е за мен да мога да направя нещо за своя град. Нали разбирате? Смятам, че всеки добросъвестен гражданин трябва да изпълни дълга си като съдебен заседател.

Той кимна.

Служителката подаде формуляр и брошура на Бренда, после и на Кейн.

— Ако имате въпроси, обръщайте се към мен. Не плащаме за паркинг и не издаваме пропуски. Очакваме ви утре в осем и половина сутринта. Приятен ден — завърши тя.

Кейн взе брошурата и формуляра си, махна за „довиждане“ на Бренда и се отдалечи. Денят му беше ужасно дълъг. Много неща се получиха както трябва, но не беше успял да влезе в журито. Зачуди се дали довечера да не си разреже ръцете с някой от ножовете си. Не за да се самоубива, а за да усети онова боцкане, когато върхът на острието разцепва плътта му. Без болка. Само топла кръв по кожата.

— Довиждане засега. Предполагам, че ще ви видя утре — каза Бренда.

Кейн спря и се извърна към нея. Лепна си широка усмивка, намигна й и отговори:

— Не и ако аз ви видя пръв.

С Харпър се умълчахме за дълго. Ако казаното от Дилейни беше вярно, значи Боби Соломон беше невинен. А Ариела и Карл бяха жертви на сериен убиец. На медиите адски щеше да им хареса.

Пулсът ми се учести само като си го помислих. Можехме да призовем по съдебен ред Дилейни с цялата й документация. Тя пък би могла да направи своя номер с доларовата банкнота и да демонстрира наблюдаваната закономерност пред съдебните заседатели. Беше опитен и високопоставен анализатор от ФБР. Пропускът на Боби към свободата. Искаше ми се веднага да се обадя на Карп, но нещо подсъзнателно ме задържа на мястото ми. Още не. Трябваше да науча повече. Трябваше да се успокоя, но бях страшно превъзбуден.

Харпър не сдържа усмивката си. Опитът й беше дал резултат. И то какъв.

— Можем да ви кажем всичко, но срещу определена цена — казах. — Процесът срещу клиента ни започва тази седмица. Трябва да ви призовем и да представите тези документи. Налага се да дадете показания в съда и да разкажете същото, което разказахте пред нас.

— Опасявам се, че не е възможно — отговори Дилейни.

— Моля? — възкликна Харпър.

После стовари длан върху масата и лаптопът подскочи.

Отначало си помислих, че анализаторката просто премълчава нещо. Искаше да изкопчи информация от нас. Нуждаехме се от нейните показания. Но после осъзнах, че не можем да преговаряме. Дилейни не можеше да свидетелства за нещата, които ни беше казала. И нямаше начин да издействаме съдебна заповед, за да я задължим да даде показания.

— Разследването не е приключило, нали? — попитах.

Дилейни стисна устни и кимна.

— Значи нямате право да го обсъждате в съдебна зала и ние не можем да ви принудим. Защото така ще издадете на убиеца какво знаете и какво не знаете.

— Точно така. А сега ми кажете по кое дело работите — настоя Дилейни.

Всъщност не ни беше дала нищо. Никакви имена. Никакви подробности. Няколко мастилени знака по банкноти от един долар. Не беше достатъчно. Сигурен бях, че има още. Още нещо свързваше убийствата. Не вярвах да са само няколко петънца. Дори ако Дилейни имаше право да свидетелства, нужно беше още много, за да убедим съдебните заседатели. Засега разполагахме с хубаво заглавие, но нямахме история.

— Не можем да разкриваме поверителна информация — казах.

— Глупости. Ако делото ви е свързано с моето разследване, вероятно клиентът ви няма по-добра надежда от мен. Не е в негов интерес да укривате информация.

— А каква гаранция имаме, че ще помогнете на клиента ни? — попитах.

— Никаква, но нямате друг ход.

— Не, имаме единствената прясна следа, която ви е нужна. Нали се бяхме договорили? На вас ви трябва име, а на нас ни трябват три имена — напомних й.

Дилейни облегна лакти на масата, обхвана лице с длани и въздъхна.

— Не мога да ви дам достъп до документите си, но мога да оставя тази скица отгоре за шейсетина секунди — каза тя.

Бръкнах в джоба си, извадих пачка банкноти, намерих еднодоларова и се заех да отбелязвам направо върху нея местата на мастилените петна.

— Не мога да ви покажа досиетата на Ани Хайтауър, Дерек Кас и… как се казваше онзи, другият? — промърмори Дилейни, зареяла очи към тавана.

Схванах картинката.

— Да не е Боби Соломон? — попитах.

Тя проточи шия, зяпна и се вторачи в мен. Май видях устната й да потрепва. За момент забрави нашата игричка. Направо попи името. Усети тежестта му. Светлината на прожекторите, насочени към него.

Накрая затвори уста, поклати глава и каза:

— Не, не, не е това. Карън Харви. То беше. Не мога да ви покажа нито едно от досиетата.

Приключих с копирането на знаците върху банкнотата си. Сгънах я и я прибрах. След това сложих лаптопа в куфарчето. С Харпър се изправихме и се ръкувахме с Дилейни. Най-напред Харпър. Съвсем кратко. Официално ръкуване, рязко и делово.

Дилейни ни изведе от заседателната зала и ни придружи до рецепцията, после се обърна и си тръгна. Докато чакахме асансьора, разгледах долара, който бях белязал.

— Какво е това, по дяволите? — попита Харпър.

— Нямам представа. Ако тя е права, навън върлува един извратен тип. Трябва да поработим над това. Да намерим начин да призовем Дилейни като свидетел.

Харпър премести тежестта си на другия крак, сложи ръка на хълбока си и впери в мен объркан поглед.

— Чу я. И сам го каза — не можем да я принудим да свидетелства. Разследването не е приключило.

Вратите на асансьора се отвориха, качихме се и Харпър натисна копчето за партера.

— Има начин да я принудим да свидетелства — отбелязах.

— Да го духаш. Няма начин. Хайде, изненадай ме. Обзалагам се на един долар, че няма да се получи. Дилейни никога няма да свидетелства по свое разследване.

— Единствената причина да не може да го направи е, че то още е активно. Трябва просто да го приключим.

Наближаваше седем вечерта. Температурата беше паднала, но на Кейн му беше топло. Беше плувнал в пот, след като цял час ми шевролета силвърадо в един изоставен гараж. Бързо разби ключалката, даде накъсо, за да запали, да вдигне вратата, да паркира колата и после да затвори. Пет минути. Шевовете на раната в бедрото изопваха кожата му.

В ъгъла имаше ръждясал варел. Предишният собственик беше горил вътре разни неща. Кейн източи малко гориво от шевролета, изля го във варела, запали кибритена клечка и я пусна вътре.

Той свали ризата си и я хвърли в пламъците. Пребърка джобовете на панталона си, извади един долар, събу се и пъхна и панталона във варела. За миг разгледа банкнотата и пусна и нея в огъня. На задната седалка на колата имаше торба с чисти дрехи. Кейн не можеше да се закълне, че е вярно, но като че ли забеляза зеленикав оттенък в пламъците. Може би заради медта на дъното на варела или заради някакво друго вещество. Това му напомни за Гетсби на Фицджералд, който се взирал към зеленикавата светлина отвъд тъмната вода. Американската мечта. Непостижима и чезнеща пред очите му след всяко припукване на огъня.

Кейн познаваше тази мечта. Майка му говореше за нея. Цял живот се стремеше да я постигне и все не успяваше. Той също, преди да осъзнае истината. Американската мечта не бяха парите, а свободата. Истинската свобода.

Не му харесваше усещането в крака. Провери превръзката, поразхлаби я, глътна двойна доза антибиотици и си премери температурата с дигитален термометър. Трийсет и седем градуса. Идеално.

За човек, който никога не е изпитвал болка, Кейн знаеше много за нея. Тя изпълняваше важна физиологична функция. Беше предупредителна система. Сигнали от мозъка, които ти съобщават, че има проблем. Главоболие. Мускулни травми. Инфекции. Ако Кейн не наблюдаваше тялото си внимателно, той щеше да го унищожи.

Чу предплатения си телефон да вибрира. Обади се.

— Деца са намерили тялото, което си оставил в Бруклин. Съобщили на полицията. Не се тревожи, ще им отнеме известно време да го идентифицират — каза гласът.

— Да ускоря ли нещата? — попита Кейн.

— Няма да свържат веднага тялото с призовките. Той беше частен детектив с либерални убеждения — в момента имат много по-подходящи заподозрени и мотиви. Въпреки това колкото по-бързо приключиш, толкова по-добре. Виждам, че си бил зает следобед. Не е зле да поуспокоиш темпото.

— Ще взема предвид съвета ти — отговори Кейн.

Чу въздишката на другия.

— Шевролетът е обявен за издирване в целия щат. Почисти ли го? Смени ли номерата?

— Разбира се, успокой се. Никога няма да го проследят. Какво си чул за събитията от днес следобед?

— Познавам човек от отдел „Убийства“ в онзи участък. Ще разбера от него. И ще продължа да слушам радиостанциите им. Ако случайно им провърви, ще ти кажа.

— Постарай се. Ако науча, че премълчаваш нещо… знаеш какви ще са последиците — каза Кейн.

Нуждаех се от няколко часа бездействие, за да оставя нещата сами да се подредят в главата ми. В края на срещата в „Карп“ си пролича, че и на останалите им трябва същото. Руди беше чувал какви ли не истории, но само тази го накара да извие вежди. Накрая всички бяхме единодушни — не разполагахме с достатъчно, за да уличим неизвестен сериен убиец. Ама никак. Руди обаче хареса другите ми доводи и изпрати двама правни асистенти със служебна кредитна карта да купят нещата от моя списък. Хубаво. Единственият човек, който не каза и дума на срещата, беше Боби. Не можех да го разбера. През повечето време просто гледаше през прозореца към Таймс Скуеър. Реших, че просто се любува на гледката като човек, който съзнава, че няма да има подобна гледка от затворническата си килия през следващите трийсет-четирийсет години.

В края на срещата се договорихме да се съберем отново следващата сутрин преди съда, за да прегледаме отново встъпителната реч на Руди. Обещах на Харпър, че ще й звънна по-късно, след срещата й с Холтън.

Отначало тя не признаваше, че е среща, но накрая кимна и каза:

— Добре де, среща е. Съзнавам, че не е съвсем професионално, но си казах: какво пък толкова? Ако на Руди Карп не му харесва, да го духа.

— Престани с това духане. Холтън ще остане с невярна представа.

Посмяхме се — приятно беше. Но веднага след като се отвориха вратите на асансьора, все едно нарамихме стокилограмови раници. Обратно на работа.

— Ще се обадя на приятели от местната полиция. Джо познава много ченгета. Разбирам се по-добре с местните ченгета, отколкото с федералните, затова и аз ще заседна на телефона. Шерифи, заместник-шерифи, следователи. Тези хора могат да покрият половината държава. Искам да им изпратя подробности за банкнотата, да проверим дали няма да излезе нещо — каза Харпър.

Звънна мобилният ми. Беше Кристин.

— Здрасти. Знаеш ли, аз съм в града. Дойдох да се видя със стари приятели. Докато се прибера, няма да ми е до готвене. Какво ще кажеш за китайско? — попита.

— Разбира се. Не знаех, че ще идваш в Манхатън.

— Днес не бях на работа, затова реших да се срещна с разни хора. Не съм длъжна да те осведомявам къде ходя, Еди.

— Извинявай, нямах това предвид. Аз… виж, радвам се за вечерята. Но ми се искаше да видя Ейми.

— Е, ще трябва да се задоволиш с мен. На обичайното място след час?

Знаех, че не бива да споря. Времето, което прекарвах с Ейми, до голяма степен зависеше от Кристин и аз не исках да й се противопоставям. Така само щях да влоша нещата. Не, довечера исках да създам добро впечатление. Най-сетне имах възможност да се измъкна от живота, който водех. Постоянна работа при Руди. Без опасни дела. Без клиенти психопати. Без да има причина някой луд да заплашва семейството ми, за да си отмъсти на мен. Кристин открай време искаше точно това. Аз също го исках за нас.

— Добре, ще се видим там — отговорих.

Имах време да отида да си взема колата. Не исках да я оставям на наказателния паркинг.

Спрях такси и поех на север. В най-голямото задръстване. Чак до пристан 76. На бариерата показах фиша за глобата, платих я и ми дадоха ключовете, номера на мястото и карта на паркинга. Когато най-сетне намерих мустанга си, хартиеният плик от „Макдоналдс“ още се мъдреше под чистачките. Скъсах го, хвърлих го на задната седалка и изругах Грейнджър.

Половин час по-късно бях в колата си на път за Китайския квартал. Паркирах и изминах на бегом двете преки до Дойър Стрийт. Отвън чайната „Ном Ва“ не беше нищо особено. Отвътре също не беше кой знае какво. Сепарета, тапицирани с червена изкуствена кожа, маси с ламинирани плотове.

Беше като в обикновена закусвалня, но вместо нож и вилица получаваш китайски пръчици. Обстановката не беше специална, само храната. И историята. Това място беше сърцевината на Китайския квартал. Беше открито през 1920 г. и тук приготвяха невероятни пелмени и дим сум.

Закъснях. Кристин вече се беше настанила в едно сепаре и си беше поръчала чай. Не се усмихна, като ме видя. Само ми махна с пръчиците и отново се съсредоточи върху пелмените и соевия сос. Бях изминал половин километър тичешком и се бях задъхал. Коремът ме присвиваше — дадох си сметка, че съм напрегнат.

Искаше ми се да й разкажа за работата си в „Карп“, но не знаех как. Устата ми беше пресъхнала и бях в плен на същото чувство, което изпитвах при първата ни среща — страх. Когато се запознахме, веднага разбрах, че тя е специална жена, с която не бива да сгафя. Е, засега постигах огромен успех с гафовете. Това беше последният ми шанс.

Беше с нова прическа. Меката й кестенява коса беше подстригана на късо каре. Изглеждаше различно. И с малко по-тъмен тен от обичайното. Настаних се срещу нея и сервитьорката ми донесе бира, без да ме пита.

— Чух, че пак си започнал да пиеш — каза Кристин.

— Чакай малко. Извинявай, че закъснях. И не съм си поръчвал бира, ти си я поръчала.

— Хари ми каза. Твърди, че владееш положението. Според него по едно питие от време на време под негово наблюдение е за предпочитане пред това да си скубеш косите, че никога повече няма да пиеш — отбеляза тя нехайно, докато дъвчеше пелмените.

Вдигнах ръце, за да покажа, че се предавам.

— Много съжалявам, че закъснях. Може ли да започнем отначало?

Кристин отпи от чая си, облегна се назад и изтри устни със салфетка. Впери поглед в мен, махна с ръка и каза:

— Днес съм малко раздразнителна. Как си?

Разказах й за процеса срещу Соломон. Отначало май се ядоса. Сключи вежди и шията й почервеня. Познавах тези признаци.

— Нали трябваше да я караш по-кротко? Да не си в светлината на прожекторите. Такива дела привличат внимание. А на всички ни е известно, че вниманието, което привличаш ти, винаги е опасно — изтъкна тя.

Имаше основание. По тази причина се бяхме разделили. Заради моята работа. А семейството ми беше твърде важно за мен. Не знам какво щях да правя, ако им се случеше нещо по моя вина. Вече ни се беше разминавало на косъм. И от всичко това страдаше дъщеря ни.

— Този случай не е опасен и отваря пред мен нови възможности. Ще ти разкажа, но първо искам да знам как е Ейми.

— Чувства се страхотно, Еди. Издържа теста по математика, който я притесняваше. Говори ми постоянно за едно момче от кръжока по шах. Но са само приятели. Засега. Щастлива е и като че ли харесва Кевин…

Кевин. Кристин беше станала доста близка с шефа си. Беше й помогнал да се установи в Ривърхед, беше я запознал с най-важните хора в града. Дори лично беше свършил това-онова в апартамента й. Не го познавах, но ми се искаше да му разкрася физиономията.

— Хубаво. Продължава ли да чете книги?

— Всяка вечер. Прочете дори няколко от онези евтини кримки, които все й подаряваш.

Кимнах. Стана ми приятно. Можех да се обзаложа, че Кевин чете само правна литература и книги за историята на климатиците. С Ейми открай време имахме еднакъв вкус към книгите.

Хапнах малко. Не посягах към бирата. Изчаквах да събера смелост да заговоря за връзката ни. Бяхме разделени отдавна. След време просто преставаш да обсъждаш как да закърпите нещата — твърде болезнено е. Само че в живота ми предстояха промени. Имах шанс да оправя всичко. Отдавна искахме работа, каквато щях да получа сега. Стабилност, сигурност. Щях да се прибирам за вечеря, без да се тревожа дали някой няма да разбие входната врата.

Не знаех как да й го кажа. Повдигаше ми се от храната, усещах как по челото ми избива пот.

— Имам работа — смотолевих. — В адвокатската фирма „Карп“. Граждански дела, съвсем малко наказателни. Нищо опасно. Нищо притеснително. Работно време от девет до пет и добро заплащане. Измъкнах се, Кристин. Делото на Соломон е последният ми голям процес. Искам с Ейми да се върнете у дома. Може да наемем предишния ни апартамент в Куинс…

Очите й се насълзиха, устната й затрепери.

— А може и да се преместим другаде. Да започнем отначало. Вече мога да ви издържам и няма да се налага да работиш толкова. Ще бъде както винаги сме искали. Можем пак да станем семейство.

Кристин изтри сълзата, потекла по бузата й, и ме замери със салфетката си.

— Аз те чаках. След всички гадости, които преживяхме. Пиенето. Рехабилитацията. Чаках те. А после се захвана с всички онези дела, Еди. Ти направи своя избор. И работата ти ни изложи на опасност. А сега, след като си сложил точка, очакваш просто да хукна обратно към теб?

— Не е така. Хората ме търсеха. Нуждаеха се от помощ. Не можех да ги отпратя. Що за човек щях да бъда, ако ги бях оставил да влязат в затвора? Нямаше да мога да се погледна в огледалото. Не беше въпрос на избор. Никога не съм имал избор. Не и за себе си.

— Аз обаче имам избор. Не съм искала това… този живот. Не искам съпруг, който не може да живее с близките си, защото така ще ги застраши. Изморих се, Еди. Край на чакането…

— Не се налага да чакаш. Вече ти казах, имам безопасна работа. Можем пак да заживеем като преди.

— Няма връщане назад. Обмислила съм всичко. Искаше ми се тази вечер да дойдеш у дома и да се видиш с Ейми, но следобед осъзнах, че трябва просто да ти кажа. Не мога повече да крия. Затова реших да се срещнем тук, не исках Ейми да бъде свидетел. Приключихме, Еди. Никакво чакане повече. Виждам се с Кевин. Той иска да се преместим при него.

В този момент вече не седях в сепарето с Кристин. Не бях в чайната. Не бях дори в Китайския квартал. В този момент видях точно онова, от което се опасявах и което присъстваше в кошмарите ми от месеци. Тялото ми беше проснато пред Емпайър Стейт Билдинг, а Кристин се намираше на панорамната тераса осемдесет и шест етажа над мен. Извади венчалната си халка от чантата и я хвърли през перилата. Аз лежах на тротоара и знаех, че халката лети към мен. Все по-бързо. Златна халка, която се премята във въздуха. Наближи и вече я виждах. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Можех само да забия нокти в плочите и да чакам.

А когато тя паднеше върху гърдите ми, се събуждах.

Точно тази болка изпитвах и в момента. Пареща болка, която пресичаше дъха ми. И която бях очаквал да ме връхлети — ето това беше най-лошото.

— Недей…

— Еди, вече съм решила. Съжалявам — каза Кристин, вече съвсем хладно.

— Съжалявам, много съжалявам. Нещата ще се променят. Аз ще се променя. Тази нова работа…

Думите обаче заседнаха в гърлото ми. Вече я бях изгубил. Цялата болка, която се бях опитвал да потисна с алкохола, отново се разбушува. И ме тласна към борба.

— Той не те обича колкото мен!

Кристин отброи няколко банкноти, остави ги на масата и задържа за миг ръка върху тях. Поколеба се, но не за сметката. Не се осмелявах да кажа нито дума повече. Знаех, че част от нея все още ме обича. Толкова много неща ни свързваха. Тя примигна и поклати глава. Изправи се, измъкна се от сепарето и каза:

— Кевин ме обича. Сигурна съм. Ще се грижи за Ейми. И за мен. Не се обаждай, поне известно време.

Тя понечи да си тръгне, но ръката ми се протегна. Светкавично. Стиснах я за китката. Тя спря. Глупав ход. Пуснах я.

Слушах как токчетата й чаткат по пода. Звукът затихваше, колкото повече се отдалечаваше Кристин. Погледнах към бирата върху масата пред мен. „Милър“. Златиста. Със запотена бутилка. Исках я. И още десет след нея, а после водка, уиски, всичко, в което можех да удавя болката. Хванах бутилката, вдигнах я към устните си и погледнах към парите, които Кристин беше оставила.

Върху банкнотите проблясваше златна халка.

Върнах бутилката на масата. Разтрих слепоочията си. Все едно товарен влак летеше през вените ми.

Станах, взех халката и я прибрах в джоба си. Краката ми сами ме отведоха до колата. Не вдигнах поглед чак до паркинга. Нито веднъж. А когато седнах зад волана и запалих двигателя, не можех да си спомня как съм дошъл от ресторанта.

Гадеше ми се. Все едно бях глътнал надут балон, който не можех да изплюя.

Явно по същия начин съм се добрал и до Четирийсет и шеста улица. Завих по нея, без да съзнавам как съм стигнал до тук, нито колко време съм шофирал. Паркирах пред кантората си и слязох от колата. Ключовете ми подрънкваха в джоба на палтото, докато крачех към стълбите. С наведена глава. Дъхът ми се спускаше на ивици студена пара към стъпалата.

Не забелязах ченгето Грейнджър, докато той не ме блъсна назад.

Залитнах, но успях да се задържа прав. Затръшнаха се врати на автомобили. Много. Озърнах се. Трима здравеняци отляво. Двама отдясно. Един от типовете отдясно стискаше полицейска палка. Грейнджър се отдръпна нагоре по стълбите, без да ме изпуска от очи. Причакваха ме. Хвърлих им само бегъл поглед, но разбрах, че всичките са ченгета, още преди да видя палката. От стойката им. От дрехите. „Ливайс“ и „Ранглър“. Боти. Напъхани в панталоните ризи и широки якета, за да прикриват кобурите.

Размърдах рамене, смъкнах тежкото си палто. Разтреперих се — или от мразовития вятър, или от страх, заради който в тялото ми плисна адреналин като през скъсана язовирна стена. Усетих как дори свитият ми юмрук трепери.

Зад мен се пръсна стъкло. Парченца ме удариха по гърба — разбрах, че един от тях троши колата ми с палката.

Гласът на Грейнджър прозвуча почти топло. Беше чакал четирийсет и осем часа за това и не скри задоволството си, докато изричаше следващите думи:

— Не по лицето.

Кучи син.

Можех да избягам, но знаех, че няма да стигна далече и че те не целят да ме убият. Можеха да го направят обаче, ако хукна. С изстрел в гръб. Заподозрян, който не е спрял в отговор на предупреждение. Непрекъснато се случваше. Добре дошли в Ню Йорк.

Главатарят им ме нападна отдясно. Едър мъжага. С къса коса и малки тъмни очички. С гъсти мустаци, без врат. С юмруци като чувалчета, пълни с монети. Беше по-висок от мен със седем-осем сантиметра и вероятно обсегът му беше десетина-дванайсет сантиметра по-широк. Май беше най-едрият от всички. Опасен тип.

Замахна с десния си юмрук, лакътят му щръкна зад рамото, като че ли се канеше да обработва заподозрян с яката си ръка. Очите му изглеждаха още по-присвити на злобно разкривената физиономия. Устните му оголиха стиснатите зъби. Другите се бяха отдръпнали. И гледаха.

Забелязах как нападателят ми приклекна. Този удар се целеше в слънчевия ми сплит. Мощен, за да ме извади от строя. Другите щяха да се разтанцуват върху гръдния ми кош, по коленете и после по глезените. Половин час по-късно всички щяха да се наливат със студена бира и да се хилят. Да тупат Грейнджър по гърба. Да се поздравяват, че са ми дали добър урок.

Не и тази вечер. Нямаше да стане.

Отдръпнах се точно когато здравенякът замахна. Може и да беше як, но беше бавен. Това нямаше значение. Мускулите щяха да си кажат думата. Не ти трябва бог знае каква бързина, ако юмрукът ти е тежък.

За мой късмет, бях блъскал по боксовата круша шест дни седмично цели шест години в най-мъжкарската ирландска боксова зала в квартала. Което до голяма степен означаваше, че е и най-мъжкарската боксова зала в цял Ню Йорк.

Замахнах с дясната си ръка. Със светкавична бързина. Рязък удар и едновременно отдръпване извън обсега му. Здравенякът не мигна. Хълбоците му не помръднаха, не отмести тежестта назад. Но и не беше нужно. Имах време да избера къде да застана и това ми стигаше. Големият юмрук е лесна мишена. Знаех къде се е прицелил, колко бързо и колко силно ще удари. Държах юмруците си високо, все едно се готвех за потупване за поздрав. Само че изобщо не бях дружелюбен. Китката ми беше съвсем леко наведена, за да се образува права линия между кокалчето на средния ми пръст и лакътя. Солидна опора от кост, насочена безупречно, за да поеме удара с минимални щети.

Всички щети щяха да се насочат в противоположната посока. Моето средно кокалче щеше да се забие в неговата пета метакарпална кост — кокалчето на кутрето му. А тя хрущи безбожно силно. Все едно онзи се е опитал да ме удари и е закачил кутрето си на ъгъла на тухлена стена. Всички ченгета чуха изхрущяването на счупената кост, разкъсването на сухожилията и фрактурите, които се множаха чак до китката на онзи тип. Все едно ковашки чук се беше стоварил върху пликче с фъстъци.

Здравенякът вдигна счупената си ръка към лицето, за да се предпази, и се отдръпна, когато шокът блъсна тялото му. После го блъснах аз.

Пристъпих по-близо и стоварих ляв ъперкът в ребрата му с всичка сила. Юмрукът ми се вряза дълбоко и го повали на тротоара. Завъртях се рязко, готов да посрещна следващия нападател.

Твърде късно. Чух глухия удар на палката отстрани на главата си, преди да го усетя. Тротоарът бързо се надигна и аз протегнах ръце да омекотя падането. Пред очите ми затанцува златна халка. Пръстенът на Кристин беше паднал от джоба ми. Чух го как издрънча тихо и отскочи от настилката. Пресегнах се в отчаян опит да го уловя. Лицето ми щеше да се строполи точно до него. Само че аз не паднах върху тротоара. Той се размаза пред очите ми, завъртя се и изчезна.

Изгубих съзнание още преди да се строполя върху плочите.

Светлината в очите ми предизвика зверска болка. Все едно ме пронизваха с шиш за лед. Светлината угасна и зрението ми се замъгли. Усещах краката си студени, влажни. Ризата също. Лежах на канапе. Над мен се надвеси някаква фигура. Електрическата светлина отново прониза очите ми и аз ги затворих. Нечии пръсти ги отвориха. Фенерчето освети всяко око и аз изругах.

— Знаеш ли, Еди, започвам да си мисля, че адвокатската кариера не ти се получава добре — каза Хари Форд.

Изключи фенерчето и се отдръпна. Лежах на канапето в кантората си.

— На тила си имаш бучка с размерите на яйце. И имаш поне едно пукнато ребро. Но зениците ти реагират и не са уголемени. Не си повръщал. Нямаш кръв в носа или ушите. Ще се чувстваш, все едно кон те е ритнал в главата и си получил леко мозъчно сътресение, но иначе си в същото скапано състояние, в което беше вчера.

Навремето Хари е бил санитар във Виетнам — още шестнайсетгодишен. Използвал фалшиви лични документи, които удостоверявали, че е на двайсет и една, бързо се издигнал в чин, а след като приключил военната си кариера, започнал още по-успешна кариера в правото. Беше единственият съдия, способен да разглоби и да сглоби отново М-16, след като е погълнал цяла бутилка уиски.

— Колко пръста ти показвам? — попита Хари, изпънал три.

— Три — отговорих.

— Кой ден сме?

— Вторник.

— Кой е президент на Съединените щати?

— Някакъв задник.

— Правилно.

Помъчих се да седна в леглото. Стаята се завъртя. Отпуснах глава и реших, че сядането ще почака.

— Къде ме намери? — попитах.

— Отпред. Докато спирах, видях задницата на голям черен ескалейд. Приличаше на кола за бягство при обир. Паркирах и те намерих. Канех се да се обадя на полицията, но те прегледах и ми се стори, че всичко е наред. Помниш ли, че говорихме на улицата?

— Не. Какво казах?

— Помоли ме да намеря ето това.

Хари държеше златната халка. Този път успях да седна. Едната страна на главата адски ме болеше. Хари остави халката на масата и донесе две чаши с кафе. Забелязах на масата и бутилка скоч. Все още в кафяв хартиен плик.

— Благодаря, Хари.

— Няма защо. Говорих с Кристин. Разказа ми какво се е случило. Нещо против да ми обясниш как се озова проснат по лице на тротоара? Да не си се сбил в някой бар? — попита той.

— Сложно е.

— Щях да се разочаровам, ако не беше. А сега сериозно — какво се случи, по дяволите?

— Нападнаха ме ченгета. Вчера изкарах от нерви Грейнджър. Не го прие никак добре. Сигурно от наказателния паркинг са го предупредили, че съм си прибрал колата, и той ме причака отпред заедно с шайка ченгета.

— Това не ми харесва. Трябва да поговориш с…

— С кого? С някой полицай ли? Ще се оправя.

Хари развъртя капачката и наля по малко скоч в две чаши. При всяко поемане на дъх болката плъзваше отстрани на тялото ми към пулсиращата ми глава. Надигнах чашата и я върнах празна върху масата. Хари ми наля отново. Отново я гаврътнах на екс. Той ми наля за трети път.

— Карай полека — предупреди ме.

Отпуснах се назад и затворих очи. Оставих мозъка ми да се охлади. Съзнавах, че съм на последни издихания. Бракът ми окончателно се беше разпаднал, тялото ми щеше да го последва всеки момент. Няколко минути по-късно болката в главата ми отслабна. В тялото — не. Допусках, че Грейнджър се е уплашил, след като са ме фраснали по главата и съм се строполил на тротоара. Искали са да ме наранят. Не да ме убият. Един здрав ритник в ребрата, след който Грейнджър вероятно ги е спрял. Бях извадил късмет, макар да не се чувствах така.

В портфейла си имах снимка на Ейми и Кристин. Искаше ми се да я извадя и да се вторача в нея. А после да изтърбуша кантората си.

Вместо това пак пих уиски. Знаех, че трябва да започна да мисля за делото. Да загърбя мислите за Кристин. Поне засега. А после, когато можех да си поема глътка въздух след процеса, раната нямаше да е толкова прясна и болезнена. Нуждаех се от време. Тя също. Беше премисляла дълго, преди да остави брачната си халка върху банкнотите в ресторанта. Може пък да успеех да я разубедя. Може би все още имах шанс да си я върна. Трябваше да го вярвам. И го вярвах. Но щях да изчакам процесът да приключи. Бавно вдигнах глава и отворих очи.

— Не бива да си тук. Областният прокурор ще откачи, ако разбере.

— Мириам Съливан знае, че съм тук. Обадих й се, преди да дойда. Няма да обсъждаме делото и тъй като официално още не си се явил пред съда, няма проблем. Тя наскоро преживя развод и разбира. Мириам е свястна. И няма да остави Арт Прайър да прекалява. Не се тревожи за това. Искаш ли да поговорим за Кристин? — попита Хари.

Не исках. Не можех. След малко казах:

— Мириам е възложила обвинението на Прайър, нали?

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Само съм чувал за него.

Прокуратурата изнемогваше, затова да освободиш най-изявените си прокурори от всичките им други дела и да ги натовариш с огромен и сложен процес обикновено водеше до катастрофални резултати. Не беше възможно да движат едновременно обичайните си ангажименти и да посветят достатъчно време на големия процес. Затова или наемаха още хора, или се мъчеха да се справят някак и се примиряваха, че ще изгубят много дела със стабилно обвинение само защото няма как да им отделят необходимото внимание. А когато някой заместник областен прокурор направеше чудо и спечелеше голямо дело, няколко години по-късно решаваше да се кандидатира за поста на областния прокурор.

Единствената безопасна възможност беше да привлекат самотен играч. Арт Прайър беше от най-добрите. Практикуваше право в около двайсет щата. Поемаше само процеси за убийство. И винаги печелеше. Пристигаше срещу подходящата цена. Областният прокурор оставяше останалите да се занимават с обичайните си дела, един-двама помагаха на Арт, който постигаше обвинителна присъда, нахлупваше си шапката и заминаваше към следващия град и следващото голямо дело, без да избутва никого от поста му. И го биваше. Арт прибягваше до силово обвинение.

Повечето прокурори по дело за убийство изправяха на свидетелското място всяко ченге, всеки профайлър, криминалист и вещо лице, за което се сетят. Ако някое ченге се е отбило с колата си на местопрестъплението, за да занесе понички на приятелите си, които не са почивали четири часа, можете преспокойно да се обзаложите, че прокурорът ще го призове като свидетел.

Арт Прайър правеше обратното. Преди около десет години бил обвинител в процес за убийство, който трябвало да продължи шест седмици. Само за четири дни Арт постигнал осъдителна присъда. Призовал само ключови свидетели, които не разпитвал дълго. Много адвокати смятаха това за рискована практика, но при Прайър тя винаги даваше добри резултати.

За пръв път чух за онова дело от млад прокурор, който каза, че искал да изпробва подхода на Прайър. Нарече го революционен. Не се сдържах и отворих очите на този възторжен тип. Защото на Прайър му се плащаше фиксиран хонорар. Независимо дали процесът траеше шест месеца или шест часа, хонорарът му беше един и същ. Защо да работи шест месеца, след като ще получи същите пари, ако постигне победа за половината време.

Прайър не беше правен новатор. Беше бизнесмен.

— Знам, че му се носи славата на човек, който печели сърцата на заседателите. Може би заради южняшкия му акцент. Нюйоркчаните го обожават. Не се заблуждавай обаче. Арт може да се държи като провинциален хитрец, но е съкрушителен. Нямам право да обсъждам доказателствата по делото, но попитай Руди как Прайър премаза един кандидат за журито днес. Виртуозно изпълнение. Човекът е професионалист — каза Хари.

Изпих още едно. Болката започваше да отшумява.

Хари взе празната ми чаша и я отнесе.

— Предостатъчно за тази вечер. Не забравяй уговорката ни — аз казвам кога да спреш.

Кимнах. Хари имаше право. Можех да понеса няколко питиета, но само в негово присъствие. Изведнъж вече не мислех за уискито, а за Прайър.

— По-добър ли е от мен? — попитах.

— Май предстои да разберем — отвърна Хари.

Кейн се опитваше да заспи.

Очакването беше твърде мъчително. След четири сутринта той престана да се опитва. Прави упражнения цели два часа.

Петстотин лицеви опори.

Хиляда коремни преси.

Двайсет минути разтягане.

Застана пред огледалото. Главата и гърдите му бяха облени в пот. Кейн разгледа отражението си, без да бърза. Просто трябваше да се примири с допълнителното тегло. Нямаше смисъл да се ядосва. В крайна сметка изпълняваше роля. Бицепсите му бяха корави и силни. Още от осемнайсетгодишен ходеше в спортната зала. Поради заболяването си не усещаше болката, следствие от вдигането на тежести. Хранеше се правилно и тренираше усилено всеки ден. Само за няколко години изгради физика, подходяща за целите му. Силно, източено, стегнато тяло. Отначало стриите от обтягането на кожата по гърдите му го дразнеха — мускулите му растяха по-бързо, отколкото се разтягаше кожата. След време стриите започнаха да му харесват. Напомняха му какво е постигнал.

Кейн сведе поглед към гърдите си и потърка последния си белег. Около петсантиметрова резка по десния гръден мускул. Белегът беше останал морав и грапав. След още шест месеца щеше да изсветлее като другите. Споменът за порязването още беше пресен и извика усмивката му.

Той разтвори завесите и се загледа навън. Небето просветляваше. Улицата беше пуста. Прозорците на отсрещните сгради бяха тъмни и притихнали. Наведе се, вдигна резето и отвори прозореца. Леденият въздух връхлетя тялото му като студена вълна от Атлантика. Умората от безсънната нощ незабавно го напусна. Кейн потрепери. Не знаеше дали заради ледения вятър или заради усещането, че се е изправил гол пред града. Позволи на Ню Йорк да го види. Истински. Без грим. Без перука. Просто него — Джошуа Кейн.

Отдавна си представяше как се разкрива пред света. Как показва истинската си същност. Знаеше, че не е имало друг като него. Беше се занимавал с психология и психиатрия, беше проучил неврологичните дисфункции. Нито една диагноза не го описваше точно. Не чуваше гласове. Нямаше халюцинации. Не страдаше от шизофрения или от параноя. Нито го бяха малтретирали като дете.

Може би беше психопат. Не съчувстваше на другите хора. Не изпитваше близост, нито емпатия. Не се нуждаеше от такива неща. Не му трябваше да чувства нищо към никого, защото не беше като останалите. Превъзхождаше всички. Беше специален.

Спомни си как му го повтаряше майка му: „Ти си специален, Джош. Ти си различен“.

Била е съвсем права, помисли си Кейн. Беше единствен по рода си.

Но невинаги се беше чувствал така. Не постигна лесно гордостта от този факт. Той не се вписваше сред другите. Не и в училище. Ако не беше дарбата му като имитатор, умението му да се превъплъщава, нямаше да издържи сред съучениците си. Благодарение на имитацията му на Джони Карсън дама на абитуриентския бал му стана хубаво момиче с кестенява коса, което се казваше Джени Мъски. Красавица, въпреки скобите на зъбите. Джени често отсъстваше от училище заради болните си сливици. Когато се върнеше след боледуване, гласът й още беше дрезгав и това й спечели прозвището „Пресипналата Джени“.

В нощта на бала, издокаран със смокинг под наем, Кейн спря с колата на майка си пред къщата на Джени и зачака. Не влезе вътре. Седя дълго с работещ двигател и се мъчеше да овладее порива си да изчезне. Кейн не можеше да изпитва физическа болка, но прекрасно познаваше тревогата, смущението, стеснението и неловкостта. Накрая слезе от колата и натисна звънеца. Баща й, едър мъж, който пушеше цигара, му отправи строго предупреждение да се грижи за дъщеря му, а после се смя и кашля, когато по молба на Джени Кейн изпълни своята имитация на Карсън. Баща й беше голям фен на „Вечерното шоу“.

В колата на път за бала почти през цялото време мълчаха. Кейн не знаеше какво да каже, а Джени говореше бързо, млъкваше внезапно и после пак започваше да дърдори напрегнато, преди да е дала на Кейн достатъчно време да асимилира думите й. Той четеше много. Тя не. И не беше чела любимата му книга — „Великият Гетсби“.

— Какво е Гетсби? — попита тя.

Вероятно смутена от неловкото мълчание, тя го попита как постига имитациите си. Той не знаеше как точно — просто проучваше хората, докато не откриеше или не чуеше нещо, което според него беше същината им. Тя не схвана, но Кейн не се разсърди. Единственото важно нещо тази вечер беше, че тя е красива и е с него.

Онази вечер Кейн влезе в залата под ръка с Джени. Тя със синята си рокля, той със смокинг не съвсем по мярка. Пийнаха, опитаха от лошата храна и половин час по-късно се разделиха. Кейн не можеше да танцува и дни преди голямото събитие се притесняваше как ще излезе на дансинга с Джени. Нямаше възможност да й каже, че не танцува, а и не искаше. Приятно му беше просто да си говори с нея.

Мина още половин час, преди Кейн да я види отново — целуваше се с Рик Томпсън на дансинга. Джени беше момичето на Кейн. Идеше му веднага да отиде там и да я дръпне от Рик, но не можеше да го направи. Вместо това пиеше сладникав пунш, седеше на пластмасов стол и цяла вечер наблюдаваше Джени. Видя я как си тръгва с Рик. Как се качват в колата му. Подкара зад тях на известно разстояние, докато не стигнаха най-горе на Мълхоланд Драйв и не паркираха на панорамна площадка с изглед към Лос Анджелис. После ги видя голи на задната седалка. И реши, че не иска да гледа повече.

Кейн затвори прозореца към сегашната нощ и към миналото си. Върна се в спалнята и отвори гримовете. Вече си беше избрал дрехи. Мъртвецът, чийто живот беше откраднал, нямаше богат гардероб, но това беше без значение за Кейн.

След няколко часа щеше да започне процесът, за който беше мечтал най-силно през живота си. Този беше специален. Неизбежно щеше да привлече вниманието на пресата. По-голямо и от най-смелите му очаквания доскоро. Всичко досега беше просто упражнение. Подготовка за този момент.

Обеща си да не се провали.

Почти през цялата нощ Хари безуспешно се опитваше да ми сложи леден компрес на главата. Просто беше прекалено болезнено.

Разговаряхме с часове. Най-вече за Кристин и за мен. Най-малко ми се говореше за това, но нямахме право да обсъждаме делото.

Към два през нощта Хари се обади на един свой служител, който пристигна с такси и го откара у дома със зеления му кабриолет, паркиран пред кантората ми. Той беше свикнал да прибира съдията, а Хари се стараеше да му се отплаща за всяка услуга. На сутринта и двамата щеше да ни боли глава. Но по различни причини.

Събудих се в пет, все още на канапето. Извадих си нов пакет лед от малкия хладилник до бюрото ми и го притиснах към отока на тила. Беше поспаднал и болката ме разсъни в мига, в който първото ледено кубче докосна черепа ми.

Дълго лежах на канапето и мислех за жена ми и дъщеря ми. Бях си прецакал живота. Знаех, че за Кристин и Ейми сигурно ще е по-добре изобщо да не присъствам в техния. Кристин заслужаваше нещо по-добро от мен. Ейми също.

Посегнах към бутилката с уиски. Обикновено Хари си я отнася, но явно снощи беше забравил. Взех я и отвъртях капачката. Спрях се точно когато вече бях наклонил бутилката над чашата. Завъртях капачката и чашата ми остана празна.

От мен зависеха хора. Боби Соломон. Хари. Руди Карп. В известен смисъл и Харпър. Дори Ариела Блум и Карл Тоузър — бях длъжник преди всичко на жертвите. Тяхната смърт трябваше да бъде разплетена по един или друг начин. Ако Соломон беше виновен, заслужаваше наказание. Ако беше невинен, ченгетата щяха да намерят серийния убиец. Правосъдие. Справедлив процес.

Пълни глупости. Но нямах по-добро от това.

Бавно се надигнах, добрах се до банята и напълних мивката със студена вода. Потопих лицето си и го задържах, докато бузите ми не започнаха да щипят. Това ме свести.

Звънна телефонът. На дисплея пишеше „Да го духаш“.

— Харпър, защо не спиш? Откри ли нещо? — попитах.

— Ама какъв ти сън! Цяла нощ не съм мигнала. Джо изнамери някакви връзки и аз прочетох полицейските досиета за доларовите убийства.

— И трите ли ги имаш?

— Аха. Всъщност в тях няма много. Федералните не биха ни дали сами пълните досиета. Това трябваше да го направим чрез Дилейни, но не се получи. Ето защо се обърнах направо към източника. Разследващите отдели в Спрингфийлд, Уилмингтън и Манчестър. Джо изфабрикува някаква история за специализиран курс по разследване на местопрестъпленията. Случаите вече са приключени. Никой никак не се притеснява да споделя информация.

— Нещо набива ли се на очи? — попитах.

— Нищо. Никаква връзка. Доколкото виждам, Ани Хайтауър, Дерек Кас и Карън Харви изобщо не са се познавали. Имам подробни биографии и на тримата. Единствената връзка помежду им е доларовата банкнота. По онова време в полицията не обърнали голямо внимание на банкнотите. Но ги запазили. Знаеш как действат ченгетата. Правят наркоарест и откриват куфар, пълен с пари — вероятно преди да бъде заведен като улика, куфарът ще е доста олекнал. Но при убийство никой не пипва нито цент от местопрестъплението. Всичко се пази идеално.

Въздъхнах. Надявах се да има някаква връзка помежду им. Не се съмнявах, че Дилейни вече е установила такава, но не можеше да ни я разкрие. Дилейни разполагаше с преднина.

— В случаите на Кас и Хайтауър върху банкнотите са открити пръстовите отпечатъци на извършителя. Докато при Карън Харви половината банкнота е открита в апартамента на Роудс, но по нея няма негови отпечатъци. Има ли по някоя други отпечатъци или ДНК? — попитах.

— Няма ДНК, но има частичен отпечатък върху банкнотата от убийството на Дерек Кас. И многобройни отпечатъци върху банкнотата между пръстите на Ани Хайтауър. Никакви върху половинката в апартамента на Роди Роудс, които да го свързват с убийството и обира у Карън Харви. В базите данни не са открити съответствия на отпечатъците.

— А изследвани ли са изобщо тези други отпечатъци? — попитах.

— Допускам, но не мога да твърдя със сигурност.

— Трябва да сме сигурни — настоях.

Чух как пръстите на Харпър тракат по клавиатура.

— Ще пиша на лабораториите, с които са работили по отделните случаи. Няма да навреди да проверим отново.

— Може ли да ми изпратиш досиетата? — попитах.

— Вече те очакват в пощата ти.

Харпър остана на линията, докато включвах лаптопа си. Не ми отне дълго да намеря архивираните файлове и да ги сваля.

— Каква е връзката? — попита Харпър.

— Не знам. Ако е сериен убиец, както подозира Дилейни, може и да няма друга връзка освен банкнотите. Как се казваше? Личен почерк?

— Да, нещо като визитна картичка. Свързано е с психологията на убиеца. Не че нарочно оставя следа от трохички. Личният почерк е част от същността му и от причината да убива — поясни Харпър.

— Според мен има и друго. Би трябвало да има — настоях. — Никой няма да забележи тези банкноти, ако нещо друго не насочва вниманието към тях. Всички случаи имат едно общо нещо помежду си — банкнотата е отвела ченгетата до убиеца. Това е. Може би точно тази особеност привлече вниманието на Дилейни. Ако е един човек, със сигурност не иска да бъде заловен. Готов е да стигне до крайности, за да натопи някой друг за престъплението. Защо?

Харпър не се поколеба. Вече знаеше.

— Кой е най-добрият начин да извършиш убийство и да ти се размине? Да се увериш, че ченгетата не те търсят. Ако убийството е разкрито, няма да се появи сред закономерностите. Той „маскира“ престъпленията, стига до крайности, за да ги припише на друг. Погледни досиетата, аз ще дремна. Ще се видим в съда.

И тя затвори.

Направих си кафе и отворих досиетата. В седем бях прочел и трите. Кафето беше изстинало, а мозъкът ми гореше. Намерих си портфейла, извадих банкнотата, върху която си бях отбелязал знаците, и ги разгледах.

Цял живот се занимавам с пари. Дори мамех хората с пари. Мнозина добри играчи са способни да подменят стотачка с десетачка за част от секундата пред очите на сънлив барман в някой нощен клуб. Виждал бях да го правят. Самият аз го бях правил в един друг живот.

Изкъпах се, обръснах се и се облякох. И всяка секунда мислех за държавния печат. Стрела. Маслиново листо. Звезда. По три следи върху всяка банкнота. Три следи при всяко убийство.

И пръстовият отпечатък върху пеперудата в устата на Карл. Как, по дяволите, бяха извлекли ДНК на Ричард Пена от банкнотата, след като Пена е бил мъртъв много преди тя да бъде отпечатана?

Наметнах си палтото, допих лошото кафе и излязох с лаптопа си. Щом отворих входната врата, мразовитият въздух връхлетя току-що обръснатата ми физиономия, все едно се опитваше да ме одере. За нищо на света нямаше да вървя пеша в такова време, но не можех и да се кача в колата си. Имаше дупка на предното стъкло. Вятърът беше навял сняг и скреж на предната седалка. Обадих се на един човек, който имаше сервиз в Бронкс. Беше услужлив, но скъп.

Оставих ключа върху предната лява гума, сгуших се в палтото си и тръгнах да търся такси.

Пет минути по-късно вече бях в такси на път за Сентър Стрийт и най-големия процес в града от години. В мислите ми цареше пълен безпорядък. Трябваше да мисля за свидетелите, за встъпителните речи, за стратегията на Арт Прайър…

А вместо това мислех за банкнотата.

Руди се беше погрижил за процеса. Аз изпълнявах само дребна роля. В известен смисъл това ме радваше. Снемаше напрежението ми. Шофьорът на таксито се опита да завърже разговор за играта на „Никс“. Отговарях му лаконично и накрая той се отказа.

Банкнота от един долар.

Бях на крачка от прозрението. Имаше нещо в онези три убийства, което Дилейни беше забелязала. Замислех ли се за банкнотата в случая на Боби, пропусках нещо. Каквото и да се мержелееше някъде дълбоко в съзнанието ми, не беше свързано нито с Боби, нито с пеперудата.

Повторих имената на жертвите, за които бях научил предишния ден. Дерек Кас. Ани Хайтауър. Карън Харви. Имаше нещо в тези три убийства, което ми изпращаше сигнал. Сякаш щеше да ми избоде очите, но не го виждах.

Кас. Хайтауър. Харви.

Кас беше умрял в Уилмингтън. Ани Хайтауър — в Спрингфийлд. Карън Харви беше застреляна и ограбена в Манчестър.

Спряхме пред съда. Оставих на шофьора бакшиш.

Беше малко след осем и тълпата вече вилнееше. Две групи. И двете размахваха плакати, крещяха и скандираха. Едната група беше вдигнала лозунги „Справедливост за Ари“, а другата — лозунги в подкрепа на Боби. Поддръжниците на Боби май бяха малцинство. Един бог знаеше какво ще си помислят съдебните заседатели, докато минават между тези хора. Тълпата растеше с всяка изминала секунда, а полицаите издигаха прегради, за да държат двете групи отделно.

Наложи се да се провра покрай дълга опашка, за да вляза в съда. Всички искаха да са сред публиката. Този процес беше най-желаното представление в града. Докато мина през охраната и натисна копчето на асансьора, мислите ми отново се бяха насочили към банкнотата.

Звездите.

Извадих един долар и се вторачих в звездите, докато се качвах до двайсет и първия етаж. С ноктите на левия си крак орелът стискаше тринайсет стрели. Маслиновата клонка в десния му крак имаше тринайсет листа. Над него имаше щит с тринайсет звезди.

Звезди. Щит. Дерек Кас беше убит в Уилмингтън. Ани Хайтауър — в Спрингфийлд. Карън Харви беше застреляна в Манчестър.

Обърнах банкнотата и се взрях в Джордж Уошингтън, после извадих телефона си и звъннах на Харпър.

Тя вдигна незабавно.

— Хрумна ми нещо. Къде си?

— На път. След десет минути пристигам.

— Не, искам да обърнеш и да отидеш да се видиш с Дилейни на Федерал Плаза. Кажи й, че си открила връзката. И че имаш още информация.

— Чакай да отбия.

Ревът на доджа й утихна.

— Какво откри? — попита тя.

— Знаците по банкнотите… Виждам закономерност в тях. Имаш ли у себе си един долар?

Харпър явно беше оставила телефона на микрофон, защото чувах клаксони, спирачки и шума от уличното движение. Асансьорът ми пристигна на двайсет и първия етаж. Излязох от кабинката и поех надясно, към прозореца между двете асансьорни клетки. Зареях поглед към Манхатън през мръсното стъкло. Виждах града като през мътен филтър, все едно на стара снимка.

— Ето, намерих една, какво да търся? — попита Харпър.

— Погледни държавния печат. Има тринайсет маслинови листа, тринайсет стрели и тринайсет звезди над орела. Защо тринайсет?

— Не знам, в момента не ми хрумва. За пръв път го забелязвам.

— Знаеш го, учила си го в училище. Просто не си спомняш. Обърни банкнотата. Джордж Уошингтън. Първият президент на Съединените щати. Преди да стане президент, е командвал войските в Ню Йорк, отбранявал е града срещу британците. Прочел пред войниците Декларацията за независимост. Тогава е била подписана само от тринайсет щата.

— Тринайсет звезди… — каза Харпър.

— Това е карта. Кас е убит в Уилмингтън, Делауер. Хайтауър е убита в Спрингфийлд, Масачузетс. Харви — в Манчестър, Ню Хампшър. Всички са били колонии, чиито представители са подписали Декларацията за независимост. Ако включим Ариела Блум и Карл Тоузър, имаме и Ню Йорк. Може да е имало и други убийства. По цялото Източно крайбрежие. Поръчай на Дилейни да разбере дали има осъден за убийство поради някаква връзка с банкнота от един долар. Тя трябва да е част от уликите срещу него. Може да ограничи търсенето до останалите осем щата, подписали Декларацията — Пенсилвания, Ню Джърси, Джорджия, Кънектикът, Мериленд, Вирджиния, Роуд Айланд, Северна Каролина…

— Еди, Ричард Пена! Мъртвият убиец, чието ДНК е намерено върху банкнотата в устата на Тоузър. Той е осъден за убийствата на четири жени в Северна Каролина. Може това да е връзката — каза Харпър.

— Имаш право. Трябва да проверим. Можеш ли да говориш с Дилейни? Тя не знае за Пена.

— Тръгвам, но някои неща още не се връзват. Защо има по три знака върху всяка банкнота? Звездите са ясни — това е местоположението. Но останалите два знака?

— Още не знам. Трябва да помисля. Може да е свързано по някакъв начин с жертвите.

— Има още едно нещо, което пропускаме. Ами ако в осемте останали щата няма такива убийства? Ами ако този изверг тепърва започва?

— Между убийствата има по няколко години. Според мен не се е спотайвал в този интервал. Мисля, че има още жертви, които не сме намерили. Ако Ариела Блум и Карл Тоузър са убити от този тип, той явно има опит. Допускам, че е убил и други. Разбирам те обаче — може да продължава играта си и в момента да е набелязал нова жертва.

— Така е. Но не искам да губим много време за Ричард Пена. Неговите жертви са многобройни. И убийствата му не приличат на другите — отбеляза Харпър.

— Може би. В нашия случай има същите три знака върху банкнотата, но две жертви.

Оставих долара върху перваза на прозореца, вгледах се съсредоточено в нея и прочетох на глас надписа върху лентата в клюна на орела.

E pluribus unum.

От многото — един.

В стаята на съдебните заседатели миришеше на кафе, пот и прясна боя. Кейн седеше мълчаливо на дългата маса и слушаше. Когато той пристигна, служителката, отговаряща за журито, му поръча да влезе вътре. Не се наложи да чака на пластмасовите столове в коридора като другите резерви. По заповед на съдията.

Сред единайсетте съдебни заседатели вече се бяха оформили групички. Четири жени. Седем мъже. Трима от тях си говореха за баскетбол. Другите четирима мъже слушаха как жените обсъждат съдебен заседател номер дванайсет — Бренда Коволски.

— Гледах по новините. Тя беше. Ужас! — обясняваше дребничка руса жена, която се казваше Ан.

Кейн бе слушал внимателно всички, докато ги разпитваха вчера. И мислено си бе отбелязвал някои неща. Професия. Деца. Религиозна принадлежност. Жената до Ан притисна с длан гърдите си и зяпна. Рита.

— Какво е станало? Онази Бренда, която беше тук вчера? Жената с красивия пуловер, нали? — попита Рита.

— Мъртва е. Блъснала я кола пред библиотеката, където работи, и шофьорът избягал. Пълен ужас — каза Ан.

Другите жени се вторачиха в жилките на старата дъбова маса. Кейн се бе забавлявал, докато слушаше как Арнолд говори за една от тях по време на инсценировките — Бетси. Арнолд се зарадва, че Руди Карп успя да я вкара в журито. Защитата много харесваше Бетси.

Кейн беше съгласен. И на него му харесваше. Имаше дълга кестенява коса, вързана на опашка. Бетси събуждаше у него желание да погали тази коса.

Последната от четирите жени — Касандра — клатеше смаяно глава. Кейн беше видял Касандра да разговаря с Бренда. Беше елегантна и с хубав изказ.

— Напоследък стана много опасно да пресичаш улиците. Горката Бренда — каза Касандра.

— И аз я видях по новините — каза Бетси. — Не знаех, че е в журито. Божичко! Колата я прегазила, след което направила обратен завой.

— Нали знаете, че не бива да гледате новините? Не чухте ли какво ни предупреди съдията вчера? — попита Спенсър, един от най-младите съдебни заседатели.

Ан пламна от възмущение. Бетси махна пренебрежително на Спенсър, все едно беше досадна муха.

— Запознахме се с нея едва вчера, а сега е мъртва. Това е важното — изтъкна тя.

— Не, важното е да правим каквото ни поръча съдията. Всеки ден умират хора. Не искам да ви прозвучи гадно, но е така, нали? Не е била приятелка на никой тук — каза Спенсър.

Кейн се надигна от мястото си, извади портфейла си, измъкна двайсетачка и я хвърли на масата.

— Аз говорих с Бренда вчера. Стори ми се много свястна жена. Няма значение дали сме я познавали. Не познавам никого от вас, но ми се ще да вярвам, че ако утре умра, няма да ви е напълно безразлично. Предлагам да съберем малко пари и да изпратим венец — каза Кейн.

Един по един всички дадоха по нещо, говорейки: „Точно така“, „Горкичката“, „Да изпратим и картичка“. Всички освен Спенсър. Той стоеше със скръстени ръце. Накрая един от мъжете го фиксира с поглед доста дълго и той завъртя очи и даде десет долара.

Дребна победа. Кейн знаеше, че подобни жестове са от огромно значение. Отначало само един-два. Щеше да бъде достатъчно, за да си извоюва позиция. Той събра парите на купчинка и попита Ан дали има нещо против да избере венеца. Ан нямаше нищо против.

— Много предвидливо от твоя страна. Благодаря ти… благодаря на всички — каза развълнувано тя, преглътна и прибра парите в портмонето си.

Съдебните заседатели се почувстваха по-добре.

Кейн седна и се замисли за звука, който беше издал черепът на Бренда, когато се блъсна в капака на неговия шевролет силвърадо. Единствен удар на нещо кораво и кухо, което се разби в метала. И онова хрущене секунда по-рано, което бе заглушено от сблъсъка с капака. Но Кейн го чу. Като китарен акорд — хрущене от раздробяването на ключицата и гръбнака й. Беше почти мелодично.

Кейн отпи от кафето си, махна пухче от пуловера си и се замисли за разочароващо глухия удар, когато даде пикапа на заден за втория сблъсък и премаза главата й.

Вратата се отвори и съдията влезе. Носеше черна тога върху черния си костюм. Всички се умълчаха и насочиха вниманието си към него. Ан наистина се паникьоса — бяха я спипали в нарушение на правило, което в действителност не разбираше. Кейн се приведе към нея и леко я потупа по ръката.

Съдия Форд подпря длани върху масата, наведе се и заговори тихо. Плъзна поглед из стаята. И го задържаше върху някой съдебен заседател от време на време.

— Госпожи и господа, трябва да ви съобщя тъжна новина. Прецених, че е най-добре да го направя първо пред вас. Уверявам ви, че след малко ще го обсъдя с обвинението и защитата. Много е важно. Исках обаче вие да го научите от мен. Тази сутрин ми се обади полицейският комисар. Полицията има основание да смята, че сериозна опасност заплашва всички вас.

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре се изтърколи огромно кълбо от изнервени хора. Най-напред мъж със зелено яке изхвърча навън заднешком като изстрелян от оръдие. Блъсна се във вратата на отсрещния асансьор и строши скъпия си фотоапарат.

После група охранители, облечени в черно, излязоха от асансьора в сгъстен строй. В центъра на кълбото от човешка плът забелязах главата на Боби Соломон. И Руди до него. Вратите към стълбището до мен се отвориха рязко и група фотографи изтрополиха като взвод, устремен към битка. Пристигна още един асансьор и избълва куп репортери и телевизионни камери. Коридорът изригна в присветващи обективи. Въпроси и микрофони се опитваха да разкъсат охранителния обръч.

Хукнах към съдебната зала и отворих широко двете врати. Екипът от охранители набра скорост и избута настъпващите представители на медиите.

Боже, ама че цирк!

Бодигардовете сграбчиха хората, които пазеха, и се втурнаха към вратата. Отстъпих настрани тъкмо навреме. Ако бях останал, щяха да ме смажат. Едър охранител с черно късо яке се завъртя и затвори вратите пред камерите.

Озърнах се. Залата беше празна, ако не броим съдебната охрана и стенографката.

Обръчът се разкъса. Някои от охранителите носеха куфарчета. Като онова, в което Холтън разнасяше лаптопа. Придвижиха се към предната част на залата. Видях как Боби е приклекнал на пътеката и диша учестено. Руди го потупваше по гърба и го уверяваше, че всичко е наред.

Приближих се до Руди и му казах, че искам да поговорим. Той изправи Боби, нагласи му вратовръзката и изпъна сакото на костюма му. Потупа го по ръката и му нареди да седне на масата на защитата. Двамата с Руди се отдалечихме в дъното на залата и аз го запознах с теорията си за банкнотата.

Отначало той кимаше вежливо. Колкото повече говорехме, толкова повече губеше интерес. Личеше си, че е напрегнат, защото дъвчеше горната си устна. Не можеше да намери място на ръцете си. Беше напрегнат. Притеснен. На всеки би се отразило стресиращо задължението да бъде главен адвокат в подобен процес.

— Тази агентка от ФБР, Дилейни, ще свидетелства ли? — попита Руди.

— Съмнявам се. Но може би има и друг начин. Работим по въпроса.

Той вирна брадичка, намигна ми и каза:

— Хубаво. А сега, ако не възразяваш, трябва да се подготвя за встъпителната си реч. А, още нещо. — Кимна ми да се приближа и сниши глас до шепот: — Наехме те да погнеш ченгетата. Всички знаем защо, нали? Сега си воин, Еди. Ако успееш да пробиеш строя им, на ръце ще те нося. Не успееш ли, очакваме да се хвърлиш върху амбразурата, за да защитиш клиента ни. Ако се случи това, изчезваш от процеса. Ясно ли е? Не искам да губиш време за следи, които не можем да използваме. Просто свърши работата, за която си нает, ясно? Разумно е, нали?

— Съгласен — отговорих на Руди с тон, който издаваше, че всъщност изобщо не съм съгласен.

— Добре. Покупките ти пристигнаха, между другото. Асистентката ми е оставила всичко в стая за съхранение на веществени доказателства надолу по коридора. Ще ги донесат, ако и когато се наложи.

С тези думи Руди се отдалечи и седна на масата на защитата до Боби. Заговори му тихо в опит да го успокои. Намирах се поне на петнайсет метра от тях, но виждах как треперят раменете и гърбът му. Арнолд Новослик се настани в ъгъла на масата на защитата и се зае да преглежда някакви документи.

Когато седнах до тях, вече бях спокоен. Нямаше смисъл да споря с Руди. Не сега. Щеше да има време за това. Гърдите ме заболяха, когато седнах. Изпих с вода няколко обезболяващи. Когато стоях прав, не беше толкова зле. Предстоеше ми обаче да седя дълго. Болката от спуканото ребро поне отвличаше мислите ми от главоболието.

Съдебният служител отвори вратите и отвън нахлу познатата глъчка. Арт Прайър, когото познавах по име, влезе в залата, придружаван от няколко помощник-прокурори с тежки картонени кутии. Прайър изглеждаше безукорно. Син костюм на тънко райе. Шит по поръчка, разбира се. Колосана бяла риза, която направо блестеше, и розова вратовръзка. Прайър обичаше розовите вратовръзки, така поне бях чувал. Кърпичката в горния му джоб беше в тон. И походката му беше в съответствие с ролята. Не точно наперена, но нещо подобно.

Той се приближи към масата на защитата и сърдечно поздрави Руди. Зъбите му изглеждаха като захранени от същия източник на електричество, който бе използвал за ризата си.

— Битката започва, Арт. Между другото, това е вторият защитник — Еди Флин.

Изправих се, доволен от краткото облекчение за горките ми ребра, и протегнах ръка с най-очарователната си усмивка.

Прайър я пое. Не каза нищо. Отстъпи назад и размаха носната си кърпичка, както би направил сервитьор, преди да нагласи салфетката в скута на клиент в ресторант с три звезди „Мишлен“. Прайър продължи да се усмихва, докато старателно триеше ръце.

— Така, така… господин Флин. Най-сетне се срещаме. Слушах много за вас през последните двайсет и четири часа — отбеляза той с южняшки акцент, заимстван сякаш направо от постановка на „Трамвай «Желание»“.

В очите му проблесна искра. Усещах как омразата струи от кожата му с превъзходен тен. Гладиатори в съдебната зала. Делото нямаше значение. Нямаше значение и че някой е пострадал или е умрял. Хора като Прайър гледаха на процесите като на спортни състезания. Искаха да спечелят. Нещо повече — искаха да смажат противника си. Доставяше им удоволствие. Гадеше ми се от тях. Личеше си, че с Прайър няма да се разбираме.

— Всичко хубаво, което сте чували за мен, най-вероятно не е вярно. А всичко лошо сигурно е само върхът на айсберга — отбелязах аз.

Той вдиша дълбоко през носа си. Сякаш с въздуха поемаше и враждебност.

— Наистина се надявам да сте във върхова форма, господа. Ще ви е нужно — отбеляза Прайър.

Върна се на масата на обвинението, без да откъсва очи от Боби.

Преди Прайър да стигне обратно до мястото си, към него се приближи мъж с бежов панталон и синьо спортно сако. Носеше бяла риза и червена вратовръзка, поразхлабена заради разкопчаната му яка. Мека руса коса, буден поглед и лоша кожа. Ама много лоша. Изпод яката му бяха плъзнали гневни червени петна, бузите му бяха осеяни с черни точки, а кожата около носа му беше побеляла и се белеше. Недостатъците изпъкваха още повече заради бледото му лице. От джоба на сакото му се подаваше журналистически пропуск, през рамото му беше преметната чанта.

— Кой е репортерът, който говори с Прайър? — попитах.

Руди измери мъжа с бърз поглед.

— Пол Бенетио. Води клюкарска колонка за знаменитостите в „Ню Йорк Стар“. Много е шантав. Наема частни детективи да му изравят секс истории. Свидетел е по делото. Прочете ли показанията му?

— Да, но не знаех как изглежда. Не разкрива много — предимно предположения, че Боби и Ариела са имали недоразумения.

— Именно. И отказва да назове източниците си. Виж това. — Руди извади на екрана на лаптопа си показанията на Бенетио и ми посочи последния абзац. — „Източниците ми са поверителни. Не мога да ги назова, на този етап не мога и да дам повече сведения“.

— А в колонката му има ли продължение? — попитах.

— Не. Този тип е обикновен драскач. Няма смисъл да хабим сили за загубеняк като него — отговори Руди.

Забелязах, че Прайър и Бенетио не се ръкуваха. Направо подеха разговор — никакви усмивки, никакви поздрави, незабавно се заеха да обсъждат нещо. Не чувах какво си говорят. Очевидно се познаваха и бяха разговаряли неотдавна. По едно време се умълчаха и погледнаха към мен.

Всъщност не гледаха мен, а клиента ми. Проследих погледите им и веднага установих какво е привлякло вниманието им.

Боби всеки момент щеше да получи нервен срив. Беше отметнал косата си назад и барабанеше с пръсти по масата. Потупваше с крака.

Столът му се наклони назад. Посегнах да го сграбча, но ме преряза остра болка и се заковах на място. Столът се прекатури и видях как Боби забелва очи още преди да се строполи на земята.

Тялото му се прегъна на две. От ъгълчето на устата му потече пяна. Крайниците му се разтресоха мъчително. Арнолд пръв се спусна към Боби. Опита се да го завърти на една страна и му заговори спокойно. Започна да го вика по име.

— Да дойде парамедик!

Не знам кой се обади, може и да е бил Руди. Край нас бързо се скупчиха хора. Коленичих и едва не припаднах от болка. Хванах главата на Боби. Извадих портфейла си и го пъхнах в устата му, за да не си глътне езика.

— Веднага повикайте парамедик, по дяволите!

Този път ясно чух, че извика Руди. Струпаха се още хора. Многобройните светкавици на фотоапаратите се отразяваха в плочките на пода. Проклети папараци. Бенетио също беше там и наблюдаваше с известно задоволство. Жена с бяла риза и емблема с червен кръст си проправи път през тълпата и избута Бенетио. Носеше медицинска чанта.

— Епилепсия ли има? — попита тя, докато коленичеше до Боби.

Вдигнах очи към Руди.

Той застина.

— Епилепсия ли има? Взема ли лекарства? Алергичен ли е към нещо? Кажете, трябва да знам — настоя жената.

Руди се поколеба.

— Просто й кажи! — провикна се Арнолд.

— Епилептик е. Пие клоназепам — отговори Руди.

— Отдръпнете се. Направете място — приканих хората.

Отдръпнаха се. Мярнах Прайър отсреща — облегнал се беше на ложата на журито и стоеше със скръстени ръце.

Негодникът продължаваше да се усмихва. Озърна се, увери се, че зад него в ложата няма никой, и започна да пише есемес на мобилния си.

Кейн знаеше какво предстои.

Съдията обясни на другите от журито. Повечето не схванаха всичко.

— Полицейският комисар ми съобщи, че не може да изключи вероятността Бренда Коволски да е била набелязана точно защото е избрана за съдебен заседател в този процес. Всъщност някои улики сочат, че не става дума за обикновена катастрофа. Както вероятно сте видели по новините, колата блъснала Бренда и после избягала в обратна посока. Ето защо ще предприемем мерки за осигуряване на безопасността ви — завърши съдията.

Спенсър се обади пръв:

— Знаех си. Божичко… какви мерки, човече? Сър?

Кейн забеляза, че съдия Форд запази пълно самообладание. Явно беше очаквал да има реакция и съчувстваше на журито.

— През обедната почивка всеки от вас ще може да се прибере у дома и да си приготви малко багаж. Ще ви придружава полицай. А когато съдът приключи работата си за деня, ще ви отведат в хотел, където ще останете под въоръжена охрана до края на процеса — обясни съдията.

Пъшкане. Протести. Шок. Сълзи.

Кейн наблюдаваше сцената.

Съдията продължи категорично:

— При такива процеси, които привличат голямо медийно внимание, винаги е възможно съдебните заседатели да бъдат изолирани. Не ми беше лесно да взема това решение, повярвайте ми. Убеден съм обаче, че са необходими предпазни мерки. Съобщавам предварително на всички, в случай че искате да се обадите на приятели и близки. Може би на някои от вас ще се наложи да търсят човек да гледа децата им вечер. Давам ви трийсет минути, преди да обявя началото на процеса.

Залп от протести и въпроси застигна съдията, докато излизаше от стаята — и все от мъжете в журито. Кейн чу един от въпросите много ясно. Зададе го мъжът със светлосинята вратовръзка, Мануел.

— Господин съдия, къде ще бъдем настанени? — попита той.

— Съдът скоро ще предприеме необходимото — отговори съдията точно преди да излезе от стаята.

Кейн кимна и усети как в гърдите му се надига вълнение. Беше очаквал с нетърпение този момент. Всъщност разчиташе на него. Съдът щеше да предприеме необходимото, а Кейн знаеше накъде ще се отправят заседателите в пет следобед.

И той от своя страна беше предприел необходимото.

С Руди гледахме как Боби постепенно се съвзема в здравната служба. Отначало беше много замаян. Не знаеше нито къде се намира, нито какво се е случило. Парамедичката му даваше вода на глътки. И го наставляваше да лежи. Руди стоеше в ъгъла и говореше рязко по телефона:

— Не се е съвзел. Още не. Трябва ми повече време.

Чувах само половината от разговора, но не ми трябваше повече. Личеше си, че не върви добре.

— Какво като пресата е видяла? Той си остава голяма звезда. Дайте ми две седмици и ще успея…

Който и да беше от другата страна, явно затвори. Руди отметна ръка назад, сякаш да запокити телефона към стената. Изруга и отпусна ръката си.

Здравната служба се състоеше от легло, няколко чекмеджета с обезболяващи и превръзки и дефибрилатор в кутия на стената. Руди деликатно помоли парамедичката да ни остави за малко насаме. Преди да излезе, тя ни поръча да не местим Боби най-малко петнайсет минути и да му дадем време да се съвземе.

— Забелязах двама репортери в дъното на съдебната зала. Не биваше да влизат, преди всички останали да са се настанили и да са готови, но явно някак са се промъкнали. Видяха всичко. И го заснеха. Довечера ще се появи на първите страници — каза Руди.

— Вече пет пари не давам — отговори Боби. — Въпреки това мога да изиграя много роли.

— Чакайте малко, не разбирам. Какво общо има епилепсията на Боби? — попитах.

Руди въздъхна, озърна се и каза:

— Досега никой не знаеше, че Боби е епилептик. Не можеш да играеш във филм за триста милиона долара, ако има опасност най-неочаквано да се строполиш на снимачната площадка. Застрахователните премии само за Боби ще струват петдесет милиона. Студиото го рекламира като новия Брус Уилис. Сега вече край с това.

— Има по-важни неща от кариерата му, за които да се тревожим — възразих. — Например да не влезе в затвора за убийство.

— Знам, но нищо не можем да направим. Съжалявам, Боби, студиото ще пусне филма този петък и настояват фирмата ни да се оттегли от делото ти — каза Руди.

Боби мълчеше. Лежеше със затворени очи. Като човек, който всеки момент ще полети от стръмна скала.

— Не може да го направят — възразих.

— Опитах се, Еди. Заради процеса афишите са навсякъде. Не им е нужна дълга кампания, не се налага и да наливат много средства. Студиото получава неограничена безплатна реклама в цял свят. Сделката обаче не струва, ако епилепсията му стане публично достояние. Той го знае. Подписал е договор. Опитах се да ги убедя да почакат, да ни оставят да приключим процеса и да издействаме оправдателна присъда. Но те вече не виждат смисъл и не желаят да рискуват, изчаквайки присъдата. Ще пуснат филма, докато той все още е невинен.

— Не можем да го изоставим — отсякох.

— Вече е решено. Трудно ми е да го преглътна, но моят клиент е филмовото студио. Ще уведомя съдията, Боби. Ще получиш отсрочка.

Боби беше чул всичко. Може и да беше звезда, но в моите очи бе просто едно уплашено хлапе. Стисна главата си с ръце и раменете му се разтресоха от плач.

Руди се запъти към изхода на здравната служба и ми подхвърли през рамо:

— Хайде, Еди, тръгваме си.

Не помръднах.

Руди спря, върна се и заяви направо:

— Еди, студиото плаща за този процес. Те са нашият клиент. Ако си тръгнеш с мен сега, още утре ще бъдеш назначен. Страхотна заплата, лесни дела. Хайде, заслужаваш го. Нямаме избор.

— Значи театърът, който разигра, за да ме убедиш в невинността на Боби, е бил само за да ме привлечеш в отбора, така ли? Ще изоставиш този човек на първия ден от неговия процес за убийство?

— Процесът не е започнал. Ще говоря със съдията и той ще го отложи, докато Боби си намери нов адвокат. Виж, Еди, не съм лош човек. Не искам да изоставя момчето. Но не мога да лиша кантората от седемнайсет милиона долара хонорари годишно. Така че изпълнявам указанията на клиента си и ти ще направиш същото. Хайде, тръгвай — каза той.

Ако му обърнех гръб, никога повече нямаше да получа такъв шанс. Предложението за работа беше единствената ми възможност да спечеля Кристин. Стабилна кариера. Лесен живот. Никакъв стрес. Никакви рискове. И никаква опасност за семейството ми. Приемех ли работата в „Карп“, имаше шанс да си върна предишния живот. Иначе Кристин нямаше да ми повярва дори че съм получил предложение. Щях да стана Еди Лъжеца. Отново.

Издишах. Дълго и продължително. Кимнах.

Излязох в коридора и последвах Руди. Той оправи вратовръзката си и натисна копчето на асансьора. Видя ме да се приближавам.

— Умно — поздрави ме.

Стоях мълчаливо. С наведена глава. Вратите на асансьора се отвориха. Руди влезе. Аз не помръднах.

Вратите започнаха да се затварят и Руди стрелна ръка да ги спре.

— Идвай, Еди. Време е да тръгваме. Делото приключи.

— Не — отговорих. — Тъкмо започва. Благодаря за предложението за работа.

Вече бях завил по коридора обратно към здравната служба, когато чух как вратите на асансьора се затварят. Парамедичката се бе върнала в стаята и се опитваше да утеши Боби. Той ме видя на прага. Лицето му беше мокро от сълзи. Ризата му беше подгизнала от пот. Жената се мъчеше да го убеди да легне, но той се противеше.

— Може ли да вляза? — попитах.

Боби кимна. Парамедичката се отдръпна назад. Той избърса лице в ръкава на ризата си. Подсмърчаше. Беше пребледнял. Виждах го как трепери. Гласът му звучеше като пукането на сухи клони по време на буря.

— Не ме интересува студиото. Просто искам това да приключи. Не съм убил Ари и Карл. Искам хората да ми повярват.

Всеки обвиняем реагира различно на съдебния процес. Някои са развалини още преди да е започнал. Други нехаят — вече са били в затвора и не се тревожат от изгледите да лежат отново за дълго. Трети осъзнават постепенно случващото се. Отначало са наперени. Прекомерно нахъсани. С наближаването на делото увереността им расте. Но и тревогата им расте. Не след дълго страхът подкопава увереността им и ги парализира. И когато съдебната машина завърти зъбците си в първия ден на процеса, те рухват.

Боби попадаше в последната категория. В първия ден на един съдебен процес или плуваш, или потъваш. Боби несъмнено потъваше.

— Струва ми се, че ти трябва адвокат.

За секунда очите му се притвориха. Напрежението напусна раменете му. Облекчението не трая дълго обаче.

— Не мога да плащам колкото студиото.

Забелязах как раменете му отново се сковаха. По лицето му пак се изписа паника.

— Спокойно. Руди ми плати достатъчно. Той плаща, но клиентът си ти. Ще направя всичко по силите си да те защитя. Ако искаш — добавих.

Той протегна ръка. Поех я.

— Благодаря ти…

— Не бързай да ми благодариш. Все още сме загазили здравата, Боби.

Той отметна глава и се засмя нервно. Смехът секна рязко под напора на действителността.

— Знам, но поне няма да съм сам — каза тихо той.

Съдебните заседатели трябва да свикнат да чакат. Повечето не успяват. Стават неспокойни, ядосват се и се чувстват безсилни, задето пилеят времето си. Кейн беше много обигран. И търпелив. Старите радиатори в стаята на журито започнаха да тракат, тръбите засвистяха. Навън беше студено и отоплителната система изнемогваше.

Кейн седеше спокойно на масата. Останалите или сновяха нервно, или пиеха кафе и си приказваха. Жените продължаваха да обсъждат Бренда.

Мъжете подкараха спортните теми. С изключение на Спенсър, който не си падаше по никой спорт. Той гледаше през прозореца — навън отново прехвърчаше сняг.

Спенсър извади портфейла си и прегледа скромното количество банкноти. Извърна се към Кейн и каза:

— Четирийсет долара дневно! Няма да пратя този тип в затвора до живот срещу мизерните четирийсет долара. — И пое въздух през зъби.

Кейн беше виждал лицето на Спенсър сред предпочитаните от защитата заседатели на корковата дъска. Някои от тях се възприемаха като пазители на закона. Други си представяха, че обвиняемите са самите те. Спенсър попадаше във втората група. Не беше трудно да проумееш защо защитата го иска в журито.

— Кога ще ни платят според теб? — попита Спенсър.

Кейн поклати глава, но не каза нищо.

Парите. Те винаги изваждат на показ най-лошото у човека, помисли си той.

Помнеше един летен следобед преди много години. Може би седмица след десетия си рожден ден. Майка му беше на мивката в кухнята с огряна от слънцето коса. Миеше съдовете и слушаше музика. Роклята й беше толкова стара, че изглеждаше почти прозрачна. Беше обърнала няколко чашки, както правеше винаги следобед. Когато се отдръпна от мивката и се обърна, от гъбата се разлетя пяна и кацна върху носа на Кейн. Дюшемето на старата къща изскърца от жегата в ритъм с музиката.

Кейн помнеше смеха й. Май тогава за последен път се бе почувствал истински щастлив.

Мъжът дойде по-късно следобед. Кейн седеше на люлката под старото дърво, от което беше паднал няколко години по-рано. Слънцето се бе спуснало ниско в небето. Клонът над главата му проскърцваше, докато той се люлееше. И после чу шум от строшено стъкло. Писък. Отначало реши, че е повей на вятъра или някакъв странен шум от въжетата на люлката, но скоро разбра, че не е нито едно от двете. Хукна към къщата, крещейки „мамо“.

Намери я на пода в кухнята. С окървавено лице. И някакво огромно туловище, надвесено над нея.

Мъжът имаше тъмнокестенява коса. Мръсни джинси и мръсна риза. Миришеше по същия начин като пастора в неделя вечер. Странен и сладникав мирис на пръст. Майка му го наричаше „бърбън“. Мъжът завъртя глава и впери в Кейн зачервените си очи.

— Значи това е момчето — каза той.

— Не, не, не, вече ти казах, че не те искам тук…

Мъжът зашлеви майка му, за да млъкне.

— Излез навън. С теб ще се разправям после — викна му мъжът. После се обърна към майка му и каза: — Изобщо не прилича на мен. Хубаво. Значи може да продължим с уговорката си. Не е от вчера.

Майката на Кейн изпищя и момчето се втурна напред, но внезапно се озова в другия край на кухнята. Мъжът се беше завъртял и с опакото на дланта си беше запратил Кейн надалече. Кокалчетата на мазолестата му ръка се стовариха с такъв чудовищен шум върху скулата на Кейн, че майка му го помисли за мъртъв. Тилът му се удари в стената и той се свлече на пода.

Майка му изпищя още по-силно.

Лицето на Кейн пламна. Той стана от пода, пипна го с ръка и за пръв път видя собствената си кръв. Ударът беше разцепил бузата му. Повечето момчета биха припаднали, биха се разпищели от болка или биха се свили уплашено в ъгъла, но Кейн просто се ядоса. Този човек го беше ударил. Причиняваше болка на майка му.

Кейн се спусна към мивката. Беше забелязал черната дръжка на големия кухненски нож да стърчи от коритото. Мама неведнъж го беше предупреждавала да не го докосва, затова, когато го взе, той се надяваше тя да му прости.

Мъжът вдигна изненадан поглед. Едва не откъсна главата на момчето, а то се беше изпречило пред него. Лицето на здравеняка застина в озадачено изражение. И после лявата му буза увисна. Лявото око също. Дясното око се забели. Като изключено. Кейн обаче знаеше, че очната ябълка просто се е завъртяла бързо.

Майката на Кейн се изправи с мъка, когато мъжът рухна на пода. Прегърна го, залюля го и запя тихо. През цялото време Кейн се взираше във върха на големия нож, щръкнал от тила на мъжа.

Кейн докара ръждясала ръчна количка, качиха на нея трупа и майка му я забута към поляната зад къщата. Той се досети какво се кани да направи тя. Опита се да й попречи, да я удържи да отиде прекалено далече, но знаеше, че е безполезно. Беше се запътила към голямата могила, обрасла с мъх, зад която имаше падина. Заровиш ли някого там, нямаше кой да забележи гроба, докато почти не се надвеси над него.

На върха на могилата майка му пусна количката и тялото на мъжа се изтърси, когато тя полетя по склона. Почвата беше тъмна и мека. Лесно поддаваше под голямата лопата, която беше нарамил Кейн.

Не след дълго майка му намери другите кости. Мъничките. Колкото повече копаеше, толкова повече намираше. Животински кости. Заровени плитко във влажната пръст. Не каза нищо на Кейн и двамата заедно погребаха мъжа.

Когато приключиха, майка му, цялата омазана в пръст и кръв, приклекна до него. Обхвана между дланите си неговите меки изкаляни бузи и каза: „Няма да кажа на никого за животните. От самото начало знаех, че си ти. Това ще си бъде нашата тайна. Между теб и мен. Обещавам. Ти обещаваш ли?“.

Кейн кимна и двамата години наред не повдигнаха въпроса. Когато навърши петнайсет, той научи истината. Майка му обясни, че онзи мъж бил неин братовчед. След като дядото на Кейн починал и й оставил старата ферма, братовчед й предложил да й помогне с пари. Работел като общ работник из целия окръг и винаги бил готов да плати в брой на някоя жена. Майката на Кейн била отчаяна. Сметките се трупали, а тя не умеела да обработва земята. Парите й помогнали да си стъпи на краката. Уверяваше Кейн, че ненавиждала всяка минута, прекарана с онзи мъж. И че баща му всъщност не е морски пехотинец, загинал някъде далече, а мъжът, когото бяха погребали заедно.

Уверяваше Кейн колко съжалява, но се нуждаела от парите.

Кейн отговори, че разбира. И наистина разбираше.

Не й каза другото. Онова, което не биваше никога на никого да разказва: че му е било приятно, докато забива големия нож във физиономията на мъжа.

Много приятно.

През годините му ставаше все по-трудно да изпита отново това чувство.

Кейн примигна, за да прогони спомена, и отново погледна Спенсър. Знаеше, че ще се наложи да се справя със заседатели като него. Някои хора просто няма как да бъдат разколебани. Каквото и да се случеше в съдебната зала, колкото и да го убеждаваше в стаята на журито, Спенсър винаги щеше да си гласува по един начин. Същото се отнасяше за Мануел. Той беше другият любимец на защитата.

Залогът беше твърде висок за Кейн. Не можеше да рискува всичко да пропадне. Трябваше да се справи с този проблем, преди нещата да са стигнали твърде далече.

Кейн знаеше точно какво трябва да направи със Спенсър и Мануел.

Оставих Боби в здравната служба и се отправих към съдебната зала. Бяха се обадили на парамедичката да ми предаде, че Хари иска да се срещне с мен и прокурора в кабинета си.

Когато влязох, върху масата на защитата имаше един-единствен лаптоп. Моят, с архивиран файл, който очакваше да бъде отворен. Поне още разполагах с документацията.

— Ей, нещо против да остана? — разнесе се нечий глас.

Арнолд Новослик седна на масата и стовари дебела папка до компютъра ми.

— Мислех, че ще си тръгнеш с Карп — отбелязах.

Арнолд избута стола си, обърна се с лице към мен и каза:

— Хонорарът ми е изплатен авансово. Мога да си тръгна по всяко време. Обаче консултантът по избора на жури струва толкова, колкото последния избран от него състав. Знаеш го. Трябва да остана до края. Може би ще помогна, не знам. Досега не съм зарязвал дело, а конкретно това ме изкушава.

— Аз пък се изкушавам да те уволня, но не е като да няма свободни места в екипа на защитата. Освен това ти първи се притече на помощ на Боби, като получи пристъп — отговорих.

— Имам си моменти на слабост — каза Арнолд, отвори папката си и ми подаде някакъв документ. — Това е окончателният ни списък на съдебните заседатели. Има и биографии за всеки. Редактирах го днес сутринта, след като получихме новината — каза той.

— Каква новина?

— Ами наложи се да добавя името на една резерва. Жена от първоначалния състав, Бренда Коволски, е била прегазена снощи. Мъртва е. Според полицията смъртта й е подозрителна. Сутринта видях, че лейтенантът влиза на среща със съдията.

— По дяволите!

— И още как — съгласи се Арнолд. — Търсиха те. Прайър вече е при съдията, чака те. Направи всичко възможно да убедиш Хари да не изолира журито.

— Да не се опитваш да ме учиш как да си върша работата? — попитах.

— Не, но не ти вярвам. Ти пък не ме харесваш. Да започнем с честност и да продължим нататък — каза той.

Кимнах и го оставих да разположи папките си на бюрото. Двамата не си допадахме. Консултантите по избор на съдебни заседатели бяха необходимото зло при големите процеси. Те струваха скъпо, но изобщо не беше ясно доколко повлияват на резултата.

Арнолд обаче беше прав за едно. Изолирането на съдебните заседатели беше най-лошото, което може да се случи по време на един съдебен процес. И двете страни не го искат. Седмици, дори месеци избираш идеалните съдебни заседатели. Обикновено защитата търси по-творчески настроените. Хора с въображение. А обвинението се нуждае от войници. Хора, които изпълняват нареждания и не се оплакват. Всяка от двете страни се старае да запълни състава на журито със свои хора.

Но всъщност и двете страни искат съдебен заседател, който сам да вземе решение, след като изслуша свидетелите. Заседателите би трябвало да са хора със свободна мисъл, от различни прослойки и представителни за местната общност.

Когато бъдат изолирани от външния свят, техните нагласи се променят. Те прекарват много време заедно в необичайна ситуация, различна от ежедневието им. Стават едно цяло. Ние срещу тях. А въпросното „тях“ обикновено е съдебната система, която им забранява да гледат телевизия, да четат вестници или да се приберат у дома преди края на процеса. Така те престават да бъдат самостоятелни личности и се превръщат в колективно съзнание.

А това не устройваше нито защитата, нито обвинението, защото никой не можеше да предвиди накъде ще се наклонят везните. Каквото и да се случеше, най-вероятно щеше да е бързо. Обикновено заседателите са толкова отегчени от процеса и изолацията, че произнасят присъдата светкавично, само и само да свърши това мъчение. Няма значение дали човекът е виновен, или невинен. Избират най-бързия начин да приключат, за да се приберат у дома.

Съдебната секретарка ми даде знак, застанала на вратата към задния коридор. Последвах я. Прайър се беше облегнал на стената пред кабинета на Хари. Жената почука на вратата веднъж и пусна и двама ни да влезем.

Прайър не каза нищо, преди вратата да се отвори, и тогава попита:

— Как е клиентът ти?

— Ще се оправи.

— Заповядайте, седнете — покани ни Хари, преди Прайър да има възможност да каже още нещо.

Кабинетът на един съдия е отражение на неговата личност, но освен това е място за официални процедури, затова той не може да го превърне изцяло в свое пространство. Освен няколко снимки на Хари с униформа във Виетнам и една с Мик Джагър, на която имаше автограф, не се виждаха други лични вещи.

Съдебната секретарка седна на малко бюро в ъгъла. С Прайър се настанихме на кожени столове пред бюрото на Хари. Изчакахме го да налее кафе на всички, включително на секретарката. После той седна зад бюрото си и разчисти място с лакти, като избута някакви документи. Приведе се напред и стисна чашата кафе между дланите си.

— Карп напусна и това е първият ни проблем. Еди, допускам, че искаш отлагане — отбеляза той.

— Може би не. Подготвен съм за повечето свидетели от полицията и за някои от вещите лица. Така или иначе аз щях да се занимавам с тях. Ако господин Прайър не ми поднася изненади днес, би трябвало всичко да мине добре. Справим ли се със свидетелите и експертите от полицията до петък, ще имам време през уикенда да се подготвя за цивилните свидетели.

— Като стана дума за свидетели, прегледах списъците ви. Арт, ти имаш трийсет и петима. Еди — двайсет и седем. Подозирам, че се разигравате взаимно. Чел съм документите по делото и според мен, Арт, би могъл да докажеш тезата на обвинението най-много с шестима свидетели. Еди, нямам представа кои са половината от хората в списъка ти. Допускам, че е изготвен от Руди. Но хайде да си говорим сериозно: кой е Гари Чийзман, по дяволите?

Списъкът на свидетелите е игра. Пъхаш вътре всички, за които се сетиш, в случай че ти потрябват. Освен това добавяш още няколко, колкото да тормозиш опонента си и той да изгуби време да ги проучва.

— Виж, Хари, не смятам да обсъждам списъка си и качествата на всеки свидетел. Ако Арт съкрати своя списък, чудесно. И аз ще го направя. Знам какво имаш предвид. Поизсилваме се с тези списъци. Ако престанем с глупостите, ще приключим процеса за седмица и половина — казах.

— Не. Съкращавате списъците и целта ни е да приключим до петък — отсече Хари.

— До петък?! Доста амбициозно — каза Прайър.

Умълчахме се. Хари остави чашата си и преплете пръсти, подпрял лакти на масата. Облегна брадичката си върху арката, образувана от ръцете му, и каза:

— Изолирал съм журито. Имам право да го направя и не желая да спорим по въпроса, защото няма да променя мнението си. Тревожа се.

— Заради госпожа Коволски ли? Сигурно е нещастен случай, просто трагичен инцидент — каза Прайър.

— Посетиха ме от полицията тази сутрин. Почти са сигурни, че госпожа Коволски е била набелязана за жертва. Била е библиотекарка, позната и уважавана в общността. Няма явен мотив освен факта, че е избрана за съдебен заседател.

— Ваша чест, престарават се — каза Прайър.

— Тук съм Хари. Може и да се престарават, но ако не изолирам журито и с някой друг се случи нещо…

— Постъпи както смяташ за уместно, Хари. От полицията казаха ли защо според тях е била набелязана? — попитах.

— Не, но работят по въпроса. И така, господа, отидете да огледате свидетелските си списъци. И ги съкратете. Ако призовете някой, когото не намирам за важен, ще се разправяме. Колкото повече се протака този процес, толкова по-дълго заседателите ще бъдат в светлината на прожекторите. Кого ще призовеш най-напред, Арт? — попита Хари.

— Разследващия убийствата. След встъпителните речи няма да е зле, ако успеем да приключим с него днес.

Хари кимна и каза:

— Чух, че клиентът ти има епилепсия. Добре ли е вече?

— Така ми се струва. Колкото по-скоро приключи делото, толкова по-добре ще бъде.

Излязохме заедно от кабинета на Хари. Секретарката остана, за да подготви документите на съдията. Познавахме пътя, не ни трябваше придружителка.

— Просто от любопитство, кой е Гари Чийзман? Моят помощник прерови всичко в интернет, но не намери никакво вещо лице или друг човек с това име, свързан с престъплението. В тази страна има учудващо малко хора с името Гари Чийзман. Много бих искал да разбера как така той се появи едва вчера — каза Прайър.

— Може би няма да се наложи да го призова. Засега мога да ти кажа само толкова.

— Е, знаех, че с Руди ще изиграем хубав мач. Жалко, че той се оттегли. Дано ти не ме разочароваш.

Поклатих глава. Повдигаше ми се от такива като него. Участваше в процеса заради сензацията и тлъстия чек. В крайна сметка всички претръпват към трупове, към трагедии и към ужасиите, които хората си причиняват едни на други. Това беше различно. Не беше цинизъм, нищо подобно. Просто най-обикновена извратеност. Преди години, още преди да стана адвокат, си обещах, че ако някога свикна да гледам сцени на убийство, без да изпитвам нищо към жертвите, значи е дошло време да се откажа.

— Виж, разбирам. Искаш да спечелиш. Хубаво. Само че това не е скапано състезание, Прайър, двама души са мъртви.

— И когато процесът приключи, ще си останат мъртви — уточни Прайър.

Отворих вратата в дъното на коридора и влязох в съдебната зала. Беше претъпкана до пръсване с репортери, водещи от новинарски канали, фенове на Ариела и дори фенове на Боби.

Прайър ме последва, огледа пълната зала и каза:

— За едно нещо грешиш. Процесът е скапано състезание. След като приключи, всичко се свежда до това кой е по-добрият юрист. Вече си достатъчно голям да го проумееш, младежо. А в петък аз ще стоя пред тези камери и ще обявя, че е извоювана справедливост за жертвите. От двайсет години не съм губил дело. И това няма да изгубя.

Усмихна се лъчезарно на публиката с перленобелите си зъби и се изправи в предната част на залата, вдигнал ръце над главата си, вече предвкусващ победата. Тълпата го аплодира. Чуха се няколко освирквания и дюдюкания откъм феновете на Боби, но не бяха много. Арнолд беше довел Боби и двамата седяха търпеливо на масата на защитата. Боби изглеждаше пребледнял и с потно чело. Седнах до него.

— Май всички са против мен — прошепна той.

— Не се тревожи за това. В края на днешния ден нещата ще бъдат коренно променени. Забрави за тези хора. Единствените в залата, които имат значение, са съдебните заседатели. Ако те са безпристрастни, ние ще се оправим.

— Като стана дума за тях, прочете ли актуализирания списък? — попита Арнолд.

Разгърнах списъка, който ми беше дал, и се зачетох. Време беше да опозная журито. Дванайсет души. Дванайсет мозъка. Не беше най-доброто жури, на което се бях надявал. Но със сигурност не беше и най-лошото. Телефонът ми изпиука. Съобщение от Харпър.

Докато се настаняваше в ложата, Кейн се посбута за място с Рита. Тя продължи напред и го остави той да седне където иска. Беше последният съдебен заседател на задния ред. Най-близо до изхода. Спенсър седна пред него, на предния по-нисък ред, леко вдясно. Над рамото на Спенсър Кейн виждаше свидетелското място отпред.

Идеално.

Съдебните заседатели получиха документите по делото в червен класьор заедно с няколко химикалки и бележник. Съдия Форд им даде наставления да оставят класьорите в краката си и обясни, че ще бъдат насочвани при нужда към съответната страница от него или от адвокат. Можеха да си водят бележки.

Повечето жени, с изключение на Касандра, държаха бележниците си отворени, а химикалките — подръка. Спенсър също. Само Мануел държеше своя бележник в скута си и стискаше новата си химикалка със зъби. Другите мъже оставиха всичко на пода, разкрачиха се широко, доколкото позволяваше мястото, и скръстиха ръце.

Гласовете на хората в галерията се извисиха. В залата цареше вълнение. Запалени любители на съдебните процеси, автори на криминални романи по действителни случаи и репортери си подмятаха остроумия. Малко подробности бяха известни за убийствата. Само най-основното. И то беше достатъчно да възпламени ежедневниците. Имаха информация колкото да огласят историята и после да я повтарят — но без никакви реални подробности. Кейн вече знаеше, че „Уошингтън Поуст“ е нарекъл делото „процеса на века“. Повечето от другите вестници бяха съгласни. До следващия шумен процес с участието на знаменитост. А дотогава това беше голямата новина и за Ню Йорк, и за останалата част от страната. Водеща новина всяка вечер.

Съдията призова за тишина и тълпата утихна. Кейн огледа зрителите — присъстваха много от близките на Ариела. Отмести поглед към масата на защитата. Руди Карп го нямаше. Само Флин, обвиняемият и Арнолд Новослик.

Нещо ставаше. Може би Соломон беше уволнил другите си адвокати и беше наел само Флин. Това би било огромна грешка, помисли си Кейн.

Обвинението първо получи думата. Следваше любимата част на Кейн.

Прайър се изправи, излезе отпред и застана с лице към съдебните заседатели. Кейн усещаше отдалече миризмата на афтършейва му. Силна, но не неприятна. Кейн забеляза как прокурорът се наслади на тишината, преди да заговори. Всички очи в залата бяха вперени в него.

Прайър пристъпи към съдебните заседатели като танцьор, който се раздвижва с първия такт на музиката. И започна обръщението си към тях:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, вчера имах удоволствието да разговарям с някои от вас по време на избора, но мисля, че трябва да ви се представя. Майка ми ме е научила на вежливост. И така, госпожи и господа, казвам се Арт Прайър. Запомнете името ми, защото ще ви дам три обещания.

Кейн изпъна гръб и забеляза, че и другите в ложата правят същото.

Прайър вдигна показалец.

— Първо, обещавам да ви представя факти, които доказват, че Робърт Соломон е убил хладнокръвно Ариела Блум и Карл Тоузър. Няма да правя догадки, няма да теоретизирам, няма да ви подвеждам, а просто ще ви покажа истината.

Прайър вдигна два пръста.

— Второ, обещавам да ви покажа, че Робърт Соломон е излъгал полицията за това какво е правил онази вечер. Казал е, че се е прибрал у дома към полунощ. Ще докажем, че е излъгал относно този важен факт, за да прикрие престъплението си.

Три вдигнати пръста.

— Трето, обещавам да ви предоставя безспорни веществени доказателства за това, че Робърт Соломон е извършителят. Ще ви покажа негови пръстови отпечатъци и ДНК върху нещо, пъхнато в гърлото на Карл Тоузър, след като е бил убит.

Кейн потръпна от удоволствие. Прайър изнасяше хипнотизиращо представление. Най-хубавото, което беше виждал. Когато прокурорът най-сетне отпусна ръка, Кейн едва сдържа порива си да го аплодира. Гласът на този човек преливаше от състрадание към жертвите и от справедлив гняв при всяко споменаване на името на Соломон.

— Госпожи и господа, ще спазя обещанията си. Скъпата ми майка ще се обърне в гроба, ако не изпълня дълга си. Това дело е свързано със секс, пари и отмъщение. Робърт Соломон заварил съпругата си в леглото с шефа на охраната им, Карл Тоузър. Разбрал, че двамата имат връзка и че с брака му е свършено. Строшил черепа на Тоузър с бейзболна бухалка, после взел нож и го забивал в тялото на съпругата си отново и отново, и отново. Сгънал банкнота от един долар и я пъхнал в гърлото на Тоузър. Може би е сметнал, че бодигардът се стреми към парите на Ариела? Обвиняемият не можел да позволи това. По закон той наследява парите й, в случай че тя умре. Всичките трийсет и два милиона.

Ще ви докажа, че Соломон е излъгал полицията. Ще ви предоставя улики, които разкриват, че той е виновен. След това всичко ще зависи от вас. Само вие имате властта да осигурите на жертвите справедливостта, която заслужават. Не можете да им върнете живота, но можете да им осигурите покой. Можете да отсъдите, че Робърт Соломон е виновен.

Прайър се върна на масата на обвинението, а Кейн през цялото време не откъсваше поглед от него. Видя го как вади носната си кърпа и изтрива уста. Все едно изтриваше и гнева от устните си. Голяма част от зрителите го аплодираха. Съдията въдвори ред.

Кейн се приведе съвсем леко напред и прочете бележките, които си бе нахвърлял Спенсър. Взира се дълго, разгледа формата, големината и основните особености на всяка буква. Изправи гръб и огледа ложата. Колегите му асимилираха прилива на емоции. Някои кимаха, вероятно без да го съзнават.

Мамка му, този прокурор си го бива, помисли си Кейн.

Хари имаше право. Прайър беше истински професионалист в съдебната зала. Докато слушах речта му, внимателно наблюдавах журито.

Когато той приключи, погледнах към Боби. Целият трепереше. Приведе се към мен и каза:

— Абсолютни лъжи. Дори Ари и Карл да са били любовници, не съм знаел. Кълна ти се, Еди, това са пълни глупости.

Кимнах и му поръчах да се успокои.

Арнолд прошепна:

— Прайър завладя журито. Трябва да ги поразтърсиш.

Имаше право. Прайър беше използвал стария номер на „математическата истина“. Всичко се свеждаше до числото три. Всяка дума на Прайър беше старателно претеглена, изпробвана и отрепетирана. И всичко се въртеше около три.

Три наистина е вълшебно число. Заема важно място в съзнанието ни и ние го забелязваме непрекъснато в културата и в ежедневието си. Ако ти се обадят погрешка веднъж… е, случва се. Ако ти се обадят погрешка повторно — това е съвпадение. Ако получиш трето обаждане, знаеш, че става нещо. Съзнанието ни отъждествява числото три с някакъв вид истина или с някакъв факт. В него има нещо божествено. Исус възкръснал на третия ден. Светата Троица. Носещият късмет трети опит. Три фаула и излизаш от играта.

Прайър даде три обещания. Произнесе думата „виновен“ три пъти. Произнесе и думата „три“. Изпъна три пръста. Изказът и структурата на речта му също разчитаха на числото три.

„Няма да правя догадки, няма да теоретизирам, няма да ви подвеждам, а просто ще ви покажа истината… После взел нож и го забивал в тялото на съпругата си отново и отново, и отново.“

Първо, заяви на съдебните заседатели, че ще им каже три неща. Второ, наистина им каза три неща. Трето, каза им онова, което току-що беше обещал.

Прайър имаше всички основания да се гордее със себе си. Речта му беше обмислена, репетирана, психологически манипулативна и много убедителна.

Преди да стана от масата, срещнах разтревожения поглед на Боби. Знаех какво си мисли. Чудеше се дали е наел подходящия адвокат. Животът му висеше на косъм. Хората обикновено не получават втори шанс в процес за убийство.

Не го приех лично. Ако бях на мястото на Боби, сигурно щях да се чувствам по същия начин. Изправих се, закопчах сакото си и застанах на няколко крачки от ложата. Не съвсем до нея, но достатъчно близо, за да създам интимен контакт със заседателите.

Прайър говореше енергично и въздействащо като опитен актьор, а аз се стараех да говоря толкова силно, че да ме чуват в ложата, но не и в дъното на залата. Колкото и съкрушителен да беше Прайър, имаше една слабост — суетата.

— Казвам се Еди Флин. Представлявам обвиняемия Робърт Соломон. За разлика от господин Прайър няма да искам от вас да запомните името ми. Аз не съм важен. Няма значение какво мисля. Няма да ви давам обещания. Ще ви помоля да направите едно-единствено нещо. Искам всеки от вас да спази клетвата, която даде вчера с Библията в ръка: да произнесе справедлива и честна присъда по това дело.

Когато станете съдебни заседатели, вие поемате отговорност. Отговорни сте за всеки човек в тази зала, за всеки човек в щата, за всеки човек в страната. Според нашата съдебна система е по-добре сто виновни да останат на свобода, отколкото един невинен да влезе в затвора. Вие носите отговорност за всеки невинен мъж или жена, обвинени в престъпление. Ваш дълг е да ги защитите.

Пристъпих крачка напред. Две от жените и един от мъжете се наклониха към мен. Ръцете ми стиснаха перилата на ложата, наведох се ниско.

— В момента според законите на нашата страна Робърт Соломон е невинен. Обвинението трябва да промени мнението ви. То трябва да ви убеди извън всякакво основателно съмнение, че той е извършил тези убийства. Не го забравяйте. Сигурни ли сте, че всичко, което ще чуете от обвинението, е вярно? Това ли е истината? Така ли се е случило всъщност? Възможно ли е някой друг да е убил Ариела Блум и Карл Тоузър?

Защитата ще ви покаже, че има още някой, когото обвинението е пропуснало. Някой, който е оставил следа на местопрестъплението. Някой, когото ФБР издирва от години. Някой, който и преди е убивал, и то многократно. Възможно ли е той да е убиецът и този път? В края на процеса трябва да си зададете този въпрос. Ако отговорът е „да“, пуснете Робърт Соломон да се прибере у дома.

Без да пускам перилата, измерих с поглед всеки съдебен заседател, после се върнах на масата на защитата. Пътьом не се сдържах и погледнах Прайър.

Изражението му беше недвусмислено — играта започва.

За пръв път забелязах нещо да просветва в очите на Боби. Нещо едва забележимо, но съществено.

Надежда.

Арнолд се наклони към мен и прошепна:

— Добра работа. Съдебните заседатели попиха всяка дума. Един обаче… — В този момент Прайър се изправи и Арнолд побърза да каже: — Нищо, нищо, не е важно.

— Обвинението призовава полицейски инспектор Джоузеф Андерсън — оповести Прайър.

Не искаше да допуска думите ми да отекват дълго в съзнанието на съдебните заседатели. Налагаше се да действа бързо, да ги спечели отново на своя страна и да ги задържи. Бях чел показанията на Андерсън. Той беше натоварен с разследването на убийствата.

Мъж със сив панталон и бяла риза излезе отпред. Висок към метър и деветдесет. С къса тъмна коса. Зае свидетелското място и се обърна с лице към залата. Малки тъмни очи. Гъсти мустаци, никаква шия. Дясната му ръка беше гипсирана от пръстите до лакътя. Ръкавът на ризата му беше навит до горния ръб на гипса.

Предишната вечер се бях срещнал с Андерсън, макар тогава да не знаех името му. Беше сред хората на Майк Грейнджър. Онзи, който се опита да пробие дупка в гърдите ми и чиято ръка бях натрошил със своя блокиращ удар.

Той вече ме беше разпознал. Прочетох го в неговите святкащи очички.

За пръв път от три дни се поотпуснах. Ако Андерсън беше толкова подкупно ченге, колкото Грейнджър, имаше голяма вероятност да не са се престарали в разследването. Сигурно бяха карали по бързата процедура, бяха подхвърлили доказателства, само и само да уличат своя заподозрян.

Щеше да стане интересно.

— Инспектор Андерсън, достатъчно е само да вдигнете лявата си ръка. Виждам, че не можете да държите Библията. Повторете клетвата след съдебния служител — разпореди съдия Форд и огледа полицая, докато полагаше клетва и заемаше свидетелското място.

Междувременно Кейн размишляваше над уводните думи на защитата. Адвокатът беше споменал евентуален друг извършител. Убиец. И че ФБР е по следите му.

Кейн се върна назад в спомените си. Майка му беше изгубила фермата. Двамата се преместиха надалече и смениха имената си. Нов живот, ново начало. Известно време майка му беше щастлива. Прикритието на новата самоличност я опияняваше. Майка му неизменно се проваляше на всяка работа, на която се хванеше — сервитьорка, чистачка, барманка, продавачка в магазин. А сметките се трупаха. Малки кафяви пликове, осеяли влажния им апартамент. Докато един ден просто станаха твърде много и хазяинът изхвърли Кейн и майка му на улицата.

Местеха са често, докато накрая тя успя да се задържи на работа в местна фабрика просто защото никой друг не искаше да върши това. Чистеше варелите, използвани един бог знае за какво. Химикали, само това обясни тя на Кейн, но не знаела точно какви. Ден след ден майка му ставаше все по-бледа, по-слаба, по-болна. И една сутрин просто не можа да отиде на работа. Нямаше здравна застраховка, нямаше пари за лекар. Кейн завърши гимназия с най-високия успех в училището. Въпреки хаотичното му образование интелектуалните му способности несъмнено бяха впечатляващи. Очакваше го стипендия в университета „Браун“.

Майка му почина седмица след дипломирането му. Издъхна в леглото си в техния тесен и мизерен апартамент. Същия ден беше получила и писмо от директора на фабриката, че е уволнена. Накрая тя едва дишаше, всяка секунда беше агония. Тогава Кейн осъзна, че трябва да сложи край на мъченията й. Майка му не беше достатъчно силна, но той умееше да бъде силен. Имаше различни начини да приключи: можеше да я задуши с ръка, да притисне възглавница към лицето й или да й даде свръхдоза от евтиния морфин, който купуваше на черно. Кейн знаеше, че морфинът ще свърши работа, но не знаеше колко точно му трябва. Възможно беше да причини страдание на майка си при всеки един от изброените начини. Трябваше му нещо по-ефикасно. И бързо.

Накрая избра един начин, който със сигурност щеше да бъде бърз и надежден.

Взе брадвата си.

Преди да нанесе единствения милостиво смъртоносен удар по главата й, майка му видя в какво се е превърнал синът й.

В чантата й Кейн намери четирийсет и три долара и двайсет цента. Прерови и останалите й вещи и намери нещо, което отначало взе за албум. Стари снимки на майка му като млада. И изрезки от вестници. Няколко. Всичките описваха една и съща история и бяха отпреди шест години. Тяло на мъж било намерено заровено в близост до ферма. Полицията издирвала бившата собственичка на фермата и сина й. Когато видя името си във вестника, истинското си име, Кейн изпита неподозиран прилив на адреналин. Беше там. Черно на бяло.

Джошуа Кейн.

Той запази албума с изрезките. Пъхна го в някакъв сак с малко дрехи. Нямаше да отиде да учи в „Браун“. Знаеше го от известно време. В някакъв смисъл болестта на майка му му направи услуга. Тя беше твърде болна, за да забележи миризмата, която се носеше от стаята му. Той завърши гимназия на трийсет и първи май. Абитуриентският му бал беше на двайсети май — в нощта, когато неговата дама Джени Мъски беше изчезнала заедно с още един ученик на име Рик Томпсън. Ченгетата обявиха за щатско издирване колата на Рик, но напразно. Претърсиха апартамента на Кейн в деня след изчезването на младежите, извиниха се на майка му, не откриха нищо. Говориха с него — три пъти го разпитваха — и той всеки път им разказваше една и съща история. Отишъл на бала с Джени, по-точно „Пресипналата Джени“, както й казвали в училище, но малко след като пристигнали, тя изчезнала с Рик. И повече не ги видял.

Никой не ги беше виждал.

Кейн нарами раницата и се върна в стаята си. Отвори тубата с бензин, който беше източил от колите на съседите, и поля леглото си, вратите, стаята на майка си и кухнята. Най-много бензин изля върху пода на стаята си. Не искаше полицията да научи за всички неща, които беше направил с тялото на Джени. Вероятно щяха да го открият, когато дъските се нацепеха от горещината.

Кейн огледа къщата за последен път, запали цяла кутия кибрит, хвърли я и изчезна.

Открадна кола и не устоя на изкушението да мине покрай водоема. Ако го бяха източили, щяха да намерят колата на Рик на дъното. Щяха да открият и тялото му в багажника, а главата му — приклещена между педала на газта и долната част на таблото.

Това беше началото. Тласъкът, който му беше необходим да излезе в света сам. Целеустремен. Майка му умря, преследвайки мечта за по-добър живот. Мечтата на всички бедни американци — увереността, че ако се трудят достатъчно усърдно, ще успеят. Тя бе работила дълги часове на всички онези ужасни места — и за какво?

За четирийсет и три долара. Толкова имаше майка му, когато почина.

Кейн знаеше, че мечтата на майка му е лъжа. Лъжа, поддържана от пресата и телевизията. Хората, които се трудеха усърдно или успяваха благодарение на щастлива случайност, бяха превръщани в идоли. Кейн щеше да се постарае такива хора да страдат, задето са родили тази мечта, задето са я подхранвали. О, щеше да ги кара да страдат и още как.

Сега, докато седеше в съда, Кейн си спомни усещането, когато за пръв път видя името си на старата изрезка в албума на майка си. Изпита го отново, докато Флин говореше. Убиец, който е оставил следа. Човек, когото ФБР преследва от години. Тръпка от страх и наслада премина по тялото му. Като студена, но гостоприемна ръка, която се пресяга и го докосва по рамото.

Знам името ти. Знам какво си направил.

За секунда Кейн усети, че маската е паднала. Равнодушното му изражение, откритият и неутрален език на тялото му се бяха променили, докато тези мисли минаваха през главата му. Той се прокашля, озърна се. Никой от съдебните заседатели не беше забелязал. Погледна адвоката на Соломон. Флин като че ли също не беше забелязал.

Нещо не беше наред обаче. Кейн си знаеше. Усещаше го. Този път не беше тръпката от спомена за миналите му подвизи, нито прилив на носталгия. Беше различно.

Страх.

Изведнъж се почувства разголен. Изложен на показ. Колкото и отчаяно да му се искаше да огледа залата, не смееше да го направи. Вместо това съсредоточи вниманието си върху Флин и остави периферното си зрение да свърши останалото.

И, да, ето го.

Кейн се увери с още един поглед. Нямаше никакво съмнение. Арнолд, консултантът, наблюдаващ журито, се взираше настойчиво в Кейн. Беше забелязал нещо. Беше зърнал истинското му лице.

Андерсън изтъкна своите четиринайсет години опит като инспектор в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция и мина на въпроса.

— На тази работа виждаш какво ли не. След известно време разплиташ убийството още на местопрестъплението. Опитът ми подсказваше, че в този случай мотивът е личен.

А моят ми подсказваше, че Андерсън дрънка пълни глупости. Беше заловил желания от него извършител и се канеше да напасне всичко друго към този факт. Ако някоя улика не се връзваше с хипотезата, че Соломон е извършителят, щяха да я изгубят или да я сметнат за маловажна.

— В какъв смисъл „личен“, инспектор Андерсън? — попита Прайър.

— Млада жена и любовникът й са убити в семейното легло — на мен ми звучи доста лично. Не е нужно да имаш полицейска значка, за да заподозреш съпруга. Да, сигурни сме, че сме заловили нашия човек. Ето го там, Робърт Соломон, обвиняемия.

Прайър направи пауза, обърна се да погледне Боби, увери се, че заседателите са проследили погледа му, и продължи разпита.

— Господин инспектор, ще покажа една снимка на екрана. Ариела Блум и Карл Тоузър в спалнята, заснети отгоре. Снимката е направена от фотографа на екипа криминалисти и според мен може без възражения да бъде допусната като веществено доказателство номер едно. Предупреждавам журито и зрителите в залата, че изображението е много стряскащо — отбеляза Прайър.

Вече се бях съгласил да не призоваваме фотографа. Снимките не лъжат, затова нямаше причина да губим време и да го каним като свидетел само за да потвърди официално вещественото доказателство.

Не гледах екрана до ложата, когато Прайър зареди снимката. Бях насочил вниманието си към Боби. Той затвори очи и наведе глава към масата. По възклицанията откъм публиката разбрах, че снимката е вече на екрана. Чух Хари да призовава за тишина.

В съда не се допускаха телефони с камери. Тази снимка нямаше да се появи в новините. Но така или иначе, беше стряскаща.

Боби погледна към екрана само веднъж и закри лицето си с ръце.

Арнолд сви рамене, кимна към Боби, после към заседателите. Знаех какво се опитва да ми каже. И на мен ми хрумна същото. На Боби щеше да му бъде трудно, но снимката беше в негов интерес.

— Боби, искам да гледаш екрана — прошепнах.

— Не мога. И не се налага. Картината се е запечатала в съзнанието ми и не мога да се отърся от нея.

— Трябва да погледнеш. Разбирам, че ти е трудно. И точно затова трябва да го направиш. Знам, че не издържиш да гледаш какво е причинил някой на съпругата ти и искам точно това да прочетат съдебните заседатели в очите ти — настоях.

Той поклати глава.

— Боби, Еди ти дава шанс — намеси се и Арнолд. — Какво предпочиташ: да се взираш в тавана на затворническа килия през следващите трийсет години или да погледнеш снимката? Направи го веднага.

Не очаквах да го кажа, но бях признателен за присъствието на Арнолд.

Боби подсмръкна, пое си въздух и направи каквото се искаше от него.

Не знам дали журито забеляза, но аз ги видях. По лицето му се търкаляха сълзи, в очите му се четеше загуба, не вина.

Кимнах на Арнолд, благодарих му. Той ми отвърна с кос поглед и кимна в отговор.

— Инспектор Андерсън, съдейки по тази снимка и по раните на жертвите, можете ли да кажете на съдебните заседатели какво се е случило в спалнята според вас? — попита с равен глас Прайър.

Все едно питаше Андерсън дали навън е студено.

И аз не исках да поглеждам снимката, но нямах избор също като Боби. Трябваше да проследя показанията на Андерсън.

Боже, беше мъчение.

Андерсън и Прайър погледнаха нехайно екрана. Две човешки същества бяха унищожени в яростен изблик на насилие. Двамата започнаха съвсем делово да обсъждат как са умрели те.

— Най-напред се забелязва, че главата на господин Тоузър е наведена надолу, а краката му са свити нагоре. Според доклада от аутопсията господин Тоузър е умрял от масивна рана на главата. Черепът му е натрошен, нанесена е пагубна щета на мозъка. Дори да не е умрял веднага, ударът го е извадил от строя. Според мен убиецът е смятал господин Тоузър за заплаха. Той е бил професионален охранител. Логично е да се разправи с него най-напред. Единствен силен удар по тила, докато е спял, би причинил такава травма и би обяснил липсата на рани от самоотбрана — каза Андерсън.

— Успяхте ли да идентифицирате оръжието, с което е бил убит господин Тоузър? — попита Прайър.

— Да. Намерих бейзболна бухалка в ъгъла на стаята. По нея имаше кръв като след удар по някого. Впоследствие от лабораторията потвърдиха, че кръвта по бухалката е на господин Тоузър. Изглежда вероятно това да е оръжието на убийството. И още преди да ме попитате, да, по бухалката открихме отпечатъци на обвиняемия.

Догади ми се, докато наблюдавах как след този отговор по физиономията на Прайър плъзва холивудска усмивка. Заседателите не я забелязаха, защото бяха насочили цялото си внимание към Андерсън. Прайър взе бухалката, сложена в плик за веществени доказателства, и я вдигна над главата си.

— Това ли е бухалката? — попита той.

— Да, това е — отговори Андерсън.

Бухалката беше вписана сред уликите и Прайър я предаде на съдебната секретарка.

— И така, ако, както казвате, господин Тоузър е бил ударен с тази бухалка, какво се е случило след това?

— Ариела Блум е била намушкана пет пъти в областта на гърдите и корема. Единия път ножът е пробол сърцето. Вероятно е умряла много бързо.

Прайър поне прояви достатъчно здрав разум да замълчи и да остави заседателите да погледнат към снимката на Ариела на екрана. Даде на всички малко време да си представят начина, по който е умряла. Прайър знаеше, че разгневените съдебни заседатели издават присъда „виновен“ в девет от десет случая.

— Огледът на жертвите е извършен от патолога Шарън Морган и на местопрестъплението, и в моргата. Запознат ли сте с резултатите от тези прегледи?

— Да, патоложката ме повика да отида, когато намери нещо в гърлото на Карл Тоузър.

— И какво беше то?

— Банкнота от един долар. Беше сгъната във формата на пеперуда, после прегъната по средата и пъхната в устата на Карл.

Помощник-прокурорът беше факир с дистанционното. Тутакси извади на екрана снимка на банкнотата. Зрителите се разшушукаха. Всичко това беше ново за тях. Не беше публикувано в медиите. Странното насекомо оригами беше поставено върху стоманена маса. Крилата му хвърляха сянка. Забелязах нещо изцапано в ъгълчетата на банкнотата, може би слюнка или малко кръв.

Знаех, че пеперудата е била в устата на мъртвец, и ми изглеждаше като от друг свят. Зловещо насекомо, красиво и злокобно, което се въди само в трупове.

— Изследвана ли е пеперудата, господин инспектор?

— Да, поръчах пълен анализ на криминалистите. Намерихме два вида ДНК по банкнотата. Първият е на човек, когото не смятаме за свързан с престъплението. Несъществена аномалия. Важното беше, че екипът откри върху банкнотата пръстови отпечатъци от обвиняемия. От палец върху предната страна на банкнотата и частичен отпечатък от показалец върху обратната. Близо до отпечатъка от палеца екипът от криминалисти намери следа от ДНК, попаднала там при допир — от пот или от кожни клетки. Тя съответства на ДНК профила на обвиняемия.

Последното изречение помете залата като шокова вълна. Хората не говореха, не възкликваха. В залата настъпи още по-дълбока, пълна тишина. Никой не помръдваше дори стъпалата си, не шумолеше с дрехата си, не се прокашляше и не издаваше никой от звуците, които очакваш от голяма и неподвижна тълпа.

Тишината наруши жена, която се разрида, скрила лицето си с ръце. Без съмнение член на семейството на Ариела. Може би майка й. Не се обърнах. Най-добре е някои мигове да си останат лични.

Прайър го отигра безукорно. Застина неподвижно и остави скръбта на майката да отекне в съзнанието на всеки присъстващ. Повечето бяха изумени. С изключение на един човек — репортера на „Ню Йорк Стар“ Пол Бенетио. Той седеше със скръстени ръце точно зад масата на обвинението. Не реагира на показанията на Андерсън. Вероятно вече беше запознат с тях. Когато тишината стана неловка и Прайър прецени, че е изчакал достатъчно, той продължи:

— Ваша чест, предвидили сме да призовем криминалиста, провел изследванията.

Хари кимна и Прайър продължи разпита.

— Господин инспектор, разговаряли сте с обвиняемия на местопрестъплението, нали така?

— Да. Имаше кръв по суитчъра и джинсите на обвиняемия, както и по ръцете му. Каза ми, че се е прибрал към полунощ и е намерил жена си и шефа на охраната си мъртви в спалнята. След това каза, че се опитал да свести Ариела, а после се обадил на „Спешна помощ“.

Прайър се завъртя и даде знак на един от помощник-прокурорите, който взе дистанционното и натисна едно копче.

— Ще пуснем разговора с диспечерката. Бих искал да го изслушате, моля.

Аз го бях чувал вече. Заседателите щяха да го чуят за пръв път. Според мен обаждането помагаше на защитата на Боби. Той звучеше като човек, който току-що е намерил съпругата си убита. В гласа му се долавяха паника, неверие, страх, скръб. Намерих преписа от разговора на лаптопа си и се заех да го чета, слушайки записа:

Андерсън потвърди, че кръвта по ножа е от същата кръвна група като тази на жертвата и че в момента работят над ДНК профил, за да докажат категорично, че това е нейната кръв. Прошепнах на Боби да вдигне глава. Не исках да изглежда победен. Още не.

Прайър изстреля следващия въпрос към ченгето.

— Господин инспектор, необичайно е външен човек, който пробожда смъртоносно някого и изчезва, да скрие оръжието на убийството в дома на жертвата, нали така?

Изправих се бързо. Твърде бързо. Остра болка прониза тялото ми отстрани. С мъка си поех дъх и заговорих:

— Възразявам, Ваша чест. Господин Прайър дава показания, не задава въпроси.

— Приема се — каза Хари.

Бавно седнах. Нямаше особен смисъл да възразявам. Прайър щеше да зададе въпроса по друг начин, но нямаше никакво съмнение какъв отговор ще даде Андерсън.

— Господин инспектор, през всичките си години служба в полицията попадали ли сте на убийство с нож, който извършителят да скрие на самото местопрестъпление? — попита Прайър.

— Не, не съм виждал такова нещо досега. Нито веднъж в кариерата си. Обикновено извършителят взема ножа със себе си. Или го задържа, или се отървава от него. Няма никакъв смисъл да го крие в къщата. Единствената причина да се скрие ножът в къщата е да се създаде впечатление у разследващите, че убиецът е избягал и е отнесъл оръжието със себе си. На записа от обаждането до „Спешна помощ“ обвиняемият звучи така, все едно е стъпил върху масичката, докато говори. Защото след малко се чува тежко, бързо трополене. Сякаш се е спънал и е паднал. А после нещо се чупи. На мен ми звучи, като че масичката е поддала, докато обвиняемият е бил върху нея, и вазата се е строшила.

— Благодаря, инспектор Андерсън. Засега нямам повече въпроси. Струва ми се, че предстои колегата ми да се оплаче от работата ви и да се опита да изключи резултата от разследването ви от доказателствата. Всъщност се учудвам, че още не е възразил срещу показанията ви относно ножа — отбеляза Прайър.

Прошепнах наставленията си на Арнолд. Той напусна залата. Изправих се и се запътих към Прайър. Болката беше поносима, ако не бързах.

Прайър се облегна на масата на обвинението, преливащ от доволство.

— Нямаме възражения, Ваша чест — казах. — Всъщност тази улика помага на съдебните заседатели.

Хари ме погледна, все едно съм луд. Доволството на Прайър изчезна по-бързо от информатор на полицията, хвърлен в асансьорна шахта.

В залата се възцари тишина. Преминах в боен режим. Бяхме само Андерсън и аз. Нищо друго нямаше значение. Престанах да забелязвам зрителите, прокурора, съдията и журито. Напрежението постепенно се сгъстяваше. Андерсън отпи глътка вода и зачака.

Аз също чаках. Не исках да започвам кръстосания разпит, преди Арнолд да се върне. Щеше да се появи всеки момент, нямаше да му отнеме много време да донесе нужното. От склада.

— Инспектор Андерсън, как счупихте ръката си? — попитах.

Челюстта му беше като менгеме на работен тезгях. Видях как масивните челюстни мускули от двете страни на лицето му се издуха, когато той стисна зъби.

— Паднах — отговори той.

— Паднали сте?

Колебание. Адамовата му ябълка подскачаше.

— Да, подхлъзнах се на леда. Ще ви разкажа подробно, след като приключим тук — отговори той с пресъхнала уста.

Отпи още една глътка вода. Виждал бях много притеснени хора на свидетелското място. Някои треперят, други отговарят прекалено бързо, трети дават лаконични, едносрични отговори, на някои пък им пресъхва устата.

Не очаквах Андерсън да каже истината. И не споменах какво се е случило всъщност, но исках той да си помисли, че може и да го направя. Просто за да го притесня. А в отговор той ме заплаши.

Вратата в дъното на залата се отвори. Арнолд се върна с няколко охранители. Около петима. Чудата процесия — носеха торби, кашони, а двама мъкнеха тежък матрак. Престанах да задавам въпроси и изчаках колоната да се приближи към мен по централната пътека. Върволицата от странни предмети предизвика озадачени погледи от страна на публиката.

Чух Прайър да трупа точки пред присъстващите.

— Дали накрая ще се появи и духов оркестър? — попита той.

Приведох се към масата на обвинението и отговорих:

— Да, има и оркестър. За да ви изсвири погребален марш.

Преди с Прайър да се хванем за гушите, съобщих на Хари, че отправям искане да ми бъде позволена една демонстрация, докато подлагам Андерсън на кръстосан разпит. Хари нареди да изведат журито и двамата с Прайър се приближихме към съдийската маса.

— Доколко научна е демонстрацията? — попита Хари.

— Не съм учен, Ваша чест, но имам вещо лице, а останалото е просто физика — отговорих.

— Ваша чест, обвинението не е предупредено. Нямаме представа какво предлага господин Флин и настояваме искането да бъде отхвърлено. Това е засада.

— Удовлетворявам искането — оповести Хари. — И преди да си наумите да обжалвате решението ми, предлагам да помислите над следното: не ми убягна номерът, който скроихте с оръжието на убийството. Ако господин Флин беше поискал време, за да се запознае с тази улика, щях да му го дам. Допускам, че разполагате с нея от известно време. Ако забавите процеса, току-виж, съм решил да си запълня времето, като взема клетвени показания от криминалиста относно това кога е открил тези следи върху масичката.

Прайър отстъпи назад с вдигнати ръце.

— Както желаете, Ваша чест. Нямам намерение да забавям процеса.

Хари кимна, обърна се към мен и каза:

— Давам ви малко свобода на действие. Но отсега нататък, ако някой от двама ви има доказателства, които иска да представи в съда, предупреждавайте се взаимно.

— Всъщност трябва да използвам някои снимки. Направени са вчера на местопрестъплението.

— Представете ги сега — нареди Хари.

Извадих телефона си и изпратих в прокуратурата снимките, които Харпър направи в спалнята предишната сутрин. След това дръпнах Прайър настрани и му показах снимките на телефона си. Той не възрази да ги използвам. Вероятно защото не подозираше какво предстои. Ако надушваше какво се каня да направя, щеше да вдигне врява до небесата. Молех се това да се окаже решение, за което той ще съжалява.

Разпитът на Андерсън, проведен от Прайър, завладя колегите на Кейн. Полицаят ги въведе в света на доказателствата. Той беше подгряващият актьор в този спектакъл. Вниманието на всички заседатели беше приковано върху него.

Което много радваше Кейн. Защото това му даде възможност да насочи своето внимание другаде. Докато Андерсън свидетелстваше, Кейн посвети времето си на бележките на Спенсър, които лежаха върху коляното му.

Нито един от заседателите на задния ред не беше достатъчно висок, за да наднича през рамото на колегата отпред. Никой освен Кейн. Самият той си беше нахвърлил половин страница бележки. Ключови думи и фрази, с които да си припомня показанията. Отгърна страница и написа една-единствена дума.

„Виновен.“

Отново погледна в бележника на Спенсър. После в своя. Задраска плътно думата. След това я преписа на празен лист. Този път направи „в“-то по-право и по-издължено и стесни малко „о“-то. Стараеше се да пише приведен над бележника си, за да не позволи на хората от двете му страни да надничат в него. Освен това се стремеше да държи химикалката изправена и да не докосва страницата с ръце.

През по-голямата част от живота си Кейн се бе упражнявал да бъде някой друг. Понякога запазваше за известно време тези самоличности, особено ако беше заел мястото на реален човек. Друг път си измисляше фалшиви самоличности и се освобождаваше от тях скоро след като изпълнеха предназначението си. Имаше си любими, които беше запазил за по-дълго. И скоро разбра, че за да ги запазва, трябва да се научи да подписва някои документи — нова шофьорска книжка, чекове, парични преводи, обичайните неща. В свободното си време Кейн упражняваше подписа на въпросната личност и скоро успяваше да го имитира съвършено. През годините стана много умел. Можеше да координира движението на химикалката и очите си като истински художник.

Накрая, след като остана доволен от опитите си, Кейн се облегна назад, отгърна бележника обратно на първата страница и скръсти ръце.

Прайър довърши разпита на свидетеля и Кейн с изумление видя как през вратата в дъното на залата влиза колона от хора, понесли кашони и дори един матрак. Видя Прайър да спори с Флин.

— Ваша чест, отправям искане да ми бъде позволена демонстрация по време на кръстосания разпит на свидетеля — каза Флин.

— Да чуем, но преди това изведете съдебните заседатели — нареди съдията.

Хората от двете страни на Кейн се надигнаха. Той направи същото и прибра бележника в джоба си. Изведоха ги през страничната врата. В повечето случаи журито напускаше ложата и отиваше в своята стая десетина пъти дневно, докато юристите спореха по правни въпроси. Кейн беше свикнал.

Служителката, отговаряща за журито, застана пред стаята и задържа вратата, докато влязат всички. Когато я наближи, Кейн попита:

— Извинете, може ли да отида до тоалетната?

— Разбира се, надолу по коридора, втората врата вляво — упъти го тя.

Кейн й благодари и тръгна по коридора. Тоалетната беше малка, тъмна и миришеше като повечето мъжки тоалетни. Една от крушките беше изгоряла. Два писоара, бели плочки. Кейн отиде в единствената кабинка, затвори и заключи вратата.

Започна да действа бързо.

Най-напред извади от джоба си пакетче дъвки. Вече беше отворено и една дъвка липсваше. Наклони пакетчето над дланта си и останалите се изсипаха. А заедно с тях — и пакетче с приблизително същата големина като отделните опаковани дъвки. Кейн разви целофанената обвивка на пакетчето и измъкна отвътре чифт невероятно тънки латексови ръкавици. Сложи си ги бързо. Извади бележника си от джоба и откъсна листа, на който пишеше „виновен“. Смачка го на малка топка, като се стараеше поне първите три букви да се виждат. Пъхна смачканата бележка в джоба си, свали ръкавиците, мушна няколко дребни монети в тях, уви ги в тоалетна хартия, пусна ги в тоалетната и натисна бутона на казанчето.

Хитроумната измама има три основни елемента. Без значение дали си мошеник в Хавана, Лондон или Пекин. Въпреки всичко трябва да преминеш през тези три етапа. Може да се наричат различно и да се използват с различна цел, но става ли дума за измама, тези три етапа подсигуряват нейния успех.

Ето го отново вълшебното число.

По една случайност добрият кръстосан разпит също има три етапа. И по една случайност те са точно същите като използваните от второразредните мошеници и изтънчените измамници. Майсторството в измамата и в кръстосания разпит е по същество едно и също. А аз знаех точно как да използвам и двете.

Първи етап. Убеждаването.

— Инспектор Андерсън, ако се съди по снимките, които видяхме, от доклада за аутопсията на жертвите и от вашето разследване, има вероятност тези убийства да са извършени от някой друг, не от обвиняемия, така ли е?

Той изобщо не се замисли. Знаех, че няма да го направи. Втълпи ли си нещо ченге от отдел „Убийства“, почти невъзможно е да му го избиеш от главата.

— Не, не е вярно. Всички доказателства сочат, че обвиняемият е убиецът — спокойно отговори той.

— Защитата не е съгласна, но да допуснем за момент, че имате право и че всичко уличава обвиняемия като извършител. Възможно ли е обаче истинският извършител на това престъпление просто да иска вие, колегите ви и прокурорът да повярвате, че обвиняемият е убиецът?

— Искате да кажете, че някой просто е влязъл и е излязъл от къщата незабелязано и е подхвърлил уликите срещу Робърт Соломон, така ли? Не — овладя смеха си Андерсън, — извинете, но това е просто нелепо.

— Само по начина, който описахте на съдебните заседатели, ли е възможно да са станали убийствата? Бухалката да е използвана за убийството на Карл Тоузър, а после ножът — за Ариела Блум, докато двамата са лежали в леглото?

— Това е единственият сценарий, който съответства на доказателствата — каза Андерсън.

Върнах се при лаптопа си, влязох във видеосистемата на съда с паролата си и качих две от снимките, които Харпър беше направила предишния ден сутринта. Погледнах екрана и видях, че Прайър е оставил там снимката от местопрестъплението. Щеше да ми е от полза. Шепнешком дадох наставления на Арнолд как да избира изображения и как да ги пуска на екрана. Станах, намръщих се заради засилващата се болка и си напомних скоро пак да взема обезболяващи. Трябваше да издържа още малко. Погледнах към кашона, матрака и сака върху матрака.

Втори етап. Разплатата.

— Инспектор Андерсън, погледнете на екрана снимката на жертвите. Точно така ли ги намерихте, когато пристигнахте на местопрестъплението? — попитах.

Той отново погледна снимката. Карл на една страна с окървавен тил. Ариела по гръб, с кръв по корема и гърдите и никъде другаде.

— Да, така ги намерихме.

Прочетох доклада на патоложката от местопрестъплението. Съдържаше подробно описание за положението на телата и раните по тях. Тя беше пристигнала към един през нощта. И беше определила часа на смъртта в рамките на три до четири часа по-рано.

С два изпънати пръста дадох знак на Арнолд да смени снимката на екрана. Близък план на етикета в основата на матрака от местопрестъплението.

— Инспектор Андерсън, матракът на пода е „Немослийп“, продуктов номер пет-пет-шест-едно. Ще потвърдите ли, че номерът е същият като този на матрака на снимката с кървавите петна от жертвите?

Той погледна снимката и каза:

— Така изглежда.

— Според доклада на патолога торсът на Ариела се намира на трийсет сантиметра от левия край на леглото, а главата й е на двайсет и два сантиметра от горния край на леглото. Така ли е?

— Така ми се струва. Не мога да си спомня точно, без да прочета доклада отново.

Замълчах, докато помощникът на Прайър намери копие от доклада и го даде на Андерсън. Насочих го към съответната страница по памет. Никога нищо не забравям — умение, което ми е от огромна полза в адвокатската практика.

— Да, бих казал, че е така — отговори Андерсън.

Потвърди и че според патолога главата на Тоузър е била на шейсет сантиметра от горния край на леглото и на четирийсет и пет от десния край.

Вдигнах сака от матрака и извадих съдържанието му на пода.

Ролетка. Маркер. Стъклена чашка. Царевичен сироп. Бутилирана вода. Сладкарска боя. Чаршаф.

Разтворих новия чаршаф и застлах с него матрака. Измерих разстоянията, определящи положението на жертвите според патоложката, и с маркера нарисувах два кръга на чаршафа. После изпънах пръст към Арнолд — исках първата снимка да се появи на екрана.

Изображението на екрана се промени. Снимка на матрака, направена вчера. Широка и плътна кървава следа върху леглото от страната на Ариела, и бледо петно от страната на Тоузър, горе-долу с големината на чаша за кафе.

— Инспектор Андерсън, ще се съгласите ли, че отбелязаното от мен върху това легло съответства на кървавите петна от снимката?

Без да бърза, той сравни снимката с матрака на пода и отговори:

— Повече или по-малко.

— Докладът на патолога е пред вас. Там е записано, че теглото на Ариела Блум е петдесет килограма, а на Карл Тоузър е сто и пет килограма, така ли е?

Той разлисти страниците и отговори:

— Да.

— Не ви изпитвам по математика, но Карл Тоузър е тежал два пъти повече от Ариела Блум, нали?

Той кимна. Размърда се на мястото си.

— Отговорете за протокола — настоях.

Андерсън се наклони към микрофона и каза:

— Да.

Отворих кашона и извадих две метални тежести. Показах ги на Андерсън. Той се съгласи, че едната е десет килограма, а другата — двайсет. Поставих едната тежест върху матрака от страната на Ариела, а другата — точно под кръга откъм страната на Тоузър. Още преди да продължа, ми стана ясно, че демонстрацията ще свърши работа. Разбрах го още тогава в спалнята на Боби, когато с Харпър бяхме легнали на леглото. Двайсеткилограмовата тежест потъна в матрака много повече. Хлътна в него. Десеткилограмовата остана поне с няколко сантиметра по-високо върху матрака.

— Инспектор Андерсън, да се върнем отново на доклада на патолога. Там е отбелязано, че Ариела Блум е претърпяла съществена кръвозагуба. Почти един литър, така ли е?

Той намери данните в доклада.

— Да.

Отворих бутилката вода, отлях малко в своята чаша върху масата на защитата, после бавно излях царевичния сироп във водата и добавих две капки червена сладкарска боя. Завъртях капачката и разклатих бутилката. Отново развъртях капачката и напълних малката чашка.

— Инспектор Андерсън, тази чашка е с обем петдесет милилитра, както можете и сам да проверите. Искате ли да го направите? — попитах.

— Вярвам ви — отговори той.

— В лабораторията на Нюйоркската полиция използват разтвор от една част царевичен сироп и четири части вода като съответствие на консистенцията на кръвта. Пише го в наръчника им с указания за възстановки на местопрестъпления, който ползват анализаторите на следите от кръв. Знаехте ли го?

— Не, но не го оспорвам — отговори Андерсън.

Стараеше се да не губи точки, защото знаеше, че съм подготвил изненада. Ако спореше ненужно, щеше да подкопае свидетелските си показания. Всички нюйоркски ченгета получават еднаква подготовка, преди да свидетелстват. Разпитвал съм предостатъчно и знам какво правят.

Бавно излях стъклената чашка върху тежестта от страната на Ариела. В основата на тежестта се образува локвичка, после тъмното петно се разпростря. Една струйка прекоси матрака и се уви около тежестта от страната на Тоузър. Възелът от мускули на челюстта на Андерсън се задвижи като помпа. От три метра чувах глухото скърцане на зъбите му.

— Инспекторе, може да станете и да огледате матрака, ако искате, преди да отговорите на въпроса ми. Погледнете снимката на екрана и ми кажете какво не е наред на нея?

Андерсън погледна екрана, погледна и матрака. Беше слаб актьор. Потърка слепоочията си и поклати глава в безуспешен опит да изрази объркване.

— Не разбирам какво имате предвид — каза той.

Знаех, че се старае да ме затрудни, но отговори неправилно и ми даде възможност да обясня всичко на него и — най-важното — на заседателите.

Арнолд показа снимката на жертвите, направена на местопрестъплението. Той поне ми четеше мислите. Още преди да отворя уста, забелязах, че Хари си води бележки. Беше ме изпреварил.

— Инспектор Андерсън, по тялото на Карл Тоузър няма кръв от Ариела Блум, нали?

— Не, струва ми се — отговори той.

Прайър беше чул предостатъчно. Скочи от мястото си и застана до мен.

— Ваша чест, обвинението възразява срещу този… цирк. Няма никакво значение дали кръв или някаква си друга смес се стича към другата половина на този матрак. Матракът в дома на обвиняемия не е изследван. Той е различен. Нищо не доказва, че каквото виждаме тук непременно би се случило и на матрака от местопрестъплението.

Веждите на Хари се извиха силно и той потропа с химикалката си по бюрото.

— Господин Флин, оставих ви да стигнете дотук, но господин Прайър повдига основателен въпрос — каза Хари.

Трети етап. Изиграването.

Погледнах към зрителите, които напрегнато очакваха отговора ми. Прочетох много неща по извърнатите към мен лица. Някои изразяваха съмнение, други бяха объркани, но повечето бяха заинтригувани. От месеци слушаха една-единствена история — че Боби Соломон е убил съпругата си и шефа на охраната си. Сега може би щяха да чуят нещо различно.

Всички обичат интересните истории.

Намерих сред зрителите лицето, което търсех.

— Господин Чийзман, бихте ли станали, моля?

Мъж на около петдесет години гордо се изправи на втория ред сред публиката. Имаше гъста и старателно сресана черна коса, а мустаците му изглеждаха обгрижвани като домашни любимци. Едър мъж с тъмносин костюм, бяла риза и смарагдова вратовръзка. Отново се обърнах към Хари.

— Ваша чест, това е господин Чийзман. През две хиляди и трета година той е създал и патентовал матрака „Немослийп“. Изработен е от латекс и плат, който е сто процента непромокаем. Гарантирано. Матракът попива течности толкова, колкото и закалената стомана. Освен това е хипоалергенен, антибактериален, противогъбичен и се използва в хотелите по цял свят. При нужда господин Чийзман ще даде показания веднага, извънредно, ако господин Прайър желае да го подложи на кръстосан разпит.

Хари едва смогна да прикрие задоволството си, докато гледаше господин Чийзман. Но най-много ме зарадва изражението на Прайър. Да кажа, че беше изненадан, е неточно. Все едно се блъсна в стена, цялата в надписи „невинен“.

— Хм, Ваша чест, ще се въздържа от въпроси към господин Чийзман в този момент — каза той.

— Нека тогава разпитът на първия свидетел да продължи — отсъди Хари.

Стъпих на шията на Андерсън още преди Прайър да смогне да се върне на масата на обвинението.

— Инспектор Андерсън, както вече установихме, по тялото на господин Тоузър няма кръв от Ариела Блум. Нито капка. Възможно ли е по време на убийството жертвите да не са били разположени така, както сте ги намерили?

— Не, според мен жертвите са били убити там, където лежаха — настоя Андерсън.

— Съгласен ли сте, че течностите се стичат надолу? — попитах.

— Аз… разбира се — отговори той.

— Елементарна физика. Карл Тоузър е значително по-тежък от Ариела Блум. Матракът е бил хлътнал под тежестта му. Кръвта от тялото на госпожа Блум би трябвало да се стече надолу според закона за гравитацията и да се озове върху тялото на господин Тоузър, нали така?

Той се поколеба. Устните му помръдваха, но от гърлото му не излизаше звук.

— Възможно е — каза.

Приготвих се за съкрушителния удар. На екрана се появи снимката на петната върху матрака, която направи Харпър.

— Ако Тоузър е бил на онова легло, когато госпожа Блум е била наръгана, по тялото му щеше да има кръв. След като видяхме демонстрацията, не е ли очевидно, че Карл Тоузър не е бил на леглото по време на убийството на другата жертва? Имало е достатъчно време кръвта да засъхне и да попие в чаршафа, преди тежкото тяло на Карл Тоузър да бъде положено върху матрака.

— Възможно е — отговори той.

— Искате да кажете, че е вероятно?

— Възможно е — процеди той през зъби.

— В началото на кръстосания разпит казахте на съдебните заседатели, че единствената възможност е убийствата да са станали в това легло, докато жертвите са лежали заедно. Сега фактите сочат към нещо различно, нали? — попитах.

— Може би. Което не променя факта, че клиентът ви е човекът, който ги е убил — каза той.

Бях готов да продължа с Андерсън. Имах още много въпроси относно проведеното от него разследване. Само че съдията вдигна ръка и ме накара да спра. Човек от охраната на съда му шепнеше нещо. Хари се изправи и оповести:

— Двайсет минути почивка. Адвокатът и прокурорът незабавно да се явят в кабинета ми.

Беше бесен. Размени няколко думи с униформения служител, после хлътна в задния коридор още преди приставът да нареди:

— Всички да станат.

Нямах представа какво се е случило. Прайър също.

Само че нещо ставаше. Видях, че отговарящата за журито събира бележниците на заседателите. По дяволите. Последното, от което имах нужда, беше ново жури. Тъкмо започвах да печеля тези хора на своя страна.

Каквото и да се беше случило, Хари беше адски ядосан.

Някаква глъчка привлече вниманието ми. Забелязах откъде идва и направих крачка назад. През всичките си години като адвокат не бях виждал подобно нещо.

В ложата беше избухнала караница.

Беше изчаквал най-подходящия момент.

Трудно му беше да прецени кога ще настъпи той при толкова много народ. Кейн открай време се чувстваше напрегнат сред хора. Години наред се приспособяваше и към най-незначителните особености на онези, които набелязваше: към гласа им, изговора, стойката, навиците, тиковете, ритъма на дишането им, мириса им, дори към начина, по който скръстват ръце.

Когато седеше сред другите заседатели, не можеше просто да се абстрахира от тях. Осезателно усещаше присъствието им. Понякога — нетърпимо осезателно. А друг път се радваше, че е така.

Например сега.

Усещаше какво става дори без да поглежда. Флин беше подмамил обвинението в капан. Високият пълен мъж на втория ред. Чийзман. И столовете сякаш се завъртяха към него. Зашеметяващ ход.

Кейн вдигна десния си крак и плавно го преметна върху лявото коляно. Захлупи ръка върху скръстените си крака и зачака. Знаеше, че хартиената топка се е търкулнала към предния ред. Усети как стъпалото му я докосна. И за съвсем кратко чу шумоленето на хартията.

Спенсър погледна наляво, търсеше откъде идва шумоленето. После надясно. Не забеляза нищо. Трябваше да се наведе, за да види хартията.

Кейн вече не виждаше смачкания на топка лист от бележника, макар че инстинктивно знаеше точно къде е.

Бетси, заседателката отдясно на Спенсър, облегна длани на стола си и се намести, изпъна крака и ги пъхна под стола, кръстосвайки глезени.

Беше чула нещо. Кейн също го чу. Този път по-силно. Шумолене на хартия. Бетси се наведе да провери и измъкна хартиената топка. Застина неподвижно, стиснала находката и вторачена в нея, все едно е кристална топка за гадаене.

Ясно се виждаше думата „виновен“, написана с химикалка. Рита седеше до Кейн. Беше видяла как Бетси вдига нещо от пода. Рита се наклони напред и докосна рамото на Бетси.

— Божичко, „виновен“ ли пише? — прошепна тя.

— Точно така — увери я Бетси.

Двете жени проточиха шии към Спенсър.

— Какво правиш, Спенсър? — попита Бетси.

Той се извърна към нея.

— Какво е това? — каза озадачено.

Служителката, отговаряща за журито, ги чу и мина покрай Кейн, преди да се наведе и да ги прикани да запазят тишина. И тогава видя смачкания лист. Бетси го завъртя така, че тя да прочете написаното. Жената светкавично се изправи. Каза им да мълчат, грабна листа и се отправи към съдията.

Кейн остана безучастен, но си лепна недоумяващо изражение.

Служителката вече беше далече и Бетси даде воля на чувствата си:

— Ах, ти, гаден манипулатор! — възкликна тя.

Всички заседатели я чуха.

Наложи се и петимата охранители да се намесят, за да успокоят заседателите. Те продължаваха да се карат, докато ги извеждаха от залата. За пръв път от години виждах съдебни заседатели да рискуват да бъдат глобени за обида на съда.

Крис Пелоси, бледият уеб дизайнер, дърпаше пуловера на Спенсър с една ръка и сочеше Мануел Ортега с другата. Даниъл Клей, любителят на научна фантастика, заедно с възрастния Брадли Съмърс и преводача Джеймс Джонсън крещяха на всички да млъкнат. Нищо не постигнаха. С викове не можеш да накараш никого да замълчи.

Музикантът Мануел се репчеше на едрия Тери Андрюс. А Бетси и Рита през цялото време обсипваха с хули Спенсър Колбърт. Само един човек не участваше в пререканията и седеше мълчаливо с наведена глава — Алек Уин. Охранителите изведоха заседателите от залата.

Чувахме ги да се карат дори след като вратата се затвори зад тях.

— Боже, какво става? — попита Боби.

Извърнах се към клиента си и се опитах да го успокоя:

— Нямам представа, но каквото и да е, може да се окаже в твоя полза.

— Как? Каква полза?

— Още е много рано, но заседателите изглеждат разединени в момента. Което е благоприятен знак. Надявам се така да си остане.

Той като че ли разбра. Боби изглеждаше доста по-добре. Бузите му бяха възвърнали цвета си и лицето му някак грееше.

Усилията ми даваха резултат. Бях се отказал от много неща, за да седя до него и да го представлявам. Като го гледах сега, бях наясно, че съм направил правилния избор.

— Значи имаме шанс? Еди, за пръв път виждам този нож днес! Уверявам те, че нито съм го докосвал, нито съм го виждал преди.

— Боби, бухалката беше в спалнята. Руди ми каза, че обикновено си я държал долу, до входната врата.

— Да, точно така. Израснал съм във ферма, а баща ми не обичаше оръжията. Непрекъснато държеше една дебела дъска до входната врата. За да се пазим, нали разбираш? Веднъж я разцепи в главата на някакъв събирач на дългове. Лежа в затвора няколко месеца. Когато излезе, отиде да си купи бейзболна бухалка. Държеше я на същото място. В малка ниша до вратата. Казваше, че тя няма да се строши толкова лесно. Винаги съм държал бухалката до вратата където и да живея, каквато и охрана да имам. Но никога не съм я използвал.

— Ясно.

Хрумна ми нещо за бухалката и за връзката й с тайнствената синина на гърлото на Карл Тоузър.

Съдебната секретарка дотърча и съобщи, че съдията се изнервял от забавянето ни. Последвахме я до кабинета на Хари и този път Прайър си държа езика зад зъбите. Изглежда, се притесняваше за журито. Няма голяма вероятност дванайсет души, които се карат помежду си, единодушно да обявят някого за виновен. Той се бореше да ги спечели отново на своя страна и го съзнаваше.

Хари седеше на бюрото си. Без тогата, която висеше на закачалката. Беше по бяла риза и черен панталон с тиранти. Върху бюрото му имаше смачкан лист хартия, а до него — купчина бележници.

Настанихме се в плюшените кресла срещу Хари. Секретарката седна на своето бюро, влезе и стенографката. Започна да печата на стенографската си машина веднага щом Хари заговори. Този разговор щеше да се протоколира.

— Господа — поде Хари, — имаме манипулатор в журито.

— По дяволите — изруга Прайър.

Аз потрих лице и помолих Хари за чаша вода. Изпих поредната доза обезболяващи. Имах належаща нужда. По-силна от всякога. Освен счупеното ребро беше започнала да ме цепи главата. Не ми създаваше ядове почти през целия ден, стига да не докосвах издутината в задната част на черепа, но главоболието вече ставаше неудържимо. И не се дължеше на удара с палка от предишната вечер.

Съдебен заседател манипулатор.

За пръв път ми се случваше, но бях чувал много разкази и бях чел за такива случаи по вестниците. Манипулатор със свои цели. В повечето случаи беше познат на обвиняемия. Далечен роднина или приятел. Който си е наумил нещо — да насочи процеса към желания от него изход.

— Кой? — попита Прайър.

— Погледнете това, но не го пипайте — каза Хари. — Предостатъчно отпечатъци има вече.

И двамата се изправихме и разгледахме смачкания лист върху бюрото на Хари. Щом видях думата „виновен“ на листа, подхвърлен сред заседателите, още по-силна болка прониза черепа ми.

— Ще прекратиш ли делото? — попитах.

— Още не съм сигурен. Прегледах бележниците, които раздадохме на съдебните заседатели. Мисля, че открихме чий е почеркът. Два бележника са празни, а почеркът в останалите няма нищо общо с това тук. Не съм специалист графолог, но приликата е очевидна — каза Хари и посочи към отворен бележник върху бюрото си.

Почеркът в бележника не просто приличаше на този от смачкания лист, а беше съвсем същият.

— Според мен съвпадат, Ваша чест — отбеляза Прайър.

— И според мен — потвърдих.

Хари помоли секретарката да доведе въпросния заседател в кабинета му. Не чакахме дълго. Спенсър Колбърт влезе и Хари го покани да седне на стола встрани от бюрото му. Нямах нищо против да изгубя точно този заседател. На хартия уж беше подходящ за нас. Творческа личност, хипстър с либерални убеждения, който носеше поло блузи и пушеше трева. Би бил идеален.

Мъжът седна неловко, като дете, повикано в кабинета на директора, защото се е сбило в двора на училището.

— Господин Колбърт, разговорът се протоколира. Кажете ми, вие ли написахте думата на този лист и после го подхвърлихте като послание към колегите си от журито? — попита Хари.

— Моля? Не, нямам нищо общо с това.

— Прилича на вашия почерк — отбеляза Хари.

Колбърт понечи да каже нещо, но се отказа. Сви рамене и отговори:

— Не знам нищо за тази бележка. Не е написана от мен, Ваша чест.

— Не съм вчерашен, господине. Сравних листа с бележника ви. Давам ви последен шанс — настоя Хари.

Младежът се вторачи в пода и явно се накани да каже нещо, но после просто поклати глава.

— Един момент, господин Колбърт. Преди да кажете нещо, искам да знаете, че мога да разпитам заседателите един по един. Или пък ми спестете това. Защото, ако се окажа принуден да изгубя още време в разпити, бъдете сигурен, че ще пренощувате в ареста, докато реша какво да ви правя — заплаши го Хари.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Мисълта, че може да прекара нощта заедно с още двайсет мъже в обща килия, събуди неподправена прямота у Колбърт.

— Не съм написал бележката. Но така или иначе, не мисля, че Соломон е виновен — отговори той и тутакси съжали, че си е отворил устата.

Съдията се завъртя на стола си с лице към нас и каза:

— Господин Колбърт, освобождавам ви от състава на журито. Все още не би трябвало да имате никаква преценка. Дори само това е достатъчно основание да ви освободя. Длъжен съм да отбележа, че не ви вярвам. Според мен вие сте написали бележката. Искали сте да убедите колегите си в обратното — че обвиняемият е виновен. Тъй или иначе, няма да допусна да продължите да се месите в хода на това дело. Възнамерявам да помоля Нюйоркската полиция да разследва случая. За ваше добро се надявам да казвате истината. Ако отпечатъците ви се окажат върху бележката, пак ще се видим. Ясно ли е?

Спенсър кимна и си плю на петите, преди да е загазил още повече.

— Заседателите капят като презрели круши, Ваша чест — отбеляза Прайър.

— Аз ли не знам! Трябваше да изберем половин дузина резерви. Ще предупредя заседателите да не обръщат внимание на бележката. Някой от вас иска ли да каже нещо? Но ви предупреждавам, че няма да удовлетворя искане за прекратяване на процеса.

И двамата поклатихме глава. Нямаше никаква нужда процесът да се обявява за невалиден заради случилото се. Ако Хари предупредеше заседателите да не обръщат внимание на бележката, нямаше правно основание за прекратяване. Не можех да направя нищо повече.

Двама охранители останаха при заседателите, докато те чакаха завръщането си в ложата. Никой не говореше. Кейн пиеше кафе и наблюдаваше колегите си. Повечето изглеждаха все по-ядосани.

Когато ги въведоха обратно в залата, там ги очакваше нов член на журито. Валери Бърлингтън беше около четирийсет и пет годишна, облечена със скъпи черни джинси и черна блуза. Носеше много бижута, повечето златни и всичките истински. Само тежката гривна на китката й сигурно струваше двайсет хиляди. Седеше далече от Кейн, в другия край на неговата редица.

Съдията ги уведоми, че Спенсър е освободен и неговото място ще заеме една от резервите. Както обеща, Хари инструктира заседателите да не вземат под внимание бележката и строго ги предупреди да не обсъждат делото, преди да са изслушали всички показания. Ясно им даде да разберат какви ще бъдат последиците.

След като Спенсър вече го нямаше, единствено Мануел притесняваше Кейн.

Но щеше да се наложи да почака.

Гласът на адвоката на Боби го изтръгна от мислите му. Беше подценил този Еди Флин. Повече нямаше да допусне тази грешка.

Андерсън никак не се зарадва да ме види отново. Малко свидетели ми се радват. Бях изгубил инерция и ченгето беше имало време да обмисли какво евентуално ще го попитам. Бях изгубил предимството на изненадата.

— Инспектор Андерсън, вече се съгласихте, че е възможно убийствата да са извършени различно от начина, който описахте на съдебните заседатели. Нека направя предположение. Да погледнем отново доклада от аутопсията на господин Тоузър — подканих го.

Андерсън намери документа и каза:

— Все още съм убеден, че двете жертви са убити в леглото, господин адвокат. Не знам защо няма кръв по тялото на господин Тоузър, но това нищо не променя.

За момента подминах думите му. Възнамерявах обаче да се върна на тях.

— На трета страница на доклада е спомената една синина на гърлото на господин Тоузър. Широка е около сантиметър и е дълга осем сантиметра. Виждате ли?

— Да.

— Как според вас се е появила тази синина, след като според вашия сценарий жертвите са убити в леглото, докато са спели?

Той се замисли, отгърна лист от доклада и разгледа скицата на тялото, където патоложката беше отбелязала всички наранявания.

— Не знам. Може би преди Тоузър да легне в леглото? Може би синината няма нищо общо с убийството?

— Несъмнено е възможно да няма нищо общо с убийството. Или пък може да се окаже най-важното нещо. Разгледайте тези снимки — подканих го.

Арнолд измъкна полицейските снимки, на които се виждаше останалата част от къщата. Кухнята, коридорите, дневната. Всички подове освен кухненския бяха покрити с бял мокет.

— Ако господин Тоузър не е издъхнал в леглото, най-вероятно е бил убит някъде другаде в къщата. Както виждате, никъде няма петна от кръв, нали? — попитах.

Този път той побърза да отговори:

— Никакви. Кръв от господин Тоузър открихме само на леглото — заяви Андерсън донякъде победоносно.

— Господин инспектор, ако нападател е проникнал в имота, метнал е торба върху главата на господин Тоузър и го е пристегнал отзад, бихте очаквали появата на подобна синина на гърлото му, нали?

Андерсън удари спирачки. Не беше очаквал въпроса.

— Може би, но господин Тоузър не е умрял от асфиксия. Ударен е по главата с бухалка.

— Така изглежда. Знаете ли къде обвиняемият обикновено е държал бухалката в дома си?

— Не бих казал — гласеше отговорът.

— В антрето, до входната врата.

Андерсън сви рамене и поклати глава, все едно искаше да каже: „Е, и?“.

— Нападател, нахлул в дома му под фалшив предлог, би могъл да надене торба на главата на господин Тоузър в гръб, да я пристегне, с което да предизвика синината, после да грабне бухалката на обвиняемия и да убие господин Тоузър със силен удар по тила. Възможно е, нали?

Ченгето започна да клати глава още докато задавах въпроса. Не беше склонен да го признае и мислеше, че ще може да ме опровергае. Прайър можеше да възрази, но с удоволствие остави Андерсън да се поти над въпроса.

— Няма начин. Ако го е направил, къде са кървавите следи? Дори едничка капка кръв по този бял мокет бие на очи. Не бихме пропуснали кръв по него.

— Но ако убиецът е надянал торба на главата на господин Тоузър, може би дори найлонова торба с върви, тогава би могъл да нанесе удара където и да било в къщата, защото кървавите пръски от удара ще останат в торбата, нали?

Имаше логика. Това обясняваше синината на гърлото му и липсата на кръв от Тоузър по килима, обясняваше и защо по тялото му е нямало кръв от Ариела Блум. Когато тялото на Тоузър е било пренесено нагоре по стълбите и поставено в леглото до нейното, сърцето му вече е било спряло. Тоест не е имало и кървене. А изтеклата кръв на Ариела вече е била попила в чаршафа.

— Не разбирам. Ако се е случило така, защо ще убива Ариела Блум и после ще слага трупа на Тоузър до нея в леглото? — попита Андерсън.

Елементарна грешка. Хари се канеше да предупреди Андерсън да не задава въпроси на защитата. Свидетелите никога не задават въпроси — само им отговарят. Този път обаче аз с радост отговорих на неговия:

— Защото, ако трупът на Тоузър бъде намерен до нейния, ще изглежда, че някой ги е сварил заедно в леглото и ги е убил. Това подсигурява мотив за Боби Соломон и насочва вниманието на следователите изцяло към него, като го отклонява от самоличността на действителния убиец, нали така?

— Това е вашето мнение — отговори Андерсън.

— Не става дума за мнение. Очевиден факт е, че по тялото на госпожа Блум не са открити никакви рани от самоотбрана, нали?

— Да. Допускам, че тя е спяла, когато е била нападната — каза Андерсън.

— Бихте ли ми подали веществено доказателство номер осем, моля? — казах на съдебната секретарка.

Тя се пресегна и извади бейзболната бухалка в прозрачен и запечатан плик за улики. Наведох се над матрака и леко замахнах с бухалката към металната тежест, която беше на мястото на главата на Тоузър в леглото.

Глухият удар отекна в залата.

— Ударът на бухалка от кленово дърво по метал кънти адски силно. Но и ако бухалката се е стоварила върху черепа на Карл Тоузър, би трябвало да се е чул силен шум, нали?

— Да, би трябвало, съгласен съм.

— И госпожа Блум, която според вас е спяла на сантиметри от този шум, би се събудила, нали?

Той вдиша през носа си. Продължително, за да овладее безсилието си.

— Не мога да кажа.

Време беше да продължа нататък — масичката и ножът бяха съществени елементи в делото.

— Колко пъти претърсихте къщата за оръжието на убийството? — попитах.

Той се замисли и отговори:

— Може би десетина.

— И не намерихте ножа при нито един от тези обиски?

— Не, както ви казах, намерих го вчера.

— Хубаво скривалище, а? — отбелязах.

Андерсън кимна с крива усмивка.

— Може и да е хубаво, но накрая го открихме.

— Единствената причина оръжието да е скрито в абажура е нежеланието на убиеца да го намерите, съгласен ли сте?

— Точно така.

— Да допуснем, че обвиняемият е стъпил върху масичката, за да скрие ножа, и я е съборил. Но защо после не я е изправил?

— Не знам — отговори Андерсън.

— Намерили сте ножа само защото масичката е била преобърната, нали?

— Може и така да се каже — съгласи се той.

— Тя ви е подсказала, че убиецът може да я е използвал за нещо, нали?

— Да.

— Ако убиецът беше изправил масичката, нямаше да намерите ножа, така ли е?

— Вероятно не.

— И има почти седем минути между обаждането на спешния номер и първата полицейска кола, която пристига на местопрестъплението?

— Да, така мисля.

— Предостатъчно време убиецът да прикрие факта, че се е покатерил върху масичката, като просто я изправи, не сте ли съгласен?

— Донякъде…

— Да допуснем, че сте прав и че обвиняемият е убиецът, който се опитва да скрие ножа, където никой няма да го търси. В абажура на лампа. А после чупи една ваза и събаря масичката под лампата. Да не искате да ме убедите, че обвиняемият е оставил и нея, и счупената ваза на пода? Тези предмети със сигурност ще насочат полицаите към оръжието на убийството, както сам признахте. Няма логика обвиняемият да остави такъв безпорядък, ако той е убиецът, не сте ли съгласен?

— Убийците допускат всякакви грешки. Затова ги залавяме.

Показах на екрана счупеното стъкло на рамката за снимки от нощното шкафче в спалнята.

— Господин инспектор, възможно ли е шумът от счупено стъкло, който се чува по време на обаждането на спешния телефон, да е от тази снимка, която клиентът ми е съборил от нощното шкафче?

— Възможно е.

Изглеждаше доволен от този отговор. Почти бях приключил с Андерсън. Исках само съдебните заседатели да разберат, че не пренебрегваме банкнотата, намерена в устата на Тоузър.

— Не сте провели лично изследване на банкнотата от един долар, нали?

— Не, не лично.

— Няма проблем. Ще боравим с данните, предоставени от криминалиста.

Спомних си предишната вечер и реших, че искам Андерсън да си тръгне с горчивина в устата. Екипът на Руди Карп си беше свършил работата във връзка с Андерсън — щеше да е неучтиво от моя страна да не се възползвам.

— Разполагаме само с вашата дума, че сте намерили оръжието на убийството, скрито в онзи абажур. Колко пъти са ви разследвали от Вътрешния отдел?

Андерсън присви очи и отговори ядно:

— Два пъти. И бях напълно оправдан и в двата случая.

Вперих поглед в свъсеното му лице и оповестих:

— След края на делото може да ви разследват отново — и, току-виж, този път им провърви.

Прайър възрази. Заседателите бяха предупредени да не вземат забележката ми под внимание.

— Благодаря, господин инспектор, засега нямам повече въпроси — казах.

Прайър не желаеше повторен разпит. На тръгване от свидетелското място Андерсън ми отправи убийствен поглед. Знаех, че е подкупен. Беше приятел на Майк Грейнджър. Малката им шайка пред кантората ми предишната вечер потвърждаваше факта, че в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция такива като Андерсън с лопата да ги ринеш. Бях си спечелил враг там. Много зъл враг.

Наближаваше един часът. Забелязах, че Хари погледна часовника.

— Госпожи и господа, време е за обедна почивка. Съдебните заседатели трябва да свършат нещо през нея. Предлагам да се върнем в залата в три часа. Закривам заседанието — каза Хари.

Когато се върнах на масата на защитата, Арнолд направи подробен анализ на реакцията на журито по време на речта ми.

— Харесват те. Не съм допускал, че ще го кажа, но не мога да го отричам. Мисля, че имаме четирима заседатели на наша страна. Две от жените кимаха, докато ти обясняваше за преобърнатата масичка. Ударът с бухалката по тежестта също се прие добре.

В този момент Боби се намеси в разговора:

— Радвам се, че сте на моя страна, момчета.

— Да не бързаме да се радваме. Обвинението има много свидетели, способни да ти навлекат неприятности. Прайър крие още изненади в торбата — казах.

Залата започна да се изпразва и аз забелязах в дъното й десетина мъже в костюми, застанали в редица. Боби все още имаше охрана. Бяха готови да го придружат до тясна стаичка в сградата, където той можеше да хапне бурито и да запази всичките си тайни. Усещах как му тежат. Този човек се измъчваше от вина. От истина, която беше избрал да скрие. Тя несъмнено бе свързана с нощта на убийствата. Какво премълчаваш, Боби?

Преди да се замисля по въпроса, видях, че към мен са се запътили две жени.

Харпър и Дилейни, приятелката й от ФБР. Не знаех какво са намерили. Трудно можех да разбера от израженията им. Разбрах само, че е нещо голямо. Пробиваха си път през последните зрители, които напускаха залата, а когато Харпър застана пред мен, каза:

— Трябва веднага да поговорим. Няма да повярваш.

Кейн не за пръв път се возеше в полицейски автомобил. Заедно с другите заседатели го изведоха през страничен вход на съда. Синьо-бели фордове краун виктория бяха паркирани до тротоара. Не можеха да ги паркират отпред, защото се бе наложило Пътна полиция да затвори половината централна улица заради тълпите пред сградата на съда.

Полицаят, който го откара до апартамента, не каза и една дума. Заедно се качиха с асансьора до третия етаж. Сержант Лок безмълвно изчака в тесния коридор на апартамента, докато Кейн си събираше багажа в спалнята.

Панталони, бельо, чорапи, две ризи. Специален сак. Кейн си го беше поръчал във Вегас още преди години. Беше ръчно изработен от дебела италианска кожа и изглеждаше точно като в деня, когато го беше взел от магазина. Самобръсначката, четката за зъби и хапчетата му също се озоваха вътре. Антибиотици. Прибра и дигиталния термометър, но едва след като си премери температурата и установи, че е нормална.

Кейн плъзна длан по шева от вътрешната страна на сака. Напипа тънката висулка на ципа и дръпна. Таен джоб, подплатен с алуминиево фолио, за да е неуловим от металдетекторите. Падаше се точно зад металната емблема на производителя. Ченгетата щяха да помислят, че детекторите им реагират на емблемата, в случай че изобщо реагираха.

Кейн си взе някои необходими неща. По-дребни предмети, най-основните принадлежности за едно убийство. Пъхна ги в тайния джоб, дръпна ципа и се върна при полицая в коридора. Сержант Лок разглеждаше списанията върху масичката в коридора.

— Ходите ли за риба? — попита той.

— Да, когато имам възможност — отговори Кейн.

— С няколко приятели ходим на река Освего два пъти годишно. В нея гъмжи от риба.

— И аз така съм чувал. Като започне сезонът, ще гледам да отида — отговори Кейн.

На връщане до Сентър Стрийт си разказваха риболовни истории. И двамата споделиха за голямата риба, която, аха-аха, да хванат. Всички рибарски истории си приличат. Лок въведе Кейн в сградата на съда през задния вход. После си тръгна. Кейн се беше върнал пръв в стаята на журито. Процесът не би трябвало да бъде прекалено труден. Знаеше, че е преценил добре колегите си. Замисли се какво му предстои по-нататък. От месеци планираше следващия си ход. Процесът го накара да се запита дали не трябва да промени плановете си.

Той извади монета от десет цента и я подхвърли над масата. Ези — придържа се към плана. Тура — чертае нов.

Животът и смъртта се запремятаха във въздуха. Съдба, предопределена само от случайността. Кейн щеше да действа предпазливо, както и да паднеше монетата. Несигурността го възбуждаше. Усещаше вълнението ниско в корема си.

Монетата тупна на масата, повъртя се и спря.

Тура.

Той я пъхна в джоба си и захапа един сандвич. Докато дъвчеше, се замисли за човека, който щеше да остане жив, пощаден от монетата. Никога нямаше да разбере какъв ужас е избегнал. Всъщност Руди Карп изобщо нямаше да заподозре, че е бил в опасност.

Разбира се, това означаваше, че някой друг трябва да плати.

Кейн взе сака си, излезе в коридора, отиде в тоалетната и се увери, че е празна. Заключи кабинката, извади предплатения си мобилен от тайния джоб и се обади. Вдигнаха му почти незабавно.

— Промяна на плана за Роуд Айланд — оповести Кейн.

— Тази твоя монета някой ден ще те вкара в беля. Нека позная: Карп отърва кожата — каза гласът.

— Монетата направи умен избор. Утре сутринта Флин ще бъде на страниците на всеки вестник и във всички социални медии в Америка. Идеален е. А сега ми кажи ще ми осигуриш ли каквото ми трябва? — попита Кейн.

— Допуснах, че може да решиш нещо такова. Очакваше се Флин да се превърне в новина. Мисля, че ще си доволен. Оставих необходимото в колата ти на „Кенеди“ — каза гласът.

— Вече е у теб?

— Възползвах се от възможността. Взех го. Флин и бездруго задава прекалено много въпроси. Андерсън едва не се издъни на няколко пъти. Трябва да го защитим.

— Разбира се, нали затова са партньорите. Според мен Андерсън ще се зарадва — каза Кейн. — Той мрази Флин.

— Знам. Почти ми е жал за адвокатчето. Няма представа какво го чака.

Тясната стаичка за консултации вонеше на евтин афтършейв и телесни миризми. На Дилейни явно не й правеше впечатление. Проблемът се оказа по-сериозен за Харпър, на която й трябваха няколко минути, за да се примири с неприятната миризма.

И двете носеха папки и отделни листове, които оставиха върху масата. Харпър започна първа.

— Жертвите на Ричард Пена са свързани с разследването около банкнотата от един долар — оповести тя.

Върху банкнотата в устата на Карл Тоузър беше намерена ДНК на Ричард Пена. Само че Пена беше умрял дванайсет години преди банкнотата да бъде отпечатана. Екзекутиран бе в славния щат Северна Каролина за четворно убийство. Правеше впечатление и броят на приписваните му други жертви. Разбира се, не беше възможно всички да са убити от него.

— На местопрестъпленията намерени ли са банкноти? — попитах.

Нито една от двете не ми отговори веднага. Спогледаха се, като че ли се договаряха коя да ми каже. Накрая Дилейни отвори една от папките и извади няколко снимки.

Четири снимки. Четири жени. Всичките бели. Всичките млади. Всичките мъртви. Ако се съди по снимките, всичките бяха намерени на поляна или на някаква тревна площ. Всичките бяха с разперени ръце и крака, като че ли са изпълнявали подскоци с махове. Не, подскоци „звезда“.

Имаха морави следи по гърлото. Нямаше други белези от насилие, но все пак беше трудно да се определи само по снимките. Всички момичета бяха напълно облечени. Суитчъри, тениски и джинси.

— Всички са били студентки в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Телата им са оставени на територията на кампуса, вероятно с микробус. Най-голямото момиче било на двайсет и три години — каза Дилейни.

Някакво пукане наруши концентрацията ми. Неволно бях стиснал паянтовия крак на масата и едва не го откъртих.

Пуснах го, постарах се да преодолея яростта си и да разгледам съсредоточено снимките. Отначало не го забелязах. После на едната снимка го видях да се подава от тениската на жертвата.

Долар, пъхнат в сутиена й.

И щом го забелязах, Дилейни извади следващата снимка. Беше колаж от снимките на всичките четири жертви. С банкноти от един долар, мушнати под сутиените им.

— Мамка му! — изругах.

— Ченгетата са скрили това от медиите. Намерили са ДНК по една от банкнотите. Отначало не открили съответствие в базата данни. След това полицията и охраната на кампуса помогнали за доброволно ДНК изследване на хиляда и четиристотин мъже, които живеели и работели на територията на кампуса. Установили съвпадение с Ричард Пена. Работел като домакин на една от сградите и за кратко излизал с последната жертва, Дженифър Еспозито. И, да, по банкнотите има знаци — каза Дилейни.

Тя извади още четири снимки. Държавният печат беше маркиран на същите места и на четирите. Същата стрела, същото маслиново листо, същата звезда.

— Ченгетата снимали банкнотите като улики. Не са забелязали знаците по тях или пък, ако са ги забелязали, не са ги използвали по време на процеса. ДНК следите и фактът, че всички жертви били удушени, се оказали най-уличаващата подробност — поясни Дилейни.

— И Пена дал ДНК проба доброволно? — попитах.

— Не е имал голям избор — отговори Харпър. — Колежът на практика задължил служителите си. Може би е мислил, че не е оставил следи. Убиецът е действал внимателно. Съвпадението на ДНК се оказало достатъчно да го осъдят рекордно бързо. Преди убийствата Чапъл Хил бил тероризиран от сериен изнасилвач на територията на кампуса. Не можели да припишат изнасилванията на Пена, но ченгетата явно започнали да четат между редовете и решили, че Пена е изнасилвачът, а после е вдигнал мизата. Градът живеел в страх от месеци и искали просто да сложат някого на електрическия стол за престъпленията. Пена нямал сериозна защита. Не можел да си позволи адвокат, а общественият защитник буквално дремел или просто не му пукало. Обжалванията му били отхвърлени бързо и категорично. Хората искали този тип мъртъв и властите се подчинили.

Светкавично действие. Обикновено правосъдната система протака. Не и в този случай.

— Пена твърдял, че е невинен, така ли? — попитах.

— До последния си дъх — отговори Харпър.

— Всички твърдели така — уточни Дилейни.

Избутах снимките и попитах:

— Кои всички?

Харпър стана от стола срещу мен и застана на тясното място зад Дилейни.

— Намерихме и други — поясни Дилейни. — След като си тръгнахте, получих одобрение за ново разследване. Банкнотата от случая на Соломон ми даде аргументи за пред шефовете ми. Пуснах известия до всички отдели „Убийства“ на шерифствата и окръжната полиция на тринайсетте щата по Източното крайбрежие. Щатите, които първи са подписали Декларацията за независимост. Допускам, че си се досетил за тази особеност. Добре. Отне ми известно време. Беше теория въз основа на три жертви, но не разполагах с достатъчно аргументи, за да накарам полицейските управления да възобновят приключени разследвания с вече произнесени присъди. Сега заради вашия случай директорът ми позволи да пусна известията. И да предупредя съдиите и съдебните служители в съответните щати. За пръв път го правим. Даде резултат.

Придърпах стола си по-близо до масата, докато Дилейни вадеше документи от папката. Четири папки, стегнати с ластици. Остави ги пред мен. Отворих първата. Вътре имаше изрезки от вестници, снимки, полицейски доклади.

— Палеж в църква на чернокожи в Джорджия — поясни тя. — Двама загинали. Частично изгоряла банкнота от един долар, намерена до туба с бензин. Банкнотата е използвана за запалването на огъня, после подпалвачът я угасил с крак. По пръстовите отпечатъци осъждат бял расист на име Аксел, който тъкмо спечелил два милиона долара от щатската лотария.

Дилейни потупа по следващата папка и каза:

— Касапина от Пенсилвания. Три жени, разкъсани на парчета в собствените им домове, обезобразени post mortem. И трите са намерени в рамките на две седмици през лятото на две хиляди и трета. Нападенията са осъществени в различни части на щата. Банкнотите са били пъхнати в бикините им. Джона Паркс, параноиден шизофреник, признава, че е извършил убийствата, въпреки възраженията на съпругата му, която му осигурява алиби. То се оказва недостатъчно да го спаси от затвора.

Следващата папка. Друго лице на мъртвец се вторачи в мен. Този път беше мъж зад волана на камион.

— Убиецът стопаджия. Петима мъже, всичките — шофьори на камиони. Качват пътник на автостоп в Кънектикът и накрая умират. Застреляни в главата от упор и обрани. Банкнота от един долар е била оставена на таблото. Полицаите я приемат като бакшиш за возенето. Отпечатъците по банкнотата отвеждат ченгетата до скитник, който тъкмо се е сдобил с дом след смъртта на далечен роднина. Завещал му значително състояние, но той нямал време да му се порадва.

И последната папка.

— Шестнайсетгодишната Сали Бъкнър. От Мериленд. Отвлечена, изнасилена, убита с двуостър нож. Полицаите намират банкнота от един долар в ръката й, когато изваждат тялото изпод верандата на съседната къща. Осемдесет и една годишният Алфред Гарек отрича да е извършил убийството. Няма ДНК, но разполагат с косвени улики. Тя ходела да му пазарува в събота сутрин и той винаги й давал по няколко долара. Отпечатъците на Гарек са намерени по банкнотата. Умира седмица след като го осъждат за убийство — разказа Дилейни. Поклати глава и добави: — Върху държавния печат на всички намерени банкноти има обичайната маркировка. На върха на стрелата, листото, звездата. Чакаме за новини от Ню Джърси, Южна Каролина, Вирджиния и Роуд Айланд. Може би не е действал в тези щати. Или ние просто още не сме разбрали.

Всички се умълчахме. Харпър се облегна на стената и се вторачи в пода. И тримата го усещахме — нещо черно и зловещо в стаята. Нещо, за което не си позволяваш да мислиш. Като деца всички се страхуваме от чудовището в килера или от дявола, който се крие под леглото. А родителите ти внушават, че само си въобразяваш. Че няма демони. Че няма чудовища.

Но ги има.

Правил съм много идиотщини през живота си. Наранявал съм хора. Убивал съм хора. Нямах избор, защитавах семейството си. Бранех други хора. Не е лесно да убиеш човек, независимо при какви обстоятелства. Знаех от опит, че Харпър е дърпала спусъка. Беше убила човек. Не бях сигурен дали Дилейни е наранявала някого, но не й беше нужно да го е преживяла, за да познава усещането. Беше граница, която понякога се налага да пресичаш.

Винаги обаче ти остава белег.

Но ето че имаше човек, който убива за удоволствие. За него това беше игра. Всъщност не беше човек, а едно от чудовищата.

Знаех кой въпрос ми се иска да задам, но просто нямах смелост. Устните ми бяха пресъхнали. Навлажних ги, преглътнах и попитах:

— Колко са жертвите?

Дилейни знаеше отговора. Харпър също. И това, което знаеха, им тежеше. Харпър затвори очи и прошепна:

— Знаем за осемнайсет. Двайсет, ако броиш Ариела Блум и Карл Тоузър.

— Ще броим ли Ариела и Карл, агент Дилейни? — попитах.

— Според мен, да, но сме едва в началото. Разследването не е приключило. Споделям го с вас само защото вие се обърнахте към мен. Готова съм да заявя в съда, че ФБР разследва евентуалната връзка на случая с известен сериен убиец, който действа по Източното крайбрежие, но само толкова. Без никакви други улики или информация. Ако Соломон бъде осъден за тези убийства, това ще е поредната врата, която се затръшва под носа ми. Знаете ли колко е трудно да се възобнови приключено разследване? При издадена присъда? Почти невъзможно е.

Стаята отново притихна.

— Има ли някаква връзка между всички тези жертви? Би трябвало някак да ги набелязва. Не може да действа съвсем безразборно — казах аз.

— Още не сме открили никаква връзка — отговори Харпър. — Работим по въпроса. Струва ми се, че ще ти бъда най-полезна, ако разследвам тази линия, Еди. Засега няма връзка между жертвите в отделните щати. Те са на различна възраст, от различни раси, с различен произход.

Кимнах. Тя имаше право. Само че нищо от това нямаше да помогне на Боби по време на процеса. Не и съществено.

— Би трябвало да има връзка. Ами знаците по банкнотите? Този тип си е поставил някаква зловеща мисия. Има цел. Има план. Убил е двайсет души, а ченгетата и федералните дори не го търсят. Успял е да натопи друг за всяко от убийствата — отбелязах.

Тази дума, тази странна червена дума — убийство. Сякаш се бе залепила за езика ми. Съзнанието ми просто не я пускаше.

Дадох си малко време да асимилирам нещата. След малко трябваше да се върна в съдебната зала. Затворих очи и пуснах мислите си да се реят. Някъде в подсъзнанието си знаех отговора.

Отговорът се появи бавно. Като едва доловима вибрация в стаята. Като трептенето на струна на цигулка. Леко, само от натиска на пръстите по струните точно преди да прозвучи първата нота от увертюрата. И после отговорът застана точно пред очите ми.

— Трябва ми време да прегледам тези случаи. Да се надяваме, че ще излезе още нещо от другите щати. Ако ще използваме този материал, трябва да го подредим и да намерим връзката между жертвите. И да предоставим доказателствата на Прайър, за да сключим сделка, нали, Дилейни? Затова ще прекратя процеса за днес — ще помоля Хари за отлагане до утре. Той ми каза почти директно, че мога да го получа, ако ми трябва. А на мен ми трябва. На всички ни трябва.

Докато говорех, очите ми блуждаеха из стаята заедно с мислите ми.

— За каква сделка говориш? — попита Дилейни.

— За еднократно предложение. Без преговори. Приемаш или отказваш. Искам утре да дойдеш в съда. Може да се наложи да свидетелстваш, но едва ли ще стигнем дотам. Достатъчно ми е само да покажеш материалите на прокурора и да ми обещаеш, че ако ми потрябваш, ще кажеш на журито каквото каза на мен.

Тя скръсти ръце, хвърли на Харпър поглед през рамо и после отново погледна към мен.

— Вече ви обясних, че не мога да го направя. Не мога да компрометирам разследването.

— Нищо няма да компрометираш. Ела в съда. Съгласи се да свидетелстваш, за да уведомя прокурора, че ще бъдеш свидетел. Само че няма да се наложи да даваш показания. Кълна се, че по този начин извършителят ще бъде задържан в рамките на двайсет и четири часа.

Дилейни наклони стола си назад, изненадана от смелото ми твърдение.

— И как смяташ да спипаш Банкнотата?

— Точно това е най-хубавото. Няма да го спипам аз. Ако утре всичко мине гладко, Банкнотата сам ще се напъха в ръцете на ФБР.

Новата съдебна заседателка зае мястото си в ложата доста шумно. Вече започваше да дразни Кейн. На левия си глезен носеше гривна с талисмани, която подрънкваше дори при най-леко помръдване. И на другите членове на журито им правеше впечатление. Валери Бърлингтън и гривната на глезена й скоро щяха да се превърнат в нетърпим дразнител дори за най-толерантните от тях.

Кейн си позволи да помечтае как реже стъпалото й. Улови се, че се е вторачил във вените под глезена й, издуващи кожата с фалшив тен като червеи в калище.

Валери люлееше стъпалото си, без да обръща внимание на цъкането с език и шушукането.

Кейн се разочарова, когато съдията им даде почивка до следващата сутрин. Хубавото беше, че ще има повече време за себе си. Върнаха се в стаята на журито, взеха саковете си и напуснаха сградата през задния вход. Жълт градски автобус ги изведе от Манхатън. Придружаваха ги двама мъже от охраната на съда. Пътуваха почти час по магистралата за летище „Кенеди“. Край летището имаше колкото щеш хотели на разумни цени. Прекалено скъпо беше да настаниш дванайсет съдебни заседатели плюс резервите в самия Манхатън.

Съдът обикновено ползваше „Холидей Ин“ и „Гардън Ин“, а в краен случай — „Грейдис Ин“ в квартал „Джамейка“. Оказа се, че не могат да ползват първите два, Кейн се беше погрижил за това. Седмица по-рано беше направил известен брой стратегически резервации във всеки от тях, само по пет-шест. Някои ангажира онлайн, някои — от различни телефони с предплатена карта. Под различни имена. За всяка резервация уточни стая и етаж.

В резултат на това нито в „Холидей Ин“, нито в „Гардън Ин“ имаха петнайсет свободни стаи на един и същ етаж, както установи съдебната служителка, занимаваща се с настаняването им. От съображения за сигурност трябваше да поставят охрана. А беше невъзможно да се наблюдават два или три етажа от хотел. Не разполагаха с толкова хора. Не, само един охранител. Един етаж. Такива бяха правилата.

Изпратиха ги в „Грейдис Ин“.

Автобусът спря и Кейн видя разочарованите физиономии, когато стана ясно къде ще бъдат настанени.

— Кога са свалили табелата „Хотел на ужасите“? — попита Бетси и вълна от напрегнат смях премина през заседателите и охраната им при спомена за хорър сериала.

Въведоха ги във фоайето. Повече приличаше на рецепция на погребално бюро. Тъмната дъбова ламперия по стените изсмукваше и малкото светлина, която проникваше през мръсните прозорци. Кейн долови мирис на зеленчукова яхния. Портиерът кимна на всеки от заседателите, докато се точеха покрай него, но не пое сака на никого. Всъщност изглеждаше леко подпийнал. Редица еленови глави на стената зад рецепционистката. Беше на осемдесет и няколко и беше глуха. На съдебната служителка щеше да й е по-лесно да разговаря по телефона с някоя от еленските глави.

Кейн уж случайно се озова до Мануел, докато чакаха във фоайето. Смушка го. Мануел го погледна. Кейн се приведе и прошепна:

— Знам, че смяташ Соломон за невинен. И аз съм така. Не бива да допуснем да отиде в затвора за нещо, което не е извършил. Ще поговорим по-късно, става ли? — И кимна многозначително.

Мануел се позамисли, после дискретно вирна палец.

Раздадоха им четиринайсет ключа. Истински ключове, не електронни карти. Такъв беше хотелът — някогашна внушителна сграда с близо четирийсет стаи, разположени на пет етажа. Асансьори нямаше. Охраната ги заведе на четвъртия етаж и те се разпръснаха по стаите си. Кейн се падна в четирийсет и първа стая, от дясната страна на коридора. Позабави се, докато отключваше, колкото друг заседател да стигне до вратата зад него.

Оказа се Валери. Той чу как подрънкването спира зад гърба му. Обърна се и попита:

— Валери, извинявай, но имам мигрена. Слънцето ще огрее тази стая рано сутринта и главата ще ме заболи. Имаш ли нещо против да се разменим?

Валери се усмихна, потупа Кейн по ръката и отговори:

— Не, разбира се, драги. Вземи моята стая.

Кейн пое ключа за стая трийсет и девет, усмихна се признателно и благодари на Валери, затвори зад себе си и заключи. Стаята беше малка и мръсна. Големият прозорец гледаше към корниза на долния етаж. Градината долу едва се виждаше.

Кейн метна сака си върху леглото, легна и заспа.

Силно тропане по вратата го събуди час по-късно. Той каза на охранителя, че не се чувства добре и няма да слезе за вечеря. Предпочитал да поспи. Не, нямало нужда да викат лекар.

Кейн успя да заспи отново и се събуди в един през нощта. Бодър. Отпочинал. С бистър ум.

Преоблече се, премери си температурата. Изпи още една доза антибиотици, приготви си сака, надяна ски маската и излезе през прозореца.

Хари веднага ми даде отсрочка. Прайър не възрази. Разполагах с време до сутринта да се подготвя. Когато залата се изпразни, останахме само аз, Арнолд и Боби. Холтън, чиято частна фирма имаше договор с кантора „Карп“, заяви, че ще остане като охрана на Боби. Уверих се, че е уредил с Карп хората му да го охраняват до края на седмицата. След това щеше да им плаща сам. Уговорката устройваше Руди — Боби поне щеше да е в безопасност, преди да го осъдят на доживотен затвор. В коридора чакаха петима бодигардове, готови да придружат Боби до вкъщи заедно с Холтън.

— Къде си се настанил? — попитах.

— В Мидтаун. Стара къща. Спокоен и хубав квартал. На горния етаж има дори стара паник стая с голяма стоманена врата. Руди нае мястото. Платил е до края на месеца. Кажи ми, още ли мислиш, че имаме шанс? — попита Боби.

Денят беше дълъг и вече си личеше, че е изморен. Можех да му кажа истината, но тя нямаше да му помогне. Инстинктът ми подсказваше, че има вероятност да заловим истинския убиец. Пред Дилейни трябваше да изглеждам сигурен в това, но дълбоко в себе си се съмнявах. Това дело все още разчиташе на късмета.

— Наистина мисля, че имаме шанс. Ще знам повече утре. Според мен Ариела и Карл са станали жертва на някаква извратена игра. Намерението на убиеца е било да натопи теб. Още не знам причината. Нито как точно го е направил. Трябва да се прибера да помисля. Утре ще ми кажеш къде си бил в нощта на убийствата — отсякох.

— Вече ти казах: не мога да си спомня! Божичко, ще ми се да знаех — отговори той.

Говореше, забол поглед в пода.

Лъжеше. Арнолд също забеляза.

— Боби, нямаш никакъв избор. Трябва да ми кажеш — настоях.

Боби поклати глава.

— Вече ти казах, не помня.

— Да се надяваме, че паметта ти ще се избистри до сутринта. Заседателите ще искат да знаят къде си бил и ако не можеш да им обясниш, ще загазиш — предупредих го аз.

Изпратихме Боби до коридора и ордата охранители, които щяха да го заведат у дома. Той обеща да се опита да поспи и да си изпие лекарствата. Запъти се към обезумялата тълпа, заобиколен от всички страни.

За пръв път имах възможност да поговоря истински с Арнолд. Запознах го с теорията ни за банкнотата. Отначало не повярва. Колкото повече подробности разкривах, толкова повече го заинтригувах.

— Смяташ ли, че ще убедим заседателите? — попитах.

Той потри плешивата си глава, въздъхна и каза:

— Струва си да опитаме. Сега, когато са изолирани, най-важното е да разберем кой е водачът.

— Водачът ли?

— Когато са в изолация, бързо ги завладява стадното чувство. Откъснати са от обичайния си живот и са поставени в стресова ситуация, в нещо като хиперреалистичен мизансцен. Положението е: ние или те. Заседателите ще се сближат. И ще се появи лидер. Не е задължително да е мъж. Много често жена поема тази роля. Изясниш ли си кой е алфа-субектът, насочваш усилията си към него. Спечелиш ли го, останалите от журито ще го последват.

Кимнах. Имаше логика. Най-неочаквано се зарадвах, че Арнолд е в екипа.

— Благодаря ти, наистина ми беше полезно да го знам — казах искрено.

Стана му приятно. Искаше да помогне.

— Знам, че невинаги сме се разбирали… съжалявам. Мисля, че правиш нещо страхотно за Боби — протегна ми ръка Арнолд.

Поех я. Не съм злопаметен.

— А, отдавна ми се ще да ти кажа нещо — продължи той. — За един от заседателите. Видях го… Ще ти прозвучи малко странно.

— Слушам те.

— Трудно е за обяснение. Преди години гледах по кабелната филм на ужасите за нюйоркския хайлайф. Май единият беше адвокат, друг беше демон, не знам. Наистина не помня тази част. Запомнил съм обаче една сцена. Някакво момиче се преобличаше в пробната на магазин и се усмихна на камерата. Лицето й се промени само за секунда. Усмивката се превърна в нещо като зловещо озъбване. Имаше остри зъби и дяволски очи. Другата актриса, главната героиня, не беше сигурна дали не се е заблудила, нали разбираш? Е, точно така се чувствам. Видях как лицето на този човек се промени за миг. Стана страшно. Злокобно — каза Арнолд.

Потеше се, имаше торбички под очите, в които ще се побере цял чувал с картофи. Изглеждаше посивял, изморен. И уплашен.

— Кой беше? — попитах.

Мобилният ми зазвъня. Извадих го от сакото си — непознат номер.

— Изчакай ме една секунда — казах.

— Виж, забрави за това. Извинявай. Сам не разбирам какви ги говоря. Вече шест месеца работя петнайсет часа дневно по това дело. Проведи си разговора, ще се видим утре.

— Прибери се, Арнолд. Почини си.

Изпратих го с поглед. Стресът причинява какво ли не. Не бях сигурен, но Арнолд като че ли халюцинираше. Или пък е било игра на светлината, нещо подобно.

Вдигнах. Оказа се автомонтьорът. Мустангът ми вече имаше ново предно стъкло. Сметката не звучеше плашещо, а човекът беше използвал възможността да регулира двигателя и да смени маслото. Благодарих му, уверих го, че ще си взема колата при първа възможност.

Предстоеше ми дълга нощ. Трябваше да прочета досиетата на новооткритите жертви на доларовите убийства. И да прегледам всяко доказателство за утре. Дилейни събираше специален екип в нюйоркския офис на Бюрото и се бяхме уговорили с нея и с Харпър да се видим на закуска в шест сутринта. Нямаше да мога скоро да си прибера колата.

Върнах се до кантората си с такси. Този път нямах посрещачи. Докато се мъкнех нагоре по стълбите, мислех за Кристин. Когато се добрах до първата площадка, бях решил да не затруднявам развода, щях да й дам каквото иска. Каквото беше най-добро за нея и за Ейми. Когато стигнах до вратата си, бях решил да й се обадя и да й кажа, че я обичам. Че я обичам повече от всичко на света и че след като приключа с това дело, ще се откажа от тази работа.

Само че вместо това изключих мобилния си. Върху бюрото ми имаше половин бутилка уиски. Налях си чаша. Подържах я дълго, преди да я излея в мивката и да се заловя за работа.

Най-напред прегледах документите по процеса — подготвих се за кръстосания разпит. След това се заех с досиетата по доларовите убийства. Не бях психолог, не бях криминалист, нито анализатор, ченге или федерален агент. Уменията ми в тази сфера бяха ограничени.

Само че разбирах от две неща.

Умеех да мамя. А тук имаше модел. Стръв и подмяна. Жертвите бяха убити по различен начин в различните щати. Бяха оставени банкноти от един долар, на които ченгетата не бяха обърнали внимание. Не ги винях. Самият аз бях забелязал маркировката по пеперудата, но я бях подминал точно като нюйоркските ченгета. Всички бяхме подминали тези знаци. Освен Дилейни. Подхвърлената улика водеше до невинен заподозрян. А господин Банкнота се местеше в друг щат, в друг град и започваше всичко отначало.

Второто, от което разбирах, бяха убийствата.

Бях отраснал край хора, които ставаха убийци. Когато бях измамник, почти всеки ден си имах работа с такива. Някои го правеха за пари. Повечето — за спорта. Познавах хора, на които им доставяше удоволствие да убиват. Различавах ги от километри. Единствената причина все още да дишам беше, че се постарах да разбера онези типове, за да знам как да не им се набивам на очи и да не ги предизвиквам открито.

Когато слънцето се показа от другата страна на „Грейдис Ин“, Кейн вече беше взел душ и си беше облякъл тениска. Лежеше на леглото и се мъчеше да заспи. Раната на крака му изглеждаше добре. Не беше прокървила въпреки физическото натоварване през нощта. Огледа я внимателно и смени превръзката. Нямаше признаци за инфекция. За всеки случай изпи още една доза антибиотици. Премери си температурата. Всичко беше наред.

Допускаше, че разполага с около час, може би дори час и половина, преди охраната да ги събуди за закуска. Мускулите му се отпуснаха. Вдиша дълбоко два пъти и се унесе в нещо като полусън, където подсъзнанието поемаше контрола.

Кейн се чувстваше доволен от свършеното през нощта.

Скоро охраната щеше да започне да тропа по вратите. И да се разнесе шумотевицата. И провикванията. А после — и писъците.

Какво ли не се говори за Федералното бюро за разследване. За политиката им. За тайния им политически дневен ред. За корупцията. За следенето на всеки американски гражданин. За грешките. За отнетия човешки живот.

В шест и пет в четвъртък сутринта обаче аз нямах нищо против ФБР. Докато ми наливаха кафе, бях готов да поддържам временното примирие.

Не можеше да не им се признае бързината, с която сформираха кризисен щаб за доларовите убийства. Дилейни разполагаше с достатъчно улики, за да принуди директорите да развържат кесията.

Въведоха ме в просторна зала без прозорци. Добре осветена. Пълна с бюра. С диаграма на убийствата върху стъклен панел, който разделяше залата по средата. Снимки на жертвите с биографични данни отдолу бяха групирани заедно с хората, осъдени за убийството им. Стъклото беше нашарено със стрелки, нанесени с маркер.

— Намерихме още едно — каза Дилейни зад мен.

Приближи се и закрепи снимката на момиче със ситни черни къдрици, облечено с кожено рокерско яке. Светла кожа. Усмивка на мажоретка. Беше на двайсет и няколко. До нея се появи снимката на висок мъж на средна възраст с мустаци. Полицейска снимка.

— Преподавател по английски, осъден за убийството на сервитьорка в Южна Каролина — поясни Дилейни.

— Кога? — попитах.

— През две хиляди и четиринайсета. Преподавателят тъкмо продал първия си роман на голямо нюйоркско издателство. Анулирали договора му след ареста — каза Дилейни.

На стената отсреща имаше хронология на убийствата и на наказателните дела на извършителите. Тя започваше от 1998-а с първите млади жени, за чиито убийства беше осъден Пена. И продължаваше до последния случай — преподавателя през 2014 г.

— Шестнайсет години — промърморих.

— Може би — съгласи се Дилейни. — Все още нямаме информация от няколко щата. Ню Джърси, Вирджиния и Роуд Айланд. Може и да е започнал по-рано, но едва ли много по-рано.

Трудно ми беше да се съсредоточа над снимките на жертвите. Животът на всяка от тях беше прекъснат безмилостно, жестоко. Мъже и жени. Имаха родители, приятели, дори свои деца. Загубата беше съкрушителна. Седнах на едно празно бюро. Залата вече започваше да се пълни с федерални. Дори беглата представа за болката, която беше причинил този мъж, беше трудно обозрима — като пожар на хоризонта. Лицата на жертвите сякаш тлееха. Имах усещането, че ако се приближа или се вгледам за по-дълго в нечие лице, то ще ме погълне и никога няма да ме пусне.

Дилейни демонстрираше безпристрастие, обичайно за федерален агент. Гледаше лицата на жертвите с окото на анализатор.

— Как го постигаш? — попитах.

— Кое?

— Гледаш всичко това и като че ли не те разстройва.

— О, разстройва ме, и още как — отговори тя. — Телата, мащабите на всичко, огромното страдание — като нищо ще влезеш в лудница, ако му се оставиш. Затова не гледам. Когато разглеждам някоя снимка, не виждам жертвата, а търся убиеца. Опитвам се да го надуша, да забележа почерка му или да открия някаква особеност. Трябва да затвориш очи за разрухата и да търсиш чудовището, което се крие зад нея.

Умълчахме се. Мислех си за всички тези хора.

— Е, той обясни ли ти вече как да заловиш този изверг? — попита Харпър.

Не бях усетил кога е дошла. Носеше огромна чаша кафе, купено отвън. Видимо й тежеше. Остави чашата на масата и седна до мен.

— Още не — отговори Дилейни.

Всъщност не бях сигурен дали ще се получи. Нямаше голяма вероятност, но след като цяла нощ мислих за Банкнотата, бях почти сигурен, че съм разгадал какво прави.

— Струва ми се, че действителните мишени са хората, които Банкнотата е натопил за убийствата. Вижте трите знака върху държавния печат. Допускам, че стрелата е за жертвата. Маслиновата клонка е знак за обществото, че извършителят е заловен и осъден. По-точно, този, когото е натопил. А звездата е за щата. Няма какво друго да е.

Харпър отпи голяма глътка кафе. Дилейни скръсти ръце и се облегна назад. Не бях сигурен, че съм успял да я убедя.

— Този тип прави почти невъзможното да натопи невинен човек за убийства, извършени от самия него. Вероятно усещането е приятно. Планираш убийство, извършваш го, а ченгетата не те търсят. Почти идеалното убийство, нали? Да допуснем, че си създаваш толкова главоболия, само и само да натопиш някого. Няма ли да останеш да се навърташ наблизо, докато не се увериш, че нищо неподозиращата ти жертва ще плати за твоите престъпления?

— Как точно се навърта? — попита Харпър.

— Мисля, че наблюдава съдебните процеси. За негодника това не е просто игра, а мисия. Представете си колко силен се чувства, докато седи в съдебната зала и гледа как осъждат друг човек за неговото престъпление. А най-хубавото е, че лично се е погрижил да стане така. Планът се осъществява безупречно пред очите му. Този тип наистина умее да прецаква хората. Успял е да осигури присъда за всеки, когото е набелязал. Не вярвам, че адвокатите не са били способни да спечелят поне едно от тези дела. Той обаче издейства присъда всеки път. И точно това му носи усещането, че е всесилен. Много убийци закопават хора заради силова игра. Защо този да е различен?

Химикалката в ръката на Дилейни препускаше по листа. Тя кимаше, докато си записваше.

— Много убийци ли познаваш, Еди? — попита.

— По този въпрос се позовавам на Петата поправка — отговорих.

— Телевизионни репортажи, снимки от процесите в местни и национални вестници, блогове. Можем да започнем да търсим този тип — каза Харпър.

— Ако съм прав, той ще бъде днес в съда, за да гледа Боби. Поставете петима-шестима агенти сред зрителите. Да видим какво ще стане, когато подложа свидетеля на прокуратурата на кръстосан разпит за Банкнотата. Ако извадим късмет, ще го подплашим. Нека си помисли, че знаем за него много повече, отколкото му се иска. Ако е умен, ще реши да се качи на първия самолет, който излита от летище „Кенеди“. Трябва просто да го хванете, преди да излезе от съдебната зала.

Дилейни и Харпър се спогледаха възбудено. Звучеше като добър план. Дилейни започна да разлиства една папка и измъкна нещо като подвързан доклад.

— Това е профилът на Банкнотата. Съставихме го тази нощ, затова е само в груби линии, но ще го допълвам. Съдържа известното му местонахождение на датите на убийствата. Ще добавя и периодите на последвалите съдебни процеси. Мисля, че си уцелил право в десетката, Еди. Схванах какво намекваш и ти, Харпър. Наистина има връзка между хората, осъдени за престъпленията на Банкнотата. Вече бяхме тръгнали по следата, но не можехме да потвърдим, докато не анализираме отново всички. Е, сега можем.

Тя ни подаде по един екземпляр от профила и ние разлистихме до раздела с подзаглавие „Избор на жертвите“.

Отгърнах на последната страница и прочетох заключението на профила:

— Той смята, че така убива американската мечта — отбелязах неволно.

Вдигнах поглед от профила и установих, че двете жени са се вторачили в мен.

— Явно търси целенасочено, за да открие мишената. Чрез местната преса и телевизия например. Добрата новина в края на вечерната емисия. Вероятно по този начин ги открива. Ще търся такива неща — каза Харпър.

— Ще те сложа при двама мои агенти — каза Дилейни. — Те и в момента прозвъняват местните медии.

В залата кипеше енергия. Дилейни съзнаваше, че затяга обръча около този призрак. Но въпреки това нещо в цялата работа ме притесняваше. Теорията изглеждаше правилна, но за много неща Банкнотата разчиташе на късмет. Нямаше друг избор. Засега беше извършил убийства в осем щата и при всичките осем процеса имаше осъдителна присъда на невинен човек. С Ню Йорк щяха да станат девет. Знаех по-добре от всеки, че докато се гледа наказателно дело, може да се случи какво ли не. Дори при много сериозни улики имаше променливи величини. Само на късмет ли се дължеше успехът на Банкнотата с присъдите в осемте процеса?

— Докато проверявате местните медии, събирайте всякакви изображения от процесите. Може да има видеоматериали или снимки на присъстващите в съдебната зала. Мисля, че нашият човек наблюдава всяка минута. Може пък някой фотограф да го е заснел — отбелязах.

— Слабо вероятно е, но ще потърсим — отговори Дилейни. — Присъствието му в съда отговаря на психологическия му профил. Много убийци се връщат на местопрестъплението или вземат трофеи от жертвите си. Така преживяват вълнението отново и отново. Разбира се, не е като убийството. Притокът на адреналин не е толкова силен, но все е нещо.

Харпър се изправи и събра бележките си, нетърпелива да се захване за работа.

— Всичко това ще бъде ли достатъчно за оправдателна присъда на Соломон? — попита тя.

— Не знам. Днес Прайър ще представи убедителни доказателства пред съдебните заседатели. Би ми било от помощ, ако Боби си спомни къде е бил през нощта на убийствата.

— Наистина ли не знае? — попита Харпър.

— Твърди, че бил пиян и не помни.

— Някой все трябва да го е разпознал, ако е бил в бар, нали? — отбеляза Дилейни.

— Ти така мислиш, но аз гледах записа от охранителната камера. Носел е тъмни дрехи, шапка с козирка и качулка. Много знаменитости се разхождат незабелязани из Ню Йорк, ако се дегизират…

Думите заседнаха в гърлото ми. Дилейни беше улучила болно място. Все някой трябва да е разпознал Боби.

— Дилейни, имаш ли списък на техническите експерти на ФБР в тази сграда?

— Мога да намеря. Защо?

— В интерес и на двама ни е Боби да бъде оправдан. Нуждая се от помощта ти — обясних.

Тя скръсти ръце и се изправи.

— Ако не става дума за нещо незаконно, може би ще успеем да помогнем.

— Ами възможно е да имаме малък проблем в това отношение.

Дилейни ме изгледа. Усмихнах се и поясних:

— Формално погледнато, ще бъде незаконно само ако ни хванат.

Съдебният охранител думкаше по вратата от почти десет минути. Беше седем и половина. Вместо на стари зеленчуци в коридора миришеше на пържени яйца. Повечето съдебни заседатели вече бяха слезли долу. Охранителят, Кейн, Бетси и Рита стояха в коридора и викаха на обитателя на стаята да отвори вратата.

— По дяволите, къде е портиерът с резервния ключ? — изруга охранителят и отново заблъска с юмрук.

Точно в този момент портиерът се показа запъхтян и му подаде ключа.

— Много се забави — скастри го охранителят.

Портиерът само сви рамене.

— Влизаме — съобщи Бетси.

Кейн беше напълно облечен, също като другите, но все още с хавлиена кърпа на раменете си. Беше взел душ и с малко грим беше скрил синината от фрактурата на носа. Постара се да овладее вълнението си, докато отключваха вратата.

— Буден ли сте? Съдебна охрана — провикна се мъжът и пристъпи в стаята.

Кейн леко избута Бетси и последва охранителя.

Стаята изглеждаше безукорна. Върху леглото имаше спортен сак. Завивката беше отметната, но леглото беше празно. От банята в дъното на стаята струеше светлина. Охранителят се запъти натам.

— Божичко! — извика Бетси.

Охранителят се завъртя. Кейн също. Бетси и Рита се разпищяха. Бяха се вторачили в тясното пространство между леглото и лявата стена, близо до вратата. Охранителят издърпа леглото по-настрани от стената. Всички впериха поглед в трупа на Мануел Ортега. Около врата му имаше примка от чаршаф. Другият край на чаршафа беше вързан за един от стълбовете на леглото. Лицето му почти докосваше пода. Изглежда, се беше обесил.

Без да изпуска от поглед Бетси, Рита и охранителя, Кейн политна назад и закри устата си с ръка. Докато те се взираха ужасени в Мануел и стояха с гръб към него, Кейн дръпна хавлиената кърпа от раменете си и покри дръжката на прозореца. С бързо завъртане заключи прозореца отвътре. Без отпечатъци, без ДНК. Чиста работа. Отново метна кърпата на раменете си и пристъпи напред.

Да, приличаше на самоубийство. Съдебният охранител вече говореше по радиостанцията си и търсеше съдействието на Нюйоркската полиция. Очите на Мануел бяха отворени и изцъклени. Гледаха към бежовия килим.

Преди Прайър да зададе първия си въпрос, размишлявах над всичко, случило се този ден.

След като си тръгнах от ФБР, му се обадих и му съобщих, че следователката ми се нуждае от достъп до къщата на Соломон. Той не възрази, но звучеше адски ядосан по телефона.

— Май си се превърнал в знаменитост — осведоми ме Прайър.

— Работих, не съм гледал новините — отговорих.

— Ти си водещата новина по всички канали. Снимката ти е на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Какво е чувството? — попита той.

Ето какво го гризеше. Прайър искаше първите страници.

— Както казах, нищо не съм гледал. Получи ли имейлите ми?

Той потвърди, че е получил допълнителните доказателства, които включвах. Според него се хващах за сламка в опита си да припиша престъплението на сериен убиец.

Може и да имаше право, но само с това разполагах.

Този ден от процеса започна с посещение в кабинета на Хари. Още един мъртъв съдебен заседател. Мануел Ортега. Нюйоркската полиция определи случилото се като самоубийство. Съобщиха на семейството му. Няколко съдебни заседатели бяха намерили тялото, но бяха добре. С всеки от тях беше разговарял психолог и те щяха да продължат да бъдат членове на журито. Доведоха друга резерва. Рейчъл Кофи. И двамата с Прайър нямахме нищо против нея. Хари отсече, че иска делото да приключи, преди да изгуби още някой заседател.

— Този процес е прокълнат — каза той. — Трябва да го приключим час по-скоро.

Боби беше прекарал тежка нощ. Не беше мигнал. Холтън го доведе в съда с цяла група охранители и се настани на реда зад нас. Почти през цялата сутрин ръката му обгръщаше Боби. Подкрепяше го. Шепнеше му насърчително. Уверяваше го, че има най-добрия екип от защитници на света.

Признателен бях на Холтън. Харпър явно го харесваше, освен това той беше достатъчно проницателен да усети, че Боби е на края на силите си. Не му оставаше много.

С Боби се настанихме на масата на защитата и аз му обясних, че Арнолд ще дойде по-късно. Той хвърли поглед през рамо. Холтън му се усмихна, вдигна юмрук и устните му оформиха: „Кураж!“.

— Всичко е наред, Боби. Смятаме, че знаем кой е причинил това на Ариела и Карл. Днес ще съобщя на журито. Ти само се дръж — казах му.

Боби кимна. Не можеше да говори. Видях го как се мъчи да преглътне бучката в гърлото си. Поне си беше взел лекарствата. Холтън пък се беше постарал да му осигури топъл сандвич на път за съда. Беше хапнал малко.

Налях му вода. И после му зададох въпроса. Беше противен и опасен въпрос, но нямах голям избор.

— Боби, трябва да знам къде си бил в нощта на убийствата. Готов ли си да ми кажеш истината?

Той се вторачи в мен и се помъчи да изрази възмущение. Не се получи.

— Бях пиян. Не помня.

— Не ти вярвам. И съдебните заседатели няма да ти повярват.

— Това е мой проблем. Не съм убил никого, Еди, вярваш ли на това?

Кимнах. Но вътрешно ми призля. И преди бях грешал по отношение на клиенти.

— Ако не ми кажеш, ще зарежа всичко. Знаеш го, нали?

Той кимна. Нищо не каза. Никой не е такъв глупак, че да изгуби втори адвокат насред процес за убийство. Но Боби продължаваше да мълчи. Притиснах го колкото можах. Не исках да го прекърша. Все още вярвах, че той не е убиец. Каквото и да криеше, беше свързано по-скоро с личното му чувство за вина. Може би смяташе, че ако си бе останал у дома, Ариела и Карл сигурно щяха да са живи.

Кейн наблюдаваше внимателно реакциите на колегите си от журито. Те приеха показанията на патоложката. Направо ги попиха. Само неколцина изглеждаха заинтригувани от адвоката. Кейн застина, когато Флин попита за банкнотата. За знаците. Постара се възбудата да не проличи на изражението му.

Беше ли възможно след толкова години някой да е попаднал по следите на мисията му?

Положението на телата на жертвите. Флин се бе досетил. Беше доловил замисъла му. Кейн дълго беше устоявал на изкушението да поставя телата в някаква поза. Това убийство обаче беше специално. Боби беше звезда. Кейн беше достигнал върха на способностите си и се нуждаеше от предизвикателство. От някой недосегаем. Филмова звезда.

Само да не беше умряла толкова бързо, помисли си Кейн.

Първият удар на ножа я беше събудил и беше пресякъл светлината в очите й броени секунди след това. Неговата звезда. Ножът на Кейн маркира звездата върху тялото й. Нуждаеше се от още нещо, убийството беше приключило твърде бързо, прекалено лесно. Тя изглеждаше в покой, легнала с изпънати до тялото ръце. Кейн беше пренесъл мъжа на горния етаж. Торбата около главата на Карл, пристегната здраво на шията му, беше непропусклива и никъде в къщата нямаше пръски кръв — точно както каза Флин. Беше свалил торбата, след като беше оставил Карл на леглото. След това донесе бухалката от входното антре, пъхна я в торбата, изцапа я с кръв и я захвърли в ъгъла на спалнята.

Дванайсет беше важна, повратна точка. Той сви краката на Карл и нагласи тялото му така, че да прилича на цифрата 2. Разбира се, това му хрумна едва след като уби Ариела. Още малко и щеше да осъществи мисията си. Част от Кейн искаше някой да узнае. Да разбере. Забеляза как Флин погледна жената в дъното на залата. И мъжете край нея.

ФБР.

Кейн облиза устните си.

Най-сетне гонитбата беше започнала. Само че трябваше да изминат дълъг път, преди да го открият. Федералните наблюдаваха зрителите в залата, не съдебните заседатели.

Кейн погледна часовника си. Пое глътка въздух, за да се успокои.

Вече сигурно бяха открили другия труп. Онзи, който им остави снощи, след като посети Мануел.

Всичко започваше отново, за последен път.

Следващият ход на Прайър беше да свърже Боби с хронологията на прокуратурата и да го разобличи като лъжец. Призова свидетеля Кен Айгерсън. Кен беше около четирийсет и пет годишен, носеше двуреден костюм, за да скрие коремчето му, и беше загладил косата си на една страна заради плешивината на темето си. Айгерсън потвърди, че работи на Уолстрийт и че в четвъртък винаги се прибира преди девет. Съпругата му преподавала екстремна йога тази вечер и той се прибирал, за да може бавачката Кони да си тръгне в девет и да хване автобуса.

— Какво видяхте, след като слязохте от колата? — попита Прайър.

— Видях Робърт Соломон. Бях заключил колата и вече крачех към къщи, когато чух стъпки отляво. Озърнах се и го видях. Не бях говорил с него. Виждал го бях един-два пъти да влиза или да излиза. Махнах му и казах „здрасти“. Той също ми махна в отговор и това беше. Прибрах се. Децата спяха, а Кони, бавачката, си тръгна.

— Сигурен ли сте, че беше той? — попита Прайър.

— Сто процента. Известен е. Гледал съм негов филм.

— А откъде сте сигурен, че сте се прибрали в девет часа? — попита Прайър.

— Станах от бюрото в офиса си в осем и половина. Качих се на колата и докато паркирах, погледнах часовника на таблото. Предишната седмица закъснях малко. Прибрах се към девет и десет и Кони не беше никак доволна. Щеше да си изпусне автобуса, затова й дадох петдесет долара за такси. Знаете ли колко трудно се намира добра бавачка? Следващия път се постарах да се прибера навреме. И успях.

— Питам ви за последен път, господин Айгерсън, защото е важно. Надявам се да разбирате сериозността на думите си. Обвиняемият твърди, че се е прибрал у дома в полунощ. Или той лъже, или вие. Ако се чувствате дори малко неуверен в нещо, сега е време да го кажете на съдебните заседатели. Затова ще ви попитам отново. Сигурен ли сте, че сте видели Робърт Соломон да влиза в къщата в девет часа в нощта на убийствата? — попита Прайър.

Този път Айгерсън се обърна към съдебните заседатели, погледна право към тях и заяви уверено:

— Сигурен съм. Видях го. Беше девет часът вечерта. Кълна се в децата си.

— Свидетелят е ваш — каза Прайър, доволен от себе си. Обърна гръб на журито и на свидетеля и се върна на масата на обвинението.

Изправих се бързо, без да обръщам внимание на режещата болка отстрани, сграбчих Прайър за ръката, преди да стигне до мястото си, и казах:

— Стойте така, господин Прайър, ако обичате.

Той се опита да се извърне и да погледне съдията, но аз стиснах ръката му. Спря и ми скръцна със зъби. Преди да успее да възрази или да се дръпне, аз изстрелях:

— Господин Айгерсън, говорихте с господин Прайър почти половин час. Той стоеше на три метра от вас и непрекъснато беше пред погледа ви. Кажете ми какъв цвят е вратовръзката му.

Прайър изпуфтя възмутено. Все още не го пусках. Той стоеше с гръб към свидетелското място.

— Червена, струва ми се — отговори Айгерсън.

Пуснах ръката на Прайър. Той присви очи и закопча сакото си над розовата вратовръзка, преди да седне на масата на обвинението.

— О! — възкликна Айгерсън. — Мислех, че е червена. Сбърках.

— Евтино, много евтино — обади се Прайър.

Обърнах се към прокурора и казах:

— Не попитах колко струва вратовръзката ви, но ако сте платили повече от петдесет долара, направо са ви ограбили.

Смях плисна като вълна през залата.

— Господин Айгерсън, мярнали сте човека на улицата за колко? Две, може би три секунди?

— Нещо такова.

— От какво разстояние?

— От шест метра, може би малко повече.

— Значи може да е било и от девет метра?

Той се замисли.

— Може би не от чак толкова далече. Да кажем, около осем метра.

— Тъмно ли беше?

— Да — отговори Айгерсън.

— Човекът, когото сте видели, е бил с тъмни очила и качулка, така ли е?

— Да, но беше той.

— Бил е той, защото е бил облечен като Робърт Соломон и е вървял към неговата къща, нали?

— Той беше — повтори Айгерсън.

— Значи от осем метра сте видели в мрака мъж с качулка и тъмни очила. Всъщност това сте видели, нали?

— Да. И беше…

— Бил е мъж, който върви към къщата, в която живее Робърт Соломон. Затова сте го помислили за обвиняемия. Прав съм, нали?

Айгерсън не каза нищо. Търсеше правилния отговор.

— Може да е бил всеки. Всъщност не сте видели почти нищо от лицето, нали?

— Не видях почти нищо от лицето, но знам, че беше той — предизвикателно заяви Айгерсън.

Докато задавах последния си въпрос, се обърнах към съдебните заседатели:

— Носеше ли вратовръзка?

Те се засмяха. Всички освен Алек Уин.

Айгерсън не отговори.

— Няма да разпитвам свидетеля отново — каза Прайър. — Обвинението призовава Тод Кини.

Айгерсън напусна свидетелското място с наведена глава. Прайър не даваше пет пари. Така подхождаше. Повечето прокурори биха прекарали цялата сутрин с Айгерсън. Не и Прайър. Подмяташе свидетелите като бързи топки. Ако някой не се харесаше на журито, веднага след него щеше да има друг. Тактиката му беше рискована. Отсечени залпове от показания. От една страна, това опростяваше нещата — процесът се развиваше бързо и съдебните заседатели бяха нащрек.

Кини се оказа учудващо млад. Носеше бяла риза и вратовръзка, джинси и син блейзър и всичко по него изглеждаше поне с два номера по-малко. Дори вратовръзката не стигаше до кръста му. Беше млад. Хипстър. Само се хабеше като технически експерт. От него ставаше страхотен агент под прикритие.

Прайър се надигна от мястото си. Дясното му стъпало затупа по пода. Бях го нервирал. Реших да увелича натиска. Докато се връщах към масата си, спрях и прошепнах в ухото му:

— Извинявай за вратовръзката. Беше евтин номер.

Чувах Кини да приближава.

— Това няма да спаси клиента ти. И ако отново ме докоснеш, ще ти размажа физиономията — каза Прайър с усмивка, предназначена за съдията.

— Обещавам повече да не те докосвам — казах и се отдръпнах от него, но се изпречих на пътя на Кини.

Той залитна и аз го прихванах.

— О, извинете — казах.

Кини не отговори. Само тръсна глава и се запъти към свидетелското място. Седнах и оставих Прайър да си върши работата. След като Кини се закле, Прайър го накара да опише квалификацията и опита си като експерт по изготвянето на ДНК профили. Не продължиха дълго, затова ги оставих. Чаках Прайър да стигне до същността.

— Вие сте изследвали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, нали? — попита прокурорът и извади на екрана снимка на пеперудата оригами.

— Да. Банкнотата беше запазена от патолога. Отначало изследвах за пръстови отпечатъци. Намерих ясен отпечатък от палец и потърсих следи от ДНК по него, както и по останалата част на банкнотата.

— Какъв е резултатът от анализа на пръстовия отпечатък?

— От обвиняемия са снети отпечатъци за сравнение. Десният му палец даде пълно съвпадение в дванайсет точки по дермалните хребети с отпечатъка от банкнотата.

Прайър гледаше журито, докато Кини отговаряше. Някои схванаха. Други не.

— Какво означава съвпадение в дванайсет точки с отпечатъка от банкнотата? — попита Прайър.

Кини се зае да отговаря подробно на въпроса, но не на строго научен език.

— Всеки човек на планетата има уникални пръстови отпечатъци. Пръстовият отпечатък е фигура, която се формира от хребетите по повърхността на кожата. Нашата система изследва тези хребети и ги разчита в дванайсет стратегически точки. Всепризнат научен факт е, че съвпадение в дванайсет точки означава, че отпечатъците са идентични — обясни Кини бавно, като се стараеше да гледа съдебните заседатели.

— Възможно ли е този отпечатък да доведе до неправилна идентификация? — попита Прайър. Затваряше една след друга пробойните за моя атака.

— Не, не е възможно. Лично проведох изследванията. Освен това извлечената от пръстовия отпечатък ДНК показа, че тя е на обвиняемия — заяви Кини.

— Откъде знаете?

— Лично проведох и тези изследвания. Взех проба от вътрешността на бузата на обвиняемия. Пробата беше изследвана и успяхме да извлечем пълен ДНК профил, който съвпадна с ДНК профила, извлечен от банкнотата, с математическа вероятност един милиард.

Кини беше добър учен. Просто не го биваше да обяснява пред съдебни заседатели.

— Какво означава математическа вероятност един милиард?

— Означава, че ДНК от банкнотата съвпада с ДНК на обвиняемия и че ако изследваме един милиард други хора, може и да намерим още едно съответствие на ДНК от банкнотата.

— Значи вероятно следата от ДНК върху банкнотата е на обвиняемия?

На Кини не му трябваше време да премисли и този въпрос. Отговорът му прозвуча ясно и недвусмислено:

— Мога да заявя с много голяма сигурност, че следата от ДНК върху банкнотата е на обвиняемия.

— Благодаря ви. Почакайте тук, ако обичате. Господин Флин може би ще има въпроси — каза Прайър.

Наистина имах въпроси. Много. Но не можех да задам на Кини голяма част от тях. Погледнах през рамо към Боби. Изглеждаше като блъснат от камион. Руди му беше казал за това веществено доказателство, но то изглеждаше съкрушително в съдебната зала пред дванайсет души, които са там, за да те съдят. Налях му още вода. Ръката му трепереше, докато поднасяше чашата към устата си. Боби съзнаваше въздействието от показанията на Кини. Беше актьор, усещаше нагласата на зрителите. Няма да си кривя душата — показанията на Кини сериозно навредиха на клиента ми. Но аз бях тук, за да разкъсам на парчета свидетели като Кини. От самото начало знаех, че не можем да оспорим казаното от него. Всичко се свеждаше до този свидетел.

В едно наказателно дело веществените доказателства, изследвани от криминалистите, са най-важното нещо.

Само че аз съм адвокат. Дяволът е на моя страна. А той не играе честно.

Постарах се да си придам самоуверен вид, докато отивах към свидетелското място. Усещах върху себе си погледите на съдебните заседатели. С периферното си зрение забелязах как Алек Уин скръства ръце. Беше приключил. Каквото и да попитах, той беше взел решение.

— Господин Кини, преди да дадете показанията си, се заклехте, че ще кажете истината. Бихте ли взели Библията за малко?

Чух острото скрибуцане на стола на Прайър, който го плъзна назад по плочките на пода. Представях си как скръства ръце със самодоволна усмивка на лицето. Знаеше, че мога да атакувам единствено благонадеждността на Кини. Ако докажех, че е лъжец, имах шанс. Прайър вероятно го беше подготвил за това.

Придържай се към науката — резултатите не лъжат.

Младежът хвана Библията с дясната си ръка и надникна над рамото ми към Прайър. Да, Кини беше предупреден за това мое нападение. И беше готов. Знаех, че ще бъде. Бях планирал точно това. Не го попитах дали мами, не му напомних, че е под клетва, нито го обвиних, че лъже. Вместо това се молех Кини да каже истината.

— Господин Кини, оставете Библията, ако обичате — казах.

Кини сключи вежди. Столът на Прайър отново нададе вой — разбрах, че прокурорът е изпънал гръб и е придърпал стола към масата, за да си води бележки. Не беше планирал този мой ход.

Взех Библията, вдигнах я пред гърдите си с две ръце и се обърнах към съдебните заседатели. Трябваше да видят това.

— Господин Кини, днес няколко свидетели се заклеха върху тази Библия. Вие я държахте, докато полагахте клетва. Сега я държа аз. Кажете ми, ако изследвате тази книга в момента, вероятно ще намерите ДНК и отпечатъци от всички свидетели днес, нали?

— Точно така. Ще има пръстови отпечатъци на предишните свидетели, вероятно частични, ако нашите отпечатъци не са ги заличили. Можем да открием следи от ДНК на всички днешни свидетели. И вашата, господин Флин — каза Кини.

— Съгласен съм. А също ДНК на съдебните служители, на вчерашните свидетели и на всеки, който напоследък е докосвал тази Библия. Ще можете да извлечете многобройни ДНК проби от тази книга, нали?

— Да.

Кини вече се досещаше накъде бия. Започваше да се стяга и да отговаря кратко и отсечено.

— Ако изследвате тази Библия и намерите само моята ДНК, това би било необичайно, нали така? — попитах аз.

Няколко съдебни заседатели внезапно се заинтригуваха. Детската психоложка Рита Весте, инструкторката по карате през почивните дни Бетси Мълър, симпатичното старче Брадли Съмърс и шеф-готвачът Тери Андрюс — всички те съсредоточиха вниманието си върху мен и Кини. Алек Уин продължаваше да държи ръцете си скръстени. Оставаше си непоколебим. Хрумваха ми няколко въпроса, които биха го разколебали.

Кини се замисли сериозно, преди да отговори. Накрая каза:

— Може би.

Минах изцяло в настъпление. Вече нищо не ме възпираше.

— Една от причините да не намерите върху Библията друга ДНК освен моята може да бъде фактът, че някой е избърсал корицата, прав ли съм?

— Да.

Върнах Библията на свидетелското място и насочих вниманието си върху Кини. Време беше за сблъсък.

— Господин Кини, по банкнота, която е в обращение от няколко години, най-вероятно ще има отпечатъци и ДНК на хиляди хора. Банкови касиери, продавачи в магазини, обикновени граждани, на практика всички, които боравят с пари в брой. Съгласен ли сте?

— Възможно е — каза той.

— Хайде сега, по-скоро е много вероятно, отколкото просто възможно, нали?

— Много е вероятно — повтори той и от всяка негова сричка струеше едва доловимо раздразнение.

— По банкнотата в устата на Карл Тоузър е имало негова ДНК, на обвиняемия и още един профил, прав ли съм?

— Прав сте.

— Този трети профил е на човек на име Ричард Пена, екзекутиран в друг щат, преди въпросната банкнота да бъде отпечатана, нали?

Той очакваше въпроса ми.

— Съгласен съм, че профилът беше аномалия. Не беше толкова отчетлив, колкото на обвиняемия, и би могъл да е от близък роднина на господин Пена. Проверих лабораторните ни дневници и доколкото успях да установя, ДНК пробата на господин Пена никога не е напускала щата. Никога не е била в нашата лаборатория, затова няма как да попадне върху банкнотата. Тази ДНК би трябвало да е на негов близък кръвен роднина.

— Възможно е. Знаехте ли, че Ричард Пена е осъден за убийството на няколко жени и че в сутиена на всяка от жертвите му е била пъхната банкнота от един долар, а негова ДНК е открита върху една от тях?

Чух как съдебните заседатели мърморят и как шумът бавно плъзва и сред зрителите. Засега исках само да посея семето. Щях да го изчакам да покълне.

— Не, нямах представа — отговори Кини.

— Да се върнем към сегашния случай. Все още не знаем защо по банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, няма следи от друга ДНК. Знаем, че господин Пена не е докосвал банкнотата, защото тя е в обращение от няколко години. Истината е, че някой е почистил ДНК следите от банкнотата, преди да я докосне обвиняемият. Това е единственото обяснение, нали?

— Не съм съгласен.

— Банкнотата е почистена, за да може ДНК следата от обвиняемия върху нея да бъде недвусмислена и лесно откриваема. С други думи, някой я е поставил там, защото е искал да натопи господин Соломон за убийствата.

Кини поклати глава.

— Това не обяснява пръстовите отпечатъци на обвиняемия върху банкнотата — самодоволно отбеляза той.

— Мога да ви помогна в това отношение. Възможно е някой да е накарал Соломон да докосне банкнотата, без да съзнава значението на действието си. После я е взел от него и я е пъхнал в устата на Карл Тоузър.

Кини отново поклати глава и изсумтя презрително.

— Пълна небивалица.

Обърнах се към съдебните заседатели и казах:

— Господин Кини, бръкнете във вътрешния ляв джоб на сакото си.

Той изненадано изсумтя. Бръкна в джоба си. Извади банкнота от един долар и я вдигна с ужасено изражение.

— Днес сутринта нямах в джоба на сакото си банкнота от един долар — каза Кини.

— Разбира се, че не. Аз я оставих там. Сега вашата ДНК е върху банкнотата. — Извадих кърпичка от джоба си, пресегнах се и дръпнах банкнотата от ръката му с кърпичката. — По-лесно е, отколкото допускате, нали?

Върнах се на мястото си, а гласът на Прайър отекваше в ушите ми. Възразяваше и Хари удовлетвори възражението му.

Нямаше значение. Заседателите бяха видели. Някои от тях щяха да се замислят и да се усъмнят в убедителността на ДНК уликите. Ако достатъчен брой от тях се усъмняха, щяхме да имаме шанс.

Флин седна, а Тод Кини напусна свидетелското място. Съдията обяви обедна почивка — Кейн със сигурност се нуждаеше от нея. Имаше чувството, че лицето му ще се напука, ако още малко се старае да го владее. Излезе от съдебната зала заедно с другите заседатели. Челюстта го болеше, защото беше стискал зъби. Усети в устата си вкус на кръв. Изтри устни и забеляза бледочервена следа. От гняв беше прехапал бузата си. Разбира се, не го бе заболяло.

В най-разгорещените моменти Кейн обикновено не изпитваше омраза. Докато размахваше нож или стягаше пръсти около нечие гърло, страхът и паниката по лицата на жертвите му доставяха единствено удоволствие.

Докато слушаше Флин, той започна да усеща тази стара позната емоция. Беше мразил много неща: лъжите, тиражирани от медиите, идеята, че хората са способни да се усъвършенстват, но най-вече онези, на които им провървяваше и които успяваха да променят живота си. Кейн никога не беше имал този късмет. Майка му също. И омразата беше част от всичко това. Отмъщението — може би. Но най-вече изпитваше съжаление. Съжаление към нещастниците, които си мислеха, че парите, семейството, шансът и дори любовта могат да променят нещо. Всичко беше лъжа. В очите на Кейн това беше голямата американска лъжа.

Той знаеше истината. Нямаше сбъднати мечти. Нямаше промяна. Имаше само болка. Той не усещаше жилото й, но въпреки това я познаваше. Беше я виждал по толкова много лица.

Съдебните заседатели се настаниха край дългата маса в стаята си, където им донесоха опаковани сандвичи и напитки. Един от охранителите беше излязъл да им купи обяд със служебни пари. Кейн беше запознат с практиката. Той отвори кутийка кока-кола, наблюдавайки как охранителят вади от джоба си рестото и касовата бележка.

— Проклет да съм, ако платя бакшиша от джоба си — изруга мъжът, отбеляза нещо на касовата бележка и уви в нея банкнота от един долар и няколко монети.

Мислите на Кейн се върнаха към случка отпреди година. Лежеше на студения тротоар, облечен в дрипи, които беше измъкнал от контейнер за смет. Често се превъплъщаваше в бездомник. Тази роля му вършеше работа, защото малцина нюйоркчани обръщаха внимание на бездомниците. В Ню Йорк бе всекидневие да минеш покрай човек с мръсно лице, без храна и пари. Някои хора му подхвърляха центове. Други не.

Беше идеалният начин да наблюдаваш някого. За разлика от наблюдението на пощенската система на съда този път ролята му на безименен бездомник отне само няколко дни. И беше в по-хубав квартал. Кейн зае място на ъгъла на Западна Осемдесет и осма улица. На петстотин метра от къщата на Робърт Соломон. На третия ден Соломон мина покрай него със своя айпод и слушалките си. Кейн подръпна крачола му, докато онзи го подминаваше.

— Дай ми долар, приятел! — примоли се Кейн.

Робърт Соломон бръкна в джоба си, извади две банкноти по един долар и му ги подаде. Преди да ги вземе, Кейн запомни къде са ги докосвали пръстите на Соломон. По горната щеше да има хубав ясен отпечатък върху лицето на Джордж Уошингтън. Кейн вдигна празната си чаша от кафе и банкнотите попаднаха вътре. Щеше да ги почисти по-късно с антибактериален спрей, но щеше да внимава да запази отпечатъка на Соломон.

Толкова просто. Толкова лесно. Докато актьорът се отдалечаваше, Кейн сложи капачето на чашата си, изправи се и си тръгна.

Началото на тази конкретна задача.

Кейн отхапа от сандвича и погледна часовника си.

Скоро щеше да е, сигурен беше. Нямаше да успее да направи всичко това без помощ. Струваше си да имаш приятел, още един тъмен субект, когото беше привлякъл за каузата си. Човекът се оказа ценен.

Кейн нямаше да стигне дотук без своя вътрешен човек.

— Ще решат, че съм виновен, нали? — попита Боби.

— Още не сме победени. Имаме няколко изненади — уверих го.

— Ти си невинен, Боби. Съдебните заседатели ще го разберат — намеси се и Холтън.

Боби седеше в стаята за консултации, без да докосва храната пред себе си. Холтън беше купил сандвичи. И аз не можех нищо да хапна. Кини нанесе удар по защитата на Боби, а той нямаше да оцелее след още един такъв. На Прайър му оставаха двама свидетели. Видеотехникът, който беше изследвал охранителната камера със сензор за движение пред къщата, и репортерът Пол Бенетио. Благодарение на Харпър имах добро оръжие срещу експерта по видеотехника. Репортерът не казваше нищо, което да предизвиква тревогата ми. Твърдеше, че Боби и Ариела имали търкания.

Което не означаваше, че той я е убил.

Бях разговарял с агента, когото доведе Харпър. Мъжа със сивия костюм. Беше специалист по цифрови комуникации, който работеше за ФБР, и мозъкът му режеше като бръснач. Млад, но страхотно квалифициран. Харпър го представи като Анхел Торес. Той ми обясни какво е установил след днешното си посещение в дома на Боби. Нямаше да съкруши обвинението, но със сигурност щеше да бъде от полза.

— А охраняващият местопрестъплението видя ли ви, докато работехте? — попитах.

— Не — отговори Харпър. — Той е фен на „Никс“, затова го заговорих и го задържах в дневната. Не го интересуваше особено какво правим. Само футболният резултат му беше важен. Торес показа картата си на федерален агент и ченгето се успокои.

— И бездруго не отне много време. Десетина минути — уточни Торес.

— Хубаво.

Холтън, Торес и Харпър ядяха сандвичите си прави. Аз изгълтах още няколко обезболяващи с някакво безалкохолно.

В стаята за консултации се появи Дилейни. Носеше няколко папки.

— Как върви със съдебните заседатели? — попита тя.

Боби впери поглед в мен в очакване на по-положителен отговор.

— Показанията за ДНК пробата ни навредиха, но си го знаехме предварително. Може би успях да смекча удара. Времето ще покаже. Дръж се, Боби. Още не сме приключили — успокоих го.

— Каза ли на Еди за онези съдебни заседатели? — попита Дилейни.

— Канех се — отговори Харпър. — След като с Торес си тръгнахме от къщата на Боби, се върнахме в Бюрото. Там прегледах купчина вестникарски статии, които агентите бяха изкопали от архивите на местните вестници. Попаднах на две статии. Първата ми се стори по-интересна. Възрастна жена е била застреляна — по време на въоръжен грабеж, поне така пише. Била е в журито на процеса срещу Пена.

Показа ми статията на телефона си.

Жената била на шейсет и няколко години и се казвала Роузан Уобаш. Работела в магазин за вещи втора употреба в Чапъл Хил, Северна Каролина. Някакъв бандит изпразнил двете цеви на ловна пушка в лицето й. От магазина не липсвало нищо съществено, но обирджиите взели съдържанието на касата и на буркана за дарения. Според собственика на магазина отмъкнали близо сто долара. Статията се фокусираше предимно върху погубения човешки живот и безсмисленото насилие. Заради какво — сто долара и малко дребни.

— Погледни снимката. Забелязваш ли, че нещо не е наред? — попита Харпър.

Имаше снимка на улицата и на затворения магазин. С полицейска лента пред входа.

Прекрасно знаех какво не е наред. Непосредствено до магазина за вещи втора употреба имаше денонощен супермаркет. От другата му страна имаше магазин за алкохол. А след него — малка местна банка.

— Не е било обир, а нападение — казах.

— И аз така си помислих. В магазините за вещи втора употреба няма много пари в брой. Няма и нищо, което да си струва да откраднеш или да купиш. Ако ще ограбваш магазин на тази улица, логично е да предпочетеш супермаркета. Собственикът на магазина за алкохол най-вероятно ще бъде въоръжен, в банката ще има охрана, но в супера едва ли. Най-много бейзболна бухалка. Пък и човек, който работи в денонощен супер, едва ли е склонен да се прави на герой. Защо някой ще рискува, като му плащат толкова малко? Освен това в суперите има много пари в брой. Много повече, отколкото в магазин за вещи втора употреба.

— А каква е другата статия? — попитах.

— Не я нося със себе си. Беше обява в „Уилмингтън Стандард“. След като Пит Тимсън бил осъден за убийството на Дерек Кас, един от съдебните заседатели изчезнал. Нямал семейство, но имал работа. След процеса не отишъл на работа и работодателят му се разтревожил. Обадил се в полицията и дори пуснал обява. Никой не е виждал въпросния човек, след като напуснал съдебната зала.

Болката в ребрата ми изчезна. Цялото ми тяло бе изтръпнало и усещах само парене в гърлото. Оказваше се, че теорията на Дилейни за Банкнотата е била вярна от самото начало. Само че ние виждахме едва половината от нея. Отпуснах се на стола си, затворих очи и разтрих подутината на тила си. Нуждаех се от мълнията на болката.

За пръв път от началото на процеса се уплаших. Банкнотата беше много по-умен, отколкото си представяхме.

— Не търсим където трябва — казах. — Всички, които този тип е натопил за престъпленията, са били осъдени. До един. Винаги има вероятност ходът на един съдебен процес да се обърне. Въпреки веществените доказателства. Как си е подсигурявал осъдителните присъди? Подхвърлянето на улики не му е било достатъчно. Банкнотата не е наблюдавал съдебните дела, безопасно настанен сред публиката. Бил е в журито. Точно както каза Хари — имаме манипулатор в журито.

— Моля? — възкликнаха едновременно Харпър и Дилейни.

Боби и Холтън зяпнаха и се спогледаха.

— Някак е успял да се намърда в съдебното жури. Подозирам, че заседателят по делото за убийството на Дерек Кас не е отишъл на работа, защото е бил мъртъв. Вероятно отдавна. Най-малко седмица преди процеса. И този тип е заел неговото място. Той е прегазил Бренда Коволски на улицата, удушил е Мануел Ортега и е застрелял възрастната съдебна заседателка в делото срещу Пена. Отървал се е от тях, защото нямало да гласуват, както му се иска.

— Убива заседателя преди процеса и открадва самоличността му. Само така може да се получи. Ето защо онзи човек не се е явил на работа — каза Дилейни.

Истината обрули лицето й като студен вятър.

— Откъде ще знае кой е получил призовка за заседател? — попита Харпър.

— Може да е хакнал сървъра на съда — допусна Холтън. — Или някоя адвокатска кантора. Или прокуратурата. Или пък някак се е промъкнал в стаята с пощата.

— Това е пълна лудост — каза Харпър.

— Не, това е Банкнотата — отсече Дилейни. — Вече ви предупредих и двамата. Този тип е изключително интелигентен. Може би е най-умният престъпник, с когото сме си имали работа. Трябва да намерим списъка на съдебните заседатели в онези процеси. Можем да проверим личните им документи във всяка база данни, с която разполагаме. Той не може да променя външността си безкрайно много. Ще започнем от изчезналия заседател след процеса срещу Кас. Ще пипнем този тип. Ще дам показания, Еди. Ще направя всичко необходимо — каза Дилейни.

Обсъдихме стратегията си. Този път щяхме да наблюдаваме не публиката, а журито. Но беше рисковано.

— Боби, ако всичко мине добре, ще прекратят процеса. А точно в това сме се прицелили. Означава, че всичко ще бъде преустановено. Дилейни може да наблюдава съдебните заседатели и да ги проучва, докато разберем кой е убиецът. Ще прекратим този процес. Не бива да допусна решението да отиде в ръцете на това жури. Не и ако убиецът е сред тях. Знайте обаче, че съществува вероятност и да не успея. Имаме теория, но не разполагаме с доказателства. Ако съдията откаже да прекрати процеса, Прайър може да обърне всичко срещу нас.

— Какво искаш да кажеш? — попита Боби.

— Ако отправим обвинение, че в журито има сериен убиец, без да знаем кой е той, тогава всички съдебни заседатели ще решат, че ги обвиняваме в престъпление. Ще го приемат лично. И най-вероятно ще решат, че си виновен. Ще опитаме каквото сме замислили, но ако не се получи и не пипнем този тип, ти може да се окажеш зад решетките до края на живота си.

Харесвах Боби. Въпреки парите и славата не се беше променил много — беше си същото момче от фермата, напуснало дома си с бащините спестявания в джоба. Да, имаше си проблеми. Всички имаме. Само че той не пристигаше в съда с бентли. Не мъкнеше със себе си двайсетина лакеи, които денонощно да го уверяват колко е велик. Отрано беше установил какво иска да прави. И имаше късмет, че е талантлив. Беше последвал мечтата си и я беше осъществил. А сега беше един млад мъж, който скърби за загубата на своята любов. Нито парите, нито славата му можеха да променят това.

— Този човек е убил Ариела и Карл — каза Боби. — И всички онези хора. Искам да го заловите. Направете каквото трябва. Не мислете за мен. Знам, че ще го пипнете.

— Трябва да има друг начин — обади се Холтън.

И аз не исках да излагам Боби на опасност. Но в момента не ми хрумваше друг план. Съзнавах, че нещо ми убягва. То ме смущаваше още от самото начало. Как беше поставил ДНК от мъртъв човек върху банкнотата в устата на Карл?

Невъзможно беше.

И още щом тази мисъл пробяга през главата ми, разбрах как точно е станало. Дадох на Дилейни кратък списък с неща, които да провери. Имахме си работа с изключително умен тип.

Но никой не е съвършен.

Кейн сплете пръсти върху корема си, издиша бавно и се приготви да гледа как Прайър ще поеме контрол над делото. Съдебните заседатели си бяха говорили през обедната почивка. Шепнешком, тук-там. Ако трябваше да гласуват сега, две трети щяха да гласуват „виновен“. Кейн допускаше, че останалите все още не са решили, но повече клонят към осъдителна присъда. Беше попадал и на по-лоши ситуации в стаята на журито.

Прайър призова първия си свидетел за следобеда. Технически специалист на име Уилямс, който беше изследвал системата от охранителни камери в къщата на Соломон. Той потвърди, че я е демонтирал и отнесъл за анализ. Открил важен видеоматериал.

На екрана се появи черно-бяло изображение на улицата, заснето от камерата над входната врата на Соломон. Таймкодът в левия долен ъгъл показваше 21:01, когато в близък план се показа фигура с качулка. Кейн не различи лицето. Мярна се брадичката му, когато мъжът вдигна ръка. И я задържа вдигната.

— Какво прави фигурата на видеото? — попита Прайър и остави видеото на пауза.

— Възможно е да пъха ключа си в ключалката. Така ми изглежда — отговори Уилямс.

Видеоматериалът продължи. Мъжът държеше главата си наведена, загледан в екрана на айпода си, от който излизаше бял кабел и изчезваше под качулката — слушалки. Вратата се отвори и отвътре плисна светлина. Мъжът влезе и това беше краят на видеото.

— Как работи тази охранителна система, господин Уилямс? — попита Прайър.

— Активира се от сензор за движение. Камерата се включва автоматично, когато се задейства сензорът. Проверих го в лабораторията и мога да потвърдя, че е в пълна изправност, както се вижда и тук. Той е с обхват три метра. Всяко движение в тази зона ще активира камерата.

— Обвиняемият по делото твърди, че се е прибрал у дома към полунощ. И че не е срещнал съседа си в девет часа. Как ще коментирате това твърдение?

— Не е възможно. Камерата го улавя в девет и една минута. Изглежда, че Боби Соломон влиза в къщата със своя ключ. Проверих, няма заснет видеоматериал след този.

Прайър седна и тогава се изправи Флин. Преди адвокатът да започне разпита, нещо отвлече вниманието на Кейн. Погледна наляво да види какво го е разсеяло. Вратите на съдебната зала бяха отворени и вътре влязоха двама следователи от полицията. Единият беше Майк Андерсън, все още с гипсирана ръка. Другият беше по-възрастен мъж с прошарена и пригладена назад коса — вероятно партньорът му. И двамата останаха в дъното на залата.

Кейн отново насочи поглед към Флин и се замисли за ножовете си. Представи си адвоката, вързан на някое закътано място далече от тук. Някъде, където можеше да го остави да крещи. Представи си как избира нож. Как оставя Флин да го наблюдава, докато избира. Как после се приближава до вързания адвокат. Кейн щеше да го реже цяла вечност. Бавното проникване на стоманата в плътта беше опияняващо.

Той тръсна глава, за да прогони фантазията. Още не беше приключил работата си тук. Ни най-малко.

Флин се приближи към Прайър и му подаде подвързан документ. Прокурорът го разлисти. Кейн го чу ясно дори от ложата на журито.

— Как се сдобихте с това? — попита той.

— С позволение на полицията. Никой не го е спрял. А Торес е федерален агент. Разполагал е с вероятен мотив. Няма нужда от заповед, ако никой не възразява — отговори Флин.

Кейн се опита да чуе отговора на Прайър, но не успя. Двамата мъже се приближиха до съдията. Видя ги да спорят. След няколко минути съдия Форд се произнесе:

— След като не е имало възражение от полицията, която е осигурила достъп, ще го допусна.

Почти ми домъчня за ченгето в къщата на Соломон. Ако знаеше, че от ФБР ще провеждат анализ, можеше и да възрази. Можеше дори да арестува Харпър и Торес. Само че не беше обърнал внимание. Никакви възражения. Никакви проблеми. Хари допусна представения от мен доклад като доказателство.

А колко ми беше нужен!

Колко беше нужен на Боби. Ако не успеех да издействам обявяването на процеса за невалиден, трябваше да убедя поне няколко заседатели да гласуват в наша полза.

Взех копие от доклада. Все едно се вкопчвах в спасителен пояс.

— Господин Уилямс, на видеото не виждате лицето на Боби Соломон, нали? — попитах.

— Не цялото. Виждат се част от очилата му, малко от устата и брадичката. Качулката е придърпана ниско и скрива почти цялото му лице. Но си личи, че е той — отговори Уилямс.

След края на разпита си Прайър беше превъртял назад видеото и го беше спрял на фигурата на прага.

— Човекът на това видео държи електронно устройство. Можете ли да ни кажете какво е?

— Прилича на айпод — отговори Уилямс.

— Напомнете на журито в колко часа е записано видеото.

— Малко след девет в нощта на убийствата.

Показах на екрана снимка от местопрестъплението. Изглед от входното антре. Стълбището отпред, масичката отляво, върху която имаше телефон, интернет рутер и ваза. Подадох на Уилямс доклада, изготвен от Торес, и го подхванах:

— Господин Уилямс, докладът пред вас е изготвен по-рано днес от специален агент Торес от ФБР. Той съдържа анализ на рутера от тази снимка. Вие изследвахте ли рутера?

— Не, не съм.

— Агент Торес успя с помощта на интерфейс да извлече история на данните от паметта на рутера. Ще видите разбивката на четвърта страница. Погледнете, моля.

Уилямс отгърна листовете и започна да чете. Дадох му трийсет секунди. Той приключи и остана на мястото си с недоумяващо изражение.

— Обвиняемият казва на полицията, че се е прибрал към полунощ. Погледнете записа по средата на четвърта страница — под номер осемнайсет. Прочетете го, моля.

— Пише: „връзка в нула-нула часа и три минути с айпода на Боби“ — прочете Уилямс.

— Погледнете и записа под номер седемнайсет, който е от по-рано.

— Пише: „несвързано устройство — неразрешена връзка в девет часа и две минути“.

Грабнах дистанционното и показах на екрана фигурата с качулка пред входната врата.

— Основателно ли е да допуснем, че устройството, което виждаме на този стоп кадър, е онова, което се е опитало да установи връзка с рутера в дома на обвиняемия?

— Не мога да го твърдя със сигурност — отговори той.

— Разбира се, че не можете. Но би било озадачаващо съвпадение, ако не е било това устройство — логично е, нали?

Уилямс преглътна и отговори:

— Логично е.

— Защото, ако някой се е облякъл като Боби Соломон, за да проникне в къщата, той явно е знаел, че Боби си носи айпод. И ще има основателна причина да крие лицето си от камерата, нали?

— Не знам. Може би — каза Уилямс.

— Може би, наистина. И ако този човек е получил достъп до къщата, той би могъл просто да изключи камерата, нали? Така тя няма да заснеме никой друг, който влиза в къщата — отбелязах.

— Би могъл да го направи, но няма доказателства, че е станало така — отговори Уилямс.

— Нима?

Той замълча, замисли се.

— Да — потвърди.

— Добре, искам да покажем на съдебните заседатели видеото от момента, когато полицията пристига и влиза в къщата.

Уилямс изруга беззвучно и каза:

— Няма такова видео. Видеоматериалът, на който се вижда как обвиняемият влиза в къщата, е последният, записан от устройството.

— Но ние знаем със сигурност, че на местопрестъплението са пристигнали полицаи. Единствената причина да не са заснети и единствената причина клиентът ми да не е заснет, когато се е прибрал у дома в полунощ, е, че някой е изключил камерата по-рано същата вечер, така ли е?

Той се размърда на мястото си. Отчаяно търсеше отговори и се оплиташе все повече.

— Това е възможно. Искам да кажа… да, може да се е случило.

Можех да го притисна още, но почвата под краката ми не беше сигурна. Засега исках съдебните заседатели да допуснат вероятността човекът от записа да не е Боби. Торес ни даде тази надежда. По дяволите, трябваше по-рано да изследвам рутера.

— Господин Уилямс, нямаме информация за обсега на рутера, нали? — побърза да се намеси Прайър.

— Ами… не, нямаме. Възможно е да е уловил устройство от минаващ автомобил — отговори Уилямс.

Прайър нагласи вратовръзката си и седна.

— Само още нещо въз основа на последното ви твърдение — казах и погледнах към Хари.

— Един въпрос, господин Флин, само един.

Пуснах видеото на екрана и отново изгледахме четирийсет секунди. Спрях и забелязах, че свидетелят вече знае какво ще попитам, но не знае как да отговори.

— Господин Уилямс, моля ви само да потвърдите за протокола, че на видеото се вижда улицата и че по нея не минават нито автомобили, нито пешеходци.

— Така е — потвърди Уилямс с въздишка.

Приключих с него.

Кейн се размърда на мястото си и за пръв път се почувства неловко. Мислено се прокле, че не се е сетил за рутера. Този адвокат беше голяма напаст. Кейн беше свикнал с приливите и отливите в един съдебен процес. Не за пръв път ги преживяваше. Но никога така. Флин беше най-добрият защитник, когото беше наблюдавал. Запита се дали Руди Карп щеше да се представи толкова добре. Не че сега имаше някакво значение.

Кейн чу Прайър да призовава последния си свидетел. Прокурорът действаше с жестоко темпо в сравнение с други свои колеги. И това даваше резултат. На един процес преди много години се наложи Кейн да припомни на другите от журито показанията, които бяха чули шест седмици преди това. Вече бяха забравили повечето важни улики. С Прайър нямаше никаква вероятност това да се случи.

Репортерът излезе отпред и се закле над Библията. Кейн се чудеше какво ли може да каже той. Съвсем малко. Прайър обаче беше добър играч — не толкова добър, колкото Флин, но почти. Кейн се беше научил да разчита на коварните методи на прокурорите. Имаше усещането, че този тук се кани да изиграе коз, който е държал скрит още от началото на процеса.

Най-напред Прайър представи Бенетио в професионален аспект — репортерът имаше многобройни познанства в Холивуд, беше вътрешен човек.

— Какво можете да кажете на съдебните заседатели за отношенията между обвиняемия и втората жертва, Ариела Блум? — попита Прайър.

— Ожениха се неотдавна след като се запознаха и се влюбиха на снимачната площадка. Бракът им се оказа мощен съюз. Благодарение на него те бяха голяма сила в Холивуд. Знаете какво влияние имат звездните двойки. Като Брад и Анджелина. Малко след това двамата започнаха свое телевизионно шоу. И бяха избрани за главните роли в научнофантастичен епос. Студиите ги отрупваха с пари. Постигнаха го, защото бяха женени.

— А как бихте описали личните им взаимоотношения?

— Нали знаете, в Холивуд винаги има слухове. Това е положението. Все ще се намери някой, който да хвърли съмнение върху една връзка. Аз съм един от тези хора. В конкретния случай ще наруша журналистическата тайна. Имах източник. Много близък до двойката. Той ми каза, че бракът им е по сметка. Да, двамата се разбирали прекрасно, но били по-скоро като брат и сестра. Заради хомосексуалността на Робърт Соломон.

Обичам Америка. Обичам Ню Йорк. Обичам хората. Но понякога всичко това ме потиска. Не отделните хора, предимно медиите. Въпреки всички новинарски канали, вестници и дигитални източници на новини, медиите не обслужват добре американската публика. Съдебната зала беше пълна предимно с представители на медиите. И точно техните възгласи се разнесоха, когато Бенетио съобщи, че Боби е гей.

Репортерите дори не трепнаха, когато Прайър показа снимките на тялото на Ариела, на раните й, на прекършения й млад живот, изнесен на показ. Обаче стане ли ясно, че някоя знаменитост не води хетеросексуален начин на живот, направо откачат.

Боби поклати глава, а аз му прошепнах, че всичко ще е наред. Той кимна и отговори, че няма проблем.

— Господин Бенетио, това са доста необичайни твърдения. И не фигурират в клетвените ви показания. Защо? — попита Прайър.

— Исках да предпазя източника си. Но сега заради съдебния процес се чувствам длъжен да кажа истината — отговори той.

— И кой е източникът ви?

— Карл Тоузър. Той предложи да ми разкаже какво в действителност се случва в брака им. Ариела имала подозрения от самото начало. Дори приела Карл в леглото си. Ариела и Робърт водели отделен личен живот. Били заедно пред камерите, но само толкава. Убеден съм, че…

— Възразявам, Ваша чест! — провикнах се, но преди Хари да успее да му затвори устата, Бенетио продължи още по-високо:

— Убеден съм, че Робърт Соломон е научил за разговорите между мен и Карл и затова ги е убил. Робърт живееше в лъжа и се страхуваше от истината. Ако признаеше открито хомосексуалността си, щеше да унищожи кариерата си в Холивуд. Затова ги е убил! — каза Бенетио.

Отново възразих с мотив, че се изказват предположения. Хари прие възражението и нареди на журито да не взема предвид казаното от свидетеля. Твърде късно. Съдебните заседатели чуха всичко. Злото бе сторено.

— Нямам повече въпроси — каза Прайър.

Излишно беше да разпитвам Бенетио, който пак щеше да повтори същото. Каква полза да се акцентира върху сексуалната ориентация на Боби? Казах на Хари, че нямам въпроси.

— Обвинението няма повече свидетели — оповести Прайър.

Трябваше да взема най-важното си решение. Прайър вече бе заявил, че не възнамерява да провежда кръстосан разпит на производителя на матраци Гари Чийзман. А докладът на Торес беше включен в доказателствата — Прайър не можеше да го изключи.

Оставаха ми само двама свидетели. Дилейни и Боби.

— Защитата призовава специален агент Пейдж Дилейни — казах.

Повече от час Дилейни запознаваше журито с всички факти. С Банкнотата в целия му гаден блясък. Обсъдихме всеки отделен случай, всяка жертва, банкнотите от един долар и подхвърлените улики, станали причина невинни хора да бъдат натопени за чужди престъпления, знаците по всяка банкнота и психологията на убиеца.

През цялото време наблюдавах съдебните заседатели. Особено мъжете. Всички слушаха вцепенени показанията на Дилейни. Даниъл Клей, безработният фен на научната фантастика, буквално поглъщаше всяка дума. Беше на подходящата възраст, но според мен не беше способен на тези престъпления. Нещо в очите му го подсказваше. Изглеждаше потресен от всяко убийство, описано от Дилейни. Не беше той. Макар че не беше трудно да откраднеш неговата самоличност.

Преводачът Джеймс Джонсън отговаряше на много условия. Беше на подходящата възраст, а и щяха да минат дни, преди някой да забележи отсъствието му — работеше от вкъщи. Но и той беше погълнат от Дилейни. По езика на тялото му и начина, по който мърдаше устни, отсъдих, че й вярва. И това го плашеше. Не, не беше Джеймс.

Тери Андрюс с грил ресторанта и уеб дизайнерът Крис Пелоси също бяха възможни кандидатури. Хора, чиято самоличност докарваш за нула време. Само че Андрюс беше твърде висок. А според мен убиецът трудно щеше да имитира толкова висок мъж. Пелоси беше възможен избор.

Шейсет и четири годишният пенсиониран Брадли Съмърс не беше на подходящата възраст. И явно беше популярен сред заседателите. Изглежда, че го уважаваха, вероятно заради възрастта.

Оставаше Алек Уин. Безработният монтьор на климатици. Любителят на заниманията на открито. Собственикът на ловни пушки, единакът. Човекът, когото Арнолд беше забелязал да гледа злобно.

Арнолд не дойде в съда и аз си отбелязах наум да му се обадя. Разчитах на инстинкта си и, честно казано, бях свикнал сам да водя делата си, но сега се нуждаех от него. Исках да разбера какво мисли за Уин.

Застанах пред съдебните заседатели и зададох на Дилейни последния си въпрос. Бяхме го репетирали.

— Агент Дилейни, как е възможно Банкнотата да прави така, че всички хора, които е натопил, да бъдат осъдени? Едно наказателно дело винаги може да се развие в полза на обвиняемия дори когато има силни доказателства срещу него.

Тя не гледаше мен. Правеше последната си проверка. В дъното на залата имаше агенти. Харпър седеше на масата на защитата, работеше и слушаше разпита. Лаптопът й беше отворен и цял следобед получаваше статии. Вестникарски изрезки и кратки видеоматериали от делата срещу хората, осъдени за престъпленията на Банкнотата. Харпър явно беше чула въпроса ми, защото затвори лаптопа си и впери поглед в журито.

Дилейни ми кимна и двамата се загледахме в съдебните заседатели. Докато тя говореше, цялото ми внимание беше насочено към един човек. Алек Уин. Той седеше с кръстосани крака, отпуснал едната си ръка в скута, а с другата поглаждаше брадичката си. Слушаше внимателно всяка дума на Дилейни.

Това беше. Бяхме го обсъдили. Всички „за“ и „против“. И бяхме единодушни, че нямаме алтернатива.

— ФБР смята, че при онези процеси серийният убиец по прякор Банкнотата е успявал да заеме място сред съдебните заседатели и да ги манипулира, за да произнесат осъдителна присъда.

Сигурно публиката е реагирала. Рязко поемане на въздух, неволни удивени възклицания. Сигурен бях. Само че не ги чух. Чувах единствено шумното биене на сърцето си. Бях изцяло съсредоточен. Познавах всеки сантиметър от лицето на Уин. Виждах как се издигат и спускат гърдите му, виждах ръцете му, дори най-лекото поклащане на крака му, преметнат върху другия.

Докато Дилейни отговаряше на въпроса ми, изражението му се промени. Очите му се разшириха, устните се раздалечиха.

Бях сигурен, че ще се издаде веднага. Такова твърдение бе равносилно на демаскирането на Банкнотата в пълна с хора зала. Твърдението на Дилейни би трябвало да го блъсне като талпа в слепоочието.

Но не бях убеден, че е така.

Постепенно светът отново дойде на фокус. Звуци, миризми и болката в ребрата ме връхлетяха едновременно, сякаш изплувах от дълбокото.

Другите съдебни заседатели реагираха сходно на Уин. Някои отказваха да повярват. Други замръзнаха в неподправен ужас, прозрели вероятността такъв човек да се разхожда свободно сред тях.

Който и да беше Банкнотата, овладя се безупречно. С нищо не се издаде. Отново измерих продължително Алек Уин.

Не можех да преценя със сигурност.

Имаше още един въпрос, който напираше да бъде зададен след последния отговор на Дилейни. Можех да й го задам веднага. Не го направих. Щеше да се изтълкува като опит да предизвикам прекратяване на процеса. Можеше да изглежда и като обвинително размахан пръст към съдебните заседатели. Би прозвучало по-добре, ако го зададе Прайър.

Оставих на него да го направи.

— Нямам повече въпроси — оповестих.

Прайър се хвърли напред още преди да седна. Беше като отвързана хрътка.

— Специален агент Дилейни, твърдите, че Ариела Блум и Карл Тоузър може да се окажат жертви на този сериен убиец, Банкнотата, нали така?

— Да — отговори Дилейни.

— Според показанията ви Банкнотата избира жертвите си, убива ги и после старателно подхвърля улики, за да натопи невинен човек, така ли?

— Точно така — потвърди Дилейни.

— Но съдейки по последния въпрос, който ви зададе господин Флин, вие сте убедена, че той прави много повече. Смятате, че се вмъква в съдебното жури, за да осигури осъждането на невинен човек, така ли?

— Да, така мисля.

Прайър се приближи още до ложата на съдебните заседатели и постави длан върху парапета. Позата му намекваше, че заема страната на журито, че застава зад него.

— Е, следователно подозирате, че серийният убиец в момента е в залата. И седи в ложата зад мен?

Притаих дъх.

— Преди да отговорите на въпроса, специален агент Дилейни — намеси се Хари, — искам адвокатът и прокурорът незабавно да дойдат в кабинета ми.

Кейн беше присъствал на много съдебни процеси и във всеки от тях имаше по нещо ново. Но тук новите неща бяха много.

Този път той имаше усещането, че е въвлечен истински в процеса. Не само като заседател, но и като активен участник. ФБР най-сетне го бяха надушили. Агент Дилейни изглеждаше умна жена, имаше проницателен поглед. Кейн долавяше живия й интелект. Достоен противник? Може би, помисли си.

Беше неизбежно, каза си той. След толкова много години, толкова много трупове, толкова много съдебни процеси. Накрая все някой щеше да събере две и две. Не ги беше улеснил. Разбира се, че не. Мечтаеше си обаче някой ден, дълго след смъртта му, да се намери умник, който да навърже всичко.

И като го навърже, да стигне и до Кейн. Щеше да прозре и да оцени стореното от него като никой друг. Неговата мисия. Неговото призвание. На показ пред света.

Не беше очаквал да се случи толкова скоро. Поне не преди да завърши шедьовъра си.

Другата изненада дойде от съдията.

Преди да повика адвоката и прокурора в кабинета си, той даде наставления относно журито. Всеки съдебен заседател трябваше да бъде държан отделно. За късмет, в съседните съдилища в момента не се гледаха дела, поради което имаше свободни стаи, кабинети, канцеларии, както и съдебни зали. Предостатъчно помещения за разделянето на заседателите. Жената, отговаряща за журито, помоли за допълнителна охрана, за да може всеки заседател да има придружител.

Кейн за пръв път виждаше такова нещо. Съдията не искаше журито да се разцепи, хората да започнат да се съмняват един в друг, да подозират, че някой от тях, току-виж, се окаже убиец.

След малко охранителите се събраха и изведоха заседателите поотделно от съдебната зала. Придружителят на Кейн беше млад мъж с руса коса и бледа кожа, който едва ли беше на повече от двайсет и пет. Отведе го от залата и влязоха в малък кабинет на главния коридор. Кейн седна на стол пред черен компютърен екран. Охранителят затвори вратата.

Поредната новост. Като се замисли, все някога трябваше да се случи. Въпреки това Кейн се изненада.

Искаше му се да избяга. ФБР затягаше обръча. Маската му се смъкваше. Кейн огледа тесния кабинет. Две бюра, обърнати към стена с календар. И двете бяха разхвърляни. Кламери, самозалепващи листчета и химикалки бяха разпилени покрай клавиатурите, а в края на бюрата и на пода бяха натрупани купчини от папки. Кейн стисна главата си с ръце.

Можеше да изчака и да успее. Делото беше на крачка от решението на съдебното жури.

Но можеше и да почука на вратата и да помоли охранителят да влезе. Не му трябваше повече от минута да затвори вратата и да му счупи врата. Униформата щеше да му бъде тясна, но може би щеше да се измъкне, ако се преоблече бързо, излезе и тръгне по коридора. Просто трябваше да държи главата си наведена или да се обръща на другата страна, когато види камера.

Мразеше да не знае как да постъпи. Каквото и да избереше, след време щеше да съжалява, знаеше го. Или трябваше да прекара остатъка от живота си в килия и да се проклина, че не е избягал, или да замине далече от Ню Йорк, да седи в някое кафене и да мечтае какво ли е щяло да се случи, ако беше издържал още малко.

Взе решение, изправи се и почука на вратата. Охранителят отвори и надникна вътре.

— Може ли чаша вода? — попита Кейн.

— Разбира се.

Младежът понечи да затвори вратата, но Кейн я хвана с една ръка и каза:

— Чакайте, оставете я открехната, моля. На такива места получавам клаустрофобия.

Охранителят кимна и тръгна по коридора. Кейн седна, вече дишаше учестено. Усещаше как кръвта ври под кожата му. Прилив на адреналин заради очакването на предстоящото. Представяше си го съвсем ясно. Охранителят щеше да остави чашата върху бюрото, Кейн щеше да стисне китката му с една ръка, да я завърти и да изстреля изпънатите си пръсти към гърлото му. Ако младежът се строполеше, Кейн щеше да се метне върху него, да го обърне по корем, да хване брадичката му, да коленичи върху гърба му и рязко да дръпне. Ако младежът успееше да се задържи на крака, Кейн трябваше да се стрелне зад него и да измъкне пистолета му, преди да увие ръце около гърлото му и да го избута напред, а после рязко да дръпне назад и наляво.

Почти чуваше пукането на строшените прешлени.

Охранителят се върна с пластмасова чаша с вода.

— Оставете я на бюрото, ако обичате. Благодаря — каза Кейн.

Лесно следеше приближаването му заради потропването на ботите. Кейн гледаше право напред и в отражението на компютърния екран го видя как оставя чашата.

Ръката на Кейн се стрелна и сграбчи китката на младежа.

— Какво става тук, за бога? — попита Хари.

Още дори не беше стигнал до бюрото си. Тримата стърчахме прави в кабинета му. Хари беше бесен, но и разтревожен. Прайър реагира енергично още преди аз да успея да кажа нещо. Изстреля залп от праведно възмущение. Или поне нещо, което можеше да мине за праведно възмущение от страна на прокурор от кариерата.

— Защитата отчаяно търси да се вкопчи в нещо, Ваша чест. Ето това става. Знаят, че уликите са непоклатими и че не могат да ги опровергаят. Затова се мъчат да издействат прекратяване на процеса. Вие го знаете. Аз също. Не бива да допуснем да отправят безумни обвинения към журито без нито едно доказателство. В никакъв случай!

— Ако имахме доказателства, щяхме да се обърнем към теб, Хари — отговорих. — Вижте, агенти на ФБР не се съгласяват да свидетелстват за защитата по дело за убийство просто така, водени от интуиция. Знаете го. Ако агент Дилейни има право и убиецът е сред съдебните заседатели, би било нечувана несправедливост към клиента ми да допуснем процесът да продължи. Не ми се иска да обвинявам заседателите, които държат в ръцете си съдбата на Соломон, но вече твърде много неща се случиха по време на този процес. Двама от тях са мъртви, един е заподозрян в опит да повлияе на колегите си и изгонен. Огледайте се и вижте по-общата картина.

— И какво да видя на общата картина? Съдебен заседател, който е сериен убиец? Направо невероятно — каза Хари.

— Възможно е — настоях.

— Нелепо е — контрира Прайър.

— Стига! — кресна Хари, обърна ни гръб, приближи се до бюрото си и извади бутилка десетгодишно уиски и три чаши.

— Без мен, Ваша чест — каза Прайър.

Бутилката увисна над едната чаша и Хари прикова с поглед прокурора. Без думи. Само го гледаше неодобрително. Мълчанието стана неловко.

— Две капки — отстъпи Прайър.

Хари наля по малко в трите чаши. Подаде една на мен и една на Прайър. Изпихме скоча на екс. И тримата. Прайър се закашля и лицето му пламна. Не беше навикнал на хубав алкохол.

— Помня, че като млад адвокат се озовах в същия този кабинет, тогава беше на съдия Фулър. Голям образ. Държеше пистолет четирийсет и пети калибър в чекмеджето на бюрото си. Твърдеше, че никой защитник не може да произнесе заключителната си реч в процес за убийство, без да е гаврътнал поне три пръста скоч — каза Хари.

Оставих празната си чаша върху бюрото му. Той беше взел решение.

— Имам опасения във връзка с това дело и това жури. Не е нужно да убеждавам нито един от двама ви колко трудно взех решение. Но аз съм длъжен да се ръководя от доказателствата. Има подозрение относно съдебен заседател от това жури. Не съм в положение да преценя доколко сериозно е това подозрение. Пред съда не са представени доказателства, че журито е компрометирано. Господин Прайър, уверявам ви, че никак не ми е приятно, но съм длъжен да спазя закона. Така че продължаваме. Съжалявам, Еди. И още нещо. Няма да допусна последния ви въпрос към агент Дилейни, господин Прайър. Имате ли други въпроси към нея?

— Не, нямам.

— Защитата иска ли да призове още свидетели? — попита Хари.

— Не, няма да призовем обвиняемия — отговорих.

Никога не поставям клиента си на свидетелското място. Ако се стигне дотам да разчиташ на клиента си да брани своята невинност, вече си изгубил. Дело се печели по време на разглеждането на уликите. Или се губи. Не изчислявах какви са шансовете на Боби да бъде оправдан. Но те щяха да намалеят още повече, ако допуснех Прайър да го разпитва къде е бил в нощта на убийствата.

Единственият шанс на Боби беше да произнеса страхотна заключителна реч. Кларънс Дъроу, прочутият адвокат, е печелел повечето си дела благодарение на заключителната си реч. Тя е последното, което заседателите чуват, преди да се оттеглят в своята стая и да решат съдбата на обвиняемия. Дароу е спасил не един човешки живот благодарение на силата на своите думи.

Понякога адвокатът разполага само с това — с гласа си. Проблемът е, че това е същият глас, който си е поръчал едно за из път, същият глас, който е разрушил брака си, същият глас, който е оплел конците на всичко. Сега обаче трябваше да спаси живот.

Думите тежат най-много, когато говориш от името на друг човек. Усещах как притискат гърдите ми. Ако присъдата беше осъдителна, тази тежест никога нямаше да изчезне.

— Може да приключим делото днес, но бих искал едно нещо.

— Какво? — попита Хари.

— Да дадете на Дилейни името на ченгето, което е взело отнетите от съдебните заседатели бележници.

— Добре ли сте? — попита охранителят.

Кейн пристегна хватката си за миг. Пръстите на другата му ръка се изпънаха, застинаха. Оформиха острие от плът, сухожилия и кости, готово да се забие в гърлото на младежа.

Поколеба се. Трябваха му само още няколко часа.

Пусна китката му и каза:

— Извинете, стреснахте ме. Благодаря за водата.

Кейн пресуши пластмасовата чаша и проследи с очи как охранителят излиза и затваря вратата. Издиша и се вторачи в черния екран на монитора пред себе си. Мислите му се отнесоха към Гетсби — как протяга ръце към бурната тъмна вода, към бледата зеленикава светлина в далечината. Откажеше ли се сега, не успееше ли да завърши мисията, други щяха да пропилеят живота си в търсене на далечната зелена светлина, в безплодни мечти за нещо по-хубаво.

Нямаше надежда. Сънищата на Кейн открай време бяха зловещи. Изпълнени с чудовища и момчета, които копаят пръстта и търсят кости.

Не се наложи да чака дълго. Младежът го отведе обратно в съдебната зала, където той се присъедини към другите заседатели. Съдията им съобщи, че защитата няма да призовава повече свидетели. Наближавало пет часът, но и адвокатът, и обвинителят смятали, че ще успеят да изнесат заключителните си речи преди шест. Заседателите щели да се върнат в хотела, да обмислят делото и да дойдат в съда сутринта, за да обсъдят присъдата.

Ритъмът на този процес опияняваше Кейн. Доволен беше, че остави охранителя жив. Не се налагаше да бяга. Още не. Не и преди това да приключи.

Когато Прайър стана от мястото си, за да се обърне към журито, съдебната зала застина неподвижно. Прокурорът наруши тишината с обещание:

— Уверявам всеки от вас, че решението, което ще вземете по това дело, ще се превърне в неизменна част от живота ви. Знам, че ще е така. Трябва да направите правилния избор. Сгрешите ли, решението ще се превърне в игла, която с всеки изминал ден ще се придвижва все по-навътре по вените ви. Докато не достигне сърцето. Животът на един човек е във вашите ръце. Това ще ви каже защитата. Господин Флин вероятно ще ви го напомни многократно. Но в действителност държите в ръцете си много повече. Държите съдбата на всеки жител на този град. Разчитаме на закона да ни закриля. Да наказва онези, които отнемат живота ни. Унижаваме природата си, ако не уважаваме тази отговорност. Забравяме жертвите, ако не изпълним дълга си. И нека бъде ясно — ако разгледате внимателно всички улики, дългът ви повелява да обявите обвиняемия за виновен.

Боби се смаляваше пред очите ми. След всяка дума на Прайър той ставаше все по-дребен и по-крехък, като че ли животът в него се изпаряваше с всяка изминала минута.

Прайър припомни на съдебните заседатели основните моменти. Че Боби не е казал на никого къде е бил в нощта на убийствата. Че отпечатъците му са по бейзболната бухалка. Че е излъгал кога се е прибрал у дома. Че неговите отпечатъци и ДНК са върху банкнотата в устата на Карл. Че той има мотив и възможност, че по тялото му е имало кръв на Ариела, а ножът, с който е била убита, изобщо не е излизал от къщата. А теорията за друг убиец? Номер на защитата. Нищо повече.

Когато Прайър седна на мястото си след трийсет минути, по челото му беше избила пот. Бе дал всичко от себе си.

Беше мой ред.

Напомних на съдебните заседатели, че рутерът в къщата на Соломон е регистрирал наличието на неизвестно устройство точно по същото време, когато човекът, облечен като Боби, е пристигнал там. Напомних им, че който е влязъл в къщата тогава, най-вероятно е изключил сензора за движение на охранителната камера.

Някои от заседателите, особено Рита и Бетси, видимо следваха логиката ми.

Уин седеше със скръстени ръце.

Нямаше как убийствата да са станали по описания от обвинението начин. Карл най-вероятно беше нападнат в гръб, надянали му бяха торба на главата и го бяха ударили с бухалката, която Боби държеше във входното антре. Затова Ариела все още е спяла дълбоко, когато убиецът се е промъкнал в спалнята й. Напомних и за банкнотата, от която бе заличена всякаква друга следа от ДНК освен на Боби и на един отдавна мъртъв човек.

— Уважаеми съдебни заседатели, господин Прайър ви напомни какво повелява дългът ви. Нека изясня думите му. Имате дълг само към самите себе си. Единственият въпрос, който трябва да си зададете, е: сигурни ли сте, че Робърт Соломон е убил Ариела Блум и Карл Тоузър? Напълно ли сте сигурни? Твърдя, че господин Айгерсън не беше сигурен, че е видял обвиняемия в онази нощ. Твърдя, че вие няма как да бъдете сигурни дали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, не е била обработена лабораторно. Само че онова, което твърдя аз, няма никакво значение. Важно е какво знаете вие. А вие знаете дълбоко в сърцето си, че няма как да бъдете сигурни дали Робърт е убил тези хора. Остава само да го изречете.

Следващите няколко минути от живота ми преминаха в мъгла. Струваше ми се, че съм говорил на заседателите една минута, а в следващата вече си събирах багажа и се сбогувах с Боби. Той си тръгваше с Холтън и бодигардовете си. На сутринта щяхме да чуем присъдата. Може би. Изведоха заседателите и залата започна да се опразва. Хари се беше навел над масата си и говореше със съдебната секретарка. В залата бяха останали няколко зрители. Дилейни и Харпър ме чакаха. Изглежда, усещаха, че се нуждая от малко време да се успокоя. Тази реч ме беше изцедила. Мозъкът ми се беше размекнал.

Преметнах чантата с лаптопа през рамо и бутнах летящите крила на преградата, която отделя зрителите от останалата част на съдебната зала. Дилейни и Харпър бяха пред мен. Почувствах се уморен. Изтерзан от болка. Изчерпан. А знаех, че ме чака цяла нощ работа. Все още имаше надежда за пробив в случая с Банкнотата. Усещах, че това е единственият шанс на Боби.

Нещо помръдна от лявата ми страна. Бързо. Ниско. Мернах го само с периферното си зрение. Някой беше клекнал между седалките от лявата ми страна. Обърнах се натам, но недостатъчно бързо.

В челюстта ми се стовари юмрук. Чух как Дилейни извика. Харпър също. Вече се свличах. Подът бързо се приближаваше. Протегнах ръце и успях да предпазя главата си да не се разцепи, но ударът на ребрата ми в плочките на пода изтръгна вик от гърдите ми. Не можех да дишам. През вълните от болка, които ме заливаха, добих смътна представа какво се случва. Метнаха Харпър на пода пред мен. Стовари се по гръб. Чух бързи стъпки отзад. Сигурно Хари тичаше да види какво се случва.

Усетих как някой сграбчва двете ми китки, после извива ръцете ми зад гърба. На секундата разбрах какво става. Не за пръв път ме арестуваха, знаех как действат ченгетата. И щом ми хрумна, усетих студения обръч на белезниците около лявата си китка, после около дясната. Нечии ръце се пъхнаха под мишниците ми, повдигнаха ме и ме изправиха. Опитах се да кажа нещо, но челюстта ми изщрака в знак на протест. Първият удар почти я беше откачил.

Успях да извия врат наляво и да погледна през рамо.

Полицай Грейнджър. А зад него видях Андерсън.

— Еди Флин, арестуван сте. Имате право да запазите мълчание… — поде Грейнджър и ми прочете правата, докато ме буташе напред.

На вратата на съдебната зала чакаше униформен полицай с ръце върху колана на кобура си.

— Не можете! — провикна се Хари. — Веднага спрете!

— Можем. И го правим — отговори Андерсън.

Харпър му се нахвърли, но Дилейни я възпря.

— Аз съм федерален агент. Какви ги вършите, по дяволите? Какво е обвинението? — попита Дилейни.

— Въпросът не е федерален. Извън юрисдикцията ви е. Водим този човек в полицейското управление на Роуд Айланд за разпит — отговори Грейнджър.

Не можех да дишам. Болката ме заливаше на вълни. И всяка буквално премазваше дробовете ми. Вдигнах поглед и забелязах, че полицаят, който ме чака в края на пътеката, е с по-различна униформа. От управлението в Роуд Айланд. Андерсън и Грейнджър си водеха свръзка. Арестуваха ме и ме извеждаха от щата.

— Какво… какво е обвинението? — успях да попитам.

Бяха длъжни да ми кажат, след като питам. Имах право да знам. Едва не припаднах от усилието да изрека думите. Грейнджър дръпна ръцете ми и между ребрата ми отново изригна пъкълът. Усещах как стъпалата ми натежават. Бях почти в несвяст, когато чух отговора на Андерсън:

— Арестуваме ви за убийството на Арнолд Новослик.

Боже! Арнолд! Допреди два дни нямаше да се натъжа толкова от новината, че е отпътувал в отвъдното. Но не и сега. Бях говорил с него рано сутринта. Шокът от новината за смъртта му притъпи факта, че ме арестуват.

— Защо Еди ще убива собствения си консултант? — попита Дилейни.

Следваше ме и изкрещя въпроса към Андерсън.

— Задайте този въпрос на Флин — отговори той. — Попитайте го защо не е носил ръкавици, когато е натъпкал тринайсет банкноти от един долар в гърлото на Новослик.

Автобусът потегли от паркинга зад съда. Съдебните заседатели мълчаха. Всички преценяваха заключителните речи в съда. Повечето изглеждаха доволни, че краят наближава. Кейн надникна от прозореца, докато автобусът минаваше покрай съда, точно когато няколко полицаи изведоха Флин и го натъпкаха в цивилен седан.

Кейн си позволи да се усмихне. Ползата от приятелството.

Беше се добрал за рекордно кратко време от хотела край летище „Кенеди“ до апартамента на Арнолд в щата Роуд Айланд. Отначало консултантът отказваше да го пусне. Кейн му обеща разкритие. Вътрешна информация за мошеник, който и в момента е член на журито. Арнолд не устоя. Кейн влезе в луксозния апартамент, помоли за чаша вода, удуши Арнолд в гръб и го положи на пода в кухнята. Носеше си доларовите банкноти в пликче, което извади от жабката на автомобила, оставен на дългосрочния паркинг на летище „Кенеди“. Налагаше се да действа бързо, затова набута с лъжица някои от банкнотите дълбоко в гърлото на Арнолд. Постара се обаче една от тях да стърчи от устата му. Банкнотата, която беше маркирал с червена химикалка — беше запълнил всички звезди, стрели и листенца на държавния печат. Последната банкнота.

Банкнотата с пръстови отпечатъци и ДНК на Еди Флин.

Банкнотата, която щеше да пъхне адвоката зад решетките точно когато кариерата му щеше да се изстреля в Космоса. Флин беше по всички новини, във всички вестници. Най-търсеният адвокат в Ню Йорк. Кейн го беше предвидил.

За Еди Флин американската мечта приключваше дотук.

Грейнджър откопча белезниците, заповяда ми да се обърна и отново ги закопча пред тялото ми. Беше дребна проява на милост. Ако се возех в колата със закопчани на гърба ръце, белезниците щяха да се забиват в ребрата ми. Щях да припадна след две преки. Грейнджър натисна главата ми и ме принуди да седна на задната седалка на необозначена полицейска кола. Автомобил на цивилни ченгета. Миришеше на стара храна и седалките бяха прокъсани.

Кожата ми настръхваше при мисълта за Арнолд с натъпкани в гърлото пари. Банкнотата ме беше натопил. Точно както беше натопил другите. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да се успокоя. Да не забелязвам болката и да си разчовъркам мозъка.

Шофьорската врата се отвори и Грейнджър седна зад волана. Ченгето от Роуд Айланд се тръшна на пасажерското място. Усетих как задната седалка се наклони, когато Андерсън се намести от лявата ми страна. Още беше с гипса. Погледнах го и видях нещо, което ме уплаши.

Той се потеше. И трепереше.

Грейнджър се включи в движението и потегли. Не откъсвах очи от Андерсън. Бях безмилостен с него в съда. И здравата му бях натрошил ръката. В момента би трябвало да злорадства. Да ме гледа презрително, да се наслаждава на победата. Двамата с Грейнджър би трябвало да пускат шеги и да се присмиват на защитата ми. Да ме плашат. Да повтарят, че това е краят, че ще прекарам остатъка от живота си в затвора.

Вместо това въздухът в купето беше сгъстен от напрежение. Напомняше ми за онези случаи, когато седях отзад в някой микробус или кола в очакване да се заемем с измамата.

— Благодаря, че ни остави да арестуваме този тип — каза Грейнджър.

— Няма проблем. Добър вечер, господин Флин, казвам се Валаскес — представи се ченгето от Роуд Айланд и отново насочи вниманието си към Грейнджър. — Радвам се, че управлението ме свърза с теб и ми спести главоболията около юрисдикцията. Веднага ми стана ясно, че Флин ви е слабост.

— О, да, имаме си история — каза Грейнджър.

Погледнах го в огледалото и вместо самодоволна усмивка, забелязах у него нещо друго. Възбуда. Ако седях с изправен гръб, можех да го наблюдавам в огледалото. Стрелкаше поглед по платното, по тротоарите, назад към Андерсън. И се стараеше да държи под око ченгето от Роуд Айланд — Валаскес.

Разбрах, че нещо не е наред. Не знаех само дали Валаскес е наясно. Май не.

Докато минавахме по Сентър Стрийт, се облегнах назад и усетих телефона си в джоба на сакото. Никой не ме беше обискирал. Като имах предвид възрастта и поведението им, тримата заедно сигурно работеха в полицията най-малко петдесет години.

Необичайно е ченге с поне десетгодишен стаж да забрави да обискира заподозрян. Откритието ме напрегна. Грейнджър зави няколко пъти и поехме на север. Което никак не ме разведри. Уж трябваше да ме закарат в Роуд Айланд. Най-бързият път беше на юг, право по крайбрежната „Рузвелт“, докато се влеем в междущатска магистрала 95. Никое ченге от отдел „Убийства“ няма да мине по друг път. Познаваха града по-добре от всеки друг.

— Къде отиваме? — попитах и бавно плъзнах пръсти към долния край на якето си, после преместих двете си ръце надясно, към дръжката на вратата.

— Затваряй си устата — сряза ме Грейнджър.

— Да го духаш — отговорих.

— Прави каквото ти се казва и си дръж езика зад зъбите — нареди Андерсън.

Не го послушах.

— Ако отиваме в Роуд Айланд, защо не караме по „Рузвелт“? — попитах.

Ченгето пред мен се завъртя към Грейнджър.

— Неприятно ми е да го кажа, но адвокатът има право. — Валаскес погледна часовника си.

— Движението е прекалено натоварено — отговори Грейнджър. — По това време ще има адско задръстване.

Последната дневна светлина бързо се топеше. Всички коли бяха на фарове. Полицейската кола остана тъмна, когато Грейнджър зави наляво. Отправихме се на запад. Поредица от бързи леви и десни завои, но продължихме в тази посока.

Погледнах през прозореца и попитах:

— Западна Тринайсета и Девето авеню? Какво търсим в този квартал?

— Минаваме напряко — отговори Грейнджър.

Колата зави наляво по една пряка. От каналите се издигаше пара и на светлината на уличните лампи изглеждаше така, като че под Манхатън ври пъкълът.

— Трябва да се отбием на едно място за малко — каза Грейнджър.

Значи това било. Грейнджър нямаше да се отбива никъде. И нямаше да стигнем до Роуд Айланд.

Андерсън се приведе към мен. С лявата си ръка вадеше нещо изпод якето си. Заради гипса беше на практика еднорък. Наклони се към шофьорската седалка и аз видях проблясък на метал. Хвърли предмета в краката ми, после отново бръкна под якето си със същата ръка. Имах време само за един поглед. Беше ми предостатъчен. В краката ми лежеше пистолет.

— Пистолет — извика Андерсън.

Ръката му се показа, стиснала оръжие. Щеше да ме убие и да твърди, че е било при самозащита. Ето защо не ме претърсиха, преди да се кача в колата. Всички тези мисли прелетяха през ума ми, докато се мятах към Андерсън. Забих глава в носа му и стиснах лявата му ръка с двете си длани. Докато я дърпах надолу, белезниците се врязаха в китките ми.

Той се съпротивляваше неистово. Метнах се от седалката и успях да закача главата на Грейнджър с лакът. Той се килна настрани, кракът му се протегна и натисна педала на газта. Колата рязко се устреми напред и ме залепи за седалката.

Толкова много болка. Адреналинът ми позволи да я преборя.

Андерсън също беше изпуснал пистолета си. Беше се навел напред да го търси. Сигурно оръжието се беше плъзнало под седалката на Грейнджър. Видях как ръката му се протяга. Колата се разтресе, видях искри зад прозореца на Андерсън. Май ожулихме паркирана кола.

Андерсън се изправи и насочи пистолета си към мен.

Главата му се удари в тавана на колата. Пистолетът гръмна и по лицето ми се посипаха стъкла. Беше стрелял през прозореца ми. Люшнах се и се смъкнах по гръб на седалката. Надигнах се и видях, че Валаскес се държи за главата. Не си беше закопчал предпазния колан. В предницата на полицейската кола се беше забила улична лампа.

Преди Андерсън да стреля отново, свих колене към гърдите си, подпрях ръце във вратата зад главата ми и ритнах с два крака. Целех се във физиономията му. Усилието тръгваше от гърба ми, после си помогнах с ръцете, мускулите на гърдите, корема и краката. Тялото ми се изви като лък, току-що пуснал стрела. Но не улучих лицето му, а тялото. От силата на удара Андерсън изхвърча през вратата върху платното.

Този единствен ритник изчерпа силите ми до капка. Опитах се да седна, но болката беше прекалено силна. Отпуснах се тежко и се помъчих да кресна с пълно гърло. Трябваше да се размърдам. Трябваше да изляза от тази кола, а дори не можех да седна. Дишах накъсано, всяко вдишване и издишване беше огнена агония.

— Ще умреш, копеле — изсъска Грейнджър.

Вдигнах очи и го видях да излиза от шофьорската врата. Самата тя беше зейнала при удара и почти го беше изхвърлила от колата. Чух стъпалата му да хрущят по натрошените стъкла върху платното. Виждах го през страничните прозорци. Той извади оръжието си от раменния кобур, прескочи Андерсън и се провикна:

— Въоръжен е.

После стреля.

Покрих главата си. Не почувствах да ме улучва куршум. Не плисна болка. Усетих само топли пръски по лицето си.

Валаскес се хвана за рамото и изкрещя. Грейнджър беше прострелял него. Чух как пистолетът му гръмна отново и главата на Валаскес се разцепи.

— Току-що уби полицай, Флин. Това се случва, когато ни заплашваш с Вътрешния отдел. Въртиш ли ни номера, стига те куршум — каза той.

И тогава забелязах лицето на Грейнджър. Беше се строполил на колене. Държеше пистолета с две ръце. Насочен към главата ми. Андерсън лежеше на тротоара под него, виждах ръката му, вдигната във въздуха зад Грейнджър.

Исках да извикам. Да кресна. От гърлото ми не излезе звук. И да бях креснал, нямаше кой да ми помогне. Чувах само кръвта си, бучаща в ушите ми като океан.

Гневът ме заля светкавично, когато си помислих за дъщеря ми. Този негодник я лишаваше от баща. От скапан баща, но въпреки това. Подпъхнах едната си ръка под тялото върху кожената седалка, стиснах зъби и с всички сили се помъчих да седна. Малкият пистолет, който Андерсън беше подхвърлил в краката ми, беше на сантиметри от върховете на пръстите ми. Но все едно че лежеше в другия край на футболно игрище.

Ръката ми се плъзна и аз се строполих. Завъртях глава към Грейнджър.

Кучият му син се хилеше. Изпъна ръка, прицели се и после изчезна сред вихър от искри, нажежен метал и пукотевица.

Стиснах очи. Когато ги отворих, видях отстрани някаква синя кола. Даде на заден на скорост. Чух познатия рев на осем цилиндъра. Колата изчезна от погледа ми. Вратата зад мен се отвори и се показа лицето на Харпър. Очите й бяха разширени, дишаше учестено. В едната си ръка държеше телефона си. На екрана се виждаше моето име. Бях натиснал копчето за гласова команда на мобилния си и казах името, под което беше записана Харпър.

— Дължиш ми нова кола — каза тя с насълзени очи и леко ме потупа по гърдите.

— Да го духаш — отговорих.

Разнесе се гласът на Хари, който се появи до Харпър.

— Добре ли е? — попита.

Чух далечни сирени, но приближаваха.

— Добре съм, Хари.

— Слава богу. Напомни ми повече никога да не се возя с Харпър. Мислех, че ще получа инфаркт — каза той.

— Дилейни ще се обади на управлението в Роуд Айланд — осведоми ме Харпър. — Банкнотата те е натопил. Ще изясним цялата работа.

Знаех колко убедителна умее да бъде Дилейни.

— Андерсън и Грейнджър, те…?

— Няма да ги бъде — каза Харпър.

Кимнах, затворих очи, усетих вкуса на кръв в устата си и преглътнах. Очертаваше се дълга нощ.

2:17 ч.

Кейн лежеше в леглото и зяпаше тавана. Беше превъзбуден, и дума не можеше да става за сън. Никога не беше изпълнявал две мисии едновременно. Опасността беше голяма, но Кейн реши да рискува, защото краят наближаваше. Цял живот се беше чувствал неуязвим. Беше специален. Точно както го уверяваше майка му.

На стълбищната площадка явно имаше стар часовник. Кейн го чуваше как тихо тиктака. В тъмната притихнала стая посред нощ всички звуци се усилваха осезаемо. Изви глава и погледна дигиталния часовник върху нощното шкафче.

2:19 ч.

Въздъхна. Нямаше смисъл да се мъчи да заспи. Отметна завивките, стъпи на пода. Раната на крака му заздравяваше добре. Беше сменил превръзката, преди да си легне. Не гноеше, не миришеше, не беше подута около разреза.

Разкърши гръб, протегна пръсти към тавана и се прозя. В този момент чу нещо и застина. Часовникът тиктакаше някъде в коридора, но сега Кейн долови и някакво движение. Стъпки по стълбите. Много. Стана безшумно от леглото. Обу си панталона и чорапите.

Докато си връзваше връзките, чу как подът проскърца. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Имаше разхлабена дъска на втория или третия ред в коридора. Още предишния ден беше забелязал. Бавно се изправи и долепи око към шпионката на вратата.

Пред стаята му имаше четирима мъже от спецчастите в пълно бойно снаряжение. С черни бронежилетки. Якета, ръкавици, каски с камери отстрани, всеки въоръжен с автомат. Кейн се отдръпна от вратата, долепи гръб до стената и се помъчи да овладее дишането си. Бяха го намерили. След толкова много години най-накрая го бяха надушили. В известен смисъл изпита гордост. Най-сетне беше получил признанието на ФБР. Надяваше се поне един агент да проумее методите му, да вникне в стореното от него.

Дигиталният часовник върху нощното шкафче показваше 2:23 ч.

Пое си дълбоко въздух, издиша и хукна. Беше вече на покрива, когато чу как вратата се нацепва, спецчастите нахлуват и крещят „Лягай на пода!“.

Погледнах си часовника.

2:00 ч.

Зъзнех отзад в щабната кола на ФБР, която беше възголям микробус със стоманена врата и компютърни екрани от едната страна.

Седях срещу тях и духах кафето си, от което се издигаше пара. Бях обхванал с длани чашата да се топля. През последните петнайсет часа не бях поглъщал нищо освен кафе и морфин. И двете ги биваше, но засега морфинът водеше по точки. Усещах се леко замаян, но болката беше утихнала. Вечерта не се оказа толкова тежка, колкото очаквах. Освободиха ме след четири часа в полицейското управление. Съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк, един бивш агент на ФБР и настоящ частен детектив и един главен анализатор на Бюрото подкрепиха моята версия за случилото се, иначе най-малко два дни нямаше да си подам носа от някоя килия. Накрая Харпър оправи всичко. Не само беше приела обаждането ми, но и го беше записала.

След няма и час от Вътрешния отдел се присъединиха към разследването, а имаха километрични досиета за Андерсън и Грейнджър. За нула време проследиха телефонните им разговори, гласовата поща, есемесите и съобщенията по Уатсъп. Всичко се изясни. Двамата се бяха паникьосали, че ако съм застрашен да остана до живот зад решетките заради убийството на Арнолд, ще се опитам да ги изоблича, за да намаля наказанието си. В света на корумпираните ченгета, на мафията и на всяка операция, свързана с организираната престъпност, арестът е най-сигурният начин да умреш.

Не го виждах за пръв път.

Планът беше да ме убият, после Андерсън да вземе малкия пистолет и да застреля Валаскес в тила. Щяха да обвинят чуждия полицай, че не ме е претърсил. Всичко фигурираше в разговорите и съобщенията помежду им. Не бяха имали време да изхвърлят предплатените мобилни, които използваха.

Андерсън и Грейнджър бяха действали светкавично, когато научили, че в участъка в Роуд Айланд имат улики срещу мен. Чудех се дали Банкнотата е очаквал двамата да се опитат да ме убият. Не се връзваше с начина му на действие. Той целеше хаотичен публичен процес. Едва ли искаше да ми пуснат куршум в главата на задната седалка на полицейска кола.

Първоначалната експертиза беше готова три часа по-късно и потвърди, че Валаскес е застрелян от човек извън автомобила с оръжието на Грейнджър. По ръцете на Грейнджър имаше барутен нагар, по моите — не.

Трябваше да се върна да дам пълни показания пред Вътрешния отдел, за да връхлетят като торнадо в отдел „Убийства“, но засега ме освободиха, след като ме прегледа лекар и ми даде още обезболяващи.

Докато приключа, с Харпър имахме един куп пропуснати обаждания от Дилейни. Харпър й звънна и двамата се запътихме към Федерал Плаза. Дилейни попита дали и Хари ще дойде. ФБР бяха постигнали напредък, щяха да имат нужда от федерална съдебна заповед за обиск и от помощта на Хари, за да я получат.

Това се случи часове по-рано. В момента зъзнех отзад в микробуса, паркиран на шосето за хотел „Грейдис Ин“. Задните врати се отвориха и Харпър влезе, следвана от Джун, съдебната стенографка. Тя беше на петдесет и няколко, носеше украсена с мъниста блуза, плътна пола и дебело вълнено палто. Мъкнеше в сак стенографската си машина, а ако съдех по изражението й, също и огромно недоволство, че са я измъкнали от леглото в два през нощта.

— Прайър е тук. Видях го да пристига — осведоми ме Хари.

Кимнах, отпих от кафето си. Хари извади плоско шишенце и го надигна. Всички си имаме начини да се топлим. Джун седна до Хари, отвори сака и нагласи машината в скута си.

Прайър се качи в микробуса, следван от Дилейни. Седнаха на сгъваемите седалки отстрани. Бусът беше огромен, имаше предостатъчно място за още четири-пет души, стига да не забравят да наведат глава, като се качват. Дилейни се настани на въртящия се стол срещу мониторите. Сложи си слушалки с микрофон и нареди:

— Екип „Фокс“, готови за действие.

— Нещо против да ми обясните какво става тук? — попита Прайър.

— Готова ли си да протоколираш, Джун? — попита Хари.

Тя стисна устни, но ожесточението, с което натискаше клавишите на стенографската си машина, отговори на въпроса му.

— Господин Прайър, водим протокол по делото „Народът срещу Соломон“. Исках да сте тук, защото ще упълномощя силите на реда да предприемат действия срещу съдебен заседател в този процес. Според закона изолираното жури се намира под мое разпореждане до произнасянето на присъда. И тъй като все още нямаме присъда, ако се налага правоохранителните органи да разговарят със съдебен заседател, трябва да имат моето разрешение. Исках вие и господин Флин да присъствате, в случай че имате възражения, и да бъдете свидетели, ако тази операция се проведе. Намираме се тук по молба на ФБР в името на безопасността на съдебните заседатели. Положението е нестабилно и ФБР не разполага с време да пътува до съда. Трябва да получат разрешение за операцията на място. Ясно ли е?

— Не. Какво става? — попита Прайър.

— Банкнотата. Наистина е член на журито — обясних.

Главата на Прайър отекна силно, когато се удари в тавана на микробуса. Беше роден прокурор, а прокурорите излагат аргументите си на крак. Седна и потърка темето си.

— Това е само димна завеса. Ако позволите такава намеса в работата на журито, внушавате доверие в аргументите на защитата. На практика заявявате, че защитата има право. Не може да го направите, Ваша чест — каза Прайър.

— Мога, господин Прайър. Ще поискате ли да обявим процеса за невалиден? — попита Хари.

Това затвори устата на Прайър. Знаеше, че доводите му са силни. Трябваше да прецени дали събитията ще наклонят везните в моя полза.

— Ще дам мнение относно съдебния процес утре сутрин, Ваша чест, ако не възразявате — отговори Прайър предпазливо.

— Добре. А сега въз основа на информацията, която ми предостави специален агент Дилейни, давам разрешение за ареста на съдебния заседател Алек Уин — каза Хари. — Имаме причина да смятаме, че Уин е серийният убиец, наричан Банкнотата, който уличава невинни хора за извършените от него убийства, като оставя на местопрестъпленията банкноти от един долар, свързващи въпросните хора с убийствата. След това Банкнотата убива потенциален съдебен заседател и открадва самоличността му, за да осигури осъдителна присъда по време на процеса срещу въпросния невинен човек. Агент Дилейни ми представи тази вечер следните убедителни доказателства.

Вече знаех какви са доказателствата. Дилейни ги обсъди с мен и Харпър в сградата на ФБР. Всичко пасваше.

Хари продължи за протокола:

— Дадох разрешение криминалистите да изследват бележниците на съдебните заседатели, които иззех след освобождаването на Спенсър Колбърт. Бележниците са предадени на ФБР с мое позволение и според клетвените показания на агент Дилейни първият бележник, който ще бъде изследван, е на Алек Уин. Тя потвърди, че бележникът е избран за изследване въз основа на улики относно вероятен мотив за престъпление, предоставени от адвокат Еди Флин.

Прайър впери поглед в мен, после отново в Хари. Кипеше от гняв.

— За протокола: господин Флин, какви улики предоставихте на агент Дилейни?

— Предадох й съдържанието на телефонен разговор, който проведох с Арнолд Новослик, консултант на защитата по избора на съдебно жури. Той е забелязал подозрително поведение от страна на този заседател…

— Възразявам! — провикна се Прайър. — Какво подозрително поведение?

— Забелязал е промяна в изражението на лицето му. Едно от нещата, по които Арнолд беше специалист, беше езикът на тялото. Беше преценил въпросното поведение като достатъчно необичайно, за да ме осведоми.

— Само толкова?! Ще разрешите ареста на съдебен заседател въз основа на неясни показания за някакво си изражение? — попита Прайър.

Отрано започваше да атакува. Ако операцията се провалеше, Прайър искаше възраженията му да фигурират в протокола.

— Не — отговори Дилейни. — Пръстовите отпечатъци от бележника на Алек Уин са убедителни. Съвпадат с тези на заподозрян от националната база данни на име Джошуа Кейн. Подробностите, с които разполагаме, са съвсем оскъдни. Неизвестни място и дата на раждане, неизвестен настоящ адрес. Знаем, че го издирват във връзка с тройно убийство и палеж. Не разполагаме с повече подробности за тези престъпления, освен че са се случили във Вирджиния. Изискахме да ни изпратят досието от полицейското управление в Уилямсбърг. Отправихме искането преди два часа и го повторихме няколко пъти. Скоро очакваме материалите и снимка на Кейн.

Хари кимна.

— Въз основа на разпознаването по пръстови отпечатъци и евентуалната връзка на Банкнотата със съдебното дело разрешавам ареста на съдебния заседател Алек Уин. Някакви възражения? — попита Хари.

— Нямам — отговорих.

— Аз имам и искам възражението ми да бъде протоколирано. Тази мярка компрометира дълбоко съдебната процедура — заяви Прайър.

— Отбелязано е. Агент Дилейни, може да действате — каза Хари.

— Екип „Фокс“, действайте — нареди Дилейни и завъртя стола си към мониторите.

Екраните заемаха половината дължина на микробуса. Четири бяха за камерите от каските на членовете на екипа. На друг екран беше имейлът на Дилейни. Тя го опресняваше през няколко секунди. С колкото повече информация разполагаше за Кейн, толкова по-добре. Картината от четирите движещи се камери подскачаше. Чувахме стъпките на тежките ботуши, докато завиваха, и „Грейдис Ин“ се появи пред погледите ни. Стара постройка. Много стара. Изглеждаше като хотел, в който туристи отиват да умрат.

Първият представител на спецчастите показа значката си на портиер, който изглеждаше по-стар и от постройката. Поговориха тихо със служителя на рецепцията, провериха номера на стаята на Алек Уин и предупредиха рецепциониста да не му се обажда. Бавно заизкачваха стълбите. Гледах картината от камерата на един от агентите по средата. Виждах агента пред него, който показа значката си и повика съдебния охранител от коридора. Шепнешком му наредиха да застане зад тях и му съобщиха, че имат съдебна заповед за ареста на Алек Уин. Охранителят потвърди номера на стаята и спецекипът започна бавно да напредва.

Спряха пред вратата. Включиха фенерчетата под дулата на автоматите си.

Часовникът на камерите върху каските им показваше 2:23 ч.

Лидерът започна обратното броене:

Три.

Две.

Дзън! Имейл с надпис „Спешно“ пристигна в кутията на Дилейни.

Едно!

Вратата отхвърча встрани и фенерчетата осветиха Уин, застанал до леглото, гол до кръста. Беше облещил очи и инстинктивно вдигна ръце.

— Федерални агенти! Лягай на пода!

Уин коленичи с треперещи длани и разпери ръце на пода. След броени секунди беше претърсен и с белезници.

— Видях предостатъчно — каза Прайър, стана, загърна се с палтото си и слезе от микробуса.

Затръшна вратата.

Отново насочих вниманието си към мониторите. Един от агентите изправи Уин на крака, друг го огледа. Имахме пълна картина от камерата.

— Божичко, моля ви, не ме наранявайте. Нищо не съм направил — примоли се Уин.

Лицето му беше омазано в сълзи и сополи, цялото му тяло се тресеше от страх.

Агентът срещу Уин се отдръпна и ние видяхме как вдига ръка към лицето си. Изруга тихо точно когато и ние разбрахме какво вижда.

На чатала на Уин се появи тъмно петно, което плъзна надолу по крачола му. Уин беше изгубил контрол над телесните си функции. Скован от паника, той почти не беше в състояние да говори.

Дилейни изруга, провери имейла си. Беше от управлението в Уилямсбърг. Резюме на досието им за Джошуа Кейн. С Хари станахме и се надвесихме над рамото на Дилейни. Издирваха Кейн за убийството на гимназистката Дженифър Мъски и нейния съученик Рик Томпсън. И двамата бяха видени за последен път в нощта на абитуриентския им бал. Третата жертва беше Ракел Кейн, майката на Джошуа. Полицията подозираше, че той е отвлякъл, изнасилил и убил Дженифър и е скрил трупа й в апартамента на майка си, която после убил и опожарил апартамента.

Според досието тялото на Рик Томпсън бе намерено във водоем заедно с колата му.

Имаше черно-бяла полицейска снимка на Кейн — беше сканирана зле и чертите на лицето не се виждаха съвсем ясно, но определено не приличаше на Уин.

Отново погледнах към монитора. Уин съвсем беше рухнал. Плачеше и молеше за милост. Не се преструваше. Джошуа Кейн трябваше да има нерви от стомана, за да извърши тези престъпления и да се намърда сред заседателите в съдебните процеси. А Уин беше развалина.

— Мамка му! — изругах.

Извадих телефона си и прегледах списъка на разговорите си, за да намеря обаждането до Арнолд предишната нощ. Бях му позвънил в четири и половина. И разговорът беше кратък. Допусках, че Арнолд си е бил у дома, в апартамента си на Роуд Айланд. Дори в ненатоварено движение и при постоянно нарушаване на ограниченията на скоростта на Кейн му трябваха около два часа и четвърт да се придвижи от Роуд Айланд обратно до летище „Кенеди“.

— Дилейни, накарай агентите да попитат съдебния охранител кога е събудил заседателите за закуска вчера — казах.

Тя предаде искането, един от агентите излезе в коридора и го видяхме да разговаря с охранителя.

— Събудихме ги около шест и половина, най-късно в седем — обясни той.

Не би могъл да убие Арнолд след моето обаждане, да се върне обратно, да скрие автомобил, да се добере до „Грейдис“ и да се вмъкне незабелязано в стаята си за това време.

— Заловили сме не когото трябва — казах.

Дилейни мълчеше. Продължаваше да чете имейла относно Кейн. Хари започна да се чеше по главата и отпи още една глътка уиски от плоското си шишенце.

— Арнолд ми каза по телефона, че е видял Уин да прикрива истинското си изражение. Сега обаче си мисля, че когато съм му се обадил, той вече е бил мъртъв. Не съм говорил с Арнолд, а с Кейн — обясних.

— С Кейн ли? — възкликна Дилейни.

— Иначе не би имал време да се върне в хотела от Роуд Айланд. Не е възможно, освен ако вече не е бил убил Арнолд. Банкнотата отклони вниманието ни от себе си към Уин — заключих аз.

— Господи! — възкликна Дилейни, взе мобилния си и се обади.

Когото и да беше набрала, човекът вдигна.

— На бележника, който изследвахме, пишеше името на Алек Уин. Искам да проверите всички бележници и да ми кажете дали има друг с неговото име — поръча Дилейни.

Докато чакахме, тя продължи да разлиства оригиналното досие, което бяха сканирали и изпратили от Уилямсбърг.

Забелязах я как трепна. Беше попаднала на нещо.

— Категорично не е Уин — каза тя, вторачена в екрана. От другия край на линията се разнесе глас, който потвърди, че има два бележника с името на Алек Уин. Кейн беше написал името на Уин на своя бележник.

Приближих се да проверя какво гледа Дилейни.

Дженифър Мъски и Ракел Кейн бяха убити през 1969 година. В този момент проумях кой е истинският Джошуа Кейн. Дилейни също. Налагаше се да се размърда веднага, да овладее смайването си и да действа.

Тя изстреля резки заповеди към спецекипа, насочвайки ги към нова мишена.

Телефонът ми избръмча. Беше Харпър, която пътуваше към нас и беше намерила снимка на Банкнотата в старите вестникарски изрезки. Със следващото съобщение ни изпрати и името на съдебния заседател.

Точно за когото си мислех. Кучи син!

Още преди спецекипът да разбие вратата на съседната стая, Кейн отвори прозореца и изпълзя на покрива. Нямаше време да притича по керемидите до по-ниския скат с фронтона. Всяка секунда беше ценна.

Кейн се плъзна по покрива, провлачвайки ръцете си зад тялото. Беше без риза и усещаше как керемидите дращят кожата му. Не изпита болка, само почувства как нещо стърже гърба му. Остави първо стъпалата си, а после и торса да увиснат от ръба, вкопчи се в улука с две ръце, за да забави падането и да го насочи към снежната преспа долу. Три метра и половина до нея.

Изтупа се от снега и хукна към дърветата, по-далече от светлините, които виждаше отпред. Червени, бели и сини примигващи светлини. Щабна кола точно в началото на шосето, което водеше към „Грейдис Ин“. Кейн не се поколеба, хукна отляво на светлините. Дишаше учестено, в студения нощен въздух от устата му излизаше пара. Не изпитваше болка, въпреки че беше гол до кръста. Усещанията му за топло и студено не бяха като на нормалните хора. Бяха притъпени, но въпреки това трепереше на мразовития въздух.

До дърветата видя фаровете на кола, която потегляше. Бял астън мартин. Кейн излезе на пътя и размаха ръка във въздуха. Колата спря и от нея излезе Арт Прайър.

— Господин Съмърс? — учуди се той. — Добре ли сте? Какво търсите тук в това време? Ще се простудите до смърт на тази възраст.

Кейн притискаше ръце към гърдите си, целият разтреперан.

— П-п-палтото ви, моля.

Прайър свали кашмиреното си палто и загърна раменете на Кейн.

— Чух изстрели и викове, уплаших се и хукнах — обясни Кейн.

— Качвайте се, ще ви заведа на сигурно място — каза Прайър.

Докато пъхаше ръце в ръкавите, Кейн заобиколи към дясната врата и се качи. Прайър се настани на шофьорското място, затвори вратата и когато погледна към съдебния заседател, известен като шейсет и четири годишния Брадли Съмърс, ужасено се вторачи в гърдите му. Кейн беше оставил палтото да се разтвори, за да може Прайър да види произведението му.

— Боже! — възкликна Прайър.

Малцина бяха виждали гърдите на Кейн, но Прайър ги съзря в цялата им прелест на вътрешното осветление на купето. Те представляваха плетеница от удебелени бели белези. Сложни назъбени линии очертаваха държавния печат. Орел, стиснал стрели и маслинова клонка. Ноктите му бяха разперени от двете страни на корема на Кейн. Щитът и звездите над главата на орела попадаха върху гръдната му кост.

— Да се махаме от тук. „Холидей Ин“ е на около километър и половина. Паркирай там и няма да те нараня — нареди Кейн, извади ножа от джоба на панталона си и го остави в скута си.

Прайър форсира двигателя с натежало стъпало върху педала, загледан в ножа. Кейн му каза да се успокои. Потеглиха и пътуваха няколко минути, преди да пристигнат в „Холидей Ин“. През цялото време Прайър нареждаше задъхано, молеше се за живота си.

Паркираха в ъгъла на празния паркинг. Хотелът все едно беше необозримо далече.

— Трябват ми дрехите и колата ти. Ще ти оставя портфейла. Хотелът е съвсем близо пеша. Ако откажеш, ще ги взема насила.

Не се налагаше да го моли два пъти. Прайър се съблече по бельо и метна дрехите си на задната седалка, както му нареди Кейн.

— А сега излез от колата — каза Кейн.

Прайър отвори вратата и Кейн видя как ледената вълна го блъсна незабавно. Стоеше на студа по чорапи и обувки, обгърнал тялото си с ръце, насред тъмния и пуст паркинг.

— Портфейлът ми — каза Прайър.

Кейн се настани на шофьорското място, затвори вратата, смъкна прозореца и пусна портфейла върху асфалта.

Прайър се приближи и се наведе да го вдигне. Докато се изправяше, се озова лице в лице с Кейн.

Застина. Краката му се разтрепериха, подкосиха се, а после Кейн измъкна ножа си от лявото му око и остави тялото да се свлече на земята.

Бързо облече дрехите на Прайър. Бяха му големи, но нямаше значение. След броени минути Кейн пътуваше към Манхатън с астън мартина. Не можеше да допусне ФБР да му попречи. Трябваше да убие един човек.

Нищо не бе в състояние да го спре.

Спецекипът завари стаята на Брадли Съмърс празна. Прозорецът беше отворен. Водачът на екипа се покатери на покрива, огледа се и забеляза следи от стъпки по снега, които водеха към една поразбутана преспа. За всеки случай Дилейни заповяда да претърсят хотела и околността. Отне половин час и когато приключиха, агентите бяха сигурни, че са вбесили всеки гост, че следите водят към пътя, по който се излиза от хотела, и че няма признаци Банкнотата да се е върнал обратно.

Джошуа Кейн беше избягал.

Бързината, с която действаше ФБР, беше смайваща и плашеща. Броени минути след претърсването силите на реда бяха осведомени за беглеца. Пристигна Харпър. Беше попаднала на две снимки сред вестникарските изрезки. И на двете видяха един и същ мъж към шейсетте. На едната влизаше в съда, на другата излизаше. И в двата случая мъжът беше на заден план. С различен цвят на косата, различни дрехи, но приблизително еднакви черти на лицето. С изключение на счупения нос на Съмърс това беше същият човек. С Дилейни седнахме в подвижния щаб и се заехме да проучваме снимките. Хари все още се опитваше да се свърже с Прайър по мобилния. Очертаваше се съдебният процес на Боби да бъде прекратен. Нямаше съмнение.

— Къде може да избяга? — чудеше се Дилейни, докато разглеждаше снимките.

— Може би обратно в апартамента на Брадли Съмърс? — предположи Харпър.

— Изпратила съм там един агент, но няма голяма вероятност. Този тип е останал незабелязан адски дълго, едва ли ще допуска глупави грешки.

— Не проумявам как му се е разминало — обади се Харпър. — Прави това от десетилетия.

Глождеше ме, че силите на реда го бяха допуснали. Може би просто такава беше системата. Почти всяко полицейско управление във всеки град и във всеки щат беше претрупано с работа. Ръководеха се от уликите. Нямаха време да подлагат всичко на съмнение. В известен смисъл вината не беше тяхна. Бяха манипулирани от високоинтелигентен и хладнокръвен убиец и просто нямаха време да обмислят различни варианти. Въпреки това Банкнотата досега се радваше на огромен късмет. Толкова много жертви. И всичките в името на някаква негова извратена фантазия.

Обмислях каквото знаех за Кейн. Убийствата. Съдебните дела. Жертвите. Държавният печат.

Нямаше начин да допусне всичко да се разпадне. Щеше да иска да довърши мисията си.

— Харпър, обади се на Холтън. Веднага. Този откачен задник е мотивиран и педантичен. Ще се опита историята да приключи по неговите правила. Мисля, че се е прицелил в Боби — казах.

Кейн усещаше как тупти сърцето на Флин. Държеше лявата си длан върху устата на адвоката, а ръката му притискаше и шията. Ето пак. Този учестен пулс. Този прекрасен прилив на страх и адреналин, от който сърцето бие като барабан.

— Ще дръпна ръката си. А ти ще правиш точно каквото ти кажа. Не викай. Не казвай нищо. Една дума, дори само гъкване и ще те убия. Ще убия и следователката. Само че ще го направя бавно. Ще беля кожата й, докато не започне да ме моли да умре. Ако разбираш, кимни — нареди Кейн.

Флин кимна веднъж.

Кейн отпусна хватката, свали ръката си от устата му. Флин си пое дълбоко въздух. Почти се задушаваше от паника.

— Искам с една ръка да извадиш телефона си и да го пуснеш на пода — нареди Кейн.

Флин бръкна в джоба на сакото си, извади мобилния си и го пусна на земята. Телефонът подскочи два пъти по дебелия килим на пода почти безшумно.

Кейн отстъпи назад и каза:

— Вратата вдясно. Отвори я и влез.

Флин се обърна, отвори вратата и влезе в почти тъмната спалня. Завесите не бяха спуснати, затова уличната светлина озаряваше стаята в мътножълто. Отдясно имаше легло. Точно отпред се виждаше тежка стоманена врата.

Беше затворена. Над вратата имаше охранителна камера с червена точка. Насочена надолу, за да наблюдава мястото точно пред вратата.

Кейн остана отвън, на прага на спалнята.

— Соломон успя да влезе в паник стаята, преди да го докопам. Искам да го убедиш да излезе. Наблюдава те през камерата. Кажи му, че съм си тръгнал. Че полицията е тук и че той е в безопасност. Накарай го да излезе от там, ако обичаш — каза той.

Адвокатът не помръдна. Кейн го видя как оглежда масата до вратата. Върху нея имаше лампа и телефон. Телефонен кабел се спускаше зад масичката до контакт на стената. До вратата на паник стаята имаше пластмасов кабелен канал, стигащ до същия контакт. Капакът беше свален и кабелът до стационарния телефон беше прерязан. Паник стаята беше стара, вероятно отпреди да прокарат телефон. И понеже не са можели да пробият бетона, за да вградят кабела за деривата, той бе вкаран във външен канал. Толкова по-добре за Кейн. Беше успял да го пререже, преди Соломон да се обади по телефона в паник стаята.

— Губиш време — предупреди го Кейн. — Кажи му, че е в безопасност. Извади го от там.

Адвокатът пристъпи напред и застана пред вратата.

— Кажи му!

Флин вдигна глава към камерата и каза:

— Боби, аз съм, Еди.

Кейн бавно влезе в стаята, като се стремеше да не попада в обсега на камерата.

— Боби, чуй ме внимателно. В безопасност си. Напълно. Искам да направиш нещо… — започна Флин.

Дългият език на Кейн се стрелна като змийче между устните му и ги облиза. Усети как сърцето му започва да бие по-учестено, закопняло за убийство.

— Боби, каквото и да стане, не отваряй тази врата — извика Флин.

Глупак, помисли си Кейн.

Щеше да докопа Соломон. Може би не тази вечер, но скоро. А сега адвокатът трябваше да си плати. Вдигна ножа и усети топла вълна от притока на адреналин. Видя как адвокатът хвана вратовръзката си и я притисна към устата и носа си.

И в този момент прозорецът отляво се разби и стаята се изпълни със сълзотворен газ.

Веднага щом първата граната избухна в ъгъла на спалнята, стъклата край мен се натрошиха. Двама федерални агенти със спецекипи и газови маски нахлуха през прозореца. Чух чупене на стъкло и в коридора и видях още един член на спецекипа да се приземява зад Кейн. Агентът най-близо до мен ми подаде маска и аз успях да се свлека на колене и да пропълзя в ъгъла, за да си я сложа. Очите ми пареха, докато нагласях велкрото на тила си.

Чух агентите да се представят и да крещят предупредително на Кейн да хвърли ножа и да легне на пода. Не ги виждах. Стъклата в спалнята и в коридора бяха разбити и заради зимния студ отвън стаята бързо се превърна в облак от непроницаем бял дим. Прозорците засмукваха облака навън, но през първите няколко секунди не виждах нищо.

Откос от автомат. Празните гилзи звучно се посипаха на пода. После нищо. Чух стенание и глухото тупване на нещо тежко на пода. И после започна истинската стрелба. Два оглушителни мощни откоса. Сред пушека видях проблясъка на дуло, но не успях да определя посоката на стрелбата.

Една фигура притича през пушека. Виждах само силует. Фигурата се наведе в ъгъла на стаята, изправи се и после отново чух трошенето на стъкло и видях дъга от пушек през прозореца. Трополене по стълбището. Тежко. Бързо.

Пушекът се разсея още малко. Изправих се и едва не се препънах в тялото на агента на пода. Онзи, който ми подаде газовата маска. Гърлото му беше прерязано. А оръжието му липсваше. Зад него втори агент лежеше по очи. В коридора видях Кейн, надвесен над тялото на последния агент, който бе проникнал през прозореца, а сега се гърчеше на килима. Кейн изпразни остатъка от пълнителя в него. Агентът застина. Кейн пусна оръжието, взе ножа си и тръгна към мен.

Очите му бяха зачервени и от тях течаха сълзи, но той не даваше пет пари. Забелязах тъмно петно на ризата му, над корема. Беше ранен, преди да убие първия агент и да вземе оръжието му.

Но и това явно изобщо не го смущаваше, нито го бавеше. Ни най-малко.

Що за човек беше този?

Три метра ме деляха от Кейн. Трополенето по стълбите се усили. Отстъпих назад, докато краката ми не се удариха в стоманената врата на паник стаята. Кейн се приближаваше ухилен.

Извадих глока на Холтън от джоба на сакото си и застрелях Кейн право в гърдите. Бях измъкнал оръжието, докато Холтън беше с гръб към мен и затваряше вратата. Изстрелът запрати Кейн назад, но той направи няколко стъпки и като по чудо остана прав. Сведе очи и видя огромната рана. Вдигна глава и отвори уста. Между устните му бликна кръв, но той отново се устреми към мен.

Вторият изстрел го уцели в рамото. Този път той дори не спря.

Беше на два метра от мен. И ножът още беше в ръката му, по дяволите.

Дръпнах спусъка отново и отново, и отново. Първия път не го уцелих, после го улучих в корема и в гърдите, но копелето продължаваше да приближава.

Метър и половина. Стъпките вече се чуваха в коридора.

Прицелих се ниско и стрелях два пъти. Първия път пропуснах. Вторият куршум отнесе коляното на Кейн и той се строполи. Запълзя. От устата му капеше кръв.

На метър от мен замахна с ножа и острието се заби в бедрото ми. В този момент очите на Кейн се промениха. Омекнаха, успокоиха се. Сякаш бреме падна от плещите му, докато се взираше в дулото на пистолета.

Дръпнах спусъка за последен път и му отнесох тила.

Коленете ми се огънаха от болката, която плисна в тялото ми. Напреки на бедрото ми имаше дълга рана, усещах как кръвта мокри панталона ми. Отнесох се. Стаята се килна на една страна. Явно бях паднал на пода. Мярнах пистолета на Холтън пред себе си. Май го бях изпуснал. Вдигнах очи и видях Холтън надвесен над мен, задъхан. Наведе се, вдигна пистолета си.

Вперих поглед в него и прочетох решението му. Извади пълнителя, огледа го. Бяха останали поне два куршума. Не можех да дишам с тази проклета маска. Свалих я.

— Вторник в закусвалнята — казах. — Срещнахме се на закуска, преди да отидем на местопрестъплението.

Холтън коленичи, загледан в тялото на Кейн.

— Не очаквах, че ще доживея този ден — каза той.

Поклати невярващо глава над трупа.

— Няма друг като него. Не можеш да го нараниш, защото не изпитва болка. Мислех, че не е човешко същество — продължи Холтън.

— В заведението. Ти взе банкнотите, които оставих за сметката, после ми ги върна и каза, че ти ще платиш. Взел си един долар, дал си го на Кейн. Помогнал си му да ме натопи. През цялото време си му помагал — казах.

Той се изправи, обърна се към мен и по лицето му плъзна усмивка.

Разкривена и зла усмивка. Бях видял снимката, която полицаят от Чапъл Хил изпрати на Харпър. Холтън изобщо не се беше променил. Исках да разбере, че прикритието му е отишло на кино, че вече не може да се крие зад фалшиво име. Но гласът ми глъхнеше, толкова силно ме болеше. Някак все пак промълвих:

— Ти си разменил ДНК пробата на Ричард Пена с тази на Кейн в Чапъл Хил. Нали така, полицай Ръсел Макпартланд?

Той плъзна пълнителя обратно, вкара патрон в цевта и насочи пистолета към главата ми.

Стиснах зъби. Погледнах го в очите.

Тялото му започна да се гърчи и счупените стъкла, все още останали по рамката, поаленяха, преди Холтън да полети през прозореца.

Дилейни и Харпър стояха една до друга в коридора. Свалиха оръжията си. Чух Дилейни да вика парамедик и стаята отново потъна в мрак. Опитах се да отворя очи, но не можех. Главата ми тежеше, целият бях плувнал в пот. Пропадах в тъмна пропаст.

Преди да изгубя съзнание, усетих нечия ръка върху бузата си. Не разбрах какво ми казват. Някой блъскаше по металната врата. Боби, който питаше безопасно ли е да излезе. Исках да му кажа, че вече няма страшно, да му обясня, че няма да ходи в съда на следващата сутрин, че делото срещу него е приключило… Но думите ми бягаха.

През осемте седмици след престрелката на Трийсет и девета улица се оформи пълната картина на престъпленията на Банкнотата. Бях твърде изнемощял, за да се срещна с Дилейни, но тя се обади на Хари и му разказа. Останах при него в апартамента му, докато оздравея, и той ми предаде всичко.

Кейн беше убил огромен брой хора, бяха открили негова ДНК на още три местопрестъпления. Човек на име Уоли Кук изчезнал в седмицата преди процеса. Бяха открили ДНК на Кейн по разрязаната гума на колата на Кук, паркирана на алеята пред къщата му. Тялото на Кук било изгорено, но впоследствие било идентифицирано по зъбния му картон. Кук фигурираше в списъка на евентуалните съдебни заседатели по делото срещу Соломон. Прайър също беше открит мъртъв на волана на своя астън мартин, паркиран на улицата на Боби.

Кейн напуснал „Грейдис Ин“, срещнал Прайър и взел дрехите му, убил го, а после го наметнал с палтото му и му нахлупил шапката, за да скрие дупката в очната ямка.

Макар и без неопровержими доказателства, смятаха, че Кейн е убил и заседателите Мануел Ортега и Бренда Коволски.

Дилейни беше изровила още информация за Холтън, чието истинско име беше Ръсел Макпартланд. Той беше позорно уволнен от армията след поредица обвинения в сексуален тормоз. Нито едно не било доказано, но те послужили като повод командването да го уволни за по-незначителни нарушения, повечето от които скалъпени от другите офицери. Макпартланд бил назначен като охрана в кампуса на университета в Чапъл Хил малко преди там да започне поредица жестоки изнасилвания. Момичетата го възприемали като полицай, затова му имали доверие, когато го видели да приближава. Когато била намерена първата жертва на удушвача от Чапъл Хил, сметнали, че изнасилвачът е започнал по-сериозна игра, но от ФБР бяха на друго мнение. Дилейни беше убедена, че Кейн е намерил Макпартланд и е заплашил да го изобличи, ако не му помага да прикрива престъпленията си.

Двамата се сработили. Макпартланд имал опит като охранител и познанства в полицията. Необходими ресурси за Кейн. И, разбира се, познавал когото трябва, за да му осигурява различните самоличности. Кейн не просто бе имал късмет през годините — беше имал помощник.

После започнаха реабилитациите. Някои посмъртно, други — не. Хората, осъдени за убийства, извършени от Банкнотата, бяха освободени и поеха по дългия път към обезщетението за несправедливите присъди. Каквото и да получеха, нямаше да си върнат живота.

Лежах на канапето на Хари и гледах „Кагни и Лейси“. Боби ми звънеше всеки ден, искаше да ми благодари, че съм му спасил живота. Хари прояви добрината да говори и с него от мое име. Гледах интервюто на Боби по Си Ен Ен. Разказа какво изпитание е да те съдят за престъпление, което не си извършил. Говори за епилепсията си и за това, че е скрил болестта си от филмовия бранш. Говори и за сексуалната си ориентация. Призна пред репортера, че е бил с друг мъж в нощта на убийството на Ариела и Карл. С друг актьор. С друг световноизвестен човек, който живееше в лъжа. Обясни как тази истина продължава да го преследва и как е скрил срама си от всички — дори от адвокатите си.

Америка прости на Боби, макар че Холивуд не го направи. Чух входната врата да се отваря и Хари влезе с кафява торба с формата на бутилка. Остави бутилката върху масичката заедно с купчина поща, отиде за две чаши и наля за двама ни.

— Какво гледаш? — попита.

— „Кагни и Лейси“.

— Харесвам този филм — призна Хари. Отпи от бърбъна, остави чашата и каза: — Боби Соломон иска да те наеме.

— За какво?

— Работи над пилотен епизод за „Нетфликс“ за измамник, който после станал адвокат — отговори ми усмихнат.

— Няма да стане.

Хари забеляза, че гледам към пощата. Взе пликовете и ги отнесе.

— Има ли някакви документи за мен? — попитах.

Не отговори. Бях забелязал кафяв плик, голям, познат.

— Дай ми го, Хари.

Той въздъхна, измъкна кафявия плик от купчината и ми го подаде.

— Не е нужно да го правиш сега — увери ме.

Отворих плика, извадих документите и се надигнах. Кракът още ме болеше адски, но вече заздравяваше. Лекарят ме уверяваше, че след няколко седмици ще хвърля бастуна. Вече усещах само тъпа болка. Много повече ме болеше заради документите върху масичката пред мен. Взех химикалка от чашката, която Хари държеше върху масичката, разлистих няколко страници и подписах документите за развода и попечителството.

Пресуших чашата си и след доста дълга пауза отново усетих как алкохолът ме блъсва. Хари отново напълни чашата ми.

— Мога да поговоря с Кристин — каза.

— Недей. За тях е по-добре. Колкото по-далече са от мен, толкова по-безопасно е. Просто така стоят нещата. Когато бях в къщата на Боби в Мидтаун и Кейн заплашваше да убие мен и Харпър, почти се зарадвах. Ако бях с Кристин и с Ейми, щеше да заплашва да убие тях и дори по-лошо. За двете е по-добре да бъдат далече от мен.

— Боби ти плати добре. Можеш да излезеш от тази игра, Еди. И да се заемеш с нещо друго.

— Какво друго бих могъл да правя? Не съм в най-добрата си форма да се захвана отново с измами.

— Нямах предвид това. Можеш да се ориентираш към различно поприще. Към нещо законно.

Започнаха рекламите и първата беше трейлърът на документален филм за Боби Соломон и Ариела Блум. Медиите дояха Боби за всевъзможни неща, докато новината още беше гореща.

След трейлъра видях реклама за интервю с Руди Карп. Руди се появяваше по всяко токшоу и новинарски канал и си приписваше победата в делото срещу Соломон. Пет пари не давах. Нека. Нямаше смисъл да се боря за слава с адвокат като Руди. Не се нагърбих с делото заради публичността. Тя беше последното, от което се нуждаех.

— Мисля още малко да поработя като адвокат по наказателни дела — казах.

— Защо? Виж какво ти струва всичко това, Еди. Защо го правиш?

Дори без да поглеждам Хари, усещах, че вече знае отговора.

— Защото мога. Защото трябва. Защото в тази работа винаги ще има хора като Руди Карп и Арт Прайър. Някой трябва да постъпва правилно.

— Не непременно ти — възрази Хари.

— Ами ако всички кажат така? Ако никой не защитава никого, защото очакваме друг да го направи? Някой трябва да застане от другата страна. А ако аз рухна, друг ще заеме мястото ми. От мен се иска само да се задържа прав колкото се може по-дълго.

— Напоследък не прекарваш много време прав. Харпър иска да те види.

Оставих мълчанието да се проточи.

Събрах документите, подготвени от адвоката на Кристин, и ги мушнах в плика. Мислите ми се насочиха обратно към онази спалня в Мидтаун. Свалих брачната си халка и я пъхнах в плика. За тях щеше да е по-добре, ако нямам семейство. Не ги заслужавах. И ги обичах твърде много.

Държах халката на Кристин в портфейла си. В момента не знаех какво да я правя. Щях да се разведа и да се съглася на всичко, което поиска Кристин. Така беше най-добре. За тях.

Пресуших чашата си, налях си още една и се изтегнах на канапето.

— Е, какво ще правиш? — попита Хари.

Извадих телефона си и се зачудих дали да не се обадя на Кристин. Искаше ми се, но нямах представа какво да й кажа. От друга страна, имах да казвам много на Харпър, но прецених, че е по-добре да остане неизречено.

Дълго се взирах в телефона, преди да реша чий номер да набера.